Скачать fb2
Спасителя

Спасителя



Ю НесбьоСпасителя

(Исаия 63:1)

Първа част
Адвент

Първа глава

Август 1991
Звездите
    Измина един дълъг, изпълнен с приключения ден. Сухият летен ветрец шумолеше в ечемичните класове, а листата на дърветата трепкаха неуморно. Процеждащата се между тях слънчева светлина огряваше насекомите в тревата на двора. Днес един кадет от офицерската школа на Армията на спасението им разказа за дейността си като проповедник на Фарьорските острови1. Държеше се много наперено и обясняваше разпалено и емоционално. Докато той говореше обаче, тя се мъчеше да прогони някаква пчела, която бръмчеше около главата й. След като досадното насекомо изчезна, й се приспа. Кадетът приключи. Всички погледи се насочиха към коменданта, Давид Екхоф, а той спря върху тях засмените си млади, макар и петдесетгодишни очи. Отправи към всички поздрава на Армията на спасението: вдигна дясната си ръка над рамото, насочи показалеца към Божието царство и извика гръмогласно „Алелуя!“. После се помоли на Бог да благослови работата на кадета сред бедните и отритнатите и напомни на всички присъстващи какво е казано в Евангелието от Матея: „Спасителя може да е окаян странник, току-що излязъл от тъмница, гладен и гол. А в Деня на Страшния съд праведниците, които са помогнали на бедните, ще бъдат възнаградени с вечен живот.“ Всички очакваха речта му да продължи, но някой му прошепна нещо на ухо, Давид Екхоф се засмя и се съгласи да даде думата на младите. Ред беше на Рикард Нилсен.
    Докато благодареше на коменданта, Рикард се постара гласът му да звучи по-плътен. Както обикновено, беше подготвил писмено речта си и я бе научил наизуст. Застанал пред аудиторията. Рикард говореше за борбата, на която иска да посвети живота си: борбата на Исус за Божието царство. Изнесе лекцията си нервно, но същевременно някак монотонно и приспивно. Мнителният му непроницаем поглед се спря върху нея. Тя премига, докато гледаше как изпод потната му горна устна се нижат познатите безобидни, отегчителни фрази. Не реагира, когато нечия ръка докосна гърба й. После обаче върховете на пръстите се спуснаха по гръбнака й, стигнаха до кръста и не спряха дотам. Побиха я ледени тръпки под тънката лятна рокля.
    Юн и Роберт бяха братя. Като по-малки винаги ги мислеха за близнаци, макар Юн да беше с година по-голям. Роберт наскоро навърши седемнайсет. В лице двамата наистина си приличаха като братя, но с годините се увеличаваха и разликите помежду им. Роберт, радостен и безгрижен, обичаше да се закача с околните и умееше да свири на китара. Не се явяваше обаче навреме на богослуженията в Храма и понякога, окуражен от одобрителните смехове на компанията, си позволяваше и по-груби шеги. В такива случаи се намесваше Юн — съвестно момче. Повечето му предричаха обучение в Офицерската школа и — без да го изричат на глас — женитба с момиче от Армията. Ала никой не очакваше подобно нещо от Роберт. Юн беше с десет сантиметра по-висок от брат си, но Роберт изглеждаше по-висок, защото Юн от дванайсетгодишен започна да върви с приведен гръб, все едно върху плещите му тегне цялото бреме на света. И двамата имаха мургава кожа и хубави, правилни черти. Роберт обаче притежаваше и нещо друго, което липсваше у Юн. Зад очите на по-малкия брат се криеше някаква тъмна загадъчност. Тя хем искаше, хем се боеше да узнае повече за нея.
    Встрани от множеството, на стълбите пред къщата, момче с руса коса милваше котка, настанила се в скута му. Усети как то я погледна, но успя да отмести погледа си, преди да го е разкрила. Само с него не се бе запознала. Знаеше името му: Мадс Гилстрюп, внук на предишните стопани на „Йостгор“. Мадс беше с няколко години по-голям от нея, а семейството му се славеше като богаташко. Струваше й се много симпатичен, но и доста самотен. Какво всъщност правеше той при тях? Пристигна снощи. Цяла вечер обикаля наоколо с намръщено лице, без да заговори някого. На няколко пъти обаче тя усети погледа му върху себе си. Тази година всички я зяпаха. Нещо ново.
    По-късно, по време на вечерната молитва на трапезата, тя се взираше жадно в кафявите очи на Роберт и поглъщаше с поглед устните му, от които се сипеха дума след дума. Изобщо не го слушаше, но се засмя в шепата си. Той беше полудял! А тя… какво й ставаше и на нея? И тя полудя. И се влюби? Да, точно така, беше влюбена. Но това влюбване не можеше да се сравнява с детските й увлечения от миналата и по-миналата година. Сега усещането беше по-силно, по-значимо и по-вълнуващо.

Втора глава

Неделя, 13 декември 2003
Домашно посещение
    Той оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на мотрисата. Опитваше се да разбере къде се крие тайната. Но над червената си вратовръзка виждаше съвсем обикновено, безизразно лице с очи и коса, които на фона на стените в тунела между станциите „Курсел“ и „Терн“ изглеждаха черни като вечната нощ в парижкото метро. На коленете му лежеше вестник „Монд“. Прогнозираха снеговалежи, но над мотрисата улиците на френската столица все още лъщяха голи и студени под гъста ниска облачна пелена. Ноздрите му се разшириха и той вдиша слабия, строго специфичен мирис на влажен цимент, човешка пот, обгорен метал, одеколон, тютюн, мокра вълна и жлъчна киселина. Независимо колко се стараеха чистачите, така и не успяваха да отмият или прогонят тази упорита миризма от седалките.
    Въздушната струя от идващия насрещен влак раздруса стъклата. Бледи светли правоъгълници изместиха за малко мрака. Той повдигна ръкава на палтото си и погледна часовника — „Seiko SQ50“. С него един клиент му изплати част от хонорара. По стъклото над циферблата вече се забелязваха резки и той се съмняваше дали не е менте. Седем и петнайсет. Неделя вечер. Вагонът бе едва на половина пълен. Огледа се. Както обикновено, голяма част от пътниците спяха по седалките. Особено през почивните дни. Жителите на Париж изключват, затварят очи и ежедневното им пътуване се превръща в безпаметен, изпълнен с вакуум отрязък от време, а червено-синята отсечка на картата със станциите представлява своеобразна свързваща линия от работата към свободата. В един вестник прочете за мъж, който цял ден се возил в метрото със затворени очи, от първата до последната станция и обратно. Чак при вечерната проверка на вагоните от служителите в депото разбрали, че е мъртъв. Вероятно човекът съвсем умишлено е слязъл в катакомбите на парижкото метро с намерението спокойно да измине в този бледожълт ковчег синята линия, свързваща живота с отвъдното.
    Миризма. Под клепачите му се занизаха безброй картини. На петнайсет години е, седи в коридора на болницата във Вуковар и чува как майка му реди шепнешком молитва до апостол Тома, закрилника на строителите, и до Господ да пожали съпруга й. Чува бумтежа от обстрела на сръбската артилерия, разположена до реката, и писъците на оперираните в родилната зала. Впрочем вътре нямаше бебета, защото от началото на обсадата жените престанаха да раждат. Понеже в болницата работеше като момче за всичко, той се научи да игнорира и писъците, и артилерийските изстрели. Но не и миризмите. Най-силно усещаше една особена миризма, просмукала се дълбоко в ноздрите му. При ампутация хирурзите режеха месото до костта и за да не умре пациентът от кръвозагуба, използваха своеобразен поялник да изгорят артериите и те да се затворят. Мирисът на изгоряло месо и на кръв не можеше да се сбърка с друг.
    В коридора излиза лекар и подканва него и майка му да влязат. Двамата се приближават до леглото на баща му. Не смее да го погледне. Взира се упорито в голямата покафеняла ръка на баща си, впила се в дюшека, сякаш се мъчи да го разкъса на две. А това е по силите му, защото баща му се славеше като мъжът с най-силните ръце в града. Извиваше железни прътове. След като зидарите приключат с работата си, на строителната площадка отиваше баща му, хващаше с големите си ръце краищата на арматурните железа, стърчащи от отливката, и с бързо, старателно заучено движение ги огъваше и ги съединяваше. Бе виждал как работи баща му; все едно изстисква парцал. Още никой не бе изобретил по-ефективна машина от бащините му ръце.
    Усети, че някой го гледа, отвори очи и се върна към реалността на парижкото метро. На отсрещната седалка жена със стегнати челюсти и изморен, отвеян поглед отмести очи от него. Секундарната стрелка на часовника му се местеше, докато той си повтаряше наум адреса, за да го запомни. Опипа китката си. Пулсът му е нормален. Усещаше главата си малко олекнала, но бистра. Не го побиваха студени тръпки. Не се потеше. Не изпитваше нито страх, нито радост. Не се чувстваше напълно спокоен, но не се и тревожеше. Мотрисата намали. Станция „Шарл дьо Гол — Етоал“. Погледна жената, преди да слезе. Тя го бе огледала доста подробно, но дори и да го видеше същата вечер, едва ли би го разпознала.
* * *
    Цигарата заподскача в устата му, докато излизаше през стъклената врата, оставяйки зад гърба си необичайната влажна топлина в подземието на Осло. Изкачи стълбите и се озова в съвсем естествения за декември студ и мрак в норвежката столица. Инстинктивно се сви във връхната си дреха. Намираше се на площад „Егер“ — там се събираха пешеходните зони в сърцето на Осло, ако изобщо можеше да се твърди, че през този сезон градът има сърце. Търговците държаха магазинчетата си отворени и в неделя, защото наближаваше Коледа, затова на „Егер“ гъмжеше от забързани минувачи, които влизаха или излизаха от скромните четириетажни офис сгради наоколо. Хари прекоси площада, но се сети, че трябва да купи подарък за Бярне Мьолер — на другия ден човекът напускаше Главното управление в Осло. Шефът на Хари — неговият най-влиятелен закрилник в полицията — най-сетне се престраши да осъществи житейската си мечта за по-непретенциозна кариера и по-малък град. От следващата седмица Мьолер започваше работа в Берген като старши спецразследващ в местната дирекция. А това на практика означаваше, че Мьолер ще си прави каквото си иска до пенсионирането си. Чудесно, но защо в Берген? Дъжд и влажни планини. Мьолер дори не е родом оттам. Хари харесваше шефа си, но често не го разбираше.
    Край Хари мина олюляващ се мъж в шушляков гащеризон. Приличаше на космонавт. Ухили се глуповато, а от пълните му розовочервени бузи излезе пара. Всички хора наоколо вървяха с приведен гръб и неприветливи студени лица. Бледа жена в тънко черно кожено яке с дупки на лактите премръзнала пристъпваше от крак на крак пред часовникарското ателие, а погледът й шареше неспокойно с надеждата скоро да зърне пласьора си. Дългокос брадясал просяк в топли модерни младежки дрехи седеше на земята, облегнат на уличен фенер, заел йогийска поза — навел глава, сякаш медитираше, а пред него се мъдреше кафява картонена чаша от капучино. Хари забелязваше, че през последната година просяците са се увеличили. Приличаха си. Дори използваха еднакви картонени чаши — нещо като парола помежду им. А вероятно просяците представляват същества от друга вселена, които тихомълком завземат града му, улиците му. И какво от това? Да заповядат!
    Хари тайно се надяваше малкият да е прав, но понякога изпитваше известни съмнения. Поколеба се дали да не запознае Олег с рокбандата „Юке и Валентинерне“ и с албума им, озаглавен именно „Всичко може да се поправи“, но като размисли, стигна до извода, че майката на Олег, Ракел, едва ли ще приветства идеята на бившия си приятел със сериозни алкохолни проблеми да пуска на сипа й песни за въздействието на спиртните напитки, написани и изпълнени от музикант, починал от свръхдоза хероин.
    Хари излезе от ателието. Чу лек звук от струна на китара през усилвател. Китаристът, младеж с рядка брада и ръкавици без пръсти, настройваше инструмента. Наближаваше времето за поредния традиционен предколеден концерт на площад „Егер“, на който изявени певци и музиканти забавляваха публиката с цел да се съберат благотворителни средства за Армията на спасението. Пред бандата, застанала зад емблематичната за Армията черна коледна тенджера за волни пожертвования, окачена на стойка насред площада, вече се трупаха нетърпеливи зрители.
    На булевард „Фреденсборг“, до Дайхманската библиотека, Хари спря пред номера, написан върху плика в ръката му. Отметна глава, фасадата на сградата, боядисана в сиво и черно, явно бе ремонтирана скоро. Сбъднатата мечта на всеки художник на графити. По някои от прозорците вече висеше коледна украса. Мека жълта светлина струеше от привидно топлите спокойни домове. А може би наистина са топли и спокойни, насили се да се убеди Хари. Насили се, защото няма как дванайсет години да работиш в полицията, без да прихванеш задължителната за служителите на реда предубеденост към човешката природа. Все пак трябваше да му се признае, че се старае да дава отпор на мизантропската си нагласа.
* * *
    Капитан Юн Карлсен пусна звънеца, остави тежките найлонови торби на тротоара и вдигна поглед към фасадата. Мазилката на сградата, все едно преживяла обстрел с лека артилерия, се лющеше на едри парчета, а дъски заместваха прозорците на обгорял от пожар апартамент на първия етаж. Първоначално капитанът се обърка и подмина синята жилищна сграда, където живееше Фредриксен: всички фасади на улица „Хаусман“ изглеждаха досущ еднакви, сякаш студът е изсмукал от тях и последната капка цвят. Едва при къщата с надпис „Западния бряг“ разбра, че трябва да се върне назад. На стъклената врата към двора имаше пукнатина с формата на буква V. Знакът на победата.
    Юн се загърна в шубата си, доволен, задето униформите на Армията на спасението са от дебела чиста вълна. След като завърши Офицерската школа, следваше да получи нова униформа, но в складовете на Армията не се намери подходящ размер за Юн. Затова му отпуснаха плат и го изпратиха при шивач, който издуха облак цигарен дим в лицето му и заяви, без Юн да го е питал, че не смята Исус за свой спасител. Независимо от убежденията си шивачът свърши чудесна работа и Юн му бе много благодарен, защото за пръв път му се случваше да носи удобна дреха. Повечето му познати твърдяха, че униформата не му стои по мярка главно защото ходи прегърбен. А минувачите, видели го да върви по „Хаусман“ същия следобед, вероятно си обясняваха приведената му фигура с ужасно студения декемврийски вятър, който подмяташе ледени иглички и замръзнали отпадъци по тротоарите и по натоварените булеварди. Според близките на Юн обаче той вървеше прегърбен, за да тушира внушителния си ръст и да се доближи до по-ниските от себе си. Ето сега например той отново се наведе и пусна монета от двайсет крони в кафява картонена чашка в мръсна, разтреперана ръка.
    — Провери дали няма да си намериш топли дрехи в магазините „Фретекс“. Ако ли не, в кафене „Фюрлюсе“2 получихме нови зимни якета. Ела да ти дадем. Ще замръзнеш в това тънко дънково яке.
    Юн натисна звънеца още веднъж. Погледна отражението си в мръсната витрина на магазина. Теа му казваше, че изглежда величествен. Напротив. Той е съвсем обикновен войник. След като свърши със задълженията си обаче, този войник ще се втурне по булевард „Мьолер“ над река Акершелва, откъдето започва източната част на града и квартал Грюнерльока, после ще мине през парка „Софиенберг“, ще спре на улица „Гьотеборг“ номер 4, където се намира жилищна сграда, собственост на Армията, с апартаменти, отдавани под наем на нейни служители. После ще влезе във вход „Б“ и ако срещне някой съсед, ще го поздрави с надеждата човекът да си помисли, че Юн се прибира в апартамента си на четвъртия етаж. Вместо да се прибере обаче, Юн ще се качи с асансьора на петия етаж, ще мине по проход във вход „А“, ще се ослуша, за да провери дали е чисто, ще се втурне към вратата на Теа и ще почука по уречения начин. Тя ще отвори вратата, а с нея — и обятията си, а той ще се сгуши там и ще се разтопи.
    Отначало помисли, че целият град се разтърси до основи, но после разбра откъде идва вибрацията. Остави на земята едната торба и извади мобилния си телефон от джоба. На екрана се изписан номерът на Рагнхил. Днес му звънеше за трети път. Той знаеше, че няма за кога да отлага. Налагаше се незабавно да й съобщи за годежа му с Теа. Само да намери точните думи! Прибра телефона и не погледна повече отражението си във витрината. Взе обаче решение. Ще престане да се бои. Ще бъде откровен. Ще се превърне във велик войник. Заради Теа на улица „Гьотеборг“. Заради баща си в Тайланд. В името на Бог.
* * *
    От нея го разделяше верига, изработена от солиден месинг. На тежката дъбова врата нямаше табела с имената на обитателите. Докато чакаше пред сградата на Авеню Карно портиерката да му отвори, забеляза, че всичко изглежда ново и скъпо: бравите, звънците, ключалките. А мръсотията и прахът, наслоени върху бледожълтата фасада и белите щори, само още веднъж подчертаваха престижа на този парижки квартал. Във входа висяха оригинални маслени платна.
* * *
* * *
* * *
    Не знаеше в какво се е провинил този мъж. Едва ли бе посегнал на някого: въпреки раздразнението, изписано по лицето му, мъжът зае отбранителна, почти изплашена поза, независимо че стоеше на вратата на собствения си дом. Дали е откраднал пари? Или е извършил злоупотреба? Приличаше на счетоводител. Ала едва ли се занимава с крупни суми. Имаше хубава съпруга, но изглеждаше като мъж, който си позволява забежки. Вероятно си е легнал с жена на болезнено ревнив и отмъстителен съпруг? Не. Дребните мъже с доходи малко над средните и със съпруги, чийто вид е по-атрактивен от техния, по принцип се вълнуват повече от вероятността да не би жените им да им изневерят, отколкото от собствените си възможности за похождения. Незнайно защо мъжът го дразнеше по някакъв начин. Вероятно точно там се крие причината. Мъжът е подразнил някого.
    Прицели се над заглушителя. Представляваше обикновена метална тръба, закрепена за нарезите, изработена от загребски ковач. Черното плътно тиксо около горната част на цевта служеше само за уплътнение. Можеше, разбира се, да купи и от така наречените качествени заглушители — много по-скъпи — но това беше напълно излишно. Така или иначе нито един заглушител не е в състояние да притъпи напълно звука от куршума, преминаваш звуковата бариера, нито шума при срещата на горещ газ със студен въздух, нито щракването на механичните части на пистолета, които се удрят една в друга. Само в Холивудските екшъни е възможно пистолетите със заглушители да изпукат леко като пуканки под капака на тенджера.
    Вдигна очи и погледна съпругата му. Ако изобщо му е съпруга. Тя стоеше на прага към някаква стая. Зад нея имаше голям жълт хартиен абажур. Закрила уста с ръка, тя го гледаше втренчено. Той й кимна. После затвори внимателно вратата, прибра пистолета в кобура, окачен на презрамка, и заслиза по стълбите. Никога не ползваше асансьор при отстъпление. Не се качваше във взети под наем автомобили, в мотоциклети или в други превозни средства, които при повреда спират. Не тичаше. Не говореше и не викаше. Евентуални показания на очевидци за гласа му също биха улеснили полицията при издирването му.
    Веднага след проверката на гише „Летищен контрол“ влезе в мъжката тоалетна, застана на края на редицата бели писоари, разкопча си панталона и насочи струята към белите ароматизиращи таблетки в дъното на тоалетната чиния. Затвори очи и се концентрира върху сладникавия мирис на парадихлоробензен и парфюм с аромат на лимон от „Джей & Джей Кемикълс“. По синята линия към свободата остана само една спирка. Изрече тихо името, за да усети как му въздейства: Ос-ло.

Трета глава

Неделя, 13 декември
Ухапване
    Хари седеше, облегнат на стола си в кабинет 605 в червената зона на шестия етаж на Главното полицейско управление — внушителна постройка от бетон и стъкло. Халвуршен — младият колега на Хари, с когото работеха заедно на площ от десет квадратни метра — обичаше да нарича служебното си място „Лаборатория за разкриване на убийства“. Хари, от своя страна, често си позволяваше да мачка самочувствието на Халвуршен с уточнението, че по-подходящо название би било „Лаборатория за обучение на неопитни кадри“.
    Беше неделя, Хари написа доклада си и вече нищо не го спираше спокойно да се прибере вкъщи. Защо тогава просто не го направи? През въображаемия прозорец виждаше как снежинките се сипят като конфети върху зелените, червени и сини контейнери в заграденото пристанище в залива Бьорвика. Разкриха случая. Пер Холмен, млад наркоман, зависим от хероина и преситен от живота, си бе теглил куршума в един от тези контейнери. С пистолет. Никакви следи от насилие. Намериха оръжието до трупа. Доколкото информаторите на полицията бяха запознати, Пер не дължеше нари на дилърите. Обикновено те изобщо не се опитваха да замаскират екзекуциите на свои нелоялни клиенти. Точно обратното, правеха ги доста показни. Следователно Пер Холмен се бе самоубил. Защо тогава да си загуби вечерта в тършуване из ветровит, неприветлив товарен склад, където ще преживее поредната порция потискащи емоции?
    Хари погледна вълненото си палто, метнато на закачалката. Съдържанието на малката плоска бутилка във вътрешния му джоб си стоеше непокътнато още от октомври, когато отиде във „Винмонополе“, купи „Джим Бийм“, наля половината уиски в плоската бутилка и изхвърли останалата част от течността в мивката. Оттогава не се разделяше с отровата, както някога нацистите непрекъснато носели таблетки цианид в обувките си. Откъде тази глупава приумица? Все едно. Важното бе, че се оказа ефективна.


    Заграденото пространство беше осветено, но под напора на вятъра лампите се олюляваха и по пътечките между контейнерите, наредени по два-три един върху друг, прибягваха сенки. Хари насочи вниманието си към червен контейнер, чийто цвят никак не подхождаше на оранжевата полицейска лента. Металната кутия представляваше чудесно убежище през декември; имаше същите размери и предлагаше същите удобства като необзаведена килия в ареста на Главното полицейско управление.
    В доклада, изготвен от екипа на местопрестъплението — впрочем „екип“ бе силно казано за един следовател и един криминолог — пишеше, че от известно време не заключвали празния контейнер. Не го заключвали. По думите на охранителя заключването на празни контейнери не им било първа грижа, защото заграденият район се намирал под постоянно наблюдение. Нищо чудно, че вътре се бе настанил наркоман. Вероятно Пер Холмен е бил един от многото, които се подвизават в залива Бьорвика, намиращ се само на хвърлей от супермаркета за дрога на площад „Плата“. Сигурно охранителят съвсем умишлено си затваря очите, когато някой окаяник се подслони в празен контейнер. Съчувства на наркоманите, а така ги спасява от измръзване.
    Погледна си часовника. Помисли малко. Вдигна глава към върха на оградата. Намираше се в задоволителна физическа форма. Отдавна не се беше чувствал по-здрав. След фаталния рецидив през лятото не бе близвал алкохол. Тренираше редовно във фитнес залата на Управлението. Повече от редовно. Преди да падне първият сериозен сняг, счупи рекорда на Том Валер на бягане с препятствия. Няколко дни по-късно Халвуршен го попита дали усилените му тренировки имат нещо общо с Ракел. Двамата вече не се срещат — с такова впечатление бил останал младият полицай. Хари обясни на колегата си съвсем стегнато, но недвусмислено, че макар да работят в един кабинет, няма намерение да споделя с него подробности от личния си живот. В отговор Халвуршен само сви рамене и попита с кого освен с него Хари би могъл да сподели проблемите си. Реакцията на Хари потвърди предположението на Халвуршен — шефът му стана веднага и излезе демонстративно от кабинета.
    Включи фенера и го насочи към вътрешността на контейнера. Конусовидният лъч освети очертана с тебешир площ. Там бяха открили трупа на Пер Холмен. Беате Льон, ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност с адрес „Брюнсалеен“, му показа снимките. Пер Холмен седял, облегнат на стената, с дупка в дясното слепоочие и пистолет от дясната страна. Наоколо нямало много кръв. Това е единственото предимство на изстрелите в главата. Пистолетът, малък калибър, бе оставил едва забележимо входно отвърстие на раната. Нямало изходна рана. Специалистите от Съдебномедицинския институт открили куршума в черепа на мъртвеца, където късчето олово влетяло като билярдна топка и направило на каша онова, с което Пер Холмен е разсъждавал; с което е взел решението да сложи край на живота си и с което е дал команда на показалеца си да натисне спусъка.
    Сети се за баща си. Улав Хуле, пенсиониран учител и вдовец. Живееше в къща в квартал Опсал. Очите му грейваха, когато веднъж в месеца му гостуваха Хари и Сьос. Започнеха ли обаче да пият кафе и да говорят за незначителни случки, пламъкът в очите му умираше. Защото единственото важно нещо в живота му се намираше на снимка върху пианото й. Улав Хуле нямаше никакви занимания освен четенето на книги за страни, които нито имаше възможност, нито желание да посети, понеже вече нямаше как да я вземе със себе си. В редките случаи, когато я споменаваха, Улав Хуле говореше за смъртта й като за „най-голямата загуба в живота ми“.
    Сърцето на Хари се разтуптя лудо. Започна да се катери по оградата. Едва впоследствие си даде сметка кое го изплаши толкова. Тишината и това, че не чу нито ръмжене, нито какъвто и да е предвестник на нападение. Сякаш животното в тъмнината изобщо не искаше да го стресне. Дебнеше го. Ако Хари се интересуваше малко повече от кинология, вероятно щеше да знае, че само една-единствена раса кучета не ръмжат: нито когато са изплашени, нито когато нападат: черните мецнери. Хари чу как животното наруши ритъма на хода си. Пак настъпи тишина. Налагаше се да побърза, защото кучето явно скочи. Хари ритна с крак в тъмното.
    Твърдението, че човек не усеща болка, когато страхът предизвика насищане на кръвта с адреналин, е меко казано неточно. Хари изкрещя. Големите остри кучешки зъби се забиха в десния му прасец и потънаха дълбоко. Стигнаха до чувствителната костна мембрана. Оградата издрънча. Силата на тежестта ги дърпаше към земята, но Хари, макар и напълно отчаян от ситуацията, се мъчеше да се задържи. При други обстоятелства щеше да отърве лесно кожата. Всяко друго куче с теглото на черен мецнер в зряла възраст би изпуснало жертвата си. Но зъбите и челюстната мускулатура на мецнера са предназначени за чупене на кости. Оттам носи началото си слухът, че мецнерът е роднина на костноядната петниста хиена. По тази причина кучето увисна на прасеца на Хари, забило два горни зъба, стискащи здраво, и един долен за стабилизиране на захапката. Мецнерът си бе счупил другия долен зъб още на тримесечна възраст при сблъсък със стоманена протеза.
    Хари опря левия си лакът върху ръба на оградата и се помъчи да повдигне нагоре цялото си тяло, но кучето бе мушнало едната си лапа в мрежата на оградата. Хари извади фенера, стисна здраво гумената дръжка и погледна надолу да види какво представлява животното. Светлината проблесна матово в черните очи и черната муцуна. Хари замахна с фенера и удари мецнера между очите с всичка сила. Костта даже изпука. Замахна втори път и му нанесе още един удар. Уцели муцуната му. После заудря отчаяно очите му, които дори не мигнаха. Фенерът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Кучето не отпусна хватката около крака му. Силите на Хари се топяха с всяка изминала секунда. Вече едва се държеше за оградата. Не му се мислеше какво го очаква, но нямаше как да се самозалъгва.
    Вятърът, който отново се бе усилил, отнесе немощния му вик. Хари промени захвата. Досмеша го. Нима ще свърши така? Ще го намерят в контейнерното депо с гърло, прегризано от куче-пазач? Пое си дъх. Зъбчатите върхове на оградата се забиваха в мишниците му, пръстите му изтръпнаха. Само след секунди щеше да се предаде. Ех, да имаше поне някакво оръжие в себе си! Или бутилка вместо малката плоска манерка! Щеше да я строши и да прободе кучето с нея.
    Напрегна последните си сили, бръкна във вътрешния си джоб и извади плоската бутилка. Лапна гърлото, захапа здраво капачката със зъби и я отвъртя. Течността потече в устата му. По тялото му премина живителен тласък. Боже мой. Притисна очи към оградата и далечните светлини от хотел „Плаза“ и от хотел „Опера“ се превърнаха в бели ивици на черен фон. Отпусна дясната си ръка над червената паст на звяра, изплю капачката и алкохола в устата си, процеди „наздраве“ и изсипа цялото съдържание на бутилката върху кучето. В продължение на две безкрайни секунди две черни кучешки очи се взираха в Хари с безкрайно удивление, докато кафявата течност се стичаше по крака му право в зиналата уста на мецнера. Кучето пусна прасеца му. Хари чу удара на жива плът в асфалта, последван от скимтене и хъхрене. После лапите застъргаха по земята и животното потъна в мрака, от който се бе появило.
* * *
    — Да, но в качеството си на мениджър ще се наложи да отговарям не само за Осло, а за цяла Норвегия, Исландия и Фарьорските острови. Знаеш ли например, че само на територията на Норвегия поземлената собственост на Армията надхвърля двеста и петдесет парцела, застроени с повече от триста сгради? — Юн се потупа леко по корема и се вторачи в тавана с характерната си угрижена физиономия. — Днес се погледнах в една витрина и се удивих колко съм нищожен.
    Юн не бе подготвен за подобна смелост от нейна страна. Досега Теа не бе правила никакви опити да го съблазни. Точно обратното: физическата близост сякаш я плашеше. Когато Юн се прибра след първото съвещание и й каза, че според устава „Армията на спасението утвърждава половото въздържание преди сватбата като важна християнска добродетел“, Теа видимо си отдъхна и прие думите му с облекчение. Макар някои хора да виждаха голяма разлика между „утвърждавам нещо като добродетел“ и „налагам задължителна забрана“, например „не употребявай тютюн и алкохол“, Юн не възнамеряваше да нарушава обета си към Бог заради някакви стилистични нюанси.
    Прегърна я, стана и отиде в тоалетната. Заключи вратата и пусна чешмата. Докато водната струя се стичаше по ръцете му, Юн се вгледа в гладката повърхност на огледалото. Тя отразяваше лицето на човек, който по принцип би следвало да е щастлив. Трябва да се обадя на Рагнхил, помисли си той. Да приключа веднъж завинаги с тази история. Юн вдиша дълбоко. Той наистина се чувстваше щастлив. Просто някои дни го изправяха пред повече трудности от други.
* * *
    Чакалнята в пункта за бърза помощ в Осло на улица „Стургата“ 40 се къпеше в сурова бяла светлина. Вътре се намираше обичайният за този час на денонощието контингент. Двайсет минути след появата на Хари един треперещ наркоман стана и си тръгна. По принцип такива като него не изтрайваха на едно място повече от десет минути. Хари го разбираше прекрасно. Още усещаше вкуса на алкохол в устата си, вече събудил познатите тъмни сили в организма му. Прасецът го болеше ужасно. А цялото начинание в контейнера се оказа безрезултатно — както впрочем става с деветдесет процента от усилията в дадено полицейско разследване. Хари си обеща следващия път да не връзва тенекия на Бети Дейвис.

Четвърта глава

Понеделник, 14 декември
Сбогуване
    Отскубна се от прегръдката на майка си, спусна се в тъмнината и хукна към реката с пистолета на баща си в ръка. Тичаше към сръбските позиции, откъдето хвърчаха сигнални осветителни ракети. С пълно безразличие слушаше как куршумите от вражеския обстрел се удрят в земята. После изведнъж изстрелите заглъхнаха и той падна в голям бомбен кратер. Водата го погълна; погълна и всички звуци. Настъпи тишина. Продължаваше да бяга, сега вече под водата, но не успя да стигне до никъде. Докато крайниците му се вцепеняваха и го упои сънливост, видя как насред цялата тъмнина се движи нещо червено. Приличаше на птица и размахваше криле на забавен каданс. Когато дойде на себе си, беше увит във вълнено одеяло. Над него се полюшваше електрическа крушка под музикалния съпровод на сръбската артилерия. В очите и устата му се посипаха буци пръст и мазилка. Той ги изплю. Някакъв човек се надвеси над него и му каза, че Бобо, самият капитан, го спасил от пълния с вода кратер. Посочи мъж с гола глава, застанал до входа към бункера. Мъжът носеше униформа, а на врата му бе завързан червен шал.
    Избръсна се, избърса си лицето и се облече бързо, после извади една от черните метални кутии от сейфа и я отвори. Вътре имаше „Лама минимакс“ с вместимост седем куршума: шест в пълнителя и един в патронника. Разглоби пистолета и разпредели частите му в четирите специално изработени за целта тайника под уплътненията в ъглите на куфара. Ако по време на митническата проверка случайно решат да претърсят багажа му, металните уплътнения ще скрият частите на пистолета. Преди да тръгне, провери дали е взел паспорта си, плика със самолетния билет, който тя му даде, снимката на мишената и необходимите сведения за време и място. По план трябваше да стане утре вечер в седем на обществено място. Тази задача е по-рискована от предишната, предупреди го тя. Това не го изплаши. Понякога му се струваше, че след онази нощ, когато баща му си изгуби ръката, той се раздели завинаги със способността да изпитва страх. Някога Бобо му каза: „Човек, който не се бои от смъртта, не оцелява дълго.“
    Автобусът за летището трябваше вече да е пристигнал. Вторачи се в мъглата. Така се взираше и през онази есен, свит до Бобо. Напразно се мъчеше да зърне нещо зад гъстия бял дим. Възложиха му задачата да разнася съобщения, които не смееха да пращат по радиовръзката, защото сърбите подслушваха всички честоти и разбираха тайните им. Понеже беше дребен, притичваше невредим през окопите, без да се навежда. Поиска от Бобо да унищожава танкове. Капитанът поклати глава.
    Още същия ден, когато Бобо издиктува радиосъобщението, предназначено за щабквартирата, момчето се сдоби с кодово име, което щеше да го съпровожда, докато сърбите продължават да окупират родния му град и да го сриват със земята. Убиха Бобо, отнеха живота на стотици лекари и пациенти в болнични заведения, а дръзналите да окажат съпротива тикнаха в затвора и ги подложиха на нечовешки изтезания. Прозвището на момчето се превърна в горчив парадокс. Даде му го един от онези, които той не успя да спаси. Malj spasitel.
* * *
    В съвещателната зала в червената зона на шестия етаж се носеше тихо жужене от гласове и смях. Хари влезе. Явно добре бе преценил кога да се появи. Пропусна задължителните за всяко прощално парти куртоазни разговори, почерпка със сладкиши и размяна на колегиални шеги и закачки. Обикновено мъжете следват този сценарий, когато се разделят с човек, когото ценят и уважават. Дойде тъкмо навреме за връчването на подаръците и за многословните, високопарни речи. Такива речи тук произнасяха само пред публика, но не и насаме.
    Той обходи помещението с поглед и за свое щастие бързо откри единствените три добронамерени лица: оттеглилия се от поста Бярне Мьолер, полицай Халвуршен и Беате Льон, младия ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност. Никой не обърна внимание на Хари. Той, от своя страна, също не гледаше присъстващите. Беше напълно наясно, че си е навлякъл неприязънта на колегите си от Отдела за борба с насилието. Веднъж Мьолер му каза, че хората ненавиждат само една комбинация повече от намусен алкохолик, а именно намусен алкохолик с внушителен ръст. Хари, висок сто деветдесет и три сантиметра, имаше слабост към чашката и сърдитата физиономия не слизаше от лицето му. Способностите му на блестящ следовател никак не смекчаваха вината му в очите на гилдията. За никого не бе тайна, че ако не се ползваше с протекцията на Бярне Мьолер, Хари отдавна да е изхвърчал от полицията. А сега, след напускането на шефа, началството щеше да следи всяка крачка на инспектор Хуле и да го дебне кога ще сбърка. Парадоксално, но факт: разобличаването на Принца, което му лепна етикета на заклет аутсайдер, го пазеше от уволнение. Том Валер, старши инспектор в Отдела за борба с насилието, се оказа един от главните организатори на мащабния нелегален внос на оръжия в Осло през последните години. Валер приключи земния си път в локва кръв в мазето на общежитие в квартал Кампен, а на кратка церемония три седмици по-късно началникът на криминалната полиция през зъби похвали Хари за неговия принос при разобличаването на корумпирани служители в системата.
    Новият главен полицейски инспектор изглеждаше младолик за възрастта си. В циркулярното писмо пишеше, че е на петдесет и три години. Хари го прецени като мъж със среден ръст. Слаб, почти изпит. Мрежата от ясно открояващи се мускули на лицето, около челюстите и по врата му говореше за аскетичен начин на живот. Новият началник имаше правилна, волева уста и издадена напред брадичка. Обратната му захапка издаваше скрита амбиция. Черната му коса, макар с лека лисевина на темето, оформена като тонзура, изглеждаше доста гъста и човек би си помислил, че още не оплешивява, а просто се е спрял на по-ексцентрична прическа. Дебелите му зловещи вежди представляваха поредното доказателство, че окосмяването по тялото му вирее върху благодатна почва.
    — И накрая искам да подаря един скъп за мен предмет на специален за мен човек, който има нужда от него. Този човек с най-талантливият ми следовател и най-ужасният ми кошмар. — Мьолер извади от джоба на сакото си ръчен часовник: — На човека, който винаги се съобразява само със собствената си интуиция, със собствения си работен график и — напук на всички опити да го накараме да не закъснява за служебните ни съвещания — със собственото си разбиране за време. Надявам се моят подарък да ти помогне да си свериш часовника с колегите от отдела, Хари. Не приемай думите ми само в буквалния им смисъл.

Пета глава

Понеделник, 14 декември
„Фюрлюсе“
    Роберт го въведе в тесния кабинет и седна на стола, едва сместен между затрупано с предмети бюро, тесен прозорец с изглед към задния двор и знаме в червено и жълто с емблемата и девиза на Армията на спасението: „Огън и Кръв“. Юн вдигна купчина книжа, някои пожълтели от времето, от дървен стол и направи знак на брат си да седне. Юн се досещаше, че Роберт е отмъкнал стола от репетиционната на оркестъра от квартал Маюрстюа, която се намираше в съседното помещение.
* * *
    — В циркулярното писмо прочетох, че всяка година участваш в Биркебайнерското състезание5 — обърна се към Гюнар Хаген Мьолер. — Вероятно знаеш, че и началникът на криминалната полиция не пропуска да пробяга трасето.
    — Първо, така наречената от теб „неприятна история с контрабанден внос на оръжия“ представлява професионална престъпна лига с разклонения в полицията. Тази лига наводняваше Осло с евтини огнестрелни оръжия години наред — обясни Бярне Мьолер, като безуспешно се мъчеше да прикрие раздразнението в гласа си. — Въпреки съпротивата на началството Хуле разплете случая без чужда помощ с цената на години усилена работа. Второ, Хуле уби Валер при самозащита и не той му отряза ръката, а асансьорът. И, трето, не разполагаме с никакви сигурни данни кой е осведомил медиите за подробностите по случая.
* * *
    Докато вървеше по улица „Юрте“, Хари разбра по обувките на минувачите, че наближава кафенето „Фюрлюсе“. Момчетата от Отдела за борба с наркотиците често повтаряха, че най-голям принос за идентифициране на наркоманите имат препълнените складове за униформено облекло на въоръжените сили, защото именно с посредничеството на Армията на спасението излишъкът от обувки отива при наркозависимите. През лятото носят сини маратонки, а през зимата — черни кубинки. В комбинация със зелената найлонова торбичка на традиционния пакет с храна на Армията на спасението те представляват униформата на уличния дрогар.
    Хари влезе, наля си чаша кафе и седна на пейката до стената, „Фюрлюсе“ — кафенето на Армията — представляваше осъвременен вариант на пункт за раздаване на безплатна супа, където нуждаещите се получават сандвич и топла напитка. Единствено клиентелата отличаваше уютното светло заведение от обикновено кафене. Деветдесет процента от идващите наркомани бяха мъже, останалите — жени. Тук имаха възможност да се подкрепят със сандвичи с кафяво или бяло сирене, да разлистят вестник, да поговорят на спокойствие. Кафенето предлагаше на наркоманите място, където да се стоплят и да си отдъхнат, преди да подновят търсенето на дневната доза. Понякога вътре се отбиваха полицейски разузнавачи, но между тях и Армията съществуваше негласно споразумение на територията на „Фюрлюсе“ да не се извършват арести.
    Нещо във външността й — вероятно тънкия врат и мекотата на движенията й или гладката гарвановочерна, неестествено лъскава коса — й придава вид на котка, помисли си Хари. Жената се обърна. Първоначалното впечатление се засили от малкото й лице, непропорционално широката й уста и едва забележимия й чип нос — сякаш изваден от японски комикс. Ала най-силно го поразиха котешките й очи. Хари не бе в състояние да обясни какво го смущаваше у нея, но определено долавяше нещо гнило.
    На излизане спря пред охраната и се обърна, но Мартине вече не се виждаше в кафенето. Момчето в пуловера на Армията му предложи пакет с безплатна храна, но Хари отказа, загърна се в палтото си и излезе на улицата. Оттам се откриваше изглед към фиорда на Осло, където слънцето се оттегляше с алени отблясъци. Хари тръгна към река Акершелва. До прословутото внушително дърво, известно като Айка6, едно момче се олюляваше в снежната виелица със запретнат ръкав на опърпаното си шушляково яке. От ръката му стърчеше спринцовка. Усмихваше се, докато гледаше през Хари и парата, издигаща се от квартал Грьонлан.

Шеста глава

Понеделник, 14 декември
Халвуршен
* * *
    — Yes8 — отговори мъжът пред нея.
    Той кимна с разбиране и й подаде банкнота от хиляда крони и паспорта си. Република Хърватска? Сигурно една от новообразуваните се държави на изток. Рецепционистката му върна ресто, прибра хилядарката в касата и реши непременно да провери защитните елементи на банкнотата, след като гостът отиде в стаята си. Стараеше се да поддържа високо ниво, макар да работеше в един от най-непретенциозните хотели в града. Този мъж не й приличаше на измамник, а по-скоро на… мда… как го преценяваше всъщност? Даде му пластмасова карта, обясни му на кой етаж е, как да използва асансьора, кога сервират закуската и кога трябва да освободи стаята на заминаване.
    Рецепционистката се замисли. Мобилните технологии изместиха доста успешно уличните кабинки в Осло, но тя се сети за една съвсем наблизо, на площада пред Централната гара. Въпреки че кабинката се намираше на не повече от стотина метра, тя извади малка карта на града, отбеляза маршрута до там и му разясни как да стигне. Така правят служителите в луксозни хотели от вериги като „Радисън“ и „Чойс“. Вдигна глава, за да се увери, че я е разбрал. Кой знае защо, се почувства малко объркана.
* * *
* * *
    Портата на контейнерното депо зееше отворена, но на оградата висеше табела с предупреждение, че влизането с превозни средства е забранено. Знак насочваше водачите да оставят автомобилите на близкия паркинг. Хари се почеса по прасеца, огледа дългата свободна пътека между контейнерите и влезе с колата. Охранителят седеше в ниска къщичка с вид на строителна барака на колела, преживяла многократни надстройки през последните трийсет години. Което впрочем не беше никак далеч от истината. Хари паркира пред входа и измина оставащите няколко метра с бързи крачки.


    — Да се досетиш кой е убиецът всъщност е най-лесната част. Винаги е човекът, най-близко до ума на следователя. Съпругът или най-добрият приятел на жертвата. Криминално проявеният съмнителен тип от близкото му обкръжение. Но никога икономът. Трудното се състои в друго: да докажеш онова, което интуицията ти подсказва. — Хари натисна звънеца до името „Холмен“. — А ние ще направим точно това. Ще си набавим онова липсващо малко парченце, способно да превърне наглед откъслечни факти без връзка помежду си в цялостна верига от доказателства.
    — Според иззетите кръвни проби синът ви не е бил под наркотично въздействие преди смъртта си. С други думи, намирал се е в абстиненция. А когато един наркоман е в такова състояние, потребността от спасение може да го тласне дори дотам, да заплаши майка си с пистолет, за да се сдобие с хероин. Пристрастеният намира спасение не в самоубийството, а в иглата, която забожда в ръката, врата, слабините или където му е останала читава вена. Синът ви е намерен с доза хероин в джоба. Явно се е канил да се надруса, Холмен. Тогава няма логика, преди това да се е самоубил. Както казах, гладът за наркотик потиска всичко останало. Дори… желанието за смърт.


Седма глава

Четвъртък, 15 декември
Анонимността
    Доволен, напусна новия влаков терминал, слезе по стълбите, мина под стъклен покрив — явно някогашната зала за заминаващи, където сега имаше магазини — и излезе на предгаровия площад. На картата беше отбелязан като „Йернбанеторге“. Насред площада се издигаше статуя на тигър, двойно по-голям от повечето си събратя, замръзнал точно преди скок. Около него дрънчаха трамвайни мотриси, минаваха автомобили и хора. Но той не видя никъде телефонни кабинки. В края на площада, до един навес, се бяха скупчили група хора. Приближи се към тях. Разговаряха, събрали в кръг главите си, покрити с качулки. Вероятно бяга съграждани или съседи и чакаха един и същи автобус. Гледката събуди у него неясен спомен…
* * *
    От двете страни на чакълестата пътечка към малка тухлена постройка до гробището бе натрупал сняг. В стая за събирания, обзаведена само с пластмасови столове, наредени до стените, седяха четиринайсет души. Ако в помещението влезеше някой непосветен в заниманията им, би си помислил, че съседи от обща кооперация са свикали събрание. Иначе нищо по лицата, възрастта, пола или дрехите на присъстващите не издаваше по какъв повод са дошли. Ярката светлина се отразяваше в прозорците и в линолеума на пода. Хората си бъбреха тихичко. Чуваше се шумолене от картонени чаши. От време на време просъскваше току-що отворена бутилка с газирана минерална вода.
    Точно в седем вечерта една ръка в края на дългата маса се вдигна и звънна със звънче. Приказките утихнаха. Всички погледи се насочиха към жена на около двайсет и пет. Тя обходи лицата на присъстващите с директен, безстрашен поглед. Имаше тесни, строги устни, смекчени с червило; дълга гъста руса коса, събрана на тила с най-обикновена шнола. Бе отпуснала спокойно и самоуверено големите си ръце върху масата. Тази жена отговаряше на определението „симпатична“, тоест с хубави черти, но без онова очарование, което би я направило „пленителна“. Езикът на тялото й издаваше уравновесеност и сила. Стабилният й глас изпълни помещението и подчерта още веднъж колко добре умее да се владее:
    — От седем години не съм близвала алкохол. Всеки ден се събуждам с мисълта, че съм алкохоличка. Децата ми не знаят това. От тяхна гледна точка мама е престанала да пие, защото алкохолът я замайва бързо и тя става много лоша. В живота ми съм принудена да съчетавам умело истина и лъжа, за да постигна баланс. Всичко може да се провали, но съм решила да живея ден за ден и да бъда вярна на обещанието си да не пия. В момента работя по Единайсетата стъпка. Благодаря ви.
    — Тук съм съвсем отскоро. Идвам за шести или за седми път. Още не съм приключил с Първата стъпка. Тоест, осъзнавам проблема си, но продължавам да смятам, че съм в състояние да управлявам алкохолизма си. Присъствието ми тук е своеобразно противоречие, но обещах на мой приятел, психолог, да се присъединя към вас. Той твърди, че ако издържа приказките за Бог и духовното през първите няколко седмици, ще почувствам ефекта. Нямам представа дали анонимните алкохолици могат да си помогнат сами, но имам желание да опитам. Защо не?
    Хари я погледна. Другите присъстващи — също, защото с поведението си тя нарушаваше общоприетата практика да не се прилага натиск върху членове на групата. Астри не отмести очи от Хари. И преди Хари бе усещал, че тя го гледа, но й обърна внимание само веднъж: измери я от главата до петите с поглед тип „асансьор“. Гледката му хареса, но още повече му се поправи друго. Когато погледът му се върна на лицето й, тя изглеждаше силно поруменяла. На следващата среща се държеше, сякаш не го забелязва.
    Хари влезе в банята и се погледна в огледалото, докато водата течеше. Как се изрази Астри? Очите му издавали самота? Наведе се напред, но забеляза само сини ириси, малки зеници и мътни склери, прорязани от червени нишки. Когато каза на Халвуршен, че Ракел го е зарязала, младият му колега го посъветва да се утеши с други жени. Или както поетично се изрази Халвуршен: „чукай наред, за да ти мине меланхолията“. Хари обаче нямаше нито желание, нито сили. Просто защото знаеше, че всяка жена, която докосне, ще се превърне в Ракел. А той имаше нужда да я забрави, да я премахне завинаги от кръвта си, както наркоманът трябва да изчисти организма си от отровата. Хари не желаеше да лекува любовната си мъка с метадон.
    Хари наблюдаваше как пепелта изяжда цигарата, докато й разказваше за Ракел. Жената в леглото му не го познаваше добре, стояха на тъмно и думите започнаха да се леят от устата му. Издигаха се и се изгубваха като изтъкани от цигарен дим. Сигурно така се чувства човек на изповед, помисли си той. Просто се освобождава от огромно бреме. Излива си душата, както казваха анонимните алкохолици. Постепенно се отпусна съвсем. Разказа й как Ракел го изхвърли от къщата преди година с обвинението, че е обсебен от желанието да разобличи къртицата в полицията с прозвището Принца. А когато събра достатъчно доказателства срещу Принца, той отвлече от детската градина Олег, сина на Ракел, и го държа като заложник, за да попречи на Хари да го залови. Като се има предвид, че Олег видя как Хари уби похитителя му в асансьора в квартал „Кампен“, детето преживя травмата сравнително бързо. Ракел обаче не успя. Две седмици след отвличането на Олег тя, узнала всички подробности около случая, каза на Хари, че не го иска повече в живота си. Или по-точно, близо до Олег.
* * *
    Шумът от автомобилите навън достигаше до него като далечен, равномерен бумтеж и заглушаваше малкия телевизор в ъгъла, по който се ловяха само три канала със зърнеста картина. Езикът от телевизора звучеше като норвежки. Девойката на рецепцията взе сакото му и обеща утре сутринта да бъде почистено и изгладено. Остави разглобеното оръжие върху вестник. След като всички части изсъхнаха, той сглоби пистолета, насочи го срещу огледалото и натисна спусъка. Чу се гладко щракване на добре смазан механизъм. Движението на стоманата се пренесе по дланта, а после и по цялата му ръка. Изстрел без патрон, фалшива екзекуция.
    През ноември 1991 година, след тримесечна непрекъсната обсада и бомбардировки, Вуковар най-сетне капитулира. Докато сърбите влизаха победоносно в града, рукна пороен дъжд. Заедно с оцелелите от ротата на Бобо — около осемдесет уморени до смърт, изнемощели от глад хърватски военнопленници — го накараха да се строи сред останките от някогашната главна улица в града. Сърбите им забраниха да мърдат, а самите те се прибраха на сухо и топло в палатките си. Тежки дъждовни капки се сипеха безспир и образуваха пяна в калта. След два часа първите изтощени войници започнаха да падат. Лейтенантът на Бобо напусна редицата, за да помогне на един от тях, но от близката палатка излезе сръбски редник — съвсем младо момче — и простреля лейтенанта в стомаха. Пленниците замръзнаха по местата си, взираха се в дъжда, който размиваше очертанията на околните възвишения, и се надяваха писъците на лейтенанта най-сетне да стихнат. Малкия спасител се разплака, но спря, щом чу гласа на Бобо зад гърба си:
    Следобед падна сумрак. Пристигна открит джип. Сърбите мигом се спуснаха от палатките и отдадоха чест. Явно мъжът в джипа беше комендантът. Наричаха го „Скалата с мекия глас“. Отзад в джипа седеше мъж с наведена глава в цивилно облекло. Джипът паркира точно пред ротата и понеже той се бе строил в първата редица, чу как комендантът подкани цивилния да огледа пленниците. Малкия спасител веднага позна цивилния, когато онзи вдигна глава: един от жителите на Вуковар, баща на негов съученик. Мъжът плъзна поглед по редиците, стигна до него, но с нищо не показа да го е познал. Комендантът въздъхна, изправи се в джипа и изкрещя — този път от мекия му глас нямаше следа:
    Все едно небето се разтвори и дъждът заваля с оглушителен рев, сякаш в отчаян опит да спре жестокостта на хората. Малкия спасител не издържаше да гледа Бобо пред дулото на пистолета. Прииска му се да изкрещи, че търсеният човек е той. Ето ме, аз съм Малкия спасител, убийте мен, а не него! Погледът на Бобо се спря върху него за миг и той прочете в очите му безмълвната настойчива молба. Бобо леко поклати глава. Куршумът прониза Бобо и прекъсна връзката между тяло и душа. Погледът му угасна, животът си отиде.

Осма глава

Сряда, 16 декември
Обядът
    Отключи си и влезе. Апартаментът на Том Валер носеше явните белези на ергенско жилище. Небето над възвишението Екеберг започна да избледнява. Седмици след смъртта на собственика държаха апартамента отцепен, но разследващите органи не откриха улики, свързани с евентуални съучастници на Валер в контрабандната лига. Поне според изявлението на началника на криминалната полиция. Така той оправда решението си случаят „Валер“ да мине на заден план, а следователите да дадат приоритет на „други по-спешни задачи“.
    Влезе в спалнята. През прозореца се процеждаше сива светлина. Стаята беше подредена. На бюрото имаше монитор на настолен компютър, но Хари не видя процесор. Сигурно разследващите го бяха иззели за проби. Хари обаче не помнеше да е виждал процесора на Валер сред доказателствените материали в Главното управление. Забраниха му да се занимава повече със случая. Според официалното обяснение го разследваха за убийство по време на служба. И все пак Хари не можеше да се отърве от натрапливото съмнение, че на някои от висшестоящите в полицията не им изнася историята да се разнищи докрай.
    Някакъв звук, глухо тиктакане го накара да изтръпне. Идваше от гардероба. Поколеба се. Отвори вратата. Вътре намери отворен кашон с якето, което Валер носеше онзи нощ в Кампен. Върху дрехата лежеше ръчен часовник. Тик-так. Така тиктакаше и през онзи кошмарен ден, след като асансьорът потегли и отряза ръката на Валер. После Хари, Олег и Свен Сивертшен дълго се взираха в ръката — восъчнобяла, мъртва, сякаш отсечена от пластмасов манекен с единствената разлика, че на нея имаше часовник. И този часовник работеше, отказваше да издъхне. Съвсем приличаше на приказка, която Хари слушаше от баща си като малък: сърцето на убития биело ли, биело и не искало да спира, а накрая побъркало убиеца.
* * *
    Мартине се притесняваше как ще се държи в студа електрическият автомобил, подарък от кралското семейство. Преди да излезе от кабинета си, Мартине приключи с всичките си задачи за деня: публикува в Интернет информация за обявени и за нови събрания на членовете на Армията, актуализира в списъка имената на дежурните, които ще разнасят безплатна супа с автобус, и на онези, ангажирани да поднасят каша на площад „Егер“, редактира писмения отговор, предназначен за министъра, относно ежегодния коледен концерт в Концертната зала.
    Погледът на Рикард скачаше от комендант Давид Екхоф към дъщеря му Мартине. Младият мъж избърса потта над горната си устна. Мартине често се питаше как с възможно човек да се поти толкова обилно на точно определено място от тялото си, независимо от атмосферните условия. Най-много пот избиваше, докато седеше до нея по време на литургия или другаде и се навеждаше да й прошепне нещо, което по принцип би я развеселило, ако не забелязваше неумело прикритата му нервност и натрапливото му старание да й се хареса. Нямаше как да не обърне внимание и на потната му горна устна. Понякога, докато Рикард седеше съвсем близо до нея, Мартине долавяше и стържене изпод пръстите му, избърсващи потта от устната. Защото освен обилна пот, организмът му произвеждаше и много гъста брада. Пристигаше сутринта в щабквартирата гладко избръснат, а след обяд по бялата му кожа се образуваше тъмен слой. Мартине бе забелязала, че Рикард се бръсне по два пъти на ден.
* * *
    Сложи презрамката с кобура на раменете си. Купи го втора ръка. Кожата беше мека и миришеше на човешка пот и масло. Провери дали е закрепил добре пистолета. Застана пред огледалото и си облече якето. Оръжието не се виждаше. По-големите пистолети осигуряват по-добър прицел, но основната му задача не беше да е максимално точен. Облече си непромокаемото яке, а отгоре — палтото. Шапката мушна в джоба си. Опипа палтото, за да се увери, че не е забравил червеното шалче.
* * *
    Хари мълчеше. В изказването на шефа си не долови въпрос. Огледа кабинета, където неведнъж бе слушал точно както сега познатата лекция в стил „началникът обяснява на старши инспектора как стоят нещата всъщност“. Всички прилики обаче свършваха дотук. На бюрото вече ги нямаше купчините с книжа от времето на Бярне Мьолер, колекциите с комикси за Патока Доналд, сместени на рафта между юридически справочници и книги по полицейски инструктаж, голямата семейна снимка и още по-голямата снимка на красив голдън ретрийвър. Кучето почина преди цели девет години и синовете на Бярне вече го бяха забравили, но той продължаваше да скърби за загубата.
    — През 1942 година хиляда японски войници превземат Мианмар, тогава Бирма. Тя е двойно по-голяма от Япония и по онова време на нейна територия се намира британски военен контингент, превъзхождащ многократно японската войска и по численост, и по въоръжение. — Хаген вдигна мръсния си показалец. — Но едно качество у японците им помага да прогонят британците и индийските наемници. Дисциплината. По време на похода срещу столицата Рангун, днес Янгон, японците спират да поспят четвърт час на всеки четирийсет и пет минути. Лягат на пътя, без да свалят войнишките раници от гърба си, като внимават краката им да сочат към целта на похода, за да не паднат в канавката или да се объркат и да тръгнат в противоположна посока, когато се събудят. Посоката е нещо много важно, Хуле. Разбираш ли?
    — Дамо да е така. Този случай е приключен. Не само ще си загубиш времето да ровиш из апартамента на Валер, а и ще нарушиш заповедта — моята и на началника на криминалната полиция. Вероятно е напълно излишно да ти обрисувам в детайли последствията от престъпването на служебни забрани, затова само ще спомена, че японските офицери застрелвали онези войници от редиците си, които дръзвали да утолят жаждата си извън определеното време за пиене на вода. Постъпката на офицерите не е проява на садизъм, а основен принцип в налагането на дисциплина: туморите се изрязват още при появата им. Ясно ли се изразих, Хуле?
* * *
* * *
* * *
    Малцината журналисти и фотографи, дошли във „Фюрлюсе“, се засмяха. Единствените посетители в кафенето бяха двама старци от Приюта, подпухнала от плач жена в палто и наркоман с рана на челото. Последният трепереше като лист, защото му предстоеше да го прегледат в армейския медицински пункт на втория етаж. Впрочем скромният брой на гостите във „Фюрлюсе“ си имаше съвсем логично обяснение: просто кафенето по принцип не работеше по това време на денонощието. За съжаление обаче натовареният график на министъра не му позволи да посети „Фюрлюсе“ преди обяд и се наложи комендантът да му обясни, че всяка сутрин вътре е пълно с хора. Давид Екхоф осведоми министъра за разходите по поддръжката на „Фюрлюсе“ и за ефективното усвояване на средствата. Министърът кимаше одобрително, докато послушно хапваше от супата.
    Министърът стана, закопча си сакото и огледа помещението. Мартине се опитваше да обмисли възможностите му от негова гледна точка: двамата старци явно живееха в дом за възрастни и не бяха подходящи за целта му да се появи на първа страница на водещите вестници със заглавие „Министър се ръкува с утайката на обществото“. Раненият наркоман, макар и идеален представител на споменатата прослойка, изглеждаше твърде непредсказуем, а жената… Жената приличаше на обикновена гражданка, с която всеки норвежец би се идентифицирал. Тя би събудила всеобщо съчувствие, особено ако сподели сърцераздирателната си история.
* * *
    Затвориха. Хари се изненада и изобщо не забеляза внезапната тишина в жилището си. Когато телефонът звънна, пред очите му се появи женско лице. За негово огромно учудване лицето не беше на Ракел, нито на Астри. Отпусна се във фатерщула и реши да не разсъждава по въпроса. Ако времето наистина е започнало да лекува любовната му мъка и Ракел постепенно изчезваше от организма му, значи новините са добри и Хари не изпитваше желание да усложнява процеса.
* * *
    Музиката се чуваше отдалеч. Пред музикантите в полукръг се бяха събрали няколкостотин души. Той пристигна точно в края на една песен. Докато тълпата аплодираше, се чу камбанен звън. Бе дошъл точно навреме. Пред групата висеше черна тенджера, окачена на дървена стойка, а до нея стоеше мъжът от снимката. Макар да го виждаше на слабото осветление от уличен фенер и две факли, у него не остана съмнение: мъжът до тенджерата носи палто и шапка с емблемата на Армията на спасението.
    Проби си път през множеството. Застана на три метра от мъжа от Армията и провери дали зад гърба си има свободен коридор за отстъпление. Пред него двама тийнейджъри, по-ниски от него, издишаха бели облачета с дъх на дъвка. През ума му не мина нищо особено. Без да бърза и без излишно да се церемони, направи онова, за което бе дошъл: извади пистолета и го насочи напред с изпъната ръка. Така скъси разстоянието на около два метра. Прицели се. Мъжът до тенджерата се раздвои пред погледа му. Отвори присвитото си око и двете фигури пак се сляха в едно.
* * *
* * *
* * *
    Хари поседя във фатерщула със затворени очи. После, в изблик на безпаметна ярост, се втурна в спалнята, грабна часовника на Мьолер от чекмеджето, отвори прозореца и го запрати в тъмнината с всичка сила. Чу как часовникът се удари в стената на съседната сграда и падна върху заледения асфалт. Затръшна гневно прозореца, сложи райберите, върна се във всекидневната и усили музиката. Мембраните на тонколоните завибрираха толкова силно, че се размиха пред очите му. Високите честоти приятно гъделичкаха ушите му, а басът бумтеше в устата му.
* * *
    Отново провери пулса му. Нищо. Не й се случваше за първи път. Понякога лекарите успяват да ги съживят, но най-често се стига до фатален край. Жената недоумяваше как младеж от Армията на спасението умира от свръхдоза. Нима и те се боцкаха? Невъзможно. Заваля сняг. Снежинките се топяха върху бузите, затворените му очи и разтворените устни. Хубав младеж. Колко прилича на сина ми, докато спи, помисли си жената. Изведнъж забеляза тънката струйка кръв от черната дупчица на челото му, която се стичаше по слепоочието и ухото му.


    В гардероба една майка се мъчеше да закопчее ципа на якето на сина си. Изобщо не го погледнаха. Кафявото му палто от камилска вълна беше окачено на същото място. Отдолу стоеше куфарът. Взе палтото и куфара и влезе в мъжката тоалетна. Заключи се в една кабинка, съблече си непромокаемото яке, прибра шапката в джоба и си облече палтото. Макар да нямаше прозорци, сирените отвън се чуваха. Огледа се. Трябва да се отърве от пистолета. Нямаше голям избор. Качи се върху тоалетната чиния, протегна се, свали белия капак за вентилационния люк на стената и се помъчи да натика вътре пистолета. Не успя, имаше решетка.
* * *

Втора част
Спасителя

Девета глава

Сряда, 16 декември
Сняг
* * *
    Остави плика с билета върху масата между рентгеновия апарат и металния детектор, за да си съблече палтото от камилска вълна. Изненадан установи, че все още носи шалчето на врата си, свали го и го мушна в джоба. Сложи палтото си в легена, който служителят постави пред него, и мина под детектора под зоркия поглед на още двама униформени. Заедно с мъжа, зает да разглежда сканираното палто на компютърен екран, и служителя в края на лентата, ставаха общо петима души с единствената задача да следят пътниците да не внесат опасни предмети на борда. След като мина през детектора, той си облече палтото и се върна да си вземе плика с билета. Никой от служителите не го спря. Той ги заобиколи. Ето така би могъл да се качи на самолета с нож в плика. Насочи се към просторната чакалня за заминаващи. Порази го гледката от големия панорамен прозорец. Снегът бе спуснал плътна бяла завеса и не се виждаше нищо.
* * *
* * *
    Когато жената, облечена в синьо, вдигна микрофона зад гишето на изход 24, той го прочете по физиономията й: полетът за Загреб се отменя. Тя изрази съжалението си и увери пътниците, че ще излетят за дестинацията си на следващата сутрин в 10:40. Хората в чакалнята простенаха отчаяно. Служителката изчурулика, че самолетната компания ще осигури влак до Осло и хотелски стаи в хотел „Радисън“ за транзитните пътници и за пътниците с двупосочен билет.
    Не е станало нищо фатално, повтори си той, докато влакът профучаваше през тъмнината. Спря само на една гара преди Осло — до група къщи, разположени на побеляло поле. Снежинките трепкаха под прожекторите. Под една пейка на перона зъзнеше куче. Приличаше на Тинто — бездомното игриво куче, което тичаше из квартала им във Вуковар. Джорджи и неколцина по-големи момчета му сложиха кожен нашийник с надпис: „Име: Тинто. Собственик: Svi.“ Всички. Никой не искаше да навреди на Тинто. Понякога това обаче не е достатъчно.
* * *
    — Съжалявам, но бях длъжен да ви попитам. Възможно е извършителят на покушението да страда от психически отклонения и Роберт да е случайно избрана жертва. А понеже образът на войник от Армията на спасението, застанал до коледната тенджера на площад „Егер“, е станал почти емблематичен, не изключваме и вероятността убийството му да е насочено срещу цялата ви организация. Сещате ли се за някакъв аргумент в полза на последната ни теория?


Десета глава

Четвъртък, 17 декември
Скептикът
    Седнал в съвещателната зала в червената зона на Главното управление, Хари слушаше разочароващият доклад на Беате, като се опитваше да не гледа вестниците на масата. Всички ежедневници, публикували едрозърнести снимки на потъналия в мрак площад „Егер“, съобщаваха за публичното убийство още на първа страница и препращаха за подробности, поместени във вестника. „Ве Ге“ и „Дагбладе“ бяха скалъпили и материал, който с известна доза снизхождение би могъл да мине за портрет на Роберт Карлсен въз основа на няколко разговора с негови приятели и познати. „Добро момче.“ „Винаги готов да помогне на хора в беда.“ „Трагедия.“ Хари прочете изявленията внимателно няколко пъти, но не откри нищо съществено. Журналистите не бяха успели да се свържат с родителите на починалия и само „Афтенпостен“ цитираше брат му: „Направо необяснимо.“ Под тази кратка реплика вестникът поместваше снимка на млад мъж с болезнено сгърчена физиономия и разрошена коса, застанал пред жилищна сграда на улица „Гьотеборг“. Материалът бе изготвен от стар познат на Хари — Рогер Йендем.
    Хари се почеса по бедрото през една дупка в дънките си и съжали, задето не си обу клин отдолу. В седем и половина дойде на работа и влезе в кабинета на Хаген да попита кой оглавява разследването. Началникът му съобщи, че след като се посъветвал с шефа на криминалната полиция, решил да възложи следствената работа на Хари. До второ нареждане. Хари не пожела Хаген да му разясни какво влага в израза „до второ нареждане“. Кимна и излезе от кабинета му.
    Първо, нямаше свидетели. Нито един от зрителите на концерта не бе забелязал нещо съществено. В момента полицаи преглеждаха записите от охранителните камери, но досега не бяха открили нищо. Разпитите на служителите в магазините и ресторантите на улица „Карл Юхан“ също не дадоха резултат. На дежурната линия не се обади нито един свидетел. Беате получи снимките на площада от вестник „Дагбладе“ и ги прегледа, но докладва, че на тях се виждат или групи усмихнати момиченца в близък план, или общ поглед над множеството, където не се различават отделни лица. Тя увеличи части от снимките, изобразяващи публиката пред Роберт Карлсен, ала не забеляза нито оръжие, нито друга отличителна черта на мистериозния убиец.
    — Вчера разговарях с управителката на магазина от веригата „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“, където е работел Роберт Карлсен — подхвана Скаре, когото съдбата с типичното си подигравателно чувство за хумор бе лишила от способността да изговаря звука „р“ — основна част от името му. — Беше съкрушена. Описа Роберт като всеобщ любимец и вечно усмихнат чаровник. Понякога проявявал небрежност към задълженията си. Например се случвало да не се появи на работа без предупреждение. Но жената не смяташе, че мъж като Роберт има врагове.
    Хари забеляза как по челото на Магнюс Скаре избиха червени петна. Скаре — дребен на ръст, бивш гимнастик, с гладка кестенява коса, сресана на страничен път — беше един от най-младите му колеги. Арогантен и амбициозен, Скаре напомняше на младия Валер, но не притежаваше интелигентността и полицейския нюх на Том. През последната година обаче самочувствието на Скаре отбеляза известен спад и Хари се надяваше някой ден от него да стане добър полицай.
    — Гейовете, религиозните дейци и жените нарушават законите по-рядко от хетеросексуалните мъже на възраст между осемнайсет и шейсет години. Но ако заподозрените за разпространение на наркотици са лесбийка от Косово и дебел, противен норвежкоговорящ рокер с татуировка на челото, вероятността косоварката да е наркодилър е значително по-голяма. Така че ако се налага да избираме — а ние безспорно сме изправени пред избор — първо ще повикаме косовската албанка за разпит. Несправедливо отношение към косовските албанци, които спазват законите? Да, така е. Но понеже работим с ограничени ресурси и сме принудени да преценяваме вероятностите, не можем да си позволим да игнорираме уроците на професионалния си опит. Ако той ни бе научил, че съществува обичайната практика наркотрафикантите на летище „Гардермуен“ да пренасят дрога в отворите на тялото си, като се преструват на инвалиди, без колебание щяхме да спираме всички инвалиди на летището, да ги вдигаме от количките им, да нахлузваме гумени ръкавици и да ги опипваме щателно. Просто няма да споделяме с пресата методите си на работа.
    — Един момент, господа! — спря ги Гюнар Хаген. — Забелязвам, че някои от вас идват на работа с цепнати дънки и дрехи, които рекламират футболния отбор „Волеренген“. Може бившият ви шеф да не е възразявал срещу такова облекло, но аз не го приемам. Журналистите ще следят всяка наша стъпка и ще ни гледат под лупа. От утре държа да виждам само дрехи без дупки или цепки и без рекламни емблеми. Ние сме обществена служба и е редно да изглеждаме сериозно и неутрално. Моля всички с чин старши инспектор да останат.
* * *
    Застанал на прозореца в хотелската си стая в „Радисън“ на площад „Холберг“, той гледаше побелелия, замръзнал в ранния час град. Сградите — ниски, чупливи на вид — изобщо не подсказваха, че се намират в една от най-богатите държави на света. Жълтият безличен Кралски дворец изглеждаше като плод на смесица от благочестива демокрация и обедняло кралство. Между оголените клони на дърветата се мержелееше просторен балкон. Сигурно оттам кралят поздравява поданиците си. Той вдигна въображаема пушка на рамото си, затвори едното си око и се прицели. Балконът се разми и се раздвои.
    Сънува Джорджи. Когато се запознаха, Джорджи стоеше клекнал до скимтящо от болка куче. Позна кучето — Тинто — но кое беше това момче със сини очи и руса къдрава коса? Заедно сложиха Тинто в дървен сандък и го занесоха при ветеринаря, който приемаше в сива двустайна къща в обрасла с бурени ябълкова градина до реката. Лекарят установи, че кучето страда от зъбобол и му трябва не ветеринар, а зъболекар. Но кой би се охарчил заради старо бездомно куче, което съвсем скоро ще изгуби всичките си зъби? По-добре да приспи кучето, за да го отърве от предстоящата мъчителна гладна смърт, предложи той. Джорджи избухна в сърцераздирателен, почти мелодичен плач. В отговор на ветеринаря защо плаче Джорджи обясни, че кучето може да е Исус, защото баща му казвал „Исус ни се явява в образа на най-беззащитните, например като окаяно куче, което няма нито покрив над главата си, нито залък хляб“. Ветеринарят поклати глава и се обади на зъболекаря. След училище двамата с Джорджи отидоха да видят как е Тинто. Той ги посрещна с радостно вирната опашка. Лекарят им показа хубавите черни пломби в устата на кучето.
    Макар Джорджи да беше с една година по-голям, три-четири пъти след случката с Тинто момчетата си поиграха заедно. После обаче дойде лятната ваканция. През есента Джорджи сякаш вече го беше забравил. Подминаваше го, все едно не искаше да има нищо общо с него. Той забрави Тинто, но не и Джорджи. Минаха няколко години. По време на обсадата някакво измършавяло куче се дотътри до него и го облиза по лицето. Нямаше нашийник и чак когато видя черните пломби в устата му, разбра, че е Тинто.
    Погледна си часовника. Автобусът, който щеше да ги закара до летището, тръгваше след десет минути. Взе куфара, огледа стаята, за да се увери, че не е забравил нищо, и отвори вратата. Изшумоля хартия. На пода пред стаята му бяха оставили вестник. Огледа коридора и установи, че и пред другите стаи има вестници. От първата страница лъсна снимка от местопрестъплението. Наведе се и взе дебелия вестник със заглавие, напечатано с нечетливи готически букви.
    Докато чакаше асансьора, се помъчи да отгатне какво пише, но макар някои думи да напомняха на немски, не разбра почти нищо. Разтвори вестника на указаните страници с подробности по случая. Асансьорът пристигна и той се поколеба дали да не хвърли големия непрактичен вестник в кошчето за смет. Все пак го запази, влезе в празния асансьор, натисна копчето с нула и започна съсредоточено да разглежда снимките. Първоначално не повярва на очите си. Асансьорът потегли и изведнъж всичко му се изясни с цялата си ужасяваща яснота. Зави му се свят и той се подпря на стената. Вестникът се изплъзна от ръцете му. Не забеляза, че вратите се разтвориха.
* * *




    — Уместен въпрос. — Комендантът въздъхна тежко и погледна през прозореца. — По време на едно от наводненията Юсеф работеше в Китай. Малцина от тамошните жители бяха чували за Бог и измираха като мухи. Според библейското тълкование на Юсеф човек, който не е приел Исус в сърцето си, няма да бъде спасен и ще гори в ада. Заедно с други доброволци раздавал лекарства на нуждаещите се в китайската провинция Хюнан. Заради наводненията навсякъде плували отровници на Ръсел — едни от най-опасните змии на света. Мнозина китайци пострадали от ухапвания. Въпреки че Юсеф и хората му разполагали с голям запас от противоотровен серум, рядко успявали да спасят жертвите на отровницата: отровата й съдържа вещество, което разгражда стените на кръвоносните съдове и предизвиква силно кръвотечение от мястото на ухапването. Жертвата умира за час-два. Докато работех като мисионер в Танзания, съм виждал с очите си как действа отровата на дървесната змия бумсланг — тя е със сходен състав. Гледката е потресаваща.
    — И така, да се върнем към Юсеф. Един ден той и неговата медицинска сестра се отбили да дадат пеницилин на две близначета с пневмония. В това време баща им се прибрал. Току-що във водата на оризовата нива го била ухапала отровница на Ръсел. Юсеф Карлсен носел доза серум и накарал сестрата да бие инжекция на пострадалия. А той излязъл да се облекчи навън, защото подобно на всички жертви на наводненията имал диария и стомашни спазми. Докато клечал във водата, по тестисите го ухапала змия. Надал ужасен вик и за околните не останало съмнение какво го е сполетяло. Върнал се в къщата. Сестрата му казала, че китаецът-езичник отказва да му бият инжекцията. Предпочел серумът да спаси Юсеф, защото ако той оцелее, ще помогне на още деца. Китаецът се описал като обикновен земеделец, който дори няма какво да обработва след природния катаклизъм.
    — И да, и не. Хората ни вярват и това се вижда. Но имаме проблеми с набирането на кадри. През есента в Офицерската школа в Аскер имахме само единайсет кадети, а в пансиона има място за шейсет. А понеже винаги сме се придържали към консервативното тълкуване на Библията по въпросите на хомосексуализма например, не се радваме на всеобща любов. Ние също осъвременяваме възгледите си, само дето при нас се случва по-бавно отколкото в по-либералните църковни общества. Но знаете ли… във време на превратности като нашето не ми се струва особено фатално, ако нещата се случват малко по-бавно. — Усмихна се на Халвуршен и на Хари, все едно бяха изразили пълно единодушие с възгледите му. — Така или иначе, в Армията навлизат все повече млади хора и внасят модерните си възгледи. В момента провеждаме конкурс за нов изпълнителен директор и имаме доста млади кандидати за поста.
    — Ще отидеш ли да докараш колата? — обърна се Хари към Халвуршен, изчака младият му колега да излезе и каза: — Веднъж ваш служител ми помогна. Лежах пиян на някаква улица и ваш войник ме вдигна оттам. Той искаше да се обади в полицията, защото там щели да се погрижат по-добре за мен. Аз обаче му казах, че работя там, и ако разберат, ще ме уволнят. Заведе ме в Армейския медицински пункт, там ми сложиха инжекция и се наспах. Дължа ви едно голямо благодаря.
* * *
    Кабинетът на Роберт сякаш се бе смалил още повече. Изглеждаше все така разхвърлян. Знамето на Армията на спасението се издигаше величествено до розите от скреж по прозореца, а джобният нож лежеше върху бюрото до купчина книжа и неразпечатани пликове. Юн седна на бюрото и огледа стените. На една от снимките видя себе си и Роберт. Намираха се в „Йостгор“, но лятото на коя година? Роберт се мъчеше да изглежда сериозен, но усмивката все пак бе пропълзяла на лицето му. А Юн се бе усмихнал насила, неестествено.
* * *
    Полет SK-655 за Загреб се издигна от летище „Гардермуен“ точно по разписание — в 10:40 — зави наляво над езерото Хюрдал и се насочи на юг към аеронавигационния фар в Олборг. Денят беше необичайно студен, затова атмосферният слой с научното название тропопауза бе паднал толкова ниско, че самолетът MD-81 навлезе в него още щом мина над централната част на Осло. А понеже летателните апарати оставят инверсионни следи именно в тропопаузата, ако мъжът, зъзнещ до телефонните кабинки на предгаровия площад, бе погледнал нагоре, щеше да види самолета, за който имаше билет в джоба на палтото си от камилска вълна.
    — Mister?15 Някога случвало ли ви се е да спите навън, на студа, и да прекарате цяла нощ разплакан от непоносимия студ?

Единайсета глава

Четвъртък, 17 декември
Хърватинът


    — Това е съвсем рутинна процедура, шефе. Наричаме го конструктивен теч на информация. Казваме на журналистите да представят сведенията като „информация от анонимен източник от полицията“. Така се създава впечатлението, че те са работили здраво, за да се сдобият с нея. Това ги устройва — издават вестника в по-голям тираж, отколкото ако открито ги помолим да публикуват снимките. А ние си осигуряваме помощта на хората, които са видели този мъж и биха могли да го идентифицират. Така всички са доволни.
* * *
    — I’ll wait18 — кимна Хари в отговор. После възкликна: — Really? That many?19
    — This is our man, Alex.21 Не, не съм сто процента сигурен, но интуицията му подсказва, че е той. Неслучайно две от убийствата са извършени в Хърватия. Имаш ли по-подробно описание на убиеца?
* * *
    — Смущава ме единствено фактът, че обикновено терористите поемат публично отговорността за деянията си — напомни Халвуршен. — И четирите убийства, за които ни информира Европол, са извършени по схемата „стреляй и бягай“, без да последва изявление от групировка. Освен това жертвите са били замесени в престъпления. Двете жертви в Загреб са сърби, оправдани в съда по обвинение за военни престъпления, а убитият в Мюнхен е заплашвал хегемонията на местен бос, занимаващ се е трафик на хора. Застреляният в Париж пък е имал две присъди за педофилия.
* * *
    — Hello there22 — поздрави го сервитьорът. — Не ви познах.
    Ароматът се усили, когато вдигна капака на дозатора над мивката. Запретна ръкава на сакото си и бръкна в зеления студен течен сапун. За миг му хрумна ужасяващата мисъл, че са сменили диспенсъра с нов. Но после напипа оръжието. Извади го внимателно. Сапунът започна да се точи на дълги зелени ленти по белия порцелан на мивката. Пистолетът се нуждаеше само от малко вода и смазка. В пълнителя имаше още шест патрона. Побърза да изплакне оръжието и тъкмо се канеше да го пъхне в джоба на палтото си, когато вратата се отвори.
    — Hello again23 — прошепна сервитьорът и се усмихна широко.
* * *
    Най-близката квартална бакалница се намираше от другата страна на улицата и докато Юн плащаше литър нискомаслено мляко, в магазина Хари с удивление разглеждаше богатия избор от коледна украса, сместена между рафтовете с тоалетна хартия и кутиите с корнфлейкс. Двамата мъже подминаха мълчаливо статива за вестници до касата, макар огромните печатни букви на заглавията за убийството на площад „Егер“ да привличаха вниманието им. На първа страница „Дагбладе“ поместваше зърнеста, неясна изрезка от снимка на Ведлог. Около главата на един от хората бе отбелязан червен кръг. Заглавието гласеше „Полицията издирва този мъж“.
    Апартаментът на Юн Карлсен беше същият като на Теа Нилсен. Чист, подреден, но обстановката ясно показваше, че вътре живее ерген. В главата на Хари се оформиха три бързи предположения: старите мебели, поддържани в добро състояние, са купени — както и мебелите в дома на Хари — от първия магазин от веригата „Фретекс“, създадена от Армията на спасението; Юн не е ходил на изложбата, рекламирана от единствения плакат на стената; Юн предпочита да вечеря на ниската масичка пред телевизора, а не на масата в кухнята. До оскъдния брой книги на етажерката се намираше снимка на мъж в униформата на Армията на спасението, устремил към стаята властния си поглед.
    — Да започнем с основната ни хипотеза, а именно: брат ви е бил убит, защото е навредил на някого: измамил го е, взел е пари назаем, обидил го е, заплашил го е, наранил го е. С две думи: някой е искал да отмъсти на Роберт. Всички описват брат ви като свястно момче. В началото на всяко разследване на убийство близките и познатите обикновено изтъкват именно положителни черти в характера на жертвата. Но както знаем, всеки човек си има и тъмна страна. Нали?
    — Малцина познаваха тази страна на Роберт. Заслугата тя да остане скрита е отчасти моя. Още когато бяхме малки, татко ме накара да обещая, че ще внимавам Роберт да не направи някоя глупост. А и самият Роберт съумяваше да се контролира до известна степен. Съчетаваше хладнокръвие и плам, ако ме разбирате. В общи линии само най-близките усещаха неговата… тъмна страна. Е, и някоя друга жаба — Юн се усмихна. — Пускаше ги във въздуха с балони, пълни с хелий. Когато татко го хвана, той обясни, че му се струвало много тъжно жабите да осъдени от природата да не видят света от птичи поглед. А аз… — Юн се вторачи във въздуха с просълзени очи — … аз се разсмях. Татко беше бесен, но аз не се ядосах на Роберт. Само той можеше да ме разсмее така.
    — What message?24 — попита Юн.
    — Don’t…25 — смотолеви Юн.

Дванайсета глава

Четвъртък, 17 декември
Болница и пепел
    Кой беше другият мъж в апартамента? Приятел на Юн Карлсен? Негов роднина? Или просто негов съквартирант? Отпи от уискито. Имаше вкус на болница и на пепел. Защо изобщо си задава подобен идиотски въпрос? Единствено полицай би реагирал по такъв начин. Само полицай би успял да повика толкова бързо помощ. Вече знаеха коя е мишената. Това правеше задачата му още по-трудна. В плановете му се намеси и необходимостта да прецени не е ли по-безопасно да те оттегли. Отпи още една глътка.
* * *
    — Един от пътниците в списъците е пристигнал в Осло преди два дни. Имал е и билет за връщане със самолет, който по разписание е трябвало да излети вчера, но са отложили полета за днес. Христо Станкич. Не се е явил на гишето за летищен контрол. Странно се, като се има предвид, че билетът му е бил евтин и не може да се презавери. В списъка фигурира като хърватски гражданин. Помолих Алекс да провери регистъра с населението на Хърватия. Тя не е член на Европол, но понеже хърватите нямат търпение да влязат в ЕС, са проявили желание да сътрудничат…


    — Ако по време на детските и юношеските си години човек е бил наказван или унижаван например от родителите си, задето се е опитал да изрази сексуалността си, той изтласква тази част от личността си. В резултат естественото му сексуално съзряване спира и сексуалните предпочитания поемат по други пътища, така да се каже. С настъпването на зрелостта мнозина от тези хора се опитват да се върнат в онзи стадий от развитието си, когато все още им е било позволено да се държат естествено, да изживяват сексуалността си.
    — Възможно е в зряла възраст да се върнат и към така нареченото core-event29 — продължи Ауне. — Най-често то е последният път, когато успешно са осъществили сексуалните си намерения, тоест когато сексуалността им е функционирала. Това главно събитие би могло да бъде влюбване или сексуален контакт през юношеските им години, който не е бил последван от наказание, защото е останал в тайна.
    — Прав си. Много родителите пребиват децата си само защото са ги заварили с порносписание, но в зряла възраст тези тийнейджъри развиват съвсем нормална здрава сексуалност. Ако искаш обаче да увеличиш многократно вероятността у даден юноша да се появи склонност към извращения, ще му осигуриш агресивен баща, властна и за предпочитане сексуално извратена майка и среда, изтъкана от премълчани случки и заплахи да гори в ада заради похотта си.
* * *
    Шест минути по-късно влезе в лобито на хотела и застана зад двойка, която явно вече се настаняваше. Рецепционистката му хвърли бегъл поглед и не даде знак да го е познала. Отново се зае с двамата гости. Разговаряха на норвежки. Жената се обърна към него. Руса, млада. Усмихна му се. Хубава е, помисли си той, без да е нещо особено. Той също й се усмихна. Устните му се разтеглиха в неискрена усмивка, защото само преди няколко часа видя същата жена пред жилищната сграда на улица „Гьотеборг“:
    Без да мърда, наведе глава и си мушна ръце в джобовете. Стисна пистолета. Това го успокои. Вдигна очи и погледна в огледалото зад рецепционистката. Образът се разми, раздвои се. Той затвори очи, вдиша дълбоко и пак ги отвори. Постепенно едрият мъж попадна във фокус. Късоподстриганата му глава, бледата му кожа и зачервеният нос, суровите, ясни черти на лицето му, смекчени от чувствената уста. Той беше мъжът в апартамента на Юн Карлсен. Полицаят.
    Излезе на предгаровия площад. Духаше вледеняващ вятър. С тракащи зъби огледа телефонните кабинки. Мъж в шушляково яке се бе облегнал на белия фургон насред площада, където продаваха кренвирши. Якето му придаваше вид на космонавт. Дали си въобразява, или мъжът наистина следеше кой се приближава до телефоните? Възможно ли е да са уловили разговорите му и сега да дебнат кога пак ще посмее да се обади? Не, изключено. Поколеба се. Ако подслушват уличните телефони, рискува да я издаде. Взе решение. Разговорът може да почака. Сега му трябва стая, легло и печка. На такива места обаче обикновено искат пари в брой, а той похарчи последните за хамбургер.
    Във високото помещение между магазините и влаковите перони намери банкомат. Извади картата „VISA“, прочете указанията на английски, които гласяха „магнитната лента трябва да бъде долу вдясно“, и протегна ръка да пъхне картата. Спря. Картата беше издадена на Христо Станкич. Устройството веднага щеше да я засече и да сигнализира. Поколеба се. Прибра картата в джоба си. Бавно тръгна из помещението. Магазините тъкмо затваряха. Нямаше пари дори за топла дреха. Един мъж от охраната го изгледа мнително. Пак излезе на площада. Лъхна го студен вятър. Мъжът до фургона за кренвирши си бе тръгнал. Но до скулптурата на тигъра стоеше друг.
* * *
    — В епохата на информацията имената оставят следи. Всичките ни агенти са в бойна готовност. Ако лицето Христо Станкич се настани в хотел в Осло, ако си купи самолетен билет или използва кредитната си карта, веднага ще разберем. По думите на рецепционистката той я питал къде има уличен телефон и тя го упътила към предгаровия площад. „Теленур“ ще ни изпрати списък с изходящите разговори от телефонните кабинки през последните няколко дни.
    — И идеята дала резултат. След няколко дни обаче им останал само един варел с вода, гъмжащ от ларви на комари. Заместник главнокомандващият предложил да изсмучат със спринцовките сока от плодовете, които растели наоколо, и да си го инжектират. Плодовият сок по принцип съдържа деветдесет процента вода. А и нямали какво да губят. Войската се спасила благодарение на изобретателността и мъжеството на водачите си, Хуле. Изобретателност и мъжество.
    Хари се сети за книга, написана преди хиляда години: „Изкуството на войната“30. Подари му я един банков крадец. В нея се казваше: „Не се бий, ако положението не е съдбоносно.“ Хари осъзнаваше, че не бива да влиза в тази битка. Защото независимо от изхода щеше да се окаже губещ.

Тринайсета глава

Четвъртък, 17 декември
Тик-так
    Понякога Мартине възприемаше „Плата“ като стълба към подземията на ада. Ужаси се обаче, когато плъзнаха слухове за намеренията на градския съвет по социалните въпроси до пролетта да отмени разрешението да използват мястото като свободна зона за продажба на дрога с аргумента, че на „Плата“ се осъществява реклама на наркотиците сред подрастващите. Според Мартине хора, възприемащи живота на обикалящите „Плата“ като привлекателен за младежите, бяха или луди, или никога не бяха стъпвали там.
    Мартине също смяташе проблема за симптом на провал. Явно борбата за общество без наркотици беше безвъзвратно изгубена. Но ако управата на града не иска продажбата на дрога да вземе по-широки размери, по-добре търговията да си остане на „Плата“, където зорките очи на камерите никога не спят, вместо да се премести под мостовете на Акершелва, в тъмни дворове по улицата до кметството и в южната част на крепостта „Акершхюс“. Мартине знаеше, че повечето хора, свързани по един или друг начин с наркосредите в Осло — полицаи, социални работници, наркомани, улични проповедници и проститутки — споделяха едно и също мнение: „Плата“ е най-подходящото място за продажба на дрога.
* * *
    — Христо Станкич е нашият човек. Дай актуалното описание на връхната му дреха на оперативната дежурна част и ги помоли да разпратят съобщение до всички патрули. И… — Хари се усмихна на възрастна дама, която ситнеше срещу него, а на всяка крачка се чуваше стържене от лед, натрупал се по върховете на ботушите й — … искам непрекъснато наблюдение на телефонната мрежа, за да съобщят, ако някой от Осло се обади в хотел „Интернационал“ в Загреб, и откъде се обажда. Свържи се с Клаус Туршилдсен от „Теленур“. Той отговаря за региона на Осло.
* * *
* * *
    Рагнхил Гилстрюп стоеше до прозореца със затворени очи. После ги отвори и погледна часовника. Мадс я предупреди, че е зает във връзка със заседанието на борда ма директорите и ще закъснее. Напоследък се случваше все по-често. Преди винаги й казваше точно в колко ще се прибере и наистина спазваше или дори си идваше по-рано. Рагнхил, разбира се, не го искаше по-рано вкъщи, но и редовните му закъснения й се струваха малко странни. Леко подозрителни, защото напоследък се случваха и други необясними неща. Например със сметката за стационарния им телефон пристигна и подробна разпечатка на всички проведени за последния месец разговори. Рагнхил със сигурност не бе поръчвала подобна информация. Тя обаче пристигна: пет листа формат А4 с прекалено изчерпателни данни. Налагаше се да престане да звъни на Юн, но тя просто не беше в състояние да се сдържи. Защото Юн имаше онзи поглед. Погледа на Юханес. Не мил, интелигентен или нежен, а поглед, който умее да отгатва какво си мисли тя, преди да си го е помислила; който я вижда такава, каквато е. И въпреки това я харесва.
    Именно тя настоя да си построят дом тук, високо над града, в гората. Така ще преодолея усещането за затвор, обясни му тя. И мъжът й, Мадс Гилстрюп, си помисли, че тя говори за атмосферата на града и веднага отдели пари, за да й вдигне къща. Разкошът му излезе двайсет милиона. Преместиха се и Рагнхил сякаш излезе от килията си в заграденото пространство пред затвора. Слънце, въздух, простор. Но не я напусна усещането, че е затворена. Точно както в пансиона.
    Някои дни — като например днес — тя се питаше как е попаднала тук. Ако обобщеше външните обстоятелства, нещата изглеждаше така: Мадс Гилстрюп, наследник на голямо състояние, се запозна с нея, докато следваше близо до Чикаго, Илинойс, САЩ, където и двамата учеха икономика в посредствени университети, чийто престиж и възможности за забавление обаче превъзхождаха висшите училища в Норвегия. И двамата бяха израснали в заможни семейства, но неговото беше по-богато. Докато неговите родители притежаваха капитал, натрупан от пет поколения собственици на параходни дружества, нейните роднини бяха най-обикновени селяни и парите им още миришеха на печатарско мастило и развъдници за риба. След дълги години терзания между оскъдни земеделски субсидии и наранена гордост, баща й и чичо й продадоха двата си трактора и вложиха всичките средства в развъдник. Намираше се точно под прозорците на къща, разположена на ветровит хълм в най-южната административна област на Норвегия — Западен Агдер. Улучиха идеалния момент: почти липса на конкуренция и астрономически цени за килограм риба. За четири години с огромни приходи станаха мултимилионери. Събориха къщата на хълма и на нейно място построиха разкошна „торта“, по-голяма от плевника, с осем еркера и двоен гараж.
    Рагнхил навърши шестнайсет и майка й веднага я изпрати от един хълм на друг: в девическото училище „Арон Шустер“, което се намираше на деветстотин метра над морското равнище в швейцарско селище с железопътна гара, шест църкви и една кръчма. Мотивира решението си с обяснението, че Рагнхил трябва да учи френски, немски и история на изкуството, защото тези дисциплини ще й бъдат полезни, имайки предвид какви нови рекорди бележи цената за килограм риба в развъдниците.
    В частното училище „Арон Шустер“ тя се отърси от кошмарите, от чувството за вина, от миризмата на риба и усвои всички необходими хватки, за да си намери съпруг от по-издигнато съсловие. Благодарение на вродения си силен инстинкт за самосъхранение, помогнал й да оцелее на хълма в Норвегия, тя бавно, но категорично погреба онази Рагнхил, любимата на Юханес, и се превърна в Рагнхил, която върви по свой път, осъществява свои планове и не позволява на никого да й пречи. Не я притесняваха надменните французойки, потомки на аристократични семейства, нито разглезените датски лигли, шушукащи по ъглите, че независимо колко се стараят, такива като Рагнхил винаги ще си останат част от провинциалната паплач.
    След последната година в Швейцария Рагнхил се върна вкъщи. Най-сетне у дома, мислеше си тя. Погледът на Юханес отново започна да я преследва. В сребристите отблясъци на фиорда, в сенките на зелената гора, зад лъскавите черни прозорци на параклиса или в облаците от прах, който хрущеше между зъбите и горчеше, след профучаващите автомобили. Когато от Чикаго пристигна писмо с предложение да следва бизнес администрация — три години бакалавърска програма, пет години магистърска — Рагнхил помоли баща си незабавно да преведе исканата сума за разходите по обучението й там.
    Смяташе, че ще го омае лесно. Все пак притежаваше и теоретична, и практическа подготовка да прелъстява богати младежи. Освен това беше привлекателна. Юханес й го каза, след него мнозина го повториха. Обаянието й се криеше най-вече в очите. Рагнхил бе наследила светлосините ириси на майка си и нейните необичайно бистри бели склери. Според твърденията на редица научни изследвания хората с чиста склера привличат по-силно представителите на противоположния пол, защото тази анатомична особеност сигнализира за крепко здраве и добър ген. По тази причина Рагнхил рядко се появяваше със слънчеви очила. Освен ако не целеше да смае събеседника си, като ги свали в точния момент.
    Мадс заекваше, мънкаше и не смееше да я погледне в очите въпреки светлосините ириси и бистрите склери. Да не говорим за предизвикателното й деколте. Тя преосмисли предишните си схващания и се убеди, че самоувереността и парите невинаги вървят ръка за ръка. По-късно Рагнхил разбра кой е виновен за ниското самочувствие на Мадс — неговият блестящ, амбициозен баща, който ненавиждаше всяка проява на слабост и отказваше да разбере защо съдбата не го е дарила със син по негов образ и подобие.
    Рагнхил обаче нямаше никакво намерение да се предава и продължи да примамва все по-дръзко Мадс Гилстрюп. Предлагаше му се толкова безсрамно, че момичетата, които тя наричаше свои приятелки, а те нея — също — нали в крайна сметка бяха стадни животни — започнаха да шушукат по неин адрес. След шест американски лекоалкохолни бири и споходилото я съмнение дали Мадс не е гей, дивият кон се осмели да излезе на открит терен, а след още две бири двамата си тръгнаха от купона.
    Рагнхил започна трудова дейност при борсов посредник, който не беше чувал за посредствения й университет, но пък знаеше къде се намира Чикаго и представянето на Рагнхил му хареса. Допадна му и нейната външност. Той не се отличаваше с блестящ ум, но беше много амбициозен и намери сродна душа в лицето на Рагнхил. Затова не след дълго й повериха анализирането на акции във фирмата — работа, прекалено сложна за интелектуалните заложби на Рагнхил. Тя се обзаведе със собствен компютър и телефон и се настани в „кухнята“, както наричаха кабинета на брокерите. Новата длъжност позволи на Рагнхил Гилстрюп (смени моминското си име още докато беше сгодена, защото й се струвало „по-удобно“) да покаже на какво е способна. Ако съветите й към институционалните и уж професионални инвеститори на фирмата посредник да купят „Оптикум“ например се окажеха недостатъчни, тя сменяше подхода и започваше да мрънка, да флиртува, да съска, да манипулира, да лъже и да плаче. Рагнхил Гилстрюп не се свенеше да се усуква около мъжки крака — а при необходимост, и около женски — защото това водеше до много по-бързо покачване на акциите и до резултати, каквито никога не бе постигала с анализите си. Най-голямото й предимство обаче се коренеше в способността й, че осъзнаваше основната мотивация на борсовите играчи: алчността.
    Най-неочаквано един ден установи, че е бременна. За своя изненада се подвоуми дали да не направи аборт. Дотогава си мислеше, че иска да има деца, поне едно. Осем месеца по-късно роди Амалие. Събитието я изпълни с щастие, което веднага прогони спомена за колебанията около бременността й. След две седмици приеха Амалие в болница с висока температура. Рагнхил забеляза безпокойството на лекарите. Не можеха да й кажат от какво е болна малката. Рагнхил дори се питаше дали да не се помоли на Бог, но се отказа. На следващата вечер, в двайсет и три часа, малката Амалие почина от възпаление на белите дробове. Рагнхил се затвори в една стая и плака четири дни.
    Преодоля депресията с помощта на професионалист. След няколко месеца отново бе в състояние да общува. В началото на лятото двамата съпрузи се преместиха в семейната вила на западното шведско крайбрежие и подновиха опитите за бебе. Една вечер обаче Мадс Гилстрюп влезе в банята и завари жена си обляна в сълзи. Тя промълви, че сполетялото я нещастие сигурно е наказанието й, задето е обмисляла аборт. Той я утеши, но когато ласките му станаха страстни, тя се отдръпна рязко и каза, че в скоро време това няма да се повтори. Отначало Мадс се съгласи, защото схвана думите й като нежелание да ражда дете в близкото бъдеще. После обаче остана ужасно разочарован, защото Рагнхил поясни, че иска почивка от сексуалния акт. На Мадс Гилстрюп сексът му харесваше, а и самочувствието му укрепваше заради кратките, но доловими признаци на оргазъм, до които довеждаше съпругата си. Въпреки това той прие искането й като симптом на следродилна депресия и хормонални промени. Рагнхил нямаше как да му признае, че през последните две години прави секс с него само по задължение, а трудно опазените последни искри от желанието да бъде с него се изпариха в родилната зала, когато видя глуповатото му учудено и ужасено лице. Той се разплака от щастие и изпусна ножицата, докато се канеше да пререже триумфално пъпната връв подобно на всички новоизлюпени бащи. Гледката събуди у нея единствено желанието да го удари. Неприемливо й се струваше да му обясни и друго: през последната година посредственият й шеф напълно задоволяваше ненаситните й плътски потребности, както и тя — неговите.
    Вечерта, когато се сбогува с шефа си, му обясни, че е време брокерите да й се умилкват, а не обратното. Не спомена и дума за истинската причина: понеже Мадс Гилстрюп не се справяше с единственото си задължение да си намира добри консултанти, семейното имущество започна да се топи с бързи темпове и се наложи незабавната намеса на Алберт Гилстрюп и на снаха му Рагнхил. След сбогуването с шефа си Рагнхил спря да се вижда с него. Няколко месеца по-късно научи, че излязъл в болнични заради зачестили астматични пристъпи.
    Рагнхил не харесваше обкръжението на Мадс. Той пък не харесваше нейния кръг. Въпреки това ходеха на гости, защото иначе щяха да изпаднат от средите на влиятелните и заможните, а това й се струваше още по-лошо. Все някак съумяваше да изтърпи превзетите, самовлюбени мъже, които явно смятаха, че парите им дават право да се държат така, но жените им — или „вещиците“, както наум ги наричаше — й идваха в повече. Рагнхил не понасяше тези дрънкащи безработни шопинг маниачки, полудели на тема здравословен начин на живот, с естествено изглеждащи силиконови гърди и кожа, хванала загар под слънцето в Сан Тропе, където прекарваха по две седмици, за да си „отдъхнат“ от детегледачки и шумни работници, ужасно закъсняващи с поправката на басейна и новата кухия. Тези жени говореха с искрено безпокойство в каква лоша шопинг дестинация се е превърнала Европа през последната година, но иначе хоризонтът им се простираше само от столичните квартали Шлемдал до Бугста и евентуално до островите Крагер в Южна Норвегия през лятото. Най-често те обсъждаха теми, свързани с дрехи, възможности за лифтинг на лице и фитнес уреди, защото именно с помощта на тези инструменти съумяваха да задържат до себе си богатите си превзети мъже — единствената им мисия на този свят.
    Понякога Рагнхил се изненадваше от отношението си към такива жени. С какво толкова бяха по-различни от нея? Е, да, тя наистина работеше, а не си стоеше вкъщи. Нима това бе причината да изпитва непоносимост към самоуверените физиономии, с които изразяваха възмущението си от злоупотребите със социални помощи и опитите на служителите да клинчат от отговорностите си в обществото (произнесено с леко презрение)? Или имаше и друго? Защото нещо се случи с нея. Истинска революция. Вече мислеше за друг човек освен за себе си. Не се бе чувствала така от раждането на Амалие. И от раздялата с Юханес.
    Всичко започна с план. Поради несполучливите решения на Мадс стойността на акциите продължаваше да се срива. Налагаше се да вземат драстични мерки. Не стигаше само средствата да се преместят в активи с по-нисък риск: трябваше да се погасят дългове, натрупани от компанията. Накратко, предстоеше да извършат сериозна финансова операция. Свекърът й прокара тази идея. И наистина предложението му намирисваше на рязка промяна или по-скоро на обир. Обир не на добре охранявани банки, а на старици. В ролята на старицата влезе Армията на спасението. Рагнхил прегледа портфолиото с имотите на организацията. Стори й се внушително. Е, жилищните сгради се намираха в недотам добре състояние, но разположението и потенциалът им бяха отлични. Интерес представляваха предимно сградите в централните квартали на Осло и по-конкретно — в Маюрстюа. Счетоводните данни на Армията й подсказаха две неща: първо, организацията се нуждае от средства и, второ, недвижимите имоти бяха оценени на много по-малка сума от действителната. Вероятно не осъзнаваха какви съкровища притежават. Рагнхил се съмняваше, че ръководните кадри в Армията на спасението блестят с интелигентност и знания. Времето за покупка на имоти й се стори идеално, защото пазарът на жилища се сви, а курсовете на акциите и други важни показатели тръгнаха нагоре.
    Посрещна я комендантът — Давид Екхоф. За три секунди прозря какво се крие зад ведрата му усмивка: авторитарен групов ръководител. Рагнхил умееше да се справя с такива като него и очакваше всичко да мине гладко. Той я заведе в залата за срещи и й предложи гофрети и удивително отвратително кафе. На разговора присъстваха още един по-възрастен сътрудник на Армията — управителният директор, на когото му предстоеше скорошно пенсиониране — и двама по-млади. Единият младеж, Рикард Нилсен — стеснителен на вид — й напомняше на Мадс Гилстрюп. Но изненадата й от този факт се оказа нищожна, сравнена с шокиращата прилика, която откри у другия младеж на име Юн Карлсен. Не я порази нито високата му прегърбена фигура, нито откритото момчешко лице, нито топлия глас. Цялото й внимание прикова погледът му. Очите му я пронизваха. Така я бе гледал само Юханес.
    По време на първата част от срещата управителният директор я осведоми, че оборотът на Армията на спасението възлиза — по негови скромни изчисления — на един милиард крони, като значителна част от него представляват доходите от даваните под наем 230 жилищни сгради на територията на цялата страна, собственост на Армията. Рагнхил изпадна в нещо подобно на транс и напразно се мъчеше да не зяпа така открито младежа, косата му, спокойно отпуснатите му върху бюрото ръце, прегърбените рамене под черната униформа. Още от малка Рагнхил свързваше тази униформа с възрастни мъже и жени, които пеят втори глас в тригласни песни и се усмихват, макар да не вярват в живот след смъртта. Допреди си мислеше — без впрочем да е размишлявала сериозно над въпроса — че в Армията на спасението постъпват хора без възможности да попаднат другаде, посредствени, безинтересни, с ограничен умствен капацитет, защото никой не иска да се занимава с тях. Тези хора обаче поне си дават сметка, че Армията представлява общност, където дори те отговарят на изискванията: да пеят втори глас.
    Изминаха три дни. На четвъртия той й се обади и отказа предложението. Обмислихме го, каза той, и решихме, че не желаем да продаваме тези сгради. Рагнхил започна пламенно да го убеждава колко изгодна ще бъде за Армията продажбата, подчерта прекалено ограниченото представяне на Армията на пазара за жилища и непрофесионалното стопанисване на недвижимите й имоти, а ниските амортизационни отчисления в счетоводството само прикриват, че Армията е на пълна загуба заради ниските наеми и се налага да разнообрази инвестициите си. Юн Карлсен я изслуша, без да я прекъсва.
    — Да, хората, които живеят в тези сгради под наем: възрастни, живели там цял живот; пенсионирани войници на Армията на спасението, бежанци, хора с нужда от сигурност. Тези хора наричам аз човешки аспект. Вие ще ги изхвърлите на улицата, за да ремонтирате апартаментите и да ги дадете под наем или да ги продадете с голяма печалба. Както сама казахте, сметките говорят съвсем ясно. Вие виждате нещата от гледната точка на икономист, съсредоточен само върху изводите от счетоводния баланс. Приемам мнението ви. Вие приемате ли моето?


* * *
    Хари слезе и проследи с поглед отдалечаващата се кола. Младежът явно беше влюбен. Нарочно обиколи, за да спечели няколко минути насаме с Мартине. Да си поговори с нея, да си осигури тиха и спокойна атмосфера, нужна, за да довериш някому чувствата си, да му покажеш какъв си, да разголиш душата си, да откриеш какъв си всъщност и всички онези неща, които са част от младостта и които за щастие бяха зад гърба на Хари. Да си готов на всичко за приятелска дума, за прегръдка, да се надяваш на целувка за довиждане. Да молиш някого за любов, както правят влюбените идиоти. Без значение на каква възраст.
    Докато вървеше бавно към входната врата, ръката му по навик търсеше ключовете в джоба на панталона, а мислите му се мъчеха да стигнат до нещо, което им убягваше всеки път, щом успееха да се доближат до него. Погледът му сновеше по улицата в търсене на източника на странен звук. Много приглушен, но понеже „Софие“ притихваше в късните вечерни часове, слухът на Хари все пак го улови. Взираше се в сивите преспи, останали след дневната обиколка на снегорина. Нещо сякаш изпука. Като топящ се сняг. Невъзможно, беше осемнайсет градуса под нулата.

Четиринайсета глава

Нощта срещу петък, 18 декември
Мракът
    Въпреки сухата пращяща горещина в помещението той трепереше, докато гледаше новините на телевизор, поставен върху висока стойка на стената. Показваха кадри от познатия му площад. Не разбираше нито дума. В другия ъгъл един старец в кресло пушеше тънко свита цигара. От нея бе останала само угарка, която често-често близваше върховете на почернелите му пръсти. Той бързо извади две кибритени клечки, стисна угарката между тях и започна отново да вдишва жадно, докато си изгори устните. На масата в ъгъла върхът на бор, украсен за празника, се опитваше да блести.
    Бяха минали две години от войната и сърбите се бяха оттеглили от територията на онова, което някога представляваше Вуковар. Хърватските власти ги натъпкаха в хотел „Интернационал“ в Загреб. Той разпита много хора дали знаят какво е станало със семейството на Джорджи и един ден попадна на друг бежанец, който му каза, че майката на Джорджи починала по време на обсадата, а той се преместил заедно е баща си в Дал — малко селище близо до границата, недалеч от Вуковар. На втория ден от Коледа се качи на влака за Осиек, а оттам — до Дал. Кондукторът потвърди, че влакът продължава за Борово — крайната гара — и се връща в Дал в шест и половина. В два часа слезе в Дал. С питане стигна до дома на Джорджи — ниска сграда, сива като целия град. Влезе във входа, намери вратата и преди да позвъни, се помоли наум да са си вкъщи. Отвътре се чуха леки стъпки. Сърцето му заби силно.
* * *
    В болницата Юн я гледаше, докато дишаше с мъка. Изглеждаше толкова безпомощен в голямото легло. Ако затиснеше лицето му с възглавница, веднага щеше да умре. Слабостта му й хареса. Сигурно Юханес от романа на Кнут Хамсун „Виктория“ е имал право, като е казал на стария домашен учител, че потребността на някои жени да имат обект на състраданието си ги подтиква да ненавиждат своите здрави силни мъже и тайно да се надяват съпрузите им да се превърнат в инвалиди, зависещи от добрината им.
    — Sorry for calling so late34. Казвам се Едом. Юн вкъщи ли е?
* * *
* * *
    Ула Хенму, началник-отдел в електроразпределителното дружество „Хафслюн“, седеше в оперативната централа в квартал Монтебело в Осло, и докато се взираше в четирийсетте компютърни екрана, пръснати из помещението, си мечтаеше да изпуши една цигара. През деня тук работеха дванайсет души, но нощем оставаха само трима. Обикновено всеки си седеше на работното място, но тази вечер, вероятно заради студа, тримата дежурни се скупчиха около едно бюро в средата на залата.
* * *
    Докато слушаше как стъпките на полицая се отдалечават, Юн се взираше в луминесцентната зелена табела с надпис „изход“ над вратата. Тя отново му напомни за Рагнхил. Тяхната история също започна на тъмно. След вечерята се отправиха на нощта разходка из парка „Фрогнер“ и се спряха на пустата площадка пред Монолита. Загледаха се на изток, към центъра на града. Юн й разказа интересния анекдот за Гюстав Вигелан: особняк по природа, скулпторът от Мандал се съгласил да украси „Фрогнер“ с творбите си при едно-единствено условие: паркът да се разшири така, че Монолитът, най-внушителната скулптура, да бъде разположена симетрично спрямо намиращите се наоколо църкви, а от главния вход на парка да се открива гледка към църквата в Юраниенборг. Когато представител на градската управа му обяснил, че паркът няма как да се премести, Вигелан поискал да преместят църквите.
    Преди да довърши, тя обгърна с длан тила му и доближи лицето си до неговото. Юн не бе виждал по-интересни очи от нейните. Светлосиви, почти тюркоазни, с извънредно бели склери, подчертаващи цвета на иначе съвсем бледата й кожа. И Юн постъпи както винаги: прегърби се и се наведе. Езикът й проникна в устата му, влажен и топъл, настойчив мускул, мистериозна анаконда, която обгърна неговия език с желание за надмощие. Ръката й се озова върху панталона му с удивителна прецизност, а горещината проникна в кожата му през дебелия вълнен плат.
    Не разбра какво има предвид тя, но започна да гали косата й. Ето така започна всичко. Винаги се срещаха в неговия апартамент и винаги по нейна инициатива. В началото тя направи няколко неубедителни опита да го накара да наруши обета си за целомъдрие. После обаче свикна и й стигаше да лежи до него, да го милва и да се радва на неговите ласки. Понякога, по необясними за него причини, тя изпадаше в крайно отчаяние и го заклеваше да не я изоставя. Почти не разговаряха, но половото им въздържание сякаш още повече ги привързваше един към друг — или поне той имаше такова усещане. След като започна да излиза с Теа, престана да се вижда с Рагнхил. Не защото Юн нямаше желание, а защото Теа предложи всеки да има ключ за жилището на другия. Тя го възприемаше като доказателство за пълното доверие помежду им и той не намери какво да й възрази.
* * *


Петнайсета глава

Нощта срещу петък, 18 декември
Покушението
    Саил зъзнеше на пътеката по течението на Акершелва. Мътните го взели този проклет албанец! Въпреки студа реката не беше замръзнала. Черните й води допълнително сгъстяваха мрака под железния мост. Шестнайсетгодишният Саил дойде преди четири години от Сомалия заедно с майка си. На четиринайсет започна да продава хашиш, а от миналата година — и хероин. Ако Хукс пак му върже тенекия за пореден път, Саил се опасяваше, че ще зъзне цяла нощ, без да успее да пласира стоката си. Десет дози от по сто милиграма. Ако имаше навършени осемнайсет, спокойно можеше да слезе на „Плата“ и да ги продаде. Ченгетата там обаче закопчават малолетни дилъри. Затова те се навъртат по течението на реката — предимно младежи от Сомалия. Снабдяват или малолетни, или хора, които по някаква причина не желаят да се появяват на „Плата“. Скапаният Хукс, къде се губи! Саил се нуждаеше от тези пари, и то веднага!
* * *
    Раздаде бързо инструкции на останалите два автомобила. Обясни им къде иска да бъдат разположени, като използва кодирани имена на улици и сгради, за да попречи на редовната аудитория на полицейската радиостанция — криминални журналисти, бандити и любопитни граждани, които не пропускаха случай да подслушат честотата, и вероятно вече бяха разбрали, че се готви някаква акция — да узнае подробности и да идентифицира мястото на събитието.


    Другите двама се обгърнаха към новодошлия. Нямаше възможност за отстъпление. Кимна им, спря пред стая 22 и поклати глава, сякаш за да покаже отчаянието си от увеличаващата се престъпност в квартала. Междувременно се престори, че усилено търси ключа из джобовете си. С периферното си зрение забеляза как полицаят от рецепцията на хотел „Скандия“ безшумно отвори вратата на стаята му и влезе, следван от другите двама. Щом се изгубиха от погледа му, той се върна по пътя, по който дойде. Слезе по стълбите на два скока. По навик бе забелязал къде се намират всички изходи от сградата още когато пристигна с белия автобус по-рано тази вечер. Поколеба се дали да не използва задната врата към градината. Стори му се твърде предвидим ход. Имаше голяма вероятност там да пази полицай. Най-големи изгледи за успех му предоставяше главният вход. Излезе и зави наляво. Така щеше да се озове точно пред полицейската кола, но поне вече знаеше, че там го очаква само един полицай. Успее ли да се измъкне от него, ще слезе до реката и ще се изгуби в мрака.


    Повечето хора надценяват вероятността да улучат с пистолет на повече от десет метра. Но подценяват и психологическия ефект от звука на барутния пукот, съчетан с камшичния плясък на оловото, когато се забива в близък до мишената предмет. Когато куршумът прониза предното стъкло на автомобила, то побеля, а после се разпадна на парчета. Същото се случи и с полицая. Пребледня като платно, свлече се на колене, а пръстите му се вкопчиха конвулсивно във възтежкия „Йерихон“ 941.


    Зад себе си чуваше стъпките на Халвуршен, ала гумените подметки на кубинките осигуряваха на Хари по-добър отскок върху леда. Мъжът пред него натрупа голяма преднина: успя да завие зад ъгъла и хукна по улица „Вал“ покрай парка. Хари държеше здраво пистолета с една ръка и се мъчеше да диша, докато бягаше бързо и постепенно скъсяваше дистанцията. Забави темпото и с наближаването на ъгъла подготви пистолета за стрелба. Стараейки се да прогони всички мисли от главата си, внимателно подаде глава и погледна надясно.
    Мъж със съобразителността на Станкич не би проявил неблагоразумието да се втурне в някой двор — същински капан. Хари се вторачи в парка, където големите бели снежни площи отразяваха светлините от околните сгради. Там сякаш нещо мърдаше? Само на шейсет-седемдесет метра от него човешка фигура се придвижваше бавно през снега. Синьо яке. Хари пресече улицата, засили се, прелетя над снежната пряспа, приземи се и потъна до кръста в сняг.
    Изпусна картечния пистолет. Човекът пред него се обърна, а после продължи да си пробива път напред. Хари търсеше опипом пистолета, докато гледаше как Станкич трескаво се бори с мекия сняг, който лесно се поддаваше на натиск, но и усложняваше всякакво придвижване. Пръстите на Хари напипаха нещо твърдо. Ето го! Извади пистолета и се спусна напред. Измъкна единия си крак от пряспата, направи голяма крачка, наведе горната част на тялото си напред, после измъкна и другия си крак от снега. След като измина двайсет метра, млечната киселина гореше в бедрата му, но Хари успя да скъси разстоянието. Станкич тъкмо излизаше от снежното блато на пътеката. Хари стисна зъби и увеличи темпото. По негова преценка помежду им оставаха около петнайсет метра. Намираше се достатъчно близо, за да го улучи. Просна се по корем в снега и зае позиция за стрелба. Издуха снега, наслоил се по мерника, махна предпазителя, приведе оръжието в режим единична стрелба и изчака мъжът да стигне до светлия конус под фенера на пътеката.
    — Police!39 — извика Хари и осъзна колко комично звучи следващата му дума чак след като я произнесе: — Freeze!40
    Станкич се наведе напред, хвана се за фенера с две ръце и излезе от снега. Хари видя синьото яке над мушката. Притаи дъх и се концентрира върху техническото изпълнение на задачата: нали така го бяха учили да преодолява импулса в средния мозък, който, следвайки логиката на еволюцията, ти забранява да убиваш себеподобни. Постара се да натисне плавно спусъка, а не да го дръпне рязко. Хари почувства как бойната пружина реагира на натиска. Чу се щракване на метал, но не усети откат по рамото. Засечка? Стреля втори път. Отново щракване.
* * *
* * *
    Явно обаждането му до Загреб от приюта го бе издало и бе довело полицията там. Всичко стана за секунди. Налагаше се напълно да изключи варианта да се свърже с нея. Чу автомобил зад гърба си. С усилие на волята устоя на изкушението да се обърне. Наостри уши. Шофьорът не намали. Подмина го. Лъхна го въздушна струя. Усети как по малката оголена част от тила му се посипа фин снежец. Полицаят видя синьото яке. Вече не е невидим. Поколеба се дали да не го изхвърли някъде, но мъж по риза посред зима не само би изглеждал още по-подозрително, а и би замръзнал от студ. Погледна си часовника. До разбуждането на града оставаха още много часове. Предстоеше му дълго време да броди навън, докато отворят първите кафенета и магазини. А се налагаше незабавно да се стопли някъде. Да си намери удобно скривалище, да се спотаи там и да си отдъхне до зазоряване.
    След него тя започна да се затваря и спотаилият се мъж в синьо яке реагира със светкавична бързина. И това му изигра лоша шега. Подметките му се хлъзнаха по леда, но в последния момент той успя да посрещне ледената повърхност с длани, преди цялото му тяло да се приземи върху тротоара. Изправи се — вратата щеше да се хлопне всеки момент — втурна се напред, протегна крак и усети как тежестта на вратата притисна горната част на ходилото му. Вмъкна се вътре, спря и се ослуша. Чу се тътрузене на крака. Стъпките спряха, после мъжът продължи да се влачи. Почука на някаква врата. Отвориха му. Жена започна да крещи на този странен напевен език, норвежкия. После внезапно всичко утихна, все едно й прерязаха гърлото. Няколко секунди по-късно се чу тих звук, напомнящ хленч. Така хленчат децата, когато се успокоят след преживян шок. Вратата се затръшна и пак настъпи тишина.
* * *
    Застанал в кабинета зад рецепцията в приюта, Хари чакаше отговор, притиснал слушалката до ухото си, докато се мъчеше да си представи апартамента, където звъни телефонът. Представи си огледало, отрупано със снимки. На усмихнати хора, които празнуват или се намират на екскурзия в чужбина. Повечето снимки са на приятелки. Жилище със скромно обзавеждане, но и с уютна атмосфера. Мъдрости, залепени на вратата на хладилника. Плакат на Че Гевара в тоалетната. Дали все още е на мода?
* * *
    Между голите стени на неврохирургията в болницата в Юлевол отекнаха началните акорди от парчето „London Calling“41 на група „Клаш“. Мъж със слегната коса, облечен в халат, се разхождаше със система в коридора. Болният хвърли възмутен поглед към полицая, който в разрез със забраната да се използват мобилни телефони отговори на повикването:

Шестнайсета глава

Петък, 18 декември
Беглец
    Той заслонява очите си с ръка и устремява поглед над проблясващата изумително синя повърхност на Адриатическо море. Във водата гази мъж с широка усмивка. Баща му. Зад него се задава Бобо. После и Джорджи. До него плува малко куче с вирната опашка. Докато ги гледа, от морето започват да излизат все повече хора. Някои от тях познава. Например бащата на Джорджи. Други просто е виждал някъде. Лице, подаващо се от открехнатата врата на парижки апартамент. Чертите на хората се размиват до неузнаваемост. Лицата им приличат на гротескни маски, които му се хилят подигравателно. Слънцето се изгубва зад облаците и температурата рязко пада. Маските започват да крещят.
* * *
    Пациентът промърмори „благодаря“ под носа си. Доктор Матиас Люн-Хелгесен затвори след него вратата на кабинета си и се отпусна тежко върху стола. Погледна часовника с прозявка. 06:00. Оставаше един час, докато застъпи сутрешната смяна. После ще се прибере. Ще поспи няколко часа и ще отиде при Ракел. Тя ще го чака под завивките в голямата дървена къща в квартал Холменколен. Лекарят още не бе успял да улучи правилния подход към малкия, но не се съмняваше, че ще се справи. Матиас Люн-Хелгесен винаги постигаше целите си. Освен това Олег не го мразеше, просто се бе привързал силно към бившия приятел на майка си. Полицая. Странно как детето с присъщата за възрастта му доверчивост бе възприело този алкохолизиран и психически неустойчив мъж за свой баща и образец в живота.
    Отдавна възнамеряваше да поговори с Ракел за контактите на Олег с полицая, но все го отлагаше. Подхванеше ли темата, щеше да се превърне в жалък глупак в очите й. А вероятно дори да я подтикне към размисъл той ли е мъжът на живота й. А той искаше да бъде нейната сбъдната мечта. Беше готов на всичко само и само да я задържи. А за да разбере кой е този полицай, трябваше да попита Ракел. И той го направи. Попита я каква е историята с този Хари. Ракел отвърна, че във връзката им нямало нищо особено. Просто навремето го обичала. Ако не се бе изразила точно така, Матиас едва ли би се сетил, че Ракел никога не му е казвала тази дума.
* * *
    В седем и половина пред стая 19 в отделението по неврохирургия все още цареше мрак. Полицай Странден се взираше в празното, застлано с нови чаршафи легло, където досега бе лежал Юн Карлсен. Само след няколко часа нов пациент щеше да заеме неговото място. Доста смущаваща мисъл. Сега обаче Странден искаше само едно: да си легне и да се наспи. Прозина се и провери дали не е оставил нещо върху нощното шкафче, взе вестника от стола и пое към вратата.
* * *


    Влакът за летището закъсня. За трети пореден път. „Заради неочаквана повреда“, гласеше лаконичното незадоволително съобщение по високоговорителите. Йойстайн Айкелан, таксиметров шофьор и единствен приятел на Хари от детските години, веднъж му обясни, че устройството на електродвигателя е съвсем елементарно и дори малката му сестра би се справила с него. Ако обаче за един ден техническите щабове на Скандинавските аеролинии и на Норвежките държавни железници си сменят местата, влаковете ще се движат по разписание, а самолетите ще катастрофират. Хари предпочиташе статуквото да не се променя.
* * *


    Влезе вътре. Вдиша добре познатия мирис на апартамента и се насочи право към гардероба: Юн държеше прахосмукачката там. Черна, марка „Сименс VS08G2040“, мощност 2000 вата, най-доброто на пазара. С Мадс използваха същата вкъщи. Юн държеше много на чистотата. Тя включи щепсела в контакта и прахосмукачката започна да бучи. Погледна часовника: 10:00. За един час ще мине целия под и ще избърше всички стени и рафтове. Вратата на спалнята беше затворена. Дали да не започне с нея? Там се намираха най-ярките доказателства за посещенията й, най-многобройните следи. Не. Опря накрайника на прахосмукачката до ръката си, за да провери дали засмуква добре. Усети нещо като ухапване. Дръпна бързо накрайника, но по ръката й вече се бе образувал подкожен кръвоизлив.
    Започна да чисти. Само след няколко минути обаче се сепна и спря. Писмата! Мили боже, как не се сети по-рано, че ще намерят писмата й до Юн! Първите, пълни с откровения за най-съкровените й мечти и желания, и последните, пропити с отчаяние, в които разголваше душата си и го умоляваше да се свърже с нея. Без да спира прахосмукачката, преметна маркуча над облегалката на близкия стол, втурна се към бюрото на Юн и започна трескаво да отваря чекмедже след чекмедже. В първото намери химикалки, тиксо, перфоратор. Във второто телефонни указатели. Третото се оказа заключено. Съвсем логично.
    Рагнхил взе от бюрото ножа за писма, заби върха му точно над ключалката и натисна дръжката е цялата тежест на тялото си. Старото сухо дърво изпука. Очакваше всеки момент ножът да се счупи, но за нейно облекчение в горната част на чекмеджето се появи цепнатина. Дръпна рязко, помете с ръка стърготините и се зае да преглежда купчините с пликове. Пръстите й работеха със светкавична бързина. Енергийна компания „Хафслюн“. Банка „Де ен Бе“. Застрахователна компания „Иф“. Армията на спасението. Плик без надпис. Отвори го. „Скъпи сине“, започваше писмото. Рагнхил продължи да търси. Ето го! Плик с името на фондовата организация — „Гилстрюп Инвест“ — написано в долния десен ъгъл с дискретно светлосиньо.
* * *
    Слезе от таксито под потискащия гнусен бергенски дъжд, който според разпространеното схващане започвал през септември и спирал през май. С няколко крачки се озова в кафене „Бьорш“. Вътре спря и огледа заведението. Чудеше се какво ще стане с кафенето след приемането на законопроекта, забраняващ пушенето на обществени места. Идваше тук за трети път. Обстановката го предразполагаше да се чувства като у дома си, макар реално Хари да не се вписваше в клиентелата. Сервитьорите в червени сака с тържествени физиономии сновяха около масите, сякаш обслужват персони от висшето общество. Поднасяха халби с бира и жалки опити за остроумни забележки на отрудени работници, пенсионирани рибари, жилави моряци, участвали във военни експедиции, и други корабокрушенци. При първото посещение на Хари в „Бьорш“ разжалвана знаменитост и рибар се понесоха във вихъра на тангото между масите, а възрастна дама в официално облекло изпълни няколко немски романса под акомпанимента на акордеонист, като по време на инструменталните партии ръсеше ритмично цинизми с увуларното си „р“.
* * *

Седемнайсета глава

Петък, 18 декември
Лицето
    Той не си взе листче за ред от машината. Искаше само да се стопли до радиаторите в аптеката, но имаше чувството, че синьото му яке привлича вниманието на хората като магнит, защото фармацевтите го гледаха доста мнително. Вторачи се през прозореца. Зад мъглата различи контурите на бледо, анемично слънце. Покрай аптеката мина полицейска кола. Вътре имаше система за видеонаблюдение. Трябва да се махне оттук, но къде да отиде? Без пари бе нежелан гост в заведенията. А вече нямаше и кредитна карта. Снощи реши все пак да изтегли пари, макар и с риск да проследят кредитната му карта. Излезе да се поразходи. Накрая намери банкомат, достатъчно отдалечен от приюта. Ала машината глътна картата му и го остави с празни ръце. Получи единствено потвърждение на онова, което вече знаеше: обръчът около него се затяга. Отново е обсаден.
* * *
    В почти празният ресторант „Бискит“ се носеше мелодия, изпълнена на панфлейта. Туре Бьорген, решил да се възползва от следобедното спокойствие в заведението, се взираше замечтано в главната улица „Карл Юхан“ през прозореца. Не че гледката го омайваше. Просто се можеше да се насити на топлината от радиаторите, монтирани под прозорците. Днес не беше в добро настроение. Имаше срок до два дни да плати самолетните билети за Кейп Таун, а току-що установи всъщност отдавна известния му факт, че няма толкова пари. Работеше много, но те все свършваха бързо. Е, да, нали през есента си купи огледало в стил рококо. Освен това харчеше много за шампанско, прахчета и други скъпи угодийки. Стараеше се да не изпуска положението от контрол, но ако трябва да е честен, бе крайно време да излезе от този омагьосан кръг: прахчета, за да купонясва, хапчета, за да заспи, после още прахчета, за да има сили да работи и да финансира вредните си навици. В момента в сметката му нямаше никакви пари. Последните пет години празнуваше Коледа и Нова година в Кейп Таун, вместо да се прибира в селцето Вегоршхай при религиозното тесногръдие, безмълвните обвинения на родителите си и зле прикритото отвращение, изписано по лицата на роднините. Туре предпочиташе да замени три седмици непоносим студ, потискаща тъмнина и пълна скука със слънце, красиви хора и активен нощен живот. И игри. Опасни игри. През декември и януари Кейп Таун се превръщаше в сборен пункт на европейски рекламни агенции, филмови екипи и модели от двата пола. Именно в тези среди Туре намираше свои себеподобни. Най-много обичаше да си урежда срещи на сляпо. В град като Кейп Таун подобни срещи носят сериозен риск, а среща със съмнителни типове в съборетините на низината Кейп Флатс си е направо опасна за живота. Въпреки това той го правеше. Понякога сам не разбираше защо постъпва толкова безразсъдно. Знаеше само, че усещането за опасност го кара да се чувства жив; че именно вероятността да изгуби играта поддържа интереса му.
    — Hello again44 — поздрави го мъжът.
    Вероятно под влияние на неколкоминутното замечтано състояние, от което го изтръгна гостът, Туре Бьорген изпита две съвсем различни емоции в следната последователност: първо усети сладостта на плътското желание. Мъжът дойде отново в ресторанта явно защото флиртът и краткият, но интимен физически контакт между тях му бе харесал. После обаче пред очите на Туре изплува споменът за потопения в течен сапун пистолет в ръката на непознатия и за думите на полицая, отбил се в „Бискит“: мистериозният посетител вероятно е извършил убийството на клетия войник от Армията на спасението.
    Туре Бьорген примига два пъти. Направо не вярваше на очите си. Та той стоеше пред заподозрян за зрелищно убийство! Отдавна трябваше да си е плюл на петите с викове „полиция“. Освен това инспекторът му съобщи, че хората, съдействали на полицията да арестува убиеца, ще получат щедра награда. Бьорген погледна към дъното на ресторанта, където оберкелнерът разлистваше книгата с поръчките. Защо усещаше това необяснимо вълнение, тази сладостна тръпка в слабините, която се разлива по цялото му тяло и му пречи да си събере мислите и да даде на мъжа смислен отговор?
* * *


    — По лицето ни има стотици такива мускули, но дори хората, занимаващи се професионално с правенето на гримаси, използват само съвсем малка част от тях. Актьорите и клоуните имат много подвижни лица благодарение на дълги тренировки на мускулите, а ние, останалите, изгубваме тази способност още от малки. Но дори актьорите и мимовете използват лицевите си мускули главно за да изразят определена емоция. Най-често техните мимики и гримаси са универсални, а изразените чувства бързо се изчерпват: гняв, радост, влюбване, удивление, лек смях, неудържим смях и така нататък. С тази гъста мрежа от мускули природата ни е дала възможността да изразяваме с лицата си безброй чувства. Концертните пианисти например развиват до такава степен връзката между мозъка и мускулатурата на ръцете си, че пръстите им придобиват способността да изпълняват едновременно десет различни задачи независимо един от друг. Да не забравяме, че в пръстите си нямаме толкова много мускули, колкото на лицето. Какви ли неподозирани възможности крият тогава лицевите ни мускули?
    — Сега ще илюстрирам нагледно за какво говоря. — Тя пусна изготвения материал на забавен каданс. — Почти не се забелязва свиването и отпускането на миниатюрни мускули. В резултат от тях обаче изражението се променя. Нима наистина лицето се преобразява до такава степен? Не, но частта от мозъка, отговорна за разпознаването на човешки физиономии — fusiform gyrus — е изключително чувствителна и към най-дребните промени, защото нейната задача е да прави разлика между хиляди приличащи си лица от физиологична гледна точка. Чрез това постепенно изменение в напрежението на лицевите мускули мозъкът ни възприема едно и също лице като две или повече. Ето.
    — Пластичността и подвижността на лицето са строго индивидуални. Отчасти се овладяват с упражнения, отчасти се предават по наследство. Някои хора не са в състояние да движат поотделно дясната и лявата половина на лицето си, но има и такива, които след упорити тренировки могат да мърдат всичките си мускули независимо един от друг. Както концертните пианисти владеят мускулите на пръстите си. Явлението се нарича свръхподвижност или visage du pantomime. Описаните в научната литература случаи показват, че свръхподвижността се унаследява, като признаците й се проявяват още в ранна юношеска или в детска възраст, а крайно изострените форми на свръхподвижност често са комбинирани с личностни разстройства, вродени или придобити вследствие от преживяването на силни травми.
* * *


    Стигнаха до жилището на Юн за двайсет минути. Пътем минаха покрай стария занемарен стадион в квартал Бишлет — предстоеше да го съборят — и покрай ресторант „Скрьодер“, където Хари зърна позната фигура на мъж в дебело вълнено палто и зимна шапка. Хари паркира на непозволено място — точно пред входа на сградата. Двамата мъже влязоха вътре и застанаха пред асансьора. Хари погледна червеното табло над вратата. Кабината се намираше на четвъртия етаж — етажа на Юн. Преди да натиснат копчето, асансьорът потегли надолу. Хари потърка длани о бедрата си.
    Хари вече знаеше какво го очаква. Намираше се на прага към онова, което ненавиждаше и въпреки това никога не успяваше да избегне. Отвори капака на прахосмукачката и извади жълтата торбичка. Ето това е истинската стая на страданието, а не House of Pain, помисли си той. На това място винаги се принуждаваше да използва способността си за вживяване в психиката на злосторника. На моменти му се струваше, че прекалено много се старае да развие тази своя способност.

Осемнайсета глава

Петък, 18 декември
Шахтата
    Хари извади химикалка от джоба на якето си и внимателно обърна окото с нея. Консистенцията му се стори мека, но с твърдо ядро. Хари се премести така, че светлината от лампата на тавана да пада върху зеницата — голяма, черна и разлята, защото очната мускулатура вече не я поддържаше в обичайния й кръгъл вид. Светлината хвърляше върху почти тюркоазния ирис цветни отблясъци като върху повърхността на стъклено топче за игра. Хари чу как Юн притаи дъх зад гърба му.