Скачать fb2
Прилепът

Прилепът

Аннотация

    „Прилепът“ е дебютният роман на вече световноизвестния норвежки писател Ю Несбьо, в който се срещаме за пръв път с неподправеното бунтарство на инспектор Хари Хуле.
    Несбьо ни отвежда далеч от студената и сдържана Норвегия, под изгарящото слънце на далечна Австралия. Хуле е изпратен там, за да подпомогне разследването на зверско убийство. Жертвата е млада и красива норвежка, работила като барманка в Сидни. Местният полицейски шеф „съветва“ Хари да не се меси прекалено, но той постепенно се отдава на пороците си и съмнителните му методи го превръщат в главна фигура и двигател на действието. Въпреки замъгленото си съзнание, с безпогрешния си нюх той надушва връзки и зависимости, които убягват на австралийските му колеги.
    Убийството на норвежката се оказва поредното от серия брутални престъпления над жени по цялата територия на Австралия и полицията тръгва по петите на опасен маниак. Стеснявайки обръча около психопата, Хари обаче се убеждава, че си имат работа с крайно опасен противник, способен да посегне и на разследващия екип. Същевременно новите му австралийски приятели му разказват аборигенски легенди и сказания, които май целят не само да го запознаят с местната култура, но и да му подскажат кой е мистериозният убиец…


Ю Несбьо Прилепът (книга първа от поредицата "Хари Хуле")

    Тази книга е издадена с финансовата помощ на НОРЛА.
    Въздигна се в небесата, широко разпери криле, после се снижи, а крилата му се превърнаха във ветрееща се мантия, увита стегнато около човешко тяло.
Франк Милър

Уала

Първа глава

Сидни, господин Кенсингтън и три звезди

    Нещо не беше наред.
    Служителката зад гише „Паспортен контрол“ първо се усмихна широко:
    — Как е, приятел? — попита го тя на английски.
    — Бивам — излъга Хари Хуле.
    Откакто излетя от Осло за Лондон, бяха изминали трийсет часа. След повторното междинно кацане — в Бахрейн — не беше мърдал от проклетата седалка до аварийния изход на самолета. От съображения за сигурност го бяха инструктирали да не я отпуска назад и докато стигнат до Сингапур, кръстът му се бе схванал.
    Изведнъж усмивката на служителката се стопи.
    Разгледала беше паспорта с подчертан интерес. Не можеше да се определи кое я бе развеселило в началото — дали снимката, или изписването на името му.
    — По работа ли?
    Хари Хуле знаеше, че летищните служители в повечето страни по света биха добавили едно „господине“ към въпроса, но според пътеводителите официалният речеви етикет не се радвал на широко разпространение в Австралия. Свойският маниер не му пречеше. Хари не беше нито особено опитен пътник, нито снобар. Искаше просто час по-скоро да се добере до хотелска стая с легло.
    — Да — потвърди той, докато пръстите му барабаняха по гишето.
    Устните ѝ се нацупиха в некрасива физиономия и тя попита остро:
    — Защо в паспорта ви няма виза, господине?
    Сърцето му подскочи — неизменната реакция, когато надушеше задаваща се катастрофа. Вероятно „господине“ влизаше в употреба едва в критични ситуации.
    — Извинете, съвсем изключих — смънка Хари, докато трескаво преравяше вътрешните си джобове.
    Защо не прикрепяха специалната виза към паспорта, както процедираха с обикновените визи? Зад гърба си чу тихо жужене от уокмен. И без да се обръща, знаеше, че идва от съседа му от самолета. По време на целия полет въртеше една и съща касета. Защо, по дяволите, Хари все забравяше в кой джоб какво слага? За капак беше и горещо, макар да наближаваше десет вечерта. Главата го засърбя.
    Най-сетне изрови документа и го постави с облекчение върху гишето.
    — Значи сте полицейски служител, така ли?
    Служителката вдигна поглед от специалната виза и го огледа щателно, но вече не се чумереше.
    — Надявам се, няма убити норвежки блондинки? — пошегува се тя и избухна в звънлив смях, докато удряше печата върху визата.
    — Всъщност само една — отвърна Хари Хуле.


    Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.
    — Господин Хоули1, предполагам! — победоносно възкликна той.
    Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да поправя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия — господин Свещен — много му допадна.
    — Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? — ухили се посрещачът и му подаде яката си десница.
    Не ръка, а сокоизстисквачка.
    — Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен — сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.
    Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.
    — За полицията в Сидни ли работиш? — попита той.
    — Разбира се, друже. Внимавай!
    Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.
    — Проклети врати, а?
    Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.
    На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.
    — Ти ли ще караш, друже? — учуди се той.
    Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.
    — Сигурно си абориген — подхвърли въпросително той, когато поеха по магистралата.
    — Явно нищо не убягва от опитното ви око, полицай — пошегува се Кенсингтън и го погледна в огледалото.
    — В Норвегия ви наричаме австралийски негри.
    Кенсингтън задържа погледа си върху Хари.
    — Сериозно?
    На Хари му стана неловко.
    — Така де, личи се, че твоите прадеди не са били от каторжниците, които Англия е заточила тук преди двеста години — опита се да замаже гафа си Хари, като същевременно покаже, че притежава поне базисни познания за историята на страната.
    — Така е, Хоули, предците ми са изпреварили светлокожите. С четирийсет хиляди години — в името на точността.
    Кенсингтън се усмихна в огледалото. Хари се зарече занапред да си мери приказките.
    — Ясно. Казвай ми Хари.
    — Добре, Хари. За теб съм Ендрю.


    През остатъка от пътуването говореше предимно Ендрю. Докато прекосяваха района на „Кингс Крос“ — „Кралското кръстовище“, домакинът обясни: това е кварталът на проститутките, центърът на наркотърговията и на повечето сенчести дейности в града. Във всеки втори обществен скандал се открива следа към хотел или стриптийз бар в пределите на този квадратен километър.
    — Пристигнахме — обяви неочаквано Ендрю.
    Отби към тротоара, скочи от тойотата и извади куфара на Хари от багажника.
    — Ще се видим утре — сбогува се той и изчезна за секунди.
    Изведнъж Хари се озова сам-самичък на тротоар в град, чието население наброяваше почти колкото целокупното население на Норвегия. Гърбът му беше схванат, а умората от голямата часова разлика и презокеанския полет започна да го натиска. Намираше се пред великолепния хотел „Кресент“. На табелката до името му стояха три звезди. Полицейското ръководство в Осло не се славеше като особено щедро с парите за командировки. И този път едва ли щеше да олекне със сериозна сума. Все пак за служителите в обществената сфера вероятно се полага отстъпка и за най-малките хотелски стаи.
    Полагаше се.

Втора глава

Тасманийски дявол, клоун и швед

    Хари почука предпазливо по вратата на началника на полицейски окръг Южен Сидни.
    — Влез! — избоботи глас отвътре.
    Едър, широкоплещест мъж с внушително шкембе стоеше до прозореца зад дъбово бюро. Изпод рядката му коса стърчаха прошарени рунтави вежди, но бръчиците около очите се усмихваха.
    — Хари Хоули от Осло, Норвегия, господине.
    — Сядай, Хоули. Много бодър изглеждаш за толкова ранна утрин. Дано не си се отбивал при колегите от „Наркотици“ — Нийл Маккормак избухна в чистосърдечен смях.
    — Заради часовата разлика е. От четири през нощта не съм мигнал — обясни Хари.
    — Досетих се. Тук така се шегуваме с прекалено бодрите колеги. Преди няколко години избухна грандиозен корупционен скандал. Десетима полицаи бяха осъдени, включително за продажба на дрога на територията на управлението. Събудили подозрение у околните, защото двамина били съмнително енергични през цялото денонощие. Всъщност в цялата работа няма нищо смешно — заключи добродушно той, сложи си очилата и разгърна книжата пред себе си. — Значи си изпратен тук, за да съдействаш при разследването на убийството на Ингер Холтер, норвежка гражданка, пребивавала в Австралия с работна виза. Русо, хубаво момиче — съдейки по снимките. Двайсет и три годишна, нали?
    Хари кимна. Маккормак стана сериозен.
    — Намерена е от рибари в залива Уотсънс Бей, наполовина разсъблечена. Травмите по трупа показват, че първо е била изнасилена, после — удушена. Следи от сперма липсват. Убиецът е пренесъл тялото в Геп парк през нощта и го е хвърлил в океана.
    Маккормак направи гримаса.
    — При малко по-лошо време вълните сигурно щяха да я отнесат, но в конкретния случай тялото се е заклещило между камъните и на сутринта са го открили. Както споменах, експертите не намериха семенна течност. Причините са две: първо, влагалището на момичето е било накълцано на парчета и второ, морската вода е отмила всички евентуални следи. Затова липсват и пръстови отпечатъци. Разполагаме с приблизителен час на смъртта… — Маккормак си свали очилата и си разтърка лицето — но нямаме убиец. Как смяташ да процедираш, Хоули?
    Преди Хари да му отговори, Маккормак продължи:
    — Без съмнение възнамеряваш да гледаш как ще закопчаем този проклетник, междувременно да изтъкваш на норвежката преса какви отлични резултати постигаме в съвместната си работа, да внимаваш да не засегнем норвежкото посолство или някой от близките на жертвата, а през останалото време да се отдадеш на почивка и да изпратиш две-три картички на любимата си шефка в Осло. Впрочем как е тя?
    — Добре, доколкото ми е известно.
    — Ербап жена! Сигурно ти е обяснила какво се очаква от теб.
    — В общи линии. Каза, че ще участвам в разс…
    — Забрави. Ето новите правила. Първо, отсега нататък ще слушаш мен, само мен и никой друг. Второ, няма да предприемаш нищо на своя глава. Трето, една самосиндикална проява и те изпращам обратно в Норвегия с първия самолет.
    Маккормак изрече всичко това с усмивка, но посланието беше кристално ясно: не се бъркай в следствието, защото присъстваш в качеството на наблюдател. „Да си бях взел бански и фотоапарат“ — помисли си иронично Хари.
    — Доколкото разбрах, Ингер Холтер е била телевизионна звезда в Норвегия?
    — Твърде силно казано, сър. Преди няколко години водеше младежко предаване. Преди да се случи това нещастие, хората почти я бяха забравили.
    — Казаха ми, че вестниците у вас отразяват широко случая. Двама кореспонденти вече пристигнаха. Дадохме им всичката си информация, а тя не е никак много. Съвсем скоро ще им писне и ще си тръгнат. Не знаят за идването ти. Имаме си други хора, които да им бъдат бавачки. Ти не бери грижа.
    Хари благодари — и то със съвсем искрена признателност. Никак не му се нравеше перспективата амбициозни норвежки журналисти непрекъснато да му дишат във врата.
    — Ще бъда откровен с теб, Хоули, и ще ти кажа как стоят нещата. Началникът ми ме осведоми, че административните шефове в Сидни ни пришпорват да разкрием убийството в максимално кратък срок. Както обикновено, всичко опира до политика и пари.
    — Пари?
    — Тази година се очаква безработицата в Сидни да надхвърли десет процента. Всяка стотинка от постъпленията в туристическия бранш е ценна за града. След три години домакинстваме на олимпиадата и туристическият поток от Скандинавия бележи силен ръст. Убийство, при това неразкрито, ще лепне клеймо върху имиджа на Сидни. Правим всичко по силите си. Сформирахме екип от четирима следователи, осигурихме им приоритетен достъп до ресурсите в управлението — бази данни, анализи на криминални експерти, лаборанти и така нататък.
    Маккормак взе един лист и го огледа намръщено.
    — По първоначалния план трябваше да си партнираш с Уодкинс, но щом изрично си помолил за Кенсингтън, не виждам причина да се противопоставям.
    — Сър, не си спомням да съм…
    — Кенсингтън е свестен пич. Малцина от туземците постигат неговия успех.
    — Наистина ли?
    Маккормак сви рамене.
    — Какво да се прави. Е, Хоули, ако изникне нещо, знаеш къде да ме намериш. Въпроси?
    — Само едно питане за деловите отношения. Чудя се дали „сър“ се употребява, когато се обръщаш към началник, или е твърде…?
    — Формално? Сухо? Такова е, но на мен ми харесва. Напомня ми, че аз командвам парада, а не друг — Маккормак избухна в боботещ смях и приключи срещата със сочно ръкостискане.


    — През януари пристигат най-много туристи — поясни Ендрю, докато си проправяха път през натовареното движение около „Съркюлър Кий“. — Някои идват да видят Операта, други — да се разходят с корабче из пристанищния район, трети — да изплакнат очи с мацките на Бондай Бийч. Жалко, че ти трябва да работиш.
    — Всъщност нямам нищо против — сви рамене Хари. — Туристическите атракции ми докарват потни вълни и ме изнервят.
    Излязоха на Ню Саут Хед Роуд и тойотата ускори на изток към Уотсънс Бей.
    — Източните квартали в Сидни не са като източните в Лондон — обърна му внимание Ендрю, докато подминаваха къщите — коя от коя по-модерни. — Този район се нарича Double Bay — „Двойният залив“, но го наричаме Double Pay — „Двойната цена“.
    — Тук ли е живяла Ингер Холтер?
    — Известно време е споделяла апартамент с гаджето си в „Нютаун“, но след като скъсали, се пренесла в гарсониера в „Глийб“.
    — А гаджето?
    Ендрю сви рамене.
    — Австралиец, компютърен инженер. Запознали се преди две години, когато Ингер дошла тук на почивка. Има алиби за вечерта на убийството и не се вписва в прототипа на класическия убиец. Но човек никога не знае, нали?
    Паркираха в подножието на Геп парк — една от многото зелени площи в Сидни. Стръмни каменни стъпала водеха до парка, брулен от силни ветрове, защото бе разположен високо над Уотсънс Бей на север и Тихия океан на изток. Отвориха вратите на тойотата и горещината ги блъсна. Ендрю си сложи чифт големи слънчеви очила, които Хари свързваше с норвежки порнокрал. По неизвестна причина днес австралийският му колега се бе изтупал във втален костюм. Тъмнокожият широкоплещест мъжага изглеждаше малко комично в очите на Хари, докато се клатушкаше пред него по пътеката.
    — Оттук се открива гледка към Тихия океан, Хари. Следващата спирка е Нова Зеландия — на около две хиляди километра по вода.
    Хари се огледа. На запад се виждаше центърът с моста над пристанището, на север — плажът и яхтите в Уотсънс Бей и зеленият „Манли“, предградие от северната страна на залива. На изток хоризонтът преливаше в разнообразни нюанси на синьото. Скалите пред тях се спускаха отвесно към водата, а долу вълните увенчаваха дългото си пътешествие с мощно кресчендо при сблъсъка с камъните.
    — В момента си стъпил върху арена на знаменателни исторически събития, Хари. През 1788 година англичаните изпратили първия флот със затворници към Австралия. Предвиждало се да се заселят в залива Ботани Бей на няколко мили южно оттук, но след като стъпили на сушата, далновидният капитан Филип преценил, че теренът е кошмарен, и изпратил част от екипажа с малка лодка да разузнае крайбрежието в търсене на по-подходящо място. Лодката заобиколила носа, където стоим в момента, и се натъкнала на най-удобното пристанище на света. Малко по-късно капитан Филип пристигнал с останалата част от флотилията: 11 кораба, 750 каторжници, сред които и жени, 400 моряци, четири роти и продоволствия за две години. Но нашата земя е по-опърничава, отколкото дава вид. Англичаните не притежавали уменията на аборигените да се ползват от ресурсите ѝ. След две години и половина в Австралия пристигнал вторият флот с нови провизии. Първите англичани почти били умрели от глад.
    — После явно нещата са се оправили — Хари посочи зелените хълмове на Сидни. Между лопатките му потече пот. Тази горещина го побъркваше.
    — За англичаните — да — Ендрю се изхрачи над ръба на пропастта.
    Проследиха как плюнката полетя надолу, после вятърът я разпръсна.
    — Слава богу, че не е била жива, когато я е хвърлил оттук — отбеляза Ендрю. — От тялото ѝ са се откъснали цели парчета месо. Явно при падането скалните издатини са я раздрали.
    — Колко време след настъпването на смъртта са я открили?
    Ендрю изкриви лице.
    — Според полицейския лекар четирийсет и осем часа. Но той… — Ендрю докосна с палец устните си в символичен жест.
    Хари кимна. Лекарят явно обичаше да си сръбва.
    — А и числото ти звучи съмнително кръгло, нали?
    — Открили са я в петък сутринта. Да предположим, че е починала в нощта срещу сряда.
    — Някакви следи наоколо?
    — Както виждаш, колите паркират в подножието. Нощем районът не е осветен и е почти безлюден. Досега не са постъпили никакви обаждания от свидетели. Честно казано, изобщо не сме се и надявали.
    — И какво ще правим сега?
    — Ще изпълним заръката на шефа — ще отидем на ресторант да похарчим част от бюджетните средства, предвидени за специални гости. Все пак си най-висшият представител на норвежката полиция в радиус от две хиляди километра. Ако не и повече.


    Ендрю и Хари седяха до маса с бяла покривка. Рибният ресторант „Дойлс“ се намираше в най-вътрешната част на Уотсънс Бей. От морето го делеше само тясна пясъчна ивица.
    — Красиво, нали?
    — Като пощенска картичка.
    Пред заведението момченце и момиченце строяха пясъчен замък на фона на лазурното море и пищните зелени възвишения. В далечината се извисяваше гордият силует на Сидни.
    Хари се спря на миди „Сен Жак“ и тасманийска пъстърва, а Ендрю поръча австралийска щука и бутилка „Шардоне Роузмаунт“ с уговорката, че никак не подхождало на тазвечершните блюда, но било бяло, пивко и на цена, съвсем приемлива за бюджетната рамка. Ендрю се изненада много от пояснението на Хари, че не консумира алкохол.
    — Да не си квакер?
    — Нищо подобно.
    Старият семеен ресторант „Дойлс“ се славеше като един от най-добрите в Сидни. В момента сезонът се намираше в разгара си и заведението се пукаше по шевовете. Хари предполагаше, че именно по тази причина обслужването се бави.
    — Тук сервитьорите са като планетата Плутон — отбеляза изнервено Ендрю. — Циркулират в периферията, появяват се на всеки двайсет години и дори тогава е невъзможно да ги забележиш с просто око.
    Хари не беше в настроение да се възмущава и се облегна назад с доволна въздишка.
    — Но пък приготвят великолепна храна — отбеляза той. — Сега разбирам защо си с костюм.
    — Както виждаш, мястото не е особено официално. Просто гледам да не се появявам по дънки и тениска в такива заведения. С моя външен вид се налага човек да компенсира.
    — В смисъл?
    — Аборигените не се ползват с особено висок статус в тази страна — вероятно вече си забелязал. Още първите заселници англичани посочвали в писмата до домашните си, че местните са склонни към пиянство и користни престъпления.
    Хари го слушаше с интерес.
    — Според тях било генетично заложено. „Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду“ — написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът — или предимството, в зависимост от гледната точка — е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.
    Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.
    — И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.
    Хари кимна. Нямаше какво да добави.
    — Ингер Холтер в бар ли е работела?
    — Да. В „Ди Олбъри“ на Оксфорд Стрийт в „Падингтън“. Мислех тази вечер да го посетим.
    — Защо не още сега? — Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.
    — Защото преди това ще навестим съдържателя.
    Изневиделица Плутон се появи на небосклона.


    Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.
    — Навремето това беше кварталът на бохемите — поясни Ендрю. — Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. „Глийб“ постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.
    Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. „Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви“ — гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.
    На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.
    — Какво стана с кучето?
    — Любува се на розите — осведоми го Ендрю с усмивка. — Идваме от отдел „Убийства“. Господин Робъртсън?
    — Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.
    — А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали… — Настъпи продължителна пауза.
    Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.
    — Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята ѝ, ако не ви създаваме голямо неудобство.
    Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.
    — Извинете, не знаех… влезте, моля!
    Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.
    — Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.
    Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.


    Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.
    — Аз… такова… полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.
    — Разбираме.
    — Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.
    — Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.
    — Все ѝ повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети… — той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. — Прощавайте, не съм искал да…
    — Не се безпокойте. Свободен сте да си гледате вашата работа.
    Робъртсън се замъкна надолу по стълбите. След малко чуха дрънчене на бутилки в кухнята.
    В стаята имаше легло, няколко рафта с книги и бюро. Хари се огледа, опитвайки се да си състави представа за Ингер Холтер и да направи виктимологичен анализ, тоест да установи какво е превърнало тази млада жена в жертва. Спомняше си смътно привидно отраканото момиче от телевизионния екран — по младежки позитивно и всеотдайно, с невинни сини очи.
    Изглежда, не се числеше към домошарките, които посвещават цялото си свободно време на уюта. По стените нямаше снимки: единствено плакат на „Смело сърце“ с Мел Гибсън. Хари помнеше лентата само защото спечели „Оскар“ за най-добър филм. „Ясно — помисли си той. — Значи по отношение на киното ѝ е липсвал добър вкус. Същото важи и за мъжете.“ Чувстваше се лично засегнат от факта, че Лудия Макс стана холивудска звезда.
    На стената все пак откриха снимка: Ингер, седнала на пейка пред цветни фасади, взети като от уестърн, заедно с група дългокоси брадати младежи. Беше облечена в широка лилава пола, а русата ѝ коса висеше от двете страни на бледото ѝ сериозно лице. Държеше за ръка млад мъж с бебе в скута.
    На един рафт намериха пакет тютюн, няколко книги за астрология и грубо изсечена дървена маска с клюновиден нос, Хари обърна маската. „Произведена в Папуа Нова Гвинея“ — осведомяваше етикетът.
    Дрехите, които не бяха разпръснати по пода, висяха в малък гардероб: две-три памучни ризи, износено палто и голяма сламена шапка.
    Ендрю извади от чекмеджето на бюрото пакет цигарена хартия.
    — „Кинг Сайз Смоукинг Слим“. Големи цигари си е свивала.
    — Открихте ли наркотици при огледа на стаята ѝ? — попита Хари.
    Ендрю поклати глава и посочи хартията.
    — Но ако бяхме дали за анализ съдържанието на пепелниците, се обзалагам, че щяхме да открием следи от канабис.
    — А защо не го направихте? Не изпратихте ли криминалисти?
    — Първо, не разполагаме с основания да предполагаме, че престъплението е извършено именно в квартирата ѝ. Второ, тук, в Нов Южен Уелс, пушенето на марихуана не се смята за голяма работа. По-широко скроени сме от други австралийски щати. Не изключвам убийството да е било свързано с наркотици, но един-два джойнта надали ще доведат до пробив в разследването. Няма как да знаем дали е употребявала друга дрога. В „Ди Олбъри“ продават под масата кока и дизайнерски дроги, но никой от персонала не потвърди Ингер да е приемала наркотици. В кръвните проби също не откриха следи от опиати. По тялото ѝ нямаше белези от спринцовки, а и колегите от „Наркотици“ имат сносен поглед върху най-закоравелите консуматори.
    Хари го погледна. Ендрю се прокашля.
    — Или поне така гласи официалната версия. Ще те помоля да ми помогнеш с това писмо.
    „Скъпа Елисабет“ — започваше то и очевидно не беше довършено. Хари го прегледа набързо:
    Не се тревожи за мен — добре съм. И което е още по-важно: влюбена съм! Той, разбира се, е красив като древногръцки бог, с дълга, къдрава кестенява коса, с малко, стегнато дупе, а погледът му само потвърждава онова, което вече ти е прошепнал: иска да те има сега — на мига — зад най-близката сграда, в тоалетната, върху масата, на пода, където и да е. Казва се Еванс, на трийсет и две, разведен (ти да видиш!), баща на Том-Том — прекрасно момченце на година и половина. Еванс не работи на договор, а на свободна практика.
    Знам, знам, надушваш проблеми. Обещавам ти да не хлътвам до уши. Поне на първо време.
    Стига толкова за Еванс. Сега малко за мен. Продължавам да бачкам в „Ди Олбъри“. Мистър Бийн престана да ме кани на среща, след като Еванс се отби една вечер в бара. Това все пак е някакъв напредък. Но продължава да точи лиги по мен. Пфу! Започва да ми писва от тази работа, но ще трябва да устискам още малко, докато ми удължат разрешителното за пребиваване. Говорих с норвежката телевизия. Следващата есен планират продължение на поредицата и ако искам, мога да се включа. Ех, тези вечни дилеми!
    На излизане Хари стисна признателно ръката на Робъртсън, а той му поднесе съболезнованията си с лек поклон и го увери, че Ингер била изключително момиче и невероятна наемателка, истинско бижу в къщата, а защо не и в целия квартал. Вонеше на бира и си плетеше езика. Докато минаваха през портата, чуха проскимтяване от розовата леха. Оттам надничаха чифт изплашени очи.


    Намериха свободна маса в тесен виетнамски ресторант в „Дарлинг Харбър“. Имаше само азиатци, повечето очевидно редовни посетители. Водеха неразбираеми разговори със сервитьора, а интонацията им се покачваше и спадаше напълно непредсказуемо.
    — Все едно през няколко минути се надишват с хелий — отбеляза Хари.
    — Не харесваш ли азиатци?
    — Как да ти кажа… — Хари сви рамене. — Не познавам почти никакви азиатци. Нямам причини да не ги харесвам, ако мога така да се изразя. Изглеждат честни, трудолюбиви хора. А ти?
    — Напливът на азиатски емигранти към Австралия е голям и на мнозина това не им допада. Аз лично не възразявам. Ако питат мен, добре дошли са.
    „И бездруго вече е твърде късно, моят народ отдавна изгуби тази страна“ — гласеше подтекстът.
    — Преди няколко години за азиатците беше почти невъзможно да се сдобият с разрешително за пребиваване в Австралия. Властите се стремяха да запазят хегемонията на европеидната раса. Оправдаваха се с нежеланието за повече етнически конфликти. Бяха натрупали меко казано горчив опит при „асимилирането на аборигените в обществото“. Но японците предложиха да налеят капиталовложения в страната и властите запяха друга песен. Изведнъж прегърнаха тезата, че Австралия не бива да изпада в изолация; редно било да поддържаме добри отношения с азиатците — най-близките ни съседи — още повече че стокообменът със страни като Япония постепенно е изместил Европа и САЩ като наши най-активни търговски партньори. Японски вериги получиха концесия за строеж на туристически хотели по Златното крайбрежие към Бризбейн. Там назначиха японски управители, готвачи, администратори, а австралийците работеха като камериерки и пикола. Подобна тенденция рано или късно води до ответна реакция. Никой не иска да лъска обувки в собствената си страна.
    — Аборигените — също, предполагам?
    Ендрю се усмихна горчиво.
    — Нахлувайки на австралийска земя, европейците не са подали молба за пребиваване.
    Хари си погледна часовника. До началото на работното време на „Ди Олбъри“ — бара, където бе работила Ингер Холтер — оставаха два часа.
    — Искаш ли да се отбиеш преди това у вас? — попита той.
    Ендрю поклати глава.
    — В момента там не ме чака никой.
    — В момента?
    — От десет години. Разведен съм. Бившата ми жена се пренесе в Нюкасъл с двете ни дъщери. Опитвам се да пътувам често, но разстоянието е голямо, а и момичетата вече пораснаха и имат други планове за уикендите. Съвсем скоро ще престана да бъда единственият мъж в живота им. А какви красавици са! Малката на четиринайсет, голямата на петнайсет. Ако живеех при тях, щях да гоня с пръчка всеки обожател, припарил до вратата.
    По лицето му се изписа широка усмивка. Хари изпитваше искрена симпатия към този чешит.
    — Такъв е животът, Ендрю.
    — Прав си, приятелю. Ами ти?
    — Нямам нито жена, нито деца, нито куче. Имам само началник, баща и двама мухльовци, които още наричам приятели, макар че ми се обаждат максимум веднъж годишно. Или аз на тях.
    — В тази последователност?
    — Да.
    Засмяха се и погледаха начеващия следобеден час пик. Ендрю поръча още една бира „Виктория Битър“. От магазини и банки се изсипа истинско стълпотворение: прошарени гърци с орлови носове, очилати азиатци в тъмни костюми, холандци и дългоноси рижи момичета от съмнителен британски произход. Всички тичаха, за да хванат автобуса за „Парамата“ или метрото за „Бондай Джънкшън“. Бизнесмени по къси панталони — типично азиатско явление, обясни Ендрю — слизаха към пристана, за да вземат ферибота до предградията в северната част на залива Порт Джаксън.
    — Какво ще правим сега? — попита Хари.
    — Отиваме на цирк! На няколко крачки оттук е. Обещах на един приятел някой ден да се отбия. А днес също е ден, нали?


    В „Дъ Пауърхаус“ камерна циркова трупа вече бе поставила началото на следобедно безплатно представление пред малобройна, но млада и ентусиазирана публика. Някога, когато в Сидни се движели трамваи, в същата сграда се помещавали електроцентрала и трамвайно депо, обясни Ендрю. А от няколко години тук отворили съвременен технически музей. Две пълнички акробатки току-що приключиха изпълнение на трапец, което не блестеше със зрелищност, но пък пожънаха бурни аплодисменти.
    На сцената изнесоха огромна гилотина. Появи се и клоун с шарен костюм и раирана шапка, навярно вдъхновена от Френската революция. Той се препъваше и правеше маймунджилъци — за голямо удоволствие на детската аудитория. На сцената излезе палячо с дълга бяла перука. Хари схвана, че той играе ролята на Луи XVI.
    — Осъден на смърт с мнозинство от един глас — оповести клоунът с раираната шапка.
    Отведоха обречения крал на ешафода, където — под въодушевените възгласи на малчуганите — след продължителна съпротива и ропот той положи глава на дръвника. Отекнаха няколко удара с барабан, острието се стовари върху нещастника и за всеобща изненада — тук дори Хари не се явяваше изключение — отсече главата на монарха със звук, подобен на удар с брадва в гората през ясен зимен ден. Главата, ведно с перуката, отхвръкна и се търколи в кош. Светлините угаснаха и когато отново озариха залата, екзекутираният крал стоеше на сцената със собствената си глава под мишница. Възторжените възгласи на децата не секваха. Залата притъмня и при новото включване на осветлението цялата трупа стоеше на сцената за поклон пред публиката. Спектакълът приключи.
    Хората вкупом се насочиха към изхода, а Ендрю и Хари минаха зад кулисите. В импровизираната гримьорна артистите вече си събличаха костюмите и сваляха макиажа.
    — Ото, ела да те запозная с мой приятел от Норвегия — провикна се Ендрю.
    Едно от лицата се извърна. Без перука и с размазан по лицето грим Луи XVI не излъчваше по-раншното сценично величие.
    — Тука Индианеца!
    — Хари, това е Ото Рехтнагел.
    Без да става, Ото протегна кокетно пречупена в китката ръка и погледна възмутено Хари, който, леко смутен, я хвана и я стисна.
    — Няма ли целувка, хубавецо?
    — Ото се мисли за жена. И то за дама от благородническо потекло — поясни Ендрю.
    — Не дрънкай глупости, Тука. Ото знае отлично, че е мъж. Нещо май не ми вярваш, млади момко? Искаш ли лично да се убедиш? — Звънкият смях на артиста се устреми към висините на тоновия регистър.
    Хари усети как ушите му пламват. Изкуствените мигли, закрепени над очите на Ото, запърхаха обвинително към Ендрю:
    — Този твой приятел може ли да говори?
    — Извинявай. Казвам се Хари… Хоули. Страхотна илюзия. Прекрасни костюми. Съвсем… като наистина. И много необичайно.
    — Номерът с Луи XVI? Необичаен? Ни най-малко. Стара класира в жанра. За пръв път го е изпълнило клоунското семейство Яндашевски само две седмици след истинската екзекуция през януари 1793. Публиката се влюбила в номера. Хората винаги са обичали публичния линч. Знаеш ли колко повторения на убийството на Кенеди се излъчват годишно по американските телевизии?
    Хари поклати глава.
    — Страшно много.
    — Ото се смята за наследник на великия Янди Яндашевски — допълни Ендрю.
    — Сериозно? — Прочутите клоуни определено не влизаха в познанията на Хари.
    — Според мен приятелят ти не е особено добре осведомен, Тука. Семейство Яндашевски са били пътуваща трупа музикални клоуни, пристигнали в Австралия след началото на двайсети век. Решили да останат тук. До смъртта на Янди през 1971 година устройвали циркови спектакли. На шест години ги гледах за пръв път. Тогава реших какъв искам да стана. И ето че успях.
    Ото се усмихна тъжно през грима.
    — Вие двамата откъде се познавате? — попита Хари.
    Ендрю и Ото се спогледаха. Хари забеляза какво неудоволствие предизвика въпросът му и схвана, че е проявил нетактичност.
    — Имам предвид… полицай и клоун… не е особено…
    — Дълга история. Общо взето израснахме заедно. Ото, разбира се, беше готов да продаде и родната си майка срещу възможността да се докопа до задника ми, но аз от най-ранна възраст усетих силно влечение към момичета и подобни хетеросексуални извращения. Сигурно заради средата и генетичното ми наследство. Как мислиш, Ото?
    Ендрю се заливаше в смях, докато отбиваше женствените, престорено ядосани удари на Ото.
    — Нямаш нито стил, нито пари, а задникът ти е прехвален — сопна се клоунът.
    Хари огледа останалите от трупата. Разправията изобщо не им правеше впечатление. Една от пълничките акробатки му смигна насърчително.
    — С Хари тази вечер отиваме в „Ди Олбъри“. Ще дойдеш ли?
    — Знаеш много добре, че вече не стъпвам там, Тука — нацупи се Ото.
    — Време е да го преодолееш. Животът продължава.
    — Животът на другите — да. Моят спира, когато любовта умре. Тогава загивам и аз — и Ото докосна театрално челото си с длан.
    — Твоя си работа.
    — Освен това трябва да се прибера, за да нахраня Уолдорф. Вие вървете, аз може да се присъединя по-късно.
    — Доскоро — Хари послушно допря устни до протегнатата ръка на Ото.
    — Нямам търпение, хубавецо.
    След залез-слънце потеглиха по Оксфорд Стрийт в „Падингтън“ и намериха къде да паркират до малък парк. Грийн парк — гласеше табелата, но тревата беше покафеняла, а зелена беше единствено беседката насред парка. В тревата сред дърветата лежеше мъж, в чиито жили безспорно течеше аборигенска кръв — с парцаливи дрехи, по-скоро сив, отколкото черен. Видя Ендрю и вдигна ръка да го поздрави. Кенсингтън го подмина без внимание.
    В „Ди Олбъри“ цареше такава навалица, че двамата едва се мушнаха през стъклените врати. Хари постоя няколко секунди, опитвайки се да асимилира гледката. Клиентелата представляваше пъстра смесица от всякакви образи, с ясно изразено числено превъзходство на младите мъже: рокери с избелели дънки, бели якички със зализани перчеми, „художествени натури“ с кози брадички и шампанско в чашите, все едно се намират на вернисаж, красиви, русокоси сърфисти с бели усмивки и моторизирани бандити — или the bikies, както бяха известни в Сидни — целите в черна кожа. Насред заведението, до самия бар, шоуто беше в разгара си: дългокраки, полуголи мадами в пурпурни потници с дълбоки деколтета се кълчеха и припяваха без глас парчето „I will survive“2 на Глория Гейнър. Имаха сочни, напластени с червено червило устни. Момичетата се редуваха; слезлите от сцената тръгваха да сервират на гостите. Намигаха им и флиртуваха съвсем недвусмислено.
    Хари си проправи път до барплота и поръча.
    — Идвам веднага, русокоско — отвърна сервитьорка с римски шлем с плътен глас и се усмихна закачливо.
    — Кажи ми, двамата с теб да не сме единствените хетеросексуални в този град? — попита Хари, когато се върна при Ендрю с бутилка бира и чаша сок.
    — След Сан Франциско Сидни е градът с най-голяма концентрация на хомосексуалисти — обясни Ендрю. — Австралийските села не се славят с толерантност към хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Щом се разчу колко голям избор предлага Сидни, всички гейове от селските райони се стекоха тук. Впрочем притокът не идва само от Австралия. Хомосексуалисти от цял свят прииждат ежедневно към града.
    Добраха се до друг бар в дъното на помещението. Ендрю подвикна на барманката. Тя стоеше с гръб. Хари не бе виждал през живота си по-яркочервена коса. Стигаше до задните джобове на прилепналите ѝ сини дънки, но не скриваше изящната извивка на гърба ѝ и хармонично заобления ѝ ханш.
    Тя се обърна и оголи в усмивка редица бисернобели зъби. Имаше тясно, красиво лице с лазурносини очи и безброй разпръснати по него лунички. „Престъпно разточителство, ако не е жена“ — помисли си Хари.
    — Помниш ли ме? — извиси глас Ендрю, за да надвика бумтящото диско от седемдесетте. — Наскоро се отбих да разпитам за Ингер. Може ли да поговорим?
    Червенокосата стана сериозна. Кимна, прошепна нещо на колежката си и покани двамата мъже в малка пушалня зад бара.
    — Някакви новини за случилото се? — попита тя.
    Това изречение бе достатъчно на Хари да установи, че непознатата най-вероятно владее шведски по-добре от английски.
    — Веднъж срещнах старец — подхвана Хари на норвежки и веднага събуди изненадата ѝ. — Беше капитан на кораб по река Амазонка. Трите му думи на португалски ми стигнаха да позная, че е швед. Беше живял в Бразилия трийсет години. При това не отбирам и дума на португалски.
    След кратко стъписване червенокосата се засмя. Звънкият ѝ жизнерадостен смях навя на Хари асоциация с чуруликането на рядка горска птица.
    — Наистина ли съм толкова прозрачна? — попита на шведски тя.
    — Издаде те мелодичната интонация. Не можете да се отървете от нея.
    — Вие да не би да се познавате? — попита леко недоверчиво Ендрю.
    — Не — поклати отрицателно глава барманката.
    „И това ако не е жалко“ — додаде наум Хари.


    Червенокосата, Биргита Енквист, живееше в Австралия от четири години, а от една работеше в „Ди Олбъри“.
    — Ако с Ингер се случехме в една смяна, разговаряхме, разбира се, но не сме поддържали близки отношения. Тя предпочиташе да живее по-уединено. С колеги от бара често излизаме заедно по заведения и понякога тя идваше с нас, но не си падаше много-много по компаниите. Когато постъпи в бара, току-що се бе изнесла от апартамента на бившето си гадже в „Нютаун“. За личния си живот ми е споделяла единствено, че започнала да се чувства ограничена във връзката си и се нуждаела от промяна.
    — Знаеш ли с кого е движела? — поинтересува се Ендрю.
    — Нямам представа. Както казах, Ингер общуваше с мен предимно по служебни въпроси и пазеше личното си пространство. Пък и аз не съм настоявала да ми разкрива подробности от живота си. През октомври замина на екскурзия в Куинсленд. Там се запознала с някаква компания от Сидни и после продължи да поддържа връзка с тях. С един от тайфата май имаха връзка. Една вечер се отби в бара. Но това вече ви го казах — тя погледна въпросително Ендрю.
    — Знам, скъпа госпожице Енквист. Йсках само моят колега от Норвегия да чуе всичко от твоите уста и да се запознае лично с работното място на Ингер. Все пак Хари Хоули минава за най-добрия следовател в Норвегия и е възможно ние от полицията в Сидни да сме пропуснали нещо, което обаче той да забележи.
    Хари избухна в неистова кашлица.
    — Кой е мистър Бийн? — попита той с пресипнал, задавен глас.
    — Мистър Бийн? — Биргита ги изгледа с недоумение.
    — Някой от бара явно прилича на онзи британски комик… Роуън Аткинсън ли му беше името?
    — А, мистър Бийн! — схвана Биргита и отново избухна в чуруликащия си смях.
    „Не спирай“ — помоли я негласно Хари.
    — Вероятно става дума за Алекс, управителя. Ще дойде по-късно.
    — Налице са основания да предполагаме, че се е интересувал от Ингер.
    — Алекс определено ѝ беше хвърлил око. Впрочем не само на нея. Почти всички момичета от бара са ставали обект на отчаяните му опити да ги свали. Наричахме го Амебата. А Ингер му прикачи прякора мистър Бийн. Горкичкият, никак не му е лесно. Прехвърлил е трийсетте, а още живее при майка си и все не може да си намери половинка. Но като шеф е супер. И е напълно безобиден, ако ме питате дали е способен на насилие.
    — На какво основание го твърдиш?
    Биргита сбърчи нос.
    — Не му е заложено в характера.
    Хари се престори, че си записва.
    — А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?
    — В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…
    — Да?
    — Нищо, нищо.
    — В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в „Ди Олбъри“. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?
    — Опакова малко остатъци от кухнята — за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. „Прибирам се вкъщи“, отвърна тя. Това е всичко, което знам.
    — Тасманийският дявол — промърмори Хари. — Хазяинът ѝ има куче — поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. — Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.
    Хари ѝ благодари за сведенията.
    — Целият персонал на „Ди Олбъри“ скърби за загубата — увери го на сбогуване Биргита. — Как са родителите на Ингер?
    — Дълбоко покрусени — отвърна Хари. — В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.
    — Благодаря. Би било много мило.
    На Хари му се щеше да ѝ зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката ѝ се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.
    — По дяволите — промърмори си той. — Да става каквото ще.
    В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на „Катрина енд Дъ Уейвс“: „I’m walking on sunshine“, гърмяха тонколоните.
    — На такива места не остава много време за скръб и размисъл — отбеляза Ендрю.
    — Така е и редно. Животът продължава.
    Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.
    — Извинявай. Последен въпрос.
    — Да?
    Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.
    — Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?
    — Има един на Бент Стрийт — сети се Биргита. — Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.
    — Толкова вкусно, че би го посетила с мен?
    „Не прозвуча добре“ — даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено — но във въздишката ѝ Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата ѝ продължаваше да се спотайва усмивка.
    — Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?
    — Доста често.
    — И работи ли?
    — От статистическа гледна точка ли? Не.
    Биргита се засмя, наклони глава и изгледа любопитно Хари. После сви рамене.
    — Защо не? В сряда почивам. В девет вечерта. Ти черпиш, инспекторе.

Трета глава

Епископ, боксьор и медуза

    Хари отвори очи. Беше едва четири през нощта. Опита се да заспи, но мисълта за незнайния убиец на Ингер Холтер и фактът, че в момента в Осло е осем вечерта, не му позволиха да мигне повече. Буден го държеше и луничавото лице, с което разговаря едва две минути, но и те се оказаха достатъчни да се прояви като пълен идиот. „Много плоско, Хуле“ — прошепна си той в хотелската стая и изруга дърварщината си.
    В шест часа реши да стане. Взе си освежителен душ и излезе под бледосиньото небе. Утринното слънце още се спотайваше. От центъра долиташе глух тътен, но сутрешният час пик не бе стигнал до червените фенери и гримираните в черно очи. „Кингс Крос“ притежаваше небрежен чар, витална красота, от която му идеше да си тананика. Освен неколцина окъснели, леко олюляващи се нощни птици, двама заспали влюбени под одеяло на стълбище и бледа, оскъдно облечена проститутка на сутрешна смяна, улиците още пустееха.
    Пред един от ресторантите собственикът миеше тротоара. С учтива усмивка Хари си извоюва ранна закуска. Докато похапваше препечена филийка с бекон, заядлив бриз се опита да му отмъкне салфетката.


    — Подранил си, Хоули — отбеляза Маккормак. — Това е похвално. Мозъкът работи оптимално между шест и половина и единайсет. После — ако питаш мен — не се върши никаква работа. Пък сутрин е и тихо. След девет, като започне шумотевицата, не мога да събера две и две. И при теб ли е така? Синковецът ми твърди, че си учел най-успешно уроците с надута уредба. Иначе тишината го разсейвала. Представяш ли си?
    — Вчера обаче ми прекипя, нахълтах в стаята му и изключих проклетата гюрултия. „Без музика не мога да мисля!“ — разкрещя се малкият. „Ще учиш като нормалните хора“ — смъмрих го аз. „Хората са различни, баща ми“ — тросна се той. Нали знаеш, като навлязат в онази възраст…
    Маккормак се сепна и погледна една снимка върху бюрото си.
    — Имаш ли деца, Хоули? Не? Понякога се чудя къде, по дяволите, сбърках. Впрочем в коя дупка те настаниха?
    — „Кресент“ в „Кингс Крос“, сър.
    — Аха, в „Кингс Крос“. И други норвежци са отсядали там. Преди няколко години епископът на Норвегия — или някакво друго високопоставено духовно лице, вече не си спомням — пристигна на официално посещение в Сидни. Хората от неговото настоятелство в Осло му запазили стая в хотел в „Кингс Крос“. Подвели се по библейски звучащото му име. Когато височайшият гост пристигнал с антуража си в хотела надвечер, една от старите, закоравели труженички в района забелязала одеждите му и му отправила няколко неприлични предложения. По мои предположения епископът се е омел от хотела, преди да отнесат куфарите му в стаята…
    Маккормак се разсмя и в очите му чак избиха сълзи.
    — Такива ми ти работи, Хоули. Кажи защо дойде.
    — Питам се дали има начин да видя трупа на Ингер Холтер, преди да го качат на самолета за Норвегия, сър.
    — Изчакай Кенсингтън да пристигне и ще те заведе в моргата. Не получи ли копие на доклада от аутопсията?
    — Получих, сър, но…
    — Но?
    — Мисля по-продуктивно, когато гледам трупа пред себе си.
    Маккормак се обърна към прозореца и промърмори нещо, което Хари схвана като съгласие.


    Температурата в мазето на моргата в Южен Сидни беше осем градуса, а навън — двайсет и осем.
    — Хрумва ли ти нещо? — поинтересува се Ендрю, потръпна и се загърна по-плътно в якето си.
    — Не — Хари оглеждаше тленните останки на Ингер Холтер.
    Лицето ѝ се бе отървало сравнително непокътнато при падането. Едната ноздра беше наистина разкъсана, скулата над нея — строшена и вдлъбната, но — не ще и съмнение — восъчнобледото лице принадлежеше на същото момиче, което се усмихваше ослепително от снимката в полицейския доклад. Около шията ѝ тъмнееха белези от кръвонасядания. По тялото ѝ имаше синини и големи, дълбоки срезове. Една от раните оголваше костта.
    — Родителите поискаха да видят снимки на тялото. От норвежкото посолство обясниха, че не е препоръчително, но адвокатът настоя. Никоя майка не бива да вижда дъщеря си в този вид — поклати глава Ендрю.
    Хари огледа през лупа синините по шията ѝ.
    — Удушил я е с голи ръце. Много е трудно да убиеш човек по този начин. Извършителят е притежавал или изключителна физическа сила, или изключителна мотивация.
    — Или не го е правил за пръв път.
    — Какво имаш предвид, Ендрю?
    — Под ноктите ѝ не открихме епидермис. Липсват и изтръгнати косми от косата на убиеца, и охлузвания по кокалчетата на пръстите на жертвата. Била е умъртвена толкова светкавично и ефективно, че не е успяла да окаже никаква съпротива.
    — Този почерк напомня ли ти на нещо познато?
    Ендрю сви рамене.
    — Като понатрупа човек стаж в криминалната полиция, всички убийства му напомнят на някой по-раншен случай.
    „Не — възрази наум Хари. — Точно обратното. Рутината те научава да забелязваш и най-дребните подробности във всяко убийство — детайлите, които го отличават от другите и му придават уникалност.“
    Ендрю си погледна часовника.
    — Сутрешната оперативка започва след половин час. Да побързаме.
* * *
    Ръководителят на разследващата група Дари Уодкинс, детектив с юридическо образование, бързо си проправял път към върховете в полицейската йерархия — по думите на Кенсингтън. Уодкинс имаше тънки устни, рядка коса и говореше бързо и делово с равен глас и без излишни прилагателни.
    — Уодкинс е с нулева емоционална интелигентност — отбеляза съвсем прямо Ендрю. — Изключително кадърен следовател е, но когато открием мъртво младо момиче, никога не възлагаме на него да съобщи на родителите. Когато е стресиран, започва да псува.
    Сергей Либи, дясната ръка на Уодкинс, добре облечен, плешив сърбин с черна козя брадичка, приличаше на костюмиран Мефистофел. Ендрю призна, че е доста резервиран към мъже, твърде обсебени от външния си вид.
    — Но Либи не е конте. Просто е голям педант. Докато говори с някого, има навик да си оглежда ноктите, не го прави обаче от надменност. След обедната почивка си лъска обувките. И не очаквай да изпадне в словоизлияния — бъбривостта поначало му е чужда.
    Най-младото попълнение в екипа, Йонг Сю, беше дребен симпатяга, само кожа и кости, с неизменна усмивка на устните и тънък като на птица врат. Семейството му бе емигрирало в Австралия преди трийсет години от Китай. Когато навършил деветнайсет, тоест преди десет години, родителите му заминали на гости при роднини в Китай. Така и не се върнали. Според дядо му бащата на Сю бил въвлечен в политически игри, но старецът не пожелал да навлиза в подробности. Сю така и не разбрал какво точно се е случило. Понастоящем той издържаше финансово дядо си и баба си, както и Двете си сестри, работеше по дванайсет часа на ден и се усмихваше в продължение на поне десет.
    — Ако имаш желание да разкажеш някой тъп виц, избери Сю за слушател. Той се смее на абсолютно всичко — гласеше съветът на Ендрю.
    И така, участниците в оперативката се събраха в тясна стаичка. Самотен изнемогващ вентилатор се опитваше да раздвижи въздуха. Уодкинс застана пред дъската и представи Хари.
    — Нашият норвежки колега е превел писмото, което открихме в квартирата на Ингер. Какво интересно откри, Хоул?
    — Хоули.
    — Извинявай. Хоули.
    — Непосредствено преди смъртта си Ингер явно е излизала с някой си Еванс. Съдейки по съдържанието на писмото, мъжът от снимката на бюрото ѝ е именно той.
    — Проверихме. Става дума за Еванс Уайт — докладва Либи.
    — И? — Уодкинс повдигна оскубаната си вежда.
    — Не разполагаме с особено обилна информация за него. Родителите му са дошли тук през шейсетте от САЩ, получили разрешително за пребиваване. По онова време не е било никак трудно — додаде пояснително Либи. — Така или иначе — обикаляли страната в микробус „Фолксваген“, менюто им най-вероятно е включвало обичайните специалитети от онези години: вегетарианска храна, марихуана и ЛСД. Родил им се син, развели се и когато Еванс навършил осемнайсет, бащата се върнал в Щатите. Майката е увлечена по аюрведическа медицина, сциентология и всякакви езотерични практики. Държи „Кристъл Касъл“ — магазин в ранчо близо до Златното крайбрежие. Там продават камъни за добра карма и вносна дрога от Тайланд на туристи и авантюристи. На осемнайсет Еванс решил да се отдаде на занимание, практикувано от все повече австралийски младежи — Либи се обърна към Хари. — А именно: на пълна леност.
    — Австралия е идеалното място за онези, които искат само да обикалят, да карат сърф и да се радват на живота на гърба на данъкоплатците. Страхотни възможности за социални контакти, прекрасен климат. Живеем във велика страна — поясни шепнешком Ендрю и се облегна назад.
    — Понастоящем не е регистриран в адресната служба — продължи Либи, — но по наши предположения доскоро е живял в покрайнините на Сидни заедно с местните бели отрепки. Разпитахме някои от тях. От известно време е изчезнал от полезрението им. Никога не е бил арестуван. За жалост разполагаме само с тази снимка на Еванс от паспорта, който са му издали на тринайсетгодишна възраст.
    — Впечатлен съм — призна Хари. — Как успяхте да откриете човек без досие само по снимка и малко име сред осемнайсетмилионно население, и то за толкова кратко време?
    — Ендрю разпозна града от снимката. Изпратихме я по факс на местния полицейски участък и те идентифицираха самоличността на Еванс. Според тях играел „значима роля в местните среди“. В прав текст ще рече, че е един от кралете на марихуаната.
    — Навярно градът е малък — предположи Хари.
    — Нимбин, около хиляда жители — уточни Ендрю. — Местният поминък се състоеше главно в производство на млечни продукти, докато през 1973 година Националното студентско сдружение не реши да организира така наречения фестивал на Водолея.
    Около масата се разнесе сподавен смях.
    — Официална емблема на фестивала са идеализмът, алтернативният начин на живот, завръщането към природата и прочее. Вестниците се съсредоточиха върху наркозависими младежи, практикуващи разюздан секс. Фестивалът трая повече от десет дни, а за някои продължава и до днес. Около Нимбин има добри почвени условия. За виреенето на какво ли не. Да го кажа така: съмнявам се, че и понастоящем производството на млечни продукти е най-доходоносният поминък в района. По главната улица, на петдесет метра от местния полицейски участък, се намира пазар за марихуана и ЛСД, където дрогата се продава съвсем открито.
    — По данни от колегите Еванс е бил забелязан в Нимбин съвсем скоро — съобщи Либи.
    — Губернаторът в Нов Южен Уелс поде мащабна кампания в района — вметна Уодкинс. — Правителството в Канбера му оказа натиск да предприеме мерки срещу растящата търговия с наркотици.
    — Така е. Полицията използва малогабаритни самолети и хеликоптери, за да заснеме насажденията с коноп.
    — Let’s have some lunch4 — предложи Ендрю.


    Смесиха се с туристите и се качиха на железницата по едноколовозната линия за „Дарлинг Харбър“. Слязоха там и седнаха на маса с изглед към пристанището. Близо до тях мина дългокрака мадама с високи ботуши. Ендрю подсвирна крайно сексистки. Две-три глави се обърнаха възмутено към тях.
    — Какво става с приятеля ти Ото?
    — Ами какво да става… Съкрушен е. Отхвърлиха го заради жена. Когато гей започне да играе на двата фронта, накрая винаги избира жена — така твърди Ото. Ще оцелее и този път.
    За своя изненада Хари усети дъждовни капки. И наистина: от северозапад почти незабележимо бе нахлула гъста облачна покривка.
    — Как разпозна Нимбин само по снимка на фасада?
    — Нимбин ли? Да не съм пропуснал да ти кажа, че съм старо хипи? — засмя се Ендрю. — Легендата гласи, че който си спомня фестивала на Водолея, просто лъже. Но аз си спомням поне сградите по главната улица. Приличаше на град, където цари беззаконие, боядисан в лилаво и жълто — като от посредствен уестърн. Честно казано, си мислех, че цветовете са били просто плод на въздействието на определени субстанции върху сетивата ми. Снимката в квартирата на Ингер ме опроверга…


    След обяда Уодкинс свика нова оперативка в залата за инструктаж. Йонг Сю бе направил няколко интересни открития.
    — Прегледах всички неразкрити убийства в Нов Южен Уелс през последните десет години. Четири напомнят настоящото. Телата са захвърлени на забутани места — две на сметища, трето в гора покрай селски път, четвърто — в река Дарлинг. Съдейки по следите и състоянието на труповете, и четирите жертви са били сексуално малтретирани и убити на друго място и впоследствие транспортирани. И — най-важното — по шиите им има следи от пръсти. Били са удушени.
    Лицето на Сю засия в усмивка.
    — Да я караме по-кротко — прокашля се Уодкинс. — Удушаването не е чак толкова необичаен метод за умъртвяване, когато говорим за престъпление със сексуален подтекст. Откри ли някаква географска закономерност? Река Дарлинг се намира в най-слабозаселените крайни части на Австралия, на повече от сто мили от Сидни.
    — Не успях, сър — с искрено съжаление отговори Сю.
    — Четири удушени жени, пръснати по територията на целия щат за период от десет години, не ни дават достатъчно основание да…
    — Има още нещо, сър. И четирите жени са имали светли коси. Не просто руси, а почти бели.
    Либи подсвирна тихо. Около масата се възцари мълчание. Уодкинс запази скептичния си вид.
    — Йонг, ще направиш ли няколко изчисления? Искам статистическа оценка на вероятността тези четири убийства да са дело на един и същи извършител. Трябва да сме сигурни, преди да сме хвърлили бомбата. За всеки случай гледай проверката да обхване цяла Австралия. Включи и неразкритите изнасилвания. Току-виж изскочило нещо.
    — Ще отнеме време. Но ще опитам, сър — отвърна Йонг с неизменната си усмивка.
    — Добре. Кенсингтън и Хоули, защо още не сте потеглили към Нимбин?
    — Ще тръгнем утре сутринта — отвърна Ендрю. — В Литгоу има съвсем прясно изнасилване и ми се ще първо да проверим него. Шестото чувство ми подсказва, че е свързано с четирите убийства. Каним се да отидем там.
    — В Литгоу ли? — намръщи се Уодкинс. — Тук се опитваме да работим в екип, Кенсингтън. Това означава, че обсъждаме начинанията си и ги координираме, а не действаме самосиндикално. Доколкото си спомням, досега не е ставало дума за изнасилване в Литгоу.
    — Просто предположение, сър.
    — Маккормак все настоява, че имаш шесто чувство… — въздъхна Уодкинс.
    — Ние, аборигените, имаме по-силна връзка с духовния свят, отколкото вие, бледоликите.
    — В моя отдел не се обосноваваме с интуиция, Кенсингтън.
    — Само се шегувам, сър. Разполагаме с доста повече основания да търсим допирни точки.
    — Само гледайте да не изпуснете самолета утре — предупреди Уодкинс.


    Шофираха по магистралата от Сидни. Литгоу беше индустриален град с десет-дванайсет хиляди жители, но Хари имаше чувството, че е попаднал в средно голямо село. Пред полицейския участък се издигаше пилон със закачен на върха му мигащ полицейски буркан.
    Местният полицейски началник — добродушен възпълен мъж с нагъната от дебелина брадичка — ги посрещна сърдечно. Носеше норвежката фамилия Ларшен и потвърди, че имал далечни роднини в северната страна.
    — Познаваш ли някой от Ларшеновите в Норвегия, приятел? — попита той.
    — Те не са никак малко — отвърна предпазливо Хари.
    — От баба ми знам, че в Скандинавия имаме многолюден род.
    — И още как.
    Ларшен си спомняше отлично случая, заради който бяха дошли Ендрю и Хари.
    — За щастие в Литгоу такива престъпления са рядкост. Случи се в началото на ноември. На път към къщи след вечерна смяна жертвата били повалена в забутана уличка, насила напъхана в автомобил и отвлечена. Мъжът я заплашил с нож, спрял на безлюдна горска пътека в подножието на Блу Маунтинс и я изнасилил на задната седалка. През цялото време стискал врата ѝ, а накрая почти прекъснал притока на въздух. Неочаквано зад тях изсвирил клаксон. Шофьорът отивал във вилата си и помислил, че се е натъкнал на любеща се двойка, затова изобщо не си направил труда да слезе от колата. Изнасилвачът се върнал на предната седалка, за да премести автомобила. Жената успяла да избяга от задната врата и да изтича до другата кола. Онзи схванал, че играта е свършила, натиснал газта и изфирясал.
    — Жертвата и свидетелят не са ли запомнили регистрационния номер?
    — Не. Било е тъмно и всичко станало за секунди.
    — А жената огледала ли е добре изнасилвача? Разполагате ли със словесен портрет?
    — Само с приблизителен, защото — както казах — е било много тъмно.
    — Носим снимка. На кой адрес можем да открием жертвата?
    Ларшен се приближи до картотечния шкаф и започна да прехвърля папките. Дишаше тежко.
    — Впрочем, жертвата руса ли е?
    — Руса?
    — Да. Интересува ни дали е била със светлоруса коса.
    Гънките под брадичката на Ларшен се разтресоха и той задиша още по-трудно. Хари схвана, че полицаят се смее.
    — Едва ли, приятелю. Все пак тя е коори.
    Хари се обърна въпросително към Ендрю.
    — Черна е — Кенсингтън погледна нагоре.
    — Като въглен — додаде Ларшен.


    — Коори племе ли е? — поинтересува се Хари, след като потеглиха обратно към Сидни.
    — Не съвсем.
    — Как така?
    — Дълга история. Когато белоликите стъпили на австралийския бряг, на територията на континента живеели седемстотин и петдесет хиляди кореняци от шест-седем племена. Говорели двеста и петдесет езика и повечето от тях се различавали помежду си колкото английският и китайският например. Но куршумите, барутът, новите болести, срещу които организмът на туземците не умеел да се съпротивлява, интеграцията и други блага, донесени от белите заселници, довели до рязък спад в числеността на местното население. Днес голяма част от въпросните племена вече са измрели. След разпада на първоначалната племенна структура се наложили по-общи названия на оцелелите туземци. Аборигените във всички югоизточни райони вече се наричат коори.
    — Защо, за бога, не провери предварително дали изнасилената жена е била руса?
    — Нещо съм се заблудил. В Норвегия не се ли случва компютърните екрани да дадат дефект?
    — По дяволите, Ендрю, не можем да си позволим да пилеем време в проверка на неподплатени предположения.
    — Не бързаме заникъде. Ще ти предложа нещо, което ще ти оправи настроението — неочаквано Ендрю свърна надясно.
    — Къде отиваме?
    — На австралийско селскостопанско изложение. Автентично изживяване.
    — Селскостопанско изложение? Довечера имам уговорка.
    — Охо? С шведката ли? Спокойно, тук няма да се бавим. Впрочем, предполагам, си наясно с последствията, ако представител на обвинението — какъвто си в момента — влезе в интимни отношения с потенциална свидетелка.
    — Вечерята ще бъде делова. Ще обсъждаме въпроси, важни от следствена гледна точка.
    — Не се съмнявам.


    Изложбената площ се намираше върху обширна, открита равнина. В близост имаше само няколко фабрични цеха и гаражи. Когато Ендрю зави пред голяма шатра, над земята още се стелеше гъстият дим от финалната жега на състезанието с трактори. Навсякъде кипеше трескава активност, от щандовете се носеха викове и възгласи, всички държаха халби с бира и се усмихваха.
    — Празненство и търговия в едно — обобщи Ендрю. — Едва ли имате подобно нещо в Норвегия.
    — Имаме и се нарича мартнад.
    — Мар… — започна Ендрю.
    — Няма значение.
    До шатрата бяха разпънати огромни плакати. „Боксовият тим на Джим Чийвър“ — пишеше с големи червени букви. Отдолу стоеше снимка на десетимата боксьори, които явно съставляваха отбора. Присъстваха и съществени сведения като имена, възраст, месторождение и тегло на състезателите. Най-отдолу плакатът оповестяваше „Предизвикателството с главно П. Готови ли сте?“.
    В ринга първият боксьор вече загряваше. Хлъзгавият му халат се ветрееше, докато той размахваше юмруци срещу въображаем противник под бледата светлина, нахлуваща от покрива на шатрата. На ринга излезе възрастен затлъстял мъж в протрит смокинг. Появата му предизвика бурни ликувания. Хората несъмнено го познаваха, защото започнаха да скандират името му:
    — Те-ри, Те-ри!
    С повелителен жест Тери пресече олелията и хвана висящия от тавана микрофон:
    — Дами и господа, кой ще поеме хвърлената ръкавица?
    Множеството отново избухна в гръмки възгласи. Последва дълга, високопарна реч, ритуална възхвала на „благородния акт на самозащита“, на честта и славата и бичуване на закостенелите нагласи на властите към бокса. Конферансието ги порица с красноречие, на което би завидял и фанатичен проповедник. Тери увенча речта си с повторение на въпроса „Кой ще поеме хвърлената ръкавица?“.
    Във въздуха се вдигнаха няколко ръце и Тери прикани желаещите да се приближат. Те се подредиха на опашка до маса, където явно им поднасяха документи за подпис.
    — Какво става? — попита Хари.
    — Тези млади мъже от околността ще се пробват да победят някой от боксьорите на Джим Чийвър. При успех ги очаква голяма награда и — още по-важното — уважение и прослава. В момента декларират писмено, че не страдат от хронични заболявания и са запознати с правилата: организаторите не носят отговорност за евентуална промяна в здравословното им състояние — обясни Ендрю.
    — Майчице! Това законно ли е?
    — Е, законно… През 1971 година издадоха законова забрана и организаторите се принудиха да променят формата за провеждането на двубоите. Но тази развлекателна традиция има дългогодишни корени. Всъщност носи името на Джими Чийвър. Той предвождал отбор по бокс, който обикалял цялата страна и участвал в турнири и състезания след Втората световна война. Чийвър се сдобил със статута на легенда. Отборът му включвал различни националности: китайци, италианци, гърци, аборигени. Доброволците от публиката имали правото сами да избират противника си. Например ако си антисемит, можеш да поискаш да се боксираш срещу евреин. Макар че вероятността той да те смаже е огромна.
    Хари се засмя под мустак.
    — Това не подклажда ли расистки настроения сред населението?
    Ендрю се почеса по брадичката.
    — Може би да, може би не. При всички случаи е начин да се намери отдушник за потисканата агресия. Австралийците са свикнали да живеят в мултикултурно и мултиетническо общество и общо взето моделът работи сносно. Но неизбежно възникват търкания. В такива случаи е за предпочитане да се млатят на боксовия ринг, отколкото на улицата. Да вземем, например, двубоите между бели и аборигени. Тези мачове се радват на повишен интерес. Абориген от боксовия отбор на Джими се превърна в герой в родната си област. Той създаде известно усещане за сплотеност и чест сред аборигенската общност и ѝ възвърна самочувствието, потъпкано от какви ли не унижения. Според мен подобни единоборства не задълбочават разединението между расите. Ако бял изяде пердах от черен, способностите му на боксьор пораждат повече уважение, отколкото омраза. В това отношение австралийците демонстрират спортсменски дух.
    — Звучиш като истински redneck5.
    — Кажи-речи. Направо ме пиши ocker6.
    — Ти пък!
    Ендрю се разсмя още по-гръмко.
    Първият двубой започна. Червенокос, набит, дребен мъж със собствени боксови ръкавици и собствена агитка срещу още по-нисък противник от отбора на Чийвър.
    — Ирландец срещу ирландец — установи Ендрю с израз на познавач.
    — Шестото ти чувство?
    — Двете ми очи. Рижи коси, следователно са ирландци. Жилави проклетници. Мачът се очертава да се проточи.
    — Да-вай, Джо-ни, да-вай, Джо-ни! — започнаха да скандират привържениците.
    След още едно повторение на възгласа мачът приключи. Получил три удара по носа, Джони развя бялото знаме.
    — Ирландците вече не са онова, което бяха — въздъхна Ендрю.
    Вече открито се приемаха залози за следващия мач. Хората се тълпяха около двама мъже с високи, широкополи кожени шапки, очевидно букмейкъри. Всички дружно се надвикваха, докато специалните, нови-новенички австралийски долари се предаваха от ръка на ръка. Светкавично се осъществяваха устни споразумения, без да се пише или отбелязва каквото и да било. Леко кимване от букмейкъра потвърждаваше, че залогът е приет.
    Ендрю промърмори нещо неразбрано под носа си и подвикна три-четири думи, които Хари не чу.
    — Какво направи?
    — Заложих сто долара, че представителят на отбора на Чийвър ще нокаутира съперника си преди края на втория рунд.
    — Едва ли някой в цялата тази олелия те е чул.
    Ендрю се засмя многозначително. Очевидно се чувстваше много комфортно в ролята на наставник.
    — Не забеляза ли как букмейкърът повдигна едната си вежда? Нарича се способност за разпределение на вниманието. Отчасти е генетично заложено, отчасти се придобива. Да съумяваш да слушаш няколко неща едновременно, да се абстрахираш от околния шум и да отсяваш същественото в момента. Опитвал ли си, Хари? В много ситуации е много полезна способност.
    Високоговорителите изпращяха и Тери обяви по микрофона състезателите: Робин Тууомба, по прякор Мърито, от отбора на Чийвър и Боби Пейн Лобито — местен боксьор, който нахлу на ринга, прескачайки въжетата с рев. Съблече си тениската и оголи косматия си мощен гръден кош и напращелите си мускули. Облечена в бяло жена заподскача до ринга, Боби ѝ изпрати въздушна целувка, преди секундантите да му нахлузят ръкавиците. Тууомба се промуши под въжетата и в залата се разнесе жужене. Беше чернокож, извънредно красив исполин.
    — Защо Мъри? — попита Хари.
    — Абориген от Куинсленд.
    Агитката на Джони се оживи, когато откри, че със същия успех може да скандира „Боби“. Гонгът прозвуча и двамата боксьори пристъпиха един към друг. Белият беше по-едър и стърчеше почти с една глава над тъмнокожия си противник, но дори за неопитно око личеше, че му липсва пъргавината на Мърито.
    Боби атакува и се прицели мощно в Тууомба, ала той успя да му се изплъзне. Публиката в залата простена, а жената в бяло изригна във въодушевени възгласи. Боби замахна няколко пъти във въздуха, но ударите му не улучиха. После Тууомба атакува и нанесе предпазливо, пробно кроше в лицето на Лобито. Боби отстъпи две крачки с вид, сякаш е изчерпил физическите си ресурси за тази вечер.
    — Защо не заложих двеста! — ядосваше се Ендрю.
    Тууомба обикаляше около Боби, атакува го още няколко пъти, като продължаваше да се движи със същата пъргавина, когато Боби посягаше да го удари с мечешките си лапи. Боби се задъхваше и ревеше от безсилие, защото Тууомба все не се оказваше там, където е бил преди миг. Публиката започна да подсвирква. Тууомба размаха ръка сякаш за поздрав, но тя се заби в корема на Боби. Той се преви и остана сгънат надве в ъгъла на ринга. Тууомба отстъпи две крачки назад с притеснен вид.
    — Довърши го, черно копеле! — изкрещя Ендрю.
    Тууомба се извърна изненадан към него, усмихна се и махна с ръка над главата.
    — Хич не ми се хили като кретен, а си свърши работата, дръвник такъв! Заложил съм пари на теб!
    Тууомба се обърна с лице към ринга, за да сложи край на двубоя, но преди да нанесе решителния удар, гонгът възвести края на рунда. Двамата боксьори се отдръпнаха в двата срещуположни ъгъла на ринга и конферансието грабна микрофона. Жената в бяло тутакси се добра до Боби и започна разпалено да обяснява нещо, а секундантите му тикнаха бутилка бира в ръката.
    — Щом Робин не иска да контузи бледоликия, негова работа. Но некадърното чудовище трябва да ме уважи, задето съм заложил пари на него — ядосваше се Ендрю.
    — Познаваш ли го?
    — А не, бе! Познавам го, разбира се.
    Гонгът отново прозвуча. Боби остана в ъгъла и зачака. Тууомба се приближи с решителни крачки. Боби вдигна високо ръце да предпази главата си. В това време Тууомба му нанесе несилен удар в тялото. Боби се свлече назад, Тууомба се обърна и погледна умолително Тери Конферансието — който изпълняваше и ролята на рефер — за да го призове да прекрати двубоя.
    Ендрю нададе предупредителен вик, но късно.
    Ударът на Боби просна с плясък Тууомба в средата на ринга. След като чернокожият боксьор се изправи, все още зашеметен, Боби го връхлетя с мощта на ураган. Правите му удари улучваха точно и главата на Тууомба отскачаше напред-назад като топка за пинг-понг. От едната му ноздра потече тънка струйка кръв.
    — По дяволите! Мошеник!
    — Мошеник? Какво имаш предвид?
    — Нашият приятел Боби се преструва на аматьор — стар трик, за да подлъже състезателите на Чийвър да подценят противника и да свалят гарда. Този тип най-вероятно е местният шампион. Да му се не види, Робин, защо се хвана!
    Вдигнал ръце пред лицето си, Тууомба отстъпваше, а Боби го преследваше настървено. Лявата му ръка нанасяше бързи прави удари, следвани от тежки десни крошета и ъперкъти. Запалянковците изпаднаха в екстаз. Жената в бяло, отново скочила на крака, крещеше пронизително само първата сричка от името му: „Бооооооооооо“.
    Тери клатеше глава, а междувременно агитката бързо скалъпи нов рефрен:
    — Саааамо Боби, саааамо Боби!
    — Дотук беше. Край — примирено промърмори Ендрю.
    — Тууомба ще загуби?
    — Луд ли си? — Ендрю му отправи възмутен поглед. — Тууомба ще го смели от бой. Надявах се поне днес да не се стига до кървища.
    Хари впрегна цялото си внимание да забележи онова, което виждаше Ендрю. Тууомба се бе отпуснал назад на въжетата и посрещаше с почти отпусната стойка ожесточените удари на Боби по коремните си мускули. За миг Хари си помисли, че Тууомба ще заспи. Вярната привърженичка на Боби дърпаше въжетата над Мърито. Боби смени тактиката и започна да се цели в главата, но Тууомба избягваше ударите, като люлееше тялото си напред-назад в бавно, почти лениво движение. Приличаше на змия очиларка, на…
    Кобра!
    Боби се вцепени, ръката му увисна във въздуха. Главата се извърна наполовина наляво, а лицето му доби израз, все едно току-що се бе сетил за нещо забравено, очите се подбелиха, назъбникът изхвърча от устата му, кръвта пръсна в тънка струя от дупчица в носа му — там, където костта се строши. Тууомба изчака Боби да политне и чак тогава му нанесе следващ удар. В шатрата се възцари пълна тишина. Хари чу противното шляпване, когато юмрукът на Тууомба потъна за втори път в носа на Боби, а женският глас довърши остатъка от името му:
    — … биииииии!
    От главата на Боби пръсна розов фонтан от пот и кръв и окъпа ъгъла на ринга.
    Тери се спусна към нокаутирания състезател и обяви вече станалия очевиден край на мача. Тишината под шатрата бе нарушена само от чаткането на обувките на жената в бяло по дървените дъски, докато тичаше към изхода. Отпред роклята ѝ бе опръскана с кръв, а самата жена имаше същото изненадано изражение като Боби.
    Тууомба се опита да му помогне да се изправи, но секундантите го отблъснаха. Сред публиката се разнесоха нестройни ръкопляскания, ала бързо стихнаха. Когато обаче Тери се приближи до Тууомба и вдигна ръката му, избухнаха бурни дюдюкания.
    — Май доста народ е заложил на местния шампион — поклати глава Ендрю. — Глупаци! Ела да си приберем печалбата и да влеем малко разум в главата на това малоумно мъри!


    — Робин, уникален тъпак си! Направо заслужаваш да те затворят. И изобщо не се шегувам!
    Робин Тууомба, Мърито, грейна в широка усмивка. Налагаше едното си око с леден компрес.
    — По време на мача чух гласа ти, Тука. Да не си се запалил пак по хазарта? — тихо попита боксьорът.
    Човек, свикнал думата му да се чува, веднага съобрази Хари. Гласът звучеше приятно и меко, изобщо не подсказваше, че мъж с такъв тембър току-що е потрошил носа на двойно по-едър противник.
    Ендрю изсумтя.
    — Хазарт? По мое време залагането за момчетата на Чийвър изобщо не влизаше в категорията хазарт. Но сега явно нещата не са толкова сигурни. Ако се оставяте подобни проклетници като този бял обесник да ви баламосват, къде ще му излезе краят?
    Хари се прокашля.
    — А, да. Робин, запознай се с Хари Хоули, мой приятел. Хари, пред теб е Робин Тууомба, най-свирепият побойник и убиец за удоволствие на Куинсленд.
    Здрависаха се и Хари за пореден път изпита какво е да ти премажат ръката.
    — Как си? — едва изрече той.
    — Великолепно, приятелю. А ти? — попита на свой ред Тууомба и оголи редица бисернобели зъби.
    — По-добре не съм бил — отвърна Хари и разтри пострадалата си десница.
    Австралийските обичаи при запознанство съвсем скоро щяха да му стопят лагерите. Ендрю му беше обърнал внимание, че възпитанието изисква да пресилиш благоденствието си; едно вяло „бивам“ можело дори да засегне събеседника.
    Тууомба посочи Ендрю с палец.
    — Като стана дума за побойници, Тука светна ли те, че някога се боксираше за тима на Джим Чийвър?
    — Явно все още има неща, които не знам за… за Тука. Раздава го много потаен.
    — Потаен? — засмя се Тууомба. — Просто говори завоалирано. Тука ти казва всичко, което трябва да знаеш, стига да слушаш внимателно. Но, разбира се, едва ли ти е споменал, че от отбора го помолиха да прекрати кариерата си, защото го смятаха за твърде опасен противник. Колко скули, носове и челюсти лежат на съвестта ти, Тука? Спрягаха го за най-перспективния млад боксьор на Нов Южен Уелс. Имаше обаче един недостатък. Никак не умееше да се владее. Липсваше му всякаква дисциплина. По време на един мач нокаутира рефера, защото избързал да прекрати двубоя. И то в полза на Тука! На това му викам аз свирепост. Отнеха му състезателните права за две години.
    — За три и половина — поправи го Ендрю. Очевидно не възразяваше Тууомба да разказва за боксовата му кариера. — Реферът беше голям кретен, казвам ви. Едва-едва го бутнах, а той взе, че падна и си счупи ключицата.
    Тууомба и Ендрю избухнаха в чистосърдечен смях и плеснаха длани.
    — По времето, когато се състезавах, Робин още е имал жълто около устата. Разправя каквото е чул от мен — поясни Ендрю. — Робин участваше в група младежи в неравностойно положение, с които работех през свободното си време. Тренирахме бокс и за да ги науча колко важен е самоконтролът, им разправях наполовина измислени истории за моите състезания. Исках да се поучат от моя горчив опит. Робин обаче явно ме е разбрал погрешно, защото вместо да не повтаря светлия ми пример, взе, че започна да му подражава.
    Тууомба стана сериозен.
    — Обикновено сме добри момчета, Хари. Оставяме ги малко да си разиграят коня и чак тогава нанасяме няколко силни удара, та да стоплят кой диктува играта, нали разбираш? В повечето случаи после се предават бързо. Този тип обаче умееше да се боксира професионално и друг на мое място можеше да пострада. Такива подлеци сами си го просят.
    Вратата се отвори.
    — Мамка му, Тууомба! Защо ти трябваше да чупиш носа на зетя на местния полицейски началник? Сякаш си нямаме достатъчно проблеми! — Тери Конферансието подчерта недоволството си, като се изхрачи върху пода.
    — Чист рефлекс, шефе — отвърна Тууомба и погледна кафявата плюнка. — Няма да се повтори.
    И смигна крадешком на Ендрю.
    Станаха. Тууомба и Ендрю се прегърнаха и си размениха няколко прощални реплики на неразбираем за Хари език. Той побърза да потупа Тууомба по рамото, за да избегне повторното ръкостискане.


    — На какъв език разговаряхте накрая? — попита Хари, след като се качиха в колата.
    — На креолски — включва и английски думи, и думи от аборигенски произход. Множество аборигени в цялата страна говорят креолски. Как ти се стори мачът?
    Хари показа умерен ентусиазъм.
    — Беше интересно да видя как печелиш от залога, но досега можехме да сме стигнали до Нимбин.
    — Ако днес бяхме отишли до Нимбин, нямаше да свариш да се прибереш в Сидни за тази вечер — възрази Ендрю. — Когато се уговаряш с такава жена, е недопустимо да ѝ вържеш тенекия. Все пак говорим за бъдещата ти съпруга и майка на малки Хоулчета, Хари.
    Двамата се поусмихнаха, докато подминаваха дървета и ниски къщи, а слънцето залязваше над източното полукълбо.


    Пристигнаха в Сидни по мрак, но телевизионната кула светеше в центъра като гигантска електрическа крушка и служеше за пътепоказател. Ендрю спря до „Съркюлър Кий“, недалече от Операта. Под лъча на фаровете попадна прилеп и светкавично отлетя. Ендрю запали пура и даде знак на Хари да постои още малко в колата.
    — Според аборигенските вярвания прилепът е символ на смъртта. Знаеше ли?
    Хари поклати отрицателно глава.
    — Представи си място, където хората са били изолирани в продължение на четирийсет хиляди години. С други думи, не са усетили повея на нито една световна религия — нито на юдаизма, нито на християнството, нито на исляма — защото от най-близкия континент ги дели цял океан. Въпреки изолацията тези хора имат свой мит за сътворението. Първият човек се казвал Бер-рок-борн. Създал го е Баяме, неръкотворният, който поставил началото на цялото мироздание и който обичал и бдял над своите творения. С други думи, този Баяме бил много свестен тип, известен и с прозвището Великия бащин дух. След като Баяме осигурил на Бер-рок-борн и неговата жена сносно място за живеене, той поставил печата си върху дървото яран, където живеел рояк пчели. „Търсете си препитание из цялата земя, с която съм ви сподобил, ала това дърво е само мое — предупредил той двете си чеда. — Опитате ли се да се храните от него, множество беди ще споходят вас и вашето потомство.“ Нещо от този род. Така или иначе, един ден Бер-рок-борн излязъл да събира дърва, а жена му се приближила до дървото яран. Видяла свещеното дърво да се издига могъщо над нея, поизплашила се, ала около ствола му имало много съчки и тя не се поддала на първоначалния си вътрешен повик — да избяга час по-скоро. Пък и Баяме не бил споменал нищо за съчки. Докато ги събирала, чула жужене над главата си, вдигнала очи, видяла рояк пчели и как по ствола на дървото се стича мед. Била вкусвала мед само веднъж през живота си, а ето че открила изобилна храна, която да стигне за дълго време. Слънцето проблясвало в лъскавите сладки капки и накрая жената на Бер-рок-борн не устояла на изкушението и се покатерила на дървото. В същия миг я лъхнал смразяващ полъх, над нея надвиснала злокобна сянка с огромни черни криле. Това бил прилепът Нарахдарн, поставен от Баяме на стража около свещеното дърво. Жената паднала на земята и тичешком се върнала в пещерата, където живеела с мъжа си. Но било късно: тя била пуснала в света смъртта, олицетворявана от прилепа, и проклятието му щяло да тегне над всички потомци на Бер-рок-борн. Дървото яран оплакало горчиво трагичната случка. Сълзите рукнали по ствола и се втвърдили. Затова днес по кората на дървото яран, по-известно като австралийска акация, се стича червен клей.
    Ендрю дръпна доволно от пурата.
    — Да ти напомня за Адам и Ева?
    Хари кимна и потвърди, че двете космогонии доста си приличат.
    — Навярно хората, без значение къде живеят по земното кълбо, споделят до голяма степен еднакви виждания и въображаеми представи. Сигурно в човечеството изконно са заложени сходни вярвания, един вид въпреки различията помежду ни в харддиска ни е закодирано рано или късно да стигаме до едни и същи отговори.
    — Дано да е така — Ендрю примижа зад дима. — Дано.


    Към края на втората кока-кола на Хари, някъде около девет и десет, Биргита най-сетне се появи. Беше облечена в семпла бяла памучна рокля, а червената ѝ грива бе събрана във внушителна конска опашка.
    — Започнах да се питам дали изобщо ще дойдеш — призна Хари.
    Подхвърли го шеговито, но наистина го спохождаха такива опасения — още от мига, когато се уговориха за вечеря.
    — Сериозно? — закачливо го погледна тя.
    Хари предчувстваше, че му предстои страхотна вечер.
    Поръчаха свинско със зелено къри, пиле с кашу, приготвено в уок, австралийско шардоне и минерална вода „Перие“.
    — Да си призная, изобщо не очаквах да се натъкна на шведи на тези географски ширини.
    — Защо? В Австралия живеят около деветдесет хиляди мои сънародници.
    — Така ли?
    — Повечето са емигрирали преди Втората световна война, но някои са напуснали Швеция през осемдесетте заради покачващата се безработица.
    — А аз си мислех, че вие, шведите, започвате да тъгувате по традиционните ви кюфтенца още щом слезете от ферибота на датския бряг.
    — Да не ни бъркаш с вас, норвежците? Вие сте направо безнадежден случай! Всички твои сънародници, с които се запознах тук, се разболяваха от носталгия само няколко дни след пристигането си и има-няма два месеца по-късно поемаха към родината. Не могат да дишат без пъстрите си вълнени жилетки!
    — Явно Ингер е била изключение.
    Биргита се умълча.
    — Да.
    — Знаеш ли защо беше решила да остане в Австралия?
    — Вероятно по същата причина, по която са останали и повечето от нас. Идваш на почивка, влюбваш се в страната, в климата, в безгрижния живот или в някой мъж. Подаваш молба да ти удължат разрешителното за пребиваване. Скандинавките си намираме работа в баровете много лесно. И докато се усетиш, вече си свикнал с новия си дом и си се устроил прилично.
    — И при теб ли така стана?
    — Горе-долу.
    Известно време се храниха мълчаливо. Свинското с къри беше гъсто, пикантно и вкусно.
    — Какво знаеш за последното гадже на Ингер?
    — Както казах, една вечер се отби в бара. Запознала се с него в Куинсленд. Май беше на остров Фрейзър. Мислех, че хипитата от неговата порода отдавна са изчезнали, но тук, в Австралия, популацията им процъфтява. Дългокоси, с плитки, обличат се в широки, пъстри одежди, носят сандали. Сякаш идват право от плажа на Удсток.
    — Удсток се намира във вътрешността на страната. По-скоро Ню Йорк.
    — В Удсток нямаше ли някакво езеро, където хипитата се къпели7? Или се лъжа?
    Хари я погледна отблизо. Тя седеше приведена, съсредоточена върху храната. Луничките на носа ѝ образуваха гъста мрежа. Стори му се прелестна.
    — Твърде млада си да знаеш такива неща.
    — А ти какво — да не си престарял? — засмя се тя.
    — Аз ли? Ами понякога се чувствам стар. Моята професия неминуемо състарява. Но надявам се още да не съм чак толкова обезверен и изхабен, че от време на време да не се почувствам жив.
    — Ооо, горкичкият…
    Хари се подсмихна.
    — Мисли каквото си искаш, но да знаеш: не се опитвам да събудя майчинските ти чувства, макар идеята да ми допада. Просто ти казвам самата истина.
    Сервитьорът мина наблизо и Хари използва случая да поръча още една бутилка минерална вода.
    — Всеки път, когато се заемеш с разплитането на убийство, то ти нанася травми. Освен това обикновено зад такива престъпления се крият повече низки страсти и преживени злочестини, отколкото тънки мотиви, както е, да речем, в романите на Агата Кристи. В зората на кариерата си се възприемах като рицар на справедливостта, но понякога се чувствам по-скоро боклукчия. Убийците по принцип са презрени типове и рядко е трудно да посочиш поне десет причини за падението им. И в крайна сметка у следователя надделява усещането за провал, задето не съсипват само своя живот, а завличат и още хора в пропастта. Сигурно и това звучи малко сантиментално…
    — Извинявай. Не съм искала да бъда цинична. Разбирам какво имаш предвид.
    Слаб полъх от улицата раздвижи пламъка на свещта помежду им.
    Биргита разказа как преди четири години заедно с гаджето ѝ си стегнали багажа в туристически раници и поели на околосветска обиколка. От Сидни се придвижили до Кеърнс с автобус и на автостоп, нощували в палатка и в евтини мотели, работели като хотелски администратори и готвачи в същите тези мотели, гмуркали се в Големия бариерен риф и плували рамо до рамо с костенурки и акули чук. Медитирали до скалния монолит Ейърс Рок, с лишения спестили пари за влака между Аделаида и Алис Спрингс, присъствали на концерт в „Краудид Хаус“ в Мелбърн и скъсали в мотел в Сидни.
    — Странно как нещо, което е вървяло толкова добре, се оказва толкова… порочно.
    — Порочно?
    Биргита се поколеба. Навярно смяташе, че е разказала достатъчно за себе си на този напорист норвежец.
    — Не знам как да го обясня. Пътем изгубихме нещо, нещо, което бяхме имали, но го бяхме приели за даденост. Престанахме да се забелязваме, престанахме и да се докосваме. Превърнахме се в спътници — удобни един за друг, защото е по-евтино да наемаш двойна стая и е по-безопасно да имаш другар, когато нощуваш в палатка. Той се запозна с дъщерята на немски богаташ в Нуса, аз продължих, за да му дам време да прекрати авантюрата си на спокойствие. Изобщо не ми пукаше за него. Когато той пристигна в Сидни, му казах, че съм се влюбила в американски сърфист. Не знам дали ми повярва, навярно се е досетил, че си измислям повод, удобен и за двама ни да прекратим връзката. Опитахме се да се скараме в мотелската стая в Сидни, но не успяхме дори да си устроим скандал. Помолих го да тръгне пръв за Швеция, а аз да го последвам малко по-късно.
    — Е, вече е натрупал сериозна преднина.
    — Връзката ни продължи шест години. Вярваш ли ми, че почти съм забравила как изглежда?
    — Да.
    — Не допусках подобен развой на нещата — въздъхна Биргита. — Бях убедена, че ще се оженим, ще си родим деца и ще живеем в малко предградие на Малмьо в къща с градина и шведски ежедневници, а сега… сега дори не си спомням как звучи гласът му, какво беше усещането да се любя с него, какво… — тя погледна Хари. — И как учтиво ме молеше да млъкна, когато след няколко чаши вино ми се развързваше езикът.
    Хари се усмихна до уши. Биргита изобщо не изкоментира, че той не пие от бутилката с шардоне.
    — Аз пък не съм никак учтив, а само заинтересуван.
    — В такъв случай ще трябва да ми разкажеш нещо повече за себе си от това, че си полицай.
    Биргита се наведе напред. Хари се стараеше да не гледа в деколтето ѝ. От нея се носеше ефирно ухание и той жадно го вдиша. Не биваше да се подлъгва. За Карл Лагерфелт и Кристиан Диор работеха все хитри познавачи на мъжките афродизиаци. Знаеха как да завъртят ума на всеки беззащитен клетник.
    Биргита ухаеше просто превъзходно.
    — Имам по-голяма сестра, майка ми почина преди няколко години, живея в апартамент в „Тьойен“, защото не мога да се отърва от него, не съм се обвързвал за дълго и само една от връзките ми остави траен отпечатък.
    — Сериозно? В момента нямаш ли си приятелка?
    — Нямам. Поддържам неангажиращи и безсмислени отношения с няколко жени. Те ме търсят по-често, отколкото аз тях.
    Биргита се намръщи.
    — Нещо лошо ли казах?
    — Не одобрявам особено такъв тип мъже. Или жени. Падам си малко старомодна.
    — Въпросните връзки отдавна са в миналото — увери я Хари и вдигна чашата с вода.
    — Не ми харесват и угодническите отговори, които ми поднасяш — Биргита вдигна чашата си за наздраве.
    — Какви качества включва твоят идеал за мъж?
    Тя подпря брадичка на ръката си и се загледа замислено в празното пространство.
    — Не знам. По-скоро съм наясно какви качества не искам да притежава, отколкото обратното.
    — И кое те отблъсква? Освен угодническите отговори.
    — Мъже, които се опитват да ме свалят.
    — Често ли ставаш обект на свалки?
    — Нека ти дам един съвет, Казанова — усмихна се тя. — Ако искаш да омаеш една жена, трябва да ѝ вдъхнеш усещането, че е уникална; че заслужава специално отношение, каквото не проявяваш към никоя друга. Мъже, които се опитват да забиват гаджета по баровете, изобщо не са разбрали това основно правило. Но за бохем като теб да се раздаваш за някакви барманки вероятно е равносилно, да хвърляш бисери на свинете.
    Хари се засмя.
    — Под „няколко“ имам предвид две. Казах го неопределено, защото звучи някак по-донжуановски, все едно са три или повече. При последната ни среща едната се канеше да се връща при бившия си. Благодари ми, задето съм ѝ предоставил толкова неусложнена и… безсмислена връзка. С другата възнамерявах да се обвържа трайно, но не се получи и тя твърди, че щом аз съм се отдръпнал, съм длъжен да ѝ осигурявам поне минимален сексуален живот, докато някой от нас не си намери друг партньор. Чакай малко — защо изпаднах в позицията да се оправдавам? Аз съм си нормален мъж и не вредя на никого. Да не намекваш, че се опитвам да омайвам някого?
    — О, да. Мен. Не смей да отричаш!
    Хари дори не понечи.
    — На вашите заповеди, госпожице. И дотук как се справям?
    Тя отпи голяма глътка вино, докато обмисляше отговора си.
    — Добре, доколкото мога да преценя. Сносно. Всъщност съвсем прилично.
    — Звучи като оценка четири минус.
    — Там някъде.


    Около пристанището цареше мрак, не се мяркаше жива душа и духаше свеж бриз. На стълбите към светещата опера извънредно пълна новоизлюпена брачна двойка позираше пред сватбен фотограф. Той им диктуваше как да застанат, а младоженците не криеха недоволството си от необходимостта да движат изобилните си телеса. Накрая постигнаха консенсус и нощната фотосесия пред емблемата на Сидни завърши с усмивки, смях, а навярно и някоя сълза от умиление.
    — Сигурно това имат предвид, когато казват, че някой ще се пръсне от щастие — промърмори Хари. — Този израз има ли го и на шведски?
    — Да, и на шведски се случва сърцето ти да се издуе до пръсване от щастие — Биргита изхлузи ластика от косата си и застана до парапета пред операта. — Случва се — повтори тя като че ли на себе си, обърна луничавия си нос към океана и вятърът разпиля косата ѝ назад.
    Приличаше на медуза „лъвска грива“. Хари не бе допускал, че една медуза може да бъде толкова красива.

Четвърта глава

Град на име Нимбин и Коре Вилок

    Самолетът кацна в Бризбейн. Часовникът на Хари показваше единайсет, но стюардесата обяви по интеркома, че е десет.
    — В Куинсленд не преминаваме към лятно часово време — обясни Ендрю. — Тук се разрази ожесточен политически дебат, накрая проведоха референдум и хората от провинцията гласуваха против.
    — Явно сме пристигнали в земите на така наречените rednecks.
    — Може да се каже, приятел. Допреди няколко години в щата не допускаха дългокоси мъже. Имаше законова забрана.
    — Шегуваш се, нали?
    — Куинсленд е по-различен щат. Очаквам в скоро време да забранят и достъпа на мъже с обръснати глави.
    Хари поглади доволно късоподстриганата си руса коса.
    — Нещо друго, което би трябвало да знам за местните порядки?
    — Да. Ако носиш марихуана в джобовете си, остави я в самолета. В Куинсленд действа законодателство, много по-строго към употребата на наркотици, отколкото в другите щати. Неслучайно фестивалът на Водолея се провежда именно в Нимбин. Градът се намира точно на границата с Нов Южен Уелс.
    Откриха офиса на фирмата за коли под наем, където бяха подали заявка за автомобил.
    — Затова пък в Куинсленд има места като остров Фрейзър, където Ингер Холтер се е запознала с Еванс Уайт. Островът представлява просто огромна пясъчна дюна, но във вътрешността му изобилства от дъждовни гори и езера с най-чистата вода на планетата и пясък, толкова бял, че бреговете сякаш се изсечени от мрамор. Нарича се силиконов пясък, защото съдържа много повече силикон отколкото обикновения пясък. Най-вероятно е съвсем безопасно да го излееш в кутията на компютъра си.
    — Земята на изобилието, а? — обади се мъжът зад плота и им подаде ключ.
    — Форд „Ескорт“? — Ендрю сбърчи нос, но подписа. — Тези коли още ли ги карат?
    — На промоционална тарифа, господине.
    — Не се и съмнявам.


    Слънцето напичаше магистралата „Пасифик“ и силуетът на Бризбейн от стъкло и камък блестеше като кристалите на полилей.
    — Красота — отбеляза Хари. — Уреден, приветлив град. Сякаш някой е проектирал целия облик и после всичко е издигнато едновременно.
    — Не си далече от истината. В много отношения Бризбейн е съвсем млад град. До неотдавна е бил голямо село с хиляда-хиляда и двеста жители. Ако се загледаш по-внимателно, ще установиш, че повечето хора тук все още са малко кривокраки. Но градът прилича на прясно ремонтирана кухня: лъскав, с прави линии, удобен. А наоколо преживят стотици крави.
    — Страхотно сравнение, Ендрю.
    — Не ме занасяй, партньоре.
    От магистралата на изток поеха през зелен, релефен терен, покрит ту с гори, ту с обработваеми площи.
    — Добре дошъл в австралийската провинция.
    Подминаха стадо пасящи крави, които ги изгледаха тъпо. Хари се засмя.
    — Какво има?
    — Чел ли си комиксите на Ларсън? В един от тях кравите стоят на два крака, бистрят положението и пушат. Едната подвиква „Внимавайте, кола!“.
    Настъпи мълчание.
    — Кой е Ларсън?
    — Няма значение.
    Минаваха покрай ниски дървени къщи с веранди отпред, комарници пред вратите и паркирани в двора пикапи; покрай работни коне с широки задници и меланхолични очи, покрай пчелни кошери и прасета, които се въргаляха доволно в кални локви. Пътят постепенно се стесни. По обяд заредиха гориво в някакво градче — според табелата Уки, две години подред избирано за първенец по чистота в Австралия. Липсваше уточнение кой е настоящият шампион.


    — Майчице мила! — възкликна Хари при навлизането им в Нимбин.
    Из центъра с радиус от стотина метра и изрисуван във всички цветове на дъгата, се скитаха образи, сякаш извадени от филмите на американския комедиен дует Чич и Чонг, които съставляваха съществена част от видеоколекцията на Хари.
    — Все едно се пренесох в седемдесетте! — не спираше да се удивлява той. — Погледни! Ей там се натискат Питър Фонда и Джанис Джоплин!
    Бавно поеха по улицата, сподиряни от сомнамбулски погледи.
    — Невероятно! Не съм допускал, че още има такива места. Направо да паднеш от смях.
    — Защо? — попита Ендрю.
    — Не ти ли се струва комично?
    — Е, чак комично — изсумтя Ендрю. — Разбирам, днес някогашните мечти изглеждат смехотворни. Днешните подрастващи смятат хипи поколението за пасмина тревомани, които дрънчат на акустични китари, четат собствените си стихотворения и се чукат на поразия. Организаторите на фестивала „Удсток“ дават интервюта с вратовръзки и се произнасят снизходително за идеите от онова време, които днес явно им се струват ужасно наивни. Но според мен светът щеше да изгуби много без ценностите на хипи поколението. Те промениха изцяло човечеството. Лозунги в подкрепа на мира и любовта вероятно днес са клишета, ала по наше време вярвахме в тях. С цялата си душа.
    — Не си ли бил твърде стар за хипи, Ендрю?
    — Стар бях. Бях опитно, хитро хипи — ухили се събеседникът му. — Не една девойка получи първото си посвещение в тайнствата на любовното изкуство при чичо Ендрю.
    Хари го тупна по рамото.
    — Нали допреди малко проповядваше идеализъм, мръсник такъв!
    — Че какво е това, ако не идеализъм? — възнегодува Ендрю. — Как да оставя някой непохватен пъпчив пубер да травмира тези крехки цветни пъпки!
    — Това ли е бил най-същественият принос на седемдесетте към морала на днешното общество?
    — Не — поклати глава Ендрю. — Носеше се във въздуха. Свободата, вярата в човека, желанието да съградим нещо ново. Колкото и да отрича Бил Клинтън, че е пушил марихуана, със сигурност е вдишвал същия въздух, същия дух на тогавашното време като всички нас. Това при всички случаи се отразява на личностното ти развитие. За да не попадне в кръвта ти, трябваше да затаиш дъх за поне пет години! Смей се, колкото си искаш, Хари Хоули. След двайсет години, когато хората престанат да обвързват хипитата само с дънки чарлстон и бездарни текстове на песни, посланията от онова време ще изгреят в съвсем различна светлина. Помни ми думата!
    Хари се засмя.
    — Не го приемай лично, Ендрю, но аз съм представител на следващото поколение. Както вие сте се подигравали на тесните ризи и напомадените перчеми от петдесетте, така и ние се присмивахме на вашите махатми и цветя в косите. Днешната младеж пък гледа с насмешка на такива като мен. Такъв е животът. Но като гледам, тук седемдесетте са останали непокътнати?
    Ендрю разпери ръце:
    — В Австралия има благоприятна почва за виреенето на такива идеи. Хипи вълната никога не е умирала окончателно, тя просто преля в течението Ню Ейдж. Във всяка книжарничка ще намериш поне една секция с литература за алтернативния начин на живот, за холистичната медицина, за контакта с вътрешното аз, за вегетарианството, за освобождаването от материализма и живота в хармония със себе си и околната среда. Разбира се, не всички последователи на тази вълна пафкат трева.
    — Това тук няма нищо общо с Ню Ейдж, Ендрю. Тези са си добрите стари напушени хипита — ни повече, ни по-малко.
    Ендрю надникна през прозореца на колата и се засмя. Седнал на пейка, мъж с дълга посивяла коса и туника им показваше знака на победата. „Музей на марихуаната“ — пишеше на табела с рисунка на стар жълт хипарски микробус „Фолксваген“. Отдолу имаше уточнение с по-дребен шрифт: „Вход: един долар. Ако нямаш пари за билет, пак си добре дошъл.“
    — Това е музеят на дрогата в Нимбин — обясни Ендрю. — По-голямата част от експонатите са пълна порнография, но доколкото си спомням, има няколко интересни оригинални снимки от пътуванията до Мексико на Кен Киси, Джак Керуак и другите пионери от времето на експериментите с психотропни вещества.
    — Когато ЛСД не е бил опасен?
    — А сексът — само здравословен. Славни времена, Хари. Ех, да можеше да ги преживееш!


    Паркираха по-нагоре по главната улица и се върнаха. Хари си свали очилата „Рей Бан“, за да си придаде вид на редови гражданин. Денят явно протичаше много вяло, защото търговците веднага ги нападнаха. Двамата се запровираха между продавачите, които подвикваха: „Супер тревица!… Най-добрата трева в Австралия, човече!… Трева от Папуа Нова Гвинея, ще ти отнесе главата!“
    — От Папуа Нова Гвинея! — изсумтя презрително Ендрю. — Дори тук, в Меката на марихуаната, хората живеят в заблудата, че колкото по-отдалече пристига стоката, толкова по-качествена е. Мен ако питаш, заложи на австралийското производство.
    Бременно, но много мършаво момиче седеше на стол пред музея и им махаше. Можеше да е и на двайсет, и на четирийсет, беше облечена в широки, ярки одежди, разкопчани отпред. Кожата на щръкналия ѝ напред корем беше опъната като на барабан. На Хари му се стори някак позната. Съдейки по големината на зениците ѝ, в днешното ѝ обедно меню бяха присъствали по-еуфоризиращи вещества от марихуана.
    — Нещо друго ли търсите? — попита тя.
    Беше забелязала, че двамата мъже не показват интерес към тревата.
    — Не…
    Тя се наведе напред.
    — Киселина? ЛСД, нали? — припряно избъбри тя.
    — Не, не търсим ЛСД. Идваме с други намерения, ясно?
    Тя продължи да ги гледа от мястото си. Ендрю подкани Хари да продължат, ала момичето скочи от стола, без изобщо да се затруднява от обемистия си корем, и хвана Ендрю за лакътя.
    — Добре, но тук няма как да го уредим. Чакайте ме след десет минути в кръчмата отсреща.
    Ендрю кимна, а тя се обърна и тръгна надолу по улицата. По петите ѝ подтичваше някакво пале.
    — Знам какво си мислиш, Хари — Ендрю запали пура. — Не е красиво да лъжем Малката самарянка, че ще купуваме хероин, защото полицейският участък се намира само на стотина метра по-нагоре и там ще ни дадат сведенията, нужни, за да открием Еванс Уайт. Но нещо ми подсказва, че по моя начин ще стане по-бързо. Да пийнем по бира, пък ще видим какво ще се получи.


    Половин час по-късно Малката самарянка влезе в почти безлюдната кръчма заедно с мъж, на вид по-окаян и от нея. Приличаше на Клаус Кински в ролята на граф Дракула: блед, облечен в черно, жив скелет със сини кръгове под очите.
    — Я гледай ти — прошепна Ендрю. — Никой не може да обвини този тип, че не тества стоката, която предлага.
    Малката самарянка и клонингът на Кински се насочиха към тях с бързи крачки. Последният очевидно нямаше желание да прекарва на дневна светлина и секунда повече от крайно необходимото и прескочи учтивата увертюра:
    — Колко ще искате?
    Ендрю седеше демонстративно с гръб.
    — Предпочитам да сведем свидетелите до минимум, преди да заговорим конкретно — заяви той, без да се обръща.
    Кински отметна глава и Малката самарянка се оттегли с кисела физиономия. Вероятно работеше на процент, а доверието между нея и Кински беше като между повечето наркомани: несъществуващо.
    — Не нося нищо в себе си. Ако се окажете куки, ще ви клъцна топките. Първо да видя кинтите, после ще ви заведа при стоката.
    Говореше припряно, нервно, а погледът му шареше трескаво из помещението.
    — Далече ли е? — поинтересува се Ендрю.
    — Разходката дотам е кратка, но после ви очаква дъъълго пътешествие — за миг оголи зъбите си в жалко подобие на усмивка.
    — А сега внимавай, приятелю. Сядай и да не си гъкнал — Ендрю му показа полицейската си значка.
    Кински се вцепени. Хари стана и се потупа многозначително по колана на гърба. Ситуацията не предполагаше пласьорът да се усъмни в истинността на заявката му.
    — Какви са тези аматьорски номера? Нали ви казах: не нося нищо — Кински се тръшна ядосано върху стола пред Ендрю.
    — Познаваш, допускам, местния шериф и неговите подчинени? Те теб — също. Знаят ли обаче, че си започнал да продаваш стаф?
    Мършавият тип сви рамене.
    — Кой е казал, че продавам стаф? Мислех, че искате трева…
    — Разбира се. Никой не е споменал дрога и така ще си остане, стига да ни дадеш някои сведения.
    — Бъзикате се, нали? И защо ще рискувам да ми резнат главата и да снасям на две ченгета от друг град, които дори нямат нищо срещу мен…
    — Да снасяш? Срещнали сме се в кръчмата, не сме се споразумели за цената на стоката и — който откъдето е. Имаш дори свидетел, че сме обсъждали сделка. Ако направиш каквото искаме от теб, повече няма да ни видиш нито ти, нито който и да било друг от града.
    Ендрю запали пура и присви тесните си очи срещу клетия наркоман отсреща, духна дим в лицето му и продължи:
    — Ако не ни кажеш каквото ни интересува, на излизане оттук може да си окачим значките на гърдите и в близко бъдеще полицията да предприеме арести, които определено няма да увеличат престижа ти на пазара. Не знам дали наистина въпросният метод с топките се прилага тук; все пак тревоманите са миролюбиви хора. Но поназнайват това-онова и никак няма да се изненадам, ако някоя вечер шерифът най-случайно се натъкне на склада ти. Тревоманите не харесват конкуренти, пласиращи по-твърда дрога, особено ако тези конкуренти снасят на полицията. А предполагам, че си наясно колко години затвор предвижда законът за търговия с хероин в големи количества?
    Ендрю издуха нов облак синкав дим в лицето на Кински. Не всеки ден на човек му се удава случай да постави негодник като Кински на мястото му, помисли си Хари.
    — И така — подзе Ендрю, след като не получи отговор. — Еванс Уайт. Къде е, що за птица е и как да го намерим. Слушам!
    Кински се заозърта. Голямата му глава с хлътнали бузи се завъртя върху хилавия врат — същински лешояд до мърша, който се оглежда боязливо дали лъвовете няма да се върнат.
    — Само това ли? — попита той. — И толкова?
    — Толкова — потвърди Ендрю.
    — И как да съм сигурен, че няма да се върнете и да ме изнудвате за още информация?
    — Не можеш да си сигурен.
    Кински кимна, все едно не бе и очаквал друг отговор.
    — Добре. Еванс е още дребна риба, но доколкото чувам, е започнал да се издига. Работеше за мадам Русо, тукашната кралица на тревата, в момента обаче стартира собствен бизнес. Трева, ЛСД, вероятно и морфин. Тревата е същата като на останалите пласьори в Нимбин — местно производство. Но Еванс явно има връзки в Сидни и продава там трева срещу евтин и качествен ЛСД. В момента ЛСД е върхът на сладоледа.
    — Не бонбонките и жълтото? — поинтересува се Хари.
    — И защо да са те? — кисело попита Кински.
    — Е, аз съдя по наркотърговията в моята родина. И все пак… след като хаус-вълната заля Европа, се счита, че повече от половината от всички младежи над шестнайсет години са опитвали екстази. А след „Трейнспотинг“ жълтото нашумя като дрога номер…
    — Хаус? „Трейнспотинг“? — недоумяващо го изгледа мъжът.
    Хари и преди бе забелязвал, че явленията от съвременния свят често убягват на наркоманите.
    — Къде да намерим Еванс Уайт? — върна се на въпроса си Ендрю.
    — Повечето време прекарва в Сидни, но преди два дни го мярнах из Нимбин. Има дете от една мацка в Бризбейн, която се подвизаваше по нашите земи. Не знам в момента накъде я е отвял вятърът, но хлапето живее в имението на Еванс в Нимбин.
    Даде им кратки указания как да стигнат дотам.
    — Що за птица е Уайт? — поиска да разбере Ендрю.
    — Ами, как да ви кажа… — Кински се почеса по въображаемата си брада. — Чаровно копеле, нали така им викат?
    Ендрю и Хари нямаха представа дали изразът се употребява широко, но кимнаха в знак, че разбират какво има предвид.
    — В бизнеса е много коректен, но не ми се ще да съм на мястото на гаджетата му, нали се сещате.
    Те поклатиха отрицателно глава.
    — Еванс е голям хубавец и му се носи славата на сваляч от класа. Женките ще се избият за него и често се случва някоя да се появи с посинено око.
    — Хм… А случайно да познаваш руса норвежка на име Ингер Холтер? Миналата седмица са я убили в Уотсънс Бей в Сидни.
    — Холтер? За пръв път чувам подобно име.
    Освен че не гледаше филми, Кински явно не четеше и вестници.
    Ендрю изгаси пурата си и двамата с Хари станаха.
    — Мога ли да разчитам, че ще си траете? — попита скептично дилърът.
    — Разбира се — отвърна Ендрю и се отправи към изхода.


    Полицейският участък се намираше на главната улица, на стотина метра от Музея, и приличаше на обикновена жилищна сграда. Единствено табела върху затревената площ отпред указваше, че тук се помещава седалището на местните органи на реда. Вътре шерифът и неговият помощник седяха зад бюра в голямо помещение, обзаведено с диван, масичка, телевизор, внушителен брой саксийни цветя и библиотека, върху която се издигаше грамадна кафемашина. Пепитените завеси придаваха на обстановката норвежки привкус.
    — Good day — поздрави Ендрю.
    — Добър да е — отвърнаха шерифът и неговият помощник в опровержение на хулителните писания в норвежката преса.
    — Аз съм Кенсингтън, а това е Хоули. Предполагам, от Сидни са ви предупредили по какъв повод идваме при вас?
    — И да, и не — отговори онзи от двамата, който явно беше шерифът — синеок, мургав мъж към четирийсетте с доброжелателен вид и крепко ръкостискане.
    Хари го оприличи на бащата от австралийските приключенски сериали „Скипи“ и „Флипър“ — един от онези облечени в цвят каки, стабилни и порядъчни австралийски обикновени герои, които не се огъват пред какво да е.
    — От Сидни получихме противоречиви инструкции. Доколкото разбрахме, издирвате някакъв тип, но не искате да го закопчаваме. — Шерифът стана и си повдигна панталона. — Вие какво? Страхувате се, че ще се издъним ли? Не вярвате ли в професионалните ни качества?
    — Не се засягай, шефе. Знаем колко работа ви създава картографирането на мрежите за пласиране на марихуана, затова решихме да посетим въпросното лице, без да ви ангажираме. Намерихме адреса му и само ще се отбием да му зададем няколко въпроса.
    Ендрю издаде напред долната си устна, за да покаже, че става дума за дребна работа.
    Шерифът изсумтя недоволно.
    — Сидни, Канбера — един дол дренки. Издават разпореждания и командироват хора, а ние тук все последни разбираме какво се случва. А кой го отнася, ако нещо се обърка?
    — Амин — промърмори помощникът му от бюрото си.
    — Не е за разправяне — кимна солидарно Ендрю. — Всеки ден изпитваме същото на гърба си. Накъдето и да се обърнеш, все шефове, дето кракът им не е стъпвал на улицата. Дотам я докарахме. Ние, тружениците на терен, хем знаем как стоят нещата, хем изпълняваме заповеди на канцеларски плъхове с посредствен успех от юридическото си следване, които искат само да натрупат престиж и да израснат, а нас — кучета ни яли.
    Хари побърза да кимне солидарно и да въздъхне тежко.
    Шерифът ги гледаше изпитателно, но Ендрю запази непроницаемо изражение. Домакинът им явно реши да последва юридическия принцип, че в случай на съмнение съдът решава в полза на обвиняемия, и покани гостите си на кафе.
    — Ама че кафемашина си имате — подхвърли Хари и посочи гигантската кутия в ъгъла.
    Право в десетката.
    — За една минута прави литър кафе — изфука се шерифът и накратко въведе посетителите си в техническите тънкости.
    След две чаши кафе стигнаха до единодушния извод, че „Норт Сидни Беърс“ в ръгби лигата е снобарски клуб, а норвежкият скиор, гадже на австралийската плувкиня Саманта Райли, ще да е точен пич.
    — Видяхте ли демонстрантските плакати из града? — попита помощникът. — Призовават хората утре да се съберат на площадката за кацане и да преобърнат хеликоптера ни. Според тях фотографирането на частна собственост противоречало на конституцията. Вчера петима се закопчаха с вериги и успяхме за излетим чак в късния следобед.
    Шерифът и помощникът му се засмяха. Явно инцидентът не бе помрачил доброто им настроение.
    След още една чаша кафе Ендрю и Хари станаха с обяснението, че е време да си поговорят с въпросния Еванс Уайт, благодариха за почерпката и се ръкуваха за сбогом.
    — Впрочем — спря на вратата Ендрю. — Подочух отнякъде, че в Нимбин продавали хероин. Мършав, мургав тип. Прилича на вампир, обявил гладна стачка.
    — Хероин ли? — сепна се шерифът.
    — Сигурно става дума за Мондейл — обади се помощникът.
    — Проклетият пропаднал шибаняк! — извика шерифът.
    Ендрю докосна въображаемата си шапка за довиждане.
    — Предположих, че ще ви заинтересува.


    — Как ти се стори вечерята с шведската ни свидетелка? — полюбопитства Ендрю, докато пътуваха към резиденцията на Уайт.
    — Вкусна. Силно пикантна, но вкусна — отвърна уклончиво Хари.
    — Я не ми се прави на две и половина. За какво си говорихте?
    — За какво ли не. За Норвегия и Швеция.
    — И кой обра точките?
    — Швеция.
    — И какво толкова имат шведите, което го няма у вас?
    — Най-вече именити кинорежисьори: Бу Видерберг, Ингмар Бергман…
    — Абе зарежи ги кинорежисьорите! — изсумтя презрително Ендрю. — Такива има навсякъде. Виж, Едвард Григ е единствен по рода си.
    — Брей! Не съм знаел, че освен другите ти интереси си познавач и на класическата музика.
    — Григ е гений. Втората част от симфонията му в до минор например е…
    — Извинявай, Ендрю, но съм израснал с пънк, изпълняван на два акорда, и най-сложните изпълнители, до които съм се докосвал, са „Йес“ и „Кинг Кримсън“. Не слушам музика от миналия век. Всичко преди 1980-а за мен е каменна ера. В Норвегия имаме една банда, казва се „Дум-дум Бойс“…
    — Симфонията в до минор за пръв път е изпълнена през 1981 година — прекъсна го Ендрю. — „Думдум Бойс“? Ама че нелепо име.
    Хари се отказа.


    Еванс Уайт ги гледаше през полуспуснати клепачи. Косата му висеше на омазнени кичури в лицето. Почеса се по пакета и се оригна демонстративно. Не изглеждаше да е особено изненадан от появата им. Не защото ги бе очаквал, а по-вероятно защото посещенията на непознати бяха за него всекидневие. Все пак продаваше най-добрия ЛСД в града, а Нимбин беше малко селище и мълвата плъзваше бързо. Хари предполагаше, че човек като Уайт не продава на дребно и не осъществява сделки в дома си, но това едва ли спираше мераклиите да цъфват пред вратата му с молбата да си купят стока.
    — Сбъркали сте адреса. Пробвайте се в центъра — и той затвори комарника.
    — Идваме от полицията, господин Уайт — Ендрю показа значката си. — Искаме да поговорим.
    Еванс им обърна гръб.
    — Днес не става. Не обичам ченгета. Върнете се със заповед за арест, за обиск или нещо подобно — и ще видя какво мога да направя. Но дотогава: лека нощ.
    И той хлопна вратата.
    Хари се наведе към рамката и извика:
    — Еванс Уайт! Чувате ли ме? Вие ли сте на тази снимка, сър? Ако да — познавате ли добре блондинката до вас? Казва се Ингер Холтер и е мъртва!
    След кратко затишие пантите изскърцаха и Еванс провря глава навън.
    Хари долепи снимката до комарника.
    — Открили са я в доста обезобразено състояние, сър.


    Върху кухненската маса бяха пръснати вестници, мивката преливаше от мръсни чинии и чаши, а подът не беше виждал сапун и вода от няколко месеца. Въпреки това Хари още от пръв поглед забеляза, че жилището не е безнадеждно занемарено както бърлогите на пропадналите наркомани. Липсваха симптоматичните мухлясали остатъци от хранителни продукти, не вонеше на урина, завесите не затулваха прозорците. В стаята цареше известен порядък — надежден знак, че Еванс Уайт все още не бе изпуснал положението от контрол.
    Седнаха на кухненските столове, а Еванс извади бутилка бира от хладилника и веднага я надигна. Оригването отекна в цялата кухня, последвано от доволния сподавен смях на домакина.
    — Разкажете ни за отношенията си с Ингер Холтер — подкани го Хари и размаха ръка, за да прогони смрадта от устата на Уайт.
    — Ингер беше добро, красиво и глупавичко момиче, което си беше внушило, че ни очаква светло бъдеще заедно — Еванс погледна към тавана и пак се засмя доволно. — Май с това изчерпих въпроса.
    — Имате ли някаква представа как я е примамил убиецът и кой би могъл да е?
    — И в Нимбин продават вестници. Знам, че е била удушена. Кой го е направил… Някой удушвач сигурно.
    Той отметна назад глава и избухна в смях. Къдрав кичур падна върху челото му, белите му зъби проблеснаха върху загорилото лице, а бръчките около кафявите очи плъзнаха към ушите, окичени с огромни пиратски обици.
    Ендрю се прокашля.
    — Господин Уайт, жена, която сте познавали добре и с която сте поддържали интимни отношения, е била убита преди броени дни. Не е наша работа да ви съдим дали скърбите, или не, но както вероятно разбирате, издирваме убиец и ако не ни окажете съдействие, ще се наложи да ви отведем в полицейското управление в Сидни.
    — И без това тази седмица ми се отвори ангажимент в Сидни. Ако вие ми платите самолетния билет, нямам нищо против — и Еванс тръсна презрително глава.
    Хари се чудеше какво да мисли. Дали Еванс Уайт е толкова корав, колкото си даваше вид, или просто страдаше от така наречения „недостатъчно развит душевен потенциал“ — едно типично норвежко определение. Къде другаде по света юридическите власти излизат със заключение за качествата на човешката „душа“?
    — Както желаете, господин Уайт. Получавате самолетен билет, безплатен престой и храна, безплатен адвокат и безплатен пиар — в качеството ви на главен заподозрян по случая.
    — Дреме ми! Нали ще ме пуснете след четирийсет и осем часа.
    — После ще ви предложим безплатно денонощно наблюдение, безплатно събуждане, за да проверим дали сте си у дома през нощта, а вероятно дори и някоя и друга полицейска акция. А кой знае какво може да изскочи при неочаквано посещение от полицията…
    Еванс изля остатъка от бирата в гърлото си и започна да чопли етикета върху бутилката.
    — Какво по-конкретно ви интересува, господа? — посърнал попита той. — Знам само, че един ден тя просто изчезна. Предстоеше ми пътуване до Сидни и я набрах, но не я открих нито в бара, нито вкъщи. В деня, когато пристигнах в града, прочетох във вестниците, че е намерена убита. Два дни ходех като зомби. У-б-и-т-а? Каква е статистическата вероятност млада жена да се прости с живота си по такъв начин?
    — Нищожна. Имате алиби за часа на убийството, нали? — попита Ендрю, докато си водеше записки.
    — Алиби ли? Защо ми е алиби? Нали не съм заподозрян, по дяволите? Да не ми казвате, че след повече от седмица не сте открили нито една сериозна следа?
    — Проверяваме всички следи, господин Уайт. Ще ми кажете ли къде бяхте през двата дни, предшестващи пътуването ви до Сидни?
    — Тук, къде другаде?
    — Сам ли?
    — Не съвсем — Еванс се ухили и запрати бирената бутилка. Тя описа елегантна парабола и беззвучно потъна в кошчето за смет пред кухненския плот. Впечатлен, Хари кимна.
    — Мога ли да попитам кой е бил при вас?
    — Явно можете. Не е проблем, нямам какво да крия. Анджелин Хъчисън. Живее в Нимбин.
    Хари записа името.
    — Любовница?
    — Нещо такова.
    — Какво ще ни разкажете за Ингер Холтер?
    — Ами… познавах я сравнително отскоро. Запознахме се в Сидни, в бара, където тя работи, „Ди Олбъри“. Заговорихме се и тя сподели, че пести, за да посети Байрън Бей. Намира се само на няколко мили оттук. Дадох ѝ номера си в Нимбин. Няколко дни по-късно тя ми се обади с молба да пренощува в имението ми. Уговорката беше за една нощ, а Ингер остана повече от седмица. После се срещнахме в Сидни по време на мое пътуване. Виждали сме се всичко на всичко два-три пъти. Както се досещате, не успяхме да задълбочим връзката си. Пък и тя започна да става досадна.
    — В смисъл?
    — Привърза се към сина ми Том-Том и почна да си фантазира за семейство и къща на село. Изобщо нямах подобни намерения, но я оставих да си бълнува.
    — Да бълнува?
    Еванс се размърда нервно на стола.
    — Тя беше от онези жени, които само на пръв поглед изглеждат много бойки, но бързо омекват, като ги почешеш под брадичката и им се обясниш в любов. Влезеш ли им под кожата, се чудят как да ти угаждат.
    — Значи е било грижовно момиче? — попита Хари.
    На Еванс посоката на разговора ясно не му допадна.
    — Горе-долу. Както ви казах, не я познавах добре. Не беше виждала семейството си в Норвегия от дълго време и сигурно ѝ е липсвала… близост, хора, които да я подкрепят, нали? Откъде да знам. Беше глупава и романтична, без никаква злоба…
    Гласът на Еванс потрепери. В кухнята настъпи мълчание. Или беше добър актьор, или въпреки всичко не беше чак толкова безчувствен.
    — Щом не сте виждали бъдеще във връзката си с нея, защо не я прекратихте?
    — Щях да го направя в близките дни. Все се канех да скъсам с нея, но не успях, преди тя да си отиде. Ей така — и той щракна с пръсти.
    Хари действително долови задавена нотка в гласа му.
    Еванс погледна ръцете си:
    — Егати начина да разкараш някого, а?

Пета глава

Майка, едър паяк и Бубур жълто-кафявата змия

    Изкачваха се по стръмни планински пътища. Табела указваше местоположението на „Кристъл Касъл“.
    — Въпросът е дали Еванс Уайт казва истината — подзе Хари.
    Ендрю отби встрани, за да се размине с идващ отсреща трактор.
    — Нека ти споделя на какво ме е научил опитът, Хари. Повече от двайсет години разговарям с хора, тласкани от различни съображения да лъжат или да казват истината. Виновни и невинни, убийци и джебчии, нерваци и хладнокръвни типове, синеоки бебешки физиономии, насечени от белези лица на мошеници, социопати, психопати, филантропи…
    Ендрю търсеше още примери.
    — Схванах идеята — увери го Хари.
    — … индианци и бели. Всички разказват версиите си с една-единствена цел — да им повярвам. И знаеш ли до какъв извод стигнах?
    — Че е невъзможно да се прецени кой лъже и кой — не?
    — Именно! — разпали се Ендрю. — В традиционните криминалета всеки уважаващ себе си детектив притежава безпогрешен нюх да разпознава лъжците. Глупости на търкалета! Човешката природа е необятна гора и никой не познава най-дълбоките ѝ дебри. Дори майката не е в течение на най-съкровените тайни на детето си.
    Свърнаха към паркинга пред голяма зелена градина с тясна чакълеста алея, която лъкатушеше между фонтани, цветни лехи и екзотични дървесни видове. Зад градината се извисяваше величествена сграда. Това следваше да е „Кристъл Касъл“ — Кристалният замък — който шерифът в Нимбин им посочи върху картата.
    Звънче над вратата извести пристигането им. Мястото явно се радваше на голяма популярност, защото магазинът гъмжеше от посетители. Към Хари и Ендрю се приближи пълничка жена с ослепителна усмивка и ги приветства с добре дошли толкова ентусиазирано, сякаш от месеци тук не бе стъпвал човешки крак.
    — За пръв път ли идвате? — попита тя.
    В тона ѝ се долавяше увереността, че магазинът действа пристрастяващо като наркотик и веднъж посетили го, клиентите неминуемо ще се зарибят. Впрочем Ендрю и Хари не можеха да отхвърлят категорично тези вероятност.
    — Завиждам ви — прехласна се тя, след като те потвърдиха предположението ѝ. — Предстои ви да откриете очарованието на „Кристъл Касъл“! — Жената почти пищеше от възторг. — Минете през онзи коридор. Отдясно има отлично вегетарианско кафене с превъзходни ястия. След като се уверите лично, завийте наляво и ще влезете в залата за кристали и минерали. Ето там започва истинското приключение! А сега вървете!
    И тя махна с ръка да ги подкани. След подобно встъпление Ендрю и Хари преживяха по-скоро истинско разочарование. Кафенето всъщност представляваше съвсем обикновена закусвалня: продават кафе, чай, салати с йогурт и сандвичи със зеленчуци. В горещо рекламираната зала за кристали и минерали бяха изложени блестящи кристали, фигурки на Буда с кръстосани крака, сини и зелени кварцови залежи и природни камъни. Експонатите създаваха сложна смесица от различни светлини. Из помещението се носеше дискретно ухание на ароматни пръчици, приспивна мелодия на панфлейта и шумолене на течаща вода. На Хари магазинът му хареса, но асортиментът му се стори малко прехвален и от експонатите далеч не ти спираше дъхът. Без дъх можеше да останеш от цените.
    — Хе-хе — засмя се Ендрю, след като погледна етикетите на няколко стоки. — Тази дама е просто гениална.
    Кимна към видимо състоятелните клиентки на средна възраст из помещението:
    — Някогашните хипарки са пораснали. Вече си имат сериозни професии и стабилни доходи, но спиритуализмът все още ги влече.
    Застанаха до касата. Пълничката жена продължаваше да се усмихва все така лъчезарно. Хвана ръката на Хари и притисна синьо-зелен камък към дланта му.
    — Зодия козирог, нали? Поставете този камък под възглавницата си. Ще отстрани всякаква негативна енергия от стаята ви. Струва шейсет и пет долара, но понеже наистина имате нужда от него, ще ви го дам за петдесет. А вие трябва да сте лъв? — обърна се тя към Ендрю.
    — Не, госпожо, полицай съм — той вдигна дискретно значката си.
    Тя пребледня и го изгледа шокирана.
    — Какъв ужас! Дано не съм допуснала някое нарушение.
    — Не и доколкото ми е известно, госпожо. Нали вие сте Маргарет Досън, бивша Уайт? Къде да поговорим на спокойствие?
    Маргарет Досън бързо се окопити и извика едно от момичетата да я замести на касата. После изведе Хари и Ендрю в градината, където седнаха край бяла дървена маса. Между две дървета се простираше опъната мрежа. Хари първо я помисли за рибарска, но като се позагледа по-внимателно, разбра, че всъщност представлява паяжина.
    — Май ще вали — промърмори госпожа Досън и потри ръце.
    Ендрю се прокашля и тя прехапа долната си устна.
    — Извинете, инспекторе. Просто се притесних.
    — Не се тревожете. Каква паяжина само си имате!
    — Изпреде я Били, паякът ни. Сигурно се е сврял да подремне някъде или е на лов за мишки.
    Хари инстинктивно прибра крака си под стола.
    — На лов за мишки ли?
    Ендрю се усмихна.
    — Хари е от Норвегия. Там не са свикнали с такива големи паяци.
    — Нека ви успокоя: най-едрите породи не са най-опасни. Затова пък у нас се среща един миниатюрен пакостник, който се нарича „червеногръбко“. Неговото ухапване е смъртоносно, но той предпочита да се навърта из по-гъсто заселените райони — подвизава се под прикритието на големия град, така да се каже. В тъмни изби и влажни кьошета.
    — И не е единственият — промърмори Ендрю. — Нека се върнем на въпроса, госпожо. Става дума за сина ви.
    Сега вече цялата кръв се отдръпна от лицето на госпожа Досън.
    — За Еванс ли?
    — Доколкото ни е известно, не е имал никакви предишни спречквания с полицията — успокои я Хари.
    — Така е. И слава богу.
    — Отбихме се тук, защото вашият магазин се намира точно по пътя ни към Бризбейн. Случайно да познавате жена на име Ингер Холтер?
    Госпожа Досън си повтори беззвучно името и поклати глава.
    — Еванс никога не е бил любовчия. Винаги ме е запознавал с приятелките си. След като му се роди дете от… от онази обесница, чието име дори не искам да си спомням, му забраних… го посъветвах да не избързва. Нека изчака да срещне правилното момиче.
    — И защо да не избързва?
    — Защото аз така му казах.
    — А защо му казахте така?
    — Защото… защото допуска фатални грешки — тя хвърли поглед към магазина, за да покаже, че времето ѝ е ценно — и защото Еванс е чувствително, лесно ранимо момче. В живота му навлезе много негативна енергия и му трябва жена, на която да вярва стопроцентово, а не някоя от онези… пачаври, дето само му мътят главата.
    Над ирисите ѝ се спусна сива пелена.
    — Често ли се виждате със сина си? — попита Ендрю.
    — Еванс се отбива винаги, когато ангажиментите му позволяват. Горкичкият, претрепва се от работа. Продава билки. Опитвали ли сте ги? Понякога слагам от тях в чая, който предлагаме в кафенето.
    Ендрю се прокашля. С периферното си зрение Хари мярна някакво движение между дърветата.
    — Време е да си вървим, госпожо. Само още един, последен въпрос.
    — Да?
    Ендрю продължаваше да кашля, сякаш нещо му беше преседнало. Паяжината започна да се полюшва.
    — Този светлорус цвят на косата ви… естествен ли е?


    Кацнаха в Сидни късно вечерта. Хари беше капнал от умора и си мечтаеше само за леглото в хотела.
    — Едно питие? — предложи Ендрю.
    — Не, благодаря.
    — В „Ди Олбъри“?
    — Това ще е кажи-речи работа.
    — Именно.


    Биргита ги посрещна с усмивка. Обслужи клиента пред бара, приближи се до двамата мъже и прикова поглед в Хари.
    — Здрасти — отрони тя.
    На Хари му се прииска просто да се сгуши в скута ѝ и да заспи.
    — Два двойни джина с тоник — в името на закона — поръча Ендрю.
    — На мен по-добре ми дай сок от грейпфрут — поправи го Хари.
    Тя им поднесе напитките и се облегна на барплота.
    — Благодаря ти за вчера — прошепна на Хари.
    В огледалото зад гърба ѝ той видя собствената си идиотска усмивка.
    — Ей, ей, ако обичате, без скандинавско гукане. Докато аз плащам, ще говорим на английски — намръщено помоли Ендрю. — Нека ви разкажа една история, млади хора. За любовта, която е по-велика загадка от смъртта. — Направи драматична пауза. — Чичо Ендрю ще ви разправи стародавна австралийска легенда: историята за Бубур Жълто-кафявата змия и за Уала.
    Хари и Биргита се наведоха към Ендрю, а той премлясна доволно и запали пура.
    — Имало едно време млад воин на име Уала. Уала обичал младата красавица Мора, а тя — него. Уала издържал племенната церемония и вече бил признат за зрял мъж. Нямало пречки да се ожени за която пожелае от съплеменничките си, стига да са изпълнени две условия: да не е била омъжвана преди и да откликне на чувствата му. А Мора искала Уала да ѝ стане мъж. И той копнеел нито за миг да не се отделя от любимата си, ала традицията повелявала да отиде на лов. Преди сватбата трябвало да поднесе плячката като дар на родителите на момичето. В една прекрасна росна утрин Уала потеглил. Мора му дала бяло перо от какаду да си го затъкне в косата.
    Докато Уала го нямало, Мора отишла да събира мед за празненството. А мед не се намирал лесно и тя се отдалечила от бивака повече от обикновено. Озовала се в долина с едри камъни. Над долината се спускала особена тишина — не се чувала ни птича песен, ни жужене на насекоми. Тъкмо да продължи нататък ѝ съзряла гнездо с грамадни бели яйца — по-големи не била виждала. „Ще ги взема за празненството“ — рекла си тя и посегнала към яйцата.
    В същия миг нещо голямо се плъзнало по камъните и преди да побегне или да извика, огромна жълто-кафява змия се увила около снагата ѝ. Мора се съпротивлявала, но напразно. Влечугото започнало да я стиска. Тя вдигнала очи към синьото небе над долината и се опитала да призове Уала, ала в дробовете ѝ вече нямало въздух. Не успяла дори да гъкне. Хватката на змията се затягала все повече и повече, накрая изцедила и последната капка живот от Мора, потрошила и всичките ѝ кости. После змията се оттеглила в сенките, откъдето се била и появила. Там ставала невидима, защото цветовете ѝ се сливали с дърветата и камъните.
    След два дни открили бездиханното тяло сред камъните в долината. Родителите ѝ били безутешни, майката ридаела и питала бащата какво ще кажат на Уала, когато се прибере. — Ендрю погледна Хари и Биргита с блеснали очи. — Огънят в бивака вече догарял. Призори на следващия ден Уала се върнал. Ловът преминал с куп премеждия, ала той стъпвал леко, с искрящи от щастие очи. Приближил се до родителите на Мора, смълчани до жаравата. „Нося ви подаръци“ — рекъл им. Връщал се с богата плячка: кенгуру, вомбат и бутове от ему.
    „Дошъл си тъкмо навреме за погребението, Уала, ти, който щеше да ни бъдеш като син“ — съобщил му бащата на Мора. Сякаш някой покосил Уала с тежък удар. Всички видели каква болка изпитва, каква скръб го мъчи, ала той бил корав воин, преглътнал сълзите си и попитал: „Защо още не сте я погребали?“. „Защото я открихме едва вчера“ — отвърнал бащата. „Тогава ще я придружа и ще поискам духа ѝ. Нашият виринун ще излекува потрошените ѝ кости, а аз ще ѝ върна духа и ще я съживя.“ „Твърде късно е — възразил бащата. — Духът ѝ вече е отишъл там, където се преселват духовете на всички мъртви жени. Но убиецът ѝ е още жив. Знаеш какво повелява дългът ти, синко.“ Уала си тръгнал, без да отрони дума. Живеел в пещера заедно с другите ергени от племето. И пред тях останал безмълвен. Изминали няколко месеца, Уала не участвал нито в песните, нито в танците. Непрекъснато странял от общите забави. Според едни искал да вкамени сърцето си и да забрави Мора. Според други възнамерявал да последва Мора в задгробното царство на жените. „Невъзможно е — клатели глава хората. — След смъртта си жените и мъжете се преселват в отделни царства.“
    Една жена обаче рекла: „Грешите. Уала е потънал в кроежи как да отмъсти за любимата си. Да не мислите, че Бубур Жълто-кафявата змия може да се убие с копие? Не сте го виждали, но като млада аз го зърнах и цялата ми коса побеля. По-страшна гледка не можете да си представите. Вярвайте на думите ми: Бубур може да бъде надвит само с мъжество и хитрост. А мен ако питате, този млад воин ги притежава.“
    На другия ден Уала дошъл при огъня. Очите му блестели, изглеждал окрилен. Попитал кой ще го придружи, за да събират смола. „Имаме достатъчно запаси. Ще ти дадем“ — отвърнали хората, изненадани от ведрото му настроение. „Трябва ми прясна — възразил той и се засмял на уплашените им лица. — Елате и ще видите за какво ще я използвам.“ Любопитството ги зачоплило и те го придружили. Събрали колкото трябва и той ги повел към долината с едрите камъни. Там върху най-високото дърво изградили малка кула и Уала отпратил спътниците си да си вървят. На дървото взел със себе си само най-верния си другар. Двамата започнали да викат името на Бубур, а призивите им отеквали из цялата долина. Слънцето се издигнало на небосклона.
    Изневиделица се появила гигантска жълто-кафява глава. Люшкала се напред-назад и се ослушвала да определи откъде идва звукът. Около нея гъмжало от по-малки змии — и те със същата окраска — навярно излюпени от яйцата, към които Мора посегнала. Уала и приятелят му омесили смолата на големи топки. Когато ги видял на дървото, Бубур зинал, проточил език и го стрелнал към тях. Слънцето било увиснало в зенита си, пастта на Бубур блестяла в бяло и червено. Бубур се спуснал в атака. Тогава Уала запратил най-голямата топка право в зиналата му паст. Влечугото по навик стиснало челюсти и зъбите му потънали дълбоко в смолата.
    Бубур се свил на кълбо на земята, ала не успял да се отърве от смолата в устата си. Същата хитрина Уала и неговият другар приложили и на новоизлюпените змийчета. Не след дълго победили и тях — запечатали им челюстите. Уала повикал другите мъже и те убили змиите без капка жал. Все пак Бубур бил погубил най-красивата дъщеря на племето. Не изтребели ли змийските отрочета до крак, рискували някой ден те да пораснат и да станат големи колкото родителите си. След този ден рядко ще срещнеш Бубур Жълто-кафявата змия9 в Австралия, но с всяка изминала година страхът на човека го прави все по-дълъг и по-дебел.
    Ендрю допи остатъка от джина с тоник.
    — И каква е поуката? — попита Биргита.
    — Първо, любовта е по-голяма загадка и от смъртта. Второ, пазете се от змии.
    Ендрю плати питиетата, потупа окуражително Хари по гърба и си тръгна.

Мора

Шеста глава

Халат, статистическа значимост и аквариумна рибка

    Той отвори очи. Отвън мегаполисът се събуждаше. Долиташе жужене и бръмчене. Завесата лениво му махаше. Без да се надига, той забеляза изненадващ интериорен елемент на отсрещната стена — портрет на шведската кралска двойка.
    Кралицата със спокойната си, уравновесена усмивка, кралят — все едно някой е опрял нож в гърба му. Хари напълно разбираше състоянието му — в трети клас го накараха да играе ролята на принца в „Опърничавата принцеса“.
    Отнякъде се чуваше шум от течаща вода. Той се обърна на другата страна, за да подуши възглавницата ѝ. Върху чаршафа лъщеше червено пипало — или косъм? Неволно в ума му изникна куриозно заглавие от спортните страници в „Дагбладе“: „Ерлан Юнсен от футболен клуб «Мос» — известен с рижата си коса и дългите си топки.“
    Хари изпитваше удивителна лекота. Чувстваше се безтегловен като перце. Толкова ефирен, че се опасяваше да не би полъхът от завесите да го повдигне от леглото и да го отнесе през прозореца, а навън, полетял над Сидни в натоварената сутрин, Хари да установи, че е без дрехи. Отдаде лекотата на многократното изпразване на телесни течности през нощта. Сигурно бе отслабнал с няколко килограма.
    — Хари Хуле, от полицията в Осло — известен с чудноватите си приумици и празните си топки — промърмори той.
    — Моля?
    Биргита се появи в ужасно грозен халат и бяла кърпа, увита около главата ѝ.
    — О, добро утро, красавице моя. Загледах се в снимката на краля, коронован мимо волята си. Според теб дали при други обстоятелства би станал земеделец? Прилича на човек, който обича селската работа.
    Биргита погледна портрета.
    — Не всекиму е отредено да попадне на мястото си в живота. При теб как е, инспекторе?
    Тръшна се на леглото до него.
    — Сложен въпрос в толкова ранен час. Преди да отговоря, настоявам да свалиш този халат. Не искам да ставам негативен, но на първо четене тази роба попада в челната десетка в класацията ми за най-грозните дрехи, които съм виждал.
    Биргита се разсмя.
    — Наричам го „страстоубиеца“. Върши чудесна работа, когато разни отворковци станат твърде настъпателни.
    — Проверявала ли си как се нарича този цвят? Може пък да се окаже, че си се сдобила с дреха в непознат досега цвят, ново попълнение във видимия спектър на светлината между зелено и кафяво?
    — Хич не се опитвай да сменяш темата, норвежецо! — тя го тупна с възглавница по главата, но след кратка схватка се озова под него. Хари прикова ръцете ѝ към леглото, наведе се и се опита да захапе колана на халата ѝ. Биргита изпищя, схванала намерението му, освободи коляното си и го заби решително в брадичката му. Хари простена и се претърколи настрана. Със светкавична бързина Биргита затисна ръцете му с колене. — Отговори!
    — Добре, добре, предавам се. Да, аз съм си намерил амплоато. Аз съм най-доброто ченге, което можеш да си представиш. Предпочитам да залавям злосторници, вместо да копая или да ходя по галавечери и да махам на тълпата от някой балкон. И да, знам, че звучи налудничаво.
    Биргита го целуна по устата.
    — Да беше си измила зъбите — изломоти Хари със стиснати устни.
    Забравила всякаква предпазливост, тя отметна назад глава и избухна в смях, а той тутакси се възползва от сгодния случай. Надигна рязко глава, захапа колана и дръпна. Халатът се свлече странично, Хари сгъна колене и принуди Биргита да го възседне. От кожата ѝ, топла след душа, се виеше пара.
    — Полиция! — изкрещя тя и го притисна между бедрата си.
    Хари усети как кръвта затуптява по цялото му тяло.
    — Изнасилват ме — прошепна тя и захапа ухото му.


    После полежаха, загледани в тавана.
    — Ще ми се… — подхвана тя.
    — Какво?
    — Нищо.
    Станаха да се облекат. Хари си погледна часовника и установи, че е закъснял за сутрешната оперативка. Преди да излезе, прегърна Биргита.
    — Май се досещам какво ти се иска. Да ти разкажа нещо за себе си.
    Биргита се сгуши в ямката между ключиците му.
    — Не обичаш да споделяш, това ми стана ясно. Имам чувството, че всичко, което знам за теб, съм го изтръгнала насила: че майка ти е била мила и умна жена, наполовина саамка, починала е преди шест години; баща ти е преподавател и не одобрява професията ти, но си мълчи; от всички хора на света обичаш най-много сестра си, която страда от „частичен“ синдром на Даун. Приятно ми е да съм запозната с живота ти, но ми се ще да споделяш лични неща по своя инициатива.
    Хари я погали по тила.
    — Да ти споделя ли една тайна?
    Биргита кимна.
    — Но имай предвид, че откровенията сближават хората — прошепна Хари в косите ѝ. — А това невинаги е желателно.
    Смълчаха се. Хари си пое дъх.
    — Цял живот съм бил обграден от хора, които ме обичат. Не съм търпял никакви лишения. С две думи, нямам никакво обяснение защо съм станал такъв, какъвто съм.
    Полъх от прозореца погали косата на Хари — толкова гальовно и ефирно, че той неволно затвори очи.
    — А именно: алкохолик — изрече той твърдо и високо.
    Биргита не помръдваше в прегръдката му.
    — В Норвегия уволняват много трудно обществени служители. Сама по себе си некомпетентността не е достатъчен мотив, мързелът не е основание да те освободят, а колкото до шефа ти — хули го, колкото си искаш. Никой не може да те пипне по този параграф. На практика излиза, че можеш да си разиграваш коня. Законът те защитава от произвол. Изключение е алкохолизмът. Ако работиш в системата на полицията и се появиш на служебното си място в нетрезво състояние повече от два пъти, имат право да те изритат веднага. Преживях период, когато беше по-лесно да преброя дните, през които се появявах на работа трезвен, отколкото обратното.
    Той леко я отдалечи от себе си, за да види реакцията ѝ. После пак я притегли в обятията си.
    — И въпреки състоянието ми колегите, които подозираха какво става, си затваряха очите. Навярно е било редно да докладват на началството, но в полицейските среди лоялността и професионалната солидарност са издигнати на пиедестал. Една вечер двамата с мой колега отидохме до апартамент в „Холменколен“, за да зададем няколко въпроса на мъж във връзка с наркоубийство. Той дори не беше заподозрян по случая, но докато стояхме пред домофона, онзи изхвърча с пълна газ в автомобила си от гаража. Скочихме в колата и се завърза гонитба. Пуснахме буркана и ускорихме до сто и десет по „Сьоркедалсвайен“. Лъкатушехме наляво-надясно по платното, на няколко пъти облизахме тротоара. Колегата предложи да ме замести зад волана. Амбициран да не изпусна беглеца, отказах.
    За случилото се впоследствие Хари знаеше само от чужди разкази. Близо до квартал „Виндерн“ автомобил излязъл от една бензиностанция. Шофирал младеж, току-що взел книжка. Отбил се в бензиностанцията да купи цигари за баща си. Патрулката повлякла автомобила през загражденията пред железопътните релси, отнесла навеса над спирка, където само допреди две минути чакали петима-шестима души, и се спряла в платформата от другата страна на жп линиите. Колегата на Хари изхвърчал през прозореца. Открили го на двайсетина метра по-надолу. Ударил се челно в ограден стълб с такава сила, че стълбът се огънал. За да установят самоличността му, се наложило да му вземат пръстови отпечатъци. Младежът в другия автомобил останал парализиран от врата надолу.
    — Отидох му на свиждане в място, наречено Сюнос — продължи Хари. — Продължава да мечтае един ден отново да шофира. Мен са ме открили в колата със счупен череп и масирани вътрешни кръвоизливи. Няколко седмици съм бил на командно дишане.
    По онова време майка му и сестра му идваха всеки ден. Сядаха от двете страни на болничното легло и го държаха за ръце. Баща му се отбиваше надвечер, след определеното за посещение време. Поради тежкото комоцио Хари получи зрителни смущения и лекарите му забраниха да чете и да гледа телевизия. Затова баща му четеше на глас. Седеше съвсем близо до него и му шепнеше в ухото, та Хари да не се напряга. Носеше книги от любимите си норвежки писатели: Сигюр Хул и Шартан Фльогста.
    — Бях убил човек и съсипал живота на друг и въпреки това се намирах в кувьоз от любов и загриженост. След като от интензивното ме преместиха в обикновена стая, най-напред склоних брата на пациента на съседното легло да ми купи бутилка джин.
    Хари млъкна. Биргита дишаше равномерно и спокойно.
    — Шокирана ли си?
    — Досетих се за проблемите ти още при първата ни среща. Баща ми страдаше от алкохолизъм.
    Хари не знаеше какво да каже.
    — А после как се развиха нещата? — поиска да разбере тя.
    — Останалото… е тясно свързано с полицейската система в Норвегия. По-добре да не ти разказвам.
    — В момента сме на хиляди километри от Норвегия.
    Хари я притисна в обятията си.
    — Днес чу достатъчно. В следващия епизод очаквай продължение. Време е да тръгвам. Може ли довечера да се отбия в „Ди Олбъри“ и да ти преча?
    Биргита се усмихна печално и Хари разбра, че е хлътнал по-дълбоко, отколкото е разумно.


    — Закъсняваш — отбеляза Уодкинс и шляпна тесте копия върху бюрото на Хари.
    — Още не съм свикнал с часовата разлика. Какво ново?
    — Нося ти нещичко за четене. Йонг Сю изрови стари случаи на изнасилвания. В момента с Кенсингтън ги преглеждат.
    Хари имаше нужда да се поосвежи с чаша кафе, преди да пристъпи към работа, и се качи в столовата. Там завари Маккормак — в отлично разположение на духа. Седнаха до една маса, всеки със своето кафе flat white — австралийска версия на популярните по света кафе лате или капучино, в която обаче еспресото преобладава като вкус.
    — Обадиха се от кабинета на министъра на правосъдието. Получил запитване от своя норвежки колега. Току-що говорих с Уодкинс и разбрах, че един човек вече е попаднал в полезрението ви.
    — Еванс Уайт. Твърди, че има алиби за дните около убийството. Възложихме на колегите от Нимбин да привикат жената, която по думите му била с него, за да проверим дали алибито ще издържи. Уайт е предупреден да не напуска града без разрешението на властите.
    Маккормак изсумтя.
    — Ти видя Уайт очи в очи, Хоули. Той ли е?
    Хари заби поглед в кафето. Белите млечни ивици се виеха на спирали и образуваха звездна мъглявина.
    — Ще позволите ли да направя една аналогия, сър? Знаете ли, че Млечния път представлява спирална галактика с над сто хиляди милиона звезди? За хиляда години със скоростта на светлината можеш да пресечеш едва половината от някой от спиралните ръкави, и то диагонално. Какво да говорим, ако тръгнеш по дължина или решиш да прекосиш целия Млечен път…
    — Толкова рано сутринта ми идваш твърде философски настроен, Хоули. Какво се опитваш да кажеш?
    — Че човешката природа е неизбродна, тъмна гора и никому не е отредено да я опознае изцяло в рамките на кратък човешки живот. Конкретно на въпроса ви дали Еванс Уайт е нашият човек — и представа си нямам, сър.
    Маккормак придоби угрижен вид.
    — Все едно слушам Кенсингтън. Дали не сбърках, като ви събрах в екип, Хоули? В главата на този човек се въртят всякакви щуротии.


    Йонг постави фолио на шрайбпроектора.
    — В тази страна годишно постъпват сигнали за повече от пет хиляди изнасилвания. От само себе си е ясно, че закономерност в конкретна извадка е възможно да се открие единствено с помощта на статистиката. На безпристрастната, точна статистическа наука. Ключово понятие номер едно е статистическата значимост. С други думи, търсим статистическа хипотеза, неподлежаща на обяснение със случайности. Ключово понятие номер две е демографията. Първо отсях онези преписки във връзка с неразкрити изнасилвания и убийства през последните пет години, които съдържат думите „душене“ или „странгулация“. В базата данни открих съвпадение с дванайсет убийства и няколкостотин изнасилвания. После ограничих резултатите от търсенето, като въведох допълнителни критерии: жертвите да са руси жени на възраст между 16 и 35 години и да живеят по източното крайбрежие. Според официалната статистика на паспортната ни служба гражданките в Австралия, които отговарят на посочените критерии, съставляват по-малко от пет процента от цялото население. И въпреки този пренебрежимо малък брой системата откри съвпадение със седем убийства и повече от четирийсет изнасилвания.
    Йонг постави ново фолио с процентни дялове и хистограми. Остави колегите си да ги разгледат, без да коментира. Възцари се продължително мълчание. Пръв го прекъсна Уодкинс:
    — Това означава ли…
    — Нямаме основания да твърдим, че сме изолирали тенденция. Стойностите са прекалено неубедителни.
    — Но с основание можем да предположим — подхвана Ендрю, — че по улиците вилнее изнасилвач, който с извратена последователност подбира жертвите си само сред русите представителки на женското население и убива част от тях, подчинявайки се на неизвестна логика. Мъж, който изпитва удоволствие от стягането на женска шия.
    Изведнъж всички в стаята започнаха да се надвикват и Уодкинс се намеси, за да въдвори ред. Първо даде думата на Хари.
    — Защо никой не е забелязал тази взаимовръзка по-рано? Говорим все пак за седем убийства и между четирийсет и петдесет изнасилвания с отпечатъка на един и същи почерк.
    Йонг Сю вдигна рамене.
    — За жалост изнасилванията съвсем не са рядкост в Австралия и разследването им не се ползва с нужния приоритет.
    Хари кимна. Уви, положението в родината му също не беше повод за гордост.
    — Освен това повечето изнасилвачи действат на територията на града или селището, където живеят, и не бягат оттам. Затова обикновените изнасилвания не се разследват в постоянно сътрудничество между отделните щати. Проблемът в случаите, включени в моята извадка, е географското разпространение.
    Йонг посочи списък с названия на населени места и дати.
    — Един ден в Мелбърн, месец по-късно в Кеърнс, на следващата седмица в Нюкасъл… В рамките на по-малко от два месеца са извършени изнасилвания в три различни щата. Понякога с качулка, друг път с маска, веднъж с найлонов чорап, а има и случаи, когато жертвите изобщо не са видели извършителя. Местопрестъпленията също варират: тъмни улички, паркове… Понякога ги завлича в кола, друг път нахълтва с взлом в домовете им нощем. Накратко: тук почерк не личи, освен предпочитание към блондинки, удушаване и неспособност на жертвите да опишат външния му вид. Впрочем има и още нещо. Когато убива, действа изключително чисто. За наше съжаление. Явно, мие жертвите, отстранява всякакви следи: отпечатъци, семенна течност, текстилни влакна, косми, епителни клетки под ноктите на убитата и прочее. Но иначе не разполагаме с находки, които обвързваме с типичния сериен убиец. Няма следи от ритуални действия или визитни картички от типа „аз бях тук“, адресирани до полицията. След въпросните три изнасилвания за два месеца, настъпва едногодишно затишие. Ако, разбира се, не стои и зад други изнасилвания, които са попаднали извън моето търсене. А това е напълно възможно.
    — А убийствата? — попита Хари. — Не би ли следвало те да алармират полицията, че става нещо особено?
    — Не, защото са пръснати по територията на страната — поклати глава Йонг Сю. — Когато полицаите в Бризбейн открият труп на изнасилена жена, те не сигнализират в Сидни. Освен това убийствата са извършени в толкова широк времеви диапазон, че трудно някой би съзрял допирни точки помежду им. Все пак удушаването е обичаен начин за умъртвяване при сексуални престъпления.
    — В Австралия няма ли разследващ орган на федерално равнище? — попита Хари.
    Всички около масата само се подсмихнаха. Хари не настоя за вербален отговор и смени темата:
    — Ако става дума за сериен убиец…
    — … от такъв престъпник се очаква да следва определен модел, почерк — продължи Ендрю. — Но този не се вписва в тази характеристика, нали?
    — Навярно през всичките тези години все някой следовател се е усъмнил, че върлува именно маниак; вероятно въпросният следовател се е разровил из архивите и е сравнил отделните случаи, но различията помежду им са се оказали твърде големи, за да подкрепят хипотезата му.
    — Ако е сериен убиец, не следва ли да изпитва повече или по-малко съзнателно желание да го заловим? — попита Либи.
    Уодкинс се прокашля. Навлязоха в неговата сфера.
    — В криминалетата често представят действията на убиеца като зов за помощ; един вид, той оставя след себе си кратки, шифровани съобщения и следи — израз на несъзнателно желание да бъде спрян. Понякога действително е така, но се опасявам, че не е толкова просто. Повечето серийни убийци приличат на средностатистическите престъпници: не искат да попаднат в лапите на полицията. Ако действително върлува сериен убиец, той ни е оставил твърде оскъдни податки, на които да се опрем. Няколко неща никак не ми харесват…
    Той повдигна горната си устна и оголи жълтите си зъби.
    — Първо, въпросният тип явно не се придържа към един и същи модел — освен че души блондинки. Това може да означава, че възприема убийствата като независими една от друга случки, своеобразни творчески изяви, всяка от които да се отличава от предната. А това усложнява значително нашата работа. Или пък престъпленията носят по-завоалиран замисъл, но на нас ни убягва. Не е изключено и изобщо да не възнамерява да ги убива, а да го прави под натиска на обстоятелствата: например ако жертвите видят лицето му, окажат съпротива, крещят за помощ или поради друг непредвиден развой на събитията.
    — Може би ги убива само в случаите, когато не му става? — предположи Либи.
    — Дали да не се посъветваме със специалист психолог? — предложи Хари. — Да му възложим да изготви профил на извършителя.
    — Добре — кимна Уодкинс, но сякаш мислеше за друго.
    — А второто, сър? — напомни Йонг.
    — Кое второ? — сепна се от унеса си Уодкинс.
    — Щом започнахте с „първо“, значи има и второ нещо, което ви смущава в текущия случай. Кое е то?
    — Че прекратява поредицата. Може, разбира се, да се дължи на съвсем прозаични причини: да е извън страната или да е болен. Но не е изключено и да се опасява, че някой от полицията съвсем скоро ще съзре връзката между отделните престъпления. Затова временно прекратява набезите си. Ей така! — и той щракна с пръсти. — В такъв случай говорим за много опасен тип. Щом контролира поривите си, значи е дисциплиниран и хитър и не се поддава на онзи тип автоунищожителна страст, която с времето ескалира и изважда на показ повечето серийни убийци. Не. Нашият човек е пресметлив и интелигентен и едва ли ще го заловим, преди да е устроил истинска кървава баня. Впрочем под въпрос е дали изобщо някога ще успеем да го пипнем.
    В стаята надвисна мрачно мълчание. Хари потръпна. В съзнанието му изникнаха всички христоматийни случаи на незаловени серийни убийци: разследването започва да буксува, защото убийствата неочаквано секват, и до ден-днешен липсва яснота дали убиецът е все още жив или се е покрил само временно.
    — Сега какво ще правим? — попита Ендрю. — Ще призовем всички блондинки под пенсионна възраст да не излизат от вкъщи вечер?
    — Тогава рискуваме нашият човек да потъне вдън земя и да не го открием никога — възрази Либи. Беше извадил джобно ножче и най-старателно си почистваше ноктите.
    — От друга страна: нима ще превърнем целокупната популация на блондинките в Австралия в мишена на маниак? — обади се Йонг.
    — Безсмислено е да призоваваме хората да си стоят по домовете — изкоментира Уодкинс. — Ако си търси жертва, негодникът ще си намери. Нали казахте, че нахълтвал с взлом в домовете на някои от жертвите си? Забравете за вечерен час. Трябва да го накараме сам да падне в капана.
    — Но как? Проклетникът действа на територията на цяла източна Австралия и никой не знае кога ще удари пак. Изнасилва и убива на напълно случаен принцип — Либи говореше на ноктите си.
    — Не си прав — възрази Ендрю. — В действията на човек, успял толкова време да се изплъзне от полезрението на полицията, няма нищо случайно. Някои серийни убийци целят да привлекат внимание около престъпленията си. Затова полагат свой печат върху убийствата — за да подскажат коя е самоличността им. Но този е различен. Той, напротив, се опитва всячески да избегне сходствата. Издава го единствено влечението му към душенето. Или е непредсказуем — или поне той така си мисли. Но греши. Защото модел има. Винаги има модел. Не защото го е планирал предварително, а защото ние, хората, сме подвластни на навика. В това отношение между теб, мен и един изнасилвач разлика не съществува. Остава само да открием какви са специфичните привички на този екземпляр.
    — Той е чисто и просто побъркан — произнесе се Либи. — Нима всички серийни убийци не са шизофреници? Чуват гласове, които им заповядват да убиват и така нататък? Съгласен съм с Хари: нека повикаме психар.
    Уодкинс се почеса по тила. Изглеждаше разколебан.
    — Психологът без съмнение ще осветли въпроса как разсъждава серийният убиец, но не е сигурно, че издирваме точно такъв човек — възрази Ендрю.
    — Седем убийства. И на това ако не му се вика серия! — възропта Либи.
    — Слушайте — Ендрю се наведе над масата и вдигна големите си черни ръчища. — За серийния убиец сексуалното посегателство е на второ място. На първо е самото отнемане на живот. За него е безсмислено да изнасилва някого, ако впоследствие няма да го убива. Докато за нашия човек от първостепенно значение е изнасилването. В случаите, когато умъртвява жертвата, вероятно го прави от практически съображения, както посочи Уодкинс. Например защото съществува опасност потърпевшата да го разобличи. — Ендрю направи пауза. — Или е видяла лицето му, или го познава.
    И той отпусна ръце пред себе си.
    Вентилаторът скрибуцаше в ъгъла, но в помещението ставаше все по-задушно.
    — Статистиката е полезно нещо, но не бива да се оставяме да ни тласка в погрешни посоки — отбеляза Хари. — Или, ако перифразирам една известна поговорка: заплеснал се по гората, човек често не забелязва отделните дървета.
    Уодкинс извади кърпа и започна да си попива потта по челото.
    — Лично аз нищичко не схванах — призна той.
    — Не бива под въздействието на отчетената обща тенденция да пренебрегваме вероятността убийството на Ингер Холтер да е единичен случай. Нали и по време на чумната епидемия хора са умирали от пневмония? Да приемем хипотетично, че Еванс Уайт не е сериен убиец. Наличието на маниак, който изтребва блондинки из Австралия, не доказва, че Еванс Уайт не е отнел живота на Ингер Холтер.
    — Изразяваш се малко заплетено, но схващаме идеята ти, Хоули — увери го Уодкинс и обобщи: — Добре, банда. Издирваме изнасилвач и предполагаем — повтарям, предполагаем — убиец. Маккормак ще реши дали съставът на следствената група да се увеличи. Дотогава засега ангажираните ще работим с наличните факти. Нещо ново, Кенсингтън?
    — Понеже Хоули пропусна сутрешната оперативка, ще повторя: попитах Робъртсън, хазяина на Ингер Холтер, дали името Еванс Уайт му говори нещо. Явно мъглата междувременно се е поразсеяла, защото се оказа, че го е чувал. Следобед отиваме при него. Обади се и нашият добър приятел, шерифът на Нимбин. Въпросната Анджелин Хъчисън потвърдила, че е била при Еванс Уайт през двете денонощия, предшестващи откриването на трупа на Ингер Холтер.
    Хари изруга.
    Уодкинс плесна с ръце.
    — Е, на работа, момчета. Да заковем копелето.
    Изрече последното с доза съмнение.


    На Хари му бе попадала информация, че краткосрочната памет на кучетата се равнява средно на три секунди, но при многократни повторения се удължава значително. Прословутият „синдром на кучето на Павлов“ водел началото си от експерименти на руския физиолог Иван Павлов, чрез които изучавал така наречените условни рефлекси на нервната система. През известен период от време, преди да нахрани кучето, предмет на опитите му, той включвал звънец. Един ден звънецът прозвучал, но храната се забавила. Въпреки това панкреасът и стомахът на кучето отделяли храносмилателен сок. Едва ли звучи кой знае колко изненадващо, но за този експеримент присъдили Нобеловата награда по физиология и медицина на Павлов, защото неговите опити доказват, че многократните повторения усъвършенстват паметта на живите организми.
    Затова когато Ендрю за втори път в рамките на броени дни запрати с прецизен шут тасманийския дявол на Робъртсън в плета, с Хари имаха основания да считат, че този ритник ще се запечата по-дълготрайно в паметта на кучето. Следващия път, когато звярът на Робъртсън чуе чужди стъпки пред портата, вместо да освирепее, ще почувства болка в ребрата.
    Робъртсън ги покани в кухнята и им предложи бира. Ендрю прие, но Хари помоли за чаша минерална вода. И понеже домакинът не разполагаше с такава напитка, Хари посегна да се утеши с цигара.
    — По-добре недейте — спря го Робъртсън, когато Хари извади кутията. — В тази сграда пушенето е забранено. Цигарите разболяват — аргументира се той и наля в чашата си половината съдържание на бутилката.
    — Значи водите здравословен начин на живот?
    — Да — потвърди Робъртсън и пропусна покрай ушите си подигравателната нотка в гласа на Хари. — В този дом не употребяваме тютюн и не консумираме месо и риба. Дишаме чист въздух и се храним с онова, което ни предоставя земята.
    — И кучето ли е на такъв режим?
    — Моето куче от кутре не е вкусвало нито месо, нито риба. Може да се нарече истински лактовегетарианец — заяви стопанинът с нескрита гордост.
    — Ето кое обяснява войнственото му настроение — промърмори Ендрю.
    — Доколкото разбрахме, познавате Еванс Уайт, господин Робъртсън. Какво ще ни кажете за него? — Хари извади бележник. Нямаше никакво намерение да си води записки, но опитът го бе научил, че бележник в ръцете на следователя вдъхва на свидетелите усещане за по-голямо значение на показанията им. Несъзнателно те предават видяното или чутото по-обстойно, отделят повече време, за да не допускат грешки в спомените си, и се стремят да възстановят точно фактологията на събитията: часове, имена, места.
    — Инспектор Кенсингтън ми се обади, за да ме пита кой е посещавал Ингер Холтер, докато е живяла под наем при мен. Отговорих, че когато се качих в стаята ѝ, видях закачената на стената снимка и си спомних, че младият мъж с дете в скута ми е познат.
    — Откъде?
    — Идвал е тук два пъти в мое присъствие. Първия път се заключиха в стаята ѝ и близо две денонощия не излязоха. Тя беше много… шумна. Притесних се съседите да не се възмутят и надух музиката, за да не ги поставям в неудобно положение. Имам предвид Ингер и гаджето ѝ. Макар да не останах с впечатлението, че се смущават. Втория път мъжът се отби само за малко и бързо си тръгна.
    — Скараха ли се?
    — Така мисля. „Ще кажа на онази овца какъв негодник си!“ — крещеше Ингер. Заплаши и да издаде плановете му на някакъв мъж.
    — Какъв мъж?
    — Не запомних името.
    — А коя може да е въпросната овца? — попита Ендрю.
    — Старая се да не се бъркам в личния живот на наемателите ми, инспекторе.
    — Отлична бира, господин Робъртсън. Коя е овцата? — Ендрю сякаш изобщо не чу възражението на хазяина.
    — А сега де… — проточено отвърна Робъртсън, докато очите му неспокойно шареха между двамата полицаи. Опита се да се усмихне. — Явно тази жена ще се окаже важна за разследването, а?
    Въпросът увисна във въздуха, но не за дълго. Ендрю тръшна бутилката върху масата и се надвеси над лицето на Робъртсън.
    — Май прекалявате с гледането на телевизия. В реалния свят не става като по филмите: бутам ви стодоларова банкнота, вие ми прошепвате името и безмълвно се разотиваме по живо, по здраво. В реалния свят става друго: викаме патрулка, тя се появява с вой на сирени, щракваме ви белезниците и ви отвеждаме — засрамен или не — под погледите на всичките ви съседи. Откарваме ви в участъка, тикват електрическа крушка в мутрата ви и ако не изплюете камъчето или адвокатът ви не се появи, ви затварят зад решетките за през нощта като „предполагаем заподозрян“. В реалния свят рискувате да ви подведат под отговорност за задържане на важна информация с цел прикриване на убийство. Това автоматично ви превръща в съучастник, а за такова провинение законът предвижда шест години лишаване от свобода. Е, какво решавате, Робъртсън?
    Хазяинът пребледня и няколко пъти отвори уста, но не успя дори да гъкне. Приличаше на аквариумна рибка, току-що разбрала, че не само няма да получи дажбата си, ами и самата тя ще се превърне в нечия вечеря.
    — Ама… аз… не съм искал да…
    — За последен път: коя е овцата?
    — Според мен жената от снимката… която се отби…
    — Коя снимка?
    — Стои зад Ингер и младия мъж на фотографията в стаята ѝ. Дребна, мургава, с лента на главата. Познах я, защото се отби у нас преди няколко седмици да търси Ингер. Извиках Ингер и двете се заговориха на стълбите. Постепенно започнаха да повишават глас и избухна голям скандал. По едно време вратата се затръшна и Ингер тичешком се прибра в стаята си, обляна в сълзи. Повече не я видях.
    — Ако обичате, донесете снимката, господин Робъртсън. Имам копие в кабинета си, но искам да я погледна още сега.
    Хазяинът се бе превърнал в олицетворение на услужливостта. Незабавно хукна към стаята на Ингер и се върна със снимката. Един бърз поглед бе достатъчен на Хари да установи за коя жена говори Робъртсън.
    — Когато я видяхме, неслучайно ми се стори позната — промърмори Хари.
    — Малката самарянка! — възкликна смаян Ендрю.
    — На бас, че истинското ѝ име е Анджелин Хъчисън.


    Тасманийският дявол не се виждаше, когато си тръгнаха.
    — Питал ли си се защо всички те наричат „инспекторе“, детектив Кенсингтън? — полюбопитства Хари, след като се качиха в колата.
    — Сигурно заради приветливото ми излъчване. „Инспектор“… не ти ли звучи като добродушен чичко? — доволно му смигна Ендрю. — Сърце не ми дава да ги поправям!
    — Изкара се миловиден като плюшено мече! — засмя се Хари.
    — Като мъничка коала.
    — Шест години лишаване от свобода. Лъжец такъв!
    — Импровизирах.

Седма глава

Тера нулиус, сводник и Ник Кейв

    В Сидни валеше дъжд. Капките барабаняха по асфалта, пръските отскачаха по стените на сградите и за секунди се сливаха във вадички, а те пък се стичаха по ръбовете на тротоарите. Някои явно се бяха вслушали в сутрешната прогноза за времето и си бяха взели чадъри. Сега чадърите се разтваряха като огромни, разноцветни гугли на гъби. Ендрю и Хари спряха на червен светофар до Хайд парк.
    — Спомняш ли си аборигена, който онази вечер седеше в парка до „Ди Олбъри“? — попита Хари.
    — В Грийн парк ли?
    — Да. Опита се да те поздрави, но ти не му отвърна. Защо го подмина?
    — Не го познавам.
    Светна зелено и Ендрю натисна силно газта.


    Хари завари „Ди Олбъри“ почти безлюден.
    — Подранил си — отбеляза Биргита, която подреждаше измитите чаши по рафтовете.
    — Защото се надявах преди голямата навалица да получа по-добро обслужване.
    — Тук не отказваме питие на никого — тя щипна Хари по бузата. — Какво да бъде?
    — Едно кафе.
    — Заведението черпи.
    — Благодаря, съкровище.
    — Съкровище? Така баща ми нарича мама — Биргита седна на една висока табуретка и се наведе към барплота. — Всъщност би трябвало да се притесня, когато мъж, когото познавам по-малко от седмица, започва да се обръща към мен с галени именца.
    Хари вдъхна аромата ѝ. Учените все още знаят твърде малко по въпроса как обонятелният център в мозъка обработва постъпващите нервни импулси в сетивни възприятия. Хари обаче не се вълнуваше толкова много от механизма. Просто знаеше, че усети ли уханието ѝ, в главата и тялото му започват да се случват странни неща. Например, клепачите му се спускат наполовина над очите, ъглите на устните му се разтеглят в широка усмивка, а настроението му се повишава осезаемо.
    — Не се притеснявай — успокои я той. — Не знаеш ли, че „съкровище“ спада в категорията на безобидните обръщения.
    — Дори не съм подозирала за съществуването на безобидни обръщения.
    — Но ги има. Например, „скъпа“, „миличка“ или „сладурче“.
    — А кои са опасните?
    — Ами кои… „мецано“, „пухчо“, подобни лигави думички, все обръщения, които не са изтъркани и безлични, а отчитат индивидуалността на конкретния човек и са пропити с интимност. За по-силен ефект се произнасят носово, за да звучат глезено, както човек разговаря с малки деца. Чуеш ли такива думички, имаш всички основания да получиш клаустрофобия.
    — Други примери хрумват ли ти?
    — Какво стана с кафето ми?
    Биргита посегна да го плесне с парцала. После му наля кафе в голяма чаша. Докато стоеше гърбом към него, на Хари му се прииска да се пресегне и да докосне косите ѝ.
    — А сега ми разкажи края на историята от снощи — настоя Биргита, седна и сложи ръка върху неговата.
    Хари отпи от кафето и се огледа. Пое си дъх.
    — Колегата ми се казваше Стиансен, Рони Стиансен. Хулиганско име, но той не си падаше по изцепките. Напротив, беше възпитано, отзивчиво момче и обичаше професията си — поне през повечето време. Погребението се състояло, докато съм бил на командно дишане. Прекият ми шеф в Управлението дойде на свиждане и ми поднесе благопожеланията на началника на полицията в Осло. Още тогава трябваше да подуша задаващите се неприятности. Но понеже не бях близвал алкохол от два дни, се намирах в пълна дупка. Една медицинска сестра разкри схемата за внасяне на алкохол в стаята и премести съседа ми. „Знам какво ти минава през ума — увери ме шефът. — Избий си го от главата, чака те работа.“ Мислеше си, че кроя самоубийство. Грешеше. Вълнуваше ме само как да се сдобия с пиячка. Шефът ми не е от хората, дето се церемонят много-много. „Стиансен е мъртъв — съобщи ми без никакви предисловия той. — Вече няма как да му помогнеш. Можеш единствено да помогнеш на себе си и на семейството си. И на нас. Прегледа ли пресата?“ Не, отвърнах, не съм чел абсолютно нищо, само слушам как баща ми чете на глас художествена литература, защото го помолих да не отваряме дума за злополуката. Шефът се зарадва: мълчанието ми по случая значително улеснявало нещата. „Защото всъщност не ти си седял зад волана. Или казано по друг начин: по време на инцидента не е шофирал полицай в нетрезво състояние.“ Попита дали схващам и поясни: карал е Стиансен, онзи от двама ни, чиято алкохолна проба е излязла отрицателна. Показа ми броевете на ежедневниците от няколко седмици назад. Макар и с още замъглено зрение, успях да прочета. Според публикуваната информация шофьорът на полицейския автомобил загинал на място, а колегата му на пасажерската седалка получил тежки травми. „Но нали аз шофирах“ — възразих. „Не ми се вярва да си бил ти. Откриха те на задната седалка — аргументира се шефът. — Имай предвид, че вследствие от катастрофата ти претърпя сериозно комоцио. Обзалагам се, че не си спомняш нищо от цялата гонка.“ Отлично схванах накъде бие, разбира се. Пресата се интересува само от кръвната проба на водача, а щом тя не е показала наличие на забранени вещества, никой няма да тръгне да се занимава с резултатите от моята. Инцидентът и бездруго бе опетнил достатъчно обществения престиж на органите на реда.
    Между веждите на Биргита се бе врязала дълбока бръчка и ѝ придаваше възмутен вид.
    — Как им е дало сърце да излъжат родителите на Стиансен, че синът им е управлявал колата? Какво бездушие! Как…
    — Ще повторя: в нашата гилдия солидарността се ползва с особена почит. Често колегиалността взема връх над всички други съображения. Но е възможно в конкретния случай версията, поднесена на семейство Стиансен, да е направила болката им по-поносима. Шефът е представил нещата така: Стиансен е предприел премерен риск в преследването на предполагаем наркопрестъпник и убиец, а в нашата професия никой не е застрахован от злополука. Момчето в другия автомобил все пак е шофирало съвсем отскоро и навярно по-опитен водач на негово място би реагирал съвсем различно и не би изскочил пред полицейска кола. Да не забравяме, че бяхме пуснали сирена.
    — И сте летели със сто и десет километра в час.
    — В зона, където максимално допустимата скорост е петдесет. Съгласен съм: няма в какво да упрекнем хлапето. Цялата работа опираше до аргументите на шефа. Какво ще постигнем, ако съобщим на родителите на Стиансен, че синът им се е возил на седалката до шофьора? Да не би да се почувстват по-добре, ако синът им остане в историята като полицай, който не е попречил на пиян колега да шофира? Шефът ми повтаряше ли, повтаряше аргументите си до втръсване. Накрая главата ме цепеше до пръсване, наведох се над леглото и започнах да повръщам зелен бълвоч. На следващия ден ме посетиха родителите на Стиансен заедно с по-малката му сестра. Донесоха ми цветя и ми пожелаха бързо възстановяване. Бащата сподели колко се самообвинява, задето не е взел мерки срещу безразсъдното шофиране на сина си. Разридах се като малко дете. Всяка секунда ми се струваше по-мъчителна от екзекуция. Прекараха при мен повече от час.
    — Божичко, какво им каза?
    — Нищо. Оставих ги те да говорят. За Рони: какви планове имал, какво искал да постигне; за приятелката му, която следвала в САЩ; колко често ме споменавал като съвестен полицай и добър приятел, на когото можел да разчита.
    — Какво стана после?
    — В болницата ме държаха два месеца. Шефът се отби още няколко пъти. Веднъж пак настоя да си избия глупостите от главата. Тогава обаче съветът му дойде навреме, защото наистина исках да умра. В покриването на истината открих известна доза алтруизъм и не лъжата сама по себе си ми тежеше най-много, а фактът, че отървах собствената си кожа. Може да звучи странно и доста съм разсъждавал по въпроса, затова ще се обоснова по-подробно.
    През петдесетте години Чарлс ван Дорен, млад университетски преподавател, се прочул из САЩ с великолепното си представяне в състезателна викторина, излъчвана по телевизионните канали с национално покритие. Седмица след седмица Ван Дорен отстранявал опонентите си. Част от въпросите били изключително трудни и зрителите онемявали от възхищение пред този мъж, тъй компетентен във всякакви области. В пощенската му кутия завалели предложения за брак, основали му фенклуб, а за лекциите му в университета аудиториите се пълнели до последното място. Накрая той сам предизвикал публично изслушване и огласил, че продуцентите на предаването са му предоставяли предварително всички въпроси. Попитали го защо е разобличил измамата. Вместо отговор им разказал за свако си, който бил признал на съпругата си, лелята на Ван Дорен, че ѝ е изневерил. Откровенията му предизвикали известни сътресения в семейството и Ван Дорен го попитал защо не си е замълчал. От забежката му били изминали няколко години, а и той вече не поддържал никакъв контакт с мимолетната си тръпка. Свако му отвърнал, че най-големи терзания му причинила не самата изневяра, а вероятността да се измъкне безнаказано. Ето това не успял да понесе. Чарлс ван Дорен действал по същите подбуди. Според мен, когато съзнава каква низост е извършил, човек изпитва потребност да си понесе последствията. Аз лично копнеех да ме накажат, да ме бичуват, да ме измъчват, да ме унижават. Бях готов на всякакво страдание, само и само да си изкупя вината. Ала нямаше кой да ме накаже. Не можеха дори да ме изритат от службата — нали в официалното съобщение ме изкараха трезвен. Полицейският началник ме награди с писмена похвала, задето съм проявил самоотверженост и съм понесъл тежки травми. Затова реших да се самонакажа. Наложих си най-суровото наказание: да продължа да живея и да спра пиенето.
    В бара заприиждаха клиенти. Биргита даде знак, че след малко ще им обърне внимание.
    — А после?
    — Стъпих си на краката, върнах се на работа. Оставах в службата до среднощ. Тренирах. Вървях. Четях художествена и юридическа литература. Престанах да се виждам с хора, които ми влияят зле. Впрочем с всякакви приятели — или с онези, които ми бяха останали, след като алкохолът взе надмощие. И аз не знам защо. Предприех нещо като мащабна инвентаризация. Исках да изкореня всичко от някогашния си живот — и хубавото, и лошото. Един ден седнах и се обадих на всички свои познати със съобщението: „Здрасти, не можем да се виждаме повече. Беше ми приятно да се познаваме.“ Повечето уважиха избора ми. Една част вероятно дори са се зарадвали. Други ме упрекнаха, че съм се изолирал. Може и да са били прави. През последните три години основната ми компания е сестра ми.
    — А жените?
    Хари погледна към струпалите се до барплота клиенти. Двама-трима започваха да губят търпение.
    — Това е друга история — пак толкова дълга. И стара. След катастрофата не съм преживявал връзки, които си струва да се споменат. Превърнах се във вълк единак, погълнат от терзанията си. Или пък — знам ли? — може би пиян съм изглеждал по-чаровен?
    Хари се позасмя и си наля още мляко в кафето.
    — Защо те изпратиха тук?
    — Някои хора от началството вероятно смятат, че все още не съм съвсем за изхвърляне. Или искат с това задание да проверят доколко умея да работя под натиск. По-дочух, че ако се справя, без да оцапам пейзажа, вкъщи ще се отворят нови възможности.
    — А ти смяташ това за важно?
    — Е, всъщност малко неща заслужават да се нарекат наистина важни — сви рамене Хари и посочи опашката до бара. — Определено не държа на кариерата си толкова, колкото тези момчета държат час по-скоро да си поръчат нещо за пиене.
* * *
    Биргита отиде да обслужи клиентите. Хари продължи да разбърква кафето си. Загледа се в телевизора над рафтовете. Излъчваха новини. Съобщаваха за група аборигени, предявили претенции към определена територия:
    — … в съгласие с новите изменения, внесени в Закона за правата на коренното население на Австралия…
    — Значи справедливостта най-сетне ще възтържествува — чу се глас зад Хари.
    Обърна се. Първоначално не позна дългокраката, напудрена с бронзант жена с груби черти и руса, бухнала перука. Но после забеляза топчестия нос и раздалечените предни зъби.
    — Клоунът! Ото…
    — Ото Рехтнагел в целия си блясък, хубавецо. Едно им е лошото на тези токчета — стърча над мъжете, по които си падам. А аз предпочитам по-високи кавалери. Може ли? — Той седна на съседната висока табуретка.
    — Каква е твоята отрова? — попита Хари и се опита да привлече вниманието на заетата Биргита.
    — Спокойно, тя знае.
    Хари му предложи цигара, Ото я взе, без да му благодари, и я постави в розово цигаре. Хари му поднесе огънче, Ото смукна дълбоко от цигарата, бузите му хлътнаха, докато гледаше Хари с недвусмислен пламък в очите. Минижупът се впиваше в елегантните му бедра, обути в мрежести чорапи. Хари се принуди да признае пред себе си, че превъплъщението на клоуна е истински шедьовър. Ото в ролята на драг куин10 излъчваше повече женственост от повечето жени, с които Хари се сблъскваше в съвременния свят. Хари посочи телевизионния екран.
    — Какво имаш предвид, като каза, че справедливостта ще възтържествува?
    — Не си ли чувал за тера нулиус? За Еди Мабо?
    Хари поклати глава. Ото заобли устни, сякаш се готвеше да прави орална любов, оттам избликнаха две плътни облачета дим и се понесоха бавно във въздуха.
    — Тера нулиус е прелюбопитно понятие. Британците го измислили, когато стъпили на австралийска земя и установили, че тук няма много обработваеми площи. Аборигените били полуномадски народ, прехранвали се с лов и риболов и диворасли ядивни растения. И само защото туземците не стояли по цял ден надвесени над картофени ниви, британските нашественици ги набедили за примитиви. Според тях земеделието се явявало задължителен стадий в развитието на всяка цивилизация. Забравяли факта, че първите чужди заселници по тези земи едва не умрели от глад, след като се опитали да се препитават от добивите на неплодородната почва. Аборигените, от своя страна, познавали местната природа отлично, през различните сезони се установявали където има храна и живеели във видимо изобилие. Капитан Кук ги нарекъл най-щастливите хора, които е виждал. Чисто и просто не им се налагало да обработват земята. Ала понеже аборигените не били уседнали, британците решили, че тази страна не принадлежи никому. Нарекли я тера нулиус, ничия земя. И съгласно едноименния принцип — принципа на тера нулиус — британците издали на новите заселници актове за собственост на владенията им, без да вземат под внимание мнението на аборигените. Нали те нямали никакви права за собственост върху земята.
    Биргита постави голяма маргарита пред Ото.
    — Преди няколко години Еди Мабо, жител на островите Торес, предизвика статуквото. Оспори принципа за тера нулиус и заяви, че по време на заселничеството си на континента британците неправомерно са откраднали земя, принадлежаща на аборигените. През 1992 година Върховният съд отсъди в полза на Мабо и постанови, че по закон Австралия принадлежи на коренните жители. В издадената от върховния арбитраж присъда се посочва, че аборигените имат пълното право да предявяват претенции към собствеността над земите, от които са се препитавали и които са населявали преди нашествието на белите заселници. Съдебното решение, разбира се, предизвика буря от недоволство и мнозина светлокожи надигнаха възмутено глас, защото се изплашиха да не загубят поземлените си владения.
    — А сега какво става?
    Ото отпи голяма глътка от коктейлната чаша, поръсена със сол по ръба, намръщи се, все едно му бяха поднесли оцет, и внимателно си избърса устата със салфетка.
    — Ами какво… Решението не подлежи на обжалване. Нормативната уредба за правата на коренното население е приета от парламента, но властите не я прилагат в цялата ѝ строгост. Не се е случвало да отнемат земята на малоимотен земеделец. Постепенно паниката се поуталожи.
    „Как се набутах в тази ситуация — да седя в бар и да слушам как някакъв травестит ме просвещава на тема австралийска политика.“ Изведнъж Хари се почувства горе-долу като Харисън Форд в сцена от филма „Междузвездни войни“.
    Прекъснаха новините и на екрана се появиха усмихнати австралийци във фланелени ризи и с кожени шапки. Рекламираха марка бира, чието най-голямо достойнство очевидно беше, че е „горда да е австралийска“.
    — Наздраве за тера нулиус — вдигна чашата си Хари.
    — Наздраве, хубавецо. О, замалко да забравя. Следващата седмица ще се състои премиерата на най-новия ни спектакъл в театър „Сейнт Джордж“ на Бондай Бийч. Настоявам двамата с Ендрю да присъствате. Вземете когото пожелаете и запазете най-бурните аплодисменти за моето изпълнение.
    Хари се поклони ниско и благодари за трите билета, които Ото му подаде с кокетно разперени пръсти.


    На път към „Кингс Крос“ Хари прекоси Грийн парк и инстинктивно потърси с поглед сивия абориген, но тази вечер под мъждивата светлина от лампите в парка седяха само двама белолики пияници. Облаците от по-рано през деня се бяха разнесли, в небесните висини грееха звезди. Наложи се Хари да мине между двама мъже, които се караха. Застанали от двете страни на тротоара, те си разменяха гневни реплики.
    — Изобщо не ме предупреди, че няма да се прибираш цяла нощ! — кресна единият с тънък, задавен глас.
    Пред виетнамски ресторант сервитьор се бе облегнал на стената с цигара в ръка, видимо вече изтощен от работа. По Дарлингхърст Роуд се точеха колони от автомобили и хора.
    На ъгъла с Бейсуотър Роуд Ендрю дъвчеше братвурст.
    — Пристигаш точно на минутата! Като истински германец.
    — Германия се намира…
    — Немците са тевтонци. Ти си северногерманец. Дори външният ти вид го доказва. Да не отричаш расата си, момче?
    Хари се изкуши да му отвърне със същия въпрос, но се въздържа.
    Ендрю се намираше в превъзходно настроение.
    — Ще започнем с мои познати.
    С Хари единодушно решиха да подхванат търсенето на прословутата игла в средата на копата сено, тоест сред проститутките по Дарлингхърст Роуд. Не беше никак трудно човек да ги различи. Самият Хари вече познаваше две-три.
    — Монгаби, мой човек, как върви бизнесът? — Ендрю спря да поздрави окичен с едри бижута тъмнокож мъж във втален костюм.
    — Ти ли си, Тука! Ах ти, полов атлет такъв! — В устата на Монгаби проблесна златен зъб. — Да ти кажа, не се оплаквам.
    „И този ако не е сводник!“ — прецени го Хари.
    — Хари, запознай се с Теди Монгаби, най-закоравелия сводник в Сидни. В бранша е от двайсет години и още кръстосва улиците заедно с питомките си. Не си ли вече стар за тази работа, Теди?
    Онзи разпери ръце с широка усмивка.
    — Тук се чувствам добре, Тука. В центъра на събитията. Затвориш ли се в кабинет, бързо ще изгубиш и поглед върху общата картина, и контрола над положението. А в нашия бранш контролът е най-важното. Хората са като кучетата. Неконтролираното куче е нещастно. А нещастните кучета хапят.
    — Щом казваш, Теди. Виж, много ми се ще да си поговорим с две-три от твоите момичета. Издирваме един злодей. Не е изключено да се е навъртал наоколо.
    — Дадено. Кажи само коя да извикам.
    — Сандра тук ли е?
    — Сандра е тук непрекъснато. Сигурен ли си, че ти трябва само за приказки?
    — Да, от друго няма нужда. Ще седнем в „Паладиум“. Ще я пратиш ли да се отбие за малко?
    Пред заведението викач приканваше с окуражителни, цинични реплики минувачите да влязат. Щом видя Ендрю, мъжът просия. Двамата размениха няколко думи и викачът ги пропусна покрай касата. Тясно стълбище се спускаше към подземие, където се помещаваше сумрачен стриптийз клуб. Шепа мъже седяха до масите в очакване на следващото шоу. Хари и Ендрю намериха свободно сепаре в дъното на заведението.
    — Тук всички те познават? — подпита го Хари.
    — Всички, които имат полза от познанството си с мен, или аз имам полза от познанството си с тях. Навярно и полицията в Осло съжителства в подобна симбиоза с подземния свят, а?
    — Да, но ми се струва, че поддържаш по-сърдечни контакти с твоите хора от ъндърграунда, отколкото ние.
    Ендрю се разсмя.
    — Изпитвам известно родство с тях. Ако не ме бяха взели в полицията, вероятно и аз щях да попадна в този бранш.
    Черен минижуп на високи ботуши заслиза бавно по стълбите. Под черната къса коса надничаше тежък, замрежен поглед. Жената се приближи до масата им. Ендрю издърпа един стол.
    — Сандра, това е Хари Хоули.
    — Сериозно? — тя се усмихна накриво със сочните си начервени устни.
    Липсваше един кучешки зъб. Хари пое студената ѝ, мъртвешки бледа ръка… Това момиче му се стори познато. Навярно я бе мяркал вечерно време по Дарлингхърст Роуд, само че с различен грим и в друг тоалет?
    — По какъв повод ме търсите? Бандити ли издирваш, Кенсингтън?
    — И то много особен бандит, Сандра. Обича да души с голи ръце. Да ти звучи познато?
    — Познато? Половината от клиентите ни отговарят на това описание. Наранил ли е някого?
    — Доста жени. А фатално са завършили срещите му с онези от жертвите, успели да го идентифицират — отвърна Хари. — Да си виждала някъде този тип? — и ѝ показа снимка на Еванс Уайт.
    — Не — тя изобщо не погледна снимката и се обърна към Ендрю. — Този откъде се появи, Кенсингтън?
    — От Норвегия е, полицай. Сестра му е работела в „Ди Олбъри“. Миналата седмица я намериха изнасилена и убита. На двайсет и три години. Хари си е взел отпуск и е пропътувал разстоянието дотук, за да открие виновника.
    — Моите съболезнования — едва сега Сандра огледа снимката. — Да.
    — Какво имаш предвид? — оживи се Хари.
    — Да, виждала съм го.
    — А… познаваш ли го?
    — Не, но съм го засичала да се мотае по Дарлингхърст Роуд. Нямам представа какви ги върши, но ми е познат по физиономия. Мога да поразпитам…
    — Много ще сме ти благодарни… Сандра — увери я Хари.
    Тя се усмихна.
    — Трябва да се връщам на работа, момчета. Е, до скоро.
    И тя изчезна по същия път, по който бе дошла.
    — Супер! — възкликна Хари.
    — Супер? Само защото някой го е видял в „Кингс Крос“? Не е забранено да се шляеш по Дарлингхърст Роуд, нито да чукаш проститутки. Каквото и да казва законът, това отдавна не се смята за престъпление.
    — Не го ли усещаш, Ендрю? В Сидни живеят четири милиона души, а тя е видяла онзи, когото сме взели на прицел. Това, разбира се, не доказва нищо, но е знак, нали? Не усещаш ли, че напипахме гореща следа?
    Спряха музиката, затъмниха осветлението. Гостите на заведението насочиха вниманието си към сцената.
    — На Еванс Уайт ли залагаш?
    — Да — кимна Хари. — Всяка фибра от тялото ми крещи името му. Интуицията ми го подсказва.
    — Интуиция?
    — Шестото чувство не е вятър работа, Ендрю. Замисли се.
    — Замислям се, но не долавям интуицията ми да работи. Ако обичаш, обясни ми как функционира твоето шесто чувство.
    — Ами как… — Хари погледна Ендрю, за да провери дали австралиецът не го занася. Ендрю обаче го гледаше с неподправено любопитство. — Интуицията е просто съвкупност от целия опит, натрупан от човека. Аз го виждам така: всичко, което си преживял, което знаеш, което си мислиш, че знаеш, и което не знаеш, се спотайва в подсъзнанието ти и дреме. По принцип човек не усеща присъствието на полузаспалото животно. То просто дебне, похърква и попива нови впечатления. От време на време обаче премигва, протяга се и ти съобщава: ей, това съм го виждал някъде. Намеква ти как да подредиш цялостния пъзел.
    — Красиво, Хоули. Сигурен ли си обаче, че това твое спящо животно забелязва всички подробности от картината? Кръгозорът зависи от местоположението ти и перспективата.
    — Какво имаш предвид?
    — Вземи например съзвездията. В Норвегия виждаш същите звезди, които греят и над Австралия, но понеже сега се намираш в южното полукълбо, все едно си се обърнал с главата надолу, нали? Затова виждаш всички съзвездия наобратно. Ако не съобразиш този факт, ще се объркаш.
    — Наобратно?
    — Да — Ендрю изгаси пурата си.
    — От часовете в училище съм запомнил, че вие в Австралия виждате съвсем различно небе от нас. Тук земното кълбо скрива звездите, които нощем наблюдаваме над Норвегия.
    — Може и така да е — без капка смущение се съгласи Ендрю. — Така или иначе, всичко е въпрос на гледна точка. И следователно е относително. Именно затова нещата са толкова сложни.
    От сцената се разнесе съскане и заприижда бял дим. В следващия миг се оцвети в червено, а от тонколоните зазвучаха цигулки. Жена в семпла рокля и мъж в панталон и бяла риза изплуваха от дима.
    Хари бе чувал тази мелодия и преди: от слушалките на съседа му по място в самолета. Човекът я въртя по целия път от Лондон до Сидни. Ала чак сега Хари се заслуша в текста. Женският вокал разказваше, че я наричали Дивата роза, без да знае защо.
    Девичият глас влизаше в ярък контраст с плътния нисък мъжки тембър:
Then I kissed her good-bye,
said all beauty must die,
I bent down and planted a rose between her teeth…11



    Хари сънуваше звезди и жълто-кафяви змии. Леко почукване по вратата на хотелската му стая го събуди. За миг полежа неподвижно и се запита дали е доволен. Пак валеше дъжд и водосточната тръба под прозореца му пееше. Той стана, гол, и отвори широко вратата с надежда набъбващата му ерекция да не остане незабелязана. Биргита се засмя изненадано и скочи в обятията му. Косата ѝ капеше.
    — Нали каза към три — напомни ѝ Хари, ужким сърдит.
    — Клиентите не искаха да си ходят — тя повдигна луничавото си лице към него.
    — Влюбен съм в теб — лудо, невъздържано и разтърсващо — прошепна той и обхвана здраво главата ѝ.
    — Знам — увери го сериозно тя и обви пулсиращия му член с мократа си студена ръка. — Ей, това за мен ли е?


    Хари стоеше до прозореца, пиеше портокалов сок от минибара и гледаше небето. Облаците се бяха разнесли, а някой сякаш бе продупчил с вилица кадифената небесна покривка и от процепите се процеждаше божествена светлина.
    — Какво мислиш за травеститите? — попита Биргита от леглото.
    — Ото ли имаш предвид?
    — И него в частност, и изобщо.
    Хари се позасмя под мустак.
    — Харесва ми арогантната нотка в стила му. Спуснатите клепачи, начупените физиономии. Досадата от живота. Той пресъздава атмосферата на меланхолично кабаре, в което флиртува с всичко и всички. Повърхностен, автопародиен флирт.
    — И на теб това ти допада?
    — Харесва ми бунтарството му; олицетворява онова, което мнозинството ненавижда.
    — А именно?
    — Слабост, уязвимост. Австралийците се тупат в гърдите колко са либерални. Може и да е вярно. Но доколкото разбирам, идеалът им е честният, просто устроен и многоотруден австралиец с ведър нрав и доза патриотизъм.
    — True blue.
    — Какво?
    — Наричат го true blue. Или fair dinkum. Ще рече „неподправен, простонароден“.
    — А зад фасадата на този простодушен манталитет е лесно да скриеш какви ли не мерзости. Ото, от своя страна, при всичките му карикатурни труфила, представляващи съблазнителното, подражателското и фалшивото, е най-автентичното, което съм виждал тук. Разголен, раним и неподправен.
    — Мен ако питаш, ми звучиш изцяло в тон с така модерната политическа коректност. Хари Хоули — пръв приятел на гейовете — Биргита явно беше в заядливо настроение.
    — Но звучи някак хубаво, нали?
    Хари легна, погледна я и премига с невинните си сини очи.
    — Много се радвам, че нямате желание да го правим пак, госпожице. Утре ни предстои ранно ставане…
    — Говориш така само за да ме възбудиш — отвърна Биргита и двамата се нахвърлиха един върху друг като разгонени язовци.

Осма глава

Симпатична проститутка, странен датчанин и крикет

    Хари откри Сандра пред „Дез Гоу-Гоу“. Стоеше на тротоара и оглеждаше малкото си кралство в „Кингс Крос“. Изморените ѝ крака едва се крепяха върху високите токчета. Беше скръстила ръце, държеше цигара и гледаше сънено като Спящата красавица — едновременно подканящо и отблъскващо. С две думи, по нищо не се отличаваше от проститутките в коя да е част от света.
    — Добро утро — поздрави Хари. — Помниш ли ме? — попита той, след като не долови признаци на просветление в погледа ѝ.
    Тя изви нагоре ъглите на устата си: предполагаема усмивка.
    — Разбира се, миличък. Да вървим.
    — Аз съм Хоули, полицаят.
    Сандра присви очи.
    — Ти ли си бил! Сутрин рано лещите ми нещо сдават багажа. Сигурно заради автомобилните газове.
    — Да те почерпя с кафе? — предложи учтиво Хари.
    Тя сви рамене.
    — И без това тук е пълно затишие. Мисля да затварям сергията.
    Неочаквано на вратата на стриптийз клуба се появи Теди Монгаби. Дъвчеше кибритена клечка. Кимна сухо на Хари.


    — Как го приемат родителите ти? — попита Сандра, когато кафето пристигна.
    Бяха се настанили в редовната закусвалня на Хари — „Бърбън енд Бийф“. Сервитьорът бе запомнил дежурната поръчка на Хари: яйца по бенедиктински, картофени крокети и кафе white flat. Сандра го предпочиташе черно.
    — Моля? — не разбра Хари.
    — Случката със сестра ти.
    — А, да.
    Хари отпи от кафето, за да спечели малко време.
    — Ами приемат го, както може да се очаква. Благодаря за загрижеността.
    — Живеем в кошмарен свят.
    Слънцето още не се бе издигнало над покривите по Дарлингхърст Роуд, но по лазурносиньото небе вече се гонеха няколко кръгли бели облака. Гледката напомняше тапет в детска стая. Но какво от това, щом светът беше толкова жесток?
    — Поговорих с част от момичетата — извести Сандра. — Уайт пласира спийд12 и киселина. Някои проститутки купуват от него, но не е ходил при никоя като клиент.
    — Навярно не му трябва да си плаща, за да удовлетворява потребностите си.
    — Необходимостта от секс е едно — засмя се Сандра. — А потребността от платен секс — съвсем друго. За много мъже именно това е тръпката. Ние умеем неща, които вкъщи няма как да получиш. Вярвай ми.
    Хари вдигна глава. Сандра го гледаше право в очите. Пелената, която допреди малко се спускаше пред погледа ѝ, се вдигна за миг.
    Хари ѝ вярваше напълно.
    — Попита ли за датите, които ти казах?
    — Едно от момичетата купило киселина от него вечерта преди да открият сестра ти.
    Хари остави чашата на масата толкова рязко, че кафето се разплиска, и се надвеси над масата.
    — Къде да намеря това момиче? — избъбри шепнешком той. — Може ли да разчитам на думата ѝ?
    Пълните начервени устни на Сандра се разтеглиха в широка усмивка. На мястото на липсващия кучешки зъб зина тъмна дупка.
    — Както казах, тя си е купила киселина. ЛСД е забранена субстанция в Австралия. Не може да говориш с нея. Колкото до втория ти въпрос — дали може да се вярва на наркоманка, което взема киселина… — Сандра вдигна рамене. — Само ти предавам нейните думи. Да го кажем така: тя невинаги е наясно кой ден от седмицата е.


    В залата за оперативки цареше нажежена атмосфера. Дори вентилаторът бръмчеше по-плътно от обикновено.
    — Съжалявам, Хоули. Ще трябва да зарежем Уайт. Липсва мотив, а и приятелката му потвърди, че по време на убийството се е намирал в Пимбин — отбеляза Уодкинс.
    — Не чухте ли какво ви казах? — повиши глас Хари. — Анджелин Хъчинсън е на спийд и дявол знае още какво. Бременна е, най-вероятно именно от Еванс Уайт. За бога, хора, той я снабдява с дрога! За нея Уайт е всьо и вся! Хъчинсън ще наговори какви ли не лъжи — само и само да му спаси кожата. Говорихме с хазяина на Ингер Холтер. Хъчинсън я мразела — и определено е имала основания. Холтер е била на път да отмъкне златната ѝ кокошка.
    — А дали да не проучим по-подробно въпросната госпожица Хъчинсън? — предложи Либи. — При нея съзираме ясен мотив. Може тя да се нуждае от Уайт за алиби, вместо обратното.
    — Нали ви казвам, че Уайт лъже! Видели са го в Сидни в деня, преди да открият Ингер Холтер. — Хари стана и започна да снове напред-назад, доколкото му позволяваше тясната стая.
    — Видяла го е проститутка, която се друса с ЛСД и която вероятно изобщо няма да се съгласи да излезе на светло — натърти Уодкинс и се обърна към Йонг. — Какво казаха самолетните компании?
    — Полицаите от Нимбин лично са засекли Уайт по главната улица три дни преди убийството. Нито „Ансет“, нито „Кантас“ откриха името му в списъците с пасажери в периода между въпросния ден и деня на убийството.
    — Това не означава нищо — избоботи Либи. — Никой наркодилър не пътува с истинската си самоличност. А не е изключено да се е придвижил с влак. Или с кола, ако е разполагал с достатъчно време.
    Хари се сгорещи.
    — Повтарям: според американско статистическо проучване седемдесет процента от всички жертви на убийства познават извършителя. И въпреки това ние хвърляме всичките си сили в издирването на сериен убиец, макар да ни е пределно ясно, че имаме по-големи шансове да спечелим от лотарията, отколкото да го открием. Нека вложим усилия там, където шансовете са на наша страна. Набелязахме заподозрян, срещу когото сочат немалко улики. Сега трябва да го поразтърсим. Да действаме, докато следите са още пресни. Да го приберем в ареста и да размахаме пред лицето му всички улики, които ни дават основания да го привлечем като обвиняем. Да го подтикнем да стъпи накриво. В момента Уайт се намира в твърде изгодна позиция, защото разследването се закучи яко.
    — Хм… Няма да изглежда никак добре, ако виновникът се окаже човек, който през цялото време е бил под носа ни, а ние изобщо не сме предприели никакви мерки — заразсъждава на глас Уодкинс.
    В същия миг вратата се отвори и влезе Ендрю.
    — Добър ден, колеги. Прощавайте за закъснението. Но все някой трябва да бди над сигурността по улиците. Какво става, шефе? Бръчките по челото ти са дълбоки колкото долината Джеймисън.
    Уодкинс въздъхна.
    — Умуваме доколко оправдано би било известно пренасочване на ресурсите: да изоставим за малко версията за сериен убиец и да съсредоточим усилията си върху Еванс Уайт. Или Анджелин Хъчинсън. Според Хоули алибито им издиша.
    Ендрю се засмя и извади ябълка от джоба си.
    — Много ми се ще да видя как бременно момиче с тегло четирийсет и пет килограма ще удуши снажна скандинавска матрона, а после ще я изнасили.
    — Просто предположение — смотолеви Уодкинс.
    — Колкото до Еванс Уайт, забравете — Ендрю избърса ябълката в ръкава на якето си.
    — Защо?
    — Говорих с мой информатор. В деня на убийството е бил в Нимбин, за да се запаси с известно количество трева. Чул за качествената стока на Еванс Уайт.
    — И?
    — Пропуснали обаче да го предупредят, че Уайт не търгува в дома си, и моят човек се разкарал до имението му. Разгневеният стопанин, с карабина под мишница, го прогонил. Показах му снимка на Уайт. Съжалявам, но без съмнение Еванс Уайт се е намирал в Нимбин в деня на убийството.
    В стаята се възцари тишина. Нарушаваше я само бръмченето на вентилатора и хрускането, когато Ендрю отхапа голямо парче ябълка.
    — И пак сме в изходна позиция — въздъхна Уодкинс.


    Хари и Биргита се уговориха да се срещнат до Операта в пет следобед за чаша кафе, преди тя да отиде на работа. Кафенето обаче се оказа затворено. Заради балетен спектакъл, уточняваше оставената бележка.
    — Все изниква нещо непредвидено — изкоментира Биргита.
    Застанаха до парапета и се загледаха към предградието Кирибили на отсрещния бряг.
    Ръждясала, грозна лодка с руски флаг се плъзна по водата и продължи към Порт Джаксън. Наклонените бели платна изобщо не помръдваха.
    — А сега какво ще правиш? — попита тя.
    — Тук вече нямам работа. Ковчегът на Ингер Холтер пътува към Норвегия. Днес ми се обадиха от погребалната агенция. Посолството е уредило въздушния транспорт. Използваха специализирания медицински термин mors, ще рече труп. Една норвежка поговорка гласи, че любимото дете има много имена, но явно и смъртта има.
    — Кога заминаваш?
    — Когато всички, с които Ингер Холтер доказано е поддържала контакт, са извън подозрение. Утре ще разговарям с Маккормак. Най-вероятно ще тръгна преди уикенда, ако не изникне конкретна следа. Разследването най-вероятно ще се проточи и сме се разбрали с посолството да ни държи в течение и занапред.
    Биргита кимна. До тях застана група японски туристи. Жуженето на фотоапарати се смеси с какофонията от бърборенето им, крясъците на чайките и бръмчащите мотори на минаващи лодки.
    — Впрочем знаеш ли, че архитектът на Операта в Сидни си тръгнал, преди да я завършат? — попита неочаквано Биргита.
    Грандиозният проект глътнал повече средства от предвиденото и по време на най-напечения етап от строежа датският архитект Йорн Утсон зарязал начинанието и се върнал у дома в знак на протест.
    — Знам — кимна Хари. — Обсъждахме го с теб последния път, когато бяхме тук.
    — Представи си какво е да изоставиш нещо започнато; нещо, в чието успешно осъществяване си убеден. Лично аз не бих го направила.


    Хари предложи на Биргита да я придружи пеша до бара, вместо тя да взема автобус. Докато се изкачваха по Оксфорд Стрийт към „Падингтън“, нямаха какво да си кажат и вървяха мълчаливо. Чу се тътен от далечна гръмотевица и Хари вдигна изненадан очи към безоблачното синьо небе. На ъгъла между две сгради стоеше прошарен, изискан господин, облечен в безупречен костюм. Върху табелата, провесена на гърдите му, пишеше: „Тайните служби ми отнеха работата и дома и съсипаха живота ми. Официално те не съществуват, нямат адрес или телефонен номер и не се споменават като перо в държавния бюджет. Мислят си, че няма как да бъдат подведени под съдебна отговорност. Помогнете ми да открия тези подлеци и да ги осъдя за безчинствата им. Подпишете тук или дарете средства.“ Той вдигна тетрадка, гъсто изписана с хорски инициали.
    Подминаха магазин за грамофонни плочи и повлиян от внезапен подтик, Хари спря и влезе. Зад тезгяха в сумрачното помещение стоеше мъж със слънчеви очила. Хари го попита дали продава някой от албумите на Ник Кейв.
    — Е, как! Нали е австралиец — отвърна продавачът и си свали очилата. На челото си имаше татуиран орел.
    — Интересува ме един дует. Пее се за дива роза.
    — Знам, сещам се. „Where the wild roses grow“ от албума „Murder Ballads“. И парчето, и цялата тава са пълен боклук. По-добре купете някой друг негов албум.
    Мъжът пак си сложи очилата и се изгуби навътре.
    Хари премига озадачен.
    — Какво ѝ е специалното на тази песен? — поинтересува се Биргита, когато излязоха на улицата.
    — Явно нищо — засмя се Хари. Продавачът го бе развеселил. — Кейв и дуетната му партньорка пеят за убийство. От устата им звучи красиво, почти като любовно обяснение, но нали чу познавача? Парчето било пълен боклук — не спря да се смее той. — Този град започва да ми харесва.
    Продължиха напред. Хари огледа цялото протежение на улицата. По Оксфорд Стрийт бяха кажи-речи единствената двойка от разнополови партньори. Биргита го хвана за ръка.
    — Трябваше да присъстваш на гей парада по времето на Марди Гра13. Шествието прекосява Оксфорд Стрийт. По данни от миналата година участвали повече от половин милион души от цяла Австралия. Беше грандиозно събитие.
    Улицата на гейовете и лесбийките. Чак сега Хари забеляза дрехите, изложени по витрините: латекс, кожа, плътно прилепващи блузки и миниатюрни копринени бикини; ципове и шипове. Но всички тоалети и аксесоари бяха издържани в изискан стил и лишени от потната вулгарност, която пропиваше стриптийз клубовете в „Кингс Крос“.
    — Когато бях дете, един от съседите ни беше гей — подхвана Хари. — Някъде към четирийсетгодишен, живееше сам и всички в махалата знаеха, че е хомосексуалист. Зимно време го замеряхме със снежни топки, подвиквахме му „мека китка“ и хуквахме колкото ни държат краката, убедени, че ако ни настигне, ще ни го навре отзад. Той обаче дори не ни подгонваше. Само нахлупваше шапката по-ниско над ушите си и се прибираше в къщата. Един ден просто се изнесе от нашия квартал. Нищо лошо не ми е сторил и винаги съм се питал защо съм го мразел толкова.
    — Хората се страхуват от онова, което не разбират. И мразят онова, от което се страхуват.
    — Каква си ми умница!
    Биргита го тупна с юмрук в корема, а той се строполи театрално на тротоара с вик. Тя се засмя и го помоли да не прави сцени. Хари стана и я настигна.
    — Надявам се този наш съсед да се е преместил тук.


    След като се сбогува с Биргита (Хари с удивление установи, че всяка раздяла с нея — независимо дали по-кратка, или по-дълга — той възприема като сбогуване), Хари застана на близката автобусна спирка. Пред него стоеше момче с норвежкото знаме, щамповано върху раницата. Хари тъкмо се чудеше дали да го заговори, когато автобусът пристигна.
    Шофьорът изпъшка при вида на двайсетдоларовата банкнота.
    — Значи не можа да намериш петдесетачка, а? — саркастично попита той.
    — Ако имах, сега щях да ти я завра отзад, шибаняко — отвърна Хари на отчетлив норвежки, като продължаваше да се усмихва невинно.
    Шофьорът изобщо нехаеше какво му отговарят. Връчи му рестото със злобно присвити очи.
    Хари възнамеряваше да мине по маршрута на Ингер Холтер в навечерието на убийството ѝ. Не че австралийските му колеги вече не го бяха обходили: Либи и Йонг се бяха отбили в баровете и ресторантите по пътния отрязък до квартирата ѝ и бяха показали снимката ѝ навсякъде, но без резултат. Хари се опита да навие Ендрю да го придружи, но той се запъна: щял само да изгуби ценно време, което предпочитал да прекара пред телевизора.
    — Не се бъзикам, Хари. Гледането на телевизия повдига самочувствието. Като видиш какви малоумници се показват в национален ефир, започваш да се чувстваш умен. А според научни изследвания хората с високо мнение за интелекта си се справят по-добре, отколкото онези, които се оценяват като глупави.
    Хари не разполагаше с аргументи да обори подобна желязна логика. Ендрю му продиктува името на бар по Бридж Роуд. Познавал съдържателя, нека Хари му предаде поздрави.
    — Едва ли ще ти каже нещо ново, но поне ще ти направи петдесет процента отстъпка на безалкохолните — ухили се доволно Ендрю.
    Хари слезе от автобуса и се затътри лениво към „Пирмонт“. Оглеждаше високите сгради и трескаво сновящите между тях хора, подвластни на динамиката на големия град. Никъде не откриваше подсказка какво би могло да се е случило на Ингер Холтер през злощастната вечер. До рибния пазар влезе в кафене и си поръча бейгъл със сьомга и каперси. От прозореца се откриваше панорама към моста над Блекуотъл Бей и към „Глийб“ на отсрещния бряг. Работници строяха открита сцена на площада и от плакатите Хари разбра, че предстои концерт по случай Националния празник на Австралия, който се падаше идната неделя. Хари си поръча кафе и започна да се бори със „Сидни Морнинг Хералд“. С този вестник човек може да опакова товара от цял контейнеровоз с риба. Дори да гледаш само снимките по страниците, без да четеш, пак мъчно ще стигнеш до края. Но до смрачаване оставаше цял час, а Хари искаше да провери що за екземпляри се подвизават из „Глийб“ след залез-слънце.


    Съдържателят на „Крикет“ беше и горд собственик на екипа, с който националният герой Алън Бордър бе играл, когато в началото на осемдесетте Австралия победи Англия в три поредни срещи по крикет. Екипът висеше зад стъклена витрина на стената над ротативката. На друга стена бяха окачени две бухалки и топката, използвана през 1978-а, когато Австралия бе извоювала паметна победа срещу Пакистан и най-сетне бе сложила край на черната серия от поражения. След като някой бе отмъкнал пръчките от вратата от мача срещу Южна Африка, окачени над входа, съдържателят се бе принудил да закове трофеите си. Впоследствие един от гостите, в опит да отскубне наколенката на легендарния Дон Брадман, съдрал ценния експонат. Още с влизането Хари забеляза спортните реликви по стените. Клиентелата на заведението, съдейки по името му, се състоеше от крикет запалянковци. Веднага му хрумна, че май ще трябва да преосмисля представата си за крикета като за снобарски спорт. Посетителите нямаха нито контешки прически, нито ухаеха на скъпи парфюми. Бъроуз зад барплота не правеше изключение.
    — Добър вечер — поздрави той. Гласът му звучеше като стържене на коса о брус.
    — Тоник без джин — поръча Хари и го подкани да задържи рестото.
    — Много е за бакшиш и малко за подкуп — отбеляза Бъроуз и размаха десетдоларовата банкнота. — Да не си полицай?
    — Толкова ли ми личи? — попита обезсърчено Хари.
    — Е, приличаш малко и на досаден турист.
    Бъроуз остави рестото пред Хари и се извърна.
    — С Ендрю Кенсингтън сме приятели — уточни Хари.
    Бъроуз се обърна светкавично и грабна парите.
    — Така кажи — промърмори той.
    Съдържателят не помнеше нито да е виждал, нито да е чувал за Ингер Холтер — дотук нищо ново, защото Хари знаеше, че Ендрю го е разпитвал. Ала Хари следваше кредото на някогашния си ментор от Осло — Симонсен, по прякор Лумбаго — „От повторно питане глава не боли.“
    Хари огледа обстановката.
    — Какво се предлага при теб?
    — Менюто за днес е шишчета с гръцка салата. Седем долара.
    — Извинявай, не се изразих правилно. Питах за клиентелата.
    — Най-ниската прослойка — усмихна се горчиво Бъроуз.
    Мимиката говореше достатъчно за професионалния му живот и за неосъществената мечта заведението му да потръгне.
    — Онези редовни клиенти ли са? — Хари кимна към тъмния ъгъл, където петима мъже пиеха бира.
    — Да. Повечето са стари познайници. Туристическите тълпи не минават оттук.
    — Нещо против да им задам няколко въпроса?
    Бъроуз се поколеба.
    — Онези типове не са света вода ненапита. Нямам представа откъде изкарват пари за бира и нямам намерение да разпитвам, но едва ли работят от девет до четири, казано малко по-завоалирано.
    — Никой не одобрява изнасилването и убийството на младо момиче в квартала, нали? Дори съмнителните елементи, които живеят на ръба на закона. Подобни престъпления подтикват хората да избягват района като опасен, а това пречи на бизнеса, независимо какво продаваш. Прав ли съм?
    Бъроуз лъскаше стъклена чаша с голямо усърдие.
    — На твое място щях да действам крайно предпазливо.
    Хари му кимна и бавно се отправи към масата в ъгъла, за да даде време на мъжете да го огледат. Един от тях стана още преди Хари да се е приближил. Скръсти ръце така, че камата, татуирана върху мускулестата му предмишница, да изпъкне още повече.
    — Това сепаре е заето, русокоско — избъбри той толкова дрезгаво, че прозвуча не глас, а въздух в тръба.
    — Имам един въпрос… — подхвана Хари, но дрезгавият поклати глава. — Само един. Някой от вас познава ли този мъж — Еванс Уайт?
    Хари вдигна снимката. Досега другите двама, които седяха с лице към него, само наблюдаваха — по-скоро безразлично, отколкото враждебно. При споменаването на името на Уайт погледнаха Хари с внезапно лумнал интерес. Хари забеляза, че кожата по тила на двамата, обърнати с гръб към него, се изопна.
    — За пръв път го чувам — отвърна дрезгавият. — Пък и в момента провеждаме… личен разговор, уважаеми. Приятна ти вечер.
    — Случайно обсъждането да касае продажба на вещества, забранени от австралийските закони? — попита Хари.
    Продължително мълчание. Беше избрал тактика, криеща смъртна опасност. Обикновено човек отправя недвусмислени провокации само когато си е осигурил солидно подкрепление или добри възможности за отстъпление. Хари не разполагаше нито с едното, нито с другото. Просто му се струваше, че е крайно време да настъпи някакво раздвижване.
    Единият тип се надигна и се извиси чак до тавана. Обърна се и показа грозната си сипаничава фасада. Мустакът тип „подкова“ подчертаваше ориенталския му външен вид.
    — Чингис хан! Радвам се да те видя. Мислех те за покойник! — възкликна Хари и протегна ръка.
    — Ти кой си? — изхъхри ханът като в предсмъртен хрип. Всяка дет-метъл банда би убила за такъв вокалист.
    — Полицай съм и не…
    — Ай-ди — исполинът погледна отвисоко съвсем не ниския Хари.
    — Моля?
    — Значката ти.
    Хари си даде ясна сметка, че ситуацията изисква нещо по-солидно от пластмасовата му карта с паспортна снимка от управлението в Осло.
    — Казвали ли са ти, че имаш същия глас като фронтмена на „Сепултура“? Как му беше името…
    Хари потърка брадичката си с пръст, все едно си напрягаше ума да се сети. Дрезгавият тръгна да заобикаля масата.
    — А ти си Род Стюарт, нали? — посочи го с пръст Хари. — Разкрих ви! Събрали сте се да обсъждате „Live Aid“ втора част14 и да…
    Ударът улучи Хари в зъбите. Той се олюля и се хвана за устата.
    — Да разбирам ли, че не вярвате в бъдещето ми като стенд-ъп комик? — попита Хари.
    Погледна пръстите си, омазани с кръв, слюнка и нещо меко и бяло — зъбен цимент, по негово предположение.
    — Пулпата е червена, нали? Пулпата е онова мекото, което се намира във вътрешността на зъба — обърна се Хари към Род и му поднесе пръстите си.
    Род го изгледа скептично, после се надвеси над него и проучи по-внимателно бялата маса.
    — Това е дентин. Разположен е под емайла. Дъртият беше зъболекар — обясни той на другарите си, отстъпи крачка назад и дублира първия удар.
    За миг на Хари му причерня, но когато отново всичко му се проясни, се оказа, че се е задържал на крака.
    — Я сега виж дали няма да откриеш пулпа! — посъветва го не без известно любопитство Род.
    Хари знаеше, че е глупаво; съвкупността от натрупания опит и здравия разум му подсказваше, че е глупаво; контузената челюст потвърждаваше, че е глупаво, но за жалост дясната му ръка смяташе хрумването за блестяща идея, а в онзи миг решението зависеше изцяло от нея. Улучи Род в брадичката и се чу как челюстите му хлопнаха. После Род залитна назад, отстъпи две крачки — неизбежното следствие от тежък, перфектно балансиран ъперкът.
    Болката от подобни удари се разпространява от челюстната кост към малкия мозък (в случая анатомичният термин важеше с пълна сила и за количеството сиво вещество изобщо в главата на пострадалия), където вълнообразни вибрации причиняват редица къси съединения или — ако противникът извади късмет — мигновена загуба на съзнание и/или дълготрайни мозъчни увреждания. В случая на Род мозъкът явно се затрудняваше да реши дали да колабира напълно, или просто да претърпи краткосрочно сътресение.
    Чингис хан нямаше никакво намерение да изчаква резултата от нанесената травма. Сграбчи Хари за гушата, вдигна го на височината на раменете си и го запрати, както хамалите хвърлят чували брашно в каросерия на камион. Към двойката, която похапваше дневното меню за седем долара, се понесе неканен мераклия да сподели вечерята им. Те предвидливо отскочиха встрани, когато Хари се приземи по гръб с гръм и трясък върху масата им. „Божичко, дано скоро изгубя съзнание“ — помисли си той, когато болката го връхлетя, а ханът се отправи към него.
    Ключицата е чуплива кост и се намира на много уязвимо място. Хари се прицели и ритна, но бомбардировката, на която го бе подложил Род, явно бе засегнала двуочното му зрение, защото атаката с крак увисна във въздуха.
    — Шмерцен!15 — обеща ханът и замахна над главата си.
    Не му трябваше чук. Ударът улучи Хари в гръдния кош и мигновено парализира всички сърдечни и дихателни функции. Затова той нито видя, нито чу как тъмнокожият мъж нахлу в бара и грабна топката, с която Австралия бе победила Пакистан през 1969 година: кълбо с диаметър 7,6 см и маса 160 грама. Новодошлият наведе тялото си назад и леко встрани в заключителния етап на замаха и същевременно изпъна ръката си назад. После ръката мощно се плъзна по хоризонталата — свита в лакътя като при бейзбола, а не описвайки дъга над главата и изпъната като в крикета — така, че топката не се удари в пода, преди да продължи траекторията си, а полетя право към целта.
    За разлика от малкия мозък на Род, този на хана не се поколеба нито миг, когато твърдата топка го цапардоса по челото точно под косата: органът веднага излезе от строя. Ханът политна и се строполи със зрелищността на взривен небостъргач.
    Останалите трима около масата наскачаха разгневени. Тъмнокожият нашественик пристъпи напред с ръце в нисък, небрежен гард. Един от мъжете се хвърли напред, а Хари — който въпреки мъглата пред очите си позна новодошлия — отгатна съвсем правилно какво ще се случи: тъмнокожият се изплъзна, после атакува и нанесе два леки прави леви удара, сякаш само за да измери разстоянието, преди десницата му да нанесе съкрушителен ъперкът. За щастие в дъното на заведението беше тясно и приятелите на пострадалия не можеха да се нахвърлят вкупом на боеца. Рухналият в нокаут противник не успя да се изправи повече, а следващият предприе атака — малко по-внимателно и с ръце, изнесени пред тялото в поза, която подсказваше, че притежава колан с някакъв цвят в боен спорт с азиатско име. Първият пробен удар бе париран от тъмнокожия, а когато каратистът се завъртя, за да изпълни задължителния за източните бойни изкуства ритник, тъмнокожият вече бе направил рязък отклон встрани и кракът на нападателя разсече не друго, а въздуха.
    Но далеч по-голям успех пожъна бързата серия от ляв-десен-ляв, ко