Скачать fb2
Пленници на Барсовата клисура

Пленници на Барсовата клисура

Аннотация

    В повестта „Пленници на Барсовата клисура“ читателят се запознава с приключенията на малка група, деца, която попада в Барсовата клисура. Първият ранен сняг им затваря пътя за връщане и те по неволя стават пленници на тази клисура — месец и половина прекарват сред скали и в пещери.
    Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.


Вахтанг АнанянПленници на Барсовата клисура

ВЪВЕДЕНИЕ

    Горещо е в Араратската долина. Толкова е горещо, че около пладне въздухът става тежък и гъст като мъгла.
    Суха мараня тегне над земята. Всичко живо се крие от палещото слънце. Крилатите същества отлитат в далечни прохладни места, а безкрилите се крият в гънките на земята. И змиите дори изпълзяват в планината — „отиват на курорт“. Съхне всичко, до което не стига вода. Само камилските тръни единствени стърчат сред оголената пустиня в подножието на Малък Арарат, а и тук-там се виждат храсти пелин. Те изпълват въздуха с приятно възгорчиво ухание.
    Мъртва тишина цари в тази равнина, разположена далеч от населено място. Тук още не са дошли водите на Раздан1, не са дошли и машините, и хората — нашите хора, способни да превръщат пустините в градини.
    Но ето че в часа, когато южното слънце се готви сякаш да изпепели земята, а на небето не се вижда нито едно облаче, изведнъж от планините, надвиснали над равнината, с бучене и грохот се спуща 6yeн воден поток.
    Подобно на разярен дракон от приказките, той извива гръб, реве, смита от скалите камъни и пръст, камилски тръни и трева и буйно се носи надолу към Араратската долина. Пресича я, нахлува в Аракс, размътва бистрите му води и с тях заедно препуска към морето
    Къде извира, откъде се носи този загадъчен поток? Ето вече цели две седмици, откакто не е паднала капчица дъжд от небето, а по планините наоколо не е останала и шепа сняг. Откъде ли ще е този необикновен поток в един такъв опален от слънцето край, закопнял за влага?
    Смутен, пътникът спира пред тази водна стихия, преградила изневиделица пътя му. А тя се появява като призрак и пак така внезапно изчезва.
    Не минават няколко минути и от празното корито, по което е профучал мътният поток, се издига само лека пара. Камъните пак изсъхват и в природата настъпва такава тишина, такъв покой, сякаш нищо не е било.
    Стои пътникът и поклаща изумено глава. Той е смаян, дори го обзема страх. И си задава въпроса, над който столетия наред напразно се е мъчило населението на Араратската долина: „Какъв е този чуден поток? Откъде се взе в този безоблачен, светъл и зноен ден?!“
    Тази загадка сигурно така и щеше да си остане неразрешена, ако съвсем неотдавна, на 6 ноември 1953 година, не бяха излезли от село Айкецор в планината няколко ученика, за да навестят подшефните си телета във фермата на колхоза.

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Как обикновената пощенска кутия стана причина за едно много сериозно недоразумение
    И наистина всичко произлезе от пощенската кутия. Ако този ден Мурад, пощенският раздавач в село Айкецор, не беше я донесъл във фермата, нямаше да възникне никакво недоразумение, а и тази повест не би била написана. Но не бива все пак да говорим за всичко предварително! Бедата често идва оттам, откъдето съвсем не я очакваш. А и как можеше Мурад да не донесе пощенска кутия в тази ферма, разположена нейде си сред планините? Във всички други ферми на района вече бяха окачени такива кутии. Няма айкецорската да се влачи на опашката я! А и овчарите в Айкецор станаха толкова грамотни, че вече изпращат дописки в републиканските вестници. И колко писма само пишат на животновъдите от Шаумянски район — споделят опита си! Ами писмата до близките? Не, без пощенска кутия не може…
    И ето така стана, че Мурад, жив и пъргав старец, без да мисли за каквито и да било последствия, домъкна от село във фермата новичка пощенска кутия, лъскава от прясната небесносиня боя, и я закова на стената на един обор.
    Закова я, отдръпна се една-две крачки, сложи ръце на кръста, погледна гордо и заяви:
    — Отсега нататък не бива да се изпращат никакви писма по никого в селото! По никого! В какъв век живеем ние с вас?… Пускайте писмата в кутията. Изпращачът — ще изпрати, раздавачът — ще предаде, получателят — ще получи. Както в града!
    Мурад отвори чантата си и започна да продава на работниците листи за писма, пликове и марки.
    А от другата страна на обора, на брега на ручея, който течеше през фермата, няколко ученика седяха под сянката на дивата круша с вече пожълтели и започнали да капят листа. С камиона, изпратен от колхоза за мляко, те бяха пристигнали тук предния ден, за да обиколят телетата, над които техният пионерски отряд беше поел шефство. Децата си бяха взели учебниците и сега, седнали под крушата, повтаряха урока си по география.

    Едно момче, облегнато на дървото, четеше на глас, като произнасяше старателно всяка дума. Другите слушаха.
    Момчето се казваше Ашoт. По география и естество-знание не само в класа, но може би и в цялото училище нямаше ученик като него. Така добре знаеше тези предмети! Ашот четеше с въодушевление, но ясно се чувствуваше, че учебникът не го задоволява. За природата на нашата страна той знаеше много повече, отколкото беше казано в сбитите, сухи редове на учебника.
    Като прочете урока до края, момчето вдигна към другарите черните си очи с дълги мигли.
    — Това е всичко, което е казано тук за животинското царство на Далечния изток — рече разочаровано то.
    — Достатъчна, и това е много! — измърмори под носа си едроглавият Саркис, който беше легнал под дървото върху куп сухи листа.
    Той се понадигна и погледна Ашот с тежкия поглед на безизразните си сиви очи.
    — Много ли?… Само осемнадесет страници за Далечния изток, а за животните му изобщо нищо няма! Пет реда! Само имената! Такива и такива, а после — „и други“… И да ги изброят дори не стигнало мястото… — Ашот все повече се разгорещяваше: — Руските пътешественици са написали цели книги за Далечния изток, а тук… И то за животните на един край, в който може да се помести цяла Европа! А и по-богат е от Европа със своята природа, с рудите, реките!… Представете си само, момчета: милиарди риби идват от Тихия океан в реките на Далечния изток и отиват нагоре по течението им. Отиват хайвера си да хвърлят. Като черна лавина се движат нагоре и измършавели, достигат до онези планински потоци, откъдето водят началото си широките, пълноводните реки. А пък там от водата стърчат само гърбове на риби!… В такива дни и мечката дори става рибар. Седне край реката, пъхне лапа във водата, загребе някоя и друга рибка и я изхвърли на брега… Чували ли сте?
    — Ти пак се отклоняваш! Нали се занимаваме с география, а не с любимия ти лов — с добродушна усмивка каза Шушик, единственото момиче между „телешките шефове“.
    Тя лежеше на тревата, подпряна на лакти, и слушаше внимателно Ашот.
    — Но това е толкова приятно! — изказа мнението си момчето, което седеше до Шушик. Как да не се отклони, като само думата „лов“ вече мирише на шишкебап!…
    Bсички се засмяха, а Ашот, без да обиди ни най-малко продължи:
    — Ами защо, защо не е разказано за дивото грозде, което расте там, и за това как как лианите уплитат дърветата? Защо не е разказано за глиганите, с които са пълни долините? А за тигрите?… Чували ли сте за тигри които живеят в дълбоките снегове и понасят студа?
    Момчето се наклони напред с цялото си тяло, в големите му очи се разгоряха пламъчета, лявата му буза, обсипана с лунички, потръпна леко от възбудата.
    — Можете ли да ми посочите страна, където тигрите живеят при минус двадесет градуса? — попита то и така погледна другарите си, сякаш сам беше отгледал тези тигри или най-малкото ги беше виждал много пъти. И сам си отговори: — Друга такава страна няма! Тигрите живеят само в топлите страни, в камъшите, в джунглите. Не виждат сняг, не знаят студ. А у нас?… Ех, да ви почета само от книгите на Арсениев! Ще скочите от мястото си и още сега право за Далечния изток, ще тръгнете! И в къщи няма да се обадите дори!…
    — Не ни трябват твоите фантазии, чети, каквото пише в книгата — сухо каза Саркис.
    Той не обичаше Ашот. Ревнуваше другите деца от него, не можеше да търпи, когато „този самохвалко“ събираше около себе си другарите и ги „ментосваше“ с разни разкази за ловджийските приключения на баща си.
    А те, зяпнали, слушаха прехласнато, особено момичетата…
    — А ти чел ли си Пришвин? — попита Ашот, като се преструваше, че не забелязва враждебното настроение на Саркис — „Жен-шен“ не си ли чел? Не виждаш ли!
    Ашот говореше с такава жар, така замечтано за Далечния изток, като че ли само да го пуснеш и ще литне нататък…
    — „Жен-шен“ ли? Ами че аз съм я чела! — сепна се Шушик. — Толкова е красиво — като стихове! Дори помня наизуст „Ловецо, ловецо, защо не я улови тогава за копитцата?…“
    — А можел да я улови, и как още — само ръката си да протегнел.
    Разбира се! Аз помня: седял си той, скрит между лозите, а сърната дошла, започнала да хрупа листа и провряла през шумака копитцето си. Но кракът бил толкова красив, толкова трогателно било това животно, че на човека станало жално. И той не докоснал сърната. Така ли е, Ашот? Може би не съм разбрала всичко, нали на руски я четох — каза — Шушик, сякаш се оправдаваше. — А този корен! Въоръжени хора живеят при него по петнадесет-двадесет години и го чакат да узрее. После го изваждат внимателно под строга охрана го откарват в Китай и там го продават много скъпо — не помня за колко хиляди жълтици…
    — Брей, хиляди жълтици за един корен?… — учуди се Саркис.
    — Ами разбира се. Та този корен е животворен. Той подмладява старците… Той?… Я, я вижте, на фермата окачили пощенска кутия! Ей че хубаво! Сега често-често ще идват писма от мама!
    Разговорите за Далечния изток се прекратиха — всички се загледаха в небесносинята кутия, пред която се бяха събрали доячките и овчарите.
    — Я почакайте! — скочи енергичният и вечно весел Гагик. — Пръв ще бъда аз — и никой друг! Само че… на кого да пиша? И за какво?
    Впрочем Гагик не мисли дълго. Важно беше колкото може по-бързо да осъществи новото си хрумване. Откъсна лист от тетрадката, наведе се над него и бързо започна да драска нещо, усмихвайки се на своята явно весела измислица.
    „Довиждане, скъпи дядо, аз заминавам за Далечния изток за да ти донеса животворния корен, за който се разказва в книгата на Пришвин «Жен-шен». Щом изпиеш запарка от този корен — веднага ще се подмладиш. Ще вземеш пушка и ще отидеш на лов заедно с бащата на Ашот! Ти все се хвалиш, казваш, че и сега си бил млад. А ето че аз наистина ще те направя млад, тогава пък да видим какъв ще станеш!
    Твой внук Гагик

    Пиша ти от фермата, под голямата круша, откъдето потеглям за далечния си път, Може да взема със себе си Ашот и другите, деца. Още не съм решил.“
    Децата изслушаха написаното и се разсмяха високо, а Ашот с присъщата си сериозност забеляза:
    — Остави, не бива. Току виж, дядо ти настина помислил, че си заминал. Ще се разтревожи…
    — Няма да има време! Аз преди писмото ще довтасам в село! — извика Гагик и хукна към пощенския раздавач.
    Купи плик с марка, сложи в него листчето, лизна ивичката лепило и затвори писмото. След това написа адреса и го пусна в кутията.
    Да, той беше наистина първият писмописец! И горда усмивка освети кръглото му лице.
    Празничните веселби, звуците на тъпаните и зурлите влачеха децата към къщи и те изведнъж се разбързаха.
    Майката на Шушик, доячката Ашхен, която се бе запътила нанякъде с ведро на ръце, като видя дъщеря си, се спря.
    — Къде тръгна? — попита тя разтревожено. — Да беше постояла! Още не съм те видяла както трябва, не съм ти се нарадвала…
    — Къде ли? За Далечния изток! смеейки се, отвърна момичето, спомнило си разказа на Ашот.
    Как гореше лицето му тогава! И изобщо какво особено момче: в часовете по математика спи, а по география просто искри хвърчат от него…
    — Ох, дано не доживее майка ти такова нещо! — разтревожи се Ашхен. — Изток ли? Какъв изток?… Какво има там толкова, момичето ми?
    — Какво ли? Мечки, които ловят риба, и тигри, дето живеят в снега… — продължаваше Шушик, като все така се смееше, и се обърна към Ашот.
    А той стоеше отзад навъсен. Момичето явно му се подиграваше.
    Някой повика Ашхен. Тя целуна Шушик по бузата и отиде, без нищо да разбере. Децата продължиха пътя си.
    Но не бяха изминали и стотина крачки, когато чуха подире си гласа на техния връстник кюрда Хасо.
    — Ти къде?… — викаше той на кучето си. — Ах, мършо! А кой ще варди овцете?
    Ала кучето упорито тичаше след господаря си.
    — А ти накъде, Хасо? — попита Ашот.
    — В селото. Да купя от магазина захар, кибрит…
    Хасо, син на овчаря Авдал, беше роден на един планински път през лятото, когато овцете бяха изкарани по пасбищата. И израсна в планините все след стадата с баща си. Познаваше само своето село и две-три съседни, а град какво е — и представа нямаше. Пък и в селото Хасо рядко ходеше, може би само за тютюн на баща си и за някои дреболии от магазина. Късно през есента той караше овцете на приемателния пункт.
    Хасо беше на тринадесет години. На бронзовото му, обгорено от слънцето лице като въглени горяха черни, пламтящи очи.
    Бащиният колхоз — кюрдски плъстен калпак с намотан копринен шал — покриваше главата му, ресните се спущаха небрежно на високото му красиво чело и над ушите. Друг копринен шал, поовехтял и изтъркан, пристягаше вместо пояс тънкия кръст на момчето. То беше облечено с аба — елек от груб, домашен шаек — и широки шалвари на резки.
    Овчарчето обичаше да се показва в село с тази кюрдска национална премяна. То единствено се обличаше така в Айкецор и му беше приятно, че всички го гледат.
    — Чудесно! — зарадва се Гагик. — Да вървим заедно!

ВТОРА ГЛАВА

До какво доведе безразсъдната постъпка на едно момче
    Пътят изведе децата от клисурата на билото на планинския хребет, който се спускаше към Араратската долина. Хоризонтът стана изведнъж много широк.
    Децата погледнаха назад и далече в клисурата, там, където се съединяваха двете луди планински рекички, видяха червените покриви на новите постройки на кравефермата.
    Тук клисурата беше толкова тясна, че когато от извисените до небето върхове се откъснеше камък, той се търкаляше с трополене надолу чак до оборите на фермата и се спираше едва след като се удареше о някоя стена. Планинските склонове, които се издигат от зимовищата нагоре към покритите със сняг хребети, са голи, сиви, обгорени от слънцето. По-надолу, до самата Араратска долина, растителността е още по-бедна. А още по-ниско планините се сменят от редица голи хълмове. Само по бреговете на ручеите, които текат между тези хълмове, се появяват някои признаци на живот — градини и посеви. Всичко останало е камънак, гъмжащ от змии.
    Ала погледнеш ли по-надалеч от тези хълмове, към долината на река Аракс, всичко гали окото, радва сърцето.
    От Джулфа, където Аракс навлиза в каменисти дълбоки дефилета, та чак до Октемберянските хълмове — в едно разстояние може би на двеста и петдесет километра — долината е покрита с градини, лозя, плантации с „бяло злато“. А от другата страна на долината, до облаците, та дори и над облаците — чак до небесната синева — се издигат величествените върхове на двата Арарата — Голям и Малък. Техните склонове са облечени в сърмени премени, а главите им са покрити с белоснежни калпаци.
    Децата замряха, поразени от чудния пейзаж. А влюбеният в природата Ашот сякаш съвсем беше забравил и себе си, и другите.
    Но ето че се опомни, обърна се към другарите си и каза както винаги сериозно и твърдо:
    — Да се върнем в такъв ден на село, значи много да загубим. Хайде да се отклоним малко встрани. Ще ви заведа при дивите кози.
    — От тези думи никак не мирише на шишкебап, Ашот. Нали нямаш пушка — възрази Гагик.
    — Ти пък като си рекъл — „шишкебап, та шишкебап“!… Човек ще помисли, че наистина си някой лакомник. А погледнете само шията му — същинска дръжка на круша! — усмихна се Ашот. — Да идем просто така, да погледаме скалите, козите…
    — Те тебе чакат — недружелюбно се обади Саркис. — Лежат с вързани крака. Я по-добре да си идем на село, да се повеселим на празника…
    Но Ашот настояваше:
    — Вече е късно, за манифестацията и без това няма да стигнем. А зад ей този гребен, вдясно от нас, е Барсовата клисура. Ама да знаете какво нещо е. Истински развъдник на кози. Колко пещери има само и всяка пещера е цяла кошара за кози! По стръмния склон на скалите минава тясна пътечка. Тя води надолу и по нея козите слизат в клисурата. Там те се крият в пещерите. Сигурни места — дори и вълк не може да припари.
    — А ти ходил ли си? — с недоверие попита Саркис.
    — Аз ли? Защо да лъжа? И аз не съм ходил — баща ми не даде. Но от върха гледах как той и другарите му вървяха по тази пътека… Да идем, а? Един час път е само. Ще видите чудесата на Барсовата клисура, ще има за какво да разказвате в село, а и в „Пионерска правда“ ще напишете. Всички ще научат какви смели деца има в Айкецор!…
    — В „Пионерска правда“ ли? Да не искаш да се прославиш като Камо из цялата ни страна? — Шушик погледна изпитателно Ашот.
    В ъгълчетата на мъничката и красива уста се криеше подигравателна усмивка, в очите и блеснаха лукави искрици.
    Ашот се смути. Той беше честолюбив и не искаше другите да разберат това. Все пак се овладя и язвително забеляза:
    — Виждам, че все за този Камо от Лъчиван бълнуваш. А с какво, кажи, ни надвишава той?
    Ашот се издаде.
    Той превъзхождаше другарите си и по способности, и по физическа сила, и по ловкост, а най-вече по безстрашието си. В училището го смятаха за най-добър естественик и единствен ловец. Всичко това беше направило момчето малко надменно и самонадеяно. Затова донякъде се дразнеше, че всички деца, и специално Шушик, говореха за Камо така възторжено и с такова подчертано уважение.
    Какво беше то — благородна завист, ревност или някакво друго чувство, — и той самият не можеше да си даде сметка, но мечтите за подвиг, и то далеч по-смел от онзи, който беше извършил Камо, все по-настойчиво го завладяваха.
    — Камо не би допуснал най-напред никакви колебания в нашите редици. Би ни повел смело към устата на барсовете в Барсовата клисура — намеси се Гагик, като намигна незабелязано на Шушик.
    — „Камо, Камо“!… — кипна Ашот и в очите му блеснаха пламъчетата, отдавна познати на другарите му. Сега вече нищо не е в състояние да го спре. — Нима ние сме по-страхливи от него! — извика възбуденото момче — Хайде, аз ще ви поведа! Който не се бои да върви след мен!
    И с решителни стъпки Ашот продължи по-пътя. Развеселени от яда му, децата тръгнаха след него. Само Саркис нерешително остана назад.
    „Какво да направи? — мина му през ума — Да тръгна ли след този самохвалко Ашот, или да си отида у дома? Отида ли си, после не мога да се отърва от подигравките на Гагик: ще раздуе всичко, от мухата слон ще направи и такива небивалици ще започне да разказва, че ще стана за смях. Не, сега няма накъде, ще трябва да вървя след този налудничав Ашот. Кой дявол ме караше да ходя на тази ферма! Като че ли телетата не можеха без мене…“
    Неохотно, едва-едва, Саркис се помъкна след всички, като ругаеше мислено Ашот за тая негова щуротия, пък и себе си, задето не си остана снощи в къщи на спокойствие.
    Децата се изкачваха бавно нагоре по склона на планината. Но щом излязоха на билото на скалите, надвиснали над Барсовата клисура, отново се спряха възхитени.
    Долу се разстилаше долината на Аракс, заобиколена от двете страни с високи планини. Облаците и мъглите сякаш бяха задрямали по острите им върхове. И дали от тези канари, сурови и мрачни, не изглеждаше така приятна и приветлива разположената в подножието им земя? Или пък реката, опасала като сребърна лента долината, придаваше неизразимата прелест на този край? Или го красяха градините със своите чудни, излети сякаш от злато плодове?… Дали пък арменските села, които пушеха спокойно сред зеленината, не правеха този пейзаж неповторим и близък? А може би това бяха птиците? Може би все новите и нови ята, долитащи от бреговете на Далечния север, оживяваха тази чудна гледка?…
    Децата се намираха на едно от многобройните разклонения на Малък Кавказ. Тези разклонения се простират надолу, към Араратската долина, а самият хребет е устремен към Иран. Неговите скалисти върхове се врязват в тюркоазните дълбочини на небето и обвити от виолетова мъгла, постепенно се губят някъде далеко на хоризонта.
    Отдясно, точно насреща, се издига Голям Арарат. Сега той е обкръжен от леко облаче. До него е Малък Арарат, подобен на втъкнат сред Араратската долина исполински захарен конус. Сякаш по повърхността на тази планина няма нито една издатина, нито една грапавина. Като че ли някаква огромна космическа машина е изгладила нейните страни и и е придала форма на правилен конус.
    Пресичайки тази вълшебна долина, Аракс служи като граница, която отделя свободния съветски свят от страните, където още властвува капитализмът Иран и Турция. Реката протича през обкръжаващата я жълта тръстика и изчезва в падините на Карадагския хребет в Северен Иран.
    — Погледнете колко страни разделя тази река — каза Ашот. Той засени очите си с ръка от слънцето и се загледа замислено в далечината. — Ей там до Малък Арарат е Турция. Наляво е Иран. Моят дядо ми е разправял, че някога тези планини и земи са били наши. Но турците…
    Ашот разказваше, но децата не даваха твърде ухо на думите му. Те бяха така възхитени, че не им се искаше сега да мислят нито за жестоките турски паши, нито за бедите на арменския народ.
    А Ашот говореше ли, говореше… Той много обичаше да го слушат и продължителното мълчание на децата взе за повишен интерес към своя разказ.
    — Ашот, я по-добре погледни надолу — нетърпеливо го прекъсна Шушик. — Та там е пролет, истинска пролет! Я виж какви стада има по ливадите…
    — Деца! — въодушеви се Гагик. — Ние се намираме на такова място, че и с прашка можем да замеряме капитализма! Я погледни, Ашот, ей там, на върха на Арарат. Виждаш ли, пълзят хора на четири крака? Това са американци3. А ей онзи отляво е самият генерал Риджуей4. Погледни с каква тъга гледа с бинокъла си към нас, социалистическия свят — шегуваше се Гагик, спомняйки си неотдавнашното съобщение във вестниците, което беше разсмяло всички.
    Децата се смееха весело, а най-звънливо от всички — Шушик, на която винаги се харесваха шегите на неуморимия Гагик.
    … По западния склон на скалите, където стояха децата, се виеха тесни пътечки. По тях умело бягат дините кози, които живеят в недостъпни за човека процепи и пещери.
    Тук се срещат и каменни овни или муфлони, както ги наричат зоолозите. Но те живеят по тревистите планински склонове, в техните подножия или в пустинните мъртви долини. Най-често муфлоните могат да се видят по голите хълмове, откъснати преди хиляди години от планинските вериги и пръснати сега по левия край на Араратската долина.
    Отдалече още се вижда, че цяло стадо пасе на един от тези хълмове. Струва ти се, че ей сега с бесен лай ще те посрещнат кучета. Ще излезе овчарят, ще усмири кучетата, а тебе ще покани в колибата си и ще те нагости с прясно овче мляко…
    Ала тук няма нито кучета, нито овчари.
    Опитното око на ловеца отдавна вече би различило на върха на хълма овена-водач. Застанал като изваян на своя каменен постамент, с гордо вдигната глава, той оглежда зорко околностите. Това е часовой. Щом забележи опасност, с остро съскане, подобно на змийско, той предупреждава стадото. И стадото се събира, струпва се накуп и в миг изчезва след водача между хълмовете. Сякаш е било мираж. И наоколо пак става пусто и мъртвешки безмълвно.
    Ашот знаеше много добре всичко това. Той беше ходил неведнаж с баща си по следите на муфлоните.
    — Това е Марал-Бахан5. — Ашот показа ниската планина с куполообразен връх. — Казват, че муфлоните се изкачвали на тази планина и оттам дълго гледали към Арарат. Защо — не зная… — После Ашот показа клисурата: — А ето това е Барсовата клисура. Виждате ли — от трите страни е заобиколена със скали, като стени. Откъм Араратската долина е отворена, но и там няма изход: долу е пропаст. А от другата страна има пак скали. Само южните ветрове се носят по тези камъни. Изобщо в Барсовата клисура може да се влезе само от едно място виждате ли ей онази тясна пътечка? А всички други прекъсват дотук, не стигат дори до средата на склона…
    — Е — възкликна Ашот, — както би казал дядото ти Гагик: който има здрав кръст, нека тръгва след мене!
    И като подскачаше от камък на камък, той заслиза надолу.
    Изглежда, че всички имаха „здрави кръстове“, понеже последваха Ашот. Наистина Саркис беше решил окончателно да се откаже от тази разходка, но когато другарите му, без да се обръщат, поеха напред и изчезнаха зад острите като клинове камъни, той се почувствува недобре. Изоставен… Сам с мрачните орли по зъберите и внезапно връхлетелия от планините силен пристъп на вятъра…
    „Да си отида ли?… Но и така май не ще мога да стигна до селото“ — помисли си той и смътно чувство на страх сви сърцето му. За пръв път беше подложен на такова изпитание и резултатите съвсем не бяха утешителни.
    Той постоя, помисли, но колебанията му не траяха дълго.
    „Ех, да не съм си загубил ума, че да се връщам но тези скали и клисури!“ И като мърмореше сърдито, той се помъкна след другарите си, които бяха отишли напред.

ТРЕТА ГЛАВА

Как нашите деца, изоставили равните пътища, се промъкваха по Дяволската пътека
    Погледнеш ли отгоре каменните блокове, накамарени в дефилето — свят ще ти се завие, такива бездънни пропасти има там! Високи, мрачни скали образуват непреодолими стени и само в една от тях планинските потоци бяха изровили врата. През тази именно врата Ашот преведе уверено своите другари.
    — Дръж се за зъбера… по-сигурно стъпвай… по-внимателно! — непрекъснато говореше той и загрижено следеше всяка крачка на децата.
    В този край скалите са от варовик и са набраздени дълбоко с корнизи и пътечки. Техните склонове приличат на набръчкано старческо чело.
    По една такава тесничка пътека-бръчка се движеха сега нашито млади пътешественици, като разчитаха да заобиколят скалата и да се спуснат в клисурата. — Нека аз мина отпред — предложи Хасо.
    Той беше вързал пояса си за нашийника на кучето и грижливо му помагаше на трудните места.
    Ашот погледна под око Хасо. „Ако ти минеш отпред, тогава аз за какво съм?“ — като че ли говореше погледът му.
    Но Хасо не забеляза нищо. Той се тревожеше за Шушик. На нея, винаги жива и смела, й прилошаваше, когато гледаше пропастите.
    — Не гледай надолу — обърна се към нея Ашот.
    След Шушик вървеше Саркис. Като видя побледнялото му лице, Ашот не се стърпя и го подигра:
    — Е, какво? Не прилича на пътя до татковия ти склад, нали?
    Никой от другарите дори с поглед не го упрекна за тези думи. В селото не обичаха Баруйр, бащата на Саркис. Той завеждаше колхозния склад и се смяташе за важна личност. А Саркис израсна под неговото крило надменен, самонадеян, егоист.
    Сега, в този тежък за него момент, той преглътна обидата, изтри избилата по челото му пот и мълком продължи да се влачи накрая, стъпвайки предпазливо по несигурната, ронлива пътечка.
    Слизането беше тежко, но вървеше успешно. И само една случка, весела, интересна, за която трябва да разкажем, го прекъсна неочаквано за известно време.
    Есенното слънце напичаше скалите. Бяха първите дни на ноември, но беше още топло. Децата бяха съблекли палтата си и ги носеха на ръце. Пътечката тук минаваше съвсем близо до скалата, която се издигаше отдясно като висока отвесна стена, а отляво беше надвиснала над дълбоката пропаст.
    И пукнатините в скалите, и вдлъбнатините, малките пещери, които се срещаха тук-таме в тях, и самата пътека — всичко беше осеяно с кози тор.
    — Тук има кози — каза Ашот шепнешком, сякаш се страхуваше, че те са някъде съвсем наблизо и ще го чуят.
    И наистина още не беше успял да се доизкаже и иззад близката скала изскочи огромен козел. Насочил напред гигантските си рога, той се спусна право срещу Ашот. който върнеше пръв.
    Нямаше как да се разминат. Животното можеше или да се върне и да избяга в Барсовата клисура, или да събори преградилото пътя му момче — друг изход нямаше. Неговото появяване беше така неочаквано, че Ашот нямаше нито секунда за мислене. Той се притисна инстинктивно с хълбок към стената, смъкна шапката си и удари с нея козела по главата. Единият рог се забоде в шапката, раздра я, а когато Ашот със силно движение напред се опита да я издърпа, козелът сърдито се разфуча, врътна глава и още по-здраво намести шапката на рогата си. Тя така си и остана на козела. Животното направи огромен дъгообразен скок и препусна светкавично, размахвайки „трофея“ си като знаме. Чуваше се само как камъчетата шумолят под копитцата му и се свличат в пропастта.
    В момента, когато удари козела, Ашот загуби равновесие. Само миг и момчето щеше да полети в пропастта. Но нечия здрава ръка го улови навреме. Това беше Хасо.
    — Сядай!… — каза той и като го натисна по рамото, за да го накара да седне, понечи да замахне с гегата си към козела.
    Но къде ти! От него нямаше вече и помен. След козела се спусна и Бойнах, но Хасо го хвана здраво за нашийника.
    — Ти пък, мършо, къде?… Къде ще бягаш по тези пътечки?…
    От яд Бойнах се разлая силно.
    Опасността премина. Децата дойдоха на себе си и като си спомниха за козела с шапката, започнаха да се смеят. Хасо поклащаше глава и казваше:
    — Ашот, ти не се ядосвай. Този рогат дявол можеше да те хвърли в пропастта и ти щеше да станеш на парчета… Бива ли така да се излагаш?
    — Ама ти не чу ли как шапката ти викаше: „Помощ, помощ“? — смееше се Гагик.
    — Няма добро да види с нея — каза Ашот, все още ядосан и възбуден.
    — Напротив! усмихна се Гагик. — Твоята шапка спаси козела: сега вълк няма да смее да припари до него…
    Ашот все още не можеше да дойде на себе си от изненадата и уплахата. „Когато ги видя, козелът трябваше да се върне и да избяга назад в клисурата. Какво ли го е накарало да се спусне напред, право към мене? — мислеше си той объркан. — Зад него може би е имало още по-страшен враг?… Но откъде? Тук няма и не може да има никой…“
    Тъй или иначе, случката с козела беше изчерпана.
    — Е, хайде — надигна се Ашот — да продължим нашия път, пълен с приключения.
    Дяволската пътека ставаше все по-трудна и по-трудна.
    — С лице към стената. Гледайте само стената и се дръжте един за друг — даваше нареждания Ашот, когато пътечката стана съвсем тясна.
    На едно място водата беше подровила пътя и бе образувала в скалата процеп. Ашот се спря замислен пред него. Ако не беше голямото му честолюбие, той щеше да се върне и поведе обратно другарите си. Сега обаче скри тревогата си и леко прескочи процепа.
    Неговите спътници се приближиха и с ужас надникнаха в дълбокия пролом — просто дъното му не се виждаше!
    — Ох, каква чудесна дупка: скочиш ли в нея, няма да успееш дори да извикаш!… — не можа и сега да се въздържи да не се пошегува Гагик.
    А Хасо се усмихна подигравателно:
    — Ако пред вратата ви има греда, ще можеш ли да минеш по нея?
    — И още как!
    — Няма ли да паднеш?
    — Никога!
    — Е добре, ами ако тази греда се постави над река или ров?
    — По-трудно ще е.
    — Нищо трудно няма. Само забрави, че долу е яма. Ето виж.
    И Хасо, без да гледа надолу, умело прескочи пропастта, сякаш беше купчина пръст на равен път.
    — Разбра ли?
    — Абе аз разбрах, ама ти обясни на краката ми!…
    И все пак съветите на Хасо помогнаха да се преодолее опасното препятствие.
    Гагик се страхуваше, но през целия път все си мислеше как да скрие от другарите си своето състояние. И затова непрекъснато даваше кураж на всички:
    — Какво сто се разтреперали? Тясна е пътечката? Ама че го измислихте! Та това е асфалтирано шосе! — Или: „Хасо, аз вървя след тебе, ти не се бой.“ Или: „Ашот, почакай, аз ще те подхвана, че май ти треперят краката.“
    Саркис, целият в пот, вече без да се стеснява, се мъкнеше последен направо на четири крака. Колко малко приличаше той сега на онова самоуверено момче, което крачеше важно с вирната глава по улиците на селото!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Природата не помисли, че децата трябва навреме да се приберат в къщи
    — Ето ни в прочутата Барсова клисура! — заяви тържествено Ашот, като слизаше от скалата.
    — Ура-а-а! А къде са обещаните от тебе кози? Доведи ни ги де!
    — Почакай, Гагик, почакай. Денем козите си почиват в пещерите. После, когато се изкачим горе, ще ти ги покажа.
    Седнали на камъните, младите пътешественици разглеждаха с любопитство клисурата, където досега единствено ловецът Арам и другарите му се бяха осмелили да слязат, и то само два пъти.
    Клисурата беше разположена сред високи червеникаво-ръждиви скали, подобни на крепостни стени със. зъбци и кули. Отпред тя беше отворена към падина, където всяка пролет буйни потоци с грохот и бучене се спускаха от планинския склон. В процепите на скалите и в подножията им бяха израсли храсти, къдрава папрат и няколко десетки нискостеблени дървета, такива чудновати и криви, каквито виреят само по безводните места. Тези дръвчета се бяха съпротивлявали твърдо на всички бури и ветрове. Техните дебели, жилави корени бяха проникнали дълбоко в пукнатините на каменистата почва и се изхранваха от недостижими дълбочини на земята.
    Планинските склонове бяха покрити с коило и пирей, сега вече сухи. На по-влажните тераски и в долчинките пиреят беше толкова избуял, че Бойнах, който тичаше с весел лай из него, не се виждаше дори.
    Хубаво зимно пасбище за козите беше тази клисура. Но къде ли утоляваха жаждата си в тези безводни, сухи места? А ето на, следите на всяка крачка говореха, че тук има много кози. Из гъстата трева във всички посоки се виждаха утъпкани пътечки, на места тревата беше съвсем изгазена. Тук животните бяха пасли и почивали.
    Тяхното присъствие долавяше с острото си обоняние и овчарчето Хасо, за когото тези миризми бяха обичайни. Та нали дивите кози са прародители на домашните и не се отличават много от тях по вид и миризма.
    Когато децата си починаха добре, Ашот стана.
    — Хайде сега да потърсим естествени кошари.
    По дъното на корито, изровено от краткотрайни пролетни потоци, децата се изкачиха на скалите по задната стена на клисурата. Изкачването беше тежко и отне много време. Тук си починаха малко и пак поеха нагоре по канарите, почти до върховете, набраздени от пътечки-корнизи, където мрачно зееха черните входове на пещерите.
    Възбуден от миризмата на козите, Бойнах тичаше неуморно между камъните и бясно лаеше — може би се радваше на свободата, дадена му най-после от Хасо, или пък плашеше животните. А те наистина не изтърпяха присъствието на такъв гост. Няколко кози изскочиха от процепите и побягнаха нагоре по склона на планината. Отпред тичаше старият козел-водач и размахваше огромни, подобни на мечове в ножници рога. От време на време се спираше и извиваше назад глава, сякаш за да провери дали го следват останалите. За миг се заковаваха на място и другите козли и в този момент ставаха прекрасен прицел за ловеца. След тях спокойно вървяха козите. И те току се спираха изчакваха малките си.
    Като достигна до планинския зъбер, водачът застана на една издатина и гордо отметна красивата си глава. Той сякаш се подлагаше на куршума.
    — Ех, да ми беше пушката! — развълнува се Ашот.
    А Гагик издърпа овчарската гега от Хасо и и размаха заплашително срещу козите.
    — Вървете си, вървете си, подарявам ви живота! произнесе той с театрален патос.
    Другарите му се разсмяха, а Бойнах лаеше настървено и тръпнеше от желание да се спусне след козите. Но де ще ги стигнеш!
    — Ах, какви са ловки, какви са силни! — възхищаваше се Шушик.
    — А вие забелязахте ли как козите се спират и гледат назад? Разбрахте ли защо? — попита Ашот. Децата мълчаха.
    — Сигурно си почиват. Изкачването е било толкова трудно — предположи Шушик.
    Каква трудност е това за дивите кози! Стига да поискат, и в миг ще се озоват на онази страна на планината. Козлите се спираха само за да видят дали ги следват козите.
    — Да, да, майките на козлетата… — додаде с разбиране Шушик.
    — Браво, точно така! Ето на, да не сте казвали, че като са животни, нямат сърце — рече Ашот с тон на човек, добре запознат с тайните на природата.
    — Не сърце — поправи го Шушик, — а инстинкт…
    — Аз казвам сърце, ти можеш да разбираш инстинкт, твоя работа.
    Скачайки от камък на камък, козите бягаха към скалите, които заобикаляха клисурата от изток. Те ту изчезваха в гънките на нарязания от пукнатини склон, ту като едва забележими сиви петна се мяркаха по тесните, също сиви пътечки.
    Като видяха, че никой не ги гони, животните се успокоиха, започнаха да хрупат тревичка и само от време на време предпазливо се оглеждаха дали не ги заплашва някаква опасност от тези неканени гости. Но изведнъж те побягнаха и се скриха на отвъдната страна на склона.
    — Какво толкова ги изплаши? — учуди се Ашот. — А вие не видяхте ли? Не забелязахте ли как нещо ръждиво се провря там между камъните? като показваше в далечината, измърмори Саркис; от страх той едва си мърдаше езика.
    Но колкото и да се взираха, освен мрачните сиви скали децата нищо друго не видяха.
    На момчето взеха да му се явяват видения — подигравателно каза Гагик. — Това трябва да е от прекалена смелост… Понякога се случва и такова нещо на смелчаците.
    Но Ашот не подкрепи шегата. Той продължаваше да мисли: какво всъщност беше довели козите до такова паническо състояние? В клисурата няма нито вълци, нито ловци… И тогава пак си спомни козела, който му беше отнесъл шапката. „Той не се изплаши от нас… Нещо друго го разтревожи.“
    След изчезването на козите вълнението, което беше обхванало децата, се уталожи.
    — Е, да продължим — каза Ашот, като не намери отговор на своите въпроси, и се заизкачва по тясната пътечка към върха на планината.
    Децата вървяха мълчаливо и все още мислеха за грациозните животни, които току-що се бяха скрили от погледа им.
    Гагик се спря и изтри с длан мокрото си чело. И той като всички дишаше тежко.
    — Не е ли вярно, Ашот, че да слизаш е много по-лесно, отколкото да се изкачваш? — попита сериозно той.
    — Е-ex, ти!… А кой преди малко се перчеше? — усмихна се Ашот. Но като погледна слънцето, реши, че трябва да се връщат. Добре, вече превали пладне. Да слизаме…
    Гагик скоро беше принуден да признае, че по тези скалисти места и да се слиза май е не по-малко трудно. Пълничките му крака го боляха, а ходилата му горяха.

    Децата се спряха до голямата дупка, която се чернееше под скалите. Това беше вход за дълбока тъмна пещера. Изглежда, че от нея някога е текла вода, която бе изровила тук нещо като корито и бе огладила камъните.
    — Напролет оттук сигурно изтича извор — побърза да изкаже мнението си Гагик.
    — Хубав извор! Я виж какво широко корито — замислено каза Ашот. — Също като речно…
    И подът на пещерата беше. целият изровен от водата, а камъните — огладени като на морския бряг.
    — Нищо не разбирам — поклати глава Ашот.
    Едва забележима усмивка премина по устните на Саркис. Тя сякаш казваше: „Ех, ти! А пък се смяташ за голям естественик! Ха обясни де!“
    — Змия, змия! — изведнъж извика ужасена Шушик. И наистина увила опашка около храста, който стърчеше от скалата над входа на пещерата, висеше сива страшна змия — гюрза — с късо тяло и плоска глава.
    — С камъни, с камъни!… — завикаха в хор децата.
    Те, жители на Араратската долина, знаеха, че гюрзата е най-отровната от местните змии. Всяка година в селото умираха по няколко животни от нейните ухапвания. Затова страхът и възбудата, които обхванаха децата, бяха лесно обясними.
    С няколко камъка те събориха змията от скалата и я доубиха.
    — Погледнете — каза Ашот, — дори очите й са покрити с кожица. Ето защо змиите не виждат добре.
    — Как!? Нима нямат клепачи? Нима не мигат? — учуди се Шушик.
    — Не, не мигат. Затова и погледът им е такъв студен, стъклен. Колко хубаво стана, че намерихме гюрза! Ще подарим кожата й на училищния музей… Ай, какви са тези кости? — И Ашот повдигна няколко кости от пътеката. Но тутакси ги хвърли настрана и каза: — Глупости! Кости от дива коза. — И пак тръгна напред.
    „Ако това наистина са кости от дива коза, тогава кой ли ще я е разкъсал?“ — помисли си Шушик.
    Почакай, Ашот — спря другаря си тя. — Ти грешиш. Тук навярно има вълци.
    — Аз да греша?! — пламна Ашот. — Ти как мислиш, орелът не отмъква ли козлета?
    Самоувереният му тон не се хареса на Саркис. Много му се щеше неговият „противник“ поне веднаж да сгреши в нещо. Той се върна, вдигна костите, хвърлени от Ашот, и рогата близо до тях и ядосано попита:
    — Според тебе орел може ли да нападне такова животно?
    Ясно беше, че костите са не от козле, а от голям козел.
    Ашот се запъна. Нямаше какво да възрази.
    — Сигурно е умрял — смутолеви най-после неохотно той.
    Нo Саркис мълчаливо показа следи от зъби върху една кост.
    Страхът упорито обземаше децата. Значи, тук, в клисурата, има някакъв звяр?…
    — Глупости! Трябва да е нещо отдавнашно — престори се на безгрижен Ашот и като взе от ръцете на Саркис рогата, добави: — И тях ще подарим на кабинета по естествена история… А я колко охлюви и раковини има тук! Събирайте!
    — Ашот, ами това какво е? — попита Шушик.
    В ръцете й имаше раковина, голяма колкото длан. Ашот взе раковината, погледна я бегло и презрително я захвърли.
    — Добър ръководител на млади природолюбители! — отново каза Саркис и вдигна раковината. — Тя е толкова ценна, а той я хвърля.
    — Щом е толкова ценна, скрий си я в сандъка — ядоса се Ашот.
    Саркис нищо не отвърна. „Какво да говоря с него! Не може да разбере, че щом тук, в тези скали, сме намерили морска раковина, това означава нещо…“
    Децата се лутаха по склона и всяко се стараеше да намери нещо особено интересно, някаква рядкост. Ашот се натъкна на две огромни орлови крила и побърза да се похвали с находката си. Гагик намери камък с някакви лъскави люспици по него и уверяваше, че е попаднал на елмазени наноси. Шушик се радваше на раковинки и разни камъчета, а Хасо скришничко й даваше своите „трофеи“: голямо орлово перо, червена човка от яребица… От една пещера той изнесе и подаде на момичето цял букет. Цветята светеха на слънцето с всички багри, но не издаваха никаква миризма, защото бяха… от камък.
    — Каменни цветя? Къде ги намери? — смая се Шушик.
    Децата я наобиколиха. „Букетът“ минаваше от ръце на ръце и предизвикваше всеобщо учудване и възхищение.
    След Хасо всички влязоха в една пещера и се спряха поразени: целият под беше сякаш постлан с пъстър килим. Широк и ярък слънчев лъч проникваше през дупка на свода и изумителният подземен свят на каменните цветя пламтеше и се преливаше във всички цветове на дъгата.
    Децата гледаха с учудване и страх този свит, който им се струваше необясним, и се бояха дума да продумат, бояха се да шавнат.
    Oт свода на пещерата се спущаха висулки, като ледените. Те също блестяха и светеха. От това този подземен дворец изглеждаше приказен.
    Децата се опитаха да откъснат няколко цветчета, но не успяха те като че ли се бяха сраснали с каменните си листенца и стъбълца. А и лесно обяснимо! Тези „каменни цветя“ и „ледени висулки“ не бяха нищо друго освен сталактити и сталагмити, които обикновено се срещат във варовикови пещери. Водата се стича от свода на пещерата, като разтваря и отнася частици варовик, а после постепенно се изпарява. Варовикът остава, натрупва се и образува фантастични фигури.
    На излизане от пещерата всички дълго мълчаха. Ашот, навел глава, вървеше замислен. Не искаше да признае дори пред себе си. че не разбира и не може да обясни видяното. и за да прикрие смущението си. той избяга шумно в дола.
    — Мушмули! Мушмули!
    Докато децата беряха сладки мушмули от ниското дърво, което откри Ашот, Хасо неспокойно се взираше в северните планински върхове, където се събираха облаци. Вдигнал глава, той пое въздух през носа си, като че ли по миризмата искаше да разбере нещо. А въздухът внезапно захладня. Жълтите листа по храстите почнаха жално да писукат, като осиротели птиченца. В предчувствие на нещо лошо овчарчето се осмели да подкани другарите си.
    — По-бързо, по-бързо, вече е късно! — извика то. Но децата така се бяха увлекли в мушмулите, че не обърнаха внимание на предупрежденията на Хасо. А когато изядоха всичко по дръвчето, Ашот дори каза:
    — Кой знае дали друг път ще дойдем в Барсовата клисура. Я да видим дали тук няма още — нещо.
    Хасо погледна Бойнах, който тичаше неспокойно. За момчето беше ясно, че кучето със своя тънък инстинкт долавя промяната на времето. На пасищата Бойнах винаги беше барометърът на овчарчето. А и самият Хасо предчувствуваше, че приближава буря. Той предупреди още веднаж другарите си, но те продължаваха да се щурат по склоновете. Впечатленията бяха толкова много, че децата не забелязаха как свърши късият есенен ден и слънцето залезе зад Голям Арарат.
    Всички се скупчиха на едно място и насядаха по камъните. Зачервените им от вълнението и свежия въздух лица ярко горяха в лъчите на залязващото слънце. Планинският вятър рошеше косите им, развяваше черните ресни по високото чело на Хасо. Колко хубаво им беше тук, в широките обятия на природата! Каква прекрасна почивка!
    Всички останаха доволни от днешния ден и бяха благодарни на Ашот нали той им показа чудната Барсова клисура!
    — Да тръгваме! изкомандува Ашот. — Време е да се прибираме!
    Но децата не бяха успели още да се спуснат на дъното на клисурата и да излязат на пътеката, която трябваше да ги изведе до селото, задуха вятър, и то толкова силен, че те се принудиха да спрат. А трябва да кажем, че за да се търколиш от Дяволската пътека в пропастта, съвсем не беше нужен силен вятър — и слаб беше достатъчен. Нямаше как, трябваше да се изчака.
    Децата приседнаха на каменния корниз с надежда, че най-после на вятъра ще му омръзне да духа и ще утихне. Но той все повече и повече вилнееше, бучеше, ревеше, събаряше жълтите листа от храстите и дърветата, засипваше с тях пролуките в скалите, измиташе всички склонове и пътеки.
    — Освобождава място за снега — плахо каза Хасо и думите му всяха смут в сърцата на децата.
    Всеки друг можеше да сгреши, но не и Хасо!
    Няколкото минути, прекарани на студения вятър, се сториха на децата цяла вечност. Скалите, които през деня при ярките слънчеви лъчи приличаха на златни замъци, сега станаха мрачни и страшни. В клисурата мъглата все повече се сгъстяваше, натежаваше. Бурята вилнееше.
    Стадо диви кози изскочи иззад скалите, профуча изплашено край децата и се понесе към изхода на клисурата. Последната коза се застоя за миг на завоя на Дяволската пътека, погледна потъмнялата Барсова клисура и се скри зад склона.
    И козите дори избягаха. Това беше лош признак, „Ако завали сняг, ще бъдат принудени да останат тук, затова сигурно бягат“ мярна се в главата на Ашот и от тази мисъл му стана горещо.
    — Вятърът няма да спре! Ставайте, да вървим, нека се опитаме да се измъкнем — скочи от мястото си тон
    В същия миг от скалата се откъсна камък и с грохот се търколи в бездната. Кичестата еличка, която се подаваше от пукнатината, се навеждаше със стон до земята.
    — Седни. — Шушик дръпна за палтото Ашот. — Седни, инак вятърът ще те отнесе в пропастта.
    Но Ашот не се предаваше.
    — Да вървим — настояваше упорито той. — Хванете се за ръце, здраво… Така. А сега тръгвайте един подир друг.
    Децата станаха с мъка, проточиха се във верига и предпазливо тръгнаха. Но не направиха и двадесет крачки и спряха. Тук пътечката се стесняваше и за да не полетят надолу, трябваше пак да седнат.
    Какво да се прави?
    Ашот огледа внимателно склоновете на планината. Той търсеше някаква пещера, където биха могли да се скрият. Наблизо обаче нищо не се виждаше.
    — Да се върнем назад — каза той.
    Но никой не мръдна от мястото си — изкачването беше страшно. Притъмня още повече. Една непредпазлива крачка — и можеш да станеш жертва на развилнялата се стихия.
    Ето че най-после Ашот забеляза наблизо чернееща се в скалата вдлъбнатина.
    — Няма какво да се прави — каза той, — ще трябва да се скрием в нея. Само че как да стигнем дотам?… Да чакаме ли, докато утихне вятърът?
    Но за това като че ли нямаше никаква надежда.
    — Вървете след мене пълзешком — предложи Ашот и тръгна напред почти на четири крака.
    С изподраскани колене и лакти децата едва стигнаха до вдлъбнатината и криво-ляво се вмъкнаха в нея. Вдлъбнатината се оказа доста широка, но плитка.
    Беше тясно, неудобно и вее пак хубаво: отзад и отстрани каменните стени пазеха децата от студените пристъпи на вятъра… Така можеше да се издържи една нощ.
    Нищо, нищо поддържаше духа на другарите си Ашот. Ще потърпим до зори, тогава ще излезем от клисурата…
    Стъмни се. Скалите станаха съвсем черни, зловещи. Назъбените им върхове едва се открояваха на потъмнелия фон на небето. А долу клисурата се разстилаше като мастилено море.
    Притиснати едно до друго, децата отначало се постоплиха, но скоро камъните изстинаха и студът, който проникваше до костите, караше децата да треперят. „Ах, да имаше огън, буен огън!“ — мечтаеха те. Ето на, излиза, че огънят е животът, без него няма живот…
    Гагик седна на шапката си.
    — Защо да си пазя къдриците, щом в такава тежка минута те не ще могат да ми стоплят главата без шапка?… — каза той.
    Да се седи на шапката беше по-топло, камъкът не студенееше толкова.
    Изглежда, че най-зле от всички беше Саркис. Колкото и да се мъчеше да се свие на кълбо, нищо не излизаше — дългите му крака все стърчаха навън. „Ах, този фантазьор Ашот! В каква беда ни вкара!“ — роптаеше в себе си той.
    Само Хасо не мислеше за себе си. Като гледаше Шушик, момчето страдаше, че това крехко, слабо момиченце трябва така да мръзне. Овчарчето не чувствуваше много студа — кюрдите са планински жители. Те прекарват денонощно на открито и затова винаги, дори и през лятото, се обличат топло. Освен грубата аба Хасо носеше и памуклийка. Много му се искаше да я даде на момичето, но се стесняваше: „Кой ги знае какво ще кажат…“
    А Шушик мислено беше у дома си, в топлия им двор, където наровете като малки слънца грееха по дърветата. Сякаш през седем морета долитаха до нея думите на Ашот: „Ще потърпим малко. Ще съмне, ще изгрее пак слънцето и ще се върнем у дома…“
    Децата слушаха в полудрямка Ашот. Една и съща мисъл стопляше всички: скоро, сега вече съвсем скоро ще си бъдат у дома.
    Но когато след тежката, страшна нощ настъпи най-после утрото, децата с ужас видяха, че от планината се носи и зловещо вие чудовищна снежна буря.
    Значи, истина каза овчарчето Хасо: вятърът най-напред очиства всичко наоколо подготвя място за снега.
    Така започва зимата в нашите планини…

ПЕТА ГЛАВА

Надеждата се сменя с отчаяние и отчаянието — с надежда
    Само за една нощ, прекарана в Барсовата клисура, децата видимо побледняха, посърнаха. До зори не бяха мигнали, а поради студа организмът им беше изразходвал значителна част от натрупаната в него енергия.
    Когато се съмна, те се спогледаха, опитаха се да се усмихнат, да се престорят на безгрижни.
    — Беше доста хладно, нали? — опита се да се пошегува Гагик — Истинска вила, честна дума! Въздухът свеж, чист… В цялата Барсова клисура не можете да намерите нито един микроб.
    — Само да се върнем на село, ще ви дам аз една ви… ви… вила!… — закани се Саркис; зъбите му тракаха.
    Когато Ашот излезе от скривалището, бурята едва не го събори. Сухите снежни иглички болезнено се забиваха в лицето му. Всичко наоколо беше обвито в непрогледна бяла пелена.
    — Ще трябва да се почака — намръщено заяви той, когато се върна при другарите си. Но тутакси добави, като се стараеше да говори с по-весел глас: — Ама че история! Баща ми сигурно е вдигнал цялото село на крак и е изкарал всички да ни търсят из планината.
    — А моята майка? — изведнъж изхълца Шушик. — Колко ли плаче!… По ние наистина ли няма да излезем от тука?
    — Няма да останем, ще излезем, не бой се — уверено заяви Aшот. — Щом утихне бурята, ще тръгнем.
    Но снегът не спираше. Все валеше и валеше и към обяд запълни междините в зъберите над урвата, изравни всичко.
    Излезе на въздух и Хасо. Погледа бясно въртящите се снежинки над клисурата, поклати замислено глава и като улови на дланта си няколко студени снежни зрънца, внимателно ги разгледа.
    — Е, какво ще кажеш? попита Ашот, понеже разбра, че овчарчето се мъчи да определи нещо по тези снежинки.
    — Ще вали дълго, много дълго… И силно. Снегът ще бъде дълбок — тихо, за да не го чуят другите, каза момчето.
    — Глупости! — махна пренебрежително с ръка Ашот. — Я виж, снегът е съвсем ситен!
    — Та това е лошото я: да беше едър, по-скоро щеше да премине.
    Гласът на момчето звучеше така уверено, че Ашот изведнъж се омърлуши. Кой друг, ако не овчарчето кюрд можеше да познава „навиците“ на природата?
    Когато момчетата отново влязоха в прикритието, Шушик тихичко плачеше, но се мъчеше да скрие това от другарите си. Ашот, раздразнен от тъпото упорство на нестихващата буря, кресна на момичето:
    — Забранено е да се плаче, Шушик! Да, да, забранено. Да помълчим и да видим какво ще стане. Ти, Шушик, седни до Бойнах… Така. Облегни се на него. Щом на гърба ти е топло, няма да се разболееш.
    Всички млъкнаха.
    Снегът валеше все така силно. Не стихваше и бурята.
    В село децата никога не бяха преживявали бедствия, които природата понякога изпраща, не познаваха нейните разрушителни сили. А сега, лишени от топло жилище, дрехи и храна — всичко онова, което човек може да противопостави на настъпващата стихия, — те изведнъж почувствуваха нейната жестокост, разбраха цялата си безпомощност.
    Какво им е на козите! Сега си стоят спокойно в топлите пещери, а привечер ще излязат на паша, ще разровят снега с копитцата си, ще намерят влажна, спластена трева и ще заситят глада си. Зайците ще погризат кора от храстите. Катеричката ще отвори запасите си. Мечката ще легне в бърлогата си и ще спи цяла зима. Ще заспи и язовецът: храна през зимата не му трябва. Ма всички им е леко. Всички са свикнали, приспособили са се към суровата природа. А човекът?…
    Снегът, който се сипеше непрестанно, събуди мрачни мисли у децата, но надеждата все още не ги напущаше. „Не, каквото и да става, но ще ни намерят“ — мислеха си те.
    Очакванията обаче бяха напразни. Нито бурята утихваше, нито идваха да ги вземат…
    Денят преваляше. Снегът валеше неуморно, безспир. Гладът и жаждата измъчваха и пораждаха черни мисли.
    Мъгла обви планината. Като че ли отдавна бе настъпила вечерта, но никой не можеше да каже колко е часът: нямаха часовник. Времето се влачеше мъчително бавно.
    — Е, виждаш ли докъде ни доведе твоето перчене? — каза раздразнено Саркис.
    Тъмният мъх, който покриваше бузите му, настръхна като четина и момчето заприлича на оскубана кокошка.
    Ашот, който често излизаше от прикритието да наблюдава времето, и без това едва запазваше спокойствие. Думите на Саркис го ядосаха.
    — Стига си грачил! — кипна той. — Един истински мъж може и в буря да попадне, може и в планината да остане затворен. А ти?… Свикнал си с топлия колхозен склад!
    Негодуванието на Ашот обаче беше до голяма степен престорено. Той се мъчеше да заглуши в себе си угризенията на съвестта. Така или иначе, все пак той всъщност с фантазиите си въвлече своите другари в беда.
    — Нищо, всичко ще свърши добре — успокояваше Гагик.
    Той беше по-бодър от другите, но мисълта, че можа да се окажат затворени в клисурата, тревожеше и него. Дали пък наистина ще трябва да прекарат тук цялата зима?…
    Само Хасо, облегнат на скалата, седеше тихо и прегърнал през шията своя верен приятел Бойнах, спокойно гледаше бушуващата в клисурата фъртуна. Едва забележима усмивка играеше в ъгълчетата на устните му. „Е, сняг — голяма работа… Нищо особено! Защо загубихте ума и дума?…“ — сякаш искаше да каже той.
    — Защо се отмести, хушке6 Шушик? Прегърни Бойнах, притисни се до него, той е толкова топъл — каза Хасо на момичето и по лицето му изведнъж пламна руменина, необикновена за такъв мраз.
    Момчето се обърна и въздъхна.
    — Е-ex, къде си, лято?… Лятото е майка и баща на овчаря… избъбри то, а след това изведнъж с мек и приятен глас запя стара тъжна кюрдска песен:
Ло, ло, ло, ло…
От глухите села на Кюрдистан
стонове тъжни се чуват, плач…

    Хасо пееше стеснително, без да гледа Шушик, сякаш се мъчеше да скрие лицето си от нея.
    — Ще може ли чичо Авдал да потърпи още един ден без захар и тютюн? — полусериозно, полушеговито попита Гагик.
    — Ще може — отвърна Хасо.
    — Е, щом е така — добре. Утре ние ще си бъдем у дома, защо да не изядем каквото е останало?
    — Да, хайде да го изядем — съгласи се Ашот. Той извади от чантата сирене и лаваш и раздели всичко на шест равни части — шестата за Бойнах. Хасо беше трогнат от добрината на Ашот и го погледна с топъл, ласкав поглед. Природната стеснителност попречи на овчарчето да благодари с думи на Ашот.
    Хасо загъна сиренето в лаваша така, че се получи дълга тръбичка, и почна да яде с апетит, а Бойнах, изгълтал мигновено своя дял, беше изплезил червен език и жадно поглеждаше дъвчещите деца — дали ще получи още малко?
    Гладът беше поуталожен, но соленото сирене запали ужасна жажда. Децата загребаха в шепите си сняг и започнаха да го гълтат, като се предупреждаваха загрижено един друг, че опасно да се яде сняг, човек може да се разболее…
    Дали защото вятърът в клисурата поутихна, или пък след яденето децата се постоплиха, но пак им се приспа. Клепачите им натежаха и се затваряха. То се знае, имаше значение и нощта, прекарана почти без сън.
    Така в полудрямка минаха още два часа. Радостният вик на Ашот разсъни децата:
    — Ставайте, бурята е утихнала!…
    Всички скочиха, разтъркаха очи и първото нещо, което видяха, бяха купищата бял пухкав сняг.
    Децата се раздвижиха, започнаха да дишат дълбоко, протегнаха се, оправиха изтръпналите си крака и ръце. Чу се покашляне, нечие пъшкане.
    — О, бодежи ли има някой? Ама че време сте намерили!… Кой се разболя? Да си вдигне ръката! — разбъбра се Гагик.
    Всички се чувствуваха като пребити. И наистина един имаше бодежи в гърба, друг беше хванал хрема, но — чудно нещо! — никой не се разболя сериозно. Дали защото бяха млади, или в такива случаи организмът мобилизира всичките си запаси срещу студа и неудобствата, кой знае…
    Най-зле беше разглезеният и изнежен Саркис. Главата му, лежала не на пухена възглавница, а на твърд камък, сякаш се беше наляла с олово и го болеше. Щом си поемеше дъх, страната го пробождаше, а гърбът му беше станал „на дъска“, както казват айкецорци, когато настинат.
    Ами че и на мене ми се е запушил носът като на простуден овен — каза Ашот.
    Да, козелът навреме ти задигна шапката — обади се Гагик. — Ама нищо! Със студена глава човек по-ясно мисли. Я хайде да се измъкнем от тази меча дупка, да погледнем какво става по белия свят…
    Но ненаправил и две крачки, Гагик затъна до кръста в снега. Момчето погледна клисурата, погледна планината и неволно замижа. Всичко, всичко наоколо беше покрито с бял саван. Мъртва тишина, ни най-малък признак на живот, сякаш заедно със скалите и клисурата снегът беше погребал под себе си и всичко живо.

    Храстите бяха изчезнали напълно под снега, а дърветата — свели натежалите си бели клони чак до земята. От пътечката, по която децата бяха дошли, нямаше и следа.
    Да, никой не можеше да нарече това пробуждане радостно. По-добре Ашот да не ги беше будил, да не им беше вдъхвал напразно надежда

ШЕСТА ГЛАВА

Нуждата не закъсня да почука на вратата
    Бурята утихна, в природата настъпи спокойствие, но снегът, студен, дълбок, не беше и помръднал.
    Трябваше да вървят. Но къде? Надолу, в клисурата, или към изхода и, към свободата?…
    Към свободата, разбира се, колкото и труден да беше пътят към нея.
    Изпод дълбокия сняг само тук-таме се виждаха камъните на долния край на Дяволската пътека и онези места, където тя се разширяваше и преминаваше в тераски.
    Мъглата се пръсна, но денят си оставаше сив, а небето — мрачно. Свечеряваше се.
    — Да се върнем, да потърсим за всеки случай някоя удобна пещера — предложи Ашот.
    — Няма ли да си отидем у дома? Пак на камъните ли ще спим? — жално попита Шушик. — Пие ми се вода, Ашот…
    — Трябва да намерим удобно място за нощуване. Не падай духом, Шушик, потрай още едничка нощ, а утре или ще излезем, или ще ни намерят. Хайде, хващайте се за ръце, да вървим!
    Бойнах като че ли разбра намерението на децата и се спусна пръв напред. След него, като опипваше пътечката с гегата си, предпазливо се движеше Хасо, а по неговите следи на децата не беше вече трудно да вървят.
    Когато дойдоха до Дяволската пътека, те се спуснаха надолу и щом стигнаха равно място, си отдъхнаха с облекчение: тук поне можеха да не се страхуват нямаше да паднат в пропаст. Но сега накъде?
    — Да отидем да нощуваме при каменните цветя на шега предложи Гагик.
    — Хасо, а къде са онези цветя? Ти хвърли ли ги? — сепна се Шушик.
    — Защо да ги хвърля?… — Че аз за тебе ги донесох — каза момчето и от смущение силно се изчерви.
    — Не, твоите цветни поляни са много корави — възрази Ашот. — Да отидем в другата пещера — там, където намерихме змията.
    Затъвайки в снега, децата се изкачваха нагоре към рядката ниска горичка, сгушена под скалите.
    Бойнах все така предвождаше шествието. Кучето сякаш плуваше — ту изчезваше в снега, ту пак се появяваше на повърхността, като че ли изхвърлен от вълна.
    Саркис вървеше на края по утъпкания вече път, който обаче също беше много тежък за него. Трапчини, буци и камъни се криеха под бялото одеяние, покрило земята, и Саркис непрекъснато се препъваше и с целия си висок ръст се просваше върху студения сняг.
    — Вървете по-бързо и ще ви бъде по-леко — разпореди се Ашот.
    И наистина: когато напрегнаха сили и закрачиха по-бързо, децата се стоплиха и оживиха. Бяха гладни, но още повече може би ги мъчеше жаждата. Ашот обаче категорично забрани да се яде сняг.
    — Потърпете, скоро ще намерим вода — заяви той, макар че съвсем не беше уверен в това.
    Приближиха се до подножието на скалите, извисени една над друга край задната стена на клисурата. Тук имаше дъбови дръвчета, по чиито криви и чепати клони снегът лежеше на тежки валма. Отдалече дръвчетата можеха да се вземат за някакви разкривени бели шатри.
    Като разравяха снега, децата най-после се качиха до змийската пещера.
    Пещерата наистина се оказа удобна: с високи сводове, гладки стени, тесен вход.
    Хасо откри в нея проход, който водеше някъде навътре в планината, и се мушна в него.
    Скоро оттам се чу гласът му:
    — Радвайте се, деца, намерих вода!
    Но бълбукането на водата идваше някъде отдалече и в тъмнината Хасо по никакъв начин не можеше да я открие. Той дълго шареше с гегата си, но напразно — краят и все беше сух.
    Децата седнаха край стената на пещерата и известно време мълчаха. Те изпитваха нужда да обсъдят създалото се положение и поглеждаха изчакващо Ашот.
    Най-напред трябва да се приготвят легла, меки легла — каза той важно.
    Никой не попита от какво ще се направят тези „меки легла“ ясно, че от листа. Вчерашният вятър се беше погрижил за децата, трябваше само да отидат и съберат натрупаната в процепите на скалите шума.
    Но кой знае защо, Ашот не ги заведе там. Той се спря до малкото дръвче с ниско и тънко стъбло. От корените до върха дървото беше покрито с вечно зелени нежни иглици и отдалече наподобяваше на малка зелена купа сено.
    Ашот отърси снега от клоните и започна да ги кърши.
    — Те ще бъдат пружинените ни матраци — каза той. — Хайде кършете!
    Децата се заловиха живо за работа — накършиха кой колкото можа и отнесоха клоните в пещерата. За да приготвят пет „кревата“, трябваше да окършат клоните на пет такива дръвчета.
    После дойде ред на „дюшеците“.
    Като оглеждаше пукнатините на скалите, Шушик завика радостно:
    — Ела тука, Хасо! Погледни колко шума намерих!
    Под каменния навес на скалата листата бяха останали толкова сухи, че се трошаха в ръцете на момичето. Шушик се мъчеше да заграби цял наръч, но нищо не излизаше всичко се изплъзваше от ръцете и.
    — Почакай, хушке Шушик — притече и се на помощ Хасо. — Вземи моята дреха и слагай в нея, а аз ще съблека ризата си и ще направя торба.
    Децата събираха не само шума, но и меки стъбла на плевели и суха трева. Подреждането на леглата така ги увлече, че те забравиха за известно време и глада, и жаждата, и опасността, че може да бъдат затворени в клисурата.
    — Брей, че е хубаво! — възкликна Гагик, изтегнат на разкошното си легло. — Ашот, ако ми дадеш огън, вода и хляб, няма да мръдна оттук! Аз и без това вече си мислех да избягам някак от математиката.
    Огън, вода, хляб!…
    С тези три думи Гагик изрази много добре мечтите на своите другари. Това бяха минималните жизнени нужди. Ако децата не ги намерят веднага, ако се наложи няколко дни да чистят пътечката от снега, как ли ще преживеят през това време без огън, вода и хляб?…
    Този ден те все още похапнаха нещичко, можеха да търпят, но как да понесат студа, жаждата?
    Ашот се мушна навътре в пещерата, отдето едва се чуваше шуртенето на водата, но тутакси се върна.
    — Не, тази вода е много далеч от нас — разочаровано разпери ръце той.
    — Ами ако разровим още и разширим прохода? — попита Шушик.
    Изглежда, че нея най-много я мъчеше жаждата.
    — Тук навсякъде е камък, как ще ровиш?… Не, трябва да се измисли нещо друго. Щом се снабдим с огън, ще има и вода. Значи, най-напред трябва да помислим за огъня.
    — А не е ли по-добре да отидем да потърсим някаква храна — шипки или нещо друго?
    — Не, Гагик, мръква се, сега нищо не ще намерим. Да отидем за гориво. Хайде, бързо, не бива да се отчайвате!… По-бързо, по-бързо!…
    Но нямаше нужда да се подканят децата. Те и сами много добре разбираха, че сега всичко зависи от огъня — без огън ще загинат.

СЕДМА ГЛАВА

Как нашите деца мечтаеха да имат мощните ръце на първобитния човек
    Саркис не се помръдна. Или беше уморен, или бе изпаднал в отчаяние.
    — За какво да ходим някъде си да събираме гориво — възрази той, — може би няма да успеем да получим огън.
    — Най-напред се купува колата, а после воловете — каза Гагик и излезе от пещерата след Ашот.
    Саркис също бе принуден да напусне шумолящото си ложе.
    Ашот се покатери на един дъб и започна да кърши сухите клони. Сняг се сипеше върху стоящия под дървото Саркис, но той не се и помръдна от мястото си.
    — Иди да окършиш клонките на онази там ниска еличка каза Ашот. — Какво си се изпънал, като че ли си глътнал бастун?
    Но преди още Саркис да се обърне, Хасо вече беше до еличката, изскубна я с корен и я замъкна в пещерата.
    В това време Шушик беше заета с една трънка, но колкото и да се мъчеше, не можа да отчупи нито клонче. Студеният сняг пареше до болка слабите и тънички пръсти.
    — Храстът е жилав, хушке Шушик, не бива, остави, ще си изпободеш пръстите — кротко убеждаваше момичето Хасо. — Ела тука. Ето така… Вземи този клон и този, ха, влачи ги сега… Остави ги там, до пещерата.
    Овчарчето Хасо бе прекарало целия си кратък живот из планините и горите. Сега то беше в стихията си. Катереше се по покритите със сняг издатини на скалите, изравяше от пукнатините кичести нискорасли смърчове, изскубваше ги и като ги хвърляше надолу, викаше:
    — Хушке Шушик, дръж!…
    Гагик започна борба със стар пън и целият в пот, се мъчеше да го изтръгне от земята. Но пънчето излезе упорито, той се принуди да го остави и се залови с пукнатината в скалата: есенният вятър я беше натъпкал със сухи листа.
    — Какво сте се заврели в разни пролуки и дупки? — разговаряше Гагик с листата. — Хайде стоплете царя на природата — човека…
    Постепенно пещерата се напълни с гориво. Само Саркис нищичко не донесе.
    — Няма ли някой от вас случайно кибрит? — попита Ашот.
    Всички претърсиха мълчаливо джобовете си. Не, никой нямаше!
    — Веднаж се опитах да пуша, но така си изпатих от баща си, че едва аз самият не задимях — оплака се Гагик. — Ето какво значи да слушаш родителите си! Ако имаше сега кибрит, щяхме ли така да се мъчим от студа?
    — Тогава ще се опитаме да получим огън така, как то го е получавал първобитният човек — каза Ашот, — Всеки да вземе по два сухи клона и да почне да ги търка един о друг.
    Докато, насядали по земята, децата пъшкаха и се мъчеха да получат огън чрез триене — простия, но труден начин на нашите прадеди, Хасо отвори овчарската си торбичка и извади от нея гъба праханка. Той я бе намерил върху стар прогнил пън преди няколко дни, бе я изсушил в гореща пепел и прибрал с намерение да я подари на баща си на празника.
    — Вие правете както знаете, а пък аз както мога — каза той на другарите си.
    Хасо отиде настрана, сложи гъбата върху един плосък камък и хубаво я начука с друг камък, за да омекне. После извади ножчето, надялка от смолистите елови клончета тресчици и като потърси между разхвърляните из пещерата камъни, намери кремък. Види се, всичко това беше недостатъчно, защото Хасо разпори подплатата на памуклийката си и измъкна малко памук. Като привърши приготовленията, той се залови в ъгъла на пещерата със своята работа.
    — Търкай, Саркис, търкай силно, така няма да получиш огън — подканяше Шушик другаря си.
    Но и при нея нищо не излизаше. А когато погледна покритото с пот чело на Ашот и високо повдигащите му се гърди, тя изобщо загуби вяра в успеха на тази работа. Така май огън не ще получат…
    — Нищо не излиза — пъшкайки тежко, призна Ашот, без да гледа Шушик.
    В какво неудобно положение изпадна!
    — Да, това май е по-трудно, отколкото да ядеш кисело мляко — съгласи се Гагик. И продължи вече сериозно: — Но за да получиш огън по първобитен начин, трябва да имаш и ръцете на първобитния човек… А ние… — И той протегна напред тънките си дълги пръсти. — Ето до какво довежда вечното писане!
    Децата отново седяха мълчаливо, погълнати от мислите си.
    Чат, чат!… — чуваше се от далечния край на пещерата.
    — Ти какво правиш там, Хасо?… Нищо ли не излезе?
* * *
    Дълго седяха децата в тягостно мълчание. Как, по какъв начин да получат огън? Тази мисъл измъчваше всички. Ясно е, че без огън са загубени.
    — Но защо да стоим така, със скръстени ръце? — наруши най-после мълчанието Ашот. Продължавайте, търкайте, търкайте!
    Той взе отново две съчки и започна ожесточено да ги търка една о друга.
    Няколко минути в пещерата се чуваше само този сух, еднообразен звук. Но полза — никаква.
    Най-после върху едната съчка на Ашот се появи лек дим. Замириса на изгоряло. Децата се въодушевиха, но огън все още нямаше.
    — Така ли се получава огън? Само знаете да говорите големи приказки! — след продължително мълчание изведнъж каза Саркис.
    — А как? Как предлагаш ти? — избухна Ашот. Ръцете му чак трепереха от умора. — Та нали първобитният човек…
    „Първобитният човек!“… — прекъсна го Саркис. — Намерил с кого да прави сравнение! А физика учил ли си? Е, хайде обясни според законите на физиката защо никой от нас не можа да получи огън чрез триене и какво трябва да направим, за да го получим.
    Ашот смутено мълчеше. Я виж ти! А той винаги мислеше, че това мамино синче нищо не разбира от физика!… Ха сега де, какво да му отговори?…
    Ако в пещерата беше светло, Ашот щеше да види как високомерно и подигравателно се усмихваше самодоволният Саркис.
    — Полето на триене на твоите съчки е много голямо, това е то! Те само се затоплят, а огън не дават… — Той помълча и поучително заключи: — Щом не знаеш нещо, питай по-напред другарите си, а след това взимай решения и заповядвай.
    Забележката беше уместна и затова се стори на Ашот особено хаплива. Но той реши да не се предава.
    — А виждал ли си рисунката в нашия учебник? — разпали се той. — Какво говори рисунката?…
    — Говори, че ти не знаеш как да получиш огън подчертано спокойно отвърна Саркис. — Говори още и това, че трябва най-напред да се направи вдлъбнатина в равна дъсчица, да се постави в нея краят на пръчка и да се върти бързо с длани. Тогава полето на триене на двете повърхности ще бъде пет пъти по-малко, отколкото при тебе, а резултатите — пет пъти по-големи. Сега разбра ли? Убеди ли се, че първобитният човек е знаел по-добре от тебе физика?… И при това не е учил в училище, сам е стигнал…
    Този път Ашот преглътна обидата.
    — Но откъде да ти взема плоска дъсчица?… Какво правиш ти там, Хасо?
    В това време Хасо се приближи до изхода с пълна шепа камъни, прегледа ги един по един и ги… хвърли. После излезе навън и веднага затъна едва ли не до кръста в рохкавия мек сняг.
    — Къде, за какво? — викна Ашот.
    — Трябва ми черен кремък с остър край…
    — Да беше казал. Гагик, след мене!
    След тях излезе и Саркис. Като утъпкваха пътечка в снега, децата се движеха покрай скалите.
    Те се спряха на едно място, където под издатина, ниско надвиснала над земята, беше сухо, и започнаха да разглеждат камъните, от които беше съставена скалата.
    Саркис държеше някакво жълтеникаво камъче и го разглеждаше внимателно.
    — Казаха ти, че трябва черен — забеляза Ашот.
    — Не се сърди, Ашот — намеси се Хасо, — и това е кремък. Я дай, Саркис, ще опитам… Истински кремък!… Да вървим!
    — Е, какво? Какво? Намерихте ли? — спусна се насреща им Шушик.
    Гагик изпъчи гордо гърди, сякаш се връщаше от някакво победоносно сражение.
    — Скоро ще разбереш — тайнствено отвърна той. Хасо пак отиде навътре в пещерата и коленичи до приготвените от него борина и подпалки.
    Чат, чат, чат!… И при всеки удар на огнивото о кремъка бели, златистожълти, огненочервени искри ту единични, ту на цели снопчета като дъга пламваха и се разлетяваха в мрака на пещерата.
    Децата наклякаха наблизо зад овчарчето. Приведени напред, те следяха напрегнато и нетърпеливо ръцете на Хасо.

    Ах, колко беше необходим огън!… Той щеше да разпръсне студа и мрака на тази непрогледна пещера. Огън… Бяха ли се замисляли те по-рано колко важен е той в живота на човека? Не, не случайно, види ce, нашите далечни прадеди са се прекланяли пред огъня!…
    Все пo-често изпод стоманата излитаха снопове искри и в пещерата изведнъж замириса остро на горяща прахан.
    — Джан7 огън! — викна Шушик, като скочи от мястото си.
    Но Ашот бързо и затвори устата с ръка:
    — Шшшт!… Не пречи!
    Хасо работеше така съсредоточено, че за него в тази минута сякаш нищо не съществуваше — нито това, което го заобикаляше, нито другарите му. Но наведен над леко димящото парченце прахан, той именно заради другарите си беше забравил всичко на света. Знаеше, че от това късче сушена гъба сега зависи животът му.
    Той взе суха тресчица, прищипа в нея праханта и започна да духа леко и внимателно — така че зараждащото се огънче да не угасне от неговия дъх, а да получи малко въздух, за да се разпали и пламне.
    — Е, какво става? — не издържа и извика Ашот.
    — Почакай, почакай, ей сега — кротко отвърна Хасо, но като вдигна треската, изстина: огънят умря, преди да се е родил…
    — Ха сега, получавай! Това е то, твоето нетърпение! — викна в лицето на Ашот Шушик и излезе от пещерата.
    Последваха я и другите. Хасо вървеше с ниско наведена глава. Ето на, той беше получил вече огън, получил го беше с цената на голямо напрежение! Защо му попречиха, не му позволиха да довърши работата си?… Сега на овчарчето беше ясно защо механикът на фермата Карекин никога не извършваше поправките в присъствие на клиента. „Ела утре в толкова и толкова часа и ще си го вземеш“ — казваше той и се затваряше сам в малката си работилничка.
    Защо не продължаваш? Къде ти е кремъкът? попита Ашот, без да скрива раздразнението си.
    — Кремъкът се изхаби… Острите краища се очукаха, не дават вече искри, виждаш ли? — И той показа на Ашот малкото тъпо парченце.
    Децата прекараха цялата нощ в студената пещера. Мразовитият вятър свободно нахлуваше през незакрития вход. По едно време Хасо излезе безшумно, като внимаваше да не събуди другарите си. Той събра големи камъни и издигна с тях нещо като защитна стена пред входа. А когато след това легна пак и прегърна своя неразделен приятел Бойнах, чу как тежко въздъхна насън Шушик… Горкичката, може би й беше студено или пък „леглото“ й беше много кораво.
    Сърцето му се сви. „Тя поне да не беше с нас! — помисли си той. — На нея й е по-тежко, отколкото на всички нас…“
    Той пак стана и грижливо покри момичето с дебелата си топла аба, с която беше прекарал не една нощ в планината. От дъното на пещерата се чуваше монотонното, непрекъснато бълбукане на водата, а навън свиреше виелицата. Колко дълга е нощта, когато не ти се спи!
    … Сутринта децата се събудиха с натежали глави, в ужасно настроение
    Най-рано стана Хасо. Той предпазливо си взе от Шушик абичката: ще видят децата — ще му стане неудобно; после разтури каменната „врата“ и отиде в познатата вече вдлъбнатина на скалата. Не след дълго намери шепа кремъци и се зае отново със своите опити.
    Момчето още от вечерта беше турило в пазвата си праханта и парчетата от прогнилото дърво, за да поизсъхнат.
    Когато, обзети от нетърпение, другарите пак се събраха зад гърба на момчето, то стана неспокойно. Ръцете му трепереха, не можеше да се съсредоточи в работата, която изискваше голяма предпазливост. А Хасо много добре знаеше колко степени преминава искрата, преди да се превърне в огън!
    Най-напред трябва да се запали праханта. От праханта искрата ще премине на памука, а от памука — на гнилото дърво. Гнилото дърво тлее, дими, но не дава пламък. Пламък ще дадат само сухите трески. Но я се опитай от тлеещото дърво да подпалиш треските, да загорят, да дадат пламък!… Огънят трябва да се раздуха, но как? Всичко зависи от това как се духа, от разстоянието, от което се духа, и от силата на духането. Ако огънят се духа много отблизо, въглеродът, отделяй от белите дробове, може да угаси слабия пламък; ако е от по-отдалече — струята не ще достигне до пламъка, а само ще тласне въздух, богат на кислород, едва ще докосне тлеещите трески и ще разпали огъня.
    Всичко това Хасо знаеше, разбира се, само от опит и не можеше да обясни на другарите си такива тънкости.
    Добре, че Шушик дойде навреме на помощ на свенливото овчарче. С правото на единствено момиче тя говореше смело с „началството“ и затова каза:
    — Ашот, хайде да не повтаряме вчерашното. Да се дръпнем настрана! Какво се изсипахте тук?…
    Всички послушно станаха и се поотдалечиха. Но никой не беше в състояние да откъсне поглед от ритмичните движения на ръцете на овчарчето и от огнените снопчета, които пламваха върху тъмния фон на пещерата.
    И сега като вчера на всички страни се разлетяха огнени игли, посипаха се водопади от искри. В напрегнатата тишина не се чуваше дори дишане.
    И ето че едва забележима струйка дим се издигна нагоре, към ушите на Хасо, а после още по-високо и обви белия му кюрдски калпак. Миризмата на тлееща прахан загъделичка ноздрите на децата.
    Навярно те никога през краткия си живот не бяха, очаквали нещо с такова нетърпение, с каквото сега очакваха пламъка. И той светна най-после в мрака на пещерата. Най-напред огънят изтръгна от тъмнината дясната буза на Хасо, после на червени петна заигра по чудноватите, грозни стени на пещерата. Зад гърба на момчето, застанало на колене, започна да расте и се удължава собствената му сянка.
    Когато, радостно усмихнат, Хасо се понадигна и стана, всички видяха в краката му купчинката сухи клончета, по които с лек пукот бягаха и мятаха огнени езичета весели пламъчета.
    — Ура-а-а!… — като под команда завикаха децата. Бойнах естествено нищо не разбираше, но заразен от общата радост, оглушително залая. Под сводовете на пещерата ечеше ехото.
    — Ура-а-a!… — още веднаж извикаха децата.
    В тази минута те сякаш отново забравиха тежкото си положение. Засия дори и Саркис.
    Заедно с всички се радваше и Ашот, макар че му беше все пак неприятно, че заслугата за огъня не беше негова.
    А овчарчето добросърдечно се усмихваше и в очите му, същински зърна черно грозде, святкаха искрите на създадения от него огън.
    — С какво удряше? — попита го Ашот.
    — С какво ли? С огниво, разбира се.
    — А откъде го имаш?
    — Огниво има всеки овчар — отвърна просто Хасо.
    — Виж, това е хубаво! То ще ни е много нужно. Духай, духай! — изведнъж се се изплаши Ашот. — Огънят ти гасне…
    Радостта не беше за дълго — пламъкът пак угасна.
    Но Хасо можеше да разпалва огъня и в дъжд, и дори по време на буря.
    Той приближи един до друг краищата на тлеещите пръчици, легна и като изду бузи, започна внимателно и спокойно да съживява умиращото огънче. Димът се усили, очите започнаха да го смъдят, да сълзят… След малко димът се издигна на кълба към тавана и полази по свода.
    Колкото повече се разгаряше огънят, толкова по-силно духаше Хасо.
    Внезапно се чу пукот, пламъкът лизна веждите на момчето, ресните на шала около калпака му и като червен фонтан се метна нагоре…
    Сърцата на децата затрепкаха от радост, но те не смееха да помръднат от страх да не би огънят пак да угасне. И само в отблясъците на пламъка се виждаше колко бързо и нервно дишаха от вълнение.
    Влажните клони пращяха. Гъст дим се смесваше с езиците на пламъка, издигаше се и изпълзяваше навън. Децата седяха около огъня, наслаждаваха се на дългоочакваната топлина и само неуморният Хасо все още беше нещо зает.
    — Ашот, жадна съм… — с жален детски глас каза Шушик.
    — Жадна? — замислено повтори Ашот. — С водата ние наистина сме зле. Още преди да падна снегът, аз огледах клисурата — нямаше и следа от вода.
    — Откъде знаеш? Като си рекъл — няма, та няма! — със същия капризен глас изрази съмнение Шушик.
    — Ако имаше вода, все поне малко зеленина щеше да расте наоколо, макар и…
    — Добре, разбрахме! Няма нужда да продължаваш обясненията си — прекъсна го Гагик. — Я по-добре ни кажи в какво да разтапяме сняг. Да потърсим някой вдлъбнат камък, а?
    Но какъв камък може да замени тенджерата?
    — Какво ще кажеш ти, Хасо? — обърна се Ашот към овчарчето.
    — Аз ли? Какво да кажа? Аз приготвям вода за Шушик… — отвърна Хасо и силно се изчерви.
    — Вода? Къде е водата ти? — сепна се момичето.
    — Ей сега, ей сега ще ти дам, хушке Шушик.
    Той събра и натуря в плъстения си калпак пял куп камъни с различна големина — колкото орех, кайсия, праскова — и ги изсипа в огъня.
    — Сигурно така огънят ще гори по-силно — пошегува се Гагик и намигна на другарите си.
    Но Хасо имаше съвсем други намерения.
    Той изскочи за минутка от пещерата и се върна със снежна буца, голяма колкото човешка глава. „Снежната топка“ имаше малко удължена, яйцевидна форма — единият и край беше заоблен, а другият — остър.
    Когато камъните в огъня се нажежиха, Хасо взе две пръчки. С тях като с маша той започна да вади един по един камъните от огъня и да ги поставя върху тъпия край на снежната топка. Горещите камъни съскаха и потъваха навътре. Пещерата се изпълни с гъста пара като ковачница, където в кофа с вода пускат нажежено желязо. А Хасо все прибавяше камъни.
    Най-после от долния остър край на снежната буца потече чиста, прозрачна вода, а камъните и пепелта останаха отгоре.
    — Пий, хушке Шушик — плахо предложи Хасо и поднесе на момичето своя извор.
    Шушик скромно отказа. Но момчетата настояха. Тогава тя подложи уста под струйката и започна жадно да пие. Никога досега водата не беше и се струвала така вкусна, така необходима. Жаждата е по-мъчителна зa човека, отколкото гладът. Момичето сякаш нямаше сили да се откъсне от тази тънка струйка, която течеше от „слабеещата“ снежна топка,
    — По тези места няма вода. Снегът ще я замени — каза Хасо.
    Когато всички се напиха, за най-голямо учудване на другарите овчарчето извади от торбичката си парче хляб, наряза го на равни части и го раздаде.
    — Това е моят запас — каза смутено той, сякаш беше виновен, че е запазил толкова малко хляб.
    Вече два дни това парче не даваше мира на момчето. Стомахът му така се бунтуваше, че миналата нощ той едва не изяде хляба тайно. Но не, такова нещо Хасо не можеше да стори. Хора като него не забравят другаря си. Той в никакъв случай не би изял и залък сам, без да го раздели с приятеля.
    Сухият черен хляб се стори на всички по-сладък от гата8.
    — Единственият недостатък на хляба е този, че е много малко — със сериозен тон изказа мнението си Гагик и като събра старателно падналите по земята тро-хички, изсипа ги в устата си.
    „И на мене мама ми даваше лаваш за из път — спомни си Шушик. — Защо не го взех? Защо?…“
    — Хушке Шушик! — чу тя след малко.
    Викаше я Хасо, който беше излязъл от пещерата на въздух.
    Когато момичето отиде при него, овчарчето, цяло изчервено, й пъхна в ръката още едно парченце хляб.
    — Вземи, аз съм сит… Ядох много… — прошепна то и изтича в гората да събере дърва за огъня.

ОСМА ГЛАВА

Положението на децата беше по-тежко, отколкото те мислеха
    Изгря слънцето и под неговите лъчи заблестяха зъберите на скалите. Небето беше ясно. Всички облачета изчезнаха, като че ли ги изметоха грижливо с някаква гигантска метла.
    По покритите със сняг планински ридове бяха накацали орли. Те мълчаливо гледаха неканените гости на Барсовата клисура. На лазурния фон на небето птиците изглеждаха огромни. Сякаш не орли, а овчари в черни бурки9 стояха неподвижно и пазеха пръснатите по склоновете стада. Или може би дори не овчари, а тайнствени стражи, които охраняваха естествената крепост на Барсовата клисура…
    При изгрев слънце по скалите се чу и яребишкият хор, който възхваляваше зората. Не, живот и радост съществуват и по тези погребани под снега канари!…
    Настроението на децата се повиши.
    Те гледаха с примрежени очи към Дяволската пътека и размишляваха: какво да предприемат, та да се измъкнат оттук на „белия свят“?
    — Ех, да имахме лопата, обикновена лопата!… За два дни можем да очистим пътя! — каза Ашот.
    — А ти казваше, че ще дойдат да ни намерят — обидено каза Шушик. Тя се взираше изпитателно в лицето на Ашот, сякаш искаше да разбере не я ли беше
    — Ще дойдат. Не е толкова просто да се досетят, че сме в Барсовата клисура. Когато обходят навсякъде наоколо, някой ще предложи да надникнат и тук… Но защо не се опитаме дотогава да намерим нещо вместо лопата?
    — С празен корем не отравям никаква пътека! — възпротиви се Гагик.
    Ашот го изгледа накриво, но тъй като и той беше много гладен, каза само:
    — Добре, да отидем да потърсим диви плодове.
    Но къде да търсят? Всички храсти наоколо бяха скрити под дебелия сняг.
    — Ашот, къде брахме вчера мушмулите? Там на храста май че останаха още малко.
    — Да, Шушик, да отидем за мушмули. Те са в дола, аз зная къде.


    С голяма мъка, газейки в снега, децата стигнаха до познатото дръвче, изтръскаха снега от него, но… съжалиха: узрелите мушмули нападаха заедно със снега и трябваше с вкочанени ръце да ги събират. Ала на всяка намерена мушмула, дори на най-малката, те така се радваха, както не биха се радвали навярно и на едра ябълка, „сгушена“ някъде па дървото и случайно намерена, след като са обрани вече плодовете.
    Децата духаха на ръцете си, за да ги стоплят, и дълго ровиха в снега, но мушмулите бяха толкова малко, че настроението на всички се понижи. Ами ако трябва да останат в клисурата няколко дни? Кой знае колко мушмули и други диви плодове ще им са нужни, за да преживеят?
    И страхът от глада малко по малко започна да завладява децата. Какви плодове всъщност може да има в тази клисура, изобилствуваща с камъни, с оскъдна растителност? Особено сега, в началото на зимата. През пролетта все пак би могло да се прекара горе-долу с треви, но сега…
    — Я погледни нататък, Хасо! Това не са ли хора?… Ехе-е-ей!… Насам, насам! — завика Ашот и размаха ръце.
    Сърцето на Шушик трепна. Нима са дошли?…
    Но „хората“, които видя Ашот. не му отговориха, дори не помръднаха. Това бяха грамадни брадати орли, кацнали високо по белите върхове на чукарите. На фона на светлосиньото небе ясно се очертаваха тъмните им силуети.
    Хасо ги погледна и безнадеждно поклати глава.
    — Ето че си останахме тук — измърмори Саркис.
    — С други думи казано, станахме робинзоновци на Барсовата клисура — пошегува се Гагик. — Само че никой не е потърсил Робинзон, а нас за съжаление ще ни потърсят и намерят.
    И децата отново се обнадеждиха така уверено и весело звучеше гласът на Гагик.
    — Ама вие какво се оклюмахте? с подчертана бодрост извика Ашот. Цялото ни село сега е из горите и планините.
    — Разбира се! Разбира се, че ще дойдат да ни търсят! — усмихна се Шушик. — И самолет ще долети. Само че трябва да запалим голям огън, та да видят отгоре. Да отидем в гората да съберем клони.
    — Да, да отидем! Огън трябва… Но не за това, за което ти казваш. Огън трябва, за да не замръзнем през нощта и да не станем жертва на зверовете. А сега нека ви кажа — с неочаквана сериозност и дори с горчивина рече Гагик, — нека ви кажа, че нито колхозниците ще дойдат, нито самолет ще ни потърси… — И като че ли едва сега разбрал смисъла на думите си, той побледня и извика отчаяно: — Загубени сме, другари!…
* * *
    Тръпки полазиха по гърбовете на децата. С учудване погледнаха те Гагик: това ли е техният весел приятел, който никога не падаше духом?
    — Защо да сме загубени? Какво говориш. Гагик? Нали твоят лозунг е: „Всичко свършва добре“?
    — Да! каза Гагик. — Може пак всичко да свърши добре, но трябва само на себе си да разчитаме… Нас ще ни търсят в Далечния изток.
    Настъпи тягостно мълчание. Като че ли гръм порази всички. Някаква слабост изведнъж обзе Ашот и той се отпусна на камъка.
    — Разбира се — унило каза той. — Разбира се, те са получили писмото ти и мислят… А и Шушик наприказва на майка си за мечките…
    И едва пламнала, надеждата в миг угасна. Денят сякаш помръкна.
    — Загубени сме… — повтори Саркис и дългите му крака се разтрепераха, а устните му посиняха.
    Шушик тихо плачеше в себе си. Тя обвиняваше за всичко Ашот.
    Мълчанието беше нарушено от Ашот.
    — Е добре, да не се отчайваме — каза той. — Да отидем в пещерата и да накладем огън. Там ще помислим какво да правим.
    — Ходе ядки дирге хазар… Ще помислим — потвърди Хасо и погледна Шушик.
    — Какво? — попита през сълзи момичето.
    Хасо се усмихна, като оголи два реда необикновено бели, здрави зъби.
    — Това е наша, кюрдска поговорка: „Бог един, а вратите — хиляда“ — обясни той.
    — Е, щом е тъй, от хиляда врати все някоя ще се отвори. Да вървим!… Ашот стана и с решителни крачки тръгна напред.
    Не може да се каже, че опасността да останат затворени в Барсовата клисура не го тревожеше. Той беше по-смел от другите, но страхът засегна и неговото сърце. Същевременно обаче този „търсач на приключения“ изпитваше известна радост, че по една случайност изпадна в такова опасно положение. При това се надяваше, че другарите му ще го изберат за свой водач. С общи усилия под негово ръководство те ще започнат борба с дивата природа на Барсовата клисура, борба жестока и неравна! Нали са с голи ръце!
    Ашот погледна назад и забеляза, че Гагик разговаря нещо тихо с тъжната и уморена Шушик.
    — Какво си шепнете там?
    — За тебе говорим! — избухна Шушик. — Прекалено си самонадеян! Въобразяваш си, че няма по-голям юнак от тебе на земята!
    Момичето се развълнува и недоизказа всичко, което искаше да му каже. А Ашот беше искрено учуден. Той да е самонадеян?! Отде на къде са си извадили такова заключение? Впрочем тези хлапачки все дрънкат някакви глупости. Нямат и капка фантазия!… Но Гагик ще го разбере. И Хасо също…
    — Мисли, както искаш, твоя работа — процеди той след кратка пауза. — Да, аз се стремя напред, винаги напред! Ти това за високомерие ли го смяташ? Смятай го. Няма да споря…
    Те дойдоха до своето жилище и като отърсиха снега от краката си, влязоха вътре.
    В пещерата беше станало студено — огънят бе почти угаснал. Децата му добавиха още цял куп съчки и мълком си легнаха.
    Скоро от огъня започнаха да се издигат гъсти кълба дим. Сухите съчки запукаха и пламнаха.
    Приятна топлина изпълни пещерата. Бледите лица порозовяха. Малко по малко децата се съвземаха от преживяното вълнение и започнаха по-спокойно да гледат на станалото.
    — Ех, какво ли не минава през главата на човека. И това ще преживеем — философствуваше Гагик. Щом сме заедно, няма да загинем.
    Въпреки че в себе си всички обвиняваха Ашот за случилото се, пак от него очакваха решителни думи и действия. Децата знаеха, че младите прпродолюбители от средното училище „Степан Шаумян“ в негово лице имаха опитен и смел ръководител. На кого другиго можеха да се надяват в този момент?…
* * *
    Участник в ловджийските приключения на баща си, Ашот неведнъж беше изпадал в тежко положение. Така че само той можеше да посочи пътя на спасението. Ашот чувствуваше, че по мълчаливо съгласие беше избран вече от другарите си и трябваше да поеме ръководството
    И с присъщия му тържествен тон, сякаш говореше пред събрание, той започна:
    — Следователно, другари, ей така с голи ръце, без нищо. без абсолютно нищо, ние трябва да живеем дотогава, докато ни намерят или докато сами намерим изход от тази крепост. И като Робинзон, ние трябва сами да си набавяме средства за живот…
    — Като Робинзон. — плачливо го прекъсна Шушик. — Робинзон е живял на остров, където не е имало зима, било топло, имало богата растителност, а ние… Пък и колко запаси е имал!
    — Да! И лама е доил… Какво му е липсвало на Робинзон? — поддържаше момичето Гагик.
    — Аз не крия: ние сме в по-тежко положение, отколкото Робинзон. Но той е бил сам, а я ние колко сме? Цяла дружина! И още нещо: как е бил възпитаван Робинзон, а как сме възпитавани ние? Има ли тук разлика, или не? Я помислете!
    Ашот чувствуваше, че трябва да вдъхне вяра на другарите си. И той продължаваше да говори твърдо и спокойно:
    — Наистина местата, където попаднахме, са бедни, с оскъдна растителност. В това отношение Робинзон е бил много по-щастлив от нас. Ако обаче действуваме организирано, ние ще издържим. Ще ни бъде трудно, борбата с природата ще бъде тежка. И за да не загине никой в тази борба, необходимо е да се спазва най-строга дисциплина. Затова аз предлагам най-напред да си изберем началник, на когото всички ще се подчиняваме. Всички трябва безусловно да изпълняват неговите разпореждания. Да, безусловно, както на фронта. Иначе ще загинем. Съгласни ли сте?…
    — Какъв началник пък сега? Ти пак ли започваш да командуваш? — избухна Гагик. — Нач-а-а-лник! — проточи той иронично.
    — Е, нека не е началник, а старши. Каква е разликата? Но все пак трябва някой да следи за изпълнението на режима, установен от колектива. Нали така! Можем пионерско звено да организираме — предложи Ашот. — И да изберем звеневи…
    — И звено не ни трябва — отново възрази Гагик. — Да изберем просто старши и нека той ни служи, както депутатът служи на народа, който го е избрал,
    Ашот имаше по-друга представа за ролята на началника, но не се противопостави.
    — Добре, наричайте го както искате — началник, звеневи, старши или нещо друго, — но ние сме длъжни да се подчиняваме на избрания.
    — Разбира се! Само че ако служи добре на тези, които са го избрали — каза Гагик. — А ако не може, предупреждавам предварително: ще го свалим… с тайно гласуване.
    — Наш ръководител ще бъдеш ти, Ашот — побърза да изрази мнението си Шушик. сякаш се страхуваше да не изберат някого другиго.
    — Да, да, ти може би ще бъдеш подходящ — снизходително каза Гагик. — Само че… Впрочем добре. Ти си подходящ.
    — Защо пък? — недоверчиво попита Ашот.
    Гагик говореше сериозно, но на Ашот се струваше, че зад думите му се крие някаква хитрост.
    — Защо ли? — повтори въпроса Гагик. — Па макар и за това, защото дори на обикновения другарски разговор ти умееш да придадеш официален тон.
    Ашот смръщи вежди и погледна Хасо и Саркис. Но двете момчета мълчаха.
    — А ти, Саркис, какво ще кажеш? — попита Гагик.
    — На мене ми е все едно… Той ни доведе тука, нека сега той мисли какво да правим. Аз в нищо няма да се меся…
    — Щом трябва, ще се намесиш — твърдо заяви Ашот. — Тук изключения няма да ти се правят.
    — Видяхте ли?… Нали ви казах, че той е най-подходящият? — усмихна се Гагик. — Не всеки може така властно да говори.
    И Ашот беше избран за ръководител. — Шушик първа го предложи, макар и да смяташе, че Ашот е по-суров, отколкото трябва. Момичето не харесваше и неговия рязък, заповеднически тон. Но кой знае, може би в тези cyрови условия беше необходими началникът да е точно такъв?
    — Аз ще ви бъда ръководител приключи Ашот обсъждането на този въпрос. — Саркис право каза: аз станах причина за вашите беди. Затова ще направя всичко, само и само да спася вас и себе си. Ти право каза — обърна се той само към Саркис. — Но остави този твой враждебен тон. И хленчене повече да не чувам. А нашите задачи аз разбирам така. Трябва да се грижим да търсим каква да е храна. Необходимо е да си създадем търпими условия за живеене — възможно е за дълго да останем в тази клисура. Ще си правим сечива за разчистване на пътеката от снега — изобщо ще вършим всичко, което е по силите ни, за да излезем оттук. Ах, ако имахме поне нож! Без нож нищо не ще можем да направим…
    — Нож имаме — спокойно каза Хасо.
    — Имаме ли? — радостно скочи от мястото си Ашот. Очите му така заблестяха, сякаш беше намерил вече начин да се измъкнат от Барсовата клисура. — Не се ли шегуваш? Покажи го!
    Хасо извади от джоба си и подаде на Ашот голям, груб, но остър овчарски нож.
    — Скъпи ми братко кюрд! — възторжено извика Гагик. — А откъде го имаш?
    — Как откъде? Да не съм арменец, че да нямам нож? На пояса на всеки кюрд виси нож.
    Ножът преминаваше от ръце на ръце и децата го разглеждаха с интерес като някаква рядкост.
    — Да, сега можеше много нещо да се направи…
    Ашот прие отново началнически вид и направи равносметка на деня.
    — И така, сега ние имаме дом, макар може би не много удобен — говореше той. — Имаме огън — а това е най-важното, имаме и нож…
    — Извинете, а дрехите? Те също трябва да се вземат под внимание — каза Гагик, като оглеждаше внимателно другарите си. — Само кюрдската аба колко струва!…
    Оказа се всъщност, че децата имат горе-долу достатъчно дрехи. Когато се готвеха да тръгнат за фермата, росеше дъжд и за всяка майка това беше щастлив повод да навлече „детето“ си с повечко дрехи. Склониха Ашот да облече над костюма есенното си палто. С такова палто беше и Шушик. Само Гагик се беше облякъл лекомислено: обикновена риза и лятно палтенце без подплата.
    Като отчете цялото това имущество или, както каза Гагик, „подложи на инвентаризация“, Ашот се изправи и изкомандува:
    — Хайде, ставайте, отиваме да търсим храна!…

ДЕВЕТА ГЛАВА

Даровете на природата не винаги радват стомаха на човека
    Кой казва, че Барсовата клисура е бедна, че в нея няма храна? Не е истина! Има в изобилие. Само че всичко, което децата намираха, докато разравяха снега, обръщаха камъните и тършуваха по хралупите, съвсем не можеха да използуват за ядене. Нали в течение на многото хилядолетия кухнята постепенно беше отдалечила човека от онова, което му дава наготово самата природа.
    Въпреки че снегът беше дълбок, целият животински свят в Барсовата клисура все пак се хранеше с нещо и живееше. И козите, и орлите, и яребиците… Дори зайците, следи от които бяха открили децата. Само те все си бяха гладни. И колкото по-дълго търсеха нещо, за да заситят глада си, толкова повече ги обземаше отчаянието.
    А и как да не се отчаят, щом под дъбовете дори не можеха да намерят нито един желъд! А пък по всичко личеше, че тази година дъбовете бяха родили много. За това свидетелствуваха останалите между листата празни чашки от желъди.
    Под скалите, които затваряха клисурата отдясно, децата забелязаха едно доста старо орехово дърво, широко разклонено на всички страни. Дали не беше посадено тук от човек? Впрочем плодовете на дивите орехови дървета по нищо не се отличават от облагородените.
    — Я разчистете снега, момчета. И орехите не са лоша храна — каза Ашот, кой знае дали от отчаяние, или пък от желание да повдигне настроението на другари-те си.
    Като духаха на измръзналите си пръсти, децата разчистиха снега под дървото, огледаха всички гънки и възли на корените. Не, нито един орех нямаше!
    — Е добре. Да допуснем, че катеричките са събрали и скрили в дупките си орехите. Но къде са се дянали желъдите? Може ли да има мечки в тази затворена крепост? — разсъждаваше Гагик.
    Когато уморените и гладни деца отново се събраха в пещерата, Ашот каза:
    — Всички животни оставят следи по снега. Ако се съди по следите, тукашните животни се крият в пещерите. Още утре ще отидем, ще намерим някое и… като му сложим на главата нечия шапка, ще се върнем — завърши Гагик след Ашот.
    Всички схванаха шегата — беше смешна, но никой дори не се усмихна. Мисълта, че могат да загинат от глад, а и самият глад не им даваха спокойствие.
    — Не се шегувай — каза Ашот. — Ние ще намерим начин. Имаме нож. Ще се опитаме с него да си направим и оръжие, и различни сечива. Виждали ли сте рисунките в учебника — оръдията на първобитния човек? Ето такива…
    Възражения не последваха и Ашот се обърна към Хасо:
    — Вземи ножа и отрежи за всеки от нас по една тояга. Там в дъбовата гора.
    Хасо скочи и в знак на послушание по източен обичай допря длан до дясното си око:
    — Какви тояги? Дълги или къси?
    — И дълги, и къси. Като дръжка на брадва, като дръжка на лопата, като стърчишка на кола… С късата ще може да се удря отблизо, а с дългата — отдалеч.
    Ашот говореше с такъв делови тон, като че ли животното седеше в пещерата и само него чакаше — да отиде и започне да действува със своите тояги, къси и дълги.
    — Гагик, ела с мен. Ти, Саркис, донеси няколко по-големички камъка. А Шушик ще се грижи за огъня. Изобщо запомни, Шушик, че ти отговаряш за огъня. Ако угасне — пак ще ни се обърка работата.
    — Огънят няма да угасне! Аз ще дойда с вас — скочи Шушик. — Все за нещо ще потрябвам.
    Единоначалието беше нарушено. Ашот не можа да сдържи гнева си.
    — Но аз нали казах, че трябва да останеш! — повиши глас той.
    — Ех, Ашот джан — намеси се Гагик. — личи си, че не познаваш жените. Нека върви. За нищо и никакво! така ще се разреве, че няма да ти стане драго.
    … Докато близо до пещерата Хасо майстореше дръжки за бъдещото оръжие, Ашот оглеждаше дръвчетата и храстите наоколо.
    „Трябва да намерим млада и жилава кора, от която да направим върви“ — мислеше си той.
    Пещерата, в която децата се бяха настанили, се намираше в горната част на клисурата. Изглежда, че клисурата започваше от нея и се спускаше надолу, като все повече се разширяваше.
    Малко по-долу някога е било вероятно падина. Постепенно, с течение на времето, потоците са нанесли в нея пясък и тиня и са я изравнили с околната местност. Образувала се е малка равна площадка, не по-голяма oт харман. На единия й край растеше тръстика, а до нея имаше стара върба и два бряста — дървета, които обикновено виреят на влажни места.
    Младият бряст има мека и жилава кора. Затова, когато Ашот я сряза, а след това дръпна, клонът веднага се обели. Скоро почти целият бряст се оголи, а около него на земята лежаха куп дълги ленти кора.
    — Сега си имаме и върви — каза Ашот. — Хайде събирайте ги и ги носете при огъня. Вземи си ножа, Хасо, и продължавай работата.
    Вечерта при светлината на огъня Ашот привързваше камъни на тоягите, донесени от Хасо. Камъните бяха най-различни — големи и малки, остри, тъпи, ръбести. Прикрепени на тоягите, те наподобяваха картинките в учебника по история. Като че ли от страниците на книгата бяха слезли допотопните оръжия — извити и криви, но все пак пригодни за удар.
    — С такова нещо естествено можеш да пернеш всеки звяр, но жалко, че ще го оставиш на място — мрачно се пошегува Гагик, като разглеждаше големия чук
    Другарите му се разсмяха, макар и невесело. Видът на „оръжието“ все пак им вдъхна известни надежди.
    Но Ашот не беше доволен.
    — Да убиваш с тях, разбира се, може, но да колиш… Нито едно не става.
    — Вярно, съвсем са тъпи — съгласи се Шушик разочарована.
    Ашот излезе и скоро дотътра с пъшкане и охкане два големи камъка в пещерата. Като ги удари един о друг, той ги разтроши на няколко островърхи парчета.
    Подът на пещерата беше от базалт, и то толкова гладък, сякаш някой нарочно го беше шлифовал.
    — Саркис, я вземи този камък и наточи хубаво острия му край о базалта. То ще ни бъде секира.
    Трудно е да се каже дали тонът, с който беше заповядано, не се хареса на Саркис, или си спомни старите обиди, но той не се и помръдна, все едно, че не чуваше. Седеше опрян на някакво пънче и продължаваше мълчаливо да гледа огъня. Ашот не повтори. Той наточи сам камъка и го прикрепи здраво на един от прътите. — Ето че вече си имаме и секира, и каменен чук — обяви той. — Но то нищо не е. Ако не успеем да излезем оттук в най-скоро време, ще трябва да помислим и за по-сериозни сечива.
    — Ти само за сечивата говориш! Ами леглата? — разсърди се Шушик.
    Действително еловите „матраци“ бяха изсъхнали, трошаха се и се разпиляваха. От тях изскачаха и бодяха остри клончета. Трябваше да се подновят постелките, да се прибавят пресни клонки и шума. Така поне мислеше Шушик.
    — Нали е виден ловец — защо му е меко легло? — подигра го злобно Саркис.
    — Меко легло ли? Да не би да искате пружинени матраци? — отговори Ашот на подигравката с подигравка, макар и да почувствува, че Шушик е права.
    Ала късият ден беше към края си. Навън пак стана тъмно и студено. Какво ще намерят по това време?
    — Е, за храната и леглата ще помислим утре. Ще потърсим нещо — каза Ашот. — А сега да видим как да се отървем от този проклет дим… — Той се закашля и започна да търка насълзените си от дима очи. — Очите ми изтекоха вече… Гагик, няма ли да измислиш нещо?
    — Защо да не измисля? Ако легнем, димът няма да ни мъчи — с дрезгав глас отвърна Гагик и посочи с глава към Саркис, който се бе налегнал на земята: — Защо не, да легнем, ама кой ще работи вместо нас?
    Суровите клони съскаха, димяха. Входът на пещерата беше нисък, кълбата дим се трупаха вътре, сгъстяваха се, издигаха се към свода. И наистина само легнал можеше да се чувствуваш сносно. Саркис отлично беше усвоил тази „рецепта“.
    Ашот излезе и огледа пещерата. Димът се измъкваше само от входа, и то едва-едва. Издигаше се нагоре и лижеше надвисналите над пещерата камъни.
    За да може да излиза свободно, необходимо беше да се пробие дупка на свода. Но с какво? С каменния чук? Или… с ножа на Хасо? Децата нямаха нищо друго!
    Ашот помисли, помисли, но нищо не можа да реши и се върна в пещерата. Настроението беше отвратително — подходящо за сериозен разговор със Саркис. Така поне се стори на Ашот.
    И разговорът излезе неприятен.
    — Саркис — каза Ашот, — не ми харесва твоето държане. Ние трябва да работим пряко сили, за да не загинем. Ако се движим като тебе едва-едва…
    — Аз се движа така, както съм свикнал! — рязко го прекъсна Саркис.
    — Зная, че така си свикнал. Но тогава си бил у дома си, всичко си получавал наготово, а сега ние нищо нямаме. На пръв поглед уж проста работа — огън, но само да се поддържа непрекъснато, изисква от нас голямо напрежение. Ако и ние сме като тебе, съчки за огъня дори не ще можем да набавим, а да не говорим за храната…
    Забележката беше справедлива, но Саркис я прие болезнено.
    — Значи, тук само аз съм мързеливец, така ли? — раздразнено попита той.
    „Какво да се прави с този човек?… — мислеше си Ашот. — Всички трескаво са се заловили за работа, всеки гледа да допринесе нещо за колектива, а той, мушнал ръце в джобовете, стои или лежи до огъня и плюе по тавана. Ако пък от немай-къде му се наложи да свърши нещо, едва се мъкне, като че ли с въже го дърпат. И не съзнава, че това е отвратително, не търпи забележки, обижда се…“
    — Не се обиждай, Саркис, не обичаш ти да работиш — кротко се намеси Шушик.
    — Само това оставаше, хлапачки да ме учат! Косите ви са дълги, ама…
    — Няма нужда да довършваш! Известно ми е! прекъсна го Шушик. — Но нека ти припомня, че когато нашето училище правеше алеята в Мейлу, ти пак отказа да участваш.
    — И добре направих! Аз ще се мъча да садя овощни дръвчета по пътя, а който мине и замине, ще си къса! Не…
    Ашот поклати неодобрително глава и помисли: „На какъв език да говоря с това момче, че поне нещичко да разбере?“
    Шушик припомни сега за работата, подета от младите природолюбители под ръководството на Ашот — работа, нека го кажем, завършена с чест.
    Равен път минава между памуковите ниви от Айкецор до азърбайджанското село Мейлу, потънало сред овощни градини. По-рано цели четири километра човек не можеше да срещне по пътя ни дръвче, ни храстче! Когато лете пътникът вървеше под жаркото южно слънце, обливаше се в пот и жадуваше за сянка… Но в началото на миналата пролет пионерите от двете села — арменското и азърбайджанското — решиха да насадят край пътя овощни дръвчета.
    С какво въодушевление работеха само децата!
    Планът беше разработен от младите природолюбители в Айкецор, но в работата взеха участие почти всички. Саркис както винаги стоеше настрана, а на това отгоре злословеше: „Я гледай, вземат ума на хората!“
    И така ден след ден, като всеки засаждаше по няколко дръвчета, арменските и азърбайджанските деца се, срещнаха най-после на средата на пътя, извикаха гръмко „ура“ и сърдечно се прегърнаха. Четирикилометровата алея, засадена от техните ръце, беше готова. Решиха да я нарекат „Алея на дружбата“. От децата се възхищаваха и в района, и в центъра, и в пресата! А списанието „Пионер“ напечата цял разказ за „Алеята на дружбата“. И имаше защо…
    Ако нашият читател попадне случайно в Айкецор, ще види по пътя Мейлу-Айкецор два реда стройни млади дръвчета, наредени като пионери за преглед. На „шията“ на всяко дръвче ще забележи окачена квадратна дъсчица с името па този, който го е садил и се грижи за него: откъм Мейлу — Мехти Абас-огли, Кирим Мустафаев, Хала Мамадкъзи… Откъм Айкецор — на трите разкошни фиданки в началото на алеята стои името на Ашот Сароян, после на Анаид Мирцоян, Гагик Камсарян, Шушик Миракян… По няколко десетки имена от всяка: страна!…
    По „Алеята на дружбата“ минават хора местни и външни — и виждат кой по-добре и кой по-зле се грижи за своите фиданки. Самите дръвчета мълчаливо разказват за това… А колхозниците от Мейлу и Айкецор четат с гордост по дъсчиците имената на децата си.
    Ще минат години, децата ще станат възрастни хора, а днешните фиданки — огромни дървета. И умореният пътник, поседнал да си почине на сянка и да се освежи с чудесните плодове, ще благослови: „Нека бъдат вечно млади ръцете на онези, които са садили и поили тези дървета…“
    Ето каква голяма работа извършиха пионерите от Мейлу и Айкецор! И този труд им достави голяма радост и удоволствие. Единствен Саркис не изпита тази радост, и то само защото имаше лош характер и беше лошо възпитан.
    Настъпи утрото. Започваше четвъртият ден, откакто децата бяха в плен на Барсовата клисура.
    Едно след друго те се измъкнаха от пещерата, но студът на ранното утро ги накара да се приберат и разпалят огъня. Под сводовете на пещерата пак се насъбра дим и започна да ги мъчи. Отново трябваше да легнат по гръб на коравите легла.
    Колко късно надниква слънцето в тази клисура! Целият свят сигурно е стоплен вече от животворните му лъчи, а тук — само мъгла и нищо друго.
    Но ето най-после от върховете, ограждащи клисурата от изток, то проникна и тук, а мелодичната хвалебствена песен на спотаила се някъде в скалите яребица посрещна изгрева му.
    Песента развълнува Ашот, раздразни ловджийската му страст.
    — Успокойте се — обърна се той към другарите си. — Сега ще уловим или заек, или яребица. Времето е тъкмо за лов, снегът е дълбок.
    — А за нас не е ли много дълбок? — простодушно попита Шушик.
    — За нас може би, но не и за тебе. Ти отговаряш за огъня, разбра ли?
    А на момчетата Ашот поясни като опитен ловец:
    — Когато снегът е дълбок, яребицата и заекът се принуждават да го разравят, за да си търсят храна. Ние трябва да ги проследим и да ги уловим точно когато са се заровили в снега… Разбрахте ли?…
    — Повече от половината — засмя са Гагик и се обърна към Шушик: — Ето ти тояга, остани да наглеждаш огъня. Ако дойде мечка, помоли я да почака. Щом се върнем, на бърза ръка ще и смъкнем кожата. — Но като забеляза неодобрителния поглед на Ашот, Гагик смутолеви: — Моля да ме извиниш, май поех твоите функции.
    — Да, не бива да го вършиш, макар че, общо взето, се разпореди правилно. Ти, Шушик, остани тук и се погрижи да намериш още листа за леглата ни. Наскуби и трева оттам, където снегът е по-малко.
    — Защо непременно трева? — възрази момичето. — Меко легло може да се направи и от мъх. По дърветата има колкото искаш. Ние ще съберем…
    — Добре, да тръгваме. Завържи Бойнах: той ще лае, ще изплаши дивеча.
    Въоръжени с „оръжия от каменния век“, децата потеглиха. Ашот се надяваше, че зайците са идвали през нощта при бряста да си похапнат от меката му вкусна кора. По снега бяха останали парчета от „лентите“. И вярно — ето какво значи да си ловец! — на отсрещния склон се виждаха следи от заек, които водеха до бряста. Заекът, изглежда, беше идвал тук, гризал кора, скачал, тичал насам-натам и оставил толкова заплетени пътечки, че на неопитен човек би се сторило, че около бряста е играло цяло стадо зайци.
    Ала набитото око на Ашот веднага се ориентира в този лабиринт и избра следата, която извеждаше навън. Ашот тръгна уверено по нея към южния край на клисурата, като предупреди (допря пръст до устните си) другарите си да вървят след него съвсем тихо.
* * *
    Ашот беше в такова трескаво състояние и вървеше така тайнствено,че Гагик едва сдържаше смеха си.
    Колкото по-надолу се спускаха децата, толкова клисурата ставаше по-широка и в южния си край преминаваше в плато.
    Следите на заека водеха тук. Снегът беше толкова дълбок, че децата едва се движеха.
    — Почакайте! — спря се изведнъж Гагик. — Трябва да преценим горе-долу колко тежи.
    — Кой?
    — Заекът.
    — Я остави! — Ашот почваше да се дразни.
    — Но защо, братко, да се мъчим напразно? Докато не разбера колко килограма е, няма да го гоня с празен корем…
    Какво да правят? Да се възмущават? Да се смеят? Стомасите на всички са хлътнали от глад, свят им се вие, иска им се да викат от отчаяние, а той се шегува.
    — Зайците по нашите места тежат средно по три кила — наслуки каза Ашот. — Да вървим…
    — Три? — Гагик, като прегъваше пръсти, започна нещо да пресмята. — Дреболиите — на Бойнах. Ще останат два и половина килограма… Кожата — двеста грама… — бърбореше той.
    Децата скоро слязоха в Заешката обител, както Гагик кръсти площадката. Още отдалече се виждаше дупката, изровена от заека в снега. Сигурно се криеше там или само беше направил тунела и си бе отишъл.
    Когато, стараейки се да не вдигат шум, момчетата дойдоха до дупката, Гагик изведнъж пак се спря, погледна своя инструмент — ни чук, ни секира — и попита:
    — А не е ли смешно, деца?… Четирима, с огромни тояги — и то… за някакъв си нещастен заек! А?…, Аз, да си кажа честно, смятам…
    — Ссст!… — сърдито изсъска Ашот.
    Но беше вече късно: заекът изскочи от дупката отгоре на снега, направи голям скок и като местеше енергично лапички, се понесе стремглаво. Изглежда, че беше тежък, защото на няколко пъти затъваше дълбоко в снега, размахваше крака, сякаш плаваше, но все изскачаше и препускаше, докато се изгуби между огромните камъни…
    Жалко, че оставиха Бойнах в пещерата. Децата се страхуваха, че ще попречи па лова, а точно той може би щеше да хване заека…
    — Изяде ли го? ядосано се нахвърли Ашот върху Гагик. — Щом се шегуваш, когато трябва и не трябва, сега стой гладен и хленчи!…
    — Ох, мълча, мълча! — И Гагик закри с длан устата си, макар че сега вече можеше и да не мълчи.
    Децата пак тръгнаха по следите, едва се катереха запъхтени по скалите, но заекът, щом забележеше още отдалече, че се приближават, хукваше презглава нататък.
    А на билото на скалите бяха кацнали орли и с остър поглед следяха всяко негово движение. Един от тях, едър брадат орел с бели мъхнати „шалвари“, размаха тежко крила, издигна се и започна да кръжи над бягащия заек. Заекът забеляза, че го преследват и мушна глава в снега, като мислеше вероятно да се скрие в него. Но закъсня. Хищникът като камък връхлетя отгоре му, заби мощните си остри нокти в гърба на жертвата си и я отнесе на върха на една канара.
    — Е, Гагик, колко кила тежи заекът? — язвително попита Ашот.
    Гагик мълчеше мрачно. Всичко стана така неочаквано. А той беше вече решил кой какво ще получи… „Как избяга, глупакът!… Просто глупак! Щом и без това е щял да загине, нямаше ли да бъде по-голяма чест за него, ако го изядат айкецорските пионери?“
    А орелът в това време, настанен удобно в недостъпно местенце, спокойно се наслаждаваше на плодовете на своя лов и сигурно се подиграваше на злополучните хлапаци.
    Като поглеждаха с омраза към орела, децата поскитаха още малко по каменистите склонове на клисурата, по не намериха нищо и уморени, гладни и тъжни си тръгнаха към пещерата.
    Къс е есенният ден. Още не бяха успели да разгледат както трябва клисурата, а слънцето се скри.
    Гагик си спомни за дядо си. Право казваше той: „Седнеш сутрин да закусиш и докато се нахраниш, вече се е стъмнило.“
    Когато влязоха в пещерата, Бойнах се спусна със скимтене към стопанина си и се притисна до краката му, а Шушик, щом погледна помрачнелите лица на другарите си, веднага разбра, че не им е провървяло. Придаде си обаче безгрижен вид и весело каза:
    — Я вижте какви легла съм ви приготвила!
    Но за да си представи човек тези „легла“, трябва да знае, че пещерата приличаше на голямо корито, издълбано в гръдта на планината. Издигнатите му хоризонтално разгънати краища образуваха от двете страни нещо като широки каменни одри, където Шушик беше подреждала „леглата“.
    Тя беше настлала отдолу суха трева, а отгоре покрила с мъх.
    На дъното на „коритото“ димеше и пращеше огънят. Пламъкът му се издигаше нагоре и стопляше двата одъра.
    Да, след такъв лов заслужаваме хубава почивка на меко легло. С пълно право — каза Гагик и с удоволствие се изтегна на едното легло. Примерът му последваха и другите.
    — Снегът се топи бързо, не остана вече и половината — каза Ашот. Той искаше, види се, да окуражи другарите си. — Чувате ли, вода?…
    Децата се ослушаха.
    Някъде навътре в пещерата глухо капеше вода. Вероятно снегът, попаднал в дълбоките пукнатини на планината, се топеше и водата постепенно проникваше навътре.
    — Интересно, къде може да отива? Дали се просмуква в земята, или образува под скалите езеро? — като че ли сам се питаше Ашот.
    — Че се топи, топи се, но пътечките все не се откриват. Колко сняг само е навял вятърът по тях! Всичко е изравнил!… — мрачно каза Саркис.
    Никой не му възрази. Всички знаеха: толкова сняг се бе натрупал по Дяволската пътека, че до пролетта нямаше да се махне. Опасно беше да се ходи по него: една непредпазлива крачка, леко загубване на равновесие — и ще се търколиш в пропастта. А да изгубиш равновесие на такава пътека, не е трудно: ако снегът се позаледи отгоре — ще се хлъзнеш; ако започне да се топи — ще хлътнеш. Така или иначе, все ще загинеш… На децата оставаше само едно: така да организират своето „домакинство“, че да не умрат от глад и да чакат.
    Колко е дълга ноемврийската нощ! Насядали около огъня, децата тихо разговаряха, а пред пещерата тичаше Бойнах и яростно лаеше по някого.
    Xaco постла абата си до огъня, изсипа върху нея от джоба си няколко шепи шипки и като ги преброи една по една, раздели ги на пет равни части.
    Шипки? Истинско спасение!
    — Откъде? — попита Ашот.
    — Отгоре. Само че са малко: проклетата мецана преди нас ги е намерила.
    — Тук има ли мечки? — шепнешком попита Шушик.
    — Не, следите са стари. Изглежда, че е била тук преди няколко седмици и е изпочупила всички храсти. Жълъдите пак тя е излапала, а сигурно и орехите. Нито един не е оставила тая пуста мецана!
    — Нищо, нека се угоява — толкова по-вкусна ще бъде — успокояващо каза Гагик. — Или вие се съмнявате в това?
    Никой не се обади. Вниманието изцяло беше погълнато от шипките. Те раздразниха гладните стомаси и съвсем разсъниха децата.

    Седнал до Шушик, Гагик непрекъснато се шегуваше, мъчеше се да поддържа духа на другарите си.
    — Гледайте, деца, пред мене е лято, зад мене — зима. Особен климат!
    И действително: пред Гагик беше „лято“ — огънят гореше силно, а отзад вееше студ…
    — От лявата ти страна пък е пролет. — Ашот погледна Шушик и се засмя.
    — Да-да, Ашот джан! И то каква пролет! С рози, теменужки…
    Шушик се усмихна снизходително на шегите на другарите си, но не се чувствуваше нещо добре: цялото тяло я болеше, особено гърбът, а гладът я мъчеше просто безмилостно…
    Хасо измъкна от пояса си тръстикова свирка — вечната спътница на овчаря — и засвири спокойни, тъжни кюрдски мелодии. От време на време момчета пееше тихичко с малко пресипнал, но приятен глас:
Ло, ло, ло, ло… Слушайте ме, хей, планини, хей, канари!
Aз разтворих пред вас пламенното си сърце,
Могат ли нашите ветрове да угасят огъня, който гори в него?
Може ли вашата прохлада
да изсуши сълзите в очите ми?
Като ручеите на Бингиол планина се леят надолу те…
Ло, ло, ло…

    — Не, Хасо, така не става! В твоите песни звучи направо отчаяние — забеляза Ашот. — И без това не ни е весело.
    Овчарчето се усмихна и на загорялото му, бронзово лице ярко блеснаха големи бели зъби.
    — Отчаяние?… Не, защо да се отчайвам, щом имам такива другари като вас?… Знаете ли вие какво е другар? С другаря и смъртта е мила… Това е песента на Хчезаре. Тя казва на своя любим Сиабандо: не ходи за дивия бик, не ходи! Ако си ловец, твоята плячка съм аз. Не ходи!… Не я послушал Сиабандо. Бил млад, влюбен. Кръвта в него кипяла. Подгонил той дивия бик, пуснал в него стрелите си, ранил го. Но сляпата съдба се намесила: вдигнал го бикът на рогата си, хвърлил го, ударил го в един сух клон, клонът се забил в гърдите на Сиабандо… Мъгла забулила планината Сипан, но и в мъглата Хчезаре намерила своя любим. Намерила го и се разплакала над него, а Сиабандо стене и и говори: „Не плачи, Хчезаре, не плачи, моя мила…“
    Хчезаре му отговаря:
Ах, как да не плача,
когато слушам твоята въздишка,
когато слушам твоите вопли, Сиабандо?
С камъни е покрито билото на Сипан,
на билото има кристално езеро.
С неговите води ще умия твоята рана,
ще помоля слънцето балсам да и стане,
мой Сиабандо…

    Като вопъл звучеше в устата на овчарчето Хасо песента за нещастната Хчезаре. Децата я слушаха с вълнение.
    В пещерата влезе Бойнах. Той легна и сложил глава на лапите си, сякаш слушаше внимателно. Кучето беше спокойно и невъзмутимо: щом господарят му свири и пее — значи, стадото не е застрашено от вълци. Значи, всичко е наред.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Какво стана в село Айкецор, когато получиха злополучното писмо
    Село Айкецор е разположено на левия край на Араратската долина. От самото му име — Айкецор10 — се вижда, че то се намира в клисура и че в него има много градини. Малък планински паток напоява селските градини по високите места, а канал, прокаран от Аракс, носи вода на памуковите плантации, разположени в равнината пред селото.
    Весело село!… А и как няма да е весело, щом през есента всеки колхозник има в мазето си по два-три караса11 вино от собственото си лозе. И виното не намалява, макар че председателят на колхоза Харут от година на година гледа да окастря земята за лично ползване на колхозниците.
    Във всеки двор, под всяка стряха големи глинени делви с широко зинали отвори съхнат на слънце чак до октомври. Навсякъде ще ги видиш. А сега, през ноември, обиколи цял Айкецор — нито един карас!… Напълнени със „слънчевия сок“ на Араратската долина, те чакат в мазетата празниците.
    Още щом свършат всички приготовления за октомврийските тържества, колхозниците с глинени чаши в ръце ще слязат в мазетата си и за пръв път ще махнат капаците на делвите си. Опиващият аромат на виното ще замае главите им — а-ха, да загубят съзнание.
    От тези дни започват и селските празници — сватби, гуляи — и айкецорци само търсят кого да нагостят с божественото си вино и шишкебап…
    Тежко на пришелец, дошъл по работа в селото по това време. Който и да го срещне — бригадир или обикновен колхозник, — все ще го спре и поведе към дома си. Ако пък не иска, отказва — обиждат се: „Значи, не ме смиташ за човек? Не искаш да дойдеш у дома? He зачиташ гостоприемството ми?…“
    Жалко, че тази година снегът падна хем не навреме, хем дълбок. Той лиши айкецорци от удоволствието да посрещнат празника в градините, на чист въздух, насядали по поляните, покрити с кадифена зеленина. И се принудиха да наредят трапези по домовете си, да ги отрупат с всевъзможни ястия и бутилки с червено вино. Но кого да поканят на гости? Всеки е наредил трапеза! Всеки чака гости… А сам как ще гуляеш!
    Бащата на Ашот — ловецът Арам, и бащата на Гагик — градинарят Аршак, се срещнаха на главната улица и започнаха да се канят един друг. Те бяха вече порядъчно разгорещени.
    — Чуй, Аршак, жена ми е изпекла яребици, пръстите си да оближеш. Да вървим — убеждаваше приятеля си Арам.
    — Защо? Та аз нямам ли с какво да те нагостя? Нямам ли си дом? У дома да идем — настояваше Аршак.
    Те дълго се пазариха и като не постигнаха нищо с увещания, Аршак прибягна до насилие: сграби Арам, метна го на гръб като чувал с картофи и при общия смях на наблюдаващите сцената колхозници го повлече към дома си.
    Още в пруста на къщата си Аршак махна капака на големия карас и заповяда на Арам:
    — Хайде, събличай се и прескачай!…
    — Няма да ме уплашиш! Аз с мечка съм се борил… Я го гледай ти, намислил да ме изплаши!… — уж се възмущаваше Арам.
    Но в това време от стаята излезе жената на Аршак с голяма пръстена чаша в ръце:
    — Братко Араме, твоето и моето момче са като родни братя. Пий за сполуката им…
    Смелият ловец, който не отстъпваше пред мечките дори, се стъписа уплашено — толкова голяма беше чашата.
    „Не братко, няма да го бъде! Изпия ли я, добре ще се наглася!“ — помисли си той.
    В този момент някой почука и в пруста се вмъкна селският раздавач, целият отрупан със сняг. Той извади от чантата писмо и без дума да продума, го подаде на Аршак.
    — Чичо Мураде, сигурно си измръзнал. Влез да се постоплиш! — покани раздавача жената на Аршак.
    — Не благодаря. Бабата ме чака, няма за кога да се заседя нам. Какво? Вино ли да пипна? Това може… — И старецът на един дъх опразни предложената му чаша.
    — Уфф!… въздъхна той доволно и като си пое малко дъх, добави: — Не вино, а лъвско мляко! През това време Аршак разтваряше писмото-
    — О, че то е от моето лъвче! — възкликна той, вглеждайки се в познатия почерк. — Милото ми!… Но защо не си е дошъл сам?…
    — Как така? Мигар не са си дошли? Че децата още вчера тръгнаха от фермата… — каза чичо Мурад.
    И тутакси съжали: жената на Аршак изпищя: „Ой, по-добре да бях ослепяла!“ — и изпусна от ръцете си пръстената чаша, която току-що и беше върнал старецът.
    — Почакай де, жена, нека прочетем по-напред. Къде могат да се изгубят? — по-скоро за да успокои себе си, а не жена си, каза Аршак и започна да чете.
    — Ама то не е за мене! Момчето пише на дядо си. Тате! — извика той към стаята. — Внукът ти ти е изпратил писмо от фермата!
    — Така ли?… А какво пише? — чу се от стаята.
    — Какво ли? Ей сега ще прочета. Пише, че трябвало да те подмладява. Ха-ха-ха!… — разсмя се звънко Аршак. Но като прочете още няколко реда, изведнъж стана сериозен. — Как така — в Далечния изток? Хлапашка работа!
    Право казват, че за пияния морето е до коляно. Нито писмото на сина му, нито тревогата на жена му направиха особено впечатление на Аршак. Той дори започна да се хвали, че детството на сина му преминавало също като детството на знаменитите пътешественици — необикновено!
    … Когато късно вечерта Арам се прибра в къщи, свари следната картина: жена му жално плачеше, удряше се по скута и с глас нареждаше. Като разбра, че и Ашот не се е върнал от фермата, Арам се разтревожи сериозно, на кресна на жена си:
    — Какво си се разревала! Да не е дете! Няма да седи в къщи, да се държи за полата ти я!
    Той си легна, бързо заспа и се събуди още в тъмно така ставаше обикновено, когато ходеше на лов.
    През нощта Арам беше изтрезнял. Видя жена си, която, изглежда, не беше помръдвала от прозореца, премести поглед към леглото на любимия си син, непипнато, празно, и се разтревожи: „Дали пък наистина не се е случило нещо с момчетата?“
    Жена му се тюхкаше, вайкаше, кършеше ръце и непрекъснато повтаряше: „Ох, синко мой… Ох, синко, къде, под коя скала остана?“

    — Ще прескоча ей сега до фермата с коня на бригадира. Скоро ще се върна — преди да е изгряло слънцето — каза мрачно Арам.
    — Почакай, нека съмне. Къде в такава виелица?… — опитваше се да го спре жена му.
    Но Арам взе пушката и излезе от къщи. По дяволите и виелицата, и вълците, щом го няма Ашот!
    Ала до фермата Арам не стигна. Насред пътя срещна Аршак, който се връщаше оттам. Жена му го накарала да замине още вечерта.
    — Така е. Избягали на Изток — съобщи кратко Аршак. Беше много разстроен.
    — Откъде знаеш?
    — По всичко личи. Има ли писмо? Има! А Шушик — тя пък казала направо на майка си: заминаваме на Изток, при мечките, които ловят риба… Види се, повтаряла е думите на сина ти…
    И Аршак се смути: „Дали не се обиди Арам…“
    — А и моят, може да се каже, няма да падне по-долу от твоя. Същата луда глава — добави той, за да поправи грешката.
    — Ами ние какво да правим сега? Дали да почнем да ги търсим из планината, да вдигнем ли хората на крак?
    — Ако са в планината, сами ще си дойдат, не са малки деца! Твоят син е ловец, синът на Авдал — овчар, кучето с тях е умно. Ако бяха някъде наблизо, кучето все щеше да обади… He-не… Като въртоглави бичета пропаднаха, загинаха…
    Аршак поклати глава и шибна коня си. Шибна своя и Арам. И клетите животни, цели в пяна и пот, затъвайки в дълбокия сняг, понесоха обратно към селото угрижените си ездачи.
* * *
    Вестта за изчезването на децата бързо се разнесе из селото. Учениците със сериозни лица се трупаха около учителите, си, директорът на училището говори по телефона с районния началник на милицията.
    Отново прочетоха писмото на Гагик, отново питаха раздавача и Аршак, които бяха ходили „на самото място“, говориха с хора и дойдоха до заключение, че децата наистина са заминали за Далечния Изток.
    — В тази възраст се случва… В тази възраст главите на децата са натъпкани с какви ли не фантазии, а особено на такива като Ашот. Много добре го познавам… — каза директорът на училището, стар педагог с малка сива брадичка и приведен гръб. — Безразсъдно детство! Впрочем и аз някога съм бягал от къщи — призна си той, явно развълнуван от спомените. — Май че в Африка…
    — Щом е тъй, няма ли нужда да се вдига селото на крак, да се изпращат хора да ги търсят? — попита председателят на колхоза Харут. — Уфф!… Не ми стигат моите грижи, а сега пък и тези деца… Ех, че беля!
    И Харут, вечно зает с нещо, започна да крещи на Арам и Аршак, да ги обвинява, че „отглеждат недостойни кадри за колхоза…“
    — Щом те още отсега бягат от село, какви колхозници ще излязат от тях? — вдигаше врява той.
    Но сина на Баруйр, Саркис, председателят взе под своя защита.
    — Саркис ли? Той е като агънце. Гледа те в устата и слуша! Виж, синчето на Арам — хала момче. То ще е подмамило Саркис. А може и да го е сплашило дори и повело със себе си. Всичко е възможно!… И баща му е такъв — не ме ли заплашва на събранията? Намерил се кой да ме критикува!… — пенеше се Харут.
    Арам слушаше всичко това, кръвта бушуваше в жилите му, но се въздържаше да не „разпердушини председателя“.
    Въпреки че бяха изпратени телеграми по всички краища на района с молба да задържат бегълците, всички сметнаха, че все пак някой трябва да тръгне по дирите им.
    Но кой?…
    Предложиха домакина Баруйр, като най-обигран човек.
    — Ти говориш добре руски, видял си свят и хора казваше му Аршак. — Ако пък не ти се ходи сам, нека дойда и аз, и Арам не ще откаже.
    — Арам ли?… Ако Арам беше човек, нямаше да роди разбойник! Подмамил моя син! — крещеше Баруйр.
    Ушите му пламнаха, месестото му чело се покри с пот, тъмносивите очи потъмняха цял настръхна от злоба.
    — Хайде, хайде, няма да се караме… Трябва да бързаме, за да настигнем децата по пътя — успокояваше го Аршак.
    — Проклети да са! Нямам аз син! Нека си заминава! — самозабравил се, крещеше Баруйр; разбира се, той не по-малко от другите преживяваше изчезването на единственото си синче, но дълбоко в душата си не вярваше на легендата, че децата са избягали в Далечния изток.
    Е, щом Баруйр „няма син“, доячката Ашхен е вдовица с две деца, а овчарят Авдал, бащата на Хасо, не може да остави стадото си, трябваше да пътуват Арам и Аршак.
    Баруйр остана доволен от решението и зърнал отдалеч председателя Харут, забърза към него.
    — Виждаш ли какви умници? Оставяй, казват, работата си и заминавай за Далечния изток… Глупости приказват! Кога са заминали? Къде, на коя гара са се качили във влака? Защо никой не ги е видял! А и откъде имат пари за билети?…
    В малките очички на Харут засвяткаха хитри пламъчета.
    — Добре, добре, Баруйр! Стига за това. Ти по-добре приготви виното, че от утре заран почваме да го товарим за Ереван.
    Председателят не случайно подчерта думата „приготви“ и не случайно при това очите му заблестяха. Баруйр смигна съучастнически на Харут:
    — Ще го приготвим! Няма да изпращаме такова вино, че хората, като го пият, да се тровят.
    — Как така да се тровят? Да не би нашето вино да е отровно? — с упрек пошепна председателят.
    — А шестнадесет градуса? Какво е това според тебе, не е ли отрова?
    — Да… Ах ти, разбойнико! Намали ги! „Намали!“ В устата па председателя Харут тази къса думичка струваше сто хиляди!
    А ходът на мислите на Баруйр беше горе-долу следният:
    „Ще намаля, разбира се, ще намаля. Как ще позволя честните съветски граждани да пият вино шестнадесет градуса, та да се опият и да започнат да се обиждат един друг…“ Не, Баруйр не ще допусне такова нещо! На петдесетте бъчви силно, хубаво вино той ще прибави двадесетина бъчви чиста, кристална планинска вода и силата на виното ще се намали горе-долу до десет градуса… Прилично вино! Може да се пие без страх от скандали.
    …Тесните редици на бъчвите в избата както винаги предизвикаха радостно вълнение в сърцето на Баруйр. Целият му вътрешен мир, чувства, съвест, мъки и радости, а всъщност и целият му живот — всичко беше свързано с поверените му складове, със съхраняващите се там обществени продукти. Вън от тях за Баруйр нямаше нито живот, нито цел, нищо! Без колхозните складове той беше като риба на сухо. Те му придаваха сила, увереност, твърдост на волята. А и приятели имаше много — такива, които отдалече му сваляха шапка. „Чувствуваш се на седмото небе, когато онзи, който до вчера те е презирал, днес с усмивка ти се кланя до земята и угоднически те пита: «Как сте със здравето, Баруйр Амбакумич?…»“
    — Но защо толкова да се говори за някой си завеждащ колхозните складове? — ще попита читателят.
    И наистина нас не ни интересува Баруйр, а неговият син Саркис.
    „Светът е масло, а ти си нож. Режи, колкото можеш“ — казваше постоянно бащата на момчето и неговият завет се запечата дълбоко в мозъка на Саркис. Дете още, той гледаше как живее баща му, подражаваше му и научен от него, свикна да мисли, че целият свят служи само на собствените му интереси.
    Сега Саркис се озова рамо до рамо, ръка за ръка с другари, които не обичаше, с другари, чиито бащи и майки бяха честни колхозници и възпитаваха у децата си любов към упорития труд, полезен за обществото. Ясно е колко тежко беше за това момче, пропито до мозъка на костите си от егоизъм, да започне борба със злите сили на природата.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нито едно същество не ще се съгласи доброволно да стане храна на друго
    Когато Ашот се събуди и отвори очи — беше вече петото утро, — видя, че Хасо реже на парчета толаха си — единия от своите къси навуща от груб плат.
    „Какво правиш?“ — попита го с поглед Ашот.
    Хасо, също мълчаливо, вдигна дясната си ръка и направи с нея няколко кръгови движения над главата си.
    — Прашка? — досети се Ашот. Хасо кимна.
    Гагик се събуди, разтърка очи и излезе от пещерата.
    — Честито! — извика той от прага. — Пак е навалял цял метър сняг!…
    Момчетата неволно трепнаха, а Шушик плесна ръце. Тя отдавна вече не спеше — може ли да се спи в такъв студ?
    — Много добре, аз точно такъв сняг и чаках — с подчертано безгрижен глас каза Ашот. — Преди снегът замръзваше отгоре и яребиците бягаха, сега няма да избягат, а ще затънат…
    — А как ще ги ловим: за опашката или за главата? — ехидно попита Гагик.
    — И колко килограма ще тежи всяка? — за пръв път се намеси в разговора на по-големите си другари и Хасо.
    — Охо, Хасо! Малко мишле, а остро зъбче! И ти ли ми се подиграваш? — изненада се Ашот. — Я дай да видя какво си направил. Добре де, нарязал,си навущата, ами откъде ще вземеш връв за прашката си?
    — Моят чорап може да се разплете — каза Шушик, като изтриваше сълзите си.
    — Няма да позволя да се пипне чорапа ти, хушке, цървулите ми са от лико.
    А неговите цървули бяха особени. Те се отличаваха от обикновените по това, че отгоре имаха гъста, мрежа от дебели разноцветни конци. Момчето разплете част от тези конци и усука от тях върви за три прашки.
    — Можеш ли да хвърляш камъни с прашка? — попита той Ашот, но сякаш се изплаши, че въпросът му е прозвучал обидно, и побърза да изправи грешката си: — Е, то се знае, че можеш!…
    — А ти?
    — Аз ли? Горе-долу — отговори скромно Хасо.
    — Добре тогава. А сега да се умием със снежец… Брей, колко е наваляло! Какъв прекрасен ден за лов! Днес това ще ни е работата — заяви Ашот и изведнъж възкликна: — Ай, я вижте, червенушка!
    Той взе прашката от Хасо, сложи и кръгъл камък и изтича към храстите. Там неспокойно цвъртеше, клатеше опашка и чевръсто подскачаше от клонче на клонче малка птичка. Гръбчето и крилцата й бяха маслинено-кафяви, а лапичките — червеникави.
    Краката на Ашот затъваха в дълбокия сняг. Той запрати безуспешно по птицата няколко камъка и целият в пот, запъхтян, се върна при другарите си.
    — Няма да избяга — каза Ашот, като се мъчеше да скрие яда си. — А сега да отидем за яребици. Шушик, ти засили огъня, а ние скоро ще се върнем.
    Децата взеха своите първобитни чукове и тръгнаха след Ашот към изхода, но на прага на пещерата се спряха. Как да се спуснат в тази снежна бездна? И защо?
    А снегът, ситен-ситен, все се сипеше неспирно. Денят беше мрачен. Завеса от лека мъгла закриваше планинските върхове, които ограждаха клисурата. Нито една яребица не се виждаше наоколо, отникъде не се чуваше обичайната й песен.
    — Нищо няма, къде ни водиш?… — само след няколко крачки попита недоволно Саркис.
    Не беше особено приятно да си пробиват път през дълбокия и студен сняг.
    Едва сдържайки раздразнението си, Ашот — не толкова за Саркис, колкото за Гагик и Хасо — каза:
    — В такова време скалните яребици се крият в пукнатините на скалите. Трябва да ги подплашим. Щом излетят и кацнат върху мекия сняг, вече са наши.
    — Наши? Е, щом са наши — иди донеси! — изломоти Саркис и като се отклони от пътечката, утъпкана в снега от другарите му, навлезе между храстите. Там можеше да се намери нещо по-достъпно — я шипки, я зърнастец…
    — Няма ли да дойдеш с нас? — грубо попита Ашот и очите му гневно светнаха.
    — Ако искам, ще дойда, ако не искам, няма да дойда! — предизвикателно отговори Саркис. — Да не съм ти нещо крепостник?
    — Добре, ще се разкайваш… След мен, момчета!
    И Ашот, пламнал от възмущение, разчиствайки снега, тръгна към онзи склон на планината, откъдето всяка сутрин се обаждаха яребици.
    Скалните яребици са уседнали птици и ако преди няколко дни са били там, значи, пак на същото място трябва да ги търсят. Така поне мислеше Ашот.
    А Гагик вървеше неохотно. „Загубена работа, но как да се върнеш? Неудобно е“ — мислеше си той.
    В това време над главите на децата прелетяха ято врабци, преследвани от ястреб. Подплашените птички се изпокриха в храстите.
    Ашот се учуди. Какво търсят врабци тук, в Барсовата клисура?
    Младият ловец знаеше, че в планините и горите врабци почти не се срещат. Те живеят винаги в съседство с човека, под негова закрила — в плевни, в купи сено или кръстци снопи. Човекът ги пази от ястребите, лисиците и те използуват наготово хиляди блага, създадени от него.
    Как са попаднали врабци тук, в това пустинно място?
    — Момчета, тук, изглежда, са живели хора! — развълнувано изказа предположението си Ашот.
    Но това съвсем не интересуваше сега момчетата. Те захвърлиха чуковете си, измъкнаха прашките и град от камъни се изсипа върху врабците.
    — Улучих един, честна дума! Видях как падна! възбудено завика Гагик и понечи да се спусне да търси плячката си.
    Но Ашот го спря:
    — Недей, Гагик! Това не беше врабец, а моят камък.
    — Сторило ти се е. То е от вълнение. Да тръгваме.
    Момчетата вървяха след Ашот натам, където според него трябваше да има яребици.
    С голяма мъка преодоляха онези двеста-триста крачки, които отделяха жилището им от Яребишкия хълм, както нарекоха скалата на запад от тяхната пещера. Скалата беше полегата и затова по склоновете й имаше много сняг. По бялата му повърхност тук-там се чернееха само пукнатини, от които стърчаха, снопчета жълта трева, сухи стебла на някакви растения и редки, хилави храсти.
    Именно тук, в корените на тези растения, се крият яребиците в дните, когато пада дълбок сняг. Тук намират и каква да е храна — семена от тревите, плодове от храстите.
    Момчетата не бяха дошли още до тези пукнатини, когато Ашот заповяда:
    — Хвърляйте камъни, вдигайте шум!
    Като намираха пипнешком камъните в снега, децата започнаха да ги хвърлят в храстите и започнаха да викат.
    Бойнах се раздираше да лае.
    И предположенията на Ашот се оправдаха. Няколко яребици, подплашени, напуснаха убежищата си и побягнаха нагоре по скалата. Движенията им бяха несигурни.
    Птиците хлътваха в мекия пресен сняг, затъваха         в него, а някои дори се спираха и само криеха глава в снега. Вероятно мислеха, че така не ще ги виждат. Това е характерно за яребиците. Когато няма къде да се скрият, а не могат да излетят, понеже нямат опора в мекия сняг, за да се подемат, в ужаса си те заравят главички в снега.
    Ашот умираше от мъка, че е невъзможно да се качат на скалата! А колко лесно биха изловили тези заврени в снега птици.
    — С прашките, с прашките! — викна той на другарите си. — Хасо, имаш ли камъни?
    Туп, туп, туп! — хвърляха камъни момчетата. Но кое живо същество ще се съгласи да стане храна на друго!… Яребиците, като червенушките и врабците, също намират начин за спасение. Заровени в снега, те неволно го събарят от острите камъни и по този начин получават опора, трамплин, който им е необходим за полета.
    Трр… трр… трр…
    Смитайки снега от скалата, яребиците се изправиха една след друга, излетяха и кацнаха малко по-горе от пещерата, където се бяха подслонили децата.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Какво може да се получи, когато случайни хора тръгнат на лов
    И така, жертвата се изплъзна от ръцете им. От мъка Хасо и Гагик се омърлушиха. А Ашот, напротив, още повече се оживи.
    — Видяхте ли? — попита той. — Сега вече всичко ще се нареди! Да вървим!
    Гагик обаче не се помръдна.
    — Докато не разбера защо мислиш така, няма да тръгна — заяви решително той.
    — Намерил време за обяснения! — възмути се Ашот, възбуден от близостта на дивеча, по все пак поясни: — Нима не виждаш, че са кацнали на плоския връх на скалата?
    — Тъй… Че какво от това? Ти така ми го кажи, че да ми стане ясно! — почука с пръст по челото си Гагик.
    Хасо също не разбираше Ашот. Той никога не беше ходил на лов за яребици и не знаеше как се ловят. Но смяташе, че сега не е време да се спори и да се задават въпроси. Щом Ашот заповядва, трябва да се подчиняват… Така поне беше свикнал Хасо във фермата. Заповяда ли ти нещо по-възрастен овчар — слагаш ръка до дясното си ухо и казваш: „Слушам! Ще го свърша!“
    — Глупак! — рече Ашот на Гагик. — Не ви ли казах, че когато има много сняг, яребиците или се крият в пукнатините, или се заравят в снега? А там горе няма никакви пукнатини, плоско е. Не виждаш ли? Щом кацнаха и веднага всички се изгубиха — потънаха в снега. Значи, трябва да отидем и да ги изловим… По-бързо!
    — Разбрано — съгласи се Гагик.
    Сега пътят не беше вече толкова труден. За да стигнат до върха на скалата, момчетата трябваше да се върнат по утъпканата пътека до своята пещера, да завият наляво и оттам вече да се изкачват нагоре. Но тук точно започваше истинското изпитание. Снегът стигаше до кръста на децата. Да слизаш оттам надолу, няма да е трудно, но да се качваш… Затова би трябвало поне да си сит.
    — Хасо, заведи Бойнах при Шушик и по-скоро се връщай — запъхтян, даде нареждане Ашот.
    — Добре. Дайте поне и чуковете да отнеса, за какво ни са?
    — Да, отнеси ги, и без това е тежко…
    Долу зад храстите се показа главата на Саркис. Той тръскаше снега от клоните и внимателно ги разглеждаше — търсеше плодове. Кой знае дали намираше, но щом не се отказваше от това занимание, значи, все нещо имаше…
    Хасо се върна с овчарския си кривак в ръце и бързо тръгна напред. Такъв сняг за него не беше нещо ново. Много често той и баща му правеха път на овцете от фермата до пасбището, а там ринеха снега с лопати, за да могат животните по-лесно да намират тревата.
    Ето и сега. Подпирайки се на здравия дрянов кривак, момчето правеше скокове — като че ли щеше да прескача някакво препятствие. То стигна първо до горния край на скалата и пусна кривака на Ашот.
* * *
    Като се мъчеше да подражава на овчарчето, макар и не съвсем умело, Ашот също се качи, а след него по утъпканата вече пътечка — и Гагик.
    Щом стигнаха до „покрива“ на скалата, момчетата спряха да си починат, но след малко Ашот тръгна предпазливо напред. Децата видяха, че е много развълнуван. Сложил пръст на устните си, той даваше знак за мълчание и сочеше нещо с глава.
    Гагик се загледа и в средата на „покрива“ забеляза няколко малки дупки — сякаш някой беше хвърлил камъни в снега, които бяха потънали и оставили криви, нееднакви вдлъбнатини. Сега за всички вече беше ясно, че в дъното на всяка от тях се намира яребица…
    Ашот направи още няколко крачки напред. Той се движеше толкова леко и безшумно, че яребиците не подозираха дори застрашаващата ги опасност.
    Когато дойде до първата вдлъбнатинка, Ашот, припомняйки си напрегнато всички хватки на баща си, пъхна предпазливо ръка в нея и след една-две секунди между дланите му пърхаше яребица.
    Ах, това пърхане! То така вълнува ловеца, а-ха, сърцето му сякаш ще се пръсне… От радост му се иска да вика.
    Гагик се спусна стремглаво към друга дупка, падна по гърди върху нея и като усети в ръката си перата на птицата, завика:
    — Улових, улових, по-бързо!
    Но яребицата се измъкна, като посипа със сняг цялото лице на Гагик.
    — Ссст! — изсъска сърдито Ашот.
    Обаче Гагик, изглежда, съвсем се беше зашеметил. Тичаше от дупка на дупка, хвърляше се върху тях с цяло тяло, щураше се насам-натам. Но яребиците не му се оставяха — излитаха ту изпод мишницата му, ту изпод дланите — току под носа на ловеца.
    Хасо също се втурваше ту на една страна, ту на друга, но също напразно: със същия шум и крясък яребиците му се изплъзваха.
    Ашот стоеше разтреперан от гняв.
    Ръцете му бяха заети от уловената птица — той не успя нито да я скрие някъде, нито да я даде на другарите си, за да продължи лова.
    — Глупак! Какво правиш? — викна той на Гагик. Но беше вече късно: Гагик и Хасо бяха разгонили всички птици.
    — Защо не можахме да ги хванем? учудено понита Гагик.
    До него стоеше Хасо и се усмихваше виновно.
    — Глупак! — повтори сърдито Ашот. — Не видя ли как лових аз? Как може да се хвърляш върху дупките? Трябва само тихо да си пъхнеш ръката и… Ама на кого ли говоря!… Ти само знаеш да се присмиваш на този и на онзи… Ах, как се измъкнаха!…
    Съжаление и яд обхванаха с такава сила Ашот, че му идваше да седне в снега и да заплаче. Кой знае дали ще им се удаде пак възможност за такъв хубав лов! Само малко да се позаледи повърхността на снега и яребиците са спасени… Така леко и бързо ще избягат, че „и с кон не ще ги стигнеш“, както обичаше да се шегува бащата на Ашот.
    Мълчаливи, с наведени глави, момчетата се върнаха в пещерата.
    — Ай, яребица ли хванахте? — радостно скочи Шушик. — Но какво сте се омърлушили?
    Ашот нищо не отвърна.
    Оскубаха яребицата мълчаливо, главата и вътрешностите дадоха на Бойнах. Като претегли птицата на ръка, Гагик все пак не се стърпя:
    — Колко ли тежи?
    Ашот не отговори. Той беше мрачен и мълчалив. Пред погледа му една след друга — фрр… фрр… фрр… — излитаха и изчезваха яребиците.
    — Половин кило трябва да е — сам си отговори Гагик. — Да, по нашите места скалните яребици не са по-малки от кокошка. Десет-дванадесет яребици, по половин кило всяка… Значи, Хасо, поради нашата неопитност с тебе от ръцете ни изхвръкнаха пет-шест кила месо. Жалко, ах, колко жалко! — натъжено клатеше глава той и само в ъгълчетата на малката му уста се притаи едва забележима усмивка.
    А яребицата всъщност беше голяма и тлъста. Опекоха я бързо, разделиха я на пет равни части и започнаха лакомо да ядат. Бойнах подхващаше ловко кокалчетата и жадният му поглед ясно говореше: „Това ли е всичко?… Няма ли там още нещо?“
    Как можеше овчарчето да устои на този поглед? То се знае, то не само кокалчетата подели с Бойнах.
    А Саркис и кокалите дори не даде на кучето — огриза ги и ги осмука отвътре и отвън.
    След „обяда“ децата полегнаха да си починат. Ашот, Хасо и Гагик все още живееха със спомена за първия си лов; Шушик си мислеше за майка си а Саркис… Той пък си припомняше как днес сутринта се отдели от другарите си, как си набра шипки и зърнастец и ги изяде сам, без да ги раздели е другите. „А те защо ми дадоха от яребицата?“ — искрено се учудваше той.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Понякога щастието се усмихва на недостойни хора
    Това се случи на шестия ден.
    Този ден природата като че ли започна да дава известни надежди на децата. Небето беше безоблачно, на южните склонове на Барсовата клисура снегът се топеше, и то така бързо, че тежки снежни маси се свличаха шумно от склоновете, от скалите и дърветата… Нищо. че снегът беше дълбок: той беше паднал много рано тази година и можеше бързо да се стопи. По южните склонове на Кавказ ноемврийското слънце понякога е така силно, както, да речем, августовското на някои места в Урал.
    Саркис излезе пръв от пещерата и се спря до входа и с каменен чук в ръце, сякаш чакаше нещо. Може би случаят с яребицата му подействува и той реши да отиде на работа с другарите си…
    Слънцето се беше вече издигнало високо и снегът така силно блестеше под лъчите му, че на входа на пещерата децата зажумяха.
    Преди да тръгнат, Ашот произнесе цяла реч.
    — Не мислете — рече той, — че Барсовата клисура е пуста. Ние чисто и просто не познаваме добре природата или, както казва баща ми, не умеем да четем книгата на природата. Трябва да се обръща внимание на всичко, на всяка дреболия, да се проучва всяка следа! Тогава може би ще намерим нещо…
    — Какъв доклад? — обиди се Ашот.
    — Моля за извинение — не доклад, а встъпително слово. А сега изслушайте мене. Аз мисли, че трябва да потърсим друг път за излизане от тази клисура. А ти за ядене говориш.
    — Не се мъчи напразно. Баща ми е казвал, че единственият път за клисурата и обратно е Дяволската пътека, по която дойдохме. Погледнете: отдясно, отляво и отзад — отвсякъде скалисти стени. Остава само отпред.
    Те слязоха чак долу в клисурата и дойдоха до най-ниския й край. Отпред тя свършваше с каменен корниз, нещо като плосък покрив. Децата надникнаха и се отдръпнаха ужасени — надолу зееше дълбока пропаст. На дъното й като тесен клин се врязваше част от Араратската долина. Ясно беше, че всички дъждовни и придошли води, които се събираха в Барсовата клисура, се стичаха по тази скала и хилядолетия наред бяха оглаждали ръба и гръдта й.
    — Как ти се струва, ще можеш ли да слезеш оттук? — попита Ашот. — Я ела по-близо и погледни… Е? Ти май… — Ашот не се доизказа, макар че много му се искаше да изпита Гагик.
    — Аз ли? Голяма работа! Какво толкова? Намерил страхлив човек! Дай въже, веднага ще сляза — каза Гагик и дори направи крачка напред.
    Но тутакси се отдръпна, като прикри умело уплахата си и си даде вид, че уж търси камък, за да го хвърли в пропастта.
    Камъкът загърмя, като се удряше по отвесните издатини на скалите, изтрополя долу и пак настана тишина.
    Децата мълчаливо разглеждаха скалите. Да, единственият излаз от клисурата беше Дяволската пътека. Тя се виеше по планинския склон над пропастта. Покрита с дълбок сняг, сега беше съвсем непроходима.
    — А тя няма ли никога да се покаже? — попита Шушик.
    — До пролетта едва ли. Погледни, сега е единадесет часът, а слънцето още не е дошло до нея — склонът е изложен на запад!
    Децата разглеждаха мълчаливо рида по който бяха дошли в клисурата. Да, там снегът нямаше и намерение да се топи. Всичко беше скрито под бялата му покривка, не се виждаха ни издатини, ни процепи, ни вдлъбнатини.
    Вдясно и вляво възправяха стан скалисти ридове. Те толкова бяха приближени един до друг, че почти закриваха клисурата отпред, сякаш беше дръпната някаква огромна завеса. Между тези високи стени оставаше само тесен проход и ако се случеше чудо и двете стени се съединяха, Барсовата клисура би се откъснала напълно от света. Ето в какво недостъпно място попаднаха децата.
    … Думите на Гагик за въжето заинтересуваха въображението на Ашот. „От какво ли можем да го усучем?“ — помисли си той.
    Но гласно каза:
    — За въжето — после. А сега да решим как най-после да си намерим нещо за ядене.
    Децата тръгнаха към подножието на хълмовете, разположени отдясно. Там растяха дървета — големи, малки, криви, чепати, и само една-единствена офика беше разперила високо в небето клони, отрупани с плодове.
    Хасо с мъка се покачи на дървото — той също беше много отслабнал тези дни — и започна да хвърля долу увехналите вече и отчасти изсъхнали плодове. Момчето не сложи нито един в устата си…
    Плодовете бяха блудкави, безвкусни, изсъхнали почти само семки, — но децата бяха толкова гладни, че не го забелязаха.
    — Какво решаваме? Всеки ще яде, каквото си откъсне, или ще оберем всичко, а после ще делим? — попита Гагик, но ясно беше, че той самият поддържа първото решение.
    — Според мене трябва да вземем пример от Хасо — обади се Шушик. — Той не яде!
    Но имаха ли всички търпението на Хасо? Докато събираше плодовете, Гагик все забравяше и вместо в шапката слагаше ги в устата…
    — А какво прави тук тази гъба? — изведнъж учудено извика Хасо, забелязал на дървото стара, съвсем суха гъба, забодена на шипа на един гол клон.
    Ала увлечени в работата, децата не му обърнаха внимание.
    Бойнах изтича при Хасо, подуши плодовете, подуши и гъбата, но не одобри нито едното, нито другото. Приклекнало под дървото, кучето вдигна глава, изплези език и започна нетърпеливо да скимти. По всяка вероятност това означаваше, „Ще намерите ли най-после и за мене нещичко за ядене, или не?…“
    Какво можеше да направи Хасо! Сърцето го болеше за кучето, но къде да му намери храна?… Момчето слезе от дървото и започна заедно с другарите си да събира плодовете.
    Малко по-настрана Саркис едва превиваше високата си снага. Той вдигаше — плодовете и с такава ловкост ги хвърляше в устата си, каквато трудно можеше да се очаква от този ленивец.
    Като събраха всичко, децата се наредиха в кръг. Ашот постла палтото си, изсипа върху него плодовете и ги раздели на пет равни купчинки. Тогава Хасо му подаде и старата гъба.
    — А как ще я разделим? — попита овчарчето и като се изчерви, предложи: — Да дадем ли гъбата на нашата Шушик?
    — Нямаше ли повече? — заинтересува се Ашот.
    — Мисля, че не… Я чакай, ще видя.
    Като разгледа внимателно дървото, той забеляза още две белезникави петна и смутено се почеса по тила:
    — Има… Но са на тънки клончета… Трудно ще се стигнат.
    Децата започнаха да хвърлят по дървото камъни, клончета и едната гъба падна. Ашот се въодушеви.
    — Ще ги накиснем, а после ще ги опечем — каза той и веднага сложи гъбите в снежната вода, насъбрана в една вдлъбната скала.
    — Вярно! Трябва да се натопят, пека набъбнат ще станат по-големи — съгласи се Гагик. — Но и очите ти нещо стават големи, светят. Какво има, Ашот?
    — Нещо много важно! многозначително съобщи Ашот. — Помните ли, аз казвах, че не познаваме добре природата. Ето на… А сега ще ядем орехи!…
    — Орехи ли?
    Изгладнелите деца дъвчеха лакомо плодовете на офиката и гледаха въпросително Ашот никой не го разбра.
    Той се усмихна:
    — Ех, че трудно разбирате! Ами че тези гъби ги е забола на дървото катеричка! Изсушила ги е, запасила се е за зимата. Значи, тя живее тук някъде наблизо, това е то.
    — Осигурихме яхния от катеричка — оживи се Гагик.
    Върху слабото личице на Шушик се появи усмивка.
    — Не е там работата — каза Ашот. — Колко месо има катеричката? Една мръвка! Но тя е предвидлива стопанка, сигурно има цял склад продукти! Така ли е? Значи, трябва да го намерим.
    — О, сега вече е ясно! Но как да стане това по-скоро?
    — Трябва умно да се търси. Виждате ли ореховото дърво? То е само на двадесет крачки оттук! Под него обаче няма орехи. Значи, катеричката ги е събрала и скрила. Ще попитате — къде? Ясно: или в хралупа на самото дърво, или някъде наблизо. Хайде, ставайте, ще претърсим всичко наоколо, всички цепнатини и дупки.

    Децата разгледаха внимателно дървото, но не намериха никаква хралупа. Разбутаха съчките, разровиха шумата, претършуваха всичко наоколо — „склад“ нямаше.
    На този топъл склон, където не проникваха ветрове, скалите отразяваха слънчевите лъчи. Затова снегът на места се беше поразтопил, а отдолу се виждаше не съвсем изсъхналата още трева и жълти листа. Земята тук беше пъстра. Още два такива дни и от снега нямаше да остане и следа.
    Уморените деца седнаха върху затоплените съчки.
    — Докъде стигнахме, щом се гласим да живеем от труда на тази нещастна катеричка! — пошегува се тъжно Гагик. — Мъничка, не по-голяма от юмрука ми! Колко са силиците й та да изхрани пет души! Само като си помислиш, ти става неудобно… Да не беше катеричка, а коза — как да е!… Я по-добре да отидем да си вземем сечивата — те скучаят от безделие — и да тръгнем да разглеждаме пещерите. Може наистина да намерим кози.
    — Напразно — безнадеждно махна ръка Ашот. Не виждаш ли? Толкова ходим, а поне веднаж срещнахме ли следи от кози? Щом падна снегът и те избягаха. Може би се изплашиха, че ще останат затворени в клисурата…
* * *
    Докато Ашот и Гагик разговаряха, Хасо забеляза в храстите червенушка и се опита да я хване. Птичката подскачаше от храст на храст и тревожно писукаше, но камъкът от прашката пресече гласа и.
    — В храстите има много червенушки, не се отчайвайте! радостно заяви Хасо, като идваше при другарите с плячката си в ръка.
    — Ама че плячка! Май и от пъдпъдък е по-малка тази птичка — пренебрежително махна с ръка Ашот.
    Хасо изведнъж наведе глава, а Шушик погледна с укор Ашот. „Ако я беше убил той, кой знае колко щеше да се хвали с отличния си лов“ — помисли си тя.
    — Снегът, се топи. Нашият начин за лов на яребици вече не е удобен. Дали да направим примки от конски косъм?… Но откъде да вземем такъв косъм? Нямаме и зърна да сложим в примките… — унило и тихо говореше Ашот, сякаш размишляваше на глас.
    Децата седяха и търсеха изход от създаденото тежко положение. А Саркис, облегнат на скалата, се грееше на слънчице настрана от всички. Той