Скачать fb2
Щитове каменни

Щитове каменни


Димитър ТалевЩитове каменни

    И слънцето да беше се сгромолясало
    от вксинчте си,
    аз все пак не бих помислил,
    че стрелите на българите
    ще бъдат по-силни
    от копията на ромеите.
    Бълете проклети, гори и страшни планини,
    проклети да сте, мрачни Скали!

Йоан Геометър
    Благословени бъдете, планини български —
    щитове каменни на земята ни!…

Неизвестен черноризец

I.

    Двамата конници яздеха мълчаливо през старата гора, на няколко разтега един след друг, по тясна дърварска пътека. Денят вече гаснеше под ниско надвесено облачно небе. Беше през първите дни на месец сечен1. Всичко наоколо беше пропито със студена влага, която лепнеше и се стичаше по дебелите възлести дънери. По падините и долищата тонеха и се изцеждаха размекнати, посивели преспи. Копитата на конете затъваха в рядката кал по пътеката, чукаха и стържеха по камънаците, шляпаха из локвите и пръскаха наоколо кална вода. Гъстата гора чезнеше в здрача, само неокапалата дъбова шума все още се червенееше като напластена ръжда по разкривените, почернели от влагата клони. Студено беше, влажно и мрачно, ала се усещаше, макар и едвам доловимо, дъх на близка пролет. Минал бе денят на свети Атанасий, а с него бяха отминали и лютите зимни студове.
    Тихо беше навред. Чуваше се само влажният, неравен шум на конските копита по пътеката, която кривуличеше сякаш безкрайна през камънаци и разголени коренища. Някак неочаквано и странно прозвуча гласът на втория конник:
    — Знаех си аз… Още като тръгнахме. — Той говореше с тежък език, запъваше се, но дълго бе мълчал и сега бързаше да навакса загубеното време. — Ти пак на-натам… ще свърнеш… при оня вещер2. Сетих се аз, господарче. Нощ иде, а до бащиния ти град има още път… Пак при оня вввампир…

    Първият конник бързо се извърна към него, но нищо не продума. Той беше млад човек, във военно облекло, с кожен шлем, но без ризница и без наметка; препасан беше с къс меч, а отзад на седлото висеше лък и колчан със стрели. Яздеше изправен и седеше бодро на коня си като човек, който прекарва голяма част от времето си на седло. Тоя зад него беше на същата възраст, не яздеше отпуснат, полюшваше се, а по възкьосавото му лице се четеше отегчение; само очите му, малки, черни, непрестанно шареха на всички страни. Той беше слуга на първия ездач и млъкна за малко, сякаш изплашен от строгия му поглед, но когато господарят сви по една още по-тясна пътека, слугата започна отново:
    — Ето, ето… Ззз-знаех си аз. Там ти е хвърлен тебе пъпът, господарю. Няма да отминеш ти воденичаря и тоя път. — Той също свърна по страничната пътека и продължи с позатихнал глас: — Ка-какво те тегли при него, какво ще научиш ти от воденичаря… мълчи като пън, с кука да измъкнеш дума от устата му. Дърт магесник… нощем се събира с вампирите… боже, помилуй… Ето, ето! — повиши той глас. — Ето и друг там при него Събират се те, безбожници и врагове на царя…
    Между дървесата встрани от пътеката се бе показал за миг един мъж, облечен в дрипи, обрасъл с дълги косми, с тояга в ръка, с ниско провиснала торба през рамо. Той проследи с недружелюбен поглед двамата конници и бързо се шмугна между дървесата. Слугата се заозърта с несвойствена за него пъргавина и се извърна назад. На седлото му отзад беше окачен едър, наскоро убит заяк, той бързо го скри в една кожена торба на другата страна па седлото.
    — … Нека си стои зайчето в торбата… Тия просяци все в ръцете ти гледат, все чакат да им да-дадеш нещо…
    След няколко завоя по-нататък пътеката отведнаж хлътваше в дълбок дол. Откъм дъното на дола се чуваше шум на вода. Двамата конници слизаха надолу, подрълвайки юздите на конете си. Скоро се дочу и глух тропот на воденично колело, някъде там се биеше и водата. Конниците излязоха на една поляна, където се виждаше малка, ниска воденица, приклекнала върху самия поток. Вратата на воденицата беше отворена и вътре светлееше огън; през разкривения покрив от зеленясали плочи се процеждаше пушък, който чезнеше в сгъстяващия се здрач. Първият конник скочи от коня току пред самата воденица, търпеливо почака да слезе слугата и му подаде повода. Слугата едва ли не се скара на господаря си:
    — Ти сега, го-господарче, кой знае докога тука… а конете ще изстинат на влагата…
    — Прибери ги оттатък, в обора.




    В същото време откъм вътрешността на воденицата, през шума на водата и воденичното колело, се надигнаха няколко груби, нестройни гласове, а между тях се открояваше слабичък, но ясен и чист детски глас:
    — Оооотче наш, който си на небето… да се свети името тииии, да бъде волята ти, както на небето, така и на земятаааа…
    — Ха… все се молят… — изръмжа слугата. — Молят се, а сам са-сатаната е в сърцето им, негови са те всички. Оня ден…
    — Води конете.
    Слугата поведе двата коня, гласовете откъм воденицата се надигнаха още по-силни:
    — … не ни въвеждай в изкушение… избави нас от лукавия…
    Младият воин стоеше пред отворената врата на воденицата и чакаше търпеливо. Най-сетне гласовете там вътре заглъхнаха в тих стон:

    — Аамииннн…
    На вратата се показа стар човек, леко приведен, лицето му беше в сянка, но бялата му коса, огряна от огъня зад него, сияеше като широк ореол около едрата му глава. Младият воин пристъпи към него. Старецът го гледаше мълчаливо, после каза с плътен глас:
    — Влез, Самуиле.

    Той се върна във воденицата, след него влезе и младият воин; това беше войводата Самуил Мокри — най-малкият син на охридския комит3 Никола Мокри. Около едно ниско огнище в ъгъла на воденицата бяха насядали други четирима мъже. Когато влезе войводата, единият от тях — дрипав и мръсен млад селянин, бързо се изправи с притиснати отпред ръце, като да искаше да ги скрие някъде, а очите му проблясваха на огъня уплашени и покорни. Опита се да се приподигне и друг един от седналите там, но се чу сърдито, заплашително ръмжене и той бързо се отпусна пак на мястото си. Малко встрани стоеше едно около петнайсетгодишно момиче, мършаво и дребно на ръст, но възрастта му личеше по неговото бледо тясно лице. Самуил Мокри спря поглед най-напред върху него. То го гледаше с жадно любопитство и с нескрито възхищение, големите му очи сияеха. Седналите около огъня се пораздвижиха мълчаливо, направиха място, а момичето изеднаж се сепна от захласа си, притича и донесе ниско триного столче. Младият воин седна и с привично движение попридръпна късия меч, който висеше на лявата му страна. Той огледа с бърз, разсеян поглед околните. Това бяха обикновени посетители на воденицата, каквито виждаше тук често: двама мливари селяни от близките села и двама от многобройните скитници, които все по-често срещаше по горите, по пътищата по селищата и навред.

    Тия четирима мъже бяха облечени в груби конопени ризи, разгърдени дълбоко и сиви, дори черни от мръсотия, в овчи кожи, но така дрипаво и разръфано беше облеклото им, че изглеждаше чудно как се държеше по тях. Обути бяха с космати опинци, с изпокъсани навуща и пак кожи, навити, навързани, сякаш налепени по нозете им, които изглеждаха като изкоренени стебла. А единият от селяните беше бос, та едрите му стъпала, с разперени пръсти и с черни нокти, бяха посинели от студената влага вън. Той цял се бе присвил до самото огнище, гледаше тъпо в огъня и все току се чешеше и ръфаше с нокти по разголените, космати гърди, под мишниците с някакво сладостно настървение; на топло край огъня бяха се разшавали, види се, всичките му въшки. Самуил Мокри едва го докосна с поглед и усети как се надигна в гърлото му погнуса, по усети той и жал към тоя човек, горчива обида за това поругано божие подобие и гняв към някакъв виновник. Смути се младият воин от това свое чувство и неволно се огледа наоколо. Той пак срещна очите на девойчето, пълни и сега с детска почуда и възхищение. Чу се гласът на воденичаря — тих в шума на воденицата, но строг:
    — Прибери се оттатък, Биляно.

    Момичето изчезна в една вратичка зад воденичния камък, който не преставаше да се върти с глух шум, едва-едва потрепервайки на дървената си ос. Чу се пак гласът на стария воденичар, сега спокоен и равен:
    — Янкул, донеси дърва.
    Самуил изви очи към воденичаря — доловил бе промяната в гласа му. Какво си мислеше старият — та девойката беше още дете! Или може би тя носеше вече греха в себе си, макар да беше такава малка още женичка… Едвам доловима усмивка мина по тясното, възбледо лице на Самуила.
    Младият селянин, който стоеше там, излезе от воденицата с бавната си, тромава походка и скоро се върна с наръч дърва, хвърли ги край огнището. Воденичарят се позабави край камъка, после се приближи, отпусна се тежко до огнището, постъкна огъня, сложи там още няколко цепеници. Рояк искри се пръснаха наоколо, облак синкав, лютив дим се дигна към ниския покрив, където зееше малък отвор, и като не можеше да мине през него, зави се на широки валма, изпълни цялата воденица. На вратата се показа слугата на Самуила, изпръхтя сърдито и блъсна вратата до самия й край:
    — Язовци ли ще ло-ловите тук! Тпрр… Очите ви ще изтекат!
    — Затвори — рече късо воденичарят, както се бе изправил на колена до огнището, и гледаше слугата недружелюбно.
    Слугата остави вратата отворена зад себе си, пристъпи към огнището и сърдито замахна с юмрук:
    — Ха вън бре! Махайте се оттук! Седнали редом с господаря…
    — Радое… — продума строго Самуил Мокри. — Остави людете на мира.
    Радой изви към него бърз поглед, колкото да го зачете само, и току изблещи страшни очи към селяните и двамата скитници, разтърси глава заканително, ала не се реши да издаде глас. Людете се поуплашиха: застаналият там селянин бързо се отдръпна към вратата, другият изпълзя встрани, дори и единият от скитниците стана прав, готов да си отиде. Старият воденичар се извърна към слугата с гневно лице:
    — Тука не е господарският ти дом, слуго! Това са мои люде и ти няма да ги пъдиш в тъмнината вън, на студа.
    — Да се махнат хе там! Седнали с господаря коляно до ко-коляно. А и той, като е толкова добър… Ще те напълнят сссс гад, господарю!
    — Жалък слуга и угодник… — — изръмжа другият скитник и продължи с изяснен глас: — Защо ненавиждаш братята си…

    — Те не ми са братя. Майка ми е родила се-седем моми и само мене от мъжки пол. Нямам аз братя. И ти не си ми никакъв…
    Самуил махна с ръка и слугата му млъкна. После Радой се отпусна на колена до огнището и взе да разпалва огъня с голямо усърдие. Самуил попита:
    — С какво ще ни нагостиш, дедъц4 Дамяне…

    Слугата го погледна бързо: „Ей сега ще каже да донеса заяка…“
    — Имам само брашно — отговори воденичарят.
    — Имаш ти… чуждо брашно — светна към него очи Радой и пак се наведе да раздухва огъня.
    Обади се пак скитникът:
    — Чуждо… Бог го дава за всички. За тия най-напред, които орат и сеят. И земята е тяхна, а не царска и болярска.
    — Ти ли за бога говориш! — изкриви се към него сега слугата. — Са-сатаната е в тебе, а не господ-бог.
    — Сатаната е направил и мене, и тебе.

    — Направил те е по свое подобие, нели виждам колко си хубав: да не те среща човек нощно време…
    — Млъкни, Радое — рече Самуил и добави: — Донеси заяка.
    Слугата приподигна рамена, притисна устни: знаех си аз… Ала воденичарят каза:
    — Ние не ядем месо и кръв. Ти знаеш.
    Самуил Мокри нищо не отвърна.
    Не след дълго около огнището останаха само воденичарят и Самуил. Слугата бе седнал встрани, види се, от почит към господаря си, и час по час се прозяваше, сънлив и гладен, или пък попоглеждаше с натъжени очи към воденичаря, който въртеше каша с дървена лъжица в широко, почерняло пръстено гърне върху два камъка на огъня. Край стената отсреща бяха се сгушили в дрипите си двамината скитници, а селяните бяха изчезнали някъде, вероятно бяха отишли да спят в обора зад воденицата.
    Дедъц Дамян придръпна гърнето, гребна от гъстата каша, сетне почука лъжицата по ръба на съда. Кашата беше готова. Воденичарят се изправи със зачервено лице и като че ли бе чакал тъкмо да се свари кашата, каза със спокойния си плътен глас:



    — Царят е умрял.
    Самуил Мокри нито се помръдна, само лицето му изведнаж побледня още повече и се опъна. После попита спокойно, като да искаше да подражава на стария воденичар:
    — Ти откъде знаеш? Кога си научил…
    — Днес научих. Мина човек оттука.

    Слугата Радой ги гледаше с изблещени очи — чудеше се на спокойния им разговор. Но това продължи само няколко мига. Самуил скочи:
    — Конете, Радое!
    Радой погледна господаря си, погледна гърнето с кашата и също скочи, като да го бодна игла. Той излезе и пак остави вратата отворена. Самуил притисна кожения шлем над присвитите си тъмни вежди:
    — Защо не ми каза по-рано, дядо Дамяне…
    — Ето, казах ти. Седни. Кашата е готова. Вън е като в рог.
    — Не, не.
    — Не знаех, че ще се разтъжиш толкова за цар Петра.
    — Аз не тъжа за него. Ти знаеш.
    — Почакай да изгрее месечината. Ще се пребиете в тъмното през гората.
    — Не, не.
    Вън се чу тропот на конски копита. Самуил закопча под рядката си черна брада последното копче на връхната кожена дреха и бързо излезе. Вратичката зад воденичния камък едва-едва се открехна и оттам предпазливо надзърна Биляна. После тя пак се скри, притвори вратичката. Единият от скитниците припълзя към воденичаря, провесил дългата си сплъстена брада:
    — Дедъц Дамяне… какво ще стане сега? Царят…
    Брадата на скитника трепереше, очите му горяха от любопитство и нетърпение. Старият воденичар махна с лъжицата:
    — Ще видим. Приближете се да похапнем. Биляно!
    Вън беше тъмна нощ. Радой държеше поводите на двата коня при бледата светлина откъм отворената врата на воденицата и каза с разтреперан глас:
    — Да бяхме почакали ме-месечината…
    — Скоро ще светне през облаците. Конете ще ни водят.
    Самуил се метна на коня си и подкара към гората. Слугата го последва умълчан не по нрава си. Той се боеше от тъмнината, беше гладен, а ето и царят бе умрял. Какво ли не можеше да се случи сега! Ненапразно бързаше младият му господар в нощта. Радой се прекръсти, да предотврати всяка лоша среща — какви ли не пъклени сили и бесове ходеха из мрака:
    — Помилуй ме, боже, запази…
    Двамата конници яздеха бавно по невидимата пътека. Конят на слугата бе прилепил глава до самата задница па господарския кои. Някъде в тъмното Самуил рече:
    — Пази се от някой клон.
    Мисълта па младия воин летеше напред, връщаше се назад, мяташе се ту в една, ту в друга посока или пък засядаше под челото му и гореше там с остра болка. Дошъл бе съдбоносен час…
    Комит Никола Мокри, остарелият вече Самуилов баща, през лето 963-то бе казал: „Няма да дигна аз ръка срещу Петра, сина Симеонов, няма да дигна ръка срещу законния цар.“ Тогава бе умряла царица Мария-Ирина, омразната византийка, внучка на император Роман Лакапин. Мнозина от болярите, комитите, войводите и всякакви господари и управители по цялото царство се дигнаха с оръжие, готови да тръгнат на поход към Великия Преслав, за да спасяват България. А всеки по своему разбираше това спасяване и влагаше в него свои лични сметки. България беше за окайване; България беше покорна пред Византия, макар да вземаше данък от императора; България беше в безредие, в нищета, без сила и закон, маджарите препускаха по всички посоки през ния, палеха и грабеха и нямаше кой да ги спре, да ги прогони. Царят никога не беше препасвал меч, а ходеше по манастирите и прекарваше по цели нощи на колена пред разни чудотворни мощи и икони; вместо него управляваше по своя воля боляринът Георги Сурсубул, а после византийката, внучката на Лакапина. Но как мислеше да спасява България всеки, който по онова време беше готов да тръгне на поход срещу престолния град? Да свали царя, да прогони ромеите, които бе довела проклетата Лакапинова внучка. И после — после всеки мислеше, макар и скрито може би и от себе си, да седне той в Преслав, на царския престол; или поне да си присвои в бъркотията съседното селище, съседното землище, съседната гора. Имаше тогава и люде, които посегнаха към меча си не от лична корист, но те бяха малцина. Комит Никола Мокри виждаше, че от една беда можеше да се влезе в още по-голяма беда, от едно безредие — в друго. Той не отиде в Преслав и попречи на мнозина от болярите и войводите да отидат в престолния град. Той не знаеше как да се спаси държавата, но успя да я спре пред самата пропаст и пак с името на законния цар, в името и на Симеона, когото всички помнеха и от когото още се бояха, макар тъкмо той, Симеон Велики, да бе хвърлил пръв семето на разтлението. А като се възпротиви на похода към Преслав комит Никола Мокри, не се реши вече никой да тръгне към престолния град. Комит Никола управляваше цялата Охридска област и беше един от най-мощните велможи и князе, та никой не посмя да излезе срещу него или да тръгне без него към Великия Преслав, С него тогава беше и средецкият комит Всеслав.
    Самуил знаеше, че и баща му се блазнеше в сърцето си от царския престол; той беше едва ли не по-могъщ и от царя и защо да не го замести? Греховен човек беше и комит Никола Мокри. Ала негов мъдър съветник беше най-старият му син Давид. Спомняше си Самуил — тогава Давид, познавайки помислите на баща си, бе му казал: „Сега не всички ще се дигнат срещу царя. Но който сложи на главата си царския венец, ще притегли върху себе си общата омраза. Кой от българските боляри не се мисли за по-достоен от другите?“ А скоро след това, когато малодушният Петър изпрати двамата си сина Борис и Роман като заложници в Цариград, Давид каза на баща си: „Ако сега бог повика при себе си благочестивия цар Петър, България ще остане без цар. И който успее да седне на опразнения престол, може и да се наложи като законен цар; никой няма да си спомни за двамата заложници.“
    Обширната българска държава губеше все повече сили, притисната между Византия и маджарите, та дори и сърбите се бяха дигнали срещу нея. През лятото на току-що изминалата 968 година в България влезе с шестдесетхилядна войска и руският княз Светослав Киевски и завзе голяма част от Източна Мизия. Цар Петър се опита да го спре, но не можа да събере повече от тридесет хиляди войска, която бе разбита от русите. Пак по съвета на Давида комит Никола изпрати и четиримата си синове с някои от тукашните боляри в помощ на царя с четири полка войска, за да бранят царството, но това беше също и за да печелят синовете му име и власт. Не всички български велможи и войводи последваха примера им — по-малобройната българска войска бе разбита, слабодушният цар легна болен и пак протегна ръка за милост към Византия. Остана само унижението — скоро след това Светослав Киевски сам се изтегли от България със своите шестдесет хиляди таври, както още наричаха людете му. Четиримата комитопули5 — Давид, Мойсей, Арон и Самуил, поведоха полковете си на запад и като се върнаха при баща си, пак Давид, най-старият, му каза: „Царят мисли да става монах — благочестив човек е той, а защо ли е станал цар? Безпомощният привлича алчността на околните, немощна България ще привлече ромеите и техния сегашен василевс Никифор Фока, който през 966-а би българските царски пратеници с плесници и нарече българския цар кожогризец. Ще се върне в България и Светослав Киевски, още много негови войници останаха по Дунава и с мъка я напуснал той само поради своите грижи с печенегите. Ще се върне той, ще се дигнат срещу България и ромеите.“ Самуил помнеше думите на най-стария си брат.
    Комит Никола Мокри мислеше да събере голяма войска, да се готви за война, ала настъпилата зима спря всичко. Сетне заболя и старият комит. Наскоро се чу, че царят приел монашество, а ето сега бе долетяла и вест за неговата смърт.
    Наближаваше и краят на зимата.
    Младото сърце на Самуил Мокри се блъскаше в гърдите му нетърпеливо и тревожно. Сега вече нямаше време за губене, нямаше какво да се чака. Струваше му се, че и мъдрият Давид не можеше да види така ясно нещата в бъдещите дни, както ги виждаше той. Може би защото Давид Мокри неохотно нарушаваше своя молитвен покой, своята склонност към усамотение — през тия няколко зимни месеца той прекара в кулата си край Костур и само два или три пъти дойде да навести болния си баща. Давид обичаше прекалено много книгите, прекалено много за времена като днешните, когато мечът беше най-устойчива опора. Не бяха на мястото си в това тревожно време и другите двама братя — Мойсей и най-вече Арон. Мойсей бе затворил полка си в охридската крепост и съсипваше войниците с всекидневни военни учения. Другият, Арон, шареше непрестанно между Охрид, Обидел, Воден, Прилеп, Скопие, та чак до Средец и още по-нататък, гонеше хубави жени, устройваше шумни пирове, а обичаше много и големството, и златото, и всички земни съблазни.
    Самуил беше обладан от сложно, смесено чувство, което и сам не можеше да назове с едно име. Това беше мъка поради безредието, нищетата, безправието и общата разруха в България; беше чувство за правда и справедливост, дълбоко и незадоволено; беше болезнено наранена гордост, също и войнско честолюбие. Недостоен цар, слабодушен и жалък; чужди пълчища дръзко прегазваха българската земя; недостойни велможи и духовници, порочни и алчни; поробен народ, който живееше в безутешна душевна и телесна нищета; силни врагове, които принуждаваха България да стои на колена и да проси милост, и всякакви други врагове, външни и вътрешни, които ръфаха живи късове от нейната жива плът… земята й, народа й, името й, нейната чест. Всичко това беше отворена рана в сърцето му. Трябваше да се сложи край на общата беда, на унижението, на тая обща слабост. И час по-скоро. Можеше да се започне от Преслав, можеше да се започне и от запад към изток, както би желал комит Никола Мокри, но да се започне, да се започне най-сетне!
    Ала нищо не се започваше. В бащината му твърдина прекарваха зимата; баща му при това повече лежеше болен. Всички прекарваха зимата, цялата страна, целият народ в своите дупки и хижи, в своите дрипи, в глада, в тъмнината си. Самуил се зае с бащините си оръжейни работилници и складове, но какво ли бяха те срещу Византия, срещу киевския княз? Едва когато Арон му се присмя, Самуил и сам видя колко слаб и самотен беше в своите грижи и тревоги срещу общата беда. Тогава тръгна по околните господарски кули и крепости, по манастирите и още по-дълбока се разтвори раната в сърцето му. Тръгна и сред народа както през тая тъмна гора. И няма да спре, още повече сега, когато е отстранена и последната преграда, ако царят наистина е умрял. Дедъц Дамян никога не лъже и никога не се лъже. Богомилите всичко узнават, веднага узнават какво става и по най-отдалечените краища на страната. От човек на човек си предават, а те са много, те са навсякъде…
    Луната бе изгряла и бе се дигнала над невидимия хоризонт през ниските зимни облаци. Просия едва-едва цялото небе над тъмната смълчана гора, изгря едвам доловим зрак, в който дървесата се провиждаха едно до друго доста надалеч. Младият воин смушкваше коня си по-често и по-често. Поотпусна се сърцето и на слугата му. Даде Радой пак воля на езика си, да подплаши на свой ред горските бесове и сенища6:
    — Като сме се затичали… Нощта е дълга, ще стигнем. Всички спят сега там… Старият го-господар може да е буден с кашлицата си, но и той не е седнал да ни чака. Ча-чака си той архангела…
    Самуил не го чуваше.
    Самуил преспа няколко часа. Скочи изеднаж в тясното си твърдо легло, като да го шибна някой с камшик. В малката студена стая беше още тъмно, ала двете прозорчета в дебелата каменна стена светлееха. Вече се съмваше. Той се спусна нататък по каменния под бос и по риза, спря се до прозорчето, бутна вратицата му от малки цветни стъкла. Нахлу светлина и остър влажен хлад. Вън грееше здрачно утро под все тъй облачно небе. Ниско надолу се виждаше селището към твърдината, забулено в призрачна мъгла, а по-нататък се тъмнееше езерото. Самуил потръпна от влажния студ, дръпна пъстрата вратичка на прозореца, закачи куката й. Малко по-късно той влезе при баща си.
    Стрият комит лежеше буден в леглото си. Самуил се сепна за миг, като го видя — болният бе се променил много през последните няколко дни. По мъртвешки бледото му лице бяха се очертали рязко широките скули, пречупената гърбица на едрия нос, хлътнали бяха и слепоочията. Дишането му се чуваше отдалеко — тежко, хрипливо. Самуил пристъпи с бързата си походка към леглото му, седна на едно ниско столче, улови студената старческа ръка:
    — Как си, татко…
    Старият човек не отговори. Той гледаше сина си с напрегнат поглед, очите му горяха откроени и потънали дъбоко в широките си дупки. Дългата му бяла коса лежеше разпиляна по пъстрата възглавница. Самуил се уплаши от това тъй познато, бащино лице, така променено от бледата сянка на смъртта. После се озърна, разтревожен от неясна грижа за болния, който лежеше самичък тук, огнището беше угаснало, студ лъхаше от дебелите каменни стени. Но друга мисъл бе го довела тук в тоя ранен час. Той пристисна ръката на баща си и рече бързо:
    — Царят умрял, татко. Да изпратим някого в Охрид.
    Те трябва да знаят там.
    — А ти… — промълви старецът — ти откъде знаеш?
    — Богомилите… От богомилите научих.
    Старият комит продължаваше да го гледа и като че ли не дочу важната вест, която му донесе той. Старецът мислеше за него — най-малкия, най-любимия син, мислеше за себе си, за своята смърт и още повече сега, когато цар Петър беше може би мъртъв… Дошло бе време, ала ето и той самият лежеше на смъртен одър. Сега нямаше накъде да върви, нямаше и да стане вече от това легло. От всички смели, дръзки кроежи, от всички притезания и ламтежи за власт, за могъщество и слава оставаше само скръб, мъчително чувство за безсилие и страх пред смъртта. Комит Никола мислеше за Самуила, мислеше за синовете си — нека те продължат, нека постигнат това, което не ще може той да постигне. Те стояха и четиримата пред погледа му сега. Давид — очите му са обърнати към небето; Мойсей — храбър воин, но плиткоум; Арон — склонен към зло, безсрамен и лукав… Оставаше най-малкият, любимият.
    Лицето на болния помръкна още повече. Самуил подръпна ръката му:
    — Татко…
    Старецът изеднаж се раздвижи, опита се да се изправи и рече забързано:
    — Подигни ме… Подигни ме да седна. Нямам много време аз. Братята ти… къде са те…

    — Ще пратя да ги повикат.
    — Прати… но дали ще ги дочакам? Прати и в Охрид… да питат за царя. Сега… На тебе, на тебе се надявам. Това искам да кажа на братята ти. Прати да дойдат по-скоро. На тебе се надявам. Това ще им кажа. Върви да ги доведеш.
    Самуил стана колебливо, загледан в лицето му. После грижливо пооправи възглавето, придръпна покривката и бързо излезе от стаята. Слезе на долния кат и блъсна вратата на готварницата, дето се бяха събрали всички слуги — той чу отдалеч глъчката им. Насядали на дълга ниска маса, те вкусно закусваха и си бъбреха весело. Младият войвода рече:
    — Горе господарят ви умира.
    Наскачаха всички. Отдалечавайки се по дългия и тесен ходник, той чу зад себе си бързи стъпки: някои от слугите бързаха към болния господар. Самуил си мислеше: „И в бащиния ми дом същата бъркотия. Старият умира горе сам, а слугите му… Не е вече страшен за тях.“
    Той мина през вътрешния двор, после през външния и се отправи към крепостната порта, където беше и помещението на стражата. Бяха го видели отвътре и преди да се приближи, пред вратата на помещението излезе Радой, а веднага след него и десетиикът на стражата, който застана там, пристягайки колана на меча си. Радой погледна угрижен младия си господар, но каза:
    — Не ни оставяш да си поседим с моите приятели тука на сладки ра-разговори…
    Самуил дигна ръка да го прекъсне:
    — Веднага двама за Костур и двама за Охрид! Ще потърсят братята ми. Веднага да дойдат и тримата ми братя! И да попитат за царя. Що се чува, що се знае за царя.
    Малко по-късно четирима войници от крепостната стража слизаха по тесния кривуличещ път към господарското селище на брега на езерото.

    Самуил Мокри влезе в покоите на жена си, където беше и общата им спалня, на горния кат на господарското жилище. Докато бе жива Самуиловата майка Рипсимия, в тия три най-хубави стаи в жилището бе живял комит Никола с жена си. После, подир нейната смърт, комитът се прибра в една по-отдалечена стая — тъжно му беше да живее в същите стаи, дето всичко му напомняше за покойната, която бе измъчвал с грубия си нрав, но и бе обичал по своему.
    Самуил се ожени две години след смъртта на майка си. Ожени се още на двадесет години по желание на баща си — да не стои голямото господарско жилище без стопанка. Братята му бяха излетели от бащиното гнездо. При едно свое пътуване до Драч той бе видял там Агата, дъщерята на драчкия протевон7 Иван Хрисилий, и когато старият комит започна да го убеждава да се ожени, Самуил спомена като на шега за щерката на Хрисилий. Комит Никола се улови за думата му и взе работата в ръцете си. Самуил гледаше шеговито на тия грижи на баща си, но и не му се противеше: Агата беше хубава девойка и младият човек бе я харесал. Той се увлече в ромейката едва по-късно, когато тя стана негова годеница. Иван Хрисилий използува по своему нарасналото увлечение на младия българин, а също и преголямото желание на мощния комит да доведе снаха в осиротелия си дом: протевонът намаляваше ден след ден зестрата, която бе обещал да даде на щерка си в пари, облекло и украси, като я изпрати най-сетне на жениха с любимата й арфа и само с най-необходимите вещи, които се събраха в няколко ковчега и кожени врещи8. Лукавството и користолюбието на драчкия протевон се виждаше, но Самуил и старият му баща посрещнаха с радост хубавата невеста.

    Посрещнаха я в Охрид и там стана сватбеното тържество. Тогава още видя Самуил Мокри, че младата невеста не бе дошла с радост в тоя чужд за нея край. Тя оглеждаше с широко отворени очи, като да търсеше нещо, и хубавото й лиие все повече се забулваше в скръбна сянка. После той едва ли не насила я пренесе на отвъдния бряг на езерото, където беше родовата крепост на Мокрите. Не беше щастлива щерката на драчкия протевон през тия първи дни на своя нов живот и не скриваше своето недоволство. Двамата самотни мъже не можеха да й се нарадват и си обясняваха нейната студена и скръбна сдържаност с рязката промяна в живота й. Самуил обичаше за пръв път жена като зрял вече мъж. Но бяха минали оттогава близо три години…
    В предната стая в покоите на жена си Самуил завари и тая сутрин дойката, която очакваше да се събуди господарката. Той мина мълчаливо в спалнята.
    Широкото съпружеско легло беше дигнато на две ниски стъпала край отсрещната стена, под балдахин от синя коприна. Агата чу в късния си сън стъпките на мъжа си и отвори сънени очи, но не се и помръдна. Сетне се приподигна и се облегна на купчината възглавници зад гърба й. Розовата сянка на продължителния сън изчезна от нежно закръгленото й лице, в тъмните й, влажни очи застина остър, недружелюбен блясък. Тя чакаше мълчаливо.
    А Самуил и сега почувствува как се надигна топла вълна в гърдите му, както при всяка среща с жена си, още от деня, когато я видя за пръв път на крайбрежната улица в Драч. Техните взаимни чувства се бяха изяснили отдавна, той не беше вече влюбен в жена си както през първите им срещи, както през първите дни на тяхното съпружество, но и сега още тя го привличаше с голяма сила. Агата беше близу три години по-стара от него и тъкмо сега беше в разцвета на своята хубост. Средна или повече дребна на ръст, с меко закръглени форми и черти, тя предизвикваше живо, осезателно чувство за топлота и нежност. При всяка среща с нея, дори и при спомен за нея, когато не я виждаше, Самуил изпитваше непреодолимо желание, алчност някаква да я докосне с ръце, да я притисне към себе си, да усети някак с цялата си кожа сладостната топлина и милващата мекота на нейната плът. Той почувствува и сега трепета на това непреодолимо чувство като леки, сладки тръпки по младото си тяло. В стаята беше топло — прислужничките на Агата поддържаха непрекъснато огъня в широкото огнище, светлееше там и сега цял куп жар. Младата жена беше облечена в сребристорозова нощна дреха с широки ръкави и разтворена яка, та ръцете й лежаха разголени върху меката, пъстра вълнена покривка. Виждаше се цяла разголена и шията й, леко закръглената й гушка, меко, топло блестеше кожата й — бяла, едва възрозова. Косата й се чернееше гъста, на доста ситни къдрици, беше леко превързана над ниското гладко чело с тъмночервена лента и падаше по рамената й на тежки, лъскави кичури. Носът изглеждаше голям за лицето й, предизвикателно пламтяха едва нацупените й устни. Самуил пристъпи и се улови за една от дървените подпори на широкия балдахин:
    — Татко е много болен. Не си ли го виждала тия дни? Лицето на младата жена не се промени. Тя гледаше мъжа си някак отдалеч, сетне попримига бързо-бързо и рече на гръцки:
    — Аз нищо не знам.
    — Нищо ли не знаеш… — повтори след нея Самуил навъсен.
    Агата изви поглед, поприсви устни:
    — Болен е, да… но сега все в стаята си седи… от няколко дни.
    — Агата! Той ми е баща, той е господарят в тоя дом.
    Самуил говореше на български, с твърд, дори рязък глас; от известно време те все така разговаряха — всеки на своя си език.
    Жена му като че ли чакаше да свърши по-скоро и да си отиде. В широка дървена люлка близу до огнището проплака детето им, едва шестмесечно момиченце. — Анастасия… — провлече глас Агата.
    Дойката влезе веднага. С бързо, рязко движение Самуил й направи знак отново да излезе. Тя го погледна уплашена, погледна и господарката си и се скри зад вратата. Чу се наново гласът на Агата, плачлив и пълен с укор:
    — Но тя трябва да види детето!
    — Нека почака малко.
    Сега той гледаше жена си с мрачен поглед и за пръв път се надигна в сърцето му ясно до болка чувство на недоволство, на огорчение и гняв. Дойката беше също гъркиня; Агата бе я довела чак от Драч. Двамата съпрузи бяха спорили за нея още няколко месеца преди да се роди детето им. Самуил искаше дойката да бъде българка — някоя здрава, червенобуза невеста от близккте села:
    — Тя ще кърми детето ни със здраво мляко.
    — Кърмачката не е само за мляко — възразяваше Агата. — Детето ще расте в-ръцете й. Тя първа ще го учи на вслчко, преди мене още.
    Самуил бе решил да не отстъпва, щом дойде време. После те започнаха да спорят и за името на очакваното дете, особено ако бъде момиче. Самуил настояваше да го нарекат на името на покойната му майка — Рипсимия. За голяма негова изненада Агата скоро отстъпи, но не след дълго в комитската твърдина пристигна драчката дойка. Една неделя след това се роди и малката Рипсимия-. Така те спореха и се препираха за много неща, по-важни и по-неважни, още от началото на своя задружен живот. Младият войвода се горещеше повече, а щерката на драчкия протевон му противопоставяше своята студена сдържаност, в която понякога проличаваше презрителна надменност и дори нескрита враждебност. Той не знаеше какви бяха нейните чувства към него. И в любовта си Агата беше сдържана, но никога не го отблъскваше. Самуил беше с привлекателна външност — среден на ръст, но личеше в него някаква трепетна сила, чертите на лицето му бяха изразителни, в пъстрите му, малко втренчени очи гореше жив блясък и тя, младата му жена, го желаеше…
    Като гледаше сега жена си, Самуил почувствува как отеднаж изстина сърцето му и стори му се за миг, че за пръв път я виждаше ясно, излегнала се там, с такъв враждебен поглед, надменна и зла. Детето в люлката се задавяше с креслив плач. Самуил махна ядно с ръка и току се обърна, излезе от стаята с бързи стъпки. Жена му го проследи с уплашен поглед, дори се приподигна, негли да го извика, да го спре. Самуил не забеляза ни погледа й, ни опита й да го задържи.
    Младият воин се отправи пак към стаята на баща си. Бързите му стъпки отекваха с ясен шум по тесните ходници между дебелите стени. Един от слугите прекоса пътя му и мигом се шмугна в близката врата; друг по-нататък прошумоля по каменния под с опинците си и също се скри от погледа му.
    — Дяволи…
    Слугите бяха се разтичали сега и без нужда, от угодничество и страх пред младия господар.

    Самуил влезе при болния. Още от вратата го полъхна топлина — в огнището пламтеше силен огън. Поразтребено беше из цялата стая. Сложена беше до леглото ниска масичка и върху нея — шарени пръстени панички с мляко и мед, два доста дебели резана пшеничен хляб. Старият комит не беше се и докоснал до храната. Той лежеше възнак неподвижен. Самуил пристъпи на пръсти, надвеси се над него. Болният пак не се помръдна. Лицето му бе побледняло още повече, хлътнали бяха по-дълбоко и очите, а по бялата му брада бе полепнала ръждивокървава храчка. Дишаше трудно, пресекливо, с тих, влажен шум. Младият мъж приседна на столче до леглото.
    Мислите му се люшваха и насочваха по разни посоки, като пламък, подухван от смесени ветрове. Мислеше за смъртта на царя, за баща си, за братята си, които очакваше, за жена си. Само тая мъчителна тежина в сърцето му оставаше постоянна и го изпълваше с тъмна тревога. Той седеше тук в бездействие и чакаше. А сега нямаше никаква преграда, никаква пречка за действие — царят беше мъртъв. Двамата царски синове бяха ромейски заложници. Сега ще поведе, който е най-достоен, ще започне, който умее и знае как да свърши. Нужна е голяма сила — люде, оръжие. Да се наложи ред и закон в цялата страна, да се срещнат враговете й, откъдето и да дойдат. Ето комит Никола, баща му, най-могъщият тук, на запад, и той лежи на смъртно легло. Оставаха те, синовете му, четиримата — Давид, Мойсей, Арон… Да дойдат по-скоро, да дойдат по-скоро… Умиращият каза: „На тебе се надявам.“ На него — най-младия. Той трябва да излезе пред всички. Не, те ще излязат и четиримата — синовете на комит Никола, управителя на цялата Охридска област, от Вардар и близо до Драч, дето стои само един протевон на императора. Ще тръгне ли срещу четиримата братя неговият тъст Иван Хрисилий, ще дигне ли ръка зад гърба им? Той би могъл да изпрати жена си при баща й, но можеше ли да се довери на своята жена? Ето какъв час дойде, а той не можеше да се довери на своята жена. Те бяха съпрузи, имаха дете, деляха легло от три години, но тя беше останала далеко от него. Чужди останаха за нея неговите мисли и желания за най-важното в живота му, чужда оставаше тя, далечна, неразбираща, а може би и негов враг, каквато беше по рождение. Свързваше ги само леглото. И детето им.
    Мисълта му премина върху пламтящите дърва в огнището — баща му всяка есен тръгваше низ гората и сам подбираше кое дърво да бъде отсечено за зимата. Сега той не ще може да ходи низ гората. Смъртта ще надвие могъщия, гневлив и дързък комит… Но, сепна се отеднаж Самуил, старият може би няма да умре, защо той, помилуй, боже, предрича смъртта му… А може би и цар Петър не е умрял… Нещо сякаш го притегли, той се извърна отеднаж и срещна очите на баща си.
    Старият човек като че ли се връщаше към живота — такъв ярък блясък гореше в погледа му. Самуил се приведе към него. Гласът на комит Никола прозвуча треперлив, но напрегнат:
    — Не знам дали ще ги дочакам… братята ти. Исках и те да чуят: ти ще ги водиш от мое име. Идете в Преслав, ако… ако царят наистина е умрял. Синовете му може и да не се върнат. Иди, сине мой, в Преслав, седни там. Седни там, не ще има по-достоен от тебе.
    — Татко, Давид е пръв между пас.
    — Справедливо сърце имаш ти, но… бъди справедлив и към себе си. Давид ще бъде като цар Петра. Той може да ти даде добър съвет… и го дръж ти близу до себе си. Това искам да ти кажа аз… такава благословия ти давам. Тебе не ти е нужно повече…
    Гласът му наново се пречупи, затихна. Болният старец се отпусна още по-тежко на одъра си.
    Влезе Агата. Беше облечена в тъмночервена домашна дреха, гологлава, сресана грижливо. Кожата по лицето й, по шията изглеждаше твърде бяла, блестеше в лекия здрач, който изпълваше стаята, белееха се ярко и малките й ръце, едва-едва скрити в широките дипли на дрехата. Тя погледна болния, сетне бързо скри погледа си. Щом я видя, Самуил скочи и се отдръпна да й направи място до леглото. Агата едва сега пристъпи по-близу, тих беше шумът на стъпките й, още по-тихо прошумоля дрехата й. Тя продума като послушно дете, приучено да се държи прилично:
    — Искаш ли нещо, татко?
    Комит Никола въздъхна и едва след това отговори на български:
    — Нищо не ми трябва.
    Агата продължи с наведени очи и пак на своя език:
    — Тук няма никакъв лечител…
    Комит Никола спря върху нея остър, строг поглед:
    — Ние тук и сами се лекуваме, когато трябва… Но ти, снахо, като говориш за моята болест, повече за своето недоволство мслиш.
    — Аз и не знаех, че си толкова болен, татко. Нищо не мога да сторя аз.
    — Тъй, тъй…
    Агата мълчаливо се обърна и излезе, следвана от тихия шум на стъпките си по каменния под. Самуил стоеше с наведени очи. Старият комит го погледна, но и той нищо не рече. В стаята влезе слуга с наръч дърва, пристъпи към огнището.

    Целия този ден и следващата нощ комит Никола Мокри прекара повече в унес и на няколко пъти съвсем се загуби. Само гърдите му вряха непрестанно, надуваше го час по час кашлица и току ще изплюе върху брадата си ръждива храчка. Самуил все пращаше люде да викат от околиите селища и манастири врачове и всякакви лечители, идваха те, въртяха се и се кривяха около болния, даваха му да пие някакви води, но всичко беше напразно.
    На другата сутрин Самуил отново прекоси двата двора на крепостта с бързата си походка. Слугата му Радой и сега излезе от стражевата кула, дето се навърташе най-често за разговори с войниците.
    — Какво… Ба-бащицата ни… — посрещна той младия си господар с пресилено съкрушен израз на лицето.
    — Възседни бърз кон — прекъсна го Самуил. — Веднага да доведеш дедъц Дамян! Вземи и един кон за него.

    Тая сутрин комит Никола съвсем бе отпаднал.
    Самуил мина през отворената порта на крепостта по спуснатия мост над дълбокия ров и се покатери на една скала. Дали не идваше вече някой от братята му? Виждаше се оттук далеко наоколо. По извишилото се облачно небе прозираше сребристата сянка на изгрялото слънце, в мека сребриста светлина сияеше цялата околност. Планините се синееха надалеко вляво и вдясно, виждаше се ясно всяка скала, всяка долчинка и пътечка по голите стръмнини надолу към брега на езерото, криволичещият път чак до селището. Брегът на езерото беше обточен по цялата му дължина с ту по-тясна, ту по-широка пясъчна ивица, която се белееше ярко редом с тъмните, оловеносинкави води. Недалеч от брега се виждаха рибарски чунове, като черни, неподвижни петна; неподвижни, застинали изглеждаха в далечината и езерните води, които чезнеха в мъглата, легнала като бял облак над езерото. Нататък, в мъглата, беше Охрид, там бяха скрити и стръмнините на Галичица. Самуил проследи еднаж и два пъти всички кривулици и завои на пътя към селището. Пуст беше стръмният път чак до малкото селище, не се размахваха лопати и по неподвижната, тъмна водна повърхност, непроницаема беше гъстата, бяла мъгла над езерото. Младият човек леко потрепера от студената влага на безслънчевия зимен ден, но още повече от нетърпение.

II.

    Старият комит умря в ръцете на Самуила същия ден, вече на стъмване. До тоя час никой от другите му синове не беше дошъл, не беше дошъл още и богомилът Дамян — да полекува болния старец, както бе намислил Самуил. Младият човек изпълни докрай синовния си дълг: той усети как клюмна на гърдите му главата на болния и като го сложи отново на леглото, притисна с пръсти очите му. Като уплашено дете бе сложил старецът глава на гърдите му — уплашил се бе и комит Никола Мокри от смъртта. Самуил се разпореди слугите да окъпят мъртвия, да го облекат за последен път и да сложат тялото му в по-малката трапезария, дето комит Никола събираше най-добрите си приятели в празнични дни или след лов из планините. Разпореди се Самуил също да бие камбаната на крепостната църквица — да се разчуе наоколо за смъртта на стария комит.
    Дойдоха най-сетне един след друг и тримата по-стари братя. Като се събраха всички, въведе ги Самуил в малката трапезария, където беше смъртният одър на баща им. Огромното огнище в дъното на просторната стая зееше празно; отдавна не беше пален огън тук, не бяха запалили и днес поради мъртвото тяло в стаята. Над главата на умрелия и при нозете му трептяха пламъчетата на десетина дебели восъчни свещи и техният блясък смекчаваше студения, влажен полъх в широката стая. Давид, най-старият брат, влезе при мъртвия със спокойно лице, пристъпи бавно към мъртвешкия ковчег и се отпусна на едно коляно, приподигна ръце към гърдите си за молитва; той беше гологлав и без оръжие. Веднага след него пристъпи и Мойсей, изправи се с великанския си ръст до Давида, свали шлема си, приведе глава; по шията му, едва ли не до рамената, край двете страни на широкото, червеникаво лице изпопадаха гъсти кичури коса, брадата му се тъмнееше червена и гъста, късо подстригана. Той беше в пълно въоръжение, не беше надянал само тежката си бойна ришица. Придръпнал към себе огромния си меч, сложил върху високата му дръжка големите си кокалести ръце ведно с шлема — цял железен кутел, той стоеше по войнишки, с опънати разкрачени нозе, на петите на великанските му ботуши стърчаха закривени железни шипове. Той сваляше воинските си доспехи само преди да легне да спи.
    Друг човек беше Арон — различен и от тримата си братя. Той беше нисък, но с широки плещи и дълги, силни ръце, с голяма, доста ниско остригана глава, с дълги мустаки, които се преплитаха и сливаха с гъстата му черна брада, също тъй късо подстригана; беше мургав, с големи черни очи, които непрестанно играеха, подозрителни и присмехулни. Той се приближи с бързи стъпки — къси, но пъргави и силни бяха нозете му, спря върху лицето на мъртвия подозрителния си, присмехулен поглед, сякаш не можеше да повярва, че старият наистина е умрял. Облечен беше Арон Мокри в контешко, скъпо облекло, както се обличаха знатните ромейци. От него полъхваше на благоуханно масло и тоя мирис веднага изпълни широката студена стая. Арон се прекръсти няколко пъти пред мъртвешкия ковчег — бързо, непохватно и колкото да искаше да се държи прилично, като че ли всичко върщеше престорено, на шега. Той беше само с две години по-стар от Самуила, но изглеждаше много по-възрастен — такъв беше изразът на лицето му, израз на човек, който не се смущава от нищо.
    Комит Никола лежеше в ковчега си със застинало лице. Дългата му бяла коса беше прибрана от чужда ръка, непривично притисната към лицето, ръцете му лежаха неподвижни, кръстосани на гърдите; прибрани, изпружени някак насила бяха и нозете му, от него лъхаше студена отчужденост — чужд беше той сега в своя дом и временен гост. Застанал зад тримата си по-стари братя, Самуил се учудваше тъкмо на тая отчужденост на мъртция, на бялата кърпа, с която бяха вързани яките му челюсти. Това беше могъщият комит Никола Мокри, гневлив и страшен в гнева си, понякога и нечестив, но ето какво бе останало от него. По своему виждаха умрелия си баща другите трима мъже. Като свърши молитвата си, Давид се изправи, извърна се към братята си и попита с тих, равен глас:
    — Кога ще извършим погребението?
    Арон замахна с ръка, като да отсече нещо:
    — Утре. Що има да чакаме?
    Самуил го погледна с тъга, но нищо не каза. А би искал да му каже: „Ти много бързаш… Бързаш да заровим стария в земята.“ Арон улови погледа на по-младия и сякаш прозря и мислите му; той се ухили, показаха се едрите му бели зъби, но големите черни очи просветнаха злобно. Те двамата със Самуила и тоя път се разбраха без думи, и тоя път бяха един срещу друг. Стоеше там и Мойсей, мълчалив както винаги: нека решават другите. Все едно кога ще погребат стария — не беше склонен той към умствени напрежения и винаги беше готов да приеме едно готово вече решение.
    Най-сетне реши въпроса пак най-старият от братята — Давид, който и пръв го подигна. Той каза:
    — Знае се вече в Охрид за смъртта. Да почакаме… който иска да дойде за погребението. Нека бъде в други ден, рано сутринта, мисля аз. Времето е хладно…

    Самуил поведе братята си към една стая насреща. Така бе наредил той — тук да бъдат приемани, които дойдат за погребението. В огнището на стаята пламтеше силен огън, а в ъгъла срещу вратата беше сложена ниска маса и на нея — големи разлати паници, пълни с всякакви меса и риби — варени, печени, сушени на сянка, пушени или на наденици; наслагани бяха там хлябове и големи гърнета с вино, пръстени и сребърни чаши, няколко остри ножа, двузъби вилици. И като някаква ненужна прибавка към трапезата, сложена бе на каменния под до нея голяма стомна с вода. Арон, а след него и Мойсей тутакси се нахвърлиха да ядат, но Самуил се обади от другия край на стаята:
    — Ще ни сложат оттатък вечеря. Казах вече. Това е за…
    — Знам ли, знам ли — прекъсна го Арон с пълна уста. — Ти не се сещаш много, като е за ядене и пиене.
    Комитопулите насядаха на сложените там ниски столове с облегала, остана прав само Арон. Самуил беше нетърпелив и поиска веднага да поговори с братята си. Той започна смело, лицето му пламна, широкото му чело се покри с влага:
    — Вече се знае за царя… И вие потвърдихте това, което и аз научих по друг път. Говорихме с татко, но той не дочака. Остава ние да направим това, което би направил той.

    — Говори по-ясно — прекъсна го пак Арон.
    — Аз говоря ясно, говоря за неща известни — обърна се бързо към него Самуил, сетне отеднаж рече: — Ще вървим към Преслав.
    Настана мълчание. Пръв продума Мойсей и дори тропна с тежкия си меч по каменния под:
    — Моят полк е готов. Макар някои, дяволи проклети…
    Самуил втренчи поглед в него, после се обърна към Давид, който се бе загледал в огъня и мълчеше замислен. Арон стоеше сред стаята, извил силните си ръце назад; той често примигваше с очи, види се, обмисляше нещо. И току дигна глава, жилите на дебелия му къс врат се опънаха. Това беше любима негова стойка, с изпъчени гърди и вирната глава, като да искаше да извиши своя ръст. Очите му остро просветнаха и без да поглежда някого от братята си, рече:
    — Преди това ние имаме друга, по-важна работа.
    Самуил едва не подскочи:
    — По-важна! Но говори, говори!
    — По-важна за нас тук, четиримата. Да видим първо какво ще стане с имота ни след смъртта на стария. Гори, добитък, двете селища… Трябва да е поскътал Никола Мокри и злато, сребро…
    Самуил каза с разтреперан глас:
    — Баща ни още не е погребан…
    Чу се тихият, равен глас на Давида:
    — Бързаш, Ароне.
    — Да знаем поне що имаме да делим — изблещи Арон големите си очи срещу Самуила.
    Самуил дръпна малката кожена чанта, която висеше встрани на колана му, извади три ключа и ги тракна на масата:
    — Ето ключовете на стаята му, на двата му ковчега.
    Взех ги аз, защото нямаше кой от вас да ги вземе. Аз не знам що има в ковчезите му. А имотът на Никола Мокри се знае. Горите, земята, селищата, людете му, живата му стока.
    Никой не отговори на тия думи, но в настъпилата тишина проскърцаха обувките на Арона, приближи се той към масата и посегна да вземе трите ключа. В същия миг върху ръката му падна със силен удар гигантската шепа на Мойсея.
    — Не пипай! Самуил ще ги пази.
    Арон изкриви лице от болка и дръпна ръката си, после току се ухили срещу Мойсей.
    — Е, добре, добре… Не ща да имам работа с юмруците ти. Но… но докога ще пази Самуил ключовете и всичко… Ние сме едноутробни братя…
    — Не бързай, Ароне — намеси се пак Давид. — Ще дойде време и за това. Самуил остава в бащиния ни дом и само той от нас има свое смейство. Ние сме сами и не ни е нужно много нещо.
    — Аз ще се женя — рече Арон.
    Давид-и Мойсей като да не го и чуха. Мълчеше и Самуил. Арон изпъчи още повече гърди:
    — Ще се женя за втората дъщеря на средецкия комит Всеслав. Той няма син, а първата му дъщеря е вдовица. — Той смигна на Самуила и изкриви устни надменно: — Както виждаш, аз съм по-близу до Великия Преслав.
    Никой не отговори. Арон тръгна да се разхожда из стаята с бързите си, ситни стъпки. Самуил се загледа в най-стария брат и нетърпеливо го чакаше да заговори. Давид седеше неподвижен и току се наведе, взе ръжена. Той внимателно оправи пламтящите главни, като че това беше сега най-важното, и отново се облегна на високото облегало на стола. Най-сетне започна:

    — Ние не знаем какво става в Преслав. Знаем само това: царят умрял. Сега и други се готвят за Преслав. Мнозина. По цяла България. И може би някои вече са ни изпреварили. Ще видим. Ще дойде вест. Може да изпратим някого там, да чуе, да види.
    Той млъкна. Самуил бързо попита, сякаш се уплаши от мълчанието му:
    — Но, какво… Ние ще чакаме ли? Какво има да чакаме? Каквото и да стане в Преслав, ние трябва да бъдем там.
    Давид продължи:
    — Там сега е пълно безредие. Ако отидем, ще се загубим и ние в това безредие. Всеки комит и войвода, и болярин ще отиде там с полка си. Ще се хванем гуша за гуша. Аз мисля, че е по-добре ние да не бързаме за Преслав. Който и да седне там, на опразненото място, не ще седи дълго. Може да се върнат царските синове. Тук ще стоим ние и ще чакаме. И ще се готвим, щом така трябва. Да помислим как ще се съберем повече люде, как ще ги въоръжим. После ще решим накъде ще вървим, с кого ще вървим и против кого.
    Самуил се изправи срещу него:
    — Да. Каза се всичко. Ще съберем тук всичките си сили. Войводи, боляри, които милеят с чисто сърце, и народа също, целия народ. След погребението, аз почвам. Веднага!
    Най-старият брат седеше до огнището с наведен поглед. Мойсей гледаше Самуила с предани очи. Застанал встрани, Арон глухо изръмжа:
    — Целия народ… хм!
    Малко по-късно четиримата братя преминаха в друга стая да вечерят. В ниската, силно затоплена стая беше задушно. Ядоха гъста супа от овнешко месо и булгур, свински меса, печени на шиш, мекици от пшенично брашно, напоени обилно с прясно масло, пиха и червено вино. Вечерята беше сита, но проста — не можеше да бъде иначе, когато стопанинът на тоя дом лежеше мъртъв.

    Самуил изпрати тримата си братя да спят — всекиго до определената му стая, и сам се отправи към стаята си. Пред него изеднаж се появи Радой:
    — До-доведох го… Е-едвам.
    Той поведе Самуила, спряха се пред една врата на долния кат.
    — Нахранихте ли го? — попита Самуил. — Затоплихте ли стаята му?

    — Нищо не пука. Само хляб и мляко. Топло му е… На горещо е навикнал той в пъкъла…
    Самуил му направи знак да си върви.
    Дедъц Дамян седеше на дървено столче пред огнището и едва-едва се извърна, когато влезе младият комитопул. Стаята се осветяваше от един светилник и оше повече от пламтящия огън в огнището. Алени, жълтеникави блясъци играеха по всички посоки в малката стая, по лицето на стареца, в хлътналите му очи, бялата му брада сякаш гореше.
    — Чаках те — каза старият богомил тихо, но личеше силата на гласа му.
    — Баща ми още днес…
    — Знам. И нямаше да дойда заради него. Аз не лекувам болно тяло. Червеите ще го ядат. Дойдох заради тебе.
    Самуил мълчаливо седна на друго столче край огнището. После каза:
    — Хвала ти, че дойде. — Те мълчаха някое време, загледани и двамата в огъня, старецът дишаше с тих шум. Самуил продължи, без да се обръща към него: — Сега моята душа, моят ум се нуждае от подкрепа… Преди да умре, старият ми каза, че на мене възлага всичките си надежди. Той мене ме посочи между четиримата свои синове. Бяхме сами с него. Никой друг не чу и не знае. Аз не казах нищо на братята си. Но получих думите на покойния като бащин завет. Как ще го изпълня без… без знанието на братята си?
    Старият богомил мълчеше, млъкна и Самуил. Една прегоряла главня се срина в огнището, по кумина нагоре полетя облак искри. Старецът започна като на себе си:
    — Ти право каза: от подкрепа имаш нужда. Искаш да ти повтори и потвърди някой това, което сам мислиш. Това е от младежка плахост, но и от младежка дързост.
    Не си се увълчил още, сам се залъгваш. Излез на открито със себе си. Ти таиш мисъл, че си по-достоен и от тримата си братя. И така е, така е. Комит Никола познавал синовете си. Ти приеми неговия завет. И ще го изпълниш. Познавам те аз, познавам и братята ти също.
    — А Давид… и той ли? — попита Самуил тихо.
    Дедъц Дамян сякаш не го и чу:
    — Ще изпълниш ти добре завета на баща си. Но не бъди като него, както не си и като своите трима братя. Застани смело пред тях. Това искаш, това очакваш да ти кажа и ти го казвам. Не се тревожи за братята си, че не знаят, че не са чули последните думи на баща ти. Ще застанеш ти пред тях и без това. Людете се подреждат според дарбата си, според силата си и тоя ред е най-добър. Иначе — какво: и Петър беше цар, но беше последен.
    Самуил цял се извърна към него, гласът му трепереше:
    — Ти четеш в душата ми, дядо… Разясняваш мислите ми като тоя огън. Побоях се да им кажа, но аз искам и трябва да изляза пред тях. Не мога да търпя повече, не мога да чакам сега и кого ще чакам, не виждам кой ще излезе пред всички ни. България няма сега ни цар, ни… Но, дядо Дамяне… Аз не искам да ставам ни цар, ни… Аз искам…
    Младият човек млъкна, придръпна се, но погледът остана прикован някъде напред. Какво искаше той наистина? Изеднаж се видя изправен пред тоя въпрос. Досега бе се набирало в душата му недоволство, кипяло бе и бе напанирало при всеки повод да намери някакъв външен израз, но бе оставало само недоволство и все по-силен гняв срещу неправди и насилия. То беше и гняв, и голяма мъка. България — той като че ли я чувствуваше повече в омразата си към враговете й, в страха си от тях и в някакво смесено чувство на обич, гордост и горчивина. Тая мила земя не беше щастлива, людете й не бяха щастливи, царят й, болярите й не бяха достойни. България и людете й — един възел в самото му сърце от обич, гордост м гняв, от тъга и унизителен страх, от горчивина и омраза. Той искаше да освободи сърцето си от това бреме. Как би станало това? Да седне на царския престол достоен мъж, в страх и трепет да се разпилеят враговете на българското царство, да има между людете му правда. Но как би се постигнало това? Дошло бе време да се действа, дошло бе време да знае той какво иска.
    Богомилът чакаше да заговори отново, да се изкаже докрай. А старият човек може би и знаеше с какви мисли се бореше Самуил Мокри. Дълго мълчаха и двамата.
    Самуил подзе изтихо, колебливо, мисълта му си проправяше път:
    — Оттам трябва да се почне… най-отгоре: в Пресни да седне най-достойният. Недостойните боляри и владици ще бъдат низвергнати, ако ще и с меч. Всеки да намери мястото си, от първия до последния, всеки да намери, да получи своето право и своята правда. Ако вие не искате да влизате в църквите — не влизайте; нека всеки да се моли на бога, както иска и където иска, но всеки ще се преклони пред закона, който ще отрежда справедливост за всички и…
    Самуил пак млъкна. Заговори дедъц Дамян и сякаш продължи неговата мисъл:
    — Да има справедливост и за народа. За простия, народ. — Той се извърна към младия воин и рече строго: — — Ти за народа дръж. От народа не се дели. У него само никога не гине правдата, пък и сила ще ти даде той по-голяма. — Той пак се обърна към огъня, премига срещу блясъка му и тихо повтори: — Ти дръж повече с простия народ. От него започни. Другите… всички други може да те излъжат. И родните ти братя може да те излъжат. Така е там при вас, горе. Всеки за себе си, от себе си тръгва за всяко нещо.
    Самуил нищо не отвърна. Той чу всяка дума на стария богомил. Пак се умълчаха и двамата. Чуваше се само шумът на огъня в широкото огнище, а високо горе в кумина — глухият непрестанен вой на нощния вятър. Беше вече късна нощ. Тихо беше навред между дебелите стени на каменната твърдина. Дедъц Дамян неочаквано проговори:
    — То и него сатаната го е взела в ноктите си… — Той сякаш се сепна от собствения си глас, подигна косматата си глава, огледа се и току втренчи сърдит поглед в Самуила: — Народа. За него ти говоря.
    Самуил кимна и се изправи. Огледа около огнището — старецът имаше достатъчно дърва за през нощта, имаше и постелка на пода. Младият воин рече:
    — Добра ти нощ, дядо Дамяне.
    Богомилът още повече се намръщи и нищо не отговори — не бяха по богомилски обичаи тия поздрави и благопожелания; нощта и тъмнината й принадлежат на рогатия, както и целият този грешен свят.
* * *
    На другата сутрин, по тъмно още, Самуил Мокри отиде най-иапред в готварницата. Макар да бяха сега тук, в бащиния дом, и четиримата братя, пак той, най-младият, трябваше да се погрижи за всичко. И кой друг от братята би се погрижил?
    Като отвори вратата на готварницата, Самуил се спря на прага учуден: край стените на широката готварница бяха насядали седем-осем иноци и следяха зорко готвача, който вече бе запалил огъня. Щом съгледаха младия господар, те се надигнаха един през друг, зашушукаха, забръмчаха напевно:
    — Бог да прости господаря… Бог да прости…
    Един от тях, още много млад, с бледо лице и хлътнали бузи, по които растяха редки безцветни косми, преви бързо, усърдно дългото си сухо тяло, един път и още един път проплака с изтънял гласец:
    — Бог да прости… Бог да прости… Самуил отвърна очи от него и се обърна към готвача:
    — Ще приготвиш само едно ядене.
    — Ето от тъмно още дойдоха тия добри старци — хвърли готвачът лукав поглед към иноците. — Такива по вести бързо обхождат… Няма ли да опека нещо поне за по-достойните? И те ли с лъжици? — попита той, като бършеше по навик големите си червени ръце о късата престилка, лъснала от мазнини.
    — Всички с лъжици — рече късо Самуил Мокри. Чу се самотен камбанен звън. Калугерите се надигнаха пак един през друг, заозъртаха се да познаят къде беше изток и започнаха да се кръстят, да се кланят с разбъркан шепот. Чу се нов камбанен звън. Днес камбаната нямаше да спре през целия ден и все тъй — с разредени, самотни удари.
    Младият човек се отдалечи от готварницата, а по ходника вече идеха насам и други от слугите, наизлезли от своите помещения.
    Той излезе във вътрешния двор. Вече се съмваше. Разредените удари на камбаната тук се чуваха по-ясно. Самуил мина в предния двор, свърна към църквицата. Насреща портата на господарската твърдина беше отворена с двете си поли — такъв беше обичаят, когато в дома има мъртвец. Край разтворената порта стояха неподвижни двама стражи с копия и щитове. Зададе се оттам и десетникът на стражата. Самуил се спря до гроба на майка си в тесния притвор на църквицата; имаше там място за още един гроб. Край стената на църквицата растеше клонест явор и на един от клоните му беше окачена малката камбана. Млад рошав слуга с още сънено лице, навил на разголената си премръзнала ръка късото въже, блъскаше камбаната нарядко едно подир друго, както му бяха казали, и пулеше очи в младия си господар. Приближи се и десетникът, застана по войнишки на входа на притвора.
    — Тук ще бъде — продума Самуил. — До гроба на майка. Да помогнат и неколцина от войниците. За гроба. Земята е твърда и камениста.
    — Слушам, войводо — придръпна рамена десетникът.
    Самуил пак наведе очи към гроба на майка си:
    — Помня… за майка… Дълбаха цял ден.
    Той погледна несвястно увисналата на дървото камбана, излезе от притвора. Десетникът тръгна след него. Самуил дигна очи към небето: високи сребристобели облаци закриваха и днес цялото небе; времето беше тихо и меко, някак спотаено. Самуил дочу през високите стени наоколо, през широко разтворената крепостна порта и други камбанни звуци, глухи, далечни. Биеше камбана и в господарското селище долу. Той мина през двора и вече влизаше във вътрешния двор, когато откъм крепостната порта се зададоха и други двама иноци. Малко подир тях в предния двор на господарския дом влязоха и неколцина селяни, озърнаха се плахо и свалиха един след друг рунтавите си овчи клобурци9.
    Синовете на комит Никола не бяха канили никого и очакваха, че погребението му ще стане по-тихо, ала заприиждаха все повече люде от околните селища, иноци от двата манастира по Мокра планина. Рано преди пладне се зададоха по езерото и чунове откъм Охрид. Смъртта на могъщия комит привличаше людете, още повече сега, когато се бе разнесла вестта и за смъртта на царя. Всички очакваха промени и всеки според своите мисли, желания и кроежи. А кой ли ще замести умрелия комит? Може би някой от четиримата му синове. Всеки искаше да бъде тоя ден пред очите на бъдещия комит, но и погребалната трапеза привличаше в господарската твърдина. До вечерта господарският дом се изпълни с по-знатни люде, а простият народ се трупаше по дворищата. Самуил посрещаше и разпределяше по стаите по-знатните гости, разпореди се да се поприберат на сушина и селяците, да се запалят огньове по двата двора. Нареди той да се заколят повече добичета, да се опече и хляб, колкото беше нужно. С първите люде, които пристигнаха от Охрид, довтаса и пратеник с известие, че сам охридският мтрополит Висарион ще ръководи опелото. И още до вечерта митрополитът пристигна с десетина свои придружници. Пристигнаха по вода и по сухо до петдесетина боляри, военачалници и всякакви управители, които се чувствуваха задължени да изпратят стария комит до гроба му — колкото заради него самия, толкова и заради синовете му, които оставаха след него. На малкия пристан на господарското селище долу се насъбра цяла флотилия от чунове. Някои от охридските боляри бяха дошли и с жените си, та трябваше да излезе от своите покои и Агата, съпругата Самуилова — единствената госпожа и домакиня в крепостта на стария комит.
    Не беше по волята на Самуила Мокри това събиране на толкова люде и по такъв скръбен повод, но ето наложи се той да ги посреща, да се грижи за тях. Тримата му по-стари братя се чувствуваха като чужди в бащиния си дом. Давид и Мойсей седяха в приемната стая заедно с най-видните гости. Давид беседваше чинно с митрополита и с другите големци, а Мойсей седеше мълчаливо както винаги и както винаги с огромния си меч между колената. Арон ходеше между гостите и в приемната стая, и по другите стаи, търсеше забавни разговори или с някого да се подиграе, та несдържаният му смях звучеше грозно през една или две стени от стаята, дето беше сложено изстиналото тяло на баща му. Той се навърташе най-често около тежкия купец Йосиф Клобурец. Знаеше че купецът искаше да омъжи единствената си щерка за Арона или за когото и да е от тримата още неженени комитопули, та като имаше богатство, да има и големство, и власт. Макар да не беше нужно, нито прилично, купецът бе довел тук и щерка си. Арон се навърташе около него, блазнен от голямото му богатство, той дори се опита да проникне и в стаите на снаха си Агата, дето беше щерката на Клобурец. И безсрамието му би стигнало дорай, ако все пак не го възпираше мисълта за женитбата му с щерката на средецкия комит. Самуил виждаше тая недостойна игра на брата си и едвам я понасяше.
    Той беше непрестанно на крак — трябваше да се слага ядене на гостите по три пъти на ден, да се настанят за спане през нощта преди погребението. През време на вечерята в голямата трапезария Арон се опита и с него да се подиграе. Той каза откъм горния край на трапезата и всички го чуха:
    — Моето братче ще ни удави в големия котел. Дотегнаха ми тия лъжици, бога ми! И виното не е много обилно…
    Самуил нищо не отговори. Не искаше да се захваща с безсрамния си брат в тоя най-несгоден час, а и други мисли тежаха в главата му. Тия първи люде на Охридската област, които се бяха стекли тук от угодничество, от празнота или за развлечение, или пък по свои някакви скрити и явни сметки, техните шумни разговори, лицемерието и преструвките им, дори всяко тяхно движение сега и всеки техен поглед разкриваше пред него добре позната, омразна действителност. Познаваше той предишните дела на мнозина от тях, порочните им склонности. Той потискаше в себе си своята ненавист и презрение към повечето от тия люде, не искаше с нищо да наруши свещения закон на гостоприемството, особено сега, когато умрелият стопанин на къщата лежеше още непогребан. Гостите не се и заглеждаха много в него, а мрачната сянка по лицето му можеше да се отдаде на синовната му скръб. Може би само Арон се досещаше за душевното му състояние — те двамата най-добре се познаваха — и Самуил често срещаше лукавия му поглед или пък Арон все към него ще обърне приказката си. По едно време лукавецът му каза, и пак тъй, всички да чуят: — Че не сме преяли, не сме, но кажи да донесат поне още вино. Гостите ще помислят, че ни се свиди. Самуил нареди да донесат нови няколко стомни с вино. Арон беше вече пиян и ако се държеше още на нозете си, то беше поради голямата му телесна сила, та и езикът му не се заплиташе, и движенията му бяха още отмерени. Пияни бяха и други от гостите. Както беше ред, начело на трапезата седеше Давид Мокри, а от двете му страни бяха се разположили митрополит Висарион и управителят на Охрид Петър Чурило. Редом след тях бяха насядали главният побирчия10 на Охрид, игуменът на мокренския манастир „Свети Георги Победоносец“, един от подигумените на манастира на свети Наума, до него седеше някакъв духовник — Самуил за пръв път го виждаше, — сух, кокалест, и макар да беше седнал, ясно личеше необикновено високият му ръст; после бяха насядали болярите Янкул Побит, Данаил Къш, Авакум Млечок и Никола Жарен, войводата Крагуй, хилядникът Удина, купецът Йосиф Клобурец, купецът Жлътий и други още — познати по цялата област люде. Митрополит Висарион, който се наричаше заместник на Климента беше цял отпуснат и разнежен с късото си тяло, закръглено от всички страни, та и пухкавите му ръце бяха извити някак в полукръг; пълното му лице с две ярко румени петна на издутите бузи, с широка побеляла брада сияеше от една постоянна, блажена усмивка. Види се, му беше много горещо в ниската зала, претоплена и претъпкана с люде, и отдалеко личеше, че виното бе размътило ума му. Надалеч се чуваше звънкият му, изтънял глас — митрополитът злословеше против починалия цар Петър. Кръглото, меко старческо лице противоречеше с блажената си усмивка на несдържания му език.
    — Той беше като ратай на жена си, на ромейката — звънеше гласът на митрополита. — Дотам го бе завладяла внучката на Романа Лакапина, а не се знае дали и децата им са от него, боже, помилуй…
    Давид Мокри седеше неподвижен, с отпуснати клепачи, кой знае къде беше с мислите си; седеше там и вторият Мокри — Мойсей, надменен и безучастен, само Арон викаше, смееше се заедно с всички. С мрачен поглед наблюдаваше Самуил от долния край на трапезата гостите и тримата си братя. Той вече не криеше ни гнева, ни презрението си към тия люде. Непознатият духовник кой знае за кой път надигна една огромна пръстена чаша с вино и я изля в гърлото си като в празна дупка. Самуил често спираше поглед върху него — той седеше все така мълчалив и неподвижен, сух, извил изкорубен гръб, необикновено дълъг врат, и току посягаше с две ръце, и те с дълги сухи пръсти, и дигаше към ненаситната си уста ту гърне, ту паница, ту чаша, изливаше там вино на широка струя, виждаше се през редките косми на брадата му как подскача ръбестото гърло.
    Самуил излезе от трапезарията. В ходника вън, пред самата врата, той срещна един от слугите, който носеше нова стомна с вино. Самуил махна гневно с ръка:
    — Върни се! Ни капка повече!
    Той искаше да избяга някъде, да не среща люде и току свърна към малката трапезария, където беше мъртвецът. В широката студена стая беше почти тъмно. На високия свещник до главата на мъртвия гореше само една свещ. Самуил съгледа край мъртвешкия ковчег, който беше сложен на ниска маса, един млад монах с молитвено преплетени ръце на хлътналите тесни гърди; мършавото му лице с рядка, едва-що покарала брада и тънки повесени мустачки беше много бледо. Монахът сякаш и не усети, че в стаята бе влязъл човек; той шепнеше молитви, устните му се мърдаха и трепереха, посинели от студ. В мрака и тишината между четирите стени се чуваше и тихо, проточено похъркване. Самуил пристъпи към свещника:
    — Защо няма повече свещи?
    Инокът дигна бърз, уплашен поглед. Дълбоките му, тъмни очи блеснаха силно при бледата треперлива светлинка на свещта и той пак наведе поглед, но тихо продума:
    — Няма кой да донесе. Никой не идва тук, аз…
    Самуил не го и чу по-нататък. Видя на другата страна на мъртвешкия ковчег друг монах, който седеше присвит на ниско столче с прибрани в скута ръце, главата му лежеше удобно на широките гърди; той спеше дълбоко и сладко похъркваше. До нозете му беше търкулната винена стомна, кисел дъх на вино се разнасяше и около него.
    — А тоя?
    Първият инок прекъсна молитвата си, стисна устни, да не треперят, и нищо не отговори. Самуил мина от другата страна на ковчега и блъсна с нога заспалия, който се търкулна на каменния под като празна стомна и едвам изохка сънливо. Младият воин се задушаваше от гняв и бързо излезе от стаята.
    Малко по-късно, следван от седем-осем слуги, които вървяха след него със запалени борини и едвам го настигаха, той мина по дългия ходник и се спря пред вратата на голямата трапезария. Един от слугите отвори вратата широко. Самуил влезе в трапезарията, а слугите се струпаха на вратата. Тук бе станало още по-шумно. Игуменът на „Свети Георги Победоносец“ се люлееше напред-иазад и тананикаше някакъв църковен напев, който все повече се преливаше в богохулна песен:
… Всемилостиви боже,
мене грешния прости,
пък нели и тебе Сатаната
с дева непорочна прелъсти те…

    Самуил се спря до охридския митрополит, докосна го леко по рамото. Старият духовник се извърна към него някак цял разлюлян, но със същото блажено усмихнато лице. Самуил леко се поклони:
    — Владико свети, време е за почивка. Втората стражя отдавна се смени.
    — Да… да… — промълви владиката, но се виждаше, че не разбира какво му каза младият човек, не знаеше и сам какво да отговори.
    Самуил махна с ръка към слугите и те се запътиха насам със запалените борини. Към Самуил се приближи Арон.
    — Кажи да донесат вино. Ти си забранил…
    — Няма вино — прекъсна го Самуил.
    Арон се държеше все още здраво на нозете си, говореше свободно, само лицето му бе побледняло от изпитото виро и очите му бяха изблещени, със стъклен блясък. Самуил каза на приближилите се слуги:
    — Помогнете на дядо владика да стане. Заведете го в стаята му за почивка.
    Владиката се остави в ръцете на двама слуги като схванат, а усмихнатото му розово лице оставаше непроменено. Самуил мина зад гърба на брат си Давид и застана до управителя Петър Чурило, даде знак на друг един от слугите:
    — Помогни… Управителят иска да почива.
    Двамата слуги вече извеждаха увисналия на ръцете им владика, другият слуга поведе след тях и управители на Охрид. Самуил пристъпи към главния побирчия и отново направи знак на слугите. Арон викна срещу него:
    — Какво правиш? Това е неприлично с гостите!
    Самуил се извърна към него:
    — Приличието е задължително за всички.
    Между тух двамата се изправи най-старият им брат Давид и рече:
    — Наистина е време за почивка.
    Шумът наоколо бе започнал да стихва и гласът му се чу из цялата трапезария. Някой наблизу проговори с надебелял глас и някак присмехулно:
    — Ами нели сме се събрали за погребение, пък то…
    Мнозина от гостите бяха станали прави, утихнаха пиянски гласове и разговори, настъпи някакво общо смущение. Самуил кимна към останалите слуги и рече строго: — Разведете гостите по стаите им.
    Той мина през цялата трапезария и излезе.
    Голямата каменна къща вече стихваше. Някъде по-далеко се надигна проточен, дрезгав глас, блъсна се тежко врата. Мижавите пушливи светлини по дългите ходници бяха угаснали на много места, но Самуил се движеше свободно по познатия му път. Той бутна пак вратата на малката трапезария, където беше мъртвият. Влезе, затвори вратата след себе си. Заспалият пиян инок бе изчезнал, но на пода там се виждаше събореното столче и катурнатата винена стомна. Другият инок седеше пак на колена до мъртвешкия ковчег и пак шепнеше молитви с посинели, треперещи устни.
    — Няма ли да те смени някой? — — попита Самуил, но сам почувствува, че въпросът му беше излишен. И продължи: — Върви си. Аз ще стоя при мъртвия.
    Инокът дигна към него поглед. Сетне промълви с пресипнал глас:
    — Не… не. Искам да го измоля…
    Обхванат от някаква нарастваща тревога, той се изправи, отпусна сключените си ръце и се заоглежда. Беше много мършав, та протърканото му расо висеше по него на широки дипли. Не можеше да го стопли тая изтъняла дреха, по той беше небрежен към всичко. По бледото му, дори сиво лице се четеше безразличие, връвта на вехтото расо едва беше завързана, косата му, черна и гъста, беше разрошена и сплъстена, той не беше прокарвал по нея и пръсти, за да я пооправи. Само тъмните му очи, хлътнали, откроени от изтощение, горяха със силен блясък. Самуил го попита с променен глас:
    — Как е името ти, отец?
    Монахът го гледеше с пламтящия си поглед и не бързаше да отговори. Търпеливо чакаше отговора му и Самуил. Най-сетне монахът промълви:
    — Емилиян.
    — Откъде си… Откъде си дошъл?
    Инокът се загледа встрани. Той бе дошъл по тия места преди две години чак от Горна Мизия. Дошъл бе да търси тихо, свято място. Дълъг път бе преминал… Никъде по тая земя не бе намерил тихо място, ни тук, в земите на светаго Климента. Но защо да се връща назад, да спомня… Той светна с очи към младия войвода и рече с пресипналия си глас:
    — Служа в светата обител на учителя Наума.
    — Не съм те виждал досега.
    Инокът нищо не отговори. Той отново се отпусна на колене, първо с едната си нога, после с другата, подигна ръце и пак ги сключи молитвено. Устните му се помръднаха, зачу се тих шепот, сетне по-силен и монахът като да искаше да прогони Самуила или пък го забрави. Самуил огледа мъртвия, спря поглед върху лицето му. Колко много се бе променило това лице и все пак беше лицето на баща му. Тлеещата тъга за умрелия се съживи с болка, но и с някакво мъчително чувство на погнуса. Младият воин потрепера. Той каза високо и забързано:
    — Но той е мъртъв, как ще го измолиш?
    Отец Емилиян едва засили шепота си:
    — Молитвата е най-голямата човешка сила…
    — Но той не се моли, ти се молиш за него.
    — Тя е още по-голяма сила, когато е за другия. Ще стоя тук на колене до пълно изтощение и думите ми ще стигнат до бога…
    Шепотът на инока пак заглъхна и премина в безкрайната му молитва. Думите на отеца останаха чужди за Самуила. Но като стоеше срещу него и чуваше тихия му шепот, виждаше на другата страна на мъртвешкия ковчег приведената му рошава глава, посивялото изпито лице, треперещите му сини устни, той почувствува как се укроти и собственото му сърце. Тиха облекчителна въздишка сама се изтръгна от гърдите му. Той рече, сякаш да се извини:


    — Бих останал с тебе до сутринта…
    Инокът едва поклати глава, без да прекъсне молитвения си шепот: не, не!
    Самуил излезе.

III.

    Комит Никола Мокри бе погребан. Отишли си бяха всички чужди люде, отишли си бяха и тримата по-стари пратя на Самуила. Той изпрати всички — и чуждите, и своите. Не подви нога да седне през целия ден. Сега младият човек седеше сам в стаята, дето бе гощавал братята си, уморен, отегчен, погнусен. Заповяда да накладат силен огън в огнището; мръзнал бе през цялото време, изстинало бе сякаш и сърцето му. Сети се за жена си. Тя беше горе, в стаите си. И помисли да се качи при нея. С нея да поговори, пред нея да се изприкаже. Тоя студ в самото му сърце, това противно чувство и тая самота… Той няма да й говори за работата си — тя нищо не разбираше от неговите работи, но… Но да не бъде сега толкова сам и сякаш захвърлен на края на света, тя е негова жена и е горе, в стаите си… Това беше за един кратък миг. Той махна с ръка и забрави жена си.
    Братята му го изоставиха. Те не взеха присърце голямото дело и сега той беше сам. Би тръгнал с него може би само Мойсей. Давид се колебаеше… от преголяма мъдрост; Арон си правеше някакви свои сметки и беше нездрава опора. Самуил беше сам сега, а кой ще води всички, кой ще бъде пръв между всички?… Ще бъде пръв, който сам си проправи път напред. Може би Арон ще се опита да изпревари. Само те двамата… Като мислеше за Арона, за неговите скрити сметки, Самуил чувстваше как оживяваха в сърцето му, как се изясняваха в мисълта му всичките негови притезания — и тия, с които се хранеше душата му, и тия, които не се решаваше да признае дори пред себе си. Но ето — дошъл бе часът и трябваше да се започне. Сега всичко изглеждаше по-иначе, трудностите изглеждаха по-големи. Нима не познаваше той и преди охридския управител Чурило, охридския владика и болярите Къш, Побит, Млечок, войводата Крагуй, тежките охридски купци и мнозина други подобни на тия люде по цялата Охридска област, подобни на тия игумени и монаси, които пълнят манастирите… Това бяха люде, с които трябваше да работи, това бяха люде, против които трябваше да се бори, приятели и врагове, другари и противници. В тях беше цялото зло, но пак между тях трябваше да потърси подкрепа и насърчение. Как ще тръгне той с тях срещу тях самите? А народът, простият народ? Пред погледа му се изправи дедъц Дамян и сякаш чу отново думите му: „Ти за народа дръж, за простия народ… Сила ще ти даде той по-голяма… То и него сатаната го е взел…“ Простият народ — тъмен облак, не знаеш какво носи, благодатна влага или буря, безличен, многолик… и него сатаната го държи в ноктите си…
    Агата прати една от слугините да съобщи, че няма да слезе за вечеря; уморена била, не била добре и със здравето. Самуил вечеря набързо и веднага се качи при жена си. Тя беше сама; кърмачката-гъркиня приспивате детето в спалнята оттатък. Агата седеше на широк стол с облегало недалеко от огнището; облечена беше в тъмна вълнена дреха с широки ръкави, пристегнати над самите китки. Когато влезе Самуил, тя гледаше умислена огъня и тъй, някак унесена, се обърна да го погледне. Самуил и сега почувствува колко далече беше тя от него. В огнището пламтеше буен огън, от средата на тавана се спущаше кръгъл като обръч полилей с три треперливи кандила и в бледата, трептяща светлина малките, нежни ръце на Агата ярко се белееха върху подпорките на стола; белееше се отдалеко и лицето й, подпряно от високата яка на тъмната дреха, обкръжено от гъстата й коса, а очите й изглеждаха още по-черни, с тлеещ блясък в сянката под приподигнатите вежди. Тя не се помръдна повече, а седеше насреща чужда, затворена в себе си. Самуил почувствува някаква неясна жалост, нужда някаква от близост, или това беше отново и отново пробуждащата се неутолима негова жажда за топлата, мека плът на младата жена. Той съгледа арфата на Агата в ъгъла зад нея, помръдна с брада нататък:
    — Ти често свириш по това време…
    Агата го погледна изненадана от мекотата в тихия му глас и отговори дружелюбно:
    — Днес погребахме баща ти. Ние имаме жалейка.
    Погледът на младия мъж омекна още повече. Той придръпна един стол и седна срещу жена си:
    — Аз не казвам за веселба или… Ти винаги свириш тъжно. Няма нищо лошо в това — да посвириш когато и да е. Нели има песни… човек плаче с тях.
    Тя дигна бързо очи към него. Самуил забеляза, че очите й бяха овлажнели. Той въздъхна:
    — И твоят живот не е много весел…
    През гъстите черни мигли на младата жена бавно се процедиха две сълзи. Агата дигна малката си бяла ръка и обърса с върха на пръстите си едното, сетне другото си око. Самуил я гледаше замислен. Той каза:
    — Аз имам един грях към тебе, боже, прости. Преди още да те взема за своя жена, трябваше да ти кажа какъв живот живеем ние тук, какъв живот ще живееш и ти с нас. Аз си мислех, че не ще ни бъде нужно нищо повече. И се помъчих да…
    — Хм… да — прекъсна го тя, но не дигна очи да го погледне. — Носеше ми разни живи гадинки от гората, донесе ми и сърничка, искаше да ме научиш да яздя на кон като тебе и да се влача с тебе по планината, опита се да ме научиш да ловя риба, да плувам. Ти мислеше, че това ми стига — да живея в тая планина като див звяр.
    Младият човек долови в нейния глас презрението й, постоянното й недоволство, враждата й. Помислил бе да поседи с нея край огнището, припламнала бе отново някогашната му обич към нея, ала и тоя път се бе излъгал. Обърна се сърцето му, обърна се и мисълта му. Той стана и каза хладно, като да предаваше чужда поръка:
    — Утре заминавам за Охрид. Може да ида и по-далеч. Ще се бавя по-дълго време. Нужно ли ти е нещо?
    Агата стисна дървените подпорки на стола, дигна към него лице, което бързо се покри с гъста руменина, очите й гневно заискряха:
    — Аз не мога да живея повече тук! — тръсна тя малката си глава. — Не мога да живея повече в тая дива планина!
    Гневно блесналите й очи пак плувнаха във влага, острият блясък на черните й зеници се преля и се стопи в блясъка па едри сълзи, които се търкаляха бързо-бързо по двете й пламнали страни. Тя гледаше упорито мъжа си и с тия горко разплакани очи, устните й, алени и влажни, потреперваха — тя търсеше думи, напрягаше се да изкаже кипналия си гняв, набраната си мъка. Самуил чакаше. После той наново седна срещу нея.
    — Агата, не мислех, че ти вече дотолкова… Ти трябва най-сетне да приемеш тоя дом като свой. Роди ни се дете…
    — Ти ме излъга.
    — Никога не съм те лъгал.



    — Да бяхме живели поне в Охрид.
    — Тук е нашият дом. В Охрид ние нямаме истински дом. Там, ти знаеш, на долния кат е управлението на областта, на горния кат живее по ергенски Мойсей, има и още две-три стаи, колкото за нощуване. То не е жилище за тебе.
    В Охрид има и други къщи. Би могъл да наемеш. Самуил забеляза как бързо пресъхнаха обилните й сълзи, изсъхна някак и блясъкът на очите й, тя го гледаше с омраза. Но той не промени своя примирителен, сговорчив тон:
    — Ти не бива да искаш от мене ненужни неща. Нашият дом е тук.
    Малките ръце на Агата отново стиснаха подпорките на стола, тя дори се приподигна към мъжа си:
    — Дом! Кръвта ми замръзва между тия стени. Няма с кого да разменя две думи. Ние сме всичко девет жени в цялата къща, трябва да дружа с кърмачката, със слугините си, други жени тук няма.
    — Тук съм аз, детето ни. Слез долу, в селището, и там има живи люде. Ние и в Охрид отиваме доста често. Намери си и някаква работа, Агата, вземи къщата в ръцете си.
    Тя се отдръпна цяла в дъното на широкия стол, като че ли се боеше да не я удари. Тя винаги се прибояваше от него. Не се реши и сега, макар толкова гневна, да изрече тежката дума, която изгаряше езика й: „Мъчител!“ Само очите й, широко отворени, го гледаха със същия сух, остър блясък и червенината по лицето й отеднъж изчезна. Самуил пак се опита да я успокои, да я вразуми:
    — Най-после и не е време сега да се занимаваме с нашите работи, да редим нов дом и… Настана неспокойно време. Ти чу, царят е умрял. Аз трябва да ида в Охрид още утре.

    Тя нищо не отговори и само притвори очи. Той стана, улови ръката й — мълката, нежна ръка беше студена. Младата жена нито се помръдна. Самуил бе мислил и да нощува в общата спалня — толкова много бе мръзнал през последните дни, беше и много уморен. Студената неподвижност на жена му го отблъсна. Той отпусна ръката й. Агата продължаваше да седи присвита в стола, с наведени очи. Тя чакаше той да си отиде.
    Самуил мина в спалнята — да види детето. Дойката го приспала и сама бе задрямала край люлката му. Но тя дочу в дрямката си стъпките на младия мъж, тихия шум на късата му връхна дреха от тъмночервена двойно обработена кожа и веднага скочи. Поклони се доземи пред него и се отстрани заднишком. Самуил забеляза, че тя го поглеждаше скришом, крадливо изпод спуснатите си клепки, а лицето й изразяваше смирение и покорство. Той се надвеси над люлката. Момиченцето спеше със зачервено лице, по челцето му бе избила пот на ситни капчици. Самуил погледна огнището, дето горяха цяло купище цепеници, и отново премина в дневната стая на жена си.
    — Оттатък е много затоплено — — каза той. — Не е добра за детето такава топлина.
    Агата нищо не отговори.
    Той се спря със запалена свещ в ръка пред вратата на бащината си стая. Отключи я. Влезе вътре, затвори вратата след себе си. Въздухът в стаята беше тежък и лепкаво студен. Никой не беше влизал, след като изнесоха мъртвото тяло на комит Никола, и всичко беше както преди, докато пребиваваше тук старият човек. Той като че ли бе излязъл за малко, та и леглото му го чакаше в ъгъла, с нахвърляните върху него меки кожи, които служеда за покривки и завивки на стареца. Ала все пак тук бе влизала смъртта, студено и празно беше огнището, студен мрак се спотайваше по ъглите. Самуил не се и обърна да погледне в треперливия мрак наоколо, свещта блестеше в очите му. Близу до огнището имаше малка вратичка, той отключи и нея. Пламъчето на свещта освети стая с нисък таван.
    Край една от стените се виждаха два тежки, обковани с железа ковчези, а по всички стени наоколо бяха заковани широки полици, отрупани с добре завити и стегнати вързопи с всякакви дрехи, платове и скъпи кожи. В единия от ъглите на стаята бяха наслагани бойните оръжия на стария комит — тежки мечове, секири, боздугани, къси ножове, лъкове, колчани със стрели, щитове, ризници, шлемове, тежки обуща и ботуши и всичко, що е нужно за воинско облекло. Самуил бе влизал и друг път тук, въвеждал го бе сам баща му, за да му покаже едно или друго, или някое от оръжията си. Сега той не погледна нищо друго, а приклекна до единия ковчег и го отвори. Ковчегът беше пълен пак с облекла, платове и кожи, хубави и скъпи; Самуил ги познаваше — те всички бяха на майка му. Той отключи и другия ковчег. И тук беше пълно с женски дрехи и накити и пак бяха всички на покойната му майка; запазил ги бе комит Никола Мокри, заключил ги, види се, като спомен от жена си и само една част от нейните накити бе дал на снаха си Агата, когато влезе тя в тоя дом. Самуил едва-едва докосна с ръка някои от познатите вещи на майка си, да ги помил ва с тъга, и извади от ковчега само една неголяма кожена торба.
    Той развърза торбата колкото да погледне само; тук бяха парите на стария комит. Самуил взе само нея. Затвори и заключи всичко отново, заключи и празната стая на баща си с голям ключ.
* * *
    Събуди се на разсъмване. Спал бе непробудно през милата нощ в своята малка, студена стая. Заспал бе, потреперващ от студ, а сега изеднаж скочи, за да се изтръгне от меката прегръдка на затопленото легло. Той се приготви бързо в гъстия здрач, който се процеждаше през двете прозорчета: счупи тънкия ледец в широкия съд с вода за миене и живо наплиска лицето си, разтърка с мокри длани разголените си гърди, мускулестия си врат, облече се, пооправи и косите си. Ободрен и чевръст, той откачи от стената най-любимия си меч, препаса го, а на широкия колан висеше малка кожена чанта и един къс нож с тежка дръжка от абанос и сребро. На главата си сложи кожен шлем с ниско закривен ръб на темето, пристегна го с краищата на наушниците под брадата си, да пази главата му повече от студ, нежели от оръжие. През цялото време докато се обличаше, Самуил дочуваше в кумина проточения, настойчив вой на излязъл през нощта вятър. Той откачи от стената зимната си наметка, дигна от пода кожената торба с парите на стария комит и излезе.
    Не след много време, прихванал леко меча си, с наветката през рамо, Самуил слизаше по криволичещия каменист път за селището на брега. На няколко стъпки зад него влачеше нозе слугата му Радой, който също бе се попристегнал за път, с войнишки шлем, с неразделния си войнишки меч, а наметката си бе прихванал небрежно, та краищата й се влачеха по земята. В другата си ръка той носеше торбата с парите. Надянал бе Радой през рамо и друга една кожена торба, която го биеше равномерно отдире при всяка стъпка по стръмния път. Още като излязоха двамата от готварницата, дето бяха закусили с гореща попара, слугата все току мърмореше недоволен, но гледаше да не изостава от господаря си:
    — … Жив чочовек няма още вън, а ние като нощни сенища. И без коне… ще ми се изтурят червата по тия камънаци надолу. Да знае поне човек накъде върви…
    Самуил не беше му казал къде ще вървят и Радой само се досещаше, но искаше да предизвика господаря си да потвърди предположенията му; той не се решаваше да го попита направо, щом като Самуил не беше намерил за нужно сам да му каже.
    — Затичали сме се, ка-като че ли гоним края на света — подзе пак Радой, но господарят му се извърна през рамо и го прекъсна:
    — Стига. Отиваме в Охрид.
    Радой млъкна доволен, но не за дълго. Засърбя го езикът сега от друга страна и пак замънка изтихо:
    — Така си и знаех още като ми ка-каза да се стягам за път… На такова време не е за никъде, ама… Се-седи си край огнището и чакай лято. Ама ти, господарче, не се задържаш на едно място…
    Неочаквано той се умълча и гласът му дълго не се чу. Радой изпитваше непреодолима нужда да си поприказва, па макар и сам със себе си, да изкаже недоволството си поради ранното тръгване, поради злия вятър, да поспори най-сетне за каквото и да е — такъв беше нравът му. Трудно му беше да премълчи, да скрие мислите си, а неговите мисли бяха дръзки и безсрамни — от хитър ли ум или от глупост. Сега той мислеше тъкмо за младия си господар, но се пазеше да говори гласно не толкова от страх пред него, колкото от страх да не би друг някой, чужд някой човек да чуе.
    Не беше скрит за людете в твърдината на Никола Мокри животът в комитския дом. Каквото и да станеше в тоя усамотен дом на един от ридищата край западния бряг на Бялото езеро, на другия или на петия, или на десетия ден слугите в готварницата вече говореха за станалото, от ухо на ухо или пък в общи разговори; от готварницата тия разговори преминаваха в стражевата кула, между войниците, пък слизаха чак и в селището. Радой не одобряваше живота на своя господар. Радой беше спокоен, бавен във всяко нещо и много ленив, а господарят водеше неспокоен, тревожен живот и все бързаше за някъде, за нещо. Но Радой беше яко свързан с него, с негова сянка. Той беше негов пръв слуга, негов войник, негов пазител, но не беше само това. Още майката на Радоя беше прислужница на майката на Самуила и двете жени на времето родиха в една и съща година. Самуил и Радой бяха връстници, а Самуиловата майка Рипсимия бе кръстила момченцето на слугинята си и бе го нарекла за своето момче, което се бе родило три месеца, преди него. Скоро след това Рипсимия се разболя, та слугинята-родилка кърми и нейното дете доста време, докато здравето на господарката се върна, и така двете деца станаха млечни братя. Те станаха неразделни и в игрите си по-късно, останаха неразделни и до тоя час, а може би и до края на дните си. Радой и нямаше друг по-близък човек от млечния си брат. Още когато беше на дванайсет години, цялото му семейство измря от зла болест и той израсна в господарския дом. Радой не можеше и да помисли, че би живял разделен от господаря си. Те бяха родени в един и същ дом, сукали бяха от една и съща бозка, но Радой беше слуга на Самуила Мокри и слугата никога не забравяше своето място след господари си. Радой беше слуга и бедняк, беше ленив и често пъти много глупав, но беше млечен брат на господаря си и го знаеше като свой роден брат. Така, по сърце, Радой не одобряваше живота на своя господар и едва ли не във всичко беше против него с несдържания си език.
    На един от завоите на пътя Самуил позабави ход и погледна за миг към родния си дом. Радой веднага улови и разбра погледа му, обърна се да погледне и той. И пак не се сдържа:
    — Няма я. Няма я да ти махне с ръка от вратата или да те погледне от някой прозорец. Госпожа Рипсимия винаги изпращаше стария господар. Ще слезе долу, ще излезе и пред вратата…
    — Що злословиш пак… — погледна го Самуил с крив поглед и забърза още повече.
    — Нищо — подвикна след него Радой и продължи да мърмори под кьосавите си мустачки, които помръдваха провесени надолу и тънки като миши опашчици, помръдваше и рядката му брадица: — Ще излезе пред вратата старата господарка или барем от някой прозорец с поглед ще изпрати мъжа си…
    Той също ускори ход, без да забележи това, като че ли Самуил го теглеше след себе си с невидимо въже.
    Ниското облачно небе просветна от край до край, но и така остана, сякаш застина, сиво и еднообразно, с матов загаснал блясък; закъснялото февруарско слънце бе изгряло, но не можеше да пробие плътната маса на облаците. Езерото долу се тъмнееше мътносинкаво, хоризонтът насреща се губеше в далечината между потъмнелите води и легналото върху тях сумрачно небе. Нататък се носеше и вятърът, от запад към изток, долетял чак от Синьото море. Двамата подранили пътници скоро слязоха долу в малкото селище.
    Тесните и криви улички бяха пусти, но по цялото село тревожно полайваха кучета. Ниските хижи с прихлупени едва ли не до земята покриви от прогнила шума или слама, от пресъхнали чимове или разкривени плочи бяха притиснати една до друга, с малки дворчета пред тях. И всичко беше тясно, малко, затиснато, като че ли за нищо не можеше да се намери достатъчно място. Рядко се виждаха мънички прозорчета — пробити в стената дупки, затъкнати и те — да не влиза в хижите студ и вятър. Дворчетата бяха празни, тук-там беше захвърлено и забравено някое счупено весло или пробит кош, или намаляла вече купчинка дръвца за огрев. Хижите тук, също и чуновете по езерото бяха господарски, а селяните ловяха риба на изполица с господаря.
    Някъде из бедното рибарско село се чуваше жален, проточен писък, който ту заглъхваше, ту се надигаше още по-силен и по-горестен. Самуил Мокри се насочи нататък, следван от сърдитото мърморене на слугата си. Пред една от хижите се бе насъбрало може би цялото село — цяла тълпа мъже, жени, деца, мрачни, мълчаливи люде, облечени в разръфани, проскубани кожи. Като се приближи младият господар, селяните се задърпаха да му сторят път, мъжете и жените се запревиваха пред него доземи, децата го гледаха с диви очи през мръсни, разрошени коси, изпопадали по изпитите им лица, потъмнели от студ и от глад. Тясната, ниска вратичка на хижата беше отворена и оттам, от тъмнината вътре идеше отчаян женски писък.
    — Какво става тук? — попита войводата и пристъпи нататък, без да дочака отговор.
    — Децата й… Три — чуха се гласове. — Измрели са тая нощ. За една нощ и трите! Вампир ги издушил, господарю… Баща им летоска се удави в езерото. Може той да…
    Самуил се приведе и влезе в хижата. Вътре беше мрачно, светлина проникваше само през отворената врата и от един малък отвор на покрива. Върху купчина дрипи в един от ъглите на хижата лежаха трите мъртви деца. Ничком на калния пръстен под лежеше майка им и пищеше, обезумяла от скръб. Самуил се огледа. В мрачната селска хижа не се виждаше нищо друго освен купчина студена пепел в огнището под тесния отвор на покрива. Децата бяха измрели от някаква болест, но преди това те бяха гладували. Младият воин се обърна и бързо излезе. Пресрещнаха го все същите уплашени лица, космати и нечисти, с гладни очи. Той попита:
    — Къде е Михо Чеп, старейшината ви? Не го виждам…
    — Тук съм, господарю.
    От тълпата излезе дребен старец, и той дрипав и рошав като всички, превит на две, та кривеше врат, въртеше очи отдолу нагоре, да види господаря, а с ръцете, и двете извити назад, крепеше схванатия си кръст. Той продължи, без да го питат:

    — Превих се, в земята потънах. От езерото, господарю, от водата. Кръстът ми…
    — Заведи горе — прекъсна го Самуил, — заведи всички, които са останали без храна. Да получат по кутел зърно на глава.
    Колкото беше превит Михо Чеп, старейшината, опита да се превие още повече, простена плачливо:

    — Дълга беше зимата, господарю. Ето още не си отива…
    Зашумя, запревива се тълпата наоколо, всеки да се поклони пред нозете на господаря:
    — Бъди жив… Останахме без хляб… Езерото се затвори… Бъди жив…
    Писъците на осиротялата майка не преставаха. Самуил Мокри махна с ръка, да му сторят път, и бързо се отдалечи накъм езерото. След него се дочуваше сърдитото мрънкане на Радоя:
    — Те сега всички ще се помъкнат нагоре. До един. Ще пискат, ще искат. И който има, и който няма. Не се насищат те лесно, като има кой да им дава…
    Спряха се на брега на езерото. Радой виждаше, че господарят му мислеше да пътуват по езерото. И той пак започна, но ясно тоя път — да го чуе добре Самуил:
    — Какво сега… по во-водата ли по това време! Не виждаш ли как се буни езерото? И още повече ще се разбуни. Като си решил, тръгвай по суша. Не са се свършили конете и по твърдо ще вървиш…
    По брега нямаше жива душа. Самуил посочи с глава най-близката хижа:
    — Иди виж там.
    Пътят по езерото до града беше по-къс и той още през нощта бе решил да мине по водата. Езерото беше неспокойно, ала Самуил Мокри нито помисли да промени решението си. Радой остави на земята торбата с парите и неохотно се отправи към близката хижа с бавната си, повлечена походка и дълго се чуваше нататък надебелелият му глас:
    — Никой не идва тука, да ни превози… сега всички горе… за лапане. Безбо-божници…
    В плиткото край брега бяха забити редица дебели колове. Тук беше пристанището на селото и на господарската крепост. Празно беше и малкото пристанище — над водата се люлееха само два чуна, на горния край на редицата колове; всички други чунове бяха заминали предния ден за Охрид с градските люде, които бяха дошли за погребението на комит Никола. Самуил се приближи нататък, за да види по-отблизу останалите два чуна. Те бяха може би най-малките и най-лошите чунове на пристанището. Люлееха се равномерно на веригите си, но водата тук изглеждаше по-спокойна; само час по час се плисваше изневиделица вълна, разливаше се нашироко и пак се отдръпваше, оставяйки по пясъка мократа си следа. И тук, отблизу, водата изглеждаше тъмносинкава, но се виждаше как се бяха размътили дълбините й. Вятърът препускаше по привидно спокойната водна шир и само тук-там се надигаше срещу него бяла грива, но дълбините на езерото бяха разбунени. Самуил забеляза, че на един от чуковете можеше да се сложи къса мачта с платно — на дъното му лежеше самата мачта, извадена от мястото й и захвърлена там. По езерото слагаха платна само някои от рибарите, когато духаха попътни ветрове. И дъното на тоя чун беше по-друго. „О, добре, това е добре… — зарадва се младият човек. — С платното ще стигнем още по-бързо…“
    Радой вече водеше неколцина от рибарите — отдалеко се дочуваха гласовете им. Те вървяха трима след слугата, с бавната походка на люде, които прекарваха повече от времето си по водата, вятърът развяваше краищата на парцаливите им връхни дрехи. Като се изправиха срещу болярина, те и тримата свалиха калпаци. Самуил махна с ръка:
    — Сложете си калпаците. Духа. — И веднага попита: — Кой кара тоя чун, с ветрилото?
    Най-старият от селяните, около петдесетгодишен човек, посочи с калпака в ръката си най-младия от тях:
    — Ние, ето с моя син.
    Той понечи да сложи клобуреца, както бе казал властелът, но като че ли се сепна от друга някаква мисъл и дръпна ръката си, после току натисна до уши оръфаната кожена капа. Синът му беше около двайсетгодишен момък, с широко, едва-що обраснало лице, виждаше се разголеният му врат като стебло на младо дърво; той се усмихваше глупаво срещу господаря и като не знаеше къде да дене необикновено дългите си ръце, току бръкна в пазвата да се почеше. Войводата се загледа в него:
    — Можеш ли да караш с платно?
    Момъкът показа едри, жълти зъби:
    — Мога…
    Бащата пристъпи плахо и пак посегна към калпака и смущението си:
    — Твоя воля, господарю, но къде по това време във водата… И за тебе не бива. Виж как се дипли отгоре, а долу, в дълбокото, ври и може да се дигне горе. Ние си я знаем, макар да изглежда такава укротена. Ето и вятърът от час на час по-силен… От морето чак духа и няма да спре цял ден и цяла нощ. Ето ти път по брега, господарю — посочи той с ръка и ръката му трепереше.
    Самуил Мокри го гледаше мълчаливо, премести поглед върху сина му, после и върху третия от рибарите, на средна пора човек, който гледаше мрачно изпод вежди. Те се противяха на властела, не искаха да изложат на опасност жалкия си живот, само най-младият се хилеше насреща и повече от младежка глупост.
    — Защо се боите толкова — рече Самуил. — Нели с тая вода живеете.
    — Не, не се боим — сложи най-старият ръка на гъдите си. — Но днеска… докато е такава водата… Има такива дни… — Той протегна врат и продължи със сподавен глас, негли се боеше да не го чуе някой: — Събрали са се долу, на дъното, всички бесове. Помилуй, боже… — и той започна бързо-бързо да се кръсти в уплахата си, че бе споменал злите водни бесове.
    Самуил се извърна от него.

    — А ти? — посочи той с глава сина му. — Влизай в чуна да ни откараш до Охрид. Тъкмо има попътен вятър.

    — Аха… Да ви откарам — ухили се още по-широко младият момък и обърса носа си с опакото на ръката.
    Но той изеднаж се обърна към баща си, изчезна и усмивката от лицето му; чакаше да се намеси баща му, но се чу гласът на Радоя:
    — Те добре ти казват, господарю. Нели са все по водата… Защо ние сега ще теглим сатаната за о-опашката… Ето с коне, ще стигнем как да е до Охрид. Не ми се гази вода по това време, като се преобърне чунът.
    Размърдаха се и тримата рибари, нададоха гласове:
    — Ами, ами… Не се кара чун по това време…
    Самуил ги прекъсна:
    — С чуна, като е с платно при тоя вятър, ще стигнем много по-скоро. Ще стигнем и по-лесно с това ветрило.
    — Ще стигнем ние на дъното при водните бе-бесове — проточи устн и Радой нажален.
    — Слагай платното! — махна с ръка Самуил на младия рибар и се обърна към другите двама селяци: — А вие не сте ми нужни със страховете си. Ние ще помагаме на тоя юнак.
    Момъкът се поогледа и току скочи в чуна с мачтата. Съблече късия си кожух, преметна го на едната страна па чуна и дигна от дъното захвърлената мачта. Тя беше не много дълга, четвъртита греда, младият рибар я взе под мишница и я насочи към една дупка на леко вдлъбнатото дъно, нарочно направена за мачтата с четири здраво заковани къси греди. Той я затъкна там и мачтата се изправи на пет-шест педи над главата му. Момъкът я опита с две ръце — своеобразната мачта стоеше здраво. Усмивката отново се върна на лицето му. Той викна на баща си:
    — Върви да донесеш платното.
    Бащата се обърна послушно, ала само от голям страх пред господаря, и се отправи към колибите; другият рибар мълчаливо наблюдаваше работата на младия човек и чуна, мушнал ръце в пояса си.
    Старият рибар се върна с платното и с три весла на рамо, а в другата си ръка държеше торба с хляб — нели синът тръгваше на път. Той подаде на сина си торбата, подаде му и платното, и веслата също. После скочи и той в чуна, скочи след него и другият рибар. Тримата мъже бързо подредиха чуна за път. Опънаха платното на две по-тънки гредички на горния и на долния му край, вързаха ги здраво на мачтата. Вятърът веднага изду неголямото четвъртито платно, грубо изтъкано от яки конопени нишки и цяло пропито с восък и лой. Рибарите сложиха едно от веслата на мястото му, на предната висока част на чуна, а друго окачиха отдире за кормило. Третото весло остана на дъното, за втори веслар, когато има нужда от втори веслар. Всичко беше готово. Двамата по-стари рибари скочиха пак на брега и задърпаха веригата на чуна, приближиха го до самия бряг, а с това подканяха господаря да се качи. Самуил прихвана наметката си и скочи в полюляващия се чун; прекръсти се и скочи след него, сякаш със затворени очи, и Радой, стиснал и ръка тежката кожена торба. Войводата седна при веслото-кормило, седна срещу него на една напречна дъска и слугата му. Рибарите на брега отвързаха веригата и я хвърлиха в чуна, бутнаха освободения чун по водата. Младият рибар бе седнал вече при веслото на високата предна част и току го размаха от дясната му страна. Вятърът веднага понесе лодката. На брега останаха само двамата по-стари рибари, мушнали ръце в поясите си. Недалеко зад тях се виждаха хижите на селището, развяваният от вятъра пушък, който се точеше от ниските кумини над прихлупените покриви.

    Чунът се носеше бързо по водата, издул корубите си от двете страни. При всеки пристъп на вятъра платното му се опъваше с остър плюсък и се дърпаше на двете гредички, сякаш да се откъсне; ниската четвъртита мачта се поклащаше застрашително и поскърцваше, та Радой все поглеждаше през рамо към нея. Той дълго мълча, види се, немирният му език се бе сковал от страх; седеше неподвижен, уловил здраво с две ръце дъската под себе си, а с нозете натискаше дъното на чуна. Младият рибар размахваше равномерно веслото и ту се вдаваше напред, ту се дръпваше назад, опънал и двете си ръце; той все се усмихваше и като че ли се подсмиваше на страха на слугата. До самия заден край на чуна седеше Самуил Мокри, подпрял ръце върху дръжката на меча си; той също мълчеше със стиснати устни и с бледо, затворено лице, загледан някъде напред. Веслото-кормило зад него беше оставено свободно — нямаше нужда от кормило. Вятърът надуваше платното право срещу брега на изток, където бяха хълмовете на Охрид; градът не се виждаше в мъглявата далечина, но посоката на чуна беше правилна. Рибарят гребеше непрестанно и слагаше веслото надълбоко, ала то много често едва загребваше вода или дори замахваше във въздуха. Водата под него ту хлътваше ниско, ту се издигаше, разиграна на широки блокове, които бързо се разместваха, вливаха се и се преливаха един в друг; люлееше се на широки, ниски вълни цялата водна шир наоколо, мътна, едва-едва синкава, без блясък, само от време на време ще прошумоли някъде около чуна бяло валмо пяна, която бързо ще изчезне. Чунът се поклащаше на всички страни, водните маси го понасяха за миг ту на една, ту на друга страна и понякога изглеждаше, че се полюшва на едно и също място, но непрестанно налитащият вятър бързо го дръпваше напред, а когато дебелото конопено платно увисваше за няколко мига на ниската мачта, виждаше се как и веслото тласкаше напред лодката, макар и бавно, неравномерно.
    Мина доста време, тримата пътници се отдалечиха от брега и езерото се разтвори около тях като огромно корито, препълнено с веда. Околните планини и високи брегове се тъмнееха надалеко, забулени от рядка сивкава мъгла, а сякаш не много високо над водата се разстилаше все същото еднообразно сиво небе. По водата не се виждаше никаква следа от живот, не се виждаше да прелети и птица под ниския свод на небето. Чуваше се само воят на вятъра, ту остър и писклив, ту затихнал и далечен, и през него — глухият еднообразен стон на водата, който идеше някъде от дълбините й. Поуспокои се сърцето на Радоя в това еднообразие. По едно време той се извърна към рибаря, все пак предпазливо и без да изпуска дъската под себе си, подсмръкна и каза с подмилкващ се глас:
    — Аз не се бо-боя, да речеш, от водата, ами не я обичам. — Той хвърли поглед към господаря си, защото искаше тъкмо той да го чуе, и пречупи глас още по-високо: — Не ща, братче, да лежа мокър на дъното чак до втрото пришествие. — Младият селяк се усмихна още по широко, показаха се пак едрите му жълти зъби, Радой дружески го попита: — Ти как се казваш?
    — Аз ли? Казвам се Радой. Радой Гавра.
    Слугата подскочи и цял се обърна срещу другия Радой с отпусната долна челюст и ококорени очи:

    — Ти… Радой! Да не имаш грешка… Аз Радой, пък и ти Ра-Радой!
    — Не мърдай, ще обърнеш чуна — подзе шегата му другият Радой.
    Слугата се огледа уплашен. Нямаше нищо — вятърът продължаваше да тегли чуна напред, рибарят спокойно размахваше веслото…

    Самотният чун беше вече някъде към средата на езерото. Слугата забеляза, че платното по-рядко се отпущаше и все по-продължително се издуваше, а това ведно с пронизващия вой на вятъра, който се надигаше до остър, непоносим писък. Радой потреперваше от студ, но и от един нов пристъп на страх. Вятърът се засилваше. Сбугата въртеше тревожно очи ту вляво, ту вдясно — широките гърбове на тъмните мътни вълни се надигаха все по-високо, все по-често кипваше наоколо бяла пяна. Тъмнеещите стръмнини надире изоставаха все повече и чезнеха в мъглите, а напред и вдясно се разкриваха Петринската планина и Галичица.
    Мина още доста време. Сивото небе светлееше по-ясно — невидимо слънце се бе издигнало високо иззад плътното облачно було. Сега изглеждаше, че Галичица порастваше от водата, а далеко напред се очертаваха хълмовете на Охрид. Тримата пътници седяха мълчаливо по местата си. Вятърът виеше яростно, вълните тичаха напред като неизброимо стадо от подплашени чудовища, но чунът не спираше и пътят бързо се скъсяваше. Тъкмо сега се случи нещо неочаквано.
    Чу се късо изпращяване и платното полетя напред ведно с късата, четвъртита мачта, която за един миг бе съборена от вятъра, сякаш някой я свали с ръка. Долу, на дъното на чуна, гредите, които я задържаха, се бяха разкъртили. Платното бе паднало във водата, вълните го мотаеха и го дърпаха надолу; повлече се след него и мачтата, която бе паднала върху предната част на чуна. Слугата се опита да я задържи с едно закъсняло движение, но тя падна във водата и бързо изчезна заедно с платното. Самуил бе уловил кормилото и го теглеше наляво, а рибарят размахваше веслото с удвоена сила на предната дясна страна, но чунът едвам се помръдваше напред и току се понесе някъде встрани. Сега чунът беше повече във властта на вълните. Проточиха се няколко безкрайни мигове. Като че ли тримата пътници едва сега видяха колко много се бе засилил вятърът, колко много се бе развълнувало езерото и колко дълъг беше още пътят им до насрещния бряг. Слугата се вкопчи още по-здраво за дъската под себе си, та премръзналите му пръсти побеляха. Той се озърташе и чакаше с примряло сърце да го погълнат, вълните, както погълнаха платното и мачтата пред очите му. Гадеше му се, надуваше го за повръщане. Самуил се приповдигна, като държеше в едната си ръка веслото-кормило, а с другата откопча плаща си и го свлече на мокрото дъно на чуна.
    — Ставай! — викна той на рибаря. — Аз ще греба. Ти дръж кормилото. Уморен си вече.
    Те се разместиха мълчаливо. Самуил размаха веслото на предната част и чунът тръгна по-бързо. Но вълните сега се изправяха срещу малкия чун, високи до човешки ръст, с пенести гребени, плискаха го с голяма сила, понасяха го встрани, дърпаха го сякаш назад, на дъното му започна да се набира вода. Слугата местеше нозе да се запази от водата, но Самуил викна зад гърба му:

    — Вземи да изплискаш водата! Ще се напълни чунът.
    Радой се извърна към господаря си с изпулени очи, пълни с ужас:
    — С какво да я плискам… Блюва ми се…
    — С шлема си. Стани, стани! Бързо.
    Радой се повлече по дъската, свали с две ръце шлема си, но изведнаж се разбърза, като че ли страхът му бе изчезнал. Той приклекна долу и започна да изхвърля водата бързо, похватно, макар долната му челюст да трепереше, та се дочуваше как потракваха зъбите му.
    Често-често и негли на определено време всичко се струпваше отеднаж: и вълните се надигаха най-високо, и чунът сякаш спираше, и предното весло се врязваше толкова дълбоко във водата, че Самуил не можеше да го помръдне или пък то едва загребваше от внезапно хлътналата водна маса, та се размахваше във въздуха без полза, а кормилото излизаше над разпенената вода, която подхвърляше високо задната част на лекия чун. Всичко се струпваше отеднаж, та и Радой преставаше да изхвърли водата, премалял от страх. Тъкмо в тоя миг пак се чуваше гласът на Самуила:
    — Хвърляй, хвърляй, Радое! Не чакай да се напълни.
    Вятърът духаше с такава сила, че сякаш не можеше и да бъде по-силен. Когато някоя вълна грабваше чуна и го издигаше на могъщия си гръб, изглеждаше, че вятърът ще го понесе като тресчица, и беше истинско чудо, че още се държеше върху водата. Самуил размахваше непрестанно веслото, но все по-рядко успяваше да придвижи чуна по определена посока, а много по-често малкото дървено корито се люшваше назад или вълните го повличаха някъде встрани. Тая борба, това опасно надпреварване с вълните го увличаше, той сякаш нищо не виждаше и нищо не чуваше, премръзналите му ръце се бяха заловили за веслото като железни куки. Младото му разгорещено тяло не усещаше студа, не чувствуваше той още и умора. Не изпущаше изпод око и слугата си, поглеждаше час по час и рибаря до кормилото. Рибарят стискаше здраво ръчката на кормилото-весло макар и без всякаква полза, той срещаше погледа на Самуила с мрачна решителност в очите си. Не спираше да изхвърля водата и Радой. Мокрият железен шлем лепнеше в посинелите му ръце, като да беше от лед, но Радой гребеше мътната вода от дъното и я плискаше вън. Когато силите и смелостта му стигнаха до последния си предел, той извръщаше към Самуила очи, пълни със сълзи. Самуил мълчаливо му кимваше, да го насърчи.
    Вече към края на деня хоризонтът наоколо започна да се изчиства, вятърът раздухваше и отнасяше нанякъде мъглите, които забулваха от сутринта околните планини и брегове. Пътниците още преди това бяха забелязали, че бурята бе ги отклонила от пътя им и сега Галичица се виждаше право насреща, ясно и близу, с ръка да я докоснеш. Виждаха се ясно и охридските хълмове, но далеко вляво. Пътниците не се опитаха да се върнат на своя път — нямаха ни сили, ни воля. А бурята взе да стихва. Вятърът свиреше по-отдалеко, вълните все по-кротко се преливаха една в друга и се разливаха нашироко в далечината. Напрягаха тримата мъже последни сили. Сега и предното весло хващаше вода при всеки удар. Наближаваше краят на деня, но наоколо ставаше по-светло. Разкриваха се по-далечните планини и брегове, небето се извиши, просветна от край до край. Малко по-късно, когато чунът с тримата пътници вече се приближаваше към брега, далече на запад засия на широка ивица оранжева зара. По целия простор наоколо се разля бледа, жълтеникавоалена светлина и легна като мека, топла сянка върху водната шир. Над езерото прелетяха и птици, които бързаха нанякъде.
    Чунът застърга пясъка в плиткото край брега и спря. Самуил се изправи, скован от умора и студ, с натежали, мокри дрехи; другарите му не се и помръдваха, седяха отпуснати, с нозе до глезените във вода. Дотук бяха стигнали силите им — и техните, и неговите. Той се огледа по езерото. Укротените вълни весело, игриво се гонеха и се преливаха една в друга, проблясвайки надалеко в мекия предвечерен сяй на деня. Младият воин въздъхна с разведрено лице, радостно учуден пред това преображение на природата.
    Тук брегът беше пуст по цялото му протежение. Нямаше кой да дойде, да им помогне и тримата пътници се спуснаха един след друг във водата. В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила — докато е живо, докато се надява, докато вярва. Те изтеглиха чуна на сухо, за да не го отвлече водата през нощта. Минала бе всяка опасност и езикът на Радоя пак заработи:
    — Ти искаше, господарче, за по-бързо… Късият път е ви-винаги по-дълъг. А за нас тоя можеше да бъде и по-последен.

IV.

    Тримата мъже пренощуваха в едно малко село зад нисък хълм близу до брега. Рано на другата сутрин Самуил Мокри и слугата му продължиха пътя си за Охрид с коне. Преди да се качат на конете, Самуил повика рибаря Радой и му даде една медна пара. Рибарят погледна парата в широката си длан, погледна Самуила и не можеше да се начуди: той рядко бе виждал пари, но защо му даваше господарят сега тая пара! За превозването ли с чуна — ами нели това беше господарят и слугата му! Самуил виждаше нямото му учудване, робската му плахост и каза сърдито:
    — Тая пара е твоя. Ти я заслужи вчера.
    На две стъпки там слугата държеше поводите на конете и пак не се сдържа:
    — Заслужил… Чунът нели е господарски? Ние и тримата за-заслужихме.
    Рибарят стоеше притиснал на гърдите си юмрук, в който държеше скъпоценната паричка; той все още не мижеше да разбере постъпката на младия господар, челото му беше цяло набръчкано от напрежение. Самуил попита:
    — Искаш ли да станеш войник, Радое Гавра?
    Лицето на рибаря просия:
    — Искам…
    И той пристъпи, сякаш трябваше тозчас да тръгне войник. Самуил сложи нога на широкото стреме, неколцина от застаналите там селяни се притекоха да му помогнат, но той скочи бързо на коня. И каза от седлото:
    — Като стане време, ще ти се съобщи. Сега обръщай чуна си назад. Времето днес е по-друго.
    Той подкара коня, подкара след него и слугата, а селяните се събраха около рибаря да гледат парата в шепата му.
    Утрото беше студено, ала ведро и тихо. Небето светлееше бледосиньо, цяло озарено от слънцето, което наближаваше да изгрее иззад ярко очертания планински хребет на изток. Синееше се и цялото езеро, отразило ведрото небе, по гладката му повърхност се мяркаха сивкавите сенки на ята птици, които размахваха крила безшумно и налитаха за ранен лов по водата.
    Двамата конници наближиха Охрид далеч преди пладне. Зад високата крепостна стена, която слизаше от стръмнините вдясно право към езерото и нагазваше надълбоко във водата, се виждаха огрени от слънцето високите части на града, стълпените една до друга къщи и над тях — високите куполи на църквите, искрящите позлатени кръстове под тях. Насреща по скалистата стръмнинл над Канео, се издигаха над целия грал назъбените стени и кули на вътрешната или царската твърдина, какта е варичаха охридчани.
    Влизайки в града през южната крепостна порта, Самуил Мокри се огледа. Край портата нямаше никаква стража, но той забеляза малко по-нагоре един войник, който бе подпрял копието на гърдите си и бъркаше с две ръце в кошницата на една селянка. Самуил неусетно се приближи с коня и се спря зад войника. Селянката притискаше към себе си кошницата, но нямаше де да я скрие и проплака:
    — Пет са… само пет! Първите яйца тая година. Две кокошчици имам… А ти…
    Войникът извади яйцата, две в едната и три в другата си ръка:
    — Хайде, тръгвай. Ще ти снесат и други. Тия за мене. Гладен ли ще стоя тука!
    — Вземаш ми ги за нищо — подсмръкна селянката. — Отрова да ти станат…
    Войникът понечи да я ритне с калния си цървул и тя се отдръпна уплашена.
    — Върни яйцата — чу се гласът на Самуила.
    Войникът се извърна изненадан. Като видя Самуила, зяпна срещу него и се дръпна назад с яйцата в ръцете си, краят на копието му се повлече по калната земя. Войводата повтори:
    — Върни яйцата! Ти затова ли стоиш тук? Ще кажа да те нашибат с камшик. Къде е началникът ти?

    — Те всички, всички тая сутрин… — забърза да се оправдава войникът — отидоха в града… Оставиха ме сам. Отколе още трябваше да ме сменят и съм гладен… гладен.
    Но той бързо върна яйцата на селянката, едва ли не ги хвърли в кошницата й. Тя побърза да се отдалечи.
    Следван от слугата си, Самуил навлезе в тесните улици на града. Той караше бавно и стягаше юздата на коня — улиците бяха тесни, а много люде ходеха нагоре-надолу. В уплахата си от коня на болярина някои се провираха досам стените, а едно дете с писък се хвърли към майка си, тя го сграбчи и като нямаше къде да избяга, прилепи се с пребледняло лице към една кирпичена ограда. Самуил спря коня пред нея и тя още повече се уплаши, притискаше оградата с гръб, сякаш да мине през ня с детето.
    — Защо се плашиш толкова, майко? — попита я Самуил.
    Тя го гледаше с широко отворени очи, после гласът й като че ли отеднаж се отпуши, ту рязък, ту плачлив:
    — Ами прегазиха ми едно детенце… момиче! Стои в къщи, хромо е и с двете нозе. Такива… на коне. Препускат като бесни…
    Самуил мълчаливо отмина.
    Двамата конници излязоха на голямата стъгда долу, в по-пнската част на града. Тук беше най-оживеното средище на охридските купци и художници11; наоколо се виждаха продавачници и всякакви работилници, но те сега не бяха така шумни, не се чуваше врява и тропот, като друг път, само оттук-оттам долиташе звън на наковалня, а някъде стържеше струг. Самуил мина през цялата стъгда и спря на горния й край, обърна коня, заоглежда се ту на една, ту на друга страна, загледа се право насреща, сякаш очакваше някого. Отдавна не беше идвал в града, но сега като че ли и с други очи гледаше всяко нещо, други мисли минаваха през ума му. Забеляза, че людете се бояха и се разбягваха от коня му, но когато беше по-далеко от тях, макар и само на два-три растега, те го поглеждаха изкосо с мрачни очи. Това беше от страх и омраза. Не само към него, а и към всички като него. Самуил знаеше това, а сега го виждаше по-ясно. Колко пъти бе му говорил за тая омраза и дедъц Дамян, колко пъти бе я виждал в очите на людете, които се събираха около стария богомил, та дори и в очите на собствените си люде — слугите, париците12 рибарите от селището на брега. Като се оглеждаше Самуил Мокри по градската стъгда с тия мисли в ума си, отеднаж му се стори, че всичко това наоколо, та и целият живот беше обърнат някак с гръб към него. И някак бе стихнал тоя живот, людете бяха залисани със себе си, в свои някакви мисли. В кривите им бързи погледи, в затворените им лица младият човек виждаше и безразличие, отчужденост, които го смутиха повече от омразата им към такива като него. Ами царят бе умрял, чужд господар бе влизал в страната, ами най-сетне умрял бе преди три дни комитът на тоя град, на тая област! Не, тия люде не мислеха ни за цар, ни за царство, ни… Те всички го познаваха, но не се приближи нито един да каже бог да прости за баща му или… Дали не бе станал прекалено подозрителен? Той въздъхна нечуто и обърна коня нагоре по стръмната улица накъм вътрешната крепост. Радой се клатушкаше отпуснат на коня си след него, но беше озадачен от държането му и не смееше да повиши глас, а шепотеше сам на себе:
    — … Спусна се презглава по езерото, едва-що не се удавихме, а се-сега се мае по тържището. Яде го отвътре, със себе си се бори, кога ли не е било тъй с него. … — Тъкмо минаваха пред една кръчма, скрита на няколко стъпала в земята. — Ех, да имам аз силата му… с коня заедно ще вляза тука и няма да изляза до утре по това време. Толкова пара даде на рибарина за нищо…
    Те се изкачиха нагоре по тясната и крива камениста улица и излязоха на широката неравна поляна, където се издигаха назъбените стени и високите кръгли кули на вътрешната крепост. Оттук се виждаше целият град и по-голямата част от Бялото езеро. Войводата спря коня си, пое въздух с пълни гърди, да свали от сърцето си тежкия товар. И въздухът тук беше по-друг — лек, сладък за дишане. Очите не се насищаха на светлините, които се струеха от всички страни. Слънцето се бе издигнало високо и огънят му беше чист, ярък, а още по-високо и далече на юг, на запад и на север, чак до тънко изразяната черта на хоризонта, небето беше синьо — гъсто, наситено до самите небесни дълбини и тая плътна, но бистра синева светеше цяла над водата, над планините наоколо. Ведрото небе се отразяваше в езерото, между странно начупения хоризонт, който се разгъваше надалеко зад ниската долина на Дрим, по хребета на отвъдните планини, по върховете на Галичица, на Петрино по-наблизу. Но езерото изглеждаше по-синьо от небето между извитите гърбици и сводове на планините, които се издигаха като чудновати гигантски мостове, прехвърлени над водата и още по-модри от нея, дори виолетови и синкавочерни. Ето и града! Стотици и хиляди къщи се бяха струпали по хълма насреща, започваха и тук наблизо една зад друга, спущаха се нагъсто чак до брега па езерото, като голямо ято птици, затирили се надолу една до друга да се гмурнат в синята вода. Само куполите на черквите се издигаха неподвижни и златните им кръстове блестяха на слънцето. Широки златисти петна блестяха и по водата, блестяха и далечните снежни върхове на Галичица.
    — Какво, господарю — не изтрая Радой. — Ти като да си за-забравил нещо… Да се връщаме ли?
    Самуил смушка коня. Те минаха край оградата на голямото училище, дето преди години владиката Климент събираше ученици от цяла България, и се отправиха към източната врата на вътрешната твърдина; там, близу до вратата, беше комитският дом и главното управление на Охридската област. Двамата конници вече наближаваха крепостната врата, когато пред очите им се разкри отвъдната, още по-стръмна страна на височината, и тук Самуил трябваше пак да позатегне юздата на коня. Оттатък, откъм другата страна, се чуваха прегракнали човешки гласове ту един през друг, ту задружно и миг по-късно младият войвода видя как тичаха насам по стръмнината около петдесетина войници, размахваха мечове и копия, притиснали щитове към гърдите си, надавайки с последни сили войнствени викове. Водеше ги Мойсей Мокри, яхнал висок, дългокрак кон. Мойсей учеше войниците си да превземат крепости с пристъп.
    — Ду-душата им ще извади — чу се гласът на Радоя.

    Самуил се извърна към него:
    — Ще те пратя и ти да потичаш там.
    — Спаси, господи, помилуй… — дигна очи към небето и от сърце се помоли Радой.

    Двата коня изтропотиха по широкия двор, постлан с едри, заоблени камъни, и се спряха пред вратата на областното управление. Част от двора, откъм североизточния, по-стръмния край на височината, беше оградена с по-ниска стена и отвъд нея бяха войнишките помещения — ниски каменни постройки с малки прозорчета; нататък се отиваше през две врати, а имаше и друга една порта на голямата крепостна стена. Там, в преградената част от двора, бяха и конюшните. Самуил скочи от коня; преметна крак през седлото и Радой, друсна се тромаво на каменната настилка.
    Управлението беше на долния кат на голямата двукатна сграда. Прихванал с една ръка пращилата на торбата с парите, Самуил взе на един път двете стъпала пред входната врата на управлението и влезе в широко, почти тъмно преддверие. В мрака наоколо се виждаха пет сводести врати, вградени в стените, но тук беше много тихо и като че ли вратите бяха затворени завинаги. Самуил Мокри отвори широко едната; откри се голяма, но празна стая, виждаха се само две тесни, високи маси за писане пред прозорците край отсрещната степа и няколко дървени стола без облегала. Младият човек се отдръпна и пристъпи към следващата врата; същото беше и тук. Едва в третата стая откри Самуил шестима от людете на управлението — главния писар и петимата му помощници. Те и шестимата бяха насядали на дървени столове около огнището и се грееха на буйно пламтящ огън. Увлекли се бяха, изглежда, в сладки разговори, та като влезе младият войвода, те се заозъртаха изненадани, сетне наскачаха един през друг. Пристъпи главният писар, поклони се някак разкривено — искаше да закрие една ниска масичка там, с пръстени чаши по нея и широка пръстена паница с туршия. Остра, сладникава миризма пълнеше стаята, а Самуил улови и блуждаещите погледи на писарите, размътени колкото от изненада и страх, толкова и от изпитата ракия.
    — Кръчма ли е тук!
    Главният писар пак се поклони и още по-ниско, дългата му нечиста коса едва ли не стигна каменния под:
    — От студа, господарю. Само по една чаша. От студа…
    Притворената врата скръцна, влезе млад прислужник с шарена стомничка в ръце, със светнали, засмени очи, плувнали във влага. Главният писар, а и други двама от писарите искаха да го върнат със закъснели движения и знаци, но Самуил бе видял всичко. Той посочи стомничката в ръцете на прислужника:
    — Втора стомна с ракия, нели?
    Младият момък цял се ухили от пиянска радост:
    — Третата, господарю.
    — Пияници — рече Самуил. — Скоро всички по стаите си!
    Те изчезнаха за няколко мига, отнесоха и масата с чашите, с туршията. В стаята остана само главният писар. От пиянска дързост или в някакво отчаяние, сега той пръв заговори и в гърлото му клокочеха сълзи:
    — От безделие, млади гссподарю, и от голяма наша немотия и бедност. Откакто заболя старият господар комит Никола Мокри, царство му небесно, а и много време преди това, тук рядко да влезе човек. — Самуил слушаше внимателно и писарят продължи със закрепнал глас: — От по-долните тук никой не идва по своя воля, силом трябва да го докараш, като стане нужда, а от болярите също никой не е стъпил, откакто комит Никола… нели той ги събира на съвет и за управата, но като го няма вече… Ние тук сами, аз държа людете си, но от есента още никаква плата не сме получавали.
    — Как живеете без плата толкова време?
    — Един господ знае.
    — А ракия откъде вземате?
    — Ракията… — поколеба се главният писар и продължи: — Той… прислужникът я донася отнякъде.
    — Да… Където и да влезе той, прислужникът от управлението, никой няма да го върне, никой няма да посмее да го върне, в която и да е кръчма, в който и да е дом.
    — Тъй е, господарю — приподигна рамера писарят. — Защо да крия. Ние как иначе ще поминуваме, щом…
    — Да — прекъсна го Самуил и пак продължи вместо него: — Как иначе ще живеете без плата. Нели? Трябва ли ви ракия, ще пратите прислужника в някоя кръчма или в някой дом. Трябва ли ви туршия или каквато и да е друга храна, за вас и за домочадията ви, трябва ли ви облекло или обувки, или дърва за огрев, ще пратите прислужника или някого от стражите или сами ще отидете, където е нужно, и никой няма да откаже, кой ще посмее да откаже за людете от управлението. Ако някой откаже, ще му изпратите два-трима стражи да го довлекат тук…
    — Те и стражите вече не се свъртат тук — побърза главният писар и се опита да отклони разговора: — Само негова милост твоят брат комитопул и войвода Мойсей Мокри нощува горе…
    Самуил гледаше мрачно писаря, но не го виждаше, после излезе от стаята. В преддверието и сега нямаше никого — всички се спотайваха по стаите, скрил се бе някъде и прислужникът. Самуил излезе в двора; някъде отвъд стените на твърдината глухо се дочуваха виковете на упражняващите се войници. Той мина край дългата стена на управлението — на другия край беше вратата за горния кат. Бутна тежката дъбова врата и се изкачи по тясна каменна стълба. Тук беше градският дом на охридския комит.
    Към вътрешността на жилището се влизаше също през едно преддверие; от него се отиваше и към готварницата, дето имаше и помещение за прислугата. Тук, на втория кат, разпределението беше по-друго: имаше три по-малки стаи и една приемна зала с преголямо огнище; не много високият таван на залата беше подпрян с шест каменни, грубо издялани колони. Щом влезе Самуил Мокри в преддверието, откъм готварницата се показа дребна и вече зряла жена, но пъргава, бодра, с мургаво лице и хубави, живи очи. Войводата се посепна от тая неизбежна среща, за която бе забравил: това беше Калипсо, която Мойсей Мокри бе прибрал преди три-четири години като прислужница, но тя бе успяла да влезе под кожата му. Самуил не я обичаше и не одобряваше тая нередна връзка на по-стария си брат. Калипсо стоеше пред него и любезно му се усмихваше, черните й очи искряха:
    — Поклон и привет, светли господарю! Радвам се, че те виждам. — Тясното й лице отеднаж се забули в лека сянка, черните вежди скръбно се пречупиха, тя продължи с отмалял глас: — Много скърбя за стария господар, твоя баща… Бог да го прости.
    Гъркинята може би наистина се радваше, че го вижда, но навярно никак не скърбеше за стария комит. Тя беше винаги усмихната и блясъкът на белите й здрави зъби озаряваше сякаш цялото й лице, умееше и да говори хубави думи с приятния си глас.
    — Ще остана тук за някое време — рече сдържано Самуил Мокри.
    — Ще ти приготвя най-хубавата стая, млади господарю — продължаваше да любезничи Калипсо. — Щом се наобядвате, ще можеш да си починеш. Сготвила съм вече обеда.
    Самуил си спомни, че Калипсо се славеше като добра готвачка; бяха я довели еднаж в бащиния му дом оттатък езерото да приготви някои ястия за един голям пир, който устройваше баща му. Тогава старият комит се опита да я отмъкне в стаята си, та Мойсей я наби безмилстно и веднага я върна в Охрид. Погнусен от тоя спомен, Самуил се повърна и се спусна по стълбата надолу.
    — Той ей сега ще си дойде, негова милост — сподири го примамващият глас на гъркинята.
    В двора го пресрещна Радой:
    — Ами време е за обед, го-господарю. Я къде е слънцето… — Самуил му подаде кожената торба с парите и мина край него. Радой го последва и като видя накъде се насочва, продължи умолително: — Те още воюват и кой знае докога. Превземат стената, но аз умирам за един залък…
    Оттатък все още се чуваха прегракнали гласове. Когато Самуил и Радой излязоха от крепостта през другата врата, войниците на Мойсея вече нападаха самата крепостна стена. Водеше ги пак Мойсей Мокри с изтеглен меч. Самуил се спря да погледа, зад него — и Радой. Слугата пак не изтрая:
    — Ду-душица не е останала в тях. Претрепали са се да тичат чак отдолу…
    Всичко това се виждаше отдалеко, долавяше се и в задавените викове на войниците. Самуил следеше навъсен безполезните им усилия. Мойсей не ги жалеше, но не жалеше и себе си. Малко по-късно той се приближи към брата си. В едната ръка държеше тежкия си шлем, а в другата — дълга тясна кърпа, с която бършеше потното си чело; дългият му меч, отпуснат от сребърната закопчалка, се влачеше по земята. Спря се срещу Самуила разкрачен, по лицето му не се виждаше нито изненада, нито любопитство, той чакаше да заговори пръв по-малкият брат. Самуил каза:
    — Не виждам тук целия ти полк…
    — Разбягаха се — отвърна троснато Мойсей. — Останаха само тия. Петдесет и двама. Има още двадесет и двама на стража из града. И началници още девет души. Това остана от целия полк. Осемдесет и трима.
    — Защо тъй? — попита Самуил и като почака един миг, сам си отговори: — Ти ги държиш прекалено строго.
    Мойсей захапа алената си долна устна — не идваха бързо думите му, после отеднаж избухна, по лицето на Самуила пръснаха капчици слюнка:
    — Войникът е войник! Той трябва всичко да издържи. И насън да държи меча в ръката си. Бягат. Храната не им стигала. По-голяма плата искат. Ще ги избеся! При богомилите бягат. По горите.
    Двамата братя се качиха в комитското жилище на втория кат и влязоха в готварницата. Посрещна ги Калипсо. Тя се боеше от близките на Мойсей и най-вече от най-младия му брат. Разтича се да им сложи обеда, виждаше се, че се бе поприбрала, намазала се бе с белило и червило, въртеше очи и глезено кривеше устни.
    Щом се нахраниха, Самуил пожела да влязат в някоя от стаите. Калипсо побърза да им запали огън.

    Огънят се разгаряше бавно, а в тази стая отдавна не беше палено. Самуил притегли едно столче до самото огнище, седна и протегна ръце към белия чад, към съскащите синкави пламъци. Мойсей все току назърташе ту през едно, ту през друго от прозорчетата на стаята — следеше какво правят войниците му оттатък и кога ще излязат пак на учение.
    Самуил като че ли едва сега виждаше отблизу живота на Мойсея и него самия. По-старият брат беше храбър войник, предаден на военното си поприще, беше едър, силен, красив мъж. В него се таеше и буен гняв, а разумът му беше по-слаб от едрото тяло, от гневливото му сърце и не можеше да обуздава, да спира ни опасния му гняв, ни ръката му. По-старият брат бе забъркал някак целия си живот. Изпуснал бе и полка си. Живееше бедно — баща му, старият комит, беше голям скъперник спрямо него. Дребно беше и бедно всяко нещо в живота му. Ето и тая жена… Самуил го обичаше и го жалеше, но сега реши, че Мойсей нямаше други предимства пред него освен старшинството по рождение, което бе дошло само по себе, по божия воля. Самуил никога и с нищо няма да обиди по-стария си брат, но той, по-старият, трябва да върви след него.
    Мойсей пристъпи към огнището и взе да побутва главните с дългия ръжен. Няколко прегорели главни рухнаха, рухнаха след тях и други, дигна се цял облак от пушък и искри, та широкото огнище не можеше да го поеме. Мойсей ядно захвърли ръжена.
    — Ти бързаш — каза по-младият брат и се настани по-удобно на столчето, сложи ръце на колената си. Той продължи: — Кажи да разпуснат за днес войниците или остави ги там сами да се занимават. Искам да останеш с мене, маме ние с тебе важен и много важен разговор.
    Мойсей се загледа в него, сви вежди, лицето му придоби съсредоточен израз — бавно, постепепнно, както бяха бавни и мислите му.
    — Ще ида да ги разпусна до утре — каза сговорчиво той и излезе.
    Когато не след дълго Мойсей се върна и седна срещу брата си край огнището, Самуил продължи:
    — Войникът, брате Мойсее, е също като нас. Човек. Ти го караш цял ден да се блъска, а той и не знае защо се блъска. Той трябва да знае защо се труди и мъчи. Така е с всеки човек. Ти държиш войниците си и гладни, лошо облечени. Затова бягат. И всички ще се разбягат.
    Мойсей следеше напрегнато всяка негова дума. Самуил млъкна, за да чуе отговора му, и чакаше търпеливо. Най-сетне Мойсей каза:
    — Те много да не знаят. Те са повечето селски люде. Какво има да знаят. Войници. Да не седят без работа. Да не преяждат, да не препиват. Зли бесове влизат в тях.
    И царството не дава много нещо за тях.
    — Да не седят в безделие и да не забравят, което е нужно да знаят като войници, но не ги карай да се питат защо трябва да се блъскат по цял ден. Войникът трябва да бъде и сит, и добре облечен, и стоплен, а когато трябва да понася глад и студ, да знае, че иначе не може.
    Мойсей наведе очи, възелът от бръчки между веждите му бавно се отпусна, лицето му се разведри. Самуил продължи:
    — Тъкмо сега ни трябва войска, брате Мойсее. Ти трябва да събереш целия си полк и аз ще събера моя. Ще съберем после и други полкове. Ще поведем с нас също болярите и войводите. Ще тръгнем към Великия Преслав с голяма сила, за да наложим там своята воля. И това ще бъде за общо добро.
    Мойсей слушаше. Възелът между веждите му отново се показа. По-младият брат говори още дълго за Преслав, за войската, за това, което бе обладало сега неговия ум. Той не каза всичко, а и сам не знаеше как да изкаже всичко. Млъкна и пак зачака отговора на по-стария брат. Мойсей въздъхна:
    — Да бъде, както ти казваш…
    Не, това не беше пълен отговор, не беше неговият пълен отговор. Самуил чакаше. Бавната мисъл на по-стария брат работеше усилено, той помръдваше алените си устни и току прокара широката си ръка по цялото лице, по гъстата си къдрава брада.
    — Аз не разбирам много от тия работи… — започна той с глух глас, после се извърна към брата си, подпря ръце на колената с извити навън лакти, дигна глава и като че ли цял се разтвори: — Като те слушам, и мене ми става всичко ясно. Ти умееш да говориш. Добре. Ще те слушам, ако си по-малък. То моята работа е мечът. Другото — ти.
    Самуил се приведе към него:
    — Сега тъкмо мечът е най-нужен. Но човек винаги трябва да знае накъде да го насочи.
    — За това… ти, ти ще мислиш за това. — Той дръпна грамадния си меч, тупна с него по каменния под: — А меча — ето го! Ти само кажи.
    Самуил сложи ръка на коляното му:
    — Брате, аз ти вярвам.
    — Ти само кажи.
    Самуил притисна едрото му, кокалесто коляно:
    — И никога няма да забравя, че си мой по-стар брат.
    Сетне Самуил притегли към себе си кожената торба, която бе взел преди това от слугата и бе оставил на пода. Подигна я и леко я удари о каменния под — чу се къс, глух металически звук.
    — Това са парите на комит Никола Мокри, баща ни. Премислих и ги донесох. Нужни са за работата ни, но не са премного. Нужни са ни още пари.
    — И мене ми са нужни пари — рече Мойсей. — И пари, и всичко.
    — Знам. Виждам.
    — За полка ми дават малко от управлението. Храна, облекло и… Така се бе разпоредил старият. Той самият ми даваше още по-малко. И царската ми плата не е голяма.
    Самуил повтори:
    — Знам. Но за тия пари тук ще поговорим и с Арона, и с Давида. Да знаят и те. Общи са тия пари. Оставил е баща ни и други вещи, негови и на майка ни. Остави ни и голям имот. Аз ще кажа: всичко да бъде най-напред за общата ни работа.
    Мойсей отвърна небрежно:
    — Нека бъде.
    Самуил остана да живее в комитския градски дом.
    Калипсо още в първия час се разтича да му подреди стаята, но той я спря:
    — Радой ще се погрижи за това.
    — Но, господарю… нареждането на стая за живеене е женска работа.
    — Не. Мене Радой добре ми служи. Той и няма какво друго да върши. Не му се бъркай.
    Самуил би желал да освободи и брата си от тая жена.
    Рано на другия ден двамата братя поведоха намалелия Мойсеев полк към града. Те яздеха на едри, добре стъкмени коне начело на полка, след тях пристъпваха войниците, наредени в две редици и в пълно въоръжение, а отстрани вървяха, прихванали мечовете си, другите началници. Войниците бяха се постегнали — излъскали бяха копията, щитовете, ризниците и мечовете си, но бяха зле облечени и обути. До късно предната нощ бе стоял Самуил във войнишките помещения, а с него и Мойсей, докато войниците туриха в ред облеклото и оръжието си, доколкото беше възможно. Макар началник на полка да беше по-старият брат, той остави да се разпорежда и младият, радваше се и се чудеше на всяко негово начинание. Но когато тая сутрин яхнаха конете си, Самуил мина на лявата страна, за да личи, че пръв от двамата е по-старият брат.

    Полкът се спусна долу и мина бавно през по-оживените градски улици и стъгди. Това необичайно раздвижеше на полка съживи и смути целия град. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова войска и в такъв ред. Преди близу година в България бе навлязъл с голяма войска Светослав Киевски. Дочуваше се тук за голямата сила на русите, за война оттатък Маторие гори13, надойдоха оттам и бежанци. Уплашиха се людете за живота и имота си, за близките си, които бяха изпратили с войската, но това не продължи много. Руски войски не дойдоха по тия места; върнаха се и тукашните полкове и плакаха само тия, чиито близки бяха оставили кости по далечните бойни полета, а те тоя път не бяха мнозина. Бежанците от изток се размесиха и се загубиха между тукашните люде; бежанци от изток идваха по тия места и преди и повечето бяха от по-горните, които бягаха насам, подгонени от приближените на царя и, още повече, на царския вуйчо и опекун Сурсубул. Тия дни се разчу и вестта за смъртта на цар Петра; биха камбаните на всички църкви, служиха се панихиди и заупокойни молитви, в „Света София“ служи на два пъти сам митрополитът. Дойде и смъртта на комит Никола Мокри. Пак биха камбаните по всички църкви. Ала народът не се разтъжи ни за царя, ни за комита. Минало бе това време, когато царските празници и тържества, раждания и умирания, победи и поражения дигаха на крак целия народ. Това бе през времето на първия български цар Симеона Велики, както го наричаха, и най-много през по-късните години на царуването му, когато ходи и би ромеите пред самите врати на Цариград. Наситил се бе и преситил народът български на царски тържества и празници. Не познаваше вече радост и гордост от цар и царство още от дните, когато по тия краища ходеше светият учител Климент, който учеше людете на добро и на всякакви знания, защитяваше простия народ от злодеи, от недостойни големци и управници. Чуваше се, че цар Петър, синът Симеонов, бил добър и благочестив цар, но неговите големци и управници ограбваха и мъчеха бедния народ от негово име.
    Изстинали бяха сърцата на людете за цар и царство. Нямаше на какво да се радват и с какво да се гордеят. Страх и омраза изпълваше сърцата на бедните люде, омраза или погнуса, или пък безразличие и към царство, и към царски люде, към всякакви царски повели и знаци. Между бедните и най-бедните живееха малко по-добре само ония, които намираха начин да угаждат на силните, но те бяха малцина — с какво може да се хареса толкова бедният човек? Тук, по Охридската област, людете на това бяха доволни, че комит Никола, макар да не беше най-добър царски заместник, не беше поне и най-лошият от царските велможи. Вземаше и той за царя и за себе си, но правеше и добрини; ще накаже, но понякога и ще прости. Не се нажали много бедният народ, като чу за смъртта му, а повече се уплаши — кой ли ще дойде на негово място и дали няма да бъде по-алчен и по-зъл от него. Народът познаваше и четиримата му синове, но дали царят няма да издигне друг някой на негово място? А сега нямаше и цар…
    С такива мисли следяха охридчани движенията на Мойсеевия полк из града и повече със страх, отколкото с любопитство. Излизаха по вратите на къщите си, на работилниците и продавачниците, излизаха и по улици и гледаха смутени. Само децата, които, според природата си, търсят игра и забава във всяко нещо, се събираха около войниците, ходеха на големи ята подир тях, а някои и бяха надигали пръчки и тояги, както те своите копия.
    Веднага след като мина обедният час, Мойсей и Самуил, яхнали отново конете си, следвани от един десетник и шестима войници, се отправиха към ниската каменна сграда на данъчното управление, където беше и областната съкровищница. Двамата братя слязоха от конете си в двора на управлението и влязоха в сградата, а пред тясната желязна врата застанаха двама стражи с дългите си копия.

    Главният побирчия бе отишъл да обядва у дома си и още не беше се върнал, но братята завариха помощниците му. Самуил не ги остави да се съвземат от голямото смущение, което обхвана царските служители при внезапното посещение на комитопулите, и направо попита:
    — Какви пари има в ковчезите на съкровищницата? А хранилищата пазите ли добре?
    Помощниците на главния побирчия бяха видели стражата пред входа на управлението и бяха уплашени, но единият можеше да надвива страха си, а другият не можеше.
    — Това знае само главният побирчия. И за парите, и за хранилищата — отговори първият помощник. — Ние…
    — Не лъжи — прекъсна го Самуил Мокри, пронизвайки го с очи.
    Неочаквано Мойсей излезе пред брата си и удари първия помощник през лицето:
    — Куче!
    Самуил не показа недоволството си от постъпката на своя брат, а премести поглед върху втория помощник и попита:
    — От нас ли ще криете?
    — Няма да крием — отговори бързо, с разтреперани устни вторият помощник и продължи: — То е царска тайна, господарю, но от вас ли ще я пазим… В ковчезите имаме четиридесет и две либри злато и сребро. Така е записано по книгите. А хранилищата… и за тях всичко е записано по книгите.
    — В ковчезите ли е цялата тая сума?
    — Това не знам, господарю.
    — Кога сте пращали за последен път пари или стоки в Преслав?
    — Отдавна не сме пращали в Преслав ни пари, ни… Тия пари отдавна се пазят тук. То пише по книгите — побърза да добави вторият помощник. — Старият господар, баща ти, царство му небесно, не даваше да се праща в Преслав, а те оттам все искат. Старият господар…
    Самуил го прекъсна:
    — Дай тук всички книги. Покажи.
    Вторият помощник се разбърза, извади от разни дупки и ниши в дебелите стени цял куп свитъци от пергамент. Тъкмо слагаше той последните няколко свитъка върху ниската масичка, и откъм вратата се чу дрезгав глас:
    — Какво става тук?
    Беше главният побирчия. Самуил Мокри се извърна към него и мълчаливо посочи с ръка постоянното му място в горния ъгъл на стаята. Побирчията мина с бавни, несигурни стъпки през цялата стая и застана в ъгъла си. Той беше нисък, около петдесетгодишсн мъж, с голяма кръгла глава, та калпакът му от вече проскубана лисича кожа стоеше несигурно и смешно на самия й връх; беше шишкав, закръглен, с къси ръце, с мургаво, широко лице, с големи, кръгли очи, които просветваха в сянка под дебелите му черни вежди. Той бе побледнял и мургавината не можеше да скрие промяната по лицето му, а повече я издаваше, но иначе побирчията се държеше спокойно. Той чакаше и Самуил каза:
    — Нужно ни е да знаем какви суми има в ковчезите на съкровищницата и какви стоки се пазят по хранилищата от царските данъци.
    — Това… — започна главният побирчия и тихо се изкашля, за да оправи прегракналия си глас. — Това е царска тайна. Аз мога да я открия само на тоя, който стои по-горе от мене.
    Самуил рече:
    — Царят умря, умря и комит Никола. Сега тук, в Охрид, над всички стоим ние, синовете на комит Никола Мокри.
    — Когато един цар умре, на негово място идва друг, господарю. Когато един комит умре, на негово място друг комит ще дойде.
    Самуил го погледа един миг, смръщи вежди:
    — Избери: ще бъдеш ли и занапред главен побирчия или да кажа да те пуснат в езерото с камък на шията.
    Лицето на побирчията побледня още повече, но той не се колеба дълго:
    — На твоя отговорност, господарю. Аз не мога да се боря против твоята сила. В ковчезите на съкровищницата има тридесет и две либри златни и сребърни пари. За хранилищата всичко е записано по книгите.
    — Имаш грешка, главни побирчио. Според книгите в ковчезите има повече пари.
    Главният побирчия погледна с големите си очи единия, после другия си помощник и пак се обърна към Самуила:
    — Аз знам по-добре от книгите какво има в ковчезите и по хранилищата, господарю. Нели се дава за войската, нели се дават и плати. Последните пари, които изпратихме по повеля на комит Никола Мокри, царство му небесно, в Преслав, не са записани в книгите на управлението.
    — Кога беше то? — попита тихо Самуил.
    — Преди пет месеца.
    — А защо не са записани тия пари в книгите?
    — Така нареди комит Никола Мокри, царство му небесно.
    — Ти лъжеш, главен побирчио. Искаш да се скриеш зад мълчанието на мъртвия. Но ние не сме дошли сега, за да те съдим. Сега искаме от тебе да ни предадеш каквото има в ковчезите до последната парица. Да кажеш какво има и по царските хранилища. Сега над твоята глава няма по-големи заповедници от нас и ти сам премисли какво трябва да сториш. Но ние нямаме много време да те чакаме.
    Не се колеба много и сега главният побирчия, поклони се и рече с примирителен, покорен глас:
    — Нека бъде твоята воля, войводо. И бог вижда, и людете тук виждат, аз не мога да ти се противя. Ще ти предам всичко, до последната парица. До последната капка, до последното зърно и влакно.
    Докато се стъмни тоя ден, Самуил Мокри взе целия град и цялата охридска крепост в ръцете си. Това не беше трудно, щом като Самуил заедно с брата си държеше войската, колкото и малка да беше тя. Той избягваше да заплашва и да предизвиква, но всеки трябваше да види и да признае, че сега, когато старият комит бе умрял, той и братята му излизаха пред всички. Митрополит Висарион, който се бе върнал от манастира на приснопаметния отец Наум, където се бе отбил на връщане след погребението на комит Никола, изказа желание да отслужи на другия ден, неделя, панихида за починалия комит и молебен за достойните му синове. Самуил схвана угодническата мисъл на митрополита, но и сам помисли, че така ще се обяви пред всички в охридската съборна църква първенството на четиримата братя, та даде съгласието си и помоли панихидата и молебенът да бъдат най-тържествени.
    Същия ден, малко преди стъмване, в града се върна и Арон Мокри заедно с управителя на охридската крепост Петър Чурило, войводата Крагуй и тисящника14 Удина; те също се бяха отбили в манастира и пиянствували там до днес, пили и по пътя, та бяха още пияни, като затропотиха с конете си по градските улици. Самуил и Мойсей ги срещнаха на стъгдата, дето беше разположен полкът. Колкото и да беше пиян, Арон долови, че присъствието на войската тук не беше случайно, а бидейки и невъздържан, още повече сега, в пиянството си, развика се с гръмлив глас:
    — Ха… Какво сте дигнали тая войска! Ромеите ли ще биете, или в Преслав ще въздигате нов цар! Ами ето мене въздигнете, къде по-достоен…
    Самуил улови коня му за юздата и го издърпа встрани. Притиснал с коляно коляното на пияния си брат, той изсъска в ухото му:
    — Ако не можеш да се сдържаш, ще те затворя!
    — Я гледай… — дръпна се Арон.
    — Ще те затворя! — повтори близу до лицето му Самуил.
    — Уловил си ти здраво мечката за ушите — рече Арон с омекнал глас и се усмихна накриво. — Е, ще видим.
    Те обърнаха конете си към другите конници. Самуил каза:
    — Да вървим горе на вечеря.
    — Къде горе — дръпна се пак Арон. — Аз си имам тук свой дом!
    — Добре — отвърна по-младият брат. — Тогава заведи ни в твоя дом и ни дай да вечеряме.
    Арон обърна коня към своето жилище. Подкараха и другите след него. Самуил поизостана и пошушна нещо на един от стотниците, който стоеше там и чакаше заповеди.
    Жилището на Арона Мокри беше хубава сграда на високи основи. Входната врата беше в широка ниша, подпряна с две мраморни колони, и се влизаше в дома по няколко също мраморни стъпала. Къщата изглеждаше някак чуждинска; истинският й стопанин ходил по франкските страни отвъд морето и я направил, като се върнал от там, но сега живееше другаде. Когато конниците спряха тук, дотичаха слуги и отведоха конете. Арон Мокри въведе гостите в жилището си. Малко след това пред къщата спряха десетмина войници и мълчаливо насядаха край стените й. Вече се смрачаваше.

    Арон настани гостите си в една широка стая с розово боядисани стени и висок бял таван, насечен на малки ромбове; две врати свързваха стаята с вътрешността на къщата, а трите й тесни, високи прозорци с многобройни разноцветни, също тъй ромбовидни стъкла гледаха към неголяма градина. На средата на стаята беше сложена дълга, ниска маса, а около нея бяха наредени меки столове с широки облегала. От тавана се спущаше над масата на дебела верига кован железен полилей. В единия отсрещен ъгъл беше сложена грубо издялана от бял мрамор статуя на гола нимфа с уродливо едри гърди, кокетливо извърната назад, а в другия ъгъл се виждаше също тъй издялан от мрамор сатир, втурнал се да гони нимфата с протегнати ръце и чудовищно дебели, разкривени устни. Между двете статуи зееше широко огнище.
    Когато влязоха шестимата мъже, в стаята беше здрачно; белееха се само двете статуи в ъглите и таванът отгоре, в разноцветните стъкла на прозорците тлееха размесени, неясни светлини. Арон Мокри изпляска с ръце, нададе дрезгав вик:
    — Светлина!

    Ала и без това двама чевръсти слуги вече влизаха с пламтящи запалки и сръчно запалиха едно след друго кандилата па провесения над масата полилей. В стаята светна, шарените стъкла по прозорците потъмняха, ясно се откроиха в ъглите двете бели статуи. Друг слуга хвърли в огнището цял наръч сухи дърва и бързо пламна там буен огън. Влязоха и други двама слуги, още юноши, и взеха връхните дрехи на гостите, шлемовете им. Арон посочи масата с широко движение:
    — Разположете се. Аз скоро ще се върна.
    Излизайки, той махна с ръка на Самуила:
    — Ела за малко.
    Те минаха през неголямото преддверие и се спряха пред все още светлеещите прозорци, които гледаха към улицата. Арон попита с несдържано възмущение:
    — Какви са тия войници пред къщата ми?
    Самуил погледна през прозореца и рече:
    — Прати им нещо да хапнат, да сръбнат. Да се постоплят.
    — Но защо си ги довел! Да те пазят ли?
    — Не. Не мене, а тебе да пазят.
    — От кого да ме пазят?
    — От тебе самия. Като ги знаеш, че стоят пред вратата ти, ще бъдеш по-благоразумен.

    Арон се вгледа в него с изяснени, вече изтрезнели очи, после току махна с ръка и бързо се отдалечи към вътрешността на къщата. Самуил се върна в розовата стая.
    Мойсей седеше на един от столовете край масата и мрачно гледаше пред себе си, подпрял ръце върху ръчката на меча. Войводата Крагуй и хилядникът Удина стояха край огнището и мълчаливо се грееха на пламтящия огън; там наблизу стоеше и Петър Чурило. Самуил тръгна да се разхожда с тихи, бавни стъпки из стаята, мечът му едва потракваше в ножницата при всяка стъпка. Влязоха пак един след друг двамата млади слуги с широки подноси и започнаха да нареждат трапезата. В стаята се разнесе приятен, апетитен мирис, откъм огнището полъхваше все по-силна топлина. Чу се силният глас на Крагуй:
    — Ами да бяхме седнали. Домакинът няма да дойде скоро; той сега е в банята си, знам аз.
    Крагуй, след него и хилядникът седнаха на трапезата и започнаха да ядат; войводата Крагуй дъвчеше на двете си страни и току обърса устата си с опакото на ръката. Срещу тях се настани и Чурило, мълчалив и мрачин; за града той никога не беше се грижил, но ядеше и пиеше добре. Седна на трапезата и Самуил, посегна към хляба, отчупи залък. Посегна да се храни и Мойсей. Влезе и друг слуга, дигнал в двете си ръце остродънна стомна с вино, чу се шуртенето на виното в големите сребърни чаши. Крагуй едвам дочака да напълнят чашата му и я дигна към устата си. Самуил дъвчеше бавно, сякаш не можеше да глътне залъка си. Когато Крагуй посегна към втора чаша, Самуил каза:
    — Войводо… Остави за малко чашата.
    Крагуй дигна към него учудени очи. Самуил продължи:
    — Искам да ме чуеш, Крагуй. Ние мислим само за ядене и за пиене. Царят умря и никой не иска да знае какво става там горе. Ние тук само за ядене и пиене мислим, ако ще потоп да ни удави. Ти си войвода, Крагуй, и бъди войвода. Бъди войвода, а не пияница и чревоугодник.
    — Не съм аз пияница! — викна Крагуй и току перна с опакото на ръката чашата си, която се търкулна по трапезата, иззвънтя на пода.
    В същия миг в стаята влезе Арон. Той се престори, че нищо не забеляза, и рече:
    — Ето ме и мене. Бъдете като у дома си.
    Той бе изтрезнял съвсем и, види се, бе решил нещо — беше необикновено любезен и приветлив. Облечен беше в бяла ромейска тога с широка червена ивица по краищата, гологлав, с още влажна коса от благоуханните масла, с които бяха го измазали слугите му след току-що взетата баня; обут беше в топли плъстени сандали от избелена вълна с широки сребърни връзки. Самуил присви още повече тъмните си вежди, а Мойсей гледаше Арона с едвам сдържано гневно презрение. Арон не промени приветливия израз на лицето си и седна на трапезата. Слугите застанаха от двете му страни, той махна с ръка:
    — Донесете още ядене и вино от най-хубавото. Бързо!
    — Яденето и виното стигат — рече Самуил.
    — Не, не стигат — поклати живо глава Арон. — От кога не съм гощавал аз братчетата си в своя дом! Дайте ядене, напълнете чашите, хвърлете още дърва в огнището!
    Откъм другия край на трапезата се чу изтънелият, задавен глас на Мойсея:
    — Какво си се облякъл като ромеец… Не мога да те гледам!
    — Ромеите знаят да живеят по-добре от нас, по-стари ми брате — кимна любезно Арон. — Ние сме си диви.
    — Яденето и пиенето стигат — повтори Самуил, а и престана да яде, след като бе изял десетина залъка и няколко късчета печено месо. — Ние не сме се събрали да пируваме.
    Някъде откъм вътрешността на къщата се чуха тихи звуци на няколко струнни свирала, понесоха се след тях преливащите се и повтарящи се сподавени извивки на две или три гусли, задумка меко, глухо малък глинен тъпан, който се бие с краищата на пръстите. Шестимата мъже на трапезата се умълчаха. Арон незабелязано направи знак на един от слугите, който изтича с бързи, тихи стъпки и отвори широко вратата към преддверието. Нахлуха оттам по-ясно звуците на свиралата, глухите въздишки на малкия тъпан и неочаквано навлязоха през широко разтворената врата четири танчарки с разплетени коси, голи, едва-едва позакрити с прозрачни розови и жълти була. Те се подредиха бързо в редица на празното място между трапезата и вратата и още докато се подреждаха, всяко тяхно движение влизаше в бавния ритъм па свирнята отвън, докато подкачиха и с нозе, и с ръце, и с цялото си тяло плавен танец — някаква широка плетеница от гъвкави, меки, повтарящи се движения. Час по час те заставаха на едно място, чупеха ритмично кръст, поклащаха бедра и сякаш галеха с длани гърдите и хълбоците си отгоре надолу, без да ги докосват. Арон шареше с очи по лицата на гостите си, но по-често спираше тържествуващ поглед върху възбледото лице на най-младия си брат. Приведе се, побутна го с ръка:
    — Погледни, погледни каква хубост! Не си калугер, но и калугерите не бягат от такива сладки неща.
    Самуил гледа дълго танчарките, после рече тихо:
    — Е стига. Кажи им да си вървят.
    — Боиш се да не влезеш в грях… Виж каква хубост!
    — Да. Но аз не съм дошъл тук да гледам танчарки. Кажи им да си вървят.
    Танчарките започнаха със същите ритмични, плавни движения да свалят прозрачните си була и докато обиколиха еднаж и още еднаж трапезата, подредиха се една до друга съвсем голи. Самуил се приведе към войводата Крагуй, който гледаше голите жени с отпусната долна челюст, и каза близу до лицето му:
    — Аз не съм ни монах, ни скопец, но за голи жени и за вино ние сме готови да забравим и небе, и земя.
    Той се обърна и към Мойсея, който бе чул думите му и го погледна със сините си очи, които се къпеха във влага на разкаяние. По-младият брат му кимна:
    — Ето и ти също…
    По руменото лице на Мойсея се дигна още по-гъста червенина, той скочи, грамаден между насядалите тук мъже, и посягайки към меча си, извика на голите танчарки:
    — Вън! Или ей сега ще ви насека!
    Жените се втурнаха с писък към разтворената врата, по каменния под останаха само пъстрите им въздушни була.
    — С меч ли ще плашиш жените! — рече надуто Арон Мокри.
    Мойсей изпадна в ярост. Той блъсна трапезата с големия си крак и каквото имаше по нея, се пръсна надалеко по пода. Приближи се към Арона през разпилените паници и чаши, надвеси се застрашително над него:
    — Ти… облякъл си се като ромейски лигльо! Само за голи жени ти!…
    Самуил се изправи между двамата, тогава Мойсей се спусна към разтворената врата и викна на навидимите свирци:
    — Спрете и вие там!
    Утихна цялата къща. Никой от слугите вече не смееше да се мерне насам. Станаха всички прави, в настъпилата тишина се чуваше само бързото, хрипливо дишане на Мойсея. Като търсеше с поглед разигралите се неспокойни очи на Арона, Самуил рече:
    — Така не може повече да се живее. Така всичко пропада и гине. И царство, и люде, и имот. Ние решихме да спрем тая гибел. Ето — посочи той с ръка Мойсея — нашият по-стар брат и аз, и всички, които милеят за добро и спасение. Който тръгне с нас, ще бъде с нас, а който е срещу нас, и ние ще бъдем срещу него. Той побутна Мойсея с ръка:
    — Да си вървим.
    Арон мина след гостите си в преддверието. Тук Самуил се спря, почака другите да излязат и се обърна към Арона:
    — Донесох парите. Бащините ни пари.
    — Къде са? Колко са? Ти нели…
    — Ела утре горе, в управлението. Ще ги броим заедно. Не знам колко са. Тия пари не са нито за мене, нито за тебе.
    — Как… Всеки ще си вземе своето. Бащиния.
    — Ще ги дадем за войската. Ще искаме от другите, ще дадем и ние. Всичко ще дадем, което е нужно, не само парите.
    — Ти как решаваш за всички…
    — Както за себе си решавам. А ти иначе ли ще решиш?
    — Аз искам да знам кое е мое.
    Самуил подигна рамена:

    — За себе си аз не искам нищо повече. Нито пък те гоня от бащиния ти дом и имот. Но което ще взема от другите, ще взема и от тебе. Добра ти нощ.
    Арон пристъпи до един от прозорците, които гледаха към улицата. Двама от слугите му разнасяха вън запалени факли, но и закъснялата месечина бе изгряла над градските стени и покриви. Той виждаше как проблясваха върховете на копията, излъсканите метални части по облеклото и оръжието па войниците. Други слуги доведоха конете на гостите му, които бързо изчезнаха в светлия здрач вън. Тръгна след тях и малката дружинка войници, изчезнаха някъде и слугите със запалените факли. Над опустялата улица остана да свети само месечината. Арон въздъхна издълбоко и потрепера от хлад в гънките на ромейската си тога. Към устата му внезапно се надигна широка прозявка.

    На другия ден Арон Мокри замина за Средец, без да се обади на братята си.

V.

    Самуил и Мойсей тръгнаха да обиколят охридските тържища и влизаха при купците и разните художници. Работните люде посрещаха двамата братя със страх и недоверие, но Самуил ги караше да бъдат по-откровени. Братята влязоха при всички железари и оръжейници, при всички шивачи, кожари, обущари, седлари, при всички купци на храни, платове и всякакви тъкани, на кожи, на желязо.
    — Събираме полковете си — казваше Самуил, — Нели виждате какво време настана, нямате мира и вие, нямате опора и защита. Нужно ни е оръжие, нужно ни е облекло, храна за войската ни е нужна.
    Купците искаха пари и стоки за размяна, а художниците искаха желязо, платове, кожи. Самуил изваждаше по една кожена кесия ромейски златици, ромейски сребърни или медни пари и даваше на купците по две, по пет, а някъде и по десет. Даваше и стока от царските складове. Парите бяха малко, не бяха много и стоките, но той насърчаваше купците и с думи:
    — Това е за начало. Мислете и за това, че което правим за себе си, ще бъде и във ваша полза. Ако върви, както е досега, разбойници и обирачи ще влизат по продавачниците ви, по къщите ви, ще бъркат в пазвите ви, ще дойде и враг да ви убива и ограбва…
    Съживиха се изеднаж охридските тържища. Това беше начало и всичко започваше отначало. А върху младите плещи на Самуила Мокри се трупаха грижа след грижа. Съживиха се тържищата и работилниците на Охрид, но купците искаха от Самуила все повече стоки, а към края на седмицата художниците поискаха плата преди да предадат по складовете във вътрешната крепост облеклото и оръжието, което бяха изработили, поискаха да им се плати. Самуил им даде разни храни, а също и по няколко медни парици, но пръстите му напипаха вече дъното на кожената кесия. Каквото бе получил от главния побирчия или каквото бе взел от ковчега на баща си, бързо намаля. Той намисли и реши да иска пари и всякакви нужни стоки от по-богатите охридски боляри и купци.
    Избра сега и поведе със себе си само двама войници и двамата едри мъже, с дълги копия и широки щитове, с железни шлемове и добре излъскани ризници. Те вървяха на пет-шест стъпки след коня му и бяха като почетна стража, на която имаха право само царските наместници, великите войводи и комитите. Самуил Мокри ги водеше със себе си, за да внушава страх у ония, които искаше да срещне тоя ден.
    Най-напред той спря пред къщата на болярина Авакум Млечок. Изтича слуга да поеме юздата на коня му, а като влезе Самуил в малкия и стръмен двор, пред портата застанаха двамата войници, притиснали към себе си широките щитове, дигнали нагоре дългите копия. Излезе да го посрещне сам Авакум Млечок и го въведе в една мрачна стая до входната врата, дето боляринът посрещаше гости и посетители. В стаята беше студено, широкото почерняло огнище зееше празно и неприветливо. Боляринът се поклони пред госта си:
    — Прощавай, мъм-мъм… — не знаеше как да го назове той сега по сан, но затова пък поклонът му беше още по-дълбок. — Не очаквах такъв скъп гост толкова рано…
    Той беше дребен и сух, около петдесет и пет годишен мъж, необикновено пъргав и в движенията, и в езика си, с малки живи очички, с кръгло остригана, както у селяните, доста прошарена коса, с побеляла брада, оставена да расте на воля. Облечен беше в болярски кожух, бял и доста чист, нашарен с червени и жълти лъскави кожички. Млечок беше много богат — половината рибарски чунове по езерото бяха негови, имаше чунове и цяло едно рибарско село на Преспанските езера, беше човек деен и хитър, но и прочут скъперник. Самуил започна от него, като разчиташе на ума му и се боеше от скъперничеството му. Той подбра наметката си и седна на един разклатен дървен стол, останал може би още от дядото на болярина, покани и него да седне насреща, за да съкрати ненужната церемония на посрещането. И започна направо:
    — Дошъл съм, болярино, по много важна работа. Ти сам знаеш на какъв ред сме всички ние, целият ни живот, и царството ни, и всеки от нас поотделно. Ако не се съвземем, докато е още време, чака ни гибел.
    Какъвто беше Авакум Млечок чевръст и бързорек, сам се втурна да разправя колко тежък беше животът и започна, то се знае, със своите си грижи. Самуил го прекъсна:
    — Ти не можеш да оправиш своите работи, болярино, докато и общите са в такова безредие. Най-напред трябва да стегнем войската и да запазим царството отвън. И най-напред са нужни пари и всякакви стоки.
    Малките очички на Авакум Млечок, вперени в младия воин, горяха — бързо и напрегнато работеше неговата мисъл. Той каза, но само за да печели време:
    — Някога, при Симеона, баща ми също е водил полк.
    — Ти полк не можеш да водиш, болярино — отвърна Самуил, — но ще се притечеш с пари. Ще дадеш и солена риба от хранилището си, също и прясна. Полковете ще водят други, по-млади. Ти нямаш и син.
    Авакум Млечок следеше собствената си мисъл и продължи:
    — Бях аз в църквата миналата неделя и чух: владиката прогласи тебе и братята ти. Е, добре. Комит Никола беше ваш баща и вие идете след него. Преслав е далече, а и цар още няма. Но аз не вярвам на братята ти.
    — На кого вярваш, болярино?
    — На тебе вярвам повече — отговори Млечок, но като че ли езикът изпревари мисълта му и той погледа още един миг втренчено младия човек, сетне погледът му поомекна: — Да, на тебе вярвам повече. Ще ти дам най-напред сто сребърника и ще ме оставиш да следя как се харчат парите ми. Ако отидат парите ми на добро място, ще ти дам още сто сребърника и все така, доколкото мога. Ще ти дам и риба, но и рибата ще пресмятаме в пари. А ти ще ми даваш книги с името си, то се знае. Един ден карстовото трябва да ми се издължи.
    — Добре. Ще ти давам книги с името си за всяка пара, също и за рибата. Ще знаеш и къде отиват парите ти, но няма да ти позволя да се пъхаш навсякъде. За мене, болярино, сребърниците не са всичко, сребърниците не са най-важното нещо. Боляринът го погледна изкосо:
    — Аз пък, войводо, нямам голяма вяра в човек, който не знае цената на сребърниците.
    Като се уплаши да не би разговорът да вземе лош обрат, Самуил Мокри удари с ръка дръжката на меча си и отвърна:
    — Знам аз цената на сребърниците, но тяхната истинска цена. Затова съм дошъл да искам от тебе злато и сребро. Но тяхната сила не е по-голяма от силата на меча. Или от силата на човека, щом реши човек да извърши нещо.
    Боляринът извърна лицето си откъм другата му страна и пак погледна младия човек изкосо, закима с глава:
    — Ще ти дам. Почакай.
    Той стана бързо, но Самуил го задържа с ръка и също стана:
    — Не сега. Отивам и другаде. Няма как да ги нося.
    — Нямаш ли торби на седлото си?
    — Торбите на седлото са за воински вещи, болярино.
    — Нравиш ми се ти, войводо — каза Млечок строго.
    — Ще дойдеш горе, да видиш за какво ще харчим сребърниците ти.
    — Аз вече знам какво става по тържищата и по работилниците.
    — Бъди жив и здрав, болярино.
    Авакум Млечок го последва с бързите си, къси стъпки, изпрати го чак на двора.
    Самуил яхна бодро коня си и се спря по-нагоре, пред къщата на Янкул Побит. Това беше най-голямата къща в цял Охрид, на три ката, с прави каменни стени и малки прозорчета с дебели железни решетки. Влизаше се в нея по висока, двойна, също каменна стълба и направо във втория кат — за първия и за третия кат имаше вътрешни стълби. Дворът зад нея беше обграден също с висока стена, та цялата къща приличаше на твърдина посред града. Излязоха тук двама слуги да посрещнат Самуила, взеха коня му, а когато влезе той в къщата, двамата войници застанаха горе, на площадката пред входната врата. Слуги посрещнаха Самуила и в преддверието на къщата; един от тях го поведе за най-горния кат, отвори пред него тясна врата от прави дъбови дъски, ковани с широкоглави гвоздеи. Всичко тук беше просто и здраво. Боляринът Янкул Побит посрещна младия си нечакан гост застанал прав в една неголяма и почти гола стая. Той беше висок и рус, около четиридесетгодишен мъж, с несъразмерно малка глава на дълъг, як врат и големи сини очи с едвам видими, светлоруси, смръщени вежди. Гладката му коса стигаше до рамената, оставена беше да расте и не много гъстата му брада. Облечен беше боляринът с кожухче без ръкави, препасано с широк колан, дългите му нозе бяха обути в беневреци от груб тъмносив вълнен плат. Богатствата на Янкул Побит бяха и големи стада овци, които лете пасяха по Шар и Бистра планина, а зиме слизаха по топлите полета. Но силата на Побит не беше само в богатството му; той самият се смяташе, пък и други го смятаха за втори човек след комита в цялата Охридска област, за втори царски наместник. Людете се бояха от него и го почитаха, а като легна болен комит Никола Мокри и после като се чу за смъртта му, мнозина твърдяха, че Янкул Побит ще го замести. Побит отиде на погребението на Мокри с мисъл, че е негов заместник, искаше да го видят людете там, а той пък видя четиримата му синове. Като се върна от погребението, могъщият болярин се затвори в яката си къща с гняв и злоба към синовете на умрелия комит и чакаше да се изясни небосклонът откъм Преслав. Дочуваше той сега, че синовете на Никола Мокри се опитваха да заместят баща си, но, то се знае, новият цар ще реши кой да бъде негов заместник в Охрид. С такива мисли Янкул Пмбит посрещна Самуила и го гледаше с леден поглед. Стана нужда пръв да проговори гостът:
    — Поздравявам те, болярино.
    Чу се и силният кънтящ глас па Янкул Побит, като че ли някъде от дълбините на широките му гърди:
    — Поздрав. Що те води при мене, войводо?
    Самуил знаеше за притезанията на Побит спрямо комитското място, но не знаеше докъде стигат те. Янкул Побит сякаш очакваше людете сами да се досещат какво млсто и какъв сан му се падат, а Самуил нито помисли за това, когато реши да дойде при него. Той отвърна:
    — Води ме важна работа. България ме води при тебе, болярино.
    — Готов съм да те чуя — рече Побит и белите му вежди се смръщиха още повече.
    Едва сега, пред затвореното му лице, Самуил виждаше, че бе сгрешил, като бе влязъл в тая къща, но не искаше да се връща, след като бе прекрачил прага й. И с тая мисъл продължи той разговора си:
    — Аз може би сгреших, болярино, че дойдох при тебе, но ще ти кажа защо дойдох.
    — Говори, войводо — прокънтя още по-издълбоко гласът на Янкул Побит.
    — Ние четиримата братя заставаме на мястото на покойния ни баща и така ще бъде, докато седне в Преслав нов и достоен цар. Но ние няма да чакаме новия цар със скръстени ръце, а ще управляваме Охридската област с мисъл и грижа за цялото ни царство. Ти и сам знаеш, доброто в царството ни е много малко, а злото сто пъти по-голямо. Ние решихме да турим ред в нащата област и да помогнем с всички сили на новия цар. Боляринът попита вече нетърпеливо:
    — А какво искате от мене?
    — Ще отделиш от овците си за войската, ще отделиш и вълна, и кожи. Трябва да храним и да обличаме войската, а тя е на първо място за царството ни. Нужни са и пари, искаме и пари от тебе.
    Побит приподигна презрително широките си рамена:
    — Аз съм болярин и царски хилядник. Дълг ми е да събера, да въоръжа и до хиляда души, но то може да стане само по царска повеля и по моя воля. Що ми говориш ти?!
    — Така е, щом казваш — отвърна Самуил Мокри. — Но цар в Преслав сега няма. Ще събереш ти и полка си, когато стане време. Може да се поискат от тебе и два полка, но сега повече са нужни пари и всякакви други потреби за войската.
    — Твойта войска ти ще си събереш, ти ще си я въоръжиш и нахраниш. Ти мислиш, че не знам що кроиш? Искаш да ти помогна! А ти си говорил против болярите. Вълци си ги наричал. Да не си от тия… богомилите безбожни! Пък аз и не знам кой е поставил вас четиримата на мястото на баща ви. Комитът не е цар, за да го наследяват синовете му.
    — Ти не знаеш кой ни е поставил на това място, но ти не можеш да ни изместиш. Аз не съм богомил, но наистина има боляри, които са по-свирепи и от вълци…
    Янкул Побит не го дочака да се изкаже:
    — А защо си дошъл да искаш подкрепа от вълка? От мене нищо не чакай… Но ще млъкнеш ти, Мокри, щом се чуе глас от Преслав.
    Самуил придръпна с едната ръка наметката си, възбледото му лице побледня още повече.
    — Сега виждам — каза той, — че няма да е без полза идването ми при тебе, Янкул Побит. Ето така ще видим кои са с нас и кои са срещу нас. Иде време, когато всеки ще трябва да даде, каквото се иска от него: злато, овци, коне, вълна, а също кръв и живот. Ще дадеш и ти, не ще избегнеш. Аз дойдох при тебе с добра дума, болярино.
    Той се обърна и се отправи към вратата. Побит нито се помръдна да го изпрати.
    Щом излезе вън и яхна коня си, Самуил го обърна назад по същата улица, която се спущаше стръмно надолу. Както всички охридски улици и тая беше доста тясна между къщите и стените, които ограждаха малките дворове. Постлана беше с едри заоблени камъни, далеко надолу краят й допираше до стена от модро стъкло, гладко и едва светлеещо, а това беше езерото, в което се отразяваше високото синьо небе. Денят беше ведър и топъл — един от ранните пролетни дни, и се виждаше как всичко наоколо се радваше на животворната топлина. Много от прозорчетата по къщите бяха отворени, подаваше оттам глава ту жена, ту някое дете и гледаха те с любопитни, засмени очи младия конник и войниците след него; по голите още клони, които се протягаха над степите тук-там, подскачаха и чуруликаха врабчета, по улицата надолу се гонеха в игра две кучета. Минувачите по тоя час на деня бяха редки, но които срещаха Самуила, покланяха му се до пояс и после се извръщаха да го проследят с жадно любопитство — те познаваха най-младия комитопул, тия дни неговото име беше в устата на всички охридчани.
    Вече към края на улицата той сви по друга една, още по-тясна улица. Тук, в началото й, беше къщата на болярина Никола Жарен. Самуил влезе и у тоя охридски болярин, но когато скоро след това пак излезе и се метна па коня си, той се проклинаше, че бе влязъл в неговия дом. Изпитваше чувство, като да бе ловил с ръцете си някаква гадина, която се извива и изплъзва между пръстите, вонеща и гнъсна. Жарен беше също около четиридесетгодишен мъж, уродливо дребен и мършав, а живият му измамлив нрав беше сякаш изписан по лицето му — издължено като лисича муцуна, но все пак човешко лице с дълъг нос, който всичко подушва, с тънки, непрестанно мърдащи устни, които изричат без глас скрити, коварни мисли, с мънички кръгли, черни очички, които всичко виждат. Той посрещна младия войвода с доземни поклони, въведе го в една малка стая и сам се разтича да почерпи с някакво вкиснато питие, въртеше се около него и сякаш не знаеше де да го сложи да седне от милост и драгост, от почит към сана му. Ала когато Самуил побърза да му каже защо бе дошъл, Никола Жарен побягна и се свря в един от ъглите на стаята настръхнал с цялата си дребна фигурка, като зверче, което пази малките си през дупката на хралупата. Очите му не пропущаха ни едно движение на войводата, устните му замърдаха още по-бързо, по той изрече гласно само една дума:
    — Нямам.
    Никола Жарен нямаше ни гори, като комит Никола Мокри, ни стада, ни рибарски чунове в езерото, но имаше злато, имаше сребро и даваше под лихва. Самуил тъкмо това му каза, без да повярва ни най-малко на късия му отговор:
    — Ти дай повече и ще ти се плати лихва, колкото е прилично.
    Мъничкият болярин се посъживи, излезе от ъгъла, но очите му продължаваха да следят движенията на младия воин, израза на лицето му.
    — Пари аз нямам — повтори той. — Но ако някой рече да ти даде с лихва, ти с какво ще излезеш насреща, какво ще заложиш?
    — Не искам за себе си.
    — Щом искаш тебе да ти ги дадат, за себе си ги искаш.
    — Събираме стоки и пари за войска, а тя ще пази и тебе.
    — Хъъъ! — извиши тъничък глас боляринът като на смях, но лицето му остана все тъй дебнещо и затворено. — Аз сам ще се пазя. Аз съм и царски стотник.
    Той мислеше за всемогъщата сила на парите си.
    Самуил виждаше, че е излишно да говори повече.
    Той подкара коня към къщата на болярина Данаил Къш. Стара беше тя, може би още от времето на Бориса Кръстителя, висока и цялата от грубо дялани каменни блокове. Влизаше се в нея направо от улицата, но пред тясната входна врата стоеше слуга, препасан с меч и с шлем на главата. Когато скочи Самуил от коня и пристъпи към вратата, въоръженият слуга му препречи път и попита, при все че познаваше младия войвода:
    — За кого да съобщим на господаря?
    Самуил помисли да го отстрани с ръка, но слугата стоеше тук по волята на господаря си и явно в дома на Данаил Къш се влизаше с церемония. Самуил каза името си, а слугата се обърна, бутна вратата и викна навътре с проточен глас:
    — Войвода Самуил Мокри!
    Някъде от вътрешността на къщата се чу друг, също тъй проточен глас:
    — Господарят е още в спалнята сиии!
    Въоръженият слуга пред вратата повтори:
    — Господарят е още в спалнята си.
    Самуил бутна слугата встрани и влезе в непристъпната къща на Данаил Къш. В мрачното, почти тъмно преддверие го пресрещна друг слуга с уплашено лице. Самуил попита бързо:
    — Сам ли е боляринът в стаята си? Води ме, води ме при него!
    Докато слугата се колебаеше и се озърташе, на една врата се показа сам боляринът. При слабата светлина, която идеше някъде иззад него, меко проблясваха златни везби по дългата до петите му дреха от чуждоземски морав плат, по широкия му тъмночервен пояс, по плиткото черно капе на главата му, което беше обточено по края с два реда бисери. Данаил Къш беше облечен в дреха на велик вътрешен болярин. Знаеше се в Охрид, че неговият прадядо Секул Къш е бил с полка си в помощ на Бориса, когато Кръстителят с огън и меч е налагал в Преслав кръста над идола; за тая му заслуга Секул Къш е бил прогласен за велик болярин и е стоял при княза години наред. Данаил Къш, внукът на Секул Къш, беше куц — дясната му нога беше изсъхнала, и никога не беше изваждал меч за царя и царството, ала носеше с голяма гордост славата и сана на дядо си, макар самият той с нищо да не беше ги заслужил. Той нямаше повече от тридесет и пет години, беше среден на ръст и мършав, с много бледо лице, та и сега се белееше то отдалеко в полутъмното преддверие, вкаменено от надменност. Самуил пристъпи по-близу:
    — При василевса в Цариград може да се влезе по-лесно.
    — Аз приемам гости само след вечерня — рече бавно, провлечено Данаил Къш, с глух глас.
    — Не съм ти гост. Идвам по работа. Къде ще влезем?
    Боляринът гледаше Самуила мълчаливо и не се помръдваше от вратата. И повтори:
    — Аз приемам гости само след вечерня.
    С две широки стъпки Самуил Мокри се изправи досам него, побутна го навътре в стаята:
    — Влизай.
    — Ти не си господарят тук — каза с голямо закъснение боляринът и беше толкова възмутен от постъпката на нечакания си гост, че се показаха румени петна по бледите му хлътнали страни. Но той и във възмущението си пазеше приличие.
    Самуил затвори, без да се обръща, и остана там, подпрял с гръб вратата. Домакинът се отдръпна с куцата си нога на три равномерни стъпки към вътрешността на стаята, като че ли трябваше да спазва определено разстояние, и там замръзна в своята винаги една и съща поза.
    — Ти — започна пак Самуил строго и нетърпеливо — по заслуги не твои, а на прапрадядо си, получаваш по една десета от данъка върху риболова в трите езера около Охрид, също и по Дрим…
    — Не — прекъсна го неочаквано Данаил Къш, — Не прапрадядо, а прадядо.
    — Нека бъде прадядо, все едно. Ти трябва да се откажеш от тая царска награда, която сам не си заслужил. Хранилищата и ковчезите на царството са празни.
    Самуил млъкна и чакаше отговор. Дълго мълча и боляринът. Най-сетне Къш проговори и в глухия му глас прозвучаха плачливи нотки:
    — Ще се оплача на царя от тебе.
    — Нели знаеш: няма сега цар в Преслав. А тук, в Охрид, наместници на царя сме ние, синовете на комит Никола Мокри.
    — Хък — изхлипа Данаил Къш. Лицето му изеднаж просветна и той добави задъхано: — В Преслав ще дойде друг цар.
    Нямаше какво повече да говори Самуил със самозвания велик болярин.
    Той се хвърли на коня си вън и се отправи към по-ниската част на града, където бяха тържищата и всички свърталища и продавачници на купците. Излезе на главното тържище и се спря пред големия житарски склад на Йосиф Клобурец.
    Купецът излезе някъде откъм дъното на големия си склад, за да посрещне знатния гост. Клобурец беше над шестдесетгодишен мъж, но стоеше здраво на нозете си, едър и кокалест, с широка, гъсто побеляла брада чак до пояса му. Той не се зарадва много на госта си, при все че таеше мисъл и желание да се сродява с Мокрите. Лицето му придоби покорен, приветлив израз, но големите му очи гледаха бдително. Купецът посочи на младия войвода едно ниско столче край стената, дори се наведе да попридръпне столчето, а той самият остана прав. Самуил седна, покани и него:
    — Седни, Йосиф Клобурец. — Старият купец сложи ръка на гърдите си, поклони се леко, но остана прав. Самуил настоя: — Седни. Не искам да стоиш прав пред мене, може да си по-стар и от баща ми.
    Клобурец мълчаливо придръпна друго столче и седна, но някак по-далеч от войводата. После каза почтително:
    — Той беше с две години по-стар от мене, царство му небесно.
    — Здрави ли са стените на склада ти, дядо Йосифе? — попита Самуил.
    Старият купец го погледна поучуден:
    — Здрави са, как иначе.
    — Да, как иначе. Това е склад. Хранилище. А колко по-яки трябва да бъдат стените на царството ни. Те пазят и нас людете, пазят и всичките ни богатства. Врагове ни дебнат от всички страни, а най-здрава стена за царството е войската. Така ли е, дядо Клобурец?
    — Трябва да е така, войводо — отговори купецът предпазливо. — Аз съм купец и не разбирам много от царство и управа. За мене е това: да правя търговия, а войската и управата е ваша работа.
    Старият купец разбираше и от царство, и от управа, но по своему. Той трябваше да плаща скъпо на царството и на управата, за да пазят търговията му, но колкото повече му искаха и му взимаха, толкова по-лошо го пазеха. Ходил бе той по търговия и в ромейските земи — и там беше същото.
    Самуил продължи:
    — Когато в царството е спокойно, ще върви по-добре всяка работа. И търговията на първо място. Помогнете и вие купците да умирим царството. После ще търгувате и вие по-добре.
    — Помагаме. Нели казахте да набавяме, каквото е нужно, и ние набавяме. Аз ви продадох пшеница и ечемик на цена добра за вас. Размених просо за вино. Като е за общо добро, аз отстъпих във ваша полза, доколкото беше възможно.
    Той мислеше със своя търговски ум.
    А Самуил каза:
    — Докато имахме злато, купувахме. Докато имахме какво да разменяме, разменяхме. Сега царството иска от вас и злато, и жито, и всякакви стоки.
    — Но това няма да бъде търговия, а ще бъде данък. Данъците съм си платил, а ти искаш от мене още, искаш да ми вземеш всичко. Жито нямам; разпродадох и размених всичко в това най-гладно време през годината. Дадох и на вас, колкото имах. Погледни: складът ми е празен, ти пък искаш от мене и злато, искаш да ме оставиш с празни ръце.
    Купецът не мислеше за царството, мислеше за търговията си; такъв беше неговият ум. Далеч беше той от Самуила, от неговите мисли. Младият воин стана да си върви. Стана след него и купецът, да го изпрати. С поклони, но с недоверие и страх.
    Самуил излезе от хранилището на Клобурец, но не се качи на коня си, а се отправи през тържището към една тясна и крива уличка, която започваше оттук; двамата войници вървяха близу след него и водеха коня му. Сподирен от много погледи, той сви по тясната уличка и се спря пред едно ниско помещение с надвесена стряха и широко разтворена врата. Някъде вътре се чуваше шумна врява, но щом се спря Самуил пред вратата, всичко утихна. Виждаха се през вратата неколцина люде и как всеки от тях се извърна насам. Между тях беше и купецът Жлътий, който веднага се приближи; беше още доста млад мъж с гладка черна коса, която покриваше ушите му, с очи също черни и живи, с румено лице, та никак не отговаряше на прякора му. Още като се приближаваше, младият купец гледаше втренчено Самуила, не свали очи и когато се поклони пред него от прага на широко разтворената врата:
    — Бъди здрав, храбри войводо!
    Той се изправи с отпуснати ръце и пак не сваляше очи от лицето на Самуила. В гласа му бяха затрептели сладникави звуци, угодническо беше и обръщението му. Самуил го гледаше мълчаливо. Купецът Жлътий търгуваше с всякакви стоки, разменяше постоянно, купуваше и продаваше, но не задържаше нищо в своята тясна и мрачна продавачница. Самуил виждаше лукавите му очи, лъжливото му лице, което отричаше дори и собствения му прякор. Младият воин махна неопределено с ръка — за поздрав към купеца или пък на мислите си, и се извърна. На няколко стъпки зад него стояха двамата войници с коня му. Той дръпна юздата и скочи на седлото.

    Мойсей го чакаше на вече сложената трапеза в готварницата и щом го видя да влиза, викна на прислужницата си:
    — Давай яденето.
    Калипсо сложи на масата гърне, от което се дигаше гъста пара. Тя излезе, а двамата братя започнаха да се хранят мълчаливо. Самуил скоро остави лъжицата си, побутна паницата. Мойсей го погледна и нищо не продума. Едва по-късно, след като глътна последния си залък и след като изпи една голяма чаша вода, той каза:
    — Дойдоха двама от войниците ти.
    Самуил трепна:
    — Къде са?
    Мойсей посочи с глава:
    — Оттатък. Почакай, заедно ще вървим.
    Самуил стана, но в същия миг на вратата се показа Радой. На две стъпки зад него стоеше главният побирчия. Радой го посочи с палец през рамото си:
    — Тебе търси, господарю. Може да не е сссварил да се наобядва…
    — Идвам по работа — каза главният побирчия строго, като поглеждаше ту Самуила, ту Мойсея с кръглите си засенчени очи.
    Самуил кимна към слугата си:
    — Кажи на ония двамата веднага да дойдат. — И се обърна към главния побирчия: — А ти влез, да видим по каква работа си дошъл.
    — Ида не за себе си… Научих, ходил си днес по някои от болярите и купците… Сега всички във вас гледат, а Янкул Побит е излязъл из града да се похвали как те е посрещнал. Аз познавам всички тия люде. Познавам всички наши боляри и купци и всички охридчани до един, познавам много люде и по цялата наша област, такава е моята работа. Тебе, войводо, злато ти е нужно и сребро и какво ли не още, щом си рекъл да събираш войска, но няма да намериш нищо по такъв начин.
    — Седни, седни — прекъсна го Самуил и сам седна.
    Побирчията се огледа за стол и също седна, свали калпака си, като че ли и сам знаеше, че проскубаният лисичи калпак стърчеше смешно на голямата му глава. Той продължи:
    — Всички тия люде и който и да е божи човек няма да ти даде стоката си с добра дума. И колкото има човек повече, толкова по-трудио ще вземеш от него. Най-трудно ще вземеш от болярина и той, ако го притиснеш до стената, ще те прати при селяка, при парика си чак, от него да искаш, все той му е длъжен, все той не му е доплатил. Такъв е и купецът, но с купеца е по-лесно, той ще ти бъде нужен винаги и като му вземеш, ще бъдеш принуден и да му дадеш.
    — Кажи — прекъсна го Самуил, — кажи как ще намеря пари и всичко друго, което ми е нужно.
    Побирчията се наду цял от самоувереност, надебеля повече и гласът му:
    — Каквото и да ти е нужно, то се взема, а не се иска, не се измолва. Ти, войводо, остави на мене тая работа. Баща ти, царство му небесно, никога не се оплака от мене. За пари е трудно, но стоки…
    — Е как?
    — Както винаги, когато е за царски нужди: ще разхвърлим нови данъци и ще ги съберем.
    — Нели казваш, че не се взимат, не се събират лесно.
    — Данъци се събират по-лесно, войводо. В името на царя. Със сила, войводо. — Той приподигна заоблените си рамена и каза с въздишка: — Няма друг начин, като е за злато и за имот.
    Смръщил вежди, Самуил извърна поглед от него. Със сила! Той знаеше какво значеха тия две къси думи. Да вземеш със сила… Да накараш да ти служат със сила… Съживи се в паметта му далечен спомен. Беше пет или шестгодишен. Предният двор на бащината му крепост се изпълни със селяни. Той ги гледа от прозореца, дълбоко в стената, облегнал се на дебелата стена. Денят е слънчев и топъл, отворени са и двете крила на прозореца. Той вижда ясно селяните в двора, мнозина са те, но — чудно, лицата им като че ли са еднакви. Селяните са натъжени и уплашени, затова лицата им изглеждат еднакви. През вратата откъм вътрешния двор излиза баща му, а след него вървят войници и слуги. Селяните се отдръпват, отваря се широко място, но баща му се спира там и говори нещо сърдито на селяните, кара им се, маха с юмрук. Излиза на празното място един млад селянин и говори нещо с калпак в ръцете си, върти калпака, мачка го в големите си ръце. Втурват се към него войници и слуги, свалят го на земята и го бият с тояга, бият, бият, бият, газят го с нозе, газят. Сърцето на детето трепери, трепелят и ръцете му, и цялото му тяло, а войниците грабват друг селянин, свалят и него на земята, после трети селянин, четвърти… И бият, газят с нозе. Детето изпищява. Две ръце го грабват отдире и го дръпват от прозореца, то се вижда в прегръдките на майка си…
    По-късно Самуил научи, че това било начало на селски бунт. Селяните секли дърва за господаря през цялата пролет и през цялото лято; не им останало време да поработят за себе си, да посъберат храна. Цяла пролет и цяло лято ангария. Той и сам ги видя — бяха се събрали да се оплачат пред господаря, а господарят заповяда да ги бият; в предния двор останали трима пребити от бой. Селяните отказали да секат повече дърва и се пръснали по селата си наоколо, пръснали се да си посъберат зимнина. Тръгнали по тях войници и слуги, пък и сам господарят. Преследвали ги като дивеч, биели ги и ги убивали, карали ги пак да секат дърва по горите, да ги превозват с чунове за града. Но една нощ на много моста по господарските гори пламнали пожари…
    Тоя далечен спомен оживя сега в паметта на Самуил Мокри. И повлече редица такива спомени. Войниците и слугите на баща му често биеха селяните, за да ги накарат да работят за господаря, за царя, за да им вземат данъка, за да ги карат да гонят дивеча, когато господарят излизаше на лов, биеха ги, за да ги накарат да отиват на църква, биеха ги дори и по сватбите, и по хората, за да било по-весело. Биеше ги и сам господарят им, когато искаше да ги накаже или само да излее яда си или когато беше пиян. Но той биеше и слугите си, и войниците си, за да бъдат послушни и покорни. И пак комит Никола Мокри не беше от най-злите господари — имаше и много по-зли от него.
    Самуил рязко поклати глава:
    — Не! Не ща със сила. — Побирчията понечи да възрази нещо, но той го спря с ръка: — Върви си, главни побирчио. Ако стане нужда, аз ще те повикам или сам ще дойда при тебе.
    Побирчията стана, поклони се, сложи калпака си. Проскубаният лисичи калпак на върха на голямата му глава изглеждаше още по-смешен. Самуил си мислеше: „Той иска да си купи нов калпак с новите данъци…“
    — Твоя воля, войводо. Аз… виждам, ти… за царството ни и рекох да помогна.
    Самуил махна с ръка: да си върви по-скоро. Едва-що излезе главният побирчия, и на вратата се показа Радой, а зад него се виждаха двама млади селяни. Самуил се спря насред готварницата:
    — Влизайте, влизайте!
    Радой влезе и даде път на двамата селяни с присмехулна церемониалност. Двамата млади мъже бяха облечени в дрипи, но гледаха войводата си бодро и виждаха неговата радост. Той ги позна и ги назова по име:
    — Каран Къкре… Миладин Урка… Вие първи се връщате в полка!
    — Казаха ни, войводо — отговори Каран Къкре. — Тъй ни казаха, че по твоя повеля полкът ни пак се събира и цялата войска.
    — Ние веднага — обади се и Миладин Урка. — По-добре ни е в полка. У дома на село… мъка. Няма и какво да се яде всеки ден.
    — Само децата ни станаха повече, докато си бяхме на село — продължи вместо него Каран Къкре с хитра усмивка.
    — Да има кого да хранят майките им — поиска да се пошегува и Миладин Урка. — Те от нас голяма полза нямат. Само хляба им ядем.
    Те видяха, че лицето на войводата им се промени, и млъкнаха. Той каза:
    — Вие първи се връщате в полка и знам, че сте добри войници. Прогласявам ви и двамата за десетници. Ще дойдат и други като вас, а вие ги посрещайте и нареждайте ги там, както е нужно. Води ги да се облекат — кимна Самуил към Радоя. — Ще получат и оръжие.
    — Хайде — разбърза се Радой, щом имаше кому да заповядва. — Ще лъснете пак с ризници. И пак ще останат от въшките ви по-по вас…

VI.

    Самуил не можеше да се откъсне от Охрид, а мисълта му беше насочена все към столицата, към Преслав. Оттам долитаха всякакви слухове. Стекли са се там боляри и войводи от всички краища на България, дебнели са се кой кого да изпревари, кой пръв да стигне до царския стол, но никой още не се решавал да се прогласи за цар. Говорило се, че двамата царски синове са тръгнали вече от Цариград и в Преслав очаквали новия цар. Ала пътят от Цариград не беше толкова дълъг — вторият Борис отдавна би стигнал в Преслав. По едно време се чу, че и Арон Мокри заминал за Преслав. Самуил не можеше да напусне Охрид. В Преслав братята Мокри трябваше да отидат с голяма сила.
    На другия ден след като дойдоха двамата войници от полка на Самуила, дойдоха и други двама от неговите стари войници. На третия ден дойдоха петима наеднаж.
    Започнаха да се връщат и Мойсеевите войници. Мойсеевият полк нарасна до деветдесет и пет души, а Самуиловият стигна до сто и двайсет души.
    В Охрид и по цялата област имаше и други големи и малки боляри, а също и други по-големи и по-малки военачалници, за които Самуил Мокри не преставаше да мисли, но които още не беше потърсил. Повечето от тях бяха люде, които можеха да помогнат не с богатството си, а с оръжието си, с войниците си. Всеки имаше воински чин и задължение да се яви във войската по царска повеля или сам, или с определено число войници от своите подвластни люде, които трябваше да облече и въоръжи. Преди Самуил Мокри не се решаваше да потърси тия боляри и военачалници — боеше се да не ги предизвика срещу себе си, вместо да ги привлече към себе си. Той бързаше да ги изпревари с по-голяма сила.
    Сега, когато във вътрешната крепост се събраха над двесте души негови и Мойсееви войници, Самуил се реши да се покаже и пред тия люде. Разпрати той из града и по околните господарски селища свои пратеници да поканят тия боляри и военачалници да се явят в комитското управление. Всеки от тях отговори различно на тая покана — според нрава си, според силата си и според чувствата си към четиримата комитопули, но в определения час и ден в залата на горния кат в управлението се събраха до тридесет души, а това бяха голямата част от поканените.
    Някои от тия люде бяха дошли от покорство и послушание, като виждаха, че синовете на Никола Мокри излязоха начело на областта, но други бяха дошли с омраза или пък от любопитство. Самуил спокойно се разпореди, помоли едни, помоли други, помоли всички да насядат по столовете и пейките в залата. Виждаше се неговата самоувереност и добрата му воля също, та позатихнаха тия люде, и най-гневливите между тях, насядаха всички по столове и пейки. А като поутихна в залата, дочу се през прозорците отвън врявата на войниците в съседния двор. С това и започнаха разприте в това болярско и воинско събрание — с тая войнишка глъчка вън.
    Най-напред скочи Михаил Кукул. Посочи прозорците и завика гневно към двамата братя:
    — Войска сте събрали! Е, какво… ще ни плашите ли? Няма да ме уплашите вие мене, войска имам и аз, мога да събера и аз!
    Той беше на годините на Мойсея и също водеше полк, но не беше прогласен за войвода като синовете на Никола Мокри и оттам идеше най-напред омразата му към тях. Започна той с такива думи, развикаха се и други с гняв:
    — Царе ли ще ставате! Стъпихте на главите ни! Ще дойде цар и него ще слушаме! Кажете защо ни викате!…
    Зачуха се и други гласове:
    — Да чуем какво ще ни се каже! Като няма цар, да помислим и сами за себе си. След Никола Мокри могат и синовете му…
    Не беше седнал само Мойсей и стоеше на единия край на залата с глава едва ли не до таванските й греди. Като чуваше виковете на болярите, той цял се зачерви и гледаше с безумни очи. Самуил се спусна да успокои най-напред него:
    — Седни, седни, брате.
    Мойсей се улови за меча:
    — Ще ги посека до един!
    Все пак той се остави в ръцете на Самуила, който го натисна на стола като дете:
    — Седни, седни.
    Заканата на Мойсея предизвика още по-гневни викове, но които викаха сега, бяха малцина. Тогава застана пред всички Самуил:
    — Няма ли да ме чуете, преди да ме съдите и ругаете!
    — Говори, говори! Млъкнете вие там! Не пречете! Да чуем…
    И Самуил продължи при пълна тишина в залата:
    — Вие сте всички в ръцете ми. Но аз ви повиках с добра мисъл и с добра грижа. Боляри и началници, спасявайте царството! Помогнете всички да спасим царството, което сега е без цар. Повиках ви това да ви кажа. И които мислят за цар и царство, нека тръгнат с нас, с оръжието си, с людете си…
    Това каза Самуил Мокри и ясни бяха думите му, но в залата избухна още по-шумна глъчка. Мълчаха двама или трима от болярите и гледаха тъжно пред себе си, а всички останали викаха, шумяха и всеки със своя глас, всеки със свои думи. Зачуха се и такива викове:
    — Да си вървим! Кръв ще се пролее!…
    Някои от болярите и началниците вече излизаха от залата. След тях и други. Когато в залата останаха само двамата братя, Самуил каза:
    — Те не са опасни за нас. Никога няма да стигнат до сговор срещу нас.
    Още същия ден и в близките дни мнозина от тия боляри и воини дойдоха по един, по двама да търсят Самуила. Самуил Мокри, каквото и да говореше друго, повтаряше пред всички:

    — Събирай дружината си. Събирай войниците си.
    Така болярството в Охрид и по цялата област се раздели на три групи: едни бяха против четиримата комитопули, други се държаха настрана, но трети бяха с тях. Някои от тия последните — по-млади и по-възрастни, Самуил прие под свое войводство.
    Настъпи Страстната седмица и всеки ден беше свързан с някой от подвизите на Исуса Христа до неговата смърт. Камбаните и клепалата на охридските църкви биеха едва ли не по цял ден и до късно вечер. Църквите се пълнеха с богомолци тая година повече, отколкото през другите години по тия дни. Трогателното сказание за последните часове на кроткия Назаретянин оживяваше в мислите на людете и те го свързваха със собствените си болки и тревоги. Името на цар Петра преди пораждаше омраза или съжаление, но сега, след смъртта му, други мъчителни чувства изпълваха сърцата на повечето люде, особено сред по-простия народ, който се виждаше осиротял, изоставен, в безпътица и пред тъмно бъдеще. Народът виждаше, че е без водач. Охридчани срещаха Самуила Мокри всеки ден по улиците на града, виждаха и чуваха какво вършеше той, говореше се и за срещите му с болярите, но нели и той беше болярин? Той искаше да замести баща си, но дали за добро? Народът пълнеше църквите и като оплакваше в молитвите си Христа, още повече оплакваше себе си.
    А други люде от народа и повече от най-бедния селски народ се събираха по скритите свърталища на богомилите. Раздвижили се бяха тия дни и богомилските старейшини и проповедници; като виждаха, че народът пълнеше църквите, искаха да го отклонят и да го привлекат към себе си. Мнозина се вслушваха в техните проповеди и тръгваха подире им, защото говореха против болярите, против поповете, против неправдите и насилията, против грешната човешка плът и което говореха — беше право, народът и сам го виждаше. Както между тия, които пълнеха църквите, така и между богомилите все по-често се споменаваше името на Самуила Мокри. И тук говореха за младия болярин с недоверие, с омраза, но които го съдеха и ругаеха, подбираха и думи на злобна подкана към дела. Знаеше се между богомилите по тия места, че Самуил не странеше от тях и дори дружеше с дедъц Дамян, който беше познат на всички. Но ако синът на Никола Мокри не е като другите боляри, не е като баща си и братята си — нека покаже!
    Самуил винаги надаваше ухо към простия и беден народ. Той познаваше равните на себе си, облагодетелствуваните, щастливите и не споделяше себепоклонството на своето съсловие. Той не избягваше простия народ, търсеше го, вслушваше се в думата му. Той долавяше отдавна сред народа едно непрестанно брожение, дълбоко и глухо, както в тесто, което втасва, но сега дочуваше по-ясни гласове.
    На Велики петък вечерта двамата братя Мокри заведоха полковете си в митрополската църква „Света София“ да присъствуват на тържествената скръбна служба „Погребение на тялото Христово“. Църквата беше пълна с народ и войниците останаха в църковния двор до края на службата. Охридчани отдавна не бяха виждали толкова много войска. Още по-чудно им беше, че двамата войводи Мокри и всички други началници останаха с войската си в църковния двор и тук дочакаха края на службата със запалени свещи в ръка.
    На другата сутрин Самуил се качи заедно с Радоя на един чун с трима веслари и замина за родната си къща, за да прекара празника със семейството си. Слънцето още не беше изгряло, но мекият блясък на светлеещото утринно небе озаряваше и водата, и сушата наоколо. Хилядите къщи по двата хълма на града, крепостните стени и кули се очертаваха ясно в прозрачния въздух и като че ли бяха наредени с ръка една до друга. Каменният нос Канео се вдаваше във водата и изглеждаше като изрязан с длето. Манастирът на полуострова приличаше на кораб във водата с белите си стеяи, озарени сега от розовия сяй на утрото, с високото си кубе и големия железен кръст, кацнал върху него като птица с разперени крила. Водата наоколо се тъмнееше, водораслите край брега изглеждаха черни, ала по гладката водна повърхност навътре в езерото и към далечните насрещни брегове се отразяваше светналата синева на ведрото небе. Ниско над водата прелитаха птици с проблясващи бели крила. Планините на запад и на юг, които стигаха до самите брегове, бяха все още забулени в нощни сенки, чернееха се в далечината неизбродимите гори по тях чак до самите им върхове. Оттатък, откъм тъмната стена на далечните планини, час по час долиташе утринен ветрец на тихи повеи и набираше водната повърхност на ситни, трептящи гънки. Когато изгря слънцето, чунът беше доста навътре в езерото. За няколко мига всичко се промени — и небето, и водата, и бреговете наоколо, всичко засия в златисти, сини и зелени багри. В светлината, изеднаж грейнала от всички страни, ясно се показаха в далечината, вече към средата на езерото, други два чуна, близу един до друг; пътуваха заедно към запад и се виждаха ясно, та сякаш и людете в тях.
    — Изпреварили са ни — рече Радой. Той мълчеше досега не по нрава си — беше недоволен, че тръгваха пак по езерото след последното им пътуване в бурята. — Кои ли са тия ранобудници… Не ще да са рибари днес, на Велика събота…
    Двамата веслари на предната висока част на чуна мълчаливо размахваха веслата, мълчеше и третият — кормчията. Мълчеше и Самуил Мокри.
    Тъкмо сега беше време да подреди той мислите си, да ги изясни, да премисли всяко нещо изново. Мойсей беше най-здравата му опора. Всичко друго беше несигурно, колебливо, неясно и забъркано, та дори и целта, към която се стремеше с такава жажда. Може би и полкът му не беше достатъчно надежден — тия негови сто и двадесет момци, които се бяха върнали, но той трябваше да ги храни, да ги облича, да им внушава добри надежди… Иначе могат да се разбягат. Мойсей няма да го изостави никога. Също и Радой няма да го изостави. Може да има и други такива люде, но де са те тъкмо сега? За болярите, за повечето от тях, той не мислеше сега, когато търсеше здрави и верни люде; те бяха вече на определено място, не до него и с него, а някъде оттатък. Арон беше също някъде оттатък, дори някъде насреща. А Давид?
    Най-старият брат беше винаги в мислите му. Не бяха се виждали от погребението на баща им. Давид живееше все така усамотен в своята кула при Костур и не беше пращал никаква вест за себе си, не беше попитал и за братята си. Това негово мълчание, макар и след разговора на четиримата братя в бащиния им дом, не беше изненада за Самуила; най-старият брат винаги бе живял усамотен и мълчалив, сякаш извърнал поглед от людете, от живота им. Той не беше пожелал дори и да се ожени. Но Давид Мокри познаваше людете и техния живот, съдеше ги строго и вярваше, че е справедлив; той съдеше и себе си със същата строгост. Давид беше чист, свят човек, но мислеше прекалено много за своето спасение, за небесния живот. Самуил укоряваше Давида в скритите си мисли, но голямата набожност на по-стария брат го плашеше, както ги плашеше и тайната на смъртта; по-старият брат се домогваше до най-голямата загадка на човешкия живот. В мислите си, а вече и в делата си Самуил бе излязъл пред другите си двама братя, но пред Давида не се решаваше да излезе. Той го укоряваше за неговото бягство и усамотение, но вярваше в неговата мъдрост, в душевната му чистота и тъгуваше за него. Струваше му се, че ако и Давид беше в Охрид, всичко би вървяло по-благополучно. Ала не беше ли готов Давид да изостави по-младиге си братя, както извръщаше поглед и от целия земен живот?
    — Като е кротка во-водата, човек и за ядене се сеща — чу Самуил някак отдалеко гласа на Радоя.
    Сутринта бяха тръгнали гладни, търпението на Радоя се бе изчерпило.
    — Вземи торбата — рече Самуил. — Дай и на людете.
    Радой се хвърли към торбата с ядене на дъното на чуна, забравил страха си от водните дълбини. Чунът се разклати и под страничните му коруби се чу застрашително шльопкане. И тримата чунджии отправиха към слугата криви погледи, но не посмяха да му се скарат пред войводата — … господарският слуга се ползува от почитта към господаря, както се ползува и от старите му дрехи. Радой отвори торбата и подаде от яденето най-напред на Самуила. Самуил яде от хляба и рибата, сварена само с подсолена вода, пи и вода от езерото. Седнал отново на дъската зад него, Радой изломоти с пълна уста:

    — Днес, ако искаш да знаеш, и нищо не се я-яде. Цял ден. Нели е Велика събота, Исус Христос е още в гроба.
    Като премисли за братята си, за полка си, за болярите, също и за слугата си, за весларите, които се нахраниха набързо и на големи залъци, които пиха вода със същия съд, с който пи и той, и слугата му, Самуил Мокри се вдаде в мисли за всички други люде като тия двама веслари срещу него, като кормчията зад него, за целия народ. Колкото и да бяха много всички тия люде, те сякаш имаха един образ и винаги бяха в мислите му. Той не беше се попитал някога дали ги обича, но ги жалеше. На тая жалост към простите и бедни люде бе го научила майка му; тая жалост беше и досега в любовта, в скръбта му към родната майка. Колко пъти бе я чувал да се застъпва за тях пред баща му, да разказва за тежкия им живот с най-тъжни думи и когато по-късно сам виждаше как живееха те, тия майчини думи оживяваха в съзнанието му като тъжна и мъчителна истина. Ала понякога той ги презираше и се гневеше поради тяхното покорство, поради нечистотията им и поради непрестанния им глад. Той ги презираше, но пак ги жалеше поради голямата им бедност и тежкия им живот.
    Той ги чувствуваше като че ли всекиго поотделно, а не всички заедно, с един образ. Ето слугата Радой и майката на Радоя, която бе кърмила и него на гърдите си, ето дедъц Дамян и людете, които се събираха около него, ето слугите в къщи, войниците; всекиго от тях, както бе ги срещал и виждал. Някои от тях той обичаше. Радой, майка му… Някои бяха показвали голяма сила, телесна и душевна, голямо благородство и памет, и мъдрост, и чисто сърце. Той не се гнусеше да седне с тях и да послуша приказката им. А те са голяма, страшна сила, когато са заедно — какво е един човек, а какво са десет души, какво е цял един полк, а полковете излизат от простия народ. Той ги презираше и за това, че те не знаеха силата си.
    Той мислеше сега как да вземе в ръцете си тяхната голяма сила. Нужна му беше — какво би могъл да свърши сам, какво би могъл да свърши само един човек? Ще вземе страшната им мощ, като привлече и привърже и тях самите към себе си. А как ще ги привлече и с какво ще ги привлече? Със сила не ще ги привърже към себе си; със своята войводска и комитска власт той може да ги дигне от селата, да ги подреди в полкове, но няма да ги привърже към себе си, а повече ще ги отблъсне. Не ще ги привърже и с никаква земна съблазън, с никаква примамка; той иска да му бъдат верни, да го следват неотстъпно и до смърт, но такава вярност не се печели с примамки. Простият човек може и да няма много ум, но той подушва всяко нещо като горски звяр. А и той, Самуил Мокри, какви съблазни държи, дали злато или безценни камъни, дали други някакви богатства, с които да насити целия народ? Бащините си гори и стада, но какво са те? Ще ги изсекат за една зима, ще ги съсипят за един ден. Да ги съблазни и привлече с плячка по чужди страни, но пътят до такава плячка е много дълъг и опасен; да им обещае Цариград или Солун, но преди да ги разграбят, трябва да ги превземат с меч… Той пак дочу гласа на слугата си:
    — Тия едвам се влачат. На-настигаме ги. Трябва да са тръгнали още по тъмно. Претоварили са чуновете, във всеки чун има по двайсет души.
    Самуил и сам виждаше това, което казваше слугата му. Те бяха наближили доста другите два чуна; пълни бяха и двата с пътници, та се движеха по-бавно.
    — Яааа… — посочи живо с ръка Радой. — Ето там и други два! Още по-далеко… Наближават вече брега. Какви ли са тия люде?…
    Самуил също видя в далечината още два чуна. Неговият чун започна да обръща предната си висока част към по-южна посока, където беше бащиното му селище.

    На малкото пристанище се виждаха само празни чунове, повечето изтеглени на пясъка, и само един човек стоеше там неподвижно.
    — Кой ли е този посрещач? — промърмори Радой. — Като кол на брега. Тъкмо да си вържем чуна…
    На брега ги посрещна другият Радой — Радой Гавра. Помогна им да слязат, да изтеглят чуна на пясъка. Докато чакаше да спре чунът и докато помагаше на пътниците, младият селянин не откъсваше поглед от Самуила. Самуил улови тоя поглед: „Ето един, който ще тръгне с мене и може би без да ме пита накъде ще го поведа…“ Той го нарече по име:
    — Радой Гавра… Женен ли си?
    — Не. Не, не съм… — едва не се улови за наметката му младият момък с лице озарено от радост и от надежда.
    — Ще дойдеш ли с мене да бъдеш войник?
    — Ще дойда!
    — Добре. След два дни тръгваме за Охрид. Рано във вторник.
    Слугата Радой блъсна с лакът другия Радой:
    — Ти какво си мислиш… Войник! Очите ще ти изхвръкнат. И на война ще идеш.
    — Аха — заклати едрата си, сплесната отзад глава Радой Гавра. — На война! Дядо Богоя нели разказва… Той още с бащата на царя ходил на война…
    — Ти прибери тия люде в селото до вторник — посочи Самуил на другия Радой тримата чунджии.
    Като се поотдалечиха от брега, Самуил попита слугата си, без да се обръща:
    — Ти защо го разубеждаваш, щом той сам иска… Толкова ли е тежко да си войник?
    Самуил Мокри и сега, с тия свои думи, търсеше с какво да привлече, как да привърже към себе си простия народ. Радой едва чакаше да го попитат за каквото и да е:
    — Ами ле-лесно ли е да си войник? Жива мъка. И глад, и студ… Другите не те мислят и за човек. Странят от тебе. Мислят, че ще вземеш да ги удариш с меча си.
    — Ами нели и войниците са от тоя народ…
    — От него са, но те са вече с царя. Народът се бои.
    — А ние с тебе нели сме войници.
    — Хм… Войници сме, но ти си войвода.
    — А защо и войниците са недоволни?
    — То се знае: защото са слуги на царя и на големците и служат с ко-кожата си. Гладуват, въшки ги ядат и все за царя. Царят и на война ще ги изпрати. И за кого воюват те… За себе си ли? За царя воюват, не за себе си.
    — Какво е то: за себе си.
    — Друго е то: за-за себе си. А иначе, всичко е за ца-царя, за войводата. Те добруват, те ядат блажно. Като влязат в чужда страна, колко ще може да дигне войникът със себе си; за него няма ни коли, ни товари. Това е: всяко добро е за царя, и в мир, и във война. За простия войник — въшките. И костите си да остави някъде…
    Самуил не зададе друг въпрос, но Радой не можеше да млъкне лесно. Тъкмо минаваха през селото, и той пак намери за какво да заговори:
    — Виждаш ли ги, го-господарю? Жив човек не се мярка по улиците. Бягат от нас, крият се. Следят ни скришом. Виждаш ли как стърчи оная капа зад плета? Ето и друг там зад ъгъла надзърта. Погледнеш ли нататък, веднага изчезват. Тук повечето са богомили. Безбожници… И децата са ссскрили. Чули са те, че ти ще събираш войска. А те войската не обичат. Като се събира войска, ще се събира и хляб, ще се взима и добитък. И на война ще отидеш, то се знае…

    Самуил се спря за миг и Радой едва ли не се блъсна в него.
    — Ако те бях блъснал — рече слугата, — пак аз щях да бъда виновен, макар по твоя вина. Такава е бо-болярската правда.
    Радой кривеше устни в усмивка и дяволито примигваше с очи. Те бяха излезли от селото и се катереха нагоре към господарската крепост, чиито стени и кули стърчаха на върха на височината и ясно се очертаваха със зъберите си върху ведрото небе. Самуил не подигна очи да погледне нататък, а вървеше нагоре углъбен в мислите си. Ето: друго е, когато воюваш за себе си. С друго сърце ще тръгне да воюва народът, ако воюва за себе си. За царя, то се знае, но и за себе си. Да има и за него блажно, а не само… Да има и за него правда. Колко пъти бе чувал той тия думи, но трябваше да допрат съвсем до сърцето му, като жива жар…
    — Бре, бре, бре!… — чу се пак гласът на Радоя. — По-погледни горе, войводо! Излизат да ни посрещат. Като че ли им носим великденски дарове.

    Войникът, който стоеше горе на стражевата кула, дигна копието си за поздрав. Подредени в две редици пред широко разтворената крепостна порта, войниците и слугите го посрещнаха с дълбоки поклони:
    — Добре дошъл, войводо… Добре дошъл, господарю… Всичко е благополучно…
    Самуил се спря пред тях и също се поклони:
    — Добре съм ви намерил…
    Той никога не беше се кланял пред войниците, пред слугите си. Сега то дойде само, излезе само от сърцето му. И на това, което същевремецно се противеше в него, той отговори с мислите си: „Дай почит на тия, които те почитат… Отдавай всекиму правдата, която му се пада и е негова…“ Той каза гласно:
    — Тая нощ ще посрещнем възкресението Христово всички заедно в църквата. А после ще седнем на великденска трапеза пак всички заедно в голямата трапезария.
    Пак се поклониха дълбоко пред него слугите му и войниците му:
    — Да си жив, господарю… Да живееш, войводо…
    Самуил мина между двете редици и влезе в предния двор; зад него се надигна глъчка и над всички гласове ое чуваше гласът на Радоя. А Самуил бързаше нататък, бързаше повече от всеки друг път, да види по-скоро жена си, детето си. Агата също бе излязла да го посрещне. Тя бе излязла в първото преддверие, а зад нея стоеше дойката с детето им на ръце. Приветлива усмивка озаряваше хубавото лице на Агата. И топлота долови той в гласа й:
    — Добре дошъл… Чакаме те…
    Всичко се променяше към по-добро, като по някакво чудо. Той се поклони пред жена си и взе ръката й, а би желал да я прегърне, па макар и в присъствието на дойката. Посегна да докосне и детето си:
    — Здрави ли сте всички?
    — Да — отвърна тихо Агата и му даде път. — Заповядай!
    Влязоха в дневната стая на Агата; дойката премина с детето в съседната стая. Между двамата млади съпрузи настъпи стеснително мълчание. Слънцето грееше срещу стаята и по прозорците пламтяха цветните стъкла, насечени от оловените рамки на малки правоъгълници и квадрати — сини, червени, жълти; пъстър слънчев сяй меко блестеше и по пода. На една от стените беше окачено неголямо металическо огледало, в което тлееха също цветни светлини, както и на малката масичка под него, по няколко стъкленички и шарени кутийки с благоуханията и мазилата на Агата. Стаята беше пълна със светъл здрач, в него се преливаха няколко топли тонове, които озаряваха бялата, нежна кожа по лицето на младата жена, по малките й ръце. Светлата й копринена дреха тихо прошумоля, тя пристъпи и седна на едно меко столче край прозорците. Агата не направи нищо повече и седеше с отпуснати клепки, с ръце в скута. Дали не искаше тя да се отдалечи от него, не беше ли това старата неприязън към него, потисната сега, или пък беше страх от греховно съприкосновение днес, на Велика събота?… А той едвам се сдържаше да не я сграбчи в прегръдките си след дългата раздяла. Чувствуваше как се отделяше от нея познатата сила — сладостна мекота и топлина, замайващият дъх на тялото й, който го вълнуваше до задъхване, ала всичко това още повече го смущаваше. Тя негли отгатна мислите му, дочу сякаш бързите, отсечени удари на сърцето му.
    — Може би си гладен…
    — Не — улови се той за думите й. — Ядохме в чуна.
    — Тогава влез в банята; казах да я затоплят.
    — Но ти чакаше ли ме?
    — Чаках те… — промълви тя и леко наведе глава, та той видя мъничката й шапчица на темето, обшита с бисери, видя и белия пътец, който разделяше гъстата черна коса на две лъскави крила, обхванали бялото й чело и нежните, едва поруменели страни. Тя подигна глава и рече със спокойно, дори строго лице: — Нели утре е Възкресение. Трябва да се окъпеш.
    Той тръгна да се разхожда от единия до другия ъгъл и в сърцето му се надигаше яд: посрещна го тя чак долу на вратата, въведе го в стаята си, но ето сега иска да се изплъзне, да избяга от него. И така винаги, винаги… Между огън и мраз, в огън и мраз. Той се спря пред нея и я загледа с напрегнат, мрачен поглед. Тя седеше с наведени очи, но чувствуваше неговата близост — по бялата шия, по страните й се надигна гъста руменина. Самуил следеше промяната по лицето й, погледът му омекна и се замъгли, той облиза бързо засъхналите си устни м току посегна към нея. Агата в миг се изправи с уплашени очи, но руменината по лицето й се сгъсти още повече. Той я грабна и я понесе към спалнята.
    — Ти си луд… днес… — пророни тя, но се отпусна в ръцете му.

    Още през деня дойдоха в крепостта четирима иноци. Въведоха ги в готварницата, но те отказаха да ядат. Радой се навърташе все тук и вдишваше с разширени ноздри приятните миризми, които идеха откъм запалените пещи. Той изви към четиримата божи люде присмехулни очи:
    — По-харно тъй… сега по-гладни. Ама довечера след църква, като седнем! Дванайсет тлъсти агнета се пе-пекат, светиня ви. Хе-хе-хе-хе…
    Камбаната на крепостната църква започна да бие още преди полунощ и би, докато се събраха в църквата всички люде от господарския дом. Един от войниците остана горе на стражевата кула, но крепостната порта беше отворена, както бе наредил Самуил.
    — Няма да влезе враг тая нощ — каза той. — А може да се отбие някой пътник в църквата или пък за един залък тая нощ…
    Той застана между високите прегради на молитвения стол край дясната стена в църквата, а до него, в също такъв стол, стоеше съпругата му. Предната година през тая нощ бе стоял в същия стол баща му, в следващите столове край стената бяха стояли Давид, Мойсей, после и той, Самуил, и пак до него Агата; не беше дошъл за празника само Арон, не беше се подчинил и тоя път на волята на баща си. Сега столовете нататък бяха празни, а би желал Самуил да са тук и тримата му братя, както някога, когато бяха малки и на мястото на Агата стоеше покойната му майка…
    Малката църква беше пълна с люде — мъже, жени, имаше и деца, прилепили се към майките си със светнали очички, и всеки държеше в ръцете си запалена свещ. Запалени бяха свещи и кандила по цялата църквица, блестеше позлата и сребро по иконостаса, по одеждите на двамата иноци, които служеха, а другите двама пееха от аналоите пред олтара, в дългите си черни раса. Четирите гласа на иноците ту се догонваха, ту се сливахя всички заедно и пълнеха църквата със стройни, сладки звучни песнопения. При започване на службата песните на четиримата иноци бяха тъжни и провлечени, ала все по-често и по-често се дочуваха в тях бодри звуци, радостни възгласи. Наближаваше тържественият час на възкресението.
    Самуил Мокри слушаше като насън набожните песни. Той бе влязъл в църквата смирен и кротък, отпочинал след продължителното пътуване по езерото, облечен в нови, чисти дрехи. През последните дни в Охрид бе живял в голямо напрежение, недоспал и недоял от непрестанни грижи, в непрестанна душевна тревога. Ала още в чуна, в синия простор по водата, той почувствува как започваше в него едно проясняване и като че излизаше вече на открит път. След това сякаш всичко беше подредено да поддържа и засилва в него това чувство на разведряване, на по-голяма сигурност — още другият Радой, който го посрещна пръв на брега на езерото, посрещането, което му направиха людете от крепостта, неочакваната приветливост и кротост на жена му, та дори и пристигането на четиримата иноци, които бяха дошли да служат в крепостната църква. Той беше у дома си, между свои люде. Седяха двамата с Агата горе в стаите й, тя свири на арфата си и пя на майчиния му език песни, които му звучаха загадъчни и тъжни, сетне поиграха, посмяха се с детенцето си и така ги завари звънът на църковната камбана. Вън ги посрещна топла пролетна нощ, високо звездно небе и долу — огромното, тайнствено светлеещо в здрача огледало на езерото. Сега тук, между своите люде в малката църква и при тия познати лица, озарени от трепетливите пламъчета на свещите… О, всичко ще се свърши добре, всичко ще върви добре и по-добре… Сърцето му си почиваше в тиха, сладостна радост. Мисълта му летеше напред и той предусещаше това, което ще дойде утре, свидно и желано, зрял плод на тежки усилия. В настъпилото в душата му разведряване пред погледа му се откриваше утрешният ден, светъл и ясен, отвъд всички тъмнини и мрачини, през които трябваше да мине. И всичко това и тая внезапно припламнала радост на отколешната, вечната жажда на сърцето му…
    След службата Самуил Мокри поведе людете, които бяха в църквата, със запалена свещ в ръка. Въведе ги в голямата трапезария и не седна с жена си на отделна трапеза, както правеше някога комит Никола във великденската нощ, а седнаха те с Агата на общата трапеза, и с последния им слуга.
    Радостната великденска нощ премина. И заедно с утрото дойдоха всички грижи. Самуил отвори очи, стъклата на прозорците насреща тихо светлееха; слънцето още не беше се показало, но вън грееше ясен ден. Самуил изви поглед към жена си, която спеше до него. Той не смееше да се помръдне, за да не я събуди, но срещна очите й, отворени и бдящи. Едва след като се срещнаха погледите им, нейните хубави, тъмни очи се усмихнаха. Това стана за един къс миг, ала някаква още по-бърза и неясна мисъл парна мозъка му. Агата го побутна закачливо с заобленото си рамо, той го усети изпод тънката свила на нощната й дреха:
    — Защо не ми казваш, че си станал комит… Чакам още от вчера, ти мълчиш.
    Ето какво било! Той се изправи на лакът и обърна към нея строго лице, макар очите му все още да търсеха усмивката в нейните очи:
    — Кой ти каза, че съм станал комит? Не съм никакъв комит.
    Дългите й мигли затрепкаха, между веждите й се очерта познатата му гънка:
    — Не си ли?… Ти се шегуваш.
    — Не съм. И не мисля да ставам комит.
    Агата се изправи, тръсна глава, посегна да прибере косите си. И като че ли бе решила да мълчи, да премълчи гордо незаслужената обида, горчивото си разочарование, но не изтрая:
    — Не мислиш… — Тя се обърна към него с възбудено лице и продължи: — Аз не искам да живея повече тук… в тая дивотия, в тоя затвор! Ще умра! Ще се разболея… Поне в Охрид. Не мога повече тук, не мога…
    И тя заплака, скри лице в ръцете си. Самуил я гледаше мълчаливо, в сърцето му се набираше пронизваща студенина — злоба, гняв и може би омраза към тая толкова близка и толкова чужда жена, към тая лъскава черна коса, към тия бели, нежни ръце, към разголената шия, която бе целувал толкова пъти… Но той и сам се уплаши от думите, които би изрекъл сега, думи на гняв и омраза. Стана от леглото, поприбра несвястно дългата си нощна дреха. И така, без да поглежда жена си, страхувайки се да не би гневът му да избухне, заговори с глух глас:
    — Нашият дом е тук. Майка ми тук прекара целия си живот. Тук ще живееш и ти. Да стана комит, за да живееш ти в Охрид… Не! — изправи се той сред стаята, гласът му се изясни, макар да остана все тъй тих: — Аз ще вървя, където ме води работата ми, мисълта ми. Ти ще ме чакаш тук. Тук ще бъдеш ти с детето ми, тук е моят дом. Извади всичко друго от главата си.
    Той пак млъкна. Ето какво било… Затова тя го посрещна толкова радостно, и слугите също… Комит! Това, което искаше той, беше повече от комит, повече от войвода и болярин, повече и от цар, но не беше никакъв сан, никакво звание. То беше една голяма, сложна мисъл, беше… спасението на българското царство… Тя няма да разбере тая негова мисъл.
    Самуил въздъхна. В стъклата на прозорците трептеше вече слънчева светлина. Той излезе от спалнята.
    Самуил поглеждаше изкосо и мрачно слугите, които се подмилкваха около него. А те му се радваха и за това, че бе разделил с тях великденската трапеза. Нареди да му приготвят коня, изпи набързо паница със студено мляко и излезе.
    Той подкара коня по пътя към гората; отпред на седлото му висяха лък и колчан със стрели. След него яздеше и Радой; лък и колчан със стрели се полюшваха и на неговото седло. Ала Самуил не беше тръгнал на лов.

    Още щом излезе от крепостната порта, от сърцето му падна тежестта, която бе го притиснала тая сутрин. Денят беше все тъй ведър и слънчев, ниско надолу по езерото блестеше широка слънчева пътека и сякаш чак до отвъдния бряг в далечината, а от двете й страни, по цялата водна шир меко светеше бледа синева. Право срещу двамата конници се тъмнееше пролетната гора — едно гъсто неизбродимо плетище от голи, още сиви, та и черни гранки, налени с влага, напъпили върху цялото туй необятно валмо от клони пролетта бе хвърлила прозрачно и сякаш повече с мисълта доловимо зелено було, като някакъв отблясък на гъсто раззеленелите се поляни наоколо. Влажен, възгорчив мирис на гнила шума, на едва-що разпукали се пъпки, на млада трева пълнеше гърдите на двамата конници. В сърцето на Самуила пак се съживяваше радостното чувство от завръщането по тия места, където бе протекъл почти целият му досегашен живот. Ето пак го посрещнаха зелените поляни на гората, пробуждаща се от дългия зимен сън, примамливо звучеше в ушите му нейната тиха още, но позната мпогогласа песен.
    Като навлязоха в гората, сякаш се отделиха от останалия свят. По разровения кривуличещ път лежеше мрежа от широки слънчеви петна, от разкривените сенки на голи гранки, която преминаваше и по двамата конници. По поляните и припеците между дънерите се жълтееха едри минзухари, а край лещаците и шипковите храсти по дължината на пътя се синееха теменужки. Някъде по-навътре между дървесата звънко писукаше птичка и гласецът й като че ли се чуваше из цялата гора, надалеч кънтеше и тропотът на конските копита. Нещо изшумоля наблизу, малко по-нататък се мярна бялата задница на подплашен заяк.
    — Ха! — подвикна след него Радой. — Дръжте го!
    Заякът се замота между дървесата, ала ни Радой, ни Самуил посегна към лъка си. Нека си върви гадината с живот и здраве.
    Слънцето се бе изкачило високо над гората, когато двамата конници вече наближаваха дола, където беше воденицата на дедъц Дамян. Чуваше се шумът на водата, но през него все по-ясно се дочуваха и човешки гласове, та Радой току надаваше ухо нататък. Неочаквано иззад един дебел дънер се отдели човешка сянка и бързо изчезна по посока на воденицата.
    — Гледай ти… — опули очи Радой. — Започнаха вече дяволите да рипат около нас…
    Ала и двамата конници подръпнаха юздите изненадани, когато дървесата се разделиха и те излязоха на поляната пред воденицата на богомила. Поляната беше пълна с люде — мъже и доста жени. Види се, предупредени, те се бяха струпали пред самата воденица и мълчаливо гледаха насам, сетне пред всички излезе дедъц Дамян.
    — Цял даволски събор… — мърмореше Радой навъсен. — Днес, на ссам ден Великден.
    Някои от събраните тук не дочакаха приближаването на войводата, а предпазливо се засълнаха зад воденицата; между тях бяха и двама от слугите на Самуила, които бяха изпреварили господаря си и сега успяха да се скрият, преди да ги забележи той или Радой, от когото се страхуваха повече.

    Самуил скочи от коня, смъкна се след него и Радой.
    — Христос возкресе, дядо Дамяне — поздрави Самуил Мокри, както беше по великденски обичай.
    Богомилът не отговори по същия начин, а каза:
    — Бъди здрав, войводо. Заповядай.
    Събраните там се раздвижиха и бързо се отвори между тях пътека към вратата на воденицата; те бяха все бедни люде и повечето селяни. На широко разтворената врата стоеше Биляна, внучката на дедъц Дамян, и гледаше насам с големите си очи. В своето смущение пред толкова люде Самуил се зарадва на тия две млади, дружелюбни очи и бързо се отправи нататък. Девойчето се отдръпна от вратата. Старият воденичар вървеше близу след нечакания гост.
    Самуил прекрачи високия праг на воденицата. Побелелият камък насреща стоеше неподвижен, но шумът на водата тук, под ниските разкривени греди на покрива, се чуваше по-силен. При слабата светлина, която проникваше през отвора над загасналото огнище и през мъничкото прозорче встрани, Самуил съгледа трима старци, седнали на ниски столчета край стената в дъното на воденицата, неподвижни и всички в една поза — с ръце на колената. Седналият в средата старец беше облечен като монах, в дълга черна дреха, та изглеждаше още по-дребен, а главата му като че ли светеше в здрача, обрасла със снежнобели косми. Чу се гласът на дедъц Дамян, неочаквано ясен в шума на водата:
    — Ето нашия… старец Симеон… Те са все наши старци…
    То се разбираше, че Симеон се казваше дребничкия старец в средата, но дедъц Дамян скри негового истинско богомилско звание, а може би и истинското му име. Старецът Симеон гледаше мълчаливо Самуила някое време — очите му се тъмнееха хлътнали под белите вежди, после той посочи с малката си суха ръка и каза тихо:
    — Седни, млади човече.
    Дедъц Дамян примъкна едно триножно столче, но Самуил не бързаше да сяда, а както се отнесе старецът Симеон към него недостатъчно почтително, така и той направо го попита:
    — Кой си ти, старче? Името ти не ми казва всичко.
    Старецът също не бързаше с отговора си; мълчаха и другите във воденицата, като че ли заслушани в шума на водата. Някои по-любопитни отвън подаваха глави през отворената врата, но и бързо се отдръпваха, от страх пред властела, а някои по-смели пък и се застояваха там да слушат. Старецът Симеон пак заговори, както седеше неподвижен, само бялата му брада помръдваше при говора му:
    — Кой съм… Ние не сме нищо, болярино, ни ти, ни аз, ни кой да е друг. Всичките сме направени от кал и само духът е вечен и чист. Не чакай да ти стана на нозе. Защото ние не ви зачитаме, както вие сами се зачитате и както ви зачитат вашите слуги.
    — Аз не чакам да ме посрещнеш на нозе ти, стар човек. И аз не ценя човека само според сана или по рождението му, а най-напред според истинската му стойност. То се знае, и санът трябва да се зачита, когато се носи достойно. Но аз те питам, за да знам с кого говоря.
    — Аз пък те знам и това, което съм чувал за тебе, е добро най-напред за тебе самия. Не са нужни за людете никакви санове и звания. Всички се раждаме голи, а зад сана и званието по-мъчно можещ да познаеш кой е истински достойният.
    Сега пък Самуил замълча и сякаш пак всички се заслушаха в шума на водата, която падаше от воденичния улей. Самуил Мокри виждаше, че случаят го бе срещнал с един от вождовете на еретиците, и обмисляше какво да каже или да попита и какво да премълчи.
    — Пазя се от всякакви заблуди — рече той. — И защо да не поговоря с тебе, който си живял на земята три и четири пъти повече от мене? Виждам аз твоята смелост да казваш истината и ще те попитам: кое ни пречи да бъдем по-добри и животът ни да бъде по-добър… Между людете има много зло.
    Старецът Симеон сякаш очакваше боляринът да продължи приказката си. Той седеше все така неподвижен, не помръдна нито с един пръст, но Самуил виждаше как се взираше в него, като че ли искаше да види нещо повече от това, което чуваше. Старецът започна с неговите последни думи:
    — Много зло… Това е, защото ние служим не на душата си, която е от бога, а на плътта си, която е от сатаната. И царят, и цялото му царство е от сатаната; и боляринът е от сатаната, и владиката, и попът. От тях идват всички злини за людете. Царят иска, боляринът иска, владиката иска, а целият народ живее в нищета и претежък труд, защото, които искат, никога не се насищат. Ето и ти, като си болярин, и за тебе се трудят сто души и хиляда души, за да живееш в охолство и да се кичиш със злато и коприна. От неправдата идва насилието, бедността и всеки грях.
    Старецът млъкна, да си поеме дъх, и Самуил каза:
    — Знам аз всичко това, но…
    — Знаеш — прекъсна го богомилът — и, виждам, искаш да живееш справедливо. Но дали имаш сили да отидеш докрай? Ако искаш да бъдеш нов цар, ти не можеш да бъдеш справедлив цар, защото всеки цар живее от другите. Ако искаш да бъдеш справедлив докрай, иди при тия, които страдат от неправдите, и бъди с тях. Иди при тях с правда и върни им, което е тяхно. Ако отидеш при тях с чисто сърце, ще бъдат и те с тебе. Царският престол се крепи и тежи върху плещите на всички, а на него седи само един човек. Които са близу до царя, искат да бъдат като него и са несправедливи като него. Ти иди при тия, които не взимат, а дават. В тях ще познаеш правдата и ще бъдеш силен с тях, защото те са много, като пясъчните зърна в морето. Аз те виждам и ти говоря, което ти е нужно, а човешката глава не е гърне, което ще напълниш догоре.
    Старецът млъкна и наведе поглед. Самуил почака един миг, сетне каза бързо:
    — Защо да не ти призная, че ти подкрепяш вярата ми… Но ще взема от мъдростта ти само зърното, плявата няма да взема.
    Богомилът вдигна очи към него, но премести погледа си:
    — Да идем при людете вън. Време е вече…
    Той стана, пристъпи бавно към вратата и не даде вид, че очаква да го последва боляринът. Подадоха му дълга тояга и той сякаш цял се облегна на нея, черната му дреха висеше до петите, много тежка за неговите тесни, приведени рамена. Последваха го и другите двама старци, последва го и Самуил.
    На поляната вън се бяха събрали още повече люде — може да имаше до двесте или триста души; побързаха насам и други иззад воденицата. Те обградиха стария богомилски вожд, в първата редица пред него застана и Самуил. Всеки се побутваше да бъде по-близу до стареца, търсеше го с жаден поглед между главите и рамената на другите, а болярина никой и не поглеждаше. Самуил Мокри се поогледа притиснат между толкова люде — повечето дрипави и космати; селяци, струпали се бяха като овци на едно място и жени, чорлави, с мръсни, сплъстени коси или пък пребулени чак до очите. Имаше тук-там между множеството и граждани, пръснати на малки групи. Тежък дъх полъхваше от всички тия люде, макар и тук, на открито; вонеше на животински кожи, на пот и нечиста човешка плът. Бързо стихна всеки шум и врява наоколо, чуваше се само как дишаше някой наблизу хрипливо, с отворена уста.

    Старецът Симеон се улови с две ръце за дългата тояга, притисна я до рамото си и преди да заговори, поклати наляво, надясно бялата си рошава глава, сякаш не можеше да си спомни какво искаше да каже, но започна някак направо:
    — Царят умря, но ние няма да го жалим, а когато дойде друг, никой от нас няма да се радва. Проклета да е царската му сила, убиец е той с венец на главата си, покровител на поповете, съдът му е неправеден. Как търпи толкова неправди в царството си и ги брани с меча си! — Старият богомил говореше с равен глас и като че ли сам на себе си, но се чуваше гласът му по цялата поляна — тишината наоколо беше голяма. Той въздъхна и продължи: — Праведно е нашето царство. То е без цар, без меч, без съд, без позлатени църкви, без господари и владици. Такова е царството на добрите братя, на смирените, които нямат нищо свое, нямат ни злоба, ни завист в сърцето си и страдат за правдата. Те ненавиждат плътта си, най-скверното дело на сатаната. Не ядат месо и кръв, не пият вино, не се обличат в злато и коприна. Не работят от сутрин до вечер, за да трупат земни богатства, които също са от дявола. Не правят деца, за да радват нечестивия, който свързва мъжа с жената. Ето — вдигна той едва сега поглед, приподигна и тоягата си, повиши и гласа си: — за такова праведно царство ви говоря, за царството на нищите и себеотречените…
    Самуил се озърна да види как се приемаха думите на богомилския учител и видя по много лица, че тия прости люде го слушаха с голяма жажда, но неговата проповед не им беше ясна. Младият воин бе чувал и по-други думи от богомилите, по-прости, по-правдиви думи. Той дигна ръка към проповедника:
    — Царят води царството, мечът го пази, а съдът пази законите му, които са негова най-здрава основа. За какво царство говориш ти, старче, царство без цар, без меч, без закони! Не ще бъде то земно царство и човешко царство.
    Людете, които бяха около Самуила и бяха го притиснали, сега се отдръпнаха уплашени, притискайки с гръб съседите си. Около него се отвори празно място, та се видя той изправен срещу стария богомил. Не се смути от думите му старецът и сам попита:
    — А какъв е твоят цар, твоят меч, твоят закон и съд? Твоят цар е с болярите и владиците, които ограбват бедния народ и живеят в излишества и всякакъв грях. Земята е тяхна и всички земни блага, а за бедния човек остава само претежкият му труд и нищетата му. Царят брани болярина-грабител, брани го и твоят съд, и твоят закон. Селякът не може да се потруди над своята нивица, а се труди и поти по господарските ниви и гори. Прави пътища и мостове, прави твърдини и църкви, глава не може да дигне от ангария за царя и за болярина. Така е с парика, с клирика, със свободния селяк, но колко ли е той свободен! Твоят цар и закон пази насилника-властел, лъжливия поп и затова царството ти е дело на сатаната. Аз ти казах: ако си справедлив, върни на простия човек, което е негово. Върни го на нивата му, свали от ръцете му робската верига. Освободи го от всяка ангария, от всеки насилствен и усилен труд не в негова, а в твоя царска и болярска полза. Ето за такова справедливо царство ти говоря аз, болярино…
    Раздвижи се множеството наоколо, надигна се шумна врява, заглъхна, загуби се гласът на богомилския проповедник. Едва сега събраните тук люде бяха чули, което искаха да чуят, което очакваха да чуят. Те викаха и махаха с ръце, блъскаха се един друг, побутваха Самуил, ту от една, ту от друга страна — пак бяха забравили, че между тях беше боляринът. А той ги гледаше, чуваше продраните им гласове, виждаше и чуваше отново нищетата им, мъката им, страховете им, омразата им към по-горните. Едва сега, с последните си думи, богомилът бе сложил пръст в дълбоката им рана. Самуил Мокри нямаше какво повече да гледа и да чува. Но трябваше да си отваря път с лакти, докато излезе от тая разбунена тълпа. Той се спря да ги погледне още еднаж и си мислеше: „Ето какво царство им е нужно, ето какво е тяхното царство…“
    Срещу него изникна Радой с мрачно лице и някак смешно изглеждаше начумереното кьосаво лице на слугата. Самуил му направи знак да доведе конете по-близу.
    Те тръгнаха отново през гората. Радой не дочака да се отдалечат и започна:
    — Събрали са се да бесуват… С тях е и най-големият им та-тартор. Вчера са дошли и мнозина от града… нели гонихме ония четири чуна в езерото…
    В мислите на младия воин беше проповедта на богомилския апостол.

    Самуил Мокри вече не проговори с жена си за своите намерения и решения, а и тя нито се оплака, нито го попита нещо повече. Те спяха в общата спалня, хранеха се заедно, приказваха за детето, за други някои неща, Но между тях пак се бе издигнала стена, както много пъти през общия им живот. По-упорита в своята студена, ледена сдържаност беше Агата.
    Самуил се готвеше за дълъг път, за дълго отсъствие от своя дом. Агата наблюдаваше какво вършеше мъжът й, но само с крайчеца на окото и се преструваше, че нищо не забелязва, нищо не иска да знае. Тя наблюдаваше от прозорците на своите покои, подпитваше слугите, когато беше сама с някого от тях, пращаше дойката да провери едно или друго, но мъжа си нищо не питаше. Самуил и не мислеше да я намесва в своята мъжка работа. ТоЙ избра от конете си по-добрите и нареди да се изпратят в Охрид; в къщи остави само старите вече коне, жребните кобили и други двадесетина, които имаха малки кончета. Нареди да откарат в града и голямата част от едрия и дребен добитък. Добитъкът не беше малко, та овчарите и говедарите подкараха голямо стадо по пътя, който обикаляше езерото до града. Самуил изпрати и един керван от двуколки, натоварени с храни, платове и щавени кожи. Между слугите му се говореше:
    — Господарят оголи къщата…
    Той заповяда да заминат за града след великденската седмица и войниците, които пазеха крепостта, а стражата да бъде поета от слугите. Между тях пак се заприказва:
    — Това е за война…
    Във вторник, на третия ден на Великден, Самуил стана рано от леглото, събуди жена си:
    — Днес ще пътувам. — И добави: — Дълго няма да се видим.
    Тя стана мълчаливо, облече се. Преди да излезе, Самуил отиде и се надвеси над люлката на детето си; той дори помръдна с ръце да го погали, да го дигне, но момиченцето спеше и младият баща не се реши да прекъсне съня му. Сетне потърси с омекнал поглед жена си, но тя като че ли не го забелязваше. Все пак, когато Самуил се отправи към вратата, тръгна и тя след него, да го придружи до прага на покоите си.
    Долу, във вътрешния двор, където бяха излезли всички слуги да изпратят господаря, той се обърна към тях и каза:

    — Ще се покорявате на господарката, докато аз не съм в къщи.
    Тръгнаха пак заедно с Радоя. Слязоха по стръмнината, минаха през селището, което сега беше запустяло още повече. Край брега на езерото ги чакаше само другият Радой с нетърпеливи, трескави очи. Чунът беше във водата, кормчията и двамата веслари бяха по местата си.

VII.

    След великденската седмица Самуил Мокри тръгна на по-далечен път. В Охрид остави Мойсея с полка му, който се увеличи до сто и петдесет души с мъжете, които двамата братя събраха от охридските села. Събраха войници и от гражданите, но те повечето останаха да помагат по градските работилници. Самуил не искаше да посяга с груба ръка — не беше още време да покаже пълна власт.
    Иначе двамата братя седнаха здраво в Охрид. От болярите само Янкул Побит излезе открито против тях; говореше против тях, противеше се, дори се чу по едно време, че и той събирал войска. Самуил намери двама между най-близките му люде и следеше отблизу всяка негова стъпка. Боляринът беше невъздържан и не умееше да крие мислите си, та Самуил лесно успяваше да спъва всяко негово начинание. Янкул Побит наистина събра петдесетина войници и добре ги въоръжи, но повече не можа да събере. Боляринът ходеше и приказваше повече между другите боляри, но те не се решаваха да покажат враждата си, макар мнозина да бяха против комитопулите. Митрополит Висарион открито клонеше към братята си, с тях бяха вече и някои от болярите, също и управителят на Охрид Петър Чурило, войводата Крагуй, а също така и разните други управници и началници на града, които винаги и навсякъде бързат да се присламчат към тия, които държат властта. Шумя някое преме против Самуил и Михаил Кукул, но после замлъкна. За противник на комитопулите се обяви и игуменът па манастира на преподобния отец Наум, с него бяха и всички иноци в манастира — към сто души.
    Самуил Мокри тръгна на път с двесте души добре въоръжени войници, а петдесетина от тях бяха и конници. Той държеше Охрид, но искаше да вземе и цялата Охридска област. Беше още ранна пролет. Самуил навлезе най-напред по най-планинските места в областта и когато преминаваше проходите и високите седловини, войниците му газеха през изостанали снежни преспи. Той мина край двете Преспански езера, които се бяха слели сега от нарастването на пролетните води, и се спря на източния бряг на по-малкото езеро. Имаше тук Самуил едно любимо място, един остров в езерото, където бе идвал много пъти на лов. Той не се бави много тук и поведе людете си към селата право на юг, където пренощува, и на другия ден влезе в Костур, който беше яка крепост и главен град на голямото славянско племе драговити. Градът заедно с крепостните си стени се издигаше на един полуостров навътре в езерото, което носеше неговото име, и от трите си страни беше заграден с вода. Слухът за похода на Самуил Мокри бе долетял тук, преди да пристигне той с людете си. Още като наближи вратите на града, той видя, че се бе натрупал много народ там да го посрещне. Същото беше и по улиците. Между жителите в тоя град имаше и ромеи, а също и власи, които повече клоняха към ромеите. И може би поради това смешение в населението пристигането на Самуила бе предизвикало по-голямо оживление.
    Самуил прати да съобщят на Давида Мокри, че е пристигнал в Костур, а Давид го покани да отиде в неговата малка твърдина, която беше на един къс преход от града. Той замина с Радой и с десет конни войника при най-стария си брат. Давидовата твърдина беше само една доста яка и висока кула с други две по-малки пристройки и едно малко селище край нея. Давид посрещна най-младия си брат с овлажнели очи и го стисна топло на широките си гърди. После те се затвориха в стаята на Давида, която имаше само един прозорец на изток и едвам побираше тясното му легло, една ниска маса със стол без облегало и един иконостас на стената до прозореца. На масата се виждаха купчина книги и всякакви свитъци. Давид Мокри покани брата си да седне на леглото му, а сам той седна на стола срещу него. Самуил с това започна:
    — Ти тук като истински инок…
    — Мене ми е добре тук…
    — А царството, брате? Нели говорихме да работим за царството ни.
    — Говорихме, но… Сега на България само господ-бог може да й помогне.
    Не беше изненадан Самуил от тия думи на брата си. Той въздъхна:
    — Как да започна, като знам какъв голям е умът ти и си по-стар от мене, и да започна с казани вече думи… Господ-бог ни е дал ум и няма да слезе от небето заради нашите работи. Ние трябва сами да си го оправим с ум и разум. Аз започнах и няма да спра. С мене е Мойсей. Арон… замина за Средец.
    Давид отвърна:
    — Виждаш ли? Ето и ние четиримата на четири страни. Така е с всички, с целия народ. Разномислие, гнилота, безверие.
    Той седеше срещу Самуила с отпуснати клепки и така, толкова близу, изглеждаше грамаден с едрата си глава, с приподигнатите си рамена и разстланата руса брада по широките му гърди. Самуил и с него обърна, както с всекиго и с всички:
    — Ти трябва да излезеш от тая кула. Застани тук, в Костур, или във Воден. Събирай по-добрите, около тебе ще се събира и войската. Ще те прогласим за цар, да има народът стожер. В Преслав все още няма цар.
    Давид отвори срещу него очи, големи и сини:
    — Цар… Не мога да бъда цар. Няма достатъчно твърдост в сърцето ми.
    — Ти си най-старият от нас. А нужно е да издигнем едно име.
    — Едно име… Нека бъде твоето. Със своята воля и усърдие ти излизаш пред всички.
    В очите на по-младия брат проблесна мека светлина. От почуда пред прозорливия ум на по-стария, от благодарност. Но той побърза да каже, за да излезе наясно и със себе си:
    — Аз, най-младият от братята… Това ще предизвика смущение. Нека всичко бъде редовно и законно, за да се вижда, че ние носим ред и закон. Светлината на твоя ум и чистотата на сърцето ти стигат за царския престол. А ние ще бъдем до тебе.
    Давид сложи ръка на коляното му:
    — С това ти не бързай. Нека народът сам познае царя си и той ще бъде най-достойният. Но ти върви, както си тръгнал. Ще ти помагам и аз, колкото мога.
    Двамата братя се бавиха в Костур и в малката Давидова твърдина две недели. В града имаше врагове, които показаха опасната си омраза, но по всички села в тая област настана оживение, което радваше сърцето на Самуила. Реши се и се прогласи, че Давид Мокри ще събира полка си. Като започнаха да се събират тия, които се числяха към полка, идваха и други, които сами искаха да бъдат приети за войници. Те не бяха мнозина, но такова нещо не беше ставало още от времето на предишните царе, когато людете бяха по-войнолюбиви. Самуил поиска да види някои от тия мъже и говори с тях:

    — Искате да влезете в полка по своя воля… Защо?
    Отговорите им бяха почти едни и същи:
    — Ще живеем по-добре, у дома гладуваме… Казаха, че ще воюваме за нов цар и бил по-добър цар…
    В Костур имаше само неколцина боляри българи, но те не се числяха към войската освен началника на костурската крепост, който също беше тукашен болярин. Войската идеше и тук най-много от селата, но селата по тия места бяха по-свободни, та не боляринът, а всяка селска община или всеки по-голям род даваше на царя определен брой войници и по-малки воински началници.
    От зачислените към Давидовия полк тукашни люде не дойдоха само деветмина. Давид Мокри махна с ръка — какво бяха девет войници повече или по-малко. Ала Самуил прати люде да издирят и да доведат тия деветмина.
    — Деветмина войници наистина не са много — каза той на по-стария си брат, — но като показваме небрежност ние по-горните, по-долните от нас ще бъдат много по-небрежни.
    Давид поклати глава:
    — Ти ще се умориш да държиш всичко в такъв строг ред. Всеки жив човек има свои мисли и свои желалия, своя воля.
    По-малкият брат отговори:
    — Няма да се уморя и докато съм жив, ще искам, което е нужно.
    — Така ти можеш да прегазиш всяка граница, каквато трябва да се пази между вожда и тиранина. Но — додаде с въздишка по-старият — и това е човешко…
    Такава беше винаги мисълта на Давида Мокри — противоречива, непоследователна, като че ли истината има по две и три, и повече лица. За Самуила истината имаше само едно лице и той във всичко търсеше това едно-единствено лице. Двамата братя често влизаха в спорове и в противоречивите мисли на по-стария си брат Самуил търсеше своята истина.
    На края на втората седмица, откакто бе дошъл Самуил в Костур, те заминаха с войска за Воден. Градът на водопадите — най-големият и най-хубавият град по тия места, беше любимо място на Давида Мокри, който управляваше цялата тая област, както бе го определил и назначил още баща му. Той идваше по-често във Воден, отколкото в Костур, когато речеше да слезе между людете, макар Костур да беше по-близу от неговата малка твърдина. Двамата братя бяха посрещнати във Воден тържествено от всички тукашни боляри и началници, забелязваше се оживение и сред народа. Людете не знаеха какво очакват, но бяха долетели слухове, които пробуждаха всякакви надежди. Разгласено беше и тук, че Давид Мокри събира своя полк. Самуил засили общата възбуда, като подхвърли някои думи, нужни за такива случаи:
    — Трябва да поразчистим, да постегнем дома си, общия ни дом… Може и на война да отидем, ако стане нужда. Отдавна не сте въртели меч… Ще имаме и нов цар.
    Тия негови думи преминаха сред народа и се умножиха, та се заговори из целия град, че нов цар ще бъде Давид Мокри. Докато стояха двамата братя във Воден, дойдоха много люде, боляри и от по-простите, от Сетина, Остров, Мъглен, Бероя, та чак и от Сервия, раздвижиха се и зашумяха племената на сагудатите и велегостичите от-двете страни на река Бистрица, та чак и ринхините отвъд долното течение на Вардар. Самуил Мокри долови, че людете от тия племена, които притискаха от всички страни Солун и нееднаж бяха напирали върху неговите високи стени, сега отново поглеждаха алчно към тоя голям и богат ромейски град. Велегостичите и ринхините живееха на ромейска земя и влизаха в Солун със своите дребни кончета и воловце, с разкривените си двуколки, за да продават едно и друго по солунските тържища, но сега техни люде идваха да подканват Давида и Самуила да ги поведат към богатия морски град с оръжие. Възбудата сред тия племена премина и сред драговитите около Костур, които бяха най-войнствени от всички български племена по Бистрица и по долното течение на Вардар. Самуил ходеше и по разните царски управления да реди и подрежда, най-много там, където бяха забравили ред и закон. Провери как се бяха събирали царските и болярските данъци, нареди да се събере, което беше царско, а останало несъбрано, провери складовете, напълни нови складове с оръжия, храна и облекло. Влиза на няколко пъти и в съдилището. Разкриха се по разните управления много насилия, злоупотребления, подкупи и кражби, та Самуил нареди да бъдат бити с тояги на главната градска стъгда неколцина от управниците, а на един от градските побирчии бе отрязана дясната ръка. Целият град се събра да гледа как биеха с тояги провинените управници, а когато палачите отрязаха крадливата ръка на побирчията, народът се втурна да го отнеме от ръцете им и градските стражи едвам успяха да го спасят от гибел.
    Докато още не беше довършено тук това, което трябваше да се довърши, Самуил отиде с един отред конници и до Мъглен, а една неделя по-късно тръгна от Воден за Обител. Сега той водеше един полк от триста и петдесет души войници с всички началници, които бяха нужни, за да се пази добър ред в полка. Град Обител посрещна Самуила и войската му с широко отворени порти, макар и тук да имаше между българското население ромеи и власи. Обител беше между Охрид, Костур и Воден, та започналото общо оживение тук се бе събрало и засилило още повече. В тоя град Самуил Мокри завари и по-добър ред; също и крепостта беше в добро състояние. По-младите тукашни боляри искаха да влязат веднага в полка на Самуила с людете си, но той избра и взе със себе си само петдесет души.
    Самуил остана в Обител само пет или шест дни и се запъти за Прилеп. Още докато беше в Обител, младият воин долови някакъв студен полъх откъм прилепската твърдина. Той стигна до стените на тоя град на другия ден и намери вратите му затворени. Самуил накара да викат по стражите и не чака дълго; между зъбците на една от кулите се показа мустакат войскар с натиснат над очите кожен шлем. Замахаха му отдолу, завикаха:
    — Отворете! Какво чакате…
    Той гледа дълго спрялата се пред южната порта войска и току викна отгоре със сподавен глас, сякаш се боеше да не го чуят и други:
    — Няма да ви отворим. Така ни е заповядано.
    Самуил долови в държането му, в гласа му склонност към съучастничество и заговори той самият с него:
    — Ти отвори, пък аз ще говоря с началниците ти. Познаваш ли ме?
    — Не съм те виждал, но… казаха, че иде насам с войска охридският войвода.
    — Ла, аз съм охридският войвода — прие Самуил Мокри тоя сан и добави: — Слез да отвориш.
    — Нашият управител ще ме набие на кол… ако…
    Войникът се отдръпна някъде навътре, но скоро се дочу някаква врява отвъд затворената порта. Затрополиха по нея дебелите лостове, зазвънтяха железни куки и вериги и току се разтвориха и двете поли на тежката крепостна стена, а там, на прага й, бяха се струпали войници от стражата, но и мнозина граждани, които бяха надигали всякакви оръжия. Самуил дигна ръка да ги приветствува, а те като че ли бяха чакали тъкмо тоя знак, втурнаха се към него, заобиколиха коня му от всички страни, завикаха един през друг:
    — Управителят е против тебе, войводо… Такава повеля имаше: да затворим портите. Народът те чака, войводо… Ето ние всички…
    Самуил виждаше от коня си през широко разтворената порта как тичаха откъм града и други люде. Той направи знак да се отвори път и подкара коня, а полкът му се подреждаше бързо след него. Докато минаваше през поляните оттатък крепостната стена, до първите къщи на града и после по тесните криви улички, около него и войската му се стичаше все повече народ. Когато излезе на главната градска стъгда пред църквата „Свети Димитри“, пълно беше и тук с народ, а пред църквата го чакаше сам управителят на прилепската твърдина. Самуил се насочи срещу него, следван от началниците на полка си и от целия полк. Всички чакаха да видят какво ще стане. Самуил знаеше прилепския управител по име, знаеше, че той беше и скрит, и явен враг на баща му, враг и съперник — Прилеп беше втори град в областта. Като се приближи на две копия разстояние от управителя, Самуил спря коня си, зад него се струпаха и людете му. По стъгдата стана още по-тихо. Управителят беше много едър и тежеше цял отпуснат върху своя кон. Облечен беше в желязо, с тежък шлем, от лявата му страна висеше дълъг, двурък меч, а по шлема и по ризницата му проблясваха златните знаци на войводското му звание. Имаше дълга бяла брада, но и без нея личеше възрастта му, сякаш и през тежките железни доспехи, както личеше като някаква невидима сянка по него някогашната му необикновена телесна мощ. Току зад него стояха на конете си двамата му вече доста възрастни синове — дребни, бледи люде, които едвам крепяха на тесните си рамена също такива тежки железни ризници, раменници и всякакви защитни плочи, ръбове и връзки. Зад тях се виждаха и други двама воини, също на коне и тежко въоръжени, но цялата тази дружинка от петима железни конници стоеше някак усамотена сред толкова люде по стъгдата, пред плътно затворената врата на църквата. Самуил ги гледаше мълчаливо, мълчеше срещу него и старият управител, навъсен, неподвижен, и само когато конят му помръдваше с крак, полюшваше се и той изтежко на високото седло. По устните на Самуила Мокри потрепна усмивка и той пръв продума:
    — Очаквам да ме приветствуваш, войводо Курте, щом вече съм влязъл в града ти.
    Войвода Курт най-напред помръдна дългата си брада, едва след това се чу гласът му, глух и дълбок, като че ли някъде иззад широките железни плочи на бронята му:
    — Аз не съм те канил и чакал, за да те посрещам и приветствувам. Портите на града бяха затворени.
    — Но аз не идвам тук като враг, войводо и управителю. Аз съм син на комита на тая област и войвода български.
    — Чувам вече от много дни за тебе. Като баща си Никола Мокри и ти искаш да бъдеш пред всички други и не питаш дали те искат, или не те искат. Къде си тръгнал с тая войска? Чувам, че си се прогласил за комит, а царска повеля нямаш. Искаш да наложиш своеволието си. Чувам и за Давида Мокри, готвил се да става цар, а това ще бъде изменничество. Ще се върнеш ти, откъдето си дошъл, и ще чакаш да ти се заповяда какво да вършиш.
    Прилепският войвода говореше бавно, отделяше всяка дума, но Самуил го изчака търпеливо да се изкаже докрай. Едва след това заговори той, а от устните му бе изчезнала и всяка следа от усмивка:

    — Както ми говориш, така и ще ти отговоря, войводо и почтени управителю. Аз не съм се прогласил за комит и не за себе си съм тръгнал с тая войска. И ако съм излязъл пред всички, то е, защото никой друг не иска да излезе напред, да поведе и другите. Тръгнал съм да спасявам царството ни, войводо, и който ще помага — добре дошъл, а който ще пречи — ще го смятам за враг на царството ни.
    Войвода Курт наведе глава, та лицето му се скри в широката бяла брада. Сетне се извърна и се загледа в синовете си, които бяха застанали зад него и двамата като сложени от чужда ръка върху седлата. Виждаше се от далеко как въздъхна той, после пак се обърна към Самуил и лицето му не беше строго, както малко преди това, а изразяваше голяма скръб. Той каза:
    — Ето и аз не мога да ти се противя. Войниците ми сами ти отвориха градската порта. Дори и собствените ми синове няма да бъдат с мене, ако река да ти се противя; те не обичат оръжието, не са като тебе и като братята ти. Никола Мокри и тук ме надмина. Ти право каза: в България днес ще заповядва, който излезе пред всички. Е, прави, каквото си намислил, и дай боже, да е за доброто на царството ни. Да вървим горе… — добави той и задърпа юздата на коня си.
    Двамата войници и людете, които ги придружаваха, завиха с конете си към западната врата на вътрешната крепост, която оттук беше най-достъпна. Това беше една от най-яките твърдини не само в Охридската област, но също и в цяла България. Дебели каменни стени и високи кули опасваха скалистите върхове на две стръмни височини и тревистата впадина между тях, а цялото туй скалисто разклонение на Бабуна се вдаваше като двугърба камила дълбоко навътре в полето. Така то държеше цялото поле наоколо, както и самият град Прилеп, който се притискаше към тия каменисти, почти отвесни урви, та приличаше на прилепено гнездо, откъдето идеше и името му.
    Началникът на Прилеп сам въведе Самуила във вътрешната крепост, също и в своя дом, а с това му предаде цялата прилепска твърдина. Двамата войводи уговориха да се събере и прилепският полк и да остане да чака в крепостта. Самуил Мокри продължи пътя си още на другия ден. Заради честолюбието на стария войвода той не остана по-дълго в Прилеп, нито пък взе от войниците му, но поведе със себе си двамата му синове — да ги поласкае, като ги смяташе за достойни войници и свои другари, а още повече и за да държи по-здраво яката прилепска твърдина.
    От Прилеп Самуил потегли с полка си на североизток, после премина река Черна по нейното най-долно течение и зави на юг по течението на Вардар, за да стигне до Просек. Тук бяха най-отдалечените краища на Охридската област и започваха пределите на Струмишката област. Позната беше на Самуила и старата бунтарска слава на тия места оттатък Вардара и по Струма, които се дигнаха още през годината 930-та против току-що седналия на бащиния си престол цар Петър, под водителството на най-стария му брат Михаил. Преди да мине през останалите места в областта, Самуил реши да мине през Просек, донякъде и от страх да не би да срещне по-голяма съпротива. Освен това тъкмо при Просек имаше и мост на Вардара, та лесно можеше да стигне чак и до Струмица. Предчувствията на Самуила за противодействие по тия места се оправдаха, преди още да стигне до стените на просечката твърдина. Той вече наближаваше Просек, когато излязоха на пътя му неколцина мъже и го предупредиха, че управителят на крепостта Стефан Дева се готви да го посрещне с оръжие. Това стана и очевидно, когато малко по-нататък Самуил навлезе с войската си в една долинка и видя по насрещната височина, дето извиваше пътят, строени за бой войници. Отвъд беше и самата твърдина Просек. Като стигна до подножията на тая заета вече височина, Самуил също подреди людете си за бой и пристъп. Виждаше се, че войниците, които бяха заели пътя и височината, бяха по-малко, но Самуил прати до началника им двама от своите стотници да му известят, че идва в Просек с мир и добра воля. Стотниците отидоха и се върнаха бързо.
    — Те горе не са повече от стотина души — каза единият с насмешка. — Видях ги аз добре, макар да се опитваха да се прикрият. Там е и началникът им Дева. Наежил се, като да води след себе си цялата царска войска. Върнете се, казва, няма да ви пусна в Просек.
    Самуил нареди войниците му да обхванат цялото завардено място и сам потегли напред. Височината не беше голяма и скоро започнаха да свирят стрели край ушите на Самуиловите войници. Както беше дадена повеля преди това, Самуиловите люде, щом наближиха просечките войници, се поспряха за малко, докато се сгъстят отново редиците им, и после изеднаж се втурнаха срещу тях с извадени мечове и насочени копия. Конниците прегазиха бързо просечаните и ги разпръснаха, пехотата пък ги прибра отново и ги притисна в тесен обръч от мечове и копия; между тях беше и началникът им Дева.
    Просечаните и преди това се бяха разколебали, сега мнозина от тях захвърляха оръжието си. Само началникът им се мяташе с меча си на разни страни и се опитваше да ги насърчи, докато един от Самуиловите войници го промуши с копието си през ризницата и го събори на земята, а други войници се нахвърлиха да вземат оръжието му. Самуил Мокри дотича с коня:
    — Оставете го! Спрете!
    Стефан Дева лежеше на земята с разперени празни ръце, окървавен и неподвижен. Самуил срещна очите му, кръвясали от безсилна ярост.
    — Аз ти казах, че идвам с мир — рече Самуил Мокри. — И как се реши да излезеш срещу мене с толкова малко люде!
    Гърдите на ранения началник се издигнаха и хлътнаха на два пъти под плетената ризница и едва след това той отговори, от устата му потече и кървава слюнка:
    — А ти… що търсиш тук…
    — Търся — рече Самуил и повтори: — Търся добри другари. А ти умираш като глупак.
    Самуил постави за управител на просечката крепост един от стотниците си, даде му и двадесет души от най-добрите си войници, но поведе със себе си всички тукашни войници и всички по-млади мъже, които трябваше да постъпят във войската. От Просек той премина в Струмица, където престоя цяла неделя. Тук никой не помисли да му се противи, в Струмица от цяла година вече нямаше и комит на областта. Самуил премина в Щип и после, през Велес, стигна и до Скопие. Оттук той изпрати до брата си Арона в Средец двама свои пратеници със следното писмо:
    „Ароне, брате мой, ти напусна Охрид, без да ми се обадиш, и ето аз трябва да дойда при тебе в Средец. Това мое идване при тебе не е нито за моя, нито за твоя лична полза и корист и ако беше така, аз нямаше да се повлека по дирите ти, щом ти избяга от мене. Искам да ми съобщиш, без да губиш и най-малко време, дали си влязъл в брачна връзка с дъщерята на достопочтения средецки комит Всеслав и доколко се слуша думата ти в Средец. Ако можеш ти да събереш войска от Средецката област, ще можем заедно да потеглим за Преслав с голяма сила. Ако няма кой да седне там с по-голямо право, ще седне като цар български нашият по-стар брат Давил който е между най-достойните, а ние ще бъдем веднага след него и ще бъдем винаги в негова помощ. Това е, брате Ароне, а сега аз съм в Скопие с шестстотин души войници и за скоро време могат да станат повече. Докато дойде време да тръгваме за Преслав и заедно с братята ни ще можем да тръгнем оттук с две и три хиляди души, а ти пък съобщи с колко войници ще тръгнеш. Ако отидем с четири или пет хиляди души, никой в Преслав няма да посмее да погази нашата дума. Тук са малцина против нас и можем да дигнем още по-голяма войска, ако стане нужда. Ако се боя от нещо, това е само от тебе, да не би да се излъжеш да извършиш нещо на своя глава и против нас, твоите трима братя. Помисли добре и не забравяй, че ние тримата сме по-силни от тебе, който ще останеш сам срещу нас. Чакам твое бързо писмо и отговор, твой роден брат Самуил Мокри.“
    Докато чакаше отговор на това свое писмо, Самуил не губеше времето си. Скопският управител Радобил беше около тридесет и пет годишен дружелюбив мъж и го прие в собствения си дом. Самуил виждаше и съпругата му — руса, едра хубавица, която бе родила пет деца и гледаше мъжа си с влюбени очи. Влюбен беше в жена си и управителят; той се смущаваше от чувствата си, но не ги криеше. Двамата мъже ходеха по цял ден из града, разглеждаха крепостта и нареждаха къде да се поправи и засили, събираха войска, облекло за войниците, храни и оръжие, на два пъти гониха и лов из горите по Водно заедно с някои от по-младите тукашни боляри. Радобил управляваше скопската твърдина с добродушие, насилниците и грабителите оставяше на градските стражи и на съдиите. Царят бе умрял — той очакваше нов цар, комитът в Охрид бе умрял, той очакваше да дойде нов комит. Самуил Мокри отвори очите му и разгори огън в сърцето му. Управителят се привърза към него и му призна:
    — Аз не знам как ме направиха управител. Имах един чичо в Преслав, при царя… Той. Аз съм хилядник и това ме тегли повече, мечът.
    Вечер сядаше на трапезата и жена му с двете им по-големи деца. Самуил виждаше тяхната обич, свенливата пламенност на Радобил и тъгуваше за собствения си дом. Дали бе забравил вече как се раздели с жена си?

VIII.

    Средецкият комит Всеслав имаше две дъщери. По-голямата от тях беше по-хубава, но беше вдовица с две момичета и Арон Мокри избра за своя съпруга по-малката от сестрите — по име Варвара. Втората Всеславова щерка беше доста грозна и само две години по-малка от по-старата си сестра, но Арон избра нея за своя съпруга. На средецките си приятели тоя каза, усмихвайки се безсрамно:
    — Тя е грозничка, но не е спала с мъж и не е раждала. Жената, за която се женим, трябва да пази огнището ни и да ни ражда деца. Другаде ще търсиш жени, с които ще искаш да се радваш и веселиш. Най-добри за радост и веселие са блудните жени.
    С това той признаваше само една част от истината за своята женитба. Скитайки из цялата страна (ходил бе два пъти и в Цариград), той се отбиваше и в Средец. Където и да попаднеше, той прекарваше най-вече по кръчмите и гостоприемниците с безпътни като него другари, но при едно от своите последни пребивавания в Средец попадна в къщата на комит Всеслав. Средецкият комит беше гостолюбив славянин и като научи, че един от синовете на охридския комит е в града му, сам го покани у дома си, и то за през цялото време, докато гостът беше в Средец. Арон Мокри мислеше да стои в тоя град само още два дни и прие поканата. Той не би я приел и не би се обвързвал, ако беше за по-дълго време; женолюбец и пияница, какъвто беше, той никога не знаеше през кой час на деня и нощта ще стане от леглото си и кога ще се върне да спи в него. Как би чукал по портите на комита по всяко време, но щом беше само за два дни — прие да му гостува. Беше му и любопитно да види как се живееше в дома на комит Всеслав, да види и щерките му.
    Комит Всеслав прие госта си не само като знатен човек и син на комит, но и с неутолената жажда на вече застарял човек, който винаги е копнеял да има син и наследник; други деца освен дъщерите си той нямаше, а и дъщеря му, която при това рано овдовя, също бе родила дъщери. Той отвори широко къщата си за госта. Арон Мокри видя и забеляза всичко в тоя дом още през първия ден на своето гостуване. И още през първата нощ, докато се въртеше в леглото си, несвикнал да си ляга рано, той скрои да се настани по-здраво в дома на комит Всеслав, пък и да седне на комитския му стол един ден с негова помощ. Какво повече би могъл да очаква той от студения и мрачен каменен дом на баща си по стръмнините оттатък Охридското езеро и при трима други наследници? Своя дял той ще си вземе един ден и оттам, но трудно ще бъде да изхитри братята си и да накара баща си тъкмо него да посочи между четиримата синове за свой наследник на комитския стол, както ставаше много пъти по подобие на царското наследяване. Надалеко се мереше Арон Мокри.
    Тук той веднага забеляза, че лесно ще влезе под кожата на стария средецки щзмит. Не можеше да скрие радостта си и старата комитка, като виждаше на трапезата заедно с дъщерите си такъв знатен и доста хубав мъж въпреки ниския му ръст. Дъщерите на комита, и особено по-голямата, се държаха с младия гостенин доста свободно; те, двете, докато бяха още млади момичета и докато беше жива царица Ирина, бяха прекарали две години в царския дом в Преслав, дето царицата ромейка бе въвела и наложила свободните, изтънчени обноски на византийския императорски двор. Арон Мокри забеляза и това, че колкото и да се държаха като знатни дами, всяка от — дъщерите — на комит Всеслав искаше да го завоюва за себе си пр-старата искаше да си намери втори мъж, а по-младата смяташе, че също има право поне на един мъж. Арон избра по-малката и с това зарадва още повече родителите, които се бояха за нейното бъдеще поради грозотата й. Наскърби се от избора му само по-старата дъщеря, но какъвто беше изкусен в обноските си към жените, Арон и на нея внуши някакви смътни надежди.
    Арон Мокри се отдаде със страст на своята игра в дома на средецкия комит. Той скоро узна, че старият комит пазеше в зимниците си големи богатства, а богатството му личеше и по наредбата в целия дом. На трапезата се слагаха сребърни съдове и златни светилници, подовете се постилаха с дебели чуждоземни килими, в конюшните на комита имаше коне от най-добра порода. Около Средец комит Всеслав имаше свои земи, също гори и пасища по Витош и Люлин. Това богатство той наследил от баща си, който бил велик войвода още при цар Симеона, но и комит Всеслав, колкото и да беше добродушен, имаше достатъчно господарска воля и твърдост, за да го запази.
    Помагаше за силата му впрочем и комитският сан. Арон се привърза толкова много към тоя болярски дом, че за известно време искрено се отказа от някои свои привички и склонности. Той изостави средецките си ергенски приятели, застояваше се повече в дома на комита или обикаляше с него обширните му имоти в околностите на Средец.
    Ала не забравяше съвсем и Охрид. Не забравяше, че баща му беше стар и че една четвъртина от имотите на комит Никола в един близък ден трябваше да станат негови; не забравяше и високия бащин сан, който го приближаваше и до всички високи санове и звания. Той отиваше в Охрид и за да се освободи за известно време от принудата да пази добро поведение, както правеше в Средец. При едно от тия негови пребивавания в родния край го завари смъртта на баща му. След срещите с братята си там Арон се върна в Средец с мисъл да ги изпревари, да стигне преди тях, да стигне сам в Преслав. Както се изказа той несдържано, пътят от Средец до Преслав беше много по-къс, отколкото от Охрид до Преслав.
    Арон не бързаше с отговора си на Самуиловото писмо, но побърза да затвърди положението си в Средец, за да може и по-нататьк да изпреварва братята си. Комит Всеслав дигна голяма сватба за щерка си Варвара и на тържествената трапеза заяви, че още сега, приживе, дава половината от своето богатство на зетя си Арон Мокри, който става и негов любим син. Арон не се забави да влезе в правата си на зет и син. Още щом преспа първата нощ с младата си жена, той потърси баща й в покоите му.
    Комит Всеслав посрещна зетя си развеселен от неговото ранно посещение; старата му глава още шумеше от изпитото вино предната сватбена нощ. Той беше човек с висок ръст и посегна с дългите си ръце да прегърне зетя, но Арон бързо се отдръпна. Старият човек го погледна учуден и дори уплашен. Колкото и да беше широкоплещест и мускулест, Арон би се загубил с ниския си ръст в мечешките обятия на тъста си и това го ядоса. Той и без това бе дошъл при стария комит вече освободен от принудата да се подмилква край него, а сега дебелите му вежди се сключиха недружелюбно, гласът му прозвуча остър и студен:
    — Дошъл съм по важна работа… татко — добави той неохотно това обръщение на роднинска близост, с което не можеше да свикне.
    — Се-седни… — заекна в изненадата си комит Всеслав.
    Арон поиска да използува и това смущение на стария човек, за да се покатери по-бързо на врата му; той седна при него и веднага продължи, без да смекчи остротата на своя глас:
    — Никога ли не си помислял, че ето близу три месеца царският престол в Преслав стои празен? Ако за това не мислят първите люде в царството, кой трябва да мисли?
    Настана мълчание. Арон чакаше отговор като съдник, а комит Всеслав мълчеше виновно и най-сетне продума:
    — Как да не мисля… Мисля, но… Те всички сега натам гледат, но аз съм стар човек и… нели има законен цар… синът Петров.
    — А тъкмо ти — продължаваше да го съди Арон, — тъкмо ти трябва да мислиш най-много за българския престол. Вие с баща ми сте най-първи между царските управители, а сега ти си самичък и пръв между всички. Твоите години тук са нищо, но ако се чувствуваш отпаднал — не съм ли аз до тебе, твой зет и син на комит Никола Мокри? Кой друг трябва да мисли и да работи за доброто на царството ни?

    Арон беше винаги склонен към комедиантство и присмехулство; дори и сега, когато пристъпваше към изпълнението на най-съкровените си кроежи, едвам се въздържаше да не изкриви строгото си лице в присмехулна усмивка пред безпомощното смущение на комита. Той продължи със същото строго лице и само гласът му премина в по-мек, вразумителен тон:
    — Царството ни не може да стои повече без цар. Синът Петров е в ромейски ръце и няма да излезе оттам. А ние какво чакаме? Да седне на престола някой по-хитър и по-бърз злодей! Ти, средецкият комит и пръв сред всички други управители, трябва да прогласиш, че вземаш в ръцете си всички работи на царството, докато седне на опразнения стол най-достойният. И ако не се намери друг, по-достоен — ще седнеш ти по право и по заслуга.
    — Що говориш ти! Има си законен наследник на царския престол. Ние го чакаме да се върне и да седне на бащиното си място…
    — Ние ще чакаме, но има други, които не чакат.
    Старият комит продължи приказката си разколебан:
    — Аз не мога да поема такова бреме на старите си плещи. И такава претежка отговорност, претежко задължение…
    Арон се приведе към него:
    — Разбирам, татко! Но ти дай път на мене и върви с мене.
    Комит Всеслав се загледа продължително в лицето му, толкова близу до неговото, в черните му искрящи очи. Някога старият комит бе мечтал да стане прочут велик войвода като баща си, но дългогодишният му живот сред богатство и доволство, в такова време на всеобщо разтление, бе го направил бездеен и ленив. Сега младото лице на Арона и дръзките му очи пробудиха някакъв сладостен спомен в него, някакви забравени, примамливи блянове. Но той и се боеше вече от тия очи, не би се решил да се противопостави на бляскавия им, настойчив поглед. Старецът тихо попита:
    — Що мислиш да правиш?…
    — Ще дигна силна войска и ще вървя към Преслав. Ти само позволи да събера войската от твое име.
    Комит Всеслав въздъхна дълбоко, подигна широките си рамена. Това беше неговият колеблив отговор. Тоя отговор стигаше на Арона Мокри. Той не каза никому за писмото на Самуила, не бързаше и със своя отговор, а бързаше да изпревари братята си. Подобно на Самуила, раздвижи целия Средец и цялата Средецка област. Той също разгласи, че се дига за спасението на царството. Имаше той някои леснини и за по-късо време направи повече. Имаше богатството на тъста си, селският народ тук беше по-покорен, и селският, и целият народ в областта; той и не се стесняваше да обещава награди и всякакви облаги на людете, които събираше около себе си. Най-напред спечели управителите на Бояна, на Перник и Велбъжд, викаше ги в Средец и ги гощаваше в богатия дом на тъста си, а и сам ходи няколко пъти в Бояна, в Перник, та чак и във Велбъжд. Преди да има още такава власт, той ги прогласяваше и ги наричаше войводи и велики войводи, на което те се подсмиваха, но беше им и драго да го чуват. Особено много се трудеше Арон Мокри да привърже към себе си пернишкия управител Кракра, който и по-мъчно се поддаваше на внушенията и подмамките му. По произход Кракра беше от старите българи и едва на двадесетина години. Началничеството на Перник бе наследил от баща си поради особената благосклонност на цар Петра към стария пернишки управител, който някога го бе водил в Рила на среща с Йоана, рилския пустинник. Кракра беше надарен и с лични свои достойнства, та царят се възхитил от него още като го видял за пръв път. Пернишкият управител беше силен и красив момък, с храбро сърце; предната 968 година той се притече на призива на царя с дружината си срещу богатирите на Светослава Киевски и показа голяма смелост, та цар Петър потвърди още един път званието му, като постави под негово управление и редица други по-малки твърдини по горното течение на Струма. Кракра би бил опасен съперник на Арона Мокри, но умът му не беше много остър и повече се въодушевяваше от бъдещите си воински подвизи.
    Арон чете и препречете още няколко пъти писмото на Самуила. И бързаше да вземе още по-здраво цялата Средецка област. Той дори се опита един и два пъти да заплете в своите кроежи и управителите на Ниш и Бъдин, но те не се поддадоха на примамките му. Бъдин и Ниш бяха също големи твърдини, пък сега беше такова време, че всеки по-голям управител или войвода, или болярин имаше свои кроежи, свои притезания около царските работи и едва ли не всеки от тях мислеше да става цар на България. И най-много от всички Арон Мокри. Той се вдаде с такова увлечение в разчистването на пътя си към царския престол, че неговият тъст се подчини напълно на непреклонната му упоритост и вече нищо не можеше да му откаже. Арон поиска от средецкия комит и го принуди да прогласи пред целия народ воински поход към Преслав за спасението на царството.
    И това бе направено още в следващия неделен ден. През последните няколко дни Арон разпрати люде по много селища из Средецката област да подканят народа на събор в Средец за тоя неделен ден; споменаваше се за трапези и гощавки, за игри и веселби, в същото време се подхвърляха сред народа и неясни думи за нов цар, за нова управа, за раздаване на земи; за награди и разни други облаги.
    Още рано в деня на събора започнаха да бият камбаните и клепалата на средецките църкви. По улиците се движеха цели тълпи, но не знаеха накъде да се насочат — още не виждаха това, за което бяха се събрали. А продължаваха да идват люде в града на дълги върволици от околните селища. Сега в Средец имаше може би пет пъти повече народ. Градът се простираше нашироко между високите си стени, от хълма, на който се издигаше голямата църква „Света София“, надолу към запад и югозапад, но изглеждаше намалял и тесен — толкова много народ се бе събрал в него. Навсякъде беше пълно с люде, виждаха се по врати и прозорци, влизаха и излизаха, движеха се на гъсти тълпи, особено по тесните и криви улици в средищната част на града, около топлите бани. Стотици и хиляди бедно облечени, дрипави мъже, жени, деца се трупаха около църквите, пред болярските къщи, блъскаха се, шумяха най-вече около големите бъчви с вино, които бяха натъркаляни на много места из града, но пазачите още никому не даваха да се докосне до тях.
    — Вървете, вървете — викаха те. — Не се спирайте тука! Казано е: няма да се точи вино, докато не пусне църква.
    Надигна се още по-голяма глъчка и весел кикот, когато слугите на комит Всеслав наизнесоха и наслагаха край бъчвите кошове с хляб, с печени меса.
    — Назад! Чакайте да пусне църква! — продължаваха да викат пазачите, пък те самите вече бъркаха по кошовете и викаха с пълни уста.
    После голяма част от народа се втурна да гледа шествието, което започна от дома на комит Всеслав и се отправи нагоре към хълма, където се издигаше цял от дялан камък и червени препечени тухли огромният корпус на съборната църква „Света София“. На ранното пролетно слънце трептяха и блестяха ярките багри по скъпите облекла на участвуващите в дългото шествие велможи и управници, накитите по тях, излъсканите позлатени шлемове и ризници на воинските началници и още повече пъстрилото по разкошното облекло на жените, които следваха също в редица по две и по три дългата редица от мъжете. Бляскавата процесия се движеше бавно, тихо, тържествено. Водеше я сам старият комит, в дълъг пъстър кожух и висок черен калпак, цял обсипан със скъпоценни камъни и бисери. До него вървеше зет му Арон Мокри във войводско облекло, препасан с меч; той знаеше, че изглеждаше по-къс редом с едрия си тъст, та още повече виреше глава и цял се надуваше, сякаш да надмине ръста на стареца. На няколко стъпки след тях двамата се подреждаха според сана, и знатността си останалите средецки големци, следвани от редицата на жените. Блясъкът и пъстротата на тая върволица от мъже и жени изглеждаха още по-ярки между гъстите редици на струпалия се по улиците народ — сива, тъмна маса от хиляди люде, одърпани, мършави, с гладни очи, потъмнели бяха и шарките по износеното, нечисто облекло на селяните. Където минаваше шествието, насъбралите се люде замлъкваха и се чуваше още по-ясно тържественият звън на камбаните, ситните звуци на клепалата, само тук-там внезапно се надигаха кресливи гласове:
    — Да живее новият цар! Да живее Арон Мокри!…
    Никой не подемаше тия самотни възгласи и се виждаше, че викаха подставени люде.
    Докато шумеше народът вън, блъскаше се по тесните градски улици, трупаше се още повече изгладнял и ожаднял около бъчвите и кошовете с храна, в просторната съборна църква средецкият митрополит с още двадесетина други духовници, облечени в църковни одежди, извършваше тържествен молебен сред облак от тамянов дим. В тоя светъл облак, който изпълваше цялата църква, меко блестяха многобройните запалени свещи, златото и пъстрите украси по иконите, по облеклото на духовниците, на знатните богомолци. Молитвените песнопения се подземаха от разни страни, повтаряха се и се проточваха в безкрайни извивки, меко звънтяха звънчетата на кандилницата, прошумоляваха тежките облекла на богомолците, които се кръстеха с широк замах.
    Вече към края на молебена изеднаж настъпи тишина и на второто стъпало пред царския стол, вдясно от царските двери на олтара, се изправи с късия си ръст, напет и горделив Арон Мокри. Той сложи едрите си ръце върху дръжката на меча, който изглеждаше дълъг за него, и огледа знатните богомолци наоколо с остър надменен поглед, лицето му беше бледо. Тоя път нито помисли да се криви и преструва. Като се изправи пред всички средецки велможи, той не се реши да каже всичко, както бе кроил и редил преди, но пак започна с голяма дързост:
    — Вън народът вика: „Да живее новият цар.“ Споменава и мене. Престолът в Преслав стои празен, синовете на цар Петра са в Цариград и няма да се върнат. Народът иска цар, не може царство без цар. Реши се да се дигне цялата Средецка област и да поиска да седне нов цар в Преслав. Ще изтеглим и оръжие, ако трябва, и кръв ще пролеем. Нека се помолим сега всички за успеха на нашето дело и нека бог ни помага…
    Арон млъкна, но не слезе от стъпалата пред царския стол. Той шареше с големите си очи от човек на човек, с упорит, застрашителен поглед. Той бе взел преди това още почти всички средецки боляри на своя страна, но искаше сега да покаже себе си като цар и да внуши страх, да наложи послушание. Тъкмо в тоя миг неочаквано се чу някъде откъм средата на църквата разтреперан, но силен глас:
    — А кой си ти, Ароне Мокри, и откъде дойде да застанеш там, на царския стол! Вижда се накъде си се запътил. Народът вън е безумен и не знае що иска. Някой го е накарал да те иска за цар. Ти си го накарал, ето и бъчви с вино са извадени по улиците…
    Всички гледаха Арона. Рядко ще се извърне някой да погледне кой изрече такива резки думи, но мнозина го познаха само по гласа му. Това беше Христос Есхач — последният от болярския род Есхач, който бе изпаднал и бе загубил богатството и силата си. Някои и се учудиха как бе попаднал тук Христос Есхач, то той, види се, сам се бе присъединил към блестящата тълпа на средецките големци, без да се свени от извехтялото си облекло. Беше около четиридесет, четиридесет и пет годишен мъж, висок и сух, изгърбен, с тесни, отпуснати рамена, с дълга, посивяла коса и дълга рядка брада, с тясно бледо лице и голям гърбав нос. Те се гледаха с Арона един дълъг миг, около Христоса Есхач неусетно се образува празно място — всички се отдръпнаха от него. Арон направи знак на войниците, които стояха към трите изхода на другия край на църквата, спуснаха се петима или шестима от тях, сграбчиха Есхача и го повлякоха навън. Той се дърпаше и пак завика с още по-силен глас:
    — Цар искаш да ставаш… Събрал си всички и сега всеки бърза да се нареди до тебе. Аз не те признавам, не те признавам! Не виждате ли? Боляри… Не се ли срамувате? На престола на Бориса… на Симеона…
    Войниците го изтласкаха вън, започнаха и да го бият:
    — Млък! Ще ти затъкнем гърлото с желязо…
    Вън се бе струпала голяма тълпа да чака излизането на болярите.
    — Иска да ви става цар! Цар Арон!… — изкрещя Христос Есхач, размахал дългите си ръце, изкривил презрително разкървавеното си лице.
    Тълпата пое тия думи и се развика, заглуши гласа на дрипавия болярин:
    — Цар Арон! Да живее цар Арон! Да живее новият цар!…
    Есхач се дръпна и с все сила се изплю срещу тълпата. Войниците го сграбчиха отново и го повлякоха сред присмехулни викове от всички страни; той също викаше нещо, но никой не го чуваше. Разярени, войниците го изтласкаха надалеч, свиха по една уличка и вече никой никога не видя изпадналия болярин Христос Есхач.
    Не след много време блестящото болярско шествие отново мина през града, сред виковете на още по-многобройни тълпи. В дома на стария комит бе сложена трапеза и пирът продължи през целия ден до късна нощ. Слуги извеждаха мнозина от болярите преяли и препили и на ръце ги отнасяха по домовете им. Весели се, яде и пи и простият народ по схлупените си къщи, по кръчмите и странноприемниците, по стъгдите и улиците; изпразнените бъчви се търкулваха встрани, докарвани биваха нови бъчви с вино до късно в хладната и влажна пролетна нощ.
    На другата сутрин, докато мнозина средечани още хъркаха по леглата си или пък се мръщеха от болки в главата поради препиване и преяждане, докато още личаха по улиците вонещите бълвочи на пияниците, разчу се из града, че в главното управление на мястото на стария комит Всеслав, е седнал да съди и да се разпорежда Арон Мокри.
    Арон седеше и се разпореждаше в Средец и по цялата Средецка област. На едни той гледаше да се харесва, да спечели сърцата им, а други преследваше скрито или открито и с голяма жестокост. Двама боляри бяха убити насред улицата, опожарени бяха няколко селища, отнемаха се земи и ставаха собственост на Арона, преследваха се безмилостно люде и от простия народ. Настана страх и трепет по цялата област, най-вече в самия град. Но Арон Мокри имаше и друга грижа и тя беше по-голяма. За да изпревари и тук братята си, той искаше да събере до пет хиляди въоръжени мъже и с тях да удари Преслав. Опита се да събере полка на тъста си комит Всеслав, поиска и от всеки войвода, от всеки болярин — воински началник, също и от всяка свободна община да събере и въоръжи своите войници. Ала работата с войската беше най-трудна. Нещо пречеше, нещо се противеше. Най-напред взе да се оглежда и да подига рамена сам комит Всеслав:
    — Не е лесно да се събира войска. Без царска повеля…
    Кракра Пернишки обеща петстотин души, но после не се и вести, та Арон изпрати люде при него. Той пак обеща, но и отказа:
    — Като кажа, за три дни ще събера и повече от петстотин. Но защо бърза толкова Арон Мокри… Няма с кого да воюваме.
    Арон тръгна сам по войводите и болярите, разпрати люде по цялата област да събират войници и от негово име. Започна да се чува все един и същ отговор:
    — Трябва да гоним и да ловим людете като зайци с мрежи и клопки. Бягат. Крият се по горите.
    В Средец имаше около петдесет души войници, които бяха и като стража на комита, а за цялото време Арон не можа да събере повече от седемстотин души. Тъкмо тогава в Средец пристигнаха тримата му братя.

    Самуил и чакаше, и не чакаше отговор на писмото си до Арона. И докато чакаше да мине времето, което беше нужно, за да отиде едно писмо до Средец и да се получи отговор, сам се готвеше за път до тоя град и още по-на-татък — до Преслав. Той изпрати люде и до братята си в Охрид, Воден. Те дойдоха и двамата с полковете си, както беше уговорено, но едва се събраха в Скопие до две хиляди и осемстотин души.
    Полкът тръгна за Средец без въодушевление; не се чуваха сред войниците ни песни, ни смехове, нито дори караници, както се случваше иначе между толкова люде. Давид тръгваше може би към царския престол, но и това не го вълнуваше много. Оставил се бе в ръцете на Самуила. Съживяваше се донякъде само когато ставаше нужда да се изкаже за нещо по-важно, да присъди нещо, та и по това се виждаше, че живееше повече с мислите си и в мислите си. А Самуил изтъкваше на първо място тъкмо него — най-стария брат. Не беше много развълнуван от похода дори Мойсей, а за другите войводи и началници тоя поход към Средец беше като обикновено пътуване, досадно я уморително.
    Велбъждският управител посрещна полка навъсен, но не показа недоволството си от това нахлуване на войска в града му, не смееше да го покаже и само попита безкрайно много учуден:
    — Ама къде сте тръгнали вие така! С кого ще воювате?
    Самуил не се сдържа:
    — С всички врагове на царството ни! Но ето ти, началнико, не ги знаеш и затова се учудваш толкова много.
    Само Кракра посрещна неочакваните гости в Перник по-радушно. Млад и буен, какъвто беше, той се развесели при вида на толкова войска, но и Самуил потърси път до сърцето му, та пернишкият управител се съживи още повече. Полкът прекара тук два дни — Самуил искаше войниците да си починат добре, преди да влязат в Средец. Той не знаеше как ще го посрещне Арон и се готвеше за всяка изненада, а изненадите започнаха още от Перник. Едва-що бяха разменили първите си поздрави, Кракра викна:
    — Ще имате нов цар, а! — И побърза да се доизкаже: — Брат ти. Арон. Той още мълчи, но всички се досещаме.
    Самуил виждаше какво бе станало в Средец и много се смути, но не искаше да смущава и младия управител, който би могъл да изпадне в някакво опасно недоумение; Кракра очевидно мислеше, че и четиримата братя действуваха в съгласие, че полкът идеше да подкрепи Арона.
    — Като отидем в Средец, там ще решим, каквото е НУЖНО — каза Самуил неопределено.
    Полкът тръгна за Средец рано, още по тъмно, за да стигне пред вратите на града, докато бяха още отпочинали. И докато войската беше още из кривулиците па Владайската теснина, Самуил Мокри избърза напред с една стотня по-избрани войници. Той се боеше да не би Арон да е предупреден за пристигането на полка и да затвори вратите на Средец. Тук нищо не подозираха и Самуил влезе в града през западната му врата. Той остави войниците си при вратата, като че ли не знаеше къде именно да ги отведе, и се запъти да потърси Арона, след ван само от слугата си.
    Той намери брата си в главното управление. Арон се изненада, като го видя, но бързо се овладя, види се, реши, че Самуил бе дошъл сам в Средец. Той дори показа към по-младия пренебрежение, за да видят превъзходството му тия, които присъствуваха на срещата им. Сега по-младият брат видя още по-ясно докъде бе стигнал Арон — държеше се той като цар не само с другите, но и с него. Самуил каза:
    — Трябва да поговорим сами.
    Арон усети, че Самуил няма да отстъпи и промени държането си, но в очите му остана тъмна сянка. Той стана и махна с ръка към другите в стаята:
    — Излезте.
    Самуил почака да излязат всички, сетне пристъпи с бързата си походка, улови Арона за ръката и мълчаливо го заведе до един от прозорците, който беше цял разтворен в топлия пролетен ден. Главното управление беше високо горе, на същия хълм, дето се издигаше църквата „Света София“, и оттук се виждаше почти целият град, проснал се надолу по хълма и по-нататък, къща до къща, улица до улица — безброй ниски колиби, гъсто една до друга, безброй тесни и криви улици и само тук-там стърчаха многоъгълните куполи на църквите и каменните двукатни домове на велможите или на някой пребогат купец. Оттатък това огромно купище от къщи, през поляни и празни места, ту малко по-далеч, ту някъде досам града се издигаха градските стени, назъбени и с редица още по-високи четвъртити кули. Измъкнал се от зимните мъгли и мразове, градът изглеждаше сив, овехтял и рядко се зеленееха започнали да се разлистват дървеса, а също и поляните край градските стени. Слънцето бе се надвесило вече над Люлин и това прозрачно още зеленило сякаш бе полепнало като мухъл по сивите и потъмнели от влага покриви и стени; само някой позлатен кръст по куполите на църквите или някое цветно стъкло, попаднало в яркия блясък на слънцето, гореше като жива искра. Самуил впери поглед оттатък двете кули на западната градска порта и още по-далеч, по пътя, който кривуличеше между раззеленелите се ниви и ливади. Далеко по пътя се бе дигнал облак прах и висеше във въздуха неподвижен, светнал в блясъка на ниско наклоненото слънце. Това беше полкът, който се приближаваше към града. Самуил се обърна към брата си пусна ръката му:
    — Ти какво правиш тук? Защо не отговори на писмото ми?
    — Е… Пак ли ще ме съдиш! Ожених се. Събирах войска.
    — Колко войска си събрал?
    — Още не е много.
    — Личи.
    — По какво личи.
    — Винаги личи, когато в един град има много войска. И какво мислиш да правиш по-нататък? — добави Самуил нетърпеливо. — Чувам, че се готвиш да се прогласиш за цар. Вярно ли е?
    — Добре си чул.
    Тъмната сянка в очите на Арона се сгъсти и той гледаше дръзко по-младия си брат. Не сваляше поглед и Самуил:
    — Не знаеш ли, че не ще можеш да станеш цар без наше одобрение?
    — Не мисля да ви питам. — Но Арон пак пречупи надменния си тон: — Давид и Мойсей… ти ги знаеш. Не могат. Ни единият, ни другият. Аз пък съм по-стар от тебе. И сам държа цялата Средецка област. Чуваш ли добре и сега?
    Той блъсна Самуила с юмрук в гърдите, чу се тих, металически шум от ризницата на по-младия брат. Това беше груба шега и не само шега. Самуил обърна лице към отворения прозорец, сякаш да види още еднаж дигналия се над пътя прашен облак, и рязко протегна ръка нататък:
    — Погледни какво иде насам. Войска. С нея са и Давид, и Мойсей.
    Арон се приведе към прозореца и като че ли не вярваше на очите си, но после бързо се обърна към Самуил.
    — И аз имам войска.
    — Тая е много повече.
    — Ти не можеш да знаеш коя е повече.
    — Виждам. Нели ти казах. Къде е войската ти?
    — Ще затворя градските порти.
    — Западната вече я държат мои войници.
    Лицето на Арона ставаше все по-бледо, той помълча и току се усмихна:
    — Ти какво сега… Не искаш ли да видиш жена ми?
    — Искам. Снаха ми е станала.
    Арон пак го побутна с юмрук:
    — Ти винаги така… Веднага се ловиш за меча.
    — Това е добро в тебе, че веднага разбираш всичко.
    Арон го хвана дружески за лакътя:
    — Да вървим. Не е далеко. Ще видиш и тъста ми, комит Всеслав.
    Като излязоха на улицата, Самуил на свой ред улови Арона за лакътя:
    — Заведи ме при златарите. Искам да купя дар за моята снаха. За пръв път ще я видя. Ще почакаме и братята ни, та заедно да ни заведеш у дома си.
    Те навлязоха в тясната и крива уличка на златарите, близу до градските бани. След тях яздеше Радой, но тропотеха конете и на цяло отделение войници, които придружаваха Арона навсякъде. Двамата братя се спряха пред малката работилница на най-прочутия средецки златар и слязоха от конете си; преди няколко дни тук Арон бе поръчал да му изработят два царски печата с неговия образ: златен и оловен. Майсторът се бе превил на две над малката си работна маса и усети двамата братя едва като влязоха в работилничката му. Той се приподигна, взирайки се в тях с уморените си очи, остави на масичката предмета, който работеше, обърса и двете си ръце о престилката и бръкна някъде под масичката.
    — Ти остави това… — опита се да го спре Арон Мокри, но той вече мушкаше в шепата му единия от печатите, който бе успял да направи. Арон не можеше да скрие печата и отвори шепата си да го види, с крива усмивка, сякаш всичко това беше само шега.
    Самуил посегна и взе печата от ръката му, разгледа го мълчаливо и му го върна. После той извади от малката кожена чанта, която висеше на препаската на меча му, една кесийка и я хвърли на масата на златаря:
    — Дай ми за тия пари един накит за млада невеста.
    Златарят изсипа в шепата си двайсетина златни, сребърни и медни пари, разгледа ги близу до очите си и пак ги върна в кесийката. Сетне ги мушна някъде под масата и се обърна да търси в долапа зад себе си. Той извади от там едно огърлие от сложно преплетени златни брънки и го подаде на Самуила: нека стоката сама да говори за себе си. Самуил разгледа огърлието между разперените си пръсти и го прибра в чантичката си.
    — Да вървим — каза той и като излязоха на улицата, продължи: — Да вървим да посрещнем по-старите си братя.
    Той искаше Арон да види и отблизу полка, който тъкмо по това време влизаше в града през западната порта.

    Единствен, който от сърце се зарадва на тримата гости, беше старият комит Всеслав. Дъщеря му Варвара, съпругата на Арона, някак много бързо се промени, след като свали невестинския си венец. И преди, като мома, тя беше по-мълчалива от сестра си и често се изчервяваше до сълзи, та всеки мислеше, че е свенлива поради грозотата си. Като се омъжи за Арона Мокри, бързо се възгордя, вкамени се от гордост, изстина. Остана само слабостта й да се изчервява, което и преди, а още повече сега беше външен белег на потайни мисли, на голямо, но скрито честолюбие. Още през първата им брачна нощ, нечестиво въодушевен от моминския й свян, но също и от грозното й лице, Арон й каза, че ще я направи българска царица. Варвара му повярва, честолюбивото й сърце се изпълни с гордост. През целия си живот бе страдала от грозотата си, но ето, тъкмо такава, каквато беше, тя се виждаше вече седнала на царския трон и виждаше всички други на колена пред нозете си. Като видя сега тримата си девери, показа им дръзко своята надменност — едвам прошепна нещо в отговор на приветствените им думи, а дара на Самуила стисна в малката си шепа и дори не го погледна.
    Поведе гостите си комит Всеслав към трапезарията с шумна радост, а там чакаха и други гости — най-близки негови люде, поканени тая вечер. Детинската радост на стария човек съживи всички.
    — Искам — каза той — да празнувам втора сватба с новите си роднини.
    Тримата братя отвръщаха приветливо и прилично на неговото гостолюбиво въодушевление, дори Мойсей се поувлече в пиенето, а което не можеха да направят сътрапезниците сами за своето веселие, правеха го неколцина свирци в една съседна стая, чиято врата беше широко отворена.
    Както беше редно и прилично, когато слугите смениха виното за трети път, жените станаха от трапезата и се оттеглиха, за да продължат веселбата си в женското отделение; първа се изправи Варвара Аронова, без да дочака майка си и по-старата си сестра, и пак цяла се изчерви от пренебрежението, което проявяваше пред всички гости. Ала тъкмо в същото време в трапезарията влезе един от младите военачалници във войската на Арона. Случило се бе нещо важно — виждаше се по лицето на младия воин и повечето от гостите се извърнаха към него.
    — Говори — кимна му Арон.
    В трапезарията стана тихо.
    — Пристигнали са пътници от Преслав — рече младият човек и добави на един дъх: — Върнал се там новият цар.
    В широката трапезария стана още по-тихо, спрели бяха свирците в съседната стая. В настъпилата голяма тишина изеднаж се чу гласът на Варвара, съпругата Аронова, нетърпелив и още повече изтънял от внезапен гняв:
    — Кой е тоя нов… цар!
    Заговори пак младият воин, без да я погледне, и не сваляше очи от Арона, който очакваше отговора му:
    — Борис… синът на цар Петра. Върнали се от Цариград и двамата царски синове и Борис, по-старият, седнал на бащиния си престол. Това разправят и твърдят пристигналите от Преслав. Заповядано ми е да съобщя на…
    Арон го прекъсна с рязко движение на ръката си. И пак му махна — да си върви. Младият воин излезе. След него излязоха и жените; от лошо сдържан гняв Варвара едвам спазваше необходимия ред — да върви след майка си.
    Мъжете на трапезата се пораздвижиха, някои дигнаха чашите си и пиха, но никой не отваряше уста да проговори. Изненадата беше обща, но всеки беше изненадан по своему от неочакваната вест за пристигането на законния цар. Пръв заговори старият комит Всеслав, макар и той да знаеше, както всички, за домогванията на своя зет, а донякъде и за общите кроежи на четиримата синове на комит Никола Мокри. Той поглади белите си мустаки, брадата си и каза с чисто сърце:
    Негово право е да седне на бащиното си място. Но дано е надарен с царска сила и царска ръка.
    Вечерята не продължи много. Никой не се реши, а негли и не помисли да дигне чаша за новия цар. Никой не се сети да накара и замлъкналите свирци да продължат свирнята си. Сътрапезниците станаха да си вървят По знак на Самуила, последни в трапезарията останах само четиримата братя.
    — Утре заминавам за Преслав — рече той. — Искам да видя с очите си какво става там. Нов цар… Пътници са дошли… Но ние още не знаем на здраво какво е станало в Преслав и нека войската ни стои тук, докато се върна. Чакайте ме, докато се върна, и дано всичко да е за добро.
    — Нов цар… — бутна с нога Арон един стол. — Ромейски пленник!
    Чу се плътният, тих глас на Давида:
    — Ние трябва да се върнем всички по местата си и да разпуснем войската. На престола е седнал законен цар. Ще чакаме и ще го видим в делата му. Така ще бъде за всички по цялото царство, така трябва да бъде. Не бива да го смущаваме още в първите дни на претежките му царски грижи.
    Най-младият брат пристъпи към най-стария, сложи ръка на високото му рамо и се обърна към другите двама:
    — Сърцето ми е изпълнено с лоши предчувствия. Ще отида да видя с очите си. Какъв ли е новият цар, ако наистина е дошъл? Знаем го само по име. Как ли е посрещнат в Преслав от всички ония, които гледаха с лакоми очи празния царски престол… Брате Ароне, аз и за тебе не знам какви мисли таиш сега… Не мога да се върна в Охрид със спокойно сърце. Не напразно дигнахме ние тая войска и трябва три пъти да премислим, преди да я разпуснем. А може да е нужна и на новия цар. Аз ще отида в Преслав. Вие ще ме чакате тук и войската ще стои тук. Едва след това — обърна се той към Давида, без да сваля ръка от рамото му, — едва след това ще знаем какво трябва да правим.

IX.

    Самуил Мокри замина на другата сутрин за Преслав, придружен само от слугата си Радой и от един млад коняр, който водеше още четири коня за смяна. Младият войвода се облече като обикновен пътник, със здраво, но просто облекло. Под горната си дреха той облече тънка стоманена ризница, опаса и къс меч; облече под дрехата си ризница и Радой, опаса и той меч. Така те по-малко биха привлекли погледа на дебнещия по пътищата разбойник, биха могли навсякъде да пренощуват и с всекиго да влязат в разговор. Самуил бе минал почти по същия този път преди една непълна година, но тогава пътуваше с полка си, а сега тръгна с по-други мисли и с по-други грижи.
    Докато минаваха тримата пътници през равното Средецко поле, погледът на Самуила не се спря никъде за по-дълго време. Раззеленили се вече, неголеми гори се редуваха с широки тревисти поляни; обработената земя беше малко — виждаха се ниви и ливади само около малките селища, по припеците или край малките потоци и рекички, чиито води бързаха към Искъра. Редките селища от двете страни на пътя се познаваха по стълбовете дим, които тук-там се точеха сякаш направо от земята — някои от човешките жилища бяха под земната повърхност и се виждаха едва ли не само покривите им от прогнила слама или чимове. Нямаше и много люде около тия малки селища, които се познаваха също и по лая на кучетата; пръснати бяха люде по нивите и ливадите или ще се мерне косматата глава на някой облечен в кожи, полудив овчар или говедар, който, скрит зад някой дънер, зад някоя скала, следи с навъсен поглед непознатите пътници.
    През следващите дни Самуил и двамата му спътници оставиха зад себе си високия хребет на Гълъмбец, преминаха и Козница, като оставиха вляво от пътя върха Вежен, навлязоха в голямата долина по горното течение на река Стряма и после по течението на Тъжа, между най-големите стръмнини на Маторие гори, и вдясно — Средна гора с нейните три дяла. Тук пролетта се бе разцъфтяла буйно. Пътят се провираше между гъсти гори и понякога над него се смрачаваше посред бял ден, но скоро се разтваряха поляни, потънали в сочна зеленина и всякакви горски цветя, а по обърнатите на припек брегове ярко се червенееха макове, поникнали един до друг. Когато гората се разредяваше или се отдръпваше от пътя, над зелените вършини, ту по-близу, ту по-далеч, се надигаха високи планински върхове, устремени към небето, което светлееше още по-високо над тях, ведро и ясносиньо. През гъстите сенки под вековните дъбове и стройни буки често се дочуваше шум на буйни води, и нерядко и конете на пътниците прегазваха бистри пенливи потоци, които пресичаха пътя. Човешките жилища и тук бяха редки. Над върховете на дървесата тук, после по-нататък се виждаше дим и когато слънчевият блясък над неизбродимата гора започваше да гасне, тримата пътници намираха по дима заселените места, където се отбиваха, за да нощуват. Жилищата в тоя край бяха направени от дебели дървета и високо над земята, с прозорчета, а някои бяха издигнати на дебели колове, види се, за да бъдат по-добре запазени от горските зверове. Тримата пътници срещаха по-рядко люде, но през всяко време на деня и нощта чуваха из гората рев на мечки или глухо рикание на елени, често виждаха да пребягват между дървесата или дори да пресичат пътя им зайци, лисици, вълци, по дебелите клони се спотайваха рисове и диви котки, които следяха отдалеко през зелената шума тримата човеци и конете им. Горите бяха пълни с всякакви диви зверове и гадини.
    Тук-там по просторната долина надничаха през дървесата крепостни кули и каменни господарски домове, изградени по скали и стръмнини и най-често край някое селище. Виждаха се ту по-близу, ту по-далеч от пътя и манастири, скрити и те зад високи стени, като твърдини. Случваше се тримата пътници да срещат богато облечени господари, които яздеха горделиво конете си, въоръжени с мечове и брони или с оръжие за лов, следвани от слуги или от цели дружини геракари15, песяци и гонци; те минаваха надменно край тримата пътници, но понякога пращаха при тях от людете си да ги питат закъде пътуват.
    Самуил отговаряше късо:
    — По работа. — Или пък: — Царските пътища са отворени за всички…
    Пътниците-срещаха и черноризци — иноци от близките манастири, с торба на рамо, види се, преминаваха от манастир на манастир, но случи се да срещнат и от духовните князе, които също яздеха хубави коне или се возеха на двуколки, придружени от цели тълпи прости иноци, слуги и въоръжени пазачи. Черноризците, особено архиереите между тях, очакваха нетърпеливо смирените поздрави на минаващите пътници, но Самуил ги отминаваше с навъсено лице, а Радой мърмореше при всяка такава среща:
    — Не е на добро, като те срещне чернокапец на път… Излегнал се е владиката в колата като би-бивол в блатото…
    Те пътуваха още два дни между двете планини, после свиха по Върбишкия проход през самата Стара планина. Както през целия този дълъг път, спираха се повече по кръчми и гостоприемници, дето се събираше всякакъв народ, или по хижите на по-прости люде, а избягваха по-богатите домове. Самуил влизаше охотно в разговори със случайните си спътници, със случайно срещнатите люде по гостоприемниците, а след това дълго мълчеше умислен, с помрачено лице. Радой познаваше мълчанието му, но се учудваше на тая негова необикновена общителност.
    Като излязоха от прохода и минаха Тича, тримата пътници скоро съгледаха стените на Великия Преслав.
    Самуил Мокри не идваше за пръв път в царския град, но напоследък градът като че ли бе станал още по-многолюден. По това време Великият Преслав имаше може би до двадесет хиляди жители. Около вътрешната крепост, дето бяха царските дворци, сградите на главното управление и жилищата на приближените до царя, се бяха струпали много и много къщи с малки дворове и градинки, дори и без дворове, гъсто една до друга, разделени на малки квартали от криви и тесни улици без настилка, и само трите най-главни улици, които водеха от градските порти към вътрешната крепост, бяха настлани с едри камъни. Градът бе започнал да расте и вън от градските стени — много човешки жилища бяха прилепени към външните градски стени, които опасваха града и бяха дълги няколко хиляди сажена.
    Тримата пътници спряха в една странноприемница, конярят и Радой прибраха конете в обора. Уморени бяха и тримата, а вече се смрачаваше. Те влязоха в общото помещение да вечерят. Самуил не искаше да показва господарството си и нареди на слугите да седнат на една и съща маса с него. Ядоха и еднакво ядене, а господарят поръча и три половинки вино — за себе си и за двамата слуги. Кръчмарският слуга, който им прислужваше, не им обръщаше голямо внимание и още повече като забеляза, че не бяха тукашни.
    Наоколо беше пълно с люде, насядали на купчини по малките ниски маси. Глуха, многогласа врява пълнеше широката кръчма. Беше още рано и в кръчмата още продължаваше тихият час. Людете разговаряха по-спокойно, двама слуги разнасяха навреме поръчките, стопанинът на странноприемницата, дребен мъж с черни игриви очи, се усмихваше самодоволно иззад своята продълговата маса в ъгъла срещу вратата. На няколко места из кръчмата бяха поставени високи светилници, които едвам разпръскваха сгъстяващата се тъмнина под ниския таван с треперливите си пламъчета. Колкото повече се стъмваше над града, движението вън намаляваше, а в кръчмата влизаха по-често зажаднели пиячи. Някои сядаха по масите, други се спираха пред масата на стопанина, изпиваха по няколко пръстени чаши медовина или вино и си отиваха. Ала скоро в общата врява започнаха да се дочуват повишени гласове, проточени повиквания, високо изречени думи. Настъпваше веселият час, кръчмарят се усмихваше още по-самодоволно зад своята маса, слугите му шетаха още по-чевръсто.
    Както винаги, Самуил Мокри не яде продължително и дигаше пръстената си чаша само за една или две глътки. Той мълчеше и докато разплиташе собствените си мисли, надаваше ухо към гласовете, които се дочуваха по-близу или по-далеч из кръчмата. Конярят му за пръв път в живота си сядаше да се храни на една маса с господаря, та първите залъци засядаха в гърлото му. В голямото си смущение той свали рунтавия си клобурец от овча кожа и като не знаеше къде да го дене — мушна го между нозете си под масата. Калпакът скоро падна оттам, конярят съвсем се уплаши и цял запъхтян, предпазливо го издърпа с нога навън, наведе се и отново го сложи на рошавата си глава, Радой забеляза мъките му:
    — Ти какво току пъшкаш… Остави калпака. Ще наръсиш някоя въшка в яденето.
    Сам той въртеше глава на всички страни и докато работеха челюстите му неуморимо, работеше и езикът му. Радой не премълчаваше и собствените си мисли, но подемаше и всяка дочута наоколо дума, намесваше се във всеки дочут разговор, макар и само под носа си:
    — … С царя живеят в един град, а и те като нас вонят, и те в дрипи… Аз не казвам за мене и за тебе, господарю… И тука същият дрипав и въшлив народ. Я го тоя… Вижда се, че изпива последната си паричка… О-оня пък там се оплаква от господаря си и казва, че ще бие жена си… Тъй, тъй, братче… С дървото по главата. Ако не можеш господаря, дръж же-жената…
    Конярят местеше уплашени очи ту върху него, ту върху Самуила. Но като слушаше смелите думи на Радоя, а господарят не се скара нито еднаж, поотпусна се и неговото ратайско сърце, та и той дигна половницата си.
    В кръчмата стана още по-шумно. Звънна, проточи гъгниви звуци и гусла. На една маса наблизу бе приседнал край другите люде там и някакъв дребен попрегърбен мъж, който дърпаше високо извития лък на гуслата си с малка, но силна ръка. Като се поизвърна свирачът, сякаш се оглеждаше и търсеше нещо, Самуил забеляза, че той беше сляп и с двете си очи; дълга и нечиста, вече прошарена коса се спущаше от двете страни на тясното му лице, което беше обраснало с рядка, също прошарена брада. На масата до него беше сложен проскубаният му калпак с дъното надолу — за тия, които биха пожелали да го дарят за свирнята му. Той свиреше мълчаливо, с живи, сигурни движения на малката си, мургава ръка и врявата в кръчмата не можеше да заглуши игриво преплитащите се звуци на гуслата. Някъде из кръчмата се чу глас:
    — Карай, Павле! Запей, запей една… Кръчмарино, налей му от мене половинка…
    Ти му дай първо да хапне — че се друг глас.
    — Вие не се грижете за това — обади се някой от масата, дето седеше свирецът. — Павел е с нас…
    Звуците на гъдулката се поколебаха, дори млъкнаха за малко, веднага след това ръката на свиреца изтегли два плътни и стройни звука, които се залюляха плавно, след тях заситни друг, по-тъничък и някак плачлив, после се зачу изтихо, по бързо се разнесе из цялата кръчма мек и чист глас:
    Майко ле, стара майчице, поканих свирци, сватове, сватба ще дигам голяма…
    — Ееее-хеее — проточи гласа си свирецът и повтори: — Сватба голяма…
    — Ехеее! — чуха се провиквания от няколко страни. — Карай, Павле!
    Самуил се бе притъкмил да върви да спи, но сега поръча още три половници вино и се настани по-удобно на стола си — при умората му и при всичките негови грижи самото му сърце пожела да послуша гуслата и хубавия глас на слепия свирач. Простата и тъжна песен за някаква нестанала сватба, понеже булката се разболяла от зла болест и черна магия, звучеше като църковна песен, но имаше в нея по-друга сила и беше по-жива. Като се чу гласът на свиреца, врявата в кръчмата позатихна, но скоро пак се засили, като че ли никой и не чуваше песента. Слепият свирач свири и пя дълго, изпя няколко песни. Тогава се чу друг един, силен и дрезгав глас; край отсрещната стена се изправи около петдесетгодишен мъж с дълги, провиснали мустаки, с кожена дреха без ръкави и с протъркан кожен шлем — види се, беше някакъв предишен воин.
    — Стига! Стига… — замахна той с ръка към свиреца. — Стига сватби и… Запей някоя на мъка и… — заблъска едър юмрук в гърдите си: — Да излезе тая мъка оттука, от сърцето ми, човече!
    — Запей, Павле, царската… — чу се и друг глас, но веднага замлъкна, като да се уплаши сам от себе.
    Ослуша се цялата кръчма. Зазвучаха отново двете струни на гъдулката и макар да бяха тихи звуците им, изпълниха цялата кръчма. Надигна се и гласът на слепеца, захвана като въздишка и се проточи все тъй, като да напираше в него скръб, която не можеше да се изкаже докрай:
Пиле пее по гора зелена,
по гора зелена, по поле широко,
пее, с глас говори:
— Царят болен лежи, болен три години,
войска се разтуря, царство се разтуря,
кон му жално цвили, празни ясли гризе…

    — Стига! — викна пак мъжът с кожения шлем. — Не ща царски песни.
    — Млък там! — чуха се други гласове. — Тебе ли ще слушаме…
    — Не ща царски песни! Цар Петър умря… Мене ме биха е тояга, аз гриза празните ясли… Мъка ми е, люде!
    — Пийни си, ще ти мине.
    — Пийнал си той, та препил.
    — Мъка… Само ти ли?…
    Песента на слепеца замлъкна, затихна и гуслата му, пак се надигна от всички страни врява и викот. Самуил стана.
    Конярят отиде да нощува в обора при конете, а Самуил Мокри и Радой се качиха на горния кат на странноприемницата, където имаше няколко стаи за пренощуване, общи за всички пътници. Те влязоха в стаята, която им бяха посочили преди това още, но вътре имаше и друг един пътник. Той седеше на тясното си легло с лакти, подпрени на колената, с ниско наведена глава и нито се помръдна, когато влязоха. Беше се разсъблякъл за спане, но, изглежда, отдавна седеше тъй, углъбен в мислите си. Той беше стар човек, с побеляла коса и брада, темето му беше оголяло и лъщеше при бледата светлина на един малък светилник, който беше сложен на висока поставка в ъгъла. В стаята имаше още три други легла, също тъй тесни и ниски — по три голи, лошо издялани дъски, сложени върху разхлабени подпори. Радой хвърли на две от тях по една овча кожа, по една вълнена тъкана покривка, друга някаква завивка или дреха сгъна за възглавница и я сложи на леглото, на което трябваше да легне Самуил; за себе си той избра леглото, което беше най-близу до вратата. Той все оглеждаше стария човек, но не се решаваше да го заговори — виждаше се, че старецът беше болярин или някакъв началник: в близкия ъгъл беше подпрян дългият му меч, Радой не можеше да изтрае повече — най-после трябваше да знае с кого ще спи господарят му в една стая тази нощ, пък и той самият, а и непознатият беше някак чуден. Ала тъкмо той, непознатият, го изпревари — подигна глава, поогледа се и каза с дрезгав, старчески глас:
    — Прощавайте, добри люде, бях се замислил, пък може и да съм позадрямал…
    — Бъди спокоен, старче — отвърна Самуил. — Ти с нищо не ни пречиш.
    Той стоеше до леглото си и се готвеше за спане. Когато свали горната си дреха, старият човек съгледа ризницата му:
    — Ти, изглежда, си войник, млади човече. Аз също воювах още със Симеона великия.
    Не успя и тоя път да заговори Радой — докато нагласи дебелия си език, изпревари го Самуил:
    — Малко съм воювал аз, старче, макар да съм се нарекъл войник. В мирни дни израснахме ние по-младите — добави той, без да сваля очи от стария човек, и като че ли искаше да го изпита с думите си.
    — Ха! — подскочи цял, с неочаквана пъргавина старецът. — В мирни дни… Това са дни на неправди и разбойничество. Откъде идеш ти с тия думи на езика си?
    — Отдалеко…
    — Вижда се… Може по вашите места да е по-иначе, а може да идеш и от чужда земя. Чувам аз, нататък по Долна земя, към Охрида и бунтове се дигат големи.
    — Бунтове ли? — попита Самуил и още повече се ослуша в неспокойната реч на стария човек.
    — Да. Боляри някакви са се дигнали… Да. Отколе още няма мирни дни в нашето българско царство. Що говориш ти, млади момко! Или може да си дошъл с новия цар и може да ти е добре с него, но… не виждам такова нещо, щом си дошъл да нощуваш тук.
    Той се задъхваше от продължителното говорене, но искаше да се изкаже докрай. Радой издебна един миг:
    — Ти да не мислиш, че по реките у нас те-тече мед и мляко!
    Самуил свали ризницата си, седна на леглото, изу и ботушите си, после се изпружи по гръб, загледан в ниския таван. Разговорът между непознатия човек и Радоя продължаваше. Старецът каза:
    — Имах аз своя земя, свой имот. Още старият цар ми даде тая земица с едно селище от пет хижи. Заслужил съм я, цар Симеон така отсъди. Нататък е то, по Етъра.
    От деветнайсет години, тъкмо от деветнайсет години там се засели великият болярин Никита Гургут, казват, че бил роднина на самия цар. Година след година, милом и силом, а много повече силом, той завзе всички земи наоколо, и ниви, и гори. Въртеше се около моята земя като вълк около кошара, не смееше да посегне. Пратих да му кажат, мене сам царят ми е дал тая земя, с меча си ще го насека, ако посегне. Може да е чакал великият болярин, а още по-велик разбойник е той, може да е чакал да остарея. Растеше все повече силата му разбойническа. Бил със Сурсубула, после вече не признаваше ни цар, ни господар, а сега чувам, бил с ромеите. Дойде синът Петров да царува, но дойде тук с ромейска сила.
    — Каква е тая ромейска сила, старче? — изправи се в леглото си Самуил.
    Непознатият старец говореше с Радоя или може би сам със себе си, но повече се обръщаше към Самуила и сега цял се извърна към него:
    — Какви ли не надойдоха с втория Борис… Най-вече чернокапци. Ще ги видиш навсякъде из града, по езика им ще ги познаеш и всякак. Доведе ги новият цар, нели и майка му беше ромейка, половината му душа е там, във Византия. С тях сега е и Никита, и всички разбойници като него. С тяхна помощ затвори Никита Гургут сина ми, няма и твоите години моят Симеон, затвори го Никита Гургут. Не мога да го видя, вдън земя го скри, за да ми вземе земята и селището. Изгони ме и от дома с цялата ми челяд, а сина ми може и да го е затрил. Затова съм аз в Преслав, люде божи, сина си търся и правото си търся…
    — Ти иди направо при царя, като си до-дошъл в царския град — посъветва го доброжелателски Радой.
    — При царя… — не се и обърна да го погледне старецът. — Царят е далеко.
    Самуил легна отново, придръпна завивката. Старецът продължаваше да говори, час по час се обаждаше и Радой. Самуил ги чуваше с едно ухо. По някое време Радой угаси светилника. През двете прозорчета на стаята надничаше светла нощ. Отдолу се чуваха глухи гласове — в кръчмата, която беше под стаите, си допиваха закъснели пияници.
    Самуил отвори очи още рано в зори и веднага скочи от леглото. Радой спеше затихнал, но старецът седеше буден в своето легло.
    — Днес ще търсим заедно твоя син, старче — каза му Самуил.
    Скоро след това те излязоха от странноприемницата, препасани с мечовете си. Старият човек носеше своя меч с привична тържественост, но като че ли оръжието беше твърде голямо за неговото вече присвито, намаляло тяло, колкото и да се напрягаше той да се държи като войник. Старецът нямаше кон, остави коня си и Самуил. Радой мърмореше след тях недоволен — не искаше да върви пеш ленивецът. Рано беше още, слънцето едва-що бе се дигнало над града, но по стъгдата пред странноприемницата се движеха много люде. Цялата стъгда и людете по нея, и ниските сгради насреща бяха озарени от ален слънчев блясък. Над струпаните покриви нататък, високо, високо по синьото ведро небе светеха, огрени от ранното слънце, сивите каменни, гъсто назъбени стени и кули на вътрешния град. Самуил подръпна спътника си за лакътя, старецът се спря и се обърна да го чуе, на главата му блестеше островръх железен шлем, вече тежък за него.
    — Не знам как да те наричам… — започна Самуил и продължи, без да дочака отговор: — Ще потърсим твоя син най-напред при великия болярин Никита Гургут. Сетне ще го потърсим от управителя на тоя град, ако синът ти е наистина тук. Ще го потърсим в затвора, ако е затворен. Но ще го потърсим и от царя, ако стане нужда. Това е днес нашият път, дядо.
    — Илица се казвам аз. Борис Илица, тисящник на великия Симеон. А ти, синко?
    Самуил каза само името си и добави:
    — Е, да вървим.
    — Да вървим, синко. Като съм толкова стар, ето, за тебе ще се уловя. Добър път си избрал, пък аз ще те водя, където съм минал вече много пъти, но без полза. И при Никита ходих, и при управителя, и в затвора, и… без полза…
    Борис Илица поведе младия си другар към вътрешния град; там беше царският двор и палатите на всички велики боляри. Вратите на вътрешния град се отваряха при изгрев слънце, ала стражите не пущаха всекиго да прекрачи прага им. Те не спряха ни Самуила, ни стария хилядник, ни Радоя, който също беше препасан с меч и вървеше още по-самоуверено след господаря си пред очите на стражите. Тук нямаше навалица и улиците бяха по-широки между високите огради и каменните стени на болярските домове. Старият Илица се спря пред една здраво затворена порта:
    — Тука е.
    Самуил огледа портата, побутна я и с ръка, сетне улови меча си, както беше в ножницата, и почука с дръжката му.
    — Недей така! — подвикна старецът уплашен. — Няма да ни пуснат. Трябва да почакаме, докато излезе някой.
    Самуил го погледна мълчаливо и почука още по-силно с меча си. Някой затропоти с железа и лостове зад портата, скръцна и се отвори една вратичка, която беше изрязана в самата порта. Показа се там един от слугите на болярина — навъсен и още повече се навъси, като видя тримата ранни гости.
    — Що е това… още спят людете! Ти пак ли? — позна той стария Илица.
    Самуил го побутна с лакът и слугата се отдръпна, слисан от тая дързост на непознатия, който влезе веднага в отворената врата; пристъпи след него и Радой.
    — Искам да видя великия болярин — каза Самуил, приведен застрашително към лицето на болярския слуга.
    — Не може тъй… Кой си ти… — започна да се съвзема слугата, но Самуил отмина нататък. Изпречи се Радой.
    — Ама кои сте вие! — избухна болярският слуга. — Ще викам… Ей сега!
    Радой изкриви цялото си лице, изблещи срещу него учудени очи:
    — Какво ти, човече! Знаеш ли ти кого искаш да спреш! Войвода е и сам царят го познава.
    — Великият болярин е още в леглото си — упорствуваше слугата, но гласът му поомекна: — Чакайте да пратя да му кажат. — После той се улови за Бориса Илица: — Ти, старче, пак ли се влачиш! Тебе няма да те пусна. Не, не!
    Радой се върна, улови за ръка стария хилядник и го задърпа към болярското жилище:
    — Как няма да го пуснеш… Той е вуйчо на войводата. Стори път, човече, не ни спирай, ще получиш двайсет и пет то-тояги за непослушание. Нели знаеш, все слугите са виновни за всяко нещо…
    Самуил проникна по-лесно нататак и влезе в самото жилище на великия болярин, а след него и двамата му другари. В широкото преддверие на долния кат ги пресрещна личният слуга на болярина. Тук не можеше иначе и Самуил рече:
    — Кажи на господаря си, че иска да го види войвода Самуил Мокри.
    От една врата излезе сам великият болярин Никита Гургут и започна още от прага:
    — Какво каза? Мокри ли? Самуил Мокри? Ти ли? Войвода… Откъде си ти?
    — От Охрид.
    — Вие, бунтовниците… Четиримата братя Мокри!
    Черната лъскава брадица на Самуила щръкна напред:
    — Ние не сме бунтовници, болярино. Срещу кого ще се бунтуваме?
    Никита Гургут разглеждаше Самуила с голямо любопитство и, види се, не хареса скромната му външност; той пристъпи по-смело:
    — Тук знаем всичко. И царят знае всичко. Заграбили сте управлението и в Охрид, и в Средец. Войска дигате срещу Преслав.
    — Когато взехме управлението и събрахме войската, в Преслав нямаше цар.
    — Сега има цар. Цар Петровият син се завърна… вторият Борис.
    — И ти си до него… Всички вие тук веднага до новия цар.
    — До него съм — поглади широката си, почти цяла побеляла брада Никита Гургут. — И ще го пазя от такива като вас.
    Самуил се приведе едва-едва:
    — А кой ще го пази от такива като тебе, Никита Гургут?
    Великият болярин изпъчи гърди и под леката му домашна дреха от морава коприна се очерта огромният му корем, по увисналите му месести бузи се появи гъста, възсинкава червенина:
    — От мене ли? … Аз съм велик вътрешен болярин още при цар Петра, сина Симеонов…
    — А ето един — посочи Самуил с рязко движение стария хилядник, — един, който е воювал заедно с цар Симеона. Познаваш ли го?
    — Познавам го. Неговият син уби един от людете ми.
    Хвърли се към него Борис Илица, разтреперан от гняв:
    — Уби! Ти пак лъжеш. С тая лъжа заграби земята ми, с нея затвори сина ми, а може и да си го погубил! — Старият човек се извърна към Самуила с насълзени очи и като да го призоваваше за свидетел: — Симеон, моят син, нарани един от людете му, за да защити свободата си. А тоя скри ранения си човек или го уби и обвини детето ми.
    Самуил пристъпи по-близу към Никита Гургут.
    — Къде е Симеон Илица, болярино?
    — Не знам.
    — Твои люде са го взели. Ти знаеш къде е… кажи!
    — Предадох го в затвора. За убийство.
    — Ще отидем да го търсим в затвора. И ако не го намерим, ще дойдем пак при тебе. А тебе лесно ще намерим, няма да успееш да се скриеш.
    — Ще кажа аз и тебе да затворят… Бунтовнико!
    Самуил се отдръпна към вратата, без да сваля поглед от него:
    — Ето как пазиш царя ти, велики болярино. С нечестиви мисли и с нечестиви деяния.
    Самуил не дочака отговора на болярина и излезе от къщата му, следван от двамата си другари.
    Като излязоха пак на улицата, целият вътрешен град и като че ли целият престолен град ехтеше от клепала и камбанен звън. Във вътрешния град имаше двадесетина малки и големи църкви — в царския двор, на стъгдата пред него, друга по-нататък, по домовете на болярите, и всяка имаше клепало или по една, по две и три камбани. Много църкви с клепала и камбани имаше и по другите части на престолния град. Съживили се бяха и тихите преди това улици на вътрешния град. Наизлезли бяха люде — много повече мъже и по-малко жени, и всички се бяха запътили към църквите. Ранните богомолци вървяха тихо по улиците и тихо разговаряха, но мнозина между тях бяха духовници. Радой не можеше да се начуди на тия църкви и камбани, на тия църковници и черноризци и все се озърташе да ги гледа:
    — Къде се намериха толкова по-попове и… Да не сме в някой манастир? Какви са кротички, мравка няма на на-а-а-стъпят. И май всички на ромейски приказват…
    Самуил Мокри и Борис Илица вървяха на две стъпки пред него и старият човек ту подхващаше приказката на слугата, ту и сам искаше да каже по нещо на младия си другар, към когото повече се прилепи, като узна за войводското му звание:
    — Така беше и при цар Петра… Манастир, а не царски двор. Ето и новият цар също… А тия люде… управители и тия чернокапци… мнозина са ромеи. Дойдоха с новия цар.
    Самуил мълчеше. Звънът на многобройните камбани кънтеше в ушите му, през него той чуваше стъпките на богомолците, чуваше говора им, присмехулните думи на слугата си, дрезгавия задъхан глас на стария хилядник, чуваше и виждаше всичко наоколо, но не отваряше уста да продума — нямаше с кого да сподели и не искаше да споделя мислите си, пълни с тревога, горчива скръб и гняв. Той трябваше да види всичко, да чуе всичко. Може би не всичко е така тревожно и противно…
    Борис Илица въведе Самуила и слугата му в голямата сграда на градското управление. В мрачното преддверие ги пресрещна стар човек, който сякаш едвам крепеше върху себе си войнишкото облекло — броня, изпомачкан стар кожен шлем и провиснал войнишки меч. Той не ги дочака да продумат и махна с ръка към тях:
    — Няма още никой… Църква още не е пуснала.
    — Ще почакаме — рече Самуил.
    — Чакайте — приподигна рамена старият войник и току се обърна към Борис Илица: — А ти, старче, колко пъти вече…
    — Сина си търся…
    — Търси, търси… — рече войникът с равен глас и повлече нозе по каменния под, изчезна в една врата.
    Камбанният звън бе престанал. Тихо беше в мрачното преддверие, тихо беше из цялата сграда, усещаше се само миризма на застоял, влажен въздух, усещаше се и студенината на каменния под и каменните стени наоколо. Хилядникът зашепна плахо:
    — Сега тук всеки ще иска пари… Всеки, за да те пусне при по-големия. И не се срамуват да искат, като да е това царски данък.
    — Ние ще влезем направо при управителя. Без данък.
    — Няма да ни пуснат лесно при него, войводо.
    Самуил го улови за лакътя:
    — Знаеш ли къде е? Заведи ме да го чакаме пред вратата му.
    Старият хилядник мълчаливо поведе двамата си другари, изкачиха се те по една каменна стълба на втория кат. Тук беше по-светло. Няколко прозорчета в стените пропущаха дневната светлина, макар и оскъдно. Старецът се спря пред една врата:
    — Тука е. Но те ще ни прогонят.
    Самуил Мокри застана пред самата врата, а Борис Илица — до него; Радой застана по-настрана, но и той се бе умълчал, види се, от някакъв страх или стеснение в тая каменна сграда и пред вратата на преславския управител. Стояха те тримата тук като някаква почетна стража. Отеднаж в тишината нахлу пак камбанен звън, засили се, затрептяха и се запреплитаха звуци от всички страни. После пак всичко затихна, но скоро се чуха долу гласове и стъпки.
    Изтича по стълбата на горния кат най-напред един млад и много мършав човек, та коженият колан, с който беше препасан, сякаш всеки миг можеше да пререже тънкия му кръст; на ниското му капе стърчеше бяло гъше перо, под мишницата си носеше някакви свитъци и Самуил позна, че това беше писар. Като видя застаналите пред вратата люде, писарят притича още по-бързо към тях със строго лице:
    — Тук не може да се стои! Слизайте долу. Веднага, веднага. — И той улови хилядника за ръкава: — Ти пак ли… Слизай, слизай!
    Самуил бутна писаря с ръка:
    — Не ни пречи.
    Писарят разтвори и очи, и уста, гласът му пресекна в гърлото. Но слисването му продължи само един миг и като че ли осезателното докосване с ръката на Самуила съвсем го преобрази за тоя кратък миг. Какъвто беше мършав и тънък, той цял омекна и се заогъва, тясното му лице се разтегна в лукава, угодлива усмивка, изви гръб като котарак, който сладко се протяга, и доближи устни до ухото на стария хилядник, подложи и ръка:
    — Пусни тук, старче, една хубава паричка… нели знаеш…
    Сега Самуил блъсна така силно писаря, че той отскочи иа два-три разтега и подвикна оттам с изтънял глас:
    — Ще извикам стражата! Махайте се оттук!
    Радой го гледаше със сияещо лице, развеселен от принудителния му скок и от всичките му преобразувания:
    — Скааачаш, а? Ще получиш и паричка. На за-задника ще ти я залепя, ако почакаш още малко.
    Писарят взе да се отдръпва благоразумно към стълбата. В същото време долу се чуха гласове и стъпки и писарят изеднаж премина в друго преображение: изпъна се до стълбата със свитъците под мишница, лицето му придоби строг, съсредоточен израз. По стълбата се изкачи най-напред един мъж на около тридесет години, цял облечен в злато и коприна, с жълти ботуши. На главата си носеше лек, позлатен шлем с високо извита грива като у ромейските военачалници, носеше и тънка броня от позлатени люспи. Дрехата му под нея, с ръкави, стеснени към китките, беше от чуждоземен червен плат, а беневреците му бяха светлосини с бели нашивки по кантовете и около двата фалшиви джеба; препасан беше с дълъг, но тесен и лек меч, пак също като у ромейските военачалници. Писарят се преви ниско пред големеца, а той се отправи към вратата на стаята си, загледан в тримата мъже, които бяха застанали там, но като че ли никого не виждаше. Веднага след него се качиха идруги трима мъже също в злато и коприна, но двамата в гражданско облекло, с дълги наметки, а третият — в тъмна полусвещеническа горна дреха, изпод която се виждаше морав пояс и доста широки беневреци с орехов цвят. Пак по ромейски обичай, първите двама носеха на главите си широки около два пръста златни обръчи, които пристягаха дългите им коси, а третият носеше плитко капе от тъмночервено кадифе. Писарят не се изправи, докато не отминаха и те, после запреплита тънките си нозе след тях, надзъртайки зад гърбовете им с кръгли, уплашени очи към тримата неканени гости пред вратата.
    Старият хилядник се запремества ту на едната, ту на другата си нога, посегна да пооправи и железния шлем на главата си, но мъжът със златната броня едва го докосна с поглед и се спря на няколко стъпки пред Самуила:
    — Кой ви пусна тук? Кого чакате?
    — Чакаме войводата на престолния град — отговори Самуил, при все че се досещаше кой стои пред него.
    — Кастрофилакс16 на престолния град съм аз. Какво искате от мене?
    Самуил леко се поклони:
    — Бъди здрав, войводо на престолния град. Дошли сме с хилядника Борис Илица — и той посочи с длан стареца, — дошли сме да те помолим да го вземеш под своя защита.
    Управителят присви вежди, в гласа му прозвуча нетърпение:
    — А ти кой си, човече?
    — Казвам се Самуил Мокри и съм войвода по звание.

    Името на Самуила предизвика изненада и смущение.
    Управителят подигна извитите си вежди, застаналите зад него мъже бързо се спогледаха, а писарят зад тях замръзна на мястото си. Управителят протегна отвисоко ръка към вратата на стаята си:
    — Влез, войводо, при мене.
    Самуил се отдръпна да му стори път, управителят мина край него и влезе в стаята си. Самуил подкани стария Илица:
    — Влез, почтени хиляднико.
    Старият човек се поколеба, отново посегна да пооправи шлема си и току влезе след управителя в стаята му. Тримата придружници на управителя чакаха търпеливо. Когато влезе и Самуил в стаята, влязоха и те след него. Спусна се писарят, затвори плътно вратата отвън и застана там неподвижен. Пристъпи Радой, застана и той пред вратата.
    Стаята, на преславския управител беше само с две прозорчета с малки разноцветни стъкла, та през тях проникваше оцветен здрач. Край стените се виждаха ниски столове без облегала, а пред един от тях беше сложена също тъй ниска маса, украсена с резби и врязани в дървото сребърни жици и пластинки; там, на тоя стол в най-отдалечения ъгъл, беше мястото на управителя. До вратата имаше друг стол и висока масичка за писане, където сядаше писарят, когато беше нужно. Управителят покани гостите си да седнат и сам седна на мястото си в ъгъла; в здрача меко светлееха ярките багри и златото по облеклото на насядалите тук люде. Някое време всички мълчаха, после управителят дигна очи към Самуила:
    — Разчу се за тебе, войводо, и за братята ти по цялото царство. А чухме ние за вас още докато бяхме в Цариград с царя.
    Управителят млъкна, може би за да подбере нови думи, но Самуил не го дочака:
    — Това, което се чува отдалеко, не винаги е така и отблизу. Вие сте чули чак в Цариград, както и тук се е разчуло, че синовете на комит Никола Мокри са се разбунтували. А срещу кого сме се разбунтували ние, щом по същото време в Преслав нямаше цар?
    Управителят го слушаше с наведени очи и се виждаше, че си налага търпение да го слуша; на два пъти той бързо се спогледа с тримата мъже, които бяха дошли заедно с него. Самуил чувствуваше, че избързва и с това показваше слабост, но не можеше да се въздържа: в сърцето му се надигаше гняв срещу тия непознати, чужди люде, които седяха господарски в стаята на преславския управител, гневеше се той и от ромейските звуци в говора на тоя български големец. И негли да го засегне в неговата надменност, той попита:
    — А кои са, войводо на престолния град, тия люде, с които седим тук и приказваме за най-важни работи?
    По лицето на управителя премина сянка, но той пак не показа нетърпение, а с бавно движение на ръката си посочи най-напред първите двама, със златните обръчи, сетне и третия, който беше в полусвещеническо облекло:
    — Братовчеди на царя по майка и… магистър Ставраки Афродит, учител на царя.
    — Ромеи?
    — Ромеи. Царят не крие нищо от тях.
    — Аз не ги познавам. Те може би не знаят езика ни.
    — Магистър Ставраки Афродит говори български.
    Самуил погледна магистъра, който му кимна едва-едва усмихнат. Разглеждайки ръцете си, управителят каза:
    — Чухме, че сте събирали войска по Охридската и по Средецката област.
    — Събирахме.
    — По чия повеля, войводо? — едва сега дигна очи към него управителят.
    — След смъртта на стария цар нарастваше безредие по царството. Вие не всичко сте чували в Цариград.
    — Всичко знаем. Своеволието не е позволено дори когато се показва и по добри подбуди. А вашите подбуди не са били добри. Вие, войводо, сте се прогласявали за царе в Охрид и в Средец. Старият цар умря, но неговият син беше жив!
    — Ние не прогласихме никого за цар. Но ние не забравяхме, че царство без цар може да загине.
    — Нашето царство не остана без цар.
    — Вторият Борис беше чужд пленник.
    Управителят каза със зачервено лице:
    — Цар Борис не беше пленник в Цариград. Ето дойде той да седне на бащиния си престол и винаги ще може да се осланя на подкрепата на могъща Византия.
    — Царят трябва да се осланя на себе си и на царството си най-напред.
    — Да, млади войводо — неочаквано се чу мек и приятен, равен глас: говореше магистър Ставраки Афродит.
    Той продължи на неправилен български език, но като че ли се радваше на хубавия си глас: — Но вашето царство и вашият народ нямат по-добър приятел и доброжелател от василевса на Византия.
    — Ние тук всички знаем какъв приятел ни е вашият василевс. Защо да се залъгваме с хубави думи…
    — Не, не… Позволи ми, войводо — възрази почтително магистърът и докато уверяваше той Самуила в доброжелателството на Византия, управителят стана и излезе от стаята.
    Пред вратата продължаваха да стоят писарят и Радой; управителят каза тихо на писаря си на ромейски:
    — Веднага доведи цялата стража да чака тук, пред вратата.
    Писарят се преви пред него, а управителят се върна в стаята. Радой не разбра думите на управителя, но долови нещо недобро в тях. И когато се обърна писарят да се спусне към стълбата, Радой го улови за дрехата му отзад:
    — Стой тука! Никъде няма да отиваш.
    Писарят се извърна като втрещен:
    — Как смееш да ме спираш! Пусни! Управителят заповяда… по важна работа…
    — Стой тука! Аз слушам само моя войвода. Той нищо не е заповядал.
    — Ти си побъркан… — дърпаше се писарят.
    Радой го пусна, но извади меча си и принуди писаря да се прилепи ужасен до вратата. В същото време слугата дочуваше през отворената врата възбудения глас на войводата си и не сваляше очи от писаря, когото бе взел под острия връх на меча си.
    Сега Самуил Мокри се бе изправил до стола си и редеше дума по дума, като задържаше гнева си с големи усилия:
    — … Не знам аз какво е сегашното приятелство на Византия, но ние от три века воюваме с нея. И не дойдох аз тук на съд пред тебе, войводо на престолния град, а дойдох да искам правда и защита за тоя немощен старец, който е воювал още с великия Симеон и от него е опасан с меч.
    Управителят премести неспокойния си поглед върху Бориса Илица:
    — Кажи да чуя, хиляднико, каква молба имаш към мене.
    Подпря се на меча си старецът и се изправи. Като се задъхваше от вълнение и от стеснение пред тия царски люде, той разказа от начало до край за разпрата си с великия болярин Никита Гургут и завърши:
    — Искам имота си, а още повече искам сина си. Искам съд праведен, войводо на престолния град. Аз говоря самата истина.
    — Ти твърдиш, че великият вътрешен болярин Никита Гургут е грабител, насилник и лъжец — рече сърдито управителят. — Това, което твърдиш, трябва да докажеш пред съда, ако царят позволи да ви съдим с великия болярин.
    Борис Илица въздъхна издълбоко и каза приведен над меча си:

    — Вече много пъти тропам на твоята врата, но твоите люде не ме пущаха да се явя пред светлото ти лице. Досега аз никого не съм излъгал.
    Управителят поклати глава:
    — А как ще лъже един велик болярин, когото ти нарече още и убиец?
    Наведе се още по-ниско над меча си Борис Илица, а Самуил сложи ръка на рамото му и се обърна към управителя:
    — Ти не можеш, войводо на престолния град, да съдиш праведно, щом преди това още твърдищ, че великият болярин не лъже. А поставяш в защита на болярина и позволението на царя. Аз пък повече вярвам на тоя престарял войник, но законът за всички трябва да бъде еднакъв. Стори поне тая милост на стария човек, за да се успокои сърцето му: издири къде е синът му. Великият болярин Гургут твърди, че е в затвора, а баща му се бои да не е погубен. Аз ще остана в Преслав и ще чакам, докато виновният в тая разпра получи своето наказание, и по това ще позная по-добре дали новият цар е дошъл с правда в царството си.
    — Ще останеш — придръпна се управителят и мускулите на челюстите му заиграха. — Ще останеш в Преслав може би по-дълго, отколкото си мислиш.
    Още недоизрекъл тия свои неясни думи, отиде и дръпна вратата. Той очакваше да види там стражата, която трябваше да задържи Самуила, но видя извадения меч на Радоя и уплашения писар срещу него. Управителят с мъка успя да надвие изненадата си и се обърна вече с друго лице към Самуила:
    — Ще изпратя с вас писаря, за да узнаете дали синът на хилядника е задържан в затвора. — И се обърна към писаря си: — Върви с тях до затвора от мое име.
    Затворът беше една стара крепостна кула с дълбоки подземия и двор около нея с каменна ограда, с помещения за стражата и всичко това беше прилепено към външната крепостна стена.
    Писарят на управителя поведе тримата мъже през вътрешния град, после по някакви странични улички през външния град. Радой вървеше последен и през целия път не преставаше да мънка, да подвиква подир господаря си:
    — Не ни мислят доброто тия люде… Да си вървим… Каква ра-работа имаме ние с тях… Къде се намери и тоя старец…
    Те прекосаха една неголяма поляна на самия край на града и се спряха пред тежката, обкована с железа врата на затвора. За последен път се опита Радой да отклони господаря си:
    — Ама какво търсим ние в тоя затвор… Студено ми ссстава, като го гледам…
    Стражът, който стоеше пред вратата на затвора с дълго копие в ръце, даде знак и след някое време вратата се открехна, показа се там началникът на стражата. Писарят посочи тримата мъже:
    — От името на управителя на престолния град пусни тия люде при главния тъмничар. Нужен им е по работа.
    Началникът на стражата изгледа мълчаливо тримата, дръпна вратата по-широко и ги пусна да влязат. Чу се зад тях как блъсна той вратата и я залости. После ги поведе през двора към мрачния вход на самия затвор, където излезе да ги посрещне главният тъмничар:
    — Нови ли ми водиш…
    — Идват по работа. Праща ги управителят.
    Главният тъмничар примига срещу тях с малките си хлътнали очички. Самуил Мокри каза:
    — Пратени сме да узнаем дали има тук затворник на име Симеон Илица. Млад човек, ето тук е и баща му.
    Тъмничарят попридъвка, преди да проговори, и рече само една дума:
    — Има.
    Чу се сякаш из целия този мрачен двор между високите каменни стени как изхлипа издълбоко старият хилядник, от очите му потекоха ситни сълзици, но лицето му се смееше. Самуил попита:
    — А да го видим за малко?
    Тъмничарят поклати глава: не!
    В същото време на входната врата на затвора се чу силно почукване. Началникът на стражата отиде да отвори. Оттам нахлуха цяло отделение въоръжени войници, приближиха се бързо и се нахвърлиха върху Самуила, върху Радоя и върху стария хилядник. След къса борба и тримата бяха обезоръжени и наблъскани в кулата-затвор; свалиха даже и ризниците им. В един почти тъмен ходник ги разделиха на две страни и тримата от войниците задърпаха Самуила по една тясна каменна стьлба надолу към подземията на затвора. Той се спря:
    — Оставете ме. Сам ще вървя.
    Дойде отнякъде друг тъмничар със запалена борина в ръка и поведе надолу войниците, а между тях беше Самуил. Слязоха на една площадка и после завиха по някакъв много тесен ходник, та трябваше да вървят един след друг. Миришеше на застоял въздух и мухъл, стъпките лепнеха по влажния, кален под. Тъмничарят отвори една врата в дъното на ходника, влезе вътре, за да стори място на един от войниците и на Самуила, които също влязоха. Самуил се огледа. Видя се в тясно помещение с нисък таван и без прозорци. Преди да успее да разгледа четирите му стени, вратата се хлопна, изскърцаха остро железа и той остана сам в пълен мрак. Заглъхнаха отвъд затворената врата и стъпките на четиримата мъже, които го доведоха. Той посегна някак несъзнателно в тъмнината, напипа вратата, опита се да я отвори. Вратата не се и помръдна.

X.

    След заминаването на Самуила за Преслав настаналото общо раздвижване и възбуждение в Средец започна бързо да стихва. Най-напред между тримата Самуилови братя и между техните най-близки люде. Говореше се за нов цар и дори се сочеха вече двама нови царе, но в Преслав се завърна законният цар; в Средец пристигна войска и самият средецки комит, или зетят му от негово име събираше войска, ала всичко така и си остана: ни война започна, ни земя се взе, ни плячка се докара; сред народа бяха тръгнали какви ли не приказки за големи промени и обрати към по-добро, а всичко заглъхна и отмина без следа, дори животът на простия народ стана още по-труден, като се застоя толкова войска в града.
    Арон Мокри ходеше по Средец като господар и в нищо не се стесняваше нито от тъста си, който все още беше комит и наместник на царя, нито пък от двамата си по-стари братя. Недоволството му от завръщането на законния цар се превърна в една постоянна сприхавост и разпуснатост — като че ли напук някому той не признавате никакъв ред и закон. Ходеше по управленията да се кара на разните управници и началници, да смущава и плаши писарите, дигаше и ръка да удари. Бъркаше се и в църковните работи, макар да псуваше бога и Богородица, и по манастирите устройваше пиршества и искаше от калугерите подаръци. Размиряваше и войската си с всякакви приумици — ту ще я дигне посред нощ уж поради някаква голяма опасност за града, ту ще й спре храната и ще я прати сама да си търси прехрана. На и необуздан беше в пиршествата си, които устройваше с всякакви люде, от най-горни до най-долни, скришом нощно време или пред целия град, с безпътни жени, та и с млади момчета, но така обръщаше всичко на края, че излагаше другите на присмех, понеже той никога не се напиваше до пълна самозабрава.
    Единствен, от когото се прибояваше, беше Самуил, но най-младият му брат сега беше далеко. Арон използваше добродушието на комит Всеслав, неговата старческа немощ, неговата бащинска обич, а когато зетят не успяваше да изкористи простодушието на стария комит, прибягваше към всякакви измами и заблуди. Така Арон използуваше за себе си и неговото богатство, и неговата власт, и званието му.
    По друг начин Арон мамеше и заблуждаваше двамата си по-стари братя. С лукаво, престорено смирение слушаше укорите на Давида, братските му съвети и поучения, а Мойсея той все гледаше да увлече в своите пиянски и развратни похождения. Арон би прогонил от Средец и двамата — те му пречеха, но умът му все още плетеше някакви измамни кроежи за възцаряването му в Преслав, а и не можеше да се освободи от страха си пред най-малкия брат, който бе казал войската да го чака тук, докато се върне от Преслав.
    Чудни бяха обноските на Арона Мокри към жена му Варвара. И бяха още по-чудни затова, че в повечето случаи ги определяше не той, своенравният и надменен безсрамник, а тя, слабата и грозна жена. Варвара Аронова винаги бе крила мислите си, истинските си желания. Винаги се бе чувствувала онеправдана, като се бе родила грозна. Винаги се бе мислила по-умна от другите. Ала никога преди не бе имала достатъчно смелост да изказва мислите си, желанията си, огорчението си, да показва своето високомерие. Арон Мокри я извади от сянката, в която се спотайваше: нямаше вече тя от кого да се бои, пред кого да се смущава. И първа нейна жертва беше по-старата й сестра Ефросиния.
    Като започна Арон Мокри да идва в дома на комит Всеслав, Варвара забеляза, че той известно време се колебаеше между нея и Ефросиния, която беше още млада и хубава. Варвара и преди завиждаше на сестра си, а сега я намрази. Когато се омъжи, тя започна открито да преследва и нея, и децата й. Отстрани я ведно с децата й от общите помещения в бащиния дом, за да не се среща често с Арона; отстрани я и от бащината трапеза, мъчеше се да я отстрани и от бащиното й сърце.
    Свикнала да следи, да дебне, Варвара схвана много бързо какъв човек беше Арон Мокри. Тя проявяваше голяма отстъпчивост спрямо неговите слабости и непостоянството му в съпружеските задължения и той й беше благодарен за свободата, която му даваше. Варвара знаеше за грозотата си — людете не бяха я оставили да се самозалъгва — и не търсеше от мъжа си безупречна привързаност, сляпа любовна страст; тя искаше той да си остане неин съпруг и да роди с него деца. А той отиваше по-далеч: със своята склонност да се преструва, с вродената си порочност и извратеност често играеше роля на влюбен съпруг, дори и когато бяха сами; той изпитваше и някаква извратена радост да се люби с жена си тъкмо защото беше грозна. У жена му при това не липсваше и пламенност, което беше тъкмо по негов вкус. Ала най-яката връзка между тях беше в неговите притезания за царската корона.
    Арон не криеше тия свои притезания и Варвара страстно се зае да ги поддържа в него — за него самия, но също и за себе си. Те двамата се сдружиха още по-здраво, когато се получи вест за връщането на законния цар и така царският престол се превръщаше за Арона вече в несбъднат блян. Колкото и да беше честолюбив и дързък, той можеше по-лесно да се примири с неуспеха си, но Варвара не се примири. Тя не го остави и той да се примири, въпреки че престолът беше вече зает от тоя, който имаше законно право над него. Тя проявяваше по-силна воля, по-голяма досетливост и съобразителност от мъжа си, по-пламенно желание да го издигне, за да издигна и себе си с него. Тя подхранваше надеждите му, гъделчкаше суетата му, разпалваше честолюбието му.
    — Зшцо се уплаши толкова от новия цар? — каза му еднаж. — Нито си го чул, нито си го видял. Ще почакаме, ще видим. Цар ли беше баща му?
    Арон я гледаше с големите си очи и му беше приятно да я слуша.
    — Ти сега гледай да си запазиш мястото на баща ми — каза му тя при друг случай. — Стар човек е той вече. Още колко ще живее…
    Друг път го накара да седне до нея и взе да го поучава:
    — Да беше пратил някого в Преслав да види какво става там. Брат ти отиде, но ти на него не вярвай. Той за себе си отиде там, не за тебе. Ако искаш да знаеш, братята ти сега са по-опасни за тебе, нежели новият цар. Опасен е най-големият, но най-малкият, който е сега в Преслав, е още по-опасен. Гледай да ги махнеш оттук и прати верен свой човек в Преслав, да знаеш що става там с новия цар и с всичко.
    Арон изпрати двама свои люде в Преслав, а братята си Давид и Мойсей взе да отстранява от себе си и да ги подканя да си вървят заедно с войската, която бяха довели в Средец. По едно време пък се опита да отдели Мойсей от другите си двама братя и да го привлече на своя страна.
    Покани еднаж Мойсея на вечеря не в комитския дом, а в своето частно жилище, дето устройваше шумните си пиршества.
    — Каня те сам — каза му Арон, — да си хапнем и да си пийнем по-свободно. С Давида човек е като пред изповедник; не смее с нищо да сгреши. С него друг път…
    Мойсей приемаше всяка дума в прекия й смисъл и се учуди, като видя, че на вечерята не бяха сами, а седнаха с тях и трима от средецките боляри. Но той зачиташе много всяко звание и се почувствува поласкан, че сядаше на трапезата с трима от най-първите средецки боляри.
    Поднесено бе и последното ядене и четвъртото поред вино, стомасите бяха пълни, главите шумяха в приятен шемет. И току се обърна Арон към брата си с премного загрижено лице:
    — Наистина, брате Мойсее, кой е пръв началник на тая войска, която доведохте отдолу? Ти ли, Давид ли, или Самуил?
    Мойсей се учуди на тоя въпрос, но после го обхвана смущение: наистина кой беше главен началник на тая войска? Арон побърза да оправи мислите му, но и да ги насочи по своя воля:
    — Самуил може би…
    — Да — улови се тутакси за думите му Мойсей и добави разпалено: — Самуил е най-първият, той ги събра от град на град.
    — Е, да, да — закима сговорчиво Арон. — Това исках да кажа и аз. Самуил може би заляга най-много за тая войска, но ти не си ли по-стар брат и по-стар войвода, а Давид не е ли по-стар от тебе? Трябва да се спазва редът, брате Мойсее. Самуил я събрал, но в нея е и твоят полк и ти под негова ли повеля ще го оставиш? В нея е и полкът на Давида.
    Далеко някъде в мислите на Мойсея се пораждаше подозрение и той наостри ухо. Арон продължи по-смело:
    — Във войската редът е най-важното. Давид е най-старият брат и най-старият войвода. След него си ти, а след тебе иде Самуил. И няма нищо чудно, ако по-малкият брат е под повелята на по-големия. Така ли е, светли боляри и войводи? — изгледа той редом сътрапезниците си.
    Изгледа ги един по един и Мойсей — да види дали наистина беше така, както говореше Арон. Да, наистина беше така, те кимаха с глави, повтаряха:
    — Да, да…
    — Но — подзе пак Арон, сключил вежди, сякаш от преголеми усилия да бъде справедлив в думите си, — но нашият най-стар брат, когото господ е надарил с велика мъдрост, никога не е искал да води войска. — Понамести се той на мекия си стол и току протегна ръка към Мойсея, опря в него насочения си пръст: — Ти трябва да водиш тая войска, никой друг, ти!
    Това свойско докосване даде неочаквана последица: вместо да притегли Мойсея, да го разнежи, то изеднаж го събуди. Той отвори строги, гневни очи, загледа се в Арона, промълви изтихо:
    — Ти… що… — И току викна: — Против Самуила ли, против Давида! Мене! Искаш да ми разбъркаш ума!
    Той скочи и посегна към дръжката на меча, но мечът му не беше на бедрото му; както и другите гости тук, които носеха мечове, той бе го оставил тоя път в един от ъглите на стаята. Арон също скочи с пребледняло лице, наскачаха и приятелите му. Мойсей се огледа и като не можа да изтегли меча си в същия миг, ритна с големия си ботуш ниската трапеза и я прекатури. Той и друг път бе ритвал трапезата на Арона. Настана бъркотия, дотичаха слуги. Отлял по тоя начин от гнева си, Мойсей се смути повече от всички и току се втурна към ъгъла, грабна меча си и бързо излезе от стаята.
    Тръгна да търси Давида. Намери го в стаичката му:
    — Ще го убия! Той е самият дявол… Иска да ме съблазни… Арон!
    — Седни, седни, смири се, братко.
    Мойсей послушно седна и шумно подсмръкна; бяха потекли сълзи от очите му.
    В разговора, който започнаха двамата братя вече по-успокоени, за пръв път споменаха и двамата, че трябва да напуснат Средец заедно с войската, която бяха довели.
    Тая войска беше вече цяла беда за града. Към нея трябваше да се прибави и войската, която бе събрал Арон. Това бяха над три хиляди и петстотин млади мъже, облечени във войнишко облекло, въоръжени. Те не зачитаха вече много нито мирните средецки граждани, нито властите в града, нито реда, който трябваше да спазват като войници. Хранеха ги зле и те не искаха да стоят повече в тоя град, далеко от родните си краища. Пиянствуваха по кръчмите, биеха се помежду си и особено с Ароновите войници, биеха гражданите, задиряха жените, нападаха ги по улиците и дворищата, крадяха, каквото им попадне, навлизаха чак до къщите и продавачниците да крадат. Разпуснаха се и мнозина от началниците им. Мойсей Мокри поддържаше донякъде реда в своя полк с голяма строгост, ала войниците все се изплъзваха от ръцете му. Имаше и войници, които бяха напуснали полковете си, бяха се разбягали по далечните си родни краища.
    Беше вече жарко лято. Над Средецкото поле се ширеше нажежено пепеливо небе и дни наред не се мяркаше по него ни едно облаче. Възправена насред полето, Витош планина едвам се синееше, забулена в душни летни мъглявини. За двамата братя, които седяха тук в очакване, настъпиха безкрайни тягостни дни. След скарването си с Мойсея Арон отиде на лов надолу по Струма и все не се връщаше, а жена му не искаше и да знае повече за двамата си девери. Те й пречеха да се чувствува пълновластна господарка в Средец редом с остарелия си баща И само страхът й от полковете им я възпираше да не ги прогони от Средец. По това време, вече към средата на месец юли, се завърнаха в Средец людете, които бе изпратил Арон в Преслав. Като ги изслуша Варвара Арюнова, веднага ги изпрати при деверите си. Те бяха донесли такива вести от престолния град, че тя се надяваше сега Давкд и Мойсей да се махнат от Средец заедно с пълчищата си.
    — Говорете — каза им Давид. — Видяхте ли в Преслав нашия брат?
    Те не бяха видели Самуила и нищо не бяха чули за него:
    — Когото питахме, нищо не можеше да ни каже нито за вашия брат, нито за слугите му.
    Нямаше го Самуил. Нещо се е случило с него. Можеше да е загинал. Мойсей рече:
    — Да бяхме дигнали войската… та в Преслав. Да потърсим Самуила. Да видим какво става там.
    Давид махна с ръка безнадеждно. Тъмно и неясно беше нататък, към престолния град. Дошъл бе новият цар, седнал бе на бащиния си престол, а градът му се изпълнил с ромеи. Никакъв глас не се чуваше откъм царския град, не дойде царски пратеник ни в Средец, ни за друг някой от тукашните градове и средища, никаква царска повеля не се получи. Чу се само, че царски люде са стигнали едва до високите планини на изток от Средец, до Щипонската и Етрополската, и нагоре са се появили, отвъд Маторие гори, по средното и долното течение на Искъра, като да се боеше новият цар да премине мътните води на тая голяма река. Това беше всичко.
    В тая тъмнина и неизвестност към престолния град изчезна без следа, без глас Самуил Мокри, тласкан от своите младежки пориви. Давид Мокри беше всякога склонен да оставя всичко на божията милост. На бога и на милостта му остави и най-младия си брат. Той не предприе нищо, за да го издири. Най-сетне, ако е жив и здрав, той и сам ще се върне. Сега те и двамата с Мойсея се съгласиха да се върнат в Охрид с цялата си войска. Варвара Аронова, щом узна, че деверите й напущаха Средец с полковете си, изкачи се на високата кула в бащиния си дом и стоя там, докато се разстла по полето и изчезна прахът, който се дигна след войската на двамата братя по пътя за Долна земя…
    Чак след като се завърнаха в Охрид и като мина още време, двамата братя Мокри чуха, че в България пак навлязъл откъм Дунав киевският княз Светослав с голяма войска. Какво можеха да сторят те? Там и все още в неизвестност беше Самуил, но друга връзка с Преслав нямаше; вторият Борис, новият цар на България, не бе помислил и за Охрид. Давид и Мойсей бяха разпуснали голямата част от войската си — нямаше как да я хранят. Давид се прибра в своята малка твърдина край Костур, а Мойсей, с една част от войниците си — тия, които сами пожелаха да останат с него, вместо да превиват гърбове по господарските ниви, се прибра пак във вътрешната крепост на Охрид. И доколкото двамата братя все още мислеха за широкото българско царство, за правда и ред в него, за силна войска и за слава, това беше повече тяхната голяма скръб по Самуила и в надеждата им, че той един ден ще се върне.


    По това време в Охрид беше и Агата, съпругата Самуилова. Тя напусна старото гнездо на Мокрите оттатък Бялото езеро още щом научи, че Самуил заминал за Средец.
    Скоро след като я остави той в бащината си усамотена твърдина над езерото, Агата се усети пак бременна. И ведно с това в нея бе започнала дълбоката промяна, която става с всяка жена в нейното състояние, промяна еднаква у всички жени, но и различна. Агата забеляза някои познати вече смущения в младото си тяло, гнусеше се от някои храни, сънят й стана неспокоен и някакъв страх облада сърцето й. Дойката, която беше неин най-доверен човек в тоя дом, беше страхлива и Агата често викаше в своите стаи една от старите прислужници, да нощува с тях и да ги пази от страха им през тъмните нощи. Не след дълго всичко това премина, успокои се тялото и душата на младата жена. Личеше промяната в нея и в обноските й към людете, към слугите в къщата, които познаваха нейната студена, строга надменност, но сега тя беше по-търпелива към тях и понякога сама ги заприказваше. Само спрямо Самуила остана в нея нещо непроменено, дори се засили и не беше за добро, а беше повече за зло.
    Те бяха различни люде; свързали се бяха с такава връзка, а бяха дошли от два различни свята. В разкошния дом на драчкия протевон край брега на Адриатика се живееше безгрижно, весело; в бащиния си дом Агата не бе познала никакви лишения, никакви грижи и всичко беше наредено така, че тя и близките й познаваха само сладостите на живота. А Самуил не знаеше и нито можеше да помисли, че има някъде толкова безгрижен живот. Ами в каменния дом на Никола Мокри зимно време не се и затопляше достатъчно, людете в него често зъзнеха, въпреки че безкрайните гори на комита започваха от стените на твърдината му. Така беше нареден животът на тия люде — да не се бяга от мъката, като че ли не можеше да има човешки живот без мъка. Храната им беше проста, груба; тия люде, и господарите и слугите им, мислеха, че с храната човек трябва да се насити, а не и да се наслаждава. Така беше и с облеклото им, и с наредбата в къщата. Те се обличаха, за да се стоплят, за да запазят тялото, а не да се украсят с облеклото си; господарската къща беше наредена като че ли само за да може да пренощува човек в нея, да се скрие на завет, да се скрие и от враг — такава беше тя, мрачна и студена, с дебели каменни стени. Такъв беше животът на целия този народ. Имаше в Охрид люде, които живееха по-приятно, имаха по-хубави домове, но те бяха малцина и най-вече между болярите, духовниците и богатите купци. Ала и те не познаваха големия разкош и голямата изтънченост. Те се украсяваха и се наслаждаваха от живота не по свой вкус, а подражаваха на знатните ромеи, доколкото бяха чували и знаеха за живота им. Българските велможи бяха повече алчни за богатство, нежели за хубост и наслади. А простият народ живееше в бедност, та за хубост и радост в живота не беше много далеко от птиците, със своите песни, от цветята, със своите шарки и украси. В такъв дом, между такива люде дойде да живее Агата — Хрисилиевата щерка, а с други мисли и надежди бе тръгнала от бащиния си дом. Тя би могла да научи Самуил на много неща, полезни и по-хубави, тя би могла да застане в тоя дом като истинска стопанка и да промени много неща в него, ала никога не бяха я учили сама да прави нещо, сама, със собствените си ръце да променя.
    Тя не се свърза, не се сля с мъжа си, не влезе като своя между людете му, а остана извън тях и срещу тях. В много неща тя не разбираше мъжа си, не я разбираше и той Самуил и не подозираше нищо нередно в това, което я отблъскваше и измъчваше, а тя никога не се разкри напълно пред него, остана затворена в своята надменност, в чуждинското си презрение към новите си люде.
    И ето всичко продължаваше все така. Самуил държеше жена си на определено за нея място. Той я обичаше, макар и не така пламенно, както в началото на тяхната връзка, но я обичаше топло и честно като своя жена, радваше се на нейната младост и хубост. Все пак не би седнал да споделя с нея това, което беше негова мъжка работа и грижа. Така знаеше той — жената си е жена, мъжът трябва да я обича, да я гали, да й се радва, но друго нещо е мъжът и друго е неговото място в живота. Там, където те бяха различни, трябваше да бъдат разделени един от друг. С какво би могла да помогне жената, когато мъжът тръгваше на война? Тя само би му пречила с плача си и с всичките си женски слабости. Така беше и когато мъжът се занимаваше с царски работи, и когато редеше имота си, и когато ходеше на лов. Жената ще седи до огнището, ще пази огъня, ще гледа децата, ще чака мъжа си и ще го посреща.
    Той се върна за Великден, да прекара празника заедно с жена си, но я остави още на третия ден и не каза къде отива, за колко време, по каква работа. Беше още ранна пролет, време на чести бури и проливни дъждове, ва тъмни, тревожни нощи. Така се случи и през нощта веднага след заминаването на Самуила — още на смрачаване се надигна буря иззад дивите планини на запад, откъм морето. Гъсти и тежки облаци, черни като сажди, се зададоха по небето, влачеха се по самите хребети и върхове на планините, водеше ги буен вятър. Покриха те цялото небе, надвесиха се ниско, сякаш да затиснат земята, да я залеят с водите си. Езерото потъмня, запремята се тревожно, та шумът на вълните му се чуваше чак горе, в господарската твърдина, донасяше го вятърът. Бързо настана нощ, тъмна, черна, пълна със стенанията на бурята, с рева на езерните води, с всякакви други шумове и гласове, заплиска и дъжд, чийто шум изпълваше душата с тъга.
    Двете жени, господарката и кърмачката на детето й, седяха сами в дневната стая. Те и двете вярваха в какви ли не тайнствени сили, какви ли не гласове чуваха в бурята, но им беше по-леко, докато беше будно детето, докато се движеха слуги около тях — да сложат вечеря на господарката, да постъкнат огъня в огнището, да донесат дърва за през нощта. Детето заспа и после като че ли не остана жив човек в тоя голям дом. Дойката взе да сс заглежда в господарката си с уплашени очи и цяла се разтреперваше, когато се блъсваше вятърът в прозорците на стаята. Агата седна при арфата си, но и нейните пръсти трепереха, глухо, плачливо зазвучаха опънатите струни при многогласия рев на бурята, който слизаше през широкия кумин на огнището и пълнеше стаята и цялата къща. Не изтрая и Агата. Остави арфата в ъгъла, скочи от столчето и рече с неочаквано силен глас, като че ли да надвика бурята и страха в сърцето си:
    — Скоро да доведеш баба Босилка, скоро! И не се бави, да не стоя тук сама. Тичай, тичай…
    Дойката се втурна към вратата. Когато не след дълго тя се върна, следвана от баба Босилка, Агата се нахвърли на старата жена, загубила власт над себе си от голям страх, та и българският й език беше още по-неправилен:
    — Ето как ме мъчи, ето как ме мъчи! Защо ме оставя сама в тая… пустиня!
    Баба Босилка беше дребна жена, още повече намаляла от годините. Тя стоеше едва-едва приведена пред Агата и се усмихваше на страха й:
    — Ти не се плаши толкова, господарке.
    — Вземи столче и седни — каза Агата.
    — Ще седна, господарке, с твое позволение. Стара съм вече аз, не ме държат нозете, както някогаш…
    Баба Босилка седна по-близу до огнището и свикнала цял живот да върши нещо, приведе се да пооправи главните, а после сложи в скута работливите си ръце и така остана някое време, неподвижна. Ала нейната старческа мисъл не преставаше да работи, да се върти около няколко все едни и същи неща, в които се бе събрал сега целият й живот: Самуил, къщата и живота в нея, времето, най-вече поради ревматизма в старите й колене, и няколко спомена от миналия й дълъг живот, оставили ярки, незаличими в паметта. На първо място Самуил. Заедно с майката на Радой тя бе помагала на старата господарка Рипсимия да отгледа децата си и Самуил, най-малкият, бе останал докрай в ръцете й. Самата тя не беше се омъжила, не беше имала свои рожби и цялата любов на женското си сърце, на своето сирото сърце бе изляла върху господарските деца и най-много върху най-малкия. А и Саумил беше такова дете до късно не се отдели от нея. Старата жена бе свикнала да живее с господарите и не се боеше от тях; не се боеше тя и от младата господарка, Самуиловица, както се бояха всички други слуги в къщата.
    Седеше баба Босилка до огнището с ръце в скута мисълта й — подир лютите думи на младата господарка. И заговори, негли забравила, че не беше сама в стаята:
    — … Не съм виждала аз той да мъчи някого. Ти така само си говориш, господарке; сърдита си му знам. Остави те и си отиде. Тъкмо на Великден. Да беше останал барем до края на великденската неделя. И мене ми избяга; не можах да му се порадвам повече. Ами нели е мъж, господарке…
    — Мъж! Не остава никога в къщи.
    Ето ще поговори тя със светлата си господарка. Светлата господарка не обичаше много Самуила. Баба Босилка знаеше и това.
    — Мъжът не седи в къщи, а жената седи в къщи. И не е добър мъж, който седи до полата на жена си и се бърка в женските работи.
    — Не искам да седи до полата ми — отвърна рязко Агата и продължи: — Той ме доведе тук, на края на света, не виждам жив човек, няма с кого да седна.
    Старата жена и не помисли да се обижда от това че господарката не смяташе слугите за люде. Господарска работа. Но не се боеше тя от господарката си и пак подзе:
    — Жената ще седи до огнището, а не мъжът. Ще гледа децата. Ще кити къщата. А ти, като си господарка ще държиш и слугите. Мъжът е вън. Ако искаш да знаеш, аз това също съм го чувала още от старата господарка, царство й небесно. И съм го виждала много пъти.
    — Господарка ли била или… робиня на мъжа си.
    — О! И каква още господарка… Цялата къща беше в ръцете й. Сити бяхме, облечени бяхме. Тя имаше грижата за всички. Старият господар, царство му небесно, през неделя, през две водеше гости. Какви трапези се слагаха! По цяла ялова крава ще сложат, по цял вепър ще опекат в пещта. Господарят, старият, не се знаеше ни кога ще излезе, ни кога ще се върне и колко пъти ще се върне пиян… Самуил никога не се е напивал. Ти не знаеш какво е пиян мъж и още повече ако е лют… Стоеше старата господарка по цели нощи ето на тия прозорчета, към езерото. Да го чака. Прозорчетата да светят; светлината да го притегля. И аз с нея. Но аз — не ме е много грижа за закъснелия. И току ще заспя, А тя и за мене ще намери време; ще ме покрие с някоя дреха, да не настина…
    — Той говори като тебе — прекъсна я Агата.
    — Самуил? Да… Нели е израсъл в ръцете ми…
    Гласът на старата прислужница утихна и съвсем заглъхна; унесе се тя в спомени за старата си господарка. Воят на бурята вън все още изпълваше стаята и широкия зев на огнището, ала сякаш бе се поукротил и унасяше някак приспивно. Агата седеше на другата страна на огнището неподвижна, с наведени очи, а дойката вече дремеше в ъгъла зад нея. Разбудената мисъл на старата прислужница пак премина в думи и пак за умрялата господарка:
    — … и тя роди тринайсет деца. Девет зарови в земята. Три преди Давида, две преди Мойсея; после загуби четири едно след друго и се роди Арои, а след него Самуил. Все мънички й умираха; само едно стигна до три години. Тя си е сега при тях; девет ангелчета й прислужват горе. Много жалеше за тях и повече като беше по-млада. Влагата, казваше тя в мъката си, влагата от езерото и от гората ми ги убива; и тия дебели стени, та никога не можем да ги стоплим… То… божа работа; той дава, той взема. И зли бесове има, зли сили…
    — Ето, виждаш ли — продума с укротен глас Агата. — Тия стени, които никога не се стоплят. В тях ме затвори моят мъж, като да съм луда или злодейка.
    — Тук е твой дом и ти си господарка в него. Мъжът ще донесе, а ти ще сложиш в гърнето, ще сложиш на стана да изткаеш. Като си господарка, то у тебе ще върви господарски, но така е наредено от бога и за тебе…

    Агата вече и не слушаше думите на старата жена, тя се отвращаваше от нейната робска мъдрост, но еднозвучният, равен старчески глас успокояваше сърцето й. Тя стана, побутна дойката мълчаливо, да я събуди, минаха и двете в спалнята. Докато се приготвяше за спане, тя неволно надаваше ухо ту към воя на бурята вън, ту към гласа на старата жена. Така и заспа.
    Баба Босилка остана тук до края на нощта. Измъчи се цяла нощ на дървеното столче, но седеше и пазеше съня на младата си господарка.
    На другата сутрин Агата се събуди, решена да напусне омразната крепост на Мокрите; това решение дойде от страха й през току-що изминалата бурна нощ. Но тя не напусна веднага каменния дом. Спираха я ненавистните думи на старата слугиня, които бяха заседнали в ума й. В тия думи Агата долавяше някаква заплаха. Такива бяха всички тия люде — сурови варвари, и тя се боеше от тях. Дълго се бори с тая мисъл — да отиде да живее в Охрид; издаде се дори, та и слугите говореха за нейното заминаване. Ала едва като научи, че Самуил бе заминал за Средец, тя се реши да прегази най-сетне волята на мъжа си и суровите закони на тоя дом. Вдъхваше й смелост и това, че беше бременна.

    Агата Самуилова затвори очи и погази волята на мъжа си, а след това й беше вече по-лесно да живее по своя воля. Съживи се в нея някакво пакостно упорство да върви против Самуила. Увлече се тя в една въображаема барба с него, а той не беше тук, за да я спре, да я накара ла изтрезнее. Колкото се боеше от него, още повече се радваше и тържествуваше в себе си, че вървеше против волята му.
    Тя се боеше да пътува с чун по езерото и замина за Охрид с цял керван двуколки. Дигна цялата своя покъщнина, взе със себе си по-младите слугини и трима от слугите. Настани се в главното управление — не знаеше къде другаде да отиде, не бе и мислила за това. Калипсо, прислужницата на Мойсея Мокри, веднага се прилепи към нея. Калипсо ненавиждаше Самуила и като долови кое бе накарало младата му жена да мине отсам езерото, предаде се тялом и духом в нейна служба, та предизвика ревността на дойната. Агата Самуилова не познаваше живота в града, но Калипсо беше винаги до нея и във всичко я насърчаваше. Още първите дни тя каза на Агата:
    — Ти, светла господарке, не бива да живееш тук, в крепостта, заедно с войниците. Като се върнат, всичко тук ще се изпълни с войници. Намери си една хубава къща в града. Нареди я по царски, както ти прилича.
    — Нямам пари за такава къща — отвърна Самуиловата жена с огорчение. — Нели виждаш: мъжът ми не е тук.
    Калипсо подигна вежди, разтегна тънките си устни в усмивка, преди да продума:
    — Съпругата на Самуил Мокри винаги може да намери пари в тоя град.
    — Как тъй…
    — О, господарке… Така е днес, че… каквото и да поискаш, каквото и да кажеш, веднага ще се изпълни.
    По жилите на Агата се разля приятна топлина и тя пожела веднага да опита докъде стигаше господарската й власт. Тя изпрати Калипсо и две от слугините си при най-добрия купец на платове. Цяла върволица слуги на купеца се изкачиха към вътрешната крепост, натоварени с намотани платове и вързопи; водеше ги сам купецът. Агата си избра всякакви скъпи платове и беше ненаситна в своята женска алчност за по-хубави дрехи; купецът и Калипсо още повече я насърчаваха. Когато тя накрая каза, че мъжът й ще плати за платовете, които задържа, по лицето на купеца се разля бледност, но той нищо не й отказа и само удвои цената на стоката си. Калипсо доведе при господарката си и купци на скъпоценности и всякакви накити, на благоухания и всякакви мазила. Купците нищо не отказваха на Самуиловата жена. Те се бояха да й отказват, още повече се бояха да не би мъжът й да откаже да плати, но и се надяваха, че няма да откаже — блягоприятни за тях думи се носеха из града за най-младия от комитопулите, няма да присвои той нищо чуждо и още повече облекло и накити за съпругата си.
    А Охрид сякаш едва сега научи, че Самуил Мокри имаше жена. Говореше се из целия град за хубостта й, за скъпите платове и накити, които бе купила, а някои от по-знатните жени в града крояха как да се приближат до нея. Те следяха живота на Агата, всяка нейна постъпка, най-вече чрез слугините й, а също и чрез Калипсо — Канеха я по къщите, гощаваха я и разпитваха. Калипсо големееше пред тях, но искаше да покаже и близостта с Агата. Впрочем и сама Агата скоро слезе в града. Настани се тя в доскорошната къща на Арона Мокри.
    И пак Калипсо я насочи там. Чу се за женитбата на Арона и собственикът на къщата тръгна из града да се вайка пред всекиго, че Арон му държал къщата толкова време, без да му плати, а сега и нямало да се върне вече в Охрид. Калипсо отиде при него да го успокои:
    — Ти дай къщата си на снаха му. Като се върне мъжът й Самуил Макри, ще ти плати наем и за него, и за жена си.
    Стопанинът на къщата веднага се улови за тая надежда.
    Още Арон бе наредил къщата, но Калипсо повика люде да я наредят и украсят още по-добре.
    Агата Самуилова започна нов живот. Тя бе свикнала на такъв живот, сред разкош и в пълно безгрижие, още при баща си, но сега се нахвърли върху неговите сладости с потискана доскоро жажда и като да беше упоена от някаква дяволска упойка. Калипсо я насърчаваше във всяко нещо и Агата приближи много до себе си прислужницата на своя девер. За всяка своя прищявка тя викаше Калипсо и чакаше нейното одобрение. Калипсо одобряваше и я насочваше, подсещаше я за други лудости. Калипсо и сама се забавляваше с лекомислието на новата си господарка — обличаше се добре, хранеше се добре, научи се да попивва вино и когато прекаляваше в тая своя слабост, развеселяваше Агата. Но те често и не оставаха сами. Като се отвори такава къща в града и с такава господарка в нея, охридските знатни жени нямаха търпение да я гледат отдалеко и скоро потърсиха вратата й; там беше и Калипсо, която ги въвеждаше една след друга при господарката си. Агата Самуилова имаше често гостенки, устройваше приеми и гощавки. Тя не канеше мъже — беше сама в къщата си и, още повече, беше бременна, но бързаше и с това да успокоява съвестта си, че пазеше своето женско и съпружеско достолепие. Що повече можеше да се иска от нея?
    Давид Мокри и Мойсей Мокри се завърнаха в Охрид с полковете си. Охридчани се трупаха сега да ги гледат по улиците, където минаваха с войниците, и всеки ги приемаше като господари на града. Чули бяха охридчани за втория Борис, но той беше далеко, а те виждаха тук двамата комитопули, виждаха и войската им. Давид не мислеше да се бави в Охрид — само докато си почине полкът му за ден или два.
    Калипсо каза на братята за снаха им и за къщата й в Охрид. Те трябваше да отидат и я видят и се вълнуваха, че не знаеха какво да й кажат за Самуила. Агата ги посрещна като царица. Пресрещнаха ги слуги още пред вратата на къщата й, също в преддверието, въведоха ги в една от стаите, помолиха ги да почакат светлата господарка. Мойсей се озърташе неспокоен пред хубавата наредба и пред тия богато облечени слуги и слугини. Смутен беше и Давид, но това у него беше поради отвращението му от всяка човешка суета. Те трябваше да чакат дълго, докато слезе при тях снаха им. Преди да влезе тя, показа се една млада слугиня с голи ръце, с дигнати нагоре коси, превързани със синя лента, и рече:
    — Светлата господарка иде.
    Двамата мъже не знаеха, че това предупреждение значеше да станат и да посрещнат светлата господарка, но щом влезе тя, неволно се изправиха на нозе. Те като че ли за пръв път виждаха снаха си и наистина за пръв път я виждаха с такава външност. Агата беше облечена в разкошно ромейско облекло и беше то още по-накитено, по-сложно, понеже тя искаше да прикрие своята бременност. Агата също беше с разголени ръце чак до рамената и това караше двамата й девери да отклоняват погледите си — стесняваха се от неприличното разголване, което не беше по български обичай. Косата й беше също дигната по ромейски, та се виждаше разголена и бялата й шия, а между тъмните й къдри меко светлееха нанизи от маргарит, на челото й блестеше тясна диадема от злато и скъпоценни камъни. Още по-внушителна беше гордата й осанка, изразът на хубавото, леко побледняло лице, строгият поглед на черните й очи, втренчен в двамата мъже и дори гневен.
    — Добре дошли — каза тя с някакъв далечен глас, после попита: — Къде е моят мъж?
    Те и двамата се смутиха още повече — какво да отговорят на въпроса й, къде беше Самуил, къде бе останал нейният мъж и техният роден брат? Като че ли го бяха изоставили по своя вина, а не бяха виновни. Такива объркани бяха и отговорите им.
    — Той замина за Преслав — заговори пръв Давид и се мъчеше, според природата си, да бъде спокоен, — Не можехме да го спрем, не можахме и повече да го чакаме в Средец.
    Заговори и Мойсей, но бидейки езикът му оскъден, не се разбра добре какво искаше да каже:
    — …Трябваше да отида аз, но войската…
    Агата беше далеч от техните смущения и тревоги за по-младия брат. Във всяко нещо тя мислеше най-напрел, за себе си:
    — Той не мисли за мене. — И като искаше пак да покаже големството и господарството си, продължи отвисоко: — Аз не мога да ви поканя на трапезата си, щом съм сама, без мъжа си, но седнете да изпиете по една чаша вино в къщата ми.
    И тя първа седна, далеко от тях, на един висок стол с облегало; на две стъпки зад нея се изправи слугинята й. С бавно, сдържано движение на ръката си Агата отново покани двамата си девери да седнат, но Мойсей изпревари движението й, след като седна и Давид. Тя се извърна едва към слугинята, кимна й да се разпорели за виното на гостите. Слугинята се поклони и излезе.
    Разговорът не вървеше. Агата пак попита:
    — Хубава ли е невестата на Арона?
    Давид не знаеше как да признае, че новата му снаха не беше хубава, но тоя път Мойсей го изправари и каза предизвикателно:
    — Хубава е. Много е хубава. Ангел!
    Той отговори тъй само за да противоречи на Агата, да я засегне някак. Тя наистина почувствува ревност към непознатата си етърва, пролича и по лицето й.
    Друга една слугиня донесе на гостите вино в скъпи съдове. Те едвам отпиха от чашите си и си отидоха. Агата Самуилова не ги задържа повече, нито ги покани да дойдат пак в къщата й.

XI.

    На тридесет и втория ден откакто бе затворен Самун Мокри в преславския затвор, в подземната му килия влязоха главният тъмничар, един стотник и друг един тъмничар със запалена борина. Самуил подигна ръка да засени очите си от пушливата светлина на борината. Чу се гласът на главния тъмничар:
    — Излизай.
    Тесният ходник беше пълен с въоръжени войници. Те се изнизаха по каменната стълба нагоре, след тях и Самуил, следван от главния тъмничар и от другите двама мъже. Вън беше тъмно, Самуил цял потрепера от остър предутринен хлад, който бързо и с болка изпълни гърдите му. Огледа се затворникът, подигна очи към небето. Разлюлените пламъци на няколко борини осветяваха обкръжилите го люде, оръжията им, проядената каменна стена на кулата-затвор, а високо горе, чак през светлината на факлите, небето вече светлееше от далечната още зора. Главният тъмничар побутна Самуила и го поведе мълчаливо през двора към помещението на стражата; редом с тъмничаря вървеше и стотникът, след тях пристъпяше затворникът, следван отблизу от войниците. Въведоха го в една стая в приземието на стражевото помещение, донесоха светилпик с дървено масло и го окачиха на стената. На единия край на стаята се виждаше голям чебър и от него излизаше пара — пълен беше с топла вода. На стол до него бяха сложени куп дрехи. Главният тъмничар посочи чебъра:
    — Ще се окъпеш. Ще махнеш тия мръсни дрипи… Ето ти други дрехи.
    Приятна топлина се надигна в гърдите на затворника. Да се окъпе… И може би ще го пуснат на свобода. Светлият му поглед се спря върху дрехите. И току посегна, дигна една от тях. Беше ромейски хитон. Той поклати глава:
    — Няма да облека тия чуждински дрехи.
    — Въшките капят от тебе — рече тъмничарят с напрегнат глас.
    Самуил Мокри нищо не отвърна. Обади се и стотникът:
    — Ще те водим някъде. Не може с тия твои дрехи.
    — Аз и сам не мога да търпя тая гнъсотия върху себе си. Не ми е нужно и такова чуждо шаренило. Дайте ми по-просто облекло. Ето като туй, което нося върху себе си.
    Тъмничарят и стотникът излязоха мълчаливо, затвориха вратата. Самуил остана сам, но се дочуваше, че вън стояха люде. Той започна да се съблича нетърпеливо. Влезе в чебъра и се потопи цял в топлата вода. Топлината проникна чак в утробата му, във всяка негова костица, потопи той във водата и главата си.
    Самуил се ми, докато водата започна да хладнее. На стената изеднаж се откроиха две прозорчета, в тях светлееше изгряващият ден. Самуил излезе от чебъра потръпващ. Той изтръска с мокрите длани капките по тялото си, пристъпи към вратата, почука:
    — Ще ми дадете ли други дрехи?
    Влезе пак главният тъмничар, подаде му конопена риза и чисто, здраво войнишко облекло. Преди да облече грубата риза, Самуил изтърка с нея мокрото си тяло и едва сега забеляза колко много бе ослабнал, но се чувствуваше бодър и силен след банята. Надяна живо ризата, облече и другите дрехи. Дадоха му и един широк ремък, да се опаше. Влезе и бръснар да подреже косата му, среса я, среса и брадата му с рядък гребен от волски рог. Самуил приемаше малчаливо всичко това, с тиха радост в сърцето си. Той не се и опитваше да разгадава къде ще го водят, радваше се на окъпаното си тяло, па чистите дрехи.
    Тъмничарят го поведе през тесния ходник, който беше пълен с войници, и го въведе в друга стая, посочи му една ниска масичка:
    — Седни да се нахраниш.
    Бяха му сложили попара от мляко с черен, войнишки хляб. Не можеше да се насити, не можеше да се наслади, нетърпението и гладът му личаха дори и в ръката, с която държеше дървената лъжица. От тридесет и два дни бе ял само хляб, на два пъти му бяха дали и някаква супа, която не можеше и да види в тъмнината. Сега храната сякаш се всмукваше от всяка клетка на изгладнялото му младо тяло. О, добре, добре. Започваше нещо добро, по-добро. Последните тридесет и две денонощия в тъмнина и затвор — той не знаеше колко бяха минали — се сливаха в някаква дълга, кошмарна нощ и оставаха някъде настрана в мислите му, в паметта му. Минала бе най-сетне тая мъчителна нощ, сега около него беше светло, той виждаше пръстената паница пред себе, държеше я здраво с едната си ръка. В стаята бяха главният тъмничар и стотникът, стояха встрани и мълчаливо го попоглеждаха. Дървената лъжица застърга по дъното на паницата. Самуил сръбна последните капки от попарата, сложи лъжицата на масичката със спокойна ръка и бодро се изправи:
    — Къде ще ме водите?
    — Ще видиш и сам ще разбереш — каза тъмничарят и пристъпи към вратата, но Самуил протегна ръка да го спре:
    — Къде е хилядникът Илица, къде е слугата ми?
    Тъмничарят го погледна — колебаеше се дали да му отговори, но после каза:
    — Живи са и здрави. Повече и не питай.
    — Колко дни вече стоим в тъмница?
    — Тридесет и… — отвърна тъмничарят и махна нетърпеливо с ръка: няма да отговаря повече на въпросите му.
    Самуил Мокри нищо повече и не попита. Изведоха го пак в двора. Лятното слънце го удари в очите. Утринният въздух беше още свеж и прохладен, но вече се усещаше, че денят ще бъде горещ. Стотникът мълчаливо кимна, тръгнаха те един до друг със Самуила. Зад тях се чуха стъпки и Самуил премисли, че това бяха войници, които тръгваха след тях да го пазят, и че не бяха повече от пет души. Премисляше той също дали да избяга, или да се остави да го отведат, където бяха решили. Стъпваше здраво и вярваше, че ще успее да избяга, но къде го водеха? Не беше на губилище, нито в някакъв друг затвор. Банята, попарата… Ами те биха го вързали… Нека по-добре да почака и да види какво ще стане по-нататък.
    Те минаха през града и се отправиха към вътрешния град. Никой от минувачите не се обърна да погледне войниците, никой не познаваше Самуила, пък и той беше облечен във войнишки дрехи. Влязоха във вътрешния град и скоро се намериха на стъгдата пред царския дом. Самуил Мокри бе минавал и преди по тая стъгда, но сърцето му изеднаж започна да се стяга — стотникът вървеше право срещу двете кули, които се издигаха от двете страни на входа на царския палат. Нима го водеха при царя! Той пак нищо не попита и само пое издълбоко дъх, за да овладее сърцето си.
    Спряха се пред самата порта на палата. От двете й страни стоеше по един войник с дълго копие и щит. Изпречи се пред портата един съще въоръжен десетник и стотникът му каза:
    — Заповядано ми е да го въведа. Ще влезем само двамата.
    Десетникът мълчаливо се отдръпна.
    Дворът на царския палат беше постлан с широки, четвъртити плочи от сив камък, а от двете страни се издигаха ниски, но дълги каменни сгради, та шумът на стъпките отекваше между тях. Широкият и много дълъг двор беше пуст. Мярнаха се някакви люде само по прозорците на сградите вляво и вдясно, показа се на една врата някакъв рошав писар в дълга черна дреха и пак бързо се скри. Право насреща се виждаше самият царски дом — голяма, също каменна сграда на два високи ката. Разпереният, издаден напред покрив бе подпрян от осем бели каменни стъпала, по средата между тях и доста навътре през един трем се виждаше високата двукрила врата на палата, виждаха се и две редици прозорци дълбоко в дебелите стени. Стъпала също от сив камък водеха към вратата на палата, която беше отворена само с едното си крило. Преди още да се приближат двамата мъже до стъпалата, откъм вратата насреща се зададе млад военачалник в позлатени доспехи, които заблестяха ослепително, когато се спря той на огряното от слънцето най-горно стъпало. Самуил забеляза най-напред високата извита грива на шлема му, която беше изкована по ромейски.
    Изкачиха се двамата и стотникът рече по войнишки:
    — Доведох Самуила Мокри.
    Младият военачалник, който носеше знаци на хилядник, кимна, преди да се доизкаже стотникът; той, види се, знаеше кого бяха довели в царския палат. Самуил забеляза и погледа му — бърз, пълен с любопитство.
    — Чакай тук — каза хилядникът и с едно късо, меко движение на ръката си покани Самуила да го последва.
    Влязоха в широко преддверие, изпълнено със светъл здрач. Светлината на слънчевия летен ден тук проникваше през два реда по седем прозореца, които гледаха към предния двор на палата. Високият таван се спущаше на три свода, които се подпираха от двете страни по на три широки четвъртити колони от червен камък. Двамата мъже се отправиха към една висока, също двукрила врата право насреща, в дъното на преддверието; грубо подкованите обуща на Самуила тропаха шумно по гладките плочи, които се редуваха бели и сини, с подравнени краища. Иззад колоните безшумно преминаха някакви люде, двама или трима, и изчезнаха във вратите, които се виждаха в сгъстените сенки между всеки две колони — тесни, но тежки сводести врати, които водеха, види се, към вътрешните помещения на палата. Самуил влизаше за пръв път в царския палат и разглеждаше с любопитство всеки здраво сложен камък, всяка изкусна украса.
    Хилядникът бутна едното крило на голямата врата насреща и пропусна Самуила, влезе и той след него. Едва-що направи Самуил няколко стъпки и се спря, като че ли отеднаж се смути от кънтящия тропот на обущата си. Той се видя в една много голяма зала, замряла в тишина. Светлият здрач тук беше по-мек и едва обагрен от топъл сяй — дневната светлина струеше през редица малки прозорци високо горе от двете страни на залата, с насечени от тънки рамки разноцветни стъкла. Таванът се извишаваше над два ката, в четири смело извити свода, които се кръстосваха два по два и стъпваха върху капителите на осем стъпала от бял мрамор, по четири от всяка страна. Целият таван беше боядисан червено, а ръбовете на всички сводове бяха като обшити с широки шарки на стройни геометрични фигури и със златна боя. Капителите на колоните бяха изваяни на тънки, също геометрични фигури, но в тях се преплитаха и растителни листа. Изваяни бяха и подножията на колоните на няколко четвъртити блока, които постепенно се стесняваха до дебелината на колоната. Тия осем високи, стройни колони сияеха с белината си под червения, озарен от златисти отблясъци таван, в мекия, едвам оцветен здрач, който изпълваше цялата зала. Далеко, чак в дъното на залата, се извишаваха други две колони от розов мрамор, а между тях, върху подиум на седем стъпала, постлан с дебели губери, се виждаха два трона с високи облегала. Гладкият под от квадратни бели и черни плочи лъщеше загаснало, като замръзнала водна повърхност, и сякаш далеко на отвъдния бряг блестяха високо изправени двата престола, цели в злато, бисери и пурпур. Там бе седял някога великият Симеон, неукротим в царското си честолюбие и страшен в гнева си. Блестяха и розовите колони от двете страни на царските столове — по цялата им дължина се виждаха широки пръстени, извити нагоре ковани венци от силно излъскана мед. Изписани и нашарени бяха и високите стени на залата, но през светлината от редиците прозорци шарките прозираха загаснали, меко сияеше злато, сребро, мед, проблясваха глечосани тухли и скъпи, разноцветни камъни.
    Мълчаливо обръщаше Самуил Мокри глава ту на една, ту на друга страна. Мълчаливо стоеше до него хилядникът и търпеливо го чакаше, докато се наслади и начуди на тая хубост, величествена в своята неподвижност, като че ли не беше създадена от човешка ръка и като че ли винаги е била и винаги ще бъде. В ъглите на отсрещния край на залата, от двете страни на троновете, се виждаха две врати. Самуил погледна едната, после другата; пред вратата в левия ъгъл, от двете й страни, стояха двама войници — леко разкрачени, с високи копия и щитове, и двамата неподвижни, като да бяха части от тая зала, също като нея изградени от камък, от злато и желязо. Самуил се обърна към хилядника: готов беше да тръгне. Хилядникът го поведе, спряха се пред вратата с двамата войници, които не обърнаха нито очи дори да ги погледнат. Хилядникът отвори вратата, пропусна Самуила и също влезе след него. Намериха се в друго едно дълго, светло преддверие, на двата му края седяха пред малки масички по двама четци и писари в тъмни дрехи; право насреща се виждаше друга врата, иззад която се дочуваше глух, разноглас говор. Хилядникът пристъпи, пропусна и тук пред себе си Самуила. Те се спряха и двамата до вратата, която хилядникът затвори, и като почака малко, докато говорът тук затихна, рече ясно:
    — Доведох Самуила Мокри.
    Това беше една много по-малка зала, но също украсена богато. На отсрещния й край се издигаха чак до тавана два тънки стълпа от шарен мрамор и между тях беше сложен на невисок подиум тежък дървен стол с подпори и високо облегало, изрязан и издълбан изкусно, врязани бяха по него и украси от седеф и филдиш. На два сажена по-насам, край стените вляво и вдясно бяха наредени по шест също тежки дървени стола с подпори, но с по-ниски облегала и без украси. Високо на стената вляво имаше три прозореца и утринното слънце биеше сега право в техните също разноцветни стъкла, та червени, сини и жълти слънчеви петна грееха по гладките плочи па пода, по столовете, по стените, които тук бяха нашарени с едра, многоцветна мозайка на широки пояси. По средата на залата, между редиците столове бяха застанали четирима мъже, до тях още трима. Те разговаряха шумно, размахваха ръце и посохи. Щом влезе Самуил и хилядникът след него, замлъкнаха един след друг, а когато тисящникът изрече името на Самуила — всички се обърнаха насам и гледаха младия войвода с голямо любопитство. Самуил позна между тях великия болярин Никита Гургут.
    Тия мъже бяха вътрешните велики боляри на царството, с които царят се съвещаваше за всяка по-важна работа; сред тях беше и царският кавхан. Бяха люде все на зряла възраст, един-двама и по-стари. Облечени бяха с натруфено облекло, много тежко в тоя летен ден, цяло в кожи и златни везби, с високи кожени клобурци на главите си, с дълги патерици в ръцете. Виждаше се, че бяха люде, които са свикнали да заповядват. Един от тях — нисък и тантурест човек, та изглеждаше по-широк, отколкото висок, както беше и отрупан с дрехи и кожи, затропоти с патерицата си и се приближи към Самуила, кривна глава на едната страна, кривна я на другата страна, да го разгледа по-добре, и рече с тъничък глас:
    — Самуил Мокри или Арон Мокри, или Давид… Бяхме те чували, а ето и да те видим.
    Самуил не отговори и дори извърна поглед от него. Обади се друг от болярите, тъй, отдалеко и с висок глас — свикнал бе да се чува гласът му:
    — А ти как си се облякъл… Войвода и… Или така се обличате вие там, по вашата Долна земя!
    Самуил пак нищо не отговори. Нямаше що да отговаря на тия думи и нямаше какво да каже от свое име. Чакаше да види какво ще стане по-нататък, да чуе нещо, което иска отговор. Заговориха болярите помежду си, върна се към тях и най-любопитният, говореха всички отеднаж, махаха пак с ръце, подигаха патериците си, клатеха високите си калпаци и всеки искаше да наложи своята дума. Отвори се една врата вдясно и се показа висок, строен мъж във великолепно облекло, с дълъг посох в ръка от черно дърво и с голяма златна топка на горния край. Той се изпъчи, чукна три пъти с посоха по каменния под и рече разчленено:
    — Царят!
    Врявата заглъхна, макар и не отеднаж, заклатиха се седмината велики боляри като желви в тежкото си многокатно облекло, зачукаха с посохите си, запревиваха гърбове и колена и всички коленичиха един през друг на пода, останаха да стърчат само посохите и високите им калпаци. Коленичи на едно коляно също и младият хилядник, подръпна и Самуила за войнишкия му крачол, сподавено прошепна:
    — Царят иде…
    Самуил Мокри не се и помръдна; той не знаеше реда в царския палат и беше готов да направи само това, което умът му би отсякъл. Влезе царят и Самуил се загледа втренчено в него — искаше да го види добре, да го познае, да проникне в него. След царя влезе и брат му Роман. Наведоха се ниско напред и седемте болярски калпаци, едва сега се досети и Самуил да посрещне царя, поклони се ниско пред него, както знаеше, че трябва да се прекланя човек пред най-знатен и най-скъп гост.
    Борис Втори пристъпи с бавни, леки стъпки и като стигна пред стола насреща, спря се и се обърна към болярите, спря се там наблизу и Роман, неговият брат. На вратата встрани се показа магистър Ставраки Афродит в същото полусвещеническо облекло и с тъмночервеното си кепе на главата, зад него се показа и друг един мъж, също в тъмно облекло. Царят остана прав няколко мига, огледа разсеяно коленичилите боляри и погледът му изеднаж се спря някак стреснато върху Самуила, който му се покланяше от другия край на залата със своето просто войнишко облекло. Вторият Борис беше около тридесет и пет или шест годишен мъж, висок и тънък, с отпуснати рамена и дълъг врат. Беше облечен в дълга, тъмночервена дреха, препасан с широк, извезан със злато колан, изпод дрехата му се показваха червените му обувки. На главата си носеше ниско, отрупано с бисери капе, изпод което се спущаше почти права, пепеляворуса коса от двете страни на тясното му и някак много дълго и много бяло лице; също такава, пепеливоруса, малко възчервеникава беше и рядката му, не много дълга, раздвоена брада. Той се поклони дълбоко пред великите боляри, после приподигна тясната си, бледа ръка. Болярите негли бяха го следили и като че ли тъкмо това бяха чакали, заклатиха патерици, навириха калпаци, размърдаха гърбове и тежки кожуси, изправиха се един през друг. Изправи се и Самуил Мокри, изправи се и хилядникът до него и току го стрелна с уплашен поглед. Обърна се царят, стъпи на подиума и седна на големия стол там. Едва-що седнал, той погледна пак Самуила, но бързо отстрани погледа си. Сега Самуил се загледа в брата на царя, който беше по-дребен и още по-мършав от своя брат, тъмноок, с тъмна коса, с много рядка, къса брада, с кьосави мустаки, които се тъмнееха в ъглите на устата му. Роман беше с пет години по-млад от царя, но изглеждаше по-стар, с нездрав цвят на лицето си. Говореше се за него, че е скопец. Беше облечен също в тъмни дрехи, та изглеждаше още по-дребен и по-мършав, но Самуил долови в погледа му, макар само за един миг, някаква проникваща съсредоточеност. Като седна царят, Роман пристъпи и седна на първия стол край дясната стена. Раздвижиха се и болярите след него, насядаха по другите столове край стените, всеки според своя сан. Приближи се към стола на царя магистър Ставраки Афродит и се спря там изправен като свещ и неподвижен. Пристъпи и другият мъж след него, изправи се безшумно и предпазливо до една висока, тясна масичка за писане в ъгъла до вратата нататък, сложи върху нея все тъй безшумно свитъци пергамент и прибор за писане; това беше също писар, но по тъмните му дрехи светлееха златни нашитки.
    Самуил Мокри гледаше царя и неусетно в сърцето му започна да се набира неясна тъга или друго някакво нерадостно чувство. Вторият Борис седеше на стола си като наказано дете — тъй някак беше извито и начупено дългото му тънко тяло. Или може би царят се отегчаваше, не беше по вкуса му и по негово желание тая среща с великите боляри, може би той си имаше други някакви свои грижи и мисли. Но тая среща влизаше в неговата царска работа, в неговите грижи — не бяха се събрали тия люде да се веселят или да се развличат с приятни разговори. Защо бе доведен тук той, Самуил? И когато вторият Борис отвори уста и заговори, някак избягвайки да срещне чужд поглед, отстранявайки, криейки своя поглед, в сърцето на Самуила се набра съжаление към тоя човек, съжаление мъчително и смут, понеже тоя плах или отегчен, или тъжен, или може би болен човек беше цар български. Такъв беше и гласът му — тих и някак далечен.
    — Велики и славни боляри — рече царят, — мои първи помощници в тежките ни дела и грижи за царството ни… Доведен е при нас и е изправен пред лицето ни… — Той млъкна и отеднаж, с неочаквана бързина се обърна към писаря в ъгъла до вратата с виновен, смутен израз на лицето си и дори се показа руменина по бледите му страни. Царят не можеше да си спомни името на Самуила и се чу откъм ъгъла плътният и напевен глас на писаря:
    — … Самуил Мокри, син на Никола Мокри, който бе комит на Охридската област.
    Писарят млъкна и, види се, по навик помръдна с устни, сякаш да провери дали бе затворил добре устата си. Царят повтори след него с тихия си глас:
    … Да… Самуил Мокри, който се обвинява в бунт и непокорство и в посегателство и смъртно насилие срещу един от вас. Но понеже той е войвода по сан и е роден син на войвода и комит, изправен е пред нашето лице и пред най-високия съд да видим делата му и ако е виновен, да бъде предаден по-надолу, за да бъде съден като злодеец. Нека всеки от вас съди според правдата, със страх пред бога. И така, започваме.
    Самуил беше цял възбуден, та се чуваше отдалеко бързото му и дълбоко дишане. Да го съдят като злодеец! Той стисна зъби до болка, с още по-голямо напрежение в себе си, за да се овладее. Сега гледаше царя не с тъга и съжаление или дори с обич, както преди малко, а с безкрайно огорчение, и всички тия люде в залата — с едвам сдържан гняв и омраза. Та между тях беше и Никита Гургут!
    Заговори пръв след царя неговият кавхан — боляринът, който седеше на първия стол край стената вляво, провлачено, през нос и все току се извръщаше да погледне Самуила, като да го дебнеше отдалеко:
    — Да каже най-напред дали той е наистина Самуил Мокри, син на комит Никола Мокри.
    Млядият тисящник побутна Самуил с лакът, без да го погледне. Гласът на Самуила трепереше:
    — Аз съм Самуил Мокри, син на комит Никола Мокри. Отхвърлям всякакво обвинение срещу мене и не с лоши мисли дойдох аз в Преслав.
    Кавханът — първият помощник на царя, сега изви глава право срещу Самуила и кимна, презрително проточил устни:
    — Хм!… Ти ще отговаряш само като те питат и за което те питат. — Той се обърна към царя и продължи все така през нос: — Миризмата на човека отдалеко се усеща… Още преди да се върнеш, царство ти, в престолния си град, чухме ние тук и научихме, че синовете на охридския комит Никола Мокри, които са четирима, са събрали без царска повеля войска и са я дигнали срещу престолния град, и са прогласили себе си за царе. Не е ли това бунт срещу царството? Цялата им войска е събрана в Средец и оттам са се тъкмили да потеглят за Преслав с оръжие и ето идва най-напред единият от тях, предрешен като прост войник, за да върши оглед. Но всемогъщият бог наш, който пази царя и царството ни от всяко зло, не позволи на злия да извърши злото, което бе намислил. Поради безумието си тоя човек не можа да скрие следите си и сам показа истинското си лице. Той отиде и нападна в дома му великия вътрешен болярин Никита Гургут, отиде да насили и управителя на престолния ни град. Това се знае и е доказано чрез личното свидетелствуване на великия болярин, който е тук и сега, и чрез споменатия управител, който бе разпитан от мене, а свидетел е и благочестивият и славен магистър Ставраки Афродит, който е също тук. За да се изпълни законът, позволи, царство ти, нареченият Самуил Мокри, който е тук, да се изкаже, като признае вината си, което ще бъде в негова полза, или като я отхвърли, което няма да бъде в негова полза.
    Кавханът пак се поизвърна към Самуила и после се настани още по-добре на стола си, види се, с голямо самодоволство. Извърнаха се по един и по два пъти и другите от болярите. Царят седеше на стола си с наведени очи. Самул Мокри не бързаше с отговора си и в залата беше тихо. Преди да заговори, Самуил искаше да се почувства така, че да не трепери гласът му и да не се извишава не по негова воля. Виждаше сега младият воин, че трябваше да се защитява тук от смъртна опасност и че не межеше да се надява на ничия подкрепа. Нямаше да му помогне и царят; такава мисъл се промъкна и загнезди в ума му. Не, тук Самуил беше сам срещу тия люде и трябваше да събере всичките си сили. Негов най-здрав щит ще бъде самата истина. Така и започна той, с истината; спокоен, твърд беше и гласът му:
    — Вярно е, че дигнахме войска от Охридската област и от Средецката, и от Струмишката и че сега войската е в Средец. Вярно е, че искахме да дойдем тук, в престолния град. Чухме, че така са направили и други и са дошли тук с войска. Но ще кажа, а и вие знаете това, че тогава тук нямаше цар и ние не бяхме се дигнали срещу царя. Дигнахме войска за доброто на царството ни, което нямаше цар и беше без защита. Като узнахме аз и братята ми, че се е върнал законният цар, аз рекох: ще ида в Преслав да видя всичко с очите си. И дойдох тук, но войска не доведох.
    Докато говореше, Самуил гледаше царя, но царят така седеше на стола си и такова беше лицето му, като че ли нищо не чуваше и нищо не виждаше. Отново се надигна в сърцето на Самуила скръб, но и друго едно чувство — тъмно и гневно, може би беше омраза и тъмна ярост срещу някого, срещу някаква зла сила. Извърна се към него друг един от болярите, който седеше до брата на царя, изкриви жълто, космато лице с изпъкнали скули и тесни очи, види се, беше по кръв от старите българи:
    — А вие там цар сте прогласявали. Друг цар, нов цар, не законния!

    — Не сме прогласявали, както ти мислиш — отговори му Самуил. — Не сме прогласявали, но ако не беше се върнал синът на блажения цар Петър, престолът не биваше да стои празен и на него трябваше да седне достоен мъж.
    Тук Самуил, в своята младежка откровеност, понечи да спомене името на брата си Давид, но надигналият се шум и вик сред болярите спря думите на устата му.
    — А-а! А… — размърдаха се те по местата си, размахаха патерици, завикаха един през друг: — Не са прогласявали, а друг да седне! Друг, а? Достоен! Лъже тоя мокър войвода! За оглед е дошъл тук. За оглед, преправен с войнишко облекло. Ясно, всичко е ясно…
    Гласът на Самуила прозвуча силен, но думите му не бяха убедителни за тия люде:
    — Защо да обличам войводски доспехи, щом съм тръгнал на такъв дълъг път, а не водя никаква войска?
    Само Роман, царевият брат, седеше на мястото си с приведена глава, замислен, а всички други бяха обърнати към Самуила и неколцина от великите боляри викаха несдържано срещу него:
    — Никой не крие знаците на сана си! Нели затова се носят знаци, всеки да те познае. Имало защо да се криещ ти!
    — Не се скрих никъде, дето трябваше да се покажа…
    Излезе между двете редици столове един от болярина — дребен човек, та цял се губеше в болярската си руна, под големия калпак, разпери ръце, с дългия посох в едната си ръка, за да спре общия викбт. И когато другите боляри позамлъкнаха, той тръгна към Самуила, като подскачаше и се полюшваше от нога на нога, безшумно, сякаш искаше да го издебне, и току протегна патерицата си, едва-що не го удари с нея в гърдите, обърна се изеднаж към царя с хитро засмяно лице, а черните му очи живо играеха.
    — Да каже — изви тънък глас той, — да каже тоя славен богатир защо не падна на колена, когато влезе тук царят. Не знае ли той как се посреща цар? Той не падна на колена. — Никой нищо не отвърна, а той нададе писклив вик, тържествуващ: — Аз видях. Видях!
    Стана тихо; всички очакваха отговора на Самуила. Дигна към него поглед и царят, поизвърна се да чуе отговора му и Роман. Чу се как Самуил Мокри пое въздух и рече:
    — Да е жив царят сто години… но аз падам на колена само пред бога.
    За един дълъг миг беше все тъй тихо и след тия думи на Самуила, но после отеднаж избухна още по-силен шум и викот:
    — Ето, чухте ли го! Няма какво да го питаме повече. — И най-много от всички викаше Никита Гургут с дебелия си глас: — Разбойник е той! Искаше да ме убие…
    Самуил понечи да каже още нещо, да се застъпи за стария хилядник Борис Илица и за неговия син, да попита за Радой, слугата си, но му се видя безполезно и унизително да надвиква шумната врява на болярите. Сега те викаха:
    — Изведете го! Няма какво да го слушаме…
    Вече и младият хилядник го побутваше да излязат от залата. Самуил Мокри гледаше царя, без да мигне, и го гледа един безкраен миг. Най-сетне Борис Втори подигна бледата си ръка и махна към хилядника, повтори и той с това си движение: изведи го! Самуил се обърна и сам отвори вратата зад себе си, за да излезе.

    Самуил Мокри отново бе върнат в тъмницата и пак в същото подземие. Оставиха му само същите войнишки дрехи и не му върнаха неговите въшливи дрипи. Като се видя пак сам в черния мрак и вдъхна същия влажен, тежък въздух, стори му се, че и никога не бе излизал оттук. И както бе свикнал от толкова дни, отпусна се на едната си ръка и седна в тъмното на пода до стената. Излизането, царският палат, царят, болярите — всичко това беше като сън в неговите мисли. Изглеждаше му като сън, защото беше между две тъмнини — тая, в която бе живял преди това, и тая, която започваше сега и може би никога нямаше да изчезне. Струваше му се, че срещата с царя беше като сън още повече за това, че тя стана не както би трябвало да стане, та и самият цар не беше такъв, какъвто би трябвало да бъде…
    Но Самуил знаеше, че тая среща в царския палат не беше сън. И започна да възстановява в паметта си всичко, що му се случи тоя ден, стъпка по стъпка. Той трябваше да излезе на ясно за много неща и трябваше нещо да реши, да реши… Започна от банята. А мисълта за банята го върна назад, в тъмнината преди отиването му в царския палат. Безкрайна нощ… Главният тъмничар бе му казал, че е тук повече от тридесет дни, но Самуил не можеше да ги различи, той виждаше само тъмнината и чувствуваше в очите си една и съща болка от напрежение. Само борината на тъмничаря, който му носеше хляба и гърнето с вода, само борината ще посвети за малко и пак ще угасне. Колко малко светеше тоя пушлив факел и Самуил виждаше само тъмничаря — изпитото му сипаничаво лице, наведените му очи подсмръщените вежди, ръцете му, мръсни и мокри от гърнето с вода; виждаше и гърнето до вратата, с хляба до него, като буца пръст, както ги оставяше там тъмничарят. Той никога не му ги подаваше да ги вземе с ръце, а ги оставяше на пода до вратата. Самуил не искаше да го моли за нищо. Той виждаше в ъгъла зад вратата и другото, счупеното гърне за нечистотиите. Като оставяше хляба и водата, тъмничарят вземаше счупеното гърне и го изнасяше вън, мърморейки под щръкналите си мустаки. Самуил нищо друго не виждаше и не чуваше в тая тъмнина. Докато продължаваше всичко това, някъде вън в ходника войник стържеше по каменния под с опинците си, почукваше с ръчката на копието. Самуил нищо друго не чуваше и не виждаше. Оставаше само тая тъмнина, ето и сега, като стена до самите му очи…
    Но кой ще спре човешката мисъл? Няма за нея ни стена, ни каквато и да е преграда, нито власт някаква има над нея. През всичките тия няколко десетки дни и нощи Самуил Мокри беше в мисълта си вън от тия влажни каменни стени, далеч от тая тъмнина. И му беше по-лесно да понася мъките на тялото — глада, влагата, въшките, безсънието… Мисълта му носеше надежда, вълнения и често забравяше той де се намира. Изпаднал бе в неволя, но вярваше, че ще дойде спасение. Не знаеше кого да обвини за тая беда, може би боляринът Никита Гургут или може би тоя затвор беше някаква грешка. Винаги когато идваше тъмничарят при него, Самуил очакваше, че ще му каже: „Излизай!“ Някой ще попита за него, някой ще узнае за него, той няма защо да стои в тоя затвор. Когато се съблече и влезе в чебъра с топлата вода, едва тогава видя Самуил колко много бе се измъчило тялото му. Свободната и ведра мисъл крепи човека, но тъмнината и влагата разяждат тялото му.
    А сега и мислите му бяха мъчителни. Други бяха сега неговите мисли. Той бе излязъл пред царя и сега сам царят го изпрати тук. Там беше и царевият брат, и царският кавхан, и шестимата велики боляри. Там беше цялата сила, която държи закона и трябва да пази правдата. А там, пред лицето на царя, между шестимата велики вътрешни боляри, които са негови първи помощници, беше и Никита Гургут. Те го върнаха тук и той ще чака съд, който ще потвърди техните обвинения. Ще ги потвърди и ще бъде още по-несправедлив и още по-жесток. Щом царят не спря болярите си, как ще ги спрат тия, които са по-долу от тях? Ето какво се случи… А къде е Борис Илица, старият войник, къде е Радой? Какво става с тях?
    Самуил виждаше навсякъде следите на неправдата спрямо него самия, спрямо стария човек, спрямо слугата му, виждаше навсякъде следите й, самата нея с всичката й грозота и жестокост… Виждаше я още в бащиния си дом. Баща му беше насправедлив дори към собствената си жена, неговата кротка, милостива майка; мъчеше я често, насилваше я, унижаваше я. Комит Никола беше несправедлив и към слугите си, към париците си; беше несправедлив и когато пазеше закона, пазеше го най-напред според своята полза и за тия, които стояха над него. Наказваше безмилостно крадеца, но не го питаше защо е откраднал. И така във всяко нещо. Още тогава, между баща си и своята предобра майка, Самуил се научи да познава правдата и неправдата. Той ходеше между людете и според това ги мразеше или ги обичаше, според тяхната правда или неправда. Ходеше между силните и слабите, между богатите и бедните, между своите и чуждите. Неправдата беше навсякъде, а правдата беше само у тия, които страдаха от неправдата. Дали и той самият е бил винаги справедлив? Не, не е бил и той винаги справедлив. Оставял се е да го надвива гневът, надменността, омразата… Несправедлив беше и царят, който стои над всички и е по-силен от всички…
    Започна нова безкрайна нощ, прекъсвана за малко само от пушливия факел на тъмиичаря. И от сънищата му понякога. Той преброди в мислите си целия си живот и не само един път; не беше много дълъг, не беше и много сложен животът му. Не беше и весел. Той като че ли се бе родил с някаква постоянна болка, която тлееше дълбоко в сърцето му. С тая болка се помнеше от най-ранна възраст, едва ли не още в скута на майка си. И дали не бе я пробудила тя, майка му, със своята постоянна мисъл за другите люде, със своята голяма милост към тях и най-напред към най-нищите от тях? Научи се и той като нея да вижда людете и целия им живот. С тая болка в сърцето си се чувствуваше по-справедлив, по-добър, по-чист. Но тая болка внасяше и слабост в сърцето му. С нея и поради нея той бе се лъгал много пъти през живота си. И сега, та сега дори и с царя…
    Той пак забрави колко дни бяха минали, откакто беше отново в тъмнината. Броеше появяванията на тьмничаря, но скоро ги обърка. Попита на няколко пъти тъмничаря, но той му отговаряше неохотно или никак не му отговаряше и Самуил престана да го пита. Нека минават дните — така той се приближаваше към края на тази безкрайна нощ. Какъв ще бъде краят й? Той очакваше да го изведат на съд. А после? Ще дойдат може би да го дирят братята му или… Да беше избягал на връщане от царския палат, но бяха засилили стражата му, а стотникът, който го водеше, се бе опитал да го ругае…
    Нека минават дните. Самуил знаеше, че може да остане в това тъмно подземие и цели години, и до края на живота си; той знаеше, че можеше и палач да отнеме живота му. Но и вярваше, че ще излезе оттук. Имаше в него и такива мисли, които го държеха далеко от отчаянието и го насърчаваха за живот. Той мислеше непрестанно какво ще прави, като излезе на свобода. В тия мисли за края на неволята му и за това, което ще върши на свобода, бяха всичките негови душевни сили.
    По едно време тъмничарят взе да става по-приказлив със затворника. Подигаше очи да го погледне през люлеещата се светлина на борината и като че ли едва сега виждаше мъката му. Види се, и неговото тъмничарско сърце бе се умилостивило над неволника. Сега Самуил Мокри приличаше на привидение, на бледа човешка сянка. Лицето му сякаш не беше човешко лице, с потъмняла, жълта кожа, залепена върху черепа му, с изострен нос и очи, които тлееха дълбоко в разтворилите се дупки; косата му висеше нечиста, сплъстена, полепнала от двете страни на това изсъхнало лице, вече отдавна неподстригвана, както и брадата му. Понякога той отделяше от водата си за пиене, за да плисне една-две шепи на лицето си. И най-напред с това взе да променя тъмничарят държането си — започна да му донася повече вода:
    — Ха измий се… Ще ти донеса още едно гърне.
    Още от първите дни на своето затворничество Самуил не седна да седи неподвижен в тъмнината, да се сплуе приживе в тая влага, а все гледаше да стои или да се движи опипом край стените. По стените бяха забити големи железни халки и по тях висяха дебели вериги; Самуил много пъти бе ги напипвал и бе ги виждал, когато идваше тъмничарят с факела си.
    — Благодари, че не си окован — каза му еднаж тъмничарят. — Там ще се скапеш на веригите.
    — Да беше ме извел за малко поне… В тая дупка и плъхове не живеят.
    Тъмничарят помълча, сякаш се боеше да не издаде някаква тайна, и рече:
    — Искаш да дойда на твоето ли място! Ти си по тоя ред: бял ден да не виждаш. Така е заповядано. Тъй те е клела може би майка ти.
    Но сега Самуил и не можеше да стои дълго прав, да се движи край стените: нозете му го боляха, трепереха от слабост.
    Един ден, като остави гърнето с вода и хляба на пода, тъмничарят бръкна в пазвата си и извади две круши, сложи ги върху хляба. Самуил каза с угасналия си вече глас:
    — Що… лятото си отива. Крушите са узрели.
    Като си отиде тъмничарят, Самуил Мокри плака в тъмнината, че тоя човек бе показал такава милост към него. Но и тия сълзи бяха от преголяма телесна слабост. Най-силно чувство сега в него беше тъгата му; надеждите му, смелостта му, гневът му започнаха да ослабват, ослабваше и волята му за живот. Тъкмо по тия дни тъмничарят, като остави пак тъй водата и хляба на пода, бутна вратата със задника си и дигна факела, да го види по-добре.
    — Тебе царевият брат те пази — зашепна той с изблещени очи. — Така да знаеш. Иначе… отдавна би се поклонил ти пред дръвника.
    Самуил Мокри запомни тия думи завинаги не само защото пробудиха в него нови надежди, а защото го научиха, че надеждата не изоставя човека никога. Ако няма откъде да дойде, тя се поражда сама от себе си в човешкото сърце; ако няма кой да я донесе, тя сама долита. А от тоя ден и всичко тръгна към по-добро.
    Като научи тъмничарят, че царевият брат пази затворника му, скоро след това научи и кой беше тоя негов затворник. Малцината, които знаеха за Самуила Мокри, не бяха запазили тайната около него. Най-напред заговори Никита Гургут, особено като видя, че затворникът се изплъзваше от ръцете му. Великият болярин говореше против Романа, царевия брат, и разказваше на приятелите си за Самуила Мокри. Слугите на болярина разнесоха разказа му за охридския войвода по целия град. Тръгна и мълва за някакъв си войвода, който искал да убие царя и сам да стане цар, но сега гниел в подземията на градсния затвор и чакал палачът да отреже главата му. Тъмничарят на Самуила знаеше по-добре истината за своя затворник. Той му носеше вече всеки ден повече вода, повече хляб и все по нещо към хляба, да подслажда залъка си. Еднаж му каза:
    — Князът на таврите пак иде насам. Светослав Киевски.
    Тоя път той не каза нищо повече, но на другия ден продължи и се виждаше, че не се боеше дали няма да го чуе някой:
    — Ако дойде насам, ти ще излезеш оттук. Ще се намери кой да те изведе.
    — А не се ли готви войска да го спре?
    Тъмничарят стисна устни, та мустаките му щръкнаха още повече:
    — Хм… Ти мисли за себе си, човече!
    Самуил и сега попита за стария хилядник Борис Илица, за Радоя, за младия Илица:
    — Не са ли и те тук, в кулата…
    Тъмничарят сякаш бе чакал тъкмо това да го попитат:
    — Твои люде, а? Старецът… изнесоха го оттук с нозете напред. А другите двама, синът му и… те са горе — посочи той с ръка. — Други им носят хляб. Твои люде, а?
    — Мои люде.
    Скоро след това тъмничарят влезе един ден при Самуила със сняг по рамената си. И още от вратата каза:
    — Светослав е пред вратите на града с таврите си. Страхотия…
    През месец август същата година руският княз Светослав Киевски отново се появи с големи сили при устието на Дунава, което държеше още от своето първо нахлуване в България. Като научиха за новото идване на русите или както още ги наричаха, таврите, или тавроскитите, царят и всички други управници в Преслав бяха обзети от голям страх. Вторият Борис нямаше войска, за да спре русите. Той бе дошъл от Византия и бе заварил царството в пълно безредие. Довел бе от Цариград много ромен и повече беше с тях, та преславци още не можеха да го приемат за свой цар. Някои от българските боляри и войводи, които преди това бяха поглеждали стръвно към опразнения царски престол, сега се бяха прилепили към новия цар, бяха се смесили между чуждата тълпа около него и всеки гледаше да използува за себе си тая своя близост до царя. Борис Втори не ги познаваше и не можеше да долови техните попълзновения: те пък все по-малко се бояха от него, от неговата власт, и все по-дръзко посягаха за всякакви облаги. Други български боляри и войводи, които също се бяха готвили да седнат на празния престол, сега се бяха скрили по своите твърдини и оттам дебнеха новия цар или се занимаваха със собствените си грижи, щом царският престол беше вече зает. Така беше и с духовните князе, с владици и игумени; едни също се бяха присламчили към царя, а други тъкмо бяха намерили сгодно време да господствуват спокойно по манастирите и по своите владишки дворци. Като дойде с толкова чужди люде, новият цар остана чужд между своите. Той седеше затворен в палата си и малцина бяха го виждали, а някои от по-простите люде дори в престолния град бяха вече и забравили, че в палата имаше нов цар. Борис Втори с нищо не показваше, че беше цар, нито с добро, нито поне с някакво зло, та народът не почувствува царската му сила. Заговори се, като дойде в Преслав, че бил набожен и добър като баща си Петър, но народът не вярваше и не зачиташе царската набожност и доброта. Народът не бе имал полза от добротата и благочестието на стария цар, който ходеше по манастирите, даряваше ги щедро, та и умря като прост монах. Народът наистина имаше нужда от царска доброта и грижа, ала каквито добри думи се казаха за новия цар, останаха само думи и скоро се забравиха. Нов цар седеше на престола, но с нищо не се промени към по-добро животът на людете, а се променяше към по-лошо.
    Ето сега идеше беда и беше тя по-страшна тъкмо за тия, които държеха в ръцете си всички блага. Бедният народ се боеше от чуждите войници, които идеха, но много повече се бояха тия, които имаха богатство и власт, бояха се за богатството си и за властта си, бояха се и за живота си. Мнозина помнеха таврите на Светослава от предната година, мнозина и бяха ги виждали, и бяха воювали с тях. Княз Светослав Киевски негли бе подбирал войниците си — все едри мъже, с огромни мечове и тежки секири, с щитове като врати, а когато влизаха в бой — викаха дружно и пееха воински песни, които предизвикваха смут и страх у неприятеля. Предната година те бяха дошли над шестдесет хиляди души и срещу тях цар Петър едва бе успял да изпрати тридесет хиляди защитници. Сега таврите бяха може би и повече, но синът на Петра нямаше никаква войска, пък и не помисли да изпрати свои войници срещу тях. Както го съветваха най-близките му люде — все ромеи или недостойни български боляри, които нямаха вяра в българското оръжие, царят отправи молби към императора Никифор Фока да му изпрати в помощ легионите на Византия. Византиецът му обеща помощ, но му поиска заложници две девойки от царския род. Царят покорно изпълни искането на Никифора Фока и като нямаше други девойки в рода му, изпрати в Цариград две невръстни деца, но и след това напразно очакваше помощ от ромеите. Такъв беше вторият Борис, който се надяваше като просяк на чужда помощ, такава беше неговата царска мъдрост и сила. И докато чакаше легионите на василевса — пред вратите на Великия Преслав застанаха таврите на Светослава Киевски с тежките си секири.
    Страхът от русите бе събрал много люде зад високите стени на престолния град. Около царя беше и малкото войска, която се бе събрала оттук-оттам. Отчаянието пробуди голяма смелост в сърцата на тия люде, ала това беше отчаяна смелост. И сам царят и неговият брат също облякоха брони, опасаха мечове. Българите излязоха на открито поле и успяха да отблъснат русите надалеко от стените на обсадения град, но бяха по-малко и трябваше пак да се върнат зад крепостните стени. Българите влязоха в бой и показаха голяма храброст, ала остана без полза храбростта им и кръвта, която проляха обилно. Преди още да се стъмни същия този ден, таврите разбиха вратите на Преслав и навлязоха по улиците му. Преминаха те стените и на вътрешния град и там, на стъгдата пред царския палат, Светослав Киевски дигна огромния си меч и рече:
    — Тоя град е мой!
    Сред страхотиите, които идат с всяка чужда войска и с чуждото оръжие, по преславските стъгди и улици започнаха да се дочуват и гласове, пропити с надежда:
    — Но те, таврите, говорят като нас, на нашия език…
    В градския затвор не остана ни един войник още като се затвориха градските порти пред таврите. Събрани бяха всички войници из града и бяха струпани по крепостните степи и кули. В затвора оставаха само пет-шест души тъмничари заедно с главния тъмничар и те трябваше да пазят затворниците, които по това време, смутно и объркано, бяха над сто души. Кулата-затвор беше пълна с люде от подземията й до горната тераса с назъбените стени. Стана трудно и с прехраната на тия люде, с водата също. Още на втория ден след появяването на русите край стените на Преслав в затвора не се донесе ни хляб, ни вода. Опитаха се тъмиичарите да набавят малко нещо вода, но тя не стигна; тия грижи бяха не от милост към затворниците, а от страх — да не би те да се разбунтуват. Тъмничарите криеха от тях и това, че в затвора нямаше вече войници. На третия ден те залостиха колкото можаха по-здраво вратите и вече не се вестяваха пред затворниците. Събраха се в стаята на главния тъмничар, който ги гледаше подозрително и очакваше да се разбягат; някои от тях бяха мъчили затворниците и сега се бояха от мъст.
    Макар да бяха зад такива дебели стени и зад такива тежки врати, затворниците знаеха какво ставаше из града и около града. Някои от тъмничарите им съобщаваха всичко, докато влизаха при тях. Затворниците узнаха и за войниците, но докато да се решат да предприемат нещо, вратите се затвориха още по-здраво пред тях, а тъмиичарите изчезнаха.
    Радой, Самуиловият слуга, беше на най-горния кат на кулата, заедно с тридесет други затворници, в едно тясно помещение, което е било предназначено само за десетина войници, когато затворът е бил все още крепостна кула. Заедно с Радоя беше и младият Илица — Симеон Илица. Старият хилядник бе умрял в затвора — умрял бе Борис Илица от мъка и безсилен гняв. Той не се утеши напълно, че бе намерил сина си и скоро се затвори утробата му, та по цели дни не слагаше ни залък в устата си. Жаден беше само за вода и все току ще посегне към гърнето, но като глътне нетърпеливо една-две глътки, ще отблъсне гърнето:
    — Горчи, горчи! Пелин…
    Така и угасна, ден след ден: гладен и жаден. През последните му дни като да се помрачи и умът му — повтаряше едни и същи думи:
    — Няма правда… Няма правда…
    Около стареца, докато беше още жив, Радой и Симеон Илица се привързаха един към друг, колкото да беше Радой и сега все такъв присмехулник и мърморко. Като изнесоха мъртвия старец и синът му не можеше да го изпрати по-далеч от прага на затворническото помещение, обърна се той към Радой и му рече с разтъжело сърце:
    — Сега само ти ми оставаш… че нели баща ми те доведе при мене.
    — Не бой се. Стигам ти аз.
    Това намери да му отвърне Радой.
    Повече ги свързваше непрестанната мисъл у Симеона Илица за мъст и непрестанната мисъл у Радоя за Самуил. Радой знаеше къде е господарят му; тъмничарят на Самуила бе намерил начин да му съобщи, че бяха водили господаря му в царския палат. Знаеше всичко за Самуил Мокри и Симеон Илица. Когато се разчу между затворниците, че бяха дошли таврите пред вратите на Преслав, Радой, сякаш по-досетлив от царя, каза на своя другар:
    — Те сега ще го пуснат да иде да до-доведе войската от Средец. Царят ще го пусне. И най-напред ще дойде тука, нас да изведе най-напред.
    Два дни очакваха те Самуила с голяма надежда. После и те, като всички затворници, останаха и без хляб, та и без вода.
    Настъпи решителният ден за Великия Преслав. Българите излязоха да се бият пред вратите на града и отблъснаха таврите, но като видяха как се разредяваха редиците им, колкото повече се отдалечаваха из полето наоколо, върнаха се пак зад градските стени. А таврите сега нападаха с още по-голяма ярост и бързаха да вземат града, преди да падне нощ.
    Затворническата кула беше близу, беше прилепена към външната градска стена и затворниците чуваха ека на битките; някои и се катереха по прозорчетата и наблюдаваха оттам излизането на българите и връщането им, а после и стремителния пристъп на русите. Тия, които висяха по прозорчетата и се блъскаха, дърпаха се кой кого да измести, кой да се задържи по-дълго там, надаваха викове, сочеха с ръка:
    — Ей ги нашите, излизат! Таврите отстъпват!
    А после:
    — Нашите се връщат… Бягат! Ей ги пак таврите…
    Когато затихваха тия викове по прозорчетата на кулата, дочуваха се други гласове, които се надигаха сред далечния вой на битката. Привечер затворниците видяха, че крепостните стени и кули, доколкото се виждаха оттук, опустяха и стихващият грохот на битката премина някъде навътре в града. Сега започна да ехти и да стене самата затворническа кула. Затворниците се струпаха по вратите, блъскаха ги с юмруци, с колена и ритници с каквото им попадне в ръце, блъскаха ги дори с глави, дращеха ги с нокти и викаха, стенеха, ръмжаха, плачеха с глас, молеха се да ги пуснат. В града бе влязла чужда войска, царството пропадаше, загиваше и самият цар, загиваха и болярите, нямаше вече ни власт, ни закон, затворниците искаха да излязат, нямаше вече кой да ги държи зад тия стени, те не се бояха от никого, само да дойде някой да отвори тия проклети врати…
    Тъмничарите бяха събрани в стаята на главния тъмничар в помещението за стражата. Те чуваха тропота по вратите, виковете на затворниците, стенанията им, плача им. Те също знаеха, че таврите бяха влезли в града, очакваха ги и тук. Те мислеха сега за близките си и за това, което ставаше из града. Спираше ги само гласът на главния тъмничар:
    — Ние трябва да пазим затворниците! Как ще ги пуснем! Те са престъпници, убийци, ще тръгнат из града…
    Ала тъмничарите все по-често поглеждаха към вратата на стаята. Дневната светлина в прозорчетата вече гаснеше, стаята се пълнеше с мрак. Кулата продължаваше да ехти и да стене все по-гръмко, по-застрашително. Най-сетне един от тъмничарите мълком се обърна и излезе от стаята. Никой не се опита да го спре. Излезе от стаята друг тъмничар, после всички се втурнаха към вратата. Последен излезе главният тъмничар.
    Заедно с всички тъмничари бе излязъл и тъмничарят на Самуила Мокри. В двора той изеднаж се спря; другарите му се пръснаха и изчезнаха в сгъстяващия се здрач. Той се върна в затворническата кула. Слезе в подземието, мина бързо по тесния ходник и отвори вратата, зад която беше Самуил. Тъмничарят тласна вратата до самата стена. Затворникът седеше на пода и мълчаливо го гледаше в бледия зрак, който едва проникваше откъм ходника.
    — Таврите влязоха в града — рече тъмничарят задъхан; той бързаше да се махне по-скоро оттук, но добави: — Ти вече можеш да излезеш, няма кой да те спре.
    Той не дочака отговор — обърна се и бързо изчезна по тесния ходник. Самуил се изправи, подпирайки се на стената зад гърба му. Вратата зееше отворена пред него, светлееше нататък и ходникът. Дочуваха се и тук сега ударите по вратите нагоре и виковете на затворниците. Самуил пристъпи, нозете му трепереха от немощ. Той излезе в ходника, подпирайки се с ръце на стените от двете му страни. Тропотът по вратите се чуваше още по-ясно. Самуил забърза нагоре с разлюлени нозе, задъхвайки се от слабост. Спря се пред вратата на долния кат. Отмахна всички лостове и куки там; вратата изеднаж се дръпна навътре и една голяма дружина люде, ревнали в един глас, се втурнаха навън. Той трябваше бързо да се отдръпне, за да не го съборят. Радой не беше между тях. Ходникът тук опустя, остана само широко разтворената врата и празното помещение зад нея. Но други викове и тропот се чуваха по-нагоре. Запъти се Самуил Мокри натам. Спря се пред вратата на по-горния кат, отмахна лостове и затворачи. Втурнаха се да излизат затворниците и тук, но нямаше го Радоя и между тях. Самуил мислеше и за младия Илица, но не го познаваше и не го търсеше между затворниците. Изкачи се той и до най-горния кат. Едва тук видя слугата си. Видя го и Радой, но радостният вик замря на устните му.
    Той прихвана господаря си с две ръце — боеше се да не би Самуил да падне. Пристъпи да помогне и Симеон Илица. Те тримата останаха сами; по тясната стълба надолу към изхода на кулата бързо заглъхваха гласовете и стъпките на освободените затворници.
    — Това е Симеон Илица — каза Радой.
    — Да излезем… По-скоро… — промълви Самуил. Загледан в младия Илица, като че ли искаше по-добре да го запомни, той пое издълбоко въздух и продължи: — Не дочака баща ти да се видим още еднаж.
    Те слизаха дълго надолу по тясната стълба и излязоха пред входа на високата замлъкнала кула. Тук ги пресрещна студена зимна нощ, която едва-що се бе спуснала над покорения град. Край стените на кулата дебнешком се промъкна мразовит вятър, простена жаловито и бързо изчезна в тъмнината. По небето насреща, току зад стената, която обграждаше двора на тъмницата, светлееше зара, също и друга по-цататък, по-бледа и по-далечна — някъде из града имаше пожари.
    — Имам аз леля в града — рече Симеон Илица. — Сестра на баща ми… бедна женица, не е много далеч оттук.
    Самуил сложи ръка на рамото му:
    — Да вървим.

XII.

    Самуил Мокри прекара цялата зима в Преслав, в къщурката на бедната леля на Симеон Илица. Още щом влезе в тоя бедняшки дом на края на града, той легна болен и не стана от леглото два месеца. Когато се изправи за пръв път да поседи малко в леглото, людете около него се чудеха как бе оживял. Чудаше се и той самият. През тия два месеца Радой много пъти бе прилепвал ухо на устните му и на гърдите му, да проверява дали още диша, дали още тупти сърцето му. Старата леля на Илица на два пъти пали свещ над главата му като за умрял. Сега той се бе върнал към живота, но не беше оздравял. Сега животът му трябваше да се пази с две шепи, като пламъче на свещ, от всяко подухване на вятъра. В тия страхове и грижи Самуил прекара още близу два месеца. Едва след това за пръв път прекрачи отново прага на бедняшкия дом и излезе между людете.
    Светослав Киевски беше още в града със своите таври; нямаше и къде да върви посред зима. Така българи и таври прекараха заедно дългата зима. Войната се бе свършила, мечовете бяха сложени в ножниците, щитовете бяха подпрени на стената. Таври и българи говореха общ език и все по-дълго се застояваха заедно около огнищата. Сам руският княз даде пример за дружба и добра воля. Той прогласи България за своя земя, но остави българския цар да царува и не присвои сана му, нито го унижи по друг някакъв начин. Той не завзе и цялата българска земя, а изпрати свои люде само дотам, докъдето се простираше и властта на Борис Втори — до Искъра. Князът не се полакоми за повече земя. Сега мислите му го носеха към пребогатия престолен град на Византия. Натам насочваше всичките му мисли и ромеецът Калокир, който искаше да стане василевс с негова помощ.
    Самуил Мокри не беше вече в затвор и бързо заякна след продължителната си болест, но се чувствуваше като в клетка в престолния град на българския цар. Той се гневеше на царя, презираше го за неговата слабост — преди да се подчини на таврите, цар Борис Втори бе изпратил две невръстни девойки, свои най-близки роднини, като заложници при василевса, който бе го излъгал и като че ли само за да го унижи. Самуил Мокри не можеше да претърпи това царско унижение, а с царя бяха и всички най-приближени негови люде, всички първи люде на покорената българска държава. Самуил ненавиждаше тук своите и тъкмо в тая своя мъка търсеше дружбата па таврите — искаше да узнае откъде идеше тяхната голяма сила, да научи как воюваха и как правеха оръжието си.
    Но Самуил повече от всичко искаше да напусне Преслав, да се върне в родния си край. Спираше го болестта, спираше го телесната му слабост, спираше го още дългата зима и далечното разстояние. Най-после дойде пролет и по тия северни предели на България, възвърнаха се силите на младото му тяло. С последните две златици, конто запази, като късаше и от залъка си, той купи три коня, защото беше решено за Охрид да замине и Симеон Илица. Нямаше къде другаде да отиде младият човек. Наистина, Никита Гургут не можеше вече да го преследва, но работите можеха лесно да се променят в полза на болярина и сега, при таврите, а и Самуил обикна момъка, искаше да го отведе със себе си. Конярят и конете, с които бяха дошли в Преслав, бяха изчезнали безследно и Самуил трябваше да купи други коне за далечния път…
    Като минаха по улиците на тоя град, Симеон Илица, който яздеше веднага след Самуила, каза:
    — Тук людете живеят безгрижно. Така изглежда.
    Самуил кимна мълчаливо. Той също виждаше, че людете вървяха по улиците със спокойни лица, та се чуваха често и смехове, и весели провиквания. Забеляза той, че не се виждаха никакви войници между тях. Радой, на два разтега след господаря си, подхвърляше от своя измьршавял кон заядливи думи към минувачите:

    — Гледай как ме е зяпнал… Я пък тоя как се ки-кипри!…
    Людете тук отдавна не бяха виждали война и чуждо нашествие, но не беше само това.
    Когато Самуил Мокри приближи високите порти ня комитския дом, който сега беше дом и на родния му брат, искаше да влезе направо в двора с коня си, както бе влизал много пъти преди това, но двама стражи му препречиха пътя с копията си. Самуил каза да съобщят на Арона, че стои пред вратата му, ала трябваше да почака доста време, докато изтича от големия дом един слуга и нареди на стражите да пуснат тримата конници в двора. Като влезе в господарския дом, следван от Симеона Илица, друг един слуга ги поведе към банята, за да се окъпят и преоблекат; дадоха им хубави дрехи и Самуиловите бяха с войводски знаци. После ги поведоха към една малка трапезария и им сложиха да ядат. Времето за обед бе минало и казаха на Самуила, че господарите са на следобедна почивка. Самуил приемаше всичко това търпеливо, но в сърцето му се набираше гняв. Приеха го, окъпаха го, облякоха го, дадоха му храна, но никой от господарите не излизаше да го посрещне.
    Когато двамата мъже привършиха късния си обед, в малката трапезария влезе Арон. И това беше, види се, наредено да стане тъкмо така. Той беше облечен в разкошни ромейски дрехи със златен обръч на главата. Щом стъпи в стаята, черните му очи се втренчиха за миг изпитателно в по-младия брат, но сетне погледът му пак придоби своя присмехулен и надменен израз. Той не се спусна да прегърне родния си брат, а приседна край трапезата и попита отдалеко:
    — Е… върна ли се?…
    Самуил кимна. Той премълча всички думи, които бе мислил да каже на брата си при тая тяхна среща, дори и думи топли, сърдечни след такава раздяла, и пристъпи направо към това, което не можеше да не му каже:
    — Благодаря ти, че ме нахрани. Ти знаеш ли какво става нагоре, към Преслав?
    — Всичко знам — отговори Арон и в погледа му проблесна още по-голяма надменност. — Тук при мене е пълно с бежанци оттам. Храня ги и ги… А кой е тоя млад човек с тебе? — посочи той с глава Симеона Илица, като че ли това сега беше най-важно.
    — Мой близък човек и другар — отговори Самуил и върна приказката си към своята първа мисъл: — Какво мислиш да правиш?
    — Сега си правя нова твърдина и дом в Разметаница, нататък по Струма — отговори не на въпроса му Арон.
    — Не те питам за това. Питам те какво мислиш да нравиш, ако дойде и тук Светослав Киевски?
    Арон се усмихна сякаш на неговата наивност:
    — Ще го посрещна по царски. Ще му се поклоня, както направи и цар Борис Втори.
    Самуил го гледаше мълчаливо, а той приподигна рамена, негли все още се чудеше на простодушието му.
    — Не разбираш ли — подзе пак Самуил, — Светослав Киевски е чужд господар.

    — То се знае, че е чужд — проточи устни, присви дебелите си вежди Арон. Сетне се поприведе към брата си, да му каже по-отблизу, да го вразуми: — Ти какво… искаш да се бием ли с него? Наопаки виждаш всяко нещо. Той е три пъти по-силен от нас. Кой ще му застане насреща… Ще му се подчиним и ще бъде по-добре за нас. Вторият Борис излезе мъдър човек.
    — На нашата земя господари сме само ние.
    — А къде е войската ти, за да се биеш с таврите?
    — Тебе ще попитам аз: къде е войската, която доведохме тук, къде са братята ни?
    — Отидоха си. Отведоха и войниците си. Не те дочакаха и нямаше защо да те чакат цяла година.
    — Ти не ме питаш къде съм бил…
    — Слушай, слушай! Светослав е далеко оттук с таврите си. Аз си живея добре. Това е най-голямото знание, братле: каквото и да става, ти да си добре. Сега тук, в Средец, аз съм господар и цар. Ще дойде Светослав — нека дойде. Щом е по-силен, ще целуна и ботушите му. Така ще бъде по-добре и за него, и за мене. Това ще ти кажа аз и не ме гледай накриво.
    Самуил стана. Стана и Симеон Илица, стана и Арон — сякаш искаше да покаже, че не мисли да ги задържа.
    — И аз ще ти кажа нещо — започна пак по-младият брат, но в това време в стаята влезе Варвара, съпругата Аронова, която наскоро бе родила първото си дете и бе станала още по-смела, по-самоуверена. Самуил млъкна и се обърна към снаха си, да я посрещне. Чакаше я първа да заговори.
    Тя се спря срещу тях и най-напред с поглед искаше да узнае какво бяха говорили двамата братя, какво бе донесъл в дома й Самуил. Едва след това го преветствува, но приветствените си думи изрече набързо, само с езика си и продължи с нетърпение:
    — Към Охрид ли? Е, да… жена ти те чака вече цяла година.
    Самуил едва се усмихна: снаха му бързаше да го изпрати. И той беше готов да си отиде, да напусне веднага тоя дом и вече никога да не стъпва в него. Но — не! Арон не беше само брат негов и такъв… противен човек. Арон сега беше истинският господар на тоя град и на цялата Средецка област, заедно с тая жена… Той се обърна към него и повтори думите си:
    — И аз ще ти кажа нещо. Когато господ е оставил в ръцете ти други люде, ти ще мислиш за тях повече, отколкото за себе си. В Преслав сега има цар български, но той е такъв цар, че аз виждам: господ е оставил в ръцете ни цялото царство, в нашите ръце, както и мислехме ние четиримата. И не мисля аз за царския престол: там седи вече цар. Мисля за царството и че господ го е оставил в моите, в нашите ръце.
    — Не ми са много ясни думите ти… — проточи Арон глух глас. Той долавяше в думите на по-младия си брат нещо съблазнително за себе си, ала и нещо друго, което го плашеше. И добави бързо: — Не те разбирам. Говори по-ясно.
    — Приказки! — чу Самуил зад себе си гласа на Варвара; изтънял и дори неприлично писклив беше гласът й. Тя избърза и застана до мъжа си, а заедно с него срещу Самуила: — Що говориш ти… В Преслав е Светослав Киевски, а не някакъв си цар. Кой пита сега царя? И няма нищо в твоите ръце, всичко е в ръцете на Светослава.
    Като я виждаше Самуил настръхнала срещу себе си, дръзка и бойка, той реши, че не тя мисли с ума на мъжа си, а той, Арон, мисли с нейния ум, говори нейни думи. И се обърна тъкмо към нея:
    — Аз ще изпълня, което ми е дадено. Ако ще да изляза и срещу родните си братя. Това казвам не от вражда и омраза. Ще ни бъде по-лесно, ако вървим заедно и ние четиримата, и всички, които мислят и милеят за царството. Нека всеки премисли добре какво ще върши.
    Позамисли се Арон, поукроти се, разколеба се и каза:
    — Но ти защо все се бунтуваш, човече… Откакто те знам… Царството — е, добре де! Щом сме по-слаби, нека бъдем пък по-разумни. Няма защо да предизвикваме таврите.
    Ала Варвара, жена му, не промени ни мислите си, ни злия си език:
    — Който иска да се бие с таврите — да върви да се бие! Ние тук ще пазим, каквото нам ни е дал господ, и ще умеем да го запазим. Ако дойде тук князът на таврите, аз съм му приготвила руба, каквато не е виждал до сега. Какъв е тоя човек с тебе? — попита тя внезапно.
    Симеон Илица стоеше на две стъпки зад Самуила. Не се решаваше да продума младият човек пред тия люде и в тая чужда къща, но мислите му се четяха по цялата негова външност. Какъвто беше едър и толкова млад още, с почти голобрадо и отворено лице, с поглед, в който нямаше лъжливи светлини, цялата му външност изразяваше възмущение и застрашителен гняв.
    Самуил се извърна към него:
    — Симеон Илица… мой другар и ми е като по-малък брат.
    — Виждам — рече бързо Варвара. — Щом си го довел тук и в нищо не се сдържаш пред него.
    Самуил се приведе към снаха си:
    — Ако вие с моя брат знаехте, което той е видял и патил, нямаше да говорите с такова леко сърце. Но… — изправи той глава, та вече отдавна неподстриганата му брада щръкна напред. — Но аз казах, което трябваше да кажа. И ще повторя, за да ме разбереш ти, брате мой, още по-добре: не се заблуждавай с лъжливи мисли. Царството се крепи — да, с ум, но също и със сила. И това ще ти кажа: няма да забравя никога, че си ми брат, но няма да те поставя над потребите на царството ни. Няма да поставя и себе си над потребите на царството ни.
    — Ти… — започна Арон, но жена му го изпревари:
    — Ти ни заплашваш!
    — Да — отвърна Самуил, ала не на Варвара, а на брата си: — Заплашвам те. Заплашвам те и те моля, брате Ароне. Застани на мястото си и въведи ред и закон в тая област на царството. Ако не въведеш ти, ще дойда аз да въведа ред и правда, но не ме чакай тогава да дойда като брат.
    — Ха… — нададе вик Арон, но Самуил го прекъсна:
    — Благодаря и на двама ви, че ме нахранихте и ме облякохте, и мене, и людете ми. Дойдох в братска къща и желая винаги да влизам тук като в братска къща. А къде е светлият господар на тоя дом, комис Всеслав? — обърна той поглед към снаха си. — Желая да го поздравя.
    — Той е болен — отвърна Варвара Аронова с леден глас.
    Всичко беше казано и всичко беше ясно. Такова мълчание настъпи за един дълъг миг между тия четирима люде. Самуил се поклони пред снаха си, която едвам намери сили да приеме поздрава му, поклони се и на брата си, който беше по-стар от него и домакин в тая къща, и се отправи към вратата. Симеон Илица тръгна мълчаливо след Самуила. Когато и двамата млади мъже изчезнаха зад вратата, Варвара се извърна рязко към мъжа си:
    — Видя ли го? Чу ли го? Той ще те погуби. Пази се добре от него!
    — Хм… — бутна я шеговито с рамото си Арон. — Аз го познавам по-добре от тебе. Умник и… Сърцето му е от восък.

XIII.

    Самуил Мокри пристигна в Охрид преди края на месец тревен. Беше на смрачаване и той се запъти към вътрешната крепост, където мислеше да се настани както преди в комитското градско жилище. Той мина с людете си почти през целия град и забеляза, че привлече погледите на мнозина — познаха го мнозина, мнозина и го поздравиха с поклон. С голямо вълнение дишаше Самуил Мокри въздуха на тоя град, а когато се изкачи по стръмнината закъм вътрешната крепост, и езерото се отвори пред очите му, с цялото си сърце почувствува силата, с която го притегляше родният край. Погледът му премина по светлеещата под вечерното небе шир на езерото и се спря върху потъмнелите ридове насреща, където беше родното му гнездо. Там бяха и сега най-близките му люде, там беше и гробът на майка му. Такава тъга и също такава радост той бе изпитал като дете, когато се бе загубил еднаж в гората и бе плакал с глас в затихналата гора, после неочаквано бе намерил пътеката, която водеше за родната му къща, където го чакаше милата му майка. Откъде сега същата скръб и същата радост?
    Досега Самуил бе потискал на самото дъно на сърцето си всичката мъка, която преживя през последната година, всичката си мъжка горест от това, което видя с очите си, което научи и изпита с кожата си. Погазена горест, мъчителни грижи и страхове, дни и нощи тъмнина пред очите, тъмнина и в душата — всичко това трябваше да се търпи, да се изтърпи, но ето сега и едва сега сърцето се освобождаваше от прорязващия обръч на търпението, очите се изпълниха с влага.
    — Да може някак — чу той зад гърба си гласа на Радоя, — да може с конете през тая равнина… виж колко е ра-равно. Право в къщи, докато се стъмни. Ама вода е пустото, не е тревица…
    Самуил се усмихна на думите му и живо подкара коня си накъм източната порта на крепостта. Като влезе в двора, той дочу врява отвъд стената, дето бяха войнишките помещения, и се зарадва на тая позната врява, драго му беше да чуе груби войнишки гласове. Пред вратата на управлението, дето беше и комитското жилище, той скочи от коня, хвърли юздата в ръцете на Радоя и се обърна към Симеона Илица, който не сваляше очи от него:
    — Е, може да се каже, че сме вече у дома. Да влезем тук.
    Калипсо ги посрещна още в преддверието.
    — Заповядай, светли господарю — пропя гъркинята, преви нозе и се поклони. — Каква радост да те видим след толкова време!…
    — Къде е брат ми?
    — Той е при войниците, господарю, но вече го чакам за…
    — Свободна ли е стаята ми? Ще трябва да се намери място и за моя гост.
    По мургавото лице на гъркинята се разцъфтя още по угодлива усмивка. Тя пак се преви и рече с най-сладък глас:
    — Ще намерим място, светли господарю, за нашия гост. Но ти, господарю, си имаш вече свой дом в Охрид. Там те очакват с по-голямо нетърпение.
    — Какъв мой дом…
    — Чака те там, светлн господзрю, и най-голяма радост. Роди ти се син, светли господарю! Кръстиха го Гаврил, на името на архангела.
    — Не разбирам…
    — Светлата господарка, съпругата ти, вече отдавна живее тук, в Охрид. Нае си къща. От мъка по тебе, господарю. Тук се роди и синът ти, още през зимата беше. Светлата господарка много се измъчи, сега ще се развесели сърцето й, като…
    Гъркинята дигна очи и гласът пресекна в гърлото и — такъв строг, дори страшен израз бе придобило лицето па Самуил Мокри. Той попита:
    — Къде живее жена ми? Веднага да ме заведе някой!
    — Ти знаеш къщата — отвърна Калипсо услужливо. — Преди там живееше твоят брат Арон, господарю.
    Лицето на Самуил помръкна още повече. Той се обърна към Симеон Илица, докосна го с върха на пръстите:
    — Ти остани тук. Разположи се. Ще дойде и моят брат Мойсей.
    Той излезе с тежки стъпки. Не бързаше. С бавни, тежки удари биеше и сърцето му. Много пъти напоследък бе мислил с умиление за жена си. В паметта му бяха се задържали спомените му за първите им срещи, за часовете на тяхната близост, за всичко онова, за което копнееше в тъмницата и тялото, и душата му. Той пак я любеше, пак я желаеше, бързаше да се върне в родния край, в родния дом и заради нея. Сега тя отеднаж обръщаше към него противната си страна. Измъчваше го изненадата, рязката промяна и още повече беше засегнато неговото мъжко честолюбие — жена му бе показала непослушание, непокорство, незачитане. Той и се боеше от предстоящата среща.
    Едва-що излезе в двора, и насреща се зададе Мойсей Мокри. Самуил видя как се поспря той от изненада, после и двамата забързаха едни към друг. Мойсей разтвори дългите си ръце и го стисна в прегръдките си до задушаване:
    — Брате… Брате…
    Самуил никога не беше виждал брата си така развълнуван.
    Вече се смрачаваше и докато слезе Самуил до средището на града, стана още по-тъмно. Той се спря пред вратата на къщата, в която живееше Агата, почука. Не бързаха да му отворят. Почука пак и вече нетърпеливо. Отвори му непознат слуга в ромейски дрехи. Не го позиа слугата и попита надменно:
    — Кого търсиш?
    Самуил го отстрани с ръка:
    — Жена си търся. Жена ми живее тук.
    — О… — нададе глух, пресекнал вик слугата м понечи да се отдалечи към вътрешността на къщата, но Самуил го спря:
    — Къде е тя? Заведи ме.
    Самуил скръсти ръце на гърдите си и мълчаливо се поклони; в здрача на преддверието, което се осветяваше от бледите пламъчета на един светилник в дъното, се виждаше някак твърде ясно бялата му ромейска дреха. Той поведе Самуила, който пристъпваше по петите му. Слугата се спря пред вратата на приемната стая и тихо почука. Самуил посегна и сега да го отстрани, но слугата не искаше да отстъпи и той го тласна силно, за да го махне от пътя си. Отвори вратата и влезе. И там остана, до самата врата, която несъзнателно побутна зад себе си, без да се обръща.
    Вдясно от вратата, към горния край на голямата стая, стоеше Агата, а срещу нея и доста близу до нея — един непознат млад мъж. Току зад тях, до нозете им, се виждаше лежанка, а пред тях — ниска масичка и няколко стола. Те и двамата бяха извърнали глави към вратата, но докато по лицето на Агата се четеше изненада и страх, непознатият мъж гледаше Самуила навъсен. Самуил и не забелязваше израза на лицата им — той гледаше втренчено как бяха застанали един до друг и търсеше да види или дори виждаше едно току-що прекъснато движение на ръцете им, на телата им; той ги виждаше как седят на лежанката един до друг, как скачат изненадани и се откъсват един от друг, както са били миг преди това може би прегърнати. Те стояха с отпуснати ръце, но той сякаш улови някаква невидима следа на движенията им миг преди това, сянката на едно току-що прекъснато движение. Що търсеше тоя чужд и непознат мъж тук, толкова близу до жена му, кой беше той? А тя беше, по ромейски, с голи до раменете ръце и с разголена шия…
    Мина само още един миг. Уплахата по лицето на Агата изчезна, също и изненадата й, тя вече се усмихваше — откога не беше я виждал Самуил да се усмихва. Чу се гласът й — мек, малко поизтънял и едвам доловимо потреперващ:
    — Ти… Върна ли се? Казваха ми, че няма да се върнеш никога, че си загинал…
    — Върнах се… — рече Самуил мрачно и не гледаше нея, а непознатия мъж до нея. Той попита: — Кой е тоя човек?
    Агата отеднаж се съживи, сякаш бе забравила госта си, и като въртеше глава ту към него, ту към мъжа си, заговори:

    — Това е моят братовчед Василий Катакалон… майките ни са сестри, ние сме израсли заедно, дойдоха ми на гости с брат ми Теодор. Да, ти не си го виждал, той беше в Константинопол…
    Самуил никога не беше чувал за такъв близък неин роднина. И пак чу гласа й, тоя път тя заговори на български:
    — Не ми се карай, моля ти се… Не ми се карай пред него…
    — Аз никога не съм ти се карал… — рече с далечен глас Самуил. Но това тласна мислите му в друга посока, силен гняв захапа сърцето му, та пролича и в гласа му: — Защо си напуснала нашия дом?
    — Аз не можех… Но после ще ти кажа.
    Сега заговори Василий Катакалон и ромейският му език не можеше да смекчи предизвикателната му дързост:
    — Кой е тоя човек, Агата? Да не би да е твоят… хм… комитопул? Той не ми изглежда много любезен. Впрочем такъв си го и представях.
    Самуил Мокри отговори на доста правилен ромейски език:
    — Ти си гост на жена ми, господине, и не бива да злоупотребяваш с това.
    Василий Катакалон се приближи към него мълчаливо, с широки, бавни стъпки. Пристъпи две крачки срещу него и Самуил. Те се загледаха един миг и Самуил чувствуваше как се надигаше в гърдите му безсилен гняв, че беше принуден да гледа ромееца отдолу нагоре, с подигнато лице — Катакалон беше с една глава по-висок от него. Очите на ромееца бяха едва-едва изблещени, той имаше червеникава, късо и тясно подстригана брада и права коса, която се спущаше от двете страни на лицето му изпод плитко капе, извезано със злато и бисери. Изкриви той лице да погледне Самуила изкосо и каза през пристиснати устни:
    — А ти няма ли да ме приемеш за свой гост?
    — Ти ми се натрапваш — отвърна Самуил.
    — Василий… — чу се иззад ромееца гласът па Агата, пълен с тревога и молба.
    Василий Катакалон протегна ръка да я успокои и не сваляше кривия си поглед от Самуила:
    — Ти не мислиш ли, че си се натрапил някога някому по-безсрамно, както е впрочем по нрава на твоя народ…
    Самуил каза на български:
    — Агата, излез. Остави ни сами.
    — Какво — разтегна ромеецът като за усмивка въздебелите си устни, но не се усмихна, а продължи язвително: — Жена си ли викаш на помощ?
    Самуил нищо не отговори; той проследи жена си, докато излезе тя от стаята, сетне се попридръпна и с все сила удари ромееца по лицето. Катакалон цял се разтърси от удара и още повече от изненада, посегна за меча си, но меч нямаше на бедрото му. Той връхлетя да се бие, Самуил се дръпна стъпка назад и се улови за меча:
    — Не посягай! Ще те съсека.
    — Ти ме намери без оръжие, подлец…
    — Върви да донесеш меча си. Ще те чакам.
    Ромеецът попридигна рамена презрително и без да бърза, обърна се и излезе от стаята през по-малката врата, която водеше към вътрешността на къщата. Самуил го проследи с поглед и една нова вълна на гняв нахлу в сърцето му. Василий Катакалон ходеше из тая къща като в свой дом, а тук живееше Агата…
    През същата по-малка врата влезе Теодор Хрисилий, братът Агатин и шурей на Самуила. Той беше към тридесетгодишен мъж с рано окапала коса, та отдалеко лъщеше бялото му голо теме, такова необикновено бяло беше и цялото му лице. Под лекия хитон личеше мършавото му тяло, той се приближи със ситни стъпки и с разперени ръце:
    — Какво става, зетко, защо така… Василий е наш братовчед, аз го доведох от Драч. Дойдохме да видим Агата и ето сега… Вие сте роднини, зетко!
    — Какъв роднина ми е той! Каза ли ти, че го ударих?
    — Каза ми.
    — Аз го ударих по лицето. Трябва да се бием.
    — Но той ще те убие! Той е много изкусен в бой с мечове.
    Самуил мълчаливо подигна ръка — да не говори повече той, шуреят, да се махне от стаята. Влезе Василий Катакалон. Той беше в същото облекло, препасал бе дълъг меч. Лицето му бе едва побледняло, но премина към средата па залата с твърди стъпки и в миг изтегли меча си. Изтегли меча си и Самуил — добър ли беше мечът му? Дал му го бе Кракра, когато, на път от Средец за Охрид, се бе отбил да нощува в дома му в Перник. Той разтърси живо ръката си — мечът беше добър, стоеше сгодно в ръката му. Пристъпи и той към противника си, а Хрисилий се отстрани заднишком към стената. Двубоят веднага започна.
    Василий Катакалон беше наистина изкусен майстор на меча: с голяма ловкост и леснина отби първите удари па Самуила. Той имаше и други предимства: беше по-едър, с по-дълги ръце, а и мечът му беше по-дълъг от Самуиловия; не му липсваше и самообладание. Но той направи една голяма грешка: като прецени, че Самуил е по-слаб боец от него, той реши да си поиграе като котка с мишка, да унижи противника си, да избие оръжието от ръката му и сетне да го заколи като овен. В тая негова прекалена самонадеяност го изненада Самуил Мокри. Той прие боя открито и направо искаше да убие противника си. Нападаше решително, бързо и дори нетърпеливо. И тъкмо когато Катакалон му показваше своята ловкост и надмощието си, Самуил го промуши дълбоко в корема с един неочаквано бърз, пряк удар. Грозен вик екна в широката стая и Катакалон изпусна дългия си меч. Не можа да се задържи на нозете си, приклекна и се търкулна върху каменния под, притиснал с две ръце корема си. Белите му едри пръсти бързо почервеняха от кръв, алена кръв пропълзя и по каменния под. Спусна се към братовчеда си Теодор Хрисилий:
    — Василий… Василий…
    Самуил втикна меча си в ножницата и понечи да излезе от стаята, но в същия миг към него изтича Агата, улови се за ръката му:
    — Ах, какво стана… Какво направи ти…
    Той се загледа в разплаканото й лице и се питаше с голяма болка: за кого плачеше тя сега — за него ли, който бе избягнал смъртта, или за братовчеда си, за любовника си може би… Той я улови с две ръце и внимателно я отстрани от себе си.
    — Утре ще се приберем в нашата къща. Ще дойда да те взема при изгрев слънце.
    — Чакай… — простена тя и пак протегна ръце да се улови за него, но той бързо излезе от стаята.

    Самуил се прибра в комитското жилище във вътрешната крепост. За това, което се случи в някогашната Аронова къща, не каза нито на брата си, нито на Симеона Илица. Той като да забрави какво се бе случило там или двубоят му с Василия Катакалон сякаш бе станал много отдавна… Само късата няма сцена край лежанката беше непрестанно пред очите му, той напрягаше поглед до болка, за да я раздвижи, да види как бе протекла тя, да види какво бе станало миг преди това. Възбудените му мисли се втурваха ту в една, ту в друга посока и всичко, което строеха, той го изживяваше с голяма мъка, все отново и отново. Той виждаше как Василий Катакалон прегръща жена му или как тя се изтръгва от прегръдките му, като чува почукването на вратата, но малко по-късно ги виждаше как стоят спокойно до лежанката, като близки роднини. Те наистина са роднини — Агата не би лъгала така глупаво, по какво ли не бе чувал той за нравите на ромеите…
    Мойсей Мокри нищо не подозираше; той сякаш и не забелязваше мълчанието на Самуила, посърналото му лице. И Самуил беше благодарен, че брат му не проявяваше любопитство. Симеон Илица се бореше със своята младежка свенливост в чуждата къща и нищо не питаше или не се решаваше да пита. Самуил едва дочака, докато брат му и Илица се навечерят, и стана:
    — Уморен съм. Трябва да си легна. Утре рано заминавам отвъд. — Той спря поглед върху Симеона Илица, сложи ръка на рамото му и продължи с омекнал глас: — Ти ще останеш за стотник в моя полк… Искаш ли? Не съм те и попитал досега…
    Лицето на младия човек просия:
    — Какво по-добро за мене…
    Светлината в младите очи, пълни с възхита и благодарност, проникна до самото сърце на Самуила и той тихо, едва чуто въздъхна. Скритата болка в сърцето му не стихваше.
    Той прекара нощта буден и напусна комитското жилище още в ранни зори. Слезе сам на пристанището и нареди за чунове, които трябваше да ги пренесат на отвъдния бряг, нареди и за кола. Точно при изгрев слънце колата спря пред къщата с колоните, малко след това там се появи и Самуил със слугата си. В къщата, види се, го бяха чакали. Още щом се показа, на площадката вън излезе същият слуга, който предния ден не искаше ла го пусне, а сега се поклони доземи пред него. Самуил рече:
    — Съобщи на господарката, че я чакам.
    Възсухото му лице беше още по-бледо, но спокойно. Не се промени лицето му и когато се появи на вратата Агата; той видя, че очите й бяха зачервени от плач, пък и сега бяха пълни със сълзи. Тя беше цяла забулена — повече, отколкото беше нужно за път, и водеше за ръка по-голямото им дете, което все още не се държеше здраво на крачката си. Самуил се наведе и го дигна на ръце, детето се дръпна уплашено и тихо проплака, протягайки ръчички към майка си, но той го задържа здраво в едната си ръка, а другата ръка подаде на жена си и я поведе към колата. На няколко стъпки след тях вървяха предишната дойка Анастасия с второто им дете, също и нова една дойка; затропотиха със сандалите си по мраморната стълба слугите и слугините на Агата, надигали ковчези, кожени торби, та и арфата на господарката си.
    Над езерото бе изгряло тихо слънчево утро, едва-едва потрепваше блесналата водна повърхност под прохладните повеи на утринния ветрец. Самуил и Агата с двете деца и двете дойки влязоха в един чун, а слугите с ковчезите и торбите — в друг. Редките минувачи по крайбрежната улица и неколцина рибари по брега наблизу с любопитство попоглеждаха към двата чуна, които скоро се понесоха по водата един след друг.
    Чуновете спряха на отвъдния бряг още преди пладне, но до тъмно тоя ден Самуил Мокри се занимаваше само с работите около бащините си имоти. Прибра се късно в покоите на жена си и там вечеря заедно с нея. Докато си легнаха тая нощ, те едва ли размениха повече от десетина думи. Арфата на Агата пак бе се върнала в своя ъгъл, но сякаш беше живо същество и странно изглеждаше нейното присъствие в стаята на тия двама мълчаливи люде.
    Самуил спа дълбоко тая нощ — уморено беше вече младото му тяло, а откога още не бе лягал в свое легло… Когато се събуди, зората светлееше в прозорците на стаята. Той се изправи в леглото и погледна към жена си: тя лежеше по гръб, с отворени очи. Беше отдавна будна.
    Самуил се подпря с гръб на възглавниците и започна, както бе мислил и премислял още предния ден:
    — Ние трябва да поговорим. Ти трябва да ми кажеш всичко.
    — Питай — отговори тя веднага, като че ли бе очаквала и бе се готвила за тоя разговор.
    — Защо напусна къщата?
    — Тук съм като в затвор. Не виждам никого освен слугите и войниците… все едни и същи люде.
    — Тук ти си господарка, свободна си да вършиш, каквото искаш. И люде идват, доколкото е нужно. В града има повече люде и животът там е по-весел, но твоето място е тук, нашият дом е тук. Ние имаме деца, ето вече две. Какви други мисли и грижи може да имаш ти?
    — Всеки ден все едно и също, всеки ден. Не беше такъв животът в бащината ми къща. Весело беше там, всеки ден с гости, разговори, музика, разходки…
    — Целият наш живот е по-друг. Ти прие да живееш с мене, трябва да приемеш и целия мой живот. Или може би искаш да те върна при баща ти? Ще те върна, ако трябва.
    Той млъкна и чакаше отговора на Агата. Най-сетне се чу гласът й, разтреперан, тих, изтънял до скъсване:
    — А… децата…
    — Децата ще останат в дома, в който са се родили. Освен… освен ако си ги заченала с друг мъж…
    — Те са твои — обърна лицето си към него Агата.
    — Ти сама го каза: те са мои. Ето тук е възелът. Възелът между мене и тебе. Такъв възел не се развързва, може само да се пререже. И аз ще го прережа, ако трябва. Кажи какъв възел те свързваше с човека, когото прободох ичера с меча си.
    — Той ми е братовчед, аз ти казах. Ти го уби. Снощи той умря…
    — Аз ви заварих сами двамата. Ти беше с голи ръце пред него. Ти трябва да ми кажеш това, което не можах да видя.
    — Той ми е роднина и… Вие българите не можете да разберете, че мъж и жена могат да стоят така и да разговарят.
    — Могат. Но да личи какви са те един за друг. Да няма лъжа и прикриване. Ти не можеш ли да ми кажеш нещо повече за тоя човек? Без лъжа…
    — Няма нищо повече.
    — Аз ти вярвам. Ти си ми съпруга, трябва да ти вярвам. Самият аз не видях, не чух нищо повече и не мога да те съдя за това, което не знам.
    — А защо го уби! — проплака изеднаж Агата.
    Самуил се вслуша напрегнато в гласа й, в нейния дъх.
    И пак тъй — дочу само някакви неясни, недоловими звуци. Като онова прекъснато движение между нея и Василий Катакалон, когато влезе в стаята при тях. Той не можеше да й каже нищо, не можеше да я обвини в нищо. В сърцето му оставаше само едно мъчително подозрение, което трябваше да крие и от себе си, защото не искаше да обижда, да обвинява Агата и в мислите си, щом нищо не бе видял и нищо не знаеше. И все пак попита:
    — А защо ме посрещна той така… като да му попречих в нещо…
    Агата преглътна бързо сълзите си:
    — Ти влезе… като че ли ще завариш вътре крадци, разбойници. Такъв беше настръхнал. И нели ти… — потрепера пак гласът й — нели малко след това ти и го уби…
    — Но той се нахвърли върху мене надменен и груб, той се погаври и с народа ми, каза ми, че съм се натрапил някому, а това беше за тебе… Аз те доведох тук с твое съгласие.
    — Да — отвърна тихо Агата. — С мое съгласие.
    — Той не зачиташе нито мене, нито тебе, а беше в къщата ти. Не си ли спомняш думите му? Аз го убих в двуборство, но можех да накарам слугите да го изхвърлят на улицата. — После той попита: — Как живееше ти в града?
    — Направих… дългове… — отвърна тя колебливо и обърна лице, да не вижда Самуил лицето й.
    — Дългове! Тъкмо сега трябва да плащам и дългове.
    Млъкнаха и двамата. Но Самуил не можеше да се откъсне от една мисъл, една и съща, около която се въртяха сега всичките му други мисли:
    — Ние трябва да започнем живота си отново. И най-напред трябва да те попитам: искаш ли да живееш с мене и да бъдеш моя съпруга във всичко. Избирай още един път: ако не искаш да живееш с мене и в тоя дом, в моя дом, върни се при баща си. Ще те изпратя тъй, както и те доведох. Ти помисли, ако не можеш да ми отговориш веднага. Сега ние или се разделяме завинаги, или пак се събираме завинаги. Ти помисли добре и със свободно сърце, преди да отговориш.
    — Не искам да се връщам при баща си, но…
    — Изкажи се докрай, аз те слушам.
    — Направи живота ми по… по-хубав.
    — Как ще направя по-хубав нашия живот, когато целият живот е тежък и мъчен. Да обърна гръб на всичко и да мисля само за себе си и за своя живот — аз това не мога да направя. И не искам. Трябва да променя сърнето си и мислите си, за да променя и живота си.
    — Аз не те разбирам добре, но ето, да отидем да живеем в Охрид!
    — Не.
    Агата въздъхна.
    — Не — повтори Самуил и също въздъхна. — Аз тръгвам, а ти ще останеш тук, в нашия дом. Ще бъдеш господарка на тоя дом. Когато стане нужда и време да се връщам, аз ще знам, че има къде да се върна. Ще бъде тоя дом за мене като светлина в тъмна нощ, светлина, която упътва пътника и притегля.
    — Говориш ми като баба Босилка. Жената да седи до огнището и да чака.
    — Баба Босилка ли?… — попита Самуил разсеяно. — Да. Може би като нея. Истината за всички е една и съща. Което е право, право е за всички.
    — Но ти къде ще вървиш сега… Все си на път.
    Самуил стисна в ръка брадата си:
    — Все на път, да… Не мога да се задържа на едно място. Мислите ми ме гонят. Сега пътят ми е много дълъг. Много дълъг…
    Откъм съседната стая, където бяха сега двете деца, се дочу детски плач и после успокоителният глас на някоя от дойките.
    Самуил стана от леглото, поприбра нощната си дрехи и мина в съседната стая. Малкият му син размахваше ръчички в люлката си, а щерката му бе седнала по ризка в леглото и търкаше с юмручета заплаканите си очи. Той я взе и я притисна на гърдите си. Детето се загледа в него поучудено, но вече без страх; понрави му се, изглежда, това прелитане от леглото върху ръцете на баща му. Самуил усети с голяма сладост полуголото телце в ръцете си, живо и топло, притисна го още по-силно. Той се върна при Агата и мълчаливо сложи до нея на леглото малката им щерка. После захвърли нощната си дреха и започна да се облича под припламващия поглед на жена си. Той каза:
    — Кръстили сте синчето ми Гаврил… Нека има и наше име. Ето: Радомир. Ще бъде Гаврил-Радомир. Така ще кажа да го запишат в църковната книга.
    — Твоя воля — отговори Агата.

    Тя не изпусна от погледа си Самуила, докато излезе той от спалнята, сетне наведе очи към детето, което бе оставил до нея, и пак дигна хубавите си очи към вратата, зад която бе изчезнал. Постъпката му с детето я изненада, но Агата я разбра, макар и по своему. Детето — веригата, която я свързваше с него, с тоя дом: детето — нейната по-голяма грижа и задача. И това тук, и другото, в люлката оттатък, и тия, които ще се родят тепърва… Тя въздъхна, от очите й потекоха сълзи, бързо, една след друга.
    Тя не можеше да се върне към предишния си живот; да се качи на един кон и да премине планините до Драч, до бащината си къща. Децата оставаха тук и цялото й сърце оставаше тук. Така й каза той: върви, но децата остават тук. Къде можеше да отиде тя без децата си, къде би могла да намери радост и спокойствие без тях, след като ги бе родила? Не можеше да побегне и с тях; той би тръгнал по следите й, би я настигнал. Никой не би могъл да го спре, да я спаси от него…
    Детето полази по нея, легна върху гърдите й, размаза с ръчичка сълзите по лицето й, искаше негли да я погали. Агата мълчаливо го прибра под завивката си — да не стои по нощна ризка в хладната стая. То се сгуши и се умълча до нея. Сълзите на младата жена отеднаж пресъхнаха, както и потекоха отеднаж. Сега остана будна само мисълта й. Преминал бе страхът й от Самуила, затихнала бе и тъгата за убития. Страхът беше по-силен, страхът отнесе и тъгата й. Агата винаги се бе бояла от мъжа си; още от първия ден, когато я доведе и затвори в тоя усамотен дом. Тя изпитваше едно особено чувство, когато, въпреки страха си, често пъти упорито се противопоставяше на Самуила и очакваше той да я удари, да я набие. Сърцето й замираше в някаква болезнена сладост.
    С тоя страх и с това чувство в сърцето си тя напусна тоя дом предната година и отиде да живее в Охрид. С тоя страх в сърцето си живееше там разкошно и трупаше лекомислено дългове, а после прие в къщата си и своя братовчед от Драч.
    Василий Катакалон, братовчедът й, беше влюбен в нея, откакто го помнеше. Докато бяха малки, той се биеше с другите момчета заради нея, грабеше играчките им, за да й ги подарява, ловеше птички, събираше яйца от гнездата все за нея. По-късно започна да я дебне и където я намереше сама, прегръщаше я и я целуваше. Когато още по-късно родителите му го изпратиха в Цариград, той във всяко свое писмо питаше за нея. Върна се оттам след няколко години, вече израснал момък, и като че ли пак само заради нея. Но той беше неин пръв братовчед и беше беден. Всички се уплашиха от неговата страст и баща й Иван Хрисилий насила го върна в Цариград, насила и с една голяма кесия пари. Докато беше сама в Охрид, Агата научи, че Василий Катакалон пак се бе върнал в Драч. Тя писа писмо на своя брат, в което поздравяваше братовчеда си и прибави, че живее сама. Две недели след това в Охрид пристигнаха Теодор Хрисилий и Василий Катакалон.
    Братовчедът поиска още първата нощ тя да го приеме в спалнята си. Агата обичаше да обикаля около огъня, но се боеше да влезе в него. Василий Катакалон я преследваше непрекъснато, посягаше да я прегръща, но и отказваше да го приеме в спалнята си. Тогава той й предложи да я отведе в Драч и по-далеч, но настояваше тя да изостави децата си. Агата не искаше да изостави децата си, а той и сега не можеше да й даде нищо повече освен своята грешна любов. Агата не се решаваше да влезе в такъв огън и само обикаляше около него с премаляло сърце, в сладостно мъчителен страх. Така ги завари Самуил, в такъв един миг, когато Катакалон пак молеше Агата да го последва и пак се тъкмеше да я прегърне.
    Сега, когато всичко бе преминало, Агата мислеше, че не би устояла още дълго срещу упорството на братовчеда си. Тя плака през цялата оная нощ, когато видя прободеното му тяло и пожълтялото му мъртвешко лице, поплака и сега за него, но виждаше, че той би я погубил. Тя дишаше с облекчено сърце, минала бе по ръба на една дълбока, тъмна пропаст, но и сега обичаше мъртвия повече от Самуила, който бе я спасил от неговата опасна страст. Такова беше невярното й сърце, такъв беше и слабият й ум. До Самуила я държеше страхът й от него и сега много повече, след като бе убил братовчеда й, страхът също да не би той да й отнеме децата. Имаше и нещо друго, което я претегляше към него: когато Самуил хвърли нощната си дреха, за да облече дневното си облекло, тя се загледа в голото му тяло и почувствува желание към това младо тяло. Такова беше сърцето й, такъв беше и умът й. Самуил нищо не забеляза — те бяха далеч един от друг, макар да бяха спали в едно легло.

    Самуил Мокри подкара бързо коня си още от портата на твърдината, заблъска и Радой след него корема на своя кон с широките железни стремена:
    — Къде сме се затичали, ду-душата си човек не може да събере… Не те оставя един ден барем да си починеш, да полежиш, ко-костите ми изгниха…
    Те навлязоха дълбоко в гората и ги обхвана от всички страни тишина. Глухо кънтеше тропотът на конските копита и сякаш оставаше там, по неравния път, не можеше да премине през невидимите стени на тая сякаш всевечва тишина. Дори и самотните удари на кълвача някъде наблизу оставаха затворени в самата тишина. Тук-там по дървесата се виждаха гнезда, но те бяха вече празни — птичките се събираха сега по окрайнините на гората, повече нататък сега дебнеха и горските зверчета, и дивата мачка, и рисът, и вълкът, нататък и мечката душеше за медец, нататък, по слънчевите поляни пасеше и кошутата със своето малко. Тук беше пусто и здрачно под широките, дебели клони в тоя ранен час. Около дънерите гниеше стара шума, някъде ще се белне надигнала се тая сутрин гъба или тревица се зеленее — следа на изчезнало слънчево петно. Трудно проникваше тук горещото вече слънце през гъстата шума, а сега беше още ранно утро и само младите върхове на дървесата горяха в блясъка му. Утихнал бе и утринният ветрец или може би никога не проникваше между дебелите изкорубени дънери. Замлъкна и Радой — нямаше и с кого да говори в това пустинно мълчание. После изеднаж нахлу в тишината, като че ли внезапно се отприщи, шумът на потока, който караше воденицата на дедъц Дамян.
    Още преди да излязат на поляната пред самата воденица, двамата конници видяха пред стволовете на дървената трима люде там, застанали един срещу друг. Когато конете излязоха на поляната, те и тримата се извърнаха да погледнат; това бяха дедъц Дамян и други двама мъже. Самуил видя как старият богомил протегна ръка към двамата непознати, негли да ги спре, да ги задържи, войводата скочи от коня си по-далеко от тях и остави животното на Радоя. Приближи се и поздрави стария воденичар, загледа се миг в другите двама мъже. Те бяха млади люде, в здраво, полуселско облекло, препасани с широки кожени ремъци. И двамата бяха с бради и с дълги коси. Единият стърчеше с цяла глава по-висок от другия и беше строен, с изпънати гърди, с широко, отворено лице; другият бе мушнал ръце в ремъка си и гледаше недружелюбно изпод тъмните си вежди, леко привел напред едрата си глава.
    — Идвам при тебе по работа, дядо Дамяне — рече Самуил Мокри и като че ли с тия свои думи искаше да отстрани другите двама непознати мъже.
    — За пръв път чувам да говори за работа човек като тебе — каза по-дребният нетърпеливо.
    — Не изглежда, че и ти си от много работливите — отвърна бързо Самуил. — Или само езикът ти работи и повече, отколкото е нужно. Дедъц Дамян побърза:
    — Това е Самуил Мокри. Тъкмо в тоя миг Радой минаваше с двата коня там, и изкривил зъл поглед към непознатите мъже:
    — А да те ши-шибне с бич по зурлата, веднага ще се превиеш пред него…
    Старецът посочи с ръка двамата непознати:
    — Те са добри люде, войводо…
    В гласа на воденичаря се долавяше тревога и угодничество, което не беше по нрава му. Намеси се по-едрият от двамата с топъл, плътен глас, приветливо усмихнат:
    — Ние познаваме войводата и не можем да кажем лоша дума за него.
    — Освен това, което може да се каже за всички като него — рече пак по-дребният с мрачна решителност.
    — Ти ме предизвикваш, пък аз не знам кой си — отвърна Самуил Мокри. — Аз обичам да ми се говори направо, стига да стои човек на думата си.
    — Аз никога не говдря празни думи.
    Дедъц Дамян пак се опита да отклони тоя враждебен разговор и със същите думи:
    — Те са добри люде, войводо, и…
    — Добри — повтори Самуил. — Но ти кажи ми кои са, щом те не искат да кажат имената си.
    — Аз се казвам Рун. Селяк и… предишен парик — отговори по-дребният. — Но ти ще ме разбереш по-добре, като ти кажа, че не търпя кривда, където и да съм. Иначе името на човека не е нищо.
    Той чакаше отговор настръхнал, но Самуил помълча малко и рече:
    — Аз обичам такива люде, които не търпят зло и неправда.
    Поомекна гласът и на Рун:
    — Може да е тъй и тъкмо това чуваме за тебе. Но ти си пак там, откъдето иде всяко зло и всяка неправда.
    — Къде искаш да бъда… Аз съм там, където ме е оставил бог.
    — Сатаната ни реди нас на земята едни горе, а други долу. Сатаната, а не бог.
    Самуил и преди това се досещаше, че тия люде бяха богомили. Някакъв глух гняв изпитваше той сега към богомилите и към всички, които говореха за справедливост, ала нищо не вършеха, за да има справедливост. Такива бяха също и най-ревностните свещеници и монаси, и всички, които страдаха от човешката несправедливост, но нямаха сили да поискат справедливост. И ето какво каза той:
    — Дотегнало ми е да слушам подобни думи. Искам да чуя какво вършиш.
    Рун сви още по-строго тъмните си вежди и Самуил виждаше как блестяха по-силно очите му под тяхната сянка. Засегнал го бе на болно място. Виждаше той още, че богомилът не беше от обикновените между тях, щом беше толкова упорит и безстрашен срещу него. Такива, по-особени, бяха и думите на богомила:
    — Слугата ти мина тук и каза да ме нашибаш с бич, за да ти се поклоня. Той знае по-добре от тебе какво става по земята. Аз върша, което е нужно, ала не всеки върши, което е нужно. Твоят бич е по-силен, болярино. Ако всички вършат, което е нужно, ти ще останеш сам и без бич в ръцете си… Това върша аз — да притеглям всички на страната на правдата.
    — Ти, човече, търсиш правдата, но не знаеш как изглежда тя, като слезе между людете. Ти искаш да притеглиш людете, но не казваш какъв е твоят закон. Защото людете не могат да живеят без закон. Без закон правдата е само гола дума. Законът я превръща в дело и я пази от нарушения.
    Богомилът разтърси рамена, като да се погнуси от нещо:
    — Твоят закон е добър само за тебе и е зло за всички, които са под тебе. Такъв е всеки човешки закон.
    — Добрият закон е добър за всички и е еднакъв за всички. Но ние с тебе влязохме в словоборство. Вие всички сте силни в словоборството.
    Като каза тия думи, Самуил Мокри се отстрани една стъпка и понечи да се отправи към воденицата, но чу мътния и приятен глас на другия от богомилите:
    — Словото е най-голямата човешка сила, войводо.
    Извърна лице към него Самуил, погледна също и другия:
    — Да. Но словото е още по-силно, когато го подкрепиш с меч.
    Той пристъпи към воденицата, но дедъц Дамян се изпречи пред него:
    — Не изоставяй тия люде, войводо. Тяхната войска е по-многобройна от твоята.
    — Що искаш да речеш? — погледна го младият воин учуден.
    — Това, което рекох.
    Самуил се обърна към другите двама мъже:
    — Каква войска водите вие?
    По-едрият се усмихна с цялото си лице:
    — Войска без мечове.
    Сега Самуил Мокри разбра, че беше пред двама от богомилските вождове. Той се върна при тях, улови стремително единия над лакътя, после и другия:
    — Аз събирам войска с мечове. С нея ще въведа закон и правда в нашето царство. Закон и правда! Доведете при мене и вашата войска. Аз ще я облека в ризници, ще й дам мечове, за да побеждава.
    — Хе!… — разтвори въздебелите си устни тоя, който се нарече Рун, и белите му зъби светнаха, изпъкнали и криви. — Що говориш ти, болярино… Князът на таврите вече препуска отсам Маторие гори. През зимата взе един дял от царството ти. Ведно с царя и престола му. Сега е взел втори дял. Ще дойде той и тука с таврите си.
    Самуил го гледаше изненадан, тревожно трепкаха гъстите му мигли. Но той разтърси ръцете на двамата богомили, както ги бе стиснал:
    — А вие какво добро очаквате, ако дойде чуждият княз и в тоя дял на царството ни! То не е мое царство, нито е наше царство. Без това наше царство няма да има живот за никого от нас, какъвто и да е животът ни сега. Ще препуска чуждият княз по земята ни — няма кой да го спре. Но вие не се ли боите…
    — Нам ни е все едно — приподигна рамена Рун. — Чуждият господар ще замести нашия. И може би чуждият ще бъде по-добър от нашия.
    Самуил Мокри тласна двамата богомили и каза с презрение:
    — Раби!… Издигнали сте се от калната земя и чакате да се сменяват господарите ви. Къде е многобройната ви войска, къде ще я водите, срещу кого и за кого! Или…
    Той махна с ръка и се запъти към воденицата.
    Спря се пред самата врата, наведе глава в колебание: защо бе дошъл при тия люде?… Теглеше го нещо при тях… Дръзките им приказки, бунтарството им, омразата им, стремежите им, множеството им. Но не бяха ли те празни дърдорковци, които се криеха по горите и…
    Някой го побутна леко и той чу до себе си гласа на дедъц Дамян:
    — Влез, влез…
    Самуил Мокри влезе вън воденицата и се спря до вратата. На един нисък одър край отсрещната стена лежеше полуизправен старият богомил Симеон. До самото му възглаве стоеше с паничка в ръка Биляна, внучката на дедъц Дамян, а към нозете му бе приседнал друг някакъв човек — купище някакво от селски дрипи, от разбъркани коси и две очи светеха там, виждаха се и две едри ръце, сложени една над друга върху къса, дебела тояга. Над тия люде светеше четвъртитият отвор на покрива и отстрани — прозорчето в стената. Край стената срещу прозорчето стояха други двама мъже в тъмни власеници и качулки, надвесени над очите им. Погледът на Самуила се върна върху момичето. През последната година то бе извишило снага — тънка още, все още детинска, но се очертаваха вече леко закръгляващи се рамена, едва-едва понадигнали се гърди под бялата корава риза, очертаваше се и линията на целия момински вече стан чак надолу по дългите и боси нозе. Гледай ти… Самуил беше изненадан от тая бърза промяна с момичето, което бе станало едва ли не цяла жена, а то се учудваше и се радваше на изненадата му — такъв беше погледът на големите му очи, пълни сега с топъл блясък. Гледай ти… Биляна… Челото й, още неопърлено от слънцето, светеше под гъстата раздвоена коса, стегната назад в две плитки, страните й се руменееха ведно с пламналите, все още по детски щръкнали ушенца. Биляна беше хубава и чиста девойка, в която се раждаше и растеше една жена. Тя беше обърната с цялата си душа към него и това радваше сърцето му. Толкова млада още и чиста, девойката и не помисли да скрие радостта си, че го виждаше отново след толкова дьлго време.
    Самуил срещна погледа на стареца Симеон и като че ли цял го прониза тоя устремен към него, неподвижен поглед. Младият войвода почувствува как и по неговото лице се надигна топла вълна, смути се той неочаквано и от самия себе си. Чу се гласът на стареца, угаснал вече и далечен:

    — Ти излез, девойко… Биляна мина край Самуила и се скри във вратичката оттатък воденичния камък. Пак се чу гласът на стария богомил:
    — Приближи се… Седни…
    Самуил Мокри седна на едно ниско столче, късият му меч се чукна глухо с върха си на пръстения под. Погледът на стареца сега беше устремен някъде другаде, все тъй далечен беше ослабналият му, треперлив глас:
    — Слезни при народа. Ти без него си нищо… колкото и да е голяма силата ти, колкото и да е голям умът ти… Намери народа и стани негово оръдие, оръдие на неговата правда.
    Самуил дигна очи към него:
    — Затова съм дошъл тук. Народа търся, силата му търся. Така премислих. Царя видях, болярите му видях и откога още ги знам. Ще победя с тия, за които искам да победя. Сега е нужна войска, която и сама ще потърси войводите си. Всичко ще бъде за нейно добро най-напред, за доброто ето на тоя скот, що седи в нозете ти. Не за царя и за болярина. Те са вече… мъртви, те са вече под чужд крак.
    — Това искам да чуя и да ти кажа — промълви старецът, а Самуил забеляза, че погледът му беше насочен някъде зад него: — Елате тук всички…
    Пред вратата отвън бяха застанали дедъц Дамян, Рун и другарят му. Влязоха, приближиха се, само Рун остана по-близу до вратата. Гласът на стария богомил се засили:
    — Ето човека — посочи той с поглед Самуила и цялото си лице обърна към него, — ето човека, който ще ви поведе. Отколе го знаем, отколе вървим по следите му. В неговата ръка е мечът, но вашата вяра е по-истинска. И не отстъпвайте от нея, а гледайте и него да привлечете към себе си. Такъв час е дошъл сега, вие да се наредите след него и той да ви води… докато ви води по прав път.
    Той изглеждаше като някакво неземно създание под светлината, която идеше от малкия отвор на покрива и тъкмо над главата му. Бялата му коса сияеше като самата светлина, белееше се и безкръвното му лице, очите светеха под белите вежди, малките му ръце бяха сякаш безплътни вече, та и целият изглеждаше безплътен и прозрачен. Никой не каза нищо в отговор на думите му, макар тия думи да бяха като завет, защото старият богомил умираше. Той продължи със същия засилен свой глас:
    — Войводата призна… затова е дошъл при нас, дошъл е нас да търси. Аз знам към какво се стреми той. Виждам ясно в самата му душа. Такова време е дошло сега… време на проклетия меч. Ние го проклинаме, но по-добре е да вземете меч в ръката си… отколкото да подложите врат под господарски меч. Казах ви каквото беше нужно, и вчера, и тая сутрин… и в тоя мой последен час. Повече няма какво да ви кажа…
    Той затвори очи.
    Самуил Мокри стана, поклони се мълком пред стареца и се обърна да си излезе. След него тръгна дедъц Дамян, също и другият от двамата по-млади богомили; не се помръдна само Рун, както бе застанал с наведен поглед до вратата. Вън слънцето се бе издигнало високо над върховете на дървесата и огряваше цялата поляна пред воденицата; късите сенки на тримата мъже лежаха някое време неподвижни върху затъпканата трева. Заговори дедъц Дамян с поглед в лицето па Самуила:
    — Той не за пръв път ни говори такива думи. Не за пръв път споменава името ти. Ние сме против меча, но като си дошъл да ни търсиш и отправяш глас към нас за общо спасение, за общо добро, ние ще се отзовем на гласа ти и няма да те изоставим, докато вървиш по правия път, както каза и съвършеният. — Той се обърна към другия богомил: — Говори и ти, Нестонг, да те чуе боляринът.
    — Няма какво повече да добавя — зазвуча приятният глас на младия богомил. — Колко пъти сме говорили вече, но ще кажа това, което е нужно да знае сега боляринът. Ние можем да дигнем много люде и не само в Охридската област, но и по цяла България. Познаваме те, войводо, ти беше за царя, сега не можеш да бъдеш за царя, а ние искаме да видим за кого ще бъдеш сега и според това ще те подкрепим или ще се отдалечим от тебе. Аз вярвам, също и съвършеният позна, че ще бъдем с тебе. Нужно е да знаеш и това, че люде имаме много, ала повечето са с голи ръце.
    — А другарят ти? А другите като вас? — попита издалеко Самуил.
    Нестонг рече:
    — Ние всички сме едно. И Рун живее с нашите мисли, но ти вярва по-малко. Това е всичко и това е най-важното, войводо: да ни накараш да ти повярваме. Според вярата ни в тебе ще бъде и нашата вярност към тебе.
    Самуил Мокри не отвърна веднага. Гъста руменина и влага бе покрила лицето му и младия жилест врат, очите му горяха, та сякаш и сълзи имаше в тях. Най-сетне каза:
    — Да ми повярвате, да ви накарам да ми повярвате. Аз не по приумица съм дошъл да ви търся. Аз ви знам, както и вие ме знаете. Ето дедъц Дамян ще повтори моите думи. Аз ви търся, защото сте ми нужни, както и аз съм ви нужен. Но като ми повярвате, не ще търпя вече никакво непокорство.
    Той се озърна за слугата си, който винаги беше някъде наблизу. Самуил му кимна да доведе конете.
    Те се връщаха пак сами по пътя през гората. Сега беше озарена цялата гора, виждаше се ясно всяко стебло наоколо, та сякаш и всеки лист, и зеленикавият, сребрист мъх по напуканата кора на дървесата, и всяка тревичка, пробила гнилата шума край разголилите се възлести коренища. Тук и там между дебелите дънери, по тях и между самите гранки на дървесата грееха слънчеви петна, а високо горе, през сплетените зелени вейки, небето блестеше цяло в слънце. Сега и тишината тук беше по-друга, оживяла и като че ли светнала и тя. Мяркаха се по-често наоколо и всякакви горски живинки. По-други бяха и приказките на слугата, може би защото сега господарят му го водеше към къщи:
    — Да се махнат от очите ми тия са-сатани… Събраха се там, зад воденицата, може да имаше до двайсет и повече души… Идват от всички страни… Тарторът им умира. Не смееха да се покажат… Чакат да си отидем. Ще видим сега как ще отговаря горе дъртият вещер… А девойчето… во-воденичарката… ух, измъкнал я дяволът за ушите, в у-ума ми остана…
    — Млък! — извърна се бързо към него Самуил. — Омръзна ми да те слушам.

    Радой млъкна за някое време.
    Самуил беше с мислите си все там, във воденицата. Дори не се опитваше да подкара по-бързо коня, сякаш го спираха мислите му и го теглеха натам. Не очакваше той такава сполука тая сутрин, като тръгна за това свърталище на богомилите. Мислеше едва сега да почне с тях, и то най-напред със стария си приятел дедъц Дамян. И не знаеше докъде ще стигне. Срещна се с първи вождове на богомилите и получи от тях големи обещания. Дали тяхната войска е по-многобройна от неговата, Самуил не знаеше. Той знаеше, че богомилите бяха много и се срещаха по цяла България. Той знаеше това и го усещаше навсякъде, дето беше нужна добрата воля на народа. Голяма част от простолюдието се противеше и в това се усещаше силата на богомилите, които го привличаха на своя страна. Самуил мислеше, че бе узнал кое караше народа да се противи и кое го привличаше към богомилите. Народът живееше в неправда и търсеше правда. Тук беше всичко, тук беше ключът.
    Докато Самуил Мокри мислеше за тия важни неща и мислите му все повече се избистряха, чувствуваше, че някъде навътре, сякаш в самите му мисли, го гледаха, следяха го две млади, хубави очи. Минаваха пред погледа му и дедъц Дамян, и старецът Симеон, който вече умираше, и Нестонг, и яростният Рун, но там беше и внучката на дедъц Дамян. Самуил я виждаше в мислите си, но повече я чувствуваше в някаква бодрост и радост, с която бяха озарени сега всичките му мисли, в някаква надежда, която топлеше сърцето му. Виж какво чудно девойче!…
    Слънцето се бе издигнало над самите върхове на дървесата. Изеднаж някъде запя закъснял славей. Малката птичка беше може би доста навътре в гората, но запя сякаш тишината, която изпълваше старата гора — така звънко и силно се носеше наоколо славеевата песен. Самуил Мокри позадържа коня си, за да послуша; конят да не бърза толкова и да не тропоти така с копитата си. Виж как всичко се е заслушало в песента на малката птичка! В следващия миг, поради друг някакъв внезапен порив в сърцето му, той срита нетърпеливо животното и отпусна поводите. Конят се затича уплашен напред.
    — Ка-какво е това сега… Умът ли му щукна! — чу се зад него гласът на Радоя, който също подкара коня си, за да го догони. Развеселен от това препускане през лятната гора, слугата нададе вик, който екна надалеко през бързия тропот на конете: — У-аааа!…

XIV.

    Самуил пристигна в твърдината разгорещен от бързата езда и радостен. Той веднага се качи при жена си. Предстоеше му трудна и продължителна работа, а го подгони някакво необяснимо нетърпение най-напред към Агата. Той я жалеше сега, искаше да премахне и най-малката сянка между тях, искаше да я зарадва… Като се приближаваше с бързи стъпки към нейните покои на горния кат, дочу отдалеко звуци на арфата й. Пред вратата на предната стая той се поспря — да послуша или за да не я смути отеднаж. После влезе тихо в стаята. Агата беше сама, седнала с гръб към вратата, близу до прозорците. Прегърнала арфата си, тя седеше леко приведена и той виждаше тесния й гръб, бялата, разголена до лакътя ръка, с която шареше по дългите струни, нежната линия на едната й буза, бухналата й коса, която лъщеше в обилната светлина край отворените прозорци. Стана му още по-жално за нея — тя беше толкова нежна и като че ли чуплива, толкова лесно можеше да я нарани човек, да нарани и душата й… Тъжна беше и песента на арфата. Ронеха се от струните ту по-бързо, ту много бавно меки, топли звуци един след друг и някак самотни, някак спотаени или глухи като потисната въздишка. Агата изливаше може би собствената си тъга — защо бе избрала тъкмо тая песен и толкова много се бе вдала в нея, че не го усети, когато влезе в стаята. Той наистина бе я наранявал често досега, каквато беше тя толкова нежна и мека, но наистина я жалеше и я обичаше. Той винаги се бе грижил да й е добре и може би не знаеше как да се грижи още по-добре. А откъде дойде тъкмо сега и застана до нея сянката на нейния братовчед?…
    Агата усети присъствието на мъжа си и спря да свири. Притисна с ръце струните на арфата и замря сякаш ведно с нея. Не се обърна да го погледне. Сърдеше ли се? Може би му се сърдеше, но той искаше да бъде добър към нея. И каза тихо, ласкаво:
    — Върнах се.
    Той остана в твърдината още три дни. Прегледа цялата твърдина, надзърна във всеки ъгъл, прегледа складовете, нареди да изчистят и отдавна забравената щерна, прегледа и външните стени на твърдината, вратите, нареди да се поправи, да се позасили всяко нещо, където беше нужно. Прегледа и всички сметки — какво бе прибрано от господарския имот през последната година, какво предстоеше да се прибере, преброи и парите, които бяха събрани. Сметките преглеждаше повече нощем и заедно с Агата — да знае и тя всичко за стопанството. Последния ден, преди да си замине, назначи пред всички слуги един от тях за управител, заплаши ги да му се покоряват, а всички да се покоряват на господарката.
    Пак през тоя последен ден той събра в предния днор на твърдината всички парици и смерди18 от околните селища и хижи, нареди да ги нахранят, макар да се събраха над хиляда души — не бяха дошли само по-дребните деца и недъгавите старци. Като се нахраниха и пиха, Самуил Мокри се качи на един голям камък и обяви пред всички, че отсега нататък ангария за господаря няма да има; който работи на господарска земя или в господарска гора, или по господарска вода, ще работи доброволно и по взаимно съгласие. Няма да има ангария в полза на господаря също за правене на пътища, мостове, твърдини и домове, нито ще се принуждават людете да гонят лов за господаря. Няма да се плащат и данъци на господаря, а ще има само царски данъци. Ангария ще има също само за царски нужди. Самуил Мокри обяви и това, че който от людете поиска да напусне господарската земя и хижа, може да я напусне и да върви, където му е воля. Той обяви също и това, че господарят няма никакво право и власт над земята на свободните селяни, париците и клириците; те плащат данък на царството, но не и на господаря и още: до пет уврата на кумин земята на селяните, парици или свободни, е неприкосновена — не може нито да се разменя, нито да се продава срещу каквато и да е цена. Докато изричаше Самуил своята повеля, отрупаните около него слуги и селяци все надигаха гласове, та се чуваше час по час глух вой и неясна врява, но като изрече последните си думи, втурнаха се мнозина към него, мъже и жени, натискаха се да му целуват ръце, нозе, да целуват дрехите му, малко остана и да го съборят в това свое усърдие и всички викаха сякаш в един глас:
    — Бог да те благослови, господарю… Да те награди за всичките ти добрини! Как ще се отделим от тебе, няма живот за нас без тебе!…
    Все такива думи се изричаха, някои от людете там и плачеха с глас, най-вече между жените, които бършеха очи със забрадките си, с ръкавите си. Но имаше и никои от селяците, които не се спуснаха да целуват ръка па господаря, не викаха и не плачеха от радост. Като поутихна врявата и шумът наоколо, чуха се гласове тъкмо между тия люде и питаха господаря, може би за да узнаят по-добре или пък от недоверие:
    — А което каза ти, болярино, дали ще го повторят и братята ти?
    — А как ще бъде с другите господари?
    Самуил Мокри долови в тия гласове и недоверие, и упорство, той виждаше и лицата на тия, които подигнаха глас, но търпеливо ги изчака да кажат своето и търпеливо им разясни:
    — Не е нужно да влизате между мене и братята ми. А което казах за себе си и за вас, ще бъде за всички, по цялото ни царство. Да се знае и това, че ще се наказва всяка лакомия, всяка кражба и лъжа. Като искам да съм справедлив, искам и другият да бъде справедлив към мене.
    Има и друго нещо, което трябва всеки да знае: от днес всички здрави мъже от осемнадесет до четиридесет години да се смятат за войници. Торбата да им бъде окачена на стената и да се притекат веднага щом бъдат повикани. Да не се лъже никой да се крие или да се преструва на болен. Аз събирам пак войниците от моя полк, казано е на старейшините, скоро ще събера и всички други войници. Това е, което искам да знаете, и ако някой се оплаче за едно или за друго, направете тъй, че аз да узная за всяка несправедливост и всеки ще получи, каквото му се пада.
    При последните думи на Самуила стана много тихо, та се чуваше само неговият глас между стените на външния двор, който беше пълен с люде. Едва като млъкна младият болярин, някъде сред струпалите се люде се дочу сподавен, но ясен глас:
    — Ха… Ето що било… Войници, пак войници…
    Самуил улови добре смисъла на тия думи; тревожният и плах ропот, който се надигна наоколо, също го потвърди: това бяха думи и глас на старата вражда и недоверие към властела. Но Самуил Мокри, като го чу с ушите си, запази го в ума и в сърцето си и нищо не отговори, за да не раздухва сега тоя тлеещ огън.
    Той скочи от камъка, на който бе застанал, и влезе между селяците. Людете бяха много развълнувани от неговите обещания, от тая голяма промяна, която трябваше да стане в техния беден живот, те махаха с ръце, клатеха глави, дърпаха припряно бради, блъскаха се с юмруци, блъскаха се един в друг възбудени и повтаряха с висок глас думите на господаря, по един и по два пъти, като да бяха глухи. Те не вярваха на тия думи или, които повярваха, бяха малцина. Всички познаваха младия господар и знаеха, че той не лъже, но не можеха да повярват на такива господарски думи, да повярват, че дотолкова ще се откаже господарят от своето. Не вярваха, но искаха да стане тъй, както рече господарят, искаха с алчността на изгладнелите си тела и души, както искаха и копнееха вече от дълго в черна нищета, да имат малко повече хляб, един залък повече… Ала как ще стане това, как ще се отвори и ще се отпусне господарската ръка! Те не можеха, не можеха да повярват. И се трупаха около Самуила, посягаха някои да го докоснат с ръка, да повярват някак на очите си, на ръката си, щом не можеха да повярват само на ушите си. И питаха отново и отново, да чуят още едни път и още един път; като не можеха да го питат по два и три пъти, питаха се помежду си, питаха се сами себе си и си отговаряха. Самуил виждаше и чуваше всичко това, познаваше недоверието на тия люде и вече не помнеше колко пъти отговори и повтори:
    — Тъй ще бъде, както казах, тъй ще бъде…
    Най-после селяците трябваше да се разотидат. Шумът от босите нозе и тропотът на тежките селяшки сопи по камъните, с които бе постлан господарският двор, скоро стихнаха, ала още дълго след това се чуваше край стените на господарската твърдина възбуденият говор па селяците, докато се разнесе и заглъхна по пътищата и пътеките наоколо.
    Самуил Мокри остана сам в широкия двор и едва сега почувствува с цялото си сърце какво бе сторил. Огледа се в празния двор и прошепна, повтори още еднаж:
    — Тъй ще бъде…
    Той бе мислил за тоя ден още в преславския затвор и сега се ослушваше развълнуван в отсечените, тежки удари на сърцето си. В мислите му все оставаше нещо недоизяснено, а нямаше тук с кого да сподели ни тия свои мисли, ни радостта си. И после… Той се поколеба още миг и току дигна очи към небето, сякаш да попита и него. Беше вече доста късно следобед, слънцето се бе наклонило на запад и не се виждаше зад високите крепостни стени, но между тях, от стена до стена, небето светлееше дълбоко, прозрачно. Като да го тласна някой, Самуил се запъти бързо към обора, сам отвърза един от конете си и го оседла, метна се отгоре му и изхвръкна през широката порта на твърдината. Усетил го късно, Радой изтича след него, ала едвам стигна до прага на портата, когато Самуил вече се скриваше с коня зад първите дървеса на гората отсреща. Слугата поклати глава:
    — Пак там…
    Самуил препускаше по пътя за воденицата на дедъц Дамян. Той скоро настигна върволица селяци, които се връщаха по хижите си, и ги отмина, преди да успеят да се отдръпнат от тесния път и да му се поклонят. С разпенен кон изскочи той на поляната пред самата воденица и едва тук задърпа юздата му, да го поспре, като че ли засрамен от своето нетърпение. Поляната беше пуста, чуваше се само шумът на водата и звънкото стържене на воденичния камък, което идеше през отворената врата на воденицата. Самуил се огледа с облекчение — никой не бе го видял как се втурна тук, ала в следващия миг на вратата се показа Биляна.
    Тоя път лицето на девойката изеднаж побеля. Самуил Мокри отдалеч забеляза промяната по моминското лице и само гъстите, тъмни вежди останаха като разперени над големите очи. Той спря коня и не се реши да се приближи повече. Девойката негли се уплаши от господаря, но то беше само за няколко мига. Изглежда, в уплахата си тя посегна да се подпре с две ръце върху рамката на вратата, но това й се видя ненужно и току се усмихна. Усмихна се и Самуил, и той на собственото си смущение. Все пак бледността от лицето на девойката не изчезна, бледи бяха и устните й, тъжна изглеждаше усмивката й.
    — Къде е дедъц Дамян? — попита Самуил Мокри отдалеко.
    Някак отдалеко се чу и нейният загаснал глас:
    — Сама съм…
    Конят трепна цял и навири уши — Самуил неусетно бе го докоснал със стремената. Девойката се уплаши да не би той да обърне коня, прекрачи високия праг с босата си нога и бързо пристъпи, но пак се спря. Самуил потупа коня по извитата шия, да го успокои.
    — Къде е дядо ти? — попита той пак и сякаш изеднаж си бе спомнил за важната работа, за която бе дошъл.
    Лицето на Биляна придоби строг, някак пресилено угрижен израз, ала на изпръхналите устни и сега напираше усмивка. Тя каза услужливо:
    — Отиде по работа. Чакам го.
    Тя усети в тоя миг, че ризата й беше разтворена на гушата и посегна бързо с дългите си възмургави пръсти. Самуил забеляза разголената й гуша, разтворената цепка на конопената риза и, по-надолу, нежната гънка на пътечката между двете гърди. Видя и пламналото й сега лице, очите, устремени към него и пълни с трепетна уплаха. Той бързо отклони погледа си.
    — А скоро ли ще си дойде?
    Тя отговори бързо-бързо:
    — Скоро, скоро ще си дойде. Ами ето, стъмва се.
    Замълчаха. През вратата на воденицата долиташе все тъй шумът на водата, стърженето и потракването на воденичния камък; някъде отдире и навред наоколо се дочуваше тих шепот — вечерникът люлееше върховете на дървесата. Самуил се сърдеше на себе си, че бе застанал с тая девойка, но не се помръдваше оттам, не посягаше да удари коня и да го обърне.
    — Върви си гледай работата — каза той строго.
    Девойката мълчаливо се обърна към вратата с приведена глава. Самуил видя двете дебели плитки, които се спущаха до кръста й, правия момински гръб и му стана жално, че тя си отиваше като изпъдена. В същото време иззад ъгъла се показа дедъц Дамян. Старецът веднага съгледа болярина, сетне изви поглед към внучката си, която в тоя миг прекрачваше прага на воденицата.
    Самуил скочи от коня:
    — Чакам те…
    Воденичарят мълчаливо кимна. Спря се срещу него Самуил и започна словоохотливо:
    — Днес направих нещо много важно. Освободих от ангария всички селяни от околните селища и хижи. Всички — и парици, и смерди. Да знаят и те защо живеят, защо работят. Иначе — като добитъка. Докъде с такъв народ! Премислих аз всичко. Така ще привържеш човека здраво и за земя, и за царство. Иначе какво е царството за него, а го караш да взема и меч.
    Дедъц Дамян го слушаше внимателно, погледът му се разведри. Но каза, като нищо да не бе чул:
    — Ние погребахме съвършения. — И неочаквано добави: — Добре си сторил, така е справедливо. Ние сме против ангарията. Нели и съвършеният поиска от тебе… Защо не му каза, като си мислил такова нещо?
    — Аз не мисля с това да спасявам душата си. Това са люде, много и много наши селски люде, по цялото царство.
    — Е добре, ти — рече старецът. — А другите боляри? Ти го каза: трябва за целия селски народ.
    — За целия народ ще бъде! — насочи към него брадата си Самуил Мокри и размаха юмрук сърдито: — Ще го направя за целия народ. Наредих да се съберат париците и клириците и на манастира на светаго Наума, също и свободните от тамошните селища. И там ще направя същото. Имах аз доста време да премисля за всичко. С кого ще браня царството, само с болярина ли? И не мога да търпя повече такъв несправедлив ред между едни и същи люде. Нели сме ние всички едни и същи, един и същ език.
    — Тъй, тъй. Едни и същи. И боляринът, и селякът. Ти добре си сторил. А по-нататък, що мислиш да правиш по-нататък? — дигна очи към него старият човек.
    Самуил Мокри не бързаше да отговори. Е — време беше да си върви. Дошъл бе тук да каже на богомилите за станалото, да се похвали… И каза, похвали се. Друга работа тук нямаше. В сърцето му се надигаше недоволство от самия себе, струваше му се, че бе дотичал тук без нужда, от празно самохвалство. Но не беше само това… Той беше толкова радостен и нещо го подкара насам, да сподели радостта си тъкмо с тия люде. Нели с дедъц Дамян толкова пъти и нели — досети се изеднаж той, — нели искаше да привлече богомилите? И пак не беше само това; ще ги привлече той, но с делата си. Те всички ще узнаят, ще видят с очите си. Да бе казал за селяците на воденичарката, тя повече би се зарадвала… Той се обърна, сложи нога на стремето, скочи на коня. И каза от високото седло:
    — Ще дам на народа правда. Чуваш ли, старче! Но и от него ще искам правда. И кръв ще искам от него, и кръв е нужна — додаде той ядно, срита коня, задърпа нетърпеливо юздата му.
    Конят се извъртя уплашен, втурна се напред и скоро изчезна в зеления вечерен здрач, който бе забулил старата гора.

    Рано още в зори пред портата на господарската твърдина започнаха да се събират войниците от полка на Самуила Мокри. Трябваше да дойдат всички млади мъже, които се числяха към полка му — такава беше повелята на войводата. Като се мярнаха там още първите неколцина в утринния здрач, Самуил слезе долу и нареди на стражите, които сега бяха от слугите му, да отворят крепостната порта. Излезе и той, а дошлите вече войници стоят насреща със селяшкото си облекло и с провиснали торби.
    — Добро утро, юнаци.
    — Добро утро, войводо — отговориха те един през друг.
    Показаха се и други войници по пътищата и пътеките накъм твърдината. Показа се и Радой, сънлив още и кисел, но бе успял да се постегне. Влезе между войниците, взе да ги разбутва, да ги хока изтихо, уж се боеше да не го чуе войводата:
    — Вампири! Още по тъмно… Не оставяте човека да си отспи. Да не мислите, че на сватба ви ка-канят!

    Войниците се смееха — той ги развеселяваше. И продължаваха да прииждат нови войници. Самуил нареди да влизат в предния двор. Бяха бодри, дори весели. Нямаше ни един по-стар от тридесет години; така се подбираха те, докато се числяха към постоянния състав на полка. Но не беше само младостта им причина сега за тяхното добро разположение. Бяха възбудени, че отново ставаха войници, а бяха тръгнали из народа бодри и радостни думи, откакто Самуил Мокри обяви новия дележ между господаря и нищите селяни. В двора се събраха тоя път към сто и петдесет души, както беше определено преди това още. Самуил нареди да се отворят складовете и започна да се раздава оръжие и всичко, що беше нужно и най-нужно за всеки войник. Оръжието беше добре прибрано още преди и смазвано със свинска мас да не ръждясва, добре бе запазено и облеклото. Торбите на войниците още от къщи не бяха съвсем празни, но раздаде се и хляб, които пък нямаха торби — раздадоха им се торби; торбата на войника е наравно с меча му. След похода до Средец голяма част от господарския добитък бе върнат, та господарски слуги довлякоха заклани яловици и тазгодишни ягнета и скоро в един от ъглите на двора запушиха огньове, заклокочиха котли с гозби. В същото време вън, пред крепостната порта, бяха докарани до стотина коня от господарските стада, за езда и за товар, също и няколко двуколки, в които бяха впрегнати дребни, но силни волове. Раздадоха се и коне на конните войници; те бяха двадесет и пет души, но Самуил избра още двадесет и петима конници и даде позволение всеки конник сам да си избере кон. Полкът се стягаше като за война и по-добре, по-щедро от всеки друг път — господарят не жалеше ни оръжие, ни облекло. Бяха дошли и жени от по-близките хижи — майки, невести, сестри на войниците, та бяха довели и деца. Самуил поговори и с тях, после каза да ги приберат в трапезарията за слугите и да ги нахранят. Радваха се войниците, като виждаха как се грижеше войводата за всяко нещо, ходеха развеселени по двора и вън, пред крепостната врата, перчеха се и се хвалеха един другиму с оръжието си, с конете си. Самуил заповяда да се подреди целият полк и прегледа войниците си един по един. Нужни бяха още неколцина десетници, както и неколцина по-малки началници, нужен беше и един стотник или хилядник, който да е помощник на войводата, но Самуил още преди това бе мислил вече за Симеона Илица, който бе останал в Охрид. Като свърши прегледът, войниците седнаха да се хранят, а Самуил се качи при жена си.
    Както бе пожелал той, сложиха им да се хранят сами двамата в предната стая на Агатините покои. В съседната стая бяха децата — чуваха се оттам детски гласове, също и тихият глас на някоя от бавачките. Храната на двамата съпрузи беше както винаги проста; Агата и досега още не можеше да свикне с тукашната храна, все току се мръщеше на трапезата, но тоя път и Самуил не мислеше твърде за яденето.
    През последните два-три дни те като че ли се бяха помирили напълно; спяха заедно, приказваха кротко помежду си, опитваха се и да се развеселят взаимно.
    Като не бе видял нищо повече, нищо по-ясно, Самуил искаше да отстрани от мислите си всякакви съмнения и подозрения спрямо Агата. Не искаше да я обвинява само по свои подозрения и съмнения. Ала имаше и нещо друго, нещо ново в чувствата му към нея — едно желание да й угажда, да бъде по-ласкав, изпитваше и някакво неясно чувство на виновност пред нея. Откъде идеше то? Дали защото бе убил братовчеда й, дали защото бе я обвинявал незаслужено? А защо в тия му мисли за Агата се прокрадваха и някакви неясни мисли за внучката на дедъц Дамян? Или не тъкмо мисли, а спомени за нея, както я видя при последната им среща… Очите й, бледността на лицето й, разтворената риза. И какво, какво още!…
    — Вземи това — побутна той към жена си късче месо. — Леко е за ядене, крехко…
    Тя помръдна устни гнуеливо и взе месото с два пръста. Нищо, нищо… Тя винаги тъй. Самуил пообърса с опакото на ръката мустаките и брадата си, дигна голямата сребърна чаша с вино:
    — Да изпием по една глътка заедно…
    Агата взе своята чаша, кимна му мълчаливо и също пи. Слагайки чашата си на ниската маса, той продължи:
    — Ние се разделяме и може би пак за дълго. Успокой сърцето си, бъди търпелива. За тебе никъде другаде не може да бъде по-добре. Вземи целия ни дом в ръцете си и няма да усещаш как ще минава времето. Не ще имаш време да се отдаваш на лоши мисли.
    — Ти искаш да живея тук и ще живея — каза Агата с наведени очи. — Но тук аз съм като в затвор, като в манастир и нищо не мога да върша. Нямам воля за нищо.
    Докато привършиха обеда си, те вече все мълчаха. Самуил стана, стана бързо й Агата. Той мина мълчаливо през стаята и влезе в съседната стая, да погледне децата, да ги погали. Като се върна оттам, спря се срещу жена си и я гледаше с очакване. Агата стоеше все там, до малката трапеза, с наведени очи. Не се приближи и той повече до нея, а само намери да каже:
    — Сега е тъй и тъй ще остане. Ако настане по-спокойно време, може да отидем да живеем в Охрид.
    Тя не се и помръдна. Предната нощ те бяха се милвали в общото легло, но то бе дошло само по себе при тая близост през нощта. Сега не се решаваха да пристъпят един към друг след последните думи на Агата; някаква преграда имаше между тях и те не можеха да я преминат.
    — Е, прощавай, Агата…
    Той не свали поглед от нея, докато не чу отговора й:
    — Прощавай…
    Тя като че ли не знаеше как да го нарече. Гласът й беше спокоен, тих и далечен.

    Полкът тръгна веднага след пладне. В езерото нямаше чунове за толкова люде, още по-малко за толкова коне и Самуил Мокри поведе дружината си по суша за Охрид. Войниците скоро се проточиха в дълга върволица по пътя край брега на езерото, но се чуваха по редиците бодри гласове, закачки, та някой се опита и да попее. Денят беше доста горещ, вече в началото на първия летен месец, ала откъм езерото полъхваше прохлада. Конницата бързо изпревари пехотинците, с нея беше и Самуил.
    Сред тия млади, здрави мъже той беше може би най-бодър и най-радостен. И той като войниците си и повече от тях бе обладан от едно особено, войнишко чувство на волност и безгрижие поне за тоя час, за тоя ден; изоставени бяха всички грижи и тревоги някъде надире, зад някаква затворена и отмината врата, мечът тежеше на кръста и вдъхваше сила и смелост, конят се подчиняваше на ръката и стъпваше здраво по пътя. Самуил се виждаше отново начело на полка си и сякаш чувствуваше в себе си силата на тия мъже, които бяха готови да изпълнят всяка негова заповед. А заповеди и разпоредби бяха вече дадени.
    Полкът се спря за малко в Подградец, а привечер наближи манастира на свети Наум. Самуил Мокри извърши най-напред в своя дом, което бе решил да извърши по цялата българска държава, и ето сега на пътя му беше големият манастир. Това беше същинска твърдина с яки стени, със стражева кула и с други сгради на брега на езерото. В манастира живееха към сто души иноци, клирици и слуги, големи бяха богатствата му и зад високите му стени, и по много места из цялото царство, а най-много в Охридската област. Издигнат бе тоя манастир още по времето на великия Симеон, много пъти го бяха дарявали и Симеон, и Петър. Иноците в него и на първо място игуменът, също и охридският митрополит бяха като господари на имотите и богатствата му. Няколко селища бяха негови, много селяни, парици и свободни обработваха манастирски земи — колкото на изполица, много по-често ангария, та плащаха и данъци от добива си. Манастирът имаше и гори, и добитък, и свои чунове по езерото. Игумените на такива манастири бяха почитани като князе и първи боляри, при все че нямаха светска власт. Самуил Мокри се приближаваше с полка си към манастира като към твърдина. И не бяха насреща само високите стени и тежките манастирски порти: манастирът имаше своя въоръжена стража, а и исеки инок, и всеки манастирски слуга можеше да изтегли меч.
    Като наближи манастира, а пътят все още кривуличеше през горите тук, той спря конницата и дочака да се събере целият полк, макар и не съвсем в боен ред, за да не предизвика подозрения. Пехотната част от полка си той въведе в манастира направо през голямата манастирска порта, а конницата остави вън, сякаш поради липса на място. Излезе да го посрещне сам игуменът с подигумените и неколцина от по-първите иноци; те всички бяха против него, но не се решаваха да му се противят, сега пък и никой от тях не подозираше с какви намерения бе дошъл младият войвода. Докато се стъмни добре, цялата грижа на монасите беше да настанят нечаканите гости за през нощта и да ги нахранят, а както бе наредил преди това още Самуил, грижа на десетииците му пък беше да разпределят войниците така, че да хванат здраво целия манастир.
    Игуменът въведе Самуила в покоите си. Насядаха там, от двете им страни, всички по-първи монаси. Мълчалив човек беше игуменът — едър и пълен, около четиридесетгодишен мъж с гъста, черна брада, с големи, също черни очи и дебели вежди. Разговорът не вървеше. Така, едва ли не мълком, мина и вечерята, после двама от иноците заведоха Самуила в килията, където трябваше да прекара нощта.
    На другата сутрин той скочи от тясното манастирско легло още по тъмно. Излезе в трема пред килията, слезе в манастирския двор. Целият манастир тънеше в сънна тишина, но се чувствуваше, че беше пълен с люде. Прозорците на църквата светлееха мътно и оттам се дочуваше тихо, пресекливо песнопение. По прустовете на двата ката на манастирските сгради беше пълно със спящи войници, отвъд манастирските стени също имаше войници. В двора пресрещна Самуила един от десетниците му, който тая нощ беше началник на войнишката стража, и тихо му продума:
    — Започнаха да прииждат още от полунощ. Задържаме ги вън, както е наредено.
    Самуил кимна мълчаливо и се отправи към манастирската порта. Десетникът го последва. Широката обкована порта беше само притворена, но там се бяха натъркаляли неколцина от Самуиловите люде, друг един се бе подпрял на самата порта, застанал на стража с копието си. На поляната пред манастира бяха се насъбрали доста люде, които седяха на купчини и тихо разговаряха в предутринния здрач. Самуил каза:
    — Оставете портата отворена. Пущайте ги да влизат вътре.
    Не след дълго, когато над езерото и над цялата околност изгря ведрото юнско утро, пред манастира и в манастирския двор шумеше голямо множество от селски люде, а и други още непрекъснато прииждаха по пътища и пътеки наоколо. Войниците не се смесваха с тях и стояха с оръжието си, също и конните войници на поляната пред манастира, и те до конете си, с оръжието си, сякаш чакаха всеки миг повеля да скочат на седлата. Монасите и всички манастирски люде бяха в голямо смущение. По-първите от тях се събраха пак в покоите на игумена. Когато реши, че бе дошло време, отиде и Самуил Мокри в широката приемна на игумена. Черният княз го посрещна прав, втренчи големите си очи в него и попита, задъхвайки се от трудно сдържан гняв:
    — Какво става, войводо? Твоите войници са заели манастира, задържали са и манастирската стража. Вън всичко се изпълни със селяци… ходят нагоре-надолу, пък нито ги е викал някой, нито е празник някакъв днес. Искам от тебе да чуя… какво става в манастира, откакто си тук с войската си… и без моя повеля и знание?
    — Аз и сам идвам да ти кажа, твое високопреподобие — отвърна Самуил Мокри, сложил двете си ръце върху дръжката на меча. Никой в стаята не се помръдваше и всеки очакваше отговора му със затаен дъх; в настъпилата тишина се дочуваше глухата врява и тропотът на множеството по двора и по манастирските тремове. Самуил продължи: — Вън са се събрали париците и клириците на манастира, също и всички селяни, които работят манастирска земя или в манастирска гора, или с манастирски чун в езерото, които гледат манастирския добитък. Те ще работят добре и занапред, но ангария за манастира вече няма да има, а ще работят по взаимно съгласие и като свободни люде. Те всички чакат вън твоята дума, преподобни отче, да им кажеш как ще бъде отсега нататък. Така направих и аз със селяците и с моята земя.
    Игуменът мълча някое време, очите му бяха станали още по-големи, сетне заговори с поомекнал глас и се виждаше, че подбираше думите си:
    — Тук става някаква голяма грешка, войводо. Аз не мога да дам на селяците манастирската земя, манастирските гори и манастирската вода, нито аз, нито кой да е друг. Царете са дали тая земя и горите, и водата на манастира,