Скачать fb2
Гласовете ви чувам

Гласовете ви чувам


Димитър ТалевГласовете ви чувам

    Седи, ни му шетай, а бре, бай Постоле, воо нокьно време по месечина. На път те чекат, а бре, бай Постоле, на път те чекат дор три посии: първа посия — гърци андарти, втора посия — турци джандари, трета посия — клети шпиони
Песен за войвода Апостол Петков Ениджевардарски
    Заплакало е Марийово за той ми Гьорги Сугарев: „Каде си, Гьорги, да дойдищ, къде си, страшен войводо, от гърци да ни куртулиш…“ Викна ми Георги подвикна от Демирхисар планини: „Слушам ве, бракя, слушам ве, слушам ви гласот жалостен, еве сум, бракя, кай идам со триесе отбор момчина — сите со пушки манлихер и сос наган леворвери…“
Народна песен

I

    В началото на октомври Борис Глаушев напусна Преспа и още същия ден пристигна в О. Той бе избран за член на окръжния комитет на Вътрешната революционна организация, а скоро след това бе назначен за учител в една от о-ските прогимназии, също и за преподавател по френски и руски в долните класове на тамошната мъжка гимназия. Не беше по волята на Лазар Глаушев и Ния Глаушева това назначение на сина им, приеха го мълчаливо, като повиновение. Борис бе излязъл от солунския затвор немного отдавна, а О. по това време бе станал истинско бойно поле. Самият Борис прие новото свое назначение и повишение без радост, но с желание и тъкмо защото О. се бе превърнал на бойно поле. Желание, в което бяха всичките му мисли за дълг, за борба, за поробения народ, за всички тия неща и още повече за това, че той, както си мислеше, трябва да бъде тъкмо там, където борбата е най-ожесточена, дългът — най-тежък, любовта към поробените — най-горестна. Иначе той самият бе се усъмнил в чувствата си за дълг, за борба, в своята любов към поробения народ. В Преспа какво — всекидневната организационна работа, чести разпри между другарите от градския и околийския комитет, та и по-надолу, малко повече грижи около домогванията на сърбоманите, а в О. — открита битка срещу гърците, стрелби, убийства… Както в окопа на Разполе през въстанието, в последния час, пред турския щик, който бе насочен към гърдите му.
    Той остави багажа си в хотела и се отправи към училището. Беше късно следобед. В училището завари само един от слугите.
    — Пуснахме веке децата — рече прислужникът. — Ти ела утре. Директорът иде рано, едва смогваме да
    отворим. Чакаме и други нови учители. Се не стигат.
    — Квартира ми е нужна… Не познавам добре града.
    — Квартири много. Ето вземи по тая улица от училището надолу. Попитай. Само че тука се намират и гърци, и власи… Гледай да не попаднеш! По нашата махала — хе, на края, се сме си наши. Кючук Булгаристан1 й казват. Ама далеко ще ти бъде.
    „Виж го ти! Самочувствие… — мислеше си Глаушев развеселен. — Тук той като у дома си. Чакаме и други учители, чака и той…“
    Приближи се и друг един, около тридесет и пет годишен мъж — небрежно облечен, отпуснат, небръснат от два-три дни, но на едрата му глава светеше съвсем нов, ярко ален фес.
    — Директорът? — попита той дрезгаво и сам си отговори: — Пак ли е излязъл?
    — Ваша милост се по това време — подигна рамена слугата. — Ела по-рано, та да го завариш.
    Непознатият се загледа в Бориса с големите си, подпухнали очи:
    — Колега, а? Харесваш ли ми феса? Виждам, очите ти взе. Щом стъпих в О., веднага хвърлих капелата. Европейски глезории! Фесът е великолепна капа.
    Борис почувствува силно желание да му противоречи:
    — Тук ние го смятаме за знак на турското господство.
    — Дребнавост. До феса ли е стигнала работата ви! И горе, в България… като смениха фесовете с капели, мислят, че са свободни.
    — Вие от България ли идвате? — попита Глаушев сдържано, готвейки се да си тръгне.
    — Да. От България. А вие мечтаете как да отидете там, нали?
    Борис кимна мълчаливо за сбогом и се отдалечи. Той мина през училищния двор, излезе на улицата.
    Тук къщите бяха гъсто една до друга, с малки дворове и градинки, а други излизаха и направо на улицата, с бели или гъсто оранжеви, или сини стени, с железа на прозорците, с разкривени, дървени балкони. Борис Глаушев се заглеждаше ту на една, ту на друга страна
    ---
    Кючук Булгаристан — Малка България.

    негли да познае къде имаше свободна стая. От един прозорец зорко го наблюдаваше немлада жена и той позабави стъпки, готов да попита за квартира, но бързо отмина: усетил бе през отворената порта, че там, току зад портата, беше нужникът. „Голямо градище.… Струпал се е много свет. Нема ги преспанските дворове…“
    Пред друга порта по-надолу се бяха спрели няколко жени с плетива или тъй, с празни ръце. Глаушев чу българския им говор, спря се. Не приличаха и те досущ на преспанските жени. Облечени бяха по-ярко, по-празнично и всички с пъстри шкепета1, еднадве с начервени бузи. Гледаха го премного любопитно, без стеснение.
    — Добър ден. Аз съм учител. Стая търся.
    — Учител? Тука, в нашето ли училище? Ами откъде си ти? Имаш ли си фамилия?
    — У, пък ти! Не виждаш ли колко е млад още? Най-после една се извърна към застаналата до нея:
    — Ти, Фотино… нели имаш празни стаи? Гракнаха и другите към Фотина. Тя беше над петдесетгодишна жена, но се виждаше, че не иска да се примири с възрастта си. Косата й беше къносана, опитала се бе да прикрие и бръчките си с белило. Гледаше младия човек усмихната, с нескривано възхищение и не бързаше да отговори, унесена в свои мисли. Борис познаваше тия женски погледи — така го гледаха много жени, откакто бе възмъжал, и в Преспа също, макар и по-скришом. Разглеждаха златните му къдри, спуснали се изпод аления фес, чистата, лека руменина по бузите му, очертаните твърди устни с провесените от двете страни лъскави мустаки, едва разрошени и по-руси от косата му; оглеждаха и целия му ръст от глава до пети — той беше висок и строен, с вече доста широки рамена и гърди, изпънати под високо закопчаното сако. Гледаха го, загубили срам и приличие, но още по-трудно им беше да откъснат поглед от очите му — сини, пълни със светлина. Гледаха го с радостно възхищение или други с молба, или покорно, или с безсрамна алчност. В погледа на Фотина нямаше ни страст, ни жажда, а само радост — примирена, затихнала и може би примесена с меланхолия.
    ---
    1 Шкепе — копринена кърпа за глава.

    Най-после тя каза:
    — Имам, имам стая. Не знам дали даскалът ще я
    хареса.
    Глаушев позна по говора й, че е гъркиня. Е, нищо — спомни си той за предупреждението на училищния слуга. Тръгнаха заедно и тя побърза да се похвали, сякаш се боеше да не би учителят да се откаже от стаята.
    — Моят мъз е булгарин.
    Влязоха направо от улицата в един мрачен трем под самата къща, постлан с влажен калдъръм, от двете му страни се виждаха плътно затворени врати на килери и отдавна напуснати стаи, а насреща, зад къщата, ярко светлееше със закъснялата си зеленина неголяма градина. Крива дървена стълба водеше за горния кат, дъските й бяха усърдно изтъркани и още влажни, покрити догоре с тъкана пътека, чиито шарки личаха сякаш още по-ясно в здрача. Търкани с кълцана керемида и още влажни бяха и дъските горе, на чардака, който разделяше на две страни стаите на горния кат. В дъното се виждаха прозорци, наполовина затулени от саксии и сандъчета с цветя, та слабата светлина, която проникваше тук, изглеждаше зеленикава. Борис усещаше и някаква миризма, която изпълваше цялата къща, сладникава и дори тежка, но позната и приятна. Стопанката, от приличие, не биваше да мълчи:
    — Долу отдавна не живейме… влажно е. Мъжът ми работи там, когато е нужно… Свещи прави, свещар е той… „Ето — сети се Глаушев, — на восък мирише тук, на восък мирише цялата къща, като църква.“) — Жената продължаваше на своя завален български език: — Ей тука си готвиме и си седиме зимно време, а тука спиме. Това пък ни е одаята за гости. Ето тука, ако ти хареса…
    Тя отвори една врата и се отдръпна да му стори път. Замириса на застоял въздух, шарените завеси на трите прозореца, близу един до друг, бяха спуснати. Влязоха. Стаята не беше голяма, с миндер и твърди възглавници по цялата стена откъм прозорците, а край стената срещу вратата — редица столове, плетени с рогоз. Голи бяха и четирите стени, наскоро варосани. Стопанката свенливо се усмихна:
    — Никой не влиза тука… Ние сме сами, деца не
    маме. Аз сичко ще…
    Борис пристъпи и подигна завесата на единия прозорец. Стаята беше над улицата, която вече тънеше в сянка, но небето сияеше високо над околните покриви, светеха розови и два варосани кумина насреща — слънцето още не беше залязло. Като слънчево петно в сянката над улицата блестяха на отсрещния балкон цветя, китка до китка, в саксии и сандъчета, както на прозорците у Фотина. Младо момиче се бе привело над тях и грижливо ги почистваше, после се пресегна да вземе калайдисано гюмче с вода. Борис видя лицето му между бухнала тъмна коса, проследи за миг и бледата му ръка, но веднага спусна завесата. Обърна се и срещна очите на стопанката, пълни сега с лукав блясък.
    — Добре — побърза да каже той. — Стаята ми харесва. Ще ми е нужно легло, една маса, ламба, по-силна ламба, а тук на полицата ще си наредя книгите…
    Един хамалин пренесе вещите му от хотела. Вечерта, когато свещарят се прибра от чаршията, Фотина започна още от вратата:
    — Дадох празната стая. Добър ми се вижда човекът и хубав, хубав като ангел. Млад. Син може да ни бъде. Учител ей в това училище, нашето тука.
    — Учител. Е, харно. Ти ще му прислужваш, не аз. Е, харно, щом…
    — За кирията и не попита.
    — Това може да е добро, а може да бъде и лошо. Да. Може и да не мисли да плаща.
    — Нее… Сто говорис! Такъв хубав цовек… Когато, вече по тъмно, Борис Глаушев потропа на
    портата, свещарят слезе долу със запалена ламба в ръка.
    — Прощавай, даскале. Заключваме, щом се стъмни. Такова време, знайш…
    И като за потвърдение на думите му, някъде, не много далеко, се чуха четири изстрела бързо един след друг. После веднага още два. Свещарят придръпна Бориса за лакътя и блъсна портата:
    — Ето, пак катурнаха никого. Я грък, я пък наш. Така е от некое време. През ден, през два, кажи го. Влизай, даскале. Повели, влез. — Той припряно заключи портата, закачи и някаква желязна кука, провери дали е добре заключено с изпулени очи в червеникавата светлина на ламбата, която се люлееше в ръката му. — Аз не, да речеш, от преголем страх, но в такова време портата ти да бъде добре затворена.
    Качиха се горе, свещарят въведе наемателя в стаята му. На неголяма маса сред стаята беше сложена силна газена ламба с бял глобус. Наредено беше сега като за празник — със зелена кадифена покривка на масата, с нов прилепски килим от стена до стена, леглото в отсрещния ъгъл беше старателно опънато и с цяла купчина възглавници. Окачени бяха и две цветни литографии в стъкла и позлатени рамки — отдалеко се виждаше черната къдрава глава на Отело, по-нататък, на другата картина, бялото замръзнало лице на Клеопатра, която поднасяше към разголените си кръгли гърди навита на спирала змия, но малката черна змия с двоен език и зъби като остри куки не изглеждаше страшна. Показа се и стопанката, щастливо усмихната, тя не сваляше очи от младия човек и очакваше одобрението му. Похвали я стопанинът й:
    — Тя, моята Фотина, умей. Като за гост, като за свой човек. Ние с нея повеке от триесет години… По-бегна по мене — усмихна се горделиво той. — Нейните не я даваха, българин аз, пък тя гъркиня. Ама аз я обърнах на нашата вера, само езикът й остана същият…
    — Нели сме от една вера, християни сме и двамата…
    — Християни, ама пак тръшнаха некого тая вечер. Не чу ли?
    — Чух.
    — Ти се прибирай по-ранко, даскале, и не ходи много по града. Оглеждай се кой иде след тебе или срещу тебе. Те и на такива като мене теглят куршум, пък камо
    ли…
    — Аз съм нов човек тук, в О. Немам врагове — каза Борис, без да погледне хазаите си.
    — Нели си учител български… Стига ти това.
    — Не пребират много ни едните, ни другите кого
    убиват.
    — Вашите по не пребират, жено. Удариха поп Неделко, човек на седемдесет и кусур, ама той бързо изцеле, само десната му нога, влачи я като вдървена. Що им стори старият човек?
    — Аз не казвам вашите, нашите… И едните, и другите проливат християнска кръв, пък турците се радват.
    Борис извади часовника от джеба на жилетката си, а двамата съпрузи се спогледаха, да си излязат от стаята му. Но младият човек рече:
    — Ще те моля, стрико Василе, да ми дадеш ключа от портата. Требва да излеза, пък да не чукам, да ви будя.
    Сепнаха се те и двамата, заговориха в един глас:
    — Да излезеш ли? Сега, по това време!
    После свещарят като да искаше да му препречи път:
    — За ключ, аз имам два ключа от портата. Единия мога да ти дам, но… Но нели за това говориме, не е за излизане, учителю! Страшно е вън, люде падат! И сега, нощно време…
    — Ти не се бой, чичко Василе. Дай ми единия ключ от портата. И да ти кажа, аз искам да влизам и да излизам тук, когато ще ми е угодно. Ако пък не си съгласен… Ти си стопанинът в тая къща.
    — Не… Аз за тебе. За тебе се боя. Щом искаш… За ключа… ключа аз ще ти дам, влизай, излизай, когато ти е воля.
    — Не е станало още дума за кирията, чичко Василе. Кажи, да си знаем колко ще бъде. Ще ти дам нещо и в предплата.
    Борис посегна да извади пари, но и да отклони мислите на хазаина си.

II

    Борис Глаушев бе влязъл вече във връзка с люде от окръжния комитет. Уговорена бе нова среща за тая вечер. Хазаинът му отвори да излезе и после затвори портата след него.
    Улицата беше затихнала и пуста. По-надолу тя завиваше вляво и на завоя светеше газен фенер. Сега, в началото на нощта, светеха туктам и прозорци през плътно спуснати завеси, през цепките на затворени капаци. Високите стени на дворовете, гъсто прилепналите сгради по на кат или два изглеждаха в мрака като струпани една върху друга. Борис се отправи накъм близкия завой и скоро излезе на улицата по десния бряг на о-ската река. Спря се на високия бряг, огледа се. Реката шумеше, клокотеше ниско долу, по невидимото каменисто корито. Водата слизаше от близката планина и не беше намаляла дори и през сушавите летни месеци. Малко по-нататък, от двете страни на един от многобройните дървени мостове, светеха фенери и ниско в тъмната сянка между зиданите с дялани камъни отвесни брегове трептяха мътни, едва доловими отражения. Борис чак сега забеляза колко тъмна беше нощта — прежълтялата есенна месечина още не беше изгряла. По тая широка о-ска улица от двете страни на реката беше по-оживено. Мяркаха се човешки сенки, чуваше се и говор по-близу или по-далеч. Някъде нагоре, отвъд другия бряг на реката, светеше все още отворена кръчма или бакалница.
    — Риба ли ловиш? На две стъпки пред Бориса се бе спрял непознат човек. Борис върна паролата, както беше уговорено:
    — Прияла ми се е рибя чорба.
    — Хайде да те заведа; заедно ще ядеме.
    Тръгнаха мълчаливо по течението на реката. Вървяха дълго по едрия, прашен калдъръм. Минаха на отвъдния бряг, навлязоха в някаква махала с по-малки къщурки, но с по-широки дворове и градини. Мълчаха и двамата през цялото време. Най-сетне непознатият рече тихо:
    — Ха тука. Побутна една порта, мина през някакъв двор, влезе в друг през малка междинна вратичка, мина и през трети двор. Борис го следваше отблизу, но сянката на непознатия понякога изчезваше в гъстата тъмнина, оставаше само тихият шум на стъпките му. Някъде наблизу залая куче, ала те вече стояха пред вратата на една къща, която едвам се надигаше от земята. Вратата сама се отвори, като да ги бе очаквал някой зад нея. Влязоха в тъмно ходище. Изпод друга една врата, също през ключалката й, се процеждаше светлина и непознатият бързо пристъпи натам. Влязоха и двамата в неголяма стая с нисък таван, на една от стените й бе окачена запалена газена ламба. Край малка масичка седяха двама мъже — единият до самата масичка, а другият по-далеко насреща.
    — Ето, доведох го — рече непознатият.
    Тоя до масичката едва кимна с едрата си, рано по-оголяла глава. Борис Глаушев го познаваше — беше Богдан Бобев, председателят на окръжния революционен комитет. Дребен и като че ли още по-дребен, както бе седнал до масичката, бледолик мъж с черни очи и провесени черни мустаки. Необикновено едри, като главата му, бяха и неговите кокалести ръце. Той спря върху Бориса къс, съсредоточен поглед и каза:
    — Седни, Глаушев. Ти… Свободен си.
    Борис едва сега, на светло, видя спътника си, който бързо изчезна зад вратата. Председателят продължи разговора си със седналия срещу него, като да бяха сами в стаята:
    — Разправяй по-нататък.
    Другият — млад мъж в извехтяло и неудобно градско облекло — изви очи към Бориса, който бе седнал край стената срещу вратата, но председателят помръдна с мустаки: продължавай, щом ти казвам!
    — Сичко вървеше добре, господин Бобев. Нели казах… Стоиме двамата с Кузо и чакаме, както бехме решили. Янис се зададе отгоре тамам навреме. Аз извадих да запаля цигара, като че друга работа си немам. И гледам под око как ще я свърши Кузо. Приближи се Янис на две-три крачки и Кузо извади леворвера — так, так, так, так! Четири пъти право в него. Видех как се хвана с две ръце за гърдите Янис и отвори уста, ама глас не се чу. Свърши се, си рекох. Ама Янис бръкна в пояса си, извади и той леворвер. Докато… Так, так — и той два пъти в гърдите на Кузо. Кузо се опули, ей такива очи, и току падна ничком. Не мръдна повеке.
    — А ти?
    — Аз… що? Веднага след Кузо падна и Янис. С четири бе ударен, ама преди да пукне, изяде и Кузо. Аз немаше какво да правя. Тръгнах си. Двама заптии веке тичаха насам. Да ме хванат — леворвер в пояса ми.
    Председателят беше недоволен, тъмните му очи святкаха остро. Борис се досети, че ставаше дума за изстрелите, които и сам бе чул тая вечер: четири и после още два. Бобев каза бързо, сърдито:
    — Защо не го оставихте да отмине? И… в тила му. Може и с един куршум само.
    — Кузо… нели го знайш. Аз, казва, в гърдите му. Очи в очи. Да не мислят гърците, че се боиме.
    — Глупости! Заповедано му беше да свърши работа.
    Той на дуел ли излиза? Да знаете всички, и ти запомни добре: пращат те да свършиш каквото ти е заповедани, а не да делиш мегдан. Ето какво стана с Кузо. Като е за юначество, то е друго, ще има кога да го покажеш. Хайде, прибирай се!
    Бобев и Глаушев останаха сами. Бобев веднага премина на друг разговор:
    — Как вървят работите по Преспа, по околията?
    — Там е по-спокойно, както виждам. Мина вече доста време от въстанието, поуспокоиха се хората по селата, макар по изгорелите села да е много тежко и сега. Ти знаеш, имаме вече две чети в околията, а по Железник ходи пак Марко Чендов с осем души. Ние там с народа поне сме по-спокойни. Гледаме с оръжието пак да се
    постегнем.
    Богдан Бобев се загледа някъде, черните му очи блестяха силно срещу светлината на ламбата. Едрите му ръце тежаха върху масичката, сложени там и сякаш забравени. Или това беше от умора. После той започна отново:
    — Да, вие там с народа. Изгоре той във въстанието, реки кръв проле, страда като грешен дявол, люти зими прекара без покрив, без хлеб, пред никого не се оплака, никого не предаде. По работата си тръгна. И пак за оръжие ще мисли. Народът! И вие с него, даскалите. А ето какво е положението иначе, може да знаеш, но може и да не знаеш всичко — обърна той очи към Глаушев. — Отгоре, от север, напират все повече сърбите, отдолу, от юг, напират още повече гърците. За плячка. За земя, за живи човешки души. С оръжие и със злато. И пак върху същия този народ. С огън и меч повече, нежели със злато. Свиди им се златото. Народната кръв е по-евтина. Турците им помагат и си гледат сеир. Наша България… и тя себе си гледа най-напред. И в нея беснеят триста дяволи. Вие там, по Преспа, сте по-далеко, но и до вас ще стигне огънят. Ако не го спрем, ако не го потушим.
    — И до нас се усеща вече горещината му.
    — Как… как и до вас?
    — Ами нали чуваме какво става. И после… Ние впрочем писахме на окръжния комитет за това… Сърбите се опитват вече и у нас, в Преспа. Пратиха учители, училище отвориха, отвориха параклис. Отскоро
    е наистина, но… Опитват се да събират хора. Но и по-рано, преди въстанието, имаше в Преспа такава подкваса.
    Бобев не чу последните думи на Глаушев. Дясната му ръка едва се помръдна върху масата, каквато беше едра и тежка:
    — Ще ги изгоните. Веднага ще ги изгоните. Учителите. И чукнете некого от тех там, който много се старае.
    По бледото лице на председателя нищо не се промени. Не повиши той и глас.
    Замълчаха и двамата. После Глаушев заговори изтихо, с наведени очи, като да говореше сам със себе си:
    — Казах… по-спокойно е там, по нас. Но не е, не е точно така. Народът… да, народът си е все същият. Като, като земята. Четите се възстановиха, а Марко Чендов не е и напускал района си. Селяните сами го потърсиха още веднага след въстанието, къщите им още пушеха от пожарищата. Да — той дигна сините си очи срещу председателя и продължи угрижен, със същия тих глас: — И все пак нещо се промени и още повече се променя. Горе най-много, сред нас. Дървото се люлее от ветъра от корен, но върхът му се развева и превива на всички страни. Това ми иде на ум.
    Богдан Бобев спря тъмния си бдителен поглед върху лицето му, а Глаушев продължи:
    — Такива сме ние всички: мислите ни далеко изпреварват нашите дела… това, което наистина можем да направим. Летят надалеко мислите ни. Ние, даскалите, загубихме страха си, страхопочитанието си пред организацията. Ние, даскалите, и всички, които се сметат за по-знающи. Или, още по-точно, всеки по своему, със свой ум решава работите на Организацията. И ние там, в Преспа. Често се караме. Карахме се, спорихме и преди, но сега нема ни страх, ни почит. Трудно се върви така вкупом, с една и съща обща идея. Всеки със свои мисли върви.
    — Хм… — пробягна нещо като усмивка по въздебелите устни на председателя, но погледът му остана непроменен. Той добави: — Тук още повече. Ще видиш. Законът требва да се възстанови. Законът на Организацията. Той е един и не се променя. Иначе върхът, който се люлее и превива, ще изкорени и дървото.
    Борис Глаушев нищо не отговори. Нямаше и време. В стаята влезе нов човек, веднага след него — втори.

III

    В стаята се събраха петима мъже. И Борис Глаушев с тях. Познаваха го всички или бяха чували за него, за участието му във въстанието. Разговорът им започна, като да не беше преставал никога. Това бяха людете на окръжния революционен комитет.
    — Е… Пак за същото. И днес пукотевици — каза един от тях с глух, но напрегнат глас, преди още да седне.
    Той беше доста висок мъж с приподигнати, остри рамена и хлътнали гърди. Единственият българин в О., който носеше шапка за разлика от всички останали поданици на падишаха, които бяха задължени да носят фесове. Шапки носеха само консулите и други някои чужденци. Бобев едвам го погледна:
    — Да. Пак за същото, Кибаров.
    Кибаров захвърли в ъгъла на миндера край отсрещната стена широкополата си шапка и седна с дълбока въздишка. Той имаше гъста тъмноруса брада и оголяло, види се, от някаква болест теме, та изглеждаше много по-възрастен, макар да нямаше повече от трийсет години. Поел дъх, Кибаров продължи с още по-напрегнат глас и като да се гневеше, че гласът му беше такъв глух, изби и червенина по лицето му.
    — Да, все същото, докато си счупим главата. Сега е все още за сметка на тези, които пращате да убиват. Ето и него са убили тази вечер, терориста. Жалко за добрите момчета. Те мислят, че гинат за Македония.
    — Разбира се, че гинат за Македония. Нима за мене ли, или за тебе? — чу се друг глас, ясен и силен, приятен за слуха, но и малко насмешлив.
    Кибаров отправи нататък тъжен поглед и не отговори веднага. Там, в другия ъгъл на миндера, бе седнал Венчев, също около трийсетгодишен мъж, хубав и напет, с големи, някак отдалеко втренчени очи, удобно прехвърлил нога върху нога. Те и двамата с Кибаров бяха учители в мъжката гимназия, но някои в О. знаеха и това, че Симеон Венчев бе завършил Военното училище в София.
    — Тебе аз и не питам — каза след минута Кибаров и като че ли отеднаж се бе успокоил, та и червенината изчезна от лицето му. — Знам какво мислиш ти, отдавна ми са известни всичките ти мисли. Не са и много те, твоите мисли.
    — Пак ще започнете… — рече с досада Бобев.
    По хлътналите бузи на Кибаров отново се появи червенина, но погледът му остана все така скръбен. Той оправи, както имаше обичай, дългата си коса зад дясното ухо с разширени пръсти — искаше, види се, да запази спокойствие, — и продължи вразумително:
    — Вие същото и аз същото. Докато не го проумеете. Ние започнахме опасна, кървава борба с гърците и хвърляме в нея най-добрите си хора. Кръвта на тоя народ изтече още през въстанието, едващо са минали две години оттогава. Вие не искате да я пестите, не ви е скъпа народната кръв. Пак ще повторя и нема да престана да повтарям: с гърците требва да се разберем. И те са като нас синове на Македония.
    — Хм! — подигна широките си опнати рамена Венчев, стисна презрително устни. — Да се разберем… Синове на Македония!
    Председателят махна към него с бялата си едра ръка, сърдито присвил вежди, но гласът му прозвуча по-меко, сговорчиво:
    — Още на прилепения конгрес се реши да се излезе с оръжие срещу чуждите пропаганди и срещу техното оръжие. Там беха и Даме, и Пере, и Гьорче, макар че той, Гьорче… Мисли се и всичко се премисли. Синове на Македония, казваш — едва сега дигна очи той към Кибаров. — Гърция, гръцкият крал, праща тук свои офицери и мнозина от тия, които влизат с гръцките чети в Македония, са критяни, а не македонци, македонски гърци.
    — Това е верно — кимна Кибаров. — Верно е, но и от България влизат офицери и тамошни българи.
    — Ти за мене ли… — преметна рязко нозе Венчев, както бяха една върху друга. — Аз също съм това, което наричате македонец, в Македония съм раждан и преди да дойда тук, свалих българската офицерска униформа. А ти знаеш, които български офицери влизат в Македония като офицери и не се подчиняват на Вътрешната организация, ние ги обезоръжаваме, връщаме ги и даже ги убиваме. Офицери и други като тех тамошни хора. Ти знаеш това добре, твоите приятели воглаве със Сандански…
    — Венчев! — прекъсна го Бобев строго. — Не може ли да се говори по-човешки? Вие двамата винаги на кавга я обръщате.
    — Говоря открито. Лъжа ли е, че…
    — Открито говориш ти — прекъсна го сега Кибаров, — открито говориш, но не винаги говориш, което мислиш. Е, що… Ние нема да търпим в Македония върховисти и каквито и да са агенти на Фердинанда, на българските правителства, на шовинистичната велико-българска политика, на българския империализъм и държавнически национализъм. Нема да търпим и такива като тебе, които от македонската народна кауза искат да правят своя лична кауза.
    — Кибаров… — опита се пак да се намеси Бобев.
    — Моля, моля — подвикна Кибаров. — Не ме прекъсвайте! Устава на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, другари! Той е доста остарел вече, не можаха да го подновят достатъчно и на прилепския конгрес, но има в него един основен принцип: свобода за всички в Македония и Одринско, за всички македонци и одринци, без разлика на вера и народност. Свобода даже и за турците, за турския народ в Македония и Одринско. А колко пъти ние с вас тук сме се опитвали да влезем във връзка с тукашните гърци и да се разберем, да ги убедим, че нашата организация се бори за свободна, автономна Македония, а не за велика България?
    — Ти бълнуваш, човече!
    — Не бълнувам аз, Венчев, а искам да ти припомня, да припомня на всички ви това, в името на което сте се клели, когато сте се посвещавали на македонското народно дело. Какво искате вие? След едно злополучно въстание срещу турците да се хванем за гуша с гърците и сърбите ли? И вече сме се хванали, кръв се пролива вече! Накъде по тоя път? Нашето народно дело е дело освободително, а не националистическа разпра.
    Богдан Бобев дигна ръка, за да спре всекиго, който би се опитал да му попречи, и започна:
    — Аз нема да кажа, че бълнуваш. Но ти, Кибаров,
    говориш така, по книга. Да отидем при гърците, а те защо не идват при нас? Не е верно, че не сме правили опити. Правили сме още преди въстанието, още като започна Организацията. Те се подиграваха с нас и отидоха с турците против нас. Вие, казваха, лъжете, че уж за свободна Македония, а искате да я присъедините към България. Сега пък с чети навлизат от Гърция и не против турците? против нас. За сърбите и да не говорим. Колко сърби има в Македония… неколцина там сърбомани, но ето и Сърбия праща чети против нас. Не против турците, а против нас!
    — Требва да ги накараме да ни поверват. Това е всичко. Та нема ли наистина между нас такива, които говорят за автономия, а мислят за присъединение към България? И такивато са много повече. Ето и между насЕто Венчев, ето и чичко Гьоре Коцев…
    На плетен стол близу до вратата седеше Гьоре Коцев, човек от чаршията, мълчалив и стеснителен пред учените даскали. Той пушеше цигара след цигара, русите му рошави мустаки бяха все забулени в тютюнев дим. И сега тъкмо палеше нова цигара, но свали ръце, за да отговори:
    — Защо да си кривя душата, даскале? Аз съм за автономията, защото не може иначе, не може с България, нема да ни оставят. Но казах: за автономията съм.
    — Ти поне си по-искрен, чичко Гьоре. Помислете всички, ако наистина милеете за този народ: накъде вървим с тоя ум? Ние плюем върху нашия устав. И ето последствията, както беха предвидени още навремето от тези, които създадоха Организацията и нейните основни начала. Сега ние против всички и всички против нас.
    — Та в нас ли е вината? Ние се отбраняваме, Кибаров — подигна рамена Бобев.
    — Ще се отбраняваме, когато е нужно, ще браним Македония от всички нейни врагове, но най-напред с нейната правда, а после с оръжие. В Македония и сега не бива да се прави разлика по вера и народност. Да дадем пример как требва да живеят народите по целия свет. И ще дадем добър пример, като поверваме сами, като накараме и другите да поверват във високите и чисти принципи на нашето народно дело. И знаете ли Що мисля аз? Всички ние в Македония, и гърци, и българи, и власи, та и турци също, да заработим за създаването на едно общо политическо съзнание, общо за всички македонци, общо и отделно.…
    Прекъснаха го присмехулни провиквания от разни страни:
    — Охо!… Аман бре, даскале… Що говориш! Общо и отделно, а?
    — Хехе! — засмя се весело, престорено добродушно Венчев, а после притисна ръце към корема си и избухна в несдържан смях: — Ох… ох… Ще се задуша. С гърците, а, с гърците едно общо политическо съзнание и отделно от техните сънародници в кралство Гърция… — Смехът му отеднаж пресекна и той рече навъсен: — Ти си направо луд, господин Кибаров. Никой от гърците, и най-последният, никога нема да промени своето съзнание и никога нема да се отдели от своите сънародници. Власите също, ами турците? Ти просто не знаеш що говориш. И си член на окръжен комитет. Кой те е довел между нас? Тебе не ти е местото тук, между нас.
    — Вие се смеете, но аз знам що говоря и съм последователен. Нека ние българите именно първи да дадем пример! — Той млъкна за миг, втренчил поглед във Венчев, и отеднаж рече: — Ти като че ли се опитваш да ме заплашваш. Кой ме е довел… Аз съм там, където ме води моят дълг, моите убеждения, моята верност към народа, към работния народ.
    Венчев нищо не отговори.
    Борис Глаушев през цялото време слушаше мълчаливо. Той местеше поглед ту върху Кибаров, ту върху Венчев, после наведе очи и бледа сянка забули посърналото му лице. Гласовете на спорещите кънтяха в слуха му чужди и враждебни, падаха с всяка дума като удари там, където беше голямата болка, недоволството му, гневът му поради непрестанните несъгласия между людете на Организацията. Там, в Преспа, споровете бяха по-тихи и по-дребнави, но тук, по-нагоре, различията и несъгласията бяха по-дълбоки, бяха вражда и съперничество, бяха омраза. Какъв беше тоя бяс, който изправяше един срещу друг люде, които се бяха обрекли на едно и също дело, които се бяха свързали с една и съща клетва? Не можеха ли тия люде да смирят своите чувства, да ги въведат в едно общо съгласие,
    да ги подчинят на една обща мисъл — великата мисъл за спасението на отечеството? Тя беше една и съща, единствена за всички. Стефан Кибаров беше по-последователен, но докъде по,неговата пътека? Можеше ли той да поведе всички след себе си? Не, не можеше да отведе всички толкова далеко. Трябваше да се върви дотам, докъдето могат да стигнат всички заедно. За делото бяха всички нужни. Какво е това негово общо и отделно съзнание между българи, гърци, турци? Илюзия, мечта някаква или просто безсмислица. Все по пътеката на Кибаров, според неговата последователност, но колцина биха стигнали до самия й край? Как ще се отдели той самият от своите, от своя народ, за да потърси единство с чуждите? Как ще се отдели всеки един от тия люде от народа си, за да потърси чуждия народ? Невъзможно! И ненужно, ненужно…
    Борис Глаушев се изправи и на часа привлече погледите на всички там. Той започна изтихо, колебливо — не можеше отеднаж да подреди мислите си, но тихият му глас изпълни стаята:
    — Не е нужно да се отделяме от народа си. Не е и възможно. Колцина ще го направят? Човек остава самичък, далеко от своите, не ще се приближи и към чуждите, чуждите нема и да го приемат. Това ще бъде още един повод за още по-големи разногласия между нас. Нам ни е нужно да бъдем всички заедно и на едно место. Да вървим по пътя, който ще ни събере, а не да търсим все нови пътища, които ни разединяват. Ние ще надвием, ако сме всички заедно. — Той повтори със засилен глас една своя мисъл: — Ще вървим дотам, докъдето можем да стигнем всички заедно. Не по-далеко. Каквито и други пътища да се откриват пред нас. Повече от всичко е нужно да бъдем заедно. За нас особено, за нас тук и за всички, за целия народ български, над който тежи едно общо… проклятие, една обща зла съдба. Да привлечем на общия път за Македония и другите… гърци, власи… Това е нужно, това е решено, ние имаме общи цели, но който се отдели от своите, остава сам. Който се отделя от стадото, вълците го изяждат. Мене и в тоя момент, като помисля, обхваща ме страх… обхваща ме мъчително чувство на самотност, на безсилие и…
    Тихо беше в стаята, но Глаушев забеляза, че вече не всички го слушаха с еднакво внимание. По лицето
    на Симеон Венчев се четеше нетърпение, а по лицето на Стефан Кибаров — някакво снизходително търпение. Глаушев махна смутено. Стори му се, че говори неясно, неразбрано. Или тия люде не искаха да го слушат! Той чу отдалеко гласа на Бобев:
    — Свърши ли, Глаушев?
    Борис се отпусна на стола си незадоволен, гневен. Той не можа да каже ни дума повече поради настаналия в него смут, не можеше да намери най-силните, най-правдивите думи, за да застане срещу тия люде, които не искаха да го слушат, а настояваха да кажат своето. Стефан Кибаров продължи тъкмо оттам, където малко преди това бе спрял:
    — И мълчанието ти, Венчев, е отговор. Виждам и лицето ти, такова, надменно. Обаче, уверявам те, нема да ме уплашиш. Тебе аз искам да ти кажа и друго нещо. Наблюдавам те, виждам, искаш да властвуваш. Да се качиш на главите ни. Да вземеш ти командата.
    Венчев помръдна едното си рамо, попритисна хубавите си твърди устни. Кибаров продължи по-спокоино:
    — Реши се пак на конгреса в Прилеп ръководящите в Организацията да се избират от всички членове, а не кой както успее да се наложи на другите. Нашата организация е народна и демократична, с демократични начала. Тя е дело и изразител, проводник на народната воля, а не на лична некаква воля. Така и се прави вече, така и аз дойдох тук, между вас, господин Венчев, не по твой вкус, а по силата на народния вот. Макар че все още…
    Венчев го прекъсна, без да го погледне:
    — Това е революционна организация, другарю, а не църковна община, та да се надпреварваме, както вие с народняците в България. Народен вот… глупости! Под щиковете на аскера! Но ти гледаш книжките си, Маркс и Енгелс, а не това, което е пред очите ти.
    — Йордан Пиперката… — чу се насмешлив глас откъм другия край на стаята — решил Пиперката да прави избор за нов комитет в неговия район, ама според новия правилник. „Ето, казал на селяните, сега вие ще избирате, такава е новата заповед, по ваша воля ще бъде. То се знай, Миро Конев, един път, ще бъде в комитета, също Георги Неделков, а и Ристо Загорчанец ще бъде, но пак вие ще решите, такава е новата заповед.“ Кой ще прекърши думата на Йордан Пиперката, пръв войвода на Демирхисарско и Кичевско, турците и в съня си треперят от него? И всички селяни, събрани там, в един глас решават: „То се знай: Миро ще бъде и Георги, и Ристо Загорчанец! Них избираме ние.“
    Гьоре Коцев свенливо се усмихна и пусна ново кълбо чад през русите си мустаки. Кибаров потърка чело с върха на пръстите си, събираше мисли за обстоен отговор, ала в същия миг в стаята се втурна друг непознат мъж, както се бе затичал отвън. Ръбестата адамова ябълка на разголената му шия подскочи, гласът му прозвуча хриплив и леко разтреперан:
    — Големи девриета1 идват насам от три страни. Пак обиск на махалата или…
    Наскачаха всички. Само Бобев не се помръдна от мястото си, макар лицето му да побледня още повече. Не се помръдна от мястото си и Борис, огледа се, не знаеше що да предприеме. Бобев едва го докосна с разсеян поглед и се обърна към непознатия:
    — Близу ли са? Откъде идват?
    — Едното требва да е вече към чешмата. Другото току-що завиваше край фурната, а трето пък иде откъм реката.
    Бобев стана. Кибаров тъкмо оправяше с пръсти косата си, сложи си и шапката. От вратата, вече на излизане, Симеон Венчев му подхвърли:
    — Ако те срещне деврието, ще те помисли за френски консул.
    Кибаров също се отправи към вратата. В стаята останаха сами Глаушев и Богдан Бобев. Бобев взе от масата сложени там снопче книжа и ги тури във вътрешния джеб на сакото си:
    — Това не бива да остава тук. Може да довтасат агаларите и… Писма. Архива. — Оглеждайки се бързо, сякаш се боеше да не забрави нещо, той добави: — Ти с мене. Не познаваш О. — И дигна очи към Бориса: — Имаш ли оръжие?
    Борис мълчаливо поклати глава. Бобев извади от пазвата си черен, лъскав наган, подаде му го през масата с цевта надолу:
    — Вие там, в Преспа, слободия. Но в О. Пълен е. Хайде!
    ---
    1 Деврие — военен или полицейски патрул.

IV

    Всички се пръснаха по разни посоки още от двора на гостоприемната къща. Това беше една нова махала на О., в която живееха само българи, преселили се повечето от околните села и най-много след въстанието: бяха все люде на Организацията или нейни помощници с жените и децата си заедно. И беше цял лабиринт тая махала — всяка къща, всеки двор и градина се свързваше с тайни проходи и междинни вратички, та можеше да се мине на голямо разстояние през махалата, без да се излезе на улица.
    Не се знаеше дали не бе извършено предателство и дали девриетата не идваха направо да заловят людете на окръжния комитет, или пък това беше още едно от безбройните претърсвания на бунтарската махала, но застрашените побързаха да се отдалечат през дворове и градини от къщата, в която се бяха събрали. Само Стефан Кибаров излезе направо на улицата и докато в началото бързаше, за да се отдалечи по-скоро, после се отпусна и тръгна спокойно, като да се връщаше от разходка. „Ще ме заловят на улицата и що друго? — мислеше си той. — И в мене нема да намерят нищо подозрително.“ Той се натъкна тъкмо на деврието (цял един взвод аскер), което беше предвождано от началника на полицията в О. Сабри ефенди. Кибаров се насочи да мине през аскера, нямаше и къде другаде да свие, но на две стъпки пред него се изпречи в тъмнината самият башполиц1, учителят чу неговия тих, но ясен, твърд глас:
    — Къде по това време, даскале?
    Сабри ефенди говореше добре български и познаваше всички по-видни българи в О., пък и в другите градове на окръга, но учителите и свещениците познаваше най-добре.
    — Ето, вървя си мирно по улицата, Сабри ефенди — отвърна Кибаров с предизвикателно спокойствие. — Забранено ли е?
    — Не е забранено, даскал ефенди, не е забранено. Макар да е наредено с фенер да се ходи нощно време.
    ---
    1 Башполиц — главен полицай, началник на полицията.

    Но ти, хелбете1, не си ни крадец, ни убиец, може даже и оръжие да не носиш в себе си,
    — Оръжие аз не нося.
    Полицаят се ослуша за миг, да познае истината по думите, по гласа на завеяния даскал, който ходеше по града като плашило с тая капела, с това косище и брадище… Не, той не носеше оръжие, но дали не би се намерила в него някоя хартийка, някое интересно писъмце? И башполицът каза с тихия си, ясен глас:
    — Аз ти вервам, даскал ефенди, но — посочи той с глава застаналия до него офицер, — но ето, забитинът2 на аскера не иска да те пусне, иска да те обискираме.
    Той се извърна, промърмори нещо на турски и веднага двама заптии застанаха от двете страни на Кибаров. Донесоха отнякъде и запален фенер, който се полюляваше в ръката на някакво заптие и накъсаната му светлина опипваше людете наоколо, навъсените им лица, оръжията им. Един онбашия3 старателно претърси учителя, но намери само носната му кърпа, часовника и няколко дребни монети в джеба на жилетката му. Полицаят стана още по-любезен:
    — Прощавай, даскал ефенди… Но не ходи нощно време, ефенди, по такива места, нели виждаш, може и нещо по-лошо да ти се случи.
    — А вие, ефенди, не закачайте мирните люде. Стефан Кибаров би желал да нареди добре полицая,
    но бидейки член на окръжния комитет на Организацията, стесняваше се да играе ролята на невинно засегнат поданик на падишаха. Гласът на полицая стана по-остър:
    — Мирните люде ние не закачаме, даскал ефенди. Ние търсим лошите люде и ще ги намерим. Ако не днес, то утре, даскал ефенди. Е, хайде сега, добра ти нощ, даскале… — дигна той ръка към ниско нахлупения си черен полицейски калпак.
    Учителят едвам се провря през струпаните там ас, керлии и заптии, които неохотно му правеха път в тъмнината.
    Той се спря на една улица близу до конския пазар,
    ---
    1 Хелбете — разбира се.
    2 абит (ин) 4 офицер.
    3 Онбашия - десетник.

    пред малка къщурка, на два метра от земята, разперила прихлупени стрехи. Две разкривени прозорчета бяха обърнати към улицата, затулени с черги или врещи, но личеше през тях, че вътре свети. Кибаров побутна портичката и тя веднага се отвори — той не за пръв път влизаше в тоя дом. От други няколко прозорчета в малкото, тъмно дворче струеше червеникава светлина, откъм къщата се дочуваше разбъркан говор и сред него се надигаше едно след друго болезнен детски писък. Вътре се виждаха две стаички с отворени врати към тясно, мрачно ходниче. На една от вратите се бяха струпали няколко деца на различни възрасти, чорлави, раздърпани, види се, наскачали от леглото си, и гледаха с опулени, любопитни очи насреща, кът другата стая, където се надигаше врява и тъничкият, плачлив детски писък. Там се спря и учителят. Дребничката жена на табака Тодор Корчев държеше високо, с две ръце газена ламба, извърнала сухото си лице, побеляло като тебешир. В ъгъла насреща, на ниския миндер, бе седнал евреинът Езра, също табак, цяла грамада от кости и жили, а в скута си бе взел по-голямото момче на Корчез, което се опитваше да се изтръгне от великанските му ръчища и пищеше вече прегракнало. Единият крак на момчето, тъпичък и разголен до острото, ръбесто коляно, беше в ръцете на друг някакъв мъж, който бе извил гръб към вратата и движеше ритмично напред-назад разперените си лакти. До него бе застанал Тодор Корчев със сахан в ръка, а в другия ъгъл на миндера седеше младият учител Добринов, с тясно разстроено лице, като че ли не момчето в скута на Езра, а той изпитваше непоносимо болка. В ниската стая миришеше на газ и зехтин, лъщеше наплескан със зехтин и голият крак на момчето. Някаква невидима сянка лежеше върху тия люде, някаква обща грижа. Кибаров попита от прага:
    — Що става тук?
    Не беше нужно да пита — виждаше се, — но майката бързо обърна умолително лице по гласа му, през светлината на ламбата в ръцете й, като да очакваше някаква помощ от него:
    — Изкълчило си е ногата и ето сега чичко му Спиро…
    Детето нададе още по-силен вик и после изеднаж замря, заскимтя във внезапно облекчение.
    — Е, намести се — рече Спиро. — Дай сега, КорчеЕице, да го превържем.
    Спиро беше бръснар, вадеше болни зъби, изкусно наместваше и. изкълчени кости.
    Евреинът дигна детето, като се пазеше да не докосне превързаната му нога, и го пренесе в другата стая. Корчевица донесе с просияло лице шарена пръстена кана с вино и сахан с орехи, после пак се върна с две ръбести стъклени чаши за даскалите.
    — Махни чашите, жено. По-сладко е от гърнето. Дребничката женица се усмихна мълчаливо на мъжа
    си, но не взе чашите и вече не се върна в стаята.
    Шареното гърне тръгна от ръка на ръка, пи някак Яного жадно и Добринов, ала Кибаров отказа да пие. явно беше, тия петима мъже не се срещаха за пръв път. Като пиха по един или два пъти от каната, а някои свиха и цигари, Добринов се премести по-близу до ламбата и извади от задния джеб на панталона си брошура с яркочервени корици. Прелисти я и я прегъна на определена страница, огледа с бърз поглед насядалите там:
    — Продължаваме, другари. — И като изправи прегънатата брошура доста надалече пред младите си очи, започна да чете още от първата дума с увлечение: — „… Още при престъпването прага на работилницата изпъква противоречието между господарския и работнишкия интерес. Работникът влиза там не само за себе си и не толкоз за себе си: със своя труд освен препитанието си той трябва да изкара и известна печалба за господаря. Той не само преработва материала, но и създава ценност, само част от която се пада нему, а другата част я обсебва господарят…“
    — Спри дотук — протегна към него ръка Кибаров. Младият момък дигна към него недоволен поглед:
    — Да бях стигнал до края…
    — Не, не. По-лесно се асимилира на по-малки глътки. — Кибаров зашари с поглед по разсъхналите груби дъски на пода, после изправи глава с щръкнала напред брада и започна да тълкува и преповтаря току-Що прочетеното с по-прости думи, както си мислеше той, а всъщност с повече думи, опитвайки се да заинтересува по-пряко своите слушатели. Като изчерпа до самия му край засегнатия въпрос, той каза: — А ето сега по-нататък. Продължавай, Добринов.
    Добринов зачете отново:
    — „Друго едно противоречие, като следствие на първото, между интересите на господари и работници, се състои в продължителността на работното време. Първите искат възможно по-дълъг работен ден, докато вторите желаят неговото възможно скъсяване…“
    Четенето и тълкуването продължиха доста време, но нито четецът, нито тълкувачът се заглеждаха в лицата на тримата слушатели, които всеки по своему приемаха това, което слушаха.
    Те и тримата бяха неграмотни люде, а Езра беше и евреин. Те не разбираха всяко нещо в книжовния език, на който беше написана брошурата, не разбираха добре и книжовния език на Кибаров. Ловяха се за отделни думи и за по-ясните мисли в писаното, много неща допълваха и разясняваха по свой начин, със свои думи и мисли. Младото даскалче четеше бързо и сякаш се караше някому, мъгляви бяха често и разясненията на Кибаров, който говореше като на себе си и кимаше глава на собствените си мисли. Ала ясно беше за тримата прости люде, че в тая книжка се говореше за техния живот, за техните мъки, за неправдата спрямо тях, за недоволството им, за гнева им, за тяхната омраза. Много нещо от останалото се разбираше само по себе си, а което пък беше съвсем неясно, така и си оставаше, те и не се опитваха да го запомнят, не го и забелязваха. Работниците, работният народ бяха те самите и всички като тях бедни люде. На другата страна и срещу тях бяха богатите. На другата страна бяха господарите и тия, които имаха капитали — точно така пишеше и в книжката. Така е било Винаги. Но какво сега? Сега това трябва да се промени. Господарите да се премахнат, богатствата им да се вземат, да им се отнеме всичко, което са заграбили от залъка на бедните, от техния труд, от тяхната мъка. Това е право. Работниците, работният народ и всички бедни ще се дигнат срещу богатите, срещу господарите, срещу всички чорбаджии, да вземат богатствата им, големството им, да премахнат всяка неправда. Да няма богати и господари, всички да бъдат едно и еднакви, да бъдат равни. Така пише. Всичко, що е в ума на бедния, ето, писано е в книга и е писано с такива учени думи. Това беше и в призказките на тия двама даскали, които Дойдоха сами при тях, дойдоха Да ги потърсят, макар да
    не са като тях, а са учени люде и с Добра плата. Предишното тъмно недоволство на тримата бедни мъже, което иДеше от целия им живот и като че ли се бе родило заедно с тях, сега се изясняваше все повече с техни думи и с тия хубави, справедливи Думи, които идеха от червената книжка. В същото време недоволството им растеше и се превръщаше в силен гняв, в яростна злоба, в жажда и всякакви желания, в жажда за мъст, за борба и разплата, в някаква горчива радост. И целият този кипеж в мислите им, в сърцата им се наричаше правда, тяхна бедняшка правда, строга, гневна, ето и в тая книжка и с всяка дума на двамата тия учени люде.
    Ала имаше и някаква тревожна тъмнина в това, което оставаше неясно, идеше оттам и някакъв страх. Кога ще започне и как ще започне тая борба, тая разплата, как ще се вземе богатството от богатите, как ще се надвие, как ще се порази господарството им, голямата им сила? И как ще се наложи, как ще се възцари народната, сиромашката правда? Да се дигнат отеднаж всички бедни, целият работен народ… Така пише в книгите, така говорят даскалите. Или Да вземат Да изловят чорбаджиите един по един и в реката като овни с ножа, или по къщите им нощно време, тегли им огъня, или по чаршията, по магазините им, както правят турците, като рекат Да изтеглят ятагана… Аъа после? Само дотам ли, само за това ли? Ами турците? Турците и те ще бъдат с тях, с чорбаджиите, нели и те са аги, господари. И пашата ще бъде с тях, и заптиите, и целият аскер… Но нели за това се направи тоя комитет, тая организация против турците, а те и тримата бяха влезли в нея…
    Такива мисли бродеха в умовете на тия бедни люде, но двамата учители не можеха да познаят всички техни мисли, Да дадат отговор на всички техни мисли — много повече се взираха в това, което четяха, много повече се водеха по своите собствени мисли. За себе си учителите имаха отговор за всяко нещо, за всеки въпрос, ала не познаваха всичките мисли на тримата прости люДе, не познаваха мрака в душите им, не можеха Да дадат ясен отговор на тревогите, на страховете им, оставяха ги сами да търсят отговор, сами с тъмнината им, с простия им ум. Голямо беше старанието на двамата учители, голяма беше и вярата им, но за много неща те оставаха вън от мислите на тримата бедни люде, далеч от мрачините в душите им, започваха и свършваха със своите книжки, вървяха подир своите собствени мисли, вървяха сляпо подир своята вяра.
    Така завърши и тоя път тяхната среща. Четоха учителите, тълкуваха, слушаха напрегнато табаците и берберинът, после настана мълчание в малката стая, под ниския й таван, и някаква хладина остана между стените й. Двамата учители бяха уморени, а другите не бяха задоволени, разчоплени бяха само всичките им рани, останаха те пак в някакъв здрач, угаснали бяха припламналите светлини и уж се бе отворил някакъв път, а сега го нямаше, отново бе изчезнал. И все пак те тримата бяха видели светлини, видели бяха път в здрача. Най-сетне по-ясно беше в Организацията, а те и тримата като Кибаров бяха в нея.
    Трябваше да излязат един по един и най-напред си отиде бръснарят. Отиде си след него и Добринов, по-младият учител. Тогава Корчев каза на Кибаров, който също се тъкмеше да си тръгне:
    — Ти почакай, даскале… Искаме да поговориме с тебе ние тука с Езра.
    — Добре. Кажете какво има.
    — Седни, седни. — Насядаха отново тримата и сега мислите на Тодор Корчев бяха по-ясни: — Много пъти сме си говорили с Езра, рекохме и с тебе да поговорим, даскале. Ами какво ще кажеш… Да вземем ние комитета, а? Да вземем ние Организацията! Ето ти да си на местото на Бобев, а тоя мискинин Венчев и съвсем да го затрием. Те двамата, другото е лесно. Чакай, даскале, чакай! Ти защо тъй…
    Кибаров бе скочил, преди Да го изслуша докрай.
    — Не, не, не! Това требва Да разбереш ти, човече: ние, нашата партия е решително против всякакъв индивидуален терор, против такива убийства на тоя, на оня — сети се да поясни той. — С такива убийства нищо не може да се постигне, а може само да се пречи на нашето дело. Ние се готвим да смъкнем буржоазията с общи усилия и един път завинаги, а не с убийства като анархистите. Какво ще се постигне? Премахнеш един, на негово место идва друг.
    — Аз казвам за Организацията, даскале.
    — Нема значение. Ние сме навсекъде и във всичко
    едни и същи, с едни и същи, неизменни разбирания и начала.
    Табакът не го разбираше, не искаше и да го слуша, а бързаше да се изкаже:
    — Тука у нас, като държиш Организацията, силата е в ръцете ти. Нели и ние за въстание и като направим автономията, ще бъде по наш ум и ред. С нас ще тръгне и целият народ.
    Кибаров се бе замислил и стоеше неподвижен сред стаята, с шапката си на глава, както се бе приготвил да си отива. Най-сетне проговори, все така загледан пред себе:
    — Да вземем Организацията… — Той се изкашля и продължи с изяснен глас, дигнал очи към двамата табаци: — И аз съм мислил за това. Това е впрочем и в тактиката на нашата партия, да се проникне навсекъде, да се отнемат всички позиции на буржоазията, да се овладеят народните маси напълно и навсекъде. Организацията — да, но не така, с убийства, и… ние требва да я овладеем с нашия социалистически мироглед и убеждения. Вие говорете с вашите другари, както досега, събирайте ги около себе си, привличайте ги на нашите срещи…
    — Това е така, даскале, но като хванем комитета, сички ще тръгнат с нас, кое от страх, кое… те, людете, са като овците, подир коча вървят и… под гегата на овчаря още по-сговорно.
    — Не, Тодоре, ти некои работи още не разбираш.
    — Може и да не разбирам, но като изринем Венчев, сички негови момчета ще дойдат при нас. Венчев се против тебе говори, против нас говори и момчетата му се зъбят, той ги учи.
    — Знам.
    — Ти помисли, даскале, и дай изин. — Корчев се изправи, стана след него и Езра. — Дай позволение, даскале, и другото остави на нас. Ние с Езра, нели го виждаш, като го сграбчи Езра, с два пръста ще му изваДи душата.
    Стефан Кибаров неволно погледна Езра, както се бе изправил евреинът срещу него, и главата му, твърде малка за великанското му тяло, стигаше досам тавана.
    ---
    Коч — овен, водач на стадото.
    Езра бе разтворил ръце едва ли не от стена до стена, да покаже силата си, но страшно беше и застиналото му лице, голо, бледно, дори жълто, с две синкави, мътни зеници, спрени безучастно върху Кибаров. Езра говореше рядко, но малкото му думи бяха ясни и точни. Той усети сега уплахата на учителя, дори по-добре от него самия, и не можа да премълчи. Поприсви очи и синкавите му зеници потънаха в гъсти мрежи от ситни бръчки. Гласът му беше глух, някак влажен, хриплив и като да излизаше от неговия широк плосък корем.
    — Даскале… Което ти пречи, удари с казмата1. В корена му. Той, Венчев, ще те изпревари, ако му дадеш време.
    Стефан Кибаров за всичко намираше думи, а сега не знаеше що да отговори. Само някакви неясни мисли останаха в ума му и някакъв мъчителен смут. Внезапно се разбърза, размаха ръце:
    — Не, не… Вие не бързайте… Не може така отеднаж и какво сте намислили вие? Аз не за себе си, но… Не, не! Аз не одобрявам и, най-сетне, требва добре да се обмисли. Вие не бързайте, не бързайте.
    Той веднага си отиде. Не можеше да остане повече с тия люде — уплаши се от тях и от своите объркани мисли.

V

    Симеон Венчев се отдалечи от застрашената махала по най-късия път. Той излезе на улицата по левия бряг на реката, мина вече, без да бърза, по един от мостовете, хлътна в една крива и тясна уличка на долния край на чаршията и се спря пред някаква ниска сграда с широки прозорци, за разлика от съседните дюкяни. Прозорците бяха затулени с дървени капаци, затворена беше и вратата по средата на сградата, ала през всички цепнатини се процеждаше светлина, чуваха се и разбъркани гласове отвътре. Венчев почука.
    — Кой е по това време? — чу се до самата врата. Преди още Венчев да успее да отговори, тракна ключ
    или желязна кука и вратата се отвори. От тавана, тъкмо срещу вратата, висеше ламба с плосък емайлиран абажур,
    ---
    1 Казма — копачка, търнокоп.

    налепен с тлъсти есенни мухи. Току под ламбата се бяха насъбрали десетина млади мъже, които дигаха шумна врява, провикваха се, размахваха ръце с ръбести стъклени чаши и тенекиени оканици, клатеха глави, червенееха се фесовете им, лъщяха небръснатите им лица. Някой извика:
    — Венчев!
    През отворената врата лъхаше гъст, тежък мирис на лой и пържен кромид, усещаше се в него и кисел дъх на разлято вино, струпаха се там и всички тия люде, а ламбата остана неподвижна зад тях.
    — Тука сме, господин Венчев! Влизай, господин Венчев!
    Един дори залитна към него, като да искаше да го прегърне. Венчев не бързаше да влезе, сетне махна с ръка, да му сторят път:
    — Пак сте се натрескали, магарета такива…
    В гласа му имаше и благосклонна нотка. Разбутаха се те, отдръпнаха се на две страни с подмилкващи се гласове и думи, но никой не се и опитваше да го докосне. Той мина край тях, мина през цялата механа, до една маса в дъното, където седяха други двама мъже пред недопити чаши. Те и двамата се изправиха мълчаливо, пуснаха го да седне начело. Друга една газена ламба беше окачена на стената тук и при светлината й Венчев огледа с бърз поглед двамата си съседи. Те не бяха пияни. Единият от тях — Зарчето, — и трудно можеше да се напие. Венчев едва сега проговори, гледайки някъде над главите им:
    — Все същото. Дърдърдър… Тоя, социалиста, Кибаров, не мога да го гледам! Все той забърква разни каши. Как се е промъкнал такъв в окръжния комитет? Той само пречи. Светия!
    Помълчаха и тримата, после заговори третият — Коте, — а преди това взе с цяла шепа чашата си и започна да я плъзга равномерно насамнатам по мазната маса, за да улеснява някак тежкия си говор:
    — Дойде от България, а ние тука… нели знайш, Щом е дошъл от горе, в устата го гледаме. А той има Уста, мед му капе от устата. Се за сиромасите говори, за работния народ, харесват се приказките му. Никой Досега като него… като че ли ето от утре сичко ще тръгне по мед и масло и край на чорбаджиите. Харесват се приказките му. Лепят се сички около него.
    Замълчаха отново и тримата. Симеон Венчев гледаше пак някъде пред себе си с големите си очи и сякаш не беше чул думите на Коте, но тъкмо върху тях се бе замислил. Да, всички се лепяха около Стефан Кибаров; имаше си той и неколцина най-верни люде, имаше си партия. Мътеше умовете на мнозина; слушаха го и в комитета или поне държаха сметка за всяка негова дума. А той, Венчев, все на него се натъкваше, все той, Кибаров, беше спънка в нозете му. Бобев водеше комитета, но с Бобев беше по-лесно; с Бобев и по-лесно можеше да се разбере човек, по-лесно и можеше да го излъже човек, при все че беше толкова… сериозен. И още по-трудно щеше да бъде отсега нататък с Кибаров; отсега, когато Венчев трябваше да вземе ръководството в ръцете си. И той пръв го усеща — той, Стефан Кибаров. Бобев, най-мъдрият, нищо не подозира. И после Венчев не може да преодолее отвращението си от Стефан Кибаров. Всичко в него му е противно, особено тия коси, дълги и мазни като у калугер, та и ръцете му, с дълги нокти, и гласът му, такъв един… Би го ритнал, би го убил, би го смачкал като тахтаба на стената, няма Да го пожали колкото едно куче…
    Зарче изпи остатък в чашата си, а Коте разглеждаше внимателно своята чаша, както я бе хванал с цяла шепа. Симеон Венчев започна бързо да се успокоява. Тук усети той по-добре, по-пълно омразата си към Кибаров, тук, сред най-верните си люде, усети с каква леснина би прерязал гърлото на социалиста. Приведе се към съседите си, но само донякъде, с мяркаДа не помислят те, че се доближава премного до тях, — и заговори по-тихо, но пак с мярка — да не помисли някой, че се бои от някого:
    — Избори искат. Добре, избори ще им дадем!
    — Ама нели правихме избори, скоро беше…
    — Не, не. Сега ще направим още едни. И всеки ще си намери местото. И Кибаров. — Той помълча за миг и добави сърдито, въртейки бързо очи: — Или вие може би ще кажете, че ще загубим изборите? Че Кибаров или некой Друг ще ни подхлъзне?
    — Никой нема да ни подхлъзне — рече Коте прекалено кротко, загледан още по-внимателно в празната си чаша.
    — Никой — проговори мрачно и Зарчето.
    — Ще видим с кого е народът — изправи се с гръб
    чак До стената Венчев.
    Коте вървеше подир мислите си: — Пък може Да има и кюския… може, комуто требва, и така, хърт! — Той направи с обърнатата си длан движение, като Да отсича главата някому. Оставил бе за миг чашата, грабна я пак с цяла шепа: — Да бехме сръбнали, а, господин Венчев? Пресъхна ми гърлото. Венчев кимна на механджията, който го дебнеше още щом влезе в механата му, и сега веднага се приближи; позатихна и шумът наоколо, загледаха се всички насам, а някои и се примъкнаха към масата на Венчев. Той като че ли нищо не забелязваше. Бръкна с два пръста в джеба на жилетката си и подхвърли две лири. Двете златни монети блеснаха във въздуха и звъннаха на масата. Кръчмарят се пресегна ловко и плесна с тлъстата си шепа върху тях, за да не паднат.
    — Дай тук … — не се доизказа Венчев и не беше нужно; не ставаше за пръв път, кръчмарят си знаеше работата с тия свои чести гости.
    Той се разбърза ту до тезгяха, ту до незагасеното огнище към предната част на механата, където бяха наредени тенджери с манджи, за да се виждат денем от улицата през прашните и нацвъкани от мухите стъкла на широкия прозорец. В механата се надигна още по-шумна врява, един от мъжете там се лепна към механджията и също — ту към тезгяха, ту към огнището подир него, мърморейки хитро:
    — На мене ще казваш какво ще принасяш и от ядене, и от пиене, да се знай, за две лири цела сватба може да се посрещне, ти немой набързо да ги свършиш, мене господин Венчев ми е приятел…
    — Ако се свършат, той пак ще даде.
    — Ще даде, знам, ама ти не бързай много, со сметка я карай, аз книга и молив ще взема, нема къде да мърдаш.
    Всички други се бяха струпали около масата на Венчев и говореха един през друг:
    — Господин Венчев… душата си давам аз за тебе! Речи само! В огъня влизам за тебе! Това се казва началник! Той за нас, ние за него! Господин Венчев… само кажи: ей сега ще утепам когото искаш…
    — Скрий си пищола, Люто… — изръмжа Коте. — Оружие се вади само за работа. Хайде, стига! — махна той с ръка към всички. -Седайте там по масите си да плюскате. Хайде, къш!
    Механджията започна от масата на Венчев, сложи вино, печени меса. Като изпиха по една чаша и Коте наля отново, Венчев се приведе сега по-близу до него и рече изтихо:
    — Кибаров е винаги в джеба ми. Но да чукнем гръцкия консул, това наричам аз добра работа.
    Коте изпи, без да бърза, и втората си чаша, сложи я предпазливо на масата, огледа я пак и сякаш най-важното сега беше чашата, а не това, което каза:
    — Ами ще го чукнем, господин Венчев. Ти само заповед ай.
    Венчев се отдръпна от него и отправи поглед някъде над главата му. Големите му тъмни очи се поизблещиха, като да не виждаше добре в замъглената от тютюнев дим жълта светлина на двете ламби, откъм врата му се надигна руменина. Той попита пак изтихо, без да погледне събеседника си:
    — Познаваш ли го?
    — Познавам го. И Зарчето го познава — посочи Коте с брада своя другар.
    Руменината по лицето на Венчев се сгъсти:
    — Тия дни проследете кога влиза, кога излиза… тъй, огледайте местото. Да знаем как да я скроим.
    Коте не можеше да откъсне очи от чашата си:
    — Харно. Лесна работа.
    Сега Венчев опря поглед право в лицето му и когато заговори, обърна погледа си към Зарчето, сякаш искаше тъкмо него да убеди:
    — Него требва да ударим. Гръцкия консул. Техните паликарета изпобиха нашите селяни по Костурско, Леринско. А ние по главата ще ги ударим. И ще се знае, че ние сме ударили, а не… Кибаров.
    Усетил погледа му върху себе си, Зарче се пораздвижи, столът заскърца под него:
    — Гавазин има той, консулът. И други пазачи има.
    — Вие пък ще бъдете повече от тех, като стане време. Ще вземете и други от тия тука посочи Венчев с глава.- Аз ще наредя и други още да ви пазят, ако стане нужда.
    — Ами… такова… Бобев… Той нели е председател — рече предпазливо Коте, без да погледне Венчева Това е моя грижа… Бобев и… Или да не взе ви хваща страх, щом става дума вече за такава работа?
    — Мене ли? — подскочи Коте. — Страх! Не ме ли познаваш, даскале!?
    — Тхе… — усмихна се презрително в мустаките
    си Зарче и не каза нищо повече.
    Другите мъже бяха насядали край две маси насреща и веселбата им беше в своя разгар. Надигна се и звънкият, малко женствен тенор на Ицко Касапчето:
    Македонийо, ой злочеста, ти, гробница на момците, грабиш жертви се отбрани, плач, ридания на вси страни!
    Умълчаха се всички там, заслушани в песента. Горди бяха нейните думи, а мелодията й беше и горестна, и юнашка. Младият тенор звучеше чист и ясен в затихналата механа, с него засищаше душата си всеки от тия млади мъже — касапи, железари, обущари, всякакви други занаятчии и работници, които денем бяха всеки на своето място в чаршията, а вечер Симеон Венчев ги събираше по кръчмите. Но те по всяко време се увличаха в мечти за юнашки подвизи, готови бяха да умрат поне в най-искрените си мисли, готови бяха да заколят и човек с касапския си нож, както колеха и вола на окървавената вада в градската кланица. Сега те всички бяха укротени от песента и тъжни, един там обърса с опакото на ръката очите си и не се срамуваше от бликналите сълзи, но това беше за минута-две — друг един грабна шишето с вино за дългата шия и го прасна с все сила в отсрещната стена. Сега запяха всички и всеки със свой глас, но всеки надуваше гърди с гняв и отчаяние:
    Стани, Давидов1, от гроба черен, стани, стани, войводо! Твойта войска разтурена
    ---
    1 Поручик Тома Давидов, родом от гр. Ловеч, България, войвода, убит от турци в Охридско през пролетта на 1903 г.
    като пилци по горите, твойта войска нажалена, стани, стани, юнако…

VI

    Богдан Бобев поведе Бориса накъм градските бахчи, които бяха в съседство с тая махала, та двамата мъже скоро се озоваха вън от града, без да срещнат някого по пътя си. Месечината още не беше изгряла, но се усещаше в тъмнината нейното скрито присъствие. По небето, откъм югоизток бързо се ширеше сребристобяло сияние, звездите бледнееха и се отдалечаваха в бездънните висини. Едвам забележима светлинка озаряваше високите тополи по междите край градините, презрелите треви и бурени по ниските брегове, белите криви пътеки, трептеше и в тихо бълбукащите струи на поливните вади. И самата нощна тъмнина беше вече пропита от тая далечна светлина, та двамата мъже се движеха доста бързо, с безшумни стъпки по прашните пътеки. Вървяха мълчаливо един след друг — Богдан Бобев познаваше това място и водеше уверено по-младия си другар. Трябваше да направят една широка дъга през градините и да влязат отново в града, но откъм другата му страна.
    По едно време Бобев неочаквано се извърна и без да се спира, тихо рече:
    — Хе тук има изворче. Ще се отбием. Пие ми се вода.
    Няколко стъпки по-нататък той изеднаж хлътна в една долчинка, а Борис Глаушев се спря да го почака. Насреща се издигаше стена от неоголели още храсталаци, долу, в тъмното под тях, се чуваше тихо шуртене. Борис дочу и жадните преглъщания на Бобев. Никакъв друг шум не се чуваше наоколо. Подигайки очи от тъмната долчинка, Борис изненадан видя, че само за тия няколко мига бе настанала внезапна промяна. Дървесата низ градините и тъмният хоризонт в далечината се бяха откроили върху засиялото небе, а храстите срещу него бяха заблестели с всяко листенце на месечината, току-що показала се иззад снишилите се планини на югоизток. Глаушев обаче не можа да се порадва на светналата нощ. От храсталаците насреща изникна тъмна сянка, той видя турски войник и дълга пушка в ръцете му, блесна като проточила се искра и
    дългият нож на нея, видя и лицето му на месечината, преди още да чуе продрания му вик:
    — Дурунуз, кератлар!1
    Да, Борис Глаушев чу и изтракването на затвора на турската пушка, а после всичко стана само по себе си: той мигом извади револвера от пазвата си и стреля два пъти в аскера. След изстрелите настъпи пълна тишина или той изеднаж оглуша, но ясно видя какво стана по-нататък: Богдан Бобев рипна от долчинката, като да го изхвърли някаква голяма сила, махна му с ръка да го последва. В долчинката се струполи войникът — Борис чу как се разплиска водата на тъмното й дъно. В настъпилата отново тишина отекваха само бързите стъпки на Бобев, ясно, като удари по пътеката, Борис чуваше как се отдалечаваха и техният заглъхващ шум изеднаж го притегли с непреодолима сила. Спря се да го почака и Бобев — Борис видя наблизу сянката му, чу го как изсъска насреща:
    — Къде се бавиш!
    Някъде зад тях се надигнаха тревожни гласове, звънко запукаха изстрели, високо над главите им писнаха куршуми. Бобев кривна вляво, накъм полето, и изчезна в някакъв гъсталак. Глаушев — след него. После те скочиха един след друг на някакъв път, хлътнал дълбоко между два бряга, и сега Бобев зави вдясно, накъм града. Гласовете след тях утихнаха, чуваха се само още почести изстрели в далечината. Богдан Бобев отново излезе на открито и продължи да тича пак направо през градините, докато се озоваха и двамата на някаква полянка, оградена с разкривени върби. Не се чуваха вече и изстрели. Месечината се бе откъснала от далечния хоризонт едва чупната, но ясно очертана. Хладната й светлина се разливаше навред, по земята бяха налягали дълги черни сенки, лунният блясък се набираше край тях като течно сребро, та изглеждаше още по-силен. къде да се скрие човек в тая светлина?
    Богдан Бобев се спря в сянката на върбите, спря се до него и Борис. Не можеха и да продумат от умора. Най-после Бобев промълви, хрипливо поемайки дъх едва ли не след всяка дума:
    — Само за минутка… ще продължим нагоре…
    ---
    1 Дурунуз кератлар!- Стойте, негодници!

    Да не би да дотича насам деврие откъм града… А ти, какво, уби го, а? Поставили го да дебне край извора.
    Борис Глаушев едва сега забеляза нагана в ръката си и побърза да го скрие в пазвата. Той бягаше след другаря си, чу и ясния му шепот дума по дума, прибра грижливо и забравения в ръката револвер, но мислите му и като че ли цялата му душа остана там, при извора.
    Богдан Бобев го доведе чак до неговата улица — там, където се отклоняваше тя от голямата улица по теченето на реката. Разделиха се. Борис стигна бързо до новото си жилище, отключи портата и се прибра в стаята си, без да го усетят хазаите му. Той не запали ламба, по-добре му беше в тъмнината, пък и светлееше в стаята on месечината вън. Седна на леглото си, опипа с длани хладната покривка и току въздъхна издълбоко, с пресекване, като да изхлипа, от преголяма умора, телесна и душевна.
    Сянката на турския войник не се махваше отпред очите му, като онова черно петно, когато сме гледали в слънцето. Стоеше турчинът залитнал към него с пушката си, дългият нож блестеше на току-що показалата се луна, но Борис едва сега забеляза две черни дупки на лицето му — не бяха очите, не бяха на мястото на очите, очите не се виждаха, а двете дупки се чернееха на лицето му разтворени като очи. Където и да обърнеше поглед, накъдето и да извърнеше глава, сянката на турчина заставаше пред него и го гледаше с двете черни дупки. Иначе Борис Глаушев събра една след друга мислите си, събра и душата си, виждаше се сам в своята стая и далеко от всяка опасност. Турците бяха загубили следите им, а по-късно, докато минаваха те двамата през града, срещнаха само неколцина закъснели минувачи. Никои ве го забеляза и по страничната, рано заспала улица, докато се прибра в жилището си. Сега той не се боеше от турци, от врагове някакви, боеше се от своите собствени мисли и от тия две черни дупки по белеещото се пред погледа му лице.
    Не за пръв път дигаше оръжие срещу живи люде и може би не за пръв път убиваше. На позициите в Дебрища през време на въстанието бе стрелял с пушка по аскера. Просто и ясно беше всичко: водеше се безпощадна борба с турците, а турците пазеха с оръжие и сила своята държава, своето господство. Борбата беше безмилостна и Борис Глаушев не можеше да стои вън от нея, не можеше да измисли друг, по-човечен начин за борба. Нямаше друг начин. Турците определяха начина, робството и насилието създаваха убийци. Но защо беше така, защо не можеше да се намери начин за разбирателство, за помирение между хора? Не можеше да се намери такъв начин, едните бяха над другите. Най-сетне и това беше ясно, мъчително ясно. Ала мъката не спираше дотук, мъката продължаваше още по-голяма нататък. Дали не би могъл той да избегне тая вечер убийството, дали не бе избързал, и то не с един, а с два изстрела? Той и нищо не помисли във фаталния миг, ръката му сама посегна към револвера в пазвата. Да бе насочил само револвера срещу турчина, да го бе накарал с револвера в ръка да хвърли пушката си, да се махне от извора, докато те с Бобев се отдалечат! Мъката не спираше и дотук. Борис виждаше все по-ясно убития войник — беше много млад, не можеше да бъде стар, щом беше войник, а той бе го убил, прекъснал бе младия му живот. Той го виждаше ясно, виждаше сякаш и целия му живот, като някаква светла, пъстра ивица, и там някъде, в някое анадолско село, го чакаше майка му или младата му жена… Как би могъл да заспи с тия мисли?
    Но имаше в него и друга една сила, с по-дълбок извор, която се противеше на разяждащата го жал и по-иначе насочваше постъпките му. Той се съблече и се мушна под завивката. Колко ли време бе минало? Той чу в тишината цъкането на часовника в левия джеб на жилетката си, както беше метната върху близкия стол, но не можеше да го види в тъмнината, не искаше да пали и ламбата. Някъде из къщата тихо, предпазливо хлопна врата — станал бе, види се, някой от хазаите. И като че ли тъкмо по тоя незначителен повод отприщиха се в главата му нови мисли. (Не бяха ли и те за същото?) Та за пръв път ли ставаше така? Така става винаги с човека, с човешките мисли, с човешките болки — на мястото на едни идват други. Не по волята на човека, те си имат своя воля. Убитият е пак тук наблизу, ето в тъмния ъгъл до вратата, тук, в сърцето, е и болката поради човешките безумия, тук са и същите тъжни мисли, усеща ги Борис, тежат като олово, парят като огън, ала вече друг поток тече през неговия ум. И кое ли време е сега, дано да се свърши по-скоро тая проклета нощ!…
    Много нови впечатления се натрупаха в него за тия само няколко часа, откакто беше в О. Нови люде, нов град, ново жилище. Бобев, Кибаров, Венчев… В паметта му оживяха образите им, както бяха насядали те на срещата тая вечер, Борис чуваше гласовете им, така различни един от друг, чуваше всяка тяхна дума в разгорещената им разпра. Толкова различни бяха те един от друг. И защо бяха така различни людете за едно и също нещо? В едно и също общо дело! В него самия сега бяха всички техни мисли, всяка тяхна дума. И тия на Венчев, и тия на Кибаров, колкото и да бяха противни едни на други. Но именно през тях трябва да се намери най-ясната мисъл, най-вярната дума. Или може би няма такава ясна човешка мисъл, толкова вярна човешка дума. Може би няма еднаединствена, пълна, ясна истина за нещата… Както и с убийството, което извърши той тая вечер… Как трябваше да бъде всъщност и можеше ли да бъде иначе?…
    Богдан Бобев каза за сърбоманите в Преспа: „И чукнете некого от тех там…“ У него, у Бобев, изглежда, всичко беше ясно. Той не се замисли нито за миг, а изрече една смъртна присъда. Изглежда, той винаги решаваше по тоя начин, щом решаваше така и за един човешки живот. Кибаров също отиваше докрай без колебание, решително и без никакво примирение: щом вече сме се отделили от нашите сънародници в България, разделя ни една държавна граница, ние трябва да вървим докрай по своя път и без никакви отклонения. Да, докрай и без отклонения, доколкото имаме вече свой път и своя цел — иначе това с нашата автономия ще бъде само една игра, ще бъде лъжа. Но защо е нужно да надхвърляме тая цел, да насаждаме ново някакво, отделно и общо съзнание? Кибаров би казал: всички жители на Македония и Одринско ще имат еднаква съдба, те ще бъдат едно политическо цяло и защо да нямат и едно общо политическо съзнание? Да, логично. Но само донякъде, само до общата цел. Автономията е само един изход, един политически модус. Националното съзнание иде от общия произход, от общото минало, от общия език, от общия дух и от всичко онова, което те свързва толкова здраво с твоите сънародници, където и да са те, с каквито и прегради да си разделен от тях. Ще се скъсат ли всички тия връзки и могат ли да се скъсат? Не, не могат. Националното съзнание значи и чувство за сигурност, значи обща опора. Ще се отделят ли от своите сънародници всички македонци¦ гърци, власи, турци? Сега са с оръжие едни срещу други, а как ще стигнат до едно общо съзнание? Борис би желал да застане до Кибаров; напомняше му Кибаров най-напред за Милош Банков, който умря в солунския зандан с глава на коляното му; Банков говореше със същите думи, със същата последователност и искреност. Кибаров беше последователен, искрен и спрямо Венчев. Народното дело трябва да се пази от властолюбци. Но ето как избира ръководители Йордан Пиперката и, после, този, който има качества да се наложи сам, може наистина да има качества и да води. Избрани ли бяха от някого Даме, Гоце? Самата борба ги изведе пред всички. Но делото трябва да бъде пазено от властолюбци, трябва… То трябва да бъде дело на общата народна воля. Борис беше по-близу до Кибаров, но насреща се изправяха и толкова неразрешени въпроси! Ето за Бобев беше всичко лесно, беше всичко просто.
    Самото име на Богдан Бобев предизвикваше успокоение. И преди малко, докато бягаха двамата, той нито еднаж не се подвоуми накъде да тръгне. Като влязоха вече в града и волею-неволею трябваше да тръгнат по-спокойно, Бобев, усетил негли състоянието му, започна разговор за о-ските евреи: за несметните богатства на едни от тях и за чудовищната сиромашия на други. Той го доведе до самата негова улица и когато вече се разделяха, това намери да му каже:
    — Е, ти утре започваш училище… Хайде на добър ти час!
    Мислите на Борис Глаушев потекоха пак по нова посока. Още на другата сутрин трябваше да почне занятия в училището; учебната година бе започнала, когато получи новото си назначение. Спомни си за раздялата с майка си, с баща си, с детето си, за това, с което го задържаше Преспа, и за това, с което го привличаше О.,, а ето как започна всичко… Сянката на убития войник беше още там, в най-тъмното до вратата! Пред очите му пак блесна дългият щик на аскера, в ушите му затрещяха изстрели, започваше всичко отначало и тая сянка вечно ли ще стои в ъгъла до вратата?…
    Той скри несъзнателно ръце под завивката, притегли я върху рамената си… И като че ли в следващия миг скочи, но… в стаята беше вече светло.
    Съмнало се е Минали бяха няколко часа в дълбок сън и както бе потънал изеднаж в него, така и се събуди Рипна от леглото, да се отдалечи още повече от нотните тъмнини и сенки, които и сами бяха изчезнали, да се отдалечи и от мислите, с които бе заспал. Погледна в ъгъла до вратата — нямаше там нищо. Той се зарадва при вида на празния ъгъл и с радостни очи огледа стаята Сега му изглеждаше по-приветлива. Както беше по нощница приседна на миндера до единия прозорец, понадигна завесата, да погледне вън. Дръпна се уплашен и се прикри зад завесата, да не могат да го видят отвън.
    Ранното октомврийско слънце едващо бе огряло къщите на отсрещната страна на улицата. Огряло бе и балкона тъкмо срещу неговия прозорец. Целият балкон тежеше от саксии и цветя, пламнали ярко в слънчевата светлина. Той ги виждаше лист по лист, китка по китка — червени, жълти, сини и някак отдалеч благоуханни може би поради топлия слънчев блясък, но такова беше всичко през тоя ранен есенен месец — и самото му слънце, и въздухът му, и цветята му, та и лицата на людете, гласовете им, както ги виждаше и чуваше сега по улиците долу…
    На балкона отсреща се показа и момичето.
    То нито подозираше, че някой го наблюдава. Спря се на балкона за малко и беше като жив цвят между другите цветя там. Облечено беше в жълта дреха, изправило бе глава на тънък, възмургав врат, възмургаво беше и лицето му — тясно, може би още по-тясно между бухналата черна коса, — с ясно очертани вежди и необикновено големи очи, с прав нос и пълни устни, които се тъмнееха отдалеко. Борис виждаше чертите му на слънчевата светлина и по-ясно от всичко друго неговите големи очи, отворени спокойно, с блеснали тъмни зеници с гъсти, черни мигли, доста раздалечени едно от друго той виждаше по-ясно и устните му, едваедва отворени, жадни за утринния прохладен въздух. Момичето се приведе леко напред, да види през оградата дали не минава някой под балкона, и току подигна същото калайдисано гюмче, заблестя сребриста струя вода и се разсипа по цветята, потече през саксиите, през сандъчетата и чак долу, на улицата. Борис искаше да подвикне от своя прозорец: „Мама никога не полива цветята след изгрев или преди залез!“
    Но как би сторил това с непознато момиче и ето дори още по нощница… Пък и момичето скоро след това изчезна от балкона, останаха там само цветята, само водните капки по тях и утринното слънце. Иззад вратата се чу гласът на хазаина. Борис откъсна неохотно поглед от слънчевия балкон, ослуша се.
    — Наспа ли се, даскале? Хайде, ела да пием кафе. Фотина бе приготвила закуска, пиха кафе, ядоха
    трендафилово сладко. Хазаинът нарочно бе позакъснял за чаршията.
    Изчезна предишната нощ с всичките си сенки, тревоги и страхове. Животът започваше тая сутрин спокоен и дори радостен. Когато излезе на улицата, Глаушев подигна очи към балкона, но сега там, над цветята, бе пропълзяла сянката на съседната стряха, нямаше го и момичето. И само поради това някаква неясна тревога отново се надигна в гърдите му, ала в същия момент той чу наблизу звучен женски глас:
    — Прощавайте, господине… Не знаете ли къде е тук училището, българското училище?
    На няколко стъпки пред него се бе спряла млада жена, спретнато облечена, с висока, тантелена яка на блузата си, с опъната коса и свита на тила в голям, тежък кок. Наоколо нямаше друг човек и тя се бе обърнала към него, но в същото време от една порта се показа възрастна жена с метла в ръка и побърза да отговори, без да са я питали:
    — Ами тука е училището… Ето, малко по-нагоре. Ще видиш голема порта в десно и влизай вътре. Там е училището, ще видиш.
    Борис изчака подробното упътване и каза:
    — Да вървим заедно, ако немате нищо против. Аз отивам също в училището.
    Тръгнаха заедно, сподирени от продължителния поглед на услужливата съседка. Младата жена каза, сякаш да се извини:
    — За пръв път идвам в тоя град. — Тя се усмихна, без да го погледне, и добави: — За пръв път ще влеза и в училище, но вече като учителка.
    Така се запозна Борис Глаушев с учителката Мария Йорданова.

VII

    Гръцкото консулство в О. беше в самия център на гръцките махали. Преди около шест месеца пристигна нов гръцки консул и той ходи цели два дни по града, докато намери тая сграда, в която консулството веднага се премести. Беше голяма, двукатна къща сред широк двор и градина, обградени с висока, здрава стена, с тежка дъбова порта и по-малка вратичка до нея. Собствениците й отстъпиха къщата си на консула не само поради завидно скъпия наем, но и от прегорещ патриотизъм на погърчени власи. Пред портата застана гавазин в разкошна арнаутска носия с широки ръкави и гъсто надиплена фустанела, с два револвера и кама с посребрена ръчка в кожения силях, с дълга, тежка сопа в ръката, за да пази той гостите на консулството и от двата едри песа, които често пускаха в двора. Пред вътрешната врата на консулството застанаха други двама пазачи, но те вече в гръцка, почти военна униформа, с лъскави копчета и с някакви знаци по високите твърди яки, липсваха само пагони на рамената им и кокарди на капите им. Пред консулството вън имаше неголям площад, съседите бяха изпитани гърци — новият консул за всичко бе помислил и най-много за това, консулството да бъде запазено добре от всички страни, да бъде една здрава крепост на елинизма в О. и в цялата тази част на Македония. Когато дойде за пръв път в О., консулът говореше из чаршията на горнобългарски, та някои го взеха за българин от България. Той наистина дойде от България, но беше чист грък и от самата столица на Гърция. Министърът му в Атина, преди да го изпрати в О., изпрати го за известно време на работа по гръцките консулства в България, да се обогатява с практика за работата си в Македония…
    От няколко дни на малкия площад пред гръцкото консулство идваше един дрипав и мръсен селянин; идваше сутрин и сядаше до една стена към най-отдалечения край на площада, подпираше с гръб стената до късно. Бдителният гавазин забеляза, че той заговаряше минувачите, молеше ги да пренесе нещо, да нацепи дърва или да свърши друга някаква работа. Случи се на няколко пъти през тия дни и да го поведат със себе си някои от минувачите, селянинът подтичваше след тях
    радостен, че ще изкара някоя парица или комат домашен хляб. През първите еднадве години след въстанието по улиците на О. се влачеха цели тълпи такива селяни от изгорелите села, гладни, голи, боси, търсеха подслон, залък хляб, топла дрешка. Търсеха каква да е работа, молеха се на минувачите, протягаха ръце, чукаха по портите, влизаха по дворищата. Децата им пищяха заедно с тях, а се случваше някое и да умре в ръцете на майка си, тя отнасяше мъртвото телце в някоя от църквите, или пък го слагаше край някоя стена на улицата, като не знаеше къде другаде да го сложи. Гавазинът пред консулството не се чудеше на тоя дрипльо, домъкнал се от някое далечно село, но защо все тук се върти, да грози улицата пред самото консулство? Арнаутинът на няколко пъти се накани да го прогони, пък го чуваше как се моли на минувачите и не се решаваше да дигне тоягата си срещу него.
    В консулството често влизаха и излизаха люде, повечето тукашни гърци, но се мяркаха между тях и някакви чужди, непознати мъже, важни някакви, хубаво облечени, с нови дрехи, и може би бяха от другите европейски консулства в града, Селякът би могъл да изкара от тия чужденци някоя по-голяма пара, но не се решаваше да се приближи, а само ги следеше отдалеко, стъпка след стъпка. През тия дни излезе и сам консулът на няколко пъти. Най-напред излизаше пред портата единият от вътрешните пазачи, казваше нещо на гавазина, който тутакси загубваше спокойствие и търпение, трескаво опипваше силяха и оръжието си, опитваше сякаш тежестта на тоягата в ръката си, натискаше над очите арнаутската си капа. Скоро се появяваше и консулът, следван от някого между наперените чужденци. Той самият беше нисък, широкоплещест мъж, с едра, леко приведена глава и като че ли гледаше само пред себе си, й рядко ще се случи да хвърли наоколо бърз, остър поглед. Арнаутинът тръгваше пръв, развявайки фустанелата си, и горд като паун, вървеше напред, сякаш да отваря път с тоягата си, въртейки подозрителни очи на всички страни. Сетне тръгваше консулът заедно с чужденеца, на пет-шест стъпки след гавазина, а вътрешният пазач през това време стоеше изпънат като същ аскерин с лъскавите си копчета, но и той тръгваше след двамата мъже, щом отминеха те на други пет-шест стъпки. Подреждаше се цяло шествие, минувачите по улиците се извръщаха или дори се поспираха да погледат, но никой не забелязваше че то завършваше всъщност с дрипавия селяк. Щом консулът излизаше от консулството и тръгваше низ града с людете си, селякът също тръгваше след тях и ги следваше отдалеко. Това обаче не продължи много време.
    Една сутрин, веднага, щом се показа селянинът на площада пред консулството, гавазинът му направи знак с тоягата си да се приближи. Селякът бързо дотича. Гавазинът побутна малката вратичка пред него:
    — Влез да поработиш нещо там в градината. Те ще ти кажат там вътре.
    Селякът влезе и, виждаше се, с някакво нетърпение. Гавазинът дръпна вратичката, затвори я след него. В двора на консулството го посрещна един от вътрешните пазачи и му каза нещо на гръцки. Селянинът не го разбра и разговорът им продължи със знаци. Заведе го той най-напред в готварницата на консулството — една ниска тухлена постройка към задната част на главната, сграда. Готвачът и помощникът му бяха започнали вече всекидневната си работа. От голямата зидана пещ лъхаше горещина, широката желязна плоча отгоре й беше силно нажежена, по многобройните колелета бяха наслагани лъснати тенджери, в един голям тиган цвърчаха шумно тестени късчета, които бързо бухваха в кипящото масло и щом ставаха златистокафяви, готвачът ги събираше с една разлата, надупчена лъжица и ги слагаше в широко блюдо. Селякът въртеше очи с широко разтворени ноздри, докато пазачът му направи знак да седне до една маса, а помощникът на готвача сложи пред него обилно ядене. Пазачът търпеливо го почака да се нахрани, после все така със знаци и недоизречени думи го изведе в градината и му нареди да прекопае голяма част от нея.
    Копа селянинът до пладне и прекопа широко място. Пазачът се навърташе все около него. На обед селякът яде пак в готварницата, дадоха му тоя път и една голяма чаша вино. Като го посрещаха и гощаваха така, той се поотпусна, откъсна си на няколко пъти от провесените гранки на дървесата едри късни ябълки и круши, да разхлади гърлото си, опита се да разгледа по-нашироко градината и двора, въпреки че при всяко негово мръдване на една или на друга страна пазачът отеднаж изникваше насреща.
    Като прекопа селянинът посоченото му място, пазачът го поведе към най-отдалечения край на градината, който беше цял затулен от високо израснали бъзови храсти, и там му нареди да изкопае една дупка, широка две на две крачки и дълбока до човешки бой. Селякът опита с копачката колебливо-толкава дупка за няколко часа, колкото оставаха до стъмване… Пък и беше вече уморен.
    — Защо не каза по-рано… — притъкми се той да се откаже, макар да знаеше, че гъркът няма да разбере приказката му. Пръстта беше влажна и мека, селянинът се примири най-сетне: — Пък докъдето стигна… И утре е ден.
    Когато почна да се здрачава между сенчестите храсталаци на градината, копачът бе стигнал вече докъм рамената си в дупката. Пръстта беше все така мека, копането вървеше бързо, но селякът бе работил през целия ден и му ставаше все по-трудно, колкото влизаше по-надълбоко. Започна да го обхваща и някакъв смътен страх, като се виждаше така потънал. Пазачът беше през всичкото време някъде наблизу и селянинът пак се опита да влезе в разговор с него, колкото да се изкаже, без да очаква ясен отговор:
    — Стига вече, а? Да дойда утре да довърша. Гъркът само пристисна устни, приподигна рамена.
    Селякът продължи:
    — А защо ли ви е такава дупка… Бунар ли ще правите, вар ли ще гасите, боклука ли ще събирате в нея? Дявол ви знай …
    Пазачът и тоя път нищо не отговори, нито би могъл да отговори. За дупката знаеше сигурно само господин консулът.
    Консулът гледаше повече пред себе си и като че ли нищо не виждаше, но забелязал бе той селяка на площада пред консулството при своите излизания в града. И няколко дни по-късно нареди на пазачите си да въведат селянина в градината, да го накарат да копае там през целия ден, да изкопае същата тази дупка, да се Държат те добре с него и добре да го хранят. Сега, привечер, консулът седеше зад писалището си, ала не в кабинета на долния кат на консулството, където посрещаше всичките си посетители, а в малкия кабинет на горния кат, до спалнята му. На две-три стъпки пред писалището седяха изпънати на столовете си двама от горделивите млади мъже, които се навъртаха в консулството. Седяха те със строг, почтителен израз на грижливо избръснатите си лица, а единият от тях беше и с обръснат, лъснал череп. Дигнал към тоя последния открит, настойчив поглед, консулът рече:
    — Докладвайте, поручик! Най-напред за Мелас. Поручикът преглътна, но запази спокойствие, макар
    това да му костваше големи усилия. И започна с твърд, надебелял глас, който все пак издаваше неговото вълнение:
    — Получиха се и подробности. Славният андарт Микис Зезас1, благородният Павлос Мелас, началник на всички наши чети в Костурско и Битолско, наистина е намерил своята геройска смърт. Безстрашният воин и отмъстител на седемнайсети септември влиза с четата си в село Прекопана, хваща българския свещеник, също и българския учител, които са били страшилища за околността, и ги наказва със смърт. Попът не искал да умре лесно, та са му отсекли главата. През село Белкамен Павлос Мелас се насочва към село Неред, за да унищожи там други пет български чудовища. На деветнайсети септември цялата чета на Мелас е събрана в една къща и се готви да нападне кафенето на селския площад, където са петимата злодеи. В този момент нашите съгледали към сто и петдесет души аскер, пехота и кавалерия, които влизали в селото. Преди да успее да ги задържи началникът им, пет-шест души от четата му, неопитни и страхливи, спущат се да бягат към близката планина. Последват ги и другите. В къщата остават само Мелас и още един от другарите му. Когато малко по-късно и той стига в полите на планината, цялата чета се е разпръснала, а някои са се отдалечили твърде много. Турците са открили страшен огън по нашите…
    Консулът се придръпна на стола си:
    — Но как… Това за пръв път се случва!
    — Да. За пръв път. Досега нашите благополучно се разминаваха с аскера. Врагът ни е общ, но…
    ---
    1 Микис Зезас — андартски псевдоним на Павлос Мелас.
    Докладът е съставен по гръцки източници.

    Господин консул, аз мисля, че ние не бива да имаме пълна яра в турците.
    — То се знае, но ние имаме споразумение с тях, макар и неподписано. Общият враг ни налага и обща дейност. Вие знаете, наши офицери предложиха да постъпят в турската армия за обща борба срещу българите.
    — Да — продума с равен глас другият седнал срещу консула млад мъж. — И аз бях между тях.
    Консулът мълчаливо му кимна и се обърна пак към първия:
    — Продължавайте. Искам всичко да знам. Макар и със закъснение.
    Строгото лице на поручика придоби някакъв тържествен израз, в гласа му сега се дочуваха дълбоки, плътни звуци:
    — Началникът се оттегля на почивка в село Елеово. На осми октомври от Гърция пристигат нови четиридесет души наши хора. Една част от тях заминават за Воденско, а други остават с Мелас. Четата му нараства до шестдесет души и на десети октомври се връща пак в Неред, за да накаже ония петимата разбойници. Тук му съобщават, че в селото има българска чета. Седем души. Нашите обсаждат квартирата им, откриват огън. Стрелят и комитите отвътре. Къщата била много здрава и нашите се опитват да я запалят. Виждайки, че не се постига нищо, Мелас подир два часа заповядва да се дигне обсадата. Комитите хвърлят бомба, която ранява един от нашите борци.
    Поручикът млъкна за малко и лицето му сега беше мрачно. Когато заговори отново, гласът му бе позатихнал, но звучеше скръбен и гневен в същото време:
    — Между хората на Мелас е имало недостойни за нашата велика идея, недостойни да бъдат другари на такъв един герой. — Консулът подигна вежди, изблещи очи, но нищо не продума. Поручикът кимна рязко в отговор на изблещения му поглед и продължи с още позатихнал глас: — Да. Едни се оплаквали, че са болни, други, че са им били скъсани цървулите… Началникът изпраща болните в Белкамен и с тридесет и пет души се отправя за село Статица. Тук, в това проклето село, Павлос Мелас намери своята смърт. Нашите били разпределени вквартири. Подли българи от това село накарали кмета да съобщи с писмо до аскера в съседното село Кономлади, че в тия и тия къщи в селото им квартирува четата на българския войвода Митре Влаха. Подлеците мислили, че само по тоя начин ще привлекат аскера в селото си. И наистина това съобщение било протелеграфирано в Костур и Лерин и от всички страни се насочил аскер към Статица…
    Тук поручикът отново млъкна и наведе очи. Той продължи със затруднено дишане, с пресекнал глас, ала и с нарастващ гняв:
    — Началникът пристигнал в Статица с четата си през нощта на дванайсети октомври, след като пътувал осем часа под пороен дъжд. Тук нашите прекарали остатъка от нощта и другия ден. Излизането било опасно. Могло е да бъдат забелязани от български селяни, селото има осемдесет къщи и почти всички са български. Началникът чакал да се стъмни, пък и дъждът продължавал. Към четири часа по шосето, което минава през Статица, пристига аскер към сто и двайсет души. Началникът заповядва нашите да се крият. Войската отива към центъра на селото, но после се връща и почва да разбива с приклади и секири вратата на една от квартирите на нашите. На тридесет метра от нея била и квартирата на Мелас. През цялото време нашите не предприемат нищо, понеже имали заповед от началника да не стрелят срещу аскера и дори когато са заставени, да стрелят във въздуха. Така направили и осемте души четници, които били в нападнатата квартира. Тогава войниците оставят вратата, заемат позиции насреща и започват силна стрелба. По останалите квартири не става нищо, турците нищо не предприемат. Щом се стъмва, началникът изпраща по другите квартири заповеди какво да се прави, но… пратеникът му не намерил никого. Нашите… обладани от паника, са се пръснали из близката гора. Като вижда Мелас, че е така мизерно изоставен, решава да се притече на помощ на нападнатите с малкото си хора и им заповядва да излязат. И тук обаче… той се оказва нещастен. Нито един от четниците, които са били с него, не се решава да излезе от квартирата. Възмутен, той излиза сам и стреля срещу турците. Турците го забелязват в тъмнината, стрелят и го раняват. Той бил принуден да се върне при хората си, но… те и сега не проявяват никаква смелост. Измъчван от раната си — въздъхна поручикът, но продължи със засилен
    глас, — началникът подобно на старите арматоли1 помолил да му отсекат главата, за да не падне жив в ръцете на турците, но., . те и това не направили. И Павлос Мелас се е застрелял сам с пистолета си.
    Поручикът млъкна. Мълчаха един дълъг миг и тримата мъже с наведени очи.
    — Слава на героя — продума консулът с издрезгавял глас.
    — Той беше… поду бог! И умря като полубог! — дигна ръка вторият от двамата офицери. Той дори се изправи на нозе от прекомерно вълнение. — Павлос Мелас, безстрашният андартски началник и войник на Гърция, даде живота си за нея, за славата на елинизма, за нашата велика идея!
    Другите двама мълчаха, загледани пред себе си. Седна на мястото си и той. Консулът рече:
    — По-нататък, поручик…
    Поручикът трепна — може би се откъсна от повлекли го мисли или пък искаше да покаже колко дълбоко бе засегнат от трагичната смърт на героя, сетне той наново дигна поглед към своя началник:
    — След героичната смърт на Мелас петимата негови другари в квартирата му, подпомогнати от настъпилата гъста тъмнина, преоблечени, излезли един по един от къщата, като изоставили тялото на началника. Докато става всичко това, осмината наши в отсрещната къща продължавали стрелбата с турците и чакали помощ отвън, но напразно. Така минала нощта. Сутринта те всички са се предали на турците.
    Консулът отеднаж се изтръгна от своята сдържаност, разпери и двете си ръце:
    — Но как така турците! … Не са ли разбрали най-сетне, че това не са български комити, а наши хора?
    Поручикът побърза, увлечен от неговата възбуда:
    — Нашите са викали, че не са комити, давали сигнали със свирки, някои хвърлили и пушките си през прозорците… да покажат, че… Тъпи турци! Техните офицери после съжалявали, че вместо омразния Митре Влаха са убили нашия благороден Микис Зезас
    — Мръсни и подли турчуля! — изръмжа консулът. — Трудно се върши с тях работа. Мелас писа писмо на ле
    ---
    1 Арматол — въоръжен мъж, оръженосец, боец, сердар.

    ринския каймакамин, че ние се борим срещу българските злодеи и защитаваме нашите братя от българските орди. Това е впрочем и решение на нашия комитет в Атина, такова е и нареждането на нашето правителство. Ние не искаме да закачаме турците, но ето сражението в Неред, сега този страшен удар с Мелас.
    — Да, страшен! — подигна рязко глава поручикът. — Българите тържествуват. Разправят, че Мелас се е скрил в една плевня и там умрял от раната си, изоставен от своите другари. Едва се намерили неколцина от тях да отсекат главата му и да я отнесат. Ние трябва жестоко да отмъстим за героя, за мъченика! Да изпълним неговия завет и нашата най-голяма задача: българин да не остане!1 — тръсна юмрук поручикът.
    — У него имаше и много пари. Държавни — забеляза консулът.
    — Турският куршум пробил кемера му и когато Мелас се разпасал след раняването му, изсипали се лири.
    — Това са държавни пари — повтори консулът.- За заплати, възнаграждения. Парите са по-добро оръжие и срещу турците. Дали са прибрани намерените
    у Мелас?
    — Кой ще посмее да ги заграби? — закани се другият офицер. — Щом са ги видели у него, пък и всички знаем, че у Мелас имаше пари.

VIII

    Консулът изви едрата си глава към тъмния прозорец и каза, като да беше сам в стаята:
    — Има нещо недобро… нездраво в цялата наша работа. Ние не можем и досега да използуваме добре поражението на българите след въстанието им. Подгонени са, притиснати са от всички страни и уж разногласия между тях, но… имам сведения, че патриаршеските села усилено преминават към Българската екзархия. Напущат, отказват се от нашата патриаршия. Само до юли миналата година са преминали седемдесет и едно село към екзархията. В Леринско, Костурско, Преспанско,
    ---
    1Вулгарос на ми мини! (Българин да не остане!) Това е било девиз на гръцките андарти в Македония.

    Солунско, Серско … И най-много от нашите райони. — Той рязко се извърна от прозореца и спря строг поглед върху единия офицер, после върху другия: — Това е голям неуспех за нашето дело. Как ще си го обясните, господа?
    — Пипаме меко — отговори веднага поручикът. — Въпреки въстанието и така нататък българите са силни. Трябва да ги уловим с желязна ръка. Четите ни са малко. Трябва да доведем още хора и добре да ги подбираме. Хора, които са готови да мрат.
    — Нека Павлос Мелас ни служи за пример — намеси се пак другият офицер.
    — Да — кимна поручикът, без да го погледне, и продължи, като да не бяха го прекъсвали: — На тукашните хора не може да се разчита. Да дойдат повече хора от свободна Гърция. Да обхванем здраво всички райони и където ударим, да се запомни. Да внушим страх и трепет. Преминали към екзархията… камък върху камък да не остане от такива села! Ние сме отмъстители! Ние сме войници и защитници на православната вяра срещу подлите схизматици1…
    — Да, да — прекъсна го консулът съчувствено, ала и нетърпеливо. Поручикът и сам се сепна в своите буйни възгласи. Консулът продължи: — Всичко това е ясно. И сега, в скръбта си поради трагичния край на Мелас, поради някои наши временни неуспехи да не бъдем песимисти. Да се държим здраво. Тук в О. и в други градове. Ще им вземем силата и по селата. Но трябва да стегнем редовете си по-добре. Да изясним по-добре отношенията си с турците. Те не ни вярват, не им вярваме и ние, но срещу българите можем да бъдем заедно. Имаме и друг съюзник. Съюзник и съперник, който засега не е много опасен: сърбите. Сърбия. Пълзят от север. Опитват се да свият гнездо и тук, в О. Та дори и в Солун. Да. Те сами ни протягат ръка. Директорът на тукашната тяхна гимназия ми иска среща. Ще му я дам. Не консулът им, а техният просветител иска среща. Консулът им се държи официално. Има тук някакъв план, някакъв умисъл. Искат да излязат по-хитри. Да.
    ---
    1 Схизматици — разколници, отказали се от гръцката патриаршия, привърженици на Българската екзархия.

    А сега този дрипльо. Съгледвач е. Ще го накараме да ни каже нещо повече за своите, отколкото е можал да научи за нас. После… ще си получи наградата.
    Той дигна от писалището сребърно звънче с абаносова дръжка и го заклати. Влезе друг един от пазачите на консулството. Консулът заповяда:
    — Доведете копача. Пазачът се изпъна по войнишки и излезе. Двамата
    офицери се преместиха със столовете си от двете страни на консулското писалище. Пазачът побутна в стаята селянина и отново излезе. Селянинът застана омърлушен до затворената врата. Тримата мъже го гледаха мълчаливо някое време. Консулът заговори на книжовен български език, със забележим чужд акцент:
    — Ако ми кажеш самата истина, ще получиш двойно за работата си днес, пък и още по-голяма награда. Мога да те настаня и на добра служба. Ако пък се опитваш да ме заблуждаваш, няма да излезеш жив оттук. Разбра ли, човече? Ето, аз те питам, ти ще отговаряш.
    Селякът отеднаж се съвзе може би от българския говор на консула и дори пристъпи по-близу към писалището му:
    — Сиромах човек съм аз… цел ден ви работих, защо не ме пущат да си отида, децата ме чакат, тъмно е веке, нощ. Що има да те лъжа аз, платете ми за работата, цел ден… и пуснете ме да си ида при децата…
    Поручикът махна сърдито с ръка и каза на гръцки:
    — Стой там, при вратата! Не се приближавай!
    Селякът не разбра гръцкия му език, но разбра сърдития му жест и се дръпна до вратата. Той проплака, търкулнаха се и сълзи по четинестите му бузи:
    — Моля ти се, господине… Защо ме мъчите… Аз… за хлеба на децата. От изгорените села съм, с четири дребни деца побегнах…
    Консулът пак дигна сребърното звънче и позвъни. Пазачът влезе на часа. Слагайки внимателно звънчето на мястото му върху писалището, консулът рече:
    — Доведи господин Петракис.
    Лицето на селянина в миг побеля, очите му потъмняха и хлътнаха в дупките си. Той преглътна шумно. извърна се да погледне вратата, но поручикът скочи и застана до него. Вратата пак се отвори, влезе около
    петдесетгодишен мъж в дълга до под колената антерия1, с подплатена с кожа чохена салтамарка. Селянинът примига бързо-бързо — предния ден той го бе видял как влиза в консулството, видял го бе и когато излезе, и бе скрил лице от него. Сега той нямаше как да скрие лицето си. Петракис лукаво се усмихваше насреща: — Не ме ли познаваш, Зарче?
    — Не те познавам — отвърна сопнато Зарчето, макар и с отчаяно лице. — Аз…
    — Как да не ме познаваш, нели сме тукашни? — И той добави още повече усмихнат: — Лошо зарче си хвърлил тоя път.
    Чу се гласът на консула:
    — Достатъчно, кир Петракис. Благодарим ти. Довиждане, кир Петракис.
    Кир Петракис се поколеба, види се, не му се излизаше толкова скоро, но се поклони леко към консула и послушно напусна стаята. Консулът попита пак на български:
    — Е, още ли ще се преструваш? Обърни се, обърни се към мене, погледни ме!
    Сега се виждаше целият Зарче — такъв, какъвто си беше, макар и облечен в дрипави селски дрехи, с проскубана селска капа. Той втренчи в консула горящи очи, но и сълзи блестяха в очите му. Консулът продължи:
    — Кажи кой те прати! Бобев? С каква цел, каква беше задачата ти?
    Зарчето мълчеше и само очите му заблестяха още повече, от още повече влага в тях. И като че ли за да спре сълзите си или да спре думите, които напираха на езика му, той прехапа долната си устна и започна да я гризе до кръв. Сетне внезапно заговори:
    — Не ме питай повеке. Нищо нема да ти кажа. Ако отворя уста и взема да ям лайна, нели знайш, и там куршум ме чака или нож в гърлото. И как ще се явя пред другарите си! Ето — раздвижи се той живо и бързо се прекръсти два-три пъти с набожно изражение на лицето: — Ето, жив ми кръст, клетва давам, нема да кажа нищо,
    ---
    1 Антерия — горна дреха от тънък памучен, вълнен или копринен плат.

    какЕсто съм видел тука, и… и веке нема да се захващам с такива работи, на, жив ми кръст, нели сме християни…
    — Хитруваш, но това няма да ти помогне. Кажи ми всичко и ще те пусна веднага. Ако приемеш да ни служиш отсега нататък, ще получаваш по три лири на месец. И никой нищо няма да узнае. Само аз и ти. Дума ти давам. Тия хора тук нищо не разбират от разговора ни. Те са от Гърция. Избирай. Избери по-доброто за себе
    си, човече!
    Зарчето чуваше всяка дума на консула, а в същото време вървеше възбудено подир собствените си мисли. Намираше се в стаята на Симеон Венчев; богато наредена, с килим, с червени кресла и висулки по тях, маса, покрита с коприна до пода; широко легло с много възглавници и с лъскави месингови топки. Зарчето не знаеше къде да седне, не се решаваше да седне. И той самият срещу него — Венчев, с големите си блестящи очи. Чуваше гласа му: „Ще седиш пред консулството и всичко ще следиш! Гледай да не те подушат гърците.“ „Не бой се, господин Венчев. Хитър съм аз.“ Но ето влезе в ръцете им. Хванаха го здраво. Хитрата лисица право в стъпица. Ах, тоя Петракис! Зарчето го видя как влезе и излезе от консулството. Нищо съмнително не забеляза той, хитрият Зарче; влизаха, излизаха и други тукашни гърци. Надхитриха го гърците. Какво ще каже сега господин Венчев, какво ще каже Коте? Коте искаше да седне срещу консулството, а Зарчето — не, аз! Тъкмо за мене е тая работа. Ха сега да те видя! Ама чакай, той може би пак ще се провре. Ех, да излезе още един път на улицата… И да не дърдори сега много. За страха си от Венчев, от другарите. Те наистина бяха по-страшни от консула. Ще му кажат: издайник. И така и така смърт, но издайник — не, не! Венчев, Коте, другарите… Стани, Давидов, от гроба черен! Три лири на месец! Ами издайник? Как не си сложи леворвера в пояса! И сега на тоя консул — трае, трае, трае! Де да му дойде на ум, че ще го вкарат вътре… Сега умната и… дано помогне бог.
    — Три лири, казваш, секой месец… Не са малко. Две деца имам. Сиромах човек. Какво ще искате за тия три лири, господин консуле?
    — Няма да ти бъде трудна работата. Ще си стоиш
    там, където си бил досега. И ще бъдеш още по-запален за българския комитет. Ще следиш какво се говори, какво се крои против нас или против турците. И ще ми съобщаваш навреме. Аз ще ти кажа как ще става това. Ще гледаш само да не те усетят. Това ще ти бъде най-трудното. Ти пък да не си глупак! Виждаш: работа лесна и… три златни лири на месец. Ние не сме като българите, ние имаме много пари. А като дойде Гърция тук, и добра служба ще ти дадем.
    „Хитър грък — мислеше си Зарче. — Тя, лесна е работата, но тежкото и най-тежкото е другаде: издайник! Дръж си парите, господин консуле, ама дано ми помогне господ, аз да излеза по-хитър от тебе.“
    — Е, харно, господин консуле. Три лири. Хубави парици за мене. Нема къде другаде да вървя аз, господин консуле, щом влезнах тука, при вас. И добра служба, а? Като стане гръчко тука. Сиромах човек съм аз и е добро това за мене, много добро. И работата, както казваш, ще ми бъде лека. Къде по-хубаво за мене, така премислих аз, господин консуле. Само ме е страх да не ме хванат. Вие требва да ме пазите, а другото е лесно.
    — Ние ще те пазим, но и ти си отваряй очите. Поручикът седна отново и промърмори на гръцки!
    — Мина му страхът изглежда…
    Обади се и другият офицер — той все като ехо:
    — Изглежда, добре го подхвана господин консулът.
    Зарче мигаше добродушно, укротен, примирен, сякаш разбираше думите на двамата офицери и ги одобряваше. Той се реши сега и да ги погледне, весело някак и съучастнически. Ето, ставаме дружина… Поручикът строго поприсви вежди.
    — Да започнем работа още сега — рече консулът и угаси цигарата си в пепелника. И тъй, небрежно, добави: — И още тая вечер ще си излезеш оттук с три лири в джеба. Ще ги получиш в предплата. — Той се изправи на стола си, сложи длани на писалището пред себе и като се загледа мълчаливо в лицето на Зарче, попита изтихо: — Кажи ми сега, кой те прати да следиш консулството?
    Зарче пак попримига, като в последно колебание, сетне бързо отговори:
    — Кибаров, Кибаров ме изпрати. Учителят Кибаров, Дето ходи с капела.
    Консулът продължаваше да го гледа, но мина сянка по лицето му. После той се усмихна криво, само с устни, приподигна рамена:
    — Хм… Ти ме лъжеш. Искаш лесно да се изплъзнеш. Учителят Кибаров не се занимава с такива работи, макар че е във вашия комитет. Изпратил те е или Бобев, или Венчев. Никой друг. Ти си прост и глупав човек. Не знаеш дори и да лъжеш. Върви по дяволите! — добави консулът на гръцки.
    Поручикът стана отново, побърза да стане и друтият офицер. Без да разбират разговора между консула и Зарче, схванаха смисъла му по лицата им, по сърдития глас на своя началник.
    „Сега веке съвсем…“ — помисли Зарче и лицето му рязко се промени, показа се там и отчаянието му от новата грешка, и страхът му, и цялото негово безсилие.
    Консулът извърна поглед навъсен и каза пак на
    гръцки:
    — В дупката.
    Офицерите сграбчиха Зарчето от двете му страни, изведоха го от стаята. Вън чакаха двамата пазачи. Запалиха фенер. Четиримата гърци обградиха Зарчето от всички страни. Бързите разбъркани стъпки прокънтяха през празното преддверие, по дървената стълба надолу. Зарчето вървеше между четиримата мъже и нито помисли да се спре да се противи. Нямаше никакви мисли в ума му, отворила се бе там тъмна празнина, по-голяма от главата му. Изпълнила го бе някаква непоносима студенина и той, вървейки, цял трепереше. Изведоха го на двора, минаха и петимата през градината, чак до дъното й, спряха се пред дълбоката дупка между бъзовия храсталак. Тоя с фенера остана малко по-назад. В сгъстилата се тъмнина светна блед пламък, чу се изстрел. Зарчето хлътна в черната дупка. Двамата офицери се върнаха към консулството. Един-единствен изстрел в градината на гръцкото консулство, сред гръцките махали — кой ли ще дойде да търси и проверява? Тук беше във всяко отношение по-сигурно за подобни работи. Така мислеше поне господин консулът.
    Двамата пазачи сложиха фенера по-близу до дупката и взеха да хвърлят с лопати в нея прясната пръст. На дъното й лежеше Зарчето, присвит надве. Изпочупените бъзови клонки издаваха гъст, сладникав мирис.

IX

    Борис Глаушев и Мария Йорданова бяха дежурни по училищния двор през време на междучасията. Момчетата играеха пред мъжкото училище, момичетата — пред женското насреща. Дежурните учители следяха да не се смесват, пазеха момичетата от лудориите на момчетата. Такива бяха нарежданията на училищното настоятелство. Децата и не се смесваха, но понякога някое по-любопитно момиче надаваше оглушителен писък, подгонено от момчета; или дружина момчета, улисани в гоненица, нахлуваха в женската територия.
    Двамата колеги разговаряха на няколко пъти, а после и тръгнаха заедно по… ничия земя между двете територии. И на тая дружна разходка в училищния двор би се разлютил някой от по-старите настоятели, но младите вече и не слушаха много старите. Мария Йорданова приказваше свободно с колегата си и дори повече от него, ала в държането й се долавяше някаква непреодолима отдалеченост. Тя гледаше пред себе си, час по час ще погледне към шумната, креслива навалица на ученичките — не забравяше дълга си и през време на разговора, стъпките й бяха отмерени и твърди, ръцете й — прибрани. Говореше за желанието си да следва в Софийския университет, за упорството на родителите си, които не искали да я пратят — сама девойка в далечния град. Глаушев я попоглеждаше съчувствено — това беше и негова мечта, но той и се радваше на нейните умни и трезви мисли, на тихия й глас, на спретнатата й външност, от която лъхаше чистота и свежест. Лицето й беше с правилни, малко строги черти, може би поради високото й чело и рязко очертаните устни, плътно пристиснати, когато се спираше да чуе отговора му и винаги търпеливо, докрай. Усмихваше се леко и повече с очите си, които, едва засенчени от доста дебелите, тъмни вежди, заблестяваха издълбоко. Кестенявата, гладка коса, види се, скоро мита, беше леко изпръхнала, колкото и да се бе мъчила девойката да я издърпа назад и да я стисне в големия, тежък кок; грижливо бе прибрана тя и отдире, по тънкия врат, който едвам се подаваше над високата яка, с малка трапчинка и бяла, излеко златиста кожа. Златист, чезнещ вече загар имаше и по лицето й — младата учителка бе прекарала лятото някъде на открито.
    Заслушан в гласа на учителката и като я попоглеждаше все по-често, Глаушев неусетно започна да я сравнява с Ангелика Милонас — девойката от балкона срещу неговия прозорец. Предния ден той я бе заварил в мрачния проход под горния кат на квартирата му, спряла се бе с Фотина. Той бързаше по някаква работа към къщи, пък и валеше дъжд, та хлътна изеднаж в отворената порта. Двете жени се сепнаха изненадани, в следващия миг Фотина се разкикоти пресилено:
    — Их, даскале… как ни уплаши! Заприказвали се бехме… — Тя хвърли бърз поглед към момичето, сетне към него, с лукаво премрежени очи: — Това е Ангелика. Насреща живее, може да си я виждал. Чака тука дъждът да престане…
    Борис Глаушев не сваляше очи от момичето. За пръв път го виждаше така отблизу и му беше любопитно да го гледа в здрача на прохода. Като насън, като в приказка или в някакъв неземен свят. Ангелика също го гледаше и той видя как се поразшириха очите й, втренчени и блестящи, как се появи бавно по възмургавото й лице едвам доловима бледност, като да я озари далечна светлина. Хазайката продължи:
    — Ами запознайте се… Съседи сте. Ангелика Милонас се казва тя. Чиста гъркиня, като мене.
    Девойката кимна леко с глава, без да се промени изразът на лицето й, само бледността му изчезна и бързо се надигна по него руменина, която изглеждаше по-гъста по възмургавата, чиста кожа. Не се промени и погледът на девойчето, остана все така напрегнат и лъчист. Млъкна и Фотина, хазайката, смирено наведе очи, като да беше пред някакъв обред.
    — По майка и аз имам малко гръцка кръв — наруши общото мълчание Борис и се сети, че бе казвал вече това на хазайката си. Очите на момичето заблестяха радостно и по-дружелюбно. Той би искал да постои още с младата си съседка, да я погледа още и още, но каза:
    — Прощавайте… дотичах по работа…
    Тая сутрин той видя отново Ангелика Милонас на балкона й. Показа се и той на своя прозорец:
    — Добро утро, госпожице.
    — Добро утро, господине…
    Гласът й беше малко глух или може би далечен, като идеше откъм другата страна на улицата. И странно му напомняше премилия глас на неговата майка.
    Гласът на Мария Йорданова беше също тих, но ясен.
    След вчерашния вече есенен дъжд небето тая сутрин наново се бе изяснило. И беше като необятна синя стряха, светнала над позагасналото слънчево огнище. Слънцето огряваше голяма част от училищния двор. Укротеният слънчев блясък привличаше в тия хладни утринни часове с милващата си топлина, във въздуха се носеше тиха нега и ясно доловим мирис на есенни цветя, който навяваше смътна тъга. Пристъпвайки рамо до рамо с учителката, Борис Глаушев усети как се изпълни сърцето му с разнежващо чувство на близост, също така сладостно тъжно като аромата на късните цветя, който се носеше в прозрачния въздух. И отеднаж почувствува нужда да сподели с тая млада жена скритите свои мисли, мъчителните мисли, с които се бореше, откакто бе убил турчина през оная нощ до извора край града. Бяха минали двайсетина дни, а мислите му бяха все там и още по-заплетени, без каквото и да е решение, без изход. Той промени разговора:
    — Какви са тия знайни и незнайни сили, които ни карат, принуждават ни да вършим едно или друго против нашата воля? Да вършим и най-дребни неща против волята си в своя всекидневен живот, но и неща важни, съдбоносни, които никога не бихме извършили със свободната си воля. — Той би искал да й разкаже за турчина, но побърза да прекъсне своята изповед: — Често мисля върху това… за тия непобедими подбуди в самите нас, в другите хора и навсякъде около нас, в целия ни живот.
    Йорданова извърна към него лице и позабави стъпките си. Тя каза колебливо:
    — За това ли, че не мога да замина, колкото и да искам…
    — Ами… и за това. Да, нежеланието на родителите ви иде от един дълбоко залегнал предразсъдък в нашия живот, че млада жена не бива да живее сама в такъв далечен град?,. Виждате ли, и тоя остарел предразсъдък е една от тия тъмни, често и опасни сили в живота ни.
    Младата жена рече, без да погледне другаря си:
    — Не, не. Всичко зависи от човека най-напред. Каквото си направи сам, а после може би и съдбата на всеки човек…
    — Аз не вервам, че има некъде некой, който предварително начертава пътя на нашия живот. Вие говорите за човека, но не забравяте и съдбата. Боите се, куражът ви не достига да я отречете. Но както и да е, ние не по наша воля редим живота си.
    Току зад тях се чу дебел, малко дрезгав глас:
    — Искам да ви кажа, че дочух разговора ви. — С тях се изравни Дяконов. В ръката му димеше цигара. Той продължи: — Заинтересува ме разговорът ви. Искам да се намеся, с ваше позволение.
    — Моля… — извърна се към него Борис.
    — Без да ме молите, щом сам се натрапвам. Много рядко се случва човек да чуе интересен разговор. Хората приказват прекалено много, но най-често празни приказки. Какво ти, Глаушев: тайнствени, незнайни, непобедими сили… И вие, госпожице, съдбата… Това е страх, примирение, фатализъм. А истинският човешки живот е стремление към пълно освобождение. Човек трябва да подчинява всяко нещо на волята си, всяко нещо да подрежда по своя воля, за да бъде свободен. Това е най-ценното благо за човека — да бъде свободен.
    — Страх ли казвате? — промълви Борис. Дяконов се закашля хрипливо и ядно захвърли недопушената цигара. После изви ръце назад и отвърна:
    — Страхът е най-голям наш враг.
    — Но човек се ражда със страх в себе си, страхът е в него, както всички негови чувства.
    — Ти, изглежда, много си мислил за човешкия страх.
    — Не — побърза да отвърне Борис. — Аз съм изпитвал страх, даже и много силен страх. Това е — завърши отеднаж той и млъкна, сега още повече уплашен да не би да се разкрие премного пред чуждия човек.
    Дяконов го погледна весело изпод свъсените си гъсти вежди и както внезапно се присъедини към тях двамата, внезапно се обърна и продължи разходката си в противоположна посока. Йорданова се поизвърна след него, а Борис пристъпваше привел глава и сякаш не забеляза отдалечаването на Дяконов. Някак отдалеч дойде до слуха му и тихият глас на Йорданова:
    — Интересен човек… Чух, че дошъл от България. Какво преподава?
    Желанието на Глаушев да поговори с някого, ето с Йорданова, за скритите си тревоги остана незадоволено, не можеше и да бъде задоволено. Той се улови за нейния въпрос:
    — Да, особен. Преподава в гимназията, горните класове. История и география. Още първите дни се скара с директора, с Венчев. С Кибаров постоянно спорят. Учениците са луди по него. Отклонява се от урока и им говори неща, които ги увличат. Разяснява историческите събития по свой начин. Учениците го слушат захласнати. Мене ми се чини, че много обича силните думи.
    Мария Йорданова искаше да ги върне към предишните му мисли:
    — Вие казахте за страха… Да, човек наистина се ражда с него, той е в природата му.
    — Дотолкова, че понякога страхът в нас говори с езика на нашия разум, с езика на нашата съвест — рече Глаушев, ала в същото време откъм широката врата на мъжкото училище се разнесе призивният звук на училищния звънец. Какъв разговор можеше да се води през едно училищно междучасие? Борис добави набързо: — И особено в нас, клетите турски роби. За страха искам да кажа, за робския ни страх. Довиждане, госпожице Йорданова.
    — Довиждане — кимна учителката.
    Тя беше доволна от късата разходка. Надникнала бе в мислите, в душата на Глаушев въпреки неговата недоизречена изповед и чувствуваше своята женска сила, своето спокойно, великодушно надмощие.

X

    На излизане от училищния двор подир следобедните занятия Борис Глаушев настигна Дяконов и го отмина. Догони го басовият, дрезгав глас на Дяконов:
    — Много бързаш, младо. Чакай, заедно ще вървим. Аз не обичам божите подобия, но ми се иска понякога да походя ето с такива като тебе, да поругая и да има кой да ме послуша.
    Борис се поспря. Нямаше къде да бърза.
    — Знаеш ли къде има хубава ракия? — попита Дяконов.
    — Не мога да ви кажа. Аз…
    — Тъй, тъй. Аз пък знам. Само мезетата не са хубави тук, по вас. Ракията си я бива. И я гълтат направо. Най-често с по някое зрънце вкиснат фасул.
    Излязоха на улицата край реката. Тук, по двата бряга на реката, беше най-оживената чаршия на О. и още повече в тоя привечерен час. Турските агалари и арнаутските бегове, които се събираха в големия град и от по-далечни места, все с пълни кемери, бяха наизлезли на вечерната си разходка и ходеха като наперени пауни сред навалицата с натруфените си облекла. Провираха се край тях забързани люде — турци, българи, гърци; сиви, делнични, угрижени, ха дано сега, в последния час на деня, да стане работа, да падне някой грош повече, да се купи нещо по-евтино, че как ще се върне човек вкъщи с празни ръце? Вратите на всички продавачници и работилници са отворени — влезте, чакат ви вътре и чак на вратата, а тия по улиците все бързат нанякъде или пък се връткат насамнатам, докато хлътнат най-сетне в някоя врата. Пилее се време повече, понеже парите са малко и човек ги стиска със страх в ръцете си. Низ тълпата вървят с безшумни стъпки брадати евреи с кирливи фесове, нахлупени до ушите, с примижаващи очи, които всичко виждат. Ослепително пъстри цигански тайфи викат, махат с ръце и бързат през навалицата, сякаш някъде наблизу раздават безплатно топли сомуни, но изеднаж пак се връщат назад и пак бързат, махат с ръце, карат се оглушително. Високо горе тъмнее, по въздуха се носи невидим мрак, лицата на минувачите стават все по-бледи.
    Двамата учители влязоха в една от многобройните кръчми по тая улица. Ниска дървена постройка с прихлупена широка стряха. Вътре бяха наслагани омазнени масички и около тях — разклатени дървени столове без облегала. Край едната стена се протягаше тесен дървен миндер, по цялата му дължина бяха също наслагани масички и столове. В дъното беше кръчмарският тезгях и самият кръчмар там, плешив, тунтарест влах, който веднага се ухили с цялото си кръгло и голо като мехур лице, щом видя двамата ранни гости:
    — Пувели, пувели, гуспудин Дякун. Направиль съм ти мизе по твой кеф.
    Дяконов не влизаше тук за пръв път.
    Кръчмата беше празна. Само на горния край на миндера седеше немного млад турчин в европейско облекло, но без яка и връзка. Седеше облегнат с лакти на масата пред него, неподвижен, като да беше издялан от камък. Ръцете му — бели, пухкави малки ръце — лежаха като мъртви вещи върху потъмнялата от мазнини и разлети питиета маса. Бяло, дори жълто беше и лицето му, отдалеко се чернееше набола брада, мустаките му, провесени надолу, бяха полепнали и мокри. Също каменна маска беше и лицето му, с притворени очи, с жълти торбички под очите, дебелата му долна устна беше отпусната, час по час от нея протичаше лъскава лига и се наслояваше по масата. Пред него, между двете му ръце, между двете бели, меки, безсилни лапи, стоеше водна чаша и в нея се белееше недопита мастика. Докато сядаха с Дяконов на другата страна на кръчмата, Борис Глаушев на няколко пъти погледна турчина с погнуса.
    — Не го гледай — рече Дяконов. — Не е за гледане. По-интересно е какво става вътре в него, в душата му, ако не е заспал. Сега той е или всемогъщ повелител със златен венец на главата, или собственик на безчетни богатства, владетел на всички земни блага, или неотразим и ненаситен любовник, мечтател, който лети през розови облаци, който върши всякакви чудеса с едно замахване на пръста си. И какво ли не още. В един миг постига всичко, каквото пожелае, за което жадува душата му. Ако искаш да знаеш, тъкмо в това е притегателната сила на алкохола. Сила жадувана и примамлива за всяка човешка душица.
    — Аз не знам… Не пия, никога не съм се напивал.
    — А не мечтаеш ли? Силното питие бързо осъществява всяка човешка мечта. Виж го оня: пие мастика с водна чаша! Трябва да е много жаден. Или трябва да е загубил нещо много ценно. Може би чифлиците на баща си. Те, турците, не страдат често от любов. Взимат си в харема колкото си искат женй И тоя тъкмо в чашата намира каквото е загубил, каквото му липсва.
    Кръчмарят донесе гроздова ракия и в една малка чиния късни, дребни чушки, печени и накиснати в оцет. После притича до тезгяха с късите си бързи нозе, върна се с една черна, мазна бутилка и взе да я върти над чинията, да излива върху чушките струйка златист, зеленикав зехтин.
    — Чист елбасански — похвали се той.
    Дяконов се усмихна с единия край на въздебелите си устни:
    — Е, харно. Жив да си. Ио да ти направи тебе мезе филибелийски кръчмар, може да е и той влах като тебе, сам ще изпиеш всичката си ракия. Няма да оставиш за нас. — Наздраве! — дигна чашката си Дяконов. — Като не си свикнал, даскалче, пий по мъничко, докато свикнеш.
    В очите на Бориса се появиха сълзи от глътката ракия, която изпи с усилие. И побърза да скрие смущението си:
    — И тук се разправя за зеленчуците горе, за големото плодородие на земята…
    — Да, знам, че и това влиза в мечтите на тукашните хора за свободна България. Вие турски роби и неволници. Непоправими мечтатели. Облажавате тия горе и за техните чушки. Но гледайте да наредите Македонията някак по-добре. Чушките земята ги ражда. Над земята селякът се поти. Наздраве, млади момко!
    Отпи пак и Борис от чашката си. И наново погледна пияния турчин насреща.
    Дяконов запали нова цигара и каза глухо, с омекнал глас:
    — Недей пи, ако не ти се пие.
    — Да не би да ми се сърдите, че не мога да пия като вас — каза Борис и цял се изчерви. Но веднага продължи нетърпеливо, настойчиво, върна се придирчиво към предишните думи на Дяконов: — Говорехте за свободата, но аз мисля, че човек може да бъде свободен само ако всички са свободни.
    Дяконов опули срещу него очи, блеснали подигравателно:
    — Я го гледай ти… философ! Мирише ми на Кибарова проповед. Срещаш ли се често с КиЗаров?
    — Не, аз винаги мисля със собствения си ум. Или поне така ми се струва.
    — Е, пийни, пийни, макар… — дигна чашата си Дяконов. — Ще се развърже езикът ти и мислите ти ще тръгнат като рояк пчели.
    Той отпи от чашата си, после още един път и на третия път я изпи цяла. Взе чашата си и Борис, изпи я наеднаж до дъно. Дяконов се престори, че не забеляза момчешката му храброст. И поиска да му покаже, че го смята за равен:
    — Аз съм може би с петнайсет години по-стар от тебе и повече съм видял. Ти не се осланяй прекалено на човешкия ум. Човешкият ум и така, и вака, както казват тук, и всякак. Според човека и умът му. Разни хора, разни умове.
    — Требва да има само един здрав човешки разум, както има само една истина за всеко нещо.
    — Ето, виждаш ли? Това е голяма заблуда. Да, има един-единствен разум, но това е моят разум. Еднаединствена истина, но това е моята истина.
    Борис чувствуваше как пъпли огън по всичките му жили, нагоре, към главата. Цялото му тяло сладостно тръпнеше. Това ли е примамливата сила на алкохола? Край тях мина пияният турчин с тихи стъпки, с притворени очи, с провесени ръце и целият като скован. Борис го проследи с поглед, докато излезе на улицата като изправил се мъртвец на несигурните си нозе. През отворената врата на кръчмата, през мътните стъкла на широкия й прозорец надничаше навъсената ноемврийска вечер. И все пак някаква бяла светлина, едвам доловимо сияние се излъчваше от всеки предмет наоколо, дори и от минувачите вън и Борис виждаше всичко по-ясно. И това ли е от магията на алкохола? Той едва сега чу гласа на Дяконов, който преди още бе започнал да говори:
    — … Аз идвам оттам и ще ти кажа: България, за която мечтаете вие, турските роби, е умряла заедно с Левски. На неговото бесило. Народът там получи свободата си даром, с руска кръв, и в тая леснотия изчезнаха всичките му мечти и стремления. Стамболов беше другар на Ботев, но после стана властник и тиранин. Виждаш ли? Бай Ганьо се запретна да прави държава по свой вкус и с белгийска конституция. Е, който прогледа — пази боже сляпо до прогледа. Народът смени само господарите си, сега той си има княз, свои паши и каймаками, войска, жандари. А те са както всички други паши и жандари. Те ще изпратят един ден войската насам, но не за вас, братята роби, а за себе си. Държавата им да стане по-широка. И народа не ще седна аз да го възпявам, както го възпяват и славославят разни кибаровци. Какъвто е народът, такива са и управниците му, и професорите му, и…
    — Не, не, не — потрепера цял на стола си Глаушев, дигна, разтърси стиснати юмруци. — Това не може да бъде верно! Това е… Аз не съм ходил там… И баща ми се върна от България разтъжен, но не може, не може да бъде така, както казвате вие. Не може да нема вече там хора, които още помнят и Левски, и Ботев, и всички народни мечти и стремления. Малцина ли са идвали тук да мрат за брата роб! И никога тоя народ, и тук, и там, в България, не ще заспи отново, след като се е събудил еднаж.
    — Блажени верующи. И тия, които идват тук… авантюристи. Тебе май ракията. … Не се горещи! Не си свикнал. Аз ще ти покажа тъмнината, ще ти покажа и светлината. Трябваше робското чернило в тоя народ да изгори в огън, да се измие с кръв Априлското въстание… няколко села там, с дървени топове. А руснаците по-добре да си бяха стояли там, в Русия.
    — Ако требва да стане, и това ще стане… в кръв и огън. А какво беше въстанието преди две години, малко ли беше за народ като нашия?
    — Безсмислица и, разбира се, тежко поражение. Готова, лесна плячка за съседите от север и от юг. Едните ще възстановят царството на Душана, другите — войници на Христа, защитници на православието. На роба е нужна победа, за да изправи глава, а той, нашият — нови поражения.
    — Ами да. Ще има и победа. Но по какъв път според вас? Аз не мога да ви разбера добре. В какво вервате вие и в какво не вервате?
    Дяконов направи знак на кръчмаря и едва след това попита:
    — Ще пием ли още?
    Борис Глаушев усещаше някаква противна, лепкава влага в устата си и дори се понамръщи, но бързо отвърна:
    — Ще пием.
    Почувствува желание да се противи на тоя човек, да му покаже своя сила, да отхвърли всички негови лъжливи мисли. И пръв посегна към ракията още щом
    я сложи кръчмарят на масата. Дяконов скрито, изпод око проследи движенията му. Сви нова цигара, запали л и каза небрежно:
    — Ако искаш да знаеш, и аз взех участие във въстанието. С една чета в Струмишко. Казвам го само на тебе.
    — Ето, виждате ли? — съживи се отново Борис. — В това, че си спомняте за вашето участие, че се гордеете с него, в това е и смисълът на въстанието, неговото значение. Да, то беше грешка, но каква би била нашата досегашна борба без него? Господин Дяконов, защо се противите вие на всичко, всичко отричате и…
    — Да, аз съм против всички и против всичко, за да бъда свободен. Аз съм тук — почука той на масата с доста израсналия, нечист нокът на показалеца си, — а всички други са срещу мене. И ги виждам ясно. Ясно. Познавам ги. И не се оставям да ме повлекат с тълпата си.
    — Не… Човек требва да бъде с другите хора. Никой не може да живее сам.
    — Това е пак по кибаровски. Той ти е тебе учителят. Кибаров и подобните на него искат да превърнат човечеството на едно огромно стадо. Дервиши на марксизма. Наследници на йезуитите. Умеят да увличат такива като тебе.
    — Учител? Всеки може да поучи другия. Имах аз един учител преди и бих желал да бъда като него. Чист, достоен човек. Умре в солунския затвор. И вие: защо сте взели участие във въстанието, борили сте се за тоя народ с оръжие? Защо сте дошли и сега тук, в Турско, в тоя пъкъл?
    — За самата борба. И ето какво ще ти кажа още: аз също обичам хората, но по своему. И ги обичам повече от Кибаров, с по-истинска обич. Аз искам те да бъдат свободни. Мразя човека в неговата дребнавост, в неговото нищожество и филистерство, обичам го в неговото величие. Мразя еснафщината и тълпата, обичам свободния човешки дух.
    Той млъкна, загледан към вратата на кръчмата. Там се бе спрял един стар турчин. Подпря турчинът на вратата отвън малка стълба, сложи до нея тенекиен съд и влезе в кръчмата. Разнесе се миризма на газ. Турчинът спря пред тезгяха и кръчмаринът му подаде тенекиен стодрамник, пълен с ракия:
    — Пувели, Джафер ага! Газяй за фенерите, ракий-да за тебе.
    — Хелбете — отвърна глухо турчинът. — Фенерът без газяй не свети ки!
    Турчинът изпи стодрамника на един дъх. Хвърли на тезгяха една медна монета и бавно, с агаларско самочувствие, излезе от кръчмата. Дяконов го проследи до вратата и рече:
    — Турчин и влах… говорят помежду си на български. Езикът на робите се е наложил на всички. — После той сърдито се върна към прекъснатите си мисли: — Искам хората да се освободят от господари и повелители. Ето и този мухльо… Ага! Господар! Пали и гаси уличните фенери. Султанът седи горе, на златен трон. Искам човечеството да се освободи от управници, учители и какви ли не доброжелатели. От мръсни спекуланти с най-големите човешки идеи. От закони, учения, вери. От тъмни предразсъдъци и заблуди. От морал и гадна еснафщина. Какво ме гледаш… не вярваш на очите си? Защо не пиеш? Чашата ти стои пълна. Боиш се от грях.
    Той дигна собствената си чаша и пи жадно. Борис не бързаше да отговори; гледаше го как пие. После каза:
    — Не мога. Противно ми ей… Главата ми шуми, разбъркват се мислите ми и като че ли земята изчезва под мене.
    — Невинна душица си ти. Новак. Чиста душица Мене алкохолът ме прави бог. И не ме напива. Аз съм по-силен от него. Човекбог. Аз ще изпия и твоята чаша. — Той притегли към себе си неговата чаша и докато си свиваше нова цигара, продължи: — Слушай по-нататък: свободният, силният човек вижда всичко ясно. Без предразсъдъци и заблуди. Без празни, въображаеми идеали, религии и убеждения. Всичко това сковава човека. Обикновеният човек е животно, както всички други животни. Само по-друг чешит. С малко ум и въображение. В него са и всички други животни: вол, куче, лисица, чакал, змия, паяк. А има и такива… виждаш го човек, пък е свиня или змия, или просто червей. Това са низшите, множеството, сганта. Аз съм човекбог. Свободен човек. Най-съвършеното творение на природата и неин господар. — Той наведе очи, като да се поколеба или пък търсеше нещо в паметта си, и така продължи,
    с наведени очи: — Но и в мене понякога вие чакал, грухти свиня, пълзи червей… и всякакви други гадини, не съм се освободил и аз напълно. Ти — дигна той втренчен, напрегнат поглед — разбираш ли какво ти приказвам?
    — Може би е от ракията, но… Всичко ми изглежда разбъркано. Някои ваши мисли ме поразяват, изглеждат ми съвсем верни, други обаче… не, не мога да ги приема. Или може би не ги разбирам.
    — Да. Не ги разбираш. Нямаш ясен поглед. Движиш се в някакъв въображаем свят. Не истинския. Твой свят, лъжлив. И хората виждаш в лъжлива светлина. Не с истинския им образ. Претоварен си с какви ли не скрупули.
    — Вие не можете да ме познавате толкова добре. Ние се знаем отскоро. Откакто сме тук, в О.
    — Хм… Аз — млясна вкусно Дяконов и продължи, — аз имам верен поглед за всичко. За мене няма прегради и прикрития. А ти никак не можеш да се прикриваш. Искам да ме разбереш, правилно да ме оцениш. Да знаеш какъв човек си срещнал. Искам да те извадя от твоята бъркотия. Искам да прогледнеш. За какво да поговорим по-конкретно? За отечеството ли, за нашия народ? Посветил си им се, да им служиш. Чух, че си участвувал във въстанието. От бесило са те свалили. Отечеството е една фикция. Планини, поля,долини, реки… Намират се по цялата земя. И по-хубави от нашите. Швейцария е много по-красива от нашата Българийка. Ходил съм аз там. Учил съм там. Ходил съм и в Русия, и в Полша, и в Германия. Отечество… Глупости! Въображения! А твоят мил български народ е все още турски ратай! С ратайска душа. Не само тук, в Турско. Горе там, в княжеството, казах вече, само господарите се смениха. И дойдоха още по-лоши господари. Господари е ратайски души. Българско княжество. Българска държава. Държавата е най-жесток, ненаситен молох за своите граждани. Всяка държава. Да поговорим, ако искаш, за бога. Или за семейството. За всички тия… опори в човешкия живот. За тия тежки вериги в живота ни. Не! Да поговорим за любовта. Може би ще ме слушаш по-търпеливо.
    Той млясна отново и по-звучно, надебелелият език пълнеше устата му. В кръчмата бяха влезли и други
    неколцина пиячи, насядали бяха по масите наоколо и тихо си приказваха, надигайки час по час чаши, тенекиени стодрамници.
    — Само по-тихо — рече Борис. — Не сме сами. Дяконов повиши глас:
    — Никой не ме интересува. Нищи духом. Дошли са да се давят с ракия. — Той огледа притъмнялата кръчма, приведе се към Борис и продължи все пак по-изтихо, попримижа лукаво с око: — Нали те видях днес с онова девойче. Учителката. Виждал съм те и друг път.
    Глаушев се изчерви:
    — Нищо… Няма нищо между нас. Колеги сме. Разговаряли сме и друг път. По двора и…
    Дяконов се придръпна назад, поклати глава наставнически, пое въздух издълбоко:
    — Ти може би нищо, но тя е котка. Котенце хитро. Както всички жени. Е, ваша работа. За любовта искам да ти говоря и тъй, за пример… Ти може би нищо, но тя, даскаличката, е започнала вече своята игра. Може би за самата игра. Жените я обичат най-мно-го. Любовната игра е в природата им. А ти си такова едно момче! Но тя може да има и други намерения. По-сериозни, както казват. И сега — ето: ще играете, ще се лъжете, ще си говорите сладки медени, ще се кичите с пъстри пера, ще въздишате и така нататък. А работата е съвсем проста. Същността на тая игра е съвсем проста. Свалете пъстрите пера! И всякакви там илюзии. Затворете се в една стая и лягайте. Същността на любовта е половият нагон, половото задоволяване. Всичко друго е самоизмама. Залъгалки. Илюзии. Скрупули. Безполезни, ненужни усложнения. Така е и с целия ни живот, младо момче. Вериги, които сами си…
    — Не! — плесна Борис с ръка върху масата. — Не. Така не може. Така не може да се… разясняват нещата. Човешкият живот. — Той се приведе на свой ред към Дяконов с широко разтворени очи: — Сега разбирам защо учениците ви лудеят по вас. Те, на техната възраст, обичат такава слободия и такова… освобождение от всекакви скрупули.
    — Ти не си много по-стар от тях…
    — Аз ли? Аз съм вече баща. Имам дете. Дяконов се ухили. През гъстите му, провесени мустаки се показаха ситни, немного здрави зъби, пожълтели от тютюна.
    — Знаеш ли? Това никак не ме изненадва. Просто го очаквах. Баща, а? Татко…
    — Да — възрази живо Глаушев. — И всичко друго е така у мене. Срещнах една девойка. Селянка. Обикнах я, обикна ме и тя. Оженихме се. Аз така, винаги, във всичко. Стремя се поне, но не винаги успевам. Е, много неща стават против волята на човека. И много често той самият се лъже. Но вие какво…
    В кръчмата влязоха нови посетители. Кръчмаринът взе столче и запали газената ламба, която висеше на ниския таван; по тенекиения й абажур лениво се размърдаха мухи. Кръчмарят запали и друга ламба — на стената до тезгяха му. Заблестяха там бутилки, чаши, изгря като бледа месечина и кръглото лице на кръчмаря.
    — Какво говорите за отечеството, за народа, за семейството… за човешката любов и… такива чудни… превратни… — продължаваше Борис Глаушев, но изеднаж млъкна.
    Дяконов не го слушаше.
    В кръчмата бяха влезли и други трима посетители. Седнали бяха през една маса. Дяконов ги попоглеждаше с изблещени, уплашени очи, с пребледняло лице, долната му устна влажно святкаше, отпусната, трепереща. Той посегна за нова цигара, но пак прибра табакерата си, огледа се, като да търсеше къде да се скрие. Глаушев го гледаше слисан. Проследи погледа му. Уплашили го бяха тримата нови посетители. Гледаха го предизвикателно, мърмореха, ръмжаха враждебно срещу него, замахваха с ръка, тупаха с юмрук по масата. Между тях беше Коте, а и другите двама бяха от людете, които се навъртаха около Симеон Венчев.
    — Какво има, господин Дяконов… — попита тихо Борис.
    — За мене са дошли тия — прошепна пресекливо Дяконов. — Карах се с… главатаря им… Закани ми се… От няколко дни ме следят.
    — Не се безпокойте — рече все така тихо Борис и не можеше да се начуди на преголемия страх на Дяконов.
    Ала в същото време откъм масата на тримата болетя една недоядена чушка и плесна Дяконова по лицето. Дяконов подскочи, като да го удари камък, но остана там, на стола си, с отпуснати ръце върху масата. Глаушев рязко се извърна:
    — Що значи това? Коте! Вие ли?…
    — Гледай си работата, даскале… — изръмжа Коте и дигна очи към тавана.
    — Как! — скочи Борис.
    Тримата не се и помръднаха. В кръчмата настана тишина. Един от пиячите благоразумно се измъкна през вратата. Борис пристъпи, приведе се към тримата, изсъска през зъби:
    — Скандали по кръчмите, а? Срамота!
    Те н тримата мълчаха, загледани разсеяно в чашите си.
    В същия миг току зад гърба на Бориса мина Дяконов, забързан накъм вратата. Борис хвърли на масата, дето бяха седели, една сребърна пара и го последва. Зад гърба му се чу сподавен смях.
    Настигна го на улицата. Бледността по лицето на Дяконов не беше изчезнала.
    — Казах му, че е кокошкар. А той: „Ще ти изпратя неколцина от моите орли, да ти пооскубят пауновата перушина.“ Птичи… диалог. — И по лицето на Дяконов премина жалка усмивка.
    Борис мълчеше. После рече бързо:
    — Да отидем при Венчев. Веднага. Да поговорим. Не може така. Ставаме за смех.
    Дяконов се ослуша в думите му, но каза:
    — Не, не… Иди ти сам. Аз… — И се обърна към него вече съвсем променен, спря се. — Ти да не помисли, че се уплаших? Не! — дигна пръст. — Не. Страхът е най-тежката верига за свободния човек. Аз не го познавам. Не знам що е страх.
    Глаушев го остави на улицата. Беше вече тъмно.

XI

    Народът, който идваше по работата си в О. от съседните градове и села, нощуваше по ханищата. По-богатите търговци, учителите, свещениците отсядаха в единствения български хотел „Вардар“. В широкия ресторант на хотела се събираха и тукашните по-будни
    люде, хранеха се, пиеха по чашка вечер, бистреха политиката. По-простите люде се плашеха от големите, зеленикави огледала в ресторанта, от белите покривки по масите, от зелената чоха на голямата билярдна маса в единия му ъгъл, дето даскалите и наконтените по-млади търговчета играеха като деца с топки и дълги тояжки в ръцете си.
    Борис Глаушев влезе най-напред там. Ресторантът беше силно осветлен от две висящи ламби с ослепително бели пламъчета, ниско под тях и нашироко до ъглите чак се белееха неподвижни пластове тютюнев дим. По масите бяха насядали много мъже, двамата келнери шетаха непрестанно с бели кърпи, метнати на ръката. Чуваше се глуха, сдържана врява, остро почукване с нож по чинията. Борис кимна тук и там, махнаха му познати да седне на тяхната маса, но той бързо излезе. Симеон Венчев не беше в ресторанта.
    Глаушев се запъти към квартирата му. Венчев живееше в една от най-хубавите български къщи на централната улица, дето бяха почнали напоследък да си строят жилища и по-забогатели българи в съседство с богати власи, гърци, евреи. По няколко мраморни стъпала, изкусно издялани, но доста тесни, Борис влезе в широко антре. Насреща беше двукрилата, цяла от цветни стъкла врата за долния кат, дето живееха стопаните, а вдясно — дървена стълба за горния кат, дето бяха двете стаи, които заемаше Симеон Венчев. Богатите собственици му ги бяха дали не толкова за да печелят от него (на същия кат имаше и други няколко стаи, които стояха празни), колкото от суета, че у тях живееше един от първите учители на българската гимназия, за когото се знаеше също, че е между първите и в Организацията.
    Празното място срещу стълбата в преддверието беше заето от няколко широки качета с още непрецъфтели зокуми и един анемичен лимон с бледи, лъскави листа — прибрани бяха тия чуждоземски дръвчета на закрито за през зимата. В светлината на газената ламба изглеждаха като огрени от далечно, бледо слънце. Там, до зокумите, седеше на дървен стол млад мъж и отегчено пушеше цигара. Щом влезе Глаушев, той скочи и му препречи път към стълбата. Борис позна върху него един от многобройните и не твърде износени костюми на Венчев.
    — Тук ли е господин Венчев?
    — Казано ми е да не пущам никого.
    — Требва да го видя. Иди му кажи.
    Момъкът приподигна рамена, погледна без нужда цигарата си. В същия миг горе се чуха гласове и стъпки. Той каза:
    — Слизат…
    Борис остана да почака. Но какво е това? Горе се чу звучен, подмилкващ се тенор:
    — Довигьеня, господине Венчеве… Надам се, све че бити добро…
    Чу се гласът на Симеон Венчев:
    — И аз се надам… Сбогом, господин Недич.
    По стълбата се зададе около четиридесетгодишен нисък, закръглен, светлорус господин: той слизаше пъргаво с късите си нозе и все още държеше в двете си ръце кафяв полуцилиндър. Сръбският консул в О. След него слизаше друг един господин, сложил вече шапката си. Показа се и Венчев, който се спря изненадан на едно от горните стъпала:
    — Какво има, Глаушев? Не те очаквах…
    — Искам да те видя за малко. Прощавай, ако идвам не навреме — не се сдържа Борис.
    Венчев веднага се съвзе от изненадата си:
    — Ела, ела. Качвай се. Не бързам.
    Консулът мина край Борис и леко му кимна, слагайки капелата си. Борис не се помръдна и като почака да излязат, бавно се изкачи по стълбата. Венчев го въведе в една от стаите си, която беше силно осветена и наредена доста богато, като гостна, а в отсрещния ъгъл се виждаше и писалище. Миришеше на тютюнев дим, който се бе наслоил гъсто накъм затворените прозорци, на кръгла полирана масичка се виждаха чашки и висока бутилка гръцки коняк.
    — Да не би да си дошъл да ме следиш? — рече не съвсем на шега Венчев. Сетне добави някак твърде небрежно: — Това беше сръбският консул.
    — Знам го.
    — Така ли? — промърмори без всякаква почуда Венчев и като че ли отеднаж се сети: — Все пак миналата година сърбите проявиха доброжелателство за Дамета, даже, може да се каже, и великодушие.
    Предната година поради прекомерна доверчивост Даме Груев бе попаднал в ръцете на сръбска въоръжена чета — първата по тия краища на Македония.
    — Те можеха да го убият — продължи Венчев. — Можеха да го замъкнат в Сърбия, да се гаврят с него, с Организацията, с всички нас.
    — Да, но куражът им не стигна. Та не знаеш ли? Каза им се, че ако не го освободят час по-скоро, Организацията ще унищожи до крак целата тая банда и всички сърбомани по Македония с жените и децата им.
    — Е, да… — смотолеви Венчев, сетне гласът му пак се изясни: — Немаше нужда от такива закани. Друг ветър духа сега откъм Сърбия. След като ходи там Сарафов…
    — Да. Друг ветър — възрази нетърпеливо Борис. — Сега по Македония шетат вече неколко сръбски чети. Това е наистина друг ветър.
    — Глаушев… Не мога да те позная. Станал си много лют. Седни, седни да поприказваме.
    Седнаха. Венчев посегна към бутилката.
    — Аз… не ща, не пия.
    — Добре де! Аз ще пия.
    Венчев сръбна бавно от чашката, широко се усмихна:
    — Наричали са те преди Милостивият.
    — Наричаха ме. Аз… аз съм си същият. Само светът около мене ми изглежда по-друг. Не такъв, какъвто ми изглеждаше преди.
    — Растеш. Поумняваш. Знаеш ли — остави Венчев чашката на масичката, — забелезал съм, че ти при нашите срещи с другарите от комитета винаги приемаш нещата твърде… буквално. А те, разните неща, никога не са точно такива, каквито изглеждат. Това налага и ние да бъдем малко по-по-гъвкави, по-съобразителни.
    — По-практични.
    — Да, именно: по-практични. Ето сега — побърза Венчев, — да речем, със сърбите. Сарафов е ходил там, говорено е, дали са, струва ми се, и пари… Разбира се, те изхождат от своите си интереси, но защо ние да не използуваме, като им внушим при това да се приближат към нас идейно? Ние имаме нужда и от оръжие.
    и от пари, и от… Те са склонни, може да се каже, решени са вече да приемат автономията за Македония, ето и с консула им говорихме, а тоя господин, който беше с него, бивш сръбски офицер, е убеден автономиет, като нас. Македонец е, но се чувствува сърбин. Ние требва да признаем най-сетне, че в Македония има сърби, колкото и малко да са. Това е всичко. Утре, при свободна Македония, нема да има със Сърбия митническа граница и други там неколко незначителни отстъпки. Така ние наистина можем да си осигурим помощ и от техна страна. Нека има и техни чети, щом… но да бъдат безпрекословно подчинени на Вътрешната организация.
    — Ясно ми е, господин Венчев — каза Глаушев с тъга, която се четеше и по лицето му; навел бе очи, срамуваше се да погледне събеседника си, срамуваше се за всяка негова дума.
    — Нали? — бързаше Венчев и добави заговорнически, та и с далечна закана: — Но виж какво, Глаушев: аз имам пълна вера в тебе, зная те, ти обаче никому ни дума, особено на Бобев. Ще помислят, че искам да се налагам — махна той с ръка нехайно, да подцени също и грижата си за своята тайна.
    — Всички вие ме поучавате… — потреперя гласът на Глаушев. — Най-млад съм и -тъй… Милостивият. — Той рязко се изправи на стола си и дигна потъмнял, влажен поглед, лицето му преди това още бе започнало да бледнее: — Слушайте сега какво ще ви кажа аз: ние сме българи, но воюваме жестоко с българския върховизъм, а ето сега вие и сарафовци искате да отворите вратите на Македония за сръбския върховизъм. Аз знам, че една от сръбските чети е влезла откъм Сърбия с благословията на Сарафов. И наши чети са я превели чак до Азот и Порече. После нейният войвода показал рогата си. Сега той прави, фабрикува по ония места сърби. С нож и с пълна чанта лири. В Македония нема сърби, има сърбомани. Ако ги признаем за сърби, ние сами ще вкараме вълка в кошарата. Това е отдавнашна цел на сръбската политика. Моят баща ми е разправял такова нещо: сръбският представител в Цариград преди години е станал голем приятел на султана. Абдул Хамид не е могъл без него и го е канил всеки ден в палата си. А сърбинът всеки ден: „Признай, твое султанско величество, сръбска народност в царството си.
    Българите са и твои, и наши врагове, ще ги разделим на две половини и лесно ще ги надвием. Те и помежду си ще се изядат.“ Султанът му е отговарял: „Прав си, приятелю. Българите ми създават най-големи грижи. Но вие немате ваш сръбски милет в моето царство. Ха де! Създайте ги; от мене имате изин. Ама тъй, вечер да ги сеете, сутрин да ги жънете. Направете ги барем докъм педесет-шейсет хиляди. И аз веднага ще ги призная. И всичко ще им призная.“ Така е започнало. И така върви оттогава. Сега остава още ние да помогнем. Нашата Вътрешна организация. Да сее и тя, а други да жънат. Кому каквото е нужно семе. На прилепския конгрес най-първи хора на организацията решиха да се води непримирима борба против чуждите пропаганди, които разединяват народа. Та и нужни ли са решения и… Вие, господин Венчев, искате да скриете от окръжния комитет що вършите със сръбския консул. Мене ме посветихте по принуждение, аз станах неволен свидетел. И ако е нещо добро, защо ще го криете?
    — Сега пък ти мене ще поучаваш…
    — Какво имам да ви поучавам? Вашата работа с консула е или недомислена, или нечиста. Имало сърби автономисти. Къде беха те досега? Къде беха през време на въстанието? Може да има некои… Те ги ловят със серкме, за да ни ги покажат. Консулът ви е довел един, да ви го покаже. Живо доказателство. Та ние не знаем ли какви са целите на съседните държави спрямо Македония? Сега ли ще ги откриваме?
    Широкото лице на Венчев силно почервеня, той дръпна ръцете си, както ги бе сложил с разтреперани пръсти върху своите закръглени силни колена.
    — Слушай, Глаушев, ти мене за предател ли ме мислиш?
    — Не. Или, да кажа, немам основание и не мога да допусна. Вие искате по свой начин и лично вие да ръководите работите. И отивате прекалено далече. Тая организация има свой ред и свои закони. Вижте сърбите, гърците: правителството им командува, офицерите, учителите, поповете изпълняват. Сърбите са по-хитри, по-упорити и от гърците. Довели са ви да видите жив сръбски автономиет. А ние, а ние? Правителство, княз, върховисти един чешит, върховисти друг чешит, сарафисти, централисти, санданисти, социалисти, анархисти… и всеки по своему. Всеки против другите. Даже кърви се леят. Стара българска язва. Царства са пропадали. Вражди, разединение, междуособици. Защо? Защо? За големите неща в живота на българския народ, за опорите, за основата в неговия живот има еднаединствена истина. Нея требва да знаем, нея требва да приемем всички и всички да й служим.
    Венчев помълча, после наново плъзна ръце към колената си и рече с разкривени устни, с подигравка или може би с презрение:
    — Какъв наивник си ти! Да не кажа друга, по-силна дума. Сам виж: ти искаш да вкараш в един и същ път… княза и социалистите. Мислиш ли що говориш?
    — То е друго. Съвсем друго. За княза и социалистите. Но ето, за пример: ние всички требва да пазим българското си име. Името, което ни свърза, нашето общо име. А сега аз говоря за Македония. Пътят към освобождението на Македония е и требва да бъде един-единствен за всички. И който не иска да помага, да стои настрана. Да не налага никому своите лични, собствени разбирания, своите идеи, своите кроежи. Не е ли ясно, че на князете и кралете около нас им е нужна Македония, а не нейното освобождение?
    — Ти не разсъждаваш политически, разсъждаваш… даскалски.
    Лицето на Глаушев се удължи сякаш, изпъна се, застина:
    — Нека бъде даскалски. Но да бъде честно. И требва да ти кажа — обърна и той на „ти“, — че ако не уведомиш другарите от комитета що вършиш със сръбския консул, аз ни най-малко не съм задължен да пазя твоите тайни.
    — Добре — рече примирително Венчев. — Не се горещи много. Аз не върша нищо осъдително, но искам да го върша умно. Бобев, Кибаров и разни други там могат само да попречат.
    — Те са окръжният комитет. Какво би станало, ако всеки действува по свой ум, колкото и да се мисли за по-умен от другите? Нали за това говорим? Ти сам можеш ли да вършиш едно такова общо дело? И ако ти е нужна помощта на другите, техните сили, техната кръв, как нема да ти е нужен и техният ум? Нашето дело е народно.
    — Добре, добре. Ще докладвам пред целия окръжен комитет. Но ти ще оставиш тая работа на мене.
    Глаушев извади кърпа и обърса лицето си. Казал ли бе всичко, което трябваше да каже? Ще изпълни ли Венчев обещанието си? Ще видим. Той стана да си върви, в ума му гъмжаха недоизяснени, недоизказани мисли, още по-тъмна мъка разпъваше гърдите му и току се разбърза — да излезе по-скоро от тази стая, да остане по-скоро сам, с всички тия мисли, с мъката си. Едва на вратата се сети:
    — Бех дошъл за Дяконов — рече той с нескрита досада. — Изпратил си хора… видех ги с очите си. Искаха да го бият в една кръчма. Ще станем за подигравка. Той е учител в нашата гимназия, участвувал…
    — За него ли си дошъл? — прекъсна го рязко Венчев. — Той заслужава куршум, не само бой. Анархист, сатанист, нихилист и… и без всекакъв морал.
    — Не говоря за морала му. Нито за вашите лични разпри… но така ли, по кръчмите, и как ли ще го тълкуват хората? Дошъл е от България, участвувал във въстанието…
    — Той ли ти каза, че е участвувал? Лъже, мръсникът му! Той е избегал от България поради некаква женска история. Мъжът на жената искал да го застреля.
    Глаушев махна с ръка и бързо излезе.

XII

    Борис Глаушев се отправи за квартирата си. Не искаше да среща вече никого, боеше се от всякакви срещи. Отказа се и от вечеря. Усещаше блудкава преситеност в празния си стомах, засъхналата му уста горчеше. Само това бе останало от изпитата ракия. Изчезнала бе бързо шеметната унесеност, чувството, че се откъсваш от земята, дръзката устременост на мислите, бялото, лъжливо сияние, което се излъчваше от предметите. Изчезнала бе цялата лъжлива възбуда. Останала бе само тая блудкавост и някакво чувство на виновност. Но това не беше само от ракията. Това беше и от циничната проповед на Дяконов, от неговата жалка уплаха, от срещата в квартирата на Венчев, от внезапно обладало го омерзение, от непрестанната мъчителна тревога, която сега бе оживяла с още по-голяма сила.
    Беше още в първите часове на нощта, но тия по-странични улици глъхнеха безлюдни в студената, враждебна тъмнина на ноемврийската нощ, бързите самотни стъпки на Глаушев се чуваха надалеч, с някакъв застрашителен, издайнически шум. Окръжният комитет бе наредил на всички по-известни работници на Организацията, пък и на всички по-видни българи в града да не се движат нощем сами и без оръжие. Битката между гърци и българи продължаваше с още по-голямо ожесточение. Двете враждебни организации се дебнеха непрестанно, познаваха се взаимно, всяка познаваше най-дейните работници на другата, начините й на действие; караниците, сбиванията, убийствата не спираха — изпълняваха се заповеди и присъди, често ставаха опасни срещи, взаимната омраза подтикваше и едните, и другите към разпри, побоища, към кръвопролития и без решения, без заповеди и присъди. В града силите бяха едва ли не равни, при все че гърците и власите гърко-мани бяха значително по-малко от българите, но бяха добре организирани, бяха единни. На тяхна страна бяха и турците — турската власт подклаждаше умело това взаимоунищожително разделение между гяурите, като покровителствуваше по-слабите, по-малобройните.
    Борис Глаушев не носеше оръжие. След убийството на аскера той се боеше да сложи револвер в пазвата си. В страха си да не се случи пак подобно нещо залъгваше се с успокоителни мисли — той беше още нов в О., не би предизвикал никого, би съумял и да избегне всяка опасна среща. Изпитваше и омерзение към тая кървава разпра с гърците, по-силно от гнева му към тях, по-силно и от всяко опасение за делото на Организацията. Ала все пак, в това мъртвило по улицата и в нощната тъмнина, която изглеждаше още по-злокобна при потайното мъждукане на редките улични фенери, при плътно затворените порти и осветените прозорци тук и там, уплашено опулени в тъмнината, сърцето биеше бързо, очите дебнеха всяка сянка, ушите долавяха всеки шум. Смешен, безразсъден детски страх от тъмнината, от който и досега не беше се освободило напълно сърцето му, но това беше и един досущ основателен страх за живота. Все пак Борис не носеше оръжие и стъпките му отекваха твърдо, равномерно по пустата улица. Така и се спря той да отключи портата на квартирата си — без да бърза, без да се оглежда, макар че тук би го дебнал враг да го дочака с най-голяма сигурност.
    И ето пак, както всяка вечер напоследък, когато се връщаше дори и много по-късно, дори след полунощ подир някоя среща с другари от Организацията, вратата на балкона зад него, на другата страна на улицата, тихо, едва чуто скръцна. Той очакваше тоя шум; толкова тих, а нахлу буйно в него. Ангелика е пак там, в сянката под широката стряха над балкона. Тоя път Борис се обърна. Досега се бе самозалъгвал и бе искал да си внуши, че това е случайно, момичето излиза по някаква работа или да подиша свеж нощен въздух край своите саксии. Пък и не би желал да зяпа по чуждите балкони, да заговаря момичето нощем. Така си бе мислил, но винаги се бе ослушвал дали ще се чуе пак познатото поскръцване, дали ще усети невидимото присъствие на Ангелика Милонас, дали ще го посрещне тя пак така мълчаливо от своя балкон… Но сега той се обърна към нея. Портата зад него остана отворена, както я бе побутнал.
    Сянката на девойката едва се виждаше в тъмнината, но той я виждаше по-ясно в мислите си. Два от прозорците на горния кат, вляво от балкона, бяха осветени; там беше, види се, нейната стая. Други три прозореца, вдясно от балкона, бяха тъмни, едва се белееха в гъстия мрак спуснатите им завеси; там, изглежда, спяха други някои от домашните й или пък беше гостната стая, в която се влизаше само в празничен ден. Четирите прозорчета на долния кат, по две от двете страни на портата, бяха и сега затворени — като слепи очи, дълбоко в каменната стена, с гъсти железни решетки, с прашни стъкла, както ги бе виждал толкова пъти досега. Това бяха зимниците на къщата или складовете на стария Милонас — бащата на Ангелика, — който държеше някъде из чаршиите магазин за обущарски кожи и гьонове заедно с двамата си синове. Другите стаи и другите люде в тая къща бяха вероятно на отвъдната страна, откъм вътрешния й двор. Борис прекоси улицата и се спря под балкона, промълви:
    — Добър вечер, Ангелика.
    — Добър вечер, господине — пошушна в отговор девойката.
    — И сега ли, нощно време, наглеждате цветята? —
    попита той също съвсем тихо, както му бе показала Ангелика.
    Тя се приведе през оградата на балкона и сега те бяха толкова близу един до друг в тъмнината, като че ли само да протегнат ръце, и ще се докоснат.
    — Не. Те са още неколко… есенни, докато ги хване сланата некоя сутрин. Така си умират, сланата ги изгаря. Вие обичате ли цветя, господине?
    — Обичам. И моята майка също. Зимно време тя ги крие по стаите.
    — Да, които могат да живеят на затворено. Некои веднага умират без слънце. И е жално да ги гледаш как умират ден след ден.
    — Вие за тех… като да са наистина живи.
    — Ами да! Те са живи. Можеш да си говориш с тех като с живи люде. Казват ти кога са жадни, кога са болни, кога ги припича слънцето, кога не им стига слънце. И когато се разцъфтят, когато са най-хубави, те като да се засмиват, радват се и те сами, притеглят те да ги погледнеш, да се наведеш да ги помиришеш. — Както се бе навела през оградата, тя изеднаж се извърна назад, после пак се приведе още по-ниско към него и бързо прошепна: — Иде некой от нашите. Лека нощ, лека нощ…
    Тя изчезна навътре, преди да успее Борис да отговори на поздрава й. Той прекоси отново улицата и влезе в открехнатата порта, тихо я затвори, завъртя големия ключ. Щом се качи в стаята си, пристъпи към един от прозорците, приподигна завесата. Тъмни бяха сега всички прозорци на отсрещната къща. Ангелика навярно се бе прибрала в стаята си, духнала бе ламбата, за да не я завари някой от домашните й още будна. Или може би и тя сега стоеше зад приподигнатата завеса в стаята си, чакаше да види как ще светнат неговите прозорци. Лека нощ, мило девойче, лека нощ…
    За няколко минути Борис се бе озовал в друг свят, сякаш не на тая тъмна и пуста улица, а далеч от тревожния мрак в него самия, от угнетителните му мисли. Той виждаше девойката в тъмната сянка на балкона, както я бе виждал преди на светло, различаваше чертите на лицето й както ги бе запомнил, в нейния шепот чуваше пълния й глас. Къде намираше толкова хубави думи за цветята и — дали това не беше негова прибързана радост — струваше му се, че тя бързаше да каже повече такива думи, за да го задържи по-дълго под балкона. И му се струваше още, че тя искаше с тях да му каже и нещо друго, по-важно, нещо за себе си, също и за него самия, като говореше за живите цветя, които умират без слънце, сланата ги изгаря, когато говореше за тяхната жива радост, за тяхното желание да ги погледнеш. Във всички свои думи човек вплита и други свои желания, други свои мисли, най-вече тия, които крие от другите люде, не се решава да изкаже или пък търси да ги изкаже по-хубаво — ето, като говори за цветята и тяхната жива красота. Борис се радваше на късия нощен разговор с момичето, ала още повече се радваше на това, което се пробуди в него за няколко минути и не стигна до мислите му, за да го приеме или отхвърли. Така то остана в него като жива топлина, като неизяснен копнеж. И той се помъчи да го задържи в себе си поне още малко и тук, в стаята си, докато чувствуваше как бързо оживяваха в него предишните му мисли, тревоги и болки.
    Сега си спомни той, бързаше да си припомни, по-ясно, по-добре и по-иначе, колко пъти бе виждал Ангелика Милонас, припомни си по-ясно и двусмислените подмятания на хазайката за момичето, дяволития блясък в очите й, нескриваното й желание да им устройва срещи, радостта й, когато ги виждаше заедно.
    Той видя Ангелика скоро след като я завари на разговор с хазайката в мрачния проход под къщата, те бяха пак там и двете. Тоя път девойката беше по-разговорлива, но скоро си отиде. И което Борис забеляза или не можа сам да забележи, Фотина побърза по своему да му разясни:
    — И тя е учена като тебе. В гимназията учи неколко години, но после се поразболе и я спреха. Идва с мене да си поприказва, комшии сме, пред очите ми е израснала, но с тебе разговорът й е по-друг. Пък и нели сте млади люде… — попримижа Фотина, да подсети за това, което не се решаваше да доизкаже. — Ако е гъркиня, а ти българин, радва ти се, като те види, аха! Нели и аз съм гъркиня, пък се омъжих за българин. Тя и по-добре говори от мене на български, с децата е израснала тука, на улицата, а те са повекето българчета в нашата махала. Двама братя има, те ще й се карат, ако узнаят, че се среща с тебе, но тя е хитра, Ангелика, пък и кой ще отиде да им казва! На младите не бива да се пречи, на младите човек требва само да се радва…
    Глаушев я остави долу, в прохода — не би спряла Фотина още дълго. Забелязал бе и той, доколкото имаше следи от гръцко произношение в българския говор на Ангелика Милонас, това придаваше на говора й особена прелест. Той я срещна още няколко пъти ту в прохода, където се застояваха с хазайката, ту горе, на чардака, и все някак на пътя му, когато се връщаше вкъщи. Завари ги двете и в стаята си. Ангелика силно се изчерви:
    — Прощавайте… Тетка Фотина поиска да ми покаже как е наредила стаята ви.
    Когато си отиде тя, хазайката се опита на свой ред да се извини:
    — Ами се ме разпитва как съм наредила стаята. Виждам, иска й се да погледне. Те са богати, у них е по-добре наредено. Тя мене открай време си ме обича, тука у нас, като в своя къща, а сега, хехе, още по-често ме търси…
    Борис не се ловеше на подмятанията й, търсеше тя развлечение за себе си или радости, които бе загубила.
    Всичко това премина пред погледа му като внезапно изгряла светлина, която пак угасва в мрака и мракът остава още по-черен. Глаушев побърза да запали ламбата, огледа стаята, като да търсеше нещо с очи, но не посмея да погледне в ъгъла зад вратата — свързан беше тоя ъгъл със спомена му за убития турчин. А оттам започна нестройното хоро на мислите му.
    Минало бе доста време от убийството, но споменът за това убийство бе останал в него като скрита болка, която оживяваше, дълбаеше го често, особено когато останеше сам с мислите си или тук, в своята стая, където убитият войник бе застанал сякаш на стража в ъгъла, стоеше там невидимата му сянка (както и в спомените на Бориса), невидим, мълчалив обвинител. Към нея, невидимата, бяха насочени всичките му мисли за убийството, когато се измъчваше от разкаяние или оплакваше убития. Глаушев сам ковеше доводи срещу себе си с ожесточение срещу самия себе, възбуденото му въображение създаваше живи образи на убития, трогателни картини от неговия живот и като правеше така престъплението си още по-осъдително — сам се измъчваше и с това, което измисляше. Сега като че ли изеднаж блесна пред него самата истина и спрял се сред стаята, прошепна бързо, задъхано:
    — От страх го убих.-И гласно повтори:-От страх!
    Страхливостта на Дяконов тая вечер го бе погнусила. Чул бе той и всяка дума на страхливеца за човешкия страх. Съживил се бе като че ли и неговият страх. Той си мислеше, че се бе родил с него. Страхът му беше в него преди всичките му спомени, беше едва ли не във всичките му мисли и чувства. Сега виждаше това по-ясно от всеки друг път. Колко пъти бе го наричал грижа, тревога, усърдие, предвидливост, та дори благоразумие и мъдрост, та дори и любов. Наричал го бе дори храброст… Ужасяващите го видения през детската му възраст, сънищата му, пълни с чудовищни преживелици и случки, но колко пъти като че ли те, сънищата, бяха истинският му живот. През детските си години, а то не беше много отдавна, той бе си ги мислил за свой истински живот. Със страх беше пропита и неговата обич към майка му. Колко много се бе страхувал да не би тя да се разболее, да не би да умре, да не би да изчезне някак, да я загуби, непрестанно бе треперил да не й се случи нещо лошо. И после, по-нататък… в целия му живот и най-вече откакто бе влязъл в народната борба, все тоя мъчителен страх. Или пък това беше вътре в него една упорита, непримирима борба със страха. Бързо, мигновено се изнизаха в паметта му случки, преживелици, срещи. И ония мигове, когато някой би помислил, че той проявява пълно, геройско безстрашие. Когато трябваше да чака самата смърт, когато трябваше да застава срещу самата смърт. Тогава, в тия мигове и в тия безкрайни дни и нощи, това не винаги беше горда, възвисяваща, освобождаваща, радостна храброст, а много по-често жестока борба със страха, крайно напрежение да се устои срещу страха и колко пъти е бил нужен само още един миг, за да се превърне неговата твърдост и храброст в крушение. Така беше при раняването му в четата на Гьоре Павлев, пък и още когато заяви, че ще постъпи в тая чета; така беше и в окопа през време на въстанието, когато нахлу аскерът, и после, Докато го съдеха в Битоля, а въжето на бесилката висеше над главата му… Ами чак и тая вечер, когато се прибираше в тъмнината… Също и в решението му, в упоритостта му да не носи оръжие. В целия му живот… това непрекъснато, яростно съпротивение срещу страха, преживените поражения пред страха, които бе успявал да скрива пред другите и не винаги бе успявал да скрива. Ами това най-сетне, което успяваше да скрие от другите, никога не можеше да скрие от себе си!…
    Той уби турчина от страх. Когато напуснаха оная нощ къщата и бързаха да излязат вън от града, Богдан Бобев бе му казал наистина, че носи опасни книжа, които в никой случай не бива да попаднат в ръцете на турците, ала когато Борис извади револвера срещу внезапно изскочилия войник, нито помисли за тия книжа, а натисна спусъка. Не бе помислил ни за опасните книжа, ни за това, че биха могли с Бобев да се отърват от аскера по друг някакъв начин. Той бе извършил едно кърваво престъпление, отнел бе един човешки живот само от страх. От същия този страх, който беше и в неговите скърби и терзания, в гнева му, в омразата му към самия себе, в тая ожесточена борба със самия себе, в това изтощително настървение, с което се ровеше в себе си, във всеки свой помисъл, съдеше се сам себе, ловеше всеки свой трепет. Тоя страх с име и без име, с лъжливи имена, но навсякъде все същият, все същата верига за душата, тъмнина за мислите, за най-смелите мисли. Какъв е човекът с тоя страх в сърцето, какъв е животът му? Какъв човек е той самият, Борис Глаушев, какъв е животът му, целият му досегашен живот? И какъв би бил животът му без страх, мислите му, сърцето му без страх, без тоя остър, студен железен шип в сърцето, който се забива дълбоко при всеки негов удар?… За него оставаше утехата, удовлетворението, насладата от всяка победа над страха. И една мисъл, че много пъти в страха му беше може би и неговата съвест. В страха от грешки, от всяка лъжа.
    Мярна му се пред погледа Дяконов със своето дръзко лице, със своето уплашено лице. Борис Глаушев извърна глава. Не, неговият страх не беше като жалката уплаха на Дяконов. Не беше. Той винаги се бе изправял срещу своя страх, винаги бе тръгвал срещу него, борил се бе и бе го надвивал. Глаушев рязко се обърна и пристъпи досам ъгъла зад вратата. Посегна с ръка — нямаше нищо в ъгъла, светлината на ламбата проникваше и дотук. Той проговори с нечути думи към невидимия мъртвец: „Аз те убих от страх. Страхът ми тоя път излезе по-силен от мене. Помрачи разсъдъка ми, вледени сърцето ми. Можех да те спра с думи, да се уловя с две ръце за пушката ти, ние бехме двама срещу тебе. И колко много още може да се направи, преди да се посегне върху живота на човека. Даже и с риск човек да загуби собствения си живот. Аз те убих. Такава е омразата ни, враждата ни и моят страх в нея. Но ти си вече мъртъв. Да знам, че негде имаш майка или може би жена, деца, бих ги помолил да ми простят. Защото аз те убих най-напред от страх…“ Той се върна отново към другия край на стаята, но невидимата сянка остана пак там, в ъгъла зад вратата. Той не можа да я прогони, да я умилостиви. Ала оттам, откъм другия край на стаята, където бе застанал сега, той пак се обърна към вратата: „Такива като тебе убиха моята жена, убиха майката на детето ми. Тя беше невинна, тя е бранила живота си, своята женска чест, своята любов. Такива като тебе я убиха. Такава е нашата омраза, нашата човешка омраза…“ Борис Глаушев търсеше оправдания.
    Отдавна не беше си спомнял за Ружа. Но защо, като си спомни след толкова време за жена си, почувствува, че някъде наблизу в мислите му, в спомена му беше и Ангелика Милонас? И повече затова се обърна той сега с такива думи към войника, когото бе убил, повече затова потърси и оправдание. Почувствува той също, че някъде в мислите му, някъде по-далеко, беше и Мария Йорданова. Стоеше младата учителка някъде там, сдържана, със спокойно лице, с поглед, който всичко следи и забелязва. С нея би желал да си поговори Борис в тоя час, но тя стои някъде по-далеко, той не може да я види ясно, да я приближи към себе си. И като че ли се прибоява от нея, от нейната смирена строгост, от погледа й, който всичко вижда. Той призовава по-близу Ружа, селянката, сам се приближава към нея забързано и виновно. Спомня си я със скръб и обич, чувствува я съвсем близу в мислите си, но ето не може и нея да види по-ясно, да си спомни ясно чертите й, гласа и, думите й. Вече трета година, откакто не беше я виждал — оправдаваше се той пак, а знаеше, че бяха минали не три, а малко повече от две години и това не беше много време, за да избледнее толкова образът й в неговата памет. Клетата хубава, чиста селска душица! Предаде му се телом и духом, прие любовта му и се подчини на волята му, но не се отказа от своята селска руба, повехна, задуши се в градската къща на Лазар Глаушев. Любовта й към родното село, към родната планина не беше по-малка от любовта й към него, към Бориса (или това беше все същата любов), не беше по-малка и нейната селяшка гордост — за своята любов и за своята гордост тя даде живота си. „Руже, Руже! Детето ни расте, то ме гледа с твоите хубави очи. То е в ръцете на моята майка, на нея казва «мамо». Така иска моята майка, за да познава и то тая най-свидна дума. Но ти си мъртва, Руже, мъртва, Ти си вече прах и ето аз не мога да видя добре лицето ти, очите ти…“
    Той би разказал на Мария Йорданова за Ружа, за своята селска девойка, но се боеше от младата учителка. Каква е всъщност вината му, има ли той някаква вина? Времето е безмилостно към човека. Още повече към мъртвия човек. Борис се обърна към Ангелика Милонас, потърси Ангелика в мислите си. По-леко му беше с нея, по-светло, по-радостно. Той подигна пак завесата на прозореца — къщата насреща тънеше в мрак. Ангелика спи. Ами утре той пак ще я види, ще чуе гласа й, ще й се порадва!
    Борис Глаушев се улови като в някакво бягство. Сякаш искаше да се приюти при тия три жени в сегашната си мъка и безизходност. Както някога в детската си възраст при своята майка. Къде искаш да избягаш, да се скриеш, стой на мястото си! Това са твои лични скърби и радости, това с Ружа, с Ангелика, с Мария Йорданова, та също и това с убития аскер. Богдан Бобев също би го убил, без да трепне, без да се окайва и съди. Това е борба, в пазвата на Бобев имаше опасни книжа, ти извади револвер срещу щика на турчина, срещу дулото на пушката му. И ако трябва, пак ще извадиш оръжие, пак ще убиеш. Или отстрани се, не задръствай пътя на борбата! Не, не можеше да се отстрани Борис Глаушев, не можеше да търси други пътища. У Богдан Бобев беше всичко ясно. Борис си спомни как го водеше той в тъмнината през дворищата и градините, през вратичките и оградите, с бързи, твърди стъпки. Яснота, сигурност се виждаше и в разсъжденията на Стефан Кибаров дори и когато не можеш да приемеш нЯкои негови мисли. Кибаров разсъждава логично, една негова мисъл следва друга мисъл, едната е потвърждение на другата. Там е неговото място, в борбата, при тия мъже както преди при Милош Банков, при Кузман Велянов, при Гьоре Павлев. Близу до Бобев, рамо до рамо. В него има някаква здрава опора, той самият е здрава опора. Близу и до светлината в смелите думи на Кибаров. Стефан Кибаров умее всичко да разясни, да осмисли, той води някъде далеко, води надалеко. Борис като че ли едва сега стъпи на земята. Той започна бързо да се готви за сън и си мислеше: „Утре Бобев требва да свика другарите. Нека Венчев обясни пред тех това със сръбския консул. Пред Бобев и пред Кибаров. Ясно и просто, Да нема своеволия, да нема бъркотии в народните работи. Както в моите мисли, както в мене…“
    Той духна ламбата и си легна в тъмното. И пак сякаш да избяга от себе си, ала дълго не можа да заспи.

XIII

    Борис стана от леглото, както всяка сутрин, но не бързаше — имаше свободен час. В главата му шумяха гласове и звуци, които бе чувал в неспокойните си сънища през нощта, гъмжаха в ума му все същите мисли, разбъркани, откъслечни, в него беше все още нощната тъмнина и всичките му тревоги. Спусна се към един от прозорците, приподигна завесата. Балконът насреща беше празен, само вратата му зееше леко открехната. Той се загледа нататък Ангелика вероятно бе излизала вече там и може би пак ще се покаже. Борис негли се смути от това свое нетърпение и се отдръпна навътре в стаята. Щом се обръсна и облече, пристъпи пак към същия прозорец и го отвори широко, както би направил всеки, който иска стаята му да бъде добре проветрена. Ноемврийското небе над покривите и кумините насреща тоя път беше гъстосиньо, пронизано надълбоко от светлината на слънцето, което не се виждаше от прозореца на Глаушев. Хубав ден! И Борис отново сведе към балкона очи, пълни със слънчев блясък и небесна синева. На балкона пак нямаше никого. Какво най-сетне? Да не би момичето да му е обещало среща… Той извади часовника от жилетката си — имаше още Доста време. Ала докато се повъртя без нужда низ стаята, вече не се реши да погледне насреща. И какво чакаше още?… Той сложи пред огледалото аления си фес, погледна за миг невеселото си лице, леко побледняло от неспокойния, уморителен сън, и бързо излезе от стаята, изтича по скърцащата стълба надолу. Някъде зад него се чу гласът на Фотина, хазайката му:
    — Нема ли да закусиш, учителе?
    — Не, не… бързам…
    Тъкмо да излезе на улицата, и току пред него, в светлата рамка на отворената порта неочаквано се изправи Ангелика, забързана и тя, та едващо не се сблъскаха. Борис, без да се замисля, леко я улови за ръката и я придръпна по-навътре в мрачния проход под къщата.
    Тя се усмихна едва забележимо на неговата волност и остави ръката си в ръката му, каквато беше малка и нежна ръката й, но сега изстинала. Големите й очи бяха широко отворени, виждаха се двата кръга на черните й зеници, тя разглеждаше лицето му с уплашен, питащ поглед и с видима жажда в погледа си или това беше някакво голямо нетърпение.
    — Добър ден, Ангелика… Какво има?
    — Не сте болен, нели? — попита тя леко задъхана, а гърдите й се вълнуваха още по-силно. — Тая нощ ламбата ви светеше до късно, ето и късно излизате…
    — Не, не съм болен. Имах работа и… много се радвам, че ви виждам, Ангелика.
    Тя свенливо изтегли ръката си, която сега изеднаж се бе стоплила. По страните й се разнесе лека, нежна и може би малко влажна руменина, изчезна и уплахата в погледа й, но двете черни зеници останаха втренчени, блеснали от жажда, повтарящи настойчиво все един и същ въпрос, нетърпелив, неясен.
    Те бяха започнали и продължиха двоен разговор — за това, което изричаха с думи, и за това, което оставаше в мислите им, което не се решаваха да си кажат. Мислите бяха по-смели от думите, по-искрени, бързата дума обаче изпреварваше и най-смелата, но скрита мисъл, бързаше да я прикрие още повече. Погледът все пак издаваше скритите мисли, издаваше ги и лицето, неволното движение на ръката.
    — Помислих, че… Рекох да попитам тетка Фотина. Вие сте самичък тука, между чужди… (Преди още да усетя, че погледът ми те търси и върви подир тебе,
    аз знаех кога излизаш сутрин и кога се връщаш вечер, кога светят прозорците ти и кога са тъмни. Стоя на балкона, при цветята си, и ти нищо не забелязваш, а сега, когато на балкона няма цветя, назъртам през открехнатата врата, през пролуките между завесите, ти ще помислиш, че вятърът ги помръдва едвам. Аз съм като крадец, който дебне, и сама не знам как станах крадец на сянката ти, защото, когато ти изчезваш, погледът ми гони твоята сянка.)
    — Не съм вече между чужди. Имам приятели, другари в работата, ето… и моите хазаи, ами и вие също, Ангелика. Ще се намери кой да ми подаде лекарство или чаша топло млеко. (Не съм вече между чужди в тоя град, мило, хубаво девойче. Ами ти защо си изтичала уплашена да питаш тетка Фотина и толкова ли голема може да бъде уплахата за един съсед, който е може би болен? Ти и сама се залъгваш в твоята загриженост за съседа. За пръв път ли виждаш да свети ламбата ми до късно? Но аз нема да ти разяснявам твоята заблуда, защото ще се уплашиш от постъпката си и нема да идваш при тетка Фотина. Нема вече и цветя на балкона ти, да излизаш да ги поливаш и наглеждаш, затворени са и прозорците на стаята ти поради есенните дъждове и ветрове, а как ще те виждам, ако се скриеш вкъщи? Виждам те всеки ден, търся те веднага щом се събудя, копнея и да се поспра с тебе, да чуя гласа ти. Не, нема да ти кажа нищо сега, ти ще си по-смела в своята заблуда и аз ще те виждам Всеки ден, както досега. Ами аз не мога иначе! Виждам, че не мога иначе.)
    — Аз имам баба. Ние спим в една стая. Тя си счупи ногата и се движи много трудно. В леглото е денем и нощем. Казах й за вас и винаги й казвам, когато ви видя. Ние с нея за всичко си говорим. Сами сме в нашата стая. Тя сега сама ми каза: „Да не се е разболел, щом не си го видела тая сутрин, чужд човек е той, кой ще го погледне, ако е болен“. (Да знаеш само колко е добра моята мила бабичка! Тя е майка на баща ми. Аз й нося храна, тя не може да слиза долу, и как ще оставя бабичката си без най-хубавото от храната ни, тя е стара и болна. Баба казва: „Само ти, Ангелика, милееш още за мене. Аз вече никому не съм нужна.“ Как да не е никому нужна такава добра бабичка! Тя сама м        е пита: „Биде ли днес твоя българин? Ами много ли е хубав твоят българин?“ Да, бабичко. Много е хубав. Ето, виж колко е хубав! Но баба ме може да се покаже на прозореца, да те погледне, както аз те виждам и не мога да ти се нагледам.)
    Такива бяха думите им — прости, обикновени думи. И повече говореше Ангелика, бързаше да каже нещо повече, за да го задържи по-дълго близу до себе си, макар и Борис да не бързаше, да не чувствуваше как минава времето. Още по-много бяха мислите им, ала не се реши нито единият, нито другият да спомене поне в мислите си една от най-хубавите думи в човешкия език, във всички езици. Тя беше в мислите им, но не я споменаха. Тя е най-силната дума, най-богатата, тя значи и живот, и смърт, значи и подвиг, и позор, който я носи в сърцето си, може да се отрече от себе си заради другия. После те замълчаха — не стигаха думите им или пък се уплашиха да не кажат нещо повече. И докато се ослушваха в мислите си, двамата млади люде мълчаха. Мълчанието им беше по-продължително, те обаче не усещаха времето, защото бяха близу един срещу друг и се гледаха.
    Горе, по стария дъсчен под на чардака над прохода, се чуха стъпки, заскърца и дървената стълба. Ангелика Милонас откъсна поглед от погледа на Глаушев и избърза нататък. На стълбата стоеше Фотина, щастливо усмихната. Тя се престори, че нищо не е видяла, нищо не е забелязала, но не се въздържа докрай и попита:
    — Нели бързаше, учителе…
    — Спрехме се за малко с Ангелика. Тъкмо идваше при тебе.
    — Ела, Ангелике, ела, щерко.
    Борис не усети как стигна до училището. Тъкмо бяха пуснали учениците за първото междучасие. По широкия училищен двор се разнасяше звънка младежка врява. Наизлезли бяха и мнозина от учителите в това ведро ноемврийско утро и всички там, по двора, търсеха късното, топло слънце, по-далеко от влажните студени сенки на училищната сграда и високите стени, що ограждаха училищния двор. Около Дяконов се бе струпала дружина гимназисти — двата горни класа на мъжката гимназия учеха в същата сграда. Дяконов пак димеше с цигара и говореше нещо оживено, момчетата го слушаха умълчани, проточили тънки вратове от високите яки на шаячните си куртки. Малко по-нататък Борис Глаушев настигна Кибаров, който пристъпваше бавно, извил ръце отзад, и леко приведен, внимателно слушаше Симеона Венчев, който, цял извърнат към него, говореше нещо бързо и на всяка дума махаше отсечено с ръка. Тъкмо Борис ги отминаваше, и чу зад себе си гласа на Венчев:
    — Глаушев… — Без да го дочака да спре, Венчев продължи: — Ето и Глаушев знае.
    — Да. Знам.
    Спряха се и тримата. Все така приведен и загледан пред себе си, Кибаров каза:
    — Въпросът е важен и доста сложен. Ние не ще се откажем най-сетне от една безкористна помощ, и от помощта на сърбите също. Но това да бъде помощ на сръбския народ, който не ще иска нищо срещу това, помощ братска. Не обаче помощ на сръбските правителства, на сръбския крал. Ние знаем каква би била тая кралска помощ, знаем какви са техните кроежи по отношение на Македония. Като кроежите на всички балкански правителства и разни там крале. Да, да.
    — Венчев — рече Борис, — ти требва пред целия, окръжен комитет. Ще отнесем въпроса и до Централния комитет. Ние не можем сами да го решаваме. И не така в разговори по училищния двор. Или ти…
    — Чух… Ти още снощи — прекъсна го сърдито Венчев. — Ас Бобев не може и да се говори. Скарахме се. Дума не дава да се продума.
    — Да, да — продължи мисълта си Кибаров. — Ще свикаме комитета. Целия. В пълния му състав. Това съвсем не е лична работа.
    Борис отмина. Пресрещна го Мария Йорданова, под ръка с друга една от учителките, която се бе притиснала дружески към нея.
    — Влязохте в двора със… сияющо лице, а сега какво, кой ви е разсърдил?
    — Познайте, щом четете по лицата на хората.
    — Помислих си… требва да му се е случило нещо хубаво.
    — Да, случи ми се нещо много хубаво. Невидима светлина отново озари лицето на Борис
    Глаушев, изстинало след късата среща с Кибаров и Венчев. Другата учителка гледаше лакомо младия човек, тя се притисна още по-силно към Йорданова и пресилено
    се засмя.

XIV

    Някъде по другите чаршии занаятчиите вече чукаха и режеха, но широката търговска улица беше още тиха. Тук бяха големите търговски магазини и тежките търговци започваха работа много по-късно. Не бързаха и купувачите. Не ще се втурне човек още в зори да купува плат за дрехи или готов френски костюм, или нови виенски столове, невестинско рухо за щерката, нито ще се затичат рано-рано дребните препродавачи и тия от махленските дюкянчета, нито предпазливите базиргЯни и комисионери, които идваха в О. от съседните по-малки градове и селища. На занаятчията времето никога не му стига, а големият търговец може за половин час да спечели сто лири чисто злато.
    На тая най-голяма търговска улица беше и сръбската книжарница. Търговските магазини нямаха фирми над вратите си — знаеше ги целият град, по стоките им или по името на собственика. Само на книжарницата бе сложена фирма по цяла1а й дължина с големи бели букви върху синьо боядисана ламарина: „Сръпска народна кньижара“. Който мине, не може да не я забележи още отдалеко. Всяка сутрин, още с първите минувачи, пред вратата на книжарницата заставаше слугата й Евтим. От голямо усърдие той идваше на работа много преди господаря си, книжаря Пера Джамбазович. Стоеше пред спуснатите железни ролетки и чакаше. Не се решаваше да седне на прашното каменно стъпало пред вратата и само го попоглеждаше, когато му дотягаше да стои прав. Джамбазович бе му казвал много пъти да се държи чисто. Купил му бе готов френски костюм, нов фес с пискюл, високи обуща с копчета. Костюмът беше ушит добре, по европейски, но ръчищата на Евтима стърчаха навън много по-дълги от ръкавите; такива бяха и нозете му, та се виждаха изпод крачолите на панталона всичките копчета на кондурите му, чак и шарените вълнени чорапи, небрежно пристегнати с връзките на платнените му гащи. Джамбазович се караше и за пискюла на феса му — все повече се полюляваше отпред, пред очите му, не можеше да свикне слугата да го държи отзад, както беше прилично. Те с Джамбазович бяха втори братовчеди, но Евтим беше от сиромах по сиромах, с шест деца, и те всичките женски. Не умееше и да се потруди Евтим, нямаше нито занаят, нито нива или градина край града, не знаеше къде да намери залък хляб, все се бавеше, все закъсняваше, все не сполучваше. Така беше и с децата му — колкото и да се трудеше той за мъжко, все женски му се раждаха.
    Братовчедът Джамбазович го извади от най-дълбоката тиня. Отсече му плата за три минца на месец — злато усети ръката му. Намести и две от децата, по-големичките, да се учат в сръбското училище; там и ги хранеха за обед, даваха им книги, даваха им по някоя дрешка, обуща за зимата. Евтим предаде цялата своя сиромашка душа на благодетеля си. Няма да поседне и на стъпалото, щом така иска газда Пера Джамбазович, братовчедът му. Може да престои и цяла нощ пред спуснатите ролетки на книжарницата. Това е неговата работа — да бъде слуга и верен човек. Това искаше от него Джамбазович, а работата в книжарницата беше никаква. Не стъпваше купувач, макар рафтовете да бяха пълни със стока от пода до тавана. Идваха да вземат накуп от сръбското училище. Идваха и от консулството. Пращаха и по някои села. На големи пакети. Тогава се разтичваше Евтим, но колко беше то — един или два пъти в месеца, та понякога и през два-три месеца. Много повече работа имаше слугата с кафетата, чаевете, ракията, гръцкия коняк. В книжарницата всеки ден идваха учителите от сръбското училище, други дваматрима приятели на Джамбазович (и един турски офицер между тях), случваше се да влезе и селянин, а Джамбазович и него не оставяше без кафе, без чашка ракия. В книжарницата понякога влизаше и сам сръбският консул.
    Като видя Евтим тая сутрин, че братовчедът му се задава откъм долния край на улицата, побърза да го пресрещне, както винаги, от преголямо послушание. И го поздрави, както му бе наредил още навремето Джамбазович:
    — Помози бог, газда Пера.
    Джамбазович му кимна изтежко, мълчаливо, спря се пред средната ролетка, извади, без да бърза, от джеба
    на панталона си три еднакви ключа, вързани на ремъка му с халка и дебела верижка. Отключи една след друга трите ролетки и се дръпна, за да може Евтим да ги дигне. Навиха се високо горе с трясък и трите ролетки. Лъснаха широко стъклените витрини на книжарницата. Наредени бяха там всякакви канцеларски и ученически вещи от дърво и стъкло, от никел и месинг. Туктам се бе наслоил прашец — витрините отдавна не бяха отваряни. Не ставаше и нужда — нека се вижда само добрата уредба на книжарницата, богатството й. Това се виждаше и вътре, по широките и многобройни рафтове край стените, по новите виенски столове за почтените гости. Книжарят седна зад масата си в ъгъла, слугата се зае да почисти и отдалеко личеше неговото старание, но работата не му спореше. Тромав човек беше Евтим, непохватен. Джамбазович го попоглеждаше изпод високо извитите си вежди, бърчеше лице от досада:
    — Ха по-бързо, Евтиме… — Сетне попита без нужда и пак от нетърпение: — Готово ли е сичко?
    — Готово е, газда Пера — изправи се позадъхан от големите си усилия слугата с нечист парцал в ръце. И отново пое дъх: — Нели още снощи…
    Джамбазович помръдна с провесените си черни мустаки — добре, добре, стига! Още предната вечер те заедно бяха приготвили шест големи пакета с всякакви тетрадки, учебници, разни други хартии, моливи, писалки, стъкла с мастило. Слугата не можа да довърши приказката си.
    Всекидневният уличен шум вече хлуеше през разтворената врата и пълнеше книжарницата — гласове и говор, кашлица в хладното ноемврийско утро, разбъркано трополене на стъпки по каменния калдъръм, по тесните тротоари. И отеднаж — звънък тропот на кола с железни шини и синджири, чаткане на подковани копита, продран глас:
    — Прррр, стооой, пусто!
    Пред вратата на книжарницата спря бричка с чергило и два коня. От седалката й скочи млад мъж в бозо-во шаячно облекло, на калдъръма тропнаха тежките му подковани обуща. Коларят не се помръдна, стиснал поводите, с камшик в другата ръка, скрил врат между рамената си, навирил застрашително рошави мустаки. Не ще си остави той колата и добичетата току-тъй на тая
    многолюдна улица, но и страхът му изглеждаше преголям. Младият човек влезе в книжарницата. Джамбазович се приподигна да го посрещне, придръпна стол, седнаха близу един срещу друг. Джамбазович кимна към слугата си:
    — Поръчай две кафета. Виж там и за арабаджията. И постой там с него…
    Евтим размаха ръце накъм вратата. Книжарят каза на ранния си гост:
    — Ще почакаме малко. Той не закъснява.
    Само след няколко минути в книжарницата влезе сръбският консул. Сега той изглеждаше по-друг — не такъв, какъвто беше преди известно време в жилището на Симеон Венчев. Двамата мъже в книжарницата станаха прави, да го посрещнат, Джамбазович посегна да му подаде стол. Консулът нито поздрави, нито свали полуцилиндъра си и седна до масата на книжаря някак по господарски, със строги очи, със замръзнало лице. Разкопча пардесюто си, извади голям кожен портфейл и попита, загледан някъде встрани:
    — Как подредихте колата?
    Младият мъж, който все още не се решаваше да седне, отговори бързо и чинно:
    — Покрихме ги със сено и сега…
    — Сега ще сложим отгоре пакетите с учебниците, тетрадките… — прекъсна го Джамбазович, който едващо бе поседнал на мястото си зад масата, но пак стана: — Евтиме…
    — Не бързай — махна му с ръка консулът.
    Слугата се показа на вратата, Джамбазович му направи знак да остане вън. Консулът извади от портфейла си две сгънати хартии, разгъна ги една след друга.
    — Това за турците, ако се опитат да претърсват колата. Разрешение от каймакамина да превозите училищните материали. А това за нашия човек. — Той подаде двете хартии на младия мъж и стана. — Ясно е, нали? Щом се върнеш, веднага ще ми се обадиш. И… внимателно!
    Той си излезе. Джамбазович отново повика слугата. Приготвените пакети пренесоха в колата, младият мъж зае мястото си на седалката. Начумереният, угрижен колар подкара конете.

XV

    Бричката излезе от града и се насочи по пътя за Преспа. Вече на стъмване влезе в тоя град и двамата пътници останаха да нощуват в един хан. Рано на другата сутрин те продължиха пътя си по северозападна посока от Преспа, по едно разбито, проядено от есенните води шосе. Към пладне или може би малко по-късно те стигнаха до някакъв крайпътен хан и спряха там. Ханът беше празен в тия късни ноемврийски дни, когато селските люде бързат да довършат каквото има за довършване низ полето, преди за започнат зимните веявици.Дори и ханджията излезе отнякъде едва след като двамата пътници бяха седнали край една разкривена масичка в ниската, мрачна механа. Той ги огледа с неспокойни, бдителни очи, погледна и през отворената врата вън, дето бяха спрели те колата, да види как са пристигнали. Мълчаливо го наблюдаваше от своя страна и по-младият от пътниците, сетне попита:
    — Е, ханджи, какво ще ни дадеш да похапнем? Идем чак от О.
    Ханджията се обърна към него, погледна го още един миг и не отговори веднага, а той самият попита: — Носите ли ми много здраве от пашата в О.?
    — Носиме ти и от пашата, и от валията.
    Сега ханджията пристъпи, подпря се с две ръце на масата им и пак попита с попритихнал глас:
    — А друг некой праща ли ми много здраве?
    — Сам консулът.
    Това бяха уговорени думи. Ханджията се ухили, та ушите му като да се навириха от двете страни на ниско нахлупената капа, той придръпна дървен стол без облегало и седна:
    — Е, нема да ви оставя гладни… такива гости… Днеска не съм готвил, но за вас ще се намери.
    Младият човек не показа радост от тая интимност на ханджията и рече намусен:
    — За ядене… остави. Немаме време. — Сетне попита: — Знаеш ли къде е Йосиф?
    — Къде е, не знам. Той ли ще ти каже? Но вие ще идете до Дупки. Там ще попитате за Мишко. Мишко ще ви оправи по-нататък. Така е наредено. Гледайте само до Дупки. Дупки е веке, кажиречи, половината наше.
    Сега, малко по-нагоре оттука, на кръстопътя, е кулата с петима заптии вътре. заптиите — нищо. Поя ги аз тука с ракия секой ден. Кажете там на онбашията от мене много здраве, от ханджията кажете, негови люде сме.
    — За него лесно.
    — За него лесно, ама… Гледайте само да не ви срещне Дойчин. Се насам се навърта от некое време с целата си чета. Дебне нашите. И през две български села ще требва да минете. Нема друг път за Дупки. Там гледайте…
    — Ти не бой се.
    — Е, харно. Харно — повтори ханджията и стана.
    Пътниците извадиха своя храна, ханджията им донесе една оканица с кисело вино. Лицето на коларя стана още по-начумерено. Той и не яде много. Като станаха да продължат пътя си, ханджията попридръпна младия мъж за лакътя, приведе се към ухото му:
    — Кажи там, в О., от два месеца нищо не съм получавал. Нели секой месец…
    — Наредено е и това. На връщане ще оправим и твоята работа — отвърна пътникът, без да го погледне. Сетне, отправяйки се към вратата, добави: — Ти само работата си гледай.
    — О, нели виждаш… — щръкнаха пак ушите на ханджията. — Готов съм и главата си да дам. Ха со здраве и на добър път! Ще вземете пътя в десно, надесно ще държите.
    — Знам.
    На кръстопътя се белееше отдавна неваросана ниска постройка с малки прозорчета и железни решетки по тях. Излязоха двама заптии, а през отворената врата се чуваше навътре говор на турски.
    — ДУУУР1 ’- дигна ръка онбашията.
    Коларят уплашено задърпа поводите, колата спря. Младият пътник скочи на пътя и пръв заговори, преди да го попитат, като в същото време извади от пазвата си едната от хартиите, които му бе дал консулът в О.:
    — Стока караме, онбаши. Изин имаме от каймакама в О. Ето виж какво е писано тук. От него е писано, от каймакама.
    ---
    1 ДУР — стой.

    Онбашията взе хартията, повъртя я в ръцете си, виждаше се, че не знае да чете.
    — От каймакама, а? — попита той колебливо. — А вие какви сте?
    — Даскал съм аз, онбаши. Сръбски даскал. Китаби1 карам, тефтери.
    — А, сръбски даскал. Е, ша та пусна бре. Така ми е казано. Ето и тука пише — върна му той хартията. — Ама ние тука седиме и вардиме по цели месеци, та и султанът забрави за нас, ни плата, ни…
    — Ето от мене, онбаши, за добрата ти служба — сложи младият човек две бели меджидии в шепата му.
    Бричката зави вдясно и затихна, потътра се по широк междуселски път, вече позасъхнал от последните дъждове, но по дължината му се жълтееха локви с мътна вода. Колелата затъваха дълбоко ту на една, ту на друга страна и най-сетне навъсеният колар проговори изпод щръкналите си мустаки:
    — Тежи. Железо…
    — Е, тежи. И добра работа ще върши. Чакат го людете.
    Навлязоха в едно село, минаха и заминаха. Никой не ги спря, никой не ги попита. Пътят започна да се провира между все по-високи, голи ридища. Минаха и през второ село. Младият пътник рече:
    — Оттук нататък вече по-лесно ще е. — Ами Дойчин?
    — По-добре да не ни среща, но и него ще се опитаме да го извозим некак.
    По ридищата от двете страни на пътя — голи, покрити с прегоряла ситна тревица — взеха да се надигат, да се зъбят сиви скали, туктам стърчаха ниски оголени храсти и търнаци. Пътят ставаше все по-стръмен, хлътваше в дълбоки долища, завиваше рязко на една, на друга страна и сякаш се връщаше назад. Скалите стърчаха все по-нависоко, тежаха струпани на огромни камари, жълтееха се проядени и промити пясъчници, рядко ще се отвори полянка с избеляла бодлива трева, а по-нататък дълго не можеше да се види земица или какъв да е стрък. Пустош навред. Младият мъж рече като на себе си:
    ---
    А К и т а б — книга.

    — Да не поверваш, че и тука живеят люде. Толкова време веке човек не можем да срещнем. Къде ли се крият по тия камънаци…
    — Те си знаят как живеят. Тука… бог високо, цар далеко. Страх да те хване.
    Право насреща изеднаж се изправи връх, остър като глигански зъб, целият от синкав камък и сякаш да разпори издулия се там сив, та черен облак. От двете страни на исполинския зъб се тълпяха други, по-ниски върхове на дълги, разкривени редици, застинали, сковани и те като от някаква магия. Сега бричката премина, тропотейки и с четирите си колела през един протъркан каменен ръб и се спусна стръмно надолу, коларят се приподигна, стискайки поводите с две ръце, но и конете сами се дърпаха назад, прилепили задници към полетялата кола. Разкри се внезапно тук дълбока долина, заградена отблизу между скалистите стръмнини, така и се губеше тя, от завой в завой, между два отвесни каменисти бряга. По самото й дъно, завой след завой, течаха буйните води на бърза планинска река, синкавозелени или, по-нататък, прозрачно жълти от неотдавнашните дъждове, обливаха заоблени камъни, разхвърляни по цялото дъно, прескачаха шумно каменни прагове, клокочеха и се пенеха.
    — Ето къде има живи люде — каза младият мъж.
    — Като въшки по ръба на сиромашка кошуля. Сега, към края на късия есенен ден, над долината се
    набираше бяла мъглица, но все още прозрачна, та се виждаха дървеса на цели редици и някои още се зеленееха от голямата влага тук, зеленееха се и тесните лъки край реката, но се виждаха много повече разорани нивици, пръснати по дължината на плодоносната долина. Мяркаха се туктам и люде и като че ли отдалеч се виждаше колко са забързани (може би поради есенната пустош и отчужденост низ долината), а сред една ливадка там стоеше черен кон, привел глава, неподвижен и негли забравен от стопанина си.
    Пътниците слязоха предпазливо чак до дъното на долината. Смрачи се завчас. Коларят подкара бързо по вече равния път и два завоя по-нататък иззад висока, отвесна скала се показаха разхвърляните къщурки на малко селце, накацали по двата бряга на тясната долина и долу, край реката.
    — Дупки.
    — Не дупки, а самият пъкъл.
    Настигнаха стар селянин, бос в тая студена есенна вечер, целия в дрипи и приведен едва ли не доземи под тежестта на секирата, която носеше на рамо. Поизвърна се и той да ги погледне. Младият пътник попита:
    — Къде е тука Мишко?
    Селянинът неочаквано се усмихна и усмивката му беше някак чудна на неговото потъмняло, изпито лице, брадясало и цялото бръчка до бръчка:
    — Мишко, а? Ще минете реката и там ще попитате.
    — Защо се смейш, дедо?
    — Хе… Ние по това познаваме какви гости ни идват. Които питат за Мишко, са едни, а които питат за Алексо, са други. Раздели се на две селото ни — заглъхна някъде назад гласът му, сред тропота на колата.
    Дворът на Мишко беше разграден и бричката спря пред самата му къщурка. Жълто, дръгливо куче налиташе с яростен лай ту от едната, ту от другата страна на колата, но скоро се показа и стопанинът. Висок, тънък човек с тясно, мрачно лице, с хлътнали слепоочия, край които и в здрача се забелязваха рано побелели коси. Той беше по-спретнато облечен в местна носия, с плитко плъстено кепе, ниско притиснато над очите. Щом видя младия пътник, тъмните му очи просветнаха, огледа той с бърз поглед и колата.
    — Къде си се заврел в тая дупка бре, Мишко, в тия пропасти!
    — Тука живейме ние — отговори Мишко някак обидено и упорито.
    Влязоха в къщата — мрачно пондило с огнище и една стаичка с две прозорчета. В пондилото мълчаливо ги посрещна състарена жена, пребрадена с черна кърпа, та бледото й, дребно лице още повече се белееше в мрака. Двамата мъже влязоха в стаичката.
    — Къде е Йосиф? — попита пътникът нетърпеливо. — Докарах пушки. Осем. И две хиляди патрона. Револвери пет, две бомби. Докарах и книги за училищата. Запали светлина тука, тъмно става.
    Стопанинът мълчаливо излезе. Донесе малка газена ламба — запалена, светнало бе от нея и лицето му, окачи я на стената. Вечерният здрач в прозорчетата
    угасна, бялнаха се мъждиво четирите голи, отдавна неваросвани стени. Пътникът продължи:
    — Къде ще ги прибереме? Виж там за колата, коларя. Наш човек е и той.
    Мишко не бързаше да отговори. Сетне каза:
    — Тука ще прибереме сичко. Така е наредено.
    — А войводата… Йосиф?
    — Той… знай — отговори уклончиво Мишко.
    Преди още да се стъмни добре, пред къщата на Мишко се показаха четирима въоръжени мъже — четници, — а малко по-назад вървяха други петима, невъоръжени. После дойдоха и други неколцина. Кучето лаеше прегракнало от ярост, опитваше се да се приближи към надошлите люде повече. Първите четирима нахълтаха в стаичката, но като че ли нямаше къде да се поберат с нареденото в ъгъла оръжие и струпаните там пакети.
    — Здраво, Йосифе! — зарадва се младият пътник, но войводата още от вратата се насочи право към оръжието и като да не чу поздрава му.
    Той подпря на стената своята бързометка1, грабна една от пушките в ъгъла, запремята я сръчно, дръпна ударника й:
    — Турска. Нова.
    — Сичките са нови. Маузери — обясни услужливо пътникът.
    Войводата се престори, че едва сега го забелязва, остави пушката, подаде му ръка, някак уродливо къса, но бърза и силна:
    — Е, здраво… Потрудили сте се. — В следващия миг той като че ли пак го забрави, завъртя се на петите си, какъвто беше нисък, набит и широк, кимна с едрата си глава към вратата: — Викайте ги ония, мераклиите, да им дадеме пушки. Жлъчката им пукна за пушки.
    Струпаха се на вратата и другите петима, невъоръжените, навлязоха припряно в стаичката и беше чудно как се побраха толкова люде в тази малка стая. Войводата сам раздаде оръжието и за всекиго намери по някоя закачка, радостно святкаха малките му сиви очи
    ---
    1 Бързометка — вид пушка, с която бе въоръжена сръбската армия.

    през тесните цепки на клепачите. Дигна се весела глъчка чак и по двора. После войводата каза с малко глух, но заповеднически глас:
    — Сега сички вънка! Получихте си каквото беше за получаване.
    В стаичката останаха само войводата, пътникът и Мишко. Насядаха на триноги столчета. Йосиф, войводата, не се отделяше от пушката си, сложи я напреко върху колената и сега беше по-разговорлив:
    — Останаха още три мамдзерки. Ще се намерят и за них люде. Ставаме двайсет и двама с тия петимата. Искам да станеме барем триесет. Дойчин води осемнайсетина-, аз искам да имам два пъти повеке. Е, що правите вие там, в О.? И книги си докарал, а? Е, харно, харно. Праща ли ми консулът много здраве? Кажи му, че аз ще надлъжа българите. И Дойчина, и сички. И силата ми расте с люде секой ден.
    Пътникът мълчаливо му подаде едната от хартиите, които бе му дал сръбският консул в О. Нека сам да прочете. Йосиф махна с ръка:
    — Прочети, ти прочети.
    — „До войводите и ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в О-ския революционен окръг. От известно време некои сръбски органи и честни хора или пък македонци, които по свои разбирания и съображения се чувствуват сърби, изявяват желание да помагат на нашето дело. Ние сме готови да приемем всека помощ, откъдето ида иде тя, стига да е искрена и братска, без скрити сметки.“
    — Хехехе… — прекъсна четенето Йосиф, сивите му очи лукаво играеха. — Без скрити сметки…
    — „… От Сърбия са влезли на наша територия и неколко чети, една от тех с наше позволение. В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа, който също е дошъл от Сърбия с четата си. Той е наш бивш четник и още се ползува с нашето доверие, както се проявява досега. Нашите войводи, ръководители, както и всички Организационни работници да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава на организацията, на нейните правилници и заповеди, да му се помага като на борец за народното ни дело, въпреки че е дошъл от Сърбия. Или пък ако се забележи и докаже, че е дошъл с нечестни намерения и цели, противни на Вътрешната организация, да се унищожи с оръжие като неприятел или да се обезоръжи заедно с четата му и да се прогони от територията на Македония. Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски. №259. Ноември 1905 година.“
    — Ха така! — отвори весели очи Йосиф между прищипнатите си клепачи и живо посегна с късата си ръка, дебелите му пръсти бяха и петте широко разперени. — Дай ми я ти на мене сега тая книга. Харно я наредил. — Той сгъна изписания лист внимателно, дръпна чантата си, както висеше на хълбока му, и грижливо прибра хартията вътре: — Харно я наредил. Ако, ако… Е, докато може с ако — ако, но после и с нож в гърлото. Докато хвана аз по-ячък корен. После — друга песен ще чуят.

XVI

    Йосиф от Рапа напусна село Дупки рано на другата сутрин с цялата си чета, сега нараснала до двайсет и двама души. Немного време след него, далеко преди пладне същия ден в селото влезе районната организационна чета с Дойчин войвода. Той разпредели четниците на няколко групи по селото за възможен отпор, взе със себе си селския организационен ръководител Алексо и се запъти към къщата на Мишко. Намери го в двора му — Мишко го очакваше, макар да се престори, че е зает с работата си. И тук, на двора, стана разговорът им.
    Дойчин беше от едно съседно село, облечен беше досущ като Мишко, в тукашна носия, само по оръжието му се виждаше, че е войвода. А може би и не само по оръжието, може би и по лицето му — широко, бледо, с хлътнали страни и рязко изпъкнали скули, с остър, студен поглед. И цялото му лице беше като застинало от някаква мисъл, от някаква постоянна грижа, никой не беше го виждал озарено от усмивка. От такова лице не можеше да се очаква милост, отстъпка, колебание. Такава беше и славата на Дойчин войвода в целия район. Мишко се преструваше, че е зает с работата си, но когато се изправи срещу войводата, сякаш изтъня още повече, удължи се още повече. От тъмно тая сутрин ръмеше ситен дъждец, мяркаха се и снежинки през студената, влажна мъглявина, но войводата не пожела да влезе в къщата, не го покани и стопанинът й или не се сещаше да го покани. Малко встрани от тях двамата като ням свидетел стоеше Алексо, селският ръководител. Дойчин рече:
    — Имал си гости снощи.
    — Имах — отвърна Мишко и повтори упорито: — Имах гости.
    — Кои беха?
    — Ти знайш. Казали са ти,
    — Искам ти да ми ги кажеш,
    — Йосиф беше с неколцина…
    — Друг?
    — Един гражданин. С кола дойде.
    — Какво донесе?
    — Пушки. Книги.
    — За кого? Пушките, книгите…
    — Пушките за Йосифа, книгите за сръбските школи по селата.
    — Кой ги праща?
    — От О. ги пращат — опита се да кръшне Мишко, но изеднаж обърна разпита живо, забързано: — Ти не знайш ли войводо, че веке и Сърбия ще помага? Така се разбрали Сърбия и България. Сега кой сърбин, кой българин — се сме едно.
    Дойчин не отговори веднага, а погледът му все същият. И гледаше селянина, без да мигне. После рече като на себе си:
    — Така… — И продължи: — Така, а? Йосиф ще ходи, и аз ще ходя. Ти ще държиш едната половина на селото, Алексо ще държи другата половина. Харно. За вас от лесно по-лесно. От хубаво по-хубаво. Веке нема кой да ви пречи. Сръбска партия. Ами народа бре? На две страни. И кой кого хване. Кой кого изпревари. Ти не знайш ли бре, че мене Организацията ме е поставила в тоя район? Тука аз съм войводата и нема друг войвода. Какво ми дърдориш… Сърбия, България. Тука е Организацията бре и нема друг закон ни за тебе, ни за мене, ни за когото и да е. Къде отиде Йосиф?
    — Не знам.
    — Ха, не знайш! А нели сме веке едно, песи сину, защо го криеш от мене?
    Мишко мълчеше. И нямаше да отговори, нямаше да
    каже нищо повече — такива бяха очите му, такова беше мрачното му лице.
    Дойчин премести манлихерата си в лявата ръка, посегна към пояса си, без да бърза, и извади черен, синкав наган. Мишко стоеше на три стъпки срещу него, на същото място, и само изхлипа тихо, пресекливо. Войводата стреля два пъти в гърдите му. Два пъти гракна едно след друго черният наган в ръката на войводата. Мишко разпери колебливо ръце, присви дългите си нозе и току се просна ничком на калната земя. Къде се бе дянало в тоя час жълтото свирепо куче? На отворената врата на къщата се показа селянка — Мишковата жена — и за един дълъг миг само по побелялото й лице можеше да се види нейният ужас, но после тя плесна, сключи ръце и нададе грозен вой. Селото замря. Лаеха кучета, но някъде далеко. Войводата прибра револвера си, метна манлихерата на рамо и излезе на улицата, следван от селския ръководител.
    Дойчин взе трима от селската милиция и още същия ден тръгна с четата си по следите на Йосиф от Рапа. Щом районната чета напусна Дупки и се отдалечи, неколцина по-смели от сърбоманските къщи надигаха всякакви оръжия, та и трите пушки, които бяха останали в къщата на Мишко, запътиха се да преминат реката и да убият Алексо, селския организационен ръководител. Посрещнаха ги от другата страна с оръжие, не им дадоха да преминат реката. Тогава сърбоманите се нахвърлиха по българските къщи, които бяха на тяхната страна на селото, но не се стигна до кръвопролитие — страхът излезе по-силен от омразата и жаждата за мъст. Ами ако се върне Дойчин? Ами ако се върне Йосиф от Рапа? Надвиха може би и други чувства — това бяха люде от едно село, бяха в близки роднински връзки, имаше между тях и кръвни братя, които се бяха разделили в тая нова вражда. Затихнаха изстрелите, усмириха се и селските кучета. Само проточените стенания на жените, които оплакваха Мишко в къщата му, се чуваха до късно през нощта низ цялото село.
    По същото време Дойчин беше далеко от Дупки. Още по-далеко беше Йосиф. Гониха се те повече от една седмица и Йосиф все успяваше да се отдалечи навреме, навреме да заличи следите си. Не беше и много трудно за него да се държи по-надалеко от своя враг в това
    забравено и от бога място, между многобройните възли от голи, каменисти ридища, по малките, скрити долинки и бездънни пропасти, а най-вече по пръснатите тук селца, в които един и същ народ се бе разделил на две в кървава вражда. Дойчин бе взел по дваматрима въоръжени мъже и от други села, та дружината му бе нараснала до тридесет и пет души, но Йосиф не само от страх пред по-голямата му сила избягваше среща с него.
    Йосиф от село Рапа като бивш български четник и местен човек искаше да използува докрай лъжата си, че и неговата чета, макар да я бе довел от Сърбия, е чета на Организацията. Така и най-верни организационни работници по тия места го приемаха като свой, даваха му храна, служеха му за куриери. Той разкриваше истинските си намерения само пред изпитани сърбомани, но те бяха още малко и пръснати по селата, неорганизирани. С голяма предпазливост и ловкост той набираше свои съмишленици и сред преданите на Организацията тукашни люде, сред колебливите, сред лековерните и най-вече по ония села, които имаха свои гурбетчии в Сърбия. Намерил бе някъде един софийски вестник, в който бе поместена патетична статия за братско единение и разбирателство между сърби и българи, и караше най-грамотния от четниците си, който минаваше за секретар на четата, да я чете и препрочита пред такива селяни, а после и сам я разясняваше на простите люде:
    — Ето, виждате, това е български вестник. В София го печатат. Нема веке сърби, нема веке българи. Сички сме едно.
    По тия места разпрата между българи и сърбомани беше по-стара, разгорила се бе голяма вражда, проляла се бе кръв, горили се бяха къщи, плевни, палили се бяха снопи по малките нивици низ долинки и голи ридища, дето се търсеше между камънаците всяка педя земица и с най-тежък труд се изтръгваше от нея по шепа ръж. От друга страна пък, минала бе и по тези места бурята на въстанието, макар и по-отдалеко. И през тия най-сиромашки села бяха се мъкнали пълчища аскер, още повече башибозук, грабили бяха и от голите и босите, палили бяха и убивали. Малко ли беше това, малко ли беше злото от турци и арнаути, да има мир и любов барем между християните, та и колко ли е разликата между сърби и българи, една вяра, кажиречи един език говорят, от един и същ корен са славянски. Така пред едни, дето такива думи можеха да хванат място, можеха да разколебаят, да размекнат, да приспят, да утешат лъжливо, а пред други Йосиф сочеше войводската си чанта, тупаше по нея с широката си твърда лапа:
    — Пълна е с минцове. Сухо сръбско злато. Сърбия не жали парите си. За вас бре! Слободии да сте от турци. Свои братя християни. Нема като българската организация кожата ви да смъква за една пушка, а тя, Сърбия, ще ви даде пушки и сичко, що е нужно. И книги за децата ви без пари. Да се учат, да не бъдат прости и слепи като вас. Без пари бре! Сърбия не жали парите си, има тя пари. Нели вашите там отиват да си вадят хлеба, та и вас да хранят. Ето и аз, каквото вземам от вас за храна и за каквото и да е, с пари го плащам, с минцове. От никого нищо не съм взел без пари, както прави Дойчин. Че как ще храните вие цела чета, двайсет души гладници, млади, яки мъже? Ще ви изядати ушите, каквито сте… имотни, та просо и ръж ядете, с голи пети ходите зиме и лете, кръпка до кръпка…
    Дрипавите селяци гледаха кожената му чанта, минцовете в шепата му, споглеждаха се, потриваха се, чешеха се под мишниците, дето са се наболи въшка до въшка, и все еднакви мисли, едни и същи мисли минаваха през чорлавите, въшливи глави на мнозина от тях:
    „Е… наистина злато дрънчи в чантата му… свети в ръката му. Сухо злато. Сръбски лири. С една такава лира две врещи пшеница можеш да купиш на пазара в Прилеп или в Кичево. И какво ли не още можеш да купиш — сичко, що ти е нужно. И на чаушина можеш да дадеш некой грош, та да не те яде. Пара е, сила голема. За сека човешка нужда помага, и сила дава на човека. Дадоха и книги на децата, право е. И по некой аршин басма са давали по други села сръбските даскали, и градски обуща са давали… Требва да е по-богата Сърбия. И нашите гурбетчии повеке там отиват, по-лесно се печели там, людете там били по-широки. В чантата на Дойчина нема алтъни. Той нема и чанта, ходи като селяците и само оръжието, що е на него. Те, нашите, се гледат да вземат и малко дават. Само по некоя пушка некому, а те карат сам да си купуваш пушка и
    комитски опинци. Ще изгребеш последната шепа брашно, хлеб да им замесиш. Никога пара нема да ти подаде. Ти, казва, сам сичко ще си нареждаш, та и турчина сам ще събориш. А виж що говори Йосиф!“
    Йосиф от Рапа казваше и това на едни и други, но по-тайничко:
    — Сърбия ще хване един ден мечката за ушите. Аскер има, топове има. Тя, ако искате да знайте, е по-близу до нас. Та може по-бързо да дойде.
    Споглеждаха се селяците, оглеждаха се помежду си с гуреливи очи дрипи висят по тях, колената им треперят от глад, та и ушите им са клепнали като на бито куче. Колко е силата им… Те ли ще бият турчина! Що аскер мина по въстанието, пътищата почернеха, дни наред топове бучаха накъм Крушово, що страшна сила беше, а те колко ли са спрямо султанския аскер, колцина имат барем по една берданка? Виж, Сърбия може би по-лесно ще я свърши, щом… Колко ли християнски свет може да събере Дойчин, и то с тояги повечето, с коси, с какво друго? И не казва барем за България, ами ние, казва, сами, други не ни требват. А виж що говори Йосиф от Рапа!…
    И все повече селяци се събираха да слушат Йосифа от село Рапа. Влязоха още неколцина от тях в четата му. Даде им маузерки и всичко, що е нужно и най-добро за четник, на първо място подковани опинци.
    Дойчин тичаше по следите му. Знаеше какво върши, какво говори. Казваха му верни люде, казваха му всичко и същите селяци, които се събираха да слушат Йосифа, да гледат войводската му чанта. Дойчин познаваше своя район както петте си пръста, с всичките му пътища и най-малки пътеки, всяко село, всяка колиба, всеки дол и рид, всяка скала или горичка. Организационни работници имаше навсякъде, навсякъде имаше Дойчин и свои верни люде. Той самият с нарасналата си чета беше в непрестанно движение — едва ще се спре да пренощува в някое село или пък ще поседи на някоя хитро прикрита пусия, докато му съобщят, че Йосиф минал преди него през същото място или че се е отклонил по друга посока. По района ходеха и други Дойчинови люде, да следят и дебнат, на два пъти прати той люде и направо до Йосифа да го канят за среща, а Йосиф отговаряше с едни и същи думи:
    — Ами ще се видиме, защо не. Ходиме по едно и също место, една и съща работа вършиме, се ще се видиме некой ден.
    Чу се по едно време, че Йосиф преминал с четата си в съседен район, ала още на другия ден Дойчин узна, че не е излизал от района му. Така повече от седмица в тая гоненица и криеница, пък това не беше малко време за такава работа и на такова място. Гневът и омразата на Дойчин войвода стигнаха до последен предел, а научи той, че Йосиф от Рапа му се присмивал и се радвал премного на сполуките си.
    Най-сетне срещата им стана и не можеше да бъде иначе.
    Имаше едно място, викаха му Диклите — голото теме на едно стръмно ридище, между две от тукашните села. И такова място беше, че тия две села, въпреки че ги разделяше само един рид, кажиречи, и не се знаеха. Рядко и много рядко ще премине човек от едното село в другото. Стръмно, докато отидеш горе, душата ти да излезе, а на самото теме на рида, заоблено като гигантско яйце, бе израснала, може би още при сътворението на света, същинска гора от сиви и по-тъмни, дори черни камъни. На песъчливата и най-бедна земииа между тях растяха зли тръни и къпини, всякакви бодили и стръкове, рядка тревичка, но всичко това изгаряше още през първите дни на лятото между напечените камъни и се превръщаше в пепеливи и бели змийски ко-стици — да не се допре човек до тях. Змиите, навити на краваи или преплетени, се приличаха на цели купища, край всяка трънка, във всяка цепнатина, а зимно врема тук непрестанно се извиваха виелици, ден и нощ зли ветрове надаваха писъци между изправените камъни. Нямаше през голото ридище ни път, ни пътека — ветровете избърсваха всяка следа и каква следа може да остане за дълго върху твърдия камък? Само горе, на билото, се откриваше между камъните широк ходник и дълъг може би до петдесет метра, та редките пътници по него минаваха, когато прехвърляха рида. Камъните около това отворено място се изправяха близу един до друг като дебели стълпове и високи до два човешки боя или като разкривени, възлести дънери, да не могат да ги обхванат и по петима-шестима мъже, само клони им липсваха, едва ще се подаде от някоя цепнатина пресъхнала трънка или хватка побеляла трева. Наклякали бяха тук и там, натръшкали се бяха, навирили бяха присмехулно задници между каменните дънери и какви ли не каменни чудовища, с уродливи глави и крайници, огромни, тежки, къде по-големи и от най-едрия бивол. Не бог, а самият сатана е работил тук и злодействувал, за да плаши людете и да им се присмива, криейки се злорад зад тия свои каменни изчадия.
    Беше рано сутрин, току на зазоряване. И тъкмо това място бе избрал Йосиф от Рапа, за да премине с четата си от едното село в другото още в предутринния сумрак. След първия снежец през тия декемврийски дни, който се бялна по планинските хребети и скоро изчезна, небето беше ведро и бързо се развиделяваше. Между щръкналите камъни виеше злобно остър, смразяващ вятър, който пронизваше сякаш и самите каменни блокове. Четниците се провираха между тях мълчаливо, с тежки, неравни стъпки, сгушили се във връхните си дрехи, мушнали премръзнали пръсти в ръкавите, а пушките им стърчаха, метнати на ремък. Мяркаха се те през каменната гора и сякаш внезапно оживели сред каменната неподвижност наоколо, рядко ще се чуе ударът на някой приклад в камъка или глухо изречено проклятие.
    На отворения ходник горе се показа най-напред водачът — присвил се в дрипите си селянин с лице посиняло, почерняло от вятъра, а веднага след него вървеше четник, който бе пристиснал пушката си под лакът, другата ръка бе мушнал в пояса си. Като стигнаха те двамата докъм средата на ходника, измежду камъните зад тях се показа и сам войводата Йосиф от село Рапа. Занизаха се след него и четниците му по на две-три стъпки един от друг. Йосиф се оглеждаше ту на една, ту на друга страна в това внезапно отворило се място, като вълк в празна кошара, и водачът вече наближаваше да навлезе между камъните насреща, когато тъкмо там като изпод земята изникна Дойчин с насочена пушка. Йосиф трепна, но това беше за по-малко от един миг, сетне пак така бързо цял се преобрази, широкото му лице засия, размаха той високо ръка, негли от радостно нетърпение.
    — О, Дойчине — подзе вятърът веселия му глас. — Добро утро, Дойчине!
    Те се знаеха отдавна. Ходили бяха и четници заедно някое време. Дойчин мълчеше със затворено, сурово лице. Зад него се виждаха двама от неговите четници, също с насочени пушки, едва показали се иззад близките камъни. Двамата водачи на Йосифовата чета бяха се спрели вцепенени пред насочените пушки. Йосиф мина край тях и като че ли се бе затичал да прегърне другия войвода, но и той се спря на сгодно разстояние срещу Дойчина, без да промени радостния израз на лицето си. Четниците му се струпаха зад него, само дваматрима се спряха колебливо на другия край на ходника, по-близу до изправените камъни там, колкото и да знаеха, че тая предпазливост беше безполезна. Най-сетне Дойчин проговори:
    — А ти, като си тръгнал по моя район с чета, хич ли не помисли най-напред на мене да се обадиш?
    — Е, е, е — сякаш едвам сдържаше Йосиф голяматв си радост, — така ли се посреща гост!
    — Гост… Гостът влиза през вратата, а не през плета, скришом и…
    — Ами аз те търся секи ден, брате Дойчине, пък и от колко време съм тука?
    — Брат ти не си ми. И бегаш от мене, криеш се. Знам аз сичките ти работи. — И с едно късо, рязко движение на свободната си ръка Дойчин рече остро, през зъби: — Сваляй оръжието! Сички там… слагайте оръжието на земята! Иначе ще ви избием до един! Хванати сте от сички страни.
    Сега пак се промени лицето на Йосиф от Рапа, пристисна той скръбно устни и сякаш беше готов да заплаче, обърна пушката си с приклада към Дойчина, подаде му я, тъжно потрепера и гласът му.
    — Земи… Земи пушката ми. И тегли в мене, ако искаш, веднага. Ето тука — тупна се той в гърдите. Сетне развълнуваният му глас изеднаж закрепна: — Но щезнайш, че аз не съм ти враг. Брат съм ти аз, а не враг. -Наведе се рязко (той знаеше, че трябва да действува бързо), сложи пушката си на земята, дръпна чантата, извади оттам сгънато на четири писмото на Орловски и го подаде на районния войвода: — На, прочети това нещо, и сичко ще разбереш.
    Дойчин побърза да вземе хартията. После мръдна глава наназад, без да се обръща:
    — Земи. Прочети да чуя.
    Единият от четниците зад него пристъпи, взе писмото от ръката на Йосифа, разгъна го непохватно и спъвайки се едва ли не на всяка дума, прочете го гласно. И накрая: „… В нашия окръг се движи и Йосиф от село Рапа… Той се ползува с нашето доверие… Нашите войводи, ръководители… да бъдат внимателни към него и четниците му и ако се подчинява на Устава… да му се помага… въпреки че е дошъл от Сърбия. Ако ли пък се забележи и докаже… Секретар на О-ския окръжен революционен комитет: Орловски, №259…“
    Четникът млъкна и дигна поглед към войводата си. Дойчин дръпна хартията от ръцете му — не вярваше на ушите си, искаше да види и с очи. Писмо, написано с едър, твърд почерк. Дойчин едвам можеше да се подпише, и то само с малкото си име; дотам спираше науката му. Но видя той тук и червения кръгъл печат на Организацията, на окръжния комитет. Познаваше го по-добре от писмото и повече му вярваше. Чу се и сговорчивият, подмилкващ се глас на Йосифа:
    — Ти нели знайш кой е Орловски…
    — Знам — отвърна глухо Дойчин, без да дигне очи от писмото.
    — А… а — заекна, докато си спомни Йосиф, сетне добави бързо, услужливо: — Венчев, господин Симеон Венчев.
    Дойчин сгъна писмото бавно, несъзнателно, борейки се с мислите си. Прости бяха тия негови мисли, но не можеше да ги разплете. Писмото беше едно, а това, което знаеше той, беше друго. Но ето в ръката му писмо от горното началство, с печат. Тия горе не знаеха ли що вършат? Трябваше да знаят и по-добре от него. Учени люде бяха и, кажи го, най-горно началство. Той трябваше да се подчини. Но…
    — А ти — дигна той остър, гневен поглед към другия войвода, — ти чу ли докрай що пише тука? Подчиняваш ли се на Организацията?
    — То се знай! Подчинявам се, как да не се подчинявам.
    — А защо казваш на людете, че Сърбия ще ни освободи, че тука Сърбия ще дойде?
    — Такова нещо не съм казвал. Казвам, че и Сърбия ще ни помага. Ето аз дойдох от Сърбия. Сърбия ми даде оружие и…
    — А, не си казвал. Може да са ме излъгали — добави Дойчин с позаглъхнал глас. — С моите уши аз не съм те чул. Може да са ме излъгали.
    — Ама, Дойчине… нема веке! Сърбия и България оз ще правят. Имам аз вестник от София. — Той намери бързо вестника в чантата си, подаде го на Дойчина: — Ето тука пише. Друг ветър духа сега. Братство, согласие.
    — То си е нихна работа — рече колебливо Дойчин. — Нашата е друга.
    — Друга, ама ето и Сърбия ще помага.
    Заплетоха се още повече мислите на районния войвода. Само това, което знаеше той самият, му беше ясно, но другото го плашеше. Не можеше той да излезе и против Началството. Пратил бе писма за Йосифа, а отговор още нямаше. Ще прати пак, ще пита. Ще каже още еднаж и той какво знае. Но какво да прави сега? Сега какво да прави…
    Сивите очи на Йосифа от Рапа между тесните им цепки блестяха силно, вперени в Дойчина. Бореше се и Йосиф с мислите си, бореше се за живота си.
    — Да ти кажа и друго — рече той изеднаж. — Харно, че се сетих. Преди да дойда тука, в твоя район, видех се аз с Перета Тошев. Той също одобрява, стига, вели, да сте верни на Организацията.
    — И Пере ли така вели? — попита Дойчин недоверчиво, но вече с друго, по-прояснено лице.
    — Ами, ами… С него, с Перета, говорих, ето, като с тебе.
    Щом и Пере… За Дойчина по-голям човек от Пере Тошев в Организацията нямаше. По-умен, по-чист. Ни Гоце, ни Даме. Всеки може да сгреши, Пере — никога…
    Той тръсна писмото в ръцете на четника, който го прочете, не го върна направо на Йосифа, но към него, към Йосифа, се обърна, дигна високо глава, да му покаже своето надмощие:
    — Слушай какво ще ти кажа! Ще те пусна да минеш, ама веднага да излезеш от моя район. Веднага!
    — Как бре, братко… Да излеза, ама… Денем с четата…
    Дойчин махна с ръка — не иска да чува нищо повече — и продължи:
    — Да те нема тука, в моя район! И слушай още какво ще ти кажа: аз знам защо си дошъл и що мислиш да вършиш. Ако не знам още съвсем добре, ще се науча още по-добре. С моите си очи ще видя, с моите си уши ще чуя. И ще те хвана пак, макар да си толкова хитър. И веке нема да слушам никого!
    — Ама, Дойчине, брате… Ти сам ще се увериш, с добри мисли съм дошъл…
    Дойчин не го слушаше. Той мушна два пръста в устата си, чу се силно изсвирване, три пъти едно след друго. Навред около отвореното тук място, едва ли не иззад всеки камък, се показаха четници и селяни с пушки в ръцете. Четниците на Йосифа се заоглеждаха, някои и се приближиха един към друг, огледа се и той самият и като нямаше що друго да стори, току се усмихна, поклати глава, покорно приведена:
    — Сила си голема, Дойчине, халал ти вера…
    Дойчин се дръпна да отвори път, посегна да отстрани и четника си, кимна рязко с глава, без да погледне Йосифа:
    — Тръгвай!
    Йосиф мина досам него, поспря се колебливо:
    — Е, хайде сбогом, брате Дойчине, и…
    Дойчин нищо не му отговори, изкривил поглед някъде встрани. Не се помръдна нитой, ни людете му, докато не се изниза четата на Йосифа, докато не се загуби до последния човек нататък, между изправените камъни.

XVII

    Йосиф от Рапа слезе по другата страна на каменистото ридище, но не се отби в селото, което беше на тая страна. Като да избягваше да среща люде. Не се чуваше и гласът му, както друг път — ту едно ще каже, ту друго, ще напъти куриера, ще се скара на някого от четниците. Той води четата повече от два часа без почивка. Някои от четниците изоставаха и тъй, капнали от умора, трябваше да подтичват, за да не се откъснат от другарите си. Не се боеше Йосиф да се движи и посред бял ден — срещата с Дойчина бе станала, а за турците и не искаше да знае. Турски потери обикаляха по-рядко по тия диви места, пък и не бяха страшни — със сръбските и гръцките чети те се разминаваха по-любовно, стига навреме да узнаят какви люде идват насреща.
    Най-сетне Йосиф хвърли късата си гуня на прегорЯлата трева край една скала на завет и се отпусна върху нея, взел пушката си между колената. Насядаха и четниците му, мирно, тихо и някак по-надалечко от него. За часови се разпореди подвойводата му, а Йосиф продължаваше да мълчи с помрачено лице. Нож беше забит в сърцето му до дръжката. Посрамил се бе той пред четниците си и още повече пред Дойчина, пред всичките му люде. Сега ще се разчуе навсякъде — Дойчин бе излязъл по-силен от него, по-ловък. Хванал го бе Дойчин като пор в дупката му и някак по милост го пусна да си върви. Той, Йосиф от Рапа, трябваше да се увърта около него, да се превива на две, да му се подмилква. Но стига вече с тия преструвки, с тия хитрини! И, дочу той и друг глас в себе си — не ще може да излъже още един път Дойчина. Ще открие лицето си Йосиф, ще развърже и ръцете си. Когато човек не е принуден да мами, да хитрува, да се прикрива, във всичко е по-свободен. Сега ще види Дойчин и всички ще видят, ще разберат кой е и какъв е Йосиф от село Рапа.
    Той извади от чантата си писмото на Симеон Венчев, разкъса го на ситни късчета и го захвърли.
    На два прехода оттук малко след пладне Йосиф се изсипа с четата си пак в село Дупки. Колкото и да бяха селяните усетливи, когато беше за тяхното село, те забелязаха сърбоманската чета едва когато влизаше вече в селото. Селяците знаеха какво може да стане сега, а в страха си очакваха и най-голямо зло, но пак от преголям страх никой цищо не стори, за да се потули, да се спасява по някакъв начин. Само Алексо, организационният ръководител, се затича да се скрие, обаче и той не на някое по-скришно място, ами под хамбара в двора си.
    Йосиф бе дошъл в Дупки да върши важна работа, но пак не можеше да се откаже съвсем от хитрините си. Излезе с четата на селския мегдан. Колко беше то — нямаше ни един погон място край левия бряг на реката, но там беше селската църквица, ниска, на колена и тя самата пред господа, притисната с тежки, зеленикави плочи. На големи празници селяците тук се навъртаха и когато църквицата биваше отворена, и когато биваше затворена, което ставаше по-често, понеже поп идваше от друго село, а откакто Дупки се раздели на две, попът вече и никак не идваше, та църквата стоеше все затворена. Там отиде и седна Йосиф сега, пред затворената църковна врата. Имаше един пън, търкулнат наблизу пред вратата (тук за нищо нямаше широко място), на него се качваше попът да бие клепалото, преди да почне служба, на тоя пън седна сега и Йосиф от Рапа. Около него — четниците му, но преди това още войводата бе изпратил петима от тях да хванат селото отвън, да не би внезапно да довтаса и Дойчин в Дупки. Насъбраха се около войводата и неговите люде — сърбоманите, колкото бяха, около петнайсетина мъже. Йосиф изпрати тъкмо от тях неколцина да съберат на мегдана и другите от селото, които държаха за българското. Надойдоха и те всички, нямаше го само Алексо, селския ръководител. А Йосиф тъкмо за него попита:
    — Къде е Алексо? Защо не идва?
    — Нема го. Жена му рече, в града отишъл.
    Обади се и друг от сърбоманите, като да искаше да се похвали, че знае по-добре:
    — Ами! В града отишъл… Ей сега беше тука, низ селото, преди да дойдеш ти, войводо. С очите си го видех.
    — Аха… — Усмихна се добродушно Йосиф, за пръв път тоя ден. И добави като на шега: — Нека дойде жена му вместо него. Да я попитам и аз за Алексо.
    Изтича същият този сърбоманин и скоро се върна, след него вървеше Алексовица. Дребна, слабичка женица и още повече загубена в тежката, похабена вече селска носия. И кой знае защо, може би за да умилостиви войводата, повела бе тя и детето си, прехванала го бе с ръка през тесните му рамена и така се изправи на няколко разкрача пред Йосифа. Детенцето беше на около пет години, слабичко и то като майка си, с тънко вратле, което едвам крепеше главата му. Те с Алексо друго дете нямаха — родила бе тя още две, но бяха умрели мънички, И сега ето с него бе дошла, да умилостиви сръбския войвода, като знаеше, че Алексо не можа да избяга по-далеко, а се криеше под хамбара.
    Погледа я войводата, погледа и детето й, както бе притиснато към нея, и попита изтихо, още по-добродушно усмихнат:
    — Кажи, Алексовице, къде ти е човекът? Сички
    дойдоха, целото село, само той не иска да дойде. Гордей се той много.
    — Той, Алексо, в града отиде… — отвърна селянката плахо, но после храбро добави: — Нема го дома.
    Все още се усмихваше Йосиф, святкаха сивите му очички, но не на лъжата на селянката, а се радваше в ебе си на играта, която бе решил да устрои. И започна… Повика с пръст помощника си, да дойде по-близу, му пошушна нещо на ухото. Помощникът се върна към четниците, както бяха наредени в полукръг наоколо, промърмори имената на петима от тях, които веднага се отделиха, сложиха ножовете на пушките си и обрадиха събраните там селяни от всички страни, да не може никой да се отдалечи. Йосиф незабелязано следеше с мижавите си очи какво става и като видя, че селяците бяха хванати здраво, обърна се пак към Алексовица:
    — Е, Алексовице… Ще кажеш ли къде се крие Алексо?
    Жената мълчеше. Дребното й съсухрено лице (а нямаше тя още ни тридесет и пет години) бе застинало в някакво недоумение, в страх и упоритост. „Какво искаш ти от мене, човече, какво ти е направил мъжът ми? Ти заради Мишко си дошъл с комитите, но Мишко го уби Дойчин, а не моят Алексо! Дойчин уби, сега и ти искаш да убиеш, какво вие така взехте да се убивате! Вчера едните, днеска другите. Мишко и Алексо,се караха, Мишко се писа сърбин, но никога не са мислили да се убиват, знам аз. А вие сега с Дойчина, като сте тръгнали с такова оръжие,… Аз нема да ти кажа къде е Алексо. Ти ще го убиеш. Дойчин — Мишко, ти — моя Алексо. Как ще ти го дам, ти- ще го убиеш. Нема да ти кажа къде е. Хич, по-добре не питай, ами пусни ме да си вървя…“ Тя попритисна още повече детето към себе си, никаква Друга мисъл не мина през ума й, но би продължила и би си казала: „Ти ще го убиеш Алексо, детето ми сираче Ще остане и аз сирота като него… Нема да ти кажа къде се крие Алексо! Ти ще го убиеш, ще го убиеш…“
    Войводата, седнал на пъна, чакаше търпеливо, ала
    не чака дълго. Знаеше, че мозъците на тукашните люде не работеха много бързо, но докога ще чака тая щура
    жена да се двоуми? Усмивката угасна по лицето му и то
    стана повече угрижено, съсредоточено, отколкото зло.
    И незабелязано побледня, както беше широко. Той протегна ръка, сякаш да докосне жената, пък нели беше къса ръката му — махна с четирите си дебели пръста:
    — Ела… Ела по-близу. Ела, мори, що се маеш! Жената потътра нозе изпод дългата си доземи кошуля, везана някогаш с шарки, а сега оръфана по краищата, пожълтяла, шарките й не могат да се познаят. Попривлече тя и детето си, но не се отдалечи много от старото си място. Сега страхът по лицето й беше по-голям. Тя каза:
    — Студено му е на детето. Защо ни държиш още?
    — Ела, ела — махна й той пак с широката си къса шепа.
    Без да погледне дали селянката се е приближила повече, той подпря пушката си на дънера, дръпна жълтата си кожена чанта отпред, както беше с ремък през рамото му, порови се в нея и извади цяла шепа златни пари. Изсипа ги току пред себе си, направо на замръзналата земя, която бе започнала да овлажнява там, където се бяха допирали подкованите му опинци или прикладът на пушката му. Попридръпна се на дънера, сложи ръце на бедрата си с широко разтворени лакти и някак издалеко, с надебелял глас рече:
    — Виждаш ли ги, Алексовице, тия пари тука яред мене… Златни пари, нема и да ги броя. Пълна ръка. Вижда ги целото село — посочи той с брада, без да погледне някого, и не сваляше присвити очи от селянката: — Ще ти ги дам сичките, твои ще бъдат. Ето пред целото село. На тебе тука, ама, по-право, на Алексо ще ги дам, стопанина ти. Иди му кажи, Алексовице, да излезе, да дойде при мене, да ме послуша какво ще му кажа, като по-стар. — И добави строго: — Вземи, мори, парите!
    Жената не се помръдваше, макар за един дълъг миг очите й да останаха приковани в златната купчина. Лицето й казваше: „Ти ще го убиеш. Каквото и да говориш, каквото и да обещаваш, ти ще го убиеш. Алексо нема да вземе тия пари. Такава е омразата ви, нели го слушам що говори… Парите той нема да вземе и ти ще го убиеш. Аз също нема да ги взема. Защо да ги вземам, щом Алексо нема да дойде, нема да седне да те слуша какво ще му говориш…“
    Досега селяните наоколо, и четниците също, стоЯха тъй, като по задължение или принуда, само по лицата на сърбоманите там имаше някаква радост или надменност, а по лицата на българите — повече страх, но всички чакаха да се свърши по-скоро това с Алексовица, която не искаше да издаде мъжа си. Сега, дали не от блясъка на златото върху тъмната, започнала да се размразява земя, всички наоколо като че ли се съживиха, размърдаха се, стълпиха се повече, занадзъртаха през рамената си. Жената не се помръдваше и гледаше току пред себе си със забити в земята очи.
    Йосиф от Рапа скочи. Приближи се с широки стъпки към Алексовица, улови детето за ръчичката и го дръпна от ръцете на майка му, издърпа го до дънера, на който седеше преди това. Детето ни продума, ни проплака, види се от голям страх или просто не разбираше що става с него. То се поогледа с големи очи и като срещна погледа на майка си — там остана и неговият поглед. Майка му не го изпущаше от очи, но току поглеждаше и войводата, да види какво ще направи по-нататък. А той поогледа четниците и махна с ръка на един от тях да се приближи. В пояса на четника бе затъкнат дълъг ятаган високо стърчеше двуглавата му ръчка, закривеният му край се подаваше отдолу. Преди още да се приближи той, Йосиф дръпна ятагана му, който светна синкаво с цялата си дължина. Едва сега писна майката и се спусна да изтръгне детето си от ръката на войводата, а той викна:
    — Хванете я бре, да не ми пречи!
    Двама от четниците издърпаха женицата на старото й място, тя като че ли се смали още повече в ръцете им, та и замлъкна от безсилие. Войводата притисна върху дънера главата на детето и още повече се разголи тънкото детско вратле, дигна той ятагана високо, но се обърна пак към селянката:
    — Слушай сега, мори, и харно си отваряй ушите! Шега нема да се шегувам. Ето: тука ти са парите — помръдна той с опинъка си долу, — а ето я тука главата на детето ти. Кажи къде е Алексо! Или пък иди да го извикаш, а? Ако кажеш, вземи си парите, вземи си детето и право вкъщи си върви. Ако ли не, ни парите Ще видиш, ни детето. Ей сега ще му клъцна вратчето като на пиле!
    Жената гледаше детето си. То бе започнало да стенка, Да проплаква, да мърда с ръчички, като се опитваше да
    махне широката ръка на войводата, която притискаше главата му върху дънера, мърдаше и с крачета, обути само с чорапи, и те скъсани, та мъничките му нечисти пети се виждаха; търкаше то зле обутите си крачета и като че ли не толкова от усилие да се изтръгне от грубата ръка на войводата, ами повече от студ върху твърдата замръзнала земя, едва разкаляна сега и от неговите малки стъпки. Алексовица чуваше тъничкия му гласец и на няколко пъти се опита да се приближи към него, да се откопче от ръцете на двамата мъже, тя виждаше дигнатия високо ятаган, виждаше тъничкото вратле на детето си, голите му пети, та и за това си мислеше сега — че му е студено с тия скъсани чорапи на замръзналата земя, а страхът му, болката му от притиснатата главица върху дънера беше в самото й сърце.
    — Хайде де! — разклати ятагана Йосиф от Рапа, както бе го дигнал над детето. — Още ли ще те чакам, мори?
    А тя:
    — Пусни детето ми бре, изеднико! Него барем защо мъчиш!…
    Тя гледаше вратлето на детето си и нищо друго не виждаше вече, чакаше всеки миг големият нож да падне върху него, виждаше дори и кръвчицата, която ще потече по дънера и… Чедо мило! Чедо мило! Чедо мило!
    Това беше сега в сърцето й. Друго не мислеше, не чуваше, не виждаше. Алексо беше настрана от тия нейни страшни мисли за детето. Алексо беше там, под хамбара, и дано не го намерят изедниците.
    Наоколо беше тихо, макар да се бяха насъбрали толкова люде. Само някъде по селото полайваха кучета, изквича прасе. Еднакво бяха уплашени сега и лицата на сърбоманите, и лицата на българите, та и на някои от четниците, а които от тях не изпитваха страх пред това детско вратле под ятагана, стояха намръщени, не искаха и да гледат нататък. Тук, пред църквата, бяха събрани всичките мъже от Дупки, жените и децата бяха отстранени, ала иззад плетища и огради гледаха много очи, следяха що става на мегдана, жените и децата от цялото село бяха там, зъзнеха от страх и любопитство, жените преглъщаха сълзите си и не смееха да нададат писък и само дърпаха своите си деца, да не гледат. Така, отдалеко някак, узна и Алексо що ставаше на селския мегдан с детето му. Дочул бе, види се, от съседните дворища. Не можеше да се изтрае повече на тая тишина по селския мегдан и току се зачуха гласове и подвиквания от разни страни, викаха и подканяха някои от селяците, та и от четниците:
    — Ха кажи, мори, къде е мъжът ти, не жалиш ли детето си? Кажи, мори! Кажи! Детето ти ще отиде! Ами той, що се крие още? Детето му…
    Тя не виждаше ли всичко? Виждаше. И детето си, и голия ятаган над главицата му. И все се опитваше да се изтръгне от ръцете на двамата четници, да изтича да спаси детенцето си, но не можеше да се изкопче. Ето, да отсече нейната глава злосторникът, а за Алексо — да мълчат всички там, ако някой го е видял къде се скри. Той беше под хамбара и нека лежи там, дано не го издаде някой, ако го е видял. И да не викат тия наоколо, тях ли ги боли повече, тя сега за Алексо нищо не иска да мисли, нека лежи под хамбара и дано… Сега детето, детето, детето! Чедо мило!…
    Всички очакваха, всеки миг, да.падне ятаганът върху дънера. Тогава изеднаж на мегдана се появи самият Алексо, ръководителят.

XVIII

    Пръв го видя Йосиф; беше на по-високо място там, До дънера. Или може би го очакваше. Алексо се показа откъм долния край на мегдана и като да беше сянка, излязла от гроб. Спря се за един миг, сетне посегна да си отвори път през навалицата, но селяците сами се отдръпваха да мине. Всички мълчаха, някои не се решаваха и да го погледнат. Само един там промълви, загледан след него, и гласът му беше повече въздишка, откъртила се издълбоко:
    — Ех, Алексо… човече…
    Изправи се Алексо пред войводата с късо кожухче, вирнато отзад, на долния край, с ръце в пояса, колената и лактите му изцапани от прах, както е пълзял под хамбара. Капата му, притисната до очите, косата му, отдавна нестригана, покриваше върховете на ушите на гъсти тъмни сплъстени снопчета. Войводата се преструваше, че не го забелязва, и макар да бе отпуснал ятагана, все
    още държеше главата на детето върху дънера. Погледни какво мога да направя!
    — Пусни детето — започна Алексо хрипливо, изкашля се и продължи с по-ясен глас, по-смело: — Аз съм тука.
    — А… Дойде, а? — обърна войводата към него лице с още по-присвити очи, потънали дълбоко между тесните цепки, като да го гледаше много отдалеко. Едва сега пусна той малкия, който не можа да се задържи на крачетата си, смъкна се край дънера.
    Алексовица грабна детето и побягна през струпалите се там люде, побягна по-далеко от всички тия мъже, които са се дигнали едни срещу други, очите да си извадят, кръвта да си изпият един другиму, проклети да са… И Алексо беше там, сред тях. Е, тя не го издаде, не каза, „“че се крие под хамбара, главицата на детето й щеше да отиде, той сам дойде, сам влезе в ръцете на душманите. Тя сега детето си да запази, що друго можеше да стори? И побягна към къщи.
    Алексо стоеше пред войводата. Йосиф бе върнал ятагана на четника, седнал бе пак на дънера и като да беше много уморен, много умислен, колкото и да не му подхождаше да седи така умислен. Оставил бе и пушката си подпряна на дънера. Започна с позатихнал, скръбен глас:
    — Защо убихте Мишко бре?
    — Аз не го убих.
    — Нали и ти си бил там, в двора му?
    — Бех.
    — Защо не спре Дойчина… и дума не си му казал!
    — Кой може да спре Дойчина?
    — Аз ще го спра! — подскочи Йосиф, както бе седнал на дънера, но пак се поотпусна, искаше да изглежда спокоен, разумен. — Слушай… Било що било. Ти може и да не си толкова виновен за Мишко. Слушай сега какво ще ти кажа: ти си тука пръв човек на българската организация, селски ръководител. Утре, живот и здраве, рано още сички вие тука, дето сте с българската организация, ще отидете в О. Ти ще ги водиш. Ще дойдат и двама от тия — кимна той с глава накъм групата на сърбоманите, — тия, дето са с мене, от сръбската партия. Ние сички сме сърби бре! — подскочи отново войводата, опули очи, а то само веждите му отскочиха нагоре, очичките му светнаха като две дребни мъниста между изпънатите клепки; огледа се той, ще каже ли някой противна дума. И продължи пак по-спокойно: — Ще отидете в О. и право при сръбския консул. Много ти здраве, господин консуле, от Йосифа от Рапа. От днеска нататък село Дупки се пише сръбско. Така да се знай, господин консуле. Ще му кажете още, ние ще изгоним българския поп, да ви прати сръбски поп и сръбски учител, както е пратил по други села. Това е, Алексо. За другото аз ще имам грижата, под мое крило ще бъдете вие сички, целото село.
    Премести се на другата си нога Алексо, извади ръцете си, но пак ги мушна и двете в оръфания пояс, както беше пристегнат отгоре поясът и с изтъняло ремъче:
    — Немаме ние работа со сръбския консул, Йосифе. И който иска, да върви в О., аз нема да отида.
    Йосиф дигна очи към селяците, които бяха струпани току зад Алексо:
    — А вие бре? Ще отидете ли в О., при консула? Селяците мълчаха, никой не се решаваше и да го
    погледне в лицето.
    — А де! Защо мълчите бре?
    Чу се колеблив глас, после и друг по-нататък:
    — Ние… нели Алексо е в селото, комитетът го е поставил… Ако каже Алексо да вървим в О., ще отидем, най-после… Той да каже, Алексо.
    Йосиф се загледа в Алексо изпод вежди:
    — Чуваш ли?
    — Чувам.
    — Ще отидеш ли?
    — Нема да отида.
    Помълча някое време войводата, мълчаха и всички наоколо, после той изръмжа през зъби, но надалеко се чуха думите му:
    — С кремен ще те одера… На парчета ще те насека, така да знайш. — И отново, като да се сепна, сложи пак ръце на бедрата си с разтворени лакти, подзе вразумително: — Аз съм бил български четник, нели знайш. Ама тука, човече, ще дойде Сърбия, това разбрах аз и научих. Тука било сръбско царство, Душан Силни бил тука и пак сръбско царство ще бъде. Учени люде го казват. Така да знайте и сички вие!
    — Ние не знайме как е било, що е било, Йосифе.
    Прости люде, селяни. Ама нели тука си е наше — преглътна Алексо и повтори: — Наше си е, откакто се помним, от деди и татковци.
    — Слушай бре! Виждаш ли ги тия тука, пред мене — посочи с отворена шепа войводата парите на земята долу, между двете му нозе: — Това са сръбски алтъни бре! Къде си видел ти толкова пари! Сърбия ги дава. Ние сичко с пари. Един залък хлеб да ти зема, една шепа извара — плащам. И пушки ще ви дадем, и комитска руба. Не като даскалите по О., по Преспа, по Прилеп и насекъде, пари ви искат за комитета, пушки ви карат да си купувате сами, четите храните и торбите им пълните без пари, а откъде у вас, когато и сами гладувате? Сърбия е друго. Пари дава, ето вижте, пушки дава и сичко. Само тя ни помага и наистина ще ни помогне. А вие що? Къде другаде бре? Сърбия ще вървим сички! Аааа… — проточи глас войводата, начупи устни: — Който пък не разбира от дума, има и друго. Чуваш ли, Алексо?
    — Чувам. Това, що говориш, ние не го знайме. Може и Сърбия да помага, може. Но ние си имаме комитет, началство. Тогце ни каже, то знай. А така народът се дели на две, Йосифе, това не е добро. Нека си стои народът, дето е бил, та да не се дели. Това знам аз и на това стоя.
    — Това знайш… А вие защо убихте Мишко?
    — Той, Мишко, беше от сръбската партия, Дойчин го уби.
    — Ти пък си от българската партия и сега, като съм аз тука, какво ще речеш?
    — Йосифе, войводо… Аз не държа никаква партия. Това, което съм бил, откакто се помня, това съм и сега. Не съм се променял. Не съм се делил. Вие се променяте, Мишко, ти. Бил си български четник, а сега си сръбски. Аз съм си същият, на местото си стоя и затова народът повеке с мене върви.
    Йосиф го гледаше все така изпод вежди и вече сякаш не го чуваше. В гнева си войводата бе казал: „С кремен ще те одера.“ И сега, в още по-големия му гняв, пак тая мисъл му дойде. Не помисли вече и да хитрува, плесна с длан върху коляното си:
    — Ще вървиш ли в О.?
    — Не, Йосифе, нема да…
    — А ще се пишеш ли веке сърбин?
    — Ама как така, нели ти казах, на българското ще си стоя, както е било…
    Войводата замахна рязко с ръка, да пресече приказката му. Взе пушката си, както беше опряна на дънера, стана. Обърна се към четниците, посочи с глава Алексо:
    — Хванете го!
    Спуснаха се тримачетирима. Алексо се остави в ръцете им. Йосиф потърси с очи Бърко — доктора на четата, както го наричаха. Махна му да се приближи. Как е могло да се роди такъв грозен човек? Беше само ръце и нозе, дълги, криви, един издут гръб и глава, хлътнала дълбоко между рамената му, че най-сетне човек не би могъл без глава. Нозете му бяха неуморими, ръцете — като железни клещи. Но той бе работил в някаква болница в Сърбия и умееше да превързва рани. Другарите му го обичаха — имаше черни, весели очи, весели бяха и шегите му.
    Йосиф стоеше до дънера, подпрян на пушката си — виждаше се, предстоеше важна, продължителна работа.
    — Легай — посочи той с брада Алексо. Четниците веднага събориха селяка, не дочакаха той
    сам да легне. Войводата даде нова команда:
    — Съблечете му кошулята.
    Сега Алексо се опита да се противи, но що можеше да стори срещу четирима? Съблякоха го до кръста. Показа се жълта, селска кожа, посипана нагъсто тук и там с кръгли, червени петънца — надупчена от бълхи. Укроти се Алексо, може да го хвана и студ — така, гол, върху замръзналата земя.
    Войводата дигна глава, завъртя на всички страни пожълтялото си лице:
    — Ей, слушайте и гледайте сички сега тука и запишете си добре на ума! Така ще минете до един, ако не отидете утре при сръбския консул в О. Ще отидете сички и ще се запишете сърби. Който откаже… е, сега ще видите що го чака! Бърко — обърна се той към лекаря на четата: — Имаш ли остро ножче? Имаш, знам.
    — Като брич, войводо. От железарска пила. И железо реже.
    — Ха. Извади сега ти от гърба на Алексо неколко фаши, тъй, по три пръста широки, от горе до долу ще
    ги извадиш. За секой ремък ще го питаш българин ли е или сърбин. Така бре, цел ще го одереш, ако се противи. Фаша след фаша, докато има кожа по него!
    Поколеба се грозният човек, натъжиха се черните му очи:
    — Ама, войводо…
    — Ти доктор ли си бре, или не си? Захващай!
    Неподвижни стояха селяците наоколо — и сърбомани, и българи, — само очите им играеха уплашени, а някои и не смееха да погледнат към дънера. Неподвижни стояха, но глухо, изтихо затътня глас като изпод земята. Не се чуваше ясна дума, никой нищо не каза и това беше някакъв общ глас или общо стенание. Йосиф от Рапа взе пушката в двете си ръце и викна:
    — Гледайте и слушайте сички тука! Който се противи, ще легне: и той! Хайде бре — бутна той с приклада на пушката си грозния човек. — Какво чакаш?
    В ръката на Бърко блесна късо, остро ножче. Той се наведе над голото тяло на Алексо, а четниците, които държаха селяка, се поразмърдаха да му сторят място. И започна мъчителят зловещата си работа. Както се мъчат людете един друг от векове.
    Надигна се проточен вик от болка и от самото сърце на Алексо:
    — Оооооо…
    Не попита Бърко, грозният, а един от четниците, които притискаха мъченика към земята:
    — Кажи бре, сърбин ли си или българин?
    И кой го знай защо, като питаше, хилеше се с цялото си лице. Какво му беше толкова смешно? Може да беше това от скрит страх или пък от глупост. От плещите на Алексо се провеси две педи дълга кървава отрезка от кожата му. Потекла бе и кръв по жълтия му гръб и се бе събрала на локвичка досам него на твърдата, студена земЯ. И пак попита четникът ухилен:
    — Кажи бре… сърбин или българин?
    Алексо мълчеше. Вече и не викаше от болка. Чу се пак гласът на войводата:
    — Режи още!
    Провеси се още една отрезка от гърба на мъченика.
    — Кажи бре… Алексо мълчеше.
    Зачуха се плахи или прегракнали, или задавени от
    сълзи подвиквания сред насъбраните наоколо селяни:
    — Кажи, Алексо! Кажи, брате! Кажи, че си сърбин… Алексо, селският ръководител, мълчеше. Измежду селяните излезе едно старче, превито надве,
    с тояжка и ако му отнемеш тояжката, ще падне, ще се пречупи на две. Приближи се, видя локвата кръв, видя как се стичаше кръв по тялото на мъченика, видя провесените кървави дрипи и се замоли, проплака с тъничък гласец:
    — Кажи, Алексо, кажи, сине, че си сърбин. И бог вижда…
    — Оооооо… — простена пак Алексо и това беше отговорът му.
    Рипна Йосиф от Рапа, бутна доктора на четата, както беше той,с окървавени ръце и с острото кърваво ножче, бутна войводата и един от четниците там, надвеси се над Алексо викна, задушавайки се от гняв:
    — Кажи бре, сърбин ли си или… Не ти ли стига бре!
    Едва сага отговори Алексо, като че ли.досега бе събирал сили, а и колко бяха вече неговите сили, та и гласът му се чу сякаш отдалеко:
    — Българин… Българин съм…
    Всички го чуха. И застаналите най-далече. Или поне беше толкова тихо наоколо, по целия мегдан, че можеха всички да го чуят.
    Изправи се рязко войводата и колкото беше бледо лицето му, сега бе побеляло и с устните си. Той нямаше глас, загубил бе гласа си, и най-напред посочи с ръка, преди да просъска, да прошепне без глас:
    — Обесете го! Обесете го ей там, на дебелата гранка. С главата надолу! Всички да го погледат!
    Четниците се разбързаха, и лекарят на четата, макар че неговата работа бе свършена, размърдаха се и други четници по-нататък, също и между селяците — толкова страшен беше Йосиф от Рапа в своята ярост. Скоро се намери отнякъде и въже.
    Обесиха селския ръководител на високия клон току над дънера, дето селският поп окачваше църковното клепало.
    — Гледайте т сички! — дигна пушката си Йосиф, а бе се върнал и гласът му. — Ако до утре не отидете в О., при сръбския консул, сички, ето, като него! Гледайте го, хей!
    Голите ръце на обесения стигаха до дънера и той се хвана за него, като да го прегърна. Четниците търкулнаха дънера по-надалеко, взеха го от ръцете му, да не се подпира. Голите ръце се провесиха до земята, по издутите гърди се виждаха едно до друго ребрата, под самата кожа, а отзад, по гърба, бяха полепнали една в друга кървавите отрезки. Кръв се стичаше по врата на обесения, в сплъстената му нестригана коса, по лицето, в затворените очи и скоро под него се набра пак широка локва.
    Какво повече? Йосиф от Рапа не можеше да измисли нищо повече, не можеше да измисли по-големи мъки. Вече и малцина поглеждаха накъм обесения, селяците, та и четниците все повече гледаха настрана, гледаха и земята. Сърбоманският войвода изблещи очички срещу селяците, които бяха с Алексо:
    -г Защо мълчите бре? Ще отидете ли в О., или няма да отидете?
    Чуха се гласове от разни страни:
    — Ще отидеме, щом… Е, ще отидеме в О., утре ще отидеме сички…
    Някои от селяците и сега се спотайваха, но това беше общ отговор.
    — А за Дойчина и българския комитет аз ще имам грижата — изпъчи се Йосиф от Рапа. — Не бойте се! Цела Сърбия е с нас бре!
    Селяците мълчаха.
    Какво още! Един по-досетлив от четниците се наведе пъргаво и събра в шепата си златните пари, които през цялото време бяха стояли на лъскава купчина долу, в нозете на четниците; никой не беше ги докоснал. Прибра ги Йосиф в кожената си чанта. Той замахна небрежно накъм обесения:
    — Свалете го.
    Алексо дишаше още, ребрата му играеха. Йосиф от Рапа го доуби с един изстрел на пушката си. И каза, но сякаш само на него, на мъртвия:
    — Това за Мишко.
    Зави сега Алексовица като диво животно, както ви преди немного време жената на Мишко. Събраха се жени сега при Алексовица, както преди това се бяха събрали при Мишковица. Оплакваха мъртвия на глас, но и на глас кълняха мъжката сила, мъжката вражда и жестокост.

XIX

    Борис Глаушев закуси в стаята си, облече се за излизане. На чардака той подвикна на хазайката. Тя веднага се показа от кухнята, завита до ушите чак във вълнен шал, чиито краища бе мушнала в пращилата на престилката си. Винаги го бе срещала със засмяно лице, но от някое време, откакто започна това с Ангелика Милонас, тя се държеше към него свойски и някак съучастнически, радостна с младежките му радости.
    — Закуси ли добре, даскалче? Облечи се по-топло, тая сутрин е много студено.
    — Още може с пардесюто. Рано е за зимното палто… Дали ще можеш днес-утре да купиш едни по-топлички детски обувки… Аз… мене не ме бива за такава работа. Не разбирам…
    Фотина го погледна озадачена и по-скоро от израза на лицето му, от сериозния начин, по който говореше за такова нещо.
    — Ами да! Ще купя. На колко годинки е детето?
    — Вече към три. — Той извади от джеба на жилетката си бяла меджидия1, подаде й я, очаквайки следващите й въпроси, но тя заговори друго:
    — Много пари ми даваш за такива кондурки… Момче ли е, или момиче?
    — Момче. Да имаш повече пари на ръка… ще вземеш най-хубави… — И сега той сам каза това, което тя би искала да го попита: — Те са за моя син.
    Фотина едва ли не подскочи като да я боднаха с игла, промени се рязко и лицето й:
    — Твой син! Та ти… женен ли си?
    Тя не се реши да каже нищо повече, да спомене името на Ангелика, но извърна лице накъм прозорците на чардака, където бе жилището на девойката, после пак се обърна към него и лицето й сега беше строго. Той побърза с отговора си:
    — Жена ми… не е жива. Умре… вече трета година. — Той говореше с хазайката си, но думите му бяха насочени към Ангелика, знаеше, че хазайката ще й предаде всичко, и бързаше да каже всичко, което трябваше да знае Ангелика: — Тя беше селянка. Убиха я
    ---
    1 Бяла меджидия — турска сребърна монета.

    турци през въстанието. Аз бех учител в техното село, тя беше много хубава и много добра. Остави ми това дете…
    Лицето на Фотина пак се промени, стана тъжно, появиха се и сълзи в очите й:
    — Горката… Горкото детенце, без майчица…
    — Моята майка го гледа.
    — Много скоро си я прежалил, учителе…
    — Не. Аз… Не съм я забравил, но… тя е мъртва. Много ми е мила и сега, но тя е мъртва.
    — Селянка… — започна тя пак да се връща към него с доброто си сърце. — Убили са я турци, казваш… Е, живот човешки… Ще купя аз хубави кондурки за синчето ти. Още днес. Да се радва милото, като си нема
    майчица…
    „Тъжни човешки работи“ — мислеше си Фотина. Но другото, Ангелика и… Така то ставаше забъркано и дори страшно. Фотина знаеше повече от него за чувствата на Ангелика, разбираше ги по-добре, виждаше ги по-ясно и от него, та и от нея самата. И сега, изеднаж — вдовец, вдовец с дете…
    Борис виждаше тревогата по лицето на хазайката и пак си мислеше за Ангелика — тя как ще приеме тая непозната за нея страна в неговия живот. Защо бе мълчал досега? Питаше го негли и лицето на хазайката му. Той трябваше да каже още от самото начало, още когато влезе в тая къща — та това е много важно… вдовец! Още когато започна да се заглежда в него момичето, толкова младо момиче, то може би по-иначе… Може би нямаше да се интересува от него. Какво ли ще каже сега Ангелика? Той я бе измамил, не беше се разкрил достатъчно пред нея.
    — Това е — каза Борис на хазайката си хладно, ала то не беше отговор и за Ангелика.
    И току се върна в стаята си. Не се реши да излезе на улицата. Както всяка сутрин, Ангелика щеше да го посрещне застанала на балкона или на прозореца. Ще му се усмихне, ще му кимне за добро утро. От някое време те не се поздравяваха гласно, не влизаха в разговор на улицата, той не се спираше под балкона — съседите бяха започнали да се заглеждат в тях, да се ослушват в късите им разговори.
    Защо ли бе мълчал? Защото… Не бе и помислял
    да я мами, да се прикрива. Може би защото му беше драго да я среща у хазаите си, на улицата. Да си поговори с нея. Да вижда как го следи с все по-голямо любопитство, с жажда, която и тя самата не съзнаваше, с обич по-късно, която не се досещаше да скрие. Със страх, с момински свян, а после с широко отворени, ясни очи, през които гледаше младата й душа. С очи, които говорят, които се изповядват, копнеят, молят се, радват се и се възхищават. Драго и приятно му беше да го посреща сутрин с усмивка, да чака връщането му до късно, в тъмнината, да се взира в прозорците на неговата стая, застанала на балкона, забравила пълното гюмче в ръката си, забравила жаждата на своите цветя. Защо ли? Защото и той самият още от първите дни, когато дойде в тоя град, в това свое жилище, като я видя един път, искаше да я види пак, да я вижда всеки ден. Да чува гласа й, милите й думи на неговия език, които му звучаха още по-сладко с нейния непривичен, чужд изговор, лек, но забележим и още по-прелестен. Така ден след ден, и всичко това ставаше все по-хубаво, по-желано. От радостно желание се превръщаше в трепетно, дълбоко, силно вълнение. Превръщаше се в жива сила, която го правеше все по-нетърпелив, караше го сутрин да излиза по-рано, да се връща по-рано, да се връща понякога и без нужда, поне за няколко минути. Да, заради туй! Да, ще каже сега открито и пред себе си: защото обичаше Ангелика Милонас. И защото… защото и тя го обичаше.
    Той и се боеше да не я загуби. Да не би тя да престане да идва у хазаите му, да престане да се показва на балкона, на прозореца, да престане да му се усмихва, да му кима със своята хубава глава. Сега той се боеше още повече, сърцето му замираше. Не беше чувал от нея нито една любовна дума, не беше чувал никакво обещание. Не беше й казвал и той любовни думи. Говорили бяха само очите им, светлината по лицата им, неясни звуци в техните ясни, прости, обикновени думи и поздрави. Прикритите им, макар и.нескрити вълнения. Тяхната плахост, но и тяхното нетърпение. И преди да дойде часът, който трябваше да дойде, който те и двамата очакваха със страх и младежки свян, той реши Да се открие пред нея докрай, такъв, какъвто беше, без измама, без премълчаване, нека тя да знае всичко за него и нека реши по-нататък. Часът бе дошъл за него, часът на признанието. Сега тя ще реши и за него, и за себе си. Би искал да й каже още нещо за мъртвата, за Ружа. Да й каже всичко. Ами…тя е мъртва, мъртва е от близу три години и това е най-важното. Той я обичаше и сега, той тъгуваше за нея, но тя беше мъртва. Мъртвите са някъде далеко, другаде, не където са живите. С живите остават само спомените за мъртвите, добри и лоши. За Ружа той имаше само добри спомени, тъжни спомени и това беше всичко. Детето им, но тя беше мъртва, а детето беше и негово, сега то е само негово. Какво друго трябваше да знае тя за Ружа? Това беше всичко. Ружа не можеше да застане между тях двамата, между тях живите. Между тях можеха да застанат само живите. Те всички ще кажат: „У, вдовец! С дете!“ Домашните й, роднините й, съседите. Ето даже и Фотина, хазайката. Може би и тя самата ще се смути, ще се уплаши, ще се отдръпне. Затова бе мълчал досега, затова бе премълчавал. За да не я загуби, от страх да не я загуби.
    Борис излезе от стаята, изтича по стълбата. Забеляза, че Фотина не му се обади, не надзърна да го изпрати, както много пъти преди, както може би всяка сутрин. Той мина бързо долу през прохода, да излезе миг по-скоро на улицата, срещу дома на Ангелика. И може би още тоя път, докато тя още не знаеше…
    Той я видя, преди да прекрачи прага на портата, и се спря там. Ангелика стоеше на прозореца, който бе отворила въпреки студеното време. Щом го видя, размаха една метла в ръката си и весело се засмя. Тя вероятно трябваше да прикрива по някакъв начин своите редовни причаквания от домашните си, от съседите, от минувачите и ето сега стоеше на отворения прозорец с метла в ръка — дошла бе да почисти стаята, отворила бе прозореца да я проветри. Ала докато го погледа един миг и му кимна за поздрав, лицето й отеднаж се промени, придоби тревожен, уплашен израз, веждите й се приподигнаха. Тя се бе уплашила от нещо, тя го питаше за нещо, но той не можеше да я успокои, не можеше да й отговори. Девойката се бе уплашила от необикновената бледност на неговото лице, но той не знаеше това. И когато, преодолял собствената си тревога, той също й се усмихна, промени се пак и нейното лице. И
    Борис прочете по това любимо, хубаво лице същата светла радост от ранната среща, която са очаквали и двамата с трепетно нетърпение, същата взаимна сговорчивост, неясна, неопределена интимност и доверчивост, същата ласкаеща, окриляща преданост, в тоя ранен час, когато настъпваше нов ден. Сега ли съзна той колко необходим му е бил винаги тоя далечен поздрав в началото на всеки нов ден, след неговите тревожни нощи, след неговите нощни терзания? Не, така е било винаги, откакто бе срещнал момичето. И трябваше ли сега това да изчезне, да престане той да среща това лице, да го посреща отсега нататък само затвореният прозорец, опустелият балкон?
    Тая сутрин срещата им продължи повече. Той не бързаше да прекрачи прага на портата. Все пак не можеше да стои там много дълго и най-сетне откъсна очи от лицето на Ангелика, чувствувайки с болка тоя път как о следеше тя нагоре по улицата, докато изчезна от погледа й.
    В училищния двор Глаушев завари постоянната утринна забързаност. Прииждаха ученици и ученички, по-възрастните с книгите си в ръка, по-малките момчета с торбички през рамо и огромни за ръката им мастилници, зацапани с виолетово мастило, провесени на дебел конец между пръстите, в които стискаха щръкнали перодръжки, и само по някой по-наконтен ученик с униформата на гимназията наперено размахваше кожена чанта с лъскава ключалка. Прииждаха и учителите от двете училища. И така се случваше едва ли не всяка сутрин — отнякъде се появяваше Мария Йорданова, или близу пред него, или веднага след него, някъде наблизу по двора, рано заета със своите задължения като дежурна, някак много по-често, отколкото другите учители. Тя му бе казвала:
    — Предпочитам да стоя по-дълго в двора, преди да влеза в тия душни стаи, препълнени с ученички.
    Тая сутрин Йорданова направо го пресрещна. Облечена беше с топла зимна дреха до над колената, с дълга вълнена рокля и все така гладко сресана, страните й бяха поруменели от студения въздух. Огледа го с внимателен, дори угрижен поглед:
    — Още ли с пардесю? При тия първи зимни студове човек лесно изстива.
    Тя негли би посегнала да го позагърне в леката му горна дреха и това не би му изглеждало чудно. Той се
    усмихна:
    — Ние, мъжете, чак и когато остареем, имаме нужда мама да е близу до нас.
    Йорданова го изслуша с видимо доволство и като че ли искаше да изкаже своето одобрение, но само кимна енергично. После се поогледа и рече с позатихнал глас:
    — Жени от моята група ми казаха, че станало некакво предателство. Големо предателство. Има ли такова нещо?
    — Аз нищо не знам.
    Окръжният комитет бе възложил на няколко тукашни учителки да събират около себе си по-будни жени и да ги подготвят за помощнички на Организацията. Йорданова продължи, присвила тънките си вежди:
    — Не можаха да ми кажат нищо повече. Слух некакъв… Злото бързо хваща корен.
    — Ще видя…
    Глаушев забърза към училището. Току пред вратата го спря Дяконов, който допушваше цигарата си, преди да влезе:
    — Младите са като слепи. Виждат само това, което искат да видят и както те искат да го видят. Девойчето изгаря по тебе, а ти…
    Глаушев го погледна недоумяващ, в следващия миг друга някаква неясна мисъл се мярна в ума му и той бързо се извърна. Срещна погледа на Мария Йорданова, която, види се, го бе проследила чак до вратата, а сега смутено наведе очи и продължи обиколката си по двора, сякаш внезапно си спомни за своето дежурство. Борис влезе в училището, без дори да погледне Дяконова, който се взираше в лицето му с примижали очи, побутвайки с влажен език залепената на устната му димяща цигара.

XX

    Тая нощ окръжният комитет се събра пак в една от къщурките към южния край на града. Последен дойде Симеон Венчев. Влезе в стаята със запалена цигара в уста. Посрещнаха го с мълчание. На поздрава му кимнаха само Борис Глаушев и Гьоре Коцев, който смутено извади табакерата си, макар да държеше едващо запалена цигара. Венчев отиде и седна в най-отдалечения ъгъл срещу вратата. Преметна крак върху крак, изправи глава, пухна дим от цигарата си. Лицето му’ погледът му питаше: „Е?“
    Не бързаше да заговори дори и Богдан Бобев, който никога не губеше време в колебания и нерешителност. Венчев премести присмехулен поглед върху шапката на Кибаров — сякаш му бе омръзнало да чака и вече търсеше каквото и да е развлечение. Ламаринената печка в ъгъла бе прегоряла — хазаинът не смееше да влиза и да я наглежда, — в стаята ставаше все по-хладно, та Стефан Кибаров седеше още по-упорито с шапка на глава. И наистина чудна изглеждаше шапката му между червените фесове по главите на другите — тъмнокафява, с широки разкривени поли, грамадна като разтворен чадър в малката стая. Странен и някак чужд изглеждаше и самият Кибаров между тия люде. Той бе седнал върху прост, малък стол, но личеше високият му ръст с дългите му кости, рамената му бяха отпуснати сякаш под тежък товар, брадатото му лице, бледо от безсъние и липса на вкус към сладкия залък, напрегнато от мисли, беше озарено от поглед, който всичко вижда, всичко знае, всичко разбира. Насмешливо го попоглеждаше Симеон Венчев, ала не се решаваше да го подразни, както много пъти преди. Срещу тях двамата седеше Борис Глаушев със скръбно до сълзи, измъчено лице.
    Тишината в стаята продължи много, смущавана час по час от пушаческата кашлица на Гьоре Коцев. Наруши я внезапно почукване на вратата. Влезе млад момък с накривено фесче и къдрав перчем, приведе се към ухото на Бобев и нещо му пошепна бързо, с пресекнал Дъх.
    — Да — рече гласно Бобев и лицето му помръкна още повече. — Добре. Нищо. Иди си на местото.
    Момъкът излезе на пръсти, безшумно затвори вратата след себе си. И като че ли Бобев тъкмо това бе чакал, дигна тежък, мрачен поглед към Симеона Венчев:
    — Получи се писмо от Дойчина. Ние го четохме. Ще требва да го чуеш и ти.
    — Дай да го прочета и аз — посегна рязко Венчев, помаха с пръсти.
    — Не. Ти ще го чуеш сега пред всички тук, дума по дума, а след това можеш и да го погледнеш, да го видиш с очите си. Да не кажеш после, че ние сме го писали.
    — Стават и такива работи — усмихна се криво Венчев, но бързо добави: — Ако не вие, може други некои да са го писали. Но ще видим. Чети сега, щом така си решил.
    Бобев бе извадил вече къс евтина хартия за писма, сгънат грижливо, разгъна го с бързи, точни движения на големите си ръце и на часа зачете:
    „До Окръжния комитет. Аз веке три пъти ви писах за Йосифа от село Рапа и никакъв отговор не получих. Писах ви още като дойде Йосиф и влезе в моя район къде ходи що прави и що говори на людете. Отговор не получих на нито едно писмо и реших че вие като знаете подробно що върши Йосиф от Рапа и защо е дошъл чакате аз да се разправя с него. Сега казах на моя човек на тебе да го предаде лично господин Здравко това четвърто писмо и да не се явява пред мене без отговор от ваша страна. Гоних го аз Йосифа и без ваша заповед понеже аз съм войвода на този район и друг не може да ходи с чета, но най-после реших и да го обезоръжа со сичките му четници и да го изгоня или пък да го унищожа ако се противи. Най-после и на това останах като му пращах хабер да се махне, а той не искаше и да чуе и продължаваше своето. Аз вървех ден и нощ по дирите му момчетата ми капнаха и без сън и без залък хлеб по некогаш тука людете проплакаха от него и най-после хитрата лисица влезе в стъпица с двете нозе. Немаше да ми избега този път така бех го хванал ама той ми извади едно писмо с печата на Организацията и подписано от господин Орловски с очите си видех че ние да се държиме другарски с Йосифа макар да е дошъл от Сърбия и да му даваме път да му помагаме наш човек бил Йосиф. Сам Йосиф ми каза че се видел с Перета Тошев и господин Пере му казал стига да си верен на Организацията. А ти питам го аз верен ли си на Организацията и той ми рече: верен съм. Тогай аз му дадох път пущих го от ръцете си щом има такова позволение. И ето какво стана още на другия ден Йосиф слезъл право в село Дупки там аз убих сърбоманина Мишко, който в лицето ми каза че работи за Сърбия и знаех аз що върши отдавна
    веке той подмами неколко къщи в Дупки да станат сърбомани и беше наш явен противник и най-сетне аз изпълних закона спремо него. Щом слезъл Йосиф в Дупки хванал селото събрал на мегдана сички селяни заградил ги со свои четници и сърбоманите там да се види силата му никой не можел да мръдне пък и трима от милицията беха с мене никой не можел да му се противи. Само селският ръководител Алексо не се явил при него. Йосиф хванал жената на Алексо и детето им на пет години детенце. Турил пред нея цела шепа наполеони златни взел й от ръцете детето и му сложил главата на дръвник с нож над него. Кажи къде е мъжът ти Алексо ако кажеш вземи парите ако не казваш главата на детето ти ще отрежа. Така ги мъчил. Жената не го издала но Алексо сам се явил пред него за да не погуби Йосиф детето му. Йосиф му казал пред целото село на другия ден още да дойдат сички там в О. и при сръбския консул и да се запишат за сърби да се откажат от нашето. Алексо казал ние от нашето не се отказваме и нема защо да се отказваме българи сме си от деди и прадеди. Тогава Йосиф от Рапа заповедал да го съблекат и жив да го дерат после го обесили с главата надолу. Гледайте го рекъл сички така ще ви дера ако не отидете при сръбския консул. После свалили Алексо и Йосиф го убил с пушката си. Това е за Мишко рекъл но Мишко аз го убих а не Алексо. Така е в Дупки ама Йосиф от Рапа сега ходи и по други села и съвсем се откри за сръбски войвода. С българския комитет и с Дойчина аз ще се разправям казва на селяните не бойте се. Сърбия е с мене. Така се покорява Йосиф на Организацията не се покорява ами с оръжие сръбско е излезъл срещу нея. На едни разправя за Сърбия други заплашва не сте ли чули казва за Алексо от Дупки трети бие и мъчи с пари се хвали а вчера чух че и в село Пресад убил двоица. Кара ги сички да стават сърбомани и който откаже яка му душа. Научих се че сега ходи с триесет души но ако е с триесет аз ще му излеза с шеесет и со сто люде има много но мене ме е повеке страх от неговите хитрости. Зима е веке некои от моите момчета требва и на почивка да отидат и на селските люде от милицията не им е лесно къщите са си оставили но аз съм решил още един път да го хвана и веке нема да го пусна пък и десет писма от вас да ми покаже и сам Пере Да е с него. Ясно е веке сичко и преясно Йосиф от Рапа
    мене веке нема да ме излъже. Вие сега отговорете ми на това мое четвърто писмо за да знам че и на вас сичко ви е ясно. И ще кажа че Йосиф затова се изплъзна защото едни от нас едно правят други друго правят секой по свой акъл а нели за сички има един закон и Организацията е за сички. Да знайте повеке нема да пиша и книгата ни се свърши тука в планината и толкова сме писмени ние тука. Районен войвода Дойчин.“
    Бобев млъкна. Но като че ли гласът му още звучеше под ниския таван, всички бяха все още заслушани в него, как изричаше дума по дума, как изрече и името на войводата Дойчин. Драсна се клечка кибрит. Симеон Венчев запали нова цигара и като че ли само той нищо не беше чул от простото писмо на войводата, не беше чул за Алексо, за детето му. Запуши нехайно новата си цигара, изправил спокойно, студено лице срещу всички там с големи, дръзки очи. Прошумоля и хартията — Богдан Бобев сгъна писмото и го задържа в ръката си, да се вижда то, да бъде пред очите на всички. Прозвуча отново и гласът му в малката стая — загледан пред себе си, той рече:
    — Говори. Отговаряй.
    — Какво — огледа се Венчев, после с рязък жест смачка току-що запалената цигара в мъничкия пиринчен пепелник. — Тук аз… на съд ли?
    — Да, на съд! — скочи неочаквано Борис Глаушев и некои там се загледаха в него уплашени. Той продължи задъхан: — На съд за предателство! Одрали са жив човека заради българското му име, детето му на дръвника, а ти… какво, какво! Питаш. Сърдиш се. Да, на съд за предателство, господине!
    — Спокойно, Глаушев! — махна пренебрежително с ръка Венчев. И продължи с твърд глас, с гневни очи: — Спокойно, младо момче! Че… ще те вържа.
    — Безсрамник!
    — Мисли що говориш. Ще се каеш. Какво сте се наежили всички! Йосиф от Рапа измамил Дойчина, измамил и мене, измамил и Перета Тошев. Предателство… Мисли що говориш, Глаушев! За такава дума аз…
    — Слушай пък сега аз какво ще ти кажа — прекъсна разпрата Бобев, опрял поглед право в лицето на Венчев: — Извършил си своеволие, което наистина стига до предателство. Не виждаш ли? Преди известно
    време дойде при мене един тукашен арабаджия и ми разказа как оттук е изпратено със знанието на сръбския консул от книжарницата на Джамбазович оръжие за Йосиф от Рапа. Той го е пренесъл с колата си до село Дупки. Ако ти, Венчев, бе съобщил на комитета за своите връзки със сърбоманите, със сръбския консул, ако не друго, поне навреме би разбрал с кого имаш работа. Ти всичко… зад гърба на комитета. Злоупотребил си като секретар и с комитетския печат, който ти бе поверен. И защо? Мене Глаушев ми каза, че си се срещал със сръбския консул. Загатна ми и ти, скарахме се тогава. Помислих си — щуротия, празна работа, направиха я и други, и Сарафов я направи още по-голема. И си мислех, ако наистина има нещо сериозно, Венчев нема да скрие от комитета. Понекога всички сме като улави. Требваше още тогава да ти поискаме сметка. А ти, Венчев, с нищо не можеш да се оправдаеш. И сега си довел вън тайфата си. Какво, да ни плашиш ли? Нема да ни уплашиш.
    Глаушев, който едващо бе седнал, скочи пак и бързо излезе вън. Край оградата на малкия двор се мярна сянка на поставения там часови.
    — Къде са? — попита Глаушев немного предпазливо, от голяма възбуда.
    — Оттатък, зад къщата.
    Борис избърза нататък. Току зад самата къща бяха застанали на две групи шест-седем души мъже и тихо разговаряха, покашлюваха, в гъстата тъмнина святкаха цигари.
    — Вървете си веднага! — рече Борис. — Веднага!
    Людете в тъмното се умълчаха. После се чу гласът на Коте:
    — Ние тука… по заповед на господин Венчев. Борис се приближи още една крачка:
    — Заповедвам ви в името на окръжния комитет веднага да си вървите!
    Пак мълчание. И пак гласът на Коте, но като че ли той се усмихваше в тъмнината:
    — Ти се ни се караш, даскале. И по-рано за оня мижитурка в кръчмата. — Сетне гласът му се промени: — На нас господин Венчев ни заповеда. Нека излезе той да каже, нели е тука.
    — Ако не си тръгнете веднага, ще получите по двайсет и пет тояги за неподчинение.
    — Хехе… даскале. Немой така… Чу се друг глас, сетне още един:
    — Хайде да си вървим… Нели виждате… Хайде…
    Те минаха в тъмното досам Глаушев, един след друг и сега видя той, че бяха седмина. Върна се в стаята. Говореше Бобев:
    — … а сега ти ще си вървиш. Ние ще решаваме. Окръжният комитет. Ще отнесем работата и до Централния комитет. Каквото си дробил, ще сърбаш.
    Венчев се настани още по-здраво на стола си, като че ли напук някому:
    — И ще си вървя наистина. Искам да ви кажа още две думи, преди да си отида. Окръжният комитет… Какво прави окръжният комитет? Нищо! С гърците по улиците на града. Това е целата му работа. Войводите по целия окръг — всеки на своя глава. А къде е и Централният комитет? Никакъв го нема. Макар и Даме… само ходи насамнатам, като поп с кадилницата от гроб на гроб. Окръжният комитет — и току се вторачи той в Кибаров, тръсна ръка към него: — Ето, вижте го! И той е в окръжния комитет. Като говорите за предателство, да видим кой е предател. Кибаров с гърците, със сърбите общо съзнание… Мене ми се сърдите, че със сърбите искам да се разбера за наша полза, а той? Той си е социалист човекът. Той и в нашите работи затова се бърка — социализъм проповедва, социалистическа революция прави. Вижте го как се държи за устава на организацията, нали и устава, кажиречи, социалисти са го правили! Как се държи за тия разни демократични дивотии, дето ги прокарват напоследък забъркани глави като него. Избори и прочие. И все това търси, къде има социализъм и къде нема. Народността за него е празна работа, патриотизмът за него е буржоазен предразсъдък. Пролетарии от всички страни… това е за него, от всички страни, от всички народности. По-надникнал съм аз във вашата библия, дру-другарю Кибаров.
    Кибаров едва подигна към него очи с омерзение и болка:
    — Толкова си невежествен и… и вулгарен, че не намирам за нужно да ти отговарям. — Но той не се сдържа, изправи рамена, свали шапката си. — Социализмът предателство към народа! Социализмът… предателство! Е, да. За тези като тебе, мракобесници, черносотници, които въобще не знаят, не разбират що е социализъм. Лъжеинтелигенти, глашатаи на всевъзможни буржоазни заблуждения. Да, за мене тук има преди всичко поробен народ, а после сърби, българи, гърци, турци. Не го крия: — Бобев се опита да го спре, но той протегна към него дългата си ръка и продължи: — Сега обаче тук не става дума за това, сега става дума за твоето самоволие, за твоето властолюбие и кариеризъм. От своя национализъм и патриотизъм ти правиш политическа кариера, преследваш свои лични цели, домогваш се до власт. Такъв е твоят патриотизъм. Събрал си разни лумпени, за да се налагаш, коткаш ги и ги развращаваш, за да ти служат слепо, ето и тук си ги довел, за да издевателствуваш над нас, над…
    — А ти, господинчо? — прекъсна го Венчев. — Ти немаш ли тайфа! Събрал си около себе си неколцина дърдорковци, разни там евреи и… Партия правиш! И в Организацията партия правиш. Вие всички искате от Организацията да направите своя социалистическа партия. Затова се навирате и се показвате за най-верни централисти и вътрешни, пък сте си само социалисти и партизани. Но тая нема да я бъде, така да знаеш. Лицемери и фанатици! Требва да спасим Организацията най-напред от вас, вие сте по-опасни и от сърбоманите. Ще ви изринем, ако не разберете от дума, има и друго за вас.
    Кибаров сложи шапката на главата си и се готвеше да отговори, но Борис Глаушев го изпревари, втурна се пак към Венчев, та Гьоре Коцев се понадигна от мястото си, протегна ръка да го спре. Глаушев дигна юмрук срещу Венчев:
    — Кого ще изринеш? Кой си ти? Да не мислиш, че ще те пазят тук твоите вагабонти! Аз ги изгоних!
    Изправи се и Бобев:
    — Глаушев… по-спокойно! Седни, седни.
    — Не! Да излезе веднага, щом така му се заповеда! Комитетът ще го съди за безобразията му, а той… вън оттук!
    Венчев неочаквано се усмихна, презрително подигна рамена. Стана също прав:
    — Слушай, Глаушевче… Аз и тебе ще те оправя. Ще се каеш. — Усмивката изчезна от лицето му, той се обърна към Бобев: — Гоните ме… Добре. Ще си отида сега, но ще видим кой кого ще изгони. Аз не ви признавам за никакъв комитет. Баби и… побъркани!
    Глаушев му стори път, сетне блъсна вратата след него. Върна се на мястото си и се отпусна на неудобния дървен стол, покри с две ръце лицето си, от което се бе отдръпнала до капка нахлулата преди това алена кръв.

XXI

    Той се връщаше по тъмните, пусти улици на заспалия град като лунатик. Мярваше се от фенер до фенер, в бледите светли кръгове около редките фенери, с приведена глава, с отпуснати ръце, в тъмнината по-нататък се чуваха бавните му несигурни стъпки. Беше късно след полунощ и никъде не се забелязваше какъв да е признак на човешки живот. Изпокрили се бяха някъде дори и многобройните бездомни кучета, които иначе скитаха по всички краища на града. Откъм широкия прулом, който пресичаше близката планина на запад, духаше като през гигантска фуния бурен вятър, премиташе кривите, нечисти улици, тропаше припряно по разклатените порти, по недобре затворените капаци, свиреше проточено край кумините, опитваше се да угаси с мижавите пламъчета на уличните фенери. При тия шумове, при тия треперливи светлини тук и там градът изглеждаше още по-безлюден, нощната тъмнина — още по-непрогледна. Борис Глаушев нищо не виждаше, нищо не чуваше. Не усещаше и вятъра, който облизваше лицето му с леден език, пронизваше тялото му през леката връхна дреха. Едва когато се приближи към портата на жилището си, той сепнато подигна очи към къщата насреща, към жилището на Ангелика. И пак наведе поглед, сякаш предварително примирен. Вратата на балкона беше затворена, затворени и тъмни бяха всички прозорци на къщата. Той не се учуди на това, не се и натъжи повече в неизразимата тъга, която го бе обладала. Мярна се мисъл в съзнанието му, че тоя път Ангелика нямаше да се покаже, нямаше да го посрещне. Вече и не погледна нататък.
    Той мина безшумно през къщата, едвам проскърца някаква дъска по дървената стълба и горе, по чардака, безшумно затвори и вратата на стаята си. Винаги тъй, за да не буди хазаите, а сега — по навик. Машинално запали и ламбата върху кръглата маса сред стаята. И отеднаж видя там, до ламбата, чифт мънички, детски обувки. Високи, с редица кръгли копчета, с бяла, пухкава кожичка по горния им край. Той забеляза всичко това още с първия поглед, трепнало бе сърцето му от обич към детето, към мъничкия син. Едновременно с тая бърза тръпка на сърцето светна и мисъл в ума му: „Сега Ангелика знае… за детето ми, за Ружа. Хазайката не е пропуснала да й каже, преди още да е купила обувките.“ Това беше като светла искра сред мрачното брожение на всички други негови миели тая нощ, в огромната скръб, която го потискаше, която го смазваше. Той взе обувките в двете си ръце, .сякаш да ги погали и с двете си ръце, но после бързо ги остави на масата. Това с детето, с тия мънички обувки беше ясно, беше лично негово. Имаше в него стара скръб, стара болка — за Ружа, — но дали не беше започнала да поолеква, да се превръща в спомен, който ще стои приспан и само от време на време ще се пробужда за няколко мига? Ясно беше и с Ангелика Милонас. Тя не го посрещна тая нощ и той не се учуди на това, очакваше го, макар в същото време да се прокрадваше в съзнанието му мисъл, че беше вече много късно в тая студена, бурна нощ, че се бе случвало и преди да не го посреща, те не бяха се уговаряли, тя не беше му обещавала да го посреща винаги при неговите късни нощни връщания. Но ясно, ясно — момичето бе мислило, бе вярвало, че се среща с млад, свободен мъж, и може би е мечтало за хубава дружба, та и за женитба, а отеднаж узнава, че тоя млад мъж е вдовец и при това с дете. И ако привързаността, която му бе показала Ангелика Милонас, е била обикновено увлечение на момиче, което е мечтало да се омъжи щастливо, за такова плитко увлечение вдовството му наистина би могло да бъде сериозна пречка. Още повече за близките на момичето. Може би Ангелика само се е уплашила пред тая пречка и ако… Ако тя и утре не се покаже на прозореца или на балкона, тогава… И може би по-добре, щом… Времето ще помогне и тук, ще остане и тук един сяемен, навярно и болката на едно
    разочарование. Да, да — повтори той много пъти, да убеди някого по-добре, да убеди себе си. Защото ясното с Ангелика не беше напълно ясно, защото разминаването с Ангелика нямаше да бъде толкова лесно.
    Той остави двете обувки на масата, в сянката около светлия кръг на ламбата и някак настрана. Би искал в тоя час да сложи някак настрана и това с Ангелика. Другото беше по-голямо, по-важно, другото беше море, което го бе повлякло, море от обич, от мъка, от буйни възторзи, от безнадеждно отчаяние. Такава беше силата на тая обич, на тая мъка, на въодушевението в борбата, на черните, ледени вълни на отчаянието, които заливаха всичко. Море… Или пък това беше чувството му сред безбройното множество на народа, чувството му за общата сила на тоя народ и в робската несрета, и в общата любов, в общата омраза, в общата борческа воля. Какво бяха неговите лични болки и разочарования в това море от мъка? Той ги остави настрани или тъй — в сянката от абажура на ламбата…
    Тая нощ окръжният комитет вече ясно се раздели на три: Венчев, Бобев, Кибаров. Другият член на комитета, чичо Гьоре Коцев, следеше мълчаливо разпрата им, с видима загриженост, но може би също с някакви свои мисли. А той самият къде беше, на чия страна? И още колко други страни се откриваха в общото дело? Йосиф от Рапа, Дойчин срещу него, Алексо, който се е оставил да го дерат жив?
    Постоянни, неизменни бяха само народните страдания.
    Те тримата напуснаха поотделно стаята, в която заседаваше комитетът тая нощ. Сам излезе и той — не можеше да тръгне с никого! И си мислеше: „Симеон Венчев да върви по дяволите! Той требва да бъде изхвърлен и от Организацията. Венчев във всичко изхожда само от себе си, от своето необуздано честолюбие. И е готов да прегази всичко друго, може да стигне, волно или неволно, и до предателство. Богдан Бобев стои здраво на нозете си, със сигурна ръка, с прости, здрави мисли. Но той не може да обхване с мислите си всичко по-важно, да проникне по-дълбоко. А докъде стига със своите мисли Стефан Кибаров? Не надхвърля ли той твърде много самите цели на Вътрешната организация, нейните основни идеи? «За мене има преди всичко поробен народ и после българи, гърци, турци…» Да, но тоя поробен народ се дели на българи, турци, гърци, власи, а това деление е много резко, издига непреодолими прегради. Кажи ми, Кибаров, как ще премахнем преградите, дълбоките пропасти? В Устава на Вътрешната организация е казано: «Без разлика на вера и народност.» Но тая разлика остава, тая разлика между верите и народностите в Македония се изостря, надигат се народностите една срещу друга с все по-големо озлобение, с все по-голема омраза, в кървава страшна надпревара. Кажи ми, Кибаров, как ще превърнем тая омраза — не, не в любов, а поне в една разумна търпимост? До вчера немаше сърби, сега има и сърби. Венчев ги признава, прави съдружие с тех, ще ги признаят и други. Пъклената надпревара не стихва, става още по-яростна, съперниците не намаляват, стават още повече. Дигнахме се срещу турската тирания, а борбата между нас самите стана по-страшна. Идеи, принципи, разум, а ето нахлу, разгори се друга стихия, по-могъща от разума, от нашите най-високи идеи, от нашите принципи. Как ще я потушим, щом е по-силна от нашия човешки разум? Тук е и нашето раздвоение, между нас, българите. Не тлее ли и сега в сърцето на моя баща Лазар Глаушев болката, че Македония не влезе в границите на свободната българска държава, болката от разрушаването на Санстефанска България? Не се ли надеваше и Главният щаб на въстанието на помощ от страна на България, на българската войска? В щаба беше Борис Сарафов, но в щаба беше и Даме Груев. С мълчаливото съгласие на Даме Груев много от въстаническите знамена бяха извезани с трите български цвета — бело, зелено и червено. Може би защото Организацията беше българска, въстанието беше българско. Притекоха се едва сами некои от власите. Никой друг от другите народности. Или пък… за нашето раздвоение… дали не разсекохме само душата си на две с нашата… мъдрост за автономията на Македония и Одринско? Малцина я приеха, малцина я споделиха, малцина поверваха истински в нея. Каква мъдрост е тя, щом другите не я приемат, не я споделят, не й верват! Остава само празна Дума. А за нас се превръща в остър нож, който разсича душата ни. Дали ние, увлечени от един блен, не се отлонихме от своя естествен път? Не е ли нашето благородство към другите донкихотовско, нашата справедливост към другите народи несправедливост към своите? И един несвойствен за човешката природа идеализъм? Не нарекохме ли мъдрост и далновидност една заблуда? Не се ли побояхме от трудностите по естествения път на нашето българско национално развитие, за да се изправим сега пред още по-големи трудности и вече раздвоени, разпокъсани, под различни знамена? Срещу единството на другите, срещу техната упоритост, срещу техния национален егоизъм. Ето всички тия въпроси и в мене самия — мислеше по-нататък Борис Глаушев, — ето раздвоението и в мене самия. Не е непоклатима и моята собствена вера. Докъде ли стига и верата на Богдан Бобев? Ако излезе и той от своите прости мисли? Само Кибаров има отговор за всички тия въпроси, които мене ме разкъсват. Които разколебават моята вера. Но дали ще мога да приема аз неговите отговори? Дали ще укрепят те моята вера? Тук, в сърцето ми. В извора на всички съмнения. В тъмнините на всички човешки стихии. Не горе, в светлите простори на човешкия разум. Там всичко изглежда ясно. Не само горе, а и долу, в тъмните дълбини на човешката природа. Ще ми отговори ли Кибаров защо убих аскера преди три месеца? Да, от страх. Но не, не само от страх! Бих ли го убил, да не беше турчин? Бих ли го убил, ако можех да преценя постъпката си само със своя разум? Какви други по-могъщи сили ни тласкат към едно или друго действие, насочват ръката ни? Каква е тая тъмнина в душата ни, която се нарича страх, която се нарича омраза към другия човек само .защото носи той друго име? Тая тъмнина, която се нарича и любов, но ни тласка и против собствения ни разум, помрачава светлината на човешкия разум, светлината на най-възвишените човешки мисли? Тая необозрима, тревожна тъмнина, в която се лутаме, в която се разкъсваме от противоречия, от която не можем да изплаваме, която ни притегля и поглъща. Любовта към своя народ не е ли омраза към чуждия? И нонекога повече омраза, отколкото любов? Любовта към родината не е ли и чрезмерна гордост, чрезмерно самолюбие, но и тя иде от самото човешко сърце, сила е голема в самото човешко сърце. Какъв адски възел! В самото човешко сърце…“
    Той изеднаж се ослуша, сякаш ушите му внезапно
    се отпушиха. Къщата бе оживяла. И неговата стая, и другите стаи нататък, таванът й горе. Пращяха, проскърцваха греди и дъски, прозорците потреперваха, звънтяха стъклата им, завесите се полюляваха, полюлЯваше се и пламъчето на ламбата през дебелия стъклен глобус. Това беше засилилият се вятър, който напираше отвън да понесе къщата, да я събори, натискаше прозорците, проникваше през невидими пролуки и пукнатини, съскаше и ломотеше нещо през прегорилата, изстинала печка. Борис Глаушев потръпна от внезапен студ и от друг един, вътрешен студ, който хвана самото му сърце. Почувствува се някъде безкрайно далече и напълно сам. Защо бе напуснал родния си край, родната си къща? Да беше тук сега баща му, да беше тук майка му… С баща си би могъл да приказва за всичко, би могъл да изкаже всичките си горчиви, мъчителни мисли. И би получил може би отговор на тия разкъсващи душата му въпроси. Лазар Глаушев би му помогнал със своя спокоен, ясен ум, със своето знание за всяко нещо, със своя уталожен, ведър дух, а може би и с примирението си пред всяка тайна, пред всяка тъмна сила ако не със своето знание, то с вярата си в божията премъдрост. тоя студ, който пронизваше сърцето му, при това ужасяващо чувство на самотност нужна му беше топлината на милата майчина ръка, нужна му беше нейната кротост и пред всяко изпитание, нейният сладък глас, нейният хубав поглед, който бе успокоявал всяка негова болка. Да беше жив Милош Банков… Да седи там на миндера в ъгъла със своите очи, светнали от мисъл, Борис би ходил от стена до стена, както сега, изрекъл би всички тия свои мисли и би чул отговор за всяка една от тях и това би било поне отговор. Сега той беше сам в студената стая, в тая бурна зимна нощ и като че ли в целия свят. Той се загледа в книгите си с безутешен поглед…,или да беше си легнал, да се загуби в сън… И току се спусна, като да го побутна някой към прозорците, подигна завесата, приближи лице до черното стъкло. Тя беше там! През гъстата тъмнина, която изпълваше улицата между двете къщи, светеха два прозореца. Нейните. Тя самата му бе казвала — там беше нейната стая. Дали не бе запалила своята ламба, след като е видяла, че свети и неговата? Както друг път, за Да му покаже, че и тя е будна. Той не можеше да премине през тая черна тъмнина, която разделяше двете къщи, но прозорците светеха и нямаше ли и тя да приподигне завесата като него, да притисне лице към студеното стъкло, нямаше ли да се мерне поне сянката й по светналите бели завеси? Но той сега беше сигурен, че тя ще го посрещне утре на балкона, на прозореца. Тя знаеше вече всичко за него — за вдовството му, за детето му — и не беше се уплашила, не беше побягнала от него. Тя беше там, в светлината насреща, и той не беше самичък в тая бурна, мразовита нощ. Глаушев не можеше да откъсне поглед от двата прозореца и кой знай колко време стоя с лице до черното стъкло, пред тая стена от черен мрак.
    Двата светнали прозореца отеднаж изчезнаха. Лека нощ, Ангелика!

XXII

    За коледната ваканция Борис Глаушев се върна в Преспа.
    Затвореното ландо, с което трябваше да пътува, чакаше в двора на един от ханищата на О. Глаушев го видя още от широко разтворената порта на хана и побърза през двора. Закъснял бе малко от уговорения час. Трите коня бяха вече впрегнати, макар все още със зобници на муцуните. Двата гюрука бяха дигнати, но и двете врати на ландото бяха отворени. Тая сутрин бе изгрял досущ пролетен ден след първите зимни студове тая година. Слънцето се бе издигнало високо по ведрото, светнало небе, изостаналият сняг по покривите бързо се топеше, от всички покриви се стичаше снежна вода на едри капки. По калния двор на хана сред купчини влажен тор блестяха жълти локви от вода и конска, остро воняща пикоч. Глаушев бързаше, но трябваше да стъпва внимателно по засъхналите от слънцето камъни на окаляните и разбити калдъръмени пътеки през двора. Не се виждаше и ландонджията при готовата за тръгване кола, но трябва да беше някъде наблизу.
    Борис се спря до колата с куфара си. Вътре бяха седнали вече трима пътници — белееха се лицата им, червенееха се фесовете им под сянката на дигнатите гюруци. Борис попита:
    — Това е ландото на Пецако, нали? Единият от пътниците, който се бе разположил на задната седалка заедно с друг пътник, стана бързо, сложи на отсрещното празно място пълна догоре шарена торба и скочи вън, като разлюля цялото ландо:
    — На Пецако, даскале. Заедно сме, а? Дай… дай а качиме куфара на капрата, а ти.влизай вътре, ето ука, отзад, по-сгодно да ти бъде, пък аз срещу тебе.
    Борис се подръпна:
    — Не, защо… Аз съм… Ти защо ставаш от местото си, аз ще седна насреща.
    Пътникът беше нисък, тунтарест, над тридесетгодишен мъж, с алени, дори възморави бузи, учудващо подвижен със своите къси нозе и ръце. Борис го познаваше — беше махаленски бакалин в Преспа, — неговата услужливост му се видя прекалено угодлива и не искаше да я приеме:
    — Къде е Пецакот? Той ще тури куфара, дето требва.
    — Тука е. Се ни кара да бързаме, пък… Нели знайш: ландонджиите винаги тръгват, когато те си искат, а не… Ей го, е! Иде. Качвай се, даскале!
    Той едва ли не насила настани Бориса на своето място на задната седалка, а той самият седна насреща с пълната торба в скута си. Кочияшът все още се бавеше; чуваше се само неговият звучен, дори гръмлив глас ту по-близу, ту по-далеч от колата, свали празните зобници от муцуните на конете, донесе кофи с вода, сетне пак се изгуби някъде. Четиримата пътници седяха търпеливо в затворената кола — рамо до рамо, коляно до коляно. Другият на отсрещната седалка беше също преспански търговец, Глаушев познаваше и него, те и двамата насреща бяха люде, които… си гледаха работата. До него пък надире седеше мълчаливо загледан пред себе си непознат човек. Изпод разкопчаната връхна зимна дреха на непознатия се виждаше костюмът му от хубав европейски плат, но вече доста износен, на жилетката проблясваше тънка сребърна верижка за часовник. Бледото му, меко и като че ли подпухнало лице беше цяло премрежено с гъсти, ситни бръчки. Бакалинът насреща не мълча дълго — от склонност към всякакви разговори и съЩо от нескрито желание да се хареса на учителя.
    — За Божик, а, даскале… — засмя се той с едри бели зъби и като да беше прещастлив, че Глаушев се връщаше в Преспа за празниците. — Ето и ние с Милана — побутна той с лакът съседа си — позакъснехме в О., пък сега бързаме да се върнем. Едно да земеш, друго да земеш, сега, за празниците, и по-лесно се купува, и по-лесно се продава. Нели сме ние в махалата, не сме в чаршията, фамилията1 ми седи на дюкяна, не съм го затворил, ама като съм си аз там, на местото, се си е друго. Жената, да прощаваш, се си е жена. Като теглиш, казвам, гледай към мющерията да се наклони, за да се радва и пак да дойде. А тя гледа на косъм да е равно и понекогаш от много мерене и един грам по-малко ще даде. Нашият човек пък, каквото земе, и вкъщи ще го премери, на своето кантарче. И ще ти дойде: „По-малко си ми дал.“ И на комшиите ще се оплаче.
    Съседът му, божем незабелязано, на свой ред го побутна с лакът. Да мълчи, какво се е раздърдорил, дотяга на людете. Бакалинът рязко се обърна към него:
    — Що, Милане… Да се намерим на разговор. Ако мълчим, жлъчката ще ни се пукне, докато чакаме Пецако да си допие греяната ракия. — Той се наведе през отворената вратичка на колата, нададе вик: — Хайде бре, Пецак! Душата ни излезе.
    Мина още доста време, докато се чу отново гласът на кочвяша. Най-сетне тръгнаха. Разлюляха се, звъннаха пиринчените звънчета на цели гердани по шиите на конете. Бакалинът се прекръсти три пъти, бързо, с къси движения и току опули кръгли очи, пълни с насмешливо съжаление, към непознатия пътник:
    — Ти прощавай… хехе!
    Пътникът приподигна скръбно присвитите си вежди
    — Нищо, чорбаджи. Вера ти е.
    Бакалинът отправи поглед и към Глаушев, и пред нето да се извини:
    — Останало от стари… На път тръгваме.
    Борис нищо не отговори. Мълчаливо се прекръсти и другият преспанец. Ландото затропоти с железните си шини по калдъръма на улицата и скоро излезе от града. Невисоки ридове от двете страни на пътя засениха прозорчетата на колата, но после се отвори наоколо широко поле. Другият преспанец сякаш едва сега се реши
    да извади табакерата си, отвори я и срамежливо я подаде на Глаушев:
    — Да свием по една, даскале. .
    — Не пуша.
    Борис се загледа през спуснатото прозорче на ландото. Зимният сън тежеше над полето и негли още по-непробуден в това топло слънчево утро. По плитките изкопи край шосето бе заседнал твърд, замръзнал сняг и светеше под слънцето с бял, студен блясък. Неподвижни стърчаха голите клони на дървесата, над разораните ниви, гъсто почернели, едващо попили първия сняг, прелетя самотен гарван, загубен низ пустото поле. Наведе се към прозорчето ухилен и бакалинът:
    — Утре, кажи го, Божик, пък като да чакаме Великден. Ама то се си е зима.
    Тежките колела на ландото хлътваха в ями, пълни с мътна вода, която се плискаше и пръскаше встрани, ръждясалите му язове остро поскърцваха. Само веселото, ритмично подрънкване на звънчетата отекваше надалеко по затихналото поле, но като че ли нямаше кой да го чуе.
    Бакалинът не можеше да изтрае дълго без разговор: — Откога не си се връщал в Преспа, даскале?
    — От три месеца.
    — О-хо! Как ли те чака майка ти… — После той Добави, искаше да обърне разговора към по-сериозна тема: — Преспа… тя си е се същата.
    Глаушев пак нищо не отговори, а си мислеше: „… За тебе е все същото, стига да върви търговията. Ти всичко виждаш от махленското си дюкянче. А ние всички претърпехме поражение и сега, в поражението, и враговете ни станаха повече. Като чакали на мърша. От всички страни. И ние самите… в разруха. Отвориха се всичките ни рани. Избуяха всичките ни слабости. И един срещу друг. Всеки със своя ум. Всеки със своето безумие. Мърша за хиени и чакали…“
    Бакалинът като че ли усети мислите му:
    — Се същата си е Преспа, ама и не е се същата. Осиромаше народът, даскале, и най-веке селският народ. А той е во секо нещо, макар… Вервай бога, за сол немат пари понекогаш. Моли се за една шепа сол на вересия. Да му дадеш, ама кога ще ти плати? С въшки ще ти плати, виждат се как шават и отгоре по дрипите му.
    Той се приведе към Глаушев и прошепна с изблещени очи: — Востанието, даскале. То сосипа селяците. В града — по-малко — повиши той наново глас. — Е, само Крушово и… Селяните и сега още… По ризите им дупки от изгорело. Месата им се виждат. Докъде с такъв народ?
    — Дий! — чуваше се отвън час по час гласът на кочияша. — Дий!
    Глаушев се поогледа в прихлупената кола:
    — Да беше свалил Пецак гюруците. Задушно става. — И той се приведе през отвореното прозорче: — Пецак!
    — Немой, даскале! — подскочи бакалинът. -Слънце вън, ама кърваво. Ще изпростинем. Се си е зима.
    Борис не искаше да го чуе:
    — Нашето слънце е все кърваво. На кърваво слънце се топлим ние открай време. Пецак! Спри да отвориш гюруците!
    — Тпрррр!…
    Ландото забави ход и спря. Чу се как Пецак рипна от капрата. Показа се той и край отвореното прозорче, посегна за гюрука:
    — Хей сега, даскалче…
    Слънчева светлина обля четиримата пътници, както бяха седнали плътно един до друг в колата, алените фесове цъфнаха по главите им. Бакалинът се засмя с всичките си зъби:
    — Е, харно, харно…
    Колата пак потегли.
    Непознатият пътник се понастани на мястото си и, види се, му беше неудобно да присъствува мълчаливо на разговора на своите спътници или пък почувствува нужда и той да се изкаже.
    — Прощааавайте — обърна се той към Глаушев, — аз съм ви чужд, но и аз не съм ябанджия в тая земяаа. Живейме заедно вече от стотици години. Свас работиме ние най-много, с българите. Пък и целата наша работа като вашата. И нас кърваво слънце ни грее, не се помни веке откога.
    Виждаше се, непознатият беше евреин. Българският му говор беше объркан и.като че ли турските думи в него бяха повече от българските, а и подпяваше той на шпаньолски. Макар да заговори така отеднаж и за такива най-важни работи, лицето му никак не се промени и гласът му беше тих, равен. Не въртеше, не клатеше глава, малките си сухи ръце бе сложил в скута спокойно, с едва преплетени пръсти и само от време на време попримижаваше с натежали, набръчкани клепки, сякаш му пречеше слънчевата светлина. Борис живо се извърна към него:
    — Е, да. Моят баща има добри приятели евреи. Евреинът продължи загледан в колената си:
    — Вие, даскал ефенди, като учен човек знаете, Библията е наша книга. Вижте какво пише в нея за нашия бобожи народ, за нас, евреите. Избрал ни е господ за свой най-мил народ, а ни е белезал со знак и ни е разпилел по целия свет. Проклел ни е да се скитаме и никъде да не можем да хванем корен. И как, щом еднаж сме изоставили своята земя… Не знам дали това е поради наши големи грехове, тоя гнев господен над нас, но най-достойните между нас го приемат като изпитание, да служим на господа и с тия наши сълзи и мъки тука на земята. Ние немаме приятели, а имаме само врагове между другите милети. Ограбват ни, гонят ни, та и в името на Христа, най-кроткия човек, който се е раждал досега между човеците, а и той е евреин.
    — А, а… Евреин — намеси се бакалинът. — Щом е евреин, вие защо не сте християни като него?
    Сега вече съседът му съвсем видимо го смушка с лакът, а евреинът не му и обърна внимание, не пресече и приказката си, като да не искаше да знае дали някой го слуша, или не го слуша:
    — В какви мъки сме живели — пише в Библията, а колко още мъки сме виждали, това никъде не е писано. И така ще бъде докрай. Така е с нас, така е, кажиречи, и с вас. Вие тука сте под чужда воля, а царството ви е малко. Не можа да ви прибере сичките. Вие сте най-многобройният милет по тия места, но и враговете ви са много. Сички около вас са ваши врагове, а най-големи врагове сте си вие сами на себе. Голема е силата ви, но не можете да я сложите на едно место, да тежи цела на едно место. Силата ви е голема, альбуки1 акълът ви е по-слаб. Во вашите книги пише, имали сте цар некодин баша, Бързал пет пръчки в един сноп и казал на петимата си синове: „Докато сте като тоя сноп, никой не ще може да ви пречупи.“ А те, щом умрел баща им, на пет страни се пръснали. Това ви е на вас проклетията, както е над нас божият гнев. Праведен народ сте, но ядете сами себе си и другите ви есапат за лесна плячка. И още един голем кусур имате: верата ви е слаба. Верата ви в бога и… Ето, нашият човек тука — помръдна той глава накъм бакалина, — кръсти се, пък от мене иска позволение.
    ---
    1 Алибуки — обаче

    — А вие евреите… немате ли кусури? -навъси се бакалинът, при все че тая сърдита маска никак не подхождаше на алените му бузи.
    — Ние ли? Как да немаме кусури! Големи. Омразата на другите към нас е и по наш кабахат. Ние и сами се есапиме за божи милет, пък те сичките милети са божи. Немаме смирение и се навираме в очите на другите. Аз казвам на мнозина наши: „Защо не бръснете брадите си и не махвате тия роби до петите? Облечете се и се носете както другите люде в тая земя.“
    — Аха, аха! — не можа да се сдържи сега в голямата си радост бакалинът. — В наша Преспа евреин не може да вирей. Децата се по него и го замерят с кръстове, направени от пръчици. А той — дим да го нема, откъдето е дошъл. Но тебе, ефенди, никой нема да те познае. Само говорът ти, но… ти гледай повеке да си мълчиш.
    — Ти мене не гледай, чорбаджи. Аз от кръста не се плаша. Като говоря сега толкова много, то е повеке за вас. Ние тука, в Македония, сме на ваша страна. И така, най-после, лафмухабет да става, пътници сме.
    — Не, не — посегна сякаш да го докосне Борис Глаушев. — Говорете, ефенди. Да видим другите що мислят за нас. Умна е приказката ви, колкото и да ни е горчива.
    — Евала1, даскал ефенди. Аз… и за вас, но и за нас също. Имаме си и ние големи кусури, сички ги имат. Голем хаир е човек да знай кусурите си. Искам да ви кажа още нещо и белки ви е от полза, както е на нас от полза. При тоя гнев господен, който тежи на главите ни, имаме ние три неща, които ни крепят. Където и да е, евреинът помага на евреина и се държи за него.
    ---
    Евала — благодаря.

    — Помага, помага — намеси се пак бакалинът. — Помага, ама ето в О. между евреите има най-големи сиромаси, а и най-богатите са пак между евреите.
    — Това, да има богати и сиромаси, пак е по божа воля, чорбаджи. Но аз първо на евреина ще дам работа и после другиму. На евреина ще помогна най-напред и от софрата си ще отделя по нещо. Имаме ние и яка вера, една и съща за сички, и с нея се държим помежду си, в едно се държим, при все че сме разпилени по целия свет. Верата ни държи в едно и ни крепи. Дори когато вземем друга вера, от старата еврейска вера не се отказваме. Тя, верата, не иде само от името на бога, Йехова, Христос или Мохамед, тя е в целия живот на човека. Как живей човек и що върши, по това можеш да познаеш и верата му. Имаме ние, евреите, още едно нещо: познаваме силата на парата.
    — Аааахаха! — засмя се от сърце бакалинът, та едвам събра душата си: — Папаричките, а! Така, така, ох, така! Знам аз… Любите вие паричките и знайте да ги печелите. Никой като вас, бога ми…
    — Не се смей, чорбаджи! Парата е голема сила. И ние не толкова за парата, а повеке за силата й. Ние немаме ни държава, ни цар, ни топове, ни аскер. В парата ни е силата срещу силата на другите. Ние с парата срещу другите. Сички обичат паричките. И ти също, чорбаджи.
    — Охо!
    — Но ето как знайме да ги печелиме ние. — Той помълча малко, примижал с очи, види се, искаше да си спомни нещо, а иначе и досега нищо не беше се променило по лицето му, в цялата негова външност. Как не се уморяваше тоя човек да седи така толкова дълго,едва ще помръдне с два пръста на ръцете си, както бяха сложени откога още в скута му? Той продължи: — То не може с лакомия и по-малко с лакомия, може да се задавиш, а повеке с акъл и мурафет. Дойде при мене ваш един, българин. Имам, вели, педесет лири злато, ама нищо не мога с них, вземи ги, вели, в твоята работа търговия да въртиш, колкото ми отделиш като файда за мене, благодарен ще ти бъда. Е, като не може да работи с них, под файда да ги даде, ще вземе по десет на стоте, нека бъде по двайсет, а може некой и да го завлече. Да му дам по двайсет на стоте, ръката ми ще целува.
    Аз пък с мои още педесет алтъна в работа ги турих. И го научих той да я свърши. С тия наши сто лири спечелихме още сто, такава беше работата, късметлия. Разделих аз кяра на две половини: педесет за мене, педесет за него. Мурафет, ама и закон има в тая работа. Който го знай, се с късмет ще му върви. Лакомията затваря очи н не виждаш къде стъпваш. Хелбете, секой човек може да сгреши, но лакомията може хептен да погуби човека.
    — Нема по-хубава вера от християнската вера — каза неочаквано и строго другият преспанец насреща. Той бе мълчал през цялото време със студено, дори презрително лице и, види се, бе мислил и дебнел как да нанесе на евреина съкрушителен удар. Умът му, изглежда, не беше много бърз, той върна разговора назад — там, където бе заседнала собствената му мисъл, — и не можа да каже нищо повече. Умълчаха се спътниците му да го чуят по-нататък, а той се загледа горделиво в Бориса, извърна се към съседа си със същия поглед: дадох ли му да разбере на тоя яудия1!
    Евреинът го попогледна едва, поколеба се и рече изтихо, загледан в ръцете си, както бяха в скута му:
    — Големите вери си приличат. Сички искат да приближат човека до бога. Не е най-важното во верата, по-важно е как човек изпълнява своята вера.
    Той вече не продума. Все гледаше някъде навън от колата или в скута си, дето тънките му пръсти току помръдваха, сякаш да задържат неговото внимание.
    Умълча се и бакалинът, а съседът му по едно време току се полюшна напред, поразен от внезапна дремка.
    Мълчеше и Борис Глаушев, понесен от своите мисли, в които се преплитаха думи на евреина. Според мислите на евреина вървяха и неговите мисли.
    В подножието на една стръмнина кочияшът спря ландото, скочи от капрата, отвори една от вратичките:
    — Ееее… Да походиме сега малко тука! Да поо-лекне на кончетата!
    Слязоха и четиримата пътници, а бакалинът — е торбата в ръцете си. Те се пръснаха по пътя, който пълзеше по стръмнината нагоре. Звънчетата подрънкваха все по-назад, трите коня тътреха бавно нагоре празната
    ---
    1 Яудия — евреин (презрително).

    кола, кочияшът пристъпваше край тях едваедва, с ръце отзад, с ненужния камшик под мишница. Така слизаха те на няколко места, където пътят беше по-стръмен. Спряха се и на едно ханче някъде по средата на пътя, кочияшът обядва предълго, пи глътка по глътка виното, което му поръча Глаушев, пои конете с вода.
    — И тука така — оплака се бакалинът на Бориса. — Той когато рече, тогай се тръгва. Аз пък дюкяна съм си оставил…
    В Преспа ландото влезе късно следобед. С трясък и звън кочияшът размахваше камшика над главите на препускащите коне и викаше с гръмкия си глас:
    — Дедеде!
    Би помислил човек, че Пецакот все с препускане взема пътя от О. до Преспа.

XXIII

    Събраха се и четиримата в затоплената готварница — старите Глаушеви, Борис и неговото синче на колената му. Лицето на Ния Глаушева беше озарено от едвам доловима усмивка — в очите й, все още живи, будни, по устните и, останали възрозови и на тая й възраст, макар и поизтънели — бледа следа от някогашната й необикновена хубост. Тя бе казала вече приветствените думи и повече за детето — да зарадва завърналия се баща, да похвали мъничкия пред него, колко е умен и послушен. Сега тя само попоглеждаше тримата мъже, които бяха седнали близу един до друг, малкият Бойко в скута на баща си — нека се порадват един на друг, а нейна грижа беше бъднишката баница и постните бъднишки гозби, които къкреха на огнището-
    Но дали общата радост от срещата беше пълна? Радостта на нейния старец беше пълна и препълна. Чудно и беше и драго с детето. В първите минути малкият се криеше в диплите на дрехата й, боеше се от баща си, макар да надзърташе иззад нея и го гледаше със светнали очи. Борис го грабна и го дигна няколко пъти до тавана чак, гальовният детски плач бързо премина в ситен кикот, после то и само заповтаря:
    — Пак! Пак!
    Трепереше гласецът му, то се боеше от височината,
    но още повече искаше играта да продължава пак и пак. Умориха се ръцете на бащата — синчето му беше тежичко, беше добре гледано и доста едро за възрастта си, с широчки раменца. В жилите му биеше здрава селска кръв, още от прадядо му Стоян Глаушев, а още повече от майчината му страна. Широчки раменца, широчки дтанички, доста едра, кръгла главичка, а очите му много напомняха очите на Ружа — неговата умряла майка. Сега Бойко (нели се бе родил в бойно време — малко преди въстанието) седи спокойно на коляното на баща си и може би нещо си мисли. Такъв е изразът на лицето му, загледано е някъде пред себе си и току примижава с очи. Или може би се радва на своето детско блаженство, като е в скута на баща си, който го е обхванал с ръка. Детето беше все повече сдържано, дори и в своите малки радости и игри. Умълчано, загледано някъде, умислено. Понякога на Ния й минаваше през ума, че то тъгуваше по свой някакъв начин за майка си, при все че не можеше да я знае, да я помни. Това беше така, защото тя самата с тъга си спомняше за умрялата и жалеше сирачето. И всякак се трудеше да замести родната му майка, да му даде майчинска обич и нежност. Когато го учеше да ходи, да говори, учеше го и да живее, макар и още толкова мъничко, учеше го да бъде човек редовен и благоразумен. То и само я насърчаваше — беше послушно и с чудно за неговата възраст усърдие във всяко нещо, което го караше тя да върши.
    — Седни тука, мило. Седи, чедо, седи. Че баба има много работа.
    Понякога тя го забравяше, залисана в работата си, и го намираше там, където го бе оставила да седи.
    — Подай ми кълбото, сине. Е го, е къде се е търкулнало в ъгъла. Подай ми палтенцето, ето го на миндера. Баба да те облече, докато запали печката, студено става тука. Не дърпай мацата за опашката, ще те одраска…
    То вече не посегна към вирнатата опашка на котката, стоеше по-далечко от запалената печка, както му бе казано. Ния изпадеше в умиление:
    — Уменразумен на баба!
    Понякога, както е седнало на меката ямболия в ъгъла, току ще въздъхне като угрижен старец.
    — Защо, бабиното?
    Що можеше да й отговори детето? И тя пак си мислеше: тъгува за майка си. Може наистина да беше така, че човек от рождение е свързан с едно и друго, ражда се с едно и друго в кръвта си, в душата си. Ами макар да беше от рождение в ръцете й, в нейния дом, под нейна грижа, Бойко все някак й припомняше, че е родено от селянка. Милата Ружа! Дори със селската си руба не можеше да се раздели. Тук, в града, на нищо не можеше да се зарадва. Те, селяните, все в някаква мъка и скръб живеят, та може и така да се раждат. Но тя ще си отгледа внучето, ето с дедо Лазара, ще го научат те на всичко, що е добро. Мъничко е то още.
    Но дали радостта на нейния син беше пълна? Като нейната голяма радост от тая среща, като радостта на Лазара? Така изглеждаше. Той, милият, едващо не заплака, като влезе в бащиния си дом — в сълзи бяха плувнали засмените му очи и гласът му потрепера при първите му думи към нея, към стария и когато взе детето в ръцете си. Старият не заплака, а той… Тя и после долови, че някаква сянка преминава по лицето му, а и бе поослабнал там, в О. Или това беше от преголяма майчинска загриженост, на майката все й се привижда едно и друго. Но ето — чуй какво говорят те двамата! И докато ръцете й вършеха което трябваше да свършат, Ния се вслушваше в разговора на двамата мъже, в гласовете им.
    — Пътувах с един евреин от О. — подзе Борис, но тъй, като че ли това беше продължение на други негови мисли. — Каза много работи за своите, за евреите. И добри, и лоши, но повече добри. Не като нас, щом вземем да говорим за своя народ. Повече гледаме да го наругаем, като отделяме себе си от другите, от народа. А ние всички имаме общи недостатъци. Впрочем, как иначе ще бъдем един и същ народ! Докато слушах евреина, мислех за нас. Не сме ние като евреите, да имаме обща, здрава опора Ние, казва, имаме обща вера, която ни крепи и свързва, крепи духа ни. Евреинът, каза по-нататък той, помага най-напред на евреина. Да бехме имали и ние такава обща вера… — въздъхна Борис и млъкна.
    Колкото повече го слушаше Лазар Глаушев, толкова по-видимо се изписваше загриженост по лицето му. И като го почака да продължи, а Борис мълчеше, заговори той самият:
    — Ти малко ме учудваш, сине. Ние, старите, нашата вера сега е у вас. Така ви предадохме нашата вера. Навремето ние сички бехме заедно, целият народ. Когато беше за църквата и… Настрана от народа беха само неколцина, но не може и без такива, които вървят се настрана от другите. И надвихме. Как иначе, щом… После дойде Русия, ама Европа ни раздели, разсече ни на две.
    Борис пусна детето на пода, побутна го към баба му. И като че ли сега искаше да каже най-важното:
    — Ти, татко, от по-далеч виждаш работите. От своето време.
    — А вчера, сине, во востанието? Не бехме ли сички заедно? Целият тукашен наш народ. И отгоре, от България, дойдоха люде.
    — И тъкмо от въстанието започна всичко. Или, поточно, от нашата несполука във въстанието. В несполуката, в бедата оживеват всички човешки слабости. И нашата най-голема слабост, нашето разногласие. И не е само нашата несполука. Още по-важна причина е нашата слаба вера. Като се разколебахме ние в нашата вера, като тръгна всеки по своя ум, нахвърлиха се върху нас и чужди. От всички страни. Алчни за лесна плЯчка. Ами виж какво става с нас сега, татко!
    Лазар Глаушев не отговори веднага и гледайки сина си, като да се поусмихна едваедва. После рече:
    — А ти мислиш, че аз не виждам що става? Виждам аз и както ти каза, от по-далеко, от своето време. И може би малко по-ясно. От по-далеко. Ти си сега вътре во водата. Аз съм на брега. Виждам и не се учудвам толкова на това, що става, а повеке се учудвам на тебе, синко. Твоята вера като да е станала по-слаба. Ти не знаеше ли, че востанието ще е несполука за нас? Знаеше. И пак отиде в четите. Едно време ние с Райко Вардарски, бог да го прости, колко беха тогава надеждите ни и силите ни, но човек върши което требва да върши. Сега какво? Омаломощи се народът, ама пак ще се совземе. Когато влезе в един дом сиромашия и несрета, започват разправии, кой крив, кой прав. В тия, в общите работи, още повеке. Най-важното е пътят да не се загуби. Сега това е, че вашата работа стана по-тежка. И враговете ни станаха повеке; повеке и по-силни. Ти немой така, Борисе… Ти открай време се со мислите се бориш, а мислите човешки къде ли не отвеждат човека. Людете, синко, са си люде, а не ангели небесни.
    Старият Глаушев млъкна, но виждаше се, че всичко казано от него стигаше до Бориса. Борис и сам се изказа:
    — Там е работата, че ние и пътя си започнахме да губим. Всеки по своя пътека се отклонява, пък и срещу другите върви. И дали сме избрали ние най-верния път?
    — Гледай сега какво ти минава през ума! ¦- въздъхна Лазар Глаушев. Той се понамести на миндерчето, дето бе седнал, и като да искаше да дръпне сина си на самата твърда земя: — Сърбоманите тука купиха Шайкаровата къща с целия двор и направиха там свой сърбомански параклис, наредиха неколко стаи и за свое училище, други неколко за децата, да има къде да нощуват и да се хранят. Събраха веке до триесетина деца, повекето от селата. Хранят ги, обличат ги и сичко. Довтасаха и четирима веке учители сръбски. Шайкаровата къща стана сръбско средище в Преспа.
    — И Шайкаровци им продадоха къщата си! Как се намериха преспанци за такова нещо! Никой не требваше да ги допуска до прага си даже, а не…
    — Продадоха им Шайкаровци къщата си! Взеха два и три пъти повеке пари и не можеш от секиго да искаш да не се лакоми за пари.
    — Не, татко! Никой не бива да става предател за пари!
    — Ето, виждаш ли? Аз пък ще ти кажа, че винаги има люде за секо нещо. И за предателство. Но чуй по-нататък. Не стигаше това, сърбоманите дигнаха и камбанария за параклиса си. Може да е до двайсет метра висока. От печени тухли. Още не е измазана. Над портата на Шайкаровата къща, на самата улица излиза. И се хвалят, че ще окачат на нея три камбани. Не е то както с Кътърката едно време. Пара много, а и турците се с них. Но слушай, слушай по-нататък!
    — Виждам, татко. Пуснали са дълбок корен и в Преспа. Само за неколко месеца. Как сте позволили такова нещо!
    — Как сме позволили, казваш? Целият град ври. Искат да съборят камбанарията, да запалят и параклиса, и училището им. Чувам, и комитетът имал такова некакво решение. Как сме позволили… Сега аз се боя да не се извърши нещо прибързано.
    — Ами да! Това сърбоманско гнездо в Преспа требва да се унищожи.
    — А турците? Преди, когато водихме разпрата с Патриаршията, те понекогаш клонеха и на наша страна, но сега не е тъй.
    Широчката готварница с прозорец откъм задната, северната част на къщата започна да се изпълва с мрак. Огънят в огнището грееше по-ярко, затрептя бледа светлина от него и по отсрещната стена. Ния запали ламба и я окачи на мястото й на стената. После се зае да храни малкия.
    — Ами нема ли и той с нас… — обади се Лазар. — Бъдни вечер е.
    — Мъничък е той още — отвърна Ния. — Не ще изтрай. Ето и сега още очите му са се смалили за сън. И нели чакаме Дона…
    Лазар се обърна към сина си:
    — Поканихме за тая вечер Дона Крайчева, братовчедката ти. Там у них се същото. Пълно с люде, сиромашия голема. Спирко Крайчев, баща й, веке никак не го бива с неговия терзилък. Редко да му донесат работа, пък и здравето му… Целата им къща на ръцете на Дона. Поканихме я да се видите, пък и на нея да й е по-весело тая вечер. Се същата си е Дона. Още не може Да прежали мъжа си.
    Като излезе Ния с детето на ръце, за да го приспи в съседната стая, в преддверието вън се дочу и гласът на Дона Крайчева.
    Не след много време седнаха и четиримата на бъднишка трапеза. Ния спази всички обичаи за тая вечеря преди големия празник: и с гозбите, и с реда на трапезата, и с другите стари вярвания за живи и мъртви. Така искаше Лазар — колкото повече старееше, все повече държеше на старото,по-често се връщаше към предишния си живот. И все някой стар спомен ще разкаже или за пример ще посочи някоя случка или приказка от далечно време. Самата Ния спазваше обичаите заради хубавото в тях, заради хубавите знаци в тях, заради хубавите думи и благопожелания, които вдъхваха добри мисли и добри надежди за здраве и живот. Тя си оставаше и сега във всяко нещо по-млада от Лазара. Повече помнеше, по-досетлива беше и мислите й вървяха все по-напред. За много неща, особено във всекидневния живот, той и сам вървеше все повече подир нея. Някак повече се привърза, прилепи се като дете за полата на майка си. За много неща нея ще попита, от нея ще поиска съвет и подкрепа:
    — Какво ще кажеш, Нийо…
    И нуждите му ставаха по-многобройни — много неща вече не можеше да свърши сам или не се сещаше кога и как да свърши. Дори имената на най-близки люде понякога не можеше да си спомни отеднаж и тя ще му ги припомни. Иначе, в мъжките работи и за всяко по-важно нещо, Лазар Глаушев си оставаше същият. Той още държеше житарския си дюкян, а за народните работи все още беше първият човек в Преспа, при все че се държеше по-настрана, откакто по-млади от него люде и вече много по-млади бяха излезли напред. Колко пъти те до него ще дойдат да се допитат и ще искат неговото одобрение. Лазар Глаушев беше като живо знаме над главите на всички в Преспа и с целия си досегашен живот, и с образа си също. Неговият живот беше по-назад и затова той често се обръщаше назад, но големите неща в човешкия живот остават за людете много по-дълго важни и необходими, не според тяхната възраст.
    И сега Лазар колко пъти ще подигне очи към Ния, както бе седнала срещу него на трапезата. Или във връзка с общия разговор, или пък да поиска нещо. Самият неин образ все още привличаше погледа му — то се знай, не с такива мисли и чувства, както далеко преди, на млади години. Той имаше някаква нова нужда, нова жажда на душата да среща погледа й, да докосва с поглед лицето й, а понякога ще хване, ще притисне топло ръката й. В тая негова потребност беше и навикът след толкова години задружен живот, но беше и нова негова обич към Ния — по-спокойна, по-проста, по-трайна. А и драго беше на сърцето му да я погледне само за една тиха, смирена радост, както кога човек дига на залез очи към ведрото и чисто, успокоено небе или когато внезапно се върне към някой хубав далечен, пречистен от времето спомен. Но той виждаше и сега по лицето на жена си, в нейния поглед, по ръцете й, в движенията й следи от онова, което годините бяха й отнели, виждаше ги по-ясни, отколкото бяха всъщност, както
    ги виждаше и в спомените си. С времето Ния Глаушева бе поотслабнала, но така тялото й бе придобило някаква лекота, която правеше и товара на годините й по-лек най-напред за нея самата, забелязваше се това и в движенията й, все още доста сигурни, меки, гъвкави. При старческата бледност на лицето й, на гладкото й чело, обградено с венче от сребристобяла коса, която се подаваше изпод черната кърпа, кожата й изглеждаше още по-чиста и понякога дори прозрачна; не бяха много и бръчките — тънки чертички около очите, край устата. Ясни следи от нейната някогашна хубост бяха живите й очи, макар и пооткроени, засенени от кротка, мъдра скръб, беше също все още младият й, топъл глас, макар и позатихнал, бяха запазените й зъби, та устата й не беше хлътнала, не зееше празна, както беше с повечето жени на нейната възраст, особено с тия, които на младо време са прекалявали с живачни мазила и всякакви други отрови.
    Тъкмо край Ния личеше още повече разрушената, макар и толкова ранна младост на Дона Крайчева. Дона тъкмо навършваше двайсет и три години, а като да беше вече зряла жена, преживяла и отминала всички радости, всички тревоги и вълнения на човешката младост, което впрочем беше и самата истина за нея. Любила бе, родила бе, преживяла бе и смъртта на своя любим, на детето си. Сега живееше със сенките им и нямаше воля да потърси нови радости за себе си. Това не беше от упорита, пресилена привързаност към умрелите, а защото бе преминал опустошителен огън през нейното сърце и не идваше отникъде друга, по-голяма сила да съживи в него любов и жажда. Може би беше още много рано за сърце като нейното, за обич като нейната и Велко Скорнев, мъжът й, бе такъв човек, че оставаше все още жив в мислите й, в спомените й. Тя бе казала еднаж на дядо Павле Локвенец: „Един беше Велко Скорнев…“ Един беше за Дона Крайчева мъжът й Велко Скорнев, една беше нейната обич, завинаги оставаше може би и нейната скръб. Има такива човешки сърца…
    Какво оставаше за Дона след убийството на Велко, след като зарови тя и първата си рожба в земята? Оставаше работата й. Тая година тя едва ли не насила бе преместена за учителка в града. Не можеше да се раздели с Рожден и людете му, с родната къща на Велко горе, на високия скалист рид, не можеше да се откъсне от гроба на Велко, от мъничкия гроб на детето си. Намеси се Лазар Глаушев заради нея и заради бащиното й семейство в Преспа, намеси се най-сетне и комитетът и тя трябваше да се подчини на една негова заповед. Общината й определи по-голяма заплата при нейното незавършено образование, за да може да прехранва много-числената бащина челяд, а тя се предаде с голяма ревност на своята учителска служба. След като стоя като организационна ръководителка в Рожден, комитетът и в града я въведе в своята работа — тя водеше две женски групи в Преспа и беше първата жена в тоя град, която присъствуваше понякога дори и на комитетските заседания. Връщаше се в бащината къща само за да пренощува в малката си стаичка заедно с една от сестрите, че нямаше къде да се побере голямото семейство, а иначе ще я намериш в училището или сред жените от нейните две групи. Работа, работа… Какво друго оставаше на Дона Крайчева? В работата й сега беше целият неин живот.
    Посъживи се Борис Глаушев на бъднишката трапеза. Разговорът му със стария не го насити напълно, ала останаха в паметта му бодри, мъдри думи. Близостта на майка му, нейните деликатни докосвания, гласът й, непрестанната й грижа около него, веселата, макар и сдържана тържественост на самата трапеза, сложените там домашни празнични гозби все повече го връщаха към предишния му живот, та О. с тамошните му грижи и тревоги оставаше по-надалеко. Още повече го съживи и ободри присъствието на Дона. Смалила се бе тя през последните две-три години, стопила се бе от горест, рамената й се бяха изострили като на невръстно още момиче — тя напомняше някогашната Дона, която за пръв път се качи на кон и старият Даме Скорнев я поведе към планините на Железник, към далечния Рожден. Строгото, тъмно облекло изтъкваше още повече бледността на тясното й лице, на малките, нежни ръце, които се докосваха леко и някак неусетно до предметите. Тих, равен беше гласът й, негли тя с нищо не искаше да привлече вниманието на другите, да покаже себе си, но не можеше да скрие светлината в младите си, макар и доста хлътнали, изплакани очи, тлеещия в тях огън или някаква постоянна, упорита мисъл. Дона не можеше да заличи тия външни белези на своята младост, нито дори със скромното си облекло, но по-лесно прикриваше понякога своето постоянно душевно състояние с една сдържана веселост и шеговитост, в която сама тя като че ли не участвуваше, чуждите пък люде предпочитаха да се заслушват в шегите й, вместо да й оказват съчувствие за нейната несрета.
    Още с влизането си тя се обърна най-напред към Бориса:
    — Дотичах да се видиме, че ти може и веднага да си побегнеш. Като свикне човек да живее в О., такъв голем град, може и да не му харесва вече Преспа. Пък и вуйна Ния тая вечер ще покаже делото си изкуство. За Бъдник, но повече за синчето си. И ние покрай него, а, вуйко Лазаре… Обичаме си всички по-сладко залъче.
    Като се намираше в своята работа все повече между люде, Дона бе станала по-разговорлива, по-свободна в обноските си към другите, та Борис, който не беше я виждал по-отдавна, се поучуди на нейната отвореност. А малко преди това тя пак бе плакала в своята стаичка и преди да дойде на гости, трябваше да наплиска лицето си със студена вода.
    На трапезата Дона не се показваше лакома за сладко залъче, та Ния и Лазар често я подканяха, поднасяха й едно и друго, а тя ще отговори:
    — О… чакайте, вуйно, вуйко… Аз още не съм започнала! Ами аз похапнах малко от мамините манджи, преди да дойда.
    Те всички знаеха какви биха могли да бъдат манджите на Неда Крайчева, нейната майка, която за тая вечер бе сварила една голяма тенджера ошав и също, както беше обичай, бе направила постна баница, но не със зехтин, а с шарлаган от афионово семе.
    Скоро след вечерята Дона спомена, че иска да си върви, ала Ния все се опитваше да я задържи. Ния й беше благодарна, че поразвесели двамата мъже и държеше разговора по-настрана от непрестанните мъжки грижи и тревоги. Тя знаеше, че и Дона се меси в мъжките работи, но ето сега тя, Дона, нели е жена, ще намери и за друго да поговори, за тия по-прости, по-обикновени неща, които правят човешкия живот по-лек,
    пък ще се опита и да се посмее. Ния никога и с нищо не бе пречила на мъжа си, спътница негова от четиридесет години, помагала му бе винаги със слабата си женска ръка, бе го насърчавала и утешавала, изтърпяла бе и всички негови болки, понесла бе всички негови несполуки и може би по-болезнено със своето женско сърце, което във всяка несрета се облива в кръв и сълзи, което гори и се мъчи в търпение, което познава по-добре и човешките радости. С това същото свое сърце и толкова дълго рамо до рамо с Лазара, подир всяка стъпка на своя син, Ния виждаше, че в тия претежки мъжки работи имаше и много мъка, много гняв, омраза, жестокост, груба и често сляпа мъжка сила. С църквите, с училищата бе обща сполука и се виждаше сполуката още в самото начало. В тогавашните народни работи всичко беше ясно, имаше в тях и радост, която растеше Всеки ден, на едно място беше и целият народ, дори и тя самата — отдели се от баща си, за да застане до Лазара. Сега не беше тъй. Сега Лазар имаше скрита своя рана, скрити свои мисли и само пред нея ще въздъхне, пред нея ще пророни думи, които никому другиму не би казал:
    — Не сполучихме. Немахме късмет. Погубиха ни душмани. Раздели се на две народът ни. Зина пропаст, пресече ни пътя. Народната ни работа остана недовършена. Сега ние, които останахме в пъкъла, требва в несполуката да се оправяме. Вместо да вървим сички заедно от сполука към сполука. То не е се едно, не е се едно. Сполуката дава крила, а несполуката съкрушава. Ех, господи, со що прегреши пред тебе тоя народ!
    Ния виждаше: той стоеше здраво на новото си място, макар с тая скрита рана, със скрити мисли. Стоеше и сега, на тия свои стари години. Види се, нямаше друго спасение. Ала как вървяха сега народните работи с такива скрити рани, скрити мисли? Или може би всички люде бяха станали по-други. Не бяха всички на един ум, не стояха всички на едно място. Сега пък излязоха и сърби. Сега гневът беше и срещу свои, омразата беше и между свои. Ами не беше ли тъй във всички мъжки работи? Всичко с груба сила и гняв. Да излезеш пред Другия, да го изпревариш. Да извадиш оръжие и кръв да пролееш човешка. Да стоиш упорито на своето, много по-често от мъжка гордост, от мъжки инат. Да се срамуваш да пророниш сълза, да покажеш благост. „Лазаре, Лазаре, ами детето ни? Ти го поведе по своя мъжки път и аз самата излезох да го изпратя. Със своето женско търпение, със своето женско покорство и със своята майчина гордост. Да не бъде моят син по-недостоен от Другите. Да не се дели от народа си, да бъде и той в общите народни работи. Къде е той сега, моят син, нашият син, като слушам що ти говори тая вечер? В мъка голема е той, по-голема от твоята. В твоята мъка имаше и радости, имаше и добри надежди, достигна ти и до сполуки. По-голема е неговата мъка сега — в тебе има и примирение, а в него нема примирение. Нели го слушам и виждам, а майчините очи виждат по-добре, майчиното сърце усеща по-добре. Виждам аз, усещам, че той има и други свои мъки, за които нищо не говори. Виждам и чета в очите му…“
    — Поседи, поседи още малко, Доне! Рано е още. Ето Борис ще те изпрати до къщи. Поседи още малко. Ей сега ще направя и кафе, пресно съм го пекла за Божи к.
    Тя искаше да задържи Дона още малко. Да пораздума Дона още малко нейния измъчен син, да го поразвесели поне на тая празнична вечер. Дона Крайчева поостана още. В подканванията на Ния имаше не само любезност, имаше и молба, във всяка нейна дума. Двамата мъже не можеха да доловят тая страна в думите на Ния, долавяше я само ухото на Дона. С тоя усет, с който само жената може да разбере жена. И Дона стана дори още по-весела, по-приказлива и все така, сякаш нарочно, държеше разговора настрана от народните работи, които в ума на мъжете, също и в нейния ум, бяха на първо място.
    — За Божик — тъжно се усмихна тя — татко се надеваше да му донесат да направи некоя нова дреха. Донесоха му пак да преправи от старо ново, от пробитите беневреци на бащата беневречки на детето. Да поизкърпи нещо. „Не правят веке людете нови дрехи, казва, осиромаша народът.“ Казваме му да се научи по модата да шие, а той: „Каква мода? Новата дреха си е нова. Ама ето и ти, Доне, не даваш аз да ти шия новите дрехи. Баща ти терзия, а ти при други терзии отиваш за нови дрехи.“
    — Стар човек е той веке, Доне — въздъхна Лазар Глаушев.
    — Да. Но винаги си е бил слаб и все уплашен от нещо. — И тя пак се опита да се пошегува: — Да знаете само как се бои от мама!
    — Хм… Ние сички се боиме от жените. Ето и аз много пъти от Ния. Истина ти казвам, не се смей! Женската сила е голема, Доне.
    Ния тъкмо бе сварила кафето и се извърна към тях откъм огнището:
    — Боите се вие… женска сила. Докъде стига тя, женската сила? Вършите което си искате. И тичате при нас, когато сторите некоя пакост. Като децата, докато са по-малки. Или когато се уплашите сами от себе си.
    — Та в това е женската сила най-вече — рече Лазар. — Ние летиме високо, ама и много пъти крилата ни се уморяват. Или се ще сбъркаме нещо. И тичаме при вас. Докато сме малки, тичаме при майка си, а после при тая, с която сме тръгнали. Ние секогаш имаме нужда некой да ни помилва, да ни прости, да ни утеши, да ни насърчи. А, Борисе… Ти какво ще кажеш?
    Ослушаха се и Ния, и Дона. Борис не побърза да отговори. Извърна се към майка си:
    — При мама винаги! И сега, когато не съм вече малък. И винаги ще бъде така, винаги! — Той наведе очи, върна се в предишното си положение на стола. — За друга жена… не знам. Ружа… С Ружа бе некак много набързо.
    Ния го гледаше със светнали очи, после очите й плувнаха във влага. Едвам доловима руменина прибули нейното бледо лице, та сребристата й коса заблестя по-силно над челото, по леко хлътналите й слепоочия, изпод черната кърпа, с която беше превързана главата й. Тя взе да разлива кафето в четирите чашки и рече:
    — Ружа… Бог да си я прости, милата. Но… ти си още много млад, сине.
    Преди това още мисълта на Бориса бе отлетяла в О. При познатия балкон, при познатите прозорци срещу жилището му. Дона мълчеше попривела глава, помръдвайки едва с бледите си тънки пръсти на ръката, която бе сложила на масата. Нейните мисли пак бяха в Рожден. При гроба на Велко. Говореше се за жената, говореше се за любовта. Какво можеше да каже Борис на майка си за своята любов? Би искал да й каже всичко. Тъкмо на нея сега. Тъкмо тя да го успокои, да го утеши, да го насърчи. Ала не можеше да й каже нищо. Балконът беше затворен, прозорците бяха затворени. Те бяха светнали през оная тъмна нощ и светлината в тях беше живата връзка между него и Ангелина. Той си бе легнал с успокоено сърце. Ала на другата сутрин и през следващите няколко дни балконът и двата прозореца не се отвориха нито еднаж, не се показа там Ангелика нито еднаж. Прозорците светваха всяка нощ и дори по-рано, още по здрач, светеха до късно, ала не се показа там Ангелика нито еднаж, не даде никакъв знак. Там живееха люде — Ангелика, баба й, — запалваше се ламбата всяка вечер и това беше всичко. През последните дни, преди да замине за Преспа, той не можа да види момичето. Той чака до последния ден преди празника, но балконът, прозорците бяха все затворени. Дали ще се отворят пак и как ще го посрещне Ангелика? Любовта на Дона беше в един гроб. И нямаше да се отдалечи никога оттам, нямаше да излезе от гроба никога. Гробовете остават все едни и същи, гробовете са вечни. А там беше и мъничкият гроб на детето й. Дона не можеше да се отдели никога от тия два гроба. Тя мълчеше в тоя час, попривела глава, и мислите й бяха далеко.
    Преди да поднесе кафето, Ния погледна сина си. О, милият! Сега й стана отеднаж ясно какво още го измъчваше. Не само народните работи — тя бе чула от край до край разговора между сина и бащата. Още като го видя при посрещането му, тя долови, че някаква по-особена сянка се таеше в неговия поглед. Сега й стана по-ясно. По лицето му схвана и по гласа му, като спомена той за друга жена, като спомена за Ружа, за умрялата. Той е срещнал някое момиче там, в О. Но не беше радостен, не беше. Ния погледна за миг и Дона. Позна и нейните мисли — едни и същи са нейните мисли, когато става дума за мъже, за жени. Същите мисли и същата скръб. Дали ще се поразвесели някога искрено и това дете? Лицето й е затворено, сърцето й — също. Може би завинаги. Щом се затвори еднаж клетото женско сърце…
    Тя сложи една след друга три чаши, сложи и за себе си:
    — Повелете. — Сетне продължи, преди още да седне: — Майката… тя си е майка винаги. Винаги чака
    и… Може и от сичко да се откаже, може и нищо да не поиска. Но жената си е друго нещо. Нели и аз съм била… — усмихна се тя и отново лека руменина се показа по бледото й чисто лице. Лазар не сваляше очи от нея, пълни с радостно нетърпение да чуе по-скоро какво ще каже тя по-нататък. Ния седна на мястото си край масата, руменината бързо изчезна от лицето й, остана само същата усмивка за нещо, което беше вече далеко, но не беше загубено и нямаше да се загуби. Тя продължи, попритегляйки към себе си кафената чашка: — Когато стане то с нас, ние, жените, му премерваме силата според това у другия, у… мъжа. Следиме со четири очи у него как е. И много, много верваме. По-веке от него. Когато видиме, че неговото сърце е пълно, нашето сърце се препълва още повеке. — Тя подигна очи към Бориса, сега в очите й бе останала само светлината на нейната усмивка. — Сине… Ако срещнеш друго некое момиче и го обикнеш, знам аз, то също ще те обикне.
    — Нийо! — подвикна изтихо Лазар, очите му бяха препълнени с някакво и на тия му години детско, младежко удивление. — Ти откъде… такива мисли?
    Ния се пресегна през масата, сложи ръка върху ръката му:
    — На стари години, мъжо, човек какво ли не мисли и премисля. И какво ли не си спомня…
    С други, още по-възхитени и пълни с благодарност очи я гледаше синът й. Той разбра най-добре нейните думи, както бе познала и тя най-скритите му мисли и бе му дала очаквания, желания отговор.
    Дона продължаваше да седи мълчалива, с приведена глава, бледите й пръсти сега помръдваха по-бързо върху масата. Тя беше и сега при гробовете си — това знаеха всички. Не й бяха нужни ни добри думи, ни насърчения. Гробовете стоят винаги на едно и също място.
    Малко по-късно Дона Крайчева стана да си върви. Стана и Борис. Облякоха връхните си дрехи. Ния подаде на Борис запален фенер.
    — Нужно ли е?
    — Да, синко, да — обади се от вратата Лазар. — Не бива без фенер. До Крайчеви, колкото и да е близу, непременно ще срещнете едно-две девриета. Дойде нов
    миралай1 в казармата — страшен пес. С камшик ходи низ града, тежко и горко, който не му стори път. „Ко-митлар!“ — се това вика. Кой знае по колко девриета пуща нощно време, не може човек да не ги срещне. И къде… без фенер! Ще те пребият.
    — Не се бави, Борисе — промълви Ния.
    Двамата млади люде вървяха мълчаливо някое време. И наистина срещнаха деврие от четирима войници и един заптия. Разминаха се. По улиците святкаха и други фенери — празник беше, ходеха люде и по това късно време. По-търпеливи бяха и агаларите.
    Вече пред портата на Крайчеви, преди да се сбогуват, Дона се огледа в тъмнината и каза тихо:
    — Реши се в комитета да съборим сръбската камбанария.
    — Кой… как…
    — Всички. Народът. Още не е разгласено, та да ги изненадаме. На третия ден на Коледа сутринта ще се разгласи. И народът от църквите ще тръгне. Преспа не може да търпи повече. Все за тех се говори, за сърбоманите. Четата им ходи вече и по нашите села. Убити са и двама селяни. Некои са побегнали в града, цели семейства. От страх. И сега камбанария над целия град. Ще я съборим.
    Борис помълча и рече:
    — Само това ли, само камбанарията? Казваш… селяните бегат от селата…
    — Нема да бъде само това. Те ще ти кажат утре, другарите, като се видиш… С тая камбанария нема да бъде малко за Преспа. Ще бъде добър удар засега и тъй… целият народ.

XXV

    На третия ден на Коледа, деня на свети Стефан, и двете църкви в Преспа, старата и новата, бяха препълнени с народ. Рано тая сутрин, по тъмно още в тоя зимен ден, люде на Организацията се разшетаха по къщи, по улици, спираха ранобудни църковници и навсякъде, на всички говориха все едни и същи думи, както им бе
    ---
    А Миралай — полковник.

    наредено от Началството, както се бяха сговорили и сами:
    — Днеска след църква ще идем да събориме сърбо-манската камбанария! На главата ни се качиха сърбоманите! Цепят народа, брат срещу брата! Против народа вървят с турците заедно! Тука един и същ народ живей, а те? Дете в майка проплака от них по селата, а тука — камбанарии до небесата издигат! Ще я събориме. Сички заедно. След църква…
    Народът се събираше по църквите смутен, тревожен. Всеки бе станал по-рано, прекръстил се бе три пъти на прага на своя дом с мисъл в църква да отиде, да се помоли богу в тоя ден божи. Други пък комитетските люде и от леглото ги бяха дигнали — ставай, днеска камбанарията ще събаряме! Защо пък тъкмо днеска, в такъв ден? Е, днеска тъкмо целият народ ще се събере. Какво ли ще излезе от тая работа? Какво — ако тръгне целият народ, и ще я събори! Кой ще го спре? А тя, камбанарията, е още тухла, не е измазана. Всеки да дигне, да бутне по една тухла — нищо нема да остане от нея. Е, харно, щом Началството така е решило. Кой ли ще пожали сръбската камбанария в Преспа! Те вече на всички са влезли в очите. Една шепа люде, как ли ги развъди дяволът! Едно време за нашата църква триста мъки и с години, а те за два-три месеца и църква, и училище, та и камбанария до облаците. Три камбани щели да окачат на нея. До гуша са дошли вече на целия град. Ами по селата? Какво патят от тех клети селяци… малко ли беха турците. Малко ли беше въстанието? Мъки сега и от них. Ще им събориме камбанарията. Всеки по една тухла ще дигне, ще бутне с нога…
    Службата в двете църкви вървеше спокойно, както винаги на голям празник, както всяка година на тоя ден. Само насъбралият се народ, който изпълваше църквата от стена до стена — всеки на своето място, по столовете край стените или по средата между редиците столове — не беше същият. Друг път людете стоят смирено, слушат песнопенията съсредоточени — вижда се как тъкмо навреме ще се размърдат, ще се размахат ръце за кръст, ще се полюшнат глави и рамена за поклон, ще се размърдат устни и мустаки подир песните на свещениците, а и шепот молитвен и гласове ще се понадигнат подир гласовете им. Рядко някой ще се поогледа с друга някаква мисъл или ще извърне гневно лице нагоре, накъм женското отделение, откъдето се дочува непрестанна несдържана врява, или пък вироглаво дете ще се запровира между множеството на една страна, на друга страна, като загубено, докато изчезне през светналата, широко разтворена врата в дъното. А сега нито един богомолец не стоеше мирно на мястото си — все ще се оглежда, ще бърка по джобовете си, ще кимне на приятеля си през рамената на околните, ще попита с очи, със знак и между това ще се сепне, ще се загледа виновно, уплашено към олтара, ще дигне припряно, не навреме ръка да се прекръсти. Наместникът попоглеждаше неспокойното множество тъжно или пък с укор, но и неговите мисли не бяха все в службата. Ще събарят сръбската камбанария — нека я съборят, но какво ли ще излезе от тая работа и нека се молят сега, щом са дошли в църква! Още по-шумна беше днес врявата и в женското отделение горе — жените още по не можеха да се сдържат днес. Казано бе: ще вървят всички, и мъже, и жени, да се знай, че целият народ се е дигнал срещу това дръзко и противонародно дело на сърбоманите, господ да ги убие.
    Насъбра се много свят и по дворовете на църквите, все повече млади люде и деца — те пък, малките, място не можеха да си намерят никъде и което големите все още задържаха в себе си, те буйно го издаваха с прибързани думи, с викове, с крясъци, а някои бяха надигали от къщи чукове, тесли, разни железа — ще събарят камбанарията, нямаха търпение.
    Най-напред забиха камбаните и на двете църкви почти в едно и също време, но не като за разпус, ами бързо, една през друга, тревожно — заехтя целият град. Службите и на двете места бяха към края си, но младежите, които се бяха качили да бият камбаните, не бяха дочакали края и свещениците привършиха на бърза ръка, за да не изрекат последните молитви в празни църкви. Когато заизлиза народът на шумни потоци от широките църковни врати, по дворовете там се бе насъбрал народ повече, отколкото в самите църкви. Размесиха се людете, зашумяха, въртяха се в последно някакво колебание, подвикваха си един на друг, подканяха се, общият шум се превърна в гръмка врява и викот, женските гласове остро пресичаха ръмжещото буботене на мъжете, че и жените не бяха малко, а децата бяха още повече, на кресливи орляци навред през множеството. Никой не се разпореждаше, никой не разясняваше къде и как, по-първите преспанци бяха пръснати между всички други, а от Началството не се и виждаше никой между народа — така бе решено, да се вижда, че народът сам е тръгнал, по своя воля. Тук бяха само по-малките от комитетските началници и всички други, които бяха в Организацията или й помагаха, но това беше, кажи го, целият народ. Не бяха изнесени и църковни хоругви, църковните знаци, както ставаше при подобни случаи, а и поповете се помайваха по олтарите, за да не се каже и за тях, че те подтикват и водят разбунения народ.
    Бъркотията по църковните дворове не трая дълго, като че ли докато шумното множество намери широко разтворените църковни порти и се струпа там, потече по улиците. Тия от новата църква излязоха по-рано на улицата, но иначе, каквото ставаше при едната църква, ставаше и при другата. Излязоха най-напред все деца, момчетии от всички възрасти, като на сватба, но това не беше весела сватба с песни и гайди, а людете вървяха вече позатихнали, с навъсени лица, без да бързат, като знаеха къде ще стигнат. Само по някой ще нададе вик или ще се засмее, та мнозина ще се извърнат да се почудят на лекомислието му. Двата живи потока се спряха на определено място, на един кръстопът вече близу до Шайкаровата къща, дето беше сърбоманското гнездо. Улиците там се изпълниха с люде. Които се бояха или не искаха да се месят в тая работа, преди това още изпоизостанаха или кривваха по странични улици, или се шмугваха по отворените порти, дето стояха жени и старци като изпращачи. На добър им час, страхливците и премъдрите не бяха мнозина, някои и не забелязаха бягството им, а никой нямаше желание сега да им се присмее, да ги сподири със задявка или псувня.
    Пред Шайкаровата къща имаше многоъгълен площад, сливаха се тук няколко улици, та на това отворено място още по-ясно се виждаше високата кула на камбанарията, както се бе изправила с четирите си стени, току над портата на къщата, която с целия си, доста широк двор и трите постройки вътре беше опасана с висока каменна ограда, да бъдат на сигурно място нейните нежелани, омразни на града обитатели. Високо и гордо
    стърчеше кулата с червените си тухли. Предната нощ бе паднал снежец, който се бе задържал само по покривите, белееше се и покривът на новата камбанария, а на върха му стърчеше голям железен кръст, предизвикателно разперил двете си рамена, черни, неподвижни връз сивото зимно небе.
    Тълпата нахлу на площада от две страни, ала първите редици, като се видяха пред самата цел, започнаха да се позадържат. В същото време натискът отзад се засилваше, предните се попридвижиха, наизлязоха и други, по-смели пред тях, а отдире всички напираха да излязат и те на площада. Портата на Шайкаровата къща беше затворена, не се виждаше никакъв жив човек нататък.
    — Вървете бре! Що се спирате? Ето я камбанарията, вижте я! — чуваха се гласове из тълпата и повече откъм задните редици.
    Бавеха се людете, не се решаваха да се втурнат изеднаж напред, а някои като че ли едва сега виждаха омразната камбанария, та я сочеха и на другите.
    Докато траеше това колебание сред множеството, само няколко минути, неочаквано за всички по отсрещната улица се зададе аскер, надигнал пушките си на рамо. Водеше го един офицер, подхванал сабята си, друг офицер вървеше встрани от войнишките редици. Тълпата занемя, затихна, всеки се закова на мястото си. И като че ли бяха дошли толкова люде тук не за да разрушават камбанарията, а да погледат какво ще прави аскерът. Много лица промениха цвета си, много очи се присвиха гневно или се разтвориха широко с нескрита уплаха. В настъпилата тишина по целия площад се разнесе къса команда. Войниците се спряха пред портата на Шайкаровата къща и по цялото протежение на високата каменна ограда, от единия й ъгъл до другия. Чу се нова команда, войниците се подредиха в дълга редица, близу един до друг, свалиха пушките си при нозе, може да имаше до петдесет души, а двамата офицери застанаха пред тях. Едва сега се отвори портата на Шайкаровата къща, показаха се там, зад редицата на аскера, четиримата сръбски учители, неколцина от преспанските сърбомани, струпаха се зад тях, надзъртаха през рамената им и двайсетината ученици, които и живееха в сърбоманския пансион. Насъбралият се народ
    гледаше през редицата на аскера тъкмо тях, наизлезлите на портата, едни с надменни, предизвикателни лица, други, особено между децата, прекомерно развеселени и любопитни. Раздвижи се пак народът, чуха се отново подвиквания:
    — Ей ги бре! Сичките! Събрали се и те да празнуват! В една бричка ще ги събереш сичките. Ей го, е, Газдата, като непечен сомун в лицето от ракия! Ей го и Пере Сърбинот! Навирил мустаки… Ама зад аскера се крият, майката им…
    Някъде по-назад се чу глас, а след него и други гласове:
    — Уу! УУУ!
    Единият от офицерите — тоя, който вървеше встрани от аскера, Риза юзбаши, познаваше го целият град — сложи ръка върху дръжката на сабята си и бавно, с отмерени стъпки се запъти към струпалия се народ. И отдалеко още махна властно с ръка:
    — Вървете си! Всички! Вървете си!
    Като че ли никой сред толкова народ не разбра турските му думи, а всички там виждаха и по жеста му каво искаше той. Юзбашията кресна:
    — Не чувате ли бре? Вървете си всички, до един! Или искате да накарам аскера да ви разгони!
    Тогава излезе напред Никола Ърбинец, мнозина се учудиха на смелостта му, доколкото беше време за чудене. Пък и не беше много чудно, че тъкмо той излезе да се разправя с юзбашията. Ърбинец говореше турски като турчин, дори извърташе малко на цариградски, ходил бе той къде ли не на млади години. Държеше в чаршията дюкянче за селски накити и всякакви дреболии — чист занаят, какъвто си беше и той чистотник и все от нещо недоволен, но, от друга страна, обичаше дългите разговори и спорове, по природа склонен към всякакви мъдрости и поучения. Приближи се той към юзбашията със спокойни крачки и застана пред него, какъвто си беше мършав, поприведен, с глава между рамената, зимното му палто висеше отзад на издутия му гръб като окачено на кол, дълго до петите, за да му е по-топло. Умълча се още повече народът и напевният, някак настойчив глас на Ърбинец се чу надалеко. Той занарежда дума по дума на турски:
    — Юзбаши ефенди, ние сме тук мирен християнски
    народ, верни поданици на нашия милостив баща падишаха, да живее хиляда години. Дошли сме по наша църковна и народна работа, а не от непокорство. Тая камбанария хе там — протегна той дългата си ръка, която беше цяла скрита в ръкава на палтото му и стърчеше напред само неговият крив, възлест показалец, — тая камбанария, юзбаши ефенди, е дигната против народната воля, а може би и без позволение на всемилостивия наш падишах. А не е нужна никому освен на неколцина размирници, които за свои облаги вървят против народа християнски. — Юзбашията го слушаше внимателно, подпрял ръце върху сабята си, някои от множеството там поклащаха одобрително глави на всяка негова дума, и които разбираха турски, и тия също, които по своему разбираха неговото слово пред офицера. Ърбинец продължи: — Ние, християните, при милостта на нашия общ баща падишаха имаме тук, в Преспа, две църкви с камбанарии, достатъчни и предостатъчни за всички тукашни християни. Ние сме всички един християнски народ и защо ще се делят едни или други от него и да вървят против него? Това не е от добро и за доброто на народа, а самият дявол ги кара да се делят и противят. А има и нещо друго, юзбаши ефенди. Попитай ги тия там, що са се събрали пред портата. Като са толкова малко, троица и дете, както казва народът, откъде са намерили толкова пари и злато, как са го събрали помежду си, за да издигнат свое отделно училище, свой отделен параклис и хе тая камбанария до небето чак? Това не е и не може да бъде с техни пари, друг някой им е дал пари, Сърбия им ги дала, както и сами се хвалят, за да се отделят от целия народ и да дигнат сръбски байрак тук, в Преспа.
    Лицето на юзбашията изразяваше все по-голямо учудване, той, види се, за пръв път чуваше такива думи за тия, които бе дошъл да защитава с аскера си. Ърбинец не спираше и дори повиши глас:
    — Като е тъй, ние дойдохме тук, дойде целият християнски народ, както виждаш, да разруши и премахне тая ненужна и противна камбанария, ненужна и незаконна, а тия, които стоят там на портата и се кокорят скрити зад аскера, да се разкаят и да се върнат там, дето е целият народ. Между тях има и чужденци, те пък да се върнат там, откъдето са дошли не за доброто на тоя народ. И така, юзбаши ефенди, позволи и дай път на народа да изпълни волята божия.
    Сега лицето на юзбашията отеднаж стана строго, но колкото показваше строгост, повече показваше досада. Той рече:
    — Вие сега всички връщайте се назад, идете си по домовете, а каквато разправия има между вас, оплачете се на хюкюмата. Хайде. Аз няма да ви пусна ни крачка по-нататък. Хайде!
    Не даде вид Ърбинец, че ще отстъпи, но поклати настойчиво глава, за да засили приказката си:
    — Ние вече много пъти сме се оплаквали в хюкюмата, още когато купиха тая къща и после пак, когато взеха да градят камбанарията напук на целия наш град.
    Нададоха гласове и някои от тия сред множеството, които разбираха турски и чуха последните думи на Ърбинец:
    — Така е, юзбаши ефенди! Ние много пъти в хюкюмата… Тия там не искат и да знаят.
    — Мълчете! — сопна се юзбашията и лицето му цяло почервеня. Той продължи: — Те с позволение на хюкюмата са дигнали тая бина и всичко. Как иначе? Хайде, разпръсквайте се! — кресна той. — Да не съм дошъл аз тук сеир да гледам бре!
    Преглътна Ърбинец и се опита отново да заговори: — Юзбаши ефенди…
    — Стига бре! — дигна срещу него ръка юзбашията. — Не искам да те слушам повече! — И като се приподигна, да погледне над главата му, викна към множеството: — Тръгвайте веднага! Разпръсквайте се!
    Никой не се помръдна, стоеше на мястото си и Ърбинец, облиза устни той, готвеше се отново да заговори. Юзбашията замахна, като да искаше да го удари, после рязко се извърна назад към аскера и острият му глас се чу по целия площад:
    — Тури ножа!
    Мрачен беше тоя зимен ден, със сиво, снежно небе, но преспанци видяха как проблеснаха дългите ножове в ръцете на войниците, чу се в тишината сухо, безредно потракване и пред аскерската редица се дигна железен плет. Някъде наблизу се тласна порта — някой побърза да затвори портата си. Размърдаха се някои и сред тълпата, проправяха си засрамено път на
    назад — уплахата им беше по-голяма от срама им. После и други, зачуха се сподавени гласове, съскащ шепот, бързо, изтихо изречени думи, усети се колебание сред цялото множество, макар повечето от людете да стояха по местата си. Ще се връщат ли, ще обърнат ли гръб? Тия от портата ще има на какво да се посмеят. Срам! Ами какво — аскер стои насреща со щикове! Като е аскерът с них, дошъл них да пази! Пък може юзбашията само да заплашва. Целия ли народ ще изколят со щиковете си? Заради една камбанария! Да не се е дигнал народът царството на султана да превзема? Дошъл е против тия никаквици там на портата и за правото си… Избухнаха и приглушени разпри тук и там:
    — Тая работа не ще излезе, както ние си мислехме.
    — А ти що си мислеше? Тръгнали сме, ще вървим! Комуто не му стиска…
    — Ха върви де! Що стоиш? И аз след тебе тръгвам…
    Погледа още някое време юзбашията, пошари с очи, па току се обърна и повлече сабята си накъм аскера. Обърна се назад и Никола Ърбинец, разпери, размаха дългите си ръце, разправяше нещо, ала никой не го слушаше. Е, що, назад ли?
    Тогава отнякъде излезе пред всички Дона Крайчева. Слабичка и дребна, каквато си беше, изглеждаше още по-дребна в тъмното си облекло, застанала самичка там, на празното място пред стълпилия се народ. Бледата й мъничка ръка се мярна във въздуха:
    — Жени! Хайде ние, щом… Нас никой не може да ни спре. Хайде, жени, всички!
    Наизлязоха още тричетири все по-млади жени, между тях и друга една от градските учителки, присъединиха се към нея бързо, като да се бояха да не изостанат. Дона се обърна и тръгна направо срещу аскера, спокойно, стъпка след стъпка, изправила глава, изпънала тесния си, сякаш момичешки гръб. Другарките й вървяха току зад нея, притичаха след тях още няколко жени от навалицата, избързаха и други, та се насъбра цяла дружинка от двайсетина жени, млади, но вече и по-стари между тях, а пред всички вървеше все така спокойно и смело Дона Крайчева. Пристъпиха след жените и неколцина мъже, разлюля се, повлече нозе и цялото множество, малко по-далеко от жените, сякаш да не им пречи, мълчаливо, гъсто един до друг, чуваше се само
    глухият шум на хилядите несмели, спъващи се, опипващи стъпки, но вече цялата тълпа се движеше напред и никой не мислеше да се връща.
    Юзбашията се заоглежда смутено, както бе застанал пред аскера, не знаеше какво да реши сега и нямаше кога да решава в тия няколко мига, приближи е към него и другият офицер, а войниците стояха все тъй с пушките си при нозе, високо стърчаха дългите им ножове, гледаха те към приближаващите се жени, към ристъпващата навалица по-далеко след тях и като че и това беше само едно любопитно зрелище за тях, едва якой ще белне очи накъм двамата офицери. Мигове, които людете оставят всичко да върви само по себе и сичко върви само по себе, никой не се и опитва да го спре, не знае как да го спре, а сега тук всичко водеше направляваше Дона Крайчева, макар че и тя може би не знаеше докъде ще спре.
    Тя се насочи не към двамата офицери, а право срещу войниците, както бе тръгнала още в самото начало, не се отклони, не се огледа, като да я теглеше напред някаква непреодолима сила, само лицето й бледнееше все повече, та стана бяло и сякаш прозрачно. Вървяха току зад нея и другите жени, близу една до Друга, две от тях бяха се уловили ръка за ръка. Щом стигна току пред редицата на аскера, Дона се спря, дигна ръка и всички видяха как направи знак да й сторят път. Срещу нея стоеше дълъг, мършав войник, виждаше се как стърчи високо над главата й, с мургаво, възжълто лице и рязко изпъкнали скули, глуповато опулен с тъмните си очи и сякаш някъде край нея. Войникът нито се помръдна, когато Дона махна с ръка, само долната му устна се отлепи и увисна дебела, влажна. Дона леко го побутна, едва стигнала с ръката си до щръкналия му навън ъглест лакът: — Остави ме да мина.
    Войникът се ухили, ококори още повече очи, показа ха се между дебелите му устни едри бели зъби. Той премести пушката в лявата си ръка, та дългият нож мина току пред лицето му, помръдна с другата си ръка в едвам доловимо колебание и току посегна, сякаш да отблъсне -младата жена, но едрата му шепа се залепи на шията й, Дългите мургави пръсти обхванаха бузата й, попритиснаха я похотливо. Тогава Дона с две ръце и с все сила го блъсна в гърдите:
    — Мръсник!
    Изненадан, войникът се люшна две-три стъпки назад, но в следващия миг лицето му изеднаж се промени, изблещи той безумни очи, стисна зъби, дигна пушката в двете си ръце и колебливо или като на шега току бодна с върха на ножа Дона в гърдите. Дона се поприсви, сякаш да отдръпне гърдите си от нанесения вече удар, с полуотворена уста — дъхът й бе спрял, нозете й се подгънаха и тя се свлече надолу, само едната й ръка се мярна за миг, като да искаше да се защити, да се улови за нещо или пък за някакъв знак, после цяла се отпусна на земята, една мъничка черна купчина. Надигна се се писък, жените се струпаха около ранената, там се озова и юзбашията, но нямаше какво да гледа и се спусна срещу спрялото се там, замряло множество, размаха извадената си сабя:
    — Назад, керати с керати! Видяхте ли що стана! Назад! Назад! Пръскайте се! — И току се извърна към аскера, изкрещя пискливо: — Дай залп!
    Войниците безредно дигнаха пушките си накъм сивото, снежно небе, чу се разбъркан залп от петдесетина пушки. Разлюля се, разблъска се хилядното множество, втурнаха се изплашени люде по насрещните улици, и пак най-напред деца, след тях и други още мъже и жени, блъскаха се един в друг, надпреварваха се, някои се въртяха на една, на друга страна, като да не знаеха накъде да бягат, малцина бяха, които се отдалечаваха по-спокойно, и някои от тях сякаш предизвикателно се извръщаха назад, към аскера, и все още се бавеха. През изпразненото място сред площада минаха близу една до друга дружината жени, които бяха дигнали и понесли на ръце Дона Крайчева. Мълчаливо ситнеха те, предпазливо носеха отпусналото се тяло и само една от тях, постара на възраст, изви, зачупи ръце, сетне викна, негли искаше да каже някому, да извести на целия град, на целия свят:
    — Умре, милата! Убиха яааа, проклети да са!
    Излезе там един от тия, които през цялото време бяха стояли на портата на Шайкаровата къща, излезе пред всички, размаха широко ръце, а другите послушно се прибраха вътре, след тях и той самият, портата
    се затвори. На площада останаха само войниците и все още в една редица, пред убиеца бе застанал юзбашията с голата си сабя в ръка и кресливо му се караше.

XXVI

    За погребението на Дона Крайчева се дигна целият град, както преди години, когато Преспа погреба друг свой учител — Райко Кутрев, когото също турци убиха. Сега общата скръб беше по-голяма, при все че и в нея, както някога за Райко Кутрев, имаше патриотична гордост, имаше борческо въодушевение и гняв, тоя път по-силен, понеже бе останал неудовлетворен. Райко Кутрев бе загинал с оръжие в ръка, а Дона, доскорошната другарка на орлите там, в Железник, бе станала жертва на един тъп анадолски алябак1 и още повече на неколцина презрени отцепници.
    Ния бе ходила у Крайчеви и пак се бе върнала със зачервени очи. Седнаха и тримата да обядват. Взела залък хляб в ръката си, Ния не бързаше. Заключило се бе сърцето й, пък и като да й беше съвестно, че те тримата седяха тук живи и здрави, седнали бяха да се хранят, а там наблизу, в друг един дом, бе влязло такова голямо нещастие. Тя каза:
    — Какъв живот, какъв живот… И колко живе, двайсет и две-три години! Мъж загуби, дете загуби, сега и тя самата. Каква несрета. За двайсет години живот.
    — Това е общата народна несрета, майко.
    — Да, сине, да. — И Ния продължи със залъка в ръката си: — Баща й, Спирко, веке съвсем се е загубил. Пълна къща с деца… четири, надигнали са се веке и четирите за сички човешки нужди… и храна, и облекло, тая, по-големата, дето е след Дона, веке и се момее. Сички на нейните ръце беха сега Спирко ли…
    Борис помълча и повтори което вече бе казал:
    — Такъв е целият ни живот. Във всичко. Обедът им продължи в мълчание.
    Вече привършваха, когато вън, на входната врата, се чу несмело почукване, после някой подвикна:
    — Стрико Лазаре…
    Борис скочи, излезе от готварницата.
    ---
    Алябак — прякор на турски войник.

    Върна се с един селянин, който, облечен в дълъг кожух, се спря пред отворената врата на готварницата и не се решаваше да влезне, оглеждайки срамежливо опинците си, по които бе полепнал сняг.
    — О, Кръсте — изправи се и Лазар; в гласа му имаше изненада, но и загриженост, види се, бе познал нещо по външността на селянина. — Влизай, влизай, човече!
    — Ще изцапам. Много снег тая сутрин…
    Най-после той влезе. Накараха го да си съблече кожуха, да седне на трапезата. Ния му сипа ядене, Борис му наряза хляб.
    Бавно се хранеше селският човек, на големи залъци, които топеше в яденето с пръсти, залъците издуваха небръснатата му отскоро буза. Мълча през цялото време и само час по час ще подсмъркне, ще поглади с два пръста русите си мустаки. Беше около четиридесетгодишен мъж, дребен на ръст, с големи селски ръце. Лицето му беше насечено от бръчки, не беше побеляло то и сега, през зимните месеци, от слънчевия пек през лятото. Широкото му изпъкнало чело личеше и изпод капата му, сивите му очи, умни и едва втренчени, тежаха от мисъл или от голяма грижа. Като глътна и последния си залък, той пак се прекръсти три пъти, както преди първия залък, поизви очи накъм Ния:
    — Господ да умножи…
    Лазар му подаде табакерата си, селянинът сви несръчно предебела цигара, та едвам я залепи с обилна плюнка. Димът й удари в очите му.
    — Е, Кръсте — подкани го Лазар. — Ако има нещо скришно, да минем в другата стая.
    — Не, не… Тука, в твоята къща… — разтърка селянинът с опакото на ръката насълзеното си око, после дигна поглед към Лазара, потърси с очи и Бориса. — Аз за Началството съм дошъл, ама рекох, чакай първо у дедо Лазара да се отбия, а разгеле и ти си тука, господин Борисе. — Изчезна у него всякакво стеснение и се показа смел, енергичен мъж, колкото и да натежаваше в движенията, в говора му неговата селска природа. Той продължи: — Преди два дни, в среда, тъкмо на стъмване беше, тича при мене едно наше момче, стрико Кръсте, вели, чета иде в селото. Каква чета, питам, кой е войводата, не виде ли? Йосиф от Рапа, вели, повеке
    от двайсет души с него. Далеко ли е? Не е далеко. Знам аз що ни чака. И целото село, и мене най-напред. Досега Йосиф много пъти ми е пращал хабери: готви се, вели, добре да ме посрещнеш, скоро ще дойда и во вашето село. Посърби той веке неколко села нататък, какви ти сърби са те, само по две-три къщи се обявиха по своя воля, но кой смей да се изкаже против Йосиф от Рапа! Сега той иска да хване и нашето село, да стигне, кажи го, до града — колко има оттука до нашето Дреново, нема ни два саата път. През нашето село минава и пътят за сички села нататък, Йосиф иска и пътя да хване, та сички тия села да влезат в ръката му… Събрах целата селска чета и сички от милицията, събрахме се петнайсет души, преди Божик си дойдоха от Америка и двамата ми по-млади братя, та с них — седемнайсет. Пушки имаме, нели знайте, даде ни Началството тъкмо за тая работа, заради сърбоманите. Излезохме малко над селото и тъкмо залегнахме на едно сгодно место, ето ги и них, виждаше се още, идат като на сватба. Ха сега, викам, и току им дадохме огън. Сащисаха се. Повеке от половината завчас побегнаха назад, загубиха се, не се забавиха много и другите. Пукам пушки и от нихна страна, но за малко време, Нмаедин между неговите люде, Маджаро му викат, гласище има като бория, от самата Сърбия дошъл, чухме го сички отдалеко: „Майката ви бугарашка!“ Стояхме там докъде полунощ, ама не се върнаха повеке. Пък един студ…
    Той млъкна. Опита се да смукне от разделилата се цигара, но цигарата му бе угаснала, Лазар рече:
    — Харно си сторил, Кръсте. Така е нужно. Те скоро нема и да помислят. А вие там и пътя пазите, Кръсте.
    — Нема да ги пуснем е лесно ние, дедо Лазаре — побърза да завърши приказката си селякът, но сетне въздъхна и продължи: — Вчера пък в селото пристигна нашата чета, околийската. С новия войвода, Кольо Ганев. Ама така, посред бел ден.
    Селякът млъкна, наведе очи с помрачено лице. Сега му беше по-трудно да говори. Трябваше да говори за безумието на новия войвода. Помъкнал бе войводата над петдесет души — свои четници, — забрал бе и селски люде с пушки. И бе влязъл в селото денно време, без всякаква предпазливост. Селото беше пълно с въоръжени мъже, които шетаха по къщите, по селските улици — сам войводата ги насърчаваше в тяхната самонадеяност. А село Дреново беше на два часа от града и още по-близу до градската казарма, беше и на голям път — какви ли не люде минаваха по него, можеше да мине и аскер. Ала не беше само това.
    — Какво там, с новия войвода… — подкани пак Лазар Глаушев селянина.
    — Какво ли? — сепна се Кръстьо, извърна се накъм Бориса и продължи със сдържан гняв, замахна един и два пъти с едрата си, възлеста ръка: — Лошо, господин Борисе, много лошо! Така не може! Това не е юначество и… И те може да пострадат, и селото ще отиде за нищо. Пратих люде на сички страни около селото, ама то, денно време, и отдалеко се вижда що става в селото, нели сме на открито. И не стоят по къщите, ами по делото село, и войводата също, место ги не хваща. Никой не е правил така, нели си има ред… Много си страхлив, вели, ръководителю, аз, вели, такива ръководители не обичам. Чували сме, верваме, юнак бил войводата, ама и акъл е нужен. И повече от момчетата му такива едни, вироглави. Помощникът му, Хаджията, той пък повеке от сички. Боже, пази! Вие сте баби, вели войводата. Какви баби — с огън срещнахме сърбоманите. Да, ама нито един не сте ударили. Требваше да ги пуснете в селото и да ги избиете до един. Сега ще видите, вели, какво ще стане. Аз ще изчистя делата околия от сърбомани, един нема да остане. За това съм дошъл. И предишният ви войвода беше баба. Това е, господин Борисе. Той и писмо ми даде до Началството. Ще кажеш на даскалите, вели, акъла си да събират. И веднага да се върнеш, да не умуват много даскалите.
    — Къде е писмото? — посегна Борис. — Дай го на мене.
    — Ще ти го дам. Ти нели… -Селянинът се поотдръпна от масата, наведе се и заразвързва с две ръце левия си опинък. Показа се едра нога, завита с протъркани навуща, цели пропити с влага, палецът стърчеше мокър през някаква дупка, почервенял, посинял от студ, с твърд, черен нокът. Някъде към другия край на стаята Ния тихо въздъхна. Оттам, от гънките на наву-щата си, селянинът извади сгъната на осем хартия и я подаде на Бориса. — Ето даскале…
    Борис взе овлажнялата хартия, разгъна я, прочете
    написаното там с химически молив, които бе започнал да се размазва: „До околийското началство в Преспа. Решил съм да очистя поверената ми околия от всекакви сърбомани. Това е срам за Организацията, стигнаха вече до града ви и там ще влезат, ако ги оставим. Не са нужни много приказки, а смели дела. Вървя по петите на Йосиф от Рапа и където го настигна, нема да го изпусна. Нужно е да се унищожат и свърталищата му, да нема откъде да вземе парче хлеб или куриер. Сега съм решил за Пресад и родното му село Рапа. На прах и пепел ще ги обърна. Сега ето какво искам да ми се услужи без всекакво бавене и разтакане, както я карат некои. В Ку-кул оставих три пакета с материали, които ми са крайно необходими за моята цел. Без да се губи ни една минута, трите пакета да ми се препратят тука незабавно. Вас ще държа отговорни. Време за губене нема. И без това много се приказва и нищо не се върши. Аз съм решил да изпълня докрай свещения си дълг и ще го изпълня. Който се опита да ми пречи, ще отговаря пред Делото. Околийски войвода Н. Ганев.“
    Борис отпусна ръце в скута си умислен, тихо прошумоля разгънатата хартия. Сетне той каза:
    — сичко личи и по писмото му: ни шифър, ни условни; знаци, ни…
    Селянинът побърза да допълни: — Ще гори Пресад и Рапа! От деветдесет къщи в Пресад само двайсетина се обявиха за сърбомани, пък и те колко ли са сърбомани, сами си знаят. Може ли цело село, а повекето са си наши люде, както насекъде. И в Рапа има се още наши. Нека той… Борис скочи:
    — Ти остани тука, стрико Кръсте. Тука ще ме чакаш. Писмото аз ще го предам и ще ти донеса отговор.

XXVII

    Околийският комитет реши да изпрати двама от своите членове, които да вразумят прекалено смелия войвода. Към тях се присъедини по свое желание и Борис Глаушев, като предишен член на същия комитет и сегашен член на окръжния комитет. Тръгнаха на мръкване, поведе ги по околен път Кръстьо, организационният ръководител на Дреново, Малко преди да се замрачи, небето се навъси, затисна околните планински върхове и хребети и както беше като опушено, изеднаж побеля от снега, който започна пак да се сипе на гъсти ситни снежинки. Колкото беше къс зимният ден по това време, скъси се още повече и като че ли целият свят се затвори, спотаи се под гъстите снежни мрежи, които се стелеха една след друга. Щом се поотдалечиха от града четиримата пътници, селянинът каза:
    — Да излезнеме на широкия път. Нема от кого да се криеме в такова време. Кой би тръгнал сега освен такива като нас… Пък и ще се шмугнеме некъде при лоша среща, не дай боже. Кажи го, веке се стъмва.
    Дневната светлина чезнеше бързо, като да я попиваше сгъстилото се от всички страни снежно белило. Заглъхна и шумът от стъпките на четиримата мъже в напластилия се сняг по пътя, полепна сняг и по тях самите, движеха се те като бели сенки — напред селянинът, мушнал ръце в ръкавите на кожуха, с къса тояжка под мишница, а след него вървяха другите трима, сгушили се в дигнатите яки на балтоните си.
    — Да не се залутаме некъде… — позаекна секретарят на комитета Попдимев. — Нищо не виждам.
    Поизвърна се ръководителят, гласът му се чу като изпод земята:
    — Не бой се, даскале! И аз, да речеш, нищо не виждам, като през струнено сито сее, ама мене нозете ми са ми ме носят. Малко ли по тоя път и при секакво време…
    Борис вървеше като насън. Сухите ситни снежинки боцкаха лицето му, стъпалата му горяха в овлажнелите и през галошите градски обувки, той виждаше едва на тричетири стъпки пред себе си само приведения гръб на селския ръководител между тъмнеещите снежни стени. Пътят изглеждаше безкраен, ала като се зачерни съвсем наблизу първата селска стряха, стори му се, че току-що бе тръгнал. Оттам, откъм сянката под широката стряха, се чу сподавен глас:
    — Кой е?
    — Аз съм, Цеко — отвърна също изтихо селският ръководител.
    Изпод стряхата излязоха две сенки. Чу се същият глас, повлече се виновно:
    — Тука рекохме… по-харно ще видиш кой влиза, кой…
    Ръководителят нищо не отвърна. Сетне попита:
    — Що има?
    — Нищо. Спят. Само войводата още… Може още да чака.
    Самотно, приглушено звучаха тия разпокъсани гласове. Не се и усещаше в гъстия здрач на снежната нощ, че наблизу имаше човешки жилища, живи люде. Някъде, сякаш на края на света, в глухата нощ полайваше куче. Ръководителят подкани:
    — Хайде! При него ще идем, ако е още буден. Нема той много търпение. Или пък утре, ако…
    — Да вървим при него — рече Борис и добави: — И аз немам търпение.
    Двамата часови останаха на мястото си в началото на селото. Малко по-нататък пътниците навлязоха в някаква улица, а още по-нататък насреща им отеднаж светнаха две прозорчета през невидимия облак на снежинките, които с едвам доловим съсък продължаваха да застилат земята. Току пред къщата със светналите прозорчета Попдимев тихо попита:
    — Нема ли кучета?
    — Изпокриха се — отвърна ръководителят. — Изповързаха ги людете. Войводата не може да търпи кучета. Днес уби едно с наганта си. А то човек нема вреда от кучетата. Пък те може и да не са ни усетили сега, в снега…
    Вратата на къщата сама се отвори още преди да стигнат до нея. Чу се тих глас:
    — Кръсте… ти ли си?
    — Аз съм, Йоне.
    Някъде във вътрешността на къщата трептеше бледа, червеникава светлина, на прага се показа сянката на едър селянин. Четиримата пътници се спряха там, Кръстьо попита:
    — Буден ли е?
    — Чака.
    Влязоха в мрачно пондило. Удари ги тежък мирис на обор, на прогнила слама и още повече на газ. Виждаше се пушливо, полюляващо се пламъче, на газениче, което беше сложено на ниско триного столче край огнището. Вляво от вратата се белееха задниците на нЯколко вола или крави, някъде в тъмнината нататък изблея издебело, прегракнало овен. Край стената отатък огнището, което беше някъде по средата на широкото пондило, се тъмнееха купчини на налягали люде, от една греда, немного високо над тях, висеше люлка. Надясно, в дъното на пондилото, се виждаше друга врата и пред нея бе застанал въоръжен четник, с пушка при нозе и нож на пушката. Ръководителят, следван от тримата си спътници, се отправи нататък, домакинът дигна газеничето да им посвети. Четникът им прегради път към вратата и попита със звънък младежки глас, колкото и да се опитваше да задържи гласа си:
    — Те ли са, Кръсте?
    Вратата се дръпна рязко отвътре, светна цяла разтворена и в рамката й се изправи мъж, среден на ръст, но широк, та я запълваше едва ли не от едната й страна до другата. Той беше също в четнишко облекло, гологлав, гъста тъмна коса покриваше челото му, ушите му, немного дълга, раздвоена брада закриваше цялата долна част на лицето му, белееха се само закръглените месести бузи. Войводата Никола — Кольо Ганев. Прогърмя гласът му:
    — Е, ти си довел целия комитет бре! Виждам и непознати.
    Той, изглежда, се гордееше с гръмливия си глас и като да надуваше широките си гърди повече, отколкото беше нужно.
    — Това е Борис Глаушев — рече някак настойчиво ръководителят. — От окръжния комитет.
    — Бре, бре, бре… -се опита да се присмее войводата, без да се промени лицето му. — Цела комисия си ми довел. — После той изеднаж попита строго: — Къде оставихте пакетите?
    Борис изпревари ръководителя:
    — За пакетите после, войводо. Пуснете ни първо да влезем! От път идем.
    Войводата мълчаливо се отдръпна от вратата. Тримата граждани се поизтърсиха от снега по тях, влязоха един след друг в стаята, последен влезе Кръстьо и затвори вратата след себе си. Войводата седна на тесен одър в насрещния ъгъл. Стаята беше малка, с нисък таван от груби дъски, по които личаха наскоро ковани пирони. Одърът беше покрит с нова селска черга, край
    чисто варосаната стена беше сложена тъкана възглавница, виждаше се хвърлена там и дебела, мъхната гуня. По средата на стаята едвам топлееше малко, четвъртито кюмбе, на пода до него бяха наслагани цяла купчина нарязани дърва. Пътниците насядаха без покана на триножни столчета, ръководителят — до самата врата. Войводата чакаше мълчаливо, с наведени очи, с непроницаемо лице. Жълтеникавото пламъче на окачената на стената ламба светеше неподвижно. Ръководителят се притъкми да приклекне на пръстения под до печката:
    — Хладно ти е така… Дърва… дал господ. Войводата впери в него очи — кръгли, силно опулени, та се виждаха светлите му синкави или зеленикави зеници; очи, които никога не се променят ни от усмивка, ни от гняв, напрегнати и все пак някак блуждаещи. Той каза бързо със силния си глас:
    — Не обичам топло. Кой ще ми пали печка в балкана? — После пак тъй бързо и по-строго: — Къде са пакетите?
    — За пакетите ще питаш нас — рече Борис Глаушев сговорчиво, но по лицето му, все още бледо от студа вън, пропълзя гъста червенина. Той добави: — Пакетите оставихме в града.
    Кольо Ганев се обърна рязко към него, обърна втренчените си очи, със същия напрегнат и някак блуждаещ поглед:
    — Динамитът е мой, аз от България съм го донесъл. Как смеете!… — И още по-рязко се обърна той към ръководителя: — Тебе аз какво ти казах? Без пакетите да не се връщаш!
    — Комитетът получи твоето писмо — каза Борис все така спокойно, дори примирително, ала с още по-гъста червенина по лицето си. — Четох го и аз. Ние за това сме дошли, да ти предадем устно решението на околийския комитет. Ако си решил да преследваш и унищожиш сърбоманската чета, това е добре. Комитетът обаче не ти разрешава да нападаш сърбоманските села, да ги гориш и така нататък. Положението със сърбоманските села е друго. Те там не всички са сърбомани, от страх се обявяват за сърбомани, кара ги, насилва ги Йосиф от Рапа. Комитетът има друго решение за тия села. Ние верваме, че те пак ще се върнат към нас, но преди всичко е необходимо да се прогони или унищожи четата на Йосифа и това е именно твоя най-важна задача.
    Войводата го гледаше, без да мигне, но лицето му придобиваше все по-ясно израз на презрение. Той беше към тридесет и пет годишен човек, а седналите срещу него трима граждани бяха по на двайсет и няколко години и това беше презрението на по-възрастния към трима недорасли още хлапаци, които се осмеляваха да се бъркат в работата му, да му пречат, та да го учат още на ум и разум. Хм! Я ги гледай ти! Даскалчета! Той презираше още голобрадите им лица, градското им облекло в тая зима тук, на село, мокрите им градски кондури, пък тоя, най-дръзкият, от окръжния комитет, носеше и смешни лъскави галоши — кондури в кондури, които се бяха напълнили със сняг. Колко е виждал той по София такива коцкари, дето знаят жени да гонят! Я ги гледай ти! Комитет. Началство. Мочковци. И той каза с гръмливия си глас:
    — Вие мене ли… Ще ви вържа. И ще ви гоня с тояга чак до града. Ако до утре не ми изпратите динамита, сам ще дойда да го взема, но никой от вас да не смее да се мерне пред очите ми! За сърбоманите, за Йосиф от Рапа аз не искам акъл от вас. Вие си гледайте даскалиците там в града! — И той блъсна юмрук в широкото си, кръгло коляно: — Аз съм войводата в тая околия!
    Попдимев, който в говора си позаекваше и беше стеснителен младеж, сега отеднаж избухна, запрепъва се едва ли не на всяка дума, но при все това не наруши правилата на учтивото обръщение:
    — Гггосподин вввойводо… Ние тук сссме представители на околийския комитет, тук е член и на окръжния ккккомитет… вие сте длъжни да се подчините. Вие не стоите над комитета, а сте негов ппподчинен. Какви са тези ссссвоеволия! Комитетът е в правото си да…
    — И аз съм в комитета бе! — прекъсна го грубо Ганев, стиснал устни. — Какво право… Дръжте си вие правото. Силата е в моите ръце, аз заповедвам в тая околия, кръвта си съм дошъл да проливам. Какво ми разправяш!
    Отвън, откъм пондилото, се чу продрана кашлица, проплака дете.
    Намеси се и Касабов, третият от членовете на комитета:
    — Ти просто погазваш устава на Организацията, правилника за четите.
    — Ха! Организацията… Мамата й е.,, на Организацията такива мижитурки като вас. Организацията… тук, в Преспанската околия, аз съм Организацията! — тупна се войводата сега в гърдите и широките му гърди прокънтяха.
    Борис се сдържаше с големи усилия. Той преглътна и подзе с едва потреперващ глас:
    — Ние дойдохме по работа, а не да се караме. Предадохме ти лично решението на околийския комитет. Искаме да ти разясним и неговите планове по отношение на сърбоманските села, за да има ред в нашите работи и да не се случват недоразумения, бъркотии…
    Глаушев забеляза, че войводата не го слушаше. Млъкна и той. Войводата нещо обмисляше, а очите му оставаха все същите, вперени някъде в пространството. Борис не сваляше поглед от него: „Тоя човек е ненормален или…“
    Войводата като да се върна отнякъде, обърна се към ръководителя и като че ли в стаята бяха само те двамата:
    — Къде ще спят?
    — У Въртановци. Там е по-широчко.
    — Не. Ще ги заведеш у Илиевци.
    — Там е Хаджията с пет момчета.
    — Там ще отидат и те. Чуваш ли? Ръководителят приподигна рамена. Войводата забеляза колебанието му и повтори:
    — Там ще отидат. У Илиевци. С момчетата заедно. На по-сигурно место. Докато са на моя територия, аз отговарям за тех. Я слушай, слушай! — придръпна се той. — Я иди да кажеш на Хаджията да дойде веднага тука.
    — Той спи сега, войводо…
    — Спи не спи, веднага да дойде. Ръководителят излезе.
    — Добре — каза Борис Глаушев. — Ще отидем да спим. Утре ще довършим разговора си. С по-бистри глави. Но има и друг един въпрос, друго едно нареждане на комитета, помисли и за него. Ти водиш много хора със себе си. Петдесет души. Това е премного. Трудно могат
    да се прикриват, пък и с прехраната им е трудно по селата.
    — Хм! — пристисна устни Ганев. — Що разбирате вие там от чети! Предприел съм аз поход срещу сърбоманите и какво, с петима ли ще тръгна? Абе вие — извърна се той цял къмБориса — хептен искате да ми се качите на главата! Това не може, онова не може! Майстора го нема, даскале!
    — Ггггосподин Ганев… — заекна отново Попдимев, но войводата рязко го прекъсна, замахна с ръка:
    — Не ща да говоря повече с вас! Стига приказки! Влезе Хаджията, помощникът му, изправи се до вратата в пълно въоръжение:
    — Заповедай, войводо.
    Беше с предивременно застаряло лице, зло, разстроено, недоспало; гъст, рошав перчем тежеше над едното му око изпод набързо сложен каскет. Войводата рече:
    — Тия хора тука са от околийския комитет. Ще нощуват в твоята квартира. На тебе ги поверявам.
    — Излишно е толкова… -започна Борис. Войводата не го и чу:
    — Хей, ръководителя! Заведи ги у Илиевци. Ти, Хаджи, остани за малко.
    Къщата на Илиевци беше на отсрещната страна на същата улица. И беше съвсем еднаква, както и тая, в която квартируваше войводата. В единствената й стаичка спяха петимата четници и Борис Глаушев не даде да ги будят. Станаха две от жените в къщата, наредиха набързо легло за тримата нови гости — груба ръбеста рогозка на пръстения под в пондилото, дето спеше и тук цялото семейство, една обща за тримата козинява покривка и обща възглавница, дълга и тясна, бодлива от сламата, с която беше нагнетена. Жените запалиха и огън в огнището, а от него пондилото се изпълни с лютив чад. Кръстьо, ръководителят, подсмърчаше, почесваше се стеснително, опита се да се извини:
    — Прощавайте… Недд виждате, не може да се излезе на глава с него…
    Борис го изпрати да спи, а те тримата дълго се въртяха на твърдото ръбесто легло от умора, от неспокойни мисли, от един подлудяващ сърбеж по тялото, предизвикан от невидими в тъмнината гадини, които лазеха, скачаха, хапеха, щипеха, дупчеха кожата с жила и хоботи.

XXVIII

    Часовият пред вратата на войводата се ослуша и сладостно мъчителната дрямка литна от очите му. Ганев се опитваше да приглуши гръмливия си глас, но мярката му за тих глас беше по-особена. Часовият чуваше всяка негова дума:
    — Утре ще ги натиря пред целото село. Да се знае кой се разпорежда тука.
    Чу се и гласът на Хаджията, помощника му:
    — Ами ако не искат да си отидат? — Ще ги ррразстрелям!
    — Ами те… нели… началство…
    — Не признавам никакво началство. Аз съм тука началството! С юмрук в мутрата, та да ме запомнят всички. Който погази моя заповед — смърт! Ще ги очистя като нищо. Пунгаши! Дошли са да ми пречат. Те аслъ друго не знаят. Объркаха всичко, все такива едни… даскали. Окото ми нема да мигне. Що се смееш?
    — Нищо. Голема комедия ще бъде утре с них…
    — Като помиришат куршума… върви да спиш. И добре си отваряй зъркелите, да не се измъкнат. Добър урок ще им дам аз, и на всички тия в града. Върви!
    — Слушам.
    Хаджията мина мълчаливо край часовия. Часовият не се реши да го попита за смяна, а му се струваше, че би трябвало отдавна да бъде сменен. Войводата би строшил костите му само да го чуе, че проявява такова нетърпение. Ала скоро дойде друг четник и го смени пред вратата.
    Предишният часови извади ножа от пушката си, прибра го в ножницата, при светлината на газеничето. Сега той не бързаше. Погледна другаря си — не, не се решаваше да заговори. Може и да чуе оня вътре. Взел пушката си в ръка, той излезе от къщата. Спря се вън, под широката стряха.Снегът продължаваше да се сипе — чуваше се ясно лекият му съсък в глухата нощна тишина. Що му е работа, каквото ще да прави войводата с даскалите! Но те нели… Той бе чул цялата им разпра с войводата. Те говореха по-право. Те са и по-горно началство. Войводата си беше улав, това се знаеше. Улав беше, но беше страшен. За нищо куршум тегли. Може и наистина да застреля даскалите. Никого не търпи над себе си. Иначе те право говорят. Чак от града са дошли да му пълнят главата. Ще пали селата… гледай ти Йосифа да хванеш! Селата, кой ли не ги пали… Е, що… Що може да стори той, срещу войводата ли ще излезе? Я върви да спиш! Ама как ще легнеш, като знайш що може да стане утре… Ха! Ще иде той да каже на ръководителя. Ръководителят нема да го издаде. Хей, да не намажеш ти куршума вместо даскалите!…
    Той махна със свободната си ръка и тръгна колебливо по снега. Хрт, хрт, хрт… Я как сипе! Ще покрие и следите му. Той забърза надолу по селската улица. Тъкмо на края й беше къщата на ръководителя. Там, у него, нямаше четници; малка му е къщурката и пълна с люде. Дано не го усетят. Виж, снегът всичко е покрил и селото като че ли не се вижда. Четникът се спря още за един миг пред самата къща на ръководителя, после току побутна вратата и подвикна в празното шепнешком, за да скрие гласа си:
    — Кръсте…
    Чу се отвътре сподавен женски глас като ехо на шепота му:
    — Кръсте!
    — А?
    — Викат те вънка…
    На отворената врата се показа сянката на ръководителя:
    — Кой е? Шо има…
    — Излез, излез. Бързо.
    — Да се обуя.
    Той спеше облечен. Върна се само да навлече опинците си, да си вземе и капата. Четникът го попридръпна по-далеко от вратата, застанаха двамата в снега.
    — Оня иска да застреля даскалите.
    — Как тъй… Защо да ги застреля…
    — Казвам ти. Чух го с ушите си. Прави какво ще правиш. Само гледай да не узнай… Отидох си и аз. Хайде.
    Четникът изчезна в снежното мъглище, бързо и безшумно. Селският ръководител остана под стряхата. Гледай ти! Ганев може, може да направи такова нещо. Разсърдиха го даскалите, а нему от нищо акълът му щуква. И силата му е голяма, ще го направи да си изкара яда,
    да не му пречат даскалите, и ще хване планината. Силна тръпка разтърси селянина. Станал бе от сън, прониза го студ сега на открито, в снега. Влезе вътре, затвори вратата. Намери леглото си в тъмнината, отпусна се там, до жена си, притисна гръб към стената. Жена му беше будна, чула бе как го извикаха, почака го да се върне, да не би да поиска нещо, но не му се обади. Колко пъти е ставал от леглото по всяко време, и на път е тръгвал по всяко време, губил се е по цели дни и нощи с тия комитски работи, та и домашната си работа позаряза. Мъж. Каквото иска, това ще прави. Той никога за нищо не бе я питал, никога не бе сядал да поприказва с нея. Знаеше, че и сега е будна, както винаги, когато става той или се връща, само да пошушне, тя веднага ще скочи. И за пръв път кой знай от колко време пожела да поговори с нея. Но къде ти — къщата беше пълна с люде, спяха на три купчини в същото помещение семействата на тримата братя. Приправили бяха обор вън, за да има място за людете. Поиска му се в тоя час с жена си да поговори. Къде ти! Той въздъхна. Какво ли ще говори най-сетне и с нея, какво ще му каже тя? Някой пруломоти нещо в съня си, тихо простена някъде в тъмнината. Нямаше с кого да говори, трябваше сам да реши всичко.
    Ако е решил войводата да ги избие, и ще ги избие. Той все против даскалите говори, нему все даскалите от града му пречат. И такъв е човекът — никого над себе си не признава. Селските кучета не може да търпи. Той самият му доведе даскалите чак от града. И сина на дядо Лазар. В ръцете му ги предаде. Сега пак той трябва да ги изведе от селото. Даскалите трябва да излязат от селото, преди още да се раздени. А после? Като стане утре войводата и ги потърси? Още по-силен бяс ще го хване. Нека го хване! Да прави каквото ще. Кое ли време е сега? По нищо не може да се познае в такава нощ. Снегът всичко е захлупил, ни звезди има, ни…
    Не се усещаше по нищо, че времето минава, но то си минаваше. Откъм обора зад стената изкукурига петел. После пак. Чуха се и други петли низ селото, а като че ли от другия край на света в тая глуха, снежна нощ. Първите петли той чу още преди да легне. Това трябва да са вторите. Да не би пък да са третите?
    — Кое ли време е? — промълви той в тъмнината, не се стърпя.
    Жена му на часа отговори, току до него:
    — Не сме спали много. Има още нощ…
    Някой от спящите малко по-нататък се обърна, обърна се още еднаж на мястото си. Не ще се разбудят селските люде от еднадве приказки и сега още повече, като са недоспали. „Има още време“ — помисли си и ръководителят. Нека пропеят и третите петли. Нека поспят даскалите, уморени са, стига, че той е буден и сън не го хваща.
    Кръстьо чакаше да пропеят петлите наново. Чакаше, а времето не стоеше на едно място. Още щом чу първия петел, той се изправи. Жена му се събуди и се ослуша. Той нищо не поиска и тихо излезе вън. Снегът се бе разредил сега, виждаше се доста надалеко през разредената снежна мрежа и от белината на снега. Е, хайде… Той усети как потънаха нозете му в дълбокия сняг и продължи накъм вратата на обора, откачи куката. В обора беше по-топло, отколкото при людете оттатък. Единият от конете сам се обади — шумно изпръхтя край стената насреща. Там бяха те и двата. Само два са те, няма повече и няма къде да търси сега трети кон. Пристегна самарите им, изведе ги вън. Няма кой да го срещне по това време низ селото — часовите са по краищата, но пък няма и какво друго да прави. Глухо хруптеше снегът под нозете му, под копитата на двата коня.
    Той остави конете под една стряха наблизу — тихи бяха двете добичета, навели умърлушено дългите си глави. Усещаха те нощта, снега, дълбоката сънна тишина над селото. Кръстьо се приближи дебнешком към вратата на къщата, където бяха даскалите, побутна вратата. Запъната отвътре! Ами сега? Сега — това е, ще вика. Пък ако изскочи Хаджията или друг някой от четниците — ще лъже някак. Насреща, през улицата, беше квартирата и на войводата. Само той да не го усети, тоя сатана — казват, по цели нощи не спял. Ех, няма що друго да се прави.
    — Ицко… — подвикна Кръстьо, опрял ръка на затворената врата. Той самият едва чуваше гласа си. — Ицеее…
    Да го чуе барем някоя от жените — жената е все нащрек, и в съня си. Кръстьо усети как помръдна вратата под ръката му, отвори се. Чул го бе Ицко, познал бе гласа му. Викал го бе ръководителят и друг път така,
    по никое време, пък и откакто беше четата в селото, всички бяха с наострени уши. — Що има пак?
    — Излез, излез тука! Да не разбудим ония… Но ти, Ицко, гледай да изведеш даскалите, ама никой да не усети. Хайде, Ице…
    — Що има, те…
    — Върви. После ще ти кажа.
    Пръв излезе Борис Глаушев, след него и другите двама.
    — Тръгвайте след мене — пошушна им ръководителят и ги поведе към двата коня. Мълчаливо пристъпяха след него тримата граждани, премръзнали в студената селска къща, сънливи; колкото бяха поспали — като на гол камък върху ръбестата сламена рогозка. Тръгна след тях и Ицко Илиев, но се върна — никой не бе го викал и какво ще се меси в работата на ръководителя.
    — Ето тия два коня — рече с приглушен глас Кръстьо, — вземете ги и… право в града. Друг кон не мога да намеря сега, да тропам по вратите, редувайте се. И не се бавете, по-бързо!
    — Ккккакво зззначи това… Защо?… — побърза Попдимев.
    — Войводата искал да ви стреля. С него сичко може. Идете си, господин Борисе, в града, оттам ще се оправите. Нека не ви заварва в селото… — Гласът на селянина умолително потрепера и беше по-убедителен от думите му. Той продължи, за да каже всичко, що беше нужно: — Конете сами ще ви водят в тъмното, колко пъти са минавали по същия път, а и скоро ще се раздени. Стражата — нема какво да ви рече, връщате се в града. — И гласът му пак потрепера: — Хайде, побързайте! Дяволите са го взели него.
    Борис Глаушев нищо не продума. Ясно беше всичко и нямаше нищо чудно.
    — Ще каже утре, че сме ппппобегнали. От ссстрах.
    — Нека, даскале. Само да не сте повеке в ръцете му. Хайде, ще ви поизпратя. Да не се залутате по селото.

XXIX

    В зори снегът бе престанал. В първите мигове на зората утринният здрач легна на гъстосини сенки по вдлъбнатините и долчинките низ полето, зад ъглите и под селските стрехи. Белееха се само невидимите брегове и межди, изгърбените покриви, закръглените ръбове на предметите под дебелия снежен кожух. Зараждащите се светлини на новия ден идеха не откъм високия хоризонт на изток, а като че ли извираха от самата земя. Ала скоро на изток изгря алено сияние, прогони ранните сенки и разля по снежния простор тих розов блясък, който се набираше по трапищата, зад ъглите на къщите, край плетищата на гъсточервени и дори лилави петна. Отвори се високо, студено, стъклено небе.
    Селото още спеше или пък ранобудните люде все още се спотайваха по къщите. Пусто изглеждаше заспалото убело, изоставено и едва когато от ниските кумини колебливо се надигнаха струи синкав дим, оживя сякаш цялото село, снежният простор наоколо, светлините на изгряващото утро. Залая куче. Тропна врата. Чу се и човешки глас някъде из селото. Чак сега започваше новият ден — тук, край човешките жилища. Не в бездушната игра на утринните светлини, щом нямаше човешки очи да ги видят, да им се порадват.
    Току пред изгрев слънце остър, тревожен звук на войнишка тръба прониза тишината. Заизвива, заситни и се проточи самотен, изпълни целия простор между небето и земята. Селото пак замря. Пресекна и тръбният звук. Проклета свирка! Скрити все още по къщите, селяците се споглеждаха уплашени, жените кълняха в пазвите си. Това е всяка сутрин и вечер, откакто е тук новият войвода. С бория се събужда и ляга. Ще го чуят чак в града и аскер може да се изсипе отнякъде или ето, по пътя. Да не е негово царство тука — турско е още царството проклето. Цялото село може да отиде, да изгори, като са се насъбрали цял табор комити в него и с тая бория всяка сутрин и вечер. Комитите са тайни люде, скрити, а той…
    Насред селския мегдан стои тръбачът на четата, окачил вече късата тръба иа дясното си бедро, а до него — войводата в пълно снаряжение, с късата си манлихера в ръка. И двамата като да са израснали от дълбокия, сипкав сняг. Остър, лют ветрец пропълзя нашироко по площада, надигна се по следите му сух снежен прах. Не след много от няколкото улици, които излизаха тук, започнаха да прииждат четниците и милиционерите, по двама, по трима, по петима, стегнати като за път, с оръжието си, бързаха насам, въртяха се край нозете им снежни валма. Нареждаха се по двама един зад друг, както беше преди това още установен ред. Започваше утринната проверка на четата. Войводата оглеждаше с опулените си очи всекиго поотделно, а те до един избягваха погледа му. Той все ще намери кусур…
    — Къде е Хаджията? — прогърмя гласът на войводата, затрептя бяла пара пред лицето му. Бързо секна силният глас, като да потъна в дълбокия сняг. — Къде е ръководителят? — викна Ганев още по-високо.
    Никой не отговори. Войводата огледа четниците си и усети, че те знаеха къде се бавеше помощникът му, къде бе изчезнал селският ръководител.
    — Курто! Къде е Хаджията?
    — А… а… — започна Курто, изпъна се по войнишки и бързо изрече, примигвайки уплашено, също през облаче бяла пара: — Даскалите търси, войводо.
    — Как даскалите… — изпули очи Ганев и прихвана пушката си с рязко движение, като да се готвеше да тръгва нанякъде. — Къде са отишли даскалите? Нели…
    Обади се друг от четниците, та и трети сега:
    — Скрили са се некъде. Отишли са си в града.
    — Курто! — Сега и снегът не можа да задържи гласа на войводата. — Тичай да извикаш Хаджията! Веднага, веднага! И ръководителя! — сподири той затичалия се четник с гневния си вик.
    Ала Хаджията и селският ръководител вече се задаваха откъм насрещния край на мегдана. Курто се върна на мястото си. Двете редици четници се спотаиха, въртейки очи ту към войводата, ту към приближаващите се двама мъже. Мълчеше и Ганев. Ръководителят застана на левия фланг, и той с пушка и патронташи, както му бе заповядано да излиза на всяка утринна проверка. Помощникът застана също пред редиците, но някак по-надалечко от войводата, оправяйки с наведени очи без нужда патронташа си. Застарялото му лице изглеждаше още по-зло, но и гузно, уплашено.
    — Къде са даскалите? — попита войводата, доколкото му беше възможно по-изтихо, но не изтрая и викна: — Къде са бре?
    Хаджията посочи с глава през рамо ръководителя.
    — Той знай.
    — Как така той! Аз тебе ти ги поверих. — После войводата рязко се обърна към ръководителя: — Казвай! — и пристъпи една крачка, а Хаджията, който беше по-близу, се поотдръпна, че Ганев внезапно дигаше ръка и удряше направо през лицето.
    Кръстьо, ръководителят, отговори откъм края на редицата:
    — Отидоха си в града. Още по тъмно.
    — Ти откъде знайш? Ти ли ги изпрати? Кръстьо се поколеба и отговори:
    — Аз. И коне им дадох.
    — Така ли изпълняваш ти войводска заповед… — проточи глас войводата, сетне замаха живо и с глава, и с ръка: — Ела, ела насам, тебе да те науча аз, щом те, подлеците, са се измъкнали.
    По вратите и плетищата наоколо, по улиците, които излизаха на площада, започнаха да се набират люде. Усетили бяха селяците, че става нещо, а ранобудните селски деца не можеха да се нагледат на комитите. Поколеба се ръководителят сега още повече, но току излезе смело напред и застана срещу Ганев:
    — Що има да ме учиш, войводо, по-харно, че си отидоха. И не бива тъй, войводо, за секо нещо со зло и…
    — Аааа! — отвори широко уста войводата и само с това се промени лицето му въпреки големия му гняв. — Ти, значи, всичко знаеш. Кой ти каза, кой ти каза, кой ти каза, говори!
    — Никой нищо не ми е казвал.
    — Тъй! Сега ще те науча. Петдесет по голо. Кръв от задника ти ще цвърчи! И всичко ще ми кажеш, всичко! Хванете го! Обезоръжете го! Веднага, веднага! — развика се още по-силно Ганев, размаха свободната си ръка, та и карабината си, като да искаше да я тръшне на земята, да изпита здравината й. Лицето му, почервеняло от утринния студ, от хапливия вятър, сега стана мораво.
    Пристъпиха неколцина от четниците, ръководителят се отдръпна; дребното му лице се бе смалило още повече,
    в широкото му твърдо чело се отразяваше белият сняг. Той проплака:
    — Не ме срами, войводо… Нищо лошо не съм сторил.
    — Дръжте го бре! Какво чакате още? Четниците пристъпиха по-близу, ръководителят пак
    отстъпи и бързо насочи пушката си срещу тях:
    — Назад! Никой да не се докосва до мене!
    Тогава Хаджията, който беше малко встрани, дебнешком приподигна дългата си открита манлихера и гръмна в него. Тежкият, къс гърмеж на манлихерата сякаш падна там като камък, озърнаха се някои от четниците, като да не бяха чули добре, но Кръстьо, селският ръководител, вече лежеше ничком в снега, чернееше се току пред него и пушката му, като през вода в дълбокия сняг. Кръв се показа по-късно, пропи се отдолу мъничко, бледо алено петно.
    Наоколо по улиците настана смут, надигнаха се викове — не беше преширок мегданът, селските люде всичко бяха видели и чули. И току се затичаха оттам двама мъже с пушки. Някой от четниците викна:
    — Братята му!
    — Огън по тех! — зарева войводата. — Какво чакате!
    Настана смут и сред четниците, размърдаха се от редиците, разблъскаха се, затракаха пушки, отсечено изпукаха няколко изстрела. Къде ти — двама срещу петдесет! Площадът наоколо бързо опустя. Войводата изкомандува на тръбача с разтреперана брада:
    — Свири за поход!
    Злият остър ветрец не спираше играта си по селския мегдан и пак се надигаха по следите му кълба сух снежен прах.

XXX

    Борис Глаушев се събуди рано, още по тъмно. Спал бе добре тая нощ, дълбоко, без сънища. В пълна забрава, в пълна безчувственост. От голяма умора, или пък това беше някакво бягство на тялото, на душата му. Не — това беше поради благодатната, топлата атмосфера в бащиния дом. До първия миг на пробуждането. Всичко започна отново, преди още да отвори очи. СтаЯта бе съвсем изстинала, усети той студ по лицево си, а с това започна и тревожният ход на мислите му. Спомни си той за мразовитата нощ преди няколко дни, когато те тримата се бяха залутали с двата коня в снежната пустош и до разсъмване не бяха се отдалечили ни на петстотин метра от селото. Не можеха да държат оглавниците на добичетата от студ, студът бе проникнал чак до мозъка на костите им. А още същия ден се узна в града за убийството на Кръстьо, селския ръководител. Защо те тримата се бяха съгласили толкова лесно да напуснат селото? За да избягнат безполезните разпри с налудничавия войвода — така се бяха залъгвали. Сега Борис виждаше, че бяха побягнали. Лесно се бяха оставили Кръстьо да ги изпрати, да ги отдалечи от селото, от войводата — той се боеше за тях, но те се бяха бояли за себе си. Защо бяха отишли те там, нели за да вразумят войводата? А бяха побягнали. Трябваше да останат докрай, трябваше да останат и на другия ден, пък нека смахнатият да ги избие. Ако бяха те тримата в селото, нямаше да стане това, което е станало още същата сутрин, нямаше да загине ръководителят. Той е загинал заради тях. Ако бяха останали там, биха свършили и работата си до някакъв по-добър край. И да ги бе разстрелял Ганев, това би било по-логична последица. Така би трябвало човек да върши всяка своя работа, да не се отклонява от нея. Да посреща всички последици, каквито и да са те. Като Кръстьо, простия селски ръководител. А те, тримата даскали…
    Той потрепера от студ и бързо придръпна йоргана, сгуши се под него. С подобни мисли се събуждаше всяка сутрин. Всяко утро, всеки нов ден го заварваше сред недовършени задачи, неразрешени, необясними противоречия, сред тежки, мъчителни грижи. Преди не беше тъй, преди и немного отдавна всичко му беше по-ясно. Преди мъчнотиите бяха срещу него, а сега бяха в него. Разклатили се бяха всичките му опори, замъглили се бяха, потънали бяха в мрак много предишни негови представи и схващания. Той ли се бе променил, или пък светът около него? Защо трябваше да загине Дона, защо загина Кръстьо от Дреново? Това стана само за няколко дни. Дона бе убита всъщност от люде, които говореха, макар и по своему, за освобождението на Македония, а Кръстьо загина от ръката на българин, от ръката на организационен войвода. Обяснения имаше — истинските убийци на Дона Крайчева бяха оръдия на кралство Сърбия, които се ползуваха с подкрепата и на турската власт, а българските неразбории бяха направили околийски войвода човек като Никола Ганев. Обяснения имаше, ала по-важно беше, че гинеха люде като Дона и Кръстьо от Дреново. Днес Македония имаше повече врагове. И тъкмо след въстанието, когато тя би трябвало да заслужи почитта, възхищението, съчувствието на всички. Къде беше противоречието? В света ли беше противоречието, или пък той самият, Борис Глаушев, не можеше да разбере нещо много важно, не можеше да стигне до истинските причини? Това последното Борис не можеше да приеме, но то внасяше дълбок смут в него, разколебаваше вярата му, внасяше мрак в мислите му. Какво остава от човешката вяра, когато всичко наоколо й противоречи, всичко й противодействува? Силата на вярата се превръща на разяждаща мъка или… на вик сред глухи. Борис потръпна и под топлата завивка. Нямаше ли да съмне по-скоро?
    Някъде из къщата се чу лек, едва доловим шум. Той трепна, като да бе очаквал през цялото време тъкмо тоя шум:
    — Мама…
    Ослуша се напрегнато. Към нея полетя мисълта му, към неговата майка. Да… някъде долу едва чуто се отвори и се затвори врата. Тя, друг не можеше да бъде. Станала бе милата — нели той днес трябваше пак да замине за О. Ето и стълбата поскръцва под леките й стъпки. Открехна се безшумно и вратата на стаята му.
    — Добро утро, мамо!
    — Добро утро, чедо. Днеска е много студено вън. Дойдох да ти запаля печката. Да станеш на топло. Рекох си да не те събудя, но пък и не е много рано, нели сега късно се разденва. Зима… Наспа ли се добре, сине?
    Той усети как се отпусна тя на колена пред ламаринената печка, сетне драсна кибрит и Борис я видя в светлината на колебливото пламъче. О, мама… Облечена беше в извехтяло късо кюркче, с вечната черна шамия на главата. Очите й блеснаха срещу малкото пламъче, клепачите й бяха зачервени. Тя все си поплакваше през последните дни, колкото и да се опитваше да се сдържа, да крие сълзите си, поплакала си бе на вярно и тая сутрин, в деня на неговото заминаване. Самичка, докато бе шетала в готварницата, сега бе останала само червенината по клепачите й. Бледото й лице беше чисто от нощните сенки, изглеждаше дори свежо, види се, бе го наплискала със студена вода още преди да започне всекидневната си работа. Днес работата й беше повечко. Печката веднага забуботи — Ния бе я подредила още предната вечер с по-сухи дърва и борина, за да не тропоти сега, да я запали с един кибрит, Борко може да спи още или може да иска да си поспи. Весело затрептя, запърпа светлина през малкия отвор на печката, долу по килима, по присвитите колена на Ния, дори и в стаята като че ли отеднаж стана по-топло. По черното стъкло на прозореца студено проблясваха налепени там цветя, звезди и ленти — неръкотворни везби от бяла, ледена коприна, смръзналият се дъх на зимната нощ. Но тя беше вън, черната зимна нощ, и леденият й дъх не можеше да проникне през твърдото стъкло. Бързо се успокои и сърцето на Бориса, олекна на сърцето му, невеселите му мисли потънаха някъде, прогони ги тая светлинка, радостното буботене на печката и още повече тая близост с майка му, която бе приседнала недалеч от леглото, прогони ги лицето й, което се белееше в треперливата здрачи на. Борис си мислеше като в някакъв отдих, като в някакво просветление: „Около майката е всичко ясно и добро. Така е с всички майки и за всички хора. Защо не е така с всички големи неща в човешкия живот? Отечество, народ, бог, правда, истина… Те са едни и същи, едни-единствени за всички хора. Разногласията, противоречията са извън тех, противоречията са в хората. Ако хората изхождат от тех в своите дела и мисли, ще дойде и съгласието, ще дойде и единомислието. Единомислието, без което не може да се отиде по-нататък, да се стигне до общата цел. В своите мисли и дела хората изхождат от себе си, всеки човек поотделно. А имат общи цели, всички големи цели са общи. Живеят заедно и как би могъл човек да живее сам за себе си, без другите, без техната подкрепа и помощ?…“
    — Що се замисли толкова, сине? Кажи ми нещо…
    И той пак се върна при нея, с нова радост, видя я по-ясно в засилилата се светлина, лицето й беше обърнато към него. Повлекли го бяха по-светли, по-бодри мисли, той се върна сега към нея със своите най-хубави мисли:
    — В О., майко, аз си харесах едно девойче.
    Ния се ослуша, тревожно потрепна сърцето й: „Някога той започна така и с Ружа…“ Тя каза:
    — Харно, сине. Редно е за тебе.
    Борис се приподигна, подпря се с лакът на възглавницата:
    — За мене… мене ми е всичко ясно, но за нея… не знам. Живее срещу моята квартира, срещаме се, говорим. Сутрин ме чака да излеза, вечер — да се върна. Идва при хазайката ми, търси ме. И си мисля, че… но… Дадох на хазайката да купи обущенцата, които донесох за Бойко. Можех да ги купя и сам, но дадох
    на нея, за да разбере, че имам дете, че съм вдовец, тя пък, знае се, веднага ще каже на Ангелика.
    — Ангелика ли се казва?
    — Ангелика. Тя е гъркиня, мамо.
    Ния помълча, а не всичко можеше да се види по лицето й, каквато беше сдържана. Тя попита:
    — После, чедо?
    — После… Ангелика не се показа вече на прозореца, на балкона, както правеше всека сутрин. Не се показа, докато заминах. Само прозорците й светеха нощем, но тя живее там с баба си.
    — Ами ти защо не си й казал сам и още в самото начало, още когато си усетил, че…
    — Човек все избегва което може да му попречи. Най-сетне требваше да й кажа, разбира се, требваше да узнае всичко от мене. И може би от страх, но помислих, че по-добре ще е чрез хазайката. Мислех си, че така тя ще реши по-свободно. Да, щеше да бъде по-добре, ако аз самият… Ето сега съм в неизвестност. Или… може би тя е решила вече…
    Ния пак помълча, сетне подзе, загледана в пламъка на печката:
    — Аз забелезах още като те видех. То се забелезва некак, а и майката сичко забелезва, когато е за детето й. Тя е по-особена, тая болка у човека.
    — Аз си имам други… други болки, мамо. Радост имах само с Ангелика.
    — Тъй, тъй… — Ния като да не бе и прекъсвала мислите си: — Требвало да й кажеш сам, но не си й казал. Нищо. Това, най-после, не може да бъде най-го-лема пречка… вдовец с дете. Ти си още много млад.
    Има некои, сметат го за голема пречка, но ако и тая девойка, Ангелика, ако това я уплашило, ти не жали много за нея, сине.
    — Да, ако това й попречи… Не ще да е било много силно чувството й, ако това й попречи. В такъв случай аз нема да я потърся вече, ще сменя квартирата си. Това за нея, но… но когато човек преживее такова нещо, в него самия стават големи промени, в него остава нещо завинаги.
    — В човешката обич лошите неща се забравят много бързо. И с това човешката обич е още по-хубава. Не само между мъжа и жената. С тая пречка, за твоето вдовство, както и со сека друга пречка ти ще познаеш колко е силна обичта на това момиче. На моето време аз и срещу баща си излезох, а моят баща, дедо ти Аврам Немтур, беше силен човек, силен и страшен. Аз не се уплаших. Наистина, баба ти Султана ме подучи, но аз требваше срещу баща си да излеза.
    Ния млъкна, унесена в далечни, далечни спомени, но не каза нищо повече за себе си. Стана и приседна на леглото му — Борис се попридръпна да й стори по-удобно място. В стаята беше вече топло. Пред вратичката на печката трептеше още по-силна светлина, трептяха нейни бледи отражения по белите стени, по всички предмети наоколо, които сякаш бяха оживели, сякаш присъствуваха на разговора между майката и сина като стари, мълчаливи приятели, а зимната нощ беше все още там, зад плътно затворените прозорци. Ния продължи, сложила ръце в скута си:
    — Когато сърцето на жената избере некого, за нея веке нема никакви пречки. За себе си тя е като слепа и глуха. Сичко иска и чака само за него и само от него. За себе си нищо, сичко за него. Тя става негова сенка. Ти по това ще познаеш. Когато веке нищо нема да ти отказва, когато от нищо нема да се бои, щом е за тебе. Тогава, в тоя свой час, жената е много силна и е най-хубава, разтваря се като цвете. Сичко това веднага се познава, ще го познаеш и ти.
    — Но ето тя… не се показа вече на прозореца — каза Борис с пристиснато гърло.
    Той беше твърде развълнуван от думите на майка си, от съмненията и надеждите, които предизвикваха в него. Ния като че ли усети това, посегна в гъстия здрач
    и сложи леко ръката си върху йоргана, под който лежеше той — да го помилва, да го утеши. И рече с равен, спокоен глас:
    — Може да е имало други причини. Ти сега ще видиш, като се върнеш. — Тя пак помълча един миг и пак заговори, негли само за себе си: — За нея, то се знай, аз нищо не мога да ти кажа. Дано да си случил добре. Сега аз, нели съм майка, боя се повеке и от тебе дори. Не само как си случил, но… Ти каза, че е гъркиня.
    — Гъркиня е.
    — Ти знайш, моята баба по майка била също гъркиня. Имах роднини гърци. Те по сичко са като нас. Само гордостта им е по-голема. И по-кибар са от нас, по-изкусни. Тия, нашите гърци, са повекето граждани, а ние, повекето от нас, сме селяни или от село дошли. А иначе ние с гърците много си приличаме. Само… само омразата между нас е преголема. Как ли ще минете вие двамата през такава омраза… Тя те знай, че си българин, нели?
    — Знае.
    — Има ли свои… баща, майка, братя, роднини? Те какво?
    — Има… има и братя, и… Те нищо не знаят. Само хазайката ми. И тя е гъркиня.
    — Ох, не знам, чедо. Господ да те пази. Нема нищо по-лошо от омразата между людете. Внимавай и ти повеке, пази се повеке. Чуваме и тука за О., за селата там. надолу. Гонят се гърци, българи, убиват се и какви ли не страхотии.
    — То е друго, майко.
    — Друго… Една омраза ражда друга омраза.
    Ния не искаше да говори повече за това, което не можеше да се промени, не искаше да говори повече и за своите страхове и безпокойства — в себе си и за себе си ще ги държи тя, защо да тревожи Бориса сега, в тоя негов час и преди неговото заминаване. Дай боже всичко да се обърне на добро…
    Ламаринената печка се зачерви от всички страни и цялата стая, с четирите си бели стени, грейна в топло розово сияние. Личеше там всяка вещ и всяка шарка по килима, всяка чупка и извивка по дървения таван, също и белите цветя и звезди по черните прозорци, между шарените, едва приподигнати завеси. Личеше всичко като
    в розова мъгла, като в сън, като в приказка. И те двамата там, майката и синът, умълчани, затихнали. Омразата ражда омраза — с тия думи бързо изчезва, бързо се прекъсва всеки сън и всяка приказка. Ния стана:
    — Заседех се с тебе, Борко, добре ми е, но времето минава. Ти… полежи си.
    Тя погледна печката и се запъти да излезе, но се чу отвън сега гласът на Лазара Глаушев:
    — Нийо… тука ли си…
    — Се ме търси — усмихна се Ния. — Когато е вкъщи, не може да седи сам.
    На вратата, срещу светналата печка, се показа и самият Лазар.
    — Какво вие… гугукате ли си, майка и син…
    — Влизай, дедо Лазаре. И ти да си поприказваш со синчето ни. Не стоя той, Борко, дълго с нас. Хайде, като ви приготвя закуската, ще ви повикам.
    Борис скочи от леглото по нощна дреха, сложи стол за баща си край печката, прихвана го да седне. Те двамата останаха сами. Борис прибра книгата, която бе чел през нощта, седна и той на леглото, очаквайки да заговори пръв старият.
    — Ти кажи, Борисе, там, в окружния комитет, да отстранят от нашата околия тоя Ганев. Не е за нас той и особено сега, след това, което стана с Кръсте от Дпеново.
    — Къде да го отстранят, татко? Където и да е, ще си остане същият. За Кръсте той направо куршум заслужава. Под съд требва да иде.
    Лазар помълча малко при тия думи на сина си, погледна прозорците, които неусетно бяха започнали да синеят. Така, загледан в прозорците, той каза:
    — Куршум, велиш. Под съд. Според най-строгия закон така и требва да бъде. Но има и. нещо друго: в това положение, в което сме ние сега, ударени от сички страни, требва да се пазиме най-много да не почнем и сами помежду си да се изтребваме. Това е най-лошото, което може да ни се случи. С това започва и най-големо безредие, нема да се гледа кой крив, кой прав. Кой со закон и кой без закон. И какъвто и да е законът, секой може во своя полза да го обърне. — Той се загледа в лицето на сина си при светлеещия здрач в стаята. — Ето сега за Ганев. Законът, колкото и да е строг, не го лови. Ще каже Ганев, че неговият помощник убил Кръсте та, за да запази него, войводата си. Нели така се разбра и ти така ми каза: Кръсте пръв дигнал пушка.
    — Те са го накарали да дигне пушка! Принудили са го.
    — Когато извършеното е очевидно, законът може да помогне. Когато за едно и също нещо може да се каже, да се твърди едно и друго, законът не секогаш може да помогне, пък може и да напакости. А човешките работи са повекето такива — може за них да се каже и едно, и друго, секой говори и съди за них, както разбира и както иска. Ганев ще каже, че ръководителят нарушил неговата заповед, и ще откаже за вас тримата, че искал да ви погуби.
    — Да казва той каквото си ще. Всичко се вижда…
    — Вижда се, ама законът не го вижда, законът гледа само пред себе си. Вижда се, защото ти си бил там, защото ние с тебе знайме какъв човек, какъв работник беше Кръсте, бог да го прости. А друг некой иначе ще види тая работа, иначе ще я съди. Ето какъв е законът. Аз не казвам да не се зачита законът — не, още по-лошо е беззаконието, — но много пъти става нужда да се помага на закона с ум и разум и още повеке да се помага на съдията. Като се отстрани Кольо Ганев, може, да речем, в България да го прогонят, белки се смири, белки се укроти бесът в него. По-лошо е, като убил, да убият и него. Такава една работа не се знай как може да продължи, как може да свърши. Не води към добър край еврейският закон „Зъб за зъб, око за око“. Ще върнем ли ние Кръсте та от гроба, като убием неговия убиец? Нема да го върнем, ами гробовете ще станат два и три. Най-добре би било да не става такова нещо, да не се пролива братска кръв. Чувал съм аз още, че Ганев бил много храбър. Само акълът му, високомерието му… но така е с людете: ще го търпиш за едно, ще го зачиташ за друго, ще го търпиш и ще се трудиш да го поправиш. Сега нам ни са нужни сички наши сили.
    — Татко, ти по… по християнски, а нашата работа не е съвсем християнска. Некога ти си бил по-строг.
    — Може да съм бил некога по-строг, но аз и сега мисля и разсъждавам за нашето народно дело. Боя се да не вкараме дявола между нас, боя се да не разпилеваме силите си, ами да гледаме да ги събираме на едно место, в нашата обща работа. И после, на стари години аз познавам по-добре човешката душа. Сичко има в човека, синко, и не можеш да разделиш людете на добри и
    на лоши. Лошите да сложиш на една страна, добрите —
    на друга страна.
    — Това е некакво примирение, татко.
    — Не е примирение, а е благоразумие. Мудрост. Аз говоря за тебе, Борисе, като си се качил сега толкова високо. В окружния комитет…
    — А да знаеш как е там, горе, както казваш! Самият дявол е влезъл между нас. Всичко започва най-напред оттам, от по-горе. Нужна е строгост и непримиримост пред злото.
    — Преголемата строгост стига до по-големи грешки. Големата строгост плаши людете и ги прогонва. Ти накарай лошия да се срамува от лошото, а не бързай да го наказваш. Така людете по-лесно се събират за обща работа и по-здраво се държат. Мене ми се чини,че също с гърците, пък даже и со сърбите требва да се потърсят и други пътища, не само с оружие и кръв.
    — О, татко… Сърбите!
    — Чакай, чакай — подигна ръка Лазар. — Едно време ние се разправяхме с Кътърката, но сега и двете държави са срещу нас, и Сърбия, и Гърция. Та и сама
    България сега търси дружба со Сърбия.
    — А в същото време Сърбия изпраща тук чети, които колят нашия народ.
    — Това е така и е много грозно, но ти виж как се заплитат работите и колко повеке ум ни е нужен.
    — Всичко това е отвратително, позорно и аз не мога да го приема.
    — Не казвам да го приемеш, а казвам как да излезем срещу него за наша полза.
    Борис скочи и едва ли не проплака със стиснати зъби:
    — Те ни убиха Дона… Нашето безумие погуби Кръсте и…
    Той махна отчаяно с ръка и тръгна да се разхожда низ стаята.
    Лазар го проследи с тъжни очи.
    — Ето виждаш ли… — пое той дъх издълбоко и продължи, без да сваля поглед от сина си: — Борисе, чедо… Боли ме и мене премного. Но ти земаш секо
    нещо прекомерно присърце. Това те мъчи и те хвърля в голем гнев. Това те води до отчаяние, сине. Борис се спря сред стаята:
    — Ти знаеш ли, че аз убих един аскер така, без нужда, само… само от страх! Аз, който страдам от всека човешка болка наравно с тоя, който я изпитва. Откъде иде това, как става? От слабост или от некакво лошо безредие в човека?
    Той гледаше баща си с ужасени очи, но лицето на Лазара, погледът му с нищо не се промени, спокоен беше и гласът на стария човек:
    — Мене също много ме учудва и наскърбява това твое убийство. Но, синко: секо човешко дело има свой корен. Така требва да бъде. Ти потърси корена и ще го намериш. Ако не по-плитко, потърси го по-дълбоко. От страх, ама не ще да е било само от страх. Нужно е коренът да се знай на секо нещо.
    Борис понечи да тръгне пак низ стаята, но се върна и седна на леглото, обхвана с ръце колената си, наведе, притисна чело върху тях. Лазар протегна ръка, сложи я мълчаливо върху главата му, нежно, колебливо го помилва.
    Борис си спомни за същата ласка на майка си тая сутрин, за нейната лека ръка върху йоргана, с който бе покрит. И без да подига глава, сякаш да не прекъсне милувката на бащината ръка, продума:
    — Хубаво ми е тук, с вас двамата… в тоя наш дом. И това е може би най-хубавото, най… най-постоянното в човека, най-постоянна негова нужда. Всичко това, което ме обгражда тук, което сваля от рамената ми сто оки, освобождава сърцето, насища го и го радва.
    Той млъкна и заклати глава, да я притисне още повече върху твърдите си колена.

XXXI

    О. го посрещна в страшен студ, с плътно затворени врати и прозорци, с полуспуснати кепенци и ролетки на дюкяните, с почти пусти улици посред бял ден. Небето беше ясно, изцъклено, и сякаш от самото начало на света, синееше се ледено, смразяващо над града, който се спотайваше едва забулен от лека, бяла мъглица, и би помислил човек, че самият въздух бе замръзнал. По улиците лежеше падналият неотдавна сняг — твърд, излъскаН; — редките минувачи влачеха разтреперани нозе, разминаваха се, като да не се забелязваха един друг, наоблечени, накачулени, с посивели, помодрели лица, и току бързаха да се шмугнат някъде.
    Затворени бяха прозорците и на къщата на Милонас, затворена беше здраво и вратата на балкона — приближавайки се по улицата, Борис хвърли нататък бърз поглед и вече не подигна очи. Хазайката му излезе да го посрещне едва горе, когато затропоти той по чардака пред самата й врата, измъкна се след нея и хазаинът му ведно със струя топъл въздух, който лъхна от стаята.
    — Измрехме си, даскале — усмихна се хазаинът весело при тия страшни думи. — Как си се решил на път в такова време…
    — Утре започваме училище — отвърна Борис машинално, а погледът му беше насочен към хазайката, по нейното лице искаше да прочете той нещо по-важно.
    Затворено и тъжно беше лицето на Фотина, но тя му рече приветливо:
    — Влезни у нас, даскале, докато ти запаля печката. В стаята ти не се влиза, като е стояла толкова време без огън.
    — Не, не… аз там ще почакам.
    После, докато палеше печката в стаята му, Фотина каза негли между другото:
    — Болна е. Ангелика е болна. — Болна! Много ли е болна?
    — Още като замина ти — продължаваше да се занимава с печката Фотина. — Пратила да ме повикат. Кажи му, вели, че съм болна. Ама ти беше заминал веке. Отивам аз у них секой ден. Тя иска така и секой ден ме пита: върна ли се, кога ще се върне.
    — Искам да я видя!
    — Що думаш, учителе! Как тъй… нихните не те и знаят. — Печката запръпка, забуботи бързо, теглеше добре на студа. Защо се бави толкова тая жена! Най-сетне Фотина се изправи, подигна очи към него: — А ти защо мълча, даскале, толкова време, защо не каза, че си… че си с дете и… Нихните най-напред за това ще се хванат.
    — А тя? Тя какво каза?
    — Тяааа… Нищо, вели. Не му се сърдя, че е скрил. Скрил е, за да не ме уплаши.
    — О, милата… Искам да я видя!
    — Ама ти… Мислиш ли що искаш? — И Фотина пак се върна на предишната си мисъл, но лицето й се проясни, съживи се и тя самата: — Аз заради вас… за нея, за тебе, като виждам колко се искате. Още като ми каза за обувките де, дамла като да ме удари. Тя, нели си е още дете, а ти, сички вие сте като слепи. Премислих аз сичко. Да оставим другото настрана, че си българин и… Баща й ще каже: на вдовец ли ще дам аз Ангелика? Баща й, майка й, братята й.
    Борис Глаушев като да не я чуваше. Той попита някак присмехулно:
    — А другото?
    — Другото — отвори широко очи Фотина и разтърси с два пръста края на подплатената си горна дреха: — Папапа! Боже, пази! Другото е страшно. Като се омъжих аз навремето за българин, сички гърци се отрекоха от мене, не искаха да ме погледнат. И най-близките ми роднини. Та и сега още ме мразят. А сега още повеке, като се гонят толкова гърци и българи. За другото ти по-добре и не питай. Мене сърцето ми трепери от страх… Да знайш само братята й какви са! Целият град ще се дигне, даскале. Гърците, искам да река, сичките гърци.
    — Друго тя не каза ли, когато с обувките… и аз заминах?
    Не можах, вели, да го изпратя. Той сега е при майка си, вели, как ли му се радва неговата майка! И сетне, когато отивах да я видя, се за тебе ще спомене, щом останем сами. Тя и баба й там, баба й сичко знай. Друг никой.
    — Иди, иди сега да й кажеш, че съм се върнал. И че искам да я видя. Нема ли да се покаже на прозореца?
    — Не може да става, не й дават да става. Като вейка е станала, не може да се държи на нозете си.
    — Толкова ли е болна?
    — Много. Майка й се плаче.
    — Много ти се моля, тетко Фотино… Иди да я видиш, да й кажеш… И веднага се връщай, не се бави много.
    Хазайката излезе от стаята. Борис съблече бързо
    балтона си, захвърли го на леглото, дръпна завесата на един от прозорците и седна там, на миндера. Да чака кога ще отиде хазайката у Милонас, кога ще се върне. Но къде се бавеше тя още? Най-сетне Фотина прекоси улицата и влезе насреща. Облякла бе по-нова горна дреха, сложила бе на главата си пъстър шал. Борис приближи още повече лице до заледеното стъкло на прозореца, което започна да сълзи от бързия му горещ дъх… От портата у Милонас се влизаше в мрачен трем, постлан със сини и бели, овлажнели плочи, на двата му края, вляво и вдясно, се виждаха отдавна затворени врати. Няколко мраморни стъпала водеха към друга, двукрила врата с цветни стъкла. Фотина се изкачи по стъпалата и влезе в неголямо преддверие с други две врати, пак вляво и вдясно, а насреща гостоприемно се разтваряше широка дървена стълба за горния кат с изкусно изработени дървени парапети. Случи се тъй, че тук гостенката бе посрещната от стария Милонас. Тъкмо минаваше той от едната стая в другата, когато чу пиринченото звънче, окачено на горния праг на портата, и се спря да види кой влиза. Прибрал се бе рано от магазина поради големия студ, наметнал се бе и тук, вкъщи, с кюрк върху всекидневния си костюм, обул бе топли везани чехли, с плитко домашно капе на главата. Беше към шейсетгодишен мъж, среден на ръст и сух, с бледо, възмургаво лице и големи, черни очи, със смръщени черни, гъсти вежди и дълги, едва позасукани мустаки, които бяха започнали да побеляват. Виждаше се още на пръв поглед, че Ангелика приличаше на него, колкото и да бяха изразителни, дори остри мъжките му черти. С неприветливо лице посрещна той съседката, с тежък поглед.
    — Калимера, кир Костас — поздрави Фотина утодливо и продължи все така на гръцки: — Дойдох пак да назърна за малко Ангелика…
    — Качи се.
    Костас Милонас ненавиждаше тая изменила на своите гъркиня, но щом идваше от обич към Ангелика… Ангелика беше най-любимото от децата му и за нея беше сега, на стари години, всичката топлина на сърцето му, цялата негова бащина нежност. Казал бе той на щерка си еднаж, та и два пъти:
    — Какво ти Ангелика, много често отиваш у тая…
    Фотина. Какво ще научиш от нея, опростачи се тя със своите българи.
    — Цветя има тя хубави, татко. Дава ми да си пресаждам. И от кепета разбира, от гергеф също.
    Той нищо не можеше да откаже на Ангелика, в нищо не можеше да я спре. Ангелика трябваше да залъгва майка си по-изкусно за своите зачестили посещения у съседката, но пък майка й беше и някаква далечна роднина на Фотина.
    По широкото преддверие на горния кат, дето се виждаха други четири врати, също и тая за балкона, Фотина срещна снахата на Ангелика, която й кимна отдалеко и влезе в една от вратите. Фотина влезе тъкмо насреща, в стаята на Ангелика. Още от вратата я посрещнаха очите на болната, станали сега още по-големи и като две ярки светлинни в засенчения отсрещен ъгъл на стаята. Девойката дори се опита да се приподигне, ала натежалата й глава се отпусна върху широката бухнала възглавница.
    — Познах — чу се слабият, напрегнат глас на момичето. — Познах! Дошъл си е!
    Фотина се огледа, притисна с гръб вратата. В стаята беше само бабата на Ангелика, на своето вечно легло в другия ъгъл. Гостенката закима със смешно, уплашено лице, но със засмени очи, просъска през разредените си зъби:
    — Току-що си дойде. И веднага ме накара: „Иди да видиш Ангелика. Да й кажеш, че съм си дошъл.“ Нямаше търпение ни да поседне, от вратата още: иди, та иди.
    Ангелика слушаше неподвижна и поглъщаше всяка нейна дума, гъстите й черни мигли потрепваха бързо, отсечено — тя не искаше да изпусне от погледа си Фотина нито за миг. Зениците й, облени в сълзи, заблестяха още по-силно, търкулнаха се сълзи и по хлътналите й бели страни. Фотина проточи устни и рече поучително:
    — Ти недей така, Ангелика. Не плачи, ще си навредиш. Ами той ме праща, като луд е по тебе. Ти пък… плачеш!
    Болната девойка сякаш сама беше изненадана от сълзите си, но ги остави да текат:
    — Не… Аз от радост. После? Какво друго ти каза, какво ти каза още той?
    — Искам да я видя, казва, искам да я видя. Луд човек!
    — И аз искам да го видя! — понечи пак да стане болната и отдалеч личеше силата на порива й при нейното изтощено тяло, почти загубено под копринения йорган.
    Фотина завъртя кръгли очи най-напред към бабичката в другия ъгъл, от нея да потърси съдействие, после разшири пръсти срещу Ангелика:
    — Ама вие и двамата… Как ще го видиш, Ангелика? Тук той не може да влезе. Почакай, като оздравееш…
    — Къде е той сега? — прекъсна я Ангелика.
    — Ами у нас. В стаята си.
    Ангелика протегна ръце — голи поради смъкналите се ръкави на нощницата й, — тя нямаше дъх да заговори, виждаше се как бързо се вълнуваха гърдите й, после рече:
    — Подигни ме! Той е там на прозореца. Там е той!
    — Ангелика! — прошепна Фотина ужасена. — Какво мислиш да правиш! Не бива да ставаш. И може да влезе някой! Майка ти или…
    — Подигни ме! Малко само. Кой може да ме спре сега? Аз и сама…
    Фотина не можеше да устои повече; тя само извърна глава към затворената врага, ослуша се за миг и бързо пристъпи към леглото на момичето. Ангелика я обхвана през врата, стисна я, като че ли се боеше да не побегне — боже, каква сила в тия изтънели ръце, какъв горещ дъх! — и сама се надигна, та Фотина лесно, неусетно сякаш, я свали на пода. Докато я поддържаше тя през кръста със силната си ръка, девойката несъзнателно някак се опитваше да пооправи косата си, поопипа нощницата си отпред, а очите й, огромни, жадни, окъпани в сълзи, бяха втренчени в светлината на прозореца. Ангелика пристъпи нататък, Фотина старателно, съсредоточено я следваше, като да се боеше да не се спъне в нещо; следеше движенията й също и бабичката от леглото си с кротки, засмени очи. Ангелика дръпна завесата и опря двете си ръце върху студеното стъкло, сведе, притисна там лицето си.
    — Ето го! — изгугука тя; дълбок, затихнал, премалял беше гласът й от прекомерно вълнение, от прекомерна радост.
    Надзърна през нейното рамо и Фотина. Насреща Борис Глаушев бе разтворил прозореца и стоеше там неподвижен, отдалеко личеше силно побледнялото му лице. Нямаше ли да махне с ръка, да се усмихне? Затихна и Ангелика и всичката сила на душата й сега се бе събрала в нейния поглед.
    — Хайде, стига вече — изшушука в ухото й Фотина. И добави по-високо, сякаш да уплаши момичето: — Ами той ще изстине там, на тоя студ! Прозорецът му е отворен, той е без дреха.
    В следващия миг Фотина усети, че в стаята зад тях стана нещо. Извърна се. Сред стаята стоеше Костас Милонас, все така наметнат със своя кюрк. Влязъл бе неусетно, затворил бе вратата зад себе си и сега гледаше също през прозореца. И бе видял всичко, чул бе и последните думи на Фотина. Това личеше по цялата му външност, по видимото усилие да се сдържа, да не извика, да не се нахвърли върху тях двете. Фотина дръпна момичето от прозореца, рязко, едва ли не насила, поведе го към леглото му. И чак когато седна на леглото, Ангелика видя баща си. Все още унесена, все още в своята преголяма радост, девойката му се усмихна. Проясни се за един миг и неговото лице, като да го озари щастливата усмивка на Ангелика, но силният напор в него не отслабна.
    — Легни си — каза той с чужд, премного спокоен глас. — Нели докторът не позволява да ставаш…
    — Аз съм вече здрава, татко — рече уверено девойката.
    Шегуваше ли се тя? Не забелязваше ли, не се ли досещаше, че той бе видял всичко? Той повтори, като че ли не можеше да измисли друга дума:
    — Легни си.
    В следващия миг Костас Милонас се обърна към Фотина, без да я погледне, и рязко кимна накъм вратата: — Ела с мене. В тоя кратък, рязък жест, в приглушения му глас пролича всичкият му гняв. Фотина се отправи покорно към вратата, а Костас Милонас се обърна на другата страна и спря върху майка си поглед, който искаше да я изгори. Зад него се чу тих и ясен гласът на Ангелика:
    — Татко… — Той пристъпи към вратата след Фотина, но гласът на Ангелика го сподири по-силен и още
    по-ясен: — Татко, почакай. Искам да ти кажа нещо.
    — После, после — отвърна бащата, без да се обърне.
    — Чуй ме, татко! Моля те…
    Сега той не можеше да не се обърне. Такъв беше гласът й. И кога й бе отказвал нещо, кога бе помислял да й откаже? Обърна се Костас Милонас, но тая там, на леглото, беше друга някаква Ангелика. Същата негова Ангелика — най-милото му дете, галената негова щерка, но и по-друга сега, чужда, непозната, с някакво ново лице, с нов поглед и не само негова, тя не е вече неговото гальовно, нежно дете. В очите на стария човек се появиха сълзи. Ангелика подигна ръце, опита се да стане — как би се хвърлила на врата му, как би го прегърнала, но не й стигаха сили да се изправи. Отпусна ръце на гърдите си и заговори, заговори оная, новата, чуждата Ангелика:
    — Винаги съм мислила да ти кажа. Никога, с нищо не съм те лъгала. А това… това, защо трябва да го крия? Но и аз самата не го знаех, не бях сигурна. После дойде и болестта ми. Аз вече не съм малка, нели? Ти го видя на прозореца. Аз го обичам. И най-напред на тебе исках да кажа. Кой друг ще ми помогне? Не ми се сърди, татко. Кира Фотина не е виновна. Аз сама ходих там. И баба не е виновна. Никак. Аз сама ходих там. Да го търся. Да го видя. Не можех да се спра. Не можех.
    — Влизала… — започна Костас Милонас, но гласът му изневери. Той повтори: — Влизала ли си при него… в стаята му?
    — Не.
    Отново мина за един къс миг светлиика по лицето на бащата. Той рече строго:
    — Ти не знаеш що си вършила. Той… — Старият човек рязко се обърна, замахна накъм Фотина, която се бе присвила до вратата и сякаш да изчезне: — Тръгвай с мене!
    Костас Милонас въведе кира Фотина в друга стая насреща — широка, мрачна, студена, отрупана с мебели, с двойни завеси, с дебел килим до четирите й стени, с портрети и картини по стените в позлатени рамки, с кръгла маса по средата, покрита с атлазена покривка, на шарения таван висеше тежка ламба от бяло стъкло и бронз. Гостната им. От Коледа не беше палено. Старият Милонас се отпусна в едно кресло, придръпна краи
    щата на кюрка си, загърна се. Едва след това се сети да покани уплашената жена:
    — Седни! — Фотина седна послушно на крайчеца на един виенски стол до вратата. Той продължи, гледайки с мрачни, гневни очи някъде над главата й: — Ти се отдели от рода си заради един българин, сега искаш да повлечеш и дъщеря ми. Мълчи, мълчи! Знам аз, виждам. Тя те защитава, а ти къде беше да дойдеш да ми кажеш? Сега пък и на прозореца си я изправила, да му я показваш. Ще кажа на синовете си, на парчета ще те насекат, с мъжа ти заедно.
    Уплашена беше много Фотина, засрамена, но все намери сили да отговори:
    — Кир Костас… доскоро и аз нищо не забелязвах. После… що можех да сторя? Млади. Залюбиха се. Жално ми беше. — Тя продължи с още по-голяма смелост: — Едно време и срещу мене се дигна целият ми род, целият град. Защо? Християни сме и ние, и те, българите. Аз не сгреших с мъжа си, и сега го казвам. Само дето деца не ни даде господ, но то е вече божия работа.
    — Какво друго ще чуе човек от изменница като тебе? Християни били! А те, празна главо, са смъртни душмани на елините, те, твоите българи. Той… нели е българин.
    — Българин е. От Преспа.
    — Български учител.
    — Учител.
    — Така научихме и ние, като дойде у тебе. А щом е учител, той сигурно е и в техния комитет.
    — Не знам. Не разбирам аз от тия работи.
    — Не разбираш, а? Не ти ли трепва сърцето, като падне някой елин на улицата? През седмица, през две те убиват по някой от нашите най-добри хора.
    — Ами те, и от техните също, кир Костас. Сърцето ми се къса, като чуя и за нашите, и за техните. Всички са от майка родени.
    — Какво съм седнал да те слушам! Ти вече и своя майчин език си забравила, не говориш вече чисто на елински, нели виждам. Обърнал те е твоят българин.
    — Аз съм си чиста гъркиня, кир Костас. Това е само, че няма омраза в сърцето ми. И те са хора досущ като нас, нели сред тях живея вече от толкова години.
    — Мълчи! — махна ядно с ръка Костас Милонас.
    Фотина не искаше да млъкне, дори се понадигна на стола си:
    — Аз и до днес в елинската църква си ходя. Моят не ме спира, върви, казва, ваша си е, на ваш език ще ти пеят.
    Костас Милонас вече наистина не искаше да я слуша.
    — Стига! Дърдърдър! — Той плесна с длан върху облегалото на креслото и зареди дума по дума: — Ще му кажеш още утре да се махне от къщата ти, да се махне от нашата улица, да се махне и от града ни дори. Да се махне час по-скоро, ако… ако му е мил животът. Чуваш ли?
    — Чувам, кир Костас. Ще му кажа. — Тя изеднаж трепна, съживи се, бързо добави: — Ами той… майка му, майка му е гъркиня!
    Костас Милонас се загледа в нея за миг, като да премисляше нещо, ала сетне отсече рязко, с презрение:
    — Гъркиня! Кой я знае каква гъркиня е тя. Гъркиня, пък той български учител.
    — Много добър момък е. И какъв е хуубааав!
    Старият човек я гледаше с погнуса, с присвито от погнуса лице. И не се прикриваше. Дойде му друга мисъл:
    — Наема на стаята аз ще ти го плащам, докато си намериш друг кираджия.
    — Добре, кир Костас — въздъхна с примирение Фотина, наведе очи.
    „Лъже ме тая ехидна“ — помисли си Костас Милонас и скочи, размаха бързо, отсечено ръка, задъхвайки се от нов пристъп на гняв:
    — Така ще му кажеш." ако му е мил животът! Пък и ти добре си помисли за тая работа, за тая беда, която внесе в къщата ми, за тоя огън! Ха си върви сега!

XXXII

    Като остана сам, Костас Милонас се загърна още по-добре в кюрка си и седна отново на креслото. Почувствува, че гневът му се поотля. Поизбистриха се и мислите му. Овладя се. Остана да тежи в сърцето му само неговата голяма скръб сега. Какво нещастие, какво неочаквано нещастие! Ангелина…
    Родила се бе последна от пет деца. Четирите преди
    нея бяха все момчета. Две преди нея бяха умрели още мънички. Радостта с нея започна още със самото й зачатие. Когато му каза Ксантула, жена му, че ще имат пето дете, тя и първа започна: — Дано това поне да е момиче. Такава радостна надежда се роди у тях преди още да се роди детето. По промените, които се показваха една след друга, по лицето на Ксантула той виждаше как расте и нейното тихо, сдържано блаженство. Следеше изпод око как тя и дрешките на детето приготвяше като за момиче. За тия неща не се говори много между мъж и жена, всеки ги вижда и знае за себе си. Доколкото се бояха те, че може да бъде пак момче, оставяха на милостта божия. После дойде и Ангелика. Растеше тя, растяха, умножаваха се и радостите с нея. Женското чедо е жива благодат в къщата. А тя — едничка с двете израснали вече момчета. И какво дете, каква щерка! С хубост, с драгост, с ум, като светлина в нея. В паметта на стария човек оживяха много случки с Ангелика, най-дребни и всякакви, само за радост и за щастие в живота му. Със здравето си тя беше по-крехка, но в тревогите, в страховете, които, слава богу, преминаваха щастливо, растеше и тая жива, непрестанна, сладка радост. С нея беше всичко по-лесно, тя никога не беше го огорчила ни най-малко. До тоя час, до тоя проклет час.
    Тъкмо днес докторът бе казал, че е преминала вече всякаква опасност с тая нейна най-продължителна, най-тежка болест. Щастливо дете, щастливо за себе си и за всички, си бе помислил той, както много пъти досега. Ангелика беше щастие за целия дом. Не можеше човек да се остави с нея на лоши мисли, на лоши настроения, в каквато и да е мъка или грижа. Още като я видиш, още като застане срещу тебе, и драгост бликва в сърцето ти. С такива очи ще те погледне, с такова лице ще те посрещне, такива думи ще намери да ти каже. За братята си също, за баба си, за всички люде. Такава е благословията й, такава е звездата й, светла и хубава. А сега? Какво стана с моята Ангелика, господи?
    Чувал бе от злобни люде: „Невярна е женската челяд, не знаеш какво може да ти дойде до главата с нея. Чужда е женската челяд, радостите с нея не са трайни, не са за всякога. Проклето е от бога женското, още от началото на света. Още от Ева, която била хубава като зората, но измамила Адама с ябълка…“ Не можеше да приеме сърцето му такива думи за Ангелика. Тя никога не беше го лъгала, никога не беше го подвеждала. Не можеше човек и нея да лъже, да лъже в нейно присъствие като те погледне, светлината на погледа й стига до самото дъно на душата, пред погледа й ти си като пред жива съвест. Няма да чуеш тъмен, нечист, неверен звук и в гласа й, като песен звучи гласът й по цялата къща, звучи, говори всяка нейна дума за добро, за кротост, за обич. Ако думите й не стигнат до тебе, ще те озари с усмивката си, ще сложи глава на рамото ти, ще те обхване с ръка — о, сладка тежест и топлина, която укротява и обръща сърцето:
    — Не се ядосвай, татко… Не се тревожи, татко…
    По едно време стана някаква лоша промяна между Ставрос, по-големия му син, и Дросо, снаха му. Старият не можа да узнае какво бе станало между тях двамата, криеха от него и затулваха, но Дросо отиде у своите, при майка си, и цяла неделя не се върна. Научи се после той, Ангелика бе влязла между тях като добър ангел — ще вземе добра дума от единия, ще я предаде на другия, ще припомни и на двамата някоя приятна, весела случка, ще припомни първите им срещи, първите им възторзи и всичко, що е било най-добро, най-мило сред тях. Дросо сама се върна след една неделя, не стана нужда Ставрос да жертвува своята мъжка гордост. Тогава Ставрос донесе на Ангелика копринен плат чак от Солун, пък не беше човек, който лесно развързва кесията си. Добър ангел беше Ангелика, за цялата къща и за него най-много, за стария й баща, който нямаше вече много радости, нямаше с какво да се залъгва.
    Костас Милонас се сепна. Накъде го бяха повлекли мислите му? Къде изчезнаха изеднаж и гневът му, и голямата му болка? И те пак се върнаха, захапаха сърцето му, пак излезе пред очите му всичко, що бе видял в стаята на Ангелика малко преди това, ала сега не бяха така бурни, подлудяващи. Ще помисли той по-спокойно, ще размисли като баща за детето си. Та Ангелика беше още дете! Той ще я изведе от тая нейна грешка. Излъгали са я, подмамили са я. Тоя българин, тая стара кучка Фотина, която иска да вкара в собствения си грях, да повлече в своето отстъпничество една млада душа. Такива са всички грешници и отстъпници — да не бъдат сами в греховете си. Той се изправи твърде бързо за своите години, прихвана полите на кюрка си и се отправи наново към стаята на Ангелика.
    Седна на един стол близу до леглото й. Тя го гледаше и нейният поглед беше така спокоен, ведър, че той не можа да издържи дълго срещу него, все другаде обръщаше очи — той, нейният родител, нейният съдия. Само към прозорците не се реши да погледне, струваше му се, че пак ще види там оня, и се боеше още повече от гнева си, който би могъл да помрачи ума му, а сега му беше нужен ясен ум. Костас погледна майка си в другия ъгъл. И тя беше виновна пред него, и тя! Да беше му казала още в самото начало на бедата: всичко би било по-лесно в самото начало в това нещастие с детето му. И той започна с нея — беше му по-лесно:
    — Защо мълча, майко… Не виждаше ли какво става?
    Отдавна не беше се отдалечавала престарялата жена за по-дълго време от леглото си в ъгъла. Стопила се бе тя със своята мъка, една купчина кости едва личаха под покривката. Живи бяха още само очите й, смалени, всякога премрежени от сълзи и кротка тъга. Като мъртва лежеше и ръката й върху покривката — изтъняла, с присвита, потъмняла китка, с изпъкнали, модри жилки. Жива беше още само душицата й, която вече едвам се задържаше в немощното тяло, в погледа й. От едното й око се отдели сълзица, полази и спря на хлътналата буза. И нея ли ще съди сега той? Очите на старата жена се скриха още по-дълбоко в гъстите бръчки, но светнаха някак весело и през набралата се в тях влага. Тя каза тихо, тихо, както говореше винаги от своето мъченическо легло:
    — Костас… Виждах я как се радва. И защо?… Тя всичко ми казва. Като го види, идва тук при мене. Ляга върху мене. Прегръща ме. Дъхът ми спира. Милва ме. И всичко ми казва. Дума по дума. Боже, боже… Каква радост! Дете. Младо. Няма нищо лошо, Костас. Нищо лошо. — Тя напрегна очи, биха се навъсили веждите й да бяха й останали вежди, но сега само мътните й зеници се напрягаха от нова мисъл: — Аз винаги й казвах, карах й се. Ти пази се, Ангелика! Той е мъж, а ти си момиче. А тя: „Нищо лошо не ми е сторил. Ни една лоша дума не ми е казвал.“
    — Той не е наш, майко. Той е българин, майко! Костас Милонас изрече тия думи с такава сила, с
    отново надигнал се гняв, а старата жена продължи с тихия си глас, обърнала сега очи някъде край него, и като да си говореше сама със себе си, като да си припомняше гласно:
    — Баща ти… преди да се оженим, искал да си вземе българка. Била много хубава. И май… не я забрави той до края…
    Костас Милонас се раздвижи на стола си, пречеше му нещо кюркът. Оглупяла бе съвсем майка му. Той вече не я погледна. Но като се гневеше на майка си, мисълта му беше насочена към Ангелика. Той не се обърна да я погледне, ала усещаше погледа й, усети как тя се усмихна на последните думи на неговата майка. Изкашля се и току се обърна тъкмо към нея, към щерка си, по-придръпна се на стола, поизправи се, да го види тя добре, както я гледаше той със строги, втренчени очи:
    — Ангелика… Да си поприказваме ние с тебе като баща и дъщеря.
    Усмивката бе изчезнала от лицето й, тя го гледаше спокойно, с почтително внимание. И каза:
    — Слушам, татко.
    — Ти си още много млада и… и си момиче. Но ти си гъркиня, Ангелика! Аз не одобрявам и това, че така, през прозореца, се заглеждаш в един мъж. За почтените момичета то става по-иначе, като им дойде времето. За тебе е още рано. Като ти дойде времето, ние с майка ти, с братята ти ще ти изберем най-подходящ човек. Е, може и ти ако си харесаш някого, с нашето одобрение. Ти още не можеш да избираш и ето каква голяма грешка си направила. Непознат човек, незнаен. От прозореца си го видяла. Моята дъщеря няма да тръгне с когото и да е. Ние сме между първите хора в О. За това да бе помислила най-напред. Честта на нашето семейство и нашето име не позволява такова едно… като най-простите момичета, като селянките на селското хоро. А ето сега, най-голямото зло: българин. Как намери, дъще, тъкмо него! Българин! Дъщерята на Костас Милонас. За нас, елините, те са най… най-зли врагове, врагове смъртни. Не от вчера и днес, от векове. Още откакто са дошли тук, в нашите земи. Ти си учила в училището, но ето забравила си такова най-важно нещо. А не чуваш ли какво
    става и тук, в О.? Кажиречи, всеки ден кръв се лее. Не знаеш ли, не си ли чувала, че и братята ти, и двамата ти братя са в тая борба? С главите си. С кръвта си. Знаеш ли какво значи това, Ангелика? Бог да ги пази! Сърцето ми трепери за тях, по цели нощи не спя понякога, но… ние сме елини, дъще! Аз все си мислех, че и ти добре разбираш това, като знаеш от какъв корен си. Никой друг, ни турците даже толкова, а българите са наши най-опасни врагове. Турците един ден ще си отидат оттук, но те ще останат. Ние трябва да… да ги унищожим, да ги смелим. Да не остане името им на тоя свят, спомен да не остане от тях.
    Девойката го слушаше от леглото си, без да се помръдне, все така загледана в него, и това го насърчаваше. Той продължи:
    — Те са народ прост, селски народ. За всяко нещо ние сме къде по-горе от тях. Рано или късно ние ще ги претопим, а това ще бъде и за тяхно добро. Ще станат елини, много от тях са били елини и преди. Какво друго могат да бъдат те, щом са приели вече и нашата вяра? Доскоро никой не ги е знаял и зачитал като народ. Русия им мъти на тях главите и държава им направи,, за да й бъде като мост към Цариград. Ние ще обърнем всичко, както си е било. Със сила, където е нужно, пък и с добро, в името на нашата света църква и с всичко, с което ние сме по-силни. Те са упорити и диви, но ние ще ги укротим, ще ги подчиним, ще ги върнем на светата Христова църква. Исках да ти кажа всичко това, дъще, и да ти припомня. Ти си умна, сама премисли по-нататък, сама виж как си се подлъгала и си се отклонила. И слава богу, че не си отишла много далече, запазил те е господ.
    Костас Милонас млъкна, позамисли се дали бе казал всичко, което беше нужно — ех, стига толкова. Успокои се и той самият, изля се с дългото му слово и неговият гняв, и всичките му страхове. Стаята се бе изпълнила с вечерен здрач, започнали бяха да тъмнеят и прозорците. И като нищо да не е било, старият човек се залови тъкмо за това:
    — Готова ли е ламбата?
    — Готова е — отговори майка му. — Ксантула сипа газ още сутринта.
    Костас Милонас извади кибрит, но преди това дръпна докрай завесите на прозорците — пак му бе минало
    през ума за оня отсреща, да не може нищо да види от своя прозорец, придръпна той още повече завесите, сякаш да скрие дори и светлината в стаята. Ангелика го следеше от леглото си, видя как светна лицето му, когато запали той ламбата. Тя го гледаше, но сякаш не го виждаше. Костас Милонас погледна дъщеря си през светлината на запалената ламба. Не му хареса нейното лице сега, погледът й. Той попита с неясна тревога:
    — Няма ли да кажеш нещо? Ангелика протегна ръка:
    — Поседи още, татко… Аз… и аз да кажа, ако ми позволиш.
    Той седна, отпусна се на стола, загледан в нея уплашено. Тя дигна очи към тавана — там, където се бе очертал светъл кръг от ламбата, — мълча някое време да събере мислите си, най-важните си мисли.
    — Говори, Ангелика!
    — Ти всичко трябва да знаеш. Всичко. И после… Не знам. Видях го най-напред от балкона, от нашия балкон. Гледах го и оттук, от прозорците. Проследих кога влиза, кога излиза. Исках да го гледам. Постоянно. После отидох у леля Фотина. Започнах да отивам по-често. Срещах го там. Спирахме се да поприказваме. Не мислех за нищо друго, не желаех нищо друго. Само да го виждам по-често. Голяма беше и моята радост, когато забелязах, че и той ме търси. Радвах се на всяка негова дума, радвах се и на това, което му говорех. Какво да ти кажа повече? Това е най-важното, това е всичко. Какво лошо съм направила?
    — Как… какво лошо? Нели за това ти говорих досега! Ти нищо ли не си чула? Къде ти е бил умът?
    Костас Милонас започна отново да се гневи, но друга болка стисна сърцето му и слабост го обземаше все повече. Ангелика поклати глава върху възглавницата някак отчаяно, с голяма мъка. После пак започна и като да не беше чула сърдитите думи на баща си:
    — Аз съм гъркиня. Разбира се, гъркиня съм. И всичко знам. Нели тук, у нас, все за това се говори. И в училището. И между всички нас. И в църквата, когато владиката започне да говори. Ставало ми е понякога страшно. Боя се аз много за братята си, за тебе. Понякога и не всичко ми е ясно, мъча се да го разбера по-добре. Но ето и ти не можеш да ми го разясниш. Слушах те, всяка
    твоя дума. Тук, в ме Не — притисна тя голите си, слаби ръце върху гърдите, — тук остава нещо празно. И оттам ми иде някаква мъка. Още по-голяма, когато узнах, че той е българин. Когато го видях за пръв път и пожелах да го виждам пак, аз не попитах какъв е, нито помислих за това. То дойде у мене само по себе си. Нова сила се породи в мене.
    Тя млъкна. Казала ли бе всичко? Не, не още. Костас Милонас на часа подзе:
    — Църкиня. Но не говориш, не постъпваш като гъркиня. Опомни се, дъще! Така не може да говори една истинска гъркиня, да… да се заглежда по българин.
    Девойката нито се помръдна. После приподигна ръка и сянката на ръката се виждаше по-ясно върху бялата стена, отколкото самата ръка — толкова бледа беше тя и дори прозрачна. Момичето продължи спокойно, като човек, който не се бои от нищо, не се двоуми, не се съмнява. А се виждаше колко много бе обладана тя от своите
    мисли.
    — Почакай, татко. Искам да ти кажа всичко докрай. Да ме разбереш и после да ме съдиш. Но аз не се и смятам за виновна. В какво съм виновна? Гъркиня. Разбира се! И аз се гордея, че съм се родила гъркиня. И да не кажеш, че не зачитам приказката ти. Чух дума по дума. Но защо трябва да… да смелем българите? Те са цял народ. Защо такава омраза? Нели сме християни и ние, и те! Аз не ги мразя, не съм ги мразила никога. Само се страхувам от това, което става. Сега повече, сега аз се страхувам и за нето. Те направиха въстание и скитаха после из града голи и боси. Спирали са се техни селяни и пред нашата порта. За един залък хляб, за една дрешка. И турците са се уплашили от тях, когато почнало въстанието им. Чувах ви да говорите. Не мога да ги мразя. Няма и защо да ги мразя. Аз почувствувах това, когато узнах, че и той е българин. Винаги съм те слушала, но това, което ми говориш сега, остава далече от мене…
    — Остава далече, разбира се — прекъсна я Коста Милонас. — Остава, защото ти си се отдалечила, ти си се променила.
    — Променила съм се… Промених се към по-добро. Вие всички ме обичате и ти най-много, ала сега аз познах най-голямата радост. От него ми иде. Само като го видя, като ме погледне и той, като ми се усмихне, като ми проговори. Струва ми се, че съм някъде високо, много високо. И това, което ми говориш ти за омразата, за унищожението, стои долу и много далече от мене. И слава богу! В мене, в сърцето ми е другото. Голямата ми радост, че той ме обича. Че го обичам. Разбираш ли ме, мили татко? Ти трябва да ме разбереш, трябва всички да ме разберат, то е толкова ясно и толкова хубаво! Но ако сега излезете срещу мене, ти, мама, братята ми, Дросо… аз ще умра. Ако сега чуя гласа му, ако той ме повика, аз ще стана от това легло и ще тръгна след него. Ако ти застанеш срещу мене и ме спреш, аз ще умра. Ще умра с неговия глас в мене. Това исках да ти кажа, татко, и сега вие правете каквото… Много искам ти най-напред да ми помогнеш, най-напред ти да ме разбереш. Моля те, татко, аз, твоята Ангелика…
    Тя изви към него хубавите си очи, блеснали на светлината на ламбата, и чакаше жадно отговора му. Чу се в настъпилата тишина как изхлипа бабичката в своя ъгъл. Костас Милонас се извърна сърдито към нея, като че ли тъкмо тя беше виновна за нещо, ала и неговите сърдити очи бяха пълни със сълзи. Старата жена забеляза и движението му, и погледа му, поклати глава, преди да заговори, и се примоли със слабия си, задавен от сълзи глас:
    — Костас… сине. Помисли за чедото си! Не се гневи, ти си неин баща…
    — Мисля аз за нея и само доброто й мисля — отвърна той троснато. Потекоха сълзи от очите му и това го разгневи още повече: — Аз мисля, но тя не мисли за себе си, за нас всички тук. Не я ли чуваш какво говори? Не мога да повярвам, че това е Ангелика, моята Ангелика!
    — Твоята съм, татко, твоята Ангелика. Както преди. Но ето пред мене се отвори моят път и аз тръгвам по него. Не ме спирай, татко, и няма да ме спреш.
    — И на приказките ти не мога да се начудя, и приказките ти са вече други. Говориш като…
    — Не съм вече дете. Понякога не спя по цели нощи и какви ли не мисли ми идват. Пък.ние с тебе и никога не сме говорили за такива неща. Ти и сега…
    — Мълчи! — дигна той ръка и така остана, с полу-отворена уста, уплашен.
    Чуха се отвън, по преддверието, твърди мъжки стъпки. Ослуша се за миг и Ангелика, после се приподигна едва върху възглавницата, оправи ръкавите на нощницата си, приготви се за среща. Влезе Димитрис, по-младият й брат, към двайсет и седем-осем годишен момък, среден на ръст, набит, с възмургаво лице, премного сериозно за неговата възраст, дори мрачно от едно вътрешно, може би малко изкуствено напрежение. Той затвори вратата с движение на човек, който не мисли за обикновените, незначителни неща и как ще ги направи. В стаята прозвуча плътен, не много висок тенор:
    — Добър вечер. — И после отново, с едвам доловима топла нотка: — Добър вечер, Ангелика. По-добре ли си днес?
    Тя му се усмихна с блеснали очи, с лека тъжна сянка на устните си или това беше някакво едвам доловимо, горчиво помръдване на изпръхналите й устни. И каза:
    — По-добре съм. Даже много по-добре.
    Той пристъпи, посегна, тя му подаде малката си бледа ръка, Димитрис леко я погали с другата си ръка:
    — Добре. Добре.
    Ангелика насочи тревожен поглед към баща си. Старият човек следеше срещата на брата и сестрата с влажни очи, но бе стиснал устни, като че ли се боеше да не би да проговори против волята си. Виждаше се — той бе решил да мълчи, но трябваше ли да мълчи и тя, да се крие зад неговото мълчание? Бащата забеляза нейното колебание и уплашен й направи знак с очи: Мълчи! Да не си посмеяла! С очи му отговори и тя! Добре, татко, щом… По-нататък тя си мислеше, вече отклонила погледа от стария: „Да не бързам, да не бързам с Димитрис. Той не е като татко, той може да направи нещо лошо на Бориса. Да размисля и аз по-добре, по-спокойно. Не искам да се крия повече, но какво ли ще направят братята ми, щом узнаят? Те и двамата…“ Димитрис прекъсна мислите й:
    — Много ти здраве от приятелките ти… Срещнах тая вечер Перистера, Кринио. Искат да дойдат да те видят, но ти не бързай, докато се посъвземеш. Ще те заболи глава от приказките им. Връщаха се от гости и всичко ми разказаха на бърза ръка. Една през друга, като ластовици на свети Пантелеймон: чичиричичири!
    — Такива са и двете — засмя се девойката. — Бъбривки.
    — Донесох ти грозде. От Воден. Там го пазят и до-
    сред зима.
    Сега Ангелика сама потърси ръката му и с двете си ръце:
    — О, Димитрис…
    Радостният й поглед бързо помръкна. Защо не може всичко да бъде така хубаво? Откъде иде толкова омраза между хората? Ето Димитрис, ако узнае за Бориса… Той носи два револвера на колана си даже когато отива в църква. Но тя ще му разкаже всичко, с най-хубави думи. Нека се посъвземе само, да стане от това омразно легло, да бъде по-силна.
    Димитрис разроши косата й и мълчаливо излезе. Костас Милонас проследи стъпките му, докато заглъхнаха, и рязко се обърна към щерка си:
    — Да не си посмеяла! Никому ни дума!… Огън ще влезе в къщата ми!
    Тя го гледаше мълчаливо. Нека, засега, нека бъде така засега. Той стана:
    — Ще кажа да ви донесат вечерята. С баба ти тук… Време е.

XXXIII

    Събраха се на вечеря всички останали Милонасовци: Костас Милонас, жена му, двамата му синове, снахата Дросо и детето на Ставрос, по-стария син — дребничко момченце на шест-седем години, с тясно, бледо лице и големи черни очи с дълги черни мигли. То седеше срещу баща си, както бе наредил той още когато Ригас, синчето му, седна за пръв път на общата трапеза. Ставрос искаше детето да бъде винаги пред погледа му и само той да се грижи за неговото възпитание. Среден на ръст и сух като баща си, но с едри кости, Ставрос беше човек с високо самочувствие и твърде честолюбив. Тия свои черти той проявяваше без стеснение в своя необуздан патриотизъм и в своята гордост като елин, но в търговията си беше по-сговорчив — търгуваше нашироко с люде от всички народности, които населяваха О., макар да не пропущаше случай да припомня на клиентите си власи и българи, че са заблудени елини. Другите Милонасовци бяха хубави люде, а той беше като някакво гротескно тяхно подобие, от което страдаше скришом и се чувствуваше онеправдан. Все пак Ставрос Милонас се смяташе надарен с други качества — по-ценни, но скрити, — поради което се виждаше принуден той самият да ги изтъква. Голяма негова грижа беше да украси единственото си дете с всички свои добродетели и да го възпита като съвършен елин. Той гледаше да държи Дросо, жена си, по-настрана от детето — тя беше тъжна, мълчалива жена, също от търговски род, по-образована от мъжа си, по-изтънчена, прекалено блага към Ригас, което можеше да се отрази зле върху характера му. Дросо не можа да роди други деца и той спотайваше недоволство спрямо нея, както впрочем и спрямо майка си, която го бе родила грозен. Ставрос Милонас забеляза, че малкият му син не се поддаваше на неговите внушения или ги приемаше някак външно, без своя воля, и тогава той стана още по-строг, по-взискателен към момчето, дори прибягваше и към телесни наказания, като ги подбираше по свой ум така, че да не унижават малкия, а да познае Ригас чрез тях страданието и да се учи да го понася. С такива думи Ставрос Милонас отвръщаше на баща си или на жена си, или на майка си, или на Ангелика, когато се опитваха да го съдят за неговата суровост или пък просто да изтръгнат детето от ръцете му.
    Сега малкият Ригас Милонас седеше на стола си и с големи усилия, пък и с отвращение преглъщаше залъците. Обиден кой знай от кого, че синът му беше такъв слабичък и дребен, Ставрос сам определяше количеството на храната, която малкият трябваше да приема. Покорно беше детето и по своему примирено със строгостта на баща си, но понякога проявяваше несъкрушима упоритост, с което Ставрос Милонас се гордееше в себе си и виждаше в това своя прилика. Преглъщаше Ригас и от време на време разплиташе срещу баща си своите дълги мигли, да прочете по лицето му дали е най-сетне доволен. А иначе детските му мисли летяха по своя воля.
    На трапезата у Милонасовци не се говореше много. Ставрос не се качи горе да види болната си сестра — той винаги се сдържаше от излишни нежности, — но попита за нея, без да се обръща към никого:
    — Как е днес Ангелика?
    Отговори старият Милонас:
    — Вече е по-добре. И докторът каза.
    Ригас, малкият, пак подигна премрежените си очи към своя баща. Да му беше позволено, както на големите, да говори на трапезата, той би казал какво говорят другарчетата му на улицата за леля Ангелика и българина, който живее у леля Фотина. Ригас дружеше само с две други гърчета от махалата и те тримата си разменяха с българчетата само камъни, дебнеха се и се причакваха, за да се бъхтят по примера на големите, но тъкмо Василис и Ксантос, неговите най-добри приятели, бяха му казали, че българинът искал да се жени за леля му Ангелика.
    — А! Леля Ангелика няма да се жени за него! — сопна им се Ригас оскърбен и дори беше готов да се нахвърли върху тях; с другарчетата си той не беше така смирен, какъвто беше вкъщи и особено в присъствието на баща си. И за да ги накара да млъкнат съвсем, той рязко заяви: — Леля Ангелика е болна.
    Двете деца бяха дочули, че се шушука нещо между големите за Ангелика Милонас и българина у леля Фотина, но сега нямаше какво да възразят на Ригас.
    Докато продължаваше това досадно и често пъти противно занимание — храненето (защо не му даваха това, което обичаше, да речем, локум или фурми, а го гнетяха с разни чорби и манджи!), — Ригас попоглеждаше големите на масата и си мислеше разни работи за тях или се вслушваше в късите им разговори, а понякога и се намесваше мислено. Най-добър беше дядо Костас, по-добър и от мама, понеже мама му препълваше чиниите, както искаше татко, всяка събота го къпеше в коритото и го търкаше с груба кесия, пък и сапун влизаше в очите му, караше го да си мие лицето, ушите и врата всяка сутрин, даже и сега, когато е студено, и за колко още неща го принуждаваше тя, а дядо Костас нищо не искаше от него, галеше го, даваше му бакърени десетачета. Но още по-добра и от тях двамата беше леля Ангелика. Може би и баба Ксантула, но баба беше все заета с работа из къщи, особено откакто се разболя леля Ангелика, а пък старата баба не ставаше от леглото. Леля Ангелика не го насилваше за нищо, ами се спираше да поприказва с него, да поиграе досущ като момче, тя го разбираше най-добре за всяко нещо,
    помагаше му да потули някоя сторена вече пакост. С нея му беше най-весело.
    — Стига си се мъчил — ще дръпне тя понякога паницата, когато са сами в готварницата сутрин. — Ще порастеш и с по-малко попара.
    Счупил бе еднаж стъкло у съседите и леля Ангелика отиде да уреди работата, без да узнае някой от домашните. И колко пъти още все тя му се притичаше на помощ. Тя умееше да играе дори и на ашици, но най-веселото беше, че винаги губеше и си купуваше пак от него по пет ашика за пет пари или пък даваше за тях най-хубави копчета.
    Пощипваше го по бузката и чичо Димитрис, но той го смяташе за съвсем мъничък, а често и не го забелязваше. Големите бяха все такива — чудни, — все искаха нещо от него, караха му се, наказваха го, бяха повече зли, отколкото добри. Леля Ангелика беше най-добра, понеже беше само малко по-голяма от него, той скоро ще я настигне и надмине. Дядо беше много стар, баба все заета и загрижена, татко и чичо бяха все сърдити за нещо, мама понякога плачеше скрита в стаята и няма да викне, да се чуе какво я боли, а само сълзи текат от очите й. Такива са големите, понякога не може да се разбере и какво приказват.
    Чичо Димитрис побутна празната си чиния и рече:
    — Тоя насреща бил член на техния окръжен комитет.
    — Тъй ли? — извърна се към него по-големият брат с вилицата си в ръка. — Ами… да следим. Все може да се узнае нещо. Така, насреща, той ни е съвсем насгода. В ръцете ни е.
    Само Ригас забеляза как ръката на дядо му потрепера, та не можеше да си вземе ядене и вилицата по-чукна в чинията. Да бе направил такова нещо Ригас, баща му би се пресегнал и за ухото да го дръпне, а сега никой нищо не видя. Мина му на дядо Костас бързо и той рече, като нищо да не е било:
    — Вижда ми се смирен човек,
    — Смирен! — приподигна рамена по-старият му син. Те всички са вълци в ягнешка кожа. Или крият страха си с привидно смирение.
    Чичо Димитрис каза с равен глас, но гласът му винаги беше силен и звучен:
    — Окръжният им комитет издава и потвърдява всички смъртни присъди срещу нашите. Разбира се, и той, нашият смирен комшия.
    Никой повече не продума. Скоро на масата остана само Ставрос, който чакаше нетърпеливо да свърши най-сетне с вечерята си и Ригас.

XXXIV

    На другата сутрин Борис Глаушев скочи от леглото си още по тъмно — да се обръсне, да се приготви за излизане, докато не беше се още развиделило. И щом започнаха прозорците да белеят, той все попоглеждаше нататък, после отиде и седна на миндера, леко приподигна завесата. О, тя беше вече там! Лицето й, нощната й дреха се белееха ясно през стъклото на прозореца. Тя стоеше там неподвижна, не се усмихваше, не правеше никакви знаци. Само го гледаше, гледаше в неговия прозорец, види се, цяла вдадена, ненаситна след толкова продължителна раздяла. Той също се приближи досам стъклото на своя прозорец, да я види по-ясно, да вижда всяка черта, всяка промяна по милото лице. Колко време продължи това взиране през стъклата, през още пустата улица? После се бялна и ръката й, размаха я тя за поздрав и той сякаш чу и гласа й, както много пъти преди: „Добро утро…“
    Той си мислеше: „Виждам те, любима, виждам те през тия стъкла, но не мога да те чуя. Искам да хвана ръцете ти, искам да си съвсем близу до мене, да чувам гласа ти, да чувам думите ти. Да ми разкажеш за болките си, да ми кажеш сега, че всичко е минало, че си вече здрава…“ Подигна и той ръка, размаха и той ръката си, видя как тя се усмихна. После изеднаж лицето й се промени, като че ли угасна, тя замаха с ръка бързо и някак уплашено, а в следващия миг изчезна от прозореца. Малко по-късно там се появи не тя, а баща й. Борис не се отдръпна — нима ще бяга, ще се крие? Но видя той колко строго, колко гневно беше лицето на Костас Милонас. И не се задържа много старият човек на прозореца — види се, само за да провери дали и той, Борис, беше там и да му покаже недоволството си, гнева си срещу него. Борис също се отдръпна от своя прозорец. Излишно беше да чака — нямаше да позволят на Ангелика да се покаже отново.
    Той се спря сред стаята, мушнал ръце дълбоко в джебовете на сакото си. Една и съща мисъл бе заседнала в ума му: „Аз требва да туря ред в тая работа. Не мога повече така. Въпреки всичко!“ Какво беше това… всичко? Една тъмна, една непреодолима стена. Там беше бащата на Ангелика, братята й, там бяха всички пречки, които трябваше да преодолее. Там беше и Ангелика и най-напред нея трябваше да изведе от тая тъмнина.
    Отвън се чуха стъпки. Той се спусна да посрещне хазайката си, която му носеше закуската. Пусна я вътре, взе подноса от ръцете й, затвори вратата с гърба си:
    — Почакай, тетко Фотино, искам да те попитам нещо. Сложи подноса на масата, обърна се към нея. Фотина стоеше с наведени очи, лицето й беше все още тъжно и като че ли сега някак недоволно, студено. Тя се боеше за Ангелика и Борис още от самото начало, ала много по-голямо беше доволството й от това, което ставаше между тях, и тъкмо защото Ангелика беше гъркиня като нея, а той беше българин; голяма беше и радостта й от техните срещи, от тяхната обич. Тя беше жена и виждаше как расте пред очите й една любов и още по-хубава, още по-възхитителна, понеже беше застрашена. Но последната й среща с Костас Милонас, гневните думи, които чу от него, засилиха повече страха й от досегашната й радост, от желанието й да им помага, да ги насърчава. Тя като че ли отеднаж отрезня и сега виждаше всички опасности и по-добре от тях самите. Фотина си мислеше с тъга и страх: „Меракът им може да ги погуби и двамата. Боже, меракът им ще ги погуби!“
    — Тетко Фотино… Голема молба имам към тебе: кажи ми всичко, всичко ми кажи.
    — Казах ти. Болна е Ангелика.
    — Но нели е вече по-добре. И аз самият я видех. Ето и тая сутрин на прозореца.
    — По-добре е.
    — А после? Ти криеш нещо от мене, тетко Фотино. Защо… Аз требва да знам всичко. Така не може да върви повече.
    Тя отстъпи, тя се покори. Ами тя беше на негова страна с цялото си сърце. На негова страна, също на
    страната на Ангелика. Как бе оглупяла толкова! Той наистина трябваше да знае всичко, за да се пази. Костас Милонас искаше да вземе главата му, синовете на Костас — още повече. А тя крие заканите им! И дигна още по-уплашени, широко разтворени очи към младия човек, посегна и да го докосне:
    — Ти остави Ангелика, тя само за тебе мисли и за нищо друго не мисли. Ами баща й, братята й… ще те погубят, Борисе! Сам Костас, баща й, ми каза: „Да се маха веднага от твоята къща, от О. да се маха, ако му е мил животът.“ Леле, даскалче! И те ще го направят, да знайш! Братята й ще го направят. Аз, вели, ще ти плащам кирията, докато си намериш друг кираджия. А братята й всичко могат. Когато беха деца, целата махала бе писнала от них.
    — Това ли е всичко? А ти какво мислиш, пъдиш ли ме?
    — Не, не… но за тебе. Страшно е за тебе да стоиш тука повеке. Казах ти аз сичко, а ти помисли добре. Не те пъдя, аз тебе като син…
    — Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя.
    Фотина изхлипа, очите й бързо се наляха със сълзи — и пак от страх, от радост, от обич.

XXXV

    В О. влезе скришом Даме Груев заедно с окръжния войвода инструктор Петър Донев, или Караджата, както го наричаха людете на Организацията по целия окръг. Облечени бяха, единият, Груев, като селски даскал, в грубо шаячно облекло и с евтин ален фес на главата, а другият — като селски поп. Това беше за всеки случай — Петър Донев-Караджата беше родом от О. и го познаваше целият град, а образът на Даме Груев беше познат на цяла Македония. Стояха те една неделя в О. — от къща в къща нощно време, и на едно място се срещаха с разни организационни работници, а на друго място нощуваха. Всички забелязаха, че Груев търсеше все по-простите работници, с тях се събираше и разговаряше за народните работи, с тяхна помощ си нареждаше срещите, нареждаше де да нощува, те и
    го пазеха, където и да се намираше в града. Людете от окръжния комитет знаеха за неговото присъствие, той самият бе им съобщил още с пристигането си, но с тях се събра едва през последната нощ на своето пребиваване в О.
    Казал бе да повикат на срещата и неколцина от по-първите люде между тия, които не бяха членове на окръжния комитет, та се напълни цяла стая пак в една от къщурките в махалата откъм градските бахчи. Не дойде само Симеон Венчев. А Груев тъкмо с него започна:
    — Казахте ли на Венчев? Къде е той?
    Богдан Бобев отговори намръщен, че е съобщено на Венчев за срещата. Тогава Груев се обърна към Стефана Кибаров, който седеше край стената срещу него с широкополата си шапка на глава, макар някои тук да бяха свалили фесовете си, което все още не беше приет вече обичай. Свали своя фес и Груев, загледан в Кибарова с присмехулно присвити очи и като да искаше да накара и него да свали шапката си:
    — Не върви некак да говори човек за комитски работи с фес на главата, а, Кибаров?
    Кибаров нищо не отговори, не свали и шапката си. Груев продължи все така загледан в него, но вече със студено блеснали очи:
    — От въстанието народът излезе със силен дух, нашата беда започна след въстанието. Нахвърлиха се върху нас гърци, сърби и вече не с проповеди и сладки приказки, но с оръжие. Това не е най-страшното. Ще се браним. Сега вече на три страни. Пак ще кажа: това не е най-страшното. Най-страшното иде от самите нас, червей влезе в самите нас и ни разяжда. — Колкото беше тихо в стаята, когато заговори вождът, още по-тихо стана сега и почти всички в стаята насочиха погледи към Кибаров, който седеше неподвижен на стола си, с отпуснати клепки и сякаш вдаден в собствените си мисли. Но той чуваше всяка дума на Груев: — Ти, Кибаров, образувал си своя група тук, в О. Правиш опити за такива групи и по другите градове наоколо. Симеон Венчев от своя страна също има група. Вие двамата сте един срещу друг. И групите ви също. Твоите хора се дебнат с неговите. На два пъти и са се били. Оръжие са вадили. Ето го най-лошото. Ето го червея, който ни разяжда. Това не е само срамно и позорно за хора от една и съща организация,
    това е най-тежко престъпление спрямо Организацията, спрямо нашата Организация.
    Груев млъкна, колкото да си поеме дъх, но заговори Кибаров и все тъй, без да се помръдне, без дори да подигне очи, с тих, равен глас:
    — Аз не правя група в редовете на Организацията. Групата, за която говориш, моята група, не е някаква фракция в Организацията. Наистина повече от хората на тая група са членове на Организацията, но те са нейни членове лоялни, най-искрени и най-честни. — Едва сега подигна той лице, с очи отворени право срещу Груев, повиши се и гласът му: — Групата, за която става дума, е организирана като социалистическа, работническа група. Някои от хората на тая група са и членове на Българската работническа социалдемократическа партия — тесни социалисти.
    — Така — кимна едва Груев, но Кибаров подигна ръка:
    — Моля. Не съм се доизказал. Ние вървим заедно, рамо до рамо, борим се солидарно с всички други честни членове на Организацията, но те спират до целите на Вътрешната организация, а ние продължаваме. Нашите цели, тоест целите на социализма, са много по-високи, те обхващат целия живот. Вътрешната организация е организация за национално освобождение на македонския народ, а социализмът е път към освобождение на цялото човечество, на всички потиснати и експлоатирани по света, на цялата работническа класа. Целите на Организацията са частични и непълни, но те влизат в общите цели на социализма. И затова сме ние с вас, затова и аз, като социалист, съм член на Вътрешната организация. Но ние, като социалисти, искаме и настояваме…
    — Не забравяй, Кибаров — пак присви очи Груев, — не забравяй, че и аз съм бил социалист.
    — Знам. Известно ми е. Но тия, които некога са били социалисти, а сега не са, по-добре да не споменават за това. Ние, социалистите, искаме от всички членове на Вътрешната организация да се изпълнява уставът на тая организация в неговата буква и в неговия дух, да се стои твърдо и непоколебимо върху нейните принципни основи. Само така ще бъдем заедно и ще съдействуваме за осъществяване на общата цел. Ние не позволяваме никому да ни обвинява във фракционерство и непоследователност, защото ние именно никога и ни най-малко не сме се отклонявали от установените начала на македонското революционно дело.
    — И стигате до крайности — подхвърли Груев.
    — Крайности ли? Вие, господин Груев, поискахте към края на въстанието помощ от княжество България, поискахте да се намеси то с войската си.
    — Поискахме. Това беше логично, беше естествено. Ние сме българи, въстанието беше българско.
    — Виждате ли? И не се сърдете сега, че Сърбия и Гърция също искат да се притекат на… „помощ“ на Македония, та и с войската си да тръгнат са готови за нейното… „освобождение“. Вие подкопахте сами едни от най-важните устои на Организацията, нейната най-здрава опора, нейната независимост и сами вкарахте вълка в кошарата. За нас, социалистите, това, което е буржоазна Гърция, буржоазна Сърбия, това досущ е и буржоазна България. Така е и според устава на Вътрешната организация, затова тя е и наречена Вътрешна.
    — Един устав, един закон никога не може да покрие всичко, да предвиди всичко. Остава и това, към което води здравият човешки разум, към което води чистото сърце и чистата съвест. Като българи, ние се обърнахме за помощ към България в един най-тежък час, когато въстанала Македония гореше в огън от всички страни, когато бе удавена в кръв. Като българи, ние не можем да слагаме на една дъска България със Сърбия и Гърция.
    — Това е и вашата грешка. С това вие погазихте устава, с това вие се опитахте да дадете под наем на Фердинанда и неговите генерали независимостта на македонската революция.
    — Не! — прозвуча рязко звънкият, плътен глас на Груев. — Ние се обърнахме за братска помощ към братска България. Ние имахме нужда от помощ и откъде другаде можехме да я търсим и да я очакваме? Тоя народ гинеше.
    — Но буржоазно-капиталистическа България не ви омогна. По същото време Фердинанд търсеше приятелтвото на султана. Помагаше ви народът в България и отделни хора дойдоха тук да мрат заедно с вас. Но вие
    приехте и очаквахте помощта на българското правителство и преди да започне това злополучно въстание. Някакъв си министър казал, че България ще се намеси с войската си, ако тук вие ангажирате поне петдесет хиляди турски аскер. Това беше и ваша опора, за да се хвърлите в тая авантюра, за да предадете на огън и меч македонския народ.
    — И това ли знаеш?
    — И това знам. Наивници! За да не кажа и по-силна дума. Такива са работите ви и сега. Ти не се ли остави сърбоманите да се гаврят с тебе, а можеха и главата ти
    да вземат!
    — Аз отидох при тех като при хора. Надевах се да
    ги върна на правия път.
    — Така. Въстание с коси и секири. И с… тетовски мартинки. За автономна Македония се борим, а очите ни все в България. Казано е, решено е: Македония на македонците, без разлика на вера и народност. А вие — все там: българи сме. Тук е вашата неустановеност, тук са вашите колебания и политическо късогледство, тук е и вашето отстъпничество от основните начала на Вътрешната организация. Оттук започват и всичките ви опущения, всичките ви грешки.
    — Ти си прав — рече Груев след късо мълчание и тия негови думи предизвикаха раздвижване и смут сред присъствуващите. Той продължи: — Прав си, но само донекъде. Ние не можем да преодолеем българското си чувство. Разумът говори едно, а сърцето — друго. И аз често си мисля: дали грешката не е в… самия устав на Организацията, дето ти толкова често го споменаваш и в очите ми го навираш. Чакай, чакай! Ние издигнахме автономията. Македонци и одринци, без разлика на вера и народност. А какво стана с другите народности в Македония и Одринско? Да оставим настрана сърбите. Те са нов чешит в Македония. Да оставим и турците, макар след нас те да са най-многобройни. Какво стана с гърците? Защо македонските и одринските гърци не ни разбраха, не приеха автономията? И дали некога ще я приемат? Само по некой от власите, но те са много по-малко. Сега нас ни бият кралство Гърция и кралство Сърбия. С тех са всички тукашни гърци и сърбоманите също. С тех са, не са с нас. И с турците също, но не с нас. Те са против нас, против нашата автономия. Ръководители на целата техна деятелност са техните консули и
    както казах, Гърция и Сърбия. Техните правителства. Гърците казват: „Тук е била Гърция и пак Гърция ще бъде.“ Сърбите казват: „Сърбия ще дойде да ви освободи.“ Понекога такава мисъл ме гложди: дали в края на краищата това не е по-правилно и за нас. За нас повече, нежели за тех. Ние тук сме повече от всички други народности. И дали не е по-справедливо, по-законно, по-естествено да кажем и ние, българите: тук и преди, в историята, е било българско; тук ние сме най-много и тук ще бъде България. После и ние като гърците и сърбите ще оставим сичко в ръцете на българското правителство. И борбата ни ще бъде по-лесна — зад гърба ни ще бъде българската държава и българската войска.
    Неочаквано се обади Гьоре Коцев, от ъгъла, в който бе седнал, през дима на вечната си цигара, задъхан от вълнение и с някаква отчаяна решителност по лицето му, в гласа му:
    — И така ще бъде по-умно! Груев дигна към него ръка:
    — Гьоре! Не бързай! — И пак се обърна към Кибаров: — Не! Аз казвам: нашият въпрос е разрешен най-добре в устава на Организацията. Но искам да кажа също къде се крие причината за нашите… колебания. Никой не ни разбра, никой не ни помогна, никой не дойде при нас, за да вървим заедно. Какво би било, ако и гърците, тукашните гърци, беха тръгнали с нас към автономията! Да, уставът. Ние требва строго да се придържаме към устава на Организацията, пред каквито и пречки да ни изправя неговото изпълнение. Аз съм твърдо убеден в това. Но, Кибаров, искам да ти кажа и следното: уставите хора ги правят и също живи хора ги изпълняват.
    Кибаров стисна устни, поклати глава:
    — Все същото. Така е, но… Винаги у вас има некакво „но“. А ние, социалистите, ето що: ние във всеко явление търсим неговата закономерност. И наш закон е законът на разума. За нас нема колебания, нема загадки. Нам всичко ни е ясно. Ние знаем накъде вървим и никога не се отклоняваме от избрания път. Ние държим ключа на всички, така наречени, тайни. Ние търсим във гсеко нещо неговата причинна връзка и я намираме. Това значи, господин Груев, да имаш мироглед, здрав мироглед. Да имаш здрави убеждения и взглядове. Да имаш път в живота.
    Груев огледа всички наоколо, кимна:
    — Поучихме се. Като в църква.
    — Дано да сте се поучили.
    — Не се сърди, Кибаров. Но… всичко това е… социализъм. Некои неща и мене ми са отдавна известни. Говори се за тия работи много и на конгреса в Рилския манастир. Човек обаче не винаги прави което знае. Не винаги излиза това, което иска да направи. Друго искам да ти кажа аз: ние тук сме се събрали по работи на Организацията. Ще се върна към това, с което започнах. Да се освободим преди всичко от червея, който ни разяжда. Нашето разногласие, нашето разномислие. Ти своя група, Венчев своя група и всеки от нас може да има своя група. Това значи: всички против всички. За това да помислим, за това да поговорим.
    — Всъщност това говоря и аз досега, не друго.
    — Говориш. Но искаш другите да те слушат, искаш всичко по твоему да бъде.
    — Ние имаме една обща основа.
    — Имаме и требва да имаме. Основата е обща, но хората са различни. Имаме Кибаров — човек честен и разумен, — но имаме и Венчев, който… но за него — после. Да намерим начин, за да се съберем и да застанем всички заедно. Да дадем общ отпор на сърби и гърци, щом се дигат вече с оръжие срещу нас. Те сега за нас са по-опасни и от турците. С оръжие срещу нас, с оръжие и ние срещу тех. Ние сме много по-силни. По-силните сме ние, но ако сме всички заедно. Ето за това да поговорим, да помислим, да решим.
    Разговорът продължи в тая посока и скоро стана общ. Които не можеха или не умееха да кажат нещо свое, повтаряха казаното от други. Не продума, не се изказа само Борис Глаушев. Нямаше ли какво да каже, какво да възрази? Той гледаше и слушаше, в същото време водеше разговор със себе си и в себе си. Седеше малко встрани от Груев, но лицето на вожда беше пред очите му, както беше осветено от ламбата насреща. Още по-ясно виждаше той Кибарова, виждаше и окръжния войвода — Караджата. Би поговорил той с тях тримата, но говореше със себе си.
    Не беше виждал вожда още отпреди въстанието. От оня ден, когато Груев влезе да види дървените топове, които бе измайсторил Кузман Велянов в Дебрища. Борис гледаше лицето му, ръцете му и цялата негова външност. Ослушваше се и във всеки трепет на гласа му, във всяка негова дума. От него, от вожда, търсеше отговор за себе си. Търсеше много отговори. Струваше му се на пръв поглед, че Даме Груев беше същият, както преди близу три години. В очите му гореше същият блясък — ту топъл, милващ, ту студен и остър, пронизващ, ту пък блесналият му поглед се процеждаше присмехулно хитър през леко присвитите клепки. Груез познаваше тия люде и може би всички люде, които срещаше, четеше, изглежда, и скритите им мисли. Той ги обичаше, приемаше, одобряваше техните думи и постъпки или пък ги съдеше строго и много често им се присмиваше, без злоба и високомерие. Такъв беше той и преди, със своята голяма душевна сила, със своето надмощие над другите, със своята увереност и непреклонна воля. Строгите думи, които му отправи Кибаров за неговите грешки, дори за неговата наивност, не го засегнаха и като че ли минаха покрай него, не помрачиха те, виждаше се, и обаянието, което се излъчваше от него, нито почитта, доверието, които изпитваха околните към него. Обвиненията на Кибаров бяха оправдани, но въпреки това всички тук освен Кибаров бяха все така на Груева страна, гледаха вожда с благоговение, с покорност. Може би за това, че всеки от тях би направил и повторил същите грешки, а може би и за това, че никой от тия мъже освен Кибаров не ги и смяташе за грешки, за непростима наивност, за слабост. Това се виждаше и от недружелюбните погледи, които отправяха някои от тях към Кибаров. Даме Груев беше същият, предишният, но все пак…
    Лицето му бе поослабнало и беше по-бледо, по ясното му мраморно чело се долавяше едва забележима лимоненожълтеникава сянка. Един по-внимателен поглед би забелязал по слепоочията му, по раздвоената му брада, оставена да расте на воля, редки, сребристо проблясващи бели косми. Борис забеляза как на няколко пъти погледът му натежа от скръб и болка, той бързаше да го скрие под клепачите си, но едва видима сянка оставаше още дълго върху лицето му. Някаква сянка лежеше върху цялата му външност, върху сдържаните му движения. Уморени, отмалели изглеждаха за един къс миг и неголемите му сухи ръце, ала все пак през тая скръб и през тая умора напираше живата, несломена,
    постоянна сила в него. Вождът беше същият, но той се бореше дълбоко в себе си с болка, която искаше да скрие, с овладяла го тъга и умора. И надвиваше той тъгата си, умората си с още по-голяма сила, та изглеждаше съвсем същият, както преди години, както преди въстанието. Признаци на борба, на непрестанна мъка в него можеше да долови само един бдителен поглед или едно сродно сърце. Борис си мислеше: „Той прилича на летен ден към края на летото. Все още е лето, но се усеща, че есента е близу. Мъката му е като прегорелите треви, като напрашените листа на дървесата край пътя. Затоплената вода на реката едвам пълзи между сухите песъчни брегове, гората е неподвижна, умълчана, премрежено е от невидимо було и слънцето, избелело е като стара дреха небето… Но гранките на дървесата тежат, тежат от плод, навел се е и всеки стрък, да посипе върху топлата земя семенцата си — топла, жива е земята и жадна за дъжда, който иде…“ Борис забеляза и друго: тая прикрита мъка на вожда, преодоляваната умора го правеха по-близък, по-свой, по-достъпен. Може би само за него, за Бориса, който долови това вътрешно брожение у Груева. Или може би и за това, че някои от думите на Груев му напомниха разговора с баща му през последната им среща в родния дом. Лазар Глаушев бе проявил същата снизходителност към човешките грешки и слабости, може би защото и той бе правил грешки, може би защото и той самият се бе борил в себе си с такива слабости. Все пак тая снизходителност както у вожда, така и у Лазара Глаушев не беше примирение пред човешките слабости, не беше одобрение, а беше разбиране. Такъв е човекът! И аз, и ти, и всички. Не да прощаваме примирително, а да разбираме и да знаем. Да познаваме човека и да искаме от него толкова, колкото може наистина да ни даде. Да познаваме людете в такова едно общо дело, общо и трудно
    дело.
    Като гледаше и слушаше вожда и като искаше да го разбере още по-добре, Борис Глаушев отиде по-нататък в мислите си, но сега в мислите му беше и Кибаров, както го виждаше, както го чуваше. Той и от него искаше отговори и като че ли с по-голяма надежда. Укорите, които отправи Кибаров към Груев, му се виждаха справедливи. Вождът бе отстъпил, вождът бе показал преголяма доверчивост и към повърхностни, непроверени обещания от страна на български големци, към привидни изгледи за решителна помощ във въстанието; той бе показал доверие и вяра в добри, приятелски чувства у един полудив, покварен човек, какъвто беше сърбо-манският войвода, при когото бе отишъл и се бе оставил в ръцете му. Кибаров и по-нататък и не за пръв път бе изказал смели, ясни, убедителни мисли. За неотклонната последователност, за твърдостта, с която трябва да се осъществява всяко взето вече решение. И още по-нататък: македонското освободително дело не разрешаваше всички въпроси, не стигаше до края на всички въпроси. И може би тъкмо там, в края на всички разрешения, в самия краен изход, Борис Глаушев би намерил отговорите, които търсеше.
    Борис Глаушев беше между тях двамата — между вожда и Кибаров. Към вожда го държаха дълбоки, могъщи, проверявани чувства. Ами там, до вожда, беше и неговият роден баща! Към Кибаров го притегляше неутолима жажда за истината, за всяка истина и за истината на всички истини; притегляха го смелите мисли на Кибаров; притегляше го копнежът му да се освободи от своите слабости и колебания, от своя страх. Кибаров каза, че има отговори за всички въпроси. Ще отговори може би и на неговите въпроси. Ще отвори пред него може би по-ясен път…
    Глаушев се ослуша в друг един глас. Говореше окръжният войвода Петър Донев-Караджата:
    — Мариовските села пищят до небесата, косите си скубят и молят за помощ. Толкова пъти вече хора пращат, а сега и писмо получих. — Той изрече на един дъх тия думи, види се, отдавна е мислил как да ги каже по-убедително. Бързо местеше поглед по лицата на присъствуващите, взираше се във всяко лице, да провери дали всеки там слушаше внимателно, дали стигаше до всекиго гласът му, и най-често се взираше във вожда. Войводата продължи на пресекулки: — Там има неколко патриаршистки села. За разлика от други патриаршисти те не признаха българската екзархия. Българи са, но не се решиха да се откажат от гръцката патриаршия. Грех било, господ немало да им прости. Гърците се хванаха за тех. Гърци сте, им казват, така от бога е оставено, ето сами не смеете да се откажете от нашия патриарх. Нели знаете, там хората са прости, кажи го, диви планински човеци. А за сиромашията им да не говорим. Черна кал ядат, а не хлеб. Просо и ръж. Това се ражда по тия планински места. С това ги хващаха най-напред гърците. Кому лиричка, кому… страх от бога. Но това не стигаше. Хванаха те в мрежата си по дваматрима и не от всичките села, другите обаче не щат да променят своята вера, както казват. Макар да са с патриаршията. Когато дойде грък в селото да ги „поучава“, селяците бегат в планината. Миналата есен тукашният гръцки консул им изпрати андарти. Дете в майка проплака. А сега писмо ми пишат… — Още докато говореше, войводата бръкна във вътрешния джеб на дрехата си, извади сгъната на четири, изпомачкана хартия, разгъна я, опита се да прочете писмото на слабата светлина, но се отказа и продължи: — С молив е писано, кой знай кой им го писал, може и тука некой, в града, кога са дошли на пазар. Изгорехме, Петре войводо, пишат, изгорехме, брате, къде си да ни отървеш от зли душмани, от клети гърци. Къщите ни палят, женската ни челяд насилват, кръв проливат, като овни ни колят насред село, пред целия народ, къде двама, къде трима и повече от секо село, а в село Бешища седем, село Бърник десет души. И планините не могат да ни приберат, ела да ни куртулисаш. Ето писмото им — подаде той на вожда разгънатата хартия и обърна поглед, огледа всички там, да прочете, който иска, да види, който иска, с очите си.
    Загледа се Груев в селското писмо, а войводата се загледа в него и се виждаше колко остър беше погледът му. Сурова сила и решителност светеше в погледа на войводата, пък иначе той беше слабичък, дори дребен, външността му не казваше нищо за неговата войводска слава, която се носеше по целия окръг още преди въстанието. Селски учител бил преди, за късо време, а после отсякъл: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.“ Оттам останало второто му име. Скоро стигна до окръжно войводство, но битките му с турските потери бяха повече от войводските му години. Дошли люде, негови съграждани, по работа в четата му и накрая му
    казали:
    — Петре, войводо… Майка ти… самичка в О., пели нема никого освен тебе, много се мъчи горката, голема сиромашия и… Дай да й занесем некой грош, да
    и поолекне. За един залък хлеб работи на стари години.
    — Какви пари от комита? Прегърнете мама, мисля я всеки час, но пари немам да й изпратя. Ех, мъчи се цел народ.
    — Имаш в чантата, Петре, комитетски пари. Кому ще се зловиди, дай барем една лира да й занесем, брашънце да си купи.
    — Те са народни пари, не са мои.
    — Народна майка е майка ти, Караджа.
    — Не! Ако дам на нея, ще требва да дам и на много други като нея, а народните пари са за други нужди.
    Колкото се говореше за юначеството му, повече се говореше и за тая случка. Него бяха избрали за свой закрилник мариовските селяци, при все че имаше и други войводи в окръга и по-близу до Мариово.
    Груев подаде писмото на Кибаров.
    — Виж.
    Кибаров го погледна, но не го взе.
    — Нели чухме войводата.
    — Какво ще кажеш?
    — Какво има да казвам? Андартите требва да бъдат прогонени с… с техните средства. С оръжие. Само… това да се знае: андартите, които идват от Гърция, върховистите, които идват от България, въоръжените чети, които праща тук Сърбия, те всички са врагове на македонското революционно дело и нашите отношения към тех требва да бъдат еднакви. Да, така е.
    Никой нищо не отговори. Да, върховистите, андартите, сърбите… Идваха отвън, спъваха освободителното дело, злодействуваха. Трябваше да бъдат посрещани с оръжие, прогонвани от територията на Македония, унищожавани. Ала все пак за тия люде тук, поне за повечето от тях, имаше разлика между българските върховисти, които в голямата си част бяха македонски българи, имаше разлика между тях и гръцките андарти, между тях и сръбските въоръжени чети. Никой не се реши да признае открито греха си за тая разлика. Премълча и Груев, но той вече поради пресита от спорове, от развреждане на рани.
    — Ще отидеш в Мариово — обърна се вождът към Караджата.
    — Ще отида — отговори войводата. — Ще отида с двайсет и пет души. Толкова са и андартите.
    Късият му отговор привлече възхитени погледи, а Гьоре Коцев пак запали нова цигара от старата, но с несвойствено за него нетърпение. Браво, Караджа!
    Груев се замисли, умълчаха се и другите — чакаха да чуят какво ще каже по-нататък. Загледан пред себе си, със сянка на досада по лицето му, той рече:
    — За Симеон Венчев… Не дойде на тая среща. Има защо. Знаят се всичките негови работи. Ще го отстраним от Организацията. Засега това му стига. На такива не им е мястото в Организацията. Аз не виждам да е извършил съзнателно предателство. Извършил е непростимо своеволие. Вън от Организацията! — махна едва с ръка Даме Груев.
    Кибаров побутна шапката си наназад, като че ли чак сега се сети за нея:
    — Добре. Вън. За такова своеволие и за всекакво своеволие. Само това ще кажа от моя страна, че ако беше не кой от по-простите работници на организацията, би получил поне още двайсет и пет тояги.
    Някой тихо се засмя. Вождът втренчи очи в Кибаров.
    — Да. Но той е секретар на окръжния комитет. Падат му се и петдесет тояги, обаче как мислиш ти, как ще се приеме това от нашите първо и после от гърците? Ще мине за сметка на Организацията, за сметка на нейния авторитет. Ето вижте ги! А ти не бой се, той нема да миряса и може да получи всичко наеднаж. — Без да дочака отговор, Груев се обърна към Бобев: — Да се погрижите за хората на Венчев. Тия около него. Да се върнат по групите си, при десетниците си. Той може съвсем да ги отдели, да ги превърне в своя… партия. Още това не ни стигаше. Приберете тия хора, Бобев. И Венчев ще миряса може би, като остане сам.
    Бобев мълчаливо кимна.
    — Какво имаме още? — попита Груев. Богдан Бобев се изкашля, преди да отговори:
    — Владиката… нашият. Получил некакви вещи от България. Помощи за най-пострадал и села. Иска самият той да ги раздаде, но иска и наш човек да го придружава.
    — Бои се да не го срещнат комити — подхвърли
    някой.
    Бобев се намръщи и продължи:
    — Той не е от страхливите. Ето, решил е да върви. Нека върви с него Борис… Борис Глаушев.
    Вождът се обърна към Бориса, усмихна се:
    — Добре. Много добре. Дедо владика и… Милостивият. Тъкмо хора за такава работа.
    Борис Глаушев силно се изчерви.

XXXVI

    Тоя ден Борис Глаушев се върна в квартирата си веднага следобед. Това преди се случваше по-рядко — той се хранеше вън, имаше занятия през целия ден в училището, ала откакто се върна от Преспа, при всеки свободен час гледаше да изтича до жилището си. За да погледа в прозорците на Ангелика и дано да се покаже тя там. Това беше една негова надежда в трепетно напрежение, с предвкусена радост и после с тъга, че не беше я видял, със страх, че тя може би се е разболяла повече — тъга и страх, в които чувствуваше силата на своята обич. Ангелика нито подозираше, че сега той така често се връщаше по необичайно време, а и не можеше да стои весден на прозореца. Борис знаеше това — внезапните му връщания бяха от любовно нетърпение, от любовна жажда.
    Още щом влезе в стаята си тоя път, Глаушев съгледа на масата един бял плик. Взе го, обърна го в ръката си — залепен, без марка, без адрес. Отвори го бързо, разгъна три изписани листа. Писмото беше на френски, написано с едър, тънък, красив почерк. Взе го в двете си ръце, сякаш се боеше да не му го грабне някой, и без да откъсва поглед от него, седна до масата, като да не можеше да стои прав, зачете:
    „Как да намеря думата, с която да се обърна към тебе? С името ти — не искам, не бива. Името ти, моята най-скъпа, най-сладка дума, която е непрестанно в ума ми, която споменавам и в съня си. И в тоя момент също, но не бива да я пиша тук, за съжаление. Остават други две думи, които бих желала да повторя тук безброй пъти, които насищат сърцето ми с всички радости, с блаженство, с благодарност към бога, който ми даде всички тия щастливи дни и часове, откакто те срещнах,
    откакто те видях, за пръв път. Ето тия две думи: Мили мой, мили мой…
    Аз съм вече здрава. Докторът каза да ставам по малко, да ходя из стаята, но той е прекалено предпазлив, та иска да лежа повече още два-три дни. Омръзна ми леглото, но ще го послушам и тоя път, щом така трябва, макар че се чувствувам здрава. И когато ще мога отново да слизам долу, да излизам на улицата, най-напред ще отида у леля Фотина, за да бъда по-близу, съвсем близу до тебе, и може би там ще те срещна. Това сега е най-голямото мое желание. След толкова време, след тая моя болест, да постоим двамата на чардака или долу, да те послушам как ми говориш, застанал срещу мене. О, как си мечтая за тоя близък час, но и толкова далечен, понеже моето нетърпение е много голямо. За мене няма по-голямо щастие от това да стоя близу до тебе, да те гледам и да чувам всяка твоя дума. Да ми говориш, да ми разкажеш как прекара при своята майка, пораснало ли е детенцето ти и за всичко хубаво, което ти се е случило там, в родния край, аз ще те слушам и не мога да ти кажа нищо повече, освен че те обичам.
    И все пак има какво друго да ти кажа и ще го направя тук, в писмото си, за да мога тебе да слушам повече, когато се срещнем. Станаха някои неща, които ти трябва да знаеш. Мисля аз тия дни много и за други неща, които също трябва да знаеш. Досега, допреди няколко дни, и самата аз не ги забелязвах, не мислех за тях. Мислех само за тебе и това ми стигаше. Ала виждам сега, че и тия неща влизат в мислите ми за тебе, мили.
    Татко знае. Видя, че се гледаме през прозореца, и аз всичко му признах. Така е може би по-добре, сега аз ще мога да говоря с него открито, най-сетне, рано или късно, той трябваше да узнае. Пък и аз трябваше да узная колко много пречки има между мене и тебе, цяла една планина, която иска да ни раздели. Една планина от омраза, а от нея иде и всичко останало. Страшната омраза между нашите и вашите, която е и от огън по-силна. Но аз искам да ти кажа най-вече за моите двама братя, те са страшни и те моля да се пазиш много от тях. Могат да ти направят и най-лошото. Те още нищо не знаят, даже и татко се бои да им каже какво е узнал. Ти сега не бива да правиш нищо, аз ще правя което е нужно, докато прехвърля тая страшна планина, ти само пази се добре известно време. Това исках да ти кажа, за това исках да те помоля, а по-нататък и бог ще ни помогне. И си мисля, че тъкмо той ми изпраща едно изпитание, аз трябва да го изтърпя, за да запазя своята любов, и вярвам, че с нея ще бъда достатъчно силна. Любовта е по-силна от омразата, нели, мили мой?
    Аз не се и попитах кой си ти, какъв си ти. Не знам и как те обикнах. Ние не знаем как идва любовта и откъде идва или — не, тя просто се ражда в сърцето ни. Така стана поне с мене. Видях те, исках да те видя пак, чух те, исках да чувам гласа ти непрестанно и по-близу до себе си. После аз видях колко си добър, умен, деликатен. С това растеше моята радост, че те срещнах в живота си, цялата моя обич се превърна в една безкрайна радост. Така и се промени всичко в мене. Станах по-добра към всички, по-добра и към самата себе си. Сега никой не може да ме обиди, да ме огорчи, да ме нарани, защото съм готова преди това още да му простя. Така е и в мислите ми — не мога да допусна за никого лоша мисъл, не идват в ума ми никакви лоши мисли. Сърцето ми се радва на всяко нещо, и на цветето, и на звездите нощем, та и на кучето, което скита по улицата. Злото само ме наскърбява, защото няма място в моето сърце нито за гняв, нито за омраза, моето сърце е пълно и препълнено само с любов. Ти си, който отвори такава светлина в мене, и аз не се питам как стана това, не е нужно.
    Но ето аз съм гъркиня, а ти си българин. Къде е омразата, с която ние като че ли се раждаме, която кара хората да се убиват, да си правят всякакви злини? Помня, че когато узнах, че ти си българин, стана ми някак весело. Може би си спомних в оня миг за изненадата на всички наши и ваши, за тяхното заслепение и тяхната взаимна омраза ми се видя толкова глупава и безсмислена, та даже и смешна. Ами да видят те нас двамата с тебе! Да им разкажа колко свободно бие сърцето ми, колко ясни и чисти са мислите ми, колко е ясен и погледът ми за всяко нещо! Аз се питам: защо трябва да се мразим? Родили сме се под едно и също небе, в един и същи град, ето ние с нашите съседи и на една и съща улица, и се мразим кръвно само защото носим две различни имена и говорим различни езици. Какво друго ни разделя? Миналото, нашата история? В миналото ни, в нашата история всички са мъртъвци. Бог да ги прости за злото, което са вършили. А тоЕа, с което ние живите се гордеем, това са техните добри дела, техните светли подвизи.
    Аз бих желала да не мисля за всичко това, да го забравя, но винаги има кой да ми го припомня, а сега най-често баща ми. Той непрестанно ми повтаря: «Ти си гъркиня.» Ами да, гъркиня съм, родила съм се гъркиня. Какво значи това? Значи ли да мразя, да презирам всичко чуждо и да се мисля за миропомазана между другите хора? Надменността е смешна, унизява човека, тя е злина между хората, разделя ги и ги насочва един срещу друг. Във враждата между нашите и вашите има и много надменност, и у нашите повече, отколкото у вашите. Това е поради нашата стара Елада, поради някогашна Византия, която някои от нас, между тях и моите братя, искат да възкресят, като че ли това е възможно и нужно, след като е минало толкова време и всичко се е променило толкова много. Не, аз не съм такава гъркиня и искам, мили мой, ти да знаеш това. И повече да не говорим ние с тебе за това.
    Моля те да ми простиш, че тия дни не мога всякога да заставам на прозореца, за да те поздравя, да те изпратя на работа, и да знаеш само колко много съжалявам аз самата! Сега татко стои повече в стаята ми и нарочно тъкмо по тоя час, когато ти излизаш от къщи, влиза и по всяко време, оставя ни само когато ние с баба трябва да спим. Какво бих могла да сторя аз срещу него, само милата баба еднаж му каза: «Костас, синко, няма да спреш
    птичката, която вече е литнала.» Това искам да бъда аз най-много — птица, да мога да долитам винаги при тебе, да не може никой да ме спре. И така ще бъде — никой няма да ме спре. Няма да ме спре и тая планина, която хората и най-близките ми хора издигат между нас. Аз вярвам в своята любов, вярвам и в твоята.
    За нея сега, на края на писмото си, за нея, за нашата любов, искам да намеря други няколко най-хубави думи — най-хубавите, които може да изрече човек. Но аз не съм като поетите, които умеят да намират хубави думи, аз съм обикновено момиче и как ще намеря най-хубави думи за своята любов, която е толкова голяма и силна, колкото е и любовта на поетите. Нека те редят стихове и рими за своята любов, аз ще ти кажа и сега само две думи — тия, които са винаги в сърцето ми, когато споменавам името ти, които са в мислите ми винаги, когато мисля за тебе, а това е всеки час и всеки миг от моя живот. Само две думи, които няма да престана да произнасям даже и да онемея: Обичам те.
    Това писмо ще ти донесе моят малък племенник. Той също е горделив грък, така го е научил баща ми, но аз успях да спечеля за нашата любов едно чисто детско сърце.
Твоята А.“
    Борис приемаше жадно всяка дума на писмото. Всяка дума нахлуваше в сърцето му като гореща тръпка, а в съзнанието му се задържаше само общият смисъл на всички тия думи, силни като жив огън, силни като светлина, заслепила очите му. Още след първия ред го обзе неясно чувство, което усещаше като замайване, и колкото четеше по-нататък, то се засилваше, без да стане по-ясно. В това негово чувство имаше буйна, сломя в аща сърцето радост, сладка гордост, че всички тия пълни с обич думи бяха за него, имаше и страх. Като прочете писмото един път, обърна го, без да откъсва поглед от него, отиде и приседна на миндера, за да го прочете още еднаж. Сега по-съсредоточено и някак по-спокойно. Ангелина за пръв път му говореше така открито за своите чувства. В предишните си краткотрайни срещи те и двамата избягваха да заговарят за най-важното и за тяхната любов говореха по-ясно очите им, усмивките им, леките им докосвания, устремът, с който се търсеха да се срещнат. Сега тя му говореше за своята обич без недомлъвки и загатвания, написала бе с ръката си върху бялата хартия своята изповед, ето, дума по дума и, както тя казваше, с най-хубавите думи. След второто прочитане обаче и радостта, и гордостта му премина или пък потъна дълбоко в него, а в съзнанието му остана само страхът, и сега още по-силен. Той усети дори това, което беше между редовете на писмото, това, което не беше доизказано, това също, което Ангелина премълчаваше. Нямаше никакво съмнение, че е имала тежка разпра с баща си, а може би и с други от домашните. Скоро ще се намери тя срещу всички свои, срещу всичките си сънародници в О. Той дръпна завесата на прозореца — искаше да я види в тоя миг, да я грабне в прегръдките си, да я отнесе някъде далеко. Нищо не се виждаше насреща, белееха се неподвижни само завесите на нейните прозорци. Види се, и сега беше там, в стаята й, нейният баща. Борис бе виждал няколко пъти стария навъсен грък, виждал бе и братята на Ангелика — и двамата високомерни, с явно презрение бяха срещнали погледа му. Той трябва да я спаси! От кого да я спасява? От баща й, от братята й! От целия този враждебен град. А той самият от кого трябваше да се пази? От баща й, от нейните братя най-напред. Това Борис знаеше и преди — те бяха гърци, но сега, когато скоро вече ще се узнае всичко, той ще привлече още повече тяхната омраза, тяхната ярост. Е, добре, той самият ще отиде при тях. Ще отиде с празни ръце, ще отиде със своята обич. Гърци, но те бяха баща, братя на Ангелика, те трябваше и него да приемат като свой брат. Той също ще премине тая планина от омраза, ще я прелети. Една подир друга се нижеха през ума му тревожни мисли за всички спънки и усложнения, които очакваха и него, и Ангелика, тя беше вече срещу тях, беше в тях. Какво беше нужно да предприеме? Ангелика пишеше, че сама ще се справи с всичко, а той? Ще стои ли и ще чака? Не, няма да стои и да чака. Но… но той още не знаеше всичко, не знае какво още крие Ангелика от него. А и тя трябва да знае какво мисли да предприеме той. Ще може ли да я види днес, утре? Не ще може. Той пак се
    зачете в писмото: да го разбере по-добре, да разбере още по-добре и най-скритото в него. Наново стигна до края му. Твоята Ангелика… Твоята Ангелика…
    — Да — прошепна Борис, отпусна писмото в скута си. — Ти си моя. Ти си вече само моя!
    Дали не би могла да помогне Фотина, въпреки че старият Милонас я изгонил от къщата си? Да занесе тя едно негово писмо до Ангелика? Стана бързо, пристъпи към масата, посегна към шишенцето с мастило, сякаш да провери дали беше достатъчно пълно. Сепна го почукване на вратата; той не беше чул преди това повлечените стъпки по чардака вън. Влезе Дяконов, сгушен в дългия си балтон, очите му играеха плахо между натежалите, зачервени клепки — но по лицето му се четеше пресилена дързост.
    — Не ме очакваш, а?
    — Не… Не съм те очаквал.
    — У! Студено тука бе! Рекох, ще се постопля при тебе. Няма ли да палнеш печката?
    — Денем не я паля.
    Неочакваният гост седна на един стол, преди да бъде поканен, поприсви се още повече в горната си дреха, като да потръпна от студ или може би искаше да умилостиви негостоприемния домакин.
    — Идвам да ти съобщя една новина. — И веднага обърна в друга посока: — Май у тебе не се намира нищо за пиене. Кажи на хазайката да направи поне по един силен чай. Гост ти е дошъл най-сетне! Гостолюбието е наша, славянска добродетел.
    — Неудобно ми е. Аз самият пък немам възможност.
    — Да не вземеш да ме изпъдиш! Прощавай, но ще запуша. Не мога без цигара.
    — Запуши, щом искаш.
    — Все пак ти си добър момък. Симпатичен ми си, макар че аз се пазя от всякакви сантименталности. Знам, не съм ти по волята, не съм аз по волята никому и се гордея с това. Имам нужда да говоря и това е моя проклета слабост. А няма с кого да поговориш свястно в тоя мръсен град — духна той пушък от току-що запалената Цигара. — Учениците ми и един-двама като тебе, между седемдесет хиляди еснафи и лицемери.
    Борис Глаушев нищо не отговори. Гостът забрави смущението си — боеше се в началото, че Глаушев може да го изпъди, но сега, като седна на стол в стаята му, даде пълна воля на своя неуморим език. Седна и Борис, но личеше нетърпението му. Дяконов минаваше от тема на тема безредно — говореше каквото идваше на езика му. Борис го слушаше разсеяно и се питаше: „Защо ли е дошъл? И тъкмо сега…“
    — Не си в добро настроение, Глаушев, виждам. Те такивато, като тебе, рядко имат добро настроение. Все ги яде нещо, все за нещо се грижат. Оправят света. Как ще го оправиш бе, момче! Светът си е такъв още от самото начало. Господ направил човека от кал и… взел, чу му вдъхнал душа. Библейски брътвежи. Каква ти душа, щом е направен от кал? Разумните хора, доколкото ги има, никога не забравят, че калта си остава кал. Не се занасят по разни възвишени лъжи, за да разбъркват собствения си живот. Човекът е мръсно нещо. Кал. И ако е превърнал живота си на пъкъл, сам си е виновен за това. Ами какъвто е човекът, каквито са хората, такъв е и животът им! Да не би дяволът да е дошъл да им го нареди така? Попски премъдрости. Дяволът е в самите нас. По-честно е… Какво ти честно!… По-умно е да си признаем истинската истина за човека, та и животът ни да върви по-естествено, според човешката природа, отколкото да се заплесваме по лъжите на разни смахнати измамници: Конфуций, Христос, Аристотел, Платон, Со-кр ат, Мохамед… Какво остана от проповедите на Кроткия? За двете ризи, за плесницата по другата буза? Какво остана от възторзите на Великата френска революция? И прочие, и прочие. Не искам сега да изреждам всички там безбройни глупости. Всички там жабешки скокове. Искаш да полетиш към звездите, а тупнеш пак на земята. Нали си жаба! Жаба и ще си останеш. Исус Христос се възнесе, друго аслъ не можеше да направи, на земята си остана човекът. Калният човек. Останаха и владиците, Христовите заместници на земята, облечени в злато и коприна. Остана инквизицията в името на кроткия спасител. Ясно като бял ден. Слушай! Намери нещо да пийнем. Разговорът ще стане по-интересен. Какво си се оклюмал? У хазаите ти все ще се намери някое шишенце с гроздова. Нали е къща това, дом? Пазят по някое шишенце, за да се… отсрамват. От приличие. От гостолюбие. А като си отидат гостите им… Иди, иди виж.
    — Не, не.
    — Ех… Човек от тебе друго и не може да очаква. Пазиш приличие. Чистота на живота. Идеали. Съвест. Глупости, глупости! Вериги! А под такава звезда си роден, че пред тебе се откриват всички радости на живота. Само да посегнеш. Тете никоя жена нищо не може да ти откаже. А от жената най-напред идват всички благи работи. Ето, да кажем, Йорданова. Женче и половина! Огън! И само да й направиш знак с единия си пръст. Това чака тя. А ти? Слепец! И всички даскалички там в тебе зяпат. А ти… с народни работи се занимаваш. Е, е, не се сърди. Аз искам очите ти да отворя. Да те науча живота си да живееш. Да познаеш сладостите му. Това е мъдростта на всички мъдрости. И никой не се отказва от житейските сладости, никой! Само такива хапльовци като тебе. Да бях на твое място… Моят живот — кучешки. На куче, кучешки живот. — Той присви лице като от погнуса или от някаква скрита болка. Борис едва сега го погледна по-приветливо и със съжаление. Дяконов улови погледа му, опули мътните си очи към него: — Ти не ме съжалявай! Аз живея, както намирам за добре, и за никого не искам да знам. Чувам, че искат да ме уволнят. Нека ме уволнят. Другаде ще отида.
    — Винаги ми се е струвало, че ти може би само се шегуваш. Подиграваш се с всекиго и с всичко. Сериозен човек не може да говори, както ти говориш и мислиш. Така наистина животът ни ще се превърне в пъкъл и… кал. Ако наистина нема в човека възвишени стремления, ако нема и хора, които издигат и другите със себе си.
    — Недей, моля ти се. Морал! Познати ми са тия лъжи до втръсване. Отвори си очите за истината, такава, каквато е в действителност. И живей според нея. Живей за себе си, това ще ти остане. Най-после, като си толкова редовен човек, що не вземеш да се ожениш за някоя богаташка дъщеря? Такива тук, в О., има много. Еврейки, гъркини и всякакви. Ти можеш. По-богатички са еврейките и гъркините. А! Дочух, че някакво гъркинче се навъртало около тебе. Какво подскачаш? Вярно ли е?
    — Кой ти е казал такова нещо?
    — За такива свои работи човек узнава последен какво говорят хората. Но трябва да е вярно, щом толкова се разтревожи. Е, нищо. Твоя си работа. Да беше запалил поне печката. У мене е като в кучешка колиба. По улиците — още по-мръсно, в кръчма не смея да влезна, останал съм без грош. До заплатата има още много време. Не мога да задържам пара, а без пари нищо не става. И тютюнът ми се свърши, ето ще свия последната цигара. Рекох, у тебе ще е по-топличко, като те знам какъв си прибран, и… — Дяконов говореше сега с отпаднал глас, през носа си, плачливо. Изеднаж се сепна и рече настойчиво: — Слушай… Дай някой грош!
    Борис извади от джеба на жилетката си една бяла меджидия и я сложи на масата пред него:
    — Когато имаш, ще ми я върнеш. Дяконов мигом прибра сребърната пара:
    — Ти знаеш, че няма да ти я върна, но искаш да спасиш моето честолюбие. Аз и от тая болест не страдам. И тя ограничава човека, спъва го. Сега аз си отивам, дотегнах ти. Само да си допуша цигарата. И колкото да съм куче, не съм пък толкова неблагодарник. Искам още две полезни думи да ти кажа. Глаушев, зарежи ти тия народни работи. Ще се погубиш, момче, за нищо. Я гърците ще те убият, я пък нашите, като си задълбал толкова. Като няма кой да ни избива, ние сами се избиваме. Мръсен народ е нашият народец, когото ти боготвориш. И тук, и горе, в Българията. Там повече, откакто руснаците махнаха турския ярем от слинестия му врат. Ама той и досега турски ратай си остана, в душата си остана ратай. Робска паплач! Ври в душата му всичката робска и човешка мътилка. Вие го издигате до небесата. Поетите го възпяват. Тоя стар глупак Вазов! Няма ли кой да каже истината в очите на народа? Каза му я Алеко Константинов, а той, народецът, се смее сам на себе си, весело му е. Не се гнуси от собствения си образ, а се хили. Па взе и пречука Алекото. Вие го превъзнасяте, готови сте да мрете за него. Самата истина трябва да се плесне в ратайската му муцуна…
    — Дяконов! Не мога да те слушам повече! Ти си… безсрамен човек и… — Борис се изправи срещу госта си със зачервено лице, рязко размаха ръка един и два пъти: — Не искам да бъда като тебе… такива мисли, такова отрицание! Да, ще призная, има кал в човека,
    и у нас особено има робска утайка, робска тиня… но в калта ли да лежим, в тинята ли, като свини, да грухтим примирени, та и доволни? Не, ние ще излезем от тинята й ще тръгнем по твърда земя. Така ти развързваш ръцете и нозете си, сваляш от себе си всека отговорност, премахваш всека пречка пред себе си, освобождаваш се от всекаква грижа и… и съвест, но оставаш в тинята. До гуша. Не, аз не искам да бъда като тебе. Въпреки всички мои тревоги, рискове, както казваш, и въпреки всички твои… съблазни. И после — намръщи се Глаушев, червенината по лицето му бързо изчезна, остро, студено заблестяха сините му очи: — Ти какво току се изпречваш пред мене… ние не се разбираме, не можем да бъдем приятели, ние сме различни. Дяконов смачка догорялата си цигара върху студената печка. И се усмихваше с влажни устни, с хитро присвити очи, усмихваше се на своите мисли, преди да заговори отново:
    — Не можеш да ме избегнеш. И аз съм на тоя свят, съществувам. Аз съм навсякъде. И зная повече от тебе, мога повече, по-силен съм от тебе. — Той дигна поглед, дръзко гледаха възпалените му очи: — Не можеш да ме избегнеш, да се отървеш от мене. Аз съм другата страна на живота, друго негово лице и негово по-вярно, по-истинско лице. Повечето от хората са като мене, в блатото лежат, топло им е, удобно и по-сигурно. Къде другаде,