Скачать fb2
Фантом

Фантом

Аннотация

    След наелектризиращите световни бестселъри „Снежния човек“ и „Леопардът“ лудият норвежец Ю Несбьо ни поднася „Фантом“. Брилянтният, вече бивш полицай Хари Хуле се впуска в мрачните дълбини на разследване, което ще определи тънката нишка на собственото му бъдеще.
    Преследван от призраците на дългогодишния полицейски опит, Хари отново избягва към Хонконг, като този път вярва, че ще остане там завинаги. Но се случва немислимото. Синът на единствената жена, която е обичал, е арестуван за убийство. Олег — отгледан от Хари, но и изоставен от него, се е забъркал с наркотици. Сега противоречивият инспектор трябва да се върне в Норвегия, за да докаже, че Олег не е убиец. Полицията отказва да го върне на служба и Хуле е принуден да навлезе сам в света на най-съсипващия наркотик, попадал някога на улиците на Осло.
    А истината, толкова важна за Хари и Олег, се крие в налудничавия лабиринт на миналото…


Ю Несбьо Фантом (книга девета от поредицата "Хари Хуле")

    Тази книга е издадена с финансовата помощ на НОРЛА.

Първа част

Първа глава

    Отчаяните писъци я зовяха да побърза. Вклиняваха се като копия в съвкупността от звуци, долитащи от центъра на Осло: нескончаемо ръмжене на автомобилни двигатели, далечен вой на сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше, звън на църковни камбани. По това време, надвечер, тя излизаше на лов за храна.
    Сега подуши кухненския под, застлан с мръсен линолеум. Бързо разпозна миризмите и ги разпредели в три категории: ядливи, опасни и без отношение към оцеляването. Кисела миризма от цигарена пепел; сладникав дъх от памук, напоен с кръв; горчиви изпарения от капачка на бутилка бира „Рингнес“. Летливи молекули сяра, селитра и въглероден оксид се процеждаха от празна метална гилза от патрон калибър 9/18 мм, познат още като „Малаков“1 по името на пистолета, за който първоначално е бил предназначен. Струйка дим се виеше от угарка на цигара с жълт филтър. Върху черната хартия величествено бе разперил крила руският двуглав орел. Тя причисляваше тютюна към ядливите неща. Усети и миризма на алкохол, кожа, мазнина и асфалт. Обувка. Подуши я. И установи, че не се дъвче толкова лесно като якето в гардероба, дето миришеше на бензин и на гниещото животно, от което беше ушито. Гризачият ѝ мозък се съсредоточи да измисли как да преодолее препятствието отпред. Беше опитала и от двете страни. Как ли не се мъчи да промуши двайсет и пет сантиметровото си тяло с тегло не повече от половин килограм, но не успя. Препятствието лежеше настрани, с гръб, опрян в стената, и препречваше достъпа до леговището и осемте ѝ новородени. Слепи и голи, те пищяха все по-силно за цицките ѝ. Планината от месо миришеше на сол, пот и кръв. Беше човек. Все още жив човек; въпреки пронизителните писъци на прегладнелите ѝ рожби чувствителните ѝ уши доловиха слабите удари на сърцето.
    Боеше се, но нямаше друг избор. Инстинктът да нахрани малките надделяваше над всички опасности, всички трудности, всички други съображения. Вдигна нос в очакване нещо да ѝ подскаже правилното решение.
    Църковните камбани биеха с ритъма на човешко сърце: раз, два, три, четири…
    Тя оголи зъби.


    Юли. По дяволите. Не е ли срамота човек да пукне точно през юли? Наистина ли бият камбани, или в шибаните куршуми е имало халюциноген? Е, всичко приключва дотук. Всъщност каква е разликата къде и кога идва краят? Тук или там, по-рано или по-късно. Но наистина ли заслужавам да умра точно през юли? Докато пеят птици, подрънкват бутилки, от река Акершелва звънти смях, а отвън лъха лятно щастие. Толкова ли се провиних, та да пукясам на пода в инфектирана наркоманска бърлога с дупка в тялото, от която изтичат животът, секундите и спомените за довелото ме тук? Всички малки и големи неща, съвкупността от случайности и наполовина взети решения; това ли съм аз, това ли е всичко, това ли е животът ми? Нали уж кроях планове? А какво остана — пликче с прах, тъп виц, толкова кратък, че имам време да го разкажа, преди проклетата камбана да млъкне най-сетне. О, шибани огнехвъргачки! Да бяха ме предупредили, че ще боли така. Там ли си, татко? Не си отивай почакай да чуеш вица. Казвам се Густо. Навърших деветнайсет. Ти си бил мухльо, изчукал някаква курва, и девет месеца по-късно съм се пръкнал аз. Преди да се науча да казвам „татко!“, сте ме дали за осиновяване. В дома на новите ми родители вършех поразия след поразия, а те продължаваха да ме загръщат все по-усърдно в задушаващото одеяло на загрижеността си и да ме питат от какво имам нужда, та да се успокоя. Искаш ли шибан сладолед от машина? Нямаха представа, че подобните на мен и теб трябва да се изтребват незабавно, все едно са вредители, защото пожалят ли ни, започваме да сеем зарази и поквара и се множим по-обилно от плъхове. Сами са си виновни. Но такива като тях също искат разни неща. Всички искат. На тринайсет за пръв път го видях в погледа на „майка“ ми. Прозрях желанията ѝ. „Колко си красив, Густо“. Беше влязла в банята. Не бях заключил вратата и не бях пуснал душа, та да я предупредя. Тя се застоя секунда по-дълго от приличното. Засмях се, защото разбрах. Ето какъв е моят талант, татко: отгатвам хорските щения. От теб ли съм го наследил? И ти ли си бил такъв? Щом тя излезе, се погледнах в голямото огледало. Не беше първата, от която чувах колко съм красив. Развивах се по-бързо от другите момчета на моята възраст. Бях висок, строен, широкоплещест, мускулест. С лъскава черна коса, високи скули, правилна, волева брадичка, голяма чувствена уста с пълнокръвни женствени устни. Със смугла, гладка кожа и кафяви, почти черни очи. Един съученик ми лепна прякора Кафявия плъх. Казваше се Дидрик или нещо подобно. Искаше да стане концертен пианист — това си го спомням със сигурност. Тогава бях на петнайсет. „Кафявия плъх не може дори да чете като хората“, обяви веднъж той на всеослушание.
    Засмях се. Знаех защо ме унижи. Знаех какво иска. Беше тайно влюбен в Камила, а тя — в мен, но не тайно. На един купон обарах какво има под пуловера ѝ. Впрочем то хич не беше много. Бях се похвалил пред две момчета, Дидрик явно беше чул и бе решил да ме подреди. Не че толкова държах да се пиша отворко, но не исках да ме натика сред мижитурките. Затова отидох при Туту в рокерския клуб. Вече бях започнал да пласирам за тях в училище и обясних, че за да си върша добре работата, е нужно да всявам респект. Туту се ангажира да „посъветва“ Дидрик. По-късно Дидрик така и не обясни как си е прищипал двата пръста под горната панта на мъжката тоалетна, но повече не ме нарече кафяв плъх. И — правилно! — не осъществи мечтата си да стане пианист. Мамка му, как боли! Не, не ми трябва утеха, татко, трябва ми още един куршум. И ще напусна този свят съвсем мирно и тихо, обещавам. Ето, камбата пак заби. Татко?

Втора глава

    На летище „Гардермуен“, Осло, наближаваше полунощ, докато самолетът от Банкок, полет SK-459, рулираше по пистата към определеното за него място до изход 46. Торд Шулц, командирът на полета, натисна докрай спирачката и летателният апарат, „Еърбъс“ 340, спря. Шулц изключи подаването на гориво. Металическото свистене на реактивните двигатели постепенно се превърна в добродушно бръмчене, а не след дълго напълно заглъхна. По силата на дългогодишен навик Торд Шулц веднага погледна часовника. От кацането минаха три минути и четирийсет секунди. Пристигаха с дванайсет минути по-рано от разчетното време. Заедно с втория пилот се заеха да попълват контролната карта, защото самолетът щеше да изкара нощта на стоянката за престой. С целия си товар. Шулц разгърна папката с бордния журнал. Септември 2011. Банкок го изпрати с дъжд и зноен въздух. С такова нетърпение бе чакал да се прибере у дома и да се наслади на първите прохладни есенни вечери. На света няма по-хубаво място от Осло през септември. Командирът попълни графата за неизразходен керосин в горивния отчет. Случвало му се бе да му искат обяснения за преразход на гориво — след полети от Амстердам или Мадрид, когато бе летял с по-висока скорост от икономически изгодната и бе изразходил керосин за хиляди крони, та да стигне навреме. След няколко такива полета началникът на пилотския състав го привика за обяснение.
    — Закъде бързаше? — нападна го той. — Пътниците на борда не са имали прекачвания!
    — Най-точната самолетна компания на света — цитира под нос Торд Шулц лозунга от рекламата.
    — Икономически най-закъсалата самолетна компания на света! Това ли е обяснението ти?
    Тогава Торд Шулц само сви рамене. Нямаше как да признае истината: бе настъпил газта, за да може самият той да стигне навреме за полета до Берген, Тронхайм или Ставангер. Защото Торд Шулц държеше именно той, а не някой от колегите му, да пилотира самолета по този маршрут.
    Беше прекалено стар и се очертаваше единствено да го смъмрят. Освен това през дългата си кариера не бе допускал сериозни грешки, разчиташе на безусловната подкрепа от профсъюза, а и само след няколко години навършваше петдесет и пет и щеше да се пенсионира. Торд Шулц въздъхна. За тези няколко години му предстоеше да поправи нещата, та да не свърши като най-закъсалия пилот на света.
    Подписа бордовия журнал, стана и излезе от пилотската кабина, за да покаже на пасажерите ослепителнобелите си зъби и загорялото си лице. С тази усмивка ги уверяваше, че е самият мистър Безопасност. Пилот. Професионалното звание, което някога го издигаше на пиедестал в очите на хората. Безброй пъти бе наблюдавал как, споменавайки магическата дума „пилот“, тутакси израства в очите на жени и мъже, стари и млади, до един подвластни на харизмата, на небрежния му хлапашки чар, но възхитени и от хладнокръвната съобразителност и решителност, от изключителния интелект и смелостта на летеца, който дръзва да пребори физичните закони и изконните човешки страхове. Това обаче се превърна в отживелица. Сега го третираха не по-различно от автобусен шофьор и го питаха колко струват най-евтините билети до Лас Палмас и защо неговата компания не предлага място за краката колкото „Луфтханза“.
    Да вървят по дяволите. Всички!
    Торд Шулц застана до изхода, където стюардесите вече се бяха строили, изопна гръб и се усмихна.
    — Welcome back, Miss2 — обърна се той към една от пътничките на тексаския си американски, усвоен в летателната школа в Шепърд.
    В отговор получи признателна усмивка. До неотдавна една усмивка на Шулц в залата за пристигащи стигаше да си уговори среща с жена. Неведнъж се бе възползвал от чара си. От Кейп Таун до Алта. Жени. Ето там се коренеше проблемът. И решението. Жени. Още и още. Все нови и нови. А сега? Косата му оредя и добре че фуражката скрива пораженията, а униформата, ушита по мярка, подчертава стройната му фигура и широките му рамене. Навремето не одобриха Шулц за пилот на изтребител и той отдаде неуспеха си именно на високия си ръст. Наложи се да се задоволи с транспортния „Херкулес“ — небесния товарен кон. Вкъщи обясни, че висок пилот като него не можел да се смести в кабината на „Старфайтър“ — F-5 и F-16. В тези самолети се побирали само джуджета. Всъщност истината беше друга: Шулц не удържа натиска на конкуренцията. Тялото му не носеше никаква вина. Винаги бе отговаряло на изискванията. През годините успя да запази в прилично състояние единствено тялото си. Само то не се разпадна. Семейството, приятелите — всичко отиде по дяволите. Как го допусна? Къде беше, докато това се случваше? Вероятно в хотелска стая в Кейп Таун или Алта със смръчка кокаин в носа, за да си възвърне половата мощ, потисната от изпития в бара алкохол; зает да чука някоя not-welcome-back-Miss, опитвайки се да притъпи усещането, че е безнадеждно разочарован от себе си.
    Погледът на Торд Шулц спря върху мъж, задаващ се по пътеката между седалките. Вървеше с наведена глава, но въпреки това се извисяваше над останалите пътници. Строен, широкоплещест — не по-зле сложен от Шулц. Късоподстриганата му руса коса стърчеше като четка. Изглеждаше малко по-млад от Шулц, норвежец на вид, но не приличаше на турист, завърнал се в родината, а по-скоро на експерт, защото лицето му имаше приглушения, почти сивкав загар, който светлокожите придобиват след продължителен престой в Югоизточна Азия. Кафявият му ленен костюм, без съмнение ушит по поръчка, му придаваше сериозен, солиден вид. Бизнесмен? Твърде вероятно, но явно доста посредствен, щом пътува в икономична класа. Ала причината погледът на Торд Шулц да спре точно върху този мъж не беше нито костюмът, нито ръстът му, а сърповидният белег: започваше от левия ъгъл на устата и стигаше почти до ухото. Все едно на лицето му бе застинала зловеща драматична усмивка.
    — See you.
    Торд Шулц се стъписа и преди да успее да отговори на поздрава, мъжът го подмина. Дрезгавият глас и кървясалите очи подсказваха, че току-що се е събудил.
    Всички пътници слязоха. Миниван с почистващия персонал вече чакаше на пистата, когато членовете на екипажа дружно напуснаха борда. Торд Шулц забеляза, че от вана пръв изскочи дребен набит руснак и бързо припна по трапа. На гърба на светлоотразителната му жилетка пишеше „Солокс“ — името на фирмата.
    See you.
    Докато вървеше по коридора към стаята за предполетна подготовка на екипажа, Торд Шулц си преповтори наум фразата.
    — Ти нямаше ли още една чанта? — попита една от стюардесите и посочи куфара му на колелца.
    Шулц не си спомняше името ѝ. Мия? Мая? През миналия век я беше изчукал по време на кратък престой в чужбина. Или бъркаше?
    — Не — отвърна ѝ той.
    See you. Как да го тълкува: „ще се видим пак“ или „виждам, че ме гледаш“?
    Минаха покрай паравана пред стаята за предполетна подготовка, където правилникът изискваше да се проведе митническа проверка. В деветдесет и девет процента от случаите обаче столът зад преградата беше празен. Никога — нито веднъж за трийсетгодишния му стаж в тази самолетна компания — не му се бе случвало да го спрат за проверка.
    See you.
    Виждам те? Виждам кой си?
    Торд Шулц побърза да влезе в стаята.


    Както обикновено Сергей Иванов слезе от минивана още щом спряха до „Еърбъс“-а, и хукна по трапа към опразнения самолет с прахосмукачка в ръка. Шмугна се в пилотската кабина и заключи. Нахлузи си латексовите ръкавици чак до първите щрихи на татуировките, вдигна капака над контейнера на прахосмукачката, отвори шкафчето на командира, извади оттам малка чанта „Самсонайт“, дръпна ципа, вдигна металния панел от дъното и провери дали четирите бели „тухли“ от по един килограм са си на мястото. После пъхна чантата в прахосмукачката между маркуча и голямата торбичка за прах, която се бе погрижил да изпразни, щракна обратно капака, отключи пилотската кабина и включи прахосмукачката. За всичко това му трябваха едва няколко секунди.
    Екипът почисти салона, всички слязоха от самолета, натовариха светлосините чували със смет в багажника на минивана и се върнаха в залата. Преди да затворят летището за през нощта, се очакваше да кацнат и да излетят още само няколко самолета. Иванов надникна над рамото на Йени, ръководителката на смяната. Плъзна поглед по списъците с очаквания час на пристигащи и заминаващи полети. Нямаше закъснения.
    — Ще поема Берген на 28-и — обяви Сергей с отчетлив руски акцент.
    Поне говореше норвежки. Негови сънародници, живеещи тук от десетилетие, още ползваха само английски. Но когато Сергей пристигна тук преди две години, свако му най-недвусмислено му заяви, че задължително ще трябва да научи норвежки. „Като те гледам, и ти като мен бързо усвояваш езици“ — прибави за утеха той.
    — За 28-и вече съм предвидила човек — отвърна Йени. — Ти изчакай Тронхайм на 22-и.
    — Ще поема Берген — настоя Сергей. — Ник да вземе Тронхайм.
    — Както искаш — съгласи се Йени. — Само не се преработвай, Сергей.
    Той седна на стол до стената и предпазливо се облегна. Кожата между лопатките още го болеше. Норвежкият татуировчик гледаше изцяло да се придържа към рисунките, изпратени на Сергей от Имре, татуировчика от тагилския затвор. Остана обаче още работа. Сергей се замисли за татусите по телата на Андрей и Пьотър — помощниците на свако му. Бледите сини линии по кожата на двамата казаци от Алтай разказваха за драматичен живот и велики подвизи. Сергей също бе записал в актива си геройска постъпка, с която да се похвали: убийство. Е, дребно убийство наистина, но иглата и мастилото го увековечиха върху тялото му под формата на ангел. А най-вероятно предстоеше още едно убийство. Този път голямо. „Ако необходимото стане наистина необходимо“, уточни свако му и го предупреди да се намира в готовност, да се упражнява с ножа. Очаквало се да пристигне мъж — така се изрази свако му. Не било сигурно, но много вероятно.
    Сергей Иванов погледна ръцете си. Още не беше свалил латексовите си ръкавици. Задължителна част от работното му облекло, те предотвратяваха и оставянето на издайнически отпечатъци, които да го разобличат при неблагоприятен развой на събитията. По време на процедурата ръцете му дори не трепваха. Вършеше я от толкова години, че от време на време се налагаше да си припомня рисковете, за да не се отпуска. Надяваше се ръцете му да останат толкова спокойни и когато настъпи часът да свърши необходимото — то, что нужно; когато ще покаже, че заслужава татуировката, чиято рисунка вече беше поръчал. Представи си как ще си разкопчае ризата вкъщи, в Тагил, в присъствието на всички братя урки, и ще им покаже новите си татуировки, които ще говорят сами по себе си. А той ще стои безмълвен. Ще види в очите им, че той вече не е Малкия Сергей. От седмици споменаваше във вечерните си молитви незнайния очакван мъж. Молеше се необходимото да стане наистина необходимо.
    По подвижната радиостанция помолиха служител да се яви да почисти самолета за Берген.
    Сергей стана и се прозина.
    В тази пилотската кабина му предстоеше още по-проста процедура.
    Да отвори прахосмукачката и да пъхне пратката в шкафчето на командира.
    По трапа се размина с екипажа. Сергей Иванов старателно избегна погледа на щурмана. Видя, че онзи носи същия куфар на колелца като Шулц: „Самсонайт Аспайър ГРТ“. В същия червен цвят. Липсваше само малката червена чанта, която можеше да се закрепи отгоре. Двамата не знаеха нищо един за друг: нито какви причини са ги тласнали към това „занимание“, нито от каква среда произлизат, нито дали имат семейство. Единственото свързващо звено между Сергей, Шулц и щурмана бяха номерата на нерегистрираните им мобилни телефони, купени от Тайланд, които да използват за есемеси, ако в графика настъпят промени. Сергей дори се съмняваше дали Шулц и щурманът знаят един за друг. Андрей подаваше само най-необходимата информация на сътрудниците си. Затова Сергей не знаеше какво се случва с пакетите. Но се досещаше, разбира се. Защото, когато щурман, извършващ вътрешен полет между Осло и Берген, слезе на летището, никой не го проверява. И щурманът необезпокояван отнася багажа си в хотела в Берген, където екипажът нощува. Дискретно почукване на вратата на хотелската му стая посред нощ — и четири килограма хероин веднага преминават в ръцете на друг собственик. Макар новата дрога, наречена виолин, да свали цената на хероина, на улицата той вървеше по 250 крони за единична доза. Хилядарка за грам. Ако стафът — вече съдържащ примеси — се разредеше допълнително — цената на цялата пратка скачаше до осем милиона крони. Сергей все пак можеше да смята: подхвърляха му трохи от голямата софра. Но знаеше и друго: ще заслужи по-голяма част от пая, когато свърши необходимото. Със спечеленото ще си купи къща в Тагил, ще си намери сибирска девойка, а когато родителите му остареят, ще дойдат да живеят при тях.
    По възпалената кожа между лопатките му пропълзя приятен гъдел.
    Сякаш цялото му тяло тръпнеше в очакване на предстоящото.

Трета глава

    Мъжът в ленения костюм слезе от скоростния влак на Централната гара в Осло. Явно през изминалия ден слънцето бе огрявало родния му град, защото въздухът още се усещаше топъл и приятен. Мъжът, с почти смешно малка кожена чанта в ръка, бързо излезе през южния изход от гарата. Навън сърцето на Осло — което според някои изобщо не съществувало — биеше в нощен режим. Няколкото автомобила в кръговото кръстовище до светофара поеха един по един на изток към Стокхолм и Тронхайм, на север към други квартали или на запад към Драмен и Кристиансан. И по големина, и по форма светофарът напомняше бронтозавър — загиващ гигант, чието място щяха да заемат жилищни и офис сгради в новия великолепен квартал на Осло с новата великолепна сграда на Операта. Мъжът спря и вдигна очи към белия айсберг3, разположен между светофара и фиорда. Сградата си извоюва редица архитектурни отличия по цял свят. Чуждестранни туристи се стичаха в Осло да разгледат италианския мраморен покрив, скосен към морето. Светлината от големите прозорци на сградата бликаше със силата на озаряващото я лунно сияние.
    „Определено е подобрение“ — помисли си мъжът.
    Пред себе си виждаше не бъдещия нов квартал, а миналото. Защото тук някога се помещаваше така нареченото „стрелбище“ на Осло — територията на наркоманите. Забиваха спринцовки в телата си и яздеха опиянението си зад порутена казарма, която едва прикриваше тези изгубени деца на норвежката столица и спускаше параван между тях и нищо неподозиращите им, добронамерени родители със социалдемократически убеждения. Подобрение… Пропадането им в ада щеше да премине сред по-красив градски пейзаж.
    От три години не се беше връщал тук. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.
    Седяха на затревената площ между гарата и шосето — все така друсани като едно време. Някои лежаха по гръб със затворени очи, сякаш слънцето им блестеше твърде силно в очите, други клечаха в търсене на читава вена, трети се бяха превили с подкосени колене и се чудеха идват ли насам, или си тръгват.
    Същите лица. Не онези живи мъртъвци, които преди три години се мотаеха тук: те отдавна лежаха под земята. Лицата — лицата бяха същите.
    Тръгна нагоре по улица „Толбю“. Понеже причината да се върне имаше връзка с наркоманите, той се опита да си изгради впечатление: дали за тези три години са се увеличили, или са намалели. Забеляза, че по „Плата“ отново се вихри търговия. Малкият, боядисан в бяло, асфалтов четириъгълник от западната страна на предгаровия площад някога представляваше норвежкият аналог на Тайван — зона за свободна търговия с наркотици, създадена от властите с цел да държат под око случващото се там и да предотвратят зарибяването на нови клиенти.
    Но постепенно търговията се разрасна, „Плата“ разголи истинското лице на Осло — един от европейските градове с най-високо потребление на хероин — и мястото се превърна в туристическа атракция.
    Статистическите данни за продажбата на хероин и за фаталните случаи на предозиране отдавна петняха името на норвежката столица, но „Плата“ лепна несравнимо по-голямо позорно клеймо. Вестниците и телевизията засипаха страната със снимки и кадри на дрогирани младежи — зомбита, бродещи посред бял ден из центъра на Осло. Срещу политиците заваляха ожесточени упреци. „Недостатъчно програми за лечение“, „Затворническите присъди фабрикуват наркозависими“, „Новото класово общество ражда престъпни банди и превръща емигрантските среди в инкубатори на наркомани“, размахваха пръст левите, докато десните държаха властта.
    „Незадоволително полицейско присъствие“, „Прекалено лесен достъп до бежански статут“, „Седем от десет затворници — чужденци“ — тръбяха гръмогласно десните по време на лявото управление.
    След серия от безславни отстъпления накрая градските власти в Осло прибягнаха до неизбежното. Решиха да се пощадят. Да заметат проблема под килима. Да затворят „Плата“.
    Мъжът в ленения костюм видя как някакъв тип с екипа на футболния отбор „Арсенал“ в традиционните бяло и червено стои на стъпало пред четирима души, пристъпващи нервно от крак на крак. „Топчията“ проточи врат като кокошка и рязко завъртя глава наляво-надясно. Главите на останалите четирима обаче не помръдваха. Взираха се неотлъчно в мъжа с футболния екип. Явно дилърът изчакваше да се събере пълен отбор за „среща“ — поне петима, а вероятно и повече. После щяха да му платят, а той — да ги заведе при дрогата: зад ъгъла или в някой заден двор, където чака партньорът му. Пласьорите следваха твърда схема: куриерът никога не взема пари, а касиерът никога не носи у себе си дрога. Така затрудняваха полицията да събере убедителни доказателства срещу всеки от тях, че участват в разпространение на наркотици. И все пак мъжът в ленения костюм се учуди, защото този метод отдавна остаря — използваха го през осемдесетте и деветдесетте години. Преди да напусне Осло, знаете, че понеже полицаите вече не пипат уличните пласьори, продавачите на наркотици изобщо не си правят труда да прилагат гореописаната усложнена схема, а направо искат от клиентите да се разплащат с тях на улицата: в едната ръка държат парите, в другата — стоката. Дали пък полицаите не са подновили практиката да арестуват дилърите на улицата, запита се мъжът.
    Отнякъде се появи велосипедист в спортен екип: каска, оранжеви очила, фланелка от проветрива материя в сигнални цветове. Изпод прилепналите шорти изпъкваха силни мускулести бедра, а велосипедът изглеждаше скъп. Вероятно затова колоездачът не го остави, а го взе със себе си, когато, заедно с останалите от „отбора“, тръгнаха след „топчията“ и заобиколиха сградата. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому. И все пак сякаш бяха понамалели. Или не?
    Проститутките на ъгъла на улица „Шипер“ започнаха да му подвикват на долнопробен английски — „Неу, baby!“, „Wait a minute, handsome!“4. Той само поклати отрицателно глава. И сякаш мълвата за неговото целомъдрие — или безпаричие? — изпревари хода му, защото жриците по-нагоре по улицата изобщо не му обърнаха внимание. Едно време проститутките в Осло се обличаха удобно, с дънки и яке. Някога бяха малко на брой: на пазара имаше недостиг на платена любов.
    Сега обаче, под влиянието на загрубялата конкуренция, труженичките изкушаваха с по-къси поли, по-високи обувки, жартиери. Африканките зъзнеха още отсега. „Почакайте да дойде декември“ — помисли си той.
    Мъжът навлезе в така наречената Квадратура — едновремешния център на Осло. В момента Квадратурата се бе превърнала в асфалтова пустиня, населена с административни сгради и офиси за близо двеста и петдесет хиляди работни мравки, които след четири следобед пъргаво плъпват към домовете си, оставяйки квартала в плен на нощните гризачи. През седемнайсети век крал Кристиан IV заповядал да построят квартала така, че улиците да образуват квадрати — напълно в съзвучие с ренесансовия култ към идеалната геометрична форма. Тогава броят на жителите в Квадратурата се регулирал от пожари. Според слуховете, всяка нощ през високосна година хора, обгърнати от пламъци, бягали между къщите в района и ги огласяли с писъците си. Огнените езици поглъщали свирепо човешките тела и от всяко върху паважа оставала единствено шепа пепел. Успееш ли да гребнеш малко пепел от земята и да я изядеш, преди вятърът да я е разнесъл, къщата ти никога няма да се подпали. Заради постоянно дебнещата опасност от пожари Кристиан IV наредил да направят улиците широки — но все пак съобразени със стандартите в бедния тогава град — и да построят сградите от материал, нетрадиционен за Норвегия — тухла.
    В една такава тухлена стена се поклащаше отворената врата на бар. Навън стояха неколцина пушачи, а отвътре дънеше нова, танцувална реге версия на „Welcome to the Jungle“5 на „Гънс ен’ Роузис“, която се гавреше жестоко с Боб Марли, Аксел Роуз, Слаш и Изи Страдлин. Мъжът в ленения костюм спря пред протегната ръка.
    — Да ти се намира огънче?
    Закръглена дама с пищен бюст, видимо прехвърлила трийсет и пет, го гледаше предизвикателно, докато цигарата подскачаше подканящо между яркочервисаните ѝ устни.
    Мъжът повдигна вежда, забелязвайки, че приятелката ѝ се подсмихва с димяща цигара в уста. Едрогърдата мадама също се засмя и направи крачка настрани, защото залитна застрашително.
    — По-бързичко, де — продължи тя на сьорланския диалект на кронпринцесата6.
    Мъжът беше чувал за проститутка в Осло, която се гримирала и обличала като Метс-Марит и дори умеела да имитира говора ѝ. Тази особа добила огромна популярност и натрупала цяло състояние. Вземала пет хиляди крони на час, а в цената влизал и пластмасов скиптър, който клиентът можел да използва според предпочитанията си.
    Мъжът понечи да продължи, но жената хвана ръката му, наведе се напред и го облъхна с дъха си на червено вино:
    — Изглеждаш огън-момче. Ще ми дадеш ли… огънче?
    Той обърна към нея другата половина от лицето си. По-грозната. Когато видя белега от Конго, който разсичаше бузата му от устата до ухото, по-грапав от неотъпкана пътека, жената потръпна и пусна ръката му.
    От бара закънтя ново парче: Come as you Are7 на „Нирвана“. В оригиналната версия.
    — Хашиш?
    Гласът изхриптя от някакъв двор, но мъжът нито спря, нито се обърна.
    — Спийд8?
    От три години не беше посягал към наркотик и нямаше никакво намерение да го прави.
    — Виолин?
    Това последното — най-малко от всичко.
    Пред него на тротоара младеж се беше спрял с двама дилъри, говореше и жестикулираше. Докато мъжът в ленения костюм ги подминаваше, младежът прикова в него сивите си изпитателни очи. Поглед на полицай, помисли си мъжът, наведе глава и пресече улицата. Вероятно прекаляваше с мнителността. Едва ли толкова млад полицай би го познал.
    Ето го и хотела: „Леон“.
    В тази част на улицата почти нямаше хора. На отсрещния тротоар, под улична лампа, Хари видя как колоездачът с оранжевите очила помага на друг велосипедист, също в професионална екипировка, да си инжектира наркотик във врата.
    Мъжът в ленения костюм поклати глава и плъзна поглед по фасадата отпред.
    От прозорците на четвъртия — и последен — етаж висеше неизменният транспарант, посивял от полепнала мръсотия, с рекламата „400 крони за цяло денонощие!“. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.
    На рецепцията на „Леон“ имаше нов администратор: младо момче. То поздрави мъжа в ленения костюм с изненадващо приветлива усмивка и неочаквано — като за служител в такъв хотел — доверчив вид. Приветства госта с „welcome“ без капка ирония в гласа и го помоли за личен документ. Гостът предположи, че слънчевият загар и лененият костюм му придават вид на чужденец, и подаде на младежа червения си норвежки паспорт с разръфани краища и множество печати. Премного, та животът на притежателя му да се нарече щастлив.
    — Благодаря — рецепционистът му върна паспорта, сложи бланка пред него на плота и му подаде химикалка. — Достатъчно е да попълните полетата, отбелязани с отметка.
    Регистрационна карта за настаняване в хотел „Леон“, изуми се гостът. Явно някои неща все пак се бяха променили. Хвана химикалката и забеляза, че младежът се взира в средния му пръст — или по-точно в онова, което бе останало от него, след като мъжът го изгуби на възвишението Холменколен. В момента на мястото на липсващата част сивееше матова протеза от титан. Тя, разбира се, не компенсираше изцяло загубата, но оказваше опора на показалеца и безименния пръст, та ръката да функционира нормално при захващането на предмети. Протезата, изработена по-къса от изгубения пръст, не възпрепятстваше ежедневните занимания на притежателя си. Единственият недостатък произтичаше от необходимостта да обяснява кой е източникът на метал, задействащ детектора при всяка летищна проверка.
    Мъжът написа малкото си име и фамилията си срещу First Name и Last Name.
    Date of Birth.
    Попълни и рождената си дата. Преди три години, когато напусна Норвегия, приличаше на съсухрен старец и никой не би повярвал, че едва е прехвърлил четирийсетте. Сега изглеждаше напълно в съответствие с възрастта си. По време на отсъствието си се бе подложил на строг режим: физически упражнения, здравословна храна, достатъчно сън и — разбира се — стопроцентово въздържание от алкохол и наркотици. Предприе го не за да се подмлади, а за да оцелее. Пък и му харесваше. Всъщност винаги бе обичал строго определената програма, дисциплината, реда. Тогава защо досегашният му живот все бе протичал в хаос и гибелно саморазрушение, защо всичките му връзки приключваха неуспешно, защо живееше само в промеждутъците, разделящи един мрачен период на делириум от следващия? Празните полета го гледаха въпросително от листа. Но бяха прекалено тесни да поберат отговорите, които изискваха.
    Permanent Address.9
    Апартаментът на улица „Софие“ вече имаше нови собственици. Къщата на родителите му в квартал „Опсал“ — също.
    Предвид настоящата му професия, наличието на постоянен официален адрес криеше сериозни рискове. Затова той вписа онзи адрес, който посочваше и в други хотели: „Чунгкинг Меншън“, Хонконг. Всъщност не излъга.
    Profession.
    Убийства. Не го написа. Срещу полето липсваше отметка за „задължително“.
    Phone Number.
    Попълни фиктивен номер. Знаейки мобилния ти телефон, могат да следят и разговорите ти, и местонахождението ти.
    Phone Number Next of Kin.
    Ha най-близкия човек? Кой семеен мъж, отседнал в „Леон“, ще посочи доброволно номера на съпругата си? От всички хотели с подобна слава в Осло „Леон“ се доближаваше най-много до определението за „бордей“.
    Рецепционистът явно прочете мислите му:
    — Номерът ни трябва само в случай че се почувствате зле и се наложи да повикаме близък.
    Хари кимна. Ясно — ако прелюбодеецът получи инфаркт по време на акта.
    — Оставете полето празно, ако нямате…
    — Нямам — прекъсна го Хари, докато се взираше в написаното.
    Най-близък човек. Сещаше се единствено за Сьос — сестра му, която страдаше от, както сама се изразяваше, „частичен синдром на Даун“, но винаги се бе справяла с живота по-успешно от батко си. Освен Сьос не му останаха други близки. Наистина никакви. Но бланката изискваше да посочи поне един.
    Срещу „начин на плащане“ отбеляза „в брой“, подписа се и подаде бланката на рецепциониста. Младежът бързо я прегледа. И Хари забеляза, че най-сетне тя се появи: мнителността.
    — Значи вие сте… Хари Хуле?
    — Проблем ли е?
    Момчето поклати отрицателно глава и преглътна.
    — Е, ще ми дадете ли ключ? — попита Хари.
    — О, извинете! Заповядайте. Стая 301.
    Хари взе ключа и проследи как зениците на младежа се разшириха.
    — Свако ми… — подхвана момчето с разтреперан глас. — Преди той работеше на рецепцията, хотелът е негов. Разказвал ми е за вас.
    — Само хубави неща, предполагам — пошегува се Хари, усмихна се, вдигна малката си пътна чанта и тръгна към стълбището.
    — Има асан…
    — Не ми понасят — обясни Хари, без да се обръща.
    Обстановката в хотела си беше същата: малка, що-годе чиста стая със захабени мебели. Всъщност бяха окачили нови завеси: зелени, твърди, навярно от плат, който не се глади. Гладене… Хари се сети да окачи костюма си в банята и да пусне душа, та парата да изглади гънките по плата. Купи костюма от „Панджаб Хаус“ по Нейтън Роуд за внушителната сума от осемстотин хонконгски долара, но професията му изискваше да инвестира средства в скъпо облекло. Човек в дрипи не внушава респект.
    Хари се пъхна под душа. Горещата вода затрополи по кожата му. Излезе от банята гол, отиде до прозореца и го отвори. Намираше се на третия етаж. Стаята му гледаше към задния двор. От друг отворен прозорец се разнесе престорено страстен любовен стон. Хари хвана с две ръце корниза и се отпусна напред. От контейнера долу го лъхна сладникава смрад. Плю и чу как плюнката му улучи хартия сред боклука. После нещо изхрущя — определено не беше хартия, — чу се пукане и зелените завеси се сгромолясаха на пода. Мамка му! Той издърпа корниза — от старите, дървените, с по една „луковица“ от двете страни. И преди се беше счупвал на същото място и го бяха залепили с обикновено тиксо. Хари седна на леглото, дръпна чекмеджето на нощното шкафче. Вътре откри Библия със светлосиня подвързия и шивашки принадлежности: черен конец, намотан около парче картон, и забучена в него игла. Замисляйки се, прецени, че всъщност предметите са сложени там съвсем предвидливо, та гостите да имат с какво да зашият откъснало се от панталона копче и да прочетат как да получат опрощение на греховете си.
    Легна и се вторачи в тавана. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому… Затвори очи. В самолета не успя да мигне. Объркан от часовата разлика или не, със или без завеси, щеше да заспи. И щеше да сънува същото като всяка нощ през последните три години: тича по коридор, опитва се да се измъкне от оглушителната лавина по петите му, която хищно засмуква всичкия въздух и заплашва да го задуши.
    Хари знаеше, че стига да полежи още малко със затворени очи, сънят ще го надвие.
    Мислите му постепенно се разлетяха.
    Най-близките хора.
    За които те е грижа.
    Точно затова се върна.


    Сергей шофираше по Е6 към Осло. Копнееше за леглото в апартамента си в предградието Фюрюсе. Гледаше да не превишава сто и двайсет километра в час, макар че по това време — в малките часове на нощта — по магистралата почти не се движеха автомобили. Мобилният телефон звънна. Онзи мобилен телефон. Андрей се обади съвсем за кратко да съобщи, че е говорил с Атамана10 — така той наричаше свакото на Сергей. След като приключиха разговора, Сергей не можа да се стърпи. Натисна газта. Закрещя от възторг. Мъжът беше пристигнал! Сега, тази вечер. Беше тук! Андрей го предупреди на този етап да не предприема нищо — надяваше се нещата да се оправят от само себе си. Ала раздвижването налагаше необходимостта Сергей да бъде в повишена готовност — и психическа, и физическа; да се упражнява с ножа, да спи достатъчно, постоянно да очаква да се намеси, ако необходимото стане наистина необходимо.

Четвърта глава

    Торд Шулц не обърна внимание на тътена от двигателя на самолета, прелетял над сградата, където се бе отпуснал на дивана. Дишаше тежко, а голите му гърди лепнеха. Ехото от удара на желязо в желязо още отекваше между голите стени. Щангата вече висеше на стойката, а калъфът на лежанката лъщеше от пот. От телевизионния екран пред Шулц, Доналд Дрейпър11 присвиваше очи срещу цигарения дим и отпиваше от чашата с уиски. Отвън пак се чу рев на самолетен двигател. „Момчетата от Медисън Авеню“ — шейсетте години, САЩ. Жени в читави дрехи. Читави напитки в читави чаши. Читави цигари без дъх на ментол и без филтър. Спомен за времената, когато онова, което не те убива, те е правело по-силен. Торд Шулц си купи само първия сезон и не му омръзваше да върти едни и същи епизоди. Не беше сигурен дали продължението ще му хареса.
    Шулц огледа бялата линия върху стъкления плот на ниската масичка и подравни ръба ѝ с идентификационната си карта. Именно с нейна помощ я „начерта“. Тази карта, която закачваше върху горното джобче на капитанската си униформа, му осигуряваше достъп до съоръженията за излитане и кацане, до пилотската кабина, до небето, до заплатата. Тази карта всъщност го превръщаше в това, което е. Разберяха ли с какво се занимава, щяха да му я отнемат — заедно с всичко останало. Затова Торд Шулц „чертаеше“ именно с летищната си идентификационна карта. Тя придаваше известна почтеност на недостойните му деяния.
    Утре рано сутринта предстоеше да отлетят обратно за Банкок. Следваха два дни почивка в „Сукумвит Резидънс“. Перфектно. Нещата щяха да се наредят. Колкото по-рано, толкова по-добре. Преносът на стока от Амстердам винаги го беше притеснявал заради прекалено големия риск. След като полицията разкри няколко случая с южноамерикански екипажи, замесени в контрабанда на кокаин до летище „Схипхол“, властите затегнаха контрола. Проверяваха по-щателно багажа и обискираха всички членове на екипажите без значение за кой авиопревозвач работят. Освен това — според предишната контрабандна схема — от Торд Шулц се искаше да изнася пратката извън самолета, да я държи в багажа си и да я пренесе на борда, когато по-късно през деня изпълнява вътрешен полет до Берген, Тронхайм или Ставангер. И той нямаше друг избор, освен да стигне навреме за тези полети. Това понякога го принуждаваше да наваксва закъснението от Амстердам, като изразходва повече гориво. На „Гардермуен“ в Осло той, разбира се, не напускаше зоната със съоръженията за излитане и кацане и не минаваше през митнически проверки. Понякога обаче се налагаше пратката да престои у него шестнайсет часа, преди да успее да я предаде на получателя. А самият процес по предаването също не преминаваше без риск: автомобили на обществени паркинги, ресторанти с подозрително малко клиенти, хотели с бдителни администратори.
    Торд Шулц нави на тръбичка хилядарка, извадена от плика с последния му хонорар. На пазара имаше сламки, специално пригодени за целта, но той не беше тежко пристрастен към наркотиците, какъвто го изкара тя пред бракоразводния адвокат. Подлата кучка му обяснила, че иска да се раздели с Торд, защото не можела да гледа как децата ѝ растат с баща наркоман, на път да „прошмърка“ и дома, и семейството си. Не, не искала развод заради стюардесите, които чукал; за тях вече изобщо, ама изобщо не ѝ пукало. Отдавна се била примирила. Нека възрастта го укроти, щом всичко друго се е оказало безсилно. Адвокатът ѝ му постави ултиматум: или тя взема къщата, децата и остатъка от непрофуканото му наследство, или ще съобщят в полицията, че притежава и употребява кокаин. Кучката здраво се беше подковала с доказателства и дори неговият адвокат го предупреди за риска да го осъдят, отхвърли ли сделката, а авиокомпанията да му отнеме разрешителното за летене.
    Торд Шулц нямаше друг избор, освен да приеме условията ѝ. Бившата му жена му остави единствено дълговете.
    Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Къде се бавят?
    Вече действаха по нова схема. Възложиха му да пренесе пакет до Банкок. Един бог знаеше защо. Все едно да внасяш риба на Лофотенските острови, където риболовът е основен поминък. Ала така или иначе, вече бяха изпробвали схемата шест пъти. Досега всичко минаваше напълно безпроблемно.
    Съседните къщи светеха, но се намираха на голямо разстояние една от друга. Самотни къщи, помисли си той. Навремето, когато „Гардермуен“ беше военно летище, в тези сгради живееха командири. Еднотипни едноетажни кутии с големи, голи морави отпред. Минимална височина, за да се избегне рискът от сблъсък с прелитащо ниско въздухоплавателно средство; максимално разстояние между отделните сгради, та да не ги обхване пожар, възникнал евентуално след авиационно произшествие.
    По време на военната служба живя тук със семейството си. Тогава пилотираше „Херкулес“. Децата играеха на воля и тичаха при хлапетата на колегите му. В съботните вечери мъжете стояха до барбекюто с престилки и аперитиви в ръка. От отворените прозорци на кухните се разнасяха веселите женски гласове на съпругите им, докато приготвяха салата и пиеха кампари. Направо сцена от любимия му филм „Истинските неща“, в който се разказва за седмина астронавти от космическата програма „Меркурий“ и за летеца изпитател Чък Йейгър. Ех, че красиви бяха тези съпруги! И макар тогава да пилотираше само „Херкулес“, беше щастлив, нали? Затова ли се върна тук? Несъзнателно желание да намери обратно пътя към нещо познато? Или да разбере кое се е объркало и да го поправи?
    Ето — колата се задаваше. Торд Шулц погледна машинално часовника. Осемнайсет минути след уговорения час, установи той.
    Отиде до ниската масичка. Пое си дълбоко въздух, после пак. Допря края на навитата банкнота до долния ръб на лентичката и смръкна праха. Усети щипене по лигавицата. Облиза върха на пръста си, прокара го по останалите частички от праха и го натърка по венците си. Имаше горчив вкус. Някой позвъни на вратата.
    Появиха се обичайните двама познати мормони: един нисък и един висок, облечени в костюми като за неделно училище. Изпод ръкавите им обаче се подаваха татуировки. Комбинацията изглеждаше комична.
    Предадоха му пакета: половин килограм продълговат „салам“. Събираше се точно под металната изтегляща се дръжка на куфара на колелца. След приземяването на летище „Суварнабуми“ в Банкок от Торд Шулц се искаше да пъхне пакета в дъното на пилотския шкаф в кабината. От там нататък поемаха други „колеги“ — най-вероятно от наземния персонал.
    Когато господин Малчо и господин Крачун за пръв път му отправиха предложението да пренася пратки за Банкок, това му прозвуча напълно идиотски. Никъде по света наркотиците не се продаваха на по-висока улична цена от Осло. Тогава какъв смисъл имаше дрогата да се изнася? Той, разбира се, не им зададе този въпрос. И бездруго нямаше да му отговорят, знаеше го. Просто обясни, че контрабандният внос на хероин в Тайланд се наказва със смърт. Затова поиска да му повишат хонорара.
    Те се разсмяха. Първо ниският, после високият. Тогава Торд си помисли, че по-късите разстояния между нервните клетки явно спомагат за по-бърза реакция. Сигурно затова произвеждат пилотските кабини в изтребителите толкова ниски — за да елиминират длъгнести и мудни летци.
    С руски акцент ниският обясни на Торд, че не пренасят хероин, а нещо съвсем ново, за което още дори не съществува законова забрана. Шулц полюбопитства защо в такъв случай се налага да пренасят тайно съвсем законен продукт; тогава двамата мормони се засмяха още по-гръмко и го помолиха да не разпитва и да отговори едносрично.
    И Торд Шулц отговори с „да“. Прецени обаче и какви последствия би имал евентуалният му отказ.
    Оттогава пренесе шест пратки по тази схема.
    Торд Шулц погледна новата партида. Беше се замислял дали да не намаже със сапун кондомите и пликчетата за замразяване, в които тъпчеха стоката, но някой го предупреди за уменията на митничарските кучета да разграничават миризмите. Подобни дребни хитрини не можели да ги заблудят. Оставаше му да се осланя на непропускливостта на пликчетата.
    Чакаше. Нищо. Той се прокашля.
    — Oh, I almost forgot. Yesterday’s delivery…12
    Ниският бръкна във вътрешния си джоб и се ухили злобно. Или пък просто Торд не разбираше хумора на хората от бившия Източен блок. Идеше му да ги заблъска с юмруци; да издуха нефилтриран цигарен дим в лицата им, да изплюе дванайсетгодишно уиски в ушите им. Да им покаже какъв е западняшкият хумор. Но вместо това промърмори „благодаря“ и взе плика. Опипвайки го с пръсти, му се стори тънък. Сигурно банкнотите бяха едри.
    После застана до прозореца и проследи как автомобилът се изгубва в мрака. Шумът от двигателя му се удави в рева на „Боинг 737“ — или 600, но при всички случаи NG13. Звучеше по-дрезгаво и по-високо от старите класики. Торд Шулц видя отражението си в прозореца.
    Да, прие парите. И щеше да продължава да го прави: да приема не само парите, а и всичко, което животът запраща в лицето му, защото той не беше нито Доналд Дрейнър, нито Чък Йейгър, нито Нийл Армстронг. Той беше Торд Шулц — длъгнест пилот с натрупани борчове. И проблеми с кокаина. Принуден да…
    Следващият прелитащ самолет заглуши мислите му.


    Проклети камбани! Виждаш ли ги, татко, така наречените близки над ковчега ми? По опечалените им мутри се стичат крокодилски сълзи. Густо, циврят те, не можеше ли просто да станеш като всички нас? Не, шибани самодоволни лицемери такива, не можех! Не успях да заприличам на тази разглезена тъпанарка, приемната ми майка, в чиято глава бъкаше от въздух и цветя. Тя си въобразяваше, че всичко ще бъде наред, ако четеш книгите, които трябва, вслушваш се в думите на най-тачения духовен гуру и се тъпчеш с билки. А ако някой спукаше балона на купешката ѝ „мъдрост“, тя неизменно вадеше един и същи коз: „Ами как няма да стане така, като светът ни е изграден върху военно насилие и несправедливост. Хората отдавна вече не живеят в хармония със собствената си същност.“ Нека те открехна за три неща, бейби. Първо: човекът е създаден да воюва, да бъде несправедлив и дисхармоничен. Второ: в нашето малко гнусно семейство нямаше по-дисхармонична личност от теб. Ти се стремеше да получиш онази любов, която ти бе отказана, и не ти пукаше за любовта, която получаваше. Приемете искрените ми съжаления, Ролф, Стайн и Ирене, но в нейното сърце имаше място само за мен. А това прави третата точка още по-забавна: бейби, никога не съм те обичал, колкото и ти да си мислеше, че заслужаваш моята любов. Наричах те „мамо“ само защото това те радваше, а улесняваше и моя живот. А те оправях само защото ти ми позволяваше, а и не можех да се сдържа. Защото съм си такъв.
    Ролф… ти поне не ме караше да те наричам „татко“. Наистина се опита да ме обикнеш, но не успя да надхитриш природата. Осъзна, че и ти — не по-различен от всяко човешко същество — обичаш повече собствената си плът и кръв: Стайн и Ирене.
    Когато пред чужди хора обяснявах, че не сте биологичните ми родители, забелязвах обидата по лицето на мама. И омразата по твоето. Не защото определението „приемни родители“ дефинираше единствената ви функция в моя живот, а защото така наранявах жената, която ти — необяснимо защо — обичаше. Според мен ти притежаваш достатъчно почтеност да си дадеш сметка за постъпката си: опиянен от идеализма си, беше решил да отгледаш храненик, но бързо осъзна колко криви излизат сметките. Държавната месечна издръжка не покриваше реалните ми разходи. Ти рано разбра, че съм като малките на кукувицата — излюпен в чуждо гнездо, но лаком за трима. Изяждах не само всичко, което ти обичаше, но и всички твои любими хора. Трябваше да се усетиш и да ме изхвърлиш по-рано от гнездото, Ролф! Та нали ти пръв ме хвана да крада. Започнах с една отмъкната стотачка. Тогава отрекох. Излъгах, че мама ми я е дала. „Нали, мамо? Кажи му, че ти ми я даде!“ И „мама“ кимна колебливо, със сълзи в очите. Да, точно така било; тя просто била забравила. Следващия път задигнах хилядарка — от чекмеджето на бюрото ти. Ти ми каза, че парите били заделени за ваканцията ни. „Искам ваканция единствено от вас!“ — креснах аз. Тогава ме удари за пръв път. И сякаш този шамар ти помогна да отприщиш цялата натрупана злоба, защото ти продължи да ме налагаш. Тогава вече те превъзхождах и по ръст, и по фигура, но никога не съм можел да се бия. Не и с пестници и мускули. Аз се сражавам по начина, който ми носи победа. Ти обаче ми нанасяше юмрук след юмрук. И аз разбирах защо. Искаше да обезобразиш лицето ми. Да ми отнемеш най-голямата сила. Но госпожата, която се пишеше моя майка, застана помежду ни. И ти ме нарече Крадльо. То, впрочем, си беше истина. Но след като я изрече, се почувствах длъжен да те смажа, нищожество.
    Стайн. Мълчаливият ми батко. Всъщност той пръв прозря използваческата ми природа, но прояви благоразумието да стои настрана. Умният, старателният, интелигентният самотник отиде да учи другаде веднага щом му се удаде възможност. После се опита да убеди сестричката си Ирене да го последва. Предложи ѝ да завърши гимназия в шибания Тронхайм — смяната на обстановката щяла да ѝ се отрази добре. Мама обаче не одобри плана за евакуацията на Ирене. Мама се правеше на сляпа. Не искаше и да знае.
    Ирене. Красивата, прекрасната, крехката Ирене с лунички по лицето. Ти си прекалено добра за този свят. Щеше ли да ме обичаш, ако знаеше? Щеше ли да ме обичаш, ако беше разбрала, че чукам майка ти, откакто навърших петнайсет? Оправях на задна прашка майка ти — препила с червено вино и стенеща от удоволствие — опряна на вратата на тоалетната, на вратата на мазето, на вратата на кухнята, докато шепнех „мамо“ в ухото ѝ, защото това възбуждаше и двама ни. А тя ми даваше пари и се застъпваше за мен, ако сгафех. Все повтаряше, че ще се възползва от мен, докато остарее и погрознее, а аз срещна хубаво момиче. „Но ти вече си стара и грозна, мамо“ — отвръщах аз, а тя подминаваше забележката ми с усмивка и ме умоляваше да я изчукам пак.
    Още имам синини от юмруците и ритниците на приемния ми баща от деня, когато му се обадих в службата и го помолих да се прибере в три следобед, защото трябва да му кажа нещо важно. Оставих входната врата открехната, та „мама“ да не го чуе как влиза. И непрекъснато шепнех мръсотии в ухото ѝ, за да заглуша стъпките му. Когато той застана на вратата на кухнята, видях отражението му в прозореца.
    Той се изнесе още на следващия ден. На Ирене и Стайн обясниха, че от известно време не се разбирали и решили да поживеят разделени. Ирене много се разстрои. Стайн не си вдигна телефона. Отговори с есемес: „Съжал. Къде ме искате за Коледа?“
    Ирене се съсипа от плач. Обичаше ме. И щеше пак да ме потърси: мен, Крадльото.
    Камбаните бият за пети път. От пейките се чува смъркане.
    Кокаинът гарантира солидна печалба. Наемаш си апартамент в центъра в западната част на града, регистрираш го на името на някой наркоман, снабдяваш го редовно с еднократна доза, а в замяна се спазаряваш да използваш името му. После започваш да продаваш малки количества на стълбището или в задния двор и спечелиш ли си веднъж славата на надежден доставчик, вдигаш цената. Дрогиращите се с кокаин са готови да свалят и ризата от гърба си, за да имат сигурен „пост“. После се стягаш, вземаш се в ръце, отказваш дрогата и си уреждаш живота, вместо да пукнеш като пълен непрокопсаник. Свещеникът се прокашля: „Тук сме да почетем паметта на Густо Хансен.“ „К-к-крадльото“ — чува се глас от последните редове. Пелтекът Туту — с рокерско яке и кърпа на главата. А още по-отзад проскимтява куче. Руфус. Добрият верен Руфус. Вие ли се върнахте? Или аз се пренесох при вас?


    Торд Шулц сложи самсонайта си върху подвижната лента и тя отнесе куфара в скенера пред усмихнатия служител по летищна сигурност.
    — Не разбирам защо те карат да работиш по толкова натоварен график — отбеляза стюардесата. — Банкок два пъти седмично.
    — Аз така пожелах — отвърна Торд и мина през рамковия металдетектор.
    От профсъюза наскоро надигнаха глас срещу честото облъчване, на което летищните скенери подлагат екипажите. Според проучване, проведено в САЩ, делът на хората, починали от ракови заболявания, бил много по-голям сред пилотите и служителите на борда на въздухоплавателните средства, отколкото сред останалите професионални групи. Но негодуващите не уточниха, че авиоперсоналът има много по-голяма средна продължителност на живота. Пилотите и стюардесите умират от рак просто защото не страдат от други болести. Живеят спокойно и скучно.
    — Толкова много ли ти се лети? — попита стюардесата.
    — Все пак съм пилот. Летенето ми доставя удоволствие — излъга Торд, вдигна куфара от лентата, издърпа дръжката и тръгна напред.
    Стюардесата бързо го настигна. Чаткането на токчетата ѝ по сивия мраморен под на летището почти заглушаваше жуженето на гласове под сводестия таван, изработен от дърво и стомана. Ала Торд Шулц чу съвсем ясно въпроса, макар и само прошепнат:
    — Защо се съсипваш от работа, Торд? Защото жената ти те напусна и нямаш с какво да си запълваш времето? Защото не издържаш да стоиш вкъщи сам и…
    — Защото ми трябват пари — прекъсна я той. Е, това отчасти отговаряше на истината.
    — Разбирам точно как се чувстваш. Нали и аз тази зима се разведох.
    — Вярно — кимна Торд, който дори не знаеше, че е била омъжена.
    Бързо я сканира с поглед. Около петдесет? А как ли изглежда сутрин — без грим и без бронзиращ крем? Повехнала стюардеса с овехтялата мечта на стюардесите. Торд Шулц беше почти сигурен, че тази не я е чукал. Или поне не отпред. Кой обичаше да се шегува така? Един от по-възрастните пилоти. Уиски с лед, синьо небе в очите — някогашното житие-битие на пилотите на изтребители. Този успя да се пенсионира, преди професията да изгуби целия си престиж.
    Щом свиха по коридора към стаята за предполетна подготовка на екипажа, Шулц ускори ход. Стюардесата се задъха, но не изостана. Торд продължи да поддържа същата скорост с надеждата недостигът на въздух поне да затвори устата на досадницата.
    — Понеже имаме престой в Банкок, може…
    Той се прозина шумно и по-скоро усети, отколкото видя, че стюардесата се засегна. Но Торд още се чувстваше малко изморен от снощи. Попрекали и с водката, и с бялото, след като мормоните си тръгнаха. Ако сега го подложат на тест за наркотични вещества, щеше, разбира се, да го издържи успешно, но изтръпваше само при мисълта за предстоящата единайсетчасова битка със съня.
    — О, виж! — възкликна неочаквано тя с онзи идиотски престорено писклив глас, любим на жените, когато искат да изразят, че са видели нещо неописуемо трогателно.
    Торд погледна в указаната посока. Срещу тях се задаваше ниско дългоухо куче със светла козина и тъжни очи. Размахваше енергично опашка. Повода държеше руса жена с големи обици, с неопределена, леко извинителна усмивка и дружелюбни кафяви очи.
    — Не е ли очарователно? — възторгна се стюардесата.
    — Да, да — промърмори Торд.
    Кучето подуши мимоходом слабините на пилота, който вървеше пред Торд и стюардесата. Пилотът се обърна към тях с вдигната вежда и крива, леко хулиганска усмивка. Торд обаче не успя да проследи идеята му. Всъщност цялото му съзнание се концентрира върху собствените му мисли.
    Кучето беше облечено в малко жълто елече. Жената с повода носеше същото. С надпис „МИТНИЦА“.
    Кучето се приближаваше към Торд и стюардесата. Деляха ги само пет метра.
    Това не биваше да е проблем. Не можеше да е проблем. Дрогата беше опакована в кондоми, а всеки от тях — увит в два плика за замразяване. Дори молекула ароматно вещество не би могла да се изпари оттам. Затова просто се усмихвай. Отпусни се и се усмихвай. Не прекалено широко, не прекалено стеснително. Торд се обърна към каканижещата си събеседница, сякаш думите, излизащи от устата ѝ, изискват пълната му концентрация.
    — Извинете.
    Подминаха кучето.
    — Извинете! — извика по-рязко гласът.
    Торд гледаше право пред себе си. До стаята за предполетна подготовка оставаха по-малко от десет метра. Десет метра — и ще се озове в пълна безопасност. Десет крачки. Home free.14
    — Excuse me, sir!15
    Седем крачки.
    — Говори на теб, Торд — обърна му внимание стюардесата.
    — Какво? — той спря.
    Нямаше друг избор. Обърна се и си придаде вид на искрено изненадан. Жената с жълтия елек тръгна към него.
    — Кучето ви маркира.
    — Така ли?
    Торд погледна животното. И как точно го бе маркирало? То го гледаше и размахваше енергично опашка, все едно вижда в него потенциален партньор за игра.
    Как? Две пликчета за замразяване и презерватив. Как?
    — Налага се да ви проверим. Елате с мен, ако обичате.
    Кафявите ѝ очи продължаваха да гледат дружелюбно, но тонът издаваше категоричност. В същия миг му просветна как кучето е надушило наркотика. Едва се спря да не посегне към идентификационната карта на гърдите си.
    Кокаинът.
    Беше забравил да избърше картата след оформянето на последната линийка. Не се сещаше за друга причина.
    Ала по картата бяха останали само зрънца, чието наличие той лесно можеше да обясни. Услужил на познат по време на някакъв купон. В момента Торд Шулц имаше много по-сериозен проблем: куфара. Щяха да го претърсят. Като всеки пилот Шулц беше отработил и механизирал до съвършенство реакциите си при аварийни ситуации и умееше да действа автоматично. Именно това целеше подготовката на пилотите: дори паниката да те сграбчи, постъпваш по начина, многократно повтарян и автоматизиран от мозъка ти. Торд Шулц неведнъж си бе представял същата ситуация: служител от „Митническа проверка“ го подканва да тръгне с него. Шулц си бе начертал план какво да направи и го бе упражнявал наум.
    Сега се обърна с примирена усмивка към стюардесата и успя да прочете името на баджа ѝ:
    — Е, набелязан съм, Кристин. Ще вземеш ли куфара ми?
    — Куфарът идва с нас — възрази служителката.
    Торд Шулц се обърна.
    — Не казахте ли, че кучето е маркирало мен, не куфара?
    — Така е, но…
    — В куфара ми има документация за полета, която останалите членове от екипажа трябва да прегледат. Предполагам, не искате пълен „Еърбъс“ 340 за Банкок да се забави по ваша вина… — Торд Шулц усети как буквално се надува. Дробовете му се изпълниха с въздух, гръдната му мускулатура изопна униформата. — Ако пропуснем слота си за излитане, ще закъснеем с няколко часа, а това означава големи финансови загуби за авиокомпанията.
    — Боя се, че правилата…
    — Триста четирийсет и двама пътници — прекъсна я Шулц. — Десетки деца.
    Надяваше се служителката да чуе в гласа му сериозната загриженост на летателен командир, а не паниката на спипан наркотрафикант.
    Митническата служителка потупа кучето по главата и погледна Торд Шулц. Приличаше на жена с деца и много отговорности. Такава жена би следвало да прояви разбиране към положението, в което се намира той.
    — Куфарът идва с нас — отсече тя.
    Зад нея се появи друг митнически служител. Спря, застана разкрачен и скръсти ръце.
    — Да приключваме по-скоро — въздъхна Торд Шулц.


    Началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген се облегна на стола си и огледа мъжа в ленения костюм. Преди три години същият този мъж изглеждаше като мъртвец, а белегът, вече зараснал, кървеше изпод пресните шевове. Сега обаче някогашният му подчинен имаше задоволително здрав вид, беше напълнял с няколко килограма и раменете му изпълваха костюма. Костюм… Хаген не си спомняше да го е виждал в облекло, различно от дънки и кубинки. Някак несвойствено му беше и друго: вместо значка на полицейски служител, сега върху ревера на мъжа се мъдреше лепенка с надпис „посетител: Хари Хуле“. Позата, заета от Хари на стола обаче, си беше същата: полуизлегната.
    — Изглеждаш ми по-добре — констатира Хаген.
    — Градът ти — също — отвърна Хари, а между зъбите му подскочи незапалена цигара.
    — Нима?
    — Хубава опера. Наркоманите по улиците са намалели.
    Хаген стана и се приближи до прозореца. От шестия етаж на Главното полицейско управление се откриваше гледка към „Бьорвика“, новия квартал на Осло, окъпан в слънчева светлина. Строителните работи течаха с пълна пара. Събарянето беше приключило.
    — През последната година се наблюдава рязък спад в броя на смъртните случаи вследствие от свръхдоза. Цените скочиха, потреблението се сви. Градските власти най-сетне постигнаха заветната си цел. Осло вече не държи първото място в европейските антикласации.
    — Happy days are here again16 — Хари сключи ръце на тила си и така се отпусна, сякаш всеки момент щеше да се изхлузи от стола.
    — Още не си ми казал какво те води в Осло — въздъхна Хаген.
    — Не съм ли?
    — Не си. Трябва да има причина да дойдеш в Отдела.
    — Какво странно има да навестиш бивши колеги?
    — За хората с нормални социални контакти — нищо.
    — Е — Хари захапа филтъра на цигарата „Кемъл“. — Препитавам се с убийства.
    — Препитаваше се, искаш да кажеш.
    — Ще перифразирам. Професията ми, попрището ми са убийствата. Все още това е единствената област, в която съм вещ.
    — И какво искаш?
    — Да упражнявам професията си. Да разследвам убийства.
    — Искаш да се върнеш на работа в Отдела ли?
    — Защо не? Ако не ме лъже паметта, бях сред най-добрите ти детективи.
    — Грешиш — Хаген се обърна към прозореца. — Ти беше най-добрият. Най-ужасният и най-добрият — уточни шепнешком той.
    — Дай ми едно от наркоубийствата.
    — Кое от всички? — усмихна се сухо Хаген. — Само за последните шест месеца имаме четири. Нито едно не е разкрито.
    — На Густо Хансен.
    Хаген не отговори. Продължаваше да оглежда хората, пъплещи по затревената площ. Всички му изглеждаха престъпници: едни — източващи социалната система, други — крадци, трети — терористи. Защо виждаше подлеци и нарушители, вместо работещи хора, излезли да прекарат полагащата им се почивка под лъчите на септемврийското слънце? Пречеше му полицейският му поглед, замъглен от професионалната мнителност. Гласът на Хари долетя до него сякаш отдалече:
    — Густо Хансен, деветнайсетгодишен. Стар познайник на полицията, пласьор и потребител. Открит мъртъв в апартамент на улица „Хаусман“ на двайсети юли. Починал от кръвозагуба вследствие от огнестрелна рана.
    — И защо искаш да поемеш единственото убийство, чийто извършител е разкрит? — засмя се иронично Хаген.
    — Не се ли досещаш?
    — Уви, досещам се — въздъхна Хаген. — Но ако можех да те назнача, щях да ти възложа друг случай: убийството на полицейския агент.
    — Искам Густо Хансен.
    — Сещам се за около сто причини никога да не припариш до този случай, Хари.
    — Като например?
    — Достатъчно е да спомена първата: случаят е приключен.
    — Друго?
    — Второ, случаят е прехвърлен на КРИПОС. Трето, в Отдела няма свободни работни места. Оптимизирам числеността на персонала. Четвърто, нямаш право да упражняваш полицейската професия. Да продължавам ли?
    — Мхм. Къде е той?
    Хаген посочи през прозореца поляната и сивата каменна сграда зад пожълтелите листа на липите.
    — В „Бутсен“, временния арест — досети се Хари.
    — На този етап — уточни Хаген.
    — И има забрана за посещения?
    — Кой те издири в Хонконг да те осведоми за случая? Да не е…
    — Не — прекъсна го Хари.
    — Така ли?
    — Така.
    — А кой?
    — Може да съм прочел в Мрежата.
    — Съмнявам се — възрази Хаген с тънка усмивка и отегчен поглед. — Вестниците споменаха само мимоходом за случая и още на следващия ден всички го бяха забравили. Пък и не бяха цитирани имена. Публикуваха съвсем кратко съобщение за надрусан наркоман, който застрелял друг наркоман заради дрога. Това не би събудило ничий интерес. Такива случаи не се набиват на очи.
    — Но все пак става дума за двама тийнейджъри: на деветнайсет и осемнайсет години. — Гласът на Хари се промени.
    — Достатъчно възрастни да убиват и да умират — сви рамене Хаген. — След Нова година са щели да им изпратят военни призовки.
    — Ще ми уредиш ли среща с него?
    — Кой те информира, Хари?
    — Приятел от Експертно-криминалния — Хари разтърка тила си.
    Хаген се усмихна. Този път в очите му заигра весело пламъче.
    — Голям си симпатяга, Хари. Доколкото знам, в гилдията имаш само трима приятели: Бьорн Холм и Беате Льон от Експертно-криминалния. Е, кой от двамата беше?
    — Беате. Ще ми уредиш ли посещение?
    Хаген седна на ръба на бюрото и огледа изпитателно Хари. После наведе глава към телефона.
    — При едно условие, Хари: да обещаеш, че ще стоиш настрана от случая. В момента с КРИПОС сме в отлични отношения и не искам да се стига до разправии.
    Хари се усмихна кисело. Така се беше излегнал на стола, че не би се затруднил да огледа катарамата на колана си.
    — Значи с краля на КРИПОС сте станали гъсти?
    — Микаел Белман вече не работи в КРИПОС. Затова отношенията ни с КРИПОС се затоплиха.
    — Отървали сте се от психопата? Happy days…
    — Тъкмо напротив — засмя се глухо Хаген. — Усещаме присъствието на Белман по-осезаемо отвсякога. Кабинетът му е в сградата.
    — По дяволите! Тук, на шестия етаж?
    — Опазил ни бог! От една година Белман оглавява ОРГКРИМ.
    — Явно се са появили и нови съкращения.
    — Организирана престъпност. Сляха няколко стари отдела: грабежи, незаконен трафик и наркотици. В момента всички са под шапката на ОРГКРИМ. Над двеста служители, най-голямото звено в криминалната полиция.
    — Мхм. Значи в момента командва повече хора, отколкото някога в КРИПОС.
    — Въпреки това му намалиха заплатата. Със сигурност се досещаш какво става, когато хора от неговата порода работят за малко пари, нали?
    — Започват да ламтят за повече власт.
    — Белман успя да овладее наркопазара, Хари. Добро разузнаване, арести, акции. Бандите намаляха, борбите за надмощие на пазара — също. Броят на смъртните случаи вследствие от предозиране спадна, както вече споменах… — Хаген вдигна показалец към тавана. — А Белман върви нагоре и все нагоре. Това момче знае къде да се цели, Хари.
    — Аз — също. Към „Бутсен“. Като отида, ще очаквам на пропуска да си оставил разрешение за посещение.
    — Договорихме ли се обаче?
    — Разбира се — Хари хвана протегнатата ръка на бившия си началник, раздруса я два пъти и тръгна към вратата.
    Хонконг се оказа добра школа за успешни лъжи. Хари чу как Хаген вдига слушалката, но преди да прекрачи прага, все пак се обърна:
    — Кой е третият?
    — Какво? — Хаген гледаше телефона, докато набираше номера с показалец.
    — Кой е третият ми приятел в гилдията?
    Гюнар Хаген долепи слушалката до ухото си, изгледа изморено Хари и въздъхна:
    — Ти как мислиш? — После продължи: — Ало? Хаген се обажда. Ще искам едно разрешително за посещение. Да? — Хаген сложи ръка върху мембраната. — Ще се уреди. В момента са в обедна почивка, но отиди към дванайсет.
    Хари се усмихна, изрече „благодаря“ само с устни и тихо затвори вратата след себе си.


    Торд Шулц си закопча панталона и си облече ризата зад паравана. Въздържаха се да претърсят всички отвори по тялото му. Митническата служителка — същата, която го спря — го чакаше отвън в позата на изпитващ.
    — Благодаря за съдействието — кимна тя и посочи към изхода.
    Торд предполагаше, че въпросът дали се налага извинение всеки път, когато служебното куче маркира човек, без той да носи дрога, е отприщил разгорещени дебати. Спряният, забавеният, заподозреният, притесненият от служителите несъмнено смята за редно да получи извинение. Но длъжни ли бяха митничарите да се извиняват, задето си вършат работата? Случаите на обиск, провокиран от реакцията на кучето, невинаги водеха до откриване на забранени вещества у маркирания и извинението би означавало косвено признание, че системата не работи оптимално и допуска процедурни грешки. От друга страна, Торд Шулц смяташе за редно служителите да забележат, че е капитан. На раменете си носеше не три ленти като немалко петдесетгодишни некадърници, останали си щурмани, защото дотам се простираха възможностите им. Не. Торд Шулц имаше четири ленти — доказателство, че титулярят е човек на реда, владее ситуацията и собствения си живот. Тези четири ленти му отреждаха място сред браминската каста на въздухоплавателните служители. А един капитан заслужава да получи извинение от митничар с две ленти — независимо дали извинението е регламентирано служебно, или не.
    — Хубаво е да знаем, че някой проверява съмнителните лица — Торд се огледа за куфара си.
    Най-много да бяха прегледали съдържанието му. Кучето бе маркирало не куфара, а човека. А рентгеновите лъчи не проникваха през металните панели около тайника с пратката.
    — Ей сега ще ви го донесат — откликна служителката.
    Настъпи няколкосекундно мълчание. Двамата се измерваха с поглед.
    Разведена, предположи Торд.
    Появи се още един митничар.
    — Куфарът ви…
    Торд се извърна и го видя в очите му. Усети как огромна буца се надига от стомаха му и запушва хранопровода му. Как? Как?
    — Извадихме всички вещи от куфара и го претеглихме — обясни служителят. — Такъв празен „Самсонайт“ тежи пет килограма и осемстотин грама. Вашият е шест и триста. Вие ли ще обясните причината…?
    Митничарят бе усвоил процедурите прекалено добре, за да се усмихне. Ала Торд долови победоносния блясък в очите му. Служителят се наведе леко напред и понижи глас:
    — … или да го направя аз?


    Хари обядва в „Олимпен“. Старото бистро с лек пиянски уклон се беше превърнало в елитна западна версия на заведение от източните квартали с огромни картини на някогашния работнически район в Осло. Не че не беше красиво, с кристални полилеи и така нататък. Дори скумрията му хареса. Но това просто не беше… „Олимпен“.
    Запали цигара и прекоси парка между Главното управление и старите сиви тухлени стени на затвора. Мина покрай мъж, който закачаше опърпан червен плакат на едно дърво. Щракна плаката с телбод към липовата кора столетница, попадаща под закрилата на закона. Човекът изобщо не си даваше сметка, че извършва сериозно нарушение точно под прозорците на сградата с най-многобройно полицейско присъствие. Хари спря. Не за да направи забележка, а за да прочете текста на плаката. „Russian Amcar Club“ ще свирят в „Sardines“. Помнеше отлично и отдавна разтурената банда, и затвореното заведение. „Олимпен“. Хари Хуле. Явно тази година щеше да се превърне в годината на възкръсналите мъртъвци. Тъкмо да продължи, чу глас:
    — Да имаш виолин?
    Обърна се. Зад него мъж в ново чисто яке, марка „G-Star“, стоеше наведен напред, сякаш го брулеше бурен вятър, а коленете му бяха присвити — неизменен спътник на хероиновата зависимост. Понечи да отговори, но съобрази, че наркоманът се е обърнал не към него, а към мъжа с плаката. Онзи обаче се отдалечи безмълвно. Нови съкращения, нов наркожаргон… Стари банди, стари клубове.
    Фасадата на затвора в Осло, по-широко известен като „Бутсен“, датираше от деветнайсети век. Състоеше се от централна част, сместена между две по-големи крила, които Хари винаги бе оприличавал на двама полицаи, приклещили арестант. Позвъни на вратата, погледна във видеокамерата, чу бръмчене и дръпна вратата. Вътре го посрещна униформен служител и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в помещение, където завариха двама служители, а оттам преминаха в стаята за посещения — продълговата, без прозорци. Тук затворниците се срещаха с близките си. Личаха плахи опити да се внесе минимален уют. Хари седна на стол. Съзнателно избегна дивана, защото отлично знаеше какво се случва там през броените минути, отпускани на затворниците насаме със съпругите или приятелките им.
    Докато чакаше, установи, че още не е свалил лепенката за достъп от Управлението. Дръпна я от ревера и я мушна в джоба си. Тази нощ сънят за тесния коридор и преследващата го лавина беше по-жесток от обикновено. Бялата грамада го затрупа и напълни устата му със сняг. Ала в момента не това предизвикваше ускорените удари на сърцето му. А какво? Очакване? Или страх?
    Преди да си даде сметка, вратата се отвори.
    — Двайсет минути — оповести служителят и заключи вратата зад гърба си.
    Влезе момче, променено до неузнаваемост в сравнение със спомените на Хари. Замалко да извика, че са сгрешили човека. Този младеж носеше дънки „Дизел“ и черен суичър с надпис „Machine Head“. Хари се досещаше, че не е старият албум на „Дийп Пърпъл“, а нова — според неговото летоброене — хевиметъл банда. Музикалният стил представляваше само податка. Доказателството, че са повикали когото трябва, Хари получи от очите и скулите. И по-точно: от кафявите очи и високите скули на Ракел. Приликата с майка му беше станала почти изумителна. Олег обаче нямаше нищо общо с красотата ѝ. Прекалено изпъкналото чело му придаваше мрачен, дори агресивен вид, подсилван от гладките му коси, наследени вероятно от баща му — руснак, алкохолик, — когото детето почти не познаваше. Едва няколко години след раждането му Ракел се бе разделила с руснака и бе довела сина си в Осло. А после бе срещнала Хари.
    Ракел.
    Любовта на живота му. Истината беше колкото проста, толкова и трудна.
    Олег. Умният, сериозен Олег. Самовглъбеният Олег, който не се разкриваше пред никого освен пред Хари. Без да го бе споделял някога с Ракел, Хари знаеше, че умее по-добре от нея да разбира мислите, чувствата и желанията на Олег. С Олег играеха „Тетрис“, твърдо решени да бият точковия актив на съперника си. С Олег караха кънки на стадион „Вале Ховин“. Някога Олег искаше да стане състезател на дълги разстояния, а притежаваше и нужната дарба. Олег, който посрещаше с търпелива и снизходителна усмивка всяко обещание на Хари наесен или напролет да отскочат до Лондон за мач на „Тотнъм“ на стадион „Уайт Харт“. Олег, който го наричаше „тате“, когато му се приспеше или се бе разсеял. Хари не го беше виждал от пет години. Преди пет години Ракел го отведе от Осло — далеч от кошмарните спомени за Снежния човек и от света на Хари, изпълнен с насилие и убийства.
    И ето го сега същия този Олег — осемнайсетгодишен, кажи-речи голям човек. Гледаше Хари с безизразно лице или просто Хари не съумяваше да разгадае изражението му.
    — Здравей — подхвана Хари.
    По дяволите, защо не си прочисти гърлото предварително! Оттам излезе само немощен дрезгав шепот. Сега момчето ще си помисли, че здравата се е разкиснал. За да отвлече вниманието си от случилото се — своето, пък и на Олег — Хари извади цигара „Кемъл“ и я захапа.
    По лицето на хлапето плъзна гъста червенина. Знаеше отлично какво означава това: гняв. Когато гневът връхлетеше малкия, очите му потъмняваха, а вените на врата му изпъкваха и потреперваха като изопнати струни на китара.
    — Спокойно, няма да я паля — кимна към табелата с надпис „Пушенето забранено“.
    — Мама, нали? — прошепна младежът с плътен глас, натежал от накипяла ярост.
    — Какво за нея?
    — Тя те е повикала.
    — Ракел изобщо не е…
    — Точно така е станало. Не ми обяснявай.
    — Олег, майка ти изобщо не знае, че съм в страната.
    — Лъжеш! Както винаги!
    — Както винаги? — смая се Хари.
    — Колко пъти си ни лъгал, че цял живот ще бъдеш до нас! Пълни глупости! Вече е късно да се правиш на загрижен. Връщай се… на майната си!
    — Олег, изслушай ме…
    — Няма! Изобщо не искам да те слушам. Нямаш работа тук! Късно е да ми се правиш на баща, ясно ли ти е?
    Хари видя как адамовата ябълка на Олег подскочи, когато преглътна с усилие. Гневът се поотдръпна от очите му, но само след минута го връхлетя отново със силата на придошла вълна.
    — За нас вече ти си никой! Вясваше се от дъжд на вятър, застояваше се няколко години и после… — Олег се опита да щракне с пръсти, но палецът и средният му пръст се приплъзнаха, без да произведат звук — … дим да те няма.
    — Не е вярно, Олег. Знаеш, че не си прав.
    Хари се мъчеше да говори със стабилен, уверен глас, който да внушава спокойствието и непоклатимостта на самолетоносач. Ала усещаше заседнала в гърлото си буца. Професията го беше научила да запазва пълно самообладание, докато арестантите го засипват с ругатни. Бурните им реакции обикновено подхранваха невъзмутимостта му и изостряха детективската му проницателност. Но сега, докато разговаряше с Олег… не можеше да приложи обичайните полицейски хватки, които му подсигуряваха недосегаемост.
    — Да видим дали пак ще проработи — засмя се горчиво Олег. — Изчезни… сега! — щракна с пръсти той.
    — Олег… — вдигна длани пред себе си Хари.
    Младежът обаче поклати отрицателно глава и задумка по вратата зад гърба си, без да сваля притъмнелия си поглед от Хари.
    — Полицай! Приключихме. Изведете ме оттук!
    Униформеният изпълни молбата на Олег, но Хари поседя още малко на стола. После се надигна с усилие и неохотно излезе. Паркът около „Бутсен“ се къпеше в слънчеви лъчи.
    Плъзна поглед по фасадата на Главното управление. Замисли се. В крайна сметка тръгна към ареста. На половината път спря, облегна се на едно дърво и стисна силно очи. Изпод клепачите му изби влага. Проклета светлина. Проклета умора.

Пета глава

    — Искам само да ги разгледам, нищо няма да пипам — обеща Хари.
    Дежурният зад гишето на ареста го изгледа колебливо.
    — Хайде, Туре, с теб се знаем от сто години!
    — Добре де — прокашля се Нилсен. — Пак ли се върна на работа, Хари?
    Хари сви рамене. Нилсен наклони глава и примижа. Клепачите се смъкнаха и закриха наполовина очните му ябълки. Сякаш искаше да пресее зрителните си впечатления. Да отстрани маловажното. Останалото явно проговори в полза на Хари.
    Нилсен въздъхна дълбоко, изгуби се зад някаква врата и се върна с чекмедже. Точно както Хари предположи, предметите, иззети от Олег при задържането му, се намираха в ареста. Според процедурата първо довеждаха арестантите тук, а чак след като се установеше със сигурност, че ще лежат повече от няколко дни, ги местеха в „Бутсен“. Невинаги обаче изпращаха вещите им с тях в затвора.
    Хари огледа предметите в чекмеджето. Ключодържател с два ключа, нарисуван череп и името на траш метъл бандата „Слейър“. Швейцарско сгъваемо ножче, което освен острие включваше отвертка и ред други приспособления. Запалка за еднократна употреба. И още нещо.
    Макар да го беше очаквал, Хари потръпна. Вестниците го бяха нарекли „разчистване на сметки в наркосредите“.
    Спринцовка, опакована в найлонов плик.
    — Това ли е всичко? — Хари извади халката с ключовете.
    Докато ги разглеждаше, отпусна ръка под плота. Това очевидно не се понрави на Нилсен. Наведе се напред, за да следи внимателно какво прави Хари.
    — Не е ли носел портфейл? Дебитна карта? Документ за самоличност?
    — Явно не.
    — Ще ми направиш ли услугата да хвърлиш един поглед на описа?
    Нилсен вдигна листа от дъното на чекмеджето, сложи си очила и започна да преглежда съдържанието.
    — Носел е мобилен телефон, но колегите са го взели. Сигурно за проверка дали е звънил на жертвата.
    — Мхм. Друго?
    — Какво да е то? — Погледът на Нилсен зашари по листа. — Не, няма друго — заключи накрая той.
    — Благодаря ти. Е, това е, Нилсен. Признателен съм ти за помощта.
    Нилсен кимна бавно, без да сваля очилата си.
    — Ключовете — натърти той.
    — Разбира се — Хари ги пусна в чекмеджето.
    Нилсен провери дали ключовете са два.
    Хари излезе от ареста, прекоси паркинга и пое по булевард „Океберг“. Продължи към квартал „Тьойен“ и улица „Юрте“; после тръгна по Малкия Карачи17. Невзрачни магазинчета, забулени жени, старци, седнали в пластмасови столове пред кафенетата. Тук се намираше и кафене „Фюрлюсе“ — сборното място на градските несретници, стопанисвано от Армията на спасението. Хари знаеше, че в дни като днешния там цари спокойствие, но стегне ли лютата зима, бездомниците ще напълнят кафенето. Долу предлагаха безплатно кафе, пресни сандвичи, чисти дрехи, излезли от мода, сини маратонки от излишъка в склада на министерството на отбраната. В медицинския кабинет на втория етаж превързваха рани от бойното поле на наркоманите в града, а при нужда им поставяха и инжекции с витамин B. Хари се поколеба дали да не се отбие във „Фюрлюсе“. Надяваше се да завари там Мартине. Един поет беше казал, че след голямата любов идват малките. Мартине се бе оказала една от малките любови на Хари. Но той искаше да я види за друго. Осло не е голям град и тежко пристрастените наркомани се събираха или във „Фюрлюсе“, или в кафенето на Църковната градска мисия на улица „Шипер“. Хари не би се учудил, ако Мартине е познавала Густо Хансен. И Олег.
    Все пак реши да върши нещата едно по едно и подмина кафенето на Армията на спасението. Пое по моста над река Акершелва. Погледна надолу. Кафеникавата вода, която Хари помнеше от детството си, сега беше по-бистра от планински поток. Говореха, че имало много пъстърва. По пътеките на двата бряга на реката се навъртаха стари познайници: дилърите. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.
    Тръгна нагоре по улица „Хаусман“, подмина църквата „Свети Яков“. Следеше номерата на сградите. Табела с надпис „Театър на жестокостта“. Врата, надраскана с графитни усмивки. Открито пусто пространство, опустошено от пожар. Стигна до целта си: построена през деветнайсети век сграда, издържана в духа на традиционната за Осло архитектура. Боядисана в блед нюанс, изчистена, на четири етажа. Хари бутна портата. Оказа се отключена. Пое по стълбите. Вонеше на пикоч и отпадъци.
    По стените забеляза надраскани кодирани съобщения, отломки от парапет, врати със следи от взлом, сдобили се с нови подсилени ключалки. На третия етаж спря. Беше открил местопрестъплението, запечатано с две кръстосани полицейски ленти в бяло и оранжево.
    Бръкна в джоба си и извади двата ключа, които свали от ключодържателя на Олег, докато Нилсен разглеждаше описа на иззетите вещи. Хари не знаеше кои точно от своите ключове бе нанизал на халката в бързината, но в Хонконг дубликати на ключове се вадеха лесно.
    Единият ключ, марка „Абус“, беше за катинар, досети се Хари, защото самият той веднъж си беше купил такъв. На другия пишеше „Винг“. Пъхна го в ключалката, но успя да го вкара само до половината. Натисна, ала напразно. Опита се да го завърти.
    — Мамка му!
    Извади мобилния си телефон. Беше записал номера ѝ с буквата Б в „контакти“. Понеже в указателя си бе въвел само осем имена, една буква напълно му стигаше.
    — Да, моля — обади се Беате Льон.
    Освен безспорния ѝ професионализъм в работата ѝ на криминалист, Хари най-много ценеше у нея способността ѝ да подава само най-съществената информация, без да разводнява сведенията с излишни обяснения. По това двамата много си приличаха.
    — Здравей, Беате. В момента съм на улица „Хаусман“.
    — На местопрестъплението? Какво т…
    — Не мога да вляза. Имаш ли ключ?
    — Дали имам ключ?
    — Нали ти командваш работите вътре?
    — Имам ключ, разбира се. Но нямам никакво намерение да ти го давам.
    — Не, естествено. Знам колко си стриктна, обаче все си забравила да вземеш някоя проба. Спомням си как едно светило в криминалистиката беше казало, че когато става въпрос за убийство, криминалният експерт трябва да провери всяка прашинка.
    — Спомняш си, значи.
    — Казваше го на всички, на които преподаваше. Няма да ти преча, само ще гледам, докато работиш.
    — Хари…
    — Нищо няма да пипам.
    Мълчание. Хари съзнаваше, че я използва. Освен колежка, тя му беше и приятелка. Нещо повече: вече имаше и дете.
    — Дай ми двайсет — въздъхна тя.
    За нея уточнението „минути“ се подразбираше.
    За него — думата „благодаря“. Затова Хари просто затвори.


    Полицай Трюлс Бернтсен се влачеше едва-едва по коридора на ОРГКРИМ. Опитът го беше научил, че колкото по-бавно върви, толкова по-бързо минава времето. А ако Трюлс Бернтсен разполагаше с нещо в неограничени количества, това беше време. В кабинета го очакваше стол с протрита тапицерия и малко бюро с купчина доклади, оставени там предимно за камуфлаж. Имаше и настолен компютър, който използваше да сърфира из Мрежата, но и това му омръзна, след като ръководството няколкократно предупреди служителите кои сайтове са разрешени. А понеже той се числеше към „Наркотици“, а не към „Пороци“, току-виж го извикали на пангара.
    Полицай Бернтсен занесе пълната си чаша с кафе до бюрото. Много внимаваше да не разлее от кафявата течност по брошурата за новото ауди Q5. 211 конски сили. Джип. Такива карат пакистанците. Бандитска придобивка. С лекота отвява старите полицейски коли. Такъв автомобил показва, че си баровец. И тя, от новата къща в Хьойенхал, ще разбере, че Трюлс е голяма работа. Не е някой голтак.
    Затова ще поддържа установеното статукво. Ето това трябва да прави. Да съхраняват натрупаните активи, както се изрази Микаел Белман на оперативката в понеделник. А това означаваше да се погрижат на сцената да не стъпват нови актьори.
    — Винаги може да свием още продажбата на наркотици. Но след като постигнахме толкова високи резултати за толкова кратко време, съществува голяма опасност от реланс. Спомнете си за Хитлер и Москва. Човек не бива да отхапва залък, твърде голям за неговата уста.
    Полицай Бернтсен разбра думите му в смисъл — дълги дни и крака върху масата.
    Случваше се да се разтъжи по работата в КРИПОС. За разлика от наркотиците, убийствата не са политика. Разкриваш кой е убиецът — и край. Но Микаел Белман изрично настоя Трюлс да го последва в Главното управление. Трябвали му съюзници на новата, още вражеска територия. Хора, на които да разчита; довереници, готови при атака да пазят фланговете. Както неведнъж аз съм ти спасявал задника — спести му Микаел, но посланието прозираше кристално ясно. Последния път, когато Белман го измъкна, Трюлс се беше увлякъл да притиска онова хлапе в ареста и по злощастно стечение на обстоятелствата увреди зрението му. Микаел, разбира се, здраво накова Трюлс. „Знаеш колко ненавиждам полицейското насилие! — крещеше той. — Няма да позволя това да се повтори в моя отдел!“ Уви, правилникът го принуждавал да съобщи за провинението в Стратегическия щаб, а членовете му съответно да преценят дали да прехвърлят случая в Специалното звено. Но зрението на хлапето се възстанови почти напълно, Микаел се споразумя с адвоката му, погрижи се да свалят обвиненията за притежание на наркотици и историята се потули. Сякаш изобщо не се беше случвала.
    Дълги дни и крака върху бюрото.
    Точно там възнамеряваше да ги опъне Трюлс, когато — сигурно за десети път днес — плъзна поглед над парка до „Бутсен“ и старата липа по алеята към затвора.
    Беше се появил.
    Червеният плакат.
    Трюлс Бернтсен усети как настръхва от нетърпение. Пулсът му се ускори. Настроението му се повиши.
    Скочи от стола, облече си якето и заряза кафето на бюрото.


    Църквата в Стария град се намираше на осем минути бърз ход от Главното управление. Трюлс Бернтсен слезе по улица „Осло“ до Мемориалния парк, зави наляво, прекоси Моста на Дювеке и се озова в сърцето на столицата — там, където бе възникнал градът. Самата църква беше издържана в почти аскетичен стил — без пищна орнаментика, каквато притежаваше църквата до Управлението, построена в духа на неоромантизма. Но храмът в Стария град можеше да се похвали с много по-интригуващи истории — ако, разбира се, бабата на Бернтсен не си ги бе измислила. Тя често му разказваше приказки, докато го гледаше като малък. След появата на предградието Манглерю в края на петдесетте семейство Бернтсен се пренесло в едно от тамошните запуснати централния имения. И макар че бяха потомци на три поколения работници, родени и отраснали в Осло, Бернтсенови се почувствали пришълци в градчето. Защото повечето жители на Манглерю по онова време били селски стопани и хора, дошли отдалече с надеждата да започнат живота си отначало. През седемдесетте и осемдесетте за Трюлс стана ежедневие да вижда баща си пиян вкъщи и да го слуша да проклетисва всичко и всички. Затова Трюлс често търсеше убежище при най-добрия си — и единствен — приятел Микаел. Или при баба си в Стария град. От нея знаеше, че църквата там е построена върху руините на манастир, съграден през тринайсети век. По време на чумната епидемия, наричана още „черната смърт“, монасите се заключили в светата обител, та никой да не смущава молитвите им, но се говорело, че така искали да се отърват от свещения си християнски дълг да се грижат за заразените. Когато след месеци без никакви признаци на живот началникът на кралската канцелария наредил да взривят вратата на манастира, нахлулите служители заварили вътре плъхове да пируват с гниещите трупове на монасите. Баба му най обичаше да му разказва за лудницата, която построили на мястото на разрушения манастир. Безумците, затворени там, често разправяли, че нощем срещали по коридорите мъже в монашески раса. А когато един от пациентите се осмелил да свали качулката на един от призраците, срещу него лъснало мъртвешки бледо лице, наръфано от плъхове и с празни очни орбити. Трюлс пък харесваше най-много историята за Аскил Острото ухо. Той живял и умрял преди повече от сто години. По това време Кристиания18 вече се била превърнала в нормален град, а на мястото на манастира се издигала съществуващата и до днес църква.
    Според преданието призракът на Аскил днес бродел из гробището, по околните улици, покрай пристанището и из Квадратурата, но не смеел да се отдалечи повече, защото куцукал на един крак и се движел бавно, а трябвало да се прибере обратно в гроба преди изгрев-слънце. Аскил Острото ухо изгубил крака си едва тригодишен. Смазала го каруца, която бързала да гаси пожар. Бабата на Трюлс обясняваше, че му лепнали прякора, защото хората от източната част на Осло предпочитали да се шегуват с черти от характера, отколкото с физически недъг.
    През онези тежки времена недъгавите деца нямали голям избор. И Аскил Острото ухо тръгнал да проси. Станал честа гледка в разрастващия се град. Неизменно благ и винаги готов да се поразговори с някого, най-често си бъбрел с безделниците в кръчмите, дето по цял ден не хващали никаква работа, но често се сдобивали с пари отнякъде. От време на време пускали по някой петак и в шепата на Аскил. Когато обаче се случело на просяка да му дотрябват повечко пари, той осведомявал полицията кой от нехранимайковците е проявявал в последно време особена щедрост. И кой, начевайки четвъртата чаша, без да забелязва безобидния просяк в ъгъла, се е похвалил, че го поканили да се включи в обир на златаря на улица „Карл Юхан“ или на търговеца с дървесина в Драмен. Започнало да се шушука, че Аскил има прекалено остри уши. След като полицията заловила разбойническа шайка в Кампен, Аскил Острото ухо изчезнал. Така и не го намерили, ала една сутрин през зимата, на стълбите пред църквата в Стария град, минувачи открили патерица и две отрязани уши. Погребали тленните му останки в гробището, но понеже свещениците не го опели, призракът му започнал да броди наоколо. След като се спуснел мрак, хората често виждали из Квадратурата или около църквата да куцука мъж с шапка, нахлупена ниско на главата. Молел за две йоре. Две йоре!19 Отминеш ли клетника, без да му дадеш милостиня, те чакало нещастие.
    Така го беше учила баба му, но Трюлс въпреки това подмина най-равнодушно болезнено слабия просяк със странни одежди и покафеняла кожа, свил се до гробищната порта, и продължи по чакълестата алея между гробовете. Преброи седем гроба, обърна се наляво, после преброи още три и свърна надясно. Спря до четвъртия гроб.
    Името, гравирано върху плочата, не му говореше абсолютно нищо. А. К. Рюд. Едва двайсет и девет годишен, този човек бе починал през 1905 година, когато Норвегия се е сдобила с независимост. Освен датите на раждане и смърт върху плочата нямаше друг текст. Липсваше дежурната подкана да почива в мир, както и други крилати фрази — в буквалния смисъл. Вероятно защото върху малкия камък нямаше място за повече надписи. Грапавата му повърхност обаче изглеждаше доста подходяща за съобщения с тебешир. Вероятно затова бяха избрали точно него, за да напишат ЛЦШУРДТУТИИСОЧ.
    Трюлс разкодира посланието с помощта на съвсем лесен шифър, който често използваха, та написаното, попаднало под погледите на случайни минувачи, да не събуди подозренията им.
    Трюлс прочете последните две букви, след тях нареди двете предходни и така нататък — на същия принцип.
    ОЧИСТИ ТОРД ШУЛЦ — получи се накрая.
    Трюлс Бернтсен не го записа. Беше напълно излишно. Притежаваше отлична памет за имена, особено за тези, които го доближаваха до покупката на заветното ауди Q5. Шестстепенна механична скоростна кутия. Изтри с ръкав съобщението. На излизане от гробището просякът надигна глава и го погледна. Имаше жални кафяви очи на безпомощно пале. Сигурно някъде го чакаше цяла тумба сподвижници и тузарска кола. Мерцедесът впрочем държеше първенството сред любимите марки на мнимите просяци. Разнесе се звънът на църковната камбана. Според ценоразписа в брошурата аудито струваше 666 000 крони. Спотайващата се в това число злокобна символика напълно убягна на Трюлс Бернтсен.


    — Изглеждаш добре — отбеляза Беате, докато отключваше вратата. — Виждам, че си се сдобил и с нов пръст.
    — Хонконгско производство — обясни Хари и потърка с палец титановата протеза.
    Дребничката бледа Беате бе вързала късата си рядка коса с ластик на тила. Под тънката прозрачна кожа на слепоочието ѝ се виеше фина мрежа от капиляри. Напомняше му за олиселите лабораторни мишки, използвани в клинични проучвания на лекарства за раковоболни.
    — Понеже в писмото си беше посочила, че Олег всъщност е живял в апартамента, превърнал се в сцена на престъпление, надявах се да вляза тук с неговите ключове.
    — Заварихме ключалката счупена. Явно всеки просто е влизал — Беате отвори вратата. — Сложихме нова брава, за да избегнем риска някой от предишните обитатели да се завърне и да унищожи важни улики.
    Хари кимна. Наркоманските свърталища обикновено не се заключват, защото бързо ги разбиват. Или други наркомани се вмъкват вътре, за да търсят дрога, или самите обитатели на свърталището крадат един от друг.
    Беате повдигна полицейската лента и Хари се промуши отдолу. В коридора висяха дрехи и найлонови пликове. Хари надникна в един. Картончета от рула кухненска хартия, празни метални кутийки от бира, тениска с петна от кръв, парчета алуминиево фолио, празна кутия цигари. До едната стена се издигаше купчина от натрупани картонени кутии от пица: еднометрова наклонена кула. Хари забеляза и четири бели стоящи закачалки. Отначало се изуми кому са притрябвали толкова много, но после съобрази, че наркоманите, живели тук, са ги задигнали отнякъде, а после не са успели да ги продадат. Спомняше си как по време на други огледи в наркомански бардаци се беше натъквал на предмети, явно домъкнати с цел някой ден да бъдат изтъргувани. На едно място например откриха сак с шейсет безнадеждно остарели мобилни телефона, а на друго — наполовина разглобен мотопед.
    Хари пристъпи в дневната. Лъхна го миризма на пот, дърво, напоено с бира, мокра пепел и нещо сладко, чийто източник не успя да определи. В стаята нямаше мебели в традиционния смисъл на думата. Четири матрака на пода напомняха атмосферата около лагерен огън. От единия стърчеше стоманена тел, прегъната под прав ъгъл и извита под формата на буквата У накрая. На дървения под между матраците се мъдреше празен пепелник. Предположи, че групата за оглед е прибрала пепелта и угарките за лабораторен анализ.
    — Намерили са Густо, свлечен до стената към кухнята — Беате посочи точното място.
    Хари обаче продължаваше да стои до прага и да оглежда обстановката. Беше му се превърнало в навик. Не навика на криминалния експерт, който подхваща щателния си оглед от периферията към центъра, взема проби от всичко наоколо и с присъщата си методичност се доближава до трупа. Навикът на Хари нямаше нищо общо и с рутината на полицаите, повикани на адрес от диспечер. Понеже те първи пристигат на местопрестъплението, много внимават къде стъпват, за да не унищожат важни улики. Не. Не подобни съображения диктуваха поведението на Хари. Тук екипът на Беате отдавна си бе свършил работата. У Хари говореше рутината на следователя тактик, напълно наясно, че му се удава един-единствен шанс съвсем непредубедено да възприеме първите сетивни впечатления, да се вслуша с необременен слух в разказа на незабележимите детайли, да им позволи да сложат отпечатък върху съзнанието му, преди циментът да се втвърди. Това можеше да се осъществи само в този момент: преди да се включи аналитичната част от мозъка му, която изисква безспорно установени факти. Обикновено Хари дефинираше интуицията като елементарни, логични умозаключения, базирани върху информация, получена чрез възприятията, която обаче мозъкът не е могъл — или още не е успял — да преработи в осъзнат формат.
    Ала това местопрестъпление не подсказваше на Хари почти нищо за извършеното тук убийство.
    Зрението, слухът и обонянието му улавяха сигнали, свидетелстващи за място, където повече или по-малко случайни хора са се събирали, друсали са се, спели са, хранели са се, макар и рядко, и в даден момент са се изнасяли — в друго свърталище, стая в пансион, в някой парк, контейнер, спален чувал с евтина перушина под мост или под капака на дървен ковчег.
    — Наложи се доста да поразчистим — обясни Беате в отговор на неизречения му въпрос. — Навсякъде се въргаляха боклуци.
    — Дрога?
    — Открихме само пликче с неварени памучни тампони.
    Хари кимна. Наркоманите, останали без пукната пара, но страдащи от жестока абстиненция, обикновено пазят памучните тампони, с които прецеждат дрогата от примеси, преди да я издърпат в спринцовката, и когато здравата я закъсат, пускат тампоните във вряла вода и си инжектират получената „варка“.
    — Плюс презерватив със семенна течност и хероин.
    — О? — повдигна вежда Хари. — Нова комбинация, която непременно трябва да се пробва?
    Забеляза как по бузите на Беате пропълзя червенина. В лицето на младата жена Хари отново видя някогашното стеснително младо момиче, току-що завършило Полицейската академия.
    — По-точно, следи от хероин. Най-вероятно първо са съхранявали наркотик в презерватива, а след като са изконсумирали наркотика, са използвани презерватива по предназначение.
    — Мхм. Наркомани, които използват предпазни средства при секс. Ти да видиш. Разбрахте ли кой…
    — ДНК пробата от вътрешните и външните стени на презерватива показаха съвпадение в базата данни. Шведка и Ивар Турщайнсен, нашумял в наркосредите като СПИНар.
    — Спинар?
    — Често заплашва полицаите с използвани спринцовки. Твърди, че е вирусоносител.
    — Мхм. Това обяснява презерватива. Някакви данни за насилствени прояви в досието му?
    — Няма. Хиляда и осемстотин извършени влизания с взлом, притежание и продажба на наркотици. Включително внос.
    — И е заплашвал да убие полицай със спринцовка?
    Беате въздъхна, влезе в дневната и застана с гръб към Хари.
    — Съжалявам, но всички обстоятелства по случая са изяснени, Хари.
    — През живота си Олег не е посегнал и на муха, Беате. Насилието не му е присъщо. Колкото до въпросния Спинар…
    — Спинар и шведката са… извън подозрение, така да се каже.
    — Мъртви ли са?
    — Свръхдоза. Седмица преди убийството. Долнокачествен хероин, примесен с фентанил20. Явно са нямали пари за виолин.
    Хари се зае да огледа обстойно стените. Повечето силнозависими наркомани без постоянно жилище имат място, където крият запасите си от дрога, а понякога и пари, и други ценни вещи. Не могат да носят ценностите в себе си, защото се друсат на открито, а опиянението от дрогата мигом ги превръща в лесна плячка за крадци и други наркомани. Затова скривалищата им са тяхната светая светих. Дори наркомани със силно помрачен интелект влагат огромна енергия и въображение, опре ли въпросът да измислят скривалище, недосегаемо за опитни полицаи и кучета следотърсачи. Наркоманите никога и никому не издават къде крият запасите си от дрога, дори на най-близките си приятели. Защото отлично знаят, че човек от плът и кръв не би могъл да им стане по-близък от верните „дрОгари“ Кодеин, Морфин и Хероин.
    — Търсихте ли тайници за наркотици? — попита Хари.
    Беате поклати глава.
    — Защо? — поинтересува се той, макар и сам да се досещаше за отговора.
    — Нима си струва да изкъртим целия апартамент? Дори да открием тайник, той не би подпомогнал разследването на убийството — търпеливо обясни Беате. — Пък и всички се съобразяваме с ограничените ресурси на отдела. И без скривалища за дрога разполагахме с достатъчно доказателства.
    Хари кимна. Заслужи си прямия отговор.
    — И какви са тези доказателства? — попита тихо той.
    — Убиецът най-вероятно е стрелял от мястото, където стоя в момента. — В стила на повечето криминалисти, и Беате избягваше да използва имена. Предпочиташе да борави с общи понятия. — Стрелял е от близо. — Протегна ръка напред. — Между него и жертвата е имало не повече от метър. Около отвърстията на входните рани имаше барутен нагар.
    — Рани? Колко?
    — Две.
    В погледа ѝ той прочете съжаление. Беате бе отгатнала мислите му: край с възможността на защитата да пледира, че Олег е произвел изстрела случайно.
    — И двата куршума са попаднали в гърдите на жертвата — тя разпери показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги заби над лявата си гръд, сякаш говореше с глухоням. — Ако и жертвата, и убиецът са стояли изправени, изходната рана от първия куршум показва, че стрелецът е висок между един и осемдесет и един и осемдесет и пет. Заподозреният е висок един и осемдесет и три.
    Майчице… Хари си спомни стройния младеж от стаята за посещения. Сякаш вчера двамата се боричкаха, а малкият Олег му стигаше едва до гърдите.
    Беате влезе в кухнята и посочи стената до омазнената печка.
    — Ето къде са се забили куршумите. Това потвърждава, че вторият изстрел е бил произведен съвсем кратко след първия и е улучил жертвата, докато се е свличала на пода. Първият куршум е пробил белия му дроб, а вторият — горната част на гърдите и е засегнал лопатката. Жертвата…
    — Густо Хансен.
    Беате го изгледа и кимна:
    — Густо Хансен не е издъхнал мигновено. Отпечатъци в кървавата локва и кръвта по дрехите му говорят за опит да се движи, след като е паднал. Така или иначе раните му са причинили сравнително бърза смърт.
    — Ясно. А какво… — Хари прокара ръка по лицето си. Нуждаеше се от няколкочасов сън. — … какво точно свързва Олег с убийството?
    — Двама души са позвънили в оперативната дежурна част в девет без три минути вечерта да съобщят за пукот като от огнестрелно оръжие. Единият живее на улица „Мьолер“ от другата страна на кръстовището, другият — в отсрещната сграда.
    Хари погледна с присвити очи през мръсния прозорец към улица „Хаусман“.
    — И как са успели да чуят толкова ясно изстрелите от друга сграда, и то в самия център на града?
    — Не забравяй, че говорим за месец юли. Горещина, отворени прозорци, повечето хора са в отпуск, по улиците почти няма движение. Освен това съседите неведнъж са внасяли жалби в полицията с молба да изгонят наркоманите от апартамента. Прагът им на търпимост към шум е бил доста занижен, така да се каже. След като съобщението постъпило, диспечерът ги предупредил да изчакат пристигането на патрул и да държат мястото под око. От Защита на населението незабавно изпратили две коли. Патрулните пристигнали в девет и двайсет, заели позиция пред сградата и изчакали идването на спецчастите.
    — Отряд „Делта“?
    — Тези момчета доста се бавят, докато си сложат каските и цялото снаряжение. Междувременно съседите съобщили в дежурната оперативна част, че забелязали от сградата да излиза младеж, който хукнал към Акершелва. Диспечерът веднага предал сведенията на патрулните и двама полицаи слезли до реката. А там открили…
    Тя млъкна и се поколеба дали да продължи. Хари я насърчи с едва забележимо кимване.
    — … Олег. Не оказал съпротива. Бил толкова надрусан, че изобщо не осъзнавал какво се случва с него. По дясната му ръка открихме барутен нагар.
    — Оръжието на убийството?
    — Стреляно е с патрони „Малаков“, 9/18 мм. Доста необичаен калибър. Възможностите са няколко.
    — „Малаков“ е любимото оръжие на мафиотите от бившите съветски републики, „Форт“ 12 пък е на въоръжение в украинската полиция. Е, и още няколко бойни пистолета стрелят с патрони „Малаков“.
    — Правилно. По пода открихме гилзите с остатъци от барут. Барутът от „Малаков“ съдържа смес от селитра и сяра, но в по-различно съотношение. В бездимния барут добавят алкохол. Химичният състав на барута върху гилзите и на барута около входната рана съвпадат със състава на барута, открит върху ръката на Олег.
    — Мхм. А самото оръжие?
    — Не го открихме. Изпратихме наземни и водолазни екипи да претърсят района и самата река, но не намериха нищо. Това съвсем не означава, че пистолетът не е там. Толкова кал и тиня… знаеш и без да ти обяснявам.
    — Знам.
    — Според показанията на двама от обитателите на това жилище Олег се хвалел, че има пистолет, използван от руската мафия. Нито един от двамата не разбирал от оръжия, но след като колегите им показали снимки на стотина пищова, и двамата посочили „Одеса“. А този пистолет, както сигурно знаеш, стреля с…
    Хари кимна. „Малаков“ 9/18 мм. Освен това „Одеса“ нямаше как да се сбърка с друго оръжие. Първия път, когато го видя, Хари го оприличи на футуристичния пистолет от обложката на албума на „Фу Файтърс“ — един от многото му дискове, в крайна сметка останали в дома на Ракел и Олег.
    — А тези двама свидетели са изключително надеждни, така ли? С пренебрежим проблем с наркотиците?
    Беате не отговори. И без да му го казва, Хари знаеше, че веднага е разчела поведението му. Той просто се мъчеше да се хване за някоя сламка.
    — Какво показа анализът на кръвта и урината на Олег? — попита Хари и дръпна ръкавите на сакото си, сякаш в момента нямаше нищо по-важно от това.
    — Наличие на активните съставки на виолина. Наркотичното опиянение, разбира се, може да се използва в съда като смекчаващо вината обстоятелство.
    — Мхм. Значи, предполагаш, че Олег е бил надрусан, преди да застреля Густо Хансен. А мотивът?
    — Мотивът ли? — изгледа го с пълно недоумение Беате.
    Хари се досещаше как разсъждава тя: какъв друг мотив би задвижил един наркоман при убийството на негов „дрОгар“, освен желанието да се снабди със стока?
    — Ако Олег действително вече се е намирал под наркотично въздействие, защо му е да убива някого? — продължаваше да дълбае Хари. — Наркоубийствата по принцип са спонтанен акт на отчаяние, продиктуван от наркотичен глад или начални симптоми на абстиненция.
    — Мотивите са по твоята специалност, Хари. Аз съм криминален експерт.
    — Добре — пое си дъх Хари. — Друго?
    — Предположих, че ще искаш да разгледаш снимки — Беате разтвори тънка кожена папка.
    Хари пое сноп фотографии. Още от пръв поглед го порази красотата на Густо Хансен. Хари не намираше друга, по-точна дума. Защото прилагателните „симпатичен“ и „готин“ не създаваха достатъчно достоверна представа за външността му. Дори мъртъв, със склопени очи и риза, пропита с кръв, Густо Хансен притежаваше неописуемата, но очевидна за всички красота на младия Елвис Пресли. Такава хубост привлича и жени, и мъже. Неслучайно всички религии изобразяват божествата си с андрогенна красота.
    Прелисти нататък. Фотографът бе започнал със снимки на тялото в цял ръст и бе продължил с лицето в близък план и огнестрелните рани.
    — Какво е това? — Хари посочи снимка на дясната ръка на Густо.
    — Под ноктите му има кръв. Взехме проби, но за жалост бяха компрометирани.
    — Как така?
    — Случват се такива неща, Хари.
    — Не и в твоя отдел.
    — Изпуснали са шишенцето, докато са го носели за ДНК анализ в Съдебномедицинския институт. Това не ни притесни особено. Кръвта беше сравнително прясна, но засъхнала и не допускам да има нещо общо с убийството. А отчитайки, че Хансен е бил наркоман, най-вероятно кръвта е била негова. Но…
    — … но ако не е, би било интересно да научим с кого се е сбил същия ден. Погледни обувките… — Хари вдигна една от снимките в цял ръст. — Алберто Фасциани?
    — Не знаех, че си такъв спец по модните марки, Хари.
    — Един от клиентите ми в Хонконг ги произвежда.
    — Хонконг, а? Доколкото ми е известно, оригиналните Фасциани се произвеждат само в Италия…
    — И да ги сравниш с оригиналните, няма да откриеш разлика — сви рамене Хари. — Но тези скъпарски обувки никак не подхождат на облеклото на Густо Хансен. Облечен е като несретниците, които ходят да искат дрехи от „Фюрлюсе“.
    — А защо да не ги е откраднал? Известен е и с прозвището Крадльото. Задигал каквото му попадне — най-вече наркотици. Дори се говорело, че откраднал полицейско куче и го използвал, за да открива къде други наркомани си крият стоката.
    — И е попаднал на скривалището на Олег. Той спомена ли нещо подобно на разпита?
    — Не, мълчи като риба. Каза само, че всичко му се губело. Дори не си спомнял да е влизал в апартамента.
    — Ами ако изобщо не е бил там?
    — Открихме следи от негова ДНК, Хари. Косми, потомастен секрет.
    — Все пак е живял тук.
    — Върху трупа, Хари.
    Хуле млъкна и се вторачи пред себе си.
    Беате вдигна ръка с намерението да я сложи на рамото му, но се отказа и я отпусна.
    — Успя ли да се видиш с него?
    — Изгони ме — поклати глава Хари.
    — Срамува се.
    — Сигурно.
    — Говоря сериозно. Винаги си му служил за пример. За него е унизително да го виждаш в това състояние.
    — Унизително? Бърсал съм му носа, превързвал съм рани, гонил съм чудовища и кошмари. Какво ли не съм правил за това момче!
    — Това момче вече го няма, Хари. Сегашният Олег не иска да му помагаш, а да бъде достоен като теб.
    Хари тропна с крак върху дъсчения под, докато оглеждаше стената.
    — Не съм мерило за достойнство, Беате. И Олег го е осъзнал.
    — Хари…
    — Да слезем ли до реката?


    Сергей стоеше пред огледалото с отпуснати встрани ръце. Избута предпазителя и натисна копчето. Острието изскочи и мигом улови светлината. Красив нож — сибирски, автоматичен. „Желязото“, както го наричаха урките — криминалната каста в Сибир. Най-доброто хладно оръжие в света. Елегантна източена дръжка с дълго тънко острие. По традиция по-младите го получаваха под формата на подарък от по-възрастен престъпник в рода, след като докажат, че го заслужават. Но традицията замираше. В днешно време хората купуваха, крадяха или изработваха пиратски копия на този нож. Сергей обаче беше получил ценното оръжие от свако си. По думите на Андрей Атамана държал ножа под матрака си, преди да го връчи на Сергей. Едно старо поверие пък гласеше, че сложиш ли нож под матрака на болен, той ще изсмуче болките и страданията му и те ще връхлетят онзи, когото пронижеш с ножа. Урките обожаваха такива суеверия. Вярваха например, че ако някой задигне „желязото“ ти, ще го покоси нещастие и смърт.
    Едновремешните романтични суеверия постепенно се превръщаха в отживелица, ала Сергей прие подаръка с голямо — дори малко пресилено — страхопочитание. И как иначе? Дължеше всичко на свако си. Той го измъкна от неприятностите, в които се беше забъркал, той му уреди документите, та Сергей да дойде в Норвегия, а когато Сергей пристигна, дори му беше намерил работа като хигиенист на летището в Осло. Плащаха му добре, но работата не беше престижна. Не можеш да накараш норвежец да я върши; той по-скоро ще предпочете да разчита на социални помощи. Свакото бързо уреди присъдите на Сергей от Русия да изчезнат. Предварително се погрижи да изчистят досието му. Затова Сергей с дълбоко уважение целуна синия пръстен на благодетеля си, поемайки от него скъпия подарък. Ножът беше изключително красив. Тъмнокафява дръжка, изработена от рог на благороден елен, с инкрустиран православен кръст от слонова кост.
    Сергей пристъпи пъргаво напред, както го бяха учили, усети, че се намира в добра позиция, разсече въздуха с ножа и го дръпна. После го вкара и пак го извади. И още веднъж. Действаше енергично, но не прекалено бързо. Вкара ножа до край.
    Избраха хладно оръжие, защото мишената беше полицай. А убийството на полицай отприщва яростно преследване на виновника. Затова трябваше да сведат следите до минимум. Куршум, изстрелян от пистолет, винаги подсказва на разследващите предполагаеми места, оръжия и лица, свързани с него. А разрезът, извършен с остър нож, не насочва с нищо какъв човек го е държал. По ръбците на самата прободна рана можеше, разбира се, да се установи приблизителната дължина и форма на острието. Затова Андрей го посъветва, вместо да го намушка в сърцето, да пробие сънната му артерия. Досега Сергей никога не бе прерязвал гърло на човек, нито бе намушквал някого в сърцето. Опитът му се изчерпваше с един грузинец: заби нож в бедрото му. Не за друго, а просто защото беше грузинец. Затова Сергей осъзна необходимостта да се упражни върху нещо. Върху нещо живо. Съседът му, пакистанец по произход, гледаше три котки. Всяка сутрин, излизайки от апартамента си, Сергей усещаше как го удря воня на котешка пикня.
    Сергей отпусна ръката с ножа, постоя с наведена глава, вдигна очи и се взря в огледалото. Изглеждаше много добре: мускулест, страшен, опасен, готов. Същински герой от филмов афиш. От татуировката, която ще му направят, ще личи, че е убил именно полицай.
    Представи си как застава зад него, пристъпва крадешком, хваща го за косата с лявата си ръка, навежда главата му назад. После забива върха на ножа в лявата част на врата му, порва кожата и прерязва гърлото му. Ръката му описва дъга. И готово.
    От прерязаната артерия ще избликне кървав порой, а след три удара на сърцето струята ще секне. Полицаят вече ще е изпаднал в мозъчна смърт. Сергей ще щракне обратно ножа, ще го мушне в джоба си и бързо ще се отдалечи. Няма да бяга, няма да поглежда минувачите в очите. Ще се махне. И ще бъде свободен.
    Отстъпи крачка назад. Застана в бойна позиция, пое си дъх. Опита се да визуализира предстоящото. Издиша насъбрания въздух. Пристъпи напред. По острието на ножа пробяга матов отблясък. Нож, по-изящен от скъпо бижу.

Шеста глава

    Беате и Хари излязоха на улица „Хаусман“, свърнаха наляво, заобиколиха ъгъла на сградата и прекосиха парцел със следи от къща, опустошена от пожар. По чакъла още се виждаха обгорели парчета от стъкло и тухли. Зад парцела стръмно надолу се спускаше склон към реката. Хари забеляза, че от задната страна на сградата, където беше извършено убийството, няма врата за изход. Затова пък от последния етаж се спускаше аварийна стълба.
    — Кой живее в апартамента на същия етаж? — поинтересува се Хари.
    — Никой. Някога там се е помещавал офисът на „Анархиста“, малко списание за…
    — Знам. Изданието си го биваше. Сега журналистите, които го списваха, работят в редакциите на големите вестници. Офисът заключен ли е бил?
    — Не, вратата беше разбита. Вероятно от години.
    Хари погледна многозначително Беате. Тя веднага схвана предположението му и кимна примирено, за да потвърди: наистина е възможно някой да е проникнал в апартамента на Олег и да се е измъкнал незабелязано през съседния офис. Сламка за отчаяния удавник.
    Поеха по пътеката по поречието на Акершелва. Хари установи, че коритото на реката не би затруднило младеж с добър замах да хвърли пистолет на отсрещния бряг.
    — Но вие не сте открили оръжието на убийството… — подхвана Хари.
    — На прокуратурата пистолетът не ѝ трябва, Хари.
    Той кимна. Барутният нагар по ръката, свидетелските показания, че се е перчил с пистолета, следите от неговата ДНК по трупа бяха достатъчни.
    Малко по-напред, до зелена желязна пейка, две светлокожи момчета в сиви суичъри ги погледнаха, доближиха съзаклятнически глави и тръгнаха по пътеката, влачейки крака.
    — Пласьорите явно все още надушват ченгето в теб — подхвърли Беате.
    — Сигурно. А аз си мислех, че в Осло само мароканците продават хашиш.
    — Появи се конкуренция. Косовски албанци, сомалийци, източноевропейци… Някои бежанци предлагат пълен асортимент: спийд, метамфетамин, екстази, морфин.
    — Хероин.
    — Съмнявам се. В Осло вече почти не се намира хероин. В момента най-много се търси виолин. Ако искаш да си купиш, трябва обаче да се навърташ около „Плата“ или да отскочиш до Гьотеборг или Копенхаген. Говори се, че отскоро новата дрога се предлага и там.
    — Откакто пристигнах, непрекъснато слушам за този виолин. Какво представлява?
    — Нова синтетична дрога. За разлика от хероина не потиска дихателния център и затова не е толкова смъртоносен, макар и животосъсипващ. Случаите на предозиране са много по-редки. Предизвиква силна зависимост. Изпробвалите го веднъж непрекъснато увеличават доза. Но е много скъп и не всеки наркоман може да си го позволи.
    — И повечето си купуват друго?
    — Търговията с морфин процъфтява.
    — Крачка напред, две назад — обобщи Хари.
    — Той успя да спечели войната с хероина — възрази Беате.
    — Белман ли?
    — Значи си чул?
    — Хаген ми каза, че разтурил повечето хероинови банди.
    — Да: пакистанците, виетнамците. „Дагбладе“ го нарече „новия генерал Ромел“21, защото Белман пресече наркомрежа на група от Северна Африка. И тя, и рокерската банда от района Алнабрю са на топло.
    — Рокерската банда? По мое време те бръмчаха на спийд и бягаха от хероина като дявол от тамян.
    — „Лос Лобос“ — кандидати за славата на „Hells Angels“. По наши подозрения са едната от двете престъпни групи, които разпространяват виолин. Полицията ги залови по време на мащабна акция в Алнабрю, последвана от масови арести. Трябваше да видиш доволната физиономия на Белман по вестниците. Лично беше присъствал на акцията.
    — Let’s do some good?22
    Беате се разсмя. Ето още едно нейно качество, което Хари много харесваше: запалена почитателка на киното, тя винаги се сещаше реплика от кой филм е цитирал Хари. Той ѝ предложи цигара, тя отказа. Но Хари запали.
    — Мхм… И как, по дяволите, Белман е успял да се справи с нещо, с което от Наркотичния се мъчат от години?
    — Знам, че не го харесваш, но Белман има качества на лидер. В КРИПОС го обожаваха, още се сърдят на началника му, задето го премести в Главното управление.
    — Мхм — Хари вдиша жадно цигарения дом.
    Усети как никотинът засити глада на кръвта. Никотин — поредният трисричков наркотик, който завършва на „ин“.
    — И кои останаха след масовото изтребване?
    — Единственият недостатък при унищожаването на вредителите е, че се намесваш в хранителна верига и няма как да знаеш дали, ликвидирайки вредителя, не си отворил място за друг, много по-опасен…
    — Някакви индикации в тази посока?
    Беате сви рамене.
    — От известно време сведенията от улицата секнаха. Информаторите или не разполагат с новини, или си мълчат. Носи се мълва за някакъв тип от Дубай. Никой не го е виждал и не знае името му. Нещо като задкулисен кукловод. Имаме данни за търговия с виолин, но няма как да спрем онези, които дърпат конците. Пласьорите, които разпитваме, ни казват, че са го купили от техни „колеги“ на същото ниво в йерархията. В този бизнес рядко се случва босът така добре да си покрие следите. Следователно в града действа отлично обучена организация, която внася и разпространява наркотика.
    — Мъжът от Дубай: загадъчният „мозък“ на престъпната мрежа. Това вече не сме ли го чували, Беате? Накрая се оказва, че е поредният най-обикновен негодник.
    — Сега е различно, Хари. През новата година се сблъскахме с няколко наркоубийства, извършени с невиждана жестокост. Не успяхме да изкопчим информация отникъде. Намерихме двама виетнамски дилъри, закачени да висят с главата надолу от тавана в склада им. Бяха починали от удавяне. Около главите им бяха увити найлонови пликове, пълни с вода.
    — Този метод не е арабски, а руски.
    — Какво?
    — Закачат краката им нависоко, завързват найлонов илик около главите им, но пробиват няколко дупки, колкото да дишат. После започват да изливат вода над подметките им, струята потича под дрехите и започва да изпълва плика. Методът се нарича Man on the Moon23.
    — Откъде знаеш всичко това?
    Хари сви рамене.
    — През осемдесетте един от най-богатите киргизки босове, Бираев, се сдобил с оригинален скафандър, използван от космонавт на борда на „Аполо 11“. Дал два милиона долара на черната борса. Нелоялните му партньори и некоректните му длъжници навличали принудително скафандъра, а мутрите на Бираев започвали да изливат вода върху обувките им. Цялата операция се запечатвала на лента, а филмът се разпращал до други заборчлели на подземния бос.
    Хари издуха клъбце дим към небето. Беате поклати глава.
    — С какво се занимаваш в Хонконг, Хари?
    — Нали ме попита по телефона.
    — Не ми отговори.
    — Именно. Хаген ми предложи да поема убийството на някакъв агент под прикритие.
    — Ясно — в гласа на Беате се появи нотка на облекчение, че прекратиха темата за Густо Хансен и Олег.
    — Някакви подробности?
    — Млад разузнавач към „Наркотици“. Тялото изплувало на мястото, където скосеният покрив на Операта слиза до водата. Туристи, деца… Голяма истерия.
    — Застрелян?
    — Удавил се е.
    — И как разбрахте, че е убийство?
    — Нямаше никакви видими травми. Понеже редовно се е подвизавал в района около Операта, не изключвахме да се е подхлъзнал и да е паднал във водата. Бьорн Холм обаче провери водата в дробовете му. Оказа се прясна. Водата във фиорда е солена. Явно някой е хвърлил тялото там, за да заприлича на нещастен случай.
    — Чакай малко… Разузнавачите обикалят и реката. Впрочем водите ѝ се вливат в морето точно до Операта.
    — Бях забравила колко приятно се работи с теб, Хари. Бьорн се сети и за тази възможност. Сравни бактериалната флора, наличието на микроорганизми… Водата в дробовете на мъртвия се оказа прекалено чиста. Няма начин да е дошла от река Акершелва. Минала е през филтри за питейна вода. Удавил се е или във вана, или в езеро до пречиствателната станция, или…
    — … в найлонов плик — Хари хвърли цигарата си на пътеката.
    — Да.
    — Какво знаете за мъжа от Дубай?
    — Онова, което току-що ти казах, Хари.
    — Тоест, почти нищо.
    — Именно.
    Спряха на моста. Хари си погледна часовника.
    — Бързаш ли занякъде? — попита Беате.
    — Не. Погледнах си часовника, за да ти осигуря удобен повод да си тръгнеш, без да изпитваш угризения, че си ме зарязала.
    Беате се усмихна. Усмивката я разкрасяваше. Странно защо още не си бе намерила приятел. Всъщност Хари нямаше как да знае дали е така. Беате беше сред едва осемте номера в телефона му, а той дори не знаеше дали излиза с някого.
    Б — Беате.
    Х — Халвуршен. Партньор на Хари и баща на детето на Беате. Убит по време на служба. Името му още стоеше в паметта на апарата.
    — Обади ли се на Ракел? — прекъсна мислите му Беате.
    Р… Дали пък Беате не се сети за Ракел именно след споменаването на думата „зарязала“, зачуди се Хари. Поклати глава. Беате явно чакаше той да сподели още нещо, но Хари мълчеше. После двамата заговориха едновременно:
    — Всъщност ме чака…
    — Сигурно имаш…
    — … и друга работа — довърши с усмивка Беате.
    — Разбира се, тръгвай.
    Хари я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше по улицата.
    Седна на една пейка и се загледа в реката; в патиците, които се плъзгаха по спокойната вода.
    Двамата младежи със суичърите се върнаха. Приближиха се до него.
    — Да не си „пет-нула“?
    В американските криминални сериали това означава „ченге“. Всъщност бяха надушили Беате, не Хари.
    Хари поклати глава.
    — Какво търсиш?
    — Спокойствие — отвърна той. — Нищо повече.
    Извади чифт слънчеви очила „Прада“ от вътрешния си джоб. Беше му ги подарил собственик на бутик по Кантън Роуд. Човекът, позакъснял с вноските, изобщо не възропта срещу напомнянето да си погаси задълженията. Очилата бяха дамски, но на Хари не му пукаше. Харесваше ги.
    — Я чакайте! — извика той след младежите. — Да ви се намира виолин?
    Единият само изфъфли нещо неясно.
    — В центъра — отвърна другият и посочи през рамо.
    — Къде?
    — Търси Ван Перси или Фабрегас.
    Смехът им се изгуби зад „Бло“ — близкия джазклуб.
    Хари се облегна и се загледа в движенията на патиците. Засилваха се с изненадваща ефективност и се плъзгаха по водната повърхност като опитни кънкьори по черен лед.
    Олег отказваше да говори. Така постъпват виновните. Мълчанието е единствената им привилегия и единствената разумна стратегия. И какво от тук нататък? Как да разследва нещо, вече разкрито, как да разнищва въпроси, вече намерили адекватния си отговор? Да овладее истината, като я отрече? Колко пъти в работата си се бе сблъсквал с близки и роднини, които неизменно повтарят дежурната мантра: „Синът ми никога не би извършил подобно нещо!“ Хари си даваше сметка защо се захваща с това разследване: защото само това умееше. Единствено така би могъл да помогне. Както майката настоява лично да приготви храната за помена на сина си, както музикантът свири на погребението на приятеля си, така и Хари търсеше начин, внасяйки своята лепта, да отвлече вниманието си от мъката и да се утеши. Една от патиците се плъзна към него, вероятно с надеждата да получи трошица хляб. Не че ѝ се вярваше, но все пак беше решила да си изпробва късмета. Изчислен разход на енергия: в едното блюдо на везната — вероятността да получиш награда; в другото — надежда. Черен лед.
    Хари стана рязко от пейката. Извади ключовете от джоба си. Току-що се сети защо някога си беше купил катинар с ключ „Абус“. Не за себе си. А за кънкьора. За Олег.

Седма глава

    Полицай Трюлс Бернтсен и старши инспекторът на летище „Гардермуен“ влязоха в леко пререкание. Бернтсен прекрасно знаел, че летището попада в полицейски окръг Румерике и не се намира под юрисдикцията на Осло. Но, изтъкна той, от известно време наблюдавал задържания и един от източниците му току-що му съобщил, че са хванали Торд Шулц с наркотици. Бернтсен показа идентификационната си карта: полицейски служител трета степен, ресор „Специални операции“, звено „Организирана престъпност“, полицейски окръг Осло. Старши инспекторът сви рамене и мълчаливо го заведе до килията — една от общо три.
    Вратата зад гърба му се хлопна и Трюлс се огледа, за да се увери, че коридорът и другите две килии са празни. Седна върху капака на тоалетната и погледна към нара. Арестантът беше заровил глава в шепите си.
    — Торд Шулц?
    Мъжът повдигна глава. Беше си съблякъл сакото и ако на ризата му липсваха отличителни знаци, Бернтсен не би се досетил, че пред него стои пилот. Защото от пилот не се очаква да изглежда смъртноизплашен, блед, с разширени, потъмнели от ужас зеници. От друга страна, всички изглеждат така, когато ги хванат за първи път. Бернтсен се позабави, докато определи местоположението на Торд Шулц, но останалото беше лесна работа. Торд Шулц нямаше криминално досие, липсваха данни да е попадал в официалните полицейски регистри, както и да е бил засичан от разузнавачи в наркосредите.
    — Кой си ти?
    — Представлявам работодателите ти, Шулц. И под „работодатели“ нямам предвид авиокомпанията. Останалото не те интересува. Ясно?
    Шулц посочи идентификационната карта, провесена на вратата на Бернтсен.
    — Полицай си. Опитваш се да ме подхлъзнеш.
    — Ще ти се, Шулц. Ако наистина беше така, адвокатът ти би могъл да се позове на грубо административно нарушение и да поиска да снемат обвиненията. Но ние ще се справим и без адвокат, нали?
    Пилотът продължаваше да се взира в Трюлс Бернтсен с разширени зеници, които поглъщаха и малкото светлина в килията, жадни за зрънце надежда. Бернтсен въздъхна. Налегнаха го съмнения дали в това състояние пилотът ще успее да възприеме думите му.
    — Знаеш ли какво е „горелка“? — попита той и продължи, без да дочака отговор: — Служител в полицията, който се занимава с подривна дейност: унищожава или отмъква доказателства, нарочно подтиква колегите си да допускат процедурни грешки, които да препятстват стартиране на съдебен процес, или насърчава дребни пропуски в следствието, които водят до освобождаването на арестанта. Стопли ли?
    Шулц премига два пъти и кимна.
    — Добре. Ще ти опиша настоящата ситуация. В момента двамата с теб падаме свободно и разполагаме с един парашут. Току-що скочих от самолета, за да те спася. Рано е да ми благодариш. Засега е достатъчно изцяло да ми се довериш, че ще успея да ни приземя благополучно. Чаткаш ли?
    Явно не. Шулц продължаваше да мига объркано.
    — Имало едно време един корумпиран немски полицай на хранилка при банда косовски албанци, които внасяли хероин през Балканския път. Стоката потегля с камиони от опиумните полета в Афганистан за Турция, оттам — през бивша Югославия за Холандия. От Амстердам албанците я транспортират до Скандинавския полуостров. Както виждаш, пресичат се много граници, плаща се на много хора. Облажавало се и въпросното ченге. Един ден обаче митничарите открили пакети суров опиум в резервоара на млад косовски албанец. Задържали го в ареста. Още същия ден косоварите от престъпната групировка се свързали с немския полицай. Той отишъл при арестанта, представил се и го посъветвал да се успокои. Обещал да оправи нещата. Разбрали се ченгето да се върне на следващия ден и да му обясни каква версия да представи пред полицаите. Дотогава трябвало само да си държи езика зад зъбите. Но нашият човек, трафикантът, бил още новобранец и за пръв път попадал в затвора. Явно историите за сапуна здравата го били шашардисали, защото още при първия разпит се пропукал като яйце в микровълнова и изпял цялата тайна операция и името на ченгето с надеждата съдията да намали наказанието му. За да си осигури доказателства срещу ченгето, затворническата управа монтирала подслушвателни устройства в килията. Корумпираното ченге обаче не се явило в уречения час. Открили го чак шест месеца по-късно. Разпръснат из нива с лалета. Отраснал съм в града, но знам, че такава тор подхранва отлично почвата.
    Бернтсен млъкна и погледна пилота в очакване да чуе обичайния в такива случаи въпрос.
    Поизправил се на нара, Торд Шулц си бе възвърнал цвета на лицето. Прочисти си гърлото:
    — Защо са… убили полицая? Нали не той ги е издал?
    — Защото на този свят няма справедливост, Шулц. Само надлежни мерки във връзка с належащи проблеми. Ченгето, което обикновено унищожавало доказателства, се превърнало в доказателство срещу престъпната групировка. Разобличили го и попаднел ли в ръцете на полицията, имало опасност да я отведе до косовските албанци. И понеже той не бил техен сънародник, а някаква си платена курва, какво по-логично от това, да го очистят? Пък и са знаели, че полицията няма да пилее ресурси да разследва това убийство. Защо да го прави? Подкупното ченге си е получило заслуженото. Дадат ли ход на подобно разследване, най-много обществеността да се взриви заради поредния случай на корупция в правоохранителните органи. Ти как мислиш?
    Шулц не отговори.
    Бернтсен се наведе напред.
    — Никак не ми се ще да ме намерят на някоя поляна с лалета, нали разбираш — зашепна той с нарастващо ожесточение. — Единственият ни изход е да се доверим сто процента един на друг. Падаме с един парашут. Ясно?
    — А какво станало с косовския албанец? — попита пилотът. — Смекчили ли присъдата му?
    — Трудно е да се каже. Преди началото на процеса го открили да виси на стената. Някой нанизал главата му на ченгела за дрехи.
    Кръвта се отдръпна от лицето на Торд Шулц.
    — Дишай — посъветва го Трюлс Бернтсен.
    Ето това най му харесваше в тази работа: усещането, че ти командваш. Иначе в много редки случаи му се удаваше възможността да упражнява власт.
    Шулц се облегна, опря глава о стената, затвори очи.
    — А ако още сега заявя, че не желая помощ, и забравим, че изобщо си идвал при мен?
    — Не става. Общият ни работодател няма да позволи да седнеш на свидетелската скамейка.
    Бернтсен се усмихна и изрече любимото си изречение:
    — Изборът, Шулц, е лукс, който отдавна не можеш да си позволиш.


    Стадион „Вале Ховин“ представляваше малък бетонен оазис сред пустиня от зелени площи, брези, градини и веранди със саксийни цветя. Зиме стадионът се превръщаше в ледена пързалка, лете тук провеждаха концерти: предимно на динозаври като „Ролинг Стоунс“, Принс, Брус Сптрингстийн. Ракел дори успя да го убеди да отидат на концерта на „Ю Ту“, въпреки че Хари винаги бе предпочитал клубовете пред стадионите. После се скъса да го дразни, че имал прекалено закостенели музикални предпочитания.
    През по-голямата част от годината обаче „Вале Ховин“ пустееше и се рушеше подобно на закрита фабрика, доскоро произвеждала стоки, непотребни вече никому. Точно от този стадион Хари бе запазил най-скъпите си спомени — от времето, когато Олег се учеше да кара кънки. Седеше отстрани и наблюдаваше как малкият прави опит след опит, пада, става, пак пада… После се понася по леда. Всъщност спомените му не бяха от големи събития: нов личен рекорд на Олег, второ място в клубно първенство в различни възрастови категории. Но тези дребни на пръв поглед успехи така преизпълваха глупавото сърце на Хари, че за да не издаде вълнението си и да постави и себе си, и Олег в неловко положение, той нахлузваше маската на равнодушието: „не е лошо, Олег“.
    Хари се огледа. Не се виждаше жива душа. Пъхна ключа „Винг“ във вратата към гардеробната под трибуните. Вътре всичко си беше, каквото го помнеше. Вероятно малко поизносено. Влезе в мъжката съблекалня. По пода се валяха боклуци. Явно рядко идваше чистачка. Ето тук човек можеше да намери уединение. Хари тръгна между редиците с шкафчета. Повечето изобщо не бяха заключени. Откри каквото търсеше: катинара „Абус“. Ключът обаче не влизаше. По дяволите!
    Хари се обърна и плъзна поглед по шкафчетата от отсрещната редица. Ето още едно със същата марка катинар. Върху зелената боя Хари различи издълбана буква „О“.
    Хари отключи. Вътре откри състезателните кънки на Олег. По ръба на остриетата се забелязваше червеникав слой ръжда.
    Между вентилационните решетки в шкафчето бяха закачени две снимки. Семейни фотографии. На едната — три деца и двама възрастни, вероятно техни родители. Хари позна едното от децата. Защото го бе виждал на други снимки. От местопрестъпление.
    Такава красота не се забравя. Густо Хансен.
    Хари се питаше дали изключителната външност е причината Густо да изглежда някак чужд на тази снимка. Или по-скоро чужд на това семейство.
    Странно, но същото не можеше да се каже за високия рус мъж, застанал зад смугла жена и сина ѝ на другата снимка. Хари си спомняше кога се бяха снимали. В един есенен ден преди няколко години решиха да се поразходят из Холменколен. Докато газеха из листата с портокалов цвят, Ракел постави малкия си фотоапарат на един камък и включи самоснимачката.
    Наистина ли този мъж на снимката беше той? Хари не си спомняше някога да е изглеждал толкова спокоен.
    Очите на Ракел блестяха. В ушите на Хари изведнъж зазвънтя смехът ѝ. Как обожаваше този смях! Никога не би му омръзнало да го слуша. Затова постоянно се опитваше да я разсмива. Ракел се смееше и в разговорите си с други хора, но смехът ѝ, когато беше заедно с Хари и Олег, притежаваше обертон, запазен единствено за тях двамата.
    Хари прерови съдържанието на шкафчето. Бял пуловер със светлосини кантове. Някак не си представяше Олег с такава дреха. Той предпочиташе къси якета и черни тениски с надписи „Слейър“ или „Слипнот“. Подуши пуловера. Долови дискретния аромат на дамски парфюм. Върху рафта за шапки имаше найлонов плик. Хари го извади и го разтвори. Пое си сепнато дъх: комплект за наркомани. Две спринцовки, лъжица, турникет, запалка и парче памук. Липсваше само дрогата. Тъкмо да върне плика на мястото му, забеляза риза в дъното на шкафчето. В червено и бяло. Извади я. Футболна тениска с надпис „Fly Emirates“. На футболния отбор „Арсенал“.
    Хари пак се вгледа в снимката. В лицето на Олег. Дори той се беше усмихнал. Сякаш вярваше — или поне тогава е вярвал, — че тези трима души са щастливи и решени да продължават в същия дух. Защо на някого от тях би хрумнало да затрие това щастие? Защо онзи, който стои зад волана, би разбил колата в първата канавка?
    „Колко пъти си ни лъгал, че винаги ще бъдеш до нас!“ Хари откачи двете снимки и ги прибра във вътрешния си джоб. Когато излезе навън, слънцето вече се снижаваше над възвишението Юлер.

Осма глава

    Виждаш ли как кървя, татко? От мен изтича прокажената ти кръв. И твоята кръв, Олег. Камбаните трябваше да бият на умряло за теб. Проклинам те, проклинам деня, в който те срещнах. Беше ходил на концерт на „Джудас Прийст “ в зала „Спектрум“. Чаках отвън и се смесих с тълпата.
    — Леле, каква готина тениска! — възкликнах аз. — Откъде си я купи?
    — От Амстердам — отвърна ти и ме изгледа озадачен.
    — Гледал си „Джудас Прийст“ в Амстердам?
    — Защо не?
    Нямах представа какво свирят „Джудас Прийст“, но поне бях проверил, че са банда, а не солов изпълнител. Вокалистът се казвал Роб някой си.
    — Лудница! „Прийст“ къртят!
    Ти някак се скова и ме погледна съсредоточено. Така гледа животно, надушило нещо: опасност, плячка, потенциален спаринг-партньор. Или — в твоя случай — предполагаема сродна душа. Защото самотата огъваше плещите ти като тежко, напоено с вода палто и затрудняваше стъпките ти. Обещах да те черпя с кока-кола, ако ми разкажеш как „Прийст“ са забили в Амстердам.
    И ти започна да говориш за концерта в „Хайнекен Мюзик Хол“ състоял се преди две години. Разказа ми как през осемдесетте двама приятели — на осемнайсет и деветнайсет години — се простреляли с ловна пушка, след като слушали парче на „Прийст“, в което се носело скритото послание „do it!“ — направи го! Само единият оцелял. „Прийст“ свирели хеви метъл, а някои парчета се водели спийд метъл. За двайсет минути успя да ме въведеш в тънкостите на готик субкултурата и влечението към смъртта и някак неусетно стана време да включим метамфетамина в разговора.
    — Да се поразходим, Олег. Нека отпразнуваме подобаващо срещата на две сродни души. Какво ще кажеш?
    — В смисъл?
    — Познавам едни купонджии, дето ще пушат в парка.
    — Аха… — по лицето ти се изписа недоверие.
    — Не се занимавам с такива работи. Sorry.
    — Да не мислиш, че аз се занимавам? Само ще изпушим една лула. Двамата. Истински „лед“, а не онази долнопробна мешилка. Точно като Роб.
    — Като Роб ли? — сепна се Олег, докато отпиваше от кока-колата.
    — Да.
    — Като Роб Халфорд?
    — Именно. Неговият роуди25 купил стока от същия, дето ще снабди и мене. Имаш ли пари?
    Подхвърлих го така небрежно, между другото, че по сериозното му лице не забелязах нито сянка на съмнение.
    — Роб Халфорд наистина ли пуши „лед“?
    Извади петстотинте крони, които му поисках. Помолих го да ме изчака, станах и тръгнах към моста „Ватерлан“. Отдалечих се на безопасно разстояние, пресякох и след триста метра стигнах до Централната гара. Изобщо не възнамерявах да се връщам повече при шибания Олег Фауке.
    Но докато седях в тунела под пероните с лула в устата, осъзнах, че двамата с него имаме още какво да си кажем. Не бяхме приключили. Той се появи, опря се на стената и се свлече до мен, без да обели дума. Протегна ръка. Подадох му лулата. Той дръпна. Задави се. Протегна другата си ръка:
    — Дай ми рестото.
    И така сформирахме тандема Густо и Олег. Всеки ден след края на смяната си в „Клас Улсон“, където караше летния си стаж, Олег идваше при мен и заедно се спускахме към центъра. Къпехме се в мръсното езеро в Средновековния парк и гледахме как върви строежът на новия квартал около Операта.
    Споделяхме си всичко за бъдещите си планове и мечти, за местата, които искаме да посетим. Цялата му заплата отиваше за пушене и смъркане.
    Разказах му за приемния ми баща — как ме е изхвърлил, защото приемната ми майка ми се пускала. А ти, Олег, ми разказа за някакъв тип, гадже на майка ти, ченге на име Хари. Бил адски точен пич. Можел си да разчиташ на него. Но нещата се разсъхнали. Първо между него и майка ти. После пък сте били въвлечени в убийство, което той разследвал. Тогава с майка ти сте се преместили в Амстердам. Отвърнах ти, че този тип сигурно наистина е бил точен пич, но изразът е съвсем изтъркан. Ти ми се тросна, че „шибан“ бил още по-старомоден израз — да съм го знаел, ако ще се правя на интересен. Пък и звучало адски инфантилно. Попита ме защо съм говорел на толкова изопачен източен диалект, като не съм бил от източната част на Осло? Отвърнах, че имам навика да маниернича, защото това подсилва ефекта на казаното. А „шибан“ е толкова неподходящо, че чак звучи мегауместно. Олег ме погледна. „Ти също си толкова неподходящ, че си мегауместен“ — отвърна той. Слънцето грееше, а аз си мислех, че никой никога не ми е правил по-як комплимент.
    Тръгнахме да просим по „Карл Юхан“ — ей така, за кеф. Отмъкнах скейтборд от площада пред Кметството и само след половин час го трампихме за спийд. Качихме се на корабче за Ховедоя, изкъпахме се и пихме бира на аванта. Няколко момичета ме поканиха да се кача в яхтата на тате. Ти се качи на мачтата и скочи оттам. Едва улучи палубата. После взехме трамвая за Екеберг, за да гледаме залеза. Точно тогава се провеждаше традиционният младежки международен турнир по футбол в Осло. Някакъв сдухан треньор от Трьонделаг се зазяпа в мен. Обещах да му духам срещу хилядарка. Той ми даде парите, аз изчаках да си смъкне панталоните до глезените и търтих. После ти ми разказа, че нещастникът стоял като цапардосан по главата. Малко останало да те попита дали ти няма да свършиш работата. Майчице, как се сцепихме от смях тогава!
    Имах чувството, че онова лято никога няма да свърши. Но и неговият край дойде. Последната ти заплата изхарчихме за коз. Пушехме и издухвахме дима към бледото пусто нощно небе. Тогава ти каза, че ще изкараш добри оценки в училище и ще отидеш да следваш право — като майка ти. А после — шибаната Полицейска академия! От смях ни потекоха сълзи.
    Но след началото на учебната година започнах да те виждам все по-рядко и по-рядко. Ти си живуркаше в къщата в Холменколен при мама, а аз се свивах на дюшек в репетиционната на някаква група. Пуснаха ме по милост да нощувам там. Наглеждах им апаратурата, а като идваха да свирят, се омитах. Отписах те. Реших, че си се върнал в скучното си образцово ежедневие. По онова време започнах да пласирам.
    Всъщност стана съвсем случайно. Бях взел пари назаем от една жена, у която бях спал. И така, слизайки до Централната гара, попитах Туту дали му се намира „лед“. Туту го играеше маша на Один, тартора на бандата „Лос Лобос“ от Алнабрю, и малко заекваше. Сдобил се с прозвището, след като Один го накарал да изпере един куфар мангизи от наркотици. За целта го изпратил в букмейкърски пункт в Италия, за да заложи парите на футболен мач, който освен това бил предварително уреден, и Один знаел резултата. Отборът домакин трябвало да спечели с 2 — 0. Один инструктирал Туту как да каже „two nil“, но от нерви Туту така започнал да пелтечи на гишето, че букмейкърът чул само „ту-ту“ и го попълнил във фиша: два на два. Десет минути преди края на мача домакините водели с два гола преднина и всички били спокойни. С изключение на Туту, който тъкмо забелязал какво пише на разписката му: че е заложил цялата сума на равен мач. Знаел, че Один ще му пръсне коляното. Това е неговият начин да вразумява хората си. Тук идва ред на втория повратен момент. На резервната скамейка на домакините седял наскоро купен полски нападател. Понеже се справял с италианския колкото Туту — с английския, полякът единствен не разбрал, че мачът е предварително уговорен. И когато треньорът го пуснал в игра, нашият човек направил онова, за което му плащали: отбелязал. И то не един, а два гола. Туту спасил кожата. Още същата вечер кацнал в Осло и веднага отишъл при Один да му се похвали. Уви, след неочакваната сполука късметът му изневерил. Туту проявил неблагоразумието да започне с лошите новини как сгафил и заложил парите на друг резултат. От припряност така запелтечил, че Один изгубил търпение, извадил револвера от чекмеджето и — повратен момент номер три — прострелял Туту в коляното, преди онзи да стигне до щастливата развръзка.
    Така де. Та през онзи, въпросния, ден в Осло Туту ми каза, че н-н-няма да намеря л-л-лесно „лед“, и ще трябва да се задоволя с п-п-прах. И едното, и другото все е метамфетамин, ама аз не исках прахообразен, а кварц. Красивите бели кристали ти отвяват главата, а този жълтеникав, смрадлив прах, който ти пробутват в Осло, е примесен с бакпулвер, пудра захар, аспирин, витамин B12 и какво ли още не. А за „дрОгарите“ с по-изтънчено небце — със стрити болкоуспокояващи с вкуса на спийд. В крайна сметка купих каквото се предлагаше, а Туту ми направи отстъпка за количество. Останаха ми и пари за малко амфетки. И понеже амфетаминът си е направо здравословна храна в сравнение с метамфетамина, само дето действа малко по-бавно, изсмърках спийда, а метамфетамина смесих с още бакпулвер, продадох го на „Плата“ и ударих кьоравото.
    На следващия ден пак отидох при Туту и повторих същата схема. Само дето купих по-голямо количество. Част от дрогата изсмърках, остатъка го смесих с бакпулвер и го продадох. На третия ден — пак така. Казах на Туту, че ще купя повече, ама ако се навие да ми го даде на вересия. Той само се изсмя. На четвъртия ден Туту ми предаде желанието на шефа си: да вместим моите занимания в по-организирана ф-ф-форма. Видели ме да продавам и им харесало как се справям. Продам ли две партиди на ден, пет хилядарки отивали право в моя джоб. Така се превърнах в един от пласьорите на Один и „Лос Лобос“. Преди обяд Туту ми връчваше стоката, в пет следобед предавах печалбата и евентуално останалия наркотик. Не се случваше да хартиса. С две думи, поех дневната смяна.
    В продължение на три седмици търговията вървеше супер. Една сряда обаче — бях на Випетанген — тъкмо бях продал две партиди, джобът ми беше пълен с кинти, а носът — със спийд — реших, че няма причина да се виждам с Туту на Централната гара. Изпратих му есемес, че си вземам отпуск, и се метнах на кораба за Дания. Човек изтрещява, като се е друсал продължително и често с амфетамини.
    Върнах се и веднага чух за намерението на Один да ми вдигне мерника. Хвана ме шубето, пък и нали знаех как Туту се е сдобил с прякора си. Затова гледах да не се мяркам много-много в стария район, ами се мотаех из квартал „Грюнерльока“. И чаках деня на разплатата. Но Один си имаше много по-сериозни проблеми от пласьор, който му дължи няколко хилядарки. В града се беше появила конкуренция. „Мъжът от Дубай“. Не бръмчеше на амфетки, а на бяло — най-важната стока за „Лос Лобос“. Според някои бандата се състояла от беларуси, според други — от литовци, според трети — от пакистанци. Едно обаче беше извън всякакво съмнение: ставаше въпрос за професионалисти, които не се страхуват от нищо. И всички гледаха да не разпитват много-много. Беше адски смотана есен.
    Бях профукал и последния петак, нямах работа и трябваше да се спотайвам. Намерих купувач за апаратурата от репетиционната. Човекът поиска да я огледа. Изобщо не се усъмни дали е моя. Все пак живеех там! Оставаше само да уговорим кога да дойде да си я вземе. И неочаквано — като ангел спасител — отнякъде долетя Ирене. Луничавата мила Ирене. Беше през октомври, тъкмо се разправях с някакви типове в парка „Софиенберг “, и тя се появи изневиделица. Разплака се от радост. Попитах я има ли пари и тя размаха кредитната си карта. От баща ѝ, Ролф. Хукнахме към най-близкия банкомат и изпразнихме сметката му до шушка. Ирене първо се възпротиви, но като ѝ обясних, че от това зависи животът ми, веднага се нави. Трийсет и една хиляди. Обядвахме в „Олимпен“, купихме си няколко грама спийд и се прибрахме в репетиционната. Тя ми довери, че се скарала с майка си. Остана да нощува при мен. На следващия ден я заведох на Гарата. Видяхме Туту, възседнал мотоциклет, в кожено яке с рисунка на вълча муцуна на гърба. Туту с мустак, пиратска кърпа на главата и татуировки, подаващи се над яката му. И въпреки това приличаше на шибано пиколо. Той се канеше да скочи от мотора и да хукне след мен, но разбра, че не се крия. Изплатих му двайсетте хиляди, които му дължах, плюс още пет за лихвите. Благодарих му за заема и предложих да започнем на чисто. Туту се обади на Один, без да сваля поглед от Ирене. Разбрах какво иска. Бедничката красива бледа Ирене.
    — Один иска още пет б-б-бона — обясни той. — Иначе ми нареди да те н-н-н… — той си пое дъх.
    — Да ме набиеш — помогнах му аз.
    — И то още сега.
    — Добре, днес ще продам две партиди.
    — Ще трябва да си ги п-п-платиш.
    — Стига де, знаеш, че ще ги пласирам за два часа.
    Туту ме погледна и кимна към Ирене, която ме чакаше до стълбите към предгаровия площад.
    — А тя?
    — Помага ми.
    — Момичетата са д-д-добри пласьори. Използва ли?
    — Още не.
    — К-к-крадльо — ухили се той с беззъбата си уста.
    Наброих му парите. Последните. Все оставах на червено. Сега последните капки от кръвта ми изтичат.
    След седмица близо до рок кафенето едно момче спря пред мен и Ирене.
    — Запознай се с Олег — представих го аз и скочих от цокъла. — Това е сестра ми, Олег.
    Прегърнах го. Усетих как повдигна глава, за да огледа Ирене над рамото ми. През дънковото яке усетих как сърцето му се разтуптя.


    Полицай Бернтсен седеше с крака върху бюрото и слушалка, притисната към ухото. Разговаряше с полицейския участък в Лилестрьом, окръг Румерике. Беше се представил като Рой Лундер, лаборант в КРИПОС. Полицаят, с когото разговаряше, току-що потвърди, че са приели предполагаемата пратка хероин от „Гардермуен“. Съгласно процедурата по конфискация на съмнителни пратки, всички вещества, иззети от цялата страна, постъпваха за анализ в лабораторията на КРИПОС в квартал „Брюн“, Осло. Веднъж седмично служебен автомобил на КРИПОС обикаляше полицейските звена в Югоизточна Норвегия и събираше проби. Другите полицейски окръзи изпращаха веществата по куриер.
    — Добре — Бернтсен повъртя в ръка фалшивата идентификационна карта с негова снимка, но с името Рой Лундер, КРИПОС. — Ще мина покрай Лилестрьом да взема пробата. Такова голямо конфискувано количество трябва да се изследва веднага. Е, ще се видим утре сутринта.
    Затвори очи и погледна през прозореца. Новият квартал в района на залива Бьорвика се издигаше към небето. Замисли се за дребните детайли: размерите на винтовете и гайките, качеството на строителния разтвор, подвижността на прозорците. Всичко това трябва да се съчетае успешно, за да функционира добре целостта. Трюлс Бернтсен изпита дълбоко удовлетворение. Защото целостта функционираше. И то как.

Девета глава

    Дългите стройни борови стволове се губеха в зелената листна маса като женски бедра — в пола и хвърляха рехави следобедни сенки върху алеята, засипана с чакъл. Хари избърса от челото си потта, избила след изкачването на стръмния бряг на езерото Холмен, и огледа тъмната къща. Изглеждаше солидна, безопасна — надеждна дървена крепост срещу тролове и природни бедствия. Но дори тя не бе успяла да ги защити. Собствениците на съседните къщи — големи, тромави на вид — непрекъснато ги ремонтираха и разширяваха. Йойстайн, записан като Ѝ в телефонния му указател, веднъж сравни дървените къщи с копнежа на замогналата се буржоазия да се върне към естественото, обикновеното, здравото. Но в тази къща Хари виждаше единствено опита на извратен психопат, сериен убиец, да обсеби живота на цяло семейство. И въпреки това тя реши да задържи къщата.
    Хари се качи до вратата и позвъни.
    Отвътре се разнесоха тежки стъпки. В същия миг Хари осъзна, че е трябвало да се обади по телефона и да извести за идването си.
    Вратата се отвори.
    Пред него се появи мъж с рус перчем. От онези перчеми, дето някога, по време на младежките години, са били буйни и са носели дивиденти, но човекът продължава да поддържа косата си в такъв вид с надеждата малко поувехналата версия да постига същия ефект. Мъжът беше облечен в изгладена светлосиня риза. Стилът на дрехите си сигурно също е запазил от младежките си години, предположи Хари.
    — Кажете?
    Открито, приветливо лице. Очите му явно не бяха срещали друго освен дружелюбност. Към джобчето на ризата му бе пришита емблема със състезател по поло.
    Хари усети как гърлото му пресъхва. Хвърли поглед към табелата под звънеца.
    „Ракел Фауке“.
    Въпреки това този мъж с хубаво лъчезарно лице държеше вратата с ръка, все едно живее там. Хари знаеше, че има и други начини да започнеш разговор, но избра този:
    — Ти пък кой си?
    По лицето на непознатия се изписа физиономия, каквато Хари и при най-добро желание не би могъл да наподоби — хем смръщи вежди, хем се усмихна. Снизходителна, незлоблива реакция на човек, сблъскал се с безпардонността на по-низшия.
    — Все пак вие стоите от външната страна на вратата, а аз — от вътрешната. Не ви ли се струва по-нормално вие пръв да ми се представите? И да ми обясните по какъв въпрос сте дошли.
    — И така става — Хари се прозина шумно. Умората от дългия полет донякъде би могла да оправдае безцеремонното му поведение. — Дошъл съм да говоря с жената, чието име е изписано на табелката.
    — Къде работите?
    — При „Свидетелите на Йехова“ — отвърна Хари и си погледна часовника.
    Мъжът инстинктивно надникна зад гърба му, сякаш търсеше неговия съратник. Все пак Свидетелите обикновено се мъкнат по двойки.
    — Казвам се Хари и идвам от Хонконг. Къде е тя?
    — Онзи Хари? — повдигна вежда непознатият.
    — Понеже това име почти не се среща в Норвегия през последните петдесет години, е логично да съм аз.
    Мъжът кимна и продължи да оглежда Хари с полуусмивка, все едно мозъкът му обработваше информацията, която е успял да извлече за характера на събеседника му. Във всеки случай не се отмести дори на сантиметър от вратата и изобщо не отговори на зададения му въпрос.
    — Е? — Хари отпусна тежестта на другия си крак.
    — Ще ѝ предам, че сте идвали.
    Хари ловко вдигна горната част на стъпалото си и подпря вратата. Професията му го беше научила на немалко подобни трикове. Непознатият погледна надолу към крака му, после — към лицето му. Присмехулното снизхождение се изпари. Явно се канеше да каже нещо; нещо остро, с което да постави натрапника на мястото му. Хари обаче беше сигурен, че онзи ще се откаже, след като види изражението, накарало не един смелчага да предпочете да си замълчи.
    — Вие… — подхвана мъжът. Премига веднъж.
    Хари стоеше в очакване на объркването, колебанието, отстъплението. Онзи премига отново и се прокашля.
    — Тя излезе.
    Хари продължаваше да го гледа безмълвно. Остави тишината да свърши своето. Две секунди. Три секунди.
    — Не… не знам кога ще се прибере.
    По лицето на Хари не трепна и мускул, докато изражението на събеседника му се менеше трескаво в търсене на най-подходящата маска, зад която да се скрие. Накрая мъжът избра онази, първоначалната — дружелюбната.
    — Казвам се Ханс Кристиан. Аз… съжалявам, но се налага да се държа малко резервирано. Непрекъснато безпокоят Ракел, а тя се нуждае от спокойствие. Аз съм нейният адвокат.
    — Нейният?
    — Техният. Нейният и на Олег. Ще влезеш ли, Хари?
    Хари кимна.
    Върху масата в дневната се издигаше купчина книжа. Хари се приближи да огледа. Документи. Доклади. Съдейки по височината, бяха провели доста продължително и задълбочено търсене.
    — Мога ли да попитам защо си тук?
    Хари започна да прелиства книжата. ДНК експертизи. Свидетелски показания.
    — Можеш ли?
    — Моля?
    — А ти какво правиш тук? Нямаш ли си кабинет, където да подготвяш защитата?
    — Ракел държи да участва активно. Все пак самата тя е юрист. Виж какво, Хуле. Знам кой си, знам, че си бил много близък с Ракел и Олег, но…
    — А ти колко си им близък?
    — Аз ли?
    — Да. От приказките ти оставам с впечатлението, че си поел грижите и за единия, и за другия.
    Хари долови гневните нотки в гласа си. Даваше си сметка, че се е разкрил, и усещаше как другият го гледа с изумление. Да, изгуби контрола над ситуацията.
    — С Ракел сме стари приятели — отвърна Ханс Кристиан. — Израснал съм наблизо, следвахме заедно в университета… Когато си прекарал с някого най-хубавите години от живота си, си оставате близки за цял живот.
    Хари кимна. Осъзнаваше, че е по-добре да спре дотук. Защото всичко, което му идеше да каже, само щеше още повече да влоши положението.
    — Мхм… Щом сте толкова близки, защо никога не съм чувал Ракел да те споменава, докато бяхме заедно?
    Ханс Кристиан не успя да отговори. Вратата се отвори и тя се появи.
    Сякаш хищни нокти стегнаха в безмилостна хватка сърцето на Хари.
    Същата стройна елегантна фигура. Същото сърцевидно лице с тъмнокафяви очи и широка уста, която обичаше да се смее. И косата ѝ беше същата — дълга, но му се стори леко просветляла. Погледът обаче се бе променил. Тя гледаше тревожно и изплашено като преследвано диво животно. Ала щом видя Хари, в очите ѝ се върна нещо от предишната Ракел. От щастливите им дни заедно.
    — Хари — промълви тя.
    Гласът ѝ довя всичко останало. С две крачки той се озова до нея и я притисна в обятията си. Лъхна го уханието на косите ѝ, пръстите ѝ полазиха по гръбнака му… Ракел го пусна първа. Хари се отдръпна крачка назад да я огледа.
    — Изглеждаш добре — изпревари го тя.
    — Благодаря, подобно.
    — Лъжец — усмихна му се, но сълзите вече напираха в очите ѝ.
    Постояха така. Хари ѝ даде време да посвикне с новия белег, с остарялото му лице.
    — Хари — повтори тя и наклони глава.
    Първата сълза потрепери върху клепките ѝ, отрони се и проряза мокра бразда по нежната ѝ кожа.
    Някъде в стаята някакъв мъж с емблема на ризата се прокашля и промърмори, че трябвало да бърза за някаква среща.
    После двамата останаха сами.
    Докато Ракел правеше кафе, погледът ѝ на няколко пъти съвсем дискретно се плъзна по протезата на ръката му, но нито тя, нито той подхванаха темата. Бяха сключили негласно споразумение никога повече да не споменават Снежния човек. Седнал до кухненската маса, Хари ѝ разказа за новия си живот в Хонконг или по-скоро онова, което ставаше за разказване: работи като „консултант по дебиторските въпроси“ при Херман Клойт; посещава некоректни платци, отдавна пресрочили падежа на заемите си, и по съвсем приятелски начин им напомня да погасят задълженията си; накратко, консултира ги да платят при първа възможност. Най-ценното, а впрочем и единственото му необходимо професионално качество била външността му — 193 сантиметра без обувки, широки рамене, кървясали очи и пресен белег.
    — Дружелюбни хора, професионалисти. Костюми, вратовръзки, мултинационални компании в Хонконг, Тайван и Шанхай. Хотелски стаи с румсървис. Хубави офис сгради. Цивилизовано място. Банките работят по швейцарски модел, само че с привкус на китайски маниер. Западняшки ръкостискания и вежливи фрази, азиатски усмивки. В повечето случаи плащат още на следващия ден. Херман Клойт е доволен. Разбираме се отлично.
    Ракел наля кафе в две чаши и седна до Хари. Пое си дъх.
    — Намерих си работа в Международния трибунал в Хага. Кабинетът ми се намираше в Амстердам. Мислех си, веднъж да се махнем от тази къща, от този град, от цялото това внимание, от…
    „От мен“ — довърши наум Хари.
    — … спомените и всичко ще се оправи. И за известно време нещата наистина потръгнаха. После обаче Олег започна да избухва по най-незначителни поводи. Като дете никога не е повишавал глас. Случвало се е да се ядоса, но не и да… крещи така. Обвиняваше ме, че съм му опропастила живота; насила съм го отвела от Осло… Знаеше колко съм безсилна да се защитя от упреците му. А когато ме довеждаше до сълзи, започваше да плаче заедно с мен. Питаше ме защо съм те отблъснала, след като дори си ни спасил от… от…
    Хари кимна, за да ѝ покаже, че не е нужно да споменава имена.
    — В някой от прословутите магазинчета на „Булдог“, където се тълпят туристи?
    — Именно. Сигурно е част от опознаването на града, помислих си. Но и се изплаших. Баща му… знаеш.
    Хари кимна. Бащата на Олег беше руснак, издънка на богат аристократичен род. Алкохол, гневни изблици, депресии. Справка — романите на Достоевски.
    — Олег често се усамотяваше в стаята си да слуша музика. Тежки, потискащи парчета. Сещаш се за кои групи говоря…
    Хари пак кимна.
    — Пускаше си и твои дискове. Франк Запа, Майлс Дейвис, „Supergrass“, Нийл Йънг, „Supersilent“…
    Имената се сипеха подозрително естествено от устата ѝ. Хари предположи, че самата тя ги слуша тайно.
    — Един ден, докато чистех с прахосмукачката, открих в стаята му две хапчета с усмивки.
    — Екстази?
    Този път кимна тя.
    — След два месеца си намерих работа в Главната прокуратура и се върнахме в Осло.
    — В спокойния, безметежен град Осло.
    — Олег се нуждаеше да смени обстановката — сви рамене Ракел. — Да се откъсне от неподходящата среда. И се получи. Никога не е бил много общителен, но поднови срещите със старите си приятели, справяше се добре в училище и изведнъж… — гласът ѝ се разтрепери и тя млъкна.
    Хари я изчака да се посъвземе. Ракел отпи от кафето и събра сили.
    — Не се прибираше дни наред. Не знаех какво да сторя. Правеше каквото си иска. Обаждах се в полицията, потърсих съдействие от социалната служба, от разни психолози. Олег не беше пълнолетен, но те ми обясниха, че докато не се появят доказателства за употреба на наркотици или за престъпление, не могат да предприемат нищо. Чувствах се напълно безпомощна. Аз! Която винаги съм твърдяла, че проблемът не е в децата, а в родителите. Винаги съм имала готово решение за родители на младежи, подхлъзнали се по лошия път. Не се опитвай да загърбиш проблема и да си затвориш очите. Действай!
    Хари погледна ръката ѝ, отпусната до неговата върху масата. Деликатните пръсти, фините вени, преплитащи се под бледата ѝ кожа, обикновено почерняла от слънцето през есента. Устоя на желанието да я обгърне с дланта си. Нещо му пречеше. Олег. Ракел въздъхна:
    — Няколко вечери подред слизах в центъра да го търся. Накрая го намерих някъде по улица „Толбю“. Зарадва ми се. Чувствал се щастлив. Намерил си работа, живеел в апартамент с приятели. Нуждаел се от свобода. Не искал да го притискам с въпроси. Това бил неговият вариант на традиционната околосветска обиколка, която предприемали повечето младежи от Холменколен след гимназията. Околосветско пътешествие в центъра на Осло.
    — С какво беше облечен?
    — Защо питаш?
    — Няма значение. Продължавай.
    — Обеща скоро да се прибере у дома и да завърши гимназия. Уговорихме се в неделя да вечеряме заедно вкъщи.
    — Той спази ли уговорката?
    — Да. След като си тръгна, открих, че е влизал в спалнята и е откраднал кутията ми с бижута. — Ракел си пое дъх пресекливо. — Вътре беше и пръстенът, който ти ми купи от Западния площад.
    — От Западния площад?
    — Забрави ли?
    Мозъкът на Хари трескаво върна лентата назад. В паметта му се врязваха черни петна, породени от безсъзнание, бели — от изтласкани спомени, и големи празнини, оставени от алкохола. Имаше обаче и спомени, обагрени в ярки цветове. Например от деня, когато се разхождаха покрай битпазара на Западния площад. И Олег ли дойде с тях? Да, бяха тримата. Разбира се. Снимката, направена със самоснимачка. Есенната шума. Или е бил друг ден? Ходеха от сергия на сергия. Стари играчки, сервизи, ръждясали табакери, грамофонни плочи със или без обложки, запалки. И златен пръстен.
    Стоеше си толкова самотен. Хари го купи и го сложи на пръста ѝ. За да му намери дом — каза ѝ тогава. Или нещо в този дух. Изрече някаква сладникава фраза, защото знаеше, че Ракел ще се трогне от проявата на чувствителност, от това замаскирано любовно обяснение. А вероятно с този жест Хари действително бе искал да ѝ засвидетелства любовта си. Тогава и двамата много се смяха: заради постъпката му, заради пръстена; защото знаеха какво си мисли другият. И защото този износен евтин пръстен представляваше квинтесенция на всичко, което искаха и от което същевременно се бояха. Обещание да се обичат безрезервно и силно, а когато охладнеят един към друг, да се разделят. Ракел го напусна по съвсем различна причина, разбира се. Много по-основателна. Въпреки това бе запазила сантименталната джунджурийка. Беше я скътала в кутията си за бижута, завещани ѝ от баба ѝ — австрийка по произход.
    — Какво ще кажеш да се поразходим, докато още има слънце? — предложи с усмивка Ракел.
    — Дадено — Хари също ѝ се усмихна.
    Тръгнаха по криволичещия път към хребета на възвишението. Последните слънчеви лъчи обагряха листата на дърветата на изток в огненочервено, а водата във фиорда блестеше като разтопен метал. Ала именно построеното от човешка ръка в града под нозете им омагьосваше неизменно Хари. Къщите, парковете, пътищата, крановете, корабите на пристанището. Вече се появяваха светлини. Напред-назад сновяха автомобили и влакове. Опияняваше го съвкупността от човешките творения. Вълнуваше го въпросът, който само човек, разполагащ с достатъчно време да спре и да се вгледа в забързаните мравки, може да си зададе: защо?
    — Сънувам, че съм свободна и спокойна — довери му Ракел. — А ти?
    — Че се намирам в тесен коридор и ме затрупва лавина — сви рамене Хари.
    — Уф…
    — Известна ти е моята клаустрофобия.
    — Често сънуваме страховете и желанията си. Лавината те заличава, погребва те, но, от друга страна, ти дава сигурност, защита, нали?
    Хари зарови още по-дълбоко ръце в джобовете си.
    — Преди три години ме затрупа лавина. Съвсем обяснимо е защо сънувам такива кошмари.
    — И не се отърва от призраците, въпреки че се премести чак в Хонконг?
    — Напротив, отървах се. Разстоянието разреди посещенията им.
    — Нима?
    — Да. Напълно възможно е човек да се пребори с травмиращите спомени, Ракел. За да победиш призраците, трябва да намериш смелост да се изправиш срещу тях и да ги гледаш, докато не осъзнаеш, че не са нищо повече от призраци. Мъртви, безсилни призраци.
    — Да те питам… — интонацията на Ракел издаваше намерението ѝ да смени темата — … има ли жена в живота ти?
    Зададе въпроса съвсем непринудено. Чак го изуми.
    — Има.
    — Разкажи ми.
    Беше си сложила слънчевите очила и Хари се затрудняваше да определи каква част от истината иска да чуе. Реши в замяна да ѝ поиска аналогична информация. Ако, разбира се, сам не предпочете да я прекъсне.
    — Беше китайка.
    — Беше? Мъртва ли е? — закачливо се усмихна Ракел.
    Хари установи, че новината за друга жена не я подразни. Би му се искало да прояви поне малко ревност.
    — Бизнес дама от Шанхай. Поддържа своя гуанкси — мрежа от полезни контакти. Обгрижва и своя супербогат съпруг, вече старец. А — при удобен случай — и мен.
    — С други думи, възползваш се от закрилническия ѝ инстинкт?
    — Де да беше така.
    — А как е?
    — Тя иска изцяло да диктува къде и кога. И как. Харесва…
    — Достатъчно! — спря го Ракел.
    — Както ти е известно, винаги съм си падал по жени, които знаят какво искат.
    — Казах: достатъчно!
    — Разбрано.
    Продължиха да се разхождат мълчаливо. Накрая Хари не издържа и изрече думите, които сякаш стояха изписани пред тях с огромни букви:
    — Каква е историята с Ханс Кристиан?
    — Ханс Кристиан Симонсен? Той е адвокатът на Олег.
    — Не съм чувал да е защитавал подсъдими за убийство в съда.
    — Живее наблизо. В юридическия факултет бяхме съвипускници. Сам дойде да ми предложи услугите си.
    — Мхм. Това обяснява всичко.
    Ракел се засмя.
    — През студентските години си спомням, че един-два пъти ме покани на среща. Искаше да ме води на курс по суинг.
    — Божичко!
    Тя се разсмя още по-силно. Как само бе копнял да чуе този смях!
    — Известна ти е моята слабост по мъже, които знаят какво искат — смушка го тя шеговито.
    — Лично съм се убедил. И какво добро си видяла от тях?
    Ракел замълча. И двамата знаеха какво гласи отговорът. Между черните ѝ плътни вежди се вряза бръчката, която някога Хари „изглаждаше“ с показалец.
    — Понякога е за предпочитане да наемеш по-неизвестен юрист, но готов изцяло да се посвети на защитата ти, отколкото достатъчно опитен, който предварително да отпише делото.
    — Мхм. Тоест, опитният предугажда лошия край.
    — А ти какво би ме посъветвал? Да наема един от онези изморени старчоци?
    — Най-добрите от тях се посвещават изцяло на работата си.
    — Това е дребно наркоубийство, Хари. Най-добрите се занимават с крупни дела.
    — И какво е разказал Олег на всеотдайния си адвокат?
    — Че не помни нищо — въздъхна Ракел. — Само това.
    — Върху тази основа ли смятате да построите защитата?
    — Виж, Ханс Кристиан се е доказал като блестящ адвокат в своята област. Наясно е с реалностите. Съветва се с най-кадърните си колеги. Работи денонощно.
    — С други думи, ти се възползваш от закрилническия му инстинкт?
    Този път Ракел не се засмя.
    — Аз съм майка. Съвсем просто е. Ще направя всичко необходимо.
    Спряха и седнаха на два широки дънера. Слънцето потъваше зад върхарите на запад като изморен празничен балон.
    — Разбирам защо си дошъл. Но как точно си представяш да помогнеш на Олег?
    — Като открия дали вината му е извън всяко съмнение.
    — Защо?
    — Защото съм детектив — сви рамене Хари. — Защото нашият мравуняк е създал такива правила: не можеш да осъдиш някого, без вината му да е безспорно доказана.
    — Тоест, ти не си убеден, че той е виновен?
    — Не съм.
    — Само затова ли си тук?
    Сенките на дърветата висяха над тях. Хари потрепери в ленения костюм. Термостатът му още не се беше настроил към 59,9 градуса северна ширина.
    — Малко е странно — подхвана той. — Но се затруднявам да си спомня друго освен откъслечни моменти от времето, когато бяхме заедно. Погледна ли наша снимка, си припомням как се чувствахме. Спомням си за нас, каквито сме на снимката, но вътрешно знам, че не е съвсем вярно.
    Погледна Ракел. Седеше, опряла брадичка на ръката си. Последните слънчеви лъчи проблясваха в присвитите ѝ очи.
    — Сигурно затова си правим снимки — продължи Хари. — За да си подсигурим фалшиви доказателства в подкрепа на мнимото си щастие. Защото мисълта, че дори в миналото не сме били щастливи, ни е непоносима. Възрастните винаги карат децата да се усмихват, когато някой ги снима. Превръщат ги в свои съучастници в тази лъжа. И всички се усмихваме, преструваме се на щастливи. Олег обаче никога не се усмихва, ако не се чувства добре. Той не може да лицемерничи, не притежава способността да симулира.
    Хари пак се обърна към слънцето и успя да види как последните лъчи се протягат като жълти пръсти между върховете на дърветата по гребена на възвишението.
    — В шкафчето на Олег във „Вале Ховин“ открих наша снимка. На тази снимка Олег се усмихва, Ракел.
    Той се загледа съсредоточено в боровете. Изведнъж нещо сякаш изсмука цвета им и те заприличаха на силуетите на строени гвардейци в черни мундири. После усети как Ракел се приближи, как ръката ѝ се плъзва под мишницата му, как главата ѝ се обляга на рамото му. Вдиша аромата на косата ѝ, а бузата ѝ го стопли през ленения плат.
    — Не се нуждая от снимки, за да си спомням колко щастливи бяхме, Хари.
    — Мхм.
    — Вероятно се е научил да лъже. Случва се с всички ни.
    Хари кимна. От лекия повей във въздуха потрепери. А той кога се бе научил да лъже? Когато Сьос го попита дали майка им ги вижда от небето? Нима се бе научил да говори неистини толкова малък? Затова ли така лесно си придаваше вид, че изобщо няма представа в какво се е забъркал Олег? Покварата го бе прояла не заради лъжите, не заради хероина и кражбата на майчините му бижута, а защото се бе научил как по безопасен, ефективен начин да продава на други хора отрови, които разяждат душата, съсипват тялото и повличат клиента в студения влажен ад на наркотичната зависимост. Дори да не е убил Густо, Олег щеше да бъде виновен. Беше ги изпратил със самолет. За Дубай.
    Fly Emirates.
    Дубай се намира в Обединените арабски емирства.
    Всъщност не араби, а дилъри в екипи на „Арсенал“ продаваха виолин. Бяха им раздали футболните фланелки и гащета заедно с инструкциите как да продават дрогата: един взема парите, друг дава наркотика. Достатъчно забележим и същевременно съвсем обикновен екип, но той показваше принадлежността им към определена организация и какво включва наличният асортимент. Въпросните „артилеристи“ не се числяха към бандите еднодневки, които рано или късно пропадат, тласкани към дъното от своята алчност, глупост, мързел и самонадеяна дързост. Пласьорите с екипи на „Арсенал“ работеха за организация, а тази организация не поемаше излишни рискове, явно държеше монопол върху новия фаворит на наркоманите и старателно криеше кой дърпа конците. Един от тях беше Олег. Футболните познания на Хари, впрочем съвсем мъгляви, все пак стигаха да съобрази, че Ван Перси и Фабрегас са играчи на „Арсенал“, а привърженик на „Тотнъм“ би облякъл екипа на „артилеристите“ само при форсмажорни обстоятелства. Знаеше го от Олег.
    Олег имаше прилични съображения да не разговаря нито с него, нито с полицията. Беше се забъркал с някого или с нещо, което караше хората повсеместно да стискат упорито устни, и затова представляваше пълна мистерия. Ето оттам трябваше да започне Хари.
    Ракел се разплака и притисна глава към гърдите му. Топлите ѝ сълзи потекоха под ризата, по сърцето му.
    Мракът се спусна бързо.


    Легнал в леглото, Сергей се взираше в тавана.
    Секундите се нижеха една след друга.
    Времето минава най-бавно, когато чакаш. Дори не знаеше дали онова, което чакаше, ще се случи. Дали ще стане необходимо. Спеше лошо. Сънуваше кошмари. Неизвестността не му даваше покой. Обади се на Андрей, поиска да говори със свако си. Андрей обаче отвърна, че Атамана не е на разположение. И толкова.
    Общо взето, свако му много рядко намираше време за разговори. През по-голямата част от живота си Сергей дори не бе подозирал за съществуването му. Чак след като свако му — или по-точно арменският му слуга — се появиха в живота на Сергей, той поразпита насам-натам. Озадачи се с колко оскъдни сведения за родственика си разполагат останалите от рода. Успя все пак да сглоби парченцата и да установи, че свако му дошъл някъде от запад и през петдесетте се оженил за мома от рода. Говорело се, че бил от Литва, от семейство на кулаци — богати селяни и земевладелци, които Сталин ревностно преследвал. Властите депортирали роднините му в Сибир. Някои пък твърдяха, че свако му принадлежал към малка група последователи на Йехова, насилствено изселени от Молдова в Сибир през 1951 година. Според една възрастна леля свакото бил начетен, с добри обноски и знаел няколко езика, но без никаква трудност се приспособил към техния съвсем обикновен живот и възприел старите сибирски традиции на урките, сякаш бил израснал с тях. И вероятно именно благодарение на неговата адаптивност и на търговския му нюх не след дълго урките го избрали за свой водач. Съвсем скоро започнал да ръководи една от най-доходоносните контрабандни мрежи в цял Южен Сибир. През осемдесетте бизнесът му така се разраснал, че властите вече не можели да си затварят очите въпреки подкупите. Ударът на милицията върху престъпната мрежа в Сибир съвпаднал с разпада на Съветския съюз. Въоръжените части проявили нечувана жестокост, а пролятата кръв станала причина очевидец на акцията да я оприличи на блицкриг27, а не на опит законът да възтържествува. Първо съобщили, че свакото е сред жертвите. Загинал от огнестрелна рана в гърба. Понеже се опасявали от репресии, милиционерите тайно хвърлили трупа му в река Лена. Един успял да свие ножа му, но не се стърпял и се похвалил. Ала след година свакото дал знак, че е жив и се укрива във Франция. Интересувало го само дали жена му е бременна. Отговорили му, че не е — такава била и самата истина. Изминали няколко години без никаква вест от него. Съпругата му починала и тогава гой пристигнал в Тагил за погребението — Сергей го знаеше от баща си. Платил всички разноски по церемонията, а руско православно погребение не излиза никак евтино. Раздал пари на по-бедните роднини. Таткото на Сергей не бил сред тях, но свакото специално се поинтересувал от него — нали му бил баджанак, — когато разпитвал подробно за роднините на покойната си съпруга в Тагил. Насочили вниманието му към племенника му, малкия Сергей. На следващата сутрин свакото изчезнал — мистериозно и необяснимо, както се и бил появил. Годините си минавали, Сергей станал юноша, после възмъжал. Повечето роднини си мислели, че свакото отдавна си е отишъл от този свят. Та той бил стар още по времето, когато за пръв път пристигнал в Сибир. Ала след ареста на Сергей заради нелегален внос на хашиш се появи някакъв арменец, представи се за помощник на свако му, уреди да пуснат Сергей и му предаде поканата на свако му да се премести при него в Норвегия.
    Сергей погледна часовника. Последно видя циферблата точно преди дванайсет минути. Затвори очи и се опита да си го представи: полицая.
    Историята за мнимата смърт на свако му съдържаше още една интересна подробност. Милиционерът, откраднал ножа му, бил намерен из тайгата — или онова, което било останало от него, след като мечките свършили своето по трупа.
    Навън се спусна непрогледен мрак. Телефонът в стаята звънна.
    Търсеше го Андрей.

Десета глава

    Торд Шулц отключи вратата към къщата си, вторачи се в тъмното и за миг се заслуша в сгъстената тишина. Седна на дивана, без да включва осветлението, и зачака успокояващия грохот от следващия самолет.
    Пуснаха го от ареста. Някакъв мъж се представи за старши инспектор, влезе в килията, приклекна до него и го попита защо, по дяволите, носи картофено брашно в куфара си.
    — Картофено брашно?
    — Лаборантите от КРИПОС са изследвали праха и са установили, че е точно това.
    Торд Шулц повтори същото, което каза и по време на ареста — мантрата, заучена за кризисни ситуации: не знае нито как пликът се е озовал в багажа му, нито какво съдържа.
    — Лъжеш. Ще те държим под око — предупреди го старши инспекторът.
    После отвори вратата и му кимна да излиза.
    Торд се сепна при пронизителния звук, неочаквано изпълнил голата тъмна стая. Стана и затърси опипом телефона, поставен на стол до лежанката.
    Ръководството обсъдило ситуацията на специално заседание, обяснил началникът.
    — Предполагам, разбираш, че няма как да ти поверим международен полет, докато името ти се свързва с подобно подозрение.
    — Тогава защо не ме свалиш изцяло на земята?
    — Е…
    — Е?
    — Ако те отстраним и медиите надушат отнякъде новината за ареста ти, веднага ще решат, че съмненията за нечисти сделки не са съвсем безпочвени, и това ще налее вода в тяхната мелница. Ъъъ… играта на думи беше съвсем неволна.
    — А подозираш ли ме?
    Отговорът дойде след известно мълчание:
    — При евентуално признание, че подозираме наш пилот в контрабанда на наркотици, репутацията на авиокомпанията ще пострада сериозно, не мислиш ли?
    Този път думите му носеха съвсем недвусмислено послание.
    Тътенът от ТУ-154 удави остатъка от думите на ръководителя полети.
    Торд затвори.
    Опипом се върна на дивана и седна. Поглади с пръсти стъкления плот на ниската масичка. Усети грапавини: засъхнали петна от слуз, слюнка и остатъци от кокаин. А сега какво? Питие или линийка? Питие и линийка?
    Стана. „Туполев“ прелетя съвсем ниско над сградите. Светлините му изпълниха цялата дневна и Торд се вгледа в отражението си в прозореца.
    После отново се възцари мрак. Но краткият миг му стигаше да види онази присъда в очите си, която — знаеше — ще види и в очите на колегите си: осъдително презрение към недостойната му постъпка и — по-лошото — съжаление.
    Domestic. Ще те държим под око. I see you.
    Ако му отнемат правото да извършва международни полети, ще се превърне в безполезен, отчаян, задлъжнял рисков фактор, при това с кокаинова зависимост. Човек, непрекъснато стоящ в полезрението на полицията; човек под постоянен натиск. Торд Шулц не познаваше схемата в подробности, но сведенията, с които разполагаше, стигаха да разбият изградения канал. Затова неминуемо щяха да се опитат да го очистят. Преплете пръсти на тила си и въздъхна тихо. Определено не го биваше да пилотира изтребител. Самолетът започна да се върти, а командирът не притежаваше нужното хладнокръвие да си възвърне контрола над машината. Гледаше безучастно как главоломно лети към земята. И знаеше, че единственият му шанс за оцеляване е да пожертва изтребителя; да задейства катапулта. Да изскочи от кабината. Веднага.
    Торд Шулц реши да се обърне към някой от високите етажи на полицията, някой, незамесен в корупционните схеми на наркобосовете. Да, налагаше се да потърси помощ на най-високо ниво.
    Издиша насъбрания въздух и усети как се отпускат мускули, за които дори не си бе давал сметка, че са стегнати. Ще се прицели нависоко.
    Но преди това ще изпие нещо силно.
    И ще смръкне една линийка.


    Зад рецепцията стоеше същото момче. Подаде му ключа.
    Хари благодари и взе стълбите на няколко скока. По пътя от метростанцията до хотел „Леон“, пресичайки площад „Егер“, не срещна нито един „артилерист“ в екипа на „Арсенал“.
    Пред стая 301 забави крачка. Две от крушките в коридора бяха изгорели и в тъмното той ясно виждаше светлината, струяща от процепа под вратата. Цените на електричеството в Хонконг бързо изкорениха стария му навик да не изгася осветлението на излизане от къщи. Може би камериерката бе оставила лампата включена. В такъв случай бе проявила и още по-сериозна небрежност: беше забравила и да заключи вратата.
    Защото тя се открехна само с натискане на дръжката. Светлината от самотната лампа на тавана откри гръб, надвесил се над куфара на Хари. Вратата се удари глухо в стената, а човекът се обърна спокойно. Кротки очи на санбернар, разположени върху издължено, съсухрено лице, се вторачиха в Хари. Висок, прегърбен мъж, облечен в дълго палто, вълнен пуловер и с мръсна свещеническа яка на врата. Изпод дългата му сплъстена коса стърчаха огромни уши — Хари не бе виждал по-големи. Наглед мъжът беше прехвърлил седемдесетте. И макар двамата да бяха съвършено различни, Хуле сякаш се вгледа в огледалното си отражение.
    — Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Хари, без да прекрачва прага. Професията го бе научила на предпазливост.
    — На теб на какво ти прилича? — отвърна непознатият с по младежки звучен глас и характерна интонация, любима на шведските естрадни групи и мисионери. — Влязох, за да проверя дали няма да намеря ценни вещи.
    Вдигна двете си ръце. В дясната държеше универсален адаптер, а в лявата — издание на „Американски пасторал“ с меки корици.
    — Ама ти нямаш абсолютно нищо! — Мъжът захвърли устройството и книгата върху леглото и пак започна да рови из куфара. Хвърли въпросителен поглед към Хари: — Поне машинка за бръснене нямаш ли?
    — За бога… — Хари заряза всякаква предпазливост, влезе в стаята и хлопна капака на куфара.
    — Спокойно, синко — мъжът вдигна отбранително длани пред себе си. — Не го приемай лично. Нов си в нашите среди. Въпросът е кой пръв те е претършувал.
    — Тук ли? Тоест…
    Старецът му протегна ръка.
    — Добре дошъл. Казвам се Кето̀. Живея в 310-а стая.
    Хари погледна с недоверие голямата му, по-мръсна от използван тиган, длан.
    — Не се колебай, де. Поне за ръцете си гарантирам, че са безопасни за пипане.
    Хари се представи и стисна десницата му. Оказа се изненадващо мека.
    — Ръце на свещеник — обясни мъжът в отговор на безсловесния му въпрос. — Да ти се намира нещичко за пиене, Хари?
    — Май вече си проверил — Хари посочи куфара и отворените врати на шкафовете.
    — Стана ми ясно, че в стаята няма нищо, но какво издува джоба на сакото ти?
    Хари извади игровата конзола и я захвърли на леглото до другите разпръснати вещи.
    Кето̀ изгледа Хари с наклонена глава. Ухото му опря о рамото му.
    — Като те гледам в какъв костюм си се изтупал, бих те взел за клиент, отседнал за няколко часа, а не за постоянен обитател. Каква е всъщност причината да си тук?
    — Тази реплика май повече подхожда на мен.
    Кето̀ потупа Хари по ръката над лакътя и го погледна право в очите.
    — Синко — подхвана той със звучния си глас и плъзна два пръста по плата, — този костюм е от скъпите. Колко плати за него?
    Хари възнамеряваше да го отпрати с някоя учтива фраза, произнесена със заплашителен тон. Но се досети, че тя няма да постигне желания ефект. Затова просто се усмихна.
    Кето̀ отвърна на усмивката му.
    Абсолютно негово отражение.
    — Няма повече да ти досаждам. Пък и е време да ходя на работа.
    — И в какво се състои тя? — полюбопитства Хари.
    — Я виж ти! Интересуваш се и от ближните си. Проповядвам Божието слово на несретниците.
    — И трябва да стане точно сега?
    — За призванието ми няма работно време. Сбогом.
    Старецът се поклони галантно, обърна се и тръгна към вратата. Хари видя как от джоба му се подава една от кутиите му с цигари. Затвори вратата зад гърба му. Във въздуха тегнеше задушливата миризма на дим и на стар човек. Отвори прозореца. Звуците на града мигом нахлуха в стаята; непрекъснатото приглушено ръмжене на автомобилни двигатели, джаз музика от отворен прозорец, далечен вой на полицейска сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше. Някакъв клетник изплака болката си между близките сгради, после издрънча стъкло. Вятърът прошумоляваше в сухите листа, а по асфалта потракваха високи токчета. Гласът на Осло.
    С крайчеца на окото си Хари улови движение и се загледа по-внимателно надолу. Самотната лампа в задния двор осветяваше вътрешността на контейнера под прозореца му. Проблесна кафява опашка. Плъх. Седеше върху ръба на контейнера и душеше, вдигнал лъскавата си муцунка към Хари. Сети се за думите на разумния си работодател Херман Клойт: „Плъхът не е нито добър, нито лош. Плъхът си е просто плъх.“


    Най-ужасната част от зимата в Осло. Ледът още не бе сковал фиорда, из централните улици върлуваше солен смразяващ вятър. Както обикновено се мотаех из улица „Дронинген“ и пласирах спийд, диазепам и рохипнол. Стараех се непрекъснато да си разтъпквам краката, но вече се бяха вкочанили. Дали да не похарча днешната печалба за скъпарските ботуши „Freelance“ от витрината на „Стийн и Стрьом“, колебаех се аз. Или да си купя „лед“? Дочух, че на „Плата“ се появил дилър. Можех да скатая част от спийда — Туту нямаше да забележи — и да си купя и ботуши, и „лед“. Мислих, мислих и прецених, че е по-безопасно засега да мина без ботушите и да се издължа на Один до последното йоре. Все пак не бях съвсем зле. Олег например се принуди да започне от нулата и да продава хашиш покрай реката, на зверски студ. Туту му повери района под Новия мост, където бедният Олег се конкурираше с всякаква измет от къде ли не и най-вероятно единствен от всички дилъри от моста „Анкер“ до морето говореше гладко норвежки.
    Нагоре по улицата забелязах някакъв тип в екипа на „Арсенал“. Преди тук бръмчеше Псето — пъпчив южняк с кучешка каишка около врата. Бяха го сменили, но схемата си оставаше същата; дилърът чака да се стекат повечко хора. Засега се бяха събрали трима клиенти. Един господ знае от какво толкова ги беше шубе. Ченгетата отдавна се бяха отказали да наблюдават района, а ако случайно закопчаеха някой пласьор по тази улица, го правеха показно, за да затворят устата на поредния разфучал се политик.
    Някакъв костюмар, изтупан като за конфирмация, мина покрай тримата наркомани. Видях как двамата с „артилериста“ си кимнаха едва забележимо. Костюмарят спря пред мен. Шлифер „Фернер Якобсен“, костюм „Ерменеджилдо Дзеня“, коса, гладко сресана на път, като на хористите от „Сребърните момчета“. Исполин.
    — Somebody wants to meet you29 — заговори ме той на недодялан английски с ясно доловим руски акцент.
    Пак ли, помислих си отегчено аз. Лицето ми му е направило впечатление, взел ме е за жиголо и ще иска или свирка, или тийнейджърския ми задник. В такива дни, честно казано, започвах често-често да се замислям дали пък наистина да не сменя попрището: вместо кучи студ — автомобилни седалки с подгряване, при това срещу четири пъти по-висока надница на час.
    — No thanks30 — отвърнах все пак аз.
    — Right answer is ’yes, thanks’31 — поправи ме той, хвана ме за ръката и ме завлачи — или по-скоро ме понесе — към черна лимузина, безшумно свила към тротоара до нас.
    Задната врата се отвори и понеже осъзнах колко безсмислено е да се съпротивлявам, започнах да обмислям каква цена да спазаря. Ако ще ме изнасилват, поне да ми платят.
    Онзи тип ме набута на задната седалка и хлопна вратата с меко щракване. Дори само то говореше достатъчно за цената на автомобила. През прозорците, отвън черни и непрозрачни, видях, че поехме на запад. Зад волана седеше дребосък с глава, прекалено малка да побере всичко, сбутало се върху лицето му: огромен нос, бяла акулска паст с възтънки устни, изпъкнали очи, рошави вежди, сякаш залепени с долнокачествено лепило. Същият скъпарски костюм на погребален агент и същата прическа а ла хорист.
    — Sales good, eh?32 — погледна ме той в огледалото.
    — За какви продажби плещиш, шибаняко?
    Дребният се усмихна дружелюбно и кимна. Вече бях решил в никакъв случай да не им правя отстъпка, ако ме поискат и двамата. Сега обаче прочетох в погледа му, че не са се прицелили в задника ми. Искаха нещо друго, но засега се затруднявах да отгатна. Подминахме Кметството, Американското посолство, парка пред Двореца, продължихме на запад, поехме по „Ширкевайен“, сградата на Националното радио остана зад гърба ни. От двете страни на улицата се заредиха богаташки домове.
    Спряхме пред голяма дървена къща, разположена на възвишение, и погребалните агенти ме замъкнаха през портата. Докато вървяхме по чакъла към масивна дъбова врата, се поогледах. Имотът заемаше площта на футболно игрище. Крушови и ябълкови дръвчета; цилиндричен циментов бункер — като водонапорните кули в пустинята; двоен гараж с желязна ролетна врата — толкова здрава, сякаш зад нея се помещава депо за линейки. Триметрова телена мрежа опасваше целия този разкош. Започвах да се досещам къде съм попаднал. Лимузина, английски с руски акцент, „добри продажби“, палат крепост.
    В преддверието по-едрият костюмар ме претърси, после двамата с дребния отидоха до малка маса с червена филцова покривка. Над нея висяха множество стари икони и разпятия. Извадиха оръжията си от презраменните кобури, положиха ги върху червената покривка и ги затиснаха с по един кръст. После дребният отвори вратата към дневната:
    — Атамана — съобщи той и ми направи знак да вляза.
    Дъртакът вътре трябва да беше стар поне колкото коженото кресло, в което седеше. Заразглеждах го внимателно. Изкривените му старчески пръсти стискаха черна цигара.
    Грамадната камина изпука. Предвидливо се настаних така, че пламъците ѝ да сгряват гърба ми. Светлите им езици зашариха по бялата копринена риза и спаруженото му лице. Той остави цигарата и вдигна ръка към мен, сякаш очакваше да целуна големия син камък на безименния му пръст.
    — Бирмански сапфир — обясни старецът. — Шест цяло и шест карата. Четири хиляди и петстотин долара за карат.
    Говореше с акцент — не съвсем лесно доловим, но без съмнение акцент. Поляк? Руснак? При всички случаи източноевропеец.
    — Колко? — попита той и подпря брадичка о пръстена.
    За няколко секунди стоплих какво ме пита.
    — Малко под трийсет хиляди — отвърнах.
    — Колко под трийсет хиляди?
    — Двайсет и девет хиляди и седемстотин ми се струва добра сума.
    — Доларът се търгува за пет цяло осемдесет и три.
    — Значи, близо сто седемдесет и три хиляди крони.
    Старецът кимна.
    — Казват, че много те бивало.
    Очите му проблеснаха по-силно и от шибания сапфир.
    — Доказал съм го.
    — Виждал съм те в действие. Имаш още какво да учиш, но си личи, че си доста повече от останалите олигофрени. Умееш да преценяваш колко е склонен да ти даде клиентът.
    Свих рамене. Питах се колко е склонен да ми даде той.
    — Но се говори и друго: крадеш.
    — Само когато си струва.
    Старецът се засмя. Нека уточня, че тогава още не знаех дали това е смях, или пристъп на кашлица у раковоболен. От глъбините на гърлото му се изтръгна гъргорене като от двигател на стара лодка. После прикова в мен студените си сини еврейски очи и изрече с интонацията на учител по физика, който преподава втория закон на Нютон:
    — Щом си толкова пресметлив, следващото уравнение никак няма да те затрудни: откраднеш ли от мен, ще те пречукам.
    По гърба ми рукна пот. Събрах смелост да го погледна в очите. Сякаш се взирах в ледовете на безлюдната Антарктида. Все пак успях да отгатна две от желанията му. На първо място: пари.
    — При рокерите на всеки пласирани петдесет грама имаш право да продадеш десет и да прибереш печалбата. Тоест седемнайсет процента. При мен ще пласираш само моя стока и ще ми изплащаш печалбата в брой. Петнайсет процента. Ще продаваш само на едно място с още двама души. Касиер, куриер и разузнавач. Седем процента за куриера, три за разузнавача. В полунощ ще се отчиташ на Андрей — кимна към по-дребния „хорист“.
    Едно място. Разузнавач. Да не бях попаднал в култовия сериал „Подслушването“?
    — Дадено — съгласих се. — Само ми осигурете екип.
    Дъртият се усмихна; усмивка на влечуго, която цели да ти напомни къде приблизително се намираш в йерархията.
    — Андрей ще го уреди.
    Поговорихме още малко. Разпита ме за родителите ми, за приятелите, дали имам квартира. Отвърнах, че живея с приемната ми сестра. Гледах да не се увличам в лъжи, понеже имах чувството, че вече знае отговорите. Само на едно място го забаламосах. Попита ме защо говоря на толкова архаичен норвежки от източните части, щом съм израснал в академично семейство на север. Обясних, че биологичният ми баща е от източните квартали. Нямам представа дали е така, татко, но винаги съм си представял, че денем се размотаваш из източната част на Осло с празни джобове, без работа, а вечер се прибираш в леденостудена гарсониера, където не е подходящо да гледаш дете. А вероятно бях започнал да говоря с такъв акцент само за да дразня Ролф и префърцунените съседски деца. После открих, че това ми вдъхва усещане за превъзходство — все едно, да речем, нова татуировка на ръката. Виждах как хората се стъписват, докато говорят с мен, как се отдръпват, как ми правят място. Докато бъбрех за живота ми, дъртакът ме оглеждаше най-обстойно и непрекъснато потупваше ритмично с пръстена си по ръкохватката на креслото, сякаш отброяваше нещо. По време на един внезапно настъпил промеждутък в разпита тракането на пръстена остана единственият звук в стаята и тишината ми се стори толкова влудяваща, че просто трябваше да кажа нещо.
    — Готина къща.
    Егати идиотско включване! Идеше ми да потъна вдън земята от срам.
    — От 1942 до 1945 година тук е живял Хелмут Райнхард, началникът на Гестапо в Норвегия.
    — Съседите сигурно не ви притесняват.
    — Съседната къща също е моя. Там живеел лейтенантът на Райнхард. Или обратното.
    — Обратното?
    — Тук някои неща трудно се поддават на тълкование — устните на стареца се разтеглиха в усмивка на гущер. Същински комодски варан.
    Знаех колко трябва да внимавам, но не се стърпях:
    — Едно нещо не ми стана ясно. Один ми плаща седемнайсет процента, останалите банди — също толкова. А вие сформирате отбор от трима и им давате общо двайсет и пет процента. Защо?
    Старецът се бе вторачил в едната половина от лицето ми.
    — По-безопасно е да бъдат трима вместо един, Густо. А аз се подлагам на риск наравно с моите дилъри. Изгубиш ли всички пешки, въпрос на време е да се стигне до шах и мат, Густо. — Дъртакът повтаряше името ми, сякаш звуковата комбинация му доставяше удоволствие.
    — Но печалбата…
    — За печалбата не бери грижа — остро ме прекъсна той. После се усмихна и гласът му отново омекна: — Нашата стока идва право от извора, Густо, и е шест пъти по-чиста от хероина менте, който се размесва първо в Истанбул, после в Белград и накрая в Амстердам. Въпреки това я купуваме на много по-изгодна цена. Схващаш ли?
    — Можете да разредите дрогата седем-осем пъти повече от останалите.
    — Разреждаме я, но добавяме по-малко примеси от останалите. Продаваме стока, достойна да се нарече хероин. Това вече го знаеш. Именно затова веднага прие да работиш за по-малка комисионна. — Огънят от камината проблесна в белите му зъби. — Защото си наясно, че ще пласираш най-добрата стока в града и ще надхвърлиш три-четири пъти оборота си от продажбата на брашното на Один. Всеки ден виждаш с очите си как клиентите подминават всички дилъри на хероин и се спират пред онзи с…
    — … екипа на „Арсенал“.
    — Още от дебюта ти с моя хероин клиентите ще научат, че качествената стока е при теб, Густо.
    После ме изпрати.
    Понеже през цялото време беше седял с вълнено одеяло над краката, си бях помислил, че е инвалид или нещо подобно, но той най-изненадващо се оказа много пъргав за възрастта си. На вратата спря — явно не желаеше да се показва навън. Хвана ръката ми над лакътя и леко стисна трицепса ми.
    — До скоро виждане, Густо.
    Кимнах. Както споменах, вече се бях досетил какво друго иска. „Виждал съм те в действие.“ Седял е зад затъмнените стъкла на лимузината и ме е изпивал с очи, все едно съм шибаният Рембранд. Затова не се съмнявах, че ще си издействам каквото съм си наумил.
    — Разузнавачът да е сестра ми, а куриерът — едно момче на име Олег.
    — Чудесно. Друго?
    — Искам екип с номер 23.
    — Аршавин — промърмори доволно по-високото Сребърно момче. — Russian33.
    Явно не беше чувал за Майкъл Джордан.
    — Ще видим — позасмя се глухо старецът и погледна към небето. — Сега Андрей ще ти покаже нещо и после можеш да започваш.
    Ръката му продължаваше да опипва мускулите ми, а мазната му усмивка — да лепне на лицето му. Бях хем изплашен, хем въодушевен. Изплашен и въодушевен като ловец на комодски варани.
    Сребърните момчета ме закараха до пустото пристанище за маломерни плавателни съдове във Фрогнерския залив. Отключиха някаква врата и поеха по пристана. От двете страни се редяха лодки, оставени на зимна стоянка. По едно време спряхме и слязохме от колата. Загледах се в тъмната спокойна вода. Андрей отвори багажника.
    — Come here, Arschavin34.
    Приближих се до него и надникнах.
    Екип на „Арсенал“. На врата му още висеше кучешката каишка. Псето открай време си беше противен, но този път едва не повърнах. Върху пъпчивата му физиономия зееха черни кратери със засъхнала кръв, едното му ухо беше разпрано, а едното му око — смазано на пихтия. Откъснах поглед от ужасяващата гледка и чак тогава забелязах, че под буквата „m“ в „Emirates“ зее малка дупка. Като от куршум.
    — What happened?35
    — He talked to the cop in sixpence36.
    Знаех кого наричаше така. Някакъв полицейски агент дебнеше из Квадратурата. Всички познаваха антимафиотите, но този май беше под прикритие. Или поне той си мислеше така.
    Андрей изчака да погълна всички зловещи подробности и попита:
    — Got the message?37
    Кимнах. Пихтиестата маса в очната кухина на Псето привличаше погледа ми по-силно от магнит. Как, по дяволите, го бяха подредили така?
    — Пьотър — обърна се Андрей към приятеля си. Двамата извадиха тялото от багажника, съблякоха му фланелката и го метнаха във водата. Тя го прие, погълна го беззвучно и затвори черната си паст.
    — This is yours now38 — Андрей ми хвърли фланелката. Промуших пръст в дупката от куршум и погледнах надписа на гърба.
    52. Бентнер.

Единайсета глава

    В 06:30, четвърт час преди изгрев-слънце, ако се вярваше на последната страница на „Афтенпостен“, Торд Шулц сгъна вестника и го сложи на съседния стол. Пак погледна към пустото фоайе.
    — Обикновено винаги идва преди началото на официалното работно време — обади се охранителят зад гишето.
    Торд Шулц се качи рано-рано на влака за Осло и докато вървеше от Централната гара по улица „Грьонланслайре“, стана свидетел на разбуждането на града. Мина покрай камион за смет. Мъжете изпразваха контейнерите с грубост, симптоматична по-скоро за раздразнителност, отколкото за ефективност. Точно като пилоти на F-16. Зарзаватчия от пакистански произход, изнесъл стоката в касетки пред магазина си, спря, избърса ръце в престилката си и усмихнато му пожела „добро утро“. Ставаше за пилот на „Херкулес“. След църквата в квартал „Грьонлан“ Торд Шулц сви вляво. Пред него се издигаше внушителната стъклена фасада на сграда, проектирана и построена през седемдесетте години. Главното полицейско управление в Осло.
    В 06:37 вратата се отвори. Охранителят се изкашля, за да привлече вниманието на Торд, кимна му за потвърждение, че очакваната особа пристига, и стана. По коридора се зададе мъж, по-нисък от пилота. Вървеше бързо и пъргаво. Косата му беше доста по-дълга, отколкото се очаква от началник с неговия ресор. Когато мъжът се приближи съвсем, пилотът забеляза белите и розови ивици по загорялото му, почти женствено красиво лице. Торд се сети за една стюардеса с подобни пигментни петна. Бяла лента прорязваше вертикално почти цялото ѝ тяло. Започваше от ключицата, минаваше между гърдите и стигаше чак до епилираните ѝ слабини. Останалата част от кожата ѝ, потъмняла след редовни посещения в солариум, приличаше на плътно прилепнало трико.
    — Микаел Белман?
    — Да. С какво да ви помогна? — попита мъжът с усмивка, но без да забави ход.
    — Искам да поговорим на четири очи.
    — За съжаление ми предстои оперативка, но ако се обадите…
    — Наложително е да говоря с вас още сега — натърти Торд и сам се изненада от неотстъпчивия си тон.
    — И не търпи отлагане?
    Началникът на ОРГКРИМ вече беше пъхнал идентификационната си карта в четеца, но се обърна и изгледа внимателно посетителя.
    Пилотът се приближи и подхвана съвсем тихо, макар във фоайето да имаше само още един човек: охранителя.
    — Казвам се Торд Шулц — пилот в най-голямата скандинавска авиокомпания. Разполагам с информация за нелегален внос на наркотици в Норвегия през летище „Гардермуен“.
    — Ясно. За какво количество говорим?
    — За осем килограма седмично.
    Погледът на Белман буквално обискира Торд Шулц. Пилотът знаеше, че в момента мозъкът на антимафиота събира и обработва цялата налична информация: език на тялото, облекло, стойка, изражение, брачната халка, която Торд, кой знае защо, продължаваше да носи, липсата на обица, лъснатите му обувки, езиковия му запас, твърдостта в погледа му.
    — Ще ви уредя незабавен пропуск — Белман кимна на охранителя.
    Торд Шулц поклати предпазливо глава.
    — Предпочитам тази среща да остане строго конфиденциална.
    — Според правилника всички посетители подлежат на вписване. Уверявам ви обаче, че информацията няма да напуска пределите на Управлението.
    Белман даде знак на охранителя. В асансьора Торд Шулц потърка с пръст стикера с името си, който охранителят разпечата и го помоли да залепи на ревера си.
    — Има ли нещо? — попита Белман.
    — Не, не — отвърна Торд, но продължи да търка с пръст името си, сякаш с надеждата да го заличи.
    Кабинетът на Белман се оказа изненадващо малък.
    — Размерът не е определящ — подхвана началникът на ОРГКРИМ, явно навикнал на подобни реакции у посетителите си. — Тук са вършени велики дела. — Посочи снимка на стената. — Ларш Акселсен, ръководител на вече закрития Отдел за борба с грабежите. Той носи основната заслуга за разгрома на бандата от квартал „Твайта“ през деветдесетте.
    Белман подкани Шулц да седне. Извади бележник, но срещна погледа на събеседника си, и го остави настрана.
    — Е?
    Торд си пое дъх. Започна с развода, защото се нуждаеше от причина, за да обясни падението си. После се прехвърли на въпросите кога и къде; кой и как. Стигна и до „горелката“.
    Докато Торд разказваше, Белман стоеше наведен напред и слушаше най-внимателно. Когато обаче Торд описа епизода с „горелката“, предишната професионална съсредоточеност се изпари и по лицето на началника се изписа изумление. После белите пигментни петна се обагриха в червено. Сякаш някой запали свещ под кожата му. Торд Шулц изгуби зрителния контакт с Белман. Началникът прикова разочарования си поглед в стената зад гърба на пилота. Вероятно гледаше снимката на Ларш Акселсен.
    Торд довърши разказа си и млъкна. Белман въздъхна и постоя с наведена глава. Най-сетне я вдигна. В погледа му се четеше нещо ново — сурово ѝ безкомпромисно.
    — Моля за извинение — подхвана той. — От мое име и от името на цялото ми професионално съсловие изказвам искреното си съжаление, задето не успяхме да изтребим вредителите.
    На Торд му се стори, че Белман отправи извинението по-скоро към себе си, а не към него, пилота, пренасящ по осем килограма хероин седмично.
    — Разбирам безпокойството ви. Иска ми се да можех да ви уверя, че няма от какво да се страхувате, но прескъпо заплатеният ми опит отдавна ми е показал, че подобни корупционните схеми приобщават голям брой хора.
    — Ясно.
    — Споменавали ли сте за това на някого?
    — Не.
    — Някой знае ли, че сте дошли да разговаряте с мен?
    — Никой.
    — Помислете пак.
    Торд го погледна с крива усмивка. „И на кого да кажа?“ — рече си горчиво той.
    — Добре тогава. И сам осъзнавате колко мащабен, сериозен и крайно деликатен е вашият случай. Налага се да пипаме изключително внимателно, за да не ни надуши който не бива. Ще търся съдействие от високите етажи в полицията. Строго погледнато, би следвало да ви арестувам, но подобно задържане ще постави под угроза и вашия живот, и нашия план. Затова, докато ситуацията не се изясни напълно, ви съветвам да се приберете и да не излизате от дома си. Разбрахте ли ме? Пазете разговора ни в пълна тайна, напускайте жилището само при крайна необходимост, не отваряйте на непознати, не вдигайте на непознати номера.
    Торд кимна.
    — Колко време ще отнеме?
    — Максимум три дни.
    Белман сякаш се колебаеше дали да изрази мнение. В крайна сметка го направи:
    — Едно нещо така и не успях да приема: да затриваш чужд живот, за да се облагодетелстваш финансово. Бих ви разбрал, ако бяхте беден афгански селянин. Но норвежец с пилотска заплата…
    Торд Шулц срещна погледа му. Беше очаквал този упрек. Изпита почти облекчение, че най-сетне го получи.
    — Въпреки това постъпката ви заслужава уважение: дойдохте по собствена воля и сложихте картите на масата с пълно съзнание за поетия риск. Занапред няма да ви е лесно, Торд Шулц.
    Началникът стана и му протегна ръка. За втори път, откакто го видя по коридора, Торд си помисли, че Микаел Белман притежава оптималния ръст за пилот на изтребител.


    По времето, когато Торд Шулц излезе от Главното управление, Хари Хуле позвъни на вратата на Ракел. Тя отвори по халат и с подпухнали очи.
    — В по-късните часове на деня изглеждам по-добре — оправда се тя.
    — Е, поне важи за единия от нас — Хари влезе.
    — Успех — пожела му Ракел пред масата, отрупана с купчини книжа. — Тук ще намериш всичко: следствени доклади, снимки, вестникарски изрезки, свидетелски показания. Много е прецизен. А аз ще тръгвам за работа.
    Вратата зад Ракел се хлопна. Хари вече си беше сварил първата чаша кафе и бе започнал да преглежда документацията.
    След тричасово четене направи кратка почивка, за да се пооткъсне от надмогващото го униние. Отнесе чашата си до кухненския плот. Пак си повтори наум, че главната му цел в момента е да открие обстоятелства, които разклащат версията за вината на Олег, а не убедителни доказателства за невинността му. Съмнението му стигаше. Ала материалите по делото показваха недвусмислено, че обвиняемият е виновен. А дългият професионален опит на Хари напълно го обезкуражаваше: нещата много, много често се оказват точно такива, каквито изглеждат.
    Чете още три часа и новополучените сведения само затвърдиха предишното му заключение. В описаната фактология не съществуваха основания за друго обяснение. Това, разбира се, не означаваше, че всичко се е разиграло точно по описания в делото сценарий. Просто все още липсваха факти, които да хвърлят сянка на съмнение доколко обвинителният акт е издържан. Или поне Хари се мъчеше да повярва във вероятното заблуждение на разследващите.
    Не изчака Ракел да се прибере. Тръгна си. Нали беше изморен след дългия полет. Знаеше обаче, че причината е друга. Не би намерил сили да ѝ съобщи, че изчетените материали не потвърждават съмненията му във вината на Олег; отнели са му истината, пътя, живота и единствената възможност за спасение.
    Хари се облече и излезе. Тръгна пеша. Холменколен, Рис, Согн, Юлевол, Болтельока, ресторант „Скрьодер“. Поколеба се дали да не влезе, но се отказа. Предпочете да продължи на изток. Пресече моста над реката и продължи към квартал „Тьойен“.
    Отвори вратата на кафене „Фюрлюсе“. Навън започваше да се спуска сумрак. Вътре Хари завари всичко, както го бе запомнил. Светли стени, светли мебели, големи прозорци, които пропускат обилно количество светлина. В това приветливо помещение клиентите седяха до масите пред чаша кафе и сандвичи. Някои клюмаха, все едно току-що са финиширали след петдесеткилометрово ски бягане, други разговаряха отсечено на неразбираем за непосветените „дрОгарски“ език, а трети напомняха еснафската клиентела на „United Bakeries“, където редовно се образува задръстване от детски колички.
    Част от присъстващите бяха облечени с дрехи втора употреба, каквито раздаваха в кафенето. Други още не ги бяха извадили от найлоновите пликове. Трети пък имаха вид на застрахователни агенти или провинциални учителки.
    Хари се запъти към тезгяха. Закръглено усмихнато момиче в суичър с логото на Армията на спасението му предложи шварц кафе и филийка пълнозърнест хляб с кафяво сирене.
    — Друг път — отклони любезното предложение той. — Мартине на работа ли е?
    — Днес е на смяна в клиниката — момичето посочи към тавана: на горния етаж се намираше медицински кабинет за спешна помощ, оборудван и поддържан пак от Армията. — Но я очаквам всеки…
    — Хари!
    Обърна се. Мартине Екхоф — дребничка, усмихната, с котешки очи, прекалено голяма уста, съвсем малко носле. Зениците ѝ сякаш се стичаха към ръба на кафявите ириси и приличаха на ключалки. Някога Мартине му беше обяснила, че това е вродено и на медицински език се нарича iris coloboma.
    Надигна се на пръсти и го притисна продължително в обятията си. После леко се отдръпна, хвана двете му ръце и го погледна. По лицето ѝ премина сянка, когато забеляза белега му.
    — Толкова си… отслабнал.
    — Благодаря — засмя се Хари. — Всъщност обаче не аз съм отслабнал, а…
    — Знам, знам — възкликна тя. — Аз съм надебеляла! Обзалагам се, че всички твои познати са напълнели за толкова време, Хари. Само ти си изпосталял. Пък и аз имам оправдание за фигурата си…
    Тя леко се потупа по корема, изпъкнал под черния вълнен пуловер.
    — Рикард ли ти го причини?
    Мартине се разсмя и кимна въодушевено. Зачервеното ѝ лице излъчваше горещина на плазмен екран.
    Отидоха да седнат до единствената свободна маса. Мартине едва се смести на стола. Вълнението ѝ от предстоящото радостно събитие изглеждаше абсурдно на фона на опропастените животи, апатията и отчаянието наоколо.
    — Дойдох да те попитам дали знаеш за случая „Густо“.
    — Знам, разбира се — въздъхна дълбоко тя. — Тук едва ли има човек, който да не знае. Густо беше част от твърдия ни контингент. Не се отбиваше често, но го познавахме. Всички момичета, които работят тук, бяха влюбени в него. Удивително красив младеж!
    — А Олег? Предполагаемият убиец?
    — И той идваше. Заедно с едно момиче. — Мартине се намръщи. — Предполагаем? Да не са възникнали съмнения във вината му?
    — Точно това се опитвам да разбера. Момиче, казваш?
    — Симпатична, малко бледа, дребничка. Ингюн? Ириам? — Обърна се към тезгяха и се провикна: — Ей, как се казваше несъщата сестра на Густо? — Преди някой да успее да ѝ отговори, Мартине се сети сама: — Ирене!
    — Рижава, с лунички?
    — Толкова е бледа, че ако нямаше червена коса, никой не би я забелязал. Накрая беше станала почти прозрачна.
    — Накрая?
    — Тъкмо обсъждахме, че отдавна не се е отбивала при нас. Поразпитах неколцина нейни познати дали не е напуснала Осло. Всички само вдигат рамене.
    — Да си спомняш нещо необичайно в дните преди и след убийството?
    — Не. В злополучния ден чухме полицейски сирени и се досетихме, че е пострадало някое от нашите духовни чеда, защото един от колегите ти получи обаждане и веднага изхвърча от кафенето.
    — Нали по неписано правило във „Фюрлюсе“ не се допускат полицейски агенти?
    — Според мен той не идваше тук по работа, Хари. Сядаше ей там с брой на „Класекампен“ и се преструваше, че чете. Може да ти прозвучи малко самонадеяно, но по мое мнение идваше тук заради моя милост — Мартине кокетно долепи длан до гърдите си.
    — Явно привличаш самотни полицаи.
    Тя се засмя.
    — Всъщност аз те свалях, не помниш ли?
    — Момиче като теб, възпитано в християнски дух?
    — Ставаше ми неловко, защото непрекъснато ме зяпаше, но престана да идва, когато бременността започна да личи. Та към въпроса… През онази вечер излетя от кафенето и хукна по улица „Хаусман“. Местопрестъплението се намира само на стотина метра оттук. После плъзнаха слухове, че Густо е застрелян, а Олег — арестуван.
    — Какво друго знаеш за Густо, освен че е бил любимец на нежния пол и е отгледан в приемно семейство?
    — Наричаха го Крадльото. Пласираше виолин.
    — За кого?
    — В началото за „Лос Лобос“, рокерската банда от Алнабрю. После го привлече Дубай. Всички дилъри, които той вербуваше, веднага се включваха в неговата схема, защото продава най-чистия хероин. А когато виолинът се появи на пазара, пласьорите на Дубай единствени имаха от него. Всъщност нищо не се е променило.
    — Какъв е този Дубай?
    — Дори не знам дали е човек, или фирма — поклати глава тя.
    — Ясно разпознаваеми дилъри на улицата, а зад тях — невидими играчи. Наистина ли никой не знае кой дърпа конците?
    — Просто никой не смее да проговори.
    Някой извика Мартине.
    — Не мърдай оттук — поръча му тя и с мъка се надигна от стола. — Идвам след минутка.
    — Върви. Трябва да тръгвам.
    — Закъде бързаш?
    След секунда мълчание и двамата съобразиха, че Хари няма разумен отговор на този въпрос.


    Торд Шулц седеше при кухненската маса до прозореца. Слънчевият диск беше слязъл ниско, но дневната светлина още стигаше да наблюдава кой минава между къщите. Той обаче изобщо не гледаше натам. Отхапа от филията със салам.
    Над главата му прелитаха самолети. Приземяваха се и излитаха. Приземяваха се и излитаха.
    Торд Шулц изучаваше разликите в рева на двигателите. Те отразяваха и хронологията в неговия живот. Старите модели му звучаха по-приятно, притежаваха онази ръмжаща топла жар, която събуждаше хубавите спомени, придаваше смисъл, съпътстваше значимите неща от някогашния му живот: работа, прецизност, семейство, ласки на жена, уважение в очите на колега… Новото поколение двигатели изпускаха повече въздух, работеха по-забързано, по-ефективно, гълтаха по-малко гориво, не пилееха време за дреболии. Дори за важните дреболии. Торд Шулц погледна за пореден път големия часовник върху хладилника. Тиктакаше бързо и задъхано като малко изплашено сърце. Седем. Оставаха още дванайсет часа. Скоро щеше да се стъмни. Над главата си чу рева на „Боинг“ 747. Класика в жанра. Най-добрият авиолайнер. Звукът се усили постепенно и прерасна в грохот, който разтресе прозорците, а чашата с питието издрънча в полупразната бутилка на масата. Торд Шулц затвори очи. Звукът на упование в бъдещето, първична сила, подплатена арогантност. Звукът на мъж в разцвета на силите си, когото нищо не може да сломи.
    Грохотът заглъхна и в къщата отново се възцари тишина. Някак по-различна тишина. Сякаш въздухът бе придобил по-голяма плътност.
    Плътност, породена от ново присъствие.
    Торд Шулц се обърна да огледа дневната. През вратата се виждаше лежанката и ръбът на ниската масичка. Погледът му се плъзна по паркета, по сенките, падащи от предмети в стаята извън полезрението му. Стаи дъх и се ослуша. Тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника. Отхапа нова хапка от филията, отпи от питието и се облегна на стола. Над главата му се задаваше нов самолет. Грохотът набираше мощност някъде зад гърба му. Удави звука от отмерването на течащото време. Корпусът на машината сигурно засенчи слънцето, защото над Торд Шулц и масата надвисна сянка.


    Хари се върна на „Грьонланслайре“. Като на автопилот пое към Главното управление. Сиря в парка пред „Бутсен“. Плъзна поглед по солидните сиви каменни стени на затвора.
    „Закъде бързаш?“ — го бе попитала Мартине.
    Наистина ли Хари се съмняваше кой е убил Густо Хансен?
    Скандинавските аеролинии оперираха редовно по линията Осло — Банкок. Самолетите излитаха от „Гардермуен“ преди полунощ. А от Банкок се изпълняваха пет полета дневно за Хонконг. Ще се върне в „Леон“, ще си събере багажа и ще предаде ключа на рецепцията за не повече от пет минути, ще хване скоростния влак за летището, ще си купи билет на гишето на Скандинавските аеролинии. Ще седне да обядва с днешните вестници в лежерната, делова гранична атмосфера, така присъща на всички летища.
    Хари се обърна. Забеляза, че рекламният афиш от вчера е свален.
    Продължи по улица „Осло“ и докато подминаваше Възпоминателния парк и гробището в Стария град, неочаквано от сенките до оградата изшиптя глас:
    — Дарете двеста крони!
    Хари забави ход, просякът пристъпи напред. Дълго, парцаливо палто. Светлината от прожекторите падаше върху лицето му, а огромните уши хвърляха сенки.
    — За заем ли ме молиш? — Хари извади портфейла си.
    — За волни пожертвования — Кето̀ протегна ръка. — Безвъзмездно дарение. Забравих си портфейла в „Леон“.
    Дъхът на стареца не лъхаше на алкохол, а на тютюн и нещо сладникаво и застояло, което върна Хари в детството му. Когато играеха на криеница в къщата на дядо му, Хари се вмъкваше в гардероба в спалнята и вдишваше специфичната миризма на овехтели, леко спарени дрехи, провесени там от години, връстници на самата къща.
    Хари напипа в джоба си самотна банкнота от петстотин крони и я подаде на Кето̀:
    — Вземи.
    Кето̀ огледа банкнотата и я приглади с длан.
    — Чувам разни неща. Говори се, че си бил полицай.
    — Нима?
    — И къркаш. Как се казва твоята отрова?
    — „Джим Бийм“.
    — Аха, Джим, значи. Братовчед на моя Джони. Познавал си онова момче, Олег, а?
    — А ти познаваш ли го?
    — Затворът е по-лош и от умирачката, Хари. Смъртта настъпва като избавление за душата, а килията прояжда душата ти и я гризе, докато у теб не остане нищо човешко. Докато се превърнеш във фантом.
    — Откъде знаеш за Олег?
    — Енорията ми е голяма, а духовните ми чеда — безчет, Хари. Достатъчно е да си отварям ушите. Казват и друго: тръгнал си по петите на онази мистериозна фигура. Дубай.
    Хари си погледна часовника. Обикновено по това време на годината самолетите са почти празни. От Банкок има удобни полети за Шанхай. Жан Ин му изпрати есемес, че тази седмица е сама и могат спокойно да заминат заедно за селското имение.
    — Дано не го намериш, Хари.
    — Изобщо не съм казвал…
    — Който го намери, умира.
    — Кето̀, довечера замин…
    — Чувал ли си за Бръмбара?
    — Не, но…
    — Шестте му крака пронизват лицето ти.
    — Трябва да вървя, Кето̀.
    — Виждал съм го с очите си — мъжът наведе брадичка към свещеническата си яка. — По моста „Елвборг“ до пристанището в Гьотеборг. Един полицай преследваше банда за разпространение на хероин. Пуснаха тухла с гвоздеи върху лицето му.
    Бръмбара… Чак сега Хари се досети за какво говори Кето̀. За жук. Метод, изобретен от руснаци и използван за наказание на предатели. Първо заковават едното ухо на клетника за пода, после забиват шест големи гвоздея до половината в обикновена тухла, завързват я за единия край на дълго въже, премятат го през греда точно над главата на изменника и го принуждават да захапе другия му край. Наказанието има назидателен характер: докато „портаджията“ си държи устата затворена, ще живее. В забутана пресечка в Таншуй Хари бе виждал резултата от „бръмбар“, „ужилил“ някакъв клетник — дело на Триадата в Тайпе. Бяха използвали гвоздеи с широки глави, които не навлизат надълбоко, но когато санитарите от линейката дръпнаха тухлата от лицето на нещастника, цялата кожа се отлепи.
    Кето̀ мушна банкнотата в джоба на панталона си и сложи другата си ръка върху рамото на Хари.
    — Разбирам, че искаш да защитиш сина си, Хари. Но я се замисли… Ами ако той наистина е убил другото момче? Когато родител се бори за доброто на детето си, хората говорят за саможертва. Всъщност у родителя проговаря инстинктът за самосъхранение, за опазване на неговия клонинг. Не доблестно себеотрицание, а биологичен егоизъм. Когато навремето татко ни четеше на глас Библията, аз си мислех, че постъпката на Авраам, подчинил се на Божата повеля да пожертва сина си, е акт на малодушие. Ала пораснах и осъзнах, че само наистина безкористен баща би склонил да пожертва рожбата си, ако тази жертва би послужила в името на цел, по-висша и от бащата, и от сина. Защото такива цели съществуват.
    Хари хвърли цигарата си на тротоара.
    — Грешиш. Олег не е мой син.
    — Така ли? Тогава защо се зае с неговия случай?
    — Защото съм полицай.
    — Шестата заповед, Хари — засмя се Кето̀. — Не лъжи.
    — Не е ли осмата? — Хари стъпка димящата угарка. — Доколкото си спомням, заповедта гласи да не свидетелстваш лъжливо против ближния, а това ще рече, че не е грях да говориш неистини за самия себе си. Май не си изкарал цяло следване по богословие, а?
    — С Исус не се нуждаем от професионална квалификация. Ние сме мъже на словото. И подобно на всички шамани, ясновидци и прочие шарлатани понякога вдъхваме лъжлива надежда и правдива отрада.
    — Като те слушам, даже не бих те нарекъл християнин.
    — Нека се изразя така: не вярата ме е спасила, а съмнението. Това е моят завет.
    — Съмнението.
    — Именно — жълтите зъби на Кето̀ проблеснаха в мрака. — Нека те питам: толкова ли си сигурен, че Господ не съществува, че няма Божий промисъл?
    Хари се засмя тихо.
    — Не сме чак толкова различни, Хари. Аз нося свещеническа яка, без да съм същински християнин, ти — шерифска звезда, а не си шериф. Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие? Защитаваш утвърдените и работиш, та на заблудените да им се въздаде според греховете? Нима и ти не си неверник?
    Хари извади нова цигара от кутията.
    — За жалост, вината на Олег е извън всяко съмнение. Ще се прибирам.
    — В такъв случай — приятен път. Ще тръгвам. Чака ме служба.
    Зад гърба на Хари пропищя клаксон. Той се извърна машинално. Два фара го заслепиха и после зашариха напред, към завоя. Стоповете проблеснаха като два изтляващи въглена в мрака. Полицейската кола намали пред гаражите на Управлението. Хари се обърна към Кето̀, но онзи вече беше изчезнал. Старият свещеник сякаш се бе слял с мрака. Хари долови само глухи стъпки, отдалечаващи се към гробището.


    Хари действително смогна да си събере багажа и да се изнесе от хотела за предвидените пет минути.
    — За гостите, желаещи да платят в брой, сме предвидили отстъпка — обясни момчето зад рецепцията.
    Познатата стара традиция.
    Затърси в портфейла си. Вътре имаше разнообразна валута: хонконгски долари, юани, американски долари, евро. Мобилният му телефон зазвъня. Долепи го до ухото си и едновременно подаде на момчето отброените банкноти.
    — Слушам.
    — Аз съм. Какво правиш?
    По дяволите. Беше решил да ѝ се обади чак от летището. Да направи раздялата възможно по-проста и брутална. Да изтръгне ножа отведнъж.
    — Тъкмо напускам хотела. Да ти звънна след две минути?
    — Обаждам се само да ти кажа, че Олег се е свързал с адвоката си… с Ханс Кристиан.
    — Отстъпката важи при плащане в норвежки крони — обясни момчето.
    — Олег иска да те види, Хари.
    — Мамка му!
    — Какво? Хари, там ли си?
    — Може ли да платя с Visa?
    — Ще ви излезе по-евтино да изтеглите пари в брой от банкомат.
    — Да ме види?
    — Така е казал. Час по-скоро.
    — Невъзможно е, Ракел.
    — Защо?
    — Защото…
    — Въпреки това ще платя с карта.
    — Хари?
    — Наложили са му забрана за посещения, Ракел. Втори път няма как да надхитря охраната, а и….
    — Какво?
    — Не виждам смисъл. Изчетох цялата документация и…
    — И?
    — Според мен той наистина е застрелял Густо Хансен, Ракел.
    — Приемаме всички други карти освен Visa: MasterCard, American Express…
    — Нямам друга карта! Ракел?
    — Тогава платете в долари или евро. Обменният курс не е никак изгоден, но пак е за предпочитане пред ПОС терминала.
    — Ракел? Ракел? По дяволите!
    — Всичко наред ли е, господин Хуле?
    — Тя затвори. Ето ви парите. Стигат ли?

Дванайсета глава

    Стоях на улица „Шипер“ и гледах как плющи дъждът. Зимата така и не успя да вземе надмощие, но затова пък непрекъснато валеше дъжд. Това обаче изобщо не намали търсенето. С Олег и Ирене продавахме повече за един ден, отколкото преди при Один и Туту — за цяла седмица. Печелехме около шест хиляди дневно. А като пресметнах оборота от всички „привърженици“ на „Арсенал“ в центъра, излезе, че старецът явно прибираше в джоба си над два милиона крони седмично. Е, възможно е да съм попреувеличил.
    Всяка вечер, преди да се отчетем на Андрей, двамата с Олег преброявахме най-внимателно парите и останалата стока. Не се е случвало сумата да не излиза до последната крона. Не си заслужаваше да крадем.
    На Олег имах стопроцентово доверие. Не допусках дори да му хрумне да хитрува. Ако пък му хрумне, значи, изобщо не е схванал концепцията на кражбата. Възможно е и мисълта на Ирене да е преизпълвала ума и сърцето му. Направо ми идеше да прихна, като го гледах как угоднически върти опашка в нейно присъствие. А тя изобщо не забелязваше обожанието в очите му. Защото Ирене виждаше само едно.
    Мен.
    Това нито ме смущаваше, нито ме радваше. Бях свикнал да съм ѝ слабост.
    Познавах я отлично, знаех точно как да накарам неопетненото ѝ сърчице да забие, сладките ѝ устни да се разтеглят в усмивка, а сините ѝ очи да се налеят с огромни сълзи — в зависимост какво исках. Можех да я освободя от властта си, да отворя вратата и да я окуража да се възползва от други възможности. Но аз съм крадец, а крадците никога не изпускат от ръцете си нещо, от което някой ден биха спечелили. Ирене беше моя. Тъй както двата милиона седмично принадлежаха на стареца.
    Удивително е как шест бона дневно те подтикват все по-лесно да развързваш кесията за скъпи дрехи и кристален мет в питието вместо бучки лед. Иначе не ми се даваха кинти за квартира и продължавах да мизерствам в репетиционната заедно с Ирене. Тя спеше на матрак зад барабаните. Не се оплакваше, не докосваше нищо, ядеше само някакви вегетариански буламачи и дори си отвори банкова сметка. Олег си живееше при майка си и сигурно газеше в пари. Малко се беше стегнал, тръгна на училище и дори започна да тренира на „Вале Ховин“.
    Докато си стоях така на улицата и редях сметки наум, срещу мен в дъжда се приближи някакъв тип със запотени очила и анорак, който дебелото му грозно гадже бе купило за двама им за Коледа. Защото по походката на непознатия личеше, че или има грозно гадже, или въобще няма. Той куцаше. Вероятно има и друга дума, която леко смекчава същността на недъга му. Лично аз го наричам криво ходило, но едва ли съм подходящ критерий, защото употребявам думи от рода на „маниакална депресия“40 и „негър“.
    Куцият спря пред мен.
    Общо взето, всеки ден ми поднасяше нови и нови изненадващи персони, зависими от хероин, но този тип определено не спадаше към обичайната ми клиентела.
    — Колко…
    — Триста и петдесет за четвъртинка.
    — … плащате за грам хероин?
    — Да плащаме? Ние продаваме, умнико.
    — Знам. Просто провеждам малко проучване.
    Огледах го по-внимателно. Журналист? Социален работник? Политик? Докато бачках за Один и Туту, подобен тип цъфна при мен и ми се представи като сътрудник към Общинския съвет. Работел в някакъв си комитет — РУНО или нещо подобно — и ме попита много любезно дали ще уважа с присъствието си заседание на комитета на тема „наркотиците и младите хора“. Искали да чуят „гласовете от улицата“. Отидох да видя за какво става въпрос — ей така, за кеф. Говориха за ECAD41 и за Европа без наркотици. Напуши ме такъв смях, че ми избиха сълзи. Срещата ръководеше адски сексапилно русо мамче с мъжествени черти, огромни бомби и заповеднически глас. Хирурзите сигурно доста си бяха поиграли, и то не само с циците ѝ. След края на заседанието тя се приближи до мен, представи ми се — „секретарка в общинската комисия по социално подпомагане и превенция на наркотичната зависимост“ — и пожела да обсъдим темата по-подробно в дома ѝ, когато имам „възможност“ да я посетя. Оказа се, че не била мамче, а само секси парче. Живееше сама в собствена ферма. Посрещна ме във впити панталони за езда и поиска да го направим в обора. Дори пластичните хирурзи да я бяха преобразили цялата, изобщо не ме засягаше. Добре си бяха свършили работата. Резултатът ми допадаше: секс машина, която вършее като фурия. И все пак е малко шантаво да чукаш жена, която вие по-яко от самолет играчка, под леко удивените погледи на огромни преживящи коне само на два метра от вас. След акта извадих сламките сено, влезли в задника ми, и ѝ поисках хилядарка назаем. Докато започна да печеля по шест хиляди дневно, продължихме да се срещаме. В промеждутъците, необходими за почивка между актовете, тя ми разказа, че нейните задължения — на секретарка в Общинския съвет — не включвали единствено киснене на бюрото и писане на писма под диктовката на шефа, а и провеждане на реална политика. В момента била само черноработник, но именно тя движела нещата. А когато началниците забележели усърдието ѝ, щели да я направят общински съветник. От разказите ѝ за „кухнята“ на Кметството разбрах, че всички политици — независимо дали дребни, или едри риби — се стремят към власт и секс. В тази последователност. Шепотът ми „госпожо министър“ в ухото ѝ и двата ми пръста я довеждаха до такъв оргазъм, че струята стигаше чак до свинарника. Изобщо не се шегувам.
    По лицето на непознатия пред мен прочетох извратено хищно желание, каквото пламтеше и в очите на моята бъдеща министърка.
    — Разкарай се — процедих аз.
    — Кой е шефът ти? Искам да говоря с него.
    С шефа ми? Този тип беше или изперкал, или пълен идиот.
    — Изчезвай!
    Онзи обаче не помръдна. Продължи да стои пред мен с лека чупка в ханша. Извади найлоново пликче с бял прах — около половин грам, прецених на пръв прочит.
    — Ето ти мостра от материала. Занеси я на шефа ти. Един грам струва осемстотин крони. Само внимавайте с дозировката. Това стига за десет дози. Вдругиден пак ще дойда тук по същото време.
    Мъжът ми подаде пликчето, обърна се и закуцука надолу по улицата.
    Обикновено веднага изхвърлях такива мостри директно на боклука. Как да продам нещо, в чието качество не съм сигурен? Все пак трябваше да си пазя репутацията. Но налудничавият блясък в очите на непознатия ме възпря. В края на работния ден се отчетохме на Андрей и аз заведох Олег и Ирене в Хероиновия парк. Поразпитахме „дрОгарчетата“ дали някой иска да тества нова стока. Туту ме беше водил на такива „дегустации“. Когато в града пристигне непознат наркотик, дилърите отиват там, където се навъртат най-отчаяните наркомани, защото те са готови да си вкарат каквото и да е, стига да е на аванта. Не им пука дали ще ги убие. Те и без това са си кажи-речи пътници.
    Събрахме четирима доброволци. Първо поискаха бонус към „дегустацията“ — по една стандартна доза. Отказах. Останаха трима. Разпределих дозите.
    — Само толкова ли! — възропта един от наркоманите, които си преплиташе езика като покосен от инсулт.
    Сопнах му се да си трае, ако иска да получи десерт.
    Тримата — аз, Ирене и Олег — наблюдавахме зорко, докато тримата търсеха да нацелят некалцирана вена. Изшиха се с вещината на лекари.
    — О, по дяволите… — изпъшка единият.
    — Ааааа — простена другият.
    После се възцари мълчание. Пълна тишина. Сякаш бяхме изстреляли ракета в космоса и бяхме изгубили всякаква връзка с нея. Но въпреки липсата на контакт, екстатичният израз в очите им, преди да се понесат в космическия простор, говореше достатъчно ясно: „Хюстън, нямаме проблем“42. Когато се приземиха, вече се беше стъмнило. Полетът им продължи над пет часа — два пъти по-дълго отколкото държи хероинът. Пилотите изпитатели бяха единодушни: никога не са „изтрещявали“ така. Искаха още, молеха ме да им дам остатъка от пликчето и пристъпиха към мен, протегнали напред ръце като зомбитата от „Трилър“. Тримата избухнахме в смях и се ометохме оттам.
    Прибрахме се в репетиционната и седнахме на матрака. Случилото се ме подтикна към сериозен размисъл. Опитен наркоман на „помпа“ обикновено си вкарва по четвърт грам хероин, а четири пъти по-малка доза от новото изстреля във висините най-закоравелите дрОгари в града, все едно никога не са се друсали! Онзи тип ми беше дал чиста стока. Но какво представляваше тя? На вид, мирис и консистенция напомняше хероин, но ако беше хероин, толкова нищожна доза нямаше да ги държи пет часа. Така или иначе, бях се натъкнал на златна мина. Към един грам — за осемстотин крони — прибавяш това-онова, правиш три пъти по-голямо количество и го продаваш за хиляда и четиристотин кинта. Пласирам ли по петдесет грама дневно, ето ти трийсет бона право в джоба. В моя джоб и в джобовете на Олег и Ирене.
    Светнах ги за бизнес предложението. С цифри.
    Те се спогледаха. Бях очаквал да се ентусиазират повече.
    — Ами Дубай… — подхвана предпазливо Олег.
    — Няма страшно, ние няма да го мамим — опитах се да го успокоя аз. — Първо ще кажем, че напускаме. Исус ни се явил или нещо подобно. Ще поизчакаме малко и после тръгваме да пласираме по шанаджийски.
    Двамата пак се спогледаха. Започнах да надушвам нещо, което досега явно ми бе убягвало.
    — Да, ама ние… — подхвана Олег, докато очите му търсеха къде да се вкопчат, — … с Ирене…
    — Какво?
    Олег се гърчеше, все едно е набоден червей, и току поглеждаше безпомощно Ирене.
    — С Олег смятаме да се изнесем на квартира — обясни тя. — Избрали сме си апартамент и спестяваме за депозита. До лятото ще поработим, а после…
    — После?
    — Ще завършим гимназия — отвърна Олег. — А след това ще се запишем и в университет.
    — Да следваме право — допълни Ирене. — Олег има отличен успех.
    Тя се засмя малко сконфузено — така се смееше, когато се притесняваше, че е изтърсила някоя глупост, — но обичайно бледите ѝ бузи сега пламтяха от щастие.
    Подлеците се бяха загаджили зад гърба ми! Как не го бях забелязал?
    — Право, а? — отворих пликчето, в което беше останал един грам от новата стока. — За да станете шефове на куките, а?
    И двамата мълчаха.
    Извадих лъжицата, с която ядях корнфлейкс, и я избърсах в панталона си.
    — Какво правиш? — промълви Олег.
    — Новината трябва да се отпразнува — обясних и изсипах праха в лъжицата. — Пък е и редно лично да изпробваме продукта, щом ще го препоръчваме на стареца.
    — Значи, не се сърдиш? — възкликна с облекчение Ирене. — И всичко ще си бъде както преди?
    — Разбира се, миличка — започнах да нагрявам праха със запалката. — Това е за теб, Ирене.
    — За мен? Но аз не…
    — Направи го заради мен, сестричке — погледнах я с усмивка аз. Знаех, че не може да ми откаже. — Скучно е да се надрусаш сам. Не е кеф.
    Разтопеният прах започна да бълбука в лъжицата. Нямах памук и се чудех дали да не прецедя течността през отчупен цигарен филтър, но тя изглеждаше толкова чиста. Бяла, хомогенна. Затова просто я оставих да се поохлади за няколко секунди и я изтеглих с помпата.
    — Густо… — подхвана Олег.
    — Трябва да внимаваме да не преядем, защото количеството ще стигне за трима. И ти си поканен, приятелю. Или предпочиташ само да гледаш?
    И без да го поглеждам, знаех, че ще се включи. Чистосърдечен, заслепен от любов, въоръжен със смелост, достатъчна да скочи от петнайсетметрова мачта във фиорда при Осло.
    — Вътре съм — той веднага запретна ръкава на ризата си.
    Именно тази негова смелост щеше да го погуби, да го тласне към дъното като нищожен плъх.


    Събуди ме яростно думкане по вратата. Сякаш някой пробиваше главата ми със свредел. Направо не смеех да отворя очи. Накрая се престраших да повдигна единия си клепач. Сутрешната светлина се процеждаше през пролуките между дъските, заковани пред прозорците. Ирене лежеше на матрака си, а единият крак на Олег, обут в маратонка „Puma Speed Cat“, се подаваше между два усилвателя за китара. От силата на ударите по вратата заключих, че нечаканият посетител се опитва да я разбие с шутове.
    Надигнах се. Заклатушках се към вратата. Напъвах се да си спомня дали момчетата от бандата не са ме предупредили за репетиция или за доставка на апаратура. Открехнах вратата и по стар навик я запрях с крак отвътре. Предпазливостта ми се оказа напълно излишна. Ударът ме запрати право в барабаните. Строполих се с ужасно дрънчене. Успях някак си да се изправя между стойката за чинелите и малкия барабан. Натрапникът се оказа не кой да е, а скъпият ми некръвен брат Стайн.
    Зачеркнете „скъп“.
    Беше пораснал, но все така с неизменната си къса подстрижка на парашутист и черния, пропит с омраза суров поглед. Видях как си отваря устата и изрича нещо, но в ушите ми още кънтяха чинелите. Инстинктивно закрих лицето си с ръце, ала той ме подмина, прескочи търколилите се барабани и отиде до Ирене. Сграбчи я за ръката, тя изкрещя, а Стайн я изправи на крака. Продължавайки да стиска лакътя ѝ, той нахвърли някои вещи в раницата ѝ със свободната си ръка и я поведе към вратата. Ирене престана да се противи.
    — Стайн… — подхванах аз.
    Спря на прага и ме погледна въпросително, но аз не бях измислил как да продължа.
    — Достатъчно беди стовари върху семейството ми — отсече той.
    После подскочи ефектно и ритна вратата с пъргавината на Брус Лий, та чак въздухът затрепери. Олег подаде глава над усилвателя и промърмори нещо, но аз пак бях оглушал.


    Застанал с гръб към камината, усещах как пламъците ѝ сгряват гърба ми. Единствената светлина в стаята идваше от камината и от старинна настолна лампа. Старецът седеше в коженото кресло и гледаше мъжа, когото докарахме с лимузината от улица „Шипер“. Онзи дойде със същия анорак. Андрей свали превръзката от очите му.
    — Значи вие доставяте продукта, за който съм слушал толкова много.
    — Да — кимна мъжът, сложи си очилата и огледа стаята изпод присвити клепачи.
    — Откъде се снабдявате с него?
    — Дойдох да продавам, не да обяснявам.
    Старецът потърка брадичка с два пръста.
    — В такъв случай офертата ви не ме интересува. В нашия бранш купуването на крадена стока неизменно води до смърт. А мъртъвците създават куп проблеми и спъват бизнеса.
    — Стоката не е крадена.
    — Смея да твърдя, че имам доста добър поглед над каналите, а досега не съм се натъквал на този продукт. Повтарям: не купувам стока, докато не се уверя, че тя няма да ни връхлети като бумеранг.
    — Позволих ви да ме доведете тук с превръзка на очите, защото уважавам желанието ви за дискретност. Надявам се и вие, на свой ред, да ми покажете същото отношение.
    От горещината стъклата на очилата му се запотиха, но той не ги свали. Докато в колата Андрей и Пьотър го претърсваха за оръжие, аз обследвах погледа му, езика на тялото му, гласа му, ръцете му. И открих единствено самота. Не съществуваше никаква дебела грозна приятелка. Ролята на негова спътница бе поела тайнствената му дрога.
    — А как да съм сигурен, че не сте полицай? — попита старецът.
    — Къде сте виждали такова ченге? — мъжът посочи крака си.
    — Ако внасяте, защо досега не съм ви чувал?
    — Защото съм нов. Нямам досие, никой не ме познава — нито в полицията, нито в бранша. Упражнявам престижна професия и досега съм живял нормално. — Лицето му се сви в гримаса — явно опит за усмивка. — Сигурно в очите на някои хора — дори прекалено нормално.
    — Хм… — старецът продължаваше да глади брадичката си. Изведнъж хвана ръката ми и ме придърпа към стола си така, че да застана срещу непознатия. — Да ти кажа, Густо, според мен той сам синтезира продукта. Ти как мислиш?
    — Възможно е — отвърнах след кратък размисъл.
    — Не по-зле от всеки друг знаеш, че не е нужно да си Айнщайн, за да го направиш, Густо. В интернет бъка от подробни указания как да си приготвиш морфин и хероин от опиум. Купил си, да речем, десет килограма суров опиум. Трябват ти малко кухненски прибори, хладилник, малко метанол, вентилатор и хоп! — осем килограма и половина суров хероин. Пречистваш го и ето ти килограм и двеста грама чиста стока.
    — Не е толкова лесно — отвърна мъжът в анорака, след като си прочисти гърлото.
    — Въпросът е откъде се снабдявате с опиум — продължи старецът.
    Мъжът поклати глава.
    — Аха… — провлечено промърмори старецът, докато милваше ръката ми. — Не е опиат, а опиоид.
    Онзи нито потвърди, нито отрече.
    — Чу ли го какво каза, Густо? — старецът посочи с показалец куция му крак. — Произвежда изцяло синтетична дрога. Не му трябва помощ от природата и от Афганистан. Опира се на елементарни химични закони и го приготвя в кухнята си. Така осъществява пълен контрол и не поема риска на контрабандата. А полученият резултат държи по-дълго от хероина. Сред нас се е появил голям шмекер, Густо. Такава предприемчивост заслужава уважение.
    — Моите почитания — промърморих аз.
    — С каква скорост върви производството?
    — Около два килограма на седмица. Понякога повече, понякога по-малко.
    — Ще купувам цялата продукция.
    — Цялата? — попита мъжът съвсем вяло, без никаква нотка на изненада.
    — Да, всичко. Мога ли да ви отправя едно бизнес предложение, господин…?
    — Ибсен.
    — Ибсен?
    — Ако не възразявате.
    — Ама моля ви се! Той също е бил велик майстор. Предлагам ви да встъпим в делово сътрудничество, господин Ибсен. Вертикална интеграция. Ще монополизираме пазара и еднолично ще определяме цената. По-добра печалба и за двама ни. Е, как ви се струва?
    Ибсен поклати глава.
    — Кое ви притеснява? — попита старецът, наклони глава и леко се усмихна с възтънките си, почти незабележими устни.
    Дребният мъж се поизправи и сякаш набъбна в торбестия си анорак, целогодишен спътник на най-скучния човек на света.
    — Ако ви предоставя монопол, господин…?
    — Наричайте ме както желаете, господин Ибсен — насърчи го старецът и долепи върховете на пръстите си.
    — Не искам да попадам в зависимост от един-единствен купувач, господин Дубай. Струва ми се прекалено рисковано. Така ще можете да подбивате цените. От друга страна, не ми се ще да имам прекалено много клиенти, защото така се увеличава рискът полицията да ме пипне. Обърнах се към вас, понеже се славите с дискретността си, но ми е нужен още един купувач. Вече се свързах с „Лос Лобос“. Дано проявите разбиране към решението ми.
    Старецът се разсмя. Пак се разнесе познатото задавено хъхрене от двигател на стара лодка.
    — Слушай и се учи, Густо. Този човек е не само опитен фармаколог, а и бизнесмен. Добре, господин Ибсен, ето какво…
    — Цената…
    — Ще ви платя колкото поискахте. Съвсем скоро ще разберете, че в нашия бранш не бива да се губи време в пазарлъци, господин Ибсен. Животът е твърде кратък, а смъртта дебне отвсякъде. Кога ще направите първата доставка? Следващия вторник например?
    Докато излизахме, старецът се престори, че ще падне, ако не се хване за мен. Ноктите му одраскаха кожата на ръката ми.
    — А мислили ли сте за износ, господин Ибсен? Никой не проверява напускащите Норвегия за наркотици.
    Ибсен не отговори. Но аз разбрах. Разбрах какво иска. Видях го в стойката му — с лека чупка в ханша заради кривия крак. Видях го в отражението от лъсналото му потно чело под рядката коса. Стъклата на очилата му вече се бяха избистрили и в погледа му се четеше онзи блясък, който бях видял и на улица „Шипер“. Компенсация, татко. Искаше компенсация. Животът го бе лишил от уважение, любов, възхищение, приемане и сега той си искаше компенсацията за всичко, което — както казват — не можеш да си купиш. Можеш, разбира се. Но с пари, а не като предизвикваш съчувствие. Не е ли така, татко? Щом животът ти е длъжник и отказва да ти изплати дължимото, ти трябва да си го поискаш, при нужда дори да прилагаш мутренски похвати, но да се пребориш за онова, което ти се полага. Ако за това се гореше в ада, досега в рая да не е останал никой. Нали така, татко?


    Седнал на пейките до изхода за отвеждане към самолета, Хари гледаше как машините рулират по пистата.
    След осемнайсет часа ще пристигне в Шанхай.
    Градът му харесваше. Харесваше му и храната, и разходките по крайбрежния булевард „Вайтан“ покрай „Peace Hotell“, обичаше да влиза в „Old Jazz Bar“ и да слуша изпълненията на древните джаз музиканти. Доставяше му удоволствие да си представя, че от революцията през четирийсет и девета същите тези музиканти не са спирали да свирят. Харесваше и нея, и онова помежду им, и факта, че се носеха по течението.
    Да се носиш по течението. Прекрасно умение, с което, уви, природата не го беше дарила, но Хари се бе постарал да го развие през последните три години: да не се опитва да разбива стени с глава, когато въпросът не е на живот и смърт.
    „Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие? Нима и ти не си неверник?“
    След осемнайсет часа ще кацне в Шанхай.
    Ако се качи на самолета.
    По дяволите.
    Тя вдигна на второто прозвъняване.
    — Какво искаш?
    — Само недей да затваряш, моля те.
    — Тук съм.
    — Какво влияние имаш над Нилс Кристиан?
    — Ханс Кристиан.
    — Достатъчно ли е хлътнал, та да се навие на машинация със съмнителни изгледи за успех?

Тринайсета глава

    Цяла нощ валя. От главния портал на затвора Хари виждаше как нов слой окапали листа покрива парка подобно на мокър жълт брезент. След приземяването на летище „Гардермуен“ беше отишъл право в дома на Ракел и изобщо не бе намерил време да подремне.
    Ханс Кристиан се отзова, даде съгласието си без особени възражения и си тръгна. После Ракел и Хари седнаха да изпият по чаша чай и да си поговорят за Олег и за миналото: как е било, но не как е можело да бъде. Призори Ракел покани Хари да полегне в стаята на Олег. Преди да се отпусне, той седна пред компютъра да провери разни неща из интернет. Откри няколко статии за полицая, убит под моста „Елвборг“ в Гьотеборг. Сведенията потвърждаваха думите на Кето̀. Неизменно жадният за сензации „Гьотеборгстиднинген“ пък твърдеше, че според негови източници убитият е бил „пробито ченге“ — по поръчение на криминалния контингент е унищожавал изобличаващите го доказателства.
    Преди два часа Ракел го събуди шепнешком с чаша димящо кафе. Сутрин тя винаги говореше съвсем тихо — и на Хари, и на Олег — сякаш за да улесни прехода от сънищата към реалността.
    Хари погледна във видеокамерата, чу бръмчене и отвори вратата. Бързо влезе в сградата, като държеше на показ куфарчето си. Сложи идентификационната си карта на пропуска пред затворническия служител и се постара да покаже по-красивия си профил.
    — Ханс Кристиан Симонсен — промърмори служителят и без да вдига глава, прегледа списъка пред себе си. — Ето, открих ви. Идвате за Олег Фауке.
    — Точно така.
    Колега на служителя поведе Хари по мрежа от коридори. Пресякоха откритата галерия в средната част на затвора. Служителят бъбреше колко топла есен се очаквала и току подрънкваше с ключовете си. Минаха през общото помещение. Маса за пинг-понг с две ракети и отпорена книга върху нея; малка кухня с шайби салам, сирене, хляб и нож за хляб. Но никъде не се виждаха затворници.
    Спряха пред бяла врата. Служителят врътна ключа.
    — По това време на деня не отключвате ли всички килии? — попита Хари.
    — А другите арестанти къде са?
    — Един господ знае. Сигурно са им пуснали „Хъслър“44.
    Служителят му отключи килията, Хари влезе и изчака стъпките му да заглъхнат. Килията беше стандартна: десет квадрата, легло, шкаф, бюро със стол, рафтове с книги, телевизор. Седнал зад бюрото, Олег го гледаше изумен.
    — Искал си да ме видиш.
    — Мислех, че не ми разрешават свиждания.
    — Това не е свиждане, а консултация с адвоката ти.
    — С адвоката ми?
    Хари кимна. На Олег тутакси му просветна. Умно момче.
    — Как…
    — За убийството, по което си обвиняем, не се предвижда изолационен режим и уредихме посещението сравнително лесно.
    Хари отвори куфарчето, извади бял геймбой — игрова конзола — и го подаде на Олег.
    — Заповядай. За теб е.
    — Откъде си го купил? — Олег поглади с пръсти дисплея.
    Хари сякаш забеляза лека усмивка да пробягва по сериозното му момчешко лице.
    — Винтидж45 модел на батерии. Намерих го в Хонконг. Бях се заканил да те спукам на „Тетрис“.
    — Мечтай си! — засмя се Олег. — На „Тетрис“ и подводно плуване винаги ще държа рекорда!
    — А онзи път в басейна „Фрогнер“? Май те разминах с един метър, а?
    — Да бе! Изостана с един метър! Мама ще го потвърди, нали и тя присъстваше.
    Хари не смееше да мръдне, за да не развали мига. Жадно поглъщаше щастието, струящо от усмивката на Олег.
    — За какво ме извика да говорим? — попита след малко Хари.
    По лицето на Олег отново плъзнаха сенки. Той започна да опипва нервно конзолата, все едно търсеше пусковото копче.
    — Не те пришпорвам, Олег, но най-лесно е да започнеш от самото начало.
    — Мога ли да разчитам на теб за всичко?
    Хари само успя да кимне.
    — Искам да ме снабдиш…
    Олег направо заби нож в сърцето му и го завъртя, защото Хари вече се досещаше за продължението.
    — Тук продават само жълто и спийд, а на мен ми трябва виолин. Ще ми помогнеш ли, Хари?
    — Затова ли ме извика?
    — Единствен ти можеш да заобиколиш забраната за свиждане.
    Олег прикова в Хари потъмнелия си сериозен поглед. Само леко потрепване по тънката кожа под окото му издаде колко е отчаян.
    — Знаеш, че не мога да го направя, Олег.
    — Не ми ги пробутвай тия! — Суровата металическа нотка в гласа му отекна между стените.
    — Защо не те снабдят онези, за които си продавал?
    — Какво съм продавал?
    — Не ме баламосвай! — Хари удари с длан по капака на куфарчето. — Намерих екип на „Арсенал“ в шкафчето ти на „Вале Ховин“.
    — Тършувал си из…
    — Открих и това — Хари хвърли върху бюрото семейната снимка. — Знаеш ли къде е сега това момиче?
    — Коя…
    — Ирене Хансен. С нея сте били гаджета.
    — Как…
    — Във „Фюрлюсе“ са ви виждали заедно. В шкафчето ти имаше пуловер, напоен с аромат на женски парфюм, и „прибори“ за двама. Общият склад за дрога е израз на по-голяма интимност дори от споделянето на брачна постеля. Майка ти ми спомена, че веднъж те видяла из града, ухилен като идиот. Моята диагноза: прясно влюбен.
    Хари видя как адамовата ябълка на Олег подскочи.
    — Е?
    — Не знам къде е, ясно? Просто изчезна. Може брат ѝ да я е отвел, може да са я затворили в някоя клиника за наркомани, може да се е качила на самолет, за да се махне от цялата тази гадост.
    — А може и развръзката изобщо да не е толкова щастлива — отбеляза Хари. — Кога я видя за последно?
    — Не помня.
    — Разправяй ги на шапката ми. Помниш, и то с точност до часове.
    Олег затвори очи.
    — Преди сто двайсет и два дни. Тогава Густо беше още жив. Защо намесваш и нея?
    — Защото всичко е свързано, Олег. Убийството е бял кит. Безследно изчезналият — също. Видиш ли бял кит два пъти, значи е един и същ. Какво ще ми кажеш за Дубай?
    — Това е най-големият град, но не столица на Обединените арабски емир…
    — Защо ги прикриваш, Олег? С какво те държат?
    Олег откри най-после откъде се включва конзолата и започна да щрака копчето напред-назад. Свали задния панел, вдигна металния капак на кошчето за смет до бюрото, пусна вътре батериите и върна конзолата на Хари.
    — Мъртва е.
    Хари пое конзолата и я пусна в джоба си.
    — Ако не ми намериш виолин, ще се нашия с боклука, който предлагат тук. Чувал ли си за смес от фентанил и хероин?
    — Фентанилът е рецепта за свръхдоза, Олег.
    — Именно. После сам се оправяй, когато дойде ред да обясняваш на мама.
    Хари мълчеше. Жалкият шантаж на Олег не го вбеси. Напротив, прииска му се да прегърне момчето, да го притисне към гърдите си. Защото и без да вижда насълзените му очи, Хари знаеше каква ожесточена борба вилнее в тялото и ума му. Усещаше наркотичния глад на Олег почти физически. В главата на зависимия не съществува нищо — нито морал, нито любов, нито разумни съображения — освен натрапчивата мисъл за кика, за опиянението, за полета. Веднъж Хари едва не се изкуши да приеме доза хероин, но в неочакван прилив на моментно отрезвение успя да откаже. Вероятно защото бе осъзнал, че наркотикът ще довърши започнатото от алкохола: ще го убие. Или пък се беше сетил за разказа на едно момиче: закачила се за хероина веднага щом минала на игла, защото нищо, което била преживяла или можела да си представи, не било в състояние да надмине екстаза от жълтото. Дали пък в критичния миг Хари не си беше спомнил и за онзи свой приятел от „Опсал“, дето влязъл в клиника за наркомани с единствената мотивация да намали наркотичния си толеранс спрямо хероина и излизайки оттам чист, да изпита отново разтърсващия кик от първата инжекция. Същият този приятел му беше разказал как избухнал в истеричен плач, когато видял следата по крачето на тримесечния си син след първата му ваксина, защото точицата от убождането на спринцовката усилила неимоверно наркотичния му глад и му се приискало мигом да зареже всичко и да хукне към „Плата“.
    — Да сключим сделка — предложи Хари с натежал от безпокойство глас. — Аз ти нося каквото поиска, а ти ми разказваш всичко.
    — Супер!
    Хари видя как зениците на Олег се разшириха. Някъде беше чел, че мозъкът на тежкозависимите от хероина често усеща възбудата още преди да си инжектират наркотика. Изпитват действието на дрогата, докато разтапят праха и целят подходяща вена. Хари си даваше сметка, че в момента вместо Олег говори именно наркотичният екстаз. В ума му няма място за друга дума освен „супер!“ — била тя искрена, или не.
    — Не искам да купувам от улицата — обясни Хари. — Имаш ли виолин на тайно място?
    — Че ти нали вече си претърсил склада ми — отвърна колебливо Олег.
    Хари пак си припомни, че за хероиновозависимия все пак има нещо свято: скривалището.
    — Стига глупости, Олег. Съмнявам се да държиш запасите си на място, до което има достъп и друг наркоман. Къде е другият ти склад?
    — Имам само един.
    — Ще взема онова, което ми поръчаш, без да тършувам.
    — Имам само един склад, ти казах!
    Лъжеше, разбира се, но така поне Хари разбра, че Олег не се е запасил с виолин.
    — Ще се върна утре — обеща Хари, стана и почука на вратата.
    Не дойде никой. Хари натисна дръжката: не бяха заключили. Определено не прилагаха най-строгите охранителни мерки.
    Хуле се върна по същия път, по който служителят го доведе. По коридора не срещна жива душа. Общото помещение завари все така пусто. Храната си стоеше непокътната, но бяха прибрали ножа. Продължи по коридора към галерията. С изненада установи, че и там вратата е отключена.
    Натъкна се на заключена врата чак на пропуска. Обърна внимание на служителката зад гишето, преградено със стъкло, че вратите навсякъде са отключени. Тя повдигна вежда и погледна мониторите пред себе си.
    — Така или иначе, който стигне дотук, няма накъде да избяга.
    — С изключение на мен, надявам се.
    — Моля?
    — Нищо.
    Излезе от затвора и чак когато измина стотина метра към „Грьонланслайре“, всичко се подреди в главата му. Пустите помещения, отключените врати, ножа за хляб. Закова се на място. Сърцето му се разблъска лудо и чак му прилоша. В ушите му зазвънтя птича песен. В ноздрите му нахлу мирис на трева. Хари се обърна и хукна обратно към затвора. Устата му пресъхна от страх и от разбушувалия се адреналин.

Четиринайсета глава.

    Виолинът удари Осло като шибан астероид. Олег ми е обяснявал разликата между метеорит и метероид и какво представляват всички онези камънаци, дето могат да паднат от космоса и да ни фраснат по главата. Та, значи, виолинът приличаше на астероид — огромно парче, което може да изравни земята с… По дяволите, татко, не се хили така, разбираш за какво говоря. Продавахме петици, четвъртини, цели грамове и разфасовки по пет грама от сутрин до вечер. Целият център полудя. Увеличихме цената. Проточиха се още по-дълги опашки. След повторното поскъпване желаещите не намаляха. Но като надухме цената за трети път, се разрази истински ад.
    Банда косовски албанци ограбиха наши хора зад Борсата — двама естонци, които работеха без разузнавач. Косоварите дошли с бухалки и боксове, натрошили им тазовите кости и офейкали с кинтите и дрогата. След две вечери неколцина виетнамци удариха поста на улица „Принсен“ десет минути преди Андрей и Пьотър да приберат дневния оборот. Гангстерите сгащили касиера, без куриерът и разузнавачът да се усетят. Очаквахме ответния удар на стареца.
    И той не закъсня.
    Само два дни по-късно ранобудни столичани видели как от моста „Санер“ с главата надолу виси някакъв жълтурко, облечен като пациент в лудницата, с усмирителна риза и затъкната в устата кърпа. Въжето било дълго, колкото нещастникът да се задържи над водата няколко минути, преди коремните му мускули да отмалеят и да се удави.
    Още същата вечер Андрей даде по един пищов на мен и Олег. Руски пищов — Андрей вярваше само на руското производство. Пушеше черни руски цигари, говореше по руски джиесем (не се шегувам, татко. Марката се казва „Гресо“ — скъпарска водоустойчива джаджа от африкански абанос; не изпраща сигнали, когато не е включена, и куките не могат да я проследят) и се кълнеше в руските оръжия. Пищовите били марка „Одеса“, обясни Андрей, по-евтина модификация на „Стечкин“. Сякаш някой от двама ни беше чувал подобни имена! Тази „Одеса“ била много специална, защото можела да произвежда автоматична стрелба. Пълнителят ѝ побирал двайсет патрона „Малаков“, калибър 9/18 мм. Такива ползваха Андрей, Пьотър и изобщо всички пласьори от нашата „фирма“. Андрей ни даде да си поделим пачка патрони и ни показа как да зареждаме и как да стреляме с този странен, безформен пистолет. Предупреди ни да го държим здраво, да се целим малко по-ниско от набелязаната мишена и да гледаме да я улучим в горната част от тялото, но не в чутурата. Поставим ли селектора на автоматична стрелба, само с едно натискане на спусъка оръжието щяло да избълва цял оловен откос. Увери ни, че в девет от десет случая стигало само да извадим „Одеса“-та. След като Андрей си тръгна, Олег ми каза, че пищовът му приличал на оръжието от обложката на някакви си „Фу Файтърс“. Смятал да го изхвърли. Нямал намерение да стреля по никого. Предложих му да ми преотстъпи и неговата „Одеса“.
    Вестниците вдигнаха врява до небесата. Гангстерска война, улици, удавени в кръв, същински Ел Ей — тръбяха кресливо те. Политиците от партиите без представители в общинския съвет каканижеха за потресаващо неефективна политика за борба с престъпността, потресаващо неефективна борба с наркотиците, потресаващо пасивния председател на общинския съвет, потресаващо бездейния общински съвет. Потресаващ град — изцепи се някакъв хахо от Центристката партия и предложи да зачеркнат Осло от картата, та да не посрамва родината. Най-много упреци отнесе главният секретар, но както е известно, мръсотията потича надолу. След като някакъв сомалиец гръмна двама свои съплеменници посред бял ден на „Плата“ и се измъкна безнаказано, началникът на ОРГКРИМ си подаде оставката. Общинската съветничка по социалните въпроси — впрочем и председателка на Полицейския съвет46 — заяви, че престъпността, наркотиците и полицията са отговорност предимно на държавата, но тя смята за свой дълг да се погрижи за безопасността и спокойствието на гражданите на Осло. Във вестника бяха публикували и нейна снимка. Зад нея стоеше секретарката ѝ: моята стара познайница, секси мамчето. Гледаше сериозно и делово. В очите ѝ обаче виждах единствено похотливия поглед на разгонена кучка със смъкнати панталони за езда.
    Една вечер Андрей дойде по-рано, каза, че сме приключили за днес, и ще ме кара към „Блиндерн“.
    Докато минавахме покрай имението на стареца, започнаха да ме налягат гадни предчувствия, но за щастие Андрей зави пред съседната къща, също собственост на стареца. Въведе ме вътре. Зад олющените стени и напуканите прозорци всъщност се криеха съвсем обитаеми помещения — мебелирани и отоплявани. Старецът седеше в стая с рафтове от пода до тавана, отрупани с книги. От огромните тонколони струеше класическа музика. Седнах срещу него, а Андрей излезе и хлопна вратата зад гърба си.
    — Ще искам една услуга от теб, Густо — подхвана старецът и сложи ръка на коляното ми.
    Инстинктивно погледнах към затворената врата.
    — Намираме се във военно положение — старецът стана, отиде до рафтовете и извади дебела тухла в кафява подвързия, осеяна с петна. — Този текст е написан шестстотин години преди раждането на Христа. Не знам китайски. Разполагам с този френски превод на книгата, направен преди повече от двеста години от йезуит на име Жан Жозеф Мари Амио. Купих я на търг. Качих мизата на сто и деветдесет хиляди крони и водещият удари с чукчето. В този труд, най-цитирания наръчник за военна стратегия, се описват хитри тактики за сразяване на врага. Настолно четиво на Сталин, Хитлер и Брус Лий. Но да ти призная… — старецът върна книгата на мястото ѝ и издърпа друга, — … предпочитам това.
    И ми я подхвърли. Тънка книжка с нова-новеничка лъскава синя подвързия. „Шах за начинаещи“ — прочетох на корицата.
    — Купих я за шейсет крони при голяма разпродажба. Ще предприемем рокада. Хоризонтален ход, при който царят и единият топ застават един до друг. Ще встъпим в алианс.
    — С топ?
    — Коя сграда в Осло прилича на топ?
    Замислих се.
    — Кметството. Общинската съветничка по социалните въпроси има секретарка на име Исабел Скойен. На практика тя диктува тона в политиката по превенция и борба с наркотиците. Според мои източници Скойен е идеална за нашите цели. Интелигентна, работлива и изключително амбициозна. Единствената причина за кариерния ѝ застой са множеството ѝ скандални изцепки. Исабел е купонджийка, не си мери приказките и сменя партньорите си като носни кърпички.
    — Ужас — отроних аз.
    Старецът ме изгледа предупредително и продължи:
    — Баща ѝ е бил председател на Центристката партия, но изпаднал в немилост и не се уредил във властта. Според моите източници Исабел била твърдо решена да осъществи бащината си мечта и понеже съзряла по-големи шансове за кариера в Работническата партия, напуснала редиците на безперспективните центристи. Накратко, Исабел Скойен има гъвкави морални устои, които сполучливо нагажда към професионалните си амбиции. И още: сама изплаща ипотека на семейното имение.
    — И какво ще правим? — попитах със самочувствието на министър в кабинета „Виолин“.
    Старецът се усмихна, сякаш въпросът ми му се стори крайно умилителен.
    — Ще я принудим да седне с нас на масата за преговори и ще я изкушим да ни сътрудничи. За рекета отговаряш ти, Густо. Затова те повиках.
    — Аз? Ще изнудвам високопоставена дама?
    — Точно така. Високопоставена дама, с която си се сношавал, Густо. Тази държавна служителка се е възползвала от позицията и положението си в обществото, за да подтикне към секс афера тийнейджър с проблемна социална интеграция.
    Първоначално се усъмних дали съм чул правилно. После обаче старецът извади от джоба на сакото си снимка, направена вероятно през затъмнено автомобилно стъкло, и я постави на масата пред мен. Младо момче влиза в ландроувър на улица „Толбю“. Виждаше се ясно регистрационният номер на автомобила. Момчето бях аз, а ландроувърът принадлежеше на Исабел Скойен.
    По гърба ми пролазиха ледени тръпки.
    — Откъде зн…
    — Скъпи Густо, нали те предупредих, че те държа под око. Сега искам да се свържеш с Исабел Скойен по личния ѝ телефон — положително разполагаш с номера — и да ѝ предадеш подробно версията, подготвена да изтече в пресата. А после да я поканиш на строгосекретна среща, на която ще присъстваме аз и ти.
    Старецът се приближи и погледна през прозореца. Отвън надничаше крайно потискащо време.
    — Ще видиш колко бързо ще те смести в натоварения си график.

Петнайсета глава

    За последните три години в Хонконг Хари навъртя по-голям километраж, отколкото през целия си живот, и благодарение на тренинга си взе стоте метра до затвора само за тринайсет секунди — достатъчни обаче в ума му да се разиграят няколко сценария. Всичките приключиха идентично: пристигаше твърде късно.
    Позвъни и едва се стърпя да не разтърси вратата, докато чакаше да му отворят отвътре. Най-сетне автоматичното устройство избръмча и Хари хукна по стълбите към пропуска.
    — Да не забравихте нещо? — попита служителката.
    — Да — Хари изчака тя да го пусне. — Обявете тревога! — развика се той, остави куфарчето и се спусна по коридора. — Килията на Олег Фауке!
    Трескавото трополене от стъпките му отекваше между стените на пустото фоайе, по празните коридори и в необяснимо безлюдното общо помещение. Не усещаше да се е задъхал, ала дишането му кънтеше оглушително в главата му.
    Викът на Олег долетя до ушите му, докато прекосяваше последния коридор. Вратата към килията стоеше открехната. В секундите, предшестващи влизането му вътре, Хари изживя кошмарите си наяве. Точно като надвисналата над него лавина, сега ужасът да види какво се крие зад вратата сковаваше краката му. Най-сетне влетя в килията и бързо прецени ситуацията: прекатурено бюро, пръснати по пода документи и книги. В дъното, с гръб към гардероба, Олег, хванал металния капак на кошчето за смет като щит, крещеше с цяло гърло, а от черната му тениска с надпис „Slayer“ капеше кръв. Пред Олег, с гръб към Хари, плешив, дебеловрат мъж в потник беше вдигнал заплашително ножа за хляб. Хладното оръжие издрънча в металния капак. Мъжът явно усети промяната на светлината в килията, защото рязко се извъртя. Наведе глава и насочи ножа към Хари.
    — Изчезвай! — процеди той.
    Хари не се подведе да следи движението на ножа, а се концентрира върху краката. Зад нападателя Олег се свлече на пода. В сравнение с човек, тренирал бойни изкуства, Хари притежаваше повече от скромен арсенал от нападателни техники. Всъщност владееше само две. И се придържаше към две правила. Първо: правила няма. Второ: атакувай пръв. И Хари приложи автоматизираните движения на човек, усвоил и отработил едва два подхода за нападение. Пристъпи към ножа, за да принуди противника си да отдръпне оръжието с цел да осъществи по-силен замах преди удара. А докато онзи извършваше това движение, десният крак на Хари разцепи въздуха и покоси крака на противника над колянната капачка. И понеже човешката физиология не е осигурила надеждна защита срещу подобни удари, квадрицепсът веднага се скъса. Съдбата му последваха и кръстните връзки, а вследствие от натиска на колянната капачка върху малкия пищял — и патералното сухожилие.
    Мъжът се строполи с вик, изпусна ножа и оръжието издрънча о пода. Ръцете му посегнаха към източника на адската болка и очите се изцъклиха, когато откри колянната капачка не там, където я търсеше.
    Хари ритна ножа извън обсега на нападателя и вдигна крак, за да довърши започнатото, както го бяха учили: стъпваш с всичка сила върху бедрото на поваления противник, за да предизвикаш масирани вътрешни кръвоизливи и да му попречиш да се изправи. Ала понеже разбра, че целта и без това е постигната, свали крака си.
    По коридора отекнаха забързани стъпки и трескаво дрънчене на ключове.
    — Насам! — извика Хари, прескочи стенещия нападател и се приближи до Олег.
    До вратата на килията се чу запъхтяното дишане на първия пристигнал.
    — Какво, по дявол…
    — Изведете този човек оттук и извикайте лекар! — извиси глас Хари, за да надвика изблика му. — После ще се обясняваме, сега намерете лекар! — Разкъса тениската и заопипва окървавената гръд на Олег, за да открие раната. — И да дойде веднага при нас, онзи зад мен има само изместена капачка.
    Хари хвана лицето на Олег между окървавените си длани, докато затворническият персонал извеждаше крещящия мъж.
    — Олег? Чуваш ли ме? Олег?
    Момчето премига. От устните му се изтръгна едва доловим шепот. Хари усети как нещо го стегна в гърдите.
    — Олег, ще се оправиш. Ножът не е засегнал жизненоважен орган.
    — Хари…
    — Пък наближава и Бъдни вечер, ще ти бият доза морфин.
    — Млъквай, Хари.
    Хари се подчини. Олег отвори широко очи. Светеха с отчаян трескав блясък. Подхвана с дрезгав глас, като изговаряше думите съвсем отчетливо:
    — Трябваше да го оставиш да си свърши работата, Хари.
    — Какви ги говориш?
    — Не ми пречи да направя каквото съм решил.
    — А именно?
    Никакъв отговор.
    — Какво искаш да направиш, Олег?
    Момчето сложи ръка на тила му и го притегли към себе си.
    — Безсилен си да го спреш, Хари — прошепна то. — Вече е започнало. Положението е неудържимо. Опиташ ли се да попречиш, ще паднат повече жертви.
    — Какви жертви?
    — Това е нещо много голямо, Хари. Ще погълне теб, ще погълне всички ни.
    — Кой ще умре? Кого прикриваш, Олег? Ирене ли?
    Олег затвори очи. Устните му се размърдаха едва-едва. После застинаха. Така приличаше на онова единайсетгодишно хлапе, което Хари слагаше да спи след дълъг ден.
    — Теб, Хари — промълви неочаквано Олег. — Ще убият теб.


    Излизайки от затвора, Хари видя пристигналите линейки. Замисли се за нещата, каквито бяха преди. За града, за живота си. Снощи, докато сърфираше от компютъра на Олег, потърси информация за „Sardines“ и „Russina Amcar Club“. Нямаше дори намек за съживяването им. Възкресението явно се случва само в прекалено смелите ни мечти. Животът не ни научава на много, но едно ни показва със сигурност: няма връщане назад.
    Хари запали цигара и в секундата преди да дръпне, когато мозъкът му вече приветстваше действието на никотина, преди той да е стигнал до рецепторите му, в главата му отекна онази дума, която щеше да го преследва до края на вечерта, а вероятно и през цялата идна нощ; едва доловимата дума, изплъзнала се между устните на Олег, когато Хари влезе в килията:
    — Татко…

Втора част

Шестнайсета глава

    Майката плъх облиза метала. Имаше солен вкус. Сепна се, защото хладилникът внезапно забръмча, сякаш събуден от дълбок сън. Камбаните продължаваха да бият. Все още не беше изчерпила всички възможности да стигне до малките. Засега не смееше да прибегне към последния вариант, защото човекът, преграждащ пътя ѝ, още не беше мъртъв. Но писъците на малките прогониха страха ѝ. Шмугна се в ръкава му. Миришеше на дим, ала не на цигари или на пушек от запален огън, а на дим, просмукал се в плата и задържал се там, след като дрехата е била прана. Молекулите на дима се бяха вплели в текстилните влакна и продължаваха да излъчват миризма. Стигна до лакътя, но там тунелът много се стесняваше. Спря и се ослуша. В далечината виеше полицейска сирена.


    Всички дребни мигове и възможности, татко. Ти си ги мислел за маловажни: here today, gone tomorrow47. Те обаче се натрупват и преди да се усетиш, се превръщат в река, която те повлича със себе си и те отвежда където ти е отредено да попаднеш. Явно ми е било писано да бъда тук. През шибания юли. Не, що за глупости! Трябваше да съм съвсем другаде, татко.
    Свихме пред главната сграда. Исабел Скойен ни чакаше на двора в неизменните си панталони за езда.
    — Андрей, ти ще изчакаш тук — разпореди се старецът. — Пьотър, ти иди да огледаш наоколо.
    Слязохме от лимузината. Посрещна ни миризма на обор, бръмчене на мухи и далечно подрънкване на хлопатари. Исабел стисна сухо ръката на стареца, без изобщо да ми обърне внимание, и ни покани да изпием по едно кафе, като натърти върху „едно“.
    В коридора висяха снимки на жребци с доказано родословие, шампиони в конни състезания и какво ли още не. Старецът разгледа внимателно животните, като разпитваше дали са от английската чистокръвна порода и хвалеше елегантните им крака и мощния торс, та започнах да се чудя за конете ли говори, или за стопанката им. Така или иначе, комплиментите му дадоха резултат. Леденият поглед на Исабел поомекна и тя стана по-словоохотлива.
    — Да поговорим в дневната — предложи старецът.
    — В кухнята — настоя тя и хладната нотка се завърна в гласа ѝ.
    Седнахме. Исабел сложи на масата кана с кафе.
    — Налей ни, Густо — подкани ме старецът и погледна през прозореца. — Имате великолепна ферма, госпожо Скойен.
    — Тук няма госпожи.
    — Когато бях дете, наричахме „госпожи“ всички жени, които стопанисват ферма — независимо дали са омъжени, или не. Смяташе се за едва ли не почетно звание.
    Той ѝ се усмихна широко. Исабел срещна погледа му. За няколко секунди се възцари пълна тишина. Чуваше се само как някаква малоумна муха се блъска в прозореца в опит да излезе навън.
    — Благодаря — каза Исабел.
    — Да забравим за малко тези снимки, госпожо Скойен.
    Тя се скова на стола. Когато ѝ се обадил по телефона и ѝ обясних, че разполагаме с компрометиращи снимки и ако не ни съдейства, ще ги разпратим на медиите, отначало тя изобщо не се трогна: била свободна жена с активен сексуален живот. Е, виждала се с по-млад мъж. И какво от това? Първо, никои няма да се занимава с някаква си секретарка, засмя се тя, и второ, живеем в Норвегия. Тук двойният морал не се толерира, както в изборите за американски президент. Принудих се кратко и сбито да обрисувам в сигнали цветове степента на заплахата. Припомних ѝ, че ми е плащала и мога да го докажа. С други думи, ползва услугите на жиголо, а доколкото ми е известно, служебното ѝ положение изисква да се бори именно срещу проституцията и наркотиците. Само две минути по-късно вече се бяхме уговорили за часа и мястото на срещата.
    — Журналистите пишат достатъчно за личния живот на политиците, та и ние да се занимаваме с тази тема — подхвана старецът. — Нека обсъдим друго: едно делово предложение. Добрата бизнес оферта — за разлика от изнудването — облагодетелства и двамата партньори. Съгласна ли сте, госпожо Скойен?
    Тя смръщи вежди, а по лицето на стареца разцъфна широка усмивка.
    — Нашето делово споразумение не включва премии, макар че такава ферма сигурно гълта доста средства. Обаче евентуалната ни финансова обвързаност би била равносилна на корупционна сделка. Затова ви предлагам друго: чисто политическо споразумение, което, наистина, няма да получи гласност, но нима това не се практикува ежедневно в Кметството? Там непрекъснато се сключват тайни договорки в името на доброто на гражданите, нали?
    Скойен кимна, като продължаваше да стои нащрек.
    — Тази сделка ще си остане само между нас двамата, госпожо Скойен. Тя ще подобри условията за живот в града, а единствената възможност за лично облагодетелстване, която ще ви предложи, е да удовлетворите евентуални ваши политически амбиции. Ако действително храните такива, нашата сделка, разбира се, ще скъси пътя ви до шефско кресло в Кметството. А защо не и до депутатско място.
    Ръката ѝ, поднасяща чашата към устата ѝ, замръзна във въздуха.
    — Изобщо не възнамерявам да ви подтиквам към неморални деяния, госпожо Скойен. Целта ми е единствено да ви разкрия, че в някои сфери имаме общи интереси. А от там нататък оставям на вас да постъпите, както аз смятам за правилно.
    — Както вие смятате за правилно?
    — Общинският съвет се намира в патова ситуация. Още преди нещастните случаи от последните месеци, в дневния ред на градската управа беше залегнала необходимостта от спешни мерки, които да извадят Осло от антикласацията на европейските градове с най-високо потребление на хероин. Заедно с вашите колеги се зарекохте да се преборите с високите продажби, със зарибяването на младежи, с честите случаи на смърт вследствие от предозиране. В момента обаче тази цел изглежда по-скоро химера, нали, госпожо Скойен?
    Тя мълчеше.
    — Моментът е назрял за появата на герой — или героиня, която да срине наркопазара…
    Исабел Скойен кимна бавно.
    — … като започне с неутрализирането на наркобандите и картелите.
    — Благодаря за съвета — изсумтя презрително Скойен, — но този подход е прилаган във всички по-големи европейски градове. Изкорениш ли една банда, на нейно място тутакси изниква друга. Те са като плевели. Там, където има търсене, винаги ще има предлагане.
    — Именно: никнат като плевели. Видях, че в градината си отглеждате ягоди, госпожо Скойен. Използвате ли покривна култура?
    — Да, детелина.
    — Мога да ви предложа отлична покривна култура: детелини в екипи на „Арсенал“.
    Тя го погледна. Виждах как алчният ѝ ум светкавично претегля всички плюсове и минуси. Старецът сияеше от задоволство.
    — Покривната култура, скъпи ми Густо — подхвана той и отпи от кафето, — е плевел, който стопаните засяват и оставят да расте, за да избегнат избуяването на други плевели. Просто защото детелините са много по-безобидни от другите бурени. Разбираш ли?
    — Май да — отвърнах аз. — Там, където и бездруго ще израстат плевели, е по-умно да засееш трева, която няма да пречи на ягодите да се развиват.
    — Именно. В нашия случаи ягодите са желанието на общинския съвет да прочисти града, а бандите, които продават хероин и създават анархия по улиците на Осло, са плевелите. Ние пък с нашия виолин сме покривната култура.
    — И?
    — Първо се налага да изкореним всички плевели освен детелините. А после — да оставим детелините да виреят свободно.
    — И кое им е голямото предимство на тези детелини?
    — Няма да застрелваме никого. Ще действаме дискретно. Ще продаваме наркотик, който не крие опасност от предозиране. Установявайки монопол върху ягодовото поле, ще повишим цените и така потребителите ще намалеят, а броят на зарибените младежи — също. По-малко потребители и по-малко продавачи. Из парковете и по улиците ни вече няма да скитат наркомани. Накратко: Осло ще се превърне в радост за окото на туристи, политици и избиратели.
    — Аз не съм общински съветник по социалните въпроси.
    — Все още не сте, госпожо. Но пък плевенето не е работа за общински съветник. Те си имат секретарки, които ежедневно да вземат решения по разни дребни въпроси, а съвкупността от тези решения всъщност определя насоката на цялостната политика на общината. Вие ще се придържате към линията, зададена от вашия началник, но лично ще контактувате с полицията и ще обсъждате с органите на реда какви мерки да се предприемат в Квадратурата например. Навярно ще се наложи да стесните сферата, в която ще насочите повечето си усилия, но според мен притежавате необходимите за целта заложби. Тук кратко интервю за предприетите превантивни мерки срещу наркотичната зависимост, там изявление какъв драстичен спад е отчетен при смъртните случаи вследствие от свръхдоза… Когато успехът стане факт, и медиите, и съпартийците ви ще узнаят чии мозък и чия ръка са направлявали… — по лицето му се появи усмивката на комодския варан — … гордия победител в годишната надпревара за най-голяма ягода.
    Възцари се мълчание. Мухата преустанови опитите да избяга през прозореца, когато забеляза съблазнителната захарница.
    — Този разговор, разбира се, никога не се е състоял — натърти Исабел.
    — Не, разбира се.
    — Дори не се познаваме.
    — Уви, това е самата истина, госпожо Скойен.
    — И как точно си представяте… изкореняването на плевелите?
    — Предлагаме ви ефективно сътрудничество. В нашия бранш съществува дългогодишна традиция за доноси срещу конкуренти. Ще ви снабдяваме с нужната информация, а вие ще изготвяте предложения, та вашият началник да ги внася в Полицейския съвет, но за целта ви е нужно доверено лице в полицията; човек, който също би се облагодетелствал от приноса си към толкова успешна борба с наболял проблем. Служител… как да го нарека?
    — … амбициозен и способен да защитава интересите на града, докато те съвпадат със собствените му интереси? — Исабел Скойен вдигна чашата с кафе като за наздравица. — Да се преместим в дневната?


    Сергей лежеше на кушетката, докато татуировчикът мълчаливо оглеждаше рисунките.
    Пристигна в уговорения час в малкото ателие и завари татуировчика да работи над голям дракон върху гърба на младеж, който стискаше зъби от болка, докато по-възрастна жена, вероятно майка му, го успокояваше и непрекъснато питаше „художника“ дали не прекалява с размерите на произведението си. Най-после всичко свърши, жената плати и на излизане от ателието попита сина си не е ли доволен, задето вече се е сдобил с още по-готина татуировка от Пребен и Кристофер.
    — Тази повече ще подхожда на гърба — татуировчикът посочи едната рисунка.
    — Тупой — промърмори Сергей. — Тъпак.
    — А?
    — Искам всичко да е като на рисунките. Всеки път ли да ти го повтарям?
    — Добре де, добре. Но няма как да приключим за един ден.
    — Трябва да стане още днес. Ще ти платя двойно.
    — Значи е спешно?
    Сергей само кимна. Андрей му звънеше всеки ден да го държи в течение. Днес пак му се обади, но го хвана неподготвен. Сергей изобщо не беше очаквал да чуе каквото чу.
    Необходимото станало наистина необходимо.
    След като затвори, Сергей мислеше само за едно: вече няма измъкване. „Измъкване ли? А нима искам да се измъкна?“ — осъдително се запита той.
    Вероятно новината от Андрей го постресна: полицаят успял да обезвреди затворник, получил мокра поръчка за Олег Фауке. Онзи бил норвежец и не умеел да борави с хладно оръжие, но въпреки всичко това подсказваше, че задачата на Сергей няма да е толкова лесна като последния път, когато застреля онова хлапе, пласьора. Тогава изпълни заръката като екзекуция. Този път щеше да се наложи да му диша във врата, да го дебне, докато го спипа на удобно място; да го нападне, когато онзи най-малко очаква.
    — Без да се обиждаш, но татусите по тялото ти не са качествено направени. Линиите са неясни, мастилото е долнопробно. Не искаш ли да ги поосвежим?
    Сергей не отговори. Какво разбираше този мухльо от качествена изработка? Линиите бяха неясни, защото татуировчикът в затвора използваше вместо игла струна от китара, закрепена за машинка за бръснене, а мастилото представляваше разтопена подметка от обувка, смесена с урина.
    — Започвай. Веднага!
    — Наистина ли искаш да си татуираш пистолет? Ти си решаваш, но от опит те предупреждавам, че агресивните символи отблъскват хората. Само за твое сведение.
    Този тип явно не знаеше нищо за татуировките на руските престъпници. Котката означава присъда за кражба, църквата с два купола — две присъди. А белегът върху гърдите на Сергей му беше останал от изгаряне с магнезиев прах от опит да заличи направена татуировка. Докато излежаваше втората си присъда, членове на грузинската банда „Черно семе“ го жигосаха с женски полов орган, защото той отказа да им изплати дължимото след игра на карти.
    Настоящия татуировчик изобщо не подозираше и друго: пистолетът на рисунката, „Макаров“, на въоръжение в руската полиция, символизираше, че той, Сергей Иванов, е убил полицай.
    Не, този драскач не се досещаше за значението на изображенията. И по-добре. Нека си гледа неговата работа и да продължава да рисува пеперудки, китайски букви и разноцветни дракони по телата на презадоволени норвежки младежи, които си въобразяват, че фигурите по кожата им са своеобразна заявка за идентичност.
    — Да започваме ли? — попита татуировчикът.
    Сергей се поколеба за миг. „Художникът“ имаше право. Въпросът не търпеше отлагане. Сам се питаше защо бърза толкова, защо не изчака и не си направи татуировките, след като убие полицая. И си даде отговора, който искаше да чуе: ако го заловят след престъплението и го тикнат в норвежки затвор, сред пандизчиите може да няма майстори като в Русия. Затова държеше още отсега да се сдобие със заветната татуировка.
    Ала Сергей осъзнаваше, че въпросът му има и друг отговор.
    Дали пък постъпката му не бе продиктувана от страх, който подкопаваше увереността му доколко ще се справи с поръчката? Затова ли бързаше да се татуира — за да изгори всички мостове, да отреже пътищата за бягство и да се окаже принуден да извърши убийството? Никой сибирски урка не може да живее с лъжа, изписана върху кожата му. Но нали очакваше този миг с такова нетърпение? Откъде тогава се взеха тези колебания?
    Знаеше откъде.
    Пласьорът. Хлапето с фланелката на „Арсенал“.
    Често-често навестяваше сънищата му.
    — Започвай — нареди Сергей.

Седемнайсета глава

    — Според лекаря Олег ще е на крака до няколко дни — съобщи Ракел, облегната на хладилника с чаша чай в ръка.
    — Значи трябва незабавно да уредим преместването му на безопасно място — подчерта Хари.
    Застанал до прозореца, той гледаше към града, където автомобилните колони се гънеха по главните артерии като светли змии.
    — Нали полицията разполага с жилища за защитени свидетели.
    Ракел не изпадна в паника при новината за въоръженото нападение над Олег. Прие го хладнокръвно и с примирение, все едно го беше очаквала. Същевременно Хари виждаше по лицето ѝ, че е готова да се бори.
    — Няма как да променим мярката за неотклонение, но ще говоря с прокурора да го преместят в друг затвор — предложи Ханс Кристиан Симонсен.
    Дойде веднага, щом Ракел го повика. Сега седеше до кухненската маса, а под мишниците му се бяха образували тъмни петна.
    — Опитай се да действаш по неофициален път — посъветва го Хари.
    — В смисъл?
    — Вратите бяха отключени, следователно нападателят е имал най-малко един съучастник сред служителите в затвора. Докато не разберем със сигурност кой е, всички са под подозрение.
    — Не ставаш ли малко параноичен?
    — Параноята спасява животи. Ще го уредиш ли, Симонсен?
    — Ще видя какво мога да направя. Сега кой се грижи за охраната му?
    — Приеха го в болница „Юлевол“. Възложил съм на двама мои приятели от полицията да го пазят. Още нещо: и момента нападателят също е в болница, но след като го изпишат, ще му наложат специални рестрикции.
    — Забрана да получава писма и посещения? — предположи Симонсен.
    — Точно така. Можеш ли да проучиш какво е обяснил пред полицията или пред адвоката си?
    — Това ще е доста трудно — Симонсен се почеса по главата.
    — Най-вероятно не са изкопчили от него нито дума, но все пак опитай да разбереш — Хари си закопча палтото.
    — Къде отиваш? — попита Ракел и сложи ръка над лакътя му.
    — При извора.


    В осем вечерта уличното движение в столицата на страната с най-кратко работно време в целия свят отдавна бе замряло. В дъното на улица „Толбю“ стоеше момче с фланелка номер 23. Аршавин. Беше си нахлупил качулката на суичъра. Носеше огромни маратонки „Въздушния Джордан“ и дънки „Жирбо“, прясно изгладени и толкова твърди, че и без крака в тях щяха да си стоят прави. Пълен гангстерски комплект, вероятно изкопиран до последната подробност от последния видеоклип на рапъра Рик Рос. Ако дънките се смъкнат, отдолу сигурно ще се покажат боксерки в същия стил, предположи Хари. Никакви белези от прободни рани или инжекции, но минимум една татуировка с агресивно послание.
    Хари се приближи до младежа, без изобщо да се оглежда.
    — Четвъртинка виолин.
    Младежът впи очи в Хари, като продължаваше да държи ръцете си в джобовете, и кимна.
    — Е?
    — Чакай малко, бате.
    Младежът говореше с пакистански акцент, който — не беше трудно да се предположи — мигом изчезваше, докато хапваше традиционни норвежки кюфтенца в дома на осиновителите си.
    — Нямам време да те чакам да си събереш „отбор“.
    — Споко, ще стане бързо.
    — Ако ми дадеш веднага, добавям още една стотачка.
    Младежът го измери с поглед. Хари се досещаше за какъв го взема дилърът: противен бизнесмен, дето от време на време се друса и умира от страх да не го види някой колега или роднина. Идеалният кандидат за изнудване.
    — Шестстотин — заяви младежът.
    Хари кимна с въздишка.
    — Айде — подкани го младежът.
    Зад ъгъла влязоха в заден двор. Куриерът — чернокож, вероятно северноафриканец, се беше облегнал на купчина палети и тресеше глава в такт с музиката от айпода. Едната слушалка висеше свободна.
    — Четвъртинка — каза Рик Рос.
    Куриерът извади нещо от джоба на якето си и го подаде на Хари с длан, обърната надолу, за да не се вижда. Хари огледа пликчето. Съдържаше бял прах с няколко по-тъмни зрънца.
    — Имам въпрос — Хари прибра пликчето в джоба си.
    Двамата пласьори се вцепениха. Куриерът посегна към гърба си. Малокалибрен пистолет, затъкнат под колана му, предположи Хари.
    — Някой от вас виждал ли е това момиче? — показа им снимката на Ирене Хансен.
    Те я разгледаха и поклатиха глава.
    — Давам пет бона на който ми даде някаква информация, дори да е най-обикновен слух.
    Пласьорите се спогледаха. Хари чакаше. Двамата разпериха ръце. Навярно не събуди подозренията им, защото и друг път се бе случвало баща да разпитва за дъщеря си из наркоманските среди. Явно цинизмът и въображението им не достигаха да го забаламосат с нещо, колкото да приберат обещаната награда.
    — Е, добре. Предайте на Дубай, че разполагам с информация, която ще го заинтригува. Става въпрос за Олег. Нека дойде в „Леон“. Да търси Хари.
    Оказа се прав: берета от серията „Чита“. Деветмилиметрова. Късоцевна гадост.
    — Кука ли си?
    — Не — Хари се помъчи да потисне гаденето, което винаги го връхлиташе при вида на насочено от упор дуло на пистолет.
    — Разправяй го на шапката ми! Не си дрога, а полицейски агент.
    — Казвам ви истината.
    Куриерът кимна на Рик Рос, той се приближи до Хари и дръпна нагоре ръкава му. Хари се опитваше да не гледа дулото.
    Рик Рос подсвирна от изненада.
    — Май пичът верно е на помпа!
    Хари беше използвал най-обикновена игла. Нагря я със запалка и прободе ръката си на четири-пет места. После натърка раните с нишадър, та да изглеждат по-червени. Накрая проби вената в сгъвката на лакътя, за да се получи подкожен кръвоизлив с няколко ефектни синини.
    — Въпреки това си мисля, че ни будалка — не мирясваше куриерът, прехвърли тежестта на другия си крак и хвана пистолета с две ръце.
    — И защо да го прави? Скивай, в джоба си носи и запалка, и алуминиево фолио.
    — Не го е шубе.
    — Да бе! Я го погледни!
    — Не ми изглежда достатъчно изплашен. Ей, ченгето, я се нацели да те видя!
    — Май здраво си се нашил, а, Раге?
    — Я трай!
    — Споко бе. Що си запалил моторетката?
    — Според мен на Раге не му хареса, че му спомена името — обади се Хари.
    — Затваряй си устата и цели, казах!
    Досега Хари не си беше инжектирал хероин — поне не в трезво състояние, — но беше употребявал опиум и имаше бегла представа как се стопява прахът, та да изтеглиш течността в спринцовка. Пък и едва ли е толкова сложно, помисли си той. Приклекна, изсипа праха върху фолиото. Няколко зрънца паднаха на земята, той навлажни пръст, обра ги и ги натърка по венците си, като се опитваше да изглежда нетърпелив. Имаха горчив вкус. По време на служба и преди беше опитвал хероин при съмнение за контрабанден внос. Но този наркотик имаше лек привкус на амоняк. Не, не на амоняк. По-скоро напомняше вкуса на презряла папая. Щракна запалката. Надяваше се дилърите да отдадат мудността му на факта, че в челото му е опрян пистолет.
    След две минути държеше пълна спринцовка.
    Рик Рос си възвърна гангстерското спокойствие. Беше навил ръкавите до лактите си и стоеше демонстративно разкрачен, със скръстени ръце и леко наведена назад глава.
    — Давай — изкомандва той, но веднага вдигна ръка да спре съдружника си, чийто пръст вече лягаше плътно на спусъка:
    — Не ти, Раге! На него говоря!
    Хари ги огледа крадешком. По голите ръце на Рик Рос не личаха белези от спринцовки, а позата на Раге, цял нащрек, издаваше силно напрежение. Хари стегна лявата си ръка в юмрук и я отпусна. И така няколко пъти. После щипна вената в сгъвката на лакътя и заби спринцовката под препоръчвания трийсетградусов ъгъл. Надяваше се да изглежда убедително в очите на хора, които очевидно не се бодат.
    — Аааа… — простена блажено Хари.
    Увлечени да наблюдават реакцията му, не забелязаха дали иглата влиза във вена, или просто пробива месото.
    Хари забели очи, коленете му се подкосиха. Перфектно симулиран оргазъм.
    — Не забравяйте да предадете каквото ви поръчах на Дубай — прошепна той и пое към Двореца, преплитайки крака.
    Изправи се и тръгна нормално чак по улица „Дронинген“. Докато вървеше по „Принсен“, позакъснелият ефект настъпи. Частици от веществото се бяха добрали до мозъка по капилярите. И макар че в кръвообращението му бе постъпила съвсем нищожна доза, Хари усети как очите му се изпълват със сълзи. Сякаш се сля с любима, която никога не бе очаквал да види пак. В ушите му зазвуча не небесна музика, а небесна светлина, по-нежна от гласа на цигулка. Затова, значи, бяха нарекли дрогата „виолин“.


    В десет вечерта осветлението във всички кабинети на ОРГКРИМ беше изгасено, а коридорите пустееха. Само в кабинета на Трюлс Бернтсен синята светлина от работещия компютърен екран хвърляше леки отблясъци върху полицая, изпружил крака върху бюрото. Беше заложил хиляда и петстотин крони на „Манчестър Сити“, но мачът вървеше на загуба. Сега обаче реферът отсъди пряк свободен удар в полза на „Сити“. Осемнайсет метра от голлинията. Зад топката застана Тевес.
    Трюлс Бернтсен чу как вратата се отвори и десният му показалец машинално посегна към клавиша escape. Въпреки това закъсня.
    — Надявам се разходите по приемането на телевизионния канал да не са за сметка на бюджета на моя отдел.
    Микаел Белман седна на единствения друг стол в кабинета. Трюлс беше забелязал, че откакто Белман започна да се издига професионално, скъса с диалекта от Манглерю. Позволяваше си да говори автентично само при общуване с Трюлс.
    — Прегледа ли вестника?
    Трюлс кимна. Поради липса на по-забавно четиво, след като изчете криминалната и спортната страница, продължи да прелиства вестника. Успя да изплакне очи с прелестите на Исабел Скойен, секретарката на общинската съветничка по социалните въпроси. През лятото „Ве Ге“ помести на страниците си пространно интервю с нея, озаглавено „Метлата“, в което я величаеха, че е допринесла за неутрализирането на наркобандите и свиването на хероиновото потребление по улиците на Осло, и ѝ предричаха бляскава кариера в Стуртинга. Оттогава госпожица Скойен непрекъснато попадаше пред фотографските обективи на премиери и светски събития. При всички случаи общинският съвет работеше много ефективно. Трюлс забелязваше правопропорционална зависимост между нарастващата дълбочина на деколтето ѝ и засилващата се подкрепа от страна на опозицията, а широтата на усмивката ѝ скоро щеше да достигне размера на задника ѝ.
    — Проведох строго конфиденциален разговор с моя началник. Гласи ме за главен секретар при министъра на правосъдието.
    — Иха! — възкликна Трюлс. Терес току-що запрати топката в горния ъгъл на вратата.
    — Предположих, че ще те заинтересува — Белман стана. — С Ула ще устроим скромно тържество у дома следващата събота.
    Чувайки името „Ула“, Трюлс усети познатото пробождане в сърцето.
    — Нова къща, нова работа… Трябва да се отпразнува. Ти участва в изливането на терасата.
    „Участвах? Изнесох цялото бъхтене на гърба си!“
    — Та, ако не си прекалено зает… — Белман кимна към екрана. — Заповядай.
    Трюлс прие поканата. Още от малък бе свикнал да се съгласява с Белман. Не възразяваше да свири втора цигулка и да гледа отстрани семейното щастие на Микаел и Ула. Този път стори същото. Прие за пореден път да прикрива същността и чувствата си.
    — Да те питам друго. Сещаш ли се, че те помолих да изтриеш едно име от книгата с посетители?
    Трюлс кимна, без по лицето му дори да трепне мускул. Белман му се беше обадил и обяснил, че в кабинета му се е отбил някой си Торд Шулц — разполагал със сведения за график на наркотици и за съучастник на престъпна група в Главното управление с достъп до вътрешна информация.
    — Опитах се да се свържа с него, но не ми вдига и съм малко притеснен. Сигурен ли си, че охранителят махна името му, преди някой друг да го е прочел?
    — Абсолютно, господин главен секретар — потвърди Трюлс. „Сити“ се свиха в своята си половина на терена и гледаха само да чистят топката. — Впрочем имаш ли някакви новини от онзи досаден старши инспектор от летището?
    — Не. Май се е примирил, че иззетият прах е картофено брашно. Защо се сети за него?
    — Просто така, господин главен секретар. Поздрави на дракона.
    — Ще ти бъда признателен, ако използваш друг израз.
    — Нали ти така я наричаш — сви рамене Трюлс.
    — Говорех за „главен секретар“. Официално встъпвам в длъжност след две седмици.


    Ръководителят полети въздъхна. Летищният оператор току-що му съобщи, че самолетът за Берген е излетял със закъснение, защото капитанът нито се явил в стаята за предполетна подготовка, нито се обадил да предупреди, че е възпрепятстван. Наложило се в последния момент да повикат друг пилот.
    — В момента Шулц изживява тежък период — каза ръководителят полети.
    — Дори не си вдига телефона.
    — Уви. През свободното си време пътува насам-натам.
    — Знам, но днес трябваше да е на работа. Замалко да отменим полета.
    — Както казах, напоследък му се насъбра доста. Ще гледам да поговоря с него.
    — Всички си имаме проблеми, Георг. Аз обаче съм длъжен да представя подробен доклад, нали разбираш?
    Ръководителят полети се поколеба, но после се съгласи:
    — Да.
    Затвори, а в съзнанието му изплува спомен за летен следобед. Барбекю. Кампари. „Будвайзер“ и гигантски бифтеци от Тексас, донесени от курсант, летял дотам. Двамата с Елсе се шмугват тайно в спалнята. Тя стене тихо, за да не я чуе никой. От отворения прозорец долита детски глъч, грохот на захождащи машини и безгрижен смях. Над главите им непрекъснато прелитат самолети. Торд продължава да се смее след поредната разказана пилотска история. А Елсе, неговата съпруга — да стене в обятията на друг.

Осемнайсета глава

    — Купил си виолин?
    Беате Льон се взираше изумена в Хари, който придърпа стола далеч от ослепителната сутрешна светлина, просна сакото си на облегалката, седна на сянка и обви с длани чашата с кафе, която Беате му подаде. По лицето му подобно на прилепнало прозрачно фолио блестеше плътен слой пот.
    — Да не си…?
    — Луда ли си! — Хари засърба врялото кафе. — Алкохолик и дрога — каква по-пагубна комбинация!
    — Добре, защото иначе щях да си помисля, че не си уцелил вената.
    Хари погледна ръката си. Освен костюма си, имаше само три чифта боксерки, чифт чорапи и две ризи с къс ръкав. Все не му оставаше време да си купи още дрехи. Сутринта се събуди с нещо, наподобяващо махмурлук, и по навик повърна в банята. Инжектираното място приличаше по форма и цвят на Съединените американски щати след президентските избори през 1984 година, когато републиканците начело с Рейгън печелят убедителна победа над демократите и „обагрят“ в червено 49 от общо 50 щата.
    — Искам да изследваш праха.
    — Защо? — озадачи се Беате.
    — Заради снимките на местопрестъплението. На тях е щракнато и пликчето, което сте открили у Олег.
    — И?
    — Снимките са с висока резолюция и се вижда, че прахът е съвсем бял, докато този тук съдържа кафяви зрънца, виждаш ли? Искам да разбера какво представляват.
    Беате извади увеличително стъкло от едно чекмедже и се надвеси над праха, който Хари изсипа върху корицата на „Forensic Magazine“.
    — Прав си — потвърди тя. — Иззетите проби бяха бели на цвят. През последните месеци на практика не е конфискувана никаква стока и тези кафяви зрънца наистина са странни, още повече че старши инспектор от летището се обади да съобщи за нещо подобно.
    — Какво по-конкретно?
    — В ръчния багаж на един от пилотите се натъкнали на плик с прах. Колегата се интересуваше как така лабораторният анализ е показал картофено брашно, щом със собствените си очи е видял кафяви частички в праха.
    — И подозира, че пилотът се е опитал да пренесе виолин?
    — По границите не се е случвало да заловят пратка с виолин и въпросният инспектор няма представа как изглежда дрогата. Пък и хероинът обикновено е примесен с кафяви частици, рядко е чисто бял. Затова колегата първо предположил, че се касае за две смесени партиди. Впрочем пилотът е хванат с праха преди международен полет.
    — Заминавал е за чужбина?
    — Да.
    — За къде?
    — За Банкок.
    — И е пренасял картофено брашно за Банкок?
    — Сигурно за свои сънародници, които искат да си приготвят бял сос за рибените кюфтета — усмихна се Беате и се изчерви, смутена от опита си да прояви остроумие.
    — Мхм. Да те питам друго. Преди малко прочетох за полицейски агент, намерен мъртъв на пристанището в Гьотеборг. Плъзнали слухове, че е бил „пробит“. Случайно да си чувала същото да се говори за убития полицай под прикритие в Осло?
    — Не — поклати глава Беате. — Тъкмо обратното. Имаше репутация на яростен преследвач на бандити. Малко преди смъртта си се похвалил, че едрата риба клъвнала примамката, но държал сам да намотае въдицата.
    — Сам, а?
    — Отказвал да сподели подробности. Нямал доверие никому. Да ти звучи познато, Хари?
    Той се поусмихна, стана и си облече сакото.
    — Къде отиваш?
    — На гости у стар приятел.
    — Не знаех, че изобщо имаш приятели.
    — Просто израз. Обадих се на шефа на КРИПОС.
    — Хаймен?
    — Да. Помолих го за списък с мобилните разговори на Густо в часовете преди убийството. Той ми отвърна, че първо, случаят е кристално ясен и изобщо не се е наложило да изискват такива сведения от телекомуникационната компания, и второ, дори да разполагат с такава информация, никога не биха я споделили с… да видим — Хари затвори очи и започна да изброява, използвайки пръстите си: — … „разжалвано ченге, пияница и предател като теб“.
    — Друго не съм и очаквала.
    — Сега ще се наложи да се пробвам другаде.
    — Ти си знаеш. До края на деня ще имаш резултатите от химичния анализ на праха.
    Хари тръгна към вратата, но спря на прага:
    — Спомена, че виолинът е започнал да завзема пазара в Гьотеборг и Копенхаген. Да разбирам ли, че се е появил там, след като е набрал популярност в Осло?
    — Да.
    — Обикновено не става ли обратното: новите наркотици завземат първо Копенхаген и оттам се разпространяват на север?
    — Май си прав. Какво подозираш?
    — Още не знам. Как му беше името на онзи пилот, казваш?
    — Изобщо не съм споменавала името му. Шулц. Торд Шулц. Нещо друго?
    — Да. Да ти е хрумвало, че колегата под прикритие може и да е постъпил правилно?
    — В смисъл?
    — Мълчал е и е отказвал да повери информацията на другиго. Вероятно е знаел за „пробито звено“ в системата.


    Хари се огледа в просторното като катедрала фоайе на централата на „Теленур“ във Фурнебю. На десетина метра от него двама души чакаха до вратите тип „турникет“. Приемният персонал им залепи по един стикер за достъп и ги пусна да преминат чак когато двама служители на компанията слязоха да ги посрещнат. „Теленур“ явно беше затегнала мерките за сигурност и планът на Хари да се натресе без предизвестие в кабинета на Клаус Туршилдсен се оказа неприложим при тези условия.
    Хари прецени ситуацията.
    Несъмнено Туршилдсен нямаше да остане очарован от посещението, защото старата присъда за ексхибиционизъм, която бе успял да скрие от работодателите си, често влизаше в ролята на сигурен коз в ръцете на Хари, когато изискваше от Туршилдсен конфиденциална информация, понякога прекрачваща позволеното по закон. Така или иначе обаче, без полицейски правомощия Хари едва ли щеше да успее да изкопчи нещо от Туршилдсен.
    Вдясно от четирите турникета служител бе отворил широка врата и пропускаше поетапно група посетители. Хари мигом измисли как да се възползва от случая. Бързо се приближи, смеси се с множеството и докато хората се придвижваха бавно напред, се обърна към съседа си, дребен мъж с китайски черти:
    — Nin hăo48 — поздрави Хари.
    — Excuse me?49
    Хари погледна името на бележката. Юки Наказава.
    — Oh, Japanese50 — засмя се Хари и тупна дребосъка няколко пъти по рамото, все едно са стари приятели.
    Юки Наказава се усмихна малко смутено.
    — Nice day51 — отбеляза Хари, без да сваля ръка от рамото му.
    — Yes. Which company are you?52
    — Telia Sonera.
    — Very, very good.53
    Подминаха служителя на „Теленур“, но той ги настигна. Хари вече се досещаше каква е причината. И се оказа прав:
    — Sony, sir. I can’t let you in without a tag.54
    Юки Наказава остана смаян.


    Туршилдсен се беше уредил с нов кабинет. След като измина близо километър из офис сградата, Хари най-после съзря познатото внушително туловище в една от стъклените клетки.
    Влезе. Мъжът седеше с гръб към него и притискаше телефонната слушалка до ухото си. От устата му изригна фонтан от слюнка и се полепи по прозореца:
    — Поправете най-сетне проклетия сървър!
    Хари се прокашля.
    Столът се завъртя. Клаус Туршилдсен беше надебелял още повече. Елегантният, ушит по поръчка костюм прикриваше донякъде телесата му, но нищо не бе в състояние да замаскира паниката, лъснала по забележителното му лице. Забележително, защото въпреки че разполагаха с огромна площ, очите, носът и устата му бяха предпочели да се сбутат на островче в средата на тази лицева шир. Погледът му се спусна по ревера на Хари.
    — Юки… Наказава?
    — Клаус — Хари се усмихна широко и разпери ръце като за прегръдка.
    — Какво, по дяволите, правиш тук? — прошепна Туршилдсен.
    — И аз се радвам да те видя — Хари отпусна ръце и седна на ръба на бюрото.
    Така едновременно завземаше пространството на събеседника си и демонстрираше физическо надмощие. Съвсем обикновена и много ефективна силова стратегия. Туршилдсен преглътна. Хари видя как по челото му избиха едри лъскави капки пот.
    — Мобилната мрежа в Тронхайм — изръмжа Туршилдсен и кимна към телефона. — Трябваше да поправят сървъра още миналата седмица. Вече не мога да разчитам на никого. Зает съм, какво искаш?
    — Списък с повикванията в паметта на телефона на Густо Хансен от месец май.
    Хари взе химикалка и написа името на листче.
    — В момента съм на ръководна длъжност, не се занимавам с телекомуникационната мрежа.
    — Но, предполагам, все още можеш да се добереш до нужната ми информация.
    — Имаш ли официално разрешение?
    — Ако имах, нямаше да търся теб, а колегата ти, който дава сведения на полицията.
    — И защо служебният юрист отказа да ти съдейства?
    Някогашният Туршилдсен не би си позволил подобна дързост, ала сегашният демонстрираше високо самочувствие. Дали повишението, или нещо друго бе предизвикало промяната? Хари забеляза гърба на рамкирана снимка върху бюрото. Мнозина служители държат такива фотографии в офисите си, за да им напомнят за техните близки. Съпруга? Деца? Кой би предположил, че ексхибиционистът ще си намери жена?
    — Вече не работя в полицията — уточни Хари.
    — Въпреки това искаш поверителна информация за чужди разговори? — усмихна се язвително Туршилдсен.
    — Моля само за повикванията от и към този номер.
    — И защо да ти помагам? Разбере ли се, че съм дал такива сведения на частно лице, веднага ще ме уволнят. Много лесно ще проверят, че съм влизал в системата.
    Хари мълчеше.
    — Ясно — засмя се горчиво Туршилдсен. — Ще пуснеш в действие познатото старо средство за изнудване. Не ти ли дам информация извън протокола, ще се погрижиш колегите ми да научат за присъдата.
    — Този път нямам намерение да те рекетирам. Моля те за лична услуга, Клаус. Момчето на бившата ми приятелка го грози доживотна, без да е виновен.
    Двойната брадичка на Туршилдсен потръпна и по гърлото му се спусна телесна вълна, която се сля с тлъстините по гърдите му.
    Хари за пръв път се обръщаше към него на малко име.
    Клаус го изгледа и премига със съсредоточен вид. Капчиците пот проблеснаха. Хари виждаше как умът на събеседника му се впуска в сложни математически операции. След редица събирания и изваждания накрая стигна до резултат. Разпери ръце и се облегна на стола, който изскърца недоволно под тежестта му:
    — Съжалявам, Хари. Много ми се щеше да ти помогна, но точно сега не мога да си позволя съчувствието ми към теб да надделее над разума. Надявам се да ме разбереш.
    — Иска ли питане — Хари си потърка брадичката. — Съвсем разбираемо е.
    — Благодаря ти — Туршилдсен, изглежда, си отдъхна и се надигна с мъка от стола си с явното намерение най-после да прогони Хари от стъклената клетка и от живота си.
    — Не ми ли съставиш списъка с номерата, не само колегите ти, а и жена ти ще научи къде си показвал прелестите си. Имате ли деца? Да? Едно, две?
    Туршилдсен рухна на стола и впери в Хари ужасѐн поглед. Някогашният изплашен, разтреперан Клаус Туршилдсен се завърна.
    — Нали… каза, че няма…
    — Съжалявам — сви рамене Хари. — Но точно сега не мога да си позволя съчувствието ми към теб да надделее над разума.


    В девет и десет вечерта половината от местата в ресторант „Скрьодер“ бяха заети.
    — Не исках да идваш на работното ми място — обясни Беате. — Хаймен се обади. Чул отнякъде, че си се отбил в кабинета ми, и понеже си го молил за телефонни списъци, ме предупреди да не се набърквам в случая „Густо Хансен“.
    — Благодаря, че се съгласи да дойдеш тук.
    Хари установи зрителен контакт с Нина, която тъкмо се отправяше към другия край на заведението с няколко халби бира. Тя кимна. Хари не беше стъпвал тук от три години, но въпреки това тя разчете безпогрешно жестовете на един от най-редовните си клиенти през годините: бира за дамата, кафе за алкохолика.
    — Твоят приятел помогна ли ти за списъка с повиквания на Густо?
    — И то много.
    — Какво откри?
    — Преди смъртта си е закъсал с парите; заради неплатени задължения на няколко пъти са спирали изходящите му обаждания. Рядко е използвал телефона си. През последните месеци е провел само няколко кратки разговора с Олег. По-често е звънял на Ирене, несъщата си сестра, но няколко седмици преди кончината му разговорите изведнъж секват. Повечето други повиквания са предимно към пицарии. Тази вечер ще ходя при Ракел и ще проверя в Гугъл имената, които се появяват в паметта на телефона му. Какво показа анализът?
    — Веществото има почти идентичен състав с проби на вече изследван виолин. Има една-единствена разлика: кафявите частици.
    — Да?
    — Нямат специално въздействие върху организма; представляват покритие за таблетки, използвано във фармацията. Улеснява преглъщането на лекарството и притъпява неприятния вкус.
    — Възможно ли е това покритие да ни отведе до производителя?
    — Теоретически — да. Но проверих и се оказа, че всяка фармацевтична компания синтезира свой вариант на покритието. В глобален мащаб производителите са няколко хиляди.
    — Значи покритието няма да ни доведе доникъде?
    — Покритието — не, но открих от кое лекарство са изстъргани частиците. Оказа се метадон.
    Нина поднесе кафето и бирата. Хари ѝ благодари и тя се отдалечи.
    — Метадонът не е ли течен и не се ли съхранява в шишета?
    — Да, метадонът, прилаган при така нареченото медикаментозно лечение на наркотична зависимост, стои в шишета. Обадих се в болница „Свети Улав“. Там извършват клинични проучвания на опиоиди и опиати. Обясниха ми, че метадонът под формата на таблетки се използва като болкоуспокояващо.
    — А дали виолинът не се явява производно на метадона?
    — Според специалистите от болницата е напълно възможно модифициран вариант на метадона да представлява компонент на виолина.
    — Това показва само, че виолинът не се е появил от нищото. С какво друго ни помага?
    — Може и да ни помогне — Беате посегна към халбата. — Производителите на метадонови таблетки са по-тесен кръг. Един от тях се намира в Осло.
    — „АБ“? „Нюкомед“?
    — Онкологичният център. Разполагат със собствена лаборатория за клинични проучвания и са разработили метадонови таблетки срещу непоносими болки.
    — При рак.
    Беате кимна. Едната ѝ ръка поднесе халбата към устните ѝ, а другата извади нещо и го сложи на масата пред Хари.
    — От Центъра ли е?
    Тя кимна отново. Хари взе таблетката и я огледа: малка, кръгла, с щамповано „О“ върху кафявото покритие.
    — Знаещ ли какво си мисля, Беате?
    — Не.
    — В Норвегия се е появила нова експортна стока.
    — Да не твърдиш, че виолинът се произвежда в Норвегия и се изнася в чужбина? — попита Ракел.
    Стоеше със скръстени ръце, облегната на рамката на вратата.
    — Някои сведения насочват точно към такова предположение — отвърна Хари и въведе следващото име от списъка, получен от Туршилдсен. — Първо, разпространението на наркотика тръгва от Осло. Никой от Интерпол не бе чувал за виолин, преди дрогата да се появи в Осло. Чак сега виолинът заля пазара в Швеция и Дания. Второ, виолинът съдържа стрити таблетки метадон, най-вероятно произведени в Норвегия. — Хари натисна „търси“. — Трето, на летище „Гардермуен“ наскоро хванали пилот със субстанция, подобна на виолин, но впоследствие някой подменил пробата.
    — Как така?
    — В системата се е внедрил саботьор. Всъщност пилотът е възнамерявал да изнесе дрогата в Банкок.


    По уханието на парфюма Хари усети, че Ракел се е надвесила над рамото му. В тъмната стая на Олег светеше единствено компютърният екран.
    — Секси снимка. Коя е тази?
    Хари чу гласа ѝ току до ухото си.
    — Исабел Скойен. Секретарка в общинския съвет. И тя е в списъка с обажданията на Густо. Всъщност тя го е потърсила.
    — Тази кръводарителска тениска не я ли пристяга твърде много?
    — Част от работата на политиците е да насърчават кръводарителските акции.
    — Политик ли? Тя не е ли секретарка?
    — Така или иначе, тук пише, че била кръвна група АБ с отрицателен резус-фактор, а в такъв случай си просто длъжен да дадеш кръв.
    — Много рядко срещана кръвна група, да. Затова ли така се заплесна по снимката?
    — Просто открих доста информация за нея — усмихна се Хари. — Дресира коне, нашумяла е с прозвището Метлата.
    — А, вярно. Тя обра лаврите, задето натикаха всички наркобандити зад решетките.
    — Явно не всички. Каква обща тема може да имат общинска служителка и Густо Хансен?
    — Тя се занимава с противодействие на наркотиците. Сигурно е искала да получи от него най-обща информация.
    — В два през нощта?
    — Опа!
    — Ще трябва да я попитам.
    — Май много ти се ще.
    Хари обърна глава към нея. Лицето ѝ стоеше толкова близо, че той го виждаше размито.
    — Ревност ли долавям, скъпа?
    — Ни най-малко — засмя се тя. — Тя изглежда адски долнопробно.
    Хари си пое бавно дъх. Ракел не се отмести.
    — И кое те кара да мислиш, че долнопробното не ми харесва? — попита той.
    — Защо шепнеш?
    Устните ѝ се движеха съвсем близо до неговите и той долавяше дъха ѝ.
    За две дълги секунди се чуваше само вентилаторът на компютъра. После Ракел рязко се изправи, погледът ѝ премина през Хари, все едно е прозрачен. Тя докосна пламналите си бузи, за да ги охлади, обърна се и излезе.
    Хари отпусна глава назад, затвори очи и тихо изруга. Ракел тракаше с нещо в кухнята. Той си пое дълбоко дъх два пъти и реши, че току-що не се бе случило нищо. С усилие събра мислите си и продължи.
    Провери в Гугъл какво ще излезе за оставащите в списъка имена. За някои от тях се получиха резултати отпреди десет години: от ски състезания, роднински събирания. За други не откри абсолютно никакви сведения. Те вече не съществуваха, бяха се изплъзнали от всепроникващите прожектори на модерното общество и спотаени в някое мрачно кьоше, чакаха следващата доза или въобще не чакаха.
    Хари се загледа в плакат на стената — щръкналата коса на мъжа наподобяваше украсите от пера, които индианците носят на главата си. Отдолу пишеше „Йонси“. Хари се досети, че май така изглеждаше фронтменът на исландската банда „Сигур Рос“. Як саунд и непрекъснато пеене на фалцет. Доста далеч от класата на „Мегадет“ и „Слейър“, но музикалните предпочитания на Олег сигурно се бяха попроменили за изминалите три години. Ако например някой му е повлиял. Хари сключи ръце на тила си.
    Ирене Хансен.
    Пак се сети какво му направи силно впечатление, докато преглеждаше списъка с разговорите в паметта на Густовия телефон: с Ирене са се чували по телефона почти всеки ден, но изведнъж, след предпоследния им разговор, контактите помежду им рязко секваха. Густо дори не я беше набирал. Сякаш двамата са се скарали. Или Густо просто е знаел, че дори да звъни на Ирене, тя няма да вдигне. И най-неочаквано, в деня на кончината си, той я е потърсил на стационарния телефон в дома ѝ. Според разпечатката разговорът бе продължил минута и дванайсет секунди. Кое в случая будеше подозренията на Хари? Опита се да намери пътя обратно към първоизточника на съмненията си. Уви, не успя. Набра стационарния телефон. Никой не вдигна. После пробва да се обади и на мобилния на Ирене. Операторът съобщи, че входящите повиквания към този номер временно са преустановени поради непогасени задължения.
    Пари.
    Намесят ли се наркотици, парите стават алфата и омегата. Хари се помъчи да си спомни как се казваше пилотът, заловен да пренася съмнителен прах в ръчния си багаж. Полицейската му памет все още функционираше отлично. Въведе името Торд Шулц в уебстраницата за телефонни справки.
    Появи се номер на джиесем.
    Отвори чекмедже в бюрото на Олег, за да потърси химикалка. Под брой на „Masterful Magazine“ откри вестникарска изрезка, пъхната в прозрачен джоб. От снимката във вестника го гледаше собственото му, но по-младолико лице. Хари извади „джоба“, прегледа и другите изрезки. Всичките бяха от статии, където се споменаваше за него или имаше поместена негова снимка. Олег бе запазил и материала от едно списание за психология. Тогава, спомни си Хари, се съгласи да даде интервю за особеностите на серийните убийци, но отговаряше на журналиста с известно раздразнение. Затвори чекмеджето и се огледа. Обзе го желание да строши нещо. Изключи компютъра, събра си нещата в пътната чанта, излезе в коридора и си облече лененото сако. Ракел се появи от кухнята и отскубна невидима прашинка от ревера му.
    — Толкова е странно — промълви тя. — Не бях те виждала отдавна и тъкмо бях започнала да те забравям — ето те пак тук.
    — Това хубаво ли е?
    — Не знам — усмихна се смутено тя. — Хем е хубаво, хем не е. Разбираш ли?
    Кимна и я притегли към себе си.
    — Ти си най-лошото нещо, което някога ми се е случвало, Хари. Най-лошото и най-хубавото. Дори сега присъствието ти е достатъчно да забравя всичко. Изобщо не съм сигурна, че това е хубаво.
    — Аз обаче съм.
    — Защо…? — тя посочи чантата.
    — Пак ще се нанеса в „Леон“.
    — Но…
    — Ще се чуем утре. Лека нощ, Ракел.
    Целуна я по челото, отвори вратата и излезе в топлата есенна вечер.


    Младият администратор в „Леон“ обясни, че не се налага да попълва отново регистрационна карта, и му предложи да се настани в същата стая — номер 301. Хари се съгласи, при условие че поправят счупения корниз.
    — Пак ли е паднал? Строши го предишният ни наемател. Горкичкият, получаваше гневни пристъпи. — Момчето подаде на Хари ключа за стаята. — И той беше полицай.
    — Наемател, казваш?
    — Един от постоянните ни гости. Агент под прикритие, както се изразявате вие.
    — Мхм. Така, както те слушам, прикритието му май е било доста явно.
    Момчето се усмихна.
    — Ще отида да проверя дали в склада имаме подходящ корниз.
    И се изгуби във вътрешното помещение.
    — Каскета много приличаше на теб — обади се плътен глас.
    Хари се обърна.
    Кето̀ седеше на стол в онази част от хотела, която с известна благосклонност можеше да мине за лоби. Изглеждаше изморен. Бавно поклати глава:
    — Страшно много. Беше изключително емоционален, изключително търпелив и изключително упорит. За жалост. Е, не беше висок колкото теб и имаше сиви очи, но гледаше зорко, по полицейски, точно като теб. И беше също толкова самотен. Загина на същото място, където сега отсядаш ти. Трябваше да си тръгнеш, Хари. Да беше се качил на онзи самолет! — Старецът разпери дългите си пръсти в неопределен жест.
    Гледаше толкова печално, сякаш щеше да заплаче. С мъка се надигна от стола, а Хари се обърна към момчето на рецепцията:
    — Вярно ли е?
    — Кое?
    — Казаното от него — Хари се обърна да посочи Кето̀.
    Старецът обаче беше изчезнал. Как се бе придвижил толкова бързо до стълбите?
    — Този полицай… агентът под прикритие… в моята стая ли умря?
    — Не; изчезна — отвърна момчето след продължително мълчание. — После морето го изхвърли до Операта. За жалост не намерих корниз, но парче корда ще свърши добра работа. Нанижете завесата на нея и я завържете за крепежните елементи от двете страни.
    Хари кимна.
    В два след полунощ Хари още будуваше. Пушеше последната си цигара. На пода лежаха завесите и кордата. В другия край на двора някаква жена танцуваше валс без музика и без партньор. Хари се заслуша в звуците на града и проследи виещия се към тавана дим. Описваше криволици и наглед случайни фигури, в които Хари се опитваше да улови закономерност.

Деветнайсета глава

    Чистката започна цели два месеца след срещата между стареца и Исабел.
    Първи го отнесоха виетнамците. Във вестника писаха, че ченгетата ударили девет места едновременно, открили пет склада за хероин и арестували трийсет и шестима виетнамски наркобарони. Следващата седмица дойде редът на косовските албанци. Баретите от „Делта“ щурмуваха апартамент в Хелсфюр, който циганският бос смятал за недосегаем. На северноафриканците и литовците също не им се размина. Новият шеф на ОРГКРИМ, красив като модел мъж с дълги мигли, обясни пред медиите, че акциите са провокирани от постъпили анонимни сигнали. Последваха масови арести на улични пласьори. Опандизиха всичко живо — от катраненочерни сомалийци до млечнобели норвежци. Но и с пръст не бутнаха дилърите в екипи на „Арсенал“. Куките поразчистиха конкуренцията и търговията ни се засили. Старецът приюти неколцина дилъри, останали без работа след последните събития, ала спази своята част от сделката: в центъра на Осло почти не се предлагаше хероин. Намалихме вноса на херца, понеже виолинът носеше по-големи печалби. Той е по-скъп и част от наркоманите се опитаха да минат на морфин, не след дълго обаче пак се върнаха към виолина.
    Продавахме по-бързо от темповете, с които Ибсен произвеждаше.
    Един вторник свършихме стоката още в дванайсет и половина и понеже най-строго ни бяха забранили да използваме джиесеми — старецът смяташе Осло за Балтимор — слязох до Централната гара и позвъних на руския „Гресо“ от уличен телефон. Андрей вдигна, обясни, че е зает, и обеща да се погрижи. Тримата с Олег и Ирене седнахме на стълбите по улица „Шипер“, отпращахме клиентите и се отдадохме на релакс. След час видях към нас да се задава накуцващият Ибсен. Здраво беше яхнал метлата. Разкрещя се като побъркан. Когато обаче забеляза Ирене, тутакси млъкна и смекчи тона. Заведе ни в задния двор и ни предаде торбичка със сто дози.
    — Двайсет хиляди — протегна ръка той. — В този бизнес се плаща кеш.
    Дръпнах го настрана и предложих при следващото изчерпване на стоката ние да го потърсим.
    — Не искам да идвате при мен — отсече той.
    — Може да ти платя малко повече от двеста кинта за доза — подхвърлих аз.
    — Да не смяташ да почваш собствен бизнес? — изгледа ме мнително производителят. — Шефът ти знае ли?
    — Нека си остане между нас. Ще искам няколко дози за приятели и познати, нищо повече.
    Онзи се разсмя гръмко.
    — Ще доведа и момичето. Казва се Ирене — добавих аз.
    Престана да се смее. Погледна ме. Опита се да се засмее пак, но не му се получи на шибания сакат мръсник. Сякаш някой написа с големи букви на челото му: САМОТА, АЛЧНОСТ, ОМРАЗА, ПОХОТ.
    — В петък. Осем вечерта. Тя пие ли джин?
    Кимнах. И да не беше пила досега, щеше да започне.
    Той ми продиктува адреса.
    Два дни по-късно старецът ме покани на вечеря. За миг си помислих, че Ибсен ме е изпържил, но си спомних похотливия му поглед. Пьотър влезе в ролята на сервитьор. Вечеряхме на дългата маса в студената трапезария, докато старецът обясняваше, че намалил вноса на хероин от Амстердам и в момента единствените му доставчици били двама-трима пилоти, редовно пътуващи по линията Осло — Банкок. Обясняваше ми количествата, непрекъснато ме питаше дали разбирам и накрая повтори редовния си въпрос: стоя ли далече от виолина. Седнал в полумрака, той ме гледаше, без да откъсва очи от мен, но по едно време извика Пьотър и му заръча да ме закара у дома. В колата едва не попитах Пьотър дали старецът е импотентен.
    Ибсен живееше в типичен ергенски апартамент в блок в квартал „Екеберг“. Голям плазмен екран, малък хладилник и голи стени. Поднесе ни най-обикновен джин с изветрял тоник без лимонов резен, но с три бучки лед. Ирене се придържаше към отредената ѝ роля. Усмихваше се чаровно и гледаше предимно аз да разговарям. Ибсен я зяпаше с идиотска усмивка. Чат-пат се усещаше да си затвори устата, преди слюнката да потече. Беше пуснал класическа музика. Даде ми наркотика, който бях поискал, и се уговорихме да се отбия пак след четиринайсет дни. С Ирене.
    Не след дълго медиите гръмнаха с новината, че според последните статистики броят на смъртните случаи вследствие от предозиране е намалял. Никъде обаче не уточниха, че само няколко седмици след първото нацелване потребителите на виолин се закачат зверски и вече треперят видимо, с очи, ококорени от симптоми на абстиненция, докато чакат за поредната доза. А когато им съобщавахме, че цената пак се е вдигнала, избухваха в сълзи, стискайки конвулсивно намачканите си стотачки. След третото посещение у Ибсен той ме дръпна настрана и ми поръча следващия път Ирене да дойде сама. Съгласих се, при условие че ми продаде петдесет дози за сто крони парчето. Договорихме се.
    Наложи се да впрегна доста усилия, защото този път обичайните ми трикове не проработиха при Ирене. Повиших тон. Обясних, че такъв шанс повече няма да ни се отвори. На мен. На нас. Попитах я дали иска цял живот да гния в тази репетиционна. Накрая тя промърмори през сълзи, че не иска, разбира се, но същевременно не иска и другото… Успокоих я: достатъчно е само да се държи мило с клетия самотен инвалид, нищо повече. Тя кимна и ме закле да не споменавам нито дума на Олег за уговорката ни. Ирене си тръгна, а аз се почувствах толкова гадно, че разредих една доза виолин и си свих цигара от излишъка. После явно съм заспал, защото следващият ми спомене как някой ме разтърсва. Ирене стоеше надвесена над мен и плачеше, а сълзите ѝ капеха по лицето ми и болезнено пареха в очите ми. Ибсен се пробвал, но тя успяла да се измъкне.
    — Взе ли стоката? — попитах аз.
    Сгафих жестоко. Този въпрос я срина. За да я успокоя, напълних една спринцовка, нацелих удобна вена и прободох нежната ѝ кожа, докато тя ме гледаше с големите си разплакани очи. Натискайки буталото, усещах как спазмите, плъзнали по тялото ѝ, обхващат и моето. Устните ѝ се разтвориха като в безмълвен оргазъм. После опиянението спусна мътна завеса пред очите ѝ.
    Ибсен беше гнусен мръсник, но разбираше от химия.
    Осъзнах обаче, че съм изгубил безвъзвратно доверието на Ирене. Видях отвращението в очите ѝ, когато я попитах за дрогата. Отношенията ни никога повече нямаше да бъдат същите. Онази вечер Ирене ме напусна, отлитайки в наркотичен унес, и отнесе със себе си шансовете ми да стана милионер.
    Междувременно старецът продължаваше да трупа милиони. И въпреки това ламтеше за още и още. Сякаш времето го притискаше, сякаш трябваше да погаси просрочен дълг. Чудех се, защото не виждах да харчи парите за покупки; живееше в същата стара къща, возеше се в същата лимузина, ползваше все същите услуги само на двама приближени: Андрей и Пьотър. Единственият ни конкурент в бизнеса бяха „Лос Лобос“. Но и те разшириха влиянието си на пазара. Наеха виетнамците и мароканците, които полицаите още не бяха опандизили. Продаваха виолин не само в центъра на Осло, а и в Конгсвингер, в Тромсьо, в Тронхайм и дори — поне според слуховете — в Хелзинки. Не изключвах Один и „Лос Лобос“ да печелят повече от стареца, но двата картела си бяха поделили пазара и никой не предприемаше битки за територия, защото клиентела имаше за всички. Всеки нормален бизнесмен би бил повече от доволен от шибаното статукво.
    Само два облака засенчваха ясното небе на това безметежно щастие.
    Единият беше полицаят с идиотския каскет. Знаехме, че на полицаите е спуснато нареждане на първо време да не закачат „артилеристите“, но този тип упорито продължаваше да дебне наоколо. Другият облак: „Лос Лобос“ започнаха да продават виолина на по-ниска цена в Лилестрьом и Драмен и част от контингента ни се изнесе да купува оттам.
    Един ден старецът ме повика и ми възложи при пълна дискретност да занеса важно съобщение на някакво ченге на име Трюлс Бернтсен. Попитах защо не се заемат Андрей и Пьотър, а старецът обясни, че с Бернтсен имат уговорка да общуват чрез неизвестни на полицията посредници, за да избегнат риска някой колега на Бернтсен да стигне до стареца. Въпреки че аз също съм разполагал с уличаваща информация за него, старецът ми вярвал дори повече отколкото на другите си двама приближени. Наркобаронът разчита на Крадльото, помислих си иронично аз.
    Трябваше да предам на полицая часа и мястото на срещата между стареца и Один, уредена, за да обсъдят проблема с Драмен и Лилестрьом: „Макдоналдс“ на булевард „Ширкевайен“ в квартал „Маюрстюа“, четвъртък, седем часа. Резервирали целия втори етаж уж за детско парти и персоналът щял да затвори салона за външни посетители. Представих си как из заведението хвърчат балони, конфети и гирлянди, а маската на наетия за „партито“ клоун застива в изумена гримаса, когато вижда гостите: страховити напомпани мутри и двуметрови казашки „буци“. Гардовете ще се ежат един другиму, докато Один и старецът си хвърлят унищожителни погледи над порция пържени картофки.
    Трюлс Бернтсен живееше сам в блок в Манглерю. Избрах да го посетя в една ранна неделна сутрин, но никой не ми отвори. Съседът, явно чул звънеца, се подаде от терасата и ми извика, че Трюлс отишъл да помага на Микаел. Упъти ме и аз тръгнах натам с колата. Манглерю ми се видя суперзабутано село. Явно всички се познаваха.
    И преди бях ходил до Хьойенхал — „Манглерюския «Бевърли Хилс»“. Огромни еднофамилни къщи с изглед над долината Квернер, над центъра и Холменколен. Пред една наполовина построена къща стояха група мъже, голи до кръста и с по бира в ръка, обсъждаха нещо, смееха се и сочеха кофража, предназначен вероятно за тераса. Веднага познах един от тях: красив като фотомодел, с дълги мигли. Новият шеф на ОРГКРИМ. Щом ме видяха, мъжете мигом млъкнаха. Досетих се за причината. До един полицаи, веднага надушиха бандит. Съзнавах цялата сложност на ситуацията, защото макар да не бях питал стареца, и сам се досещах, че Трюлс Бернтсен е онзи съмишленик, когото Исабел Скойен е вербувала по негов съвет.
    — Да? — обърна се въпросително към мен красавецът с дългите мигли.
    Атлетичен. С коремни мускули като павета. Можех спокойно да се измъкна и да потърся Бернтсен по-късно през деня. Сам не знам защо не го направих.
    — Нося съобщение за Трюлс Бернтсен — произнесох високо и ясно.
    Мъжете се обърнаха към един тип, който бе оставил бирата си и се приближаваше с олюляваща се походка. Спря съвсем близо до мен, за да не ни чуват останалите. Руса коса, внушителна обратна захапка с долна челюст, издадена напред като отворено чекмедже. Свинските му очички гледаха злобно и мнително. Ако беше домашно животно, щяха да го евтаназират по естетически причини.
    — Не знам кой си — подхвана шепнешком той. — Но се досещам. Не желая повече да ме търсиш така, ясно ли е?
    — Да.
    — Казвай.
    Предадох му часа и мястото на срещата, както и предупреждението на Один, че ще се яви с целия си антураж.
    — Не му стиска да отиде сам — изгрухтя Бернтсен.
    — Получихме сведения за пристигнала голяма пратка жълто.
    Мъжете пак започнаха да надигат бирите, но шефът на ОРГКРИМ хвърляше погледи към нас. Стараех се да говоря тихо и да не пропусна нищо:
    — Складирана е в клуба в Алнабрю, но след два дни я пускат на улицата.
    — Мирише ми на няколко ареста и малка акцийка — изгрухтя пак Бернтсен.
    Чак сега разбрах, че всъщност така се смее.
    — Това е — казах и си тръгнах.
    Изминах няколко метра по улицата и някой ми извика да спра. И без да се обръщам, знаех кой ме е догонил. Бях го разбрал по погледа му, нали това ми е най-силната страна.
    — Кой си ти? — попита той.
    — Густо — вдигнах косата от очите си, за да ги вижда по-добре. — А ти?
    За секунда той ме изгледа смаян, все едно съм му задал неприличен въпрос.
    — Микаел — поусмихна се накрая.
    — Здравей, Микаел. Къде тренираш?
    Той се изкашля.
    — А ти какво правиш тук?
    — Нали вече казах: дойдох да предам нещо на Трюлс Бернтсен. Дай ми глътка от бирата си.
    Странните бели петна по лицето му тутакси пламнаха.
    — Ако си приключил с мисията си, предлагам да се омиташ — процеди той с накипял от ярост глас.
    Срещнах погледа му. Зелените му очи хвърляха мълнии. Микаел Белман ми се видя толкова ослепително красив, че ми се прииска да сложа ръка на гърдите му, да погаля потната му, нагорещена от слънцето кожа; да усетя как мускулите му се стягат от изненада и възмущение: какво, по дяволите, си позволява този тип? Исках да стисна зърното на гърдата му с два пръста и да усетя как се втвърдява, да изпитам сладката болка, когато ме удари, за да защити доброто име и честта си. Микаел Белман. Връхлетя ме адски силно желание.
    — Доскоро — махнах му.
    Същата вечер ме осени прозрение как да постигна онова, което ти така и не си успял, татко. Защото ако се беше справил, нямаше да ме зарежеш, нали? Сетих се как да си възвърна душевното равновесие. Как да се превърна в човек. Как да стана милионер.

Двайсета глава

    Слънцето блестеше толкова ослепително във фиорда, че Хари присви очи зад дамските си слънчеви очила.
    Освен фейслифтинга в Бьорвика, градът си бе напомпал и бюста: на мястото на плоската скучна гръд до фиорда сега се издигаше нов квартал. Силиконовото чудо се казваше „Шувхолмен“ и изглеждаше скъпарски. Скъпи апартаменти със скъп изглед над фиорда, скъпи пристани за яхти, малки скъпи бутици, където продаваха само по една бройка от дреха, галерии с паркет, изработен от дървесина, добита в джунгла, за която дори не сте чували, и много по-забележителен от картините по стените. Зърното на едната силиконова бомба се казваше „Морско списание“ — не периодично печатно издание за лодки, а луксозен ресторант с цени, станали причина Осло да измести Токио от челното място в класацията за най-скъп град.
    Хари влезе. Любезният метр д’отел го приветства с добре дошъл.
    — Търся Исабел Скойен — Хари огледа заведението. Пукаше се по шевовете.
    — На чие име е резервацията? — попита с усмивка метр д’отелът.
    Явно тук всичко се запазваше предварително.
    Когато се обади в общинската администрация, секретарката, на която Хари попадна, отказа да му съобщи в кой ресторант ще обядва Исабел Скойен. Хари обаче блъфира, че в момента я чака в „Континентал“ и се пита дали уговорката им не се е отменила. Секретарката се задъха панически: как така „Континентал“, нали обядът щял да се състои в „Морско списание“!
    — Не знам — призна Хари. — Може ли да вляза и да я потърся?
    Метр д’отелът видимо се колебаеше, докато оглеждаше костюма му.
    — Ето, видях я — кимна Хари и тръгна към салона, без да е изчакал окончателната присъда.
    Разпозна лицето и телосложението, защото беше разглеждал нейни снимки в интернет. Стоеше облакътена на барплота, обърната с лице към залата за хранене. „Навярно чака мъжа, с когото се е уговорила да обядва“, предположи Хари. Осанката на Скойен му напомняше поведението на актриса пред стотици зрители. В погледите на мъжете от близките маси намери потвърждение на впечатленията си. Остър като брадва нос разсичаше на две половини грубоватото ѝ лице, но без да я загрозява. Исабел Скойен спадаше към традиционните хубавици. „Великолепни“ — казват за тях другите жени. Гримираните ѝ в черно очи със студени сини ириси ѝ придаваха хищния вид на вълчица, смекчаван донякъде от прическата ѝ: руса кукленска грива, спускаща се на кокетни спирали от двете страни на почти мъжественото ѝ лице. Но всъщност най-силният магнит за мъжките погледи беше стройната ѝ атлетична фигура: широки рамене, закръглен ханш. Впитите черни панталони подчертаваха стегнатите ѝ мускулести бедра. Пищните си гърди дължеше или на пластичен хирург, или на сутиен с повдигащ ефект, или просто на природата. Проверката в Гугъл показа, че Исабел Скойен се занимава с дресировка на коне в собствена ферма, има зад гърба си два разтрогнати брака — единия с финансов магнат, преживял четири звездни мига и три фалита, — участвала е в Националния шампионат на Норвегия по спортна стрелба, изявява се като активен кръводарител, озовала се е в епицентъра на политически скандал, след като изритала свой съпартиец само защото бил „голяма мижитурка“, и обожава да позира пред обективите по време на филмови и театрални премиери. Накратко: жена и половина.
    Той привлече вниманието ѝ, докато се приближаваше към бара. Тя го гледаше спокойно като човек, който смята за свое неотменимо право да гледа когото си иска. Хари застана пред нея с пълното съзнание за десетките чифтове очи, вперени в гърба му.
    — Вие сте Исабел Скойен.
    Явно възнамеряваше да го отпрати с някоя суха реплика, но се отказа и наклони глава.
    — В подобни скъпарски ресторанти повечето посетители са известни лица. А… — подхвана тя, докато погледът ѝ бавно се спусна по Хари — кой сте вие?
    — Хари Хуле.
    — Изглеждате ми познат. Да не са ви давали по телевизията?
    — Беше преди години. Тогава нямах… — той посочи белега на лицето си.
    — А, вярно. Вие сте полицаят, който залови онзи сериен убиец, нали?
    Пред Хари се простираха два пътя. Той избра осеяния с по-малко обяснения.
    — Същият.
    — И с какво се занимавате сега? — попита тя с безразличие, а погледът ѝ се плъзна над рамото му и се устреми към вратата. Същевременно нацупи силно начервените си устни и премигна няколко пъти — за загрявка. Явно ѝ предстоеше обяд с важна особа.
    — С продажба на дрехи и обувки — отвърна Хари.
    — Личи си. Стилен костюм.
    — И вашите ботуши си ги бива. „Рик Оуенс“?
    Изгледа го, сякаш съвсем бе забравила за присъствието му и чак сега го забелязва. Отвори уста да му отговори, но нещо зад гърба на Хари привлече вниманието ѝ.
    — Е, моят познат пристигна. Може пак да се видим някой път, Хари.
    — Мхм. Надявах се да поговорим малко повече.
    Засмя се и се наведе напред:
    — Харесвам напористи мъже, но в момента е едва дванайсет на обяд, не съм близнала капка алкохол и вече имам компания. Желая ви приятен ден.
    И се отдалечи с потракващи токчета.
    — С Густо Хансен сте имали афера, нали? — попита тихо Хари.
    Макар и от три метра, Исабел Скойен го чу: гласът му бе улучил точната честота и преодолявайки шума от обувки, гласове и нежния тембър на Даяна Крол, прониза тъпанчетата ѝ. Тялото ѝ се скова от напрежение. Обърна се.
    — Звънили сте му четири пъти в рамките на една вечер, последния път в два без двайсет и шест след полунощ.
    Хари седна на една от високите табуретки пред бара. Исабел Скойен измина обратно трите метра и се надвеси над него. Червената шапчица и Вълка, стрелна се в ума на Хари. Само дето в ролята на Червената шапчица виждаше не Исабел Скойен.
    — Е, какво искате, Хари? — попита тя.
    — Всичко, което знаете за Густо Хансен.
    Ноздрите на острия ѝ нос се размърдаха, величествените ѝ гърди се повдигнаха. Отблизо Хари забеляза черните пори по кожата ѝ — същински пиксели на комикс.
    — Аз съм от малцината в този град, които се борят за оцеляването на наркоманите, затова съм и от малцината, запомнили Густо Хансен. Изгубихме го. Ужасна трагедия. Бяхме го поканили на среща в комитета РУНО и бях запаметила номера му в телефона си. Имам добър приятел с подобно име и при набирането често бъркам. Такива неща се случват непрекъснато.
    — Кога го видяхте за последно?
    — Дайте да уточним нещо, Хари Хуле — просъска тя, натъртвайки върху Хуле, и тикна лицето си пред неговото. — Ако съм ви разбрала правилно, не сте полицай, а търговец на дрехи и обувки. В такъв случай не виждам причина да разговарям с вас.
    — За жалост обаче на мен много ми се ще да си побъбря с някого — Хари се облегна на плоча. — Ако вие откажете, ще се обърна към някой журналист. Те стават много словоохотливи, когато ги зачекнеш на тема звездни клюки.
    — Звезда? — На устните ѝ разцъфна ослепителна усмивка, предназначена не за Хари, а за някакъв костюмар на вратата, който ѝ махна дискретно. — Аз съм само нищожна секретарка в администрацията, Хари. Две-три снимки във вестниците не те превръщат в звезда. Спомнете си колко бързо са забравили вас например.
    — Но според мен медиите виждат във ваше лице изгряваща звезда.
    — Дали? Дори да е така, и най-жълтите вестници се нуждаят от нещо конкретно, а вие разполагате само с някакво повикване. Такива грешки…
    — … се случват всеки ден. Не всеки ден обаче… — Хари си пое лъх. Наистина беше дошъл с празни ръце. Затова трябваше да действа ва банк: — … кръв от група АБ с отрицателен резус-фактор се появява на две места при разследване на убийство. Един от двеста души е от тази кръвна група. Затова, когато заключението от съдебномедицинската експертиза гласи, че кръвта под ноктите на Густо е от група АБ, а вестниците пишат, че вие сте от същата, е нормално старите навици на един бивш детектив да проработят и да съберат две и две. Достатъчно е да поискам ДНК анализ, за да сме сто процента сигурни по кого са шарили ръцете на Густо непосредствено преди смъртта му. Съвсем прилично жълто заглавие, нали, госпожице Скойен?
    Секретарката мигаше ли, мигаше, сякаш клепачите ѝ се опитваха да активират говорните ѝ способности.
    — Я ми кажете, това не е ли онзи политик, дето го спрягат за приемник на настоящия лидер на Работническата партия? — попита Хари, присвивайки очи. — Как му беше името?
    — Съгласна съм да поговорим, но по-късно. Дотогава обещайте да си мълчите.
    — Кога и къде?
    — Дайте ми телефонния си номер, ще ви се обадя след работа.
    Навън фиордът продължаваше да пръска ослепителна светлина. Хари си сложи очилата и запали цигара, за да отпразнува успешно прокарания блъф. Седна на пристана. Наслаждаваше се на всяка глътка тютюнев дим и упорито пренебрегваше призивите на наркотичния глад. Гледаше безумно скъпите яхти — играчките на най-богатата работническа класа в света. Изгаси цигарата, плю във водата и се почувства готов да проведе следващото посещение от заплануваните за деня.


    Хари отговори утвърдително на служителката от регистратурата на Онкологичния център: да, има уговорка. Тя му подаде бланка. Попълни името и телефонния си номер, но остави полето „фирма“ празно.
    — По личен въпрос ли?
    Хари поклати глава. Знаеше, че добрите секретарки са си създали навика да запомнят кой влиза и излиза от сградата. Когато по време на разследване му трябваше информация от кухнята на дадено учреждение, като опитен детектив той винаги разпитваше най-напред персонала, установяващ пръв контакт с посетителите.
    Служителката го упъти към кабинета в дъното. По коридора подмина две редици затворени врати. През прозорчетата им се откриваха просторни зали, където лаборанти в бели престилки проверяваха съдържанието на колби и епруветки и ги прибираха в метални шкафове с катинари — истинско елдорадо за всеки наркоман, прецени Хари.
    В дъното на коридора спря пред затворена врата и за всеки случай погледна табелата, преди да почука: Стиг Нюбак. Още след първото похлопване мъжът в кабинета му извика „влез!“.
    Нюбак седеше зад бюро със слушалка до ухото, но махна на Хари да се настани на стола за посетители. След три „да“, две „не“ и „майната му“ Нюбак се засмя искрено, сбогува се със събеседника си, затвори и прикова любопитен поглед в Хари, който, от своя страна, беше заел неизменната си поза: полуизлегнат на стола, с изпънати напред крака.
    — Хари Хуле! Ти сигурно си ме забравил, но аз те помня.
    — Закопчавал съм доста хора.
    Нюбак отново избухна във весел смях.
    — И аз учех в „Опсал“, но съм две години по-малък.
    — По-малките помнят по-големите, но не и обратното.
    — Прав си. Честно да ти призная обаче, не те помня от училище. Като те гледах по телевизията преди няколко години, някой ми спомена, че си израснал в „Опсал“ и със Сабото сте приятели.
    — Мхм — Хари погледна обувките си, за да покаже на Нюбак, че не желае да навлизат в лични откровения.
    — Детективстваш, значи. Какво разследваш в момента?
    — В момента — подхвана Хари, опитвайки се да се придържа максимално към истината, — разследвам убийство на наркоман. Погледнахте ли пробата, която ви изпратих?
    — Да — Нюбак отново вдигна слушалката, набра някакъв номер и се почеса нервно по главата, докато чакаше отговор. — Мартин, можеш ли да дойдеш при мен? Да, заради онази проба.
    Нюбак затвори. Възцари се трисекундна тишина. По смутената усмивка на събеседника си Хари прецени, че мозъкът му трескаво търси подходяща тема за разговор. Нямаше обаче намерение да му помага. Нюбак се прокашля.
    — Ти живееше в жълтата къща до чакълестата алея, нали? Аз отраснах в червената, на хълма. Семейство Нюбак, сещаш ли се?
    — Да, да — излъга Хари. За пореден път се изуми колко оскъдни спомени има от детството си.
    — Продаде ли къщата?
    Хари кръстоса крака. Види се, нямаше как да избегне задушевния разговор.
    — Баща ми почина преди три години. Доста време търсех подходящ купувач, но…
    — Призраци.
    — Моля?
    — Нали казват, че покойниците първо трябва да побродят из дома си, преди окончателно да го напуснат. Майка ми почина миналата година, но още не съм обявил къщата за продан. Женен ли си? Имаш ли деца?
    Хари поклати глава и побърза да прехвърли топката в противниковата половина:
    — Но виждам, че ти си женен.
    — И по какво разбра?
    — По пръстена — Хари посочи ръката му. — Имах съвсем същия.
    — Имаше? — усмихна се Нюбак. — Разведе ли се?
    Хари проклинаше наум. Защо някои хора толкова държат да споделят подробности от личния си живот? Дали е разведен? По-лошо: разделен е от любимата си и от онези, които обича. Прокашля се.
    — Ето те и теб! — възкликна Нюбак.
    Хари се обърна. На вратата стоеше прегърбен мъж в синя лаборантска престилка. Гледаше посетителя с присвити очи, дълбоко вкопани в черепа. Над високото му, възбледо чело висеше дълга черна коса. Хари дори не го беше чул.
    — Това е Мартин Пран, един от най-добрите ни изследователи.
    „Не, това по-скоро е Квазимодо — звънарят от «Парижката Света Богородица»“ — поправи го наум Хари.
    — Какво установи, Мартин?
    — Така нареченият виолин не е хероин, а вещество, което по състав напомня леворфанола.
    Хари записа наименованието.
    — А той какво представлява?
    — Опиоидна атомна бомба — обясни Нюбак. — Мощно обезболяващо средство. Шест до осем пъти по-силно от морфина и три пъти от хероина.
    — Сериозно?
    — Абсолютно. При това действието му е два пъти по-продължително. Осем до четиринайсет часа. Три милиграма перорално — един и половина венозно — са достатъчни да поставят човешкия организъм под пълна упойка.
    — Мхм. Звучи опасно.
    — Не е толкова опасно, колкото си мислят хората. Умереният прием на хероин не е смъртоносен. Разрушителни последици има преди всичко формирането на зависимост.
    — Така ли? А защо хероиновозависимите в този град мрат по-масово от мухи?
    — Главно по две причини. Първо, хероинът се продава не в чиста форма, а с примеси, някои от които го правят токсичен. Ако например смесиш хероин и кокаин…
    — Лека му пръст. Другата най-честа причина за смъртта на наркоманите е, че хероинът потиска центъра на дишането. Сложиш ли си прекалено висока доза, просто спираш да дишаш. А с повишаването на толеранса към дрогата наркоманите увеличават дозата. Леворфанолът обаче не влияе на дихателния процес, нали, Мартин?
    Квазимодо кимна, без да вдигне поглед.
    — Мхм… По-силен от морфина, държи по-дълго, по-малка опасност от предозиране. Мечтата на всяко „дрОгарче“.
    — Зависимост и цена — промърмори Звънаря.
    — Моля?
    — Наблюденията над пациентите ни показват, че развиват зависимост към леворфанола кажи-речи от раз — Нюбак щракна с пръсти. — Но при онкоболните имаме друг приоритет: да предотвратим появата на непоносими болки. Затова прилагаме леворфанола въпреки силно пристрастяващия му ефект — по специална терапевтична схема, разбира се. Производството и вносът на леворфанола обаче излизат много скъпо. Вероятно това е причината да не е сред опиатите за масова употреба.
    — Пробата не е напълно идентична с леворфанола.
    Хари и Нюбак се обърнаха към Мартин Пран.
    — Съединението е модифицирано.
    Пран вдигна глава. Хари забеляза в очите му неочакван пламък.
    — По какъв начин? — поинтересува се Нюбак.
    — Ще ми трябва време да го проуча по-подробно, но най-вероятно едната хлорна молекула е била заменена с молекула флуор. Това значително облекчава разходите по производството.
    — Нещо като Дрезер?
    — Възможно е — потвърди Пран с едва забележима усмивка.
    — Божичко! — възкликна Нюбак и се почеса по главата с две ръце. — Който се е сетил, трябва да е гений или невероятен късметлия.
    — Момчета, нещо изгубих нишката — обади се Хари.
    — О, извинявай. През 1897 година Хайнрих Дрезер тествал фармакологично аспирина. През следващите дни продължил лабораторните опити да промени формулата му. Сменил една молекула тук, добавил друга там и — хоп! — лекарството започнало да се свързва с други рецептори в човешкия организъм. Единайсет дни по-късно Дрезер разполагал с ново вещество. До 1913 година го продавали като средство против кашлица.
    — И как се казва това средство?
    — Името произлиза от гръцката дума за „героиня“.
    — Хероин.
    — Именно.
    — А покритието? — Хари адресира въпроса си към Пран.
    — Нарича се дражирано покритие — намусено го поправи Квазимодо. — Какво по-конкретно те интересува?
    Лицето му беше обърнато към Хари, но очите му се взираха в стената. Звяр, затворен в клетка, или стадно животно, което упорито отказва да приеме превъзходството на водача. Или човек с проблеми в общуването. Вниманието на Хари обаче привлече най-вече позата му — килнато дърво.
    — Колегите от криминалистиката смятат, че кафявите частици в състава на виолина идват от стрито… дражирано покритие на таблетки, каквото използвате при производството на метадон тук, в Онкологичния център.
    — И? — сопнато попита Пран.
    — Възможно ли е виолинът да се произвежда тук, в Норвегия, от човек с достъп до метадоновите таблетки, които произвеждате вие в Центъра?
    Стиг Нюбак и Мартин Пран се спогледаха.
    — Нашият център снабдява и други болници с метадонови таблетки и доста хора имат достъп до тях — обясни Нюбак. — Виолинът обаче е химия от висшия пилотаж. — Издуха шумно въздуха от бузите си. — Как мислиш, Пран? Имаме ли достатъчно капацитети в норвежките изследователски среди, та да синтезираме толкова сложно химично съединение?
    Пран поклати отрицателно глава.
    — Допускате ли нечий късмет да е проработил? — настоя Хари.
    — Дотолкова, доколкото по време на композирането на „Немски реквием“ Брамс е разчитал на късмета си.
    В стаята настъпи тишина. Дори приказливият Нюбак не се сещаше какво да добави.
    — Е — Хари стана.
    — Дано сме ти помогнали — Нюбак му протегна ръка над масата. — Поздрави Сабото от мен. Предполагам, още работи в дружество „Хафслюн“ и се грижи за електричеството в града?
    — Нещо такова.
    — И продължава да изпитва непоносимост към дневната светлина?
    — По-скоро не понася да му досаждат.
    Нюбак се усмихна колебливо.
    На излизане от сградата Хари спря два пъти. Веднъж, за да надникне в пустата лаборатория, където бяха изгасили осветлението. Втория път — пред кабинета на Мартин Пран. От процепа над прага се процеждаше светлина. Хари натисна внимателно дръжката. Беше заключено.
    Още с качването в наетата кола Хари погледна мобилния си телефон. Пропуснато повикване от Беате, но не и очакваният есемес от Исабел Скойен. Покрай стадион „Юлевол“ осъзна колко неподходящо време бе избрал за излизане от града. Точно сега хората с най-кратко работно време на света се прибираха по домовете си. Докато стигне до район Карихауген, му трябваха цели петдесет минути.


    Сергей барабанеше нервно по волана. Работното му място се намираше в посока, противоположна на настоящото задръстване, ала в момента той се връщаше от нощна смяна. Автомобилите пълзяха към Карихауген едва-едва със скоростта на хладна лава. Провери името на полицая в Гугъл. Откри множество статии за успешно разнищени от него убийства. Този тип дори заловил сериен убиец в Австралия. Запомни факта, защото преди обяд гледа научнопопулярен филм за Зеления континент по „Animal Planet“. Разказваше се за интелигентността на крокодилите в Северната територия; за начина, по който изучават навиците на плячката си. Сутрин туристите с палатки обикновено отиват да донесат вода от близък билабонг. Минавайки по пътеката край езерото, те са в пълна безопасност, макар крокодилът да ги гледа оттам. Останат ли туристите още една нощ, на следващата сутрин ще се повтори същото. На сутринта след третото пренощуване обаче изобщо няма да видят крокодила. Той ще ги нападне изневиделица и ще ги повали във водата.
    На снимките в интернет полицаят изглеждаше някак сконфузен. Явно не обича да го снимат или наблюдават.
    Телефонът звънна. Андрей премина на въпроса без предисловия:
    — Отседнал е в хотел „Леон“.
    Андрей говореше на южносибирски диалект, по принцип груб и насечен, но той му придаваше мелодичност и мекота. Повтори адреса два пъти — бавно и отчетливо. Сергей го запомни.
    — Супер — отвърна той, стараейки се да звучи ентусиазиран. — Ще попитам в коя стая е отседнал, ще се скрия в дъното на коридора, ще го издебна да излезе от стаята си и като тръгне към стълбите или към асансьора, ще го нападна в гръб.
    — Лоша идея, Сергей.
    — Защо?
    — Не го нападай в хотела. Подготвен е да очаква атака в „Леон“ и ще бъде нащрек.
    — Как така е подготвен? — сепна се Сергей.
    Сергей мина в лявото платно зад кола под наем, докато Андрей обясняваше, че полицаят се свързал с двама от пласьорите и поканил Атамана в хотела. Положението отдалече смърдяло на капан. Атамана недвусмислено се разпоредил Сергей да изпълни поръчката извън хотела.
    — Къде например?
    — Причакай го на улицата пред хотела — посъветва го Андрей.
    — Въпросът е къде да го направя?
    — По твой избор. Моят фаворит се нарича засада.
    — Засада?
    — Засадата винаги е печеливш ход, Сергей. И още нещо…
    — Да?
    — Копелето е надушило неща, до които не бива да припарва. Затова трябва да се действа бързо.
    — Какво… ще рече това?
    — Атамана не те пришпорва, но те призовава да не губиш ценно време. Най-добре до едно денонощие да си приключил. Ясно?
    — Ясно — Сергей се надяваше Андрей да не го е чул как преглъща с мъка.
    Сергей затвори. Пред него продължаваше да се точи безкрайна колона от автомобили. През целия си живот не се бе чувствал толкова самотен.


    Следобедният час-пик предизвика ужасно задръстване и колоната се разкъса чак преди градчето Бергер. Понеже прекара близо час в колата, Хари изпробва всички радиостанции и накрая напук на традиционните си предпочитания си пусна класическа музика. Двайсет минути по-късно видя табелата за отбивката към летище „Гардермуен“. Торд Шулц не бе отговорил на нито едно от дузината му обаждания през последното денонощие. Хари се свърза с колега на пилота, но и той нямаше представа къде е Шулц. Когато не извършвал полети, Торд обикновено се мотаел из базата. Мъжът потвърди домашния адрес на Торд Шулц, който Хари откри в Мрежата.
    Хари пристигна по смрачаване. Бавно пое между еднотипните къщички с вид на кутии за обувки, разположени от двете страни на прясно асфалтирания път. Съседните къщи светеха и помогнаха на Хари да се ориентира по номерацията. Домът на Торд Шулц тънеше в мрак.
    Паркира и погледна към небето. Излетял самолет оставяше сребриста диря, отначало притихнал като хищна птица. Светлините полазиха по покривите, а летателният апарат изчезна, влачейки звука след себе си като булчински воал.
    Хари се приближи до вратата, долепи лице до прозорчето и позвъни. Нищо. Пак натисна звънеца. Почака минута, разби стъклото, провря ръка и завъртя топката на вратата. Прескочи парчетата стъкло в коридора и продължи към дневната. Веднага му направи впечатление непрогледната тъма в стаята. Дори в неосветено помещение не цари толкова гъст мрак. Пред прозорците бяха спуснати плътни щори. Такива светлонепропускливи транспаранти затулваха казармите във военния гарнизон във Финмарк, та сиянието на белите нощи да не пречи на войниците да спят.
    Другото, което Хари мигом усети, влизайки в дневната, беше чуждо присъствие. И понеже опитът го бе научил, че подобни усещания почти винаги се базират на конкретни сетивни впечатления, той се съсредоточи върху задачата да идентифицира източника на смущаващото чувство, постара се да игнорира сърцебиенето си и преодоля инстинктивния си порив да избяга оттук. Ослуша се, но чу само тиктакането на часовник, намиращ се вероятно в съседна стая. В ноздрите си усети спарен, застоял въздух, ала и нещо друго — едновременно далечно и познато. Затвори очи. В повечето случаи съумяваше да долови опитите им да се прокраднат до него още в зародиш. През годините усвои редица мисловни стратегии за справяне с тях. Сега обаче го връхлетяха, преди да успее да закове вратата. Призраците. Лъхна го миризмата на местопрестъпление.
    Отвори очи. Светлината от капандурата над главата му го заслепи. Бялото петно се плъзна по пода, разнесе се грохот на самолет и в следващата секунда всичко отново потъна в мрак. Но дори краткотрайният лъч се оказа достатъчен. Високият пулс и поривът за бягство станаха неконтролируеми.
    Защото Хари видя Бръмбара. Жук. Люлееше се точно пред лицето му.

Двайсет и първа глава

    Хари включи осветлението и се вгледа в мъртвеца. Гвоздей приковаваше дясното му ухо към пода, а върху обезобразеното му лице зееха шест кървави кратера. Този път оръжието на убийството висеше точно под носа на Хари. От въже, вързано за тавана, се люлееше тухла. От нея стърчаха шест окървавени гвоздея.
    Хари приклекна и повдигна ръката на трупа. Мъжът беше изстинал и rigor mortis, трупното вкочаняване, бе настъпило въпреки високата температура в стаята. Същото важеше и за livor mortis, появата на послесмъртни петна; поради силата на тежестта кръвта се стича в най-нисколежащите части от тялото и кожата се оцветява в червеникаво. От видяното Хари прецени, че мъжът е мъртъв поне от дванайсет часа. Бялата изгладена риза се бе вдигнала и откриваше част от корема. Още не беше позеленял от бактериите, които обикновено си устройват пир едва четирийсет и осем часа след настъпването на смъртта и започват от стомаха.
    Освен ризата, облеклото на мъртвеца включваше разхлабена вратовръзка, официален черен панталон и лъснати обувки. Сякаш преди да го убият, се е върнал от погребение или от място със строг дрескод.
    Извади телефона си. Колебаеше се на кого да се обади: на дежурната оперативна част или на Отдела за борба с насилието. В крайна сметка набра Централата. Огледа помещението. Не се забелязваха никакви следи от взлом или от борба. Убиецът не бе оставил други видими улики освен тухлата. Хари не очакваше и групата за оглед да открие нещо: било пръстови отпечатъци, било следи от обувки, било секрети, годни за извличане на ДНК. Разследващите също ще се озоват в задънена улица, предвиждаше отсега Хари; съседите не са видели нищо, камерите за видеонаблюдение до близките бензиностанции не са засекли съмнителни лица; от телефона на Шулц не са провеждани подозрителни разговори. Няма да разполагат с никакви улики. Докато чакаше отговор, Хари влезе в кухнята. По стар навик стъпваше много предпазливо, без да докосва нищо. Погледът му се плъзна по масата: чиния с нахапан сандвич. Над облегалката на стола лежеше метнато сако от плат като панталона на жертвата. Прерови джобовете и откри четиристотин крони, залепващо се листче, билет за влак и идентификационна карта от авиокомпанията, за която пилотът е работел. Торд Шулц. Професионално усмихващото се лице от снимката напомняше донякъде окървавения труп.
    — Свързахте се с дежурната оперативна част.
    — Намерих труп; адресът е…
    Погледът на Хари падна върху листчето.
    — Да?
    Къде беше виждал такова?
    — Ало?
    Хари го вдигна. Най-отгоре, с големи букви, пишеше ПОЛИЦЕЙСКИ ОКРЪГ ОСЛО. Отдолу: ТОРД ШУЛЦ и дата. Значи преди три дни мъртвият пилот бе посетил полицейско управление или участък.
    — Ало?
    Хари затвори.
    Седна.
    Поразмисли.
    За час и половина прегледа обстойно цялата къща. После избърса всички места, където смяташе за вероятно да е оставил отпечатъци, и свали найлоновата торбичка, която бе нахлузил, за да не падат косми от главата му. Според правилника отпечатъците и ДНК профилите на всички детективи и полицейски служители с достъп до местопрестъпления се съхраняваха в базата данни и ако криминалистите откриеха следи от него, за пет минути щяха да разберат, че Хари Хуле е бил в жилището на убития. Иначе резултатът от щателния обиск се свеждаше до три пликчета кокаин и четири бутилки контрабанден алкохол. Опасенията му се потвърдиха: не откри никакви улики.
    Излезе, качи се в колата и потегли.
    Полицейски окръг Осло.
    Работата се оказа още по-дебела.


    Паркира в центъра, поседя в колата, вторачен през предното стъкло, и след малко набра Беате.
    — Здрасти, Хари.
    — Две неща. Първо, ще те помоля за услуга и второ, ще подам анонимен сигнал за поредния мъртвец по случая „Густо Хансен“.
    — Току-що ми съобщиха същото.
    — Значи знаете? — озадачи се Хари. — Методът се нарича „жук“, или „бръмбар“ на руски.
    — За какво говориш?
    — За тухлата.
    — Каква тухла?
    — Я по-добре ти ми кажи какво имаш предвид — пое си дъх Хари.
    — Гойко Тошич.
    — Кой е той?
    — Нападателят на Олег.
    — И?
    — Открили са го мъртъв в килията му.
    — Как…? — Хари се вгледа във фаровете на насрещен автомобил.
    — В момента изясняват обстоятелствата. Най-вероятно се е обесил.
    — Обесил го е някой друг. Убили са и пилота.
    — Какво?
    — В момента трупът на Торд Шулц се намира в къщата му в комплекса към „Гардермуен“.
    Беате отговори след две секунди:
    — Ще докладвам в дежурната част.
    — Добре.
    — А другото?
    — Моля?
    — Нали щеше да ме молиш за услуга?
    — А, да — Хари изрови листчето от джоба си. — Ще можеш ли да провериш в дневника с посетители, допуснати в Управлението, кого е посетил преди три дни Торд Шулц?
    Мълчание.
    — Беате?
    — Да. Сигурен ли си, че искам да се набърквам в този случай, Хари?
    — Сигурен съм в обратното.
    — Гледай си работата.
    Хари затвори.


    Хари остави колата в закрития паркинг в Квадратурата и тръгна към „Леон“. Подмина някакъв бар. Музиката от отворената врата му напомни за вечерта, когато пристигна в Осло; за предразполагащата покана на „Нирвана“ — „Come as you Are“. Краката му сами изминаха пътя и чак пред барплота в тунелообразното заведение той се усети, че е влязъл. На табуретките седяха полуизлегнати трима клиенти. Така се бяха разложили, че приличаха на приятели, събрали се да почетат покойник, но забравили да се разотидат от месец насам. Докато развиваше коркова тапа от тирбушон, барманът погледна Хари с красноречивото неизречено послание „или поръчвай, или върви по дяволите“. Три големи татуирани готически букви опасваха широкия му врат: ЕАТ.
    — Какво да бъде? — извиси глас той, за да надвика Кърт Кобейн, който приканваше Хари да отиде при него като приятел, като приятел. Като стар враг.
    Хари навлажни мигом пресъхналите си устни. Огледа тирбушона в ръката на бармана: максимално опростен модел с къса спирала, предназначена само за силна и обиграна ръка, но затова пък пробива корка в дълбочина едва с няколко завъртания и изваждането на тапата става отведнъж. Хари забеляза и друго: тапата в дланта на бармана беше осеяна с дупки, явно многократно пробивани с тирбушона. Значи тук не сервираха вино. А какво? В огледалото зад бармана видя деформираното си лице. Ала не само той имаше изкривен образ, а и всички призраци. Торд Шулц току-що се бе присъединил към тях. Погледът на Хари се плъзна по рафта и подобно на ракета с топлинно насочване откри безпогрешно целта: стария враг „Джим Бийм“.
    Кърт Кобейн пееше, че няма пистолет.
    Хари се прокашля. Само едно.
    Ела такъв, какъвто си, и не, нямам пистолет.
    Поръча.
    — А? — извика барманът и се наведе напред.
    — „Джим Бийм“.
    Нямам пистолет.
    — Какъв джин?
    Хари преглътна. Кобейн повтори думата „memoria“. Макар да беше слушал тази песен стотици пъти, досега си мислеше, че Кобейн пее „the more нещо си“.
    Memoria. In memoriam. Къде беше виждал този надпис? На надгробна плоча?
    Забеляза движение в огледалото. В същия миг телефонът му започна да вибрира в джоба.
    — Какъв джин? — извика пак барманът и остави тирбушона върху плота.
    Хари извади телефона си: Р, примигваше на екранчето. Вдигна.
    — Здрасти, Ракел.
    — Хари?
    Някой мръдна зад гърба му.
    — Какъв е този шум, Хари? Къде си?
    Той стана и бързо тръгна към изхода. Навън вдиша жадно напоения с автомобилни газове, но все пак свеж въздух.
    — Какво правиш? — попита Ракел.
    — Чудя се накъде да тръгна: наляво или надясно. А ти?
    — Тъкмо ще си лягам. Да не си пил?
    — Какво?
    — Чу ме. Аз теб — също. Винаги познавам по гласа ти, когато си стресиран. По музиката съдя, че си отишъл в някой бар.
    Хари си извади цигара. Пръстите му трепереха.
    — Радвам се, че се обади, Ракел.
    — Хари?
    — Да? — той запали цигарата.
    — Ханс Кристиан уреди да преместят Олег в сигурен арест някъде в Източна Норвегия. Точното му местоположение се пази в строга тайна.
    — Не е зле.
    — Той е свестен мъж, Хари.
    — Изобщо не се съмнявам.
    — Хари?
    — Тук съм.
    — Ако реша да подхвърля фалшиви доказателства и да поема вината за убийството, би ли ми помогнал?
    — Не — Хари дръпна от цигарата.
    — Защо?
    Вратата зад Хари се отвори, но не се чуха отдалечаващи се стъпки.
    — Ще ти звънна от хотела, Ракел. Става ли?
    — Разбира се.
    Той затвори и се затича по улицата, без да се обръща.


    Сергей проследи с поглед тичащия през улицата мъж. Видя го да влиза в „Леон“.
    Изпусна го на косъм. Първо в бара, после — навън.
    Сергей още стискаше еленовата дръжка на ножа в джоба си, а острието прорязваше подплатата. На два пъти пропусна удобен момент да го сграбчи за косата с лявата си ръка, а с дясната да му пререже гърлото. На живо полицаят се оказа по-висок, но това едва ли би създало сериозно затруднение.
    Нищо не би могло да осуети намерението му. Защото със смъкването на пулса си Сергей усещаше предишното спокойствие, което силният страх му бе отнел. Отново изпита радост от предстоящото изпълнение, от сливането с историята, вече разказана върху тялото му.
    Сергей беше открил мястото, където да издебне полицая от засада, както го бе посъветвал Андрей. В погледа на полицая, прикован в бутилките, Сергей видя трескавия блясък в очите на баща си след излизането му от затвора. Сергей щеше да се превърне в крокодила от билабонга; в умния хищник, който знае, че подтиквана от жаждата си, плячката ще мине отново по същия път. Затова е нужно само да чака.


    Проснал се на леглото в 301-а стая, Хари бълваше дим към тавана и слушаше гласа ѝ от телефона:
    — Правил си и много по-лоши неща от подхвърляне на фалшиви доказателства. Защо тогава се противиш? Защо отказваш да го направиш заради любим човек?
    — Пиеш бяло вино.
    — Как разбра, че не е червено?
    — По гласа ти.
    — Обясни ми защо не искаш да ми помогнеш.
    — Трябва ли?
    — Да, Хари, трябва.
    Той изгаси цигарата си в празната чаша от кафе на нощното шкафче.
    — Защото за мен, бивш полицай, многократно престъпвал закона, той все пак означава нещо. Много откачено ли звучи?
    — Продължавай.
    — Законът е оградата, която сме построили на ръба на пропастта. Всяко престъпление подрива тази ограда и сме длъжни периодично да я укрепяваме. Виновникът следва да си плати.
    — Не, не виновникът, а някой. Някой трябва да понесе наказанието, за да разбере обществото, че убийството е недопустимо. Всеки жертвен агнец дава своята лепта към укрепяването на оградата.
    — За теб законът е кухо понятие, което изпълваш със значение според собствената си угода. Но нали си юрист, наясно си с тази материя по-добре от мен.
    — Аз съм преди всичко майка, Хари; правото просто ми осигурява препитание. А ти? Полицай ли си? В това ли се превърна: в роботизиран роб на мравуняка и поклонник на чужди възгледи? Там ли си, Хари?
    — Мхм.
    — Какво ще ми отговориш?
    — Защо според теб се върнах в Осло?
    Пауза.
    — Хари?
    — Да?
    — Извинявай.
    — Не плачи, Ракел.
    — Добре. Извинявай.
    — Няма защо да ми се извиняваш.
    — Лека нощ, Хари. Аз…
    — Лека нощ.


    Хари се събуди. Беше чул нещо, което заглуши трополенето от собствените му стъпки по коридора, докато бягаше от лавината. Погледна часовника: 01:34. Силуетът на вертикално изправения корниз напомняше лале. Хари стана, отиде до прозореца и погледна надолу. Съборената кофа за смет, чието дрънчене го бе изтръгнало от кошмара, още се търкаляше по асфалта. Хари облегна чело о студеното стъкло.

Двайсет и втора глава

    В ранната сутрин шепотът на уличното движение тихичко се прокрадваше по „Грьонланслайре“. Трюлс изкачи стълбите пред входа на Главното управление, но тъкмо преди да отвори вратите с причудливите илюминатори, мярна с крайчеца на окото си червения плакат на липата в двора. Обърна се и спокойно тръгна покрай едва помръдващата се автомобилна колона по улица „Осло“. Влезе в гробището — безлюдно както обикновено, що се отнася до присъствието на живи хора. Спря пред плочата на А. К. Рюд. Понеже върху нея липсваше ново съобщение, значи бе дошъл денят за заплата.
    Трюлс приклекна и разрови пръстта в основата на камъка. Напипа кафявия плик и го извади. Колкото и да се изкушаваше да го отвори и да преброи съдържанието му, веднага го прибра неразпечатан в джоба си. Понечи да се изправи, но внезапното усещане, че го наблюдават, го подтикна да постои клекнал още малко пред гроба, привидно потънал в размисли за паметта на А. К. Рюд и за преходността на живота или някоя подобна тъпотия.
    — Не мърдай, Бернтсен.
    Над него надвисна сянка и Трюлс потръпна. Сякаш слънцето се изгуби зад облак и някой пусна Трюлс Бернтсен от високо. Стомахът му се качи в гърлото. Така, значи, му било писано да го разобличат.
    — Този път ще получиш малко по-различна задача.
    Трюлс си възвърна почвата под краката. Гласът със слабия акцент. Позна го и леко извърна глава. Онзи стоеше на два гроба от него със сведено чело, все едно вглъбен в молитва.
    — Трябва да разбереш къде са скрили Олег Фауке. Не се обръщай!
    Трюлс послушно прикова очи в надгробната плоча пред себе си.
    — Опитах се, но преместването не е регистрирано никъде. Или поне аз нямам достъп до тази информация. Поразпитах тук-там, колегите не знаят нищо. Най-вероятно са му сменили името.
    — Разпитай адвоката му, Симонсен.
    — Защо не майката? Тя със сигурност…
    — Никакви жени! — прогърмя гласът му. Ако на гробището имаше други хора, със сигурност го бяха чули. — Опитай с адвоката — продължи по-спокойно мъжът. — Ако и това не даде резултат…
    В последвалата пауза Бернтсен чу как листата на дърветата прошумоляват. Сигурно вятърът бе довял внезапния хлад.
    — Има един тип, Крис Реди — подхвана мъжът. — На улицата е известен като Адидас. Пласира…
    — Спийд. Адидас означава амфет…
    — Трай, Бернтсен. От теб се иска само да слушаш.
    И Трюлс си замълча — както винаги, когато властните гласове го заставяха да си затваря устата. Просто изслуша как за пореден път го пращат да им чисти лайната, да…
    Гласът произнесе адрес.
    — Чул си слухове, че Адидас се хвалел из наркосредите с убийството на Густо Хансен, и си решил да го привикаш на разпит — така ще обясниш на шефовете си. В полицията Адидас ще направи пълни самопризнания. Оставям на вас двамата да съгласувате подробностите, така че версията да звучи сто процента правдоподобно. Първо обаче ще изкопчиш информация от Симонсен. Ясно?
    — Да, но защо му е на Адидас да…
    — Този въпрос не те засяга, Бернтсен. Интересува те единствено „колко“.
    Трюлс се мъчеше да си преглътне слюнката. Лайната, които го караха да изчисти, сякаш задръстиха гърлото му.
    — Колко?
    — Ето че си дойдохме на думата! Шейсет хиляди.
    — Направи ги сто.
    Мълчание.
    — Ехо?
    Трюлс чуваше единствено шепота на уличното движение. Постоя така, после се извърна предпазливо. Нямаше никого. Слънцето отново го сгря. Е, шейсет хиляди са си съвсем прилична сума.


    По склона още се стелеше мъгла, когато в десет часа преди обяд Хари сви пред главната сграда във фермата на Исабел Скойен. Тя го посрещна с усмивка на стълбите. Пляскаше с малък камшик по бедрото си, обуто в черен кожен панталон за езда. Докато слизаше от колата, Хари чу хрущенето на чакъла под ботушите ѝ.
    — Добро утро, Хари. Оправяш ли се с конете?
    Хари затръшна вратата.
    — Заради тях съм олеквал със сериозни суми. Това достатъчно ли ти говори?
    — Значи си падаш и по хазарта?
    — А по какво друго си падам?
    — И аз се постарах да те проуча. Притежаваш редица достойнства, но също толкова пороци — поне така те описват колегите ти. В Хонконг ли изгуби пари по коне?
    — На пистата в Хепи Вали. Беше единичен случай.
    Тя тръгна към ниска, боядисана в червено дървена постройка. Хари едва смогваше да върви в крачка с нея.
    — Някога яздил ли си?
    — Дядо ми имаше кон в Ондалснес.
    — Значи си опитен ездач.
    — Пак единичен случай. Дядо ми не възприемаше конете като играчки. За него ездата за удоволствие означаваше липса на уважение към работната природа на това животно.
    Исабел Скойен спря пред дървена поставка с две тесни кожени седла.
    — Нито един от конете ми не е видял и няма да види впряг или плуг. Докато ги оседлавам, предлагам да влезеш ей там… — посочи жилищната сграда — и да си избереш подходящи дрехи от гардероба на бившия ми съпруг. Не е редно да похабяваме елегантния ти костюм, нали?
    В гардероба Хари откри пуловер и чифт дънки, които му бяха по мярка. Бившият на Скойен обаче явно имаше стъпала, несъответстващи на внушителния му ръст, защото нито един чифт обувки не паснаха на Хари. Чак в дъното на гардероба изрови износени сини маратонки с емблемата на Министерството на отбраната, които да му станат.
    На двора Исабел вече го чакаше с два оседлани коня. Хари отвори вратата на колата откъм пасажерската седалка, седна, без да вмъква вътре краката си, извади стелките от маратонките, сложи ги на пода в колата, обу маратонките и извади слънчевите си очила от жабката.
    — Готов съм.
    — Това е Медуза — Исабел потупа едрата кобила по муцуната. — Олденбургски кон от Дания — идеалната състезателна порода. Медуза е десетгодишна и водач на стадото. А това е петгодишният Балдер. Той е скопен и ще следва Медуза.
    Подаде му юздите на Балдер и се метна ловко върху гърба на кобилата.
    Хари направи същото. Стъпи с левия крак в лявото стреме и се прехвърли на седлото. Без да очаква команда, конят тръгна след Медуза.
    Всъщност Хари поизлъга, че е яздил само веднъж. На практика опитът с улегналия кон на дядо му обаче нямаше как да му помогне в случая. В момента трудно пазеше равновесие върху седлото. Когато притиснеше коленете си към хълбоците на Балдер, усещаше мускулите и ребрата на елегантния кон. По едно време Медуза ускори ход по пътеката през нивата и Балдер тутакси последва примера ѝ. Макар конят да се понесе в съвсем лек тръс, Хари разбра, че язди състезател. В края на нивата поеха по пътека през гората. Няколко метра по-нататък пътеката се разклоняваше. Хари се опита да насочи Балдер вляво, но той не му обърна внимание и пое вдясно, по петите на Медуза.
    — Мислех си, че водачът на стадото е жребец — подвикна Хари.
    — По принцип е така — потвърди през рамо Исабел Скойен. — Но е въпрос и на характер. Стига да иска, всяка силна, амбициозна и умна кобила може да пребори мъжката конкуренция.
    — А ти искаш?
    — Разбира се — разсмя се Исабел Скойен. — Ако се целиш към успеха, задължително трябва да си мотивиран. А в политиката успехът се измерва с власт, затова всеки политик трябва да има вкус към конкуренцията.
    — Обичаш да се съревноваваш?
    Тя вдигна рамене.
    — Конкуренцията е здравословна. Благодарение на нея най-силният и най-способният застава начело, а това облагодетелства всички от стадото.
    — И така кобилата водач си отвоюва правото да се сношава с когото пожелае?
    Исабел Скойен не отговори. Хари я гледаше. Гъвкав гръб, стегнато дупе, което сякаш масажира коня, докато подскача ритмично. Излязоха на поляна. Слънцето грееше, а над околността се носеха разпокъсани валма мъгла.
    — Ще им дадем малко почивка — обяви Исабел Скойен и пъргаво скочи от кобилата.
    Завързаха конете за едно дърво. Исабел се отпусна на тревата и с жест подкани Хари да я последва. Той седна до нея и си сложи очилата.
    — Този модел не е ли дамски? — попита малко заядливо тя.
    — Пазят ме от слънцето, другото не ме интересува — Хари извади кутията с цигари.
    — Харесва ми.
    — Кое?
    — Харесвам мъже, уверени в мъжествеността си.
    Хари я погледна. Беше се подпряла на лакти и бе разкопчала горното копче на блузата си. Той се надяваше очилата да прикриват добре очите му. Исабел се усмихна.
    — Какво ще ми разкажеш за Густо? — попита Хари.
    — Харесвам откровени мъже — отвърна тя с още по-широка усмивка.
    Покрай тях прелетя кафяво водно конче. Явно провеждаше последното си пътуване за есента. На Хари никак не му допадаше спотаеното задоволство в очите ѝ, което забеляза още с идването си. Не долови дори нотка на тревога, каквато се очакваше да изпитва жена, заплашена от шумен скандал, който може да съсипе кариерата ѝ.
    — Не харесвам обаче лъжите. И блъфовете.
    Сините ѝ очи, обрамчени от подсилени с туш мигли, проблеснаха победоносно.
    — Мой познат в полицията ми разказа за легендарния детектив Хари Хуле, но ме осведоми и по друг съществен въпрос: пробата от ноктите на Густо Хансен изобщо не е изследвана, защото е била компрометирана при пренасянето. Блъфираш, Хари. Не сте открили следи от кръвта ми под ноктите му.
    Хари си запали цигара. Не усещаше прилив на кръв в бузите и ушите си. Дали пък вече не бе навлязъл във възрастта, когато човек спира да се изчервява?
    — Мхм. Ако контактите ти с Густо се изчерпват с няколко невинни интервюта, защо се изплаши толкова, че ще изпратя кръвта за ДНК анализ?
    — Кой твърди, че съм се изплашила? — засмя се тихо тя. — Може просто да съм искала да се поразходиш до фермата ми, да се порадваш на чистия въздух…
    Хари се увери, че не е твърде стар да се изчервява. Легна на тревата и издуха облак дим към нелепо синьото небе. Затвори очи и се замисли кое го спира да изчука Исабел Скойен. Хрумваха му поне три причини.
    — Прекалено напористо ли се изразих? — попита тя. — Казвам само, че съм зряла необвързана жена с естествени потребности. Това не ме прави безотговорна. Никога не бих се забъркала с момче като Густо. — Гласът ѝ се приближи до Хари. — Но когато пред себе си имам зрял мъж…
    Сложи ръка върху корема му.
    — И Густо ли си водила тук, където лежим в момента? — прошепна Хари.
    — Какво?
    Той се надигна на лакти и посочи сините маратонки.
    — В гардероба ти открих само скъпи мъжки обувки, размер четирийсет и две. Единственият чифт, подходящ за моите „лопатари“, се оказа този.
    — Е, и? Да съм твърдяла, че в дома ми не са идвали мъже с големи крака?
    Ръката ѝ започна да се плъзга напред-назад.
    — По едно време Министерство на отбраната произвеждаше такива маратонки, но след като промениха модела, използван от войниците, дариха излишъка на хуманитарни организации. В полицията ги наричаме „дрОгарски обувки“, защото Армията на спасението раздава такива във „Фюрлюсе“. Защо случаен посетител в дома ти ще оставя обувките си в гардероба ти? Защото се е сдобил с нови и тези вече не са му трябвали, бих предположил аз.
    Ръката на Исабел Скойен замръзна. Хари продължи:
    — Един колега ми показа снимки от местопрестъплението. Густо е носел евтини панталони и чифт скъпарски обувки. „Алберто Фасциани“, ако не греша. Много щедър подарък. Колко си се бръкнала за тях? Пет хиляди?
    — Нямам представа за какво говориш.
    Тя рязко отдръпна ръката си.
    Хари погледна недоволно члена си, напиращ под чуждия панталон. Вдигна стъпалата си.
    — Оставих стелките в колата. Знаеш ли, че потомастният секрет е идеален източник на ДНК? Не е изключено колегите да открият и епителни клетки. В Осло едва ли има повече от два магазина, където продават обувки „Алберто Фасциани“, а и много бързо ще проверим откъде си пазарувала с кредитната си карта.
    Исабел Скойен се надигна и се загледа неопределено в далечината.
    — Виждаш ли фермите? Не са ли красиви? Обожавам земите, където се е намесила човешка ръка. Мразя гората. Освен ако не е изкуствено засадена. Ненавиждам хаоса.
    Хари огледа профила ѝ. Острият ѝ нос изглеждаше почти застрашително.
    — Разкажи ми за Густо Хансен.
    — Защо? — сви рамене тя. — Доколкото разбирам, вече си научил по-важното.
    — От теб зависи кой ще те разпитва за него: аз или „Ве Ге“.
    Тя се изсмя.
    — Густо беше млад и красив. Жребец, радост за окото, но със съмнителен произход. Биологичният му баща е престъпник, а майка му — наркоманка, поне по думите на приемния му баща. С други думи, такъв жребец е негоден за разплод, но е забавно да го яздиш, ако… — тя си пое дъх. — Идваше тук да правим секс. От време на време му давах пари. Връзката ни не беше обвързваща, той се срещаше и с други жени.
    — Това не те ли караше да ревнуваш?
    — Да ревнувам? — Исабел поклати глава. — За мен сексът никога не е бил повод за ревност. Аз също се виждах с други мъже. А когато се появи един по-специален, отрязах Густо. Той май вече също се бе преситил от моята компания, пък и джобните, които му давах, не му трябваха. Но малко преди смъртта си пак се свърза с мен и много настояваше да се видим. Вероятно освен с парите беше закъсал здраво и с наркотиците.
    — Какъв беше той?
    — Ами какъв… Най-общо, егоист, неблагонадежден, чаровен. Самоуверено леке.
    — И какво искаше?
    — Да ти приличам на психолог, Хари?
    — Не.
    — Нали? Защото хората ме интересуват само в някои аспекти.
    — Наистина ли?
    Исабел Скойен кимна и пак зарея поглед в далечината. Очите ѝ проблясваха.
    — Густо беше самотен.
    — По какво съдиш?
    — Знам какво е да се чувстваш така. Освен това изпитваше презрение към себе си.
    — Самоуверен и самопрезиращ се?
    — Двете неща не са изключват взаимно. Може да осъзнаваш способностите и заложбите си, но да не се смяташ за достоен да получиш любов.
    — И на какво се дължи това?
    — Чу ме: не съм психолог.
    — Така е.
    Хари зачака търпеливо.
    Исабел Скойен се прокашля.
    — Родителите му са се отказали от него. Как според теб се отразява това на едно момче? Зад оперения му вид се криеше младеж, който се смята за нищожество — точно каквито са били и родителите му. Не намирате ли логика, господин Почти-полицай?
    Хари кимна. Погледът му явно я смущаваше, но той реши да премълча напиращия на устните му въпрос: каква е нейната история? И зад нейната фасада ли се крие самотна, самопрезираща се душа?
    — А Олег? Познаваш ли го?
    — Арестувания за убийството на Густо? Не. Густо на няколко пъти го е споменавал като най-добрия си приятел. Според мен е бил единственият.
    — А Ирене?
    — И за нея е говорил. Била му е като сестра.
    — Тя му е сестра.
    — Не и кръвна, Хари. Има огромна разлика.
    — Така ли?
    — С типичната си наивност хората си въобразяват, че са способни да изпитват безкористна любов. Всъщност действията им са продиктувани от желанието да обезпечат бъдещето на гени, подобни на своите. Развъдната дейност непрекъснато ми дава поредното потвърждение на теорията ми. И, да, хората също са стадни животни. Всеки баща ще защити биологичния си син, всеки брат — биологичната си сестра. Във всеки възникнал конфликт инстинктите ни диктуват да заемем страната на носителите на сходен с нашия генетичен материал. Представи си, че се намираш в джунглата и неочаквано виждаш как друг бял мъж, облечен като теб, се бие с полугол чернокож, нацапотен с камуфлажна боя. Двамата държат по един нож, ти имаш пистолет. Какво нашепва първата ти мисъл? Да застреляш белия, за да спасиш черния? Или по-скоро обратното?
    — Мхм. И какво показва това?
    — Показва, че нашата лоялност е биологично предопределена. Генетичният материал диктува поведението ни.
    — И ти би застреляла човек, за да защитиш гените си?
    — Без капка колебание.
    — А защо не пречукаш и двамата, та да си съвсем сигурна?
    — Какво имаш предвид? — погледна го с недоумение тя.
    — Какво прави във вечерта, когато убиха Густо?
    — Моля? — тя присви едното си око и го погледна с широка усмивка. — Да не ме подозираш в убийството на Густо, Хари? И в нападението на онзи… Олег?
    — Просто отговори на въпроса.
    — Спомням си какво правих, защото след като прочетох трагичната новина във вестника, сериозно се замислих над въпроса. Вечерта бях на среща с полицаи, които разследват наркопрестъпници. Надявам се те да ти се струват достатъчно надеждни свидетели. Трябват ли ти имена?
    Хари поклати глава.
    — Друго?
    — Да. Онзи тип Дубай… Какво знаеш за него?
    — А, Дубай, да. Почти нищо — като всички останали. Всички говорят за него, но полицията не може да го хване. Не за пръв път съм свидетел как сенчести играчи се измъкват безнаказано.
    Хари се опитваше да забележи промяна в зениците или цвета на бузите ѝ. Ако лъжеше, Исабел Скойен се справяше дяволски добре.
    — Питам, защото именно ти разчисти от улицата всички наркодилъри с изключение на хората на Дубай и още няколко незначителни банди.
    — Заслугата не е моя, Хари. Аз съм само секретарка. Следвам плътно разпорежданията на общинския съветник и политическата линия на градската управа. За разчистването, както се изрази ти, се погрижи полицията.
    — Мхм. Норвегия е малка приказна страна, но аз прекарах последните няколко години в реалния свят, Скойен. А той се управлява от два типа хора: жадни за власт и жадни за пари. Първите искат да им издигнат паметник, вторите — удоволствия. Валутата, с която търгуват, се нарича корупция.
    — Днес ме чакат и други задължения, Хуле. Накъде биеш?
    — Накъдето доста хора са се отказали да дълбаят — поради липса или на смелост, или на въображение. Задържиш ли се дълго в един град, виждаш положението в него като мозайка от добре познати ти парченца. Пред човек, който се връща в този град след дълго отсъствие, изпъква единствено общата картина, без подробности. Тя обаче е достатъчно ясна: ситуацията в Осло обслужва интересите на две страни. Дилърите на Дубай държат целия наркопазар, а политиците се кичат с успехите от взетите мерки.
    — Корумпирана ли ме наричаш?
    — Такава ли си?
    В очите ѝ засвяткаха гневни искри — несъмнено неподправени. Хари само се питаше дали яростта ѝ е породена от негодувание от несправедливия упрек, или от безсилието на разобличения. Неочаквано тя се разсмя със звучен, несвойствен за нея девичи смях.
    — Много си готин, Хари. — Тя стана. — Повечето мои познати се държат като пълни мухльовци, стане ли напечено. Но ти май си изключение.
    — Е, поне вече знаеш какво да очакваш от мен.
    — Реалността ме зове, скъпи.
    Хари се обърна. Пищното дупе на Исабел Скойен се клатушкаше към конете.
    Той я последва. Възседна Балдер. Нагласи удобно краката си в стремената. Погледна нагоре и срещна погледа на Исабел. Върху суровото ѝ, красиво изваяно лице стоеше предизвикателна усмивка. Тя събра устни като за целувка. Цъкна съблазнително с език да подкара Медуза и заби пети в хълбоците ѝ. Кобилата се понесе в тръс, докато гърбът на ездачката описваше плавни вълни.
    Без никакво предупреждение Балдер се спусна след Медуза. Хари едва се задържа на седлото.
    Балдер бързо стопи преднината на кобилата, под чиито копита вече хвърчаха мокри буци пръст. Тя премина в галон. Опашката ѝ се изгуби зад завоя. Хари хвана юздите по-изкъсо, както го беше учил дядо му, но без да ги опъва. По възтясната пътека клоните шибаха лицето му. Той се сви и притисна здраво колене към хълбоците на Балдер. Съобрази, че не може да спре коня, затова се опитваше да държи главата си ниско и внимаваше краката му да не се изхлузят от стремената. Дърветата проблясваха отстрани като жълто-червени ленти. Инстинктивно се надигна на седлото и отпусна тежестта си върху коленете и стремената. Сякаш яздеше не кон, а боа. Усещаше усиленото стягане и гъвкавите движения на мускулатурата на Балдер. Двамата откриха общия си ритъм, съпровождан от оглушителното трополене на копитата по земята. Страхът се бореше с опиянението от стремглавия бяг. Пътеката се изправи и на петдесетина метра по-нататък Хари видя Медуза и Исабел. За миг картината сякаш замръзна, все едно кобилата престана да препуска, а ездачката увисна във въздуха. После животното продължи своя бяг. Само след секунда Хари разбра откъде се появи тази зрителна измама.
    И тази секунда се оказа безценна.
    Като студент в Полицейската академия беше чел проучвания, според които в бедствени ситуации човешкият мозък се опитва да обработи огромни количества информация за съвсем кратко време. Някои полицаи изпадат в ступор, други имат чувството, че времето забавя ход, животът им преминава пред очите им като на лента и те успяват да забележат удивително много подробности и да анализират ситуацията. Сега същото се случи и на Хари. Светкавично съобрази, че понеже се движи със седемдесет километра в час, вече е изминал двайсет метра и остават още трийсет метра и секунда и половина, докато стигне до разлома, над който току-що прелетя Медуза.
    Оттук не се виждаше колко е широк.
    Медуза беше зряла състезателна кобила с опитна ездачка, докато Балдер беше млад, по-дребен и с близо деветдесеткилограмов новобранец на гърба.
    А Исабел Скойен се беше възползвала от познанията си за стадния инстинкт на конете.
    Нямаше време да спре коня.
    Хари отпусна юздите и пришпори Балдер. Конят препусна още по-бързо. И всичко утихна. Трополенето на копитата изчезна. Полетяха над бездната. Под краката си Хари видя корона на дърво и поток. Главата му се удари в тила на коня. Пропадаха.

Двайсет и трета глава

    И ти ли си бил крадец, татко? През цялото време съм знаел как да стана милионер. Мотото ми гласи: кради само когато си заслужава. Умея да проявявам търпение и да чакам. И чаках. Чаках дълго и когато най-сетне ми се удаде удобна възможност, бях сто процента убеден, че я заслужавам.
    Планът ми беше гениален по своята простота. Докато рокерската банда на Один обсъжда наркопазара в „Макдоналдс“, с Олег ще задигнем част от хероина в склада в Алнабрю. Първо, в помещението няма да има никого, защото Один ще вземе със себе си всички здравеняци. Второ, Один изобщо няма да разбере, че сме го ограбили, защото в „Макдоналдс“ куките ще го сгащят. А на съдебната скамейка даже ще ни бъде благодарен — на мен и на Олег, — задето ченгетата са спипали по-малко хероин, когато са ударили склада. Единственият проблем можеше да дойде от куките и стареца. Ако ченгетата надушат, че някой ги е изпреварил и е гепил част от херцата, а после някой снесе вестта на стареца, спукана ни е работата, давах си сметка аз. Затруднението се разреши с хода, на който ме беше научил старецът: с рокада, стратегически алианс. Посетих блока в Манглерю. Този път заварих Трюлс Бернтсен вкъщи.
    Измерваше ме недоверчиво с очи, докато му обяснявах за какво съм дошъл, но това не ме притесняваше ни най-малко. Отдавна бях видял в погледа му ненаситната алчност на един от онези, които все се смятат за недобре платени, защото възприемат парите като лек срещу отчаянието, самотата и огорчението. За тях справедливостта не съществува; стойността ѝ се равнява на евтина стока върху магазинен рафт. Обясних му, че ще ни е необходимо неговото съдействие при заличаването на следите в склада и унищожаването на евентуално намерени улики. А може да се наложи и да натопим друг за кражбата, подхвърлих аз. Предложих да гепим пет килограма — партидата се състоеше от двайсет — и очите му мигом светнаха. По два за мен и за него и един за Олег. Видях, че веднага си направи сметката: милион и двеста хиляди за килограм, умножено по две, прави два милиона и четиристотин хиляди.
    — И си обсъдил плана само с Олег? — попита той.
    — Честен кръст.
    — Имате ли оръжие?
    — Една „Одеса“.
    — Какво?
    — Ширпотребна версия на „Стечкин“.
    — Добре. Разследващите ще се усъмнят в кражба само ако по вратата открият следи от взлом. От какво по-точно се страхуваш: да не би Один да знае на колко възлиза партидата и след това да ни погне?
    — Не. Один изобщо не ме притеснява. Страхувам се от шефа ми. Подозирам, че следи изкъсо количествата с точност до грамове.
    — Искам половината — заяви Бернтсен. — С Борис ще си поделите остатъка.
    — С Олег.
    — Благодари се на слабата ми памет. Гледайте и вие да не помните много-много. Ако ли не, ще ви видя сметката като едното нищо.
    Олег измисли как да замаскираме кражбата, и то по толкова елементарен и очевиден начин, че направо не ми стига умът как не се сетих пръв.
    — Ще заменим петте килограма хероин с картофено брашно. От полицията обикновено съобщават общото конфискувано количество, без да уточняват чистотата на наркотика, нали?
    Както казах: план, гениален по своята простота.
    И така, вечерта, когато бе насрочена срещата между Один и стареца във връзка с дъмпинговата цена на виолина в Драмен и Лилестрьом, Бернтсен, Олег и аз стояхме пред оградата около рокерския клуб в Алнабрю. Бернтсен пое командването в свои ръце и ни осигури найлонови чорапи, черни якета и ръкавици. В раниците носехме пищови, дрелка, отвертки, щанга „кози крак“ и шест килограма картофено брашно, пакетирано в найлонови пликове. Двамата с Олег бяхме обяснили на Бернтсен къде са разположени камерите. Докато се прехвърляхме през оградата и тичахме до западната стена, се намирахме извън обхвата им. Не се налагаше да пазим тишина, защото натовареното движение по Е6 точно под нас заглушаваше всякакви звуци. Бернтсен заби дрелката в дървената стена и започна да пробива, докато Олег стоеше на пост, а аз си тананиках „Been Caught Stealing“56 — парче от саундтрака към компютърната игра на Стайн, симулираща автокражби. От него знам, че песента изпълнява група на име „Jane’s Addiction“57. Запомних я, защото името ме изкефи яко, дори повече от заглавието на парчето. С Олег познавахме склада: състоеше се от едно голямо помещение. Но понеже над всички прозорци се спускаха дървени щори, решихме да пробием шпионка, за да сме сигурни, че вътре няма пазачи. Всъщност Бернтсен настоя да го направим. Отказваше да повярва, че Один ще зареже двайсет кила херца без охрана. Двамата с Олег познавахме Один по-добре от Бернтсен, но отстъпихме пред искането му. Безопасността преди всичко.
    — Готово — Бернтсен свали дрелката, а тя изръмжа глухо и млъкна.
    Надникнах през дупката. Нищо. Или някой беше изгасил осветлението вътре, или Бернтсен не бе успял да пробие стената. Обърнах се към него, докато избърсваше свредлото на дрелката.
    — Каква е тази изолация? — той долепи показалец до лепкавата субстанция по свредлото и огледа пръста си. Все едно го бе натопил в жълтък, смесен с косми.
    Няколко метра по-нататък пробихме нова дупка. Пак надникнах. Този път видях познатия ми интериор: старите кожени мебели, барплота, снимката на Карън Макдъгъл, плеймейт на годината, яхнала модерен мотоциклет. Така и не ми стана ясно кое ги надървя повече: мацката или возилото.
    — Чисто е — съобщих на момчетата.
    Заварихме задния вход обкичен с катинари и ключалки.
    — Нали уж каза, че имало само една ключалка! — възнегодува Бернтсен.
    — Преди беше така. Один явно е развил параноя.
    По план трябваше да свалим ключалката с дрелката и на излизане пак да я сложим, за да не останат следи от взлом. Все още можехме да го осъществим, но не и за предвиденото време. Веднага се хванахме на работа.
    Двайсет минути по-късно Бернтсен си погледна часовника и ни пришпори. За полицейската акция знаехме само, че ченгетата ще ударят, след като закопчаят Один. А понеже той щеше да се изнесе бързо, усетеше ли се, че старецът му е вързал тенекия, куките най-вероятно щяха да нахлуят в „Макдоналдс“ не по-късно от седем.
    Докато успеем да отворим проклетата врата, мина половин час — три пъти повече от предвиденото по план. Извадихме пищовите и нахлузихме найлоновите чорапи над лицата си. Пръв влезе Бернтсен. Едва пристъпил вътре, се просна на колене и вдигна пистолета напред като спецченге от Отряда за бързо реагиране.
    На стол до западната стена седеше някакъв тип. Один беше оставил Туту да пази склада. В скута му лежеше пушка с подкъсена цев. Пазачът обаче бе облегнал глава на стената, затворил очи и раззинал уста. Мнозина се шегуваха, че Туту заеквал дори хъркайки, но сега спеше по-тихо от пеленаче.
    Бернтсен се надигна и се прокрадна до него с насочен напред пистолет. Двамата с Олег го последвахме внимателно.
    — Виждам само една дупка… — прошепна ми Олег.
    — Какво?
    След секунди забелязах, че на стената зее само дупката от втория опит с дрелката. Започвах да се досещам къде е попаднало свредлото първия път.
    — О, не — прошепнах аз, макар да осъзнавах колко е безсмислено вече да шепна.
    Бернтсен се приближи до Туту и го бутна. Онзи политна от стола и падна ничком на пода. Видяхме ясно кръглата дупчица в главата му.
    — Пробили сме го — установи очевидното Бернтсен и пъхна пръста си в дупката в стената.
    — По дяволите — прошепнах на Олег. — Какъв малшанс!
    Той обаче не отговори. Взираше се в трупа с изражение, все едно се чуди дали да повърне, или да се разциври.
    — Густо — прошепна ми той. — Какво направихме, Густо?
    Не знам какво ми стана, но избухнах в смях. Просто избликна неудържимо от устата ми. Смехотворно наперената поза на ченгето с челюст като гребло на багер, отчаянието по лицето на Олег, комично приплеснато под найлоновия чорап, зяпналата уста на Туту, който, оказа се, все пак имал мозък. Смеех се с цяло гърло — кресливо и гръмко. Накрая нещо ме цапардоса и пред очите ми затанцуваха звездички.
    — Или ще се стегнеш, или ще получиш още една — закани се Бернтсен и разтърка дланта си.
    — Благодаря — съвсем искрено казах аз. — А сега да намерим стоката.
    — Първо трябва да измислим какво да правим с нашия Дрелко.
    — Закъснели сме. Така или иначе, ще разберат, че някой е разбил вратата.
    — Не и ако качим Туту в колата и сглобим бравата — възрази Олег с изтънял и задавен глас. — Открият ли, че част от дрогата липсва, ще набедят Туту.
    Бернтсен изгледа Олег и кимна.
    — Имаш много съобразителен партньор, Тъпанардо. Да започваме.
    — Първо дрогата — настоях аз.
    — Първо Дрелко — възпротиви се Бернтсен.
    — Дрогата — повторих аз. — Тази вечер възнамерявам да стана милионер, проклет пеликан такъв.
    — Дрелко! — вдигна ръка Бернтсен.
    — Стига! — кресна Олег. Двамата го погледнахме. — Елементарно е: ако ченгетата намерят тук трупа на Туту, ще изгубим и дрогата, и свободата си. Ако заварят само дрогата, а Туту вече лежи в багажника, ще се сбогуваме само с парите.
    Бернтсен се обърна към мен:
    — Борис подкрепя моето мнение, Тъпанардо. Двама срещу един.
    — Добре. Изнесете трупа, а аз ще потърся дрогата.
    — Объркал си се. Ние ще изнесем трупа, а ти ще почистиш касапницата — той посочи мивката до бара.
    Намерих кофа и я напълних с вода. Олег и Бернтсен хванаха двата крака на Туту и го завлачиха към вратата. По пътя се проточи тънка кървава диря. Под окуражителния поглед на Карън Макдъгъл започнах да търкам стената и пода, за да излича следите от мозък и кръв. Тъкмо приключих и се канех да започна да търся тайника с дрогата, когато чух звук от отворената врата към Е6. Вой, който се опитваше да ме заблуди, че отива в друга посока, че постепенното му засилване е плод на въображението ми. Полицейски сирени.
    Проверих в барчето, в офиса и в тоалетната. Нямаше нито таванско, нито подземно помещение и възможностите за скривалище на двайсет кила жълто се брояха на пръсти. Очите ми спряха върху сандъка с инструментите. Върху катинара. Доскоро го нямаше.
    Олег извика нещо от вратата.
    — Дай ми козия крак! — поисках аз.
    — Да се махаме оттук! Ченгетата пристигат!
    — Щангата!
    — Излизай веднага, Густо!
    Знаех, че дрогата е вътре. Двайсет и пет милиона крони точно пред очите ми — в проклет сандък. Започнах да ритам катинара.
    — Ще стрелям, Густо!
    Обърнах се към Олег. Държеше шибания руски пистолет срещу мен. Не вярвах да ме улучи от такова разстояние — поне десет метра, — но се изненадах от постъпката му.
    — Ако ни хванат, с нас е свършено! — извика задавено той. — Хайде, ела!
    Пак ритнах катинара. Воят на сирените се усили, но аз знаех, че те винаги се чуват по-близо, отколкото са в действителност.
    Над главата си чух плясък като с камшик. Пак погледнах към вратата и ме полазиха ледени тръпки. Там стоеше Бернтсен. Пистолетът в ръката му димеше.
    — Следващия път няма да пропусна — предупреди ме той.
    Ритнах сандъка за последен път и хукнах навън.
    Прескочихме оградата, излязохме на улицата и изхлузихме найлоновите чорапи от главите си. След секунди покрай нас префучаха полицейски коли. Вървяхме спокойно. Те свиха пред склада, а ние продължихме към възвишението, където Бернтсен беше паркирал автомобила си. Качихме се и потеглихме с умерена скорост. Докато подминавахме склада, се обърнах да погледна Олег. Синята светлина от полицейските буркани шареше по лицето му, зачервено от сълзи и от тесния чорап. Олег изглеждаше изчерпан и се взираше в мрака като обречен на смърт.
    И тримата мълчахме. Бернтсен спря на автобусна спирка в квартал „Синсен“.
    — Яко се издъни, Тъпанардо.
    — Нямаше как да знам за ключалките.
    — Нарича се подготовка: проучване и така нататък. Да ти звучи познато? Ще заварим отворена врата със свалена брава.
    Досетих се, че говори в първо лице — „ние“ — защото и той се води полицай. Адски странен тип.
    — Взех бравата и катинарите — подсмръкна Олег. — Ще си помислят, че Туту е чул сирените и е офейкал, без да успее да заключи. А следите от отвертките не следва да са непременно от него, нали?
    — Учи се от приятеля си, Тъпанардо — посъветва ме Бернтсен, след като погледна Олег в огледалото. — Или по-добре недей. Осло не се нуждае от повече шмекери.
    — Хубаво, но не ви ли се струва, че не е особено умно да стоим на спирка с труп в багажника.
    — Съгласен съм. Слизайте.
    — Ами тялото…
    — Аз ще се погрижа за Дрелко.
    — Къде…
    — Не е ваша работа. Чупката!
    Слязохме. Саабът на Бернтсен отпраши.
    — От сега нататък не смей да припарваш до този тип — предупредих аз Олег.
    — Защо?
    — Той уби човек. Първо ще унищожи всички улики. Ще скрие някъде трупа. Но после…
    — Ще очисти всички свидетели.
    Кимнах. Яко се бях сдухал.
    — Какъв ли тайник е предвидил за Туту? — опитах се да разведря атмосферата аз.
    — Парите ми трябваха, за да се преместя в Берген с Ирене — промълви Олег.
    Погледнах го.
    — Кандидатствах право в местния университет. В момента Ирене е в Тронхайм при брат си. Възнамерявах да я убедя да ме последва в Берген.
    Качихме се на автобуса към центъра. Не издържах да гледам празния поглед на Олег. Трябваше да го запълня с нещо.
    — Ела — подканих го аз.
    Докато изсмуквах дрогата със спринцовка в репетиционната, забелязах нетърпение в очите му. Сякаш искаше да посегне и да дръпне помпата от ръката ми, изнервен, че се бавя. Нави си ръкава и разбрах причината. По кожата му от китката до лакътя имаше множество следи от убождания.
    — Само докато се върне Ирене — оправда се той.
    — Имаш ли си скривалище? — попитах аз.
    — Откраднаха ми всичко — поклати глава той.
    Онази вечер го научих как се прави безопасно скривалище за дрога.


    Трюлс Бернтсен чакаше на паркинга от цял час. Най-сетне един автомобил сви на свободното място, резервирано за адвокатска кантора „Бах & Симонсен“. Бернтсен беше преценил, че тук е най-удобно; за шейсетте минути, които прекара тук, минаха само две коли, а и нямаше камери. Трюлс свери регистрационния номер на автомобила с данните, които преписа от системата. Съвпадаше. Явно Ханс Кристиан Симонсен обичаше да си поспива сутрин. Или пък днес го беше задържала някоя мадама. От колата слезе мъж с рус перчем, какъвто контетата от западните квартали носеха едно време, когато Трюлс беше тийнейджър.
    Бернтсен си сложи слънчевите очила, пъхна ръка в джоба на палтото си и стисна дръжката на полуавтоматичния австрийски щаер. Беше решил да не използва служебното си оръжие, за да не дава на адвоката излишни подсказки с кого си има работа. Ускори крачка, за да засече Симонсен, докато онзи още стои между колите. Всяка заплаха е най-ефективна, когато се осъществи бързо и агресивно. Стига жертвата да няма време да мобилизира мислите си, страхът за собствения ѝ живот ще я принуди да ти даде каквото искаш. Ушите му бучаха, в кръвта му сякаш сипаха набухвател: пулсираше в тъпанчетата, в слабините и на врата. Ще тикне пистолета в лицето на Симонсен — така, че да вижда само оръжието. „Къде е Олег Фауке? Отговори бързо и подробно, иначе ще те убия!“ А след като получи нужната информация: „Ако предупредиш някого или разкажеш за разговора ни, ще се върна и ще ти видя сметката! Ясно?“ Онзи ще отговори с „да“ или само ще кимне, вцепенен. А може и да се изпусне от страх. Тази мисъл повиши настроението на Трюлс и той ускори крачка с усмивка. Туптенето плъзна и към стомаха му.
    — Симонсен!
    Адвокатът вдигна глава и лицето му се озари:
    — О, здрасти, Бернтсен! Трюлс Бернтсен, нали не греша?
    Ръката на Трюлс Бернтсен замръзна в джоба на палтото. По сърдечния смях на Симонсен Трюлс прецени, че изумлението се е изписало доста изразително на лицето му:
    — Физиономист съм, Бернтсен. Заедно с началника ти, Микаел Белман, разследвахте противозаконното присвояване на експонати от музея на Хайдер. Тогава аз защитавах обвиняемия. Уви, изгубих делото.
    Симонсен отново се разсмя с дружелюбния си доверчив смях на човек, израснал в западните квартали и свикнал да живее сред добронамерени хора и сред изобилие, което го е научило да проявява щедрост. Трюлс ненавиждаше всички Симонсенци на този свят.
    — С какво да ти съдействам, Бернтсен?
    — Ами… — подхвана неуверено Трюлс Бернтсен.
    За жалост, сред силните му страни не беше умението да общува лице в лице с… с кого? С хора, които го превъзхождат по бързина на мисълта? Онзи път в Алнабрю всичко мина като по учебник, но тогава, пред двете момчета, Трюлс се чувстваше пълновластен господар на положението. Сега обаче стоеше пред Симонсен — костюмиран, образован мъж с изискан говор и фини маниери. По дяволите!
    — Исках само да те поздравя — смотолеви той.
    — Да ме поздравиш? — въпросително повтори Симонсен изненадан.
    — Да. Здрасти — Бернтсен се усмихна насила. — Съжалявам за онзи случай. Следващия път ще ни хванеш натясно.
    И тръгна бързо към изхода от паркинга. Усещаше погледа на Симонсен в гърба си. Чисти лайна, яж лайна. Майната им на всички!
    „Опитай с адвоката. Ако и това не даде резултат… Има един тип на име Крис Реди… На улицата е известен като Адидас.“
    Дилърът на спийд. Трюлс се надяваше по време на ареста онзи да го предизвика, та да има повод да го сгъне.


    Хари плуваше към светлината, към повърхността. Светлината постепенно ставаше все по-ярка. И той разпори мътната обвивка. Отвори очи и се вгледа в небето. Лежеше възнак. Различи очертанията на конска глава. После на още една.
    — Нали каза, че уж си яздил кон, Хари — долетя отдалече гласът на Исабел Скойен.
    Хари простена и се изправи на крака. Мъчеше се да си спомни какво се случи. Балдер прелетя над разлома и се приземи на отсрещния бряг с предните си копита, Хари политна напред, удари се в тила на коня, краката му се изхлузиха от стремената и той се смъкна от седлото, продължавайки да стиска юздите. Смътно си спомняше, че повлече Балдер със себе си към земята, но в последния момент се отмести, за да не го затисне животното, тежко половин тон.
    Гърбът го болеше, но иначе не установи други контузии.
    — Конят на дядо ми не прескачаше разломи — отвърна Хари.
    — Разлом? — разсмя се Исабел Скойен и му подаде юздите на Балдер. — Това е някаква си цепнатина! Пет метра! Мога да прескоча и по-широка без кон. Не предполагах, че толкова лесно се плашиш, Хари. Да се състезаваме кой пръв ще стигне до фермата?
    — Балдер — Хари потупа коня по муцуната, докато гледаше как Медуза препуска към нивата. — Знаеш ли какво означава „лежерен ход“?


    Хари спря до бензиностанция по Е6 и си купи кафе. Качи се в колата и се погледна в огледалото. Исабел Скойен му даде лепенка за охлузването по челото, покани го да я придружи на премиерата на „Дон Жуан“ в Операта („Почти невъзможно е да си намеря кавалер, който да ми подхожда по ръст. Повечето ми стигат до брадичката, като обуя високи токчета, и снимките във вестниците изглеждат нелепо…“) и за довиждане го притисна силно в обятията си.
    Хари извади телефона и върна пропуснатото повикване.
    — Къде се губиш? — поинтересува се Беате.
    — По земеделски земи.
    — Уви, на местопрестъплението до летището не открихме нищо. Хората ми прочесаха района. Нищичко. Гвоздеите са съвсем обикновени, само дето алуминиевите им глави са шестнайсетмилиметрови, тоест по-големи от стандартните. А тухлата е откъртена от сграда, построена в края на деветнайсети век.
    — И как разбра?
    — В строителния разтвор открихме свинска кръв и конски косми. По онова време един известен зидар в Осло забърквал хоросана заедно с тези съставки. Негово дело са множество сгради в центъра, така че е трудно да се определи откъде точно е взета тухлата.
    — Мхм.
    — Накратко, и тази нишка води до задънена улица.
    — А коя е другата проверена нишка?
    — Посещението на Торд Шулц в полицейско управление. Едва ли е идвал в Главното, защото в системата името му не фигурира. Пък и на самия стикер пише само „Полицейски окръг Осло“, защото той е един за всички столични полицейски звена.
    — Добре. Благодаря.
    Хари си прерови джобовете и накрая намери каквото търсеше: стикера с името на Торд Шулц. Извади и своя — беше го запазил след посещението при Хаген непосредствено след пристигането си в Осло. Сложи ги един до друг на таблото и ги огледа най-щателно. Направи си изводите и ги прибра в джоба си. Врътна ключа, вдиша дълбоко, усети, че още мирише на кон, и реши да навести стар съперник в Хьойенхал.

Двайсет и четвърта глава

    Към пет заваля дъжд. В шест Хари позвъни на вратата на голяма къща. Вече се беше смрачило. По всичко личеше, че къщата е построена съвсем скоро. До гаража се издигаха купчини строителни материали, а под стълбището се валяха кофи със засъхнала боя и изолационни материали.
    Зад матираното стъкло се появи силует. Хари усети как настръхва.
    После мъжът отвори вратата решително и рязко — като човек, който няма от какво да се страхува. Въпреки това се вцепени, когато зърна Хари.
    — Добър вечер, Белман.
    — Хари Хуле! Ти да видиш.
    — И какво виждаш?
    Белман се засмя.
    — Изненада. Как разбра къде живея?
    — Известен си, не беше трудно да се сдобия с адреса ти. Знаеш ли, че в повечето страни на високопоставените антимафиоти задължително се полага домашна охрана? Впрочем да не те притеснявам?
    — Ни най-малко — Белман се почеса по брадичката. — Просто се колебая дали да те поканя да влезеш.
    — Имай добрината. Навън е мокро, а и аз идвам с мир.
    — Дори не знаеш какво означава тази дума — Белман отвори широко вратата. — Хубаво си избърши подметките.
    Белман го поведе по коридор, покрай висока купчина кашони, кухня без бяла техника и накрая влезе в дневната. Къщата изглеждаше изискана. Не луксозна като множество къщи в западната част на Осло, но солидна и достатъчно голяма за цяло семейство. Хари забеляза какъв прекрасен изглед се открива към района Квернердумпа, Централната гара и центъра.
    — Парцелът ни излезе скъпо: почти колкото самата къща — обясни Белман. — Прощавай за бъркотията, но току-що се нанесохме. Следващата седмица ще отпразнуваме официално новия ни дом с парти.
    — И си забравил да ме поканиш? — Хари съблече мокрото си сако.
    — Да, но сега ще се реванширам с питие — усмихна се Белман. — Какво ще…
    — Не пия — усмихна се на свой ред Хари.
    — Колко жалко — отвърна Белман без капка съжаление. — Някои неща се забравят бързо. Намери си свободен стол, а аз ще ида да направя кафе. Дано открия две чисти чаши.
    След десет минути двамата седяха пред прозорците и се любуваха на панорамата. Хари подхвана темата без предисловия. Микаел Белман го изслуша търпеливо. В погледа му току прозираше скептицизъм, но той не прекъсна Хари нито веднъж. Накрая обобщи чутото:
    — Значи, този пилот, Торд Шулц, прави опит да пренесе незаконна пратка виолин в чужбина. Хващат го, но някой от системата с полицейска значка подменя дрогата с картофено брашно и пускат Шулц от ареста. Шефът на наркоканала разбира, че Шулц е ходил в полицията, и понеже го хваща шубето онзи да не го изпее, го поръчва. Пилотът е намерен убит в дома си.
    — Мхм.
    — Предположението, че Шулц е търсил съдействие от полицията, обосноваваш със стикера с надпис „Полицейски окръг Осло“, така ли?
    — Сравних го с моя. Дадоха ми го, когато се отбих при Хаген. Забелязах, че и на двата стикера буквата „у“ — в Хуле и Шулц — е изписана с прекъсваща мастилена линия. Без съмнение са разпечатани от един и същи принтер.
    — Няма да те питам как си се сдобил с баджа на Шулц, но защо си убеден, че посещението му в полицията е във връзка с евентуални показания срещу наркобоса? Може да се е отбил, за да обясни как в багажа му е попаднало картофено брашно, та да си подсигури нашето доверие.
    — Защото името му е заличено от дневника с посетители. Някой е искал посещението да остане тайна.
    — Неслучайно винаги съм твърдял, че с теб трябва да работим заедно, а не един срещу друг — въздъхна Микаел Белман. — В КРИПОС щеше да ти хареса.
    — Какви ги говориш?
    — Първо трябва да те помоля да не разгласяваш онова, което ще ти кажа.
    — Добре.
    — И бездруго се намирам в много деликатна ситуация. Торд Шулц дойде при мен. Наистина искаше да даде показания. Съобщи ми за „пробито ченге“ в редиците ни. Впрочем, отдавна го подозирах. Според мен работи в Управлението и има достъп до разработките на ОРГКРИМ. Помолих Шулц да ми даде няколко дни, та да обсъдя въпроса с ръководството. Бях длъжен да пипам внимателно, за да не се усети предателят. Предпазливостта обаче бави. Поисках съвет от главния секретар. Той остави на мен да реша как да действам.
    — Защо?
    — След броени дни напуска поста и не желае като прощален подарък да му натресат корупционен скандал.
    — И се пази случаят да не се разчува поне докато сдаде поста?
    Белман погледна в чашата си с кафе.
    — Следващият главен секретар вероятно ще бъда аз, Хари.
    — Ти?
    — Той искаше да ми даде картбланш веднага да започна разработката, но аз се забавих. Мислих, мислих и пропуснах удобния момент да натисна спусъка. Ако бяхме поискали от Шулц на мига да разкрие подкупното ченге, другите замесени щяха да се изпокрият. Колебаех се дали да не прикачим скрит микрофон на Шулц, та да ни отведе при всички членове на престъпната група, а защо не и до най-големия сенчест играч в Осло в момента.
    — Дубай.
    Белман кимна.
    — Нямах представа обаче на кого от колегите мога да разчитам. Тъкмо бях сформирал малък екип от доверени лица, които бях проверил основно, и постъпи анонимен сигнал…
    — … за смъртта на Торд Шулц — довърши Хари.
    Белман го изгледа сурово.
    — И сега се страхуваш, че ако се разчуе как си се замотал, може да се разминеш с поста главен секретар.
    — Възможно е, но повече ме притеснява друго: нищо от думите на Шулц не ми подсказва накъде да се насоча. Продължаваме да тънем в същото неведение за „пробитото ченге“. В килията го посетил някакъв мъж, навярно същият, който е подменил дрогата…
    — Да?
    — Представил се за полицай. Старши инспекторът от летището си спомни първото му име: Томас еди-кой си. В Управлението имаме петима с това име, но нито един от тях не работи в ОРГКРИМ. Изпратих снимките им на колегата от „Гардермуен“, но той не разпозна въпросния тип. Следователно въобще не е сигурно дали изобщо е полицай.
    — Мхм. Може просто да е имал фалшива значка или — по-вероятно — да е бивш полицай.
    — Защо смяташ така?
    — За да излъжеш полицай, трябва самият ти да си такъв — сви рамене Хари.
    Външната врата се хлопна.
    — Скъпа! — извика Белман. — В дневната сме.
    Вратата към дневната се отвори. Показа се около трийсетгодишна чаровна жена със слънчев загар. Русата ѝ коса висеше вързана на конска опашка. Хари забеляза прилика с бившата на Тайгър Уудс.
    — Оставих хлапетата при мама. Идваш ли, захарче?
    — Имам посетител — прокашля се Белман.
    — Виждам, захарче — наклони глава тя.
    Белман погледна Хари с изражение „какво-да-се-прави“.
    — Здрасти — тя погледна закачливо Хари. — С баща ми докарахме пълно ремарке с багаж. Ще ни по…
    — Имам проблеми с гърба и изведнъж ме стегна носталгията по дома — промърмори Хари, допи кафето си и стана.
    В коридора се обърна към Белман:
    — Още нещо. Нали ти разказах, че се отбих в Онкологичния център?
    — Да. И?
    — Там работи един изследовател — прегърбен, много странен тип. Казва се Мартин Пран. Интуитивно не ми харесва. Ще го провериш ли заради мен?
    — Заради теб?
    — Извинявай, стар навик. Заради полицията, заради страната, заради човечеството.
    — Интуитивно не ти харесва?
    — Общо взето, в разследването на този случай мога да се осланям единствено на интуицията си. Но ако споделиш с мен какво си открил…
    — Ще си помисля.
    — Благодаря, Микаел.
    Малкото име на Белман прозвуча странно от устата му. Хари се опита да си спомни дали и преди се е случвало да се обръща към него така.
    Микаел отвори вратата. В коридора нахлу студен въздух.
    — Съжалявам за момчето — каза Белман.
    — За кое по-точно?
    — И за двамата.
    — Мхм.
    — Виждал съм Густо Хансен. Веднъж дойде тук.
    — Тук?
    — Да. Поразително красив младеж. Направо… — Белман напразно търсеше подходящо определение. — Като млад не си ли бил един вид влюбен в Елвис? Man crush, както казват американците.
    — Не — отвърна Хари и извади кутията цигари.
    Можеше да се закълне, че пигментните петна по лицето на Белман пламнаха.
    — Този Густо имаше точно такова лице и излъчване.
    — Защо е идвал тук?
    — За да говори с един от колегите, сформирали бригада, докато строях къща. Сам знаеш, че с една полицейска заплата често се налага да влизаш в ролята на майстор.
    — И с кого говори?
    — С кого? — Белман погледна Хари.
    По-точно, очите му се насочиха към Хари, но се зареяха в далечината — към нещо, което току-що бе прозрял.
    — Вече не си спомням. Тези наркоманчета са готови да изпеят и родната си майка, стига да им подхвърлиш хилядарка за следващата доза. Приятна вечер, Хари.


    Хари вървеше из Квадратурата по тъмно. Нагоре по улицата спря кемпер — точно пред чернокожа проститутка. Вратата се отвори и оттам слязоха три момчета на видима възраст не повече от двайсет години. Единият държеше камера и снимаше, а приятелят му заговори платената жрица. Тя поклати отрицателно глава. Явно не желаеше да цъфне в клипче по YouPorn. В страната, откъдето идваше, имаха интернет и сигурно се боеше да не лъсне пред семейството и роднините си. Навярно си мислеха, че работи като сервитьорка. Или изобщо не я бяха питали. Едното момче плю върху асфалта пред нея и извика с писклив пиянски глас:
    Погледите на Хари и тъмнокожата жена се преплетоха и двамата си кимнаха, все едно видяха позната болка в очите на другия. Момчетата забелязаха Хари и се наежиха. Едри младежи, които се хранят добре. Заоблени бузи, яки бицепси — фитнес, а вероятно и кикбокс или карате.
    — Добър вечер, мили хора — усмихна се Хари, без да забавя ход.
    Подмина ги и чу как вратата на кемпера се затръшна и двигателят изръмжа.
    От бара се носеше същата музика: Come As You Are. Поканата.
    Хари намали крачка за миг, после пак ускори ход и подмина заведението, без да поглежда встрани.


    На следващата сутрин го събуди мобилният му телефон. Надигна се в леглото, присви очи срещу светлината от голия прозорец, бръкна в сакото, провесено на стола, и извади джиесема си от джоба.
    — Слушам.
    — Обажда се Ракел. — Беше се задъхала от въодушевление. — Пуснаха Олег, Хари! Излезе от затвора!

Двайсет и пета глава

    Сутрешното слънце огряваше застаналия насред стаята Хари. Беше гол. От отсрещната сграда някаква жена го гледаше сънливо, докато дъвчеше филия хляб.
    — Ханс Кристиан е разбрал едва преди четвърт час — обясни по телефона Ракел. — Освободили са Олег вчера следобед. Друг е признал за убийството на Густо. Не е ли фантастично?
    „Фантастично е — помисли си Хари. — В значение на «нереалистично».“
    — Кой е признал?
    — Някакъв си Крис Реди, наричат го Адидас. От наркоконтингента. Застрелял Густо, защото онзи му дължал пари за амфетамини.
    — Къде е Олег сега?
    — Не знаем. Току-що научихме добрата новина.
    — Мисли, Ракел! Къде може да е отишъл? — попита остро Хари — по-остро, отколкото му се искаше.
    — Какво… какво ти става?
    — Това самопризнание много ме смущава.
    — В смисъл?
    — Не схващаш ли? Изфабрикувано е!
    — Не, не. Ханс Кристиан го е прочел. Реди е описал подробно и достоверно какво се е случило. Затова са пуснали Олег.
    — Значи този Адидас е пречукал Густо заради дългове. Обясни ми как хладнокръвен убиец като него изведнъж решава да признае за убийството поради пристъп на гузна съвест?
    — Разбрал е, че са щели да осъдят невинен човек…
    — Забрави! В главата на всеки отчаян наркоман се върти само една мисъл: дрога. Няма място за угризения, повярвай ми. Този Адидас най-вероятно е закъсал здравата и срещу прилично възнаграждение се е съгласил на драго сърце да признае за убийство, а после да оттегли самопризнанията си, след като пуснат главния заподозрян от затвора. Не се ли досещаш какъв е замисълът? Щом котката не може да се вмъкне в клетката на птицата…
    — Престани! — извика задавено Ракел.
    — … тя ще се опита да подмами птицата сама да излезе оттам — довърши безмилостно Хари.
    Ракел избухна в ридания. Хари знаеше, че просто е облякъл в думи подозрение, което, макар и смътно прокраднало се в ума ѝ, тя не е намерила смелост да допусне.
    — Кажи ми нещо успокоително, Хари!
    Той мълчеше.
    — Не издържам повече на този постоянен страх — прошепна тя.
    Хари си пое дъх:
    — Преживявали сме и по-страшни неща. Ще се справим и този път.
    Натисна червената слушалка. За пореден път се увери, че е станал блестящ лъжец.
    Жената зад отсрещния прозорец му махна вяло с три пръста.
    Хари прокара длан по лицето си.
    Сега всичко зависеше от въпроса кой ще се добере по-бързо до Олег: той или те.
    Мислѝ!
    Бяха освободили Олег вчера следобед — някъде из Източна Норвегия. Къде е първото място, където ще отиде наркоман с абстинентен синдром? На „Плата“ в Осло или до скривалището си за дрога. Не може да се върне в апартамента на улица „Хаусман“ — местопрестъплението още е запечатано. Къде ще спи? Няма нито пари, нито приятели. В приюта на Армията на спасението? Олег със сигурно знае, че има вероятност да го засекат там, защото слуховете са плъзнали веднага.
    Хари се сещаше само за едно място, където Олег би могъл да потърси убежище. Погледна си часовника. Ако побърза, ще стигне там, преди птичето да е отлетяло.


    Завари „Вале Ховин“ също толкова пуст колкото и последния път. Веднага забеляза, че един от прозорците на гардеробната е разбит. Надникна. Вътре блестяха парчета стъкло. Бързо отиде до вратата, провря ръка, врътна топката и влезе.
    Връхлетя го нещо със силата на товарен влак. Съборен на пода, Хари се мъчеше да се освободи от това вонящо, мокро, отчаяно тяло. Въртеше се и се опитваше да се отскубне, като усмири естествения си импулс да отговори на юмруците с юмруци. Хвана ръката на нападателя и я изви така, че да притисне лицето му към пода. Изправи се на колене.
    — Ау! Мамка му! Пусни ме!
    — Аз съм, Олег — Хари!
    Освободи китката му и му помогна да се изправи и да седне на пейката. Момчето изглеждаше трагично: бледо, слабо, с изцъклени очи. Вонеше на нещо средно между зъболекарски кабинет и екскременти. Но не беше друсан.
    — Помислих те за…
    — Един от онези?
    Олег зарови лице в дланите си.
    — Ела да излезем на въздух.
    Седнаха на трибуните. Слабото следобедно слънце огряваше напукания бетон. Хари си спомни всеки от случаите, когато бе идвал тук да гледа Олег; песента на кънките, докато се забиват в леда, матовите отблясъци на прожекторите в отначало морскозелената, а после млечнобяла повърхност.
    Сега седяха плътно един до друг, все едно трибуните се пръскат по шевовете.
    Хари се заслуша в дишането на Олег и подхвана:
    — Кои са те, Олег? Довери ми се. Щом аз мога да те намеря, ще те намерят и те.
    — Ти как ме откри?
    — Нарича се дедукция.
    — Знам какво означава. Изключваш невъзможното и оставащото е отговорът.
    — Кога пристигна тук?
    — Снощи към девет — сви рамене Олег.
    — Защо не се обади на майка си, след като те пуснаха? Знаеш колко е опасно да се разхождаш из града.
    — Тя щеше да ме затвори под ключ. Нали все слуша онзи Нилс Кристиан.
    — Ханс Кристиан. Ще те намерят, да знаеш.
    Олег погледна дланите си.
    — Очаквах още с връщането ти в града да си купиш дрога, но за моя изненада не си се надрусал.
    — Не съм пипал от седмица.
    — Защо?
    Олег мълчеше.
    — Заради Ирене ли?
    Олег се взираше упорито в бетона, сякаш спомените за предишните им идвания тук изплуваха и в неговото съзнание; сякаш пак чуваше познатото свистене при засилката по леда. Кимна бавно.
    — Единствен аз се опитвам да я намеря. Тя си няма другиго.
    Хари мълчеше.
    — Кутията с бижута на мама…
    — Да?
    — Откраднах я и продадох всичко за дрога. Оставих само пръстена, който ти ѝ беше подарил.
    — Защо?
    — Първо, защото не струва пукната пара — усмихна се Олег.
    — Сериозно? — престори се на шокиран Хари. — И са ме измамили?
    — Златен пръстен с черна резка? Нарича се патинирана мед. Добавят малко олово за повече тежест.
    — Тогава защо просто не го остави у дома?
    — Мама вече не го носи. Исках да го дам на Ирене.
    — Сплав от мед, олово и златиста боя?
    Олег сви рамене.
    — Пръстенът има сантиментална стойност. Още помня колко се зарадва мама, когато го надяна на пръста ѝ.
    — Какво друго си спомняш?
    — Неделен ден, Западния площад, коси слънчеви лъчи, газим из нападали есенни листа. С мама се смеете. Иска ми се да те хвана за ръка, но вече не съм дете. Ти купуваш пръстена от сергия, където продават вещи, останали от покойник.
    — Спомняш си всичко това?
    — Да. Помислих си, ако Ирене се зарадва дори наполовина колкото мама тогава…
    — Зарадва ли се?
    — Не си спомням — премига объркано Олег. — Сигурно сме били друсани, когато съм ѝ го дал.
    Хари преглътна мъчително.
    — Той я държи.
    — Кой?
    — Дубай. Държи Ирене като заложница, за да е сигурен, че ще си мълча.
    Олег наведе глава.
    — Затова не говоря.
    — Сигурен ли си? Да не са те заплашили какво ще стане с нея, ако проговориш?
    — И без да ме заплашват, знаят, че няма да гъкна. Пък така си осигуряват и нейното мълчание. Отвлекли са я, Хари.
    Хари се размърда. Точно така седяха двамата преди важни състезания: с наведени глави, мълчаливи, съсредоточени в една обща цел. Олег никога не искаше съвети, а и Хари не знаеше какво да го посъветва. Но самото му присъствие успокояваше невръстния състезател.
    Хари се прокашля. Това състезание не беше на Олег.
    — Ако искаш да спасим Ирене, трябва да ми помогнеш да открия Дубай.
    Олег го погледна. Пъхна ръце под бедрата си и започна нервно да шари с крака из въздуха. Кимна.
    — Започни с убийството. Не бързай.
    Олег постоя няколко секунди със затворени очи. После повдигна клепачи.
    — Бях се надрусал с виолин до реката зад апартамента на „Хаусман“. Там беше по-безопасно, защото се бе случвало отчаяни наркомани да ме нападат, за да ми откраднат дозата, нали разбираш?
    Хари кимна.
    — Още щом се качих на стълбищната площадка, забелязах, че вратата на отсрещния офис е разбита. За пореден път. Подминах я и си влязох в квартирата. И какво заварвам? Густо и мъж с балаклава, насочил пистолет срещу него. Не знам дали защото бях друсан, или по друга причина, но ме обзе стопроцентова увереност, че нападателят не е дошъл за кражба, а за да убие Густо. Реагирах инстинктивно. Хвърлих се срещу ръката, в която държеше оръжието, но той ме изпревари и стреля. Паднах на пода до Густо, а като се опомних, о челото ми беше опрян пистолет. Маскираният не обели и дума. Бях сигурен, че ще ме гръмне — Олег млъкна за малко и си пое дълбоко въздух. — Но той се поколеба, а после наподоби грачеща птича човка с едната си ръка и направи режещо движение през гърлото.
    Хари кимна. Или ще си държиш езика зад зъбите, или с теб е свършено.
    — Повтори движението и аз кимнах в знак, че съм го разбрал. После си тръгна. Густо кървеше като прасе и му трябваше лекар, но не смеех да мръдна. Не чух стъпките на мъжа по стълбите и се опасявах, че още дебне пред вратата. Изляза ли, ще съжали, задето ме е пощадил, и ще ме очисти.
    Краката на Олег се тресяха от нерви.
    — Опитах се да измеря пулса на Густо и го успокоих, че ще повикам помощ, но той не реагира. Пулсът му се изгуби. Обезумял от паника, хукнах навън.
    Олег рязко изправи гръб, сякаш го прониза болка, преплете пръсти и опаса с тях главата си. Продължи със задавен глас:
    — Понеже бях друсан, не можех да разсъждавам трезво. Слязох до реката. Прииска ми се да поплувам с надеждата, че с малко късмет може и да се удавя. После чух сирените и ме хванаха… Пред очите си непрекъснато виждах грачещата човка и ръката, прерязваща гърлото. Не посмях да гъкна. Знам на какво са способни тези хора.
    — На какво?
    — Удрят те по най-слабото място. Първо се изплаших, че ще посегнат на мама.
    — Но е било по-лесно да отвлекат Ирене. Никой няма да забележи изчезването на бездомно момиче.
    Олег погледна Хари и преглътна с мъка.
    — Значи ми вярваш?
    Хари вдигна рамене.
    — Слабостта ми към теб винаги ме е правела доверчив, Олег. Така е, когато… сещаш се.
    Очите на Олег плувнаха в сълзи.
    — Но… моята версия звучи абсурдно. Всички доказателства…
    — Напротив. Пъзелът се подрежда. Барутният нагар се е образувал, когато си се спуснал да отнемеш оръжието на нападателя. По теб е открита кръв от Густо, защото си се навел да провериш пулса му. По същата причина си оставил и отпечатъци от пръстите си по тялото му. А фактът, че очевидците са видели само теб да излизаш от сградата, се обяснява много лесно: убиецът се е вмъкнал в разбития офис, а се е измъкнал през прозореца — по аварийната стълба към реката. Затова не си чул стъпки по стълбите.
    Олег беше приковал замислен поглед в гърдите на Хари.
    — Кой и защо е убил Густо?
    — Рано е да се каже, но според мен познаваш убиеца.
    — Аз ли?
    — Да. Затова е използвал жестове, вместо да говори. Не е искал да рискува да го познаеш по гласа. Носел е балаклава — още едно доказателство, че доста хора в наркосредите го познават. И не на последно място бившите и настоящите обитатели на квартирата ви.
    — Но защо е решил да ме пощади?
    — Виж, това не знам.
    — Нищо не разбирам. Тогава ме остави жив, а после, в затвора, се опитаха да ме убият, макар че не бях обелил и дума.
    — Вероятно не е получил изрични инструкции как да действа с евентуални свидетели. Поколебал се е. От една страна, си е казал той, рискувам да ме разпознае по фигурата, езика на тялото, походката, но от друга, толкова е надрусан, че едва ли ще забележи подробности.
    — Дрогата спасява животи? — пошегува се предпазливо Олег.
    — Така излиза. Шефът му обаче е застъпвал друго мнение и са отвлекли Ирене, за да си подсигурят мълчанието ти.
    — Знаят, че докато я държат, няма да гъкна. Тогава защо се опитаха да ме убият?
    — Появих се аз.
    — Ти?
    — Да. Още щом съм кацнал в Осло, са разбрали за пристигането ми. Знаят, че мога да те накарам да говориш; че похищението на Ирене няма да ме спре. Затова Дубай е поръчал да ти затворят устата завинаги.
    Олег кимна бавно.
    — Разкажи ми за Дубай — помоли Хари.
    — Никога не съм го виждал, но май съм ходил в жилището му.
    — Къде се намира?
    — Нямам представа. Един от помощниците му ни качи в колата си и ни откара дотам. Преди това обаче ми върза очите.
    — Но си убеден, че ви е отвел в дома на Дубай?
    — Така ми подхвърли Густо. Освен това миришеше на обитавано място и звуците бяха като от къща с мебели, килими, завеси… нали ме разбираш.
    — Да. После?
    — Заведоха ни в подземие и тогава ми свалиха превръзката. На пода лежеше мъртвец. „Това сполетява лъжците — предупредиха ни те. — Погледнете го внимателно и разкажете какво се случи в Алнабрю; защо полицаите са заварили вратата отключена и къде изчезна Туту.“
    — Алнабрю?