Скачать fb2
Полиция

Полиция

Аннотация

    Полицията отчаяно се нуждае от Хари Хуле…

    Из улиците на Осло отново дебне убиец. Полицаи намират зловещия си край на местопрестъпления от отминали случаи, които не са успели да разрешат. Убийствата са брутални, а реакцията на медиите е близка до истерията.
    Но този път Хари не може да помогне… В продължение на години инспектор Хари Хуле е бил в центъра на всяко мащабно полицейско разследване в Осло. Неговата отдаденост към работата и безпогрешната му преценка са спасили живота на мнозина. А сега, когато над най-близките му е надвиснал мрак, той не е способен да предпази който и да е.
    Дори себе си.


Ю Несбьо Полиция (книга десета от поредицата "Хари Хуле")

    На Кнют Несбьо —
    футболист, китарист, приятел, брат.
    Тази книга е издадена с финансовата помощ на НОРЛА.

Първа част

Пролог

    Спеше вътре, зад вратата.
    В ъгловия шкаф миришеше на вехто дърво, на барутен нагар и на оръжейна смазка. Когато слънцето огряваше прозореца на стаята, светъл лъч проникваше през ключалката на шкафа, която го приплесваше като пясъчен часовник, а ако слънчевата светлина падаше под определен ъгъл, пистолетът, поставен на средния рафт в шкафа, хвърляше матов отблясък.
    Руската „Одеса“ — ширпотребна версия на по-познатия „Стечкин“ — бе преживяла какво ли не. Бе пътувала с казаци от Литва до Сибир, бе странствала из различни щабквартири на урки в Южен Сибир, по едно време бе попаднала в ръцете на атаман — казашки предводител, впоследствие убит от полицията с „Одеса“-та в ръка, а после се бе озовала в дома на директора на Тагилския затвор — страстен колекционер на оръжия. Накрая грозният, недодялан автомат пристигна в Норвегия заедно с Рудолф Асаев — наркобос, който, преди да изчезне безследно, бе успял да сложи ръка върху пазара на дрога в Осло, налагайки нов наркотик — опиоида виолин, производно на хероина. Оръжието и досега се намираше в същия град — по-конкретно на улица „Холменколен“, в дома на Ракел Фауке. Пълнителят на „Одеса“-та побираше двайсет патрона от калибър „Малаков“ 9/18 мм и можеше да възпроизвежда и единична, и автоматична стрелба. В момента в пълнителя бяха останали дванайсет патрона.
    Три от тях бяха изстреляни срещу косовски албанци — дилъри, които се опитваха да изместят Асаев от наркобизнеса. От тях само един куршум успя да захапе човешка плът.
    Други два куршума бяха убили Густо Хансен — млад крадец и наркопласьор, който се бе опитал да извива ръцете на Асаев.
    Пистолетът още миришеше на барут от последните три изстрела, улучили бившия полицай Хари Хуле в главата и гърдите, докато разследваше смъртта на същия този Густо Хансен, и то на същото място, където бе застрелян и Густо: улица „Хаусман“ 92.
    Полицията още не бе разплела случая „Густо“ и осемнайсетгодишният младеж, задържан за убийството на наркопласьора, бе пуснат на свобода, защото разследващите не успяха нито да открият оръжието на убийството, нито да свържат заподозрения с него. Младежът се казваше Олег Фауке и всяка нощ се будеше, взираше се в тъмното и чуваше изстрелите. Не онези, с които бе убил Густо, а другите, които бе открил срещу полицая, когото бе възприемал като свой баща. Някога Олег си мечтаеше как този мъж ще се ожени за майка му, Ракел. Хари Хуле. В мрака Олег виждаше пламтящия му поглед и мисълта му отново се втурваше към оръжието, скрито в ъгловия шкаф. Надяваше се никога повече да не види този пистолет. Надяваше се никой да не го види.
    Той да заспи завинаги.


    Той спеше зад вратата.
    В охраняваната болнична стая миришеше на лекарства и на боя. Монитор, поставен до главата му, регистрираше ударите на сърцето му.
    Исабеле Скойен, съветник по социалните въпроси към кметската управа в Осло, и Микаел Белман, новоизлюпеният главен секретар в полицията, се надяваха никога повече да не го видят.
    Никой да не го види.
    Той да заспи завинаги.

Първа глава

    Беше един от онези топли, дълги септемврийски дни, когато фиордът в Осло заприличва на разтопено сребро и слънцето обагря в златисто ниските хребети, които вече се преливат в цветовете на есенната палитра. Слънцето потъваше зад възвишението Юлерн и последните лъчи се плъзгаха полегато над околността, над ниски, скучни жилищни блокове, свидетелстващи за някогашния скромен облик на града, и над луксозни апартаменти тип „пентхаус“ с тераси — продукти на нефтената приказка, преобразила тази страна в най-богатата на света, — над наркоманите в „Стенспаркен“ в малкия, добре устроен град, където от свръхдоза умираха повече хора, отколкото в европейски градове с осемкратно по-многолюдно население; над градини, където батутите бяха заградени с мрежа, а децата скачаха най-много по три наведнъж, както гласят инструкциите за безопасност; над хребетите и горските масиви, които ограждаха котловината, където се гушеше Осло. Слънцето не искаше да пусне града и протягаше лъчистите си пръсти, както мъж се опитва да досегне за последно своята любима през прозореца на заминаващия влак.
    Денят започна със студено, ясно утро, чиято ярка светлина напомняше лампите в операционна. После обаче температурите се повишиха, лазурът на небето се насити, а въздухът придоби онази приятна плътност, която прави септември най-приятния месец в годината. А когато се спусна мек, ефирен здрач, из въздуха по склоновете, слизащи към езерото в долината Маридален, се разнесе уханието на сгрята иглолистна гора и на ябълки от градините на еднофамилните къщи.
    Ерлен Венешла наближаваше билото на последния склон. Усещаше буен приток на млечна киселина към мускулите си, но насочи вниманието си към правилния отвес, под който се препоръчваше да натиска педалите. Стараеше се коленете му да са обърнати леко навътре, защото знаеше колко важна е правилната постановка — особено когато си изморен и мозъкът ти диктува да промениш стойката, за да прехвърлиш натоварването върху по-свежа, но и по-слабо ефективна мускулатура. Усещаше как велосипедната рамка поглъща жадно всяка единица енергия, която той произвежда, как той набира скорост, превключвайки на друга предавка, как се изправя и започва да върти педалите, хванат за рамката, опитвайки се да поддържа същата скорост — около деветдесет оборота в минута. Погледна пулсомера. Сто шейсет и осем. Наведе глава така, че челникът му да освети екрана на джипиеса, монтиран към кормилото. Навигационното устройство беше оборудвано с подробна карта на Осло и околностите и с активен предавател. Велосипедът и необходимата екипировка струваха повече, отколкото наскоро пенсионирал се следовател бе разумно да си позволи. Но Ерлен Венешла държеше да поддържа физическата си форма, защото отсега нататък животът щеше да го изправя пред по-различни предизвикателства.
    Казано по-направо: пред по-незначителни предизвикателства.
    Млечната киселина тежеше в бедрата и прасците му. Той изпитваше болка, но и предвкусваше предстоящото блаженство: мощно освобождаване на ендорфини, приятно отмалели мускули, удовлетворение, а защо не и чаша бира в компанията на съпругата му на балкона, ако след залез-слънце не застудее.
    И ето че изкачи склона. Теренът се изравни. Пред него се простираше езерото в долината Маридален. Той намали. Струваше му се абсурдно, че след петнайсетминутно ускорено колоездене от центъра на европейска столица се озова сред селски дворове, поля и гъста гора с туристически пътеки, губещи се във вечерния мрак. Усети силен сърбеж под сивия шлем „Бел“. Струваше колкото детското колело, което купи за шестия рожден ден на внучката си Лине-Марие. Въпреки дискомфорта Ерлен Венешла не го свали от главата си. Като най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите в статистиките посочваха черепно-мозъчните травми.
    Погледна пулсомера. Сто седемдесет и пет. Сто седемдесет и два удара в минута. Добре дошъл полъх на вятъра довя далечни възгласи от града. Навярно от стадион „Юлевол“. Тази вечер националният отбор играеше срещу Словакия. Или срещу Словения? Ерлен Венешла си представи, че трибуните ликуват в негова чест. Отдавна никой не го беше аплодирал. Последния път — по време на прощалната церемония в КРИПОС. Имаше торта. Шефът, Микаел Белман, държа реч. Още тогава Белман се бе прицелил в креслото на главния секретар и после намери начин да се домогне до него. След словото на Белман Ерлен прие ръкоплясканията с признателност, срещна погледите на колегите си, благодари им и дори усети как в гърлото му заседна буца, когато се изправи да произнесе своята непретенциозна, кратка благодарствена реч, издържана във фактологичен стил, както повеляваше доскорошната традиция в КРИПОС. В кариерата си на разследващ убийства бе преживял и върхове, и спадове, но никога не бе допускал сериозни гафове. Или поне доколкото му беше известно, защото човек никога не може да е сто процента сигурен. През последните години технологиите за ДНК анализ се развиваха с главоломни темпове и понеже ръководството обяви намерението си да приложи иновативните техники в някои стари случаи, нарастваше вероятността следователите да стигнат до нови разкрития. Ерлен одобряваше използването на новите технологии при разследването на неразкрити престъпления, но недоумяваше защо началството смята да вложи ресурс и в чопленето на случаи, отдавна приключени и свалени в архивите.
    Мракът се сгъсти и въпреки светлината от уличните лампи той замалко да пропусне дървената табелка, сочеща към вътрешността на гората. В последния момент я видя — спомняше си я добре — свърна от пътя и пое по пътека с мека горска настилка. Въртеше педалите бавно, но внимаваше да не изгуби равновесие. Светлият конус от челника на шлема му шареше по пътеката и току се блъсваше в тъмната стена от иглолистни дървета от двете страни. Пред него подскачаха сенки, изплашени и припрени, преобразяваха се и се шмугваха някъде. Ето така си представяше обстановката, докато рисуваше пред вътрешния си взор ситуацията, в която бе изпаднала тя. Клетницата тича панически с фенер в ръка, след като в продължение на три дни е била изнасилвана и държана в плен.
    И когато в следващия миг той видя припламналия в тъмното фенер пред себе си, му хрумна, че това е нейният фенер, че тя пак бяга. Ерлен се промъкна в съзнанието на онзи, който я настига, яхнал мотоциклет. Лъчът пред колоездача се разклати и се насочи срещу него. Венешла спря и слезе от велосипеда. Освети пулсомера с челника си. Сърцето му вече биеше с по-малко от сто удара в минута. Приличен пулс като за след тренировка.
    Откопча ремъка под брадичката си, свали шлема и си почеса главата. Колко приятно! Изгаси челника, окачи шлема на кормилото и затика велосипеда към светлината от фенера. Шлемът се поклащаше и се удряше в китката му.
    Ерлен спря. Фенерът рязко се вдигна. Силната светлина изгори очите му. Заслепен, той се чудеше как е възможно пулсът му да е толкова нисък при такова учестено дишане. С периферното си зрение долови някакво движение. Нещо се вдигна зад големия, треперещ светъл кръг, във въздуха се разнесе едва чуто свирукане и в същия миг една мисъл проряза съзнанието на Ерлен: не биваше да го прави. Не биваше да си сваля шлема. Най-честата причина за смъртни случаи сред колоездачите…
    Мисълта му сякаш се парализира. Времето спря. За миг картината се изгуби.
    Ерлен Венешла се взираше смаян пред себе си. Усети как по челото му се търколи капчица пот. Каза нещо, но думите му излязоха безсмислени, все едно връзката между говорния център в мозъка и гласните струни беше нарушена. Отново чу тихото подсвиркване. После звукът заглъхна. Слухът му блокира. Не чуваше дори собственото си дишане. Откри, че се е строполил на колене, а велосипедът се е катурнал в близката канавка. Жълтата светлина танцуваше пред очите му, но изчезна, когато капчицата пот стигна до носа му, стече се в очите и го заслепи. И тогава разбра, че това не е пот.
    Третият удар се заби в главата му като ледена висулка, прониза гърлото му и се устреми надолу. Всичко застина.
    „Не искам да умра“, мислеше си той. Опита се да се защити с ръка, но не можеше да помръдне нито пръст. Разбра, че е парализиран.
    Изобщо не усети четвъртия удар, ала по миризмата на влажна пръст се досети, че е паднал на земята. Премига няколко пъти и си възвърна зрението в едното око. Точно пред лицето си видя чифт големи мръсни ботуши, затънали в калта. Подметките се повдигнаха и се отлепиха от земята. После се приземиха обратно. Същото продължи да се повтаря. Нагоре… и пак надолу. Сякаш онзи, който го биеше, подскачаше, за да го удря с още по-голяма сила. Последната мисълта, стрелнала се в съзнанието му, беше, че не бива да забравя как се казва внучката му. Трябва непременно да съхрани името ѝ в паметта си.

Втора глава

    Полицай Антон Митет извади от малката червена кафемашина „Неспресо“ D290 пълната до половината пластмасова чашка, наведе се и я остави на пода, защото наоколо нямаше подходяща мебел. После взе нова капсула от диспенсъра, провери по навик дали тънкото покритие от метално фолио не е пробито, за да се увери, че капсулата не е използвана, и я пъхна в кафемашината. Сложи празна чаша под чучурчето и натисна едно от светещите копчета.
    Докато машината пъхтеше и стенеше, той погледна часовника си. Наближаваше полунощ — краят на дежурството му. Вкъщи го чакаха, но той искаше първо да я инструктира подробно за естеството на задачата ѝ. Все пак беше още курсантка в Полицейската академия. Как ѝ беше името? Силие? Антон Митет погледна чучурчето. Щеше ли да вземе още едно кафе, ако му бяха изпратили момче? Все тая. Отдавна се беше отказал да си отговаря на подобни въпроси. Цареше такава тишина, че чуваше как последните, вече полупрозрачни капки се оцеждат в чашката. Вече не притежаваха нито цвят, нито вкус на кафе, но той държеше да ги улови, защото на момичето му предстоеше дълго дежурство, без компания, в пълно затишие между небоядисаните, голи бетонни стени на Държавната болница. Затова Антон възнамеряваше да изпие чаша кафе с нея, преди да поеме към къщи. Взе двете чашки и тръгна по коридора. Стените запращаха обратно ехото от стъпките му. Подмина няколко заключени врати. Знаеше, че зад тях няма нищо освен още голи стени. Норвежците бяха построили болницата с мисъл за бъдещето, когато нацията ще стане по-многолюдна, по-възрастна, по-болна, по-взискателна. Бяха проявили предвидливост в дългосрочен план, както немците, когато бяха построили аутобаните, а шведите — летищата си. Дали обаче малобройните шофьори, пресичащи немските селски райони по огромните бетонни пътища през трийсетте, и шведските пасажери, лутащи се из прекомерно големите зали на „Арланда“ през шейсетте, бяха усещали също като Антон присъствието на призраци? Дали бяха долавяли, че макар всичко да е ново, непокварено и още никой да не е загинал в автомобилна или авиационна катастрофа, във въздуха витае прокоба за бъдещи нещастия? Дали бяха виждали как фаровете на колите им осветяват семейство, застанало покрай пътя и вторачено безизразно в светлината? Окървавени, бледи, бащата — пронизан, майката — с глава, извъртяна наобратно, детето — с един крак и една ръка. Дали бяха виждали как закритият с пластмасови ресни отвор на самоходната багажна лента в залата за пристигащи на „Арланда“ изведнъж изплюва овъглен труп, който още тлее и прогаря гуменото ѝ покритие, а зиналата му, димяща паст, сякаш още бълва писъци. Нито един от лекарите не успя да му каже за какво ще се използва това крило. Единственото сигурно беше, че някой ден зад тези врати ще умират хора. Прокобата тегнеше във въздуха, сякаш тук вече витаеха неспокойни души в невидими тела.
    Коридорът описа чупка и зад ъгъла се ширна също толкова гол, оскъдно осветен и толкова симетрично четвъртит, че създаваше оптична илюзия; униформената полицайка, седнала на стола в дъното на коридора, приличаше на снимка, окачена на стената пред него.
    — Донесох кафе и за теб — той протегна към нея чашата.
    Двайсетгодишна? Вероятно малко повече. Около двайсет и две.
    — Благодаря, но аз си нося от къщи — тя извади термос от малката раница на стола.
    В говора ѝ се долавяше съвсем лека напевност — навярно остатъци от северен диалект.
    — Това е по-хубаво — настоя той, без да отдръпва изпънатата си ръка.
    Тя се поколеба, но взе чашата.
    — Пък е и на аванта — Антон дискретно скри ръка зад гърба си и потърка опарените върхове на пръстите си в студения плат на якето. — Кафемашината е изцяло на наше разположение. В дъното на коридора е…
    — Видях я на идване, но в инструкциите, които получихме, е изрично упоменато по никакъв повод да не оставяме вратата на стаята без надзор, затова съм си донесла кафе от къщи.
    Антон Митет отпи от пластмасовата чашка.
    — Много съвестно от твоя страна, но до стаята води само един коридор. Намираме се на четвъртия етаж и между стаята и кафемашината няма врати към други стълбища или входове. Дори да отидем да си вземем кафе, изключено е някой да мине, без да го забележим.
    — Звучи успокояващо, но предпочитам да се придържам към инструкциите — усмихна се сухо тя и сякаш за да заглади впечатлението от лекия упрек, отпи от пластмасовата чашка.
    Антон изпита раздразнение и понечи да ѝ напомни, че самостоятелното мислене идва с опита, ала преди да формулира мисълта си, забеляза нещо в дъното на коридора. Бялата фигура не стъпваше, а по-скоро се носеше по въздуха. Антон чу как Силие се изправи. Фигурата придоби по-ясни очертания и се превърна в закръглена блондинка в широката униформа на болничния персонал. Антон знаеше, че днес тя дава нощно дежурство. А утре вечер е свободна.
    — Добър вечер — поздрави медицинската сестра със закачлива усмивка, вдигна две спринцовки и сложи ръка върху дръжката на вратата.
    — Почакайте малко — Силие пристъпи към нея. — Ще трябва да погледна документите ви за самоличност. Каква е днешната парола?
    Сестрата погледна объркано Антон.
    — Освен ако моят колега не гарантира за вас — добави Силие.
    — Влизай, Мона — кимна Антон.
    Сестрата отвори вратата. Антон я проследи с поглед. В сумрачната стая се виждаше апаратурата около леглото. Изпод завивката се подаваха пръстите на краката на пациента. Беше толкова висок, че са наложи да поръчат по-дълго легло. Вратата се хлопна.
    — Добра работа — усмихна се Антон на Силие.
    Видя, че похвалата не ѝ хареса; явно го възприемаше като сексист, току-що написал оценка на своя по-млада колежка. Но по дяволите, тя беше курсистка и я изпращаха на стаж именно за да се учи от по-опитни полицаи! Антон се залюля на пети, колебаейки се как да подходи в тази ситуация.
    Силие го изпревари:
    — Както споменах, прочетох внимателно инструкциите. А сигурно вкъщи вече те очакват.
    Той поднесе чашката към устните си. Какво знаеше тя за семейното му положение? Дали не намекваше за отношенията му с Мона? Дали не я бе забелязала да се качва в колата му вечер, уж Антон да я закара до вкъщи, и вероятно се досещаше, че между тях има нещо повече?
    — Стикерът с мечето на сака ти — обясни с усмивка Силие.
    Той отпи от чашката. Изкашля се.
    — Не бързам. Понеже това е първото ти самостоятелно дежурство, гледай да се възползваш от възможността да питаш, ако нещо не ти е ясно. Не мисли, че всичко е написано в инструкциите. — Прехвърли тежестта на другия си крак, надявайки се тя да е схванала подтекста.
    — Както искаш — отвърна обаче Силие с дразнеща самоувереност, каквато си позволяват само младежи под двайсет и пет години. — Знаеш ли кой е пациентът вътре?
    — Не. В инструкциите е посочено изрично, че името му се пази в най-строга тайна.
    — Но ти знаеш нещо.
    — Така ли мислиш?
    — Обърна се към сестрата на малко име. Явно сте разговаряли. Каза ли ти нещо по-конкретно?
    Антон Митет гледаше курсантката. Симпатична, ала лишена от сексапил и чар. Прекалено кльощава за вкуса му, с неподдържана коса и леко повдигната горна устна, изпод която се подаваха два леко криви зъба. И все пак под черната униформа на Силие се очертаваше млада, стегната и атлетична фигура. И ако Антон решеше да я посвети в онова, което знаеше, дали щеше да е в резултат от подсъзнателното изчисление, че жестът ще увеличи с една стотна шансовете му да му пусне? Или в лицето на Силие виждаше бъдещ старши инспектор или спецразследващ и следователно потенциален негов началник, защото Антон Митет завинаги щеше да си остане редови полицай, нищо и никакво ченге, понеже онзи случай в Драмен лепна върху името му незаличимо клеймо.
    — Жертва на опит за убийство. Изгубил е много кръв. Докарали са го с едва доловим пулс. Оттогава е в кома.
    — Защо са му назначили денонощна охрана?
    — Потенциален свидетел е — сви рамене Антон. — Ако прескочи трапа.
    — С какви сведения разполага?
    — За големи клечки в наркобизнеса. Събуди ли се, вероятно може да разкаже неща, които да тикнат в кауша знакови фигури от столичния канал за хероин. И, разбира се, да назове кой се е опитал да му види сметката.
    — И се опасяват да не би убиецът да се върне да довърши започнатото?
    — Ако разбере, че жертвата му лежи тук. Затова дежурим постоянно.
    — Ще прескочи ли трапа?
    — Лекарите могат да го поддържат жив в продължение на няколко месеца — поне така твърдят — но шансовете му да излезе от комата са минимални. Така или иначе обаче… — Антон отново прехвърли тежестта на другия си крак; изпитателният поглед на курсантката започна да го смущава — в момента сме длъжни да гарантираме сигурността му.
    Антон Митет си тръгна с усещане за поражение. Мина покрай регистратурата и излезе в есенната вечер. Качи се в колата си. Телефонът му звънна. Обаждаха се от дежурната част.
    — Маридален, убийство — съобщи нула едно. — Знаем, че нарядът ти приключи, но ни е нужно подкрепление при отцепването на местопрестъплението. И понеже си в униформа…
    — Колко време?
    — Ще изпратим да те сменят до три часа. Максимум.
    Антон се смая. В последно време шефовете все гледаха да сведат извънредния труд до минимум. Железният правилник и точните бюджетни разчети не допускаха изключения дори от практически съображения. Щом си позволяваха да го викат след края на дежурството, значи се касаеше за особено тежък случай. „Дано само да не е дете“, помоли се той.
    — Тръгвам — отговори той по радиостанцията.
    — Ще ти изпратя координатите за джипиеса.
    След като в полицейските автомобили монтираха навигационни устройства с вграден активен предавател и подробна карта на Осло и околностите, от дежурната част можеха да локализират всички патрулки. Ето защо се бяха свързали именно с Антон: той се намираше най-близо до местопрестъплението.
    — Три часа — напомни той.
    Лаура вече си беше легнала, но той знаеше какво удоволствие ѝ доставя, когато се прибира веднага след края на дежурството си. Изпрати ѝ есемес, запали и подкара към езерото в долината Маридален.


    На Антон не му се наложи да използва напътствията на джипиеса. На разклона към улица „Юлеволсетер“ стояха паркирани четири полицейски коли, а малко по-напред заградителни ленти в оранжево и бяло указваха местопрестъплението.
    Извади джобното си фенерче от жабката и отиде до полицая пред отцепения район. В горичката просветваха фенери и специалните лампи на групата за оглед. Обстановката напомняше снимачен процес. Това всъщност не беше толкова далеч от истината; съвременните криминалисти, освен че запечатват местопрестъплението на снимки, носят и висококачествени видеокамери, които не просто документират вида на жертвите, но и цялата обстановка. Това позволява на разследващите впоследствие да връщат записа назад, да го стопират и да увеличават отделни детайли, чиято значимост са пропуснали при първоначалния оглед.
    — Какво става? — попита Антон полицая, който трепереше със скръстени ръце.
    — Убийство — отвърна мъжът със задавен глас. Зачервените му очи изпъкваха върху неестествено бледото лице.
    — Това го разбрах. Кой води огледа?
    — Льон и нейният екип.
    Антон чуваше множество гласове от гората.
    — От КРИПОС и Отдела за борба с насилието още ли не е пристигнал никой?
    — На път са. Току-що открихме трупа. Ще ме смениш ли?
    Значи, очакваха се още хора. И въпреки това му удължиха работния ден. Антон огледа по-внимателно полицая. Независимо от дебелото палто целият се тресеше. А навън не беше толкова студено.
    — Пръв ли пристигна на местопрестъплението?
    Полицаят кимна безмълвно, заби поглед в краката си и започна да ги разтъпква.
    „Само това не — притесни се Антон. — Сигурно е дете.“ Преглътна с мъка.
    — Нула едно ли те изпрати?
    Антон вдигна глава. Не ги беше чул, макар да излязоха от гъсталаците. И преди беше забелязвал колко безшумно се движат криминалните експерти из местопрестъплението. Напомнят на малко тромави танцьори, привеждат се, стараят се да избегнат досега с всякакви предмети и стъпват като космонавти на Луната. Последното сравнение вероятно му беше хрумнало заради белите защитни костюми.
    — Да, повикаха ме да сменя един колега — отговори Антон на жената.
    Знаеше коя е. Всички знаеха. Беате Льон, началник на Отдела по експертно-криминална дейност, се славеше като гениална физиономистка и умееше да идентифицира извършители на въоръжени грабежи дори на зърнисти, размити записи от охранителни видеокамери. Говореше се, че Льон може да ги разпознава дори през маските, стига да става въпрос за вече осъждани лица. Виртуалната картотека в малката ѝ руса глава съдържала няколко хиляди снимки на престъпници. Антон заключи, че явно става въпрос за особено жестоко престъпление, защото иначе едва ли биха вдигнали топкриминалистката посред нощ.
    До крехкото, бледо, почти прозрачно лице на Льон лицето на колегата ѝ изглеждаше направо огнено. Два яркочервени триъгълни бакенбарда украсяваха луничавите му бузи. Леко изпъкналите му очи, все едно издути от високо вътрешно налягане, му придаваха учуден вид. Ала най-фрапантното във външността му лъсна, след като той свали бялата качулка на защитния си костюм: голяма ямайска шапка в традиционните за островната държава зелено, жълто и черно, при това с прикрепени към нея расти.
    — Прибирай се, Симон — Беате сложи ръка върху рамото на треперещия полицай. — Не си го чул от мен, но те съветвам преди лягане да удариш едно малко.
    Полицаят кимна и само след три секунди мракът погълна превития му гръб.
    — Много ли е тежко? — попита Антон.
    — Носиш ли си кафе? — попита растафарят и развинти капачката на термоса си.
    Краткото изречение стигаше Антон да прецени, че мъжът е някъде от провинцията. Като повечето столичани обаче, Антон нито се интересуваше от диалекти, нито умееше да ги разпознава.
    — Не.
    — При оглед на местопрестъпление винаги е добре да се заредиш с кафе — посъветва го растафарят. — Не се знае колко ще се проточи.
    — По-полека със съветите, Бьорн, колегата и преди е разследвал убийства — намеси се Беате Льон. — Случая „Драмен“, ако не се лъжа?
    — Съвсем правилно — потвърди Антон и се залюля на пети.
    По-точно би било да се твърди, че Антон се е опитвал да разследва убийства. За жалост той се досещаше за причината Беате да си го спомня. Пое си дъх.
    — Кой е открил трупа?
    — Колегата — Беате Льон посочи отдалечилия се полицай, който в този миг запали колата си и отпраши с пълна газ.
    — Питам по-скоро кой е повикал полиция.
    — Съпругата на убития се обадила, след като се забавил — уточни растафарят. — Излязъл да покара велосипед, но рядко се бавел повече от час и тя се изплашила да не е получил инфаркт. Понеже имал монтиран джипиес с предавател, го намерили бързо.
    Антон кимна бавно и си представи сцената. Двама полицаи звънят на вратата — мъж и жена. Съпругата отваря. Полицаите се прокашлят и гледат съпругата със сериозно изражение, та да я подготвят за онова, което предстои да изрекат с думи, непроизносими думи. Лицето на съпругата се съпротивлява, не иска да приеме истината, но после се сгърчва и изважда на показ бушуващото в душата на тази жена.
    Пред вътрешния взор на Антон се появи Лаура, собствената му съпруга.
    Към тримата полицаи се приближи линейка — бавно, без включена сирена или буркан.
    Антон започна да се досеща какво става. Бързата реакция на обикновен сигнал за изчезнало лице. Джипиес с предавател. Голямо струпване на полицейски сили, част от които ангажирани извън работно време. Изражението на колегата, толкова разтърсен, че се наложи да го изпратят да почива.
    — Убитият е полицай — тихо промълви Антон.
    — Предполагам, че температурата тук е била с градус и половина по-ниска, отколкото в града — отбеляза Беате Льон и набра номер по мобилния си телефон.
    — Съгласен съм — потвърди растафарят и отпи от термоса. — Кожата му още не е променила цвета си. Да кажем, между осем и десет?
    — Полицай — повтори Антон. — Затова са впрегнати толкова хора, нали?
    — Катрине? Ще те помоля да провериш нещо — възлагаше задача по телефона Беате Льон. — Става дума за случая „Сандра Тветен“. Точно така.
    — Ужас! — възкликна растафарят. — Нали ги предупредих изрично да изчакат пристигането на чувалите?
    Антон се обърна. Единият от носачите се беше подхлъзнал в канавката. Светлият конус от фенера му зашари по носилката, по смъкналото се покривало. Какво… какво беше това? Антон се взираше ужасен. Това глава ли беше? Под нея се очертаваше човешко тяло, но наистина ли беше глава? По времето, когато работеше в Отдела за борба с насилието, преди да допусне онзи фатален гаф, Антон беше виждал немалко трупове, но не и такъв. Пихтиестата субстанция с форма на пясъчен часовник напомни на Антон за неделната закуска вкъщи; за рохките яйца на Лаура, по които още бяха полепнали части от черупката. Те обикновено се пукаха, жълтъкът се разтичаше и засъхваше от външната страна на втвърдения, но все пак сравнително мек белтък. Възможно ли бе това наистина да е… глава?
    Антон мигаше в мрака, докато гледаше след отдалечаващата се линейка. Не беше ли това дежа-вю? Облечени в бяло фигури, термос, подаващи се изпод одеялото крака. Вече го бе видял в Държавната болница. Сякаш преди да дойде тук, го бяха споходили предзнаменования. Главата…
    — Благодаря, Катрине — каза Беате.
    — Какво има? — поинтересува се растафарят.
    — Работила съм с Ерлен точно на това място.
    — Тук?
    — Да. Той водеше тактическото следствие. Оттогава сигурно има десет години. Сандра Тветен — още дете; изнасилена и убита.
    Антон едва преглътна. Дете. Дежа-вю.
    — Спомням си случая — отвърна растафарят. — Каква ирония на съдбата! Да те убият на място, където си разследвал убийство. Само си представи! Сандра не беше ли убита пак през есента?
    Беате не отговори. Само кимна бавно.
    Антон мигаше ли, мигаше. Не можеше да повярва. Беше виждал подобен труп.
    — Потрес! — отбеляза тихо растафарят. — Да не ми казваш, че…?
    Беате Льон взе термоса от ръката му, отпи, върна му го и кимна.
    — Проклятие! — прошепна растафарят.

Трета глава

    — Дежа-вю — Столе Ауне погледна към улица „Спурвай“, тоест „Трамвайна“. Във виелицата мрачното декемврийско утро постепенно отстъпваше пред краткотрайния ден. Обърна се към мъжа, седнал на стола близо до бюрото. — Дежа-вю наричаме усещането, когато човек смята, че вече е виждал картината с очите си. Не сме установили категорично на какво се дължи.
    Говореше в множествено число, в което включваше не само терапевтите, но и всички психолози.
    — Според някои, когато човек е уморен, преносът на информация към съзнаваното се забавя и данните постъпват там след известен престой в подсъзнанието. Затова възприемаме случилото се като вече преживяно. Това обяснява и защо усещането за дежа-вю се появява най-често в края на работната седмица — тогава сме най-изморени. Но горе-долу с това се изчерпват резултатите от научните изследвания върху явлението — с извода, че дежа-вю ни спохожда предимно в петък.
    Столе Ауне се надяваше на усмивка. Усмивката, разбира се, не означаваше непременно успех в терапевтичните му стремежи да помогне на хората да възстановят изгубеното си равновесие, ала мрачната стая се нуждаеше от малко ведрина.
    — Не говоря за такова дежа-вю — възрази пациентът. Клиентът. Събеседникът. Човекът, който след около двайсет минути щеше да си плати на регистратурата и с това да увеличи постъпленията на клиниката. Част от тях отиваха за консумативите на четириетажната сграда — напълно безлична, демоде и разположена в недотам красива улица в западната част на Осло. Всеки от петимата психолози разполагаше с отделен кабинет. Столе Ауне погледна крадешком към часовника на стената зад главата на мъжа. Оставаха още осемнайсет минути.
    — Онова, за което говоря, по-скоро прилича на непрекъснато повтарящ се сън.
    — Прилича? — Погледът на Столе Ауне се плъзна по вестника в наполовина издърпаното чекмедже отпред.
    В днешно време повечето терапевти предпочитат да седят на стол срещу пациента и когато хамалите донесоха масивното бюро в кабинета на Столе, колегите му с усмивка му напомниха, че според съвременните психотерапевтични методи е най-добре между терапевт и пациент да има възможно най-малко физически прегради.
    — Най-добре — вероятно за пациента — гласеше лаконичният отговор на Столе.
    — Сън е. Сънувам — настоя сега пациентът.
    — Повтарящите се сънища са нещо обичайно — Ауне прокара ръка по устата си, за да прикрие прозявката.
    Сети се с носталгия за милата, стара кушетка, която изнесоха от кабинета му. Сега тя стоеше в общото помещение, където, оборудвана със стоика и лост за щанга, даваше на психотерапевтите повод да се шегуват на професионални теми.
    Когато пациентът седи на кушетка, терапевтът може съвсем необезпокоявано да чете вестник.
    — Но аз искам да се отърва от този сън — заяви пациентът с тънка, самоуверена усмивка.
    Рядка, грижливо сресана коса.
    „И аз какво да направя? Да се превърна в гонител на сънища?“ — помисли си Ауне и се опита да му се усмихне в същия дух. Пациентът се беше издокарал в костюм на тънки райета и вратовръзка в сиво и червено и носеше лъскави черни обувки. Ауне пък беше облечен в туидово сако, под двойната му брадичка се мъдреше весела папийонка, а кафявите му обувки не бяха виждали скоро четка.
    — Ще споделиш ли какво точно представлява сънят ти?
    — Нали вече го направих?
    — Малко по-подробно.
    — Това ли сънуваш?
    — Не! Тоест, песента приключва както в действителност. Оптимистично. След четирийсет и пет минути смърт и лудост. И ти си мислиш, че всичко свършва благополучно. Хармонията е възстановена. Но точно по време на последните акорди на албума на заден план се долавя неясен шепот. За да чуеш думите ясно, трябва да увеличиш звука докрай. „There is no dark side of the moon, really — пее Гилмор. — Matter of fact, it’s all dark.“ Всъщност луната няма тъмна страна. На практика тя цялата е тъмна. Разбираш ли?
    — Не — призна Ауне.
    Според учебниците по психология следваше да попита „за теб важно ли е да разбера?“ или нещо в същия дух, но той просто нямаше нерви.
    — Злото не просто съществува, то е повсеместно. Космосът е мрачен. Ние сме зли по рождение. Злото е изначалната сила, естественото. Понякога пламва слаба светлинка. Но не след дълго тъмнината я надвива. Ето това се случва в моя сън.
    — Продължавай — Ауне се залюля на стола и устреми замислен поглед през прозореца.
    Така всъщност прикриваше факта, че вече няма желание да гледа лицето на пациента. То излъчваше съчетание от самосъжаление и самодоволство. Мъжът очевидно се смяташе за уникален случай, който всеки психолог би искал да разчепка. Пациентът безспорно се бе подлагал на психотерапия и преди. Ауне видя как някакъв служител от паркинга върви разкрачено като шериф по улицата. Запита се какво ли друго би могло да излезе от Столе Ауне, освен психотерапевт. Бързо стигна до извода: нищо. Пък и обожаваше психологията, доставяше му удоволствие да лавира в пространството между съзнаваното и несъзнаваното, да съчетава богатия си запас от научни познания с интуиция и любопитство. Или поне така си повтаряше всяка сутрин. Тогава защо се молеше този човек най-сетне да млъкне и да се махне не само от кабинета, но и от живота му? Пациентът ли го дразнеше, или самата работа на терапевт? Промени ангажиментите си заради ултиматума, който му постави Ингри: да намали работата и да намира повече време за нея и за дъщеря им Аурура. И Ауне изостави времеемката научна дейност, заетостта си като консултант към Отдела за борба с насилието, лекциите в Полицейската академия. Започна да работи като психотерапевт на нормиран работен ден. В началото дори му се стори разумно решение. Защото какво толкова ценно бе загърбил? Какво щеше да му липсва? Профилирането на психопати, извършили зверства, които нощем не му даваха да заспи, а ако най-после се унесеше — обаждане от старши инспектор Хари Хуле с искане за бързи отговори на невъзможни въпроси? Нима си струваше да тъгува по дните, когато Хуле го моделираше по свой образ и подобие — изгладнял, изнурен от будуване вманиачен ловец, който се зъби на всички смутители на заниманията му и който бавно и сигурно се отдръпва от колеги, семейство, приятели?
    Да, онези дни определено му липсваха. Липсваше му усещането, че върши нещо значимо.
    Усещането, че спасява човешки животи. Не живота на рационално разсъждаващия суициден тип, който понякога го навеждаше на въпроса: щом като този човек изживява живота толкова болезнено и не можем да променим това, защо тогава да не го оставим да умре? Ауне тъгуваше по възможността да действа, да се намеси в критичния миг, да спаси невинния от виновния, да направи онова, което никой друг не може, защото той — Столе Ауне — е най-добрият. Съвсем просто.
    Да, Хари Хуле му липсваше. Липсваха му телефонните разговори с онзи висок, намръщен, впиянчен полицай с голямо сърце, който го призоваваше — или по-точно му налагаше — да служи в полза на обществото, да жертва семейния си живот и съня си, за да заловят поредния злосторник. Ала Хари Хуле вече не работеше в Отдела за борба с насилието. Спряха да търсят услугите на Ауне. Погледът на психолога отново се плъзна по вестника. Разследващите бяха дали поредната пресконференция. От убийството на полицая в Маридален изминаха близо три месеца, а полицията още не разполагаше нито с улики, нито със заподозрян. По времето на Хари Хуле щяха да потърсят Ауне за консултация. И мястото, и датата съвпадаха със старо, неразкрито убийство, в чието разследване полицаят, жертва на престъплението в Маридален, навремето бе участвал.
    Тези детективски вълнения обаче останаха в миналото. Сега Ауне се измъчваше от безсънието на преуморения бизнесмен. След малко щеше да зададе на пациента няколко въпроса, но и без тях прецени, че проблемите на пациента не се дължат на посттравматичен стрес. Мъжът пред него не беше чак толкова разклатен от кошмарите, просто искаше непременно да си възвърне максималната работоспособност. После Ауне щеше да му даде ксерокопие на статията „Терапия за контрола върху изображенията“ от Краков и… вече не помнеше другите имена. Щеше да го помоли да изложи писмено кошмара си и да го донесе за следващия сеанс, та заедно да измислят друг, щастлив завършек, в чието мислено разиграване пациентът да се упражнява редовно и после кошмарът или да се превърне в приятен сън, или да престане да го спохожда.
    Ауне чуваше монотонното приспивно мънкане на мъжа и си мислеше, че убийството в Маридален бе зациклило още от първия ден. Дори след като установиха очевидните съвпадения със случая „Сандра Тветен“ — дата, място, ролята на Венешла като разследващ — КРИПОС и Отделът за борба с насилието не мръднаха и с милиметър. И сега призоваваха населението да се свърже с полицията, ако разполага с някаква информация, била тя и маловажна на пръв поглед. Затова бяха свикали вчерашната пресконференция. Тук Ауне съзираше поредния медиен трик, опит на полицията да покаже, че липсата на напредък не я е парализирала. Макар човек да оставаше точно с такова впечатление — за безпомощно, остро критикувано ръководство на разследващата група, което се обръща към гражданите, все едно им казва „да ви видим дали вие ще измислите нещо по-добро“.
    Ауне огледа снимката от пресконференцията. Присъстваха и Беате Льон, и началникът на отдела Гюнар Хаген. Все повече приличаше на монах заради гъстия венец от коса около лъсналото му теме. Бе присъствал дори Микаел Белман, новоназначеният главен секретар. Все пак ставаше дума за убийството на един от техните редици. Белман изглеждаше изопнат и отслабнал. Някогашните къдрици, любими на медиите и доста дълги като за полицай, бяха изчезнали по пътя към повишението. Ауне отдавна бе забелязал почти женствената хубост на Белман, подчертана от дългите му мигли, смуглата кожа и белите петна. Всичко това не се виждаше на снимката. За един току-що встъпил в длъжност главен секретар, при това с шеметна кариера, пожънал върволица от успехи, едва ли имаше по-лош старт от неразкрито убийство на полицай. Белман бе размел наркобандите в Осло, но хората бързо забравят такива достижения. Ерлен Венешла, вече пенсиониран, не бе убит по време на служба, но беше почти ясно, че кончината му е свързана с убийството на Сандра. Белман бе мобилизирал всичко живо — и полицейски служители, и външни експерти. Ала Столе Ауне не влизаше в сметките на полицията. Беше зачеркнат от списъците им. Съвсем естествено, нали сам го бе пожелал?
    А сега зимата избърза и донесе усещането, че снегът заличава всички следи. Студени или липсващи. На пресконференцията Беате Льон бе обърнала внимание, че екипът и не е успял да изземе почти никакви следи, годни за криминалистичен анализ. Разбира се, разследващите бяха проверили замесените в случая „Сандра“ — заподозрени, близки, приятели, дори колеги на Венешла, партнирали му по време на разследването. Досега — без резултат.
    В стаята се възцари мълчание и по изражението на пациента Ауне се досети, че онзи му е задал въпрос и очаква отговор.
    — Хм… — Ауне подпря брадичка върху юмрука си и срещна погледа му. — Ти как мислиш?
    В очите на мъжа се четеше объркване. За миг Ауне се притесни да не би онзи да му е поискал чаша вода или нещо подобно.
    — Какво мисля за усмивката ѝ? Или за силната светлина?
    — И за двете.
    — Понякога ми се струва, че се усмихва, защото ме харесва. Друг път — че се усмихва, защото иска нещо от мен. Но когато престане да се усмихва, силната светлина в очите ѝ угасва и е твърде късно да разбера, защото тя отказва да говори повече. Вероятно е заради усилвателя. Или?
    — Ъъъ… кой усилвател?
    — Нали ти разказах. Дето татко го изключваше, когато влизаше в стаята ми. Бил съм въртял тази плоча толкова пъти, че граничело с лудост. До копчето за спиране имаше червена лампичка. Светлинката ѝ отслабваше и накрая изчезваше. Като око. Или залез. И тогава си мислех, че я губя. Затова тя онемяваше в края на съня. Тя е усилвателят, който замлъкна, когато баща ми го изключи. И не мога да разговарям с нея.
    — Мислил си за нея, докато си слушал плочите?
    — Да. През цялото време. Докато станах на шестнайсет. Не плочите. А една определена плоча.
    — „Тъмната страна на луната“?
    — Да.
    — Но тя не те иска?
    — Не знам. Най-вероятно — не. Тогава не ме искаше.
    — Хм… Времето ни изтече. Ще ти дам четиво за следващия път. Искам да измислим нов завършек на историята от съня ти. Момичето ще говори. Ще ти каже онова, което искаш да ти каже. Например, че те харесва. Ще помислиш ли за следващия път?
    — Да.
    Пациентът стана, взе си палтото от закачалката и тръгна към вратата. Ауне погледна към компютърния екран. Графикът му изглеждаше направо потискащо запълнен. Пак забрави името на пациента. Откри го сред записалите си час: Пол Ставнес.
    — Следващата седмица по същото време. Удобно ли ти е, Пол?
    — Да.
    Столе го вписа. Вдигна глава. Мъжът вече беше излязъл.
    Психологът стана, взе вестника и се приближи до прозореца. Къде се губеше глобалното затопляне, което все вещаеха? Погледна статията, но изведнъж вестникът му опротивя и той го захвърли настрани. До гуша му беше дошло от четене на вестници. Убит. С многократни удари по главата. Ерлен Венешла оставяше съпруга, деца и внуци. Приятелите и колегите му бяха в шок. „Сърдечен и мил човек“. „Изключено е да не го харесаш“. „Внимателен, почтен и толерантен, без абсолютно никакви врагове.“
    Столе Ауне си пое дълбоко дъх. Луната няма тъмна страна. На практика цялата е тъмна.
    Погледна телефона. Имаха номера му, но апаратът мълчеше. Точно като момичето от съня на пациента.

Четвърта глава

    Началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген прокара ръка по челото си и по лагуната, вдала се в косата му. Потта, събрана под дланта му, потече и попи около тила му. Пред него седеше разследващата група. Обикновено тя се състоеше от дванайсет души, но убийството на полицейски служител се смяташе за извънредна ситуация и в кабинет К2 не остана свободен стол. Събраха се петдесет колеги. С тримата, излезли в болничен, цялата група наброяваше петдесет и трима души. Очакваше се болните да се увеличат. Натискът на медиите ставаше все по-осезаем. Ако не друго, настоящото разследване поне спомогна за сплотяването на двете най-големи следствени структури в Норвегия: Отдела за борба с насилието и КРИПОС. Те загърбиха някогашното съперничество и поставиха началото на съвместна работа с единствената цел да открият кой е отнел живота на техния колега. Първите седмици преминаха интензивно и всички се трудеха с такъв плам, че Хаген не се съмняваше в бързото разкриване на престъплението въпреки липсата на улики, свидетели, предполагаем мотив, потенциални заподозрени и евентуални подсказки. Увереността му извираше от силното желание за успех, от старателното прочесване на района около местопрестъплението, от щедро вложения кадрови потенциал. Ала действителността го опроверга.
    Посивелите, изморени лица се взираха в него с апатия, все по-явна през последните седмици. А вчерашната пресконференция — която с отчаяния зов за помощ ужасно напомняше капитулация — ни най-малко не повдигна бойния дух. Днес постъпиха още две съобщения за болни колеги, а те определено не бяха от хората, отсъстващи заради запушен нос. Проблемите на полицията не се изчерпваха със случая „Венешла“. Делото „Густо Хансен“ остана на „трупчета“, след като освободиха Олег Фауке от затвора, а наркопласьорът Крис Реди, по прякор Адидас, оттегли самопризнанията си. От случая „Венешла“ разследващите извлякоха един-единствен позитив: покушението срещу полицая напълно засенчи убийството на наркомана Густо и медиите не написаха и дума по въпроса за висящото дело.
    Хаген погледна листа на бюрото пред себе си. Върху хартията се мъдреха само два изписани реда. Нищо повече. Оперативка с два реда.
    Гюнар Хаген се прокашля.
    — Добро утро, колеги. Както повечето от вас вече знаят, след вчерашната пресконференция постъпиха доста сигнали. Общо осемдесет и девет. В момента тече проверка по част от тях.
    Беше напълно излишно да напомня известното на всички: близо три месеца след убийството бяха ударили дъното; деветдесет и пет процента от постъпилите сигнали представляваха пълна плява: редовните откачалки, сякаш абонирани за горещата полицейска линия. Пияндета; хора, обзети от желание да отмъстят на негодника, отнел им гаджето, или на съседа, който все си прави оглушки, когато дойде неговият ред да измие стълбището; майтапчии или самотни хора с нужда от внимание и компания. Под „част от тях“ Хаген имаше предвид четири. Четири сигнала. И излъга, казвайки, че проверката още тече. Вече беше приключила. И, разбира се, сигналите водеха до задънена улица.
    — Днес имаме височайш гост — обяви Хаген и веднага си даде сметка, че формулировката може да се разтълкува като проява на сарказъм. — Главният секретар изяви желание да каже няколко думи. Микаел…
    Хаген затвори папката и я взе, като я потупа в катедрата, все едно вътре има наръч нови документи с интересни сведения, вместо самотен лист А4, и с надеждата, че използвайки малкото име на Белман, е загладил неприятното впечатление от „височайшата“ си недомислица, кимна на мъжа до вратата в дъното на помещението.
    Младият главен секретар на полицията стоеше облегнат на стената със скръстени ръце. Изчака всички да се обърнат към него, после с отривисто, гъвкаво движение се откъсна от мястото си и с пъргави, решителни крачки тръгна към подиума. Вървеше с полуусмивка, все едно си мисли за нещо забавно, и с леки стъпки се качи на подиума, застана зад катедрата, наведе се напред и погледна присъстващите право в очите, за да подчертае, че не си е донесъл предварително написан сценарий. Хаген прецени отрицателния ефект, ако Белман не оправдае заявката, направена с внушителната му поява на сцената.
    — Вероятно част от вас знаят за моята страст към катеренето. И когато се събудя в дни като днешния, поглеждам през прозореца, видимостта е нулева и синоптиците предупреждават за още снеговалежи и усилващ се вятър, си спомням за планинския връх, който възнамерявах да покоря.
    Белман направи пауза и Хаген отчете успеха на неочакваното встъпление — главният секретар бе успял да привлече вниманието на колегите си. На първо време. Хаген обаче знаеше, че поради натрупаната умора в момента прагът им на търпимост към празни приказки е максимално занижен и те няма да скрият, започнат ли да се отегчават. Белман беше прекалено млад, със съвсем скромен опит на отговорния пост и беше стигнал до него твърде бързо, та да му позволят да си играе с търпението им.
    — По случайност върхът носи същото име като тази зала. А неколцина от вас нарекоха така и случая „Венешла“ — К2. Много сполучливо хрумване. К2 е подгласник на първенеца Еверест. The Savage Mountain2. Най-непристъпният връх на планетата. На всеки четирима алпинисти, добрали се до К2, един загива. С моята група смятахме да го изкачим откъм южния склон, наричан още The Magic Line, ще рече Магическата линия. Само два пъти в историята на човечеството алпинисти са стигали до върха по този маршрут и мнозина смятат начинанието за ритуално самоубийство. И при най-слабата промяна на климатичните условия се озоваваш в снежна обвивка, и то при температура, непригодна за оцеляване на човешкото тяло — не и при въздух, в който концентрацията на кислород е по-ниска, отколкото под вода. А понеже говорим за Хималаите, всички знаем, че времето се мени с минути.
    Кратка пауза.
    — Защо тогава исках да изкача точно този връх?
    Нова пауза. По-продължителна. Все едно Белман очакваше отговор. Едва загатнатата усмивка не слизаше от лицето му. Затишието се проточи. Според Хаген продължи прекалено дълго. Полицаите не са привърженици на сценичните похвати за въздействие.
    — Защото… — Белман потупа с показалец по катедрата — … защото К2 е най-страховитият връх на Земята. И в географско, и в психологическо отношение. Изкачването му не носи нито секунда радост, а само безпокойство, нечовешки усилия, страх, височинна болест, недостиг на кислород, пристъпи на животозастрашаваща паника и на още по-опасна апатия. А добереш ли се до върха, нямаш време да се наслаждаваш на триумфа. Трябва незабавно да си осигуриш доказателство, че си бил там — едва-две снимки — и не бива да се заблуждаваш, че най-лошото е свършило. Пагубно е да се отпуснеш в блажена дрямка. Нужно е да запазиш пълна концентрация и да продължиш да следваш инструкциите с методичността на програмиран робот, като същевременно не спираш да следиш ситуацията. Наложително е непрекъснато да си с изострена бдителност. Какво е времето? Какви сигнали дава организмът ти? Къде се намираш? Колко време си прекарал на това място? Как се чувстват останалите от експедицията?
    Белман отстъпи на крачка от катедрата.
    — Защото К2 е безкраен низ от насрещни стръмнини и препятствия. Дори докато се спускаш. Стръмнини и препятствия. Точно затова искахме да го покорим.
    В залата цареше тишина. Никой не гъкваше. Никакво демонстративно прозяване или суркане на крака под столовете. Божичко, смая се Хаген, той наистина умее да владее аудиторията.
    — Две думи — подхвана Белман. — Не три, а само две. Стоицизъм и единност. Мислех да включа и „амбиция“, но тя не ми се струва толкова важна, колкото другите две. Вероятно ще попитате какъв е смисълът да се проявява стоицизъм и единност, ако липсва обща цел, амбиция. Битка заради самата битка? Подвиг без награда? Да, колеги: битка заради самата битка. Подвиг без награда. Ако след няколко години хората продължават да говоря за случая „Венешла“, то ще е заради неуспеха ни. Защото сме позволили мисълта за предстоящите трудности да ни обезсърчи. Защото върхът ни се е сторил недостижим, времето — прекалено лошо, въздухът — твърде разреден. И сме се провалили. Именно разказите за този провал ще обвеят случая с мистична аура, ще го превърнат в една от онези истории, разправяни около лагерния огън, които ще се предават от поколение на поколение. Както повечето алпинисти стигат едва до подножието на К2, така и повечето следователи никога не се сблъскват с подобен случай. Давате ли си сметка, че ако го бяхме разкрили още през първите седмици, след няколко години щеше да бъде забравен. Защото какво общо имат всички легендарни криминални загадки в историята на човечеството?
    Белман изчака. Кимна, все едно вече бе получил правилния отговор и само щеше да го повтори:
    — Разследването им се е проточило с години, а детективите са се сблъскали с множество неуспехи.
    Хаген чу шепот до себе си:
    — Пукни се от яд, Чърчил3.
    Обърна се и видя Беате Льон да се усмихва.
    Хаген кимна и огледа присъстващите. Стари трикове, но ето че все още действаха. Белман успя да разпали жарта в онова, което допреди няколко минути напомняше угаснала черна клада. Хаген обаче знаеше, че въглените няма да горят дълго, ако не се появят резултати.
    Три минути по-късно Белман приключи надъхващата си реч и слезе от подиума с широка усмивка под съпровода на бурни ръкопляскания. Хаген послушно се включи в аплодисментите, докато направо изтръпваше при мисълта, че му предстои самият той да застане зад катедрата и да им поднесе поредната обезсърчаваща вест: съставът на екипа ще бъде намален до трийсет и петима души. Заповедта спусна Белман, но двамата решиха Хаген да им съобщи новината. Той се качи на подиума, остави папката, прокашля се, престори се, че я разлиства, вдигна глава, пак се прокашля и се усмихна накриво.
    — Ladies and gentlemen, Elvis has left the building.4
    Тишина. Никакъв смях.
    — Чака ни още малко организационна работа. Част от вас ще бъдат прехвърлени към другия случаи.
    Гробовно мълчание. Мъжделивите искри угаснаха.


    Излизайки от асансьора във фоайето на Главното управление, Микаел Белман зърна фигура, която хлътна в съседния асансьор. Трюлс? Едва ли, заповедта за отстраняването му след аферата „Асаев“ още беше в сила. Белман излезе от централния вход и тръгна срещу виелицата към очакващия го автомобил. След като официално встъпи в длъжност, му обясниха, че на теория разполага с личен шофьор, но последните му трима предшественици до един са се отказали от това свое право, защото според тях то изпращало негативни послания към широката общественост: щом главният секретар редовно се сблъсква с недостиг на средства по всички пера, някак не върви да троши държавни пари за шофьор. Белман обаче пресече тази практика и заяви недвусмислено, че няма да позволи на подобна социалдемократска еснафщина да намали ефективността на работните му дни и със своето решение ще даде ясен сигнал на по-нискостоящите в йерархията: усиленият труд и служебното повишение носят определени привилегии. Шефът на пресслужбата го дръпна настрана и го посъветва при въпрос от медиите да ограничи отговора си до ефективността на работния ден и да пропусне онова с привилегиите.
    — Кметството — заръча Белман на шофьора, сядайки на задната седалка.
    Автомобилът се отдели плавно от бордюра, заобиколи църквата в квартал „Грьонлан“ и се насочи към „Плаза“ и Централната поща, които, въпреки многото новоизникнали сгради около Операта, продължаваха да държат първенството по височина. Днес обаче небето дори не се виждаше. Валеше сняг и в ума на Белман се стрелнаха три мисли без връзка помежду си: проклет декември. Проклето дело. Проклет Трюлс Бернтсен.
    Откакто в началото на октомври под натиска на обстоятелствата отстрани от длъжност Трюлс Бернтсен, Микаел не беше виждал своя приятел от детинство и настоящ подчинен. Миналата седмица му се стори, че мерна Трюлс в някаква кола пред „Гранд Хотел“. До дисциплинарното наказание се стигна заради сума в особено голям размер, прехвърлена по банковата сметка на Трюлс. Понеже той не можеше — или не искаше — да обясни откъде и защо е получил толкова пари, Микаел, в качеството си на началник, нямаше друг избор, освен да го отстрани. Микаел, разбира се, знаеше откъде са дошли парите: от услуги в полза на криминалния контингент — унищожаване на доказателства по поръчка на наркобоса Рудолф Асаев. И Трюлс, с цялата си малоумщина, беше внесъл така заработените хонорари в банковия си влог! Единствената утеха беше, че нямаше начин нито парите, нито Трюлс да бъдат свързани с Микаел. На света само двама души можеха да разобличат престъпните му връзки с Асаев: общинска съветничка, съучастница на Микаел, и мъж в кома, който береше душа във все още неработещо крило на Държавната болница.
    Автомобилът пое нагоре през Квадратурата. Белман гледаше в захлас как черната кожа на проститутките изпъква върху белия сняг в косите и по раменете им. По улиците вече се бяха настанили нови пласьори, за да заемат нишата, освободена от бандата на Асаев.
    Трюлс Бернтсен. Двамата израснаха заедно в Манглерю. Трюлс не се отделяше от Микаел, както рибите лепки не се отделят от акулата. Микаел — умен, лидер по рождение, оратор, красавец. Трюлс Бернтсен, по прякор Бийвъс — безстрашен, със силни юмруци, по детски лоялен. Микаел завързваше нови приятелства с лекота. Трюлс беше толкова несимпатичен, че всички старателно го избягваха. Точно затова двамата бяха неразделни. И в училище, и по-късно в Полицейската школа по азбучен ред извикваха първо Белман, а веднага след него Бернтсен. Микаел започна да излиза с Ула, а Трюлс продължаваше да се мъкне след тях, макар и на две крачки зад гърба им. С течение на времето Трюлс изостана. Липсваше му вроденият талант да Микаел да се издига в обществото, в личния живот, в кариерата. По принцип Трюлс лесно се подчиняваше и действаше предвидимо. Кажеше ли Микаел „хоп“, Трюлс веднага скачаше. Ала често в погледа му се появяваше нещо мрачно и Трюлс се превръщаше в човек, когото Микаел не познава. Като онзи път, когато се нахвърли с полицейската палка върху арестанта, още момче. Или когато онзи педал от КРИПОС налетя на Микаел. Колегите им забелязаха флирта и Микаел трябваше да предприеме нещо, за да покаже, че подобна гавра не може да се размине никому безнаказано. Двамата с Трюлс примамиха мераклията в гаража му и Трюлс започна да го налага с палката. Първо по-овладяно, ала постепенно озверя, а ирисите му потъмняваха все повече и повече. Накрая заприлича на изпаднал в шок и Микаел се принуди да го спре. Иначе онзи като нищо щеше да даде фира. Да, Трюлс безспорно бе доказал предаността си към Микаел, но бе доказал и друго: че е бомба със закъснител. Точно това притесняваше Белман. Когато Микаел му съобщи за решението на отдел „Кадри“ да го отстрани, докато се изясни произходът на средствата в сметката му, Трюлс само повтори, че това било негова си работа, вдигна равнодушно време и си тръгна. Сякаш Бийвъс имаше живот извън службата. Тогава Микаел отново видя тъмнината в очите му. Все едно палиш фитила на експлозив и виждаш как пламъкът постепенно се изгубва в прохода на мината. Само че не знаеш дали фитилът е прекалено дълъг, или просто е угаснал. Чакаш, целият нащрек, защото нещо ти подсказва, че колкото повече време мине, толкова по-оглушителен ще е гърмежът.
    Автомобилът сви и спря зад Кметството. Микаел слезе и тръгна по стълбите към входа. Според някои слухове през двайсетте години на двайсети век архитектите Арнеберг и Полсон всъщност били замислили този вход като параден, но после зидарите объркали чертежа. Когато открили грешката, строителните работи вече били напреднали и инженерите потулили гафа с надеждата пристигащите с кораб в столицата на Норвегия да не разберат, че ги посреща не парадният, а задният вход.
    Италианските гьонени подметки леко потропваха по каменния под, докато Микаел Белман вървеше напето към пропуска. Там го посрещна жена с ослепителна усмивка:
    — Добър ден, господин главен секретар. Очакват ви. На десетия етаж, в дъното на коридора, вляво.
    Докато асансьорът го отнасяше нагоре, Белман се огледа в огледалото и си помисли, че се издига не само тук, в кабината, а и в кариерата си. Въпреки неразкритото убийство. Оправи копринената вратовръзка, която Ула му донесе от Барселона. Двоен уиндзорски възел. В гимназията научи Трюлс как да прави уиндзорски възел, но не двоен, а единичен. Вратата стоеше открехната. Микаел я бутна и влезе.
    Посрещна го празен кабинет. Разчистено бюро, празни рафтове. По стените личаха светли петна от висели до неотдавна там снимки. Тя седеше на единия перваз. Лицето ѝ притежаваше конвенционалната красота, която жените характеризират с „хубавка“, но беше лишено от сладникавост и чар въпреки русата кукленска грива, оформена в нелепи букли. Висока, атлетична, широкоплещеста, с широк ханш, пристегнат за случая в тясна кожена пола. Кръстосани бедра. Мъжествените черти на лицето ѝ, подсилени от орлов нос и студени сини очи на вълчица, подсказаха на Белман още при първата им среща, че Исабеле Скойен е напориста и смела пума, която не се свени да задоволява сексуалните си потребности с по-млади мъже.
    — Заключи — заповяда тя.
    И — оказа се — я бе преценил съвсем точно.
    Микаел затвори вратата и врътна ключа. Отиде до един от другите прозорци. Кметството се извисяваше над скромния архитектурен екстериор на Осло, състоящ се предимно от четири– и пететажни сгради. Срещу двете му кули, върху висок земен насип, величествено се издигаше седемвековната крепост „Акершхюс“. Старите ѝ, очукани от войните артилерийски оръдия бяха устремили дула към фиорда. Водите му приличаха на настръхнали, защото ледените пориви на вятъра диплеха повърхността им. Снегът бе спрял и сега — под оловносивите облаци — градът се къпеше в синкавобяла светлина. Като кожата на мъртвец, помисли си Белман.
    — Е, скъпи? Как ти се струва гледката? — Гласът на Исабеле отекна между голите стени.
    — Впечатляваща. Ако не ме лъже паметта, бившата общинска съветничка по социалните въпроси имаше по-малък кабинет, при това на по-долен етаж.
    — Не говоря за гледката през прозореца, а за тази.
    Той се обърна към нея. Новоизлюпената общинска съветничка по въпросите на социалното подпомагане и превенцията на наркотиците беше разтворила широко крака. Бикините ѝ лежаха на перваза до нея. Исабеле неведнъж бе споделяла, че не разбира какво толкова секси намират някои в гладкоизбръснатия триъгълник, но, помисли си Микаел, все трябва да има нещо средно между пълно обезкосмяване и джунглата, която се откри пред него.
    — Впечатляваща… — повтори тихо той характеристиката на гледката.
    Тя тропна силно с крак върху паркета и се приближи до него. Изтупа невидима прашинка от ревера му. И без токчета щеше да е по-висока със сантиметър от Белман, а сега направо стърчеше с една глава — факт, който ни най-малко не го смущаваше. Той възприемаше ръстовото ѝ превъзходство и властния ѝ характер като вълнуващо предизвикателство. Харесваше му, че тази хищница изисква от него повече мъжественост, отколкото крехката, покорна Ула.
    — Стори ми се справедливо да сефтосам новия си кабинет с теб. Без твоя солиден… принос нямаше да се сдобия с този пост.
    — Важи и обратното — Микаел Белман вдиша аромата на парфюма ѝ.
    Беше му познат. Парфюмът на Ула! „Черна орхидея“ на Том Форд? Ула все му поръчваше да ѝ го купува от Париж или Лондон, защото в Норвегия не го продаваха. Не му се вярваше да е случайно съвпадение.
    Виждайки изненадата му, в очите ѝ проблесна задоволство. Тя преплете пръсти на тила му и се наведе назад.
    — Съжалявам. Не успях да се въздържа.
    И наистина, след партито по случай новата къща Ула се оплака, че флаконът с парфюма ѝ е изчезнал. Някой от знатните им гости явно го бе откраднал. Самият Микаел подозираше по-скоро местните в Манглерю и по-конкретно Трюлс Бернтсен. За Белман не беше тайна, че още от гимназията Трюлс е безнадеждно влюбен в Ула. Микаел, разбира се, не бе повдигал този въпрос нито пред съпругата си, нито пред Бийвъс. Реши да не пита Трюлс за парфюма. Пък и предпочиташе Бийвъс да задигне парфюма на жена му, отколкото, да речем, бикините ѝ.
    — Замисляла ли си се, че това е най-големият ти проблем? — попита Микаел. — Неспособността да се въздържаш?
    Тя се засмя. Затвори очи. Дългите ѝ широки пръсти се откопчиха едни от други, плъзнаха се по гърба му, мушнаха се под колана. Погледна го с леко разочарование.
    — Какво има, жребецо?
    — Лекарите казват, че не се предава. Жизнените му показатели се подобряват и очакват скоро да излезе от комата.
    — Как така? Да не е започнал да се движи?
    — Не, но са регистрирали промени в ЕЕГ5-то и са започнали с неврофизиологични изследвания.
    — Е, и? — устните ѝ се приближиха на милиметри от неговите. — Страхуваш ли се от него?
    — Не от него, а от онова, което ще снесе на полицията за нас.
    — И защо ще прави подобна глупост? Сам е. Няма какво да спечели.
    — Нека го кажем така, скъпа — Микаел отстрани ръката ѝ. — Един човек е способен да свидетелства, че двамата с теб сме влезли в престъпни връзки с мафията, за да си обезпечим кариерно израстване…
    — Чуй ме — прекъсна го Исабеле. — Ние с теб просто се намесихме съвсем дискретно в пазарните закономерности. Нарича се обмислена, изпитана политическа стратегия в полза на общественото благо, скъпи. Позволихме на Асаев да установи монопол върху пазара на наркотици и арестувахме всички други наркобарони, защото дрогата на Асаев не предизвиква смърт при предозиране. Всяка друга тактика за борба срещу наркотиците би ударила на камък.
    Микаел се усмихна.
    — Определено си се ошлайфала на тези курсове по политическа реторика.
    — Какво ще кажеш да сменим темата, скъпи? — ръката ѝ се плъзна към вратовръзката му.
    — Но се досещаш как ще изглежда всичко това в съдебната зала, нали? Двамата сме се уредили с апетитни постове, защото сме накарали обществеността да повярва, че благодарение на нашите усилия по улиците на Осло вече се продава по-малко дрога и смъртните случаи вследствие от свръхдоза са намалели. Докато в действителност сме оставили Асаев да унищожава доказателства, да изтребва конкурентите си и да продава дрога, четирикратно по-силна и по-пристрастяваща от хероина.
    — Ммм… Възбуждаш ме, когато говориш така…
    Притегли го към себе си. Езикът ѝ проникна в устата му и той чу скърцането от чорапа ѝ, докато тя търкаше бедрото си в неговото. Исабеле отстъпи заднишком към бюрото и го повлече със себе си.
    — Ако се събуди в болницата и започне да плямпа…
    — Млъквай, не съм те извикала да говориш.
    Пръстите ѝ вече разкопчаваха колана му.
    — Имаме проблем и трябва да го решим, Исабеле.
    — Разбирам, но като главен секретар си длъжен да се съобразяваш с държавните приоритети. А точно сега Кметството спешно се нуждае от…
    Микаел спря ръката ѝ.
    Тя въздъхна.
    — Добре. Да чуя. Какво смяташ да нравиш?
    — Да му отправя смъртна заплаха. И то съвсем достоверна.
    — Защо ще го заплашваш, вместо направо да му видиш сметката?
    Микаел се засмя. Спря, когато разбра, че тя не се шегува. Явно изобщо не изпитваше никакви скрупули.
    — Защото… — Микаел се опитваше да говори и да гледа решително.
    Да се държи като онзи непоклатим Микаел Белман, който само преди половин час изнесе слово пред разследващата група. Ала докато се мъчеше да измисли подходящ отговор, Исабеле го изпревари:
    — Защото не ти стиска. Да проверим дали в телефонния указател няма да излезе нещо интересно в графата „Активна евтаназия“? Ще издадеш заповед за отмяна на полицейската охрана. Ще се оправдаеш с недостиг на кадри или нещо подобно. После някой активен евтаназатор ще устрои неочаквана визитация на нашия пациент. Неочаквана за него. Или, още по-добре, изпрати сянката. Бийвъс. Трюлс Бернтсен. Той е готов на всичко за пари, нали?
    Микаел поклати глава.
    — Първо, не аз, а началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген назначи денонощната охрана. Ако пациентът умре, след като аз съм действал през главата на Хаген, ще изпадна в неудобно положение. Второ, не искам никакви убийства.
    — Виж сега, скъпи. Никой политик не превъзхожда съветниците си. Затова задължителното условие да станеш голяма клечка е, да се обградиш с хора, по-интелигентни от теб. А аз започвам да се съмнявам, че си по-умен от мен, Микаел. Първо, не можеш да хванеш убиеца на онзи полицай. А сега не знаеш как да разрешиш елементарен проблем с човек в кома. Щом отказваш и да ме изчукаш, започвам да се питам „за какво ми е тоя?“ Ще ми отговориш ли?
    — Исабеле…
    — Приемам го за „не“. Ето какво ще направим…
    Колкото и да не му се искаше, Белман се възхищаваше на самоконтрола ѝ, на хладния професионален подход, на страстта ѝ към риска, на непредсказуемостта ѝ, която караше колегите ѝ да стоят нащрек. Някои я упрекваха в прекалена непоследователност, но явно не разбираха, че създаването на чувство за несигурност е част от играта на Исабеле Скойен. Жени като нея се издигат по-шеметно и по-успешно от всички други. Ала устремеше ли се надолу, тя щеше да пропадне дълбоко и грозно. Микаел Белман наистина откриваше свои черти у Исабеле Скойен, само че тя представляваше по-екстремен негов аналог. И вместо да се повлича по нейния ум, той ставаше още по-предпазлив.
    — Засега пациентът не се е събудил и няма да предприемаме нищо — отсече тя. — Познавам обаче един анестезиолог от Енебак. Яко психо. Зарежда ме с хапчета, които не мога да си купя от улицата, защото съм публична личност. Точно като Бийвъс и той е готов на всичко за пари. А срещу секс ще продаде и родната си майка. Като стана дума за секс…
    Беше приседнала на ръба на бюрото. Вдигна крака и ги разтвори. С едно движение свали ципа на Белман. Микаел стисна китките ѝ:
    — Исабеле, да го оставим за сряда в „Гранд“.
    — Не ми се отлага.
    — Настоявам.
    — Настояваш, а? — тя отскубна ръцете си, надникна в панталона му и отбеляза с гърлен глас: — Но в случая сме двама на един, скъпи.

Пета глава

    Над града падна мрак. Паднаха и температурите. Бледа луна надничаше през прозореца на детската стая на Стиан Барели.
    — На телефона, Стиан! — извика майка му от дневната на долния етаж.
    Стиан беше чул стационарния да звъни и се надяваше да не търсят него. Остави джойстика на компютърната игра. Беше записал дванайсет удара под пара6 и му оставаха само три дупки. С други думи, имаше огромни шансове да премине успешно квалификациите за турнира „Мастърс“. Беше избрал да играе като Рики Фаулър, защото той беше единственият от класата на Тайгър Удс, който го кефеше и беше почти негов връстник — на двайсет и една. Точно като Стиан и Рики харесваше Еминем и пънк-рок бандата „Райз Ъгейнст“ и се обличаше в оранжево. Е, Рики Фаулър, разбира се, можеше да се шири в собствен апартамент, докато Стиан още гниеше в детската си стая при родителите си. Но скоро и това щеше да се промени — стига университетът в Аляска да му отпусне стипендия. Всички що-годе кадърни норвежки алпинисти влизаха там с резултатите си от Националния шампионат по планинско катерене за младежи. Единственият проблем беше, че досега никой не бе подобрил уменията си от престоя там, но на кого му пука? Мацки, вино и ски. Какво повече? Ако остане време — и някой и друг изпит. А с дипломата ще си намери свястна работа.
    Ще си купи и собствено жилище. Ще си осигури живот, по-добър от това, да спи в окъсялото си легло под снимките на Боди Милър7 и Аксел Люн Свиндал8, да яде кюфтетата на майка си и да се съобразява с правилата, налагани от баща му; да води тренировките на арогантни пишлемета, чиито заслепени родителите си въобразяват, че отглеждат бъдещ Омот9 или Шус10. На Стиан му писна да охранява скивлека на пистата „Трювансклайва“ срещу възнаграждение, каквото не биха предложили дори на малолетни работници в Индия. Точно по тази причина не се съмняваше, че го търси именно управителят на алпийския клуб. Не познаваше друг, който да избягва да звъни на хората на мобилните им телефони, защото там тарифите били малко по-високи, и да ги принуждава да тичат по стълби в допотопни жилища, където все още има стационарни телефони.
    Стиан пое слушалката от ръката на майка си.
    — Да?
    — Здравей, Стиан, обажда се Шанцен. — Наистина се казваше така! — Обадиха ми се, че скивлекът работел.
    — Сега? — Стиан погледна часовника. Единайсет и четвърт. Влекът спираше в девет.
    — Ще отскочиш ли да провериш какво става?
    — Сега?
    — Освен ако не си страшно зает, разбира се.
    Стиан се престори, че не е доловил иронията в гласа на управителя. Изминалите два сезона бяха пълно разочарование и управителят смяташе, че причината не е липсата на таланти, а навикът на Стиан да запълва времето си с мързел, физическо разложение и изобщо пълно бездействие.
    — Нямам кола — отвърна Стиан.
    — Ще ти дам моята — отзова се веднага майка му.
    Не се беше отдалечила. Стоеше до него със скръстени ръце.
    — Sorry, Стиан, обаче го чух — обади се сухо управителят. — Сигурно някой от местните хулигани пак се прави на интересен.


    По лъкатушещия път Стиан стигна за десет минути до телевизионната кула в Трюван. Приличаше на 118-метрово копие, забито в билото на северозападните възвишения около Осло.
    Паркира на заснежения паркинг и установи, че освен неговата кола там има само един червен фолксваген „Голф“. Извади ските си от автобокса, щракна автоматите, подмина основната сграда и пое нагоре към „Трюван Експрес“ — главния седалков лифт към върха на скисъоръжението. Оттам се откриваше гледка към езерото и към по-малкия влек с котвообразни тегличи. Въпреки че имаше луна, гъстият мрак не му позволяваше да види седалките, ала по шума от механизма долу разбра, че се движат.
    Засили се и се закачи за теглича. Влекът го понесе по дълги, скучни серпентини. Порази го колко странна тишина цари през нощта. През първия час след затварянето на станцията наоколо продължаваха да отекват радостните възгласи на децата, престорено изплашените крясъци на момичетата, звънтенето на метал в отъпкания сняг и в леда, пропитите с тестостерон викове на тийнейджърите, призоваващи за внимание.
    Дори след изгасянето на прожекторите светлината сякаш продължаваше да озарява трасето. Постепенно обаче над комплекса се спускаше тишина. Ставаше все по-тъмно и все по-тихо. Докато тишината запълнеше всички вдлъбнатини в терена. От гората се промъкваше мрак и езерото Трюван така се преобрази, че дори Стиан, който го познаваше като петте си пръста, се чувстваше на друга планета. На студена, тъмна и необитавана планета.
    Липсата на светлина го принуждаваше да кара внимателно и да се опитва да предвижда неравностите по терена. Това всъщност бе най-силното му качество. Благодарение на него Стиан винаги постигаше най-висок резултат при лоша видимост, сняг, мъгла, полегата светлина. Той усещаше онова, което не се виждаше. Просто някои скиори притежават такава прозорливост, а други — повечето — са лишени от нея. Стиан галеше снега със ските и караше бавно, за да удължи удоволствието. Слезе и свърна пред междинната станция.
    Намери вратата на командната кабина разбита.
    По снега се бяха посипали дървени стружки. Открехнатата врата зееше срещу него като черна паст. Чак сега Стиан си даде ясна сметка, че е сам. Посред нощ се намираше на безлюдно място, където преди малко бе извършено престъпление. Най-вероятно дребно хулиганство, но все пак престъпление. А и нямаше как да е сигурен дали наистина е било безобиден номер и дали наистина е сам.
    — Ехо! — извиси той глас над шума от двигателя и от седалките, които пристигаха една след друга по тананикащата стоманена тел над главата му.
    Стиан веднага съжали, че извика. Гласът му се блъсна в скалите и се върна заедно с ехото от страха му. Защото той наистина се страхуваше. Мисълта за извършено престъпление и самота го върна към онази история. Денем не се сещаше за нея, но понякога, по време на вечерните дежурства, когато почти нямаше скиори, историята се промъкваше крадешком в съзнанието му с припадането на мрака. Ставаше въпрос за случка извън активния сезон — през една безснежна зимна нощ в края на деветдесетте. Явно бяха дрогирали момичето в центъра и я бяха докарали тук. С белезници и чувал на главата. От паркинга я бяха донесли в кабината, бяха разбили вратата и я бяха изнасилили вътре. Според стигналите до Стиан слухове момичето било толкова слабичко и крехко, че ако е било в безсъзнание, насилниците без проблеми са могли да я донесат тук на ръце. Знаейки какво са ѝ причинили, той се надяваше момичето да е било в безсъзнание през цялото време. Говореше се и друго: извергите заковали жертвата си за стената с два огромни гвоздея, пробиващи двата лъча на ключицата ѝ, и я насилили прави при минимално съприкосновение със стените, пода и момичето. По тази причина полицията не открила никакви следи от ДНК, пръстови отпечатъци или текстилни влакна. Но това бяха само слухове, дочути оттук-оттам, и навярно не отговаряха съвсем на истината. Властите обаче бяха съобщили официално в пресата, че са открили части от момичето на три места. На дъното на езерото Трюван — главата и горната половина от тялото, а в гората във Вюлерльойпа и на брега на езерото Ауршерн — части от долната половина. И понеже последните две зловещи находки били открити на голямо отстояние една от друга, при това в противоположни посоки от местопрестъплението, разследващите работили по версията за двама извършители. Ала следствието си остана само с версията. Така и не откриха извършителите. Дори не можеха да твърдят със сигурност, че са мъже, защото криминалните експерти не открили следи от семенна течност. Управителят на скиклуба и други майтапчии като него много обичаха да шашкат новобранците преди първото им вечерно дежурство, че през нощта откъм станцията често се чували звуци. Крясъци, които почти заглушавали глухото пукане на гвоздеи, забивани в стената.
    Стиан откачи ботушите си от автоматите на ските и тръгна към вратата. Приклекна леко и издаде прасците си назад, опитвайки се да игнорира ускорения си пулс.
    И какво, за бога, очакваше да види вътре? Кървища и призраци?
    Мушна ръката си през пролуката, намери опипом ключа за осветлението и го завъртя.
    Вторачи се в осветеното помещение.
    Върху небоядисаната чамова стена от един гвоздей висеше момиче. Беше почти гола, само жълт бански покриваше така наречените стратегически места по загорилото ѝ от слънцето тяло. Календарът беше миналогодишен и пак показваше декември. През една съвсем тиха вечер преди няколко седмици Стиан лъска пред тази снимка. Моделката изглеждаше суперсекси, разбира се, но повече го възбудиха момичетата, които минаваха пред прозореца по влека. Възпламеняваше го мисълта, че стои с твърд член в ръка само на половин метър от тях. Особено го възбуждаха момичетата, които се качваха сами на котвообразните седалки. С обиграни движения тикваха твърдия теглич между бедрата си и го стисваха здраво. А подпората повдигаше дупетата им. Те изправяха гърбове. Опънатата пружина се свиваше и ги откъсваше от него, отнасяше ги извън полезрението му, нагоре по трасето.
    Стиан влезе в станцията. Тук без съмнение се бе промъкнал външен човек. Пластмасовото копче, с което се пускаше и спираше влека, беше отчекнато и лежеше разполовено на пода. От командното табло стърчеше само металната втулка на копчето. Стиан хвана студената втулка с два пръста и се опита да я завърти, но металът се изхлъзна от кожата му. Отиде до електрическото табло в ъгъла. Металната вратичка беше заключена, а ключът, който обикновено висеше от връв на стената, го нямаше. Странна работа. Стиан се върна пред командното табло. Опита се да пусне прожекторите и музиката, но не успя: копчетата бяха или залепени с нещо, или заклинени. Насилеше ли ги, щяха да последват съдбата на пусковото копче за влека. Трябваше му инструмент, с който да хване здраво втулката и да я завърти. Клещи или нещо подобно. Издърпа едно чекмедже в бюрото пред прозореца и в същия миг го осени предчувствие. Обади се прозорливостта му при каране на ски в лошо време. Стиан усети, че някой отвън го наблюдава.
    Вдигна глава.
    И се озова право срещу лице с големи, широко отворени очи.
    Собственото му лице, отразено двойно в прозореца.
    Отдъхна си. По дяволите, защо се шашкаше толкова лесно!
    Сърцето му отново започна да бие нормално и докато оглеждаше съдържанието на чекмеджето, крайчецът на окото му сякаш улови някакво движение навън; лице, което се откъсна от отражението и бързо изчезна. Стиан вдигна рязко глава. Срещу него отново стоеше единствено отражението му. Ала не двойно. Или само така му се струваше?
    Открай време имаше преразвито въображение. Така му казаха Мариус и Шел, когато им сподели, че мисълта за онова убито момиче го възбужда. Не изнасилването и убийството, разбира се. Или, всъщност, изнасилването отчасти му действаше възбуждащо. Но най го разпалваше нейната младост и крехкост. Била е тука, гола, с к… в своята… Ето това го надървяше. Мариус му каза, че е „ааааадски извратен“, а Шел, този шибаняк, естествено, се раздрънка пред неподходящите хора и когато Стиан чу от другаде преиначената версия на историята си, тя гласеше, че той си фантазирал как участва в подобно изнасилване. „На това му се вика истински приятел!“ — помисли си за пореден път Стиан, докато ровеше из чекмеджето. Билети за влека, печати, тампони за печати, химикалки, тиксо, ножица, фински нож, кочан с разписки, винтове, гайки. Но не и каквото му трябва! Отвори друго чекмедже. И там нямаше нито клещи, нито ключове. Хрумна му, че може да му свърши работа аварийният прът с паникбутон, който забиваха в снега пред станцията, та скиорите бързо да спрат влека в критична ситуация. А такива ситуации възникваха непрекъснато: я някое дете ще се заплесне и котвообразният теглич ще го цапардоса по главата; я някой новобранец ще се изхлузи от седалката при резкия начален тласък на влека, но вместо да се откачи от теглича, ще се вкопчи и съоръжението ще го влачи полуизхлузен по трасето; я някой идиот, дето гледа да се изфука, вместо да държи теглича между бедрата си, ще усуче само едното си коляно около стойката и ще кара встрани от основната следа, за да се изпикае в гората.
    Стиан прерови всички чекмеджета. Прътът нямаше как да се сбърка — дълъг около метър, метален, със заострен край, за да се забива в отъпкан сняг или лед. Хвърляше настрани забравени от скиорите ръкавици, шапки и очила. Отвори друг шкаф. Пожарогасител, кофа, парцали, аптечка, джобен фенер. Но не и търсеният прът.
    Навярно бяха забравили да го приберат.
    Взе фенера и излезе да обиколи станцията.
    Не намери пръта. Нима някой го беше задигнал? И защо в такъв случай крадецът не е гепил по-скъпото — билетите? Стори му се, че чу шум, и се обърна към гората. Лъчът на фенера зашари по дърветата.
    Птица? Катерица? Случваше се оттук да минават и лосове, но те не се криеха. Само да можеше най-после да спре проклетата линия, щеше да чува звуците по-ясно.
    Върна се в станцията. Вътре се почувства по-добре. Вдигна разполовеното копче от пода, сглоби двете парчета, наложи ги върху втулката на таблото и се опита да я завърти, но частите се разпаднаха.
    Погледна часовника. Наближаваше полунощ. Искаше му се да довърши играта на голф, преди да си легне. Дали да не се обади на управителя? Трябваше само да завъртят проклетата втулка и готово!
    Главата му се вдигна инстинктивно и сърцето му премаля.
    Стана толкова бързо, че той не знаеше наистина ли го видя, или не. Каквото и да беше обаче, не беше лос. Стиан набра името на управителя, но пръстите му трепереха и на няколко пъти натисна съседни клавиши.
    — Ало?
    — Обажда се Стиан. Някой е влязъл и е счупил пусковото копче, а пръта за аварийни ситуации го няма. Не мога да спра влека.
    — Електрическото табло…
    — Заключено е и ключът липсва.
    Управителят изруга едва чуто и си пое примирено дъх.
    — Стой там. Идвам.
    — Вземете клещи или нещо подобно.
    — Клещи или нещо подобно — повтори управителят, без изобщо да крие презрението си.
    Стиан отдавна бе разбрал, че уважението, което началникът му изпитва към подчинените си, е пропорционално на постиженията им.
    Прибра телефона в джоба си. Загледа се в мрака навън. Хрумна му, че така, като държи светнато, всички го виждат, а той е кажи-речи слепец. Стана, затвори вратата и угаси. Зачака. Празните седалки се спускаха към него от склона, след кратко ускорение правеха U-образен завой и поемаха нагоре.
    Стиан премига. Защо не се сети по-рано?
    Завъртя всички копчета на таблото. Прожекторите осветиха трасето, а от тонколоните се разнесе парчето на Джей Зи „Empire State of Mind“ и изпълни долината. Ето, вече се чувстваше по-уютно в станцията.
    Започна да барабани с пръсти и пак погледна металната втулка. На върха ѝ имаше дупка. Стана, свали връвта до електрическото табло, прегъна я през средата и я промуши през дупката. После я усука веднъж около втулката и дръпна внимателно. Идеята му си я биваше. Увеличи силата на опън. Връвта не се скъса. Още малко… и втулката описа пълен оборот.
    Стиан се сепна.
    Звукът от машината замлъкна с провлечен стон и премина във вой.
    — На ти, шибан влек!
    Наведе се над телефона да набере пак управителя и да му съобщи за благополучната развръзка, но се сети, че на шефа няма да му хареса, ако чуе от слушалката надут до дупка рап, и спря музиката.
    Ослушвайки се за гласа на управителя, усети как изведнъж се възцари пълна тишина. Хайде, вдигне де! И отново го споходи онова усещане. Усещането, че тук има някой. И този някой го наблюдава.
    Стиан Барели бавно вдигна глава.
    Тилът му се вледени. Студът плъзна по цялото му тяло и той се вкочани, все едно пред него изскочи образът на Медуза.
    Беше видял не древногръцката горгона, а мъж, облечен в дълъг черен шлифер. От оцъклените му очи лъхаше безумие, а от раззината му вампирска уста се стичаха две вадички кръв. Краката му висяха във въздуха.
    — Ало? Ало? Стиан? Там ли си?
    Стиан обаче не отговори. Скочи рязко, столът се прекатури. Младежът отстъпи заднешком и се притисна към стената, откъсвайки Мис Декември от гвоздея. Календарът се свлече на пода.
    Най-после Стиан намери аварийния прът. Стърчеше от устата на мъжа, който висеше от котвообразния теглич.


    — И влекът го е разнасял нагоре-надолу по трасето? — попита Гюнар Хаген, наклони глава и огледа висящия отпред труп.
    Във формата на тялото имаше нещо особено. Напомняше восъчна фигура в процес на топене.
    — Така ни каза момчето — уточни Беате Льон, разтъпка крака в снега и вдигна поглед към въжената линия, под която колегите ѝ се сливаха със снега.
    — Някакви следи? — попита началникът на отдела, все едно вече знаеше отговора.
    — Изобилие от следи — отвърна Беате. — Кървавата диря продължава до горната станция и после слиза до долната.
    — Питах за следи, които да ни показват нещо отвъд очевидното.
    — Отпечатъци от подметки в снега на паркинга и по прекия път дотук. Рисунъкът на грайферите съвпада с обувките на жертвата.
    — Дошъл е дотук с обувки?
    — Да. И е дошъл сам, защото не открихме други следи от обувки. На паркинга има червен фолксваген „Голф“. В момента проверяваме кой е собственикът.
    — И няма никакви следи от извършителя?
    — Нещо интересно, Бьорн? — обърна се Беате към Холм, който в същия миг се зададе срещу тях с ролка полицейска лента.
    — Почти нищо — отвърна задъхан той. — Няма други отпечатъци от подметки. Затова пък открихме много следи от ски. На първо четене няма пръстови отпечатъци, косми или влакна, но може да открием нещо по клечката за зъби.
    Бьорн Холм кимна към пръта, стърчащ от устата на мъртвия.
    — Иначе ще се осланяме на колегите от Съдебна медицина.
    Гюнар Хаген потръпна.
    — Като ви слушам, ми се струва, че вече сте изгубили надежда да откриете нещо.
    — Ами… — подхвана Беате — встъпителна фраза, която Хаген бе чувал десетки пъти от устата на Хари Хуле.
    С нея бившият старши инспектор започваше лошите новини.
    — И на предишното местопрестъпление не открихме нито ДНК, нито пръстови отпечатъци.
    Хаген потрепери зиморничаво — дали заради ниската температура, дали заради факта, че току-що бе станал от топлото легло, или заради току-що чутото от ръководителя на експертно-криминалния екип.
    — Какво искаш да кажеш? — попита той и се приготви за още по-лоши новини.
    — Познавам го.
    — Нали не сте открили у него документи за самоличност?
    — Така е. И ми отне време, докато го идентифицирам.
    — На теб, пословичната физиономистка?
    — Fusiform gyrus се обърква, когато и двете скули са счупени. Но сега се сетих. Това е Бертил Нилсен.
    — Не се сещам…
    — Повиках те, защото Бертил е… — Беате Льон си пое дъх.
    „Не го казвай“ — помоли се наум Хаген.
    — Полицай — довърши Бьорн Холм.
    — Работеше в ленсманската служба в Долен Айкер. Преди ти да оглавиш Отдела, съвместно разследвахме брутално убийство. Нилсен се свързал с КРИПОС. Беше открил пряка аналогия между един от текущите ни случаи и някакво изнасилване, което самият той разследвал в Крукстаелва, и изяви желание да дойде в Осло и да се включи в разследването.
    — И?
    — Скок на място. Дойде, но разследването зацикли. Извършителят или извършителите останаха неразкрити.
    — Къде…?
    — Тук. Изнасилена и разчленена в станцията. Трите части са открити на различни места: в езерото Трюван, на километър на юг и на седем километра в противоположна посока, до Ауршерн. По тази причина водещата версия гласеше, че са били двама.
    — Ясно. А датата…
    — … съвпада.
    — Кога…
    — Преди девет години.
    Подвижната радиостанция изпука. Хаген видя как Бьорн Холм я долепи до ухото си и размени две-три думи шепнешком.
    — Фолксвагенът на паркинга е регистриран на името на някоя си Мира Нилсен. Живее на същия адрес като Бертил Нилсен. Най-вероятно е съпругата му.
    Хаген издиша насъбрания въздух със стон. От устата му излезе мразовита пара с формата на развято бяло знаме.
    — Ще докладвам на главния секретар. Засега гледайте връзката с убийството на момичето да не се разчува.
    — Медиите веднага ще я надушат и без наша помощ.
    — Знам, но смятам да посъветвам главния секретар на първо време да не подхранваме с нищо спекулациите в пресата.
    — Умно — отбеляза Беате.
    Хаген ѝ се усмихна в знак на признателност за окуражителната бележка, от която в момента отчаяно се нуждаеше. Плъзна поглед нагоре по склона към паркинга, давайки си сметка, че го очаква сериозно изкачване. После огледа пак трупа. И отново потръпна.
    — Знаеш ли за кого се сещам, като видя такъв висок, слаб мъж?
    — Да — отвърна Беате Льон.
    — Иска ми се да беше сега при нас.
    — Той не е бил висок и слаб — възрази Холм.
    — Нима Хари не… — обърнаха се към него другите двама.
    — Говоря за този тук — Бьорн посочи трупа, увиснал на теглича. — За Нилсен. Тялото му се е удължило през нощта. Ако го докоснете, ще установите, че е придобило консистенцията на желе. Виждал съм същото явление да настъпва и при хора, които след падане отвисоко са си строшили всички кости по тялото. При масивни фрактури на скелета тялото изгубва фиксиращата го рамка, кожата се отпуска и гравитацията си свършва работата до настъпването на трупното вкочаняване. Какво нещо е човешката физиология, а?
    Тримата останаха загледани в трупа, без да разговарят. Изведнъж Хаген се обърна рязко и се отдалечи.
    — Прекалих ли с количеството информация? — попита Холм.
    — По-скоро с подробностите. И на мен ми се иска да беше тук.
    — Дали някога ще се върне?
    Беате поклати глава. Бьорн Холм не знаеше дали това е отговор на въпроса му, или реакция на цялата ситуация. Обърна се и погледът му улови разлюляна елхова клонка. Вледеняващ птичи крясък раздра тишината.

Втора част

Шеста глава

    Звънчето над вратата дрънна пронизително, когато Трюлс Бернтсен влезе от ледената улица във влажната жега. Вътре се разнасяше миризма на гнили косми и на фризьорски лосион.
    — За подстригване ли? — попита млад мъж с черна, лъскава коса.
    Трюлс беше сто процента сигурен, че мъжът е ползвал услугите на друг салон.
    — Двеста, нали? — попита Трюлс и изтупа снега от раменете си.
    Март — месецът на нарушените обещания.
    Трюлс посочи с палец през рамото си, за да се увери, че офертата на витрината все още важи: мъже — 200, деца — 85, пенсионери — 75. Трюлс беше виждал мнозина стопани на кучета да водят тук домашните си любимци.
    — Както винаги, бате — отвърна фризьорът с пакистански акцент и посочи два от свободните столове в салона.
    На третия седеше мъж, когото Трюлс тутакси определи като арабин. Под намокрения перчем, залепнал за челото, гледаха тъмни очи на терорист. Погледите им се преплетоха в огледалото. Арабинът моментално отмести очи. Или бе надушил любител на свинското, или бе разпознал зоркия поглед на ченге. Навярно пласираше по близката улица. Най-вероятно хашиш — арабите избягваха по-силната дрога. Дали пък според каноните на Корана хероинът и свинското печено не са еднакво тежък грях? Съдейки по златния ланец, Трюлс предположи, че мъжът е сводник. Познаваше всички големи играчи в бизнеса; този явно беше от дребните риби.
    Фризьорът му върза „лигавника“.
    — Много си космясал от миналия път, бате.
    На Трюлс никак не му допадаше разни пакистанци да го наричат „бате“ — особено пък ако са педали. А най мразеше да го наричат така пакистански педали, дето след малко ще го докосват. Но това, което отличаваше местните бръснари с меки китки, беше, че не си отъркват хълбоците в рамото ти, не те галят по главата, докато те изпиват с поглед в огледалото, и не кокетничат повече ли да те вземат, или по-малко. Тукашните бръснари просто се хващаха мигом за работа. Изобщо не предлагаха да ти измият мазната коса, а я напръскваха с вода от пулверизатор, пропускаха покрай ушите си евентуалните ти указания как да оформят прическата ти и въоръжени с гребен и ножица, се развихряха, все едно участват в австралийска надпревара по стригане на овце.
    Трюлс разгледа заглавната страница на вестника, оставен върху рафта пред огледалото. Из пресата дъвчеха все една и съща тема: какъв е бил мотивът на така наречения полицейски касапин? Тиражираха се предположения главно за два типа убийци: психопат, който мрази служителите на реда, или краен анархист. Тук-там се мяркаше и версията за чуждестранна терористична групировка, но след успешни покушения те обикновено се перчеха публично, че това е тяхна заслуга, а този път никой не бе поел открито отговорност за убийствата. Съвпаденията с датите и местопрестъпленията доказваха безспорно наличието на връзка между двете убийства на полицаи. Разследващите започнаха да издирват престъпник, когото Венешла и Нилсен да са арестували или разпитвали съвместно или дори да са превишили служебните си правомощия. Ала версията стигна до задънена улица. После разследващите решиха да проверят дали убийството на Венешла не е лично отмъщение заради извършен арест, от ревност, заради наследство или заради някой от обичайните мотиви за битови престъпления. Полицаите допускаха, че е възможно убийството на Нилсен да е извършено от друго лице със съвсем различни подбуди, но извършителят нарочно да е имитирал метода на убийството на Венешла, за да заблуди полицаите, че вилнее сериен престъпник, и те да изоставят проверките на по-прозаичните мотиви. И така, разследващите възприеха тази версия и се впуснаха да проверяват кой би имал мотив да убие Венешла и кой — Нилсен, без да прокарват паралели между двете престъпления. Удариха на камък и се върнаха към първоначалната си изходна позиция. Извършителят е един и същ и мрази полицаите. Медиите раздухаха новата версия и продължиха да дуднат: защо органите на реда не могат да открият убиеца на двама от собствените им редици?
    Докато четеше заглавия в този дух, Трюлс изпитваше и задоволство, и гняв. Микаел се бе надявал с настъпването на предстоящите празници журналистите да зачекнат други теми, да забравят за убийствата и да оставят полицията да работи на спокойствие, а него, Микаел Белман — да се изживява като новия готин шериф в града, детето чудо, пазителя на Осло. А не в ролята на вечния некадърник, застанал пред фотографите с пораженческия вид и некомпетентните отговори на представител на Държавните железници, който се опитва да замаже гафовете на компанията.
    Трюлс вече беше прочел вестниците вкъщи и се смя с глас на нескопосните изказвания на Микаел по въпроса на какъв етап се намира разследването.
    — Към настоящия момент не може да се каже…
    Или:
    — Не разполагаме със сведения за…
    Тези фрази бяха директно изплагиатствани от главата за връзки с обществеността в учебника на Биеркнес и Хоф Юхансен, озаглавен „Следствени методи“ — настолно четиво в Полицейската академия. Авторите препоръчваха на полицаите да си служат с подобни съвсем мъгляви, но високопарни формулировки, защото журналистите побесняват, ако ги отпратиш с „без коментар“. Наръчникът съветваше полицейските служители да избягват и употребата на епитети.
    На публикуваните снимки Трюлс видя онова отчаяно изражение, което се появяваше върху лицето на Микаел, когато на дангалаците от махалата в Манглерю им кипваше и решаваха да затворят голямата уста на пикльото с женственото лице. Тогава неизменно на помощ се притичваше Трюлс. После той, а не Микаел, отнасяше боя и се прибираше вкъщи с насинена физиономия и разбита устна. А лицето на Микаел си остана непокътнато и красиво. Като за Ула.
    — Да не ме ошмулиш съвсем! — предупреди Трюлс.
    Гледаше как косата пада от бледото му, високо и леко изпъкнало чело. Заради особеното разположение на очите и веждите и обратната захапка хората често го смятаха за глупак. Понякога това работеше в негова полза. Но само понякога. Трюлс затвори очи. Опитваше се да прецени дали по лицето на Микаел от снимките на пресконференцията наистина се чете отчаяние, или просто Трюлс вижда онова, което му се иска.
    Отстраняване от длъжност. Разжалване. Отлъчване. Изгнаничество.
    Продължаваше да получава заплата. Микаел изрази дълбоко съжаление, задето се налага да го изпрати вкъщи. Сложи ръка на рамото му и каза, че така е най-добре за всички, включително за Трюлс. Нека изчакат заключението на юристите какви последствия следва да изтърпи полицай, получил средства, чийто произход не иска или не може да обясни. Микаел дори се погрижи Трюлс да запази част от надбавките си. Ненедостигът на средства се явяваше причина Бийвъс да посещава евтини бръснарници. Просто бе свикнал да се подстригва тук. Сега дори му харесваше още повече. Струваше му се примамливо да се сдобие със същата прическа като арабина от съседния стол. А ла терорист.
    — Какво те разсмя, бате?
    Трюлс млъкна, защото чак сега чу грухтящия си смях — причината да му прикачат прякора Бийвъс. Всъщност в ролята на негов „кръстник“ влезе Микаел. По време на едно парти в гимназията му лепна прозвището и изведнъж всички откриха, че Трюлс Бернтсен е кажи-речи двойник на емблематичния анимационен герой от сериала на „Ем Ти Ви“. И Ула ли беше там?
    Или по онова време Микаел излизаше с друга мацка? Ула… Нежният ѝ поглед, белият ѝ пуловер, изящната ръка, с която през една неделя в „Брюн“ обгърна тила му, притегли го към себе си и извика в ухото му, за да заглуши рева на моторите. Искаше да го попита дали знае къде е Микаел. Трюлс още помнеше топлината на дланта ѝ. Едва не се разтопи и разтече по моста под лъчите на предобедното слънце. Докато усещаше дъха ѝ в ухото си и по бузата си, сетивата му се изостриха до крайност и той — дори сред смрадта на бензин, автомобилни газове и изгорели гуми — съумя да определи каква паста за зъби е използвала и на каква марка прах за пране ухае пуловерът ѝ. Долови аромата на ягоди от устните ѝ. Усети, че Микаел я е целунал преди часове. Че я е обладал. Или това си го бе въобразил? Трюлс все пак си спомняше какво ѝ бе отговорил: не, няма представа къде е Микаел. Всъщност знаеше и искаше да ѝ каже, защото изпитваше желание да смачка онова нежно, чисто, невинно и доверчиво в погледа ѝ; да смачка него, Микаел.
    Не го стори, разбира се.
    Как да го направи? Микаел беше най-добрият му приятел. Най-добрият и единственият. Какво ще постигне, ако изпорти, че Микаел е при Ангелика? Ула можеше да има когото си поиска, а определено не искаше Трюлс. Докато движеше с Микаел, за него, Трюлс, поне оставаше възможност да се навърта около нея. Удаде му се сгоден случай, но му липсваше мотив.
    Липсваше му тогава, но не и сега.
    — Как ти се струва, бате?
    Педалът вдигна едно кръгло огледало с пластмасова рамка и Трюлс огледа тила си.
    Прическа а ла терорист. Камикадзе. Трюлс изгрухтя. Стана, хвърли банкнота от двеста крони върху вестника, за да избегне съприкосновението кожа с кожа и излезе навън, където властваше март — непотвърденият слух за настъпващата пролет. Хвърли поглед към Главното управление и тръгна към метростанцията в квартал „Грьонлан“. Подстрижката отне девет минути и половина. Той вдигна глава, ускори ход. Нямаше закъде да бърза. Не го чакаха спешни задачи. Освен една, ала тя изискваше онова, което той имаше в изобилие: време да обмисля, готовност да изгуби всичко. Огледа се във витрината на една от многото азиатски бакалии в квартала. И установи, че външният му вид най-сетне отговаря на вътрешното му себеусещане.


    Гюнар Хаген гледаше тапета на стената над бюрото и празния стол на главния секретар. Виждаше по-светлите петна от смъкнатите портрети на държавници, заемали поста главен секретар. Бяха висели там, откакто Хаген помнеше кабинета, поставени явно с цел да вдъхновяват наследниците си. Ала Микаел Белман очевидно можеше да мине и без тях. И най-вече без изпитателния, инквизиторски поглед, с който го пронизваха.
    Хаген понечи да потупа с пръсти подлакътника, но такъв липсваше. Белман бе подменил дори столовете с по-твърди и по-ниски.
    Хаген получи обаждане, че главният секретар го вика в кабинета си, а в приемната секретарката на Белман го покани вътре с уверението, че началникът ще дойде всеки момент.
    Вратата се отвори.
    — Ето те и теб!
    Белман мина зад бюрото и се тръшна на стола. Сключи пръсти на тила си.
    — Нещо ново?
    Хаген се прокашля. Белман знаеше отлично, че няма нищо ново, защото Хаген беше получил нареждане да го уведомява своевременно и за най-незначителното раздвижване по двата случая. Следователно началникът го викаше по друг повод. Въпреки това Хаген спази протокола: обясни, че още не са открили никакви улики и никаква връзка между убийствата отвъд очевидното: и двете жертви са полицаи, намерени на места, където преди години са били извършени две убийства, останали неразкрити въпреки усилията на разследващите групи, към които са принадлежали и убитите полицаи.
    Посред доклада на Хаген Белман се изправи и застана пред прозореца с гръб към него. Залюля се на пети. Престори се, че го слуша. После го прекъсна:
    — Трябва да вземеш мерки, Хаген.
    Гюнар Хаген млъкна в очакване на продължението.
    — Освен това ми се струва неуместно да не сваляш денонощната охрана в Държавната болница, при условие че убиват честни полицаи. Не е ли редно в разследването да се включат всичките ни кадри?
    Хаген се смая.
    — Охраната поемат не мои хора, а стажанти от Полицейската академия. Не смятам, че в разследването има недостиг на кадри, Микаел.
    — Нима? И все пак настоявам да размислиш дали охраната е наложителна. Не виждам непосредствена опасност за живота на пациента. Измина толкова време. Пък и който му има зъб, знае, че той няма да е състояние да свидетелства.
    — Лекарите отчитат известно подобрение.
    — Този случай вече не е в обсега на приоритетите ни — отсече почти гневно главният секретар, пое си дъх и нахлузи чаровната си усмивка: — Въпросът за охраната все пак зависи изцяло от теб. Не ти се меся, ясно?
    На Хаген му идеше спонтанно да възрази, но се опомни и кимна, докато се опитваше да отгатне някъде бие Микаел Белман.
    — Е, добре — главният секретар плесна с ръце в знак, че срещата е приключила.
    Хаген се канеше да стане. Все още се чувстваше силно дезориентиран. Остана седнал.
    — Обмисляме да сменим стратегията.
    — Слушам те.
    — Да разделим разследващата група на няколко по-малки групи.
    — Защо?
    — За да осигурим пространство за алтернативни идеи. Големите групи имат капацитет, но в тях не виреят по-разкрепостени хрумвания.
    — А е нужно да има… по-разкрепостени хрумвания?
    Хаген подмина саркастичната забележка.
    — Започнахме да се въртим в омагьосан кръг и разследването се затлачи.
    Хаген изгледа събеседника си. В качеството си на бивш разследващ убийства Белман, разбира се, знаеше отлично какво представлява този синдром: групата се вкопчва в началната си версия, предположенията се бетонират във факти, следователите изгубват способността да виждат нещата под друг ъгъл.
    Въпреки това главният секретар поклати глава.
    — Раздробяването на разследващата група затруднява своевременното разпространение на информацията, Хаген. Отговорността се накъсва, полицаите започват да си пречат взаимно, задълженията се дублират. Една голяма, добре координирана разследваща група е винаги за предпочитане, при условие, разбира се, че я оглавява силен и способен ръководител…
    Хаген стисна зъби и езикът му усети неравностите по кътниците. Надяваше се ефектът от намека на Белман да не проличи по лицето му.
    — Но…
    — Когато един ръководител започне да си сменя стратегията, отстрани това често изглежда като белег на отчаяние и като признание, че се е провалил.
    — Но ние се провалихме, Микаел. Вече е март. От първото убийство на полицай изминаха шест месеца.
    — Никой не иска да следва лидер, който не постига резултати, Хаген.
    — Хората от моя екип не са нито слепи, нито глупави. И сами виждат, че сме зациклили. Знаят и друго: добрите лидери трябва и да умеят да променят курса.
    — Добрите лидери трябва да знаят как да мотивират подчинените си.
    Хаген преглътна. Преглътна онова, което му идеше да каже. Че когато той е изнасял лекции във Военното училище как се става успешен лидер, Белман е подскачал из махалата с прашка в ръка; че щом Белман се смята за успешен лидер, който умее да мотивира подчинените си, защо не вземе да мотивира него — Гюнар Хаген? Хаген обаче се чувстваше прекалено изтощен и разочарован, затова не преглътна онези думи, които — знаеше — щяха да извадят Белман от нерви:
    — Помниш ли какъв успех постигнахме именно благодарение на независимото звено, което оглави Хари Хуле? Онези убийства в Юстаусе никога нямаше да бъдат разкрити, ако…
    — Чу ме, Хаген. Опрат ли нещата до промени, предпочитам кадрови рокади в ръководството. То отговаря за нагласата на служителите, а в момента не забелязвам задоволителни резултати. Ако няма друго, тук приключихме.
    Хаген не можеше да повярва на ушите си. Изправи се. Краката му се бяха схванали, все едно през тези няколко минути, които прекара в тесния нисък стол, кръвта му бе спряла да се движи. Отправи се с несигурни крачки към вратата.
    — Момент — спря го Белман и едва потисна прозявката си. — Нещо ново по случая „Густо“?
    — Както самият ти каза — отвърна Хаген, без да се обръща, за да не види Белман как кръвоносните съдове на лицето му, за разлика от тези на краката му, са се издули от бурния приток на кръв, — този случай вече не се ползва с приоритет.
    Микаел Белман изчака вратата да се хлопне и да чуе как Гюнар Хаген се сбогува със секретарката в приемната. После се отпусна на кожения стол с висока облегалка. Използва полицейските убийства само като претекст да повика Хаген и подозираше, че онзи го разобличи. Един час преди разговора им Исабеле Скойен се бе обадила на Белман. Тя, разбира се, продължи да му натяква, че неразкритите полицейски убийства ги представяли в медиите като безсилни некадърници. Припомни му, че за разлика от него, тя е зависима от благоразположението на електората. Белман ѝ отговаряше едносрично и само чакаше тирадата ѝ да секне, за да затвори. Ала неочаквано тя пусна бомбата:
    — Очакват да се събуди всеки момент.
    Белман, седеше с лакти, опрени на бюрото, и чело в дланите. Взираше се в лъскавото покритие на плота, където се отразяваха разкривените очертания на лицето му. Жените постоянно му правеха комплименти за външния вид. Исабеле му беше казвала директно, че го харесва, защото си пада по красиви мъже. По тази причина се чукала и с Густо. Онзи сладур. Двойник на Елвис. Често възприемат красивите мъже като обратни. Микаел се сети за онзи колега от КРИПОС, който му се пусна в тоалетната. После се замисли за Исабеле и за Густо. Представи си ги двамата. После и тримата. Рязко се изправи от стола и отиде до прозореца.
    Планът бил задействан. Така каза тя. Задействан. И в момента той трябваше да се настрои в режим на изчакване. Това би следвало да го успокои и да го направи по-приветлив към околните. Тогава защо реши не просто да прониже Хаген, а и да го върти на шиш? За да го гледа как се гърчи безпомощно? Само за да види още едно измъчено лице — освен онова, отразяващо се в лаковото покритие на бюрото? Скоро всичко щеше да приключи. Съдбата му беше в ръцете ѝ. Успее ли начинанието им, ще продължат постарому. Ще забравят за Асаев, за Густо и най-вече за онзи, чието име не излизаше от хорските уста: за Хари Хуле. Така диктуваше логиката на живота. Рано или късно всички и всичко потъват в забвение. С течение на времето хората ще забравят дори чудовищните убийства на двамата полицаи.
    Нищо ново под слънцето.
    Микаел Белман се запита дали това бе заветната му цел. Реши да не дълбае прекалено. Беше сигурен, че е искал точно това.

Седма глава

    Столе Ауне си пое дъх. Бяха стигнали до повратна точка в терапията и сега стоеше пред сложна дилема. Взе решение:
    — Възможно е да си потиснал сексуалната си ориентация.
    Пациентът го погледна. Иронична усмивка. Присвити очи. Слабите му ръце с почти ненормално дълги пръсти се вдигнаха, сякаш за да наместят възела на вратовръзката над раираното сако, но после се отпуснаха. Столе и преди бе наблюдавал такова движение у свои пациенти. Успели са да се отучат от натрапливи действия, все още обаче не контролират встъпителните ритуали. Ръката им поема към целта, ала действието остава незавършено — още по-безсмислено от първоначалното неволно, но все пак поддаващо се на тълкувание действие. Един вид белег или накуцване. Отглас. Припомняне, че нищо не изчезва напълно, че всичко се натрупва някъде. Някаква твоя страст. Памет на клетъчно ниво.
    Ръката на пациента се отпусна в скута. Прокашля се, а гласът му прозвуча някак пристегнат и металически:
    — Намекваш ли нещо, дявол да го вземе? Сега какво? С фройдистки глупости ли ще се занимаваме?
    Столе случайно бе попаднал на телевизионна поредица, в която разследващите отсяваха виновника, тълкувайки езика на тялото на заподозрените. Всъщност не само мимиките и жестовете издаваха вътрешния мир, а и гласът. Мускулите в гласните струни и в гръкляна са фин инструмент, с който се предават определени звукови вълни. Като преподавател в Полицейската академия Столе често обръщаше внимание на студентите какво чудо е човешкият глас. При това съществуваше още по-чувствителен инструмент от него: човешкото ухо. То не само разделяше трептенията на гласни и съгласни, а и преценяваше температурата, напрежението и емоциите у говорещия. Затова по време на разпит е по-важно да слушаш, отколкото да гледаш. И най-слабото покачване, и най-лекото потреперване на гласа са по-добър лакмус за душевното състояние на разпитвания от скръстените ръце, преплетените пръсти, големината на зениците и всички останали признаци, на които новото поколение психолози придава неоценимо значение, ала за жалост — съгласно опита на Столе — по-често те объркват разследващите или най-малкото ги повеждат по погрешна следа. Пациентът пред него изричаше ругатни, но Столе съдеше за бдителността и гнева му по-скоро по вибрациите в тъпанчетата си. При терапевтична сесия афектът обикновено не е повод за безпокойство. Тъкмо обратното. Силните емоции често са симптом на скорошен пробив в терапията. Проблемът при този пациент произтичаше от факта, че при него всичко се случваше в нелогична последователност. След неколкомесечни редовни сеанси Столе не успя да изгради нормален контакт, задушевност и доверие. Безплодните му опити го подтикнаха да помисли дали да не прекрати лечението и да насочи пациента към свой колега. В спокойна атмосфера на доверие приливът на гняв показва напредък, но в конкретния случай може би означаваше, че пациентът се затваря все по-усърдно в черупката си и издига все по-непроницаема стена.
    Столе въздъхна. Очевидно допусна грешка, повдигайки деликатния въпрос. Но нямаше за кога да заглажда казаното и реши да продължи:
    — Пол…
    Пациентът бе подчертал, че името му не се произнася Паул, а Пол. И не с норвежко „л“, а с английско. Всъщност Столе не можеше да долови разликата.
    Тази претенция, в съчетание с кокетно оскубаните вежди и двата малки белега под брадичката — свидетелство за фейслифтинг — беше достатъчно симптоматична, та Столе Ауне да прецени сексуалната ориентация на пациента още на десетата минута след началото на първия им сеанс.
    — Потиснатата хомосексуалност е много обичайна дори в нашето привидно толерантно общество — подчерта Ауне, докато следеше зорко реакциите на Пол. — Голяма част от моите пациенти са полицаи. Един от тях идваше при мен на терапия. Довери ми, че е стопроцентов гей, но не може да го заяви на работното си място, защото ще изпадне в изолация. Попитах го дали наистина е съвсем сигурен. Потиснатите нагони често се свързват с очакванията — нашите очаквания към самите себе си, от една страна, и отправените към нас очаквания, които разчитаме по сигнали от околните, от друга. Под околните разбирам предимно роднини, приятели, колеги.
    Столе млъкна.
    В зениците на пациента не се наблюдаваше промяна. Цветът на кожата му не се промени, той не отмести поглед, не се извърна. На тънките му устни дори се появи лека, подигравателна усмивка. Не без изненада Столе Ауне усети, че собствените му бузи пламнаха. Божичко, колко мразеше този пациент! И колко мразеше работата си в момента.
    — И какво направи този полицай? Послуша ли съвета ти?
    — Времето ни свърши — обяви Столе, без да си погледне часовника.
    — Стана ми любопитно, Ауне.
    — А аз съм обвързан с лекарска тайна.
    — Да го наречем Хикс. Въпросът ми нещо не ти допадна. Послушал те е и после е сгафил, нали?
    Ауне въздъхна.
    — Хикс се хвърли с главата напред. Преценил неправилно някаква ситуация и се опитал да целуне колега в тоалетната. После наистина изпадна в изолация. Въпросът е, че можеше и да успее. Обещаваш ли ми поне да помислиш по въпроса?
    — Но аз не съм гей.
    Пол отново вдигна ръка и пак я отпусна. Ауне кимна.
    — Следващата седмица по същото време?
    — Не знам. Не се забелязва подобрение, нали?
    — Напредваме бавно, но сигурно — отвърна Столе също толкова машинално, колкото пациентът вдигаше ръка към вратовръзката си.
    — Всеки път го повтаряш. Но ме гложди усещането, че си хвърлям парите на вятъра, а ти си също толкова некадърен колкото полицаите, които дори не могат да заловят някакъв проклет сериен престъпник и изнасилвач…
    Столе забеляза не без учудване, че пациентът понижи глас. Стана по-спокоен. Гласът и невербалните сигнали на тялото излъчваха послание, съвсем различно от изреченото. Умът на Столе започна да анализира на автопилот защо пациентът използва точно това сравнение, но му хрумна сравнително разумно обяснение и той престана да дълбае. Още от есента на бюрото му лежаха вестници, разтворени на страниците за убитите полицаи.
    — Не е толкова лесно да заловиш сериен убиец, Пол — отбеляза Столе Ауне. — От години се занимавам с тази материя. Всъщност тя е моята специалност. Както впрочем и психотерапията. Но ако нямаш желание да продължаваме или искаш да опиташ как ще потръгне с друг колега, няма да те спирам. Ще ти дам списък на неколцина много добри психолози и ще ти помогна да…
    — Късаш ли с мен, Столе? — Пол наведе глава, а клепачите му с безцветните мигли леко се отпуснаха. Усмивката на устните му се разтегна.
    Столе се затрудняваше да отсъди дали пациентът намеква иронично за предположението на Ауне, че е потиснал сексуалната си ориентация, или Пол просто бе започнал да разкрива истинското си аз. А вероятно и двете.
    — Не ме разбирай погрешно — Столе знаеше, че не е бил разбран погрешно.
    Наистина искаше да се отърве от този пациент, но професионалните психотерапевти не постъпват така; не отсвирват трудните си пациенти. Длъжни са да впрегнат още повече усилия в лечението им, нали? Столе Ауне пооправи папийонката си.
    — Искам да работя с теб, но е важно да си имаме доверие. А в момента, като те слушам, оставам с впечатлението…
    — Днес просто не ми е ден, Столе — разпери ръце Пол. — Извинявай. Знам, че много те бива. Нали преди време помагаше в Отдела за борба с насилието? Участвал си и в залавянето на серийния престъпник, дето рисувал пентаграми до жертвите. Заедно с онзи старши инспектор.
    Столе огледа пациента, докато Пол, вече прав, закопчаваше сакото си.
    — Мда… ти си повече от подходящ за моя случай, Столе. Е, до следващата седмица. Междувременно ще си мисля дали не съм обратен.
    Столе не стана. Чу как Пол, докато чака асансьора, си тананика някаква мелодия. Стори му се позната.
    Същото усещане го спохождаше и по отношение на изразите, които използваше пациентът. Вместо по-разпространеното „сериен убиец“, Пол използва израза „сериен престъпник“, типичен за полицейските среди. Освен това нарече Хари Хуле „старши инспектор“, а повечето цивилни нямат поглед върху званията в полицейската йерархия. Обикновените неспециалисти запомнят само в общи щрихи кървавите подробности от вестникарските черни хроники, но не и незначителни детайли като пентаграма, издълбана върху мебел до трупа. Столе Ауне забеляза и още нещо, което според него щеше да окаже влияние върху по-нататъшния ход на терапията; нещо, което му направи много силно впечатление. Пол го сравни с „полицаите, които дори не могат да заловят някакъв проклет сериен престъпник и изнасилвач“.
    Столе чу как асансьорът спря на етажа и после потегли. Сети се и коя песен си тананикаше пациентът, защото си бе направил труда да прослуша целия албум „Dark Side of the Moon“11 в търсене на ключ към съня на Пол Ставнес. Парчето се казваше „Brain Damage“12. В него се пееше за безумците. За безумците, които са в тревата, и за онези, които са в коридора. И настъпват.
    Изнасилвач.
    Убитите полицаи не бяха насилени.
    Възможно беше, разбира се, поради недостатъчен интерес Пол да е смесил подробностите от убийствата на полицаите с подробностите около предишните жертви на същото местопрестъпление. Или Пол предполагаше априори, че серийните убийци са и изнасилвачи. Или фантазираше за изнасилени полицаи — поредният факт в подкрепа на теорията за потисната хомосексуалност. Или…
    Столе Ауне се вцепени и с удивление забеляза, че пак е посегнал към папийонката си.


    Антон Митет отпи от кафето и погледна спящия мъж в болничното легло. Не беше ли редно да се зарадва? Както нескрито се зарадва Мона на „едно от малките чудеса във всекидневието, заради които всички неволи на тежката медицинска работа си струват“? Антон, разбира се, се радваше, че пациент в кома, когото лекарите смятаха за обречен, изведнъж започна да се връща към живота, но човекът в леглото с бледото, измъчено лице не значеше за Антон друго, освен че наближава краят на дежурствата му в болницата. Това, естествено, не ознаменуваше непременно края на връзката им. Все пак не тук бяха прекарали най-горещите си часове. Краят на ангажимента му в болницата вероятно беше дори добре дошъл. Вече нямаше да се налага да се притесняват, че някой колега ще забележи как си разменят нежни погледи на влизане и излизане от болничната стая; подозрително дългите им „служебни“ разговори, които рязко секваха, когато към тях се присъединеше някой друг. Едно упорито подозрение обаче човъркаше Антон Митет: дали пък именно това не бе поддържало пламъка? Криенето. Сладкият вкус на забранения плод. Вълнението от факта, че вижда обекта на желанията си, но не може да го досегне. Необходимостта да чака, да се измъква от къщи, да поднася на Лаура поредната лъжа за извънредно дежурство, която тя приемаше все по-безрезервно и която все пак набъбваше в устата му и заплашваше в скоро време да го задуши. Антон знаеше, че изневярата не го издига в очите на Мона. Навярно тя си представяше как някой ден Антон ще я баламосва със същите оправдания. Беше му споделила, че и преди ѝ се е случвало мъжете да я мамят. Тогава била по-слаба и по-млада и ако някой ден Антон решал да разкара застаряващата дебеланка, в каквато се била превърнала, това нямало да я шокира. Той я помоли да не говори така, дори да го мисли. Защото това я загрозявало. Загрозявало самия него. Превръщало го в негодник, който се възползва от жените. Сега обаче Антон се радваше, че Мона бе разкрила пред него очакванията си. За връзката им нямаше бъдеще и тя му бе помогнала да я приключи овреме.
    — Откъде си взе кафе? — попита медицинският асистент, поел дежурството на Мона, и нагласи кръглите си очила, докато преглеждаше картона, който бе откачил от горната табла на леглото.
    — В дъното на коридора има кафе машина. Само аз я използвам, но ако искаш…
    — Благодарско — прекъсна го мъжът. Антон долови нещо странно в изговора му. — Но съм скаран с кафето.
    Мъжът извади някакъв лист от джоба на престилката си.
    — Да видим… предписали са му пронофол.
    — Не ми говори нищо.
    — Ще поспи известно време.
    Антон наблюдаваше действията на медицинския работник. Той заби иглата на спринцовката в запечатана с метално фолио банка с прозрачно съдържание. Мъжът, дребен и слаб, приличаше на известен, но не особено привлекателен актьор. Един от онези, дето все пак бяха успели да се наложат в киносредите. С криви зъби и невъзможно за запомняне италианско име. Впрочем Антон веднага забрави името на медицинския асистент, макар онзи да му се бе представил.
    — Пациентите, прекарали дълго време в кома, трябва да се наблюдават с повишено внимание. Понеже са изключително уязвими, е необходимо да бъдат въвеждани в съзнание много предпазливо. Една небрежно изчислена лекарствена доза и можем да го изпратим обратно там, откъдето едва се е завърнал.
    — Ясно — кимна Антон.
    Мъжът му бе показал документ за самоличност, бе му казал паролата и бе изчакал Антон да се свърже с охраната и да получи потвърждение, че дежурството е било поверено именно на него.
    — Значи имаш богат опит в поставянето на упойки? — попита Антон.
    — Доста години съм работил в анестезиологията.
    — Но вече не си там?
    — Две-три години пътувах.
    Мъжът вдигна иглата срещу светлината и цвръкна малко течност, която се превърна в облак от микроскопични капчици.
    — Пациентът има вид на доста препатил човек. Защо в картона не е упоменато името му?
    — Идеята е да остане анонимен. Не ти ли обясниха?
    — Нищо не са ми обяснявали.
    — А е трябвало. Той е потенциална мишена. Затова го охранявам.
    Мъжът се надвеси над лицето на пациента. Затвори очи, все едно вдиша дъха на другия. Антон потръпна.
    — Виждал съм го и преди. От Осло ли е?
    — Нямам право да коментирам.
    — Да не мислиш, че аз имам?
    Медицинският асистент запретна ръкава на пижамата на пациента и щипна вената в сгъвката на лакътя му. В дикцията му имаше нещо странно, но Антон се затрудняваше да определи какво точно. Потръпна, когато иглата проби кожата на пациента. Стори му се, че в настъпилата тишина чу скрибуцането на плът, бълбукането на течността, тласната от буталото по каналчето на иглата.
    — Преди няколко години избягал в чужбина — обясни Антон и преглътна. — После се върнал. Според слуховете — заради някакво момче. Наркоманче.
    — Тъжна история.
    — Да, но явно ще завърши благополучно.
    — Рано е да се каже — медицинският асистент издърпа иглата. — При пациентите в кома подобренията в състоянието често са последвани от рязко влошаване.
    Антон разбра кое му бе направило впечатление в дикцията на мъжа. Изговорът на звука „с“. Мъжът фъфлеше.
    След като двамата излязоха от болничната стая и асистентът се изгуби по коридора, Антон пак влезе при пациента. Огледа екрана на монитора. Оттам се чуваха ритмични писукания като от сонар, прихванал подводница. Без да си дава сметка кое го подтикна, Антон се наведе към лицето на пациента, затвори очи и почувства дъха му.
    Алтман. Антон си направи труда да погледна табелката му, преди да се разделят. Медицинският работник се казваше Сигюр Алтман. Макар съмненията му да се базираха единствено на полицейски нюх, Антон реши още утре да провери това име. Грешката от Драмен повече нямаше да се повтори.

Осма глава

    Катрине Брат седеше с крака, опънати върху бюрото, и слушалка, притисната между рамото и ухото си. Гюнар Хаген получи спешно обаждане и я остави да чака. Пръстите ѝ тичаха по клавиатурата пред нея. Тя знаеше, че през прозореца зад гърба ѝ се вижда Берген, окъпан в слънчева светлина; че улиците, намокрени от дъжда, спрял преди десет минути, блестят; че дъждът ще се завърне с бергенска точност. Ала в момента слънцето грееше и Катрине Брат се надяваше Хаген да приключи по-скоро с другия си разговор, за да поднови диалога с нея. Искаше да му предаде новата информация и да излезе от полицейското управление. Навън, на свеж морски въздух, много по-приятен от въздуха, който бившият ѝ началник диша в момента в кабинета си в столицата. И който той издиша под формата на възмутен вик:
    — Какво искаш да кажеш с това „не можем да го разпитаме сега“? Нали вече е излязъл от кома? Разбирам, че още е отпаднал, но… Какво?
    Катрине се надяваше онова, което бе издирила след неколкодневни усилия, да повиши настроението на Хаген. Тя пак прелисти страниците, за да свери повторно данните.
    — Не ми пука какво казва адвокатът му. Не ми пука и за лекарите. Искам да го разпитаме веднага!
    Катрине чу как той затръшна слушалката на стационарния. После гласът му най-после се появи по-ясно в ухото ѝ.
    — Какво има? — попита тя.
    — Нищо.
    — За него ли беше?
    — Да — въздъхна Хаген. — Излязъл е от комата, но лекарите го държат в безсъзнание; трябвало да изчакаме още поне два дни, докато ни пуснат при него.
    — Не е ли по-разумно да бъдем малко по-внимателни?
    — Сигурно, но нали си наясно колко спешно се нуждаем от бързи резултати. Убийствата на полицаите ще ни извадят от играта.
    — Два дни едва ли имат такова значение.
    — Така е, но нали и аз трябва да вдигам гири на някого. Иначе какъв е смисълът да си шеф?
    Катрине нямаше отговор на този въпрос. Никога не бе хранила амбиции да става началник. А дори и да искаше, подозираше, че освидетелствани полицаи едва ли оглавяват класацията на най-сериозните претенденти за високи постове. Диагнозата ѝ претърпя промяна: от манийна депресия през гранично личностно разстройство до биполярно разстройство и накрая я обявиха за здрава — при условие че си взема розовите хапчета, които я вкарваха в релси. Колкото и да плюеха употребата на медикаменти в психиатрията, именно лекарствата донесоха на Катрине нов, по-добър живот. Ала тя забелязваше, че началникът ѝ непрекъснато я държи изкъсо и избягва да ѝ възлага оперативна работа извън офиса. На нея това не ѝ пречеше. Обичаше да седи в тесния кабинет пред мощния компютър. Разполагаше с пароли за достъп до търсачки, за чието съществуване повечето полицаи дори не подозираха. Доставяше ѝ удоволствие да рови, да издирва, да открива. Да прихваща следите на хора, на пръв поглед потънали вдън земя; да съзира причинно-следствени взаимовръзки, където другите виждат само чиста случайност. Ето в това Катрине Брат беше ненадмината и неведнъж бе напипвала разковничето към случаи, разследвани от КРИПОС и Отдела за борба с насилието в Осло. Затова се надяваше да се примирят с временно потисната ѝ психоза, независимо от риска да се отключи всеки момент.
    — Нали се обади да ми съобщиш нещо? — подсети я Хаген.
    — През последните седмици тук цари спокойствие и хвърлих един поглед на убийствата на полицаите.
    — Да не би началникът ти в Берген да е…
    — Не, не. Просто предпочетох да свърша нещо полезно, вместо да зяпам порносайтове и да редя пасианси.
    — Целият съм слух.
    Катрине долови, че Хаген се опитва да звучи оптимистично, но в гласа му прозираше отчаяние. Навярно му бе омръзнало през последните няколко месеца да попарват всичките му надежди.
    — Прегледах информацията в базата данни, за да проверя дали в делата за изнасилванията в Маридален и край Трюван няма лица, които да се повтарят.
    — Благодаря ти, Катрине, но ние вече проверихме. И то няколко пъти.
    — Знам, но аз работя по малко по-различен начин.
    — Слушам — въздъхна тежко той.
    — Забелязах, че двата случая са разследвани от различни екипи. Само двама криминални експерти и трима полицаи са участвали и в двете следствия. Едва ли някой от петимата има поглед върху всички лица, привикани за разпит. Понеже случаите си останаха неразкрити, са се проточили във времето и материалите по делата са необозрими.
    — Много точно казано. Наистина никой не си спомня всички подробности по следствията. Но всички разпитани са вписани в регистъра на наказателните дела.
    — Точно там е проблемът.
    — В смисъл?
    — Когато привикваме външни хора на разпит, ги регистрираме и протоколите от разпитите се прилагат към съответното дело. Но се случва да разпитваме и затворници. Тогава повечето разпити се провеждат в килиите в неформална обстановка и името на разпитвания не се вписва в регистъра.
    — Но нали бележките от разпита се прилагат към делото.
    — Обикновено — да. Но не и ако разпитът е бил проведен във връзка с друго дело, по което арестуваният е главен заподозрян. Да предположим, че изнасилването и убийството в Маридален е било само част от разпита, един вид опит на разпитващия дали пък няма да открие, че престъпникът е съпричастен към още едно престъпление. В такъв случай протоколът от разпита ще бъде приложен към първото дело и името на разпитвания няма да присъства в материалите по другия случай.
    — Интересно. Какво откри?
    — Някакъв тип бил разпитван като главен заподозрян за изнасилване в Олесунд, докато лежал за телесна повреда и опит за изнасилване. Гаврил се с малолетно момиче в хотел в Ота. По време на разпита му задали въпроси и за случая „Маридален“, но после приложили протокола към изнасилването в Ота. Интересното е, че същият този човек бил привикан на разпит и във връзка с престъплението край езерото Трюван, но тогава завели протокола по каналния ред.
    — И? — За пръв път от началото на разговора Катрине долови нотка на интерес в гласа на Хаген.
    — Имал е алиби и за трите случая — Катрине усети как надутият от нея балон изведнъж се сви.
    — Аха. Други забавни истории от Берген, които да ми разкажеш?
    — Има още.
    — Следващата ми среща започва след…
    — Проверих алибито му. И за трите случая е едно и също. Свидетелка потвърдила, че той си е бил у дома в апартамента, където живеели като съквартиранти. Свидетелката е млада дама, която навремето сметнали за надеждна. Не била криминално проявена, нямала връзки със заподозрения освен формалното им съжителство. Ако обаче проследим развитието ѝ, се натъкваме на интересни неща.
    — Като например?
    — Кражби, продажба на наркотици, фалшифициране на документи. Погледнах протоколите от разпитите ѝ в качеството ѝ на заподозряна. Едно нещо се повтаря. Познай какво.
    — Лъжесвидетелстване.
    — За жалост полицаите рядко се връщат към стари случаи, в които лъжесвидетелят е бил използван като гарант за алиби. Особено пък, ако става въпрос за толкова стари и безнадеждни случаи като „Маридален“ и „Трюван“.
    — Но как, по дяволите, се казва тази жена? — Ентусиазмът в гласа на Хаген се завърна.
    — Иря Якобсен.
    — Знаеш ли къде живее?
    — Вписана е и в регистъра на свидетелите по наказателни дела, и в гражданския регистър, и на още няколко места…
    — Какво повече чакаме? Да я извикаме на разпит!
    — … като например в регистъра на изчезналите лица.
    Гласът от Осло замлъкна за известно време. На Катрине ѝ се искаше да се поразходи до рибарските лодки на пристанището, да си купи пакет глави от треска, да се прибере в апартамента си в Мьоленприс и да си приготви вечеря, докато гледа „В обувките на Сатаната“ в очакване пак да завали.
    — Добре. Въпреки това ни даде сериозен коз. Как се казва този тип?
    — Валентин Йертсен.
    — Къде е в момента?
    — Точно там е проблемът — Катрине Брат усети, че се повтаря. Пръстите ѝ забарабаниха по клавиатурата — Не го намирам.
    — И той ли се води изчезнал?
    — Няма го в полицейските сводки на изчезналите лица. Странно. Все едно е потънал вдън земя. Няма регистриран адрес, нито телефон. Не използва кредитна карта. Липсват дори данни за паричен влог на негово име. Не е гласувал на последните избори, през последната година не е пътувал нито с влак, нито със самолет.
    — Опита ли в Гугъл?
    Катрине се разсмя и спря чак когато осъзна, че Хаген не се шегува.
    — Спокойно. Ще го намеря на домашния си компютър.
    Приключиха разговора. Катрине стана, облече си якето. Трябваше да побърза, защото облаците наближаваха Аскьой. Точно преди да изключи компютъра, ѝ хрумна нещо. Веднъж Хари Хуле ѝ го бе споменал: човек често забравя да провери на най-очевидните места. Пръстите ѝ заиграха по клавишите. Зачака страницата да се зареди.
    Когато от устата ѝ се изсипа порой от бергенски псувни, Катрине забеляза как към нея се извърнаха множество глави в общото офис помещение, но не си направи труда да ги успокои, че избликът ѝ не се дължи на психотичен пристъп. Както винаги Хари се оказа прав.
    Тя извади телефона си и набра Гюнар Хаген. Той вдигна почти веднага.
    — Мислех, че си на среща.
    — Отложих я. Търся кому да възложа да издири Валентин Йертсен.
    — Няма нужда. Открих го.
    — Сериозно?
    — Нищо чудно, че все едно е потънал вдън земя. Защото той на практика е потънал вдън земя.
    — Да не би…
    — Да. Мъртъв е. Пише го черно на бяло в гражданския регистър. Извинявай за смущаващите вести от Берген. Сега ще се прибирам и ще похапна рибешки глави и каквото е останало в кухнята.
    Тя затвори и вдигна глава. Отново беше заваляло.


    Антон Митет вдигна поглед от чашата с кафе, когато Гюнар Хаген влетя в столовата на седмия етаж на Полицейското управление. Докато го чакаше, Антон се потопи в гледката през прозорците. Замисли се как можеше да се стече животът му. И над факта, че вече бе престанал да мисли по този въпрос. Навярно старостта представлява именно това. Да вдигнеш получените карти и да ги огледаш със съзнанието, че това е последното раздаване. Остава ти само да ги изиграеш по възможно най-добрия начин. И да си мечтаеш за картите, които е можело да ти се паднат.
    — Извинявай, че закъснях, Антон — Хаген се отпусна на стола срещу полицая. — Обадиха ми се за някаква глупост от Берген. Как си?
    — Работа и пак работа — сви рамене Антон. — Гледам как младите се издигат в йерархията. Опитвам се да ги напътствам, но защо да слушат застаряващ чичко, останал си и на тези години редови полицай? Те възприемат живота като червен килим, разстлан в тяхна чест.
    — А вкъщи?
    Антон пак сви рамене.
    — Горе-долу. Жената мрънка, защото все ме нямало, но като се прибера, продължава да недоволства. Да ти звучи познато?
    Хаген издаде неутрален звук, който събеседникът му да разтълкува по свой вкус.
    — Помниш ли сватбения си ден?
    — Да — Хаген погледна дискретно часовника си — не защото не знаеше колко е часът, а за да намекне на Антон, че времето си тече.
    — Човек е съвсем искрен, докато се кълне във вечността на чувствата си; това е най-лошото.
    Антон се засмя глухо и поклати глава.
    — Искаше да говорим за нещо конкретно — напомни му Хаген.
    — Да — Антон прокара показалец по носа си. — Вчера, по време на дежурството ми, се появи медицински асистент; стори ми се малко съмнителен. Не мога да посоча конкретна причина, но знаеш как ние, старите кучета, надушваме такива типове. Направих си труда да го проверя. Оказа се, че преди три-четири години е бил привикван във връзка с някакво убийство. След разпита снели всички подозрения и го пуснали. И все пак…
    — Разбирам.
    — Реших, че е най-добре да говоря направо с теб. Ако прецениш, ще се обърнеш към ръководството на болницата, за да го сменят по най-дискретния начин.
    — Ще се погрижа.
    — Благодаря.
    — Аз трябва да ти благодаря. Добра работа, Антон.
    Антон Митет се наведе като за поклон. Признателността на Хаген го зарадва, защото началникът с вид на монах беше единственият в бранша, на когото Антон се чувстваше задължен. Хаген лично му спаси кожата след Онзи случай. Обади се на началника в Драмен и му заяви, че са наказали прекалено сурово Антон и ако Драмен не се нуждае от опита му, Главното управление в Осло с радост ще се възползва от такъв ценен кадър. Така и стана. Антон започна работа в „Защита на населението“ в квартал „Грьонлан“, но остана да живее в Драмен по настояване на Лаура.
    И когато се качи в асансьора, за да слезе на втория стаж, Антон усети как върви някак по-пъргаво, с по-изправен гръб и с усмивка на устните. Усети — съвсем ясно! — че това е началото на нещо хубаво. Ще купи цветя за… Замисли се. За Лаура.


    Катрине набра номера и се вторачи през прозореца. Апартаментът ѝ се намираше на така наречения висок партер. Достатъчно високо да не вижда минувачите по тротоара, и достатъчно ниско да вижда разтворените им чадъри. Зад дъждовните капки, които потреперваха на стъклото под напора на вятъра, се виждаше мостът над Пуделфюр, свързващ Берген с планинска пещера в Лаксевог. Ала в момента Катрине гледаше екрана на 50-инчовия телевизор. Там един болен от рак учител по химия майстореше метамфетамин. Катрине много се забавляваше. Купи телевизора, за да разбие клишето, че ергените имали най-големите плазми. Беше си подредила дивидитата на изцяло субективен принцип върху две етажерки под аудиоплейъра марка „Маранц“. Първото и второто място отляво надясно заемаха „Сънсет Буливард“ и „Пея под дъжда“, докато по-новите ленти върху долната етажерка имаха изненадващ лидер: „Играта на играчките“ 3. Третата етажерка беше отредена за компактдискове, които Катрине, от сантиментални съображения, не бе дарила на Армията на спасението. Запази си ги, макар парчетата да бяха копирани на харддиска на компютъра ѝ. Катрине харесваше нетрадиционни неща. В музикалната ѝ колекция преобладаваха гламрок и прогресивен поп, предимно британски и от андрогенния вид: Дейвид Бауи, „Спаркс“, „Мот дъ Хупъл“, Стийв Харли, Марк Болан, „Смол Фейсиз“, „Рокси Мюзик“, „Суейд“, маркиращи края на една епоха.
    На екрана учителят по химия отново се караше с жена си. Катрине превъртя напред, докато чакаше да се свърже с Беате.
    — Льон — обади се висок, почти момичешки глас.
    Встъпителната ѝ реплика по телефона не издаваше почти никаква информация. Когато човек вдигне слушалката и се представи само с фамилията си, това не означава ли, че семейството е многолюдно и е нужно обаждащият се да уточни с кой точно Льон ще говори? В случая семейство Льон обаче се състоеше от самотна майка и нейната дъщеря.
    — Катрине Брат съм.
    — Катрине! Отдавна не сме се чували. Какво правиш?
    — Гледам телевизия. А ти?
    — Утешавам се с пица, докато съкровището ме скъсва от бой на „Монополи“.
    Катрине се замисли. На колко години беше станало „съкровището“? Явно на достатъчно да бие мама на настолна игра. Поредното напомняне колко шокиращо бързо лети времето. Катрине понечи да отговори на свой ред, че тя пък се теши с рибешки глави, но съобрази колко клиширано ще прозвучи. От необвързаните жени се очаква да се самоиронизират и да се оплакват колко са потиснати, вместо да си кажат правичката: ценят високо свободата си. Катрине често се канеше да се обади на Беате, за да си поговорят. Както едно време Катрине си говореше с Хари. Двете с Беате бяха зрели, необвързани, работещи жени, бяха израснали с бащи полицаи, притежаваха интелект, надвишаващ средностатистическия, разсъждаваха реалистично и се бяха сбогували с илюзиите за принца на бял кон. Е, коня вероятно не го бяха отписали, стига да ги отведе, където пожелаят.
    Двете имаха много общи теми за разговор.
    Но Катрине така и не осъществи намерението да се обади на Беате — извън служебните разговори, разбира се.
    Като че ли и в това отношение двете доста си приличаха.
    — Става дума за Валентин Йертсен — обясни Катрине. — Сексуален престъпник, вече не е между живите. Сещаш ли се?
    — Чакай малко.
    Катрине чу забързано тракане по клавиатурата и откри поредната обща черта: и тя, и Беате държаха компютрите си непрекъснато включени.
    — Аха, да — обади се Беате. — Виждала съм го няколко пъти.
    Катрине се досети, че Беате е отворила негова снимка. Носеха се легенди за онази част от мозъка ѝ, която отговаря за запомнянето на лица; Беате запаметяваше всички физиономии, изпречили се пред очите ѝ. В нейния случай разпространената реплика „вѝдя ли някого, не мога да го забравя“ важеше съвсем дословно. Дори специалисти проучваха мозъка ѝ, защото в цял свят съществуваха само трийсетина души с такава способност.
    — Бил е привикан на разпит и по делото „Трюван“, и по делото „Маридален“.
    — Имаше нещо такова, но доколкото си спомням, представи алиби и за двата случая.
    — Негова съквартирантка се е заклела, че през онази вечер е била заедно с него. Питам се дали сте му взели ДНК проба?
    — Едва ли, ако е имал алиби. По онова време анализът на ДНК пробите беше много трудна и скъпа процедура. Правехме го предимно при главните заподозрени, и то само ако не разполагаме с нищо друго.
    — Знам, но след като в Съдебна медицина открихте отдел за ДНК анализ, сигурно сте тествали биологични образци от стари, неразкрити престъпления?
    — Да, обаче на местопрестъпленията до езерото Трюван и в долината Маридален не открихме никакви биологични следи. Ако не ме лъже паметта, Валентин Йертсен си получи заслуженото, и то с лихвите.
    — Охо?
    — Пребиха го в затвора.
    — Знам, че е мъртъв, но не и че…
    — Намерили го в килията, смлян на кайма. Затворниците не харесват насилници на малки момиченца. Така и не разбраха кой му е видял сметката. Впрочем, почти съм убедена, че не са си дали кой знае колко зор да го намерят…
    Мълчание.
    — Не ти помогнах особено, съжалявам, но сега се озовах върху „Опитай късмета си“ и…
    — Дано се усмихне.
    — Кое?
    — Късметът.
    — Именно, да.
    — Само последно… Много ми се ще да поговоря с Иря Якобсен — жената, осигурила алиби на Валентин. Обявена е за изчезнала, но аз се разтърсих из мрежата.
    — И?
    — В адресната служба не е регистрирана промяна на местожителството, не е плащала данъци, не е вземала социални обезщетения и не е пазарувала с кредитна карта. На нейно име няма регистрирани билети и мобилен телефон. Когато дадено лице е толкова пасивно, попада в две категории. По-многобройната е на мъртвите. Но съвсем случайно я открих в електронния регистър на закупилите тото-фишове. Има я само веднъж. Купила е фиш за двайсет крони.
    — Играе тото?
    — Сигурно се надява късметът да ѝ се усмихне. Така или иначе, това ѝ отрежда място във втората категория.
    — А тя е…?
    — На лицата, които излизат в нелегалност.
    — И ти трябва помощта ми да я откриеш?
    — Имам последния ѝ известен адрес в Осло и адреса на пункта, където е попълнила фиша. Знам, че е употребявала наркотици.
    — Добре. Ще поразпитам нашите агенти.
    — Благодаря.
    — За нищо.
    Пауза.
    — Има ли друго?
    — Не. Впрочем да. Какво ще кажеш за „Пея под дъжда“?
    — Не харесвам мюзикъли. Защо питаш?
    — Човек рядко попада на сродни души, не мислиш ли?
    — Така е — засмя се тихо Беате. — Някой път ще си поговорим по въпроса.
    Затвориха.


    Антон седеше със скръстени ръце, заслушан в тишината. Плъзна поглед по коридора.
    Мона беше влязла при пациента и се очакваше да излезе всеки момент. Да го погледне със закачливата си усмивка, а вероятно и да сложи ръка на рамото му. Да го погали по косата, да го целуне бързо, колкото той да усети езика ѝ с аромат на мента, и да се отдалечи по коридора, поклащайки предизвикателно пищното си дупе. Едва ли го правеше умишлено, но му доставяше удоволствие да си мисли, че тя стяга мускулите си и поклаща съблазнително напращелите си форми, за да го изкуши — него, Антон Митет. Както се казва, добре се беше уредил.
    Погледна си часовника. Наближаваше да застъпи следващият колега. Тъкмо да се прозине, чу вик от стаята.
    Тутакси скочи от стола и отвори вратата. Огледа стаята отляво надясно и установи, че вътре са само Мона и пациентът.
    Мона стоеше до леглото със зяпнала уста и вдигната към гърдите си ръка. Не откъсваше поглед от пациента.
    — Да не би…? — Антон не довърши изречението, сепнат от звука на апарата, отчитащ сърдечната дейност.
    Заради всеобхватната тишина кратките, отчетливи звукови сигнали се чуваха дори в коридора. Пръстите на Мона докосваха вдлъбнатината, където ключицата се залавя за гръдната кост. Лаура наричаше тази вдлъбнатина „ямка за бижута“, защото там висеше малкото златно сърце, което Антон ѝ бе подарил за годишнина от сватбата им. Двамата не празнуваха тези дни с големи тържества, но ги отбелязваха посвоему. Навярно там, в тази вдлъбнатина, се качваха биологичните сърца на жените, когато са изплашени, гонени или задъхани, защото в стресови ситуации Лаура инстинктивно посягаше към „ямката“.
    Позата на Мона разконцентрира Антон и дори когато тя му се усмихна ослепително и започна да му шепти, все едно се бои да не събуди пациента; думите ѝ сякаш стигаха до него през завеса:
    — Той проговори. Проговори.


    За по-малко от три минути, с помощта на редовните си трикове, Катрине проникна в компютърната база данни на полицейските поделения в Осло, ала се затрудни да открие записите от разпитите за изнасилването в хотел „Ота“. Задължителната дигитализация на всички аудио– и видеозаписи на лента течеше с пълна сила, но каталогизирането явно изоставаше. Катрине изпробва в търсачката всички думи, за които се сети: Валентин Йертсен, хотел „Ота“, изнасилване и така нататък. Почти се бе предала, когато висок мъжки глас от тонколоните изпълни стаята:
    — Тя си го търсеше.
    Катрине усети как по тялото ѝ пробягаха тръпки. Така се чувстваше, когато някога седеше заедно с баща си в лодката и той спокойно съобщаваше, че рибата е клъвнала. Без да знае защо, я обзе твърда увереност, че най-сетне е попаднала на точния запис.
    — Интересно — отбеляза друг глас тихо, почти угоднически. Гласът на полицай, който цели резултати. — Кое те кара да мислиш така?
    — Те винаги си го търсят, нали? По един или друг начин. А после ги хваща срам и хукват да се жалват в полицията. Но това не е нещо ново за вас.
    — Да разбирам ли, че момичето от хотел „Ота“ те е молило да ѝ го причиниш?
    — Щеше да ме моли.
    — Ако не я беше обладал?
    — Ако бях там.
    — Та нали току-що призна, че си бил там, Валентин?
    — Само за да ми опишеш малко по-подробно изнасилването. Тук, в затвора, умирам от скука и все гледам… да си разнообразявам дните, пък и нощите.
    Мълчание. Изведнъж пискливият смях на Валентин прокънтя из стаята. Катрине потръпна и се загърна по-грижливо в жилетката си.
    — Приличаш на човек, дето е останал с пръст в… Как беше точно изразът, полицай?
    Катрине затвори очи и си представи лицето му.
    — Да оставим за малко случая в хотел „Ота“ настрана и да се прехвърлим на момичето в Маридален, Валентин.
    — Какво за нея?
    — Ти беше, нали?
    Силен смях.
    — Ще трябва да изпедепцаш занаята, полицай. Когато сблъскваш разпитвания с деянието, трябва да му нанесеш мощен удар с чук, а не театрален шамар.
    Катрине забеляза, че речниковият запас на Йертсен надхвърля езиковите познания на повечето затворници.
    — Значи, отричаш да си го извършил?
    — Не.
    — Не?
    — Не.
    Катрине долови нетърпението, с което полицаят си пое дъх, и усилието му да не издаде вълнението си, когато попита:
    — Това означава ли… че признаваш за изнасилването и убийството в Маридален през септември?
    Полицаят притежаваше достатъчно опит и съобразителност да конкретизира въпроса си. Така, при положителен отговор от страна на Валентин, инспекторът лишаваше при евентуален съдебен процес адвоката му от основания да твърди, че подзащитният му не е разбрал какво и за кой случай го питат. Не ѝ убягна обаче и злорадството, с което отговори разпитваният:
    — Означава, че няма нужда да отричам.
    — И кое ти…
    — Започва с „а“ и завършва на „и“.
    Кратка пауза.
    — Как може да си толкова сигурен, че имаш алиби за въпросната вечер, без дори да си помислил, Валентин? Оттогава измина много време.
    — Когато той ми съобщи, си припомних какво правех точно по това време.
    — Кой ти е съобщил какво?
    — Изнасилвачът на момичето.
    Продължителна пауза.
    — Будалкаш ли се с нас, Валентин?
    — А ти как смяташ, полицай Захрисон?
    — Откъде знаеш как се казвам?
    — Улица „Снарливайен“ 41, нали?
    Нова пауза. Пак смях.
    — Пръст в устата, нали така беше? Оставаш с пръст в…
    — Откъде разбра за изнасилването?
    — В този затвор лежат само перверзници, полицай. За какво според теб си бъбрим? Благодаря, че сподели — както се изразяваме на нашия жаргон. Въпросният тип, разбира се, си мислеше, че не е издал кой знае какво, но аз чета вестници и си спомням случая много добре.
    — Кой е въпросният тип, Валентин?
    — Кога, Захрисон?
    — Кое кога?
    — Кога да очаквам да ме пуснете, ако го изпея?
    На Катрине ѝ се прииска да превърти напред.
    — Връщам се след малко.
    Чу се стържене от краката на стол по пода. После меко щракване на езичето на бравата.
    Катрине чакаше. Чуваше дишането на мъжа. И усети нещо странно. Въздухът не ѝ стигаше. Сякаш поемайки си дъх, мъжът изпомпваше въздуха от нейната стая.
    Полицаят се забави не повече от няколко минути, но ма Катрине ѝ се стори половин час.
    — И така — полицаят седна и столът изскърца.
    — Приключи бързо. С колко ще намалите присъдата ми?
    — Знаеш, че ние нямаме право да определяме размера на наказанието, Валентин. Затова ще се посъветваме със съдия, става ли? Какво е алибито ти и кой е изнасилил момичето?
    — Цяла вечер си бях вкъщи заедно с хазяйката ми и тя ще го потвърди, освен ако не я е треснал Алцхаймер.
    — Как така веднага си спомни…
    — Изработил съм си навика да запомням датите на изнасилвания, за които съм чул. Ако не заловите късметлията веднага, знам, че рано или късно ще ме разпитвате къде съм бил във въпросния ден.
    — А сега към въпроса за хиляда крони: кой го е извършил?
    Валентин произнесе отговора бавно, натъртвайки върху всяка сричка:
    — Ю-да Ю-хан-сен. Отколешен познайник на полицията, така да се каже.
    — Юда Юхансен?
    — Нали работиш в Отдел за борба с порока, Захрисон? Как може да не си чувал за един от най-печалноизвестните изнасилвачи?
    Чу се звук от суркащи се крака.
    — Кое те кара да мислиш, че не съм чувал за него?
    — Погледът ти, Захрисон. Изпразнен е от съдържание. Юхансен е най-големият перверзен талант от… откакто ме прибраха на топло. У него има пориви за убийство. Още не го е осъзнал, но е въпрос на време убиецът в него да се пробуди. Вярвай ми.
    Катрине имаше чувството, че чува щракването на долната челюст на полицая, която увисва, губейки сцепление с горната. Заслуша се в пукащата тишина от записа. Сякаш чуваше как пулсът на полицая препуска, как по челото му избива пот, докато той се опитва да овладее възбудата и нервността си от факта, че стои пред великия миг, пред решителния пробив в разследване, което ще му донесе славата на ненадминат детектив:
    — Къ… къ… — заекна Захрисон, но го прекъсна оглушителен звук, който изпука в мембраните на тонколоните.
    Чак след малко Катрине разбра, че това е смехът на Валентин. Натрапчивият хохот постепенно премина в хълцане.
    — Бъзикам се с теб, Захрисон. Юда Юхансен е обратен. Лежи в съседната килия.
    — Какво?
    — Искаш ли да ти разкажа една много по-интересна история от твоята? Юда чукал някакъв младеж и веднъж майка му ги спипала на калъп. За зла врага, момчето още не било казало на родителите си, че е гей, а те пък били много богати и консервативни. Подали жалба в полицията, че Юда е изнасилил отрочето им. Юда, който и на мравката път сторва. Или беше на буболечката? Все едно. Ще възобновиш ли следствието, ако ти снеса още малко сведения? Ще ти подхвърля това-онова за преживелиците на момчето след оплакването от Юда. Предполагам, офертата за намаляване на наказанието все още е валидна, нали?
    Чу се звук от рязко стържене върху пода. После трясък от съборен стол. Щракване. Тишина. Полицаят бе изключил диктофона.
    Катрине остана загледана в компютърния екран. Забеляза, че навън е паднал мрак. А рибешките глави бяха изстинали.


    — Точно така. Проговорил е!
    Антон Митет стоеше в коридора с телефон, прилепен към ухото, и проверяваше документите на двамата пристигнали лекари. По лицата им се четеше изненада и раздразнение, че все още не ги е запомнил.
    Антон им махна да влизат и те бързо-бързо се спуснаха към пациента.
    — Какво е казал? — попита Гюнар Хаген от телефона.
    — Сестрата чула само някакво нечленоразделно мърморене.
    — В момента в съзнание ли е?
    — Не. След като изфъфлил нещо, пак заспал. Но лекарите твърдят, че може да се събуди всеки момент.
    — Добре. Дръж ме в течение, чу ли? Можеш да ми се обаждаш по всяко време. По всяко време — повтори Хаген.
    — Добре.
    — Хубаво. Хубаво. Служителите в болницата имат заповед да докладват директно на мен, но… е, те си имат и други задължения.
    — Разбира се.
    — Да, нали?
    — Да.
    — Да.
    Антон се заслуша в тишината. Дали Гюнар Хаген искаше да добави още нещо?
    Началникът затвори.

Девета глава

    Катрине кацна на „Гардермуен“ в девет и половина, качи се на високоскоростния влак от летището до града и той я понесе из Осло. По-точно, из недрата на Осло. Бе живяла в столицата, но откъслечните картини от града, които се мяркаха през прозореца, не събудиха у нея сантиментални чувства. Невзрачна линия на хоризонта. Ниски, безлични, заснежени хълмове, опитомена природа. На седалките във влака — затворени, безизразни лица. Нито следа от спонтанното, неангажиращо общуване между непознати, на което бе свикнала в Берген. Заради грешка в сигналната система на една от най-скъпоструващите железопътни линии в света се наложи да спрат в някакъв тунел и да чакат там в непрогледен мрак.
    Катрине обоснова желанието си да замине за Осло с обяснението, че в техния полицейски окръг, Хурдалан, три неразкрити изнасилвания са сходни с престъпленията, зад които най-вероятно стои Валентин Йертсен. Ако успее да докаже съпричастността на Валентин към тези случаи, ще подпомогне, макар и косвено, КРИПОС и властите в Осло да разкрият убийствата на полицаите.
    — И защо да не оставим тази задача на колегите от Осло? — попита началникът на бергенското полицейско управление Кнют Мюлер-Нилсен.
    — Защото те отчитат разкриваемост 20,8%, а ние — 41,1%.
    Мюлер-Нилсен се разсмя гръмко и Катрине вече не се съмняваше, че билетът за Осло ѝ е в кърпа вързан.
    Влакът потегли с рязък тласък. Из вагона се понесоха въздишки: на облекчение, на раздразнение, на примирение. Катрине слезе в Санвика и оттам взе такси до Айксмарка.
    Таксито спря на улица „Йосингсвайен“ 33 и Катрине нагази в кишата. Освен високия дувар около червената тухлена сграда почти нищо от фасадата на затворническо общежитие „Ила“ не издаваше, че обитателите тук са сред най-жестоките убийци, наркобосове и сексуални маниаци в страната. И още куп други злодеи. В устава на затвора пишеше, че това е общодържавно заведение за осъдени на лишаване от свобода мъже с „нужда от особени грижи“.
    Особени грижи, за да не избягат, помисли си Катрине. Особени грижи, за да не осакатяват и да прегърнат онзи идеал, към който според социолози и криминолози се стреми целокупният човешки род: да бъдат съвестни граждани, да дават своята лепта за благоденствието на човечеството, да функционират като пълноправни единици на обществото.
    Дългият престой на Катрине в психиатрична клиника я бе научил, че дори особняци без криминални прояви по принцип изобщо нехаят за благоденствието на обществото и не желаят да се приобщават към колектив, различен от вътрешните им демони. Такива хора жадуват единствено да ги оставят на мира. Ала това не означава непременно, че те ще оставят другите на мира.
    На портала провериха служебната ѝ карта и разрешителното за посещение, изпратено ѝ по електронен път, и я пропуснаха по-нататък.
    Посрещна я затворнически служител. Чакаше я широко разкрачен, със скръстени ръце и току подрънкваше с ключовете си. Опитваше се да изглежда наперен и самоуверен, защото посетителката идваше от полицията — браминската каста сред пазителите на реда. При среща с полицай, затворническите надзиратели, охранителите и дори контрольорите на паркингите започваха да ръкомахат и да говорят неестествено.
    Както обикновено в такива случаи, Катрине се постара да се държи по-учтиво и дружелюбно, отколкото предполагаше темпераментът ѝ.
    — Добре дошла в клоаката — поздрави я надзирателят.
    Катрине беше сигурна, че той не употребява подобно изречение при контакт с простосмъртни посетители, но го бе измислил предварително, за да демонстрира смес от черен хумор, реализъм и цинизъм, дозирани в правилно съотношение.
    Метафората се оказа доста сполучлива, забеляза Катрине, докато вървяха по коридорите на затвора. Или — в стилистиката на неговото сравнение — по червата. Мястото, където храносмилателната система на закона разгражда осъдените индивиди до кафява, воняща маса, която все някога щеше да излезе навън. Всички врати бяха затворени, а коридорите — безлюдни.
    — Секторът на перверзниците — обясни надзирателят, докато отключваше желязна врата в дъното на коридора.
    — Значи живеят в отделен сектор?
    — Да. Иначе има голяма опасност някой да им види сметката.
    — Как така да им види сметката? — престори се на изненадана Катрине, все едно за пръв път чуваше за подобна практика.
    — Ами така. Тук мразят изнасилвачите колкото и навън. Да не кажа повече. А при нас лежат убийци, лишени от вашия или моя самоконтрол. Затова, падне ли им пердето… — той „преряза“ театрално гърлото си с ключа.
    — Убиват ли ги? — възкликна Катрине с ужас в гласа и за миг се запита дали не прекали с интонацията.
    Надзирателят не обърна внимание на реакцията ѝ.
    — Е, чак да ги убиват — не, но добре ги подреждат. В лазарета редовно киснат — я със счупен крак, я с потрошена ръка. Уж паднали по стълбите или се подхлъзнали под душа. Пък и не смеят да се оплачат, защото знаят какво ги чака. — Мъжът заключи вратата зад тях и вдиша дълбоко. — Усещате ли? Мирише на сперма, засъхнала върху радиатор. Втвърдява се мигновено, а миризмата се просмуква в метала и няма премахване. Мирише на опърлена човешка плът, нали?
    — Хомункулус13 — Катрине вдиша през носа. Усети единствено миризмата на прясна боя.
    — Моля?
    — През седемнайсети век се смятало, че спермата съдържа миниатюрни човешки същества.
    Надзирателят я изгледа изпод вежди и Катрине си даде сметка, че стъпи накриво. Трябваше да се престори на шокирана.
    — Значи Валентин е лежал тук мирно и тихо заедно с други свои събратя?
    Надзирателят поклати глава.
    — Плъзнаха слухове, че е изнасилил момиченцата в Маридален и край Трюван, а педофилите ги третират по друг начин. Дори закоравели перверзници ненавиждат ебачите на деца.
    Катрине потръпна — този път съвсем неподправено — заради непринудения начин, по който се изрази надзирателят.
    — И Валентин си намери майстора?
    — Точно.
    — А имате ли представа кой е пуснал тези слухове?
    — Съвсем ясна — кимна надзирателят и отключи следващата врата. — Вие.
    — Ние? Полицията?
    — Тук дойде някакъв следовател, уж за да разпитва затворниците във връзка с поредния случай. Доколкото разбрах, целта му била не да задава въпроси, а по-скоро да пуска фитили.
    Катрине кимна. Беше чувала за тази практика. Когато разследващите са убедени във вината на някой педофил, но не могат да я докажат, те правят всичко възможно перверзникът да си го получи по друг начин. Беше достатъчно да споменат за деянията му пред затворниците с най-голямо влияние. И най-слаб самоконтрол.
    — И вие не се намесихте?
    Надзирателят вдигна рамене:
    — Че какво зависи от нас? — И добави по-тихо: — А в конкретния случай не бяхме против…
    Двамата прекосиха някакво помещение — вероятно за свободни занимания.
    — Какво имате предвид?
    — Валентин Йертсен беше пълен ненормалник. Чиста проба психопат. От онези изроди, дето се чудиш защо изобщо Господ ги е създал. Наша колежка от персонала…
    — Ето те и теб! — обади се кротък глас.
    Катрине се обърна машинално наляво. До дъска за дартс стояха двама мъже. Тя срещна усмивката на онзи, който я бе заговорил — хилав мъж на около трийсет и девет — четирийсет години. Няколкото останали по главата му руси косъма бяха пригладени назад върху зачервената кожа на черепа му. Дерматологична болест, предположи Катрине. Или пък затворниците разполагаха със солариум — нали попадат в групата на нуждаещите се от специални грижи.
    — Мислех, че никога няма да дойдеш — мъжът издърпа бавно стрелите от мишената, като продължаваше да държи погледа ѝ прикован към своя.
    После заби едната стрела в розовия център на мишената, така нареченото биволско око. С противна усмивка натисна острието, докато то потъна максимално дълбоко, и го изтръгна, премлясквайки. Другият мъж не се засмя, както бе очаквала Катрине. Наблюдаваше с угрижен вид действията на съиграча си.
    Надзирателят хвана Катрине под ръка и я поведе със себе си, но тя се освободи. Умът ѝ работеше трескаво в търсене на подходящ ответен удар. Отхвърли най-близкото до ума: язвителна забележка за размера на стрелата и този на мъжкото му достойнство.
    — Защо не престанеш да сипваш каналин в шампоана си? Може да помогне!
    Тя продължи напред, но се увери, че дори да не бе улучила в десетката, поне бе отбелязала сносно попадение. По лицето на мъжа плъзна червенина, после той се ухили широко и изкозирува по военному.
    — Валентин имаше ли приятели? — попита Катрине, докато надзирателят отключваше вратата на килията.
    — Юнас Юхансен.
    — Него ли наричате Юда?
    — Да. Лежеше за изнасилване на мъже. Такива почти не се срещат.
    — Къде е в момента?
    — Избяга.
    — Как така?
    — Не знаем.
    — Не знаете?
    — Вижте, тук лежат десетки престъпници, а ние, за разлика от „Юлершму“ например, не сме затворническо общежитие със завишена степен на сигурност. В нашето поделение хората излежават сравнително леки присъди. Освен това съдът отчете някои смекчаващи вината обстоятелства, когато постанови присъдата на Юда. А Валентин лежеше за опит за изнасилване. Серийните престъпници изтърпяват наказанията си в други поделения. Понеже персоналът тук е малоброен, не можем да пилеем време и сили в охраняване на затворниците. Всяка сутрин правим преброяване и ако — макар и рядко — се случи някой да липсва, вкарваме питомците по килиите, за да разберем кой отсъства. Ако обаче всички са налице, нещата тръгват по обичайния ред. Когато установихме, че Юда Юхансен го няма, веднага подадохме данни в полицията. Не ни остана обаче време да се занимаваме с неговия случай, защото много скоро след бягството му ни се струпаха други грижи.
    — Говорите за…?
    — Да. За убийството на Валентин.
    — Значи Юда не е бил тук, когато се е случило?
    — Точно така.
    — Кой го е извършил?
    — Не знам.
    Катрине кимна. Надзирателят изстреля отговора моментално. Подозрително бързо.
    — Обещавам това да си остане между нас. Питам ви кой според вас е убил Валентин.
    Надзирателят всмукна въздуха от междузъбните си пространства, докато оглеждаше Катрине от глава до пети, сякаш в търсене на подробност, убягнала му по време на първоначалната инспекция.
    — Мнозина от затворниците хем мразеха Валентин, хем се бояха от него до смърт. Вероятно някой е разбрал, че Валентин го е нарочил за жертва на гнева си, и е решил да го изпревари. Който го е убил, явно го е мразел в червата. Валентин беше… как да го опиша? — Адамовата му ябълка подскочи над яката на униформата. — Тялото му приличаше на желе. За пръв път виждам труп в такова състояние.
    — Удари с тъпо оръдие?
    — За това не знам, но беше обезобразен до неузнаваемост. Лицето му приличаше на каша. Ако не беше противната татуировка на гърдите му, не знам как щяхме да го идентифицираме. Не съм лигльо, но после сънувах кошмари.
    — Каква беше татуировката?
    — Каква…?
    — Да, каква… — Катрине усети, че е на път да излезе от ролята на дружелюбна полицайка, и се постара да прикрие раздразнението си. — Какво изобразяваше татуировката?
    — Ами как да ви обясня… Някакво лице. Адски зловещо. Разтеглено, все едно е залепено и не може да се отскубне.
    — Мъчи се да се откъсне от капана на тялото — кимна бавно Катрине.
    — Да, точно така. Да не сте я виждали?
    — Не — поклати глава Катрине и добави наум: „Просто съм изпитвала съвсем същото.“ — И не успяхте да заловите Юда?
    — Вие не успяхте.
    — И защо според вас не сме успели?
    — И откъде да знам? — сви рамене надзирателят. — Но разбирам, че типове като Юда не са ви първа грижа. Както споменах, около присъдата му имаше смекчаващи вината обстоятелства, пък и опасността от рецидив беше почти минимална. Всъщност му оставаха броени дни до излизането от затвора, но явно го е затресло нетърпението, идиотът му с идиот.
    Катрине кимна. Надзирателят говореше за нетърпението да излезеш на свобода. То се засилва с наближаването на съдбоносната дата. Мисълта за предстоящото освобождаване обсебва затворника и той не е в състояние да издържи нито ден повече зад решетките.
    — Някой от затворниците може ли да ми разкаже нещо за Валентин?
    Надзирателят поклати глава.
    — Валентин общуваше само с Юда. Пък и затворниците страняха от него. Проклетникът плашеше всичко живо. Влезеше ли някъде, все едно нещо ставаше с въздуха.
    Катрине му зададе още няколко въпроса, но и сама усещаше, че протака разговора, колкото да оправдае изразходените средства и време за командировката си до Осло.
    — Щяхте да ми разказвате някаква случка с Валентин — напомни тя.
    — Така ли? — надзирателят бързо погледна часовника. — Опа! Стана време да…
    На връщане пак минаха през помещението за свободни занимания и Катрине видя слабия мъж с червения скалп. Стоеше изправен, с отпуснати встрани ръце, и се взираше в празната мишена. Стрелите не се виждаха. Обърна се бавно; Катрине не се сдържа и го погледна на свой ред. Усмивката му бе изчезнала, а очите бяха мътни и сиви като медузи.
    Мъжът извика нещо. Думите се повтаряха — високо и пронизително, сякаш птица предупреждаваше за опасност. После се засмя.
    — Не му обръщайте внимание — прошепна надзирателят.
    Смехът зад гърба им заглъхна, докато крачеха бързо по коридора.
    Катрине излезе навън и вдиша въздуха, напоен с аромат на дъжд.
    Извади си телефона, изключи диктофона, който бе работил по време на цялото ѝ посещение в затвора, и набра Беате.
    — Приключих в „Ила“. Удобно ли е да се видим?
    — Ще включа кафемашината.
    — Нямаш ли…
    — Ти си полицайка, Катрине, все ще се прежалиш да изпиеш чаша шварц кафе, нали?
    — Обикновено обядвам в „Сара“, пък на теб ти трябва да поизлезеш от лабораторията. Аз черпя.
    — Ще черпиш ами!
    — Защо?
    — Открих я.
    — Кого?
    — Иря Якобсен. Жива е. Ако побързаме.
    Уговориха се да се срещнат след четирийсет и пет минути и затвориха. Докато чакаше таксито, Катрине прослуша записа. Понеже, докато държеше диктофона включен, бе оставила долната част на телефона — където се намира микрофонът — да се подава над джоба ѝ, се надяваше с чифт добри слушалки да успее да долови още нюанси в интонацията на надзирателя. Превъртя записа до мястото, където се чуваше крясъкът на Червения скалп. И без слушалки чу ясно предупреждението му:
    — Валентин е жив. Валентин убива. Валентин е жив. Валентин убива.


    — Дойде в съзнание сутринта — съобщи Антон Митет, докато двамата с Гюнар Хаген бързаха по коридора.
    Силие скочи от стола, когато ги видя.
    — Можеш да си вървиш, Силие. Оттук поемам аз.
    — Според графика застъпваш след един час.
    — Свободна си, нали ти казвам.
    Тя го изгледа изпитателно. После отмести поглед към Хаген.
    — Гюнар Хаген — представи се той и протегна ръка. — Началник на Отдела за борба с насилието.
    — Знам кой сте — тя стисна десницата му. — Силие Гравсенг. Надявам се някой ден да работя за вас.
    — Хубаво. Като за начало започни да следваш указанията на Антон.
    — Понеже върху инструктажа ми е записано вашето име, аз…
    Антон я наблюдаваше, докато тя си събираше нещата.
    — Днес е последният ден от стажа ми. Вече почвам да мисля за изпита.
    — Силие е курсантка — уточни Антон.
    — Вече се нарича „студент в Полицейската академия“. Да ви питам нещо, господин главен полицейски инспектор…
    — Да? — Хаген се усмихна накриво, защото Силие употребяваше прекалено сложни и витиевати звания.
    — На Хари Хуле, легендарния полицай, работил във вашия отдел, му се носи славата на детектив, който не се е издънил нито веднъж. Нямал неразкрито убийство. Вярно ли е?
    Антон се прокашля предупредително и погледна Силие, но тя не му обърна внимание.
    Кривата усмивка на Хаген се изправи и разтегли устните му.
    — Първо, това, че някой детектив не е успял да разкрие дадено престъпление, не означава, че се е издънил, нали?
    Силие Гравсенг не отговори.
    — А конкретно за Хари… — Хаген потърка брадичката си, — слуховете са верни. Но донякъде е и въпрос на гледна точка.
    — Как така на гледна точка?
    — Той се върна от Хонконг, за да разследва убийството, за което бе арестуван доведеният му син. Пуснаха Олег и друг човек направи самопризнания, но убийството на Густо Хансен остана неразкрито. Поне в публичното пространство.
    — Благодаря — усмихна се Силие.
    — Успех с кариерата — пожела ѝ Гюнар Хаген.
    Хаген я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше по коридора. Не толкова защото на повечето мъже им доставя удоволствие да заглеждат хубави млади момичета, а по-скоро за да отложи предстоящото с няколко секунди — отсъди Антон. Беше забелязал колко нервен е началникът. Хаген се обърна към затворената врата. Разкопча якето си. Залюля се на пети като тенисист, който очаква съперникът му да сервира.
    — Влизам.
    — Добре. Аз ще остана тук на пост.
    — Да — кимна Хаген и повтори: — Да.


    Докато двете обядваха, Беате попита Катрине дали двамата с Хари са имали сексуална връзка.
    В началото Беате обясни как един от информаторите е разпознал снимката на жената с фалшивите показания — Иря Якобсен. Живеела с други съквартиранти до площад „Александър Шилан“ и почти не излизала от къщи. Полицията наблюдавала мястото, защото там продавали амфетамини, но Иря не спадала към интересните субекти, понеже не пласирала, а влизала в групата на клиентите.
    От положението в службата, през личния живот — засегнаха и темата за добрите стари времена. Беате припомни на Катрине, че с появата си в отдела карала всички мъже да се обръщат след нея, а Катрине най-чинно се възпротиви. Знаеше как жените често, под маската на привидна добронамереност, всъщност изтъкват качествата на своя дружка, за да ѝ напомнят, че това е било някога. Особено жените, които никога не са били красавици. Ала макар никога да не бе привличала магнетично мъжките очи, Беате не пускаше отровни стрели. Неизменно тиха, стеснителна, трудолюбива, лоялна, винаги си служеше с чисто оръжие. И все пак у нея се забелязваше известна промяна. Дали заради бялото вино, което си позволиха? По една или друга причина Беате стана много по-директна.
    Катрине се радваше, че точно в този момент устата ѝ е пълна с арабска питка, и успя само да поклати глава.
    — Добре де — подхвана тя, след като преглътна. — Минавало ми е през ума, признавам. Хари споменавал ли е нещо по въпроса?
    — Той ми споделяше много неща — Беате вдигна чашата си да изпие последната глътка на дъното. — Само се питам дали е лъгал, когато отрече двамата да сте…
    — Кое те караше да мислиш, че сме спали заедно? — Катрине махна на сервитьора да донесе сметката.
    — Начинът, по който се гледахте. Начинът, по който разговаряхте.
    — Двамата с Хари стигнахме до физическа разправа, Беате!
    — Точно за това говоря.
    — А ти и Хари? — засмя се Катрине.
    — Абсурд. Прекалено добри приятели сме. А и нали с Халвуршен се събрахме…
    Катрине кимна. Халвуршен беше партньор на Хари, млад разследващ полицай от Стайншер, от когото Беате бе заченала точно преди да го убият по време на служба.
    Пауза.
    — Какво има?
    Катрине сви рамене. Извади телефона и пусна края на записа.
    — В „Ила“ бъка от психопати — отбеляза Беате.
    — Самата аз съм лежала в психиатрия. Знам го този контингент. Но се питам как този тип е разбрал, че отидох там именно заради Валентин?


    Антон видя, че по коридора се задава Мона. Гледаше я с наслада и със съзнанието, че вероятно е за последен път.
    Тя се усмихваше още преди да го приближи. Крачеше право към него. Антон се удивяваше колко грациозно върви Мона, като по въже. Навярно такава беше походката ѝ. Или пък го правеше заради него. Тя се приближи, погледна през рамо дали не се задава някой по коридора, погали го по косата. Без да става, той обгърна бедрата ѝ с ръце и вдигна глава.
    — Пак ли поемаш дежурствата?
    — Да. Алтман го върнаха в онкологията.
    — Значи ще те виждам по-често.
    — Не е много сигурно. Изследванията показват, че пациентът се възстановява бързо.
    — И така да е, ние пак ще се виждаме — подхвърли шеговито Антон.
    Ала не се шегуваше и Мона го разбра. Вероятно затова се вцепени, усмивката ѝ се разкриви и тя се отскубна от ръцете му, надзъртайки през рамо, все едно се отдръпна, за да не ги види някой. Антон я пусна.
    — Началникът на Отдела за борба с насилието е при него.
    — Какво прави?
    — Разговаря с пациента.
    — За какво?
    — Не мога да ти кажа — отвърна той вместо „не знам“, каквато беше истината.
    Господи, ставаше наистина жалък.
    Вратата се отвори и Гюнар Хаген излезе в коридора. Спря, погледна първо Мона, после Антон и пак Мона. Все едно на челата им бяха изписани шифровани съобщения. Мона, леко изчервена, се шмугна в болничната стая.
    — Е? — Антон се опита да не издава смущението си.
    По изражението на Хаген прецени, че началникът изпитва по-скоро недоумение. Взираше се в Антон, сякаш е видял марсианец; гледаше с объркания поглед на човек, чиито представи за живота току-що са претърпели пълен обрат.
    — Мъжът вътре… — подхвана Хаген и посочи с палец през рамо. — Пази го като очите си, Антон. Чуваш ли? Като очите си.
    Хаген повтори няколко пъти последната реплика сякаш на себе си и се отдалечи бързо по коридора.

Десета глава

    Катрине видя лицето на вратата и първо си помисли, че са сбъркали адреса — не бе възможно беловласата старица с изтерзано лице да е Иря Якобсен.
    — Какво искате? — попита тя и ги изгледа изпод вежди.
    — С вас се чухме по телефона — припомни ѝ Беате. — Искаме да поговорим за Валентин.
    Жената затръшна вратата.
    Беате изчака суркането на пантофите да заглъхне, натисна дръжката и отвори вратата.
    По гвоздеи в коридора висяха дрехи и найлонови торбички. Неизменните найлонови торбички. Защо наркоманите се обграждат с найлонови торбички? — питаше се Катрине. Защо упорито продължават да съхраняват и пренасят запасите си от дрога в най-неустойчивия и ненадежден опаковъчен материал? Защо крадат мотопеди, закачалки, чайни сервизи и какви ли не други глупости, вместо да задигат по-необходимите им куфари и чанти?
    В апартамента беше мръсно, но Катрине бе виждала много по-мърляви наркосвърталища. Навярно Иря все пак полагаше някакви усилия да поддържа жилището в приличен вид. Катрине изобщо не допускаше тук да живее друга жена освен нея. Беате влезе в дневната. Катрине я последва. На вехта, но здрава кушетка лежеше мъж. Надрусан, без съмнение. В стаята миришеше на пот, дим, дърво, напоено с прокисната бира, и на още нещо сладникаво, чийто произход Катрине нито можеше, нито искаше да определи.
    Покрай едната стена бе натрупана задължителната за такива свърталища „плячка“: купчина детски дъски за сърф, всяка поотделно увита в прозрачен найлон, с изобразена върху нея озъбена акула и боядисан в черно връх, който да създава илюзията, че хищницата е отхапала парче от дъската. Къде щяха да ги пробутат? Един Господ знаеше.
    Беате и Катрине продължиха към кухнята. Там Иря, седнала до малката кухненска маса, си свиваше цигара. Масата бе застлана с покривка, а на перваза стоеше захарница с изкуствени цветя.
    Катрине и Беате седнаха срещу Иря.
    — Непрекъснато фучат нагоре-надолу — отбеляза тя и кимна към натовареното улично движение.
    Катрине долови в гласа ѝ стържеща дрезгавина — точно това бе очаквала да чуе, след като видя жилището и снимка на Иря като трийсетгодишна.
    — Все карат… Накъде са тръгнали всички?
    — Прибират се или излизат от къщи — предположи Беате.
    Иря сви рамене.
    — Вие сте напуснали някогашния си дом. Адресът ви в гражданския регистър…
    — Продадох си къщата — прекъсна я Иря. — Полагаше ми се по наследство, но беше твърде голяма и ми се струваше прекалено… — с изпръхналия си бял език тя навлажни цигарената хартийка, а Катрине съчини изречението ѝ наум: „… изкушаващо да я продам, когато социалните помощи вече не ми стигаха да си купувам дрога.“
    — … болезнено да се връщам към всички лоши спомени, които ми навяваше — довърши старицата.
    — Какви спомени? — попита Беате и Катрине потръпна.
    Понеже беше специалист по криминалистика, а не следовател, Беате разгърна разпита на прекалено широк фронт, интересувайки се от трагедията в живота на Иря. А няма по-обстоятелствени и додяващи разказвачи от наркомани, изпаднали в самосъжаление.
    — Свързани с Валентин.
    Катрине се поизправи. Навярно Беате все пак си знаеше работата.
    — Какво за него?
    — Живееше в сутерена. Беше… там.
    — В смисъл?
    — Не познавате Валентин. Той е различен и…
    Щракна запалката, но пламък не се появи. Иря повтори и потрети опита си.
    — Бил е луд? — предположи нетърпеливо Катрине.
    — Не! — Иря захвърли гневно запалката.
    Катрине се прокле наум. Сега пък тя постъпи аматьорски. Зададе на разпитваната насочващ въпрос и така стесни обема на информацията, която иначе биха могли да получат.
    — Всички го наричат луд! Но той не е такъв! Просто прави нещо… — тя се загледа през прозореца и понижи глас — … с въздуха и хората се плашат.
    — Посягал ли ви е? — попита Беате.
    И този въпрос спадаше към насочващите. Катрине се опита да установи зрителен контакт с Беате.
    — Не, не ме е бил. Душеше ме, ако му противоречах. Беше ужасно силен. Хващаше ме за врата с една ръка и ме стискаше, докато ми причернее. Беше невъзможно да се откопча от хватката му.
    Катрине предположи, че усмивката, разляла се по лицето на Иря, е своеобразен черен хумор. Но продължението я опроверга:
    — И най-странното е, че от душенето се чувствах като напушена. И се възбуждах.
    Катрине неволно направи гримаса. Някъде беше чела, че недостигът на кислород в мозъка има стимулиращ ефект върху либидото на някои хора, но в случая ставаше въпрос не за секс игра, а за насилие.
    — И сте правили секс с него? — подсказа ѝ Беате, наведе се, вдигна запалката от пода, щракна и поднесе пламъка на Иря.
    Старицата веднага захапа цигарата, доближи върха ѝ до застрашително полюшващия се пламък и дръпна. После издиша дима, отпусна се назад в стола и се сви като вакуумиран плик.
    — Той невинаги искаше да се чукаме. Когато нямаше желание, излизаше, а аз чаках с надеждата да се върне скоро.
    Катрине положи огромни усилия да не изсумти или да покаже презрението си по друг начин.
    — Какво правеше навън?
    — Не знам. Не ми е казвал, пък и аз…
    Тя пак сви рамене. „Тази реакция отразява изцяло нагласата ѝ към живота — помисли си Катрине. — Примирението като болкоуспокояващо.“
    — … май предпочитам да не знам.
    Беате се прокашля.
    — Осигурили сте му алиби за двете вечери, през които са били убити момичетата в Маридален и до…
    — Да, да. Дрън-дрън — прекъсна я Иря.
    — Значи Валентин не е бил заедно с вас, както сте заявили по време на разпитите?
    — Да не мислите, че помня? Беше ме предупредил.
    — За какво?
    — През нощта, когато… сещате се, за пръв път… той ми каза, че полицията ще ми задава въпроси за всяко изнасилване само защото са го нарочили за няколко блудства, но не са успели да го осъдят. Не представел ли алиби, щели да го вкарат на топло, макар да е невинен. Полицията постъпвала така с хора, измъкнали се от лапите ѝ — така твърдеше Валентин. Затова трябвало да потвърдя под клетва, че е бил с мен у дома — независимо за кой ден и час става въпрос. Така сме щели да си спестим куп неприятности и излишни разправии. Тогава думите му ми се сториха съвсем логични.
    — И сте му повярвали, че е невинен? Нали сте знаели за проявите му?
    — Нищо не знаех! — извика Иря. От дневната се чу сумтене. — Нищичко!
    Катрине искаше да я притисне още, но усети как Беате потупа предупредително коляното ѝ под масата.
    — Иря — подхвана меко Беате, — ако наистина не знаете нищо, защо се съгласихте да говорите с нас?
    Иря я гледаше изпитателно, отлепяйки въображаеми стръкчета тютюн от езика си. Взе решение.
    — Осъдиха го. За опит за изнасилване, нали? И когато се заех да чистя апартамента, за да го дам под наем, намерих… намерих… — изведнъж, без всякакво предзнаменование, гласът ѝ сякаш се блъсна в стена и блокира — … едни… — в очите ѝ, прорязани от кървави нишки, избиха сълзи — … снимки.
    — Какви снимки?
    Иря подсмръкна.
    — На момичета. На млади момичета, почти деца. Завързани и с едно такова нещо на устата…
    — Превръзка? Кърпа?
    — Да, кърпа. Седяха на столове или на легла… с окървавени чаршафи.
    — На снимките вижда ли се Валентин? — попита Беате.
    Иря поклати глава.
    — Възможно е да са фалшификат. Из мрежата циркулират какви ли не снимки на изнасилени момичета. Колажи, направени от професионалисти, за мъже с влечение към садистични фотографии.
    — Момичетата изглеждаха прекалено изплашени. Личеше в очите им. Самата аз… изпитвах същия страх, когато Валентин щеше да… искаше…
    — Колежката ми има предвид, че е възможно друг, а не Валентин, да е заснел тези момичета — уточни Беате.
    — Ботушите… — изхлипа Иря.
    — Какво?
    — Валентин имаше едни такива каубойски ботуши с остри муцунки и катарами. На снимката се виждат ботушите на пода до леглото. Тогава ми просветна, че може да е истина. Май той наистина ги е изнасилил, помислих си аз. Но това далеч не беше най-лошото…
    — Сериозно?
    — Познах тапета зад леглото — точно като в апартамента на сутерена. Снимката беше направена в същото легло, в което двамата с него…
    Тя стисна очи и оттам се оцедиха две малки сълзи.
    — Какво предприехте? — попита Катрине.
    — Вие как мислите? — просъска Иря и избърса с ръкав потеклия си нос. — Отидох в полицията! При вас, дето уж трябва да ни пазите.
    — И ние какво ви казахме? — Катрине не успя да скрие неприязънта си.
    — Че ще назначите проверка по случая. Показали сте снимките на Валентин, но той, разбира се, успял да се изплъзне. Обяснил, че уж това било игра на доброволни начала, че вече не си спомнял имената на въпросните момичета, бил ги виждал само веднъж. Попита колегите ви дали някое от момичетата го е обвинило в изнасилване. И понеже такова оплакване нямало, работата се потули. По-точно — приключи за вас, но за мен тепърва започна…
    Тя избърса с кокалчето на показалеца си мокрите бразди под двете си очи. Явно мислеше, че се е гримирала и макиажът се е размазал.
    — В смисъл?
    — Затворниците в „Ила“ имат право на един телефонен разговор седмично. Обадиха ми се, че Валентин иска да ме чуе. И аз отидох на посещение.
    Катрине вече се досещаше за продължението.
    — Седнах в определената за срещи стая. Още с влизането той сякаш ме стисна за гърлото. Започнах да се задушавам. Той седна и каза: „Гъкнеш ли за фалшивите алибита, с теб е свършено. Грешиш, ако си въобразяваш, че ще лежа дълго.“ После стана и излезе. За мен нещата станаха повече от ясни. Измъкнеше ли се от затвора, щеше да ме убие веднага. Прибрах се право вкъщи, заключих всички врати и три дни плаках от страх. На четвъртия ми се обади една, дето ми се пишеше приятелка, да ми иска пари. Често ме муфтеше. Беше се закачила зверски за някаква нова дрога, подобна на хероина. По-късно я кръстиха „виолин“. Обикновено ѝ затварях, но онзи път не го направих. Идната вечер тя дойде при мен и ме целна с една доза от новата друсалка. Да бях знаела, че има такова нещо, щях да се оправям само с него. И, бога ми, веднага ме облекчи. Виолинът просто… оправя всичко…
    Катрине видя как в съсипания поглед на старицата проблесна пламъкът на стара любов.
    — Значи и вие сте се закачили — заключи Беате. — Продали сте къщата…
    — Не го направих само за парите. Трябваше да избягам оттам, да се скрия от него. Исках да изгоря всички мостове, които водят до мен.
    — Престанали сте да използвате кредитни карти, не сте вписали новия си адрес във ведомствената служба, дори сте се отказали от полагащото ви се социално обезщетение.
    — Нямах друг избор.
    — Дори след смъртта на Валентин?
    Иря не отговори. Не мигаше. Седеше неподвижно, докато димът се виеше от догарящия фас между пожълтелите ѝ от никотина пръсти. Катрине я оприличи на звяр, осветен от фаровете на автомобил.
    — Навярно сте изпитали огромно облекчение, когато сте научили за смъртта му? — подпита я предпазливо Беате.
    Иря поклати глава като марионетка.
    — Той не е мъртъв.
    Катрине веднага си спомни как говореше Иря за Валентин.
    „Не познавате Валентин. Той е различен.“ Не „беше“. „Е“.
    — Защо според вас ви разказвам всичко това? — Иря изгаси угарката в масата. — Диша ми във врата. Усещам как с всеки изминал ден ме доближава все повече и повече. Понякога се будя и усещам ръката му на гърлото си.
    Катрине възнамеряваше да ѝ разясни, че това се нарича параноя и е неотменим спътник на хероиновата зависимост. Изведнъж обаче се разколеба. И когато гласът на Иря се снижи до шепот, а погледът ѝ зашари из тъмните кьошета в стаята, Катрине изпита същото усещане. Как някой пристяга гърлото ѝ с ръка.
    — Трябва да го намерите. Заклевам ви. Преди той да ме намери.


    Антон Митет погледна часовника. Шест и половина. Прозина се. Мона вече няколко пъти влиза в стаята на пациента заедно с един от лекуващите лекари. Иначе не се случваше нищо особено. Дългото дежурство му позволяваше да се отдаде на размисли. Всъщност бездействието му идваше в повече, защото след известно време мислите му поемаха в негативна посока. Той би ги приел като нещо положително, ако можеше да поправи грешките си. Но нямаше как да върне назад времето, нямаше как да промени решението си да премълчи пред началството, че намери онази полицейска палка в гората недалече от местопрестъплението в Драмен. Беше безсилен да заличи постъпките, с които бе наранявал Лаура. Не можеше да изтрие от миналото първата нощ с Мона. Нито нея, нито втората.
    Сепна се. Какво беше това? Звук? Сякаш идваше от дъното на коридора. Антон се ослуша напрегнато. Всичко бе утихнало. Ала той чу ясно някакъв шум, а освен равномерните писукания на монитора, отчитащ сърдечната дейност, в стаята на пациента не биваше да се чуват никакви звуци.
    Антон се изправи безшумно, откачи ремъка, който придържаше служебния му пистолет в кобура, и извади оръжието. Освободи предпазителя. „Пази го като очите си, Антон.“
    Зачака в готовност, но не се появи никой. Тръгна бавно напред. Мимоходом провери всички врати. Бяха заключени — дотук добре. Коридорът направи чупка и след нея пред Антон се ширна осветеното продължение. Нямаше никого. Антон спря и се ослуша. Нищо. Навярно напразно се бе притеснил. Прибра пистолета си обратно в кобура.
    Напразно? Не съвсем. Та нали нещо бе създало трептения във въздуха, които бяха стигнали до чувствителната мембрана на тъпанчето му и я бяха раздвижили — съвсем слабо, но достатъчно, та нервите да уловят сигнала и да го предадат на мозъка. Неоспорим факт. Имаше обаче хиляди неща, които можеха да предизвикат шум. Мишка, плъх; пръснала се електрическа крушка. Вечер температурите падаха, дървесината, използвана в строежа, се свиваше и пукаше. Или някоя птица се бе блъснала в прозореца?
    Чак след като се успокои, Антон си даде сметка колко се е ускорил пулсът му. Реши да поднови тренировките си. Да влезе във форма. Да си възвърне физическата издръжливост, която винаги бе притежавал.
    Обърна се, ала преди да тръгне обратно към поста си, реши, така и така дойде дотук, да си налее чаша кафе. Приближи се до червената машина за еспресо и обърна диспенсъра с капсули за кафе. Изпадна една-единствена зелена капсула с прозрачно капаче с надпис „Fortissio Lungo“. И го порази подозрението, че навярно някой е отмъкнал кафето им. Та нали вчера диспенсърът беше пълен? Антон сложи в машината капсулата, но му се стори, че е перфорирана. Или, с други думи, употребена. Невъзможно. В такъв случай след стискането капачето ѝ придобиваше шахматна шарка. Антон включи машината. Разнесе се познатото бръмчене и той съобрази, че то ще заглуши всякакви други звуци. Отдалечи се с две крачки, за да долови евентуално трополене на стъпки.
    Чашата се напълни и той погледна съдържанието: черна течност. Явно капсулата не е била използвана, заключи той.
    Когато и последната капка падна в чашата, му се стори, че пак чу нещо. Шум. Същият шум. Този път дойде откъм другия коридор, където се намираше стаята на пациента. Дали не бе подминал важен сигнал за безпокойство? Антон прехвърли чашата в лявата си ръка и си извади пистолета. Тръгна обратно с дълги, равномерни крачки. Опитваше се да крепи чашата, без да я гледа, но усещаше как горещото кафе пари ръката му. Зад чупката не видя никого. Отдъхна си. Приближи се до стола. Тъкмо да седне, се вцепени. Отиде до вратата на болничната стая и я отвори.
    Беше невъзможно да го види оттам, защото завивката пречеше.
    Сигналите от монитора за сърдечна дейност пристигаха непрекъснато и Антон виждаше как линията се плъзга отляво надясно върху зеления екран, отбелязвайки скок при всяко изписукване.
    Понечи да затвори вратата, ала нещо го разколеба.
    Влезе, без да затваря вратата след себе си, заобиколи леглото и се вгледа в лицето на пациента.
    Беше същият.
    Антон смръщи чело. Наведе се към устните му. Дишаше ли?
    Да, дишаше. Антон усети лекото движение във въздуха и гадната сладникава миризма на лекарства.
    Антон Митет излезе и затвори вратата след себе си. Погледна часовника. Отпи от кафето. Пак погледна часовника. Улови се, че брои минутите. Искаше този наряд да приключи час по-скоро.


    — Радвам се, че се е съгласил да поговори с мен — каза Катрине.
    — Да се съгласи? Повечето палавници в това поделение биха жертвали дясната си ръка за няколко минути насаме в женска компания. Рико Херем е потенциален изнасилвач. Сигурна ли сте, че не искате да присъства и надзирател?
    — Знам как да се грижа за себе си.
    — И зъболекарката каза така. Но вие поне сте с панталон.
    — Моля?
    — Тя беше с пола и найлонови чорапи. Прие Валентин в кабинета си, без да поиска охрана. И сама можете да си представите…
    Катрине се опита.
    — Тя си понесе последствията, задето се обличаше като… е, пристигнахме! — Той отключи вратата към килията и я отвори. — Ще бъда отпред. Ако има нещо, само извикайте.
    — Благодаря — Катрине влезе.
    Мъжът със зачервения скалп седеше до бюрото и се въртеше на стола.
    — Добре дошла в скромната ми бърлога.
    — Благодаря.
    — Ето.
    Той стана, отнесе стола до нея, а сам седна на оправеното легло. Остави достатъчно разстояние помежду им. Катрине също седна. Още се усещаше топлината от тялото му. Тя придърпа стола малко по-напред, а той се изтегли по-назад в леглото. „Вероятно се бои от жените“, отсъди Катрине. Затова не ги насилва, а ги гледа. Разгонва се пред тях, обажда им се и им говори какво иска да им направи — все неща, които никога не се е осмелявал да осъществи. Досието на Рико Харем беше по-скоро противно, отколкото плашещо.
    — Извика след мен, че Валентин не е мъртъв — напомни Катрине и се наведе напред.
    Той се отдръпна още назад. Тялото му заемаше отбранителна поза, но усмивката на лицето му си оставаше неизменно арогантна, злобна и цинична.
    — Какво имаш предвид?
    — Ти как мислиш, Катрине? — носово попита той. — Че е жив, какво друго?
    — Валентин Йертсен е открит мъртъв в затвора.
    — Така си мислят всички. Надзирателят разказа ли ти как Валентин нареди зъболекарката?
    — Спомена нещо за пола и найлонови чорапи. Такива работи явно ви възпламеняват.
    — Валентин пали такива неща. Съвсем буквално. Докторката идваше два пъти седмично и по нейно време плъзна епидемия от зъбобол. С помощта на едно от борчетата ѝ Валентин я принудил да си събуе чорапите и да си ги нахлузи на главата. После я изчукал на зъболекарския стол. Обясни ни, че тя стояла като истукан. Явно затворническият персонал не я е инструктирал как да действа в критични ситуации. Валентин извадил запалката си и запалил чорапите. Виждала ли си как се топи найлонът, докато гори? Така най-после успял да загрее мацката. Разкрещяла се като на заколение. В стените се просмука миризмата на човешка кожа, горяла със залепен за нея найлон. Седмици наред не можаха да проветрят кабинета. Не знам какво е станало после със зъболекарката, но се басирам, че вече няма основания да се бои от изнасилвачи.
    Катрине го гледаше изпитателно. „Боксова круша — окачестви го Катрине. — От онези, дето са изяли толкова много бой, че не свалят усмивката от лицето си, за да не си изпросят още.“
    — Щом според теб Валентин е още жив, къде е той в момента?
    Устните му се разтеглиха още. Той придърпа завивката над коленете си.
    — Рико, моля те да не злоупотребяваш с времето ми. Признай си, ако не знаеш нищо. Лежала съм в психиатрия и лудите ме отегчават, ясно?
    — Нали не си въобразяваш, че ще ти снеса информация безвъзмездно, полицай?
    — Званието е спецразследващ. Какво искаш в замяна? Намаляване на наказанието?
    — Следващата седмица излизам. Искам петдесет хиляди крони.
    Катрине се разсмя гръмко и от сърце. Постара се да звучи съвсем неподправено и видя как в очите му се надига гняв.
    — Е, значи приключихме — Катрине стана.
    — Трийсет хиляди — намали той. — На червено съм, а като ме пуснат, ми трябват пари за самолетен билет, за да се махна далече оттук.
    Катрине поклати глава.
    — Плащаме на информаторите само когато става въпрос за сведения, които хвърлят нова светлина върху неразкрито престъпление. Говорим за сериозен случай.
    — Ами ако аз разполагам с информация точно за такъв случай?
    — Пак ще трябва да го обсъдя с шефовете ми. Очаквах да ми разкажеш каквото знаеш. Не съм дошла да преговарям, а ти искаш нещо, дето не зависи от мен.
    Тя тръгна към вратата и вдигна ръка да почука.
    — Почакай! — извика Червения скалп с тънък глас. Беше придърпал завивката до брадичката си. — Ще ти подхвърля това-онова…
    — Нямам какво да ти дам — Катрине почука по вратата.
    — Знаеш ли какво е това?
    От инструмента с цвят на мед в ръката му сърцето на Катрине прескочи един удар.
    Онова, което за частица от секундата взе за дръжка на пистолет, се оказа машина за татуировки, а мнимото дуло на пистолета всъщност беше накрайник с игла.
    — Тук аз съм татуировчикът. И съм адски добър. Знаеш ли как идентифицираха трупа, намерен в килията на Валентин?
    Катрине го изучаваше. Присвитите му озлобени очи; тънките влажни устни; зачервената кожа, прозираща под рядката коса. Татуировката: лице на демон.
    — Нямам какво да ти дам, Рико.
    — Би могла да… — той направи гримаса.
    — Какво?
    — Да разкопчаеш малко блузата, за да видя…
    — Тези ли? — Катрине погледна смаяна гърдите си.
    Щом посегна към пазвата си, усети как от леглото, където седеше той, я блъсна гореща вълна.
    — Колега — каза високо тя, без да изпусна Рико Херем от очи, — дай ни още няколко минути.
    Чу как шумоленето с ключовете заглъхна, надзирателят промърмори нещо и се отдалечи.
    Адамовата ябълка на затворника приличаше на зверче: подскачаше нагоре-надолу в гърлото му и се мъчеше да излезе оттам.
    — Продължавай — подкани го Катрине.
    — Първо обаче…
    — Ето каква е офертата. Блузата ми ще си остане закопчана, но ще си ощипя едното зърно и то ще се очертае под плата. Но само ако ми кажеш нещо интересно…
    — Обещавам!
    — Докоснеш ли се, край със сделката. Ясно?
    — Ясно.
    — Е, слушам те.
    — Аз татуирах демона на гърдите му.
    — Тук, в затвора?
    Той измъкна лист изпод завивката.
    Катрине се наведе към него.
    — Стой си на мястото! — предупреди я той.
    Тя се подчини. Вдигна дясната си ръка, напипа си зърното под тънкия сутиен и го стисна с палец и показалец. Изтърпя болката и изправи гръб. Знаеше, че кръвта ще нахлуе в зърното и то ще настръхне. Позволи на затворника да изплакне очи. Чу как дишането му се ускори.
    Той ѝ подаде листа. Тя се приближи, дръпна го от ръката му и пак седна.
    Там имаше рисунка. Катрине си припомни описаното от надзирателя изображение. Лице на демон. Разпънато настрани, все едно бузите и брадичката са заковани. Лице, което крещи от болка и неистово желание да се освободи от оковите.
    — Мислех, че е имал тази татуировка от години — отбеляза Катрине.
    — Не бих се изразил така.
    — В смисъл? — Катрине оглеждаше линиите на рисунката.
    — Сдоби се с нея след смъртта си.
    Катрине вдигна глава. Рико продължаваше да се взира в блузата ѝ.
    — Да не ми казваш, че си татуирал Валентин след смъртта му?
    — Оглуша ли, Катрине? Валентин не е мъртъв.
    — А… кой тогава…?
    — Две копчета.
    — Какво?
    — Разкопчай две копчета.
    Тя разкопча три. Разтвори блузата си и му показа чашката на сутиена си, под която прозираше настръхналото зърно на гърдата ѝ.
    — Юда — прошепна дрезгаво той. — Татуирах Юда. Валентин го държа три дни в куфара си. Само си представи: разлагащ се труп, заключен вътре.
    — Юда Юхансен?
    — Всички си мислеха, че е избягал, но всъщност Валентин го беше пречукал и го беше скрил в куфара си. А на кого ще му хрумне да търси труп в куфар, нали? Валентин го беше накълцал на парчета и дори аз не успях да го позная. Приличаше на кайма. Нямаше как да разпознаеш чие е тялото. Сравнително непокътнат бе само гръдният му кош, където Валентин ме накара да направя татуировката.
    — Юда Юхансен, значи. Намерили са неговото тяло.
    — След като го издадох, съм кажи-речи мъртъв.
    — Защо е убил Юда?
    — Тук, в затвора, всички мразеха Валентин. От една страна, защото се беше гаврил с момиченца, които нямат и десет години, а от друга, заради зверството със зъболекарката. Мнозина тук я харесваха. И надзирателите — също. Рано или късно щеше да го сполети нещастен случай. Например свръхдоза. Инсценировка на самоубийство. И той реши да изпревари събитията.
    — Можел е просто да избяга.
    — Щяха да го намерят. Искаше да го мислят за мъртъв.
    — И неговият приятел Юда…
    — … му свърши перфектна работа. Валентин не е като нас, Катрине.
    Тя се престори, че не е чула опита му да се причисли към нормалните хора.
    — И защо ми разказваш това? Станал си негов съучастник.
    — Просто татуирах тяло на мъртвец. Пък и трябва да пипнете Валентин.
    — Защо?
    Червения скалп затвори очи.
    — Напоследък все сънувам, че е тръгнал към живите, но първо трябва да премахне миналото, всички, които застават на пътя му. Всички, които са в течение. И аз съм сред тях. Следващата седмица присъдата ми изтича. Трябва да го хванете…
    — … преди той да те е хванал — довърши Катрине предсказуемата реплика и се загледа в мъжа пред себе си.
    По-точно в някаква точка в пространството пред челото му. Сякаш там се разиграваше описаната от него сцена: той татуира тридневен труп. Понеже тази сцена погълна вниманието ѝ, Катрине остана глуха и сляпа за обстановката. Неочаквано някаква капка опръска шията ѝ. Тя чу сподавения му стон и погледна надолу. Скочи от стола и се запрепъва към вратата, усещайки как устата ѝ се пълни с жлъчка.


    Антон Митет се събуди.
    Сърцето му блъскаше в гърдите. Пое си жадно въздух.
    Премига объркано, преди мъглата пред очите му да се разсее.
    Погледна бялата стена пред себе си. Седеше, отпуснал глава назад. Беше заспал. По време на служба.
    Случваше му се за пръв път. Повдигна лявата си ръка. Сякаш тежеше двайсет килограма. И защо сърцето му биеше така, все едно е пробягал половината трасе от състезание по маратон?
    Погледна часовника. Единайсет и петнайсет. Беше спал повече от час! Как бе възможно? Усети, че пулсът му постепенно се укротява. Сигурно стресът от последните седмици си казваше думата. Дежурствата, опороченият режим. Лаура и Мона.
    Какво го бе събудило? Пак ли онзи шум?
    Ослуша се.
    Нищо. Само вибрираща тишина. И смътният спомен, че мозъкът му е регистрирал нещо обезпокоително. Когато спеше у дома, в крайбрежната къща в Драмен, организмът му не реагираше на двигателите на моторниците, чийто бесен рев нахлуваше през отворения прозорец, но и най-слабото проскърцване на вратата към спалнята беше достатъчно да го изправи на нокти. Лаура твърдеше, че това започнало след случая в Драмен, когато до реката намериха трупа на млад мъж на име Рене Калснес.
    Антон затвори очи. Пак ги отвори. Божичко, пак се унасяше! Изправи се. Зави му се свят и се принуди отново да седне. Премига няколко пъти. Проклетата мъгла, обвила сетивата му, така и не искаше да се разсее.
    Погледът му падна върху празната чаша до стола. Реши да си пусне двойно еспресо. По дяволите, сети се, че капсулите бяха свършили. Ще трябва да се обади на Мона и да я помоли да му донесе нещо ободрително. Навярно наближаваше време за следващата визитация. Извади телефона си. Беше записал номера ѝ като „Гамлем контакт Държавна болница“ — предохранителни мерки, ако на Лаура ѝ хрумне да проверява обажданията му и установи, че този номер се повтаря често. Иначе той триеше есемесите веднага след като ги прочете. Пръстът му се насочи към зелената слушалка, но изведнъж мозъкът му успя да идентифицира източника на притеснението. Онова, което в дома му го караше да подскочи в леглото.
    Тишината.
    Проблемът идваше от липсата на звук.
    Писукането на сърдечния монитор.
    Антон скочи от стола, тръгна, залитайки, към вратата и я дръпна от раз. Мъчеше се да преодолее замайването. Вторачи се в зелената линия. Равна, мъртва черта, пресичаща напреки екрана.
    Втурна се към леглото. Вгледа се в бледото лице.
    По коридора затрополиха забързани стъпки. Явно в стаята на дежурните се е задействала аларма, след като сърцето на пациента бе спряло. Антон докосна челото на мъжа. Беше още топло. Полицаят обаче бе виждал достатъчно трупове и не се съмняваше: пред него лежеше мъртвец.

Трета част

Единайсета глава

    Опелото на пациента протече бързо, без излишни протакания и при повече от оскъдна посещаемост. Свещеникът дори не се опита да намекне, че мъжът в ковчега е бил силно обичан, живял е образцово или отговаря на изискванията за прием в Рая. Премина направо към Исус, който, по думите на свещеника, присъждал служебна победа на всички грешници.
    Не се събраха достатъчно желаещи да носят ковчега и той остана пред олтара, докато публиката излизаше в снежната виелица пред църквата в Западен Акер. Повечето от отзовалите се — по-точно четирима — бяха полицаи. Качиха се в една кола и поеха към „Юстисен“. Заведението току-що бе отворило. Там ги чакаше психолог. Отупаха снега от ботушите си, поръчаха халба бира и четири бутилки минерална вода, която не беше нито по-чиста, нито по-вкусна от чешмяната вода в Осло. Чукнаха се, проклеха покойника, както повелява традицията, и отпиха.
    — Отиде си прекалено рано — отбеляза началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген.
    — Можеше да почака още малко — обади се Беате Льон, шеф на Отдела по експертно-криминална дейност.
    — Дано да гори дълго и ярко — добави рижият криминалист Бьорн Холм, облечен във велурено яке, гарнирано с рюш.
    — От позицията на психолог бих могъл да ви диагностицирам като хора, изгубили връзка със собствените си чувства — заяви Столе Ауне и вдигна халбата бира.
    — Благодарим, докторе, но диагнозата е „полиция“.
    — Нещо не я разбрах съвсем тази аутопсия — обади се Катрине.
    — Починал е от инсулт — поясни Беате. — Мозъчен удар. Такива неща се случват често…
    — Но нали беше излязъл от кома — прекъсна я Бьорн Холм.
    — … и могат да покосят всекиго от нас — заключи Беате с равен глас.
    — Благодаря за пояснението — ухили се Хаген. — След като приключихме с покойника, предлагам да погледнем напред.
    — Способността за бързо преодоляване на психологически травми е характерна за хора с нисък интелект — Ауне отпи от халбата. — Само за ваша информация.
    Хаген прикова поглед в психолога и продължи:
    — Стори ми се по-подходящо да се съберем тук, отколкото в Управлението.
    — Защо сме тук всъщност? — попита Бьорн Холм.
    — За да поговорим за убитите полицаи. Катрине?
    Тя кимна и си прочисти гърлото.
    — Ще започна с кратък обзор, за да запозная психолога с информацията, налична до момента. Двама полицаи са убити. И двамата на места, където по-рано са извършени убийства, останали неразкрити. Погубените колеги са участвали в разследващите групи. Досега по отношение на убитите полицаи не сме открили нито улики, нито заподозрени, нито податки за евентуалните подбуди на извършителя. Колкото до неразкритите предшестващи убийства, тръгнахме от презумпцията, че мотивите са от сексуален характер. Там са иззети веществени доказателства, нито едно обаче не насочва към евентуален извършител. Тоест, на разпит са били привикани няколко лица, но подозренията от тях са снети по две причини: или са представили алиби, или не са се вписвали в изготвения профил. Отскоро един от разпитаните поднови кандидатурата си…
    Тя извади от чантата си някакъв предмет и го постави на масата, така че всички да го виждат. Снимка на мъж, гол до кръста. Датата и номерът показваха, че фотографията е изготвена за полицейска регистрация.
    — Това е Валентин Йертсен. Изнасилвач рецидивист. Мъже, жени, деца. За пръв път са му повдигнали обвинение, когато е бил на шестнайсет. Подмамил деветгодишно момиче на лодка и блудствал с нея. На следващата година съседка се оплакала в полицията, че се опитал да я изнасили в общото мокро помещение в мазето.
    — И какво го свързва с Маридален и Трюван? — попита Бьорн Холм.
    — Засега само съвпаденията с профила на издирвания извършител, но има и друго: жената, осигурила му алиби за часовете на убийствата, току-що призна, че е излъгала под негов натиск.
    — Валентин я е убедил, че полицията иска да го накисне за престъпления, които не е извършил — поясни Беате Льон.
    — Аха. Това си е сериозна причина да мразиш полицията — отбеляза Хаген. — Така ли е, докторе? Възможно ли е той да е полицейският касапин?
    Ауне премлясна, сякаш прехвърляйки вкуса на предположението в устата си.
    — Абсолютно. Но стане ли дума за човешката психика, аз се придържам към едно основно правило: всичко в обсега на въображението ни е възможно. Плюс неща, които изобщо не можем да си представим.
    — Докато е излежавал присъдата си за гавра с малолетни, Валентин Йертсен е изнасилил и обезобразил зъболекарката в затвора „Ила“. Изплашил се е, че няма да му се размине току-така, и решил да се омете. Бягството от „Ила“ не е кой знае колко трудна работа, но Валентин е искал да инсценира смъртта си, за да е сигурен, че никой няма да го преследва. Затова убил съкилийника си Юда Юхансен, смлял го до неузнаваемост и скрил трупа. По време на проверката на затворниците охраната установила липсата на Юхансен и подала сведения, че е избягал. После Валентин заставил един татуировчик, също излежаващ присъда, да татуира върху гърдите на Юда лицето на демон, каквото има и Валентин. Впрочем гърдите на мъртвеца били единствената част от тялото му, останала що-годе цяла. Валентин заплашил татуировчика, че гъкне ли, ще пречука и него, и семейството му, и още същата нощ си плюл на петите. Предварително облякъл трупа на Юда в своите дрехи, проснал го на пода в килията и оставил вратата отворена, та да привлече внимание. На следващата сутрин открили трупа и никой не се изненадал. Повечето отдавна очаквали някой да види сметката на най-ненавиждания затворник в общежитието. Сторило им се толкова закономерно, че изобщо не им хрумнало да сверяват пръстови отпечатъци, камо ли да изследват ДНК проба от трупа.
    Възцари се тишина. В заведението влезе клиент и понечи да се настани на съседната маса, но само с поглед Хаген го разубеди и мъжът се насочи към дъното на помещението.
    — С други думи, казваш, че Валентин е избягал и в момента се разхожда някъде жив и здрав — обобщи Беате Льон. — И навярно стои и зад убийствата в Маридален и до Трюван, и зад убийствата на полицаите. А очиства полицаи, за да си отмъсти на системата. Използва местата, където вече е погубвал човешки живот. Но за какво да отмъщава? Че полицаите си вършат работата? Ако хората ни отмъщаваха за това, досега да не са останали полицаи.
    — Не съм сигурна дали гневът му е насочен към всички полицаи — призна Катрине. — Надзирателят в „Ила“ ми разправи, че в общежитието е идвал полицай и провел разговори със затворниците за убитите момичета в Маридален и край Трюван. Беседвал само с осъдените за убийство, които не са извършвали изнасилвания, но целял по-скоро да им подхвърли това-онова, а не толкова да получи информация от тях. И после те изобличили Валентин като… — Катрине си пое дъх — … ебач на деца.
    Тя видя как всички, дори Беате Льон, потръпнаха. Понякога думите разтърсват по-силно и от най-кървавото престъпление.
    — А това обвинение е същото като да му подпечаташ смъртната присъда.
    — Кой е бил полицаят?
    — Надзирателят не си спомни името му, а липсва дневник за записване на посещения от полицаи. Не е обаче никак трудно да се досетим.
    — Ерлен Венешла или Бертил Нилсен — предположи Бьорн Холм.
    — Картинката започва да се избистря, не мислите ли? — попита Гюнар Хаген. — Тялото на въпросния Юда е носело белезите на жесток побой — също като телата на убитите полицаи. Докторе?
    — Така е — съгласи се Ауне. — Убийците се придържат към едни и същи изпитани методи на умъртвяване. Или методи за освобождаване на натрупаната омраза.
    — Но в случая на Юда, Валентин е преследвал съвсем различна цел — напомни Беате. — Да замаскира бягството си.
    — Ако трупът действително е бил на Юда — натърти Бьорн Холм. — Затворникът, с когото Катрине е разговаряла, не е най-надеждният свидетел на света.
    — Прав си, но аз му вярвам.
    — И кое ти дава основания?
    Катрине се усмихна накриво.
    — Какво казваше Хари? „Интуицията представлява съвкупност от множество дребни, но съвсем конкретни факти, които умът още не е успял да уточни.“
    — Не може ли да ексхумираме трупа и да проверим? — попита Ауне.
    — Познай — въздъхна Катрине.
    — Кремиран ли е?
    — Седмица преди инсценировката Валентин е предал на затворническата управа завещание: в случай на смърт тялото му да се кремира в най-кратък срок.
    — И после се е покрил известно време, преди да посегне на Венешла и Нилсен.
    — Това е версията на Катрине, да — потвърди Гюнар Хаген. — Засега е неиздържана и, меко казано, смела, но понеже от няколко месеца разследващата група работи по други версии на празни обороти, съм склонен да дам шанс на Катрине. Затова ви събрах. Искам да сформираме специално звено, за да проучи тази — и само тази — следа. Другите следи оставяме на разследващата група. Ако приемете задачата, ще докладвате изключително… — Хаген се прокашля и от гърлото му се чу хрип, рязък като пистолетен изстрел — … и само на мен.
    — Аха — кимна Беате. — Тоест…
    — Тоест работим при пълна секретност.
    — Кой не бива да узнава? — поинтересува се Бьорн Холм.
    — Никой. Абсолютно никой освен тук присъстващите.
    — И от кого по-конкретно пазим начинанието в тайна? — настоя да разбере Столе Ауне.
    Хаген защипа част от кожата на врата си между палеца и показалеца. Клепачите му се отпуснаха като на припичащ се гущер.
    — От Белман — отговори Беате. — Главния секретар.
    Хаген разпери ръце.
    — Единствената ми цел е разследването да потръгне. Когато Хари беше сред нас, постигахме страхотни резултати с независима, малобройна разследваща група, но сега главният секретар се запъна. Настоява да не раздробяваме работата. Възможно е всичко това да изглежда отчаян ход, но в екипа е настъпила такава идейна суша, че трябва час по-скоро да пипнем този полицейски касапин. Иначе всичко ще се сгромоляса. Ако нещата опрат до скандал с Белман, поемам безусловно пълната отговорност. Скрил съм от вас, че начинанието не е съгласувано с началството — такава ще бъде официалната ми версия. При все това си давам сметка в какво положение ви поставям и от вас зависи дали ще се съгласите да се включите.
    Катрине усети, че всички погледи — включително нейният — се насочиха към Беате Льон. От топкриминалистката зависеше окончателното им решение. Приемеше ли тя, щяха да приемат всички. В противен случай…
    — Демонът на гърдите му — подхвана Беате. Държеше в ръка снимката. — Все едно иска да се измъкне. От някакъв затвор. От собственото си тяло. Или от мозъка си. Точно като Снежния човек. Навярно е един от онези. — Беате вдигна глава и по устните ѝ пробяга усмивка. — С вас съм.
    Хаген погледна другите. Един по един кимнаха утвърдително.
    — Добре. Аз ще продължавам да оглавявам официалната разследваща група, а Катрине ще бъде формален лидер на тази. Понеже тя е служител на полицейски окръг Берген и Хурдалан, законът не ви задължава да докладвате на главния секретар на полицейските подразделения в Осло.
    — Значи работим за Берген. Че какво лошо има? Наздраве за Берген, колеги! — предложи Беате.
    Вдигнаха чаши.


    Излязоха на тротоара пред „Юстисен“. Ръмеше лек дъждец, а въздухът миришеше на чакъл, бензин и асфалт.
    — Ще използвам възможността да ви благодаря, че ме приехте обратно — Столе Ауне закопча палтото си марка „Бърбери“.
    — Победимите отново са в действие — пошегува се Катрине.
    — Точно като едно време — добави Бьорн и се потупа доволно по корема.
    — Почти. Само един липсва — напомни Беате.
    — Ей! — спря я Хаген. — Нали се разбрахме да не го споменаваме. Няма го и толкова.
    — Той никога няма да изчезне съвсем, Гюнар.
    Хаген въздъхна. Погледна към небето. Сви рамене.
    — Сигурно. Една курсантка от Полицейската академия, която дежуреше пред стаята в Държавната болница, ме попита дали се е случвало Хари Хуле да не разкрие случай, с който се е захванал. Отначало взех интереса ѝ за чисто любопитство. Навярно го познава и затова разпитва, предположих аз. Отговорих, че Хари не е успял да разнищи убийството на Густо Хансен. Днес обаче разбрах от секретарката ми, че е получила обаждане от Полицейската академия с молбата да изпрати копия от всички материали по делото. — Хаген се усмихна печално. — Навярно въпреки всичко Хари е на път да се превърне в легенда.
    — Хари винаги ще бъде помнен — каза Бьорн Холм. — Няма да се появи по-добър от него. Нито дори равностоен.
    — Прав си, но пък тук има четирима души, които кажи-речи са го настигнали, нали?
    Спогледаха се. Кимнаха. Сбогуваха се с късо, здраво ръкостискане и се пръснаха в три различни посоки.

Дванайсета глава

    Микаел Белман фиксира фигурата над мушката на пистолета. Присви едното си око, бавно натисна спусъка назад, усещайки ударите на сърцето си. Биеше спокойно, но тежко. Върховете на пръстите му се изпълниха с кръв. Фигурата не се местеше. Микаел имаше такова усещане, защото самият той не стоеше неподвижно. Отпусна пръста върху спусъка, пое си дъх и пак се прицели. Взе фигурата на мушка и дръпна спусъка. Фигурата подскочи. Както се очакваше. Уби я. Микаел Белман знаеше, че я е уцелил в главата.
    — Донесете тялото за аутопсия — провикна се той и отпусна своя „Хеклер и Кох“.
    Свали си антифоните и предпазните очила. Чу електрическото бръмчене на стоманената тел и видя приближаващата се фигура. Тя спря на половин метър от Микаел.
    — Не е зле — отбеляза Трюлс, пусна копчето и бръмченето секна.
    — Става.
    Микаел огледа хартиената мишена. В горната част на тялото и в главата зееха дупки. После посочи мишената в съседната писта. Главата ѝ беше отнесена.
    — Но не мога да се меря с теб.
    — Достатъчно добър си, за да минеш теста. Чух, че тази година над десет процента не са го издържали.
    Трюлс смени мишената с обиграни движения, натисна копчето и хартиената фигура се отдалечи. Спря на двайсет метра от стрелците върху металната плоскост, осеяна със зелени петна. Микаел чу звънък смях. Две млади жени доближиха глави и ги стрелнаха крадешком. Навярно курсантки от Полицейската академия, които го бяха познали. Всички звуци тук имаха собствена честота и дори пукотът на изстрелите не пречеше на Микаел да чуе как куршумът шибва хартията и оловото шляпва металната плоскост, а после куршумът издрънчава в кутията, поставена под мишената.
    — Повече от десет процента от гилдията не може да защитава себе си или други хора. Какво ще кажете, господин главен секретар?
    — Не всички полицаи имат възможност да се упражняват в стрелба колкото теб, Трюлс.
    — Защото нямат толкова свободно време, това ли намекваш?
    Трюлс се засмя с дразнещото си грухтене. Микаел Белман погледна своя подчинен и приятел от детинство. Кривите зъби, за които родителите му не се бяха погрижили; червените венци. Уж всичко беше както преди, но не съвсем. Новата подстрижка? Или отстраняването? Такива събития често събарят хора, които никой не смята за чувствителни. Най-вече такива хора, защото те не се освобождават навреме от чувствата си, а ги затварят в себе си с надеждата с времето да им мине. Ето такива хора превъртат. И си пръсват мозъка с един куршум.
    Трюлс обаче изглеждаше доволен. Смееше се. Веднъж, през юношеските им години, Микаел му обърна внимание, че смехът му плаши хората, и го посъветва да се упражнява да се смее по-нормално, по-приятно. Тогава Трюлс загрухтя още по-силно. Вдигна пръст и посочи Микаел. Не каза нищо, само продължи да се хили с противния си смях.
    — Кога ще изплюеш камъчето? — попита Трюлс, докато пъхаше патрони в пълнителя на пистолета си.
    — За кое?
    — За парите в сметката ми.
    Микаел прехвърли тежестта на другия си крак.
    — Затова ли ме покани да постреляме заедно? За да те питам?
    — Не те ли интересува откъде съм се сдобил с толкова кинти?
    — И защо да ме интересува?
    — Нали си главен секретар.
    — А ти си решил да мълчиш по въпроса. Според мен е глупаво, но уважавам решението ти.
    — Наистина ли? — Трюлс щракна пълнителя. — Или по-скоро си траеш, защото знаеш откъде са дошли мангизите, Микаел?
    Сега Микаел си даде сметка кое се е променило у приятеля му от детинство. Отново се бе появил онзи налудничав блясък в очите му. Същият блясък се появяваше, когато в гимназията в Манглерю по-големите момчета скачаха да бият красивия отворко, който се уреди с Ула. Тогава Микаел винаги се криеше зад Трюлс. И го насъскваше срещу тях. Насъскваше краставата хиена, понесла толкова много юмруци, че ѝ бе все едно дали ще изяде още няколко. С времето обаче дангалаците схванаха, че докато налагат Трюлс, самите те отнасят немалко пердах, и не им отърваше да му се нахвърлят. Защото когато в очите на Трюлс се появеше онзи блясък, блясъкът на разярена хиена, той беше готов да умре и захапеше ли, не пускаше. Сключваше челюсти и стискаше, докато жертвата не се предаде или докато някой не го откопчи от нея със сила. С течение на времето този блясък започна да се появява все по-рядко и по-рядко. Микаел го видя, когато се разправяха с онзи педал в гаража, и, последно, когато му съобщи, че го отстранява от служба. Този път обаче блясъкът не изчезна. Продължи да тлее в очите на Трюлс, все едно е пипнал треска.
    Микаел поклати бавно глава.
    — Какви ги дрънкаш, Трюлс?
    — Нищо чудно парите да са дошли от теб. Защо, например, през цялото време да не си ми плащал именно ти? И дори да си ме препоръчал на Асаев.
    — Май си се надишал с прекалено много барутен дим, Трюлс. Никога не съм имал вземане-даване с Асаев.
    — Дали да не го питаме?
    — Рудолф Асаев е мъртъв.
    — Адски удобно, нали? Всички, които знаеха нещо, изведнъж се оказаха мъртви.
    „Всички. С изключение на теб“ — добави наум Микаел.
    — С изключение на мен — ухили се Трюлс.
    — Трябва да вървя — Микаел свали хартиената мишена и я сгъна.
    — А, вярно. Редовната среща в сряда.
    — Моля? — вцепени се Микаел.
    — Спомням си, че всяка сряда се налагаше да си тръгваш по това време.
    Микаел го огледа изпитателно. Смущаваше го фактът, че въпреки двайсетгодишното си познанство с Трюлс не бе сигурен доколко глупав е приятелят му.
    — Точно наблюдение. Но нека те предупредя, че за теб е най-добре да запазиш предположенията си в тайна. В положението, в което се намираш, най-много да загазиш още повече. И не ме обременявай с подробности. Ако ме призоват за свидетел, ще ми бъде трудно да лавирам. Ясно?
    Трюлс обаче вече си беше сложил антифоните и се бе обърнал към мишената. И двете му очи бяха отворени зад стъклата на предпазните очила. Блясък. Два. Три. Пистолетът се мъчеше да се отскубне, ала Трюлс го стискаше здраво. С безмилостната захапка на хиена.
    На паркинга Микаел усети вибрации в джоба. Извади телефона си. Търсеше го Ула.
    — Свърза ли се с фирмата за унищожаване на вредители?
    — Да — излъга Микаел, напълно забравил за този ангажимент.
    — Какво казаха?
    — Че миризмата, която усещаш от терасата, може да е от умряла мишка или плъх в бетона. С времето ще изгние и миризмата ще изчезне от само себе си. Не ни съветват да разбиваме терасата.
    — Трябваше да извикаш строител да излее терасата, вместо да разчиташ на Трюлс.
    — Не съм го молил, вече ти казах. Той я изля посред нощ по своя инициатива. Къде си, скъпа?
    — Отивам на среща с приятелка. Ще се прибереш ли за вечеря?
    — Разбира се. И не мисли повече за терасата, нали, скъпа?
    — Добре.
    Микаел затвори. Два пъти повтори обръщението „скъпа“ и втория път сякаш прозвуча фалшиво. Запали колата, натисна газта, отпусна съединителя и усети приятния допир до облегалката, когато новото ауди набра скорост по паркинга. Представи си Исабеле и усети бурен приток на кръв по тялото си. И — парадоксално, но факт — осъзна, че изобщо не е излъгал Ула. Любовта му към нея добиваше най-конкретни измерения, когато му предстоеше да изчука друга жена.


    Антон Митет седеше на терасата със затворени очи. Усещаше по лицето си лъчите на слънцето — все още съвсем слаби. Пролетта се перчеше, ала зимата отказваше да отстъпи. Антон отвори очи и погледът му отново падна върху писмото на масата отпред.
    Върху плика стоеше синият печат на медицинския център в Драмен.
    Антон знаеше какво го очаква вътре. Резултатите от кръвната проба. Искаше му се да разкъса плика, но продължаваше да протака. Вдигна глава и плъзна поглед над Драменската река. Още щом разгледаха брошурата с нови апартаменти в Елвепаркен на запад от Оссиден, двамата с Лаура не се поколебаха нито за миг. Децата отдавна се бяха изнесли, а с годините ставаше все по-трудно да поддържат опърничавата градина и старата, прекалено голяма дървена къща в Конерю, наследена от родителите на Лаура. Ще продадат всичко, ще си купят модерен, лесен за поддръжка апартамент и така ще им остават повече пари и време да осъществят дългогодишните си планове: да пътешестват заедно; да посетят далечни страни; да опитат от удоволствията, които краткият земен живот все пак предлага.
    Защо тогава не заминаха? Защо продължаваха да отлагат?
    Антон нагласи слънчевите си очила, побутна писмото и извади телефона от широкия джоб на панталона си.
    Дали ги спираше прекалено напрегнатото всекидневие и бързо изнизващите се дни? Дали не искаха да се лишават от хармоничната гледка към Драменската река? Или — защото се бояха какво ще узнаят за брака си — ги плашеше мисълта да прекарват толкова време заедно? Или онзи Случай бе изсмукал цялата му енергия, бе блокирал предприемчивостта му, бе го натикал в състояние, в което рутината на всекидневието му се струваше единственото спасение от пълен срив? А после се появи Мона…
    Антон погледна екранчето. ГАМЛЕМ КОНТАКТ ДЪРЖАВНА БОЛНИЦА.
    Отдолу телефонът му даваше три възможности: набери, изпрати есемес или промени.
    Промени. Защо и животът не предлагаше тази опция? Всичко можеше да бъде толкова по-различно, ако беше съобщил за онази палка. Ако не беше поканил Мона на кафе. Ако не беше заспал.
    Но той заспа.
    Заспа по време на дежурство, и то върху неудобен дървен стол. Антон, който дори след изтощителен ден не можеше да заспи в собственото си легло. Направо не беше за вярване. След като дойде на себе си, продължи да се носи в полудрямка. Дори лицето на мъртвеца и цялата последвала олелия не успяха да го разбудят напълно. Стоеше като зомби, със замъглен мозък, неспособен да предприеме каквото и да било или да отговори ясно на зададен му въпрос. Дори да не се беше унесъл, това не означаваше, че пациентът щеше да оцелее. Аутопсията показа, че смъртта най-вероятно е настъпила вследствие от мозъчен кръвоизлив. Ала Антон не си бе свършил съвестно работата. Нямаше опасност да открият небрежността му. Той не се беше издал, но знаеше, че пак се е провалил.
    Антон Митет погледна копчетата на телефона си.
    Набери. Изпрати есемес. Промени.
    Крайно време беше да предприеме нещо. Да постъпи, както е редно. Без да отлага.
    Натисна „промени“. Появиха се няколко опции.
    Антон взе решение. Избра най-правилната. ИЗТРИЙ.
    Взе писмото, разкъса плика. Извади листа и го прегледа.
    На сутринта, след като откриха пациента мъртъв, Антон отиде в медицински център. Обясни, че е полицай и му предстои дежурство, но е изпил хапче с непознато съдържание, чувства се особено и се бои да отиде на работа в нетрезво състояние. Първоначално лекарят му предложи да му издаде болничен, но Антон настоя да изследват кръвта му.
    Очите му тичаха по листа. Голяма част от термините и стойностите не му говореха нищо, ала лекарят бе добавил две разясняващи изречения отдолу:
    „… нитразепамът се съдържа в силни сънотворни. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ не приемайте повече от тези лекарства, без да сте се консултирали с лекар.“
    Антон затвори очи и си пое дъх през стиснати зъби.
    Проклятие.
    Подозренията му се потвърдиха. Бяха го дрогирали. Някой го беше упоил. Питаше се как са успели. Сигурно с кафето. Нали преди това беше чул шум, а в диспенсъра бе останала само една капсула. Тогава той дори се усъмни дали не е перфорирана. Явно някой бе инжектирал приспивателното с игла през защитното фолио и после Антон сам си бе приготвил отвара за сън — еспресо с нитразепам.
    Твърдяха, че пациентът е починал от естествена смърт. Или, по-точно, че нямат основания да подозират криминално деяние. Но стигнаха до това заключение именно въз основа на Антоновите уверения, че след последната визитация — два часа преди смъртта на пациента — никой не е влизал при него.
    Антон знаеше какво трябва да стори. Да си признае. Веднага. Вдигна телефона към ухото си. Да съобщи за поредния гаф. Да обясни защо е премълчал, че е заспал. Погледна екранчето. Този път и Гюнар Хаген не можеше да му помогне. Антон отпусна ръката с телефона. Ще се обади. Само че не сега.


    Микаел Белман завързваше вратовръзката си пред огледалото.
    — Днес беше невероятен — чу се от леглото.
    Микаел знаеше, че е истина. Исабеле Скойен стана и си обу чорапите.
    — Да не е заради смъртта му?
    Тя хвърли кувертюрата от кожа на северен елен върху завивката. Над огледалото висяха внушителни рога от елен, а картини на саамски художници красяха стените. Стаите в това крило на хотела, обзаведени по идеи на видни дизайнерки, носеха техните имена. Стаята, която бяха наели Микаел и Исабеле, беше кръстена на изпълнителка на йойк — традиционни саамски песни. За съжаление някои японски туристи отсядаха тук само за да задигнат рогата. Вярваха, че екстрактът от еленови рога действа като афродизиак. На няколко пъти Микаел се бе улавял да мисли, че самият той се нуждае от такъв екстракт. Но не и днес. Навярно Исабеле имаше право. Облекчението от дългоочакваната смърт на пациента помогна да се представи на ниво в леглото.
    — Не искам да знам как е станало — заяви той.
    — И без това няма как да ти кажа — Исабеле си нахлузи полата.
    — Нека не обсъждаме въпроса.
    Застана зад гърба му и захапа кожата на тила му.
    — Какво си се сдухал — закикоти се тя. — Животът е прекрасен.
    — За теб сигурно, но аз още се мъча с убитите полицаи.
    — За разлика от мен не ти предстои преизбиране. Да ти изглеждам притеснена?
    Той сви рамене. Посегна към сакото си.
    — Ти ли ще тръгнеш първа?
    Усмихна се, когато го потупа по тила. Обувките ѝ затракаха към вратата.
    — Следващата сряда сигурно няма да успея. Отложихме за тогава срещата на Общинския съвет.
    — Добре — отвърна той и усети, че наистина го мисли.
    Нещо повече: изпита облекчение.
    Тя спря на вратата. Ослуша се както обикновено дали някой не минава по коридора.
    — Обичаш ли ме?
    Той отвори уста. Погледна се в огледалото. От тъмната дупка на лицето му не излезе нито звук. Чу гърления ѝ смях.
    — Шегувам се — прошепна тя. — Ти какво, да не се уплаши? Десет минути.
    Вратата се отвори и щракна меко зад нея.
    Бяха се разбрали вторият да не тръгва, преди да изминат десет минути от излизането на първия. Белман вече не помнеше чия беше идеята. Явно по онова време се бяха опасявали да не се натъкнат на папарак или на познато лице на рецепцията, но досега не им се беше случвало.
    Микаел извади гребена си и среса косата си. Връхчетата бяха още мокри от душа. Исабеле никога не се къпеше след секс. Твърдеше, че ѝ доставя удоволствие да усеща миризмата му по кожата си. Микаел погледна часовника. Днес либидото му беше отлично. И без да си представя Густо, успя да се възбуди и дори да удължи акта. Изчакаше ли цели десет минути, щеше да закъснее за срещата с председателя на Общинския съвет.


    Ула Белман си погледна часовника. „Movado“ дизайн 1947-а. Микаел ѝ го беше подарил за една годишнина. Стрелките показваха един и двайсет. Тя се облегна в креслото и плъзна поглед над хотелското лоби. Питаше се дали ще го познае. На практика двамата не се бяха виждали повече от два пъти. Първия път ѝ отвори вратата, когато тя отиваше в участъка в Стовнер при Микаел. Тогава той ѝ се представи. Чаровен, усмихнат нурланец. Втория път, по време на коледното тържество в участъка, той я покани да танцуват и я притисна малко по-близо до себе си, отколкото допускаше приличието. Ула прие този невинен флирт като приятен повод да повдигне самочувствието си. Все пак Микаел също присъстваше в помещението, а и съпругите на другите полицаи танцуваха с кавалери, не непременно мъжете им. По време на танца обаче друг мъж следеше зорко движенията им. Стоеше до дансинга с питие в ръка. Трюлс Бернтсен. По време на следващото парче Ула покани Трюлс, но той отказа с усмивка. Никак не умеел да танцува.
    Рюнар. Вече беше забравила името му. След онова тържество изобщо не го беше виждала. Но най-неочаквано той ѝ се обади по телефона и я покани на кафе. Напомни ѝ, че се казва Рюнар. Ула отказа под предлог, че е много заета, ала той настоя: имал да ѝ съобщава важни сведения. Помоли го да го обсъдят по телефона, но той уточни, че трябва да ѝ покаже нещо. Гласът му звучеше някак променен, не какъвто го помнеше. Навярно нурланският му диалект се бе смесил с йостланския в Осло. Често се случваше с хора от северните области, преместили се в столицата.
    Ула склони: ще изпие с него едно кафе, защото и бездруго има път към центъра. Излъга. Както излъга и Микаел, когато я попита къде е, а тя отговори, че има среща с приятелка. Ула нямаше намерение да го баламосва, но въпросът му я свари неподготвена и тя осъзна, че би било редно по-рано да предупреди съпруга си за срещата с негов колега. Защо тогава премълча? Защото я глождеше подозрение, че Рюнар ще ѝ покаже нещо, свързано с Микаел? Вече съжаляваше, задето се бе съгласила. Пак си погледна часовника.
    Забелязваше погледите, които ѝ хвърляше администраторът. Беше си съблякла палтото — пуловерът и панталонът подчертаваха стройната ѝ фигура. Рядко ѝ се удаваше възможност да слезе до центъра и се бе постарала да се гримира добре и да оформи хубаво дългата си руса коса, заради която момците от Манглерю я задминаваха с колите си — искаха да проверят дали и в лице е също толкова привлекателна, колкото и отзад. По погледа им личеше, че гледката си я бива. Веднъж свекърът ѝ каза, че приличала на хубавицата от „The Mamas & The Papas“, но Ула нито знаеше коя е тя, нито пък си направи труда да провери.
    Погледна към въртящата се врата. Непрекъснато влизаха хора, но никой не се озърташе, никой не я търсеше.
    Вратите на асансьора се разтвориха с лек звън и оттам се появи висока дама в кожено палто. Ако някой журналист я попиташе дали палтото е от естествена кожа, тя най-вероятно щеше да отрече, защото политиците от Работническата партия предпочитаха да казват на избирателите си онова, което искат да чуят. Исабеле Скойен. Общинският съветник по въпросите на социалното подпомагане. Скойен присъства на тържеството след повишението на Микаел. Всъщност празнуваха новата къща, но вместо приятели Микаел покани хора, важни за кариерата му. Или за „тяхната кариера“, както се изразяваше той. Един от малцината гости, които Ула познаваше, беше Трюлс Бернтсен, но с човек като него се разговаряше трудно. Всъщност тогава от ангажименти в домакинството на Ула почти не ѝ остана време за разговори.
    Исабеле Скойен хвърли поглед към Ула, без да се отклони от пътя си. Ула обаче долови лекото колебание — значи я беше познала и се чудеше дали да я подмине, уж не я е видяла, или да се приближи и да разменят няколко думи. Явно предпочете да избегне последното. Понякога Ула се чувстваше по същия начин. Например когато видеше Трюлс. Изпитваше симпатия към него, защото израснаха заедно и го познаваше като мил и лоялен приятел, но въпреки това го избягваше. Ула се надяваше Исабеле Скойен да избере втория вариант и така да улесни и двете. С облекчение видя как общинската съветничка се насочи към изхода. После обаче явно се разколеба, завъртя се и на лицето ѝ се изписа широка усмивка, а очите ѝ заблестяха. Докато я гледаше как се носи към нея, Ула я оприличи на огромна, драматично изваяна фигура на носа на викингски кораб.
    — Ула! — възкликна Исабеле на няколко метра от нея, все едно виждаше най-добрата си приятелка, с която не се бе срещала от години.
    Ула вече се притесняваше от неизбежния предстоящ въпрос: какво правиш тук?
    — Колко хубаво беше миналия път, миличка! Страхотно парти в тесен кръг!
    Исабеле Скойен сложи ръка на рамото ѝ и подложи бузата си така, че Ула на свой ред да долепи страна до нейната. В тесен кръг? Присъстваха трийсет и двама души!
    — Съжалявам, че се наложи да си тръгна толкова рано.
    Ула си спомняше, че тогава Исабеле си пийна повечко. Докато домакинята обгрижваше гостите, високата, привлекателна общинска съветничка и Микаел се усамотиха на терасата и останаха там известно време. За малко Ула дори почувства лек пристъп на ревност.
    — Няма нищо. За нас беше чест, че уважи празненството ни… — Ула се надяваше усмивката ѝ да не изглежда изкуствена — Исабеле.
    Общинската съветничка я изучаваше с поглед. Сякаш търсеше нещо. Например отговор на незададения си въпрос: какво правиш тук, миличка?
    Ула реши да ѝ каже истината. Така смяташе да постъпи и пред Микаел.
    — Е, аз да вървя — Исабеле обаче изобщо не помръдна и продължи да се взира в Ула.
    — Сигурно те чака повече работа, отколкото мен — Ула чу с раздразнение собствения си глуповат смях, който толкова ненавиждаше.
    Исабеле я гледаше. Все едно съветничката искаше само с поглед да изкопчи от нея какво, за бога, търси съпругата на главния секретар пред рецепцията на „Гранд Хотел“? Да не би Исабеле да подозираше, че Ула е дошла на любовна среща? Затова ли се държеше привидно дискретно? Ула усети как лицевите ѝ мускули постепенно се отпуснаха, напрежението изчезна и на устните ѝ се появи обичайната ѝ усмивка — онази, с която искаше да се усмихва. В очите ѝ заиграха весели пламъчета и я напуши смях. Още малко и щеше да се изсмее право в лицето на Исабеле Скойен. Но защо? Странно, самата Исабеле също придоби подигравателен вид.
    — Надявам се скоро пак да се видим, миличка — общинската съветничка стисна ръката на Ула със силните си, едри пръсти.
    Обърна се и се понесе към изхода. Един от служителите на хотела тутакси се спусна да я изпрати. Ула видя как Исабеле извади мобилния си телефон и набра номер, преди да се изгуби зад въртящата се врата.


    Микаел чакаше асансьора на няколко крачки от стаята, обзаведена по дизайн на саамската певица. Погледна си часовника. От тръгването на Исабеле бяха изминали само три-четири минути, но той не виждаше причина да се бави повече тук. Все пак важното беше да не ги видят заедно. По негласно споразумение Исабеле наемаше стаята на свое име и пристигаше десет минути преди него. Приготвяше се и го чакаше в леглото. Така ѝ харесваше. А на него? И на него ли това му харесваше?
    За щастие от „Гранд“ до Кметството, където председателят на Общинския съвет го очакваше, се стигаше за три минути бърз ход.
    Асансьорът пристигна. Микаел се качи. Натисна копчето с надпис „1“. Кабината потегли и спря почти веднага. Вратите се разтвориха.
    Немски туристи — възрастна двойка. Стар фотоапарат в кафяв кожен калъф. Микаел се усмихна. Настроението му се бе повишило. Отстъпи назад да им направи място. Исабеле имаше право: след смъртта на пациента от плещите му падна огромно бреме. Усети как от кичур на тила му се отрони капчица вода, търкулна се и намокри яката на ризата му. След повишението Ула го посъветва да си подкъси още косата, но той отказа. Защо му е да изглежда по-възрастен? Та нали именно младежкият му вид подчертаваше най-същественото: Микаел е най-младият главен секретар в историята на Осло.
    Двамата съпрузи разглеждаха угрижено копчетата в асансьора. И те като мнозина други се питаха дали числото 1 ще ги отведе на партера, или на етажа над него. Какво разбират норвежците под „първи етаж“?
    — It’s the ground floor15 — обясни Микаел и натисна копчето за затваряне на вратите.
    — Danke16 — смотолеви жената.
    Мъжът бе затворил очи и дишаше шумно. „Като в подводница“ — помисли си Микаел.
    Кабината ги понесе надолу в мълчание.
    Вратите се отвориха и тримата излязоха в лобито на хотела. По бедрата на Микаел плъзна вибрация. В асансьора телефонът му бе изгубил обхват и сега възстановяваше функциите си. Извади го и видя, че има пропуснато повикване от Исабеле. Понечи да я набере, но в същия миг апаратът се разтресе отново. Получи съобщение.
    Очаквай жена си на рецепцията.
    Микаел се вцепени на място и вдигна глава. Ала беше твърде късно.
    Точно пред него, в кресло, седеше Ула. Изглеждаше добре. Беше се постарала повече от обикновено. Приличаше на замръзнала.
    — Здрасти, скъпа — възкликна той, но по изражението ѝ си даде сметка колко фалшиво прозвуча.
    Тя го закова с поглед, а в очите ѝ се четеше объркване, което обаче беше на път да прерасне в нещо друго. Умът на Микаел Белман заработи трескаво. Поглъщаше и обработваше цялата налична информация, откриваше причинно-следствените връзки и си вадеше заключения. Микаел си даваше сметка, че няма как да измисли обяснение за мократа си коса. Освен това Ула сигурно бе видяла Исабеле да излиза от хотела и умът ѝ също обработваше светкавично постъпилата информация. Защото човешкият мозък има способността да разсъждава с неумолима логичност и да сглобява късчетата информация в добиващ цялостен вид пъзел. Микаел забеляза как объркването на Ула преминава и отстъпи изцяло пред съзнанието, че е разбрала цялата истина. Младата жена сведе очи и когато той застана пред нея, съпругата гледаше в корема му.
    — Значи си получил есемеса ѝ със закъснение — прошепна тя с почти неузнаваем глас.


    Катрине врътна ключа в патрона и дръпна дръжката, но нещо заяде. Гюнар Хаген пристъпи напред, разтърси вратата и я отвори.
    Отвътре ги лъхна горещ, влажен, застоял въздух.
    — Влизайте. Не е било използвано от месеци.
    Катрине пристъпи първа от петимата и светна лампата.
    — Добре дошли в централата на Берген в Осло — вяло оповести тя.
    Беате Льон прекрачи прага.
    — Значи тук ще е тайният ни щаб.
    Студена синя светлина обля четвъртитата стая с голи стени. Сивосин линолеум покриваше пода. Прозорци липсваха. Имаше три бюра със столове и компютри. На едното бюро стоеше потъмняла кафемашина и кофа с вода.
    — Щабът ни ще се събира в мазето на Управлението? — възкликна изумен Столе Ауне.
    — Формално погледнато, се намираме на територията на следствения арест — обясни Хаген. — Подземният тунел минава под парка, а стълбите пред този кабинет извеждат до пропуска на ареста.
    В отговор отекнаха първите акорди от „Рапсодия в синьо“ на Гершуин. Хаген извади мобилния си телефон. Катрине надзърна над рамото му и видя името на дисплея: Антон Митет. Хаген натисна „отхвърли повикването“ и прибра телефона в джоба си.
    — Понеже ми предстои оперативка с разследващата група, оставям да се погрижите сами за останалото.
    Хаген си тръгна, а четиримата се спогледаха.
    — Страшна жега — отбеляза Катрине и разкопча якето си. — Защо не виждам печка?
    — Защото горещината идва не от печка, а от котлите на централното отопление в съседното помещение — засмя се Бьорн Холм и метна якето си върху една облегалка. — Навремето го нарекохме „Котелното“.
    — И преди ли си работил тук? — Ауне разхлаби папийонката си.
    — Да. Тогава бяхме в още по-скромен състав — той посочи бюрата. — Трима, както виждате. И въпреки това разплетохме случая. Но по онова време Хари оглавяваше екипа… — бързо погледна Катрине. — Не исках да…
    — Не се притеснявай, Бьорн. Аз не съм Хари и определено няма да бъда шефът на тази група. Не възразявам да ми докладвате формално, та Хаген да си измие ръцете, ако ни надушат, но самата аз съм доста неорганизирана. Затова предлагам Беате да оглави екипа. Има и достатъчно стаж, и достатъчно опит като ръководител.
    Другите погледна криминалистката. Тя сви рамене.
    — Ако всички са съгласни, ще поема ръководството и ще се намесвам, ако се наложи.
    — Ще се наложи — подчерта Катрине.
    Ауне и Бьорн кимнаха.
    — Добре, да започваме тогава. Имаме мобилни телефони, интернет връзка… чаши за кафе.
    Беате извади бяла чаша иззад машината и прочете на глас надписа с маркер:
    — Ханк Уилямс?
    — Моята е — отзова се Бьорн.
    — Джон Фанти? — Беате бе извадила още една чаша.
    — На Хари.
    — Дайте да разпределим задълженията — Беате остави втората чаша. — Катрине?
    — Ще следя интернет трафика. Засега нито Валентин Йертсен, нито Юда Юхансен дават признаци на живот. За да изчезнеш напълно от радара на модерните технологии, е нужен висок интелект. Интелект, който Юда Юхансен не притежава. Следователно не той е избягалият затворник. Знаейки, че не е сред първостепенните задачи на полицията, той едва ли би се отказал от всички екстри в съвременния свят само за да избегне още няколко месеца в затвора. Валентин, от своя страна, би загубил много повече. Така или иначе, ако някой от тях е жив, ще го прихвана още при първото шавваме във виртуалния свят.
    — Добре. Бьорн?
    — Ще прегледам докладите за всички дела, в които са намесвани имената на Валентин и Юда. Може да изскочи нещо за Трюван или Маридален; повтарящи се имена, иззети веществени доказателства. В момента съставям списък на лица, които евентуално могат да ни помогнат в издирването. Разговарях с част от тях. Нямат нищо против да споделят информация за Юда, но, виж, спомена ли Валентин…
    — Страхуват ли се от него?
    Бьорн кимна.
    — Столе?
    — И аз прехвърлям делата на Валентин и Юда, но с цел да им съставя психологически портрет. Ще изготвя професионално заключение за всеки от тях, като оценя склонността им към серийни престъпления.
    В стаята настъпи тишина. За пръв път някой от разследващите изричаше страшното словосъчетание.
    — В контекста на настоящия случай „сериен убиец“ е само технически термин, ползван за удобство, а не диагноза — побърза да добави Столе Ауне. — В моя понятиен апарат определението се използва за всички лица, отнели живота на повече от един човек и склонни към нови убийства. Ясно?
    — Да — кимна Беате. — Аз ще прегледам видеозаписите от охранителните камери близо до местопрестъпленията. Бензиностанции, денонощни магазини, пунктове за контрол на скоростта. Вече прегледах част от записите във връзка с убийствата на полицаите, но далеч не всички. Предстои ми да направя същото и с видеозаписите от тези райони, но по време на по-раншните убийства.
    — С други думи, няма да скучаем.
    — Няма да скучаем — повтори Беате.
    Четиримата се спогледаха. Беате взе чашата с надпис Джон Фанти и я пъхна обратно зад кафемашината.

Тринайсета глава

    — Иначе как върви? — попита Ула и се облегна на кухненския плот.
    — Ами как — Трюлс се залюля на стола и взе чашата от ниската масичка.
    Отпи от кафето. Погледна Ула по добре познатия начин. Изплашено и жадно. Смутено и настойчиво. Враждебно и умолително. Отричащо и потвърждаващо.
    Още щом склони пред молбите му да я посети, Ула съжали. Но той я хвана неподготвена. Обади се уж да пита как е новата къща. Дали не се сеща за нещо, дето да се нуждае от ремонт? Трюлс скучаел, след като го отстранили от служба. Ула излъга, че всичко работи напълно изправно. А едно кафе? И раздумка за старите времена? Тя се опита да измисли някакво оправдание, но Трюлс се престори, че не я е чул: ще се отбие да я види, колкото да изпият по едно кафе.
    — Ами защо не… Заповядай — смотолеви тя.
    — Все още го раздавам ерген — отвърна сега той. — Нищо ново.
    — Ще си намериш приятелка. Мдам… — Ула погледна демонстративно часовника.
    Мислеше да подхвърли нещо в смисъл, че наближава време да взема децата, но дори необвързан мъж като Трюлс нямаше да се хване на лъжата, защото бе твърде рано.
    — Сигурно — той погледна чашата си и вместо да я остави, отпи още веднъж.
    Сякаш събираше смелост да подхване въпроса, заради който бе дошъл. Ула изтръпна.
    — Както знаеш, винаги съм те харесвал, Ула.
    Тя се хвана за плота.
    — Ако имаш някакви проблеми и искаш… ъъъ… да поговориш с някого, винаги съм насреща.
    Ула премига объркано. Правилно ли чу? Трюлс ѝ предлагаше разговор?
    — Благодаря ти, Трюлс, но нали си имам Микаел.
    Трюлс бавно постави чашата върху масичката.
    — Разбира се. Имаш си Микаел…
    — Впрочем е време да се захващам с вечерята.
    — Права си. Ти стоиш тук зад тенджерите, докато той…
    Трюлс не довърши.
    — Той какво, Трюлс?
    — Вечеря другаде.
    — Не те разбирам.
    — Разбираш ме, и още как. Виж, тук съм, за да ти помогна. Мисля ти само доброто, Ула. Твоето и на децата. Децата са важни.
    — Тази вечер ще им приготвя нещо специално, а кулинарните изненади отнемат време, Трюлс, затова…
    — Нека ти кажа нещо, Ула.
    — Не искам да те слушам повече.
    — Прекалено добра си за Микаел. Знаеш ли колко жени е…
    — Стига!
    — Но…
    — Върви си, Трюлс. И гледай известно време да не ми се мяркаш пред очите.
    Без да се откъсва от кухненския плот, Ула проследи как Трюлс излезе и отиде до колата край чакълестата алея, лъкатушеща между новите къщи в Хьойенхал. Микаел все обещаваше да пусне в ход връзките си и да се обади тук-там в общината, за да ускори асфалтирането, но засега нямаше резултат. Трюлс натисна дистанционното и след кратко чуруликане алармата на колата изключи. Видя как гостът ѝ се качи в купето и постоя неподвижно, вперил напред невиждащ поглед. После по тялото му премина конвулсия и той заблъска волана с юмруци. Макар да ги делеше голямо разстояние, тя потръпна, гледайки с какво ожесточение пестниците му се изсипват върху кормилото. Микаел ѝ беше споделял за гневните пристъпи на Трюлс, но за пръв път тя го виждаше в такава светлина. Микаел често повтаряше, че ако Трюлс не бил станал полицай, щял да нагази в криминалните среди. А когато искаше да се изфука, Микаел казваше същото и за себе си. Ула не му вярваше. Микаел ѝ се струваше прекалено праволинеен, прекалено… адаптивен. Но, виж, Трюлс… Той беше замесен от друго, по-съмнително тесто.
    Трюлс Бернтсен. Примитивният, наивен, лоялен Трюлс. Ула, разбира се, се бе досещала и преди, че, зад фасадата се крие нещо тъмно, но никога не бе допускала, че Трюлс може да прояви такава хитрост. Такава… изобретателност.
    „Гранд Хотел“.
    Най-мъчителните секунди в живота ѝ.
    Беше ѝ минавало през ума, разбира се, че е възможно Микаел да ѝ изневерява. Особено след като напоследък изобщо не проявяваше желание за секс. Но тя все си го обясняваше със стреса около убийствата на полицаите… Не бе допускала подобно нещо: Исабеле Скойен. И то трезви, посред бял ден. Ула се досети, че някой е режисирал събитията с цел да разобличи изневярата на Микаел. Този някой е знаел къде ще се срещне мъжът ѝ с Исабеле Скойен, защото двамата явно се виждат в хотела всяка сряда. Сетеше ли се за това, на Ула ѝ се повдигаше.
    Пребледнялото лице на Микаел. Изплашените, гузни очи като на момче, спипано да краде ябълки от съседния двор. Как успяваше? Как този подъл мръсник си придаваше вид на беззащитно дете? Та той, бащата на три деца, потъпка всичко красиво в живота им. Защо тогава изглеждаше като мъченик?
    — Ще се прибера по-рано — прошепна ѝ той в хотела. — Ще го обсъдим, преди децата да… След четири минути трябва да бъда при председателя на Общинския съвет.
    В ъгълчето на окото му проблесна нещо. Сълза? Нима този негодник си бе позволил да пролее сълза?
    След като той излезе от хотела, Ула се окопити изненадващо бързо. Така става с хората, които нямат друг избор, защото нервният срив не е сред наличните възможности. С апатично спокойствие извади мобилния си телефон и набра номера, от който я бе потърсил Рюнар. Никой не вдигна. Ула изчака пет минути и си тръгна. След като се прибра, помоли своя позната от КРИПОС да провери телефонния номер. Служителката обясни, че абонатът е използвал предплатена карта и името му не е регистрирано. В задачата се питаше кой би положил толкова усилия да я отведе в „Гранд Хотел“, та тя с очите си да види изневярата на мъжа си? Журналист от жълтата преса? Доброжелателка на Ула? Бивше гадже на Исабеле, открил съперник в лицето на Микаел? Или човек, който иска да раздели Ула и Микаел, защото мрази или него, или нея. Или е влюбен в нея? И смята, че ако отстрани Микаел от пътя си, шансовете му пред Ула ще се увеличат? Тя се сещаше само за един мъж, чиято силна любов към нея носеше проблеми и на двама им.
    Ула не сподели подозренията си с Микаел, когато по-късно през деня седнаха да поговорят. Той навярно смяташе идването ѝ на рецепцията за чиста случайност — гръм от ясно небе, на пръв поглед абсурдно стечение на обстоятелствата, наричани от някои съдба.
    Микаел изобщо не се опита да лъже за любовницата си. Трябваше да му се признае — постъпи достойно. Не беше толкова глупав да отрича очевидното. Излишно било Ула да иска от него да прекрати аферата, защото преди малко той сам е сложил край. Микаел използва точно тази дума: „афера“. Старателно подбрана, та да звучи съвсем незначителна, маловажна и мръсна — нещо, което може да се измете като отпадък. Виж, ако бе използвал „връзка“, би прозвучало съвсем инак. Ула, разбира се, не повярва нито за миг, че Микаел е скъсал с любовницата си. В такъв случай Исабеле не би излязла от хотела в такова приповдигнато настроение. Следващите му думи обаче изцяло отговаряха на истината: разчуе ли се за тази афера, ще пострада не само той. Ще пострадат и децата, ще пострада и Ула. При това скандалът идвал в крайно неподходящ момент, защото председателят на Общинския съвет го извикал да говорят за политика. Поканили го да членува в тяхната партия. Сметнали, че му предстои обещаваща политическа кариера в дългосрочен план, защото притежавал качествата, които търсели: млад, амбициозен, популярен, преуспял. Като се изключат убийствата на полицаите, разбира се, но след разкриването им партийното ръководство щяло да се събере и да обсъди къде Микаел ще бъде по-полезен: в полицията или в политиката. Последното поприще според него щяло да му открие повече възможности за действие. Микаел още не бил взел окончателно решение, но грандиозен медиен сексскандал около изневярата му би съсипал перспективите му за политическа кариера.
    Микаел подчерта колко е притеснен за Ула и за децата. Професионалният провал му се виждал маловажен в сравнение с перспективата да загуби семейството си. Ула се постара да го прекъсне, преди самосъжалението му да достигне кулминационната си точка, и го увери, че тя също е премислила ситуацията и резултатът от равносметката ѝ съвпада с неговия. Кариерата му. Децата. Съвместният им живот. Ула заяви съвсем простичко, че му прощава, но поиска от него да обещае никога, никога повече да не се среща с Исабеле Скойен — освен по време на служебни заседания, когато присъстват и други хора. Микаел се почувства почти разочарован. Беше се подготвял за яростна битка, а получи кротко мъмрене, което заглъхна в ултиматум, чието изпълнение нямаше да му струва особено усилие. Същата вечер, след като децата си легнаха, за пръв път от няколко месеца той пое инициативата за интимност.
    Ула видя как Трюлс запали двигателя и подкара. Тя премълча пред Микаел подозренията си и нямаше никакво намерение да му ги споделя. Какво щеше да постигне? Ако действително приятелят от детството бе режисирал постановката в хотела, значи щеше да продължи да следи Микаел и да съобщава на Ула за евентуални нарушения в споразумението за Исабеле Скойен.
    Автомобилът се изгуби, пушилката се слегна, над жилищния квартал се възцари тишина. И през главата на Ула се шмугна мисъл — дръзка, неприлична мисъл. Човешкият мозък невинаги съумява да потисне внезапно изплуващите фантазии. Двамата с Трюлс… тук, в тази спалня. Само за да си го върне на Микаел, разбира се. Ула се отърси от тази мисъл с бързината, с която тя се бе стрелнала в ума ѝ.


    Лапавицата, стичаща се по предното стъкло като повръщано, се превърна в дъжд. Тежките капки се сипеха отвесно. Чистачките водеха отчаяна битка с водната стена. Антон Митет караше бавно. Не само че се бе смрачило, ами и дъждът размиваше и изопачаваше всичко пред очите му, все едно е пиян. Той хвърли поглед към часовника във фолксвагена „Шаран“. Когато преди три години решиха да си купят нова кола, Лаура настоя да е миниван и Антон на шега я попита да не би да планира нови попълнения в семейството. Той знаеше много добре причината: Лаура се страхуваше, че ако се возят в малка кола и катастрофират, ще се озове заклещена в прекалено тясното купе. Антон също държеше на безопасността зад волана. Познаваше отлично тези пътища, знаеше, че по това време на денонощието в насрещното платно почти не се движат автомобили, и все пак шофираше предпазливо.
    Пулсът му туптеше тежко в слепоочията. От една страна, заради обаждането преди двайсет минути, а от друга, защото днес не си изпи кафето. Отщя му се, след като научи резултата от изследванията. Постъпи глупаво, разбира се, защото кръвоносните му съдове, навикнали да приемат кофеин, сега се свиха и болката започна да пулсира в главата му като дразнеща, бумтяща музика. Някъде беше чел, че абстинентните симптоми у зависимите от кофеин отшумяват след две седмици. Ала той не искаше да преодолява зависимостта си. Искаше да пие кафе. Искаше кафето да му се услажда, както му се услаждаше ментовият аромат от езика на Мона. Но в момента всяка чаша кафе му носеше горчивия привкус на приспивателно.
    Събра кураж да се обади на Гюнар Хаген и да му признае, че някой го е упоил точно преди смъртта на пациента; че е спал, докато злосторникът е влязъл в болничната стая, и заключението на лекарите за естествена смърт е погрешно. Нужно е да извършат втора, по-задълбочена аутопсия. Антон набра Хаген два пъти. Никой не вдигна. Антон не остави съобщение на гласовата поща. Ето, опита. Направи го. Щеше да се пробва пак. Защото истината рано или късно те застига. Случи се отново. Убиха човек. Антон натисна спирачката, свърна встрани и подкара по чакълестия път към Айкершага. Настъпи газта. В грайферите на гумите захрущяха камъчета.
    Мракът се сгъсти. В неравностите на пътя се бяха образували локви. Наближаваше полунощ. Онзи път се беше случило пак по същото време. Понеже мястото се намираше на границата със съседната териториална единица Долен Айкер, служител от тамошната общинска служба пристигнал пръв на местопрестъплението, след като граждани сигнализирали за трясък и евентуално паднал в реката автомобил. Служителят не само нарушил правилника и навлязъл в територията на община извън неговата юрисдикция, а и проявил небрежност: прекосил неколкократно района с автомобила си и унищожил предполагаеми следи.
    Антон подмина завоя, където я бе намерил. Палката. На четвъртото денонощие след убийството на Рене Калснес, Антон най-после излезе в почивка, но не можеше да си намери място и отиде да се поразходи из гората. Все пак в полицейски окръг Южен Бюскерю рядко се сблъскваха с убийства. Тръгна да огледа района извън периметъра, който полицията прочеса с жива верига. И точно до завоя я откри. Под елите. Там Антон взе решението — малоумното решение, провалило всичко. Реши да не докладва за находката. Защо? Първо, палката се намираше на прекалено голямо отстояние от местопрестъплението и беше изключено да има отношение към убийството. По-късно го питаха защо изобщо е ходил да търси следи там, щом е смятал, че е прекалено далече от местопрестъплението. В онзи миг обаче Антон прецени, че насочи ли общественото внимание към полицейската палка, ще представи гилдията в неблагоприятна светлина. Контузиите рани по тялото на Рене Калснес можеха да са причинени от какъв да е тежък предмет или пък ги бе получил, докато автомобилът му е падал четирийсет метра. Така или иначе не контузиите рани се явяваха непосредствена причина за смъртта. Убийството бе извършено с деветмилиметров пистолет и Антон не видя основание да намесва полицейската палка.
    Няколко седмици по-късно той сподели с Лаура за находката си и тя го убеди да я докладва незабавно. Настоя, че не е работа на Антон да преценява доколко важна е палката. И той я послуша. Яви се в кабинета на началника и му каза истината. Шефът нарече постъпката му „непростима проява на непрофесионализъм“. Като благодарност, задето посвети почивния си ден на службата, го понижиха в звание и го завряха в един кабинет да вдига телефона. Изведнъж Антон изгуби всичко. И за какво? Беше обществена тайна, че Рене Калснес е хладнокръвен, безскрупулен негодник, мамил и свои, и чужди; мошеник, чиято загуба повечето хора приемаха като божа благодат. А най-срамното беше, че криминалистите не откриха никакви следи, които да свързват палката с убийството. След три месеца в чиновническия затвор пред Антон стояха три възможности: да полудее, да напусне или да си издейства преместване. Обади се на стария си приятел и колега Гюнар Хаген и той му уреди работа в столичната полиция. Новият пост бележеше крачка назад в кариерното му развитие, но за Антон бе по-важно да е сред полицаи и разбойници в Осло. Беше готов на всичко, само и само да се измъкне от задушната дупка в Драмен, където неуспешно се опитваха да подражават на столичани. Наричаха съборетината си „полицейско управление“ и дори адресът, улица „Грьонлан“ 36, звучеше като изплагиатстван от Осло, където Главното полицейско управление се намира на улица „Грьонланслайре“.
    Антон изкачи възвишението. Десният му крак натисна машинално спирачката, когато видя някаква светлина. По вътрешната част на калниците затропаха камъчета, после фолксвагенът спря. Дъждовните капки барабаняха по каросерията и почти заглушаваха шума от двигателя, фенерът на двайсетина метра отпред се снижи. Предните фарове се отразиха в заградителните полицейски ленти и в жълтата светлоотразителна жилетка на човека, снел фенера. Той махна на Антон да се приближи и Антон подкара напред. Точно на това място, зад загражденията, колата на Рене бе полетяла към бездната. С помощта на кран и стоманена тел успяха да извадят от реката останките от автомобила и да ги извлекат на брега до закрития дърводелски цех. Двигателят се беше врязал в купето и едва изстъргаха тялото на Рене Калснес.
    Антон натисна копчето и страничният прозорец се смъкна. В колата нахлу хладен, влажен въздух. В ръба на стъклото се удариха няколко едри, тежки капки и напръскаха врата му.
    — Е? Къде…
    Антон премига. Не беше сигурен дали бе успял да довърши изречението си. Сякаш времето направи скок. Както когато гледаш филм и липсва плавен преход между отделните сцени. Не знаеше какво точно му стана, но за малко беше изгубил съзнание. Погледна в скута си. Върху коленете му проблясваха парчета натрошено стъкло. Вдигна глава. Горната част на прозореца беше счупена. Отвори уста да попита какво става. Чу свистене, досети се откъде е дошло и понечи да вдигне ръка, но закъсня. Шум от трошащи се кости. Осъзна, че това е черепът му. Нещо в главата му се разпадна. Посегна да се защити, изкрещя. Докопа скоростния лост, за да превключи на заден ход. Лостът обаче не помръдна. Всичко се случваше толкова бавно. Антон искаше да отпусне съединителя и да даде газ, но това само щеше да го отведе право към ръба на пропастта. Към реката. Четирийсет метра. Истинско… истинско… Антон дърпаше ли, дърпаше лоста. Вече чуваше дъжда по-ясно. Хладният въздух облъхна цялата му лява страна. Някой беше отворил вратата. Съединител… Къде остана кракът му? Истинско дежа-вю. Заден ход. Така.


    Микаел Белман се взираше в тавана. Слушаше успокояващото трополене на дъжда по покрива. Холандски керемиди. Гарантирана четирийсетгодишна трайност. Микаел се питаше какъв ли ръст бележат продажбите след въвеждането на тази гаранция. Навярно производителят печеше достатъчно, за да покрие обезщетенията за счупени или протекли керемиди. Потребността от гаранция за трайност — фундаментална човешка потребност.
    Ула лежеше, положила глава върху гърдите му.
    Поговориха. Надълго и нашироко. Отдавна не бяха водили такъв разговор. Тя плака. Не с онези трагични ридания, които той ненавиждаше, а с кротки сълзи, пропити не толкова с болка, колкото с тъга по нещо безвъзвратно изгубено. Тези нейни сълзи му показаха, че във връзката им е имало нещо много ценно, което заслужава да тъгуваш по него. Преди да я види разплакана, Микаел не си бе давал сметка за това. Сълзите ѝ му го припомниха. Вдигнаха неизменната преграда между мислите и чувствата на Микаел. Ула плачеше и заради себе си, и заради него, както бе правила винаги. Когато се смееше, пак се смееше и за двамата.
    Микаел се опита да я утеши. Погали я по косата. Остави сълзите ѝ да напоят светлосинята му риза, изгладена от Ула предния ден. После, почти по невнимание, я целуна. Или го стори съзнателно? От любопитство? Любопитство как ще реагира тя. Водеше го същото любопитство като едно време, когато, като млад следовател, разпитваше заподозрените по деветстепенния модел на Инбау, Рийд и Бъкли и натискаше копчетата на емоциите им, за да провери каква реакция ще отключи.
    Първоначално Ула не отвръщаше на целувките му. Само се вцепени. После, лека-полека, започна да се отпуска. Микаел я познаваше и този път тя го изненада. Сякаш изчакваше, двоумеше се. Затова започна да я целува още по-страстно и успя да я предразположи. Ула го завлече към леглото, разкъса дрехите си и в мрака Микаел отново си го помисли: да можеше на нейно място да е Густо. Още преди да се мушнат под завивките, ерекцията му падна.
    Оправда се с натрупаната умора. С напрегнатото всекидневие. С обърканата ситуация, със срама от изневярата. И побърза да уточни, че онази, другата, няма нищо общо със случилото се току-що. Всъщност и пред себе си Микаел призна, че причината за засечката се крие съвсем другаде.
    Пак затвори очи. Не го ловеше сън. Мъчеше го безпокойство — безпокойството, с което се будеше всяка сутрин през последните месеци. Смътно предчувствие за предстоящо нещастие. Известно време се опитваше да го отдаде на кошмари, но после разбра, че причината е съвсем различна.
    След малко нещо пак го накара да отвори очи. Светлина. Бяла светлина, отразена в тавана. Идваше от пода до леглото. Микаел се завъртя и погледна екрана на телефона си. Не го изключваше, само го привеждаше в тих режим. С Исабеле се бяха разбрали да не си изпращат съобщения нощем. Той дори не я беше питал защо тя не иска да получава есемеси в малките часове. А когато ѝ заяви, че за известно време не могат да се виждат, тя го прие с привидно безразличие. Ако и да се досещаше, че „за известно време“ спокойно можеше да се зачеркне.
    Микаел отвори съобщението и си отдъхна. Беше от Трюлс. Странно. Сигурно Бийвъс се бе натряскал или го бе изпратил на Микаел по погрешка. Вместо да го адресира до някоя мацка. Съобщението се състоеше от две думи:
    Сладки сънища.


    Антон Митет дойде на себе си. Първо чу как дъждовните капки вече не барабанят, а само прошумоляват по предното стъкло. После установи, че двигателят не работи, главата го боли и не може да си движи ръцете.
    Отвори очи.
    Предните фарове още светеха. Светлите конуси прорязваха тъмнината и дъжда и се устремяваха към бездната, където земята изведнъж изчезваше. Мокрото стъкло му пречеше да види иглолистната гора на отсрещния бряг на урвата, но Антон знаеше, че гората е там. Безлюдна. Мълчалива. Сляпа. Не намериха свидетели нито онзи път, нито сега.
    Погледна ръцете си. Не можеше да ги помръдне, защото бяха привързани за волана с лейкопласт. Медицинските пластири почти изместиха традиционните полицейски белезници. Стига да усучеш стегнато пластира около китките на арестанта, лейкопластът държеше в желязна хватка китките и на най-силните мъжаги. При опит да си освободят ръцете пластирите се впиваха още по-надълбоко в кожата им и прорязваха плътта. А ако арестантът продължи да дърпа, пробиваха и до костта.
    Антон стисна волана. Усети, че пръстите му са изтръпнали.
    — Буден ли си? — Гласът му се стори познат. Обърна се към съседната седалка.
    Балаклавата, нахлузена върху главата на похитителя му, откриваше единствено очите. Такива маски използваха бойците от спецотряд „Делта“.
    — Да я освободим.
    Лявата му ръка, в ръкавица, хвана ръчната спирачка и я вдигна. Антон обожаваше хрипкавото ѝ стържене. То му вдъхваше усещане за работещ механизъм, за зъбчати колела и вериги. Показваше му какво всъщност се случва с автомобила. Похитителят вдигна спирачката и я пусна, но тя не произведе никакъв звук. Само едва доловимо хрущене. От колелата. Те се понесоха леко напред, ала спряха след метър-два, защото Антон машинално натисна педала за спирачката. Понеже двигателят не работеше, се наложи да стъпи върху педала с цялата си тежест.
    — Добра реакция, Митет.
    Антон се вторачи през предното стъкло. Гласът. Онзи глас. Антон леко отпусна натиска върху педала. Чу се проскърцваме като от несмазани панти на врата, колата пак потегли и Антон отново натисна педала. После не си отмести крака.
    Осветлението в купето се включи.
    — Според теб Рене знаел ли е, че ще умре?
    Антон Митет не отговори. Току-що бе зърнал лицето си в огледалото. Дори не беше съвсем сигурен, че вижда себе си. По кожата му лепнеше лъщяща кръв. Носът му стоеше изкривен на една страна. Навярно беше счупен.
    — Какво е чувството, Митет? Да знаеш, че си обречен? Ще ми кажеш ли?
    — З… защо?
    Въпросът сам изскочи от устата на Антон. Той не беше сигурен дали изобщо го интересува причината. Знаеше единствено, че умира от студ и иска да се махне оттук и да се прибере при Лаура. Иска да я прегърне, да се сгуши в нея, да вдиша аромата ѝ, да усети топлината от тялото ѝ.
    — Не се ли досети вече, Митет? Защото не разрешихте онзи случай, разбира се. Ще ви дам още един шанс. Възможност да се поучиш от предишните си грешки.
    — Д… да се поуча?
    — Психологическите проучвания показват, че премерената критика амбицира служителите най-успешно. Не унищожителна критика, а премерена. Убивайки само по един от всяка разследваща група, ви критикувам премерено, не мислиш ли?
    Колелата изскърцаха, Антон отново натисна педала и погледна към ръба на пропастта. Кракът му се стремеше да прикове педала към пода.
    — Заради спирачната течност е. Пробих казанчето и тя изтича. След малко спирачката няма да реагира, колкото и силно да натискаш. Дали ще можеш да мислиш, докато падаш? Дали ще успееш да се разкаеш?
    — Да се разкая за к… — Антон не успя да довърши, защото устата му сякаш се напълни с брашно.
    Докато пада… Не, не искаше да пада.
    — За онази палка — уточни гласът. — Задето не даде своя принос към разкриването на убийството. Това можеше и да те спаси.
    Антон имаше чувството, че кракът му изпомпва спирачната течност от хидравличната система: колкото по-силно натискаше, толкова по-бързо сякаш изтичаше течността. Леко отпусна натиска върху педала. Под гумите изхрущяха дребни камъчета. В паниката си той долепи гръб до облегалката и прикова крак към педала, опитвайки се да се противопостави на теглещата го инерция. Автомобилът разполагаше с две отделни хидравлични спирачни системи. Дано похитителят да е повредил само едната.
    — Ако се покаеш, може и да получиш опрощение за греховете си, Митет. Исус е великодушен.
    — По… покайвам се. Извади ме оттук.
    Онзи се засмя тихо.
    — Но аз говорех за Небесното царство, Митет. Аз не съм Исус. От мен няма как да получиш прошка. — Кратко мълчание. — И да, повредих и двете спирачни системи.
    За миг на Антон му се стори, че чува как спирачната течност капе под шасито, но после разбра, че всъщност собствената му кръв капе от брадичката му върху коленете. Беше обречен. Предстоящата смърт изведнъж се превърна в неизбежен факт, но цялото му тяло полазиха ледени тръпки и крайниците му съвсем се сковаха, сякаш трупното вкочаняване вече бе започнало. Но защо убиецът продължаваше да седи до него?
    — Страхуваш се от смъртта — установи гласът. — Тялото ти отделя миризма. Усещаш ли я? Така мирише адреналинът: на лекарства и на урина. В старческите домове и в кланиците се усеща същата миризма. Миризмата на смъртен страх.
    Антон се задъха, все едно въздухът в купето беше на свършване.
    — Самият аз изобщо не се боя от смъртта — продължи гласът. — Не е ли странно, че съм се сбогувал с нещо, фундаментално заложено у човека — страха от смъртта? Той, разбира се, се свързва с желанието за живот, но само отчасти. Мнозина прекарват целия си живот някъде, където не искат да бъдат, само защото се боят, че всяко друго място би било по-лошо. Не е ли тъжно?
    Антон имаше чувството, че се задушава. Никога не бе страдал от астма, но беше присъствал неведнъж на пристъпите на Лаура. Беше виждал паническото, умолително изражение на лицето ѝ, беше изпитвал отчаяние, задето е безсилен да ѝ помогне. Неведнъж бе попадал в ролята на безпомощен зрител на паническите ѝ опити да си поеме въздух. Ала частица от него изпитваше и любопитство. Искаше да разбере, да изпита какво е чувството да се намираш на прага на смъртта, да се усещаш напълно безпомощен и принуден да понесеш страданието, което ти се изпраща.
    Вече знаеше.
    — За мен смъртта е по-хубаво място — продължи напевно гласът. — Но не мога да те придружа дотам, Антон. И сам се досещаш, че ми предстои още много работа.
    Антон отново чу същото хрущене. Наподобяваше дрезгав глас, който започва изречението с бавна скорост, която обаче тепърва щеше да се ускори. Антон не можеше да натисне по-надолу педала на спирачката. Вече бе потънал до дъно.
    — Сбогом.
    Антон усети хладния полъх при отварянето на вратата до съседната седалка.
    — Пациентът… — простена Антон.
    Взираше се право напред, към ръба на бездната, към мястото, където всичко изчезваше. С крайчеца на окото си забеляза, че онзи се обърна към него.
    — Какъв пациент?
    Антон облиза горната си устна с език и усети вкуса на нещо мокро, сладникаво и метално. Овлажни гърлото си и си възвърна гласа.
    — Пациентът от Държавната болница. Приспаха ме, преди да го убият. Ти ли го направи?
    За няколко секунди чуваше само дъжда. Нима има по-прелестен звук от звука на сипещ се в мрака дъжд? Ако можеше да избира, би слушал този звук дни наред. Година след година. Щеше да слуша прехласнат, да се любува на всяка отпусната му секунда.
    Тялото до него се раздвижи и Антон усети как колата се повдигна, след като се освободи от тежестта на другия. Вратата се хлопна с меко щракване. Антон остана сам. И ето че те се задвижиха. Гумите едва-едва хрущяха по камъчетата. Познатият хрипкав шепот. Ръчната спирачка. Петдесет сантиметра я деляха от дясната му ръка. Антон се опита да откопчи ръцете си от волана. Дори не усети болка, когато пластирите разкървавиха кожата му. Дрезгавият шепот се усили. Антон знаеше, че е прекалено висок и скован, за да вдигне крака си и да го подпъхне под ръчната спирачка. Затова се наведе напред, захапа върха на лоста, усети как пластмасата опря о небцето му, дръпна лоста, но той се изплъзна. Опита отново. Знаеше, че е твърде късно, ала предпочиташе да умре така: борейки се; отчаян, но жив. Извърна се и пак захапа лоста.
    И изведнъж се възцари тишина. Шепотът заглъхна, дъждът спря. Не, не беше спрял. Просто Антон не го чуваше, защото падаше. Увисна в безтегловност и се завъртя като в бавен валс, както онзи път, когато танцуваше с Лаура под погледите на техни познати. Въртеше се около оста си, бавно, с плавни полюлявания, раз-два-три, само че този път беше сам. Пропадаше в тази чудновата тишина. Летеше надолу заедно с дъжда.

Четиринайсета глава

    Лаура Митет ги погледна. След като ѝ позвъниха, слезе пред блока в жилищния комплекс „Елвепаркен“ и застана пред тях по пеньоар, със скръстени ръце. Трепереше от студ. Според часовника беше нощ, но в Драменската река вече проблясваха първите слънчеви лъчи. За няколко секунди Лаура се отнесе. Откъсна се от мястото, където се намираше в момента, престана да ги чува и виждаше единствено реката. Вглъби се в себе си и си помисли, че Антон не е бил точният човек за нея. Не бе успяла да срещне точния човек или поне не бе успяла да се омъжи за него. Падна ѝ се Антон, който ѝ изневери, преди да измине дори година от сватбата им. Той така и не разбра, че го е разкрила. Лаура би изгубила твърде много, ако му бе поискала сметка. А подозираше, че и в момента Антон върти любов с друга жена. Позна по престорено небрежното изражение, с което ѝ сервираше нелепи оправдания, както и онзи път. Пак му друснали неочаквано извънредно дежурство. Закъснял заради натовареното движение. Мобилният му бил изключен, защото батерията паднала.
    Бяха двама. Мъж и жена в спретнати, безупречно изгладени униформи. Сякаш бяха извадили служебното си облекло току-що от гардероба. Гледаха сериозно, почти изплашено. Обърнаха се към нея с „госпожо Митет“. Никой не я наричаше така. Лаура и бездруго би се подразнила от подобно обръщение, защото съдържаше неговото име, а тя стотици пъти бе съжалявала, че го е приела.
    Изкашляха се. Имаха да ѝ съобщят нещо. Е, какво чакаха? Тя вече се досещаше. Идиотско траурните им физиономии говореха достатъчно красноречиво. Лаура побесня. Усети как лицето ѝ се сгърчи и се превърна в нещо, което тя не искаше да бъде. Не желаеше да ѝ натрапват роля в цялата тази трагикомедия. Казаха нещо. Какво? На норвежки ли говореха? Думите им ѝ звучаха безсмислено.
    Впрочем, тя и не бе търсила истински точния човек. И никога не бе искала да носи името му.
    Досега.

Петнайсета глава

    Черният фолксваген „Шаран“ се издигаше бавно и въртеливо към синьото небе. Като ракета на свръхзабавен каданс, помисли си Катрине, докато гледаше опашката. Тя не бълваше огън и дим, както се очаква от космическа ракета. Оттам, от вратите и от багажника на потрошения автомобил течеше вода. Струите постепенно се накъсаха на капки, които блестяха на слънцето, докато се сипеха в реката.
    — Миналия път се наложи да изтеглим колата с въжета — поясни местен полицай.
    Стояха пред отдавна закрития дърводелски цех. Червената боя се бе олющила, всички прозорци бяха счупени. Повехналата трева приличаше на нацистки бретон, сресан в посоката, в която бе текла водата снощи. В сенчестите места се спотайваха сиви петна от мокър сняг. Подранила пойна птица чуруликаше оптимистично и обречено, а реката клокочеше доволно.
    — Но този път заседнала между два камъка и се оказа по-лесно да я извадим с кран.
    Катрине плъзна поглед по реката. По-нагоре, над дърводелския цех, водоемът беше преграден с дига и от мястото, където стоеше, се виждаше как водата едва-едва тече между едрите сиви камъни, поели падащата кола. Слънцето проблясваше в парчета стъкло. Вдигна очи по отвесната скална стена. Тук добиваха прословутия драменски гранит. В далечината се очертаваше част от задницата на крана, а над нея — жълтата му стрела. Надяваше се колегите ѝ да са извикали машина с достатъчна товароподемност.
    — Щом сте разследващи, защо не се качите горе при другите? — попита полицаят, който ги пропусна през загражденията, след като огледа щателно служебните им значки.
    Катрине сви рамене. Не можеше да му разкрие, че са тук един вид нелегално. Четирима полицаи без официално пълномощие и право на достъп, получили задача, чието естество изискваше да не се мяркат пред официалната разследваща група.
    — И оттук виждаме каквото ни е нужно — увери Беате Льон местния си колега. — Благодарим за съдействието.
    — Ама моля ви се.
    Катрине Брат изключи айпада си. Досега бе сърфирала из списъците с изтърпяващи наказание в норвежките затвори. Забърза след Беате Льон и Столе Ауне, които вече бяха прескочили загражденията и вървяха към волвото на Бьорн Холм, прехвърлило трийсетака. Самият собственик на возилото се спусна от върха на възвишението по стръмната чакълеста пътека и ги настигна тъкмо когато наближаваха допотопната кола, лишена от екстри като климатик, въздушна възглавница или централно заключване, но пък украсена с две ленти с шахматна шарка, които минаваха през предния капак, покрива и задницата. Съдейки по ускореното дишане на Холм, Катрине предположи, че ако Бьорн се яви сега на приемен изпит за Полицейската академия, ще го скъсат за незадоволителна физическа подготовка.
    — Е? — обърна се към него Беате.
    — Лицето е почти обезобразено, но твърдят, че трупът най-вероятно е на Антон Митет — Холм си свали растафарската шапка и избърса с нея запотеното си топчесто лице.
    — Митет… Разбира се… — промърмори Беате.
    Колегите ѝ се обърнаха към нея.
    — Местен полицай. Онзи, дето застъпи след дежурството на Сиверт в Маридален. Сещаш ли се, Бьорн?
    — Не — отвърна Холм без видими признаци на стеснение.
    Катрине предположи, че Бьорн просто е свикнал със свръхчовешките способности на шефката си.
    — Работеше в Драменската полиция. Участваше в един етап от разследването на предишното убийство, извършено тук.
    Катрине поклати изумено глава. Беше склонна да приеме за нормално Беате да реагира светкавично. В същия момент обаче във вътрешната мрежа постъпи съобщение за автомобил, паднал в Драменската река и Льон нареди на целия новосформиран екип незабавно да се отправи натам, защото си спомни, че преди няколко години там е бил убит някой си Рене Калснес. Катрине се смая как така Беате си спомня дори името на драменски полицай, взел участие в етап от разследването.
    — Запомних го, защото го свързвам с грандиозен гаф — поясни Беате, забелязала реакцията на Катрине. — Беше намерил някаква полицейска палка в близост до местопрестъплението и не беше докладвал за находката в полицията от страх да не урони престижа на службата. Колегите споменаха ли каква е евентуалната причина за смъртта?
    — Не. Очевидно е, че най-вероятно е починал вследствие от падането. Освен това лостът на ръчната спирачка е бил в устата му и е пробил черепа. Съдейки по контузните рани на лицето му, вероятно е бил малтретиран, докато е бил още жив.
    — А възможно ли е сам да се е хвърлил в реката? — попита Катрине.
    — Не е изключено, ръцете му обаче са били привързани към волана. Липсват спирачни следи, а колата се е приземила върху камъните в подножието на скалната стена, следователно не се е движил с висока скорост. По-скоро автомобилът се е търколил в пропастта по инерция.
    — Лостът на спирачката е бил в устата му, казваш — смръщи чело Беате. — Как е станало?
    — Колата е тръгнала към пропастта и в безсилието си навярно се е опитал да дръпне лоста с уста — предположи Катрине.
    — Сигурно. Така или иначе, убит е полицай, и то на място, което преди време е посещавал по служба.
    — Разследвал е убийство, неразкрито и до днес — додаде Бьорн Холм.
    — Между убийството, извършено тук, и убийствата на двете момичета в Маридален и край Трюван има няколко съществени разлики — Беате размаха полицейския доклад, който принтираха, преди да изхвръкнат от Котелното. — Загиналият в тази пропаст Рене Калснес е мъж и по тялото му не са открили следи от сексуална злоупотреба.
    — Има още една, още по-съществена разлика — обади се Катрине.
    — Каква?
    Тя потупа айпада, който стискаше под мишница.
    — Току-що проверих регистъра на осъдените лица и списъците с изтърпяващите наказание. По времето, когато Рене Калснес е убит, Валентин Йертсен е излежавал кратка присъда в „Ила“.
    — По дяволите! — изруга Холм.
    — Това не изключва вероятността Валентин да е убил Антон Митет — напомни Беате. — Навярно просто е променил почерка си. Така или иначе, зад това убийство стои същият човек, отнел живота на всички полицаи. Съгласен ли си, Столе?
    Тримата се обърнаха към психолога. Досега той бе запазил несвойствено за него мълчание. Катрине забеляза, че пълният мъж изглежда и необичайно пребледнял. Столе се опря върху вратата на волвото, а гръдният му кош се повдигаше бурно.
    — Е? — настоя да получи отговор Беате.
    — Извинете ме — Столе направи неуспешен опит да се усмихне. — Тази ръчна спирачка…
    — Ще свикнеш — Беате не съумя да скрие нетърпението си. — Тук пак ли е вилнял полицейският касапин, или е друг?
    Столе Ауне се поизправи.
    — Серийните убийци понякога променят почерка си, ако ме питаш това. Не вярвам някакъв имитатор да е продължил делото на истинския… ъъъ… полицейски касапин. Хари често оприличаваше серийния убиец на бял кит. В такъв случай серийният убиец на полицаи ще е бял кит с розови петна. Един-единствен е.
    — Значи сме единодушни, че това е същият убиец — заключи Беате. — Но сведенията на Катрине за затвора опровергават версията, че Валентин се връща на места, където е убивал, и повтаря делата си.
    — И все пак… Досега това е единственото убийство, при което извършителят копира първото престъпление — подчерта Бьорн. — Синини по лицето, паднала кола. Това какво ни говори?
    — Столе? — потърси професионалното му мнение Беате.
    — Възможно е да чувства, че се е усъвършенствал, и този път да е изпипал убийството до последния щрих, за да го превърне в безупречна реплика.
    — Я по-кротко — сопна му се Катрине. — Като те слушам, все едно говориш за художник.
    — Нима? — изгледа я въпросително Столе.
    — Льон!
    Обърнаха се.
    От билото на чакълестия склон стремглаво се носеше мъж: хавайската му риза се ветрееше, под нея шкембето му подскачаше, къдриците му танцуваха. Скоростта му се дължеше на стръмния наклон, а не на физическата му пъргавина.
    — Да си вървим — подкани колегите си Беате.
    Влязоха във волвото. По време на третия опит на Бьорн да запали, по прозореца откъм Беате се почука.
    Тя изпуфтя и свали стъклото.
    — Рогер Йендем, да чуем твоите въпроси, на които ще отговоря с „без коментар“.
    — Това е третото убийството на полицай — изпъхтя мъжът в хавайската риза и Катрине си помисли, че най-сетне попада на човек с по-занемарена физическа форма от Бьорн Холм. — Някакви следи?
    Беате Льон се усмихна.
    — Б-е-з к-о-м… — започна да си диктува сричка по сричка Рогер Йендем, докато се преструваше, че си записва. — Поразпитахме наоколо. Няма почти никаква информация. Продавач на близка бензиностанция разказа, че Митет спрял да зареди късно през нощта. Човекът не видял при Митет да се вози някой. Това означава ли…
    — Без…
    — … коментар. Според вас дали началството ще разпореди от сега нататък да носите служебното си оръжие заредено?
    — Какво имаш предвид? — повдигна вежда Беате.
    — Ами как какво? Пистолета в жабката на Митет. — Йендем се наведе и огледа мнително другите във волвото, за да се увери дали наистина до момента не са разполагали с това ключово сведение. — Пълнителят бил празен, макар че до оръжието стояла пълна пачка с патрони. Ако го беше заредил, вероятно сега щеше да е жив.
    — Чуй ме, Йендем. Спокойно сложи знак за повторение след току-що получения отговор. Освен това предпочитам да не споменаваш пред никого кратката ни среща.
    — Защо?
    Двигателят изрева.
    — Приятен ден, Йендем — Беате започна да вдига стъклото.
    Но въпреки това чуха следващия му въпрос:
    — Усещате ли липсата на сещате-се-кого?
    Холм отпусна съединителя.
    Катрине видя как Рогер Йендем се смали в огледалото.
    Изчака да подминат възвишението Лиер и чак тогава каза каквото мисли:
    — Йендем е прав.
    — Да — въздъхна Беате. — Но вече няма как да разчитаме на него.
    — Знам, трябва обаче да опитаме!
    — Какво да опитаме? — попита Бьорн Холм. — Да изровим мъртвец от гроба?
    Катрине зарея поглед в еднообразния горски пейзаж, изнизващ се покрай тях. Потъна в спомени как веднъж прелетя на борда на полицейски хеликоптер над този район — най-гъстонаселения в Норвегия. Тогава остана изумена, защото отгоре всъщност се виждаха само горски масиви и пустош. Места, където няма хора и където можеш да се скриеш. Дори тук къщите се виждаха в мрака като светли точици, шосето — като тънка ивица, прорязваща непроницаемия мрак. Бе невъзможно да видиш всичко. Необходимо беше да доловиш миризмите, да се ослушваш, да проучваш.
    Почти до Аскер пътуваха при пълно мълчание и когато Катрине най-после отговори на Бьорн, никой не бе забравил въпроса.
    — Да — каза тя.

Шестнайсета глава

    Катрине Брат пресече площада пред „Шато Ньоф“ — централата на Норвежкия студентски съюз. Яки партита, готини концерти, оживени дискусии. Ето такъв имидж искаха да създадат на организацията. От време на време успяваха.
    Дрескодът сред студентите се бе изменил удивително малко от годините, когато Катрине се подвизаваше тук. Пак същите тениски, дълги панталони, нърдски очила, ретро якета — шушлякови или заемки от войнишките униформи. Тази своеобразна преданост към един и същи стил се опитваше да прикрие несигурността на средностатистическия кариерист, който се мъчи да изглежда като небрежняга-тарикат; страха от социален и професионален провал. Ала тези студенти се благодаряха всеки ден, задето не принадлежат към клетниците от другата страна на площада, накъдето се бе запътила Катрине.
    Неколцина от тях вървяха срещу Катрине. Бяха излезли от портата пред кампуса, която приличаше на затворнически портал. Носеха черни полицейски униформи, на вид винаги широки, независимо колко са вталени. Катрине разпознаваше отдалече първокурсниците. Стараеха се да изпълват с тяло униформата и си бяха нахлупили фуражките ниско на челата, било за да прикрият ниското си самочувствие зад мрачна фасада, било за да си спестят леко презрителните или съчувствени погледи на връстниците си в другия край на площада. А връстниците им бяха нормални, свободни, самостоятелни; позволяваха си да проявяват критичност към системата и да се изживяват като мислещи интелектуалци; хилеха се подигравателно иззад дългите си омазнени коси, докато се приличаха на стълбите, извисени в падението си, докато дърпаха демонстративно от цигари, които — те знаеха това — в очите на клетниците от Полицейската академия изглеждаха коз.
    Според питомците на Академията именно онези бяха наистина младите; галениците на обществото с правото да грешат, на които тепърва им предстоеше да вземат важни житейски решения, вместо животът им да е вече безвъзвратно предопределен.
    Такива чувства владееха Катрине, докато учеше в Полицейската академия. Навярно единствена тя бе изпитвала непреодолима нужда да изкрещи, че никой не знае каква е, защо е избрала да стане полицай и какво смята да прави през остатъка от живота си.
    Карстен Каспершен, старият пазач, неизменно продължаваше да кисне в караулката в преддверието. Ако изобщо бе познал в лицето на Катрине Брат някогашна възпитаница на Академията, не го показа по никакъв начин, докато проверяваше служебните ѝ документи. Кимна ѝ леко и тя тръгна по коридора към аудиторията. Подмина вратата към залата, отредена за следствени експерименти. Представляваше нещо като апартамент с леки прегради и галерия, където студентите се упражняваха да обискират, да откриват следи, да възстановяват хода на събитията.
    Врата водеше към тренировъчна зала с гумени постелки, просмукани от миризма на пот. Там студентите отработваха тънкостите при поваляне на арестант и поставяне на белезници. Открехна я внимателно и се вмъкна във втора аудитория. Лекцията беше в разгара си и Катрине се придвижи на пръсти до първото свободно място, което зърна на последния ред. Седна съвсем тихо и двете момичета пред нея дори не забелязаха идването ѝ. Шепнеха си оживено.
    — Абе яко ѝ хлопа дъската. Залепила си е негова снимка на стената в общежитието.
    — Ти сериозно ли?
    — Да, видях я с очите си.
    — Божичко! Ама той е вече дърт. Че и грозен.
    — Грозен ли?
    — Кьорава ли си? — момичето кимна към подиума, където лекторът, с гръб към студентите, пишеше нещо на дъската.
    — Мотив! — произнесе той написаната дума и се обърна към тях.
    — Психологическата бариера, която рационално разсъждаващият човек с нормална емоционалност трябва да преодолее, за да отнеме човешки живот, е прекалено висока. Затова е необходим изключително значим мотив. А мотивите по принцип се откриват много по-лесно и бързо от оръжието, с което е извършено убийството, от свидетели, от веществени следи. Мотивите по правилно сочат непосредствено към потенциалните извършители. Затова всеки детектив трябва да започне с въпроса „защо“.
    Лекторът направи пауза и обхвана с поглед аудиторията, както овчарско куче обгражда овчето стадо и не му позволява да се пръсне.
    Лекторът вдигна показалец.
    — Съвсем опростено казано: открий мотива и вече си открил убиеца.
    Катрине Брат не го намираше грозен. Не би го окачествила като красавец, разбира се, не и според класическото разбиране за мъжка красота. Харесваше го въз основа на онова, което англоговорещите наричат acquired taste17. Познатият плътен, топъл глас с леко износен, дрезгав обертон отправяше призив за внимание към аудитория, по-широка от младичките му обожателки в Академията.
    — Да? — лекторът се поколеба за миг и даде думата на една от студентките, която размахваше ръка.
    — Защо изпращаме на местопрестъпленията многобройни разследващи групи, които гълтат сума средства, щом един-единствен блестящ детектив като вас може да разплете случая с няколко въпроса и логическа мисъл?
    В интонацията на студентката не се долавяше ирония, а детинска прямота плюс леко севернонорвежко наречие.
    Катрине забеляза как по лицето на лектора се смениха няколко емоции: смущение, примирение, раздразнение — преди той да реши как да ѝ отговори:
    — Защото никога не е достатъчно само да знаеш кой е престъпникът, Силие. По време на вълната от въоръжени грабежи в Осло преди десет години, при нас работеше полицайка, която умееше да разпознава маскирани престъпници по формата на лицето и силуета им.
    — Беате Льон — веднага реагира Силие. — Понастоящем Оглавява Експертно-криминалния отдел.
    — Именно. В осем от десет случая колегите от Отдела по грабежите знаеха чии лица се крият зад черните маски на записите от охранителните камери, но нямаха доказателства. Пръстовите отпечатъци са доказателство. Барутният нагар по оръжието е доказателство. Уви, твърдото убеждение на полицай в нечия вина не е доказателство, независимо колко гениален ум притежава този полицай. Днес използвах редица опростителски тези и със следващата приключвам. Отговорът на въпроса „защо“ няма никаква стойност, без да сме отговорили на въпроса „как“, и обратното. Все пак вече доста сме напреднали в този процес. За техническите страни на разследването ще научите повече в лекциите на Фолкеста. — Лекторът си погледна часовника. — Следващия път ще се спра подробно на мотивите, но имаме време за кратка загрявка. Защо хората убиват себеподобни?
    Той пак огледа присъстващите с окуражителен поглед. Катрине забеляза, че освен стария белег, прорязващ бузата му от ъгъла на устните до ухото, Хари се бе сдобил с още два. Единият приличаше на получен от прободна рана във врата, а другият, отстрани на главата на нивото на веждите, навярно бе останал от куршум. Иначе Хари ѝ се струваше по-свеж отвсякога. Снажният, метър и деветдесет сантиметров мъж излъчваше отлично здраве, а в късоподстриганата му коса, твърда като четка, не се забелязваше нито една сива нишка. Под тениската личеше, че тренира редовно и е понапълнял. И — най-важното — в очите му блестеше оживление. Онова будно, енергично пламъче, граничещо с маниакалност, се бе завърнало. Катрине за пръв път го виждаше толкова усмихнат и открит към света, съдейки по езика на тялото му. Направо да го заподозреш, че е доволен от живота си. Ако беше истина, значи представляваше прецедент в живота на Хари, откакто се знаеха с Катрине.
    — За лично облагодетелстване — обади се някакво момче.
    Лекторът кимна приветливо.
    — Звучи съвсем основателна причина, нали? Но користните престъпления рядко завършват с убийство, Ветле.
    — Защото мразят някого? — предположи нечий глас с лаещия диалект от областта Сюнмьор.
    — Елинг ни насочва към мотиви, свързани с убийства на емоционална основа. Хората наистина убиват от ревност; задето са били отхвърлени; за да отмъстят. Определено има резон. Друго?
    — Защото са душевноболни — обади се едър, прегърбен младеж.
    — Това понятие вече е излязло от употреба, Роберт — възрази онова момиче, Силие. Катрине видя как конската ѝ опашка, извита във формата на буква S, подскочи над облегалка на първия ред. — Вече се използва…
    — Няма проблем, всички разбрахме какво има предвид Роберт, Силие — лекторът беше седнал на ръба на катедрата, бе изтегнал напред дългите си крака и скръстил ръце пред рекламната щампа на тениската си. — Пък и лично на мен определението „душевноболен“ ми се струва съвсем точно. Психичните отклонения обаче не са толкова обичайна причина за убийство. Разбира се, съществуват поддръжници на виждането, че убийството само по себе си е доказателство за наличие на психично заболяване у извършителя, но повечето убийства се извършват от хора с трезв разсъдък. Както материалното облагодетелстване е функция на здравия разум, така и стремежът към намирането на отдушник за натрупаните емоции е рационално обусловен. Убийците са убедени, че отнемат ли живота на своя враг, ще притъпят болката, която омразата, страхът, ревността и унижението неизменно причиняват.
    — Ако приемем, че убийството носи удовлетворение… — подхвана първият младеж, — … ще ни кажете ли с колко убийци, постигнали душевен мир, сте се сблъсквали в практиката си?
    Умникът на класа, предположи Катрине.
    — С малцина — отвърна лекторът. — Но разочарованието след извършването на деянието не опровергава тезата, че престъплението е плод на рационални подбуди. То е акт на разума, стига убиецът да вярва, че ще постигне душевна хармония. Ала, както знаем, отмъщението е по-сладко във въображението. След като актът е извършен, гневът от изпепеляващата ревност се превръща в разкаяние, а венецът на деянията, кулминационната точка, тъй старателно подготвяна от серийния убиец, се срива до пълно разочарование и той е принуден да поднови опитите си да достигне този пик. Накратко… — Стана и се върна до дъската. — Когато говорим за убийства, в твърдението, че престъпленията не си заслужават, има доза истина. За следващия път искам всеки да си измисли причина, която би могла да го тласне към убийство. И не ми се измъквайте с разни лицемерни коректни глупости. Искам да се гмурнете в най-тъмните кътчета на душата си. Е, имайте все пак мярка. И непременно прочетете научната студия на Ауне за личността на убиеца и за създаването на психологическия му портрет. Ясно? И да, ще ви препитам какво сте научили. Затова бъдете нащрек и се подгответе добре. А сега сте свободни.
    В аудиторията се разнесе силен трясък от автоматично отскачащи нагоре освободени седалки.
    Катрине остана на мястото си. Проследи с поглед изнизващите се пред очите ѝ студенти. Накрая в аудиторията останаха само трима: Катрине, лекторът, който бършеше дъската, и S-образната конска опашка. Стоеше зад лектора във войнишка поза, стиснала записките си под мишница. Катрине забеляза, че девойката е стройна, а гласът, с който заговори лектора сега, претърпя коренна промяна.
    — Не смятате ли, че заловеният от вас сериен убиец в Австралия е постигнал удовлетворение, погубвайки онези жени? — изчурулика глезено тя като момиче, което се умилква на баща си.
    — Силие…
    — Нали ги е изнасилил. Какво по-голямо удовлетворение за един маниак?
    — Прочети научната студия на Ауне и ще го обсъдим следващия път, става ли?
    — Добре.
    Ала студентката не си тръгна. Продължаваше да стои пред него и да се полюлява на пети. „Сякаш се надига на пръсти, за да се добере до него“ — помисли си Катрине.
    Лекторът обаче съвсем невъзмутимо събра материалите си в кожена чанта, все едно Силие изобщо я нямаше. Студентката се врътна рязко и тръгна бързо по стълбите към изхода. Забеляза Катрине, забави ход, изгледа я изпитателно, пак припна и се изгуби зад вратата.
    — Здравей, Хари — тихо поздрави Катрине.
    — Здрасти, Катрине — отвърна той, без да вдига глава.
    — Изглеждаш чудесно.
    — И ти така — той закопча кожената си чанта.
    — Видя ли ме, когато влязох?
    — Не, но те усетих — погледна я и се усмихна.
    Катрине така и не преставаше да се учудва каква метаморфоза претърпява лицето му, когато се усмихне. Усмивката помиташе суровото, неприязнено, изморено от живота изражение, което Хари носеше като протрито палто. И изведнъж го преобразяваше в закачливо момче-мъж, грейнало като слънце. Такива са хубавите дни в Берген през юли — дългоочаквани и същевременно редки и краткотрайни.
    — Как да разбирам това? — попита тя.
    — Нещо ми подсказваше, че ще се отбиеш.
    — Нима?
    — Да. И отговорът е „не“.
    Мушна кожената папка под мишницата си, взе стълбите до Катрине на няколко скока и я прегърна.
    Тя го притисна към себе си и вдиша жадно аромата му.
    — Какво ми отказваш, Хари?
    — Да съм твой — прошепна той в ухото ѝ. — Но ти и бездруго си го знаеш.
    — Ха! — Катрине се престори, че се опитва да се отскубне от обятията му. — Ако не беше онази грозната, след пет минути щеше да се усукваш около мен като гладно куче, миличък. Пък и не съм казвала, че си неустоим.
    Той се засмя, пусна я и Катрине изпита леко разочарование, задето не я погушка малко повече. Тя така и не си бе отговорила пред себе си дали наистина е влюбена в Хари, или флиртува с него именно защото осъзнава, че евентуална връзка помежду им е повече от невероятна, и това ѝ позволяваше да подхвърля предизвикателни закачки. С времето тази тема се превърна в неизчерпаем източник на многозначителни шеги. Пък и Хари в момента живееше с Ракел. Или „онази грозната“, както я наричаше Катрине. Хари не се засягаше, защото подобен нелеп епитет подчертаваше още повече красотата на Ракел, така дразнеща за другите жени.
    Хари потърка небрежно обръснатата си брадичка.
    — Хм… щом не си дошла заради неустоимото ми тяло, значи искаш да се възползваш от… — той вдигна показалец: — Сетих се. От брилянтния ми ум!
    — Възрастта не те прави по-забавен.
    — Получаваш втори отказ. Едва ли те изненадвам.
    — Имаш ли кабинет, където да го обсъдим?
    — И да, и не. Разполагам с кабинет, но не и с място, където да ме увещаваш да ви помогна със случая.
    — Със случаите.
    — Доколкото разбрах, всички убийства са обединени в едно разследване.
    — Вълнуващо, нали?
    — Спести си усилията. Приключих с онзи етап от живота си и ти го знаеш.
    — Хари, това разследване се нуждае от теб. И ти се нуждаеш от него.
    Този път усмивката не стигна до очите му.
    — Едно разследване ще ми се отрази като чаша алкохол, Катрине. Съжалявам. Вместо да си губиш времето, направо се обади на някой друг.
    Не ѝ убягна колко бързо му хрумна сравнението с алкохола. Това потвърждаваше подозренията ѝ: Хари се страхува. Бои се, че дори бегъл преглед на материалите по случая ще доведе до последствия, сходни с последствията от глътка алкохол; че няма да успее да спре, а ще позволи на работата да го погълне и съсипе. За миг я гризна съвестта — непредизвестеният пристъп на самопрезрение у пласьора на гибелна дрога. Ала после в съзнанието ѝ изплува реката и натрошеният череп на Антон Митет и Катрине се отърси от угризенията.
    — Уви, няма втори като теб, Хари.
    — Ще ти препоръчам неколцина колеги. С единия сме посещавали заедно курс във ФБР. Ще му се обадя и…
    — Хари… — Катрине го хвана под ръка и го повлече към вратата. — В кабинета ти има ли кафе?
    — Има, но…
    — Забрави за убийствата. Нека си побъбрим за старите времена.
    — Имаш време за празни приказки?
    — Трябва да се поразсея.
    Той я погледна. Понечи да каже нещо, но се отказа. Кимна.
    — Дадено.
    Качиха се по стълбите и поеха по коридора към кабинетите на преподавателите.
    — Говори се, че плагиатстваш от лекциите на Столе Ауне — подхвърли Катрине.
    Както обикновено, налагаше ѝ се да подтичва, за да смогва на гигантската му крачка.
    — Плагиатствам, та пушек се вдига. Ауне все пак е истински корифей.
    — И ти ли проповядваш, че определението „душевноболен“ е сред онези медицински термини, които съчетават едновременно прецизност, понятност на интуитивно ниво и поетичност, но винаги изхвърлят на бунището тези точни характеристики, защото според малоумните специалисти езиковите евфемизми допринасят за благоденствието на пациентите.
    — Точно така — потвърди Хари.
    — Затова аз вече не се водя болна от манийна депресия, нито от гранично разстройство, а от биполярно разстройство от втори тип.
    — Няколко типа ли има?
    — Знаеш ли какво означава? Впрочем защо Ауне преустанови преподавателската си дейност? Мислех, че му харесва.
    — Искаше да живее по-добре. По-простичко. Да има повече време, което да посвети на семейството си. Умно решение.
    Катрине го изгледа косо.
    — Трябва да го накарате да размисли. Недопустимо е човек с толкова рядко срещан талант да пропилява времето си с дейност, която не е общественозначима. Не си ли съгласен?
    Хари се засмя.
    — Няма да се откажеш, нали? Смятам, че тук съм най-полезен, Катрине. А академичното настоятелство не натиска Ауне да се върне, защото предпочита тук да преподават повече униформени, отколкото цивилни.
    — Ти си цивилен.
    — Ето че сама го каза. Напуснах полицията, Катрине. Направих своя избор. А това поставя нещата на съвсем различна плоскост.
    — Откъде ти е този белег на слепоочието? — попита тя и забеляза как Хари тутакси се сви, макар и едва видимо.
    — Хари! — разнесе се сипкав глас от коридора.
    Двамата с Катрине спряха и се обърнаха. Дребен, набит мъж с рижа брада, излязъл от съседен кабинет, се отправи към тях с нестабилна, накуцваща походка. Хари тръгна към него, Катрине — също.
    — Имаш гости — избоботи мъжът, преди да се е приближил на разстояние, подходящо за провеждане на разговор.
    — Да. Запознай се с Катрине Брат. Катрине, това е моят колега Арнол Фолкеста.
    — Исках да кажа, че имаш гости в кабинета ти — уточни Фолкеста и си пое дъх няколко пъти, преди да протегне едрата си луничава ръка към Катрине.
    — С Арнолд водим съвместно часовете по разследване на убийства.
    — И понеже на него се падна забавната част от предмета, студентите го обичат повече — изръмжа Фолкеста. — А аз трябва да ги връщам към реалността, да обяснявам методи, способи в криминалистиката, морал и нормативна уредба. Животът е несправедлив.
    — От друга страна, Арнолд поназнайва и доста педагогически похвати.
    — Уча се, уча се — засмя се Фолкеста.
    — Какви са тези гости, за които спомена? — смръщи се Хари.
    — Спокойно, не е госпожица Силие Гравсенг. Дойдоха твои колеги от полицията. Почерпих ги с кафе.
    Хари изгледа остро Катрине, обърна се и тръгна решително към кабинета си. Катрине и Фолкеста го сподириха с очи.
    — Боже, нещо лошо ли казах? — притесни се Арнол.
    — Добре де, чувстваш се един вид притиснат от всички страни, разбирам го — Беате поднесе чашата към устните си.
    — Само не се опитвай да ме убеждаваш, че това не е опит да затегнете обръча около мен — Хари се залюля назад със стола, доколкото позволяваше маломерният кабинет.
    Срещу него, до бюрото, зад купчините бумаги, Беате Льон, Бьорн Холм и Катрине Брат бяха успели да сместят столовете си.
    Встъпителните поздрави приключиха бързо. Стиснаха си делово ръцете. Не се прегърнаха. Дори не направиха дежурния неловък опит да побъбрят за незначителни неща. Хари Хуле не предразполагаше към празни приказки. Поведението му подтикваше събеседниците му да пристъпят към въпроса без увъртания. Впрочем той вече знаеше за какво са дошли.
    Беате отпи от кафето, потръпна, усетила познатия отпреди неприятен вкус, и остави чашата с недоволен вид.
    — Знам, че си решил повече да не се захващаш с оперативна дейност. Наясно съм и с друго: имаш повече от уважителни причини за решението си. Въпросът е дали си склонен да направиш изключение. Все пак си единственият ни специалист в областта на серийните убийства. Държавата инвестира средства, за да ти осигури квалификация във ФБР, за която…
    — … за която, както добре ти е известно, платих с кръв, пот и сълзи — прекъсна я Хари. — При това не само мои.
    — Не съм забравила, че докато търсехме Снежния човек, Ракел и Олег също си изпатиха, но…
    — Отговорът е не. Обещах на Ракел повече да не се връщаме към тази история. Този път съм твърдо решен да удържа думата си.
    — Как е Олег?
    — По-добре — Хари стрелна зорко Беате. — Както знаеш, го настанихме в клиника за наркозависими в Швейцария.
    — Радвам се да го чуя. А Ракел често пътува по работа в Женева, нали?
    — Да.
    — И непрекъснато снове между Норвегия и Швейцария?
    — Обикновено прекарва четири дни в Женева и три у дома. За Олег е важно да усеща подкрепата на майка си.
    — Разбирам отлично. В такъв случай двамата са извън всякаква опасност, нали? А ти често оставаш сам и можеш да правиш каквото пожелаеш.
    Хари се засмя тихо.
    — Скъпа Беате, ще се изразя по-ясно. Искам да бъда учител. Да предавам знанията си на младото поколение.
    — Столе Ауне също се включи към нашия екип — съобщи Катрине.
    — Браво на него. Голямо предимство за вас. Той е вещ по серийните убийства колкото мен.
    — Сигурен ли си, че дори не е по-компетентен? — усмихна се Катрине и повдигна вежда.
    — Добър опит — засмя се Хари. — Така да бъде. По-компетентен е.
    — Ти да видиш! Къде е изчезнал съревнователният ти инстинкт?
    — Вие тримата плюс Ауне сте възможно най-добрият екип. След малко започва следващата ми лекция и…
    — Какво се е случило с теб, Хари? — поклати глава Катрине.
    — Хубави неща. Само хубави неща.
    — Прието и разбрано — увери го Беате и стана. — Но все пак искам да те питам дали може от време на време да се допитваме до теб по някои въпроси.
    Понеже видя, че Хари се кани да поклати глава, тя побърза да добави:
    — Не ми отговаряй веднага. Ще ти звънна по-късно.


    Три минути по-късно — след като Хари влетя в аудиторията, където студентите вече го чакаха — Беате се замисли, че вероятно е точно така: изглежда любовта на една жена е в състояние да спаси мъжа. В такъв случай тя се съмняваше доколко чувството за дълг, което се опитваше да му вмени друга жена, е способно да го тласне обратно към ада. Но точно в това се състоеше задачата ѝ. Хари ѝ се видя толкова здрав и щастлив, че не беше за вярване. И на нея ѝ се щеше да го остави на мира, ала Беате знаеше, че съвсем скоро пак ще го навестят призраците на убитите му колеги. И в съзнанието ѝ някак от само себе си се вряза следващата мисъл: ще има и още.
    Още с влизането в Котелното тя набра Хари.


    Рико Херем се сепна от съня си.
    Премига в тъмното и очите му постепенно фокусираха белия екран три редици по-напред. Някаква дебелана правеше свирка на кон. Рико усети как бесните удари на сърцето му се уталожиха. Нямаше основания за паника. Все още се намираше в Рибния магазин. Бяха го събудили вибрациите от току-що влязъл зрител, седнал на задните редове. Рико отвори уста, опитвайки се да поеме още кислород от въздуха, напоен със зловонието на пот, цигарен дим и нещо, което миришеше на риба, но не беше. В продължение на четирийсет години Рибният магазин на Муен поддържаше асортимент, оригинална комбинация от сравнително прясна риба над масата и сравнително актуални порносписания под масата. След като Муен продаде магазина и се пенсионира, за да може по-системно да се натрясква до припадък, новите собственици отвориха денонощно кино в мазето, където прожектираха порно за хетеросексуални. След внедряването на CD– и DVD-технологията изгубиха клиентелата си и затова се специализираха в изнамирането и прожектирането на филми, които не могат да се изтеглят от интернет — не и без да се разправяш с полицията.
    В тишината Рико чуваше как зрителите в салона лъскат енергично бастуните. Някой му беше обяснил, че звукът се намалява съвсем умишлено, та да се чува другото. Рико отдавна бе надраснал тийнейджърското въодушевление от групови чекии. Не затова стоеше тук. Не затова дойде тук веднага след като го пуснаха, кисна в салона в продължение на две денонощия и си подаде носа навън само колкото да хапне нещо, да се облекчи и да си намери още пиячка. В джоба му се въргаляха още четири таблетки рохипнол. Засега гледаше да не посяга към тях, защото бяха последните му запаси.
    Не можеше, естествено, да прекара остатъка от живота си в Рибния магазин. Убеди майка си да му заеме десет бона и докато тайландското посолство уважеше молбата му за удължаване на туристическата виза, киното осигуряваше на Рико тъмнина и анонимност, които го правеха неоткриваем.
    Вдиша дълбоко, но въздухът сякаш се състоеше само от азот, аргон и въглероден диоксид. Погледна си часовника. Светещата малка стрелка показваше шест. Надвечер или сутринта? Тук, вътре, цареше вечна нощ, ала Рико предположи, че е надвечер. Чувството за задушаване ту го стягаше за гърлото, ту го отпускаше. Не биваше в никакъв случай да се предава на клаустрофобията. Не и преди да се е измъкнал от страната. Да е избягал. Далече от Валентин. Мамка му, как си мечтаеше сега за килията. За безопасността. За самотата. За въздух, който ти позволява да дишаш.
    Жената на екрана продължаваше методичната си работа, но се наложи да се премести, защото конят направи няколко крачки напред и за малко попадна извън кадър.
    — Здрасти, Рико.
    Рико се вцепени. Тих, шепнещ глас, който обаче прониза ухото му като остра ледена висулка.
    — „Приятелите на Ванеса“ — истинска класика от осемдесетте. Знаеш ли, че Ванеса починала по време на снимачния процес? Стъпкала я някаква кобила. Ревност или?
    Рико понечи да се обърне, но усети как някаква ръка стегна тила му като в менгеме. Понечи да извика, ала другата ръка запуши устата и носа му. В ноздрите му нахлу остра миризма на мокра вълна.
    — Направо се разочаровах, че те открих толкова лесно. Кино за перверзници. Прекалено предсказуемо, не мислиш ли? — Сподавен смях. — Пък и зачервеният ти скалп свети като морски фар в залата. Май напоследък екземата ти се е обострила, Рико. Обривите се влошават при стрес, прав ли съм?
    Ръката пред устата му леко отпусна натиска и Рико успя да си поеме глътка въздух. Усети миризма на винервайс и на смазка за ски.
    — Носят се слухове, че си се разбъбрил пред някаква полицайка в затвора, Рико. Общи интереси?
    Вълнената ръкавица пусна устата му. Рико задиша тежко, докато езикът му търсеше слюнка.
    — Нищо не съм ѝ казал — изпъхтя той. — Кълна се. Защо да го правя? И без това щяха да ме пуснат след броени дни.
    — За пари.
    — Имам пари!
    — Профука всичките си мангизи за рохипнол, Рико. Хващам се на бас, че и в момента имаш хапчета в джоба си.
    — Вдругиден заминавам за Тайланд. Изобщо не се бъзикам! Повече няма да ти създавам никакви грижи, обещавам.
    Рико и сам си даваше сметка, че звучи като човек, разтресен от яко шубе, но изобщо не му пукаше. Защото наистина го тресеше яко шубе.
    — Споко, Рико. Нямам намерение да наранявам татуировчика си. След като съм ти позволил да забиваш игли в кожата ми, явно ти имам доверие, нали?
    — М… можеш да разчиташ на мен.
    — Добре. Патая звучи чудесно.
    Рико не отговори. Изобщо не бе споменавал в кой град смята да отседне. Откъде… Рико потъна назад, когато мъжът зад него се хвана за облегалката му, докато се изправяше.
    — Трябва да тръгвам. Чака ме работа. Стой на слънце, Рико. Казват, че помагало срещу екзема.
    Рико се обърна и вдигна глава. Платнена кърпа покриваше долната част от лицето на мъжа, а очите му не се виждаха добре в тъмното. Той се наведе рязко към Рико:
    — По време на аутопсията на Ванеса открили, че е пипнала венерически болести, дотогава неизвестни на медицината. Знаеше ли го? Затова те съветвам да се придържаш към собствения си вид.
    Рико проследи с поглед бързо отдалечаващата се към изхода фигура. Мъжът свали кърпата от лицето си. Зелената светлина от табелката „exit“ падна върху лицето му, преди той да хлътне зад черната сукнена завеса. И сякаш кислородът отново нахлу в залата. Рико жадно го пое в гърдите си, премигвайки срещу схематичното тичащо човече на табелката.
    Чувстваше се объркан.
    Объркан, защото продължаваше да е жив, и още пообъркан от току-що видяното. Не го учудваше фактът, че като повечето перверзници и този си бе набелязал предварително най-близкия авариен изход; учудваше се, понеже не беше той. Имаше същия глас, смееше се по същия начин, но мъжът, когото зърна под светлината на табелката за частица от секундата, не беше Валентин.

Седемнайсета глава

    — И се пренесе да живееш тук? — Беате огледа просторната кухня.
    Навън мракът се спускаше над възвишението Холменколен и съседните къщи. Сред тях нямаше две еднакви, но всички бяха поне двойно по-големи от къщата, която Беате наследи от майка си в източната част на града, ограждаха ги двойно по-високи дувари, разполагаха с по-големи гаражи, а на пощенските им кутии се мъдреха двойни фамилни имена със съединителна чертица. Беате, поначало предубедена към западните квартали, се затрудняваше да възприеме Хари Хуле в подобна обстановка.
    — Да — той наля кафе в две чаши.
    — Не ти ли е… самотно?
    — Мхм. Нали и ти живееш сама?
    — Да, но…
    Беате млъкна. Искаше да възрази, че всъщност обитава уютна, боядисана в жълто къща, построена в герхардсенски18 дух през периода на възстановяването на щетите след Втората световна война; семпла и практична къща в пълен противовес на грандоманския стил, в който състоятелните граждани на Осло си вдигаха не къщи, а цели крепости. Черният байц и масивните дървени трупи придаваха на къщата, наследство от бащата на Ракел, тягостен, неизменно мрачен вид дори в слънчеви дни.
    — Ракел се прибира през уикендите — обясни Хари и поднесе чашата към устните си.
    — И нещата вървят добре?
    — Идеално.
    Беате кимна. Забелязваше колко е променен. Около очите му се бяха нароили фини бръчици, но въпреки това изглеждаше подмладен. Титановата протеза, заместваща средния пръст на едната му ръка, издрънча леко в чашата.
    — При теб как е? — поинтересува се Хари.
    — Бива. Заета съм. Малката гостува на баба си в Стайншер.
    — Вече? Направо се стряскам колко бързо… — той примижа и се засмя тихо.
    — Да — Беате отпи от кафето си. — Хари, исках да се видим, за да разбера какво всъщност се случи.
    — Знам. И аз мислех да ти се обадя, но първо трябваше да уредим въпроса с Олег. И да се посъвзема.
    — Разкажи ми.
    — Дадено — Хари остави чашата. — Докато разследвах, ти беше единственият ми източник на информация. Помогна ми и ти дължа огромна благодарност, Беате. Само на теб съм склонен да разкрия истината, но първо помисли дали наистина искаш да я узнаеш. Може да те хвърли в сериозна дилема.
    — Още докато ти помагах, станах твой съучастник, Хари. Успяхме да пресечем трафика на виолин. Той изчезна от пазара в Осло.
    — Прекрасно — сухо отбеляза Хари. — За да могат хероинът, крекът и спийдболът отново да залеят пазара.
    — Главният доставчик на виолин си отиде. Рудолф Асаев е мъртъв.
    — Знам.
    — Нима? И откъде? Лежа в кома няколко месеца в Държавната болница, и то под чуждо име.
    — Асаев? — вдигна вежда Хари. — Мислех, че се е споминал в хотелската стая в „Леон“.
    — Там го намериха. Кръвта му почти бе изтекла, но успяха да го стабилизират за известно време. Откъде знаеш къде са го открили? Информацията се пазеше в най-строга тайна.
    Хари завъртя мълчаливо чашата в ръка.
    — Стига бе… — въздъхна тежко Беате.
    — Предупредих те, че е по-добре да не знаеш — сви рамене Хари.
    — Ти ли го наръга?
    — Ще смекча ли вината си, ако кажа, че беше при самоотбрана?
    — Открихме куршум в дървената рамка на леглото. Прободната рана беше дълбока и широка. Съдебният лекар заключи, че след навлизането му в плътта, острието е било завъртяно няколко пъти.
    Хари заби поглед в чашата.
    — Въпреки това явно не съм си свършил работата както трябва.
    — За бога, Хари… как… как… — понеже Беате не бе свикнала да повишава тон, гласът ѝ застърга като циркуляр.
    — Той закачи Олег за наркотиците — прошепна Хари, без да откъсва поглед от чашата.
    Поседяха мълчаливо, заслушани в скъпоценната тишина на Холменколен.
    — Асаев ли те простреля? — попита накрая Беате.
    Хари прокара пръст по сравнително пресния белег отстрани на челото си.
    — Кое те кара да мислиш, че съм го получил от куршум?
    — Какво ли разбирам от огнестрелни рани — аз, нищо и никакъв криминален експерт?
    — Един от бригадирите на Асаев. Откри огън от упор. Два в гърдите, третият в главата.
    Беате усещаше, че Хари казва истината, но не и цялата истина.
    — И как оцелява човек след такава стрелба?
    — От две денонощия не си бях събличал бронежилетката. Крайно време беше да ми се издължи за предаността. Но раната в главата ме извади от строя и сигурно щях да гушна букета, ако…
    — Ако?
    — Ако типчето не беше притичало до спешното. Насочило пистолет срещу един от лекарите и го довлякло тук. Той ме спаси.
    — За бога, Хари, какви ги говориш? Защо за пръв път чувам тази история?
    — Докторът веднага ме превързал и настоял да извикат линейка, но аз се свестих бързо и ме закараха у дома.
    — Защо отказа да постъпиш в болница?
    — Не исках да се вдига патърдия. Как я кара Бьорн? Да не е хванал някое гадже?
    — Този тип… дето първо се е опитал да те застреля, а после те е спасил… кой е?
    — Не е искал да ме убива, стана случайно.
    — Случайно? Три изстрела на месо не ми звучат като случайност, Хари.
    — Ако те тресе абстиненция след продължителен прием на виолин и държиш „Одеса“, може да се случи и на теб.
    — „Одеса“?
    Беате знаеше за кое оръжие става дума. Евтина реплика на руския „Стечкин“. На снимки „Одеса“-та приличаше на безформен хибрид между пистолет и автомат, споен в часовете по металообработване от ученик с посредствени заложби. Оръжието се радваше на голяма популярност сред руските урки и сред редиците на организираната престъпност, защото произвеждаше стрелба и в единичен, и в автоматичен режим. Съвсем лек натиск върху спусъка на „Одеса“-та беше достатъчен от дулото да изхвърчат два куршума. Или дори три. Изведнъж Беате се сети, че „Одеса“ стреля с редките патрони „Макаров“ от калибър 9/18 мм — мунициите, с които бе застрелян Густо Хансен.
    — Много ми се ще да видя това оръжие — бавно изрече тя и забеляза как погледът на Хари заснова неспокойно из стаята.
    Беате се обърна. Зад нея имаше само допотопен черен ъглов шкаф.
    — Така и не ми отговори кой е бил онзи тип.
    — Не е важно. Отдавна е извън твоята юрисдикция.
    — Прикриваш човек, който едва не те е убил.
    — Това, че после ме спаси, прави жеста му още по-похвален.
    — Затова ли се опитваш да го предпазиш?
    — Често е пълна загадка как избираме кого да вземем под крилото си, не мислиш ли?
    — Така е. Самата аз съм доста подходящ пример. Винаги съм гледала да се застъпвам за колегите си. Като специалист по особеностите на човешкото лице присъствах на разпита на бармана от „Come As You Are“ — бара, в който един от наркотрафикантите на Асаев беше убит от висок рус мъж с белег от устата до ухото. Показах на бармана снимки и двамата поговорихме. Както ти е добре известно, визуалната памет се манипулира изключително лесно. С малко обработка свидетелите изведнъж вече не си спомнят толкова точно онова, в което допреди малко са се кълнели. Накрая барманът беше сто процента сигурен, че убиецът от бара не е Хари Хуле, чиито снимки му бях показала.
    — Благодаря — кимна Хари.
    — Мислех да кажа, че няма за какво — Беате поднесе чашата към устните си. — Но всъщност има. И ще ти предложа начин да ми върнеш жеста.
    — Беате…
    — Непрекъснато бдя над доброто на гилдията. Приемам винаги присърце смъртните случаи при изпълнение на служебния дълг. Знаеш защо. Първо баща ми, после Як Халвуршен…
    Беате машинално посегна към обицата си — отливка от копчето на куртката, с която бе загинал баща ѝ.
    — Не знаем кой е следващият, но ще направя и невъзможното, за да спра този изверг, Хари. Готова съм на всичко. Разбираш ли?
    Хари мълчеше.
    — Извинявай. Какво ли те питам! Самият ти изгуби немалко близки хора.
    Хари потърка опакото на дланта си о чашата, все едно да я стопли. После стана и отиде до прозореца. Постоя там безмълвно, после подхвана:
    — Както ти е известно, сериен убиец едва не погуби Ракел и Олег. Влезе в живота им по моя вина.
    — Оттогава мина много време, Хари.
    — Сякаш беше вчера. За мен споменът винаги ще си остане съвсем пресен. Нищо не се е променило, но все пак се опитвам да се променя.
    — И успяваш ли?
    — Понякога да, понякога не — сви рамене Хари. — Споделял ли съм ти, че през всичките тези години редовно забравях да купя подарък за рождените дни на Олег? Ракел ми напомняше седмици преди събитието, но все ме налягаха други грижи и изместваха ангажимента от ума ми. В големия ден, влизайки, виждах празничната украса и прибягвах до един и същи изтъркан трик. — На устните му се появи горчива усмивка. — Оправдавах се, че трябва да изляза веднага, защото съм забравил да си купя цигари, мятах се в колата, натисках газта до дупка, спирах на най-близката бензиностанция, грабвах няколко компактдиска или нещо подобно и се връщах. С Ракел знаехме, че Олег подозира какво се случва, затова се бяхме наговорили как да замазваме подобни гафове. Олег ме посрещаше с тъмните си, укоряващи очи, но преди да се втурне да ме пребърка, за да намери потвърждение на съмненията си, Ракел се хвърляше на врата ми, все едно не ме е виждала от месеци, издърпваше дисковете, затъкнати под колана на гърба ми, и се изнизваше, скрила ги някъде под дрехите си. После колкото и старателно да ме претърсваше, Олег не намираше уличаващи ме доказателства. За десет минути Ракел смогваше да опакова красиво подаръка и да залепи върху него поздравителна картичка „за… от…“.
    — И?
    — Съвсем наскоро отпразнувахме поредния рожден ден на Олег. Този път се сетих да му купя подарък навреме. Той огледа картичката и каза, че почеркът му е непознат. Защото съм я надписал аз, обясних.
    — Трогателна история — усмихна се Беате. — В крайна сметка всичко завършва с хепиенд.
    — Виж, Беате, дължа на Ракел и Олег всичко, което имам, и се нуждая от тях. За мое щастие и те се нуждаят от мен. Ти си майка и знаеш каква благословия и едновременно проклятие е да чувстваш, че си потребен някому.
    — Да. Опитвам се да ти напомня колко си нужен и на нас.
    Хари се приближи към нея и се надвеси над масата.
    — Не колкото на Ракел и Олег. Пък и никой не е незаменим в работата си, нито дори…
    — О, бързо-бързо се намират заместници на убитите. За единия няма защо да берем грижа, човекът беше пенсионер. Ще измислим кой да наследи и онези, които тепърва ще се простят с живота си.
    — Беате…
    — Видя ли ги?
    Хари сведе очи към снимките, които Беате извади от чантата си и подреди върху кухненската маса.
    — Целият му череп беше натрошен, Хари. Не му е оставил и една здрава костица. Дори аз се затрудних да го разпозная.
    Хари остана прав — като домакин, който деликатно подканва гостенката си да си върви. Беате обаче не помръдна. Отпи от кафето. Показа ясно, че не смята да го освободи от присъствието си. Хари въздъхна. Беате отпи още една глътка.
    — Олег възнамерява да запише право, след като го изпишат от клиниката, нали? А после да кандидатства в Полицейската академия?
    — Откъде знаеш?
    — От Ракел. Чухме се, преди да дойда при теб.
    — Говорила си с Ракел? — Светлосините очи на Хари потъмняха.
    — Обадих ѝ се в Швейцария и ѝ обясних за какво смятам да те моля. Постъпих неуместно и съжалявам, но както вече ти казах: няма да се спра пред нищо.
    Устните на Хари се раздвижиха в беззвучна ругатня.
    — И тя какво отговори?
    — Че решението зависи само и единствено от теб.
    — Така и очаквах.
    — Затова те умолявам, Хари. Заклевам те в паметта на Як Халвуршен, Елен Йелтен и всички убити колеги. Но най-вече те призовавам да помислиш за онези, които все още са живи, и за избралите един ден да служат на реда.
    Челюстите на Хари се раздвижиха гневно.
    — Не съм те молил да манипулираш свидетели в моя полза, Беате.
    — Ти никога не си ме молил за нищо, Хари.
    — Става късно и ще те помоля да…
    — … си вървиш — довърши тя и кимна.
    В погледа на Хари се бе появила онази категоричност, която сломяваше съпротивата на събеседниците му. Беате стана и излезе в коридора. Облече си якето и го закопча. Застанал на вратата на кухнята, Хари я наблюдаваше.
    — Съжалявам, задето прибягнах до такива крайности. Не биваше да се намесвам в личния ти живот. Все пак става дума за работа. Просто за работа — тя усети, че гласът ѝ ще се скърши, и избъбри на един дъх: — И си напълно прав. Лоялността към всяка кауза си има граници. Чао.
    — Беате…
    — Лека нощ, Хари.
    — Беате Льон.
    Тя вече бе отворила вратата и бързаше да излезе, та Хари да не види насълзените ѝ очи, но той застана зад нея и бутна вратата. Беате чу гласа му съвсем близо до ухото си:
    — Задавали ли сте си въпроса как убиецът е съумял да подмами полицаите да се явят съвсем доброволно на местопрестъпленията, и то на датата, на която са били извършени първите убийства?
    — Какво имаш предвид? — Беате пусна дръжката.
    — Чета вестници. Пише, че полицай Нилсен е стигнал до езерото Трюван с личния си фолксваген, намерен на близкия паркинг. По пътеката, спускаща се до станцията на лифта, не се открити други следи, освен неговите. Разполагате и с видеозапис от бензиностанция в Драмен. На него се вижда как Антон Митет се вози сам в автомобила си, преди да бъде убит. И двамата са били наясно с какви прийоми си служи убиецът. И въпреки това са се отзовали на поканата му.
    — Мислили сме по този въпрос, разбира се, но не стигнахме до задоволително обяснение. Знаем, че преди да се отправят към местопрестъплението, получават повикване от телефонна будка, разположена недалеч оттам. Затова, по наше предположение, полицаите са се досещали кой им се обажда и са смятали за възможно да заловят убиеца без чужда помощ.
    — Грешите.
    — Нима?
    — Групата за оглед е открила полицейски пистолет с празен пълнител и пачка патрони в жабката на Антон Митет. Ако той действително е знаел, че отива при убиеца, е щял най-малкото да си зареди пистолета.
    — Може да е смятал да го направи по-късно, но когато е посегнал да отвори жабката, убиецът го е изпреварил…
    — Повикването е постъпило в телефона му в 10,31, а той е спрял да зареди бензин в 10,35. Тоест, след обаждането най-спокойно е спрял на бензиностанция.
    — Навярно горивото е привършвало?
    — Нищо подобно. На уебстраницата на „Афтенпостен“ публикуваха видеозаписа от охранителната камера до бензиностанцията под надслов „Кадри, заснети минути преди екзекуцията на Антон Митет“. На клипа се вижда как едва трийсет секунди след като Митет започва да зарежда, бензиновият пистолет отскача: знак, че резервоарът е пълен догоре. С други думи, Митет е разполагал с достатъчно гориво да стигне до местопрестъплението и да се прибере у дома. Всичко това показва, че изобщо не е бързал.
    — Значи е можел съвсем спокойно да си зареди пистолета на бензиностанцията, но не го е направил.
    — Бертил Нилсен също е имал служебно оръжие в жабката на фолксвагена. Слиза от колата, но не го взема със себе си. И така, двама полицаи с дългогодишен опит в следователската работа отиват на място, където преди време е извършено убийство, останало неразкрито, макар да знаят, че техен колега е станал жертва при сходни обстоятелства. Можели са да се въоръжат, но не са го сторили. Шофирали са дотам спокойно, без да бързат. Полицаи, натрупали с годините много рутина; полицаи, които са се уморили да се правят на герои и не поемат излишни рискове. За какво ви говори всичко това?
    — Добре, Хари — Беате се обърна, облегна се на вратата и тя се хлопна зад гърба ѝ. — До какво заключение би трябвало да стигнем според теб?
    — Нито Бертил Нилсен, нито Антон Митет са тръгнали към местопрестъплението с идеята да залавят убиец.
    — Вероятно си прав. По-скоро са си мислели, че отиват на гореща среща с красавица, която си пада по секса на зловещи места — пошегува се Беате, но Хари опроверга и тази версия с безизразно лице:
    — Ако случаят беше такъв, мацката щеше да ги предупреди по-отрано.
    Беате се замисли.
    — Ами ако убиецът се е представил по телефона за журналист, който прави репортажи за неразкрити убийства, и е настоял да се срещнат с Митет късно вечерта, защото по тъмно снимките ще изглеждат още по-злокобни?
    — До местопрестъпленията не се стига толкова бързо. Особено до езерото Трюван. Бертил Нилсен е тръгнал от Долен Айкер и е шофирал дотам повече от половин час. Пък и кой утвърден полицай ще работи ангария, та криминалната преса да вдигне шумотевица с поредното си бомбастично заглавие?
    — Като казваш ангария, намекваш…
    — Полицаите са се отзовали, защото са мислели, че ги викат по работа.
    — Защото убиецът се е представил като техен колега?
    — Мхм.
    — Убиецът се свързва с тях под маската на мним полицейски служител и обяснява, че звъни от местопрестъплението, защото… защото там се очаква ново престъпление и… и… — Беате подръпна обицата-копче — … и ги моли за помощ при възстановката на първоначалното убийство!
    Усети, че се усмихва като ученичка, отговорила правилно на учителя си, и се изчерви, съвсем придобивайки вида на невръстна госпожичка.
    — Топло, топло… Но понеже напоследък началството наложи строги ограничения на извънредния труд, според мен Митет би се учудил, ако го повикат да съдейства за следствен експеримент извън работното му време, и то посред нощ, още повече че такива възстановки изискват дневна светлина.
    — Предавам се.
    — Нима? Какво трябва да ти съобщят, та да хукнеш навън посред нощ?
    Беате се плесна по челото.
    — Ама разбира се! Къде ни е бил умът досега?

Осемнайсета глава

    — Какво? — смая се Катрине и потрепери. Мразовитият вятър ги пронизваше, докато стояха на стълбите пред жълтата къща в Бергслиа. — Обажда се на набелязаната мишена и ѝ съобщава, че убиецът на полицаите е взел поредната си жертва?
    — План, гениален по своята простота — Беате се увери, че ключът приляга, завъртя го и отвори вратата. — Обажда им се човек, който се представя за член на разследващата група. Поръчва им незабавно да се явят на местопрестъплението, защото познават обстоятелствата около предното убийство и могат да съдействат на екипа с ценни сведения, които да им дадат насоки какво да търсят, докато следите са все още пресни.
    Беате влезе първа. Не беше забравила обстановката. Криминалистите никога не забравят местопрестъпленията — и това съвсем не е клише. Спря насред стаята. Слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, чертаеше разкривени четириъгълници върху голия, равномерно избелял паркет. От години тук почти нямаше мебели. Навярно роднините на убития бяха отнесли повечето покъщнина след смъртта му.
    — Интересно — отбеляза Столе Ауне, заел позиция до единия прозорец, откъдето се откриваше изглед към гората между къщата и сграда, където, по негово предположение, се помещаваше гимназията „Берг“. — Убиецът използва истерията, предизвикана от самия него, като средство за примамка.
    — Ако се беше обадил на мен, изобщо нямаше да се усъмня — призна Катрине.
    — Точно затова отиват невъоръжени и не бързат — обясни Беате. — Смятат, че са извън опасност, щом на мястото вече е пристигнал полицейски екип.
    — Но откъде убиецът е сигурен, че мишената му няма да звънне на друг колега и така няма да разобличи пъкления му план? — попита Бьорн, докато устата му се издуваше от отхапания сухар, намазан с хайвер.
    — Навярно убиецът ги предупреждава изрично да не разговарят с никого — Беате огледа критично трохите, посипали се по пода.
    — И това звучи съвсем логично — съгласи се Катрине. — Подобно искане не би събудило съмнения у полицаите с опит в разследването на убийства. Всеизвестно е, че обикновено се стремим да запазим в тайна информацията за намерения труп възможно по-дълго, ако това ще подпомогне работата ни.
    — И как точно ще я подпомогне? — поинтересува се Ауне.
    — Убийците свалят гарда, докато си мислят, че жертвата не е открита — обясни Бьорн и отхапа ново парче от сухара.
    — И Хари издекламира всичко това на един дъх? — смая се Катрине. — Само въз основа на прочетеното в пресата?
    — Иначе нямаше да е Хари — Беате чу бумтенето на подземните мотриси от другата страна на шосето.
    От прозореца се виждаше покривната конструкция на стадион „Юлевол“. Изолацията на прозорците беше твърде паянтова, за да възпрепятства нестихващия шум от уличното движение по околовръстен път номер три. Беате и до днес си спомняше какъв студ браха миналия път тук. Дори в белите костюми, нахлузени върху връхните дрехи, криминалистите не спряха да треперят. Тогава тя си помисли, че едва ли ниската температура е единствената причина за тръпките, които побиват всеки, прекрачил прага на стаята. Навярно, предположи тя, затова жилището отдавна стои необитавано. Защото всички потенциални наематели или купувачи усещат мразовития полъх от легендите и слуховете.
    — По пътя на логиката Хари се е досетил как убиецът примамва жертвите си. Но ние и преди това знаехме, че те отиват при него доброволно и сами. Следователно откритието не е кой знае какъв напредък в разследването, нали?
    Беате се приближи до другия прозорец и разучи старателно терена. Той предлагаше идеални условия за разполагане на спецчастите от „Делта“, например в падината пред железопътните релси и евентуално в съседните сгради от двете страни. Накратко, можеха да обградят къщата.
    — На Хари винаги му хрумва най-елементарното обяснение и като го слуша, човек се чуди как не се е сетил сам — отбеляза Беате. — Трохите.
    — А? — сепна се Бьорн.
    — Трохите от сухара.
    Бьорн сведе поглед към пода и пак вдигна глава към Беате. После откъсна лист от бележника си, приклекна и събра трохите върху хартията.
    Беате срещна въпросителния поглед на Катрине.
    — Знам какво си мислиш. Защо е целият този педантизъм, щом от извършването на престъплението е минала цяла вечност. Но всъщност всяко място, където е извършено неразкрито убийство, е и си остава местопрестъпление и има опасност да се заличат потенциални следи.
    — Очакваш ли тук да откриеш следи от Резача? — попита Столе.
    — Не — Беате погледна пода.
    Навярно го бяха минали с шлайфмашина. В паркета се бе пропила толкова много кръв, че цикленето не би свършило никаква работа.
    Столе си погледна часовника.
    — След малко трябва да съм в кабинета, защото имам сеанс. Ще изплюете ли камъчето каква идея е лансирал Хари?
    — Не оповестихме цялата информация в медиите, но когато намерихме трупа в тази стая, първо се наложи да се уверим, че наистина е човек.
    — Олеле — потръпна Столе. — Искаме ли да чуем продължението?
    — Да — категорично отсече Катрине.
    — Тялото беше раздробено на съвсем малки парчета, което в началото ни затрудни да се ориентираме кое какво е. Беше изложил гърдите зад витрината на онзи шкаф. С какво оръдие е нарязал тялото ни подсказа единствено ножчето от прободен трион. А който… се интересува от повече подробности, да прочете този доклад — Беате потупа чантата си.
    — Благодарим! — усмихна се Катрине, ала усети, че малко преигра с ведрото настроение, и бързо нахлузи сериозна физиономия.
    — Жертвата, младо момиче, е била сама вкъщи — продължи Беате. — Още тогава ни направи впечатление, че убийството е извършено по сходен начин с убийството край езерото Трюван. В случая обаче за нас най-важното е, че извършителят остана неразкрит, а самото престъпление е извършено на седемнайсети март.
    В стаята се възцари пълно мълчание. Чуваше се жизнерадостната глъчка от училищния двор в другия край на горичката.
    Бьорн пръв наруши тишината:
    — Тоест след три дни.
    — Да. И този болен мозък Хари е предложил да устроим капан, нали? — предположи Катрине.
    Беате кимна.
    — Защо никой от нас не се сети по-рано?
    — Защото никой от нас не успя да сети как убиецът съумява да подмами жертвите си на местопрестъпленията — отвърна Столе.
    — Възможно е Хари да греши — предупреди Беате. — Както по отношение на способите на убиеца, така и по отношение на следващото местопрестъпление. След първото полицейско убийство минаха няколко дати, когато са извършвани неразкрити убийства в района, а няма нови жертви.
    — Но Хари е забелязал сходства между метода на Резача и убийствата на полицаи: хладнокръвно планиране на престъплението и — както личи — неконтролируема ярост при изпълнението.
    — Хари се обосновава с интуицията си, като под интуиция по-скоро разбира…
    — Задълбочен анализ въз основа на все още неструктурирани факти — довърши Катрине. — Познат още като метода на Хари.
    — Значи според него ще се случи след три дни — заключи Бьорн.
    — Да. Той предвиди и друго. Точно като Столе подчерта много по-голямата прилика на последното убийство с първоначалното — убиецът е завързал жертвата си в автомобил и го е бутнал в реката. Така и Хари смята, че убиецът ще продължи да се усъвършенства в подражанието на първоначалните деяния, затова следващата логична крачка била да изкопира и оригиналното оръжие на убийството.
    — Прободен трион — прошепна Катрине, останала без дъх.
    — Съвсем естествено решение за сериен убиец с нарцистичен комплекс — съгласи се Столе.
    — И Хари е убеден, че ще се случи тук? — Бьорн огледа колегите си с гримаса.
    — Всъщност Хари беше най-разколебан по въпроса за мястото. Убиецът е имал свободен достъп до другите местопрестъпления. Тази къща не е обитавана от години, защото няма желаещи да живеят в дом, където е вилнял Резача. Но все пак е заключена. Не че това е спряло убиеца да се вмъкне в командната кабина на скистанцията. Тук обаче има съседи. Да извикаш полицейски служител на това място, носи много по-сериозен риск. Затова според Хари убиецът ще разчупи досега следвания модел и ще подмами жертвата другаде. Но ние ще заложим капана за полицейския касапин тук и ще чакаме да се обади.
    Настъпи кратко мълчание. Всички се нуждаеха от време да осмислят факта, че Беате използва прозвището, лепнато му от журналистите.
    — А жертвата? — попита Катрине.
    — Подготвила съм се — Беате пак потупа чантата си. — Нося списък с всички служители, разследвали Резача. Ще им бъде наредено да си стоят вкъщи и да не си изключват телефоните, а който получи обаждане, да запази пълно спокойствие и само да потвърди, че ще се отзове. После да звънне на дежурната част, да съобщи къде са го повикали и ние даваме ход на акцията. Ако се окаже не Берг, а друго място, елитните бойци ще се изтеглят натам.
    — И въпросният колега да се държи хладнокръвно, при условие че му се обажда сериен убиец? — смая се Бьорн. — Не знам дали лично аз бих могъл да проявя чак такъв актьорски талант.
    — Изобщо не е необходимо мишената да крие безпокойството си — намеси се Столе. — Даже би събудил подозрения, ако гласът му не се разтрепери при новината, че негов колега е убит.
    — Повече ме притеснява как ще процедираме с дежурната част и с „Делта“ — призна Катрине.
    — Знам. Акцията е прекалено мащабна и не можем да я проведем без знанието на Белман и официалната разследваща група. В момента Хаген докладва на главния секретар.
    — И какво ще стане с нашия миниекип, когато той научи?
    — Засега по-важното е разследването да дръпне напред, Катрине — Беате пооправи нервно обицата си. — Да се махаме оттук. Няма смисъл да висим и да привличаме внимание. И гледайте да не оставите следи.
    Катрине направи крачка към вратата и замръзна.
    — Какво има? — попита Столе.
    — Не чухте ли? — прошепна тя.
    — Какво да чуем?
    Катрине вдигна единия си крак и погледна Бьорн с присвити очи.
    — Хрущене.
    Беате избухна в изненадващо безгрижен, звънлив смях, а Бьорн с дълбока въздишка извади листа и пак приклекна.
    — Ти да видиш — промърмори той.
    — Какво?
    — Не са трохи от сухар — той се наведе напред и надникна под масата. — А от втвърдена дъвка. Остатъкът от нея е залепен под масата. Според вещото ми заключение дъвката е изсъхнала и частици от нея са се отронили и са се посипали по пода.
    — Може да я е дъвкал убиецът — предположи Столе и се прозина. — Хората лепят дъвки под седалките в киното и в автобуса, но не и под масата за хранене в дома си.
    — Интересна теория — Бьорн вдигна една трохичка срещу светлината. — Ако я бяхме открили по-рано, можехме да вземем материал за ДНК анализ от слюнката, останала по дъвката. Но вече се е спаружила съвсем.
    — Сега да те видим, Шерлок — ухили се Катрине. — Сдъвчи я няколко пъти и се опитай да определиш марката!
    — Достатъчно — пресече ги Беате. — Да се махаме оттук.


    Арнолд Фолкеста остави чашата на масата и погледна Хари. Почеса рижата си брада. Хари често го бе виждал да вади борови иглички от нея, пристигайки на работа. Арнолд идваше с велосипед от малката си къща някъде в гората, но едва ли много далече от центъра. Ала Фолкеста обичаше да се перчи пред колегите си, лепнали му заради дългата брада, велосипеда и горската къща етикета „екозащитник“, че много се заблуждават. Описваше сам себе си като скръндза, особняк и почитател на тишината.
    — Предупреди я да не навлиза в личното ти пространство — прошепна Арнолд, та околните да не го чуят.
    — Мислех да те помоля ти да говориш с нея. Ще изглежда някак по-… — Хари не успя да намери думата. Дори не знаеше дали такава дума съществува. В случай че съществуваше, значението ѝ беше хибрид между „коректно“ и „щадящо и за двете страни“.
    — Да не би Хари Хуле да се е изплашил от невръстна девойка, хлътнала по преподавателя си? — засмя се Арнолд Фолкеста.
    — По-коректно и по-щадящо и за двете страни.
    — Оправяй се сам, Хари. За вълка говорим…
    Арнолд отметна леко глава към откритото пространство пред прозореца на столовата.
    Силие Гравсенг стоеше самотна на няколко метра от група студенти, увлечени във весел разговор. Гледаше към небето. Следеше нещо с поглед.
    Хари въздъхна.
    — Смятам да поизчакам още малко. Статистиката показва, че в сто процента от случаите подобни влюбвания в учители се оказват бързопреходни.
    — Като каза статистика, чух, че пациентът, когото Хаген бе поставил под денонощна охрана в Държавната болница, е починал от естествена смърт.
    — Така се говори.
    — Във ФБР разполагат със собствено статистическо проучване по темата. Социолози събрали данни от всички случаи, при които главните свидетели на прокуратурата умират през периода от официалното им призоваване до началото на съдебния процес. Седемдесет и осем процента от починалите свидетели по тежки дела, тоест, когато подсъдимият рискува да получи повече от десетгодишна присъда, били покосени от така наречената неестествена смърт. Тревожната статистика дала повод за повторна аутопсия на свидетели, застигнати от скоропостижна смърт, и делът нараснал до деветдесет и четири процента.
    — И?
    — Деветдесет и четири процента си е много висока стойност, не мислиш ли?
    Хари се загледа навън. Силие продължаваше да се взира към небето. Слънцето огряваше обърнатото ѝ нагоре лице.
    Хари изруга тихо и пресуши остатъка от кафето в чашата си.


    Едва крепейки се върху виенския стол в кабинета на Белман, Гюнар Хаген гледаше изненадан главния секретар. Хаген току-що му бе съобщил за малкия екип, сформиран от него в разрез с разпорежданията на Белман, и за идеята на екипа да заложи капан в Берг. Изненадата на Хаген произтичаше от факта, че признанието за служебното своеволие не помрачи ни най-малко необичайно ведрото настроение на главния секретар.
    — Отлично! — възкликна Белман и плесна с ръце. — Най-сетне някой да вземе предохранителни мерки! Ще ми изпратиш ли плана на операцията и картата, за да започваме?
    — Ние? Да не искаш лично да…
    — Да, струва ми се съвсем естествено аз да поема ръководството на акцията, Гюнар. Организация от подобен мащаб предполага решения на високо ниво…
    — Става дума само за една къща и мъж, който…
    — И е редно аз като лидер да взема дейно участие, когато от изхода на акцията зависи толкова много. Затова е важно операцията да бъде запазена в пълна тайна. Ясно?
    Хаген кимна. Нека акцията остане секретна, защото може и да не донесе резултати, криеше се зад думите на главния секретар. При благополучен изход и арест успехът щеше да се афишира шумно, а на пресконференцията Микаел Белман щеше да разтръби на всеослушание, че лично е дирижирал акцията.
    — Ясно — кимна Хаген. — Ще се заема. Да разбирам ли, че даваш картбланш на екипа в Котелното да продължи работата си?
    Микаел Белман се засмя. Хаген се питаше от какво ли е продиктувано рязкото подобрение в настроението му. Главният секретар се бе подмладил видимо с десетина години, беше отслабнал, а дълбоката бръчка, която се врязваше между веждите му още от деня на встъпването му в длъжност, се беше заличила.
    — Не ставай нахален, Хаген. Одобрявам идеята на екипа ти, но това не означава, че одобрявам служебното неподчинение.
    Хаген изтръпна. Все пак се опита да срещне и да издържи усмихнатия, ала хладен поглед на началника.
    — До второ нареждане замразявам дейността в екипа ти, Гюнар. След акцията ще поговорим. Ако междувременно до мен стигне информация, че сте се ровили из полицейските сводки или сте позвънили дори веднъж за още сведения по случая…
    „По-възрастен съм от него и съм по-стойностен човек“ — помисли си Хаген. Не сведе поглед, макар да усещаше как смесицата от непреклонност и срам рисува червени петна по бузите му.
    „Какво, като е началник! Няколко звездички повече на униформата!“ — окуражи се мислено Хаген.
    И сведе очи.


    Беше късно. Катрине Брат се взираше в доклада пред себе си. Изобщо не биваше да го прави. Беате ѝ се обади да ѝ съобщи, че заповед, спусната директно от Микаел Белман, им нарежда незабавно да прекратят самостоятелното разследване. Затова Катрине трябваше вече да си е вкъщи. Да си лежи в леглото с чаша чай от лайка и любим мъж или в краен случай пред любима телевизионна поредица, а не да седи тук, в Котелното, да чете следствени материали за убийства и да търси евентуални пропуски, несъответствия и заключения, изградени върху факти със съмнителна достоверност. А версията, която се въртеше из главата ѝ, направо си граничеше с фантасмагория, защото не беше подплатена с никакви факти. Или пък не? Лесно се добра до докладите за убийството на Антон Митет посредством вътрешната информационна мрежа на полицията. Описът на откритите в колата му вещи беше колкото подробен, толкова и убийствено скучен. Но една от иззетите находки задейства предупредителна лампичка в ума ѝ. Под шофьорската седалка разследващите бяха открили стъргалка за лед, запалка и дъвка, залепена от долната част на калъфа.
    Катрине се подвоуми. Набра номера. Обади се жена. Звучеше омаломощена и зашеметена от успокоителни. Катрине се представи и зададе въпроса, който я вълнуваше.
    — Дъвка ли? — повтори бавно Лаура Митет. — Не, Антон не дъвчеше дъвки. Пиеше кафе.
    — А преотстъпвал ли е колата на друг човек?
    — Само Антон караше фолксвагена.
    — Благодаря.

Деветнайсета глава

    Над жълтата дървена къща в квартал „Опсал“ се спускаше мрак. Прозорците на кухнята светеха. Беате Льон тъкмо се чу с дъщеря си. После размени две-три думи и със свекърва си и двете се разбраха, ако малката продължава да кашля и температурата ѝ не спадне, да остане още няколко дни в Стайншер. Бабата и дядото изобщо не бързаха да я изпращат обратно в Осло.
    Беате откачи от шкафа под мивката найлоновото пликче с отпадъци и го напъха в голям бял чувал за смет. Телефонът отново звънна.
    Катрине премина на темата без предисловия:
    — Под шофьорската седалка на Митет е открита дъвка.
    — Добре…
    — Изстъргали са я и са я приложили към доказателствата, но не са я изследвали за ДНК.
    — И аз не бих го направила, ако дъвката е под шофьорската седалка. Защото най-вероятно ще съдържа следи от слюнката на Митет. Катрине, нали разбираш, че ако криминалистите се впуснат да проверяват за ДНК всички дреболии на местопрестъплението, няма да им стигнат и…
    — Но Столе много прозорливо отбеляза, че никой не си лепва дъвката под масата в собствения си дом. Или, в случая, под седалката в личния си автомобил. Съпругата му твърди, че Митет никога не е имал навика да дъвче дъвка. Според мен дъвката е залепена под седалката от човек, който се е навел за малко над шофьорското място. А в доклада пише, че убиецът най-вероятно е седял на пасажерската седалка отпред и се е надвесил над Митет, докато е привързвал с пластири ръцете му към волана. Автомобилът е престоял в реката, но по мнението на Бьорн ДНК следите в дъвката могат да…
    — Усещам накъде биеш — прекъсна я Беате. — Обади се на някой от официалната разследваща група и му съобщи какво си открила.
    — Не разбираш ли? Дъвката е пряка следа към убиеца.
    — Повече от ясно ми е какво си намислила, но в момента тази дъвка ще ни отведе право в ада. Снеха ни от случая, Катрине.
    — Ще се поразходя до хранилището за доказателства и ще изпратя проба от дъвката за ДНК анализ. Ще сравним получения профил с базата данни. Ако не излезе съвпадение, никой няма да разбере. Но в противен случай — бум! — ще сме разкрили случая и няма кой да ни каже копче. Признавам, в момента говори и егото ми. Нека поне веднъж ние да оберем лаврите, Беате. Ние. Жените. По дяволите, заслужаваме това признание.
    — Знам колко съблазнителен е успехът, пък и няма да саботираме ничие разследване, но…
    — Никакво но! Веднъж и ние да бъдем по-напористи. Или искаш пак да видиш как Белман се перчи със самодоволната си усмивка и обира овациите от нашия успех?
    Настъпи мълчание. Продължително мълчание.
    — Никой нямало да разбере… — подхвана Беате. — Но всеки достъп до веществените доказателства в хранилището се завежда надлежно в книгата за отчет. Открият ли, че сме ровили нерегламентирано из предметите, иззети по делото „Митет“, веднага ще ни изпеят на Белман.
    — Какви ти отчети! Ако не се лъжа, началникът на криминалните експерти разполага с ключ за хранилището, защото често му се налага да влиза там извън обявеното работно време.
    Беате въздъхна тежко.
    — Обещавам да не върша глупости — побърза да я увери Катрине. — Отбивам се у вас, вземам ключа, намирам дъвката, отрязвам съвсем малко парченце, прибирам всичко във вида, в който съм го заварила, и още утре сутринта парченцето постъпва за анализ в Съдебна медицина. Ако задават въпроси, ще ги излъжа, че ми трябва за друг случай. Става ли?
    Беате Льон претегли всички плюсове и минуси. Всъщност щеше да стане съвсем лесно, но идеята никак не ѝ допадаше. Пое си дъх, преди да отговори.
    — Или, както казваше Хари: „вкарай проклетата топка във вратата!“ — довърши Катрине.


    Рико Херем лежеше и гледаше телевизия. Беше едва пет сутринта, но не го хващаше сън, защото не беше привикнал към местното часово време. Повтаряха същото научно-популярно предаване от вчера. Комодски варан пълзи тромаво по някакъв плаж. Дългият език на влечугото изскочи от устата му, сондира терена, после пак се прибра. Варанът преследваше воден бивол, когото беше ухапал, но му бе причинил съвсем безобидна рана. Влечугото го дебнело от няколко дни, поясни гласът зад кадър. Рико намали звука. Бръмчащият климатик нарушаваше тишината в стаята, ала не смогваше да охлади въздуха. Още в самолета Рико усети първите признаци на простуда. Нищо ново под слънцето. Комбинацията от климатик и прекалено тънки дрехи, докато летиш към гореща дестинация, превръща ваканцията ти в кошмар: главоболие, хрема, висока температура. Но Рико не беше дошъл за неколкодневна почивка. Щеше да постои доста по-дълго от обикновените туристи. Защо му беше да се прибира в Норвегия? Намираше се в Патая — Меката на всички сексманиаци и преследвани от закона. Достатъчно беше да излезе от хотела, за да осъществи всичките си мераци. През комарника на прозореца чуваше уличното движение и гласове, които бъбреха на местния език. Рико не отбираше бъкел тайски. Не му и трябваше. Беше дошъл да го обслужват, а не той да обслужва. Видя ги на идване от летището. Стояха пред go-go баровете, където предлагаха стриптийз и не само. Младите. Свежичка плът. А по-навътре в уличките, зад подноси, от които продаваха дъвки — съвсем невръстните. Няма да му избягат. Само да се посъвземе и няма да им прости. Ослуша се дали не се чуват вълни, макар да знаеше, че се бе настанил в хотел, далече от брега. Ала плажът го очакваше. Плажът и палещото слънце. Очакваха го питиетата и другите farang-и, както тук наричаха европейците, дошли по същата работа като Рико. Те можеха да му дадат ценни съвети как да се уреди с приятна компания. Тук беше и комодският варан.
    Нощес пак сънува Валентин.
    Рико се пресегна към бутилката с вода върху нощното шкафче. По гърлото му бе полепнала миризмата на собствената му устна кухина, на гнилоч и на зараза.
    Заедно с европейската закуска, която почти не докосна, му донесоха норвежки вестници, издадени само преди два дни. Не пишеше да са заловили Валентин. Нямаше и да го заловят: Валентин вече не беше същият.
    Рико се колебаеше дали да не се обади на онази полицайка, Катрине Брат, и да я предупреди, че извергът се е преобразил. В задграничните частни клиники на юг срещу няколко норвежки хилядарки те правят неузнаваем. Ще се свърже с Брат, ще ѝ остави анонимно съобщение, че Валентин, силно променен след пластична операция, е забелязан да се навърта около Рибния магазин. Рико няма да иска нищо в замяна. Само ще помогне на полицията да закопчае Валентин. Ще си осигури спокойни сънища.
    Комодският варан се бе разположил на няколко метра от мястото, където в прохладната тиня киснеше водният бивол, наглед невъзмутим въпреки близостта на кръвожадното триметрово чудовище.
    Рико усети как му се повдига и спусна краката си на пода. Мускулите го боляха. По дяволите, тежък излезе този грип.
    Върна се от банята; киселата слюнка още пареше гърлото му, но беше взел две решения. Първо, да посети една от онези клиники и да се уреди със силни лекарства, каквито в Норвегия и посмъртно няма да ти изпишат. И второ, след като ги изпие и почувства подобрение, да се обади на Брат. Да ѝ опише променената версия на Валентин. После да поспи.
    Увеличи звука с дистанционното.
    — Дълги години учените смятаха, че the komodo dragon19 умъртвява жертвите си със слюнката си, защото тя съдържа болестотворни бактерии, които, попадайки в кръвообращението на ухапаното животно, причиняват остра инфекция — обясняваше на английски ентусиазираният глас зад кадър, — но по последни открития гущерът притежава жлези, синтезиращи отрова, която блокира съсирването на кръвта на жертвата, и дори привидно безобидна рана, нанесена от комодски варан, води до смъртоносна кръвозагуба.
    Рико потръпна. Стисна очи с надеждата да поспи. Рохипнол. Не се заблуждаваше: грипоподобните му симптоми можеха да са признак на абстиненция. Рохипнолът навярно присъстваше в менюто на хотелите в Патая. Рико рязко облещи очи. Задушаваше се. В пристъп на дива паника размаха ръце и крака, за да спре въображаемия си нападател. Обзе го същото усещане като в Рибния магазин. Нещо изпомпи целия наличен кислород! Най-после дробовете получиха своето и той се просна обратно в постелята.
    Прикова поглед във вратата.
    Беше заключена.
    Тук нямаше никой. Никой освен него.

Двайсета глава

    Катрине се изкачваше по хълма в нощната тъмнина. Бледа, анемична луна, увиснала ниско на небосклона, пръскаше мъждива светлина, но Главното управление не я отразяваше, а като черна дупка я поглъщаше без остатък. Катрине погледна компактния, делови часовник, наследен от баща ѝ — компрометиран полицай с прозвището Железния Рафто, което много му прилягаше. Стрелките показваха единайсет и четвърт.
    Тя бутна вратата на Управлението — неприветливо тежка и с прозорец, напомнящ илюминатор. Мнителността я посрещна още на прага.
    Катрине махна на охраната, който седеше отляво, но я виждаше. Отключи си и влезе във фоайето. Подмина регистратурата — там нямаше дежурен — и слезе с асансьора в сутерена, оскъдно осветен. Стъпките ѝ затрополяха по бетонния под. Тя се ослушваше за чужди.
    През работно време желязната врата на доказателственото хранилище стоеше отворена към гишето вътре. Катрине извади ключа, взет от Беате, пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори. Влезе. Ослуша се.
    После заключи вратата отвътре.
    Включи фенера, вдигна дъската пред гишето и пристъпи в тъмното хале. Цареше толкова гъст мрак, че светлият конус от фенера с мъка проби тъмнината и се добра до редиците със стелажи. Върху тях стояха кутии, увити в няколко слоя найлон. Предметите вътре се виждаха съвсем бегло.
    Явно хранилището се стопанисваше от човек с вродена любов към реда, защото кутиите стояха наредени като под конец и по-късите им страни образуваха гладка равнина. Катрине тръгна бързо между стелажите, а очите ѝ засноваха по входящите номера върху етикетите им. Бяха номерирани по дата: веществените доказателства, иззети по най-новите дела, стояха непосредствено до вратата, а иззетите по дела с изтекла давност оставаха в дъното. По-голямата част от непотребните вече предмети или се връщаха на собствениците им, или се унищожаваха.
    Катрине тръгна между стелажите, насочи фенера към дъното на помещението и светлият конус озари кутията, обект на нейния интерес. Намираше се на най-долния рафт и когато я издърпа, дъното на кутията остърга пода. Вдигна капака. Съдържанието съвпадаше с описаното в протокола. Стъргалка за лед, калъф от автомобилна седалка, найлонов илик с няколко косъма, втори с изсъхнала дъвка. Тя остави фенера на пода, разпечата плика с дъвката, извади я с пинцета и понечи да отреже парченце от нея, но усети неочакван полъх във влажния въздух.
    Видя как тънките косъмчета по ръката ѝ настръхнаха. Вдигна глава, взе фенера и го плъзна нагоре по стената. На тавана имаше вентилационна розетка. Не ѝ се вярваше движението във въздуха да е дошло оттам.
    Ослуша се.
    Тишина. Пълна тишина Само кръвта шумеше в ушите ѝ.
    Катрине пак насочи вниманието си към дъвката. Извади швейцарското си ножче и отряза парченце от нея. Откъм входната врата долетя глух шум и тя се вцепени. Слухът ѝ не успя да идентифицира звука. Дрънчене на ключ? Хлопване на дъска? Навярно бе доловила един от онези звуци, задължителни за такива големи сгради.
    Катрине изгаси фенера и притаи дъх. Премига срещу мрака, все едно така щеше да подобри остротата на зрението си. Беше тихо. Тихо като в…
    Постара се да не довършва мисълта си. Опита се да разсъди над въпроса, който обикновено успокояваше пулса ѝ: какво е най-лошото, което може да я сполети? Да я разобличат, че водена от прекомерна амбиция, нарушава нормативната уредба; да я накажат с мъмрене и да я изпратят обратно в Берген. Кофти, но не и причина сърцето ѝ да се тресе в гърдите ѝ като пневматична дрелка.
    Катрине чакаше, цялата слух.
    Нищо.
    Същото затишие.
    Изведнъж съобрази, че ако действително някой е влязъл в хранилището, непременно щеше да включи осветлението. Осъзна колко неоснователен е страхът ѝ и сърцето ѝ се успокои. Запали фенера, върна доказателствата обратно в кутията и я избута на мястото ѝ. Подравни я със съседните и се насочи към изхода. Ненадейно в ума ѝ се стрелна малко изненадваща мисъл, пръкнала се кой знае откъде. Вълнуваше се от предстоящия телефонен разговор с него. Да: ще му звънне да се похвали със среднощното си приключение. Изведнъж Катрине застина на място.
    Светлият конус озари нещо смущаващо.
    Вътрешният ѝ глас ѝ диктуваше да продължи напред. Безпокойството я тласкаше час по-скоро да се махне оттук.
    Ала тя освети отново подравнените кутии.
    Изпъкналост.
    Една от кутиите стоеше малко по-напред.
    Катрине се приближи и прочете етикета.


    Хари сякаш чу затръшване на врата. Извади слушалките от ушите си. Беше си пуснал новия албум на Бон Айвър и досега тавата отговаряше на очакванията му.
    Ослуша се. Нищо.
    — Арнолд? — извика той.
    Никакъв отговор. Хари не беше свикнал да го безпокоят надвечер в кабинета му в Полицейската академия. Допусна, че някой от почистващия персонал е забравил нещо. Един поглед към часовника обаче стигна да установи, че не е вечер, а нощ. Върху бюрото му се мъдреше купчина непроверени контролни. Повечето студенти ги бяха разпечатали на грапавата, рециклирана хартия, каквато използваха в библиотеката. Ронещият се от нея прах се наслояваше по кожата и Хари често се прибираше вкъщи с пожълтели пръсти, а Ракел го караше да се измие, преди да я докосне.
    Погледна навън. Големият лунен диск се отразяваше в прозорците и покривите на сградите по „Ширкевайен“ и в квартал „Маюрстюа“. На юг, до кино „Колизеум“, Хари мерна силуета на централата на спедиторската фирма „KPMG“, проблясващ в зеленикави нюанси. Гледката не можеше да се нарече нито великолепна, нито красива, нито дори живописна. Ала той бе живял и работил цял живот в този град. По време на престоя си в Хонконг сутрин често се качваше на покрива на „Чунгкинг“ и посрещаше деня с цигара, леко гарнирана с опиум. Седеше в сутрешната дрезгавина с надеждата градът, който изгревът ще озари, да се окаже неговият. Скромен град с ниски, невзрачни сгради, вместо хонконгските застрашителни железни шпилове. Мечтаеше за меките, зелени възвишения, а не за стръмните, брутални черни склонове на Хонконг. Да чуе тракането и спирачките на трамвай или свирката на кораба от Дания, който пристига във фиорда и бърза да извести радостта си, задето за пореден път е успял да прекоси морето между Фредериксхаун и Осло.
    Хари погледна контролната работа, осветена от настолната лампа. Нищо не му пречеше да занесе контролните вкъщи и да ги прегледа там. С чаша кафе, под звуците на дискретно пуснато радио, докато от отворения прозорец нахлува уханието на свежа гора. Никак не му се размишляваше над въпроса защо предпочита да седи сам в кабинета си, а не на възвишението Холменколен. Навярно защото се досещаше за отговора: там не можеше да остане сам. Не и съвсем сам. Черното укрепление с тройнозаключващ механизъм на вратата и решетки пред прозорците не удържаше набезите на чудовищата. Призраците се спотайваха в тъмните ъгли и го преследваха с кухите си очни ябълки. Телефонът в джоба му извибрира. Извади го. Ново съобщение от Олег. Съдържаше поредица от цифри: 665662. Хари се усмихна. Този резултат, разбира се, беше много далече от легендарния световен рекорд на „Тетрис“, поставен от Стивън Крогман през 1999 година — 1 648 905 точки, но Олег отдавна бе счупил най-високото постижение на Хари във вече допотопната електронна игра. Веднъж Столе Ауне отбеляза, че от един момент нататък рекордите, записани на „Тетрис“, от впечатляващи се превръщат в печални, а Олег и Хари отдавна бяха прекрачили тази граница. Никой обаче не знаеше коя друга граница бяха прекрачили: границата между живота и смъртта. Олег седи до леглото на изгарящия в треска Хари, който се бори с последствията от огнестрелните рани. Олег плаче, разтърсван от абстиненция. Тогава двамата почти не разговаряха, но Хари си спомняше бегло как стискат ръцете си до болка. И тази картина — на двама мъже, вкопчили се здраво един в друг — никога нямаше да избледнее в съзнанието му.
    „I’ll be back“20, написа Хари и го изпрати. На числата отговори с три думи. Нямаше нужда от повече. Стигаха да покажат на Олег, че е насреща. До следващата размяна на лаконични есемеси можеше да минат и седмици. Хари отново пъхна слушалките в ушите си и си пусна парчето, което Олег му изпрати по Dropbox без съпровождащ коментар. Бандата се казваше „The Decembrists“ и повече подхождаше на Хари. Олег предпочиташе по-тежки неща. В ушите му се разнесе самотна китара „Фендер“ с чисто, топло звучене, каквото може да възпроизведе само лампов усилвател за китара, но не и транзисторен — освен ако не е дяволски добър — и се надвеси над следващото контролно. Студентът беше отговорил, че след пиковия ръст на убийствата през седемдесетте техният брой за година остава непроменен. Към настоящия момент в Норвегия годишно се извършвали около петдесет убийства — или приблизително едно на седмица.
    Хари усети колко задушно е станало в кабинета му. Трябваше да проветри.
    Студентът беше запомнил, че разкриваемостта възлиза на около деветдесет и пет процента и определяше броя на неразкритите през последните двайсет години убийства съответно на около петдесет, а на неразкритите през последните трийсет — на седемдесет и пет.
    — Петдесет и осем.
    Хари се сепна. Гласът стигна до мозъка му преди парфюма. Лекарите му бяха обяснили причината: злоупотребата с цигари и алкохол е нанесла непоправимо увреждане на обонянието му — или на олфакторните неврони, казано по научному. Въпреки това Хари веднага разпозна парфюма: „Опиум“ на Ив Сен Лоран. Стоеше в банята в Холменколен. Дръпна рязко слушалките от ушите си.
    — Петдесет и осем през последните трийсет години — уточни тя. Беше се гримирала. Носеше червена рокля и пристъпваше боса. — Но статистиката на „КРИПОС“ не обхваща норвежките граждани, убити в чужбина. Данни за тях могат да се намерят в Централното статистическо бюро. За същия период техният брой е седемдесет и двама. Това покачва значително разкриваемостта. Главният секретар не пропуска да го подчертае в авторекламите си.
    — Как влезе? — Хари отдалечи стола си от нея.
    — Понеже съм отговорник на групата, имам ключ — Силие Гравсенг седна на ръба на бюрото. — Въпросът е, че по-голямата част от убийствата в чужбина са резултат от хулигански нападения и убийците най-вероятно не познават лично жертвите си.
    Хари забеляза как изпод роклята ѝ се подават загорели от слънцето бедра и колене. Навярно наскоро бе ходила на почивка.
    — А разкриваемостта на този тип престъпления у нас е много по-ниска, отколкото в страните от нашата категория. Всъщност е плашещо ниска — Силие наведе глава към рамото си. Няколко влажни руси кичура паднаха над лицето ѝ.
    — Нима?
    — Да. Само четирима разследващи в Норвегия могат да се похвалят със стопроцентова разкриваемост. Един от тях си ти…
    — Не съм сигурен дали не грешиш.
    — Аз обаче съм.
    Тя му се усмихна и примижа, все едно я заслепяваше ниско следобедно слънце. Размаха босите си крака, сякаш седеше на крайморски пристан. Не откъсваше поглед от Хари, опитвайки се да изтръгне очните му ябълки.
    — Какво търсиш тук посред нощ?
    — Бях на тренировка в залата за бойни изкуства — посочи раницата на пода и сви дясната си ръка. На нея се очерта дълъг, но ясно оформен бицепс.
    Инструкторът по ръкопашен бой веднъж спомена пред Хари, че Силие слагала част от момчетата в малкия си джоб.
    — Тренираш сама толкова късно?
    — Нали трябва да усвоя техниките. Дали ти няма да ми покажеш как се поваля заподозрян?
    — Кажи ми, Силие — Хари си погледна часовника, — по това време не трябва ли…
    — Да спя? Не мога да заспя, Хари. Непрекъснато мисля…
    И Силие нацупи кокетно яркочервените си устни и сложи показалец пред тях. Хари усети прилив на раздразнение.
    — Радвам се, че мислиш, Силие. Продължавай в същия дух, а аз ще продължавам с… — кимна към купчината контролни.
    — Не ме попита за какво мисля, Хари.
    — Нека ти изясня три неща, Силие. Първо, не съм ти душеприказчик, а преподавател. Второ, нямаш работа в това крило на сградата без предварителна уговорка. И трето, за теб не съм Хари, а господин Хуле. Ясно?
    Той усети, че говори с прекалено строг глас. Видя как очите ѝ се разшириха от учудване. Тя махна пръста от устните си. Престана да се цупи.
    — Мисля за теб, Хари — прошепна тя и избухна в пронизителен смях.
    — Предлагам да спрем дотук, Силие.
    — Но аз съм луда по теб, Хари.
    Още смях.
    Дали беше напушена? Или пияна? Навярно идваше от купон?
    — Силие…
    — Знам, че си длъжен да спазваш приличие. Интимните контакти между преподаватели и студенти са строго забранени. Но ето какво ще ти предложа. Заминаваме за Чикаго, където си посещавал курс на ФБР за серийни убийци. Аз ще кандидатствам, а ти…
    — Престани!
    Хари чу как гласът му отекна и в коридора. Силие се сви, все едно я беше ударил.
    — Ще те изпратя, Силие.
    Тя премига объркано.
    — Какво има, Хари? В целия курс само едно момиче е по-привлекателно от мен. Спала съм едва с две момчета. Мога да забия когото си поискам, включително преподавателите, но се пазя за теб.
    — Идвай.
    — Искаш ли да видиш какво има под роклята ми, Хари?
    Тя вдигна единия си крак, стъпи върху бюрото и разтвори бедра. Хари избута светкавично глезена ѝ.
    — Само аз си качвам краката на това бюро.
    Силие се сви. Зарови лице в шепите си. Разтърка челото, после и цялата си глава, все едно се опитваше да се скрие в дългите си мускулести ръце. Заплака. От гърлото ѝ се откъсваха тихи ридания. Хари я остави да се успокои. Посегна да я потупа по рамото, но се отказа.
    — Виж, Силие, влязла си в някакъв филм. Може да се случи на всеки. Ето какво ще ти предложа: тръгваш си веднага и забравяме, че това изобщо се е случило. Нито дума на никого.
    — Да не се страхуваш, че някой ще узнае за нас, Хари?
    — Помежду ни няма нищо, Силие. Нали осъзнаваш, че правя компромис?
    — Ако някой разбере, че чукаш твоя студентка…
    — Не чукам никого. Старая се да пощадя достойнството ти.
    Силие отпусна ръце и вдигна глава. Хари се сепна. Размазаният грим се стичаше като черна кръв, очите блестяха диво, а хищната усмивка, която се появи на устните ѝ, му напомни за звяр от научно-популярно предаване.
    — Лъжеш, Хари. Чукаш онази кучка. Ракел. И не мислиш за мен. Не ти пука за моето достойнство, проклет лицемер такъв. Имаш ме за сочно парче, което можеш да праснеш. И ще го направиш.
    Беше се смъкнала от бюрото и пристъпи към него. Хари седеше в обичайната си поза: полуизлегнат на стола, изтегнал напред крака. Имаше чувството, че участва в театър. Театър, който вече бе приключил, дявол да го вземе. Силие се наведе грациозно напред, ръката ѝ се опря на коляното му, пропълзя нагоре и се пъхна под тениската му.
    — Ммм, готини плочки, господин учителю… — измърка тя.
    Хари сграбчи ръката ѝ, усука китката настрани и стана. После изви ръката на гърба ѝ и я принуди да наведе глава към пода. Силие изкрещя. Хари я бутна към вратата, вдигна раницата ѝ и изтика момичето в коридора.
    — Хари! — простена тя.
    — Тази хватка се нарича „стандартна хватка“. Сред мнозина е известна и като „полицейска хватка“ — заобяснява мимоходом Хари, докато я влачеше по стълбите. — Запомни я. Може да ти потрябва за изпита. С уговорката, че е възможно изобщо да не бъдеш допусната до изпит. Защото, надявам се, си даваш сметка, че проигра шанса, който ти дадох. Принуждаваш ме да докладвам случилото се.
    — Хари!
    — Не защото се чувствам особено засегнат, а защото поведението ти ме навежда на мисълта, че ти липсва психическата устойчивост, задължителна за служител на реда, Силие. Но смятам да оставя тази преценка на академичното настоятелство. А ти мисли как ще ги убедиш, че това е било глупав инцидент и няма да се повтори. Така е честно, нали?
    Хари отвори вратата със свободната си ръка и я избута навън. Тя се извърна и го погледна. Откритата, дива ярост в очите ѝ затвърди мнението, което Хари си бе изградил за нея: Силие Гравсенг не е годна да упражнява полицейски правомощия.
    Тя тръгна към портата, олюлявайки се, а Хари я изпрати с поглед. Силие пое по площада към „Шато Ньоф“, където някакъв студент бе излязъл да изпуши цигара и да си отдъхне от бумтящата музика. Беше се облегнал на улична лампа. Носеше военна куртка а ла Куба от 1960-а. Изгледа Силие с престорено равнодушие, но след като тя отмина, се обърна и я зяпна.
    Хари изруга два пъти. Усети как пулсът му се нормализира. Извади телефона си, набра номер от списъка с контакти — толкова кратък, че вместо с цели имена, абонатите фигурираха само с една буква. Нямаше нужда от повече.
    — Да, моля.
    — Арнолд, обажда се Хари. Гравсенг нахълта в кабинета ми. Този път чашата преля.
    — Сериозно? Разказвай.
    Хари му предаде случилото в най-общ план.
    — Много кофти — отбеляза Арнолд. — По-кофти, отколкото предполагаш.
    — Приличаше на дрогирана, все едно идваше от купон. Или просто ѝ липсва самоконтрол и способност за адекватна оценка на реалността. Дай ми съвет какво да предприема. Знам, че е редно да докладвам за случката, но…
    — Сега ме чуй хубаво. До вратата ли стоиш?
    — Да. Защо?
    — Охраната сигурно си е отишла. Виждаш ли някакви хора наблизо?
    — Какви хора?
    — Каквито и да е!
    — На площада пред „Шато Ньоф“ стои някакъв тип.
    — Той видя ли Силие да си тръгва?
    — Да.
    — Чудесно! Отивай веднага при него. Поискай името и адреса му и не се отделяй от него, докато не дойда да те взема.
    — Защо ще идваш?
    — Ще ти обясня после.
    — И къде ще се возя? В багажника на колелото ти?
    — Ще ти призная една тайна: имам и една таратайка. Дай ми двайсет минути.


    — Добро… утро? — промърмори Бьорн Холм, присви очи срещу часовника и се запита дали още не сънува.
    — Спиш ли?
    — Не, не — Бьорн облегна глава върху рамката на леглото и притисна телефона към ухото си, все едно така ще скъси разстоянието помежду им.
    — Само да ти кажа, че взех проба от дъвката, открита под седалката на Митет — съобщи Катрине Брат. — Може да е на убиеца, но може и да се лъжа.
    — Аха.
    — И според теб ли само ще си загубя времето?
    Бьорн долови разочарование в гласа ѝ.
    — Защо питаш мен? Нали ти си специалист по работни версии? — Бьорн съжали, че не измисли нещо по-окуражително.
    В последвалото затишие той се зачуди дали и Катрине си е легнала.
    — Мда — въздъхна тя. — В хранилището се случи нещо странно.
    — Какво? — Бьорн се усети, че прекали с ентусиазма.
    — Докато търсех доказателствата по делото „Митет“, чух как някой влезе. Може да си внушавам, но на тръгване забелязах, че кутиите са разместени. Погледнах етикета на една, която изпъкваше малко пред другите…
    Бьорн Холм предположи, че Катрине също си е легнала, защото долови нещо отпуснато в гласа ѝ.
    — Пишеше „Дело «Рене Калснес»“.


    Хари заключи тежката врата и се сбогува със сутрешната светлина.
    Пое през студената, мрачна къща и влезе в кухнята. Тръшна се на един стол. Разкопча си ризата. Процедурата отне доста време.
    Студентът, облечен в камуфлажни дрехи, се стресна, когато Хари го помоли да изчака навън с него идването на колегата му.
    — Ама това е съвсем обикновен тютюн! — оправда се той и подаде цигара на Хари.
    Арнолд дойде. Снеха показанията на студента, накараха го да се подпише под тях, качиха се в прашния фиат с неизвестна година на производство и подкараха право към Експертно-криминалния отдел, където неколцина технически лица дежуреха заради последното убийство на полицай. Криминалистите съблякоха Хари. Двама се заеха да оглеждат дрехите и бельото му, а други двама провериха гениталиите му със светлина и контактна хартия. После го накараха да напълни пластмасово контейнерче със семенна течност.
    — Гледай да изкараш всичко, Хуле. Дано ти стигне чашката. Тоалетната е в дъното на коридора. Представи си нещо приятно.
    — Мхм.
    Докато се отдалечаваше към тоалетната, Хари долови сподавения смях в гласовете им.
    Представѝ си нещо приятно.


    Хари посегна към копието от доклада. Беше помолил Хаген да му го изпрати лично и без излишен шум. Макар документът да съдържаше предимно медицински термини на латински, Хари беше запознат с част от тях. А те стигаха, за да разбере, че Рудолф Асаев е починал от мистериозна и необяснима смърт — както бе и живял. Поради липса на данни за криминално деяние патоанатомите бяха посочили, че смъртта е настъпила вследствие от мозъчен кръвоизлив. Инсулт. Често срещано нарушение в кръвообращението.
    Опитен детектив като Хари обаче знаеше, че такива неща не се случват просто така. Свидетели, притежаващи ключови сведения по знакови дела, не умират случайно. Какво му беше подхвърлил Арнолд? В деветдесет и четири процента от случаите, когато показанията на свидетеля имат потенциала да вкарат някого в затвора, той умира от насилствена смърт.
    Парадоксалното беше, че Хари също щеше да пострада от показанията на Асаев. И то сериозно. Тогава защо продължава да нищи случая? Защо просто не се благодари на съдбата за сполучливата развръзка и не продължи напред? Много просто. Защото беше непоправимо увреден.
    Хари захвърли доклада в другия край на дъбовата маса. Реши още утре да го обяви за недействителен. Сега се нуждаеше от сън.
    Представѝ си нещо приятно.
    Хари стана, съблече се и влезе в банята. Застана под душа и се обля с гореща вода. Усети как изгаря кожата му. За наказание.
    Представѝ си нещо приятно.
    Изсуши се, легна под чистите бели чаршафи в двойното легло, затвори очи и се опита да заспи, изпреварвайки мислите си. Те обаче го връхлетяха преди съня.


    Мислеше за нея.
    Докато стоеше в кабинката със затворени очи и се опитваше да се съсредоточи, да се пренесе другаде, си представи Силие Гравсенг. Меката ѝ загоряла кожа, устните ѝ, горещия ѝ дъх, облъхващ лицето му, яростта в очите ѝ, мускулестото ѝ тяло, извивките ѝ, несправедливата красота, каквато може да притежава само една млада жена.
    По дяволите!
    Ръката ѝ върху колана му. Върху корема. Тялото ѝ, надвесено над неговото. Полицейската хватка. Главата ѝ, почти опираща пода, престореното кокетно негодувание, извития гръб, наведеното към него дупе, грациозно като задница на птица.
    По дяволите, по дяволите!


    Седна в леглото. От нощното шкафче Ракел му се усмихваше нежно. Нежно, умно и мъдро. Но какво ли знаеше тя? Ако можеше да прекара едва пет секунди в главата му и да разбере с кого си има работа, щеше ли да избяга ужасена? Или всички ние имаме еднакво болни мозъци и разликата помежду ни се корени в отношението ни към чудовището вътре в нас: пускаме ли го да вилнее навън, или го държим вързано?


    В тоалетната Хари си фантазираше за Силие. Представи си, че прави точно каквото искаше тя. Там, върху бюрото. Помита купчината контролни от бюрото, а те се разпръскват из кабинета като пожълтели пеперуди, полепят се по потната им кожа. Листове грапава хартия с дребни черни букви — статистически данни за убийства, хулигански нападения, сексуални убийства, убийства под влияние на упойващи вещества, убийства от ревност, убийства на съпрузи и съпруги, наркоубийства и гангстерски убийства, убийства на честта, користни убийства. И докато си представяше горещата сцена със Силие, Хари напълни чашката до самия ръб.

Двайсет и първа глава

    Беате Льон се прозина, премига и се загледа през прозореца на трамвая. Сутрешното слънце беше започнало да разкъсва мъглата над парка „Фрогнер“. Мокрите тенискортове пустееха. Само някакъв костелив старец се луташе из едно от игрищата, където още не бяха опънали мрежа. Мъжът се вторачи към трамвая. От старомодните му шорти се подаваха бедра, тънки като клечки. Синята му риза висеше закопчана накриво, а ракетата се суркаше по земята. Явно чака партньора си по тенис, но онзи закъснява, предположи Беате. Навярно уговорката им е важала за миналата година и партньорът вече не е измежду живите. Беате знаеше как се чувства клетникът.
    Зърна силуета на Монолита, докато подминаваха главната порта.
    След като Катрине се отби да вземе ключа за хранилището, Беате излезе от къщи и прекара нощта при свой приятел. Затова сега се намираше в тази част на града и се возеше в трамвай. Този приятел беше съвсем обикновен мъж. Така го характеризираше Беате в съзнанието си. Обикновен, а не мъж мечта. Просто мъж, какъвто понякога ѝ трябваше. Децата му живееха при бившата му съпруга, а след като Беате изпрати дъщеря си при баба ѝ и дядо ѝ в Стайншер, и тя имаше повече време да се среща с него. И все пак не го допускаше твърде до себе си. Виждаше се с него, но се пазеше от прекалено сближаване. Той не можеше да замести Як. Впрочем Беате не търсеше заместник на покойния баща на детето си, а неангажираща връзка, която при неочакван край няма да ѝ причини страдание.
    Загледа се през прозореца. Трамваят в отсрещното платно се изравни с нейния и спря. В затишието тя чу тихото бръмчене от наушниците на момичето от съседната седалка. Позна парчето — досадна боза от деветдесетте. По онова време Беате беше най-свитата девойка в Полицейската академия. Един поглед към нея стигаше бледите ѝ страни да се обагрят в червено. За щастие малцина я удостояваха с внимание. А които я заговореха, веднага забравяха за нея. Физиономията и излъчването на Беате Льон я превръщаха в част от масовката, в телевизионна заставка, която служи само за пълнеж, във визуален тефлон.
    Тя обаче помнеше съкурсантите си.
    До един.
    И сега, забелязвайки познати лица в трамвая, си спомняше къде ги е виждала. Някои — в трамвая вчера, други — в училищен двор преди двайсет години, трети — на видеозаписи от охранителни камери в ограбена банка, четвърти — по ескалатора в „Стен и Стрьом“, където се отбиваше да си купува чорапогащници. И нито възрастовите промени, нито новата прическа, нито гримът, нито брадата, нито ботоксът, нито силиконът можеха я заблудят. Чертите на лицата им, закодирани в ума ѝ, винаги прозираха изпод нахлузената маска като нещо, неподлежащо на промяна и неповторимо за отделния човек, какъвто е буквено-цифровият ДНК код.
    В това се състоеше нейната благословия и проклятие. Някои психиатри обясняваха рядката ѝ дарба със синдрома на Аспергер, други — с дребна мозъчна аномалия, която преразвитият fusiform gyrus — онзи център в мозъка, който отговаря за разпознаването на лицата — се опитва да компенсира. А трети, вероятно най-прозорливите, не се ангажираха с медицинска терминология. Просто установиха, че Беате притежава изключителна памет за лица.
    Затова Беате Льон веднага забеляза позната физиономия в съседния трамвай. Дотук нищо необичайно.
    Този път обаче ѝ се случи нещо странно: затрудни се да се сети кой е.
    Делеше ги едва метър и половина. Той привлече вниманието ѝ, защото се беше обърнал към нея и пишеше нещо на запотеното стъкло. Беате не си спомняше откъде го познава.
    Навярно ѝ пречеше отблясък в прозореца или някаква сянка. Почти се отказа да си напряга ума, но трамваят, в който се возеше, потегли, светлината падна под различен ъгъл, той вдигна глава и срещна погледа ѝ.
    По тялото на Беате Льон премина ток.
    Поглед на влечуго.
    Студеният поглед на убиец.
    Валентин Йертсен.
    Беате Льон разбра защо ѝ отне толкова време да го разпознае. Ето как Йертсен бе успял да се скрие от властите.
    Тя стана от мястото си и се опита да се измъкне, но момичето до нея седеше със затворени очи и отмерваше ритъма с глава. Беате я бутна. Малката я изгледа злобно.
    — Ставай! — изкомандва Беате.
    Момичето повдигна нарисуваната си с молив вежда, но не се помръдна.
    — Полиция. Ще слизам.
    — Трамваят е в движение — възрази малката.
    — Мръдни си дебелия задник!
    Пътниците изгледаха Беате Льон, но тя не се изчерви. Нямаше я някогашната срамежливка. Все още беше слабичка, с бледа, почти прозрачна кожа и коса с цвета и вида на сурови спагети. Но от онази Беате Льон, дето пламваше без причина, нямаше и помен.
    — Спрете трамвая! Полиция! Спрете!
    Проправи си път към ватманската кабина. Чу как спирачките изсвириха. Показа служебната си значка на ватмана и нетърпеливо изчака да спрат. Возилото се закова на място, правостоящите пътници политнаха напред и увиснаха на дръжките, а вратите се отвориха с трясък. Беате изскочи незабавно, заобиколи отпред трамвая и хукна по трамвайните линии. Усети как росата проникна пред тънките ѝ платнени обувки. Трамваят потегли. Свистенето при съприкосновението с релсите се усили, Беате тичаше с все сила. Нямаше основания да подозира, че Валентин е въоръжен, а и той едва ли би се измъкнал лесно от претъпкано превозно средство, в което полицай размахва служебната си значка и обявява на всеослушание за какво го задържа. Само да се качи в проклетия трамвай! Спринтът не беше сред силните страни на Беате. Лекарят, диагностицирал я със синдрома на Аспергер, беше споменал, че такива като нея обикновено са слаби физически.
    Тя се подхлъзна по мократа трева, но си възвърна равновесието. Оставаха ѝ едва няколко метра. Трамваят бавно потегли. Беате удари по задницата му и закрещя, размахвайки значката си с надеждата ватманът да я види в огледалото. Навярно той действително я бе забелязал. Поредната пътничка, която се е успала за работа и сега маха отчаяно с картата си за градски транспорт. Песента на релсите се вдигна с четвърт тон и трамваят се откъсна безвъзвратно.
    Беате го изпрати с поглед, докато той се изкачваше към „Маюрстюа“. Обърна се. Нейният трамвай пък се спускаше към площад „Фрогнер“.
    Изруга едва чуто, извади телефона си, пресече улицата, облегна се на мрежата около тенискортовете и набра нужния номер.
    — Да, моля.
    — Бьорн, аз съм. Току-що видях Валентин.
    — Какво? Сигурна ли си?
    — Бьорн…
    — Извинявай. Къде го видя?
    — В трамвая, който минава покрай парка „Фрогнер“ и продължава към „Маюрстюа“.
    — Ти пък какво търсиш там?
    — Не е твоя работа. В офиса ли си?
    — Да.
    — На трамвая пише номер 12. Разбери какъв му е маршрутът и го пресрещнете. Няма да го оставим да се измъкне.
    — Ще проверя спирките и ще изпратя на патрулките словесен портрет.
    — Това няма да помогне.
    — Защо?
    — Валентин се е променил.
    — В смисъл?
    — Пластична операция. Толкова е различен, че досега се е подвизавал необезпокояван из Осло. Изпрати ми съобщение със спирките на трамвая. Ще дойда да го посоча.
    — Прието.
    Беате прибра телефона в джоба си. Чак сега забеляза колко се е задъхала. Облегна глава на мрежата. Пред очите ѝ профучаваха забързани автомобили, все едно нищо не се беше случило. Сякаш фактът, че брутален убиец току-що се е разкрил, нямаше никакво значение.
    — Къде се дянаха?
    Беате се обърна към дрезгавия глас.
    Старецът я гледаше въпросително.
    — Къде се запиляха всички? — повтори той.
    В очите му се четеше страдание. Беате едва преглътна буцата в гърлото си.
    — Дали пък… — старецът размаха ракетата — … не са отишли на съседния корт?
    Беате кимна бавно.
    — Най-вероятно са отишли там. Какво търся тук? Те са на другия корт и ме чакат.
    И тесният му гръб закрета към вратата.
    Беате тръгна на бърз ход към Маюрстюа. И макар мислите и да бяха заети с въпроси накъде ли се е запътил Валентин, откъде идва и дали ще го хванат, в главата на Беате продължаваше да кънти шепотът на стареца: „И ме чакат.“


    Доктор Миа Хартвигсен изгледа продължително Хари Хуле. Скръстила ръце, беше обърнала лявото си рамо към него. Около нея стояха големи сини пластмасови контейнери с отрязани части от човешко тяло. Студентите излязоха от учебната зала към Катедрата по патоанатомия и Хари Хуле — позабравен образ от миналото — влезе със съдебномедицинския доклад от аутопсията на Асаев под мишница.
    Резервираната поза на специалистката по патоанатомия не означаваше, че тя не харесва Хари Хуле. Просто появата му винаги предвещаваше неприятности. Докато работеше в полицията, Хуле все ѝ възлагаше прекалено много задачи, които да се свършат в прекалено кратки срокове, и увеличаваше вероятността Миа да се окаже на пангара заради чужди грешки.
    — Казах ти, че извършихме задълбочена аутопсия на тялото на Асаев.
    — Пропуснали сте нещо — възрази Хари и остави доклада върху една от лъскавите метални маси, където студентите допреди малко режеха човешка плът.
    Изпод чаршафа се подаваше мускулеста ръка, отрязана от рамото. Хари прочете бледата татуировка: Too young to die.21 Да, ама не. Навярно поредният бандит от групировката „Лос Лобос“, гръмнат по време на чистката, с която Асаев бе елиминирал конкуренцията си на наркопазара.
    — И кое ти дава основания да смяташ, че сме претупали аутопсията, Хуле?
    — Първо, не сте посочили причина за смъртта.
    — Много добре знаеш, че понякога тялото не дава никакви индикации. Това съвсем не означава, че смъртта не е била причинена от естествени процеси.
    — А в този случай най-естественият процес би бил убийство.
    — Знам, че е разполагал с ценни сведения за наркопазара, но всяка аутопсия протича по строго регламентиран ред и не се влияе от чисто субективни съображения. Находките са изцяло обективни. Патоанатомията не се базира на предчувствия.
    — Като стана дума за наука — Хари седна на бюрото, — и при аутопсията действа принципът на изпробването на хипотези, нали? Патоанатомът тръгва от определено предположение и проверява дали находките го потвърждават. Прав ли съм?
    Миа Хартвигсен поклати глава. Не защото Хари грешеше, а защото посоката, която вземаше разговорът, никак не ѝ допадаше.
    — А моята теория е, че Асаев е бил убит от човек, добре запознат с метода ви на работа, затова знае как да ви изпързаля — продължи Хуле с престорено невинна усмивка — същинско момченце, което се опитва да убеди майка си да му купи атомна бомба за Коледа.
    Миа отпусна тежестта на другия си крак. Обърна дясното си рамо към Хари.
    — И?
    — Ти как би подходила, Миа?
    — Аз ли?
    — Наясно си с всички хитрини в занаята. На мястото на убиеца как би измамила патоанатомите?
    — Да не съм заподозряна?
    — До доказване на противното.
    Чак сега Миа забеляза тънката му усмивка. Какъв шмекер!
    — Оръжие на убийството? — попита тя.
    — Спринцовка.
    — И защо точно спринцовка?
    — Инжектирал е някакво вещество.
    — Но каквото и вещество да е инжектирал, ще го открием в кръвта на убития. Виждам една-единствена възможност…
    — Каква? — Хари се усмихна, все едно вече бе успял да постигне своето.
    Какъв досадник. Иде ти хем да му зашлевиш шамар, хем да го разцелуваш.
    — Въздух.
    — Какво?
    — Най-древният и все още ненадминат трик от наръчника. Инжектираш голямо количество въздух в кръвния поток на жертвата. Мехурчетата блокират кръвообращението, кръвта не стига до жизненоважни органи — сърцето и мозъка например — и човекът умира. Бързо и без следи от инжектирана субстанция. Съсиреците често се появяват в организма спонтанно, без да са обусловени от външна намеса. И така случаят приключва без последствия за убиеца.
    — Но убождането личи, нали?
    — Ако е направено с тънка игла, може да се открие само след изключително щателен оглед на кожата по тялото му.
    Лицето на Хуле грейна. Момченцето получи опакована кутия и сега се надяваше да е атомна бомба. Миа потриваше ръце.
    — В такъв случай ще се наложи да проверите…
    — Направихме го. — Шамар. — Обследвахме го милиметър по милиметър. Проверихме дори пластмасовата тръбичка с абоката, закрепен за ръката му, защото и през тръбичката може да се вкарат въздушни мехурчета. Никъде не открихме и най-миниатюрната следа от убождане. — Миа забеляза как трескавият пламък в очите му угасна. — Съжалявам, Хуле, но докато правехме аутопсията, знаехме, че смъртта е настъпила при съмнителни обстоятелства — тя натърти върху „знаехме“. — А сега трябва да се подготвя за следващата лекция и…
    — Ами ако убождането е направено на място, където няма кожа?
    — Какво?
    — Ако е забил спринцовката в отвор на тялото: в устата, ануса, ноздрите, ушите…
    — Интересно, само че в носа и ушите няма подходящи за целта кръвоносни съдове. Колкото до ануса, не е изключено, но вероятността да засегнеш жизненоважни органи е минимална, пък и трябва да си голям специалист, за да улучиш кръвоносен съд на сляпо. Устата също е възможност, защото кръвоносните съдове в нея биха отвели въздушния мехур право в мозъка, а това би довело до бърза и сигурна смърт, ние обаче винаги проверяваме устната кухина. А убождане по лигавицата би предизвикало оток, който няма как да не се забележи при оглед.
    Миа виждаше как умът на Хари продължава да работи трескаво. Хуле кимна примирено.
    — Беше ми приятно да си побъбрим, Хуле. Ако изникне нещо друго, можеш да споделиш с мен хрумванията си и задочно.
    Тя отиде до една стъкленица и потопи сивкава ръка с разперени пръсти, която се подаваше над формалиновия разтвор.
    — Задочно — повтори замислено Хари.
    Тя въздъхна. Адски досаден тип.
    — Може да е действал малко по-хитро.
    — Как?
    — Спомена за краткия път до мозъка. Може да е действал задочно.
    — Какво?!
    Миа спря. Видя къде ѝ посочи Хуле. Затвори очи и въздъхна.
    — Съжалявам, но според статистиката на ФБР след повторната аутопсия на свидетели, починали преди да дадат показания в съда, делът на убитите от седемдесет и осем процента скача на цели деветдесет и четири.
    Миа Хартвигсен поклати глава. Хари Хуле. Източник на неприятности, допълнително натоварване и риск да плащаш за чужди бакии.
* * *
    — Тук — нареди Беате и таксито свърна към бордюра.
    Трамваят стоеше до спирката на улица „Велхавен“. Отпред беше спряла полицейска кола, отзад — още две. Бьорн Холм и Катрине Брат се бяха облегнали на допотопното волво.
    Беате плати на шофьора и слезе.
    — Е?
    — Трима колеги са вътре. Никой от пътниците не е слизал. Чакахме те.
    — Това е единайсети номер, а аз казах дванайсети…
    — След спирката до кръстовището в „Маюрстюа“ са сменили номера, но трамваят е същият.
    Беате се завтече към предната врата, почука силно и вдигна значката си. Механизмът се отвори с пъхтене, тя се качи. Кимна на униформения полицай, въоръжен с „Хеклер и Кох P30L“.
    — След мен — нареди тя и тръгна към дъното на претъпканото превозно средство.
    Докато си проправяше път, оглеждаше лицата. Пулсът ѝ се ускори, когато приближи следите от пръста на Валентин по запотения прозорец. Беате даде знак на полицая да внимава и извика на седналия до прозореца мъж:
    — Ей, вие! Да, точно вие!
    Онзи се обърна. По изплашеното му лице червенееха гнойни пъпки.
    — Аз… такова… не съм си забравил картата нарочно. Няма да се повтори, обещавам.
    Беате затвори очи и сподави напиращата на устните ругатня. Кимна на полицая да я последва. Стигнаха до най-задните седалки, но не откриха Валентин. Беате извика на ватмана да отвори вратата в дъното и слезе.
    — Е? — посрещна я Катрине.
    — Духнал е. Разпитайте всички пътници. След час ще са забранили как изглежда и къде е слязъл, ако изобщо си спомнят нещо. Валентин е на около четирийсет и две-три години, висок метър и осемдесет, със сини очи. Сега обаче очите му са разположени малко косо, има къса кестенява коса, изпъкнали скули и тънки устни. И никой да не докосва прозореца, където е писал. Снемете отпечатъци и направете снимки. Бьорн?
    — Да?
    — Ти поемаш спирките от парка „Фрогнер“ дотук. Ще разпиташ служителите в магазините покрай улицата дали са забелязали мъж с външните белези, които ви описах. Толкова рано сутрин с трамвай обикновено се возят хора, тръгнали или на работа, или на училище, или на тренировка, или да си изпият кафето на някое обичайно място. Пътуването им е обвързано с ежедневен ритуал.
    — В такъв случай шансовете ни да открием очевидци се увеличават — отбеляза Катрине.
    — И бъди много предпазлив, Бьорн. Внимавай да не се натъкнеш на някой, който ще го предупреди. Катрине, ти ще ангажираш неколцина колеги утре сутринта да пропътуват целия маршрут по същата линия. Искам още днес двама-трима полицаи да наблюдават пътниците по линиите към парка „Фрогнер“ — в случай че Валентин реши да се върне по същия път. Ясно?
    Катрине и Бьорн отидоха да разпределят задачите сред колегите си, а Беате огледа прозореца. Линиите, изписани от пръста му, се бяха разтекли по запотеното стъкло. Беше нарисувал повтарящ се мотив — отвесна черта, а до нея кръгче — който образуваше квадратна матрица.
    Едва ли имаше смисъл да се търси послание.
    Но Хари често повтаряше: „Независимо дали е свързано с разследването, или не, всичко означава нещо. А ние трябва да започнем да търси оттам, където е светло, където виждаме нещо.“
    Беате извади мобилния си телефон и засне рисунката. Хрумна ѝ нещо.
    — Катрине, ела!
    Брат остави Бьорн да продължи инструктажа сам.
    — Как мина снощи?
    — Супер. Още сутринта занесох дъвката за ДНК-анализ. Вписах я под входящия номер за изнасилване. Колегите са много заети, но обещаха да тестват дъвката при първа възможност.
    Беате кимна замислено. Прокара длан по лицето си.
    — Какво означава при първа възможност? Не можем да рискуваме биологичен материал, най-вероятно на убиеца, да бъде забутан сред доказателствата само поради амбицията ни да оберем накрая лаврите.
    Катрине сложи ръка на хълбока си и изгледа неистово ръкомахащия Бьорн през присвити очи.
    — Познавам една от служителките в Съдебна медицина — излъга тя. — Ще ѝ се обадя да ги пришпори.
    Беате кимна колебливо.


    — И си сигурна, че Валентин Йертсен не е просто плод на въображението ти, защото си мислила за него? — попита Столе Ауне.
    Стоеше до прозореца и гледаше оживената улица под кабинета си. Забързани минувачи. Дали сред тях не се спотайваше Валентин Йертсен?
    — Недоспиването често предизвиква халюцинации. Колко часа си спала през последните две денонощия?
    — Трябва да ги преброя, преди да ти отговоря — отвърна Беате Льон, а тонът ѝ издаде, че знае, и без да ги изчислява. — Обаждам ти се, защото е нарисувал нещо на прозореца на трамвая. Получи ли емемеса ми?
    — Да.
    Ауне тъкмо бе започнал сеанса, когато екранът на телефона му светна в отвореното чекмедже. „ПОГЛЕДНИ ИЗОБРАЖЕНИЕТО. СПЕШНО Е. ОБАДИ МИ СЕ.“
    Психотерапевтът изпита почти перверзно удоволствие, когато погледна смаяния Пол Ставнес право в очите и заяви, че му се налага да проведе неотложен разговор. Пациентът схвана подтекста: разговор, който е далеч по-съществен от досадното ти мрънкане.
    — Веднъж ми спомена, че често наглед безсмислените драсканици на социопатите разкриват какво се върти в подсъзнанието им.
    — Да, психолози от университета в Гранада разработиха метод, с който да диагностицират психопатологични личностни разстройства. Но методът изисква пациентите да рисуват по предварително уточнено задание. Пък и онова, което ми изпрати, прилича повече на последователност от символи, отколкото на рисунка.
    — Така ли?
    — Аз поне виждам две букви „i“ и две „o“. Надпис, който е не по-малко интересен от рисунка.
    — Защо?
    — Рано сутрин, докато се возиш в трамвая, още кажи-речи в просъница, пишеш неща, продиктувани от подсъзнанието ти. А подсъзнанието обича шифри и ребуси. Понякога те са напълно непонятни, друг път удивително прозрачни, да не кажа банални. Имах пациентка с панически страх от изнасилване. Непрекъснато сънуваше как се събужда посред нощ, защото танково оръдие пробива прозореца на спалнята ѝ и спира до краката ѝ. Пред отвора на дулото висяла бележка с буквите П, Н и С. Странно е защо сама не бе успяла да разкодира това елементарно послание, но умът често замаскира онова, за което всъщност мисли. Защото така е по-удобно, от чувство на вина, страх…
    — Какво според теб означават изписаните символи?
    — Може да ги е надраскал от скука в трамвая. Не ме надценявай, Беате. По мое време психология записваха младежи, чийто успех не им стигаше за медицина или инженерни науки. Остави ме да помисля и ще ти се обадя. В момента работя с пациент.
    — Добре.
    Ауне затвори и пак се загледа в улицата. На отсрещния тротоар, на стотина метра в посока към улица „Бугставайен“, имаше студио за татуировки. Трамвай номер 11 минаваше по цялата „Бугставайен“, а Валентин имаше татуировка. Татуировка, с чиято помощ биха могли лесно да го идентифицират. Не беше изключено Йертсен вече да е премахнал татуса при специалист или да го е променил. А надписите по кожата могат да се преобразяват само с помощта на няколко щриха. Полукръг, лепнат за отвесна черта например, прави от нея буквата „D“. А ако пресечеш кръг с диагонална черта, получаваш буквата „Ø“. Ауне дъхна върху прозореца.
    Зад гърба му се разнесе раздразнено покашляне.
    Психологът изписа с пръст отвесната черта и кръгчето, които видя на емемеса.
    — Нямам намерение да ти плащам за цял час, при условие че…
    — Спокойно, Паул — Ауне изговори името му с отчетливо „ау“.
    Нарисува „тумбаче“ до отвесната черта и пресече кръгчето с наклонена черта. Прочете какво се получи. DØ. УМРИ. Изтри го.
    — Този път сеансът ще бъде безплатен.

Двайсет и втора глава

    Рико Херем знаеше, че рано или късно ще умре. Нали беше смъртен като всички останали. Сега обаче му съобщиха, че смъртта му ще настъпи в рамките на следващите трийсет и шест часа.
    — Anthrax22 — повтори лекарят.
    Без нямото „р“ на повечето тайскоговорящи и с американски акцент. Жълтуркото явно беше следвал медицина в Щатите и бе добил квалификация, необходима, за да работи в тази частна клиника, в която най-вероятно се лекуваха само чуждестранни граждани и туристи.
    — I’m sorry.
    Макар и с кислородна маска на устата, Рико едва си поемаше дъх. Трийсет и шест часа. Толкова му даваше лекарят: трийсет и шест часа. Попита го дали иска да се свържат с негови близки: качат ли се на първия самолет за Тайланд, вероятно ще успеят да го заварят жив. Предложи и да повика християнски свещеник. Католически, навярно?
    По изражението на Рико лекарят явно отсъди, че пациентът се нуждае от по-подробно обяснение.
    — Anthrax is a bacteria. It’s in your lungs. You probably inhaled it some days ago.23
    Рико продължаваше да не разбира.
    — If you had digested it or got it on your skin, we might have been able to save you. But in the lungs…24
    Бактерия? И ще умре от някаква си бактерия? Вдишал я е? Къде?
    Гласът на лекаря долетя като отглас от мислите на Рико:
    — Any idea where? The police will want to know to prevent other people from catching the bacteria.25
    Рико Херем затвори очи.
    — Please, try to think back, mister Herrem. You might be able to save others.26
    Други, но не и себе си. Трийсет и шест часа.
    — Mister Herrem?
    Рико искаше да кимне в знак, че чува, но не успя. Вратата се отвори. По пода зачаткаха токчета.
    — Miss Kari Farstad from the Norwegian Embassy. We came as soon as we could. Is he…?27 — прошепна задъхан женски глас.
    — Blood circulation is stopping, miss. Не is going into shock now.28
    Откъде се бе заразил с бактерията? От обяда в съмнителното крайпътно капанче между Банкок и Патая? От зловонните дупки в пода, които тук наричат тоалетни? Или бе вдишал антраксни спори от климатика в хотела? Нали повечето бактерии се разпространяват именно по въздуха? Лекарят обаче му обясни, че първоначалните симптоми на болестта напомнят настинка, а Рико се почувства отпаднал още по време на полета към Тайланд. Ако заразата е витаела из самолета, следваше да са я прихванали и други пътници. Гласът на новодошлата продължи по-тихо, този път на норвежки:
    — Антракс… Божичко, мислех си, че той съществува само под формата на биологично оръжие.
    — Грешиш — отвърна мъжки глас, явно неин колега или шофьор. — Мимоходом проверих в Гугъл. Антраксният бацил е адски устойчив на атмосферни условия. Оцелява години наред в почвата. Разпространява се, образувайки спори. Помниш ли случаите отпреди няколко години, когато в Щатите терористи изпращаха писма с бял прах? Вътре имаше спори от антракс.
    — И според теб сънародникът ни е получил заразено писмо?
    — Заразяването може да стане по няколко начина. Най-често се случва при контакт със селскостопански животни. Най-вероятно никога няма да разберем как спорите са попаднали в организма му.
    Рико обаче се досети. Прозрението го осени с внезапна яснота. Със сетни сили вдигна ръка към кислородната маска.
    — Откри ли негови близки? — попита жената.
    — Да.
    — Как реагираха?
    — Било им все едно къде ще гние.
    — Ясно. Педофил?
    — Не, но досието му е километрично. Виж, той помръдна.
    Рико бе успял да свали маската от устата и носа си и се мъчеше да отрони няколко думи. От гърлото му излезе само хрипкав шепот. Повтори опита. В очите на застаналата до него къдрокоса блондинка видя смесица от притеснение и погнуса.
    — Doctor, is it…?29
    — No, it is not contagious between humans.30
    Ясно. Не беше заразно. Рико си отиваше сам-самичък от този свят.
    Тя се надвеси над него. И макар че береше душа — или навярно точно по тази причина — Рико Херем пое жадно аромата ѝ. Вдиша микроскопичните частици от парфюма, както преди няколко дни в Рибния магазин вдиша през вълнената ръкавица. Тогава усети миризмата на влага и на вар. На прах. Валентин бе закрил устата и носа си с кърпа. Не за да скрие лицето си, а за да се предпази от спорите, летящи във въздуха. „… може би щяхме да ви спасим. Но в белите дробове…“
    Рико мобилизира всичките си сили. С неистови усилия отрони две думи. Даде си сметка, че това е сетната му реплика. Ознаменувайки края на четирийсет и две годишен жизнен път — жалка пародия, изпълнена със срамни сцени — над Рико Херем се спусна плътната завеса на вечния мрак.


    Бруталният порой барабанеше бясно по покрива на колата. Сякаш всеки момент щеше да пробие ламарината. Кари Фарща потръпна неволно. По кожата ѝ непрекъснато лепнеше плътен слой пот. Уверяваха я, че след края на влажния сезон, някъде през ноември, ще се отърве от досадното потене. Кари нямаше търпение да се прибере в посолството. Ненавиждаше честите командировки в Патая. Когато избра дипломатическото поприще, не очакваше да се разправя с всякаква долна паплач. Представяше си професията си съвсем различно: коктейли в компанията на интересни, интелигентни хора; изискани, задълбочени беседи за култура и политика. Очакваше възможности за личностно израстване и трупане на опит по въпроси от глобален мащаб, а не по цял ден да търси адвокати на норвежки правонарушители и да задвижва процедурата по екстрадирането им и настаняването им в норвежки затвори, където обстановката напомня тризвезден хотел.
    Дъждът спря толкова внезапно, колкото и рукна. Понесоха се през облаци от изпарения, издигащи се от нагорещения асфалт.
    — Какво каза, че промърморил Херем, преди да умре? — попита секретарят на посолството.
    — Валентин.
    — Не, другото.
    — Изфъфли някаква дума, но не я разбрах. Нещо като „кома“.
    — Кома ли?
    — Това чух.
    Кари се взираше в каучуковите дървета, изнизващи се покрай шосето. Искаше да се прибере у дома. Не в дипломатическото си седалище, а в своя истински дом.

Двайсет и трета глава

    Хари прелетя покрай картината на Франс Видерберг31, окачена в коридора на Полицейската академия.
    Тя стоеше на вратата към тренировъчната зала, готова за бой в плътно прилепнало трико. Със скръстени ръце, облегната на рамката, тя го дебнеше с поглед. Хари понечи да ѝ кимне, но някой извика „Силие!“ и момичето хлътна в залата.
    Хари се качи на втория етаж и подаде глава в кабинета на Арнолд.
    — Как мина лекцията?
    — Горе-долу добре, но на курсантите май им липсваха твоите ужасяващи и — бих добавил — твърде несъществени — примери от реалността — Арнолд масажираше контузения си крак.
    — Благодаря ти, че ме замести — усмихна се Хари.
    — Винаги съм насреща. Какво изникна, та не успя да дойдеш?
    — Извикаха ме в Съдебна медицина. Дежурният патоанатом се съгласи да подпише заповед за ексхумация на трупа на Рудолф Асаев и да назначи повторна аутопсия. Аргументирах се с онези статистически данни, изнесени от ФБР, за които ти ми спомена.
    — Радвам се, че съм бил полезен. Пак имаш посетител.
    — Да не е…
    — Не. Не е нито госпожица Гравсенг, нито някой от бившите ти колеги. Настаних го в кабинета ти.
    — Кой…
    — Познаваш го. Направих му кафе.
    Хари срещна погледа на Арнолд, кимна и излезе.
    Мъжът на стола в кабинета на Хари почти не се беше променил. Само беше леко понапълнял и лицето му бе малко подпухнало, а косите по слепоочията му се бяха прошарили. Иначе бе запазил младежкия си перчем — негова запазена марка — напълно в духа на притурката „младши“ към името му; носеше неизменния си костюм, съвсем не по негова мярка, сякаш взет назаем от някого, и гледаше с проницателните си очи, способни да прочетат за четири секунди гъсто изписана страница юридически текст. Впоследствие мъжът можеше да възпроизведе дословно съдържанието ѝ в съдебната зала. Накратко, Юхан Крун представляваше аналогът на Беате Льон в правораздаването; адвокатът, който печели дори когато в ролята на негов правен опонент влиза самото норвежко законодателство.
    — Хари Хуле — подхвана той с високия си младежки глас, стана и протегна ръка. — От последната ни среща мина доста време.
    — Не си ми липсвал — отвърна Хари и стисна десницата му, забивайки титановата си протеза в дланта му. — За мен винаги си бил лош вестител, Крун. Хубаво ли е кафето?
    Крун не му остана длъжен и стегна ръката му в желязна хватка. Явно натрупаните наскоро килограми бяха мускули.
    — Кафето е чудесно — усмихна се той с вида на познавач. — Но пак ти нося лоши новини.
    — Нима?
    — Обикновено не се срещам лично с ответника, в този случай обаче искам да поговорим очи в очи, преди да сключим писмено споразумение. Става дума за Силие Гравсенг — твоя студентка.
    — Моя студентка — повтори Хари.
    — Бъркам ли?
    — Прозвуча ми, все едно я притежавам.
    — Ще се опитам да се изразявам по-точно — Крун се усмихна кисело. — Госпожица Гравсенг се обърна направо към мен, вместо към органите на реда, защото се опасява, че ще разпънете чадър.
    — Ние?
    — Полицията.
    — Вече не…
    — Имаш дълъг професионален стаж в полицията, а в качеството си на преподавател в Полицейската академия продължаваш да си част от системата. Силие Гравсенг се бои, че ако поиска да подаде оплакване за изнасилване в полицията, колегите ти ще се опитат да я разубедят. А противопостави ли се на препоръките им, ще срещне спънки в бъдещата си професионална кариера.
    — Какви ги говориш, Крун?
    — Не се ли изразих съвсем ясно? Снощи точно преди полунощ си изнасилил Силие Гравсенг тук, в този кабинет.
    Настъпи мълчание. Крун следеше зорко реакцията на Хари.
    — Не мога да използвам това наблюдение в съда, Хуле, но не ми изглеждаш особено изненадан. Този факт потвърждава легитимността на показанията на моята клиентка.
    — Значи нейните показания се нуждаят от допълнително удостоверяване?
    Крун долепи върховете на пръстите си:
    — Надявам се, осъзнаваш тежестта на подобно обвинение, Хуле. Ако му се даде широка гласност, животът ти ще се преобърне с краката нагоре.
    Хари се опита да си го представи в адвокатска тога. Съдебната процедура. Обвинителният показалец, насочен срещу Хари на подсъдимата скамейка. Силие избърсва храбро потеклата сълза. Смаяните, изпълнени с негодувание лица на съдебните заседатели. Хладният фронт от присъстващите в залата. Неуморното скрибуцане на графита на вестникарските карикатуристи върху скицника.
    — Единствената причина да се явя аз, вместо двама полицаи, натоварени да те отведат с белезници по коридорите на Академията под погледите на колеги и студенти, е, че евентуален показен арест би уронил престижа и на моята клиентка.
    — В смисъл?
    — Сещаш се. Ще ѝ лепнат етикета „онази, която изпрати наш колега зад решетките“. Доносницата. Доколкото ми е известно, в полицията подобни постъпки не се толерират.
    — Прекалил си с филмите, Крун. Полицаите искат изнасилваните да бъдат разобличавани, независимо кой е заподозреният.
    — Освен това един съдебен процес крие рискове от психически срив за младо момиче, на което му предстоят важни изпити. Понеже Силие не е посмяла да съобщи в полицията и е изгубила време, докато се реши да потърси помощта ми, голяма част от механичните и биологичните следи вече са заличени. Това предполага, че делото ще се проточи повече от обикновено.
    — С какви доказателства разполагате?
    — Охлузвания, следи от нокти, скъсана рокля. Ако поискам екип криминалисти да обследва този кабинет, сто процента ще открият влакна от същата тази рокля.
    — Ако поискаш?
    — Да. Нося и добри новини, Хари.
    — Ти да видиш.
    — Ще ти предложа сделка.
    — С дявола?
    — Ти си интелигентен мъж, Хуле. Знаеш, че нямаме доказателства, които да те уличават пряко. Наясно си как протичат делата за изнасилване. Думата на обвиняемия срещу думата на жертвата. Накрая и двете страни излизат губещи. Потърпевшата — защото я подозират във фриволно поведение и лъжесвидетелстване, а върху подсъдимия, дори да го оправдаят, винаги ще тегне съмнението, че късметът му е помогнал да се измъкне сух. Предвид този крайно неблагоприятен изход и за двамата, Силие Гравсенг предложи решение, към което се присъединявам напълно безрезервно. Нека за малко изляза от ролята си на адвокат на противниковата страна, Хуле. Съветвам те да приемеш предложението ни. Защото в противен случай ще се срещнем в съдебната зала. Госпожица Гравсенг е категорична по въпроса.
    — Сериозно?
    — Да. Като бъдещ гарант на законността в тази страна тя смята за свой неотменим дълг и грижа изнасилваните да бъдат наказвани. За твой късмет не държи наказанието да е поставено от съд.
    — Един вид, отстоява твърди принципи?
    — На твое място бих се въздържал от ехидни забележки, Хуле. Благодари се, че не препоръчах на клиентката ми да подаде оплакване в полицията.
    — Какво искаш от мен, Крун?
    — С две думи, да напуснеш доброволно Полицейската академия и да излезеш завинаги от системата. Така Силие ще продължи следването си на спокойствие и без твоето вмешателство и когато започне работа, няма да се бои, че ще се сблъска с теб. Едно-единствено цинично подмятане по адрес на клиентката ми и споразумението ни ще бъде анулирано, а ти ще се изправиш пред съда.
    Хари подпря лакти на бюрото и се наведе напред. Разтри челото си.
    — Ще оформя писмено споразумение… Твоята оставка срещу нейното мълчание. И двете страни се задължават да пазят договорката в тайна. Но дори да нарушиш клаузата за секретност, няма да злепоставиш госпожица Гравсенг, защото нейният избор ще срещне всеобщо разбиране.
    — А аз ще изглеждам виновен, защото съм се съгласил да подпиша подобно споразумение.
    — Приеми сделката ни като свеждане на щетите до минимум. Мъж с твоя опит лесно може да смени попрището. Следовател в застрахователна компания например. Там ще ти плащат по-добре, отколкото в Академията, повярвай ми.
    — Вярвам ти.
    — Добре тогава — Крун отвори капачето на телефона си. — Каква ти е програмата за следващите дни?
    — Утре е удобно да приключим въпроса.
    — Чудесно. В кантората ми в два. Нали помниш адреса?
    Хари кимна.
    — Великолепно. Желая ти прекрасен ден, Хуле!
    Крун скочи пъргаво от стола. Упражнения за коленете, набирания на лост и вдигане на тежести от лежанка, предположи Хари.
    След като адвокатът си тръгна, Хари погледна часовника. Тази седмица Ракел се прибираше един ден по-рано и щеше да кацне на норвежка земя в 17,30. Хари ѝ предложи да я вземе от летището и след две „няма нужда“ тя се съгласи. Хари знаеше за слабостта на Ракел да пътуват от летището до града. Да си бъбрят на спокойствие — прелюдия към уютна вечер; да му обяснява разпалено какво означава на практика принципът, че единствено държави могат да бъдат страни в Международния трибунал в Хага; да говори за съдебната власт и за безсилието на ООН. Междувременно пейзажът се изнизваше покрай тях. Обикновено говореха и за Олег. Ракел разказваше как състоянието му се подобрявало с всеки изминал ден и постепенно онзи Олег, когото познаваха, се завръщал; за плановете му за бъдещето: да запише право, а после — Полицейската академия. Хари и Ракел обсъждаха колко късмет са извадили и колко крехко е щастието.
    Споделяха си всичко, за което мислеха, без да го завоалират. Почти всичко. Хари не признаваше пред нея колко се страхува. Боеше се да не ѝ даде обещание, което не може да изпълни. Опасяваше се, че няма да оправдае очакванията им — нейните и на Олег. Съмняваше се и дали тяхната обич ще му бъде достатъчна. Хари не знаеше дали изобщо някой би могъл да го направи щастлив.
    Не смееше да повярва, че в момента тримата са заедно. Настоящето му се струваше подозрително приятен сън, от който очакваше да се събуди всеки миг.
    Разтърка лицето си. Навярно часът на пробуждането приближаваше. Парещата, безпощадна дневна светлина. Реалността, където всичко ще потече постарому: суров студ и самота. Хари потръпна.


    Катрине Брат погледна часовника. Девет и десет. Навън навярно се спускаше изненадващо мека пролетна вечер. А тук, в мазето, властваше студена и влажна зима. Бьорн Холм се почесваше по рижите бакенбарди, Столе Ауне пишеше нещо в бележника си, Беате Льон едва сподавяше прозевките си. Бяха се скупчили пред компютърен екран, на който стоеше снимка от прозореца на трамвая. След като прекараха известно време в догадки какво е написал Валентин, стигнаха до извода, че дори да разкодират значението му, то няма да им помогне да заловят убиеца.
    Катрине пак сподели странното си усещане в хранилището за доказателства.
    — Навярно е влязъл някой от служителите — предположи Бьорн. — Но наистина не разбирам защо не са включили осветлението.
    — Дубликат на ключа за хранилището се вади много лесно — подчерта Катрине.
    — Ами ако не са букви, а цифри? — обади се Беате.
    Обърнаха се към нея. Тя продължаваше да се взира в снимката на екрана.
    — Единици и нули, а не буквите „I“ и „О“. Като в двоичен код. Единицата означава „да“, а нулата — „не“, или греша, Катрине?
    — Аз съм потребител, а не програмист, но си права. На мен ми го обясниха по следния начин: единицата пропуска тока, а нулата го спира.
    — Единицата означава действие, а нулата — пасивност — продължи Беате. — Ще го направя, няма да го направя. Ще го направя, няма да го направя. Единица. Нула. До безкрайност.
    — Все едно къса листенца на маргаритка — промърмори Бьорн.
    Смълчаха се. Чуваше се само вентилаторът на компютъра.
    — Матрицата завършва с нула — отбеляза Ауне. — Пасивност. Няма да го направя.
    — Може да е прекъснал кода, защото е дошло време да слезе от трамвая.
    — Случва се серийните убийци да прекратят поредицата, да изчезнат и повече да не се появят — напомни Катрине.
    — Това са изключения — възрази Беате. — Нула или не, кой от вас вярва, че полицейският касапин ще спре? Столе?
    — Катрине разсъждава правилно, но се боя, че убийствата няма да спрат.
    Катрине едва се сдържа да не изрече на глас размислите си. За разлика от Ауне тя се боеше от обратното: че сега, когато му дишаха във врата, коварният убиец ще спре да сее смърт и ще потъне вдън земя. Според Катрине жертвата си струваше. Тя беше склонна да прежали още един колега, стига да п