Скачать fb2
Леопардът

Леопардът

Аннотация

    Новият наелектризиращ роман от световнопризнатата поредица на Ю Несбьо
    Инспектор Хари Хуле ще се изправи пред най-тъмните демони на своя град — а и пред своите собствени.
    Белязан от травмите на последния си случай, инспектор Хари Хуле търси забрава в сенките на опиумни бордеи в далечния Хонконг. През това време в Осло са открити труповете на две млади жени, удавени в собствената им кръв. Медиите всяват паника с истеричните си гласове: няма никакви улики, полицейското разследване е в задънена улица, а Хари — единственият човек, който е способен да помогне — не може да бъде намерен. След завръщането му в Осло има ново убийство, инстинктите на инспектора вземат връх и нищо не може да го задържи настрана от разследването. Скоро Хуле разбира, че си има работа с истински психопат, който ще го подложи на изпитание — както професионално, така и лично — с каквото не се е сблъсквал никога досега.
    Влудяващо пристрастяващ.
    „Венити феър”
    Изключителен… Несбьо с лекота мести действието от Хонконг до Норвегия, включва пътувания до Конго, без сюжетът да загуби за миг усещането за неотложност.
    „Пъблишърс уикли”
    Несбьо е гигант на скандинавската мистерия.
    „Бостън глоуб”


Ю Несбьо ЛЕОПАРДЪТ (книга осма от поредицата "Хари Хуле")

ПЪРВА ЧАСТ

Първа глава
Хипоксия

    Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата ѝ зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата ѝ потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото ѝ. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите ѝ се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата ѝ заплашваше да избухне и да разбие черепа ѝ на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата ѝ? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той ѝ бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията ѝ при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба ѝ? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой ѝ беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.
    Струваше ѝ се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила ѝ. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.
    Колко време бе прекарала в безсъзнание?
    Наркотикът се изпари от кръвта ѝ. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.
    Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите ѝ: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно — да изпеят "Колко прекрасна е земята" и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците ѝ. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието ѝ се вряза мек глас и ѝ заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата ѝ назад и долепи стоманеното острие до шията ѝ. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко подръпна червената жица, висяща от устата ѝ. В следващия миг главата ѝ се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите ѝ. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не отслабваше. Той огледа разчекнатата ѝ уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика ѝ, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата ѝ. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.
    — Не пипай жицата — прошепна той в ухото ѝ и заби иглата странично в шията ѝ.
    Тя мигом изгуби съзнание.

    Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.
    Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта ѝ, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното ѝ въображение ѝ погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?
    Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, по топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на "сляпа баба"? Какво тупти в ушите ѝ? Кръвта ѝ или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите ѝ. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.
    Трябва да направи нещо, да мисли.
    Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.
    — Не пипай жицата — беше я предупредил той.
    Защо? Какво ще се случи, ако го направи?
    Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите ѝ се просмука влажен студ. Идеше ѝ да се развика, ала не ѝ бяха останали сили. Тишина. Мълчание.
    Всички онези думи, запълвали неловкото мълчание в компанията на хора, които са ѝ напълно безразлични, тя би изрекла пред близките си.
    Нямаше изход. Остана сама с влудяващата я болка. Главата ѝ пулсираше до пръсване.
    "Не пипай жицата."
    Ако я дръпне, шиповете вероятно ще се приберат в топчето и болката ще стихне. Мисълта да го направи започна сериозно да се загнездва в съзнанието ѝ. Колко време бе прекарала тук? Два часа? Осем часа? Двайсет минути?
    Ако всичко наистина е толкова лесно и трябва само да дръпне жицата, защо още се колебае? Заради предупреждение, отправено от откровен психопат? Навярно това също е част от играта — да я заблуди, та тя да не смее да прекрати непоносимите си болки? Или предупреждавайки я, да я предизвика да се противопостави и да дръпне жицата на инат, а после… да се случи нещо ужасно. Какво собствено? Как е устроено това топче?
    Да, той я беше въвлякъл в порочен кръг, защото не ѝ бе оставил избор. Болките ставаха нетърпими, лигавицата в гърлото ѝ набъбваше, съвсем скоро щеше да се задуши. Пак се опита да извика, но от устата ѝ се изтръгна немощен хрип. Колкото и да мигаше, от очите ѝ не избиха сълзи.
    Пръстите ѝ напипаха жицата, висяща от устата ѝ. Тя я опъна предпазливо. Наистина съжаляваше за пропуснатите шансове в живота си, ала бе готова да прекара цял живот в разкаяние, ако можеше да се спаси. Искаше просто да живее, все едно как. Нищо повече.
    Дръпна силно жицата.

    От върховете на шиповете изскочиха седемсантиметрови игли. Четири пробиха бузите ѝ, три — синусите, две — носа, други две — брадичката. Дванайсетата прониза хранопровода ѝ, тринайсетата — дясната ѝ очна ябълка. Други две игли се забиха в задната част на небцето и проникнаха в мозъка. Ала не това се яви непосредствена причина за смъртта ѝ. Металното топче препречи пътя на рукнала от раните към устата ѝ кръв и тя се изля в трахеята, оттам попадна в дробовете и блокира притока на кислород към тъканите. Това, от своя страна, доведе до спиране на сърцето и "церебрална хипоксия" — както записа патологът в доклада си — или с други думи, недостиг на кислород в мозъка. Казано накратко: Боргни Стем-Мюре се удави.

Втора глава
Просветляващият мрак

    18 декември
    Дните са къси. Навън все още е светло, но тук вътре, в моята режисьорска кабина, цари вечен мрак. На светлината от настолната лампа хората на снимките изглеждат толкова дразнещо щастливи и нищо неподозиращи. Толкова изпълнени с очаквания, все едно е повече от ясно, че животът се разстила пред тях като гладката, ненарушавана от вълнения повърхност на море от време. Редактирах по свой вкус вестника, изрязах сълзливите истории за шокираното семейство, зачеркнах кървавите подробности около намирането на трупа. Оставих единствено неизбежната снимка, която роднина или приятел бе предоставил на напорист журналист; снимка от времето, когато е била в разцвета на силите си, усмихната, все едно никога няма да умре.
    Полицаите още не знаят почти нищо, но скоро ще им се отвори повечко работа. Кое прави човека убиец? Вродено ли е, предава ли се генетично, дали е плод на наследствена предразположеност, която присъства у едни, а у други липсва? Или поривът да убиваш се явява логично следствие от сблъсъка с реалността? Един вид стратегия за оцеляване, животоспасителна болест, рационална лудост? Защото ако страданието е безжалостен вражески обстрел по тялото ни, то лудостта е необходимото отстъпление, за да си осигурим отново прикритие.
    Лично аз смятам, че способността да убиваш е фундаментално заложена във всеки здрав индивид. Съществуванието ни представлява непрестанна борба за блага и онзи, който не може да убие ближния си, няма право да оцелее. Да отнемеш живот в крайна сметка означава да ускориш идването на неизбежното. Смъртта не подминава никого и това е хубаво, защото животът е болка и страдание. В този смисъл и всяко убийство е акт на милосърдие. Ала не така изглежда, когато слънцето огрява кожата ти, водата се стича сладостно по устните ти, усещаш идиотското си жизнелюбие във всеки удар на сърцето си и си готов да жертваш всичко постигнато — чест, позиция в обществото, принципи, — за да си изпросиш още няколко трошици време. Точно в такъв момент трябва да се устремиш към дълбините, подминавайки измамната заслепяваща светлина, да се потопиш в студения просветляващ мрак и да почувстваш сърцевината: истината. Защото точно това трябваше да открия. И го открих. Открих какво превръща човека в убиец.
    А моят живот? И аз ли смятам, че животът ми се разстила пред мен като безметежно море от време?
    В никакъв случай. Не след дълго и аз ще се озова върху бунището на смъртта заедно с останалите участници в тази малка драма. Ала независимо в какъв стадий от процеса на гниене се намира тялото ми, дори да е останал само скелетът, на устните ми ще грее усмивка. Защото в момента живея тъкмо с тази цел. Тя е единствената причина да съм още жив, моят шанс да се пречистя, да се отърся от целия този срам. Но това е само началото. Сега искам да изгася лампата и да изляза на дневната светлина. Макар тя почти да си е отишла.

Трета глава
Хонконг


    Дъждът отказваше да спре. Продължаваше да вали. Влажното и меко време продължи седмици. Земята се наводни, европейски пътища започнаха да се срутват, прелетните птици не отлетяха, а по медиите съобщиха за насекоми, каквито досега не били виждани толкова на север. Астрономическата зима настъпи, но тревните площи в Осло не само не бяха заснежени — дори не бяха покафенели. Примамваха със зеления си цвят. Площадката с изкуствена настилка в район Согн се напълни с разочаровани скиори, облечени с екипи от марката "Дели"[1]. Те тичаха за здраве, докато чакат температурите да паднат и езерото Согн да се заледи. В навечерието на Новата година падна гъста мъгла и гърмът от фойерверките от центъра на Осло отекваше чак в предградието Аскер, но затова пък хората не виждаха дори ракетите, които са изстреляли от градината си. Въпреки това според проучване на потреблението всяко норвежко домакинство изразходило средно шестстотин крони за пироефекти. Същото проучване показваше и друго: само за три години броят на норвежците, осъществили мечтата си за бяла Коледа по белите брегове на Тайланд, се е удвоил. Явно времето се бе побъркало и в Югоизточна Азия, защото върху метеорологичната карта се появиха знаци, характерни единствено за сезона на тайфуните. Сега обаче те изпъстриха района около Южнокитайско море. Тази сутрин в Хонконг, където февруари по принцип е най-сухият месец през годината, валеше проливен дъжд и поради лоша видимост самолетът на компания "Кетуей Пасифик Еъруейс", полет номер 731 от Лондон, се принуди да кръжи няколко минути, преди да започне финално снижаване към летище "Чек Лап Кок".
    — Радвайте се, че няма да се приземим на старото летище — отбеляза пасажерът до Кая Сулнес, която стискаше ръкохватките с побелели пръсти. — То се намира в центъра на града и има опасност самолетът да се забие право в някой небостъргач.
    От излитането преди дванайсет часа мъжът не бе обелил дума. Кая веднага се хвана за забележката му, за да се откъсне от мисълта, че се намират във въздуха, а целият самолет се тресе от турбуленция:
    — Успокоихте ме, господине. Англичанин ли сте?
    Той се сепна, все едно му бе ударила шамар. Кая се досети, че му е нанесла кръвна обида, вземайки го за потомък на бившите колониални владетели, и побърза да се поправи:
    — Навярно сте китаец?
    — Хонконгски китаец — поправи я той. — А вие, госпожице?
    Кая Сулнес се поколеба дали да не отговори "хоксюнска норвежка", но се ограничи до "норвежка". Хонконгският китаец се позамисли и възкликна победоносно:
    — Аха! Скандинавка значи! А по каква работа идвате в Хонконг?
    — Търся мъж — отвърна тя и се вторачи в оловносивите облаци с надеждата под тях съвсем скоро да се мерне твърда земя.
    — Аха! Много сте красива, госпожице. Не вярвайте на приказките, че китайците се женели само за китайки.
    — За хонконгските китайци ли говорите? — усмихна се малко вяло тя.
    — Най-вече за тях — кимна разпалено той и повдигна демонстративно ръката си, на която нямаше халка. — Занимавам се с производство на микрочипове. Семейството ми притежава фабрики в Китай и Южна Корея. Какво ще правите тази вечер?
    — Ще спя — прозина се Кая.
    — А утре вечер?
    — Дотогава се надявам да съм го намерила и да пътувам към къщи.
    — Много бързате, госпожице — намръщи се мъжът.
    На летището той ѝ предложи да я закара до хотела, но тя отказа и се качи на двуетажен автобус до центъра. След час се озова сама в коридора на хотел "Емпайър Коулун" и вдиша дълбоко няколко пъти. Прокара магнитната карта през четеца на вратата и оставаше само да отвори. Насили се да натисне дръжката и я дръпна рязко към себе си. После надникна трескаво в стаята. Вътре нямаше никого. Съвсем естествено.
    Кая влезе, остави куфарчето на колелца до леглото, застана до прозореца и погледна навън: първо към гъмжилото по улицата седемнайсет етажа под нея, после към небостъргачите, които по нищо не приличаха на ако не грациозните, то поне помпозните си побратими в Манхатън, Куала Лумпур и Токио. Тукашните напомняха термитници. Едновременно плашещи и внушителни, те свидетелстваха за способността на човешкия род да се нагажда към обстоятелствата дори когато седем милиона души трябва да се поберат върху малко повече от сто квадратни километра. Кая усети как умората бавно я надвива, изхлузи обувките си и се отпусна върху леглото. Широко сто и двайсет сантиметра, то заемаше почти цялата двойна стая в четиризвездния хотел. Кая си даде сметка, че сред цялата тази гмеж трябва да открие конкретен човек, който — личеше по всичко — бе предприел всякакви мерки да потъне в неизвестност. Претегли възможностите: да затвори очи или да се хване на работа. Стегна се и стана от леглото. Съблече се и се мушна под душа. После застана пред огледалото и без капка самодоволство констатира правотата на хонконгския китаец: наистина беше красавица. Красотата ѝ не беше въпрос на вкус, а се доближаваше до неоспорим факт, доколкото външният вид може да бъде неподвластен на субективизъм. Високи скули, гарвановочерни, характерни и фино оформени вежди над по детски големите очи със зелени ириси, от които струеше зрялото излъчване на млада жена; меденокафяви коси, широки сочни устни, нежно прилепнали една към друга; издължена слаба шия, елегантна фигура с малки гърди, които приличаха на малки възвишения или вълни върху гладка морска повърхност от безупречна, макар и доста бледа кожа; нежно закръглени бедра, дълги крака, които изкушиха две столични модни агенции да се пробват с предложения за фотосесии, докато Кая учеше в гимназията в Хоксюн. Приеха отказа ѝ с многозначително поклащане на глава. На сбогуване един от агентите злобно отбеляза:
    — Не забравяй, миличка: не си идеална. Имаш прекалено малки и остри зъби. Съветвам те да не се усмихваш прекалено често.
    Кая прие "препоръката" с радост и оттогава се усмихваше много по-често отпреди.
    В камуфлажен панталон и тънък дъждобран Кая се качи в асансьора, а той се понесе в безтегловност към рецепцията.
    — "Чунгкинг Меншън"? — попита рецепционистът и едва се стърпя да не повдигне вежда. После посочи: — Първо по Кимбърли Роуд, после по Нейтън Роуд и накрая наляво.
    Всички хостели и хотели от страните членки на Интерпол са длъжни да регистрират чуждестранните гости, но когато Кая се обади в норвежкото посолство в Хонконг, за да провери последното местонахождение на човека, когото търси, секретарят ѝ обясни, че "Чункинг Меншън" не е хотел или "меншън" в смисъла на "имение", а квартал с магазини, заведения за бързо хранене, ресторанти и повече от сто сертифицирани и несертифицирани хостела, обхващащи четири небостъргача. Някои от стаите били чисти, приятни, със скромна мебелировка, но не липсвали и дупки с вид на затворнически килии. И най-важното: в "Чунгкинг Меншън" човек без големи претенции можел преспокойно да спи, да се храни, да живее, да работи и да се формира като личност, без изобщо да напуска мравуняка.
    По Нейтън Роуд — оживена търговска улица с маркови стоки, лъскави фасади и високи витрини — Кая откри входа към "Чунгкинг Меншън" и влезе. Посрещнаха я миризми на готвено от заведения за бързо хранене, удари с чук от обущарски ателиета, мюсюлмански молитви от радиоапарати и изморени погледи на продавачи в магазини за дрехи втора употреба. Усмихна се на объркан турист с огромна раница и пътеводител в ръка. Изпод камуфлажните му шорти — прекалено оптимистичен избор за сезона — се подаваха побелелите му премръзнали прасци. Кая показа на униформен служител бележка, а той каза "lift[2] С" и ѝ направи знак да продължи към дъното на коридора. Пред асансьора се извиваше дълга опашка и тя успя да се напъха вътре чак на третия път. В скърцащия, тресящ се железен сандък хората се возеха натъпкани като сардели и Кая неволно се сети, че циганите погребват мъртъвците си вертикално.
    Съдържателят на хостела, мюсюлманин с нещо като тюрбан на главата, веднага и с голям ентусиазъм показа на Кая стая, малка като кутийка, където — незнайно как — бяха побрали телевизор на стената над долната част на леглото и малък климатик до горната. Въодушевлението на съдържателя обаче се стопи в мига, когато Кая го прекъсна с въпроса знае ли къде се намира мъжът от снимката, която му показа. Уточни и как се пише името му. Виждайки какво неудоволствие се изписа върху лицето на съдържателя, Кая побърза да го осведоми, че е съпруга на мъжа от снимката. Секретарят от посолството неслучайно я бе предупредил колко "контрапродуктивно" би било да размаха официална служебна карта под носа на служител в "Чунгкинг". За всеки случай Кая добави, че с мъжа от снимката имат пет деца. Това предизвика коренна промяна в отношението на съдържателя. С това признание "многодетната майка", макар западнячка и неверница, си извоюва уважението му. Мъжът въздъхна тежко, поклати глава и отговори на отсечен английски със съжаление в гласа:
    — Лоша работа, госпожо. Дойдоха и му взеха паспорта.
    — Кой?
    — Как кой? Триадата, разбира се.
    — Триадата ли? — възкликна Кая.
    Тя, разбира се, беше чувала за криминалната организация, но незнайно защо си мислеше, че китайската мафия съществува предимно в комиксите и във филмите за бойни изкуства.
    — Седнете, госпожо. — Той издърпа внимателно стол и Кая се настани. — Питаха за него, но го нямаше и му взеха паспорта.
    — Паспорта ли? Защо?
    Той се поколеба.
    — Моля ви, кажете ми. Трябва да знам.
    — Боя се, че мъжът ви залагаше на конни състезания.
    — На конни състезания?
    — Да, на хиподрума в Хепи Вали. Гадна работа.
    — И е задлъжнял на Триадата?
    Той кимна и поклати глава няколко пъти, за да потвърди и отрече едновременно.
    — И са му взели паспорта?
    — Ако иска да се махне от Хонконг, ще трябва първо да си плати дълга.
    — Какво му пречи да си извади нов паспорт в консулската служба?
    — Нищо. — Тюрбанът се разклати наляво-надясно. — А в "Чунгкинг" ще ти направят фалшив за осемдесет американски долара. Но проблемът не е в паспорта, а в мястото: Хонконг е остров, госпожо. Вие например как дойдохте дотук?
    — Със самолет.
    — А как ще си тръгнете?
    — Пак така.
    — Именно. В Хонконг функционира едно летище, всички имена на пътниците се вписват в компютър, правят се щателни проверки. Триадата плаща на някои служители, за да се оглеждат за познати лица. Разбирате ли?
    — Значи е много трудно да избягаш — кимна бавно тя.
    — Не, госпожо: невъзможно е да избягаш. Но можеш да се скриеш. В Хонконг живеят седем милиона души. Лесно е да се слееш с тълпата.
    Кая затвори очи, защото ѝ се спеше ужасно, а събеседникът ѝ явно разтълкува жеста погрешно и сложи окуражително ръка върху рамото ѝ:
    — Спокойно, спокойно.
    Поколеба се, наведе се напред и прошепна:
    — Мисля, че той е още тук, госпожо.
    — Аха.
    — Не, не. Имам предвид, че е в "Чунгкинг". Видях го.
    Тя повдигна глава.
    — Два пъти, в ресторанта на Ли Юан. Там предлагат евтин ориз. Не казвайте на никого, че знаете това от мен. Мъжът ви е добър, но все си търси белята — отбеляза той и забели театрално очи, а те почти изчезнаха в тюрбана. — Здравата е загазил.
    Кая отиде в ресторанта. След шест часа престой, гарниран с две порции пържен ориз, три кафета и два литра вода, тя вдигна стреснато глава от мазната маса и погледна със сънливи очи Ли Юан, а той ѝ се усмихна окуражително. Заведението се състоеше от тезгях и четири пластмасови маси.
    — Tired[3]? — засмя се той и оголи оределите си предни зъби.
    Кая се прозина, поръча си четвърто кафе и продължи да чака. В заведението влязоха двама китайци и седнаха до тезгяха, без да разговарят и без да си поръчват. Дори не я удостоиха с поглед. Изпита облекчение. Тялото ѝ се бе схванало от продължителното седене и каквато поза да заемеше, я прорязваха ужасни болки. Направи няколко кръга с глава, за да активизира кръвообращението си. Тилът ѝ изпука. Вторачи се в синкавобелите луминесцентни лампи на тавана и пак наведе глава. Пред очите ѝ се появи бледо, някак мнително лице. Застанал пред една от спуснатите щори в коридора, мъжът оглеждаше внимателно малкото заведение на Ли Юан. Погледът му спря върху двамата китайци до тезгяха, после продължи да сканира помещението. Кая се изправи, но единият ѝ крак бе изтръпнал и се огъна. Все пак грабна чантата си и закуцука след мъжа, колкото ѝ позволяваха силите.
    — Welcome back[4] — чу Кая поканата на Ли Юан зад гърба си.
    Мъжът ѝ се стори прекалено слаб. На снимките изглеждаше широкоплещест, грамаден. В онова токшоу по телевизията столът, на който го бяха настанили, изглеждаше като за пигмеи. Ала независимо от всичко Кая не се съмняваше, че е същият: късо подстриган, с ръбест череп, характерен нос, ситна мрежа от кръвоносни съдове в склерите на очите, измити от алкохола светлосини ириси, волева брадичка с изненадващо нежни, почти красиво изписани устни.
    И така, Кая тръгна по Нейтън Роуд. Под неоновата светлина проблесна гръб с кожено яке, извисяващ се над навалицата. На пръв поглед той не вървеше бързо, но ѝ се наложи да подтичва, за да не го изгуби. Той сви от оживената търговска улица и увеличи разстоянието помежду им, докато навлизаше в тесни, малко по-пусти улички. Тя забеляза табела с надпис "Мелдън Роу". Изкушаваше се да се приближи до него и да му се представи, да приключи с това веднъж завинаги, но бе решила да се придържа стриктно към плана и да разбере къде живее той. Дъждът спря, някой сякаш повдигна крайчеца на облачната покривка и откри високото, кадифеночерно небе, изпъстрено с блещукащи звезди с големината на иглен бод. След двайсет минути той спря неочаквано до един ъгъл и Кая веднага се изплаши да не я е разкрил. Ала той не се обърна. Само извади нещо от джоба на якето си. Тя се вторачи изумена: бебешко шише за хранене? Мъжът зави зад ъгъла. Кая го последва и излезе на голям открит площад, пълен с хора, предимно младежи. В отсрещния му край, над широки стъклени врати светеше табела с надпис на английски и китайски. Кая разпозна заглавията на някои от новите филми, които никога нямаше да успее да гледа поради липса на време. Погледът ѝ веднага фиксира коженото яке и тя забеляза как мъжът остави бебешкото шише върху ниския цокъл на бронзова скулптура, представляваща бесило с празен клуп, а после продължи покрай две заети пейки и седна на третата. Извади вестник. След около двайсет секунди пак стана, върна се до постамента, грабна шишето мимоходом, мушна го бързо в джоба си и продължи по пътя, по който дойде.
    Започна да вали. Мъжът влезе в "Чунгкинг Меншън".
    Кая се приготви за речта си. Пред асансьорите вече не се точеха опашки, но мъжът предпочете стълбите, зави надясно и изчезна през въртяща се врата. Кая се спусна след него и неочаквано се озова на рушаща се пуста стълбищна площадка. Лъхна я остра миризма на котешка урина и мокър бетон. Притаи дъх, но не чу друго освен шум от капеща вода. Реши да продължи нагоре, ала някаква врата се затръшна малко по-нататък. Спусна се по стълбите и се озова пред единствената врата, способна да произведе такъв звук: метална, осеяна с вдлъбнатини. Сложи ръка върху дръжката и усети как отново започва да трепери. Затвори очи и изруга наум. После дръпна рязко вратата и пристъпи в мрака. Нещо пробяга през краката ѝ, но тя нито изпищя, нито помръдна.
    Първоначално помисли, че се е озовала в асансьорна шахта. Ала когато погледна нагоре, различи опушени стени, премрежени с множество тръби, кабели, криви метални парчета и полусрутено ръждясало желязно скеле. Беше излязла в междублоковото пространство с площ едва няколко квадратни метра. Не можеше да се нарече вътрешен двор. Единствената светлина идваше от звездите. Небето беше ясно, ала върху асфалта капеше вода. Досети се, че течността се получава при кондензация в малките ръждясали климатици, накацали върху фасадите на околните сгради. Отдръпна се и се облегна на металната врата. Зачака.
    Накрая от тъмнината се чу:
    — What do you want?[5]
    За пръв път чуваше гласа му. Всъщност бе гледала предаването за серийните убийци с негово участие, но на живо беше много по-различно. Дрезгавият му глас, сякаш раздиран от терзания, подхождаше на по-възрастен мъж, а — доколкото Кая знаеше — той нямаше още четирийсет. Същевременно долови спокойствие и самоувереност, в пълен дисонанс с подплашеното лице, което зърна в заведението на Ли Юан. Дълбок, топъл глас.
    — Норвежка съм — побърза да му съобщи тя.
    Той не отговори. Кая преглътна. Знаеше колко важни са първите думи.
    — Казвам се Кая Сулнес. Възложиха ми да те открия. По-конкретно Гюнар Хаген ми го възложи.
    Дори името на началника му в Отдела за борба с насилието не предизвика реакция. "Да не би вече да се е омел?" — зачуди се тя.
    — Разследвам убийства под ръководството на Хаген — поясни тя.
    — Поздравления.
    — Няма място за поздравления. Не си ли чел норвежки вестници през последните месеци? — Идеше ѝ да си отхапе езика. Откъде ѝ хрумна да се прави на оригинална? Сигурно липсата на сън си казваше думата. Или притеснението.
    — Поздравявам те, че успя да си свършиш задачата — обади се той. — Откри ме. Вече може да си ходиш.
    — Почакай! — извика Кая. — Не искаш ли да чуеш защо съм дошла?
    — Не.
    Заучените наизуст думи обаче се затъркаляха от устата ѝ:
    — Две жени са убити. Според съдебномедицинските експертизи извършителят е един и същ. Не разполагаме с никакви други улики. Медиите получиха съвсем малко информация, но веднага гракнаха: из Осло вилнее нов сериен убиец! Ширят се и спекулации, че се вдъхновявал от Снежния човек. Поискахме съдействие от специалисти в Интерпол, но и те не могат да помогнат. Натискът от страна на медии и власти…
    — Казах "не" — прекъсна я той.
    После се чу как затръшна врата.
    — Ехо? Ехо? Там ли си?
    Тя стигна опипом до някаква врата и я отвори, преди страхът да я сграбчи за гърлото. Озова се в друго тъмно стълбище. Горе зърна светлина и взе три стъпала с един скок. Светлината идваше от стъклена въртяща се врата и Кая я бутна. Навлезе в гол коридор, където явно се бяха отказали да подновяват олющената мазилка, и влагата от стените я лъхна с гнилия си дъх. Опрени на стената, срещу Кая стояха двама мъже с цигари, олюляващи се от крайчеца на устните им. В ноздрите ѝ нахлу миризма на застояло. Изгледаха я с премрежен поглед. Тя се молеше да не ѝ обърнат внимание. По-дребният беше чернокож, вероятно от африкански произход. По-високият — бял, с пирамидален белег на челото, напомнящ предупредителен светлоотразителен триъгълник. Докато веднъж преглеждаше служебното списание на полицията, ѝ попадна информация, че по улиците на Хонконг патрулират близо трийсет хиляди пазители на реда. Затова го смятали за най-безопасния мегаполис в света. Но уточнението беше много съществено: "по улиците".
    — Looking for hashish, lady?[6]
    Тя поклати глава и се помъчи да се усмихне спокойно, както едно време инструктираше младите момичета от училищата. "Постарайте се да изглеждате като човек, който знае къде отива, а не като изгубил стадото, не като плячка." Мъжете също ѝ се усмихнаха. Единственият друг изход в коридора беше зазидан. Те извадиха ръце от джобовете на панталоните си, а цигарите — от ъглите на устата си.
    — Looking for fun, then?[7]
    — Wrong door, that's all[8] — отвърна тя, обърна се и понечи да излезе.
    Ала в китката ѝ се вкопчиха пръсти. Кая усети вкуса на страх в устата си: все едно лапна парче алуминиево фолио. На теория знаеше как се действа в такава ситуация. Беше се упражнявала по време на демонстрация с учебна цел заедно с колеги и инструктор в осветен физкултурен салон. Тогава обаче всички седяха върху гумени постелки.
    — Right door, lady. Right door. Fun is this way[9].
    Лъхна я дъх на риба, лук и марихуана. По време на демонстрацията във физкултурния салон се беше упражнявала само срещу един противник.
    — No thanks[10] — парира тя, като се опитваше да говори спокойно.
    Чернокожият се изравни с нея, стисна и другата ѝ китка и каза с глас, от време на време преминаващ във фалцет:
    — We will show you.[11]
    — Only there's not much to see, is there[12]?
    И тримата се обърнаха към вратата.
    Кая знаеше, че по паспорт е висок сто деветдесет и четири сантиметра, но като го видя на вратата, съобразена с хонконгските стандарти за височина, ѝ се стори поне два метра и десет. И двойно по-широкоплещест отпреди час. Бе отпуснал ръце отстрани на тялото си, като ги държеше леко разперени, но не помръдваше. Не фиксираше с очи, не си придаваше заплашителен вид, само погледна спокойно белия и повтори:
    — Is there, jau-ye?[13]
    Кая усети как белият изпъна пръсти и отпусна хвата около китката ѝ, а чернокожият започна да пристъпва от крак на крак.
    — Ng-goy[14] — отвърна мъжът на вратата.
    Пуснаха колебливо ръката ѝ.
    — Ела — подкани я той и внимателно я хвана над лакътя.
    Кая усети как я облива гореща вълна от напрежение и от срам. Засрами се, защото изпита страшно облекчение от намесата му; в критични ситуации умът ѝ работеше много мудно и тя не успя да се справи сама с двама нищо и никакви дилъри на хашиш, които просто искаха да я поизплашат.
    Мъжът я поведе. Два етажа по-нагоре минаха през въртяща се врата, застанаха пред асансьора, той натисна копчето за надолу и прикова поглед в светещото табло с етажите.
    — Гастарбайтери — поясни. — Скучаят и се чудят как да си разнообразят живота.
    — Знам — инатливо отвърна тя.
    — Натисни "G" за партера, после тръгни надясно и само направо, докато излезеш на Нейтън Роуд.
    — Моля те да ме изслушаш. Единствено ти в целия отдел си минал специално обучение за разследване на серийни престъпления. Ти залови Снежния човек.
    — Така е. — Кая улови някакво раздвижване в погледа му. Той потърка челюстта под дясното си ухо. — А после напуснах.
    — Как така си напуснал? По-скоро си взел отпуск.
    — Напуснах. Подадох си оставката.
    Едва сега Кая забеляза, че долната му челюст стои неестествено изпъкнала от дясната страна.
    — Гюнар Хаген ми каза, че преди шест месеца, когато си заминал от Осло, ти е разрешил да излезеш в безсрочен отпуск.
    Той се усмихна и Кая забеляза колко се промени лицето му.
    — Хаген говори така, защото така и не си наби в главата, че…
    Млъкна и усмивката му изчезна. Пак погледна таблото. Светеше числото пет.
    — Така или иначе — вече не работя за полицията.
    — Нуждаем се от теб… — тя си пое дъх. Осъзнаваше, че стъпва върху тънък лед, но се налага да действа, преди пак да е изчезнал. — А ти се нуждаеш от нас.
    Той рязко отвърна поглед от таблото и прикова очи в нея:
    — И кое те кара да мислиш така?
    — Дължиш пари на Триадата. Купуваш си дрога с бебешко шише. Живееш… — тя се намръщи —… тук. И нямаш паспорт.
    — Чувствам се добре. За какво ми е паспорт?
    Чу се звук, вратите на асансьора се разтвориха със скърцане и отвътре ги лъхна топъл въздух с неприятна миризма от телата на пътуващите в кабината.
    — Няма да се кача! — извика Кая по-високо, отколкото възнамеряваше, и забеляза раздразнение и нескрито любопитство по лицата на хората.
    — Напротив, ще се качиш — възрази той, докосна кръста ѝ и внимателно, но категорично я напъха в асансьора.
    На мига Кая се озова сред човешки тела, блокиращи изхода. Не можеше нито да мръдне, нито да се обърне. Завъртя глава тъкмо навреме да види как вратите се затварят.
    — Хари! — извика тя.
    Но него вече го нямаше.

Четвърта глава
"Секс пистълс"


    Възрастният съдържател на хостела долепи замислено показалец до челото си под тюрбана и я изгледа продължително.
    После вдигна слушалката и набра номер. Каза няколко думи на арабски и затвори.
    — Почакайте — обърна се той към Кая. — Може да стане, а може и да не стане.
    Тя се усмихна и кимна.
    Стояха един срещу друг от двете страни на тясната маса, служеща за плот на рецепция.
    Телефонът звънна. Той вдигна слушалката, изслуша какво му съобщиха и затвори, без да обели дума.
    — Сто и петдесет хиляди долара.
    — Сто и петдесет хиляди? — изуми се Кая.
    — Хонконгски долари, госпожо.
    Кая пресметна наум. Правеше сто и трийсет хиляди норвежки крони или двойно повече от отпуснатия ѝ бюджет.
    Минаваше полунощ. Кая не бе мигнала от четирийсет часа. Обикаля високия блок в продължение на три часа. Разучи всички хостели, кафенета, снекбарове, масажни студиа и стаи за молитви, докато стигна до най-евтините хостели, квартири и спални помещения, където живееха гастарбайтери от Африка и Пакистан. Обитаваха не стаи, а нещо като кабинки, отделени с паравани, без врати, без телевизори, без климатици, без възможност за лично пространство. Тъмнокожият портиер пусна Кая, огледа внимателно снимката и още по-внимателно стодоларовата банкнота, която тя му подаде, взе я и посочи една стаичка.
    "Got you[15], Хари Хуле" — помисли си тя.
    Той лежеше по гръб върху дюшек и дишаше едва доловимо. В челото му се бе врязала дълбока бръчка, а изпъкналата кост под дясното му ухо личеше още по-ясно, докато спеше. От съседните кабинки се чуваше кашлица и хъркане на други мъже. От тавана капеше вода и срещаше бетонния под с дълбоки унили въздишки. В кабината на Хари влизаше студен синкав лъч светлина от рецепцията. Пред прозореца имаше гардероб, а до дюшека — стол и пластмасова бутилка с вода. Нищо повече. Вътре се носеше сладникаво-горчив мирис като от изгоряла гума. На пода се търкаляше бебешко шише, а до него от пепелник димеше фас. Кая седна на стола и забеляза мазна жълто-кафява буца в ръката му. Едногодишният опит в патрулка я бе научил да различава бучките хашиш от пръв поглед. Хари Хуле определено не държеше хашиш.
    Той се събуди в два часа. Кая долови съвсем лека промяна в дишането му и изведнъж белтъците на очите му светнаха в мрака.
    — Ракел? — прошепна той в просъница и пак заспа.
    След половин час отвори очи, стресна се и веднага извади нещо изпод дюшека.
    — Аз съм, Кая Сулнес — успокои го тя.
    Той замръзна и пак се свлече върху дюшека.
    — Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита я дрезгаво.
    — Дойдох да те взема.
    — Да ме вземеш ли? — засмя се той със затворени очи. — Още ли не си се отказала?
    Кая извади плик, наведе се напред и го размаха под носа му. Той отвори едното си око.
    — Самолетен билет за Осло — обясни тя.
    Окото му пак се затвори.
    — Благодаря, но ще остана тук.
    — Щом аз успях да те открия, значи е въпрос на време и те да те открият.
    Той не отговори. Кая чакаше, заслушана в дишането му и във въздишките на капещата вода. Хари отвори очи, разтърка кожата под дясното си ухо и се надигна на лакти:
    — Случайно да ти се намира цигара?
    Тя поклати глава. Хари отметна чаршафа, стана и се приближи до гардероба. За човек, прекарал половин година в условията на субтропичен климат, Хари изглеждаше изненадващо блед и толкова изпосталял, че ребрата изпъкваха и под кожата на гърба му. Телосложението му подсказваше, че е бил атлетичен, но някогашните му мускули в момента представляваха само сенки под бялата кожа. Той отвори гардероба и Кая не без известно учудване забеляза колко старателно сгънати и подредени са дрехите му. Хари си облече тениска и обу чифт дънки — същите като предния ден. С мъка извади смачкана кутия цигари от джоба.
    Нахлузи на краката си джапанки и си запали цигара.
    — Ела — подкани я той. — Време е за вечеря.
    В два и половина през нощта — защото това показваше часовникът — пред магазините и закусвалните в "Чунгкинг" бяха спуснати сиви железни щори. Само Ли Юан още не бе затворил.
    — Как се озова в Хонконг? — поинтересува се Кая, докато гледаше как Хари с ефективни, но лишени от елегантност движения лапа стъклени спагети от бяла купа за супа.
    — По въздуха. Студено ли ти е?
    Кая веднага извади ръцете си изпод бедрата.
    — Но защо избра да дойдеш точно тук?
    — Бях тръгнал за Манила. В началото Хонконг беше само междинна спирка.
    — И какво смяташе да правиш на Филипините?
    — Да се метна в кратера на някой вулкан.
    — В кой по-точно?
    — Ти колко местни вулкана познаваш?
    — Нито един. Само съм чела, че има много. А доста от тях се намират на остров… Лусон?
    — Добре си се подготвила. На територията на Филипините съществуват общо осемнайсет вулкана. Три от тях са на остров Лусон. Аз исках да отида до вулкана Майнт Майон на височина две хиляди и петстотин метра. Стратовулкан.
    — Тоест вулкан със стръмни стени, образувани от слоеве лава, изстинала след изригването му.
    Хари спря да се храни и я погледна.
    — Изригвания през последните петстотин години?
    — Много. Трийсет? — предположи Кая.
    — Официалната статистика регистрира четирийсет и седем след 1616 година, като последното е било през 2002. Вулканът може да бъде обвинен в убийството на минимум три хиляди души.
    — Какво се е случило?
    — Налягането се повиши.
    — Попитах какво се е случило с теб.
    — Аз говорех за себе си. — По лицето му сякаш пробяга бегла усмивка. — Не издържах и пих алкохол в самолета. Съобщиха ми, че трябва да сляза в Хонконг.
    — От Хонконг непрекъснато има полети за Манила.
    — Осъзнах, че освен вулкани Манила не притежава нищо повече от Хонконг.
    — И с какво Хонконг превъзхожда филипинската столица?
    — Намира се по-далече от Норвегия.
    Кая кимна. Беше запозната с подробностите около случая със Снежния човек.
    — И най-важното — Хари посочи с дървената клечка — тук приготвят невероятни стъклени спагети. Опитай. Те са достатъчна причина да кандидатстваш за гражданство.
    — Те и опиумът?
    Обикновено Кая общуваше по-завоалирано, но знаеше, че този път се налага да преодолее вродената си стеснителност, ако иска да свърши работата, заради която дойде.
    Хари сви рамене и продължи да яде спагети.
    — Редовно ли пушиш опиум?
    — Не редовно.
    — И защо го правиш?
    — За да не пия — отговори той с пълна уста. — Алкохолик съм. В това отношение се сещам за още едно предимство на Хонконг спрямо Манила: тук законът предвижда по-леки наказания за притежание на наркотици. А и затворите са по-чисти.
    — За проблемите ти с алкохола знам, но и наркоман ли си станал?
    — Дефинирай "наркоман".
    — Зависим ли си от наркотици?
    — Не, но искам да ги вземам.
    — Защото…?
    — Действат като упойка. Разговорът ни заприлича на интервю за работа, която аз обаче не искам, Сулнес. Пушила ли си опиум?
    Кая поклати глава. Беше опитвала марихуана няколко пъти по време на екскурзия из Южна Америка, но не ѝ хареса особено.
    — Китайците обаче имат опит с опиума. Преди двеста години британците започнали да заливат китайския пазар с дрогата, за да подобрят търговския си баланс. За нула време — той щракна с пръсти — превърнали половината китайци в наркомани. А когато китайските власти съвсем естествено забранили опиума, британците им обявили война, задето онези им отнели правото да дрогират и разболеят цял Китай. Все едно Колумбия да бомбардира Ню Йорк, защото американците са конфискували кокаинова пратка по границата.
    — Накъде биеш?
    — Чувствам се задължен като европеец да изпуша част от отровата, която сме внесли в тази страна.
    Кая се разсмя, без да се усети. Недоспиването започваше да я мъчи сериозно.
    — Наблюдавах те, докато си купуваш. Знам как се прави. В бебешкото шише имаше пари. А после ти пуснаха опиум, нали?
    — Мм — потвърди Хари с пълна уста. — В Наркотичния ли си работила?
    — Не. Защо използвате бебешки шишета?
    Хари протегна ръце над главата си. Бе омел всичко от купата пред себе си.
    — Опиумът мирише адски гадно. Ако го държиш в джоба си или го опаковаш във фолио, полицейските хрътки веднага ще те надушат дори сред навалицата. Освен това бебешките шишета не се връщат за амбалаж и няма опасност някое дете или пияница да ти го отмъкнат, докато пазаруваш. Защото и това ми се е случвало.
    Кая кимна. Хари започна да се отпуска. Тя трябваше просто да продължи в същия дух. Хората, които от половин година не са говорили на родния си език, винаги стават словоохотливи в присъствието на сънародник. Съвсем естествено е. Нужно е само да следва същата линия.
    — Разбрах, че харесваш коне?
    — По принцип не — отвърна той, докато дъвчеше клечка за зъби. — Много бързо си променят настроението.
    — Но обичаш да залагаш на конни надбягвания?
    — Да, обаче пристрастеността към хазарта не е сред пороците ми.
    Той се усмихна и Кая се удиви колко много усмивката променя физиономията му. Лицето му стана някак по-човешко, приветливо, момчешко. Напомни ѝ за късчето синьо небе, показало се над Мелдън Роу.
    — В дългосрочна перспектива хазартът се оказва лоша стратегия за печалба. Но ако нямаш какво да губиш, той с единственият ти шанс. На едно състезание заложих всичко, което имах. Че и отгоре.
    — Заложил си всичките си пари само на един-единствен кон?
    — На два. Направих залог, който се нарича куинела: прогнозираш кои два коня според теб ще спечелят първо и второ място, независимо в какъв ред.
    — И си взел заем от Триадата?
    За пръв път Кая забеляза изненада в погледа на Хари.
    — Кое кара влиятелен китайски престъпен картел да даде заем на чужденец, зависим от опиума, който няма какво да губи?
    — Като чужденец през първите три седмици след подпечатването на паспорта ти в Хонконг получаваш достъп до ВИП-ложата на хиподрума в Хепи Вали — обясни Хари, извади цигара, запали я и издуха дима към мудния вентилатор, който по-скоро возеше на въртележка накацалите върху него мухи, отколкото да раздвижваше въздуха. — Там се спазват строги правила за облеклото и си уших костюм. Първите две седмици бяха достатъчно да се запаля. Запознах се с Херман Клойт — южноафриканец, забогатял от добива на минерали през деветдесетте. Той ме научи как да губя много пари с финес. Концепцията ми допадна. Вечерта преди състезанието през третата седмица му гостувах за вечеря. За да забавлява компанията, той ни показа колекцията си от африкански инструменти за мъчения от Гома. Шофьорът на Клойт ми подшушна слуха, че конят фаворит в предстоящата гонка бил контузен, но пазели това в тайна; въпреки всичко щял да стартира, защото бил изявен фаворит и имало вероятност да се получи така наречения minus pool, тоест заложилите на него да не спечелят нищо. Затова пък, ако попълниш и трите колонки върху бланката, можеш да си осигуриш печалба. Например с куинела. Но за да заложа, ми трябваше сериозен капитал, разбира се. Клойт ми отпусна заем заради сините ми очи и ушития ми по поръчка костюм.
    Хари се загледа в догарящата си цигара и се усмихна.
    — И? — подкани го да продължи Кая.
    — И фаворитът спечели с шест обиколки преднина — сви рамене Хари. — А когато съобщих на Клойт за пълния си провал, той ме изгледа с искрено съжаление и учтиво ме светна, че като бизнесмен е длъжен да се придържа към общоприетите пазарни принципи. Това, увери ме той, не включвало използване на инструментите за мъчения от Конго, а задължението да продаде дълга ми с отстъпка на Триадата. Призна, че положението ми ще се усложни още повече, и ми отпусна трийсет и шест часа преднина, за да се измъкна от Хонконг, преди да е продал дълга ми на Триадата.
    — Но ти не се възползва, така ли?
    — Понякога схващам малко бавно.
    — А после?
    — После дойдох тук — разпери ръце той. — В "Чунгкинг".
    — А какви планове имаш за бъдещето?
    Той сви рамене и изгаси цигарата. Кая неволно се сети за снимката на Сид Вишъс от "Секс пистълс" върху обложката на албума им и за песента, в която се пееше "No fu-ture, no fu-ture[16]".
    — Е, научи каквото ти трябваше, Кая Сулнес.
    — Каквото ми трябваше ли? — намръщи се тя. — Не те разбирам.
    — Нима? — Хари се изправи. — Ти да не си помисли, че се разбъбрих за пристрастеността си към опиума и за дълговете си, защото се чувствам самотен и се радвам да видя сънародница?
    Кая мълчеше.
    — Разказах ти всичко това, за да разбереш, че нямате нужда от отрепка като мен, и да се върнеш в Осло без чувство за неудовлетвореност от свършеното. Така няма повече да се сблъскваш със съмнителни типове по стълбищата, а аз ще спя, без да се притеснявам, че ще доведеш кредиторите право в дома ми.
    Тя го погледна. Хари излъчваше строгост, почти аскетизъм, но в очите му гореше закачливото пламъче, което сякаш казваше "не приемай нещата толкова на сериозно". Или по-точно: "все ми е тая".
    — Почакай — Кая отвори чантата си и извади малка червена книжка.
    Подаде му я, наблюдавайки реакцията му. Той я разгърна и по лицето му се изписа изненада.
    — Мамка му, ама това е оригиналният ми паспорт! — Да.
    — Не мога да повярвам, че отделът е намерил толкова пари.
    — Курсът на дълга ти е паднал — излъга тя. — Направиха ми отстъпка.
    — Дано не си се охарчила, защото нямам никакво намерение да се връщам в Осло.
    Кая го изгледа продължително. Изтръпна, защото не ѝ остана друг изход, освен да се възползва от последния си коз — онзи, който Гюнар Хаген я предупреди да изиграе само в краен случай — ако Хари прояви нечуван инат.
    — Има още нещо — Кая се приготви за последната си атака.
    Едната вежда на Хари се вдигна високо — навярно усети нещо тревожно в тона ѝ.
    — Става дума за баща ти, Хари. — Кая си даде сметка, че по навик вмъкна малкото му име, както правеше обикновено, преди да поднесе подобни вести. В този случай обаче го направи искрено, а не само заради търсения ефект.
    — За баща ми ли? — понита той, все едно изненадан, че има баща.
    — Да. Свързахме се с него, за да го попитаме дали знае къде се намираш. Болен е.
    Кая заби поглед в масата. Хари задиша по-тежко.
    — Сериозно ли е? — попита той. Дрезгавината в гласа му се завърна.
    — Да. Съжалявам, че го научаваш точно от мен.
    Кая не смееше да вдигне очи. Чувстваше се силно смутена и затова чакаше. От телевизора зад тезгяха на Ли Юан се носеше разговор на кантонски. Кая едва преглътна. Нуждаеше се от сън.
    — Кога излита самолетът?
    — В осем. Ще те взема оттук след три часа.
    — Сам ще стигна до летището — възрази Хари. — Първо трябва да уредя някои неща.
    Той протегна ръка към нея. Кая го изгледа въпросително.
    — Паспортът ще ми е нужен — поясни той. — А ти хапни нещо, че ще умреш от глад.
    Тя се поколеба, но все пак му подаде паспорта и билета.
    — Разчитам на думата ти — напомни Кая.
    Хари я изгледа равнодушно.
    И изчезна.

    Часовникът над изход С4 на летище "Чек Лап Кок" показваше осем без четвърт. Кая изгуби надежда. Няма да дойде, разбира се. По силата на вроден рефлекс ранените животни и хора се скриват. А Хари Хуле бе повече от ранен. Докладите за Снежния човек описваха в подробности убийствата на жените, но Гюнар Хаген ѝ разказа допълнително неща, които не фигурираха в официалната документация: как психопатът посегнал на бившата приятелка на Хари, Ракел, и на сина ѝ Олег. Двамата напуснали страната веднага след приключването на случая. А Хари подал оставка и също заминал. Даваше си сметка, че е отнесъл много по-тежки травми, отколкото тя може да си представи.
    Кая предаде бордната си карта на летищния персонал и се запъти към изхода за самолета. Вече започна да обмисля как да формулира рапорта за неуспешното си пътуване, но неочаквано го видя да тича към терминала под косите слънчеви лъчи, преметнал сак на рамо, с плик от безмитния магазин в другата ръка и димяща цигара в устата.
    Хари спря до гишето за проверка преди допускането на пътниците на борда, ала вместо да даде на служителя бордната си карта, остави сака на земята и погледна умолително към Кая. Тя се върна.
    — Проблем ли има?
    — Извинявай, но не мога да се кача на самолета.
    — Защо?
    Хари посочи плика от безмитния магазин.
    — Току-що се сетих, че всеки пътник за Норвегия има право да внесе само един стек цигари. А аз купих два. Така че освен ако…
    По лицето му не трепна и мускулче.
    Кая се помъчи да прикрие облекчението си зад добре изиграна досада:
    — Хайде, аз ще взема другия.
    — Много ти благодаря.
    Хари отвори плика — Кая веднага забеляза, че вътре няма бутилки — и ѝ подаде отворен стек с цигари "Кемъл", където една кутия вече липсваше. Тя тръгна пред него, за да прикрие усмивката си.
    На борда успя да остане будна до излитането. Видя как Хонконг се изгубва под краката им. Стюардесите започнаха да разнасят напитки и закуски, а погледът на Хари веднага се закова в количката, от която се чуваше весело подрънкване на бутилки. Забеляза как той затвори очи и промърмори едва доловимо "No, thank you"[17], когато стюардесата го попита желае ли нещо за пиене.
    Кая се чудеше дали Гюнар Хаген има право, настоявайки, че мъжът до нея е онова, от което се нуждаят в момента.
    После се унесе и заспа. Сънува как стои пред затворена врата, а от гората проехтява самотен вледеняващ писък на птица. Странно, защото слънцето грее ли, грее… Отваря вратата…
    Събуди се. Бе отпуснала глава върху рамото му. Избърса слюнката от ъгълчетата на устата си. Гласът на командира обяви, че започват снижаване към летището в Лондон.

Пета глава
Паркът


    Марит Улсен обичаше да кара ски, но мразеше да бяга. Изпитваше остра непоносимост към дишането си, учестено само след стотина метра, към разклащането на земята под краката ѝ като от земетресение, към изненаданите погледи на разхождащите се минувачи и картината, неизменно изникваща пред очите ѝ: представяше си двойната си брадичка, издутините по анцуга си, под който напират сланини, безпомощното си изражение тип "риба на сухо" с широко отворена уста, каквото бе виждала у други бегачи с наднормено тегло. Това бе една от причините Марит да насрочва трите си седмични тренировки из парка "Фрогнер" за десет часа вечерта. По това време там почти не се мяркаше жива душа. А случайно минаващите виждаха само силуета ѝ под малобройните фенери, докато тя пъхти по пътеките, прорязващи цялата територия на най-големия парк в града. А от малцината свидетели на тренировката ѝ онези, които разпознаваха депутатката от Работническата партия за района на Финмарк, се брояха на пръсти. Впрочем дори да зачеркнем представката "раз", съждението пак ще е вярно. Марит Улсен рядко се появяваше в публичното пространство. Когато се изказваше — обикновено от името на родния си край — не привличаше силно внимание като други, по-фотогенични свои колеги. Освен това по време на двата си мандата не бе допуснала нито един гаф. Ето така си обясняваше тя липсата на внимание към личността ѝ. Редакторът на местния вестник във Финмарк пък имаше друго обяснение: "Марит Улсен е състезател от лека категория", написа той в свой коментар: язвителен намек за физиологичните ѝ особености. Редакторът все пак не изключваше вероятността тя да участва в правителство на Работническата партия, защото според него Марит Улсен отговаряла на най-важните критерии за член на бъдещ кабинет: посредствено образование, представителка на нежния пол и провинциален произход.
    Е, навярно този нахалник имаше право в известен смисъл. Тя не беше от политиците, вещи в строежа на мащабни, сложни — и въздушни — кули. Ала идваше от недрата на народа и знаеше как живеят обикновените хора. Нейният глас би могъл да представлява интересите им пред самодоволното и себично население на столицата. Защото гласът на Марит Улсен избликваше от сърцето ѝ. Там се криеше нейната сила, това нейно преимущество я доведе там, където въпреки всичко успя да стигне. Благодарение на словесната си интелигентност и на чувството си за хумор — според южняците "севернонорвежко" и "пиперливо" — се открои като сигурен победител в малкото дебати, в които успя да си издейства участие. Въпрос на време е да я забележат. Само да се отърве от излишните килца. Проучванията показват, че избирателите са по-малко склонни да вярват на политици с наднормено тегло, защото подсъзнателно свързват повечкото тлъстини е липса на самоконтрол.
    Марит стигна до баир, стисна зъби и намали дължината на крачките. Бягането ѝ премина в ход — ако трябваше да бъде честна. Бързо ходене. Да, точно така: победоносен поход към властта. Килограмите се топяха, шансовете ѝ да се хареса на електората растяха. Неочаквано чу хрущене на чакъл зад гърба си. Инстинктивно се стегна. Пулсът ѝ се ускори. И преди три дни чу същото хрущене. Както всъщност и преди пет дни. И в двата случая някой бягаше зад нея в продължение на няколко минути. После шумът изведнъж изчезваше. Веднъж Марит се обърна и видя човек в черен спортен екип и с черна качулка. Приличаше на командос. Но що за човек — да не говорим за командос! — би сметнал за смислено да бяга със скоростта на Марит Улсен? Тя, разбира се, нямаше как да бъде сигурна, че зад нея и сега бяга същият човек, но стъпките сякаш ѝ се сториха познати. Още малко и ще изкачи баира до Монолита[18], а после пътеката слиза стръмно надолу към квартал "Скойен", където я очакват съпругът ѝ и страховит прехранен ротвайлер. Стъпките зад гърба ѝ скъсиха дистанцията. И изведнъж фактът, че бяга в десет часа в тъмния безлюден парк, престана да ѝ се струва повод за радост. Марит Улсен се страхуваше от доста неща, но преди всичко от чужденци. Да, знаеше много добре, че в устава на партията ѝ ксенофобските настроения се порицават строго, ала страхът от непознатото все пак ѝ се струваше разумна точка от стратегията ѝ за оцеляване. В момента съжали, задето не гласува против либералните към имигрантите закони, прокарани от нейната партия, и най-вече задето преди внасянето им в Парламента не се осмели да прояви прословутата си откровеност. Тялото ѝ се движеше прекалено бавно, мускулите на бедрата ѝ започнаха да парят от болка, дробовете ѝ отчаяно се опитваха да погълнат достатъчно въздух и тя знаеше, че съвсем скоро силите ще я напуснат. Разсъдъкът ѝ се мъчеше да пребори страха, да я увери, че тя не се вписва в определението "типична жертва на изнасилвани".
    Подгонена от страха, Марит стигна до върха на възвишението и пред погледа ѝ се откри изглед към "Мадсерю але". От портата на една от къщите излезе автомобил на заден ход. Марит прецени, че ще успее да стигне до колата: оставаха само стотина метра. Хукна по хлъзгавата трева по нанадолнището, като едва се държеше на краката си. Стъпките зад гърба ѝ заглъхнаха, запъхтяното ѝ дишане заглуши всичко останало. Колата вече бе излязла на улицата, скоростната кутия проскърца, когато шофьорът превключи на предна предавка. Марит Улсен стигна до подножието на склона. До улицата и до спасителните светли конуси пред фаровете на автомобила оставаха само няколко метра. Внушителното ѝ тяло обаче набра силна инерция заради стръмния наклон и телесната ѝ маса я тласкаше неудържимо напред. Краката ѝ не издържаха на темпото и тя политна напред — към уличното платно, към светлината. Коремът ѝ, пристегнат в подгизналия от пот полиестерен екип, се пльосна върху асфалта и тя хем се хлъзна, хем се претърколи напред. Когато най-сетне Марит Улсен спря да се търкаля, усети в устата си вкуса на прах. Бе изранила дланите си по чакъла.
    Някой се надвеси над нея и я хвана за рамото. Марит се хвърли панически настрани, простена и вдигна ръце пред лицето си да се защити. Видя обаче не войник от специалните части, а възрастен мъж е бомбе. Вратата на колата зад него стоеше отворена.
    — Всичко наред ли е, госпожице?
    — А вие как мислите? — сопна се Марит и усети силен прилив на гняв.
    — Я чакайте! Май съм ви виждал някъде!
    — Не, благодаря — тя отблъсна ръката му и се изправи със стон.
    — Вие не участвахте ли в онази развлекателна програма?
    — Точно това — Марит Улсен се вторачи в безлюдния мрак и разтри натъртените си ребра — изобщо не те интересува, дядка.

Шеста глава
Отново у дома


    Волво "Амазон", произведено през 1970-а — годината, в която шведският автомобилен концерн прекратява производството на този модел, — спря пред пешеходната пътека до залата за пристигащи в летище "Гардермуен", Осло.
    Колона от невръстни малчугани, облечени в дъждобрани, мина покрай автомобила. Няколко деца изгледаха любопитно старата кола със залепена върху покрива и багажника лента за рали, а после — и двамата мъже зад включените чистачки, подсушаващи капките от предобедния дъжд. Мъжът на мястото до шофьора, главен полицейски инспектор Гюнар Хаген, си даваше сметка, че децата пред очите му би следвало да предизвикат на лицето му усмивка, а в ума му — мисълта за сплотеност и грижа за ближния и за общество, където хората проявяват внимание един към друг, но съзнанието му роди асоциация с верига от хора, бавно пристъпващи напред в издирване на труп. Ръководните позиции в Отдела за борба с насилието неизменно се отразяват върху светогледа на титулярите. Или както един умник бе написал върху вратата на кабинета на Хуле: I see dead people.[19]
    — Какво търси цяла детска градина на летището? — учуди се мъжът зад волана — Бьорн Холм.
    Волвото беше най-любимата му придобивка. Единствено миризмата на шумното, но удивително добре функциониращо парно отопление, от пропитите с пот седалки, от прашасалата поставка за шапки под задното стъкло беше в състояние да му възвърне душевния комфорт. Особено под акомпанимента на двигателя, работещ на максимални обороти, тоест с около осемдесет километра в час на равно, и на Ханк Уилямс от касетофона. Бьорн Холм от Отдела по експертно-криминална дейност беше селско момче от Скрея с каубойски ботуши от змийска кожа и кръгло лице с леко изпъкнали очи, които му придаваха постоянно учуден вид. Това лице бе заблудило не един началник. Ала в действителност в Норвежката полиция от златната ера на Вебер не се бе раждал по-талантлив криминалист от Бьорн Холм.
    През този ден Холм беше облечен в меко велурено яке с набрана кожа за украса по дължината на ципа и ямайска плетена шапка, откъдето се подаваха най-гъстите и рижи бакенбарди, които Хаген бе виждал от тази страна на Северно море. Почти покриваха бузите на Холм. Бьорн сви леко встрани и спря на паркинга за кратък престой. "Амазон"-ът изхълца, а двамата мъже слязоха. Хаген вдигна яката на палтото си, ала това не попречи на дъжда да засипе голото му теме с водните си снаряди. Заради венеца от гъста черна коса около тонзурата му някои хора го подозираха, че не е плешив, а просто посещава ексцентричен коафьор.
    — Я ми кажи, Бьорн, якето ти пропуска ли вода? — попита Хаген, докато крачеха бързо към входа.
    — Да.
    Докато чакаха във волвото, Кая Сулнес телефонира да им съобщи, че самолетът от Лондон кацнал десет минути преди разписанието и тя изгубила Хари Хуле от поглед.
    Гюнар Хаген влезе през въртящата се врата и се огледа. Видя Кая, седнала върху куфара си до гишето за таксита, кимна ѝ и се втурна към залата за пристигащи. Двамата с Холм използваха случая, когато някакъв пътник отвори вратата, и се шмугнаха вътре. Охранител понечи да ги спре, ала Хаген извади служебната си карта и процеди "полиция". Охранителят кимна, готов едва ли не да се поклони.
    Началникът сви вдясно и мина покрай митничарите и кучетата им, наредени пред лъскави метални гишета, които му напомняха на чекмеджетата с трупове в моргата. После влезе в кабината за обиск и се закова на място толкова рязко, че Холм за малко да се блъсне в гърба му.
    — Здрасти, шефе — поздрави познат глас през стиснати зъби. — Съжалявам, че не мога да се изправя.
    Бьорн Холм надникна над рамото на шефа си. Гледката щеше да го преследва до края на живота му. Наведен над облегалката на стол, стоеше мъжът, превърнал се в жива легенда не само в Столичното полицейско управление, а и в цяла Норвегия. В страната не остана полицай, който да не знае поне една невероятна история с негово участие — за добро или лошо. Самият Холм бе работил в тясно сътрудничество с него, но не и в такава близост, каквато се откри пред очите му, докато ръката на митничаря, в латексова ръкавица, се губеше между бледите бузи на задника на легендата.
    — Оттук поемам аз — побърза да го спре Хаген и размаха служебната си карта пред лицето на митничаря. — Пусни го.
    Служителят се втренчи в главния полицейски инспектор. Прекрати заниманието си с голяма неохота, принуден от по-възрастен свой колега с жълти нашивки на раменете, който му кимна със затворени очи. Митничарят завъртя за последно ръката си и я извади. Жертвата простена тихо.
    — Обуй си панталоните, Хари — подкани го Хаген и се обърна.
    Хари го послуша и се обърна към митничаря:
    — И на теб ли ти беше толкова приятно, колкото на мен?
    При появата на тримата ѝ колеги Кая Сулнес стана от куфара. Бьорн Холм отиде да докара колата, а Гюнар Хаген — да купи нещо за пиене от близкия павилион.
    — Често ли те проверяват? — поинтересува се Кая.
    — Всеки път.
    — Мен никога не са ме спирали за митническа проверка.
    — Знам.
    — Откъде?
    — Защото митничарите имат страшно набито око. У теб не могат да открият нищо подозрително, докато аз отговарям поне на половината критерии за криминален тип.
    — Да не би да смяташ митничарите за предубедени?
    — Някога пренасяла ли си забранени стоки?
    — Не — засмя се Кая. — Но ако наистина са толкова добри, щяха да забележат, че си полицай и да те пуснат да минеш.
    — Сигурно и това са забелязали.
    — Стига де. Само по филмите има чак толкова прозорливи митничари.
    — Дали? — Хари затърси опипом цигарите си. — Погледни гишето за таксита. Виждаш ли мъж с присвити, малко несиметрично разположени очи?
    Тя кимна.
    — Откакто дойдох в тази зала, вече за втори път си подръпва колана. Все едно на него виси нещо тежко, например чифт белезници или полицейска палка. Това движение се автоматизира, ако си работил в патрулка или в ареста няколко години.
    — И аз съм работила в патрулка, но никога…
    — Този мъж в момента работи за Отдела за борба с наркотиците и се оглежда за хора, по чиито лица се изписва прекалено силно облекчение след проверката, или които бързат да отидат до тоалетната, защото не издържат повече с дрога в ректума. Следи и за хора, които си разменят куфари, защото често контрабандистите молят някой отзивчив спътник да пренесе чанта през митническата проверка и нищо неподозиращият наивник всъщност прекарва цялата пратка с наркотици.
    Кая наклони глава, а по устните ѝ се изписа усмивка.
    — Или просто панталоните на заподозрения по принцип му стоят леко паднали, а той е обикновен гражданин, който чака майка си, и ти грешиш.
    — Възможно е — съгласи се Хари, погледна си часовника, а после и часовника на стената. — Грешки стават непрекъснато. Наистина ли вече стана обяд?
    Волвото пое по магистралата, а уличните лампи светнаха. На предните седалки Холм и Кая Сулнес подеха оживен разговор под дискретното хлипане на Таунс ван Зант от касетофона. На задната седалка Гюнар Хаген прокара длан по гладката чанта в скута си, изработена от свинска кожа.
    — Иска ми се да можех да ти направя комплимент за външния вид — отбеляза тихо началникът.
    — Уморих се от полета, шефе — обясни Хари, който по-скоро лежеше, отколкото седеше върху седалката.
    — Какво се е случило с челюстта ти?
    — Дълга и отегчителна история.
    — Както и да е. Добре дошъл у дома. Приеми искреното ми съжаление, задето се прибираш по такъв повод.
    — Мислех, че съм си подал оставката.
    — Случвало се е неведнъж.
    — Колко още трябва да подам?
    Гюнар Хаген изгледа бившия си подчинен, отпусна вежди и понижи глас:
    — Пак казвам: съжалявам, задето се прибираш по неприятен повод. Разбирам колко тежко преживя последния случай. Двамата с любимата ти жена станахте жертва на психопат и… е нормално да искате да промените живота си. Но ти си детектив, Хари, това ти е работата.
    Хари подсмъркна, все едно още със стъпването на норвежка земя си бе навлякъл настинка.
    — Две убийства, Хари. Дори не знаем в подробности как са извършени, но се забелязва един и същ почерк. А опитът, за който последния път платихме твърде скъпо, изостри бдителността ни.
    Главният полицейски инспектор спря дотук.
    — Не се страхувай да изречеш думата на глас, шефе.
    — Още не съм напълно сигурен.
    Хари се загледа в хълмистата местност, в покафенелите поля, където още не бе паднал сняг.
    — И преди се е случвало да подозираме, че вилнее сериен убиец, но всъщност тези престъпници са рядка порода.
    — Знам — кимна Хаген. — Досега в професионалната си кариера съм се сблъсквал с един-единствен: Снежния човек. Но този път почти не се колебаем. Жертвите не са свързани помежду си, а в кръвта им открихме еднакво упойващо вещество.
    — Значи, има нещо съмнително. Е, успех.
    — Хари…
    — Възложи случая на някой способен полицай, шефе.
    — Ти си способен полицай.
    — Вече се разпадам.
    — Ще те сглобим — увери го Хаген, след като си пое дълбоко дъх.
    — Beyond repair[20] — възрази Хари.
    — Единствен ти в страната притежаваш необходимите знания и опит, за да разследваш серийни престъпления.
    — Ами извикайте някой американец.
    — Много добре знаеш, че не става така.
    — В такъв случай съжалявам.
    — Така ли? Вече две млади жени изгубиха живота си, Хари.
    Бившият старши инспектор махна с ръка, когато Хаген отвори чантата си и извади кафява папка.
    — Говоря сериозно, шефе. Благодаря, задето откупихте паспорта ми, но приключих със снимки на мъртъвци и страховити доклади.
    Хаген погледна Хари малко засегнат, ала остави папката върху коленете му.
    — Хвърли ѝ един поглед, само за това те моля. И не споменавай пред никого, че работим по този случай.
    — Защо?
    — Сложно е за обяснение. Просто си трай, разбра ли?
    Отпред разговорът замря. Хари се загледа в тила на Кая. Понеже волвото на Бьорн Холм бе произведено години преди да се появи понятието "камшичен удар", седалките нямаха облегалки за тила и това позволи на Хари да види тънката шия под вдигнатата ѝ коса и белия мъх по кожата ѝ. Замисли се колко бързо се променят нещата, как всичко може да пропадне за секунди. Сякаш животът представлява именно това: процес на развала, на съсипване на нещо, което в началото е било идеално. Оставаше единствено въпросът дали това нещо ще се разпадне изведнъж, или постепенно. Мисълта го натъжи, но той не и прогони, докато не навлязоха в тунела "Ибсен" — сива, невзрачна брънка от транспортния механизъм в града, която преспокойно би могла да се намира където и да е по света. И все пак точно в този тунел го споходи буйна, безусловна радост, задето се намира тук. В Осло. У дома. Усещането го завладя така силно, че за няколко секунди Хари съвсем забрави защо всъщност се прибра.
    Оставиха го на улица "Софие" и си тръгнаха. Той се загледа след волвото. По фасадата на сградата, където живееше, бяха "цъфнали" още графити, но синята мазилка под тях си беше същата.
    Заяви недвусмислено, че няма да поеме случая, защото се е върнал в Норвегия само заради болния си баща. Премълча обаче колко му се щеше да не бе узнавал за състоянието му. Защото Хари се прибра не от любов към болния си родител, а от срам.
    Вдигна очи към двата тъмни прозореца на третия етаж, където се намираше неговият апартамент.
    Отключи портата и влезе в задния двор. Контейнерът си стоеше на обичайното място. Хари вдигна капака. Обеща на Хаген да прегледа папката с копия от документацията по случая най-вече за да пожали авторитета на шефа си: паспортът на Хари все пак погълна сериозна сума от бюджета на Отдела. Сега Хари пусна папката в контейнера при скъсани найлонови чували, преливащи от използвано кафе, памперси, изгнили плодове и обелки от картофи. Вдиша миризмата и установи, че навсякъде боклукът мирише изненадващо еднакво.
    В двустайния му апартамент всичко си стоеше непобутнато. И все пак откри нещо различно: сивкав слой, все едно някой току-що е излязъл и мразовитият му дъх още не се е разнесъл из въздуха. Влезе в спалнята, остави сака си и извади запечатания стек с цигари. Да, всичко в дома му си беше същото: сиво като кожата на двудневен труп. Отпусна се назад върху леглото и затвори очи. Приветства наум познатите звуци: на дъждовната вода, стичаща се от дупката на улука върху ламарината на перваза. Този звук не приличаше по нищо на бавното спокойно шушнене в Хонконг, а се чуваше като бясно трополене, сякаш капките съвсем скоро ще преминат в непрекъсната струя. Един вид напомняне, че времето тече, секундите отминават, краят на времевата линия наближава. Това му напомни за Ла Линеа — онова човече от италианската анимация, дето след четири минути обикновено пада и изчезва, защото линията на художника — неговия създател — се изгубва.
    Хари знаеше, че в долапа под мивката за по-мръсни предмети го чака полупълна бутилка "Джим Бийм"; че може да започне оттам, откъдето е приключил в този апартамент. По дяволите, напи се още преди да се качи в таксито за летището — през онзи ден преди половин година. Нима е чудно, че не успя да се добере до Манила?
    Имаше и друга възможност: да излее съдържанието на бутилката в мивката.
    Хари простена. Пълни глупости — изобщо не се чудеше на кого му прилича! На Ракел, разбира се. Всички жени му приличаха на Ракел.

Седма глава
Бесило


    — Но аз се страхувам, Расмус — натърти Марит Улсен. — Ужасно съм изплашена!
    — Знам — увери я съпругът ѝ с приглушения си приятен глас, неизменно съпътствал и успокоявал Марит в продължение на двайсет и пет години изборни кампании, изпити за шофьорска книжка, гневни изблици и някоя и друга паническа атака. — Съвсем естествено е да изпитваш страх — той я прегърна. — Работиш усилено, умът ти е зает със стотици мисли. Просто мозъкът ти няма повече енергия да изключи подобни притеснения.
    — Подобни притеснения? — Марит се обърна и го погледна. Отдавна бе изгубила интерес към дивидито, което гледаха: филма "Наистина любов". — Подобни глупави притеснения — това ли искаше да кажеш?
    — Не е важно какво съм искал да кажа аз, а… — пръстите на ръцете му се размърдаха нервно.
    — … а какво мислиш ти — цитира го тя с ироничен тон. — За бога, Расмус, престани да следиш телевизионните изяви на доктор Фил.
    Той се засмя с копринена мекота.
    — Само казвам, че като депутат в Норвежкия парламент имаш право да поискаш персонална охрана, ако се чувстваш застрашена. Това ли искаш?
    — Ммм — замърка тя, когато пръстите му започнаха да масажират гърба ѝ там, където той знаеше, че тя обича. — Какво имаш предвид с този въпрос?
    — Замисли се. Според теб какво ще се случи?
    Марит Улсен се отдаде на размисъл. Затвори очи и с наслада усети как с ръцете си мъжът ѝ влива спокойствие и хармония в душата и в тялото ѝ. Марит се запозна с Расмус, докато работеше в Бюрото по труда в Алта. Избраха я за официален представител на Бюрото и Сдружението на норвежките служители я изпрати на квалификация в Конферентния център в Сьормарка. Още първата вечер към Марит се приближи слаб мъж с живи сини очи под високи, извити вежди. Заговори я по начина, по който общуват фанатизираните християни от младежкия клуб в Алта.
    С разликата, че Расмус говореше не за религия, а за политика. Работеше в Централата на Работническата партия, където съдействаше на депутатите при ежедневни бюрократични казуси, командировки, медийни изяви, а при нужда дори съставяше речите им. Расмус я почерпи с бира и я покани на танц. След четири евъргрийна с прогресираща баладичност и все по-тесен физически контакт той я попита иска ли да го последва. Не в стаята му, а в партията. След като се прибра в Алта, Марит започна да посещава местните партийни сбирки на Работническата партия, а вечер с Расмус си споделяха подробно какво са правили през деня и какво ги вълнува. Макар да не го бе изричала на глас, тя смяташе, че тогава се е чувствала най-щастлива във връзката им въпреки разделящите ги две хиляди километра. Един ден комисията по номинации се обади, включи Марит в списъка с кандидатурите и хоп! — избраха я за член на Общинската управа в Алта. Две години по-късно тя стана заместник-председател на местното звено на Работническата партия, а след година вече членуваше в управата на административната област. Поредното телефонно обаждане извести, че е номинирана за депутат в Стуртинга. В момента Марит разполагаше с малък кабинет там, със съветник, който да ѝ помага при писането на речи, и с отлична перспектива да се издигне в йерархията, стига всичко да върви по план. Затова Марит винаги се стараеше да действа внимателно и обмислено.
    — Ако се оплача, ще ми осигурят лична охрана — подхвана тя. — И медиите ще започнат да разпитват защо депутатка, за която никой не е чувал, се разхожда с бодигард за сметка на данъкоплатците. А когато журналистите разберат причината — тоест съмненията ми, че някой ме преследва в парка, — веднага ще напишат, че по тази логика всяка втора жителка на Осло има право на личен охранител, осигурен от държавния бюджет. Не искам бодигард. Забрави!
    Расмус се разсмя безшумно и се опита да ѝ покаже съгласието си с нежните движения на пръстите си.

    В парка "Фрогнер" вятърът виеше глухо в голите клони на дърветата. По тъмната водна повърхност се носеше патица, забила човка в перушината си. В плувния комплекс "Фрогнер" гнили листа се бяха полепили по плочките на дъното на празните басейни. Най-сетне мястото изглеждаше изоставено за вечни времена. Като свят, обречен на гибел. В най-дълбокия басейн вятърът предизвика турбуленция и се разнесе напевен монотонен звук, напомнящ плач, а десетметровият бял трамплин се извисяваше върху нощното небе като бесило.

Осма глава
Snow Patrol


    Хари се събуди в три следобед. Отвори сака, извади комплект чисти дрехи, намери някакво вълнено палто в гардероба и излезе. Ситният дъждец го разбуди до степен да придобие що-годе трезвен вид на влизане в ресторант "Скрьодер" — кафяв интериор, пропит с миризмата на цигари. Обичайната му маса беше заета, затова седна на най-вътрешната, под телевизора.
    Огледа се. Над халбите с бира забеляза няколко нови лица, иначе тук времето сякаш бе спряло. Нина му донесе бяла чаша и кана с кафе.
    — Хари — каза тя — не като поздрав, а по-скоро за да получи потвърждение дали е той.
    — Здрасти, Нина — кимна Хари. — Стари вестници?
    Тя се изгуби в помещението зад бара и се върна с купчина пожълтяла хартия. Хари и досега се питаше защо в "Скрьодер" пазят стари броеве от повечето ежедневници, но тази традиция неведнъж му бе помагала да се сдобие с нужната информация.
    — Long time[21] — отбеляза лаконично Нина и пак се отдалечи.
    И Хари си спомни защо толкова харесваше това заведение. Освен дето то се намираше най-близо до апартамента му, персоналът не проявяваше многословие и нездрав интерес към личния живот на клиентите. Тук хората просто установяваха, че си се върнал, без да те разпитват къде си бил и какво си правил. Наля си две чаши от удивително гадното кафе, докато прелистваше трескаво вестниците, за да си създаде най-обща представа за събитията в страната през последните месеци. Както се очакваше, не се бе случило почти нищо ново. Точно това му харесваше най-много в Норвегия.
    Излъчили победителя в състезанието за музикален идол на страната, някаква знаменитост изхвърчала от танцово състезание, футболист от трета дивизия вземал кокаин, а Лене Галтунг, дъщеря на корабния магнат Андерш Галтунг, наследила предварително няколко милиона и се сгодила за красив, но не толкова богат инвеститор на име Тони. Хари попадна и на поредната статия от редактора на "Либерал" Арве Стьоп, където той изразяваше мнението, че за нация с претенциите да служи за пример на останалите как се изгражда социалдемокрация, е срамно все още да бъде монархия. С други думи: всичко си беше по-старому.
    Едва в декемврийските броеве Хари откри първите заглавия на криминална тематика. В една от бележките разпозна описаното от Кая: тялото било открито в мазе на офис сграда в Нюдален, където в момента течал ремонт. Причината за смъртта не била изяснена, но разследващите не изключвали убийство.
    Хари не дочете статията и се прехвърли на интервю с бивш министър, който се хвалеше, че подал оставка, за да прекарва повече време със семейството си. Макар в архива на ресторанта да имаше известни пропуски, второто убийство се появяваше във вестник, датиран две седмици след новината за първото. Този път открили труп на жена зад изоставен стар автомобил до езерото Даушоен в долината Маридален. Полицията не изключвала вероятността да става дума за "криминално деяние", но разследващите отказали да коментират подробности по случая.
    Хари прегледа статията и се досети, че мълчанието на полицията се дължи на обичайната причина: не разполагат с нищо, радарът им напразно снове над открито море.
    Само две убийства. И въпреки това Хаген изглеждаше убеден, че са извършени от сериен убиец. Каква връзка бяха открили полицаите? Какво бяха премълчали пред пресата? Усети как разсъжденията му отново поемат по старите, отъпкани пътеки, изруга неспособността си да се дистанцира от онова, което не го засяга, и продължи да разлиства вестниците.
    Изпи кафето от каната, остави намачкана банкнота върху масата и излезе от ресторанта. Загърна се грижливо в палтото и погледна нагоре към сивото небе.
    Махна на свободно такси. Шофьорът сви към ръба на тротоара, пресегна се по диагонал към задната седалка и му отвори задната врата: рядко срещан жест в днешно време. Хари реши да го възнагради с бакшиш, но не само заради професионалното отношение, а и защото в прозореца на вратата се отрази лице в автомобил, паркирал зад гърба на Хари.
    — Държавната болница — поръча Хари и се настани в средата на задната седалка.
    — Разбира се.
    Хари погледна в огледалото за задно виждане, докато шофьорът потегляше, и се поправи:
    — Впрочем, първо ме закарайте на улица "Софие" 5.
    Там шофьорът остана да чака с включен двигател, а Хари се спусна нагоре по стълбите, прехвърляйки възможностите наум. Триадата? Херман Клойт? Или добрата стара параноя? Принадлежностите му — старата му служебна карта с изтекъл срок, два чифта белезници марка "Хайътс" с пружинен механизъм за светкавично закопчаване и служебният му револвер "Смит & Уесън", 38 калибър — си стояха където ги бе оставил, преди да тръгне за Манила: в куфарчето с инструменти в кухненския долап.
    Хари се върна на улицата и без да се озърта, веднага се качи в таксито.
    — А сега — към Държавната болница ли? — попита шофьорът.
    Хари пак погледна в огледалото. Не видя нищо, а това можеше да означава две неща: или го гонеше старата параноя, или "опашката" му си я биваше. След кратко колебание Хари помоли шофьора да го закара до болницата.
    Непрекъснато гледаше кой кара зад тях. Минаха покрай църквата във Вестре Акер и покрай болницата в квартал "Юлевол". Не биваше да ги води там, където се намира слабото му място; там, където могат да го ударят: семейството му.
    Най-голямата болница в страната се извисяваше над останалата част от града. Хари плати на шофьора, а той му благодари за бакшиша и пак му отвори задната врата със същия елегантен жест.
    Пред Хари се издигаха внушителни сгради. Ниските облаци сякаш пълзяха по покривите. Той си пое дълбоко дъх.

    Улав Хуле се усмихна нежно и изнемощяло от болничната възглавница. В гърлото на Хари заседна буца.
    — Бях в Хонконг — отговори той на въпроса на баща си. — Имах нужда да помисля.
    — И какво измисли?
    — Какво казват лекарите?
    — Много са лаконични. Това не е добър знак, но аз предпочитам да не знам подробности. Както ти е известно, способността да се справяме с житейските реалности никога не е била сред силните ни семейни черти.
    Хари се чудеше ще говорят ли за майка му. Надяваше се да не се стига дотам.
    — Намери ли си работа?
    Хари поклати глава. Косата на баща му — съвсем тънка и бяла, разпиляна над челото му — сякаш не беше негова, а част от вещите, раздадени в болницата, ведно с пижамата и пантофите.
    — Нищо ли не се появи? — попита баща му.
    — Предложиха ми да изнасям лекции в Полицейската академия.
    Не беше лъжа: Хаген действително му предложи да преподава след приключването на случая със Снежния човек — като вид отпуск.
    — Учител? — Улав Хуле се засмя тихо и предпазливо, сякаш не би издържал физически да се разсмее с цяло гърло. — А аз си мислех, че един от житейските ти принципи е никога да не повтаряш моите постъпки.
    — Не е вярно.
    — Няма нищо. Винаги си умеел да правиш нещата според твоето разбиране. Тези детективски… Е, май трябва да съм благодарен, задето не постъпваш като мен. Аз не съм пример за подражание. След смъртта на майка ти…
    Хари бе прекарал в бялата болнична стая едва двайсет минути, а вече изпитваше неудържим порив да избяга.
    — След смъртта на майка ти не успях да се върна към нормалния си живот. Отдръпнах се, не исках да се виждам с никакви хора. Имах чувството, че самотата ме доближава до нея. Но съм грешал, Хари — усмихна се той с мекотата на ангел. — Знам колко тежко преживяваш раздялата с Ракел, но не бива да следваш моя пример. Не се крий от хората, Хари. Не си и помисляй да заключиш вратата и да изхвърлиш ключовете.
    Хари заби поглед в ръцете си, кимна и усети как по тялото му плъзват мравки. Нуждаеше се от нещо силно, все едно какво. В стаята влезе мъж от медицинския персонал, представи се като Алтман, вдигна спринцовка и обясни с леко изопачено "е", че ще бие малко сънотворно на "Улав". Хари едва се стърпя да не поиска инжекция и за себе си.
    Баща му легна на хълбок. Кожата на лицето му увисна. Настрани изглеждаше по-стар, отколкото по гръб. Погледна сина си с натежали, светнали очи. Хари стана рязко от стола. Краката му изпращяха.
    — Къде отиваш? — промърмори баща му.
    — Да изпуша една цигара. След малко се връщам.
    Застана на ниска терасовидна платформа, откъдето се откриваше гледка към паркинга, и запали цигара. От отсрещната страна на магистралата се виждаше квартал "Блиндерн" с университетските сгради, където бе следвал баща му. Според широко разпространено мнение синовете се превръщали в повече или по-малко замаскирани копия на бащите си; увереността, че си се откъснал от познатия модел, била пълна илюзия; човек винаги се връщал към корените си; притегателната сила на кръвта била не просто по-мощна от волята — била самата воля. Хари открай време се смяташе за живо доказателство в полза на противоположната теза. Тогава защо, вглеждайки се в изпосталялото оголено лице на баща си, сякаш видя себе си? Докато баща му говореше, той сякаш чуваше себе си, собствените си мисли и думи. Все едно стоматологична бормашина се вряза в нерва на зъба му. Защото Хари също представляваше копие.
    Проклятие! Забеляза бяла тойота "Корола" на паркинга. Да, винаги избираха бели автомобили: за да не се набиват на очи. Същата тойота стоеше и пред "Скрьодер". Тогава Хари видя лицето зад волана. Беше го видял преди по-малко от денонощие. Същите онези присвити, накриво разположени очи. Изхвърли цигарата си и се втурна в болницата. Тръгвайки по коридора, където се намираше стаята на баща му, все пак намали темпото. Сви към открита чакалня и се престори, че разглежда купчината списания върху масата, докато с периферното си зрение проверяваше хората наоколо. Подозрителният тип се бе скрил зад брой на "Либерал". Хари си избра някакво списание със снимка на Лене Галтунг и годеника ѝ и излезе.
    Улав Хуле лежеше със затворени очи. Хари долепи ухо до устните му. Старецът дишаше едва доловимо, но Хари все пак усети лека въздушна струя до бузата си.
    Поседя известно време на стола до леглото. Гледаше баща си, а в съзнанието му се заредиха лошо монтирани кадри от детството му, чиято единствена обща черта беше, че Хари все пак си ги спомня.
    После премести стола до вратата и я остави открехната. Чак след половин час видя мъжа да излиза от чакалнята и да тръгва надолу по коридора. Нисък и набит, имаше необичайно криви крака, сякаш носеше плажна топка между коленете си. Повдигна си колана и влезе в мъжката тоалетна. Все едно на кръста му висеше нещо тежко. Хари стана и го последва.
    Пред тоалетната спря и си пое дъх. Отдавна не бе изпадал в такава ситуация. Бутна вратата и се промъкна вътре.
    Тоалетната, впрочем както и цялата Държавна болница, беше чиста, нова и просторна. По протежение на едната дълга стена се намираха шест кабинки — всички свободни, както личеше по зелените линии над ключалките. По по-късата стена и по другата дълга бяха наредени четири писоара. Мъжът бе застанал пред един от тях, с гръб към Хари. Над мъжа висеше хоризонтално разположена водопроводна тръба. Достатъчно здрава — прецени Хари и извади револвера и белезниците. Според неписано правило, валидно по целия свят, посетителите в мъжките тоалетни избягват зрителен контакт. Дори неволен поглед се третира като основателна причина за убийство. Затова мъжът не се обърна да погледне Хари. Продължи да стои с гръб към него дори когато Хари внимателно заключи входната врата на тоалетната, приближи се към него със спокойни крачки, опря дулото на револвера о дебелата гънка между тила и главата му и прошепна думата, която — според негов колега — всеки полицай трябва да произнесе поне веднъж в живота си:
    — Freeze![22]
    И мъжът го послуша. Хари видя как гладко избръснатата кожа на тила му настръхна, когато мъжът се вцепени.
    — Hands up![23]
    Мъжът вдигна късите си мускулести ръце над главата. Хари се наведе напред и в същия миг осъзна грешката си. Мъжът действаше с удивителна бързина. На тренировките по ръкопашен бой ги учеха, че е важно да можеш и да поемаш юмруци, не само да ги раздаваш. Майсторлъкът в случая е да знаеш как да отпуснеш мускулатурата си, да осъзнаеш, че няма как да избегнеш удара, но можеш да сведеш щетите до минимум. Затова когато мъжът се извърна отривисто и грациозно като танцьорка с вдигнато коляно, Хари мигновено се опита да се подчини на движението му: отмести се в посоката на удара. Стъпалото на противника му го удари над хълбока. Хари изгуби равновесие, падна и изпълзя по гръб върху гладките плочки, докато излезе извън обсега на мъжа. После остана легнал, въздъхна и се вгледа в тавана, докато вадеше кутията с цигари. Лапна една.
    — Нарича се светкавично закопчаване — обясни Хари. — Усвоих го по време на курс във ФБР в Чикаго. Живеех в общежитията в Кабрини Грийн. Ужасна дупка. Вечерно време всеки светлокож си стои вкъщи, освен ако не иска да го ограбят. Затова и аз не излизах. Упражнявах две неща: да изпразвам и пълня служебния си револвер в тъмното за възможно най-кратко време и да си закопчавам ръката към крака на масата за секунди.
    Хари се надигна на лакти.
    Мъжът изгледа безизразно Хари с ръце, изпънати над главата. Двете му китки бяха закопчани за водопроводната тръба.
    — Mister Kluit sent you?[24]
    Мъжът не отмести поглед от Хари. Окото му не мигна.
    — The Triade? I've paid my debts, haven't you heard?[25]
    Хари гледаше неразгадаемото лице на мъжа. Мимиката — или по-скоро липсата ѝ — предполагаше азиатски светоглед, но по форма на лицето и цвят на кожата мъжът не изглеждаше като китаец. Монголец?
    — So what do you want from me?[26]
    Никакъв отговор. Нищо чудно: мъжът най-вероятно не бе дошъл с искане към Хари, а с конкретна поръчка.
    Хари се изправи и се завъртя. Опря револвера о слепоочието на непознатия, а с лявата си ръка пребърка вътрешния джоб на сакото му. Пръстите му напипаха студената стомана на огнестрелно оръжие и портфейл.
    Хари отстъпи три крачки назад.
    — Let's see… mister Jussi Kolkka[27] — прочете Хари и вдигна кредитна карта "Американ Експрес" срещу светлината. — Finnish? Финландец ли си? Сигурно разбираш норвежки?
    Никакъв отговор.
    — Бивш полицай си, нали? Когато те видях в залата за пристигащи на летището, те взех за сътрудник към Отдела за наркотици. Откъде разбра, че пристигам точно с този полет, Юси? Ако нямаш нищо против да те наричам така. Понеже стоиш пред мен със смъкнати гащи, ми се струва по-естествено да се обръщам към теб на малко име.
    Мъжът се изхрачи и плюнката му полетя във въздуха, въртяща се около оста си, и капна върху гърдите на Хари. Той наведе глава да огледа пораженията върху тениската си: черната лепкава слуз със следи от тютюн бе образувала наклонена черта върху второто "о" от надписа и от "Snow Patrol" стана "Snow Patrol".
    — Явно разбираш норвежки — заключи Хари. — За кого работиш, Юси? И какво искаш?
    По лицето на финландеца не трепна и мускул. Някой натисна дръжката на вратата отвън, изруга и се отдалечи.
    Хари въздъхна, вдигна револвера на височината на челото на Юси и запъна ударника.
    — Навярно ме мислиш за обикновен човек с нормални реакции, а, Юси? Нека ти обясня колко съм нормален. Баща ми лежи безпомощен на няколко стаи оттук, а ти знаеш това и представляваш опасност за живота му. Този проблем има едно-единствено решение. За мое щастие си въоръжен и спокойно ще мога да се оправдая пред полицията, че съм те застрелял при неизбежна самоотбрана. — Хари натисна ударника още по-назад и усети прилива на познатото прилошаване.
    — КРИПОС — отрони мъжът.
    — Repeat?[28] — Пръстът на Хари спря.
    — Работя в КРИПОС — процеди непознатият на шведски с фински акцент[29] — любим на шегаджиите, които обичат да разказват вицове на норвежки сватби.
    Хари се втренчи в мъжа с невярващи очи. Не се съмняваше, че онзи казва истината, но въпреки това признанието му се струваше абсурдно.
    — В портфейла — процеди финландецът, ала гневът в гласа му не се отрази на очите.
    Хари отвори портфейла и надникна вътре. Извади ламинирана служебна карта. Данните в нея бяха малко, но изчерпателни. Мъжът пред Хари работеше за Норвежката криминални полиция — КРИПОС: специализирано звено в Осло, което подпомага — а обикновено и ръководи — разследване на убийства из цялата страна.
    — Какво, по дяволите, иска от мен КРИПОС?
    — Попитай Белман.
    — Кой е Белман?
    Финландецът издаде звук, наподобяващ и кашлица, и смях.
    — Главен инспектор Белман, нещастнико. Моят началник. А сега ме разкопчай, пич.
    — Мамка му — изруга Хари и пак погледна служебната му карта. — Мамка му!
    Хвърли портфейла върху пода и тръгна към вратата.
    — Ехо! Ехо!
    Викът на финландеца заглъхна зад гърба на Хари, след като вратата се хлопна и той пое по коридора към изхода. Срещу него се зададе санитарят, който се грижеше за баща му, и му кимна усмихнат. Хари хвърли ключето от белезниците във въздуха.
    — Алтман, в кенефа е влязъл някакъв ексхибиционист. Мъжът улови ключето с две ръце. Хари продължи нататък, усещайки изумения поглед на Алтман в гърба си.

Девета глава Скокът


    В единайсет без четвърт вечерта термометрите показваха девет градуса над нулата, а Марит Улсен си спомни, че синоптиците обещаваха още по-хубаво време за утрешния ден. В парка "Фрогнер" не се виждаше жива душа. Незнайно защо големият басейн ѝ напомняше за акостирали кораби, за изоставени рибарски колиби, в чиито стени вятърът свирука, за увеселителни съоръжения извън сезона. Откъслечни спомени от детството ѝ: призраците на удавилите се рибари витаят из Тронхолмен, появяват се нощем с водорасли в косите и дребни риби в устата и ноздрите. Бездиханни призраци, които обаче от време на време надават пронизителни писъци, от които кръвта в жилите ти се вледенява; мъртъвци с размекнати от водата крайници, вкопчили се в някой клон. Откъсват се от него, но това не спира похода им към Тронхолмен, където живеят баба и дядо, а самата Марит трепери в детската си стая.
    Марит Улсен дишаше. Все още дишаше. Долу не подухваше дори лек ветрец, ала на върха на десетметровия трамплин се усещаше раздвижване на въздуха. Кръвта на Марит пулсираше в слепоочията ѝ, в гърлото, в слабините. С всяка частица от тялото си тя усещаше живителната сила на кръвта. Колко приятно е да се чувстваш жив. Марит дори не се задъха след изкачването на всичките стъпала до върха. Само сърцето ѝ — този предан мускул — заблъска като лудо в гърдите. Вторачи се в празния басейн под краката си. Лунната светлина му придаваше почти неестествен синкав оттенък. В далечината, където очертанията на басейна свършваха, видя големия часовник. Стрелките показваха пет без десет. Явно за часовника времето бе спряло. Марит чуваше жуженето на града, виждаше светлините от фаровете на автомобилите по "Ширкевайен". Намираха се толкова близко и същевременно толкова далеч. Прекалено далеч, за да я чуе някой.
    Тя дишаше и въпреки това беше мъртва. Около врата ѝ бе усукано дебело въже. Вече чуваше пронизителните крясъци на призраците, към които съвсем скоро щеше да се присъедини. Ала Марит не мислеше за смъртта. Мислеше за живота; колко ѝ се иска да го живее. Прехвърляше през ума си всички дребни и значителни неща, които ѝ се искаше да бе направила; би посетила непознати страни, би гледала как израстват племенниците ѝ, как светът помъдрява.
    Нападна я с нож. Острието му проблесна под светлината на лампа в парка и се долепи до шията ѝ. Казват, че страхът влива сили у изплашения. На нея той изсмука всичките ѝ сили, отне ѝ всяка дееспособност. Мисълта, че острието ще прониже тялото ѝ, я превърна в тресящ се от ужас, безпомощен вързоп. Затова когато ѝ нареди да се покатери по оградата, тя не успя. Свлече се и остана на земята като чувал, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. Защото Марит знаеше какво ѝ предстои; осъзнаваше, че не ще може да го предотврати, дори да направи всичко, за да не я прониже с ножа. А ѝ се искаше да поживее още малко; още няколко години, още няколко минути: същото уравнение, същата сляпа, налудничава логика, която командва човешката психика в такива моменти.
    Забрави забраната да говори и се опита да обясни защо не е успяла да прескочи оградата. Ножът се плъзна като змия в устата ѝ, острието се завъртя и изхрущя в зъбите ѝ. После пак излезе навън. Кръвта рукна изведнъж. Гласът прошепна нещо зад маската и я избута в тъмното до място зад храстите, където в оградата зееше дупка. Под натиска на чуждите ръце Марит се провря оттам.
    Преглътна кръвта, която продължаваше да пълни устата ѝ, и погледна надолу към трибуните под краката си. И те се къпеха в синкавата лунна светлина. Бяха толкова пусти. Марит се изправи пред съд без свидетели и съдебни заседатели; присъстваше само съдията. Екзекуция без простолюдие, само с палач. Последната ѝ публична изява, на която никой не бе пожелал да присъства. Марит Улсен си помисли, че както и приживе, така и преди смъртта си се оказва неспособна да произнесе агитаторска реч. Вече дори не можеше да говори.
    — Скачай.
    Марит видя колко красив е паркът дори сега, през зимата. Прииска ѝ се часовникът да не беше развален, а да отмерваше откраднатите секунди живот.
    — Скачай — повтори гласът.
    Явно си бе свалил маската, защото гласът се промени и тя го позна. Обърна се и го изгледа ужасена. Усети как кракът му я удари в гърба и изкрещя. Почвата под краката ѝ се изплъзна и тя се усети в безтегловност. После земята започна да я тегли неудържимо към себе си, тялото ѝ летеше надолу все по-бързо, синьо-белите плочки на басейна се приближаваха към нея главоломно, готови да натрошат тялото ѝ.
    Три метра над дъното на басейна примката около шията на Марит Улсен се стегна. Въжето — стар модел — беше изработено от лико от липа и бряст и съответно лишено от еластичност. Огромното тяло на Марит Улсен, полетяло неудържимо към бездната, се откъсна от главата и се удари в дъното на басейна с глух тътен. Главата и шията ѝ останаха да висят на въжето. Не се разплиска много кръв. После главата клюмна напред, изплъзна се от примката, падна върху синия анцуг на Марит и се претърколи по плочките с трополене.
    Над басейна отново се спусна предишната тишина.

ВТОРА ЧАСТ

Десета глава
Непогасени задължения

    В три през нощта Хари преустанови опитите да заспи и стана. Пусна чешмата в кухнята, подложи чаша под крана, изчака водата да прелее над ръба ѝ и да облее китката му с хладната си струя. Челюстта го болеше. Загледа се в две снимки, закачени над кухненския плот. От едната, със захабени ръбове, гледаше Ракел в светлосиня лятна рокля. Зад нея обаче се виждаха есенни листа. Черната ѝ коса се спускаше по голите ѝ рамене. Тя сякаш търсеше с очи нещо зад обектива, навярно фотографа. Хари ли бе правил тази снимка? Странно, но не си спомняше.
    От другата снимка се усмихваше Олег. Хари го бе снимал с камерата на мобилния си телефон, докато го учеше да кара кънки миналата година. Олег сигурно още е слабичък, но ако е продължил да тренира, навярно скоро ще изпълни червеното си трико. Какво ли прави малкият в момента? Къде ли е? Дали Ракел е успяла да създаде нов дом за себе си и за сина си? Дом, по-безопасен и по-спокоен от досегашния в Осло? Дали в живота им са се появили нови хора? Продължава ли Олег — в моменти на умора и липса на концентрация — да нарича Хари "тате"?
    Завъртя крана на чешмата. Коленете му се опряха о вратата на долапа под мивката. "Джим Бийм" шепнеше името му отвътре.
    Обу си панталон, облече си тениска, влезе във всекидневната и пусна "Kind of Blue" на Майлс Дейвис в оригиналния вариант, записан без обработка. Звукозаписното оборудване в студиото бе уловило звука с известно забавяне и това придаваше на звученето оттенък на нереалност.
    Послуша още малко и увеличи звука, за да заглуши изкусителния шепот от кухнята. Затвори очи.
    КРИПОС. Белман.
    За пръв път чуваше това име. Можеше още преди часове да се обади на Хаген и да го попита, но не го направи, защото предчувстваше за какво става дума. Предпочете да не се рови из случая.
    Изслуша и последното парче от албума — "Flamenco Sketches" — и се предаде. Изправи се и се запъти към кухнята. В коридора сви наляво, обу си кубинките и излезе навън.
    Намери папката под пробит найлонов чувал. Цялата ѝ корица лепнеше от нещо като засъхнала грахова супа. Хари седна в зеления фатерщул и започна да чете, потръпвайки от студ.
    Първата жертва, Боргни Стем-Мюре, на трийсет и три години, родом от Левангер, необвързана, без деца, живеела в квартал "Сагене" в Осло. Работела като стилист, общувала ежедневно с широк кръг хора, имала много познати особено в средите на коафьори, фотографи и в редакциите на модните списания. Редовно посещавала заведения, и то не само "порядъчните". Освен това обожавала природата и обичала походите — и пеш, и на ски.
    "Не успя да надскочи произхода си" — прочете Хари в доклад от разговорите с нейни колеги и предположи, че думите са на "доброжелател", горд, задето успешно е заличил провинциалния си произход.
    "Всички я харесвахме. Беше една от малцината неподправени хора в бранша."
    "Не мога да повярвам. Не разбирам кой би искал да я убие."
    "Беше прекалено добра. Всичките ѝ гаджета се възползваха от това по един или друг начин и я превръщаха в своя играчка. Просто се целеше прекалено нависоко."
    Хари разгледа нейна снимка — единствената в документацията, на която Боргни беше жива. Руса, вероятно изрусена, най-общо казано симпатична, но не и изумителна красавица, облечена като мъжкарана в камуфлажно яке и ямайска шапка. Нима грубоватият стил и прекалената наивност вървят ръка за ръка? Според изказвания на очевидци Боргни отишла в клуб "Моно" на месечната промоция и анонс към броя на модното списание "Sheness"[30]. Събитието продължило до осем вечерта, после Боргни споделила с колежка/приятелка, че ще се прибира вкъщи, за да подготви за следващия ден модни аксесоари за фотосесия на тема — по идея на фотографа — "джунглата среща пънка през осемдесетте". Разследващите предполагаха, че Боргни е тръгнала към най-близката стоянка на таксита, но от таксиметровите шофьори, спрели там във въпросния час (по приложени данни от превозвачите "Норгестакси" и "Осло Такси"), нито един не разпознал жената от снимката. През онази вечер нямало регистрирани курсове до квартал "Сагене". С две думи — никой не бил виждал Боргни, след като излязла от "Моно". На сутринта двама строителни работници от полски произход дошли на работа, установили, че катинарът на желязната врата пред бомбоубежището е прерязан, и влезли да проверят какво става. Намерили Боргни насред пода в неестествена поза и напълно облечена.
    Хари огледа снимката. Същото камуфлажно яке. Сякаш някой бе нанесъл плътен слой бяла пудра върху лицето ѝ. Сенките по стената на подземието изпъкваха драматично, подчертани от светкавицата на фотоапарата, фотосесия. И то доста екстравагантна.
    Съдебният лекар бе установил, че Боргни Стем-Мюре е починала между двайсет и два и двайсет и три часа. В кръвта ѝ открили следи от кетаномин — силно упойващо вещество, което действа мигновено дори ако се постави мускулно. Ала като пряката причина, довела до смъртта ѝ, в доклада се посочваше хипоксия, настъпила вследствие от кръвоизливи в устата ѝ. И тук започваше най-обезпокоителната част. Патологът бе преброил двайсет и четири прободни рани в устата ѝ, разположени симетрично и — с изключение на раните с изходно отвърстие — с еднаква дълбочина — седем сантиметра. Разследващите не можеха дори да предположат с какво оръжие или инструмент са били нанесени. Не се сещаха да са виждали предмет със съответстваща форма. По време на огледа на местопрестъплението не открили никакви следи: нито от пръсти, нито от кръв, нито дори от обувки: предния ден персоналът на заведението почистил щателно бетонния под заради предстоящ монтаж на нагревателни кабели за подово отопление. В доклада на Ким Ерик Локер, криминален експерт, постъпил в Отдела явно по време на отсъствието на Хари, бе поместено изображение на две сиво-черни камъчета, открити върху пода в мазето, защото имали произход, различен от камъните в района около местопрестъплението. Локер доста прозорливо посочваше, че ботуши с едър рисунък на грайфера често "привличат" дребни камъчета в лабиринтите на подметките си, а тези камъчета падат оттам при досега с по-твърда и стабилна повърхност, например бетон. Поради необичайния си строеж и състав камъчетата представлявали важна находка и евентуално съвпадение с камъчета от чакълеста пътека например можели да се окажат важно доказателство. Към доклада по-късно бе прикрепено допълнително уточнение: от вътрешната страна на два от резците в устата на Боргни Стем-Мюре патологът открил следи от желязо и колтан. Хари започваше да се досеща за продължението. Отгърна следващата страница. Другата жертва се казваше Шарлоте Лол. Баща — французин, майка — норвежка. Адрес: Ламбертсетер в Осло. Навършени двайсет и девет години, с юридическо образование, живеела сама, но имала приятел на име Ерик Фокеста. Разследващите веднага го бяха изключили от кръга на заподозрените: по време на убийството Ерик се намирал на семинар по геология в националния парк "Йелоустоун" в щата Уайоминг, САЩ. Шарлоте възнамерявала да го придружи, но в последния момент се отказала заради ангажиментите си по текущо дело за имотен спор.
    За последно колегите на Шарлоте я видели в кантората във вторник вечер около девет. Явно не се бе прибирала до дома си, защото на местопрестъплението, до трупа ѝ зад изоставения автомобил в Маридален, намерили куфарчето със служебни документи. И двете страни в имотния спор доказали невинността си. Според доклада от извършената аутопсия под ноктите на Шарлоте Лол имало парченца автомобилен лак и ръжда. Находката се потвърждаваше и от огледния доклад: там се съобщаваше за драскотини по капака на багажника, сякаш Шарлоте панически се е опитвала да го отвори. По-внимателният оглед на ключалката на багажника показал следи от взлом, извършен от друго лице. В главата на Хари се оформи предположение: Шарлоте вероятно е била завързана към нещо, намиращо се в багажника, и се е мъчила да го отвори, за да се освободи. А после убиецът е отнесъл предмета със себе си. Но какъв е бил този предмет? И за какво му е послужил?
    Хари стигна до частта с разпитите на колегите ѝ от адвокатската кантора. "Шарлоте беше амбициозно момиче, винаги оставаше да работи до късно. Нямам представа доколко е била ефективна като служител. Винаги мила и възпитана, но не толкова отворена, колкото усмивката и южняшкото ѝ излъчване даваха вид. Доста дискретна по отношение на личния си живот. Изключително рядко споменаваше приятеля си. Но шефовете я харесваха". Хари веднага си представи как колежката на Шарлоте, любезно предоставила на полицията тези данни, щедро ѝ е поднасяла подробности от интимния си живот, а е получавала единствено усмивка в отговор. Детективският му ум заработи на автопилот: навярно Шарлоте се е дистанцирала от прекалено "задушевната" женска общност в кантората, защото е криела нещо, навярно…
    Хари огледа снимките: малко грубовати, но красиви черти, тъмни очи като очите на… мамка му! Хари стисна за миг очи. После се прехвърли на съдебномедицинския доклад. Плъзна нетърпеливо поглед надолу по листа. Ако не бе прочел "Шарлоте" върху корицата, би си помислил, че препрочита доклада за Боргни: кетаномин в кръвта, двайсет и четири прободни рани в устата, хипоксия. Никакви други следи от насилие или сексуално посегателство. Единствената разлика беше часът на смъртта. Шарлоте бе издъхнала между двайсет и три часа и полунощ. И към този доклад бе добавено уточнението, че по зъбите на жертвата са открити следи от желязо и колтан. Експертите от Отдела по криминалистика очевидно бяха сметнали, че находката от първата аутопсия може да се окаже разковничето към изясняването на целия случай, и бяха проверили и втората жертва за наличие на колтан. Колтан… Хуманоидният робот във филма "Терминатор" не беше ли изработен именно от такава руда?
    Хари се почувства съвсем бодър. Седнал на ръба на стола, усети познатото напрежение. И гаденето. Както преди първото питие, което кара стомаха му да се свие, защото организмът му отчаяно се съпротивлява. Но после започва да иска още и още. Все повече. Докато съсипе него и всички около него. Така се пристрастяваше и към работата си. Изправи се рязко и му се зави свят. Грабна папката и — макар че беше доста тежка — я разкъса на две. Събра парчетата и пак ги хвърли в контейнера в задния двор. Този път обаче повдигна няколко чувала, за да се увери, че документите ще паднат на дъното. Надяваше се фирмата за почистване да ги отнесе още утре или поне вдругиден.
    Върна се в апартамента си и седна във фатерщула.
    Когато навън нощният мрак се разреди и придоби сивкав оттенък, Хари чу първите звуци на пробуждащия се град. Ала зад равномерното бръмчене на автомобилите по "Пилестреде" долови пронизителния писък на полицейска сирена. Е, какво толкова. Включи се втора сирена. Сигурно нещо дребно. Трета. Не, станало е нещо сериозно.
    Стационарният телефон звънна.
    Хари вдигна.
    — Обажда се Хаген. Току-що ни съобщиха за…
    Хари затвори.
    Телефонът пак звънна. Хари погледна през прозореца. Изобщо не се обади на Сьос след завръщането си. Защо? Не искаше да се покаже в този вид пред по-малката си сестра — неговия най-ревностен и най-безусловен почитател. С — по нейните думи — "частичен синдром на Даун". Сьос обаче се справяше много по-добре в живота от брат си. Единствено нея Хари не би си позволил да разочарова. Телефонът замлъкна. После пак започна да звъни. Хари дръпна слушалката:
    — Не, шефе. Отговорът е "не". Не желая да работя.
    След няколко секунди в слушалката се чу непознат глас:
    — Обаждам се от "Електроразпределение Осло". Търся господин Хуле.
    — На телефона — увери го Хари и изруга наум.
    — Не сте погасили задълженията си към дружеството ни и не отговаряте на предупредителните ни писма. Обаждам се, за да ви уведомя, че от дванайсет часа днес електрозахранването на апартамента ви на улица "Софие" 5 ще бъде преустановено.
    Хари мълчеше.
    — Ще го възобновим, след като погасите задълженията си.
    — А на каква сума възлизат те?
    — С натрупаните лихви стават четиринайсет хиляди четиристотин шейсет и три крони.
    Пауза.
    — Ало?
    — Да, чувам ви. В момента не разполагам с толкова пари.
    — Непогасената сума от текущите и старите ви задължения ще отиде на инкасо в съда. Ще се надяваме през това време температурите да не паднат под нулата, нали?
    — Аха — отвърна Хари и затвори.
    Навън воят на сирените ту стихваше, ту пак се надигаше.
    Хари си легна. Полежа петнайсетина минути със затворени очи, стана, облече се и излезе от апартамента. Качи се на трамвай към Държавната болница.

Единайсета глава
Разпечатка

    Когато се събудих сутринта, знаех, че пак съм бил там. Насън винаги се повтаря едно и също: лежим на земята, кръвта тече, а когато погледна встрани, тя ни гледа.
    Гледа ме с тъга, все едно чак сега е разбрала кой съм и ме е разобличила; осъзнала е, че не съм онзи, когото тя иска.
    Закуската беше превъзходна. В телетекста прочетох: "Депутатка открита мъртва в басейна под трамплина във "Фрогнер"." Уебстраниците на вестниците изобилстват от информация. Разпечатвай, изрязвай, изрязвай. Не след дълго ще публикуват името. Досега разследващите органи действаха като пълни аматьори и нелепият им подход по-скоро дразни, отколкото да създава напрежение. Ала този път ще вложат всички сили, няма да си играят на полицаи, както направиха в случаите с Боргни и Шарлоте. Марит Улсен все пак беше депутат. Време е всичко това да спре, защото вече съм си набелязал следващата жертва.

Дванайсета глава
Местопрестъпление


    Пред болницата Хари изпуши една цигара. Над него блестеше бледосиньо небе, но под краката му гъста мъгла по-хлупваше като капак града, сгушен между ниските зелени възвишения. Гледката му напомни детските му години в квартал "Опсал", когато с Йойстайн често бягаха от първия час в училище, за да отидат до нацистките бункери в Нурщран, откъдето се взираха в зеленикавата мъгла с цвят на грахова супа, скриваща от погледа им центъра на Осло. С годините обаче сутрешната мъгла изчезна от града — заедно с индустриалните предприятия и отоплението на дърва.
    Хари стъпка фаса с пета.
    Улав Хуле изглеждаше по-добре или просто светлината смекчаваше болния му вид. Попита сина си защо се усмихва и какво се е случило с челюстта му. Хари промърмори нещо в смисъл, че все се удря някъде, защото е непохватен, и започна да се пита кога у децата се заражда желанието да спестяват истината на родителите си. Около десетгодишната им възраст, заключи Хари.
    — Сестра ти дойде да ме види — каза баща му.
    — Как е тя?
    — Добре. Когато разбра, че си се прибрал, веднага заяви готовност да се грижи за теб. Защото станала голяма, а ти — малък.
    — Мм. Голяма умница ми е тя. Как си днес?
    — Добре, всъщност много добре. Май е време да се махам оттук.
    Улав се усмихна, Хари — също.
    — Какво казват лекарите?
    — Прекалено много — отвърна Улав Хуле, без усмивката да слиза от лицето му. — Хайде да говорим за друго.
    — Дадено. За какво ти се говори?
    Улав Хуле се замисли.
    — За нея.
    Хари кимна и заслуша мълчаливо разказа на баща си за първата му среща с майка му, за женитбата им, за болестта ѝ, докато Хари бил още дете.
    — Ингри винаги ми е помагала. Винаги. А самата тя много рядко се нуждаеше от помощта ми. Само когато се разболя. Понякога възприемах болестта ѝ като благодат.
    Хари потръпна.
    — Защото именно болестта ѝ ми даде възможност да ѝ се издължа. И аз го направих. Направих всичко, за което ме помоли тя. — Улав Хуле прикова настойчиво поглед в сина си: — Почти всичко, Хари.
    И продължи да разказва: за Сьос и Хари като малки, колко мила и любвеобилна била Сьос и колко силна воля притежавал още като дете Хари. Страхувал се от тъмното, ала го криел от всички. Понякога родителите му се притаявали до вратата и го слушали как плаче и проклина невидими страшилища, но не смеели да влязат и да го успокоят, защото знаели, че Хари ще се ядоса, ще ги засипе с шумни упреци, задето не уважават пространството му, и ще ги изгони от стаята си.
    — Винаги си искал да се сражаваш сам срещу чудовищата, синко.
    Улав Хуле му разказа и прословутата история за проговарянето му: до петата си годишнина Хари не отронил дума, но неочаквано един ден от устата му избликнали цели изречения. Говорел бавно, сериозно като възрастен и използвал думи, които никой не знаел откъде е чул.
    — Сьос е права — заключи с усмивка бащата на Хари. — Пак си станал малък. Не говориш.
    — Мм. Искаш ли да говоря?
    — Не, предпочитам да слушаш. Но стига толкова. Ще продължим друг ден.
    Хари стисна лявата ръка на баща си с десницата си и стана.
    — Имаш ли нещо против да остана в "Опсал" за няколко дни?
    — Благодаря, че сам ми предлагаш услугите си. Не исках да те задължавам, но къщата се нуждае от грижи.
    Хари пропусна да спомене, че са му спрели тока.
    Баща му позвъни и в стаята влезе млада усмихната медицинска сестра. Обърна се към него на малко име — едновременно невинно и кокетно. Хари усети как баща му заговори с по-нисък глас, докато я молеше да даде на сина му куфара и ключовете за къщата. Болният се разведри и явно искаше да се покаже пред младото момиче в добра светлина. По една или друга причина поведението му не изглеждаше ни най-малко жалко или нелепо, а, напротив, напълно уместно.
    На раздяла баща му повтори:
    — Направих всичко, за което тя ме помоли — и добави шепнешком: — Освен едно.
    Докато водеше Хари към помещението, където съхраняваха личния багаж на пациентите, сестрата му съобщите лекарят иска да го види. Хари намери ключа в куфара и почука на вратата, посочена му от сестрата.
    Лекарят кимна към стола за посетители, облегна се назад и долепи върховете на пръстите на двете си ръце:
    — Добре че се прибрахте. От доста време се опитваме да се свържем с вас.
    — Знам.
    — Ракът е метастазирал.
    Хари кимна. Някой веднъж му беше казал, че работата на раковата клетка е именно да се разпространява.
    Лекарят го изгледа изпитателно, все едно обмисляше следващата си реплика.
    — Да — каза Хари.
    — Моля?
    — Да, готов съм да чуя всичко.
    — Прекратихме практиката да даваме прогноза колко живот остава на болния, за да избегнем огромното психическо натоварване и риска от грешки. Ала в този случай ми се струва редно да ви уведомя, че всеки следващ ден е подарък за баща ви.
    Хари кимна. Погледна през прозореца. Гъстата мъгла долу още не се бе разнесла.
    — Ще ми оставите ли телефонен номер за спешни случаи?
    Хари поклати глава. От мъглата сякаш се чуваше вой на сирена.
    — Тогава на ваш близък?
    — Не е необходимо. Ще се обаждам и ще идвам да го виждам всеки ден.
    Лекарят кимна и изпрати Хари с поглед.
    В девет Хари пристигна в плувния комплекс "Фрогнер", разположен в парк с площ петстотин декара. Злополучният басейн обаче заемаше малка част, а и освен това достъпът до него бе ограничен. Така че полицията съвсем бързо и лесно отцепи местопрестъплението: просто опънаха оранжева лента по протежение на загражденията около целия басейн и поставиха охрана на пропускателния пункт. Веднага долетя цяло стадо лешояди — криминални журналисти. Кацнаха пред входа и започнаха да грачат, чудейки се как да се докопат до трупа. Дявол да го вземе, там ги очакваше не каква да е мърша, а тяло на депутат! Нима полицаите ще отнемат на обществеността правото да види снимки на толкова знаменит труп!
    Хари си купи американо — еспресо, разредено с вряла вода — от "Кафепикене". През целия февруари държаха маси и столове на тротоара. Хари седна, запали цигара и се загледа в навалицата пред входа на басейна.
    До него се настани мъж.
    — И това ако не е прословутият Хари Хуле! Къде се изгуби?
    Той вдигна глава. Оказа се Рогер Йендем, криминален журналист във вестник "Афтенпостен". Рогер също запали цигара и размаха ръце към парка "Фрогнер":
    Хари не отговори. Продължи да отпива на малки глътки от кафето, без да изобщо да се опитва да прекрати неловкото мълчание. Надяваше се журналистът да усети, че е нежелана компания. От непрогледната мъгла над главите им се разнесе бръмчене от витла на хеликоптер. Журналистът вдигна глава.
    — Сигурно репортери от "Ве Ге". Дано мъглата не се вдигне скоро.
    — Мм. По-добре никой да не успее да снима местопрестъплението, отколкото само "Ве Ге", така ли?
    — Разбира се. Какво знаеш?
    — Вероятно по-малко от теб. Един от пазачите намерил трупа рано сутринта и веднага позвънил в полицията. А ти?
    — Главата ѝ се откъснала. Явно е скочила от трамплина с въже около шията. А и нали беше дебела, около сто и петдесет килограма… По оградата открили нишки от плат, вероятно откъснали се от анцуга ѝ, докато е прескачала. Няма следи от друг човек, затова предполагат, че е била сама.
    Хари вдиша жадно дима. "Главата ѝ се откъснала." Тези журналисти! Говорят, както пишат: на принципа на обратната пирамида. Първо съобщават най-важната информация.
    — През нощта ли се е случило? — осведоми се Хари.
    — Или през нощта, или малко преди полунощ. Според съпруга ѝ Марит Улсен излязла от къщи снощи в десет без петнайсет на обичайния си крос из парка.
    — Струва ми се малко късно за джогинг.
    — Да, но тя обичала да бяга късно, защото нямало хора.
    — Мм.
    — Опитах да се намеря пазача, който я е открил.
    — Защо?
    — За да получа информация от първоизточника, как защо? — изуми се от въпроса Йендем.
    — Да, разбира се — съгласи се Хари и пак дръпна от цигарата.
    — Но явно се е покрил. Няма го нито тук, нито в дома му. Сигурно още се намира в шок, горкият човечец.
    — Не за пръв път се натъква на труп в басейна — отбеляза Хари. — Навярно разследващият екип се е погрижил да го предпази от журналистически набези.
    — Какво искаш да кажеш? Как така не за пръв път намира труп в басейна?
    — Викали са ме тук на оглед два-три пъти — сви рамене Хари. — Младежи, промъкнали се през нощта. В единия случай беше само самоубийство, в другия — нещастен случай. Четирима пияни приятели се прибирали от купон и решили да се позабавляват, да видят кой ще се осмели да застане на ръба на дъската. Най-смелият си отиде на деветнайсет години. Най-големият в компанията му беше батко.
    — Да му се не види — дежурно промърмори Йендем.
    Хари си погледна часовника, все едно го чака важна работа.
    — Явно доста е натежала на въжето — предположи журналистът. — Главата ѝ буквално се е откъснала от тялото. Чувал ли си за подобен случай?
    — Том Кечъм — отвърна Хари, изгълта остатъка от кафето на един дъх и се изправи.
    — Кетчуп ли?
    — Кечъм. Бандата "Hole in the Wall". Обесен в Ню Мексико през 1901. Съвсем обикновена бесилка, само въжето е било по-дълго от обикновено.
    — Ау. Колко дълго?
    — Малко повече от десет метра.
    — Само толкова? Тогава явно е бил много дебел.
    — Нищо подобно. Само показва колко лесно е да си изгубиш глава, нали?
    Йендем извика нещо след него, но Хари не го чу. Пресече паркинга от северната страна на басейна, мина през парка и сви наляво по моста към входа. По цялото си протежение оградата не слизаше под два метра и половина. "Около сто и петдесет килограма". Дори да се бе опитала, Марит Улсен едва ли е прескочила оградата без чужда помощ. От другия бряг на моста Хари тръгна наляво и се изкачи към басейна от отсрещната страна. Мина през оранжевата ограничителна линия, поставена от полицията, и спря на билото на склона пред гъст храсталак. През последните години Хари започна да забравя много неща, но фактите от онзи случай не бяха избледнели съвсем. Още си спомняше имената на четирите момчета, решили да изпробват смелостта си на трамплина, а после — празния поглед на по-големия брат, взрян в нищото, докато отговаряше с равен глас на въпросите на Хари, а накрая посочи и откъде са влезли.
    Хари стъпваше внимателно, за да не унищожи евентуални следи. Наведе храста настрани. За общинската служба по поддръжка на парковете в Осло явно "Фрогнер" не стоеше на първо място — процепът от времето на злополучното влизане на момчешката компания все още зееше.
    Хари приклекна и огледа острите зъбци. Забеляза тъмни нишки. Някой не просто се бе проврял, а определено със сила бе проникнал през оградата. Или някой друг го бе натикал. Огледа се за други следи. Върху най-горния ръб на процепа висеше дълга черна вълнена нишка. По височината на оградата Хари прецени, че се е откъснала от дрехата на човек, който е стоял изправен. Най-вероятно там се е намирала главата му. Точно така: нишка от вълнена шапка. Звучеше съвсем логично. Дали Марит Улсен е носела такава шапка? По думите на Рогер Йендем депутатката излязла от дома си в десет без четвърт, за да побяга из парка. Улсен тренирала редовно, все по това време.
    Хари се опита да си представи ситуацията: необичайно топла зимна вечер; едра, плувнала в пот жена бяга. Вълнена шапка? Не, едва ли. Хари изключваше и вероятността случайни минувачи да носят плетена шапка, защото навън не беше студено. Следователно човек би сложил шапка, и то такава, по друга причини — примерно да не го видят или разпознаят. Черна вълнена шапка. Или качулка с процеп само за очите, каквато нахлузват крадците.
    Хари внимателно излезе от храстите. Не ги беше чул да идват. Единият държеше пистолет, насочен срещу Хари — най-вероятно марка "Стейр", австрийски, полуавтоматичен. Имаше руса коса и силно издадена долна челюст. Избухна в грухтящ смях и Хари веднага си спомни прозвището на Трюлс Бернтсен от КРИПОС— защото този мъж бе именно той: Бийвъс като анимационния герой от сериала "Бийвъс и Бътхед", излъчван по "Ем Ти Ви". Вторият, нисък, много кривокрак, държеше ръцете си в джобовете на палто, под което — Хари не се съмняваше — криеше огнестрелно оръжие и служебна карта от КРИПОС с финландско име. Ала вниманието на Хари привлече най-вече третият мъж, облечен в сив елегантен шлифер, вляво от другите двама. Нещо в стойката на Бернтсен и финландеца, начина, по който стояха обърнати хем към Хари, хем към третия, издаваше, че се възприемат като негово продължение, сякаш всъщност именно Шлифера държи пистолета. Хари остана поразен не от почти женствената му красота, не от миглите му, които се виждаха толкова ясно и над, и под очите му, че човек би го заподозрял в козметична намеса; не от изящната форма на носа, брадичката и бузите му; не от гъстата му тъмна, леко прошарена и завидно поддържана коса, доста по-дълга от общоприетото в бранша; не от множеството дребни пигментни петна по загорялата кожа, придаващи ѝ вид на поразена от киселинен дъжд. Порази го омразата в погледа на мъжа, докато се взираше в Хари; толкова силна омраза, че Хари я усети физически.
    Мъжът си чистеше зъбите с клечка. Гласът му се оказа изненадващо висок и мек:
    — Нахлул си в район, отцепен от полицията, Хуле.
    — Неопровержим факт — Хари се огледа.
    — Защо?
    Вторачен в мъжа, Хари мислено отхвърляше едно по едно възможните обяснения, докато стигна до извода, че не може да изтъкне основателна причина за постъпката си.
    — Понеже явно ме познаваш, с кого имам удоволствието да се запозная? — попита той.
    — Съмнявам се запознанството ни да ощастливи някого, Хуле. Затова предлагам незабавно да напуснеш района и никога повече да не се вясваш в близост до местопрестъпления от компетенцията на КРИПОС. Ясно?
    — Прието, но не и съвсем ясно. Ами ако подпомогна работата на полицията, като хвърля светлина върху въпроса как Марит Улсен…
    — Приносът ти към работата на полицията — прекъсна го мекият глас — се изчерпва с лошата репутация, която си ѝ създал. В моето съзнание ти си пияница, престъпник и вредител, Хуле. Затова те съветвам да изпълзиш обратно под камъка, изпод който си излязъл, преди някой да те е стъпкал.
    Хари усети, че и разумът, и интуицията му диктуват едно и също: примири се, оттегли се от полесражението. Няма как да отговориш на атаката. Постъпѝ хитро.
    Искаше му се наистина да е хитър, да притежава това толкова ценно качество. Хари извади кутията с цигари:
    — И този някой сигурно ще бъдеш ти, нали, Белман? Защото ти си Белман — геният, изпратил по петите ми онази финландска маймуна. — Хари кимна към Юси. — Имайки предвид действията ти, едва ли ще можеш да стъпчеш… ъъъ…
    Хари трескаво търсеше подходяща дума, но не му хрумна нищо. Шибана часова разлика! Белман го изпревари:
    — Изчезвай, Хуле — главният инспектор посочи с палец над рамото си. — Хайде, да те няма. По-бързичко.
    — Ама… — подхвана Хари.
    — Достатъчно — Белман се усмихна широко. — Арестуван си, Хуле.
    — Какво?
    — Отправихме ти три предупреждения да напуснеш местопрестъплението и ти не се подчини. Ръцете на гърба!
    — Я чакай малко! — процеди Хари, у когото се прокрадваше усещането, че все повече заприличва на безкрайно предвидим лабораторен плъх. — Искам само да…
    Бернтсен, по прякор Бийвъс, дръпна ръката му и цигарата падна от устата му върху мократа земя. Хари се наведе да я вдигне, но Юси го ритна в гърба и го повали по корем. Хари си удари челото и усети в устата си вкус на пръст и жлъчка. А в ухото му прозвуча гласът на Белман:
    — Оказваш съпротива при арест, Хуле. Помолих те да сложиш ръце на гърба си, нали? Казах ти да ги сложиш ето тук…
    И Белман отпусна ръка върху задника на Хари. Хари задиша тежко през носа, без да мърда, защото знаеше точно какво цели Белман: да го предизвика да извърши насилие срещу служител на реда. И то пред двама свидетели. Параграф 127. Наказание: лишаване от свобода до пет години. И край. И макар да осъзнаваше съвсем ясно намеренията на Белман, Хари предчувстваше, че онзи ще си постигне целта. Затова се съсредоточи върху друго, престана да чува грухтящия смях на Бийвъс и да усеща одеколона на Белман. Стараеше се да мисли само за нея. За Ракел. Сложи ръце на гърба си върху ръката на Белман и завъртя глава настрани. Вятърът бе разнесъл мъглата над тях и Хари виждаше белия строен трамплин върху фона на сивото небе. От издадената платформа на върха се развяваше нещо като въже.
    Белезниците щракнаха меко около китките му.
    Застанал на паркинга до улица "Миделтхюн", Белман гледаше как автомобилът е арестанта се отдалечава. Вятърът внимателно подръпваше шлифера му.
    Дежурният в ареста четеше вестник. Вдигна глава, когато тримата мъже застанаха пред гишето.
    — Здрасти, Type — поздрави Хари. — да ти се намира стая за непушачи с хубаво изложение?
    — Здрасти, Хари. Отдавна не сме се виждали. — Мъжът извади ключ от шкафа зад гърба си и го подаде на Хари. — Давам ти младоженския апартамент.
    Type остана силно изненадан, защото Бийвъс се наведе напред, дръпна рязко ключа от ръката му и процеди:
    — Този път арестантът е Хуле, старче.
    Хари погледна Type със съжаление, докато ръцете на Юси вадеха ключовете и портфейла от джобовете му.
    — Най-добре се обади на Гюнар Хаген, Type. Той…
    Юси дръпна веригата на белезниците и гривните им се впиха в китките на Хари. Двамата мъже го повлякоха по коридора. Заключиха го в килия с размери два и половина на метър и половина, Юси отиде да разпише документите, а Бийвъс остана пред решетките, загледан в Хари. Явно искаше да го пита нещо. Помълча и най-сетне процеди с глас, накипял от затаен гняв:
    — Какво е чувството след като си бил суперченге, заловил си двама серийни убийци и са те давали по телевизията, изведнъж да се озовеш зад решетките?
    — Защо си насъбрал толкова гняв, Бийвъс? — попита тихо Хари и затвори очи.
    Тялото му се клатеше като след продължително плаване с кораб.
    — Не съм разгневен, просто побеснявам, когато си имам работа с анархици, застреляли добри ченгета.
    — Направи три грешки в рамките на едно изречение — отбеляза Хари и легна върху нара. — Първо, не се казва "анархици", а "анархисти", второ, старши инспектор Валер не се вписваше в категорията "добри ченгета" и трето, не съм го застрелял, а му отрязах ръката. От рамото. Хари показа, за да онагледи думите си.
    Бийвъс зяпна, но от устата му не излезе нито звук. Хари отново затвори очи.

Тринайсета глава Кабинет

    След два часа в арестантската килия Хари отвори очи. Пред вратата Гюнар Хаген се мъчеше да отключи.
    — Извинявай, Хари, бях на заседание.
    — Няма нищо, шефе, тъкмо дремнах — Хари се протегна. — Свободен ли съм?
    — Говорих със служебния адвокат и той ме увери, че те пускат. Арестът е временна мярка, а не затвор. Доколкото разбрах, двама от КРИПОС те довели тук. Какво се случи?
    — Надявам се ти да ми обясниш.
    — Аз?
    — Откакто кацнах в Осло, от КРИПОС не ме изпускат от очи.
    — От КРИПОС ли?
    Хари се надигна и прокара пръсти през сплъстената си коса.
    — Следваха ме до Държавната болница, а после си измислиха причина да ме арестуват. Какво става, шефе?
    Хаген повдигна брадичка и подръпна кожата на гърлото си.
    — По дяволите, трябваше да го предвидя.
    — Кое?
    — Че ще надушат опитите ни да те вербуваме да се върнеш на работа и Белман ще ни попречи.
    — Шефе, обясни ми с ясно изречение, ако обичаш.
    — Ситуацията, както вече споменах, е изключително сложна. Най-общо, става дума за съкращения и оптимизиране на работата в системата. За юрисдикция. Извечната борба между нашия отдел и КРИПОС. За пореден път се разисква въпросът дали малка страна като нашата разполага с достатъчно средства да поддържа две звена с — до голяма степен — припокриващи се функции. В КРИПОС назначиха нов заместник-директор, Микаел Белман, и дискусията пламна с нова сила.
    — Кажи ми нещо за него.
    — За Белман ли? Завършил полицейската академия, за кратко работил в Норвегия, после постъпил в Европол в Хага. Прибрал се като супергерой и го вземат в КРИПОС. Страшно амбициозен. Още от първия ден избухва скандал, защото Белман иска да назначи в КРИПОС свой бивш колега от Европол, чужденец.
    — Да не е случайно финландец?
    — Юси Колка — кимна Хаген. — Завършил полицейската академия във Финландия, но не притежава нужната квалификация да работи като полицай в Норвегия. От синдиката се разбеснели. За да потушат скандала, го назначили временно на разменни начала. Белман поде акция, свързана с тълкуване на закона: според него КРИПОС трябва да решава дали сериозните убийства да се поемат от тях, или от съответното местно полицейско управление, а не обратното.
    — И?
    — И това, разбира се, е напълно неприемливо. В Главното полицейско управление в Осло работи най-големият отдел за разследване на убийства. Наша работа е да решаваме кои случаи на територията на столицата да поемаме самостоятелно, при кои се нуждаем от помощ и кои да прехвърлим на КРИПОС. КРИПОС е създадена именно за да подпомага работата на регионалните полицейски звена при разследване на убийства, но Белман има амбицията да направи службата си водеща. Министерството на правосъдието също се включи в дискусията. Тамошните шефове видяха в конфликта възможност да осъществят проект, който бяхме успели да замразим: да съсредоточат разследването на убийства в един-единствен център с най-големи правомощия. Изобщо не искат да чуят нашите аргументи, че съществува опасност от едностранчиво мислене и израждане на процеса, че местните звена познават по-добре спецификата на съответния район, че професионалната компетентност не бива да е съсредоточена на едно-единствено място, че е важно да се произвеждат и кадри на местно ниво…
    — Няма нужда да ме просвещаваш, всичко това ми е известно.
    Хаген вдигна ръка:
    — Добре, но в момента Министерството на правосъдието провежда преструктуриране…
    — И?
    — Оправдават го с желанието да действат прагматично и да използват оптимално ограничените ресурси. Ако КРИПОС наистина покаже, че може да постигне оптимален резултат, работейки независимо от местните полицейски звена…
    — … центърът на властта се премества в "Брюн"[32] — довърши Хари. — По-голям кабинет за Белман и сбогом на Отдела за борба с насилието, така ли?
    — Нещо такова — сви рамене Хаген. — Когато открихме трупа на Шарлоте Лол зад старата кола и установихме сходства с убийството на момичето в мазето на онази нова сграда, настъпи истинска катастрофа. От КРИПОС заявиха, че макар труповете да се открити на територията на Осло, двойните убийства са под тяхна юрисдикция, и започнаха самостоятелно разследване. Осъзнаха, че този случай ще реши битката за подкрепата на Министерството.
    — Значи, трябва просто да разкрием убийствата преди КРИПОС?
    — Както вече казах, ситуацията е много сложна. От КРИПОС отказват да споделят с нас наличната им информация, независимо че са стигнали до задънена улица и се нуждаят от нашата помощ. Обърнаха се към Министерството, а оттам се обадили на началника на Главното управление да му съобщят за "предпочитанието" си КРИПОС да се заеме с разследването по случая, а после щели да си съставят мнение как да разделят правомощията занапред.
    — Нещата започват да ми се изясняват — поклати глава Хари. — Изпаднали сте в безизходица и…
    — Не бих се изразил точно така.
    — И в отчаянието си сте решили да издирите стария ловец на серийни убийци Хуле. Аутсайдер, отдавна извън редиците на полицията, но би могъл да започне разследване при пълна дискретност. Затова ме предупредихте да пазя задачата си в пълна тайна.
    — Явно Белман е разбрал отнякъде — въздъхна Хаген. — И ти е прикачил опашка.
    — За да провери дали наистина отказвате да се съобразите с нареждането на Министерството и да ме спипа, докато чета стари доклади и разпитвам свидетели..
    — Или още по-хитро: следи те, за да те извади от играта. Белман знае, че една твоя грешка е достатъчна, за да те отстранят: бутилка бира през работно време или дори най-дребно нарушение на служебния правилник.
    — Мм. Или съпротива при арест. Този шибаняк явно няма намерение да се отказва.
    — Ще поговоря с него. Ще те остави намира, ако го уверя, че не искаш да се забъркваш в случая. Нали уж не въвличаме полицаи в помията освен при крайна необходимост. — Хаген си погледна часовника. — Чака ме работа, хайде да те изведем оттук.
    Излязоха от ареста, прекосиха паркинга и спряха до входа на Главното управление — величествен колос от бетон и стомана, издигащ се върху най-високата част от парка. До Управлението, свързано с него посредством подземен пасаж, се намираха старите сиви стени на "Бутсен" — затвора в Осло. В подножието му, надолу към фиорда и пристанището, се разстилаше квартал "Грьонлан". Фасадите на сградите, бледи и мръсни, изглеждаха като поръсени с пепел. Строителните кранове на пристанището приличаха на бесилки върху небесния фон.
    — Гледката не е особено приятна, а?
    — Никак — съгласи се Хари и помириса въздуха.
    — И все пак този град притежава особен чар.
    — Така е.
    Двамата мъже постояха, олюлявайки се на пети и с ръце в джобовете.
    — Захладня — отбеляза Хари.
    — Не, не е студено.
    — Може, но моят термостат все още работи по хонконгски стандарти.
    — Аха.
    — Имаш ли време за чаша кафе в кабинета ти? — Хари кимна към шестия етаж. — Или те чака спешна работа по случая на Марит Улсен?
    Хаген не отговори.
    — Мм… Значи, Белман и КРИПОС са го поели.
    Докато вървяха по коридорите на шестия етаж, повечето колеги кимнаха на Хари за поздрав, макар и резервирано. Той наистина се славеше като легенда в бранша, но не го обичаха особено. Двамата мъже подминаха врата, на която бе залепен лист А4 с надпис "I SEE DEAD PEOPLE". Хаген се прокашля.
    — Наложи се да настаня Магнюс Скаре в твоя кабинет. Навсякъде е пълно.
    — Няма проблем.
    Взеха си по една картонена чаша с прословутото шварц кафе и влязоха в кабинета на Хаген. Сигурно за стотен път Хари седна на стола пред бюрото на началника.
    — Още не си го преместил — отбеляза Хари и посочи малката статуетка върху бюрото.
    На пръв поглед приличаше на удивителен знак, но всъщност представляваше препарираният малък пръст от ръката на японски главнокомандващ през Втората световна война. По време на отстъплението той си отсякъл кутрето пред войниците си като извинение, задето не можели да се върнат да приберат телата на падналите в битката. Хаген обичаше да разказва тази история, когато поучаваше началниците от средно ниво как да ръководят подчинените си.
    — И твоят липсва — Хаген посочи ръката на Хари, останала с четири пръста.
    Хари кимна и отпи от кафето: същия вкус на разтопен асфалт. Намръщи се, докато го преглътне.
    — Трябва ми екип от трима души — заяви той.
    — Само трима?
    — Винаги ми задаваш този въпрос. Трябват ми трима и толкоз.
    — Имаш ги. По-малобройният екип занижава риска КРИПОС да надушат, че водим паралелно разследване на двойното убийство.
    — Тройно убийство — поправи го Хари с прозявка.
    — Чакай малко, не знаем дали Марит Улсен…
    — Жена, излязла сама вечер, насилствено е заведена на друго място, където я убиват по неконвенционален начин. За трети път в малкия град Осло. Това е третото убийство, повярвай ми. Ала независимо колко скромен е екипът ми, непременно трябва да предотвратим вероятността оттук нататък пътищата ни с КРИПОС да се пресекат.
    — Да, ясно ми е. Затова едно от условията ми гласи: разберат ли за разследването, не бива да намесваш Отдела за борба с насилието.
    Хари затвори очи. Хаген продължи:
    — Ние, естествено, ще изкажем искреното си съжаление от намесата на наши служители в тяхното разследване, но ще заявим недвусмислено, че това е солова проява на Хари Хуле без знанието на началника. А ти ще потвърдиш тази версия.
    Хари отвори очи и ги прикова в Хаген.
    — Някакви въпроси?
    — Да.
    — Слушам те.
    — Откъде е изтекла информация?
    — Какво?
    — Кой е снесъл информация на Белман?
    — Не съм забелязал той да разполага с подробности около дейността на нашия отдел. А колкото до опитите ни да те вербуваме да се върнеш, може да е научил от много места.
    — По мое впечатление Магнюс Скаре обича да дрънка, без да подбира публиката си.
    — Не ме разпитвай повече, Хари.
    — Добре. Къде ще разположим щабквартирата?
    — Именно, именно — кимна Гюнар Хаген, все едно вече бяха обсъждали този въпрос. — По отношение на кабинета…
    — Да?
    — В сградата всичко е заето и ще се наложи да намерим място извън Управлението, но все пак да е наблизо.
    — Къде например?
    Хаген погледна през прозореца право към сивите зидове на "Бутсен".
    — Шегуваш се — отрони Хари.

Четиринайсета глава
Набор на кадри

    Бьорн Холм влезе в заседателната зала на Отдела по експертно-криминална дейност в квартал "Брюн". Навън слънцето вече се оттегляше от фасадите и се канеше да предаде града на следобеден мрак. На паркинга отпред нямаше свободни места, а пред централата на КРИПОС отсреща стоеше бял микробус с огромна чиния на покрива и логото на норвежка телекомуникационна компания отстрани.
    Единственият човек в залата беше началникът на Бьорн — Беате Льон: много бледа, крехка и мълчалива жена. Ако не я познава, човек би помислил, че тя не би могла да ръководи група зрели, самоуверени, вечно намусени специалисти по криминология, които никога не се боят да влязат в открит конфликт. Ала които я познаваха, знаеха, че никой не би се справил с тази нелека задача по-успешно от Беате Льон. Не само защото я уважаваха за стоицизма, с който понасяше загубата на двамата си най-обичани мъже — първо баща ѝ, а после бащата на детето ѝ бяха загинали по време на служба, — а главно защото Беате беше отличен специалист и излъчваше перфекционизъм, честност и професионална тежест. Затова всяко нареждане, макар прошепнато от Беате Льон със сведен поглед и пламнали бузи, се изпълняваше на мига. По същата причина Бьорн Холм дойде веднага щом му се обадиха.
    Завари я седнала на сантиметри от телевизора.
    — Предават пресконференцията директно — каза тя, без да се обръща. — Сядай.
    Холм веднага позна лицата на екрана. Стори му се изключително странно, че приема телевизионни сигнали, пропътували хиляди километри в космоса и обратно, за да разбере какво се случва от другата страна на улицата. Беате Льон увеличи звука.
    — Разбрахте ме правилно — Микаел Белман се наведе към микрофона върху масата пред него. — Към настоящия момент не разполагаме с улики и няма заподозрени. Ще повторя още веднъж: не изключваме вероятността починалата да се е самоубила.
    — Но нали току-що казахте… — прекъсна го журналистка.
    Белман веднага я сряза:
    — Казах, че случаят буди известни подозрения. Сигурно познавате терминологията, с която боравим. В противен случай ви съветвам да… — той не довърши и даде думата на някой зад камерата.
    — "Ставангер Афтенбла" — представи се следващият журналист. — Полицията съзира ли връзка между този случай и двете убийства от…
    — Не! Ако ме бяхте слушали внимателно, щяхте да чуете как точно се изразих: не изключваме да съществува връзка.
    Бьорн Холм забеляза как Белман прикова поглед в журналиста с нарастващо нетърпение, което ясно си личеше по нервните тикове на устните му. Жена в униформа до него се наведе и му прошепна нещо. Лицето му помръкна.
    — Микаел Белман няма подход към медиите — отбеляза Бьорн Холм. — Урок номер едно: прави им вятър, особено на регионалния вестник.
    — Още няма опит. Ще се научи.
    — Дали?
    — Да, Белман е от хората, които си вземат поука.
    — Отнякъде знам, че покорството не се усвоява лесно.
    — Не става въпрос за искреното покорство, а за способността да сведеш глава при необходимост. Говорим за безспорния крайъгълен камък в съвременната комуникация. Именно това му обяснява в момента Нини. Белман е достатъчно умен да го проумее.
    Белман се прокашля и се насили да се усмихне с почти хлапашки чар. Наведе се към микрофона:
    — Съжалявам, ако съм ви прозвучал грубо, но изминалият ден беше тежък за всички ни. Надявам се, разбирате колко бързаме да се върнем към работата по разследването на този трагичен случай. Налага се да приключим пресконференцията, но ако някой от вас има още въпроси, дайте ги на Нини, а аз обещавам да се свържа лично с вас надвечер и да отговоря преди приключването на редакционния брой. Съгласни?
    — Какво ти казах? — засмя се победоносно Беате.
    Картината на екрана се промени. Беате Льон се обърна.
    — Хари се обади. Иска да ти възложа да му сътрудничиш.
    — Аз ли? За какво?
    — Много добре знаеш за какво. Разбрах, че си придружавал Гюнар Хаген, когато сте взели Хари от летището.
    — Опа — Холм се усмихна широко и показа и горните си, и долните си зъби.
    — Хаген, предполагам, е искал да те използва във вербуването на Хари, защото всички знаем, че си един от малцината колеги, които се ползват със симпатиите на Хари.
    — Не постигнахме нищо, защото Хари веднага отказа.
    — Явно после си е променил решението.
    — Сериозно? И кое го е подтикнало да се съгласи?
    — Не каза. Само уточни, че държал първо да ме уведоми.
    — Разбира се, нали ти си началникът на Отдела.
    — Когато става дума за Хари, може да се очаква всичко. Както знаеш, познавам го много добре.
    Холм кимна. Знаеше историята: Як Халвуршен, интимен приятел на Беате и баща на детето ѝ, загина, докато изпълняваше поръчение от Хари. Убиец преряза гърлото му насред улица в квартал "Грюнерльока" през мразовит зимен ден. Холм пристигна на мястото почти веднага. Още помнеше как топлата кръв течеше по твърдия лед. Никой не смяташе, че Хари е виновен за кончината на Халвуршен. Никой освен самия Хари.
    Бьорн Холм се почеса по брадясалата буза.
    — И ти какво му отговори?
    Беате си пое дъх и се загледа в журналистите и фотографите, които с бързи стъпки излизаха от централата на КРИПОС.
    — Същото, което ще кажа и на теб: Министерството определи КРИПОС да се ползва с привилегии, и следователно в разследването на този случай нямам право да осигурявам съдействието на специалисти от моя отдел на друг освен на Белман.
    — Но?
    Беате Льон започна да барабани силно с химикалка върху бюрото.
    — Но полицията разследва и други случаи освен двойното убийство.
    — Тройното — поправи я Холм и забелязал острия поглед на Беате, побърза да добави: — Повярвай ми, знам какво говоря.
    — Не съм запозната подробно със случая, по който работи старши инспектор Хуле, но със сигурност не се занимава с някое от тези убийства. По този въпрос сме се разбрали. Моля те да му съдействаш в работата му, чието естество в подробности не познавам. Ще очаквам копие от първия доклад по случая на бюрото ми след пет работни дни. Ясно?

    В душата на Кая Сулнес грееше слънце. Идеше ѝ да се завърти няколко пъти на стола.
    — Щом Хаген няма възражения, и аз нямам — помъчи се да звучи овладяно, но силното въодушевление все пак се прокрадна в гласа ѝ.
    — Хаген е съгласен — увери я мъжът, облегнал се диагонално на рамката на вратата. — Екипът се състои само от трима души: Холм, ти и аз. Информацията по кой случай работим е строго секретна. Започваме утре. В седем ще ви чакам в моя кабинет.
    — В… седем?
    — Да. В седем нула нула.
    — Добре. Къде е кабинетът ти?
    По лицето му се разля широка усмивка и той обясни.
    — Щабът ни ще работи в затвора? — смая се тя.
    Диагонално разположената фигура се отдръпна от рамката на вратата.
    — Ще очаквам да се подготвиш. Въпроси?
    В главата на Кая изникнаха много, но Хари Хуле вече бе изчезнал.

    Сънят започна да се появява и през деня. В далечината чувам как съставът продължава да свири "Love Hurts"[34]. Забелязвам, че неколцина мъже са ни наобиколили, но не се намесват. Добре. Гледам я. Виж какво направи, опитвам се да ѝ кажа. Погледни го. Още ли искаш да бъдеш с него? Господи, колко я мразя! Искам да изтръгна ножа, от устата си и да го забия в плътта ѝ, да я направя на решето; да гледам как кръвта и вътрешностите ѝ изтичат, а с тях и лъжата, и глупостта, и идиотското ѝ самодоволство. Някой трябва да ѝ покаже колко е грозна отвътре.
    Гледах пресконференцията по телевизията. Ама че малоумници! Никакви следи, никакви заподозрени? Златните четирийсет и осем часа след престъплението изтичат! Побързайте, побързайте. Какво повече да направя? Да го напиша на стената с кръв ли?
    Вие, а не аз, сте виновни, че убийствата продължават.
    Писмото е готово.
    Побързайте.

Петнайсета глава
Светлина от стробоскоп

    Стине огледа младежа, с когото говореше. Имаше брада, руса коса и носеше шапка. Тук, в заведението. И то не като аксесоар към облеклото, а дебела, плетена шапка с наушници. Сноубордист? Впрочем, като се загледа по-внимателно, установи, че младежът всъщност е мъж, прехвърлил трийсетте, ако съдеше по белите бръчки, прорязващи почернялата му кожа.
    — И какво от това? — извика тя.
    В "Крабе" тонколоните дънеха здраво. Новооткритото заведение се бе обявило за новия сборен пункт на младото поколение в Ставангер: музиканти, кинопродуценти, писатели — все интелектуалци, чийто брой впрочем нарасна в града, известен предимно с високи добиви на нефт, процъфтяващ бизнес и сериозни парични постъпления.
    Още не можеше да се каже дали посетителите на заведението смятат, че то заслужава благоразположението им. Стине пък още не беше решила дали този младеж — или по-скоро мъж — заслужава нейното.
    — Ще ти е интересно, струва ми се, да изслушаш разказа ми — отвърна той, усмихна се и я погледна със сините си очи — прекалено светли за вкуса ѝ.
    Навярно изкуствената светлина бе променила цвета им. Какви лампи използват тук? Стробоскопи ли? Това готино ли е? Ще стане ясно. Той повъртя халбата с бира в ръка и се облегна на барплота, за да я предизвика да се наведе към него, ако иска да чуе какво ѝ говори. Стине обаче не се хвана на този номер. Мъжът беше навлечен с шушляково яке, ала по лицето му под нелепата — или готина? — шапка не се виждаше дори капка пот.
    — На пръсти се броят хората, които в Бирма ходят с мотоциклет до устията на реките и се връщат що-годе живи, че и в състояние да разкажат за преживелиците си.
    Що-годе живи. Не му липсва оригиналност. На Стине ѝ допадна. Този мъж ѝ приличаше на някого: на герой от често излъчван американски екшън или сериал от осемдесетте.
    — Бях си обещал, ако се върна в Ставангер, да отида на бар, да си поръчам бира, да се приближа до най-красивото момиче в бара и да ѝ кажа едни специални думи. — Той разпери ръце и се усмихна широко: — Ти си момичето до синята пагода.
    — Какво?
    — Ръдиард Киплинг, миличка. Ти си девойката, която чака английския войник до синята пагода на Моулмейн. Как ти се струва? Ще тръгнеш ли с него боса по мрамора в Шведагон? Ще хапнеш ли месо от кобра в Баго? Ще се унесеш ли в сън под звуците на мюсюлманските молитви в Янгон, за да те събудят будистките молитви в Мандалей?
    Той си пое дъх. Стине се наведе напред:
    — Значи, аз съм най-красивото момиче в заведението, така ли?
    Той се огледа.
    — Не, но имаш най-големите "бомби". Красива си, ала конкуренцията е сериозна. Хайде да се махаме оттук.
    Тя се засмя и поклати глава. Затрудняваше се да прецени дали този мъж е забавен, или просто луд.
    — Тук съм с приятелки. Пробвай дали номерът ти ще мине при някоя друга.
    — Елиас.
    — Какво?
    — Сигурно си любопитна да разбереш как се казвам. Може пак да се засечем. Името ми е Елиас. Елиас Скуг. Вероятно ще забравиш фамилията ми, но ще запомниш малкото ми име. Пак ще се видим. По-рано, отколкото предполагаш.
    — Така ли? — Тя наклони глава.
    — Точно така — изимитира тона ѝ той и направи същото.
    После пресуши халбата, остави я върху барплота, усмихна ѝ се и си тръгна.
    — Какъв беше този тип? — поинтересува се Матилде.
    — Нямам представа. Симпатичен, но малко странен. Говореше като южняк.
    — В какъв смисъл странен?
    — Очите и зъбите му блестяха някак особено. Тук стробоскопи използват?
    — Какво?!
    — Оборудват солариумите с такива лампи — засмя се Стине. — На цвят светлината прилича на паста за зъби. Придава ти вид на зомби.
    — Май трябва да пийнеш нещо — поклати глава Матилде. — Ела.
    Стине се обърна към изхода. Стори ѝ се, че с крайчеца на окото си улови някакво лице, долепено до стъклото, но после то изчезна.

Шестнайсета глава
"Speed King"

    В девет вечерта Хари вървеше по улиците в центъра на Осло. Прекара деня в обзавеждане на новия си кабинет. Следобед се отби в болницата, но бяха отвели баща му за изследвания. Върна се в кабинета, направи копия на докладите, обади се тук-там, резервира си билет за Берген и отскочи до центъра да си купи SIM карта с размерите на цигарен фас.
    Вървеше с широки крачки. Открай време обичаше това пътешествие пеш от източната към западната част на компактния град. Харесваше му да наблюдава постепенните, но видими промени в хората, в модата, в етническия състав на населението, в архитектурния стил, в магазини, кафенета и барове. Влезе в "Макдоналдс", изяде един хамбургер, пъхна три сламки в джоба на палтото си и излезе.
    Половин час след като тръгна от квартал "Грьонлан", населен предимно от пакистанци и с вид на гето, Хари се озова в красивия, малко стерилен и безупречно бял квартал "Фагерборг". Кая Сулнес живееше на улица "Людер Саген" в една от онези големи стари дървени къщи, които привличат тълпи от хора, щом собствениците ги обявят за продан. Тези хора се редяха на опашки не с цел да купят въпросния имот — малцина можеха да си позволят подобен лукс, — а за да погледат, помечтаят и да се уверят, че "Фагерборг" действително е онова, за което се представя: квартал, където богатите не са чак толкова богати, а парите — не чак толкова нови; където няма плувни басейни, електрически гаражни порти или други безочливи модерни измислици. Жителите на този квартал пазеха навиците си непокътнати: през лятото седяха под ябълковите дървета в големите си сенчести градини, обзаведени с градински мебели — стари, непрактично големи и байцвани в черно: също като къщите, от които ги изнасяха. А когато дните се скъсят и собствениците са принудени да приберат мебелите, по прозорците грейват светлини. На улица "Людер Саген" коледното настроение траеше от октомври до март.
    Портата изскърца пронизително. Хари се надяваше обитателите на къщата да са сметнали за безсмислено да държат куче пазач. Чакълът изхрущя под подметките на ботушите му. Вкъщи ги извади от шкафа с почти детска радост, но ето че сега пропуснаха вода и подгизнаха.
    Качи се по вътрешното стълбище и натисна звънеца без табелка.
    Пред вратата стояха чифт кокетни дамски обувки и чифт мъжки, големи — вероятно номер 46, предположи Хари. Явно приятелят на Кая е едър мъж. Защото жена като нея, разбира се, си има приятел. Хари недоумяваше как изобщо му е хрумнал този въпрос. Иска или не — минал му бе през ум. Все едно. Вратата се отвори.
    — Хари?
    Кая се появи в торбеста жилетка, протрити дънки и раздърпани овехтели пантофи. Не носеше грим. Усмихна се учудено. И все пак сякаш го бе очаквала със съзнанието, че ще му хареса да я види небрежно облечена. Още в Хонконг Хари забеляза в очите ѝ интерес, какъвто повечето жени проявяват към известен мъж, независимо дали се ползва с добро, или с лошо име. А и Хари не си бе направил труда да анализира подробно кое го доведе до вратата ѝ. И по-добре. Номер четирийсет и шест. Или четирийсет и шест и половина.
    — Хаген спомена къде живееш — поясни Хари. — Понеже си само на няколко крачки от мен, реших да се отбия, вместо да ти звъня.
    — Нямаш ли телефон? — усмихна се тя.
    — Имам — Хари извади червен апарат от джоба си. — Хаген ми даде, но забравих PIN кода. Неподходящ момент ли улучих?
    — Не, не.
    Кая отвори широко вратата и Хари влезе.
    Пулсът му леко се учести — белег на слабост. Преди петнайсет години навярно би се ядосал, но сега само посрещна вълнението си с примирение. Беше успял да приеме баналния факт, че не е в състояние да остане безразличен към женската красота.
    — Ще направя кафе. Ти искаш ли?
    В хола стените не се виждаха от рафтове и картини. Тук имаше толкова много книги, че Хари не вярваше Кая да ги е купувала сама. Обзавеждането носеше ясен отпечатък на мъжки вкус: големи, ръбести мебели, глобус, водна лула, грамофонни плочи, карти и фотографии на високи заснежени планински върхове. От обстановката Хари заключи, че мъжът ѝ е доста по-възрастен от нея. Телевизорът работеше без звук.
    — Марит Улсен е новина номер едно в емисиите — Кая вдигна дистанционното и изгаси телевизора. — Двама от опозиционните лидери излязоха с изявления, че ще настояват случаят да бъде приключен възможно най-скоро, и порицаха правителството за непрекъснатите съкращения в полицията. През следващите дни на КРИПОС ще им бъде доста напрегнато.
    — Ще пия кафе — върна се Хари на въпроса ѝ, а Кая отиде в кухнята.
    Той се настани на дивана. Върху ниската масичка до чифт женски очила за четене лежеше разтворена книга от Джон Фанти, с корицата нагоре, а до очилата — снимки от басейна "Фрогнер". Не на самото местопрестъпление, а на хората, скупчили се до загражденията около отцепения район. Хари изсумтя със задоволство. Не само защото Кая си бе донесла работа вкъщи, а и защото дежурните екипи продължаваха да снимат местопрестъплението. Докато оглавяваше повечето разследвания в Отдела, Хари непрекъснато повтаряше да фотографират появяващите се минувачи. По време на обучението във ФБР научи, че серийният убиец винаги — и това не е само мит — се връща на местопрестъплението. И братя Кинг от Сан Антонио, и убиецът от веригата магазини "Кей-Март" попаднаха в ръцете на полицията именно защото не бяха успели да устоят на изкушението да се полюбуват на творението си, да се насладят на предизвиканата от тях сензация, да се почувстват недосегаеми, фотографите към Отдела по експертно-криминална дейност наричаха това правило "седмото правило на Хуле". И, да, имаше още девет. Хари разгледа снимките.
    — Не го пиеш с мляко, нали? — извика Кая от кухнята.
    — Да.
    — Така ли? А защо на "Хийтроу"…
    — Имах предвид "да, права си, не го пия с мляко".
    — Аха. Явно си възприел кантонския начин на отрицание.
    — Защо?
    — Престанал си да използваш двойно отрицание. Кантонският е по-логичен в това отношение. А ти си падаш по логичните неща.
    — Дали наистина кантонският ми е повлиял?
    — Не знам — засмя се тя от кухнята. — Просто се правя на оригинална.
    Хари забеляза, че фотографът е бил изключително дискретен: снимал е от кръста нагоре без светкавица. Любопитните минувачи бяха насочили вниманието си към трамплина. Гледаха някак безизразно, с полуотворени уста, все едно скучаеха в очакване да зърнат нещо ужасяващо, което да впишат в регистъра от страшни преживявания в паметта си, а после да го разкажат и да вземат ума на съседа. Мъж бе вдигнал мобилния си телефон във въздуха: явно снимаше. Хари наведе лупата над купчината доклади и разгледа лицата едно по едно. Не знаеше какво точно търси, освободи ума си от всякакви представи — най-добрия начин да не пропусне нищо важно.
    — Откри ли нещо? — Тихо приближила се зад стола му, Кая се наведе над него.
    Хари усети дискретен аромат на лавандула — същия, който помнеше от пътуването със самолета, докато тя спеше на рамото му.
    — Мм. Според теб снимките ще покажат ли нещо интересно? — попита Хари и пое чашата с кафе от ръцете ѝ.
    — Не.
    — Тогава защо си взела тези снимки в дома си?
    — Защото проверяването на погрешни следи представлява деветдесет и пет процента от всяко разследване.
    Кая току-що цитира третото правило на Хуле.
    — Или се научаваш да намираш положителна страна и в тези деветдесет и пет процента, или откачаш.
    Четвъртото правило.
    — А докладите? — попита Хари.
    — Разполагаме единствено с нашите доклади за убийствата на Боргни и Шарлоте, а там няма нищо. Никакви веществени доказателства, никакви показания на очевидци за нещо необичайно, за озлобени врагове, ревниви любовници, алчни наследници, обсебени психопати, изнервени дилъри или други хора, на които жертвите да дължат пари. Накратко…
    — Никакви улики, никакви видими мотиви, никакво оръжие на убийството. Иска ми се да можехме да разпитаме свидетели по случая на Марит Улсен, но, както знаеш, не се занимаваме с него.
    — Разбира се — усмихна се Кая. — Днес разговарях с журналист от отдел "Политика" във "Ве Ге". По думите му из репортерските среди никога не са се носели слухове Марит Улсен да е страдала от депресии, житейски кризи или суицидни нагласи. Нямала нито професионални, нито лични врагове.
    — Мм.
    Хари плъзна поглед по лицата от снимките. Направи му впечатление жена с поглед на лунатик и дете на ръце.
    — Какво искат тези хора?
    На заден план се виждаше мъж, отдалечаващ се от тълпата. Шушляково яке, плетена шапка.
    — Да останат шокирани, разтърсени, да усетят нещо различно, да се пречистят…
    — Невероятно.
    — Мм. Виждам, четеш Джон Фанти. Да разбирам ли, че си падаш по по-стари неща?
    Той кимна към стаята, към къщата. И точно тях имаше предвид, ала очакваше тя да изкоментира и мъжа си, ако наистина е доста по-възрастен от нея.
    — Чел ли си Фанти? — въодушевено попита тя.
    — Като млад. Не помня заглавието. Тогава бях на вълна Буковски. Купувах си всички книги на Буковски, защото навсякъде говореха за него.
    Хари погледна демонстративно часовника:
    — Време е да си тръгвам.
    Кая изгледа смаяно първо него, после — недокоснатата чаша с кафе.
    — Дългият полет ми се отрази зле — усмихна се той и стана. — Ще поговорим повече утре сутринта.
    — Разбира се.
    Хари се потупа по джоба на панталоните:
    — Впрочем свърших цигарите. Какво стана с онзи стек цигари от летището?
    — Секунда — усмихна се Кая.
    Върна се с отворения стек. В коридора Хари вече си бе облякъл палтото и обул ботушите.
    — Благодаря — кимна той, пое стека, веднага извади една кутия и я отвори.
    Излезе на стълбите. Кая се опря на рамката на вратата:
    — Вероятно не бива да го казвам, но имам чувството, че искаше да ме подложиш на тест.
    — На тест ли? — Хари запали цигара.
    — Няма да те питам какво точно си проверявал, но издържах ли теста?
    Хари се засмя.
    — Не, дойдох само за цигарите.
    Заслиза по стълбите и извика:
    — В седем нула-нула!

    В апартамента си Хари включи осветлението и установи, че още не са му спрели тока. Съблече си палтото, влезе в хола и си пусна парчето "Speed King" на "Дийп Пърпъл" — абсолютния му фаворит в категорията "несъзнателно-комични-но-все-пак-супер-яки". На барабаните — Иън Пейс. Седна на дивана и притисна върховете на пръстите о слепоочията си. Кучетата дърпаха ожесточено веригите. Виеха, ръмжаха, лаеха, късаха вътрешностите му със зъби. Този път пусне ли ги, няма връщане назад. Не и този път. Преди все си намираше мотивация да спре: Ракел, Олег, работата, дори баща му. Но вече нямаше причина. Ала почне ли пак да пие, не би успял да се откаже от алкохола. Затова се налага да прибегне към друг наркотик. Към зависимост, която да контролира. Благодаря ти, Кая. Не се ли срамуваше от постъпката си? Срамуваше се, разбира се, но гордостта е лукс, какъвто не всеки може да си позволи.
    Хари разкъса найлона около стека. Извади най-долната кутия цигари. Бандеролът беше едва видимо нарушен. Митничарите никога не проверяват жени като Кая. Хари отвори кутията и издърпа станиола. Разстла го. Кафявата бучка си беше на мястото. Вдиша сладкия ѝ мирис.
    Започна подготовката.
    Хари бе виждал какви ли не начини за пушене на опиум — сложни ритуални процедури, по нищо не отстъпващи на чайни церемонии; чрез различни приспособления за пушене с формата на лула и най-лесния начин: запалваш бучката, долепяш до нея сламка и вдишваш силно, докато опиумът буквално се превръща в дим. Всички тези похвати целят едно и също: активните вещества — били те морфин, тебаин, кодеин или цял букет от други упойващи съставки — да попаднат в кръвта. Хари използваше съвсем прост метод. Залепва стоманена лъжица до ръба на масата, слага в нея опиум колкото главичка на кибритена клечка и загрява лъжицата със запалка. Когато опиумът започва да се изпарява, захлупва лъжицата със стъклена чаша, за да събере изпаренията. После пъха в чашата сламка — най-добре с кривка — и започва да всмуква от тръбичката. Този път пръстите му действаха без никакъв тремор. В Хонконг редовно изпробваше степента на зависимостта си от опиума. Не познаваше по-дисциплиниран наркоман от себе си. Беше в състояние да определи каква доза алкохол да изпие и да я спази, колкото и неадекватен да се чувства от изпитото количество. В Хонконг направи два успешни опита да спре опиума — първо за една, после за две седмици. Вземаше само паралгин форте, но не за да блокира симптомите на абстиненцията — лекарството нямаше такова приложение, — а за да се залъже, че все пак приема макар и минимално количество морфин, което се съдържа в паралгина. Хари не се бе пристрастил. Да, беше развил зависимост към упойващи вещества, но не и към опиума. С уговорка, разбира се, защото една крачка дели контролираната употреба от зависимостта. Още докато залепяше с тиксо лъжичката, усети как кучетата се успокояват, защото знаят какво ще получат.
    И замълчаха. До следващия път.
    Пламъкът от запалката опари пръстите на Хари. Върху масата лежаха сламките от "Макдоналдс".
    След минута вдиша.
    Въздействието настъпи моментално. Болките — дори онези, които не бе осъзнавал, че изпитва, — изчезнаха.
    Появиха се асоциации, картини. Тази нощ щеше да поспи.

    Бьорн Холм не можеше да заспи. Разтвори биографията на Ханк Уилямс — Ескът разказваше за краткия живот и продължителната смърт на кънтри легендата — после остави книгата и си пусна аудиозапис от концерт на Лусинда Уилямс в Остин. Нищо. Дори започна да брои тексаски дългороги бикове. И това не помогна. Дилема — точно това не му даваше да заспи. Изправи се пред проблем, който няма правилно решение. Криминалният експерт Холм ненавиждаше подобни ситуации.
    Сви се на късичкия разтегателен диван — едно от нещата, които донесе в Осло наред с колекцията си от грамофонни плочи на Елвис, кънтри, "Секс пистълс", "Джейеън & Дъ Скочърс", три шити по поръчка костюма в Нашвил, американска Библия и обзавеждане за трапезария, оцеляло при три поколения от фамилията Холм. Не можеше да се съсредоточи.
    По време на огледа на въжето, на което бе обесена — или по-скоро обезглавена — Марит Улсен, Бьорн се натъкна на интересна следа. Независимо дали тя щеше да тласне разследването в някаква посока, или не, Холм стоеше пред дилемата на кого да предостави информацията: на КРИПОС или на Хари. Реално погледнато, Бьорн Холм откри миниатюрните миди по въжето в момент, когато още работеше за КРИПОС. Водеше се техен сътрудник и по време на разговора си с биолог — специалист по сладководни басейни в университета в Осло. После обаче Беате Льон го прехвърли към Отдела на Хари и понеже Холм още не бе съставил доклада си и възнамеряваше да изпълни това задължение през утрешния ден, на практика означаваше да докладва за откритието си на настоящия си пряк началник Хари Хуле.
    Погледнато съвсем обективно, дилема нямаше. Информацията следваше да се предаде на КРИПОС. Иначе Холм би нарушил служебните си задължения. Пък и какво дължеше той на Хари Хуле? Старши инспекторът му бе създавал единствено неприятности. Беше особняк и работеше, без да се съобразява с никого. Пиян, ставаше крайно опасен. Ала в трезво състояние нямаше по-надежден и стабилен мъж от Хари. Винаги се отзоваваше, без обяснения и без да те кара да се чувстваш задължен. Пагубен враг, но добър приятел. Свестен човек. Изключително свестен. Дори малко напомняше на Ханк.
    Бьорн Холм простена и се обърна към стената.

    Стине се сепна.
    В тъмното се разнасяше бръмчене. Обърна се на хълбок. От пода струеше слаба светлина и хвърляше леки отблясъци по тавана. Колко ли е часът? Три през нощта? Протегна се да вземе мобилния телефон.
    — Ало? — промърмори тя с престорено сънлив глас — в действителност се чувстваше бодра.
    — След като посетих делтата на река Иравади, толкова ми писна от змии и комари, че поех с мотоциклета на север по крайбрежието към планината Аракан.
    Стине веднага позна гласа му.
    — Към остров Сай Чунг — продължи той, — Там има действащ кален вулкан и ми бяха споменали, че се очаквало скорошно изригване. През третата нощ от престоя ми там вулканът наистина изригна. Очаквах да изпусне само кал, но — ако искаш, вярвай — избълва и стара лава. Гъста лава, която се стичаше бавно из града, и затова успяхме да се спасим без паника.
    — Късно през нощта е — напомни му Стине и се прозина.
    — И въпреки това лавата се оказа неудържима стихия. Много е гъста и затова я наричат студена, но всъщност попари всичко по пътя си: дървета със свежи зелени листа пламнаха за четири секунди като коледни елхи, а после станаха на пепел. Бирманците се опитаха да избягат с автомобилите си, натоварени с вещи, но бяха се забавили при събирането на багажа, подведени от привидно бавно прииждащата лава. Когато започнаха да излизат от къщите с телевизорите си, тя вече бе стигнала до стените. Мятаха се в колите, ала нажежената вулканична течност стопи гумите. Бензинът се запали и хората наизскачаха от автомобилите като горящи факли. Помниш ли името ми?
    — Слушай, Елиас…
    — Запомнила си го, значи.
    — Трябва да спя. Утре имам лекции.
    — Аз съм точно такъв вулкан, Стине. Приличам на студена лава. Тека бавно, но съм неудържим. Ще те намеря.
    Откъде знае името ѝ? Не си спомняше да му го е казвала. Инстинктивно погледна към отворения прозорец. Навън вятърът шумолеше спокойно и тихо.
    — Видях куче, усукало се в бодлива тел, докато е бягало. Лавата течеше точно срещу него, но в последния момент се отклони вляво. Сякаш щеше да подмине клетото животно. Сякаш милостивият Бог щеше да го пощади. Ала лавата го лизна. Половината от тялото на кучето изчезна, изпари се. Останалата част пламна. И стана на пепел. Всичко се превръща в пепел.
    — Уф, ще затварям.
    — Погледни през прозореца. Виж, стоя до стената на къщата ти.
    — Престани!
    — Спокойно, само се шегувам — засмя се той и гръмкият му смях отекна в ухото ѝ.
    Стине потръпна. Сигурно беше пиян. Или луд. Или и двете.
    — Лека нощ, Стине. Ще се видим съвсем скоро. Връзката прекъсна. Стине се вторачи в телефона.
    После го изключи и го запрати към долната част на леглото. Изруга. Вече не се съмняваше, че тази нощ няма да мигне.

Седемнайсета глава
Влакна

    В 06.58 Хари Хуле, Кая Сулнес и Бьорн Холм навлязоха в четиристотинметровия пасаж между Главното полицейско управление и ареста. Понякога използваха пасажа да превеждат арестанти към залите за разпит, зимно време — като място за тренировки, а при по-смутни времена там, далеч от любопитни погледи, "вразумяваха" най-опърничавите затворници.
    От тавана се стичаха капки вода и срещаха бетонния под с мокри целувки, които отекваха по сумрачния коридор.
    — Ето тук — оповести Хари в дъното на коридора.
    — ТУК? — изуми се Бьорн Холм.
    Наведоха глава, за да минат под стълбите към килиите. Хари завъртя ключа и отвори желязната врата. Лъхна го горещ мирис на застояло и влага.
    Включи осветлението. Студена синя светлина от луминесцентна лампа заля четириъгълно помещение с голи стени и под, покрит със сивосин линолеум.
    Нямаше нито прозорци, нито радиатори; нищо от удобствата, нужни, за да могат трима души да използват определено помещение като работен кабинет.
    Мебелировката се изчерпваше с три маси, три стола и три компютъра. Върху пода се мъдреше мръсна кафемашина и бидон с вода.
    — Котлите за централното отопление на целия затвор се намират в съседното помещение — уточни Хари. — Затова тук е такава жега.
    — На мен ми се струва даже уютно — обади се Кая и седна на една от масите.
    — Много уютно, няма що: прилича на преизподня. — Холм си свали якето и разкопча най-горното копче на ризата си. — Тук има ли обхват?
    — Слаб, но имаме интернет. Разполагаме с всичко необходимо.
    — А чаши за кафе? — попита Холм.
    Хари извади от джобовете си три бели чаши и ги постави по масите. После тръгна към кафемашината с пликче кафе.
    — Взел си ги от столовата — Бьорн огледа надписа върху чашата си. — Ханк Уилямс?
    — Написано е с флумастер, така че внимавай да не го изтриеш — предупреди Хари и разкъса пликчето със зъби.
    — Джон Фанти — прочете Кая надписа върху своята чаша. — А на твоята какво пише?
    — Засега нищо — отвърна Хари.
    — Защо?
    — Защото смятам да пиша имената на главните заподозрени във всеки етап от разследването ни.
    Двамата му колеги мълчаха. Кафемашината започна да хъхри.
    — Преди кафето да стане, искам да ми изложите три теории — оповести Хари.
    Хари прекрати упражнението, докато пиеха втората чаша кафе, а броят на теориите бе нараснал до седем.
    — Стига толкова. Това беше за мозъчна загрявка.
    Кая застъпваше мнението, че убийствата са на сексуална основа, а извършителят — осъждан за изнасилване. Понеже е знаел, че полицията разполага с биологичните му данни, не е посмял да остави сперма, а е мастурбирал в пликче или нещо подобно, а после е избягал от местопрестъплението. Затова Кая предложи да започнат търсенето сред регистрираните сексуални престъпници и да поискат съдействие от Отдела за борба с порока.
    — Не смяташ ли, че напипахме вярна следа? — попита тя.
    — Нищо не смятам — възрази Хари. — Опитвам се да бъда непредубеден и възприемчив към всякакви теории.
    — Със сигурност имаш мнение по въпроса.
    — Да. Мисля, че трите убийства са извършени от едно и също лице или лица. Според мен е възможно да открием някаква връзка между трите жертви, тя на свой ред да ни отведе до вероятен мотив, а мотивът — ако извадим небивал късмет — до виновника или виновниците.
    — Небивал късмет ли? Говориш, все едно шансовете ни да открием убиеца граничат с нула.
    — Специализираната литература, изписана за серийните убийци, би заела няколко метра по рафтовете — Хари се облегна и сплете ръце на тила си. — Във филмите полицията вика психолог, той изчита докладите по случая и веднага изготвя профил, който безупречно съвпада с характера на престъпника. Хората си мислят, че "Хенри — портрет на сериен убиец" е достатъчно добро описание, но в действителност серийните убийци се различават един от друг както и останалите хора. Едно-единствено обаче ги отличава от всички други престъпници.
    — И кое е то?
    — Не ги залавят.
    Бьорн Холм се разсмя, но усети колко неуместно реагира и млъкна.
    — Как така? — възмути се Кая. — Ами…
    — Вероятно имаш предвид случаите, в които разследващите успяват да разберат на какъв принцип убиецът подбира жертвите си, и така го залавят. Но помисли колко убийства остават неразкрити, защото поради привидна липса на връзка се смятат за единични случаи. Хиляди.
    Кая погледна Бьорн, а той кимна красноречиво.
    — Значи си убеден в наличието на основен модел?
    — Да. Трябва да го открием, без да започваме разпити, които да ни разкрият.
    — А как именно?
    — Докато работех в ПСС — Полицейската служба за сигурност, — често ни възлагаха да определим нивото на заплахата. Справяхме се, без да разговаряме с никого. Разполагахме с търсачка на НАТО години преди да се появят Yahoo и Google. С нейна помощ влизахме тайно където си поискаме и сканирахме на практика файловете от всички компютри с достъп до интернет. Сега трябва да постъпим по същия начин. — Хари погледна часовника. — Затова след час и половина летя за Берген. А след още час и половина ще разговарям с бивша колежка, която — надявам се — ще ни помогне. Затова предлагам да приключим оперативката. Бьорн, с Кая предложихме няколко хипотези. Искам да чуя твоята.
    Бьорн Холм подскочи на стола, все едно го стреснаха от сън.
    — Моята ли? Ами… боя се, че нямам какво да споделя.
    Хари потърка леко долната си челюст.
    — Все нещо си открил.
    — He. C колегите от Отдела по експертно-криминална дейност не открихме абсолютно нищо, тактическите следователи — също. Нито по случая "Марит Улсен", нито по другите два.
    — Изминали са два месеца. Не може да е толкова зле, Бьорн.
    — Добре, ще повторя. В продължение на два месеца анализирахме, претърсвахме и се взирахме до полуда в снимки, кръвни проби, косми, нокти и какво ли още не. Обсъдихме и отхвърлихме двайсет и четири теории как и защо убиецът е пробил двайсет и четири дупки в челюстта на първите две жертви, и то така, че прободните рани на едната и на другата се намират на еднакъв радиус от въображаем център. В устата на Марит Улсен също се натъкнахме на рани, но според нас са причинени с нож, а убиецът е действал невъздържано и небрежно. С две думи: не разполагаме с нищо.
    — А камъчетата в мазето, където беше открита Боргни?
    — Подложихме ги на експертиза. Високо съдържание на желязо и магнезий с примеси от алуминий и силиций. Значи, от така наречените магмени скали. Материалът е порест и черен. Да ти говори нещо?
    — От вътрешната страна на кътниците и на двете жертви открихте следи от желязо и колтан. Какво ще рече това?
    — Че са били убити с едно и също дяволско изобретение, но не можем да определим с какво точно.
    Пауза. Хари се прокашля.
    — Хайде, Бьорн, изплюй камъчето.
    — Моля?
    — Откакто дойде, не си спрял да мислиш за това.
    Криминалният експерт се почеса по брадата, без да сваля очи от Хари, изкашля се, после пак. Потърси с поглед подкрепа от Кая. Понечи да каже нещо, но се отказа.
    — Добре, тогава преминаваме към…
    — Открих нещо по въжето.
    Хари и Кая го погледнаха изненадани.
    — Мидени черупки.
    — Мидени черупки?
    — Да. Но не и следи от сол.
    Двамата му колеги продължаваха да го гледат с очакване.
    — Това е необичайно — обясни Бьорн. — Обикновено в сладководни басейни не се срещат миди.
    — И?
    — Посъветвах се със специалист биолог. Тази мида се нарича ютландска мида и е най-малката от ред Беззъбки. Среща се само в две норвежки езера.
    — И номинираните са?
    — Йойерен и Люсерен.
    — В Йостфол — веднага се сети Кая. — Намират се близо едно до друго. Големи са.
    — Гъсто населена област — намеси се Хари.
    — Съжалявам — сви рамене Бьорн Холм.
    — Мм.
    — По въжето открихте ли надпис къде е произведено?
    — Не, точно там е проблемът. Няма никакви отличителни знаци и не прилича на обикновено въже. Влакната са само от органичен произход, няма следи от найлон или друга изкуствена материя.
    — Коноп — заключи Хари.
    — Какво?
    — Коноп. От него се правят и въжета, и хашиш. Ако ти се допуши нещо по така, отиваш на пристанището и подпалваш въжето, с което корабът за Дания е завързан за кея.
    — Не е коноп — възрази Бьорн, опитвайки се да надвика смеха на Кая. — Влакната са от бряст и липа, като брястът е водещ.
    — Ръчно изработено норвежко въже — заключи Кая. — Едно време от такъв материал са изработвали въжетата в норвежките имения.
    — В именията ли? — изненада се Хари.
    — Да — кимна Кая. — Във всяко селище имало поне един майстор въжар. Оставяш дървени трупи да киснат във вода за месец, после излющваш кората и използваш полученото лико. Усукваш го и ето ти въже.
    Хари и Бьорн се завъртяха на столовете с лице към Кая.
    — Какво има? — леко се смути тя.
    — От всеки норвежец ли се очаква да е запознат с тази информация?
    — А, това ли? Не, просто дядо ми правеше въжета.
    — Аха. И за целта се използват бряст и липа?
    — По принцип може да се използва лико от което и да е дърво.
    — А съотношението между различните видове?
    — Не съм специалист — сви рамене Кая, — но според мен много рядко за едно въже се използва лико от различни дървета. Евен, брат ми, спомена веднъж, че дядо предпочитал липата, защото поемала малко вода и не се налагало да насмолява въжетата.
    — Мм. Какво ще кажеш, Бьорн?
    — Щом смесването на два вида лико не е обичайно, значи по-лесно ще открием къде е направено въжето.
    Хари се изправи и започна да снове напред-назад из стаята. При всяко вдигане на подметките му от линолеума се чуваше шляпане, наподобяващо тежка въздишка.
    — Следователно производството на такива въжета е ограничено, а продажбата се осъществява на местно ниво. Логично ли ти звучи, Кая?
    — Да.
    — Значи, можем да предположим, че въжето е произведено в близост до мястото, където е било използвано. Ръчно изработени въжета едва ли се пренасят далеч от въжарницата.
    — По принцип си прав, но…
    — Нека тази теория бъде наша отправна точка. Като начало съставете списък на местните производители на въжета близо до Люсерен и Йойерен.
    — Вече никой не произвежда такива въжета — възрази Кая.
    — Постарайте се — Хари погледна часовника, взе си палтото от облегалката на стола и тръгна към вратата. — Трябва да разберем къде е направено въжето. Надявам се, че Белман не знае за ютландската мида, нали, Бьорн?
    В отговор Холм се усмихна със стиснати устни.
    — Може ли да проверя теорията ми за убийство от сексуален характер и да се свържа с колегите от Отдела за борба с порока?
    — Не — отвърна Хари. — Забраната да говорите за случая се отнася най-вече за колегите, с които работим в Главното управление. Явно оттук някой снася информация на КРИПОС. Затова имате право да обсъждате случая единствено с Гюнар Хаген.
    Кая понечи да възрази, ала Бьорн Холм я разубеди с поглед.
    — Но може да направиш друго — предложи Хари. — Свържи се с експерт по вулканични дейност и му изпрати резултатите от експертизата на камъчетата.
    Русата вежда на Бьорн се повдигна.
    — Порест черен камък от магмена скала — напомни Хари. — Какво друго ще е, освен лава? Ще се върна от Берген в четири.
    — Поздрави на тамошните колеги — поръча Бьорн и вдигна чашата с кафе.
    — Няма да ходя в Управлението.
    — Така ли? А къде отиваш?
    — В болница "Сандвикен".
    — В "Санд…"
    Вратата зад Хари се затръшна. Кая погледна Бьорн Холм, който се втренчи като попарен в тресящата се рамка.
    — Защо ще ходи в тази болница? — попита Кая. — За консултация със съдебен лекар ли?
    — "Сандвикен" е психиатрична клиника — уточни Бьорн.
    — Така ли? Да не би да си е уредил среща с психолог — специалист по серийни убийства?
    — Знаех си, че трябва да откажа — прошепна Бьорн. — Ако шефът разбере с какво се занимаваме, ще си изгубим работата, а тази колежка от Берген…
    — Какво за нея?
    — Здраво ѝ хлопа дъската.
    — Да не намекваш, че е…?
    — Въдворена за принудително лечение под усилен надзор в психиатрията.

Осемнайсета глава
Пациентката

    Полицаят правеше една крачка, а за същото време доктор Шещи Рьодсмуен — две. Въпреки това тя се стараеше да не изостане съвсем и подтичваше по коридора на болница "Сандвикен". През високите тесни прозорци се виждаше как дъждът се сипе над фиорда, където измамно зелените листа на дърветата вдъхваха усещането, че пролетта е дошла преди зимата.
    Вчера Шещи Рьодсмуен веднага позна полицая по телефона. Все едно през цялото време бе чакала той да се обади и да поиска да говори с Пациентката. Наричаха я с това прозвище, за да ѝ осигурят максимална анонимност след участието ѝ в проведено преди близо година мащабно полицейско разследване. Огромното напрежение я върна там, откъдето току-що бе излязла: психиатричното отделение. Тя действително се възстанови удивително бързо, изписаха я, върна се вкъщи, но журналистите — обсебени до маниакалност от Снежния човек дори след разкриването на самоличността му, — не я оставиха на мира и една вечер преди три месеца Пациентката се обади на доктор Рьодсмуен с молбата отново да постъпи в болницата.
    — Значи се е позакрепила? — попита полицаят. — И е на медикаментозна терапия?
    — Отговорът на първия въпрос е да. Колкото до втория — задължението да пазя лекарска тайна ми забранява да ви давам информация.
    Всъщност Пациентката се намираше в задоволително здраве и състоянието ѝ не налагаше нито медикаментозна терапия, нито хоспитализация. Въпреки това доктор Рьодсмуен се колебаеше дали да позволи на Хари Хуле да я посети, защото появата му — все пак той оглавяваше разследването по онзи случай — би могла да отприщи рецидив. Клиничната практика бе убедила Шещи Рьодсмуен в ползите от изтласкването, от капсулирането на болезнени преживявания, от забравянето им. Психиатърката смяташе, че колегията неоснователно подценява това свойство на човешката психика. От друга страна, среща с човек от тежкия период на Пациентката би показал ясно доколко психиката ѝ е укрепнала след лечението.
    — Разполагате с половин час — предупреди Шещи Рьодсмуен и отвори вратата към стаята за свиждане. — И не забравяйте колко крехък е постигнатият психичен баланс.

    По време на миналото свиждане Хари се озова пред неузнаваема Катрине Брат. Някогашната хубавица с тъмна коса, лъскава кожа и пламък в очите бе отстъпила пред същество, което Хари асоциира с изсъхнало цвете: безжизнено, прекършено, сломено, с избледнели цветове. Докато се ръкуваше с нея, Хари се побоя да не счупи крехката ѝ десница.
    Затова посрещна сегашния ѝ вид с облекчение. Катрине изглеждаше по-възрастна или просто изморена, но пламъкът в очите ѝ се бе завърнал. Тя се усмихна и стана от стола.
    — Хари Хо — тя го прегърна. — Как е?
    — Средна работа. А при теб?
    — Кошмарно, но много по-добре от предния път.
    Катрине се засмя и Хари разбра, че пак е същата, каквато я помнеше. Или поне се е отърсила от болестта.
    — Какво се е случило с челюстта ти? Боли ли те?
    — Само когато се храня или говоря. И когато се събуждам.
    — Звучи ми познато. Погрознял си от последния път, но се радвам да те видя.
    — Подобно.
    — Надявам се, че това "подобно" не се отнася за погрозняването.
    — Не, разбира се — усмихна се Хари.
    Огледа се. Останалите пациенти в стаята се взираха през прозореца, в скута си или в стената. Изглежда, никой не се интересуваше от разговора му с Катрине. Хари ѝ разказа за последните новости в живота си: за заминаването на Ракел и Олег за чужбина, за Хонконг, за болестта на баща си, за последния случай. Предупреди я да запази информацията за полицейското разследване в тайна. Катрине се засмя.
    — Ас теб какво става? — поинтересува се той.
    — Тук не ме искат повече. Смятат, че съм здрава и само заемам място. Но аз се чувствам добре в болницата. Румсървисът е ужасен, обстановката обаче е спокойна. Имам телевизор, позволяват ми да излизам и да се връщам когато пожелая. Нищо чудно след месец-два да се прибера вкъщи, кой знае.
    — Кой знае?
    — Никой. Психичните сривове са непредвидими. Какво искаш?
    — А ти какво искаш да поискам?
    Тя го изгледа продължително:
    — Секс и помощ за разследването.
    — Позна.
    — Секс, значи?
    — Не, искам помощ.
    — Да му се не види. Е, добре, казвай. За какво става дума?
    — Тук имате ли компютър с достъп до интернет?
    — В стаята за свободни занимания разполагаме с общ компютър, но не е свързан към интернет. Лекарите предпочитат да не рискуват. Компютърът се ползва само за редене на пасианси. В моята стая обаче имам личен лаптоп.
    — Използвай общия. — Хари извади неотдавна купената SIM карта от джоба си и я плъзна по масата. — Това е нещо като "мобилен офис", както се изразиха в магазина. Пъхаш картата в…
    — … един от USВ-портовете — прекъсна го Катрине и прибра картата в джоба си. — Кой плаща абонамента?
    — Аз. По-точно Хаген.
    — Чудесно. Значи, тази вечер ще се развихря из нета. Препоръчай ми някой нов порносайт.
    — Нося ти и докладите — Хари избута папка към нея. — Три убийства, три имена. От теб искам да откриеш връзката между тях, както го направи миналия път. Чела ли се нещо за убийствата?
    — Да — Катрине дори не погледна папката. — Три жени. Това е общото помежду им.
    — Четеш ли вестници?
    — По малко. Защо смяташ, че не са случайно подбрани?
    — Не съм си изградил твърдо мнение. Търся.
    — Но не знаеш какво?
    — Точно така.
    — И все пак си сигурен, че убиецът на Марит Улсен е убил и другите две жени, така ли? Доколкото разбрах, методът на умъртвяване не съвпада.
    Хари се усмихна. Развесели го опитът на Катрине да прикрие колко задълбочено е следила подробностите по случая, публикувани в пресата.
    — Не, Катрине, не съм сигурен. Но явно и ти предполагаш същото като мен.
    — Разбира се. Нали сме сродни души.
    Тя се разсмя и изведнъж стана пак онази ослепителна, ексцентрична Катрине, с която Хари се запозна, преди всичко да се сгромоляса и тя да се превърне в бледо подобие на себе си. Хари усети как в гърлото му заседна буца. Проклета умора.
    — Ще можеш ли да ми помогнеш?
    — Да открия нещо, което специалистите в КРИПОС от два месеца безуспешно се мъчат да открият? С допотопен компютър в психиатрична клиника? Изумена съм, че ме молиш за помощ. В Главното управление изобилства от много по-способни компютърни специалисти от мен.
    — Знам, но разполагам с информация, която не искам да им дам — призна Хари. — Паролата за пропастта.
    Тя го изгледа с недоумение. Хари се озърна, за да се увери, че никой не ги подслушва.
    — Докато работех в ПСС по случая "Червеношийката", ми осигуриха достъп до търсачките на ПСС за издирване на терористи. Използвах секретна база данни, създадена от MILNET — мрежата на американските военни структури. През осемдесетте години наследницата й ARPANET — мрежата на Агенцията за сложни изследователски проекти — стана достъпна за комерсиални цели. Впоследствие от ARPANET се разви Интернет, но секретните бази данни продължават да съществуват. Търсачките използват троянски коне, които изтеглят пароли, шифри и актуализации на софтуера. Самолетни и хотелски резервации, преминаване на контролни пунктове по пътищата, банкови преводи по интернет — нищо не остана скрито от тези търсачки.
    — Чувала съм за тях, но, честно казано, не вярвах, че наистина съществуват.
    — И още как. Създадени са през 1984. Кошмарът от антиутопията на Оруел се сбъдна. Идва ред на най-хубавото: паролата ми все още важи. Проверих.
    — И за какво съм ти аз? Можеш да се справиш сам.
    — Единствено ПСС използва тази система, и то само в кризисни ситуации. Търсачките ще отведат полицията при компютъра, откъдето са задействани — точно както стои въпросът и с Гугъл. А разбере ли се, че аз или някой друг от Главното управление сме пускали търсачките, рискувам да ме подведат под съдебна отговорност. Но ако установят, че търсенето е проведено от компютър в общо помещение в психиатрична клиника…
    Катрине Брат се разсмя, но не със звънливия си смях, в със злобния кикот на вещица.
    — Започвам да разбирам. Водещото ми амплоа в случая не е на гениалния детектив, а… — тя разпери ръце — на пациентката Катрине Брат: понеже е невменяема, не може да бъде подведена под съдебна отговорност.
    — Точно така — усмихна се Хари. — Освен това си от малцината, на които вярвам, че няма да разпространят информацията. Не си гениална, но притежаваш интелект, По-висок от средния.
    — Заслужаваш три разперени пръста, пропити с никотин, в тесния ти задник.
    — On a mission from God?
    — На гърба на картата съм написал паролата за достъп.
    — И кое ти вдъхва увереност, че ще се справя с тези специални търсачки?
    — Принципът е същият като при Гугъл. Дори аз го схванах бързо, докато работех за ПСС — усмихна се иронично той. — Все пак програмата е предназначена за полицаи.
    Катрине Брат въздъхна дълбоко.
    — Благодаря ти — избърза Хари.
    — Нищо не съм ти обещала!
    — Кога да дойда пак?
    — Дяволите да те вземат!
    Катрине удари с длан по масата. Хари забеляза, че някакъв санитар ги наблюдава, и търпеливо изчака, вторачен в дивия поглед на Катрине.
    — Не знам — прошепна тя. — Едва ли ще мога посред бял ден да използвам нелегални търсачки.
    — Добре, ще дойда след три дни — Хари стана.
    — Не забравяш ли нещо?
    — Какво?
    — Да ми кажеш какво печеля аз от цялата работа?
    Хари закопча палтото си.
    — Нали вече ми каза какво искаш.
    — Какво ис…
    Първоначалното недоумение отстъпи пред смайване, когато тя разбра намека му, и извика след него:
    — Наглец такъв! Не ти липсва самочувствие!
    Хари си хвана такси, поръча да го закарат до летището, извади телефона си и видя три пропуснати повиквания от единствените два номера, които бе запаметил в указателя. Добра новина — явно колегите му бяха открили нещо. Върна обаждането.
    — Люсерен — съобщи Кая. — Там имало въжарница, която закрили преди петнайсет години. Ленсманът[36] на Ютре Енебак ще ни покаже мястото следобед. В района живеели неколцина закоравели престъпници, но провиненията им били по-скоро от битов характер: взлом на къщи и кражби на автомобили. Плюс някакъв домашен насилник, който лежал за побой над жена си. Ленсманът ми изпрати списък на криминално проявените и в момента проверявам дали имат досие в регистъра на осъжданите лица.
    — Добре. Ще ме вземеш от летището. Тъкмо ще ти е на път към Люсерен.
    — За Люсерен не се минава оттам.
    — Все едно. Ела да ме вземеш.

Деветнайсета глава
Бялата невеста

    Въпреки ниската скорост волвото на Бьорн Холм здраво подскачаше по тесния път, криволичещ между йостфолдските поля.
    Хари спеше на задната седалка.
    — Значи, около Люсерен не са извършвани престъпления от сексуален характер — констатира Бьорн.
    — По-точно няма данни за такива престъпления — поправи го Кая. — Не разгледа ли статистиката от анонимната анкета във вестника? Един от двайсет интервюирани: признава, че поне веднъж през живота си е извършил акт на сексуално насилие.
    — Нима хората отговарят искрено на подобни въпроси? Ако някога съм си позволил да принудя някоя мацка да спи с мен, ще направя всичко възможно да излича този спомен.
    — А случвало ли се е да го направиш?
    — На мен ли? — Бьорн се изнесе вляво, за да изпревари тътрещия се отпред трактор. — Никога. Аз съм от останалите деветнайсет. Ютре Енебак… Мамка му, как се казваше онзи телевизионен комик, дето е от Ютре Енебак?! Изглежда пълен идиот, със счупени очила и кара мотопед. Еди-кой си от Ютре Енебак, сещате ли се? Страшна пародия.
    Кая вдигна рамене. Бьорн погледна в огледалото с надежда, но видя заспалия с отворена уста Хари.
    Ленсманът в Ютре Енебак ги чакаше до пречиствателната станция, както се бяха разбрали. Бьорн паркира. Ленсманът се представи като Скай — името се хареса изключително много на криминалния експерт — и ги поведе към пристан, където върху спокойната вода се полюшваха дузина лодки.
    — Не е ли рано да ги пускате по вода? — полюбопитства Кая.
    — Тази година досега не се образува лед, а според мен времето ще остане меко. За пръв път, откакто се помня.
    Качиха се на широка плоскодънна лодка. Бьорн стъпваше най-предпазливо.
    — Тук е плитко — отбеляза Кая, докато ленсманът оттласкваше лодката от пристана.
    — Да — потвърди той, погледна надолу и запали двигателя с решително дръпване на шнура. — Но въжарницата се намира от другата страна, а там е по-дълбоко. Има и път дотам, ама е много стръмен и се използва рядко.
    Премести лоста до двигателя в предно положение. В иглолистната гора с предупредителен крясък литна птица.
    — Мразя морето — сподели Бьорн с Хари, който едва чу думите му, заглушавани от насеченото тракане на двутактовия извънбордов двигател.
    Лодката пое плавно по канал между двуметровата тръстика, провря се покрай купчина клонки — вероятно убежище на бобър, предположи Хари, — и продължи по водния тунел между дървета, прилични на мангрови.
    — Това не е море, а езеро.
    — Все същата гадост — изсумтя Бьорн и се премести към средата на пейката. — Дай ми на мен твърда земя, кравешки тор и планини.
    Каналът се разшири и пред тях се появи Люсерен. Минаваха покрай по-големи и по-малки острови, осеяни със скромни, безлюдни през зимата вили. Черните им прозорци сякаш се взираха изпитателно в нашествениците.
    — Вили в стил Герхардсен[37] — поясни ленсманът. — Тук щс си спестите стреса от евентуална почивка на по-тузарското южно крайбрежие, където неизбежно ще започнете да се сравнявате със съседа си чия лодка е по-голяма и чия пристройка към вилата изглежда по-добре.
    — Сещаш ли се как се казваше онзи комичен образ от Ютре Енебак? — извика Бьорн, за да заглуши рева на двигателя. — Със счупени очила и мотопед.
    Ленсманът само го изгледа безизразно и поклати глава.
    — Ето я и въжарницата.
    Отпред, на брега, до водата, Хари видя стара самотна продълговата дървена постройка, разположена на стръмен склон, обградена от двете страни с гора. До постройката минаваха релси, спускаха се по скалата и изчезваха в тъмната вода. От стените се лющеше червена боя. Вместо прозорци и врати имаше обикновени отвори. Хари присви очи. В сумрака му се привидя, че на единия "прозорец" стои фигура, облечена в бяло.
    — Истинско свърталище на призраци — засмя се Бьорн.
    — Така се говори — потвърди ленсман Скай и изгаси двигателя.
    Във внезапно настъпилата тишина се разнесе ехото от смеха на Бьорн и дрънченето на далечна самотна хлопка.
    Кая слезе първа от лодката и с опитни движения я завърза за полуизгнил зеленясал кол, щръкнал между водните лилии.
    Останалите я последваха, стъпиха върху облите камъни, натрупани вместо мост, и влязоха в дълго тясно помещение. Вътре миришеше на смола и урина. Отвън човек не би предположил, че помещението е дълго поне шейсет метра, защото постройката се губеше в гората, а и не беше много висока.
    — Заставали са в двата края и са усуквали въжето — обясни Кая, преди Хари да попита.
    В единия ъгъл се търкаляха три празни бирени бутилки. До тях някой явно се бе опитвал да пали огън. На срещуположната стена, пред няколко греди, висеше мрежа.
    — След Симонсен никой не пожела да стопанисва въжарницата — поясни ленсманът и се огледа. — Оттогава стои празна.
    — За какво служат релсите отвън? — поинтересува се Хари.
    — За две неща: за да спуска и качва лодката, с която е пренасял дървените трупи, и за да потапя трупите под водата, за да омекнат. Завързваше трупите за желязна количка — сигурно е останала в близката горичка, — спускаше я под водата и я изваждаше след няколко седмици, когато дървото вече е отлежало. Практичен човек беше Симонсен, и дума да няма.
    Неочакван звук от гората стресна и четиримата.
    — Овца или елен — предположи ленсманът.
    Поведе ги по тясно стълбище към втория етаж. В средата се помещаваше огромна дълга маса, а от двете ѝ страни тръгваха коридори, чийто край не се виждаше в мрака. През прозорците с изпотрошени стъкла свистеше вятър и развяваше изпояден от молци сватбен воал, увит около главата на женска скулптура. Вместо крака тялото се крепеше върху черен железен статив на колелца.
    — Симонсен я използваше за плашило — обясни Скай.
    — Тръпки да те побият — Кая застана до ленсмана и се загърна в якето си.
    Скай я изгледа изкосо и се усмихна леко:
    — Местните деца се боят от нея до смърт. Според възрастните при пълнолуние обикаляла наоколо и търсела жениха, който я изоставил пред олтара. Когато те приближи, се чувало скрибуцане на колелца. Тук съм израснал, знам легендата от малък.
    — Така ли? — попита Кая, а Хари едва прикри усмивката си.
    — Да. Впрочем, това беше единствената жена в живота на Симонсен. Падаше си малко единак, така да се каже. Но безспорно умееше да прави въжета.
    Зад тях Бьорн Холм повдигна въже, намотано на гранче и окачено на гвоздей.
    — Да съм ви разрешавал да пипате? — попита Скай, без да се обръща.
    Бьорн веднага върна въжето на мястото му.
    — Добре, шефе — намеси се Хари и му се усмихна със стиснати устни. — Може ли да пипаме предметите тук?
    Ленсманът го изгледа изпитателно.
    — Все още не сте ми обяснили защо сте тук.
    — Информацията е строго секретна. Съжалявам. Разследваме икономически престъпления.
    — Нима? Онзи Хари Хуле, за когото се сещам, разследва убийства.
    — Е, този път се занимавам с укриване на данъци, парични злоупотреби и търговия с вътрешна информация. Все някога човек израства в йерархията.
    Скай му намигна. Навън пак изкряка птица.
    — Напълно си прав, Скай — въздъхна Кая. — Задължението да издействам заповед за обиск е мое, но, както знаеш, не ни достигат кадри и ще ми спестиш много време, ако просто…
    Тя се усмихна и откри дребните си остри зъби. Кимна към намотаното въже.
    Скай я изгледа. Олюля се на пети напред-назад.
    — Ще ви изчакам в лодката — каза и излезе.
    Бьорн веднага се хвана на работа. Просна въжето върху масата, отвори малката си раница, запали джобен фенер с връв и кука в единия край и заби куката между две греди на тавана. Извади лаптопа, преносим микроскоп с формата и големината на чук, свърза го с USВ-изхода на лаптопа, провери дали на екрана се появяват изображенията от микроскопа и извади снимка, предварително прехвърлена на лаптопа.
    Хари застана до фигурата на невестата и погледна към езерото. В лодката се мержелееше огънче от запалена цигара. Проследи как релсите изчезват във водата. Мразеше да плува в сладководни басейни, особено след една случка с Йойстайн. Двамата избягаха от училище, отидоха до езерцето Хаукшерн в Йостмарка и скочиха от Йевелстюпе — скала, висока около дванайсет метра. Тогава Хари — точно преди да разпори водната повърхност — видя как от езерото под него изпълзя усойница, а после стъкленозеленият леденостуден мрак го пое и в паниката си той погълна сякаш половината езеро, убеден, че повече никога няма да зърне дневна светлина и няма да вдиша въздух. Лъхна го аромат на парфюм — Кая бе застанала зад него.
    — Бинго — промърмори Бьорн Холм.
    — Същото въже ли е? — обърна се Хари.
    — Несъмнено — отвърна Бьорн, докато държеше микроскопа до края на въжето и сравняваше резултата със снимки с висока резолюция. — Липа и бряст. Една и съща дебелина и дължина на влакната. Ала черешката на тортата е прясната следа от срез в края на това въже.
    — Какво?
    Бьорн Холм посочи на екрана:
    — Лявата снимка показва края на въжето от трамплина във "Фрогнер", увеличено двайсет и пет пъти. А краят на това въже… — Хари затвори очи, за да се наслади на предстоящото откритие —… съвпада абсолютно.
    Старши инспекторът не бързаше да отваря очи. Въжето, с което бе обесена Марит Улсен, не просто бе изработено тук — то бе отрязано от въжето пред тях. И то съвсем наскоро. Убиецът бе влизал тук преди няколко дни. Хари подуши въздуха.
    Спусна се всепоглъщащ мрак. Докато лодката се отдалечаваше, Хари зърна нещо бяло на прозореца.
    Кая стоеше при него на носа. Наведе се към него, за да надвика ръмженето на двигателя:
    — Човекът, взел въжето, трябва да е от местните. Едва ли между този човек и убиеца има много междинни звена…
    — Според мен няма посредници — отвърна Хари. — Въжето е било отрязано съвсем наскоро. Не виждам причина да е било прехвърляно от ръка на ръка.
    — Значи, говорим за местен. Или живее наблизо, или има вила — разсъждаваше на глас Кая. — Или е израснал тук и познава района.
    — Но защо ще идва чак до тази изоставена въжарница, за да си вземе няколко метра въже? Колко струва в магазина? Няколко стотачки, не повече.
    — Може да е минавал наблизо и да се е сетил за въжарницата.
    — Добре, но в такъв случай значи е отседнал в някоя от тукашните вили. Иначе трябва да се придвижи с лодка. Ще съставиш ли…?
    — Да, ще съставя списък на най-близките съседи. Впрочем, свързах се с вулканолог. Някакъв вманиачен учен от Геоложкия институт. Казва се Феликс Рьост. Занимава се с volcano-spotting — хора като него обикалят света и разглеждат вулкани, изригвания и така нататък.
    — Говорихте ли?
    — Само със сестра му, с която живее. Тя ме помоли да изпратя въпроса си по имейл или като есемес, защото Феликс не комуникирал по друг начин. А и когато се обадих, той и без това не си беше вкъщи: излязъл да играе шах. Изпратих му камъчетата и данните.
    Лодката се провираше през плиткия канал към пристана. Бьорн осветяваше пътя с джобното си фенерче, защото над водата се спускаше лека мъгла. Ленсманът изгаси двигателя.
    — Виж! — прошепна Кая и почти се облегна на Хари.
    Той усети аромата на парфюма ѝ и проследи показалеца ѝ. От мъглата, падаща над тръстиката зад пристана, към светлия конус от фенерчето се понесе голям, ослепително бял самотен гълъб.
    — Не е ли… прекрасно — възхитено прошепна тя, засмя се и стисна за малко ръката му.
    Скай ги изпрати до пречиствателната станция. Качиха се във волвото го и точно преди да потеглят, Бьорн трескаво свали прозореца и извика след ленсмана:
    — ФРИТЬООФ!
    Скай спря и бавно се обърна. Върху безизразното му лице падна отблясък от улична лампа.
    — Онзи смешник от телевизията! — поясни Бьорн. — Фритьоф от Ютре Енебак!
    — От Ютре Енебак ли? — Скай плю. — Не съм чувал за него.
    След двайсет и пет минути волвото зави покрай депото за събиране и рециклиране на отпадъци в район "Грьонму" и пое по шосето. Хари вече бе взел решение.
    — Тази информация трябва да стане достояние на КРИПOC — заяви той.
    — Какво?! — извикаха в един глас Бьорн и Кая.
    — Ще накарам Беате да докладва на КРИПОС, все едно нейните хора от Отдела по експертно-криминална дейност са се натъкнали на това въже, а не ние.
    — И защо?
    — Ако убиецът живее в района около Люсерен, трябва да се проведе акция "от врата на врата". Ние тримата нямаме нито възможност, нито достатъчно хора да го направим.
    Бьорн Холм удари ядосано с длан по волана.
    — Знам — увери го Хари. — Но най-важното е да го хванем, независимо дали ние, или КРИПОС.
    Продължиха да пътуват в мълчание, а фалшивата нотка и последните думи на Хари продължи да трепти във въздуха.

Двайсета глава
Йойстайн

    Бяха спрели тока. Хари натисна няколко пъти ключа за осветлението в тъмния коридор. Напразно. Пробва и в хола. Нищо.
    Седна във фатерщула и прикова поглед в мрака.
    След малко мобилният му телефон звънна.
    — Да, моля.
    — Феликс Рьост.
    — Наистина ли? — изненада се Хари, защото гласът подхождаше на нежна дребна жена.
    — От негово име се обажда Фрида Ларшен, сестра му. Помоли ме да ви съобщя, че камъните, които сте открили, представляват мафична базалтова магма.
    — Чакайте малко! Какво означава "мафична"?
    — Гореща лава с температура над хиляда градуса и ниска вискозност, поради което е силно подвижна и се разпространява на голямо разстояние след изригването.
    — Може ли да е лава от Осло?
    — Не.
    — Защо? Нали и Осло е изграден върху лава.
    — Тя е стара, а лавата от камъните за експертизата са образувани скоро.
    — Колко скоро?
    Тя закри слушалката с ръка и се чу как задава въпрос на друг човек. Хари не чу отговора му, но нейният глас пак се появи:
    — Според брат ми камъните са на възраст между пет и петдесет години, но ако възнамерявате да откриете точно от кой вулкан са, ще ви се отвори доста работа. На света има повече от хиляда и петстотин активни вулкана — толкова са известни, а навярно съществуват и други, неизследвани. Ако ви интересува още нещо, моля да се свържете с Феликс по електронната поща. Асистентката ви написа адреса.
    — Но…
    Тя затвори.
    Хари се колебаеше дали да не ѝ се обади пак, но се отказа и набра друг номер.
    — Такси "Осло".
    — Здрасти, Йойстайн, обажда се Хари Хо.
    — Шегуваш се. Хари е мъртъв.
    — Не съвсем.
    — Значи, аз съм мъртъв.
    — Имаш ли желание да ме метнеш до дома на родителите ми?
    — Не, но ще го направя. Само да закарам един клиент… — Йойстайн се засмя и избухна в кашлица. — Хари! Ама че работа… Ще ти звънна, като пристигна пред вас.
    Хари затвори, влезе в спалнята, събра малко багаж в сак — ориентираше се в мрака благодарение на светлината от уличните лампи. После използва светлината от дисплея на телефона си и във всекидневната избра няколко аудиодиска. Не забрави да вземе стека с цигари, чифт белезници и служебния пистолет.
    Седна във фатерщула и използва тъмнината да упражни уменията си да борави с оръжие. Пусна хронометъра на ръчния си часовник, извади барабана на своя "Смит & Уесън", изпразни го и пак го зареди. Вадиш четири патрона, пъхаш четири. Без помощта на устройство за бързо пълнене — само с ловки пръсти. После щракна обратно барабана и го завъртя. Стоп. Хронометърът показваше шейсет и шест секунди, три над личния му рекорд. Отвори барабана. Лошо. Срещу ударника на револвера стоеше едно от двете празни гнезда. При реални условия това би му коствало живота. Повтори упражнението. Петдесет и девет секунди. Пак "умря". След двайсет минути Йойстайн се обади. Междувременно Хари бе успял да скъси времето с осем секунди и бе умрял цели шест пъти.
    — Идвам — каза Хари.
    Влезе в кухнята и погледна шкафа под мивката. Поколеба се, но после извади снимките на Ракел и Олег и ги мушна във вътрешния си джоб.
    — Хонконг? — изсумтя Йойстайн Айкелан и извърна към Хари подпухналото си пиянско лице с дълъг остър нос и тъжно увиснал мустак. — И какво, по дяволите, търси там?
    — Познаваш ме — отвърна Хари, а Йойстайн спря на червен светофар пред хотел "Радисън".
    — Не, не те познавам — таксиметровият шофьор започна да си свива цигара. — Откъде ти хрумна?
    — Нали израснахме заедно. Да не си забравил?
    — И какво от това? Още от малък си беше пълна мистерия, Хари.
    Задната врата на таксито се отвори рязко и вътре нахълта мъж в палто:
    — До търговски център "Бюпортен" — спирката на влака за летището. Побързайте, моля.
    — Таксито е заето — отбеляза Йойстайн.
    — Глупости, лампичката светеше зелено.
    — Хонконг ми звучи адски готино. Защо се прибра?
    — Извинете, но… — понечи да възрази клиентът.
    Йойстайн лапна цигарата и я запали.
    — Сабото се обади и ме покани на приятелска сбирка довечера.
    — Сабото няма приятели — каза Хари.
    — Нали? Затова го попитах: "И кои са приятелите ти?" "Ти", отвърна той. "А твоите, Йойстайн?" "Ти", отвърнах аз. Теб съвсем те забравихме, Хари. Така става, когато ходиш в… — Йойстайн присви устни като фуния и произнесе отсечено: — Хонконг!
    — Ехо! — запротестира мъжът отзад. — Ако сте готови, нека…
    Светофарът светна зелено и Йойстайн подаде газ.
    — Ще дойдеш ли? Ще се съберем у Сабото.
    — Там вони ужасно на потни крака, Йойстайн.
    — Но хладилникът му е пълен.
    — Съжалявам, но не съм в настроение да купонясвам.
    — Да купонясваш? — изсумтя Йойстайн и удари с длан по волана. — Та ти не знаеш какво означава да купонясваш, Хари. Винаги си се чупил от купоните. Спомняш ли си, когато бяхме купили бира и се канехме да ходим в някаква къща в Нурщран заедно с няколко мацки, а ти предложи ние тримата със Сабото да отидем да се напием в бункерите.
    — Ей, ама това не е пътят за влака! — извика отчаяно пътникът отзад.
    Йойстайн наби спирачки пред червения светофар, преметна настрани рядката си, дълга до раменете коса и се обърна към клиента:
    — Така и направихме. Напихме се като кирки, а този мъж пред теб запя "No Surrender"[38] и спря едва когато Caбото започна да го замеря с празни бутилки.
    — Ама моля ви се! — захленчи пътникът и потупа с показалец върху циферблата на часовника си "Таг Хойер". — Не бива в никакъв случай да изпускам последния полет за Стокхолм!
    — От бункерите се открива най-хубавата гледка към града — спомни се Хари.
    — Да — съгласи се Йойстайн. — Ако съюзниците от антихитлеристката коалиция се бяха опитали да превземат бункерите, немците щяха да ги направят на решето.
    — И още как — ухили се глуповато Хари.
    — Само да знаеш какво си бяхме обещали ние тримата — обърна се Йойстайн към пътника, взрян в дъжда с надеждата да зърне свободно такси. — Ако проклетите съюзнически войски настъпят, да свалим кожата от скелетите им.
    Йойстайн вдигна въображаема картечница към костюмаря и откри огън. Костюмарят се вторачи шокиран в лудия таксиджия, който имитираше с уста автоматичен от кос и бълваше струя от разпенена слюнка. Тя покапа по тъмния прясно изгладен панталон на непознатия мъж. Той въздъхна, отвори вратата на таксито и излезе под дъжда.
    Йойстайн избухна в дрезгав, заразителен смях.
    — Сигурно те е треснала носталгията — предположи той. — Затова си се прибрал. Пак ти се е дощяло да потанцуваш с шармантната Килър Куин, с която изгуби девствеността си.
    Хари се засмя и поклати глава. В страничното огледало видя как мъжът, който бързаше за летището, се насочи към Националния театър.
    — Баща ми е тежко болен. Не му остава много.
    — Мамка му — Йойстайн потегли. — Читав човек с той.
    — Благодаря ти. Помислих, че ще искаш да го знаеш.
    — Разбира се. Ще кажа на моите старци.
    — Пристигнахме — извести Йойстайн пред гаража на малката жълта дървена къща в "Опсал".
    — Да.
    Йойстайн дръпна от цигарата жадно и тя пламна като пред експлозия; задържа дима в дробовете си и го издиша с продължително съскане. После наклони глава и изтърси пепелта в пепелника. Хари почувства сантиментална пробождане в сърцето. За кой ли път виждаше как Йойстайн накланя глава, все едно цигарата му тежи и ще падне, ако не се подпре, а пепелта се сипе върху пода в училищната пушалня; в празна бирена бутилка на купон, където с Хари са попаднали случайно; върху студен груб бетонен под.
    — Шибаният живот е толкова несправедлив — процеди Йойстайн. — Твоят баща не е близвал алкохол, ходел е на неделни походи и е работил като преподавател. Моят пиеше, работеше във фабрика "Кадок", където всички боледуваха от астма и обриви, и не е мръдвал и на милиметър от дивана, след като се прибере, пребит от умора. Но е здрав като камък.
    Хари си спомни фабрика "Кадок". Наобратно името се чете Кодак. Собственикът на норвежката фабрика, родом от Сюнмьор, чул някъде, че Ийстман нарекъл фирмата си за производство на фотоапарати "Кодак", защото звукосъчетанието се запомняло и произнасяло лесно навсякъде по света. "Кадок" обаче затвори преди много години и вече никой не си я спомняше.
    — Няма нищо вечно — отбеляза Хари.
    Йойстайн кимна, все едно и той мислеше същото.
    — Обади се, ако имаш нужда от нещо, Хари.
    — Непременно.
    Хари изчака гумите да захрущят по чакъла и таксито ди се изгуби от погледа му. Чак тогава отключи и влезе. Светна лампата и остави вратата сама да се хлопне зад гърба му. Миризмата, тишината, светлината, падаща върху гардероба — всичко това му проговори. Сякаш се потопи в басейн от спомени. Те го обгърнаха, стоплиха душата му, а в гърлото му заседна буца. Съблече си палтото и си изхлузи обувките. И започна пътуването си от стая в стая, от година в година, от майка си и баща си към Сьос. Накрай стигна и до себе си. Прекрачи прага на детската си стая. Посрещна го плакатът на група "Клаш" — онази прословута снимка от обложката на албума им, която изобразява музикант, замахнал да размаже китарата си в пода.
    Хари легна и вдиша мириса на дюшека. А после сълзите му рукнаха.

Двайсет и първа глава
Белоснежен

    В осем без десет вечерта Микаел Белман се изкачваше по "Карл Юхан" — една от най-скромните главни улици на света. Белман се намираше точно в центъра на Кралство Норвегия — в самата пресечна точка на кръста, върху чиито въображаеми страни са разположени най-важните сгради в страната. Отляво беше Университетът — крепост на знанието, отдясно — Националният театър — средище на културата, отзад, в парка, се издигаше величествено Кралският дворец, а отпред — триста крачки по-нататък — Стуртингът. Точно в осем Белман пое по каменните стълби към главния вход на Норвежкия парламент. Стуртингът, както впрочем повечето сгради в Осло, не блестеше с великолепие и внушителност. Два лъва от гранит, добит в Грурюд, пазеха двата подстъпа към издигнатата част пред входа.
    Вратата пред Белман се отвори, преди да я е докоснал. Той влезе и се огледа. Пред него се появи охранител и кимна дружелюбно, но безкомпромисно към рамков метал-детектор от марката "Джилардони". Чу се писукане. За десет секунди служителят установи, че не оръжие, а катарамата на Белмановия колан е задействала алармата. Расмус Улсен го чакаше, облегнат на рецепцията. Слабичкият вдовец се ръкува с посетителя, поведе го по коридора и започна с механичния глас на екскурзовод с многогодишен опит:
    — В Стуртинга работят триста и осемдесет души, от които сто шейсет и девет депутати. Построен е през 1866 по проект на Емил Виктор Ланглет, който впрочем има шведски произход. В момента се намираме на главното стълбище. Каменната мозайка на стената е озаглавена "Общество" — автор Елсе Хаген, 1950. А портретът на краля е нарисуван през…
    Качиха се в прословутата зала на Стуртинга, където обикновено се провеждат срещи между депутати и журналисти. Микаел я разпозна — неведнъж я бе гледал по телевизията. Покрай двамата мъже профучаха няколко непознати лица. Расмус обясни, че допреди малко парламентарните комисии заседавали, но Белман изобщо не го слушаше. Разходката из коридорите на властта го разочарова. Интериорът наистина бе издържан в жълто и червено, но къде остана онази внушителност и тържественост, която да вдъхва респект към народните избраници? Норвегия — малка и доскоро съвсем бедна демокрация — така и не успя да се раздели с този свой недостатък — вкуса към непретенциозното и семплото. И все пак Микаел Белман се върна в родината си. Е, не съумя да се настани по висшите етажи, сред лъвовете в Европол, но тук щеше по-бързо да задмине конкуренцията от джуджета и неудачници.
    — Цялата тази зала е била кабинет на Тербовен[39] по време на войната — обясни Расмус. — Днес, разбира се, никой политик не разполага с толкова голям кабинет.
    — Как вървеше бракът ви?
    — Моля?
    — С Марит карахте ли се?
    — Ъъъ… не.
    Расмус Улсен изглеждаше съкрушен. Ускори крачка, зa да се отърве от въпросите на полицая, или за да се отдалечат на безопасно място, където никой не може да ги чуе. Чак когато затвори вратата на кабинета си отвътре, Улсен си отдъхна, разтреперан.
    — С Марит преживяхме и хубави, и трудни моменти. Вие женен ли сте, Белман?
    Микаел кимна.
    — Значи ме разбирате.
    — Изневерявала ли ви е?
    — Не. Напълно изключено е.
    "Защото беше толкова дебела ли?" — едва се сдържа да попита Белман. Прецени, че е безсмислено да се заяжда, защото вече постигна целта си — в погледа на Расмус Улсен се появи колебание, ъгълчето на едното му око трепна, а зениците му се присвиха едва доловимо.
    — А вие, господин Улсен? Вие изневерявахте ли ѝ?
    — Не — отвърна мъжът през зъби.
    Под дълбоките бръчки на челото му плъзна червенина.
    Белман наклони глава. Нито за миг не бе заподозрял Расмус Улсен като убиец на съпругата си. Тогава защо измъчва клетия вдовец с подобни въпроси? Отговорът беше съвсем елементарен: защото нямаше кого другиго да разпитва и не разполагаше с никакви следи. Затова Белман просто изливаше гнева и безсилието си върху нещастника.
    — А вие, инспекторе?
    — Какво за мен? — Белман едва сдържа прозявката си.
    — Вие изневерявате ли на жена си?
    — Моята съпруга е много красива — усмихна се Белман. — Освен това имаме две деца. Вие нямате, а това подтиква към… повечко забавления. Мой източник твърди, че преди известно време сте имали семейни проблеми.
    — Съседката ли ви го каза? Марит често споделяше с нея. Да, наистина преди няколко месеца се поскарахме, защото тя започна да ме ревнува. Назначих за партиен функционер младо момиче от младежката организация. Точно така се запознах навремето с Марит и тя…
    Гласът на Расмус Улсен се изгуби и Белман видя как очите му се наливат със сълзи.
    — Марит нямаше основания да се притеснява, но реши да замине в планината за няколко дни, за да размисли на спокойствие. После всичко се оправи.
    Телефонът на Белман звънна. Той го извади, видя името на екрана и вдигна:
    — Ало.
    Докато слушаше какво му съобщават, усещаше как пулсът му се ускорява. Обзе го силен пристъп на гняв.
    — Въже ли? — повтори той. — До Люсерен? Това не се ли намира в… Ютре Енебак? Благодаря.
    Прибра телефона в джоба на палтото си.
    — Налага се да тръгвам, господин Улсен. Благодаря ви за отделеното време.
    Докато минаваше през залата, Белман спря да огледа още веднъж някогашния кабинет на райхскомисаря Тербовен. После излезе с бърза крачка.

    В един през нощта Хари слушаше как Марта Уейнрайт пее за "far away" и"… whatever remains is yet to be found"[40].
    Чувстваше се изцеден. Пред него, върху ниска масичка, стояха телефонът, запалката и станиолът със завитата в него кафява бучка опиум. Не я бе докоснал. Ала наближаваше времето, когато ще трябва да възстанови режима си, да спи редовно, да почива. Държеше снимка на Ракел. В синя рокля. Хари затвори очи и усети аромата ѝ. Чу гласа ѝ: "виж!". Тя стисва ръката му. Водата наоколо е черна и дълбока и Ракел се носи тихо по нея — бяла и ефирна. Вятърът повдигна сватбения ѝ воал и оголва ослепително белите пера. Дългата фина шия оформя въпросителен знак. Какво става? Тя излиза на брега. Колелцата под черния железен скелет проплакват. Тя влиза в къщата и изчезва. Появява се на втория етаж с примка около шията. До нея стои мъж в черен костюм с бяло цвете, затъкнато в ревера. Пред двамата, с гръб към Хари, свещеник в бяла одежда бавно чете от богослужебна книга. Неочаквано свещеникът се обръща. Лицето и ръцете му са побелели. От сняг.
    Хари се стресна и се разбуди.
    Премигна в тъмното. Чу някакъв звук, но не гласа на Марта Уейнрайт. Телефонът му вибрираше със светнал екран на масичката. Хари се пресегна да го вземе.
    — Да — обади се той със задавен глас.
    — Открих я.
    — Какво откри? — Той се надигна в леглото.
    — Връзката. Жертвите не са три, а четири.

Двайсет и втора глава
Търсачка

    — Първо пробвах с трите имена, които ми даде — обясни Катрине Брат. — Боргни Стем-Мюре, Шарлоте Лол и Марит Улсен. Но не получих никакъв адекватен резултат. Затова в полето добавих имената на всички лица в Норвегия, обявени за изчезнали, и се сдобих с храна за размисъл.
    — Чакай малко — Хари се отърси напълно от съня. — Откъде, за бога, се сдоби с имената на изчезналите лица?
    — От вътрешната мрежа на Отдела за издирване, откъде другаде?
    Хари простена, а Катрине продължи:
    — Появи се име, което свързва трите жертви. Следиш ли ми мисълта?
    — Да…
    — Жената се казва Аделе Ветлесен, на двайсет и осем години, живее в Драмен. През ноември приятелят ѝ подал сигнал в полицията, че Аделе е в неизвестност. В системата на норвежките железници открих, че на седми ноември Аделе си е купила по интернет билет за влак от Драмен за Юстаусе. На същата дата Боргни Стем-Мюре си е взела билет пак за Юстаусе, но от Конгсберг.
    — Юстаусе не е центърът на света — отбеляза Хари.
    — Това не е град, а планинска местност, където заможни бергенски фамилии притежават вили, а туристическият съюз е построил хижи по високите места, та норвежките да продължат традицията на Амюнсен и Нансен и да скитат от хижа на хижа със ски, двайсет и пет килограма на гърба и страх, че може и да умрат. Искат да си вдигнат адреналина.
    — Ходила ли си там?
    — Бившият ми съпруг имаше вила в района. Семейството му е толкова богато, че във вилата няма вода и ток. Глезотии като сауна и джакузи са запазена марка на парвенютата.
    — Кажи сега какво си открила за жертвите.
    — На името на Марит Улсен няма регистриран билет за влак. Затова пък ПОС терминално устройство във вагон-ресторанта по същата линия е регистрирало плащане от Марит в четиринайсет и тринайсет предния ден. Според разписанието по това време влакът се е намирал между Ол и Яйло, тоест близо до Юстаусе.
    — И какво от това? Влакът отива чак до Берген. Може Марит да е отивала там.
    — Ти… — подхвана остро Катрине Брат, но млъкна, изчака малко и продължи по-тихо: — Ти за глупачка ли ме мислиш? Хотелът в Юстаусе е регистрирал нощувка в двойна стая на името на Расмус Улсен, който в Централния адресен регистър е вписан със същия адрес като Марит Улсен. Затова предположих, че…
    — Да, Расмус Улсен е неин съпруг. Защо шепнеш?
    — Защото току-що покрай мен мина дежурният санитар. Вече успяхме да установим, че две от жертвите и едни жена в неизвестност са се намирали в Юстаусе в един и същ ден. Как ти се струва?
    — Сериозно съвпадение, но не можем да изключим вероятността да е напълно случайно.
    — Съгласна съм. Ето и останалото. Въведох името на Шарлоте Лол и Юстаусе, но търсенето не даде никакъв резултат. Затова реших да проверя къде се е намирала Шарлоте в деня, когато останалите три жертви са били в" Юстаусе. И установих, че два дни по-рано Шарлоте е заредила дизел на бензиностанция близо до Хьонефос.
    — Хьонефос се намира доста далеч от Юстаусе.
    — Но ако тръгнеш от Осло за Юстаусе, минаваш през Хьонефос. Пробвах да намеря автомобил, регистриран на името на Шарлоте Лол или евентуално на неин приятел. Ако на пунктовете за контрол са плащали с карта, можем да разберем накъде са пътували.
    — Мм.
    — За жалост Шарлоте не е имала нито кола, нито приятел. Или поне не ги е регистрирала.
    — И все пак може да е имала гадже.
    — Да. В базата данни на Европарк открих автомобил в Яйло на името на Иска Пелър.
    — Яйло се намира само на няколко мили. Но коя е… Иска Пелър?
    — Според данните на кредитната ѝ карта живее в Бристъл, Сидни, Австралия. Стигнах до нея, защото е един от хората с най-висок резултат в търсенето за връзките на Шарлоте Лол.
    — За пръв път чувам за такова търсене.
    — Когато през последните няколко години двама души са плащали с карта в един и същ ресторант по едно и също време, това обикновено означава, че са вечеряли заедно и поделили сметката. Или ако двама души са си купили карта за един и същи фитнес център и са я активирали на една и съща дата; или повече от веднъж са се возили един до друг в самолет… Схващаш ли идеята?
    — Да — потвърди Хари. — И не се съмнявам, че си проверила какъв модел е автомобилът. Да позная ли?
    — Върви на дизел, да — малко троснато отвърна Катрине. — Искаш ли да чуеш останалото, или не?
    — Разбира се.
    — В хижите, собственост на Туристическото дружество, всичко е на самообслужване. Ако всички легла са заети, лягаш на пода върху дюшек или в спален чувал. Нощувката струва само сто и седемдесет крони. Можеш да платиш в брой на касата, или да оставиш еднократно пълномощно с разрешение да изтеглят сумата от сметката ти.
    — С други думи, няма как да разберем кой кога е нощувал в такава хижа, така ли?
    — Ако са платили в брой — не. Но ако са оставили пълномощно, после ще се осъществи транзакция между сметката на туриста и сметката на Туристическото дружество, а в системата се вписва за коя хижа и на коя дата е извършено плащането.
    — По мои спомени търсенето на банкови транзакции е доста трудна задача.
    — Не и ако човек с остър ум въведе подходящи критерии за търсене.
    — А в нашия случая разполагаме с такъв човек, нали?
    — Явно да. На двайсети ноември от сметката на Иска Пелър е изтеглена сума за четири последователни нощувки за двама в различни хижи на Туристическото дружество.
    — Тоест четиридневен планински преход.
    — Да. Последната хижа, където са нощували на седми ноември, се нарича "Ховасхюта" и се намира на половин ден път от Юстаусе.
    — Интересно.
    — Още по-интересно е от чии две сметки също са изтеглени пари за нощувка в "Ховасхюта" на седми ноември. Познай.
    — Ако две от жертвите наскоро са нощували на едно място, КРИПОС щяха отдавна да са го открили. Следователно не говорим за Марит Улсен и Боргни Стем-Мюре. Остава онова момиче, изчезналото. Как се казваше?
    — Аделе Ветлесен. Позна. Платила е за двама души, но няма как да разбера кой е бил спътникът ѝ.
    — Нали каза, че пари за нощувка в същата хижа са изтеглени от още една сметка? На чие име се води?
    — Не е толкова интересен. Някакъв човек от Ставангер.
    Хари извади лист и химикалка и записа името и адреса на човека от Ставангер и на Иска Пелър в Сидни.
    — Търсачката май ти е харесала — отбеляза той.
    — И още как. Все едно пилотираш стар бомбардировач. Малко ръждясала и мудна машина, ала веднъж вдигнеш ли я във въздуха… стой, та гледай. Какво ще кажеш за резултата?
    Хари се позамисли.
    — Ти доказваш, че жена, обявена за изчезнала, и друга жена, която навярно няма нищо общо със случая, са се намирали на едно и също място по едно и също време. Засега не виждам причина за въодушевление. Склонен съм да приема хипотезата ти, че една от жертвите — Шарлоте Лол — също е пренощувала в хижата. Открила си и доказателства, че другите две жертви — Боргни Стем-Мюре и Марит Улсен — са се намирали близо до Юстаусе по същото време. Общо взето…
    — Какво?
    — Общо взето те поздравявам за свършената работа. Спази твоята част от уговорката. Колкото до моята…
    — Ако обичаш, веднага махни противната си самодоволна усмивка! Не говорех сериозно, често ръся пълни глупости, не го ли разбра?
    Катрине Брат затръшна слушалката.

Двайсет и трета глава
Пътник

    В автобуса нямаше други пътници. Стине долепи чело до прозореца, за да не вижда отражението си. Вторачи се и безлюдната тъмна спирка. Хем се надяваше да се появи някой, хем се страхуваше от такава поява.
    Цяла вечер той седя до прозореца в "Крабе" с халба бира пред себе си и се взира неотклонно в нея, без да помръдва. Плетена шапка, руса коса, сини очи, изпълнени с безумие. Погледът му се смееше, пронизваше, умоляваше, викаше името ѝ. Накрая Стине не издържа и подкани Матилде да си тръгнат, но Матилде тъкмо се бе заговорила с американец — работник в нефтена платформа — и искаше да остане до по-късно. Затова Стине грабна палтото си, изтича до близката спирка и се качи в автобуса за Волан.
    Погледна червените цифри върху дигиталния часовник над шофьорското място. Молеше се вратите да се затворят и автобусът да потегли. Оставаше още минута.
    Не вдигна очи нито когато чу тичащи стъпки, нито когато той със запъхтян глас си купи билет от шофьора, нито когато седна до нея.
    — Стине, струва ми се, че ме отбягваш — отбеляза той.
    — О, здрасти, Елиас.
    Тя не отмести поглед от мокрия асфалт. Защо седна толкова назад в автобуса? Трябваше да си избере място по-близо до шофьора.
    — Опасно е да се прибираш сама през нощта.
    — Така ли? — промърмори тя с надеждата да се появи някой — все едно кой.
    — Не четеш ли вестници? Две момичета от Осло, а сега и онази депутатка. Как ѝ беше името?
    — Нямам представа — излъга Стине и усети как сърцето ѝ започва да бие лудо.
    — Марит Улсен — отговори си Елиас. — От Работническата партия. Другите две жени се казват Боргни и Шарлоте. Сигурна ли си, че не си чувала имената им, Стине?
    — Не чета вестници.
    Дано се появи някой!
    — И трите са били свестни момичета.
    — Явно ги познаваш — Стине веднага съжали за саркастичния си тон. Язвителната реплика ѝ се изплъзна, защото изпитваше силен страх.
    — Не отблизо, разбира се — уточни Елиас. — Но първото ми впечатление беше изцяло положително. Както вероятно си разбрала, държа много на първото впечатление.
    Тя се вторачи в ръката, която той сложи върху коляното ѝ.
    — Не…
    Дори в тази единствена сричка звучеше отчаяна молба.
    — Какво има, Стине?
    Тя го погледна. По детски откритото му лице изразяваше неподправено недоумение. Прииска ѝ се да изкрещи, да скочи от мястото си. Отпред се чуха стъпки. Качи се трети пътник. Мъж в зряла възраст. Насочи се към тях. Стине се опита да привлече вниманието му, да му подскаже какво става, но периферията на шапката закриваше очите му, а и изглеждаше изцяло погълнат от необходимостта да прибере рестото и билета в портфейла си. Все пак Стине изпита облекчение, защото мъжът седна точно зад тях.
    — Направо не ми стига умът как полицията още не е открила връзката помежду им — продължи Елиас. — Какво толкова сложно има? И трите са обичали да ходят на планина. А през онази нощ са отседнали в "Ховасхюта". Според теб редно ли е да съобщя в полицията?
    — Вероятно да — прошепна Стине.
    Ако действа бързо, ще успее да се провре покрай Елиас и да слезе от автобуса. Ала преди да довърши мисълта си, хидравличната система изпръхтя като кон, вратите се затвориха и автобусът потегли. Стине затвори очи.
    — Просто не искам да ме замесват. Разбираш ме, нали?
    Тя кимна, без да отваря очи.
    — Добре. Сега ще ти разкажа за още един човек, който беше там. Него несъмнено го познаваш.

ТРЕТА ЧАСТ

Двайсет и четвърта глава
Ставангер

    — Мирише на… — сбърчи нос Кая.
    — На тор — подсказа ѝ Хари. — По-точно на кравешки тор. Добре дошла в Ярен.
    От процепите между облаците, надвиснали над зелените поляни, се процеждаше утринна светлина. Иззад каменни огради крави сподиряха с поглед таксито. Хари и Кая пътуваха от летище "Сула" към центъра на Ставангер.
    Той се наведе към предните седалки:
    — Извинете, може ли да карате малко по-бързо?
    И му показа служебната си карта. Шофьорът се усмихна, настъпи газта и колата полетя по шосето.
    — Да не би да се страхуваш, че ще закъснеем? — попита Кая, след като Хари се отпусна до нея.
    — Не си вдига телефона, не ходи на работа — лаконично обясни той.
    Нямаше нужда да изброява повече аргументи.
    След снощния разговор с Катрине Брат Хари прегледа записките си. Разполагаше с имената, телефонните номера и адресите на двама живи, по всяка вероятност нощували заедно с трите жертви на убиеца в една и съща хижа през ноември. Хари погледна часовника си, изчисли, че в Сидни по това време е ранен предобед, и набра номера на Иска Пелър. Тя вдигна и остана силно изненадана от въпроса му за "Ховасхюта". Не успя да разкаже почти нищо за престоя си там, защото прекарала цялата вечер и нощ в отделна стая с треска: вероятно заради продължителния преход с мокри от пот дрехи на гърба, вероятно заради липсата на тренинг, или просто защото грипът не подбира. Така или иначе, Иска едва се добрала до хижата, където нейната приятелка и спътница Шарлоте Лол веднага я изпратила в леглото. Иска потънала мигом в нездрав унес, боляло я цялото тяло, потяла се и я побивали тръпки. Когато двете с Шарлоте пристигнали в хижата, вътре нямало други туристи, затова Иска изобщо не разбрала нито какво са правили останалите вечерта, нито що за хора са били. На следващия ден останала в леглото, докато посетителите си отидат, а после местен полицай дошъл да вземе нея и Шарлоте с моторна шейна. Закарал ги в дома си и им предложил да пренощуват при него, защото в хотела нямало свободни места, и те приели, но вечерта си променили решението, качили се на късния влак за Яйло и отседнали в местния хотел. Шарлоте не ѝ разказала нищо за вечерта в "Ховасхюта". И Иска останала с впечатлението, че нямало нищо за разказване: обикновена скучна вечер.
    Пет дни след края на планинския преход — все още с лека треска — госпожица Пелър заминала за Сидни. След пристигането си у дома, с Шарлоте редовно си пишели имейли, но в тях Иска не доловила нищо тревожно. И най-неочаквано ѝ съобщили шокиращата новина, че тялото па приятелката ѝ е открито зад стара изоставена кола в горичка до езерото Даушоен в покрайнините на Осло.
    Деликатно, но без да увърта, Хари ѝ обясни, че полицията е сериозно загрижена за безопасността на туристите, нощували в хижата през онази нощ, и обеща веднага да се свърже с Нийл Маккормак — началник на Отдел "Убийства" в Южното полицейско управление в Сидни, с когото Хари бе работил. Предупреди Иска Пелър, че Маккормак ще я разпита и ще ѝ назначи полицейска охрана, независимо от голямото разстояние между Норвегия и Австралия. Иска Пелър прие новината сравнително хладнокръвно.
    После Хари се обади на втория телефонен номер, който Катрине му продиктува: на човек от Ставангер. След четири опита никой не вдигна. Това, разбира се, не означаваше нищо. Не всеки спи с включен мобилен телефон. Кая Сулнес обаче не бе изключила своя и вдигна на второто прозвъняване. Хари ѝ каза да се яви на спирката за влака към летището в шест и пет, защото ще летят за Ставангер с първия полет. Тя отвърна само "да".
    Пристигнаха на летището в шест и половина. Хари пак опита да се свърже със ставангерския номер. Напразно. След час кацнаха на летище "Сула". На номера отново не отговори никой. Докато вървяха към стоянката за таксита, Кая се свърза с работодателя на лицето и се оказа, че не се е явил на работа. Кая предаде думите му на Хари. Старши инспекторът внимателно докосна талията ѝ с длан и я избута напред в опашката. Чакащите запротестираха, задето ги бяха прередили. Преди да се качи в таксито, Хари се обърна към тях:
    — Благодаря! Желая ви страхотен ден, приятели.

    Точно в осем и шестнайсет минути пристигнаха на адреса: бяла дървена къща във Волан. Хари остави Кая да се разплати с шофьора и слезе от колата, без да затваря вратата. Огледа фасадата на къщата, която не разкриваше нищо за обитателите си. Вдиша влажния, свеж и някак нежен западнонорвежки въздух и се приготви за предстоящото. Защото Хари не изпитваше никакви съмнения. Съществуваше, разбира се, минимална вероятност да греши, но вътрешно Хари виждаше злополучния развой на събитията със същата убеденост, с която очакваше Кая всеки момент да благодари на шофьора за касовата бележка.
    — Благодаря — действително каза тя, слезе и хлопна иратата.
    Името стоеше върху средния от трите звънеца на входната врата.
    Хари го натисна. Във вътрешността на къщата се разнесе звън.
    След минута и още три позвънявания Хари натисна най-долния звънец.
    Отвори им възрастна жена. Усмихна им се.
    Кая предвидливо взе думата:
    — Здравейте, казвам се Кая Сулнес, работя в полицията. На етажа над вас не ни отварят. Знаете ли дали има никой?
    — Да, има, макар че днес цял ден не се чува нищо — отвърна старицата и забелязала повдигнатите вежди на Хари, побърза да добави: — Стените са тънки и всичко се чува. През нощта дойдоха някакви хора. Понеже апартаментът е мой, старая се да държа нещата под око.
    — Държите наемателите си под око, така ли? — попита Хари.
    — Да, но не се меся в… — по бузите на старицата изби трескава червенина. — да не е станало нещо? Никога не съм имала проблеми с…
    — Все още не знаем, госпожо.
    — Затова най-добре да проверим — допълни Кая. — Ако имате ключ за апартамента… — Хари знаеше, че в момента Кая прехвърля различни формулировки наум и с нетърпение очакваше продължението, — … с удоволствие ще проверим дали всичко е наред — за ваше спокойствие.
    Кая Сулнес постъпи много съобразително. При съгласие на хазяйката да ги пусне в апартамента, в евентуален доклад с чиста съвест щяха да напишат, че собственичката ги е поканила, а не са нахлули неправомерно в чужд дом и не са направили обиск без заповед. Старицата се поколеба.
    — Но ако желаете, влезте сама, а ние ще си тръгнем — продължи Кая. — После ще повикате полиция, линейка или…
    — Най-добре елате с мен — прекъсна я разтревожено старицата, а в челото ѝ се вряза дълбока бръчка. — Изчакайте само да взема ключовете.
    След минута влязоха в апартамента — чист, подреден и оскъдно мебелиран. Вътре цареше тишина, натрапливо осезаема и почти потискаща — Хари познаваше предобедната тишина в безлюдни жилища, когато делничната суматоха долита отвън като съвсем глух, едва доловим тътен. В апартамента го лъхна мирис на лепило. В антрето забеляза чифт обувки, но нито следа от връхна дреха.
    Върху плота в малката кухня стоеше голяма чаена чаша, а на полицата над плота — тенекиени кутии, съдържащи чайове от неизвестен за Хари произход: "Oolong Tea", "Anji Bai Cha Tea". Влязоха във всекидневната. На стената висеше снимка на планински връх. Хари го позна — К2, върхът убиец в Хималаите.
    — Ще провериш ли? — Хари кимна към вратата със залепено на нея сърце и застана пред спалнята.
    Пое си дълбоко въздух, натисна дръжката и отвори: оправено легло, подредена стая, открехнат прозорец, никакъв мирис на лепило, въздух, свеж като детско дихание. Стаята изглеждаше чиста и подредена. Хари чу как хазяйката застана на вратата зад него.
    — Много странна работа — отбеляза тя. — През нощта чух гласове, а само един си тръгна.
    — Гласове ли? Значи са били няколко души?
    — Да.
    — Колко?
    — Трима, предполагам.
    — Мъже? Жени? — Хари надникна в гардеробите.
    — За щастие стените не са чак толкова тънки.
    Дрехи, спален чувал, раница. Още дрехи.
    — Защо залагате на трима?
    — Единият си тръгна, а отгоре продължиха да се чуват звуци.
    — Какви звуци?
    Старицата отново се изчерви:
    — Глухо топуркане. Като от… сещате се.
    — А гласове?
    — Не, гласове не се чуваха — отговори жената след кратък размисъл.
    Хари излезе от спалнята и с изненада установи, че Кая продължава да стои пред банята. Позата ѝ напомняше човек, огънал се срещу бурен насрещен вятър.
    — Всичко наред ли е? — попита Хари.
    — Да, да — отвърна тя нервно.
    Хари се приближи до нея.
    — Какво има? — прошепна той.
    — Ами… имам проблеми със затворените врати.
    — Добре.
    — Просто… съм си такава.
    Хари кимна и изведнъж чу шум: шума на преброени дни, на прекъсната линия, на изчезващи секунди; бързо, трескаво барабанене на вода, която полутече, полукапе. Зад тази врата някой бе пуснал кранчето. Хари беше уверен, че не греши.
    — Изчакай тук — обърна се той към Кая и бутна вратата.
    Още при влизането усети остра миризма на лепило — още по-силна, отколкото в антрето.
    После видя върху пода яке, дънки, слипове, тениска, два черни чорапа, шапка и тънък вълнен пуловер.
    Водата канеше от крана над ваната в почти непрекъсната струя. Ваната беше пълна догоре и част от водата се оттичаше в преливника.
    Цветът ѝ беше червен, по всяка вероятност от кръв.
    Изцъклените очи на голия, мъртвешки бял човек с лепенка на устата гледаха настрани, все едно се опитваха да уловят нещо в мъртвата точка на полезрението му, нещо, което се е появило неочаквано.
    Хари не забеляза следи от насилие, външни наранявания или някакво друго обяснение за кръвта.
    Прокашля се. Чудеше се как да помоли хазяйката да влезе и да разпознае тялото, без да я стресира излишно.
    Тя му спести неприятното задължение, защото застана на прага.
    — Боже господи! — простена тя и после пак, като натъртваше върху всяка сричка: — Боже господи! — И накрая проплака жаловито, като призова още по-сериозно подкрепление: — Боже мой, Исусе…
    — Това ли е… — подхвана Хари.
    — Да — задавено отвърна тя. — Това е моят наемател Елиас. Елиас Скуг.

Двайсет и пета глава
Територия

    Старицата закри устата си с ръце и простена:
    — Но какво си направил, Елиас, миличък?
    — Не е задължително той да го е направил, госпожо — напомни Хари, изведе я от банята и внимателно я насочи към външната врата. — А сега се обадете в полицията и помолете да изпратят екип за оглед на местопрестъпление.
    — Местопрестъпление ли? — Очите ѝ се разшириха и потъмняха от шока.
    — Да, предайте това на колегите. Ако предпочитате, наберете 112. Ще се справите ли?
    — Д… да, разбира се.
    Старицата тръгна бавно към апартамента си на долния етаж.
    — Имаме петнайсет минути, преди екипът да пристигне — отбеляза Хари.
    Събуха си обувките, оставиха ги в антрето и влязоха в стаята по чорапи. Хари се огледа. Мивката беше пълна с дълги руси косми, а върху плота ѝ лежеше плоска туба с използвано съдържание.
    — Това не ми прилича на паста за зъби — намръщи се Хари и се наведе над тубата, без да я докосва.
    Кая също се приближи.
    — Секундно лепило — установи тя. — Най-бързо съхнещото.
    — Не бива да влиза в контакт в пръстите, нали?
    — Действа мигновено — докато преброиш до три. Притиснеш ли два пръста, намазани с такова лепило, залепнат толкова здраво, че ще се наложи или да ги разрежеш, или да дърпаш, докато кожата ти се отлепи.
    Хари погледна Кая, после — трупа във ваната.
    — Проклятие — промърмори той. — Направо не е истина…

    Главен инспектор Гюнар Хаген таеше сериозни резерви към решението си — вероятно най-глупавото в цялата му кариера в Главното управление — да сформира разследваща група в разрез с министерските разпоредби. Това вещаеше сериозни неприятности. А с избора си Хари Хуле да оглави екипа направо си просеше белята. На вратата на кабинета му се почука и вътре влезе самото олицетворение на бъдещите му проблеми: Микаел Белман. Докато го слушаше, Хаген забеляза, че белезите по лицето на главния инспектор в КРИПОС блестят още по-силно от обикновено, сякаш осветявани от енергията, получена при ядрен разпад, от експлозивна смес с временно потиснат взривен заряд.
    — Знам със сигурност, че Хари Хуле и двама негови колеги са ходили до Люсерен във връзка с убийството на Марит Улсен. Беате Льон от Отдела по експертно-криминална дейност ни насочи да проведем акция "от врата до врата" в района около изоставена въжарница. Един от хората ѝ установил, че въжето, с което Марит Улсенс била обесена, е изработено именно там. Дотук всичко звучи добре…
    Микаел Белман се олюля на пети. Дори не си бе съблякъл дългия до земята шлифер. Гюнар Хаген си пое дълбоко въздух и се приготви за неприятното продължение, което се точеше мъчително бавно, с тон на лека изненада:
    — Но говорихме с ленсмана от Ютре Енебак и той ни съобщи, че прочутият с херостратовия си комплекс[41] Хари Хуле бил един от тримата разследващи. Твой подчинен се е включил в случая, Хаген.
    — Виж сега — продължи Белман, разкопча едно копче на шлифера си и седна. — Харесвам те, Хаген. Смятам те за добър полицай, а на мен такива кадри ще ми трябват.
    — Когато КРИПОС завземе всички правомощия ли?
    — Точно така. Веднага бих те назначил на отговорен пост: бил си в армията, знаеш колко важно е да мислиш стратегически, да избягваш битки, обречени на неуспех, да преценяваш кога отстъплението е най-разумното решение…
    Хаген кимна.
    — Добре — Белман стана. — да приемем, че Хари Хуле се е озовал близо до Люсерен съвсем случайно, а не във връзка с убийството на Марит Улсен. А такива случайности повече няма да се повтарят, разбрахме ли се, Гюнар?
    Хаген се сепна, когато чу малкото си име от устата на съперника си. В главата му прокънтя ехото от негова реплика, когато самият той се бе обърнал към предшественика си на малко име в опит да създаде задушевна атмосфера, за каквато не съществуваха никакви благоприятстващи предпоставки. Сега Хаген не реагира, защото знаеше, че битката е обречена и той рискува да изгуби и войната, а Белман му предложи съвсем нелоши условия за капитулация. Нещата можеха да се развият много, много по-зле.
    — Ще поговоря с Хари — обеща той и пое протегнатата ръка на Белман.
    Сякаш стисна мрамор — твърд, студен и безжизнен.

    Хари отпи от кафето и отмести показалец от фината дръжка на чашата.
    — Значи, вие сте старши инспектор Хари Хуле от Осло — поиска да се увери мъжът, седнал срещу него в дома на хазяйката на Елиас Скуг.
    Представи се като старши инспектор Кулбьорнсен и за втори път споменаваше званието и името на Хари, като най-силно натърти върху местоработата му — Осло.
    — И по какъв случай полицаи от Осло идват в Ставангep, господин Хуле?
    — Да подишат чист въздух, да се порадват на прекрасни планини.
    — Друго?
    — Разходки из фиорда, бейсджъмпинг[42] от скалната платформа "Прекестулен", ако ни остане време.
    — Значи, Осло ни е изпратило голям авантюрист. Захванали сте се с екстремен спорт, Хуле. Защо не са ме предупредили за вашето посещение?
    Старши инспектор Кулбьорнсен придружи думите си с усмивка, тънка като мустака му. Носеше смешна малка шапка — запазена марка на старци и самоуверени хипстъри. Хари си спомни, че Джийн Хекман носеше такова бомбе в ролята на полицая Попай Дойл във "Френска връзка". Доколкото Хари можа да прецени Кулбьорнсен, ставангерският старши инспектор, подобно на култовия персонаж от филма, не би се отклонил от пътя си за близалка и не би се върнал от вратата с думите "имам още един, последен въпрос".
    — Проверете най-долу в купчината постъпили факсове. Сигурен съм, че известието за идването ми е някъде там — Хари погледна мъжа, който влезе в кабинета.
    Той беше облечен в бял гащеризон, покриващ цялото му тяло. Свали бялата си шапка и се отпусна на един стол. После погледна Кулбьорнсен и промърмори местна ругатня.
    — Е? — попита началникът.
    — Прав е — лаборантът кимна към Хари. — Мъжът горе е бил залепен за дъното на ваната със секундно лепило.
    — Бил е залепен ли? — Едната вежда на Кулбьорнсен се повдигна, а другата образува V. — Защо използваш страдателен залог? Не избързваш ли с извода, че Елиас Скуг не го е направил сам?
    — И е пуснал крана да тече едва-едва, за да се удави по най-бавния и мъчителен начин? — попита Хари. — И всичко това, след като си е залепил устата с тиксо, за да не вика?
    — Ще ви кажа кога можете да се намесите в разговора, Ослo — сряза го Кулбьорнсен с тънка усмивка.
    — Залепен е от главата до петите — продължи експертът. — Задната част на главата му е избръсната и намазана обилно с лепило. Същото важи за раменете, гърба, бедрата, ръцете, краката. С други думи…
    — … след като убиецът е намазал тялото на Елиас с лепило, е изчакал лепилото да се втвърди, после е развил крана съвсем малко и е обрекъл Елиас на бавна смърт. Елиас е започнал битката си с времето и със смъртта. Водата се е покачвала бавно, а силите му са се топели секунда след секунда. Ала ужасът пред лицето на смъртта му е вдъхнал сила да направи последен, отчаян опит да се измъкне. И е успял. Отлепил е по-силния си крак от дъното на ваната. Десния крак. Изтръгнал го е от кожата, която, както се вижда, е останала залепена за ваната, и е започнал да удря по дъното, за да привлече вниманието на хазяйката от долния етаж, докато кръвта му е шуртяла. Жената наистина чула тропот.
    Хари посочи кухнята, където Кая се опитваше да успокои старицата. Чуваха се ридания.
    — Но разтълкувала шума погрешно. Помислила си, че наемателят си е довел мацка…
    Хари погледна Кулбьорнсен. Пребледнял, инспекторат изобщо не възнамеряваше да го прекъсва.
    — А междувременно Елиас е губел кръв. Много кръв. Отлепена е била цялата кожа на прасеца му. Умората го е прекършила и накрая се е предал. Вероятно е бил в безсъзнание от кръвозагубата, когато водата е стигнала до ноздрите му. — Хари погледна Кулбьорнсен. — Или не, кой знае.
    Адамовата ябълка на ставангерския инспектор подскочи нагоре.
    Хари заби поглед в празната си чаша.
    — С полицай Сулнес ви благодарим за гостоприемството. Време е да се прибираме в Осло. Ако имате въпроси, свържете се с мен на този номер.
    Хари го написа в празното поле на вестник, откъсна го и го бутна към Кулбьорнсен. После стана.
    — Но… — Кулбьорнсен също се изправи.
    Хари стърчеше с двайсет сантиметра над него.
    — Защо търсихте Елиас Скуг?
    — За да го спасим — отвърна Хари и си закопча палтото.
    — В какво е бил замесен? Чакайте, Хуле, трябва да изясним нещата.
    В заповедната форма, често употребявана от Кулбьорнсен, вече липсваше предишната острота.
    — Убеден съм, че вие тук сте напълно способни да стигнете до обяснението — Хари се приближи до кухнята и даде знак на Кая да се приготвя за тръгване. — Ако изпитвате затруднения, свържете се с КРИПОС. Ако трябва, поздравете Микаел Белман от мен.
    — От какво искахте да спасите Елиас Скуг?
    — От онова, от което не успяхме да го спасим.
    В таксито на път за летището Хари гледаше как дъждът се сипе върху зелените поляни. Кая не продума. Хари ѝ беше благодарен за мълчанието.

Двайсет и шеста глава
Канюлата

    Хари и Кая влязоха в топлия влажен кабинет. Посрещна ги Гюнар Хаген, настанил се в стола на Хари. Бьорн Холм седеше зад Хаген. Сви рамене и с мимика показа на колегите си, че няма представа какво е намислил шефът.
    — Ставангер, а? — Хаген се изправи.
    — Да — потвърди Хари. — Ама не ставайте, шефе.
    — Това е твоят стол, а и няма да стоя дълго.
    — Така ли?
    Хари предчувстваше лоши новини. Не просто лоши, а съдбоносни: никой началник не прекосява пасажа до "Бутдсен", за да съобщи на подчинен, че бланката за командировъчни е попълнена погрешно.
    В стаята единствено Холм остана седнал.
    — За мое огромно съжаление трябва да ви кажа, че КРИПОС са разкрили тайното ни разследване. Не ми остава друго, освен да го прекратя.
    Възцари се мълчание. Хари чуваше бумтенето на котлите в съседното помещение. Хаген обходи присъстващите с поглед. Очите му се спряха върху Хари:
    — Принуден съм да сложа край. Предупредих ви, че трябва да работите при пълна секретност.
    — Да, затова помолих Беате Льон да осведоми КРИПOC за въжарницата, а тя ми обеща да представи находката като заслуга на специалист от Отдела по експертно-криминална дейност.
    — Явно се е съобразила е молбата ти. Издаде те не тя, а ленсманът от Ютре Енебак, Хари.
    Старши инспекторът забели очи и изруга под нос.
    Хаген плесна е ръце и звукът отекна сухо между стените:
    Хари, Кая и Бьорн Холм се спогледаха, докато желязната врата се затваряше, а бързите стъпки на Хаген отекваха в пасажа.
    — Четирийсет и осем часа — наруши пръв мълчанието, Бьорн. — Някой иска ли кафе?
    Хари ритна кошчето за смет, то се удари в стената, а скромното му съдържание — няколко смачкани листа — се пръсна по пода. После кошчето се претърколи обратно към Хари.
    — Ще бъда в Държавната болница, ако ви потрябвам — каза той и тръгна към вратата.

    Хари премести твърдия дървен стол до прозореца, разтвори вестника и се заслуша в равномерното дишане на баща си. На страницата с обяви известия за предстоящи сватби се мъдреха редом до некролози. Отляво бяха публикувани снимки от погребението на Марит Улсен: премиерът — сериозен, със скръбно изражение, съпартийците ѝ — облечени в черно, а вдовецът Расмус Улсен криеше мъката си зад чифт огромни очила, които никак не му подхождаха. Отдясно бе поместено обявление, че напролет дъщерята на известен собственик на корабно дружество — Лене — ще се бракосъчетае със своя любим Тони. Обявата, придружена със снимки на най-изтъкнатите гости на сватбеното тържество, съдържаше и уточнението, че всички гости ще пътуват до Сен Тропе. На последната страница от вестника имаше информация кога ще залезе слънцето в Осло: точно в 16.58. Хари си погледна часовника и установи, че в момента слънцето залязва зад ниските облаци, които не пропускаха нито дъжд, нито сняг. Загледа се в светлините от къщите по склоновете на възвишенията, ограждащи някогашния вулкан. Мисълта, че някой ден кратерът му ще се разтвори, ще ги погълне и ще заличи следите от онова, което в момента представлява благоустроен, добре организиран град с дъх на лека меланхолия, му подейства някак освобождаващо.
    Четирийсет и осем часа. Защо? За да се изнесат от временния си щаб, им трябваха не повече от два. Хари отвори очи и внимателно обмисли положението от всички гледни точки. Добави подробен "доклад" към личната картотека в главата си.
    Две жени, убити по идентичен начин, задушили се в собствената си кръв и инжектирани с кетаномин. Трета жена, обесена от трамплин на въже, взето от стара въжарница. Мъж, удавил се във ваната в дома си. Анализираните данни сочеха, че всички жертви са се намирали в една и съща хижа по едно и също време. Хари все още нямаше информация за другите туристи, отседнали там през въпросната нощ, и не го осеняваше никакво предположение какви мотиви са движили убиеца и какво се е случило в "Ховасхюта" през онова денонощие. Разполагаше единствено със следствието, но липсваше причината. Разследването се намираше в задънена улица.
    — Хари…
    Обърна се. Баща му се бе събудил. Днес Улав Хуле изглеждаше поукрепнал, ала по-свежият му вид вероятно се дължеше на розовината по бузите му и на трескавия пламък в очите. Хари стана и премести стола до леглото му.
    — Отдавна ли си тук?
    — От десетина минути — излъга Хари.
    — Поспах си добре. Сънувах хубави неща.
    — Личи си. Изглеждаш много отпочинал, все едно ей-сега ще станеш и ще хукнеш навън.
    Хари пооправи възглавницата му. Бащата не се възпротиви, макар че му беше съвсем удобна и не се нуждаеше от наместване.
    — Какво е положението с къщата?
    — Отлично. Ще живее вечно.
    — Добре. Искам да поговорим, Хари.
    — Мм.
    — Вече си зрял мъж. Ще ме изгубиш по най-естествения начин. Така трябва да бъде, а не както се раздели с майка си. Тогава едва не полудя.
    — Така ли? — Хари приглади калъфката.
    — Опустоши всичко в стаята си. Крещеше, че ще убиеш лекарите и онези, които са я заразили, искаше да убиеш дори мен, сигурно защото не бях открил болестта ѝ по-рано. Беше преизпълнен с любов.
    — Искаш да кажеш: с омраза.
    — Не, с любов. Това са двете страни на една и съща монета. Всичко започва от любовта. Омразата се появява впоследствие. Винаги съм си мислел, че смъртта на майка ти те тласна към алкохола. Или по-скоро обичта ти към нея.
    — Любовта е машина за убийства — промърмори Хари.
    — Какво?
    — Един човек ми го каза.
    — От всички желания на майка ти не изпълних само едно: да ѝ помогна, когато наближи да си отиде.
    Сякаш някой заби спринцовка с ледена вода в гърдите на Хари.
    — Не го направих. И, знаеш ли, сине, този спомен не спира да ме гложди. Не е минал и ден, без да се упрекна, задето не изпълних молбата на жената, която обичах повече от всичко.
    Хари скочи от стола и тънките дървени крака изпукаха. Отиде до прозореца. Зад него баща му си пое дъх няколко пъти — дълбоко и пресекливо. После продължи:
    — Осъзнавам какво бреме ще стоваря върху плещите ти, сине. Но знам и друго: с теб си приличаме и ако не го направиш, няма да си простиш до края на живота си. Ще ти обясня какво да…
    — Татко…
    — Виждаш ли онази канюла?
    — Татко! Престани!
    Зад него настъпи мълчание. Чуваше се само хъхрещото дишане на баща му. Хари се загледа в черно-бялата картина пред себе си: облаците притискаха оловносивите си размити лица о покривите на сградите.
    — Искам да ме погребете в Ондалснес — обади се баща му.
    Да ме погребете. Тези думи прозвучаха като ехо от разговорите с мама и татко в Леша по Великден. Тогава Улав Хуле често обясняваше със сериозен тон на Хари и Сьос как да постъпят, ако ги застигне лавина и получат "бронирано сърце"[44], макар да ги заобикаляше равна местност, разнообразявана от съвсем леки възвишения. Слушайки бащините си наставления, Хари се чувстваше като пасажер в самолет, извършващ вътрешен полет в Монголия, когото стюардесата инструктира как се използват спасителните жилетки. Съветите на баща му звучаха абсурдно, ала въпреки това внушаваха усещане за сигурност и убеденост, че цялото семейство Хуле ще оцелее, стига да се придържа към указанията за безопасност. А сега изведнъж бащата на Хари подкопаваше тази дълбока убеденост.
    Хари се изкашля два пъти:
    — Защо в Ондалснес? Защо не в града, където…
    Хари не довърши, но баща му го разбра: където е погребана майка.
    — Искам да ме положат при земляците ми.
    — Но ти не се познаваш с повечето от тях.
    — Какво значи да познаваш някого? Поне сме произлезли от едно и също място. В крайна сметка въпросът опира точно до корена. Всеки се стреми да се върне към корените си.
    — Всеки ли?
    — Да, независимо дали го осъзнава, или не.
    Алтман, който се грижеше за Улав Хуле, влезе, усмихна се на Хари и потупа красноречиво циферблата на часовника си.
    Хари си тръгна. Докато слизаше по стълбите, се размина с двама униформени полицаи. Кимна им машинално. Те само го изгледаха като непознат.
    Обикновено Хари копнееше да остане сам и да се наслади на спокойствието, тишината и свободата, които му носеше уединението. Ала заставайки на трамвайната спирка, изведнъж се разколеба. Не знаеше къде иска да отиде, не знаеше какво му се прави. Но беше сигурен, че няма да понесе празната къща в "Опсал".
    Набра номера на Йойстайн.
    Таксиметровият шофьор правеше курс до Фагернес, предложи обаче да изпият по бира около полунощ, за да отпразнуват благополучния завършек на поредния работен ден в живота на Йойстайн Айкелан. Хари припомни на приятеля си колко противопоказно е алкохолик да пие, а Йойстайн отвърна, че дори алкохолиците понякога имат нужда да му поотпуснат края.
    Хари му пожела лек път и затвори. Погледна си часовника. И в главата му пак изникна въпросът защо Хаген им отпусна четирийсет и осем часа.
    Трамваят пристигна. Вратите се отвориха с трясък. Топлата вътрешност на мотрисата изглеждаше подкупващо. Хари се обърна и тръгна надолу към центъра.

Двайсет и седма глава
Добра, с "дълги" пръсти и свидлива

    — Минавах случайно оттук — оправда се Хари. — да не излизаш някъде?
    — Не — усмихна се Кая, застанала на вратата в дебело шушляково яке. — Просто седя на верандата. Влизай. Обуй тези пантофи.
    Хари си събу обувките и тръгна след нея. Минаха през хола и излязоха на покритата веранда. Настаниха се на два големи дървени шезлонга. На улица "Людер Саген" цареше тишина. Един-единствен автомобил стоеше до тротоара. На втория етаж в отсрещната сграда Хари забеляза мъжка фигура, застанала пред осветения прозорец.
    — Казва се Грегер — представи го Кая. — На осемдесет е. От войната непрекъснато наблюдава какво се случва на улицата. Понякога си го представям като мой страж. Мисълта, че ме пази, ми действа успокоително.
    — Да, всеки човек има нужда да се чувства закрилян — съгласи се Хари и извади кутията с цигари.
    — Ти имаш ли си твой Грегер?
    — Не.
    — Може ли една?
    — Цигара ли?
    — От време на време се случва да запаля — засмя се ги. — Пушенето ме… успокоява.
    — Мм. Мислила ли си какво ще правиш, след като изтече ултиматумът от четирийсет и осем часа?
    — Ще се върна в Отдела — поклати глава тя. — Ще си кача краката върху бюрото и ще чакам да се появи някое по-незначително убийство, което КРИПОС великодушно да ни преотстъпят.
    Хари извади две цигари, лапна ги, запали ги и ѝ подаде едната.
    — "Now, Voyager"[45]— засмя се Кая, — Хен… Хен… Как му беше името?
    — Хенрийд — отвърна Хари. — Пол Хенрийд.
    — А актрисата, на която запали цигара във филма?
    — Бети Дейвис.
    — Убийствена лента. Да ти донеса ли по-дебело яке?
    — Не. Впрочем, защо седиш на верандата? Не живеем на тропиците.
    Тя му посочи книгата до себе си.
    — Умът ми работи по-добре на студено.
    Хари прочете заглавието.
    — „Материалистически монизъм“. Хм… Събуди спомени от изпита ми по философия.
    — Сигурно. Според теорията на материализма всичко е материя и сила. Всичко представлява част от голямо уравнение, от верижна реакция; явява се следствие от нещо, което вече се е случило.
    — А свободната воля е пълна измислица, така ли?
    — Да. Действията ни се определят от химичния състав на мозъка ни, а този състав, от своя страна, зависи от избора на партньор на нашите родители, а този избор всъщност е обусловен от химията в мозъка им. И така нататък. Всичко може да се сведе до Големия взрив или още по-назад във времето. И фактът, че тази книга е била написана, и онова, за което мислиш в момента.
    — Спомням си за един метеоролог — Хари издуха дим към ноемврийската нощ. — Беше заявил, че при наличие на всички нужни му величини ще предскаже какво ще бъде времето във всеки един бъдещ момент.
    — Съгласно тази теория и ние ще можем да предотвратяваме убийствата, преди да са се случили.
    — И да предвиждаме, че полицайки със склонност да ми искат цигари назаем, ще четат скъпи философски тухли на мразовити веранди.
    Кая се разсмя.
    — Тази книга не съм я купувала аз. Намерих я тук, в библиотеката. — Тя дръпна от цигарата и димът попадна в очите ѝ. — По принцип рядко давам пари за книги: или ги и взимам назаем, или ги крада.
    — Някак не си те представям като крадла.
    — Именно. Затова никога не ме хващат — обясни Кая и си остави цигарата върху пепелника.
    Хари се изкашля:
    — И защо крадеш?
    — Крада само от хора, които познавам и знам, че са достатъчно състоятелни. И не от алчност, а защото съм малко свидлива. Като студентка отмъквах ролки тоалетни хартия от университета. Впрочем, сети ли се за заглавието на онази книга от Фанти?
    — Не.
    — Като се сетиш, изпрати ми го на есемес.
    — Съжалявам, но не изпращам есемеси — засмя се Хари.
    — Защо?
    — Нямам представа — сви рамене Хари. — Просто идеята не ми допада. Както например представители на местното население в някои райони отказват на фотографите да ги снимат, защото смятат, че така ще се почувстват емоционално ограбени.
    — Разкрих те! — разпалено извика Кая. — Не пращаш есемеси, за да не оставяш следи. Не искаш да съществуват неопровержими доказателства за личността ти. Държиш да си сигурен, че ще изчезнеш напълно и безвъзвратно.
    — Уцели в десетката с това предположение — призна Хари и дръпна от цигарата. — Искаш ли да влезем?
    Той кимна към ръцете ѝ — Кая ги беше пъхнала под бедрата си.
    — Не, не. Само пръстите ми измръзнаха малко — усмихна се тя. — Но сърцето ми е горещо. А ти?
    Хари плъзна поглед над градинската ограда. Очите му пак се спряха върху колата на улицата.
    — Какво за мен?
    — И ти ли си като мен: добър, с "дълги" пръсти и свидлив?
    — Не, аз съм зъл, почтен и свидлив. А мъжът ти?
    Хари зададе въпроса си малко по-рязко, отколкото възнамеряваше, сякаш искаше да я постави на място, задето… задето какво? Задето беше красива, харесваше същите неща като него и му позволи да обуе пантофите на мъжа ѝ, преструвайки се, че той не съществува?
    — Какво за него? — усмихна се леко тя.
    — Определено има големи крака — изтърси Хари и му се прииска да си забие главата в масата.
    Кая се разсмя гръмогласно, а смехът ѝ отекна в тъмната тишина, спускаща се над къщи, градини, гаражи. Именно: гаражи. Всички къщи разполагаха с гаражи. Тогава какво правеше тази кола на улицата? Вероятно съществуваха хиляда причини да е там и все пак…
    — Нямам мъж — поясни Кая.
    — Значи…
    — Тези пантофи са на брат ми.
    — А обувките на стълбището?
    — И те. Държа ги там, защото съм си втълпила, че мъжки обувки с размер четирийсет и шест и половина действат респектиращо на лоши мъже с коварни намерения.
    Придружи обяснението си със съзаклятнически поглед. Хари се престори, че не е схванал подтекста в думите ѝ.
    — Значи, брат ти живее при теб?
    — Не, почина преди десет години. Този апартамент е ни баща ми. През последните години от следването си живееше тук с татко.
    — А баща ти?
    — Отиде си почти веднага след Евен. Понеже вече се бяx преместила тук, продължих да живея в апартамента.
    Кая сви крака към гърдите си и опря глава на коленете си. Хари забеляза елегантната извивка на тила ѝ, вдлъбнатината на мястото, където започва косата ѝ, вдигната на опашка. Няколко кичура се бяха изплъзнали от ластика.
    — Често ли мислиш за тях? — попита Хари.
    Тя вдигна глава от коленете си.
    — По-често за Евен. Татко се изнесе още докато бяхме малки, а мама се затвори в черупка. Евен ми беше и майка, и баща. Помагаше ми, окуражаваше ме, възпитаваше ме, служеше ми за пример. В очите ми беше безгрешен. Когато си бил толкова близък с някого, както ние с Евен, връзката помежду ви никога не изгубва силата си. Никога.
    Хари кимна.
    Кая се прокашля предпазливо:
    — Как е баща ти?
    Хари огледа пепелта на върха на цигарата си.
    — Не ти ли се струва странно, че Хаген ни отпусна четирийсет и осем часа? И два стигат да се изнесем.
    — Да, прав си.
    — Вероятно е искал през тези два дни да свършим нещо полезно.
    Кая го погледна.
    — Не да се занимаваме със започнатия случай, защото KРИПОС го поеха изцяло, но пък дочух, че Отделът за и издирване на изчезнали лица се нуждае от подкрепление — подхвърли Хари.
    — В смисъл?
    — Аделе Ветлесен е млада жена и досега името ѝ не е било свързвано с убийство.
    — Да не смяташ, че трябва да…
    — Смятам, че утре в седем трябва да отидем на работа и да помислим как да свършим нещо полезно — заяви Хари.
    Кая Сулнес дръпна от цигарата. Издуха дима и пак дръпна.
    — Успокоява ли те? — попита Хари с лека усмивка.
    Кая поклати глава и протегна напред ръката, с която държеше цигарата.
    — Не искам да си изгубя работата, Хари.
    — Присъствието утре е по желание. И Бьорн би се поколебал на твое място.
    Кая продължи да пуши. Хари загаси своята цигара.
    — Време е да си тръгвам. А и зъбите ти вече затракаха.
    На излизане от сградата се опита да види дали в паркирания автомобил има човек, но не успя. Трябваше да се приближи до колата. Хари предпочете да не го прави.
    В "Опсал" бащината му къща го очакваше: просторна, празна, придаваща ехо на всеки звук.
    Хари легна в някогашната си детска стая и затвори очи.
    Присъни му се сънят, който толкова често сънуваше.
    На пристанище в Сидни някаква верига излиза изпод водата. Подава се медуза. Не, не медуза, а червената ѝ коса, която плува около бялото лице. После дойде и другият сън, по-новият. Беше се появил за пръв път в Хонконг преди Коледа. Легнал, Хари се взира в гвоздей на стената, пробил лицето на човек с ранимо излъчване и грижливо поддържан мустак. Насън Хари усеща нещо в устата си, нещо, което напира да я разкъса отвътре. Какво е това? Обещание. Хари се сепна и дойде на себе си. И така — три пъти. После заспа.

Двайсет и осма глава Драмен

    — Значи, вие сте подали сигнала за изчезването на Аделе Ветлесен? — попита Кая.
    — Да — потвърди младият мъж — продавач в "People and Coffee". — Беше ми съквартирантка. Една вечер не се прибpa. Не можех да оставя нещата просто така.
    — Разбира се — съгласи се Кая и погледна крадешком Хари.
    Часовникът показваше осем и половина сутринта. Преди час триото се събра на оперативка и в самия ѝ край Хари освободи Бьорн Холм да се връща в Отдела по експертно-криминална дейност, защото Бьорн нямаше с какво да допринесе към разследването. Той само въздъхна дълбоко, изми си чашата и тръгна към кабинета си в квартал "Брюн", за да продължи текущите си експертизи. За половин час Хари и Кая пристигнаха в Драмен.
    — Имате ли някакви новини от Аделе? — поинтересува се младият мъж, като местеше поглед от единия към другия.
    — Не, а вие? — попита веднага Хари.
    Мъжът поклати глава и надникна през рамо, за да провери дали зад барплота не са се появили клиенти.
    Тримата се бяха разположили върху високи табуретки пред прозореца с изглед към един от множеството площади в Драмен — ще рече, открито място, използвано и за паркинг. В "People and Coffee" предлагаха кафе и закуски на летищни цени и се опитваха да наподобят интериора на американските заведения. А вероятно наистина кафенето работеше под марката на чуждестранна верига. Младежът — съквартирант на Аделе Ветлесен, се казваше Гайр Брюн. Изглеждаше около трийсетгодишен, с необичайно бяла кожа, гладко, лъснало от пот теме и сини очи, които шареха неспокойно из цялото помещение. В заведението заемаше длъжността "бариста": през деветдесетте години, когато в Осло първите кафе-барове прохождаха, званието внушаваше респект. Всъщност задълженията на Гайр Брюн се изчерпваха с приготвянето на кафе — дейност, за чийто успех — поне според Хари — трябва единствено да избягваш очевидни грешки. С полицейския си нюх Хари преценяваше хората по интонация, дикция, подбор на езикови средства и отклонения от граматичните норми. Нито облеклото, нито прическата, нито поведението на Гайр Брюн издаваха хомосексуални наклонности, но след като си отвори устата, веднага пося съмнения в ума на Хари. Закръгляше прекалено старателно гласните, вмъкваше ненужни умалителни за украса на речта, произнасяше звука "с" някак превзето и фъфлещо. Хари осъзнаваше, разбира се, че младежът може и да е хетеросексуален, но интуицията му подсказваше, че Катрине сгреши, когато прибързано определи Аделе Ветлесен и Гайр Брюн като "гаджета". Двамата просто бяха споделяли жилище в центъра на Драмен по финансови съображения.
    — Да — отвърна Гайр Брюн на въпроса на Кая. — Спомням си, че през есента ходи в планината. — Той произнесе последната дума някак пренебрежително, все едно този вид почивка му се струва непонятна. — Но тя не изчезна там.
    — Знаем — увери го Кая. — Сама ли замина, или с компания?
    — Нямам представа. С нея избягвахме да обсъждаме личния си живот. Достатъчно беше, че ползвахме една и съща баня, нали разбирате какво имам предвид. Всеки от нас си пазеше пространството. Но — ако мога да се изразя така — не ми се вярва да е отишла сама в планината.
    — В какъв смисъл?
    — Аделе не предприемаше почти нищо сама. Някак не си я представям в хижа без гадже. Но не мога да предположа с кого е заминала. Тя… ще бъда директен: много често сменяше партньорите си. Нямаше приятелки, затова пък — страшно много приятели. Гаджетата ѝ не знаеха един за друг. Двойствен живот звучи твърде слабо в ней-ния случай. Живееше поне четири различни живота.
    — Значи е мамела партньорите си?
    — Невинаги. Веднъж ми даде идея как да разкарам досадно гадже. Тя постъпила така: докато някакъв тип я чукал отзад, извадила мобилния си телефон и направила снимка през рамо. После я изпратила на гаджето си и изтрила номера му от телефона си. С един куршум — два заека.
    Гайр Брюн ги гледаше напълно неемоционално.
    — Колко впечатляваща история — отбеляза Хари. — Знаем, че в хижата Аделе е платила нощувка за двама. Ще ни кажете ли името на някой неин приятел, за да започнем отнякъде?
    — Не знам имена. Но когато се обадих в полицията, те провериха с кого е разговаряла по телефона през последните седмици.
    — Помните ли името на полицая, с когото се свързахте?
    — Не, някакъв местен.
    — Добре, след малко ще се срещнем с колегите от участъка — Хари си погледна часовника и стана.
    — Защо полицията е преустановила разследването на случая? — поинтересува се Кая, която не бързаше да стана — Дори не си спомням да са помествали информация зa това във вестника.
    — Не знаете ли? — учуди се младежът и направи знак на две клиентки с детски колички да го изчакат за секунда. — Тя ми изпрати картичка.
    — Каква картичка?
    — От Руанда. От Африка.
    — И какво пишеше?
    — Срещнала мъжа на мечтите си и трябвало да плащам сам целия наем, докато се прибере през март. Кучката му с кучка!

    Участъкът се намираше само на десетина минути ходене пеш. Посрещна ги старши инспектор със сплесната широка глава — същинска тиква — и име, което Хари забрави още щом го чу. Заведе ги в кабинет, вмирисан на цигарен дим, и им поднесе вряло кафе в картонени чаши. Не се свенеше да зяпа крадешком Кая, когато мислеше, че не го гледат.
    Още в самото начало инспекторът побърза да изнесе лекция на тема "изчезнали лица": броят на норвежците и неизвестност бил постоянна величина — между петстотин и хиляда души, — и почти всички "изчезнали" рано или късно се появявали; затова полицията давала ход на разследването единствено ако съществува съмнение за престъпно деяние или злополука; иначе нямало да им остава време за нищо друго. Хари едва сдържа прозявката си.
    В случая на Аделе Ветлесен — уточни старши инспекторът — имали доказателство, че тя е жива. Стана и завря "тиквата" си в картотечен шкаф. Извади оттам картичка и я сложи върху бюрото пред двамата си колеги от Осло. Картичката представляваше снимка на планински връх с конусовидна форма, загърнат в облак. Обяснителен текст коя е планината и къде се намира липсваше. Картичката беше написана с нечетлив ъгловат почерк. Хари едва разграничи буквите в подписа: Аделе. Носеше пощенско клеймо и марка от Кигали, Руанда. Според познанията на Хари по география Кигали беше столицата на африканската държава.
    — Майка ѝ потвърди, че това е нейният почерк — обясни драменският старши инспектор.
    По настояване на майката полицаите извършили проверка и установили, че Аделе Ветлесен наистина фигурира в списъка с пътниците на полет на Брюкселските аеролинии до Кигали през летище "Ентебе" в Уганда, проведен на двайсет и пети ноември. Със съдействието на Интерпол полицаите в Драмен проверили имената на гостите в хотелите в Кигали и открили, че хотел… "Горици!" — възкликна старши инспекторът, преглеждайки записките си, — наистина е приютил жена на име Аделе Ветлесен в нощта на пристигането ѝ в Кигали. Като единствена причина тази жена все още да фигурира в списъка на изчезналите лица, инспекторът посочи липсата на информация къде се намира в момента. Някаква си картичка от чужбина на практика не може да промени статуса ѝ в полицейската картотека.
    — Нека не забравяме, че Аделе Ветлесен е заминала за страна, която не се смята за особено цивилизована — инспекторът разпери ръце: — хути, тути, какви още бяха? Бият се с мачете. Два милиона жертви. Нали се сещате?
    Хари забеляза, че Кая затвори очи, докато инспекторът с нравоучителен тон на училищен директор и множество вмъкнати подчинени изречения обясняваше колко нищожна стойност има човешкият живот в Африка, където търговията с хора не е непознато явление. На теория било възможно местните да са отвлекли Аделе и да са я принудили да напише картичката под тяхна диктовка. Чернокожите навярно биха дали годишната си заплата за млада руса норвежка.
    Хари се съсредоточи върху картичката, стараейки се да игнорира гласа на "тиквата". Конусовиден планински връх, обвит в облак.
    Вдигна глава, защото старши инспекторът с незапомнящото се име се изкашля.
    — Е, понякога ги разбирам — добави той и се усмихна съзаклятнически на Хари.
    Хари стана с обяснението, че ги чака много работа в Осло. Помоли колегата си да сканира и изпрати по имейл пощенската картичка.
    — На графолог ли? — попита видимо раздразнен старши инспекторът, оглеждайки адреса, който Кая му написа.
    — Не, на вулканолог — поясни Хари. — Искам да му изпратите снимката от картичката с молба да идентифицира планината.

    — Да идентифицира планината ли?
    — Този специалист проявява особено задълбочен интерес към материята. Пътувал е къде ли не и е виждал десетки вулкани.
    Старши инспекторът сви рамене и кимна. Изпрати ги до входната врата. Хари го попита проверили ли са какви разговори е водила Аделе по мобилния си телефон след заминаването си от Норвегия.
    — Знаем си работата, Хуле. Никакви изходящи повиквания. Но сигурно можете да си представите какво мобилно покритие има в държава като Руанда…
    — Всъщност не мога. Все пак не съм ходил там.

    — Пощенска картичка! — простена Кая, когато се върнаха при цивилния автомобил, отпуснат им от Главното управление. — Самолетен билет и нощувка в Руанда! Защо твоят компютърен маниак от Берген не успя да ни го каже, та изгубихме половин ден в шибания Драмен?
    — А аз очаквах настроението ти да се повиши — Хари отключи колата. — Сдоби се с нов обожател, а и има надежда Аделе да е още жива.
    — Да не би твоето настроение да се е повишило?
    — Искаш ли ти да караш?
    — Да!
    Изненадващо видеокамерите по пътя не ги заснеха за превишена скорост. Стигнаха в Осло за двайсетина минути.

    Разбраха се първо да пренесат по-леките предмети, канцеларските принадлежности и чекмеджетата в Главното управление и да оставят по-тежките неща за следващия ден. Натовариха ги на същата количка, каквато използваха, за да ги внесат в импровизирания кабинет.
    — Хари, дадоха ли ти кабинет? — попита Кая. Бяха пресекли половината от пасажа и гласът ѝ отекна.
    — Ще оставим всичко в твоя — поклати глава Хари.
    — Поиска ли да ти дадат кабинет? — Кая спря.
    Хари обаче продължи нататък.
    — Хари!
    Той спря.
    — Попита ме за баща ми.
    — Не исках да…
    — Няма нищо. Не му остава много. След това пак за минавам. Просто…
    — Какво?
    — Чувала ли си за Обществото на мъртвите полицаи?
    — Какво представлява?
    — Състои се от мои колеги, на които много държах. Не знам дали им дължа нещо, но те са моят корен.
    — Какво?
    — Те са всичко, което имам, Кая. Намирам причина да съм лоялен единствено към тях.
    — Към някакъв отдел?
    Хари пак тръгна.
    — Знам. Ще ми мине. Животът продължава. С някои преустройства. Стените са пропити с истории, но идва време тези стени да се съборят. Ти и връстниците ти ще напишете нови истории, Кая.
    — Пиян ли си?
    — Не — засмя се Хари. — Просто съм съкрушен. Скапан. И това е съвсем нормално.
    Телефонът му звънна. Обади се Бьорн.
    — Оставих биографията на Ханк Уилямс върху бюрото ми — съобщи той.
    — Взех я. У мен е.
    — Какво е това ехо? Да не си в църква?
    — Не, в пасажа.
    — Там има ли обхват?
    — Явно имаме по-добра мобилна мрежа от Руанда. Ще оставя книгата на рецепцията.
    — Днес за втори път чувам за Руанда и за мобилните телефони там. Кажи на колегите, че утре ще си взема книгата.
    — Какво си чул за Руанда?
    — Беате спомена нещо за колтан. Нали намерихме следи от този метал по зъбите на двете жени с прободни рани в устата.
    — Терминатор.
    — Какво?!
    — Нищо. Какво общо има това с Руанда?
    — Колтанът се използва за производство на мобилни телефони. Рядко срещан метал е. Почти всички залежи на колтан се намират в Конго, и то не къде да е, а във военната зона. Там цари пълен хаос и находчивите бизнесмени събират ценния метал, натоварват го на кораби и го пренасят в Руанда.
    — Мм.
    — Чао засега.
    Хари тъкмо се канеше да остави телефона си, но забеляза, че има непрочетено съобщение. Отвори го.

    Нирагонго. Последна ерупция през 2002. Един от малкото вулкани с активно езеро от лава в кратера. Намира се в Конго до град Гома. Феликс.

    Гома. Хари се загледа в капките, стичащи се от тръба на тавана. Африканските инструменти за мъчения в колекцията на Клойт произхождаха именно от този град.
    — Какво има? — попита Кая.
    — Юстаусе и Конго.
    — И по-конкретно…?
    — Не знам. Просто не вярвам в случайности.
    Хари хвана дръжката на количката и я обърна.
    — Какво правиш?
    — Връщам се. Ултиматумът изтича след повече от денонощие.

Двайсет и девета глава
Клойт

    Над Хонконг се спускаше необичайно топла вечер. Небостъргачите хвърляха дълги сенки върху кулата "Пийк", а някои от сенките стигаха чак до къщата на Херман Клойт, който седеше на терасата с кървавочервен коктейл "Сингапур Слинг" в едната ръка и мобилен телефон в другата. Заслушан в шума на града, той гледаше как светлините от автомобилните фарове образуват огнени змии в далечината.
    Клойт симпатизираше на Хари Хуле. Хареса го още при първата им среща, когато високият, атлетичен, но видимо алкохолизиран норвежец дойде в Хепи Вали да заложи последните си пари на непечелившия кон. Дали войственият поглед, арогантното поведение или тялото, издаващо постоянно напрежение и готовност за ответен удар — но нещо в Хари му напомняше на самия него от времето, когато служеше като млад наемен войник в Африка. Херман Клойт се бе сражавал къде ли не, и то винаги на страната на онези, които командват парада. В Ангола, Замбия, Зимбабве, Сиера Леоне, Либерия: все страни с мрачна история и още по-мрачно бъдеще. Ала нито една от тях не бе достигнала мрачната слава на Конго — страната, за която го попита Хари. Именно там Клойт се натъкна на златна мина — по-точно на диаманти, кобалт и колтан. Вождът на селото принадлежеше към племето май-май и смяташе, че водата го прави недосегаем, но, иначе разсъждаваше много трезво. В Африка всички пречки се премахват с пачка банкноти или — ако те не помогнат — със зареден "Калашников". За една година Херман Клойт се превърна в богаташ. За още три — в милионер. Веднъж месечно ходеше в съседния град Гома, където нощуваше непременно в легло. Легнеха ли върху пръстен под в джунглата, рискуваха през нощта да ги нахапят мистериозни мухи-кръвопийци и да се събудят, оглозгани като трупове. Гома. Черна лава, черни пари, черни красавици, черни грехове. В джунглата половината от мъжете пипнаха малария, а останалите — болести, които нито един бял лекар не познаваше и затова бяха известни под общото название "тропическа треска". На Херман Клойт също не му се размина. Симптомите отшумяваха за известен период, но после пак се обостряха. Единственият лек срещу болестта беше "Сингапур Слинг". Клойт опита за пръв път това питие в Гома, в дома на белгиец, собственик на великолепна къща, навярно построена от крал Леополд по времето, когато страната се е казвала Свободна държава Конго и е била частна собственост на белгийския монарх — негов трезор и играчка. Къщата се намираше до самия бряг на езерото Киву, а местните жени и залези бяха толкова ослепителни, че веднага забравяш за неволите и джунглата, за племето май-май и за мухите кръвопийци.
    Именно този белгиец показа на Херман Клойт малката съкровищница на краля в мазето си: сложно устроени часовници, редки оръжия, инструменти за мъчения, в чиято изработка хората сякаш бяха впрегнали цялото си въображение; кюлчета злато, нешлифовани диаманти, препарирани човешки глави. Там за пръв път Клойт видя така наречената "ябълка на Леополд". Според слуховете белгийският крал възложил на екип от инженери да изобрети инструмент за изтезание на непокорни племенни вождове, които отказват да издадат находищата на диаманти. Преди това използвали африкански биволи. Намазвали цялото тяло на вожда с мед, привързвали го към дърво и водели при него предварително хванат бивол от гората. Биволът започвал да ближе меда, а понеже езикът му е много грапав, заедно с меда отлепял и кожата от тялото на клетника. Но биволи се хващат трудно, пък и веднъж започнат ли да ближат, не можеш да ги спреш. Затова се наложило да изобретят ябълката на Леополд. Всъщност тя пречела на пленника да говори и дори да поиска, той не можел да издаде находището, откъдето черпи диаманти. Ала въздействието върху другите вождове, които виждали какво става, когато ръководителят на разпита дръпне шнура за втори път, надхвърляло ефекта от всички досегашни инструменти. Следващият "кандидат" да налапа ябълката си казвал и майчиното мляко.
    Херман Клойт кимна на филипинската си прислужница да отнесе празната му чаша.
    — Правилно си запомнил, Хари — потвърди Клойт. — Все още стои върху плота на камината ми. За щастие не знам дали някога е била използвана. За мен тя е просто сувенир, който ми напомня какво има в сърцето на мрака. Винаги е полезно, Хари. Не, нито съм виждал, нито съм чувал да е била използвана другаде. Технологията на производство не е никак проста с всичките пружини и шипове. Правят се от специална сплав. Да, от колтан. Точно така. Среща се много рядко. Аз купих моята ябълка от Еди ван Борст. По думите му били произведени общо двайсет и четири парчета, а той притежавал двайсет и две от тях, едната — от двайсет и четири каратово злато. Да, точно така: и иглите са двайсет и четири. Ти откъде знаеш? Числото май е свързано със сестрата на инженера, който проектирал ябълката, но не си спомням точно как. А може и Ван Борст да си е измислил историята, за да надуе цената. Все пак е белгиец, нали?
    Смехът на Клойт премина в кашлица. Шибана треска.
    — Въпреки това сигурно знае къде се намират другите ябълки. Допреди известно време живееше в прекрасна къща в Гома в провинция Нор-Киву. Точно на границата с Руанда. Точен адрес ли? — Клойт пак се задави. — В Гома всеки ден се появява нова улица, а междувременно лавата заличава и погребва половината град. Там няма адреси, Хари. Но в пощенската служба разполагат със списък на белите жители. Не, нямам представа дали все още живее в Гома. Дори не знам дали е жив. Хората в Конго живеят средно трийсет и няколко години, Хари. Това важи и за светлокожите. Освен това градът на практика е под обсада. Точно така. Не, разбира се, че не си чувал за тази война. Никой не е чувал.

    Гюнар Хаген се взираше изумен в Хари. Наведе се над бюрото си:
    — Сериозно ли искаш да заминеш за Руанда?
    — Само за две денонощия, които включват и пътуването.
    — И с каква цел?
    — Нали ти казах. Да разследвам изчезването на Аделе Ветлесен. Кая заминава за Юстаусе да провери с кого е пътувала Аделе непосредствено преди да потъне в неизвестност.
    — Защо просто не се обадите по телефона и не помолите хижаря да провери в книгата?
    — Защото в "Ховахюта" всичко е на самообслужване — поясни Кая, седнала до Хари. — Но пренощуващите в хижите на Туристическото дружество са длъжни да впишат в книгата за гости имената си и крайната точка на следващия поход. Така, ако някой изчезне в планината, спасителните екипи знаят откъде да започнат търсенето. Дано Аделе и спътникът ѝ са вписали имената и адресите си.
    Гюнар Хаген почеса темето си с две ръце.
    — И това не е свързано с другите две убийства?
    — Не виждам връзка, шефе — отвърна Хари с издадена напред устна. — А ти?
    — Хм… И защо да разреша подобна скъпа екстравагантна командировка?
    — Защото търговията с хора е сред приоритетите на правителството — отвърна Кая, — Нали чухте тазседмичното изявление на министъра на правосъдието?
    — Освен това — Хари се протегна и преплете ръце на тила си — е напълно възможно това пътуване да доведе до разкриване на нови обстоятелства и дори до пробив в други случаи…
    Гюнар Хаген изгледа замислено старшия инспектор.
    — … шефе — побърза да добави Хари.

Трийсета глава
Книга за гости

    Табелка върху невзрачна жълта гара оповестяваше, че са пристигнали в Юстаусе, и то точно по разписание, установи Кая, след като си погледна часовника: 10.44. Слънцето огряваше покритите със сняг плата и порцелановобели планини. Наоколо се виждаха само няколко хижи и триетажен хотел. Иначе местността изглеждаше пуста и гола. Растителността се изчерпваше с няколко явно замаяни от височината храста, израснали по погрешка точно тук. До гарата, почти на самия перон, стоеше самотен джип с включен двигател. От влака времето изглеждат тихо и спокойно, но когато слезе, Кая усети как вятърът я прониза до мозъка на костите през дебелите дрехи, термобельото, анорака, ботушите за ски.
    От джипа слезе мъж и тръгна към нея. Ниското зимно слънце го огряваше в гръб. Кая присви очи, за да го види по-добре: мека, самоуверена походка, добродушна усмивка, протегната ръка. Тя се вцепени. Мъжът сякаш бе одрал кожата на Евен.
    — Аслак Кронгли — представи се той и стисна десницита ѝ. — Ленсманът.
    — Кая Сулнес.
    — Тук е доста по-студено отколкото в ниското, нали?
    — Да — Кая също му се усмихна.
    — Днес нямам възможност да ви придружа до "Ховасхюта", защото се откъсна лавина и затворихме тунел, а това налага бърза преорганизация на движението.
    Без да пита, той метна ските ѝ на рамо и тръгна към джипа.
    — Уговорих се с иконома на хижата да ви закара дотам, Казва се Од Ютму. Няма проблем, нали?
    — Няма, разбира се — доволно го увери Кая.
    Това ѝ спестяваше дежурните обяснения защо полицията в Осло неочаквано е решила да се занимае с жена, изчезнала от Драмен.
    Кронгли я закара до хотела на петстотин метра от гарата. Върху заснежената рампа пред входа стоеше мъж, възседнал жълта моторна шейна. Носеше червен гащеризон, кожена шапка с наушници, шал на устата и големи очила. Вдигна ги на челото си и промърмори името си. Кая забеляза, че над едното му око се спуска белезникава прозрачна ципа. Другото я изгледа без стеснение от глава до пети. Непознатият имаше стойка и тяло на младеж, но лицето му беше силно състарено.
    — Кая — представи се тя. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо.
    — За това ми плащат — отвърна Од Ютму, погледна си часовника, свали си шала от устата и се изплю, а над зъбите му, потъмнели от дъвчене на тютюн, проблесна шина. Храчката му образува черна звезда върху леда. — Дано да си успяла да хапнеш нещо и да отидеш до тоалетната.
    Кая се засмя, но Ютму веднага възседна шейната и ѝ обърна гръб.
    Тя погледна Кронгли, който през това време бе пъхнал ските и щеките ѝ под ластичните колани, където се намираха ските на Ютму, сноп с нещо червено, напомнящи шашки динамит, и пушка с оптичен мерник. Ленсманът сви рамене и пак се усмихна по момчешки:
    — Успех, дано да намер…
    Ревът на двигателя заглуши останалата част от думите му. Кая побърза да се качи. За нейно облекчение имаше дръжка, за която да се хване, и не се налагаше да прегръща белоокия старец през кръста. Около тях се разнесе изгорял газ и шейната потегли рязко. Ютму стоеше приклекнал върху седалката и с помощта на тежестта си направляваше превозното средство покрай хотела, върху снежна пряспа, по първото възвишение. От върха се откриваше изглед на север. Под нозете на Кая се разстилаше безбрежно бяло море. Ютму се обърна и я погледна въпросително. Тя кимна — да, всичко е наред. Той подаде още газ. Кая се обърна и видя как зад тях се вдигна снежна пушилка, а къщите изчезнаха. Често бе чувала хората да обясняват, че заснежените местности им приличат на пустиня. Това ѝ напомни дните и нощите, прекарани с Евен на платноходката му.
    Моторната шейна прорязваше необятната пустош. Снегът и вятърът заедно бяха размили контурите, изгладили разликите и превърнали всичко в еднородна морска повърхност, където голямата планина Халингскарве се издигаше като застрашителна чудовищна вълна. Мекотата на снега и тежестта на шейната приглушаваха всички движения. Кая разтърка внимателно носа и бузите си, за да се увери, че са добре кръвоснабдени. Беше виждала с очите си какво причиняват на човешкото лице дори сравнително леки измръзвания. Монотонното бръмчене на двигателя и успокояващото еднообразие в пейзажа ѝ подействаха приспивно и тя се сепна, когато двигателят изведнъж замлъкна и шейната спря. Погледна си часовника. Първо предположи, че двигателят се е повредил на четирийсет и пет минути път от цивилизацията. И то с кола. А със ски? Три часа? Пет? Не би могли да предположи. Ютму скочи от моторната шейна и свали ските.
    — Д а не би да… — подхвана тя, но млъкна, защото Ютму се изправи и посочи малката падина, пред която бяха спрели.
    — „Ховасхюта“ — обяви той.
    Кая присви очи зад очилата. Наистина — в ниското между скалите се виждаше малка тъмна хижа.
    — Защо не отидем дотам с шей…
    — Защото хората са идиоти и трябва да се промъкваме дотам на пръсти.
    — Да се промъкваме ли? — учуди се Кая и побърза да си сложи ските.
    Той показа с щека към скалите:
    — Ако тръгнеш с шейна през толкова тясна долина, звукът се разнася като ехо, а нестабилният, още хлабав сняг…
    — Образува се лавина — досети се Кая.
    Спомни си какво ѝ бе разказал баща ѝ след един поход в Алпите: по време на Втората световна война шейсет хиляди войници изгубили живота си там заради лавини, като повечето от снежните срутвания били причинени от звуковите вълни на артилерийския огън.
    Ютму спря за миг и я погледна.
    — Великите еколози от града си въобразяват, че постъпват умно, като разполагат хижите на завет. Въпрос на време е снегът да помете и тази.
    — Защо "и тази"? — не разбра Кая.
    — Построиха "Ховасхюта" преди едва три години. За пръв път оттогава тази зима паднаха големи количества сняг, а се очакват още по-опасни лавини.
    Той посочи на запад. Кая заслони очите си с длан и се загледа към снежния хоризонт. По синьото небе се носеха тежки, сивобели купести облаци.
    — Цяла седмица ще вали — Ютму свали пушката от шейната и я метна на рамо. — Предлагам да побързаме и да избягваме да говорим.
    Навлязоха мълчаливо в долината. Кая усети как температурата спада, а когато стигнаха сенчестите места, студът, притаил се в неравностите на терена, започна да се процежда през ботушите ѝ.
    Пред черната дървена хижа свалиха ските и ги подпряха на стената, а Ютму извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката.
    — А как влизат посетителите? — поинтересува се Кая.
    — Купуват си стандартен ключ за всички четиристотин и петдесет туристически хижи в страната.
    Той завъртя ключа и натисна дръжката. Вратата не се отвори. Ютму изруга тихо и блъсна вратата с рамо. Тя се отдели от рамката с гневен писък.
    — Явно хижата се свива в студа — промърмори той.
    Вътре цареше пълен мрак и миришеше на парафин и на дърва за огрев. Кая разгледа обстановката. Знаеше, че редът е съвсем елементарен: влизаш, вписваш името си в книгата за гости, избираш си легло или дюшек, ако няма свободни легла, палиш камината, приготвяш си нещо за ядене от провизиите, които си донесъл (в кухнята има готварска печка и прибори), а ако си вземеш от сухата храна в долапите, оставяш малко пари в специална кутия. В същата кутия пускаш пари и за нощувката или попълваш пълномощно да изтеглят съответната сума от сметката ти. Никой не контролира дали гостите са си платили: paзчита се на тяхното чувство за отговорност и честност. В хижата имаше четири спални със северно изложение, всяка с по две двуетажни легла. Трапезарията, обзаведена с традиционни тежки дъбови мебели, гледаше на юг. Голяма камина подсилваше визуално уютната атмосфера, а имаше и печка за по-ефективно отопление. Кая огледа масата за хранене: около нея можеха да се съберат около дванайсет-петнайсет души. Колкото до максималния брой нощуващи, имаше място за двойно повече хора, ако част от туристите налягат върху дюшеци или направо върху пода. Кая си представи как пламъците от камината и от стеариновите свещи трепкат върху познати и непознати лица, докато туристите — с чаша бира или червено вино в ръка — обсъждат днешния и утрешния поход. Зачервеното лице на Евен ѝ се усмихва и вдига чашата за наздравица от сумрачния ъгъл.
    — Книгата за гости е в кухнята — обади се Ютму и посочи близката врата.
    Не си бе свалил шапката и ръкавиците и позата му издаваше нетърпение. Кая сложи ръка върху дръжката на вратата и понечи да я натисне. В същия момент в съзнанието ѝ изплува образът на ленсман Кронгли. Приликата с Евен беше поразителна. Кая бе очаквала тази мисъл да се появи, но не толкова скоро.
    — Ще отворите ли вратата? — помоли тя.
    — А?
    — Заяжда заради студа.
    Тя затвори очи, докато слушаше приближаващите стъпки и съвсем тихия звук от отварянето на вратата. Усети инстинктивно и удивения поглед на Ютму върху себе си. Затова побърза да влезе в кухнята. Вътре миришеше на граниво. Погледът ѝ заснова по плотовете и долапите и Кая усети как пулсът ѝ се ускори. Книгата за гости се намираше върху рафт под прозореца и беше затрита за стената със син найлонов шнур.
    Кая си пое дъх. Приближи се до книгата и я разтвори: страници с имената на гостите, изписани с техния почерк. Повечето се бяха съобразили с изискването да попълнят и мястото на следващия си поход.
    — И без това щях да дойда през почивните дни и можех да проверя каквото искате — обади се Ютму зад гърба ѝ. — Но вие не пожелахте да изчакате дотогава.
    — Да.
    Кая продължи да прелиства книгата в търсене на конкретната дата. Ноември. Шести ноември. Осми ноември. Тя пак обърна на предишната страница. Седми ноември липсваше. Кая разтвори широко книгата и огъна кориците ѝ назад. Отвътре се подаваха остатъци от лист. Някой го бе откъснал.

Трийсет и първа глава
Кигали

    Летището в Кигали, Руанда, се оказа малко, модерно и удивително добре устроено. Но опитът бе научил Хари, че видът на международните летища не говори нищо или почти нищо за страната, където се намират. Например на летището в Мумбай, Индия, обикновено цари спокойствие и служителите действат бързо и организирано, докато на "Джон Ф. Кенеди" в Ню Йорк властват параноя и хаос. Опашката пред гишето за паспортна проверка напредна с няколко сантиметра и Хари направи една крачка. Въпреки добрата вентилация в помещението потта се стичаше на вади между лопатките му под тънката памучна риза. Пак се сети какво видя на летище "Схипхол" в Амстердам. Самолетът от Осло кацна там със закъснение и Хари хукна като луд през коридори и изходи, маркирани с букви и цифри във възходящ ред, за да не изпусне самолета за Кампала, Уганда. На мястото, където два коридора се пресичаха, мерна нещо с крайчеца на окото си. Нещо познато. Ала контражурната светлина и разстоянието не му позволиха да види лицето. Хари се качи последен на борда и стигна до най-логичния извод: не е била тя. Какво ще прави тук? А момчето с нея изглеждаше прекалено голямо за Олег. Не може да е пораснал толкова.
    Хари пристъпи към гишето, плъзна през отвора паспорта, имиграционната си карта, копието от молбата за виза (изтегли бланката от интернет) и шейсет долара за визата.
    — Business?[47] попита служителят: висок, слаб мъж с черна, лъскава кожа.
    Хари предположи, че е от племето тутси, защото в момента те държаха контрола над границите.
    — Yes.[48]
    — Where?[49]
    — В Конго — отвърна Хари и побърза да уточни в кои от двете едноименни държави отива: — Конго-Киншаса.
    Служителят посочи имиграционната карта, която Хари попълни в самолета:
    — Says here you're staying at Gorilla Hotel in Kigali.[50]
    — Just tonight. Then drive to Congo tomorrow, one night in Goma and then back here and home. It's a shorter drive than from Kinshasa.[51]
    — Have a pleasant stay in Congo, busy man[52] — пожела му униформеният служител със сърдечен смях, удари печат върху паспорта му и му го върна.
    Половин час по-късно Хари се регистрира в хотел "Горила", подписа се под бланката за гости и получи ключ, закрепен за издялана от дърво горила. Легна си. Откакто стана от леглото си в "Опсал", бяха изминали осемнайсет часа. Вторачи се в шумния вентилатор до долната табла на леглото. Перките се въртяха като бесни, но въздухът сякаш не помръдваше. "Явно тази нощ няма да се спи" — заключи Хари.

    Шофьорът му предложи да го нарича Джо. Джо беше конгоанец, говореше отличен френски и малко по-лош английски. Норвежка хуманитарна организация със седалище в Гома му помогнала да си намери работа като таксиметров шофьор.
    — Eight hundred thousand[53] — подхвана Джо, докато ландроувърът пътуваше по осеян с дупки, но сносен асфалтов път, лъкатушещ между зелени възвишения и склонове, покрити изцяло с обработваема земя.
    От време на време Джо натискаше спирачка, за да не прегази хората покрай пътя, които вървяха, караха велосипеди, бутаха колички или носеха стоки на гръб. В повечето случаи обаче хората сами се спасяваха, отскачайки встрани в последния момент.
    — През 1994 само за няколко седмици избиха осемстотин хиляди души. Представителите на хуту нахлуха в домовете на добрите си стари съседи и ги обезглавиха с мачете, защото са от народа тутси. По радиото вървеше пропагандна война. Заклеваха дори жените, омъжени за тутси, да убиват съпрузите си. Cut down the tall trees.[54] Мнозина избягаха по този път… — Джо посочи през прозореца. Образуваха се планини от тела, на някои места изобщо не можеше да се мине. Златни времена за лешоядите.
    Продължиха да пътуват в мълчание.
    Подминаха двама мъже, които носеха голямо животно, подобно на котка, увесено на дървен прът със завързани предни и задни крака. Деца ги сподиряха с весели, възгласи и мушкаха с пръчки вече мъртвото животно със златиста козина, осеяна с тъмни петънца.
    — Ловци ли са? — поинтересува се Хари.
    Джо поклати глава, погледна в огледалото и отговори, като използваше и английски, и френски думи:
    — Прегазили са го, предполагам. Такова животно не можеш да уловиш. Среща се рядко, обикаля голям периметър, а и ловува само нощем. През деня се крие и се слива с природата. Много самотно животно, Хари.
    По нивите работеха мъже и жени. На няколко места строителни машини поправяха пътната настилка. В една долина Хари забеляза, че строят магистрала. Няколко деца в сини училищни униформи ритаха топка на близка ливада.
    — Rwanda is good[55] — заключи Джо.
    След два часа и половина шофьорът посочи през прозореца:
    — Lake Kivu. Very nice, very deep.[56]
    Повърхността на огромното езеро сякаш отразяваше хиляди слънца. На отсрещния бряг се намираше Конго. От всички страни се издигаха планини. Самотен бял облак обгръщаше един от върховете.
    — No cloud — Джо сякаш прочете мислите на Хари. — The killer mountain. Nyiragongo.[57]
    Хари кимна.
    След час пресякоха границата и поеха към Гома. Покрай пътя седеше болезнено изпосталял мъж с разкъсана дреха и се взираше пред себе си с отчаян, обезумял поглед. Джо шофираше внимателно, стараейки се да избягва огромните дупки по калната пътека. Пред ландроувъра се движеше военен джип. Войникът, поклащащ се зад картечницата, ги изгледа с хладен изморен поглед. Над тях бучаха самолетни двигатели.
    — UN. More guns and grenades. Nkunda is coming closer to the city. Very strong. Many people escape now. Refugees. Maybe Mister van Boorst too, eh? I not seen him long time.[58]
    — You know him?[59]
    — Everybody knows Mister Van. But he has Ba-Maguje in him.[60]
    — Ba-what?[61]
    — Un mauvais esprit. A demon. Не makes you thirsty for alcohol. And take away your emotions.[62]
    От климатика духаше студен въздух, но потта продължаваше да се стича между лопатките на Хари.

    Спряха между две редици бараки. Хари се досети, че това е центърът на Гома. Минувачи бързаха по едва проходимата пътечка между дюкянчетата. До стените на къщите се издигаха купчини каменни блокове, явно като допълнителна подпора. Земята приличаше на изсъхнала черна глазура, а във въздуха танцуваха сиви прашинки. Носеше се остра миризма на развалена риба.
    — Ето там — посочи Джо към единствената тухлена сграда. — Ще изчакам в колата.
    Хари слезе от ландроувъра и забеляза, че двама-трима от минувачите го стрелнаха с неутрален, но не и предупредителен поглед. Тези хора знаеха, че агресивното действие е най-ефективно, когато е изненадващо. Без да се оглежда, Хари тръгна право към посочената му врата, за да покаже, че знае какво прави и къде отива. Почука. Веднъж, втори път. Трети път. Нищо! По дяволите! Пропътува толкова километри, за да…
    Вратата се открехна. Бяло набръчкано лице го изгледа въпросително.
    — Еди ван Борст? — попита Хари.
    — Il est mort — отвърна мъжът с въздрезгав глас, напомнящ хъхрене на умиращ.
    Оскъдните познания на Хари по френски се оказаха достатъчни да разбере какво му каза мъжът: Ван Борст е мъртъв. Все пак Хари продължи на английски:
    — Казвам се Хари Хуле. Херман Клойт от Хонконг ме насочи към Ван Борст. Бил съм много път дотук. Интересува ме ябълката на Леополд.
    Мъжът премига два пъти. Подаде си главата навън и се огледа на всички страни. После отвори вратата по-широко:
    — Еntrez.[63]
    Хари наведе глава, за да мине под ниската врата, и едва не падна, защото подът се намираше на двайсет сантиметра под нивото на улицата. Вътре миришеше на тамян и на нещо друго, познато: сладникавата миризма на старец, който пие от няколко дни.
    Очите му привикнаха към мрака и той забеляза, че дребният слаб мъж е облечен в елегантен копринен халат в бургундско червено.
    — Scandinavian accent — установи Ван Борст с английския на Еркюл Поаро и лапна пожълтяло цигаре между тънките си устни. -Let me guess. Definitely not Danish. Could be Swedish. But I think Norwegian. Yes?[64]
    Хлебарка показа антенките си в процеп на стената зад Хари.
    — Да — потвърди старши инспекторът. — да не сте лингвист?
    — Не, доставя ми удоволствие — отвърна Ван Борст видимо поласкан. — В малки нации като Белгия човек трябва да се научи да гледа отвъд границите на родината си, а не навътре. Как е Херман?
    — Добре — Хари се обърна надясно.
    Два чифта очи го гледаха с безразличие. Едните — от снимка над леглото в ъгъла: портрет в рамка на мъж с дълга прошарена брада, внушителен остър нос, къса коса, еполети, верига с орден на гърдите и сабя. Крал Леополд, ако Хари отгатна правилно. Другите очи принадлежаха на жена, легнала на хълбок, преметнала одеяло съвсем небрежно над кръста си. Светлината от прозореца падаше върху малките ѝ момински гърди. Тя отговори на кимването на Хари с усмивка и оголи голям златен зъб между белите. Едва ли имаше повече от двайсетина години. На стената зад тънката ѝ талия Хари зърна гвоздей, забит в напуканата мазилка. От гвоздея висяха чифт розови белезници.
    — Това е съпругата ми — представи я дребничкият белгиец. — Е, една от всичките.
    — Госпожа Ван Борст, така ли?
    — Нещо такова. Какво ще купиш? Имаш ли пари?
    — Първо искам да видя какво предлагаш.
    Еди ван Борст димеше с цигарата си и гледаше Хари през дебелите гънки около присвитите си очи.
    После отиде до единия ъгъл в стаята, ритна настрани килима, наведе се и дръпна желязна халка върху някакъв капак. После даде знак на Хари да слезе в дупката пръв. Хари възприе подканата на белгиеца като част от мерките за сигурност и веднага се подчини. Спусна се по стълбата в непрогледния мрак. Чак след седмото стъпало Хари усети равна повърхност под краката си. След малко светна лампа.
    Хари огледа помещението — достатъчно високо, с циментов под. Рафтове и шкафове закриваха трите стени. Върху рафтовете стояха "стоки за ежедневна употреба" — пистолети "Глок" — втора употреба, "Смит & Уесън", сандъци с боеприпаси и един "Калашников". Хари никога не бе хващал прочутия руски автомат с официално име "АК-47". Поглади дървения приклад с длан.
    — Оригинален, от първата година на производство — 1947 — поясни Ван Борст.
    — Явно всички тук имат по един — предположи Хари. — Доколкото съм чувал, "Калашников" е най-честата причина за смърт сред африканците.
    — Обяснението е съвсем просто — кимна Ван Борст. — Когато бившите комунистически страни започнаха да го внасят в Африка след падането на Желязната завеса, автоматът струваше колкото тлъста кокошка в мирно време и не повече от сто долара по време на война. Второ, колкото и да си неук, ще можеш да стреляш с него, а това в Африка е много важно. В Мозамбик толкова обичат "Калашников", че са го сложили на флага си.
    Погледът на Хари спря върху дискретния надпис на черен куфар.
    — Това наистина ли е онова, което си мисля? — попита.
    — "Мерклин". Много рядко срещана марка. Произведени са съвсем малко бройки от тази пушка, защото се оказала пълно фиаско: прекалено тежка, с голям калибър, годна предимно за лов на слонове.
    — И на хора — допълни Хари.
    — Виждал ли си такава пушка?
    — Най-добрият оптичен мерник в света. За да улучиш слон от стотина метра, не ти трябва чак такова оръжие. Пушката е идеална за атентати. — Хари прокара пръст по куфара, а в съзнанието му нахлуха куп спомени. — Да, виждал съм.
    — Евтино ще ти я дам. Трийсет хиляди евро.
    — Този път не ми трябват пушки.
    Хари се обърна към библиотеката в средата на стаята. От рафтовете му се хилеха боядисани в бяло зловещи дървени маски.
    — Маски на племето май-май — обясни Ван Борст. — Смятат, че ако ги потопят в светена вода, вражеските куршуми няма да ги наранят, защото и те ще се превърнат във вода. Бунтовниците от май-май атакуваха правителствената армия със стрели, лъкове, найлонови шапки за душ на главите и тапи за баня вместо амулети. Не се шегувам. Армията, разбира се, ги разгроми. Но май-май обичат водата и белите маски. Както и сърцата и бъбреците на враговете си. Леко запечени с царевично пюре.
    — Мда… Не очаквах толкова семпла къща да разполага с толкова голямо мазе.
    — Мазе ли? — засмя се Ван Борст. — Това е основният етаж. Или поне беше допреди три години: тогава вулканът изригна.
    Хари започна да навързва нещата: черни каменни блокове, черна глазура… Под, който се намира по-ниско oт нивото на земята.
    — Лава — лаконично кимна той.
    — Да. Потече през центъра и отнесе къщата ми до езерото Киву. Всички дървени къщи наоколо изгоряха до основи, само тази остана, но лавата я погреба до половината. — Той посочи стената. — Преди три години тази врата се е намирала на нивото на улицата. Купих къщата и просто поставих нова врата.
    Хари кимна:
    — За щастие лавата не е минала през вратата и не е запълнила този етаж.
    — Както виждаш, прозорците и вратата са разположени на стената, която не гледа към Нирагонго. И това не е първото смъртоносно изригване на вулкана. Проклетата напаст бълва лава над града на всеки десет или двайсет години.
    — И въпреки това хората не се местят оттук? — повдигна вежда Хари.
    — Добре дошъл в Африка — сви рамене Ван Борст. — Но вулканът е ужасно удобно нещо. Ако искаш да се отървеш от някой досаден труп — доста често срещан проблем в Гома, — можеш, разбира се, да го пуснеш в езерото Киву, Но той няма да изчезне. Решиш ли обаче да използваш Нирагонго… Хората си мислят, че повечето вулкани имат такива езера от клокочеща лава в кратера си, но не е вярно. Единствено Нирагонго има. Хиляди градуси по Целзий. Потопиш нещо и "пуф!" — изригва под формата на газ. Единственият шанс на жителите в Гома да отидат на небето. Той се разсмя и се задави. — Присъствах, когато един прекомерно амбициозен търсач на колтан завърза на верига дъщерята на племенен вожд и започна да я спуска в кратера. Вождът отказал да подпише документите, които дават право на търсачите на колтан да практикуват минна дейност. Косата ѝ се запали на двайсет метра над лавата. На десет метра над лавата девойката пламна като восъчна пещ. А на пет метра от нея започна да капе кожа — не преувеличавам… Това ли те интересува? — Ван Борст отвори шкаф и извади лъскаво метално топче — по-малко от топка за пинг-понг — и осеяно с малки дупки. От една малко по-голяма дупка излизаше тясна верижка, завършваща с пръстен. Хари видя същото топче в дома на Херман Клойт.
    — Работи ли? — поинтересува се старши инспекторът. Ван Борст въздъхна. Пъхна кутрето си в пръстена и го дръпна. Чу се силно щракване и металното топче подскочи в дланта на белгиеца. Хари гледаше втренчено как от дупките на топчето излязоха нещо като антени.
    — Може ли? — Хари протегна ръка.
    Ван Борст му подаде топчето и внимателно проследи как Хари преброи "антените".
    — Двайсет и четири — кимна Хари.
    — Колкото са и произведените "ябълки". Числото има символична стойност, защото сестрата на инженера, конструирал и създал този инструмент, се самоубила на двайсет и четири години.
    — И колко ябълки има в шкафа ти?
    — Само осем: едната е от чисто злато. — Ван Борст извади топче с матов отблясък и го прибра обратно в шкафа. — Но тя не се продава. Трябва да ме убиеш, ако искаш да се докопаш до нея.
    — И си продал четиринайсет броя, след като Клойт си е купил?
    — И то на все по-високи цени. Инвестицията е сигурна, господин Хуле. Старите инструменти за изтезания си имат вярна и платежоспособна клиентела: не се съмнявайте.
    — Не се съмнявам — увери го Хари и се опита да натисне една от антените.
    — Държат ги пружини. След като вече си дръпнал шнура, разпитваният няма да може да извади ябълката от устата си. Впрочем не само той: никой няма да може. За да се приберат шиповете, трябва да минеш към втора стъпка. Моля те, не пипай шнура.
    — Втора стъпка?
    — Подай ми ябълката.
    Хари подаде топчето на Ван Борст. Белгиецът внимателно провря химикалка през металния пръстен, задържа химикалката във водоравно положение на височината на топчето и го пусна. С опъването на шнура се чу ново щракване. Ябълката на Леополд се олюля на петнайсет сантиметра под химикалката. От върховете на шиповете изскочиха игли.
    — О, мамка му — изруга Хари на норвежки.
    Белгиецът се усмихна.
    — Хората от племето май-май наричат топчето "Кърваво слънце". Любимите вещи имат много имена.
    Ван Борст остави ябълката върху масата, пъхна химикалката в дупката, откъдето излизаше шнурът, натисна силно и с ново щракване иглите и шиповете изчезнаха, а кралската ябълка възвърна кръглата си гладка форма.
    — Впечатляващо — призна Хари. — Колко?
    — Шест хиляди долара. Обикновено всеки път вдигам малко цената, но ще ти я дам за парите, които получих за последната.
    — Защо? — Хари поглади с пръст гладкия метал.
    — Защото си пропътувал голямо разстояние — отвърна белгиецът и издуха кълбо дим в стаята. — И защото акцентът ти ми харесва.
    — Мм. Кой беше предният купувач на ябълка?
    Ван Борст се разсмя.
    — Както смятам да запазя идването ти в тайна, така нямам намерение да ти разкривам самоличността на другите ми клиенти. Не ти ли звучи успокояващо, господин… Ето, веднага съм изличил името ти от паметта си.
    — Шестстотин — намали Хари.
    — Моля?
    — Шестстотин долара.
    Ван Борст пак се изсмя.
    — Предложението ти е нелепо. Но сумата, която спомена, по стечение на обстоятелствата се равнява на цената на екскурзия в резервата, където три часа ще разглеждаш планински горили. Това ли предпочиташ, господин Хуле?
    — Запази си ябълката — Хари извади пачка с двайсетдоларови банкноти от задния си джоб. — Предлагам ти шестототин долара за информация кой е купувал ябълки от теб.
    Остави парите върху масата пред белгиеца. А отгоре постави служебната си карта.
    — Норвежка полиция. Най-малко две жени са били убити от продукта, върху който държиш монопол.
    Ван Борст се наведе над пачката и огледа служебната кирта, но не докосна нито едното, нито другото.
    — В такъв случай искрено съжалявам — каза той още но дрезгаво, сякаш в гласовата му машина попаднаха още камъчета. — Повярвай ми, личната ми сигурност струва повече от шестстотин долара. Ако изпявам всеки, който дойде тук, няма да преживея и…
    — На твое място бих се притеснявал повече за живота си в конгоански затвор.
    Ван Борст пак се разсмя.
    — Добър опит, Хуле. Но полицейският шеф в Гома по някаква случайност е мой личен познат, а и… — Ван Борст разпери ръце —… какво толкова съм направил?
    — Какво ти си направил, не е толкова интересно — Хари извади снимка от джоба на ризата си. — Норвежката държава е един от най-щедрите спонсори на Конго. Когато норвежките власти се обадят на колегите си в Киншаса и съобщят, че отказваш да им предоставиш информация, важна за разследването на двойно убийство в Норвегия, какво според теб ще се случи?
    Усмивката се изпари от лицето на белгиеца.
    — Не, не се безпокой, няма да ти припишат престъпление, което не си извършил. Само ще те задържат под стража, а това не бива да се бърка с наказание. Възприеми го като временно лишаване от свобода, докато тече разследването, за да се обезпечи доказателственият материал. Но през това време ще търкаш нара. А разследването може да се проточи. Надниквал ли си в конгоанска килия, Ван Борст? Едва ли. Малцина белокожи знаят какво става вътре.
    Белгиецът се загърна боязливо в халата си и погледна Хари, докато дъвчеше цигарето си.
    — Добре. Хиляда долара.
    — Петстотин — свали Хари.
    — Петстотин? Не…
    — Четиристотин.
    — Разбрахме се! — извика Ван Борст и размаха ръце. — Какво те интересува?
    — Всичко — отвърна Хари, опря се на стената и извади кутията с цигари.

    След половин час Хари излезе от дома на Ван Борст и се качи в ландроувъра на Джо. Над града вече се спускаше мрак.
    — Към хотела — заръча Хари.
    Хотелът се намираше съвсем до брега на езерото. Джо предупреди Хари да не се къпе там: не само заради гвинейския паразит, за чието съществуване човек разбира чак когато забележи гърчещ се червей под кожата си, а защото метанът, извиращ от дъното на езерото на големи мехури, може да го замае и да доведе до удавяне.
    Хари излезе на балкона, погледна двете дългокраки създания, които вървяха отсечено по осветената ливада. Приличаха на две птици фламинго с паунови пера. На тенискорта две чернокожи момчета играеха само с две топки и двете толкова разнищени, че прелитаха над изпокъсаната мрежа като чифт навити на руло чорапи.
    От бара се чуваше подрънкване на бутилки. Само на шейсет и осем крачки от него. Преброи ги още на идване. Извади телефона си и набра номера на Кая. Гласът ѝ звучеше весело — явно се радваше да го чуе. Или поне се намираше в добро настроение.
    — Времето ме закотви в Юстаусе — съобщи тя. — Вали не из ведро, а из бидони. Затова пък ме поканиха на вечеря, а и книгата за гости се оказа интересна.
    — Защо?
    — Защото листът с важната дата липсва.
    — Сериозно? Провери ли…
    — Да, проверих кой се е вписал предния и следващия ден. Но туристите рядко остават повече от една нощ в хижата. Освен ако времето не ги принуди. Ленсманът ми обеща да провери книгите за гости в близките хижи. Може някой да е посочил "Ховасхюта" като следваща спирка.
    — Добре. Става напечено.
    — Май да. Какво е положението при теб?
    — Доста по-студено. Открих Ван Борст, но нито един от четиринайсетте купувачи не е бил скандинавец. Ван Борст беше абсолютно сигурен. Имам шест имена с адреси, все на известни колекционери. Останалите не си ги спомня: продиктува ми откъслечни данни: външен вид, националност… Ван Борст по случайност знае, че две ябълки се намират у колекционер в Каракас. Провери ли визата на Аделе?
    — Обадих се в консулство на Руанда в Швеция. Да си призная, очаквах пълен хаос, но се оказа, че поддържат документацията си изрядна.
    — Подреденият по-голям брат на Конго.
    — Имаха копие от визата на Аделе и датите съвпадат. Визата е изтекла отдавна, но те нямат представа къде се намира. Посъветваха ме да се свържа с имиграционнитс власти в Кигали. Продиктуваха ми номер, обадих се и започнаха да ме подмятат като топка за пинг-понг от служба на служба, докато попаднах на английскоговорящ надувко, само за да ми обърне внимание, че Норвегия няма спогодба за сътрудничество с руандските власти, извини се, задето не може да ми даде нужната информация, и на сбогуване пожела на мен и на всичките ми роднини дълъг и щастлив живот. Ти надуши ли нещо?
    — Не. Показах на Ван Борст снимка на Аделе. Единствената клиентка, купила "ябълка" от него, описа като жена с едри ръждивочервени къдрици и източнонемски акцент.
    — Източнонемски акцент? Съществува ли изобщо такова понятие?
    — Не знам, Кая. Този човек носи халат, пуши с цигаре, алкохолик е и разпознава всякакви акценти. Постарах се да разбера каквото ме интересува и се махнах веднага оттам.
    Тя се разсмя. "Бяло вино — предположи Хари. — Червеното не развеселява."
    — Но имам идея. Имиграционните карти.
    — Да?
    — Там си длъжен да попълниш къде ще нощуваш през първата нощ. Ако в Кигали пазят тези карти, ще разбера къде е отседнала Аделе. Може да се натъкнем на следа. Много вероятно е тя да е единственият жив човек, който знае кои са нощували в "Ховасхюта" на седми ноември.
    — Успех, Хари.
    — И на теб.
    Той затвори. Не я попита с кого ще вечеря. Ако имаше връзка с разследването, щеше да го осведоми.
    Хари остана на балкона, докато барът затвори и дрънченето на бутилки замлъкна. От отворения прозорец над него се разнесоха сладострастни звуци: задавени, монотонни стенания. Напомниха му за крясъците на чайките в Ондалснес, когато с дядо му ставаха в ранни зори, за да идат за риба. Баща му никога не ги придружаваше. Защо? Инстинктивно Хари бе разбрал, че мястото на татко му не е на тази лодка. Още на петнайсет осъзна, че баща му се бе постарал да следва и да се измъкне от родното си място, а и от рибарската лодка. И въпреки всичко последното желание на стария беше да се върне и да прекара там вечността. Животът е странно нещо. Или по-скоро смъртта. Хари си запали още една цигара. На небето не се виждаха звезди и в тъмното червенееше само заревото ни кратера на Нирагонго. Усети сърбеж от ухапване на насекомо. Малария. Магма. Метан. Нататък проблясваше езерото Киву. Very nice, very deep.
    От планината долетя бумтеж. Звукът се разнесе над водата. Изригване на вулкан или просто гръм? Хари вдигни очи. Последва втори тътен, а ехото отекна между планините. От далечината дойде и друг кънтеж.
    Very deep.
    Вторачи се в мрака и едва обърна внимание на небето, което се разтвори. Плисна силен дъжд и заглуши крясъците на чайките.

Трийсет и втора глава
Полиция

    — Радвам се, че си се измъкнала от "Ховасхюта" преди бурята — каза ленсман Кронгли. — Можеше да останете затрупани там няколко дни. — Той кимна към панорамния прозорец в хотелския ресторант. — Но гледката е прекрасна, нали?
    Кая се загледа в снежната виелица. Едно време Евен също се въодушевяваше от силата на природата, независимо дали подпомага или възпрепятства човешката дейност.
    — Надявам се влакът ми да пристигне — отвърна Кая.
    — Разбира се — Кронгли държеше чашата си с вино някак несвойски, явно рядко му се случваше да пие. — Ще се погрижа всичко да е наред. И ще проверя книгите за гости в съседните хижи.
    — Благодаря.
    Кронгли прокара пръсти през буйните си къдрици и се усмихна. От тонколоните в ресторанта "Lady In Red" на Крис де Бърг се точеше като захарен сироп. В ресторанта имаше само още двама клиенти: мъже на трийсетина години, всеки седнал сам пред халба бира върху маса с бяла покривка. Взираха се във виелицата навън и очакваха нещо, което няма да се появи.
    — Понякога тук не се ли чувствате самотни? — попита Кая.
    — Зависи — ленсманът проследи погледа ѝ. — Ако нямаш жена и деца, идваш на такива места.
    — За да си самотен заедно с някого.
    — Да — усмихна се Кронгли и наля още вино в нейната, а после и в своята чаша. — Нима и в Осло не е така?
    — Същото е. Имаш ли семейство?
    — Имах приятелка — сви рамене той. — Не понесе еднообразието и се върна при родителите си. Разбирам я. За да се чувстваш добре на такова място, трябва да имаш интересна професия.
    — А ти имаш?
    — Така мисля. Познавам всички и те ме познават. Те ми помагат, а и… — той се смути.
    — И ти им помагаш — довърши Кая.
    — Да.
    — Това е много важно.
    — Така е — съгласи се Кронгли и я погледна с погледа на Евен: в него винаги припламваше ведро огънче, все едно се е случило нещо забавно или хубаво. Дори да не беше така. Особено когато не беше така.
    — А Од Ютму? — поинтересува се Кая.
    — Какво за него?
    — Остави ме и веднага си тръгна. Какво прави вечер?
    — Откъде знаеш, че няма жена и деца?
    — Не за пръв път виждам самотник, Кронгли…
    — Аслак — поправи я той, засмя се и вдигна чашата. — Имаш страхотен полицейски нюх. Ютму обаче не е бил винаги самотник.
    — Сериозно?
    — Преди синът му да изчезне, общуваше повече с хора, дори бих го нарекъл приказлив. Никога не е бил агресивен.
    — Не си представях човек като него да има семейство.
    — Жена му беше красавица, докато той не изглежда никак добре. Забеляза ли какви зъби има?
    — Да, носи шина.
    — За да не му се изкривели зъбите — Аслак Кронгли поклати глава с весело пламъче в очите, но гласът му остана сериозен: — Всъщност ако не носи шината, зъбите му ще изпадат.
    — Я ми кажи: той наистина ли носеше динамит в шейната?
    — Ти си го видяла, не аз.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Мнозина от местните рибари не виждат нищо романтично да киснат часове наред с въдица, хвърлена и планинското езеро.
    — И затова хвърлят динамит в езерата?
    — Само за да се разтопи ледът.
    — Не е ли незаконно?
    — Нищо конкретно не съм казал — Кронгли вдигна отбранително длани пред себе си.
    — Не си. Все пак живееш тук. Ти използваш ли динамит?
    — Само за гаража, който възнамерявам да построя.
    — Аха. А пушката на Ютму? Видя ми се модерна, с оптичен мерник и всякакви екстри.
    — Такава е. Преди да ослепее с едното око, беше отличен ловец на мечки.
    — Забелязах, че окото му изглежда странно. Какво се с случило?
    — Синът му го залял с киселина.
    — Сериозно?
    — Само Югму знае със сигурност как е станало — сви рамене Кронгли. — Синът му изчезна едва петнайсетгодишен. А не след дълго — и съпругата му. Това се е случило преди осемнайсет години, а тогава още не живеех тук. След като останал сам, Югму заживял в планината без радио, без телевизор, дори без вестници.
    — Как така са изчезнали?
    — Къщата на Югму се намира между стръмни склонове, където има опасност от лавини. Открили само обувката на сина му. От момчето нямало и следа. Обувката си стояла ей-така, върху снега. Някои твърдят, че го нападнала мечка. Доколкото знам, допреди осемнайсет години там не са скитали мечки. Според злите езици Ютму го убил.
    — И на какво основание го твърдят?
    — Ами знам ли… Синът му имал грозен белег върху гърдите и хората подозирали, че е от удар, нанесен от бащата. Заради Карен, майката.
    — В смисъл?
    — Двамата си съперничели за нейното внимание.
    Аслак поклати глава в отговор на неизречения въпрос в погледа на Кая.
    — Случило се е преди да постъпя на работа тук. Тогавашният ленсман — Рой Стиле — отишъл в дома им, но заварил Од и Карен сами. И двамата твърдели едно и също: момчето отишло на лов и не се прибрало. Но се случило през април.
    — А тогава не се ходи на лов?
    — Да. Оттогава никой не е виждал сина на Югму. На следващата година изчезнала и Карен. Според някои скръбта я съсипала и тя се хвърлила в някоя пропаст.
    Кая долови леко потреперване в гласа на ленсмана, но го отдаде на виното.
    — Ти какво мислиш, че е станало?
    — Според мен момчето наистина е било затрупано от лавина. Задушило се е под снега, а после, когато се е разтопил, водата го е отнесла в някое езеро и тялото му е останало там. А може и майка му да лежи при него. Тази версия ми звучи някак по-успокоително.
    — Да, по-приятна смърт от нападение на мечка.
    — Не.
    Веселото пламъче в очите на Аслак изчезна.
    — Няма по-ужасна смърт от това, да лежиш затрупан под снежна купчина — погледът му се зарея някъде навън, във виелицата. — Тъмнината, самотата. Не можеш да помръднеш, сякаш се намираш в желязната хватка на звяр, който осмива опитите ти да се измъкнеш. Убеден си, че ще умреш. Обзема те паника, страхът те задушава. Няма нищо по-кошмарно.
    Кая отпи от виното и остави чашата.
    — Колко време прекара под снега? — попита тя.
    — Сториха ми се три, даже четири часа. Когато ме изровиха, се оказаха не повече от петнайсет минути. Още пет и вече нямаше да ме има.
    Сервитьорът дойде и попита дали желаят още нещо След десет минути затваряли бара. Кая поклати отрицателно глава, а сервитьорът сложи сметката пред Аслак.
    — Защо Ютму носи тази пушка? — поинтересува се Кая. — Нали в момента не е ловен сезон?
    — Твърди, че се пази от диви зверове. За самозащита.
    — Тук има ли хищници? Вълци?
    — Не уточнява от какво се бои. Впрочем из местността се носи слух, че призракът на мъртвия му син обикаля около къщата. Видиш ли го, трябва да внимаваш, защото вероятно те предупреждава за пропаст или лавина. Кая изпи виното си.
    — Ако искаш, ще удължа работното време на бара.
    — Благодаря, Аслак, но утре трябва да ставам рано.
    — Уф — въздъхна той с усмихнати очи и се почеса по къдриците. — Прозвуча, все едно те…
    — Какво?
    — Нищо. Сигурно си имаш съпруг или приятел в Осло.
    Кая се усмихна, но не отговори.
    Вторачен в масата, Аслак прошепна:
    — Виж какво стана: селският ленсман изпи едва две чаши вино и започна да бръщолеви глупости.
    — Няма проблем. Не съм обвързана. И те харесвам. Напомняш ми за брат ми.
    — Но?
    — Какво „но“?
    — Не забравяй, че и аз съм полицай. Харесваш някого, прав ли съм?
    Кая се засмя. При други обстоятелства не би се впуснала в обяснения. Ала дали заради виното, дали заради симпатията, която изпитваше към Аслак Кронгли, се разприказва. След смъртта на Евен Кая нямаше с кого да споделя лични неща, а Аслак живееше далече от Осло и не познаваше хората от близкото ѝ обкръжение.
    — Влюбена съм — призна Кая. — В полицай.
    Тя засрамено отпи от чашата с вода, сякаш за да прикрие устата си. Едва сега, изричайки тези думи, те се превърнаха във факт.
    Аслак вдигна чашата си към нея:
    — Наздраве — за късметлията и за късметлийката, надявам се.
    — Няма нищо за празнуване — поклати глава Кая. — Поне засега. А вероятно между нас нещата никога няма да се получат. Боже, какви ги дрънкам…
    — Какво друго да правим? Разкажи ми за него.
    — Много е сложно. Той е необикновена личност. И същевременно е съвсем просто: не знам дали въобще ме иска.
    — Нека позная. Има си жена и не може да я зареже.
    — Не съм сигурна — въздъхна Кая. — Честно казано, не знам дали това е причината. Аслак, много ти благодаря за помощта, но…
    — … трябва да си лягаш. Аз — също.
    Кронгли се изправи.
    — Пожелавам ти нещата с твоя човек да не потръгнат, да ти се прииска да избягаш от любовната мъка и от града и да обмислиш това предложение.
    Той ѝ подаде лист А4 със заглавната част и емблемата на полицейския участък в Хул. Кая прочете написаното и се разсмя.
    — Помощник на ленсмана?
    — Рой Стиле ще се пенсионира наесен, а добри полицаи се намират трудно. Пуснахме тази обява миналата седмица. Службата ни се намира в центъра на Яйло. Ще си свободна всеки втори уикенд и ти се полага безплатна стоматологична помощ.
    Кая си легна и чу далечен тътен. Гръмотевиците и снегът рядко вървят ръка за ръка, учуди се тя.
    Обади се на Хари, но се включи секретарят. Кая му остави съобщение: разказа му злокобната история на Од Ютму с изгнилите зъби и шината. Не пропусна да спомене и сина му — сигурно още по-грозен, защото броди как призрак из района от осемнайсет години. Кая се засмя осъзна, че е пийнала повечко, пожела лека нощ и затвори.
    През нощта сънува лавини.

    В седем сутринта Хари и Джо тръгнаха от Гома, пресякоха безпрепятствено границата с Руанда и в единайсет Хари се намираше в кабинет на втория етаж на летищния терминал в Кигали. Двама униформени полицаи го измериха с очи от глава до пети. В погледа им не се четеше враждебност, а по-скоро опит да преценят дали наистина е такъв, за какъвто се представя: норвежки полицай. Хари прибра служебната си карта в джоба на якето и попипа гладката повърхност на кафявия плик вътре. Как да подкупи двама обществени служители наведнъж? Да ги помоли да си поделят рушвета и да не се топят взаимно?
    Единият офицер — същият, който провери паспорта на Хари преди два дни, — повдигна баретата над челото си:
    — Adele Vetlesen. We know she arrived at this airport November twenty-fifth. And I do pay a finder's fee.[66]
    Двамата офицери се спогледаха. Единият даде знак на колегата си и той излезе. Онзи, който остана в кабинета, се приближи до прозореца и се загледа в пистите за кацане, където току-що се приземи малък "DH8". Същият самолет след петдесет и пет минути щеше да превози Хари по първата отсечка от маршрута към къщи.
    — Възнаграждение, казвате — повтори тихо офицерът. — Предполагам, знаете, че подкупът на държавен служител се счита за престъпление, господин Хуле. Но вероятно сте си помислили "Shiit, this is Africa"[67].
    Хари отново обърна внимание колко черна е кожата на мъжа: изглеждаше като лакирана. Ризата залепна за гърба на старши инспектора. Ще си купи нова от летището в Найроби. Ако изобщо стигне дотам.
    — That's right[68] — потвърди Хари.
    Офицерът се разсмя и се обърна:
    — Ама че работа, а? Не се давате лесно, Хуле. Още щом влязохте, разбрах, че сте полицай.
    — Сериозно?
    — Огледахте ме от глава до пети — както ви огледах и аз.
    Хари сви рамене. Вратата се отвори. Другият офицер се върна заедно с жена в строг костюм, с обувки на висок ток и очила, смъкнати на върха на носа.
    — Съжалявам — обърна се тя към Хари на безупречен английски. — Проверих датата. На борда на самолета не е пътувала жена на име Аделе Ветлесен.
    — Възможно ли е да е станала грешка?
    — Малко вероятно е. Имиграционните карти се завеждат по дата в специална картотека. В самолета от "Ентебе" с имало само трийсет и седем места. Няма как да е станала грешка.
    — В такъв случай мога ли да ви помоля да проверите още нещо?
    — Можете да опитате. За какво става дума?
    — За имената на жените с чуждестранен произход, пътвали на борда на самолета.
    — И защо да ви ги предоставя?
    — Защото Аделе Ветлесен се е регистрирала за този полет. Следователно или тук е представила фалшив паспорт, или…
    — Съмнявам се — прекъсна го офицерът, проверил неговия документ за самоличност при влизането му в страната. — Разглеждаме внимателно снимката в паспорта, и после сканираме паспорта с автоматичен четец, който проверява номера на документа в международния регистър на ИКАО[69].
    — … или друга жена, минала паспортната проверка с истинския си паспорт, е пътувала под самоличността ни Аделе Ветлесен. Това е напълно възможно, защото на гишето за летищна проверка и на проверката преди качване на борда, никой не проверява номерата на паспортите на пътниците.
    — Правилно — потвърди офицерът и пооправи баретата си. — Служителите на авиокомпаниите проверяват единствено дали снимката в паспорта отговаря на лицето пред тях. За да се качиш на борда, е достатъчно да си извадиш фалшив паспорт за петдесет долара. Ала когато пристигнеш на другото летище, подлежиш на паспортна проверка, при която служителите проверяват номера на паспорта и веднага разбират дали е фалшив. И все пак остава въпросът защо да ви помагаме, господин Хуле. Ако сте упълномощен от норвежките власти, моля да ни удостоверите това с официален документ.
    — Възложиха ми мисия в Конго — излъга Хари. — Но там не открих нищо. Аделе Ветлесен се намира в неизвестност и се опасяваме, че е станала поредната жертва на сериен убиец, отнел живота на поне три жени, сред които и норвежка депутатка. Името й е Марит Улсен, можете да проверите в интернет. Наясно сте с официалната процедура: трябва да се прибера в Норвегия, да изискам необходимите документи по каналния ред и чак тогава да ви моля за съдействие, но така ще изгубим ценно време, а убиецът ще увеличи преднината си и ще му се отвори възможност да убие още невинни хора.
    Хари установи, че думите му оказаха необходимото въздействие. Жената и двамата офицери си размениха николко думи и жената излезе.
    Зачакаха мълчаливо.
    Хари погледна часовника. Още не бе минал летищната проверка.
    След шест минути чуха тракане на токчета.
    — Ева Русенберг, Юлиана Верни, Вероника Раул Гуено и Клеър Хобс — изстреля тя, повдигна си очилата и сложи върху масата пред Хари четири имигрантски карти — всичко това, преди вратата да се хлопне зад гърба ѝ.
    — Тук рядко пристигат жени от Европа — поясни тя.
    Хари огледа картите. И четирите жени бяха посочили в кой хотел смятат да отседнат, но нито една не бе избрала "Горила". Хари провери адреса им по местоживеене: срещу Ева Русенберг пишеше "Стокхолм".
    — Благодаря — кимна Хари и преписа имената, адресите и номерата на паспортите върху касов бон от такси, който намери в джоба на якето си.
    — Съжалявам, че не разполагаме с повече информация — жената пак си оправи очилата.
    — Напротив. Много ми помогнахте. Наистина.
    — А сега, господин полицай… — подхвана високият слаб офицер и върху черното му лице блесна усмивка.
    — Да?
    — … е време да ви регистрираме за полета към Найроби.
    — Да, но… — Хари си погледна часовника. — Май ще се наложи да хвана следващия.
    — Следващия ли?
    — Трябва да се върна в хотел "Горила".

    Кая се возеше във вагон първа класа. Екстрите включваха безплатни вестници, две чаши кафе и ток за лаптопа, но пътниците се возеха натъпкани като сардели. Телефонът ѝ звънна и тя побърза да влезе в един от по-евтините вагони — бяха почти празни, — за да разговаря на спокойствие.
    — Къде си? — попита Хари.
    — Във влака. Тъкмо подминахме Хьонефос. А ти?
    — В хотел "Горила" в Кигали. Разгледах формуляра попълнен на името на Аделе Ветлесен. Ще хвана следобедния полет. Ще се прибера утре сутринта. Моля те, обади се на твоя обожател, Тиквата от Драмен, и му поискай пощенската картичка, която Аделе е изпратила на съквартиранта си. Може да слезеш на гарата в Драмен, нали влакът има престой там.
    — Май ще си насиля късмета, но ще опитам. За какво ти е картичката?
    — Искам да сравня подписите. Преди в КРИПОС работеше графолог на име Жан Хю. Наскоро го пенсионираха по болест. Повикай го в Управлението утре в седем.
    — Толкова рано? Не е ли…
    — Права си. Ще сканирам и ще ти изпратя по имейл формуляра на Аделе, а довечера ти ще го занесеш заедно с картичката в дома на Жан.
    — Довечера?
    — Жан ще ти се зарадва. Ако си имала други планове ще се наложи да ги промениш.
    — Добре. Извинявай за снощното обаждане.
    — Няма нищо. Забавна история.
    — Бях малко пийнала.
    — Разбрах.
    Хари затвори.
    — Благодаря за помощта — кимна той на рецепционистката.
    Тя се усмихна в отговор. Кафявият плик най-после се сдоби с нов собственик.

    Шещи Рьодсмуен влезе в общото помещение и се приближи до жената, седнала до прозореца. Тя гледаше кик дъждовните капки се сипят върху дървените къщи в квартал "Сандвикен". Пред нея стоеше недокоснато парче торта със свещичка.
    — Дежурната сестра е намерил този телефон в стаята ти, Катрине — тихо съобщи психиатърката. — Нали знаеш, че разговорите по мобилен телефон са забранени?
    Катрине кимна.
    — Сега звъни — доктор Рьодсмуен ѝ подаде телефона.
    Катрине Брат го взе и натисна зелената слушалка.
    — Аз съм. Сдобих се с четири женски имена — започна гласът от другата страна на линията. — Искам да разбереш коя от тях не се е регистрирала за полет RA101 за Кигали на двайсет и пети ноември и дали въпросната жена фигурира в базата данни на хотел в Руанда през същата нощ.
    — Добре съм, лельо.
    Секунда мълчание.
    — Ясно. Обади се, когато можеш.
    Катрине върна телефона на Шещи Рьодсмуен.
    — Леля ми: поздравява ме за рождения ден.
    Доктор Рьодсмуен поклати глава.
    — Правилникът не разрешава употреба на мобилни телефони, но не виждам нищо лошо да имаш такъв в себе си, стига да не го използваш. Само гледай сестрата да не го забележи, нали?
    Катрине кимна и лекарката се отдалечи. След малко пациентката се отправи към стаята за свободни занимания. На прага я застигна гласът на сестрата:
    — Къде отиваш, Катрине?
    — Да редя пасианси — отвърна тя, без да се обръща.

Трийсет и трета глава
Лайпциг

    Гюнар Хаген се качи на асансьора и кабината започна да се спуска надолу. Надолу… Падение. Поражение. Разгром.
    Излезе и тръгна през пасажа. Белман удържа на думата си — не го изпя на началниците. Дори му подхвърли спасителен пояс: висок пост в новия КРИПОС с разширени правомощия. Хари му изпрати кратък, сбит рапорт. Никакви резултати. Всеки идиот би разбрал, че е крайно време да заплува към спасителния пояс.
    Хаген отвори вратата в дъното на пасажа, без да чука.
    Кая Сулнес го посрещна с мека усмивка, а Хари Хуле — седнал пред монитора с телефон до ухото, — дори не се обърна. Само изломоти едно "сядай, шефе, искаш ли малко горчиво кафе", сякаш дух бе предизвестил появата на Хаген. Началникът обаче остана прав до вратата:
    — Разбрах, че не сте открили Аделе Ветлесен. Време е да си съберете нещата и да се изнесете оттук. Ултиматумът изтече. Чакат ви други случаи. За Хари не знам, но ти, Сулнес, ще трябва да се заемеш с обичайните си задължения.
    — Danke schön, Günther — благодари Хари на събеседника си по телефона, затвори и се завъртя на стола към Хаген.
    — Danke schön? — изуми се главният инспектор.
    — Говорих с колегите от Лайпциг — поясни Хари. — Шефе, да не забравя: имаш много поздрави от Катрине Брат. Нали я помниш?
    — Тя не е ли в психиатрична клиника? — Хаген изгледа Хари с недоверие.
    — Да — потвърди старши инспекторът, стана и отиде до кафемашината. — Но е адски добра в търсенето по интернет. Като заговорихме за търсене…
    — Какво?
    — Как ти звучи да ни отпуснеш неограничен аванс за издирвателна акция?
    Втрещен, Хаген изгледа Хари. После се разсмя:
    — Шегуваш се! Току-що профукахте половината от тазгодишните средства за командировки, а сега искаш да дам ход на скъпа издирвателна акция! Настоявам да преустановите всички действия по случая веднага! Ясно?
    — Изясниха ми се… — кимна Хари, наля кафе в две чаши и подаде едната на Хаген —… много неща. А съвсем скоро и ти ще разбереш за какво говоря, шефе. Седни на стола ми и слушай.
    Хаген погледна Хари, после Кая. Недоверчиво присви очи към съдържанието в чашата си. После седна.
    — Имате две минути.
    — Нещата са много прости — подхвана Хари. — Според списъка на пътниците на авиокомпания "Брюксел Еър" Аделе Ветлесен е отпътувала за Кигали на двайсет и пети ноември. Паспортната проверка на летището в Руанда обаче не е регистрирала пристигащ пътник с такова име. Явно друга жена е пътувала с фалшив паспорт на името на Аделе. Това не е проблем до кацането в Кигали. Там обаче паспортите минават през електронен четец, който проверява номера им. Затова на летището въпросната жена е използвала истинския си паспорт. Служителите нямат навика да изискват от пристигащите пътници самолетен билет и по тази причина несъответствието на имената остава незабелязано. Досега.
    — Значи си намерил доказателства за такова несъответствие.
    — Да.
    — Може служителите да са допуснали администратинна грешка и да не са регистрирали паспорта на Аделе.
    — Може, но има и друго… — Хари даде знак на Кая ди извади пощенската картичка. Хаген различи нещо като димящ вулкан. — Изпратена е от Кигали в деня на пристигането ѝ. Първо, на снимката е вулканът Нирагонго, който се намира в Конго, а не в Руанда, и второ, Жан Хю се съгласи да сравни подписа върху картичката с подписа върху формуляра, който мнимата Аделе Ветлесен е попълнила при регистрацията си в хотел "Горила".
    — Графологът потвърди онова, което се вижда и от пълен лаик: почеркът не съвпада — поясни Кая.
    — Добре де, разбрах. Накъде биете?
    — Явно някой много се е постарал да инсценира заминаването на Аделе Ветлесен за Африка. Според мен тя не е напускала Норвегия. Просто някой я е накарал да напише картичката. Друга жена я пренася до Африка и я изпраща оттам. Цялата тази постановка цели да ни убеди, че Аделе е заминала за Африка, открила е мъжа на мечтите си и съобщава на съквартиранта си да я очаква най-рано през март.
    — Някакви предположения кой е изиграл ролята на Аделе Ветлесен?
    — Да.
    — Да?
    — В документацията за имигрантите, пристигнали и Кигали, служителите на летището откриха карта на името на Юлияна Верни. Според нашата откачена приятелка в Берген, това име не фигурира нито в списъците на самолетните компании, обслужващи полети до Руанда, нито в електронните системи на местните хотели. Юлияна Верни се появява обаче в списъка на пътниците на компания "Руанда Еър" три дни по-късно.
    — Да те питам ли как сте се сдобили с тази информации?
    — Не, шефе. Но навярно ще ви интересува коя е и къде живее въпросната Юлияна Верни.
    — А именно?
    — Според данните върху имигрантската ѝ карта живее и Лайпциг, Германия. Ходил ли си в Лайпциг, шефе?
    — Не.
    — Н аз не съм. Но знам, че там са родени Гьоте, Бах и още един композитор… как му беше името?
    — Какво общо има това с…
    — Освен това Лайпциг е известен с главните архиви на ЩАЗИ, тайната полиция. Градът се намира на територията на бившата ГДР. Знаехте ли например, шефе, че по време на четирийсетгодишното разделение населението на Източна и Западна Германия е развило различно произношение? Човек с тънък езиков усет веднага може да разпознае дали говори с източно-, или със западногерманец.
    — Хари…
    — Извинявай, шефе. Сега към същината: в деня, когато Аделе Ветлесен следва да е пристигнала в Кигали, жена с източногермански диалект се е намирала в град Гома в Конго — само на три часа път от Кигали — и си е купила оттам предмет, с който — убеден съм — са били убити Боргни Стем-Мюре и Шарлоте Лол.
    — Поискахме от немската полиция да ни изпрати копие от паспорта на тази жена. При издаване на документи властите са длъжни да съхраняват и копие — обясни Кая и подаде на Хаген лист.
    — Външният ѝ вид съвпада с описанието на Ван Борст Юлиана Верни наистина има едри ръждивочервени къдрици — допълни Хари.
    — Керемиденочервени — коригира го Кая.
    — Какво? — не разбра Хаген.
    — Има паспорт от по-стар вид. Там се упоменава цветът на косата. В нейния случай: керемиденочервен. Типично немска прецизност — поясни Кая.
    — Помолих колегите от Лайпциг да конфискуват паспорта ѝ и да проверят дали има печат от Кигали на съответната дата.
    Вторачен в листа с невиждащи очи, Гюнар Хаген сякаш се опитваше да осмисли всичко, чуто дотук. Накрая повдигна едната си рошава вежда:
    — Да не би да твърдиш… че си открил човека, който… — Хаген преглътна, все едно се мъчеше да намери по-витиевата формулировка от страх да не прогони това чудо, този мираж. Накрая реши да говори без заобикалки: — който е извършил убийствата?
    — Още нищо такова не съм казал. В момента колегата ми от Лайпциг проверява личните данни и евентуално криминалното досие на фройлайн Верни. Съвсем скоро ще узнаем малко повече за нея.
    — Прав си — усмивката на Хаген се изпари. — Според теб дали има надежда тя да е…
    — Сто процента е мъртва, шефе — поклати глава Хари.
    — Но…
    Телефонът звънна.
    — Да, Гюнтер — обади се Хари и повтори с престорена усмивка: — Да, Хари Клайн. Точно така.
    Гюнар Хаген и Кая гледаха Хари, докато той мълчаливо изслушваше информацията на колегата си. Благодари му и затвори. Изкашля се.
    — Мъртва е.
    — Както предрече — кимна Хаген.
    — Не Аделе, а Юлиана Верни. На втори декември открили тялото ѝ в река Елстер.
    Хаген изруга беззвучно.
    — От какво е починала? — попита Кая.
    — Удавяне — отвърна Хари, вперил поглед напред.
    — Може да е било нещастен случай.
    — Не — поклати глава Хари. — Не се е удавила във водата. В настъпилата тишина чуха тракането на котлите в съседното помещение.
    — Прободни рани в устата? — попита Кая.
    — Точно двайсет и четири на брой — кимна Хари. — Изпратили са я в Африка, за да донесе оръжието за собственото си убийство.

Трийсет и четвърта глава
Средноголяма любов

    — Следователно Юлиана Верни е открита мъртва в Лайпциг три дни след като се е прибрала от Кигали — пресметна Кая. — Заминала е за столицата на Руанда под името Аделе Ветлесен, регистрирала се е в хотела пак с фалшива самоличност и е изпратила картичка, написана от истинската Аделе Ветлесен вероятно под чужда диктовка.
    — Точно така — потвърди Хари, който приготвяше нова доза кафе.
    — И подозирате, че Верни е имала съучастник, който я е убил, за да заличи следите? — попита Хаген.
    — Да.
    — Значи трябва само да открием какво ги е свързвало Едва ли ще отнеме много време. Ако наистина са извършвали заедно престъпления, двамата сигурно са контактували често.
    — Според мен няма да е никак лесно — възрази Хари.
    — Защо?
    — Защото Юлиана Верни има криминално досие — Хари затръшна капака на машината и натисна копчето. — Наркотици, проституция, скитничество. Накратко, хора като нея веднага се съгласяват да извършат какво ли не срещу достатъчно пари. Всички обстоятелства сочат, че човекът, който стои зад всичко това, се е постарал да не остави следи. Действал е много предпазливо. Катрине откри например, че Верни е пътувала от Лайпциг за Осло и оттам — за Кигали с фалшив паспорт. Въпреки това разпечатката от мобилния ѝ телефон не показва нито входящи, нито изходящи разговори с норвежки номер. Този човек не е вчерашен.
    — За малко… — въздъхна Хаген.
    Хари седна върху бюрото.
    — Възникна и друг проблем, шефе. Гостите в "Ховасхюта" през онази нощ.
    — Какво за тях?
    — Не е изключено скъсаният лист с имената да се превърне в списък на жертвите на убиеца. Трябва да ги предупредим.
    — Как? Не знаем кои са.
    — Ще пуснем информация по медиите, независимо че така убиецът ще разбере по каква следа работим.
    — Списък на жертвите… — Хаген поклати глава. — Чак сега ли се сети?
    — Знам, знам, шефе — Хари го погледна в очите. — Ако още след като се натъкнахме на липсващия лист в "Ховасхюта", бях разпространил предупреждение по медиите, сега Елиас Скут можеше да е жив.
    В стаята настъпи мълчание.
    — Не можем да искаме съдействие от медиите — отсече Хаген.
    — Защо?
    — Ще отправим призив към хората, нощували в хижата през онази нощ, да се свържат с нас и така ще разберем какво се е случило — настоя и Кая.
    — Невъзможно — Хаген стана. — Работим по случай с изчезнало лице и се натъкваме на връзка със случай, възложен на КРИПОС. Длъжни сме незабавно да ги уведомим за откритията си и да оставим нещата в техни ръце. Ще се обадя на Белман.
    — Почакай! — спря го Хари. — И ще му позволиш да се накичи с всички лаври?
    — Не бъди толкова сигурен, че ще има слава за поделяне — напомни Хаген и тръгна към вратата. — Започвайте да се изнасяте оттук.
    — Не е ли прекалено прибързано? — попита Кая.
    Двамата мъже я погледнаха въпросително.
    — Все пак още не сме намерили изчезналата жена. Не е ли редно да я открием, преди да разчистим офиса?
    — И как предлагаш да я открием? — поинтересува се Хаген.
    — Ще започнем издирвателна акция, както предложи Хари преди малко.
    — Дори не знаете къде да търсите.
    — Напротив, Хари знае.
    Старши инспекторът, с каната в ръка, тъкмо наливаше в чашата си мръснокафявата течност.
    — Знаеш ли наистина? — усъмни се Хаген.
    — Да, разбира се.
    — И къде ще я търсим?
    — Ще възникнат неприятности.
    — Млъквай и изплюй камъчето — сопна се Хаген, без да си дава сметка колко противоречива команда даде, защото за пореден път се канеше да се вслуша в шантавите идеи на високия рус старши инспектор.
    Какво притежаваше Хари Хуле, та винаги съумяваше да завлече някого със себе си, докато пропада?

    Улав Хуле вдигна глава. Жената, която дойде със сина му, направи лек реверанс и се представи. Хари забеляза, че баща му я хареса. Често изразяваше съжаление, задето жените отдавна вече са престанали да се държат като дами.
    — Значи, работите заедно с Хари? — попита Улав Хуле. — Синът ми, надявам се, се отнася уважително към вас.
    — Организираме издирвателна акция — обясни Хари. Отбихме се само да проверим как си.
    Баща му се усмихна немощно, сви рамене и му даде знак да се приближи. Хари се наведе, изслуша го и се отдръпна.
    — Всичко ще се оправи — увери той баща си с леко задавен глас и се изправи. — Довечера ще дойда пак.
    В коридора Хари спря Алтман и даде знак на Кая да продължи напред.
    — Искам да те помоля за услуга — Хари се увери, че колежката му не може да го чуе, и продължи: — Баща ми изпитва нетърпими болки. Току-що ми го сподели. Няма да го признае пред медицинския персонал; не иска да му давате повече болкоуспокояващи. Изпитва маниакален страх от… наркотични средства, защото в семейството ни има такъв случай.
    — Ясно — отвърна Алтман с особеното си "с". — Проблемът е, че непрекъснато снова между отделенията.
    — Моля те като приятел.
    Алтман присви очи зад очилата, вторачи се за миг в точка между себе си и Хари и кимна:
    — Ще видя какво мога да направя.
    — Благодаря ти.
    Докато Кая шофираше, Хари говореше по телефона с дежурния началник на пожарната в квартал "Брискебю".
    — Баща ти изглежда свестен човек — отбеляза тя, след като Хари приключи разговора си.
    — Майка ми го направи добър — отвърна той. — Докато беше жива, непрекъснато го насърчаваше да проявява доброто в себе си.
    — Да не би и ти да си изпитал същото?
    — Какво?
    — Някой да е отключил добрите ти страни.
    Хари погледна през прозореца и кимна.
    — Ракел ли?
    — Ракел и Олег.
    — Извинявай, не исках…
    — Няма проблем.
    — Просто когато постъпих в Отдела, всички говореха за Снежния човек; как едва не ги убил. И тях, и теб. Но ти и Ракел сте се разделили преди този случай, нали?
    — Горе-долу.
    — Поддържаш ли връзка с тях?
    Хари поклати глава:
    — Трябва да се опитаме да продължим напред и да помогнем на Олег да забрави за случилото се. Още е малък, ще го надрасне.
    — Не е много сигурно — възрази Кая и се усмихна носталгично.
    — А кой е насърчавал твоите добри страни?
    — Евен — отвърна тя без капка колебание.
    — А не някоя голяма любов?
    — Не, не и любов XL. Имала съм по-малки любови и една средноголяма.
    — А да си хвърлила око на някого?
    — Хвърлила око? — засмя се тя.
    — В тази област си служа с доста остаряла лексика — усмихна се Хари.
    — Амииии… малко съм хлътнала по един тип.
    — И какви са изгледите за успех?
    — Лоши.
    — Нека позная — Хари свали прозореца и си запали цигара. — Женен е и ти обещава да напусне жена си и деца ги, но така и не го прави.
    — Нека позная — засмя се тя. — Ти си от онези хора, които се смятат за ненадминати таланти в разгадаването на чужди съдби, защото помнят само случаите, когато предположенията им са се потвърдили.
    — Помолил те е да му дадеш малко време, нали?
    — Пак сгреши — поклати глава тя. — Нищо не ми е казвал.
    Хари кимна. Поколеба се дали да продължи да я разпитва, но внезапно усети, че не желае да дълбае повече.

Трийсет и пета глава
Водолазен скок

    Над тъмната лъскава повърхност на Люсерен се носеше мъгла. Покрай брега дърветата приличаха на навъсени мълчаливи свидетели с поприведени рамене. Тишината нарушаваха команди, разговори по радиостанцията и плясъци, когато водолазите се гмуркаха заднешком през борда на гумените лодки. Започнаха акцията от плитчините покрай брега, близо до някогашната въжарница. Ръководителите на подводното спускане изпращаха хората си да оглеждат дълбините във всички посоки, а те, надвесени над карта, разчертана на квадрати, отбелязваха кои части от района са покрили и сигнализираха на водолазите с подръпване на въжетата, когато искаха да прекратят търсенето или да се върнат. Професионално обучените за спасителни операции гмуркачи — какъвто бе и Ярле Андреасен, — имаха и прикрепени към маските им тръби, за да поддържат непрекъсната комуникация с наземния екип. Ярле взе свидетелството си за правоспособност само преди шест месеца и пулсът му все още се покачваше по време на гмурканията. А високият пулс автоматично означава по-високо потребление на въздух. По-опитните му колеги от противопожарната служба му измислиха прозвището Поплавъка, защото много често излизаше на повърхността, за да смени бутилката с дихателна смес.
    Ярле знаеше, че горе, над водата, свети слънце, ала тук, долу, цареше тъмна нощ. Опитваше се да плува метър и половина над дъното — съгласно инструкциите, — но въпреки това с движенията си раздвижваше пясък, който отразяваше светлината от фенера му и частично го заслепяваше. Независимо от другите водолази само на метри от него, Ярле се чувстваше самотен. Самотен и вкочанен до мозъка на костите. А издирвателните работи можеха да се проточат още часове. Вече бе изразходил повече въздух от другите и се ядоса на себе си. Някак щеше да се примири, ако смени бутилката си преди професионалните водолази, но не и ако изплува преди доброволците от местните водолазни клубове. Вторачи се напред и спря да диша. Действието му не беше съзнателно старание да намали потреблението на въздух. Причината се криеше другаде: в средата на светлия конус, в поклащащата се гора от стъбла на подводни растения, избуяли близо до брега, се носеше тяло. Тяло, чието място не беше под водата, защото не можеше да живее тук. Чужд елемент. Именно това го правеше едновременно невероятно и плашещо. А навярно злокобният му вид идваше от светлината на фенера, която се отразяваше в тъмните очи и им вдъхваше живот.
    — Всичко наред ли е, Ярле? — обади се ръководителят.
    Той зорко следеше как дишат водолазите му и дали промените в дишането им не са сигнал за тревога или за усилие да запазят спокойствие.
    Когато човек се потопи на дълбочина повече от двайсет метра, в кръвта нахлува допълнително количество азот и понякога настъпва така нареченият дълбинен унес — азотна наркоза. Под влияние на азота хората започват да забравят и дори наглед съвсем прости задачи ги затрудняват. При още по-голяма дълбочина съзнанието на водолазите се замъглява, получават тунелно зрение и дори се случва да действат нерационално. Ярле не знаеше дали е мит, но беше чувал за водолази, които под влияние на азотна наркоза изваждали наустниците на апаратите си петдесет метра под вода. Досега впечатленията на Ярле от дълбинния унес се изчерпваха със съвсем приятно спокойствие, каквото го обземаше и след чаша червено вино, изпито в компанията на приятелката му.
    — Всичко е наред — потвърди той и пак задиша нормално.
    Жадно пое сместа от кислород и азот в дробовете си и чу бълбукане на мехурчета въздух, които се издигаха от резервоара му на "чепки" към повърхността.
    Оказа се едър елен, обърнат надолу с главата, все едно пропаднал по стръмнина с рогата напред. Навярно се с приближил до брега да пасе и се е подхлъзнал или някой го е подгонил да влезе във водата. Ярле не се сещаше за друга причина еленът да се намира в езерото. Сигурно се е заплел в тръстиката и в няколкометровите стъбла на водните лилии и при опита да се освободи от примката им се е оплел още по-здраво в лепкавите им зелени пипала, предположи водолазът. Потънал е и е продължил да се бори, но се е удавил. Тялото е слязло чак на дъното на езерото, където е престояло, докато в резултат от взаимодействието между телесната химия и бактериите във водата се е напълнило с газ и пак е изплувало на повърхността, но без да освободи рогата си от хватката на гъстата растителност. Няколко дни по-късно газът от тялото му се е изпарил и то пак е потънало. Точно като удавил се човек. Навярно същото се е случило и с удавницата, която търсеха. Досега не бяха открили тялото, защото не бе изплувало. Вероятно се намира долу, покрито със слой кал, която ще се разлети, когато наближат. Именно порили тази кал тайните на малки подводни участъци дълго оставаха неразкрити.
    Ярле Андреасен извади масивния си водолазен нож, преплува до елена и преряза стъблата, усукани около рогата му. Досещаше се, че постъпката му ще предизвика неодобрение у началниците му, но просто не би понесъл мисълта великолепното животно да остане под водата. Трупът се издигна на половин метър, но няколко стъбла все още го задържаха. Той ги преряза внимателно, като се стараеше въжето му да не попадне между тях. Изведнъж усети как някой дръпна въжето силно, сякаш раздразнено. За миг Ярле изгуби концентрация. Ножът се изплъзна от ръката му. Насочи фенера към дъното и за малко зърна как острието потъва в калта. Предпазливо се спусна нататък и протегна ръка към дъното, а калта полетя към него като рехава мъгла. Опипа дъното: камъни, клони, гладки и хлъзгави от продължителния досег до изгнила материя и водорасли. И нещо твърдо. Верига. Сигурно от лодка. Дълга верига. Нещо друго. Твърдо. Очертанията на дупка, отвор. Чу бълбукане на мехурчета, а после разтълкува звука: изплаши се.
    — Какво става, Ярле? Ярле?
    Този път нещо не беше наред. Защото дори през дебелите ръкавици, дори с мозък, изпитващ недостиг на кислород, Ярле беше сигурен къде е попаднала ръката му: в зиналата уста на човек.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Трийсет и шеста глава
Хеликоптер

    Микаел Белман пристигна до езерото Люсерен с хеликоптер. Витлата разсичаха мъглата и я превръщаха в облаци от захарен памук, докато инспекторът от КРИПОС пресичаше с превит гръб полето зад въжарницата. След него подтичваха Колка и Бийвъс. От срещуположната страна се зададоха четирима мъже с носилка на ръце. Белман ги спря и отметна одеялото. Носачите обърнаха глава на другата страна, а началникът се надвеси над носилката да огледа голия побелял и отекъл труп.
    — Благодаря — кимна той и им даде знак да продължат към хеликоптера.
    Белман спря на върха на възвишението. В подножието хората се бяха струпали между постройката и брега на езерото. Сред водолазите, които сваляха аквалангите и костюмите си, Белман зърна Беате Льон и Кая Сулнес. Малко по-далеч от тях Хари Хуле разговаряше с някакъв мъж. Вероятно местният ленсман Скай, предположи Белман.
    Главният инспектор даде знак на Бийвъс и Колка да изчакат и пъргаво се спусна по склона.
    — Добър ден, Скай — Белман изтупа дълго си палто от полепилите се съчки. — Казвам се Микаел Белман, главен инспектор в КРИПОС. Разговаряхме по телефона.
    — Сещам се — потвърди Скай. — Чухме се вечерта, когато хората му откриха въжето — той посочи с палец Хари Хуле.
    — И той отново е тук, разбира се. Въпросът е какво прави на местопрестъпление в моя ресор.
    — Ще ти кажа — изкашля се Хари. — Първо, това не може да се нарече местопрестъпление. Второ, търся изчезнало лице. А по всичко личи, че начинанието ми се увенча с успех. Как върви разследването на тройното убийство? Натъкнахте ли се на някакви следи? Нали получи сведенията за "Ховасхюта"?
    Белман стрелна Скай предупредително с очи и ленсманът побърза да се отдалечи.
    Белман плъзна поглед над водата, и прокара показалец по долната си устна, все едно избърсва вазелин.
    — Е, Хуле, вече си наясно, че току-що се погрижи както ти, така и началникът ти Гюнар Хаген не просто да изгубите работата си, а и да бъдете обвинени в неизпълнение на служебни задължения.
    — Мм. Защото си вършим работата ли?
    — Министърът на правосъдието ще изиска от вас подробно обяснение защо сте дали ход на издирвателна акция в района, откъдето убиецът на Марит Улсен е взел въжето, на което я е обесил. Дадох ви шанс, но вие го пропиляхте. Играта свърши, Хуле.
    — Ще изпратим на министъра нужното обяснение за действията ни, Белман. Ще го уведомим, че сме уточнили произхода на въжето, стигнали сме до Елиас Скуг, открили сме липсващ лист в списъка с гостите в "Ховасхюта"; открили сме четвърта жертва на име Аделе Ветлесен и днес сме намерили тялото ѝ. Постигнахме такъв резултат със скромен екип, докато разследването на КРИПОС от два месеца е в пълен застой въпреки многобройния екип и неограничените ресурси. Нещо да кажеш, Белман?
    Микаел не отговори.
    — Да не се опасяваш, че тези факти ще повлияят върху преценката на министъра кое звено притежава по-сериозна компетентност в разследването на убийства?
    — Не надценявай картите си, Хуле. Ще те смачкам за нула време — щракна с пръсти той, за да онагледи думите си.
    — Добре. Никой от двама ни не държи печеливша комбинация. Какво ще кажеш да преместим залога за следващата игра?
    — Какво искаш да кажеш?
    — Получаваш всичко, с което разполагаме. Включително славата от успеха.
    — И защо ще ни помогнеш? — изгледа го недоверчиво Белман.
    — Много просто — Хари извади последната цигара от кутията. — Плащат ми, за да хвана убиеца. Това ми е работата.
    Белман направи кисела гримаса. Главата и раменете му се разтресоха, все едно се смее, но не издаде никакъв звук.
    — Можем да хванем убиец с общи усилия, Белман. Нима това не е по-важно в момента от междуведомствените борби за надмощие?
    — Не ми… — извика Белман, но млъкна, защото няколко души се обърнаха. Приближи се до Хари и понижи глас: — Не ми говори като на идиот, Хуле.
    Вятърът духна дима от цигарата на Хари право в лицето на Белман, ала той дори не мигна. Хари сви рамене.
    — Знаеш ли какво си мисля, Белман? Властта и политиката не те интересуват толкова много. По-скоро в теб продължава да живее малкото момче, което иска да изглежда герой. И сега се страхуваш да не накърня епичния ти образ. Може да премерим сили по най-банален начин: сваляме циповете и се състезаваме чия струя ще стигне до лодката на водолазите.
    Този път Микаел Белман се разсмя с цяло гърло.
    — Съветвам те да четеш предупредителните надписи, Хари.
    Дясната му ръка рязко дръпна цигарата от устата на Хари и я хвърли в езерото. Чу се съскане от досега на пламъка с водата.
    — Тютюнопушенето убива. Приятен ден.
    Докато хеликоптерът се издигаше във въздуха, Хари гледаше как последната му цигара се носи по водната повърхност. Сива мокра хартия с мъртъв черен връх.

    По здрач водолазният екип остави Хари, Кая и Беате на брега до паркинга. Под дърветата нещо се раздвижи и след малко последва залп от светкавици. Хари инстинктивно вдигна ръка и различи гласа на Рогер Йендем в тъмното:
    — Хари Хуле, носят се слухове, че сте открили трупа на млада жена. Как се казва, смъртта ѝ има ли връзка с другите убийства?
    — Без коментар — Хари си проправяше път, полузаслепен от светкавиците. — Проведохме издирвателна акция. Мога единствено да кажа, че намереното тяло най-вероятно е на изчезнала жена. Колкото до убийствата, съветвам те да говориш с КРИПОС.
    — Как се казва жената?
    — Тепърва ще се опитаме да установим самоличността ѝ. Първо трябва да уведомим близките ѝ.
    — Но не изключвате…
    — На този етап не изключвам нищо, Йендем. Пресслужбата ще разпрати съобщение до медиите.
    Хари се качи в колата, където Кая вече бе запалила двигателя, а Беате — седнала отзад. Поеха бавно по улицата, а зад тях продължиха да проблясват светкавици на фотоапарати.
    — Е? — подхвана Беате Льон и се наведе между двете предни седалки. — Още не сте ми обяснили как ви хрумна да търсите тялото на Аделе Ветлесен точно тук.
    — Съвсем проста дедуктивна логика — отвърна Хари.
    — Разбира се — как не се сетих?! — въздъхна Беате.
    — Срамота е, че не ми хрумна по-рано. Толкова време си блъсках главата защо убиецът си е направил труда да ходи до стара въжарница само за да вземе оттам въже, което — за разлика от купешко — веднага ще ни насочи към мястото, откъдето го е взел. За отговора на този въпрос — впрочем съвсем очевиден — ме подсети дълбоко африканско езеро. Убиецът се е намирал близо до въжарницата по някаква работа, за която му е дотрябвало въже. Влязъл е, взел е едно, използвал е част от него, а по-късно е намерил приложение на остатъка — примка около врата на Марит Улсен. В района го е довела необходимостта да се отърве от друго тяло — на Аделе Ветлесен. Спомнете си думите на ленсман Скай: този край на езерото е най-дълбок. Убиецът е напълнил панталона ѝ с камъни и е усукал въжето около кръста и крачолите ѝ, а после я е хвърлил през борда.
    — Откъде знаеш, че е била мъртва, преди да я донесе тук? Може да я е удавил.
    — По шията ѝ имаше голяма порезна рана. Очаквам аутопсията да покаже липса на вода в дробовете ѝ.
    — И наличие на кетаномин в кръвта като при Шарлоте и Боргни.
    — Значи, този кетаномин представлява бързодействащо упойващо средство. Странно, за пръв път чувам за него — призна Хари.
    — Не е никак странно. Кетаноминът е стар евтин аналог на кеталара, който се използва в анестезиологията. Предпочитат го, защото не повлиява самостоятелното дишане на пациента. През деветдесетте години в страните от ЕС и Норвегия забраниха употребата на кетаномина заради тежките странични ефекти. В момента може да се купи само в страни от Третия свят. КРИПОС възлагаха много надежди на тази следа, но не стигнаха доникъде.
    Четирийсет минути по-късно спряха пред Отдела по експертно-криминалната дейност да оставят Беате. Хари даде знак на Кая да изчака и слезе да поговори с Беате на четири очи.
    — Искам да те питам нещо.
    — Кажи — Беате разтърка ръце и потръпна от студ.
    — Защо не изпрати Бьорн на предполагаемото местопрестъпление, а дойде ти?
    — Белман му възложи специална задача.
    — Каква? Да измие тоалетните?
    — Не, да координира сътрудничеството между криминалните експерти и КРИПОС.
    — Какво? — повдигна вежди Хари. — Повишил го е?
    — Бьорн отдавна заслужава повишение — сви рамене Беате. — Време беше да го получи. Нещо друго?
    — Няма.
    — Лека вечер.
    — И на теб. Или, впрочем, чакай малко. Нали помниш, че ти се обадих с молбата да предадеш на Белман информацията за намереното въже? Кога му го каза?
    — Ти ми се обади през нощта и аз изчаках до сутринта. Защо питаш?
    — Просто така. Нищо конкретно.
    Качи се в колата. Кая тъкмо прибираше телефона в джоба на якето си.
    — На сайта на "Афтенпостен" вече са пуснали информация за намерения труп в езерото.
    — Вече?
    — Публикували са и голяма твоя снимка с имената ти, а отдолу пише, че оглавяваш разследването. И, разбира се, авторите на статията напомнят за другите убийства и търсят евентуална връзка.
    — Аха. Гладна ли си?
    — Да.
    — Някаква планове за вечерта? Ако нямаш, ще те водя на ресторант.
    — Чудесно! Къде?
    — В "Екеберг".
    — Уау! На луксозно място. Защо точно там?
    — Наскоро един приятел ми припомни стара история от ресторанта.
    — Каква?
    — Нищо особено, тийнейджърска работа…
    — Сериозно? Разкажи!
    Хари се засмя под нос. Докато пътуваха към центъра, а после — нагоре към възвишението Екеберг, Хари разказа на Кая за Килър Куин — кралицата на ресторанта, някога най-великолепния представител на функционалисткия стил в столичната архитектура. След скорошната реконструкция ресторантът си възвърна някогашния блясък.
    — През осемдесетте "Екеберг" се намираше в плачевно състояние и хората го бяха отписали. Превърна се в танцов локал — сборище на пияници, които канят жените на танц, като им обръщат чашите, а после започват да тътрузят крака по дансинга и да се подпират, за да не паднат.
    — Ясно.
    — С Йойстайн и Сабото много често ходехме до немските бункери в Нурщран да пием бира и да си пилеем младежките години. На седемнайсет събрахме смелост да отидем в ресторант "Екеберг". Излъгахме за възрастта и влязохме. Всъщност никой не ни поиска доказателство, че сме пълнолетни, защото заведението се нуждаеше от повече оборот. Оркестърът свиреше ужасно, но поне изцпълняваха "Nights in White Satin"[70]. Всяка вечер в ресторанта присъстваше атракцията на заведението. Наричаха и Килър Куин — не жена, а каравела.
    — Каравела? — засмя се Кая. — Хвърлила око?
    — Да. Вървеше гордо, с опънати платна, великолепна и страшна. Накичена като увеселителен парк, с извивки като екстремно влакче.
    — Значи, нещо като местен лунапарк? — разсмя се още по-гръмогласно Кая.
    — Горе-долу. Тя ходеше в ресторант "Екеберг", за да ѝ обръщат внимание и да я ухажват. И заради безплатните питиета, с която я черпеха поувехналите лъвове на дансинга. Ала никой не бе виждал Килър Куин да си тръгва с някого. Вероятно именно това предизвикваше силното ни въодушевление. Жена, принудена да се задоволява с ухажори под нивото си, но запазила все пак част от финеса си.
    — И?
    — Йойстайн и Сабото обещаха да ме черпят с уиски, ако я поканя на танц.
    Пресякоха трамвайните релси и поеха по стръмния склон към ресторанта.
    — И какво стана? — попита Кая.
    — Осмелих се да я поканя.
    — И?
    — Танцувахме, докато ѝ писна да я настъпвам и предложи да се поразходим. Тръгна пред мен. Това се случи през август, беше горещо, а наоколо, както виждаш, има само гора, гъста зеленина и мрежа от пътеки към забравени места. Бях пиян, но ужасно се притеснявах да не би тя да чуе треперенето в гласа ми, ако кажа нещо. Затова си мълчах. Тя нямаше нищо против да отговаря за разговора. А впрочем и за останалото. Попита ме дали искам да я придружа до дома ѝ.
    Кая се разкикоти.
    — Ау! И какво стана там?
    — Ще ти разкажа останалото, докато вечеряме.
    Спряха на паркинга, слязоха от колата и се качиха по стълбите пред входа. На вратата към ресторанта оберкелнерът ги приветства с "добре дошли" и ги попита за име. Хари отвърна, че не са запазвали предварително маса. Оберкелнерът едва се сдържа да не покаже досадата си.
    — Всички маси са запазени за следващите два месеца — изсумтя недоволно Хари, след като излязоха. Поне си купи цигари от бара. — Това място ми допадаше повече, когато водата стигаше почти до ресторанта, а зад външните тоалетни дебнеха плъхове. Тогава поне можехме да влезем.
    — Хайде да изпушим по цигара — предложи Кая.
    Отидоха до ниската балюстрада. Оттам гората се спускаше към града. Облаците на запад преливаха в оранжеви и червени багри, а колоните от автомобили по магистралата проблясваха в тъмното като фосфоресциращ планктон по морска повърхност. Градът, застинал в засада под тях, дебнеше като спотаил се хищник. Хари извади две цигари, запали ги и подаде едната на Кая.
    — Ще ми разкажеш ли и останалата част от историята? — попита Кая.
    — Докъде стигнах?
    — Отиде с Килър Куин в дома ѝ.
    — Не, тя само ме покани. Аз отказах.
    — Така ли? Лъжеш! Защо?
    — Същото ме попитаха и Йойстайн, и Сабото, когато се върнах на тяхната маса. Как да се чупя, щом ме чакат трима приятели и безплатно уиски, пошегувах се аз.
    Кая се разсмя и издуха кълбо дим към гледката.
    — Излъгах, разбира се. Решението ми не бе продиктувано от солидарност. Отправиш ли към мъж достатъчно съблазнително предложение, приятелството остава на заден план. Истината е, че не посмях да тръгна с Килър Куин. Тя ме плашеше до смърт.
    Постояха мълчаливо и, заслушани в далечното бучене на града, гледаха как димът от цигарите им бавно се раздипля и изчезва.
    — Изглеждаш умислен — отбеляза Кая.
    — Да, мисля за Белман. Чудя се откъде знае толкова много — не само, че съм се прибрал в Норвегия, а и с кой полет.
    — Сигурно е разбрал от колеги в Главното управление.
    — Мм. Днес, докато бяхме на езерото, Скай спомена, че Белман му се обадил за въжето вечерта, когато ние ходихме до въжарницата.
    — Така ли?
    — А Беате твърди, че е предала информацията на Белман чак на следващата сутрин.
    Хари проследи полета на горяща нишка тютюн надолу по склона.
    — Освен това повишиха Бьорн за координатор между Отдела по експертно-криминална дейност и КРИПОС.
    — Не е възможно, Хари — изгледа го ужасена Кая.
    Той не отговори.
    — Бьорн Холм! Нима допускаш, че е снасял на Белман върху какво работим? С Бьорн сте колеги отдавна и сте станали почти… приятели!
    — Както вече споменах — Хари сви рамене, хвърли фаса и го стъпка с пета, — за мъжа приятелството остава на заден план, когато получи достатъчно съблазнително предложение. Ще дойдеш ли да хапнем по едно меню на деня в "Скрьодер"?

    Вече сънувам непрекъснато. Беше лято и аз я обичах. Тогава бях съвсем млад и си мислех, че ако искаш нещо достатъчно силно, го получаваш.
    Аделе, ти имаше нейната усмивка, нейната коса, нейното невярно сърце. В интернет страницата на "Афтенпостен" прочетох, че са те намерили. Дано и отвън си изглеждала толкова противна, колкото беше отвътре.
    Пише, че случаят е възложен на старши инспектор Хари Хуле. Нали той залови Снежния човек. Навярно още има надежда полицията да спаси нечий живот.
    Разпечатах снимката на Аделе от сайта на "Ве Ге" и я закачих на стената до откъснатата страница с имената на гостите е "Ховасхюта". Заедно с моето остават още три.

Трийсет и седма глава
Психологически профил

    В "Скрьодер" предлагаха колбас със зеленчуци на тиган с гарнитура от яйца на очи и суров лук.
    — Чудесно — отбеляза Кая.
    — Днес готвачът явно не е пил — съгласи се Хари и посочи: — Виж.
    Кая се обърна към телевизора.
    Лицето на Микаел Белман изпълваше екрана. Хари даде знак на Нина да увеличи звука. Гледаше как устните на Белман се движат. Нежни, почти женствени черти. Под мощно извитите вежди проблясваха наситено кафяви очи. Белите петна по лицето му не го загрозяваха, тъкмо напротив: придаваха му вълнуващ вид на екзотично животно. Ако телефонният му номер — както номерата на повечето служители на реда — фигурираше в обществените указатели, входящата кутия на телефона му би се препълнила с есемеси от загорели фенки.
    Нина увеличи звука:
    — "… в "Ховасхюта" в нощта срещу осми ноември. Умоляваме гостите, нощували тогава в хижата, незабавно да се свържат с полицията."
    Репортажът приключи и водещият продължи със следващата новина.
    Хари избута настрани чинията си и махна на Нина да донесе кафе.
    — Да чуем какво мислиш за убиеца, след като намерихме Аделе. Направи му профил.
    — Защо? — Кая отпи от чашата с вода. — От утре ще работим по нов случай.
    — Ей така, за забавление.
    — Значи представата ти за забавление се припокрива с профилиране на сериен убиец?
    — Сигурно има подходящ отговор на въпроса ти, но в момента не ми хрумва — Хари почистваше зъбите си с клечка.
    — Ти си болен.
    — И така: що за човек е този убиец?
    — Първо, мъж е. И е сериен престъпник. Аделе не е била първата му жертва.
    — Кое те кара да мислиш така?
    — Убийството е извършено с безупречна прецизност. За тази цел е нужно хладнокръвие. Скрил я е така, че да не я открием. Следователно е напълно възможно да е убил много от лицата, които засега се водят изчезнали.
    — Добре, по-нататък?
    — Амиии…
    — Хайде, мисли. Току-що каза, че се е постарал да не открием тялото на Аделе Ветлесен. Тя е била първата му жертва, за която знаем. Каква промяна наблюдаваме в престъпленията?
    — Убиецът добива повече смелост, става по-самоуверен. Престава да крие телата. Намериха Шарлоте зад изоставена кола в гората, а Боргни — в мазе на офис сгради и центъра.
    — А Марит Улсен?
    — Нейното убийство е показно, скандално. Изгубил е самообладание, контролът му се е изплъзнал.
    — Или… е минал на следващо ниво. Иска да покаже способностите си и затова започва да излага убийствата си на показ. Обесването на Марит Улсен в комплекс "Фрогнер" представлява силен вик за внимание, но самото изпълнение на убийството не свидетелства за загуба на контрол. Наистина, доста непредпазливо е използвал особен вид въже, без обаче да оставя следи. Не си ли съгласна?
    Тя се замисли и поклати глава.
    — А какво ще кажеш за Елиас Скуг? Нещо различно?
    — Обрекъл е жертвата си на бавна и мъчителна смърт Това убийство разобличава садистичните му нагласи.
    — И ябълката на Леополд е инструмент за изтезания — възрази Хари. — Но съм съгласен с теб, че за пръв път виждаме ясно доказателство за садизма му, което той съвсем съзнателно ни поднася. Сам разголва същността си, не ни оставя ние да го разобличим. Продължава да режисира действието и да държи нещата под контрол.
    Сервитьорката остави върху масата кана с кафе и две чаши.
    — Но…
    — Какво?
    — Не ти ли се струва малко смущаващо, че садистично настроен убиец напуска местопрестъплението, преди да е видял страданията и смъртта на жертвата си? Нали хазяйката е чула глухо топуркане от горния етаж, след като гостът на Елиас си тръгнал? Убиецът, един вид, е пропуснал целия… купон, така да се каже.
    — Права си. С кого си имаме работа тогава? С мним садист? Защо му е било да се преструва?
    — Защото е знаел, че ще се опитаме да му направим профил — разпалено заобяснява Кая. — Целял е да ни изпрати погрешни послания.
    — Мм. Не е изключено. Сложно устроен убиец, а?
    — А ти какво мислиш, о, мъдрецо?
    Хари наля кафе в двете чаши.
    — Ако наистина търсим сериен убиец, забелязвам сериозен разнобой в убийствата.
    Кая се пресегна през масата и острите ѝ зъби проблеснаха, когато прошепна:
    — Значи според теб не става дума за сериен убиец?
    — Не знам… Липсва подпис. По принцип серийните убийци се възбуждат от определени обстоятелства и затова в действията им се забелязва повторяемост на елементи. В нашия случай нямаме основания да подозираме, че убиецът е изпитвал сексуално влечение към жертвите си. В начина, по който ги умъртвява, също не следва един-единствен модел. Само Боргни и Шарлоте са убити с ябълката на Леополд. Местопрестъпленията нямат нищо нищо, жертвите също са прекалено различни. Не изявява предпочитание към един пол, възраст, произход или външен вид.
    — Но не са избрани случайно. Все пак са нощували в една и съща хижа.
    — Именно. Точно това разколебава убеждението ми, че се сблъскваме с класически сериен убиец. Или по-точно с класически мотив за убийство. Защото по принцип се смята, че за серийния убиец убийството само по себе си представлява достатъчен мотив. Той убива проститутки не защото живеят в грях, а защото са лесни жертви. Знам за един-единствен сериен убиец, който подбира жертвите си по определен критерий, свързан с личността им.
    — Снежния човек.
    — Не ми се вярва да е набелязал жертвите си от страница в книга за гости. А ако нещо, случило се в хижата, го е провокирало, пак не говорим за класическо серийно престъпление. Освен това човекът, когото търсим, прекалено бързо показва желание да разкрие самоличността си.
    — В смисъл?
    — Изпраща жена в Руанда и Конго, за да прикрие убийство и да се сдобие с оръжие за следващото. После я убива. С други думи, полага извънредно големи старания да заличи следите си. Само няколко седмици по-късно извършва трето убийство, но не прави никакви опити да го скрие. А следващото му престъпление прилича на корида: подобно на матадор убиецът забива бандерильо в муцуните ни, докато размахва предизвикателно червено платнище. Промяната в личността му настъпва прекалено бързо. Нещо не ми се връзва.
    — Да не подозираш, че убийците са двама или повече и всеки действа по свой метод?
    — Не — поклати глава Хари. — В убийствата се забелязва много съществена обща черта. Извършителят не ocтавя следи. Серийните престъпници са рядкост, а онези от тях, които не оставят следи — бели лястовици. Убиецът е само един.
    — Тогава с какъв убиец си имаме работа? — разпери ръце Кая. — Маниак с множествено личностово разстройство?
    — Не бяла, червена лястовица. Вече и аз не знам. Всъщност какво значение има? Нали разсъждаваме само за забавление. Оттук нататък КРИПОС поемат случая. — Хари допи кафето си. — Ще взема такси до болницата.
    — Искаш ли аз да те закарам?
    — Не, прибирай се и се подготви за нови вълнуващи случаи.
    Кая въздъхна дълбоко.
    — А колкото до Бьорн…
    — Да си остане между нас — прекъсна я Хари. — Лека нощ.

    На вратата на болничната стая Хари се размина с Алтман.
    — Заспа — прошепна медицинският работник. — Влях му десет милиграма морфин. Ако искаш, постой при него, но да знаеш, че няма да се събуди през следващите няколко часа.
    — Благодаря.
    — За нищо. И моята майка… страдаше от тежки болки, преди да си отиде.
    — Мм. Пушач ли си, Алтман?
    По гузното изражение на събеседника си Хари разбра, че отговорът му ще бъде положителен, и го покани да излязат навън. Запалиха по цигара. Сигюр (малкото име на Алтман) призна, че причината да специализира анестезиология, е майка му.
    — Значи си помогнал на баща ми…
    — … като жест от син към друг син — усмихна се Алтман. — Но се посъветвах с лекуващия лекар, разбира се. Гледам да не си изгубя работата.
    — Правилно. Човек трябва да постъпва разумно. Ще ми се и аз да бях като теб.
    Изпушиха цигарите и Алтман тръгна към вратата, но Хари го спря:
    — Понеже разбираш от упойващи вещества, искам ди те питам как може човек да се сдобие с кетаномин.
    — Май не е редно да ти отговарям на този въпрос.
    — Спокойно, питам те във връзка с разследване на убийство.
    — Аха, добре тогава. В Норвегия е почти невъзможно да намериш кетаномин, освен ако не работиш като анестезиолог. Действа по-ефикасно от куршум: мигновено поваля пациента в безсъзнание. Но е силно противопоказен при язва. При предозиране нараства опасността от инфаркт, затова самоубийците често са прибягвали до помощта му. От няколко години обаче кетаноминът е забранен в страните от ЕС и в Норвегия.
    — Знам. Ако ти трябва, откъде ще си го купиш?
    — От страните от бившия социалистически блок или от Африка.
    — От Конго например?
    — Там със сигурност ще намериш. След масовата забрана производителят го пуска на дъмпингови цени и кетаноминът попада в бедни държави. Винаги става така.

    Седнал до леглото на баща си, Хари наблюдаваше как слабите му гърди се повдигат под пижамата. След час стана и си тръгна.