Скачать fb2
Спасителя

Спасителя

Аннотация

    Спасителят идва безшумен, безмилостен, сеещ смърт.
    Осло в блясъка на коледните светлини, един безжалостен убиец и един инспектор, чийто живот излиза извън релси. Хари Хуле се впуска в спираща дъха схватка с хърватски наемен убиец, в когото открива достоен противник.


Ю Несбьо Спасителя (книга шеста от поредицата "Хари Хуле")

    Тази книга е издадена с финансовата помощ на НОРЛА.
    Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила?
    — Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.
(Исаия 63:1)

Първа част
Адвент

Първа глава

Август 1991.
Звездите

    Тя беше на четиринайсет години и не се съмняваше, че стига да затвори очи и да се съсредоточи, ще види звездите през тавана.
    Около нея се чуваше как жените дишат. Равномерно, тежко, унесени в непробуден сън. Само една хъркаше: леля Сара, която спеше на дюшек под отворения прозорец.
    Затвори очи и се помъчи да диша като останалите. Никак не ѝ беше лесно да заспи, още повече че напоследък всичко ѝ се струваше ново и различно.
    Нощните звуци из гората в имението „Йостгор“ и хората, уж добре ѝ познати от срещите в Храма и по летните лагери, сякаш се бяха променили. Самата тя също се промени. Това лято лицето и тялото ѝ в огледалото над умивалника изглеждаха другояче. Появиха се и нови усещания. Заливаха я горещи и студени вълни, погледнеше ли я някое момче. И по-точно, когато я погледнеше едно от тях. Роберт. И той се промени тази година.
    Отвори очи и се вторачи в мрака. Знаеше, че Бог, стига да поиска, притежава силата да прави чудеса, например да ѝ помогне да види звездите през тавана.
    Измина един дълъг, изпълнен с приключения ден. Сухият летен ветрец шумолеше в ечемичните класове, а листата на дърветата трепкаха неуморно. Процеждащата се между тях слънчева светлина огряваше насекомите в тревата на двора. Днес един кадет от офицерската школа на Армията на спасението им разказа за дейността си като проповедник на Фарьорските острови1. Държеше се много наперено и обясняваше разпалено и емоционално. Докато той говореше обаче, тя се мъчеше да прогони някаква пчела, която бръмчеше около главата ѝ. След като досадното насекомо изчезна, ѝ се приспа. Кадетът приключи. Всички погледи се насочиха към коменданта, Давид Екхоф, а той спря върху тях засмените си млади, макар и петдесетгодишни очи. Отправи към всички поздрава на Армията на спасението: вдигна дясната си ръка над рамото, насочи показалеца към Божието царство и извика гръмогласно „Алелуя!“. После се помоли на Бог да благослови работата на кадета сред бедните и отритнатите и напомни на всички присъстващи какво е казано в Евангелието от Матея: „Спасителя може да е окаян странник, току-що излязъл от тъмница, гладен и гол. А в Деня на Страшния съд праведниците, които са помогнали на бедните, ще бъдат възнаградени с вечен живот.“ Всички очакваха речта му да продължи, но някой му прошепна нещо на ухо, Давид Екхоф се засмя и се съгласи да даде думата на младите. Ред беше на Рикард Нилсен.
    Докато благодареше на коменданта, Рикард се постара гласът му да звучи по-плътен. Както обикновено, беше подготвил писмено речта си и я бе научил наизуст. Застанал пред аудиторията. Рикард говореше за борбата, на която иска да посвети живота си: борбата на Исус за Божието царство. Изнесе лекцията си нервно, но същевременно някак монотонно и приспивно. Мнителният му непроницаем поглед се спря върху нея. Тя премига, докато гледаше как изпод потната му горна устна се нижат познатите безобидни, отегчителни фрази. Не реагира, когато нечия ръка докосна гърба ѝ. После обаче върховете на пръстите се спуснаха по гръбнака ѝ, стигнаха до кръста и не спряха дотам. Побиха я ледени тръпки под тънката лятна рокля.
    Обърна се и се вгледа в засмените кафяви очи на Роберт. Прииска ѝ се и нейната кожа да е мургава като неговата, та той да не забележи руменината, избила по бузите ѝ.
    — Шшт — обади се Юн.
    Юн и Роберт бяха братя. Като по-малки винаги ги мислеха за близнаци, макар Юн да беше с година по-голям. Роберт наскоро навърши седемнайсет. В лице двамата наистина си приличаха като братя, но с годините се увеличаваха и разликите помежду им. Роберт, радостен и безгрижен, обичаше да се закача с околните и умееше да свири на китара. Не се явяваше обаче навреме на богослуженията в Храма и понякога, окуражен от одобрителните смехове на компанията, си позволяваше и по-груби шеги. В такива случаи се намесваше Юн — съвестно момче. Повечето му предричаха обучение в Офицерската школа и — без да го изричат на глас — женитба с момиче от Армията. Ала никой не очакваше подобно нещо от Роберт. Юн беше с десет сантиметра по-висок от брат си, но Роберт изглеждаше по-висок, защото Юн от дванайсетгодишен започна да върви с приведен гръб, все едно върху плещите му тегне цялото бреме на света. И двамата имаха мургава кожа и хубави, правилни черти. Роберт обаче притежаваше и нещо друго, което липсваше у Юн. Зад очите на по-малкия брат се криеше някаква тъмна загадъчност. Тя хем искаше, хем се боеше да узнае повече за нея.
    Докато Рикард говореше, погледът ѝ се плъзна над събралото се множество от познати лица. Някой ден тя щеше да омъжи за момче от Армията на спасението, а после щяха да командироват двамата в друг град, в друг район. Но те щяха да се върнат в „Йостгор“ — Армията го купи и отсега нататък имението се превърна в мястото, където ще прекарват летата си.
    Встрани от множеството, на стълбите пред къщата, момче с руса коса милваше котка, настанила се в скута му. Усети как то я погледна, но успя да отмести погледа си, преди да го е разкрила. Само с него не се бе запознала. Знаеше името му: Мадс Гилстрюп, внук на предишните стопани на „Йостгор“. Мадс беше с няколко години по-голям от нея, а семейството му се славеше като богаташко. Струваше ѝ се много симпатичен, но и доста самотен. Какво всъщност правеше той при тях? Пристигна снощи. Цяла вечер обикаля наоколо с намръщено лице, без да заговори някого. На няколко пъти обаче тя усети погледа му върху себе си. Тази година всички я зяпаха. Нещо ново.
    Роберт я откъсна от мислите ѝ. Сложи нещо в ръката ѝ и прошепна:
    — Ела в плевника, когато генералското отроче приключи. Искам да ти покажа нещо.
    Роберт стана и тръгна, а тя погледна какво е пуснал в шепата ѝ. Едва се сдържа да не изкрещи. Закрила уста с ръка, пусна пчелата в тревата. Насекомото още мърдаше, но нямаше нито крачета, нито крилца.
    Най-сетне Рикард завърши речта си. Тя видя как нейните родителите се оттеглят на масите за кафе заедно с майката и бащата на Роберт и Юн. И двете семейства се смятаха за част от така наречените „силни фамилии“ в енориите си в Осло и тя знаеше, че я държат под око.
    Тръгна към клозета. Едва когато зави зад ъгъла и изчезна от полезрението им, се втурна право в плевника.
    — Знаеш ли какво е това? — попита Роберт с мутирал глас, а очите му се смееха.
    Легнал в сеното, той дялкаше корен на дърво със сгъваемото си ножче, което неизменно носеше затъкнато в колана си. Вдигна дървото, за да види и тя какво е измайсторил. Беше виждала такова нещо само на рисунка. Надяваше се сумракът в плевника да му попречи да забележи руменината по лицето ѝ.
    — Не — излъга тя и седна до него в сеното.
    Той отново я стрелна с предизвикателния си поглед, сякаш знаеше за нея нещо, което дори самата тя не подозира. Без да свежда очи, тя се облегна на лакти.
    — Мястото му е тук — мушна ръка той под роклята ѝ.
    Тя усети как твърдият корен се плъзга по кожата ѝ и преди да успее да събере бедрата си, опря о бикините ѝ. Горещият му дъх лъхна шията ѝ.
    — Недей, Роберт — прошепна тя.
    — Направих го специално за теб — просъска той.
    — Престани, не искам.
    — Отказваш ми? На мен?
    Дъхът ѝ секна. Не съумя нито да отговори, нито да извика. Неочаквано от вратата на плевника долетя гласът на Юн:
    — Роберт! Остави я, Роберт!
    Тя усети, че той престана да притиска дървото към стиснатите ѝ бедра. Извади ръката си, но остави дървото под роклята ѝ.
    — Ела при мен! — Юн сякаш говореше на непослушно куче.
    Роберт се засмя и стана. Намигна ѝ и излезе при брат си.
    Тя също се изправи и изтупа сеното от дрехите си, едновременно успокоена и засрамена. Отдъхна си, задето Юн прекрати играта. Но се смути, защото той явно сметна, че не става дума за невинна закачка.
    По-късно, по време на вечерната молитва на трапезата, тя се взираше жадно в кафявите очи на Роберт и поглъщаше с поглед устните му, от които се сипеха дума след дума. Изобщо не го слушаше, но се засмя в шепата си. Той беше полудял! А тя… какво ѝ ставаше и на нея? И тя полудя. И се влюби? Да, точно така, беше влюбена. Но това влюбване не можеше да се сравнява с детските ѝ увлечения от миналата и по-миналата година. Сега усещането беше по-силно, по-значимо и по-вълнуващо.
    В леглото, докато се мъчеше да пробие с поглед тавана, отново я напуши смях.
    Леля Сара изсумтя на сън и спря да хърка. Отвън се чу вой. Сигурно кукумявка.
    Ходеше ѝ се до тоалетната.
    Никак не ѝ се ставаше, но нямаше избор. За да стигне до клозета, се налагаше да мине по росната трева покрай плевника, тъмен и плашещ през нощта. Затвори очи, ала и това не помогна. Измъкна се от спалния чувал, мушна крака в сандалите и излезе на пръсти.
    Бяха се появили няколко звезди, но с просветляването на небето на изток след около час щяха да изчезнат. Хладният въздух милваше кожата ѝ, докато подтичваше, заслушана в непознати нощни звуци от насекоми, кротуващи през деня; от ловуващи животни. Рикард бе видял лисица в близката горичка. Дали животните, които скитат нощем, не са същите като денем, само дето издават различни звуци. Променят се. Менят си кожата, така да се каже.
    Клозетът се намираше на малко възвишение зад плевника, далеч от останалите постройки. Силуетът му постепенно порасна пред погледа ѝ. Разкривената барака, построена от небоядисани дъски — деформирани, напукани и посивели от старост — нямаше прозорци, само отвор с формата на сърце, за да се проветрява. Най-сериозния недостатък на клозета обаче беше невъзможността да разбереш има ли някой вътре.
    Незнайно защо я обзе усещането за чуждо присъствие.
    Изкашля се. Очакваше да чуе „заето“, ако някой е влязъл преди нея.
    От едно дърво в гората литна сврака. Не се чуваше нищо.
    Качи се по каменните стълби. Хвана дървеното кубче — то беше дръжката на вратата — и го дръпна. Срещу нея зина тъмнина.
    Отдъхна си. До клекалото имаше фенер, но реши да не го пали. Махна капака на тоалетната, затвори вратата и сложи райбера. Вдигна нощницата, свали си бикините и седна. Сякаш ѝ се причу нещо. Не беше нито диво животно, нито сврака, нито насекомо с променен през нощта глас. Някой сякаш се шмугна бързо в избуялата трева зад клозета. Урината потече и заглуши звука отвън. Сърцето ѝ заби учестено.
    Не бързаше да се изправи. Вдигна бикините си, докато се ослушваше в мрака. Чуваше се само леко шумолене от дърветата. Кръвта пулсираше в ушите ѝ. Изчака сърцебиенето да се уталожи, откачи райбера и отвори вратата. Застаналата на прага фигура запълваше целия отвор. Явно бе се спотаил на стълбите. Само след секунда я просна на седалото, затвори вратата и легна върху нея.
    — Ти? — прошепна тя.
    — Да, аз — отвърна той с неузнаваем, разтреперан и дрезгав глас.
    Очите му проблеснаха в мрака, когато захапа долната ѝ устна до кръв, а ръката му дръпна бикините ѝ. Тя лежеше като парализирана под острието на ножа, който гореше по кожата на врата ѝ, докато той удряше слабините си в нейните още преди да е събул панталона си подобно на разгонено псе.
    — Гъкнеш ли, ще те накълцам на парчета! — процеди той.
    Тя не издаде нито звук — беше само на четиринайсет и вярваше, че ако затвори очи и се съсредоточи, ще види звездите през тавана. Бог има властта да върши такива неща, стига да поиска.

Втора глава

Неделя, 13 декември 2003.
Домашно посещение.

    Той оглеждаше чертите на лицето си в прозореца на мотрисата. Опитваше се да разбере къде се крие тайната. Но над червената си вратовръзка виждаше съвсем обикновено, безизразно лице с очи и коса, които на фона на стените в тунела между станциите „Курсел“ и „Терн“ изглеждаха черни като вечната нощ в парижкото метро. На коленете му лежеше вестник „Монд“. Прогнозираха снеговалежи, но над мотрисата улиците на френската столица все още лъщяха голи и студени под гъста ниска облачна пелена. Ноздрите му се разшириха и той вдиша слабия, строго специфичен мирис на влажен цимент, човешка пот, обгорен метал, одеколон, тютюн, мокра вълна и жлъчна киселина. Независимо колко се стараеха чистачите, така и не успяваха да отмият или прогонят тази упорита миризма от седалките.
    Въздушната струя от идващия насрещен влак раздруса стъклата. Бледи светли правоъгълници изместиха за малко мрака. Той повдигна ръкава на палтото си и погледна часовника — „Seiko SQ50“. С него един клиент му изплати част от хонорара. По стъклото над циферблата вече се забелязваха резки и той се съмняваше дали не е менте. Седем и петнайсет. Неделя вечер. Вагонът бе едва на половина пълен. Огледа се. Както обикновено, голяма част от пътниците спяха по седалките. Особено през почивните дни. Жителите на Париж изключват, затварят очи и ежедневното им пътуване се превръща в безпаметен, изпълнен с вакуум отрязък от време, а червено-синята отсечка на картата със станциите представлява своеобразна свързваща линия от работата към свободата. В един вестник прочете за мъж, който цял ден се возил в метрото със затворени очи, от първата до последната станция и обратно. Чак при вечерната проверка на вагоните от служителите в депото разбрали, че е мъртъв. Вероятно човекът съвсем умишлено е слязъл в катакомбите на парижкото метро с намерението спокойно да измине в този бледожълт ковчег синята линия, свързваща живота с отвъдното.
    Самият той се бе запътил в противоположна посока. Към живота. Оставаха му само две задачи: тазвечерната и една в Осло. Последната задача. После щеше да напусне катакомбите завинаги.
    Преди вратите на „Терн“ да се затворят, зави предупредителна аларма. После мотрисата набра скорост.
    Затвори очи и се помъчи да се представи другия мирис. На тоалетен освежител за въздух, на топла урина. Мирисът на свободата. Вероятно майка му, учителка по професия, имаше право: човешкият мозък има способността да възстановява подробно спомени в картини, но не и в миризми.
    Миризма. Под клепачите му се занизаха безброй картини. На петнайсет години е, седи в коридора на болницата във Вуковар и чува как майка му реди шепнешком молитва до апостол Тома, закрилника на строителите, и до Господ да пожали съпруга ѝ. Чува бумтежа от обстрела на сръбската артилерия, разположена до реката, и писъците на оперираните в родилната зала. Впрочем вътре нямаше бебета, защото от началото на обсадата жените престанаха да раждат. Понеже в болницата работеше като момче за всичко, той се научи да игнорира и писъците, и артилерийските изстрели. Но не и миризмите. Най-силно усещаше една особена миризма, просмукала се дълбоко в ноздрите му. При ампутация хирурзите режеха месото до костта и за да не умре пациентът от кръвозагуба, използваха своеобразен поялник да изгорят артериите и те да се затворят. Мирисът на изгоряло месо и на кръв не можеше да се сбърка с друг.
    В коридора излиза лекар и подканва него и майка му да влязат. Двамата се приближават до леглото на баща му. Не смее да го погледне. Взира се упорито в голямата покафеняла ръка на баща си, впила се в дюшека, сякаш се мъчи да го разкъса на две. А това е по силите му, защото баща му се славеше като мъжът с най-силните ръце в града. Извиваше железни прътове. След като зидарите приключат с работата си, на строителната площадка отиваше баща му, хващаше с големите си ръце краищата на арматурните железа, стърчащи от отливката, и с бързо, старателно заучено движение ги огъваше и ги съединяваше. Бе виждал как работи баща му; все едно изстисква парцал. Още никой не бе изобретил по-ефективна машина от бащините му ръце.
    Стиска очи, когато чува гласа на баща си, променен до неузнаваемост от болка и отчаяние.
    — Изведете оттук момчето! — крещи той.
    — Той сам поиска да…
    — Изведете го!
    После гласът на лекаря:
    — Кървенето спря, започваме!
    Някой го хваща под мишниците и го вдига на ръце. Той се мъчи да се съпротивлява, но е толкова малък и лек. Усеща миризмата на изгорено месо и кръв.
    Последно чува как лекарят казва:
    — Дайте триона.
    Вратата зад него се хлопва и той се свлича на колене. Продължава молитвата на майка си. Спаси го, Господи. Пощади го, пък макар и осакатен. Бог има властта да прави чудеса, стига да поиска.
    Усети, че някой го гледа, отвори очи и се върна към реалността на парижкото метро. На отсрещната седалка жена със стегнати челюсти и изморен, отвеян поглед отмести очи от него. Секундарната стрелка на часовника му се местеше, докато той си повтаряше наум адреса, за да го запомни. Опипа китката си. Пулсът му е нормален. Усещаше главата си малко олекнала, но бистра. Не го побиваха студени тръпки. Не се потеше. Не изпитваше нито страх, нито радост. Не се чувстваше напълно спокоен, но не се и тревожеше. Мотрисата намали. Станция „Шарл дьо Гол — Етоал“. Погледна жената, преди да слезе. Тя го бе огледала доста подробно, но дори и да го видеше същата вечер, едва ли би го разпознала.
    Стана и пое към вратата. Спирачките изсвириха тихо. Дезодорант за тоалетна и урина. И свобода. И тя като миризмата не се възкресява в човешката памет. Вратите на мотрисата се разтвориха.
* * *
    Хари слезе на перона, вдиша топлия въздух и огледа бележката с адреса. Чу как вратите се затвориха зад гърба му и усети лек полъх при потеглянето на влака. Тръгна към изхода. Рекламно пано над ескалатора го осведоми как да пребори грип или настинка. Сякаш в отговор Хари се изкашля, бръкна в дълбокия джоб на вълненото си палто и напипа кутия цигари под плоската бутилка и кутийката с млечни бонбони.
    Цигарата заподскача в устата му, докато излизаше през стъклената врата, оставяйки зад гърба си необичайната влажна топлина в подземието на Осло. Изкачи стълбите и се озова в съвсем естествения за декември студ и мрак в норвежката столица. Инстинктивно се сви във връхната си дреха. Намираше се на площад „Егер“ — там се събираха пешеходните зони в сърцето на Осло, ако изобщо можеше да се твърди, че през този сезон градът има сърце. Търговците държаха магазинчетата си отворени и в неделя, защото наближаваше Коледа, затова на „Егер“ гъмжеше от забързани минувачи, които влизаха или излизаха от скромните четириетажни офис сгради наоколо. Хари прекоси площада, но се сети, че трябва да купи подарък за Бярне Мьолер — на другия ден човекът напускаше Главното управление в Осло. Шефът на Хари — неговият най-влиятелен закрилник в полицията — най-сетне се престраши да осъществи житейската си мечта за по-непретенциозна кариера и по-малък град. От следващата седмица Мьолер започваше работа в Берген като старши спецразследващ в местната дирекция. А това на практика означаваше, че Мьолер ще си прави каквото си иска до пенсионирането си. Чудесно, но защо в Берген? Дъжд и влажни планини. Мьолер дори не е родом оттам. Хари харесваше шефа си, но често не го разбираше.
    Край Хари мина олюляващ се мъж в шушляков гащеризон. Приличаше на космонавт. Ухили се глуповато, а от пълните му розовочервени бузи излезе пара. Всички хора наоколо вървяха с приведен гръб и неприветливи студени лица. Бледа жена в тънко черно кожено яке с дупки на лактите премръзнала пристъпваше от крак на крак пред часовникарското ателие, а погледът ѝ шареше неспокойно с надеждата скоро да зърне пласьора си. Дългокос брадясал просяк в топли модерни младежки дрехи седеше на земята, облегнат на уличен фенер, заел йогийска поза — навел глава, сякаш медитираше, а пред него се мъдреше кафява картонена чаша от капучино. Хари забелязваше, че през последната година просяците са се увеличили. Приличаха си. Дори използваха еднакви картонени чаши — нещо като парола помежду им. А вероятно просяците представляват същества от друга вселена, които тихомълком завземат града му, улиците му. И какво от това? Да заповядат!
    Хари влезе в часовникарското ателие.
    — Можете ли да го поправите? — попита той младия мъж зад тезгяха и му подаде стар ръчен часовник, подарък от дядо му.
    Получи го в деня, когато погребаха майка му. Хари остана почти шокиран, но дядо му го успокои с думите, че традицията повелява всеки човек да подари часовника си на свой син или внук. Обърна му внимание на свой ред той също да завещае часовника на някого.
    — Само не го оставяй за последния момент — предупреди го старецът.
    Хари беше забравил за това, но през есента Олег му гостува в апартамента на улица „Софие“ и случайно намери сребърния часовник в едно чекмедже, докато търсеше геймбоя на Хари. Олег, въпреки само деветте си години отдавна показал на Хари колко го превъзхожда в общата им страст — поостарялата компютърна игра „Тетрис“ — сега заряза дългоочаквания дуел и се зае да човърка и да върти часовника, за да го накара да тръгне.
    — Развален е — обясни Хари.
    — Е, и? — пренебрежително подхвърли Олег. — Всичко може да се поправи.
    Хари тайно се надяваше малкият да е прав, но понякога изпитваше известни съмнения. Поколеба се дали да не запознае Олег с рокбандата „Юке и Валентинерне“ и с албума им, озаглавен именно „Всичко може да се поправи“, но като размисли, стигна до извода, че майката на Олег, Ракел, едва ли ще приветства идеята на бившия си приятел със сериозни алкохолни проблеми да пуска на сипа ѝ песни за въздействието на спиртните напитки, написани и изпълнени от музикант, починал от свръхдоза хероин.
    — Можете ли да поправите този часовник? — поинтересува се Хари.
    В отговор младият мъж зад тезгяха го взе и го отвори с умели, сръчни движения.
    — Не си струва.
    — Моля?
    — Във всеки антикварен магазин ще намерите по-хубав часовник за по-малко пари, отколкото ще платите за поправката на този.
    — Няма значение, опитайте се да го поправите.
    — Добре — младият мъж, вече започнал да разучава вътрешностите на часовника, изглеждаше доволен от решението на Хари. — Елате следващата сряда.
    Хари излезе от ателието. Чу лек звук от струна на китара през усилвател. Китаристът, младеж с рядка брада и ръкавици без пръсти, настройваше инструмента. Наближаваше времето за поредния традиционен предколеден концерт на площад „Егер“, на който изявени певци и музиканти забавляваха публиката с цел да се съберат благотворителни средства за Армията на спасението. Пред бандата, застанала зад емблематичната за Армията черна коледна тенджера за волни пожертвования, окачена на стойка насред площада, вече се трупаха нетърпеливи зрители.
    — Ти ли си?
    Хари се обърна. Въпроса зададе жената с наркоманския поглед.
    — Ти си, нали? Идваш на среща със Снупи, нали? Трябва ми незабавно една доза нула цяло и едно, имам…
    — Съжалявам — прекъсна я Хари. — Бъркате ме с някого.
    Тя го погледна, наклони глава и присви очи, все едно се опитваше да прецени дали я лъже.
    — Ти си! И преди съм те виждала.
    — Полицай съм, затова.
    Тя се сепна. Хари си пое въздух. Реакцията ѝ се появи със закъснение, сякаш се нуждаеше от повече време, та думите му да си проправят път до мозъка ѝ през изпържените ѝ и унищожени нерви. В очите ѝ припламна омраза. Хари не се изненада.
    — Ченге ли си?
    — Нали се разбрахме да не мърдате от „Плата“ — Хари отмести поглед към вокалиста.
    — Пфу! — презрително изсумтя жената и застана пред него. — Ти не си от наркоотдела, ти си оня, дето го даваха по телевизията, дето уби…
    — От Отдела за борба с насилието съм — прекъсна я Хари и я хвана под ръка. — Слушай, отиди на „Плата“. Там ще намериш каквото ти трябва. Не ме принуждавай да те закопчея.
    — Не мога — отскубна се тя.
    Хари тутакси съжали и вдигна отбранително длани:
    — Поне ми обещай, че оттук няма да купуваш нищо, и се махам. Става ли?
    Тя пак наклони глава на една страна. Тънките ѝ обезкървени устни се разтеглиха, сякаш намираше нещо забавно в създалата се ситуация.
    — Да ти кажа ли защо не мога да сляза на „Плата“?
    Хари зачака.
    — Защото хлапето ми е там.
    Стомахът му се сви.
    — Не искам да ме вижда в това състояние — продължи жената. — Чаткаш ли, полицайче?
    Хари се вгледа в упоритото ѝ лице, докато се мъчеше да измисли какво да ѝ отговори.
    — Весела Коледа — пожела му иронично тя и му обърна гръб.
    Хари пусна цигарата в покафенелия дребнозърнест сняг и тръгна. Искаше да приключи възможно по-скоро е неприятната задача. Не гледаше хората, с които се разминаваше. Те също не вдигаха очи към него. Вървяха, забили поглед в леда, все едно ги глождеше гузна съвест, все едно се срамуваха, че са граждани на една от най-щедрите социалдемократични държави на света.
    „Защото хлапето ми е там.“
    На булевард „Фреденсборг“, до Дайхманската библиотека, Хари спря пред номера, написан върху плика в ръката му. Отметна глава, фасадата на сградата, боядисана в сиво и черно, явно бе ремонтирана скоро. Сбъднатата мечта на всеки художник на графити. По някои от прозорците вече висеше коледна украса. Мека жълта светлина струеше от привидно топлите спокойни домове. А може би наистина са топли и спокойни, насили се да се убеди Хари. Насили се, защото няма как дванайсет години да работиш в полицията, без да прихванеш задължителната за служителите на реда предубеденост към човешката природа. Все пак трябваше да му се признае, че се старае да дава отпор на мизантропската си нагласа.
    Намери името на звънците, затвори очи и се помъчи да измисли как да се изрази най-подходящо. Никакъв резултат. Гласът ѝ продължаваше да го смущава:
    „Не искам да ме вижда в това състояние…“
    Хари се отказа. Нима има начин да съобщиш печална вест подходящо?
    Натисна с палец студеното метално копче. От вътрешността на сградата се разнесе звънене.
* * *
    Капитан Юн Карлсен пусна звънеца, остави тежките найлонови торби на тротоара и вдигна поглед към фасадата. Мазилката на сградата, все едно преживяла обстрел с лека артилерия, се лющеше на едри парчета, а дъски заместваха прозорците на обгорял от пожар апартамент на първия етаж. Първоначално капитанът се обърка и подмина синята жилищна сграда, където живееше Фредриксен: всички фасади на улица „Хаусман“ изглеждаха досущ еднакви, сякаш студът е изсмукал от тях и последната капка цвят. Едва при къщата с надпис „Западния бряг“ разбра, че трябва да се върне назад. На стъклената врата към двора имаше пукнатина с формата на буква V. Знакът на победата.
    Юн се загърна в шубата си, доволен, задето униформите на Армията на спасението са от дебела чиста вълна. След като завърши Офицерската школа, следваше да получи нова униформа, но в складовете на Армията не се намери подходящ размер за Юн. Затова му отпуснаха плат и го изпратиха при шивач, който издуха облак цигарен дим в лицето му и заяви, без Юн да го е питал, че не смята Исус за свой спасител. Независимо от убежденията си шивачът свърши чудесна работа и Юн му бе много благодарен, защото за пръв път му се случваше да носи удобна дреха. Повечето му познати твърдяха, че униформата не му стои по мярка главно защото ходи прегърбен. А минувачите, видели го да върви по „Хаусман“ същия следобед, вероятно си обясняваха приведената му фигура с ужасно студения декемврийски вятър, който подмяташе ледени иглички и замръзнали отпадъци по тротоарите и по натоварените булеварди. Според близките на Юн обаче той вървеше прегърбен, за да тушира внушителния си ръст и да се доближи до по-ниските от себе си. Ето сега например той отново се наведе и пусна монета от двайсет крони в кафява картонена чашка в мръсна, разтреперана ръка.
    — Как си? — обърна се Юн към просяка с вид на безформен вързоп, изхвърлен на тротоара.
    Кръстосал крака, клетникът седеше върху опърпан кашон и мръзнеше в снежната виелица.
    — Чакам на опашка за метадонова терапия — отговори той с беззвучен и отсечен глас.
    Думите му прозвучаха като несполучлива декламация на наизустен псалм. Просякът се взираше в коленете на Юн.
    — Защо не се отбиеш в кафенето ни на улица „Юрте“? — предложи капитанът. — Там ще се постоплиш, ще ти дадат топла храна…
    Останалата част от думите ми се изгубиха в ръмженето на автомобилите, защото светофарът светна зелено.
    — Нямам време — отвърна вързопът. — Да ти се намира петдесетачка?
    Юн така и не спря да се удивлява какво постоянство проявяват наркоманите в опитите си да получат каквото искат. Въздъхна и пусна банкнота от сто крони в картонената чаша.
    — Провери дали няма да си намериш топли дрехи в магазините „Фретекс“. Ако ли не, в кафене „Фюрлюсе“2 получихме нови зимни якета. Ела да ти дадем. Ще замръзнеш в това тънко дънково яке.
    Изрече всичко това с примирението на човек, напълно наясно, че дарението му ще се използва за покупка за дрога. И какво от това? Историята се повтаря. Този клетник не е нито първият, нито последният. Представлява поредната нерешима морална дилема, с каквито е изпълнено ежедневието му.
    Юн натисна звънеца още веднъж. Погледна отражението си в мръсната витрина на магазина. Теа му казваше, че изглежда величествен. Напротив. Той е съвсем обикновен войник. След като свърши със задълженията си обаче, този войник ще се втурне по булевард „Мьолер“ над река Акершелва, откъдето започва източната част на града и квартал Грюнерльока, после ще мине през парка „Софиенберг“, ще спре на улица „Гьотеборг“ номер 4, където се намира жилищна сграда, собственост на Армията, с апартаменти, отдавани под наем на нейни служители. После ще влезе във вход „Б“ и ако срещне някой съсед, ще го поздрави с надеждата човекът да си помисли, че Юн се прибира в апартамента си на четвъртия етаж. Вместо да се прибере обаче, Юн ще се качи с асансьора на петия етаж, ще мине по проход във вход „А“, ще се ослуша, за да провери дали е чисто, ще се втурне към вратата на Теа и ще почука по уречения начин. Тя ще отвори вратата, а с нея — и обятията си, а той ще се сгуши там и ще се разтопи.
    Земята се разтресе.
    Отначало помисли, че целият град се разтърси до основи, но после разбра откъде идва вибрацията. Остави на земята едната торба и извади мобилния си телефон от джоба. На екрана се изписан номерът на Рагнхил. Днес му звънеше за трети път. Той знаеше, че няма за кога да отлага. Налагаше се незабавно да ѝ съобщи за годежа му с Теа. Само да намери точните думи! Прибра телефона и не погледна повече отражението си във витрината. Взе обаче решение. Ще престане да се бои. Ще бъде откровен. Ще се превърне във велик войник. Заради Теа на улица „Гьотеборг“. Заради баща си в Тайланд. В името на Бог.
    — Кой е? — попита раздразнен глас по домофонната уредба.
    — Здравейте, аз съм Юн.
    — А?
    — Юн от Армията на спасението.
    Той зачака.
    — И какво искаш? — изпращя гласът.
    — Нося ви храна. Сигурно имате нужда от…
    — А цигари носиш ли?
    Юн преглътна и разтъпка крака в снега.
    — Не, този път парите ми стигнаха само за храна.
    — Проклятие!
    Мълчание.
    — Ало? — извика Юн.
    — Да, да, мисля.
    — Ако искаш, ще дойда по-късно.
    Механизмът за отваряне се задейства и Юн побърза да се шмугне вътре.
    По стълбището се търкаляха празни бутилки, вестници и жълти ледени шушулки от урина. Студът си имаше и предимства: така поне Юн си спести вдишването на острата, кисело-сладникава смрад, която изпълваше сградата в по-топли дни.
    Мъчеше се да върви с пъргави стъпки, но се спъна по стълбите. Жената го чакаше на вратата, забила поглед в торбите му. Явно за да не ме гледа в очите, предположи той. Жената имаше силно подпухнало, обезформено лице — резултат от дългогодишна злоупотреба с алкохол. Теглото ѝ надминаваше препоръчителните норми. Под халата си носеше мръсна тениска. От вратата лъхна неприятна миризма на застояло.
    Юн спря на стълбищната площадка и остави торбите.
    — Мъжът ти вкъщи ли е?
* * *
    — Да, вкъщи си е — отвърна тя на приятен френски.
    Беше хубава. С високи скули и големи бадемовидни очи. Тесни, бледи устни. Облечена с вкус. Или поне онази част от нея, която се подаваше през процепа на открехнатата врата.
    Той инстинктивно оправи червената вратовръзка на врата си.
    От нея го разделяше верига, изработена от солиден месинг. На тежката дъбова врата нямаше табела с имената на обитателите. Докато чакаше пред сградата на Авеню Карно портиерката да му отвори, забеляза, че всичко изглежда ново и скъпо: бравите, звънците, ключалките. А мръсотията и прахът, наслоени върху бледожълтата фасада и белите щори, само още веднъж подчертаваха престижа на този парижки квартал. Във входа висяха оригинални маслени платна.
    — За какво става дума?
    Погледът и интонацията ѝ не бяха нито враждебни, нито дружелюбни, но в гласа ѝ се долавяше леко недоверие заради незадоволителното му произношение.
    — Нося съобщение, мадам.
    Тя се поколеба. В крайна сметка постъпи според очакванията му:
    — Добре. Бихте ли изчакали? Ще го доведа.
    Тя затвори вратата и заключи с леко щракване на добре смазан механизъм. Той си разтъпка краката. Трябваше да заляга повече над френския. Вечер майка му редовно го мъчеше с английски думи, но така и не успя да го научи на френски. Прикова поглед във вратата. Френско отваряне. Френско посещение. Красота.
    Сети се за Джорджи. Джорджи със светлата усмивка, година по-възрастен от него, тоест в момента на двайсет и четири. Дали все още е толкова хубав? Рус, дребен и мил като девойка? Някога беше влюбен в Джорджи с безусловната, лишена от предразсъдъци любов, каквато само децата са способни да изпитват едно към друго.
    Отвътре се чуха стъпки. На мъж. Някой отключи. Синя линия от работата към свободата. Скоро ще завали сняг. Той се приготви.
* * *
    На вратата се появи лицето на мъжа.
    — Какво, по дяволите, искаш?
    Юн вдигна найлоновите торби и се опита да се усмихне:
    — Топъл хляб. Ухае чудесно, нали?
    Фредриксен сложи голямата си покафеняла ръка върху рамото на жена си и я избута настрани.
    — На мен ми мирише само на християнска кръв…
    Изрече го с ясната дикция на трезвеник, но воднистите ириси на брадатото му лице говореха за друго. Помъчи се да спре поглед върху торбите. Макар да беше едър и силен, изглеждаше вътрешно стопен. Сякаш скелетът и дори черепът му се бяха смалили. От злобното му лице висеше кожа, три номера по-голяма от необходимото. Фредриксен зашари с мръсния си показалец по пресните драскотини на носа си.
    — Няма ли да ни изнесеш някоя проповед?
    — Не, всъщност дойдох само да…
    — О, хайде, де, войнико. Все имаш да кажеш нещо, нали? За душата ми например.
    Юн се сви в униформата си.
    — Не аз се разпореждам с човешките души, Фредриксен. Но поне мога да ви донеса малко храна…
    — Кажи някоя мъдрост, де.
    — Както вече ти казах…
    — Проповядвай!
    Юн гледаше Фредриксен.
    — Хайде, отвори си малката влажна гадна устичка и проповядвай! — изрева Фредриксен. — Проповядвай, за да можем да изядем храната ти с чиста съвест, високомерен християнски дявол такъв! Почвай! Да приключваме по-бързо! Какво е Божието послание за днес?
    Юн отвори уста и пак я затвори. Преглътна. Направи втори опит и този път успя да издаде звук:
    — Бог ни е пратил сина Си, за да изкупи… греховете ни.
    — Лъжеш!
* * *
    — Не, за съжаление не лъжа — поклати глава Хари и погледна шокираното лице на мъжа.
    От вратата се носеше мирис на готвено. Чуваше се подрънкване на прибори. Семеен мъж, баща. Досега. Мъжът се почеса по ръката, приковал поглед над главата на Хари, все едно се взира в нещо, което се намира над полицая. Дращенето от ноктите по кожата прозвуча неприятно.
    Дрънченето спря. Зад мъжа предпазливо се приближи съпругата му и сложи ръка на рамото му. После надникна с големите си изплашени очи.
    — Какво се е случило, Биргер?
    — Полицаят дойде да ни съобщи нещо — беззвучно отвърна той.
    — Какво е станало? — повтори жената и погледна Хари. — Да не е нещо с момчето ни? С Пер?
    — Да, госпожо Холмен — кимна Хари и долови страха в очите ѝ. Мъчеше се да намери подходящите думи. — Открихме го преди два часа. Синът ви е мъртъв.
    Хари отмести поглед от нея.
    — Но той… той… къде…
    Гледаше ту полицая, ту съпруга си, който продължаваше да се чеше по ръката.
    Ще я разкървави, помисли си Хари и си прочисти гърлото.
    — В контейнер в залива Бьорвика. Опасенията ни се потвърдиха. Починал е преди няколко дни.
    Биргер Холмен изгуби равновесие. Олюля се назад в осветеното антре и се хвана за закачалката. Жената пристъпи напред. Съпругът ѝ се строполи на колене зад нея.
    Хари си пое дъх и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Първо напипа студената метална плоска бутилка. После намери каквото търсеше. Извади плик. И без да е прочел писмото, се досещаше какво е съдържанието му. Официално кратко съобщение за смъртта на близък човек; никакви излишни думи. Документ, продукт на бюрократичната система.
    — Съжалявам, но служебните ми задължения изискват да ви дам това.
* * *
    — В какво се състои работата ви? — попита дребният мъж на средна възраст с претенциозно френско произношение, характерно не за елита на обществото, а за парвенютата.
    Посетителят го огледа внимателно. Мъжът изглеждаше точно като на снимката в плика: със същия възел на вратовръзката и същия червен широк домашен халат.
    Не знаеше в какво се е провинил този мъж. Едва ли бе посегнал на някого: въпреки раздразнението, изписано по лицето му, мъжът зае отбранителна, почти изплашена поза, независимо че стоеше на вратата на собствения си дом. Дали е откраднал пари? Или е извършил злоупотреба? Приличаше на счетоводител. Ала едва ли се занимава с крупни суми. Имаше хубава съпруга, но изглеждаше като мъж, който си позволява забежки. Вероятно си е легнал с жена на болезнено ревнив и отмъстителен съпруг? Не. Дребните мъже с доходи малко над средните и със съпруги, чийто вид е по-атрактивен от техния, по принцип се вълнуват повече от вероятността да не би жените им да им изневерят, отколкото от собствените си възможности за похождения. Незнайно защо мъжът го дразнеше по някакъв начин. Вероятно точно там се крие причината. Мъжът е подразнил някого.
    Мушна ръка в джоба си.
    — Работата ми — подхвана той и опря цевта на пистолета „Лама минимакс“, купен на скромната цена от триста долара, о опънатата месингова верига на вратата — се състои в това.
    Прицели се над заглушителя. Представляваше обикновена метална тръба, закрепена за нарезите, изработена от загребски ковач. Черното плътно тиксо около горната част на цевта служеше само за уплътнение. Можеше, разбира се, да купи и от така наречените качествени заглушители — много по-скъпи — но това беше напълно излишно. Така или иначе нито един заглушител не е в състояние да притъпи напълно звука от куршума, преминаваш звуковата бариера, нито шума при срещата на горещ газ със студен въздух, нито щракването на механичните части на пистолета, които се удрят една в друга. Само в Холивудските екшъни е възможно пистолетите със заглушители да изпукат леко като пуканки под капака на тенджера.
    Изстрелът изсвистя като камшик. Той надникна през тесния отвор.
    Мъжът от снимката падна назад, без да гъкне. Въпреки приглушеното осветление в коридора видя в огледалото на стената отражението на вратата и едното си око, широко отворено и със златен ореол. Мъртвецът лежеше, проснат върху дебел килим в бургундско червено. Дали беше персийски? Явно все пак е имал пари.
    Вече имаше само малка дупка на челото.
    Вдигна очи и погледна съпругата му. Ако изобщо му е съпруга. Тя стоеше на прага към някаква стая. Зад нея имаше голям жълт хартиен абажур. Закрила уста с ръка, тя го гледаше втренчено. Той ѝ кимна. После затвори внимателно вратата, прибра пистолета в кобура, окачен на презрамка, и заслиза по стълбите. Никога не ползваше асансьор при отстъпление. Не се качваше във взети под наем автомобили, в мотоциклети или в други превозни средства, които при повреда спират. Не тичаше. Не говореше и не викаше. Евентуални показания на очевидци за гласа му също биха улеснили полицията при издирването му.
    Отстъплението, макар да криеше най-много рискове, беше любимата част от работата му. Чувстваше се в безтегловност, във вакуум.
    На първия стаж пак срещна портиерката. Стоеше пред вратата на жилището си. Изгледа го колебливо. Той се сбогува шепнешком с нея, но тя не отвърна на поздрава му. Само продължи да го гледа втренчено. След час полицията щеше да я помоли да опише заподозрения. И тя щеше да го направи: мъж на среден ръст, съвсем обикновен на външен вид, на около двайсет години, може би дори трийсет, но не и четирийсет. Поне по нейна преценка.
    Той излезе на улицата. Париж бучеше като прииждаща буря, която обаче така и не се развихря, макар да е неумолимо надвиснала. Пусна „Лама минимакс“-а в предварително набелязан уличен контейнер. В Загреб го чакаха още два съвсем нови пистолета от същата марка. Заради поръчаната бройка му направиха отстъпка.
    Когато половин час по-късно автобусът мина покрай Порт дьо ла Шапел по магистралата между Париж и летище „Шарл дьо Гол“, във въздуха трепкаха снежинки и се стелеха по земята между оределите бледожълти стръкчета трева, надигнали вкочанените си телца към мрачното небе.
    Веднага след проверката на гише „Летищен контрол“ влезе в мъжката тоалетна, застана на края на редицата бели писоари, разкопча си панталона и насочи струята към белите ароматизиращи таблетки в дъното на тоалетната чиния. Затвори очи и се концентрира върху сладникавия мирис на парадихлоробензен и парфюм с аромат на лимон от „Джей & Джей Кемикълс“. По синята линия към свободата остана само една спирка. Изрече тихо името, за да усети как му въздейства: Ос-ло.

Трета глава

Неделя, 13 декември.
Ухапване

    Хари седеше, облегнат на стола си в кабинет 605 в червената зона на шестия етаж на Главното полицейско управление — внушителна постройка от бетон и стъкло. Халвуршен — младият колега на Хари, с когото работеха заедно на площ от десет квадратни метра — обичаше да нарича служебното си място „Лаборатория за разкриване на убийства“. Хари, от своя страна, често си позволяваше да мачка самочувствието на Халвуршен с уточнението, че по-подходящо название би било „Лаборатория за обучение на неопитни кадри“.
    В момента Хари беше сам. Взираше се в стената, където бе редно да има прозорец, но такъв, за жалост, нямаше.
    Беше неделя, Хари написа доклада си и вече нищо не го спираше спокойно да се прибере вкъщи. Защо тогава просто не го направи? През въображаемия прозорец виждаше как снежинките се сипят като конфети върху зелените, червени и сини контейнери в заграденото пристанище в залива Бьорвика. Разкриха случая. Пер Холмен, млад наркоман, зависим от хероина и преситен от живота, си бе теглил куршума в един от тези контейнери. С пистолет. Никакви следи от насилие. Намериха оръжието до трупа. Доколкото информаторите на полицията бяха запознати, Пер не дължеше нари на дилърите. Обикновено те изобщо не се опитваха да замаскират екзекуциите на свои нелоялни клиенти. Точно обратното, правеха ги доста показни. Следователно Пер Холмен се бе самоубил. Защо тогава да си загуби вечерта в тършуване из ветровит, неприветлив товарен склад, където ще преживее поредната порция потискащи емоции?
    Хари погледна вълненото си палто, метнато на закачалката. Съдържанието на малката плоска бутилка във вътрешния му джоб си стоеше непокътнато още от октомври, когато отиде във „Винмонополе“, купи „Джим Бийм“, наля половината уиски в плоската бутилка и изхвърли останалата част от течността в мивката. Оттогава не се разделяше с отровата, както някога нацистите непрекъснато носели таблетки цианид в обувките си. Откъде тази глупава приумица? Все едно. Важното бе, че се оказа ефективна.
    Погледна си часовника. Наближаваше единайсет. Вкъщи го очакваше неподдържана кафеварка и дивиди с филма „Всичко за Ева“ — отдавна се канеше да го гледа. Шедьовърът на Манкиевич от 1950 година с Бети Дейвис и Джордж Сандърс.
    Замисли се. Няма как, ще отиде до контейнерите на пристанището.


    Вдигнал яката на палтото си, Хари застана с гръб към северния вятър, който духаше през високата ограда и образуваше преспи около контейнера зад нея. Депото с големите си празни площи нощно време приличаше на пустиня.
    Заграденото пространство беше осветено, но под напора на вятъра лампите се олюляваха и по пътечките между контейнерите, наредени по два-три един върху друг, прибягваха сенки. Хари насочи вниманието си към червен контейнер, чийто цвят никак не подхождаше на оранжевата полицейска лента. Металната кутия представляваше чудесно убежище през декември; имаше същите размери и предлагаше същите удобства като необзаведена килия в ареста на Главното полицейско управление.
    В доклада, изготвен от екипа на местопрестъплението — впрочем „екип“ бе силно казано за един следовател и един криминолог — пишеше, че от известно време не заключвали празния контейнер. Не го заключвали. По думите на охранителя заключването на празни контейнери не им било първа грижа, защото заграденият район се намирал под постоянно наблюдение. Нищо чудно, че вътре се бе настанил наркоман. Вероятно Пер Холмен е бил един от многото, които се подвизават в залива Бьорвика, намиращ се само на хвърлей от супермаркета за дрога на площад „Плата“. Сигурно охранителят съвсем умишлено си затваря очите, когато някой окаяник се подслони в празен контейнер. Съчувства на наркоманите, а така ги спасява от измръзване.
    Контейнерът нямаше ключалка, но портата на оградата бе снабдена със здрав катинар. Хари веднага съжали, задето не предупреди охраната за посещението си. Ако изобщо имаше някаква охрана. Не се виждаше жива душа.
    Погледна си часовника. Помисли малко. Вдигна глава към върха на оградата. Намираше се в задоволителна физическа форма. Отдавна не се беше чувствал по-здрав. След фаталния рецидив през лятото не бе близвал алкохол. Тренираше редовно във фитнес залата на Управлението. Повече от редовно. Преди да падне първият сериозен сняг, счупи рекорда на Том Валер на бягане с препятствия. Няколко дни по-късно Халвуршен го попита дали усилените му тренировки имат нещо общо с Ракел. Двамата вече не се срещат — с такова впечатление бил останал младият полицай. Хари обясни на колегата си съвсем стегнато, но недвусмислено, че макар да работят в един кабинет, няма намерение да споделя с него подробности от личния си живот. В отговор Халвуршен само сви рамене и попита с кого освен с него Хари би могъл да сподели проблемите си. Реакцията на Хари потвърди предположението на Халвуршен — шефът му стана веднага и излезе демонстративно от кабинета.
    Три метра. Без бодлива тел. Лесна работа. Хари протегна ръце и се хвана за оградата, подпря крака в основите ѝ и се надигна. Повдигна първо дясната си, после и лявата си ръка. Краката му увиснаха във въздуха. Стъпи върху оградата. Движеше се като гъсеница. После се прехвърли от другата страна.
    Вдигна резето и отвори контейнера. Извади черен джобен фенер, наведе се под ограничителните ленти и влезе.
    Вътре цареше пълна тишина. Сякаш и звуците бяха замръзнали.
    Включи фенера и го насочи към вътрешността на контейнера. Конусовидният лъч освети очертана с тебешир площ. Там бяха открили трупа на Пер Холмен. Беате Льон, ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност с адрес „Брюнсалеен“, му показа снимките. Пер Холмен седял, облегнат на стената, с дупка в дясното слепоочие и пистолет от дясната страна. Наоколо нямало много кръв. Това е единственото предимство на изстрелите в главата. Пистолетът, малък калибър, бе оставил едва забележимо входно отвърстие на раната. Нямало изходна рана. Специалистите от Съдебномедицинския институт открили куршума в черепа на мъртвеца, където късчето олово влетяло като билярдна топка и направило на каша онова, с което Пер Холмен е разсъждавал; с което е взел решението да сложи край на живота си и с което е дал команда на показалеца си да натисне спусъка.
    „Направо необяснимо“, коментираха обикновено колегите му, случеше ли се да се натъкнат на самоубил се млад човек. Хари предполагаше, че думите им са продиктувани от желанието да пощадят психиката си, като отхвърлят идеята за непреодолимото отчаяние, споходило младежа. Иначе не разбираше какво необяснимо има в самоубийството.
    И въпреки това използва същия израз този следобед, когато, застанал на стълбището, видя как бащата на Пер Холмен се свлече на колене в тъмното антре, а гърбът му се разтресе от ридания. Понеже не можеше да утеши почернените родители с успокоителни слова за Бог, за спасението, за живота след смъртта и за смисъла на човешкото съществуване, Хари отрони безпомощно познатата фраза: „Направо необяснимо…“
    Изгаси фенера, прибра го в джоба си и потъна в мрака.
    Сети се за баща си. Улав Хуле, пенсиониран учител и вдовец. Живееше в къща в квартал Опсал. Очите му грейваха, когато веднъж в месеца му гостуваха Хари и Сьос. Започнеха ли обаче да пият кафе и да говорят за незначителни случки, пламъкът в очите му умираше. Защото единственото важно нещо в живота му се намираше на снимка върху пианото ѝ. Улав Хуле нямаше никакви занимания освен четенето на книги за страни, които нито имаше възможност, нито желание да посети, понеже вече нямаше как да я вземе със себе си. В редките случаи, когато я споменаваха, Улав Хуле говореше за смъртта ѝ като за „най-голямата загуба в живота ми“.
    Хари се замисли как ли би окачествил баща му деня, в който му съобщят за смъртта на сина му.
    Излезе от контейнера и тръгна към оградата. Хвана се за нея. Настъпи миг на пълна тишина. Вятърът притаи дъх, сякаш за да се ослуша или да поразмисли. В зимния мрак се чуваше само спокойното жужене на града. И как хартия, подмятана от вятъра, стърже леко по асфалта. Какъв вятър? Той отдавна утихна. Не, не е хартия, това е шум от стъпки. Бързи, леки стъпки. Не на човек.
    На животно.
    Сърцето на Хари се разтуптя лудо. Започна да се катери по оградата. Едва впоследствие си даде сметка кое го изплаши толкова. Тишината и това, че не чу нито ръмжене, нито какъвто и да е предвестник на нападение. Сякаш животното в тъмнината изобщо не искаше да го стресне. Дебнеше го. Ако Хари се интересуваше малко повече от кинология, вероятно щеше да знае, че само една-единствена раса кучета не ръмжат: нито когато са изплашени, нито когато нападат: черните мецнери. Хари чу как животното наруши ритъма на хода си. Пак настъпи тишина. Налагаше се да побърза, защото кучето явно скочи. Хари ритна с крак в тъмното.
    Твърдението, че човек не усеща болка, когато страхът предизвика насищане на кръвта с адреналин, е меко казано неточно. Хари изкрещя. Големите остри кучешки зъби се забиха в десния му прасец и потънаха дълбоко. Стигнаха до чувствителната костна мембрана. Оградата издрънча. Силата на тежестта ги дърпаше към земята, но Хари, макар и напълно отчаян от ситуацията, се мъчеше да се задържи. При други обстоятелства щеше да отърве лесно кожата. Всяко друго куче с теглото на черен мецнер в зряла възраст би изпуснало жертвата си. Но зъбите и челюстната мускулатура на мецнера са предназначени за чупене на кости. Оттам носи началото си слухът, че мецнерът е роднина на костноядната петниста хиена. По тази причина кучето увисна на прасеца на Хари, забило два горни зъба, стискащи здраво, и един долен за стабилизиране на захапката. Мецнерът си бе счупил другия долен зъб още на тримесечна възраст при сблъсък със стоманена протеза.
    Хари опря левия си лакът върху ръба на оградата и се помъчи да повдигне нагоре цялото си тяло, но кучето бе мушнало едната си лапа в мрежата на оградата. Хари извади фенера, стисна здраво гумената дръжка и погледна надолу да види какво представлява животното. Светлината проблесна матово в черните очи и черната муцуна. Хари замахна с фенера и удари мецнера между очите с всичка сила. Костта даже изпука. Замахна втори път и му нанесе още един удар. Уцели муцуната му. После заудря отчаяно очите му, които дори не мигнаха. Фенерът се изплъзна от ръката му и падна на земята. Кучето не отпусна хватката около крака му. Силите на Хари се топяха с всяка изминала секунда. Вече едва се държеше за оградата. Не му се мислеше какво го очаква, но нямаше как да се самозалъгва.
    — Помощ!
    Вятърът, който отново се бе усилил, отнесе немощния му вик. Хари промени захвата. Досмеша го. Нима ще свърши така? Ще го намерят в контейнерното депо с гърло, прегризано от куче-пазач? Пое си дъх. Зъбчатите върхове на оградата се забиваха в мишниците му, пръстите му изтръпнаха. Само след секунди щеше да се предаде. Ех, да имаше поне някакво оръжие в себе си! Или бутилка вместо малката плоска манерка! Щеше да я строши и да прободе кучето с нея.
    Манерката!
    Напрегна последните си сили, бръкна във вътрешния си джоб и извади плоската бутилка. Лапна гърлото, захапа здраво капачката със зъби и я отвъртя. Течността потече в устата му. По тялото му премина живителен тласък. Боже мой. Притисна очи към оградата и далечните светлини от хотел „Плаза“ и от хотел „Опера“ се превърнаха в бели ивици на черен фон. Отпусна дясната си ръка над червената паст на звяра, изплю капачката и алкохола в устата си, процеди „наздраве“ и изсипа цялото съдържание на бутилката върху кучето. В продължение на две безкрайни секунди две черни кучешки очи се взираха в Хари с безкрайно удивление, докато кафявата течност се стичаше по крака му право в зиналата уста на мецнера. Кучето пусна прасеца му. Хари чу удара на жива плът в асфалта, последван от скимтене и хъхрене. После лапите застъргаха по земята и животното потъна в мрака, от който се бе появило.
    Хари се преметна през оградата. Запретна крачола на панталона си. Не му беше нужен фенер, за да прецени, че и тази вечер няма да гледа „Всичко за Ева“. Запъти се към „Спешна помощ“.
* * *
    Легнал в скута на Теа, Юн слушаше със затворени очи равномерното жужене на телевизора и се наслаждаваше на спокойствието. Даваха един от любимите ѝ сериали: „Кралят от Бронкс“. Не се ли казваше „Кралят на Куинс“?
    — Пита ли брат си дали ще поеме дежурството на площад „Егер“? — попита Теа.
    Беше положила ръка върху очите му. Юн усещаше лека, сладникава миризма, носеща се от кожата ѝ: явно току-що си бе сложила инсулинова инжекция.
    — Какво дежурство? — изненада се той.
    Тя си дръпна ръката и го изгледа с недоумение.
    — Спокойно — разсмя се Юн. — Отдавна съм се разбрал с Роберт. Съгласи се.
    Тя въздъхна с леко униние. Юн хвана ръката ѝ и пак я постави върху очите си.
    — Но не му споменах, че е заради рождения ти ден. Ако му бях казал, вероятно щеше да откаже.
    — Защо?
    — Защото е луд по теб и ти го знаеш.
    — Само ти си го мислиш.
    — Но ти се притесняваш от него.
    — Не е вярно!
    — Тогава защо винаги се вцепеняваш, когато спомена името му?
    Тя се разсмя, сигурно заради реплика от сериала.
    — Запази ли маса в ресторанта? — попита Теа.
    — Да.
    Усмихна се и стисна ръката му. Смръщи вежди.
    — Мислех си… ами ако някой ни види там заедно?
    — От Армията? Изключено е.
    — Да, но ако все пак се случи?
    Юн мълчеше.
    — Май е време да го обявим — продължи тя.
    — Не знам — колебливо отвърна той. — Не е ли по-добре да изчакаме, докато сме напълно сигурни…
    — Ти не си ли напълно сигурен, Юн?
    Отмести ръката ѝ от очите си и я погледна изумен.
    — Какво ти става, Теа? Знаеш, че те обичам повече от всичко. Проблемът не е там.
    — А къде?
    Юн въздъхна и се надигна. Седна до нея.
    — Не познаваш Роберт, Теа.
    — Напротив — усмихна се кисело тя. — Познавам го от дете, Юн.
    Юн не си намираше място.
    — Така е. Обаче не знаеш някои неща. Нямаш представа какъв става, когато се ядоса. Все едно е друг човек. Наследил го е от татко. В такива моменти е опасен, Теа.
    Тя облегна глава на стената и се вторачи мълчаливо пред себе си.
    — Предлагам ти само да поотложим обявяването — Юн кършеше смутено ръце. — Съобразявам се не само с моя, а и с твоя брат.
    — С Рикард? — изненада се тя.
    — Да. Как според теб ще реагира, когато разбере, че сестра му се омъжва за мен, и то точно сега?
    — А, това ли имаш предвид. Притесняваш се, защото двамата сте основните конкуренти за поста на главен мениджър, така ли?
    — Знаеш отлично, че Ръководството винаги ще предпочете кандидат, женен за надежден офицер от Армията. От тактическа гледна точка ще натрупам сериозна преднина, ако сега обявя предстоящата си женитба с Теа Нилсен — дъщеря на Франк Нилсен, дясната ръка на коменданта. Но от морална гледна точка подобна постъпка не ми се струва никак приемлива.
    Теа дъвчеше замислено долната си устна.
    — Защо всъщност двамата с Рикард драпате толкова яростно за този пост?
    — Армията пое разноските по обучението ни в Офицерската школа и четиригодишното ни следване по икономика във Висшето търговско училище. Рикард сигурно разсъждава като мен: след такъв жест човек се чувства длъжен да поеме работно място в Армията, за което, благодарение на нея, с получил нужната квалификация.
    — Но може нито един от двама ви да не получи работата. Според татко досега не се е случвало в Армията да са назначавали мениджър, по-млад от трийсет и пет години.
    — Знам — въздъхна Юн. — Нека си остане между нас, но често казано, предпочитам да изберат Рикард. Ще се почувствам по-спокоен.
    — Как така? Та ти отговаряше за сградите под наем, собственост на Армията в Осло, в продължение на повече от година!
    — Да, но в качеството си на мениджър ще се наложи да отговарям не само за Осло, а за цяла Норвегия, Исландия и Фарьорските острови. Знаеш ли например, че само на територията на Норвегия поземлената собственост на Армията надхвърля двеста и петдесет парцела, застроени с повече от триста сгради? — Юн се потупа леко по корема и се вторачи в тавана с характерната си угрижена физиономия. — Днес се погледнах в една витрина и се удивих колко съм нищожен.
    Теа изобщо не чу последните му думи:
    — Рикард чул отнякъде, че който получи работата, ще бъде следващият комендант.
    — Нима? — разсмя се високо Юн. — Тогава със сигурност не желая да ме изберат.
    — Стига глупости, Юн.
    — Напълно сериозен съм, Теа. За мен най-важното е да сме заедно. Ще се откажа от кандидатурата си за мениджър и ще обявим годежа. Мога да върша и друга работа в Армията, свързана със специалността ми. Корпусите например се нуждаят от икономисти.
    — Не говори така, Юн — възрази ужасена Теа. — Не разполагаме с по-добър специалист от теб и трябва непременно да те назначат на място, където да използват максимално уменията ти. Рикард е мой брат, но не притежава твоя… интелект. Ще почакаме още малко и ще им съобщим за годежа след края на конкурса.
    Юн само сви рамене. Теа погледна часовника.
    — Добре е да тръгнеш преди дванайсет. Вчера в асансьора Ема ми каза, че се притеснявала за мен, защото чула как вратата на апартамента ми се отваря посред нощ.
    Юн стана.
    — Направо не разбирам как издържаме да живеем в този блок.
    Теа го стрелна с възмутен поглед.
    — Тук поне хората се грижат един за друг.
    — Да, права си — въздъхна гой. — Грижим се един за друг. Лека нощ, Теа.
    Тя се притисна до него и мушна ръка под ризата му. Не без изненада Юн усети колко потна е дланта ѝ, все едно досега бе стискала нещо в нея. Теа се долепи плътно до него и задиша тежко.
    — Теа — подхвана той, — не бива да…
    Тя се вцепени. Въздъхна и извади ръката си.
    Юн не бе подготвен за подобна смелост от нейна страна. Досега Теа не бе правила никакви опити да го съблазни. Точно обратното: физическата близост сякаш я плашеше. Когато Юн се прибра след първото съвещание и ѝ каза, че според устава „Армията на спасението утвърждава половото въздържание преди сватбата като важна християнска добродетел“, Теа видимо си отдъхна и прие думите му с облекчение. Макар някои хора да виждаха голяма разлика между „утвърждавам нещо като добродетел“ и „налагам задължителна забрана“, например „не употребявай тютюн и алкохол“, Юн не възнамеряваше да нарушава обета си към Бог заради някакви стилистични нюанси.
    Прегърна я, стана и отиде в тоалетната. Заключи вратата и пусна чешмата. Докато водната струя се стичаше по ръцете му, Юн се вгледа в гладката повърхност на огледалото. Тя отразяваше лицето на човек, който по принцип би следвало да е щастлив. Трябва да се обадя на Рагнхил, помисли си той. Да приключа веднъж завинаги с тази история. Юн вдиша дълбоко. Той наистина се чувстваше щастлив. Просто някои дни го изправяха пред повече трудности от други.
    Избърса лицето си и се върна при Теа.
* * *
    Чакалнята в пункта за бърза помощ в Осло на улица „Стургате“ 40 се къпеше в сурова бяла светлина. Вътре се намираше обичайният за този час на денонощието контингент. Двайсет минути след появата на Хари един треперещ наркоман стана и си тръгна. По принцип такива като него не изтрайваха на едно място повече от десет минути. Хари го разбираше прекрасно. Още усещаше вкуса на алкохол в устата си, вече събудил познатите тъмни сили в организма му. Прасецът го болеше ужасно. А цялото начинание в контейнера се оказа безрезултатно — както впрочем става с деветдесет процента от усилията в дадено полицейско разследване. Хари си обеща следващия път да не връзва тенекия на Бети Дейвис.
    — Хари Хуле?
    Хари огледа мъж в бяла престилка, спрял пред него.
    — Да?
    — Моля, последвайте ме.
    — Благодаря, но май е неин ред — Хари посочи девойката отсреща, заровила лице в дланите си.
    — Тази вечер идва за втори път — наведе се към него лекарят. — Нищо няма да ѝ стане, ако почака.
    Хари тръгна след него, накуцвайки с ранения си крак. Влязоха в тесен кабинет, едва побрал бюро и съвсем обикновена библиотека. Не се виждаха лични вещи.
    — На вас, полицаите, не ви ли се полага служебен лекар? — попита мъжът в престилката.
    — Нищо подобно. Дори не се ползваме с предимство. Откъде разбрахте, че съм полицай?
    — Извинете, съвсем забравих да ви припомня кой съм. Матиас. Минавах през чакалнята и ви видях.
    Лекарят се усмихна и му подаде ръка. Колко равни зъби, удиви се Хари. Човек би предположил, че е носил шини, но останалите черти на лицето му — симетрични, изчистени и правилни — подсказваха, че хубавият му външен вид се дължи не на външна намеса, а на ген. Малки мимически бръчици обрамчваха сините му очи. Стисна топло ръката на Хари. Прилича на изваден от роман за лекаря-мечта, помисли си Хари.
    — Матиас Люн-Хелгесен — поясни мъжът и погледна Хари с очакване.
    — По думите ви съдя, че името ви трябва да ми говори нещо.
    — Миналото лято се запознахме на градинско парти у Ракел.
    Хари се вцепени при споменаването на името ѝ от чужди устни.
    — Нима?
    — Онзи човек бях аз — побърза да му напомни лекарят.
    — Мм — кимна Хари. — Умирам от болка.
    — Разбираемо е — лицето на Люн-Хелгесен се сгърчи в сериозна, изпълнена със съчувствие физиономия.
    — Боли ме кракът — поясни Хари и си запретна крачола.
    — А, това ли било — смути се лекарят. — Какво е станало?
    — Ухапа ме куче. Ще ми помогнете ли?
    — Ами няма какво толкова да се направи. Кървенето ще спре. Ще почистя раните и ще ви сложа компрес. — Наведе се. — Захапало ви е три пъти, доколкото виждам. Има следи от зъби. Ще ви сложа ваксина против тетанус.
    — Захапа чак до костта.
    — Сигурно така ви се струва заради болката.
    — Не разбирате, наистина ме захапа много… — Хари млъкна и си пое въздух през носа.
    Чак сега разбра, че Матиас Люн-Хелгесен го мисли за пиян. Съвсем нормално впрочем. Полицай със скъсано палто, който не се ползва с добро име, идва в спешния кабинет заради ухапване от куче, а от устата му се разнася миризма на алкохол. Дали лекарят щеше да представи нещата така и пред Ракел? Дали щеше да ѝ каже, че бившият ѝ пак се е пропил?
    — … жестоко — довърши Хари.

Четвърта глава

Понеделник, 14 декември.
Сбогуване

    Той се надигна рязко в леглото и чу ехото от собствения си глас между белите голи стени на хотелската стая. Телефонът върху нощното шкафче звънеше. Вдигна слушалката.
    — This is your wake-up call…4
    — Hvala — благодари той, макар да знаеше, че гласът по телефона е записан на лента.
    Намираше се в Загреб. Днес заминаваше за Осло, за да свърши най-важната си работа. Последната.
    Затвори очи. Отново сънува, но не Париж. Нито никоя от поръчките си — те не се появяваха в сънищата му. Винаги сънуваше едно и също: Вуковар през есента на обсадата.
    През нощта сънува как бяга. Както обикновено, тичаше под дъжда във вечерта, когато отрязаха ръката на баща му. Четири часа по-късно той почина въпреки уверенията на лекарите, че операцията е успешна. Сърцето му внезапно отказало.
    Отскубна се от прегръдката на майка си, спусна се в тъмнината и хукна към реката с пистолета на баща си в ръка. Тичаше към сръбските позиции, откъдето хвърчаха сигнални осветителни ракети. С пълно безразличие слушаше как куршумите от вражеския обстрел се удрят в земята. После изведнъж изстрелите заглъхнаха и той падна в голям бомбен кратер. Водата го погълна; погълна и всички звуци. Настъпи тишина. Продължаваше да бяга, сега вече под водата, но не успя да стигне до никъде. Докато крайниците му се вцепеняваха и го упои сънливост, видя как насред цялата тъмнина се движи нещо червено. Приличаше на птица и размахваше криле на забавен каданс. Когато дойде на себе си, беше увит във вълнено одеяло. Над него се полюшваше електрическа крушка под музикалния съпровод на сръбската артилерия. В очите и устата му се посипаха буци пръст и мазилка. Той ги изплю. Някакъв човек се надвеси над него и му каза, че Бобо, самият капитан, го спасил от пълния с вода кратер. Посочи мъж с гола глава, застанал до входа към бункера. Мъжът носеше униформа, а на врата му бе завързан червен шал.
    Отвори очи и погледна термометъра в стаята. От ноември не си спомняше температурата да е надвишавала шестнайсет градуса въпреки уверенията на рецепционистите, че отоплението е пуснато на най-силната степен. Стана. Налагаше се да побърза, автобусът за летището щеше да спре пред хотела след половин час.
    Вторачи се в огледалото над мивката и се опита да си представи лицето на Бобо. И то като северното сияние изчезваше от погледа ти, взираш ли се прекалено дълго в него. Телефонът отново звънна.
    — Da, majka.
    Избръсна се, избърса си лицето и се облече бързо, после извади една от черните метални кутии от сейфа и я отвори. Вътре имаше „Лама минимакс“ с вместимост седем куршума: шест в пълнителя и един в патронника. Разглоби пистолета и разпредели частите му в четирите специално изработени за целта тайника под уплътненията в ъглите на куфара. Ако по време на митническата проверка случайно решат да претърсят багажа му, металните уплътнения ще скрият частите на пистолета. Преди да тръгне, провери дали е взел паспорта си, плика със самолетния билет, който тя му даде, снимката на мишената и необходимите сведения за време и място. По план трябваше да стане утре вечер в седем на обществено място. Тази задача е по-рискована от предишната, предупреди го тя. Това не го изплаши. Понякога му се струваше, че след онази нощ, когато баща му си изгуби ръката, той се раздели завинаги със способността да изпитва страх. Някога Бобо му каза: „Човек, който не се бои от смъртта, не оцелява дълго.“
    Навън Загреб току-що се бе пробудил, потънал в сивкава мъгла без сняг и с измъчена физиономия. Застана пред входа на хотела. След няколко дни ще потеглят към скромен хотел на Адриатическо море с изгодни цени заради сезона и приятно слънце. И да обсъждат новата къща.
    Автобусът за летището трябваше вече да е пристигнал. Вторачи се в мъглата. Така се взираше и през онази есен, свит до Бобо. Напразно се мъчеше да зърне нещо зад гъстия бял дим. Възложиха му задачата да разнася съобщения, които не смееха да пращат по радиовръзката, защото сърбите подслушваха всички честоти и разбираха тайните им. Понеже беше дребен, притичваше невредим през окопите, без да се навежда. Поиска от Бобо да унищожава танкове. Капитанът поклати глава.
    — Твоята работа е да разнасяш важни съобщения, синко. Други хора ще се погрижат за танковете.
    — Но те се страхуват, а аз не.
    — Още си прекалено млад да си рискуваш така живота — повдигна вежди Бобо.
    — И тук могат да ме застигнат вражески куршуми. Нали ти каза, че ако не спрем танковете, ще превземат града.
    Бобо го изгледа продължително.
    — Ще си помисля — обеща накрая той.
    Двамата поседяха мълчаливо, взирайки се в бялата пелена, без да знаят дали е есенна мъгла, или дим от руините на опожарения град. Бобо се изкашля:
    — Снощи изпратих Франьо и Мирко да слязат до насипите, откъдето се задават танковете. Заръчах им да причакат машините и незабелязано да прикрепят мини към тях. Знаеш ли какво стана?
    Той кимна. Видя труповете на Франьо и Мирко през бинокъла.
    — Ако бяха по-ниски, щяха да успеят да се скрият в ямите.
    Момчето избърса потеклия си нос с ръка.
    — Ще ме научиш ли как се прикрепят мини?
    Преди разсъмване на следващата сутрин той се добра до лагера си, зъзнещ от студ и целият в кал. Зад него, при насипите, от отворените капаци на два взривени сръбски танка се виеха кълба дим. Бобо го издърпа в окопа и нададе победоносен вик:
    — Роди ни се малък спасител!
    Още същия ден, когато Бобо издиктува радиосъобщението, предназначено за щабквартирата, момчето се сдоби с кодово име, което щеше да го съпровожда, докато сърбите продължават да окупират родния му град и да го сриват със земята. Убиха Бобо, отнеха живота на стотици лекари и пациенти в болнични заведения, а дръзналите да окажат съпротива тикнаха в затвора и ги подложиха на нечовешки изтезания. Прозвището на момчето се превърна в горчив парадокс. Даде му го един от онези, които той не успя да спаси. Malj spasitel.
    От гъстата мъгла се зададе червен автобус.
* * *
    В съвещателната зала в червената зона на шестия етаж се носеше тихо жужене от гласове и смях. Хари влезе. Явно добре бе преценил кога да се появи. Пропусна задължителните за всяко прощално парти куртоазни разговори, почерпка със сладкиши и размяна на колегиални шеги и закачки. Обикновено мъжете следват този сценарий, когато се разделят с човек, когото ценят и уважават. Дойде тъкмо навреме за връчването на подаръците и за многословните, високопарни речи. Такива речи тук произнасяха само пред публика, но не и насаме.
    Той обходи помещението с поглед и за свое щастие бързо откри единствените три добронамерени лица: оттеглилия се от поста Бярне Мьолер, полицай Халвуршен и Беате Льон, младия ръководител на Отдела по експертно-криминална дейност. Никой не обърна внимание на Хари. Той, от своя страна, също не гледаше присъстващите. Беше напълно наясно, че си е навлякъл неприязънта на колегите си от Отдела за борба с насилието. Веднъж Мьолер му каза, че хората ненавиждат само една комбинация повече от намусен алкохолик, а именно намусен алкохолик с внушителен ръст. Хари, висок сто деветдесет и три сантиметра, имаше слабост към чашката и сърдитата физиономия не слизаше от лицето му. Способностите му на блестящ следовател никак не смекчаваха вината му в очите на гилдията. За никого не бе тайна, че ако не се ползваше с протекцията на Бярне Мьолер, Хари отдавна да е изхвърчал от полицията. А сега, след напускането на шефа, началството щеше да следи всяка крачка на инспектор Хуле и да го дебне кога ще сбърка. Парадоксално, но факт: разобличаването на Принца, което му лепна етикета на заклет аутсайдер, го пазеше от уволнение. Том Валер, старши инспектор в Отдела за борба с насилието, се оказа един от главните организатори на мащабния нелегален внос на оръжия в Осло през последните години. Валер приключи земния си път в локва кръв в мазето на общежитие в квартал Кампен, а на кратка церемония три седмици по-късно началникът на криминалната полиция през зъби похвали Хари за неговия принос при разобличаването на корумпирани служители в системата.
    — Благодаря — кимна тогава Хари.
    Плъзна поглед над събралите се колеги колкото да провери дали някой ще вдигне очи към него. Първоначално реши да се ограничи само с едно „благодаря“, но отвърнатите от него лица и недоволните усмивки разпалиха силното му негодувание и той продължи:
    — Сега няма да е толкова лесно да ме изритате, защото ако някой дръзне да го направи, медиите ще се усъмнят, че този някой се бои да не погна и него.
    Всички погледи се насочиха тутакси към него. В тях се четеше крайно изумление. Хари не спря дотук:
    — Няма какво да се преструвате на учудени, колеги. Том Валер работеше като старши инспектор в отдела и този пост му осигуряваше възможност да осъществява контрабанда. Както знаете, беше известен с кодовото име Принца, а… — Хари направи кратка пауза, местейки очи от човек на човек; накрая се спря върху началника на криминалната полиция. — Където има принц, има и крал.
    — Ей, старче! Над какво умуваш? — попита го Халвуршен и го изтръгна от спомените му.
    Хари вдигна глава.
    — Мисля си за кралете — промърмори той и пое чашата с кафе, която Халвуршен му подаде.
    — Точно пред теб е новият крал — посочи Халвуршен.
    До масата с подаръците мъж в син костюм разговаряше с началника на криминалната полиция и с Бярне Мьолер.
    — Това ли е Гюнар Хаген? — попита Хари с пълна уста. — Новият шеф на полицейския отдел?
    — Вече не се нарича „шеф на полицейски отдел“.
    — Нима?
    — Новото наименование е главен полицейски инспектор. Минаха повече от четири месеца, откакто промениха полицейските звания.
    — Наистина ли? Сигурно тогава съм бил в болнични. Ти още ли се водиш редови полицай?
    Халвуршен се усмихна.
    Новият главен полицейски инспектор изглеждаше младолик за възрастта си. В циркулярното писмо пишеше, че е на петдесет и три години. Хари го прецени като мъж със среден ръст. Слаб, почти изпит. Мрежата от ясно открояващи се мускули на лицето, около челюстите и по врата му говореше за аскетичен начин на живот. Новият началник имаше правилна, волева уста и издадена напред брадичка. Обратната му захапка издаваше скрита амбиция. Черната му коса, макар с лека лисевина на темето, оформена като тонзура, изглеждаше доста гъста и човек би си помислил, че още не оплешивява, а просто се е спрял на по-ексцентрична прическа. Дебелите му зловещи вежди представляваха поредното доказателство, че окосмяването по тялото му вирее върху благодатна почва.
    — Идва право от Въоръжените сили — промърмори Хари. — Сигурно ще въведе сутрешна физзарядка в отдела.
    — Носило му се е името на съвестен полицай, преди да смени попрището.
    — По информацията от циркулярното писмо ли съдиш?
    — Радвам се, че си толкова положително настроен, Хари.
    — Аз ли? Винаги съм склонен да дам шанс на новите хора.
    — Само един шанс — натърти Беате.
    Тя се бе приближила към тях. Отметна настрани късата си руса коса.
    — Защо накуцваш, Хари?
    — Снощи се сборичках с озверяло куче-пазач в контейнерното депо на пристанището.
    — А ти какво търсеше там?
    Хари погледна Беате, преди да отговори. Ръководната позиция в Отдела по експертно-криминална дейност ѝ се отрази благотворно. И отделът само спечели от назначението ѝ. Беате поначало беше отличен специалист, но Хари не бе забелязвал у нея лидерски качества. Точно обратното, нейната пословична скромност граничеше с желание да не бъде изобщо забелязвана от околните.
    — Исках само да разгледам контейнера, където са намерили Пер Холмен. Я ми кажи, как е влязъл в депото?
    — Прерязал е катинара с клещи. Намерихме ги до тялото му. А ти как влезе?
    — Намерихте ли друго освен клещи?
    — Хари, няма никакви следи от…
    — Знам, знам. Намерихте ли други вещи?
    — Ами обичайните: дрога, еднократна доза хероин, пластмасов плик с тютюн. Нали знаеш, събира тютюна от угарките по улицата. В джобовете му, разбира се, нямаше и пукната пара.
    — А „Берета“-та?
    — Серийният ѝ номер е заличен по познатия начин. Почеркът на лигата на Принца.
    Хари отдавна бе забелязал, че Беате избягва да си мърси устата с името на Том Валер.
    — Мм. Пристигнаха ли резултатите от кръвните проби?
    — Да. В момента на самоубийството е бил изненадващо чист. Не се е друсал през последните дни. С други думи е бил напълно адекватен и способен да го извърши. Защо питаш?
    — На мен се падна приятната задача да поднеса на родителите печалната вест.
    — Уф, че гадно! — възкликнаха в хор Льон и Халвуршен.
    Все по-често им се случваше да казват едно и също, и то едновременно, макар да имаха връзка едва от година и половина.
    Началникът на криминалната полиция се прокашля и присъстващите се обърнаха към него. Шепотът утихна.
    — Бярне поиска думата — началникът се олюля на пети и направи пауза, за да засили ефекта от думите си. — Давам му я с удоволствие.
    Множеството се разшумя. Хари видя леката усмивка на Бярне, обърнат към шефа си.
    — Благодаря ти, Турлайф. Благодаря на теб и на началника на Главното управление за подаръка. Колеги, признателен съм за прекрасната картина.
    Посочи масата с подаръците.
    — Колеги? — прошепна с недоумение Хари.
    — Да. Скаре и още неколцина събраха пари.
    — За първи път чувам за подобно нещо.
    — Сигурно са забравили да поискат от теб.
    — А сега дойде моят ред да раздам малко подаръци — обяви Мьолер. — От наследството, което ще ви оставя. Първата ми скъпа вещ е тази лупа.
    Вдигна я пред лицето си. Всички се разсмяха, защото лицето на бившия им шеф придоби гротескни черти зад увеличителното стъкло.
    — Лупата ще отиде при момичето, което достойно защитава името на баща си. Тя е прекрасен следовател и полицай. Никога не се кичи с лаврите на успехите си, а предпочита заслугите ѝ да бъдат приписвани на Отдела за борба с насилието. Както знаете, изследваха я специалисти по човешкия мозък, защото малцина са хората с нейния fusiform gyrus. Това момиче има дарбата да запомня всяко лице, което е виждала някога.
    Хари забеляза червенината, плъзнала по лицето на Беате. Тя не обичаше да се превръща в център на всеобщото внимание. Най-малко пък искаше да блести с природната си даденост да разпознава престъпници с криминални досиета върху неясни, зърнести снимки. От Отдела за борба с грабежите продължаваха да я викат да им съдейства при заплетени случаи.
    — Беате — обърна се към нея Мьолер, — надявам се да не забравиш моето лице. Вече няма да ме виждаш всеки ден. Ако случайно се колебаеш, използвай тази лупа.
    Халвуршен бутна леко Беате по гърба. Мьолер ѝ връчи подаръка си и я прегърна под бурните ръкопляскания на колегите, а тя пламна като божур.
    — Следващата вещ е този стол — продължи Бярне. — Възнамерявам да подаря и него, защото както разбрах, моят наследник Гюнар Хаген си е поръчал нов, с черна кожа, висока облегалка и други екстри.
    Мьолер се усмихна на новия шеф, но онзи не му върна усмивката. Само кимна.
    — Столът ще отиде при полицай от Стайншер, когото още с идването му при нас настанихме в един кабинет с най-големия хулиган в сградата, стопанин на разнебитен стол. Младши, крайно време е.
    — Ура! — възкликна Халвуршен.
    Всички се обърнаха към него с усмивка. Той на свой ред също се усмихна.
    — И накрая искам да подаря един скъп за мен предмет на специален за мен човек, който има нужда от него. Този човек с най-талантливият ми следовател и най-ужасният ми кошмар. — Мьолер извади от джоба на сакото си ръчен часовник: — На човека, който винаги се съобразява само със собствената си интуиция, със собствения си работен график и — напук на всички опити да го накараме да не закъснява за служебните ни съвещания — със собственото си разбиране за време. Надявам се моят подарък да ти помогне да си свериш часовника с колегите от отдела, Хари. Не приемай думите ми само в буквалния им смисъл.
    Разнесоха се откъслечни ръкопляскания. Хари се приближи и прие подаръка: часовник със семпла черна кожена верижка. Марката не му беше позната.
    — Благодаря.
    Двамата мъже се прегърнаха.
    — Нагласих го да избързва с две минути — прошепна Мьолер. — Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял. Приключих с наставленията, останалото си го знаеш.
    — Благодаря — повтори Хари.
    Мьолер го задържа доста дълго в прегръдката си. Хари се сети, че трябва да остави на масата подаръка си за бившия си началник. За късмет така и не разопакова дивидито с „Всичко за Ева“.

Пета глава

Понеделник, 14 декември.
„Фюрлюсе“

    Юн намери Роберт в задния двор на магазин „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“.
    Облегнат върху рамката на вратата със скръстени ръце, Роберт наблюдаваше как доброволци пренасят черни чували за отпадъци от камиона в склада на магазина. От устите на носачите излизаха бели облачета пара, съпроводени от псувни на различни езици и диалекти.
    — Добър ли е уловът? — поинтересува се Юн.
    Роберт сви рамене.
    — Хората на драго сърце са готови да се разделят с летните си дрехи, за да си разчистят гардероба за следващата година. А на нас ни трябват зимни палта и якета.
    — Момчетата ти използват много актуален жаргон. Осъдени на общественополезен труд вместо на лишаване от свобода?
    — Вчера преброих доброволците. Оказа се, че наркоманите, дошли да изкупят вината си през закона, са два пъти повече от последователите на Исус.
    — Значи са необработена, но благодатна почва за мисионери. Какво чакаш? Заеми се — усмихна се Юн.
    Роберт извика на едно от момчетата да му хвърли кутия цигари. После мушна в уста си „пирон за ковчега“ без филтър.
    — Извади я — нареди му Юн. — Дал си обет в Армията да не пушиш. Ще те изхвърлят, ако разберат.
    — Кой е казал, че ще я запаля? Какво искаш, брато?
    — Да си поговорим — вдигна рамене Юн.
    — За какво?
    — Как така за какво? — засмя се Юн. — Нали сме братя, нормално е да си споделяме разни неща.
    Роберт кимна и извади стръкче тютюн от езика си.
    — Като казваш „да си споделяме“, имаш предвид ти да ме наставляваш как да си живея живота, нали?
    — Стига де.
    — Какво тогава?
    — Нищо! Питам се как си.
    Роберт извади цигарата от устата си и плю в снега, после вдигна глава към бялата облачна пелена и присви очи.
    — До гуша ми дойде от тази работа, от апартамента, от мършавата лицемерна жена със звание сержант-майор, която оглавява цялото това шоу. Ако не беше толкова противна, щях да изчукам за наказание дъртата вещица — ухили се Роберт.
    — Замръзвам — прекъсна го Юн. — Може ли да влезем вътре?
    Роберт го въведе в тесния кабинет и седна на стола, едва сместен между затрупано с предмети бюро, тесен прозорец с изглед към задния двор и знаме в червено и жълто с емблемата и девиза на Армията на спасението: „Огън и Кръв“. Юн вдигна купчина книжа, някои пожълтели от времето, от дървен стол и направи знак на брат си да седне. Юн се досещаше, че Роберт е отмъкнал стола от репетиционната на оркестъра от квартал Маюрстюа, която се намираше в съседното помещение.
    — Според нея се скатаваш — отбеляза Юн.
    — Според кого?
    — Според сержант-майор Рюе — усмихна се кисело Юн. — Според вещицата, както я наричаш.
    — Ама тя ти се обади, за да ти го каже ли? — Роберт човъркаше плота на бюрото със сгъваемия си нож. Изведнъж възкликна: — А, да, забравих; нали си новият мениджър. Босът на цялата армия.
    — Още не са ме избрали. Рикард също има големи шансове.
    — Все едно.
    Роберт издълба два полукръга, които образуваха сърце.
    — Е, вече ми каза защо си дошъл. Преди да си тръгнеш, те моля да ми платиш за дежурството във вдругиден, става ли?
    Юн извади петстотин крони и ги сложи пред брат си. Роберт отърка ножа в черната си набола брада.
    — Искам да ти напомня и още нещо.
    — Какво? — Юн преглътна с мъка, защото знаеше какво следва.
    Над рамото на Рикард видя, че отново е завалял сняг, но издигащата се топлина от околните сгради задържаше леките бели снежинки във въздуха под прозореца. Все едно се бяха притаили да подслушват.
    Роберт заби острието на ножа в центъра на сърцето.
    — Разбера ли, че дори веднъж си се доближил до момичето, което… — Обгърна с длан дръжката на ножа и се наведе напред. Тежестта на тялото му натисна ножа и той потъна още по-дълбоко в дървото. — Ще те убия, Юн. Кълна се.
    — Преча ли? — обади се глас на вратата.
    — Ни най-малко, майор Рюе — отвърна Роберт с най-сладкия глас, на който бе способен. — Брат ми тъкмо си тръгваше.
* * *
    Началникът на криминалната полиция и встъпилият в длъжност главен полицейски инспектор Гюнар Хаген млъкнаха, когато Бярне Мьолер влезе в кабинета си. Впрочем кабинетът вече не беше негов.
    — Допада ли ти гледката… — попита Мьолер, като се мъчеше да звучи ведро, и добави: — … Гюнар?
    Името на наследника му някак не му прилягаше в устата.
    — Е, през декември Осло не е никак приятна гледка — отвърна Хаген. — Но ще се опитаме да се справим и с това.
    Мьолер се канеше да попита какво има предвид Хаген с последните си думи, но се отказа, забелязвайки одобрителното кимване на началника на криминалната полиция.
    — Тъкмо въвеждам Гюнар в обстановката. Ще се постарая съвсем деликатно да го посветя в особеностите на служителите ни.
    — Вие двамата се познавате от преди, нали?
    — О, да. Заедно служехме като кадети в Полицейската школа, както я наричаха едно време.
    — В циркулярното писмо прочетох, че всяка година участваш в Биркебайнерското състезание5 — обърна се към Гюнар Хаген Мьолер. — Вероятно знаеш, че и началникът на криминалната полиция не пропуска да пробяга трасето.
    — О, как да не знам — Хаген се усмихна на началника. — Понякога двамата с Турлайф бягаме рамо до рамо. И всеки се мъчи да изпревари другия.
    — Я виж ти — развесели се Мьолер. — Значи, ако началникът на криминалната полиция участваше в Съвета по назначенията, човек би могъл да го обвини, че е уредил свой приятел.
    Началникът се засмя сухо и предупреди Мьолер с красноречив поглед да не продължава с шегите по темата.
    — Преди малко разказах на Гюнар за мъжа, когото удостои с толкова щедър подарък.
    — За Хари Хуле?
    — Да — кимна Гюнар Хаген. — Доколкото знам, Хуле е отнел живота на старши инспектор в полицията във връзка с онази неприятна история около контрабандния внос на оръжия. Хуле откъснал ръката на своя колега в някакъв асансьор. Чувал съм за подозрения, че именно Хуле е разпространил поверителна информация по случая в медиите. Много лоша атестация.
    — Първо, така наречената от теб „неприятна история с контрабанден внос на оръжия“ представлява професионална престъпна лига с разклонения в полицията. Тази лига наводняваше Осло с евтини огнестрелни оръжия години наред — обясни Бярне Мьолер, като безуспешно се мъчеше да прикрие раздразнението в гласа си. — Въпреки съпротивата на началството Хуле разплете случая без чужда помощ с цената на години усилена работа. Второ, Хуле уби Валер при самозащита и не той му отряза ръката, а асансьорът. И, трето, не разполагаме с никакви сигурни данни кой е осведомил медиите за подробностите по случая.
    Гюнар Хаген и началникът на криминалната полиция се спогледаха.
    — Така или иначе — подхвана шефът, — трябва да държиш Хуле под око, Гюнар. Доколкото разбрах, наскоро приятелката му го е напуснала. А ние отлично знаем, че подобни случки правят мъже с проблемите на Хари Хуле още по-податливи на рецидиви. А това не можем да го приемем, пък ако ще да е разплел стотици случаи в отдела.
    — Ще го държа изкъсо — зарече се Хаген.
    — Хуле е старши инспектор — напомни Мьолер и затвори очи. — Не е редови полицай. Освен това не обича да го държат изкъсо.
    Гюнар Хаген кимна и прокара длан по гъстата си коса с форма на венец.
    — Кога започваш работа в Берген… — той отпусна ръката си, — … Бярне?
    Мьолер беше готов да се обзаложи, че и неговото име загорча в устата на приемника му.
* * *
    Докато вървеше по улица „Юрте“, Хари разбра по обувките на минувачите, че наближава кафенето „Фюрлюсе“. Момчетата от Отдела за борба с наркотиците често повтаряха, че най-голям принос за идентифициране на наркоманите имат препълнените складове за униформено облекло на въоръжените сили, защото именно с посредничеството на Армията на спасението излишъкът от обувки отива при наркозависимите. През лятото носят сини маратонки, а през зимата — черни кубинки. В комбинация със зелената найлонова торбичка на традиционния пакет с храна на Армията на спасението те представляват униформата на уличния дрогар.
    Хари кимна на охранителя пред вратата, облечен в пуловер с качулка с емблемата на Армията.
    — Нищо ли няма да оставите? — попита охранителят.
    — Нищо — Хари обърна джобовете си.
    Табела на стената забраняваше на посетителите да внасят алкохол. Ако носеха такъв, следваше да го оставят на охраната и да си го вземат на излизане. Хари знаеше, че служителите на Армията отдавна са се отказали да изискват от посетителите да предават на охраната наркотиците си, защото никой зависим не би го направил.
    Хари влезе, наля си чаша кафе и седна на пейката до стената, „Фюрлюсе“ — кафенето на Армията — представляваше осъвременен вариант на пункт за раздаване на безплатна супа, където нуждаещите се получават сандвич и топла напитка. Единствено клиентелата отличаваше уютното светло заведение от обикновено кафене. Деветдесет процента от идващите наркомани бяха мъже, останалите — жени. Тук имаха възможност да се подкрепят със сандвичи с кафяво или бяло сирене, да разлистят вестник, да поговорят на спокойствие. Кафенето предлагаше на наркоманите място, където да се стоплят и да си отдъхнат, преди да подновят търсенето на дневната доза. Понякога вътре се отбиваха полицейски разузнавачи, но между тях и Армията съществуваше негласно споразумение на територията на „Фюрлюсе“ да не се извършват арести.
    Хари огледа помещението. Мъжът на съседната маса бе замръзнал в странна поза, сякаш по средата на дълбок поклон. Навел глава, той държеше хартия за цигари между почернелите си пръсти, а пред него, на масата, бяха пръснати празни угарки.
    Дребна жена с униформа на Армията смени изгорелите свещи върху малка маса с четири снимки в рамки. Три от тях бяха портрети на хора, а четвъртата — кръст с име на бял фон. Хари стана и се приближи до жената.
    — Какво е това? — попита той.
    Нещо във външността ѝ — вероятно тънкия врат и мекотата на движенията ѝ или гладката гарвановочерна, неестествено лъскава коса — ѝ придава вид на котка, помисли си Хари. Жената се обърна. Първоначалното впечатление се засили от малкото ѝ лице, непропорционално широката ѝ уста и едва забележимия ѝ чип нос — сякаш изваден от японски комикс. Ала най-силно го поразиха котешките ѝ очи. Хари не бе в състояние да обясни какво го смущаваше у нея, но определено долавяше нещо гнило.
    — Ноември — отговори тя.
    Имаше спокоен, дълбок мек алтов глас. Той се запита дали говори така по принцип, или просто си е създала навика да използва ниския си регистър. Познаваше немалко жени, които умеят да променят тембъра си, както сменят носните си кърпички. Имат един глас за домашна употреба, втори при запознанство и социални контакти, трети за интимна близост.
    — Не ви разбирам — призна той.
    — Това са починалите хора през ноември.
    Хари огледа снимките и най-сетне схвана.
    — Четирима?
    Пред една от снимките лежеше писмо с разкривени букви, написано с молив.
    — Средно на седмица имаме по един смъртен случай. Четирима загинали се смятат за нещо нормално. Първата сряда от всеки месец правим възпоминателна церемония. Да не би сред покойниците да има ваш…?
    Хари поклати отрицателно глава.
    „Скъпи мой Од“, започваше писмото. Нямаше цветя.
    — С какво мога да ви помогна? — попита жената.
    Хари се замисли. Май не разполага с цял репертоар от гласове, заключи той. Явно по принцип говори с този дълбок приятен тембър.
    — Пер Холмен… — подхвана Хари, без да знае как да продължи.
    — Клетото момче. Ще му направим помен през януари.
    — Първата сряда от месеца — кимна Хари.
    — Точно така. Заповядайте при нас, братко. Обръщението, произнесено напълно непринудено, все едно се подразбира от само себе си, не прозвуча като притурка към изречението. За миг Хари почти ѝ повярва.
    — Идвам от полицията — поясни Хари.
    Разликата в ръста им, твърде голяма, я принуди да отметне назад глава, за да го вижда добре.
    — Струвате ми се познат.
    — Възможно е. Идвал съм тук, но не ви помня.
    — Дежуря само половин ден. През останалото време съм в щабквартирата на Армията на спасението. В Отдела за борба с наркотиците ли работите?
    — Не, разследвам убийства.
    — Убийства ли? Но Пер не е…
    — Може ли да поседнем?
    Тя се огледа колебливо.
    — Много ли сте заета? — попита Хари.
    — Не, напротив. На ден приготвяме обикновено по осемстотин сандвича. Но днес изплащат социални помощи и е по-спокойно.
    Тя повика едно от момчетата да я замести. Хари разбра името ѝ от краткия им разговор. Мартине. Мъжът с цигарената хартия в ръка се наведе още малко над масата.
    — Нещо в този случай ме смущава — призна Хари, след като седнаха. — Що за младеж беше Пер?
    — Трудно е да се каже — въздъхна Мартине и продължи, защото Хари я погледна въпросително: — Дългогодишната злоупотреба с наркотици причинява сериозни мозъчни увреждания и разпад на личността. Пристрастяването доминира над всичко останало.
    — Разбирам, но все пак искам да ми кажете какво е вашето впечатление от него. Вие сте го познавали добре.
    — За съжаление не. Питайте бащата на Пер какво беше останало от личността на сина му. Няколко пъти идва да го прибира оттук. Накрая се отказа. Сподели, че Пер започнал да ги заплашва, защото криели всички ценности в дома си. Баща му ме помоли да го наглеждаме. Обещах да направим всичко по силите си, но подчертах да не се надява на чудеса. И наистина не се получи…
    Хари я погледна. По лицето ѝ се изписа характерното за социалните работници примирение.
    — Сигурно е пълен кошмар — отбеляза Хари и се почеса по ранения прасец.
    — Да, никой освен наркозависимите не знае колко им е тежко.
    — Говорех колко кошмарно е да си родител на наркоман.
    Мартине замълча. До съседната маса се приближи момче в скъсано шушляково яке. Отвори прозрачен найлонов плик и изсипа върху хартията на замръзналия мъж тютюн, събран от стотици фасове. Тютюнът покри не само хартията, но и почернелите му пръсти.
    — Весела Коледа — промърмори момчето и се отдалечи от масата с походката на грохнал старец, отличителна за злоупотребяващите с дрога.
    — Кое ви смущава в случая на Пер? — поинтересува се Мартине.
    — Изследванията показаха, че в кръвта му няма наличие на наркотици.
    — Е, и?
    Хари погледна мъжа на съседната маса. Той се опитваше отчаяно да си свие цигара, но пръстите отказваха да му се подчинят. По кафявата му буза се стичаше сълза.
    — Запознат съм с особеностите на състоянието абстиненция. Пер дължеше ли пари на няколко?
    — Нямам представа — отсече тя.
    Категоричният ѝ тон подсказа на Хари, че е безсмислено да се надява на отговор на следващия му въпрос.
    — А дали бихте…
    — Не — прекъсна го тя. — Нямам намерение да разпитвам посетителите ни. Вижте, тук идват хора, изоставени от всички, и моята задача е да им помагам, не да ти преследвам.
    Хари я изгледа продължително.
    — Имате право. Извинете ме за неуместната молба. Няма да се повтори.
    — Благодаря ви.
    — Имам само още един, последен въпрос.
    — Питайте.
    — Ще ми… — Хари се подвоуми, защото се притесняваше да не допусне фатална грешка, — … ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че разследвам този случай именно защото съм загрижен за доброто на хора като вашите посетители?
    — Имам ли основания да ви вярвам? — наклони глава тя.
    — Според мен да. Заел съм се да разнищвам подробностите по случай, дефиниран като явно самоубийство на момче, за което никой нехае.
    Тя не отговори.
    — Много хубаво кафе — Хари стана.
    — Благодаря. Бог да ви благослови.
    Хари кимна и за своя изненада усети как ушите му пламват.
    На излизане спря пред охраната и се обърна, но Мартине вече не се виждаше в кафенето. Момчето в пуловера на Армията му предложи пакет с безплатна храна, но Хари отказа, загърна се в палтото си и излезе на улицата. Оттам се откриваше изглед към фиорда на Осло, където слънцето се оттегляше с алени отблясъци. Хари тръгна към река Акершелва. До прословутото внушително дърво, известно като Айка6, едно момче се олюляваше в снежната виелица със запретнат ръкав на опърпаното си шушляково яке. От ръката му стърчеше спринцовка. Усмихваше се, докато гледаше през Хари и парата, издигаща се от квартал Грьонлан.

Шеста глава

Понеделник, 14 декември.
Халвуршен

    Перниле Холмен изглеждаше още по-малка в креслото, докато гледаше Хари с големите си, зачервени от плач очи. В скута си държеше стъклена рамка със снимка на сина си Пер.
    — Тук е на девет години — поясни тя.
    В гърлото на Хари заседна буца. Натъжи се, защото засмяното момче на снимката едва ли е подозирало, че ще свърши в контейнер с куршум в главата. Освен това малкият Пер му напомни на Олег. Синът на Ракел често го наричаше „татко“. Хари се питаше колко ли време ще отнеме на Олег да започне да се обръща така към Матиас Люн-Хелгесен.
    — Биргер, съпругът ми, редовно ходеше да търси Пер, когато синът ни не се прибираше в продължение на дни — сподели Перниле Холмен. — Молех Биргер да престане, защото нямах сили да понасям присъствието на сина ни у дома.
    — Защо? — Хари успя някак да прогони личните си тревоги.
    Биргер Холмен бе отишъл в погребалната агенция. Хари се появи в дома им без предупреждение.
    — Някога живели ли сте близо до наркоман? — изхлипа майката.
    Хари не отговори.
    — Крадеше всичко, до което се докопа. Примирихме се. По-точно Биргер се примири. Той е по-любящият родител от двама ни.
    Лицето ѝ се сгърчи в жалко подобие на усмивка.
    — Биргер винаги защитаваше Пер. Тази есен обаче чашата преля. Пер ме заплаши.
    — Заплашил ви е?
    — Да, със смърт — Перниле се вторачи в снимката и избърса стъклото, сякаш е прашасало. — Един ден, преди обяд, Пер позвъни на вратата. Отказах да го пусна, бях сама. Започна да плаче и да ме умолява, но аз не се пречупих. Номерата му ми бяха пределно ясни. Върнах се в кухнята и седнах. Нямам представа как е успял да влезе, но изведнъж се изправи пред мен с пистолет в ръка.
    — Със същия пистолет, с който…
    — Да.
    — Моля, продължете.
    — Заплаши ме, че ще ме застреля, ако не отключа шкафа със скъпоценностите ми. Вътре бяха останали само няколко, другите отдавна ги беше продал. Дадох му ги и той изчезна.
    — А вие?
    — Аз ли? Изпаднах в нервна криза. Биргер ме закара в болницата — подсмръкна тя. — Там лекарите отказаха да ми дадат повече хапчета. Казах, че съм изпила достатъчно.
    — За какви хапчета става дума?
    — Вие как мислите? За успокоителни, разбира се. Била съм изпила достатъчно! Само родител със син, който не ти дава да мигнеш цяла нощ от страх, че ще се върне вкъщи, може да…
    Млъкна и притисна юмрук към устата си, за да задуши риданията. Очите ѝ плувнаха в сълзи.
    — Понякога направо не ми се живее — прошепна съвсем тихо тя.
    Хари едва долови думите ѝ. Погледна бележника пред себе си. Не си бе водил никакви записки.
    — Благодаря ви — кимна той.
* * *
    Рецепционистката в хотел „Скандия“ до Централната гара в Осло, зададе въпроса, без да вдига очи от резервацията на екрана.
    — Yes8 — отговори мъжът пред нея.
    Още при влизането му тя забеляза светлото му кафяво палто. Вероятно от камилска вълна. Или имитация.
    Дългите, лакирани в червено нокти на рецепционистката бягаха по клавиатурата като подплашени хлебарки. Имитация на камилска вълна в зимна Норвегия? И защо не? Приятелят ѝ бе изпратил снимки на камили от Афганистан. Писа ѝ, че и там става много студено.
    — Will you pay by VISA or cash, Sir?9
    — Cash.10
    Тя бутна към него регистрационната бланка и химикалка и помоли да види документ за самоличност.
    — No need. I will pay now.11
    Говореше английски като британец, но произнасяше съгласните като източноевропеец.
    — Няма значение. Длъжна съм да погледна паспорта ви, господине. Така гласят международните разпоредби.
    Той кимна с разбиране и ѝ подаде банкнота от хиляда крони и паспорта си. Република Хърватска? Сигурно една от новообразуваните се държави на изток. Рецепционистката му върна ресто, прибра хилядарката в касата и реши непременно да провери защитните елементи на банкнотата, след като гостът отиде в стаята си. Стараеше се да поддържа високо ниво, макар да работеше в един от най-непретенциозните хотели в града. Този мъж не ѝ приличаше на измамник, а по-скоро на… мда… как го преценяваше всъщност? Даде му пластмасова карта, обясни му на кой етаж е, как да използва асансьора, кога сервират закуската и кога трябва да освободи стаята на заминаване.
    — Ще желаете ли още нещо, господине? — изчурулика тя.
    Осъзнаваше, че този хотел не заслужава безупречния ѝ английски и изисканото обслужване, което предлага. Скоро планираше да кандидатства за по-престижно място. Ако пък не я одобрят, ще престане да бъде толкова любезна.
    Той се изкашля и попита къде се намира най-близката „phone booth“ — улична телефонна кабина. Не искал да звъни от телефона в стаята си.
    Рецепционистката се замисли. Мобилните технологии изместиха доста успешно уличните кабинки в Осло, но тя се сети за една съвсем наблизо, на площада пред Централната гара. Въпреки че кабинката се намираше на не повече от стотина метра, тя извади малка карта на града, отбеляза маршрута до там и му разясни как да стигне. Така правят служителите в луксозни хотели от вериги като „Радисън“ и „Чойс“. Вдигна глава, за да се увери, че я е разбрал. Кой знае защо, се почувства малко объркана.
* * *
    — Пак сме двамата с теб срещу целия свят, нали, Халвуршен?
    С обичайния си поздрав за добро утро Хари нахълта въодушевен в кабинета.
    — Имам две съобщения за теб. Новият шеф поръча да се отбиеш в кабинета му. Освен това се обади някаква жена. Искаше да говори с теб. Имаше много приятен глас.
    — Охо? — Хари метна палтото си към закачалката, но не улучи.
    — Виж ти! — възкликна Халвуршен. — Нима най-сетне успя да го превъзмогнеш?
    — Моля?
    — Пак хвърляш дрехи на закачалката. И говориш за двама ни срещу целия свят. Не си правил така, откакто Ракел те зар…
    Хари го стрелна с предупредителен поглед и Халвуршен си затвори устата.
    — Какво искаше жената?
    — Да ти съобщи нещо важно. Името ѝ е… — Халвуршен разрови бележките на бюрото — … Мартине Екхоф.
    — Нищо не ми говори.
    — Работи в кафенето на Армията на спасението.
    — Аха, сетих се!
    — Поразпитала насам-натам. Пер Холмен нямал дългове.
    — Наистина? Мм. Ще ѝ звънна. Дано има и друга информация.
    — Мина ми през ума и поисках номера ѝ, но тя наблегна, че няма какво повече да ни каже.
    — Добре. Чудесно.
    — Защо тогава изглеждаш толкова разочарован?
    Хари се наведе да си вдигне палтото, но вместо да го окачи, го облече.
    — Младши, налага се пак да изляза.
    — Но шефът…
    — Ще почака.
* * *
    Портата на контейнерното депо зееше отворена, но на оградата висеше табела с предупреждение, че влизането с превозни средства е забранено. Знак насочваше водачите да оставят автомобилите на близкия паркинг. Хари се почеса по прасеца, огледа дългата свободна пътека между контейнерите и влезе с колата. Охранителят седеше в ниска къщичка с вид на строителна барака на колела, преживяла многократни надстройки през последните трийсет години. Което впрочем не беше никак далеч от истината. Хари паркира пред входа и измина оставащите няколко метра с бързи крачки.
    Охранителят, облегнат на стола с ръце на тила, дъвчеше кибритена клечка, докато Хари му обясняваше защо е дошъл. И какво го е сполетяло предната вечер.
    По лицето на охранителя се движеше единствено кибритената клечка, но Хари сякаш долови лека усмивка, когато стигна до борбата с кучето.
    — Черният мецнер е братовчед на родезийския риджбек — обясни той, — Едва успях да го вкарам в страната. Отличен пазач. Освен това не издава присъствието си с никакви звуци.
    — Забелязах.
    Кибритената клечка подскочи доволно в устата му.
    — Мецнерът е ловец. Промъква се безшумно, за да не изплаши плячката.
    — Плячка ли? Да не ми казвате, че кучето е искало да… ме изяде?
    — Е, не знам дали точно да ви изяде.
    Без да отговори еднозначно на зададения му въпрос, охранителят продължаваше да се взира безизразно в Хари. Преплетените на тила му ръце обхващаха цялата задна част на главата. Или ръцете му са твърде големи, или главата — твърде малка, помисли си Хари.
    — Значи нито сте видели, нито сте чули нещо необичайно в нощта, когато са застреляли Пер Холмен?
    — Застреляли? Нали се е…
    — Имах предвид, когато се е самоубил. Нищо ли не ви направи впечатление?
    — През зимата почти не излизам навън. А мецнерът не вдига шум, както вече споменах.
    — Това не е ли сериозен недостатък за куче-пазач? Не сигнализира за опасност.
    — Кучето си върши работата отлично — сви рамене охранителят. — А на нас не ни се налага да обхождаме депото.
    — Мецнерът не е усетил Пер Холмен.
    — Е, депото има голяма площ.
    — А защо не го е забелязал по-късно?
    — За трупа ли питате? Ами… нали беше замръзнал. Мецнерите не се интересуват от мъртви тела. Насочват се само към жива плячка.
    Хари потръпна.
    — В полицейския доклад пише, че никога не сте виждали Пер Холмен в депото.
    — Вярно е.
    — Току-що се отбих при майка му и взех една семейна снимка.
    Хари сложи фотографията върху бюрото на охранителя.
    — Ще ви помоля да я погледнете и да ми кажете дали този човек ви се струва познат.
    Охранителят избута клечката към ъгъла на устата си, за да отговори, но се отказа. Пусна тила си и взе снимката в ръка. Дълго я разглежда.
    — Сгрешил съм. Виждал съм го. Дойде през лятото. Все пак онова… което лежеше в контейнера, бе напълно неузнаваемо.
    — Разбирам.
    След няколко минути Хари открехна вратата и първо надникна предпазливо навън.
    — През деня го държим заключен — ухили се охранителят. — Освен това зъбите му са тесни и раните зарастват бързо. Обмислях дали да не купя американски питбул териер. Имат много остри зъби. Направо късат парчета месо. Извадихте късмет, инспекторе.
    — Не бих се изразил така — възрази Хари. — Подгответе вашия разбойник, че скоро ще дойде наша сътрудница и ще му даде да си отхапе от нещо съвсем различно от човешко месо.


    — Какво по-точно? — полюбопитства Халвуршен, докато внимателно изпреварваше снегорин на пътя.
    — Нещо меко — обясни Хари. — Вид глина, да речем. После Беате и екипът ѝ слагат глината в гипс, оставят я да се втвърди и хоп! — имаме модел на кучешка челюст.
    — Аха. И това е достатъчно, за да докажем, че Пер Холмен е починал от насилствена смърт?
    — Не.
    — Ама нали каза…
    — Казах, че това ще се окаже поредният факт в подкрепа на теорията ми. Липсващото звено в доказателствената ни верига.
    — Разбирам. А останалите звена?
    — Обичайните: мотив, оръжие на престъплението и повод. Завий надясно.
    — Нещо не ми стана ясно. Съмненията за убийство се базират върху факта, че Пер Холмен е използвал клещи, за да влезе в депото, нали така каза?
    — Да, точно този факт ме накара да се усъмня. Запитах се: нима е възможно наркоман, решил в безизходицата си да потърси подслон в контейнер, да прояви съобразителност, характерна за здравомислещ човек, и да се снабди с клещи за отваряне на заключена порта? Това ме подтикна да се поразровя малко. Спри тук.
    — Добре, но не разбирам откъде знаеш кой е убиецът.
    — Помисли внимателно, Халвуршен. Задачата не е никак трудна. Налице са всички факти.
    — Мразя, когато правиш така.
    — Искам само да напреднеш в професията.
    Халвуршен хвърли поглед към по-възрастния си колега, за да провери дали се шегува. Слязоха от колата.
    — Няма ли да заключиш? — учуди се Хари.
    — Ключалките замръзнаха през нощта. Сутринта счупих ключа, докато се мъчих да го завъртя. Откога знаеш кой е виновникът?
    — От известно време.
    Пресякоха улицата.
    — Да се досетиш кой е убиецът всъщност е най-лесната част. Винаги е човекът, най-близко до ума на следователя. Съпругът или най-добрият приятел на жертвата. Криминално проявеният съмнителен тип от близкото му обкръжение. Но никога икономът. Трудното се състои в друго: да докажеш онова, което интуицията ти подсказва. — Хари натисна звънеца до името „Холмен“. — А ние ще направим точно това. Ще си набавим онова липсващо малко парченце, способно да превърне наглед откъслечни факти без връзка помежду си в цялостна верига от доказателства.
    Отвътре се чу глас по домофона:
    — Да?
    — Хари Хуле от полицията. Може ли…?
    Последва бръмчене от задействането на механизма.
    — Важно е да се работи бързо — обясни Хари. — Повечето убийства се разкриват или в рамките на двайсет и четири часа, или никога.
    — Благодаря, вече съм го чувал — кимна Халвуршен.
    Биргер Холмен ги посрещна на стълбищната площадка.
    — Заповядайте, влезте.
    До вратата на френския балкон имаше коледна елха. Още не я бяха украсили.
    — Съпругата ми си почива — побърза да уточни мъжът.
    — Ще се постараем да не говорим високо.
    Биргер Холмен се усмихна печално.
    — Говорете както ви е удобно. Няма да се събуди лесно.
    Халвуршен стрелна Хари с поглед.
    — Мм — изсумтя старши инспекторът. — Успокоително ли е взела?
    Холмен кимна.
    — Утре ще се състои погребението.
    — Разбирам, поставени сте под голямо напрежение. Благодаря ви за снимката — Хари остави върху масата фотографията.
    На нея Пер Холмен седеше между майка си и баща си. Закрилян или обграден — зависи от гледната точка. Настъпи мълчание. Биргер Холмен се почеса по ръката през ризата. Халвуршен се плъзна по-напред на стола, после пак се облегна назад.
    — Наясно ли сте с особеностите на пристрастяването към упойващи вещества, Холмен? — попита Хари, без да го поглежда.
    Мъжът смръщи вежди.
    — Перниле изпи само една таблетка приспивателно. Това не я превръща автоматично в…
    — Изобщо не визирам съпругата ви. Нея вероятно ще я спасите. Но аз искам да поговорим за сина ви.
    — Що за въпрос? Знам, че Пер вземаше хероин. Това му съсипа живота. — Понечи да добави нещо, но се отказа. Заби поглед в масата. — Съсипа и нашия живот.
    — Не се и съмнявам. Ако обаче бяхте достатъчно осведомен по въпроса за наркотичната зависимост, щяхте да знаете, че тя потиска всичко останало.
    Гласът на Биргер Холмен изведнъж се разтрепери от гняв:
    — Да не би да мислите, че ми казвате нещо ново, инспекторе? Нима твърдите… съпругата ми направо… той… — сълзите го задавиха — … собствената си майка…
    — Знам. Но потребността от дрога го е накарала да забрави и за баща си, и за майка си — Хари си пое дъх, — и за смъртта.
    — Изтощен съм, инспекторе. Карайте направо.
    — Според иззетите кръвни проби синът ви не е бил под наркотично въздействие преди смъртта си. С други думи, намирал се е в абстиненция. А когато един наркоман е в такова състояние, потребността от спасение може да го тласне дори дотам, да заплаши майка си с пистолет, за да се сдобие с хероин. Пристрастеният намира спасение не в самоубийството, а в иглата, която забожда в ръката, врата, слабините или където му е останала читава вена. Синът ви е намерен с доза хероин в джоба. Явно се е канил да се надруса, Холмен. Тогава няма логика, преди това да се е самоубил. Както казах, гладът за наркотик потиска всичко останало. Дори… желанието за смърт.
    Биргер Холмен, заровил лице в шепите си, попита с по-ясен глас:
    — Значи според вас синът ми е бил убит? И защо?
    — Надявам се вие да ни отговорите на този въпрос.
    Мълчание.
    — Защо го направихте? Защото е заплашвал жена ви? Защото сте искали най-сетне да остави съпругата ви на мира?
    — За какво по-точно говорите? — вдигна глава Холмен.
    — Готов съм да се обзаложа, че сте го причакали на площад „Плата“. Купил си е дозата и си е тръгнал. Вие сте го проследили. Завели сте го в депото, защото синът ви често е преспивал там.
    — Откъде да знам къде е преспивал? Що за обвинения…
    — Знаели сте, разбира се. Показах снимката на охранителя и той веднага разпозна…
    — Пер ли?
    — Не, разпозна вас. Отбили сте се в депото през лятото, за да търсите сина си в празните контейнери.
    Холмен прикова изумен очи в Хари.
    — Планирали сте го много старателно. Взели сте клещи за портата. Избрали сте перфектното място за „самоубийство“ на наркоман — празен контейнер. Така сте се застраховали и срещу евентуалната поява на свидетели. Застреляли сте Пер с пистолета, който съпругата ви вече е виждала в ръката на сина ви.
    Готов да се намеси всеки момент, Халвуршен не изпускаше Биргер Холмен от очи. Заподозреният обаче не направи опит да бяга. Дишаше тежко през носа. Почеса се по ръката и вторачи празния си поглед в стаята:
    — Нямате никакви доказателства за теорията си.
    Изрече го с примирен глас, все едно изразяваше съжаление заради печалния факт.
    Хари разпери красноречиво ръце. Настъпи тишина. От улицата долетя весел звън.
    — Този сърбеж ви мъчи отдавна, нали? — попита Хари.
    Холмен веднага престана да си чеше ръката.
    — Може ли да видя каква е тази екзема?
    — Нищо особено.
    — Така или иначе ще разбера причината. Изборът е ваш дали да стане тук, или в участъка.
    Звънът отвън се усили. Да не би да минаваше шейна? През центъра? Халвуршен имаше чувството, че нещо ще избухне всеки момент.
    — Добре — съгласи се Холмен, разкопча ръкава на ризата си и го запретна.
    Върху бялата му космата ръка лъснаха две малки рани, покрити с коричка. Кожата около тях беше силно зачервена.
    — Обърнете ръката — подкани го Хари.
    Холмен се подчини: отдолу имаше рана със същите размери.
    — Ухапванията от куче причиняват силен сърбеж, а? — попита Хари. — Особено след десет-четиринайсет дни, когато започват да зарастват. Един лекар от дежурния кабинет на „Спешна помощ“ ме предупреди да не чеша раните. И вие не бива да го правите, Холмен.
    — Така ли? — Холмен се взираше в раните си с празен поглед.
    — Три дупки в кожата. С отливка на въпросната кучешка челюст, захапала ръката ви, ще докажем кое точно куче ви е ухапало. А именно: мецнерът в депото. Надявам се, че схванахте, Холмен.
    — Не исках… — запъна се Холмен, — … исках само да я отърва от всичко това.
    Звънчетата изведнъж замлъкнаха.
    — Ще признаете ли за извършеното убийство? — попита Хари и даде знак на Халвуршен.
    Младият полицай започна да рови във вътрешния си джоб, но не намери нито химикалка, нито лист хартия.
    Хари обърна очи с досада и му подаде своя бележник.
    — Пер каза, че е изтощен до краен предел и няма сили да продължава. Искаше да откаже наркотиците. Намерих му стая в Приюта. Легло и три пъти храна на ден за хиляда и двеста крони на месец. Обещаха му да го включат в програма с метадоново лечение. Налагаше се да почака само два-три месеца. После изведнъж спря да ни се обажда. От Приюта ми казаха, че е изчезнал, без да си плати наема, и… После Пер се появи у нас. С пистолет в ръка.
    — И вие сте взели решение?
    — Пер беше развалина. Отдавна бях изгубил сина си. Не можех да му позволя да завлече и Перниле в дупката.
    — Как се свързахте с него?
    — Не съм го дебнал на „Плата“. Намерих го до Айка и поисках да ми продаде пистолета. Той ми го показа — носеше го в себе си — и ме накара да му го платя веднага. Убедих го да се срещнем в депото на следващата вечер под претекст, че съм оставил парите вкъщи. Знаете ли, всъщност се радвам, задето ме…
    — Колко? — прекъсна го Хари.
    — Какво колко?
    — Колко му предложихте за оръжието?
    — Петнайсет хиляди крони.
    — И?
    — Той дойде на уреченото място. В пистолета нямаше патрони. Никога не го бе зареждал.
    — Но вие сте имали представа, че е от стандартен калибър, и сте купили патрони, нали?
    — Да.
    — Първо му платихте или първо…
    — Моля?
    — Няма значение.
    — Разберете, страдахме не само ние двамата с Перниле. Всеки ден удължаваше допълнително агонията на Пер. Синът ми отдавна беше мъртъв и чакаше само… някой да спре сърцето му, което упорито продължаваше да бие. Пер чакаше своя… своя…
    — Спасител.
    — Да, спасител.
    — Но не е ваша работа да решавате кога синът ви да се отърве от нещастието си, Холмен.
    — Така е. Бог разполага с човешкия живот.
    Холмен наведе глава и промърмори нещо под носа си.
    — Моля? — не чу Хари.
    Холмен вдигна очи, но те блуждаеха безцелно из въздуха.
    — Когато обаче Господ не си върши работата, някой друг трябва да го отмени.


    Кафеникав сумрак обгръщаше светлините на улицата. Заради натрупалия сняг в Осло дори през нощта не ставаше напълно тъмно. Звуците се чуваха глухо, сякаш обвити в памук, а пращенето на снега под ботушите им звучеше като далечен залп на фойерверки.
    — Защо не го заведохме в участъка? — попита Халвуршен.
    — Няма да избяга. Нека поговори с жена си. След няколко часа ще изпратим кола да го прибере.
    — Голям актьор.
    — Така ли мислиш?
    — Ами да, нали каза, че щял да си изплаче вътрешностите, когато си му съобщил за смъртта на сина му?
    — Още много имаш да учиш, младши — поклати глава Хари.
    — Осветли ме, мъдрецо! — Халвуршен ритна ядосано снега.
    — Извършването на убийство представлява много екстремно преживяване и мнозина убийци го изтласкват в подсъзнанието си. Дни наред го възприемат като позабравен кошмар. Неведнъж съм виждал такава реакция. Едва когато друг човек им съобщи какво се е случило, убийците осъзнават, че кошмарните спомени не са плод на въображението им, а действителност.
    — На мен поне този Холмен ми се стори доста хладнокръвен.
    — Не забеляза ли, че е напълно съкрушен? Перниле Холмен май се оказа права: съпругът ѝ наистина е по-любящият родител от двамата.
    — Любящ ли? Та той е убиец! — не сдържа възмущението си Халвуршен.
    Хари сложи ръка върху рамото му.
    — Помисли добре. Нима действията му не са проява на необятна бащина любов? Та той е пожертвал единствения си син.
    — Но…
    — Знам колко необяснимо ти се струва Халвуршен. Ще се наложи да свикнеш с такива морални парадокси. Ще се превърнат в неизменна част от ежедневието ти.
    Халвуршен дръпна отключената врата на колата, но тя се оказа замръзнала. В прилив на внезапна ярост той я раздруса ожесточено и тя се отлепи от гуменото уплътнение на каросерията. Ако се съдеше по произведения звук, сякаш раздра парче плат.
    Качиха се вътре. Халвуршен завъртя контактния ключ, без да спира да се удря ожесточено по челото с другата ръка. Двигателят запали с рев.
    — Халвуршен… — подхвана Хари.
    — Все едно. Случаят е разрешен, шефът ще остане доволен — прекъсна го младият полицай и излезе на уличното платно точно пред един камион.
    Шофьорът натисна клаксона. Халвуршен му показа среден пръст в огледалото.
    — Нека се усмихнем и да го отпразнуваме, а? — продължи иронично той и поднови ударите по челото си.
    — Халвуршен…
    — Какво? — сопна се той.
    — Отбий встрани.
    — Какво?
    — Веднага!
    Халвуршен спря до тротоара, пусна волана и се вторачи пред себе си. Докато разпитваха Холмен, по стъклото бе плъзнало истинско нашествие от рози от скреж с бързината, с която никнат гъби. Халвуршен дишаше тежко, на пресекулки. Гърдите му се повдигаха бурно.
    — Понякога просто работата не върви — каза Хари. — Само не падай духом.
    — Няма — отвърна Халвуршен.
    — Не позволявай това да те сломи.
    — Няма.
    Хари сложи приятелски ръка на гърба му. След няколко минути младият полицай се успокои.
    — Така те искам, момче — усмихна се Хари.
    После, докато колата бавно си проправяше път в натовареното движение, двамата пътуваха в мълчание.

Седма глава

Четвъртък, 15 декември.
Анонимността

    Намираше се на най-високата точка от най-оживената пешеходна улица в Осло, наречена на шведско-норвежкия крал Карл Юхан. Запомни добре картата, която взе от хотела, и знаеше, че постройката на запад, чийто силует се мержелее в сумрака, е Кралският дворец, а другата, на изток — Централната гара на Осло.
    Той се сви от студ.
    Високо, на стената на една жилищна постройка, светеше неонов термометър. Минусови температури. Дори най-слабото раздвижване на въздуха се усещаше като мраз, който пронизва палтото му от камилска вълна. Досега му вършеше отлична работа, още повече, че го купи на изненадващо изгодна цена в Лондон.
    Часовникът на сградата с термометъра показваше 19:00. Тръгна на изток. Обстановката беше много благоприятна. Тъмно, забързани хора по улиците. Забеляза само две охранителни камери, но бяха насочени към два банкомата, не към минувачите. Вече изключи метрото като възможност за отстъпление заради комбинацията от множество камери и оскъден брой пътници. Осло се оказа по-малък град, отколкото очакваше.
    Влезе в магазин за дрехи, намери синя плетена шапка за четирийсет и девет крони и вълнена връхна дреха за двеста, но се отказа. Спря се на тънко непромокаемо яке за сто и двайсет крони. Докато го пробваше, откри ароматизиращите таблетки от писоара в джоба на сакото си — стрити на прах и проникнали в плата.
    Ресторантът се намираше стотина метра по-надолу, от лявата страна. Гардероб на самообслужване. Чудесно, помисли си той, това улеснява задачата ми. Влезе в ресторанта. Нямаше много хора. От мястото му се откриваше изглед над всички маси в помещението. До него се приближи сервитьор. Резервира масата до прозореца за шест часа на следващия ден.
    Преди да си тръгне, провери тоалетната. Нямаше прозорци. Значи единственият друг изход освен главния минава през кухнята. Все едно. Не съществуват идеални за целта му места, а и едва ли щеше да се наложи да използва резервни пътища за отстъпление.
    Излезе от ресторанта, погледна часовника и тръгна надолу по „Карл Юхан“, към гарата. Минувачите гледаха или в земята, или встрани. Малък град, но жителите спазваха хладна дистанция като в повечето столици. Чудесно.
    Засече колко време ще му отнеме да стигне до перона за бързия влак за летището. Шест минути. Влак имаше на всеки десет минути и стигаше до „Гардермуен“ за деветнайсет. С други думи, ако се качи на влака в седем и двайсет, ще пристигне на летището в осем без двайсет. Самолетът за Загреб — директен полет — излиташе в осем и десет. Билетът беше в джоба му. Купен на промоционална цена от Скандинавски аеролинии.
    Доволен, напусна новия влаков терминал, слезе по стълбите, мина под стъклен покрив — явно някогашната зала за заминаващи, където сега имаше магазини — и излезе на предгаровия площад. На картата беше отбелязан като „Йернбанеторге“. Насред площада се издигаше статуя на тигър, двойно по-голям от повечето си събратя, замръзнал точно преди скок. Около него дрънчаха трамвайни мотриси, минаваха автомобили и хора. Но той не видя никъде телефонни кабинки. В края на площада, до един навес, се бяха скупчили група хора. Приближи се към тях. Разговаряха, събрали в кръг главите си, покрити с качулки. Вероятно бяга съграждани или съседи и чакаха един и същи автобус. Гледката събуди у него неясен спомен…
    След като вземеха някакви пликчета, мършавите хора се отдалечаваха от площада с приведени срещу ледения вятър гърбове. Разбра какво се случва пред очите му. В Загреб, а и в други европейски градове, бе виждал как се продава хероин, но никъде търговията не се осъществяваше толкова явно като тук. Сети се на какво му напомнят събралите се хора. На тълпите, в които попадна и той, след като сърбите се оттеглиха. Тълпите от бежанци.
    Недалеч от навеса спря бял автобус. Вратите се отвориха, но не се качи никой. Към автобуса се приближи девойка. Веднага разпозна униформата ѝ. Армията на спасението. Забави крачка. Девойката помогна на една от жените да се качи в автобуса. Последваха я двама мъже.
    Той спря. Сигурно е чиста случайност, помисли си. Нищо повече. Обърна се. И там, на стената на малка часовникова кула, видя три телефонни кабинки.
    Обади се в Загреб и я увери, че всичко върви по план.
    — Последната ти задача — повтори тя.
    Фред го осведоми, че на стадион „Максимир“ до почивката между двете полувремена сините лъвове от „Динамо Загреб“ водят срещу „Риска“.
    Разговорът му струва пет крони. Часовникът на кулата показваше 19:25. Обратното броене започна.
* * *
    Групата се събираше в енорийския дом на църквата в Западен Акер.
    От двете страни на чакълестата пътечка към малка тухлена постройка до гробището бе натрупал сняг. В стая за събирания, обзаведена само с пластмасови столове, наредени до стените, седяха четиринайсет души. Ако в помещението влезеше някой непосветен в заниманията им, би си помислил, че съседи от обща кооперация са свикали събрание. Иначе нищо по лицата, възрастта, пола или дрехите на присъстващите не издаваше по какъв повод са дошли. Ярката светлина се отразяваше в прозорците и в линолеума на пода. Хората си бъбреха тихичко. Чуваше се шумолене от картонени чаши. От време на време просъскваше току-що отворена бутилка с газирана минерална вода.
    Точно в седем вечерта една ръка в края на дългата маса се вдигна и звънна със звънче. Приказките утихнаха. Всички погледи се насочиха към жена на около двайсет и пет. Тя обходи лицата на присъстващите с директен, безстрашен поглед. Имаше тесни, строги устни, смекчени с червило; дълга гъста руса коса, събрана на тила с най-обикновена шнола. Бе отпуснала спокойно и самоуверено големите си ръце върху масата. Тази жена отговаряше на определението „симпатична“, тоест с хубави черти, но без онова очарование, което би я направило „пленителна“. Езикът на тялото ѝ издаваше уравновесеност и сила. Стабилният ѝ глас изпълни помещението и подчерта още веднъж колко добре умее да се владее:
    — Здравейте, казвам се Астри и съм алкохоличка.
    — Здравей, Астри! — отговори групата в хор.
    Тя прегъна ръба на книгата пред себе си и зачете:
    — Единственото условие да станеш член на дружеството на анонимните алкохолици е желанието да спреш да пиеш.
    Продължи, а хората около масата, научили вече наизуст Дванайсетте традиции, повтаряха беззвучно с нея. В кратките паузи, когато си поемаше дъх, се чуваше песента на църковния хор, репетиращ на горния стаж.
    — Днес ще говорим за Първата стъпка — обяви Астри. — А тя гласи: „Признаваме, че сме се чувствали безсилни пред алкохола и не сме били способни да се справяме с живота си.“ Ще започна и ще бъда съвсем кратка, защото съм приключила с първата стъпка.
    Пое си дъх с горчива усмивка.
    — От седем години не съм близвала алкохол. Всеки ден се събуждам с мисълта, че съм алкохоличка. Децата ми не знаят това. От тяхна гледна точка мама е престанала да пие, защото алкохолът я замайва бързо и тя става много лоша. В живота ми съм принудена да съчетавам умело истина и лъжа, за да постигна баланс. Всичко може да се провали, но съм решила да живея ден за ден и да бъда вярна на обещанието си да не пия. В момента работя по Единайсетата стъпка. Благодаря ви.
    — Благодарим ти, Астри — извикаха присъстващите и я аплодираха, докато хорът на втория етаж възхваляше Бог.
    Тя кимна на висок мъж е късоподстригана руса коса, седнал от лявата ѝ страна.
    — Здравейте, казвам се Хари — подхвана той с леко дрезгав глас. Фината мрежа от зачервени капиляри върху носа му свидетелстваше за дълъг живот извън редиците на въздържателите. — Алкохолик съм.
    — Здравей, Хари.
    — Тук съм съвсем отскоро. Идвам за шести или за седми път. Още не съм приключил с Първата стъпка. Тоест, осъзнавам проблема си, но продължавам да смятам, че съм в състояние да управлявам алкохолизма си. Присъствието ми тук е своеобразно противоречие, но обещах на мой приятел, психолог, да се присъединя към вас. Той твърди, че ако издържа приказките за Бог и духовното през първите няколко седмици, ще почувствам ефекта. Нямам представа дали анонимните алкохолици могат да си помогнат сами, но имам желание да опитам. Защо не?
    Обърна се наляво, за да даде знак, че няма какво повече да сподели. Преди обаче хората да уважат изказването му с ръкопляскания, се намеси Астри:
    — Хари, днес за пръв път вземаш отношение по време на срещите ни. Много се радвам. Би ли разказал малко повече за себе си, щом така и така си започнал?
    Хари я погледна. Другите присъстващи — също, защото с поведението си тя нарушаваше общоприетата практика да не се прилага натиск върху членове на групата. Астри не отмести очи от Хари. И преди Хари бе усещал, че тя го гледа, но ѝ обърна внимание само веднъж: измери я от главата до петите с поглед тип „асансьор“. Гледката му хареса, но още повече му се поправи друго. Когато погледът му се върна на лицето ѝ, тя изглеждаше силно поруменяла. На следващата среща се държеше, сякаш не го забелязва.
    — Не, благодаря — отвърна той.
    Колебливи аплодисменти.
    Докато следващият от групата говореше, Хари наблюдаваше крадешком Астри. След срещата тя го попита къде живее и му предложи да го закара до дома му. Хари се подвоуми. Хорът на горния етаж величаеше настойчиво Господ.
    След час и половина двамата пушеха мълчаливо цигари и гледаха как димът оцветява спалнята в синкаво. Влажните чаршафи бяха още топли, но студът в стаята накара Астри да се завие до брадичката.
    — Беше много хубаво — каза тя.
    Хари не отговори. Не разбра дали думите ѝ са въпрос.
    — Изпитах оргазъм — продължи тя. — Още при първото ни любене. Това не се случва…
    — Значи мъжът ти е лекар? — попита Хари.
    — Попита ме преди малко. За няколко минути едва ли си е сменил професията.
    Хари кимна.
    — Чуваш ли звука?
    — Какъв звук?
    — От часовник. Твоят ли е?
    — Не нося часовник. Сигурно е твоят.
    — Невъзможно. Моят е електронен. Не тиктака.
    Тя сложи ръка върху корема му. Хари се измъкна от леглото. Стъпи бос върху леденостудения линолеум.
    — Искаш ли чаша вода?
    — Мм.
    Хари влезе в банята и се погледна в огледалото, докато водата течеше. Как се изрази Астри? Очите му издавали самота? Наведе се напред, но забеляза само сини ириси, малки зеници и мътни склери, прорязани от червени нишки. Когато каза на Халвуршен, че Ракел го е зарязала, младият му колега го посъветва да се утеши с други жени. Или както поетично се изрази Халвуршен: „чукай наред, за да ти мине меланхолията“. Хари обаче нямаше нито желание, нито сили. Просто защото знаеше, че всяка жена, която докосне, ще се превърне в Ракел. А той имаше нужда да я забрави, да я премахне завинаги от кръвта си, както наркоманът трябва да изчисти организма си от отровата. Хари не желаеше да лекува любовната си мъка с метадон.
    Ала Халвуршен вероятно имаше право. Защото днешното преживяване с Астри му хареса. Вместо обичайно настъпващата празнота, след като потиснеш едно желание чрез удовлетворяването на друго, Хари почувства прилив ма енергия. И спокойствие. Тя задоволи потребностите си и на него му хареса как го направи. Какво му пречи и той да постъпва като нея?
    Отстъпи крачка назад и огледа тялото си в отражението. През последната година отслабна. Тлъстините му се стопиха, но с тях изчезнаха и мускулите. Заприлича на баща си. Съвсем логично.
    Върна се в леглото с голяма половинлитрова чаша вода. Двамата пиха от нея. После тя се сгуши в обятията му. Отначало кожата и беше влажна и студена, но после се стопли.
    — Разкажи ми — помоли тя.
    — Какво да ти разкажа? — Хари гледаше как димът оформя кръгче във въздуха.
    — Как се казва тя? Жена е, нали?
    Кръгчето се разпадна.
    — Идваш на сбирките ни заради жена.
    — Може би да.
    Хари наблюдаваше как пепелта изяжда цигарата, докато ѝ разказваше за Ракел. Жената в леглото му не го познаваше добре, стояха на тъмно и думите започнаха да се леят от устата му. Издигаха се и се изгубваха като изтъкани от цигарен дим. Сигурно така се чувства човек на изповед, помисли си той. Просто се освобождава от огромно бреме. Излива си душата, както казваха анонимните алкохолици. Постепенно се отпусна съвсем. Разказа ѝ как Ракел го изхвърли от къщата преди година с обвинението, че е обсебен от желанието да разобличи къртицата в полицията с прозвището Принца. А когато събра достатъчно доказателства срещу Принца, той отвлече от детската градина Олег, сина на Ракел, и го държа като заложник, за да попречи на Хари да го залови. Като се има предвид, че Олег видя как Хари уби похитителя му в асансьора в квартал „Кампен“, детето преживя травмата сравнително бързо. Ракел обаче не успя. Две седмици след отвличането на Олег тя, узнала всички подробности около случая, каза на Хари, че не го иска повече в живота си. Или по-точно, близо до Олег.
    Астри кимна.
    — Напуснала те е заради стреса, който си им причинил?
    — Не — поклати глава Хари. — Защото се боеше, че тепърва ще ги въвлека в нови нещастия.
    — Нима?
    — Опитах се да я убедя, че случаят е приключен, но не успях. „Напълно си вманиачен“, твърдеше тя, „никога няма да спреш да преследваш престъпници на свобода“ — Хари изгаси цигарата си в пепелника върху нощното шкафче. — Според Ракел непрекъснато ще се занимавам с опасни хора, а те могат да навредят на нея и на Олег. Не било по силите ѝ да понесе подобно бреме.
    — Доколкото разбирам, май тя е била обсебена, не ти.
    — Не, не — усмихна се Хари. — Права е.
    — Така ли? Обясни ми.
    Хари вдигна рамене.
    — Подводница… — подхвана той, но се задави и млъкна.
    — Каква подводница?
    — Тя ме нарече така. Бил съм като подводница. Слизал съм в морските дълбини, където не може да се диша, и съм изплувал само веднъж на два месеца. Тя не желаела да ме придружава на дъното. Съвсем логично.
    — Още ли я обичаш?
    Хари не беше сигурен дали посоката на разговора му допада. Пое си дълбоко въздух. В главата му за пореден път се разигра сцената при последния му разговор с Ракел.
    Неговият глас, нисък, накипял от възмущение и страх:
    — Подводница, така ли?
    Гласът на Ракел:
    — Признавам, сравнението не е никак сполучливо, но разбери…
    Хари вдига отбранително ръце:
    — Напротив, сравнението е блестящо. Тогава какъв е този твой… лекар? Самолетоносач?
    — Той няма нищо общо, Хари — простенва тя. — Става дума за нас двамата. И за Олег.
    — Не се крий зад Олег.
    — Да се крия…
    — Използваш го като заложник, Ракел…
    — АЗ ли го използвам като заложник? Аз ли го отвлякох и опрях пистолет о слепоочието му, за да можеш ТИ да утолиш жаждата си за мъст?
    Вените на шията ѝ изпъкват и тя започва да крещи с ужасен, неузнаваем глас, защото нейните нежни гласни струни не са способни да понесат толкова силен гняв. Хари си тръгва и затваря внимателно, почти безшумно вратата.
    Обърна се към Астри:
    — Да, обичам я. А ти обичаш ли мъжа си?
    — Да.
    — Защо тогава му изневеряваш?
    — Той не ме обича.
    — Мм. И ти му отмъщаваш?
    — Нищо подобно — изненада се от обяснението му тя. — Просто съм самотна. Освен това те харесвам. Сигурно и ти си легна с мен по същите причини. Ти нещо по-сериозно ли търсиш?
    — Не, не — засмя се Хари. — Това напълно ме устройва.
    — Как го уби?
    — Кого?
    — Ти колко души си убил? Питам те за похитителя.
    — Не е важно.
    — Любопитно ми е. Защо не ми разкажеш малко…
    Тя мушна ръка между краката му, сгуши се в него и прошепна в ухото му:
    — … подробности?
    — Не е добра идея.
    — Грешиш.
    — Добре, но не ми харесва…
    — Хайде де! — нетърпеливо процеди тя и стисна члена му.
    Хари я погледна. В очите ѝ проблеснаха сурови сини пламъчета. Тя побърза да смекчи изблика си с усмивка и добави с престорено сладникав глас:
    — Направи го заради мен.
    Навън температурата продължаваше да пада. Покривите на сградите в квартал Бишлет пукаха напевно, докато Хари ѝ разказваше как се е случило всичко. Първоначално тя се вцепени, после издърпа ръката си и го помоли да спре.
    Хари я изпрати до вратата. Върна се в спалнята и се ослуша. Тик-так.
    Наведе се да вдигне сакото си, захвърлено на пода сред другите дрехи в прилив на страст, и намери в джоба източника на звука: прощалния подарък от Бярне Мьолер. Стъклото пред циферблата проблесна в мрака.
    Хари прибра часовника в чекмеджето на нощното шкафче, но тиктакането го последва дори в съня.
* * *
    Избърса излишното масло от частите на оръжието с една от белите кърпи в хотела.
    Шумът от автомобилите навън достигаше до него като далечен, равномерен бумтеж и заглушаваше малкия телевизор в ъгъла, по който се ловяха само три канала със зърнеста картина. Езикът от телевизора звучеше като норвежки. Девойката на рецепцията взе сакото му и обеща утре сутринта да бъде почистено и изгладено. Остави разглобеното оръжие върху вестник. След като всички части изсъхнаха, той сглоби пистолета, насочи го срещу огледалото и натисна спусъка. Чу се гладко щракване на добре смазан механизъм. Движението на стоманата се пренесе по дланта, а после и по цялата му ръка. Изстрел без патрон, фалшива екзекуция.
    Точно така се опитаха да пречупят Бобо.
    През ноември 1991 година, след тримесечна непрекъсната обсада и бомбардировки, Вуковар най-сетне капитулира. Докато сърбите влизаха победоносно в града, рукна пороен дъжд. Заедно с оцелелите от ротата на Бобо — около осемдесет уморени до смърт, изнемощели от глад хърватски военнопленници — го накараха да се строи сред останките от някогашната главна улица в града. Сърбите им забраниха да мърдат, а самите те се прибраха на сухо и топло в палатките си. Тежки дъждовни капки се сипеха безспир и образуваха пяна в калта. След два часа първите изтощени войници започнаха да падат. Лейтенантът на Бобо напусна редицата, за да помогне на един от тях, но от близката палатка излезе сръбски редник — съвсем младо момче — и простреля лейтенанта в стомаха. Пленниците замръзнаха по местата си, взираха се в дъжда, който размиваше очертанията на околните възвишения, и се надяваха писъците на лейтенанта най-сетне да стихнат. Малкия спасител се разплака, но спря, щом чу гласа на Бобо зад гърба си:
    — Без сълзи.
    Следобед падна сумрак. Пристигна открит джип. Сърбите мигом се спуснаха от палатките и отдадоха чест. Явно мъжът в джипа беше комендантът. Наричаха го „Скалата с мекия глас“. Отзад в джипа седеше мъж с наведена глава в цивилно облекло. Джипът паркира точно пред ротата и понеже той се бе строил в първата редица, чу как комендантът подкани цивилния да огледа пленниците. Малкия спасител веднага позна цивилния, когато онзи вдигна глава: един от жителите на Вуковар, баща на негов съученик. Мъжът плъзна поглед по редиците, стигна до него, но с нищо не показа да го е познал. Комендантът въздъхна, изправи се в джипа и изкрещя — този път от мекия му глас нямаше следа:
    — Кой от вас с известен с прозвището Малкия спасител?
    Никой не помръдна.
    — Нима не смееш да излезеш напред, Малки спасителю? Ти, който взриви дванайсет наши танка, отне на жените ни съпрузите им, а на децата ни — бащите?
    Той изчака.
    — Явно няма да си признаеш. Кой от вас е Бобо?
    Отново мълчание. Комендантът погледна цивилния, който посочи с разтреперан показалец Бобо във втората редица.
    — Ела насам — изкомандва сърбинът.
    Бобо се подчини. Шофьорът на коменданта бе слязъл от джипа. Бобо отдаде чест, а той замахна и събори фуражката му в калта.
    — По радиостанцията ни съобщиха, че Малкия спасител е в твоята рота. Посочи ми го, ако обичаш.
    — Не съм чувал за никакъв спасител — отвърна Бобо.
    Комендантът вдигна пистолета и го удари. От носа на Бобо потече струйка кръв.
    — Не ме баламосвай — подкани го той. — Ще се намокря, а и обядът ме чака.
    — Казвам се Бобо, капитан съм в хърватската арм…
    Комендантът кимна на шофьора, онзи хвана Бобо за косата и обърна лицето му нагоре. Дъждът изми кръвта, стичаща се от носа по устата и червения му шал.
    — Глупак! — изрева комендантът. — Няма такова нещо като хърватска войска, има само предатели! Избирай: или да те убием веднага, или да ни спестиш разправията и да ни кажеш незабавно кой е Малкия спасител. Така или иначе ще го намерим.
    — Така или иначе ще ме убиете — простена Бобо.
    — Това е ясно.
    — Защо?
    Комендантът зареди пистолета си. От дръжката паднаха няколко дъждовни капки. Опря дулото о слепоочието на Бобо:
    — Защото съм сръбски офицер. А човек трябва да уважава работата си. Готов ли си да умреш?
    Бобо стисна очи. По миглите му блестяха капки дъжд.
    — Къде е Малкия спасител? Броя до три и стрелям. Едно…
    — Казвам се Бобо…
    — Две!
    — … и съм капитан в хърватската армия…
    — Три!
    Дори под силните удари на дъждовните капки щракването на пистолета без патрони прозвуча като изстрел.
    — Извинявай, забравил съм да сложа пълнителя — каза комендантът.
    Шофьорът му подаде пълнителя. Прикачи го, зареди и пак вдигна пистолета.
    — Последен шанс! Едно!
    — Казвам се… моята… рота служи към…
    — Две!
    — … първи пехотен батальон в… в…
    — Три!
    Нов изстрел без куршум. От гърдите на цивилния хърватин, седнал на задната седалка в джипа, се изтръгна глухо ридание.
    — Я виж ти! Празен пълнител. Да пробваме ли с онези лъскавите пълнители, дето побират четири куршума?
    Извади пълнителя, сложи нов, прицели се.
    — Кой е Малкия спасител? Едно!
    — Отче наш… — прошепна Бобо.
    — Две!
    Все едно небето се разтвори и дъждът заваля с оглушителен рев, сякаш в отчаян опит да спре жестокостта на хората. Малкия спасител не издържаше да гледа Бобо пред дулото на пистолета. Прииска му се да изкрещи, че търсеният човек е той. Ето ме, аз съм Малкия спасител, убийте мен, а не него! Погледът на Бобо се спря върху него за миг и той прочете в очите му безмълвната настойчива молба. Бобо леко поклати глава. Куршумът прониза Бобо и прекъсна връзката между тяло и душа. Погледът му угасна, животът си отиде.
    — Ей, ти — извика комендантът и посочи един от мъжете в първата редица. — Твой ред е. Ела насам!
    Към коменданта се втурна задъхан младият сръбски офицер, който застреля лейтенанта.
    — До болницата има престрелка — съобщи той.
    Комендантът изруга цветисто и махна на шофьора да пали двигателя. След секунда джипът изчезна в сумрака. Младия спасител знаеше, че сърбите няма от какво да се боят, защото в болницата няма хървати, способни да стрелят, нито годни оръжия.
    Оставиха тялото на Бобо, проснато по лице, в черната кал. Падна гъста тъмнина. Сърбите в близката палатка вече не ги виждаха. Той се наведе над мъртвия си капитан, развърза възела и взе червения шал.

Осма глава

Сряда, 16 декември.
Обядът

    Предстоеше един шестнайсети декември с рекордно ниски температури за Осло през последните двайсет и четири години. В осем сутринта все още беше тъмно. Хари излезе от сградата на Главното управление, след като взе от Герд срещу разписка ключа за апартамента на Том Валер. Хари вървеше с разкопчана яка на палтото. Звукът от кашлицата му сякаш потъваше в памук, като че ли студът бе сгъстил въздуха.
    Хората по улиците крачеха бързо в натоварения сутрешен час, за да се скрият на топло на работните си места. Хари обаче вървеше с бавни крачки и леко свиваше колене, за да не се плъзгат гумените подметки на кубинките му по леда.
    Отключи си и влезе. Апартаментът на Том Валер носеше явните белези на ергенско жилище. Небето над възвишението Екеберг започна да избледнява. Седмици след смъртта на собственика държаха апартамента отцепен, но разследващите органи не откриха улики, свързани с евентуални съучастници на Валер в контрабандната лига. Поне според изявлението на началника на криминалната полиция. Така той оправда решението си случаят „Валер“ да мине на заден план, а следователите да дадат приоритет на „други по-спешни задачи“.
    Хари запали осветлението и за пореден път се убеди колко особена тишина цари в жилищата на покойници. На стената пред дивана, тапициран с лъскава черна кожа, висеше огромен плазмен екран с еднометрови издължени тонколони от двете му страни. Явно представляваха част от системата за съраундсаунд в апартамента. По стените висяха картини с кубични фигури в синьо. Ракел наричаше подобни неща „изкуство с линия и пергел“.
    Влезе в спалнята. През прозореца се процеждаше сива светлина. Стаята беше подредена. На бюрото имаше монитор на настолен компютър, но Хари не видя процесор. Сигурно разследващите го бяха иззели за проби. Хари обаче не помнеше да е виждал процесора на Валер сред доказателствените материали в Главното управление. Забраниха му да се занимава повече със случая. Според официалното обяснение го разследваха за убийство по време на служба. И все пак Хари не можеше да се отърве от натрапливото съмнение, че на някои от висшестоящите в полицията не им изнася историята да се разнищи докрай.
    Канеше се да излезе от спалнята, но чу нещо.
    В жилището на покойника вече не беше съвсем тихо.
    Някакъв звук, глухо тиктакане го накара да изтръпне. Идваше от гардероба. Поколеба се. Отвори вратата. Вътре намери отворен кашон с якето, което Валер носеше онзи нощ в Кампен. Върху дрехата лежеше ръчен часовник. Тик-так. Така тиктакаше и през онзи кошмарен ден, след като асансьорът потегли и отряза ръката на Валер. После Хари, Олег и Свен Сивертшен дълго се взираха в ръката — восъчнобяла, мъртва, сякаш отсечена от пластмасов манекен с единствената разлика, че на нея имаше часовник. И този часовник работеше, отказваше да издъхне. Съвсем приличаше на приказка, която Хари слушаше от баща си като малък: сърцето на убития биело ли, биело и не искало да спира, а накрая побъркало убиеца.
    Енергичното интензивно тиктакане на часовника се чуваше ясно. Беше запомнящ се звук. От „Ролекс“. Тежък часовник на безумно висока цена.
    Хари затръшна вратата на гардероба. Излезе от спалнята. Ехото от стъпките му се разнесе между стените. Засуети се, докато разтрепераните му пръсти заключат външната врата на апартамента; умишлено дрънчеше с ключовете и си тананикаше трескаво някаква мелодия. Успокои се чак когато излезе на улицата и шумът от уличното движение заглуши всичко останало.
* * *
    Още в три следобед върху площад „Комендант Т. И. Йогрим“ падаха дълги сенки. От прозорците в щабквартирата на Армията на спасението се виждаха светлини. В пет се стъмваше съвсем, а живакът ма термометрите падна до минус петнайсет градуса. Няколко самотни, изгубени снежинки се посипаха върху покрива на комично малката кола, в която чакаше Мартине Екхоф.
    — Хайде, идвай, де, татко — промърмори тя, докато гледаше как се стопява батерията.
    Мартине се притесняваше как ще се държи в студа електрическият автомобил, подарък от кралското семейство. Преди да излезе от кабинета си, Мартине приключи с всичките си задачи за деня: публикува в Интернет информация за обявени и за нови събрания на членовете на Армията, актуализира в списъка имената на дежурните, които ще разнасят безплатна супа с автобус, и на онези, ангажирани да поднасят каша на площад „Егер“, редактира писмения отговор, предназначен за министъра, относно ежегодния коледен концерт в Концертната зала.
    Вратата на колата се отвори и вътре освен студа влезе и мъж с гъста бяла коса под фуражката и най-бистрите сини очи на човек, прехвърлил шейсетте, които Мартине бе виждала в живота си. Той с мъка смести краката си между седалката и арматурното табло.
    — Да потегляме — подкани я ведро той, а в тона му прозираше непринудената авторитарност, характерна за хора, свикнали другите да им се подчиняват, и изтупа снега от пагоните си — знак, че е най-високопоставеният служител в Армията на спасението в Норвегия.
    — Закъсня — отбеляза тя.
    — А ти си истински ангел — той я потупа по бузата с външната част на дланта си. В сините му очи блестеше весело настроение и енергия. — Да побързаме.
    — Татко…
    — Секунда — той свали прозореца. — Рикард!
    Пред входа на Храма, точно до щабквартирата, стоеше млад мъж. Сепна се и хукна към колата с кривите си х-образни крака. Държеше ръцете си плътно към тялото. Подхлъзна се и залитна, но успя да си възвърне равновесието. Когато стигна до автомобила, вече се беше задъхал:
    — Да, коменданте?
    — Наричай ме Давид като всички останали, Рикард.
    — Дадено, Давид.
    — Не е нужно да споменаваш името ми във всяко изречение.
    Погледът на Рикард скачаше от комендант Давид Екхоф към дъщеря му Мартине. Младият мъж избърса потта над горната си устна. Мартине често се питаше как с възможно човек да се поти толкова обилно на точно определено място от тялото си, независимо от атмосферните условия. Най-много пот избиваше, докато седеше до нея по време на литургия или другаде и се навеждаше да ѝ прошепне нещо, което по принцип би я развеселило, ако не забелязваше неумело прикритата му нервност и натрапливото му старание да ѝ се хареса. Нямаше как да не обърне внимание и на потната му горна устна. Понякога, докато Рикард седеше съвсем близо до нея, Мартине долавяше и стържене изпод пръстите му, избърсващи потта от устната. Защото освен обилна пот, организмът му произвеждаше и много гъста брада. Пристигаше сутринта в щабквартирата гладко избръснат, а след обяд по бялата му кожа се образуваше тъмен слой. Мартине бе забелязала, че Рикард се бръсне по два пъти на ден.
    — Пошегувах се, Рикард — усмихна се Давид Екхоф.
    Макар да знаеше, че баща ѝ не го прави с цел да засегне някого, Мартине не одобряваше неговите закачки. Комендантът сякаш не си даваше сметка колко неуместно е непрекъснато да командва хората около себе си.
    — Да, да — Рикард се засмя, за да прикрие смущението си, и се наведе. — Здравей, Мартине.
    — Здрасти, Рикард — отвърна тя и се престори на много заета с разучаването на батерията.
    — Ще ми направиш ли една услуга? — попита го комендантът. — През последните дни по пътищата се образува много лед, а гумите на колата ми са без шипове. Трябва да ги сменя, но сега имам работа във „Фюрлюсе“ и…
    — Знам — побърза да го увери Рикард. — Ще вечеряте с министъра на социалните грижи. Надявам се да дойдат много журналисти. Разговарях с началника на пресслужбата.
    Давид Екхоф се усмихна снизходително.
    — Радвам се, че се интересуваш от мероприятията ни. Но сега ми трябваш за друго. Колата ми е в гаража, а не мога повече да шофирам с гуми без шипове. Вероятно се досещаш…
    — Гумите с шипове в багажника ли ги държите?
    — Да. Но те моля да ги смениш само при условие, че нямаш никаква по-важна работа. Тъкмо се канех да се обадя на Юн и да го…
    — Няма нужда — поклати категорично глава Рикард. — Ще се справя за нула време. Можете да разчитате на мен… Давид.
    — Сигурен ли си?
    — Че можете да разчитате на мен ли? — обърка се Рикард.
    — Че нямаш по-наложителна работа.
    — Да, за мен ще бъде удоволствие. Обичам да се занимавам с коли и да… да…
    — Да сменяш гуми?
    Рикард преглътна с мъка и кимна. По лицето на коменданта се разля широка усмивка.
    Екхоф затвори прозореца на колата и Мартине потегли.
    — Не е редно да се възползваш така невъзмутимо от услужливостта на Рикард — отбеляза строго тя.
    — От покорството му, искаш да кажеш — отвърна баща ѝ. — Не се тревожи, миличка, просто го подлагам на изпит.
    — С каква цел? Да разбереш колко е самопожертвователен и какво страхопочитание изпитва към теб ли?
    — По-скоро второто — засмя се комендантът. — Разговарях със сестрата на Рикард, Теа, и тя случайно ми спомена, че Рикард се мъчел да приключи с бюджета до утре, когато изтича крайният срок. В случая трябваше да ми откаже, за да свърши по-важния си ангажимент, и да ме остави да повикам Юн.
    — Е, и? Какво като се съгласи да ти смени гумите? Просто иска да бъде учтив.
    — Рикард безспорно е много възпитан и пъргав. Работлив и надежден. Само искам да съм сигурен, че умее да устоява на натиск и притежава мъжество, задължително за човек на ръководна позиция.
    — Според слуховете Рикард няма никакви шансове да получи работата.
    Давид Екхоф погледна надолу към ръцете в скута си и се усмихна едва забележимо.
    — Така ли? Впрочем оценявам желанието ти да застъпиш за Рикард.
    Мартине усети погледа на баща си, без да отмества очи от пътя.
    — Нашето и неговото семейство поддържаме приятелски отношения от много години. Те са свестни хора. Отдали са се на Армията.
    Мартине си пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си.
* * *
    За изпълнението на поръчката бе необходим само един куршум.
    Въпреки това той пъхна всички патрони в пълнителя. Първо, защото оръжието се намираше в перфектен баланс само когато пълнителят е пълен. И, второ, защото така рискът пистолетът да засече се свеждаше до минимум. Шест патрона в пълнителя и един в патронника.
    Сложи презрамката с кобура на раменете си. Купи го втора ръка. Кожата беше мека и миришеше на човешка пот и масло. Провери дали е закрепил добре пистолета. Застана пред огледалото и си облече якето. Оръжието не се виждаше. По-големите пистолети осигуряват по-добър прицел, но основната му задача не беше да е максимално точен. Облече си непромокаемото яке, а отгоре — палтото. Шапката мушна в джоба си. Опипа палтото, за да се увери, че не е забравил червеното шалче.
    Погледна си часовника.
* * *
    — Умението да устояват на натиск и мъжество — обясни Гюнар Хаген. — Тези две качества смятам за най-важни у моите старши инспектори.
    Хари мълчеше. В изказването на шефа си не долови въпрос. Огледа кабинета, където неведнъж бе слушал точно както сега познатата лекция в стил „началникът обяснява на старши инспектора как стоят нещата всъщност“. Всички прилики обаче свършваха дотук. На бюрото вече ги нямаше купчините с книжа от времето на Бярне Мьолер, колекциите с комикси за Патока Доналд, сместени на рафта между юридически справочници и книги по полицейски инструктаж, голямата семейна снимка и още по-голямата снимка на красив голдън ретрийвър. Кучето почина преди цели девет години и синовете на Бярне вече го бяха забравили, но той продължаваше да скърби за загубата.
    От всичко това бе останала само празна маса с монитор и клавиатура, малка сребърна поставка с част от тебеширенобяла кост и лактите на Гюнар Хаген, който прикова поглед в Хари изпод гъстите си вежди, надвиснали над очите като стрехи.
    — Има обаче и едно трето качество, на което държа още повече, Хуле. Сещаш ли се за какво говоря?
    — Не — беззвучно отвърна Хари.
    — Дисциплина. Дис-ци-пли-на.
    Главният полицейски инспектор раздели думата на срички подобно на учител по норвежки и Хари очакваше да му изнесе езиковедска лекция за произхода на думата. Вместо това Хаген стана и започна да обхожда кабинета с ръце на гърба. Открай време Хари смяташе този начин на маркиране на територия за доста комичен.
    — Проведох този разговор с всички колеги от отдела, за да им обясня лично какво очаквам от тях.
    — В районната дирекция — поправи го Хари.
    — Моля?
    — Не се казва „отдел“, а районна дирекция, въпреки че по-рано вашият пост се наричаше именно „началник на полицейски отдел“. Само за ваша информация.
    — Благодаря ти, наясно съм с номенклатурата. Докъде стигнах?
    — До дис-ци-пли-на-та.
    Хаген прониза Хари с поглед. Старши инспекторът не мигна. Началникът поднови обхода на кабинета си.
    — През последните десет години преподавам в Армейската офицерска школа. Специализирал съм на тема войната в Мианмар. Сигурно ще те изненадам с твърдението, че именно тези мои задълбочени познания ще ми бъдат от голяма полза в работата ми тук.
    — Четете ми мислите, шефе — отвърна Хари и се почеса по прасеца.
    Хаген прокара пръст по перваза и огледа недоволно мръсотията.
    — През 1942 година хиляда японски войници превземат Мианмар, тогава Бирма. Тя е двойно по-голяма от Япония и по онова време на нейна територия се намира британски военен контингент, превъзхождащ многократно японската войска и по численост, и по въоръжение. — Хаген вдигна мръсния си показалец. — Но едно качество у японците им помага да прогонят британците и индийските наемници. Дисциплината. По време на похода срещу столицата Рангун, днес Янгон, японците спират да поспят четвърт час на всеки четирийсет и пет минути. Лягат на пътя, без да свалят войнишките раници от гърба си, като внимават краката им да сочат към целта на похода, за да не паднат в канавката или да се объркат и да тръгнат в противоположна посока, когато се събудят. Посоката е нещо много важно, Хуле. Разбираш ли?
    Хари вече предчувстваше накъде тръгва разговорът.
    — Явно японците са стигнали успешно в Рангун, шефе.
    — Да. Всички. Защото спазвали заповедите на главнокомандващите. Току-що ми съобщиха, че си взел ключовете за жилището на Том Валер. Вярно ли е, Хуле?
    — Исках само да надникна, шефе. Заради терапевтичния ефект.
    — Дамо да е така. Този случай е приключен. Не само ще си загубиш времето да ровиш из апартамента на Валер, а и ще нарушиш заповедта — моята и на началника на криминалната полиция. Вероятно е напълно излишно да ти обрисувам в детайли последствията от престъпването на служебни забрани, затова само ще спомена, че японските офицери застрелвали онези войници от редиците си, които дръзвали да утолят жаждата си извън определеното време за пиене на вода. Постъпката на офицерите не е проява на садизъм, а основен принцип в налагането на дисциплина: туморите се изрязват още при появата им. Ясно ли се изразих, Хуле?
    — Ясно като… мда… напълно ясно, шефе.
    — Това е всичко за днес, Хуле.
    Хаген седна на стола, извади лист хартия от чекмеджето и започна да чете напълно невъзмутимо, все едно Хари вече бе напуснал кабинета му. Внезапно вдигна глава и по лицето му се изписа изненада, задето старши инспекторът продължава да стои пред него.
    — Има ли още нещо, Хуле?
    — Мм, сетих се… Нали японците изгубиха войната?
    След като Хари си тръгна, Гюнар Хаген дълго се взира с невиждащи очи в листа пред себе си.
* * *
    Ресторантът беше наполовина пълнен. Точно като предния ден. На вратата го посрещна симпатичен млад сервитьор със сини очи и руси къдрици. Заприлича му много на Джорджи и той с мъка откъсна очи от него. Устните на сервитьора се разтеглиха в усмивка: явно го разкри.
    Докато си оставяше палтото и непромокаемото яке в гардероба, усети върху себе си погледа на сервитьора.
    — Името ви? — попита той.
    После зашари с пръст по списъка с резервациите и го намери.
    — Пипнах ви — пошегува се той и прикова сините си очи в госта, докато онзи се изчерви.
    Ресторантът не предлагаше особено луксозна обстановка, но като пресметна на ум, излезе, че цените са направо безумни. Поръча си макарони и чаша вода. Беше гладен. Сърцето му биеше равномерно и спокойно. Останалите посетители в ресторанта разговаряха. Усмихваха се и се смееха, все едно нищо не ги застрашава. Винаги се удивляваше как е възможно да не забелязват черния му ореол. Нима от тялото му не лъха вледеняващ хлад и дъх на гнилоч?
    Недоумяваше как никой друг не го усеща.
    Навън часовникът на кметството удари шест пъти.
* * *
    — Приятно местенце — отбеляза Теа и се огледа.
    От масата им в просторния ресторант се виждаше пешеходната зона. От невидимите тонколони се носеше дискретна успокояваща музика стил „ню ейдж“.
    — Исках всичко да е специално — Юн разгледа менюто. — Какво си избра за вечеря?
    Погледът на Теа скачаше безцелно по страниците.
    — Първо искам да пия вода.
    Теа пиеше много вода. Юн знаеше, че го прави заради диабета и бъбреците.
    — Много трудно ми е да се спра на нещо. Има богат избор и всичко изглежда примамливо.
    — Е, човек не може да опита от всичко в менюто.
    — Така е…
    Юн преглътна смутен. Думите просто му се изплъзнаха. Вдигна очи. Теа явно не обърна внимание. Изведнъж обаче се сепна:
    — Какво имаш предвид?
    — С кое? — небрежно подхвърли той.
    — Че човек не може да опита от всичко в менюто. Познавам те, Юн. Какво намекваш?
    Той вдигна рамене.
    — Нали се разбрахме да си кажем всичко, преди да се оженим?
    — Да. И?
    — Сигурна ли си, че не си премълчала нещо?
    — Да, сигурна съм, Юн — въздъхна изморено тя. — Не съм била никога с друг мъж… по този начин.
    Но той забеляза нещо в погледа ѝ, в изражението ѝ. Едно мускулче в ъгъла на устата ѝ се изкриви, очите ѝ потъмняха като свиваща се бленда на фотоапарат. Той не се стърпя:
    — Дори с Роберт?
    — Какво?
    — И с Роберт ли не си била? Помня, че двамата с него флиртувахте първото лято в „Йостгор“.
    — Тогава бях на четиринайсет, Юн!
    — Е, и?
    Първоначално тя го изгледа изумено. После се затвори в черупката си, нещо в очите ѝ угасна и тя се отнесе другаде. Юн обгърна ръката ѝ с двете си длани и прошепна:
    — Извинявай, извинявай, Теа. Не знам какво ми стана. Просто… Хайде да го забравим.
    — Избрахте ли си? — обади се сервитьорът.
    — Свежи аспержи за предястие — Теа му подаде менюто. — И телешка пържола „Шатобриан“ с манатарки за основно ястие.
    — Чудесен избор. Позволявате ли да ви препоръчам прекрасното червено вино на добра цена, което получихме днес?
    — Позволяваме, но предпочитаме вода — отговори тя с ослепителна усмивка. — Колкото може повече вода.
    Юн я погледна. Способността ѝ да прикрива чувствата си будеше възхищението му. Теа изчака сервитьора да се отдалечи и погледна въпросително Юн:
    — Свърши ли с разпита? А какво ще кажеш за себе си?
    Юн се усмихна и поклати глава.
    — Никога не си имал приятелка — отбеляза тя. — Дори в „Йостгор“.
    — И знаеш ли защо? — Юн сложи ръката си върху нейната.
    Тя поклати глава.
    — Защото през онова лято се влюбих в едно момиче — Юн прикова настойчиво поглед в нея. — Тя беше само четиринайсетгодишна. Оттогава не съм спирал да я обичам.
    По лицето ѝ се разля щастлива усмивка. Юн забеляза с радост, че Теа излезе от скривалището си и се върна при него.
* * *
    — Чудесна супа!
    Министърът на социалните грижи се обърна към комендант Давид Екхоф, но изрече похвалата си достатъчно силно, за да я чуят и журналистите.
    — Приготвена е по наша рецепта — отвърна комендантът. — Преди няколко години издадохме готварска книга. Бих ви я препоръчал…
    Даде знак на Мартине, тя се приближи и остави книгата до чинията със супа на министъра.
    — … ако някога ви се прииска да си приготвите вкусно и питателно ястие.
    Малцината журналисти и фотографи, дошли във „Фюрлюсе“, се засмяха. Единствените посетители в кафенето бяха двама старци от Приюта, подпухнала от плач жена в палто и наркоман с рана на челото. Последният трепереше като лист, защото му предстоеше да го прегледат в армейския медицински пункт на втория етаж. Впрочем скромният брой на гостите във „Фюрлюсе“ си имаше съвсем логично обяснение: просто кафенето по принцип не работеше по това време на денонощието. За съжаление обаче натовареният график на министъра не му позволи да посети „Фюрлюсе“ преди обяд и се наложи комендантът да му обясни, че всяка сутрин вътре е пълно с хора. Давид Екхоф осведоми министъра за разходите по поддръжката на „Фюрлюсе“ и за ефективното усвояване на средствата. Министърът кимаше одобрително, докато послушно хапваше от супата.
    Мартине погледна часовника: 18:45. Секретарят на министъра предупреди, че посещението приключва в 19:00.
    — Благодаря за вечерята — усмихна се министърът. — Ще успеем ли да поздравим някои от гостите ви?
    Секретарят кимна.
    Ама че преструвки, помисли си Мартине. Та нали точно затова бяха дошли: да се запознаят с посетителите в кафенето на Армията. Нищо не пречеше министърът да одобри отпускането на субсидии и по телефона, без да идва лично. Целта на сегашното му посещение беше журналистите да видят как министърът на социалните грижи се смесва с нуждаещите се, хапва супа, ръкува се с наркомани и изслушва историите им с дълбоко съчувствие.
    Пресаташето даде знак на фотографите да снимат. По-точно, подкани ги да запечатат епохалния миг, защото така ѝ се искаше.
    Министърът стана, закопча си сакото и огледа помещението. Мартине се опитваше да обмисли възможностите му от негова гледна точка: двамата старци явно живееха в дом за възрастни и не бяха подходящи за целта му да се появи на първа страница на водещите вестници със заглавие „Министър се ръкува с утайката на обществото“. Раненият наркоман, макар и идеален представител на споменатата прослойка, изглеждаше твърде непредсказуем, а жената… Жената приличаше на обикновена гражданка, с която всеки норвежец би се идентифицирал. Тя би събудила всеобщо съчувствие, особено ако сподели сърцераздирателната си история.
    — Важно ли е за вас да идвате тук? — попита министърът и ѝ протегна ръка.
    Жената вдигна очи. Министърът се представи.
    — Перниле — подхвана тя, а той я прекъсна:
    — Малкото име е достатъчно, Перниле. Дошли са журналисти и много искат да ни снимат заедно. Имате ли нещо против?
    — Холмен — отрони тя и подсмръкна в носната си кърпичка. — Перниле Холмен.
    Тя посочи към масата, където пред една от снимките гореше свещ.
    — Дойдох, за да почета паметта на сина си. Моля ви, оставете ме на спокойствие.
    Мартине остана при нея, докато министърът се оттегли с бързи крачки и се приближи до двамата старци.
    — Моите съболезнования за случилото се с Пер — прошепна Мартине.
    Жената вдигна подпухналото си от плач и успокоителни лице.
    — Познавахте ли сина ми? — попита тя.
    Мартине винаги предпочиташе да казва истината. Дори когато боли. Не заради възпитанието си, а защото сама откри колко по-лесно се живее без лъжа. В задавания глас на майката обаче Мартине чу отчаяна молба. Молба някой да ѝ каже, че е възприемал сина ѝ не само като роботизиран наркоман и бреме, от което обществото най-после се е освободило, а като човек, като близък познат, приятел, а защо не и любимец.
    — Госпожо Холмен — подхвана Мартине със свито гърло, — познавах Пер. Беше много добро момче.
    Перниле Холмен премига два пъти, без да отрони дума. Помъчи се да се усмихне, ала лицето ѝ само се сгърчи в болезнена гримаса. Едва успя да отрони едно „благодаря“ и сълзите рукнаха по бузите ѝ.
    Мартине забеляза как комендантът я повика с ръка да се приближи към масата им, но тя не отиде.
    — Отведоха… отведоха и съпруга ми — изхлипа Перниле Холмен.
    — Моля?
    — Полицаите. Според тях той е убил Пер.
    След малко Мартине остави Перниле Холмен на спокойствие. Дъщерята на коменданта си спомни за разговора с високия рус полицай. Стори ѝ се искрен, когато твърдеше, че иска да разкрие убийството на младежа, защото го е грижа за посетителите на „Фюрлюсе“. Мартине усети прилив на гняв. Същевременно недоумяваше защо изпитва ярост към човек, когото не познава. Погледна часовника. 18:55.
* * *
    Хари си приготви рибена чорба от пакетче замразени зеленчуци, мляко и парчета рибено суфле. Взе си и багета. Всички продукти купи от кварталната бакалия, която съседът му от долния етаж, Али Ниази, стопанисваше заедно с брат си. До чинията със супа имаше и чаша вода.
    Хари си пусна един диск и усили звука. Престана да мисли, концентрира се върху музиката и храната. Звук и вкус. Само това.
    Третото парче от диска започна. Телефонът звънна. Отначало Хари реши да не вдига, но на осмото прозвъняване все пак стана и намали музиката.
    — Ало.
    — Какво правиш, Хари? — попита тихо Астри. Гласът ѝ кънтеше, явно говореше от банята.
    — Вечерям и слушам музика.
    — Ще излизам на разходка. Близо до твоя квартал. Имаш ли планове за тази вечер?
    — Да.
    — Какви?
    — Да слушам музика.
    — Хм. Май не искаш компания.
    — Нещо такова.
    Мълчание. Астри въздъхна.
    — Е, ако си промениш решението, ми звънни.
    — Астри?
    — Да?
    — Проблемът е в мен, не в теб.
    — Няма нужда да ми се извиняваш, Хари. Нали се разбрахме, че това не е жизненоважно за никой от двама ни. Исках просто да се позабавляваме.
    — Някой друг път.
    — Кога например?
    — Например друг път.
    — Тоест в далечно бъдеще?
    — Да.
    — Добре. Но не забравяй, че те харесвам, Хари.
    Затвориха. Хари се изненада и изобщо не забеляза внезапната тишина в жилището си. Когато телефонът звънна, пред очите му се появи женско лице. За негово огромно учудване лицето не беше на Ракел, нито на Астри. Отпусна се във фатерщула и реши да не разсъждава по въпроса. Ако времето наистина е започнало да лекува любовната му мъка и Ракел постепенно изчезваше от организма му, значи новините са добри и Хари не изпитваше желание да усложнява процеса.
    Наду музиката и прогони всички мисли от главата си.
* * *
    Плати сметката. Остави клечката за зъби в пепелника и погледна часовника. До седем оставах три минути. Презрамките на кобура дращеха кожата на гърдите му. Извади снимката от вътрешния си джоб и я огледа за последен път. Време е, помисли си той.
    Никой от гостите в ресторанта — дори двойката на съседната маса — не му обърна внимание, когато стана и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабинките, изчака минута, едва устоя на изкушението да се увери отново дали пистолетът е зареден. Бобо го научи, че ако човек свикне с лукса да проверява всичко по два пъти, все някога ще прояви небрежност.
    Минутата изтече. Излезе от тоалетната, отиде в гардероба, облече си непромокаемото яке, завърза червеното шалче на врата си и нахлупи ниско шапката над очите си. Отвори вратата и се озова на улица „Карл Юхан“.
    С бързи крачки пое към високата ѝ част. Не защото времето го притискаше, а защото хората в Осло вървяха с такова темпо, а той не искаше да се отличава от тълпата. Мина покрай кошчето за отпадъци до уличен фенер, където миналия ден реши да изхвърли пистолета, след като свърши задачата си. Насред оживената улица. Полицаите щяха да го намерят, но какво от това? Важното беше да не го намерят у него.
    Музиката се чуваше отдалеч. Пред музикантите в полукръг се бяха събрали няколкостотин души. Той пристигна точно в края на една песен. Докато тълпата аплодираше, се чу камбанен звън. Бе дошъл точно навреме. Пред групата висеше черна тенджера, окачена на дървена стойка, а до нея стоеше мъжът от снимката. Макар да го виждаше на слабото осветление от уличен фенер и две факли, у него не остана съмнение: мъжът до тенджерата носи палто и шапка с емблемата на Армията на спасението.
    Вокалистът извика нещо на микрофона и тълпата избухна във весели възгласи и аплодисменти. Музикантите започнаха следващото парче. Блесна светкавица на фотоапарат. Звукът се усили. Барабанистът вдигаше високо дясната си ръка, преди да удари малкия барабан.
    Проби си път през множеството. Застана на три метра от мъжа от Армията и провери дали зад гърба си има свободен коридор за отстъпление. Пред него двама тийнейджъри, по-ниски от него, издишаха бели облачета с дъх на дъвка. През ума му не мина нищо особено. Без да бърза и без излишно да се церемони, направи онова, за което бе дошъл: извади пистолета и го насочи напред с изпъната ръка. Така скъси разстоянието на около два метра. Прицели се. Мъжът до тенджерата се раздвои пред погледа му. Отвори присвитото си око и двете фигури пак се сляха в едно.
* * *
    — Наздраве! — каза Юн.
    Музиката се лееше от тонколоните като гъст пълнеж за сладкиши.
    — Наздраве! — отвърна Теа и послушно вдигна чашата си.
    След като отпиха, се погледнаха и устните му изговориха беззвучно „обичам те“.
    Тя сведе стеснително очи, но се усмихна.
    — Имам подарък за теб.
    — Така ли? — закачливо попита тя.
    Бръкна в джоба на сакото си. Под мобилния телефон напипа опакованата твърда кутийка от златарското ателие. Сърцето му заби бързо. Боже, с какво вълнение и с какъв трепет очакваше тази вечер, този миг!
    Телефонът извибрира.
    — Какво има? — попита Теа.
    — Нищо, нищо, извинявай. Връщам се след секунда.
    В тоалетната извади телефона и погледна екрана. Въздъхна и натисна зелената слушалка.
    — Здрасти, сладурче, как си?
    Гласът ѝ звучеше весело, все едно току-що ѝ бяха разказали виц, а тя се бе сетила за него и бе решила съвсем спонтанно да му се обади. Юн обаче видя шестте пропуснати повиквания от нея.
    — Здравей, Рагнхил.
    — Какъв е този странен шум? Да не би…
    — В тоалетната съм, в един ресторант. Вечерям с Теа. Ще говорим друг път.
    — Кога?
    — Ами… друг път.
    Мълчание.
    — Добре тогава.
    — Рагнхил, трябва да ти кажа нещо. Вероятно се досещаш и сама за какво става дума. — Той си пое дъх. — Двамата с теб нямаме…
    — Юн? Не те чувам.
    Той се съмняваше, че е така.
    — Може ли да се отбия у вас утре вечер? — попита Рагнхил. — И тогава ще ми обясниш.
    — Утре вечер няма да бъда сам. Отсега нататък…
    — Хайде да се срещнем в „Гранд“ на обяд. Ще ти пратя номера на стаята като есемес.
    — Рагнхил, не става…
    — Нищо не чувам. Обади ми се утре. Впрочем недей, цял ден съм на срещи. Аз ще те потърся. Не си изключвай телефона. Забавлявай се, сладурче.
    — Рагнхил? Ало?
    Юн погледна екрана. Беше затворила. Защо просто не излезе навън и не ѝ се обади пак? Да свърши неприятната задача, щом веднъж е започнал. Това е единственото правилно решение. Единствено умно решение. Незабавно да тегли чертата и да приключи тази история.
* * *
    Озоваха се един срещу друг, но служителят от Армията не го видя.
    Мъжът с пистолета дишаше спокойно. Пръстът му натисна спусъка и бавно потъна навътре. Погледите им се срещнаха. Странно, помисли си убиецът, войникът не изглежда нито изненадан, нито шокиран, нито изплашен. По лицето му не премина някакво просветление, сякаш самият вид на пистолета му отговори на въпрос, който отдавна не му даваше мира. Куршумът го прониза.
    Ако пукотът бе съвпаднал с ударите на малкия барабан, вероятно музиката щеше да заглуши изстрела, но не става така. Неколцина души се обърнаха към мъжа с непромокаемото яке и видяха пистолета в ръката му. Войникът от Армията на спасението с чело, продупчено от куршум точно под буквата А на униформената му шапка, политна назад, а отпуснатите му ръце се разлюляха като на марионетка.
* * *
    Хари се сепна във фатерщула. Явно е заспал. В стаята цареше тишина. Кое тогава го събуди? Ослуша се. Чуваше се само монотонното тихо приспивно жужене на града. Не, имаше и друг звук. Наостри уши. Ето го пак. Едва доловим. След като успя да го изолира от останалите глухи шумове, звукът стана по-отчетлив. Тик-так.
    Хари поседя във фатерщула със затворени очи. После, в изблик на безпаметна ярост, се втурна в спалнята, грабна часовника на Мьолер от чекмеджето, отвори прозореца и го запрати в тъмнината с всичка сила. Чу как часовникът се удари в стената на съседната сграда и падна върху заледения асфалт. Затръшна гневно прозореца, сложи райберите, върна се във всекидневната и усили музиката. Мембраните на тонколоните завибрираха толкова силно, че се размиха пред очите му. Високите честоти приятно гъделичкаха ушите му, а басът бумтеше в устата му.
* * *
    Множеството загърби групата и се скупчи около мъжа, строполил се в снега. Фуражката — хвръкнала от главата му — падна пред стойката на микрофона. Вокалистът обаче не я забеляза и продължи да пее.
    Две девойки съвсем близо до убития отскочиха панически назад. Едната закрещя от ужас.
    Вокалистът, който до момента пееше със затворени очи, ги отвори и установи, че е изгубил вниманието на публиката. Обърна се и видя мъжа в снега. Певецът потърси с поглед член на охраната или някой от организаторите на турнето; някой, който да се справи със ситуацията. Понеже свиреха на открито, на улицата, и всичко беше импровизирано, музикантите продължиха да акомпанират на вокалиста.
    Хората изведнъж се отместиха, за да пропуснат някого.
    — Роберт! — извика жена, пробиваща си път с лакти, със сипкав глас.
    Жената, бледа, облечена в тънко кожено яке с дупки на лактите, коленичи до безжизненото тяло.
    — Роберт?
    Тя докосна врата му с костеливата си ръка. После вдигна заканително пръст към групата:
    — Престанете, за бога!
    Музикантите спряха.
    — Момчето умира. Повикайте лекар, бързо!
    Отново провери пулса му. Нищо. Не ѝ се случваше за първи път. Понякога лекарите успяват да ги съживят, но най-често се стига до фатален край. Жената недоумяваше как младеж от Армията на спасението умира от свръхдоза. Нима и те се боцкаха? Невъзможно. Заваля сняг. Снежинките се топяха върху бузите, затворените му очи и разтворените устни. Хубав младеж. Колко прилича на сина ми, докато спи, помисли си жената. Изведнъж забеляза тънката струйка кръв от черната дупчица на челото му, която се стичаше по слепоочието и ухото му.
    Някой я повдигна оттам и я отведе. Над младежа се надвеси мъж. Докато я дърпаха, погледна за последен път лицето му и дупката от куршума и изведнъж я прониза болезненото прозрение, че такава съдба очаква и собственото ѝ дете.


    Вървеше бързо. Не твърде бързо, все пак не искаше да го заподозрат, че бяга. Избра си гърба на един човек пред него, който подтичваше, и тръгна по петите му. Никой не го спря. Не бе и очаквал друго. Изстрел от пистолет обикновено кара хората да отстъпят назад, а гледката на убит — да побягнат. В този случай повечето дори не разбраха какво стана.
    Последната задача.
    Бандата продължаваше да свири.
    Заваля сняг. Още по-добре — минувачите забиваха поглед в земята, за да запазят очите си от прехвърчащите снежинки.
    Стотина метра по-надолу се виждаше жълтата сграда на Централната гара. Споходи го познатото усещане за недосегаемост: всичко се разми пред очите му; сръбският танк Т-55 му се струваше като муден железен великан, сляп и глух; обзе го увереността, че когато се прибере, ще намери града си непокътнат.
    Мястото, където искаше да пусне пистолета си, бе заето.
    Натрапникът имаше нови модерни дрехи, като изключим сините му маратонки. Лицето му обаче изглеждаше загрубяло, почерняло като на ковач. Мъжът или момчето — все едно — явно бе решил да остане там известно време, защото бе напъхал цялата си дясна ръка в отвора на зеленото кошче.
    Погледна си часовника, без да спира. Изминаха две минути от изстрела. До тръгването на влака оставаха единайсет. Още не се бе отървал от оръжието. Подмина кошчето за отпадъци и продължи към ресторанта.
    Срещу него се зададе мъж. Измери го с очи, но не се обърна да го огледа.
    Втурна се в ресторанта.
    В гардероба една майка се мъчеше да закопчее ципа на якето на сина си. Изобщо не го погледнаха. Кафявото му палто от камилска вълна беше окачено на същото място. Отдолу стоеше куфарът. Взе палтото и куфара и влезе в мъжката тоалетна. Заключи се в една кабинка, съблече си непромокаемото яке, прибра шапката в джоба и си облече палтото. Макар да нямаше прозорци, сирените отвън се чуваха. Огледа се. Трябва да се отърве от пистолета. Нямаше голям избор. Качи се върху тоалетната чиния, протегна се, свали белия капак за вентилационния люк на стената и се помъчи да натика вътре пистолета. Не успя, имаше решетка.
    Слезе. Задъхваше се. Стана му горещо. До тръгването на влака оставаха осем минути. Може да се качи на следващия, разбира се. Нищо фатално. Проблемът беше, че изминаха девет минути, без да успее да се отърве от оръжието. Тя непрекъснато му повтаряше: повече от четири минути означава неприемлив риск.
    Можеше и да остави пистолета на пода в тоалетната, но един от принципите в работата му гласеше: „погрижи се да открият оръжието чак след като си в безопасност“.
* * *
    Юн и Теа излязоха прегърнати от ресторанта на улица „Торг“.
    Теа нададе вик, защото се подхлъзна на леда под коварния мек, току-що паднал сняг, и едва не повлече Юн със себе си. Той спаси положението в последния момент. Смехът ѝ звънтеше приятно в ушите му.
    — Ти ми каза „да“! — извика той към небето и усети как снежинките се топят по лицето му. — Съгласи се да станеш моя жена!
    Сирена наруши нощната тишина. После още няколко. Идваха от „Карл Юхан“.
    — Да отидем ли да видим какво се е случило? — попита Юн и я хвана за ръка.
    — Не, не искам — намръщи се Теа.
    — Хайде, ела!
    Теа заби крака в леда, макар гладките подметки да не ѝ осигуряваха равновесие. Юн я задърпа като шейна след себе си през смях.
    — Казах не!
    Гласът ѝ го накара тутакси да спре. Погледна я изненадан.
    — В момента нямам желание да гледам пожари — въздъхна тя. — Искам да си легна до теб.
    — Щастлив съм, Теа. Ти ме направи толкова щастлив.
    Юн не разбра дали тя отговори, защото бе заровила лице в якето му.

Втора част
Спасителя

Девета глава

Сряда, 16 декември.
Сняг

    Прожекторите на полицейския екип, дошъл да огледа местопрестъплението, обагриха снега на площад „Егер“ в жълто.
    Застанали пред кръчмата „Трима братя“, Хари и Халвуршен наблюдаваха как минувачи и журналисти напират зад полицейските ленти. Хари извади цигарата от устата си. От гърдите му се изтръгна силна, хриплива кашлица.
    — Много репортери — отбеляза той.
    — Дойдоха на секундата — съгласи се Халвуршен. — Офисите им се намират съвсем близо.
    — За вестниците случаят е истинска благодат. Убийство в навечерието на Коледа на най-известната улица в Осло. Освен това повечето минувачи са видели жертвата: мъж до тенджерата на Армията на спасението. По време на убийството на площада свири банда. Какво повече да иска жаден за сензации журналист?
    — Интервю с нашумелия старши инспектор Хари Хуле?
    — Засега ще стоим тук. Знаеш ли кога точно е убит?
    — Няколко минути след седем.
    — Значи е изминал около час. Защо никой не ме потърси?
    — Нямам представа. Шефът ми се обади към седем и половина. Очаквах ти вече да си пристигнал на местопрестъплението…
    — И реши да ме осведомиш по своя инициатива?
    — Е, нали си уж старши инспектор.
    — Уж — промърмори Хари и хвърли цигарата на земята.
    Тя потъна в мекия сняг.
    — Не след дълго всички съществени следи ще изчезнат под половинметров сняг — въздъхна Халвуршен. — Нищо ново.
    — И без това няма да открием никакви обективни находки — сви рамене Хари.
    Към двамата се приближи Беате със сняг в русата коса. Държеше с два пръста малко найлоново пликче с празна гилза.
    — Грешиш — обърна се Халвуршен към Хари с победоносна усмивка.
    — Деветмилиметров — намръщи се Беате. — Най-често срещаните патрони. Само това имаме.
    — Забрави какво имаме и какво — не. Какво е първото ти впечатление? Не мисли, просто говори.
    Беате се усмихна. Познаваше методите на Хари. Първо интуицията, после фактите. Защото интуицията всъщност се основава на факти. Тя представлява цялата информация, която ни дава местопрестъплението, преди мозъкът да я облече в словесен облик.
    — Площад „Егер“ е едно от най-оживените места в Осло и съвсем закономерно присъствието на тълпата е способствало за заличаване и замърсяване на следите от престъплението, ако е имало такива, макар че пристигнахме само двайсет минути след убийството. В момента лекарите преглеждат тялото. Най-вероятно е бил убит само с един изстрел. Право в челото. Професионално изпълнение. Ето това ми подсказва интуицията.
    — По интуиция ли ще разследваме убийството, старши инспекторе?
    Тримата се обърнаха към гласа зад гърба им — Гюнар Хаген в зелено камуфлажно яке и черна вълнена шапка; и лека усмивка на устните.
    — Длъжни сме да опитаме всичко, което би дало резултат, шефе — отговори Хари. — Какво ви носи насам?
    — Нали тук започна работата по случая?
    — Горе-долу.
    — Бярне Мьолер е предпочитал да стои в кабинета си, така разбрах. Лично аз обаче съм на мнение, че командирът трябва да е на бойното поле. Само един изстрел ли е произведен? Халвуршен?
    Младият полицай се сепна.
    — Според свидетелите, с които разговаряхме — да.
    — Как описаха убиеца? — Хаген размърда пръсти в ръкавиците си.
    — Мъж — погледът на Халвуршен сновеше трескаво между началника и Хари. — Засега знаем само това. Вниманието на хората било насочено към музикантите, а и всичко се случило много бързо.
    — От такава многобройна тълпа все някой трябва да е забелязал извършителя! — изсумтя недоволно Хаген.
    — И аз така мисля — кимна Халвуршен. — Но засега нямаме точни сведения къде е стоял убиецът.
    — Ясно — пак леката усмивка.
    — Убиецът се е намирал точно пред жертвата — намеси се Хари. — Помежду им е имало максимум два метра.
    — И как разбра? — обърна се към него Хаген, а впрочем и останалите.
    — Убиецът е знаел отлично, че ако искаш да застреляш някого с малокалибрено оръжие, трябва да се прицелиш в главата. Щом е стрелял само веднъж, значи се е уверил в успеха на начинанието си, тоест видял е дупката в челото на жертвата и е разбрал, че не се налага да стреля пак. Ако проверите следите от барутни частици по дрехите му, ще видите, че съм прав. Най-много два метра.
    — Метър и половина — уточни Беате. — Повечето пистолети изстрелват празна гилза надясно, но не на голямо разстояние. Намерихме гилзата в снега на сто четирийсет и шест сантиметра от трупа, а по яката на убития имаше обгорени вълнени нишки.
    Хари погледна Беате. За нейно най-ценно качество смяташе не вродената ѝ способност да запомня и различава човешки лица, а интелигентността ѝ, старателността и идиотското житейско верую, споделяно изцяло и от Хари: полицаите вършат важна работа.
    Хаген разтъпка крака в снега.
    — Добре, Льон. Но кой, по дяволите, би искал да застреля офицер от Армията на спасението?
    — Не е бил офицер — уточни Халвуршен, — а редови войник. Офицерите се назначават на постоянен договор, докато войниците работят или на хонорар, или доброволно. — Халвуршен отвори бележника си. — Казва се Роберт Карлсен. Двайсет и девет годишен. Неженен, без деца.
    — Но явно не му липсват врагове — отбеляза Хари. — Какво ще кажеш, Льон?
    — Вероятно покушението не е насочено срещу конкретна личност — отговори Беате, без да поглежда началника.
    — Така ли? — усмихна се Хаген. — И срещу кого тогава е насочено?
    — Срещу Армията на спасението например.
    — И кое те навежда на тази мисъл?
    Беате сви рамене.
    — Може да са си спечелили врагове заради оспорваните си възгледи за хомосексуалистите, жените-свещеници, правото на аборт — защити теорията ѝ Халвуршен. — Възможно е някакъв фанатик да…
    — Ще проверим — прекъсна го Хаген. — Покажете ми тялото.
    Беате и Халвуршен погледнаха въпросително Хари. Той кимна на Беате.
    — Виж ти! Да не би шефът да е решил лично да ръководи разследването? — изненада се Халвуршен, след като Льон и Хаген се отдалечиха.
    Хари потърка замислено брадичка, докато наблюдаваше проблясващите светкавици от фотоапаратите на репортерите.
    — Професионалист — промърмори той.
    — Какво?
    — Според Беате извършителят е професионален убиец. Нека започнем оттам. Кое е първото, което прави професионалистът, след като извърши убийство?
    — Бяга?
    — Не е задължително. При всички случаи обаче гледа да се отърве от улики.
    — От оръжието.
    — Точно така. Искам незабавно да назначиш проверка на всички кофи, контейнери и кошчета за отпадъци в радиус от пет квартала около площад „Егер“. Ако се наложи, повикай и хора от оперативния екип на криминална полиция.
    — Добре.
    — И се погрижи да се сдобием с актуалните записи от всички камери за видеонаблюдение от магазините в зададения периметър.
    — Това ще го свърши Скаре.
    — И още нещо. „Дагбладе“ участва в организацията на уличните концерти и обикновено пуска репортаж за тях. Провери дали фотографът им е правил снимки на публиката.
    — Разбира се. Не се сетих за това.
    — Прати снимките на Беате да ги погледне. Утре в десет сутринта искам всички следователи в залата за съвещания. Ще им съобщиш ли?
    — Да.
    — Къде са Ли и Ли?
    — Разпитват свидетели в Главното управление. Две момичета гледали концерта в близост до убития.
    — Добре. Помоли Ула да състави списък на роднините и приятелите на жертвата. Като начало ще проверим дали някой от близкото му обкръжение има мотив да го очисти.
    — Нали току-що каза, че убиецът е професионалист?
    — Не бива да отхвърляме нито една възможност, Халвуршен. Започваме издирването там, където е светло. Семейството и приятелският кръг са най-лесно откриваеми. Според статистиката осем от десет убийства са извършени…
    — … от познат на жертвата — въздъхна Халвуршен.
    Някой повика Хари по име. Двамата полицаи се обърнаха. Журналистите тичаха към тях.
    — Шоуто започна — промърмори Хари. — Прати ги при Хаген. Аз отивам в участъка.
* * *
    Чекира си багажа и мина през митническата проверка. Намираше се в приповдигнато настроение. Приключи с последната си задача. Чувстваше се толкова весел, че реши да изпробва трика с билета. Служителката поклати глава, когато той извади синия плик с билета си от вътрешния джоб, за да ѝ го покаже.
    — Мобилен телефон? — попита тя на норвежки.
    — Не — отговори той на английски.
    Остави плика с билета върху масата между рентгеновия апарат и металния детектор, за да си съблече палтото от камилска вълна. Изненадан установи, че все още носи шалчето на врата си, свали го и го мушна в джоба. Сложи палтото си в легена, който служителят постави пред него, и мина под детектора под зоркия поглед на още двама униформени. Заедно с мъжа, зает да разглежда сканираното палто на компютърен екран, и служителя в края на лентата, ставаха общо петима души с единствената задача да следят пътниците да не внесат опасни предмети на борда. След като мина през детектора, той си облече палтото и се върна да си вземе плика с билета. Никой от служителите не го спря. Той ги заобиколи. Ето така би могъл да се качи на самолета с нож в плика. Насочи се към просторната чакалня за заминаващи. Порази го гледката от големия панорамен прозорец. Снегът бе спуснал плътна бяла завеса и не се виждаше нищо.
* * *
    Мартине шофираше, наведена напред. Снегът се сипеше по предното стъкло.
    — Министърът се изказа много положително — доволно отбеляза Давид Екхоф.
    — Това беше ясно от самото начало — отвърна Мартине. — Политици като него няма да дойдат да ядат супа с журналисти, ако предварително са решили да откажат финансова подкрепа. Иначе няма да ги преизберат.
    — Така е — въздъхна комендантът. — Права си. — Загледа се през прозореца. — Рикард е чудесно момче, нали?
    — Повтаряш се, татко.
    — С малко напътствия ще се превърне в превъзходен сътрудник.
    Мартине сви пред гаража под щабквартирата, натисна дистанционното и металната врата се вдигна. Колата влезе вътре. Гумите с шипове изпращяха върху пода в празния паркинг.
    Под една от лампите до синьото волво на коменданта стоеше Рикард, облечен в работен гащеризон и с ръкавици. Вниманието на Мартине обаче прикова не той, а високият рус мъж до него. Веднага го позна.
    Мартине паркира до волвото, но започна да рови в чантата си и не слезе веднага. Комендантът остави вратата отворена и тя чу гласа на полицая:
    — Екхоф?
    Въпросът отекна между голите стени.
    — Да. С какво мога да ви помогна, млади човече?
    Дъщеря му неведнъж бе чувала този тон — дружелюбен, но властен.
    — Казвам се Хари Хуле, старши инспектор в полицейския окръг на Осло. Идвам във връзка с един от подчинените ви. Роберт…
    Мартине усети погледа на полицая върху себе си, докато слизаше от колата.
    — … Карлсен — продължи Хуле и се обърна към коменданта.
    — Брат — поправи го Давид Екхоф.
    — Моля?
    — Предпочитаме да гледаме на колегите си като на роднини.
    — Разбирам. В такъв случай се налага да ви съобщя скръбната вест за починал в семейството ви, Екхоф.
    Мартине усети как гърлото ѝ се сви. Полицаят изчака, за да им даде възможност да асимилират новината, и продължи:
    — Тази вечер в седем часа Роберт Карлсен е бил застрелян на площад „Егер“.
    — Мили боже! — възкликна Екхоф. — Как така застрелян?
    — Знаем само, че неидентифициран мъж от тълпата го е застрелял и е избягал.
    Комендантът поклати недоверчиво глава.
    — Но нали… казахте… в седем? Защо досега никой не ми е съобщил?
    — В такива случаи следваме обичайните процедури. Първо уведомяваме най-близките. За жалост не успяхме да се свържем с тях.
    От търпеливия делови тон на полицая Мартине се досети, че е свикнал хората да му задават напълно несъществени въпроси, когато им поднесе скръбна вест.
    — Ясно — Екхоф напълни бузите си с въздух и го издуха. — Родителите на Роберт вече не живеят в Норвегия. Но защо не съобщихте на брат му Юн?
    — Не си е вкъщи и не отговаря на мобилния си телефон. Посъветваха ни да го потърсим в щабквартирата: понякога оставал там да работи до късно. Тук обаче намерих само този младеж — Хари кимна към Рикард.
    Той приличаше на тъжна горила с втренчен в нищото поглед, отпуснати ръце в големи работни ръкавици, и обилно изпотена горна устна, покрита с набол мустак.
    — Имате ли представа къде бихме могли да го открием? — попита полицаят.
    Мартине и баща ѝ се спогледаха и поклати отрицателно глава.
    — А някакви предположения кой би искал да отнеме живота на Роберт Карлсен?
    Двамата отново поклатиха глава.
    — Добре тогава. Е, вече знаете за случилото се. Сега бързам, но утре ще дойда пак, за да поговорим.
    — Разбира се, инспекторе — кимна комендантът и се поизправи. — Преди обаче да тръгнете, ще ни запознаете ли с подробности какво точно е станало?
    — Нямам време, прочетете в телетекста.
    Мартине забеляза как баща ѝ пребледня. Тя се обърна към полицая. Погледите им се срещнаха.
    — Съжалявам — каза той. — В началния етап на всяко разследване най-важно е да не се губи ценно време.
    — Проверете… проверете при сестра ми, Теа Нилсен — обади се Рикард и преглътна с усилие. — Живее на улица „Гьотеборг“, в апартамент на Армията.
    Хари кимна. Преди да тръгне, се обърна към Екхоф.
    — Защо родителите на Рикард Карлсен не живеят в Норвегия?
    — Дълга история. Изпаднаха от редиците ни.
    — В смисъл?
    — Изгубиха вярата си. Хора, израснали с ценностите на Армията, често изпитват сериозни затруднения, когато изберат друг житейски път.
    Мартине наблюдаваше баща си. Но дори тя — родната му дъщеря — не успя да долови неискреността в гранитното му лице. Полицаят им обърна гръб и си тръгна. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Когато тропотът от крачките му заглъхна, Рикард се изкашля.
    — Оставих летните гуми в багажника.
* * *
    Още преди да пуснат съобщението по високоговорителите на летището, той разбра какво става.
    Не е станало нищо фатално, каза си той. С тази мисъл се успокои и когато преди час пристигна първото съобщение за отложеното излитане на самолета.
    Чакаха, а снегът покри самолетите навън с дебела пелена. Инстинктивно се оглеждаше за униформени. На летището сигурно не ходят в цивилно облекло, въобразяваше си той.
    Когато жената, облечена в синьо, вдигна микрофона зад гишето на изход 24, той го прочете по физиономията ѝ: полетът за Загреб се отменя. Тя изрази съжалението си и увери пътниците, че ще излетят за дестинацията си на следващата сутрин в 10:40. Хората в чакалнята простенаха отчаяно. Служителката изчурулика, че самолетната компания ще осигури влак до Осло и хотелски стаи в хотел „Радисън“ за транзитните пътници и за пътниците с двупосочен билет.
    Не е станало нищо фатално, повтори си той, докато влакът профучаваше през тъмнината. Спря само на една гара преди Осло — до група къщи, разположени на побеляло поле. Снежинките трепкаха под прожекторите. Под една пейка на перона зъзнеше куче. Приличаше на Тинто — бездомното игриво куче, което тичаше из квартала им във Вуковар. Джорджи и неколцина по-големи момчета му сложиха кожен нашийник с надпис: „Име: Тинто. Собственик: Svi.“ Всички. Никой не искаше да навреди на Тинто. Понякога това обаче не е достатъчно.
    Влакът въздъхна проточено и отново потегли в снежната виелица.
* * *
    Юн застана в онзи край от стаята на Теа, който оставаше извън полезрението на хората до входната врата. Тя отвори. Чу се гласът на Ема, съседката ѝ:
    — Извинявай, Теа, но един човек държи веднага да говори с Юн Карлсен.
    — С Юн?
    — Да — потвърди непознат мъжки глас. — Посъветваха ме да го потърся на този адрес, в жилището на Теа Нилсен. Долу звънците не са надписани, но тази дама беше така любезна да ме упъти.
    — Търсите Юн при мен? Не знам откъде ви е…
    — Полицай съм. Казвам се Хари Хуле. Става дума за брат му.
    — Какво за Роберт?
    Юн се показа на вратата. Полицаят — мъж с неговия ръст и светли сини очи — го огледа.
    — Да не би да е направил нещо лошо? — попита Юн и се опита да игнорира любопитната съседка, която надничаше над рамото на полицая.
    — Нямаме такава информация — отвърна инспекторът. — Може ли да вляза?
    — Да, заповядайте — покани го Теа.
    Полицаят влезе и хлопна вратата под носа на разочарованата Ема.
    — За съжаление ви нося лоши новини. Седнете, моля.
    Тримата се настаниха до ниската масичка. Когато полицаят им съобщи трагичната вест, Юн се наведе инстинктивно напред, все едно го удариха в стомаха.
    — Мъртъв? — прошепна Теа. — Роберт?
    Полицаят се изкашля и продължи да говори. Думите му стигаха до съзнанието на Юн като неясни, закодирани, почти неразбираеми звуци. Докато полицаят ги запознаваше с обстоятелствата около смъртта на брат му, Юн гледаше напред, вторачен в полуотворената уста на Теа, в лъскавите ѝ влажни алени устни. Тя дишаше пресекливо. Юн изобщо не забеляза, че полицаят млъкна.
    — Юн? Отговори на въпроса — подкани го Теа.
    — Извинете ме. Аз… Какво ме попитахте?
    — Знам колко тежко ви е в момента, но искам да знам дали брат ви е имал врагове.
    — Роберт?
    Сякаш всичко около Юн се случваше на забавен каданс. Усещането продължи дори когато поклати отрицателно глава.
    — Ясно — кимна полицаят, без да записва нищо в бележника пред себе си. — Възможно ли е работата му или личните му занимания да са предизвикали нечия агресия?
    Юн се разсмя — напълно неуместно.
    — Роберт работи в Армията на спасението. Нашият враг е бедността. Материалната и духовната. Не се случва често да убият човек заради подобна благородна борба.
    — Мм. Това по отношение на работата му. Как стоят нещата в личен план?
    — По същия начин.
    Полицаят не бързаше да зададе следващия си въпрос.
    — Роберт се държеше приятелски с хората — сподели Юн и усети как гласът му започва да трепери. — Беше лоялен. Всичко го харесваха. Той… — сълзите го задавиха.
    Полицаят огледа стаята. Очевидно ситуацията потискаше и него, но той търпеливо изчака Юн да се успокои.
    — Понякога ставаше малко див — отрони Юн; продължаваше да преглъща все така с усилие. — Малко… импулсивен. Вероятно някои хора биха го описали като циник. Но Роберт просто се държеше така. Не представляваше опасност за никого.
    Полицаят се обърна към Теа и погледна бележника си.
    — А вие трябва да сте Теа Нилсен, сестра на Рикард Нилсен. Какво е вашето впечатление от Роберт Карлсен?
    — Не го познавах добре — вдигна рамене Теа. — Той… — скръсти ръце, избягвайки погледа на Юн. — Доколкото знам, не е навредил на никого.
    — Роберт споменавал ли е за някакви конфликти?
    Юн поклати категорично глава, сякаш се мъчеше да се отърве от някакво съмнение. Роберт е мъртъв. Мъртъв.
    — Дължеше ли пари на някого?
    — Не. Тоест, да, на мен.
    — Сигурен ли сте, че само на вас?
    — Какво намеквате?
    — Роберт злоупотребяваше ли с наркотици?
    Юн се вторачи в полицая и отговори:
    — Категорично не.
    — Защо сте толкова сигурен? Невинаги…
    — Работата ни е да помагаме на наркомани. Запознати сме със симптомите. Роберт никога не е вземал наркотици. Как по-ясно да се изразя?
    Полицаят кимна и си записа.
    — Съжалявам, но бях длъжен да ви попитам. Възможно е извършителят на покушението да страда от психически отклонения и Роберт да е случайно избрана жертва. А понеже образът на войник от Армията на спасението, застанал до коледната тенджера на площад „Егер“, е станал почти емблематичен, не изключваме и вероятността убийството му да е насочено срещу цялата ви организация. Сещате ли се за някакъв аргумент в полза на последната ни теория?
    Теа и Юн поклатиха глава едновременно.
    — Благодаря ви за помощта — полицаят прибра бележника в джоба на палтото си и се изправи. — Не успяхме да намерим нито телефонния номер, нито адреса на родителите ви…
    — Аз ще се погрижа — увери го Юн, приковал пред себе си празен поглед. — Напълно сигурно ли е?
    — Кое?
    — Че убитият е Роберт.
    — За жалост да.
    — Всъщност вие само за това сте сигурни — неочаквано се обади Теа. — Не знаете нищо друго.
    Полицаят спря пред вратата и се замисли.
    — Обобщихте ситуацията доста точно — съгласи се Хари.


    В два през нощта снегът спря. Облаците, досега надвиснали над града като тежка черна завеса, се разтвориха и на сцената излезе голямата жълта луна. Температурата под голото небе започна да спада, а стените на къщите — да пукат от студ.

Десета глава

Четвъртък, 17 декември.
Скептикът

    Седмият ден преди Коледа донесе студ, който стегна минувачите в желязна ръкавица, и те бързаха мълчаливо по улиците на Осло с единствената мисъл да се отърват от мразовитата хватка и да се доберат до дома или служебното си място.
    Седнал в съвещателната зала в червената зона на Главното управление, Хари слушаше разочароващият доклад на Беате, като се опитваше да не гледа вестниците на масата. Всички ежедневници, публикували едрозърнести снимки на потъналия в мрак площад „Егер“, съобщаваха за публичното убийство още на първа страница и препращаха за подробности, поместени във вестника. „Ве Ге“ и „Дагбладе“ бяха скалъпили и материал, който с известна доза снизхождение би могъл да мине за портрет на Роберт Карлсен въз основа на няколко разговора с негови приятели и познати. „Добро момче.“ „Винаги готов да помогне на хора в беда.“ „Трагедия.“ Хари прочете изявленията внимателно няколко пъти, но не откри нищо съществено. Журналистите не бяха успели да се свържат с родителите на починалия и само „Афтенпостен“ цитираше брат му: „Направо необяснимо.“ Под тази кратка реплика вестникът поместваше снимка на млад мъж с болезнено сгърчена физиономия и разрошена коса, застанал пред жилищна сграда на улица „Гьотеборг“. Материалът бе изготвен от стар познат на Хари — Рогер Йендем.
    Хари се почеса по бедрото през една дупка в дънките си и съжали, задето не си обу клин отдолу. В седем и половина дойде на работа и влезе в кабинета на Хаген да попита кой оглавява разследването. Началникът му съобщи, че след като се посъветвал с шефа на криминалната полиция, решил да възложи следствената работа на Хари. До второ нареждане. Хари не пожела Хаген да му разясни какво влага в израза „до второ нареждане“. Кимна и излезе от кабинета му.
    В десет часа дванайсет следователи от Отдела за борба с насилието плюс Беате Льон и Гюнар Хаген, който искал само „да бъде в течение“, се събраха в залата.
    Снощното обобщение на Теа Нилсен още важеше с пълна сила.
    Първо, нямаше свидетели. Нито един от зрителите на концерта не бе забелязал нещо съществено. В момента полицаи преглеждаха записите от охранителните камери, но досега не бяха открили нищо. Разпитите на служителите в магазините и ресторантите на улица „Карл Юхан“ също не дадоха резултат. На дежурната линия не се обади нито един свидетел. Беате получи снимките на площада от вестник „Дагбладе“ и ги прегледа, но докладва, че на тях се виждат или групи усмихнати момиченца в близък план, или общ поглед над множеството, където не се различават отделни лица. Тя увеличи части от снимките, изобразяващи публиката пред Роберт Карлсен, ала не забеляза нито оръжие, нито друга отличителна черта на мистериозния убиец.
    Второ, резултатът от изследването на иззетите следи се свеждаше единствено до извода, който направи експертът им по балистика: куршумът, пронизал главата на Роберт Карлсен, и празната гилза, намерена на местопрестъплението, са изстреляни от едно и също оръжие.
    Трето, липсваше мотив.
    Беате Льон приключи с рапорта си и Хари даде думата на Магнюс Скаре.
    — Вчера разговарях с управителката на магазина от веригата „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“, където е работел Роберт Карлсен — подхвана Скаре, когото съдбата с типичното си подигравателно чувство за хумор бе лишила от способността да изговаря звука „р“ — основна част от името му. — Беше съкрушена. Описа Роберт като всеобщ любимец и вечно усмихнат чаровник. Понякога проявявал небрежност към задълженията си. Например се случвало да не се появи на работа без предупреждение. Но жената не смяташе, че мъж като Роберт има врагове.
    — Същото потвърдиха и другите, с които разговарях — подкрепи го Халвуршен.
    През цялото време от началото на срещата Гюнар Хаген, със скръстени на тила ръце, наблюдаваше Хари с любопитната усмивка на зрител на магическо шоу, който очаква фокусникът всеки момент да извади заек от шапката си. За жалост този път Хари не разполагаше със скрити козове. Освен с обичайните заподозрени: теориите.
    — Някакви предположения? — попита старши инспекторът. — Хайде, сега е моментът да се издъните. След края на срещата оттеглям разрешението.
    — Жертвата е застреляна публично, преди да се стъмни — подхвана Скаре. — Само един бранш се занимава с такива убийства. Покушението над Роберт Карлсен представлява професионално извършена екзекуция с цел да бъдат сплашени и предупредени всички останали, които не са уредили дълговете си с дилърите.
    — Никой от разузнавачите ни от Отдела за борба с наркотиците не е чувал за мъж на име Роберт Карлсен. Убитият има чисто досие. Проверихме в регистъра на осъдените лица. Нищо. Аз поне не съм попадал на задлъжнели наркомани, които да не са били арестувани за кражба.
    — Съдебните лекари не откриха забранени субстанции в кръвта му — добави Беате. — Нито следи от игли на спринцовки или други признаци на наркомания.
    Хаген се изкашля и привлече вниманието им.
    — Служител от Армията на спасението едва ли би посегнал към дрогата. Продължавайте с други хипотези.
    Хари забеляза как по челото на Магнюс Скаре избиха червени петна. Скаре — дребен на ръст, бивш гимнастик, с гладка кестенява коса, сресана на страничен път — беше един от най-младите му колеги. Арогантен и амбициозен, Скаре напомняше на младия Валер, но не притежаваше интелигентността и полицейския нюх на Том. През последната година обаче самочувствието на Скаре отбеляза известен спад и Хари се надяваше някой ден от него да стане добър полицай.
    — От друга страна, мнозина подчертават експериментаторската нагласа на Роберт Карлсен — обади се Хари. — А всички знаем, че в магазините от веригата „Фретекс“ работят наркомани, осъдени на общественополезен труд. Вроденото любопитство към нови изживявания и лесният достъп до упойващи вещества представляват лоша комбинация.
    — Именно — съгласи се Скаре. — Попитах управителката на магазина дали Роберт си е имал приятелка. Доколкото знаела, нямал. Но спомена, че там няколко пъти се отбила девойка от чуждестранен произход. Търсела Роберт. Изглеждала съвсем невръстна. Според управителката приличала на човек от бивша Югославия. Обзалагам се, че е косовска албанка.
    — И кое те кара да мислиш така? — поинтересува се Хаген.
    — Думата „косовари“ веднага ме подсеща за „дрога“.
    — Гледай ти! — разсмя се гърлено Хаген и се залюля на стола. — Млади момко, само на мен ли ми звучиш като човек с непреодолими предразсъдъци?
    — На мен също — намеси се Хари. — Но ние, следователите, разплитаме случаите с помощта на предразсъдъците си. Защото те се основават не на повърхностни знания, а на неопровержими факти и професионален опит. Затова в тази стая си запазваме правото да подлагаме на дискриминация всички без оглед на раса, религия и пол. В наша защита ще кажа единствено, че дискриминираме не само най-беззащитните в обществото.
    Халвуршен се усмихна. Познаваше това правило.
    — Гейовете, религиозните дейци и жените нарушават законите по-рядко от хетеросексуалните мъже на възраст между осемнайсет и шейсет години. Но ако заподозрените за разпространение на наркотици са лесбийка от Косово и дебел, противен норвежкоговорящ рокер с татуировка на челото, вероятността косоварката да е наркодилър е значително по-голяма. Така че ако се налага да избираме — а ние безспорно сме изправени пред избор — първо ще повикаме косовската албанка за разпит. Несправедливо отношение към косовските албанци, които спазват законите? Да, така е. Но понеже работим с ограничени ресурси и сме принудени да преценяваме вероятностите, не можем да си позволим да игнорираме уроците на професионалния си опит. Ако той ни бе научил, че съществува обичайната практика наркотрафикантите на летище „Гардермуен“ да пренасят дрога в отворите на тялото си, като се преструват на инвалиди, без колебание щяхме да спираме всички инвалиди на летището, да ги вдигаме от количките им, да нахлузваме гумени ръкавици и да ги опипваме щателно. Просто няма да споделяме с пресата методите си на работа.
    — Интересна философия, Хуле — Хаген се огледа, за да види реакцията на останалите си подчинени, но непроницаемите им лица не издаваха какво мислят. — Предлагам все пак да се върнем към случая.
    — Добре. Продължаваме да търсим оръжието на убийството с разширен периметър обаче. Ще извикаме още свидетели за разпит, ще се отбием в магазините, които снощи бяха затворени. Няма да си губим времето със записи от охранителни камери, преди да се сдобием с нещо конкретно. Ли и Ли, вие двамата ще направите обиск в апартамента на Роберт Карлсен на улица „Йорбиц“.
    Двамата кимнаха.
    — Проверете и работното му място, може да намерите нещо любопитно. Ако се натъкнете на писма, донесете ги тук. Същото важи и за харддиска от компютъра му. Така ще разберем с кого е поддържал контакт. Разговарях с КРИПОС. Днес ще се свържат с Интерпол и ще поискат информация за подобни случаи в Европа. Халвуршен, идваш с мен в щабквартирата на Армията на спасението. Преди това обаче ще поговоря с Беате. Край на съвещанието. На работа!
    Последва скърцане на столове и шум от тътрещи се крака.
    — Един момент, господа! — спря ги Гюнар Хаген. — Забелязвам, че някои от вас идват на работа с цепнати дънки и дрехи, които рекламират футболния отбор „Волеренген“. Може бившият ви шеф да не е възразявал срещу такова облекло, но аз не го приемам. Журналистите ще следят всяка наша стъпка и ще ни гледат под лупа. От утре държа да виждам само дрехи без дупки или цепки и без рекламни емблеми. Ние сме обществена служба и е редно да изглеждаме сериозно и неутрално. Моля всички с чин старши инспектор да останат.
    Всички излязоха с изключение на Хари и Беате.
    — Считано от понеделник следващата седмица ще издам заповед всички старши инспектори в отдела да носят оръжие.
    Хари и Беате останаха смаяни.
    — Битката става все по-жестока — вдигна брадичка Хаген. — Трябва просто да свикнем с мисълта, че оръжието ще ни бъде необходимо за в бъдеще. Като ръководни кадри е редно да дадете пример на останалите. Пистолетът не е придатък, а естествена принадлежност в следователската работа редом с мобилния телефон и компютъра. Ясно?
    — Аз нямам разрешително — отвърна Хари.
    — Шегуваш се.
    — Не, пропуснах изпита по стрелба през есента. После предадох оръжието.
    — Тогава ще ти издам разрешително. Имам такива правомощия. На пощенския си рафт ще намериш нужния документ. После ще го представиш и ще ти дадем пистолет. Никой няма да се измъкне. Започвайте работа!
    Хаген излезе.
    — Побъркал се е — отбеляза Хари. — За какво ни е оръжие?
    — Значи сега трябва да си закърпиш дънките и да си купиш кобур за пистолета — пошегува се Беате.
    — Мм. Дай да хвърля един поглед на снимките в „Дагбладе“.
    — Заповядай — тя му подаде жълта папка. — Може ли да те попитам нещо, Хари?
    — Да, разбира се.
    — Защо го правиш?
    — Кое?
    — Защо се застъпи за Магнюс Скаре? Знаеш, че е расист, а и думите ти за дискриминацията си бяха чиста измислица. Дори ти не си вярваш. Искаш да ядосаш новия началник, затова ли го направи? Да се увериш, че още от първия ден ще се превърнеш в черната овца?
    Хари отвори плика.
    — Ще ти ги върна, когато ги разгледам.
* * *
    Застанал на прозореца в хотелската си стая в „Радисън“ на площад „Холберг“, той гледаше побелелия, замръзнал в ранния час град. Сградите — ниски, чупливи на вид — изобщо не подсказваха, че се намират в една от най-богатите държави на света. Жълтият безличен Кралски дворец изглеждаше като плод на смесица от благочестива демокрация и обедняло кралство. Между оголените клони на дърветата се мержелееше просторен балкон. Сигурно оттам кралят поздравява поданиците си. Той вдигна въображаема пушка на рамото си, затвори едното си око и се прицели. Балконът се разми и се раздвои.
    Сънува Джорджи. Когато се запознаха, Джорджи стоеше клекнал до скимтящо от болка куче. Позна кучето — Тинто — но кое беше това момче със сини очи и руса къдрава коса? Заедно сложиха Тинто в дървен сандък и го занесоха при ветеринаря, който приемаше в сива двустайна къща в обрасла с бурени ябълкова градина до реката. Лекарят установи, че кучето страда от зъбобол и му трябва не ветеринар, а зъболекар. Но кой би се охарчил заради старо бездомно куче, което съвсем скоро ще изгуби всичките си зъби? По-добре да приспи кучето, за да го отърве от предстоящата мъчителна гладна смърт, предложи той. Джорджи избухна в сърцераздирателен, почти мелодичен плач. В отговор на ветеринаря защо плаче Джорджи обясни, че кучето може да е Исус, защото баща му казвал „Исус ни се явява в образа на най-беззащитните, например като окаяно куче, което няма нито покрив над главата си, нито залък хляб“. Ветеринарят поклати глава и се обади на зъболекаря. След училище двамата с Джорджи отидоха да видят как е Тинто. Той ги посрещна с радостно вирната опашка. Лекарят им показа хубавите черни пломби в устата на кучето.
    Макар Джорджи да беше с една година по-голям, три-четири пъти след случката с Тинто момчетата си поиграха заедно. После обаче дойде лятната ваканция. През есента Джорджи сякаш вече го беше забравил. Подминаваше го, все едно не искаше да има нищо общо с него. Той забрави Тинто, но не и Джорджи. Минаха няколко години. По време на обсадата някакво измършавяло куче се дотътри до него и го облиза по лицето. Нямаше нашийник и чак когато видя черните пломби в устата му, разбра, че е Тинто.
    Погледна си часовника. Автобусът, който щеше да ги закара до летището, тръгваше след десет минути. Взе куфара, огледа стаята, за да се увери, че не е забравил нищо, и отвори вратата. Изшумоля хартия. На пода пред стаята му бяха оставили вестник. Огледа коридора и установи, че и пред другите стаи има вестници. От първата страница лъсна снимка от местопрестъплението. Наведе се и взе дебелия вестник със заглавие, напечатано с нечетливи готически букви.
    Докато чакаше асансьора, се помъчи да отгатне какво пише, но макар някои думи да напомняха на немски, не разбра почти нищо. Разтвори вестника на указаните страници с подробности по случая. Асансьорът пристигна и той се поколеба дали да не хвърли големия непрактичен вестник в кошчето за смет. Все пак го запази, влезе в празния асансьор, натисна копчето с нула и започна съсредоточено да разглежда снимките. Първоначално не повярва на очите си. Асансьорът потегли и изведнъж всичко му се изясни с цялата си ужасяваща яснота. Зави му се свят и той се подпря на стената. Вестникът се изплъзна от ръцете му. Не забеляза, че вратите се разтвориха.
    Вдигна глава. Беше се озовал в тъмното мазе на хотела, а не на рецепцията. По една или друга причина в тази страна мазето се водеше партер.
    Излезе от кабината. Вратите се затвориха зад гърба му. Седнал в мрака, той се помъчи да обмисли трезво ситуацията. Защото новината преобръщаше всичко. До тръгването на автобуса за летището оставаха осем минути. Разполагаше с осем минути да вземе решение.
* * *
    — Разглеждам снимки — унило отбеляза Хари.
    Халвуршен вдигна глава от бюрото си.
    — Хубаво, разглеждай.
    — Ще ме улесниш, ако престанеш да се чукаш с пръст по челото. Откъде се сдоби с този досаден навик?
    — С това ли? — Халвуршен погледна пръстите си, щракна във въздуха и се засмя малко смутено. — Имам го отдавна.
    — Откога?
    — Баща ми беше фен на Лев Яшин — руския вратар от шейсетте.
    Хари чакаше продължението.
    — Баща ми искаше да стана вратар на отбора в Стайншер. Когато бях малък, непрекъснато щракаше с пръсти пред лицето ми, за да свикна да не се стряскам от изстрели към вратата. Бащата на Яшин го тренирал по същия начин. Ако успеех да не мигна, ми даваше бучка захар.
    В кабинета за миг настъпи пълна тишина.
    — Шегуваш се.
    — Не. Кафява бучка захар, много вкусна.
    — Говорех за това щракане. Истина ли е?
    — Да. Непрекъснато щракаше под носа ми. Докато вечеряхме, докато гледахме телевизия, дори когато у дома ми гостуваха приятели. Накрая и аз започнах да щракам. На всичките си раници бях написал името на Яшин. Дълбаех го и в чина. До ден-днешен използвам Яшин като парола за достъп до компютърни програми, макар да осъзнавам, че всичко с било манипулация. Разбираш ли?
    — Не. И това щракане помогна ли ти?
    — Да, не се стряскам от изстрели.
    — А…?
    — Оказа се, че нямам дарба за футболист.
    Хари стисна горната си устна с два пръста.
    — Откри ли нещо интересно на снимките? — попита Халвуршен.
    — Не. Няма и да открия, ако продължаваш да си удряш челото и да дуднеш.
    Халвуршен поклати глава.
    — Нали щяхме да ходим в щабквартирата на Армията на спасението?
    — Ще ходим, след като приключа. Халвуршен!
    — Да?
    — Не можеш ли да спреш да дишаш толкова… шумно?
    Младият полицай затвори уста и притаи дъх. Хари пак го стрелна с поглед, а на устните му се изписа лека усмивка. Е, Халвуршен не би се заклел, че е точно усмивка. После в челото на Хари отново се вряза дълбока бръчка.
    — Ела да ти покажа нещо, Халвуршен.
    Младият полицай заобиколи бюрото. Пред Хари лежаха две снимки на публиката на площад „Егер“.
    — Виждаш ли мъжа с шапката и шалчето на врата? — Хари посочи неясно лице върху едната снимка. — Тук стои пред Роберт, встрани от музикантите, нали?
    — Да…
    — А сега виж другата снимка. Същата шапка, същото шалче, но сега е в средата, точно пред бандата.
    — Какво толкова странно намираш? Застанал е в средата, за да чува и вижда по-добре концерта.
    — Ами ако се е движил в обратната последователност?
    Халвуршен мълчеше.
    — Никой зрител, застанал пред сцената, не би се забил в тонколоните, откъдето бандата не се вижда — продължи Хари, — освен ако няма основателна причина.
    — Например намерението да убие някого?
    — Стига с тези плоски шеги.
    — Добре, но не знаеш коя снимка е направена първо. Обзалагам се, че се е движил към средата, а не обратното.
    — Колко залагаш?
    — Двеста крони.
    — Чудесно. Погледни под светлината от уличните фенери на двете снимки. — Хари му подаде лупа. — Да забелязваш някаква разлика?
    Халвуршен кимна.
    — Снегът — отговори си Хари. — На снимката, където е застанал отстрани, вали сняг. Снощният сняг спря чак през нощта. Следователно тя е направена след другата. Ще се обадя на Ведлог от „Дагбладе“. Ако е снимал той, дигиталният му фотоапарат има вграден часовник и ще ни каже кога точно е заснел публиката.


    Ханс Ведлог от „Дагбладе“ се числеше към малцината фотографи, които се кълнат в огледално-рефлексните фотоапарати и филмовите ленти. Затова се наложи да разочарова старши инспектор Хуле, поне по отношение на въпроса му кога точно са направени снимките.
    — Добре. Вие ли снимахте по време на концерта онзи ден?
    — Двамата с Рьодберг. Нали ние организирахме концертните прояви.
    — Щом използвате филмови ленти, сигурно снимките на публиката от въпросната вечер са още у вас?
    — Да. Ако бях снимал с друг фотоапарат, отдавна щях да съм ги изтрил.
    — Сетих се за тази подробност. Искам да ви помоля и за една услуга.
    — Да?
    — Моля ви да проверите снимките от онзи ден и да ми кажете забелязва ли се накъде мъж с островърха плетена шапка, черно непромокаемо яке и шалче на врата. В момента пред нас са ваши снимки, на които присъства този мъж. Колегата ми Халвуршен ще ги сканира и ще ви ги изпрати. Имате ли компютър наблизо?
    Ведлог явно се колебаеше.
    — Няма проблем да ви изпратя снимките ми, но да ги проверявам ми прилича на следователска работа, а в качеството си на журналист нямам желание да се занимавам с това.
    — Моля вас, защото нямаме достатъчно време да проверяваме всичко. Искате ли снимка на човека, когото полицията издирва за убийството на Роберт Карлсен, или не?
    — Означава ли това, че можем да я публикуваме?
    — Да.
    — В момента съм в лабораторията — Ведлог изведнъж стана много сговорчив. — Веднага ще разгледам снимките. Обикновено правя много снимки на публиката, така че има надежда. Дайте ми пет минути.
    Халвуршен сканира снимката и я изпрати. Хари барабанеше нервно с пръсти по бюрото, докато чакаше обаждането на журналиста.
    — Защо си толкова сигурен, че убиецът е бил на местопрестъплението и предната вечер? — поинтересува се Халвуршен.
    — Не съм сигурен, разбира се. Но ако Беате е права и убиецът е професионалист, той се е постарал да разузнае района и вероятно предварително е отишъл да огледа площад „Егер“ във времето, което съвпада с планирания час на покушението, и с обстановката. Завчера пак имаше концерт.
    Петте минути изминаха, после още шест. Телефонът звънна.
    — Съжалявам — обади се Ведлог. — Няма хора с островърхи шапки и черни непромокаеми якета. Нито с шалчета.
    — Мамка му — изруга високо Хари.
    — Да ви ги пратя ли, за да ги огледате и вие? Онази вечер обърнах единия прожектор към публиката и лицата се виждат по-ясно.
    Хари се подвоуми. Не биваше да губят ценно време, особено през това критично за разследването първо денонощие.
    — Изпратете ги, ще ги прегледам по-късно — реши той, но преди да продиктува имейл адреса си на Ведлог, се сети за друго: — Впрочем предпочитам да ги изпратите на Льон от Отдела за експертно-криминална дейност. Бива я в разпознаването на лица. И не искам в утрешния брой да си видя името в подзаглавието, нали?
    — Не се притеснявайте. Ще ви цитирам като „източник от полицията, пожелал да остане анонимен“. Беше ми приятно да работя с вас.
    Хари затвори и кимна на удивения Халвуршен.
    — А сега, младши, да тръгваме към щабквартирата на Армията на спасението.


    Халвуршен наблюдаваше скришом Хари. Старши инспекторът не можеше да прикрие нетърпението си. Докато оглеждаше таблото с обявления за пътуващи проповедници, музикални репетиции и дежурства, не спираше да пристъпва от крак на крак. Най-сетне прошарената рецепционистка в униформа приключи разговора по телефона и се обърна усмихнато към двамата мъже.
    Хари ѝ обясни накратко с каква цел са дошли. Тя кимна с разбиране, все едно ги е очаквала, и им обясни как да стигнат до кабинета на коменданта.
    Изчакаха мълчаливо асансьора. Халвуршен забеляза капки пот по челото на Хари. Младият полицай знаеше за страха му от асансьори. Слязоха на петия етаж и Халвуршен се принуди да подтичва след Хари по жълтия коридор. Стигнаха пред отворената врата. Хари спря рязко и Халвуршен едва не се натресе в гърба му.
    — Здравейте! — поздрави Хари.
    — Здравейте — отговори женски глас. — Пак ли вие?
    Високият старши инспектор запълни отвора на вратата и попречи на Халвуршен да види коя е жената. Не му убегна обаче промяната в гласа на Хари:
    — Да, пак ние. Къде е комендантът?
    — Очаква ви, влизайте.
    Халвуршен го последва в малкото преддверие и кимна на дребната жена зад бюрото. Стените в кабинета на коменданта бяха украсени с дървени щитове, маски и копия. По рафтовете на пълната библиотека имаше африкански фигури и снимки, вероятно на семейството му.
    — Благодарим ви, че се съгласихте да ни приемете веднага, Екхоф — кимна Хари. — Това е полицай Халвуршен.
    — А това, което се случва, е истинска трагедия — Екхоф стана и посочи двата стола. — Журналистите не ни оставят на мира цял ден. Да чуем докъде сте стигнали.
    Двамата полицаи се спогледаха.
    — Екхоф, нямаме намерение да издаваме поверителна информация за хода на разследването.
    Веждите на коменданта се смръщиха заплашително. Халвуршен въздъхна безшумно в очакване на поредния бой между петли. Ала най-неочаквано лицето на Екхоф пак се отпусна.
    — Прощавайте, Хуле. Професионална деформация. Като главнокомандващ понякога забравям, че не всички са длъжни да ми докладват. С какво мога да ви помогна?
    — Накратко, искам да ви попитам дали ви хрумва някакъв мотив за извършеното престъпление?
    — Мислих по въпроса. Трудно ми е да намеря причина. Роберт беше доста хаотична натура, но иначе симпатичен младеж. Съвсем различен от брат си.
    — Юн не е ли симпатичен?
    — Юн не е хаотичен.
    — В какво се е забърквал Роберт?
    — Да се е забърквал? Намеквате за нещо, което не ми е известно. Имах предвид само, че Роберт не бе намерил правилната посока в живота си за разлика от брат си. Познавах добре баща им. Юсеф беше един от най-добрите ни офицери. Но изгуби вярата си.
    — При предишната ни среща споменахте, че историята е дълга. Може ли да ни я представите накратко?
    — Уместен въпрос. — Комендантът въздъхна тежко и погледна през прозореца. — По време на едно от наводненията Юсеф работеше в Китай. Малцина от тамошните жители бяха чували за Бог и измираха като мухи. Според библейското тълкование на Юсеф човек, който не е приел Исус в сърцето си, няма да бъде спасен и ще гори в ада. Заедно с други доброволци раздавал лекарства на нуждаещите се в китайската провинция Хюнан. Заради наводненията навсякъде плували отровници на Ръсел — едни от най-опасните змии на света. Мнозина китайци пострадали от ухапвания. Въпреки че Юсеф и хората му разполагали с голям запас от противоотровен серум, рядко успявали да спасят жертвите на отровницата: отровата ѝ съдържа вещество, което разгражда стените на кръвоносните съдове и предизвиква силно кръвотечение от мястото на ухапването. Жертвата умира за час-два. Докато работех като мисионер в Танзания, съм виждал с очите си как действа отровата на дървесната змия бумсланг — тя е със сходен състав. Гледката е потресаваща.
    Екхоф затвори очи.
    — И така, да се върнем към Юсеф. Един ден той и неговата медицинска сестра се отбили да дадат пеницилин на две близначета с пневмония. В това време баща им се прибрал. Току-що във водата на оризовата нива го била ухапала отровница на Ръсел. Юсеф Карлсен носел доза серум и накарал сестрата да бие инжекция на пострадалия. А той излязъл да се облекчи навън, защото подобно на всички жертви на наводненията имал диария и стомашни спазми. Докато клечал във водата, по тестисите го ухапала змия. Надал ужасен вик и за околните не останало съмнение какво го е сполетяло. Върнал се в къщата. Сестрата му казала, че китаецът-езичник отказва да му бият инжекцията. Предпочел серумът да спаси Юсеф, защото ако той оцелее, ще помогне на още деца. Китаецът се описал като обикновен земеделец, който дори няма какво да обработва след природния катаклизъм.
    Екхоф си пое въздух.
    — Юсеф ми сподели, че бил ужасно изплашен и дори не помислил да се възпротиви на благородното предложение. Приел медицинската сестра да му бие серума. После се разплакал, а китаецът се помъчил да го успокои. Юсеф съумял да си възвърне самообладанието и помолил сестрата да попита китаеца дали е чувал за Исус. Тя едва отворила уста да преведе въпроса и панталоните на селянина плувнали в кръв. Издъхнал за секунди.
    Екхоф ги погледна в очакване разказът му да стигне до съзнанието им в цялата си трагичност. Обигран проповедник, знае къде да направи реторична пауза, помисли си Хари.
    — И сега този китаец гори в ада?
    — Според тогавашното разбиране на Юсеф Карлсен — да. Но самият Карлсен вече не вярва в Библията.
    — Това ли е причината да напусне страната?
    — Така ми обясни.
    Хари кимна и подхвана, забил поглед в бележника си:
    — Значи Юсеф Карлсен също ще гори в ада, щом не е успял да приеме този… парадокс в религията. Правилно ли съм схванал?
    — Навлязохте в нееднозначни теологични проблеми, Хуле. Християнин ли сте?
    — Не, детектив съм. Вярвам само на доказателства.
    — А това ще рече…?
    Хари погледна бегло часовника си и се поколеба, но все пак отговори бързо, с равен глас:
    — Не ми допада религия, която проповядва, че вярата сама по себе си е входен билет към рая. Тоест, тя утвърждава като идеал способността ти да манипулираш собствения си разсъдък, за да приемеш нещо, което здравият ти разум отхвърля. Същите методи за интелектуално подчинение използват и диктаторските режими: идеята за по-висшия разум, която не се нуждае от доказателства.
    — Доста задълбочени наблюдения, старши инспекторе — кимна Екхоф. — Не сте първият, изказал съмненията си. И все пак много по-интелигентни от нас хора вярват в Бог. Не ви ли се струва парадоксално?
    — Не. Непрекъснато се сблъсквам с убийци, които ме превъзхождат по интелект, но отнемат човешки живот по незнайни за тях и за мен причини. Според вас възможно ли е убийството на Роберт да е насочено срещу Армията на спасението?
    Комендантът се поизправи инстинктивно на стола.
    — Ако намеквате, че Роберт е станал жертва на политически групировки, много се съмнявам да сте прав. Открай време Армията на спасението е поддържала неутрална линия по политическите въпроси. Винаги сме били последователни. Дори по време на Втората световна война не сме заклеймявали публично немската окупация, а продължихме да си вършим работата.
    — Браво на вас — промърмори Халвуршен.
    Хари го стрелна предупредително с поглед.
    — Единствената инвазия с наша благословия е през 1888-а — невъзмутимо продължи Екхоф. — Шведската Армия на спасението реши да окупира Норвегия и в Осло се появи първата безплатна кухня: в най-бедния район на града, там, където днес се намира Главното управление, момчета.
    — Не ми се вярва някой да е затаил неприязън по тази причина. По мои впечатления Армията на спасението в момента е по-популярна от всякога.
    — И да, и не. Хората ни вярват и това се вижда. Но имаме проблеми с набирането на кадри. През есента в Офицерската школа в Аскер имахме само единайсет кадети, а в пансиона има място за шейсет. А понеже винаги сме се придържали към консервативното тълкуване на Библията по въпросите на хомосексуализма например, не се радваме на всеобща любов. Ние също осъвременяваме възгледите си, само дето при нас се случва по-бавно отколкото в по-либералните църковни общества. Но знаете ли… във време на превратности като нашето не ми се струва особено фатално, ако нещата се случват малко по-бавно. — Усмихна се на Халвуршен и на Хари, все едно бяха изразили пълно единодушие с възгледите му. — Така или иначе, в Армията навлизат все повече млади хора и внасят модерните си възгледи. В момента провеждаме конкурс за нов изпълнителен директор и имаме доста млади кандидати за поста.
    Той сложи ръка върху корема си.
    — Да не би Роберт да е бил един от тях? — попита Хари.
    — Не, Роберт не е кандидатствал за работата — усмихна се комендантът. — Един от основните претенденти за поста е брат му Юн. Бъдещият изпълнителен директор ще се разпорежда с имуществото на Армията, а Роберт не беше достатъчно надежден, за да му бъде поверена такава отговорност. Освен това не е учил в Офицерската школа.
    — Това имущество… за жилищата на улица „Гьотеборг“ ли говорите?
    — Не само за тях. Имаме и други. На „Гьотеборг“ живеят само служители на Армията, докато например на „Якоб Ол“ подслоняваме бежанци от Еритрея, Сомалия и Хърватия.
    — Мм — Хари погледна бележника си, удари с химикалката по ръкохватката и стана. — Достатъчно време ви отнехме, Екхоф.
    — О, никак не сте ме притеснили. Все пак всички искаме убиецът да бъде разкрит.
    Комендантът ги изпрати до вратата.
    — Може ли да ви задам един въпрос, Хуле? Виждал съм ви някъде. Физиономист съм.
    — Сигурно по телевизията или във вестника — предположи Хари. — Вдигнаха шум покрай моята скромна личност заради убийство на норвежец в Австралия.
    — Не, лицата от екрана ги забравям. Виждал съм ви някъде на живо.
    — Ще отидеш ли да докараш колата? — обърна се Хари към Халвуршен, изчака младият му колега да излезе и каза: — Веднъж ваш служител ми помогна. Лежах пиян на някаква улица и ваш войник ме вдигна оттам. Той искаше да се обади в полицията, защото там щели да се погрижат по-добре за мен. Аз обаче му казах, че работя там, и ако разберат, ще ме уволнят. Заведе ме в Армейския медицински пункт, там ми сложиха инжекция и се наспах. Дължа ви едно голямо благодаря.
    — Досетих се, че е било нещо подобно, но не исках да ви поставям в неудобно положение — кимна Давид Екхоф. — А колкото до благодарностите, нека да оставим засега тази тема. По-скоро ние ще ви бъдем признателни от цялата си душа, ако откриете кой уби Роберт. Бог да благослови вас и работата ви, Хуле.
    Хари кимна и излезе в преддверието. За миг се загледа в затворената врата на кабинета.
    — Много си приличате — отбеляза той.
    — Нима? — попита дълбок женски глас. — Строго ли се държа баща ми?
    — Говоря за снимката в кабинета.
    — Там съм на девет години — поясни Мартине Екхоф. — Поздравления, задето сте ме разпознали.
    Хари поклати глава.
    — И без това имах намерение да се свържа с вас. Искам да поговорим.
    — За какво?
    Хари си даде сметка как е прозвучало изказването му и побърза да добави:
    — За случилото се с Пер Холмен.
    — Има ли какво повече да обсъждаме? — вдигна равнодушно рамене тя, а температурата в гласа ѝ спадна. — Вие си вършите работата, аз — също.
    — Да, но аз… исках само да ви кажа, че нещата се оказаха малко по-различни.
    — В смисъл?
    — Споделих ви, че ме е грижа за Пер Холмен. А накрая съсипах онова, което бе останало от семейството му. Понякога работата ми го изисква.
    Тя понечи да отговори, но телефонът звънна. Вдигна слушалката.
    — Църквата в Западен Акер. В понеделник, двайсети декември, в дванайсет часа. Да.
    Затвори.
    — Всички ще присъстват на погребението — отбеляза тя, докато шумолеше с някакви книжа. — Политици, духовници, знаменитости. Всички ще искат късче от траурната церемония. Вчера се обади мениджърът на една от новите ни певици и предложи артистката да пее на погребението.
    — Ами… — Хари се чудеше какво ли ще излезе от устата му. — Това е…
    Телефонът звънна отново и не му се наложи да разбере каква висота ще достигне мисълта му. Усети, че е време да се оттегли, кимна и тръгна към вратата.
    — В четвъртък сложих Ула на „Егер“ — чу гласа ѝ. — Да, на мястото на Роберт. Въпросът е ще можеш ли довечера да дойдеш с мен с автобуса за безплатна супа.
    В асансьора Хари изруга тихо и прокара ръце през лицето си. После се засмя примирено, както човек се смее снизходително на жалък клоун.
* * *
    Кабинетът на Роберт сякаш се бе смалил още повече. Изглеждаше все така разхвърлян. Знамето на Армията на спасението се издигаше величествено до розите от скреж по прозореца, а джобният нож лежеше върху бюрото до купчина книжа и неразпечатани пликове. Юн седна на бюрото и огледа стените. На една от снимките видя себе си и Роберт. Намираха се в „Йостгор“, но лятото на коя година? Роберт се мъчеше да изглежда сериозен, но усмивката все пак бе пропълзяла на лицето му. А Юн се бе усмихнал насила, неестествено.
    Прочете днешните вестници. Всичко му се струваше нереално, макар да знаеше всички подробности. Сякаш се отнасяха за друг, не за Роберт.
    Вратата се отвори. На прага застана висока руса жена с камуфлажно пилотско яке, тънки безкръвни устни, сурови очи и неутрално, безизразно лице. Зад нея се показа червенокос, дребен мъж с пухкаво лице и усмивка, която вероятно никога не слизаше от лицето му — нито в добри, нито в лоши дни.
    — Кой сте вие? — попита жената.
    — Юн Карлсен.
    Понеже очите на жената започнаха да го гледат още по-строго, добави:
    — Братът на Роберт.
    — Извинете — кимна тя без никакво съжаление в гласа, прекрачи прага и му подаде ръка. — Турил Ли, полицейски служител в Отдела за борба с насилието.
    Ръката ѝ беше кокалеста, но топла.
    — А това е полицай Ула Ли.
    Мъжът кимна, Юн също.
    — Съжаляваме за случилото се — продължи жената. — Но понеже става въпрос за убийство, се налага да запечатаме стаята.
    Юн продължаваше да кима, докато погледът му сновеше по стената в търсене на снимката.
    — И ще трябва да ви помолим да…
    — Да, разбира се. Извинете ме. Малко съм отнесен.
    — Напълно разбираемо е — съгласи се Турил Ли с усмивка.
    Не широка и сърдечна, а лека, дружелюбна, подходяща за случая. „Сигурно опитът ги е научил как да се справят при среща с опечалени“, помисли си Юн. „Нали постоянно разследват убийства. Точно като свещениците. Като баща ми.“
    — Докосвали ли сте предмети в стаята? — осведоми се полицайката.
    — Не, защо да пипам каквото и да било? Просто седнах на стола.
    Юн стана и без да знае защо, взе джобния нож от бюрото, сгъна го и го мушна в джоба си.
    — Стаята е на ваше разположение — каза той и излезе.
    Зад него полицаите тихо затвориха вратата. Юн стигна до стълбите и се сети колко идиотски постъпи, като взе ножа. Върна се да го остави. Спря през затворената врата и чу веселия глас на полицайката:
    — Майко мила, как се стреснах! С брат му си приличат като две капки вода. Отначало го взех за призрак!
    — Аз не открих никаква прилика — отбеляза мъжът.
    — Ако беше видял убития на снимка, щеше да си на друго мнение!
    Страшна мисъл порази Юн.
* * *
    Полет SK-655 за Загреб се издигна от летище „Гардермуен“ точно по разписание — в 10:40 — зави наляво над езерото Хюрдал и се насочи на юг към аеронавигационния фар в Олборг. Денят беше необичайно студен, затова атмосферният слой с научното название тропопауза бе паднал толкова ниско, че самолетът MD-81 навлезе в него още щом мина над централната част на Осло. А понеже летателните апарати оставят инверсионни следи именно в тропопаузата, ако мъжът, зъзнещ до телефонните кабинки на предгаровия площад, бе погледнал нагоре, щеше да види самолета, за който имаше билет в джоба на палтото си от камилска вълна.
    Заключи куфара си си в един от сейфовете на Централната гара. Сега трябваше да си намери хотелска стая и после — да довърши започнатото. А за целта се нуждаеше от оръжие. Но как да си намери оръжие в град, където няма нито един познат?
    Позвъни на „Справки по телефона“. Операторката му обясни с типичното за скандинавците напевно произношение на английски, че според регистъра в Осло живеят седемнайсет души с името Юн Карлсен и тя няма право да му предоставя адресите на всичките. Затова пък на драго сърце му продиктува телефонния номер на Армията на спасението.
    В щаба на Армията попадна на жена, която го осведоми, че при тях работи само един Юн Карлсен, но днес е в отпуск. Той помоли за адреса му, защото искал да му изпрати коледен подарък.
    — Да видим. Улица „Гьотеборг“ 4, пощенски код 0566. Горкичкият, в момента има нужда от подкрепа.
    — Защо?
    — Нали вчера застреляха брат му.
    — Брат му?
    — Да, на площад „Егер“. Днес го пише във вестника.
    Той благодари за информацията и затвори.
    Някой го потупа леко по рамото и той се обърна.
    Картонената чаша издаваше намеренията на непознатия младеж. Дънковото му яке не блестеше от чистота, но прическата му беше модерна, лицето — гладко избръснато, дрехите — здрави, погледът — открит, буден. След като вдигна рамене, за да покаже на младежа, че не говори норвежки, онзи превключи моментално на безупречен английски:
    Звучеше като реплика, усвоена на курс по маркетинг — кратко, сбито послание с името му, целящо да създаде емоционална близост между него и непознатите потенциални благодетели. Широка усмивка придружи молбата му.
    Мъжът поклати глава и понечи да го отмине, но просякът застана пред него с картонената чаша:
    — Mister?15 Някога случвало ли ви се е да спите навън, на студа, и да прекарате цяла нощ разплакан от непоносимия студ?
    — Yes, actually I have.16
    В някакъв безумен прилив на откровение му се прииска да разкаже на просяка как веднъж цели четири денонощия лежа в наводнена лисича дупка, за да чака сръбски танк.
    — Значи знаете за какво говоря, мистър.
    Кимна бавно. Бръкна в джоба си, извади една банкнота и я подаде на Кристофер, без да я поглежда.
    — Така или иначе ще прекараш нощта навън, нали?
    Кристофер побърза да прибере банкнотата в джоба си, после кимна и се усмихна гузно:
    — По-важно е да си взема лекарството, мистър.
    — Къде спиш?
    — Там долу — наркоманът посочи с дългия си тънък показалец с изрядно поддържан нокът. — В депото за контейнери. През лятото там ще започнат да строят опера. — Кристофер отново се усмихна широко. — А аз обожавам операта.
    — Сега там не е ли ужасно студено?
    — Нощес вероятно ще се подслоня в приюта на Армията на спасението. Винаги имат свободни легла.
    — Така ли?
    Отново погледна младежа — чист и спретнат на вид, с равни блестящи зъби. И все пак от него лъхаше на гнилоч. Мъжът сякаш долавяше и щракането на хиляди челюсти, които разкъсваха плътта му отвътре.

Единайсета глава

Четвъртък, 17 декември.
Хърватинът

    Зад волана Халвуршен търпеливо изчакваше автомобил е бергенска регистрация да престане най-сетне да буксува върху леда и да потегли. Хари разговаряше по телефона с Беате.
    — Какво искаш да кажеш? — попита той силно, за да надвика бръмченето на бергенската кола.
    — Човекът на двете снимки не е един и същ — повтори тя.
    — Имат еднакви шапки, еднакви якета, еднакви шалчета. Защо да не е един и същ?
    Тя не отговори.
    — Беате?
    — Лицата им не се виждат ясно. Има нещо странно, не съм сигурна точно какво. Вероятно заради светлината.
    — Мм. Дали сме на грешен път?
    — Не знам. Застанал е точно пред Карлсен, както показват и следите, иззети от местопрестъплението. Какво бръмчи така?
    — Бамби на ледената пързалка. Чао засега.
    — Почакай! Има още нещо. Разгледах снимките от предния ден.
    — И?
    — Не намерих зрители, които да са ходили и на двата концерта. Има обаче една подробност. Забелязах мъж в жълтеникаво палто, вероятно от камилска вълна. Носи шал…
    — Мм. По-скоро шалче?
    — Не, прилича на обикновен вълнен шал. Завързан е по същия начин като при онзи или онези с шалчетата на врата. Десният край се подава от възела. Сещаш ли се?
    — Не.
    — За пръв път виждам някой да си връзва така шала.
    — Изпрати ми снимките на електронната поща и ще ги разгледам.


    С влизането в кабинета си Хари разпечата снимките от Беате.
    Отиде да ги вземе от стаята с принтера и завари там Гюнар Хаген.
    Хари кимна. Двамата мъже постояха мълчаливо, загледани в сивата машина, която плюеше листовете един след друг.
    — Нещо ново? — не се стърпя накрая Хаген.
    — И да, и не.
    — Журналистите не ме оставят на мира. Ще бъде чудесно, ако можем да им дадем някаква информация.
    — А, щях да забравя, шефе. Осведомих ги, че издирваме този мъж. — Хари извади от купчината един лист и посочи мъжа с шалчето.
    — Какво си направил?
    — Дадох малко сведения на пресата. По-точно на „Дагбладе“.
    — Без да се посъветваш с мен?
    — Това е съвсем рутинна процедура, шефе. Наричаме го конструктивен теч на информация. Казваме на журналистите да представят сведенията като „информация от анонимен източник от полицията“. Така се създава впечатлението, че те са работили здраво, за да се сдобият с нея. Това ги устройва — издават вестника в по-голям тираж, отколкото ако открито ги помолим да публикуват снимките. А ние си осигуряваме помощта на хората, които са видели този мъж и биха могли да го идентифицират. Така всички са доволни.
    — Не и аз, Хуле.
    — Искрено съжалявам, шефе — Хари подчерта искреността си с угрижено изражение.
    Хаген прикова поглед в него, а челюстите му се размърдаха наляво-надясно и се разминаха като у преживните животни.
    — И защо издирваме този мъж? — попита Хаген и издърпа листа от ръцете на Хари.
    — Не съм съвсем сигурен. Вероятно има съучастници. Според Беате Льон всички те… си връзват шалчетата по определен начин.
    — Изглежда ми като обикновен хърватски възел. — Хаген отново огледа снимката. — Какво особено намирате в него?
    — Как го нарекохте, шефе?
    — Хърватски възел.
    — Какво?
    — Елементарно историческо познание.
    — Ще ви бъда признателен, ако ме осветлите по въпроса, шефе.
    — Какво знаеш за Трийсетгодишната война?
    — Очевидно почти нищо.
    — Когато шведският крал Густав Адолф се канел да превземе Германия, попълнил дисциплинираната си, но малобройна войска с най-добрите войници в Европа. Сдобили се със славата си, защото ги смятали за безстрашни. Става дума за хърватските наемници. Знаеше ли, че норвежката дума krabat — буен младеж — е шведска заемка с първоначалното значение „хърватин“, тоест безстрашен разбойник?
    Хари поклати отрицателно глава.
    — Макар хърватите да са се били за чужда страна и да са ги задължавали да носят униформата на крал Густав Адолф, им позволили да задържат нещо, което да ги отличава от останалите войници: кавалерийското шалче. Представлявало парче плат, вързано по специален начин. Французите присвоили и обновили въпросния аксесоар. Нарекли го с думата cravate — „вратовръзка“, която идва от „хърватин“.
    — Разбирам. Благодаря, шефе.
    Хари взе и последната разпечатана снимка от принтера и погледна мъжа с шалчето, ограден от Беате с кръг.
    — Шефе, май току-що ни предоставихте доста храна за размисъл.
    — Няма нужда да си благодарим, задето си вършим работата, Хуле — Хаген взе листовете и излезе навън.
* * *
    Халвуршен вдигна глава, когато Хари влетя в стаята като хала.
    — Имаме следа — обясни старши инспекторът.
    Халвуршен въздъхна. Тези думи на Хари обикновено ознаменуваха началото на неуморен труд и никакъв резултат.
    — Ще се обадя на Алекс от Европол.
    Халвуршен знаеше, че Европол е малката сестра на Интерпол със седалище Хага. Организацията, създадена от държавите-членки на ЕС след терористичните атаки в Мадрид през 1998, имаше за цел да противодейства на международни терористични групировки и на организираната престъпност. Халвуршен обаче недоумяваше защо този Алекс винаги помага на Хари, макар Норвегия да не членува в ЕС.
    Халвуршен слушаше, докато Хари на леко недодялания си, но приличен английски помоли колегата си от Европол да потърси в базата данни престъпления, за които е заподозрян извършител, действащ на територията на цяла Европа през последните десет години. Накара го да въведе в полето за търсене думите „поръчково убийство“ и „хърватин“.
    — I’ll wait18 — кимна Хари в отговор. После възкликна: — Really? That many?19
    Почеса се по брадичката и помоли Алекс да добави в полето за търсене марката на пистолета и калибъра.
    — Цели двайсет и три резултата? Двайсет и три убийства, за които е заподозрян хърватин? Боже мой! Да, знам, че войните раждат професионални убийци, но все пак бройката ме учудва. Опитай с думата „Скандинавия“. Нищо? Добре, а някакво име? Не? Hang on a sec?20
    Хари погледна Халвуршен, сякаш очакваше от него да каже вълшебната дума. Младият полицай само сви рамене.
    — Добре, Алекс. Да направим последен опит.
    Хари го помоли да добави „червено шалче“ или „шал“ под полето „външен вид“.
    Халвуршен чу как Алекс се разсмя по телефона.
    — Благодаря ти, Алекс. Чао.
    Хари затвори.
    — Е? — попита Халвуршен. — Изпуснахме ли следата?
    Хари кимна. Беше се отпуснал на стола. Сега се поизправи.
    — Трябва да започнем на чисто. Какво имаме? Нищо, нали? Чудесно, обожавам празните листове.
    Халвуршен се сети, че Хари веднъж каза: „Онова, което отличава добрия от посредствения следовател, е способността му да забравя. Добрият следовател забравя всички случаи, когато интуицията го е подвела, забравя всички следи, оказали се погрешни, и се впуска наново в дебрите на разследването с предишния си наивен ентусиазъм.“
    Телефонът звънна. Хари вдигна.
    — Да, мол… — но събеседникът му дори не му позволи да го поздрави.
    Хари стана. Кокалчетата на ръката му, стиснала слушалката, побеляха.
    — Почакай да го продиктувам на Халвуршен, Алекс.
    Хари закри слушалката с ръка и извика на младия полицай:
    — Решил да направи последен опит ей така, за забавление. Изтрил „хърватин“, „деветмилиметров калибър“ и всички останали думи и въвел единствено „червен шал“. Четири резултата. Четири професионално извършени убийства с пистолет. Свидетелите описват предполагаемия убиец като мъж с червен шал. Запиши Загреб, 2000, 2001 година. Мюнхен, 2002; Париж, 2003.
    После Хари пак заговори в слушалката:
    — This is our man, Alex.21 Не, не съм сто процента сигурен, но интуицията му подсказва, че е той. Неслучайно две от убийствата са извършени в Хърватия. Имаш ли по-подробно описание на убиеца?
    Халвуршен забеляза изумлението по лицето на старши инспектора.
    — Какво искаш да кажеш с това „липсва описание на външния вид“? Щом са запомнили шала, трябва да са видели и друго. Какво? Нормален ръст? Само това ли?
    Хари поклати глава.
    — Какво ти каза? — прошепна Халвуршен.
    — Че показанията на свидетелите се разминават — отвърна Хари.
    Халвуршен записа „разминавания“.
    — Да, ще бъде чудесно, ако ми изпратиш подробностите на електронната поща. Благодаря ти за информацията, Алекс. Ако намериш нещо за местонахождението му например, ще ми се обадиш, нали? Става ли? Какво? Хе-хе. Разбира се, съвсем скоро ще ти изпратя мой запис с жена ми.
    Хари затвори. Забеляза въпросителния поглед на Халвуршен.
    — Стара шега. Алекс си мисли, че всички скандинавски семейни двойки имат свои порнофилми.
    Хари набра някакъв номер и докато чакаше, поясни, защото Халвуршен продължаваше да го гледа с изумление:
    — Никога не съм бил женен, Халвуршен.
* * *
    Магнюс Скаре викаше, защото кафемашината къркореше подобно болен от сериозно заболяване на белите дробове:
    — Вероятно става дума за няколко убийци от неизвестна досега групировка, която използва червения шал като част от униформата си.
    — Глупости — скастри го Турил Ли, без да повишава глас и застана на опашката зад него, стиснала празна чаша с надпис „Най-добрата мама на света“.
    Ула Ли се разсмя гърлено. Намираха се в малката кухня за чай и кафе, която използваха и като столова на Отдела за борба с насилието и проституцията.
    — Не са глупости — възпротиви се Скаре. — Ами ако се занимават с тероризъм? Религиозна война срещу християни и мюсюлмани. Тогава ще настане истински ад. Може да са и шпаньолци, нали те носят червени шалове.
    — Предпочитат да ги наричат испанци — поправи го Турил Ли.
    — Баски — обади се Халвуршен, седнал точно срещу Ула Ли.
    — А?
    — Надбягване с разярени бикове. Фестивалът „Сан Фермин“ в Памплона. Страната на баските.
    — ЕТА! — възкликна Скаре. — Мамка му, как не се сетихме по-рано!
    — Сбъркал си професията. Трябвало е да станеш сценарист на филми — отбеляза Турил Ли.
    Ула Ли се разсмя, но както винаги, не каза нищо.
    — А вие трябваше да си останете при банковите крадци, надрусани с рохипнол — промърмори Скаре: намек, че Турил Ли и Ула Ли, които нито бяха женени, нито роднини, се преместиха от Отдела по грабежите.
    — Смущава ме единствено фактът, че обикновено терористите поемат публично отговорността за деянията си — напомни Халвуршен. — И четирите убийства, за които ни информира Европол, са извършени по схемата „стреляй и бягай“, без да последва изявление от групировка. Освен това жертвите са били замесени в престъпления. Двете жертви в Загреб са сърби, оправдани в съда по обвинение за военни престъпления, а убитият в Мюнхен е заплашвал хегемонията на местен бос, занимаващ се е трафик на хора. Застреляният в Париж пък е имал две присъди за педофилия.
    В помещението влезе Хари Хуле с чаша в ръка. Скаре, Ли и Ли си наляха кафе и побързаха да се изнижат. Халвуршен беше забелязал, че присъствието на Хари винаги предизвиква такава реакция у колегите им. Старши инспекторът изглеждаше леко намръщен.
    — Скоро ще изминат двайсет и четири часа — напомни Халвуршен.
    — Да, знам — Хари заби поглед в празната си чаша.
    — Станало ли е нещо?
    — Не съм сигурен — колебливо отвърна Хари. — Обадих се на Бярне Мьолер в Берген. Надявах се да ми даде някое конструктивно предложение.
    — И какво стана?
    — Всъщност нищо. Звучеше… — Хари търсеше точната дума — … самотен.
    — Нали семейството му е при него?
    — Скоро ще се преместят.
    — Загазил ли е?
    — Не знам, не знам.
    — Какво тогава те притеснява?
    — Беше пиян.
    Халвуршен стисна инстинктивно чашата и разля малко кафе.
    — Мьолер? Пиян на работа? Шегуваш се.
    Хари мълчеше.
    — Вероятно просто се е чувствал зле — побърза да го успокои Халвуршен.
    — Знам как звучи гласът на пиян човек. Налага се да отскоча до Берген.
    — Сега ли? Хари, оглавяваш разследване на убийство.
    — Ще се върна довечера. Дотогава се надявам да удържиш положението.
    — Остаряваш ли, Хари? — усмихна се Халвуршен.
    — Какво намекваш?
    — Станал си по-състрадателен с възрастта. За първи път се случва да предпочетеш да се погрижиш за жив човек, а не за мъртъв.
    Халвуршен видя изражението на Хари и мигом съжали за шегата си.
    — Не исках…
    — Не се притеснявай — Хари стана. — Провери списъците с пътниците на самолетните компании, които са летели от и за Хърватия през последните дни. Попитай полицаите на летището дали ти е нужно разрешително от полицейски юрист. Ако да, отбий се в съда и поискай. След като се сдобиеш със списъците, се обади на Алекс от Европол и го помоли да провери имената. Представи се като мой колега.
    — Сигурен ли си, че ще ни помогне?
    Хари кимна.
    — През това време двамата с Беате ще си поговорим с Юн Карлсен.
    — Така ли?
    — Досега слушахме само истории, в които Роберт Карлсен е представен като ангел. Според мен има и нещо гнило.
    — И защо не вземеш мен?
    — Защото за разлика от теб Беате разбира кога хората лъжат.
* * *
    Той си пое дъх и изкачи стълбите до ресторант „Бискит“.
    За разлика от предната вечер вътре нямаше почти никакви посетители. Същият сервитьор стоеше облегнат на вратата към помещението. Онзи с къдриците като на Джорджи и сините очи.
    — Hello there22 — поздрави го сервитьорът. — Не ви познах.
    Премига изненадан: думите на сервитьора всъщност означаваха, че го е познал.
    — Палтото ви издаде. Много шик. От камилска вълна ли е?
    — Надявам се да — заекна смутено той и се усмихна.
    Сервитьорът се засмя и сложи длан върху ръката му. В очите му нямаше и следа от страх. Явно сервитьорът изобщо не го подозираше. Вероятно полицията не е идвала в ресторанта и не е намерила оръжието, обнадежди се той.
    — Не идвам да се храня — обясни. — Искам само да използвам тоалетната.
    — Тоалетната ли? — сините очи на сервитьора потърсиха зрителен контакт. — Дошли сте само за да използвате тоалетната? Сериозно?
    — Само за малко — преглътна той с пресъхнало гърло. Присъствието на сервитьора го притесняваше.
    — Само за малко — повтори сервитьорът. — Разбирам.
    В тоалетната нямаше хора. Миришеше на сапун. Но не и на свобода.
    Ароматът се усили, когато вдигна капака на дозатора над мивката. Запретна ръкава на сакото си и бръкна в зеления студен течен сапун. За миг му хрумна ужасяващата мисъл, че са сменили диспенсъра с нов. Но после напипа оръжието. Извади го внимателно. Сапунът започна да се точи на дълги зелени ленти по белия порцелан на мивката. Пистолетът се нуждаеше само от малко вода и смазка. В пълнителя имаше още шест патрона. Побърза да изплакне оръжието и тъкмо се канеше да го пъхне в джоба на палтото си, когато вратата се отвори.
    — Hello again23 — прошепна сервитьорът и се усмихна широко.
    Усмивката му обаче замръзна, когато забеляза оръжието.
    Мъжът в палтото от камилска вълна бързо прибра пистолета, смънка „довиждане“ и внимателно се размина със сервитьора в тесния отвор за вратата. Лъхна го учестено дишане и получи ерекция.
    Чак навън на студа усети, че сърцето му бие, сякаш изпитва страх. Кръвта плъзна по тялото му. Почувства се топъл и лек.
* * *
* * *
    Хари пристигна на улица „Гьотеборг“ точно когато Юн Карлсен излизаше от апартамента си.
    — Стана ли време? — попита Юн и погледна объркано часовника.
    — Малко подраних — призна Хари. — Колегата ми ще дойде след малко.
    — Може ли преди разговора да отскоча до магазина за мляко?
    Юн, облечен в тънко яке, току-що се бе сресал.
    — Разбира се.
    Най-близката квартална бакалница се намираше от другата страна на улицата и докато Юн плащаше литър нискомаслено мляко, в магазина Хари с удивление разглеждаше богатия избор от коледна украса, сместена между рафтовете с тоалетна хартия и кутиите с корнфлейкс. Двамата мъже подминаха мълчаливо статива за вестници до касата, макар огромните печатни букви на заглавията за убийството на площад „Егер“ да привличаха вниманието им. На първа страница „Дагбладе“ поместваше зърнеста, неясна изрезка от снимка на Ведлог. Около главата на един от хората бе отбелязан червен кръг. Заглавието гласеше „Полицията издирва този мъж“.
    Излязоха от магазина. Юн спря пред просяк с рижава коса и мустак, оформен по модата през седемдесетте години. Порови известно време в джоба си и най-сетне намери нещо подходящо. Пусна го в кафявата картонена чаша.
    — Нямам с какво да ви почерпя — извини се Юн на Хари. — А кафето престоя в кафемашината. Сигурно има вкус на асфалт.
    — Нищо, аз го обичам така.
    — И вие ли? — Юн Карлсен се усмихна вяло. — Ох! — Юн се хвана за главата и се обърна към просяка. — С пари ли ме целиш? — изненада се той.
    Просякът изпуфтя ядосано в мустака си и извика с ясен глас:
    — Приемам само монети в обращение, ако обичате!
    Апартаментът на Юн Карлсен беше същият като на Теа Нилсен. Чист, подреден, но обстановката ясно показваше, че вътре живее ерген. В главата на Хари се оформиха три бързи предположения: старите мебели, поддържани в добро състояние, са купени — както и мебелите в дома на Хари — от първия магазин от веригата „Фретекс“, създадена от Армията на спасението; Юн не е ходил на изложбата, рекламирана от единствения плакат на стената; Юн предпочита да вечеря на ниската масичка пред телевизора, а не на масата в кухнята. До оскъдния брой книги на етажерката се намираше снимка на мъж в униформата на Армията на спасението, устремил към стаята властния си поглед.
    — Баща ви? — попита Хари.
    — Да — кимна Юн, взе две чаши от кухненския долап и наля кафе от покафенялата кана.
    — Приличате си.
    — Благодаря. Дано сте прав.
    Остави чашите и кутията с мляко върху ниската масичка. По лакираната повърхността личаха ясни кръгове — следите показваха къде точно е разполагал чинията и чашата си, докато вечеря. Хари обмисляше дали да не попита как родителите им са приели новината за смъртта на Роберт, но се отказа.
    — Да започнем с основната ни хипотеза, а именно: брат ви е бил убит, защото е навредил на някого: измамил го е, взел е пари назаем, обидил го е, заплашил го е, наранил го е. С две думи: някой е искал да отмъсти на Роберт. Всички описват брат ви като свястно момче. В началото на всяко разследване на убийство близките и познатите обикновено изтъкват именно положителни черти в характера на жертвата. Но както знаем, всеки човек си има и тъмна страна. Нали?
    Юн кимна. Въпреки това Хари се поколеба дали това е израз на съгласие.
    — Ще ви помоля да ме осветлите какви са били негативните черти на Роберт.
    Юн го погледна с недоумение.
    Хари се изкашля:
    — Да започнем с парите. Брат ви имаше ли финансови проблеми?
    — И да, и не — сви рамене Юн. — Роберт не си позволяваше големи разходи. Няма как да е задлъжнял на някого с голяма сума. По принцип не вземаше пари назаем от чужди хора, а от мен. Макар че заем е доста широко понятие… — Юн се усмихна печално.
    — За какви суми говорим?
    — Малки. Като изключим парите от есента.
    — Колко?
    — Ами… тринайсет хиляди.
    — За какво му трябваха?
    Юн се почеса по главата.
    — За някакъв проект, но не пожела да ми разкаже подробности. Налагало се да замине за чужбина. Ще видиш, само това ми повтаряше. Сумата ми се стори голяма, но понеже нямам кола, а и живея скромно, имах възможност да му услужа. За първи път от много време го виждах ентусиазиран. Очаквах с нетърпение да разбера какъв е този проект, но после… се случи това.
    Хари си водеше записки.
    — Мм. А какви тъмни страни откривахте в характера на брат си?
    Хари знаеше, че ще отнеме известно време. Затова заби поглед в масичката и зачака Юн да обмисли въпроса, докато вакуумът на тишината му въздейства. Този вакуум рано или късно винаги успяваше да изсмуче нещо: лъжа, отчаян опит да отклони темата или — в най-добрия случай — истината.
    — Когато Роберт беше млад… — подхвана Юн, но млъкна.
    Хари продължаваше да стои неподвижно.
    — Нямаше… задръжки.
    Хари кимна, без да вдига очи. Окуражи Юн, без да нарушава създалия се вакуум.
    — Непрекъснато се страхувах какво ли ще измисли. Беше много буен. Сякаш в него живееха двама души. Единият — хладнокръвен, овладян, изследователски настроен, любопитен да разбере… как да се изразя… реакциите на хората, техните чувства, страданието им.
    — Ще ми дадете ли пример? — попита Хари.
    Юн преглътна с усилие.
    — Веднъж, на път към вкъщи, Роберт ме заведе да ми покаже нещо в мокрото помещение. Беше сложил котката в малък празен аквариум, където преди татко отглеждаше гупи — вид рибки. Беше мушнал вътре градинския маркуч и завъртял кранчето докрай. Докато се усетя, водата напълни аквариума почти догоре. Бързо извадих котката. Роберт ми обясни, че искал да види как ще реагира животното. Според мен обаче целеше да види моята реакция.
    — Мм. Ако брат ви е имал подобни странности, защо никой не споменава за тях?
    — Малцина познаваха тази страна на Роберт. Заслугата тя да остане скрита е отчасти моя. Още когато бяхме малки, татко ме накара да обещая, че ще внимавам Роберт да не направи някоя глупост. А и самият Роберт съумяваше да се контролира до известна степен. Съчетаваше хладнокръвие и плам, ако ме разбирате. В общи линии само най-близките усещаха неговата… тъмна страна. Е, и някоя друга жаба — Юн се усмихна. — Пускаше ги във въздуха с балони, пълни с хелий. Когато татко го хвана, той обясни, че му се струвало много тъжно жабите да осъдени от природата да не видят света от птичи поглед. А аз… — Юн се вторачи във въздуха с просълзени очи — … аз се разсмях. Татко беше бесен, но аз не се ядосах на Роберт. Само той можеше да ме разсмее така.
    — Мм. Успя ли да надрасне агресивните си нагласи?
    — Честно казано, не съм наясно с подробности от живота му през последните години — вдигна рамене Юн. — След като майка и татко се преместиха в Тайланд, двамата с Роберт се виждахме по-рядко.
    — Защо?
    — Обикновено така става с повечето братя, без да има конкретна причина.
    Хари продължи да чака мълчаливо. На стълбището се затръшна врата.
    — Забърка се и в разни любовни афери.
    В далечината виеше сирена на линейка. Чу се и металическото бръмчене на асансьора. Юн си пое дъх и призна с въздишка:
    — С млади жени.
    — Колко млади?
    — Не знам със сигурност, но ако се вярва на Роберт, невръстни.
    — Имате ли причини да го подозирате в лъжа?
    — Нали ви казах, понякога искаше да види как ще реагирам.
    Хари стана и се приближи до прозореца. По пътечката в парка „Софиенберг“, наподобяваща крива линия, начертана от дете върху бял лист, крачеше мъж. На север от църквата в парка се намираше малко, заградено гробище на еврейската общност. Столе Ауне, психологът, веднъж осведоми Хари, че преди век целият парк „Софиенберг“ бил гробище.
    — Проявявал ли е склонност към насилие над тези млади момичета? — попита Хари.
    — Не! — Викът на Юн прокънтя между голите стени.
    Хари мълчеше. Мъжът излезе от парка, пресече улица „Хелгесен“ и се насочи към жилищната сграда.
    — Не ми е споделял подобни неща. А дори да ми беше казал, че е насилвал момиче, нямаше да му повярвам.
    — Познавате ли някоя от приятелките му?
    — Не. Връзките му не продължаваха дълго. Доколкото знам, Роберт е имал сериозни намерения само към едно момиче.
    — И коя е тя?
    — Теа Нилсен. Още като младеж беше напълно обсебен от нея.
    — От вашата приятелка?
    Юн се загледа замислено в чашата.
    — Повечето хора сигурно се питат как така не съм успял да стоя далеч от единственото момиче, което брат ми истински е харесвал през целия си живот. Бог ми е свидетел колко пъти самият аз съм си задавал същия въпрос.
    — И?
    — Теа е най-прекрасният човек, когото съм срещал.
    Бръмченето на асансьора спря.
    — Брат ви знаеше за връзката ви с Теа?
    — Разбра, че сме се виждали няколко пъти. Беше започнал да се досеща, но двамата с Теа се опитвахме да пазим връзката си в тайна.
    На вратата се почука.
    — Сигурно е Беате, колежката ми. Ще отворя.
    Хари захлупи бележника с написаната част надолу, остави го върху масичката, а до него — химикалката, и отиде до вратата. Забави се, докато разбере, че трябва да дръпне, а не да бутне. Пред него се показа лице, не по-малко изненадано от неговото. За секунда двамата приковаха поглед един в друг. Хари усети сладникав мирис на парфюм като от силен дезодорант.
    — Юн? — попита предпазливо непознатият.
    — Един момент — отвърна Хари. — Извинете, просто очаквахме друг човек.
    Хари се върна при Юн:
    — Теб търсят.
    Отпусна се на мекия диван, но изведнъж го обзе усещането, че току-що се е случило нещо. Провери дали химикалката си е на мястото до бележника. Да, не беше местена. И все пак мозъкът му бе регистрирал нещо смущаващо, но още не бе съумял да го конкретизира.
    — Добър вечер? — чу гласа на Юн зад гърба си.
    Учтиво, резервирано обръщение. С въпросителна интонация. Така човек поздравява непознати хора, целта на чието посещение не разбира. Ето пак. Имаше нещо гнило у този посетител. Използва малкото име на Юн, за да попита за него, а Юн очевидно го виждаше за първи път.
    — What message?24 — попита Юн.
    В същия миг всички части от пъзела се подредиха в главата на Хари. Вратът на непознатия. С шалче. Вързано на възел. Хари стана, коленете му се удариха о ниската масичка и чашите с кафе се преобърнаха.
    — Затвори вратата! — изкрещя старши инспекторът.
    Юн обаче стоеше като хипнотизиран, приковал поглед в непознатия, с извит гръб, все едно искаше да му помогне.
    Хари се засили, прескочи дивана и се втурна към вратата.
    — Don’t…25 — смотолеви Юн.
    Хари се хвърли напред. Имаше чувството, че всичко застина. И преди го беше преживявал. Приливът на адреналин променя усещането за време. Все едно се движиш във вода. Знаеше, че е закъснял. Дясното му рамо подпря вратата, а в лявото се удари левия хълбок на Юн. В ушите си усети звуковата вълна от взрива на барут и от куршум, току-що излетял от цевта на пистолета.
    После дойде пукотът от изстрела. Вратата се затръшна и се заключи. Юн се удари в гардероба, а после в ръба на кухненския плот. Хари погледна вратата. Някой натискаше дръжката надолу и се мъчеше да отвори.
    — Мамка му — процеди старши инспекторът и се изправи на колене.
    Убиецът разтресе здраво вратата.
    Хари хвана колана на безжизнения Юн и го задърпа по паркета към спалнята.
    Отвън убиецът дращеше ожесточено по вратата. Последва нов изстрел. Разхвърчаха се стърготини, куршумът продупчи една от възглавниците на дивана, към тавана се издигна облак от сиво-черна перушина, а кутията с млякото се разплиска. Потеклата струя описа бяла парабола над масата.
    Хората често се склонни да подценяват пораженията, които деветмилиметров куршум е в състояние да причини, помисли си Хари и обърна Юн по гръб. От дупката в челото му се процеди една-единствена капка кръв.
    Нов изстрел. Дрънчене на стъкло.
    Хари извади мобилния си телефон от джоба и набра Беате.
    — Добре де, мърморко, идвам — веднага вдигна тя. — Точно пред…
    — Слушай ме внимателно — прекъсна я Хари. — Съобщи в централата незабавно да изпратят всички патрули при мен. Да пуснат сирените. Пред апартамента стои човек и ни обсипва с олово. И бягай далеч оттук. Ясно?
    — Ясно. Дръж си телефона наблизо.
    Хари остави телефона на пода пред себе си. От стената се чуваше стържене. Дали убиецът ги чува? Хари се мъчеше да не мърда. Стърженето се усили. Какви стени имаха тези апартаменти? Куршум, преминал през звукоизолираща външна врата, щеше безпроблемно да пробие тънкия слой гипсокартон и минерална вата. Стърженето изведнъж спря. Хари притаи дъх. И изведнъж чу, че Юн диша.
    В градския шум Хари различи звук — музика за ушите му: полицейска сирена. Цели две!
    Хари се ослуша дали дращенето ще продължи. Нищо. Бягай, помоли се той на убиеца. Изчезвай оттук. Явно онзи чу молбата му. Чу се шум от заглъхващи стъпки по коридора, после и по стълбите.
    Хари облегна глава на студения паркет и се вторачи в тавана. Изпод вратата го лъхна течение. Затвори очи. Деветнайсет години. Боже мой. Ще се пенсионира чак след деветнайсет години.

Дванайсета глава

Четвъртък, 17 декември.
Болница и пепел

    Във витрината на близкия магазин видя отражението на полицейска кола, която се движеше бавно след него. Продължи да върви. Наложи си да овладее порива да побегне панически. Допреди малко тичаше бясно по стълбите от апартамента на Юн Карлсен и излизайки на тротоара, почти събори млада жена с мобилен телефон в ръка. После се спусна в парка на запад, към оживените улици на града. Сега се намираше точно там.
    Полицейската кола се движеше с неговата скорост. Видя някаква врата, отвори я и сякаш влезе във филм. В американски филм с кадилаци, украшения на вратовръзките и млади копия на Елвис. От уредбата се носеше музика в стил кънтри, но сякаш пусната три пъти по-бързо. Костюмът на бармана изглеждаше като свален от обложката на грамофонната плоча на изпълнителя.
    Огледа се в изненадващо препълнения тесен бар и чак след малко установи, че барманът го е заговорил.
    — A drink, Sir?27
    — Защо не? Какво ще ми предложите?
    — Например един Slow Comfortable Screw-Up. Приличате ми на човек, който има нужда от чаша оркнейско уиски28.
    — Благодаря.
    Чу се воят на полицейска сирена. В бара беше много горещо и потта изби по тялото му. Свали си шалчето и го натъпка в джоба на палтото. За щастие цигареният дим в заведението поглъщаше миризмата на пистолета в джоба му. Взе си питието и седна до прозореца.
    Кой беше другият мъж в апартамента? Приятел на Юн Карлсен? Негов роднина? Или просто негов съквартирант? Отпи от уискито. Имаше вкус на болница и на пепел. Защо изобщо си задава подобен идиотски въпрос? Единствено полицай би реагирал по такъв начин. Само полицай би успял да повика толкова бързо помощ. Вече знаеха коя е мишената. Това правеше задачата му още по-трудна. В плановете му се намеси и необходимостта да прецени не е ли по-безопасно да те оттегли. Отпи още една глътка.
    Полицаят видя палтото му от камилска вълна.
    Отиде в тоалетната, премести пистолета, шалчето и паспорта си в джобовете на сакото и натъпка палтото в кошчето за смет под мивката. На тротоара отвън се спря и огледа цялата улица, докато разтриваше премръзналите си ръце.
    Последната задача. Най-важната. От нея зависеше всичко.
    Спокойно, каза си той. Не знаят кой си. Върни се на стартова позиция. Мисли конструктивно.
    И все пак, без да успее да го спре, въпросът отново си проправи път в съзнанието му:
    Кой беше мъжът в апартамента?
* * *
    — Не знаем — отвърна Хари. — Възможно е същият да е убил и Роберт.
    Дръпна си краката, за да направи място на медицинската сестра, която буташе празна носилка в тесния коридор.
    — В… възможно е, казвате? — заекна Теа Нилсен. — Нима подозирате, че са повече от един?
    Леко наведена напред, тя стискаше конвулсивно дървената седалка на стола, сякаш се боеше да не падне.
    Беате Льон сложи утешително ръка върху коляното ѝ.
    — Засега не знаем нищо повече. Важното е, че му се размина. Според лекаря има само мозъчно сътресение.
    — Което аз му причиних — уточни Хари. — А ръбът на кухненския плот проби малка дупка в челото му. Куршумът от пистолета не го е улучил, намерихме го в стената. Вторият куршум пък се е забил в кутията с мляко. Само си помисли — вътре в нея. Третият е влязъл в хладилника между стафидите и…
    Беате погледна красноречиво Хари, за да му напомни, че в момента Теа едва ли се интересува от любопитни балистични факти.
    — Няма значение. Юн е добре, но понеже изпадна в безсъзнание, лекарите ще го задържат за наблюдение.
    — Добре, може ли да го видя?
    — Разбира се — кимна Беате. — Само ще ви помоля преди това да разгледате тези снимки. Кажете ми, ако някой от мъжете ви се струва познат.
    Беате извади снимки от една папка и ги подаде на Теа. Лицата на снимките бяха силно увеличени и приличаха на мозайки от черни и бели точки.
    Теа поклати отрицателно глава:
    — Трудно ми е да ви отговоря. Не откривам разлика между тях.
    — Аз също — съгласи се Хари. — Беате обаче е специалист по разпознаване на лица и според нея това са двама различни мъже.
    — Или поне така предполагам — уточни тя. — Освен това нападателят на Юн връхлетя върху мен, докато бягаше от апартамента. На мен той не ми заприлича на нито един от мъжете на тези снимки.
    Хари остана смаян: Беате никога не се колебаеше, станеше ли въпрос за човешки лица.
    — Боже мой — прошепна Теа. — Колко души са замесени?
    — Успокойте се. Пред стаята на Юн сме поставили охрана — съобщи Хари.
    — Какво? — Теа го погледна с разширени от ужас очи.
    Досега очевидно не ѝ бе минало през ум, че Юн, макар и приет за лечение в болница, все още се намира в опасност. Е, вече ѝ го напомниха. Чудесно.
    — Елате да го видим — дружелюбно я подкани Беате.
    Да, помисли си Хари, елате с мен и оставете този идиот да помисли по въпроса, че е редно да се държим внимателно с хора в състояние на шок.
    Хари чу забързани стъпки в другия край на коридора и се обърна.
    Халвуршен сякаш се спускаше по слалом, криволичейки между пациенти, посетители и медицински сестри, обути с тракащо сабо. Задъхан, спря пред Хари и му подаде лист с блед черен шрифт. По лъскавината на хартията разбра, че разпечатката е направена от факса в полицията.
    — На едната страница ще намериш списъци с имената на пасажерите. Опитах се да се свържа с…
    — В болницата съм длъжен да си изключа телефона. Нещо интересно?
    — Лесно се сдобих със списъците. Изпратих ги на Алекс, той ги погледна веднага. Неколцина от пътниците имат разни дребни провинения в досието си, но те не ни дават основания да ги подозираме в убийство. Появи се обаче нещо съмнително…
    — Да?
    — Един от пътниците в списъците е пристигнал в Осло преди два дни. Имал е и билет за връщане със самолет, който по разписание е трябвало да излети вчера, но са отложили полета за днес. Христо Станкич. Не се е явил на гишето за летищен контрол. Странно се, като се има предвид, че билетът му е бил евтин и не може да се презавери. В списъка фигурира като хърватски гражданин. Помолих Алекс да провери регистъра с населението на Хърватия. Тя не е член на Европол, но понеже хърватите нямат търпение да влязат в ЕС, са проявили желание да сътрудничат…
    — Давай по-накратко, Халвуршен.
    — Христо Станкич не съществува.
    — Интересно — Хари се почеса по брадичката. — Не е задължително обаче Христо Станкич да е замесен в случая.
    — Не, разбира се.
    Хари огледа името в списъка. Христо Станкич. Просто едно име, но въпросното лице се представя с това име на гишето за летищен контрол, където искат паспорт. Хотелите също изискват паспорт при настаняване.
    — Провери списъците с имената на гостите във всички хотели в Осло — нареди Хари. — Така ще разберем дали Христо Станкич е нощувал в някой от тях през последните дни.
    — Започвам веднага.
    Хари се поизправи и кимна на Халвуршен. Надяваше се младият му колега да разтълкува правилно жеста му, а именно „доволен съм от работата ти“.
    — А аз отивам при психолог.


    Кабинетът на психолога Столе Ауне се намираше в онази част на „Спурвайсгата“ — ще рече улица „Трамвайна“ — където няма релси, но затова пък тротоарите предлагат доста разновидности на човешката походка: самоуверената, пъргава походка на неработещите майки, развили култ към бодибилдинга във фитнесцентър „САТС“; предпазливата походка на изтощената, но неизгубила кураж клиентела на хосписа за наркозависими.
    — Значи този Роберт Карлсен е предпочитал малолетни момичета — повтори Ауне.
    Бе окачил туиденото си сако на облегалката и притисна двойната си брадичка към папийонката.
    — За това може да има много причини, разбира се, но нали каза, че е израснал с родители, членове на Армията на спасението, и е бил възпитан в строго религиозен дух?
    — Да, точно така — кимна Хари и вдигна очи към препълнените, доста неподредени етажерки на библиотеката в кабинета на своя съветник по лични и служебни въпроси. — Но не е ли само мит разбирането, че човек придобива перверзни нагласи, ако расте в затворена и догматично религиозна среда?
    — Не — просто отвърна Ауне. — Сред извършителите на подобни сексуални престъпления членовете на християнските секти заемат челно място.
    — Защо?
    Ауне долепи върховете на пръстите си и премлясна доволно:
    — Ако по време на детските и юношеските си години човек е бил наказван или унижаван например от родителите си, задето се е опитал да изрази сексуалността си, той изтласква тази част от личността си. В резултат естественото му сексуално съзряване спира и сексуалните предпочитания поемат по други пътища, така да се каже. С настъпването на зрелостта мнозина от тези хора се опитват да се върнат в онзи стадий от развитието си, когато все още им е било позволено да се държат естествено, да изживяват сексуалността си.
    — Слагат си например памперси.
    — Да. Или си играят с екскрементите си. Сещам се за следния случай. Един сенатор от Калифорния…
    Хари се изкашля.
    — Възможно е в зряла възраст да се върнат и към така нареченото core-event29 — продължи Ауне. — Най-често то е последният път, когато успешно са осъществили сексуалните си намерения, тоест когато сексуалността им е функционирала. Това главно събитие би могло да бъде влюбване или сексуален контакт през юношеските им години, който не е бил последван от наказание, защото е останал в тайна.
    — А може ли да бъде посегателство?
    — Да. Ситуация, в която са имали контрол и са се чувствали силни, тоест обратното на унизени. Такива хора посвещават целия си живот на целта да възстановят въпросната ситуация.
    — Но едва ли е толкова лесно човек да се превърне в сексуален насилник.
    — Прав си. Много родителите пребиват децата си само защото са ги заварили с порносписание, но в зряла възраст тези тийнейджъри развиват съвсем нормална здрава сексуалност. Ако искаш обаче да увеличиш многократно вероятността у даден юноша да се появи склонност към извращения, ще му осигуриш агресивен баща, властна и за предпочитане сексуално извратена майка и среда, изтъкана от премълчани случки и заплахи да гори в ада заради похотта си.
    Телефонът на Хари изписка веднъж. Той прочете съобщението от Халвуршен. Лице на име Христо Станкич отседнало в хотел „Скандия“ до Централната гара в нощта преди убийството.
    — Как върви с анонимните алкохолици? — поинтересува се Ауне. — Помагат ли ти да се въздържаш от употреба на спиртни напитки?
    — И да, и не — Хари стана.
* * *
    Стресна го крясък.
    Обърна се. Озова се само на сантиметри от две широко отворени очи и зинала като черна дупка уста. Хлапето притисна носа си о стъклената стена на детската занималня в „Бъргър Кинг“ и се отпусна назад с радостен смях върху килима от червени, жълти и сини пластмасови топки.
    Избърса кетчупа, полепнал по устата му, изпразни подноса в коша за отпадъци и тръгна по „Карл Юхан“. Мъчеше се да се свие в тънкото сако, но студът щипеше безпощадно. Реши да си купи ново палто, щом намери сносна стая в „Скандия“.
    Шест минути по-късно влезе в лобито на хотела и застана зад двойка, която явно вече се настаняваше. Рецепционистката му хвърли бегъл поглед и не даде знак да го е познала. Отново се зае с двамата гости. Разговаряха на норвежки. Жената се обърна към него. Руса, млада. Усмихна му се. Хубава е, помисли си той, без да е нещо особено. Той също ѝ се усмихна. Устните му се разтеглиха в неискрена усмивка, защото само преди няколко часа видя същата жена пред жилищната сграда на улица „Гьотеборг“:
    Без да мърда, наведе глава и си мушна ръце в джобовете. Стисна пистолета. Това го успокои. Вдигна очи и погледна в огледалото зад рецепционистката. Образът се разми, раздвои се. Той затвори очи, вдиша дълбоко и пак ги отвори. Постепенно едрият мъж попадна във фокус. Късоподстриганата му глава, бледата му кожа и зачервеният нос, суровите, ясни черти на лицето му, смекчени от чувствената уста. Той беше мъжът в апартамента на Юн Карлсен. Полицаят.
    Огледа рецепцията. Други гости нямаше. И сякаш за да сложат край на съмненията му, сред пороя от неразбираем норвежки до ушите му долетяха две добре познати думи. Христо Станкич. Наложи си да не мърда. Нямаше представа как са успели да се доберат до това име, но започна да разбира какви ще бъдат последиците.
    Русата жена взе ключа, който рецепционистката ѝ подаде, вдигна куфар за инструменти и тръгна към асансьора. Едрият мъж каза нещо на рецепционистката и тя си записа. Обърна се и погледите им се срещнаха за миг. После полицаят пое към изхода.
    Рецепционистката се усмихна, поздрави го любезно с някаква заучена норвежка фраза и го погледна въпросително. Той я попита дали има свободна стая за непушачи на последния етаж.
    — Сега ще проверя, господине — пръстите ѝ затракаха по клавиатурата.
    — Извинете, бихте ли ми казали дали мъжът, с когото разговаряхте преди малко, е онзи полицай от снимката във вестника?
    — Нямам представа — усмихна се тя.
    — Изглежда ми познат, как му беше името…
    Тя погледна в бележника си.
    — Хари Хуле. Известен ли е?
    — Хари Хуле?
    — Да.
    — Не, взех го за друг. Объркал съм се.
    — Имаме една свободна стаят. Ако искате да се настаните там, попълнете този формуляр и да ми покажете паспорта си. Как искате да платите?
    — Колко струва?
    Тя му съобщи цената.
    — Съжалявам — усмихна се той. — Вижда ми се много скъпо.
    Излезе от хотела и влезе в гарата. Заключи се в тоалетната. Там се помъчи да си събере мислите. Бяха се сдобили с името. Значи се налага да пренощува някъде, където не искат документ за самоличност. Лицето Христо Станкич вече няма как да се качи на самолет, кораб, влак или да пресече границата. Какво да прави? Трябва незабавно да ѝ се обади в Загреб.
    Излезе на предгаровия площад. Духаше вледеняващ вятър. С тракащи зъби огледа телефонните кабинки. Мъж в шушляково яке се бе облегнал на белия фургон насред площада, където продаваха кренвирши. Якето му придаваше вид на космонавт. Дали си въобразява, или мъжът наистина следеше кой се приближава до телефоните? Възможно ли е да са уловили разговорите му и сега да дебнат кога пак ще посмее да се обади? Не, изключено. Поколеба се. Ако подслушват уличните телефони, рискува да я издаде. Взе решение. Разговорът може да почака. Сега му трябва стая, легло и печка. На такива места обаче обикновено искат пари в брой, а той похарчи последните за хамбургер.
    Във високото помещение между магазините и влаковите перони намери банкомат. Извади картата „VISA“, прочете указанията на английски, които гласяха „магнитната лента трябва да бъде долу вдясно“, и протегна ръка да пъхне картата. Спря. Картата беше издадена на Христо Станкич. Устройството веднага щеше да я засече и да сигнализира. Поколеба се. Прибра картата в джоба си. Бавно тръгна из помещението. Магазините тъкмо затваряха. Нямаше пари дори за топла дреха. Един мъж от охраната го изгледа мнително. Пак излезе на площада. Лъхна го студен вятър. Мъжът до фургона за кренвирши си бе тръгнал. Но до скулптурата на тигъра стоеше друг.
    — Трябват ми малко пари и място, където да пренощувам.
    И без да знае норвежки, разбра какво казва мъжът. Защото беше същият наркоман, на когото даде пари вчера. Ако не го беше направил, сега тези пари щяха да му послужат. Поклати глава и погледна към зъзнещата група от наркомани, застанали на мястото, което той взе за автобусна спирка. Белият автобус бе дошъл.
* * *
    Гърдите и дробовете го боляха. Но приятно. Бедрата му горяха. Приятно.
    Понякога, когато разследването започваше да буксува, Хари слизаше в служебната фитнес зала и се качваше на велотренажора. Така не мислеше по-ефективно, но поне мозъкът му спираше да работи.
    — Казаха ми, че си тук.
    Гюнар Хаген се качи на съседния велотренажор. Плътноприлепналата жълта тениска и шортите по-скоро подчертаваха, отколкото да покриват мускулите по аскетично слабото тяло на началника.
    — На коя програма тренираш?
    — На девета — задъхваше се Хари.
    Хаген нагласи височината на седалката, качи се и бързо настрои компютъра на велотренажора.
    — Чух, че днес си преживял доста драматична ситуация.
    Хари кимна.
    — Не се притеснявай да си вземеш болничен — продължи Хаген. — Все пак наближават почивни дни.
    — Няма нужда, шефе. Чувствам се добре.
    — Чудесно. Току-що говорих с Турлайф.
    — С началника на криминалната полиция?
    — Искаме да знаем докъде стигнахте с разследването. Започнаха да ни се обаждат влиятелни личности. Армията на спасението се радва на голяма популярност и те питат дали ще успеем да открием убиеца преди Коледа. Заради празничното спокойствие и така нататък.
    — Миналата година политиците не прекъснаха празничната си почивка заради шест случая на смърт от свръхдоза.
    — Искам да знам на какъв етап е разследването, Хуле.
    Хари усети как потта смъди по зърната на гърдите му.
    — Въпреки че „Дагбладе“ публикува снимките на заподозрения, не са се обадили свидетели. Според анализа на Беате Льон става дума за двама извършители, не за един. Съгласен съм с нея. Мъжът, който дойде в апартамента на Юн Карлсен, беше облечен в палто от камилска вълна, носеше шалче и дрехите съвпадат с облеклото на мъжа от снимката във вечерта преди убийството.
    — Само дрехите ли съвпадат?
    — Не успях да разгледам внимателно лицето на нападателя. И Юн Карлсен не си спомня почти нищо. Една негова съседка призна, че пуснала в сградата някаква англоговорящ, който искал да остави коледен подарък за Юн пред вратата му.
    — Добре — кимна Хаген. — Тази теория за повече от един убиец не бива да се разгласява. Продължавай.
    — Не мога да ви кажа почти нищо повече.
    — Нищо?
    Хари погледна скоростомера и спокойно увеличи на трийсет и пет километра в час.
    — Натъкнахме се на фалшив паспорт на хърватин, Христо Станкич. Днес човекът не се е качил на самолета за Загреб, макар да е имал билет. Намерихме къде е бил отседнал: в хотел „Скандия“. В момента Льон проверява стаята му за ДНК-следи. В хотела няма много гости, та се надявахме рецепционистката да разпознае мъжа от снимките ни.
    — И успя ли?
    — За съжаление не.
    — Какви основания имаме да подозираме точно този Станкич?
    — Всъщност само фалшивия паспорт — Хари погледна крадешком към скоростомера на Хаген: 40 км/ч.
    — И как ще го открием?
    — В епохата на информацията имената оставят следи. Всичките ни агенти са в бойна готовност. Ако лицето Христо Станкич се настани в хотел в Осло, ако си купи самолетен билет или използва кредитната си карта, веднага ще разберем. По думите на рецепционистката той я питал къде има уличен телефон и тя го упътила към предгаровия площад. „Теленур“ ще ни изпрати списък с изходящите разговори от телефонните кабинки през последните няколко дни.
    — Значи разполагате само с един хърватин с фалшив паспорт, който не се е явил на летището за полета си — обобщи Хаген. — В задънена улица си, нали?
    Хари мълчеше.
    — Опитай се да мислиш по-разчупено.
    — Добре, шефе — беззвучно се съгласи Хари.
    — Винаги има изход — продължи началникът. — Разказвал ли съм ти как се справила японската армия с избухналата на фронта холера?
    — Май не съм имал това удоволствие, шефе.
    — Войниците се намирали в джунглата на север от Рангун и не можели да поемат нито храна, нито вода. Организмът им щял да се изсуши. Главнокомандващият обаче нямал намерение да умира и наредил всички да изпразнят морфина от спринцовките си, да ги напълнят с вода от манерките и да снабдят организма си с вода интравенозно.
    Хаген увеличи темпото. Хари напразно очакваше да чуе учестено дишане.
    — И идеята дала резултат. След няколко дни обаче им останал само един варел с вода, гъмжащ от ларви на комари. Заместник главнокомандващият предложил да изсмучат със спринцовките сока от плодовете, които растели наоколо, и да си го инжектират. Плодовият сок по принцип съдържа деветдесет процента вода. А и нямали какво да губят. Войската се спасила благодарение на изобретателността и мъжеството на водачите си, Хуле. Изобретателност и мъжество.
    — Изобретателност и мъжество — изпухтя Хари. — Благодаря, шефе.
    Хари въртеше педалите с всичка сила, а дъхът му съскаше като огън през отворена врата на камина. Скоростомерът показваше 42 км/ч. Погледна с каква скорост се движи началникът му. 47. При това дишаше съвсем спокойно.
    Хари се сети за книга, написана преди хиляда години: „Изкуството на войната“30. Подари му я един банков крадец. В нея се казваше: „Не се бий, ако положението не е съдбоносно.“ Хари осъзнаваше, че не бива да влиза в тази битка. Защото независимо от изхода щеше да се окаже губещ.
    Намали скоростта. 35 км/ч. За своя изненада не изпита раздразнение, само примирение. Навярно вече узряваше и се разделяше с онзи идиот, който винаги тръгва с рогата напред, стига някой да размаха червена кърпа. Погледна Хаген. Началникът движеше краката си с мъка, а по лицето му бе избил лъскав слой пот.
    Хари си избърса челото. Пое си дълбоко въздух и натисна педалите. Само след секунди почувства сладката болка.

Тринайсета глава

Четвъртък, 17 декември.
Тик-так

    Понякога Мартине възприемаше „Плата“ като стълба към подземията на ада. Ужаси се обаче, когато плъзнаха слухове за намеренията на градския съвет по социалните въпроси до пролетта да отмени разрешението да използват мястото като свободна зона за продажба на дрога с аргумента, че на „Плата“ се осъществява реклама на наркотиците сред подрастващите. Според Мартине хора, възприемащи живота на обикалящите „Плата“ като привлекателен за младежите, бяха или луди, или никога не бяха стъпвали там.
    Противниците на „Плата“ имаха и друг, скрит мотив за исканията си: площта, отделяща с бяла лента върху асфалта предгаровия площад, разваляше лицето на града. А нима фактът, че най-успешната демокрация на света — или поне най-богатата — позволява в сърцето на столицата ѝ да се търгува с наркотици, не е равносилен на очевиден провал?
    Мартине също смяташе проблема за симптом на провал. Явно борбата за общество без наркотици беше безвъзвратно изгубена. Но ако управата на града не иска продажбата на дрога да вземе по-широки размери, по-добре търговията да си остане на „Плата“, където зорките очи на камерите никога не спят, вместо да се премести под мостовете на Акершелва, в тъмни дворове по улицата до кметството и в южната част на крепостта „Акершхюс“. Мартине знаеше, че повечето хора, свързани по един или друг начин с наркосредите в Осло — полицаи, социални работници, наркомани, улични проповедници и проститутки — споделяха едно и също мнение: „Плата“ е най-подходящото място за продажба на дрога.
    Но определено не представляваше приятна гледка.
    — Лангеман! — извика тя на мъжа, застанал в мрака пред автобуса на Армията. — Няма ли да хапнеш малко супа тази вечер?
    Лангеман се отдръпна. Вече си бе получил дозата и отиваше да си я инжектира.
    Мартине се съсредоточи, докато сипваше супа на южняк в синьо яке. Чу ясно тракането на зъби до себе си. Следващият на опашката беше мъж в тънко сако.
    — Заповядай — тя му подаде супата.
    — Здрасти, захарче — поздрави я дрезгав глас.
    — Венке!
    — Дай малко супичка да стопля старите си кокали — засмя се проститутката и прегърна Мартине.
    От тялото ѝ, опънало плътноприлепналата одежда в леопардова шарка, лъхаше остра миризма на долнопробен дезодорант. Но Мартине усети и друг мирис на нещо познато. Той се разнесе още преди Венке да изстреля канонадата си от благоухания.
    Двете жени седнаха на една празна маса. Независимо че някои проституиращи чужденки също вземаха дрога, наркотиците при тях не бяха толкова разпространени, колкото сред норвежките им посестрими. Венке бе една от малкото, които не се друсат. А и по нейни думи започнала да работи вкъщи с постоянна клиентела и Мартине я виждаше все по-рядко.
    — Тук съм, за да намеря сина на моя приятелка — обясни Венке. — Казва се Кристофер. Напоследък здравата купонясвал.
    — Кристофер? Не ми звучи познато.
    — Все едно — махна тя с ръка. — Не мисли за това. Виждам, че те занимава друго.
    — Така ли?
    — Не ме лъжи. Винаги разбирам, когато някое момиче е влюбено. Той ли е?
    Венке посочи мъжа в униформа на Армията с Библия в ръка. Той тъкмо сядаше до онзи с тънкото сако.
    — Рикард? — изпухтя Мартине. — Не, благодаря.
    — Сигурна ли си? Откакто дойдох, не те изпуска от очи.
    — Рикард няма грешка — въздъхна тя. — Веднага се съгласи да поеме дежурството. Човекът, който беше дежурен, е мъртъв.
    — Роберт Карлсен?
    — Познаваш ли го?
    Венке кимна тъжно, но после лицето ѝ отново грейна.
    — Стига сме говорили за покойници. Я по-добре кажи на мама в кого си влюбена. Време ти беше.
    — Дори не знаех, че съм влюбена — усмихна се Мартине.
    — Стига де.
    — Не, много е глупаво и…
    — Мартине? — повика я Рикард с умолително изражение. — Този мъж няма нито дрехи, нито пари, нито покрив над главата си. Дали в приюта ще се намерят свободни легла?
    — Обади се и попитай. Ще му дадат поне дебела дреха.
    — Добре.
    Мартине се обърна към Венке, но Рикард продължаваше да стои при тях. И без да го гледа, беше сигурна, че потта лъщи над горната му устна. Той смотолеви „благодаря“ и се върна при мъжа в сакото.
    — Разказвай сега — подкани я нетърпеливо Венке.
    Северният вятър започна малокалибрена стрелба със снежинки във въздуха.
* * *
    Нарамил сака със спортния екип, Хари крачеше с присвити очи срещу вятъра, който навяваше в лицето му миниатюрни, почти невидими, но остри като игли снежинки. Докато минаваше покрай „Блиц“, окупираната от бездомници сграда на улица „Пилестреде“, телефонът звънна. Халвуршен.
    — От телефонни кабинки на предгаровия площад през последните две денонощия са проведени две обаждания до Загреб. И двата пъти са звънили на един и същи номер. Набрах го и попаднах на рецепцията на хотел „Интернационал“. Не успяха да ми отговорят кой се е обадил от Осло и кого е търсил в техния хотел. Не бяха чували и за лицето Христо Станкич.
    — Мм.
    — Да продължа ли да нищя тази следа?
    — Не — въздъхна Хари. — Ще задържим положението, докато нещо не ни подскаже, че този Станкич представлява интерес. Изгаси осветлението, когато тръгваш, ще се чуем утре.
    — Чакай!
    — Никъде не съм тръгнал.
    — Има и още. На дежурната линия се е обадил сервитьор от „Бискит“. Преди обяд се отбил в тоалетната и там заварил гост на ресторанта, когото познавал.
    — Какво е правел там?
    — И дотам ще стигна. Въпросният мъж държал…
    — Питам за сервитьора. Служителите в заведенията си имат отделни тоалетни за персонала.
    — Не съм го питал — раздразнено отвърна Халвуршен. — Слушай сега. Гостът държал в ръка нещо, покрито с гъста зелена течност.
    — Ами да отиде на лекар.
    — Много смешно. Сервитьорът се кълне, че било пистолет, потопен в течен сапун, защото капакът на диспенсъра бил свален.
    — „Бискит“ значи — повтори Хари, докато смели информацията. — Намира се на „Карл Юхан“.
    — На двеста метра от местопрестъплението. Залагам каса бира, че това е оръжието на убийството. О, извинявай, залагам…
    — Дължиш ми двеста кинта. Давай нататък.
    — Следва черешката на тортата. Попитах как изглежда. Сервитьорът не успя да ми го опише.
    — На свидетелите по този случай това вече им стана навик.
    — Сервитьорът обаче го познал по връхната му дреха: потресаващо грозно палто от камилска вълна.
    — Да! — извика въодушевено Хари. — Мъжът с шалчето в публиката на площад „Егер“ вечерта преди убийството на Роберт.
    — Според сервитьора палтото било само имитация на камилска вълна. Звучеше като човек, който разбира от такива неща.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Сещаш се. Нали ги знаеш как говорят.
    — Кои са „те“?
    — Ехо! Гейовете, как кои? Все едно. Мъжът с палтото от камилска вълна изчезнал с пистолета. Засега разполагам само с това. Отивам в „Бискит“ да покажа снимките на сервитьора.
    — Добре.
    — Какво те притеснява?
    — Моля?
    — Познавам те, Хари.
    — Мм. Чудя се защо сервитьорът не се е обадил веднага в полицията. Попитай го, става ли?
    — Вече и сам се сетих, Хари.
    — Да, разбира се. Извинявай.
    Хари затвори, но след пет секунди телефонът звънна отново.
    — Забрави ли нещо? — попита Хари.
    — Какво?
    — А, ти ли си, Беате. Кажи.
    — Имам добри новини. Току-що приключих в хотел „Скандия“.
    — Намери ли следи от ДНК?
    — Още не знам. Успях да открия само няколко косъма. Може да са от камериерките или от предния гост. Но преди половин час получих резултатите от балистичната експертиза. Куршумът в кутията с мляко в дома на Юн Карлсен е изстрелян от същото оръжие като куршума, който намерихме на площад „Егер“.
    — Мм. Това разклаща сериозно теорията ни за повече от един извършител.
    — Да. Има и още. Рецепционистката в хотел „Скандия“ се сети за друга подробност, след като ти си тръгна. Христо Станкич бил облечен с някаква изключително грозна връхна дреха. Според нея имитация на…
    — Нека позная. На палто от камилска вълна?
    — Да, точно това каза.
    — Възелът започва да се разплита!
    Ентусиазираният вик на Хари се удари в покритата с графити стена на „Блиц“ и отекна по пустата улица.
    Хари затвори и се обади на Халвуршен.
    — Кажи, Хари?
    — Христо Станкич е нашият човек. Дай актуалното описание на връхната му дреха на оперативната дежурна част и ги помоли да разпратят съобщение до всички патрули. И… — Хари се усмихна на възрастна дама, която ситнеше срещу него, а на всяка крачка се чуваше стържене от лед, натрупал се по върховете на ботушите ѝ — … искам непрекъснато наблюдение на телефонната мрежа, за да съобщят, ако някой от Осло се обади в хотел „Интернационал“ в Загреб, и откъде се обажда. Свържи се с Клаус Туршилдсен от „Теленур“. Той отговаря за региона на Осло.
    — Това е подслушване. Трябва ни разрешително от съда. Може да отнеме дни.
    — Не е подслушване. Само ще ни кажат от кой адрес се звъни.
    — За „Теленур“, опасявам се, между двете неща няма разлика.
    — Просто кажи на Туршилдсен, че се обаждаш от мое име.
    — А смея ли да попитам защо той би рискувал работата си заради теб?
    — Стара история. Преди доста години го спасих в ареста от юмруците на Том Валер и компания. Нали знаеш как озверяват, когато закопчеят ексхибиционист.
    — Значи Туршилдсен е ексхибиционист?
    — Бивш. И няма нищо против да се отплати за дискретността ми с някоя дребна услуга.
    — Ясно.
    Хари затвори. Започнаха същинската работа по разследването и той вече не усещаше нито северния вятър, нито бомбардировките на снежните игли. Понякога работата му го правеше щастлив. Обърна се и тръгна към Главното управление.
* * *
* * *
    Настаненият в единична стая в болницата в квартал Юлевол Юн усети как телефонът му вибрира върху чаршафа и веднага го вдигна.
    — Да, моля?
    — Аз съм.
    — Здрасти — каза той в безуспешен опит да прикрие разочарованието си.
    — Май си се надявал да е друг — отбеляза Рагнхил с престорено бодрия тон на обидена жена.
    — В момента не мога да говоря много — Юн хвърли поглед към вратата.
    — Исках само да ти кажа колко съм ужасена от случилото се с Роберт. Моите съболезнования.
    — Благодаря.
    — Сигурно ти е много тежко. Впрочем къде се намираш сега? Звъних ти на домашния телефон.
    Юн мълчеше.
    — Мадс ще работи до късно. Ако искаш, ще се отбия да те видя.
    — Не, благодаря, Рагнхил. Няма нужда.
    — Мислех си за теб. Толкова е мрачно и студено. Страх ме е.
    — Ти никога не се страхуваш, Рагнхил.
    — Понякога ми се случва — възрази тя с превзето сърдит глас. — Тук има много стаи и никакви хора.
    — Ами премести се в по-малка къща. Трябва да затварям, тук не разрешават да се говори по мобилни телефони.
    — Почакай! Къде си, Юн?
    — Получих леко мозъчно сътресение. В болница съм.
    — В коя болница? В кое отделение?
    Юн остана смаян.
    — Повечето хора на твое място биха попитали как съм получил сътресението.
    — Знаеш колко мразя да не знам къде си.
    Юн си представи как на следващия ден Рагнхил му идва на свиждане е голям букет рози. А Теа поглежда първо нея, а после него с въпросителен поглед.
    — Чувам, че сестрата идва — прошепна той. — Трябва да затварям.
    Натисна червената слушалка и се вторачи в тавана, докато телефонът изпълни прощалната си мелодия и екранът угасна. Рагнхил беше права. Наистина беше ужасно мрачно. Но се страхуваше не тя, а той.
* * *
    Рагнхил Гилстрюп стоеше до прозореца със затворени очи. После ги отвори и погледна часовника. Мадс я предупреди, че е зает във връзка със заседанието на борда ма директорите и ще закъснее. Напоследък се случваше все по-често. Преди винаги ѝ казваше точно в колко ще се прибере и наистина спазваше или дори си идваше по-рано. Рагнхил, разбира се, не го искаше по-рано вкъщи, но и редовните му закъснения ѝ се струваха малко странни. Леко подозрителни, защото напоследък се случваха и други необясними неща. Например със сметката за стационарния им телефон пристигна и подробна разпечатка на всички проведени за последния месец разговори. Рагнхил със сигурност не бе поръчвала подобна информация. Тя обаче пристигна: пет листа формат А4 с прекалено изчерпателни данни. Налагаше се да престане да звъни на Юн, но тя просто не беше в състояние да се сдържи. Защото Юн имаше онзи поглед. Погледа на Юханес. Не мил, интелигентен или нежен, а поглед, който умее да отгатва какво си мисли тя, преди да си го е помислила; който я вижда такава, каквато е. И въпреки това я харесва.
    Вторачи се в площта отвън, възлизаща на цял декар. Гледката ѝ напомни за пансиона в Швейцария. Блясъкът от снега обливаше тавана и стените на голямата спалня със синьо-бяло сияние.
    Именно тя настоя да си построят дом тук, високо над града, в гората. Така ще преодолея усещането за затвор, обясни му тя. И мъжът ѝ, Мадс Гилстрюп, си помисли, че тя говори за атмосферата на града и веднага отдели пари, за да ѝ вдигне къща. Разкошът му излезе двайсет милиона. Преместиха се и Рагнхил сякаш излезе от килията си в заграденото пространство пред затвора. Слънце, въздух, простор. Но не я напусна усещането, че е затворена. Точно както в пансиона.
    Някои дни — като например днес — тя се питаше как е попаднала тук. Ако обобщеше външните обстоятелства, нещата изглеждаше така: Мадс Гилстрюп, наследник на голямо състояние, се запозна с нея, докато следваше близо до Чикаго, Илинойс, САЩ, където и двамата учеха икономика в посредствени университети, чийто престиж и възможности за забавление обаче превъзхождаха висшите училища в Норвегия. И двамата бяха израснали в заможни семейства, но неговото беше по-богато. Докато неговите родители притежаваха капитал, натрупан от пет поколения собственици на параходни дружества, нейните роднини бяха най-обикновени селяни и парите им още миришеха на печатарско мастило и развъдници за риба. След дълги години терзания между оскъдни земеделски субсидии и наранена гордост, баща ѝ и чичо ѝ продадоха двата си трактора и вложиха всичките средства в развъдник. Намираше се точно под прозорците на къща, разположена на ветровит хълм в най-южната административна област на Норвегия — Западен Агдер. Улучиха идеалния момент: почти липса на конкуренция и астрономически цени за килограм риба. За четири години с огромни приходи станаха мултимилионери. Събориха къщата на хълма и на нейно място построиха разкошна „торта“, по-голяма от плевника, с осем еркера и двоен гараж.
    Рагнхил навърши шестнайсет и майка ѝ веднага я изпрати от един хълм на друг: в девическото училище „Арон Шустер“, което се намираше на деветстотин метра над морското равнище в швейцарско селище с железопътна гара, шест църкви и една кръчма. Мотивира решението си с обяснението, че Рагнхил трябва да учи френски, немски и история на изкуството, защото тези дисциплини ще ѝ бъдат полезни, имайки предвид какви нови рекорди бележи цената за килограм риба в развъдниците.
    Но истинската причина за изгнанието ѝ беше свързана с нейния любим, разбира се. С Юханес. Юханес с топлите ръце, с нежния глас и с погледа, който разгадава за какво си мисли тя, преди да си го е помислила. Селяндурът Юханес, обречен да си остане в провинцията. След Юханес всичко се промени. Тя се промени.
    В частното училище „Арон Шустер“ тя се отърси от кошмарите, от чувството за вина, от миризмата на риба и усвои всички необходими хватки, за да си намери съпруг от по-издигнато съсловие. Благодарение на вродения си силен инстинкт за самосъхранение, помогнал ѝ да оцелее на хълма в Норвегия, тя бавно, но категорично погреба онази Рагнхил, любимата на Юханес, и се превърна в Рагнхил, която върви по свой път, осъществява свои планове и не позволява на никого да ѝ пречи. Не я притесняваха надменните французойки, потомки на аристократични семейства, нито разглезените датски лигли, шушукащи по ъглите, че независимо колко се стараят, такива като Рагнхил винаги ще си останат част от провинциалната паплач.
    Малкото ѝ отмъщение се състоеше в прелъстяването на господин Бреме, младия учител по немски, в когото всички девойки бяха малко влюбени. Преподавателите в училището живееха в отделна сграда точно срещу пансиона на ученичките. Рагнхил пресече павираната площадка и почука на вратата на малката му стая. Посети го четири пъти. Четири нощи на връщане от стаята му тя удряше с пети по паважа, а ехото от стъпките ѝ отекваше силно.
    Плъзнаха слухове. Тя изобщо не се постара да ги опровергае. А когато им съобщиха, че господин Бреме съвсем неочаквано е напуснал училището и е постъпил на работа в Цюрих, Рагнхил се усмихна победоносно на всички дълбоко покрусени девичи лица в класната стая.
    След последната година в Швейцария Рагнхил се върна вкъщи. Най-сетне у дома, мислеше си тя. Погледът на Юханес отново започна да я преследва. В сребристите отблясъци на фиорда, в сенките на зелената гора, зад лъскавите черни прозорци на параклиса или в облаците от прах, който хрущеше между зъбите и горчеше, след профучаващите автомобили. Когато от Чикаго пристигна писмо с предложение да следва бизнес администрация — три години бакалавърска програма, пет години магистърска — Рагнхил помоли баща си незабавно да преведе исканата сума за разходите по обучението ѝ там.
    Замина за САЩ с облекчение. Пак можеше да се превърне в новата Рагнхил. Чакаше с нетърпение да забрави предишната, но за случая ѝ беше нужен проект, цел. В Чикаго я намери. Мадс Гилстрюп.
    Смяташе, че ще го омае лесно. Все пак притежаваше и теоретична, и практическа подготовка да прелъстява богати младежи. Освен това беше привлекателна. Юханес ѝ го каза, след него мнозина го повториха. Обаянието ѝ се криеше най-вече в очите. Рагнхил бе наследила светлосините ириси на майка си и нейните необичайно бистри бели склери. Според твърденията на редица научни изследвания хората с чиста склера привличат по-силно представителите на противоположния пол, защото тази анатомична особеност сигнализира за крепко здраве и добър ген. По тази причина Рагнхил рядко се появяваше със слънчеви очила. Освен ако не целеше да смае събеседника си, като ги свали в точния момент.
    Някои я оприличаваха на Никол Кидман. Рагнхил разбираше какво имат предвид. Строга, класическа красота. Вероятно именно тази нейна строгост изплаши Мадс Гилстрюп. Когато се опитваше да го заговори в коридора или в столовата на университета, той се държеше като подплашен див кон, отбягваше погледа ѝ, отмяташе нервно коса назад и бързаше да се отдалечи на безопасно разстояние.
    Накрая Рагнхил се принуди да заложи всичко на карта.
    Вечерта преди един от многото прословути студентски купони Рагнхил даде на съквартирантката си пари за чифт нови обувки и за хотелска стая в града и прекара три часа пред огледалото. За пръв път, по изключение, реши да се появи рано на купона, защото знаеше, че Мадс Гилстрюп винаги подранява, а и за да изпревари евентуални конкурентки за сърцето му.
    Мадс заекваше, мънкаше и не смееше да я погледне в очите въпреки светлосините ириси и бистрите склери. Да не говорим за предизвикателното ѝ деколте. Тя преосмисли предишните си схващания и се убеди, че самоувереността и парите невинаги вървят ръка за ръка. По-късно Рагнхил разбра кой е виновен за ниското самочувствие на Мадс — неговият блестящ, амбициозен баща, който ненавиждаше всяка проява на слабост и отказваше да разбере защо съдбата не го е дарила със син по негов образ и подобие.
    Рагнхил обаче нямаше никакво намерение да се предава и продължи да примамва все по-дръзко Мадс Гилстрюп. Предлагаше му се толкова безсрамно, че момичетата, които тя наричаше свои приятелки, а те нея — също — нали в крайна сметка бяха стадни животни — започнаха да шушукат по неин адрес. След шест американски лекоалкохолни бири и споходилото я съмнение дали Мадс не е гей, дивият кон се осмели да излезе на открит терен, а след още две бири двамата си тръгнаха от купона.
    Тя му позволи да я обладае, но в леглото на съквартирантката ѝ. Все пак ѝ даде пари за чифт скъпи обувки. А когато след три минути Рагнхил го избърса с ръчноплетената кувертюра на чуждото легло, тя беше сигурна, че му е надянала оглавника. Предстоеше да му сложи сбруя и седло.
    След дипломирането се прибраха у дома сгодени. Мадс Гилстрюп възнамеряваше да управлява своя дял от семейното имущество, убеден, че няма да се наложи да се доказва в състезание между плъхове. Работата му се състоеше да търси подходящи консултанти.
    Рагнхил започна трудова дейност при борсов посредник, който не беше чувал за посредствения ѝ университет, но пък знаеше къде се намира Чикаго и представянето на Рагнхил му хареса. Допадна му и нейната външност. Той не се отличаваше с блестящ ум, но беше много амбициозен и намери сродна душа в лицето на Рагнхил. Затова не след дълго ѝ повериха анализирането на акции във фирмата — работа, прекалено сложна за интелектуалните заложби на Рагнхил. Тя се обзаведе със собствен компютър и телефон и се настани в „кухнята“, както наричаха кабинета на брокерите. Новата длъжност позволи на Рагнхил Гилстрюп (смени моминското си име още докато беше сгодена, защото ѝ се струвало „по-удобно“) да покаже на какво е способна. Ако съветите ѝ към институционалните и уж професионални инвеститори на фирмата посредник да купят „Оптикум“ например се окажеха недостатъчни, тя сменяше подхода и започваше да мрънка, да флиртува, да съска, да манипулира, да лъже и да плаче. Рагнхил Гилстрюп не се свенеше да се усуква около мъжки крака — а при необходимост, и около женски — защото това водеше до много по-бързо покачване на акциите и до резултати, каквито никога не бе постигала с анализите си. Най-голямото ѝ предимство обаче се коренеше в способността ѝ, че осъзнаваше основната мотивация на борсовите играчи: алчността.
    Най-неочаквано един ден установи, че е бременна. За своя изненада се подвоуми дали да не направи аборт. Дотогава си мислеше, че иска да има деца, поне едно. Осем месеца по-късно роди Амалие. Събитието я изпълни с щастие, което веднага прогони спомена за колебанията около бременността ѝ. След две седмици приеха Амалие в болница с висока температура. Рагнхил забеляза безпокойството на лекарите. Не можеха да ѝ кажат от какво е болна малката. Рагнхил дори се питаше дали да не се помоли на Бог, но се отказа. На следващата вечер, в двайсет и три часа, малката Амалие почина от възпаление на белите дробове. Рагнхил се затвори в една стая и плака четири дни.
    — Диетична фиброза — обясни ѝ лекарят насаме. — Заболяването се предава генетично. Това означава, че или вие, или мъжът ви сте носители на болестта. Знаете ли дали във вашето семейство или в семейството на съпруга ви има такива случая? Симптомите обикновено се изразяват в чести астматични пристъпи.
    — Не се сещам — отвърна Рагнхил. — Очаквам да се отнасяте съвестно към задължението си да пазите лекарска тайна.
    Преодоля депресията с помощта на професионалист. След няколко месеца отново бе в състояние да общува. В началото на лятото двамата съпрузи се преместиха в семейната вила на западното шведско крайбрежие и подновиха опитите за бебе. Една вечер обаче Мадс Гилстрюп влезе в банята и завари жена си обляна в сълзи. Тя промълви, че сполетялото я нещастие сигурно е наказанието ѝ, задето е обмисляла аборт. Той я утеши, но когато ласките му станаха страстни, тя се отдръпна рязко и каза, че в скоро време това няма да се повтори. Отначало Мадс се съгласи, защото схвана думите ѝ като нежелание да ражда дете в близкото бъдеще. После обаче остана ужасно разочарован, защото Рагнхил поясни, че иска почивка от сексуалния акт. На Мадс Гилстрюп сексът му харесваше, а и самочувствието му укрепваше заради кратките, но доловими признаци на оргазъм, до които довеждаше съпругата си. Въпреки това той прие искането ѝ като симптом на следродилна депресия и хормонални промени. Рагнхил нямаше как да му признае, че през последните две години прави секс с него само по задължение, а трудно опазените последни искри от желанието да бъде с него се изпариха в родилната зала, когато видя глуповатото му учудено и ужасено лице. Той се разплака от щастие и изпусна ножицата, докато се канеше да пререже триумфално пъпната връв подобно на всички новоизлюпени бащи. Гледката събуди у нея единствено желанието да го удари. Неприемливо ѝ се струваше да му обясни и друго: през последната година посредственият ѝ шеф напълно задоволяваше ненаситните ѝ плътски потребности, както и тя — неговите.
    Рагнхил беше единственият борсов посредник в Осло, на когото предложиха да стане пълноправен партньор по време на отпуск по майчинство. За всеобща изненада тя отказа. Защото получи по-примамлива оферта: да управлява семейното имущество на Мадс Гилстрюп.
    Вечерта, когато се сбогува с шефа си, му обясни, че е време брокерите да ѝ се умилкват, а не обратното. Не спомена и дума за истинската причина: понеже Мадс Гилстрюп не се справяше с единственото си задължение да си намира добри консултанти, семейното имущество започна да се топи с бързи темпове и се наложи незабавната намеса на Алберт Гилстрюп и на снаха му Рагнхил. След сбогуването с шефа си Рагнхил спря да се вижда с него. Няколко месеца по-късно научи, че излязъл в болнични заради зачестили астматични пристъпи.
    Рагнхил не харесваше обкръжението на Мадс. Той пък не харесваше нейния кръг. Въпреки това ходеха на гости, защото иначе щяха да изпаднат от средите на влиятелните и заможните, а това ѝ се струваше още по-лошо. Все някак съумяваше да изтърпи превзетите, самовлюбени мъже, които явно смятаха, че парите им дават право да се държат така, но жените им — или „вещиците“, както наум ги наричаше — ѝ идваха в повече. Рагнхил не понасяше тези дрънкащи безработни шопинг маниачки, полудели на тема здравословен начин на живот, с естествено изглеждащи силиконови гърди и кожа, хванала загар под слънцето в Сан Тропе, където прекарваха по две седмици, за да си „отдъхнат“ от детегледачки и шумни работници, ужасно закъсняващи с поправката на басейна и новата кухия. Тези жени говореха с искрено безпокойство в каква лоша шопинг дестинация се е превърнала Европа през последната година, но иначе хоризонтът им се простираше само от столичните квартали Шлемдал до Бугста и евентуално до островите Крагер в Южна Норвегия през лятото. Най-често те обсъждаха теми, свързани с дрехи, възможности за лифтинг на лице и фитнес уреди, защото именно с помощта на тези инструменти съумяваха да задържат до себе си богатите си превзети мъже — единствената им мисия на този свят.
    Понякога Рагнхил се изненадваше от отношението си към такива жени. С какво толкова бяха по-различни от нея? Е, да, тя наистина работеше, а не си стоеше вкъщи. Нима това бе причината да изпитва непоносимост към самоуверените физиономии, с които изразяваха възмущението си от злоупотребите със социални помощи и опитите на служителите да клинчат от отговорностите си в обществото (произнесено с леко презрение)? Или имаше и друго? Защото нещо се случи с нея. Истинска революция. Вече мислеше за друг човек освен за себе си. Не се бе чувствала така от раждането на Амалие. И от раздялата с Юханес.
    Всичко започна с план. Поради несполучливите решения на Мадс стойността на акциите продължаваше да се срива. Налагаше се да вземат драстични мерки. Не стигаше само средствата да се преместят в активи с по-нисък риск: трябваше да се погасят дългове, натрупани от компанията. Накратко, предстоеше да извършат сериозна финансова операция. Свекърът ѝ прокара тази идея. И наистина предложението му намирисваше на рязка промяна или по-скоро на обир. Обир не на добре охранявани банки, а на старици. В ролята на старицата влезе Армията на спасението. Рагнхил прегледа портфолиото с имотите на организацията. Стори ѝ се внушително. Е, жилищните сгради се намираха в недотам добре състояние, но разположението и потенциалът им бяха отлични. Интерес представляваха предимно сградите в централните квартали на Осло и по-конкретно — в Маюрстюа. Счетоводните данни на Армията ѝ подсказаха две неща: първо, организацията се нуждае от средства и, второ, недвижимите имоти бяха оценени на много по-малка сума от действителната. Вероятно не осъзнаваха какви съкровища притежават. Рагнхил се съмняваше, че ръководните кадри в Армията на спасението блестят с интелигентност и знания. Времето за покупка на имоти ѝ се стори идеално, защото пазарът на жилища се сви, а курсовете на акциите и други важни показатели тръгнаха нагоре.
    Уреди си среща с едно телефонно обаждане.
    В един прекрасен пролетен ден спря с колата пред щабквартирата на Армията.
    Посрещна я комендантът — Давид Екхоф. За три секунди прозря какво се крие зад ведрата му усмивка: авторитарен групов ръководител. Рагнхил умееше да се справя с такива като него и очакваше всичко да мине гладко. Той я заведе в залата за срещи и ѝ предложи гофрети и удивително отвратително кафе. На разговора присъстваха още един по-възрастен сътрудник на Армията — управителният директор, на когото му предстоеше скорошно пенсиониране — и двама по-млади. Единият младеж, Рикард Нилсен — стеснителен на вид — ѝ напомняше на Мадс Гилстрюп. Но изненадата ѝ от този факт се оказа нищожна, сравнена с шокиращата прилика, която откри у другия младеж на име Юн Карлсен. Не я порази нито високата му прегърбена фигура, нито откритото момчешко лице, нито топлия глас. Цялото ѝ внимание прикова погледът му. Очите му я пронизваха. Така я бе гледал само Юханес.
    По време на първата част от срещата управителният директор я осведоми, че оборотът на Армията на спасението възлиза — по негови скромни изчисления — на един милиард крони, като значителна част от него представляват доходите от даваните под наем 230 жилищни сгради на територията на цялата страна, собственост на Армията. Рагнхил изпадна в нещо подобно на транс и напразно се мъчеше да не зяпа така открито младежа, косата му, спокойно отпуснатите му върху бюрото ръце, прегърбените рамене под черната униформа. Още от малка Рагнхил свързваше тази униформа с възрастни мъже и жени, които пеят втори глас в тригласни песни и се усмихват, макар да не вярват в живот след смъртта. Допреди си мислеше — без впрочем да е размишлявала сериозно над въпроса — че в Армията на спасението постъпват хора без възможности да попаднат другаде, посредствени, безинтересни, с ограничен умствен капацитет, защото никой не иска да се занимава с тях. Тези хора обаче поне си дават сметка, че Армията представлява общност, където дори те отговарят на изискванията: да пеят втори глас.
    След като изпълнителният директор приключи, Рагнхил му благодари, отвори една папка, извади лист и го плъзна по масата към коменданта.
    — Това е предложението ни — поясни тя. — От написаното ще разберете кои имоти ни интересуват.
    — Благодаря — кимна комендантът и погледна листа.
    Рагнхил се помъчи да разгадае изражението му. Но лицето на Давид Екхоф не се промени. На масата пред него имаше чифт очила за четене. Той дори не посегна към тях.
    — Нашият специалист ще го прегледа и ще ви съобщи решението ни.
    Комендантът се усмихна и бутна листа към Юн Карлсен. Рагнхил забеляза леко потръпване по лицето на Рикард Нилсен.
    Тя подаде визитката си на Юн Карлсен.
    — Ако възникнат неясноти, просто ми звъннете — подкани го тя и усети погледа му като физическо докосване.
    — Благодаря ви за посещението, госпожо Гилстрюп — кимна комендант Екхоф и плесна с ръце. — Обещавам да получите отговор в рамките на… Юн?
    — Няколко дни.
    — Няколко дни — повтори с ведра усмивка комендантът.
    Четиримата мъже я изпратиха до асансьора. Докато чакаха, никой не обели дума. Преди да се качи в кабината, Рагнхил се наведе към Юн Карлсен и прошепна:
    — По всяко време, на мобилния.
    Тя се опита да привлече погледа му още веднъж, за да го усети върху себе си, но не успя. Докато слизаше с асансьора, кръвта на Рагнхил Гилстрюп плъзна по тялото ѝ на силни, сладостни тласъци и тя се разтрепери.
    Изминаха три дни. На четвъртия той ѝ се обади и отказа предложението. Обмислихме го, каза той, и решихме, че не желаем да продаваме тези сгради. Рагнхил започна пламенно да го убеждава колко изгодна ще бъде за Армията продажбата, подчерта прекалено ограниченото представяне на Армията на пазара за жилища и непрофесионалното стопанисване на недвижимите ѝ имоти, а ниските амортизационни отчисления в счетоводството само прикриват, че Армията е на пълна загуба заради ниските наеми и се налага да разнообрази инвестициите си. Юн Карлсен я изслуша, без да я прекъсва.
    — Благодаря ви, задето сте взели толкова присърце положението на нашите имоти, госпожо Гилстрюп — отговори той. — Като човек с икономическо образование признавам, че не мога да ви опровергая, но…
    — Но какво? Счетоводният баланс недвусмислено показва…
    Рагнхил чу как дъхът ѝ съска гневно в мембраната.
    — Въпросът има и човешки аспект.
    — Човешки?
    — Да, хората, които живеят в тези сгради под наем: възрастни, живели там цял живот; пенсионирани войници на Армията на спасението, бежанци, хора с нужда от сигурност. Тези хора наричам аз човешки аспект. Вие ще ги изхвърлите на улицата, за да ремонтирате апартаментите и да ги дадете под наем или да ги продадете с голяма печалба. Както сама казахте, сметките говорят съвсем ясно. Вие виждате нещата от гледната точка на икономист, съсредоточен само върху изводите от счетоводния баланс. Приемам мнението ви. Вие приемате ли моето?
    Тя престана да диша.
    — Ами… — подхвана тя.
    — С удоволствие ще ви запозная с неколцина от тези хора. Тогава може би ще ме разберете.
    Тя поклати глава, макар да не го виждаше.
    — Искам да изгладя някои недоразумения по отношение на намеренията ни — настоя тя. — Зает ли сте в четвъртък вечерта?
    — Не, но…
    — Елате да поговорим във „Файншмекер“ в осем.
    — Какво е „Файншмекер“?
    Тя не се сдържа и се усмихна.
    — Ресторант във Фрогнер. Всеки таксиметров шофьор знае къде се намира.
    — Щом се намира във Фрогнер, ще дойда с велосипед.
    — Добре. Довиждане.
    Рагнхил веднага се срещна с Мадс и със свекъра си и им обясни положението.
    — Явно ключът към успеха се крие в този техен консултант — отсече Алберт Гилстрюп. — Ако го спечелим на наша страна, имотите им са наши.
    — Нали ви казвам: няма да си промени мнението, каквато и сума да му предложим.
    — О, ще го промени, и още как — възрази свекърът.
    — Няма!
    — Права си, няма да предаде принципите на Армията на спасението. Нека размахва моралисткото си знаме сред сътрудниците си. Трябва да погъделичкаме вродената у всеки човек алчност.
    Рагнхил поклати глава.
    — Него няма да можем да го подкупим. Той… не би взел рушвет.
    — Всеки си има цена — усмихна се печално Алберт Гилстрюп и размаха показалец пред лицето ѝ като метроном. — Армията на спасението е отроче на пиетизма, а пиетизмът въплъщава практичния човешки подход към религията. Точно по тази причина пиетизмът е добил популярност тук, в бедния север; първо хляб, после молитва. Предлагам да го изкушим с два милиона.
    — Два милиона? — задъха се Мадс Гилстрюп. — Само за да… даде препоръката си за продажба на имотите?
    — И все пак сумата ми се струва безумно голяма — възпротиви се синът му.
    Без да го погледна, Алберт Гилстрюп отвърна:
    — Единственото безумие в нашия случай е начинът, по който ти стопи семейното ни богатство във време, когато всичко останало се вдига.
    Мадс Гилстрюп отвори уста два пъти като риба на сухо.
    — Този сътрудник на Армията няма да има желание да преговаря с нас за цената, ако първото ни предложение му се стори твърде незадоволително — отбеляза свекър ѝ. — Трябва да го нокаутираме още при първия ни опит да го подкупим. Два милиона. Какво ще кажеш, Рагнхил?
    Тя кимна и се вторачи през прозореца, защото не издържаше да гледа клюмналата глава на съпруга си, застанал в сянка.


    Седнал на масата, Юн Карлсен я чакаше. Стори ѝ се по-дребен от предния път. Сигурно защото си бе сменил униформата с торбест костюм, вероятно купен от „Фретекс“, или защото явно не се чувстваше комфортно в луксозния ресторант. Стана, за да ѝ подаде ръка, и събори вазата. Със съвместна акция успяха да спасят цветята и дълго се смяха. После разговаряха за разни неща. Той я попита дали има деца. Тя поклати глава.
    А той има ли деца? Не. Да, но вероятно…? Не.
    Разговорът се насочи към недвижимите имоти на Армията, но за свое учудване тя привеждаше аргументи в полза на предложението си без обичайния плам. Той се усмихна и отпи от виното. Тя покачи офертата с десет процента. Той поклати глава. Усмивката не слизаше от лицето му. Направи ѝ комплимент за колието, което много отиваше на кожата ѝ.
    — Подарък от майка ми — засмя се непринудено тя.
    Сигурно гледа очите ми, помисли си Рагнхил. Светлосините ириси и бистрите склери.
    Между основното ястие и десерта му отправи предложението за два милиона хонорар при помощ от негова страна. Не го гледаше в очите, защото той бе забил поглед в чашата с вино. Лицето му изведнъж пребледня.
    След като я изслуша, попита тихо:
    — Това ваша идея ли е?
    — Да, моя и на моя свекър — тя усети, че се задъхва.
    — Алберт Гилстрюп?
    — Да. Освен нас двамата и мъжа ми никой няма да разбере. Ние също ще изгубим много, ако историята излезе наяве. Не по-малко от… вас.
    — Какво съм казал или направил?
    — Моля?
    — Как съм ви навел на идеята, че ще приема тези сребърници?
    Погледна я. По лицето на Рагнхил плъзна гъста червенина. От гимназията не помнеше да се е изчервявала.
    — Предлагам да пропуснем десерта.
    Юн Карлсен махна салфетката от коленете си и я остави върху масата до подложната чиния.
    — Помислете, преди да ми дадете окончателен отговор, Юн — заекна тя. — За ваше добро е. Тази сума ще ви позволи да осъществите някои свои мечти.
    — Като например да се превърна в корумпиран слуга, в жалък дезертьор? Да се разхождам из града с лъскав автомобил, докато всичките ми житейски принципи рухват около мен? — Гласът му се разтрепери от гняв. — Вие за това ли мечтаете, Рагнхил Гилстрюп?
    Тя не успя да отговори.
    — Сигурно съм ослепял — продължи той. — Защото когато се запознахме, ви видях като съвсем… различен човек.
    — Успяхте да проникнете под обвивката — прошепна тя и усети как тялото ѝ отново започва да се тресе неудържимо като в асансьора.
    — Какво?
    — Видяхте ме такава, каквато съм — тя си прочисти гърлото. — А сега ви засегнах. Толкова съжалявам.
    Настъпи мълчание. Рагнхил имаше чувството, че потъва в топли и студени слоеве вода.
    — Да забравим за случилото се — предложи тя, след като сервитьорът се приближи до масата им и взе кредитната карта от протегнатата ѝ ръка. — То няма никакво значение за нас. Искате ли да се поразходим в парка „Фрогнер“?
    — Аз…
    — Моля ви.
    Погледна я изненадан.
    Дали?
    Нима този поглед, който виждаше всичко, би могъл да се изненада?
    Рагнхил се вторачи през прозореца на къщата в квартал Холменколен. Далеч, в ниското, се виждаше тъмен правоъгълник: парка „Фрогнер“. Там започна цялото безумие.
* * *
    Минаваше полунощ. Автобусът, с който разнасяха топла супа, стоеше паркиран в гаража. Мартине се чувстваше приятно изморена, удовлетворена от свършената работа. На тротоара пред приюта на Армията в тясната мрачна улица чакаше Рикард. Той отиде да докара колата. Зад гърба си чу хрущене на сняг.
    — Здравейте.
    Обърна се. Сърцето ѝ спря да бие, когато зърна внушителния силует на светлината от самотния уличен фенер.
    — Не ме ли познахте?
    Сърцето ѝ удари веднъж. Два пъти. Три, четири. Възвърна си гласа.
    — Какво правите тук? — попита тя с надеждата да не ѝ проличи колко е изплашена.
    — Разбрах, че тази вечер сте дежурна в автобуса. Има известен напредък в разследването, както се казва. Поразсъждавах. — Той пристъпи напред, а светлината огря лицето му. Стори ѝ се по-сурово и застаряло от миналия път. Колко неща забравя човек за едно денонощие! — Имам няколко въпроса.
    — Които не могат да почакат? — усмихна се тя и забеляза как твърдостта по лицето на полицая се смекчи.
    — Чакате ли някого?
    — Да, Рикард ще ме закара до вкъщи.
    На рамото си полицаят носеше сак с надпис „Йете“, но твърде износен и захабен, за да бъде модерният ретровариант.
    — Трябва да си купите чифт чисти подметки за маратонките — посъветва го тя и посочи сака.
    Той я погледна изненадан.
    — Не е нужно да си Жан-Батист Грьонуй, за да усетиш миризмата.
    — Патрик Зюскинд32. „Парфюмът“.
    — Полицай, който чете — отбеляза тя.
    — Войник от Армията на спасението, който чете за убийства. А това, боя се, ни отвежда към целта, с която дойдох.
    Пред тях спря сааб. Прозорецът се плъзна безшумно надолу.
    — Ще тръгваме ли, Мартине?
    — Сако секунда, Рикард. — Тя се обърна към Хари: — Къде живеете?
    — В Бишлет. Но предпочит…
    — Рикард, нали няма проблем да закараме Хари до Бишлет? И ти живееш там.
    Рикард се вторачи в мрака и отговори с равен глас:
    — Ще го закараме, разбира се.
    — Хайде, елате — Мартине подаде ръка на Хари.
    Той се изненада.
    — Обувките ми се хлъзгат — обясни тя.
    Топлата му суха длан стисна нейната, все едно се опасяваше, че тя ще падне всеки момент.
    Рикард потегли внимателно, а погледът му непрекъснато скачаше от едно огледало на друго, сякаш очакваше нападение в гръб.
    — Е? — попита Мартине от предната седалка.
    — Днес се опитаха да убият Юн Карлсен — отвърна Хари.
    — Какво? — възкликна тя.
    Хари и Рикард се спогледаха в огледалото.
    — Вие по-рано ли научихте? — попита старши инспекторът.
    — Не.
    — Кой… — подхвана Мартине.
    — Не знаем.
    — Но… първо Роберт, после и Юн. Да не би покушенията да се насочени към семейството им?
    — Според мен мишената е бил само единият — отвърна Хари.
    — В смисъл?
    — Убиецът е отложил пътуването си. Вероятно защото е разбрал, че е застрелял не когото трябва. Не Роберт е бил набелязаната жертва.
    — Щом не е бил Ро…
    — Точно затова искам да поговорим. Надявам се вие да ми дадете отговор на въпроса дали теорията ми е правилна.
    — Каква теория?
    — Роберт е починал, защото, за нещастие, е поел дежурството на Юн на площад „Егер“.
    Мартине се обърна назад към Хари и го погледна смаяна.
    — Вие изготвяте списъците с дежурствата. Още при първото ми посещение в щабквартирата забелязах, че тези списъци висят на дъската със съобщения в приемната. Следователно всеки посетител би могъл да види кой е трябвало да бъде дежурен на площада във вечерта на убийството. Тоест Юн Карлсен.
    — Откъде…
    — След като ходих в болницата, се отбих да проверя. Срещу „дежурен“ е написано името на Юн. Но впоследствие двамата братя са разменили дежурствата си, нали?
    Рикард зави по улица „Стайнберг“ към квартал Бишлет.
    Мартине прехапа долната си устна.
    — Непрекъснато се случва някой сътрудник да поеме чуждо дежурство. Щом двамата са се разбрали, понякога не се налага да ми го съобщават.
    Рикард зави по „Софие“. Очите на Мартине се разшириха.
    — Сега се сетих! Роберт ми се обади да ми съобщи, че са се сменили и няма нужда да търси друг заместник на Юн. Вероятно затова съм забравила. Но… но това означава…
    — Юн и Роберт си приличат. Освен това униформата допълнително усилва сходството помежду им…
    — А и през онази вечер валеше сняг — промърмори Мартине сякаш на себе си.
    — Искам да знам дали някой ви е питал за дежурствата, по-конкретно през въпросната вечер.
    — Не си спомням подобно нещо.
    — Моля ви да помислите малко. Ще се чуем утре.
    — Да, разбира се.
    Докато я гледаше на светлината от уличен фенер, Хари отново забеляза пъстрите ѝ зеници.
    Рикард рязко спря колата.
    — Откъде знаете? — попита Хари.
    — Какво да знам? — изненада се Мартине.
    — Попитах шофьора. Откъде знаете адреса ми?
    — Нали сам го казахте — отвърна Рикард. — Районът ми е познат. И аз живея в Бишлет.
    Хари слезе и проследи с поглед отдалечаващата се кола. Младежът явно беше влюбен. Нарочно обиколи, за да спечели няколко минути насаме с Мартине. Да си поговори с нея, да си осигури тиха и спокойна атмосфера, нужна, за да довериш някому чувствата си, да му покажеш какъв си, да разголиш душата си, да откриеш какъв си всъщност и всички онези неща, които са част от младостта и които за щастие бяха зад гърба на Хари. Да си готов на всичко за приятелска дума, за прегръдка, да се надяваш на целувка за довиждане. Да молиш някого за любов, както правят влюбените идиоти. Без значение на каква възраст.
    Докато вървеше бавно към входната врата, ръката му по навик търсеше ключовете в джоба на панталона, а мислите му се мъчеха да стигнат до нещо, което им убягваше всеки път, щом успееха да се доближат до него. Погледът му сновеше по улицата в търсене на източника на странен звук. Много приглушен, но понеже „Софие“ притихваше в късните вечерни часове, слухът на Хари все пак го улови. Взираше се в сивите преспи, останали след дневната обиколка на снегорина. Нещо сякаш изпука. Като топящ се сняг. Невъзможно, беше осемнайсет градуса под нулата.
    Хари пъхна ключа в ключалката.
    Не, не беше шумът от топящ се сняг, а тиктакане на часовник.
    Хари се върна назад, наведе се и го вдигна. Стъклото върху циферблата на Мьолеровия подарък лъщеше като гладка водна повърхност. От резки нямаше и следа. Часовникът продължаваше да върви безгрешно: избързваше точно с две минути пред неговия. Как се изрази Мьолер? „Така ще стигаш навреме, дори да си мислиш, че си закъснял.“

Четиринайсета глава

Нощта срещу петък, 18 декември.
Мракът

    От радиатора в общото помещение в приюта на Армията се разнасяше пукот, сякаш някой го замеря с камъчета. Горещият въздух трепкаше по кафявите следи от дим по релефните тапети, пропити с никотин и лепило и с наслоената миризма на непрекъснато сменящи се хора. Дамаската на дивана жулеше кожата му през панталоните.
    Въпреки сухата пращяща горещина в помещението той трепереше, докато гледаше новините на телевизор, поставен върху висока стойка на стената. Показваха кадри от познатия му площад. Не разбираше нито дума. В другия ъгъл един старец в кресло пушеше тънко свита цигара. От нея бе останала само угарка, която често-често близваше върховете на почернелите му пръсти. Той бързо извади две кибритени клечки, стисна угарката между тях и започна отново да вдишва жадно, докато си изгори устните. На масата в ъгъла върхът на бор, украсен за празника, се опитваше да блести.
    Сети се за коледната вечеря в Дал.
    Бяха минали две години от войната и сърбите се бяха оттеглили от територията на онова, което някога представляваше Вуковар. Хърватските власти ги натъпкаха в хотел „Интернационал“ в Загреб. Той разпита много хора дали знаят какво е станало със семейството на Джорджи и един ден попадна на друг бежанец, който му каза, че майката на Джорджи починала по време на обсадата, а той се преместил заедно е баща си в Дал — малко селище близо до границата, недалеч от Вуковар. На втория ден от Коледа се качи на влака за Осиек, а оттам — до Дал. Кондукторът потвърди, че влакът продължава за Борово — крайната гара — и се връща в Дал в шест и половина. В два часа слезе в Дал. С питане стигна до дома на Джорджи — ниска сграда, сива като целия град. Влезе във входа, намери вратата и преди да позвъни, се помоли наум да са си вкъщи. Отвътре се чуха леки стъпки. Сърцето му заби силно.
    Отвори Джорджи. Не се беше променил много. Изглеждаше по-блед, но със същите руси къдрици, сини очи и сърцевидна уста, която му придаваше вид на ангел. Усмивката в очите му обаче бе изчезнала като изгоряла крушка.
    — Не ме ли позна, Джорджи? — попита той. — Живеехме в един град, бяхме съученици.
    — Така ли? — вдигна вежди Джорджи. — Почакай. Гласът ти ми се струва познат. Ти си Серж Долач! Ама разбира се, бегачът с най-бързите крака. Боже мой, колко си се променил. Хубаво с да срещнеш познати от Вуковар. Всички се изгубиха.
    — Не и аз.
    — Да, ето че си тук, Серж.
    Джорджи го прегърна и го задържа дълго в обятията си. Топлината плъзна в премръзналото тяло на госта. После Джорджи го покани да влезе.
    Зимният мрак се спусна, докато седяха в спартански обзаведената всекидневна и разговаряха за всичко случило се, за познатите си във Вуковар и за техните съдби. Попита Джорджи помни ли кучето Тинто, но Джорджи се усмихна смутено. Покани Серж да остане за вечеря. Баща му щял да се прибере всеки момент.
    Гостът погледна часовника. Влакът потегляше от Дал след три часа.
    Бащата на Джорджи остана много изненадан от посещението на стар другар от Вуковар.
    — Това е Серж — представи го синът му. — Серж Долач.
    — Серж Долач? — бащата го погледна изпитателно. — Мда, май се сещам кой си. Хм. С баща ти знаехме ли се? Не?
    Мракът се сгъсти. Седнаха на масата. Бащата им подаде по една голяма бяла салфетка, свали червеното шалче от врата си и на негово място завърза салфетката. Преди да започнат да се хранят, прочете кратка молитва, прекръсти се и се поклони пред единствената снимка във всекидневната — рамкирана фотография на жена.
    Бащата и Джорджи посегнаха към приборите, а той наведе глава и издекламира:
    — Кой е Тоя, Който иде от Едом, в червени одежди от Восор, Който е тъй величествен в облеклото Си, Който пристъпя в пълната Си сила? — Аз съм, Който изричам правда и съм силен да спасявам.
    Бащата го изгледа смаян. После му подаде чинията с едрите бледи парчета месо.
    Хранеха се, без да разговарят. Вятърът задуха и тънките прозорци запукаха.
    След месото дойде ред на десерта. Палачинки с плънка от сладко и шоколад за украса. От малък не бе ял палачинки.
    — Вземи си още една, скъпи Серж — подкани го бащата. — Коледа е.
    Гостът си погледна часовника. До тръгването на влака оставаше половин час. Моментът настъпи. Изкашля се, остави настрани салфетката и стана:
    — С Джорджи си говорихме за всички наши познати от Вуковар. Пропуснахме да споменем само един.
    — Така ли? — учуди се бащата и се усмихна: — Кого сте пропуснали, Серж?
    Бащата изви главата си леко настрани — гледаше го с едното си око някак изпитателно, все едно се мъчи да разбере кое точно го смущава в непознатия младеж.
    — Бобо.
    По погледа на бащата гостът разбра, че се е досетил. Очаквал го е. Гласът му прокънтя между голите стени:
    — Ти седеше в джипа и го посочи на сръбския комендант. — Преглътна. — Бобо е мъртъв.
    В стаята настъпи тишина. Бащата остави приборите.
    — Тогава се водеше война, Серж. Рано или късно всичко ще умрем.
    Каза го спокойно, почти с примирение.
    Бащата и Джорджи не помръднаха, когато Серж извади пистолета, затъкнат на кръста му, свали предпазителя, насочи го през масата и натисна спусъка. Чу се кратък сух изстрел. По тялото на бащата премина спазъм, краката на стола остъргаха пода. Мъжът наведе глава и погледна дупката в салфетката. Напоен от кръвта, белият плат залепна за гърдите му. Под салфетката плъзна алена роза.
    — Погледни ме! — извика той и бащата машинално вдигна очи.
    С втория куршум проби малка черна дупка в челото му. Главата на убития се килна напред и се удари в чинията с палачинката.
    Обърна се към Джорджи. Младежът стоеше с отворена уста, а по бузата му се стичаше струйка кръв. След секунда разбра, че това не е кръв, а сладко от палачинката на баща му. Затъкна пистолета на кръста си.
    — Трябва да застреляш и мен, Серж.
    — С теб нямам неразчистени сметки.
    Излезе от всекидневната и си взе якето. Джорджи го последва.
    — Ще ти отмъстя, да знаеш! Ще те намеря и ще те убия, ако не ме изпревариш!
    — И как ще ме намериш, Джорджи?
    — Никога няма да забравя лицето ти. Знам кой си.
    — Нима? Мислиш ме за Серж Долач. Обаче Серж Долач имаше рижава коса и беше по-висок от мен. А и аз не умея да тичам бързо, Джорджи. Но нека се порадваме, че не си ме познал. Затова ще те оставя жив.
    Наведе се напред, целуна страстно Джорджи по устата, отвори вратата и си тръгна.
    Във вестниците писаха за убийството, но не проведоха разследване по случая. Три месеца по-късно, случи се неделен ден, майка му каза, че в къщата им се отбил хърватин. Не разполагал с много пари, но бил посъбрал скромна сума. Сърбинът, който измъчвал покойния му брат по време на войната, се преместил да живее в съседния квартал. И човекът дошъл да моли за помощ Малкия спасител. Името му се разчуло.
    Старецът в приюта си изгори пръстите на поредната цигара и изруга високо.
    Той стана и отиде в приемната. Зад стъклото на гишето стоеше младеж. В стаичката се виждаше червеното знаме на Армията на спасението.
    Младежът го погледна изкосо:
    — Само ако се обаждате в Норвегия.
    — Да.
    Младежът му посочи тесен кабинет зад гърба си и той влезе. Седна до бюрото и се вторачи в телефона. Сети се за гласа на майка си. Притеснен и изплашен, нежен и топъл. Като прегръдка. Стана, затвори вратата към приемната и набра номера на стаята в хотел „Интернационал“. Нямаше я. Не ѝ остави съобщение. Вратата се отвори.
    — Забранено е да затваряте вратата — поясни младежа.
    — Добре, извинете. Имате ли телефонен указател?
    Без да прикрива досадата си, младежът посочи дебела книга до телефона и излезе.
    Отвори на името Юн Карлсен, адрес улица „Гьотеборг“ 4, и набра номера.
* * *
    Теа Нилсен се вторачи в звънящия телефон.
    Беше влязла в апартамента на Юн с ключа, който той ѝ даде.
    Полицаите казаха, че някъде трябва да има дупка от куршум. Намери една във вратата на шкафа.
    Някакъв тип се бе опитал да убие Юн. Да му отнеме живота. Тази мисъл я ядоса. Но не я изплаши. Понякога ѝ се струваше, че никога повече няма да изпита страх, не и от смъртта.
    Полицаите огледаха жилището, ала не се задържаха дълго. Няма следи освен от куршумите, установиха те.
    В болницата Юн я гледаше, докато дишаше с мъка. Изглеждаше толкова безпомощен в голямото легло. Ако затиснеше лицето му с възглавница, веднага щеше да умре. Слабостта му ѝ хареса. Сигурно Юханес от романа на Кнут Хамсун „Виктория“ е имал право, като е казал на стария домашен учител, че потребността на някои жени да имат обект на състраданието си ги подтиква да ненавиждат своите здрави силни мъже и тайно да се надяват съпрузите им да се превърнат в инвалиди, зависещи от добрината им.
    Телефонът продължаваше да звъни. Теа погледна часовника. Кой се обажда нощно време? Не и човек с почтени намерения. Теа не се страхуваше от смъртта. Но се боеше от разговор с онази, другата, за чисто съществуване знаеше, макар да не бе казала на Юн. Дали е тя?
    Теа се приближи до телефона. Спря. Апаратът изписка за четвърти път. Побърза да вдигне слушалката.
    — Да, моля?
    Отначало човекът в другия край на линията мълчеше. После заговори за английски:
    — Sorry for calling so late34. Казвам се Едом. Юн вкъщи ли е?
    — Не — отдъхна си тя. — В болница е.
    — А, да, чух какво се е случило днес. С него сме стари приятели и искам да му отида на свиждане. В коя болница го приеха?
    — В квартал Юлевол.
    — Юлевол?
    — Да. Попитайте за Неврохирургичното отделение. Не знам как се казва на английски. Пред стаята му обаче пази полицай и няма да ви пусне вътре. Разбирате ли?
    — Да разбирам?
    — Английският ми не е… особено…
    — Разбирам ви отлично. Много ви благодаря.
    Затвори и се загледа в телефона.
    После поднови търсенето. Нали казаха, че сигурно има повече от една дупка от куршуми.
* * *
    Той каза на младежа в приемната, че ще излезе да се поразходи, и му подаде ключа за стаята си.
    Младежът погледна стенния часовник. 23:45. Помоли го да вземе ключа със себе си. Щял да си ляга и да заключи, но ключът за стаята отварял и входната врата.
    Навън студът веднага го атакува със зъби и нокти. Наведе глава и тръгна с бързи, решителни крачки. Начинанието беше рисковано. И то много. Но нямаше друг изход.
* * *
* * *
    Ула Хенму, началник-отдел в електроразпределителното дружество „Хафслюн“, седеше в оперативната централа в квартал Монтебело в Осло, и докато се взираше в четирийсетте компютърни екрана, пръснати из помещението, си мечтаеше да изпуши една цигара. През деня тук работеха дванайсет души, но нощем оставаха само трима. Обикновено всеки си седеше на работното място, но тази вечер, вероятно заради студа, тримата дежурни се скупчиха около едно бюро в средата на залата.
    Гайр и Ебе се препираха на кой кон да заложат в надбягването. Тези техни спорове продължаваха вече осма година и нито веднъж не им хрумна всеки да играе за себе си.
    Ула се притесняваше заради трансформатора на булевард „Ширкевайен“.
    — Трийсет и шест процента пренатоварване на електрическата мрежа в район Т1. Двайсет и девет в останалите, от Т2 до Т4 — съобщи той.
    — Боже мой, как надуват отоплението тези хора! — отбеляза Гайр. — Да не се страхуват, че ще умрат от студ? Не могат ли просто да се мушнат под завивките? Сладко отмъщение на трето място? Ти какво, да не получи инсулт?
    — Хората не си намаляват радиаторите нощем — отбеляза Ебе. — Не и в тази страна. Не им пука каква сметка ще платят.
    — Предчувствам, че това няма да приключи добре — въздъхна Ула.
    — Напротив, всичко ще се нареди. Само трябва да увеличим добива на нефт.
    — Говорех за Т1 — Ула посочи екрана. — Стрелката мина шестстотин и осемдесет ампера. А станцията издържа максимум петстотин ампера номинално натоварване.
    — Спокойно де — каза Ебе.
    В този момент се включи алармата.
    — О, мамка му — ядоса се Ула. — Ето, задейства се. Провери списъка и извикай дежурните момчета.
    — Виж — посочи Гайр. — И Т2 блокира. А сега и Т3.
    — Бинго! — извика Ебе. — Да се обзаложим ли дали Т4…
    — Късно е за облози, и той блокира — изпревари го Гайр.
    Ула погледна обзорната карта.
    — Добре — въздъхна той. — Значи токът спря в долната част на кварталите Согн, Фагерборг и Бишлет.
    — Сетих се! Ще се хванем на бас какво се е прецакало в системата! — възкликна Ебе. — Залагам хилядарка, че е някоя кабелна муфа.
    Гайр присви едното си око:
    — Не, някой измервателен трансформатор е сдал багажа. Хайде да се задоволим с петстотин крони.
    — Престанете най-накрая! — извика ядосано Ула. — Ебе, веднага се обади в пожарната! Почти съм сигурен, че някъде има пожар.
    — И аз — кимна колегата му. — На бас за двеста кинта?
* * *
    Светлината в болницата изгасна. Първоначално Юн си помисли, че е ослепял и затова всичко потъна в непрогледен мрак. Сигурно при удара е бил засегнат някой зрителен нерв и чак сега усещам резултата, изплаши се той. После обаче чу викове от коридора, постепенно тъмнината се разреди и успя да различи контурите на прозореца. Разбра, че просто електричеството е спряло.
    Навън изпращя стол и вратата се отвори.
    — Ехо, там ли си? — попита някакъв глас.
    — Да — потвърди Юн с тънък глас.
    — Ще отида да проверя какво става. Не мърдай оттук, нали?
    — Няма, но…
    — Да?
    — Нямат ли авариен генератор?
    — Само в операционните зали и в системата за видеонаблюдение.
    — Аха…
    Докато слушаше как стъпките на полицая се отдалечават, Юн се взираше в луминесцентната зелена табела с надпис „изход“ над вратата. Тя отново му напомни за Рагнхил. Тяхната история също започна на тъмно. След вечерята се отправиха на нощта разходка из парка „Фрогнер“ и се спряха на пустата площадка пред Монолита. Загледаха се на изток, към центъра на града. Юн ѝ разказа интересния анекдот за Гюстав Вигелан: особняк по природа, скулпторът от Мандал се съгласил да украси „Фрогнер“ с творбите си при едно-единствено условие: паркът да се разшири така, че Монолитът, най-внушителната скулптура, да бъде разположена симетрично спрямо намиращите се наоколо църкви, а от главния вход на парка да се открива гледка към църквата в Юраниенборг. Когато представител на градската управа му обяснил, че паркът няма как да се премести, Вигелан поискал да преместят църквите.
    Докато ѝ разказваше тази история, Рагнхил го гледаше съсредоточено. Каква сила и интелигентност излъчва тази жена, удиви се той. Обаянието ѝ го изплаши.
    — Замръзвам — потрепери тя, загърната в палтото си.
    — Искаш ли да се връщ…
    Преди да довърши, тя обгърна с длан тила му и доближи лицето си до неговото. Юн не бе виждал по-интересни очи от нейните. Светлосиви, почти тюркоазни, с извънредно бели склери, подчертаващи цвета на иначе съвсем бледата ѝ кожа. И Юн постъпи както винаги: прегърби се и се наведе. Езикът ѝ проникна в устата му, влажен и топъл, настойчив мускул, мистериозна анаконда, която обгърна неговия език с желание за надмощие. Ръката ѝ се озова върху панталона му с удивителна прецизност, а горещината проникна в кожата му през дебелия вълнен плат.
    — Ела — прошепна тя в ухото му и понечи да се покатери на оградата.
    Той заби поглед в земята. Зърна ивица от бялата ѝ кожа над чорапа и се отскубна.
    — Не мога.
    — Защо? — простена тя.
    — Дал съм обет. На Господ.
    Първо тя го погледна с недоумение. После обаче очите ѝ плувнаха във влага, заплака тихо, облегнала глава на гърдите му, и прошепна:
    — Не вярвах, че ще те намеря пак.
    Не разбра какво има предвид тя, но започна да гали косата ѝ. Ето така започна всичко. Винаги се срещаха в неговия апартамент и винаги по нейна инициатива. В началото тя направи няколко неубедителни опита да го накара да наруши обета си за целомъдрие. После обаче свикна и ѝ стигаше да лежи до него, да го милва и да се радва на неговите ласки. Понякога, по необясними за него причини, тя изпадаше в крайно отчаяние и го заклеваше да не я изоставя. Почти не разговаряха, но половото им въздържание сякаш още повече ги привързваше един към друг — или поне той имаше такова усещане. След като започна да излиза с Теа, престана да се вижда с Рагнхил. Не защото Юн нямаше желание, а защото Теа предложи всеки да има ключ за жилището на другия. Тя го възприемаше като доказателство за пълното доверие помежду им и той не намери какво да ѝ възрази.
    Юн се обърна в болничното легло и затвори очи. Искаше да сънува. Да заспи и да забрави. Ако изобщо му се удаде. Започна да се унася, когато изведнъж усети лек полъх в стаята. Инстинктивно отвори очи и се обърна. Под бледозелената светлина от табелата видя, че вратата е затворена. Вторачи се в сенките, притаи дъх и наостри уши.
* * *
    Мартине стоеше на прозореца в апартамента си на улица „Безгрижие“, който също потъна в мрак след прекъсването на електрозахранването. Въпреки тъмнината обаче видя колата на пътя. Приличаше на сааба на Рикард.
    Не се опита да я целуне, когато тя тръгна да излиза от автомобила му. Само я погледна с обичайния си кучешки поглед и каза, че той ще бъде новият изпълнителен директор. Получил разни сигнали. Положителни сигнали, които му предричали успех. В очите му се четеше странна упоритост. Нима тя не вярва в него?
    Отговори му, че от него несъмнено ще стане много успешен мениджър и посегна към дръжката на вратата, докато очакваше да я докосне. Той обаче не го направи. Мартине излезе.
    Въздъхна, извади си телефона и набра посочения номер.
    — Слушам.
    По телефона гласът на Хари Хуле звучеше съвсем различно. А може би промяната не се дължеше на телефона, а на факта, че си е вкъщи. Това вероятно бе домашният му глас.
    — Обажда се Мартине.
    — Здравейте.
    Не успя да разбере дали новината го зарадва.
    — Помолихте ме да се помъча да си спомня дали някой ми се е обадил и ме е попитал кой е дежурен в деня, когато убиха Роберт Карлсен.
    — И?
    — Мислих, мислих…
    — И?
    — Никой не ме е питал подобно нещо.
    Дълго мълчание.
    — Нима ми се обаждате, за да ми съобщите това? — попита той с дрезгав топъл глас, сякаш току-що става от сън.
    — Да. Лошо ли постъпих?
    — Не, не, разбира се. Благодарен съм ви за помощта.
    — Няма нищо.
    Тя затвори очи в очакване на гласа му:
    — Прибрахте ли се… благополучно?
    — Мм. Електричеството спря.
    — При мен също. Ще го пуснат.
    — Ами ако токът изобщо не дойде?
    — Какво искате да кажете?
    — Тогава сигурно ще настъпи пълен хаос.
    — Често ли мислите за такива неща?
    — Понякога. Инфраструктурата на нашата цивилизация е много по-уязвима, отколкото ни се иска да мислим. Вие какво смятате по въпроса?
    Хари помълча известно време.
    — Ами какво… — най-сетне подхвана той. — Според мен съществува постоянна опасност всички системи, на които разчитаме, изведнъж да откажат и да ни погълне нощ, където законите и правилата вече не могат да ни защитят, където властват студ и хищници и всеки трябва да се спасява поединично.
    — Представата ви за света — подхвана тя, след като той не се сети какво повече да каже — не е никак подходяща за приспиването на малко момиче. Хари, вие сте безнадежден антиутопист.
    — Нали съм полицай, то си е почти задължително. Лека нощ.
    Затвори, без да изчака отговора ѝ.


    Хари се сви под завивката и впери поглед в стената. Температурата в апартамента спадаше.
    Замисли се за небето. За Ондалснес. За дядо си, за майка си. За погребението ѝ. Как шепнеше вечерната молитва с нежния си кадифен глас. „Непоклатима крепост е нашият Бог“. Ала в безтегловния миг преди да потъне в сън, се сети за Мартине. Още чуваше гласа ѝ в главата си.
    Телевизорът в стаята се събуди със стон и зашумя. Осветлението в коридора се включи и през отворената врата на спалнята върху лицето на Хари падна светъл лъч. Но той вече спеше.
    Двайсет минути по-късно домашният му телефон звънна. Отвори очи и изруга. Замъкна се в антрето, треперещ от студ, и вдигна слушалката:
    — Слушам те. Не говори високо.
    — Хари?
    — Горе-долу да. Какво има, Халвуршен?
    — Случи се нещо.
    — Нещо или нещо сериозно?
    — Нещо сериозно.
    — Мамка му.

Петнайсета глава

Нощта срещу петък, 18 декември.
Покушението

    Саил зъзнеше на пътеката по течението на Акершелва. Мътните го взели този проклет албанец! Въпреки студа реката не беше замръзнала. Черните ѝ води допълнително сгъстяваха мрака под железния мост. Шестнайсетгодишният Саил дойде преди четири години от Сомалия заедно с майка си. На четиринайсет започна да продава хашиш, а от миналата година — и хероин. Ако Хукс пак му върже тенекия за пореден път, Саил се опасяваше, че ще зъзне цяла нощ, без да успее да пласира стоката си. Десет дози от по сто милиграма. Ако имаше навършени осемнайсет, спокойно можеше да слезе на „Плата“ и да ги продаде. Ченгетата там обаче закопчават малолетни дилъри. Затова те се навъртат по течението на реката — предимно младежи от Сомалия. Снабдяват или малолетни, или хора, които по някаква причина не желаят да се появяват на „Плата“. Скапаният Хукс, къде се губи! Саил се нуждаеше от тези пари, и то веднага!
    По пътеката се зададе мъж. Не беше Хукс: той още накуцваше, след като банда гангстери от пакистански и албански произход го пребиха заради разреден амфетамин. Сякаш има друг амфетамин, освен е примеси! Приближаващият се мъж не приличаше нито на полицейски информатор, нито на наркоман въпреки синьото яке, каквото носят мнозина безпризорни зависими скитници. Саил се огледа. Наоколо не се виждаха други хора освен тях двамата.
    Изчака мъжа да се приближи и изскочи от сянката под моста.
    — Доза от сто милиграма?
    Мъжът се усмихна, поклати глава и понечи да продължи. Саил обаче му препречи пътя. За възрастта си сомалиецът беше доста едър. Впрочем беше едър за мъж на всяка възраст. Освен това носеше нож, марка „Rambo First Blood“, с отделение за компас и въдица. Във военния магазин струва хиляда крони, но негов приятел му го продаде за триста.
    — Какво предпочиташ: да купиш или само да платиш? — попита Саил и вдигна заплашително ножа, чието набраздено острие проблесна под бледата светлина от уличния фенер.
    Чуждите езици определено не бяха сред силните страни на Саил.
    — Money.36
    Саил усети как гласът му стана писклив: обирите винаги го афектираха. Нямаше представа защо.
    — Now!37
    Чужденецът кимна и вдигна отбранително лявата си ръка. Спокойно бръкна в десния вътрешен джоб на якето. После светкавично я извади. Саил дори не успя да реагира. Прошепна единствено „мамка му“, когато разбра, че се взира право в дулото на пистолет. Прииска му се да побегне, но черното метално око сякаш го парализира.
    — Аз… — подхвана той.
    — Run.38 Now!
    И Саил хукна. Бяга, докато леденият влажен въздух, лъхащ от реката, започна да гори в дробовете му, а светлините от хотел „Плаза“ и от сградата на Централната поща — да подскачат пред очите му. Спря чак когато реката се сля с фиорда. Нямаше накъде повече да бяга. Озовал се в депото за контейнери на брега, Саил закрещя в изстъпление към загражденията, че някой ден ще избие всичките.
* * *
    Петнайсет минути след като Халвуршен събуди Хари по телефона, до тротоара на улица „Софие“ спря полицейска кола. Хари се качи на задната седалка до колегата си. Поздрави с едно смотолевено „добър вечер“ униформените служители на реда отпред.
    Шофьорът, едър мъж с непроницаемо лице на полицай, потегли спокойно.
    — Дай малко газ, де — подкани го другият — блед, пъпчив младеж.
    — Колко души сме? — Хари си погледна часовника.
    — Освен тази още две коли — отвърна Халвуршен.
    — Значи шестима плюс нас двамата. Не искам да пускате сирени и лампи. Ще се опитаме да свършим работата без излишен шум. Двамата с теб и още един въоръжен полицай ще извършим ареста, другите петимата само ще пазят евентуалните маршрути за бягство. Имаш ли пистолет?
    Халвуршен се потупа красноречиво по джоба на гърдите.
    — Чудесно, защото аз нямам.
    — Още ли не си уредил въпроса с разрешителното?
    Хари се наведе между предните седалки.
    — Кой от вас има желание да участва в залавянето на професионален убиец?
    — Аз! — веднага извика младият полицай.
    — Дадено — Хари се обърна към шофьора, който кимна в огледалото.
    След шест минути паркираха в подножието на улица „Хаймдал“ в Грьонлан. Намираха се пред входа, където Хари вече бе идвал по-рано тази вечер.
    — Да разбирам ли, че нашият човек от „Теленур“ е сигурен? — попита Хари.
    — Да — увери го Халвуршен. — По думите на Туршилдсен преди петдесет минути някой се е опитал да се свърже с хотел „Интернационал“ в Загреб от вътрешен номер в приюта на Армията на спасението.
    — Едва ли е случайно — Хари отвори вратата на колата. — Още повече, че става дума за територия на Армията. Отивам на кратко разузнаване.
    Хари се върна след минута. Шофьорът държеше картечен пистолет „МП-5“ в скута си. Според най-новите инструкции патрулите имаха право да носят такова оръжие заключено в багажника на автомобилите.
    — Да ти се намира нещо по-дискретно? — попита Хари.
    Мъжът поклати глава.
    — А ти? — обърна се Хари към Халвуршен.
    — Имам един малък сладък „Смит & Уесън“ 38.
    — Вземи моя — обади се младият полицай и разпалено обясни: — „Йерихон“ 941. Страшен е. Полицаите в Израел използват точно такъв пистолет, за да отнасят главите на арабските свине.
    — „Йерихон“? — изненада се Хари. Халвуршен веднага забеляза как се свиха очите му. — Нямам никакво намерение да те питам откъде си се сдобил с такова оръжие. Но смятам за свое задължение да те осведомя, че този пистолет сто процента е внесен в страната от контрабанда лига с тартор бившия ти колега Том Валер.
    Младият полицай се обърна. Сините му очи сякаш се надпреварваха с гнойните му пъпки да хвърлят гневни отблясъци:
    — Не съм забравил Том Валер. Едно ще ви кажа, старши инспекторе: повечето от нас го смятат за свестен човек.
    Хари преглътна и се загледа през прозореца.
    — Повечето от вас грешат — отбеляза Халвуршен.
    — Подай ми радиостанцията — нареди Хари.
    Раздаде бързо инструкции на останалите два автомобила. Обясни им къде иска да бъдат разположени, като използва кодирани имена на улици и сгради, за да попречи на редовната аудитория на полицейската радиостанция — криминални журналисти, бандити и любопитни граждани, които не пропускаха случай да подслушат честотата, и вероятно вече бяха разбрали, че се готви някаква акция — да узнае подробности и да идентифицира мястото на събитието.
    — Да започваме — подкани накрая Хари и се обърна към младия полицай: — Ти оставаш тук. Ще държиш постоянна връзка с Оперативната дежурна част. Ако възникне нещо непредвидено, ни повикай по уоки-токито на колегата ти. Ясно?
    Младият мъж сви рамене.
    Чак след третото позвъняване на вратата на приюта едно момче се домъкна да отвори. Само открехна вратата и ги погледна със сънливи очи.
    — Полиция — представи се Хари и бръкна в джоба си. — Да му се не види, май съм си забравил служебната карта вкъщи. Покажи му твоята, Халвуршен.
    — Споразумели сме се да не идвате тук. Нали знаете — напомни момчето.
    — Става дума за убийство, не за дрога.
    — А?
    Момчето ги зяпна с разширени от ужас очи, когато видя полицая с вдигнат картечен пистолет над рамото на Хари. Отвори вратата и се отмести, без дори да погледне служебната карта на Халвуршен.
    — Тук отсядал ли е мъж на име Христо Станкич? — попита Хари.
    Момчето поклати глава.
    — А чужденец палто от камилска вълна? — поинтересува се Халвуршен, докато Хари се шмугна зад гишето и отвори книгата с имената на гостите.
    — Единственият чужденец в приюта го доведоха тази вечер с автобуса за безплатна супа — заекна момчето. — Но не беше облечен с такова палто. Дойде само по сако. Рикард Нилсен му даде зимно яке от склада.
    — А да е звънил оттук? — извика Хари иззад гишето.
    — Да, от телефона в кабинета зад вас.
    — Кога?
    — Към единайсет и половина.
    — Съвпада с часа на обаждането до Загреб — тихо отбеляза Халвуршен.
    — Вътре ли е сега този човек? — попита Хари.
    — Не знам. Излезе и взе ключа, а аз заспах.
    — Имате ли ключ за всички стаи?
    Момчето кимна, откачи един ключ от връзката на колана си и го пусна в протегната ръка на Хари.
    — Стая?
    — Номер 26. Качете се по онези стълби, в дъното на коридора е.
    Още преди да изслуша обяснението му, Хари тръгна. Униформеният полицай го следваше плътно, хванал с две ръце картечния пистолет.
    — Стой в стаичката, докато всичко приключи! — посъветва Халвуршен момчето, докато вадеше револвера си; смигна му заговорнически и го потупа по рамото.


    Отключи входната врата. На рецепцията нямаше никого. Нормално. Нормално му се стори и присъствието на полицейски автомобил със служител вътре малко по-нататък по улицата: все пак току-що се увери, че в района гъмжи от криминални елементи.
    Качи се по стълбите, зави зад ъгъла на коридора и чу пращене: познаваше този звук от бункерите във Вуковар. Уоки-токи.
    Вдигна очи. В дъното на коридора пред вратата на стаята му стояха двама мъже в цивилно облекло и един в униформа, с картечен пистолет в ръка. Веднага позна единия от цивилните, който тъкмо натискаше дръжката. Униформеният полицай вдигна подвижната радиостанция и прошепна нещо в нея.
    Другите двама се обгърнаха към новодошлия. Нямаше възможност за отстъпление. Кимна им, спря пред стая 22 и поклати глава, сякаш за да покаже отчаянието си от увеличаващата се престъпност в квартала. Междувременно се престори, че усилено търси ключа из джобовете си. С периферното си зрение забеляза как полицаят от рецепцията на хотел „Скандия“ безшумно отвори вратата на стаята му и влезе, следван от другите двама. Щом се изгубиха от погледа му, той се върна по пътя, по който дойде. Слезе по стълбите на два скока. По навик бе забелязал къде се намират всички изходи от сградата още когато пристигна с белия автобус по-рано тази вечер. Поколеба се дали да не използва задната врата към градината. Стори му се твърде предвидим ход. Имаше голяма вероятност там да пази полицай. Най-големи изгледи за успех му предоставяше главният вход. Излезе и зави наляво. Така щеше да се озове точно пред полицейската кола, но поне вече знаеше, че там го очаква само един полицай. Успее ли да се измъкне от него, ще слезе до реката и ще се изгуби в мрака.
    — Мамка му, мамка му! — крещеше Хари, когато установиха, че стаята е празна.
    — Сигурно още не се е прибрал от разходката си — предположи Халвуршен.
    Заради внезапния звук двамата се обърнаха към шофьора. Всъщност говореше не той, а уоки-токито на гърдите му:
    — Виждам същия тип, който преди малко влезе в сградата. Току-що излезе пак. Идва към мен.
    Хари си пое въздух. Усети особен мирис на парфюм в стаята. Стори му се някак познат.
    — Той е. Успя да ни преметне — въздъхна той.
    — Той е! — съобщи шофьорът в микрофона и хукна след Хари, който веднага се втурна навън.
    — Супер, ще го пипна веднага — изпращя радиото. — Край.
    — Не! — извика Хари, докато хвърчеше по коридора. — Не се опитвай да го спреш! Изчакай ни!
    Шофьорът повтори заповедта в микрофона, но радиото само изсъска глухо в отговор.


    Видя как вратата на полицейската кола се отвори. На улицата слезе млад униформен полицай с пистолет в ръка.
    — Стой! — извика полицаят, застана разкрачен пред него и се прицели с оръжието.
    Неопитен е, веднага съобрази той. Деляха ги близо петдесет метра тъмна улица, а за разлика от младия обирджия под моста този униформен нямаше дори хладнокръвието да изчака жертвата си да се приближи на разстояние, което да не му позволява бягство. За втори път тази вечер извади своя „Лама минимакс“. Вместо да побегне, се затича право срещу полицейската кола.
    — Стой! — повтори униформеният.
    Петдесетте метра се стопиха до трийсет. После до двайсет.
    Вдигна пистолета и стреля.
    Повечето хора надценяват вероятността да улучат с пистолет на повече от десет метра. Но подценяват и психологическия ефект от звука на барутния пукот, съчетан с камшичния плясък на оловото, когато се забива в близък до мишената предмет. Когато куршумът прониза предното стъкло на автомобила, то побеля, а после се разпадна на парчета. Същото се случи и с полицая. Пребледня като платно, свлече се на колене, а пръстите му се вкопчиха конвулсивно във възтежкия „Йерихон“ 941.


    Хари и Халвуршен излязоха на улицата едновременно.
    — Ето го — посочи Халвуршен.
    Младият полицай, все още на колене, държеше пистолета насочен към небето. По-нататък обаче видяха в гръб синьото яке от коридора.
    — Бяга към Айка — предположи Халвуршен.
    Хари се обърна към притичалия шофьор.
    — Дай ми картечния пистолет.
    Полицаят се подчини.
    — Няма… — подхвана той, но Хари вече тичаше след беглеца.
    Зад себе си чуваше стъпките на Халвуршен, ала гумените подметки на кубинките осигуряваха на Хари по-добър отскок върху леда. Мъжът пред него натрупа голяма преднина: успя да завие зад ъгъла и хукна по улица „Вал“ покрай парка. Хари държеше здраво пистолета с една ръка и се мъчеше да диша, докато бягаше бързо и постепенно скъсяваше дистанцията. Забави темпото и с наближаването на ъгъла подготви пистолета за стрелба. Стараейки се да прогони всички мисли от главата си, внимателно подаде глава и погледна надясно.
    Там не го причакваше никой.
    По улицата не се виждаше жива душа.
    Мъж със съобразителността на Станкич не би проявил неблагоразумието да се втурне в някой двор — същински капан. Хари се вторачи в парка, където големите бели снежни площи отразяваха светлините от околните сгради. Там сякаш нещо мърдаше? Само на шейсет-седемдесет метра от него човешка фигура се придвижваше бавно през снега. Синьо яке. Хари пресече улицата, засили се, прелетя над снежната пряспа, приземи се и потъна до кръста в сняг.
    — Мамка му!
    Изпусна картечния пистолет. Човекът пред него се обърна, а после продължи да си пробива път напред. Хари търсеше опипом пистолета, докато гледаше как Станкич трескаво се бори с мекия сняг, който лесно се поддаваше на натиск, но и усложняваше всякакво придвижване. Пръстите на Хари напипаха нещо твърдо. Ето го! Извади пистолета и се спусна напред. Измъкна единия си крак от пряспата, направи голяма крачка, наведе горната част на тялото си напред, после измъкна и другия си крак от снега. След като измина двайсет метра, млечната киселина гореше в бедрата му, но Хари успя да скъси разстоянието. Станкич тъкмо излизаше от снежното блато на пътеката. Хари стисна зъби и увеличи темпото. По негова преценка помежду им оставаха около петнайсет метра. Намираше се достатъчно близо, за да го улучи. Просна се по корем в снега и зае позиция за стрелба. Издуха снега, наслоил се по мерника, махна предпазителя, приведе оръжието в режим единична стрелба и изчака мъжът да стигне до светлия конус под фенера на пътеката.
    — Police!39 — извика Хари и осъзна колко комично звучи следващата му дума чак след като я произнесе: — Freeze!40
    Мъжът пред него продължи да си пробива път напред. Пръстът на Хари натисна леко спусъка.
    — Спри или ще стрелям.
    На Станкич му оставаха само още пет метра, за да стъпи на пътеката.
    — Прицелил съм се в главата ти — извика Хари. — Няма начин да пропусна.
    Станкич се наведе напред, хвана се за фенера с две ръце и излезе от снега. Хари видя синьото яке над мушката. Притаи дъх и се концентрира върху техническото изпълнение на задачата: нали така го бяха учили да преодолява импулса в средния мозък, който, следвайки логиката на еволюцията, ти забранява да убиваш себеподобни. Постара се да натисне плавно спусъка, а не да го дръпне рязко. Хари почувства как бойната пружина реагира на натиска. Чу се щракване на метал, но не усети откат по рамото. Засечка? Стреля втори път. Отново щракване.
    Мъжът стана, от дрехите му се посипа сняг. Тръгна по пътеката с тежки мудни крачки. Обърна се и погледна Хари. Полицаят застина. Станкич също замръзна с отпуснати отстрани ръце. Прилича на сомнамбул, помисли си Хари. Станкич вдигна ръка. Хари видя пистолета. Осъзнаваше колко е безпомощен в снега. Ръката на Станкич продължи към челото и описа подигравателен жест за отдаване на почест. После се обърна и хукна по пътеката.
    Хари затвори очи. Сърцето му удряше бясно под ребрата.
    Когато най-сетне стигна до пътеката, Станкич отдавна се бе изгубил в мрака. Хари откачи пълнителя на картечния пистолет. Очакванията му се потвърдиха. В прилив на силен гняв той запрати оръжието настрани. То се издигна като грозна черна птица пред фасадата на хотел „Плаза“, а после се приземи с мек плясък в тъмна локва.
    Халвуршен намери Хари в снега с цигара в уста.
    Младият полицай се подпря на колегата си задъхан, с разтреперани от тичане колене.
    — Майко мила, как бързо бягаш — изпухтя той. — Офейка ли?
    — Дим да го няма. Да се връщаме, хайде.
    — Къде е пистолетът?
    — За него ли питаш?
    Един поглед бе достатъчен на Халвуршен, за да не го разпитва повече.
* * *
    Пред приюта стояха две полицейски коли с включени сини лампи. Пред входа на сградата, явно заключен, зъзнеха двайсетина души с дълги обективи, подаващи се на гърдите им изпод връхните дрехи. От улица „Хаймдал“ се зададоха Хари и Халвуршен, който проведе кратък разговор по телефона.
    — Защо винаги, когато ги видя струпани на едно място, ми напомнят на опашка за порнофилм? — въздъхна Хари.
    — Пак ли тези журналисти! Как са разбрали, че е станало точно тук?
    — Попитай новобранеца, отговорен за радиовръзката. На бас, че той ни е издал. Какво казаха от оперативната дежурна част?
    — Обещаха незабавно да сигнализират на всички налични патрули да се отправят към реката. А Дирекцията за защита на населението ще изпрати дванайсетина пешаци. Как виждаш положението?
    — Станкич е много хитър. Няма да го хванат. Повикай Беате.
    Един от журналистите го забеляза и ги пресрещна.
    — Е, какво става, Хари?
    — Късно си станал, а, Йендем?
    — Какво се е случило?
    — Нищо особено.
    — Нима? Виждам, че някой е стрелял в предното стъкло на полицейски автомобил.
    — Кой ти каза? Може просто да е било строшено — отвърна Хари, а журналистът продължи да го следва по петите.
    — Полицаят потвърди, че са стреляли по него.
    — Значи ще се наложи да си поговоря с него. Извинете, господа!
    Тълпата се отдръпна неохотно и го пропусна да мине. Хари почука на входната врата, преследван от блясъка на светкавици и щракане на фотоапарати.
    — Случилото се свързано ли е с убийството на площад „Егер“? — извика един от журналистите. — Да не би да са замесени хора от Армията на спасението?
    Някой отвори предпазливо вратата: шофьорът на полицейската кола, с която Хари и Халвуршен пристигнаха в приюта. Отмести се и пусна двамата си колеги. Минаха покрай рецепцията, където младият полицай, преживял огромен шок след стрелбата на Станкич, се взираше с празен поглед пред себе си, докато негов колега, приклекнал до него, се опитваше да го успокои.
    На втория етаж вратата към стая 26 все още зееше отворена.
    — Постарайте се да не пипате нищо — обърна се Хари към шофьора. — Госпожица Льон ще иска да провери за пръстови отпечатъци и ДНК.
    Огледаха стаята, отвориха шкафа и надникнаха под леглото.
    — Виж ти! — удиви се Халвуршен. — Не е оставил никакви вещи. Този тип няма ли друг багаж освен дрехите на гърба си!
    — Все трябва да е носел я куфар, я някакъв калъф, в който да е внесъл оръжието в страната — съобрази Хари. — Не е изключено и да го е захвърлил някъде, разбира се. Или да го е оставил за съхранение.
    — В Осло не останаха много места, където се предлага съхранение на багаж срещу заплащане,
    — Мисли.
    — Добре: може да е оставил куфара си в хотелски сейф или в сейфовете на Централната гара.
    — Продължавай в същия дух.
    — А именно?
    — Станкич е навън и има багаж на съхранение.
    — Сега куфарът му трябва. Ще се обадя в оперативната дежурна част и ще поискам да изпратят някого в хотел „Скандия“, на гарата и в… кой беше другият хотел, където Станкич фигурираше в списъка с гости?
    — „Радисън“ на площад „Холберг“.
    — Благодаря.
    Хари се обърна към шофьора и го попита ще му прави ли компания навън. Излязоха през задната врата. В заснежената градинка някакъв старец пушеше и гледаше мръсножълтото небе. Изобщо не им обърна внимание.
    — Как е колегата ти? — попита Хари, запали цигара и поднесе пламъка на шофьора.
    — Ще се оправи. Съжалявам за журналистите.
    — Вината не е твоя.
    — Напротив. Когато се обади по радиостанцията, за да съобщи, че Станкич е излязъл от сградата, колегата ми каза „приюта“. Трябваше да го подкова по-сериозно.
    — Трябваше да внимаваш и за други неща.
    Шофьорът погледна Хари. Примига два пъти.
    — Съжалявам. Опитах се да те предупредя, но ти веднага хукна след заподозрения.
    — Добре. Но защо?
    Запаленият връх на цигарата припламна предупредително, когато шофьорът дръпна жадно от другия ѝ край.
    — Повечето престъпници се предават още щом видят картечен пистолет — отбеляза той.
    — Попитах те друго.
    Лицевите мускули на шофьора се стегнаха, но постепенно пак се отпуснаха.
    — Стара история.
    — Мм — Хари го погледна. — Всички си имам разни стари истории. Но това не ни дава право да рискуваме живота на наши колеги, като слагаме празен пълнител в оръжието си.
    — Абсолютно си прав — мъжът пусна изпушената наполовина цигара в снега и тя потъна със съскане. Пое си дъх: — Няма да ти създам проблеми, Хуле. Ще потвърдя информацията в рапорта ти.
    Хари премести тежестта върху другия си крак. Огледа цигарата си. Другият полицай изглеждаше около петдесетгодишен. Малцина на неговата възраст обикалят с патрулна кола.
    — А тази стара история… искам ли да я чуя?
    — Вече я знаеш.
    — Мм. Младо момче?
    — На двайсет и две, не беше криминално проявен.
    — Смъртен изход?
    — Парализиран от гърдите надолу. Улучих го в корема, но куршумът минал и през гръбнака.
    Старецът до тях започна да кашля. Хари му хвърли кос поглед. Непознатият стискаше угарката от цигарата между две кибритени клечки.
    На рецепцията младият полицай продължаваше да се взира в нищото. Хари кимна на загрижения колега до него да ги остави насаме и приклекна.
    — Кризисните психиатрични интервенции не помагат — обърна се Хари към бледия млад мъж. — Трябва да се справиш сам.
    — А?
    — Страхуваш се, защото си мислиш, че ако онзи бе стрелял малко по-точно, щеше да те убие. Чуй ме добре. Не си се разминал на косъм от смъртта. Изобщо не се е целил в теб, искал е да улучи колата.
    — А? — повтори младият с равен глас.
    — Този тип е професионалист. Знае отлично, че убие ли полицай, няма да му се размине. Стрелял е само за да те изплаши.
    — Откъде знаеш…
    — Важното е непрекъснато да си повтарям наум, че не се е целил в теб. Така ще си възвърнеш спокойствието и съня. Откажи терапия при психолог, защото други хора се нуждаят много повече от професионалната му помощ.
    Хари стана и коленете му изпращяха.
    — И не забравяй, че хората с по-висок пост от теб по принцип са по-умни. Следващия път изпълнявай каквото ти наредят, ясно?
* * *
    Сърцето му биеше като на подгонено диво животно. Вятърът разлюля лампите, окачени на тънки метални жици над пътя. Сенките по тротоара заиграха насам-натам. Искаше му се да прави по-големи крачки, но гладкият лед го принуждаваше да внимава.
    Явно обаждането му до Загреб от приюта го бе издало и бе довело полицията там. Всичко стана за секунди. Налагаше се напълно да изключи варианта да се свърже с нея. Чу автомобил зад гърба си. С усилие на волята устоя на изкушението да се обърне. Наостри уши. Шофьорът не намали. Подмина го. Лъхна го въздушна струя. Усети как по малката оголена част от тила му се посипа фин снежец. Полицаят видя синьото яке. Вече не е невидим. Поколеба се дали да не го изхвърли някъде, но мъж по риза посред зима не само би изглеждал още по-подозрително, а и би замръзнал от студ. Погледна си часовника. До разбуждането на града оставаха още много часове. Предстоеше му дълго време да броди навън, докато отворят първите кафенета и магазини. А се налагаше незабавно да се стопли някъде. Да си намери удобно скривалище, да се спотаи там и да си отдъхне до зазоряване.
    Озова се пред мръсножълта фасада, изпъстрена с графити. Един от надписите привлече вниманието му: „Западния бряг“. Малко по-нагоре по улицата забеляза прегърбен мъж. Отдалеч остана с впечатлението, че човекът е облегнал глава на вратата пред себе си. Приближи се към непознатия. Всъщност мъжът натискаше копчето на звънеца.
    Спря и зачака. Вероятно това щеше да се окаже неговото спасение.
    По уредбата се чу глас. Прегърбеният се поизправи, олюля се и изрева гневно в отговор. Зачервената му кожа с напукани заради алкохола капиляри висеше отпусната от лицето му като на куче от породата шар пей. Изведнъж мъжът млъкна и ехото от виковете му се изгуби между сградите в притихналия град. Чу се бръмчене от електронен механизъм. С усилие мъжът направи крачка напред, без да падне, бутна вратата и влезе вътре.
    След него тя започна да се затваря и спотаилият се мъж в синьо яке реагира със светкавична бързина. И това му изигра лоша шега. Подметките му се хлъзнаха по леда, но в последния момент той успя да посрещне ледената повърхност с длани, преди цялото му тяло да се приземи върху тротоара. Изправи се — вратата щеше да се хлопне всеки момент — втурна се напред, протегна крак и усети как тежестта на вратата притисна горната част на ходилото му. Вмъкна се вътре, спря и се ослуша. Чу се тътрузене на крака. Стъпките спряха, после мъжът продължи да се влачи. Почука на някаква врата. Отвориха му. Жена започна да крещи на този странен напевен език, норвежкия. После внезапно всичко утихна, все едно ѝ прерязаха гърлото. Няколко секунди по-късно се чу тих звук, напомнящ хленч. Така хленчат децата, когато се успокоят след преживян шок. Вратата се затръшна и пак настъпи тишина.
    Той пусна външната врата. Тя също се затвори. В отпадъците под стълбището намери няколко вестника. Във Вуковар натъпкваха обувките си с вестници: те изсмукват влагата и пазят от студа. От устата му още излизаше пара, но засега беше спасен.
* * *
    Застанал в кабинета зад рецепцията в приюта, Хари чакаше отговор, притиснал слушалката до ухото си, докато се мъчеше да си представи апартамента, където звъни телефонът. Представи си огледало, отрупано със снимки. На усмихнати хора, които празнуват или се намират на екскурзия в чужбина. Повечето снимки са на приятелки. Жилище със скромно обзавеждане, но и с уютна атмосфера. Мъдрости, залепени на вратата на хладилника. Плакат на Че Гевара в тоалетната. Дали все още е на мода?
    — Да, моля? — обади се сънлив глас.
    — Аз съм.
    — Татко?
    Татко? Хари си пое дъх и усети как по лицето му плъзва червенина.
    — Не, полицай Хуле.
    — О, да — засмя се тихо тя с глас, едновременно висок и плътен.
    — Извинете, че ви събуждам, но…
    — Няма нищо.
    Настъпи една от онези неловки паузи, които Хари първоначално си постави за цел да избегне.
    — Намирам се в приюта — обясни Хари. — Опитахме се да задържим заподозряно лице. Според момчето на рецепцията двамата с Рикард Нилсен сте го довели тук по-рано тази вечер.
    — Онзи клетник без връхна дреха?
    — Да.
    — В какво се е провинил?
    — Подозираме го в убийството на Роберт Карлсен.
    — Мили боже! — възкликна тя.
    — Ако не възразявате, ще изпратя наш служител да ви разпита. Докато го чакате, моля ви, опитайте се да си спомните какво точно ви каза.
    — Добре. Не може ли да дойд…
    Тя млъкна.
    — Ало?
    — Онзи човек не каза нищо — обади се тя. — Като повечето бежанци от размирни райони. Разпознават се по начина, по който се движат. Приличат на сомнамбули, все едно функционират на автопилот и са вече мъртви.
    — Мм. А Рикард разговаря ли с него?
    — Не съм сигурна. Искате ли да ви продиктувам номера на Рикард?
    — Да, ако обичате.
    Тя се отдалечи от слушалката. Имаше право. Хари се сети как Станкич стана от снега, а от отпуснатите му ръце и безстрастното му лице се посипаха снежинки. Така изглеждат и зомбитата, излезли от гробовете във филма „Нощта на живите мъртъвци“.
    Хари чу как някой се изкашля и се обърна. На вратата пред кабинета стояха Гюнар Хаген и Давид Екхоф.
    — Пречим ли? — попита началникът.
    — Влезте — кимна Хари.
    Двамата мъже седнаха срещу него.
    — Ще те помолим за кратък доклад по случая — подхвана Хаген.
    Преди Хари да попита защо шефът използва множествено число, Мартине се обади в слушалката и му продиктува номера. Хари го записа.
    — Благодаря. Лека нощ.
    — Питам се… — подхвана тя.
    — Трябва да затварям.
    — Добре. Лека нощ.
    Хари остави слушалката.
    — Дойдохме възможно най-бързо — обади се бащата на Мартине. — Направо потресаващо. Какво точно се е случило?
    Хари погледна Хаген.
    — Разкажи ни — подкани го началникът.
    Хари описа накратко неуспешния опит за залавянето на заподозрения, изстрела срещу колата и гонитбата в парка.
    — Щом почти си го настигнал с картечен пистолет в ръка, защо просто не стреля? — изненада се Хаген.
    Хари си прочисти гърлото и погледна Екхоф.
    — Е, как ще обясниш постъпката си? — попита началникът с първите признаци на раздразнение в гласа.
    — Тъмнината ми попречи.
    Хаген изгледа продължително старши инспектора и попита:
    — Значи Станкич се е намирал навън, когато сте влезли в стаята му? Някакви идеи какво прави наемен убиец на минус двайсет градуса посред нощ по улиците на Осло?
    Началникът понижи глас:
    — Разчитам, че контролираш денонощната охрана на Юн Карлсен, Хуле.
    — На Юн ли? — учуди се Екхоф. — Но нали е в болница?
    — Поставил съм охрана пред стаята му — обясни Хари, като се надяваше колебливият му глас да внушава доверие. — Тъкмо се канех да се обадя на колегата и да провери дали всичко е наред.
* * *
    Между голите стени на неврохирургията в болницата в Юлевол отекнаха началните акорди от парчето „London Calling“41 на група „Клаш“. Мъж със слегната коса, облечен в халат, се разхождаше със система в коридора. Болният хвърли възмутен поглед към полицая, който в разрез със забраната да се използват мобилни телефони отговори на повикването:
    — Странден.
    — Обажда се Хуле. Нещо ново?
    — Не. Из коридора се разхожда някакъв пациент, който не може да заспи. Гледа малко странно, но иначе ми се струва безобиден.
    Мъжът със системата продължи да се влачи запъхтян по коридора.
    — Да е ставало нещо по-рано тази вечер?
    — Да, „Тотнъм“ отупа „Арсенал“ на „Уайт Харт Лейн“. Освен това спряха тока.
    — А нашият човек?
    — Не е гъкнал.
    — Провери ли дали е добре?
    — Като изключим хемороидите, нищо му няма.
    Странден наостри уши. Мълчанието изведнъж му се стори зловещо.
    — Само се пошегувах. Веднага ще вляза да проверя. Не затваряй.
    Вътре се носеше сладникав мирис. На бонбони, предположи полицаят. Светлината от коридора близна болничната стая и изчезна, когато вратата бавно се хлопна зад гърба му. Все пак различи глава върху бялата възглавница. Приближи се. Тишина. Пълна тишина. Усети липсата на най-обичайния звук в стаята с жив човек.
    — Карлсен?
    Никаква реакция.
    Странден се изкашля и повтори малко по-високо:
    — Карлсен.
    Гласът на Хари се чу от телефона съвсем ясно:
    — Какво става там?
    Странден доближи слушалката до ухото си:
    — Спи като бебе.
    — Сигурен ли си?
    Странден погледна лицето върху възглавницата и разбра, че именно това го бе разтревожило: Карлсен спеше като бебе. Възрастните хора обикновено издават повече звуци по време на сън. Надвеси се над лицето, за да провери дали диша.
    — Ало! — викаше Хари от слушалката. — Ало!

Шестнайсета глава

Петък, 18 декември.
Беглец

    Слънцето го топли с лъчите си, а дългите стръкове трева върху пясъчните дюни се поклащат и кимат доволно под полъха на лекия ветрец. Явно току-що се е изкъпал, защото хавлията под него в мокра.
    — Виж — посочва майка му.
    Той заслонява очите си с ръка и устремява поглед над проблясващата изумително синя повърхност на Адриатическо море. Във водата гази мъж с широка усмивка. Баща му. Зад него се задава Бобо. После и Джорджи. До него плува малко куче с вирната опашка. Докато ги гледа, от морето започват да излизат все повече хора. Някои от тях познава. Например бащата на Джорджи. Други просто е виждал някъде. Лице, подаващо се от открехнатата врата на парижки апартамент. Чертите на хората се размиват до неузнаваемост. Лицата им приличат на гротескни маски, които му се хилят подигравателно. Слънцето се изгубва зад облаците и температурата рязко пада. Маските започват да крещят.
    Събуди се от смъдяща болка в хълбока и отвори очи. Намираше се в Осло. На пода под стълбището във вход на жилищна сграда. Над него се бе надвесил някакъв човек. Викаше. Една дума от бурния словесен поток на непознатия звучеше почти като на сърбохърватски: наркоман.
    Оказа се мъж в късо кожено яке. Отдръпна се крачка назад и вдигна крак. Ритна го в хълбока, където и без това вече усещаше болка. Легналият на пода простена и се обърна на другата страна. Зад мъжа с коженото яке се появи друг. Стиснал носа си с два пръста, той се смееше. Коженото яке посочи към входната врата.
    Погледна ги. Опипа джоба на якето си: пистолетът още беше вътре. В пълнителя останаха два патрона. Но ако заплаши тези двамата с оръжие, рискува да го издадат на полицията.
    Коженото яке избърбори нещо ядосано и замахна с ръка.
    Мъжът на пода закри глава с ръка и се изправи. Другият, дето си стискаше носа, отвори вратата с ехидна усмивка и го ритна по задника, за да излезе по-бързо навън.
    Зад него вратата щракна. Чу как двамата се качиха по стълбите. Погледна си часовника. Четири през нощта. Все същият непрогледен мрак и вкочаняващ студ. Опипа гърба на якето си. Цялото беше мокро. Крачолите на панталона му — също. Вонеше на урина. Да не би да се е изпуснал? Не, сигурно без да забележи, е легнал в локва замръзнала пикоч във входа. После топлината от тялото му я е размразила.
    Мушна ръце в джобовете си и започна да подтичва по улицата. Вече изобщо нехаеше за автомобилите, които го подминават.
* * *
    Пациентът промърмори „благодаря“ под носа си. Доктор Матиас Люн-Хелгесен затвори след него вратата на кабинета си и се отпусна тежко върху стола. Погледна часовника с прозявка. 06:00. Оставаше един час, докато застъпи сутрешната смяна. После ще се прибере. Ще поспи няколко часа и ще отиде при Ракел. Тя ще го чака под завивките в голямата дървена къща в квартал Холменколен. Лекарят още не бе успял да улучи правилния подход към малкия, но не се съмняваше, че ще се справи. Матиас Люн-Хелгесен винаги постигаше целите си. Освен това Олег не го мразеше, просто се бе привързал силно към бившия приятел на майка си. Полицая. Странно как детето с присъщата за възрастта му доверчивост бе възприело този алкохолизиран и психически неустойчив мъж за свой баща и образец в живота.
    Отдавна възнамеряваше да поговори с Ракел за контактите на Олег с полицая, но все го отлагаше. Подхванеше ли темата, щеше да се превърне в жалък глупак в очите ѝ. А вероятно дори да я подтикне към размисъл той ли е мъжът на живота ѝ. А той искаше да бъде нейната сбъдната мечта. Беше готов на всичко само и само да я задържи. А за да разбере кой е този полицай, трябваше да попита Ракел. И той го направи. Попита я каква е историята с този Хари. Ракел отвърна, че във връзката им нямало нищо особено. Просто навремето го обичала. Ако не се бе изразила точно така, Матиас едва ли би се сетил, че Ракел никога не му е казвала тази дума.
    Доктор Люн-Хелгесен тръсна глава, за да прогони безсмислените притеснения, провери на компютъра името на следващия си пациент и излезе в малкото преддверие, където медицинската сестра приемаше пациентите, преди той да ги покани в кабинета. Понеже там нямаше никого, лекарят излезе в чакалнята.
    Петима души го гледаха умолително да ги приеме възможно по-скоро. Изключение правеше само мъж, седнал в ъгъла. Спеше с отворена уста, опрял глава о стената. Синьото яке и острата миризма на престояла урина, която лъхаше на талази, бяха сигурни признаци, за пациент с наркозависимост. Също толкова сигурно беше, че този тип ще се оплаква от болки и ще поиска рецепта за обезболяващи.
    Матиас се приближи до него. Сбърчи погнусено нос. Разтърси го и бързо се отдръпна, защото знаеше от опит, че голяма част от зависимите имат изграден механизъм за отреагиране, придобит след дългогодишен горчив опит с улични бандити, които им отмъкват дрогата и парите: когато някой ги побутне, те замахват да го ударят с юмрук или да го пронижат с нож.
    Мъжът отвори очи и погледна Матиас с изненадващо адекватен вид.
    — Какви оплаквания имате? — попита лекарят.
    По принцип той задаваше подобен въпрос на пациента, когато двамата останат насаме, но на Матиас, капнал от умора, му бе дошло до гуша наркомани и пияници да му крадат от времето, което би могъл да посвети на другите си пациенти.
    Мъжът се загърна в якето си, без да отговори.
    — Ехо! Кажете ми защо сте тук.
    Мъжът поклати глава и посочи един от хората в чакалнята, сякаш за да обясни, че не е негов ред.
    — Това не е приют. Не можете да спите тук. Напуснете чакалнята веднага.
    — Leave — настоя Матиас. — Or I’ll call the police.43
    Матиас установи с изненада, че едва се сдържа да не издърпа смърдящия наркоман от стола. Останалите пациенти се обърнаха към тях.
    Мъжът кимна и стана бавно. Матиас изчака стъклената врата да се затвори.
    — Браво на вас! Такива хора не бива да се допускат в лечебните заведения — обади се глас зад гърба му.
    Матиас кимна, но мислите му витаеха другаде. Може би не ѝ повтаряше „обичам те“ достатъчно често. Сигурно причината се крие точно там.
* * *
    В седем и половина пред стая 19 в отделението по неврохирургия все още цареше мрак. Полицай Странден се взираше в празното, застлано с нови чаршафи легло, където досега бе лежал Юн Карлсен. Само след няколко часа нов пациент щеше да заеме неговото място. Доста смущаваща мисъл. Сега обаче Странден искаше само едно: да си легне и да се наспи. Прозина се и провери дали не е оставил нещо върху нощното шкафче, взе вестника от стола и пое към вратата.
    На вратата се появи мъж. Старши инспектор Хуле.
    — Къде е той?
    — Отведоха го — отвърна Странден. — Преди четвърт час дойдоха да го изпишат.
    — И кой е разпоредил да го изпишат?
    — Главният лекар. Вече не го искаха в отделението.
    — Интересува ме кой го е отвел. И къде.
    — Новият шеф в Отдела за борба с насилието се обади и задействаха процедурата.
    — Хаген? Лично ли е дал заповед?
    — Да. Закараха Юн Карлсен в апартамента на брат му.
    Хуле поклати глава и си тръгна.
* * *
    На изток се развиделяваше. Хари пое по стълбището в червено-кафявата тухлена сграда на „Йорбиц“ — осеяна с дупки асфалтова уличка между булевард „Ширкевайен“ и „Фагерборг“. Спря на втория етаж, както му обясниха по домофона. Върху бледосинята пластмасова табелка в горната част на открехнатата врата бе написано с бели релефни букви името Роберт Карлсен.
    Влезе и се огледа. Бъркотията в малкия едностаен апартамент за пореден път потвърждаваше впечатлението от работното му място. Не беше изключено, разбира се, Ли и Ли да са допринесли за безпорядъка, докато са търсили писма и други документи в помощ на разследването. Цветна литография на Исус красеше едната стена. Заменяш трънения венец с барета и ето ти Че Гевара, помисли си Хари.
    — Значи Гюнар Хаген е постановил да се настаните тук? — попита Хари Юн, седнал с гръб към него на бюрото до прозореца.
    — Да — Юн се обърна. — Понеже убиецът знае адреса ми, Хаген сметна, че тук е по-безопасно.
    — Мм — Хари се огледа. — Как спахте?
    — Не много добре — усмихна се смутено Юн Карлсен. — Цяла нощ ми се причуваха разни звуци. Когато най-сетне успях да заспя, Странден, моят охранител, влезе в стаята и ми изкара ангелите.
    Хари премести купчина комикси от един стол и седна.
    — Разбирам, че сте изплашен, Юн. Имате ли някакви предположения кой би искал да ви отнеме живота?
    — Вчера цял ден мислих по въпроса — въздъхна Юн. — Ще ви отговоря пак същото: наистина нямам представа.
    — Някога били ли сте в Загреб? — попита Хари. — Или в Хърватия?
    Юн поклати глава.
    — Най-далечното ми пътуване извън страната е до Швеция и Дания. Ходих там като дете.
    — Познавате ли хървати?
    — Само хърватските бежанци, които подслоняваме.
    — Мм. Полицаите обясниха ли ви защо ви настаняват точно тук?
    Юн вдигна рамене.
    — Казах им, че имам ключ за апартамента на брат ми, а и нали тук вече не живее никой…
    Хари прокара ръка по лицето си.
    — На бюрото имаше компютър — отбеляза Юн.
    — Иззехме го за анализ.
    Хари стана от стола.
    — Нима вече тръгвате?
    — Налага се да замина спешно за Берген.
    — Разбирам — кимна Юн с празен поглед, насочен в нищото.
    На Хари му се прииска да сложи окуражително ръка върху отпуснатите тесни рамене на младия мъж.


    Влакът за летището закъсня. За трети пореден път. „Заради неочаквана повреда“, гласеше лаконичното незадоволително съобщение по високоговорителите. Йойстайн Айкелан, таксиметров шофьор и единствен приятел на Хари от детските години, веднъж му обясни, че устройството на електродвигателя е съвсем елементарно и дори малката му сестра би се справила с него. Ако обаче за един ден техническите щабове на Скандинавските аеролинии и на Норвежките държавни железници си сменят местата, влаковете ще се движат по разписание, а самолетите ще катастрофират. Хари предпочиташе статуквото да не се променя.
    След като излязоха от тунела преди Лилестрьом, се обади на директния телефон на Гюнар Хаген.
    — Хуле съм.
    — Разбрах.
    — Дадох нареждане Юн Карлсен да се намира под денонощна охрана, а не да бъде преместен от болницата в Юлевол.
    — Второто го решава медицинският екип, а първото — аз.
    Хари преброи три къщи по побелелите поля и чак тогава отговори:
    — Вие ми възложихте да ръководя това разследване, Хаген.
    — Разследването — да, но не и бюджета, предвиден за извънредно работно време. Би трябвало да знаеш, че средствата отдавна са изчерпани.
    — Юн Карлсен е изплашен до смърт. А вие го настанявате в апартамента на брат му — предната жертва на убиеца, за да спестите няколко хилядарки на ден за хотелска стая.
    По уредбата съобщиха следващата спирка.
    — Лилестрьом — изненада се Хаген. — Хуле, да не пътуваш във високоскоростния влак за летището?
    Хари изруга наум.
    — Ще отскоча за малко до Берген.
    — В работно време?
    Хари едва успя да преглътне.
    — Връщам се следобед.
    — Човече, полудя ли? В момента всички ни гледат под лупа! Журналистите…
    — Наближаваме тунел — прекъсна го Хари и затвори.
* * *
    Полека-лека Рагнхил Гилстрюп се разбуди от сънищата си. Стаята тънеше в сумрак. Разбра, че е сутрин, но не ѝ стана ясно откъде идва звукът. Приличаше на звук от голям механичен часовник. В спалнята им нямаше часовник. Обърна се на другата страна и подскочи от уплаха. В полумрака видя голяма фигура, застанала неподвижно до краката ѝ. Мъжът я гледаше.
    — Добро утро, скъпа.
    — Мадс! Стресна ме.
    — Ами?
    Отворената врата на банята и капките вода, които падаха върху паркета с равномерния звук на тиктакащ часовник, ѝ подсказаха, че току-що си е взел душ.
    — От много време ли стоиш при мен? — тя придърпа нагоре завивката.
    — Защо питаш?
    Сви рамене, но остана изненадана, че ѝ отговаря с въпрос: весело, почти заядливо, с лека усмивка. Обикновено Мадс не се държеше така.
    Протегна се и се прозина. Сама усети колко неестествено го направи.
    — Кога се прибра снощи? — попита тя. — Не те усетих.
    — Да, защото спеше като ангел.
    Пак същата усмивка. Погледна го по-внимателно. През последните месеци се промени доста. Мадс поначало си беше елегантен, но от известно време изглеждаше още по-атлетичен и силен. А и стойката му не беше същата: вече не ходеше прегърбен. Рагнхил не изключваше вероятността съпругът ѝ да си е намерил любовница, но това не я тревожеше особено. Или поне така си мислеше тя.
    — Къде ходи снощи? — попита тя.
    — Вечерях с Юн Петер Сисенер.
    — Борсовия посредник?
    — Да. Според него има изгледи пазарът да се съживи и цените на недвижимите имоти да скочат.
    — Нали задължението да обсъждам ситуацията с него е мое?
    — Да, но аз обичам да съм в течение.
    — Нима аз не ти предоставям достатъчно информация, скъпи?
    Изгледа я продължително. За първи път, откакто се познаваха, Рагнхил усети как кръвта нахлува в лицето ѝ.
    — Изобщо не се съмнявам, че ме осведомяваш за най-важните неща, съкровище.
    Той влезе в банята. Рагнхил чу как пусна крана.
    — Разгледах няколко интересни проекта за жилищни сгради — извика тя, колкото да каже нещо и да сложи край на неловкото мълчание, настъпило след последната му реплика.
    — Аз също — извика в отговор Мадс. — Вчера се отбих да видя една сграда на улица „Гьотеборг“. Знаеш я, собственик е Армията на спасението.
    Тя се вцепени. Жилището на Юн.
    — Стори ми се много хубава. Пред един от апартаментите беше опъната полицейска лента. От съседи разбрах, че имало стрелба. Представяш ли си?
    — Ужас — извика тя. — Но защо полицейска лента?
    — Такава е рутинната процедура. Полицаите отцепват апартамента, извършват оглед и изземват пръстови отпечатъци и следи от ДНК, за да разберат кой е влизал вътре. Може Армията на спасението да намали цената, щом в сградата е станала престрелка. Ти как мислиш?
    — Нали ти казах: не искат да продават.
    — Не искаха преди инцидента, съкровище.
    Внезапно ѝ хрумна нещо.
    — Защо полицията ще претърсва апартамента, ако престрелката е станала в коридора?
    Мадс спря водата. Тя вдигна очи. Застанал на прага, той се усмихваше с лице, покрито с пяна за бръснене. В ръка небрежно държеше бръснарско ножче. Само след няколко минути щеше да се полее обилно със скъпия афтършейв, чиято миризма Рагнхил не понасяше.
    — Какви ги говориш? — учуди се той. — Не съм казвал, че престрелката е станала в коридора. Защо пребледня така, съкровище?


    Денят се събуди късно. Над парка „Софиенберг“ още се носеше прозрачна мразовита мъгла, докато Рагнхил крачеше забързано по улица „Хелгесен“ и дишаше в шала си от колекцията на „Ботега Венета“. Дори вълненият аксесоар, купен за девет хиляди крони в Милано, се оказа безсилен срещу студа, но поне закриваше лицето ѝ.
    Пръстови отпечатъци. ДНК. Полицията ще разбере кой е идвал в апартамента. Това не биваше да се случва, защото означаваше катастрофални последствия за Рагнхил.
    Тя зави зад ъгъла на улица „Гьотеборг“. Пред входа не се виждаха полицейски автомобили.
    Бързо отключи входната врата и се втурна към асансьора. От много време не бе идвала тук. За първи път си позволяваше да се появи без предупреждение.
    Сърцето ѝ биеше лудо, докато се возеше в асансьора. Мислеше за космите, останали в канала в банята му, за нишките от дрехите ѝ, набити в килима, за отпечатъците от пръстите ѝ из цялото жилище.
    Коридорът беше пуст. Оранжевата лента, опъната пред вратата, показваше, че вътре няма никого, но за всеки случай Рагнхил почука и изчака. После извади ключа, но не успя да го пъхне в ключалката. Опита отново. Само върхът му влизаше в дупката. Боже мой, нима Юн си е сменил бравата? Рагнхил си пое дъх, обърна ключа и се помоли наум.
    Този път ключът влезе, тя го завъртя и се чу меко щракване.
    Влезе вътре. Вдиша добре познатия мирис на апартамента и се насочи право към гардероба: Юн държеше прахосмукачката там. Черна, марка „Сименс VS08G2040“, мощност 2000 вата, най-доброто на пазара. С Мадс използваха същата вкъщи. Юн държеше много на чистотата. Тя включи щепсела в контакта и прахосмукачката започна да бучи. Погледна часовника: 10:00. За един час ще мине целия под и ще избърше всички стени и рафтове. Вратата на спалнята беше затворена. Дали да не започне с нея? Там се намираха най-ярките доказателства за посещенията ѝ, най-многобройните следи. Не. Опря накрайника на прахосмукачката до ръката си, за да провери дали засмуква добре. Усети нещо като ухапване. Дръпна бързо накрайника, но по ръката ѝ вече се бе образувал подкожен кръвоизлив.
    Започна да чисти. Само след няколко минути обаче се сепна и спря. Писмата! Мили боже, как не се сети по-рано, че ще намерят писмата ѝ до Юн! Първите, пълни с откровения за най-съкровените ѝ мечти и желания, и последните, пропити с отчаяние, в които разголваше душата си и го умоляваше да се свърже с нея. Без да спира прахосмукачката, преметна маркуча над облегалката на близкия стол, втурна се към бюрото на Юн и започна трескаво да отваря чекмедже след чекмедже. В първото намери химикалки, тиксо, перфоратор. Във второто телефонни указатели. Третото се оказа заключено. Съвсем логично.
    Рагнхил взе от бюрото ножа за писма, заби върха му точно над ключалката и натисна дръжката е цялата тежест на тялото си. Старото сухо дърво изпука. Очакваше всеки момент ножът да се счупи, но за нейно облекчение в горната част на чекмеджето се появи цепнатина. Дръпна рязко, помете с ръка стърготините и се зае да преглежда купчините с пликове. Пръстите ѝ работеха със светкавична бързина. Енергийна компания „Хафслюн“. Банка „Де ен Бе“. Застрахователна компания „Иф“. Армията на спасението. Плик без надпис. Отвори го. „Скъпи сине“, започваше писмото. Рагнхил продължи да търси. Ето го! Плик с името на фондовата организация — „Гилстрюп Инвест“ — написано в долния десен ъгъл с дискретно светлосиньо.
    Отдъхна си. Извади писмото.
    След като го прочете, го остави настрани. Сълзите рукнаха по бузите ѝ. Сякаш изведнъж някой ѝ отвори очите. Сякаш досега е била сляпа, изведнъж проглежда и вижда, че всичко си е постарому. Сякаш онова, в което вярваше и в което само веднъж се усъмни, отново се превърна в истина. Писмото беше съвсем кратко, но промени всичко.
    Настойчивият вой на прахосмукачката заглушаваше всичко освен ехото от простите ясни изречения върху листа, едновременно абсурдни и изпълнени с очевидна логика. Рагнхил не чуваше шума от уличното движение. Остана глуха и за проскърцването на вратата, и за приближилия се до нея човек. Едва когато усети миризмата му, я побиха тръпки.
* * *
    Самолетът на Скандинавските аеролинии се приземи на летище „Флеслан“ при силен западен вятър. В таксито за Берген чистачките съскаха, сякаш предупреждаваха зимните гуми да пазят тишина, но те продължаваха да хрущят по малките квадратчета мокър черен бетон, подаващи се изпод превзелите го влажни туфи трева между две редици дървета с оголени клони. Типична зимна картина в Западна Норвегия.
    Тъкмо стигна до квартал Фюлингедален в Берген и се обади Скаре.
    — Открихме нещо.
    — Слушам те.
    — Прегледахме харддиска от компютъра на Роберт Карлсен. Компрометиращите находки се изчерпват с „бисквитки“ от няколко порносайта.
    — Каквито щяхме да намерим и на твоя компютър, ако го бяхме иззели за проверка, Скаре. Давай по същество.
    — Нито в документите, пито в писмата не забелязахме нещо подозрително.
    — Скаре… — предупредително подхвана Хари.
    — Затова пък се натъкнахме на интересна част от използван самолетен билет. Познай закъде.
    — Ще те шамаросам.
    — За Загреб — побърза да отговори на загадката си Скаре, а после, тъй като Хари не реагира, уточни: — В Хърватия.
    — Добре. Кога е бил там?
    — През октомври. Заминал е на дванайсети и се е прибрал в Осло още същата вечер.
    — Мм. Един-единствен ден в Загреб. Не ми звучи като екскурзия.
    — Позвъних на шефката му в магазина „Фретекс“ на „Ширкевайен“ и тя ми каза, че никога не го е изпращала на командировка до Загреб.
    Хари затвори и тутакси се запита защо не похвали Скаре за добре свършената работа. Какво му попречи? Нима ставаше все по-голям мърморко с годините? Не, помисли си той, докато прибираше четирите крони ресто, не е свързано с възрастта: аз по рождение съм си все недоволен.
    Слезе от таксито под потискащия гнусен бергенски дъжд, който според разпространеното схващане започвал през септември и спирал през май. С няколко крачки се озова в кафене „Бьорш“. Вътре спря и огледа заведението. Чудеше се какво ще стане с кафенето след приемането на законопроекта, забраняващ пушенето на обществени места. Идваше тук за трети път. Обстановката го предразполагаше да се чувства като у дома си, макар реално Хари да не се вписваше в клиентелата. Сервитьорите в червени сака с тържествени физиономии сновяха около масите, сякаш обслужват персони от висшето общество. Поднасяха халби с бира и жалки опити за остроумни забележки на отрудени работници, пенсионирани рибари, жилави моряци, участвали във военни експедиции, и други корабокрушенци. При първото посещение на Хари в „Бьорш“ разжалвана знаменитост и рибар се понесоха във вихъра на тангото между масите, а възрастна дама в официално облекло изпълни няколко немски романса под акомпанимента на акордеонист, като по време на инструменталните партии ръсеше ритмично цинизми с увуларното си „р“.
    Хари намери каквото търсеше. Тръгна към масата на висок слаб мъж, пред когото стояха една празна и една преполовена халба бира.
    — Шефе.
    Чул гласа на Хари, мъжът вдигна глава. Погледът му се спря върху старши инспектора с малко закъснение. Зениците зад размътената от алкохола мембрана се присвиха.
    — Хари — кимна той с изненадващо ясен и трезвен глас.
    Хари придърпа един стол от съседната маса.
    — Минаваш транзит, нали? — попита Бярне Мьолер.
    — Да.
    — Как ме откри?
    Хари мълчеше. Въпреки че психически се бе подготвил какво ще завари, направо не повярва на очите си.
    — Значи из службата са почнали да ме одумват, а? Е, какво да се прави — Мьолер отпи от халбата. — Странно как си сменихме ролите, нали? Бях свикнал аз да те намирам в такова състояние. Ще пийнеш ли една бира?
    — Какво се е случило с теб, шефе? — Хари се наведе напред.
    — Сети се сам. Коя е основната причина мъж на средна възраст да започне да пие през работно време, Хари?
    — Или са го уволнили от работа, или жена му го е напуснала.
    — Доколкото ми е известно, още не са ме изритали — засмя се тихо Мьолер. Раменете му се разтресоха, но не се чу звук.
    — Да ме би Кари… — Хари млъкна, защото не знаеше как точно да се изрази.
    — Тя остана в Осло с децата. Всъщност се бяхме разбрали така още преди да замина.
    — Какво?
    — Децата ми липсват, разбира се. Но ще се оправя. Това е просто… как се казва… преходна фаза? Е, има и по-подходяща дума. Транс… не…
    Бярне Мьолер отпусна глава над халбата.
    — Ела да се поразходим — предложи Хари и махна на сервитьора да донесе сметката.
    Двайсет и пет минути по-късно Хари и Бярне Мьолер стояха под бергенския дъжд до парапет на връх Фльойен и се взираха в низините, където би следвало да се намира Берген, в момента забулен в гъста мъгла. От центъра дойдоха с въжена железница. Стените ѝ приличаха на разрязан по диагонал сладкиш.
    — Затова ли дойде да живееш тук? — попита Хари. — Защото с Кари се разделихте?
    — Слуховете за валежите в Берген не са изобщо преувеличени.
    — Алкохолът няма да ти помогне, шефе — въздъхна Хари. — Само ще влоши положението ти.
    — Това е моя реплика, Хари. Как се спогаждате с Гюнар Хаген?
    — Горе-долу. Голям философ е.
    — Не го подценявай, Хари. Умее не само да философства. Гюнар Хаген е бил седем години в Специалния отряд на армията.
    — Нима? — изненада се Хари.
    — Да. Преди малко го научих от началника на криминалната полиция. Повикали го да се присъедини през 1981-а, когато създадоха отряда с цел да защитава нефтените платформи на Норвегия в Северно море. Понеже службата му е секретна, не фигурира в автобиографията му.
    — Специалният отряд на армията — повтори Хари и усети как леденостудените дъждовни капки се просмукват през якето му. — Чувал съм, че от войниците там се изисква нечовешка преданост.
    — Отрядът е като братство — кимна Мьолер. — Никой външен не може да проникне там.
    — Знаеш ли имената на други членове?
    Мьолер поклати глава. Вече като че ли съвсем изтрезня.
    — Какво става с разследването? Периодично получавам вътрешна информация.
    — Дори не разполагаме с мотив.
    — Мотивът е свързан с пари и с алчност — изкашля се Мьолер. — Престъпникът живее с илюзията, че нещата ще се променят, ако забогатее; че самият той ще се промени.
    — Пари значи. Може и да си прав — колебливо кимна Хари.
    Мьолер плю презрително към потъналия в сива мъгла град пред тях.
    — Намери парите и ги проследи. Винаги отвеждат към отговора на загадката.
    За първи път Хари чуваше Мьолер да говори с такава осъзната горчивина за живота, сякаш съжаляваше, задето опитът го е научил на толкова много неща.
    Хари си пое дъх и рискува:
    — Шефе, знаеш, че не мога да говоря със заобикалки. Затова ще карам направо. С теб сме от хората, които нямат много приятели. Може да не ме смяташ за свой приятел, но не отричай колко сме близки.
    Хари погледна Мьолер в очакване на реакция. Напразно.
    — Дойдох, за да ти помогна с каквото мога. Искаш ли да поговорим или…
    Никакъв отговор.
    — Все едно, шефе. Така или иначе съм тук.
    Мьолер погледна към небето.
    — Знаеш ли, че жителите на Берген наричат тези места „планини“? Всъщност са прави. Това са си планини. По тези места, отдалечени само на шест минути с въжената железница от центъра на втория по големина град в Норвегия, все още има хора, които изгубват пътя и умират. Не ти ли се струва странно?
    Хари сви рамене. Мьолер въздъхна:
    — Дъждът няма да спре. Хайде да се връщаме с ламаринения влак.
    В града се отправиха към стоянката за таксита.
    — Най-натоварените часове още не са започнали. За двайсет минути си на летището.
    Хари кимна. Не бързаше да се качва. Якето му вече бе прогизнало.
    — Виж при кого ще те отведат парите — настоя Мьолер и го потупа по рамото. — Направи каквото трябва.
    — И ти, шефе.
    Мьолер му махна за довиждане и тръгна. Хари се качи в таксито и извика нещо. Мьолер се обърна, но уличното движение заглуши думите. Докато минаваха през площад „Данмарк“, Хари си включи телефона. Съобщение от Халвуршен да му върне обаждането. Хари набра номера му.
    — Разполагаме с кредитната карта на Станкич. Снощи малко преди полунощ един банкомат на площад „Юнгсторге“ глътнал картата и не му я върнал.
    — Значи Станкич се е връщал оттам, когато щурмувахме стаята му в приюта.
    — Да.
    — „Юнгсторге“ се намира доста далеч от приюта. Отишъл е да изтегли пари оттам, защото се е опасявал, че ако проследим картата, ще се досетим къде е отседнал. Явно спешно се нуждае от пари.
    — Слушай сега. Става още по-интересно. Банкоматът се намира под постоянно видеонаблюдение.
    — И?
    Халвуршен направи пауза, за да подсили ефекта на думите си.
    — Казвай де — нетърпеливо го подкани Хари. — Нали не си е прикрил лицето?
    — Усмихва се на камерата като филмова звезда.
    — Прати ли записа на Беате?
    — В момента го преглежда в House of Pain.
* * *
    Рагнхил Гилстрюп мислеше за Юханес. Колко различно можеше да е всичко. Ако просто бе послушала сърцето си, което винаги вземаше по-разумни решения от главата ѝ. Странно: за първи път се чувстваше толкова нещастна и въпреки това изпитваше неистово желание за живот.
    Копнееше да поживее поне още мъничко.
    Защото всичко ѝ се изясни.
    Рагнхил се взираше в черното дуло. Осъзнаваше какво вижда.
    И какво ще се случи.
    Бученето на съвсем елементарно устроения електродвигател на „Сименс VS08G2040“ заглуши писъка ѝ. Върху пода падна стол. Безпощадно засмукващото дуло се приближи до окото ѝ. Тя се опита да спусне клепачи, но силни пръсти ги вдигнаха нагоре, защото притежателят им искаше тя да гледа. И тя гледаше. И знаеше, о, колко добре знаеше какво ще се случи.

Седемнайсета глава

Петък, 18 декември.
Лицето

    Часовникът на стената над гишето в голямата аптека показваше девет и половина. Насядали на пейките, клиентите кашляха, затваряха сънливи очи или се взираха в червените цифри на електронните табла и в бележката с номера си, все едно държаха лист с житейския си жребий, а всяка поява на поредния номер представляваше теглене на печелившите числа.
    Той не си взе листче за ред от машината. Искаше само да се стопли до радиаторите в аптеката, но имаше чувството, че синьото му яке привлича вниманието на хората като магнит, защото фармацевтите го гледаха доста мнително. Вторачи се през прозореца. Зад мъглата различи контурите на бледо, анемично слънце. Покрай аптеката мина полицейска кола. Вътре имаше система за видеонаблюдение. Трябва да се махне оттук, но къде да отиде? Без пари бе нежелан гост в заведенията. А вече нямаше и кредитна карта. Снощи реши все пак да изтегли пари, макар и с риск да проследят кредитната му карта. Излезе да се поразходи. Накрая намери банкомат, достатъчно отдалечен от приюта. Ала машината глътна картата му и го остави с празни ръце. Получи единствено потвърждение на онова, което вече знаеше: обръчът около него се затяга. Отново е обсаден.
* * *
    В почти празният ресторант „Бискит“ се носеше мелодия, изпълнена на панфлейта. Туре Бьорген, решил да се възползва от следобедното спокойствие в заведението, се взираше замечтано в главната улица „Карл Юхан“ през прозореца. Не че гледката го омайваше. Просто се можеше да се насити на топлината от радиаторите, монтирани под прозорците. Днес не беше в добро настроение. Имаше срок до два дни да плати самолетните билети за Кейп Таун, а току-що установи всъщност отдавна известния му факт, че няма толкова пари. Работеше много, но те все свършваха бързо. Е, да, нали през есента си купи огледало в стил рококо. Освен това харчеше много за шампанско, прахчета и други скъпи угодийки. Стараеше се да не изпуска положението от контрол, но ако трябва да е честен, бе крайно време да излезе от този омагьосан кръг: прахчета, за да купонясва, хапчета, за да заспи, после още прахчета, за да има сили да работи и да финансира вредните си навици. В момента в сметката му нямаше никакви пари. Последните пет години празнуваше Коледа и Нова година в Кейп Таун, вместо да се прибира в селцето Вегоршхай при религиозното тесногръдие, безмълвните обвинения на родителите си и зле прикритото отвращение, изписано по лицата на роднините. Туре предпочиташе да замени три седмици непоносим студ, потискаща тъмнина и пълна скука със слънце, красиви хора и активен нощен живот. И игри. Опасни игри. През декември и януари Кейп Таун се превръщаше в сборен пункт на европейски рекламни агенции, филмови екипи и модели от двата пола. Именно в тези среди Туре намираше свои себеподобни. Най-много обичаше да си урежда среши на сляпо. В град като Кейп Таун подобни срещи носят сериозен риск, а среща със съмнителни типове в съборетините на низината Кейп Флатс си е направо опасна за живота. Въпреки това той го правеше. Понякога сам не разбираше защо постъпва толкова безразсъдно. Знаеше само, че усещането за опасност го кара да се чувства жив; че именно вероятността да изгуби играта поддържа интереса му.
    Туре Бьорген сбърчи нос. Някакъв мирис сложи край на размислите му. Дано не идва от кухнята, мина му през ума. Обърна се.
    — Hello again44 — поздрави го мъжът.
    Ако Туре Бьорген не се отличаваше с професионализъм, щеше да изгледа госта неодобрително. Освен че бе облечен в безвкусно синьо яке, явно последна мода в наркоманските среди, мъжът не се бе бръснал от няколко дни, очите му бяха зачервени, и вонеше на писоар.
    — Remember me? At the men’s room.45
    Отначало Туре Бьорген помисли, че са се засекли в Men’s room — известен нощен клуб в Осло — и чак впоследствие разбра, че мъжът говори за тоалетната. Постепенно се сети кой е. Всъщност го позна по гласа. Боже, какви поражения е в състояние да нанесе на мъжката външност едно денонощие без задължителните за съвременния мъж ножче за бръснене, душ и осемчасов сън.
    Вероятно под влияние на неколкоминутното замечтано състояние, от което го изтръгна гостът, Туре Бьорген изпита две съвсем различни емоции в следната последователност: първо усети сладостта на плътското желание. Мъжът дойде отново в ресторанта явно защото флиртът и краткият, но интимен физически контакт между тях му бе харесал. После обаче пред очите на Туре изплува споменът за потопения в течен сапун пистолет в ръката на непознатия и за думите на полицая, отбил се в „Бискит“: мистериозният посетител вероятно е извършил убийството на клетия войник от Армията на спасението.
    — Търся си място, където да отседна — осведоми го мъжът.
    Туре Бьорген примига два пъти. Направо не вярваше на очите си. Та той стоеше пред заподозрян за зрелищно убийство! Отдавна трябваше да си е плюл на петите с викове „полиция“. Освен това инспекторът му съобщи, че хората, съдействали на полицията да арестува убиеца, ще получат щедра награда. Бьорген погледна към дъното на ресторанта, където оберкелнерът разлистваше книгата с поръчките. Защо усещаше това необяснимо вълнение, тази сладостна тръпка в слабините, която се разлива по цялото му тяло и му пречи да си събере мислите и да даде на мъжа смислен отговор?
    — Само за една нощ — уточни гостът в синьото яке.
    — Днес съм на работа.
    — Ще почакам.
    Туре Бьорген го изгледа. Осъзнаваше, че е пълна лудост, но мозъкът му вече бе решил как едновременно да задоволи желанието си за лудории и да реши финансовото си затруднение. Преглътна и се отпусна върху другия си крак.
* * *
    Хари измина тичешком цялото разстояние от перона, където слезе от влака, до Главното полицейско управление в квартал Грьонлан, качи се с асансьора до Отдела по грабежите и се втурна по коридорите на House of Pain, стаята за преглеждане на видеозаписи.
    В тясното помещение без прозорци го посрещна тъмнина и задушен въздух. Хари чу как пъргавите пръсти на Беате играят по клавиатурата.
    — Какво виждаш? — попита той силуета, очертаващ се върху фона от трепкащи кадри на екрана, разположен на по-късата стена.
    — Нещо изключително интересно — отвърна Беате Льон, без да се обръща.
    Макар да не виждаше лицето ѝ, Хари беше сигурен, че очите ѝ са зачервени. Познаваше начина ѝ на работа: взира се часове наред в екрана, докато превърта напред и назад, спира, фокусира, уголемява, запазва. В повечето случаи сама не знае точно какво търси или какво точно вижда, но House of Pain беше нейната запазена територия.
    — Което ще хвърли светлина върху много неща — додаде Беате.
    — Целият съм в слух.
    Хари започна да търси опипом в мрака къде да се настани, удари си прасеца в близкия стол, изруга и седна.
    — Готов ли си?
    — Давай.
    — Добре. Запознай се с Христо Станкич.
    На екрана се появи мъж пред банкомат.
    — Сигурна ли си?
    — Не го ли позна?
    — Познах синьото яке, но… — Хари усети колебанието в гласа си.
    — Чакай малко.
    Мъжът на екрана пъхна кредитна карта в банкомата. Обърна лице към камерата и направи гримаса. Пресилена усмивка, от онези физиономии, които изразяват противоположната емоция.
    — Тук разбира, че устройството няма да му даде пари.
    Мъжът на екрана натисна няколко бутона и накрая удари с юмрук по клавиатурата на банкомата.
    — А тук — че няма да си получи картата — поясни Хари.
    Мъжът продължи да се взира в екрана на банкомата. После си повдигна ръкава, погледна си часовника, обърна се и изчезна.
    — Каква марка е часовникът му? — попита Хари.
    — Стъклото блести прекалено силно, но увеличих негатива: върху циферблата пише „Seiko SQ50“.
    — Браво на теб! Обаче не виждам как това хвърля светлина върху ситуацията.
    — Сега ще разбереш.
    Беате въведе някаква комбинация и на екрана се показаха две снимки на Станкич: на едната вадеше картата си от джоба, на другата си гледаше часовника.
    — Избрах точно тези кадри, защото лицето му се вижда под един и същи ъгъл. И така, между двата кадъра минават около сто секунди. Какво виждаш?
    — Нищо — призна си Хари. — Явно не ме бива в тези неща. Дори не съм сигурен дали човекът на двата кадъра е един и същ. Струва ми се различен от онзи, когото видях до Акершелва.
    — Чудесно, значи ти е направило впечатление.
    — Кое?
    — Така изглежда снимката върху кредитната му карта — Беате кликна с мишката и на екрана се появи образът на мъж с къса подстрижка и вратовръзка. — А сега ще ти покажа фотоматериала на „Дагбладе“, където той е сред заснетите на площад „Егер“. Според теб това снимки на един и същи човек ли са? — попита Беате.
    — Не.
    — И аз така смятам.
    — Нима? Щом ти смяташ така, значи просто мъжете на снимките са няколко.
    — Не — възрази Беате. — Означава, че сме се натъкнали на така наречената свръхподвижност, известна в професионалните среди като visage du pantomime.
    — Нищо не разбирам.
    — Някои хора няма нужда да се гримират, да се преобличат или да се подлагат на пластични операции, за да се преобразят до неузнаваемост.


    В залата за съвещания в червената зона Хари изчака всички от разследващия екип да заемат местата си и подхвана:
    — Вече знаем със сигурност, че издирваме само един-единствен извършител. Засега ще го наричаме Христо Станкич. Беате?
    Тя включи шрайбпроектора и на екрана се появи лице със затворени очи, покрито с мрежа от червени нишки.
    — В момента виждате илюстрация на лицевата мускулатура на човека — започна Беате. — Изобразени са мускулите, които използваме, за да променяме изражението си. Най-важните от тях се намират на челото, около очите и около устата. Musculus frontalis например се използва заедно с musculus corrugator supersilii, за да повдигаме и сключваме веждите си. С помощта на orbicularis oculi разтягаме или свиваме областта около очите. И така нататък.
    Беате натисна дистанционното управление. На екрана се появи клоун с надути бузи.
    — По лицето ни има стотици такива мускули, но дори хората, занимаващи се професионално с правенето на гримаси, използват само съвсем малка част от тях. Актьорите и клоуните имат много подвижни лица благодарение на дълги тренировки на мускулите, а ние, останалите, изгубваме тази способност още от малки. Но дори актьорите и мимовете използват лицевите си мускули главно за да изразят определена емоция. Най-често техните мимики и гримаси са универсални, а изразените чувства бързо се изчерпват: гняв, радост, влюбване, удивление, лек смях, неудържим смях и така нататък. С тази гъста мрежа от мускули природата ни е дала възможността да изразяваме с лицата си безброй чувства. Концертните пианисти например развиват до такава степен връзката между мозъка и мускулатурата на ръцете си, че пръстите им придобиват способността да изпълняват едновременно десет различни задачи независимо един от друг. Да не забравяме, че в пръстите си нямаме толкова много мускули, колкото на лицето. Какви ли неподозирани възможности крият тогава лицевите ни мускули?
    Беате показа друга снимка на Христо Станкич — пред банкомата.
    — Сега ще илюстрирам нагледно за какво говоря. — Тя пусна изготвения материал на забавен каданс. — Почти не се забелязва свиването и отпускането на миниатюрни мускули. В резултат от тях обаче изражението се променя. Нима наистина лицето се преобразява до такава степен? Не, но частта от мозъка, отговорна за разпознаването на човешки физиономии — fusiform gyrus — е изключително чу