Скачать fb2
Червеношийката

Червеношийката

Аннотация



    След войната специални съдилища произнасят присъди и потърпевшите изтърпяват наказанието си. Но същевременно възникват неонацистки настроения, които не се свеждат единствено до разговори на чашка бира. Тревожното е, че млади неонацисти получават подкрепа от влиятелни личности в държавните институции. На фона на тази сама по себе си сложна обстановка се заплитат събития, причина за няколко привидно изолирани убийства. Но понеже полицейският инспектор Хари Хуле не вярва в случайността, се заема с разследването. Тласкан от съвестта си и професионалния си опит, възпрепятстван от бюрократичната машина и политическата конюнктура, той стига назад в историята чак до блокадата на Ленинград през зимата на 1944 г., и далеч в географията, чак до ЮАР, за да сглоби пъзел от страсти и пристрастия, любови и надежди, заблуди и трезви преценки.



Ю НесбьоЧервеношийката

Селма Лагерльоф, Легенди за Христа

Първа част
От пръст

Първа глава

Бариерата на прелеза на моста „Алнабрю“, 1 ноември 1999 г.
    Мъжете в сиви костюми от другата страна не полагаха особени усилия да не изглеждат като агенти на Сикрет Сървис, вдигаха рамене и пак ги отпускаха, докато зорко следяха тълпата, за дванадесети път проверяваха дали слушалката стои добре в ухото, продължаваха да оглеждат тълпата. Нагласяха си слънчевите очила, следяха тълпата, за няколко секунди спряха вниманието си върху фотограф с подозрително дълъг обектив, продължиха да оглеждат, провериха за тринадесети път дали слушалката е закрепена в ухото, както трябва. Някой поздрави с „добре дошъл“, всичко утихна и после микрофонът изпращя.
    — First let me say I’m delighted to be here…1 — каза президентът за четвърти път на дрезгав, провлечен американски.
    — Множествено личностно разстройство. Доктор Джекил и мистър Хайд2. Според този психолог нормалната му личност нямала и представа, че другата, сексуалният звяр, се е сношавала с тези жени. Именно затова съдът не може да го осъди за лъжа под клетва.
    — Смисълът е да заемат най-удобните места за отглеждане на поколение, преди другите да се върнат. — Елен се опитваше да напъха термоса в претъпканата жабка. — Премерен риск, нали разбираш? Или здравата ще намажеш, или адски ще се прецакаш. Да рискуваш или не. Рискуваш ли, току-виж някоя нощ си паднал вкочанен от клона и си останал замразен до пролетта. Избягаш ли, може и да не си намериш място, като се върнеш. Това са онези вечни дилеми, пред които човек винаги е изправен.
    Пръстите му напипаха дръжката на служебния револвер „Смит & Уесън“, 38-ми калибър с шест патрона. На колана си носеше още два пълнителя, всеки с по шест патрона. Той потупа револвера с ясното съзнание, че засега, строго погледнато, няма право да носи оръжие. Вероятно наистина е късоглед, защото след четиридесетчасовия курс през зимата се провали на изпита по стрелба. Макар да не се случваше рядко, на Хари му беше за пръв път и той го преживя много тежко. Човек просто трябваше да направи нов опит; много полицаи имаха нужда от четири, дори от пет опита, за да се справят, но по една или друга причина Хари в се отлагаше този момент.
    Най-горе на склона откъм възвишението Карихауген блесна метална повърхност. Засега Хари виждаше само първата кола, но знаеше в какъв ред се движи кортежът: шест мотоциклета със специално обучени за целта полицаи от норвежкия ескортен отряд, един автомобил на Сикрет Сървис, после два еднакви кадилака „Флетуд“, специални автомобили на Сикрет Сървис, и двата донесени от САЩ, като в единия от тях се намира президентът. Пазеше се тайна в кой точно. Или пък е и в двата, помисли си Хари. Един за Джекил и един за Хайд. Следваха ги по-големите автомобили; линейка, автомобил за комуникация и няколко коли на Сикрет Сървис.
    Елен успя да различи контурите на първата кола. След половин минута щяха да са преминали бариерата и половината от работата щеше да бъде свършена. А след два дена, когато същите коли се върнат, тя и Хари ще могат да се отдадат на обичайните си задължения на полицаи. Тя предпочиташе да се занимава с мъртъвци в отдел „Убийства“, а не да седи в студеното волво в три през нощта в компанията на раздразнителния Хари, който явно се чувстваше обременен от възложената му отговорност.

Втора глава

Осло, вторник, 5 октомври 1999 г.
    — Не е далеч денят, когато и ние ще се разделим с безгрижното си благоденствие и ще се наложи да разчитаме само на себе си и на нашата общност. Една война, една икономическа или екологична криза — и цялата мрежа от закони и правила, които бързо ни превръщат в пасивни социални клиенти, изведнъж изчезва. Предната голяма измяна бе на девети април 1940 година, тогава така наречените ни национални лидери избягаха от врага, за да спасят собствената си кожа.3 И отмъкнаха със себе си златния резерв, за да финансират луксозния си живот в Лондон. Сега врагът пак е тук. А тези, които трябва да защитават нашите интереси, пак ни предават. Те му позволяват да строи джамии насред земята ни, да граби от родителите ни и да смесва кръвта си с тази на жените ни. Наш дълг като норвежци е да опазим нашата раса и да прочистим редиците си от предатели.
    Слънчевите лъчи падаха косо в зала 17 в съда в Осло и придаваха на гладко избръснатия измамно величие. Той носеше бяла риза и тясна вратовръзка, вероятно по предложение на адвоката си, Юхан Крун, в момента седнал облегнат назад, люлеейки писалка между показалеца и средния си пръст. Побъркваше го цялата ситуация: и посоката, която взимаше разпитът на прокурора, и откровените обяснения на клиента му Свере Улсен относно програмата му, и фактът, че Улсен бе сметнал за у местно да запретне ръкавите на ризата си така, че и съдията, и съдебните заседатели да видят паяжините, татуирани на лактите му, и редицата свастики на лявата му ръка. На дясната пък се мъдреше ивица от древноскандинавски символи и ВАЛКИРИЯ с черни, готически букви. „Валкирия“ се наричаше една от бандите, които бяха част от неонацистката общност около Сетеркрюсе на Нурщтран.
    Крун сви юмруци под масата и погледна към подиума, където от двете страни на съдията седяха съдебните заседатели. От тях тримата зависеше съдбата на клиента му през следващите години, а и неговия собствен статус сред столичния елит през идните месеци. Двама обикновени представители на народа, на всеобщото чувство за справедливост. Преди ги наричаха „съдии-аматьори“, но изглежда се досетиха, че изразът е близък по звучене със „съдии-амортисьори“. Съдебният заседател от дясната страна на съдията, млад мъж в евтин, строг работен костюм, не смееше да вдигне очи. Младата, леко закръглена жена от лявата страна имаше вид на човек, който само симулира, че следи развитието на процеса, и се стараеше да държи главата си добре изправена, за да не си личи вече оформящата се двойна брадичка. Средностатистически норвежци. Какво знаеха те за такива като Свере Улсен? Какво искаха да узнаят?
    — Раси-зъм — прочете Улсен, след като намери сред листовете това, което искаше. — Това е вечна борба срещу наследствени болести, дегенерация и изтребване, а също мечта и надежда за по-здраво общество с по-добър житейски стандарт. Смесването на расите е форма на двустранен геноцид. В свят, където се планира да се създадат генни банки, за да се спаси и най-нищожния бръмбар, е общоприето да се смесват и заличават човешки раси, които са се развивали в продължение на хилядолетия. През 1972 година в статия на уважаваното американско списание „Американски психолог“ петима американски и европейски учени предупреждават за потулването на наследствено теоретична аргументация.
    Улсен спря, обхвана с поглед зала 17 и вдигна десния си показалец. Беше се обърнал към прокурора и Крун виждаше бледата татуировка „Sieg Heil“4 на гладко избръснатата издутина между задната част на главата му и врата — безгласен вик и гротесков, забележителен контраст с хладната реторика. Последва мълчание.
    Прокурорът кимна към съдебния служител, той отвори вратата в дъното на залата, провря главата си и каза нещо. Отвън изскърца стол, вратата се отвори широко и вътре се втурна едър мъж. Крун забеляза, че мъжът носи окъсяло сако, черни дънки и подходящи на осанката му кубинки. Почти гладко избръснатата му глава и атлетичното, елегантно тяло бяха на мъж в началото на тридесетте. Но зачервените очи с торбички под тях и бледата кожа на лицето с тънки капиляри, на места разпукали се като червена мрежа, показваха, че наближава петдесетте.

Трета глава

Улица „Карл Юхан“, 5 октомври 1999 г.
    Думите още отекваха в ушите на стареца, когато излезе на стълбите и застана там, заслепен от яркото есенно слънце. Докато зениците му бавно се свиваха, той се хвана за парапета и задиша дълбоко и бавно. Заслуша се в какофонията от коли, трамваи, пискащи светофари. И гласове — превъзбудени и радостни гласове, които бързо минаваха край него с тракащи обувки. И музика. Дали някога бе чувал толкова много музика? Но нищо не бе в състояние да заглуши звука от думите:
    Колко пъти бе стоял тук, на стълбите пред кабинета на доктор Бюер? Два пъти годишно в продължение на четиридесет години, значи осемдесет пъти. Осемдесет обикновени дни, точно като днес, но никога преди не беше забелязвал какъв живот кипи по улиците тук, каква весела глъчка, каква ненаситна жажда за живот. Беше октомври, но приличаше на майски ден. На деня, в който се възцари мирът. Дали не преувеличава? Чуваше гласа й, виждаше как силуетът тичешком се отделя от слънцето, съзираше контурите на лицето й, изчезващо в ореол от бяла светлина.


    Спря се до група хора, чу как някой подрънква на китара и изпълнява песен, навярно стара за всички освен за него. Беше я слушал отдавна, сигурно преди четвърт век, но за него това бе сякаш вчера. Така ставаше с всичко колкото по-отдавна се бе случило, толкова по-близко и понятно му се струваше то. Сега си спомняше за неща, за които не се бе сещал от години, а може би дори никога преди. Неща, за които някога му се налагаше да рови из дневниците си, за да ги провери, сега виждаше като на филмова лента пред себе си, стига да затвори очи. „Би трябвало да ти остава поне година живот.“
    Една пролет и едно лято. Забелязваше всяко отделно пожълтяло листо по клоните на дърветата в Студентерлунцен, сякаш се бе сдобил с нови очила с по-силен диоптър. Същите дървета бяха там и през 1945 година или пък грешеше? Тогава не ги виждаше особено ясно, тогава не виждаше нищо ясно. Усмихнатите лица, ядосаните лица, виковете, едва стигащи до него, затръшнатата врата на колата и май тогава той заплака, защото, когато се сети за знамената, с които хората тичаха по тротоарите, очите му се зачервиха и се напълниха със сълзи. Виковете им: Престолонаследникът се върна!
    Заизкачва се по склона към Двореца, където няколко човека вече очакваха смяната на караула. Ехото от командите на Гвардията, от ударите от ложите на пушките и от токовете на ботушите отекваха в бледожълтата каменна фасада. Чуваше се щракане на фотоапарати и той долови няколко думи на немски. Млада двойка японци стояха прегърнати и весело наблюдаваха зрелището. Затвори очи, опита се да вдиша мириса на униформи и масло за оръжие. Пълни глупости — нищо тук не излъчваше миризмата на неговата война.

Четвърта глава

Външно министерство, тераса „Виктория“, 5 октомври 1999 г.
    Съветникът в Норвежкото кралско външно министерство Бернт Бранхауг вървеше пъргаво по коридора. Преди тридесет секунди излезе от кабинета си, след още четиридесет и пет щеше да се озове в заседателната зала. Раздвижи рамене в сакото, почувства как те го изпълват, а мускулите на гърба опъват плата. Latissimus dorsi — мускулатурата за бягане на дълги разстояния. Макар и шестдесетгодишен, не изглеждаше на повече от петдесет. Без да е обсебен от мисълта за външния си вид, бе наясно, че е доста привлекателен мъж. Не се налагаше да прави кой знае какво — само някоя и друга тренировка, а тя и бездруго му доставяше удоволствие, няколко посещения в солариума през зимата и редовно да скубе белите косми в гъстите си вежди.
    — Здрасти, Лисе! — извика той на минаване край копирната машина. Младата стажантка се сепна и успя само да му прати бледа усмивка, преди той да завие зад следващия ъгъл. Лисе, току-що завършила право, бе дъщеря на негов приятел от студентските години. Започна практиката си само преди три седмици и от този момент тя бе наясно, че съветникът по външните работи, най-висшестоящият служител в сградата, знае коя е тя. Дали би могъл да я свали? Вероятно да. Не че щеше да се случи. Не на всяка цена.
    Все още никой не знаеше кой ще ръководи заседанието, понеже това бе среща на теоретически равнопоставени представители: на администрацията на министър-председателя, на полицейския участък в Осло, на Разузнавателната служба на Министерството на отбраната, Отряда за бързо реагиране и Министерството на външните работи, чийто служител е той. Покана за срещата получиха от КМП — канцеларията на министър-председателя, но нямаше съмнение, че щом ножът опре до кокала, отговорността щеше да падне върху полицейски началник Ане Стьорксен от участъка в Осло и върху Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност (ПСС). Държавният секретар от администрацията на премиера имаше вид на човек, който с удоволствие би се заел с председателската работа.
    Спряха разговорите за минали срещи, бавно заглъхна жуженето на гласовете, изскърца крак на маса. Още не. Чуваше се шумолене на хартия, щракане на химикалки на важни срещи като тази повечето шефове водеха със себе си личните си докладчици в случай, че по-късно се стигне до взаимни обвинения, предизвикани от някое недоразумение. Чу се покашляне, но звукът дойде от другия край на помещението, а и не беше кашлица за прочистване на гърлото преди изказване. Някой притаи дъх, за да даде начало на срещата.
    Майрик, родом от Тромсьо, говореше на особена, непоследователна смесица от местен диалект и книжовен норвежки. Той кимна на жената до него. Бранхауг я изгледа продължително: без грим, с къса, кестенява коса, подстригана на черта и закрепена с неподходяща шнола, а костюмът, някаква сива, вълнена дреха, си беше направо скучен. И макар да придаваше на лицето си преувеличено сериозен вид, както правеха обикновено работещите жени от страх, че няма да ги вземат насериозно, тя му харесваше. Имаше кафяви и нежни очи, а високите скули й придаваха аристократичен вид; почти не приличаше на норвежка. Бранхауг я бе срещал и преди, но прическата й бе друга. Как се казваше — май е нещо библейско — Ракел? Новата прическа загатваше за евентуален скорошен развод. Тя се наведе към куфарчето с документи между нея и Майрик, а Бранхауг по навик се загледа в деколтето на блузата й, но то бе доста затворено и не показваше нищо интересно. Вероятно има деца, които вече ходят на училище? Дали би имала нещо против да се усамоти с него в хотел в центъра през деня? Блазнят ли я силни мъже?
    Бранхауг се усмихна. С периферното си зрение видя как шефката на полицията направи същото. Умно момиче, държавен изпит по право и кристалночисто служебно досие. Дали да я покани заедно със съпруга й у дома на вечеря с пъстърва? Бранхауг и жена му живееха в просторна дървена къща на границата с квартал Нурберг Трябваше само да си наденеш ските пред гаража. Бернт Бранхауг обожаваше тази къща. Жена му я намираше за много мрачна, тъмното дърво я плашело, а и не харесваше гората около къщата. Да, покана за вечеря. Солидно дърво и пъстърва, уловена от самия него. Това би бил най-точният сигнал.
    Подмятането притесни Кюрт Майрик и той сконфузено се засмя. По време на Конференцията за касетъчните боеприпаси в Осло през 1998 година Службата за сигурност отказа да изпрати охранители с обяснението, че по тяхна преценка става дума за „среден до минимален риск за сигурността“. На втория ден от конференцията Дирекцията за чужденците обърна внимание на Външно министерство, че един от норвежците, назначен от Службата за сигурност като шофьор на хърватската делегация, е босненски мюсюлманин. Пристигнал в Норвегия през седемдесетте години и отдавна притежавал норвежко гражданство. Но през 1993 година и двамата му родители и четири от другите деца в семейството били заклани от хървати при Мостар в Босна и Херцеговина. При обиска на апартамента му откриха дв е ръчни гранати и предсмъртно писмо, в което пишеше, че планира самоубийството си. Пресата, разбира се, не успя да надуши случая, но последвалата чистка стигна до правителствено ниво и бъдещата кариера на Кюрт Майрик висеше на косъм, докато не се намеси Бернт Бранхауг. Потулиха случая, след като старши полицейският инспектор, отговорен за сигурността, доброволно си подаде оставката. Бранхауг отдавна бе забравил името му, но оттогава съвместната работа с Майрик вървеше по мед и масло.

Пета глава

Паркът на Кралския дворец, 5 октомври 1999 г.
    Главата се измести и се показаха короните на дървета и синьото небе. Беше сънувал. Част от някакво стихотворение. „Кръжат над нас немски бомбардировачи“. Нурдал Григ8. За краля, който се изнесе в Англия. Зениците започнаха да свикват със светлината и той си спомни, че седна на тревата в парка на Двореца, за да си почине. Сигурно е заспал. Някакво момченце бе клекнало до него и две кафяви очи го гледаха изпод черен бретон.
    Жената му извика нещо на урду. Старецът й се усмихна, но тя избегна погледа му и строго изгледа сина си, който най-после се подчини и тръгна към нея. Когато се обърнаха, погледът й разсеяно се плъзна край него, сякаш той не съществуваше. Прииска му се да й обясни, че не е безделник, че и той е допринесъл за създаването на това общество. Беше плащал, харчил, давал всичко, с което разполага, докато накрая вече не му остана какво да дава, освен да отстъпи мястото си, да се откаже, да се предаде. Но нямаше вече сили, чувстваше се изморен и искаше просто да си иде у дома. Да си отдъхне, пък после ще види. Време бе другите да си платят.

Шеста глава

Главно полицейското управление, 9 октомври 1999 г.
    Хари ритна кошчето за смет до бюрото си, то се удари в стената до мястото на Елен и се прекатури, а съдържанието му се пръсна на линолеума: бракувани опити за доклади (убийството в Екеберг), празна кутия цигари („Кемъл“, от онези без акциз), зелена кофичка с кисело мляко, вестник „Дагсависен“, използван билет за кино (Кинотеатъра, „Fear & Loathing in Las Vegas“), празен фиш за тото, обелка от банан, музикално списание („Моджо“, брой 69, февруари 1999, със снимка на „Куин“ на корицата), бутилка кока-кола (пластмасова, от половин литър) и жълт флаер с телефонен номер, който Хари даже бе обмислял да набере.
    Хари не говореше на Елен, тя познаваше случая в подробности. Разговаряше със собственото си отражение в прозореца, произнасяше думите на висок глас, за да провери дали така имат повече смисъл. Прокара ръце по голото си, потно теме, където доскоро стърчеше светла коса. Имаше съвсем конкретна причина да обръсне остатъците: предишната седмица пак го бяха припознали. Младеж с черна плетена шапка, маратонки „Найк“ и хлапашки панталони с дъно до коленете го доближи, докато приятелите му се кикотеха зад него, и попита дали Хари е „оня пич Брус Уилис в Австралия“. Бяха изминали цели три години, откакто той красеше страниците на вестниците и се излагаше в телевизионните шоута с разказите си за серийния убиец, когото застрелял в Сидни. Хари веднага си обръсна главата. Елен дори му предложи да си пусне мустак.
    Значи вече и мирисът на парфюм го дразни. Какво всъщност става с него? Според Елен му липсва естествен стимул, онова, което кара хората да се съвземат от депресията. След като се прибра от Банкок, се озова на дъното за ужасно дълго време; почти се примири, че никога няма да изплува. Всичко изглеждаше студено и мрачно, всички впечатления — някак притъпени. Сякаш се намираше под вода. Цареше благословена тишина. Хората му говореха, но думите им приличаха на въздушни мехурчета; излизаха от устите им, бързо се издигаха нагоре и изчезваха. Сигурно изпитваш такова чувство, когато се давиш, мислеше си той и чакаше. Но не се случи нищо. Само дето бе във вакуум. И това мина. Той се справи.
    Тя го покриваше през първите седмици след завръщането му, защото се видя принуден да развее бялото знаме и да си отиде вкъщи. Не му позволяваше да ходи в бара, нареждаше му да й дъха, ако закъснее за работа и го обявяваше за годен или негоден да върши задълженията си. Няколко пъти го изпрати вкъщи, ала иначе си мълчеше. Отне известно време, но Хари не бързаше за никъде. И кимна доволно първия петък, след като се оказа, че Хари цяла седмица е идвал трезвен на работа.
    Погледна го сериозно и отговори, че просто иска да се възползва от опита му, защото той е най-способният разследващ полицай в Отдела за борба с насилието. Празни приказки, разбира се, но в се пак се почувства поласкан, задето тя не си спести ласкателствата. Освен това Елен бе толкова ентусиазиран и амбициран разследващ полицай, че нямаше начин да не се заразиш от енергията й. През последните шест месеца Хари отново вършеше добра работа. Понякога дори адски добра. Като в случая със Свере Улсен.

Седма глава

Кабинетът на Мьолер, 9 октомври 1999 г.
    Двата дълги крака на старши полицейски инспектор Бярне Мьолер, почти излегнат на стола, стърчаха между краката на масата. С ръце, кръстосани зад тила, Мьолер представляваше идеалният пример за „продълговат череп“, стискайки между ухото и рамото си телефонна слушалка. Наскоро Хуле оприличи късо подстриганата му и оформена като паница коса на шикозната прическа на Кевин Костнър в „Бодигард“. Мьолер не беше гледал филма. Не бе ходил на кино от петнадесет години, защото съдбата му бе отредила твърде отговорен характер, ежедневие с малко свободно време, две деца и съпруга, която го разбираше само отчасти.
    Мьолер се стърпя да не прихне. Малко бе нужно да го разсмее човек. И да прояви слабостта си към леко простреляния полицай с големите уши, щръкнали от остригания череп като крилата на пъстроцветна пеперуда. Независимо че Хари му създаваше повече неприятности отколкото е редно. Като новоизлюпен началник на полицейски отдел той вече бе научил кое е правило номер едно за служител в обществения сектор: да си пази гърба. Мьолер се прокашля, за да заглуши мъчителните въпроси, които, макар да бе взел решение по тях, го и плашеха. Първо сключи вежди, за да сигнализира на Хари, че тревогата му е от професионален, а не от личен характер.
    Валер. Расист, гадняр, твърдо решен да заеме длъжността „старша полицейски инспектор“, която скоро щяха да обявят за вакантна. Хари, слушал достатъчно за начина му на работа, знаеше, че той олицетворява всички предразсъдъци, натрупани от обществото срещу полицаите, плюс още няколко, с изключение обаче на един: за жалост Валер не беше глупав. Като разследващ полицай бе постигнал впечатляващи резултати и дори Хари трябваше да признае, че Валер заслужава неизбежното си повишение.

Осма глава

Бариерата на прелеза на моста „Алнабрю“, 1 ноември 1999 г.
    Хари се вторачи в шкафа. Няколко пожълтели листа, подгонени от кортежа, все още се носеха във въздуха. Паднаха върху леха с мръсна, посивяла трева. Той се взираше в шкафа. Отново цареше тишина и за миг той си помисли, че се намира на съвсем обикновен железопътен прелез, в съвсем обикновен есенен ден, до съвсем обикновена гара с името Есосташун. Даже студеният въздух имаше обикновена миризма на гнила шума и изгорели газове. И му хрумна, че може би нищо от това не се е случило.

Втора част
Битие

Девета глава

1942 година
    Заревото осветяваше сивото нощно небе и то заприлича на мръсно платнище, опънато над безутешния гол пейзаж, който ги заобикаляше от всички страни. Изглежда руснаците започваха офанзива или пък само блъфираха — тези неща ставаха ясни чак впоследствие. Гюдбран лежеше на ръба на окопа със сгънати под себе си крака, държеше пушката с две ръце, слушаше далечните глухи гърмежи и наблюдаваше как пламъците се стрелват надолу. Знаеше, че не бива да ги гледа, защото ще го заслепят и няма да успее да различи руските снайперисти, промъкващи се през снега нейде там, в ничията земя. Но той така или иначе не е виждал нито един от тях, само стреляше по чужди указания. Както и сега.
    Лицето му почти се сливаше с камуфлажната униформа и малките му, близко разположени очи се взираха в мрака. Идваше от далечен чифлик в горната част на долината Гюдбрансдален, най-вероятно в теснина, която слънцето никога не огрява и затова той е много блед. Гюдбран не знаеше защо Синдре се е записал фронтовак, но бе чул за участието на родителите му и на двамата му братя в Националното обединение10: носели ленти около ръцете и издавали съселяни, заподозрени, че са йосинги11. По думите на Даниел и те, доносниците, един ден ще усетят камшика, както и всички останали, които само се възползват от войната, за да се сдобият с привилегии.
    Последва силно, пронизително изсвирване, предупредителен вик и Гюдбран се хвърли върху покритото с лед дъно на окопа, разперил две ръце над главата си. Отвесната стена се разклати. Посипаха се кафяви, замръзнали буци пръст, една от тях улучи каската на Гюдбран и тя се свлече над очите му. Той изчака да се увери, че повече нищо няма да пада от небето и надигна каската. Всичко бе утихнало и по лицето му се бе полепил тънък бял воал от снежинки. Твърдят, че никога не чуваш улучилата те граната, но Гюдбран, видял резултата от доста свирещи гранати, знаеше, че това не е самата истина. Пламък освети окопа и постепенно той успя да различи бледите лица на останалите и сенките им по стените на окопа, сякаш пълзящи приведени към него. Но къде беше Даниел? Даниел!
    Но Гюдбран слушаше такива приказки, откакто го изпратиха тук преди почти година, а те в се още дебнеха някъде там и стреляха по теб, щом си подадеш главата над ръба на окопа. Миналата зима всеки ден в окопите им идваха руски дезертьори с ръце на тила. Беше им дошло до гуша и решаваха да се предадат на врага за малко храна и топлина. Но и дезертьорите вече оредяха, а двамата гологлави нещастници, дошли предната седмица, не скриха недоверието си, виждайки, че и норвежците са мършави като тях.
    — Затваряй си устата! — Гюдбран пристъпи към Синдре, който тутакси се изправи. Синдре, макар и с цяла глава по-висок, очевидно нямаше никакво желание да се бие. Много добре помнеше руснака, когото Гюдбран уби преди няколко месеца. Кой би помислил, че кроткият, внимателен Гюдбран е способен на такава лудост? Руснакът, промъкнал се незабелязано между два подслушвателни поста, бе убил всички, легнали да спят в двата най-близки бункера — единия с холандци, другия с австралийци преди да влезе при тях. Спасиха ги въшките.
    Имаха въшки навсякъде, но най-много по топлите места, под мишниците, под пояса, по слабините и около глезените. Гюдбран, скатал се най-близо до изхода, не можеше да заспи заради така наречените от войниците „въшливи рани“ по краката — открити рани, понякога с големината на монета от пет йоре: въшките гъмжаха около ръба им и се радваха на уюта. Гюдбран тъкмо бе извадил байонета и правеше безуспешни опити да ги изстърже от раната, когато руснакът застана на вратата с намерението да открие огън. Гюдбран долови само силуета му, но по очертанията на вдигнатата винтовка „Мосин-Нагант“ веднага разбра, че това е враг. Само с тъпия си байонет Гюдбран успя така да разфасова руснака, че не му остави и капка кръв, когато после го изнесоха на снега.
    Погледна към останалите, мълчаливо подчинили се на заповедта. Започнаха да разтъпкват краката си в снега и тихо да си говорят. Гюдбран видя как Едвард отиде при Халгрим Дале и му прошепна няколко думи на ухо. Дале слушаше внимателно и погледна крадешком към Гюдбран. Гюдбран много добре знаеше какво му е казал. Поръчал му е да го наблюдава. Преди време някой пусна слуха, че той и Даниел са нещо повече от добри приятели. И на тях не може да се разчита. Тогава Мускен попита направо: възнамеряват да дезертират заедно ли. Те, естествено, отрекоха, но сега навярно Мускен се опасяваше да не би Даниел да е използвал случая да си плюе на петите! А Гюдбран ще започне да „търси“ другаря си като част от плана да се срещнат на вражеска територия. Гюдбран го досмеша. Наистина е приятно човек да се прехласне по примамливите обещания за храна, топлина и жени, които руските високоговорители бълваха над опустошеното бойно поле на подкупващо ласкав немски език, но да им повярваш?

Десета глава

Ленинград, 31 декември 1942 г.
    Седяха клекнали един до друг с наведени глави. Даниел носеше руската фуражка. Стоманената каска със знака Waffen SS13 лежеше на земята до него. Гюдбран разбираше защо. Нещо във формата на каската позволяваше на постоянния леден вятър да влиза под ръба й и да предизвиква непрекъснато, лазещо по нервите фучене, особено неприятно, когато си на пост.
    Млъкнаха. В далечината отекна картечен залп. Термометърът показваше минус двадесет и пет градуса. Миналата зима няколко нощи подред държа четиридесет и пет градуса под нулата. Гюдбран се надяваше в този студ въшките да мируват, сърбежите да започнат едва когато свърша наряда му и той се пъхне под вълнената завивка в леглото. Но тези гадини май понасяха студа по-добре от него. Веднъж си направи експеримент: остави долната си риза в снега цели три нощи, когато дърво и камък се пукаше от студ. После я прибра в бункера; тя представляваше парче лед. Но щом я стопли пред печката, в нея се събуди кипящ, пълзящ живот и той с отвращение я хвърли в огъня. Даниел се изкашля:
    Не беше за вярване, но и тук, където всеки квадратен метър бе бомбардиран и мините лежаха по-нагъсто отколкото паветата пред Двореца, имаше животни. Не много, но бяха виждали зайци и лисици. И някой друг пор. Естествено, опитваха се да ги убият, всичко бе добре дошло в тенджерата. Но след като застреляха един немец, отишъл да донесе заек, началството разбра, че руснаците пускат дългоухи пред окопите им, за да ги подмамват да навлизат в ничията земя. Едва ли руснаците доброволно се разделяха със зайците си!
    — Демокрациите са на изживяване, Гюдбран. Само виж Европа. Англия и Франция вървяха към разпад много преди да избухне войната, с безработица и експлоатация по цялата им територия. Сега има само двама души, достатъчно силни, за да спрат пропадането на Европа в хаоса, и те са Хитлер и Сталин. Ето пред този избор сме поставени. Братски народ или варвари. Почти никой в Норвегия не дава вид, че разбира какъв късмет извадихме, защото първи дойдоха немците, а не касапите на Сталин.
    Допря гърлото на бутилката до устните си и отметна назад глава, а кафявата течност бълбукаше и танцуваше в шишето. Видя се лек отблясък, когато стъклото отрази светлината от падащите огньове, и през следващите години Гюдбран не спираше да се пита това ли е видял руският снайперист: отблясъка от бутилката. В следващия миг Гюдбран чу висок, пукащ звук, а шишето в ръката на Даниел избухна. Изсипа се дъжд от стъклени парчета и бренди и Гюдбран механично затвори очи. Усети, че лицето му е мокро, нещо се стичаше по бузите му и той облиза с език няколко капки. Нямаше почти никакъв вкус, само на алкохол и на нещо друго — нещо сладникаво, метално. Беше гъсто, сигурно заради студа, помисли си Гюдбран и пак отвори очи. Не виждаше Даниел на ръба. Навярно е залегнал зад картечницата, щом е разбрал, че са ги видели, предположи Гюдбран, но усети как сърцето му препускаше.

Единадесета глава

Ленинград, 1 януари 1943 г.
    Даниел вече имаше ледени кристалчета под носа, в крайчетата на очите и в сгъвките на устата, когато го отнесоха. Често имаха навика да ги оставят в снега, докато се вкочанят, така се носеха по-лесно. Но Даниел пречеше на мъжете, които щяха да стрелят с картечницата. Затова двамина го довлякоха до изпъкнала част от окопа малко по-нататък и го положиха върху два вече празни от боеприпаси сандъка, които скриха преди време, за да се отопляват с тях. Халгрим Дале омота чувал за дърва около главата му, за да не гледат грозната гримаса на мъртвеца. Едвард се свърза с масовата гробница в Северния корпус и обясни къде се намира Даниел. Обещаха през нощта да изпратят носачи на трупове. После командирът заповяда на Синдре да остави болничното легло и да поеме поста заедно с Гюдбран. Най-напред трябваше да почистят изцапаната картечница.
    Гюдбран не усещаше студа, сякаш памук запълваше главата и тялото му и вече нищо не го засягаше. Усещаше само ледения метал, който гореше кожата му, и вкочанените пръсти, отказващи да се подчинят. Направи втори опит. Ложата и спусъчният механизъм на картечницата вече се намираха върху вълненото одеяло до него в снега, но изпитваше големи затруднения да развие затвора. В Зенхайм тренираха как да разглобяват и сглобяват картечница със завързани очи. Зенхайм в красивия, топъл, немски Елзас. Беше различно, когато не си усещаш пръстите.

Дванадесета глава

Ленинград, 2 януари 1943 г.
    Капитанът погледна във въздуха, изскърца със зъби и разтъпка крака. После кимна на Едвард, прошепна няколко думи на своя Rottenführer15, немския ефрейтор, когото водеше със себе си, и после се поздравиха. Снегът изскърца под краката им, когато тръгнаха.
    Едвард погледна Гюдбран. Слуховете, че Хитлер вече не побеждава по всички фронтове, стигаха и до тях. Въпреки това вълната от норвежки доброволци растеше: две момчета заместиха Даниел и Синдре. Непрекъснато прииждаха нови, млади лица. Някои се запечатваха в паметта, други се забравяха веднага щом изчезнеха. Даниел бе от тези, които Едвард щеше да помни, в това не се съмняваше. Точно толкова сигурен бе, че не след дълго образът на Синдре ще бъде изличен от съзнанието му. Изличен. След няколко дена Едвард младши ще навърши две години. Не посмя да продължи мисълта си.

Тринадесета глава

Ленинград, 3 януари 1943 г.
    Все този сън го събуждаше и той все още усещаше лапите до гърдите си, виждаше жълтите очи в мрака, белите хищни зъби, вонящи на кръв, и неспирно стичащата се слюнка. Чуваше задъханото, смразено от смъртен страх дишане. Неговото или на животното? Ето какъв сън сънуваше: той спи и изведнъж се събужда, но не може да се движи. Устата на звяра тъкмо се затваря около гръкляна му, ала откъм вратата се разнася стрелба на автомат и той проследява с поглед как вдигат животното от одеялото, как го хвърлят срещу пръстената стена в бункера и как куршумите го правят на решето. После става тихо и на пода лежи то, кървава, безформена маса с козина. Пор. А после мъжът на вратата напуска мрака и пристъпва в тясната ивица лунна светлина, толкова тясна, че осветява само едната половина от лицето му. Но тази нощ нещо в съня бе различно. Наистина от дулото на картечницата излизаше дим и мъжът се усмихваше както винаги, но на челото му зееше голям, черен кратер. А когато се обърна към Гюдбран, видя луната през дупката в главата му.

Четиринадесета глава

Външно министерство, 4 ноември 1999 г.
    От едната страна на масата седяха Кюрт Майрик от Полицейската служба за сигурност и Ракел, жената с неподходящата шнола, скучния костюм и строгото изражение. Забеляза, че всъщност костюмът изглежда доста скъп за секретарка. Все още се осланяше на интуицията си, която му подсказваше, че тя е разведена, но може би е била омъжена за богаташ. Или пък има заможни родители? Отново се появи тук, на среща, за която Бранхауг настоя да протече при пълна секретност. Значи заема по-важен пост в ПСС, отколкото е предполагал. Бранхауг реши да научи нещо повече за нея.
    Едва си го помисли и в съзнанието му изникнаха снощните събития. Изведе Лисе, младата стажантка във Външно министерство, на скромна вечеря като удължаване на работното й време, както се изрази той. После я покани на питие в хотел „Континентал“, където от името на Външно разполагаше с постоянна стая, предназначена за строго секретни срещи. Лисе не се дърпа много-много, оказа се амбициозно момиче. Но сеансът се провали. Остарява ли? Единичен случай, вероятно малко повече алкохол, но не и старост. Бранхауг пропъди мисълта и седна.
    — Посланикът ме уведоми, че състоянието на агента от Сикрет Сървис, когото вашият човек — той кимна към Мьолер и госпожа полицейския началник — простреля на прелеза, е стабилно и вече няма опасност за живота му. Получил е наранявания в гръбначния стълб и вътрешни кръвоизливи, но бронежилетката го е спасила. За съжаление не успяхме да получим информацията по-рано, но по разбираеми причини се опитваха да сведат комуникацията по случая до минимум. Обменяха се само най-необходимите данни между неколцина посветени.
    — Постигнахме и съгласие, че основната грешка е на американците. Агентът в будката за билети изобщо не е трябвало да се намира там. Тоест — трябвало е, но е било редно норвежкият офицер за свръзка да бъде уведомен. Норвежкият полицейски служител на пост, където е бил агентът, е трябвало — извинете, можело — да информира офицера, но той само е проверил документите за самоличност на агента. Имаше постоянна заповед да се осигури достъп на агенти на Сикрет Сървис до всички охранявани места и затова полицаят не е сметнал за необходимо да докладва на по-високо ниво. От днешна гледна точка можем да кажем, че е било нужно да го направи.
    — Освен двадесетината човека от ПСС, Министерството на външните работи и групата за координация — всички, наясно със случая — около петнадесет полицейски служители са станали свидетели на инцидента на самия жп прелез. Не искам да злословя по техен адрес, сигурно общо взето пазят служебна тайна. Но те са обикновени полицаи без опит в опазване на тайна на такова ниво, каквото е необходимо тук. Трябва да прибавим и хората от Държавната болница, компанията „Фиеллиниен АС“ и хотел „Плаза“, които в по-голяма или по-малка степен имат причина да заподозрат какво се е случило. Нямаме и гаранция, че никой от съседните на прелеза сгради не е проследил кортежа с далекоглед. Само една дума от някой, който е имал някакво вземане-даване със случката и…
    — През 1920 година Норвегия е била една от най-бедните страни в Европа и щяхме да си останем такива, ако не беше помощта на САЩ. Забравете за реториката на политиците. Емиграцията, планът „Маршал“, Елвис и финансирането на нефтената приказка превърнаха Норвегия във вероятно най-проамерикански настроената държава. Ние в тази зала сме работили дълго, за да стигнем до днешното ниво в кариерите си. Но дочуе ли някой наш политик, че човек от присъстващите тук е виновен за застрашаването на живота на американския президент…
    — Правилно. В деня, когато излезе наяве, че норвежки полицай е стрелял по агент на Сикрет Сървис, трябва да разполагаме с уточнена версия — подчерта той. — И тази версия трябва да изключва грешка от наша страна. Нашият офицер е действал на място според дадената му инструкция и вината е единствено и само на агента. Такава версия удовлетворява и нас, и американците. Предизвикателството е да накараме медиите да ни повярват. И във връзка с това казвам…
    — Проблемът е, че ако колегите на този ваш любител на стрелбата сметнат назначението за прекадено и впоследствие разберат, че става въпрос за камуфлаж, то тогава работата ни е спукана. Нещо повече. Заподозрат ли операция по заличаване на следи, моментално ще тръгнат слухове, че съзнателно сме се опитали да прикрием гафа. С други думи, налага се да му дадем пост, за който да изглежда правдоподобно никой да не получава много информация за същинската му работа. Казано по друг начин: повишение, комбинирано с преместване на защитено място.

Петнадесета глава

Възвишението Санкт Ханс, 4 ноември 1999 г.

    Елен не отговори. Заради поройния дъжд дори и с работещи на пълни обороти чистачки водата се наслагваше като тънък филтър върху предното стъкло на патрулката и придаваше на сградите по улицата вид на призрачни къщи, които се люлеят напред-назад. Тази сутрин Мьолер ги изпрати да намерят Хари. Вече звъняха в апартамента му и установиха, че не си е вкъщи. Или не иска да отвори. Или не е в състояние да отвори. Елен се опасяваше от най-лошото. Тя гледаше забързаните нагоре-надолу по тротоара хора. Те също бяха придобили изкривени, странни фигури като образи от огледало в увеселителен парк.
    Тя му хвърли бегъл поглед, но изражението на лицето му не издаваше дали говори за предобедната клиентела на ресторант „Скрьодер“ по принцип, или визира само Хари. Той спря колата на автобусната спирка пред заведението, а когато излезе, Елен видя, че от другата страна на улицата са отворили кафене. Или си е там от дълго време, но Елен не го е забелязала. На високи табуретки до големите прозорци седяха младежи в пуловери с високи яки и четяха чуждестранни вестници или просто гледаха замислено дъжда, стиснали големи бели кафени чаши в ръце, докато вероятно се чудеха дали са избрали най-подходящия предмет в университета, най-подходящото дизайнерско канапе, най-подходящия интимен партньор, най-подходящия книжен клуб или най-подходящия град в Европа.
    На входната врата на „Скрьодер“ Елен едва не се сблъска с мъж в исландски пуловер. Алкохолът бе изличил почти всичкото синьо в ирисите му, а ръцете му с големината на тиган чернееха от мръсотия. Елен у сети сладникавата миризма на пот и стар алкохол, когато той профуча край нея. Вътре цареше следобедна тишина. Само четири маси бяха заети. Елен беше идвала тук преди доста време и доколкото успяваше да прецени, нямаше никаква промяна. По стените висяха големи картини на Осло от едно време и заедно с кафявите стени и стъкления покрив в средата придаваха на мястото лек привкус на английски пъб. Много лек, ако трябва да сме честни. С масите „Респатекс“ и канапетата заведението приличаше на салоните за пушене на ферибот по Мьорешюстен. В дъното на локала, облегната на тезгяха, стоеше сервитьорка с престилка и пушеше, като полузаинтригувано разглеждаше Елен. Хари седеше с наведена глава в най-вътрешния ъгъл до прозореца. Пред него имаше празна половинлитрова чаша.

Шестнадесета глава

Хотел „Радисън САС“, 5 ноември 1999 г.
    Вети Андресен имаше светла, къдрава коса като на Доли Партън, която напомняше перука. Не беше перука, а и впрочем всички прилики с Доли Партън се изчерпваха с косата. Вети Андресен беше висока и много слаба, а когато се усмихнеше, както сега, само леко разтваряше устни и зъбите й едва-едва се показваха. Усмивката й бе предназначена за стареца пред гишето на рецепцията в хотел „Радисън САС“. Гишето не беше гише в обичайния смисъл на думата, а едно от няколкото малки многофункционални „очи“ с компютърни екрани, които позволяваха да се обслужват няколко госта едновременно.
    — Добър предобед — каза Вети Андресен. Тя правеше разлика между различните части на деня, когато поздравяваше хората. Заимства го от специализираното училище по хотелиерство. Следователно допреди един час бе поздравявала с „добро утро“, след един час щеше да поздравява с „добър ден“, след шест часа с „добър следобед“, а след още два — с „добър вечер“. После щеше да поеме към двустайното си жилище в покрайнините на града и щеше да й се прииска там да я чака някой, на когото да каже „лека нощ“.
    Усмивката на Бети Андресен не изчезна. Тя бе научена да се придържа към следния принцип: отнасяш се към всички като към гости на хотела, докато не бъде доказано противното. Но тя знаеше отлично що за старец стои пред нея: дошъл е в столицата и иска да види гледката от хотела на САС, без да плаща. Идваха непрекъснато, особено през лятото. И не само за да се насладят на гледката. Веднъж една дама я помоли да й покаже луксозния апартамент, тип suite, на двадесет и втория етаж, за да го опише на приятелите си, твърдейки, че е отседнала там. Даже предложи на Бети петдесет крони, ако я впише в списъка на гостите като доказателство, че е пренощувала там.
    Бети натисна копчето в асансьора, вратите се затвориха и кабината потегли. Бети така и не успя да свикне с чувството, че небето я засмуква. После вратите се отвориха и както винаги тя излезе с неопределеното очакване за един нов и различен свят, почти като момичето в приказката с капчука. Но пред нея неизменно се откриваше същият стар свят. Тръгнаха по коридора, чийто тапети подхождаха на цвета на килимите, и скъпи, скучни картини по стените. Тя мушна картата в ключалката на суита, каза „заповядайте“ и задържа вратата пред стареца, а той се промъкна край нея с нещо, което тя изтълкува като изпълнено с очакване изражение.

Седемнадесета глава

Главно полицейско управление, 5 ноември 1999 г.
    Бярне Мьолер въздъхна и погледна през прозореца. Мислите му поеха по свой път, както имаха навика да правят напоследък. Дъждът бе спрял, но оловносивото небе все още тегнеше над Главното полицейско управление. Някакво куче се шляеше по кафявата, безжизнена тревна площ навън. В далеч по-спокойния Берген имаше свободно място за шеф на полицейски отдел. Срокът за кандидатстване изтичаше следващата седмица. Беше чувал от тамошен колега, че в Берген по принцип вали само два пъти през есента: от септември до ноември и от ноември до Нова година. Те постоянно преувеличаваха, тези бергенчани. Ходи там и градът му хареса. Надалеч от политиците в Осло, а и малък. Мьолер обичаше малките градове.
    — Мамка му, Хари, предлагаме ти работа като старши инспектор, пет нива по-висока заплата19, край на нощните дежурства и малко уважение от страна на мухльовците. Това са хубави неща, Хари.
    — От седем години. И за тези седем години съм разпитвал хора, някои вероятно най-тъпите от ходещите на два крака в този град, и все пак не съм попадал на човек, по-непохватен лъжец от теб. Дори да съм глупав, все още са ми останали няколко мозъчни клетки, които ми служат, доколкото могат. И те ми казват, че едва ли служебната ми характеристика е причина да заслужа този пост. Нито пък резултатът ми от изпита по стрелба, където изненадващо се оказа, че имам най-добрия резултат на годишния тест по стрелба. Но ми подсказват, че назначението ми е свързано с ранения от мен агент на Сикрет Сървис. И не е нужно да казваш нещо, шефе.

Осемнадесета глава

Паркът пред Двореца, 10 ноември 1999 г.
    Вечерта бе ясна и хладна. Първото, което направи впечатление на стария човек, когато излезе от станцията на метрото, бяха многото хора по улиците. Бе очаквал в този късен час центърът да е почти безлюден, но по улица „Карл Юхан“ такситата се стрелкаха под неоновите светлини, а хората вървяха нагоре-надолу по тротоарите. Спря се и зачака зеленото човече на светофара на една пешеходна пътека заедно с тълпа смугли младежи, разговарящи на странен, крякащ език. Предположи, че са от Пакистан. Или от Саудитска Арабия. Зелената светлина на светофара прекъсна мислите му. Тръгна по улицата с ясна представа за намерението си и продължи нагоре по хълма към осветената фасада на Двореца. Дори и тук имаше хора, повечето млади, които отиваха един Бог знае къде. Спря и си пое въздух на стръмнината пред статуята на Карл Юхан20, седнал на коня си, загледан замечтано в Стуртинга и във властта, която се бе опитал да съсредоточи в Двореца зад себе си.
Дъб, бреза. Топола, бряст.
Черно расо. Блед, в несвяст.

    Помисли си колко по-добре би било ако тази вечер няма луна. От друга страна обаче, лесно откри това, което търсеше: огромния дъб. На него опря чело в деня, когато разбра, че животът му клони към своя край. Разгледа дървото от стъблото до короната. Колко ли е старо? Двеста години? Триста? Дъбът сигурно е бил вече напълно израснал, когато Карл Юхан е бил коронясан за норвежки крал. Независимо от това всеки живот си има край. Неговият собствен, на дървото, даже и на краля. Застана зад дървото така, че да не се вижда от пътеката, и свали раницата си. После клекна, отвори я и извади съдържанието й. Три бутилки с разтвор на глифозат, който продавачът от специализирания магазин нарече „Раундъп“, и спринцовка за коне с дебела игла, купена от аптека „Сфинкс“. Обясни, че ще използва спринцовката за готвене, за да инжектира мазнина в месото, но се оказа съвсем ненужно, защото аптекарят само го изгледа равнодушно и сигурно го забрави, преди още старецът да си тръгне.
    Старият мъж бързо се огледа наоколо. После заби дългата стоманена игла в корка на една от бутилките и бавно изтегли буталото нагоре. Прозрачната течност напълни спринцовката. Опипа с ръка дървото, докато откри цепнатина между две парчета кора и заби иглата. Не стана толкова лесно, колкото си мислеше. Наложи се да натисне силно, за да вкара иглата в твърдото дърво. Нямаше да има ефект, ако инжектираше течността във външния слой на дървесината, нужно бе да достигне вътрешните, жизненоважни за дървото органи. Натисна спринцовката с още по-голяма сила. Иглата затрепери. По дяволите! Не бива да я чупи, няма друга. Иглата се плъзна малко навътре, но след няколко сантиметра напълно спря. Въпреки ниската температура по тялото му изби пот. Отново хвана здраво спринцовката и тъкмо се канеше да я натисне още по-силно, чу шумолене на листа откъм пътеката. Отпусна спринцовката. Звукът приближаваше. Затвори очи и притаи дъх. Чу крачките точно до себе си. Отвори очи. Мярнаха му се две неясни фигури и изчезнаха зад храстите на ръба на възвишението. Въздъхна с облекчение и отново се залови със спринцовката. Реши да не се отказва — или ще се счупи, или ще издържи — и натисна с всичка сила. И точно когато очакваше да чуе звук от счупена игла, тя навлезе в дървото. Старецът избърса потта. Останалото бе лесна работа.
Дъб, бреза. Топола, бряст.
Черно расо. Блед, в несвяст

Деветнадесета глава

„Пицарията на Херберт“, площад „Юнгсторге“, 12 ноември 1999 г.
    Свере Улсен влезе, кимна за поздрав към момчетата на масата в ъгъла, купи си бира от бара и я занесе на масата. Не на масата в ъгъла, а на своята маса. Беше негова повече от година, откакто преби жълтуркото в „Дюнерите на Денис“. Дойде рано и все още нямаше никакви посетители, но скоро малката пицария на ъгъла на улицата към площад „Юнгсторге“ щеше да се напълни. На днешния ден изплащаха парите за помощи. Погледна към момчетата в ъгъла. Имаше трима от постоянните клиенти, но той не говореше вече с тях. Членуваха в новата партия — Националната антанта — и можеше да се каже, че се е появило идеологическо разногласие. Свере ги познаваше от времето на младежкото си членство в Родната партия21, тогава бяха големи патриоти, но сега се включиха в редиците на дисидентите. Рой Квинсет, с безупречно избръсната глава, както винаги носеше захабени дънки, ботуши и бяла тениска с логото на Националната антанта в червено, бяло и синьо. Но Хале бе нов — боядисал косата си в черно и пригладил перчема си с гел. Мустакът, естествено, беше нещото, което шокираше хората — черен, грижливо подстриган и щръкнал като космите на четка, точно копие на мустака на фюрера. Вместо широките каубойски панталони и ботуши носеше камуфлажни панталони. Грегершен единствен имаше вид на нормален младеж: късо яке, остра брадичка и слънчеви очила на главата. Без съмнение бе най-модерният сред тях.
    Свере продължи да обхожда с поглед заведението. Момиче и момче нагъваха пица. За пръв път ги виждаше, но не изглеждаха шпиони на полицията. Нито журналисти. Да не би да са от „Монитор“22? През зимата разобличиха един мъж от „Монитор“, някакъв тип с изплашени очи; идваше тук подозрително често, преструваше се на подпийнал и заговаряше някои от тях. Свере надуши предателство. Изведоха мъжа и му разкъсаха пуловера. На корема си имаше залепени с тиксо диктофон и микрофон. Призна, че е от „Монитор“, преди да го докоснат. Изплашен до смърт. Тези хора от „Монитор“ са големи глупаци. Мислеха, че тази детска игра, подслушването на нацистки среди, е нещо страшно важно и опасно; че са тайни агенти и постоянно излагат живота си на смъртна опасност. Е, така погледнато не бяха много по-различни от някои от неговите редици, трябва да си признае. Въпросният тип бе толкова сигурен, че ще го убият, и бе толкова изплашен, че се напика от страх. Буквално. Свере забеляза тъмната ивица, която се стичаше от крачола му по асфалта. Това бе най-яркият му спомен от онази вечер. В оскъдно осветения заден двор се виждаше слабият блясък на малката рекичка от урина, която търсеше най-ниската точка на терена.
    Свере Улсен взе момчето и момичето за двама гладни младежи, минавали наоколо и открили тази пицария. Скоростта, с която се хранеха, показваше, че са разбрали каква е клиентелата и искат да се махнат възможно най-бързо оттук. До прозореца седеше възрастен мъж с шапка и палто. Най-вероятно алкохолик, макар че дрехите сочеха друго. Но така изглеждат през първите дни много от хората, облечени от Армията на спасението в „Елевейтър“23 — в хубави, качествени палта втора употреба и костюми, просто леко демоде. Докато го оглеждаше, старецът вдигна глава и го удостои с поглед. Не беше пияница. Имаше искрящо сини очи и Свере механично отмести поглед. Ама че зловещо гледаше този старец!


    — Знам какво е „Мерклин“, Улсен — гласът отсреща звучеше равен и неутрален, но Свере нямаше как да не забележи презрението. Замълча, защото въпреки омразата към мъжа от другия край страхът му надделяваше, не се срамуваше да си го признае. На онзи му се носеше славата на опасен човек. Съвсем малко на брой хора от тези среди бяха чували за него и дори Свере не знаеше истинското му име. Но чрез връзките си неведнъж бе спасявал от неприятности Свере и другарите му. Правил го бе в името на Делото, естествено, не че имаше слабост към Свере Улсен. Ако Свере познаваше друг човек, който би му доставил исканата пушка, веднага на драго сърце щеше да се свърже с него.

Двадесета глава

„Пицарията на Херберт“, 15 ноември 1999 г.
    Старецът пусна след себе си стъклената врата на „Пицарията на Херберт“ и тя се затвори. Спря на тротоара и зачака. Край него мина пакистанка с детска количка и увита в шал глава. Пред него профучаваха автомобили и в страничните им прозорци той виждаше неясното отражение на собствения си образ и на големите прозорци на пицарията зад себе си. Вляво от входната врата голям кръст от тиксо покриваше отчасти стъклото на мястото, където навярно някой се бе опитал да го разбие. Шарката от бели пукнатини по него напомняше паяжина. Зад стъклото се виждаше Свере Улсен, все още до масата, където уточниха детайлите. Товарното пристанище в залива Бьорвика след три седмици. Пристан 4. В два през нощта. Парола: Voice of an Angel26. Сигурно е името на някое поп парче. Никога не го бе чувал, но заглавието е повече от подходящо. Цената за жалост не е толкова добра. Седемстотин и петдесет хиляди. Но не му и хрумна да се пазари. Сега въпросът се свеждаше само до едно: дали ще спазят своята част от сделката, или ще го ограбят долу на търговското пристанище. Призова към лоялност, когато обясни на младия неонацист, че е воювал на фронта, но се съмняваше дали онзи му повярва. И дали това има някакво значение. Дори съчини какво да разказва за военната си служба в случай, че младокът го попита. Но онзи не се поинтересува.
    — Show me the way27, приятелю — затананика дрезгаво пияницата и се засмя.


    Свере Улсен крачеше забързан и размахваше във въздуха зелен найлонов плик. Преди двадесет минути седеше мокър и с пробити ботуши в „Пицарията на Херберт“, а сега беше собственик с чисто нови кубинки, високи 12 инча, купени от представителния магазин „Топ Сикрет“ в центъра. Плюс плик, в който имаше още осем чисто нови хилядарки. А се задаваха още десет. Странно е как нещата понякога се преобръщат. През есента чакаше да го натикат зад решетките, но адвокатът му се сети, че дебелата съдебна заседателна не е положила клетва на правилното място!
    Вървеше пред някаква пакистанска вещица с детска количка и й се усмихна напук. Тъкмо тръгна към вратата на пицарията и му хрумна, че няма смисъл да носи найлонов плик с чифт износени ботуши. Влезе в прохода към вътрешния двор, вдигна капака на една от тежките кофи за боклук и сложи плика най-отгоре. На излизане забеляза два стърчащи крака между две кофи навътре в двора. Огледа се. На улицата нямаше никого. В двора — също. Какво беше това — пияница, наркоман? Приближи се. Кофите на колелца стояха плътно допрени една до друга на мястото, където стърчаха краката. Свере усети как сърцето му се разтуптя. Някои наркомани побесняват, ако ги притесниш. Свере отстъпи назад и ритна една кофа настрани.
    Странно, но именно Свере Улсен, който сам едва не уби човек, никога преди не бе виждал мъртвец. И бе също толкова странно, че заради гледката почти се свлече на колене. Мъжът, седнал облегнат на стената, с очи, загледани нанякъде, бе сто процента мъртъв. Причината за смъртта му бе очевидна. Усмихнатата червена дупка на врата му показваше къде е прекъснат гръклянът. Сега кръвта едва капеше, ала в началото явно е шуртяла силно, защото целият исландски пуловер на мъжа изглеждаше лепкав и напоен с кръв. Вонята на боклук и урина стана нетърпима и Свере усети вкуса на жлъчка в устата си, а после и на двете бири, и на наскоро изядената пица. След това постоя подпрян на кофата и плю на асфалта. Върховете на кубинките му пожълтяха от повръщано, но той не забеляза. Стоеше вторачен единствено в малката червена вадичка, която просветваше на приглушеното осветление, търсейки най-ниската точка на терена.

Двадесет и първа глава

Ленинград, 17 януари 1944 г.
    Едвард ходи до Северния корпус, за да донесе писма на момчетата и да научи последните новини. Цяла есен пристигаха само съкрушителни съобщения за загуби и отстъпление по целия Източен фронт. Още през ноември руснаците си възвърнаха Киев, а през октомври немската южна армия едва избегна обсада северно от Черно море. Хитлер отслаби Източния фронт, като прегрупира войските на Западния, ала ситуацията не се подобри. Но най-обезпокоителната новина Едвард чу днес. Преди два дена генерал-лейтенант Гусев започнал мощна офанзива от Ораниенбаум, от южната страна на финския залив. Едвард помнеше Ораниенбаум, защото представляваше малко предмостово укрепление, което подминаха по време на настъплението към Ленинград. Позволиха на руснаците да го задържат, понеже нямаше стратегическо значение!
    — Leben29 — усмихна му се тя. Но очите й останаха все така печални.
    Дале не се обърна. След като изгуби съзнание от паднала до него граната през ноември, той вече не чуваше толкова добре. А и не говореше кой знае колко. Погледът му придоби онази неподвижност и затвореност, особено характерна за хора, преживели шок от избухване на граната. В началото Дале се оплакваше от главоболие, но след прегледа военният лекар каза, че не може да направи почти нищо, за да му помогне. Трябвало просто да почакат и да видят дали ще премине. Недостигът на войници бил прекалено голям, за да си позволят да изпращат здрави мъже в лазарета.
    — Passwort30! — извика Дале. Над мерника Едвард видя широко отворено око.
    Боже мой, това момче се е побъркало! Изведнъж Едвард се сети, че тази сутрин бяха сменили паролата. След като той тръгна към Северния корпус! Пръстът на Дале натисна спусъка, но той не искаше да помръдне назад. Над окото му се появи странна бръчка. После вдигна предпазителя и отново го взе на мушка. Дали следва трагичен край? След като оцеля във войната, дали щеше да умре от куршум на травматизиран сънародник? Едвард се втренчи в черното дуло; очакваше да види внезапната искра. Дали ще успее да я види? Боже мой, Исусе Христе! Отмести поглед от дулото към синьото небе над тях, на чийто фон като черен кръст се открояваше руски изтребител. Беше препалено нависоко, за да го чуе. После затвори очи.
    — Engelstimme!33 — извика някой до тях.
    Гюдбран не знаеше, защото с Едвард не бяха разговаряли много-много от миналата зима. Колкото и странно да звучи, дори при такива обстоятелства нищо не пречи на двама души спокойно да се избягват, стига да имат достатъчно желание. Не че Гюдбран не харесваше Едвард, напротив, уважаваше дълбоко мьондалеца. Смяташе го за умен мъж, смел войник и стабилна опора на младите и новодошлите в състава. През есента повишиха Едвард в Scharfiihrer34, което съответстваше на сержант в норвежката армия, но отговорностите му си останаха същите. Тогава Едвард се пошегува, че са го повишали, защото всички други сержанти измрели и останали много сержантски фуражки в излишък.
    — Виждал ли си норвежката табела на кръстовището под лазарета, онази със слънчевия кръг35? — попита той. И стрелката, сочеща пътя на изток, където пише „Ленинград 5 км“?
    Гранатата продължаваше да се върти, подскачаше и танцуваше по леда, а Гюдбран нямаше сили да откъсне очи от нея. Четири секунди от запалването до детонацията, нали така ги учеха в Зенхайм? Дали руснаците не разполагат с други гранати, избухващи след шест секунди? Или след осем? Гранатата продължаваше да се върти точно като пумпалите, които баща му правеше в Бруклин. Гюдбран го завърташе, а Сони и малкият му брат засичаха колко време се върти пумпалът.
    „Twenty-one, twenty-two…“36 Майка му извика от прозореца на третия етаж, че обядът е готов и трябва да се прибира, татко ще си дойде всеки момент.

Двадесет и втора глава

Приемната на доктор Бюер, 22 декември 1999 г.
    Африканецът обърна на следващата страница. Мустакът му се спускаше точно като на куриера, с когото старецът се срещна снощи. Срещата трая кратко. Куриерът пристигна на товарното пристанище с волво, вероятно взето под наем. Спря, стъклото се смъкна с бръмчене и мъжът изрече уговорената парола: Voice of an Angel. Та той имаше абсолютно същия мустак. И тъжни очи. Веднага обясни, че оръжието не е в колата от съображения за сигурност; щели да отидат на друго място и да го вземат оттам. Старецът се поколеба, но помисли, че ако искаха да го ограбят, щяха да го направят на товарното пристанище. Затова влезе в колата и потеглиха точно към хотел „Радисън САС“. На минаване покрай рецепцията видя Бети Андресен зад гишето, но тя не гледаше към тях.
    След като в Университетската библиотека изчете в интернет толкова много за пушката „Мерклин“, на живо оръжието малко го разочарова. Изглеждаше като ловджийска пушка, но по-голяма. Куриерът му показа как се сглобява и разглобява, като се обръщане към стареца с „господин Урия“. После възрастният човек сложи разглобената пушка в голяма чанта с ремък и слезе с асансьора до рецепцията. За миг се поколеба дали да не отиде при Бети Андресен и да я помоли да му поръча такси. Просто идея.


    Весела Коледа. Това бяха последните думи на доктор Бюер. Старецът стоеше на стълбището. Първоначално не разбра защо градът е пълен с толкова много хора, но сега, когато му напомниха за предстоящия празник, забеляза паниката в очите на суетящите се хора в търсене на последните коледни подаръци. Оркестър изпълняваше поп парчета, наобиколен от любопитни минувачи. Мъж в униформата на Армията на спасението обикаляше наоколо с пушка. В снега крачеше наркоман, а погледът му блуждаеше като пламъка на почти изгасена стеаринова свещ. Две тийнейджърки, хванати под ръка, го подминаха с пламнали страни и души, преливащи от тайни за момчета и очаквания за бъдещето. И светлините. На всеки проклет прозорец имаше светлина. Вдигна лице към небето на Осло — топъл, жълт купол от отразената светлина от града. Господи, как копнее за нея. Следващата Коледа, помисли си той. Тогава ще празнуваме заедно, любима.

Трета част
Урия

Двадесет и трета глава

Болницата „Рудолф II“, Виена, 7 юни 1943 г.
    Хелена Ланг вървеше с бързи крачки, бутайки масичка на колелца към зала 4. През отворените прозорци нахлуваше свеж въздух и тя дишаше с пълни гърди, та дробовете и главата й да попият омайния аромат на току-що поникнала трева. Не се долавяше миризмата на разруха и смърт. От първата бомбардировка на Виена измина една година. През последните седмици хвърляха бомби всяка нощ при ясно време. Болницата „Рудолф II“ отстоеше на няколко километра от центъра, извисена над войната в зелената Вийнервалд37 и въпреки това димът от пожарите в града задушаваше мириса на лято.
    Хелена зави зад ъгъла и се усмихна на доктор Брокхард. Той явно искаше да спре, за да поговорят, затова тя избърза напред. Неподвижните, втренчени очи на Брокхард винаги я притесняваха и потискаха, видеше ли го насаме. Понякога имаше усещането, че тези срещи с него по коридорите не са никак случайни. Майка й би се спукала от яд, ако видеше как Хелена отбягва младия, обещаващ лекар, най-вече защото той произлизаше от солидно виенско семейство. Но Хелена не харесваше нито Брокхард, нито роднините му, нито опитите на майка си да я използва като билет за връщане в доброто общество. Майка й обвиняваше войната за всичко случило се. Заради войната бащата на Хелена, Хенрик Ланг, загуби много бързо еврейските си лихвари и не успя да плати навреме на другите си кредитори. Финансовата криза го принуди да изиска от еврейските си банкери да му прехвърлят наличните си облигации, за съжаление конфискувани от австрийската държава. По тази причина сега Хенрик Ланг лежеше в затвора за заговор с опасни за държавата еврейски сили.
    Тя погледна часовника и забърза. Някаква птичка бе влязла през отворените прозорци. Сега пееше безгрижно на един от абажурите на високия таван. Понякога на Хелена й се струваше невероятно, че навън бушува война. Навярно заради гората, понеже гъстите редици иглолистни дървета скриваха всичко, което хората тук горе не искаха да видят. Но влезеше ли човек в някоя зала, веднага разбираше, колко илюзорно е спокойствието. С осакатените си тела и изтерзани души ранените войници донасяха войната и тук. В началото тя слушаше разказите им, почти убедена, че със силата и вярата си ще им помогне да преодолеят мъките си. Но всички сякаш продължаваха да разказват все една и съща безконечна, кошмарна приказка какво може и трябва да изтърпи човек тук, на земята; какви унижения нанася животът. Само мъртвите се били отървали невредими. И Хелена спря да ги слуша. Преструваше се на заинтересувана, докато сменяше превръзките, мереше температурата, даваше им лекарства и им поднасяше храна. А когато спяха, се мъчеше да не ги гледа, защото лицата им продължаваха да разказват дори насън. Забелязваше страдание в бледи младежки лица, жестокост — в загрубели, мрачни лица и копнеж по смъртта в изкривените от болка черти на някого, току-що разбрал, че ще му ампутират крака.
    Въпреки това днес тя стъпваше с леки, пъргави крачки. Вероятно заради лятото, вероятно защото един лекар току-що й каза колко е хубава тази сутрин. Или заради норвежкия пациент от зала 4, който след малко щеше да й се усмихне и да я поздрави с Guten Morgen38 на странния си, смешен немски. После щеше да закуси и да я наблюдава непрекъснато, докато тя снове от легло на легло, сервира на другите пациенти и казва някоя и друга окуражителна дума на всекиго поотделно. А на всяко пето или шесто легло тя ще поглежда към него и, ако той й се усмихне, и тя бързо ще му се усмихне и ще продължи обиколката си, сякаш нищо не се е случило. Нищичко. И все пак това беше много. Мисълта за тези кратки моменти, които й даваха сили в ежедневието. Благодарение на тях съумяваше да се смее, когато зле изгореният капитан Хадлер в леглото до вратата се шегуваше и питаше дали скоро няма да изпратят гениталиите му от фронта.

Двадесет и четвърта глава

В навечерието на Нова година, 1999 г.
    В дванадесет часа Хари Хуле слезе от трамвая до хотел „Радисън САС“ и отбеляза, че ниското предобедно слънце за миг се отрази в прозорците на общежитията на Държавната болница, преди отново да се скрие зад облаците. Отиде до кабинета си за последен път. Каза си: за да поразтребя, да проверя дали съм взел всичко. Но малкото му вещи се събраха в найлоновата торбичка от „Киви“, с която се прибра вчера. Коридорите бяха пусти. Свободните от дежурство си седяха вкъщи, за да приготвят последното парти на това хилядолетие. Върху облегалката на стола висеше една серпентина като спомен за вчерашния прощален купон, организиран, естествено, от Елен. Сухите думи за сбогом на Бярне Мьолер не се връзваха особено сполучливо с нейните сини балони и накичената със свещи торта, но кратката му реч прозвуча много приятно. Навярно шефът на отдела се досещаше, че Хари никога няма да му прости, ако думите му прозвучат високопарно и сантиментално. А Хари трябваше да си признае, че като никога се почувства малко горд, когато Мьолер му честити поста на старши инспектор и му пожела успех в ПСС. Дори саркастичната усмивка на Том Валер, скептично поклащащ глава от публиката в дъното на помещението до вратата, не успя да вгорчи преживяването му.
    Хари се качи на колата и пое към къщи. От началото на XX век работници обитаваха повечето жилищни сгради в тясната уличка и те не бяха от най-добре поддържаните. Но след като цените на жилищата се повишаха и младежите от средната класа, чиито средства не позволяваха да живеят в луксозни квартали, се изместиха тук, уличката освежи вида си. Сега имаше само един жилищен блок с неремонтирана фасада през последните години: номер осем. Блокът на Хари. Това не го притесняваше.
    Заключи входната врата и отвори пощенската кутия до стълбището на партера. Оферта за пица и плик от общинския касиер в Осло. Хари веднага се досети, че го подканят да си плати глобата за неправилно паркиране от миналия месец. Проклинаше късмета си, докато се качваше по стълбите. Купи си петнадесетгодишен форд „Ескорт“ на нищожна цена от някакъв на практика непознат чичко. Малко ръждясал и с изхабен съединител, но пък с шикозен сгъваем покрив. Досега обаче имаше повече глоби за паркиране и сметки от сервиза, отколкото вятър в косите. Освен това този боклук не палеше лесно, затова се налагаше да паркира под наклон, за да може после да го подкара.
    Заключи вратата на апартамента си. Представляваше спартански обзаведено двустайно жилище. Подредено, чисто и без килими на лъснатия паркет. Единствените украшения на стената се свеждаха до снимка на майка му и Сьос и плакат за филма „Кръстника“, който отмъкна от кварталното кино като шестнадесетгодишен хлапак. Никакви цветя, свещи или сладникави фигурки. Веднъж закачи на стената табло, където мислеше да залепя пощенски картички, снимки или мъдрости. Видя такива табла в домовете на познати. Скоро откри, че нито получава картички, нито прави снимки. Тогава изряза отнякъде цитат от Бьорнебу39:
    Без капка сантименталност си купи последните за това хилядолетие вестници от магазина на Али. Хората бързаха към къщи след последните покупки за голямата вечер на хилядолетието. Хари зъзна в палтото си, докато прекрачи прага на ресторант „Скрьодер“. Лъхна го влажната миризма на човешка топлина. Беше доста препълнено, но той видя, че любимата му маса тъкмо се освобождава, и се насочи натам. Възрастният човек, който стана от масата, си сложи шапката, погледна бързо Хари изпод побелелите си, рунтави вежди и безмълвно кимна, преди да си тръгне. Масата се намираше до прозореца и през деня представляваше едно от малкото места, където имаше достатъчно светлината за четене на вестници в слабо осветеното заведение. Хари едва успя да се настани и Мая се появи.
    Хари бе срещал и преди името на Юл във вестниците. Той имаше славата на истинска знаменитост, станеше ли въпрос за окупацията на Норвегия и Националното обединение. Хари прелисти вестника, но не откри нищо интересно. Върна се на статията на Юл. Представляваше коментар на по-раншна публикация за силните позиции на неонацизма в Швеция. Юл описваше как неонацизмът, който през 90-те, в периода на икономически подем, е вървял към своя упадък в цяла Европа, сега се завръща с подновени сили. Според него характерна особеност на новата вълна е по-силната идеологическа основа. Докато неонацизмът през 80-те бил най-вече мода и чувство на принадлежност към някаква група, уеднаквяване под формата на облекло, бръснати глави и архаични лозунги от рода на „Sieg heil“, то новата вълна е по-добре организирана. Разполагала със стабилен финансов гръб и не разчитала толкова на отделни платежоспособни водачи и спонсори. Освен това новото движение не било просто реакция срещу определени явления от обществения живот като безработица и имиграция, пишеше Юл. То искало да създаде алтернатива на социалдемокрацията. Ключовата дума била обновление — морално, военно и расово. Залезът на християнството се използвал като пример за морален упадък, заедно с ХИВ и повишената злоупотреба с наркотици. И образът на врага бил частично променен: привържениците на ЕС, рушители на националните и расовите граници, НАТО, който протягал ръка на руските и славянските народи от второ качество и новата азиатска капиталистическа аристокрация, заемаща мястото на евреите като световни банкери.
    Погледна над вестника. На съседната маса седеше Мохикана и гледаше право към него. Вероятно е седял там през цялото време, но Хари не забеляза кога е дошъл. Наричаха го Мохикана, защото навярно бе последният от вида си. Бил капитан на военен кораб през войната, два пъти улучван с торпедо и всичките му приятели отдавна бяха мъртви. Всичко това му разказа Мая. Дългата му рядка брада потъваше в чашата с бира. Седеше, облечен в палтото си както винаги, зиме и лете. По тебеширенобялата кожа на лицето му, толкова изпито, че под него сякаш се очертаваше черепът му, изпъкваше мрежата от кръвоносни съдове, наподобяващи червеникави светкавици. Кървясалите, мътни очи гледаха втренчено Хари зад отпусната, набръчкана кожа.
    Хари, слушал достатъчно пиянски брътвежи, не всеки път обръщаше специално внимание на откровенията на редовните посетители на „Скрьодер“, но това бе нещо различно. За всичките години, откакто идваше тук, това бяха първите разбираеми думи, които чуваше от Мохикана. Дори след онази нощ през миналата зима, когато Хари намери Мохикана заспал до стената на една къща надолу по улицата и по всяка вероятност спаси стареца от замръзване, Мохикана не пожела да го удостои с повече от кимване за поздрав при среща. И сега, изглежда, Мохикана каза каквото искаше, защото стисна силно устни и отново се съсредоточи върху чашата си. Хари се огледа и се наведе към масата на Мохикана.

Двадесет и пета глава

Болницата „Рудолф II“, Виена, 8 юни 1944 г.
    Из зала 4 се носеха звуци от заспали хора. През тази нощ, по-тиха от обикновено, нямаше пациенти, които да стенат от болка или да се събуждат с викове от кошмарите си. Хелена не чу и сирената на противовъздушната отбрана. Ако тази нощ не бомбардират, тя се надяваше всичко да мине по-леко. Промъкна се в спалнята, застана до долната част на леглото и сега го гледаше. Той седеше под светлия конус от нощната лампа и изглеждаше толкова погълнат от книгата, която четеше, че не забелязваше нищо друго. А тя стоеше ето тук, в тъмнината. С всички знания на мрака.
    Ето от това най-много се страхуваше. Не я тревожеше, задето излъга майка си, че ще гостува на сестра си в Залцбург няколко дена. Нито че убеди сина на лесничея да я откара до болницата и да чака на пътя до входа. Нито че се сбогува със заниманията си, с църквата и спокойния живот във Вийнервалд. Но се страхуваше да му каже всичко: колко го обича и е готова да рискува живота и бъдещето си заради него. Защото се опасяваше да не греши. Не относно чувствата му към нея, в тях бе сигурна. А по отношение на характера му. Дали ще намери куража и енергията да стори това, което тя ще му предложи? Все пак той съзнаваше, че тази война на юг, срещу Червената армия, не е негова.

Двадесет и шеста глава

ПСС, Главно полицейско управление, 21 февруари 2000 г.
    Хари оглеждаше старателно подредените етажерки, където класьорите стояха изрядно строени в хронологичен ред; стените със закачените дипломи и отличия от развивалата се поетапно кариера. Черно-бяла снимка на Кюрт Майрик на по-млади години във военна униформа с отличителни знаци на майор, докато поздравява крал Улав, висеше точно зад бюрото и се набиваше в очите на всички посетители. Именно тази снимка разглеждаше Хари, когато вратата зад него се отвори.
    Хари кимна. Няма смисъл да се биеш с вятърни мелници. Поне не след първия месец, във всеки случай. Дадоха му, както се очакваше, кабинет в дъното на дълъг коридор. В резултат само при крайна необходимост той навестяваше колегите си. Работата му изискваше да чете доклади от регионалните звена на ПСС и да преценява дали конкретният случай трябва да бъде изпратен на по-високо ниво в системата. А Майрик даде повече от ясни инструкции: ако не са глупости, да се предават нататък.
    С други думи, Хари се сдоби с работа като филтър за боклуци. Тази седмица пристигнаха три доклада от провинцията. Той се опита да ги изчете бавно, но търпението му си имаше граници. В един от докладите ставаше дума за нова подслушвателна техника, с която никой не можеше да се справи, след като експертът си отишъл. Хари го препрати. Друг съобщаваше за немски бизнесмен в Берген, когото вече не смятаха за подозрителен, защото доставил партидата релси за завеси, за които твърдял, че е дошъл в града. Препрати и него. Трети доклад пристигна от района на Шиен по оплаквания от няколко собственици на къщи в курорта Силян по повод стрелба миналия уикенд. Понеже ловният сезон бе отминал, там пристигнал полицейски служител и започнал разследване. Той намерил в гората празни гилзи от непозната марка. Изпратили гилзите в техническия отдел на КРИПОС41, а те на свой ред докладваха, че най-вероятно става дума за муниции от пушка „Мерклин“, много рядко срещано оръжие.
    — Послушно да вика „ура за Норвегия“ по време на шествието — допълни Хари и извади кутия с цигари. Впери очи в пепелника на най-горната етажерка и Майрик кимна в отговор на въпросителния му поглед. Хари запали, вдиша дима дълбоко и се опита да си представи как капилярите по стените на белите му дробове жадно всмукват никотина. Животът му се скъсяваше, а мисълта, че никога няма да откаже цигарите, го изпълваше със странно задоволство. Да плюеш на предупреждението, изписано на цигарената кутия, едва ли е най-екстравагантната форма на протест, измислена от човек, но все пак Хари можеше да си го позволи.
    — Пушката „Мерклин“ — подхвана Хари, — е произведена в Германия полуавтоматична ловна карабина. Изстрелва снаряди с диаметър от 16 милиметра, и то много по-агресивно от която и да е друга. Предназначена е за лов на едър дивеч като водни биволи и слонове. Първата пушка е създадена през 1970 година, но са произведени само около триста екземпляра, преди немските власти да забранят продажбата на оръжието през 1973 година. Причината е, че с няколко дребни настройки и с оптичния си мерник „Мерклин“ е напълно професионален уред за убийство и още през 1973 година се е превърнала в най-търсеното оръжие за атентати. От тристате пушки сто със сигурност се намират в ръцете на наемни убийци и терористични организации като Бадер-Майнхоф и Червените бригади43.
    Хари загаси цигарата. Venice, Italy44, пишеше на пепелника с форма на гондола.

Двадесет и седма глава

Линц, 9 юни 1944 г.
    Разказите. С тях спечели вниманието й в болницата „Рудолф II“. Толкова много се различаваха от историите на другите войници. Урия разказваше за доблест, приятелство и надежда. Като онази история през нощта, когато се прибрал от караул и заварил пор върху гърдите на най-добрия си другар. Той спял, а животното се канело да разкъса гръкляна му. Разстоянието било почти десет метра, а в бункера с черните стени от пръст — тъмно като в рог. Но той нямал избор, опрял пушката до бузата си и стрелял, докато изпразнил пълнителя. Изяли пора за обяд на следващия ден.
Ела на кладата по късна доба
и виж как пламък силен аленее.
Очаква вярност и във гроба
водачът, що победата копнее.

Ще зърнеш миналото наше
във пламъка на съскащата клада;
народа наш по пътя към целта;
как твойте братя в труд и битка страдат.

Във битката на нашите деди
загина не един и не една.
И хиляди живота си са дали
във битката за нашата страна.
Ще видиш там и нашите мъже
в студа на север къща хранят
от тежък труд те черпят сили
земята родна, за да бранят.

Ще видиш наши братя с имена прочути,
които и след хиляди години тук
се помнят и се споменават.
Живеят в нас на север и на юг.

Но най-велик е онзи, който
издигна аления флаг.
И вечно ще го тачим Квислинг45.
За него палим огън в този мрак.

    — Да, за вас едва ли е проблем, Fraulein46, но за вашия приятел в униформа е крайно необходимо да носи документи, удостоверяващи къде е настанен и къде отива.

Двадесет и осма глава

Курортът Силян, област Телемарк, 22 февруари 2000 г.
    Хари хвърли бърз поглед към часовника и внимателно увеличи скоростта. Имаха уговорка за четири часа, значи преди половин час. Ако пристигне, след като се стъмни, цялото пътуване ще бъде нахалост. Всички оцелели грайфери на гумите се забиха в леда със стържещ звук. Измина само три мили по криволичещия, заледен горски път, но имаше чувството, че сви от главния път преди часове. Евтините слънчеви очила, които купи от бензиностанцията „Шел“, не му помагаха особено и очите му реагираха болезнено на ярката светлина в снега.
    Накрая забеляза полицейската кола с регистрация от Шиен до пътя. Внимателно натисна спирачките, паркира точно отзад и свали ските си от горния багажник на колата. Бяха от производител на ски, фалирал преди петнадесет години. Сигурно по същото време е слагал и ваксата, защото сега представляваше сива, лепкава маса. Той намери пътечката нагоре от пътя към хижата, както му бяха описали. Ските стояха като залепени с туткал към пътеката, нямаше начин да се плъзнат настрани, дори човек и да се опитва. Слънцето грееше ниско над иглолистните дървета. Най-сетне откри хижата. На стъпалото пред входната врата на байцваната в черно къща седяха двама мъже в анораци и едно момче. Макар Хари да не познаваше никакви юноши, прецени, че е между дванадесет и шестнадесетгодишен.
    — Защото „Мерклин“ създават най-тежката ловна карабина в целия свят. Петнадесеткилограмова пушка не предразполага към стрелба в изправено положение и затова е естествено да предположим, че стрелецът е използвал камъка за опора. Карабината „Мерклин“ изстрелва празните гилзи от дясната страна. Понеже гилзите са от тази страна на камъка, значи той е стрелял в посоката, от която дойдохме. Следователно не е странно да допуснем, че на някой от дънерите е разположил предмет, в който да се прицели, нали?
    — Ако това не е огромен белов инояд49… — провикна се Бертелсен три минути по-късно, — значи е огромна дупка от куршум.

Двадесет и девета глава

Болницата „Рудолф II“, Виена, 23 юни 1944 г.
    Въоръжени сили СС
    Берлин, 21 юни

Хайнрих Химлер,
Главнокомандващ есесовските войски (СС)
    Брокхард не се сдържа и разгледа подписа два пъти. Самият Хайнрих Химлер50! После вдигна писмото срещу светлината. Хелена се обади:

Тридесета глава

Главно полицейско управление, 24 февруари 2000 г.
    Освен него, Андре Райт, лейтенант в разузнавателната служба на Министерството на отбраната, присъстваха само още трима: майор Бор Увесен от същата служба, Хари Хуле, новото попълнение на ПСС, и самият шеф на НСС, Кюрт Майрик. Именно Хуле му изпрати по факса името на търговеца на оръжия от Йоханесбург. И оттогава всеки ден настояваше да получи информация. Част от служителите в ПСС явно схващаха разузнавателната служба на отбраната като подотдел на ПСС, но очевидно пренебрегваха инструкцията, определяща двете служби за равнопоставени, сътрудничещи си организации. Райт обаче бе наясно. Затова накрая обясни на новия колега, че случаите без предимство изчакват. След половин час се обади самият Майрик да обясни, че случаят се ползва с предимство. Защо веднага не казаха как стои въпросът?
    — Андреас Хохнер, роден през 1954 година в Зимбабве в семейството на немци — прочете Райт от наличните разпечатки. — Преди е бил наемен войник в Конго и Южна Африка, вероятно се занимава с трафик на оръжие от средата на осемдесетте. На деветнадесет е един от седмина обвиняеми за убийството на чернокожо момче в Киншаса, но е оправдан поради липса на доказателства. Женил се е и се е развеждал два пъти. Работодателят му в Йоханесбург е заподозрян в организирането на незаконен внос на противовъздушни оръжия в Сирия и покупка на химически оръжия от Ирак. Говори се, че продавал специални пушки на Караджич по време на войната в Босна и е обучавал снайперисти при обсадата на Сараево, последните сведения не са потвърдени.
    — Представете си, че известен чуждестранен терорист иска да убие човек от своята страна, и въпросният човек ще пътува за Норвегия. Службите за сигурност в неговата страна следят и най-малката му крачка, затова вместо да рискува сам да преминава границата, той се свързва със среди в Норвегия с мотиви, сходни на неговите. Хората от тези среди са аматьори, но това всъщност е предимство, понеже терористът знае, че полицията няма да ги заподозре.

Тридесет и първа глава

Лятната вила на семейство Ланг, Виена, 25 юни 1944 г.
    Закрепи косата си със семпла шнола, както правеше обикновено. Дали да промени прическата? Беатрис стесни червената муселинена рокля на майка й, за да я нагоди към елегантната, издължена фигура на Хелена. Майка й носела тази рокля, когато се запознала с баща й. Мисълта беше странна, далечна и някак си малко болезнена. Навярно защото в разказите си за тази среща майка й сякаш говореше за други двама души — млади, щастливи, които мислят, че знаят накъде са тръгнали.
    Хелена откопча шнолата и тръсна глава, та кестенявата й коса да падне над лицето. Чу се звънецът на вратата. Долови стъпките на Беатрис в коридора. Хелена се отпусна назад на леглото и усети трепет в стомаха си. Не можеше да го спре — сякаш отново е на четиринадесет, влюбена през лятото! Чу как долу разговарят, долови резкия, носов глас на майка си, дрънченето на закачалки, когато Беатрис остави палтото му в преддверието. „Палто!“, помисли си Хелена. Облякъл си е палто, макар че бе една от онези горещи, задушни летни вечери, които по принцип започваха чак през август.
    Хелена отмести очи към Беатрис. Старата прислужница се усмихна, но и тя имаше същия меланхоличен израз като майка й. Хелена устреми взор към Него. Зениците му сияеха и сякаш усети как топлината им гори по бузите й; не се сдържа и огледа хваналия тен, току-що избръснат врат, яката с двете „S“ и зелената униформа, толкова намачкана във влака, а сега безупречно изгладена. Той стискаше букет рози — Беатрис вече бе предложила да ги натопи, но той любезно отказа и я помоли да изчака, та Хелена да ги види.
    Майка й направи изключение и остави вратата към градината притворена. Поради прекалено ниските облаци тази вечер едва ли щеше да има бомбардировки. Течението от открехнатата врата люлееше пламъка на стеариновите свещи, а сенките им танцуваха по портретите на сериозни мъже и жени с фамилия Ланг Майка й внимателно му разясни кой как се казва, какво е постигнал и от какво семейство са съпрузите и съпругите им. Урия я слушаше с изражение, което Хелена определи като лека, саркастична усмивка, но в полумрака не съумяваше да го види ясно. Майка й обясни, че се чувстват задължени да пестят ток през войната. Тя, естествено, не спомена нищо за промененото икономическо положение на семейството, нито поясни, че Беатрис е единствената им прислужница, а преди бяха цели четири.
    — Schwein51! — процеди майката. — Вероятно е бил приготвен от свинско месо. У дома използваме само телешко. Или пуешко в краен случай.
    Няколко пъти по време на обеда разговорът замираше, но след дългите паузи Урия взимаше думата толкова често, колкото и останалите. Още преди да го покани на вечеря, Хелена реши да не обръща внимание на мнението на майка си. Макар и учтив, Урия произхождаше от обикновен селски род, липсваше му изисканото поведение и маниери, които се придобиват от възпитанието в господарски дом. Но Хелена едва ли имаше причина да се тревожи. Тя направо се смая с каква лекота и непринуденост общуваше Урия.
    — Днес получих писмо от норвежката полиция. Ще се запиша във военния лазарет в Синсен Скуле52 в Осло за медицински преглед. Тръгвам след три дена. И смятам да взема дъщеря ви със себе си.
    — Strudel53 — оповести майката и махна с ръка към Беатрис. — Виенски специалитет.

Тридесет и втора глава

Йоханесбург, 28 февруари 2000 г.
    — Към днешна дата Андреас Хохнер лежи в затвора Sin City54 извън града — допълни той. — Днес го доведохме тук заради разпитите.
    — Ще ти разкажа някои неща за онзи мъж в Осло, ако ми гарантираш, че твоето правителство ще помоли тукашния негърски кабинет да ме помилват. Понеже съм ви помогнал, нали? Вашата министър-председателка беше тук, обикаляше с Мандела и двамата се прегръщаха. Сега големците от Африканския национален конгрес55 взимат решенията, а те харесват Норвегия. Вие ги подкрепихте, бойкотирахте ни, когато негърските комунисти искаха да ни бойкотирате. Ще ви послушат, разбираш ли?
    — Deal56, Хохнер. Имаме две секунди на разположение. Кой е Урия?


    — Нека ти разкажа нещо, Хари. Преди изборите през 1994 година, когато все още имахме правителство на бялото малцинство, Хохнер стреля по две чернокожи момичета — единадесетгодишни — от водоснабдителна кула извън училищния двор в едно от гетата за чернокожи. Предполагаме, че зад атентата стои някой от Afrikaner Volkswag. Партията на апартейда. Училището имаше съмнителна репутация, защото там учеха само трима бели ученици. Хохнер е използвал сингапурски куршуми, със същите са стреляли и в Босна. След сто метра се пръскат и пробиват като дрелка всичко, изпречило се на пътя им. И двете момичета бяха улучени във врата и този път по изключение нямаше значение, че линейките обикновено се появяват в гетата за чернокожи повече от час след подадения сигнал.
    — Но грешиш, ако си мислиш, че искаме мъст, Хари. Не можем да изградим ново общество на базата на отмъщението. Това вече сме го осъзнали. Точно затова първото чернокожо правителство на мнозинството създаде комисия за разкриване на престъпленията по времето на апартейда. Не става дума за отмъщение, а за признаване на вината и прошка. Подходът изцели много рани и се отрази благоприятно на цялото общество. Но същевременно сме на път да изгубим борбата срещу престъпността, и то особено тук, в Йоханесбург, където нещата напълно излязоха извън контрол. Ние сме млада и ранима нация, Хари, и ако искаме да оцелеем, трябва да покажем, че законът и редът означават нещо, а хаосът не може да се използва като оправдание за престъпления. Всички помнят убийствата през 1994 година, сега всички следят процеса във вестника. Това се оказва по-важно от твоя и моя план, Хари.

Тридесет и трета глава

Зоологическа градина „Лайнц“, Виена, 27 юни 1944 г.
    Тя се подготви за всевъзможни сценарии, когато вчера икономката от болницата й съобщи, че Андре Брокхард иска да говори с нея и днес преди обяд ще изпрати кола. Откакто получи препоръката от управата на болницата заедно с разрешението да замине, сякаш се носеше из облаците и затова първо й хрумна да се възползва от случая и да благодари на бащата на Кристофър за помощта му. После осъзна, че Андре Брокхард едва ли я вика, за да й даде възможност да му благодари.
    Вчера опакова два куфара с дрехи и любимите си вещи. Последно взе разпятието над леглото си. Детската латерна, подарък от баща й, остана на тоалетката. Странно как неща, с които не бе и помисляла да се разделя доброволно, сега значеха толкова малко за нея. Беатрис й помогна и двете си поговориха за миналите дни, докато слушаха как майка й крачи напред-назад на долния етаж. Очакваше ги тежко и трудно сбогуване. Но Хелена мислеше само какво предстои тази вечер. Урия каза, че е срамота, дето не е разгледал Виена, преди да отпътува, и я покани на вечеря. Тя не знаеше къде, той само й намигна загадъчно и попита дали могат да вземат колата на лесничея.
    Андре Брокхард стоеше пред вратата на господарската къща. Сега се запъти към тях, а лъскавите му жокейски ботуши блестяха на слънчевата светлина. Андре Брокхард, около петдесет и пет годишен, имаше пъргава походка на младеж. Бе разкопчал червеното си вълнено яке заради жегата с пълното съзнание, че така атлетичните му гърди изпъкват още по-добре. Жокейските панталони бяха опънати по стегнатите му бедра. Брокхард-старши удивително напомняше на сина си.
    — Хелена! — Гласът му, сърдечен и топъл, издаваше самочувствието на онези властни мъже, които сами определят кога ситуацията да бъде сърдечна и топла. Не беше го виждала отдавна, но й се стори, че изобщо не се е променил: с прошарена коса, висок, със сини очи, които я гледаха над едър, величествен нос. Устата му с форма на сърце наистина загатваше, че този мъж може би има и по-чувствителна страна, но повечето хора все още не я бяха забелязали.
    Burgschaft58, стоеше най-отгоре на документа с вид на договор. Очите й се плъзнаха по гъсто изписания текст. Не разбра почти нищо от съдържанието освен, че се споменаваше къщата във Вийнервалд, а имената на баща й и на Андре Брокхард стоят най-долу заедно с подписите им. Хелена погледна Брокхард въпросително:
    — Защото така е устроена природата. В мъдростта си Господ е направил така, че по-нисшето създание да е най-щастливо, когато служи и се подчинява на по-висшето. Само погледни децата и възрастните. Мъжа и жената. Дори в така наречените демократични страни слабите доброволно дават властта на по-силен и по-умен елит от тях. Просто такъв е животът. И понеже ние всички сме Божии творения, задължение на всички висшестоящи създания е да се погрижат висшестоящите да се подчиняват.
    Внезапно Венеция изцвили и извърна глава настрани, а Брокхард се подхлъзна на чакъла, изгуби равновесие и увисна на юздата под врата на коня. Конярчето се спусна към него, но преди да го стигне, Брокхард се бе изправил със зачервено и потно лице и ядосано му даде знак да се махне. Хелена не се стърпя и се усмихна. Брокхард вероятно го забеляза. Във всеки случай замахна с камшика към коня, но дойде на себе си и го отпусна. Избърбори няколко думи със сърцевидната си уста, което още повече развесели Хелена. После се приближи до нея и отново леко, но подканящо сложи ръка на талията й:
    — Защото го погледнахте право в очите, хер Брокхард. Конете схващат погледа като предизвикателство, сякаш не ги уважаваш или не уважаваш мястото им в табуна. Ако не успее да избегне контакта с очи, конят реагира по друг начин, например като протестира. Без да покажете уважение, няма да стигнете доникъде в дресурата, независимо колко виеше вашият вид. Това ще ви го каже всеки звероукротител. Някои видове не понасят липсата на уважение към тях. Във високите планини на Аржентина има порода диви коне, които се втурват надолу по най-близкия склон, ако някой се опита да ги обязди. Сбогом, хер Брокхард.

Тридесет и четвърта глава

Виена, 28 юни 1944 г.
    Дребничкият, мършав главен келнер направи дълбок поклон и Хелена ощипа Урия по ръката, понеже той не се стърпя и се засмя. Смяха се по целия път от болницата насам заради сензацията, която предизвикаха. Понеже Урия се оказа ужасен шофьор, Хелена настояваше да спират при всяка срещана кола по тясното платно. Вместо да я послуша, Урия натискаше клаксона и в резултат колите, с които се разминаваха, отбиваха встрани от пътя или напълно спираха. За щастие във Виена нямаше много коли и те стигнаха невредими до центъра преди седем и половина.
    Значи това е ресторантът „Drei Husaren“61, радостно си помисли тя. Сякаш трите стъпала на входа по вълшебен начин ги отведоха от град, белязан от войната, в свят, където бомбите и всички подобни несгоди придобиваха второстепенно значение. Рихард Щраус и Арнолд Шонберг62 със сигурност щяха да бъдат постоянни гости тук, понеже на това място се срещаха богатите, изисканите и свободомислещите хора във Виена. Толкова свободомислещи, че на баща й никога не му бе хрумнало да доведе тук семейството си.
    По-късно Хелена извикваше в съзнанието си тази вечер и се питаше колко ясно си я спомня, дали бомбите са падали така нагъсто, както й се струваше, дали всички наистина се обръщаха, докато двамата се качваха към средния вход на катедралата „Свети Стефан“. Воал от нереалност обвиваше последната нощ, която двамата прекараха заедно във Виена, но това не й пречеше да стопля сърцето си с мисли за нея в студените дни. А споменът за един и същ, кратък миг от тази лятна нощ веднъж предизвикваше смях, друг път — сълзи, без да разбира защо.
    — Scheisse!64 Още е само осем часа.
    — Hahnchen und Pradikatswein65? — попита той, докато дискретно изтупваше парченца стъкло от масата, от чиниите и от косата й.
    Навярно заради свещите и блестящия златист прашец из въздуха, докато отвън падаше мрак, навярно заради прохладния полъх от отворените прозорци — същинска глътка въздух в жаркото лято — или заради сърцето й, заради кръвта, препускаща през вените, за да изживее този миг възможно най-пълноценно, но тя помнеше някаква музика, макар да бе невъзможно, защото оркестърът прибра инструментите си и избяга. Дали тази музика е била само сън? Едва много години по-късно, малко преди да роди дъщеря си, случайно се сети какво я бе накарало да мисли за музика. Над новата бебешка люлка бащата на дъщеря й окачи дрънкалка с цветни стъклени топчета; една вечер разклати топчетата и тя веднага разпозна музиката. И разбра откъде е идвала. От кристалните полилеи в „Drei Husaren“, които им свиреха. Нежен, плътен звън на камбани, докато се клатеха в такт със земните трусове, а Урия сновеше напред-назад до кухнята и обратно със Salzburger Nockerl66 и три бутилки вино „Хойригер“ от избата, където бе открил един от готвачите да седи с бутилка, свит в ъгъла. Готвачът даже не се опитал да му попречи да се обслужи. Напротив: кимнал му одобрително, когато Урия му показал коя бутилка е избрал.
    Следващият спомен на Хелена бе как стоят в катедралата, белите лица на хората, потърсили убежище там, звуците на детски плач и музика на орган. Тръгнаха към олтара ръка за ръка или и това е било само сън? Не беше ли истина, че той я притисна към себе си и поиска тя да стане негова, а тя шептеше „да, да, да“, църквата поемаше думите и ги отнасяше към свода, към гълъба и разпнатия на кръста, където звуците отекнаха отново и отново, докато станаха истина? Независимо дали се бе случило, или не, тези думи бяха по-истински от онези, които носеше като бреме от разговора си с Андре Брокхард:
    Същия следобед каза на майка си, че няма да тръгва, без да обясни причината. Майка й се опита да я утеши, но Хелена не изтърпя звука на резкия й, лицемерен глас и се затвори в спалнята си. После дойде Урия, почука на вратата и тя реши да не мисли повече, а да пропада, без да се бои, без да си представя друго, освен безкрайна пропаст. Вероятно той разбра веднага, щом тя отвори вратата, може би там, на прага, двамата сключиха негласно споразумение да изживеят остатъка от живота си в часовете преди тръгването на влака.
    Името на Андре Брокхард горчеше като жлъчка в устата й и тя го изплю. Заедно с останалото: документа за гаранцията, опасността да изхвърлят майка й на улицата, баща й, лишен от възможността да се върне към нормалния си живот, Беатрис, която нямаше при кого да отиде. Да, всичко това тя изрече на един дъх, но кога? В катедралата ли? Или след като притичаха по пресечките към Филхармоникерщрасе, където тухли и парчета стъкло покриваха тротоара, а жълтите пламъци от прозорците на старата сладкарница им осветяваха пътя към разкошната, но сега безлюдна и потънала в мрак рецепция на хотела. Втурнаха се вътре, запалиха кибритена клечка, грабнаха случайно избран ключ от стената и затичаха по стъпалата, където дебелите килими поглъщаха звука от стъпките. Представляваха два призрака, понесли се из коридорите в търсене на стая 342. После се озоваха в прегръдките си, разкъсаха дрехите си, сякаш и те горяха в пламъци, а когато дъхът му пареше кожата й, тя впи в него нокти до кръв, а после целува раните му. Думите й звучаха като заклинание:
    Обявиха края на въздушната тревога. Те лежаха в окървавените чаршафи, а тя не спираше да ридае. После всичко се разми във водовъртеж от тела, сън и сънища. Не можеше да определи кога се любиха и кога е сънувала, че се любят. Събуди се посред нощ от дъжда и инстинктивно разбра, че него го няма. Отиде до прозореца и замислено се загледа в улиците долу, които дъждът чистеше от пепел и пръст. Водата вече се стичаше от тротоарите и по водата към Дунава се носеше разтворен, изоставен чадър. После се върна в леглото и си легна. Ала когато отново се събуди, навън бе светло, улиците бяха сухи и той лежеше до нея, притаил дъх. Погледна часовника на нощната масичка. Оставаха два часа до тръгването на влака. Тя го погали по челото.

Четвърта част
Очистителният огън

Тридесет и пета глава

Товарното пристанище в залива Бьорвика, 29 февруари 2000 г.
    Хари паркира до строителен фургон, единственото наклонено място, което откри в равнинния район на пристана в Бьорвика. От неочаквано мекото време се разтопи снегът, слънцето печеше и, накратко, денят бе прекрасен. Тръгна между контейнерите, натрупани един върху друг като гигантски кубчета от лего; огрени от слънцето, те хвърляха сенки по асфалта. Буквите и знаците подсказваха, че идват от далечни части на света като Тайван, Буенос Айрес и Кейп Таун. Хари застана в края на пристана, затвори очи и се пренесе там, докато вдишваше с пълни гърди смесицата от солена вода, затоплена от слънчевите лъчи смола и дизел. Когато пак ги отвори, в полезрението му тутакси попадна корабчето, плаващо към датския бряг. Приличаше на хладилник. Хладилник, който пренася едни и същи хора напред-назад и пътуването му е чиста загуба на време.
    Хари се опита да се съсредоточи. Записа в доклада всичко казано от Хохнер, дума по дума, и сега отново извика в паметта си спомена за лицето му, за да провери дали се сеща какво е изрекъл. Как изглежда Урия? Хохнер не успя да даде кой знае колко сведения, но когато човек описва някого, по принцип започва с най-набиващото се на очи, с различното. А най-напред Хохнер определи Урия като синеок. Освен ако Хохнер не считаше сините очи за нещо страшно отличително, това би означавало, че Урия няма видим недъг, нито говори, нито върви по особен начин. Говорил на немски и английски и бил в Германия, в Зенхайм. Ами ако е само измислица на Хохнер? Вероятно нищо съществено.
    Много пъти го бяха правили. „Играта“ се състоеше в подаване на ключови думи. Хари не й описваше предисторията, нито споменаваше къде се е затруднил, даваше само откъслечна информация, състояща се от една до пет думи в произволен ред. С течение на времето усъвършенстваха метода. Най-важното правило гласеше сведенията да са най-малко пет, но не повече от десет. Идеята тръгна от Хари: веднъж се обзаложи на едно нощно дежурство, че Елен няма да успее да запомни поредността на картите в тестето, след като ги е гледала две минути, тоест на карта се падат две секунди. Той загуби три нощни дежурства, преди да се предаде. После тя му обясни как ги запомня. Не мислела за картите като за карти, а свързвала всяка карта с личност или събитие и така съчинявала история според реда на картите. После Хари се опита да се възползва от нейната комбинативност в работата. Понякога резултатът бе изумителен.

Тридесет и шеста глава

Къщата на семейство Юл, 1 март 2000 г.
    — Много хора възприемат правилно и погрешно като абсолютни категории. Това не е вярно, те се променят във времето. Задачата на историка на първо място е да открие историческата истина, показанията на източниците, и да ги представи, обективно и безпристрастно. Ако историците се впуснат да осъждат човешката глупост, то в по-късни времена работите ни ще бъдат като мъртви фосили — отпечатък на разбирането за правилно и погрешно в нашето съвремие.

Тридесет и седма глава

Вторият етаж на хотел „Континентал“, 1 март 2000 г.
    — Не можел да чака повече. Били сме предали и него, и другите моряци от войната. И Господ щял да ни накаже за греховете. Не знам дали беше пиян, или болен, но във всеки случай изглеждаше като просяк. Носеше писмо, подписано от норвежкия генерален консул в Бомбай през 1944 година, който му гарантира от името на норвежката държава допълнителна премия за поетия през войната риск четири години да работи като щурман в норвежкия търговски флот. Ако не беше това писмо, щяхме да го изхвърлим и да не те занимаваме с подобна дреболия.
    — Бедният човек — Бранхауг даде знак на келнера да донесе още вино. — Неприятното в случая е, че той, разбира се, има право. „Нортрашип“ бе създадена, за да управлява онази част от норвежкия търговски флот, която немците още не бяха завзели. Организацията имаше отчасти политически, отчасти търговски интереси. Британците например платиха големи суми на „Нортрашип“ за поетия риск да използват норвежки кораби. Но вместо да се разплатят с екипажите, парите отидоха право в касите на държавата и параходните дружества. Говорим за няколкостотин милиона крони. Моряците от военния флот се опитаха да заведат дело, за да си получат парите, но загубиха във Върховния съд през 1954 година. Едва през 1972-а Стуртингът прие закон, че моряците имат право на тези средства.

Тридесет и осма глава

Фитнес център „Сатс“, 2 март 2000 г.
    „That don’t impress me much!“69, бумтеше от тонколоните.
    И то никак, помисли си Хари. Той нито харесваше кънтящата музика, нито стържещия звук, който сякаш идваше от дробовете му. Имаше възможност да тренира безплатно в залата в сградата на полицията, но Елен го убеди да започне да ходи в център „Сатс“. Послуша я, но категорично отказа да се запише на час по аеробика. Да се движи в ритъма на ориенталска музика в такт с тълпа мъже, които до един я харесват, докато пресилено ухилен инструктор го вдъхновява да участва активно с духовити реплики от сорта „трай, бабо, за хубост“, бе за Хари неразбираема форма на доброволно самоунижение. „Сатс“ според неговата гледна точка имаше предимството, че тук може едновременно да тренира и да гледа „Експедиция «Робинзон»“, без да е принуден да понася присъствието на Том Валер, който като че ли прекарваше по-голямата част от свободното си време във фитнес залата на полицията.
    „But dressing badly“71, помисли си той и погледна към раздърпания си, избелял от пране анцуг, който се налагаше да вдига непрекъснато заради мобилния телефон, закачен на кръста му. А износените маратонки „Адидас“ не бяха нито достатъчно нови, за да са модерни, нито достатъчно стари, за да минат за шикозни. Тениската с марка „Джой Дивисън“, някога осигуряваща му поне малко доверие относно актуалността на модните му възгледи, сега само сигнализираше, че притежателят й от няколко години не е в час със случващото се на музикалния фронт. Но Хари се почувства като пълен — пълен — аутсайдер едва когато телефонът му изписка и той забеляза как към него се впериха седемнадесет укорителни чифта очи, включително и тези на комика. Откачи от кръста си миниатюрната черна дяволска машинка.
    — Намерихме го в местността Нурмарка, горе на север. Първоначално не повярвахме на историята му, взехме го за шпионин и имахме намерение да го застреляме. Но благодарение на справка с архива на полицията в Осло проверихме версията му и се оказа, че действително е обявен за изчезнал на фронта и е заподозрян в дезертьорство. Сведенията за семейството му съвпадаха, а и документите му доказваха, че е лицето, за което се представя. Но всичко това можеше да е постановка на немците, затова решихме да го изпитаме.

Тридесет и девета глава

Бутик „Изискан мъж“ на булевард „Хегдехауген“, 2 март 2000 г.

Четиридесета глава

Квартал Холменколен, 3 март 2000 г.
    Хари се приближи и откри, че тя е хубава. А нещо в свободния й маниер на говорене и в начина, по който го гледаше право в очите, издаваше, че е и самоуверена. Работи много, предположи той. Нещо, което изисква рационално, трезво мислене. Брокер на недвижими имоти, заместник-шеф на банка, политик или нещо подобно. Във всички случаи е заможна, в това Хари не се съмняваше. Не заради палтото и палата зад нея, а заради стойката й и високите й, аристократични скули. Тя заслиза по стъпалата, поставяйки краката си един пред друг, сякаш върви по въже. С нейните крачки изглеждаше лесно. Уроци по балет, помисли си Хари.


    Погледна я крадешком за втори път. Вероятно беше от онзи тип жени, които не се променят с възрастта, и от двадесет до петдесетгодишна възраст изглеждат все на тридесет. Хареса профила й, деликатните линии. Кожата й имаше топъл, естествен тен, а не сухия, матов загар, който жените на нейната възраст обичат да си купуват през февруари. Под разкопчаното палто той виждаше издължената й слаба шия. Хари погледна ръцете й, спокойно отпуснати в скута й.

Четиридесет и първа глава

Улица „Вибе“, 3 март 2000 г.
    — Важното е, че натрупаният опит рязко повишава шансовете за оцеляване — обясни Фауке. — Не умреш ли през първите шест месеца, те изведнъж се умножават. Не настъпваш мини, вървиш наведен в окопа, будиш се при звука от зареждане на винтовка „Мосин-Нагант“. И знаеш че няма място за геройства, а страхът е най-добрият ти приятел. Затова след шест месеца се превърнахме в малка група оцеляващи норвежци, които се надяват да преживеят войната. И повечето от нас бяха ходили в Зенхайм. С напредването на военните действия преместиха обучението във вътрешните части на Германия. Или пък доброволците идваха направо от Норвегия. Които не бяха ходили на обучение…
    — Бях на осемнадесет. Израснах в чифлик далеч на север в Гюдбрансдален, където почти не виждахме други хора, освен най-близките си съседи. Не четяхме вестници, нямахме книги — не знаех нищо. Всичките си знания за политиката придобих от разказите на баща ми. От рода ни единствено ние бяхме останали в Норвегия, другите емигрираха в САЩ през двадесетте години. Будителите ми и съседите от двете страни бяха заклети привърженици на тогавашния министър-председател Квислинг и членове на Националното обединение. Имах двама по-големи братя; те ми служеха за пример в много отношения. Участваха в Свитата75 и имаха за задача да вербуват младежи за партията в Норвегия, иначе и те щяха да хукнат към фронта. Или поне това ми казваха. Едва по-късно разбрах, че са набирали доносници. Но тогава бе прекалено късно, бях на път за фронта.
    — Не бих го нарекъл промяна. Повечето от нас, доброволците, мислеха повече за Норвегия, отколкото за политика. Обратът за мен настъпи, когато разбрах, че се бия за друга страна. Всъщност истината е толкова проста. И така погледнато, не бе по-добре да се биеш за руснаците. През юни 1944-а работех като товарач на един пристан в Талин, откъдето успях да се промъкна на борда на шведски кораб на Червения кръст. Скрих се в трюма и стоях там три денонощия. Натрових се с въглероден моноксид, но стигнах до Стокхолм. Оттам продължих към границата с Норвегия и се прехвърлих без чужда помощ. Беше вече август.
    — Бях обсебен от мисълта за отмъщение, разбирате ли. Бях млад, а когато е млад, човек обича да живее с погрешната представа, че справедливостта е човешкото ни призвание. Когато тръгнах за Източния фронт, бях млад мъж с големи вътрешни конфликти и се държах като боклук с много от другарите си на фронта. Въпреки това, или може би точно затова, се заклех да отмъстя за всички пожертвали живота си в името на лъжите, с които ни тъпчеха у дома. И да отмъстя за собствения си разбит живот; смятах, че той никога повече няма да бъде същият. Мечтаех единствено да си разчистя сметките с истинските предатели на страната ни. Днешните психолози сигурно ще го нарекат военна психоза и веднага щяха да ме затворят. Вместо това тръгнах за Осло, без да имам къде да живея или при кого да отида, а наличните ми документи веднага щяха да ме разобличат като дезертьор. Щом пристигнах с камион в Осло, тръгнах на север към местността Нурмарка. Три дена спах под стъблата на няколко бора и се хранех с горски плодове, преди да ме открият.
    — Чудите се защо убих всичките, след като заповедта се отнасяше за един? Проблемът беше, че не уточниха кого. Предоставиха на мен да отсъдя кой да умре и кой да живее. А аз не можех да реша. Затова убих всички. На фронта имаше един мъж; наричахме го Червеношийката. Точно като птицата. Научи ме, че убийството с байонет е най-хуманното. Сънната артерия свързва сърцето с мозъка и щом я прекъснеш до мозъка не стига кислород и жертвата веднага изпада в мозъчна смърт. Сърцето бие още три, четири пъти, но после и то спира. Проблемът е, че е трудно. Гюдбран, по прякор Червеношийката, бе ненадминат, но аз се борих с майка ми цели двадесет минути и успях само да й нанеса няколко прободни рани. Накрая се наложи да я застрелям.
    — Съжалявам, Хуле. Нямах намерение да го представя като хладнокръвно и безмилостно деяние. Нека ви обясня, преди да продължа: не съм жесток човек, просто такъв е моят подход към нещата. Нямаше нужда да ви разказвам това, но въпреки това го направих. Понеже не мога да си позволя да го забравя. Точно затова и пиша онази книга. Преживявам го всеки път, когато темата се повдигне — конкретно или безмълвно. За да съм сигурен, че няма да забравя. В деня, когато забравя, страхът ще спечели първата си битка. Не знам защо е така, психолозите сигурно биха го обяснили.
    — Значи Зенхайм. Твърдото норвежко ядро. Ако включим и мен, говорим всъщност само за петима. Единият, Даниел Гюдесон, загина същата нощ, когато изчезнах. Остават четирима. Едвард Мускен, Халгрим Дале, Гюдбран Юхансен и аз. След войната съм виждал само Едвард Мускен, командира ни. През лятото на 1945-а. Осъдиха го на три години затвор за държавна измяна. За другите дори нямам представа дали са оцелели. Но нека ви разкажа какво знам за тях.

Четиридесет и втора глава

ПСС, 3 март, 2000 г.
    Отново нулев резултат. Понеже и без друго бе в базата данни на ЦПС, въведе името на третия фронтовак, получено от Фауке. Халгрим Дале. Опортюнист според Фауке. Вярвал, че Хитлер ще спечели войната и ще възнагради онези, които избрали правилната страна. Разкаял се още като пристигнали в Зенхайм, но било прекалено късно да се връща. Хари си помисли, че има нещо отчасти познато в името, когато Фауке го произнесе, и сега това усещане се появи отново.
    Значи не всички са се справяли добре след войната, помисли си Хари. Халгрим Дале, постоянен адрес Осло, бе онова, което вестниците обожават да наричат „стар познайник на полицията“. Очите на Хари заиграха по списъка. Вагабонтство, пиянство, нарушаване покоя на съседите, дребни кражби, побой. Много, но нищо наистина сериозно. Това е най-впечатляващото: още е жив, помисли си Хари, установявайки, че Дале е бил в изтрезвителното през август. Намери телефонния указател на Осло, потърси номера на Дале и го набра. Докато чакаше отговор, пак потърси в Регистъра на населението на компютъра и намери другия Едвард Мускен, роден през 1942-а. И той живееше в градчето Драмен.

Четиридесет и трета глава

Фитнес център „Сатс“, 3 март 2000 г.
    — Sorry77, Елен. Винаги имаш право и коренно ще се променя. Докъде стигна?

Четиридесет и четвърта глава

Офисът на Хари, 6 февруари 2000 г.
    Хари пристигна на работа в осем и тридесет според часовника на рецепцията. Не беше същинска рецепция, а по-скоро входна кабинка и функционираше като шлюз. А шефът на шлюза се казваше Линда. Тя вдигна очи от компютъра и бодро го поздрави с добро утро. Линда бе прекарала в ПСС повече от когото и да било другиго и, строго погледнато, на Хари му се налагаше да общува единствено с нея от службата, за да си върши работата. Освен като „шеф на шлюза“ тази бъбрива, дребничка петдесет годишна жена работеше едновременно като секретарка, рецепционистка и момиче за всичко. Хари на няколко пъти си бе помислял, че ако е шпионин на чужда държава и иска да източи информация от някого в ПСС, би избрал Линда. Освен това, с изключение на Майрик само тя знаеше какво работи Хари в ПСС. Той нямаше представа какво си мислят другите. Няколкото пъти, когато посети столовата, за да си купи кисело мляко или цигари (оказа се, че не продават), забеляза погледите от масите. Без да се опитва да ги тълкува, побърза да се върне в офиса си.




    На път към столовата, за да си купи кисело мляко Хари се замисли за думите на Елен относно убийството на Халгрим Дале. Щеше да звъни на КРИПОС, за да получи най-новата информация, но имаше силното усещане, че Елен вече му е казала всичко съществено по случая. И все пак. Статистическата вероятност да бъдеш убит в Норвегия е нула цяло и десет промила. Ако човек, който издирваш, се появява като труп от убийство преди четири месеца, е трудно да си помислиш, че това е случайно. Възможно ли е убийството да се свърже по някакъв начин с покупката на пушката „Мерклин“? Часът бе едва девет, а Хари вече имаше главоболие. Надяваше се Елен да успее да се сети нещо за Принца. Каквото и да е. Ако не друго, то поне щеше да има отправна точка.

Четиридесет и пета глава

Согн, 6 март 2000 г.
    Какво винаги трафикът на кръстовището със светофарите до стадион „Юлевол“ бе натоварен и Хари откри доста късно, че е трябвало да завие малко по-рано надясно заради строителни работи. Замисли се за казаното от Констанс Хохнер — че Урия е използвал посредник, вероятно норвежец. Следователно някъде навън броди човек, който знае кой е Урия. Вече бе помолил Линда да потърси в тайните архиви някого с псевдоним Принца, но почти не се надяваше тя да открие нищо. Имаше категоричното усещане, че този човек е по-умен от средностатистическия престъпник. Ако Принца наистина е постоянен клиент, както твърди Андреас Хохнер, значи е успял да си създаде своя група от клиенти, без ПСС или някой друг да са го разкрили. За подобно нещо е необходимо време и се изисква предпазливост, хитрост и дисциплина — нито едно от тези качества не характеризираше познатите на Хари бандити. Този сигурно е имал повече късмет, щом не е заловен. Или някакъв статус му осигурява защита. Констанс Хохнер спомена, че говорел добре английски. Може да е дипломат, например — някой, който пътува до и от страната, без да го спират на митническия контрол.
    — Идиот — високо каза той и се сепна от звука на собствения си глас. Тъкмо се канеше да тръгва и входната врата се отвори. Светлината падна върху стълбите. Мисълта, че тя ще види и разпознае колата му, го хвърли в моментна паника. Включи на задна, за да се измъкне заднишком тихо и дискретно нагоре по възвишението, но натисна педала за газта прекалено внимателно и задави двигателя. Чу гласове. Висок мъж в дълго тъмно палто излезе на стълбите. Говореше с някого, но вратата скриваше другия човек. После той се наведе през прага и Хари вече ги изгуби от поглед.

Четиридесет и шеста глава

Драмен, 7 март 2000 г.
    — През войната имаше поговорка: който не бърза да избира, винаги прави правилния избор. На Коледа през 1943-а виждахме, че нашият фронт отстъпва, но не предполагахме колко зле всъщност е било положението. Затова никой не може да обвини Синдре, че е ветропоказател. Като онези в Норвегия, които си седяха на задника през цялата война и изведнъж много се разбързаха да се запишат в Отечествения фронт през последните месеци преди края й. Наричахме ги светците на последните дни. Днес някои от тях смело изтъкват героичната подкрепа, която норвежците са оказали на правилната страна.


Четиридесет и седма глава

Офисът на Елен, 7 март 2000 г.

Четиридесет и осма глава

Кафене „Рюкте“ в Гренсен, 7 март 2000 г.
    — Ако Урия замисля някакъв акт на отмъщение срещу обществото, то сигурно ще намери съмишленици тук. Има и други места за срещи на фронтоваци, разбира се. Например тук, в Осло, се организират ежегодни другарски сбирки: от цялата страна пристигат войници и други, сражавали се на Източния фронт. Но другарските сбирки много се различават по характер от тази дупка. Те представляват само социални мероприятия, където хората споменават загиналите; има забрана да се говори за политика. Не, ако търсех фронтовак с планове за отмъщение, щях да започна оттук.
    — Вероятно ще срещне благосклонност, да. Но трябва да знае с кого да говори. Не може кой да е да му намери такова качествено оръжие за атентати, каквото търсите вие. Показателно е например, че наскоро при полицейска акция в гаража на неонацист служителите на реда откриха стар, ръждясал датсун82, пълен с ръчно изработени чукове, дървени копия и няколко тъпи брадви. По-голямата част от хората в тези среди се намират буквално в каменната ера.
    — Проблемът не е, че тези хора са много. Наистина според „Свободна дума“, националсоциалистическият вестник, в Норвегия има около петнадесет хиляди националсоциалисти и националдемократи, но обадиш ли се на „Монитур“, доброволческата организация, която държи фашистките групи под око, оттам ще кажат, че има най-много петдесет души, занимаващи се активно с фашизъм. Не, проблемът е друг: хората с парите, онези, които всъщност дърпат конците, са невидими. Те не ходят с кубинки и татуирани по гърдите им свастики, така да се каже. Сигурно имат висок статус в обществото и го използват, за да служат на Делото, но за да го правят, внимават да не се набиват на очи.

Четиридесет и девета глава

Кинотеатър „Гамле“, 7 март 2000 г.

Петдесета глава

Осло, 8 март 2000 г.
    Пое дълбоко въздух, влезе в столовата и се огледа. Обичайна обстановка в традиционна норвежка столова: четириъгълно помещение със стъклен тезгях, където храната се поръчва в единия край, светли мебели от някой югозападен фиорд и табели „пушенето забранено“. Комитетът по организиране на тържеството се бе постарал максимално да замаскира всекидневния вид чрез балони и червени покривки. И тук мъжете имаха числено превъзходство, но съотношението между двата пола все пак бе по-нормално в сравнение с купоните на Отдела за борба с насилието. Изглеждаше, че повечето са успели вече да си пийнат доста алкохол. Линда спомена нещо за загрявка преди партито и сега Хари остана доволен, че никой не го покани.


    Дразнеха я разговорите по телефона. Елен Йелтен определено проявяваше разбиране към грижата за сексуалния живот, но половината обаждания бяха от жени, които както ставаше ясно от разговора, той зарязваше, или имаше намерение да зареже. Разговорите от последния вид бяха най-гнусни. С жените, които още не бе успял да вкара в леглото си. Говореше им с много особен глас и на Елен й се приискваше да извика: Не го прави! Той не ти мисли доброто! Бягай! Елен Йелтен бе великодушен човек и лесно прощаваше човешките слабости. У Том Валер тя не откриваше много слабост, но не откриваше и човечност. Просто не го харесваше.
    За да покаже какви мускули е напомпал във фитнес залата на полицията, помисли си Елен. Или достатъчно кожа от презрамките на кобура, за да разберат, че е въоръжен. Полицаите от Отдела за борба с насилието имаха постоянно разрешително за носене на оръжие, но тя знаеше, че Валер има и друго освен служебния револвер. Нещо едрокалибрено, нямаше сили да го пита какво точно. След колите любима тема за разговор на Валер бяха огнестрелните оръжия и тя всъщност предпочиташе да говорят за коли. Самата Елен не носеше оръжие. Освен когато й наредят, както при посещението на президента през есента.


That don’t impress me much…

    За двадесетте минути, изминали от идването му на купона, Хари вече погледна часовника два пъти и си зададе четири пъти следния въпрос. Дали убийството на алкохолизиран фронтовак е свързано с покупката на пушката „Мерклин“? Кой притежава умението да убива толкова бързо и ефективно с нож, че да го направи посред бял ден в проход към вътрешен двор в центъра на Осло? Кой е Принца? Присъдата на Мускен-младши свързана ли е по някакъв начин със случая? Какво се е случило с петия норвежки фронтовак, Гюдбран Юхансен? И защо Мускен не си е направил труда да го потърси след войната, ако Гюдбран Юхансен наистина му е спасил живота?
So you got the looks, but have you got the touch…83

There’s something else: the afterworld…84



    След срещата с Ракел Фауке Хари не погледна часовника нито веднъж. Даже пообиколи насам-натам с Линда и се запозна с неколцина колеги. Разговорите вървяха мъчително. Питаха го каква длъжност заема, а след отговора общуването вече не вървеше. Вероятно по неписано правило в ПСС не бива да се задават много въпроси. Или пък просто не им дремеше. Още по-добре! И той не проявяваше особен интерес към тях. Върна се на мястото си пред тонколоната. На няколко пъти мерна червената й рокля. Доколкото успяваше да прецени, тя обикаляше и вече не разговаряше с никого. Не бе танцувала, в това бе почти сигурен.
    Все пак погледна часовника. Девет и половина. Какво пречи да се приближи до нея, да каже няколко думи, да види какво става. И ако не става нищо, да подвие опашка, да изтърпи танца, обещан на Линда, и да се прибере у дома. Ако не става нищо ли? Какво си въобразява той? Та тя е омъжен полицейски инспектор. Има нужда от питие. Не. Пак погледна часовника. Изтръпна при мисълта за обещания танц. Към къщи. Повечето колеги вече бяха развеселени и пияни. Но дори и трезви едва ли биха забелязали, че новият старши инспектор с офис в дъното на коридора е изчезнал. Най-добре да се втурне през вратата, да слезе с асансьора, навън дори го чака преданата му кола. А и Линда очевидно се забавлява на дансинга, притиснала до себе си млад полицай, който я върти с лека усмивка-закачливка.


    Валер се отпусна в стария канцеларски стол на Хари, който изскърца недоволно. Погледите им се срещнаха. По дяволите! Защо не каза, че разговорът е личен? Сега вече беше късно. Дали той разбра, че тя е открила нещо? Елен се опита да разтълкува погледа му, но щом я обзе паника, дарбата й сякаш изчезна. Паника ли? Вече знаеше защо никога не се чувства добре в компанията на Валер. Причината не се свеждаше нито до емоционалната му студенина, нито до възгледите му за жените, чернокожите, анархистите и хомосексуалистите, нито до склонността му да използва всяка законна възможност да употреби насилие. Нямаше да се затрудни начаса да изброи десетина други полицаи, които надминават Том Валер по тези пунктове, но в тях все пак бе успяла да открие нещо позитивно, заради което си струваше да общува. Положението с Том Валер обаче бе различно и тя знаеше защо; Елен се страхуваше от него.
… I only wanted to be some kind of a friend, I only wanted to see you bathing… *



    Уличното осветление мъждукаше повече от оскъдно над пустите тротоари. С периферното си зрение Елен виждаше малките четириъгълници светлина, които се плъзгаха по лицето му. Дали е разбрал, че тя знае? И дали вижда как държи ръка в чантата си, съобразява ли, че тя стиска до болка черното флаконче с газ, купено от Германия; показа му го през есента, когато той твърдеше, че с отказа си да носи оръжие излага на опасност и себе си, и колегите им? Нали тогава дискретно й намекна за възможността да й набави такова огнестрелно оръжие, което да се скрие удобно навсякъде по тялото, при това нерегистрирано, та в случай на „злополука“ нито да могат да го проследят, нито да обвинят нея? В онзи момент не сметна предложението му за сериозно, помисли го за някоя от обичайните му полусадистични мачовски шеги и го отмина с усмивка.
    Отне й частица от секундата, за да схване връзката. Петият момент от загадката кой е посредникът в сделката с пушката „Мерклин“. Полицай. Том Валер. Естествено. Десет хиляди крони комисионна на по-маловажен посредник в сделката като Улсен, това трябва да са сериозни машинации. Старецът. Среди с нужда от оръжие. Дясно екстремистки симпатии. Принца, който скоро щеше да стане старши инспектор. Беше ясно като бял ден, толкова прозрачно, че за миг тя се втрещи как така тя, със своята дарба да регистрира нотки, неуловими за останалите, не се е досетила по-рано. Да, параноята отдавна я бе обсебила, но въпреки това не се стърпя и докато чакаше пред ресторанта, се замисли: Том Валер разполага с всякакви възможности да продължи да се изкачва по социалната стълбица, да дърпа конците от все по-важни постове, скрит под крилете на властта, и Господ знае с кого още се е съюзил в полицията. Като поразсъждава, наистина има няколко човека, за които никога не би предположила, че са замесени. Но единственият, комуто има стопроцентово — стопроцентово — доверие, е Хари.


    Все още стояха с лице към дансинга, но Хари забеляза погледа й. Видя как го измерва с очи. През главата му минаха какви ли не мисли. Че тя има мимически бръчици покрай очите и устните, че виличката на Мускен не е далеч от мястото, където намериха празните гилзи от пушката „Мерклин“, че според „Дагбладе“ четиридесет процента от норвежките жени, живеещи в градовете, изневеряват на половинките си, че трябва да пита съпругата на Евен Юл дали си спомня трима норвежки войници от полк „Норвегия“, които са били ранени или убити от ръчна граната, хвърлена от самолет, че не е зле да се възползва от новогодишната разпродажба на костюми в „Дресман“, рекламирана по ТВ3. Но дали харесва работата си?
    Тя отново се засмя. И Хари си даде сметка, че би изрекъл и най-идиотските неща, стига да я накара да се смее така. Той се взе в ръце и разказа някои що-годе сериозни случки в живота си в момента, но понеже се постара да пропусне неприятните моменти, нямаше какво толкова да сподели. Но тя продължаваше да изглежда заинтригувана, затова добави малко подробности за баща си и Сьос. Защо винаги, когато го разпитваха за него, завършваше с разказ за Сьос?








    Елен покри клетката с покривка, каза „лека нощ“, изгаси осветлението и излезе. По нейната улица нямаше никакви хора и тя забърза към булеварда, където в събота вечер гъмжеше от народ. Пред кафене „Фрю Хаген“ кимна за поздрав на неколцина, с които навярно е поприказвала малко някоя влажна вечер тук. Сети се, че обеща на Ким да му купи цигари и зави, за да слезе към магазина „7-Илевън“. Видя още едно лице, което бегло си спомняше, и по навик се усмихна, защото и той я гледаше.
    В „7-Илевън“ се сепна и се замисли дали Ким пуши „Кемъл“ или „Кемъл лайт“, тогава й хрумна, че са заедно едва съвсем отскоро; че имат да научават още много неща един за друг. И че за пръв път в живота й това не я плаши, а го очаква с нетърпение. Чисто и просто беше ужасно щастлива. Мисълта, че той лежи гол в леглото само на три преки от нея, я изпълни със сладострастно лениво желание. Реши да вземе „Кемъл“; чакаше нетърпеливо да я обслужат. Вън на улицата избра прекия път по поречието на Акершелва.
    С изненада установи как дори и в големия град кипящата тълпа бързо отстъпва място на пълно безлюдие. Изведнъж чуваше единствено клокоченето на реката и снега, жално скърцащ под ботушите й. Оказа се прекалено късно да съжали за прекия път, като разбра, че наоколо отекват не само нейните стъпки. Вече чуваше и дишането му, тежко и запъхтяно. Изплашен и ядосан, помисли си Елен и на мига осъзна в каква голяма — може би смъртна — опасност се намира. Не се обърна, направо започна да тича. Крачките зад нея я последваха със същата скорост. Опитваше се да бяга бързо и спокойно, да не се паникьосва и да не размахва ръце и крака. Не бягай като вещица, помисли си тя и сграбчи флакончето с газ в джоба на палтото си, но стъпките неумолимо я застигаха. Молеше се само да успее да стигне до самотния конус светлинна на пешеходната зона с надеждата там да се спаси, макар да знаеше, че се самозалъгва. Точно под лампата върху рамото й се стовари първият удар и я запрати настрани в снежната пряспа. Вторият удар парализира ръката й и флакончето с газ се изплъзна от дланта й. Третият строши капачката на коляното й, но от болките викът и с все още безмълвно стаен в гърлото й, а артериите по прозрачната кожа на врата й се издуха. На жълтата улична светлина видя как той вдигна бухалката. Позна го — този мъж видя при завоя пред „Фрю Хаген“. Полицайката в нея забеляза късото му зелено яке, черните кубинки и маскировъчната шапка. Първият удар по главата парализира зрителните нерви и пред очите й падна непрогледен мрак.