Скачать fb2
Устоите на Земята (Част втора)

Устоите на Земята (Част втора)

Аннотация

    „Забележителна епика, подплатена с напрегнат наратив; озадачаващ ребус, включващ екзекуцията на един невинен; издигането на величествена катедрала; романс, съперничество и зрелищност. Монументален шедьовър. Зашеметяващ триумф на един голям талант.“
Буклист
    „Завладяващо четивен исторически роман с автентична атмосфера и паметни герои. Наративът, започващ с една хвърляща далече напред сянката си загадка, е истинска въртележка от напрежение, вълнение, неудържим ход… действие, интрига, жестокост, страст, алчност, храброст, отдаденост, мъст и любов. Роман, който носи наслада, знание и удовлетвореност в гигантски мащаб“
Пъблишърс Уикли


Кен ФолетУстоите на ЗемятаЧаст втора

Трета част
1140 — 1142

Осма глава

I

    Курвата, която Уилям избра, не беше много хубава, но имаше големи гърди, а и пищната й къдрава коса го съблазни. Бавно се отправи към него, полюшвайки бедрата си и той видя, че е малко по-възрастна, отколкото си бе помислил, може би на двайсет и пет или на трийсет, и макар да се усмихваше невинно, очите й гледаха мрачно и преценяващо. След това дойде ред на Уолтър. Той предпочете дребничко и уязвимо на вид девойче с момчешка фигура и плоски гърди. След като Уилям и Уолтър направиха избора си, влязоха и останалите четирима рицари.
    Уилям ги беше довел в курвенския дом, защото имаха нужда от малко разпускане. Не бяха влизали в бой вече от месеци и започваха да стават недоволни и раздразнителни.
    Гражданската война, избухнала преди година между крал Стивън и съперничката му Мод, тъй наречената „императрица“, бе в затишие. Уилям и хората му бяха последвали краля из цяла югозападна Англия. Стратегията на Стивън беше енергична, но непоследователна. Нападаше с огромна жар някое от укрепленията на Мод, но ако не спечелеше победа в самото начало, обсадата го отегчаваше бързо и той се оттегляше. Пълководецът на въстаниците не беше самата Мод, а нейният полубрат Робърт, граф на Глостър и до този момент кралят не бе успял да го принуди да влязат в открит сблъсък. Войната вървеше колебливо, с много маневри и малко истински боеве, тъй че мъжете бяха изнервени.
    Курвенският дом бе разделен с паравани на малки стаички, всяка застлана със сламеник. Уилям и рицарите му се оттеглиха с избраничките си. Курвата на Уилям нагласи паравана така, че да осигури повече интимност, а после вдигна горницата на нощната си дреха и оголи гърдите си. Бяха големи, както бе забелязал, но имаха провисналите цицки и видимите вени на жена, която е кърмила деца. Това го поразочарова. Все едно, придърпа я към себе си, хвана гърдите й и започна да ги мачка и да щипе зърната.
    — Лекичко — възрази тя кротко. Прегърна го, издърпа напред бедрата му и се отърка в него. След малко плъзна ръка по тялото му и опипа слабините му.
    Уилям изруга тихо. Тялото му не реагираше.
    — Не се притеснявай — промълви тя. Снизходителният й тон го ядоса, но си замълча, докато тя се издърпа от прегръдката му, коленичи, вдигна предницата на туниката му и заработи с уста.
    В началото усещането го задоволи и той си помисли, че всичко ще е наред, но след първоначалния порив отново загуби интерес. Загледа лицето й, защото това понякога го възбуждаше, но сега само му напомни колко жалък изглежда в момента. Започна да се ядосва, а от това членът му съвсем се отпусна.
    — Опитай да се успокоиш — каза тя. Когато започна отново, засмука толкова силно, че го заболя. Издърпа се от нея, зъбите й остъргаха чувствителната кожа и той извика. Удари я през лицето с опакото на ръката, тя изохка и падна настрани.
    — Тромава кучка — изръмжа Уилям. Жената лежеше на сламеника в краката му и го гледаше уплашено. Изрита напосоки към нея, повече от раздразнение, отколкото от злоба. Улучи я в корема. Оказа се по-силно, отколкото възнамеряваше и тя се преви от болка.
    Усети, че тялото му най-после реагира.
    Уилям коленичи, превъртя я на гръб и я възседна. Тя го зяпна отдолу с болка и страх в очите. Издърпа полата на роклята й до кръста. Космите между краката й бяха гъсти и къдрави. Това му харесваше. Започна да се гали, докато гледаше тялото й. Още не беше достатъчно твърд. Страхът се махаше от очите й. Хрумна му, че може нарочно да го разиграва, за да потуши страстта му и да не се налага да го обслужи. Мисълта го разгневи. Стисна ръката си в юмрук и я удари силно в лицето.
    Тя изпищя и се опита да изпълзи под него. Уилям я затисна с тялото си, но жената продължи да се бори и да реве. Вече беше съвсем твърд. Опита се насила да разтвори бедрата й, но тя се възпротиви.
    Параванът се издърпа настрани и Уолтър влезе, само по ботуши и долна риза, курът му стърчеше пред него като прът. Зад него нахълтаха още двама рицари: Жерве Грозника и Хю Брадвата.
    — Задръжте ми я, момчета — заповяда Уилям.
    Тримата рицари се смъкнаха около курвата и я задържаха неподвижно.
    Уилям се намести отгоре й, за да влезе в нея, после се спря, предвкусвайки удоволствието.
    — Какво стана, лорде? — попита Уолтър.
    — Размисли, като видя колко ми е голям — отвърна Уилям ухилен.
    Тримата зареваха от смях. Уилям проникна в нея. Харесваше му, когато гледаха други. Започна да го движи навътре и навън.
    — Прекъснахте ме точно когато го вкарвах на моята — оплака се Уолтър.
    Уилям видя, че слугата му все още не е задоволен.
    — Натикай го в устата на тая. На нея й харесва.
    — Ще пробвам.
    Уолтър се премести, сграбчи жената за косата и повдигна главата й. Беше вече достатъчно уплашена, за да направи каквото и да било, тъй че се подчини с готовност. Жерве и Хю вече нямаше нужда да я държат, но стояха и гледаха. Изглеждаха очаровани: сигурно никога досега не бяха виждали жена, оправяна от двама мъже едновременно. Уилям също не беше го виждал. Имаше нещо странно възбуждащо в това. Уолтър изглежда изпитваше същото, защото скоро започна да диша тежко и задъхано, а след това свърши. Докато го гледаше, Уилям се изпразни миг или два по-късно.
    След малко се изправиха. Уилям все още беше възбуден.
    — Що й вие не го повторите с нея? — предложи на Жерве и Хю. Блазнеше го идеята да погледа представлението отново.
    Те обаче не бяха склонни.
    — Моята сладурана ме чака — измърмори Хю, а Жерве добави:
    — Също и мойта.
    Курвата стана и заоправя роклята си. Лицето й не издаваше нищо.
    — Не беше толкова лошо, нали? — каза й Уилям.
    Тя се изправи пред него, погледа го за миг, а после присви устни и го заплю. Усети по лицето си топла лепкава течност — беше задържала спермата на Уолтър в устата си. Храчката замъгли погледа му. Вбесен, вдигна ръка да я удари, но тя се шмугна навън между параваните. Уолтър и другите рицари избухнаха в смях. Уилям не мислеше, че е много смешно, но не можеше да подгони момичето със спермата по лицето си. Осъзна, че единственият начин да съхрани достойнството си, бе да се направи, че не му пука и също се засмя.
    — Е, лорде, надявам се, че няма да пръкнете бебе на Уолтър сега! — подвикна Жерве Грозника и всички отново зареваха от смях. Дори Уилям този път реши, че е смешно.
    Всички излязоха заедно от стаичката, като се превиваха от смях и бършеха очи. Другите момичета разтревожено ги наблюдаваха: бяха чули писъците на курвата на Уилям и се бояха от неприятности. Един-двама клиенти надникнаха любопитно иззад параваните. Уолтър рече:
    — За пръв път виждам онова да го хвърля момиче! — и се разсмяха отново.
    До вратата стоеше един от скуайърите на лорда и гледаше притеснено. Беше още почти момче и сигурно никога досега не беше влизал в бардак. Усмихна се плахо, без да знае дали му се полага да се включи във веселбата.
    — Какво търсиш тук, говнян идиот? — сопна му се Уилям.
    — Нося съобщение за вас, лорде — заекна скуайърът.
    — Добре, не ми губи времето. Казвай какво е!
    — Много съжалявам, ваша милост — отвърна момчето. Изглеждаше толкова уплашено, че Уилям си помисли, че ще се обърне и ще побегне от къщата.
    — За какво съжаляваш бе, говно? — ревна Уилям. — Дай ми съобщението!
    — Баща ви е умрял, лорде — изломоти хлапето и се разплака.
    Уилям зяпна стъписан. Умрял? Баща му?
    — Но той е в идеално добро здраве! — извика глупаво. Вярно, че баща му вече не можеше да се бие на бойното поле, но това не бе изненадващо за близо петдесетгодишен мъж. Скуайърът продължаваше да плаче. Уилям си спомни как изглеждаше баща му последния път, когато го видя: здрав, със зачервено лице, сърцат и буен, толкова изпълнен с живот, колкото можеше да е човек, и това бе само преди… Осъзна леко изненадан, че бе изтекла почти година от последното им виждане. — Какво се е случило? — попита той скуайъра. — Какво се е случило с него?
    — Получи удар, милорд — изхлипа момчето.
    Удар. Новината започна да попива в ума му. Баща му беше мъртъв. Онзи едър, силен, настръхнал и избухлив мъж лежеше безпомощен и изстинал върху каменна плоча някъде…
    — Трябва да се върна у дома — заяви изведнъж Уилям.
    — Първо трябва да помолите краля да ви освободи — напомни кротко Уолтър.
    — Да, прав си — съгласи се вяло господарят му. — Налага се да поискам разрешение.
    Умът му беше замаян.
    — Да дам ли бакшиш на съдържателката? — попита Уолтър.
    — Да. — Подаде му кесията си. Някой го загърна в наметалото му. Слугата му измърмори нещо на жената, която държеше бардака и й даде някакви пари. Хю Брадвата отвори вратата пред лорда. Всички излязоха.
    Вървяха мълчаливо по улиците на малкото градче. Уилям се чувстваше някак странно отчужден, сякаш гледаше всичко отгоре. Не можеше все още да проумее факта, че баща му вече го няма. Щом приближиха кралския стан, той се постара да се вземе в ръце.
    Кралят провеждаше дворцовия съвет в църквата, понеже тук нямаше нито замък, нито градски съвет. Беше малка и скромна каменна църква, чиито стени отвътре бяха боядисани в яркочервено, синьо и оранжево. На средата на пода бе запален огън и красивият русокос крал седеше край него на дървен трон, изпънал крака пред себе си в обичайната си отпусната поза. Носеше войнишки дрехи, високи ботуши и кожена туника, но бе с корона на главата вместо с шлем. Уилям и Уолтър си пробиха път до вратата на храма през тълпата молители, кимнаха на стражите, които задържаха простолюдието назад и навлязоха във вътрешния кръг. Стивън разговаряше с някакъв току-що пристигнал граф, но забеляза Уилям и прекъсна веднага.
    — Уилям, приятелю. Чул си.
    Уилям се поклони.
    — Милорд кралю.
    Стивън стана.
    — Скърбя с теб. — Прегърна Уилям и го задържа за миг, преди да го пусне.
    Съчувствието му събуди първите сълзи в очите на младежа.
    — Трябва да ви помоля за разрешение да се върна у дома.
    — Давам го с готовност, макар и не с радост — отвърна кралят. — Ще ни липсва силната ти десница.
    — Благодаря ви, милорд.
    — Също така ти дарявам попечителството над графство Шайринг и всички доходи от него, докато се реши въпросът с наследството. Върни се у дома, погреби баща си и се върни при нас колкото се може по-скоро.
    Уилям се поклони отново и се оттегли. Кралят поднови разговора си. Около младежа се струпаха придворни да изразят съболезнованията си. Докато ги приемаше, смисълът на казаното току-що от Стивън го порази. Беше му дал попечителство на графството докато се реши въпросът с наследството. Какъв въпрос? Уилям беше единственото дете на баща си. Как можеше изобщо да има въпрос? Огледа лицата наоколо и погледът му се спря на един млад свещеник от по-изтъкнатите клирици в обкръжението на краля. Придърпа го и заговори тихо:
    — Какво, по дяволите, имаше предвид той с „въпроса“ за наследството, Джоузеф?
    — Има друг претендент за графството — отвърна Джоузеф.
    — Друг претендент? — повтори Уилям изумен. Нямаше никакви полубратя, незаконни братя, братовчеди… — Кой е той?
    Свещеникът посочи към една фигура, застанала с гръб към тях. Беше с новопристигналите. Носеше облекло на скуайър.
    — Но той дори не е рицар! — каза Уилям високо. — Баща ми беше графът на Шайринг!
    Скуайърът го чу и се обърна.
    — Моят баща също беше графът на Шайринг.
    Отпървом Уилям не го позна. Видя пред себе си красив широкоплещест младеж на около осемнайсет години, добре облечен за скуайър и с хубав меч. В стойката му личеше увереност и дори арогантност. Най-стъписващото беше, че се взря в Уилям с такава неподправена омраза, че младият лорд се присви пред погледа му.
    Лицето беше много познато, но променено. Все пак Уилям не можа да го свърже с нищо. После забеляза грозния белег на дясното ухо на скуайъра, там, където меката част беше отрязана. В един рязък проблясък на спомен видя как парче бяла плът пада върху задъханата гръд на уплашена девица и чу как едно момче крещи от болка. Това беше Ричард, синът на предателя Бартоломю, братът на Алиена. Момченцето, принудено да гледа, докато двама мъже изнасилваха сестра му, беше пораснало във внушителен мъж, с отмъстителен блясък в светлосините си очи. Уилям изведнъж изпита ужасен страх.
    — Помниш, нали? — провлачи леко Ричард, което не прикри напълно кипящия отдолу гняв.
    Уилям кимна.
    — Помня.
    — Аз също, Уилям Хамли — каза Ричард. — Аз също.


    Уилям седеше в големия стол на челото на масата. Там, където бе седял баща му. Винаги беше знаел, че един ден ще заеме това място. Беше си представял, че ще се чувства неимоверно силен, щом го направи, но всъщност бе малко уплашен. Страх го беше, че хората няма да видят в него мъжа, такъв, какъвто бе баща му, и щяха да го презрат.
    Майка му седеше от дясната му страна. Често пъти я бе наблюдавал, когато баща му седеше в този стол и беше следял как тя заиграва със страховете и слабостите на съпруга си, за да наложи своето. Твърдо бе решил да не й позволи да прави същото с него.
    Вляво от него седеше Артър, кротък сивокос мъж, някогашен управител на граф Бартоломю. След като стана граф, баща му бе наел Артър, защото човекът познаваше добре имението. Уилям винаги беше хранил съмнения за този избор. Слуги на други хора понякога трудно се откъсваха от навиците, наложени от предишния им господар.
    — Не е възможно крал Стивън да направи Ричард граф — говореше майка му ядосано. — Той е само скуайър!
    — Не разбирам как изобщо е постигнал това — заговори раздразнено Уилям. — Мислех, че са останали бедни. Но той имаше хубави дрехи и добър меч. Откъде е взел парите?
    — Устрои се като търговец на вълна — обясни майка му. — Има всичките пари, които му трябват. Или по-скоро сестра му ги има. Чувам, че Алиена върти търговията.
    Алиена. Тя значи стоеше зад това. Уилям така и не беше я забравил напълно, но девойката вече не терзаеше толкова ума му, след като избухна войната. Чак докато срещна Ричард. Оттогава присъстваше в мислите му постоянно, все така млада и красива, все така уязвима и съблазнителна, както винаги. Мразеше я заради тази власт, която имаше над него.
    — Значи Алиена сега е богата? — подхвърли той разсеяно.
    — Да. Но ти се биеш за краля от година. Не може да ти откаже наследството.
    — Ричард също се е бил храбро, явно — отвърна Уилям. — Поразпитах тук — там. Още по-лошото е, че куражът му е бил забелязан от краля.
    Намръщеното от яд лице на майка му стана замислено.
    — Значи наистина има шанс.
    — Боя се, че да.
    — Добре. Трябва да го надвием.
    — Как? — попита Уилям неволно. Беше се зарекъл да не позволява на майка си да командва, но ето, че го сега го стори.
    — Трябва да се върнеш при краля с по-голяма сила рицари, нови оръжия и по-добри коне, и много скуайъри и войници.
    Искаше му се да й възрази, но знаеше, че е права. В края на краищата кралят вероятно щеше да даде графството на обещаващия да се окаже най-ефикасен поддръжник, независимо от правото и кривото в спора.
    — Това не е всичко — продължи майка му. — Трябва да се постараеш да изглеждаш и да се държиш като граф. Така кралят ще започне да гледа на назначението като на предрешено.
    Уилям неволно се заинтригува.
    — А как трябва да изглежда и да се държи един граф?
    — Изказваш си мнението по-често. Имаш мнение за всичко: как трябва кралят да продължава войната, най-добрата тактика за всяко сражение, политическата ситуация в севера и — най-вече — способностите и лоялността на другите графове. Говориш на един за друг. Казваш на граф Хънтингдън, че граф Уорън е велик боец; казваш на епископа на Илай, че не вярваш на шерифа на Линкълн. Хората ще кажат на краля: „Уилям Шайринг е във фракцията на граф Уорън“ или „Уилям Шайринг и хората му са против шерифа на Линкълн.“ Ако изглеждаш силен, на краля ще му е удобно да ти поверява още власт.
    Уилям не вярваше на подобни тънкости.
    — Мисля, че големината на войската ми ще натежи повече. — Обърна се към управителя. — Колко има в хазната ми, Артър?
    — Нищо, лорде — отвърна Артър.
    — Какви ми ги плещиш, по дяволите? — възмути се Уилям. — Трябва да има нещо. Колко е?
    Артър се държеше с леко превъзходство, сякаш нямаше за какво да се страхува от Уилям.
    — Господарю, в хазната няма никакви пари.
    Искаше му се да го удуши.
    — Това е графство Шайринг! — извика Уилям толкова високо, че рицарите и висшите слуги на замъка по масата надигнаха глави. — Трябва да има пари!
    — Пари, разбира се, идват непрекъснато, милорд — каза Артър невъзмутимо. — Но също тъй непрекъснато си отиват, особено във военно време.
    Уилям се вгледа в бледото му, гладко обръснато лице. Артър изглеждаше твърде самоуверен. Честен ли беше? Нямаше как да се разбере. Жалко, че очите му не можеха да проникнат до сърцето.
    Майка му знаеше какво си мисли.
    — Артър е честен — заяви тя, без да се притеснява, че човекът седи до тях. — Стар е, мързелив е и затънал в навиците си, но е честен.
    Уилям беше стъписан. Едва-що беше заел този стол и властта му вече се стапяше, като на магия. Чувстваше се прокълнат. Като че ли имаше някакъв закон, според който трябваше да си остане завинаги момче сред мъжете, колкото и да растеше на години. Промълви отчаяно:
    — Как е станало това?
    Майка му отвърна:
    — Баща ти беше болен почти цяла година, преди да умре. Виждах как нещата се изплъзват от ръцете му, но нищо не можех да направя, за да променя това.
    За Уилям си беше новина, че майка му все пак не е всемогъща. Не помнеше преди да не е успявала да наложи своето. Обърна се към Артър:
    — Имаме тук една от най-добрите земеделски земи в кралството. Как може да сме останали без пари?
    — Някои от фермите са в беда, а няколко арендатори са просрочили плащането на рентите.
    — Но защо?
    — Една от причините, които чувам често е, че младите не искат да работят земята и отиват в градовете.
    — Тогава трябва да ги спрем!
    Артър сви рамене.
    — Поживее ли един крепостник в града за година, става свободен човек. Такъв е законът.
    — А арендаторите, които не са платили? Какво си направил с тях?
    — Какво може да направи човек? — отвърна Артър. — Ако им отнемем поминъка, изобщо няма да могат да плащат. Тъй че трябва да сме търпеливи и да се надяваме на по-добра реколта, за да могат да наваксат.
    Артър общо взето беше прекалено доволен от това, че не можеше да реши нито един от тези проблеми.
    — Добре, щом всички млади мъже отиват в градовете, какво става с наемите от къщната собственост в Шайринг? Това би трябвало да носи някакъв доход.
    — Колкото и да е странно, не носи — отвърна Артър. — В Шайринг има много празни къщи. Младите мъже изглежда ходят другаде.
    — Или хората те лъжат — каза Уилям. — Сигурно ще кажеш, че и приходите от пазара в Шайринг и от панаира на вълната падат?
    — Да…
    — Защо тогава не вдигнете наемите и таксите?
    — Направихме го, ваша милост, по заповед на покойния ви баща, но доходът въпреки това намаля.
    — С такова непродуктивно имение, как Бартоломю връзваше двата края? — попита Уилям вбесен.
    Артър и за това имаше отговор.
    — Той разполагаше и с кариерата. Това носеше много пари едно време.
    — А сега е в ръцете на онзи проклет монах.
    Уилям беше потресен. Точно когато трябваше да създаде блестящо впечатление му казваха, че е останал без пукнато пени. Положението беше опасно за него. Кралят току-що го беше дарил с попечителство на графство. Беше един вид проверка. Ако се върнеше в двора със смалена войска, щеше да изглежда неблагодарен, нелоялен дори.
    Освен това картината, нахвърляна от Артър, не можеше да е напълно вярна. Уилям беше убеден, че някои хора го мамят — и най-вероятно му се смееха зад гърба при това. Мисълта го ядоса. Нямаше да го търпи. Щеше да им покаже. Кръв щеше да се лее, но поражение нямаше да приеме.
    — Имаш извинение за всичко — заговори той на Артър. — Всъщност си оставил имението да се разкапе, докато баща ми е боледувал, макар че през това време е трябвало да си най-бдителен.
    — Но, лорд…
    Уилям повиши глас.
    — Затваряй си устата, да не заповядам да те набият с камшик.
    Артър пребледня и замълча.
    — От утре тръгваме на обиколка из графството — заяви Уилям. — Ще посетим всяко село, което притежавам и ще ги раздрусаме здраво. Може да не знаеш как да се разправяш с хленчещи и лъжливи селяци, но аз знам. Скоро ще разберем колко е обедняло графството ми. А ако си ме излъгал, заклевам се в Господа, пръв ще виснеш на въжето.


    Освен Артър, Уилям взе и коняря си Уолтър, както и другите четирима рицари, които се бяха били редом с него в последната година: Жерве Грозника, Хю Брадвата, Жилбер дьо Рен и Майлс Дайс. Всички те бяха големи свирепи мъже, бързо избухваха и винаги бяха готови да се бият. Яздеха най-добрите коне и вървяха въоръжени до зъби, та да плашат селянията. Уилям бе убеден, че човек е безпомощен, ако хората не се боят от него.
    Беше горещ ден в късното лято и пшеницата стоеше на тлъсти снопове по нивите. Видимото изобилие още повече ядоса младия лорд заради безпаричието. Някой трябваше да го ограбва. Тези хора трябваше да са твърде наплашени, за да посмеят. Семейството му бе спечелило графството, когато Бартоломю изпадна в немилост, а той въпреки това беше обеднял, докато синът на Бартоломю бе забогатял! Представата, че хората крадат от него и се смеят на наивното му невежество, го глождеше в стомаха и той трупаше все повече гняв, докато яздеше по пътя.
    Беше решил да започне от Нортбрук, малко селце и сравнително отдалечено от замъка. Селяните бяха смесица от крепостни и свободни. Крепостните бяха собственост на Уилям и не можеха да правят нищо без разрешението му. Дължаха му определен брой дни ангария в определено време на годината, плюс дял от реколтата си. Свободните само му плащаха рента, в брой или натура. Петима от тях бяха в просрочка. Уилям допускаше, че си мислеха, че ще могат да се спасят от дълга си, защото бяха далече от замъка. Може би щеше да е подходящо място за начало на раздрусването.
    Ездата продължи дълго и слънцето се бе издигнало високо, когато наближиха селото. Имаше двайсет или трийсет къщи, обкръжени от три големи ниви, всички вече ожънати. Близо до къщите, в края на едното поле имаше група от три големи дъба. Когато Уилям се приближи с хората си видя, че повечето селяни като че ли бяха насядали под сянката на дърветата и дояждаха обяда си. Пришпори коня си в галоп последните няколкостотин разтега и другите го последваха. Спряха пред селяните сред облак прах.
    Докато селяците се вдигаха на крака, преглъщаха черния „конски“ хляб и се мъчеха да опазят очите си от прахоляка, недоверчивият поглед на Уилям засече една любопитна малка драма. Мъж на средна възраст с черна брада говореше тихо, но много настойчиво на пълничко червенобузо момиче с пълничко червенобузо бебе на ръце. Към тях се приближи млад мъж и по-възрастният набързо го пропъди. После момичето тръгна към къщите, явно възмутено, и се скри в прахоляка. Уилям се заинтригува. Имаше нещо потайно в цялата сценка и съжали, че я нямаше майка му да я изтълкува.
    Реши засега да не прави нищо по въпроса. Заговори на Артър, достатъчно високо, за да го чуват всички.
    — Петима от свободните ми арендатори са в просрочка, така ли е?
    — Да, лорде.
    — Кой е най-зле?
    — Ателстън не е плащал от две години, но хич не му провървя със свинете и…
    Уилям заговори едновременно с него и го прекъсна:
    — Кой от вас е Ателстън?
    Един висок прегърбен мъж на около четиридесет и пет пристъпи напред. Имаше изтъняла коса и сълзливи очи.
    — Защо не си ми плащал рента?
    — Господарю, имотът е малък и нямам кой да ми помага, след като момчетата заминаха да работят в града, а и с треската по свинете…
    — Един момент — прекъсна го Уилям. — Къде заминаха синовете ти?
    — В Кингсбридж, господарю, да работят на новата катедрала там, че искат да се оженят, както се полага на млади мъже, а пък земята ми няма да изхрани три семейства.
    Уилям закъта това в паметта си, да обмисли по-късно сведението, че младите са отишли да работят в катедралата в Кингсбридж.
    — Имотът ти все пак е достатъчно голям, за да издържа едно семейство, но рентата си не плащаш.
    Ателстън заговори пак за прасетата си. Уилям го загледа мрачно, без да слуша. „Знам защо не си плащал“, мислеше си. „Знаел си, че господарят ти е болен и си решил да го мамиш, докато е негоден да наложи правата си. Другите четирима длъжници са мислели същото. Грабили сте ни, докато бяхме слаби!“
    За миг се изпълни със самосъжаление. Петимата се бяха подсмихвали на хитростта си, сигурен беше. Е, сега щяха да си научат урока.
    — Жилбер и Хю, хванете този селянин и го дръжте — заповяда той спокойно.
    Ателстън още говореше. Двамата рицари слязоха от конете си и се приближиха до него. Разказът му за свинската треска замря. Мъжете го хванаха под мишниците и той пребледня от страх.
    Уилям заговори на Уолтър със същия спокоен глас.
    — Взе ли си ръкавиците?
    — Да, лорде.
    — Сложи ги. Дай урок на Ателстън. Но гледай да остане жив, за да разкаже.
    — Да, лорде.
    Конярят извади от дисагите си чифт кожени ръкавици с тънки метални брънки, пришити на кокалчетата на пръстите и по дланта. Нахлузи ги бавно. Всички селяни гледаха в ужас, а Ателстън захленчи от страх.
    Уолтър слезе от коня, отиде до нещастника и го шибна в стомаха с облечения си в ръкавица юмрук. Ударът в корема беше болезнен и силен. Мъжът се преви на две, останал без дъх, за да може да извика. Жилбер и Хю го дръпнаха нагоре, а Уолтър го удари в лицето. Кръв швирна от устата и носа му. Една никаквица от тълпата, трябваше да е жена му, изпищя и скочи към Уилям с рев:
    — Спрете! Оставете го! Не го убивайте!
    Уолтър я блъсна настрани и две други жени я награбиха и я издърпаха назад. Тя продължи да пищи и да се бори. Другите селяни гледаха настръхнали и смълчани, докато Уолтър продължаваше да налага систематично Ателстън. Тялото се отпусна под ударите му, лицето му плувна в кръв и очите се затвориха, щом изгуби съзнание.
    — Пуснете го — разпореди се най-сетне Уилям.
    Жилбер и Хю изпълниха заповедта. Ателстън се свлече на земята и остана да лежи неподвижно. Двете жени освободиха съпругата му и тя притича до него, смъкна се на колене и захлипа. Уолтър свали ръкавиците и забърса кръвта и парчетата плът от металните брънки.
    Уилям вече бе загубил интерес към жертвата си. Огледа из селото и забеляза нова на вид, двуетажна дървена постройка, вдигната на брега на потока. Посочи към нея и попита Артър:
    — Какво е онова там?
    — Не съм го виждал преди, милорд — отвърна Артър притеснено.
    Уилям реши, че го лъже.
    — Воденица е, нали?
    Артър сви рамене, но безразличието му не беше много убедително.
    — Точно там до потока, не виждам какво друго може да е.
    Как можеше да е толкова нагъл, след като току-що бе видял един селяк пребит почти до смърт по негова заповед? Уилям заговори почти отчаяно:
    — Позволено ли е на крепостните ми да строят мелници без мое разрешение?
    — Не, лорд.
    — А знаеш ли защо е забранено?
    — За да носят зърното си в мелниците на господаря и да му плащат за меленето.
    — И господарят ще има приход.
    — Да, ваша милост. — Артър говореше със снизходителния тон на човек, обясняващ нещо елементарно на дете. — Но ако платят глоба за строежа на мелница, господарят също толкова се облагодетелства.
    Този негов тон беше влудяващ.
    — Не, доходът няма да е същият. Глобата изобщо не е толкова, колкото иначе биха плащали селяните. Точно затова обичат да строят мелници. И точно затова баща ми никога нямаше да им позволи.
    Без да остави възможност на Артър да отговори, пришпори коня си и подкара към воденицата. Рицарите му го последваха, а селяните се проточиха след тях в накъсана тълпа.
    Уилям се смъкна от коня. Нямаше съмнение за какво служи постройката. Голямо водно колело се въртеше под напора на бързо течащия поток. Колелото въртеше дебела ос, която влизаше през страничната стена на сградата. Беше здрава дървена конструкция, направена да трае дълго. Който я беше построил, явно очакваше да я използва спокойно години занапред.
    Мелничарят стоеше пред отворената врата с израз на уязвена невинност, изписана на лицето му. В помещението зад него се виждаха чували със зърно, наредени на спретнати купове. Селякът му се поклони вежливо, но нямаше ли лек присмех в погледа му? Уилям за сетен път го жегна болезненото усещане, че тези хора не го смятат за никой. Неспособността му да наложи волята си над тях го караше да се чувства импотентен. Безсилен гняв се надигна в душата му и той изрева на мелничаря:
    — Защо си въобразяваш, че ще ми се измъкнеш? За глупак ли ме мислиш? Това ли е? Това ли си мислиш?
    После го зашлеви през лицето.
    Мъжът изрева много пресилено и съвсем ненужно се свлече долу.
    Уилям го прекрачи и влезе вътре. Оста от водното колено беше свързана с помощта на няколко дървени предавки за оста на воденичния камък на горния етаж. Смляното зърно се изсипваше през улей долу на гумното в наземния етаж. Вторият етаж, който трябваше да носи тежестта на воденичния камък, се крепеше от четири здрави греди (взети от гората на Уилям без негово разрешение, несъмнено). Ако гредите се срежеха, цялата постройка щеше да падне.
    Уилям излезе навън. Хю Брадвата носеше вързано за седлото си оръжието, от което бе получил прозвището си.
    — Дай ми брадвата си.
    Хю се подчини. Уилям влезе отново вътре и засече подпорните греди на горния етаж.
    Глухият тътен на брадвата в постройката, която селяците толкова грижливо бяха построили, за да го мамят с мелничарските налози, му донесе огромно удоволствие. „Не ми се смеят вече“, мислеше си Уилям със злоба.
    Уолтър влезе след малко и остана да гледа. Господарят му изсече дълбок прорез в едната подпора, а после сряза до средата втора греда. Платформата горе, която носеше огромната тежест на воденичния камък, взе да трепери.
    — Донеси въже.
    Уолтър излезе навън.
    Уилям продължи да реже другите две греди толкова дълбоко, колкото посмя. Постройката бе готова да рухне. Конярят се върна с намотка въже. Графският син го стегна около едната греда, а после изнесе другия край навън и го върза за шията на бойния си кон.
    Селяните гледаха намръщени и смълчани.
    Щом нагласи въжето, Уилям попита:
    — Мелничарят къде е?
    Мелничарят се приближи, със същото изражение на несправедливо оскърбен човек.
    — Жерве, вържете го и го вкарайте вътре.
    Мелничарят се опита да се отскубне, но Жилбер го спъна и седна отгоре му, а Жерве върза ръцете и краката му с кожени ремъци. Двамата рицари го вдигнаха. Нещастникът започна да се мята и да моли за милост.
    Един от селяните излезе от тълпата и рече:
    — Не можете да правите това. Това е убийство. Дори господар не може да убива обикновени хора.
    Уилям посочи разтреперан пръст към него.
    — Ако още веднъж си отвориш устата, ще те вкарам вътре с него.
    За миг мъжът го изгледа непокорно. После премисли и се оттегли назад.
    Рицарите излязоха от мелницата. Уилям подкара коня си, докато въжето се изпъна. Плесна го по задницата и животното се напрегна.
    Вътре в сградата мелничарят започна да крещи. Шумът беше смразяващ. Беше вик на човек, изпаднал в смъртен ужас; човек, който знае, че след няколко мига ще е премазан до смърт.
    Конят изметна глава, мъчейки се да разхлаби въжето около врата си. Уилям му изрева, изрита го по задницата, за да го накара да дръпне, а след това викна на рицарите си:
    — Вдигнете въжето и теглете, бе!
    Четиримата рицари награбиха изпънатото въже и задърпаха с коня. Селяците в тълпата надигнаха възмутени гласове, но бяха твърде изплашени, за да се намесят. Артър гледаше отстрани пребледнял.
    Крясъците на мливаря станаха още по-пронизителни. Уилям си представи заслепяващия ужас, който трябваше да го е обзел, докато очакваше ужасната си смърт. Никой от тия селяци нямаше да забрави мъстта на Хамли.
    Гредата изскърца силно. Последва още по-силно пращене и тя се прекърши. Конят хукна напред и рицарите пуснаха въжето. Единият ъгъл на покрива хлътна. Зареваха жени. Дървените стени на воденицата сякаш потръпнаха; крясъците на мелничаря се извисиха още повече; последва мощен трясък, щом горният под рухна; крясъкът секна отведнъж и земята се разтърси, когато воденичният камък падна на гумното. Стените се пръснаха, покривът хлътна навътре и след малко от мелницата бе останало само камара дърва за огън, погребала мъртвец.
    Няколко селяни притичаха и започнаха да ровят трескаво из развалините. Ако се надяваха да намерят мелничаря жив, щяха да са жестоко разочаровани. Тялото му щеше да е грозна гледка. Толкова по-добре.
    Уилям се озърна и забеляза червенобузото момиче с червенобузото бебе, застанала в дъното на тълпата. Сякаш се опитваше да не се набива на очи. Спомни си как мъжът с черната брада — вероятно баща й — се бе постарал да я накара да се скрие. Реши да разгадае тази загадка, преди да напусне селото. Улови погледа й и я подкани с пръст. Тя се обърна назад, надявайки се, че сочи към някой друг.
    — Ти — подвикна й той. — Ела насам.
    Мъжът с черната брада я видя и изпъшка отчаяно.
    — Кой ти е мъжът, момиче?
    Бащата понечи:
    — Тя няма…
    Закъсня обаче, защото момичето отвърна:
    — Едмънд.
    — Значи все пак си омъжена. Но баща ти кой е?
    — Аз съм — отвърна чернобрадият. — Теобалд.
    Уилям се обърна към Артър.
    — Теобалд свободен ли е?
    — Крепостен е, лорд.
    — А когато дъщерята на крепостен се омъжи, не е ли правото на господаря, като неин собственик, да й се наслади на брачната нощ?
    Артър беше стъписан.
    — Милорд! Този примитивен обичай не е налаган в тази част на света откакто се помним!
    — Вярно — отвърна Уилям. — Вместо това бащата плаща налог. Колко е платил Теобалд?
    — Още не е платил, милорд, но…
    — Не е платил! А тя е с дебело червенобузо дете!
    Теобалд заговори:
    — Никакви пари нямахме, господарю, а тя беше с дете от Едмънд и поискаха да се оженят, но можем да ви платим сега, след като прибрахме житото.
    Уилям се усмихна на момичето.
    — Дай да видим бебето.
    Тя го зяпна със страх.
    — Хайде. Дай ми го.
    Страх я беше, но не можа да се насили да му подаде детето. Уилям се приближи и леко го пое от ръцете й. Очите й се изпълниха с ужас, но не оказа съпротива.
    Бебето се разрева. Уилям го задържа за миг, а след това го хвана с една ръка за крачетата и с бърз замах го метна колкото може по-нависоко във въздуха.
    Момичето писна като оплаквачка, зяпнала във въздуха, докато бебенцето хвърчеше нагоре.
    Баща й притича разперил ръце да го улови, докато падаше.
    Докато момичето гледаше нагоре и пищеше, Уилям сграбчи роклята й и я съдра. Имаше розово и закръглено младо тяло.
    Бащата улови детето живо и здраво.
    Девойката се обърна да побегне, но Уилям я задържа и я събори на земята.
    Теобалд подаде детето на някаква жена и се обърна към лорда си.
    Уилям рече:
    — Тъй като не ми е дадено дължимото на брачната нощ и налогът не е платен, ще си взема дължимото сега.
    Баща й се втурна към него.
    Уилям извади меча си.
    Бащата се спря.
    Уилям погледна момичето, което лежеше на земята и се опитваше да скрие голотата си с ръце. Страхът й го възбуди.
    — А когато свърша аз, рицарите ми също ще я имат — довърши той с доволна усмивка.

II

    За три години Кингсбридж се бе променил до неузнаваемост.
    Уилям не беше стъпвал тук след Петдесетницата, когато Филип и армията му доброволци бяха обезсилили плана на Уейлрън Бигод. Тогава имаше петдесетина дървени къщи, струпани около портата на манастира и пръснати покрай калната пътека, която водеше към моста. Сега, забеляза той, докато се приближаваше към селото през хълмистите полета, имаше поне три пъти повече къщи. Очертаваха кафява ивица около сивата каменна стена на приората и изцяло запълваха пространството между манастира и реката. Някои от домовете изглеждаха големи. Вътре в манастирския двор имаше нови каменни постройки, а стените на храма явно растяха бързо. Край реката бяха изникнали два нови кея. Кингсбридж се беше превърнал в градче.
    Видът на мястото потвърди едно подозрение, пуснало корени в ума му откакто остави войната и се върна у дома. Докато бе обикалял да събира просрочени ренти и да наказва непокорни крепостници, непрекъснато бе слушал приказки за Кингсбридж. Безимотни млади мъже отивали там да търсят работа; заможни семейства пращали синовете си на училище в приората; дребни стопани продавали яйца и сирене на работниците на строежа… Явно всеки, който можеше, ходеше там в празничните дни, макар да нямаше все още катедрала. И днес беше празник — Архангеловден, който тази година се падаше в неделя. Беше топла ранна есенна утрин, хубаво време за пътуване, тъй че щеше да има голяма тълпа. Уилям очакваше да разбере какво привлича хората към Кингсбридж.
    Петимата му довереници яздеха с него. Бяха свършили добра работа по селата. Вестта за обиколката му се бе разпространила с необичайна бързина и след първите няколко дни хората вече знаеха какво да очакват. При появата му пращаха децата и младите жени да се крият из горите. Уилям беше доволен, че е всял страх в сърцата на селяните и ги бе поставил на мястото им. Определено бяха разбрали вече кой е господарят!
    Когато наближиха Кингсбридж, той пришпори коня си и дружината му го последва. Бързата поява винаги бе по-впечатляваща. Минувачите се свиваха встрани от пътя или скачаха в нивите, по-далече от големите коне.
    Изтрополиха по дървения мост, като вдигнаха оглушителен шум и пренебрегнаха събирача на такси, но тясната улица пред тях бе запушена от кола, натоварена с бъчви вар и теглена от два грамадни, бавно движещи се вола. Рицарските коне се принудиха да забавят рязко.
    Докато следваха талигата нагоре по хълма, Уилям се заоглежда. Вдигнати набързо нови къщи запълваха пространствата между по-старите сгради. Зърна дюкян за храни, пивница, ковачница и обущарница. Усещането за благополучие бе несъмнено. Жегна го завист.
    Нямаше много хора по улиците, обаче. Навярно всички бяха горе в приората.
    С рицарите зад себе си последва волската кола през манастирските порти. Не по такъв начин бе планирал да се появи и го жегна притеснение, че някои хора можеха да забележат и да му се изсмеят, но за щастие никой и не погледна към него.
    За разлика от запустялото градче извън стените, манастирският двор вреше и кипеше от дейност.
    Уилям дръпна юздите и се заозърта, мъчейки се да обхване всичко. Имаше толкова много хора и толкова много неща се правеха, че отначало му се стори донякъде объркващо. Но след това гледката се проясни и се очертаха три главни участъка.
    Най-близо до него, в западния край на манастирския двор, имаше пазар. Сергиите бяха наредени в спретнати редици от север на юг и няколкостотин души обикаляха на тълпи по тесните проходи, купуваха храна и пиене, шапки и обувки, ножове, колани, патета, кутрета, грънци, обеци, вълна, прежда, въже и десетки още други най-нужни ежедневни неща и луксозни вещи. Пазарът явно процъфтяваше и всичките пенита, половин пенита и фардинги, които се въртяха от ръка на ръка, сигурно се трупаха на купчини.
    Нищо чудно, помисли си Уилям с горчивина, че пазарът в Шайринг бе западнал, след като си имаше толкова процъфтяваща алтернатива тук в Кингсбридж. Наемите от щандовете, налозите за снабдители и таксите за продажби, които трябваше да влизат в хазната на графа на Шайринг, пълнеха ковчежетата на приората.
    Но за един пазар трябваше разрешително от краля, а Уилям беше сигурен, че приорът няма такова. Сигурно се канеше да се сдобие с него веднага щом го хванеха като мливаря от Нортбрук. За жалост нямаше да му е толкова лесно да даде урок на Филип.
    Зад пазара обаче цареше мир и спокойствие. На голото поле, където някога се издигаше куполът на стария храм, беше вдигнат олтар под балдахин и един белокос монах стоеше пред него и четеше от книга. От другата страна на олтара монаси в изрядна редица пееха химни, макар отдалече музиката им да се заглушаваше от шума на пазара. Имаше и малка тълпа миряни. Навярно се отслужваше деветия час — служба, водена за благото на монасите, прецени Уилям. Разбира се всякаква работа и пазаруване щяха да спрат за празничното богослужение в чест на Архангел Михаил.
    В отсрещната страна на манастирския двор се строеше източният край на катедралата. „Ето къде приор Филип харчи прибраните комисионни от пазара“, помисли си Уилям с горчивина. Стените бяха израсли на трийсет или четирийсет стъпки височина и вече можеха да се различат очертанията на прозорците и арките на аркадата. По строежа гъмжеше от работници. На лорда му се стори, че има нещо странно във вида им и след малко осъзна какво е — пъстрото им облекло. Не бяха обикновени работници, разбира се — платените строители днес щяха да почиват. Тези хора бяха доброволци.
    Не беше очаквал, че ще са толкова много. Стотици мъже и жени носеха камъни, цепеха дървета, търкаляха бъчви и товареха талиги с пясък от реката. И всички тези хора се трудеха единствено за опрощение на греховете си.
    Хитрият приор го беше измислил доста умно, прецени със завист младият господар. Хората, дошли да работят на катедралата, щяха да харчат парите си на пазара. Хората, които идваха на пазара, щяха да заделят по няколко часа от времето си на катедралата, за да опростят греховете си. Едната ръка миеше другата.
    Той пришпори коня и подкара през гробището към строителния терен, обзет от любопитство да го види по-отблизо.
    Осемте масивни колони на аркадата минаваха от двете страни на строежа в четири противостоящи двойки. Отдалеч на Уилям му се бе сторило, че вижда закръглените арки, свързващи всяка колона със следващата, но сега разбра, че арките не бяха изградени все още — онова, което бе видял, беше дървеният кофраж, направен със същата форма и върху който щяха да се положат камъните, докато арките се строят и хоросанът съхне. Кофражът не се подпираше на земята, а се крепеше на издадените корнизи на капителите над колоните.
    Успоредно на аркадата външните стени на страничните крила се вдигаха, оставяйки равни пространства за прозорците. По средата между всеки отвор за прозорец извън линията на стената се издаваше контрафорс. Като погледна отворените краища на недовършените стени Уилям видя, че не са плътен каменен зид: всъщност представляваха двойни стени с празнина помежду им. Празнината като че ли бе запълнена с каменни парчета и хоросан.
    Скелето бе построено от здрави дървени пилони, стегнати с въжета и с магарета от гъвкави пръти и плетена тръстика между колоните.
    Много пари бяха похарчени тук, заключи лордът.
    Заобиколи покрай външната страна на олтара, последван от рицарите си. До стените имаше дървени бараки, работилници и сайванти за занаятчиите. Повечето сега бяха заключени, защото днес нямаше зидари, които да редят камъните или дърводелци, които да правят кофраж. Но надзираващите занаятчии — старшите зидари и майсторът дърводелец — се разпореждаха с доброволците, като им казваха къде да трупат камъните, дървения материал, пясъка и варта, които носеха от речния бряг.
    Уилям подкара покрай източния край на църквата към южната страна, където пътят му се оказа запушен от манастирските постройки. После обърна, удивен от хитростта на приор Филип, успял да намери работа за майсторите си в неделя с помощта на доброволците.
    Докато размишляваше над това, което виждаха очите му, на лорда му стана убийствено ясно, че приор Филип в голяма степен бе виновникът за упадъка на графство Шайринг. Стопанствата губеха младите си мъже заради строежа, а Шайринг — перлата на графството — се засенчваше от разрастващия се нов град Кингсбридж. Живеещите тук плащаха наем на Филип, не на Уилям, а хората, които носеха и продаваха стоки на този пазар, носеха доход на приората, а не на графството. Филип разполагаше и с дървения материал, с овцевъдните ферми и с каменната кариера, която по-рано носеше приходи на владенията.
    Уилям и рицарите му потеглиха обратно към пазара през манастирския двор. Реши да го огледа по-отблизо и подкара коня си в тълпата. Движеше се бавно. Хората не се разпръсваха уплашени на пътя му. Когато конят ги бутнеше, поглеждаха към ездача му с раздразнение или с досада вместо със страх и се отдръпваха, когато те сами решаха, с някак снизходително пренебрежение. Никой тук не се плашеше от него. Това го изнервяше. Щом не ги беше страх, не можеше да се предвиди какво ще сторят.
    Мина по една от редиците, а после обърна по другата, повел рицарите зад гърба си. Бавното придвижване на тълпата го обезсърчи. Трябваше да се движат по-бързо. Но пък беше сигурен, че тогава тези самонадеяни хора на Кингсбридж щяха да го избутват от пътя си.
    Беше стигнал до средата на втория ред, когато видя Алиена.
    Дръпна рязко юздите и зяпна в нея вцепенен.
    Вече не беше слабото напрегнато и уплашено момиче в дървените обуща, което бе видял тук на Петдесетница преди три години. Лицето й, измършавяло и измъчено тогава, сега изглеждаше щастливо и здраво. Тъмните й очи блестяха весело, а къдриците й се полюшваха около лицето щом тръснеше глава.
    Беше толкова красива, че главата на Уилям се замая от страстно желание.
    Носеше алена рокля, богато извезана, а на нежните й ръце проблясваха пръстени. С нея имаше по-възрастна жена, която стоеше леко встрани като слугиня. Много пари, бе казала майка му. Така Ричард бе успял да стане скуайър и да се включи в армията на крал Стивън, снаряжен с хубави оръжия. Проклятие! Бе я оставил бездомна, бедна и безсилна. Как бе постигнала това?
    Стоеше до една сергия с костени игли, копринени конци, дървени напръстници и други шивашки принадлежности и обсъждаше оживено стоките с ниския тъмнокос евреин, който ги продаваше. Стойката й беше уверена. Бе спокойна и сигурна в себе си. Беше си възвърнала изгубеното излъчване на графска дъщеря.
    Изглеждаше много по-възрастна. Беше по-възрастна, разбира се. Уилям беше на двайсет и четири, тъй че тя трябваше вече да е на двайсет и една. Но изглеждаше на повече. Нищо детинско не беше останало вече в нея. Беше зряла.
    Тя вдигна глава и срещна очите му.
    Последния път, когато бяха кръстосали погледи, тя се бе изчервила от срам и бе побягнала. Този път не отстъпи и отвърна на погледа му.
    Уилям понечи да се усмихне многозначително.
    По лицето й пробяга язвително презрение.
    Уилям усети, че се изчервява. Беше също толкова надменна като преди и го презираше също като преди пет години. Беше я унизил и изнасилил, но тя вече не изпитваше ужас от него. Искаше му се да й заговори, да й каже, че би могъл отново да й направи онова, което някога й бе сторил. Но не можеше да завика над главите на толкова хора. Немигащият й поглед го накара да се почувства дребен. Опита се да й се подсмихне презрително, но не можа и знаеше, че физиономията му изглежда глупава. Уязвен и унизен, той се обърна и сръга коня си напред, но тълпата го забави отново, а изгарящият й поглед го пареше в тила, докато се отдалечаваше от нея педя по педя.
    Когато най-сетне успя да се измъкне от пазара, се натъкна на приор Филип.
    Ниският уелсец стоеше пред него с ръце на кръста и с агресивно издадена напред брадичка. Не беше толкова слаб като някога, а малкото му останала тъмна коса необратимо побеляваше, забеляза Уилям. Вече не изглеждаше прекалено млад за поста си. Сините му очи сега блестяха от гняв.
    — Лорд Уилям! — подвикна монахът предизвикателно.
    Уилям се откъсна от мисълта за Алиена и си напомни, че има да отправя обвинение срещу Филип.
    — Радвам се, че ви срещнах, приор.
    — И аз вас — отвърна Филип ядосано, но сянка на съмнение пробяга по лицето му.
    — Пазар поддържате тук — каза с обвинителен тон Уилям.
    — И какво от това?
    — Не вярвам крал Стивън да е давал позволение за пазар в Кингсбридж. Нито който и да е друг крал, доколкото знам.
    — Как смеете…
    — Аз или някой друг…
    — Ти! — надвика го Филип и го прекъсна. — Как смееш да идваш тук и да говориш за позволение — ти, който в последния месец обикаляш из това графство, за да вършиш палежи, грабежи, изнасилвания и поне едно убийство!
    — Това няма нищо общо с…
    — Как смееш да идваш в манастир и да говориш за позволение! — изрева Филип. Пристъпи напред, размаха пръст на Уилям и конят му заотстъпва настрани боязливо. Гласът на приора бе някак по-пронизващ от неговия и лордът не можеше да вмести и една дума. Тълпа монаси, работници-доброволци и купувачи се струпаха наоколо и ги загледаха между сергиите. Филип беше неумолим. — След онова, което направи, само едно трябва да кажеш тук: „Съгреших, отче!“ Трябва на колене да паднеш в този манастир! За прошка трябва да се помолиш, ако искаш за избегнеш огньовете на ада.
    Уилям пребледня. Приказките за ада го изпълваха с неудържим ужас. Опита се отчаяно да прекъсне словесния порой на Филип, като запелтечи:
    — Ами твоя пазар? Ами твоя пазар?
    Филип все едно, че не го чу. Беше побеснял от възмущение.
    — Помоли за прошка за ужасните неща, които си сторил! — извика той. — На колене! На колене или ще гориш в ада!
    Уилям бе толкова уплашен, че почти бе готов да повярва, че ще понесе пламъците на ада, ако не коленичи, за да се помоли пред Филип тук и веднага. Знаеше, че е крайно време да иде на изповед, защото бе убил много хора във войната отгоре на греховете, които бе извършил при обиколката си из графството. А ако умреше, преди да се е изповядал? Усети, че се е разтреперил от мисълта за вечните пламъци и дяволите с острите им ножове.
    Филип настъпваше към него с изпънат пръст и крещеше:
    — На колене!
    Уилям обърна коня си и се озърна отчаяно. Тълпата го бе заградила. Рицарите му бяха зад него и гледаха объркано: не можеха да решат как да се справят с духовната заплаха на един невъоръжен монах. Уилям не можеше да понесе повече унижение. След Алиена това вече бе прекалено. Дръпна юздите и накара едрия боен кон да се вдигне застрашително на задните си крака. Тълпата се раздвои пред мощните му копита. Когато предните му крака удариха отново земята, сръга го силно и той се понесе напред. Зяпачите се разпръснаха. Пришпори го още веднъж и препусна в галоп. Пламнал от срам профуча през разтворената порта на манастира с рицарите зад гърба си, подобно на ръмжаща глутница псета, подгонени от метлата на старица.


    Уилям изповяда греховете си, ужасен и тръпнещ, на студения каменен под в малкия параклис в епископския палат. Епископ Уейлрън слушаше мълчаливо с изкривено от отвращение лице, докато лордът изреждаше убийствата, побоищата и изнасилванията, с които бе съгрешил. Дори в изповедта си изпитваше ненавист към високомерния епископ с чистичките му бели ръце, сгънати на сърцето му и леко настръхналите лъскави бели ноздри, с които сякаш долавяше нечиста миризма в прашния въздух. Беше истинско мъчение да моли Уейлрън за прошка, но греховете му бяха толкова тежки, че никой обикновен свещеник нямаше да може да ги опрости. Тъй че остана на колене, обзет от страх, докато Уейлрън му отреждаше да пали свещ непрестанно в параклиса на Ърлскасъл, а след това му каза, че греховете му са опростени.
    Страхът се вдигна бавно като мъгла.
    Излязоха от параклиса в задимената атмосфера на голямата зала и седнаха край огъня. Есента обръщаше на зима и в голямата каменна къща бе студено. Кухненски слуга им донесе топъл хляб с мед и джинджифил. Уилям най-сетне започна да се чувства добре.
    После си спомни за другите си проблеми. Синът на Бартоломю, Ричард, посягаше към графството, а Уилям бе твърде обеднял, за да вдигне достатъчно голяма войска, с която да впечатли краля. Беше събрал значителна сума в последния месец, но все още не бе достатъчно. Въздъхна и заговори:
    — Онзи проклет монах изпива кръвта на графство Шайринг.
    Уейлрън си отчупи от хляба с бледата си дългопръста като птичи крак ръка.
    — Чудех се колко време ще ти отнеме, докато стигнеш до този извод.
    Разбира се, Уейлрън го бе разбрал много преди него. Беше толкова прозорлив. По-добре беше да не разговарят за това. Но искаше да чуе мнението на епископа по един законов въпрос.
    — Кралят изобщо не е разрешавал пазар в Кингсбридж, нали?
    — Доколкото знам със сигурност, не е.
    — Значи Филип нарушава закона.
    Уейлрън сви кокалестите си, загърнати в черно рамене.
    — Доколкото това значи нещо, да.
    Уейлрън изглеждаше незаинтересован, но Уилям настоя.
    — Трябва да бъде спрян.
    Уейлрън се усмихна превзето.
    — Не можеш да се справиш с него като с крепостник, който е омъжил дъщеря си без разрешение.
    Уилям почервеня. Епископът упоменаваше един от греховете, които току-що бе изповядал.
    — Как може човек да се справи с него тогава?
    Уейлрън помисли.
    — Пазарите са прерогатив на краля. В по-мирни времена сигурно щеше лично да се заеме с това.
    Уилям се изсмя презрително. Колкото и да беше умен, Уейлрън не познаваше краля толкова добре като него.
    — Дори в мирно време нямаше да ми благодари, ако му се оплачех за някакво си незаконно тържище.
    — Ами, наместникът му, който решава местните проблеми, е шерифът на Шайринг.
    — И какво може да направи той?
    — Би могъл да внесе писмено обвинение срещу приората в дворцовия съд.
    Уилям поклати глава.
    — Точно това е последното, което искам. Съдът ще наложи глоба, приоратът ще я плати и пазарът ще продължи да съществува. Почти все едно да му се даде позволение.
    — Бедата е, че всъщност няма основания да се откаже на Кингсбридж да има пазар.
    — Как да няма! — възмути се Уилям. — Отнема търговията от пазара в Шайринг.
    — Шайринг е на цял ден път от Кингсбридж.
    — И хората ще си го извървяват пътя.
    Уейлрън отново сви рамене. Уилям забеляза, че го прави, когато е несъгласен.
    — Според традицията, човек трябва да хаби до една трета ден за ходене до пазара, една трета ден на пазара и още една трета, за да се върне у дома си. Следователно, един пазар служи на хората ако е на една трета ден път, което се смята за седем мили. Ако два пазара са на повече от четиринайсет мили разстояние един от друг, обхватът им не се застъпва. Шайринг е на двайсет мили от Кингсбридж. Според това правило Кингсбридж има право на пазар и кралят би трябвало да му го даде.
    — Кралят прави каквото на него му харесва — кипна Уилям, но беше притеснен. Не беше знаел за това правило. Поставяше приор Филип в по-силна позиция.
    — Все едно — каза Уейлрън, — няма да се разправяме с краля, ще се разберем с шерифа. — Помълча намръщен. — Шерифът би могъл просто да заповяда на приората да не поддържа неразрешен пазар.
    — Загуба на време — отвърна Уилям пренебрежително. — Кой обръща внимание на заповед, неподкрепена със заплаха?
    — Филип би могъл.
    Уилям не го повярва.
    — Че защо да го прави?
    По тънките устни на Уейлрън заигра язвителна усмивка.
    — Не съм сигурен дали бих могъл да ти го обясня ясно. Филип вярва, че законът трябва да е върховната власт.
    — Глупава идея. Кралят е върховната власт.
    — Казах, че едва ли ще го разбереш.
    Снизходителната му ирония подразни младия мъж. Той стана и отиде до прозореца. Погледна навън и видя на билото на близкия хълм изкопите, където Уейлрън бе започнал да строи замък преди четири години. Беше се надявал да изплаща строежа от дохода от графство Шайринг. Филип бе осуетил плановете му и сега тревата бе израснала отново върху могилите пръст, а сухата яма бе запълнена с храсти калина. Уилям си спомни, че епископът се беше канил да строи с камъка от кариерата на граф Шайринг. Сега я владееше Филип. Разсъди на глас:
    — Ако имах кариерата, можех да я използвам като залог и да заема пари да събера войска.
    — А защо не си я върнеш? — запита Уейлрън.
    Уилям поклати глава.
    — Опитах веднъж.
    — И Филип те изигра. Но там вече няма монаси. Можеш да пратиш едно отделение да изгони каменоделците.
    — А как да спра Филип да си я върне като предишния път?
    — Вдигаш висока ограда около кариерата и оставяш постоянна охрана.
    Беше възможно, помисли си алчно Уилям. И щеше да реши проблема му с един удар. Но какъв бе мотивът на Уейлрън да му даде този съвет? Майка му го бе предупредила да внимава с безскрупулния епископ. „Единственото, което трябва да знаеш за Уейлрън Бигод е, че всичко, което прави, е внимателно пресметнато. Нищо спонтанно, нищо нехайно, нищо небрежно, нищо повърхностно. И най-вече, нищо от щедрост.“ Това бяха думите й. Но Уейлрън мразеше Филип и се беше заклел да не му позволи да построи катедралата си. Това бе достатъчен мотив.
    Обърна се и го погледна замислено. Кариерата на Уейлрън беше в застой. Беше станал епископ много млад, но Кингсбридж бе незначителна и бедна епархия, а Уейлрън със сигурност възнамеряваше да я използва като трамплин към по-висши постове. Само че приорът, а не епископът, печелеше богатство и слава. Уейлрън гаснеше в сянката на Филип също като Уилям. И двамата имаха основание да искат да го унищожат.
    Уилям за пореден път реши да надмогне ненавистта си към Уейлрън заради собствените си дългосрочни интереси.
    — Добре. Това би могло да се получи. Но ако Филип се оплаче на краля?
    — Ще кажеш, че си го направил като наказание за неразрешеното тържище.
    Уилям кимна.
    — Всякакво извинение ще свърши работа, стига да се върна във войната с достатъчно голяма войска.
    Очите на Уейлрън блеснаха злобно.
    — Имам чувството, че Филип не ще може да я построи тая катедрала, ако му се наложи да купува камък на пазарна цена. А спре ли да строи, Кингсбридж би могъл да западне. Това може да реши всичките ти проблеми, Уилям.
    Уилям нямаше да прояви благодарност.
    — Наистина го мразиш, нали?
    — Стои ми на пътя — отвърна Уейлрън, но за миг Уилям успя да долови чистата ненавист зад хладното му пресметливо поведение.
    Реши да се върне на по-практични неща.
    — Там трябва да има трийсетина каменоделци, някои с жените и децата си.
    — Е, и какво?
    — Може да се стигне до кръвопролитие.
    Уейлрън вдигна черните си вежди.
    — Нима? Тогава ще ти дам опрощение.

III

    Тръгнаха още по тъмно, за да пристигнат на разсъмване. Запалените им факли стряскаха конете. Наред с Уолтър и другите четирима рицари, Уилям взе шестима войници. Зад тях тръгнаха десетима селяни, които щяха да изкопаят рова и да вдигнат оградата.
    Уилям бе твърдо убеден в ползата от грижливо военно планиране — точно затова бе толкова полезен с хората си за крал Стивън — но в този случай не разполагаше с никакъв боен план. Беше толкова лесна операция, че щеше да е унизително да се подготвя за нея като за истински бой. Няколко каменоделци и семействата им не можеха да окажат голяма съпротива. А и все едно, Уилям помнеше, че му бяха разправяли как старшият им… Ото ли се казваше? Ото Черното лице, да — беше отказал да се бие първия ден, в който Том Строителя бе завел хората си до кариерата.
    Мразовитото декемврийско утро настъпи, с парцаливата дрипава мъгла, провиснала по дърветата като бедняшко пране. Уилям не обичаше тази част на годината. Беше студено сутрин и тъмно вечер, а замъкът винаги беше влажен. Твърде много осолено месо и осолена риба поднасяха. Майка му ставаше зла, а слугите — навъсени. Рицарите придобиваха сприхав нрав. Този малък бой щеше да им се отрази добре. Щеше да е добре и за него: вече бе уредил заема на двеста фунта от евреите в Лондон срещу ипотека на кариерата. До края на този ден бъдещето му щеше да е гарантирано.
    На около миля от кариерата Уилям спря, избра двама мъже и ги прати напред спешени.
    — Може да имат пазач или кучета — предупреди ги той. — Нека лъковете ви са готови, а стрелите да са на тетивата.
    Малко по-късно пътят зави наляво, а след това изведнъж свърши до стръмната страна на разкопан хълм. Това беше кариерата. Всичко бе тихо. Край пътя хората на Уилям държаха едно подплашено момче — сигурно чираче, оставено да пази — а в краката му лежеше издъхващо куче сред локва кръв, пронизано със стрела във врата.
    Групата нападатели приближиха, без да се стараят много да пазят тишина. Уилям дръпна юздите и огледа наоколо. Голяма част от хълма беше изчезнала, откакто го бе видял последния път. Скелето се издигаше нагоре по възвишението до непристъпните места и се спускаше в дълбокия ров, зейнал в подножието му. Край пътя бяха подредени грамади от камъни с различна форма и големина, а две масивни дървени талиги с огромни колелета бяха натоварени с материал и готови да потеглят. Всичко бе покрито със сива прах, дори храстите и дърветата. Голяма част от гората наоколо бе разчистена — „моята гора“, помисли си Уилям ядосано — и имаше десет или дванайсет дървени постройки, някои с малки зеленчукови градини, а една — с кочина. Беше си едно малко село.
    Пазачът най-вероятно бе спал, също като кучето си. Уилям му заговори:
    — Колко мъже има тука, момче?
    Хлапето изглеждаше наплашено, но се държеше смело.
    — Ти си лорд Уилям, нали?
    — Отговори на въпроса ми или ще ти отсека главата с този меч.
    Момчето пребледня от страх, но отвърна с разтреперан от възмущение глас:
    — Да откраднеш тая кариера от приор Филип ли искаш?
    „Какво ми става?“, помисли си Уилям. „Защо не мога да уплаша и едно хилаво голобрадо момче! Защо хората си въобразяват, че могат да ми се опълчват?“
    — Кариерата е моя — изсъска му той. — Забрави за приор Филип. Нищо не може да направи за вас сега. Колко са мъжете?
    Вместо да му отвърне, момчето изметна назад глава и зарева с цяло гърло:
    — Помощ! Тревога! Нападат ни! Нападение!
    Ръката на Уилям посегна към меча. Поколеба се за миг и се озърна към къщите. От една врата надникна уплашено лице. Реши да забрави за чирака, дръпна запалената факла от един от хората си и пришпори коня си.
    Препусна към къщите, вдигна високо факлата и чу хората си отзад. Вратата на най-близката колиба се отвори и някакъв мъж с гуреливи очи и по долна риза надникна навън. Уилям хвърли горящата факла над главата му. Огънят падна в сламата на пода зад него и бързо се разгоря. Лордът изрева победоносно и продължи напред.
    Премина в галоп през малката група къщи. Мъжете зад гърба му налетяха с рев и замятаха факлите си по сламените покриви. Всички врати се отвориха и навън се изсипаха уплашени мъже, жени и деца. Пищяха и се мъчеха да избегнат биещите копита на побеснелите коне. Разбягаха се наоколо, изпаднали в паника, докато пламъците се разгаряха. Уилям спря коня си в края на полудялата тълпа и огледа. Домашните животни бяха излезли от дворове и стобори, уплашено прасе тичаше в кръг и квичеше, една крава стоеше насред цялата врява и глупавата й глава се въртеше тъпо насам и натам. Дори младежите, обикновено най-войнствените, стояха объркани и уплашени. Утрото определено беше най-удачното време за подобен набег. Очевидно войнствеността на хората се стопяваше, ако бъдат хванати по бели гащи.
    Някакъв мургав мъж с рошава черна коса и по ботуши изскочи от една от колибите и зараздава заповеди. Трябваше да е Ото Черното лице. Уилям не можеше да чуе какво вика. Можеше да се сети по ръкомаханията му, че нарежда на жените да вземат децата и да тичат да се скрият в горите, но какво казваше на мъжете? Малко след това разбра. Двама младежи затичаха към една отделена от другите колиба и отвориха вратата й, която бе заключена отвън. Влязоха и след малко изскочиха навън с тежки каменарски чукове. Ото изпрати и другите мъже към същата колиба, която явно бе склад за инструменти. Канеха се да се бият.
    Преди три години Ото бе отказал да се бие за Филип. Какво го бе накарало да премисли?
    Каквото и да беше, щеше да го убие. Уилям се усмихна мрачно и извади меча си.
    Имаше шест или осем мъже, въоръжени с тежки чукове и брадви с дълги дръжки. Лордът пришпори коня си и връхлетя към групата, струпана около вратата на склада. Разпръснаха се от пътя му, но замахът на меча му улучи един от тях и го посече дълбоко в ръката под рамото. Мъжът изтърва брадвата.
    Уилям продължи в галоп, след което обърна коня си. Дишаше задъхано и му беше добре: в разгара на една битка не усещаше страх, само възбуда. Някои от хората му бяха видели какво става и гледаха очаквателно към него. Подкани ги да го последват и налетя отново срещу каменоделците. Не можеха да избегнат шестима рицари толкова лесно, колкото един. Порази двама от тях, а още няколко паднаха под мечовете на мъжете му, макар да се движеше твърде бързо, за да види колко са, дали са мъртви или само са ранени.
    Когато отново се обърна, Ото събираше силите си. При атаката на рицарите, каменоделците се разпръснаха между горящите къщи. Беше умна тактика, със съжаление призна Уилям. Рицарите препуснаха след тях, но за каменоделците бе по-лесно да ги избегнат, след като бяха разделени, а конете се плашеха от горящите постройки. Лордът подгони някакъв сивокос мъж с чук и замалко да го улучи няколко пъти преди оня да му се измъкне, като се шмугна в една къща с горящ покрив.
    Осъзна, че проблемът е Ото. Той вдъхваше кураж на каменоделците и освен това ги организираше. Паднеше ли той, другите щяха да се предадат. Уилям спря коня си и се огледа за смуглия мъж. Повечето жени и деца бяха изчезнали. Само две петгодишни хлапета стояха насред бойното поле, държаха се за ръцете и цивреха. Рицарите на Уилям нападаха между къщите и гонеха каменоделците. С изненада видя, че един от войниците му е паднал от удар на чук. Лежеше на земята плувнал в кръв и стенеше. Лордът беше поразен: не бе предвиждал никакви загуби сред своите.
    Обезумяла от ужас жена притичваше вътре и навън от горящите сгради и викаше нещо, което Уилям не можеше да чуе. Търсеше някого. Най-сетне видя двете петгодишни и ги награби в ръцете си. Докато бягаше, замалко да се блъсне в един от рицарите, Жилбер дьо Рен. Мъжът вдигна меча си да я удари. Изведнъж Ото изхвърча иззад една от колибите и замахна с дългата си брадва. Боравеше опитно с оръжието. Острието се вряза през бедрото на Жилбер и се заби в дървото на седлото. Отсеченият крак падна на земята, а рицарят изкрещя и се свлече от коня си.
    Никога вече нямаше да се бие.
    Жилбер беше ценен рицар. Ядосан, Уилям пришпори коня си напред. Жената и децата се скриха от очите му. Ото се мъчеше да изтръгне брадвата от седлото на жертвата си. Вдигна глава и го видя, че се приближава. Ако в този момент бе побягнал, можеше да се спаси, но остана и дръпна брадвата си. Освободи се тъкмо когато Уилям му налиташе. Лордът вдигна меча си. Ото остана на място и вдигна брадвата. В последния момент Уилям осъзна, че брадвата ще удари по коня му и каменоделецът можеше да осакати животното му, преди да се е доближил достатъчно, за да го посече. Дръпна юздите отчаяно и конят закова на място, изправи се на задните си крака и извърна главата си от Ото. Ударът попадна в конския врат и острието на брадвата се вряза дълбоко в силните мускули. Кръвта изригна на фонтан и животното падна. Уилям скочи от гърба му преди грамадното тяло да се свлече на земята.
    Беше побеснял от ярост. Бойният кон му беше струвал цяло състояние и бе преживял с него цяла година гражданска война. Беше влудяващо да го загуби от брадвата на някакъв каменар. Прескочи го и замахна свирепо с меча към Ото.
    Мъжът пред него не се оказа лесна жертва. Стискаше брадвата си с две ръце и използваше дръжката й от дъбова сърцевина, за да парира господарския меч. Уилям нападаше с все по-голяма сила, като го принуждаваше да отстъпва. Въпреки годините си каменарят бе мускулест мъж и атаките на лорда едва го разлюляваха. Уилям хвана меча си с двете си ръце и замахна още по-силно. Дръжката на брадвата отново се изпречи и мечът се оказа забит в дървото. Сега вече нападаше Ото, а Уилям започна да отстъпва. Издърпа силно меча си и го освободи, но каменарят почти го беше достигнал.
    Изведнъж Уилям се уплаши за живота си.
    Ото надигна брадвата. Уилям скочи назад. Петата му се закачи в нещо и той залитна и падна назад през тялото на коня си. Пльосна се в локва топла кръв, но успя да задържи оръжието си. Каменарят се изправи над него с вдигнатата брадва. Когато оръжието посече надолу, Уилям се превъртя панически настрани. Усети вятъра, щом острието изсвистя във въздуха покрай лицето му. След това скочи на крака и прониза каменоделеца.
    Един войник би се отдръпнал встрани, преди да вдигне оръжието си от земята, знаейки, че е най-уязвим, когато току-що е нанесъл удар и не е улучил. Но Ото не беше войник, само един смел глупак и стоеше с една ръка на дръжката на брадвата, а другата бе изпънал напред за равновесие, оставяйки цялото си тяло открито за удар. Уилям беше посякъл припряно и слепешком, но все пак улучи. Върхът на меча прониза гърдите на Ото. Лордът удари по-силно и острието се хлъзна между ребрата. Каменарят пусна дръжката и през лицето му пробяга изражение, което Уилям познаваше добре. Очите му издаваха изненада, устата се отвори като да изкрещи, макар да не излезе звук, а кожата му изведнъж посивя. Видът му бе на смъртно ранен човек. Уилям заби меча още по-силно, просто за всеки случай, след което го издърпа. Очите на Ото се завъртяха, яркочервено петно изби на ризата му и мигновено се разшири, докато той се свличаше на земята.
    Лордът се завъртя на място и огледа цялата сцена. Видя двама побягнали каменоделци — трябваше да са станали свидетели на убийството на водача си. Тичаха и викаха на другите. Битката се обърна на бяг, а рицарите се втурнаха в гонитба.
    Уилям остана на място, тежко задъхан. Проклетите каменари им бяха дали отпор! Погледна към Жилбер. Лежеше изстинал сред локва кръв, със затворени очи. Опря длан на гърдите му. Нямаше пулс. Жилбер беше мъртъв.
    Обиколи горящите още къщи и преброи труповете. Трима каменоделци лежаха мъртви, плюс една жена и дете, които изглежда бяха стъпкани от конете. Трима от войниците на Уилям бяха ранени, а четири коня бяха мъртви или осакатени.
    Щом приключи с броенето, застана до трупа на бойния си кон. Беше го харесвал повече от който и да е човек. След битка обикновено се чувстваше въодушевен, но сега беше потиснат. Това бе клане. Трябваше да е съвсем проста акция, да прогонят шепа безпомощни работници, а се бяха натъкнали на люта съпротива с тежки жертви.
    Рицарите гониха каменоделците до гората, но сред дърветата конете не можеха да ги стигнат, тъй че обърнаха. Уолтър спря до господаря си и видя мъртвия Жилбер на земята. Прекръсти се и рече:
    — Убил е повече хора от мен.
    — Няма толкова много като него, че да мога да си позволя да загубя едного заради дребна свада с някакъв проклет монах — каза Уилям с горчивина. — Да не говорим за конете.
    — Какъв обрат — измърмори Уолтър. — Тия хора се биха повече от бунтовниците на Робърт от Глостър!
    Уилям поклати глава отвратен и огледа отново телата.
    — Не знам. За какво, по дяволите, си мислеха, че се бият?

Девета глава

I

    Точно след разсъмване, когато повечето братя бяха в криптата за отслужване на утренята, в спалното имаше само двама души: Джони Осем пенса, който метеше пода в единия край на дългото помещение и Джонатан, който си играеше на училище, в другия.
    Приор Филип се спря на прага и загледа детето. Беше почти на пет години, будно, уверено момче с детинска сериозност, която очароваше всички. Джони все така го обличаше като мъничък монах. Днес Джонатан се правеше на учителя на послушниците и даваше уроци на въображаема редица ученици.
    — Това е грешно, Годфри! — каза той строго на празната пейка. — Никаква вечеря за теб, ако не си научиш гагоите! — Искаше да каже „глаголите“. Филип се усмихна обичливо. Роден син да му беше, едва ли щеше да го обича по-дълбоко. Джонатан бе единственото нещо в живота му, което му носеше чиста неподправена радост.
    Детето щурееше като кутре из манастира, галено и глезено от всички монаси. За повечето от тях беше просто галениче, забавна занимавка. Но за Филип и Джони бе нещо повече. Джони го обичаше като майка. А Филип, макар да се стараеше да го крие, се чувстваше като баща на момчето. Самият той бе отгледан от ранна възраст от един добродушен абат и за него бе като че ли най-естественото нещо на света да се отнася по същия начин с Джонатан. Не го гъделичкаше, нито си играеше на гоненица с него като монасите, но му разказваше библейски истории, играеше си с него на броене и държеше Джони под око.
    Влезе в стаята, усмихна се на Джони и седна на пейката с въображаемите ученици.
    — Добро утро, отче — поздрави тържествено Джонатан. Джони го беше научил да бъде изрядно учтив.
    — Би ли искал да тръгнеш на училище? — запита Филип.
    — Вече знам латински — похвали се Джонатан.
    — Нима?
    — Да. Чуй. Омниус плувиус бувиус тувиус номине патри амен.
    Филип се постара да не се разсмее.
    — Това звучи като латински, но не е съвсем правилно. Брат Озмънд, учителя на послушниците, ще те научи да го говориш вярно.
    Джонатан малко се оклюма щом разбра, че в края на краищата не знае латински. Окопити се и каза:
    — Все едно. Ама пък мога да тичам много бързо, виж! — И затича колкото му сили държат от единия край на стаята до другия.
    — Чудесно — похвали го Филип. — Това наистина е бързо.
    — Да… мога още по-бързо…
    — Не точно сега — спря го приорът. — Послушай ме малко. Ще ме няма известно време.
    — Утре ли ще се върнеш?
    — Не, не толкова скоро.
    — Другата седмица?
    — И тогава не.
    Джонатан го загледа объркано. Не можеше да си представи време напред повече от седмица. Поредната загадка.
    — Но защо?
    — Трябва да видя краля.
    — О. — Това също не значеше много за Джонатан.
    — И бих искал да ходиш на училище, докато ме няма. Ти би ли желал това?
    — Да!
    — Вече си почти на пет години. Рожденият ти ден е другата седмица. Дойде при нас в първия ден на годината.
    — А откъде дойдох?
    — От Господа. Всички неща идват от Господа.
    Джонатан знаеше, че това не е отговор.
    — Но къде бях преди? — настоя той.
    — Не знам.
    Джонатан се намръщи. Безгрижното му младо личице изглеждаше смешно, когато се цупеше.
    — Трябва да съм бил някъде.
    Един ден някой щеше да каже на Джонатан как се раждат бебетата, осъзна Филип. Лицето му се изкриви при мисълта. Е, сега не беше моментът, за щастие. Смени темата.
    — Докато ме няма, искам да се научиш да броиш до сто.
    — Мога да броя — заяви Джонатан. — Едно-две три-четири пет-шест седем-осем девет-десет единайсе дванайсе тринайсе четринайсе пинайсе шинайсе симнайсе…
    — Не е зле — рече Филип. — Но брат Озмънд ще те научи повече. Трябва да седиш кротко в класната стая и да правиш всичко, което той ти каже.
    — Ще бъда най-добрият в училището!
    — Ще видим.
    Филип го погледа още миг. Възхитен беше от развитието на детето, как научаваше неща и колко бързо минаваше фазите. Тази днешна настойчивост, че може да говори латински или да брои, или да тича бързо, бе любопитна: дали непременно беше преход към истинското учене? Трябваше да изпълнява някаква цел в Божия план. А един ден Джонатан щеше да стане мъж. Какъв ли щеше да е тогава? Мисълта го правеше нетърпелив да го види пораснал. Но това щеше да отнеме време колкото строителството на катедралата.
    — Дай ми целувка тогава и да си кажем довиждане — рече Филип.
    Джонатан вдигна личицето си и приорът го целуна по гладката бузка.
    — Довиждане, отче — каза Джонатан.
    — Довиждане, синко.
    Стисна обичливо Джони Осем пенса за рамото и излезе навън.
    Монасите излизаха от криптата и се запътваха към трапезарията. Филип тръгна в обратната посока и влезе в криптата да се помоли за успеха на мисията си.
    Сърцето му беше разбито, когато му разказаха за случилото се при кариерата. Пет души убити, едното — малко момиченце! Беше се скрил в къщата си и плака като дете. Петима от паството му, поразени от Уилям Хамли и глутницата му злодеи. Филип ги беше познавал всички: Хари от Шайринг, който беше преди това каменоделец на лорд Пърси. Ото Черното лице, смуглия мъж, който бе ръководил кариерата от самото начало; хубавия син на Ото, Марк; жената на Марк, Алвен, която вечер свиреше на чанове; и малката Норма, седемгодишната внучка на Ото, любимката му. Добросърдечни, богобоязливи, работливи хора, които имаха правото да очакват мир и справедливост от господарите си. Уилям ги беше избил както лисица избива пилци. Достатъчно беше да накара ангелите да заплачат.
    Филип беше скърбил за тях, а след това отиде в Шайринг да потърси справедливост. Шерифът категорично бе отказал да предприеме някакви действия.
    — Лорд Уилям има малка армия — как да го арестувам? — бе отвърнал шериф Юстас. — На краля му трябват рицари да се бият срещу Мод. Какво ще рече, ако затворя един от най-добрите му мъже? Ако внеса обвинение в убийство срещу Уилям, или ще бъда убит веднага от рицарите му, или ще висна обесен като предател от крал Стивън.
    Първата жертва на гражданската война бе справедливостта, беше осъзнал Филип.
    След това шерифът му каза, че Уилям е внесъл официално оплакване за пазара на Кингсбридж.
    Абсурдна бе, разбира се, възможността Уилям да се измъкне от убийство, като в същото време го обвинява в някаква формалност. Но Филип се почувства безпомощен. Вярно беше, че нямаше позволение да поддържа пазар и строго погледнато правото не бе на негова страна. Не можеше да продължава така. Той беше приорът на Кингсбридж. Разполагаше единствено с моралния си авторитет. Уилям можеше да събере армия от рицари. Епископ Уейлрън можеше да използва големите си връзки. Шерифът можеше да се позове на кралския авторитет. Но единственото, с което Филип разполагаше, бе правото да каже: това е редно и това е грешно. Ако изгубеше тази позиция, наистина щеше да е безпомощен. Тъй че бе наредил пазарът да се закрие.
    Това го поставяше в отчаяно положение.
    Манастирските финанси се бяха подобрили драстично, благодарение на по-строгия контрол от една страна, а от друга — на непрекъснато повишаващите се доходи от пазара и овцевъдството. Но Филип винаги харчеше и последното пени на строежа, а беше взел тежки заеми от евреите в Уинчестър, заем, който още имаше да изплаща. Сега с един удар бе изгубил доставките на безплатен камък, доходът му от пазара бе пресъхнал и притокът на доброволни работници — много от които идеха от пазара — сигурно щеше да се стопи. Щеше да се наложи да освободи половината си строители и да изостави всякакви надежди да довърши катедралата, докато е жив. Не беше подготвен да го направи.
    Замисли се дали кризата бе по негова вина. Дали беше твърде самоуверен, твърде амбициозен? Шериф Юстас му го беше подхвърлил.
    — Голяма лъжица си лапнал, Филип — беше му казал ядосано. — Ръководиш малък манастир и си дребен игумен, но искаш да управляваш и епископа, и графа, и шерифа. Е, не можеш. Твърде силни сме за тебе. Само неприятности ни създаваш.
    Юстас беше грозен мъж с криви зъби, малко кривоглед и носеше мръсен жълт халат. Но колкото и невзрачен да беше, думите му жегнаха Филип в сърцето. С болка осъзна, че каменарите му нямаше да са загинали, ако не беше превърнал Уилям Хамли в свой враг. Но нямаше какъв друг да бъде, освен враг на Уилям. Ако се предадеше, още повече хора щяха да пострадат, хора като воденичаря, когото Уилям беше убил и дъщерята на крепостника, която той и рицарите му бяха изнасилили. Филип трябваше да продължи да се бори.
    А това означаваше, че трябваше да иде да види краля.
    Не му харесваше никак. Веднъж се беше обърнал към краля, в Уинчестър преди четири години и макар да получи каквото искаше, беше се почувствал ужасно в кралския двор. Кралят бе обкръжен от лукави и безскрупулни хора, които се надпреварваха да привличат вниманието му и да се домогват до благоволението му. Изпитваше презрение към такива личности. Опитваха се да се домогнат до богатство и санове, каквито не заслужаваха. Всъщност той не разбираше играта, която те играеха: в неговия свят най-добрият начин да получиш нещо бе да го заслужиш, а не да се подмазваш на даващия. Но сега нямаше друг избор, освен да влезе в техния свят и да играе тяхната игра. Само кралят можеше да му даде позволение да държи пазар. Само кралят можеше тепърва да спаси катедралата.
    Привърши молитвите си и напусна криптата. Слънцето изгряваше и сивите каменни стени на вдигащата се катедрала бяха порозовели. Строителите, които работеха от сутрин до мрак, отваряха бараките си, точеха сечивата си и забъркваха първия хоросан. Загубата на кариерата не беше се отразила още на строежа: винаги вадеха камъка по-бързо, отколкото можеха да го използват. От самото начало бе така и сега разполагаха със запас, който можеше да изтрае много месеци.
    За Филип беше време да тръгва. Всичко бе подготвено за пътуването. Кралят се намираше в Линкълн. Щеше да си има спътник по пътя: Ричард, брата на Алиена. След като бе воювал една година като скуайър, Ричард бе помазан в рицарство от краля. Беше се върнал, за да се доснаряжи и сега отиваше да се включи в кралската армия.
    На Алиена й бе потръгнало изумително добре като търговец на вълна. Вече не я продаваше на Филип, а се договаряше пряко с фламандските изкупвачи. Всъщност тази година тя бе поискала да изкупи цялата продукция на приората. Щеше да плати по-малко от фламандците, но Филип щеше да получи парите по-рано. Той й беше отказал. Но това, че изобщо можеше да го предложи, бе знак за успеха й.
    Сега тя беше при конюшнята с брат си, забеляза Филип, докато крачеше натам. Събрала се беше тълпа, за да се сбогува с пътниците. Ричард седеше на дорест кон, който трябваше да е струвал двайсет фунта на Алиена. Беше израснал като чаровен широкоплещест млад мъж. Правилните черти на лицето му се загрозяваха само от белега на дясното му ухо: меката част беше отрязана, несъмнено при някаква злополука в двубой. Беше разкошно облечен в червено и зелено, снаряжен с нов меч, пика, бойна брадва и кама. Багажът му бе натоварен на втори кон, вързан с повод. С него имаше двама ратници на ловни коне и скуайър на дребно конче.
    Алиена се беше разплакала, макар Филип да не знаеше дали е от мъка, че брат й заминава, дали от гордост за това, че изглежда толкова хубаво или от страх, че можеше да не се върне. И трите, най-вероятно. И някои от селяните бяха дошли да се сбогуват, сред тях — повечето младежи и момчета. Ричард несъмнено беше героят им. Всички монаси също бяха тук, за да пожелаят безопасен път на игумена си.
    Конярите изведоха два коня — ездитно конче, оседлано за Филип и товарен кон със скромния му багаж — главно храна за из път. Строителите оставиха сечивата си и се приближиха, поведени от брадатия Том и рижия му доведен син Джак.
    Филип прегърна официално Ремигий, помощник-приора си, сбогува се по-топло с Милий и Кътбърт, и се качи на кончето. Дълго щеше да седи на това кораво седло, за жалост. От високото си място ги благослови всички. Монасите, строителите и селяните помахаха и им завикаха за сбогом, щом двамата с Ричард поеха един до друг през манастирските порти.
    Тръгнаха по тясната улица през селото и махаха на хората, загледани от праговете на къщите, след това изтрополиха по дървения мост и подкараха по пътя през полята. Малко по-късно Филип се озърна през рамо и видя изгряващото слънце, блеснало през прозоречното пространство в полуизградения източен край на катедралата. Ако се провалеше в мисията си, храмът можеше никога да не се довърши. След всичко, което бе преживял, за да стигне дотук, не можеше да понесе мисълта за провал. Обърна се и се съсредоточи в пътя напред.


    Линкълн беше град, разположен на хълм. Ричард и Филип го доближиха от юг по стария оживен път, наречен Ърмин стрийт. Макар и отдалече, кулите на катедралата и бойниците на замъка се виждаха добре. Но все още бяха на три-четири мили разстояние, когато, за изумление на Филип, стигнаха до градска порта. Предградията трябваше да са огромни. Населението трябваше да наброява хиляди души.
    По Коледа градът бе завладян от Ранулф от Честър, най-могъщия човек в северна Англия и близък на императрица Мод. Крал Стивън след това си беше върнал града, но силите на Ранулф продължаваха да държат замъка. Понастоящем, разбраха Ричард и Филип, докато се приближаваха, градът се намираше в особено положение с две враждебни армии, разположени вътре между крепостните стени.
    Филип не беше се привързал особено към Ричард през четирите седмици заедно. Братът на Алиена беше гневлив младеж, който мразеше всичките Хамли, настроен бе отмъстително и говореше все едно, че Филип изпитва същото. Но имаше разлика. Филип мразеше Хамли заради това, което причиняваха на поданиците си: светът щеше да е по-добро място за живеене, ако се отървеше от тях. Ричард нямаше да се почувства добре, докато не надвиеше Хамли: мотивът му бе съвсем егоистичен.
    Ричард беше физически силен и смел, винаги готов да се бие. Но в други отношения беше слаб. Объркваше хората си, като понякога се държеше с тях като с равни, а понякога ги третираше като слуги. В кръчмите се опитваше да впечатлява, като черпеше непознати с бира. Преструваше се, че знае пътя, докато всъщност не беше уверен и понякога отклоняваше групата, защото не можеше да признае, че е сбъркал. Докато стигнат до Линкълн Филип бе разбрал, че Алиена струва десет пъти колкото брат си.
    Подминаха едно голямо и гъмжащо от кораби езеро. След това прекосиха реката в подножието на хълма, която очертаваше южната граница на същинския град. Линкълн явно се препитаваше главно с корабоплаване. До моста имаше рибен пазар. Минаха през още една охранявана порта, като оставиха зад гърба си обширните предградия и навлязоха в многолюдния град. Тясна, невероятно препълнена улица водеше стръмно нагоре по хълма точно пред тях. Къщите, плътно струпани една до друга от двете страни, бяха изградени отчасти или изцяло от камък, белег за значително богатство. Хълмът бе толкова стръмен, че основният етаж на повечето домове бе над земята в единия край и под повърхността в другия. Пространството отдолу неизменно бе заето от занаятчийска работилница или дюкян. Единствените открити места бяха гробищата до църквите и при всяко от тях имаше пазар: зърно, домашни птици, вълна, кожа и друга стока. Филип и Ричард с малката му свита с мъка си запробиваха път през гъстата тълпа граждани, войници, животни и коли. Филип с изумление забеляза, че под краката му имаше камъни. Цялата улица застлана с камъни! Какво ли богатство трябваше да има тук, помисли си той, за да се положат камъни на улица като в дворец или катедрала. Все пак беше хлъзгаво от сметта и животинската тор, но беше много по-добре от реките от кал, в каквито се превръщаха повечето градски улици зиме.
    Стигнаха билото на хълма и минаха през още една порта. Вече навлязоха във вътрешния град и атмосферата изведнъж се промени: стана по-тихо, но много напрегнато. Точно от лявата им страна беше входът към замъка. Внушителната обкована с желязо врата беше здраво залостена. Зад амбразурите на кулата над входа се движеха смътни фигури и стражи в броня патрулираха по зъберите на стената, а слабата слънчева светлина проблясваше по лъскавите им шлемове. Филип ги загледа как крачеха напред — назад. Не говореха помежду си, нямаше шеги и смях, не се навеждаха над балюстрадите да подсвирнат на минаващите долу момичета: бяха изправени, с остри погледи и настръхнали.
    Вдясно от него, на не повече от четвърт миля от портата, се виждаше западната фасада на катедралата и Филип моментално разбра, че въпреки близостта й до замъка беше заета от военния щаб на краля. Редица от стражи преграждаше тесния път, който водеше между къщите на канониците към храма. Зад стражите през трите врати на катедралата влизаха и излизаха рицари и войници. Гробището бе превърнато във войнишки лагер с палатките, готварските огньове и конете, пасящи туфите трева. Нямаше никакви монашески постройки: катедралата на Линкълн не се поддържаше от монаси, а от свещеници, наречени „каноници“, които живееха в обикновени градски къщи близо до храма.
    Пространството между катедралата и замъка беше празно. Нямаше други хора освен Филип и спътниците му. Изведнъж той осъзна, че са привлекли вниманието на стражите както от страната на краля, така и на часовите на отсрещните бойници. Намираше се на ничия територия между два военни лагера, може би най-опасното място в Линкълн. Озърна се и видя, че Ричард и свитата му вече са продължили напред, тъй че ги последва припряно.
    Кралската охрана ги пропусна веднага: Ричард им беше добре познат. Филип се загледа с възхита в западната фасада на катедралата. Имаше невероятно висока входна арка и два допълнителни свода от всяка страна, на половината големина на главния, но все пак внушителни. Приличаше на порта към рая — каквото си беше, в известен смисъл. Веднага реши, че ще поиска високи арки на западния вход на катедралата в Кингсбридж.
    След като оставиха конете със скуайъра, Ричард и Филип минаха през лагера и влязоха в храма. Вътре беше още по-претъпкано с хора, отколкото отвън. Страничните кораби на катедралата бяха превърнати в конюшни и стотици коне стояха вързани за колоните на аркадата. Въоръжени мъже пъплеха из нефа на църквата, а тук и там имаше готварски огнища и завивки. Някои говореха на английски, други — на френски, имаше и говорещи фламандски, гърления език на търговците на вълна от Фландрия. Общо взето тук бяха рицарите, докато войниците лагеруваха навън. Филип се натъжи, като видя няколко мъже да играят на „морис с деветимата“ за пари, а още повече се притесни при появата на жените, облечени твърде оскъдно за зимата, които като че ли флиртуваха с мъжете. Приличаха на греховни жени или дори на курви, да не дава Господ.
    За да не ги гледа, вдигна очи към тавана. Беше от дърво и красиво изрисуван с ярки цветове, но беше изложен на ужасен риск от пожар при всички тези хора, готвещи вътре в Божия дом. Филип тръгна след Ричард през тълпата. Младежът като че ли се чувстваше в свои води тук, сигурен и уверен в себе си, подвикваше за поздрав на барони и лордове, пляскаше свойски рицари по гърбовете.
    Централната част с олтара и източния край на катедралата бяха заградени с въжета. Източният край изглежда бе оставен за свещениците — така трябваше да е — а пресечката на нефа и трансепта бе заделена за кралския дворцов съвет.
    Зад въжетата имаше нова редица стражи, зад тях — тълпа от придворни и след това — вътрешен кръг графове с крал Стивън, седнал в центъра на дървен трон. Кралят се бе състарил, откакто Филип го беше видял за последен път преди пет години в Уинчестър. По хубавото му лице личаха угрижени бръчки, светлокафявата му коса бе посребряла тук и там и беше отслабнал след година воюване. Като че ли водеше някакъв любезен спор с графовете си и възразяваше спокойно. Ричард стигна до ръба на вътрешния кръг и направи дълбок, церемониален поклон. Кралят се озърна, позна го и рече с кънтящ глас:
    — Ричард от Кингсбридж! Радвам се, че се върна!
    — Благодаря ви, кралю мой — отвърна Ричард.
    Филип излезе до него и направи същия поклон.
    — Да не би да си довел монах за свой скуайър? — подкачи го Стивън. Придворните се разсмяха.
    — Това е приорът на Кингсбридж, милорд.
    Стивън погледна отново и Филип видя как очите му блеснаха, щом го позна.
    — Разбира се. Познавам приор… Филип. — Но тонът му не бе толкова добросърдечен като при поздрава за Ричард. — Дошъл сте да се биете за мен ли? — Придворните се засмяха отново.
    Филип остана доволен, че кралят помни името му.
    — Тук съм, защото Божието дело по пресъграждането на катедралата в Кингсбридж се нуждае спешно от Вашата помощ, милорд кралю.
    — Трябва да изслушам всичко подробно — прекъсна го Стивън припряно. — Елате да се видим утре, когато ще имам повече време. — Обърна се отново към графовете и поднови разговора с по-тих глас.
    Ричард се поклони и се отдръпна, и Филип стори същото.


    Не можа да говори с крал Стивън на другия ден, нито на следващия, нито на по-следващия.
    Първата нощ Филип отседна в една пивница, но се почувства потиснат от постоянната миризма на печено месо и смеха на разпътните жени. За жалост в града нямаше манастир. Обикновено епископът щеше да му предложи подслон, но кралят се бе настанил в епископския палат, а всички къщи около катедралата бяха претъпкани с хора от свитата на Стивън. За втората нощ излезе от града, извън предградието Уигфорд, където имаше манастир, поддържащ приют за прокажени. Там получи конски хляб и слаба бира за вечеря, корава постеля на пода, тишина от залез-слънце до полунощ, служби в ранните часове на утрото и закуска от рядка каша без сол. И беше щастлив.
    Ходеше до катедралата всяка вечер, понесъл драгоценната вула, която даваше на приората правото да взима камък от кариерата. Ден след ден кралят така и не го забелязваше. Стоеше настрана, докато другите молители си говореха и обсъждаха кой се радва на благоволение и кой — не.
    Филип знаеше защо го карат да чака. Цялата Църква бе в разпра с краля. Стивън не беше изпълнил щедрите си обещания, които бяха изтръгнали от него в началото на управлението му. Беше превърнал в свой враг брат си, хитрия епископ на Уинчестър Хенри, като бе подкрепил друг за архиепископския сан в Кентърбъри. Ходът бе разочаровал и епископ Уейлрън, който разчиташе да се издигне с помощта на Хенри. Но най-големият грях на Стивън в очите на Църквата бе арестуването на епископ Роджър от Солсбъри и двамата му племенници, епископите на Линкълн и Илай, всички в един ден, по обвинение в непозволено строителство на замъци. Гневен хор се беше надигнал от катедрали и манастири из цялата страна заради този акт на светотатство. Стивън беше уязвен. Като Божии хора епископите нямаха нужда от замъци, бе заявил той; а ако строяха замъци, не можеха да очакват да се отнасят с тях напълно като с Божии слуги. Беше искрен, но наивен.
    Отношенията бяха закърпени, но крал Стивън вече не беше много склонен да изслушва жалбите на свети хора, тъй че Филип трябваше да чака. Използваше възможността да се отдава на размишления. Като приор не бе имал много време за това. Сега изведнъж се оказа, че няма какво да прави в продължение на дълги часове и прекарваше времето си в дълбок размисъл.
    По някое време другите в двора започнаха да оставят широко пространство около него, с което започна да се набива на очи, което пък правеше все по-трудно за Стивън да го пренебрегва. Беше потънал дълбоко в разсъждения над висшето тайнство на Троицата на заранта на седмия си ден в Линкълн, когато осъзна, че някой стои точно пред него, гледа го и му говори, и че тази особа бе самият крал.
    — С отворени очи ли спиш, човече? — запита Стивън с полунасмешлив, полураздразнен тон.
    — Моля да ме извините, милорд. Мислех си — отвърна Филип и се поклони със закъснение.
    — Все едно. Искам да ми заемеш дрехите си.
    — Какво? — Филип бе толкова изненадан, че забрави за всякакви дворцови етикети.
    — Искам да огледам замъка, а ако съм облечен като монах, няма да ме набодат със стрелите си. Хайде — влизай в някой от параклисите и си съблечи расото.
    Филип имаше само една долна риза под расото си.
    — Но, милорд, в какво да се облека?
    — Забравих колко свенливи сте това, монасите. — Стивън щракна с пръсти на един млад рицар наблизо. — Робърт, заеми ми туниката си, бързо.
    Рицарят, който говореше с едно момиче, смъкна с бързо движение туниката си, подаде я на краля с поклон, а после направи вулгарен жест на момичето. Приятелите му наоколо се разсмяха и завикаха.
    Крал Стивън подаде туниката на Филип.
    Шмугна се в малкия параклис на Свети Дънстън, помоли с припряна молитва светията за прошка, след което смъкна расото си и си навлече късополата рицарска червена туника. Беше му много странно: носил беше монашеско облекло от шестгодишен и едва ли щеше да се почувства по-необичайно дори ако се бе облякъл като жена. Излезе и връчи монашеското си расо на Стивън, който бързо го нахлузи през главата.
    След това кралят го изуми с думите:
    — Ела с мен, ако искаш. Може да ми кажеш за катедралата в Кингсбридж.
    Филип се стъписа. Първият му подтик бе да откаже. Някой часови на бойниците на замъка можеше да се изкуси да го простреля, а нямаше да е защитен от духовническото си облекло. Но му се предлагаше възможност да остане съвсем насаме с краля, с много време, за да обясни всичко за кариерата и пазара. Може би никога повече нямаше да получи подобен шанс.
    Стивън вдигна своето наметало, пурпурно и с бяла козина на яката и пеша.
    — Облечи това. Така ще отклониш стрелбата от мен.
    Другите придворни бяха затихнали и гледаха, зачудени какво ще стане.
    Кралят му даваше урок, осъзна Филип. Казваше му, че няма работа тук в един военен лагер и че не би могъл да очаква, че ще му се дават привилегии за сметка на хора, които рискуват живота си за своя владетел. Имаше основание. Но Филип съзнаваше, че ако приеме тази гледна точка все едно, че се е върнал и е изоставил всякаква надежда да си върне кариерата и да отвори отново пазара. Трябваше да приеме предизвикателството. Пое си дълбоко дъх и рече:
    — Може би Божията воля е да загина, за да спася краля.
    След това взе пурпурното наметало и го облече.
    От тълпата се чу изненадано мърморене и самият крал Стивън изглеждаше доста изненадан. Всички бяха очаквали Филип да откаже. Сам той моментално съжали, че не е. Но вече се беше обрекъл.
    Стивън се обърна и тръгна към северната врата, а Филип го последва. Няколко придворни понечиха да тръгнат с тях, но Стивън ги спря с махване на ръката и с думите:
    — Дори монах може да събуди подозрение, ако го придружава целият кралски двор.
    Придърпа качулката на монашеското расо над главата си и двамата излязоха вън на гробището.
    Скъпото наметало на Филип привличаше любопитни погледи, докато минаваха през лагера: хората го взимаха за барон и бяха озадачени, че не могат да го познаят. Погледите им го накараха да се почувства гузен като някой натрапник. Никой не поглеждаше Стивън.
    Не тръгнаха направо към главната порта на замъка, а го заобиколиха през лабиринта от тесни улички и излязоха при църквата „Свети Павел при портите“ срещу североизточния му ъгъл. Стените му бяха построени върху масивен земен вал и обкръжени от сух ров. Имаше ивица открито пространство между брега на рова и най-близките сгради. Стивън излезе на тревата и закрачи на запад, като оглеждаше западната стена на замъка и се задържаше до задните стени на къщите по външния край на откритата ивица. Филип тръгна с него. Кралят го накара да върви от лявата му страна, между него и замъка. Ясно беше, че откритата зона служи, за да могат стрелците на бойниците точно да прострелят всеки, който се приближи до стените. Филип не се боеше от смъртта, но от болката го беше страх и главната мисъл, която се въртеше в ума му, бе точно колко боли от една стрела.
    — Страх ли те е, Филип? — запита Стивън.
    — Ужасно — отвърна Филип искрено, а след това, обзет от безразсъдство поради страха, нагло добави: — А теб?
    Кралят се засмя на дързостта му и призна:
    — Малко.
    Филип си спомни, че това бе шансът му да каже за катедралата. Но не можеше да се съсредоточи, докато животът му бе изложен на такъв риск. Очите му не се откъсваха от замъка и шареха по бойниците за някой, който изпъва лъка.
    Замъкът обхващаше целия югозападен ъгъл на вътрешния град, като западната му стена бе част от градската стена, тъй че за да се обиколи целия, човек трябваше да излезе от града. Стивън го поведе през западната порта и навлязоха в предградието Нюленд. Сградите тук приличаха на колиби, направени от плет и глина и с големи дворове като селски къщи. От голото поле зад тях биеше хапливо студен вятър. Кралят зави на юг покрай замъка. Посочи една малка врата в стената му и рече:
    — Подозирам, че Ранулф от Честър се е измъкнал оттук, когато взех града.
    Тук страхът на Филип понамаля. По пътеката имаше и други хора, а бойниците от тази страна не се охраняваха толкова тежко, понеже заелите замъка се бояха от щурм откъм града, не от околностите. Пое си дълбоко дъх и избълва:
    — Ако ме убият, ще дадете ли на Кингсбридж пазар и ще накарате ли Уилям Хамли да върне кариерата?
    Стивън не отвърна веднага. Продължиха надолу до югозападния ъгъл на замъка и се загледаха в цитаделата. От мястото им изглеждаше висока и непристъпна. Завиха точно зад ъгъла и минаха през друга порта, откъдето влязоха в долната част на града, за да продължат покрай южната страна на крепостта. Филип отново долови опасността. Нямаше да е много трудно някой в замъка да се досети, че двамата обикалящи покрай стените мъже трябва да са разузнавателна акция и поради това са чудесна цел, особено този с пурпурното наметало. За да разсее страха си, огледа цитаделата. В стената имаше малки дупки, които служеха за оттоци на клозетите, а мръсотията, която се изливаше през тях, просто падаше по стените и пръстта долу, и оставаше там, докато засъхне. Нищо чудно, че вонеше толкова. Постара се да не вдишва дълбоко, докато подминаха забързано.
    В югоизточния ъгъл имаше друга, по-малка кула. Филип и Стивън вече бяха обиколили трите страни на четириъгълника. Филип се зачуди дали кралят е забравил въпроса му. Опасяваше се да го зададе отново. Можеше да реши, че го тормозят и да го приеме като обида.
    Стигнаха до главната улица, минаха през града и отново завиха, но преди на Филип да му е останало време да изпита облекчение, преминаха през друга порта във вътрешния град и след няколко мига се озоваха на ничията територия между катедралата и замъка. За негов ужас кралят се спря там.
    Обърна се да заговори на Филип, като застана така, че да може да оглежда замъка над рамото му. Беззащитният гръб на монаха, облечен в хермелин и пурпур, беше изложен към кулата над портата, която гъмжеше от бранители и стрелци. Вцепени се като статуя, очаквайки всеки миг стрела или копие да го прониже в гърба. Започна да се поти въпреки ледения вятър.
    — Дадох ти онази кариера преди години, нали? — запита крал Стивън.
    — Не точно — отвърна Филип, стиснал зъби. — Дадохте ми правото да взимам камък за катедралата. Но кариерата я дадохте на Пърси Хамли. Сега синът на Пърси, Уилям Хамли, прогони каменоделците ми, като уби петима души — сред тях жена и дете — и ни отказва достъп.
    — Не бива да върши такива неща, особено след като иска да го направя граф на Шайринг — отрони Стивън замислено. Филип се окуражи. Но малко след това кралят рече: — Проклет да съм, ако мога да измисля начин да вляза в този замък.
    — Моля ви, накарайте Уилям да отвори кариерата. Опълчва се на вас и краде от Господа.
    Стивън все едно, че не го чу.
    — Не смятам, че имат много хора вътре — отрони той със същия разсъдлив тон. — Подозирам, че почти всички са на бойниците, за да покажат сила. Какво беше онова, за пазар някакъв?
    Всичко това бе част от изпитанието, реши Филип. Това, че го караше да стои на откритото с гръб към множеството стрелци. Избърса чело с кожения маншет на кралското наметало.
    — Милорд кралю, всяка неделя в Кингсбридж идват хора от цялата околност на поклонение, а и за да дадат доброволен труд на строежа на катедралата. Когато започнахме, идваха предприемчиви мъже и жени да продават месеници, вино, шапки и ножове на доброволците. Та постепенно се разрасна в пазар. И сега ви моля да го разрешите.
    — Ще платиш ли за позволението си?
    Филип знаеше, че заплащането е обичайно. Но също тъй знаеше, че за Църквата би могло и да се заобиколи.
    — Да, милорд, ще платя. Освен ако пожелаете да ни дадете позволението без заплащане, заради висшата слава Господня.
    Стивън за първи път го погледна право в очите.
    — Ти си смел човек, да стоиш тук с врага зад теб и да се пазариш с мен.
    Филип отвърна със също толкова откровен поглед.
    — Ако Бог реши, че животът ми е свършил, нищо не може да ме спаси. — Каза го с повече смелост, отколкото изпитваше. — Но ако Бог иска да продължа да живея и да построя катедралата Кингсбридж, десет хиляди стрелци не могат да ме поразят.
    — Добре казано! — отбеляза Стивън, потупа го по рамото и зави към катедралата.
    Прималял от облекчение, Филип тръгна до него и с всяка стъпка по-далече от замъка се чувстваше все по-добре. Изглежда бе минал изпитанието. Но беше важно да получи недвусмислено обещание от краля, който всеки момент щеше отново да се стопи сред тълпата придворни. Щом минаха през редицата от стражи, Филип събра целия си кураж и каза:
    — Милорд кралю, ако благоволите да напишете писмо до шерифа на Шайринг…
    Прекъснаха го. Един от графовете притича видимо притеснен и заговори:
    — Робърт от Глостър идва насам, милорд кралю.
    — Какво? Колко далече е?
    — Близо. На един ден най-много…
    — Защо не съм предупреден? Поставил съм хора навсякъде!
    — Дойдоха от Фосуей, после свиха от пътя, за да подходят през откритото поле.
    — Кой е с него?
    — Всички графове и рицари на негова страна, които са загубили земите си в последните две години. Ранулф от Честър също е с него…
    — Естествено. Измамното псе.
    — Взел е всичките си рицари от Честър и цяла шайка диви уелсци.
    — Колко са всичко?
    — Към хиляда.
    — По дяволите. Повече, отколкото имаме ние.
    Междувременно наоколо се бяха събрали няколко барона и един от тях заговори:
    — Милорд, ако идва през полето, ще трябва да прехвърли реката при борда…
    — Добро разсъждение, Едуард! — каза Стивън. — Вземи хората си долу при борда и виж дали ще можете да го задържите. Ще ти трябват и стрелци.
    — Колко далече са в момента, знае ли някой? — попита Едуард.
    Първият граф отвърна:
    — Много близо, според съгледвача. Може да стигнат брода преди вас.
    — Тръгвам веднага — заяви Едуард.
    — Браво, истински мъж! — Крал Стивън стисна десницата си в юмрук и го плесна в лявата длан. — Най-после ще срещна Робърт от Глостър на бойното поле. Жалко, че нямам повече мъже. Все пак, предимство от стотина души не е много.
    Филип слушаше всичко това в мрачно мълчание. Сигурен беше, че е на ръба да получи съгласието на Стивън. Умът на краля вече бе зает с друго. Но Филип не бе готов да се предаде. Все още носеше пурпурното кралско наметало. Смъкна го от раменете си и го подаде с думите:
    — Може би трябва да се върнем в ролите си, милорд кралю.
    Стивън кимна разсеяно. Един придворен пристъпи зад него и му помогна да смъкне монашеската одежда. Филип му подаде наметалото и рече:
    — Милорд, като че ли бяхте благоразположен към молбата ми.
    Стивън като че ли се подразни, че му се напомня. Наметна дрехата си и понечи да заговори, когато се чу нов глас:
    — Милорд кралю!
    Филип позна гласа. Сърцето му изстина. Обърна се и видя Уилям Хамли.
    — Уилям, момчето ми! — възкликна кралят с цялата сърдечност, която показваше към биещите се на негова страна мъже. — Пристигна точно навреме!
    Уилям се поклони.
    — Милорд, довел съм петдесет рицари и двеста души от графството ми.
    Надеждите на Филип се разпръснаха на прах.
    Стивън видимо се зарадва.
    — Какъв добър мъж си! — каза той топло. — Това ни дава предимство над врага!
    Прегърна Уилям през раменете и двамата влязоха в катедралата.
    Филип остана на място, загледан след тях. Беше убийствено близо до успеха, но в крайна сметка войската на Уилям струваше повече от някаква справедливост. Придворният, помогнал на краля да съблече монашеската одежда, подаде расото на Филип. Взе го мълчаливо. Слугата тръгна след кралската свита и влезе в катедралата. Приорът облече дрехата си. Беше горчиво разочарован. Вдигна очи към трите огромни сводести входа на катедралата. Беше се обнадеждил, че ще построи такива сводове в Кингсбридж. Но крал Стивън бе взел страната на Уилям Хамли. Кралят се бе озовал пред недвусмислен избор: справедливата кауза на Филип или предимството от войската на Уилям. И се беше провалил в изпитанието си.
    А за Филип оставаше само една надежда: крал Стивън да бъде победен в предстоящата битка.

II

    Епископът отслужи литургия в катедралата, когато небето от черно започна да става сиво. Конете вече бяха оседлани, рицарите бяха облекли плетените ризници, войниците бяха нахранени и им бяха поднесли вино, което да им вдъхне кураж.
    Уилям Хамли бе коленичил в нефа с другите рицари и графове, докато бойните коне тъпчеха на място и пръхтяха в крилата, за да получи предварително опрощение за убийствата, които щеше да извърши този ден.
    Страх и възбуда бяха замаяли главата му. Ако кралят спечелеше днес победа, името на Уилям завинаги щеше да е свързано с нея, защото хората щяха да казват, че той е довел подкрепленията, наклонили везните. Ако кралят загубеше… всичко можеше да се случи. Потрепери на студения каменен под.
    Кралят беше най-отпред, облечен в нова бяла одежда, със свещ в ръката. Докато вдигаха нафората, свещта се счупи и пламъкът угасна. Уилям се разтрепери от страх: беше лоша поличба. Един свещеник донесе нова свещ и прибра счупената, а Стивън се усмихна безгрижно, но чувството за свръхестествен ужас се задържа у Уилям, а когато се огледа наоколо разбра, че и други изпитваха същото.
    След службата кралят облече бронята си, подпомогнат от слуга. Имаше дълга до коленете ризница, направена от кожа с железни пръстени, пришити към нея. Ризницата бе раздвоена отпред до кръста и отзад, за да не пречи при езда. Слугата я затегна здраво около гърлото. След това му постави плътно прилепваща шапка с пришита към нея дълга качулка от плетени железни брънки, за да покрива светлата му коса и да предпазва врата му. Върху шапката носеше железен шлем с предпазител за носа. Кожените му ботуши имаха желязна обшивка и остри шпори.
    Докато си обличаше бронята, графовете се събраха около него. Уилям последва съвета на майка си и се държа все едно, че вече е един от тях, провря се през множеството и се добра до групата около краля. След като послуша малко разбра, че се опитваха да убедят Стивън да остави Линкълн на бунтовниците.
    — Владеете повече територия от Мод — можете да вдигнете по-голяма армия — каза един по-възрастен мъж, лорд Хю. — Идете на юг, съберете подкрепления, върнете се и ще ги надвиете с числено превъзходство.
    След знамението със счупената свещ на самия Уилям почти му се искаше да се оттегли. Но кралят нямаше време за подобни приказки.
    — Вече сме достатъчно силни, за да ги победим — заяви той бодро. — Къде ви е духът?
    Стегна колана с меч от едната страна и кама от другата, и двете оръжия в ножници от дърво и кожа.
    — Армиите са в твърде равно съотношение — каза един висок мъж с къса прошарена коса и подрязана брада: графът на Съри. — Твърде рисковано е.
    Уилям знаеше, че това е слаб аргумент пред Стивън: много държеше на рицарската си чест.
    — Твърде равно съотношение? — повтори той с присмех. — Предпочитам честен бой.
    Навлече кожените ръкавици с железни брънки над пръстите. Слугата му поднесе дълъг дървен щит, покрит с кожа. Той надяна ремъка през врата и го хвана с лявата ръка.
    — Няма да загубим много с едно оттегляне в този момент — настоя Хю. — Дори не държим замъка.
    — Ще загубя шанса си да срещна Робърт от Глостър на бойното поле — отвърна Стивън. — Вече две години ме отбягва. Точно сега, когато имам възможност да се справя с предателя веднъж и завинаги, няма да го отхвърля само защото сме в равно съотношение!
    Един коняр доведе коня му, вече оседлан. Докато кралят се канеше да го възседне, около вратата в западния край на катедралата настъпи суматоха и някакъв рицар затича към тях през нефа, опръскан с кал и кръв. Уилям имаше мрачното предчувствие, че новината ще е лоша. Когато мъжът коленичи пред краля, позна в него един от мъжете на Едуард, пратен да пази брода.
    — Много закъсняхме, милорд — заговори мъжът задъхано. — Врагът беше прехвърлил реката.
    Поредният лош знак. Уилям изстина. Вече нямаше нищо между врага и Линкълн, освен голи поля.
    Стивън също изглеждаше стъписан за миг, но бързо се овладя.
    — Все едно. Ще ги срещнем по-скоро!
    Възседна бойния кон.
    Носеше бойна брадва, окачена за седлото. Слугата му поднесе дървена пика с лъскав железен връх, която допълваше въоръжението му. Стивън цъкна с език и конят послушно тръгна напред.
    Докато минаваше през катедралата, графовете, бароните и рицарите яхнаха конете си и поеха след него. Напуснаха храма в дълга процесия. На двора към тях се присъединиха войниците. Това бе моментът, в който някои ги обземаше страх и започваха да търсят шанс да се измъкнат. Но тържественият ход и почти церемониалната атмосфера с гледащите наоколо граждани означаваше, че щеше да е много трудно за плашливите да побегнат.
    Броят им бе подсилен от още стотина или повече мъже от града, дебели пекари, късокраки тъкачи и пивовари със зачервени лица, зле въоръжени и яхнали дребни кончета. Присъствието им бе знак за непопулярността на Ранулф.
    Армията не можеше да мине покрай замъка, защото хората щяха да са изложени на стрелите от бойниците му. Затова напуснаха града през северната порта, наречена Ню порт Арк и възвиха на запад. Там щеше да се разиграе сражението.
    Уилям огледа терена с вещо око. Макар хълмът на южната страна на града да се спускаше стръмно към реката, тук на западния имаше дълъг хребет, снишаващ се леко към равнината. Веднага разбра, че Стивън е избрал подходящото място, от което да брани града, защото както и да подходеше врагът, щяха да са винаги на по-нисък терен от кралската армия.
    Когато Стивън се отдалечи на около четвърт миля от града, по склона отдолу дойдоха двама съгледвачи. Препускаха бързо и като видяха краля, обърнаха право към него. Уилям се присламчи наблизо да чуе донесението.
    — Врагът приближава бързо, милорд — съобщи единият.
    Хамли погледна над равнината. Съвсем ясно видя черния облак в далечината, който бавно се носеше към тях. Врагът. Потрепери от страх, бързо се овладя, но страхът остана в душата му. Щеше да си иде щом започнеше боят.
    — Какво е разположението им? — запита крал Стивън.
    — Ранулф и рицарите на Честър оформят центъра, милорд — почна съгледвачът. — Спешени са.
    Уилям се зачуди как е разбрал това. Трябваше да е влязъл в самия вражески лагер и да е чул заповедите за атаката. Голямо хладнокръвие бе нужно за това.
    — Ранулф в центъра? — учуди се Стивън. — Все едно, че той ги води, а не Робърт!
    — Робърт от Глостър е на левия му фланг с войска от мъже, които се наричат „Обезнаследените“ — продължи съгледвачът. Уилям знаеше защо използват това прозвище — всички бяха загубили земи от началото на гражданската война.
    — Робърт е дал на Ранулф командването на операцията, значи — каза Стивън замислено. — Жалко. Познавам Робърт добре — всъщност отраснах с него — и бих могъл да отгатна тактиката му. Но Ранулф ми е непознат. Все едно. Кой е на десния?
    — Уелсците, милорд.
    — Стрелци, предполагам.
    Мъжете на Уелс бяха прочути с боравенето с лъкове.
    — Не тези — отвърна съгледвачът. — Тия са дива сган, с боядисани лица, пеят варварски песни и са въоръжени с чукове и тояги. Много малко са на коне.
    — Трябва да са от северен Уелс — разсъди Стивън. — Ранулф им е обещал грабеж, предполагам. Бог да е на помощ на Линкълн, ако прехвърлят стените. Но няма! Как ти е името, съгледвачо?
    — Роджър, по прякор Безземления — отвърна мъжът.
    — Безземления? Ще имаш десет акра за тази работа.
    Мъжът се развълнува.
    — Благодаря, милорд!
    — Така. — Стивън се обърна и огледа графовете си. Предстоеше да направи разстановката. Уилям се напрегна, зачуден каква роля щеше да му възложи кралят. — Къде е лорд Алън от Бритъни?
    Алън подкара коня напред. Водеше сила наемници от Бретон, мъже без корен, които се биеха за заплата и които дължаха вярност единствено на себе си.
    Стивън каза на Алън:
    — Теб и храбрите ти бретонци искам на предната линия вляво от мен.
    Уилям схвана благоразумието на това решение: наемниците от Бретон срещу уелските авантюристи, вероломните срещу недисциплинираните.
    — Уилям от Ипр! — извика Стивън.
    — Милорд кралю.
    Тъмнокос мъж на черен боен кон вдигна пиката си. Този Уилям водеше друга наемническа сила, фламандци, не много по-благонадеждни от бретонците, както разправяха.
    — Ти също вляво от мен, но зад бретонците на Алън — заповяда Стивън.
    Двамата наемнически командири обърнаха и препуснаха назад към армията, за да организират хората си. Уилям отново се зачуди къде ще го поставят. Нямаше никакво желание да е в предната линия. Вече бе направил достатъчно, за да се изтъкне, като доведе войската си. Безопасна ариергардна позиция днес щеше да го устрои напълно.
    Крал Стивън разпореди:
    — Милорд Уостър, Съри, Нортхамптън, Йорк и Хертфорд, с вашите рицари, оформете десния ми фланг.
    Уилям за пореден път схвана логиката в дислоцирането на Стивън. Графовете и рицарите им, главно конница, щяха да застанат срещу Робърт от Глостър и „обезнаследените“ благородници, които го подкрепяха, повечето от които също щяха да са на коне. Но беше разочарован, че не го включиха с графовете. Кралят, разбира се, не можеше да го е забравил.
    — Аз ще държа центъра, спешен, с пехотинците — заяви Стивън.
    За първи път Уилям не одобри решението. Винаги беше по-добре да останеш на конски гръб колкото може по-дълго. Но Ранулф, в челото на противниковата армия, както бяха донесли, щеше да е спешен и прекомерното чувство за чест у Стивън го задължаваше да срещне врага си при равни условия.
    — С мен в центъра взимам Уилям от Шайринг и хората му — заяви кралят.
    Уилям се поколеба между вълнението и уплахата. Беше голяма чест да си избран да застанеш до краля — майка му щеше да е доволна — но го поставяше в изключително опасна позиция. Още по-лошото бе, че щеше да е спешен. Означаваше също така, че кралят щеше да го вижда и да оцени представянето му. Трябваше да изглежда безстрашен и да приеме битката с врага срещу възможността да остане встрани от мелето и да се бие само в краен случай, което бе предпочитаната от него тактика.
    — Верните граждани на Линкълн ще поемат ариергарда — довърши Стивън.
    Решението бе продиктувано от съжаление, както и от трезво военно благоразумие. Гражданите нямаше да са от голяма полза където и да било, но в тила щяха да причинят по-малко поразии и да понесат по-малки щети.
    Уилям вдигна знамето на графа на Шайринг. Беше поредната идея на майка му. Строго казано нямаше право на знамето, защото не беше граф. Но хората с него бяха свикнали да следват знамето на Шайринг — така поне щеше да се защити, ако го обвинят. А в края на деня, ако битката свършеше добре, можеше наистина да стане граф.
    Мъжете му се събраха около него. Уолтър бе плътно до него както винаги, стабилен и вдъхващ сигурност. Също и Жерве Грозника и Хю Брадвата, и Майлс Дайс. Жилбер, който беше загинал на кариерата, бе заместен от Гийом дьо Сен Клер, млад мъж с дързък и зъл нрав.
    Уилям огледа наоколо и се вбеси, като видя Ричард от Кингсбридж в бляскава нова броня и яхнал великолепен боен кон. Беше с графа на Съри. Не беше довел войска за краля като Уилям, но изглеждаше впечатляващо — със свежо лице, енергичен и смел — и ако днес извършеше подвизи, можеше да спечели кралското благоволение. Битките бяха непредвидими, както и кралете.
    От друга страна Ричард можеше да бъде убит днес. Какъв щастлив удар щеше да е това. Уилям жадуваше за това повече, отколкото жадуваше за жена.
    Погледна на запад. Врагът се бе приближил.


    Филип стоеше на покрива на катедралата и виждаше град Линкълн като на карта. Старият град обкръжаваше катедралата на билото на хълма. Имаше прави улици и спретнати градини. Замъкът се извисяваше в югозападния му край. По-новата част, шумна и пренаселена, заемаше стръмния склон на юг между стария град и река Уитъм. Кварталът обикновено гъмжеше от оживена дейност, но днес бе загърнат в злокобна тишина като траурен плащ, а хората стояха на покривите и наблюдаваха бойното поле. Реката течеше от изток, минаваше покрай подножието на хълма и след това се уширяваше в голям естествен залив, наречен Брейфилд Пул, обкръжен с кейове и пълен с кораби и лодки. На запад от Брейфилд Пул минаваше каналът Фосдайк — чак до река Трент, както бяха обяснили на приора. Възхити му се, докато го гледаше отвисоко, изпънат толкова прав на протежение от няколко мили. Казваха, че бил построен в древни времена.
    Каналът очертаваше границата на бойното поле. Филип видя как армията на крал Стивън излезе от града в разкъсана нишка и бавно се престрои на хребета в три стройни колони. Позна, че Стивън е поставил графовете отдясно, защото те бяха най-яркоцветните с червените си и жълти туники и ярките знамена. Бяха също така най-дейните, препускаха нагоре-надолу, раздаваха заповеди, събираха се на съвет и обсъждаха планове. Хората вляво от краля, на склона на хребета, който се спускаше до канала, бяха облечени в убито сиво и кафяво, имаха по-малко коне и не бяха толкова енергични. Пазеха силите си — трябваше да са наемниците.
    Отвъд армията на Стивън, където линията на канала ставаше неразличима и се сливаше с ниските дървета, бунтовническата войска покриваше полята като рояк пчели. В началото му се беше сторило, че са неподвижни. После, когато погледна отново, вече бяха по-близо. И ако се съсредоточеше, вече можеше да различи придвижването им. Зачуди се колко ли бяха на брой. По всичко личеше, че двете страни са равностойни по численост.
    Филип нищо не можеше да направи, за да повлияе на изхода — ситуация, която ненавиждаше. Постара се да укроти духа си и да се осланя на съдбата. Ако Бог искаше нова катедрала в Кингсбридж, щеше да помогне днес на Робърт от Глостър да победи крал Стивън, за да може приорът да помоли победителката — императрица Мод — да му позволи да си върне кариерата и да отвори отново пазара. А ако Стивън надвиеше Робърт, Филип трябваше да приеме Божията воля, да се откаже от амбициозните си планове и да остави Кингсбридж отново да потъне в забвение.
    Колкото и да се стараеше, тази мисъл бе непосилна за него. Искаше Робърт да победи.
    Силният вятър плющеше в кулите на катедралата и заплашваше да издуха по-хилавите зяпачи от ламаринения покрив и да ги запокити долу в гробището. Вятърът бе остър и студен. Филип потрепери и придърпа наметалото плътно около себе си.
    Двете армии вече бяха на по-малко от миля разстояние една от друга.
* * *
    Бунтовническата армия се задържа на място, когато беше на около миля от челната линия на краля. Мъчително беше човек да вижда всичко, без да различава подробностите. Уилям искаше да разбере колко добре са въоръжени, дали са въодушевени и войнствени или пък уморени и уплашени, дори колко са високи. Противниците продължиха бавно да пълзят напред, докато хората в тила им, подтиквани от същото безпокойство като Уилям, напираха да видят по-добре врага.
    В армията на Стивън графовете и техните рицари стояха в редици на конете си, с изпънати за бой пики все едно, че бяха на турнир и всеки момент щяха да нападнат. Уилям с неохота върна конете от своята част в тила. Нареди на скуайърите да не се връщат в града, а да останат там в случай, че потрябват — за бягство, имаше предвид, макар да не го каза. Ако битката се окажеше изгубена, бягството бе за предпочитане пред смъртта.
    Последва затишие, в което изглеждаше, че боят така и няма да започне. Вятърът стихна и конете се успокоиха, но не и мъжете. Крал Стивън смъкна шлема си и се почеса по главата. Уилям стана неспокоен. Боят беше хубаво нещо, но от мисълта за него му призляваше.
    После, без никаква видима причина, атмосферата отново стана напрегната. Отнякъде прокънтя боен вик. Всички коне изведнъж се разиграха. Надигнаха се възгласи и заглъхнаха почти мигновено под тропота на копитата. Битката започна и Уилям надуши киселата потна миризма на страха.
    Озърна се наоколо, мъчейки се отчаяно да разбере какво точно става, но всичко тънеше в хаос и след като беше спешен, можеше да вижда само непосредственото си обкръжение. Графовете на десния фланг изглежда бяха започнали битката, атакувайки врага. Силите срещу тях — войската обезземлени благородници на Робърт — изглежда реагираха по сходен начин, атакувайки в строй. Почти мигновено от левия фланг също изригнаха викове. Уилям се обърна натам и видя, че конниците на наемниците от Бретон пришпорват конете си напред. В същия момент от противоположната част на вражеската армия се надигна смразяващ кръвта рев — уелската сган, навярно. Не можеше да разбере на чия страна бе предимството.
    Изгубил беше Ричард от погледа си.
    Десетки стрели полетяха като ято птици от вражеския тил и западаха наоколо. Уилям задържа щита над главата си. Ненавиждаше стрелите — убиваха безразборно.
    Крал Стивън нададе боен вик и нападна. Уилям извади меча си, затича напред и завика на хората си да го последват. Но конниците отляво и отдясно се бяха развърнали, докато атакуваха и се озоваха между него и врага.
    Вдясно от него се носеше оглушителен грохот на желязо и въздухът се изпълни с така познатата му миризма на метал. Графовете и „Обезземлените“ се бяха вкопчили в битка. Можеше да види само мъже и коне, които се сблъскваха, обръщаха, връхлитаха и падаха. Конското цвилене не можеше да се различи от бойните викове на мъжете, а някъде сред целия този шум Уилям вече долавяше смразяващите костите писъци на ранени в предсмъртна агония. Надяваше се Ричард да е сред тях.
    Погледна наляво и се ужаси, като видя, че бретонците отстъпват пред криваците и брадвите на дивите уелсци. Уелсците бяха побеснели, ревяха и врещяха, тъпчеха се едни други в стръвта си да се докопат до врага. Може би бяха алчни за плячката от богатия град. Бретонците, мотивирани единствено от перспективата за едноседмично заплащане, водеха отбранителен бой и отстъпваха терен. Беше възмутително.
    Разочарован беше и от това, че все още не бе нанесъл и един удар. Рицарите му го бяха обградили, а пред него бяха графовете и бретонците. Уилям налетя напред, от едната страна на краля. Наоколо сражението бе в разгара си: паднали коне, вкопчените в ръкопашен бой мъже, освирепели като рисове, оглушителния кънтеж на мечове и лепкавата миризма на кръв. Но Уилям и крал Стивън засега оставаха заседнали в мъртва зона.


    Филип можеше да види всичко, но не разбираше нищо. Представа нямаше какво става. Беше пълна бъркотия: бляскащи мечове, връхлитащи коне, развети и падащи знамена, и звуците на битката — понесени от вятъра и приглушени от разстоянието. Беше ужасно обезсърчаващо. Някои падаха и издъхваха, други устояваха и продължаваха да се бият, но така и не можеше да схване кой печели и кой губи.
    Застаналият до него каноник в кожено наметало го погледна и попита:
    — Какво става?
    Филип поклати глава.
    — Не мога да разбера.
    Но още докато го изричаше, погледът му засече някакво раздвижване. Вляво от бойното поле някакви мъже затичаха от хълма към канала. Бяха пъстро облечените наемници и доколкото можеше да прецени, хората на краля бягаха, а ги гонеха диваците с нашарените лица от нападащата армия. Победоносният рев на уелсците можеше да се чуе оттук. Филип се обнадежди: бунтовниците вече печелеха!
    От другата страна също настъпи промяна. На десния фланг, където се сражаваха конниците, кралската армия като че ли се огъна. Движението отначало бе едва доловимо, после се усили и стана стремително. След това, пред очите на приора отстъплението се обърна на бяг, десетки хора на краля обърнаха конете си и препуснаха назад от бойното поле.
    Филип изпита въодушевление: това трябваше да е Божията воля!
    Възможно ли бе наистина да свърши толкова бързо? Бунтовниците настъпваха по двата фланга, но центърът продължаваше да се държи здраво. Мъжете около краля се биеха по-настървено от тези от двете му страни. Щяха ли да успеят да издържат на натиска? Може би Стивън и Робърт от Глостър щяха да се срещнат в личен двубой? Двубоят между предводителите можеше понякога да реши спора, независимо какво ставаше в другите участъци на полето. Все още не беше свършило.


    Промяната настъпи стремглаво. В един момент двете армии бяха равностойни и двете страни се сражаваха яростно. В следващия хората на краля заотстъпваха бързо. Уилям беше дълбоко обезсърчен. Вляво от него бретонските наемници бягаха надолу по хълма към канала, подгонени от уелсците; вдясно графовете с техните бойни коне и знамена обръщаха гръб на битката и се опитваха да побегнат към Линкълн. Държеше се само средата, където крал Стивън беше в самия разгар на сражението и въртеше грамадния си двуръчен меч, а мъжете на Шайринг се биеха около него като глутница вълци. Но положението бе нестабилно. Ако фланговете продължаваха да отстъпват, кралят неминуемо щеше да бъде обкръжен. Уилям искаше Стивън да отстъпи. Но кралят бе по-храбър, отколкото благоразумен и продължаваше да се бие.
    Уилям усети как цялата битка се измести вляво. Озърна се и видя как фламандските наемници подходиха отзад и удариха уелсците, които се принудиха да прекратят гонитбата на бретонците по хълма и да се обърнат, за да се защитят. За миг настъпи суматоха. След това мъжете на Ранулф от Честър в средата на вражеската линия нападнаха фламандците, които на свой ред се оказаха притиснати между мъжете от Честър и уелсците.
    Видял раздвижването, крал Стивън подкани хората си да натиснат напред и Уилям си помисли, че Ранулф може би бе направил грешка. Ако кралските сили успееха сега да влязат в схватка с хората на Ранулф, той щеше да се окаже притиснатият от двете страни.
    Един от рицарите на Уилям се строполи в краката му и той изведнъж се озова в разгара на боя.
    Едър северняк с кръв по меча си замахна към него. Уилям отби атаката с лекота — все още бе със свежи сили, а противникът му вече бе уморен. Прицели удара си в лицето на мъжа, пропусна и парира още една атака. Вдигна високо меча си, като нарочно се откри. Тогава, щом мъжът очаквано нападна, Уилям се отмести и заби с две ръце острието в рамото на врага. Ударът прониза бронята на мъжа, прекърши ключицата му и той падна.
    Уилям се въодушеви. Страхът си бе отишъл. Изрева:
    — Елате ми, псета!
    Още двама мъже заеха мястото на падналия рицар и го нападнаха едновременно. Успя да ги задържи, но бе принуден да отстъпи.
    Вдясно от него последва раздвижване и единият му противник се принуди да се обърне настрани, за да се защити от атаката на мъж със зачервено лице, който размахваше сатър като побеснял касапин. С това за Уилям остана да се справи само с единия. Ухили се свирепо и настъпи. Противникът му изпадна в паника и посече дивашки към главата му. Уилям се сниши бързо и го прониза в бедрото, точно под пеша на късата му ризница. Кракът се огъна и мъжът се свлече на земята.
    Отново нямаше с кого да се бие. Остана на място, тежко задъхан. За миг му се беше сторило, че кралската армия ще бъде разбита, но редиците се бяха стегнали и за момента като че ли никоя страна нямаше предимство. Озърна се надясно, зачуден какво бе причинило раздвижването, отвлякло единия му противник. За свое изумление видя, че гражданите на Линкълн дават жесток отпор на врага. Може би беше заради това, че бранеха собствените си домове. Но кой ги беше окуражил, след като графовете на този фланг бяха побягнали? Въпросът му бързо получи отговор: за негово изумление видя Ричард от Кингсбридж на бойния му кон, подкарал напред градските хора. Сърцето на Уилям се сви. Ако кралят видеше храбростта на Ричард, щеше да засенчи всичките му усилия. Погледна към Стивън. В този момент кралят засече погледа на Ричард и му махна окуражително. Уилям изруга примирено.
    Настъплението на гражданите облекчи натиска над краля, но само замалко. Вляво хората на Ранулф бяха разбили фламандците и сега той обръщаше към центъра на отбраняващите се сили. В същото време тъй наречените „Обезнаследени“ атакуваха Ричард и градските мъже. Боят се разгоря свирепо.
    Уилям бе нападнат от грамаден мъж с бойна брадва. Успя да отскочи встрани в паника, изведнъж уплашен за живота си. С всеки замах на брадвата скачаше назад и със страх осъзна, че цялата кралска армия отстъпва почти със същата скорост. Вляво от него уелсците се върнаха нагоре по хълма и колкото и невероятно да изглеждаше, започнаха да хвърлят камъни. Беше нелепо, но ефикасно, тъй като вече трябваше не само да се брани от великана с брадвата, но и да държи под око хвърчащите камъни. Врагът като че ли бе станал далеч по-многоброен и Уилям отчаян разбра, че хората на краля отстъпват числено. В гърлото му се надигна истеричен страх щом осъзна, че битката е почти напълно изгубена и той самият е в смъртна опасност. Кралят трябваше вече да побегне. Защо продължаваше да се бие? Беше безумие — щяха да го убият — всички щяха да избият! Противникът му надигна брадвата си високо. Бойният инстинкт на Уилям се задейства за миг и вместо да отстъпи като преди, той скочи напред и замахна в лицето на едрия мъж. Върхът на меча му го прониза във врата точно под брадичката. Уилям заби с все сила. Очите на мъжа се затвориха. Уилям изпъшка облекчено, издърпа меча си и скочи назад, за да избегне брадвата, която вече падаше от вкочанените ръце.
    Озърна се към краля, едва на няколко разтега вляво от него. Пред очите му Стивън стовари меча си с все сила над нечий шлем и оръжието се прекърши на две като клонка. Толкова, помисли си Уилям. Битката бе приключила. Кралят щеше да побегне и да се спаси, за да поведе нова войска в друг някой ден. Но надеждата се оказа преждевременна. Тъкмо се обръщаше готов да побегне, когато някакъв градски мъж подаде на краля брадва с дълга дръжка. За отчаяние на Уилям, Стивън сграбчи оръжието в двете си ръце и продължи боя.
    Уилям бе нападнат отново, този път от нисък мъж с лека броня, който се движеше много бързо и мечът му блестеше на слънчевата светлина. Щом оръжията им се сблъскаха, Уилям разбра, че си има работа с много труден противник. Отново се озова в отбрана, уплашен за живота си, а осъзнаването, че битката е изгубена, изцеди волята му за борба. Парираше светкавичните забивания и посичания, а за жалост не можеше да нанесе единствения силен удар, който да прониже вражеската ризница. Видя шанс и замахна с меча си. Другият мъж отскочи встрани и заби, и Уилям усети как лявата му ръка изтръпна. Беше ранен. Призля му от страх. Продължи да отстъпва под атаката, а земята сякаш се изместваше под краката му. Щитът увисна от врата му — не можеше да го държи здраво с обездвижената си ръка. Дребният мъж надуши победата и удвои усилията си. Уилям видя смъртта си в очите му и се вцепени от ужас.
    Изведнъж Уолтър се озова до него.
    Уилям отстъпи назад. Уолтър замахна с меча си с две ръце, изненадал с появата си дребния мъж, и го посече като дръвче. Уилям изведнъж се замая от облекчение. Подпря се на рамото на слугата си.
    — Загубихме! — изрева му Уолтър. — Да се махаме!
    Уилям се съвзе. Кралят продължаваше да се бие, макар да беше ясно, че сражението е изгубено. Да можеше да се вразуми вече и да се опита да избяга, щеше да се върне на юг и да събере нова армия. Но колкото повече упорстваше, толкова по-голяма бе вероятността да го пленят или убият, а това можеше да означава само едно: че Мод щеше да е кралица.
    Уилям и Уолтър заотстъпваха заедно. Защо беше толкова глупав кралят? Трябваше да докаже куража си. Рицарската доблест щеше да го убие. Уилям отново бе изкусен да го изостави. Но Ричард от Кингсбридж все още беше тук, държеше като скала десния фланг и покосяваше враговете като жътвар.
    — Още не! — спря той Уолтър. — Наблюдавай краля!
    Заотдръпваха се назад стъпка по стъпка. Боят позатихна, след като мъжете от двете страни разбраха, че спорът е решен и нямаше смисъл да се поемат рискове. Уилям и Уолтър кръстосаха мечове с двама рицари, но противниците им се задоволиха само да ги изтласкат назад и двамата минаха в отбрана. Нанасяха силни удари, но никой не се откриваше опасно.
    Уилям отстъпи две крачки назад и рисковано се озърна към краля. В този момент над полето профуча грамаден камък и удари шлема на Стивън. Кралят се олюля и падна на колене. Противникът на Уилям се спря и извърна глава в същата посока. Бойната брадва изпадна от ръцете на Стивън. Вражески рицар притича към него и дръпна шлема.
    — Кралят! — изрева мъжът победоносно. — Плених краля!
    Уилям, Уолтър и цялата кралска армия обърнаха в бяг.


    Филип ликуваше. Отстъплението започна в центъра на кралската армия и премина на вълна към фланговете. За няколко мига цялата войска на Стивън обърна в бяг. Това бе наградата на владетеля за несправедливостта.
    Нападателите се впуснаха в преследване. В тила на кралската армия имаше трийсет-четирийсет коне без ездачи, задържани от оръженосците и някои от бягащите мъже се метнаха на тях и препуснаха в бягство не към града, а през голата равнина.
    Филип се зачуди какво бе станало с краля.
    Гражданите на Линкълн бързо напускаха покривите. Започнаха да прибират деца и животни. Някои семейства се изпокриха в къщите си, затваряха кепенците и залостваха вратите. При лодките на езерото настъпи раздвижване: някои граждани се опитваха да се измъкнат по реката. Започнаха да прииждат хора към катедралата, за да потърсят убежище там.
    При всеки вход към града притичваха хора, за да затворят огромните обковани с желязо врати. Изведнъж мъжете на Ранулф от Честър изригнаха от замъка. Разделиха се по явно предварително уговорен план и към всяка порта тръгна по една група. Нагазиха през тълпите граждани, събаряха ги наляво и надясно и отвориха отново вратите, за да пуснат настъпващите бунтовници.
    Филип реши най-сетне да слезе от покрива на катедралата. Другите с него, повечето катедрални каноници, бяха помислили същото. Всички се шмугнаха през малката врата към куличката. Там срещнаха епископа и архидяконите, които бяха гледали от по-високо в кулата. На Филип му се стори, че епископ Аликзандър е уплашен. Беше жалко: днес епископът трябваше да вдъхва кураж на хората.
    Всички заслизаха внимателно по дългото вито стълбище и излязоха в нефа на църквата в източния край. В храма вече имаше стотина граждани и от трите големи врати прииждаха още. Когато Филип погледна навън, в катедралния двор влязоха двама рицари, оплискани с кръв и окаляни, явно завърнали се от битката. Влязоха направо в църквата, без да слизат от конете. Видяха епископа и извикаха:
    — Плениха краля!
    Сърцето на Филип подскочи. Крал Стивън не просто бе победен, а беше взет в плен. Роялистките сили из цялото кралство вече със сигурност щяха да се разпаднат. Възможните последствия от това се завихриха в ума му, но преди да е успял да ги осмисли, чу вика на епископ Аликзандър:
    — Затворете вратите!
    Не можеше да повярва на ушите си.
    — Не! — извика Филип. — Не можете да направите това!
    Епископът зяпна в него, пребледнял от страха и паниката. Все едно, че не го познаваше. Филип го бе посетил веднъж официално, за да изрази почитанието си, но оттогава не бяха разговаряли. С явно усилие Аликзандър най-после го позна.
    — Тази катедрала не е ваша, приор Филип, моя е. Затворете вратите!
    Няколко каноници се притекоха да изпълнят нареждането му.
    Филип се ужаси от този израз на чист егоизъм, проявен от висш духовник.
    — Не можете да затворите храма за хората — извика ядосано. — Може да ги избият отвън!
    — Ако не затворим вратите, ще ни избият всички! — изкрещя Аликзандър истерично.
    Филип го сграбчи за предницата на расото и му изсъска:
    — Не забравяйте кой сте. Ние нямаме право на страх — особено от смъртта. Вземете се в ръце.
    — Махнете го от мен! — викна Аликзандър.
    Няколко каноници издърпаха Филип настрана, а той им извика:
    — Не виждате ли какво прави той?
    — Ако си толкова смел — отвърна му един каноник, — защо сам не излезеш навън да ги защитиш?
    Филип се отскубна.
    — Точно това ще направя.
    Обърна се. Голямата централна врата тъкмо се затваряше. Втурна се през храма. Трима свещеници бутаха крилата, за да ги дозатворят, докато хората отвън напираха да се проврат вътре през стесняващия се отвор. Филип успя да се шмугне навън тъкмо преди вратата да се затръшне.
    В следващите няколко мига в притвора се струпа малка тълпа. Мъже и жени блъскаха по вратата и пищяха да ги пуснат, но без никакъв отклик отвътре.
    Изведнъж Филип го обзе страх. Паниката на лицата на заключените отвън хора го зарази. Усети, че се е разтреперил. Веднъж, едва шестгодишен, се бе озовал пред победоносна войска и ужасът от преживяното тогава се върна в душата му. Мигът, в който двамата войници бяха нахлули в бащината му къща, се върна толкова жив, че все едно се беше случило вчера. Остана на място и се помъчи да спре треперенето, докато тълпата кипеше около него. Отдавна не беше го мъчил този кошмар. Виждаше в ума си кръвожадността на двамата войници и как мечът посече майка му, и ужасната гледка с червата на баща му, изсипали се от разпрания корем. И отново изпита онзи невъобразим, смазващ, влудяващ ужас. След това видя как един монах влезе през вратата с кръст в ръката и писъците секнаха. Монахът показа на него и на брат му как да склопят очите на мама и тате, за да могат да спят в дългия си сън. Спомни си, като току-що събудил се от сън, че вече не е онова уплашено дете, вече е пораснал мъж и монах. И както абат Питър бе спасил него и брат му в онзи ужасен ден преди двадесет и седем години, така и днес порасналият Филип, подкрепен от вярата и с Божията закрила, щеше да се притече на помощ на изпадналите в страх за живота си.
    Стегна се и с огромно усилие направи една-единствена крачка напред. А след като я направи, втората се оказа не толкова трудна. Третата бе почти лесна.
    Когато стигна до улицата, която водеше към западната порта, тълпа бягащи граждани едва не го събори: мъже и момчета, затичани с вързопи ценни вещи, задъхани старци, пищящи момичета, жени, понесли на ръце разревани деца. Пороят го отнесе няколко крачки назад, но удържа на човешкия поток и с усилие продължи напред. Тичаха към катедралата. Искаше да им каже, че е затворена и че трябва да останат кротко по домовете си и да залостят вратите, но всички викаха и никой не слушаше.
    Продължи бавно по улицата, съпротивлявайки се на натиска на тълпата. Беше преодолял няколко разтега, когато срещу него препусна група от четирима конници. Те бяха причината за паническия бяг. Някои хора се притискаха в стените на къщите, но други не успяваха да се отдръпнат от пътя им и много от тях падаха, сгазени от млатещите копита. Гледката го ужаси, но нищо не можеше да направи и той свърна в една странична уличка, за да не стане и той жертва. След миг конниците отминаха и улицата опустя.
    По земята бяха останали няколко стъпкани тела. Щом Филип излезе от уличката видя, че едно от тях се раздвижи: мъж на средна възраст в червено наметало, опитваше се да изпълзи настрана въпреки пострадалия си крак. Филип тръгна към него с намерението да го издърпа, но преди да успее да стигне се появиха двама мъже с железни шлемове и дървени щитове. Единият рече:
    — Тоя е жив, Джейк.
    Филип потръпна. Стори му се, че държането им, гласовете, облеклото, лицата им дори бяха същите като на онези двама мъже, които бяха убили баща му и майка му.
    Джейк отвърна:
    — Тоя ще плати откуп — виж му наметалото. — Обърна се, пъхна два пръста в устата си и изсвири. Притича трети мъж. — Вземи Червеното наметало в замъка и го вържи.
    Третият мъж прихвана ранения през гърдите и го повлече. Раненият изкрещя от болка и краката му затупаха безпомощно по земята.
    — Спрете! — извика Филип.
    Всички се спряха за миг. Погледнаха към него, изсмяха се и продължиха започнатото.
    Филип извика отново, но не му обърнаха повече внимание. Загледа безпомощно, докато извличаха ранения мъж. От една къща излезе друг войник, облякъл дълго кожено наметало и понесъл шест сребърни чинии под мишницата си. Джейк го видя и забеляза плячката.
    — Тия къщи са богати — каза на приятеля си. — Трябва да влезем в някоя. Да видим какво можем да намерим.
    Отидоха до заключената врата на една каменна къща и заблъскаха с бойна брадва.
    Филип се почувства безсилен, но нямаше да се предаде. Само че Бог не беше го поставил в това положение, за да брани имуществото на богаташи, тъй че остави Джейк и приятелите му и забърза към западната порта. По улицата притичаха войници. Сред тях имаше и няколко ниски смугли мъже с боядисани лица, облечени в овчи кожуси и с криваци в ръцете. Бяха от уелските кланове, досети се Филип и изпита срам, че е родом от същата страна като тези диваци. Прилепи се до стената на една къща, за да не се набива в очите им, докато го подминат.
    От една каменна къща излязоха двама мъже, повлекли за краката белобрад мъж с малко плъстено кепе на главата. Единият притисна нож на гърлото му и рече:
    — Къде са парите ти, чифут?
    — Нямам пари — проплака старецът.
    Никой нямаше да повярва на това, разбра Филип. Богатството на евреите от Линкълн беше прочуто. А и все едно, живееше в каменен дом.
    От входа излезе друг войник, задърпал жена за косата. Жената бе на средна възраст, сигурно съпругата на евреина. Първият изръмжа:
    — Казвай къде са парите или ще натикам ножа си в путката й. — Вдигна полата й, оголвайки посивелите й срамни косми и притисна дългата кама в слабините й.
    Филип понечи да се намеси, но старецът се предаде веднага.
    — Не я наранявайте, парите са отзад — заговори припряно. — Заровени са в градината, до купа дърва… пуснете я, моля ви.
    Тримата се втурнаха в къщата. Жената помогна на съпруга си да се изправи. Нова група конници изтрополи по тясната улица и Филип се дръпна в пресечката. Когато отново се вдигна на крака, евреите ги нямаше.
    По улицата притича млад мъж в броня, подгонен от трима-четирима уелсци. Догониха го тъкмо когато се изравни с приора. Първият замахна с меча и перна бягащия по прасеца. Раната не беше дълбока, но го накара да залитне и да падне на земята. Друг от преследвачите го застигна и надигна бойната брадва да го посече.
    Със сърце в гърлото Филип изскочи напред и извика:
    — Спрете!
    Мъжът застина за миг, вдигнал брадвата.
    Филип се втурна към него.
    Мъжът замахна, но приорът го блъсна в последния миг. Желязото издрънча в каменната настилка на стъпка от главата на жертвата. Нападателят се съвзе, закрепи се на крака и го зяпна слисан. Филип се вторачи в него, мъчейки се да запази самообладание. Съжаляваше, че не може и дума да си спомни на уелски. Преди някой да реагира, другите двама преследвачи ги догониха, единият налетя на монаха и го просна долу. Това навярно спаси живота му. Докато се съвземе, всички бяха забравили за него. Млатеха нещастното момче с невероятна жестокост. Филип се вдигна на крака, но беше късно за каквото и да било — чуковете и брадвите им удряха по безжизнен труп. Вдигна очи към небето и изрева с гняв:
    — Като не мога да спася никого, защо ме изпрати тук?
    Сякаш в отговор дочу писък от една от близките къщи. Беше едноетажна, от камък и дърво, не толкова скъпа като другите наоколо. Вратата зееше отворена. Филип се втурна вътре. Имаше две стаи със свод помежду им и слама по пода. В ъгъла се беше свила изпаднала в ужас жена с две деца. Трима войници стояха насред къщата срещу дребен плешив мъж. На пода лежеше девойка, някъде към осемнайсетгодишна. Роклята й беше раздрана, а един от тримата клечеше над гърдите й и държеше бедрата й разтворени. Плешивият явно се опитваше да им попречи да изнасилят дъщеря му. При влизането на Филип, бащата се хвърли срещу единия войник. Той го блъсна назад и мъжът залитна. Войникът натика меча си в корема му и жената в ъгъла запищя.
    — Спрете! — изрева Филип.
    Всички го изгледаха все едно, че е луд.
    — Всички ще горите в ада, ако направите това! — каза той властно.
    Убиецът на бащата вдигна меча си, за да го удари.
    — Стой малко — спря го мъжът на пода, без да пуска краката на момичето. — Кой си ти, отче?
    — Филип от Гуинед, приорът съм на Кингсбридж и ви заповядвам в името Божие да оставите това момиче на мира, ако ви е грижа за безсмъртните ви души.
    — Приор. Така си помислих — каза мъжът долу. — Ще струва добър откуп.
    Първият прибра меча си в ножницата и му нареди:
    — Иди в ъгъла при жената, където ти е мястото.
    — Не посягай на монашеско расо — каза му Филип. Опита се да прозвучи застрашително, но долови отчаянието в гласа си.
    — Отведи го в замъка, Джон — заповяда мъжът на пода, без да пуска момичето. Изглежда беше водачът им.
    — Върви по дяволите. Исках първо да я наеба.
    Мъжът го сграбчи под мишницата и го блъсна към ъгъла, преди Филип да е успял да се възпротиви. Падна на пода до жената.
    Джон вдигна предницата на туниката си и се смъкна върху момичето.
    Майката извърна глава и захлипа.
    — Няма да гледам това! — изръмжа Филип. Надигна се, сграбчи насилника за косата и го дръпна от момичето. Джон изрева от болка.
    Третият мъж вдигна кривака си. Филип видя удара, но беше късно. Тоягата се стовари в главата му. За миг изпита убийствена болка, а след това всичко почерня и той се свлече на пода в несвяст.


    Отвеждаха пленниците в замъка и ги затваряха в клетки. Бяха здрави дървени постройки като малки къщи, шест стъпки дълги и три на ширина, малко по-високи от човешки бой. Вместо плътни стени имаха стегнати нагъсто прави дървени стълбове, за да може тъмничарят да гледа вътре. В мирни времена, когато ги използваха за крадци и еретици, във всяка клетка щеше да има най-много по един-двама души. Днес бунтовниците вкараха по осем-десет във всяка, а имаше и още пленени. Останалите ги навързаха с въжета и ги откараха в един ъгъл на двора. Можеха да избягат лесно, но си стояха, навярно защото тук бе по-безопасно, отколкото вън из града.
    Филип седеше в един ъгъл на килията си, с ужасно главоболие, безсилен и съкрушен. В крайна сметка се бе оказал също толкова безполезен, колкото и страхливия епископ Аликзандър. Не бе успял да спаси и един живот. Не беше предотвратил и един удар. Гражданите на Линкълн едва ли щяха да пострадат по-зле и ако той не беше там. За разлика от абат Питър, беше се оказал съвсем безпомощен пред насилието. Просто не беше отец Питър.
    Още по-лошото бе, че в суетния си опит да помогне на гражданството, сигурно бе провалил шанса си да спечели отстъпки от императрица Мод, щом станеше кралица. Сега беше пленник на армията й. От това тя щеше да се заключи, че е бил със силите на крал Стивън. Приоратът Кингсбридж щеше да е принуден да плати откуп за освобождението му. Най-вероятно всичко това щеше да стигне до знанието на Мод, а тогава тя щеше да изпитва предубеждения към него. Чувстваше се измъчен, разочарован и пълен с угризения.
    През целия ден водеха още пленници. Притокът секна към свечеряване, но безчинствата из града продължиха зад стените на замъка. Към полунощ шумът затихна, сигурно след като войниците бяха толкова пияни от крадено вино и заситени от насилия, че не можеха да причиняват повече щети. Неколцина от тях се довлякоха в замъка, хвалеха се шумно с победите си, караха се и повръщаха на тревата; най-сетне се натръшкаха по двора и заспаха.
    Филип също поспа, макар да нямаше достатъчно място, за да легне и трябваше да се свие в ъгъла с гръб към дървените решетки на килията. Събуди се на разсъмване разтреперан от студ, но болката в главата му милостиво бе позаглъхнала. Надигна се да изпъне крака и се запляска по ръцете да се сгрее. Всички постройки в замъка преливаха от хора. В навесите на конюшните се виждаха заспали в яслите мъже, докато конете бяха вързани отвън. Чифтове крака стърчаха от вратата на пекарната и кухненския сутерен. Малкото останали трезви войници бяха разпънали палатки. Коне имаше навсякъде. В югоизточния ъгъл на двора на замъка беше цитаделата — същински замък в замъка, построена на висока могила, чиито могъщи каменни стени ограждаха половин дузина или повече дървени постройки. Графовете и рицарите от победилата страна щяха да са вътре и да отспиват празненството си.
    Мислите на Филип отново се върнаха на последствията от вчерашната битка. Означаваше ли тя, че войната е свършила? Вероятно. Стивън имаше жена, кралица Матилда, която можеше да продължи да се бие. Тя беше графиня на Булон и със своите френски рицари бе завзела Дувър в началото на войната, а сега държеше под властта си по-голямата част от Кент, в името на съпруга си. Само че щеше да й е трудно да събере подкрепа от бароните, докато Стивън е в затвора. Можеше да се задържи за известно време в Кент, но едва ли щеше постигне повече.
    Все пак проблемите на Мод не бяха приключили още. Предстоеше й да утвърди военната си победа, да спечели одобрението на Църквата и да бъде коронясана в Уестминстър. Но предвид нейната решимост и с малко благоразумие, може би щеше да успее.
    А това беше добра вест за Кингсбридж. Или щеше да е, стига Филип да успееше да се измъкне оттук, без да бъде дамгосан като поддръжник на Стивън.
    Слънце не се показа, но въздухът се постопли с настъпването на деня. Съкилийниците на Филип се събуждаха един подир друг със стонове: повечето от тях бяха получили най-малкото натъртвания, а те боляха повече след студена нощ, с оскъден покрив над главата и с решетки вместо стени. Някои бяха богати граждани, а други — рицари, пленени в битката. Щом повечето от тях се събудиха, Филип запита:
    — Видя ли някой от вас какво стана с Ричард от Кингсбридж?
    Надяваше се Ричард да е оцелял, заради Алиена.
    Мъж с накървавена превръзка на главата каза:
    — Би се като лъв — подкара мъжете от града, когато нещата тръгнаха зле.
    — Жив ли е или загина?
    Мъжът поклати бавно пострадалата си глава.
    — Не го видях накрая.
    — А Уилям Хамли? — Щеше да е блажено облекчение, ако Уилям е паднал.
    — Той беше до краля повечето време. Но се измъкна накрая — видях го на кон, бягаше много пред другите.
    — Аха.
    Смътната надежда угасна. Проблемите на Филип нямаше да се решат толкова лесно.
    Разговорът замря и клетката затихна. Мъжете отвън се раздвижваха. Държаха се за главите и пъшкаха от тежкия махмурлук, оглеждаха плячката си, проверяваха си заложниците да се уверят, че не са избягали и взимаха закуската си от кухнята. Филип се зачуди дали ще нахранят пленниците. Трябваше, иначе щяха да умрат и нямаше да има откуп. Но кой щеше да се заеме с изхранването на всички тези хора? Това на свой ред го накара да се замисли колко щеше да се задържи тук. Тези, дето го бяха пленили, щяха да пратят вест до Кингсбридж и да поискат откуп. Братята щяха да проводят някого да договори освобождението му. Кой щеше да е той? Милий би бил най-добрият избор, но Ремигий, като помощник-приор, управляващ в отсъствието на Филип, можеше да прати някой от приятелите си или дори да дойде сам. Ремигий щеше да върши всичко бавно: беше негоден за бързо и решително действие, дори да е в негов личен интерес. Можеше да отнеме месеци. Настроението му помръкна още повече.
    Други пленници се оказаха по-щастливи. Скоро след изгрев-слънце, жени, деца и роднини на пленените започнаха да се стичат в замъка, боязливо и колебливо в началото, а после по-уверено, за да договорят откупа за близките си. Пазаряха се известно време с хваналите ги в плен, вайкаха се от липса на пари, предлагаха евтини накити или други по-ценни вещи. Стигаха до споразумение и малко след това се връщаха с договорения откуп, обикновено в пари. Купищата плячка растяха и клетките се опразваха.
    Към обед половината пленници си бяха отишли. Бяха местните хора, прецени Филип. Останалите трябваше да са от по-отдалечени села и може би всички рицари, пленени в битката. Впечатлението се потвърди, когато управителят на замъка обиколи клетките и разпита за имената на всички останали: повечето се оказаха рицари от юга. Филип забеляза, че в една от клетките имаше само един мъж, стегнат в пранги, сякаш някой искаше да е двойно подсигурен, че няма да избяга. След като погледа няколко минути специалния пленник, Филип се досети кой е.
    — Вижте! — каза на тримата останали в клетката му. — Онзи мъж, самичкият. Същият ли е, който си мисля?
    Мъжете погледнаха.
    — Боже мой, това е кралят! — възкликна единият. Другите се съгласиха.
    Филип се загледа в окаляния светлокос мъж, с болезнено стегнатите в дървени пранги ръце и крака. До вчера той беше кралят на Англия. Вчерашния ден бе отказал позволение за пазар в Кингсбридж. Днес не можеше да се изправи без нечие позволение. Кралят си бе получил заслуженото. При все това изпита жалост към него.
    Рано следобеда раздадоха на пленниците храна. Бяха притоплени остатъци от обеда за войниците, но я нагънаха лакомо. Филип се задържа настрана и остави на другите да изядат повечето, тъй като смяташе глада за унизителна слабост, на която човек трябва да устоява от време на време и приемаше принудителния пост като възможност да умъртви плътта си.
    Докато огребваха купата, в цитаделата настъпи оживление и малко след това няколко графове се появиха навън. Когато заслизаха по стъпалата и тръгнаха през двора приорът забеляза, че двама от тях вървят малко пред останалите и другите се отнасят особено почтително към тях. Трябваше да са Ранулф от Честър и Робърт от Глостър, но не знаеше кой от двамата кой е. Приближиха се към клетката на Стивън.
    — Добър ден, братовчеде Робърт — каза Стивън, като натърти на „братовчеде“.
    По-високият от двамата отвърна:
    — Не исках да прекараш нощта в пранги. Заповядах да те преместят, но не са ми изпълнили заповедта. Но явно си преживял.
    От групата се отдели мъж в свещеническо облекло и се запъти към клетката на Филип. Отпървом Филип не му обърна внимание, тъй като Стивън тъкмо питаше какво ще правят с него, а той искаше да чуе отговора. Но свещеникът рече:
    — Кой от вас е приорът на Кингсбридж.
    — Аз съм — отвърна Филип.
    Свещеникът заговори на един от войниците, които го бяха довели тук:
    — Освободи този човек.
    Филип се озадачи. Не беше го виждал през живота си. Явно името му бе взето от списъка, съставен по-рано от управителя на замъка. Но защо? Щеше да се зарадва, че ще излезе от клетката, ала не беше готов за радост — не знаеше какво го чака.
    Войникът възрази:
    — Той е мой пленник!
    — Вече не е — каза свещеникът. — Пусни го.
    — Защо да го пускам без откуп? — настръхна войникът.
    Свещеникът му отвърна също толкова твърдо:
    — Първо, защото той нито е военен в армията на краля, нито гражданин на този град, тъй че си извършил престъпление, като си го затворил. Второ, защото е монах и си виновен в светотатство, като си посегнал на Божи човек. Трето, защото секретарят на кралица Мод казва, че трябва да го освободиш и ако откажеш, ще се намериш в тази клетка на негово място преди да си мигнал, тъй че живо.
    — Добре де — измърмори недоволно мъжът.
    Филип се обезсърчи. Беше таил плаха надежда, че Мод така и няма да научи за затварянето му тук. Но щом секретарят й бе поискал да го види, надеждата пропадаше. Излезе от клетката отпаднал духом.
    — Ела с мен — подкани го свещеникът.
    Филип тръгна след него.
    — Ще ме освободят ли?
    — Така мисля. — Свещеникът сякаш се изненада от въпроса му. — Не знаеш ли с кого ще се видиш?
    — Представа нямам.
    Водачът му се усмихна.
    — Ще оставя на него да те изненада.
    Прекосиха двора към цитаделата и изкачиха дългото стълбище по възвишението към портата. Филип така и не можеше да проумее защо един секретар на Мод ще проявява интерес към него.
    Влезе след свещеника през портата. Кръглата каменна цитадела бе обкръжена от двуетажни къщи, прилепени до стената. В средата имаше малък двор с кладенец. Мъжът го въведе в една от постройките.
    Вътре имаше друг свещеник, застанал пред огнището с гръб към вратата. Беше със същото телосложение като Филип, нисък и слаб, със същата черна коса, но главата му не беше обръсната и косата му не бе посивяла. Този гръб му бе толкова познат. Филип не можеше да повярва на късмета си. На лицето му изгря широка усмивка.
    Свещеникът се обърна. Имаше светли очи също като на Филип и се усмихваше също толкова широко. Вдигна ръце.
    — Филип.
    — Слава Тебе, Господи! — промълви Филип изумен. — Франсис!
    Братята се прегърнаха, а от очите на приора бликнаха сълзи.

III

    Кралската приемна в замък Уинчестър изглеждаше много различно. Кучетата ги нямаше, нямаше го и простият дървен трон на крал Стивън, пейките и животинските кожи по стените. Наместо тях имаше везани гоблени, килими с пищни цветове, купи със захаросани плодове и боядисани столове. В стаята ухаеше на цветя.
    Филип никога не беше се чувствал спокойно в кралския двор, но женски кралски двор бе достатъчен повод, за да изпита трепетно безпокойство. Императрица Мод бе единствената му надежда да си върне кариерата и да отвори отново пазара, ала не беше никак уверен, че тази надменна своенравна жена ще вземе справедливо решение.
    Императрицата седеше на деликатно извян позлатен трон, облечена в рокля с цвят на синчец. Беше висока и стройна жена с властни тъмни очи и права, лъскаво черна коса. Над роклята си носеше наметало — дълго до коленете копринено палто, вталено на кръста и с широка пола — мода, непозната в Англия до нейното пристигане, но сега й подражаваха много. Беше женена единайсет години за първия си съпруг и четиринайсет за втория, но все още изглеждаше на по-малко от четирийсет години. Хората говореха разпалено за красотата й. За Филип тя изглеждаше суха и неприветлива, но пък той бе лош съдник за женската красота, след като общо взето бе неуязвим за нея.
    Филип, Франсис, Уилям Хамли и епископ Уейлрън й се поклониха и зачакаха прави. Пренебрегна ги замалко, като продължи разговора си с една придворна дама. Разговорът явно беше повърхностен, защото двете се смееха звънко, но Мод не го прекъсна, за да поздрави гостите си.
    Франсис работеше в близост с нея и я виждаше почти ежедневно, но не бяха големи приятели. Брат й Робърт, предишният господар на Франсис, го беше препоръчал на кралицата след пристигането й в Англия, защото тя имаше нужда от първокласен секретар. Но това не беше единственият мотив. Франсис действаше като човек за връзка между брат и сестра и държеше под око своенравната Мод. В пълния с интриги живот в кралския двор измяната между братя и сестри бе нещо обичайно и същинската роля на Франсис бе да затрудни всякакви подмолни ходове на Мод. Мод знаеше това и го приемаше, но отношенията й с Франсис все пак си оставаха напрегнати.
    Бяха минали два месеца след битката за Линкълн и през това време всичко се бе развило добре за Мод. Епископ Хенри я прие радушно в Уинчестър (изменяйки по този начин на своя брат, крал Стивън) и свика голям събор на епископи и абати, които я бяха избрали за кралица. Сега тя преговаряше с управата на Лондон да уреди коронясването й в Уестминстър. Крал Дейвид Шотландски, който се падаше неин чичо, идваше да я удостои с официална визита като суверен към суверен.
    Епископ Хенри имаше силната подкрепа на епископ Уейлрън от Кингсбридж. Според Франсис, Уейлрън бе убедил Уилям Хамли да смени страните и да се закълне във васална вярност на Мод. Сега Уилям бе дошъл за наградата си.
    Четиримата стояха в очакване: Уилям със своя поддръжник епископ Уейлрън и Филип с благодетеля си Франсис. Приорът за първи път се срещаше с Мод и това, което виждаше, не му вдъхваше доверие: въпреки властната й осанка, жената му се струваше повърхностна.
    Когато Мод привърши безгрижната беседа, се обърна към тях надменно все едно, че им казваше: вижте колко сте незначителни, дори придворната ми дама е по-важна от вас. Изгледа продължително Филип, докато той се притесни. Сетне рече:
    — Е, Франсис. Своя близнак ли си ми довел?
    Франсис отвърна:
    — Брат ми Филип, милейди, приорът на Кингсбридж.
    Филип се поклони и каза:
    — Доста по-стар и посивял съм, за да му бъда близнак, милейди. — Беше тривиален израз на скромност, който придворните като че ли намериха за забавен, но тя само го изгледа сухо и го пренебрегна. Реши да остави всякакви опити да я очарова.
    Мод се обърна към Уилям.
    — И сър Уилям Хамли, който тъй храбро се сражава срещу армията ми в битката за Линкълн, но вече разбра грешката в поведението си.
    Уилям се поклони и благоразумно си замълча.
    Обърна се отново към Филип.
    — Молите ме да ви дам позволение да поддържате пазар.
    — Да, милейди.
    Франсис поясни:
    — Приходът от пазара ще се разходва за строежа на катедралата, милейди.
    — На кой ден от седмицата искате да е отворен пазарът ви?
    — Неделя.
    Мод вдигна изтънените си вежди.
    — Вие, светите хора, обикновено се противопоставяте на неделни пазари. Не отклоняват ли хората от църквата?
    — Не и в нашия случай — отвърна Филип. — Хората идват да работят доброволно на строежа и да присъстват на службата, а след това си правят покупките и продажбите.
    — Значи вече поддържате този пазар? — сряза го тя.
    Филип осъзна, че е сгрешил. Идеше му да си удари шамар.
    Франсис го измъкна.
    — Не, милейди, в момента не поддържат пазара. Започна неофициално, но приор Филип разпореди да се закрие, докато получи позволително.
    Това беше истината, но не цялата истина. Мод обаче изглежда го прие. Филип мълчаливо се помоли за опрощение на Франсис.
    — Има ли друг пазар в района? — каза Мод.
    Уилям се намеси.
    — Има, да. В Шайринг, а пазарът в Кингсбридж отклонява търговията от него.
    — Но Шайринг е на двайсет мили от Кингсбридж! — изтъкна Филип, а Франсис поясни:
    — Милейди, правилото е пазарите да са поне на четиринайсет мили отстояние. По този критерий Кингсбридж и Шайринг не се конкурират.
    Тя кимна, явно готова да приеме позоваването на закона от Франсис. „Дотук върви в наша полза“, помисли си Филип.
    — Молите също така за правото да взимате камък от кариерата на граф Шайринг — каза Мод.
    — Имахме това право от много години, но наскоро Уилям прогони каменоделците ни, като уби петима…
    — Кой ви даде правото да взимате камък? — прекъсна го тя.
    — Крал Стивън…
    — Узурпаторът.
    Франсис заговори припряно:
    — Милейди, приор Филип естествено приема, че всички едикти на претендента Стивън са невалидни, освен ако са преутвърдени от вас.
    Филип изобщо не бе приемал това, но разбра, че щеше да е неразумно да го каже.
    — Затворих кариерата като наказание за незаконния пазар! — изломоти Уилям.
    Удивително, как един случай на явна несправедливост можеше да изглежда толкова спорен, щом се представеше на съд, помисли си Филип.
    — Цялото това пререкание произтича от глупавото първоначално решение на Стивън — каза Мод.
    За първи път епископ Уейлрън проговори:
    — Ето, тук с цяло сърце съм съгласен с вас, милейди.
    — Неприятността е била неизбежна, след като дава кариерата на едно лице, а разрешава на друго да я използва. Кариерата трябва да принадлежи на единия или на другия.
    Вярно беше, помисли си Филип. И ако тя продължеше в духа на първоначалното решение на Стивън, щеше да я даде на Кингсбридж.
    Мод продължи:
    — Решението ми е да бъде собственост на моя благороден съюзник, сър Уилям.
    Сърцето на Филип изстина. Катедралният строеж нямаше да продължи така добре без свободния достъп до тази кариера. Щеше да се забави много, докато той се опита да намери пари, за да купува камък. И всичко това заради прищевките на тази капризна жена! Закипя му отвътре.
    — Благодаря, милейди — каза Уилям, а Мод заяви:
    — Кингсбридж обаче ще получи същите пазарни права като Шайринг.
    Филип отново се обнадежди. Пазарът нямаше напълно да изплати камъка, но щеше да е от голяма помощ. Означаваше, че пак щеше да се налага да пести от всичко, също като в началото, но все пак можеше да продължи.
    Мод беше дала на всекиго част от това, което искаше. Може би все пак не беше толкова празноглава.
    — Пазарни права като на Шайринг ли, милейди? — попита Франсис.
    — Точно това казах.
    Филип не разбра съвсем защо Франсис го повтори. Обичайна практика беше позволенията да се позовават на права, получени от друг град: беше безпристрастно и спестяваше много писане. Филип трябваше да провери какво гласи хартата на Шайринг. Можеше да има ограничения или допълнителни привилегии.
    — Така и двамата ще имате по нещо — каза Мод. — Уилям получава кариерата, а приор Филип има пазара. А в замяна всеки от вас ще ми плати сто фунта. Това е всичко. — И тя им обърна гръб.
    Филип се стъписа. Сто фунта! Приоратът нямаше сто фунта в момента! Как да събере толкова пари? На пазара щеше да му трябва година, за да спечели такава сума. Беше убийствен удар, който щеше да забави трайно строителната програма. Гледаше втренчено Мод, която явно бе увлечена отново в разговор с придворната си дама. Франсис го подбутна. Филип отвори уста да проговори, но Франсис вдигна пръст към устните си.
    — Но… — промълви Филип, а брат му настойчиво поклати глава.
    Осъзна, че Франсис е прав и отпусна рамене победен. Обърна се безпомощно и напусна височайшата особа.


    Франсис бе силно впечатлен, когато Филип го разведе из приората Кингсбридж.
    — Бях тук преди десет години и беше бунище — заговори той откровено. — Наистина си го съживил.
    Особено го развълнува стаята за писане, довършена от Том, докато Филип се намираше в Линкълн. Малка пристройка до катедралния съвет, тя имаше широки прозорци, една редица писалища и голям дъбов шкаф за книгите. Вътре вече се трудеха няколко братя: застанали прави до високите писалища, те пишеха на пергамент с наострени гъши пера. Трима преписваха Псалмите Давидови, един Евангелието на Свети Матей и един — Правилото на Свети Бенедикт. Отгоре на това, брат Тимъти пишеше история на Англия, макар че както бе започнал от сътворението на света, Филип се опасяваше, че старото момче можеше изобщо да не я довърши. Скрипториумът беше малък — Филип не бе пожелал да се отклони много камък от катедралата — но беше топло, сухо и добре осветено място, точно каквото трябваше.
    — Приоратът разполага със срамно малко книги и тъй като са повсеместно скъпи за купуване, това е единственият начин да си изградим своя сбирка — обясни Филип.
    В сутерена имаше работилница, където един стар монах учеше двама младежи как да изпъват овча кожа за пергамент, как да приготвят мастило и да подвързват страниците в книга.
    — Ще можете и да продавате книги — каза Франсис.
    — О, да — скрипториумът ще се изплати многократно.
    Напуснаха сградата и тръгнаха през църковния двор с галериите. Беше часът за учение. Повечето монаси четяха. Няколко се бяха отдали на усамотен размисъл, дейност, която подозрително приличаше на дрямка, както скептично отбеляза Франсис. В северозападния ъгъл имаше двайсетина ученици, които повтаряха латински глаголи. Филип се спря и посочи.
    — Виждаш ли малкото момченце в края на пейката?
    — Дето пише на восъчна плочка, изплезил език ли? — попита Франсис.
    — Това е бебето, което ти намери в гората.
    — Но толкова е голям!
    — На пет и половина, и бързо расте.
    Франсис поклати глава удивен.
    — Толкова бързо тече времето. Как е той?
    — Поразглезен е от монасите, но ще оцелее. Като нас двамата.
    — Кои са другите ученици?
    — Или монаси послушници, или синовете на търговци и местни благородници, дошли да се изучат на четмо и писмо.
    Напуснаха портиците и се прехвърлиха на строителния обект. Източната страна на новата катедрала вече бе изградена над половината. Голямата двойна редица от могъщи колони се издигаше на четирийсет стъпки височина и всички арки между тях бяха довършени. Над аркадата вече се оформяше галерията. От двете страни на аркадата се изграждаха по-ниските стени на храмовите крила с издаващите се навън контрафорси. Докато обикаляха, Филип видя, че зидарите градят полуарките, които щяха да свържат върховете на контрафорсите с върха на галерията, за да се поеме тежестта на покрива.
    Франсис беше едва ли не изпълнен с благоговение.
    — Ти си направил всичко това, Филип. Стаята за писане, училището, новата църква, дори всички тези нови къщи в града — всичко това е станало възможно заради тебе.
    Филип се трогна. Никой досега не беше му го казвал. Ако попитаха, щеше да каже, че Господ е благословил усилията му. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че Франсис е прав: този процъфтяващ и оживен град бе негово творение. Признанието го стопли, особено след като идваше от устата на така обиграния в светските неща и циничен по-малък негов брат.
    Том Строителя ги видя и се приближи.
    — Постигнал си удивителен напредък — похвали му Филип.
    — Да, но вижте там. — Том посочи към североизточния ъгъл на манастирския двор, където беше струпан камъкът от кариерата. Обикновено имаше стотици камъни, подредени в стройни редове, но сега се виждаха едва около двайсет и пет, пръснати по земята. — За жалост удивителният ни напредък означава, че изразходихме запасите си от камък.
    Въодушевлението на Филип се изпари. Всичко, което бе постигнал, беше изложено на риск заради суровото решение на Мод.
    Тръгнаха покрай северната страна на строежа, където се трудеха повечето опитни зидари на скамейките си. С чукове и длета придаваха форма на камъните. Филип спря зад един каменоделец и огледа работата му. Беше капител, големият издаващ се навън камък, който винаги стои върху колона. С помощта на лек чук и малко длето майсторът извайваше фигури на листа. Листата бяха врязани дълбоко и работата беше деликатна. За своя изненада Филип разпозна в майстора младия Джак, доведения син на Том.
    — Мислех, че Джак още се учи — каза той.
    — Така е. — Том продължи напред, а като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, добави: — Момчето е забележително. Тук има хора, които са дялали камък преди да се роди той и никой не може да се сравни с неговата работа. — И се засмя малко смутено. — А дори не е мой роден син!
    Родният син на Том, Алфред, беше майстор зидар и си имаше свой екип от чираци и работници, но Филип знаеше, че Алфред и екипа му не вършеха деликатната работа. Зачуди се как Том преживява това в сърцето си.
    Умът на Том се беше върнал към проблема с плащането на позволителното за пазара.
    — Пазарът, разбира се, ще носи много пари — рече той.
    — Да, но не достатъчно. Би трябвало да носи някъде към петдесет фунта годишно.
    Том кимна унило.
    — Едва колкото да изплаща камъка.
    — Бихме могли да се справим, ако не трябваше да плащам на Мод тези сто фунта.
    — А вълната?
    Вълната, която се трупаше в складовете на Филип, щеше да се продаде на Панаира на вълната в Шайринг след няколко седмици и щеше да донесе към сто фунта.
    — Точно с това ще заплатя на Мод. Но тогава няма да ми остане нищо за заплати на майсторите за следващите дванайсет месеца.
    — Не можете ли да вземете заем?
    — Вече го направих. Евреите няма да ми заемат повече. Попитах, докато бях в Уинчестър. Няма да ти заемат пари, ако не са сигурни, че можеш да ги изплатиш.
    — А Алиена?
    Филип се сепна. Изобщо не беше си помислил да потърси заем от нея. Тя имаше дори повече вълна в складовете си. След панаира в Шайринг може би щеше да разполага с двеста фунта.
    — Но парите й трябват за препитание. А християни не могат да налагат лихва. Ако ми заеме парите си, няма да има с какво да търгува. Макар че… — Докато говореше, хрумна му нова идея. Спомни си, че Алиена бе поискала да му изкупи цялата вълнена продукция за годината. Може би щяха да успеят да измислят нещо… — Все едно, мисля да поговоря с нея. У дома ли си е в момента?
    — Така мисля. Видях я тази сутрин.
    — Хайде, Франсис — тъкмо ще се срещнеш с една забележителна жена.
    Оставиха Том и бързо излязоха от манастирския двор в града. Алиена имаше две къщи една до друга срещу западната стена на приората. Живееше в едната, а другата използваше за склад. Беше много забогатяла. Трябваше да има начин да помогне на манастира да изплати обременителната такса на Мод за позволителното за пазара. В ума на Филип започна да се оформя смътна идея.
    Алиена беше в склада и надзираваше разтоварването на волска кола, затрупана с големи чували овчи руна. Облечена беше в пелисе от брокат, същото като на императрица Мод, а косата й бе прибрана под ленена шапчица. Изглеждаше властна както винаги и двамата мъже, които разтоварваха колата, се подчиняваха на указанията й, без да възразяват. Всички я уважаваха, макар да нямаше приятели — колкото и странно да беше. Видя ги и поздрави топло Филип.
    — Когато чухме за битката за Линкълн, се уплашихме, че може да сте убит! — рече тя. В очите й имаше искрена загриженост и Филип се трогна при мисълта, че е имало хора, които са се притеснявали за него. Представи я на Франсис.
    — Получихте ли справедливост в Уинчестър? — попита Алиена.
    — Не съвсем — отвърна Филип. — Императрица Мод ни разреши пазар, но ни отказа кариерата. Едното повече или по-малко компенсира другото. Но ме задължи със сто фунта за позволението за пазара.
    Алиена се стъписа.
    — Това е ужасно! Казахте ли й, че приходът от пазара отива за строежа на катедралата?
    — О, да.
    — Но къде ще намерите сто фунта?
    — Мислех, че ти би могла да помогнеш.
    — Аз ли? — изненада се тя.
    — До няколко седмици, след като продадеш вълната на фламандците, ще разполагаш с над двеста фунта.
    Алиена се притесни.
    — И бих ви ги дала с радост, но ще ми трябват, за да закупя още вълна следващата година.
    — Помниш ли, че поиска да изкупиш вълната ми?
    — Да, но вече е много късно. Исках да я изкупя в началото на сезона. Освен това вие скоро ще можете сам да си я продадете.
    — Мислех си — каза Филип. — Дали бих могъл да ти продам вълната от следващата година?
    Тя се намръщи.
    — Но вие я нямате.
    — Не мога ли да я продам, преди да съм я събрал?
    — Не виждам как.
    — Просто е. Даваш ми парите сега. Аз ти давам вълната следващата година.
    Алиена явно не знаеше как да приеме това предложение: такъв вид сделка бе напълно непознат. За Филип също беше ново — току-що го бе измислил.
    Тя заговори бавно и разсъдливо.
    — Би трябвало да ви предложа малко по-ниска цена, отколкото ще получите, ако изчакате. Нещо повече, цената на вълната може да се вдигне от сега до следващото лято — качва се всяка година, откакто съм в бизнеса.
    — Тъй че аз губя малко и ти печелиш малко — отвърна Филип. — Но ще мога да продължа строителството за още една година.
    — А какво ще правите следващата година?
    — Не знам. Може би ще ти продам вълната за по-следващата година.
    Алиена кимна.
    — Звучи разумно.
    Филип хвана ръцете й и я погледна в очите.
    — Ако направиш това, Алиена, ще спасиш катедралата — промълви той разгорещено.
    Лицето й беше много сериозно.
    — Вие ме спасихте някога, нали?
    — Да.
    — Тогава ще направя същото за вас.
    — Бог да те благослови! — В изблик на благодарност я прегърна. После си спомни, че е жена и се отдръпна припряно. — Не знам как да ти благодаря. Почти си бях загубил ума.
    Алиена се засмя.
    — Не съм сигурна дали заслужавам чак толкова благодарност. Най-вероятно ще спечеля добре от тази договорка.
    — Надявам се.
    — Хайде да изпием по чаша вино, за да потвърдим сделката — предложи им тя. — Само да платя на коларя.
    Волската кола беше опразнена и вълната — струпана вътре грижливо. Филип и Франсис излязоха навън, докато Алиена се разплати с човека. Слънцето вече залязваше и строителните работници се връщаха по домовете си. Въодушевлението на Филип се беше върнало. Намерил беше начин да продължи, въпреки спънките.
    — Благодаря на Бога за Алиена — промълви той.
    — Не ми каза, че е толкова красива — подхвърли Франсис.
    — Красива ли? Предполагам, че е.
    Франсис се разсмя.
    — Филип, ти си сляп! Та тя е една от най-красивите жени, които изобщо съм виждал. Достатъчно, за да накара човек да се откаже от свещеническия сан.
    Филип го изгледа остро.
    — Не бива да говориш така.
    — Извинявай.
    Алиена излезе и заключи склада. Тръгнаха към дома й. Беше голяма къща с главна стая и отделна спалня. В ъгъла имаше буре с бира, от тавана висеше цял опушен бут, а масата бе покрита с ленена кърпа. Слугиня на средна възраст наля вино от бутилка в сребърни бокали за гостите. Алиена живееше удобно. Щом наистина бе толкова красива, защо си нямаше съпруг? — зачуди се Филип. Кандидати не липсваха: ухажваха я всички подходящи за брак младежи в графството, но тя ги бе отхвърлила до един. Чувстваше се толкова благодарен към нея, че искаше да е щастлива.
    Тя все още мислеше за деловите неща.
    — Няма да разполагам с парите, преди да свърши Панаира на вълната в Шайринг — каза им, след като вдигнаха наздравица за споразумението.
    Филип се обърна към Франсис.
    — Мод дали ще изчака?
    — Колко дълго?
    — Панаирът започва три седмици от идния четвъртък.
    Франсис кимна.
    — Ще й кажа. Ще изчака.
    Алиена развърза шапчицата си и тръсна къдравата си тъмна коса. Въздъхна уморено.
    — Дните са толкова къси. Не мога да свърша всичко. Искам да закупя повече вълна, но трябва да намеря достатъчно колари, за да откарам всичко в Шайринг.
    — А следващата година ще имаш още повече — додаде Филип.
    — Ще ми се да можех да накарам фламандците да дойдат да изкупуват тук. Щеше да е много по-лесно за нас, отколкото да караме всичката си вълна до Шайринг.
    Франсис се намеси:
    — Но вие можете.
    Двамата го изгледаха. Филип попита:
    — Как?
    — Направете свой панаир на вълната.
    Филип започна да се досеща накъде клони.
    — Можем ли?
    — Мод ви даде точно същите права като на Шайринг. Лично написах хартата. Щом Шайринг може да провежда панаир на вълната, значи и вие можете.
    — О, но това би било чудесно! — възкликна Алиена. — Няма да се налага да превозваме всички тези чували до Шайринг. Бихме могли да сключваме сделките тук и да пращаме вълната направо във Фландрия.
    — Това е най-малкото — добави Филип възбудено. — Един панаир на вълната носи за седмица толкова, колкото неделен пазар за цяла година. Тази година не можем да го направим, разбира се — никой няма да знае за него. Но можем да огласим на тазгодишния панаир в Шайринг, че ще имаме свой догодина и да оповестим на всички купувачи датата…
    — Ще се отрази сериозно на Шайринг — отбеляза Алиена. — Вие и аз сме най-големите продавачи на вълна в графството и ако двамата се оттеглим, панаирът в Шайринг ще се смали наполовина от обичайното.
    — Уилям Шайринг ще загуби пари — каза Франсис. — Ще освирепее като бик.
    Филип неволно потръпна от отвращение. Побеснял бик, точно това беше Уилям.
    — Какво от това? — сви рамене Алиена. — Щом Мод ни е дала разрешение, можем. Уилям нищо не може да направи, нали?
    — Надявам се — промълви Филип разгорещено. — Много се надявам.

Десета глава

I

    Работата свърши по пладне на деня на Свети Августин. Повечето строители посрещнаха звъна на обедната камбана с въздишка на облекчение. Обикновено работеха от сутрин до здрач шест дни седмично, тъй че имаха нужда от отдих преди светите дни. Джак обаче бе твърде увлечен в работата си, за да чуе камбаната.
    Беше омаян от предизвикателството да сътворява меки закръглени форми от твърдия камък. Камъкът притежаваше своя собствена воля и ако се опиташе да го накара да направи нещо, което не иска, той щеше да се бори с него. Длетото му щеше да се изплъзва или да се забива прекалено дълбоко и да развали формите. Но успееше ли веднъж да разбере буцата скала пред себе си, би могъл да я преобрази. Колкото по-трудна бе задачата, толкова повече го очароваше. Започнал бе да усеща, че декоративните ваяния, искани от Том, са прекалено лесни. Зигзагообразните линии, ромбовете, волутите „кучешки зъб“, спиралите и простите корнизи го отегчаваха. Дори тези листа бяха доста сковани и еднообразни. Искаше му се да извае подобие на естествена зеленина, гъвкава и несиметрична, да копира различните форми на истинските листа, дъб, ясен и бук, но Том нямаше да му го позволи. Най-вече му се искаше да извая сцени от библейските истории, Адам и Ева, Давид и Голиат, Съдния ден, с чудовища, дяволи и голи хора. Но не смееше да помоли.
    Най-сетне Том го накара да прекрати.
    — Празник е, момче — рече той. — Освен това все още си ми чирак и искам да ми помогнеш да почистим. Всички инструменти трябва да се заключат преди обед.
    Джак остави чука и длетото си и грижливо скъта в бараката на Том камъка, над който бе работил. После обиколи с него строежа. Другите чираци почистваха и метяха парчетата камъни, пясъка, буците засъхнал хоросан и дървените стърготини, с които беше осеяно наоколо. Том взе компасите и либелите си, Джак събра аршините и оловните му линии и двамата ги прибраха в бараката.
    Вътре Том държеше дълги железни пръти с четвъртито сечение и съвсем прави, всички с еднаква дължина. Пазеха се в специален дървен сандък, който стоеше заключен. Служеха за измерване.
    Докато обикаляха из строежа и прибираха дъските за бъркане на хоросан и лопатите, Джак мислеше точно за прътите.
    — Колко е дълъг един прът? — запита той.
    Някои от зидарите го чуха и се разсмяха. Често въпросите му им изглеждаха забавни. Едуард Дребосъка, дребен стар майстор зидар с набръчкана кожа и кривонос, рече:
    — Един прът е дълъг колкото един прът. — И те се изсмяха отново.
    Обичаха да дразнят чираците, особено когато това им даваше повод да покажат вещината си. Джак мразеше да се надсмиват на невежеството му, но се примиряваше с това, защото бе толкова любопитен.
    — Не разбирам — каза той търпеливо.
    — Един инч е един инч, един фут е един фут, а един прът е един прът — отвърна Едуард.
    „Прът“ беше мерна единица, значи.
    — Тогава колко фута има в един прът?
    — Аха! Е, зависи. Осемнайсет в Линкълн. Шестнайсет в Източна Англия.
    Том ги прекъсна с по-смислен отговор.
    — На нашия строеж измервателните пръти са дълги петнайсет фута.
    Жена зидарка на средна възраст подхвърли:
    — В Париж изобщо не използват измервателни пръти. Там мерят с аршини.
    Том заобяснява на Джак:
    — Целият план на храма се гради на измервателните пръти. Донеси ми един и ще ти покажа. Време е да разбереш тези неща. — Даде на Джак ключа.
    Джак отиде до сайванта и взе един железен прът. Беше доста тежък. Том обичаше да обяснява, а Джак обичаше да слуша. Организацията на строителния обект представляваше сложен план, като везмо по палто от брокат и колкото повече разбираше, толкова по-голяма възхита изпитваше.
    Строителят стоеше при открития край на полудовършения олтар точно на мястото, където щеше да се издига куполът. Взе пръта и го положи на земята така, че да обхване крилото.
    — От външната стена до колоната на аркадата е един прът разстояние. — После обърна пръта. — Оттам до средата на нефа е още един. — Обърна го отново и стигна до противоположната колона. — Нефът е широк колкото два пръта. — Още едно обръщане и стигна до стената на другото крило. — Цялата църква е широка четири пръта.
    — Да — каза Джак. — А всеки просвет трябва да е с дължината на един прът.
    Том като че ли леко се подразни.
    — Кой ти каза това?
    — Никой. Просветите на крилата са квадратни, тъй че ако са един прът широки, трябва да са един прът дълги. И просветите на нефа са със същата дължина като на крилата, очевидно.
    — Очевидно — повтори Том. — Голям си философ. — В гласа му се долови смесица от гордост и раздразнение. Радваше се, че Джак разбира толкова бързо, но и се подразни, че тайнствата на зидарството може тъй лесно да се схванат от едно момче.
    Джак беше твърде завладян от великолепната логика във всичко, за да обърне внимание на чувствата му.
    — Тогава канцелът ще е дълъг колкото четири пръта — рече той. — А църквата ще е дванайсет пръта, като се довърши цялата. — Хрумна му нова мисъл. — А колко ще е висока?
    — Шест пръта висока. Три за аркадата, един за галерията и един за подпокривните прозорци.
    — Но какъв е смисълът всичко да се мери с тези пръти? Защо не се строи безредно, като къща?
    — Първо, защото така е по-евтино. Всички арки на аркадата са еднакви, тъй че можем да използваме повторно кофражите им. Колкото по-малко различни размери и форми камък ни трябват, толкова по-малко модели трябва да правя. И прочие. Второ, така се опростява всеки аспект на това, което правим, от първоначалния план — всичко е основано на квадратната зидарска мярка — до боядисването на стените. Тъй е по-лесно е да се пресметне колко вар ще ни трябва. А когато нещата са опростени, по-малко грешки се правят. Най-скъпата част на едно строителство са грешките. Трето, когато всичко е основано на една мярка, на измерителен прът в случая, църквата просто изглежда добре. Пропорцията е в сърцевината на красотата.
    Джак кимна омаян. Усилието да се контролира една толкова амбициозна и сложна дейност като строене на катедрала беше безкрайно опияняваща. Идеята, че принципите за еднаквост и повторяемост едновременно опростяват строежа и водят до хармонична конструкция, бе съблазнителна. Но не беше много сигурен дали пропорцията е в сърцевината на красотата. Имаше вкус към диви, разпилени, безредни неща: високи планини, стари дъбове, косата на Алиена.


    Изяде храната си лакомо, но набързо, а после напусна селото и се запъти на север. Денят бе топъл, в разгара на лятото, и той беше бос. Откакто с майка си бяха дошли, за да заживеят в Кингсбридж завинаги и беше станал работник, с радост се връщаше от време на време в леса. В началото прекарваше времето си в усилия да се отърве от излишната си енергия, бягаше и скачаше, катереше се по дърветата и стреляше с прашката си по диви патици. Продължи така, докато свикне с новото по-високо и силно тяло, което вече имаше. Това обаче му бе омръзнало. Сега, докато обикаляше из гората, си мислеше за разни неща: защо пропорцията трябваше да е красива, как сградите стоят прави и какво ли ще е да погали гърдите на Алиена.
    Беше я обожавал от разстояние толкова години. Трайният му образ за нея се бе загнездил от времето, когато я видя за пръв път. Тогава тя слезе по стълбите в залата в Ърлскасъл, а той си бе помислил, че е принцеса от приказките. Ала тя бе все тъй далечна. Говореше с приор Филип, с Том Строителя, с Малахи Евреина и с други богати и властни хора на Кингсбридж, но Джак никога нямаше повод да я заприказва. Само я наблюдаваше, докато се моли в църквата или язди кончето си през моста, или седи на слънцето пред къщата си, облечена в скъпи кожи зиме и в най-тънък лен лете, с буйната й коса, обрамчила красивото й лице. Преди да си легне да спи си мислеше какво ли ще да е ако можеше да свали онези дрехи от нея и да я види гола, и да я целуне леко по меките устни.
    В последните няколко седмици бе започнал да става неудовлетворен и потиснат от това безнадеждно бленуване. Това, че я вижда от разстояние или подслушва разговорите й с други хора и си представя как се люби с нея, вече не стигаше. Нуждаеше се от нещо истинско.
    Имаше няколко момичета на неговата възраст, които можеха да му дадат нещо истинско. Между чираците охотно се говореше кои от младите жени в Кингсбридж са похотливи и какво точно би позволила всяка от тях да й направи един младеж. Повечето бяха твърдо решени да останат девици докато се омъжат, според ученията на Църквата, но имаше някои неща, които можеш да правиш и пак да си останеш девствена, или така поне твърдяха чираците. Всички момичета смятаха Джак за малко странен — навярно бяха прави, чувстваше той — но една-две от тях намираха тази негова странност за привлекателна. Една неделя след църквата беше подхванал разговор с Едит, сестрата на негов приятел чирак. Но когато заговори как обича да дяла камък, тя започна да се кикоти. Следващата неделя бе излязъл да се поразходи из полето с Ан, русокосата дъщеря на шивача. Не беше говорил много, но я беше целунал, а после предложи да легнат в една нива със зелен ечемик. Пак я беше целунал и погали гърдите й, а тя се отзова на целувката му с охота. Но след малко се отдръпна от него и каза:
    — Коя е тя?
    Джак в същия момент си бе помислил за Алиена и все едно, че гръм го удари. Опитал се бе да го отклони и понечи да я целуне отново, но тя извърна лицето си и каза:
    — Която и да е, късмет има момичето.
    Върнаха се заедно до Кингсбридж, а на раздяла Ан го посъветва:
    — Не си хаби времето да се опитваш да я забравиш. Няма смисъл. Тя е тази, която искаш, тъй че по добре се опитай и си я вземи. — Усмихна му се мило и добави: — Имаш хубаво лице. Може пък да не е толкова трудно, колкото си мислиш.
    Добротата й го накара да се почувства зле, още повече защото бе едно от момичетата, за които чираците приказваха, че са похотливи и той бе казал на всички, че ще се опита да я опипа. Сега тази история му изглеждаше толкова детинска, че го хвана срам. Но ако й беше казал името на жената, която е в ума му, Ан едва ли щеше да го окуражава толкова. Джак и Алиена бяха може би най-невъзможната двойка. Алиена бе на двайсет и две години, а той — на седемнайсет. Тя беше дъщеря на граф, а той — копеле. Тя беше богат търговец на вълна, а той — беден чирак. Още по-лошо, тя беше прочута с многото ухажори, които бе отхвърлила. Всеки представителен млад благородник в графството и всеки най-голям син на процъфтяващ търговец бе идвал в Кингсбридж да я ухажва и всички се бяха връщали разочаровани. Тогава какъв шанс имаше Джак, който нямаше нищо да предложи, освен „хубаво лице“?
    Между него и Алиена имаше едно общо нещо: и двамата обичаха гората. В това отношение бяха особени: повечето хора предпочитаха безопасността на полето и селата и стояха далече от леса. Но Алиена често се разхождаше из горите край Кингсбридж и си имаше едно любимо закътано местенце, където обичаше да спре и да поседи. Виждал я беше веднъж-дваж. Тя не беше го забелязала — Джак стъпваше безшумно, както се бе научил в детството си, когато трябваше да си намира храна.
    Запътил се беше към поляната й без никаква представа какво ще прави, ако я намери там. Знаеше какво му се иска да стори: да легне до нея и да гали тялото й. Можеше да й говори, но какво щеше да й каже? Лесно беше да говори на момичета на неговата възраст. Беше подразнил Едит с думите: „Изобщо не вярвам на ужасните неща, които брат ти казва за тебе“ и тя, разбира се, бе поискала да разбере какви са тези ужасни неща. А с Ан беше по-прям: „Искаш ли да се поразходим из нивите този следобед?“ Но щом се опиташе да измисли начална фраза за Алиена, нищо не му идваше на ума. Неволно продължаваше да мисли за нея като за човек от друго поколение. Беше толкова сериозна и отговорна. Знаеше, че невинаги е била такава: на седемнайсет изглеждаше много игрива. Оттогава бе преживяла ужасни неприятности, но онова игриво момиче все трябваше да е останало скрито някъде в днешната строга жена. За Джак това само я правеше още по-обаятелна.
    Приближаваше се до кътчето й. Гората бе затихнала в дневния пек. Движеше се безшумно през храстите. Искаше да я види, преди да го е видяла тя. Още не беше сигурен дали щеше да намери смелост да я доближи. Най-много го беше страх да не я ядоса. Беше я заговорил още първия ден, в който се върна в Кингсбридж, в Петдесетницата, по време на която всички доброволци бяха дошли да работят на катедралата и тогава бе казал нещо неуместно, заради което почти не я бе разговарял от четири години. Не искаше да направи същата грешка сега.
    Малко по-късно надникна иззад ствола на един бук и я видя.
    Беше си избрала необичайно красиво място. Имаше малък водопад, който се изливаше в дълбоко езерце, с обрасли с мъх камъни наоколо. Слънцето огряваше бреговете му, но на една-две крачки навътре буковете правеха сянка. Там седеше Алиена, зачетена в книга.
    Джак се изуми. Жена? Да чете книга? На открито? Единствените хора, които четяха книги, бяха монасите, а и малцина от тях четяха нещо друго, освен требниците си. При това книгата беше необичайна — много по-малка от томовете в манастирската библиотека, сякаш бе направена специално за жена или за някой, който иска да я разнася тук и там. Беше толкова изненадан, че забрави за свяна си. Шмугна се през храстите, излезе на полянката и запита:
    — Какво четеш?
    Тя подскочи и го погледна със страх в очите. Осъзна, че я е изплашил. Почувства се ужасно неловко и се притесни, че отново е постъпил грешно. Дясната й ръка посегна към левия ръкав и той си спомни, че някога там носеше нож. Сигурно още правеше така. След миг тя го разпозна и страхът изчезна толкова бързо, колкото бе дошъл. Успокои се и за негов срам като че ли изглеждаше леко раздразнена. Почувства се като натрапник и бе готов да се обърне и да се скрие обратно в леса. Но това щеше да го лиши от възможността да я заговори отново някога, затова се задържа, понесе недружелюбния й поглед и промълви:
    — Извинявай, че те уплаших.
    — Не ме уплаши — отвърна бързо тя.
    Знаеше, че не е вярно, но нямаше да спори с нея. Повтори въпроса си:
    — Какво четеш?
    Тя погледна подвързаното томче на коляното си и изражението й отново се промени. Този път стана тъжно.
    — Баща ми намери тази книга в последното си пътуване в Нормандия. Донесе я у дома за мен. Няколко дни по-късно го затвориха в тъмницата.
    Джак се приближи плахо и надникна към отворената страница.
    — На френски е.
    — Как разбра? — изненада се тя. — Можеш ли да четеш?
    — Да… но си мислех, че всички книги са на латински.
    — Почти всички. Но тази е различна. Казва се „Роман за Александър“.
    А Джак си мислеше: „наистина го правя! Аз говоря с нея! Това е чудесно! Но какво да кажа след това? Как да направя така, че да продължи?“ Успя да изрече:
    — Мм… а за какво е?
    — Това е историята за един крал, наречен Александър Велики и как завладял дивни земи на изток, където растат скъпоценни камъни и лози и растения могат да говорят.
    Джак вече бе достатъчно заинтригуван, за да забрави притеснението си.
    — Как говорят растенията? Имат ли усти?
    — Не пише.
    — Мислиш ли, че историята е вярна?
    Погледна го с интерес и той се втренчи в красивите й тъмни очи.
    — Не знам. Винаги се чудя дали историите са верни. Повечето хора не ги интересува — просто ги обичат.
    — Освен свещениците. Те винаги смятат, че светите истории са верни.
    — Е, те, разбира се, наистина са верни.
    Джак беше скептичен към светите истории, както към всички други. Но майка му, която го бе научила на скептицизъм, също тъй го бе научила да бъде дискретен, тъй че не възрази. Стараеше се да не поглежда към гърдите на Алиена, които оставаха на ръба на полезрението му. Знаеше, че ако сведе очи, тя ще разбере къде гледа. Помъчи се да измисли какво друго да каже.
    — Аз знам много истории. Знам „Песента за Роланд“ и „Поклонението на Уилям от Оранж“…
    — В какъв смисъл ги знаеш?
    — Мога да ги рецитирам.
    — Като менестрел?
    — Какво е „менестрел“?
    — Човек, който обикаля и разказва истории.
    Беше ново понятие за Джак.
    — Никога не съм чувал за такива хора.
    — Във Франция има много от тях. Като дете съм пътувала през морето с баща ми. Обичах менестрелите.
    — Но какво правят те? Просто стоят на улицата и разказват истории ли?
    — Зависи. Идват в залата на господаря на пировете. Правят представления на пазари и панаири. Забавляват поклонниците извън църквите. Великите барони понякога имат свои менестрели.
    На Джак му хрумна, че не само й приказва, а водеше разговор с нея, какъвто не можеше да проведе с никое друго момиче в Кингсбридж. Сигурен беше, че освен майка му двамата с Алиена бяха единствените хора в града, които знаеха за френските романси. Имаха общи интереси и ги обсъждаха. Мисълта бе толкова възбуждаща, че изтърва нишката на разговора и се почувства глупаво.
    За щастие тя продължи.
    — Обикновено менестрелът свири на цигулка, докато декламира историята. Свири бързо и високо, когато има битка, бавно и сладко, когато двама души са влюбени, скокливо в смешната част.
    Идеята хареса на Джак: музикален фон, който подсилва важните моменти в историята.
    — Жалко, че не мога да свиря на цигулка.
    — Наистина ли можеш да рецитираш истории? — попита тя.
    Не можеше да повярва, че наистина се интересува за него, че му задава въпроси за него самия! А лицето й ставаше още по-красиво, оживено от любопитството.
    — Майка ми ме научи — отвърна той. — Живеехме в гората, само двамата. Разказвала ми е историите многократно.
    — Но как може да ги помниш? За някои от тях са нужни дни, докато се разкажат.
    — Не знам. Същото е като да знаеш пътя си през гората. Не помниш цялата гора, но където и да си, знаеш накъде да отидеш след това. — Надникна отново в книгата й и нещо го порази. Седна на тревата до нея, за да види по-отблизо. — Римите са различни.
    Тя не го разбра.
    — В какъв смисъл?
    — По-добри са. В „Песен за Роланд“ думата „меч“ се римува с „конче“ или със „скок“, или със „смел“. В твоята книга „меч“ се римува с „далеч“, но не с „конче“, „здрач“, а не със „скок“, „вречен“, а не със „смел“. Съвсем различно римуване. Но е по-добро, много по-добро. Харесват ми тези рими.
    — Би ли… — Изглеждаше неуверена. — Би ли ми изрецитирал малко от „Песен за Роланд“?
    Джак се отдръпна леко, за да може да я съзерцава. Напрегнатият й поглед и искрицата нетърпение в омайните й очи го задавиха от вълнение. Преглътна с усилие и започна:
„Карл, кралят наш, прославен император,
седемгодишен бой води в Испания:
Високата земя бе завладяна,
чак до морето замък не остана.
Стена и град неразрушени няма,
на хълм един град Сарагоса само.
А там е цар Марсили, който Бога мрази,
на Мохамед и Аполон се кланя;
но няма той от зло да се опази. Аой.“
1

    Джак замълча, а Алиена възкликна:
    — Знаеш я! Наистина я знаеш! Също като менестрел!
    — Разбираш какво имах предвид за римите, обаче.
    — Да, но все едно, аз обичам историите — отвърна тя. Очите й светеха от радост. — Кажи ми още малко.
    Джак имаше чувството, че ще припадне от щастие.
    — Щом искаш — промълви той отмалял. Погледна я в очите и започна втория куплет.

II

    Първата игра на вечерта пред Еньовден беше яденето на хляба „колко на брой“. Като повечето игри, в нея имаше нотка суеверие, което притесняваше Филип. Но ако се опиташе да забрани всеки ритуал, който намирисва на старите религии, половината традиции щяха да са забранени, а и хората бездруго нямаше да му се подчинят. Затова проявяваше дискретна търпимост към повечето неща и налагаше твърда линия спрямо една-две крайности.
    Монасите бяха подредили маси на тревата в западния край на манастирския двор, насред който кухненските ратаи вече поставяха димящи казани. Приорът беше господарят на имението, тъй че негова отговорност бе да осигури пиршеството за хората си на големите празници. Стараеше се да бъде щедър с храната и пестелив с пиенето, затова поднасяше слаба бира и никакво вино. При все това винаги се намираха петима-шестима непоправими, които успяваха да се напият до несвяст на всяко празненство.
    На масата на Филип седяха видните граждани на Кингсбридж: Том Строителя и семейството му; старшите майстори занаятчии, включително по-големият син на Том, Алфред; и търговците, включително Алиена, но не и Малахи Евреина, който щеше да се включи в празненствата след службата.
    Филип призова за мълчание и каза благодарствена молитва. След това връчи самуна „колко на брой“ на Том. С годините мнението на Филип за Том ставаше все по-високо. Не бяха много хората, които казват каквото мислят и правят каквото кажат. Том реагираше на изненади, кризи и бедствия с грижливо претегляне на последствията, преценяваше щетите и планираше най-добрия възможен отговор. Филип го гледаше с обич. Днес Том бе много по-различен от мъжа, който бе дошъл в манастира преди пет години, за да моли за работа. Тогава беше изнурен, съсипан и толкова изтънял, че кокалите му се брояха под загрубялата кожа. В изминалите години бе напълнял, особено след като жена му се върна. Не беше дебел, но имаше плът по едрата фигура и отчаяният поглед отдавна се беше махнал от очите му. Беше облечен скъпо, в туника в линкълнско зелено и меки кожени обуща, с колан със сребърна тока.
    Филип трябваше да зададе въпроса, на който щеше да се отговори с хляба „колко на брой“. Запита:
    — Колко години ще идат да се построи катедралата?
    Том отхапа от хляба. Беше опечен с малки корави семена и щом Строителя ги изплю в шепата си, всички взеха да броят. Понякога, когато се играеше тази игра и устата на някой се напълнеше със семена, се оказваше, че никой около масата не може да брои до толкова много. Но днес нямаше такава опасност с всичките търговци и занаятчии налице. Отговорът стигна до трийсет. Филип се престори на отчаян, а Том каза:
    — Би трябвало да живея толкова! — И всички се разсмяха.
    Том подаде хляба на жена си, Елън. Филип бе много бдителен с нея. Също като императрицата Мод, тя имаше власт над хората, някаква сила, с която той не можеше да се състезава. В деня, в който Елън бе изхвърлена от приората, тя бе направила нещо ужасно, нещо, за което на Филип все още му беше трудно да помисли дори. Беше решил, че няма да я видят повече, но за негов ужас тя се беше върнала и Том го беше помолил да й прости. Том много хитро бе настоял, че ако Бог може да прости греха й, то Филип няма право да откаже. Филип подозираше, че жената не се е разкаяла съвсем. Но Том бе помолил в деня, в който доброволците дойдоха и спасиха катедралата, и Филип в един момент изпълни желанието на Строителя въпреки всичко, което инстинктите му подсказваха. Бяха се венчали в енорийската църква, малка дървена постройка в селото, която съществуваше още преди манастира. Оттогава Елън се беше държала благовъзпитано и не беше дала на приора повод да съжали за решението си. При все това продължаваше да го притеснява.
    Том я попита:
    — Колко мъже те обичат?
    Тя отхапа съвсем малък залък от хляба, което отново накара всички да се разсмеят. В тази игра въпросите често пъти бяха леко непристойни. Филип знаеше, че ако не беше неговото присъствие, щяха да станат откровено мръснишки.
    Елън преброи три семена. Том се престори на разгневен.
    — Ще ви кажа кои са тримата ми любими мъже — заяви Елън. Филип се надяваше да не изтърси нещо неприлично. — Първият е Том. Вторият е Джак. И третият е Алфред.
    Наоколо заръкопляскаха на остроумието й и хлябът закръжи около масата. Следващата по ред бе дъщерята на Том, Марта. Беше на около дванайсет години и свенлива. Хлябът предрече, че ще има трима съпрузи, което бе съвсем невероятно.
    Марта подаде хляба на Джак, а докато го подаваше, Филип долови блясък на обожание в очите й и разбра, че тя се възхищава на доведения си брат като на герой.
    Джак интригуваше Филип. Преди години беше грозновато момче с коса с цвят на морков, с бледа кожа и изпъкнали сини очи, но сега, вече като млад мъж, чертите му се бяха загладили и лицето му бе толкова привлекателно, че хората, които не го познаваха, се обръщаха след него и го заглеждаха. Но нравът му беше див като на майка му. Почти напълно му липсваше дисциплина и нямаше никакво понятие за послушание. Като помощник на зидарите се бе оказал почти безполезен, защото вместо да осигурява ритмично хоросан и камъни, се опитваше да струпа наведнъж всичкото за деня, след което да иде да прави нещо друго. Винаги изчезваше. Един ден бе решил, че никой от камъните на строежа не става точно за ваянието, което трябваше да направи, затова без да каже на никого отиде чак до кариерата и избра камък, за който реши, че е подходящ. Два дни по-късно го докара с едно наето пони. Но хората му прощаваха нарушенията, защото наистина бе изключителен каменоделец, а и отчасти защото бе толкова мил — черта, която определено не бе наследил от майка си, според Филип. Приорът се беше замислял понякога какво ли щеше да направи Джак с живота си. Ако влезеше в Църквата, като нищо можеше да стигне до епископ.
    Марта попита Джак:
    — Колко години ще минат, докато се ожениш?
    Джак отхапа мъничък залък: явно му се искаше да се ожени. Филип се зачуди дали си има някоя на ум. За явно отчаяние на Джак, устата му се напълни със семена и докато ги брояха, на лицето му се изписа възмущение. Броят стигна до трийсет и едно.
    — Та аз ще съм на четирийсет и осем! — възрази той.
    Всички го взеха за шега, освен Филип, който пресметна на ум, увери се, че е вярно и се възхити на Джак, че може да смята толкова бързо. Дори Милий касиерът не го можеше.
    Джак седеше до Алиена. Филип се сети, че ги беше виждал двамата заедно няколко пъти това лято. Може би защото и двамата бяха толкова умни. В Кингсбридж нямаше много хора, които да могат да говорят с Алиена на равна нога. А Джак, при целия му неуправляем нрав, беше по-зрял от другите чираци. Все пак Филип се заинтригува от приятелството им, защото на тяхната възраст пет години бяха голяма разлика.
    Джак подаде хляба на Алиена и й зададе въпроса, който бяха задали на него:
    — Колко години ще минат, докато се омъжиш?
    Всички простенаха разочаровано, защото много лесно бе да се повтори същият въпрос. Играта трябваше да е упражнение в остроумие и задявка. Но Алиена, прочута с многобройните ухажори, които бе връщала, ги разсмя, като отхапа огромен залък, показвайки, че не иска да се омъжва. Но хитрината й не успя: изплю само едно семе.
    Ако трябваше да се венчае догодина, то женихът все още не беше се появил на сцената, помисли си Филип. Разбира се, той не вярваше в предсказващата сила на хляба. Вероятността бе да си умре стара мома — само дето не беше мома, според слуховете. Хората говореха, че била съблазнена или изнасилена от Уилям Хамли.
    Алиена подаде хляба на брат си Ричард, но Филип не чу какво го попита. Още мислеше за нея. Неочаквано, тази година Алиена и Филип не бяха успели да продадат всичката си вълна. Остатъкът не беше голям — по-малко от една десета от запаса на Филип и още по-малко съотношение за Алиена — но донякъде беше разочароващо. След това приорът се беше притеснил, че Алиена ще се откаже от сделката за вълната от следващата година, но тя удържа на думата си и му плати сто и седем фунта.
    Голямата новина на Панаира на вълната в Шайринг бе обявлението на Филип, че следващата година Кингсбридж ще си има свой панаир. Повечето хора го приеха с въодушевление, тъй като наемите и таксите, налагани от Уилям Хамли на панаира в Шайринг, бяха съкрушителни, а Филип се канеше да предложи много по-ниски цени. Засега не беше се чуло за някаква реакция от граф Уилям.
    Като цяло, перспективите за приората изглеждаха много по-светли, отколкото преди няколко месеца. Филип беше преодолял проблема, възникнал от затварянето на кариерата и бе осуетил опита на Уилям да закрие пазара му. Неделният пазар вече отново процъфтяваше и изплащаше скъпия камък от кариерата край Марлбъро. По време на кризата катедралният строеж бе продължил непрекъснато, макар работата да висеше на косъм. Оставаше му единствено притеснението, че Мод все още не бе коронясана. Въпреки че беше наложила властта си неоспоримо и че бе одобрена от епископите, властта й се опираше единствено на военната мощ, докато получи официално короната. Жената на Стивън все още владееше Кент, а управата на Лондон се държеше двойствено. Един каприз на лошата съдба или едно погрешно решение можеше да я събори както битката за Линкълн бе унищожила Стивън и тогава анархията щеше да настъпи отново.
    Филип си напомни, че не бива да е такъв песимист. Погледна хората около масата. Играта бе приключила и те се бяха заловили с яденето си. Бяха честни добросърдечни мъже и жени, които се трудеха здраво и ходеха на църква. Бог щеше да се погрижи за тях.
    Ядоха зеленчукова супа, печена риба, подправена с пипер и джинджифил, патици и яйчен крем, изобретателно оцветен на червени и зелени ивици. След вечерята всички занесоха пейките си в недовършената църква за представлението.
    Дърводелците бяха сковали два паравана, поставени в страничните крила в източния край, за да затворят пространството между стената на крилата и първата колона на аркадата, тъй че да скриват ефикасно последния просвет на всяко крило. Монасите, които щяха да изпълняват ролите, вече бяха зад параваните и чакаха да излязат насред църквата, за да изиграят историята. Този, който щеше да е Свети Адолфус, голобрад послушник с ангелско лице, лежеше на една маса в далечния край на храма, покрит с бял саван. Преструваше се на умрял и се мъчеше да не се разкиска.
    Филип изпитваше смесени чувства към представлението, както и към играта с хляба „колко на брой“. Много лесно можеше да избие на непочтителност и вулгарност. Но хората толкова много обичаха театралните представления, че ако не беше го разрешил, щяха да си направят свое извън църквата, а без всякакъв надзор наистина щеше да стане съвсем неприлично. Освен това най-много се радваха монасите, които играеха. Предрешаването и преструването, че са някой друг, и дръзкото — дори светотатствено — държане, като че ли им носеше някакво облекчение, навярно защото прекарваха целия си останал живот в подобаваща сериозност.
    Преди играта имаше редовна служба, която сакристът проведе набързо. Сетне Филип описа накратко безупречния живот и чудесата, извършени от Свети Адолфус. После седна на мястото си сред публиката и се отпусна, за да гледа представлението.
    Иззад левия параван излезе едра фигура, облечена в нещо, което заприлича в началото на безформени многоцветни одежди, но при по-внимателен оглед се оказаха пъстроцветни парчета плат, увити около мъжа и прикрепени с игли. Лицето му беше боядисано и носеше издута кесия с пари. Възхитеното мърморене заради облеклото му бе последвано от вълна от смях, щом хората разпознаха актьора под костюма: беше брат Бърнард Магерника, когото всички познаваха и обичаха.
    Той обиколи няколко пъти напред-назад, за да му се възхитят всички, след което се втурна към дечицата на първия ред, които се разпищяха уплашено. После се промъкна към олтара, озърна се уж да се увери, че е сам и пъхна зад него кесията с пари. Обърна се към публиката, огледа я злобно и рече с гръмък глас:
    — Тия глупави християни ще ги е страх да откраднат среброто ми, защото си въобразяват, че го пази Свети Адолфус. Ха! — След това се оттегли зад паравана.
    От другата страна влязоха група облечени в дрипи разбойници, понесли дървени мечове и брадви. Лицата им бяха наплескани със сажди и креда. Тръгнаха крадешком из храма, мятайки свирепи погледи, докато един от тях видя кесията зад олтара. Последва спор: дали да я откраднат или не? Добрият Разбойник твърдеше, че ще им донесе лош късмет; Лошият Разбойник настояваше, че мъртвият светец не може да им навреди. Накрая взеха парите и се отдръпнаха в ъгъла да ги броят.
    Варваринът се върна, затърси парите си и кипна от гняв. Отиде при гробницата и наруга светеца затова, че не му е опазил имането.
    В този момент светецът се надигна от гроба си.
    Варваринът се разтрепери от ужас. Без да го погледне, светецът се приближи към разбойниците. Много драматично ги порази един по един, посочвайки ги с пръст. Те изиграха предсмъртна агония, като се затъркаляха по пода, гърчеха гротескно тела и правеха грозни физиономии.
    Светецът пощади само Добрия Разбойник, който на свой ред върна кесията зад олтара. След това светията се обърна към публиката и рече:
    — Мислете му всички, що се съмнявате в силата на Свети Адолфус!
    Публиката завика възторжено и запляска с ръце. През това време актьорите стояха насред храма и се хилеха глупаво. Целта на драмата бе поуката й, разбира се, но Филип знаеше, че част от публиката се забавляваше на гротескните физиономии, гневните ругатни на варварина и смъртните гърчове на разбойниците.
    Щом ръкоплясканията заглъхнаха Филип стана, благодари на актьорите и обяви, че надбягванията скоро ще започнат на пасището край реката.


    В този ден петгодишният Джонатан разбра, че в края на краищата не е най-бързият бегач в Кингсбридж. Включи се в детската надпревара облечен в специално ушитото му монашеско расо и предизвика неистов смях, когато го надигна около кръста си и хукна, оголил дупенце пред целия свят. Само че се надбягваше с по-големи деца и стигна на финала почти последен. Личицето му, когато разбра, че е загубил, бе толкова изненадано и разочаровано, че сърцето на Том се скъса от жал и той го вдигна да го утеши.
    Особената връзка между Том и манастирското сираче постепенно се беше задълбочила, а никой в селото не беше си и помислил дали има някаква тайна причина за това. Том прекарваше по цял ден в манастирския двор, където Джонатан щурееше на воля, тъй че честите им срещи бяха неизбежни. А и Том бе на възрастта, в която децата на човек вече са твърде големи, за да го умиляват, но още не са му дали внуци и той понякога се радва на бебенцата на другите хора. Доколкото Строителя знаеше, на никого не му беше хрумвало да заподозре, че той е бащата на Джонатан. Някои по-скоро подозираха, че Филип е истинският баща на момчето. Това предположение бе много по-естествено — въпреки че Филип несъмнено щеше да се ужаси, ако го чуеше.
    Джонатан зърна Аарон, най-големия син на Малахи, и се отскубна от прегръдката на Том, за да иде да си поиграе с приятеля си, забравил напълно за разочарованието.
    Докато вървяха надпреварите на чираците, Филип дойде и седна на тревата до Том. Беше горещ слънчев ден и на обръснатата глава на приора бяха избили капчици пот. Възхищението на Строителя към него растеше от година на година. Огледа се наоколо — надбягващите се младежи, старците, задрямали под сенките и децата, цапащи шумно долу в реката — и си помисли, че всичко това бе създадено и се крепеше на монаха. Той управляваше селото, раздаваше правосъдие, решаваше къде да се строят нови къщи и разрешаваше спорове; той наемаше на работа повечето мъже и много от жените, било като работници на строежа или като манастирски слуги; пак той ръководеше приората, биещото сърце на целия организъм. Пъдеше хищни барони, преговаряше с монарха и държеше епископа настрана. Всички тези добре нахранени хора, забавляващи се под слънчевата светлина, дължаха благоденствието си до голяма степен на Филип. Самият Том бе отличен пример за това.
    Съзнаваше напълно дълбоката милост, проявена от Филип с опрощението на Елън. Тежко беше за един монах да прости онова, което бе сторила тя. И толкова много означаваше това за Том. Когато тя си отиде, радостта му от строежа на катедралата бе помрачена от самотата. Откакто се върна, се чувстваше цял. Тя си оставаше все така своенравна, влудяваща, свадлива и обидчива, но тези неща изглеждаха някак дребни: у нея имаше страст, която гореше като пламък в светилник и огряваше живота му.
    Том и Филип се загледаха в една надпревара, в която момчетата ходеха на ръце. Джак я спечели.
    — Това момче е изключително — отбеляза Филип.
    — Малко хора могат да вървят толкова бързо на ръцете си — отвърна му майсторът.
    Приорът се засмя.
    — Наистина, но нямах предвид акробатичните му умения.
    — Знам.
    Острият ум на Джак отдавна се бе превърнал в повод и за радост, и за болка за Том. Джак притежаваше живо любопитство за строителството — нещо, което винаги бе липсвало на Алфред — и Том с удоволствие го учеше на тънкостите на занаята. Но Джак нямаше чувство за такт и беше склонен да спори с по-възрастните. Често пъти бе по-добре човек да прикрие превъзходството си, но Джак все още не беше се научил на това, дори след годините тормоз от страна на Алфред.
    — Момчето трябва да се образова — продължи Филип.
    Том се намръщи. Джак вече се образоваше. Беше чирак.
    — Какво имате предвид?
    — Трябва да се научи да пише четливо и да изучи латинската граматика, и да чете древните философи.
    Том още повече се озадачи.
    — За какво? Той ще стане зидар.
    Филип го погледна в очите.
    — Сигурен ли си? Той е момче, което не прави каквото се очаква от него.
    Строителя не беше обмислял това. Имаше младежи, които опровергаваха очакванията: графски синове, които отказваха да се бият, кралски деца, които постъпваха в манастири, незаконни синове на селяни, които ставаха епископи. Навярно Джак беше от този тип.
    — Е, а какво мислите, че ще прави?
    — Зависи какво ще учи — отвърна Филип. — Но го искам за Църквата.
    Том се изненада. Джак изглеждаше крайно неподходящ за духовник. Освен това се почувства и малко уязвен, по някакъв странен начин. Беше предвиждал момчето да стане майстор строител и щеше да е ужасно разочарован, ако доведеният му син избереше друг път в живота си.
    Но Филип не забеляза унинието му и продължи:
    — Господ се нуждае от най-добрите и умни младежи, за да се трудят за него. Виж тези чираци, дето се надпреварват да видят кой може да скочи най-високо. Всички те са годни да станат дърводелци, зидари или каменоделци. Но колко от тях биха могли да станат епископи? Само един — Джак.
    Вярно беше, прецени Том. Ако Джак получеше възможност за кариера в Църквата с могъщ покровител в лицето на Филип, вероятно щеше да я приеме, защото би се сдобил много по-голямо богатство и власт, отколкото можеше да се надява като строител. Отвърна с неохота:
    — Какво точно имате предвид?
    — Искам Джак да стане послушник.
    — Монах! — Изглеждаше още по-невероятно призвание от свещеничеството за Джак. Момчето негодуваше от дисциплината на един строителен обект — как щеше да се примири с монашеските правила?
    — Ще прекарва повечето си време в учение — продължи приорът. — Ще изучи всичко, което нашият учител на послушниците може да му предаде, а и аз бих му давал лично уроци.
    Когато едно момче станеше монах, обичайно беше родителите да направят щедро дарение на манастира. Том се зачуди какво щеше да му струва предложението.
    Филип отгатна мислите му.
    — Не бих очаквал дар за приората. Достатъчно ще е, че даваш един син на Господа.
    Това, което Филип не знаеше бе, че Том вече бе дал един син на приората: малкия Джонатан, който сега щапукаше по речния бряг, отново вдигнал расото си около кръста. Но Том знаеше, че трябва да потисне чувствата си. Предложението на Филип беше щедро: явно много държеше на Джак. А и даваше страхотна възможност на младежа. Някой баща щеше да си даде дясната ръка, за да може да уреди сина си с такава кариера. Жегна го смътна неприязън затова, че такъв чудесен шанс се предлагаше на доведения му син, вместо на Алфред. Но чувството бе недостойно и той го потисна. Трябваше да се зарадва, да окуражи Джак и да се надява, че ще успее да се примири с монашеския режим.
    — И трябва да стане скоро — добави Филип. — Преди да се е влюбил в някое момиче.
    Том кимна. Оттатък моравата женската надпревара наближаваше върховия си миг. Загледа се натам умислен. След малко осъзна, че водеше Елън. Алиена бягаше плътно зад нея, но когато стигнаха до финалната черта, Елън все още беше леко напред. Вдигна ръце в жест на победа.
    Той посочи към нея.
    — Не съм аз този, който трябва да се увещава — изтъкна на Филип. — Тя е.


    Алиена бе изненадана, че е надвита от Елън. Елън беше доста млада за майка на седемнайсетгодишен, но все пак трябваше да е поне с десет години по-възрастна от нея. Усмихнаха се една на друга, застанали задъхани и запотени на финалната линия. Алиена забеляза, че Елън имаше тънки мускулести кафяви крака и стегната фигура. Всички тези години живот в леса я бяха направили здрава и гъвкава.
    Джак се приближи да поздрави майка си с победата. Обичаха се много, забеляза девойката. Изглеждаха съвсем различни: Елън беше смугла жена с кестенява коса, с хлътнали златистокафяви очи, докато Джак беше червенокос и синеок. Трябваше да прилича на баща си, прецени Алиена. Нищо не беше чувала за баща му, първия мъж на Елън. Може би се срамуваха от него.
    Докато ги гледаше заедно, хрумна й, че Джак трябваше да напомня на Елън за мъжа, когото бе загубила. Може би заради това толкова го обичаше. Може би синът й бе единственото, останало от човека, когото бе обожавала. Физическата прилика можеше да е изключително силна в това отношение. Братът на Алиена, Ричард, й напомняше за баща й, с поглед или с жест и в такива моменти изпитваше обич, макар това да не й спестяваше съжалението, че Ричард не е повече като баща й по характер.
    Знаеше, че няма причини да е недоволна от брат си. Отишъл бе на война и се сражава храбро, а това бе всичко, което се искаше от него. Но напоследък бе много неудовлетворена. Разполагаше с богатство и сигурност, имаше си дом и слуги, хубави дрехи, скъпи накити, положение и уважение в града. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че е щастлива. Но под повърхността вирееше едно подмолно безпокойство. Никога не губеше увлечението към работата си, но някои сутрини се чудеше важно ли е колко богатство е натрупала и скъпоценностите, които носи. Никой не го интересуваше как изглежда, тъй че защо да го прави тя? Странно, но бе започнала по-настойчиво да усеща тялото си. Когато слизаше до речния бряг с жените да се изкъпе, смущаваше се колко се е окосмила между бедрата. Когато седеше на коня си, усещаше частите на тялото си, които се търкат в седлото. Беше много особено. Все едно, че някой натрапник я дебне непрекъснато, опитва се да надникне под дрехите й и да я види гола, а този натрапник бе самата тя. Нарушаваше собствената си интимност.
    Лежеше на тревата, останала без дъх. Пот се стичаше между гърдите и бедрата й. Побърза да насочи ума си към по-непосредствен проблем. Тази година не бе успяла да продаде всичката си вълна. Вината не беше нейна: повечето търговци бяха останали с непродадена вълна, както и приор Филип. Филип остана много спокоен покрай всичко това, но Алиена се притесняваше. Какво да прави с всичката стока? Можеше да я задържи до следващата година, разбира се. Но ако отново не успееше да я продаде? Не знаеше за колко време се разваля суровата вълна. Имаше чувството, че може да изсъхне, да стане трошлива и трудна за обработване.
    Ако нещата тръгнеха зле, нямаше да може да поддържа Ричард. Рицарството беше доста скъпо занимание. Бойният кон, който бе струвал двайсет фунта, бе изгубил духа си след битката за Линкълн и вече бе почти негоден; скоро щеше да му потрябва друг. Алиена можеше да си го позволи, но щеше да е голяма пробойна в резервите й. Брат й се смущаваше от зависимостта си от нея — не беше обичайното положение за един рицар — и се беше надявал да припечели достатъчно от плячка, за да се издържа сам, но напоследък се бе оказал на губещата страна. Ако искаше да си върне графството, Алиена трябваше да продължи възхода си.
    В най-лошия си кошмар губеше всичките си пари и двамата отново се оказваха бедни, жертва на безчестни свещеници, развратни благородници и кръвожадни разбойници. Накрая се озоваваха във вмирисаната тъмница, където за последен път бе видяла баща си, окован за стената и издъхващ.
    В контраст с този кошмар, имала бе и сън за щастие. В него двамата с Ричард живееха заедно в замъка, стария им дом. Ричард управляваше мъдро като баща й, а Алиена му помагаше както бе помагала на татко, посрещаше важни гости, проявяваше гостоприемство и седеше от лявата му страна на високата празнична маса. Но напоследък и този сън я оставяше неудовлетворена.
    Тръсна глава да разсее меланхолията и отново се замисли за вълната. Най-простият начин да се справи с проблема бе да не предприема нищо. Можеше да складира останалата стока до следващата година, а ако не успееше да я продаде, щеше да понесе загубата. Можеше да я понесе. Само че така оставаше смътната опасност същото да се случи и другата година, а това би могло да доведе до траен упадък. Затова трябваше да заложи на друго решение. Вече се бе опитала да продаде вълната на един тъкач в Кингсбридж, но той се беше снабдил с необходимото.
    Сега, докато гледаше жените от Кингсбридж, съвземащи се от надбягването, й хрумна, че повечето от тях знаеха как да правят плат от сурова вълна. Беше уморителна работа, но проста: селяните вършеха това от времето на Адама. Руната трябваше да се изперат, после да се разчепкат, за да се махне сплъстеното, след това вълната да се изпреде на нишка. Нишката се изтъкаваше на плат; след това рехавата тъкан се правеше на кече или на плъст, за да се свие и да стане на нещо, което може да се използва за правене на дрехи. Градските жени може би щяха да искат да правят това за едно пени на ден. Но колко време щеше да отнеме? И каква цена щеше да донесе завършеният плат?
    Трябваше да опита плана с малко количество. След това, ако се получеше, можеше да събере няколко души да вършат работата през дългите зимни вечери.
    Надигна се, доста възбудена от новата си идея. Елън лежеше точно до нея. Джак седеше от другата страна на майка си. Улови погледа й, усмихна се плахо и извърна очи, сякаш се смути, че го е хванала да я гледа. Беше забавно момче, но главата му бе пълна с идеи. Алиена го помнеше още като малко, чудато на вид дете, което не знаеше как се зачеват бебетата. Почти не беше го забелязвала, откакто дойде да живее в Кингсбридж. А сега изглеждаше толкова различен, една напълно нова личност. Все едно беше изникнал от никъде, като цвете, което се появява една сутрин там, където предния ден не е имало нищо, освен гола пръст. Първо, вече не беше чудат на вид. Всъщност, прецени тя, като го погледна с лека насмешка, момичетата сигурно го смятаха за ужасно чаровен. Определено имаше хубава усмивка. Самата тя изобщо не обръщаше внимание на външността му, но беше леко заинтригувана от изумителното му въображение. Беше открила, че той не само знаеше изцяло няколко разказа в стихове — някои от които хиляди и хиляди стиха дълги — но можеше и сам да ги съчинява мимоходом, тъй че тя никога не беше сигурна дали ги помни или импровизира. А историите не бяха единственото изненадващо нещо у него. Проявяваше любопитство за всичко и го озадачаваха неща, които всеки друг приемаше за даденост. Един ден я бе попитал откъде идва всичката тази вода в реката.
    — Всеки час хиляди и хиляди галони вода изтичат покрай Кингсбридж, ден и нощ, през цялата година. Това става преди ние да сме се родили, преди родителите ни да са се родили, преди техните родители да са се родили. Откъде идва всичката тази вода? Има ли някъде някакво огромно езеро, което да я захранва? Това езеро трябва да е голямо колкото цяла Англия! Ами ако един ден се пресуши?
    Винаги говореше такива неща, някои от които не толкова фантастични, и това караше Алиена да осъзнае, че е зажадняла за интелигентен разговор. Повечето хора в Кингсбридж можеха да разговарят само за земеделие и за прелюбодеяния, а тези неща не я интересуваха. Приор Филип беше различен, разбира се, но той рядко си позволяваше да се въвлече в празен разговор: винаги беше зает с градежа, с монасите или с градските дела. Алиена подозираше, че Том Строителя също е високо интелигентен, но той беше по-скоро мислител, отколкото разказвач. Джак беше първият й истински приятел. Беше великолепно откритие въпреки младостта му. Всъщност, когато бе далече от Кингсбридж, тя очакваше с нетърпение да се върне, за да може да си говори с него.
    Зачуди се откъде идваха идеите му. Тази мисъл я подсети за Елън. Що за странна жена трябваше да е тя, за да отгледа едно дете в леса! Алиена бе разговаряла с нея и бе намерила сроден дух, независима и справяща се сама жена, сърдита донякъде на живота заради начина, по който се бе отнесъл с нея. Заговори й импулсивно:
    — Елън, а ти откъде си научила историите?
    — От бащата на Джак — отвърна Елън, без да помисли. След това по лицето й пробяга сянка на сдържаност и Алиена разбра, че не бива да задава повече въпроси.
    Хрумна й друга мисъл.
    — Умееш ли да тъчеш?
    — Разбира се — отвърна Елън. — Не го ли умеят всички?
    — Би ли искала да тъчеш за пари?
    — Може би. Какво имаш предвид?
    Алиена обясни. На Елън не й липсваха пари, разбира се, но ги печелеше Том и девойката подозираше, че може би ще й хареса възможността да си изкара малко сама.
    Подозрението й се оказа вярно.
    — Да, бих опитала — отвърна жената.
    В този момент дойде завареният син на Елън, Алфред. Беше грамаден като баща си. Повечето от лицето му бе скрито зад рошава брада, но очите над нея бяха присвити и му придаваха малко лукав вид. Можеше да чете, да пише и да събира, но въпреки това си беше доста глуповат. Все пак беше успял и вече си имаше свой екип от зидари, чираци и ратаи. Алиена бе забелязала, че едрите мъже често печелеха високо положение и власт, независимо от интелигентността си. Като старши майстор Алфред имаше и друго предимство, разбира се: винаги можеше да е сигурен, че ще осигури работа на хората си, защото баща му беше майсторът строител на катедралата Кингсбридж.
    Седна на тревата до нея. Имаше огромни ходила, обути в тежки кожени ботуши, посивели от каменна прах. Алиена рядко говореше с него. Между тях трябваше да има много общи неща, тъй като бяха единствените млади хора сред заможната класа на Кингсбридж, класата, която живееше в къщите най-близо до стената на манастира. Но Алфред винаги й се беше струвал скучен. След малко той проговори:
    — Трябва да има каменна църква — изтърси неочаквано.
    Явно останалите трябваше сами да се досетят за контекста. Алиена помисли малко и попита:
    — За енорийската църква ли говориш?
    — Да — отвърна той, сякаш се разбираше от само себе си.
    Енорийската църква напоследък се използваше много, тъй като катедралната крипта, използвана от монасите, беше тясна и душна, а населението на Кингсбридж бе нараснало. При все това енорийската църква беше дървена сграда със сламен покрив и пръстен под.
    — Прав си — каза тя. — Би трябвало да имаме каменна църква.
    Алфред я гледаше с очакване и тя се зачуди какво иска да каже.
    Елън, свикнала явно да измъква с ченгел думите от устата му, рече:
    — Какво имаш предвид, Алфред?
    — Добре де, как се почват църквите? — попита той в отговор. — В смисъл, ако искаме каменна църква, какво правим?
    Елън сви рамене.
    — Нямам представа.
    Алиена се намръщи.
    — Можем да учредим енорийско настоятелство.
    Енорийското настоятелство представляваше сдружение на хора, които дават угощение от време на време и събират помежду си пари, обикновено за да купят свещи за местната църква или да помагат на вдовици и сирачета в селището. Малките села никога нямаха гилдии, но Кингсбридж вече не беше село.
    — С какво ще помогне това? — попита Алфред.
    — Членовете на настоятелството ще платят за новата църква.
    — Че да направим настоятелство тогаз.
    Алиена се зачуди дали не беше го подценявала. Изобщо не правеше впечатление на благочестив тип, но ето, че се опитваше да намери пари за вдигане на църква. Може би имаше скрити качества. После се сети, че Алфред беше единственият строителен предприемач в Кингсбридж, тъй че със сигурност щеше да вземе поръчката за строежа на църквата. Можеше и да не е интелигентен, но бе достатъчно прозорлив.
    Все пак идеята й допадна. Кингсбридж се превръщаше в град, а градовете винаги имаха повече от една църква. С алтернатива на катедралата, градът нямаше да е така изцяло зависим от манастира. В момента Филип бе неоспоримият владетел и господар тук. Беше благонамерен тиран, но тя можеше да си представи време, когато търговците щеше да ги устройва да си имат алтернативна църква.
    — Би ли обяснила на някои други това за настоятелството? — запита Алфред.
    Беше се съвзела след бягането. Не й се искаше да замени компанията на Елън и Джак с Алфред, но идеята я бе въодушевила доста, а и щеше да е невъзпитано да откаже.
    — С радост — отвърна му тя, стана и тръгна с него.


    Слънцето залязваше. Монасите бяха запалили големия огън и поднасяха традиционния ейл, подправен с джинджифил. След като вече бяха сами, Джак искаше да зададе на майка си един въпрос, но не се осмеляваше. После някой запя. Той знаеше, че Елън всеки момент ще се включи, затова изтърси на един дъх:
    — Менестрел ли беше баща ми?
    Тя го погледна. Беше изненадана, но не и ядосана.
    — Кой ти каза тази дума? Никога не си виждал менестрел.
    — Алиена. Ходила е с баща си във Франция.
    Майка му се загледа над смрачената морава към огъня.
    — Да, беше странстващ певец. Той ми каза всички онези поеми, също както аз на теб. А сега ти ги казваш на Алиена?
    — Да. — Джак леко се изчерви.
    — Наистина си влюбен в нея, нали?
    — Толкова ли е явно?
    Тя се усмихна обичливо.
    — Само за мен, мисля. Тя е доста по-голяма от теб.
    — Пет години.
    — Ще я имаш, обаче. Ти си като баща си. Той можеше да има всяка жена, която поиска.
    Джак бе притеснен да говори за Алиена, но жаден да чуе за баща си. Искаше му се да знае още. Но за голямо негово разочарование в този момент дойде Том и седна с тях. Заговори веднага:
    — Говорих с приор Филип за Джак. — Подхвърли го небрежно, но Джак долови напрежение в тона му и се досети, че идва нещо неприятно. — Според Филип момчето трябва да се образова.
    Майка му реагира възмутено, както можеше да се очаква.
    — Той е образован. Може да чете и пише на английски и френски, знае да смята, може да декламира цели книги поезия…
    — Хайде сега, не ми тълкувай думите погрешно — заговори по-твърдо Том. — Филип не казва, че Джак е невежа. Тъкмо напротив. Казва, че Джак е толкова умен, че би трябвало да получи повече образование.
    Тези похвали не зарадваха Джак. Споделяше подозрителността на майки си към духовниците. Тук със сигурност се криеше някоя уловка.
    — Повече? — повтори презрително Елън. — На какво повече иска да го научи оня монах? Ще ти кажа. Теология. Латински. Риторика. Метафизика. Кравешки лайна.
    — Не го отхвърляй толкова бързо — отвърна кротко Том. — Ако Джак приеме предложението на Филип, тръгне на училище и се научи да пише бързо с хубав секретарски почерк, ако научи латински, теология и всичките други предмети, дето ги нарече кравешки лайна, би могъл да стане секретар при някой граф или епископ, и след време може да е богат и издигнат човек. Не всички барони са синове на барони, дето е речено.
    Очите на Елън се присвиха опасно.
    — Ако приеме предложението на Филип, казваш. Какво точно е предложението на Филип?
    — Джак да стане монах послушник…
    — Само през трупа ми! — извика Елън и скочи на крака. — Проклетата Църква няма да ми вземе сина! Ония подли и лъжливи свещеници взеха баща му, но Джак няма да вземат! На Филип корема му ще разпоря по-скоро, заклевам ти се във всички богове!
    Том и преди беше виждал избухванията на майка му, тъй че не се впечатли толкова, колкото може би се очакваше. Рече спокойно:
    — Какво, по дяволите, ти става, жено? На момчето му се предлага великолепна възможност.
    Джак се заинтригува най-вече от думите „Ония подли и лъжливи свещеници взеха баща му“. Какво имаше предвид тя? Дощя му се да попита, но не получи шанс.
    — Той няма да стане монах! — изрева тя.
    — Ако не иска да стане монах, не е длъжен.
    Майка му гледаше намръщено.
    — Онзи лукав приор умее да налага своето накрая.
    Том се обърна към Джак.
    — Крайно време е да кажеш нещо, момче. Какво искаш ти да правиш с живота си?
    Джак изобщо не беше мислил точно по този въпрос. Но отговорът дойде без колебание все едно, че го бе решил много отдавна.
    — Ще стана майстор строител като теб — заяви той. — Ще построя най-красивата катедрала, която е виждал някога светът.
    Червеният гребен на слънцето се смъкна под хоризонта и вечерта дойде. Време беше за последния ритуал на Вечерта пред Еньовден: пускането на желания. Джак си беше приготвил късчето свещ и парче дърво. Озърна се към Елън и Том. Двамата го гледаха малко слисано: убедеността му за бъдещето ги бе изненадала. Нищо чудно — беше изненадала и самия него.
    Като разбра, че няма какво повече да кажат, скочи на крака и затича през моравата към огъня. Запали суха клечка, разтопи малко свещта отдолу и я залепи на парчето дърво, а после запали фитила. Повечето селяни наоколо правеха същото. Тези, които не можеха да си позволят свещ, правеха нещо като лодка с трева и суха тръстика, като усукваха тревата в средата, за да стане на фитил.
    Джак видя Алиена, застанала много близо до него. Червеният блясък на огъня озари замисленото й лице. Импулсивно я запита:
    — Какво ще си пожелаеш, Алиена?
    Отвърна му, без да се замисли.
    — Мир.
    После, сепната сякаш от унеса си, се обърна.
    Джак се зачуди дали не полудява от желание да се люби с нея. Тя го харесваше достатъчно — бяха станали приятели — но представата да лежат голи, притиснали топлите си тела и да се целуват, бе толкова далече от сърцето й, колкото бе близка до неговото.
    Когато всички бяха готови, наклякаха покрай реката или нагазиха в плитчините. Държаха примигващите светлинки и всеки си пожелаваше нещо. Джак стисна очи и си представи Алиена, легнала в легло, гърдите й надзъртат над завивката, протяга ръце към него и прошепва: „Люби ме, мили съпруже“. После всички грижливо поставиха светлинките си да заплуват по водата. Ако плавеят потънеше или пламъчето угаснеше, означаваше, че желанието ти никога няма да се сбъдне. Щом Джак го пусна и малкият съд отплува, дървената основа се скри и само пламъчето остана да се вижда. Погледа го напрегнато, а след това го изгуби сред стотиците танцуващи светлинки, заподскачали над водата, блещукащи желания, понесени по течението, докато изчезнаха зад речния завой и се скриха от погледа.

III

    През цялото онова лято Джак разказваше истории на Алиена.
    Срещаха се в неделите, в началото случайно, а след това редовно, на поляната край малкия водопад. Говореше й за Карл Велики и неговите рицари, за Гийом Оранжски и сарацините. Историите, които разказваше, го поглъщаха изцяло. Алиена обичаше да гледа как се променят израженията на младежкото му лице. Беше възмутено от несправедливостта, ужасено от коварството, възхитено от храбростта на някой рицар и трогнато до сълзи от нечия героична смърт. А чувствата му бяха тъй заразителни, че и тя се затрогваше. Някои поеми бяха прекалено дълги, за да се рецитират за един следобед и когато се наложеше да разкаже история на откъси, той винаги прекъсваше в най-напрегнатия момент, тъй че Алиена прекарваше цялата седмица в мислене какво ще се случи по-нататък.
    Не казваше на никого за тези срещи. Сама не знаеше защо. Може би защото другите не биха разбрали очарованието на историите. Каквото и да бе причината, просто оставяше хората да вярват, че излиза на поредното си неделно скитане из гората. А Джак правеше същото, без да е говорил с нея. После се стигна до момента, в който не можеха да разкажат на никого, защото щеше да излезе, че изповядват нещо, за което се чувстват гузни. И така, по-скоро по чиста случайност, срещите им станаха тайни.
    Една неделя Алиена му почете „Роман за Александър“, просто за разнообразие. За разлика от поемите на Джак за дворцови интриги, международна политика и внезапна смърт в битка, романът на Алиена разказваше за любов и вълшебство. Джак бе силно завладян от тези нови елементи на разказ, а на следващата неделя започна нов романс, съчинен от самия него.
    Беше горещ ден в края на август. Алиена носеше сандали и тънка ленена рокля. Гората бе затихнала и смълчана, чуваха се само ромонът на водопада и усилващият се и затихващ глас на Джак. Историята започваше обичайно, с описанието на храбър рицар, едър и силен, могъщ в битката и въоръжен с вълшебен меч. Възложена му бе трудна задача: да пътува до далечна източна страна и да донесе оттам лоза, която ражда рубини. Но приказката бързо се отклони от обичайния шаблон. Рицарят бе убит и разказът се съсредоточи над неговия скуайър, смел, но беден седемнайсетгодишен младеж, влюбен безнадеждно в кралската дъщеря — една красива принцеса. Скуайърът се закле да изпълни задачата, възложена на господаря му, въпреки младостта и неопитността си, като при това разполагаше само с едно пъстро пони и лък.
    Вместо да поразява враговете си с един могъщ удар на вълшебния меч, както правеше обикновено героят в такива истории, скуайърът се бореше отчаяно, като губеше битки и печелеше само с късмет или хитрина и повечето пъти избягваше смъртта едва на косъм. Често пъти биваше уплашен от враговете, срещу които се озоваваше — за разлика от неустрашимите рицари на Карл Велики — но никога не отстъпваше от мисията си. Все пак задачата му, както и любовта му, изглеждаха безнадеждни.
    Алиена се усети, че е по-запленена от безразсъдството на скуайъра, отколкото от могъществото на господаря му. Хапеше притеснено кокалчетата на пръстите си, щом героят препуснеше във вражеска територия, ахваше, щом някой великан замахнеше с меча си едва на косъм от него и въздъхваше, щом той положеше самотен глава да поспи и засънуваше далечната принцеса. Любовта му изглеждаше дълбоко свързана с присъщата му упоритост.
    Накрая той донесе в родината си лозата, която ражда рубини и удиви целия двор.
    — Но скуайърът не се интересуваше чак толкова — каза Джак и щракна с пръсти пренебрежително, — от всички тези барони и графове. Бе запленен от едно-единствено създание. В онази нощ той се прокрадна в стаята й, като избегна стражите с хитрина, която бе научил в странстването си на изток. Най-сетне застана до леглото й и се взря в лицето й. — Гледаше Алиена в очите, докато казваше това. — Тя се събуди веднага, ала не се уплаши. Скуайърът се пресегна и нежно взе ръката й. — Джак изигра разказаното с жест, като посегна към ръката на Алиена и нежно я задържа между дланите си. Беше омагьосана от страстта в погледа му и от силата на любовта на младия скуайър и едва забеляза, че Джак държи нейната ръка.
    — Каза й: „Обичам те безкрайно“ — продължи разказвачът — и я целуна по устните. — Джак се наведе и целуна Алиена. Устните му я докоснаха толкова леко, че тя почти не го усети. Стана много бързо и той мигновено поднови разказа. — Принцесата потъна в сън — продължи той. А Алиена си помисли: „Това наистина ли се случи? Целуна ли ме Джак?“ Трудно можеше да го повярва, но все още усещаше допира на устните му върху своите. — На другия ден скуайърът попита краля дали би могъл да се ожени за принцесата като награда за скъпоценната лоза. — „Джак ме целуна без умисъл“, реши Алиена. „Беше просто част от разказа. Той дори не съзнава какво направи. Просто ще забравя за това.“ — Кралят му отказа. Сърцето на скуайъра бе разбито. Всички придворни се смееха. Същия този ден скуайърът напусна страната, яхнал пъстрото си пони. Но се закле, че ще се върне един ден и в този ден ще се ожени за красивата принцеса. — Джак замълча и пусна ръката на Алиена.
    — И какво стана след това? — попита тя.
    — Не знам — отвърна Джак. — Не съм го измислил още.


    Всички важни хора в Кингсбридж се включиха в енорийското настоятелство. Идеята беше нова за повечето, но им хареса мисълта, че Кингсбридж вече е град, а не село и призивът към тях като към видни граждани, които да осигурят каменна църква, трогна суетните им души.
    Алиена и Алфред набраха членовете и в средата на септември организираха първия обед на настоятелството. Главните отсъстващи лица бяха приор Филип, който се отнесе донякъде враждебно към начинанието, макар и не дотам, че да го забрани; Том Строителя, който отклони поканата заради чувствата на Филип; и Малахи Евреина, изключен заради религията му.
    Междувременно Елън бе изтъкала топ плат от излишъка вълна на Алиена. Беше груб и безцветен, но ставаше за монашески раса и манастирският иконом, Кътбърт Белоглавия, го бе изкупил. Цената беше ниска, но все пак два пъти по-висока от суровата вълна и след като изплати на Елън по едно пени на ден, Алиена остана с половин фунт отгоре. Кътбърт беше склонен да купи още плат на тази цена, тъй че Алиена изкупи излишната вълна на Филип, прибра я на склад и намери още дузина души, главно жени, които да я изтъкат. Елън се съгласи да изтъче още един топ, но отказа да я тепа на кече, защото работата била много тежка. Повечето от останалите отказаха по същата причина.
    Алиена прояви разбиране. Тепането беше тежка работа. Помнеше как двамата с Ричард бяха отишли при един майстор тепавичар в Уинчестър и го помолиха да ги наеме. Тепавичарят имаше двама мъже, които бухаха плата с бухалки в едно корито, докато една жена наливаше вода. Жената й бе показала разранените си зачервени длани, а когато мъжете сложиха топ мокър плат на рамото на Ричард, брат й се свлече на колене. Повечето хора можеха да изтепат малко плат, колкото да направят дрехи за себе си и семействата си, но само силни мъже можеха да го правят по цял ден. Каза на тъкачите да продължат с правенето на рехав плат, а тя щеше да наеме мъже да го тепат или да го продаде на майстор тепавичар в Уинчестър.
    Обедът на настоятелството се проведе в дървената църква. Алиена уреди храната. Разпредели готвенето между членовете, повечето от които имаха поне един домашен слуга. Алфред и хората му стъкмиха дълга маса от магарета и дъски. Донесоха силен ейл и буре вино.
    Насядаха от двете страни на масата, но никой на челото или в дъното, тъй като всички бяха равни в настоятелството. Алиена носеше тъмночервена копринена рокля със златна брошка с рубини по нея и тъмносиво пелисе с широки ръкави, според модата. Енорийският свещеник прочете благодарствена молитва. Той, разбира се, много се радваше на идеята за настоятелството. Една нова църква щеше да усили влиянието му и да повиши дохода му.
    Алфред представи бюджет и срокове за градежа на новата църква. Говореше все едно, че всичко е негова работа, но Алиена знаеше, че повечето бе свършено от Том. Строежът щеше да отнеме две години и да струва деветдесет фунта, и Алфред предложи всеки от четиридесетте членове на настоятелството да плащат по шест пенса седмично. Беше малко повече, отколкото очакваха някои от тях, ако се съдеше по израженията им. Всички се съгласиха да платят, но според Алиена можеше да се очаква един-двама да просрочат.
    Самата тя можеше лесно да плати. Огледа хората на масата и осъзна, че бе може би най-богатата личност тук. Беше една от скромното женско малцинство. Единствените други бяха съдържателката на пивоварна, прочута с добрия си и силен ейл, собственичката на шивашката работилница, която държеше на работа две шивачки и няколко чираци, и вдовицата на обущар, продължила занаята, започнат от мъжа й. Алиена беше най-младата жена тук и по-млада от всички мъже, освен Алфред, който беше с година — две по-малък от нея.
    Липсваше й Джак. Все още не бе чула втория откъс от историята за младия скуайър. Днес беше празничен ден и й се искаше да го срещне на поляната. Може би все още щеше да може, по-късно.
    Приказките около масата се въртяха около гражданската война. Жената на Стивън, кралица Матилда, бе оказала по-голяма съпротива, отколкото някой бе очаквал: наскоро беше завзела град Уинчестър и бе пленила Робърт от Глостър. Робърт беше братът на императрицата Мод и главнокомандващият на военните й сили. Според някои Мод беше само марионетка, а истинският водач на въстанието бе Робърт. Тъй или иначе, пленяването на Робърт бе почти толкова лошо за Мод, колкото беше пленът на Стивън за лоялистите и всеки имаше свое мнение в каква посока щеше да продължи войната.
    Пиенето на това пиршество бе по-силно, отколкото приор Филип предлагаше и докато течеше обедът, веселбата ставаше все по-шумна. Енорийският свещеник не успяваше да наложи благотворно влияние, може би защото самият той пиеше почти колкото всеки друг. Алфред, който седеше до нея, изглеждаше умислен, но и него като че ли започна да го хваща. Самата Алиена не обичаше силното пиене и си взе чаша ябълков сайдер с обеда.
    Щом храната взе да привършва, някой вдигна тост за Алфред и Алиена. Алфред засия от удоволствие, докато слушаше. След това почнаха песните, а Алиена взе да се чуди кога най-сетне ще може да се измъкне.
    — Добре се справихме двамата с теб — каза й Алфред.
    Тя се усмихна.
    — Да видим само колко членове на настоятелството ще продължават да плащат по шест пенса седмично по това време догодина.
    Но точно днес Алфред не искаше и да чуе за никакви опасения или резерви.
    — Добре се справихме — повтори той. — Добър екип сме с теб. — Вдигна чашата си към нея. — Не мислиш ли, че сме добър екип?
    — Определено — отвърна му тя, колкото да му угоди.
    — Приятно ми беше — продължи той. — Да правя това с тебе… настоятелството имам предвид.
    — На мен също — отвърна му тя учтиво.
    — Наистина ли? Това много ме радва.
    Погледна го по-съсредоточено. Защо бе толкова настоятелен? Говорът му беше ясен и не показваше признаци на пиянство.
    — Всичко мина добре — отвърна сдържано.
    Той сложи ръка на рамото й. Мразеше да я докосват, но се беше научила да не се дърпа, защото мъжете се обиждаха.
    — Кажи ми нещо — заговори той, като сниши глас, за да е само между тях. — Какво е нещото, което търсиш у един съпруг?
    Не би могъл да й предлага брак, помисли си тя загрижено. Отвърна по обичайния начин:
    — Нямам нужда от съпруг — стигат ми грижите по брат ми.
    — Но имаш нужда от любов.
    Тя сподави стона си.
    Канеше се да отвърне, когато той вдигна ръка, за да я прекъсне — мъжки навик, който особено я дразнеше.
    — Не ми казвай, че нямаш нужда от любов. Всеки има нужда от любов.
    Изгледа го мълчаливо. Знаеше, че е по-особена: повечето жени страстно искаха да се омъжат. А ако все още бяха сами на нейната възраст, искаха го отчаяно. „Какво ми става?“ — помисли си Алиена. Алфред беше млад, здрав и преуспяващ: половината момичета в Кингсбридж щяха да са щастливи да го вземат за съпруг. За миг си поигра с идеята да му каже „да“. Но мисълта наистина да живее с Алфред, да вечеря всяка нощ с него, да ходи на църква с него и да ражда децата му, бе ужасяваща. Предпочиташе по-скоро да си остане сама. Поклати глава и заяви твърдо:
    — Забрави, Алфред. Нямам аз нужда от съпруг, нито от любов, нито от каквото и да било.
    Но той нямаше да се откаже толкова лесно.
    — Обичам те, Алиена. Докато работех с теб, бях истински щастлив. Имам нужда от теб. Ще станеш ли моя жена?
    Вече го беше изрекъл. Тя съжали, защото трябваше официално да го отхвърли. Беше се научила, че няма смисъл да го прави деликатно: мъжете приемаха учтивия отказ като знак за колебание и ставаха още по-настоятелни.
    — Не, няма — заяви тя. — Не те обичам, не ми беше чак толкова приятно да работя с теб и не бих се омъжила за теб, дори да беше единственият мъж на земята.
    Беше уязвен. Трябваше да си е мислил, че шансовете му са силни. Алиена бе сигурна, че не е направила нищо, за да го окуражи. Отнасяла се беше с него като с равен партньор, изслушвала го беше, докато говори, говорила му беше откровено и прямо, изпълнявала беше отговорностите си и бе очаквала и той да изпълни своите. Но някои мъже приемаха това за окуражаване.
    — Как можа да кажеш това? — изломоти той.
    Алиена въздъхна. Беше наранен и го съжаляваше. Но след малко щеше да е възмутен и да се държи все едно, че несправедливо го е обвинила в нещо; след това щеше да се самоубеди, че незаслужено го е обидила и щеше да стане нападателен. Не всички отхвърлени ухажори се държаха така, но определен тип — да, а Алфред беше точно такъв. Трябваше да си тръгне.
    Тя стана.
    — Уважавам предложението ти и ти благодаря за честта, че ми го отправи. Моля уважи отказа ми и не ме питай повече.
    — Сигурно тичаш да се видиш с моето чипоносо доведено братче — измърмори той злобно. — Не вярвам да те обяздва достатъчно.
    Алиена се изчерви от неудобство. Значи хората започваха да забелязват приятелството й с Джак. Винаги можеше да се разчита на Алфред да изтълкува положението по подобен низък начин. Е да, бягаше да се види с Джак и нямаше да позволи на Алфред да я спре. Наведе се и заби лицето си в неговото. Той се сепна. Каза му тихо и много натъртено:
    — Върви. По. Дяволите.
    После се обърна и излезе.


    Приор Филип провеждаше съд в криптата веднъж месечно. Преди време беше веднъж в годината и дори тогава работата рядко отнемаше цял ден. Но когато населението се утрои, закононарушенията се удесеториха.
    Характерът на престъпленията също се бе променил. По-рано повечето нарушения бяха свързани със земя, зърно или жива стока. Алчен селяк ще се опита да премести синора на нива, за да разшири имота си за сметка на съседа; ратай ще открадне чувал зърно от вдовицата, за която е работил; бедна многодетна жена ще издои крава, която не е нейна. Сега повечето престъпления бяха свързани с пари, мислеше си Филип, докато водеше съда в първия ден на декември. Чираци крадяха пари от майсторите си, мъж прибираше скътаното от майката на жена му, търговци пускаха фалшиви монети и богати жени ощетяваха глуповати слуги, които не можеха да преброят седмичната си плата. Допреди пет години в Кингсбридж нямаше такива престъпления, защото никой тогава нямаше и много пари.
    Филип решаваше почти всички нарушения с глоба. Можеше също тъй да отреди бой с камшик, оковаване в пранги или затваряне в килия под монашеските спални помещения, но тези наказания бяха по-редки и ги пазеше само за престъпления в насилие. Имаше правото да беси крадци и приоратът разполагаше със здрава бесилка. Но изобщо не беше я използвал досега и таеше надежда, че никога няма да се наложи. Най-сериозните престъпления — убийство, убиване на кралски елен и пътно разбойничество — се съдеха от кралския съд в Шайринг, воден от шерифа, а шериф Юстас бесеше предостатъчно.
    Днес Филип имаше седем случая с неразрешено мелене на зърно. Беше ги оставил за накрая и ги разреши наведнъж. Приоратът току-що бе построил нова воденица, която да работи редом със старата — Кингсбридж вече имаше нужда от две мелници. Но новата сграда трябваше да се изплати, което означаваше, че всички трябваше да носят зърното си да се мели в манастира. Строго погледнато, законът от край време бе такъв, както във всяко имение в графството: на селяните не се разрешаваше да си мелят зърното у дома; трябваше да плащат на господаря да им го смила. В последните години, докато градчето се разрастваше и старата мелница често се трошеше, Филип си бе затварял очите пред многото незаконно мелене. Но вече трябваше да го прекрати.
    Имената на нарушителите му бяха изписани на восъчна плочка и той ги изчете един по един, като започна с най-заможния.
    — Ричард Лонгакър, имал си голям воденичен камък, който го въртят двама мъже, според брат Франсискъс. — Франсискъс беше манастирският мливар.
    Заможен на вид дребен земевладелец пристъпи напред.
    — Да, милорд, но вече го счупих.
    — Плати шест пенса. Инид Брустър, имала си ръчна мелница в пивоварната си. Ерик Енидсън са го видели да я използва и той също е глобен.
    — Да, милорд — отвърна жена с червендалесто лице и яки рамене.
    — А къде е сега ръчната мелница? — попита я Филип.
    — Хвърлих я в реката, милорд.
    Филип не й повярва, но не можеше да направи кой знае какво.
    — Глоба двайсет и четири пенса и дванайсет за сина ти. Уолтър Танър?
    Филип продължи по списъка, като глобяваше хората според големината на незаконната дейност, докато стигна до последната и най-бедната.
    — Года Вдовицата?
    Пристъпи стара жена с изпито лице и в протрити черни дрехи.
    — Брат Франсискъс те е видял да мелиш зърно с камък.
    — Нямам пени за воденицата, милорд — отвърна тя сърдито.
    — Имала си пени да купиш зърно, обаче — рече Филип. — Ще бъдеш наказана като всички останали.
    — От глад ли да умра ще ме накарате? — сопна се тя.
    Филип въздъхна. По-добре брат Франсискъс да си беше затворил очите пред нарушението на Года.
    — Кога за последен път някой е умрял от глад в Кингсбридж? — Огледа събраните граждани. — Някой да помни кога за последен път някой е умрял от град в града ни? — Помълча малко все едно, че чакаше отговор и добави: — Мисля, че е било преди моето време.
    — Дик Шортхаус умря миналата зима — рече Года.
    Филип го помнеше: просяк, който спеше в кочините и конюшните.
    — Дик падна пиян на улицата посред нощ и измръзна до смърт, докато валеше сняг. Не умря от глад, а ако беше достатъчно трезвен да дойде до манастира, нямаше и от студ да умре. Ако си гладна, не се опитвай да ме мамиш — ела при мен за подаяние. А ако си прекалено горда за това и предпочиташ да нарушиш закона, трябва да си понесеш наказанието като всеки друг. Чу ли ме?
    — Да, милорд — отвърна тя кисело.
    — Глоба един фардинг — каза Филип. — Съдът приключи.
    Стана, излезе и се заизкачва по стъпалата на криптата до наземното ниво.
    Работата по новата катедрала силно се беше забавила, както винаги около месец преди Коледа. Откритите ръбове и горници на недовършените зидове бяха покрити със слама и тор — сметта от манастирските конюшни — за да предпазят от мраза пресния хоросан. Зидарите не можеха да строят зиме заради сланата, както казваха. Филип беше попитал защо не могат да откриват стените всяка сутрин и отново да ги покриват вечерта: денем невинаги падаше слана. Том обясни, че строените зиме стени падали. Филип го повярва, но не смяташе, че е заради сланата. Истинската причина можеше да е в това, че на хоросана му трябваха няколко месеца, за да стегне добре. Зимното прекъсване позволяваше да се втвърди добре, преди да се продължи новата зидария отгоре. Това също тъй обясняваше зидарското суеверие, че е лош късмет да зидаш повече от двайсет стъпки височина на година: повече от това и долните редове можеше да се развалят от тежестта над тях, преди хоросанът да е заякнал.
    Изненада се, като видя всички зидари вън на откритото, в бъдещия олтар на храма, и отиде да види какво правят.
    Бяха изработили полукръгла дървена арка и я изправяха, подпряна на колове от двете страни. Филип знаеше, че дървената арка е част от онова, което наричаха „кофраж“: предназначението й беше да крепи камъка, докато зидът се гради. Сега обаче зидарите подреждаха каменната арка на пода, за да се уверят, че камъните се наместват точно. Чираци и ратаи вдигаха камъните върху кофража, докато зидарите оглеждаха критично.
    Филип улови погледа на Том и попита:
    — За какво е това?
    — Това е арката за трибунната галерия.
    Приорът инстинктивно погледна нагоре. Аркадата бе довършена миналата година, а галерията над нея щеше да се завърши през следващата. След това оставаше да се дострои само горното ниво, таванските прозорци, преди да се продължи с покрива. Сега, след като стените бяха покрити за зимата, зидарите дялаха камъните, за да ги подготвят за градежа през следващата година. Ако тази арка беше точна, камъните за всички други щяха да се издялат по същите форми.
    Чираците, между които и доведеният син на Том, Джак, сглобиха арката от двете страни с помощта на клинообразни камъни. Въпреки че арката след това щеше да се изгради високо горе, се предвиждаше да има декоративни корнизи. Ето защо на видимата си страна всеки камък имаше линия с широка спираловидна резба, друга линия от малки медальони и долна линия с малък спирален корниз. Щом камъните се съединяха, резбите си съвпадаха точно, образувайки три непрекъснати арки — една на широка спирала, друга на медальони и една на тясна волута. Това създаваше впечатление, че арката е съставена от няколко полукръгли каменни дъги една над друга, докато всъщност бе направена от вградени един в друг клинове. Камъните обаче трябваше да се наместят точно, иначе резбите нямаше да съвпаднат и илюзията щеше да се развали.
    Пред очите на Филип Джак постави на място централния ключов камък. Арката вече бе завършена. Четирима зидари взеха тежките чукове и избиха клиновете, които поддържаха дървения кофраж на педя над пода. Всички затаиха дъх, докато дървената опора падна. Макар да нямаше хоросан между камъните, арката остана изправена. Том Строителя измърмори доволно.
    Някой дръпна Филип за ръкава и той се обърна. Беше един от младите монаси.
    — Имате гост, отче. Чака в къщата ви.
    — Благодаря ти, синко.
    Филип остави строителите. Щом монасите бяха поканили госта да чака в къщата на приора, значи беше важна фигура. Прекоси манастирския двор и влезе.
    Гостът се оказа брат му Франсис. Филип го прегърна топло. Франсис изглеждаше угрижен.
    — Предложиха ли ти нещо за ядене? Уморен изглеждаш.
    — Дадоха ми малко хляб и месо, благодаря. Цяла есен изкарах между Бристол, където беше затворен крал Стивън, и Рочестър, където държаха граф Робърт.
    — Казваш „беше“.
    Франсис кимна.
    — Договарях размяна: Стивън срещу Робърт. Стана в деня на Вси светии. Крал Стивън вече си е в Уинчестър.
    Новината изненада Филип.
    — Струва ми се, че императрицата Мод е изгубила от сделката — дала е крал, за да получи граф.
    Франсис поклати глава.
    — Без Робърт беше безпомощна. Никой не я харесва, никой не й вярва. Подкрепата й рухваше. Трябваше да си го върне. Кралица Матилда се оказа умна. Не пожела да получи нищо по-малко от крал Стивън в замяна. Държа на това и накрая го постигна.
    Филип отиде до прозореца и се загледа навън. Беше започнало да вали: студен дъжд, навяван косо над строежа, затъмняваше високите стени на катедралата и капеше от ниските покриви на сайвантите и работилниците.
    — Какво означава това?
    — Означава, че Мод отново е само кандидат за трона. В края на краищата Стивън действително бе коронован, докато Мод — не. Не и официално.
    — Но Мод даде позволителното за пазара.
    — Да. Това би могло да е проблем.
    — Невалидно ли е?
    — Не. Дадено беше законно, от законен владетел, одобрен от Църквата. Това, че не беше коронована, е без значение. Но Стивън би могъл да го отмени.
    — Пазарът изплаща камъка — каза Филип притеснено. — Не мога да строя без него. Това наистина е лоша вест.
    — Съжалявам.
    — А моите сто фунта?
    Франсис сви рамене.
    — Стивън ще ти каже да си ги върнеш от Мод.
    На Филип му призля.
    — Толкова пари. Бяха Божии пари, а аз ги загубих.
    — Не си ги загубил все още — успокои го Франсис. — Стивън може и да не отмени позволителното ти. Никога не е проявявал особен интерес към пазари.
    — Граф Уилям може да го притисне.
    — Уилям смени страната, забрави ли? Заложи на Мод. Няма да има вече голямо влияние над Стивън.
    — Дано да си прав — каза пламенно Филип. — На Господа се моля, дано да си прав.


    Когато стана много студено за седене на поляната, Алиена започна да гостува през вечерите в къщата на Том Строителя. Алфред обикновено беше в пивницата, тъй че в семейството оставаха Том, Елън, Джак и Марта. Тъй като работата на Том вървеше толкова добре, имаха си удобни кресла за седене, пращящ огън в камината и много свещи. Елън и Алиена се занимаваха с тъкане. Том рисуваше планове и скици, като драскаше рисунките си с остър камък върху лъскавите восъчни плочки. Джак се правеше, че майстори колан или точи ножове, но повечето време гледаше крадешком лицето на Алиена на светлината на свещите, наблюдаваше как се движат устните й, докато говори или гледаше бялото й гърло, докато отпиваше от чашата с ейл. Много смях имаше през тази зима. Джак обичаше да разсмива Алиена. Беше толкова строга и сдържана като цяло, че за него бе истинска радост да я накара да се отпусне — почти все едно, че можеше да я зърне гола. Непрекъснато измисляше разни неща, с които да я развесели. Правеше си шеги с майсторите от строежа, като подражаваше говора на парижки зидар или кривокраката походка на някой ковач. Веднъж измисли комично описание на живот с монасите, приписвайки на всеки от тях правдоподобни грехове — горделивост за Ремигий, чревоугодничество за Бърнард Магерника, пиянство за гостоприемника и похот за Пиер Циркуитора. Марта често пъти се разсмиваше до захлас и дори строгият Том се подсмихваше леко.
    Една такава вечер Алиена каза:
    — Не знам дали ще мога да продам всичкия този плат.
    Думите й ги изумиха.
    — Защо го тъчем тогава? — попита Елън.
    — Не съм се отказала — отвърна Алиена. — Просто имам проблем.
    Том вдигна глава от рисунките си.
    — Мислех, че приоратът иска да го изкупи всичкия.
    — Не това е проблемът. Не мога да намеря хора, които да го изтепат, а приоратът не иска хлабаво изтъкания плат. А и никой друг не би го взел.
    — Тепането е тежък труд — съгласи се Елън. — Не ме изненадва, че никой не иска да го върши.
    — Не можеш ли да намериш мъже за тази работа? — подхвърли Том.
    — Не и в процъфтяващия Кингсбридж. Всички мъже тук имат достатъчно работа. В големите градове има професионални тепавичари, но повечето от тях работят за тъкачи и им е забранено да тепат за съперници на работодателите им. Все едно, много скъпо ще струва да караме плата до Уинчестър и обратно.
    — Сериозен проблем — съгласи се Том и се захвана отново със скиците си.
    На Джак му хрумна нещо.
    — Жалко, че не можем да накараме волове да го правят.
    Другите се засмяха, а Том рече:
    — Все едно да научиш волове да строят църкви.
    — Или пък мелница — настоя Джак. — Обикновено има лесни начини да се върши най-тежката работа.
    — Тя иска платът да се изтепа, не да се смели — изтъкна Том.
    Джак не го слушаше.
    — Използваме повдигачи и макари, за да вдигаме камъните високо на скелето.
    — О, ако имаше някакъв изкусен механизъм да изтепа този плат, щеше да е чудесно — въздъхна Алиена.
    Джак си помисли колко доволна щеше да е, ако можеше да реши проблема й. Реши да го измисли на всяка цена.
    — Чувал съм за воденица — заговори Том замислено, — която се използва за духалата в ковачница. Но никога не съм виждал такава.
    — Ето! — възкликна Джак. — Това го доказва!
    — Воденичното колело се върти и върти — каза Том. — И воденичният камък се върти, тъй че едното може да движи другото. Но тепавичарската бухалка се движи нагоре-надолу. Не можеш да накараш въртящо се в кръг воденично колело да движи бухалка нагоре-надолу.
    — Но ковашките мяхове се движат нагоре-надолу.
    — Вярно. Но никога не съм виждал такава ковачница, само съм чувал приказки.
    Джак се помъчи да си представи механизма на една мелница. Водната сила задвижваше воденичното колело в кръг. Оста на мелничното колело се свързваше с друго колело вътре в мелницата. Вътрешното колело, което беше изправено, имаше зъбци, които се зацепваха със зъбците на друго колело, което лежеше плоско. Плоското колело движеше воденичния камък.
    — Изправено колело може да движи плоско колело — разсъди на глас Джак.
    Марта се засмя.
    — Джак, престани! Ако можеше мелници да тепат плат, умни хора щяха вече да са го измислили.
    Джак не й обърна внимание.
    — Би могло тепавичарските бухалки да се закрепят към оста на мелничното колело — разсъди той. — Платът може да се постави където падат бухалките.
    — Но бухалките ще ударят веднъж и ще засекат — каза Том. — И колелото ще спре. Казах ти — колелата се въртят и въртят, но бухалките трябва да се движат нагоре-надолу.
    — Трябва да има начин — заупорства Джак.
    — Няма начин — заяви Том твърдо, давайки с тона си да се разбере, че темата на разговора е приключена.
    — Обзалагам се, че има, обаче — измърмори Джак непокорно, а Том се престори, че не го е чул.


    Следващата неделя Джак изчезна.
    Отиде на църква заранта, обядва у дома, както обикновено. Но не се появи вечерта. Алиена си беше в кухнята, готвеше гъста яхния от шунка и зеле с пипер, когато Елън дойде да го потърси.
    — Не съм го виждала от литургията — каза Алиена.
    — Изчезна след обеда. Предположих, че е с теб.
    Алиена малко се смути, че го е предположила толкова лесно.
    — Притеснена ли си?
    Елън сви рамене.
    — Майките винаги сме притеснени.
    — Да не са се скарали с Алфред? — попита Алиена загрижено.
    — Зададох същия въпрос. Алфред твърди, че не са. — Елън въздъхна. — Не допускам да е пострадал. Правил го е и преди и се опасявам, че ще го прави пак. Така и не го научих да се съобразява с часовете.
    По-късно вечерта, малко преди лягане, Алиена се отби в къщата на Том, за да види дали Джак се е прибрал. Не беше. Легна си разтревожена. Ричард непрекъснато се задържаше в Уинчестър, тъй, че беше сама. Постоянно си мислеше, че Джак можеше да е паднал в реката, да се е удавил или да са му се случили други лоши неща. Колко ужасно щеше да е за Елън. Джак беше единственият й син. Очите й се насълзиха като си представи скръбта на майката от загубата на Джак. Каза си, че е глупаво, задето плаче заради нечия скръб от нещо, което не се е случило. Стегна се и се опита да насочи мисълта си към друга тема. Излишният плат й беше големият проблем. Случваше й се по половин нощ да се тревожи за търговията си, но тази вечер умът й непрекъснато се връщаше към Джак. Ами ако си беше счупил крак и лежеше някъде в гората, без да може да мръдне?
    По някое време се унесе в неспокоен сън. Събуди се на разсъмване, все още уморена. Загърна тежко наметало върху нощницата си, после обу обшитите си с кожа ботуши и излезе навън да го потърси.
    Нямаше го в градината зад пивницата, където обикновено заспиваха пийналите мъже и топлината на миризливата тор ги пазеше от замръзване. Слезе до моста и тръгна със свито сърце по брега до завоя на реката, където течението изхвърляше наноса. Ято патици ровеше из парчетата дърво, скъсани обуща, ръждясали захвърлени ножове и кокали с гнило месо из тинята. Джак го нямаше тук, слава на Господа.
    Тръгна обратно по хълма и влезе в манастирския двор, където строителите започваха работата си за деня. Намери Том в сайванта му.
    — Джак върна ли се? — попита го с надежда.
    Той поклати глава.
    — Още не.
    Докато излизаше, дойде майсторът дърводелец, с угрижено лице.
    — Всичките ни чукове ги няма — рече той.
    — Странно — каза Том. — Преди малко си търсех чук и не намерих нито един.
    После Алфред надникна от вратата и запита:
    — Къде са се дянали всички зидарски подложки?
    Том се почеса по главата.
    — Като че ли всеки чук е изчезнал от строежа. — После изражението му се промени. — Онова момченце Джак стои зад всичко това, сигурен съм.
    Разбира се, помисли си Алиена. Чукове. Тепане. Воденицата.
    Без да каже какво мисли, напусна сайванта на Том и забърза през манастирския двор, покрай магерницата и към югозападния ъгъл, където един канал, отклонен от реката, задвижваше две мелници, едната стара, а другата съвсем нова. Както подозираше, колелото на старата воденица се въртеше. Влезе вътре.
    Това, което видя, в началото я обърка и уплаши. Имаше една редица чукове, закрепени за хоризонтален дирек. Чуковете вдигнаха главите си сякаш по своя воля, като коне, поглеждащи от яслите. После отново паднаха всички наведнъж и избумтяваха едновременно с оглушителен гръм, от който сърцето й замря. Тя извика стъписана. Чуковете вдигнаха главите си все едно, че бяха чули вика й и удариха отново. Бухаха по ивица от хлабаво изтъкания й плат, който беше накиснат на половин педя във водата, в плитко дървено корито като ония, в които работниците забъркваха хоросана на строежа. Чуковете тепаха плата, осъзна тя и страхът й премина, макар все още да изглеждаха смущаващо живи. Но как беше направено? Видя, че дирекът, на който бяха закрепени, минаваше успоредно на оста на мелничното колело. Една дъска, закрепена към оста, се въртеше и въртеше, докато оста се обръщаше. Когато дъската се смъкнеше, закачаше дръжките на чуковете, тъй че главите се вдигаха нагоре. Щом дъската се завъртеше, дръжките се освобождаваха. Тогава чуковете падаха и бухаха плата в коритото. Беше точно като онова, за което Джак бе говорил онази вечер: мелница, която може да тепа плат.
    Чу гласа му.
    — Чуковете трябва да се направят по-тежки, за да падат по-силно. — Обърна се и го видя, уморен, но ликуващ. — Мисля, че реших проблема ти — каза той и се ухили глуповато.
    — Толкова се радвам, че си добре! Разтревожихме се за теб! — възкликна тя и без да мисли го прегърна и целуна. Беше много кратка целувка, не повече от докосване. Но щом устните им се разделиха, ръцете му отидоха на кръста й, задържаха тялото й нежно, но здраво до неговото и тя се усети, че го гледа в очите. Мислеше само колко е щастлива, че е жив и здрав. Притисна го нежно до себе си. Изведнъж почувства кожата си; усети допира на грубия лен на нощницата си и меката козина на ботушите си, а зърната й настръхнаха, щом ги притисна до гърдите му.
    — Тревожила си се за мен? — каза той удивено.
    — Разбира се! Цяла нощ почти не спах!
    Усмихваше се щастливо, но той бе ужасно сериозен и след малко настроението му я зарази. Тя се почувства странно развълнувана. Чуваше как бие сърцето й, а дъхът й се учести. Зад нея чуковете кънтяха в унисон, разтърсваха дървения скелет на воденицата с всеки свой отмерен удар и тя сякаш усещаше ритъма им дълбоко в себе си.
    — Нищо ми няма — промълви той. — Всичко е наред.
    — Толкова се радвам — повтори тя и този път думите излязоха на шепот.
    Видя го как затвори очи и наведе лицето си над нейното, а после усети устните му върху своите. Целувката му бе нежна. Имаше сочна уста и мека юношеска брада. Тя затвори очи, за да се потопи в усещането. Дъхът му я погъделичка и бе някак съвсем естествено да разтвори устните си, които изведнъж станаха свръхчувствителни, тъй че можеше да усети и най-лекия допир, и най-мъничкото движение. Чувстваше се толкова завладяна от щастие, че й се искаше да заплаче. Притисна тялото си в неговото, меките й гърди се отъркаха в коравата му гръд, усети костите на бедрата му, забили се в корема й. Вече не беше просто облекчена, че е жив и здрав, не бе просто радостна, че е тук с нея. Появило се беше ново чувство. Физическата му близост я изпълваше с екстаз, от който се почувства леко замаяна. Задържа тялото му в прегръдката си и й се искаше да го докосва още повече, да го усеща повече, да го доближи по-плътно до себе си. Потърка гърба му с дланите си. Искаше да усети кожата му, но дрехите му я обезсърчиха. Без да мисли, разтвори уста и пъхна езика си между устните му. Той издаде тих гърлен звук, като сподавен стон на наслада.
    Вратата на мелницата се отвори с трясък. Алиена се отдръпна от Джак. Изведнъж се почувства все едно, че бе заспала дълбоко и някой я е зашлевил, за да я събуди. Ужасена бе от това, което правеха — целуването и търкането един в друг, като курва и пияница в пивница! Отстъпи назад и се обърна, покрусена от срам. Влезлият се оказа не кой да е, а Алфред. От това се почувства още по-зле. Алфред й беше предложил женитба преди три месеца, а тя му бе отказала надменно. Сега я беше видял да се държи като разгонена кучка. Изглеждаше някак двулично. Изчерви се от срам. Алфред я гледаше със смесица от похот и презрение на лицето, което й напомни за Уилям Хамли. Отвратена бе от себе си затова, че му бе дала повод да я гледа отвисоко и бе разгневена на Джак за съучастието му.
    Извърна се от Алфред и погледна виновника. Щом очите му срещнаха погледа й, издадоха стъписване и тя разбра, че гневът се е изписал на лицето й, но нищо не можеше да направи. Замаяното от щастие изражение на Джак преля в объркване и обида. Обикновено това щеше да разтопи сърцето й, но сега беше ядосана. Мразеше го заради това, което я бе накарал да стори. Без да помисли, го зашлеви през лицето. Момчето не помръдна, но в погледа му имаше болка. Бузата му почервеня от пръстите й. Алиена не можеше да понася повече този поглед и отмести очите си.
    Не можеше да остане тук. Втурна се към вратата, подгонена от непрестанния грохот на чуковете в ушите си. Алфред бързо и почти уплашено се отдръпна от пътя й. Профуча покрай него и мина през вратата. Том Строителя стоеше навън до самия праг, с малка тълпа строители. Всички се бяха запътили към мелницата да разберат какво става. Един-двама я изгледаха любопитно и тя пламна от срам. Хората обаче повече се интересуваха от грохота на чукове, който се носеше от воденицата. Хладно логичната част от ума й си спомни, че Джак бе решил проблема с тепането на плата й. Но мисълта, че цяла нощ бе стоял там, за да направи нещо заради нея, я накара да се почувства още по-зле. Притича покрай конюшнята, излетя през манастирската порта и се измъкна на улицата, където ботушите й се захлъзгаха в калта, докато най-сетне се добра до дома си.
    Когато влезе, завари вътре Ричард. Седеше на кухненската маса с комат хляб и купа ейл.
    — Крал Стивън тръгва на поход — каза й. — Войната е започнала отново. Трябва ми нов кон.

IV

    В следващите три месеца Алиена почти не продума на Джак.
    Сърцето му бе разбито. Беше го целунала все едно, че го обича, нямаше съмнение в това. Когато тя избяга от мелницата беше сигурен, че скоро отново ще се целунат по същия начин. Обикаляше замаян от страст и си мислеше: „Алиена ме обича! Алиена ме обича!“ Беше го галила по гърба, бе пъхнала езика си в устата му и беше притиснала гърдите си в неговите. Когато го отбягваше, отначало си мислеше, че просто е смутена. Не можеше да се преструва, че не го обича, не и след онази целувка. Зачака я да превъзмогне свяна си. С помощта на манастирския дърводелец в старата воденица направи по-силен и по-здрав механизъм за тепане и Алиена занесе плата си да се изтепа. Благодари му искрено, но гласът й бе хладен и очите й го отбягваха.
    След като това продължи не просто няколко дни, а няколко седмици, принуди се да признае, че нещо сериозно се беше объркало. Заля го вълна на разочарование и имаше чувството, че ще се задуши от жал. Беше разстроен. Отчаяно му се искаше да беше по-възрастен и да имаше повече опит с жените, за да разбере дали поведението й е обичайно или не, дали това бе временно или постоянно и дали трябваше да я пренебрегва, или пък да я спре и да поговори с нея. Но тъй като бе колеблив и също тъй го беше страх да не каже нещо погрешно и още повече да влоши работите, не предприе нищо. А след това постоянното усещане, че е отхвърлен, го завладя и той започна да се чувства нищожен, глупав и безсилен. Мислеше си какъв глупак е бил, да си въобрази, че най-желаната и недостъпна жена в графството може да се влюби в него, в едно момче. Беше я позабавлявал за известно време с разказите и шегите си, но веднага, щом я беше целунал като мъж, тя бе избягала. Какъв глупак беше, да се надява на друго!
    След като си повтаря седмица-две колко е глупав, Джак започна да се ядосва. Беше раздразнителен на работа и хората започнаха да се държат с него предпазливо. Беше зъл към заварената си сестра Марта, а тя му беше почти толкова обидена, колкото той на Алиена. В неделните следобеди харчеше заплатата си на комар и залагания на петли. Цялата си страст избиваше в работата си. Ваеше конзоли — издаващите се навън камъни, които привидно крепяха арките или колоните, но не достигаха пода. Конзолите обикновено се украсяваха с листа, но другият възможен избор бе да се извае човешка фигура, която привидно държи арката с ръце или я крепи на гърба си. Джак съвсем малко промени обичайната форма, но ефектът бе да покаже смущаващо сгърчен човек с болезнено изражение, осъден цяла вечност на мъчението да поддържа огромната тежест на камъка. Знаеше, че произведението му е гениално: никой друг не можеше да извае фигура, която изглежда изтерзана от болка. Когато Том я видя, поклати глава разколебан дали да се възхити или да го укори за нарушаване на канона. Филип бе завладян от работата му. На Джак му беше все едно какво си мислят. Чувстваше, че всеки, който не я харесва, трябва да е сляп.
    Един понеделник по Велики пости, когато всички бяха станали сприхави от това, че не бяха яли месо от три седмици, Алфред дойде на работа с победоносно изражение на лицето. Беше ходил до Шайринг предния ден. Джак не знаеше какво е правил там, но явно бе доволен от резултата.
    На сутрешната почивка, когато Инид Брустър отпуши буре с ейл насред олтара, за да го продава на строителите, Алфред извади едно пени и подвикна:
    — Ей, Джак Томсън, я ми вземи малко ейл.
    „Това ще да е за баща ми“, помисли си Джак. Направи се, че не е чул Алфред.
    Един от дърводелците, стария Питър, рече:
    — Ти по-добре направи каквото ти казват, чираче. — Един чирак уж трябваше винаги да се подчинява на майстора занаятчия.
    — Не съм син на Том — отвърна Джак. — Том ми е пастрок и Алфред го знае.
    — Все едно, направи каквото ти казва — подкани го с благоразумен тон Питър.
    С неохота Джак взе петака от Алфред и се нареди на опашката.
    — Името на баща ми беше Джак Шеърбърг — каза на висок глас. — Всички можете да ме наричате Джак Джаксън, ако искате да ме различавате от Джак Блексмит.
    — Джак Копелето по ще приляга — изсумтя Алфред.
    А Джак заговори високо:
    — Някой чудил ли се е защо Алфред не си връзва ботушите? — Всички погледнаха към краката на Алфред. И да, както винаги тежките му кални ботуши, направени да се връзват догоре с каишки, стояха разтворени. — Това е, за да може да си извади бързо пръстите на краката, ако му се наложи да брои до повече от десет.
    Занаятчиите се подсмихнаха, а чираците се закискаха. Джак подаде пенито на Инид и получи халба ейл. Отнесе го до Алфред и му я връчи с лек присмехулен поклон. Алфред беше ядосан, но не много: все още държеше нещо в ръкава си. Джак се отдръпна, за да изпие ейла с чираците, надявайки се Алфред да спре да се заяжда.
    Но не би. Алфред скоро го последва.
    — Ако Джак Шеърбърг ми беше баща, нямаше да се хваля толкова с него. Не разбираш ли какъв е бил?
    — Бил е менестрел — каза Джак. Постара се да прозвучи уверено, но го беше страх какво ще каже Алфред. — Не ми се вярва да знаеш какво е менестрел.
    — Бил е крадец — каза Алфред.
    — О, я стига, овча кратуно. — Джак се обърна и отпи от бирата си, но едва можа да преглътне. Алфред имаше причина да каже това.
    — Не знаеш ли как е умрял? — настоя Алфред.
    Това е, помисли Джак. Това беше научил предния ден в Шайринг. Затова се хилеше толкова тъпо. Обърна се с неохота и го погледна в очите.
    — Не, не знам как е умрял баща ми, Алфред, но мисля, че ти ще ми го кажеш.
    — Обесили са го за врата като въшлив крадец, какъвто е бил.
    Джак простена от мъка. Знаеше в душата си, че е истина. Алфред бе толкова уверен в себе си, че не можеше да го е измислил. За миг осъзна, че това обясняваше мълчанието на майка му. От години тайно се беше боял, че ще излезе нещо такова. През цялото време се беше преструвал, че всичко е наред, че не е копеле, че си има истински баща с истинско име. Всъщност винаги се беше страхувал, че някакъв позор е свързан с баща му, че подигравките не са без причина, че наистина има нещо, от което трябва да се срамува. Вече бе унизен: отхвърлянето на Алиена го бе накарало да се почувства нищожен и дребен. Сега истината за баща му го удари като шамар.
    Алфред стоеше и се хилеше самодоволно — ефектът от разкритието му го бе зарадвал прекомерно. Физиономията му го влудяваше. Това, че баща му е бил обесен, бе достатъчно горчива вест за Джак. Задоволството на Алфред му бе непоносимо. Без да помисли, плисна бирата си в ухиленото му лице.
    Другите чираци, които бяха гледали двамата доведени братя и се забавляваха от свадата, припряно се заотдръпваха. Алфред тръсна бирата от очите си, изрева от гняв и замахна с грамадния си юмрук — изненадващо бързо движение за толкова едър мъж. Удари го в скулата толкова силно, че вместо да заболи, страната му просто изтръпна. Преди да е успял да реагира, другият юмрук на Алфред го шибна в стомаха. Този път го заболя ужасно. Стори му се, че няма да може да си поеме дъх повече. Джак се присви и се свлече на земята. Докато падаше, Алфред го изрита в главата с тежкия си ботуш и за миг всичко стана бяло пред очите му.
    Превъртя се слепешката и с мъка се надигна. Но Алфред още не беше усмирен. Докато се изправяше, Джак усети, че го награбиха и се задърпа да се отскубне. Вече наистина се уплаши. Алфред нямаше да има милост. Щеше да го смели на пихтия, ако не успееше да се измъкне. За миг хватката на доведения му брат стана толкова здрава, че не можа да се издърпа, но след като отново вдигна грамадния си юмрук за следващ удар, Джак използва момента и се отскубна от ръката му.
    Скочи назад и побягна, а Алфред се втурна след него. Джак свърна покрай една бъчва с негасена вар, бутна я, за да падне на пътя на преследвача му и тя се разсипа по земята. Алфред я прескочи, но се блъсна в каца с вода, която също се катурна. Щом водата се допря до варта, закипя и засъска. Някои от строителите наоколо, видели загубата на скъпия материал, се развикаха възмутено, но Алфред остана глух за тях, а Джак не можеше да мисли за нищо друго, освен да избяга от него. Тичаше все още превит на две от болка и полузаслепен от ритника в главата.
    Плътно зад него Алфред изпъна крак и го препъна. Джак полетя през глава и падна. „Ще умра“, помисли си той, докато се претъркаляше. Алфред щеше да го убие. Спря се под някаква стълба, подпряна на високото скеле. Доведеният му брат налетя след него. Почувства се като заклещен в ъгъла заек. Стълбата го спаси. Докато Алфред се провираше зад нея, Джак изскочи отпред и се хвърли горе на стъпенките. Закатери се като плъх по улук.
    Стълбата се разтресе, щом Алфред го последва. Обикновено можеше да го надбяга, но все още беше замаян, а и бе останал без дъх. Стигна горе и се метна на скелето, залитна и се блъсна в стената. Зидът бе нареден тази сутрин и хоросанът още беше мокър. Когато Джак се удари в него, цял сектор от стената се разклати, при което три-четири камъка се хлъзнаха настрани и западаха. Момчето си помисли, че ще полети надолу с тях. Олюля се на ръба и щом погледна, видя как камъните падат от осемдесет стъпки височина върху покривите на навесите в подножието на стената. Изправи се с надеждата да няма никой вътре. Алфред стигна горе и закрачи тежко по клатещото се скеле.
    Беше зачервен и задъхан, а очите му бяха пълни с омраза. Джак не се съмняваше, че в това състояние Алфред можеше да убие човек. „Ако ме спипа, ще ме хвърли долу“, помисли си той и заотстъпва. Нагази в нещо меко и осъзна, че е купчина хоросан. Подтикнат от паниката се наведе, гребна шепа и я хвърли право в очите му.
    Заслепен, Алфред се спря и тръсна глава, за да махне хоросана. Джак най-после видя шанс да се спаси. Затича към другия край на скелето с намерението да слезе, да избяга от манастирския двор и да се скрие из гората за останалата част от деня. Но за негов ужас в другия край на платформата нямаше стълба. Не можеше да се спусне по скелето, защото не стигаше до земята — беше вдигнато на напречни греди, набити в траверсните дупки в зида. Попаднал бе в капан.
    Погледна през рамо назад. Алфред си беше върнал зрението и се приближаваше към него.
    Имаше друг път надолу.
    По недовършения край на стената, където канцелът щеше да се свърже с трансепта, всеки ред от зида бе с дължина половин камък по-къс от долния, което оформяше стълбище с тесни стъпала и по-дръзките строители го използваха понякога за качване върху платформата. Със свито сърце Джак пристъпи на ръба на стената и тръгна предпазливо, но бързо, като се стараеше да не поглежда надолу, за да не види колко щеше да пада, ако се подхлъзне. Стигна до стъпалчатата част и погледът му се отклони към земята. Зави му се свят. Озърна се отново назад. Алфред също беше на стената. Джак започна да слиза.
    Не можеше да проумее защо Алфред бе тъй неустрашим: никога не бе показвал особена смелост. Сякаш гневът бе притъпил усета му за опасност. Докато тичаха надолу по шеметно тесните стъпала, Алфред го настигаше. Имаше още цели дванайсет стъпала до долу, когато Джак осъзна, че завареният му брат е почти зад него. В отчаянието си скочи от ръба на стената върху сламения покрив на бараката на дърводелците. Изхвърча от сламата, но падна лошо и изкълчи глезена си, щом тупна долу на земята.
    Изправи се задъхан. Секундите, които бе изгубил с падането, дадоха възможност на преследвача му да слезе и да се втурне към постройката. За миг Джак остана прав до стената, а Алфред се спря и зачака да види накъде ще скочи. Изпадна в ужасна нерешителност. После, завладян от някакъв подтик, отскочи встрани и се върна обратно в бараката.
    Нямаше работници вътре, всички стояха около бурето с ейл на Инид. По пейките лежаха чуковете, трионите и длетата на дърводелците, също и парчетата дърво, по които работеха. Насред пода имаше голям къс от нов кофраж за строежа на арка. А в дъното, до стената на храма, гореше огън, разпален от треските и непригодните парчетии дърво.
    Изход нямаше.
    Джак се обърна с лице към Алфред. За миг страхът го парализира. След това отстъпи на гнева. „Не ми пука дали ще ме убият, стига Алфред да пусне кръв, преди да умра“, каза си той. Не изчака да го ударят. Наведе глава и нападна. Толкова беше побеснял, че не прибягна дори до юмруците си. Просто налетя като таран в Алфред, с главата напред.
    Беше последното нещо, което доведеният му брат очакваше. Челото на Джак се натресе в устата му. Джак беше с половин педя по-нисък и много по-лек, но все пак връхлитането му отхвърли Алфред назад. Докато се изправяше, видя кръв на устните му и гневът му бе утолен.
    Първоначално Алфред бе толкова изненадан, че не реагира. В този миг окото на Джак мерна един грамаден дървен чук, подпрян на една от пейките. Докато брат му се съвземаше, за да тръгне към него, Джак награби чука и го размаха дивашки. Алфред се присви назад и чукът не улучи. Изведнъж Джак се озова в ролята на нападател. Окуражен настъпи към него, вече предвкусвайки усещането как тежкото дърво изпращява в кокалите на Алфред. Този път вложи цялата си сила в замаха. Отново не улучи, но чукът се натресе в дирека, който крепеше покрива на бараката.
    Постройката не беше добре съградена. Никой не живееше в нея. Единственото й предназначение бе дърводелците да могат да работят вътре при дъжд. Когато Джак удари дирека с чука, той се измести. Стените бяха паянтови, от оплетени клони и кал, и не предлагаха никаква опора. Сламеният покрив хлътна. Алфред се озърна нагоре уплашено. Джак надигна чука. Алфред заотстъпва през вратата. Джак отново замахна към него. Алфред скочи назад, спъна се в купчина дърва и тупна тежко на задник. Джак вдигна чука високо за фаталния удар. Здрава хватка стегна ръцете му. Обърна глава и видя приор Филип, чието лице бе като гръмоносен облак. Монахът изтръгна чука от ръцете му.
    Зад приора покривът на навеса пропадна навътре. Джак и Филип погледнаха натам. Щом падна в огъня, сухата слама се подпали моментално и пламъците скоро запращяха яростно.
    Том се появи и посочи тримата работници, оказали се най-близо.
    — Ти, ти и ти — донесете бъчвата вода пред ковачницата. — Обърна се към други трима. — Питър, Ролф, Дениъл, донесете ведра. Чираците — хвърляйте пръст върху пламъците… всички, живо!
    В следващите няколко минути всички се залисаха с пожара, забравили за Алфред и Джак. Джак се отдръпна настрана и загледа, изтръпнал и безпомощен. Алфред стоеше малко по-далече. „Наистина ли бях готов да му пръсна главата с оня чук?“ — запита се Джак невярващо. Всичко изглеждаше толкова нереално. Все още беше замаян и потресен, когато водата и пръстта потушиха пламъците.
    Приор Филип стоеше и гледаше цялата бъркотия, тежко задъхан от усилието.
    — Виж това — заговори той на Том. Беше ужасно ядосан. — Срутен навес. Работата на дърводелците — съсипана. Бъчва вар — похабена и цял сектор зидария — унищожен.
    Джак осъзна, че Том е в беда. Негова грижа бе да поддържа ред на строежа и Филип обвиняваше него за щетите. Това, че виновниците са синовете на Том, още повече влошаваше нещата.
    Том сложи ръка на рамото на отеца и заговори тихо.
    — Ложата ще се оправи с това.
    Филип нямаше да се успокои така лесно.
    — Аз ще се оправя с това! Аз съм приорът и всички вие работите за мен.
    — Позволи тогава на зидарите да го обсъдят, преди да си взел решение — отвърна му Том с кротък и благоразумен тон. — Може да стигнем до предложение, което да те устрои напълно. Ако не, пак можеш да направиш каквото намериш за добре.
    Филип видимо изпитваше неохота да остави инициативата да се изплъзне от ръцете му, но традицията бе на страната на Том: майсторите сами въдворяваха реда помежду си и си налагаха наказания. Помълча малко и отвърна:
    — Добре тогава. Но каквото и да решите, няма да търпя и двамата ти сина да работят на този строеж. Един от тях трябва да си иде.
    И той се отдалечи, все още вбесен от яд.
    Том погледна мрачно към Джак и Алфред, обърна се и влезе в най-голямата барака на строителите.
    Джак осъзна, че е изпаднал в голяма беда, докато влизаше след Том. Когато зидарите наказваха някой свой член, обикновено беше заради прегрешения като идване пиян на работа и кражба на строителни материали, а най-обичайното наказание беше глоба. Бой между чираци обикновено водеше до слагане на двамата в пранги за ден, но Алфред разбира се не беше чирак, пък и все едно, побоищата обикновено не водеха до такива щети. Ложата можеше да изгони свой член, който работи за по-малко от договорената най-ниска надница. Можеше също тъй да накаже член, извършил прелюбодейство с жената на друг зидар, макар Джак да не знаеше за такъв случай. Теоретично чираците можеше да бъдат набити с камшик, но макар понякога да имаше заплахи с такова наказание, не беше виждал да се прилага.
    Майсторите зидари се струпаха под дървения навес, насядали по пейките или подпрени на задната стена, която бе всъщност стената на катедралата. След като влязоха всички, Том каза:
    — Работодателят е ядосан и с право. Това произшествие нанесе много и скъпи щети. Още по-лошото е, че опозори нас, зидарите. Трябва да се справим твърдо с виновниците. Това е единственият начин да си върнем доброто име като горди и дисциплинирани строители, хора, които владеят не само своя занаят, но и самите себе си.
    — Добре казано — подвикна Джак Блексмит и другите замърмориха одобрително.
    — Аз видях само края на този бой — продължи Том. — Видя ли някой началото?
    — Алфред погна момчето — каза Питър Дърводелеца, същия, който бе посъветвал Джак да се подчини и донесе ейла на Алфред.
    Младият зидар на име Дан, който работеше за Алфред, се намеси:
    — Джак плисна бирата в лицето на Алфред.
    — Момчето беше предизвикано, обаче — отвърна Питър. — Алфред го обиди на родния му баща.
    Том погледна Алфред.
    — Вярно ли е?
    — Казах, че баща му е бил крадец — отвърна Алфред. — Вярно е. Обесили са го за това в Шайринг. Шериф Юстас ми го каза вчера.
    Джак Блексмит каза:
    — Не е хубаво, ако майстор занаятчия трябва да си мери приказките, защото казаното няма да се хареса на един чирак.
    Ново одобрително мърморене. Джак унило осъзна, че каквото и да станеше, нямаше да му се размине леко. „Може би съм орисан да съм престъпник като баща си“, помисли си той. „Може би и аз ще свърша на бесилото някой ден.“
    Питър Дърводелеца, който се очертаваше като негов защитник, рече:
    — Все пак според мен има разлика дали занаятчията е прекалил, за да ядоса чирака.
    — Чиракът все пак трябва да бъде наказан — настоя Джак Блексмит.
    — Не го отричам — отвърна Питър. — Просто смятам, че занаятчията също трябва да се накаже. Майсторите занаятчии трябва да използват благоразумието на възрастта си, за да налагат мир и разбирателство на един строеж. Ако предизвикват свади, не си изпълняват дълга.
    Тук като че ли имаше някакво съгласие, но Дан, поддръжникът на Алфред, възрази:
    — Опасен прецедент ще е да простим на чирака, защото занаятчията се е държал обидно. Чираците винаги смятат, че майсторите се държат обидно. Ако започнем да разсъждаваме така, накрая майсторите няма да смеят да говорят на чираците си от страх да не ги ударят заради неучтивост.
    За възмущение на Джак, тези думи спечелиха гореща подкрепа. Само показваше, че авторитетът на майсторите трябва да се укрепи, все едно кой е прав и крив в случая. Зачуди се какво ли щеше да е наказанието. Нямаше пари да плати глоба. Ненавиждаше мисълта, че ще го сложат в пранги — какво щеше да си помисли Алиена за него тогава? Но още по-лошо щеше да е, ако го набиеха с камшик. Беше готов да намушка с нож всеки, който се опита да го набие.
    — Не трябва да забравяме, че и работодателят ни има твърда позиция за случая — каза Том. — Той заяви, че няма да търпи и Алфред, и Джак да работят на обекта. Един от тях трябва да си иде.
    — Може ли да бъде разубеден? — попита Питър.
    Том помисли малко, но накрая отвърна:
    — Не.
    Джак се стъписа. Не беше приел сериозно ултиматума на приора. Но Том беше.
    — Щом единият трябва да си ходи, вярвам, че нямаме спор кой ще е — каза Дан. Дан работеше за Алфред, а не пряко за приората и ако Алфред напуснеше, то и Дан навярно щеше да си отиде.
    Том отново помисли и отново отвърна:
    — Не, нямаме спор. — Погледна към Джак. — Джак е този, който трябва да напусне.
    Джак осъзна, че фатално е подценил последствията от боя. Но му беше трудно да повярва, че ще го изхвърлят. Какъв щеше да е животът му, ако не работеше на катедралата Кингсбридж? След като Алиена се беше свила в черупката си, катедралата бе единственото нещо, на които държеше. Как можеше да си иде?
    Питър Дърводелеца рече:
    — Приоратът би могъл да приеме компромис. Джак да бъде отстранен за месец.
    „Да, моля ви“, помисли си Джак.
    — Много е слабо — отвърна Том. — Трябва да покажем, че действаме решително. Приор Филип няма да приеме нищо по-малко.
    — Така да бъде — предаде се Питър. — Тази катедрала губи най-надарения млад каменоделец, който са виждали повечето от нас, само защото Алфред не може да си държи проклетата уста затворена. — Няколко зидари изразиха одобрение. Окуражен, Питър продължи: — Уважавам те, Том Строителю, повече, отколкото съм уважавал който и да е майстор строител, за когото съм работил, но трябва да се каже, че си сляп за безобразията на твърдоглавия си син Алфред.
    — Без обиди, моля — отвърна Том. — Да се придържаме към фактите по случая.
    — Добре. Аз казвам, че Алфред трябва да бъде наказан.
    — Съгласен съм — отвърна Том за изненада на всички. Джак помисли, че бележката за слепотата му е подействала. — Алфред трябва да понесе наказание.
    — Защо? — възмути се Алфред. — Че съм набил един чирак?
    — Той не е твой чирак, а мой — рече Том. — И ти не само го наби. Гони го из целия строеж. Ако го беше оставил да избяга, варта нямаше да бъде разпиляна, зидарията нямаше да пострада и дърводелският навес нямаше да изгори. И можеше да се оправиш с него като се върне. Нямаше нужда от това, което направи.
    Зидарите се съгласиха.
    Дан, който явно бе станал говорител на зидарите, подкрепящи Алфред, рече:
    — Надявам се, че не предлагате да изключим Алфред от ложата. Аз поне ще се боря против това.
    — Не — отвърна Том. — Достатъчно неприятно е, че губим един талантлив чирак. Не искам да загубя и стабилен зидар, на чийто екип може да се разчита. Алфред трябва да остане — мисля, че трябва да бъде глобен.
    Хората на Алфред въздъхнаха облекчено.
    — Тежка глоба — настоя Питър.
    — Седмична надница — предложи Дан.
    — Месечна — заяви Том. — Съмнявам се, че приор Филип ще се задоволи с по-малко.
    Няколко души закимаха и измърмориха:
    — Тъй да е.
    — На един ум ли сме, братя зидари? — изрече Том обичайната фраза.
    — Да — отвърнаха всички.
    — Тогава ще оглася на приора решението ни. Останалите най-добре да се връщате на работа.
    Джак загледа тъжно, докато излизаха един по един. Алфред му хвърли самодоволен поглед на излизане. Том изчака, докато останат сами и му каза:
    — Направих най-доброто за теб. Надявам се майка ти да разбере.
    — Никога нищо не си направил за мен! — избухна Джак. — Не можеше да ме нахраниш, да ме облечеш или подслониш. Бяхме щастливи, докато те срещнахме, а после гладувахме!
    — Но накрая…
    — Дори не ме защити от онзи глупав звяр, когото наричаш син!
    — Опитах се…
    — Нямаше дори да имаш тази работа, ако аз не бях подпалил старата катедрала!
    — Какво каза?
    — Да, аз запалих старата катедрала.
    Том пребледня.
    — Онова беше мълния…
    — Никаква мълния нямаше. Беше си ясна нощ. И никой не беше оставил огън в църквата също така. Аз запалих покрива.
    — Но защо?
    — За да получиш работа. Иначе майка ми щеше да умре в гората.
    — Нямаше да…
    — Първата ти жена умря, обаче, нали?
    Том онемя. Изведнъж сякаш се състари и Джак осъзна, че го е наранил дълбоко. Беше спечелил спора, но може би бе изгубил приятел. Стана му противно и тъжно.
    — Махай се оттук — прошепна Том.
    Джак излезе.
    Отдалечи се от извисените стени на катедралата с горчилка в гърлото. За няколко мига животът му бе опустошен. Не беше за вярване, че ще се махне завинаги от тази църква. При манастирската порта се обърна и погледна назад. Толкова много неща бе замислял. Искаше да извая съвсем сам цял портал. Искаше да убеди Том да направи каменни ангели за прозорците над галерията. Имаше съвсем нов замисъл за сляпа аркада в трансептите, който дори не беше показал още на никого. Вече никога нямаше да може да направи тези неща. Беше толкова нечестно. Очите му се напълниха със сълзи.
    Запъти се към дома. Виждаше всичко като през мъгла. Майка му и Марта седяха край кухненската маса. Майка му учеше Марта да пише с остър камък на плоча. Изненадаха се, като го видяха.
    — Не може да е време за вечеря още — каза Марта.
    Майка му разчете на лицето му, че нещо не е наред.
    — Какво има? — попита го разтревожено.
    — Бихме се с Алфред и ме изгониха от строежа — отвърна той мрачно.
    — Алфред не го ли изгониха? — попита Марта.
    Джак поклати глава.
    — Не е честно!
    Майка му попита уморено:
    — И за какво се бихте този път?
    — Вярно ли е, че баща ми е обесен за кражба в Шайринг?
    Марта ахна.
    Майка му го погледна тъжно.
    — Не беше крадец. Но да, обесиха го в Шайринг.
    На Джак до гуша му бе дошло от недомлъвките за баща му. Попита грубо:
    — Защо никога не ми казваш истината?
    — Защото толкова ме натъжава! — избухна майка му и за негов ужас заплака.
    Никога не беше я виждал да плаче. Винаги беше толкова силна. Малко оставаше да се прекърши и той. Преглътна с мъка и настоя:
    — Щом не е бил крадец, защо го обесиха?
    — Не знам! — проплака майка му. — Така и не разбрах. Той също не го разбра. Казаха, че е откраднал златен потир.
    — От кого?
    — Оттук — от приората Кингсбридж.
    — Кингсбридж! Приор Филип ли го обвини?
    — Не, не, беше много преди времето на Филип. — Погледна го през сълзи. — Не започвай да ме разпитваш кой го обвини и защо. Не се хващай в този капан. Може целият ти живот да мине, докато се опитваш да поправиш една злина, извършена преди да си се родил. Не те отгледах, за да отмъщаваш. Не посвещавай живота си на това.
    Джак се закле, че все някой ден ще научи повече въпреки думите й. Но точно сега искаше да спре да плаче. Седна на пейката до нея и я прегърна.
    — Е, явно катедралата няма да е животът ми вече.
    — Какво ще правиш, Джак? — каза Марта.
    — Не знам. Не мога да живея в Кингсбридж, нали?
    Марта посърна.
    — Но защо?
    — Алфред се опита да ме убие, а Том ме изгони от строежа. Няма да живея с тях. Все едно, вече съм мъж. Би трябвало да напусна майка си.
    — Но какво ще правиш?
    Джак сви рамене.
    — Единственото, от което разбирам, е строителство.
    — Би могъл да работиш на друга църква.
    — Бих могъл да обикна друга катедрала също както обичах тази, предполагам — отвърна той унило. А си мислеше: „но никога няма да заобичам друга жена, както обичах Алиена.“
    — Как е могъл Том да ти направи това? — продума майка му.
    Джак въздъхна.
    — Не мисля, че го искаше всъщност. Приор Филип каза, че няма да търпи и аз, и Алфред да работим на обекта.
    — Значи проклетият монах е в дъното на това! Заклевам се…
    — Много беше ядосан за поразиите, които направихме.
    — Чудя се дали би могъл да бъде вразумен.
    — Какво имаш предвид?
    — Бог уж трябва да е милостив — монасите също би трябвало да са.
    — Смяташ, че трябва да се помоля на Филип ли? — попита Джак, изненадан донякъде от посоката на мисълта й.
    — Мислех аз да поговоря с него — каза майка му.
    — Ти?! — Това беше още по-неприсъщо. Джак се изуми. За да е готова майка му да моли Филип за милост, трябваше да е съвсем разстроена.
    — А ти какво мислиш? — попита го тя.
    Том като че ли смяташе, че Филип няма да прояви милост, спомни си Джак. Но пък главната грижа на Том беше майсторската ложа да покаже, че действа решително. След като бе обещал на Филип да бъде твърд, Том не можеше след това да моли за милост. Майка му не беше в същото положение. Започна да се чувства малко по-обнадежден. Може би не се налагаше да напусне, в края на краищата. Можеше да остане в Кингсбридж, близо до катедралата и до Алиена. Не се надяваше вече на любовта й, но все пак мисълта да си замине и никога вече да не я види бе непоносима.
    — Добре — каза той. — Да идем и да помолим приор Филип. Нямаме какво да губим, освен гордостта си.
    Майка му облече наметалото си и двамата излязоха, оставяйки притеснената Марта сама на масата.
    Джак и майка му рядко ходеха един до друг и сега той се изненада колко е нисичка. Извисяваше се над нея. Изведнъж изпита прилив на нежност. Винаги бе готова да се бие като котка заради него. Сложи ръка на рамото й, а тя се усмихна, сякаш знаеше какво си мисли.
    Влязоха в манастирския двор и продължиха към къщата на приора. Майка му почука на вратата и влезе. Том беше там с приор Филип. По лицата им Джак моментално разбра, че Том не е казал на отеца, че той е запалил старата катедрала. Въздъхна облекчено. Може би никога нямаше да го каже. Тайната щеше да си остане между тях.
    Том се притесни, ако не и уплаши, като видя майка му. Джак си спомни думите му: „Направих най-доброто за теб, надявам се майка ти да разбере това.“ Помнеше последния път, когато се бяха сбили с Алфред. Майка му след това го беше напуснала и Том се боеше да не стане така и сега.
    Филип вече не изглеждаше ядосан. Може би решението на ложата го бе смирило. Може би дори се чувстваше малко гузен заради строгостта си.
    — Дошла съм тук, за да ви помоля да проявите милост, приор Филип — каза майка му.
    Том въздъхна облекчено.
    — Слушам те — отвърна Филип.
    — Вие предлагате синът ми да остави всичко, което обича — дома си, семейството и работата си.
    „И жената, която обожава“, допълни на ум Джак.
    — Нима? — учуди се Филип. — Мислех, че просто е освободен от работата си.
    — Той никога не е учил друга някаква работа, освен строителството и няма друга сграда за строене в Кингсбридж за него. А предизвикателството с тази огромна църква се е просмукало в кръвта му. Ще отиде там, където някой строи катедрала. Ще отиде в Йерусалим, ако там има камък, който да може да се извае на ангели и демони. — Откъде ли знаеше всичко това, зачуди се Джак. Самият той едва си го беше помислил, но беше вярно. Тя добави: — Може никога да не го видя повече. — Гласът й потрепери малко накрая и той си помисли в почуда колко ли много да го обичаше. Знаеше, че никога нямаше да се моли така за себе си.
    Филип изглеждаше обзет от съчувствие, но заговори Том.
    — Не можем да оставим Джак и Алфред да работят на един и същи строеж. Ще се сбият отново. Знаеш това.
    — Алфред може да се махне — отвърна майка му.
    Том се натъжи.
    — Алфред е моят син.
    — Но той е двайсетгодишен и е зъл като мечка! — Гласът на майка му бе нападателен, но страните й бяха мокри от сълзи. — Тази катедрала го интересува толкова малко, колкото и мен — ще е напълно доволен да строи къщи за касапи и хлебари в Уинчестър или Шайринг.
    — Ложата не може да изгони Алфред и да задържи Джак — каза Том. — Освен това решението вече е взето.
    — Но е грешно решение!
    Филип проговори:
    — Би могло да се намери друг отговор.
    Всички го погледнаха.
    — Би могло да има начин Джак да остане в Кингсбридж и дори да се посвети на катедралата, без да влиза в пререкание с Алфред.
    Джак се зачуди какво ще последва. Звучеше твърде хубаво, за да е истина.
    — Трябва ми някой да работи с мен — продължи Филип. — Твърде много време заделям за взимане на детайлни решения по строителството. Трябва ми нещо като помощник, който ще изпълнява ролята на секретар на строежа. Ще се занимава сам с повечето питания и ще отнася до мен само най-важните въпроси. Би могъл също тъй да надзирава разходите и доставките на суров материал, да урежда плащанията на снабдители и превозвачи, и надниците също. Джак може да чете и пише, и със сметките се оправя по-бързо от всеки друг, когото съм познавал някога…
    — И разбира всички аспекти на строителството — вметна Том. — Погрижил съм се за това.
    Умът на Джак кръжеше. Можеше да остане, все пак! Щеше да е секретар на строежа. Нямаше да дяла камък, но щеше да надзирава цялото начинание от името на Филип. Беше изумително предложение. Щеше да говори с Том като с равен. Но знаеше, че е годен за това. И Том го знаеше.
    Имаше една спънка. Джак я огласи:
    — Не мога повече да живея с Алфред.
    — Бездруго е време вече Алфред да си има свой дом — каза Елън. — Може би ако ни напусне, ще е по-сериозен с търсенето на жена.
    — Непрекъснато измисляш причини да се отървеш от Алфред — възрази Том ядосано. — Няма да изхвърля сина си от къщата ми!
    — Не ме разбирате и двамата — намеси се Филип. — Изобщо не сте схванали предложението ми. Джак няма да живее с вас.
    Замълча. Джак се досети какво ще последва и това бе последното, най-голямото му стъписване за деня.
    Филип каза:
    — Джак ще трябва да живее тук, в приората. — Погледна ги леко намръщен, сякаш не разбираше защо все още не схващат мисълта му.
    Джак я беше схванал. Спомни си как майка му беше казала, в нощта преди Еньовден предната година: „Онзи лукав приор умее да налага своето накрая.“ Беше се оказала права. Филип подновяваше предложението, което им бе направил. Но този път бе различно. Изборът, пред който сега стоеше Джак, бе ясен. Можеше да напусне Кингсбридж и да изостави всичко, което обичаше. Или можеше да остане и да загуби свободата си.
    — Моят секретар на строежа не може да е мирянин, разбира се — довърши Филип с тона на човек, комуто се налага да изтъква очевидното. — Джак ще трябва да стане монах.

V

    В нощта преди Панаира на вълната в Кингсбридж приор Филип остана буден след полунощните служби, както обикновено. Но вместо да чете и размишлява в къщата си, обиколи манастирския двор. Беше топла лятна нощ с ясно небе и луна и не му трябваше фенер, за да вижда.
    Целият двор беше зает от панаира, с изключение на монашеските сгради и храмовите портици, които бяха свети и неприкосновени. Във всеки от четирите ъгъла бе изкопана голяма клозетна яма, за да не се оцапа съвсем останалото от манастирския двор, а нужниците бяха заградени с дървени паравани, за да се пощадят монашеските сетива. Вдигнати бяха буквално стотици пазарни сергии. Най-простите представляваха груби дъсчени тезгяси върху магарета. Повечето бяха по-сложни, с табела с името на съдържателя на щанда и рисунка на стоките му, отделна маса с теглилка и заключен шкаф или навес за съхраняване на стоката. Някои сергии включваха палатка, било за да пази от дъжд или за да се сключват някои сделки насаме. Най-сложните сергии представляваха цели малки къщи с широки пространства за склад, няколко гишета с маси и столове, където търговецът можеше да предложи гостоприемство на важните си клиенти. Филип се беше изненадал, когато дойдоха първите дърводелци на търговците цяла седмица преди панаира и настояха да им покажат къде да вдигнат сергиите, но за издигането на постройките отидоха четири дни и още два за зареждането на стоката.
    Филип първоначално бе планирал разполагането на щандовете на две широки улици на западната страна на двора, в същата подредба като сергиите на неделния пазар. Скоро обаче осъзна, че това няма да е достатъчно. Двете улици вече минаваха и покрай цялата северна страна на храма, а после завиваха покрай източната страна на двора чак до къщата на приора. Имаше и още сергии вътре в недовършената църква, в крилата между колоните. Хората зад щандовете в никакъв случай не бяха само търговци на вълна. На един панаир се продаваше всичко, от конски хляб до скъпоценни камъни.
    Сега той обикаляше покрай огрените от лунна светлина редове. Всички вече бяха готови, разбира се: през деня нямаше да е разрешено никакво строене на сергии. Повечето от тях също тъй бяха заредени със стока. Приоратът вече бе събрал над десет фунта от наеми и такси. Единствените стоки, които щяха да се докарват в деня на панаира, бяха прясно сготвени храни като хляб, горещ пай и печени ябълки. Дори буретата бира бяха докарани предния ден.
    Докато Филип обикаляше, го следваха десетки чифта очи и го съпровождаше сънено пръхтене. Съдържателите на щандове нямаше да оставят скъпата си стока непазена: повечето от тях спяха при сергиите си, а по-заможните търговци бяха оставили слуги за охрана.
    Още не беше сигурен колко точно пари щеше да изкара от панаира, но на практика бе гарантирано, че ще е успешен и той беше убеден, че ще стигне до първоначалната сметка към петдесет фунта. В последните няколко месеца имаше моменти, в които се боеше, че панаирът изобщо няма да се проведе. Гражданската война се беше проточила, докато нито Стивън, нито Мод не надделяваха, но позволителното му не бе отменено. Уилям Хамли се беше опитал да саботира панаира по различни начини. Казал бе на шерифа да го забрани, но той бе поискал пълномощие от един от двамата съперничещи си владетели и не беше го получил. Уилям бе забранил на арендаторите си да продават вълна в Кингсбридж, но повечето от тях бездруго бяха свикнали да я продават на търговци като Алиена, вместо сами да карат руната си на пазара, тъй че главният ефект от забраната бе разрастване на нейната търговия. Най-сетне бе обявил, че намалява наемите и таксите на панаира на вълната в Шайринг до нивата, предложени от Филип. Но обявлението му дойде твърде късно, за да промени нещо, тъй като големите купувачи и продавачи вече бяха съставили плановете си.
    Сега, докато небето видимо изсветляваше на изток в утрото на големия ден, Уилям не можеше да направи нищо повече. Продавачите бяха тук със стоките си, а скоро щяха да започнат да пристигат купувачите. Филип си помисли, че Уилям в края на краищата щеше да разбере, че Панаирът на вълната в Кингсбридж вреди на панаира в Шайринг по-малко, отколкото се е боял. Продажбите на вълна нарастваха от година на година, тъй че и за двата панаира имаше достатъчно стока.
    Обиколил беше целия двор до югозападния ъгъл, където бяха рибарникът и водениците. Тук се позадържа, загледан в течащата край двете затихнали мелници вода. Едната вече се използваше изключително за тепане на плат и носеше много пари. Младият Джак бе виновникът за това. Имаше гениален ум. Щеше да се окаже чудесна придобивка за манастира. Като че ли се приспособяваше съвсем добре като послушник, макар обикновено да приемаше службите като отвличане от работата по катедралния строеж. Щеше да се научи обаче. Монашеският живот въздействаше свято на човек. Филип смяташе, че Бог има мисия за Джак. В едно кътче в ума си таеше трайна надежда, че един ден Джак ще наследи мястото му като приор на Кингсбридж.


    Джак се събуди призори и се измъкна от спалното преди утренята, за да направи последен оглед на строежа. Утринният въздух бе прохладен и свеж като бистра изворна вода. Щеше да е топъл слънчев ден, добър за търговия, добър и за манастира.
    Обиколи катедралните стени, за да провери дали всички инструменти и недовършени работи са надеждно заключени в бараките. Том беше вдигнал леки дървени огради около струпаните запаси от дървен материал и камък, за да ги опазят от случайните поразии, които можеха да предизвикат пияни гости на панаира. Никой не искаше луди глави да се катерят по зидовете, затова бяха прибрали и скрили всички стълби, спиралните стълбища в стените бяха затворени с временни врати, а стъпалчатите краища на недостроените стени бяха скрити зад дървени прегради. Някои от майсторите занаятчии щяха да пазят из обекта през деня, за да не допуснат щети.
    Джак успяваше да се измъкне по един или друг начин от повечето служби. Винаги имаше нещо да се свърши на строежа. Не хранеше омразата на майка си към Църквата и религията, но общо взето беше безразличен към нея. Религията с нищо не го вдъхновяваше, но бе готов да се съобразява с формалностите, след като това устройваше целите му. Стараеше се да ходи на служба веднъж на ден, обикновено когато тя се провеждаше било от приор Филип или от учителя на послушниците, двамата старши монаси, които най-вероятно щяха да забележат присъствието или отсъствието му. Нямаше да понесе да присъства на всички. Да си монах беше най-странният и извратен начин на живот, който можеше да си представи. Половината живот на монасите минаваше в самопричиняване на болка и неудобства, което лесно можеше да се избегнат, а другата половина — в мърморене на безсмислени врели-некипели в пусти църкви през всичките часове на деня и нощта. Съзнателно отбягваха всички хубави неща — момичета, забавления, пируване и семеен живот. Само че, както бе забелязал Джак, най-щастливите между тях обикновено си бяха намерили някое поприще, които да им носи дълбоко удовлетворение: илюстриране на ръкописи, писане на история, готвене, занимания с философия или — като Филип — преобразяването на Кингсбридж от задрямало селце в процъфтяващ катедрален град.
    Джак не харесваше Филип, но му допадаше да работи с него. Не изпитваше към отдалите се професионално на Бога мъже повече топлина, отколкото майка му. Благочестието на приора го объркваше. Не му харесваше праволинейната му безпогрешност и беше скептичен към склонността му да вярва, че Господ ще се погрижи за всичко, с което той, Филип, не може да се справи. Но въпреки това с него беше хубаво да се работи. Заповедите му бяха ясни, оставяше на Джак пространство сам да взима решения и никога не обвиняваше слугите си за собствените си грешки.
    Джак беше послушник вече от три месеца, тъй че още девет месеца нямаше да го накарат да даде обетите. Трите обета бяха бедност, целомъдрие и смирение. Обетът за бедност изобщо не беше това, което изглеждаше. Монасите не притежаваха лично имущество и пари, но живееха по-скоро като господари, отколкото като селяци — имаха добра храна, топли дрехи и каменни сгради, в които да се приютяват. Целомъдрието също не беше проблем, мислеше си Джак с горчивина. Беше му доставило хладно задоволство, когато каза лично на Алиена, че постъпва в манастира. Тя изглеждаше стъписана и гузна. Сега всеки път, щом го обземеше нервната раздразнителност от липсата на женска близост, Джак си помисляше как Алиена се беше отнесла с него — тайните им срещи в гората, зимните им вечери, двата пъти, когато я беше целунал — а след това си припомняше как изведнъж бе станала хладна и корава като камък. А мисълта за това го караше да се убеди, че не иска никога повече да си има работа с жени. Само че обетът за смирение щеше да е труден за спазване, отсега му беше ясно. С удоволствие приемаше заповеди от Филип, който беше умен и подреден човек. Но му беше трудно да се смири пред глупавия помощник-приор Ремигий или вечно пияния гостоприемник, или надутия сакрист.
    Все пак смяташе да даде обетите. Не беше длъжен да ги спазва. Интересуваше го единствено строежът на катедралата. Проблемите около снабдяването, строежа и ръководенето, го поглъщаха безкрайно. Един ден можеше да се наложи да помогне на Том в измислянето на начин да се следи дали броят камъни, пристигащи в манастира, е същият като на тръгване от кариерата — сложен проблем, тъй като превозът траеше между два и четири дни, тъй че бе невъзможно да се отмята ежедневно на рабош. В друг ден зидарите можеше да се оплачат, че дърводелците не правят кофража както трябва. Най-голямото предизвикателство бяха инженерните проблеми, например как да се вдигат тонове камък до върха на стените с подръчни механизми, закрепени на клатещото се скеле. Том Строителя обсъждаше тези проблеми с Джак като с равен. Като че ли му беше простил за онези гневни думи, когато Джак му каза, че нищо не е направил за него. Освен това Том се държеше все едно, че е забравил разкритието му, че е подпалил старата катедрала. Работеха въодушевено заедно и дните отлитаха бързо. Дори по време на отегчителните служби умът на Джак бе зает с някои заплетени въпроси около строителството или планирането. Познанията му бързо нарастваха. Вместо да прекара години наред в дялане на камък, учеше се на цялостно проектиране на катедрала. Едва ли можеше да съществува по-добра възможност за обучение за човек, който иска да стане майстор строител. Заради това Джак бе готов да се прозява колкото трябва на нощните служби.
    Слънцето пропълзя над източната стена на манастирския двор. Всичко на строежа беше наред. Собствениците на щандове, прекарали нощта при стоката си, започваха да сгъват постелите си и да подреждат мострите. Първите клиенти скоро щяха да дойдат. Един хлебар мина покрай Джак, понесъл на главата си тава с пресен хляб. Устата му се напълни със слюнка от миризмата на горещите самуни. Обърна се и тръгна обратно към манастирската трапезария, където скоро щяха да поднесат закуската.


    Първите гости бяха семействата на собствениците на щандове и хора от градчето, всички обзети по-скоро от любопитство да видят първия Панаир на вълната в Кингсбридж, отколкото да купуват. Пестеливите хора бяха напълнили стомасите си с конски хляб и каша преди да напуснат домовете си, за да не ги изкушават ухаещите на силни подправки и пищно украсени вкуснотии по сергиите с храна. Децата обикаляха ококорили очи и замаяни от толкова многото изложени на показ желани неща. Ранобудна курва с начервени устни и червени ботуши поклащаше ханш и се усмихваше подканящо на застаряващите мъже, но нямаше още клиентела за нея в този ранен час.
    Алиена наблюдаваше всичко това от щанда си, който бе един от най-големите. В последните няколко седмици тя бе получила доставка на цялата годишна продукция на приората Кингсбридж — вълната, за която бе заплатила сто и седем фунта предното лято. Също тъй бе изкупувала руно от фермери, както винаги. А тази година бе имало повече продавачи от обикновено, защото Уилям Хамли бе забранил на арендаторите си да продават на панаира в Кингсбридж и те бяха продали всичко на търговци. А от всички търговци Алиена беше изкупила най-много, защото живееше в Кингсбридж, където щеше да се проведе панаирът. Беше се справила толкова добре, че й свършиха парите за изкупуване и беше заела четирийсет фунта от Малахи, за да може да продължи. Сега в склада в задната половина на щанда й имаше сто и шейсет чувала сурова вълна, продукцията от четирийсет хиляди овци. Това й беше струвало над двеста фунта, но щеше да я продаде за триста, достатъчно пари, за да се плати надницата на опитен зидар за столетие. Самият мащаб на дейността й я удивляваше всеки път, щом си помислеше за тези числа.
    Не очакваше да види купувачите си до пладне. Щяха да са само петима или шестима. Всички щяха да се знаят помежду си, а и тя щеше да познава повечето от тях от предишните години. Щеше да предложи на всеки чаша вино, да седнат и да поговорят. След това щеше да им покаже стоката си. Купувачът щеше да я помоли да отвори един-два чувала — никога от най-горните, разбира се. Щеше да бръкне дълбоко с ръка и да извади шепа вълна. Щеше да раздърпа влакната, за да види дължината им, да ги потърка между пръстите си да пробва мекотата им и да ги помирише. Накрая щеше да предложи да изкупи цялата й стока на нелепо смешна цена, а Алиена щеше да му откаже. Щеше да му каже своята начална цена, а той щеше да поклати глава. После щяха да изпият още по чаша вино.
    Алиена щеше да мине през същия ритуал с друг купувач. Щеше да предложи обяд на всички, които са там по обед. Някой щеше да предложи да вземе цялото количество вълна на цена не много по-висока от тази, която Алиена е платила. Тя щеше да контрира, като смъкне малко продажната си цена. В ранния следобед щеше да започне да сключва сделки. Първата щеше да е на ниска цена. Другите търговци щяха да настояват да се спазари с тях на същата цена, но тя щеше да откаже. Цената щеше да се вдига през целия следобед. Ако се вдигаше прекалено бързо, търговията щеше да е бавна, докато търговците преценят колко бързо могат да попълнят квотите си другаде. Ако поискаше по-малко, отколкото са готови да платят, щеше да го разбере по относителната бързина, с която се съгласяват. Щеше да сключва сделките една по една, а слугите й щяха да започнат да товарят грамадните чували с вълна на волските талиги с огромните им дървени колела, докато Алиена претегля тежките кесии със сребърни пенита и гулдени.
    Нямаше съмнение, че днес щеше да събере повече пари от когато и да било досега. Имаше два пъти повече за продан, а цените на вълната се бяха вдигнали. Канеше се отново да изкупи предварително добива на Филип и имаше таен план да си построи каменна къща, с просторни мазета за складиране на вълна, изящна и удобна зала и хубава спалня на горния етаж само за нея. Бъдещето й беше сигурно и се чувстваше уверена, че ще може да подкрепя Ричард, докато има нужда от нея. Всичко изглеждаше наред.
    Точно затова бе толкова странно, че се чувстваше напълно и изцяло нещастна.


    Бяха изтекли почти пълни четири години откакто Елън се беше завърнала в Кингсбридж и това бяха най-хубавите четири години от живота на Том.
    Болката от смъртта на Агнес бе позаглъхнала. Все още я носеше, но вече го нямаше онова смущаващо чувство, че всеки момент може да избухне в сълзи без никаква явна причина. Все още водеше въображаемите си разговори с нея, в които й разказваше за децата, за приор Филип и за катедралата. Но разговорите бяха по-редки. Горчиво-сладкият спомен за нея не помрачаваше любовта му към Елън. Можеше да живее в настоящето. Това, че вижда Елън, че я докосва, че разговаря с нея и спи с нея, бяха ежедневните му радости.
    Беше наранен дълбоко от думите на Джак, че никога не се е грижил за него, в деня, когато Алфред и Джак се сбиха. И това обвинение бе засенчило дори ужасното разкритие, че Джак е подпалил старата катедрала. Беше се тормозил няколко седмици, но накрая бе решил, че Джак просто греши. Том бе направил всичко, което бе по силите му и никой не можеше да стори повече. След като стигна до това заключение, престана да се тревожи.
    Строенето на катедралата Кингсбридж бе най-дълбоко удовлетворителната работа, която бе вършил някога. Носеше отговорност за целия замисъл и за осъществяването му. Никой не му се месеше и нямаше никой, когото да вини, ако нещата тръгнеха зле. Докато могъщите стени се издигаха с ритмичните си арки, изящни корнизи и каменни ваяния, оглеждаше ги и си мислеше: аз направих всичко това и го направих добре.
    Кошмарът му, че някой ден отново ще се събуди и ще се намери на пътя без работа, без пари и лишен от всякаква възможност да нахрани децата си, вече изглеждаше много далечен, след като вече имаше здраво дървено ковчеже, пълно до пръсване със сребърни пенита, заровено под сламата в кухнята му. Все още потръпваше, щом си спомнеше онази тъй студена нощ, когато Агнес роди Джонатан и умря. Но се чувстваше уверен, че такава беда никога повече нямаше да го сполети.
    Понякога се чудеше защо двамата с Елън не бяха имали деца. И двамата се бяха оказали плодовити преди, а не липсваха възможности тя да забременее — все още се любеха почти всяка нощ, дори след тези четири години. Но за него това не беше повод за дълбоко съжаление. Малкият Джонатан бе радостта на живота му.
    Знаеше от миналия си опит, че най-добрият начин да се порадва на панаир е с малко дете, затова предобеда потърси Джонатан, когато започнаха да прииждат тълпите. Джонатан сам по себе си бе жива атракция в миниатюрното си монашеско расо. Наскоро бе изразил желание да обръснат главата му и Филип му бе угодил — Филип обичаше детето също колкото Том — поради което приличаше на мъничък монах повече от всякога. След тълпата имаше няколко истински джуджета, които правеха фокуси и просеха. Джонатан бе очарован. На Том му се наложи бързо да го издърпа от мешавицата, струпала се около едно от тях, което показваше големия си пенис. Имаше жонгльори, акробати и музиканти, които забавляваха тълпите и пускаха шапка за монети; врачки, знахарки и курви, предлагащи нахално услугите си; състезания по сила, борби и игри на късмета. Хората носеха най-цветните си дрехи, а тези от тях, които можеха да си го позволят, се бяха наклепали с благовония и намазали косите си. Всеки като че ли имаше пари за харчене и въздухът кънтеше от звъна на сребро.
    Скоро щеше да започне разкъсването на мечката. Джонатан никога не бе виждал мечка и зяпна изумен. Сивкавокафявата козина на животното бе нашарена с белези на няколко места, явен знак, че е преживяла поне една предишна битка. Тежката желязна верига около кръста й бе затегната за кол, набит дълбоко в земята. Тя газеше на четири крака в края на веригата и поглеждаше с гняв към чакащата тълпа. На Том му се стори, че вижда лукав блясък в очите на звяра. Ако беше комарджия, щеше да заложи на мечката.
    От един заключен сандък отстрани се носеше яростен лай. Псетата бяха вътре и надушваха врага си. От време на време мечокът спираше, поглеждаше към сандъка и изръмжаваше, а лаят се извисяваше до истеричен вой.
    Собственикът на животните, мечкарят, взимаше залози. Джонатан взе да става нетърпелив и Том се канеше да продължат, когато най-после мечкарят отключи сандъка. Мечката се изправи на задните си крака, изпъна веригата и изръмжа. Мечкарят извика нещо и отвори рязко сандъка.
    Навън изскочиха пет сиви хрътки. Бяха леки и бързи, а от зейналите им усти се виждаха малки остри зъби. Всички налетяха право към мечката. Тя замаха по една от тях с грамадните си лапи. Цапардоса едно псе и го отпрати във въздуха, а другите заотстъпваха.
    Тълпата се приближи. Том провери Джонатан: беше най-отпред, но все още безопасно далече от замаха на мечката. Звярът се оказа достатъчно хитър, за да се отдръпне до кола и да охлаби веригата, тъй че да не го спира, като замахне. Но кучетата също бяха хитри. След първата си безразборна атака се прегрупираха и разпръснаха в кръг. Мечката се завъртя възбудено, мъчейки се да гледа едновременно във всички посоки.
    Едно от псетата се втурна към нея с яростен лай. Мечката се надигна да го срещне и замахна. Кучето бързо се дръпна назад, оставайки извън обхвата; после другите четири налетяха от всички страни. Мечката се завъртя и замята с лапи, за да ги отблъсне. Тълпата зарева възторжено, когато три от тях забиха зъби в задницата й. Мечката се вдигна на задните си крака с болезнен рев, отръска ги от себе си и те се разпръснаха.
    Кучетата опитаха още веднъж същата тактика. Том си помисли, че мечката отново ще се хване. Първото псе скочи в обхвата й, звярът тръгна по него и кучето отстъпи; но когато другите кучета налетяха, мечката бе готова за тях и се обърна бързо, хвърли се към най-близкото и перна кучешкия хълбок с лапата си. Тълпата зарева за мечката толкова възторжено, колкото и за кучетата преди малко. Острите мечешки нокти раздраха нежната кожа на хрътката и оставиха три дълбоки кървави дири. Кучето изскимтя жално и се оттегли от боя, за да ближе раните си. Тълпата ревеше и свиреше.
    Останалите четири кучета закръжиха около мечката предпазливо, като от време на време налитаха, но се отдръпваха много преди опасния миг. Някой започна бавно да пляска с ръце. После едно от псетата нападна челно. Профуча като мълния, шмугна се под замаха на мечката и скочи към гърлото й. Тълпата наоколо подивя. Кучето заби острите си бели зъби в мощния мечешки врат. Другите псета нападнаха. Мечката се надигна, заблъска с лапа към кучето на гърлото си, после се смъкна долу и се затъркаля. За миг Том не можеше да разбере какво става: всичко бе просто вихрушка от козина. После трите кучета отскочиха назад, а мечката се изправи на четири крака, оставила едно куче на земята, премазано до смърт.
    Тълпата се напрегна. Мечката бе отстранила от боя две кучета и оставаха три. Но кървеше от гърба, врата и задните крака и изглеждаше уплашена. Въздухът се изпълни с миризмата на кръв и потта от тълпата. Кучетата бяха престанали да скимтят и кръжаха безшумно около звяра. Те също бяха уплашени, но бяха надушили кръв и жадуваха да убиват.
    Атаката им започна по същия начин: едно от тях налетя и бързо се отдръпна назад. Мечката замахна вяло по него и се извъртя, за да посрещне второто псе. Но сега и то прекъсна рязко нападението си и се дръпна назад, а после и третото куче направи същото. Псетата налитаха бързо и се дръпваха назад, принуждавайки мечката непрекъснато да се мести и обръща. С всяко нападение влизаха малко по-близо и мечешките нокти се оказваха все по-близо да ги докопат. Зяпачите виждаха добре какво става и възбудата сред тълпата се усилваше. Джонатан все още беше отпред, едва на няколко стъпки от Том, изглеждаше слисан и малко уплашен. Том отново се загледа в битката, тъкмо когато ноктите на мечката забърсаха едно куче, докато друго скочи между задните крака на грамадния звяр и раздра мекия му корем. Мечката издаде нещо като врясък и псето изскочи изпод нея и избяга. Друго псе й налетя. Мечката замахна към него и не успя едва с половин педя; после същото псе налетя към корема й. Този път, когато кучето се измъкна, й остави широка кървава рана. Мечката се надигна и отново се смъкна на четири крака. За миг Том си помисли, че е свършила, но грешеше: на звяра все още му бяха останали сили. Когато следващото куче връхлетя, мечката замахна слепешката към него, обърна глава, видя второто куче да налита, завъртя се изненадващо бързо и го перна с мощен удар, който го отпрати високо във въздуха. Тълпата зарева от възторг. Кучето падна на земята като торба с месо. Беше живо, но май не можеше да се движи. Може би гръбнакът му бе прекършен. Мечката не му обърна повече внимание, защото бе далече и не я застрашаваше повече.
    Оставаха вече само две кучета. Скачаха и се отдръпваха няколко пъти извън обхвата й, докато замахванията по тях станаха вяли. После започнаха да кръжат около нея, все по-бързо и по-бързо. Мечката се обръщаше насам и натам, мъчейки се да държи и двете пред очите си. Изтощен и плувнал в кръв, звярът едва можеше да стои изправен. Кучетата обикаляха на все по-смаляващи се кръгове. Земята под могъщите мечешки лапи беше станала на кал. По един или друг начин краят се виждаше. Най-сетне двете кучета нападнаха едновременно. Едното скочи към гърлото, а другото към корема. С последен отчаян замах, мечката удари псето, насочило се към гърлото й. Плисна мръсен фонтан от кръв. Тълпата зарева одобрително. Отначало Том си помисли, че кучето е убило мечката, но се оказа обратното: кръвта идваше от кучето, което тупна на земята с разкъсано гърло. Кръвта блъвна още няколко пъти и спря. Беше мъртво. Но междувременно последната хрътка бе разпрала мечешкия корем и сега вътрешностите й се изсипваха. Мечката замахна вяло към псето. То лесно отбягна удара и удари отново, разкъсвайки мечешките карантии. Мечката залитна и изглеждаше готова да падне. Ревът на тълпата се извиси до кресчендо. От разпраните мечешки вътрешности лъхна непоносима воня. Съществото събра последни сили и удари отново по кучето. Ударът улучи и псето отскочи встрани с кръв, бликнала от раздраното на гърба му; но раната бе повърхността, а кучето знаеше, че мечката е свършила, затова отново нападна, заръфа мечешките черва, докато най-сетне грамадният звяр затвори очи и се свлече мъртъв на земята.
    Мечкарят пристъпи напред и хвана кучето победител за нашийника. Касапинът на Кингсбридж излезе от тълпата с чирака си и започнаха да режат тялото на мечката за месо. Том предположи, че са се разбрали за цената с мечкаря предварително. Спечелилите облога започнаха да искат да им се плати. Всеки искаше да потупа оцелялото куче. Том се озърна за Джонатан. Не можа да го види.
    Детето бе само на две крачки от него през целия бой с мечката. Как бе успяло да изчезне? Трябваше да се е случило в самия разгар на боя, докато Том се беше съсредоточил над зрелището. Сега се укори. Затърси с очи из тълпата. Беше с една глава по-висок от всички останали, а Джонатан лесно се открояваше с монашеското расо и бръснатата си главичка. Но го нямаше никакъв.
    Детето не можеше да е в голяма опасност в манастирския двор, но можеше да се натъкне на неща, които приор Филип щеше да предпочете да не вижда: курви, обслужващи клиентите си до стените на манастира, например. Докато се озърташе, Том вдигна поглед към скелето високо горе на катедралния строеж и там, за свой ужас, видя дребна фигурка в монашески халат.
    Обзе го мигновена паника. Искаше му се да изреве: Не мърдай, ще паднеш! Но думите му щяха да се изгубят сред шумотевицата на панаира. Запровира се през множеството към катедралата. Джонатан тичаше горе по скелето увлечен от някаква въображаема игра, без изобщо да му хрумне, че може да се подхлъзне, да падне от осемдесетте стъпки височина и да се пребие…
    Едва потисна ужаса, надигнал се горчив в гърлото му.
    Скелето не се опираше на земята, а на тежки греди, набити в нарочно оставени дупки високо в стените. Тези греди стърчаха на около шест стъпки навън. Пряко на тях бяха наредени и стегнати с въжета здрави пилони, а след това върху пилоните бяха поставени подпори от гъвкави млади дръвчета, оплетени с тръстика. До скелето обикновено се стигаше по спиралните каменни стълбища, вградени във вътрешността на стените. Но тези стълбища бяха затворени днес. Тъй че как се бе покатерил чак горе Джонатан? Нямаше никакви стълби — Том се беше погрижил за това, а Джак бе проверил още веднъж. Детето трябваше да се е изкачило по стъпалчатия край на недовършената стена. Краищата бяха затрупани с дърва, за да не осигуряват лесен достъп, но Джонатан можеше да се е изкатерил по тях. Детето бе изпълнено със самоувереност, макар че все падаше от нещо поне веднъж на ден.
    Том стигна до подножието на стената и погледна нагоре ужасен. Джонатан си играеше най-безгрижно на осемдесет стъпки горе. Страх го стисна за гърлото с ледена ръка и той извика колкото му глас държи:
    — Джонатан!
    Хората наоколо му бяха стъписани и загледаха нагоре да видят по кого вика. Щом зърнаха детето горе на скелето, засочиха на приятелите си. Събра се малка тълпа.
    Джонатан не беше чул. Том събра шепи пред устата си и извика отново:
    — Джонатан! Джонатан!
    Този път момченцето го чу. Погледна надолу, видя го и махна с ръчичка.
    Том извика:
    — Слизай долу!
    Джонатан като че ли се канеше да се подчини, но после погледна стената, по която трябваше да тръгне и стръмните стъпала, по които да слезе, и премисли.
    — Не мога! — извика в отговор и тънкият му гласец се понесе към хората долу.
    Том разбра, че се налага да се качи и да го вземе.
    — Просто стой където си, докато стигна до теб! — извика му.
    Избута преградата от дърва от най-долните стъпала и се качи на стената.
    Беше три стъпки широка долу, но нагоре се стесняваше. Заизкачва се бавно. Изкусен беше да затича нагоре, но си наложи спокойствие. Когато се озърна нагоре, видя Джонатан седнал на ръба на скелето, където полюшваше късите си крачета над стръмния пропад.
    Най-горе стената бе едва две стъпки дебела. Въпреки това бе достатъчно широка, за да се върви по нея, стига да има човек здрави нерви, а Том имаше. Застъпва бавно, скочи на скелето и взе Джонатан в прегръдката си. Изпъшка облекчено.
    — Глупаво момче такова — промълви той, но гласът му бе пълен с обич и Джонатан се сгуши до него.
    След малко Том отново погледна надолу. Видя море от извърнати нагоре лица: гледаха ги над сто души. Сигурно си мислеха, че е поредното представление като разкъсването на мечката. Каза на Джонатан:
    — Добре, хайде да слезем сега. — Постави момчето на стената и го окуражи: — Аз ще съм точно зад теб, тъй че не се безпокой.
    Джонатан не беше убеден.
    — Страх ме е. — Вдигна ръчички да го вземат и когато Том се поколеба, детето се разплака.
    — Добре, добре, ще те нося — успокои го Том.
    Не му харесваше много, но Джонатан беше твърде уплашен, за да се разчита на него на тази височина. Том стъпи на стената, клекна до Джонатан, вдигна го и се изправи.
    Джонатан се вкопчи здраво в него.
    Том пристъпи напред. Заради детето в ръцете си не можеше да вижда камъните точно пред краката си. Това не можеше да се избегне. Със свито сърце запристъпва бавно по стената, като наместваше внимателно ходилата си. Не изпитваше страх за себе си, но заради детето в ръцете си се беше вцепенил от ужас. Най-после стигна до началото на стъпалата. На равното не беше по-широко, но със стъпалата пред него положението му се стори някак по-малко рисковано. Заслиза обнадежден. С всяко следващо стъпало ставаше все по-спокоен. Когато стигна нивото на галерията и стената се ушири на три стъпки се спря, за да успокои дъха си.
    Погледна навън, над манастирския двор и над Кингсбридж, към полята и там видя нещо, което го озадачи. По пътя, който водеше към Кингсбридж, на около половин миля в далечината, се вдигаше облак прах. След малко осъзна, че вижда голям отряд конници, които се приближават в бърз тръс към градчето. Загледа се в далечината, мъчейки се да различи кои са. Първата му мисъл бе, че трябва да е някой много богат търговец или група търговци с голяма свита, но бяха твърде много и някак си не приличаха на цивилни. Опита се да разбере какво го притеснява в тях. Когато се приближиха видя, че някои от яздят бойни коне, повечето имаха шлемове и бяха въоръжени до зъби.
    Изведнъж се уплаши.
    — Боже Господи, кои са онези хора? — възкликна Том на глас.
    — Няма да казваш „Господи“ — смъмри го Джонатан.
    Които и да бяха, означаваха беда.
    Том забърза надолу по стъпалата. Множеството завика радостно, щом скочи на земята. Не им обърна внимание. Къде бяха Елън и децата? Огледа наоколо, но не можа да ги види.
    Джонатан се опита да се отскубне от ръцете му. Том го задържа здраво. След като най-малкото му дете беше тук, първо трябваше да го прибере някъде на безопасно. След това можеше да намери другите. Запровира се между хората към вратата към църковния двор. Беше заключена отвътре, за да опази монашеския покой от суетите на панаира. Том затропа по нея и завика:
    — Отворете! Отворете!
    Нищо не последва.
    Дори не беше сигурен дали има някой в портиците. Нямаше време за мислене. Отстъпи назад, остави долу Джонатан, вдигна голямото стъпало на ботуша си и изрита вратата. Дървото около резето изпращя. Изрита отново, по-силно. Вратата излетя навътре. От другата страна стоеше стар монах и гледаше стъписано. Том вдигна Джонатан и му го подаде.
    — Пазете го вътре — каза на стареца. — Ще има неприятност.
    Старият монах кимна объркано и хвана Джони заръката.
    Том затвори портата.
    Сега трябваше да намери останалите от семейството си сред множество от над хиляда души.
    Почти неизпълнимата задача го уплаши. Не можеше да види и едно познато лице. Качи се на една празна бъчва от бира, за да вижда по-добре. Беше пладне и панаирът бе в разгара си. Тълпата се движеше като бавна река по проходите между щандовете и имаше въртопи около продавачите на храна и пиене, където хората се редяха да купят обеда си. Очите му зашариха из множеството, но не можеше да види никой от семейството си. Беше отчаян. Загледа над покривите на къщите. Ездачите почти бяха стигнали до моста и бяха подкарали в галоп. Всички бяха войници и носеха факли. Том се ужаси. Щеше да има погром.
    Изведнъж зърна Джак, застанал точно до него. Беше вдигнал глава и го гледаше насмешливо.
    — Защо стоиш на тая бъчва? — попита той.
    — Ще има неприятности! — каза припряно Том. — Майка ти къде е?
    — При щанда на Алиена. Какви неприятности?
    — Лоши. Къде са Алфред и Марта?
    — Марта е с мама. Алфред гледа боя с петли. Какво има?
    — Виж сам.
    Подаде му ръка. Джак се покачи на ръба на бъчвата пред Том. Ездачите изтрополиха по моста и нахлуха в селището.
    — Боже Господи, кои са тия? — възкликна Джак.
    Том заслони очи и се загледа към водача им, едър мъж на боен кон. Позна жълтеникавата коса и плещестата фигура.
    — Уилям Хамли.
    Щом ездачите стигнаха до първите къщи, опряха запалените факли в сламата на покривите и ги подпалиха.
    — Палят града! — избухна Джак.
    — Ще е по-лошо, отколкото мислех — каза Том. — Слизай.
    Двамата скочиха на земята.
    — Аз ще прибера мама и Марта — каза Джак.
    — Заведи ги в църковния двор. Там ще е единственото безопасно място. Ако монасите се опрат, кажи им да вървят на майната си.
    — Ако заключат вратата?
    — Разбий резето. Бързо! Аз ще доведа Алфред. Бягай!
    Джак забърза. Том се запъти към боя с петли и заизбутва грубо хората настрана. Няколко души възроптаха, но той ги пренебрегна и те млъкнаха, като видяха ръста му и каменната решителност, изписана на лицето му. Много скоро пушекът от запалените къщи задуха в манастирския двор. Том го надуши и забеляза, че още двама край него задушиха във въздуха, обзети от любопитство. Имаше само още няколко мига, докато паниката се разрази.
    Боят с петли беше близо до портата на манастира. Около зрелището се беше струпала голяма и шумна тълпа. Том се запровира през нея, докато търсеше с очи Алфред. В земята бе издълбана плитка яма, широка няколко стъпки. В центъра й два петела се деряха на късове с клюнове и нокти с метални шипове по тях. Перушина и кръв хвърчаха навсякъде. Алфред беше почти най-отпред, гледаше напрегнато и ревеше с цяло гърло за една от окаяните птици. Баща му се провря между гъмжилото от хора и го сграбчи за рамото.
    — Хайде с мен!
    — Заложих шест пенса на черния! — извика му в отговор Алфред.
    — Трябва да се махаме оттук! — изрева Том. В този момент облакът дим се разнесе над ямата с петлите. — Не надушваш ли огъня?
    Един-двама от зяпачите чуха думата „огън“ и го погледнаха с любопитство. Миризмата лъхна отново и те я усетиха. Алфред също я надуши.
    — Какво става?
    — Градът гори!
    Изведнъж всички поискаха да си тръгнат. Мъжете се разпръснаха във всички посоки, забутаха и заблъскаха. В ямата черният петел уби белия, но никой повече не го интересуваше. Алфред понечи да тръгне в грешната посока, но Том го сграбчи.
    — Отиваме при портиците. Там е единственото безопасно място.
    Пушекът заприижда на гъсти валма и страхът обхвана тълпата. Всички бяха възбудени, но никой не знаеше какво да прави. Том видя, че някои започнаха да се изливат през портата на манастира, но входът беше тесен, а и все едно, там нямаше да са в по-голяма безопасност, отколкото тук вътре. Все пак повечето се сетиха за това и в един момент двамата с Алфред се озоваха срещу човешки порой, понесъл се в паника в обратната посока. После изведнъж потокът се обърна и всички тръгнаха с тях. Том се озърна да разбере причината за тази промяна и видя първите конници, нахлуващи в манастирския двор.
    В този момент тълпата озверя.
    Ездачите бяха ужасяваща гледка. Огромните им коне, уплашени също колкото и тълпата, блъскаха, вдигаха се на задните си крака и връхлитаха, тъпчеха хора наляво, надясно и по средата. Въоръжените и с шлемове на главите ездачи биеха отгоре с криваци и факли, събаряха мъже, жени и деца и палеха щандове, дрехи и човешки коси. Всички пищяха. През портата нахлуха още конници и още хора западаха под едрите копита. Том извика в ухото на Алфред:
    — Отивай при портиците — искам да се уверя, че другите са се измъкнали. Бягай!
    Бутна го напред и Алфред продължи.
    Том се запъти към щанда на Алиена. Миг след това се препъна в някакъв човек и падна на земята. Изруга и се надигна на колене. Но преди да е успял да се изправи, видя връхлитащия към него боен кон. Очите на побеснялото от ужас животно бяха изопнати назад, ноздрите — изпънати и той зърна бялото на очите му. Над конската глава Том видя лицето на Уилям Хамли, изкривено в гримаса на омраза и триумф. Мисъл прониза за миг ума му, че ще е хубаво да прегърне Елън още веднъж. След това огромно копито го изрита в челото и той усети ужасна стъписваща болка. Черепът му сякаш се пръсна и целият свят почерня.
* * *
    Първия път, когато Алиена помириса пушека, си помисли, че идва от обяда, който поднасяше.
    Тримата фламандски купувачи седяха на масата на открито пред склада й. Бяха едри чернобради мъже, които говореха английски с тежък германски акцент и носеха дрехи от изключително фин плат. Всичко вървеше добре. Скоро щеше да започне да продава и бе решила първо да поднесе обяд, за да остави време на купувачите да се поизнервят. Все пак щеше да е доволна, когато това огромно количество вълна сменеше собственика си. Постави платото с вкусно изпечените свински котлети пред тях и ги огледа критично. Месото беше опечено чудесно, с хрупкавата кафява тлъстина по краищата. Сипа още вино. Един от изкупвачите подуши във въздуха, после всички се заозъртаха нервно. Алиена изведнъж се уплаши. Огънят беше кошмарът за един търговец на вълна. Погледна Елън и Марта, които й помагаха в поднасянето на обяда.
    — Мирише ли ви на пушек?
    Преди да успеят да отговорят, се появи Джак. Алиена не беше свикнала още да го вижда облечен в монашеско расо, с червеникавата му коса обръсната на темето. Милото му лице изглеждаше угрижено. Изведнъж й се дощя да го прегърне и нацелува по намръщеното чело. Но бързо се обърна, спомнила си как се беше поддала на чара му в старата мелница преди шест месеца. Още се изчервяваше от срам всеки път, щом си припомнеше за онзи инцидент.
    — Беда! — извика им той припряно. — Всички трябва да бягаме в църковния двор.
    Тя го погледна.
    — Какво става… пожар ли?
    — Граф Уилям с войниците му — отвърна той.
    Алиена изведнъж се смрази. Уилям. Отново.
    — Подпалили са града — продължи Джак. — Том и Алфред отиват при портиците. Елате с мен, моля ви.
    Елън пусна безцеремонно на масата купата със салата, която носеше, пред един от стъписаните фламандски търговци.
    — Ясно. — Сграбчи Марта за ръката. — Да тръгваме.
    Алиена се озърна в паника към склада си. Вътре имаше сурова вълна за стотици фунтове, която трябваше да опази от огъня. Но как да го стори? Улови погледа на Джак. Гледаше я с очакване. Купувачите припряно напуснаха масата.
    — Вие вървете. Трябва да се погрижа за стоката си.
    — Джак, хайде! — подкани го Елън.
    — Ей сега. — Той се обърна отново към Алиена.
    Алиена видя, че Елън се колебае. Явно бе раздвоена между дълга да спаси Марта и да изчака Джак. Отново го подкани:
    — Джак! Хайде!
    — Мамо! Отведи Марта! — обърна се той към нея.
    — Добре! Но моля те, побързай! — Двете с Марта тръгнаха.
    — Градът гори — заговори Джак. — Манастирът ще е най-безопасното място — направен е от камък. Хайде ела с мен, бързо.
    Алиена вече чуваше писъците откъм портата на манастира. Димът беше навсякъде. Заозърта се в паника, за да разбере какво става. Стомахът й се беше стегнал на възел от страх. Всичко, за което се беше трудила над шест години, беше натъпкано отзад в склада.
    — Алиена! — подкани я Джак настойчиво. — Ела с мен — там ще сме в безопасност!
    — Не мога! Стоката ми!
    — По дяволите стоката ти!
    — Това е всичко, което имам!
    — Каква полза, ако умреш!
    — Лесно ти е да го кажеш — толкова години похабих, за да стигна до тук…
    — Алиена! Моля те!
    Изведнъж хората пред щанда запищяха от ужас. Конниците бяха нахлули в манастирския двор, връхлитаха в тълпите, без да гледат кого ще стъпчат и палеха сергиите. Обзетите от паника хора се блъскаха и бутаха в отчаяно усилие да избягат от копитата на озверелите животни и горящите факли. Тълпата натисна паянтовата ограда на сергията на Алиена и я събори. Нахлу в откритото пространство пред склада, обърна масата с блюдата и чашите вино. Джак и Алиена бяха избутани назад. Двама ездачи връхлетяха вътре, единият размаха напосоки тояга, другият държеше запалена факла. Джак се изправи пред девойката, за да я защити. Онзи с тоягата замахна към главата й, но младежът вдигна ръката си над нея и дървото се натресе в китката му. Алиена усети удара, но го пое той. Когато вдигна очи, видя лицето на втория ездач.
    Беше Уилям Хамли.
    Алиена изпищя.
    Той я погледна за миг, с горящата факла в ръка и победоносен блясък в очите. После срита коня и го подкара в склада.
    — Не! — изпищя Алиена.
    Започна да се бори да се измъкне от човешката гмеж, заблъска с лакти и заудря хората около себе си, сред тях и Джак. Най-сетне се отскубна и нахлу в склада. Уилям се навеждаше от седлото и поднасяше огъня към струпаните чували с вълна.
    — Не! — изпищя тя отново.
    Хвърли се към него и се опита да го смъкне от коня. Блъсна я настрана и тя падна на земята. Вълната се запали с оглушителен рев. Конят се изправи на задните си крака и изцвили, подивял от ужас от пламъците. Джак изведнъж се появи и я издърпа настрани. Уилям обърна жребеца и бързо излезе от склада. Алиена се вдигна на крака, награби празен чувал и се опита да потуши огъня.
    — Алиена, ще загинеш! — изкрещя Джак.
    Жегата стана убийствена. Тя награби един от все още незапалените чували и се опита да го издърпа. Изведнъж в ушите й забуча, усети непоносима горещина върху лицето си и с ужас разбра, че косата й е пламнала. След миг Джак се хвърли върху нея, загърна главата й с ръце и я притисна до себе си. Двамата паднаха на земята. Задържа я здраво за миг, след това отпусна. Тя подуши миризмата на опърлено, но косата й вече не гореше. Видя, че лицето на Джак е обгорено и веждите му ги няма. Той я сграбчи за единия глезен и я задърпа през вратата. Продължи да я дърпа въпреки борбата й, докато се измъкнаха навън.
    Районът около сергията й се беше опразнил. Джак я пусна. Тя понечи да се вдигне, но той отново я сграбчи и я задържа долу. Продължи да се бори като обезумяла, зяпнала в огъня, който поглъщаше годините й на труд и грижи, цялото й богатство и сигурност, докато не й останаха повече сили за борба. Остана да лежи и пищи.


    Филип беше в мазето под магерницата и броеше пари с Кътбърт Белоглавия, когато чу шумотевицата. Двамата се спогледаха намръщено и се вдигнаха да видят какво става.
    Вън се вихреше погром. Във всички посоки тичаха хора, блъскаха се и се бутаха, падаха и се тъпчеха едни — други. Мъже и жени викаха, деца плачеха. Въздухът беше изпълнен с дим. Всички като че ли се опитваха да избягат от манастирския двор. Освен главната порта единственият друг изход беше през пролуката между кухненските постройки и мелницата. Там нямаше стена, но имаше дълбок ров, който отвеждаше водата от езерото над мелницата до пивоварната. Филип искаше да предупреди хората да внимават с рова, но никой никого не слушаше.
    Причината за паниката явно беше пожар, и то голям. Въздухът бе натежал от пушеците. Сърцето на Филип се сви от страх. При толкова много хора, събрани на едно място, можеше да стане ужасна трагедия. Какво би могло да се направи?
    Първо трябваше да разбере какво точно става. Притича нагоре по стъпалата към вратата на магерницата, за да види по-добре. Това, което се разкри пред очите му, го изпълни с ужас.
    Целият Кингсбридж гореше.
    Вик на ужас и отчаяние се изтръгна от гърлото му.
    Как бе възможно да се случи това?
    После видя конниците, връхлитащи в тълпата с горящите главни и разбра, че не е плод на случайни обстоятелства. Първата му мисъл бе, че се води битка между двете страни в гражданската война, въвлякла по някакъв начин градчето. Но войниците нападаха цивилни хора, а не се биеха помежду си. Това не беше битка, беше изтребление.
    Погледът му се спря на един едър русокос мъж върху грамаден боен кон, който газеше през човешкото множество. Уилям Хамли.
    Гняв се надигна в гърлото на Филип. Мисълта, че касапницата и погромът, които се вихреха наоколо, са предизвикани нарочно, заради алчност и гордост, почти го доведе до лудост. Извика, колкото му глас държи:
    — Виждам те, Уилям Хамли!
    Уилям чу името си над писъците на тълпата. Дръпна юздите на коня си и извърна очи към Филип.
    — В ада ще идеш за това! — изрева Филип.
    Лицето на Уилям се беше наляло с червенина и очите му грееха, жадни за кръв. Дори заплахата от онова, което най-много го плашеше, днес нямаше никакво въздействие над него. Беше като обезумял.
    — Това е адът, монах! — извика той в отговор, после обърна коня си и продължи напред.


    Изведнъж се оказа, че всички наоколо са изчезнали, и конниците, и тълпите. Джак пусна Алиена и се изправи. Дясната му ръка беше изтръпнала. Спомни си, че бе поел удара, насочен към главата й. Радваше се, че ръката го боли. Надяваше се още дълго да го боли, за да му напомня.
    Складът се бе превърнал в огнен пъкъл, а наоколо горяха по-малки пожари. Земята бе осеяна с човешки тела, някои още се движеха, плувнали в кръв, други лежаха застинали. Беше тихо. Чуваше се само пращенето на пламъците. Тълпата си бе отишла по един или друг начин, оставяйки зад себе си мъртвите. Джак беше замаян. Никога не беше виждал бойно поле, но си представи, че трябва да изглежда така.
    Алиена заплака. Той сложи ръка на рамото й да я утеши, но тя го отблъсна. Беше спасил живота й, но й беше все едно. Интересуваше я само проклетата вълна, вече невъзвратимо загубена в пушеците. Погледа я за миг, обзет от тъга. Повечето от косата й бе изгоряла и вече не изглеждаше красива, но той все така я обичаше. Сърцето го заболя, че я вижда толкова отчаяна, а не може да й предложи утеха.
    Сигурен беше, че няма да се опита повече да влезе в склада. Беше притеснен за другите от семейството си, затова я остави и тръгна да ги потърси.
    Лицето го заболя. Докосна бузата си и допирът на ръката му го жилна. Сигурно и той беше обгорял. Погледна телата по земята. Искаше му се да направи нещо за ранените, но не знаеше откъде да започне. Затърси с очи познати лица с надеждата да не види нето едно. Майка му и Марта бяха отишли в църковния двор — бяха много пред тълпата. Дали Том беше намерил Алфред? Зави към портиците. И тогава видя Том.
    Едрото тяло на пастрока му лежеше проснато върху разкаляната земя. Беше съвсем застинал. Лицето му до веждите бе разпознаваемо, дори изглеждаше кротко като в сън, ала челото му беше разбито и черепът — натрошен. Джак се ужаси. Не можеше да го понесе. Том не можеше да е мъртъв. Но в тялото пред него нямаше живот. Извърна очи настрани, преглътна и погледна отново. Беше Том и беше мъртъв.
    Джак коленичи до него. Обзе го порив да направи или да каже нещо и за първи път осъзна защо хората обичаха да се молят за мъртвите.
    — Ще липсваш ужасно на мама — промълви той. Спомни си ужасните думи, които бе казал на Том в деня, когато се сбиха с Алфред. — Повечето не бе истина — изрече през сълзи. — Ти не ме остави. Хранеше ме и се грижеше за мен, и направи мама щастлива, истински щастлива.
    Но имаше нещо по-важно от всичко това, помисли си Джак. Том му беше дал нещо много по-голямо от храна и подслон, нещо, което дори родният му баща нямаше да може да му даде. Нещо, което беше страст, вещина, изкуство и начин на живот.
    — Ти ми даде катедралата — прошепна Джак на мъртвия. — Благодаря ти.

Четвърта част
1142 — 1145

Единадесета глава

I

    Прокобата на Филип провали целия му триумф. Вместо задоволство и тържество, Уилям изпитваше ужас, че ще отиде в ада заради стореното.
    Беше му отвърнал много дръзко и с присмех: „Това е адът, монах!“ Но това бе в разгара на щурма. Когато изведе хората си от горящия град, когато копитата на конете им и туптенето на сърцата им забавиха ритъм, когато можеше вече да погледне назад към погрома и да си помисли колко хора беше ранил, изгорил и убил, тогава си спомни гневното лице на Филип, пръста му, сочещ надолу към земните недра и думите му, натежали с орис: „Ще идеш в ада за това!“
    До падането на нощта вече бе съвсем потиснат. Войниците му искаха да говорят за набега, да преживеят отново върховите мигове и да се насладят на погрома, но скоро настроението му ги зарази и всички потънаха в хладно мълчание. Прекараха нощта в чифлика на един от по-големите арендатори на Уилям. На вечерята мрачните мъже се напиха до несвяст. Арендаторът, който знаеше как се чувстват обикновено мъжете след битка, бе довел някакви курви от Шайринг, но работата им не потръгна. Уилям лежа буден цялата нощ, обзет от ужас, че може да умре, докато спи и да отиде право в ада.
    На другата заран, вместо да се върне в Ърлскасъл, отиде да се види с епископ Уейлрън. Когато пристигна, него го нямаше в палата, но дякон Балдуин му каза, че го очакват да се върне следобед. Уилям изчака в параклиса, вторачен в кръста на олтара и разтреперан въпреки лятната жега.
    Най-сетне Уейлрън се върна. Уилям бе готов да му зацелува краката.
    Уейлрън нахлу в параклиса с разветия зад него черен халат и каза хладно:
    — Какво правиш тук?
    Уилям се надигна, мъчейки се да прикрие ужаса си зад фасада на самообладание.
    — Току-що опожарих град Кингсбридж…
    — Знам — прекъсна го Уейлрън. — Цял ден само това слушам. Какво те е прихванало? Полудял ли си?
    Реакцията му го изненада напълно. Не беше обсъждал предварително набега с Уейлрън, защото бе убеден, че ще го одобри: Уейлрън изпитваше ненавист към всеки и всичко, свързано с Кингсбридж, най-вече към приор Филип. Беше очаквал, че ще е доволен, ако не и въодушевен.
    — Току-що унищожих най-големия ти враг — каза Уилям. — Сега трябва да изповядам греховете си.
    — Не съм изненадан. Казват, че над сто души са изгорели до смърт. — Уейлрън потръпна. — Ужасна смърт.
    — Готов съм да се изповядам — повтори Уилям.
    Уейлрън поклати глава.
    — Не знам дали мога да ти дам опрощение.
    — Защо не? — проплака Уилям уплашено.
    — Знаеш, че двамата с епископ Хенри на Уинчестър отново минахме на страната на крал Стивън. Не мисля, че кралят ще одобри, ако дам опрощение на поддръжник на кралица Мод.
    — Проклет да си, Уейлрън, ти ме склони да взема нейната страна!
    Уейлрън сви рамене.
    — Смени я отново.
    Уилям осъзна, че това бе целта на Уейлрън. Искаше да се закълне отново на Стивън. Ужасът му от опожаряването на Кингсбридж беше престорен: просто предлагаше сделка. Тази мисъл му донесе огромно облекчение, защото означаваше, че отказът да бъде опростен не бе категоричен. Но искаше ли отново да смени страната? Замълча, докато се мъчеше да го обмисли хладнокръвно.
    — Стивън печели победи през цялото лято — продължи Уейлрън. — Мод моли съпруга си да се прехвърли от Нормандия, за да й помогне, но той не желае. Вятърът е благоприятен за нас.
    Перспективата, която се очертаваше, бе ужасна: Църквата отказва да опрости престъпленията му. Шерифът го обвинява в убийство. Победоносният крал Стивън подкрепя Църквата и шерифа. Осъждат го и увисва на бесилото…
    — Бъди като мен и последвай епископ Хенри — той знае накъде духа вятърът — подкани го Уейлрън. — Ако всички се развие добре, Уинчестър ще стане архидиоцез2, а Хенри — архиепископ на Уинчестър — на равна нога с архиепископа на Кентърбъри. А след като Хенри умре, кой знае? Може аз да стана следващият архиепископ. След това… е, вече има английски кардинали — някой ден може да има и английски папа…
    Уилям зяпна в Уейлрън, хипнотизиран въпреки страха си от голата амбиция, избила на обикновено каменното лице на епископа. Уейлрън — папа? Всичко беше възможно. Но преките последствия от домогванията на Уейлрън бяха по-важни, а Уилям беше само фигурант в играта му. Мъжът пред него бе спечелил престиж с епископ Хенри благодарение на способността си да поднася Уилям и рицарите на Шайринг на едната или другата страна в гражданската война. Това бе цената, която трябваше да заплати, за да затвори Църквата очи за греховете му.
    — Искаш да кажеш… — Гласът му излезе на хрип. Покашля се и опита отново. — Искаш да кажеш, че ще изслушаш изповедта ми, ако се закълна във вярност на Стивън и мина отново на негова страна?
    Блясъкът се махна от очите на епископа и лицето му отново стана безизразно.
    — Точно това имам предвид.
    Уилям нямаше избор, но не виждаше и основание за отказ. Минал бе на страната на Мод, когато изглеждаше, че тя печели и сега бе напълно готов отново да измени, след като изглеждаше, че Стивън надвива. Все едно, щеше да отстъпи пред всичко, за да бъде облекчен от ужаса да гори в ада.
    — Съгласен съм — отвърна той без повече колебания. — Само изслушай изповедта ми, веднага.
    — Много добре. Да се помолим.
    Щом минаха през процедурата с изповедта, Уилям усети как от раменете му се смъкна бремето на вината и отново изпита радостта от триумфа си. Когато излезе от параклиса хората му веднага забелязаха, че духът му се е вдигнал и завикаха възторжено. Уилям им съобщи, че отново ще се бият за крал Стивън според волята Божия, изразена от епископ Уейлрън и това бе повод за празненство. Уейлрън поръча вино.
    Докато чакаха да поднесат обяда, Уилям каза:
    — Стивън би трябвало да потвърди сега графството ми.
    — Би трябвало — съгласи се Уейлрън. — Но това не значи, че ще го направи.
    — Но аз се връщам на неговата страна!
    — Ричард от Кингсбридж не я е оставял.
    Уилям си позволи самодоволна усмивка.
    — Мисля, че премахнах заплахата от Ричард.
    — О? И как?
    — Ричард никога не е имал земя. Единственото, което му помагаше да се прави на рицар, бяха парите на сестра му.
    — Не е обичайно, но вършеше работа досега.
    — Но сестра му вече няма никакви пари. Вчера запалих стоката й. Тя е в окаяно положение. Също и Ричард.
    — В такъв случай е въпрос само на време да изчезне от погледа ни. И тогава, струва ми се, графството ще е твое — кимна Уейлрън одобрително.
    Обядът бе готов. Войниците на Уилям насядаха при слугите и зафлиртуваха с перачките в палата. Уилям бе настанен в челото на масата с Уейлрън и архидяконите му. След като вече му бе олекнало, завидя на мъжете с перачките — архидяконите се оказаха скучна компания.
    Дякон Балдуин му поднесе блюдо с грах и заговори:
    — Лорд Уилям, как ще предотвратите някой друг да направи това, което приор Филип се опита да направи и да открие свой панаир на вълната?
    Въпросът го изненада.
    — Не биха посмели!
    — Друг монах едва ли. Но някой граф би могъл.
    — Ще му трябва позволително.
    — Може да получи, ако е воювал на страната на Стивън.
    — Не и в това графство.
    — Балдуин е прав, Уилям — намеси се епископ Уейлрън. — По границите на цялото ви графство има градчета, които биха могли да поддържат панаир на вълната: Уилтън, Дивайзис, Уелс, Марлбъро, Уолингфорд…
    — Запалих Кингсбридж, мога да запаля всяко друго място — отвърна Уилям раздразнено. Глътна от виното. Ядоса го, че оспорваха така победата му.
    Уейлрън взе франзела пресен хляб и я разчупи, без да яде.
    — Кингсбридж е лесен. Няма крепостна стена, няма замък, няма дори голяма църква, за да потърсят хората убежище там — възрази епископът. — И се управлява от монах, който няма рицари или войници. Кингсбридж е беззащитен. Повечето градове не са.
    Дякон Балдуин добави:
    — А щом свърши гражданската война, който и да я спечели, няма да можете повече да палите град като Кингсбридж безнаказано. Това е нарушение на кралския мир. Никой крал няма да го пренебрегне в мирно време.
    Уилям разбра правотата им и това го ядоса.
    — Значи цялата работа може да е била за нищо.
    Остави ножа на масата. Стомахът му се беше стегнал от напрежение и не можеше повече да яде.
    — Алиена, разбира се, е разорена, което оставя известна празнина — каза Уейлрън.
    Уилям не схвана мисълта му.
    — Какво имате предвид?
    — Тази година повечето вълна в графството беше продадена на нея. Какво ще стане следващата година?
    — Не знам.
    Уейлрън продължи със същия разсъдлив тон:
    — Освен приор Филип, всички производители на вълна на мили околовръст са арендатори или на графа, или на епископа. Графът си ти, макар да нямаш още титлата, а аз съм епископът. Ако принудим всички свои арендатори да продават вълната си на нас, ще контролираме две трети от вълнената търговия в графството. Ще продаваме на Панаира на вълната в Шайринг. Няма да е останала достатъчно стока, която да покрие друг панаир, дори някой да получи позволително.
    Идеята беше гениална, веднага осъзна Уилям.
    — И ще печелим толкова, колкото печелеше Алиена.
    — Точно така. — Уейлрън отхапа деликатно от месото пред него и сдъвка замислено. — И тъй, ти опожари Кингсбридж, унищожи най-опасния си враг и създаде нов източник на доход за себе си. Не е зле за един ден.
    Уилям отпи здрава глътка от виното усети топлината в стомаха си. Погледна над масата и очите му се спряха на едно добре закръглено тъмнокосо момиче, което се усмихваше кокетно на двама от мъжете му. Може би щеше да я има тази нощ. Знаеше как ще стане. След като я притиснеше в ъгъла и я хвърлеше на пода, щом вдигнеше полата й, щеше да си спомни лицето на Алиена, ужаса и отчаянието й, когато видя как пламнаха чувалите й с вълна. И тогава щеше да може да го направи. Усмихна се и си взе нов къс от сърнешкия бут.


    Приор Филип бе потресен до дъното на душата си от изгарянето на Кингсбридж. Изненадващия ход на Уилям, жестокостта на нападението, ужасните сцени, когато тълпата изпадна в паника, кошмарното избиване и собственото му пълно безсилие — всичко това го беше смазало.
    Най-лошото от всичко бе смъртта на Том Строителя. Майстор във всяка област от занаята си и надарен с множество умения, от Том се очакваше да продължи строежа на катедралата до пълното й завършване. Беше също тъй най-близкият приятел на Филип извън монашеските среди. Бяха разговаряли поне веднъж на ден и заедно се бяха борили да намерят решения на безкрайното разнообразие от проблеми, пред които се изправяха в огромното си начинание. Том бе притежавал рядкото съчетание от мъдрост и смирение, заради което бе истинска радост да се работи с него. Струваше му се невъзможно, че го няма повече.
    Филип имаше чувството, че вече нищо не разбира, че няма никаква реална власт и е негоден да управлява дори обор с крави, още по-малко град с размерите на Кингсбридж. Винаги беше вярвал, че ако дава искрено всичко от себе си и се уповава на Бога, накрая нещата ще се подредят. Изгарянето на Кингсбридж като че ли доказваше грешката му. Изгубил беше всякакъв стимул и по цял ден седеше в къщата си в приората, загледан в догарящата свещ на малкия олтар, обсебен от мрачни и несвързани мисли, потънал в бездействие.
    Младият Джак бе този, който съобрази какво трябва да се направи. Беше събрал телата на мъртвите в криптата, прибрал беше ранените в спалните на монасите и организира спешно раздаване на храна за живите на моравата оттатък реката. Времето бе топло и всички спаха на открито. На другия ден след бедствието Джак организира замаяните още хора от града в работни екипи и ги накара да разчистят пепелищата и развалините от манастирския двор, докато Кътбърт Белоглавия и Милий Касиера поръчаха хранителни припаси от околните ферми. На втория ден погребаха мъртвите в сто деветдесет и три нови гроба в северния край на манастирския двор.
    Филип просто издаваше заповедите, които Джак предлагаше. Джак му изтъкна, че повечето граждани бяха загубили много малко материални ценности — паянтова колиба и няколко домашни вещи в повечето случаи. Зърното все още си беше по нивите, живата стока — на пасищата, а хорските спестявания си бяха останали там, където стопаните ги бяха заровили — обикновено под огнищата в домовете им, незасегнати от пожара, опустошил града. Най-пострадали бяха търговците, чиято стока бе изгоряла: някои бяха разорени, като Алиена; други държаха част от богатството си скътано на сребърници и щяха да могат да започнат отново. Джак предложи да се заемат веднага с възстановяването на града.
    По негово предложение Филип даде извънредно позволение да се сече безплатно дърво в манастирските гори за възстановяване на къщите, но само за една седмица. Заради това Кингсбридж опустя за седем дни, докато всички семейства избираха и сечаха дърветата, с които щяха да съградят новите си домове. През това време Джак помоли Филип да начертае план за новия град. Идеята плени въображението на приора и му помогна да превъзмогне унинието си.
    Четири дни без прекъсване работи над своя план. Около манастирските стени щеше да има големи къщи за заможните занаятчии и дюкянджии. Спомни си как е устроен Уинчестър и по същия удобен начин разчерта плана на новия Кингсбридж. Правите улици, достатъчно широки, за да се разминат две коли, щяха стигат до реката. Направи пресечните улички по-тесни. За стандартен парцел за къща избра ширина от двайсет и четири стъпки, достатъчно за фасада на градски имот. Всеки парцел щеше да е сто и двайсет стъпки в дълбочина, за да има място за приличен двор с нужник, зеленчукова градина и конюшня, обор или кочина. Мостът бе изгорял и новият трябваше да се построи на по-удобно място в долния край на новата главна улица. Главният път през града щеше да минава сега от моста право нагоре по хълма, покрай катедралата и после от другата й страна, като в Линкълн. Приорът планираше друга широка улица да води от манастирската порта до нов кей на речния бряг, надолу по течението от моста и покрай речния завой. Така товарите с материал можеха да стигат до приората, без да се използва главната търговска улица. Около новия кей предвиждаше да има съвсем нов квартал от малки къщи: бедните щяха да са надолу по течението на реката и мръсотията им нямаше да замърсява притока на чиста вода за манастира.
    Планирането на новия град извади Филип от безпомощния унес, но всеки път щом вдигнеше глава от скиците си, биваше обзет от гняв и скръб за хората, които бе изгубил. Чудеше се дали Уилям Хамли всъщност не е самият въплътен дявол — този мъж причиняваше повече страдание, отколкото изглеждаше възможно за човешко същество. Същото редуване между надежда и мъка прочиташе върху лицата на хората от града, когато се връщаха от гората с товарите си дърва. Джак и другите монаси бяха очертали плана на новия град върху земята с колове и канап и докато хората си избираха парцелите, от време на време някой запитваше мрачно: „Но какъв е смисълът? Може пак да го подпалят другата година.“ Ако имаше някаква надежда за справедливост, някакво очакване, че злодеите може да бъдат наказани, може би хората нямаше да се чувстват толкова безутешни. Но макар Филип да беше писал до Стивън, Мод, епископ Хенри, архиепископа на Кентърбъри и дори до папата, знаеше, че във военно време е малко вероятно толкова могъщ и важен човек като Уилям да бъде изправен на съд.
    По-големите парцели в чертежите на Филип се търсеха много въпреки по-високите наеми, тъй че той промени плана, за да станат повече. Почти никой не искаше да строи в по-бедния квартал, но той реши да го остави така, за бъдеща употреба. Десет дни след пожара върху повечето празни места започнаха да израстват нови дървени къщи, а след още седмица повечето бяха довършени. След като хората вдигнеха домовете си, работата на катедралата щеше да започне отново. Строителите получиха надниците си и искаха да харчат парите си, тъй че дюкяните отвориха отново, а слугините и перачките подеха отново работата си за занаятчиите. И тъй, ден след ден, всекидневието в Кингсбридж се връщаше към обичайното.
    Но мъртвите бяха толкова много, че градът заприлича на обитаван от призраци. Всяко семейство бе изгубило поне един свой член: дете, майка, съпруг, сестра. Хората не носеха траурни ленти, но бръчките на лицата им издаваха скръбта им толкова явно, колкото голите дървета издаваха зимата. Един от най-поразените бе шестгодишният Джонатан. Обикаляше унил из манастирския двор като изгубена душа и по някое време Филип осъзна, че на детето му липсва Том, който, изглежда, бе прекарвал повече време с малкия, отколкото някой бе забелязал. Щом разбра това, приорът се постара да заделя по час всеки ден за Джони, да му разказва истории, да си играе с него на броене и да слуша речовитото му бърборене.
    Филип написа на абатите на всички по-големи бенедиктински манастири в Англия и Франция, като ги попита дали могат да му препоръчат майстор строител, който да замести Том. Приор с неговото положение обикновено щеше да се посъветва с епископа си за това, защото епископите пътуваха много и можеше да са чували за добри строители, но Уейлрън нямаше да му е от полза. Постоянните раздори между двамата правеха работата на Филип по-самотна, отколкото трябваше да е.
    Докато приорът чакаше отговорите от абатите, майсторите инстинктивно приеха Алфред за свой водач. Алфред беше синът на Том, освен това бе майстор зидар и от известно време ръководеше свой собствен полунезависим екип на строежа. За съжаление нямаше бащиния си ум, но беше начетен и авторитетен, и постепенно запълваше празнината, оставена от смъртта на Строителя.
    Като че ли проблемите и въпросите, които възникваха около строителството, бяха повече, отколкото по времето на Том, а и Алфред сякаш винаги идваше с питане точно когато Джак го нямаше наоколо. Това несъмнено беше естествено: всички в Кингсбридж знаеха, че двамата доведени братя се ненавиждат. Но в резултат Филип отново се оказа обременен от безброй дребни проблеми.
    Но с отминаването на седмиците Алфред започна да придобива увереност, докато един ден дойде при него и запита:
    — Не бихте ли предпочел катедралата да е със свод?
    Замисълът на Том предвиждаше дървен таван над центъра на храма и сводести каменни тавани над по-тесните странични крила.
    — Бих предпочел, да — отвърна Филип. — Но се спряхме на дървен таван, за да спестим пари.
    Алфред кимна.
    — Бедата е, че един дървен таван може да изгори. Каменният свод е устойчив на пожари.
    Филип го изгледа за миг, зачуден дали не беше подценил младежа. Не очакваше, че може да предложи промяна в плана на баща си. Това би било по-присъщо за Джак. Но идеята за устойчив на пожари храм звучеше привлекателно, особено след като целият град бе изгорял.
    Алфред явно разсъждаваше в същата посока:
    — Единствената оцеляла сграда в града след пожара беше енорийската църква.
    А новата енорийска църква — построена от него — имаше каменен свод, помисли си Филип. Но се сети за една пречка.
    — Съществуващите стени ще понесат ли допълнителната тежест на каменен покрив?
    — Ще трябва да укрепим контрафорсите. Ще се издават малко повече навън, нищо повече.
    Вече беше мислил за това, забеляза Филип.
    — А цената?
    — В дългосрочен план ще струва повече, разбира се, и за цялата църква ще са нужни четири години повече да се довърши. Но за ежегодните ви разходи разликата няма да е голяма.
    На Филип идеята започна да му харесва все повече.
    — Но ще означава ли това, че ще трябва да изчакаме още една година, преди да можем да използваме канцела за служби?
    — Не. Камък или дърво, не можем да започнем покрива преди другата пролет, защото подпокривните стени ще трябва да стегнат, преди да поставим още тежест отгоре им. Дървеният таван е по-бърз за строене с няколко месеца. Все пак, тъй или иначе канцелът ще е покрит до края на следващата година.
    Филип се замисли. Беше въпрос на баланс между предимството на устойчивия на пожар покрив и недостатъка на още четири години строителство — и още четири години разходи. Допълнителната цена изглеждаше много отдалечена в бъдещето, докато изгодата от безопасността бе непосредствена.
    — Мисля, че ще го обсъдя с братята на съвета. Но ми изглежда добра идея.
    Алфред му благодари и напусна, а след като си отиде, Филип остана да седи втренчен във вратата и зачуден дали всъщност имаше смисъл да търси нов майстор.


    В Деня на жътвата3 Кингсбридж направи великолепно изложение. На заранта всяко домакинство омеси пита — жътвата тъкмо бе започнала, тъй че брашното беше евтино и в изобилие. Който нямаше пещ вкъщи опече питата при съседите си или в огромните пещи на манастира и на двамата градски пекари, Пеги Бакстър и Джак-ат-Новен. По пладне въздухът се изпълни с миризмата на пресен хляб и всички огладняха. Питите бяха изложени на масите, подредени върху моравата отвъд реката и всички обикаляха да им се възхитят. Една не си приличаше с друга. Много от тях бяха с плодове или с някаква плънка: имаше хляб със сушени сливи, хляб със стафиди, хляб с джинджифил, хляб със захар, хляб с лук, хляб с чесън и какво ли още не. Други бяха оцветени в зелено с магданоз, в жълто с жълтък, в червено със сандалово дърво или в мораво с млечка. Имаше пити с всевъзможни чудати форми: триъгълници, конуси, топки, звезди, овали, пирамиди, волути и дори осморки. Други бяха още по-амбициозни: имаше самуни с форма на зайци, мечки, маймуни и дракони. Издигаха се къщи и замъци от хляб. Но най-великолепен по общо съгласие беше хлябът на Елън и Марта, който представляваше катедралата, след като бъдеше завършена, според плана на покойния й съпруг, Том.
    Скръбта на Елън беше ужасна гледка. Плакала бе като изтерзана душа нощ след нощ и никой не можеше да я утеши. Дори сега, два месеца по-късно, изглеждаше изпита и с хлътнали очи. Но двете с Марта като че ли съумяваха да се крепят една друга, а направата на хляба като катедрала изглежда им бе донесло малко утеха.
    Алиена постоя дълго, загледана в изделието на Елън. Жалко, че и тя не можеше да намери нещо за правене, което да й донесе утеха. Нищо не можеше да я въодушеви. Когато започна опитването на хлябовете, обикаляше апатично от маса на маса, без да хапне залък. Дори не беше искала да си направи къща, докато приор Филип й каза да се вземе в ръце, а Алфред й донесе дърва и възложи на няколко от хората си да й помогнат. Все още се хранеше всеки ден в манастира, когато изобщо се сетеше да яде. Нямаше сили за нищо. Ако й хрумнеше да направи нещо за себе си — да стъкми кухненска пейка от останали от строежа парчета дърво, да довърши стените на дома си, като запълни цепнатините с кал от реката или да направи примка, за да хване птици за ядене, си спомняше колко труд беше хвърлила, за да развие търговията си с вълна и колко бързо бе пропаднало всичко. Тогава губеше всякакво въодушевление. Така живееше ден за ден. Ставаше късно, отиваше до манастира да хапне ако изпита глад, прекарваше по цял ден загледана в течащата река и лягаше да спи в сламата в новата си къща, щом се стъмнеше.
    Въпреки унинието си осъзнаваше, че този Празник на жътвата не е нищо повече от преструвка. Градът беше пресъграден и хората си вършеха работата както преди, но бедствието все още хвърляше дълга сянка и тя долавяше дълбокия подмолен страх, скрит зад фасадата на благополучието. Повечето хора умееха по-добре от нея да се преструват, че уж всичко е наред, но всъщност всички споделяха чувството й, че това няма да трае дълго, че каквото и да съградят сега, ще бъде унищожено отново.
    Докато стоеше и гледаше вяло купищата хлябове, пристигна Ричард, брат й. Дойде по моста от запустелия град, повел коня си. Отишъл бе да се бие за Стивън още преди бедствието и беше изумен от това, което заварваше.
    — Какво, по дяволите, е станало тук? Не мога да намеря къщата ни — целият град се е променил!
    — Уилям Хамли дойде в деня на Панаира на вълната с отряд войници и запалиха града — отвърна Алиена.
    Брат й пребледня стъписан и белегът на дясното му ухо се наля с кръв.
    — Уилям! Оня дявол!
    — Имаме нова къща обаче — продължи тя вяло. — Алфред ми я вдигна. Но е много по-малка и е долу при новия кей.
    — Какво е станало с теб? — зяпна я Ричард. — Оплешивяла си и веждите ти ги няма.
    — Косата ми изгоря.
    — Той не е…
    Алиена поклати глава.
    — Този път не.
    Едно от момичетата донесе на Ричард хляб със сол да го опита. Той си отчупи, но не кусна. Изглеждаше стъписан.
    — Както и да е, радвам се, че си жив и здрав.
    Той кимна.
    — Стивън е тръгнал към Оксфорд, където се е скрила Мод. Войната може скоро да свърши. Но ми трябва нов меч — дойдох за малко пари. — Хапна малко от хляба. Лицето му си върна цвета. — Боже, много е вкусен. После можем да си опечем месо.
    Изведнъж тя се уплаши от него. Знаеше, че ще й се разгневи, а нямаше сили да го изтърпи.
    — Нямам месо.
    — Ами, вземи от касапина тогава!
    — Не се сърди, Ричард. — Ръцете й затрепериха.
    — Не се сърдя — отвърна той раздразнено. — Какво ти става?
    — Всичката ми вълна изгоря в пожара — рече тя и го погледна със страх, очаквайки да избухне.
    Той се намръщи, погледна я, преглътна и хвърли кората от хляба.
    — Всичката?
    — Всичката.
    — Но трябва да са ти останали някакви пари още.
    — Никакви.
    — Защо? Винаги държеше онзи сандък с пенита заровен под пода…
    — Не и през май. Похарчих ги всички за вълна — до последното пени. И заех четирийсет фунта от горкия Малахи, които не мога да изплатя. Ясно е, че не мога да ти купя нов меч. Не мога дори парче месо да ти купя за вечеря. Напълно разорени сме.
    — И как ще я карам тогава? — извика той ядосано. Конят му изпъна уши и застъпва неспокойно на място.
    — Не знам! — проплака Алиена. — Не викай, плашиш коня си. — Очите й се насълзиха.
    — Уилям Хамли е направил всичко това — процеди Ричард през зъби. — Някой ден ще го заколя като дебела свиня, заклевам се във всички светии.
    Алфред дойде при тях. Рошавата му брада бе пълна с трохи, а в ръката си държеше краешник хляб със сливи.
    — Опитай от този — предложи на Ричард.
    — Не съм гладен — отвърна му сухо той.
    Алфред погледна Алиена.
    — Какво има?
    Ричард отговори вместо нея.
    — Току-що ми каза, че сме разорени.
    Алфред кимна.
    — Всеки загуби по нещо, но Алиена загуби всичко.
    — Разбираш какво значи това за мен. — Ричард уж говореше на него, но гледаше нея обвиняващо. — Аз съм свършен. Ако не мога да си набавя въоръжение, ако не мога да платя на хората си и не мога да купя коне, не мога да се бия за крал Стивън. Кариерата ми на рицар е свършила и никога няма да стана граф на Шайринг.
    — Алиена би могла да се омъжи за богат мъж — подхвърли Алфред.
    Ричард се изсмя презрително.
    — Тя ги отхвърли всички.
    — Някой от тях би могъл да й предложи отново.
    — Как ли пък не. — Лицето на брат й се изкриви в жестока усмивка. — Можем да напишем писма до всички отхвърлени кандидати, да им кажем, че е загубила всичките си пари и вече е готова да премисли…
    — Стига. — Алфред сложи ръка на рамото му и Ричард млъкна. Обърна се към нея. — Помниш ли какво ти казах миналата година, на първия обед на енорийското настоятелство?
    Сърцето й изстина. Не можеше да повярва, че Алфред ще повдигне отново въпроса. Нямаше сили да се справи с това.
    — И се надявам, че помниш отговора ми.
    — Все още те обичам.
    Ричард ги погледна изненадан.
    Алфред продължи:
    — Все още искам да се оженя за теб. Алиена, ще бъдеш ли моя жена?
    — Не!
    Искаше й се да каже още нещо, да добави нещо, което да го направи окончателно и невъзвратимо, но се чувстваше ужасно уморена. Погледна от единия към другия и обратно, и усети, че нищо повече не може да понесе. Обърна им гръб, прекоси бързо моравата и тръгна по моста към града.
    Беше уморена и ядосана, че Алфред повтори предложението си пред брат й. Предпочиташе Ричард да не знае за това. Три месеца бяха минали от пожара — защо го беше оставил Алфред чак за този момент? Чакал беше Ричард да се върне и да изиграе хода си пред него.
    Вървеше през запустелите нови улици. Всички бяха в манастира и опитваха хлябовете. Къщата й беше в новия бедняшки квартал, долу при кея. Наемите там бяха ниски, но все пак нямаше представа как щеше да го плаща.
    Ричард я догони на коня, а после слезе и тръгна до нея.
    — Целият град мирише на прясно дърво — подхвърли небрежно. — И всичко е толкова чисто!
    Алиена бе свикнала с новия облик на градчето, но той го виждаше за първи път. Наистина беше необичайно чисто. Пожарът беше помел влажното изгнило дърво на старите сгради със сламените покриви, потъмнели с годините от мазната пепел на готварските огнища, с мръсните стари конюшни и вонящите торища. Миришеше на свежо: прясно дърво, прясна слама, прясна тръстика на подовете, дори прясна вар на стените на по-заможните къщи. Огънят като че ли беше обогатил почвата, тъй че по ъглите бяха поникнали диви цветя. Някой бе подхвърлил колко малко хора са се поболели след бедствието, а това подкрепяше теорията, поддържана от много философи, според която болестите се разпространяват от зловонни изпарения.
    Умът й се зарея. Ричард беше казал нещо.
    — Какво?
    — Казах, че не знаех Алфред да ти е предлагал женитба миналата година.
    — Мислеше за по-важни неща тогава. Беше някъде по времето, когато плениха Робърт от Глостър.
    — Много мило от страна на Алфред, че ти е построил къща.
    — Прояви добрина, да. Ето я и нея.
    Погледна го, докато оглеждаше къщата. Бе покрусен. Алиена го съжали: роден бе в графски замък и дори голямата градска къща, която имаха преди пожара, беше падение за него. Сега трябваше да свиква с дом, който повече прилягаше на бедни ратаи и вдовици.
    Взе юздите на коня му.
    — Хайде. Има място за коня отзад.
    Преведе голямото животно през едностайната къщичка и го изведе през задната врата. Груби ниски огради разделяха дворовете. Върза жребеца за един кол на оградата и започна да сваля тежкото дървено седло. По изгорялата земя бяха поникнали трева и бурени. Повечето хора бяха изкопали нужници в дворовете си, бяха засадили зеленчуци и построили кочини или курници, но нейният парцел стоеше непокътнат.
    Ричард се позадържа вътре, но нямаше много за гледане и скоро излезе при нея.
    — Къщата е малко гола — никакви мебели, котлета, паници…
    — Нямам никакви пари — отвърна тя вяло.
    — И градина не си направила — подхвърли той, докато оглеждаше недоволно из двора.
    — Сили нямах — тросна се тя. Подаде му голямото седло и се прибра.
    Седна на пода с гръб към стената. Вътре беше хладно. Чуваше как Ричард тимари коня си вън на двора. Докато си седеше, един плъх показа муцуната си от сламата. Хиляди плъхове и мишки трябваше да са измрели в пожара, но ето, че започваха отново да се въдят. Огледа за нещо, с което да го убие, но нищо нямаше под ръка, а гадината бездруго сама се скри.
    „Какво да правя?“, помисли си тя. Не можеше да живее така до края на живота си. Но самата идея да започне отначало, я изтощаваше. Беше измъкнала веднъж себе си и брат си от несретата, но усилието бе изчерпало всичките й резерви и не можеше да го направи отново. Трябваше да си избере някакъв пасивен начин на живот, управляван от някой друг, за да може да живее, без да взима решения или да предприема инициативи. Спомни си за госпожа Кейт, която я беше целунала по устните, стиснала беше гърдата й и бе казала: „Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.“ Не, не това. Това никога.
    Ричард влезе, понесъл седлото си.
    — Като не можеш да се грижиш за себе си, по-добре си намери някой да се грижи за теб.
    — Имам си теб.
    — Аз не мога да се грижа за тебе!
    — Защо не? Аз как се грижих за теб цели шест години!
    — Аз воювах… ти само продаваше вълна.
    „И заклах един разбойник“, помисли си тя. „И съборих на пода един безчестен свещеник, и те храних, обличах те и те пазех, докато ти не можеше нищо да правиш, освен да хапеш кокалчетата на пръстите си и да гледаш уплашено.“ Но искрата на гнева угасна и тя каза само:
    — Пошегувах се, разбира се.
    Той изсумтя, после поклати глава раздразнено.
    — Все едно, не трябваше да отхвърляш толкова бързо Алфред.
    — О, Ричард, за Бога! Млъкни.
    — Какво му е лошото на него?
    — Нищо му няма на Алфред. Не разбираш ли? На мен ми има нещо.
    Той остави седлото на пода и изпъна пръст към нея.
    — Точно така, и аз знам какво не ти е наред. Ти си напълно егоистична. Мислиш само за себе си.
    Беше толкова чудовищно несправедливо, че не можеше да не се ядоса. Очите й се насълзиха.
    — Как можа да кажеш това?
    — Защото всичко би се оправило, ако се омъжеше за Алфред, но ти още отказваш.
    — Ако се омъжа за Алфред, това няма да ти помогне.
    — О, ще ми помогне.
    — Как?
    — Алфред каза, че би ми помогнал да продължа да воювам, ако съм му шурей. Ще трябва да се огранича малко — не може да си позволи да плати за всичките ми войници — но ми обеща достатъчно за боен кон, нови оръжия и за мой личен скуайър.
    — Кога? — изуми се Алиена. — Кога ти каза това?
    — Преди малко. В манастира.
    Почувства се унизена, а Ричард намери благоприличие да се позасрами. Двамата бяха преговаряли за нея като конетърговци. Стана и без повече приказки излезе от къщата.
    Тръгна обратно към манастира и влезе в двора от южната му страна, като прескочи рова до старата воденица. Заради празника воденицата днес беше тиха. Нямаше да мине оттук ако работеше, защото от тропането на тепащите чукове главата я заболяваше ужасно.
    Манастирският двор беше пуст, както бе очаквала. Строителният обект бе затихнал. В този час монасите се занимаваха с учение или си почиваха, а всички други днес бяха на моравата. Обиколи гробището в северния край на строежа. Грижливо поддържаните гробове със спретнатите им дървени кръстове и букети свежи цветя казваха истината: градчето все още не беше превъзмогнало бедата. Спря се до каменната гробница на Том, увенчана с простичък каменен ангел, изваян от Джак. „Преди седем години“, спомни си тя, „баща ми уговори съвсем приличен брак за мен. Уилям Хамли не беше нито стар, нито грозен, нито беден. Всяко друго момиче би го приело с въздишка на облекчение. Но аз му отказах и виж какви беди последваха: замъкът ни бе нападнат, затвориха татко, двамата с брат ми станахме несретници… Даже подпалването на Кингсбридж и убийството на Том са заради моя инат.“
    Смъртта на Том изглеждаше някак по-тежка от всички други поводи за скръб, може би защото го бяха обичали толкова много хора, може би защото бе вторият баща, който Джак бе изгубил.
    „А сега отказвам на друго съвсем приемливо предложение“, каза си Алиена. „Какво ми дава право да съм толкова специална? Придирчивостта ми причини достатъчно неприятности. Трябва да приема Алфред и да съм благодарна, че не се налага да работя за госпожа Кейт.“
    Отдалечи се от гроба и излезе на строежа. Застана на средата и се загледа в канцела. Беше довършен до покрива и строителите се подготвяха за следващата фаза, трансептите: вече бяха разчертали плана на земята с колчета и канап и бяха започнали да копаят основите. Високите стени пред нея хвърляха дълги сенки на следобедното слънце. Беше топъл ден, но тук в катедралата бе хладно. Погледа дълго редиците закръглели арки, големи на приземното ниво, малки отгоре и средни на върха. Имаше нещо дълбоко утешително в този неизменен ритъм на арка и колона, арка и колона.
    Ако Алфред наистина бе готов да подпомогне Ричард с пари, тя все още имаше възможност да изпълни клетвата пред баща си да се грижи за него, докато си върне графството. В сърцето си знаеше, че трябва да се омъжи за Алфред. Просто все още не можеше да го понесе.
    Тръгна по южното странично крило и повлече ръка по стената, докосвайки грапавината на камъните. Връхчетата на пръстите й напипваха плитките жлебове, оставени от острото каменоделско длето. Тук в крилата под прозорците стената бе украсена със сляпа аркада като низ запълнени арки. Нямаше никакво предназначение, но подсилваше усещането за хармония, което Алиена изпитваше, щом се загледаше в сградата. Всичко в катедралата на Том изглеждаше смислено. Може би и животът й беше такъв и всичко в него бе предопределено от някакъв голям план, а тя се държеше като глупав строител, пожелал водопад в канцела.
    В югоизточния ъгъл на храма нисък свод извеждаше към тясно спирално стълбище. Усетила някакъв подтик, Алиена мина през него и се заизкачва по стъпалата. Когато изгуби входа от погледа си, а все още не можеше да стигне до върха на стълбището, започна да се чувства особено — имаше чувството, че проходът ще се извива нагоре до безкрай. После видя слънчева светлина: идваше от малка амбразура в стената на куличката, оставена да осветява стъпалата. Най-сетне излезе на широката галерия над крилото. Нямаше прозорци навън, но от вътрешната страна гледаше към непокрития храм. Седна на перваза на една от вътрешните арки и се подпря на колоната. Студеният камък погали страната й. Зачуди се дали Джак го беше изваял. Хрумна й, че ако падне оттук, може да умре. Но всъщност не беше достатъчно високо: можеше просто да си счупи краката и да лежи и примира, докато монасите дойдат и я намерят.
    Реши да се качи до клерестория4. Върна се на стълбището и продължи нагоре. Следващият етап беше по-къс, но все пак я достраша и сърцето й тупаше силно, когато се изкачи. Стигна до целта си, която представляваше тесен тунел в стената. Провря се по него, докато излезе на вътрешния перваз на един от широките прозорци. Хвана се за колоната, която раздвояваше прозореца. Когато надникна надолу от седемдесет и петте стъпки височина, затрепери.
    Чу стъпки по стъпалата в куличката. Почувства се задъхана като след бягане. Никого не бе видяла. Издебнал ли я беше някой, за да я нападне? Стъпките тръгнаха по прохода. Тя пусна колоната и едва не залитна на ръба. На перваза се появи фигура. Беше Джак. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да го чуе.
    — Какво правиш тук? — попита я той с тревога.
    — Аз… гледах как върви катедралата ви.
    Той посочи капитела над главата й.
    — Аз го направих.
    Алиена вдигна очи. Камъкът беше изваян като фигура на мъж, който крепи на гърба си тежестта на арката. Тялото му беше изкривено от болка. Зяпна в него.
    — Точно така се чувствам.
    Когато се обърна отново към Джак, той беше до нея и я държеше под мишницата нежно, но здраво.
    — Знам.
    Погледна надолу. Призля й от страх при мисълта, че може да падне от толкова високо. Той я дръпна за ръката и тя се остави да я поведе в прохода.
    Заслизаха по стълбището и излязоха долу. Алиена се чувстваше изнемощяла. Джак се обърна към нея и заговори небрежно:
    — Четях в църковния двор, погледнах нагоре и те видях при прозорците.
    Вгледа се в младото му лице, така изпълнено със загриженост и нежност. Спомни си защо бе избягала от всички и бе потърсила усамотение тук. Копнееше да го целуне и виждаше същото желание в очите му. Всяка фибра по тялото й нашепваше да се хвърли в прегръдките му, но знаеше какво трябва да направи. Искаше й се да каже: Обичам те като буря, като лъв, като безпомощна ярост. Но вместо това изрече:
    — Мисля, че ще се омъжа за Алфред.
    Той я зяпна. Изглеждаше стъписан. После лицето му стана тъжно, с онази старческа мъдра тъга, която не отговаряше на годините му. Помисли си, че ще заплаче, но той се въздържа. Гняв имаше в очите му. Отвори уста, за да й каже нещо, отказа се, поколеба се и най-сетне проговори.
    Гласът му излезе като студен вятър.
    — По-добре да беше скочила от прозорците.
    Обърна й гръб и се върна в църковния двор.
    „Изгубих го завинаги“, помисли си Алиена с разбито сърце.

II

    Бяха видели Джак да се измъква от църковния двор в Деня на жътвата. Не беше сериозно прегрешение, но го бяха хващали няколко пъти преди и фактът, че бе излязъл, за да говори с неомъжена жена, утежняваше положението му. Нарушението му бе обсъдено на катедралния съвет и му се отреди да бъде поставен под ограничение. Това означаваше, че е ограничен да стои само в чертите на манастира с килиите и криптата, и трябваше да бъде придружаван всеки път, щом тръгнеше за друга сграда.
    Джак почти не обърна внимание на това. Тъй опустошен се чувстваше от думите на Алиена, че всичко друго беше без значение. И с бой с камшици да го бяха наказали, щеше да го приеме със същото безразличие.
    Разбира се, никой не поставяше под въпрос работата му по катедралата. Но по-голямата част от удоволствието си беше отишло, откакто ръководството бе поето от Алфред. Сега прекарваше следобедите в четене. Латинският му стремително се бе подобрил и вече можеше да чете всичко, макар и бавно. И понеже се очакваше да чете, за да усъвършенства латинския си, а не с друга някоя цел, разрешаваха му да ползва всяка книга, която си хареса. Колкото и да беше малка библиотеката, имаше няколко труда по философия и математика и Джак се потопи в тях с въодушевление.
    Повечето от това, което четеше, го разочароваше. Имаше страници, пълни с генеалогии, монотонни описания на чудеса, извършени от отдавна мъртви светци и безкрайни теологични разсъждения. Първата книга, която наистина му допадна, разказваше цялата история от Сътворението на света до основаването на Приората Кингсбридж и когато я довърши, имаше чувството, че знае всичко, което се е случвало някога. След време осъзна несъстоятелността на претенциите на книгата да разказва за всички събития, защото в края на краищата нещата се случваха винаги и навсякъде, не само в Кингсбридж и Англия, но и в Нормандия, Анжу, Париж, Рим, Етиопия и Йерусалим, тъй че авторът трябваше да е допуснал много пропуски. Все пак книгата му даде усещане, каквото никога досега не бе имал. Почувства миналото като разказ, в който събитията водят от едно към друго и осъзна света не като безгранична мистерия, а като нещо цялостно, което би могло да бъде проумяно.
    Още по-интригуващи бяха загадките. Един философ питаше защо слаб човек може да измести тежък камък с лост. До този миг това изобщо не бе изглеждало странно на Джак, но сега въпросът го загложди. Веднъж бе прекарал няколко седмици на кариерата и си спомни, че когато един камък не можеше да бъде преместен с железен лост една стъпка дълъг, решението обикновено беше да се използва лост две стъпки дълъг. Защо един и същи мъж не можеше да премести камъка с къс лос, а можеше да го направи с дълъг? Този въпрос водеше към други. Катедралните строители използваха огромно въртящо се колело, за да вдигат големи камъни и дървета до покрива. Товарът в края на въжето бе твърде тежък, за да го вдигне с ръце един мъж, но същият мъж можеше да върти колелото, което навива въжето и товарът да се издига. Как бе възможно това?
    Подобни разсъждения го разсейваха за известно време, но мислите му се връщаха отново и отново на Алиена. Стоеше на двора с тежък том разтворен на аналоя и си спомняше онази сутрин в старата воденица, когато я беше целунал. Можеше да си припомни всеки миг от онази целувка, от първия лек допир на устните до възбуждащото трепкане на езика й в устата му. Цялото му тяло се бе притиснало в нейното, тъй че можеше да усети очертанията на гърдите й и бедрата й. Споменът бе толкова силен, че все едно го изживяваше всеки път, отново и отново.
    Защо се бе променила тя? Все още вярваше, че онази целувка бе истинска, а последвалата й студенина — фалшива. Чувстваше, че я познава. Тя бе обичлива, чувствена, романтична, с богато въображение и топла. Също така беше безразсъдна и властна, и се беше научила да бъде корава. Но не беше студена, нито жестока, нито безсърдечна. Не беше в характера й да се венчае за пари с мъж, когото не обича. Щеше да е нещастна, щеше да съжали за това, да се поболее от отчаяние. Знаеше го и дълбоко в сърцето си тя също трябваше да го знае.
    Веднъж, докато седеше в скрипториума, един манастирски слуга, който метеше пода, спря да си отдъхне, подпря се на метлата и каза:
    — Е, голямо празненство ще е в семейството ти, значи.
    Джак оглеждаше карта на света, нарисувана на голям лист велен. Вдигна глава. Заговорилият беше стар сбръчкан старец, твърде немощен вече за тежка работа. Сигурно беше сбъркал Джак с някой друг.
    — Че защо, Джоузеф?
    — Не знаеше ли? Брат ти ще се жени.
    — Нямам братя — отвърна по инерция Джак, но сърцето му изстина.
    — Ами, доведения ти брат тогаз.
    — Не, не знаех. — Трябваше да зададе въпроса. Стисна зъби. — За коя се жени?
    — Оная Алиена.
    Значи се беше решила, все пак. Джак беше хранил тайна надежда, че ще премисли. Извърна се, за да не види Джоузеф отчаянието на лицето му.
    — Виж ти — промърмори той, стараейки се да не издаде чувство в гласа си.
    — Оная, да, богатата и важната, дето загуби всичко в пожара.
    — Ка… каза ли кога?
    — Утре. Ще ги венчаят в новата енорийска църква, дето Алфред я построи.
    Утре!
    Алиена щеше да се омъжи за Алфред утре. До този момент Джак така и не беше повярвал, че това наистина ще се случи. Реалността се стовари върху него като гръм. Алиена щеше да се омъжи утре. Животът му щеше да свърши утре.
    Погледна картата, изпъната на аналоя пред него. Какво толкова му беше важното дали центърът на света е Йерусалим или Уолингфорд? Щеше ли да е по-щастлив, ако знаеше как действат лостовете? Беше казал на Алиена по-скоро да скочи от прозорците, отколкото да се омъжи за Алфред. Това, което трябваше да каже бе, че той, Джак, може като нищо скочи от горе.
    Презираше манастира. Монашеството беше глупав начин на живот. Ако не можеше да работи на катедралата и Алиена се омъжеше за някой друг, нямаше за какво да живее.
    Още по-лошото бе, че знаеше колко нещастен щеше да е животът й с Алфред. Имаше някои момичета, които може би, повече или по-малко, щяха да са доволни да се омъжат за доведения му брат. Например Едит, онази, която се беше изкикотила, когато й каза колко обича да вае камък. Едит нямаше да очаква много от Алфред, щеше с радост да му угажда и да го слуша, стига да продължи да е заможен и да обича децата им. Но Алиена щеше да мрази всяка минута. Щеше да ненавижда физическата грубост на Алфред, щеше да го презира заради недодялаността му, щеше да е отвратена от злобата му и тъпотата му щеше да я влудява. Бракът с Алфред щеше да е ад за нея.
    Как можеше да не разбира това? Джак беше объркан. Какво ставаше в ума й? Разбира се, всичко щеше да е по-добро от това да се венчае за мъж, когото не обича. Беше предизвикала сензация с отказа си да се омъжи за Уилям Хамли преди седем години, а сега толкова пасивно бе приела предложението на друг, също толкова неподходящ за нея. Какво си мислеше изобщо?
    Джак трябваше да разбере.
    Трябваше да поговори с нея, а манастирът ако искаше, можеше да иде по дяволите.
    Нави картата, прибра я в долапа и тръгна към вратата. Джоузеф още се подпираше на метлата.
    — Излизаш ли? Мислех, че трябваше да стоиш тук, докато циркуиторът дойде да те прибере.
    — Майната му на циркуитора — отвърна Джак и излезе навън.
    Когато се появи на източното крило на портиците зърна приор Филип, който идваше от строежа на север. Бързо се обърна, но Филип извика след него:
    — Джак! Какво правиш? Трябва да си под ограничение.
    До гуша му бе дошло от монашеска дисциплина. Пренебрегна го и тръгна в обратната посока към пътеката, водеща от южния портик към малките къщи край новия кей. Но не извади късмет. В този момент брат Пиер, циркуиторът, излезе на пътеката с двамата си помощници. Видяха Джак и замръзнаха. На кръглото като месечина лице на Пиер се изписа изненада и възмущение.
    — Спрете онзи послушник, брате циркуитор! — извика Филип.
    Пиер изпъна ръка да го спре. Джак го избута настрана. Пиер почервеня и го сграбчи за ръкава, а Джак издърпа ръката си и го удари с юмрук в носа. Пиер изрева, повече от гняв, отколкото от болка. После двамата му помощници скочиха на Джак.
    Бореше се като полудял и почти се измъкна, но щом Пиер се съвзе от удара в носа си и се включи, тримата успяха да го надвият и го събориха на земята. Джак продължи да се бори, побеснял, че тези манастирски конски говна му пречат да стори нещо наистина важно, да говори с Алиена. Не спираше да повтаря:
    — Пуснете ме бе, тъпи копелета!
    Двамата помощници седнаха върху него. Пиер се изправи и отри с ръкав окървавения си нос. Филип се появи до него.
    Въпреки гнева си Джак видя, че Филип също е ядосан, по-ядосан, отколкото го беше виждал някога.
    — Няма да търпя това поведение от никого — заговори той с железен тон. — Ти си монах послушник и ще ми се подчиняваш. — Обърна се към Пиер. — Сложете го в стаята за послушание.
    — Не! — извика Джак. — Не можете!
    — О, мога и още как — каза Филип с гняв.
    Стаята за послушание беше малка килия без прозорци под спалното в южния край, близо до нужниците. Използваха я главно да затварят закононарушители, докато чакат присъдата си от съда на приората или да ги прехвърлят в затвора на шерифа в Шайринг. Но понякога служеше като наказателна килия за монаси, извършили сериозни дисциплинарни нарушения, като мърсуване с манастирски слуги.
    Но не затварянето го плашеше — плашеше го това, че нямаше да иде да види Алиена.
    — Нищо не разбирате! — изрева той на Филип. — Трябва да говоря с Алиена!
    Едва ли можеше да каже нещо по-лошо. Филип се ядоса още повече.
    — Точно заради говорене с нея бе наказан първоначално!
    — Но аз трябва да говоря с нея!
    — Единственото, което трябва да направиш, е да се научиш на страх от Бога и подчинение пред старшите си.
    — Не си ми никакъв старши, тъп задник такъв! Нищо не си за мен. Пуснете ме, проклети да сте!
    — Отнесете го — разпореди мрачно Филип.
    Вече се бе събрала малка тълпа и няколко монаси надигнаха Джак за ръце и крака. Мяташе се като риба на кука, но противниците му бяха много. Не можеше да повярва на случващото се. Понесоха го, докато риташе и се мяташе по пътеката до вратата на стаята за послушание. Някой я отвори.
    — Хвърлете го вътре! — изръмжа отмъстително брат Пиер.
    Люшнаха го назад и го хвърлила във въздуха. Строполи се върху каменния под. Надигна се, изтръпнал от болката от натъртеното и налетя към вратата, но тя се затръшна точно когато се блъсна в нея и след миг железният тежък лост изтупа отвън и ключът се превъртя в ключалката.
    Джак заблъска по вратата колкото сила имаше.
    — Пуснете ме! — зарева истерично. — Трябва да я спра да не се венчава за него! Пуснете ме!
    Отвън не дойде нито звук. Продължи да вика, настояванията му обърнаха на молба, а гласът му спадна до хленч, после до шепот и накрая заплака в безсилния си гняв.
    Накрая очите му пресъхнаха и не можеше повече да плаче.
    Дръпна се от вратата. Килията не беше съвсем тъмна: изпод вратата се процеждаше малко светлина и вътре можеше смътно да се вижда. Тръгна покрай стените и заопипва. По следите от длетото по камъните личеше, че килията е строена много отдавна. Помещението беше голо и безлично. Представляваше квадрат около шест стъпки, с колона в единия ъгъл и със скосен таван. Явно трябваше да е било част от по-старо помещение, което бе преградено, за да се използва за затвор. На едната стена имаше пролука като за прозорец, но беше здраво запушен с дъски, а и щеше да е твърде тесен, за да пропълзи някой през него, дори да беше отворен. Каменният под бе влажен на допир. Джак долови постоянно шумолене на вода и разбра, че каналът, минаващ през манастира от яза на мелницата сигурно тече под килията. Това обясняваше и защо подът бе от камък, вместо от утъпкана пръст.
    Чувстваше се изцеден. Седна на земята, опря гръб в стената и се загледа в резката светлина под вратата — дразнещото напомняне къде искаше да бъде. Как се докара до това положение? Никога не беше вярвал в манастира, изобщо не беше искал да посвети живота си на Бог — дори не вярваше истински в Бог. Беше станал послушник като решение на непосредствен проблем, начин да остане в Кингсбридж при всичко, което обичаше. Беше си мислил, че винаги, когато поиска, може да се махне. Но сега искаше да напусне, искаше го повече, отколкото си беше представял, а не можеше: беше затворник. „Ще удуша приор Филип, още щом се измъкна оттук“, помисли си Джак. „Дори да ме обесят после за това.“
    Това го накара да се зачуди кога ще го освободят. Чу звъна на камбаната за вечеря. Определено смятаха да го държат затворен цялата нощ. Сигурно го обсъждаха в момента. Най-лошите монаси щяха да държат да го накажат за седмица — направо си представяше как Пиер и Ремигий настояват за твърда дисциплина. Други, които го харесваха, можеше да кажат, че една нощ е достатъчно наказание. Какво щеше да каже Филип? Той го харесваше, но сега щеше да е ужасно ядосан, особено след като му каза „Никакъв старши не си ми ти, тъп задник, нищо не си за мен.“ Филип щеше да е изкусен да остави най-твърдолинейните да се наложат. Единствената надежда беше да поискат да го изхвърлят веднага от манастира, което според тях щеше да е по-сурово наказание. Така щеше да може да говори с Алиена преди сватбата. Но Филип щеше да е против това. За Филип изгонването на Джак щеше да е признание за поражение.
    Светлината под вратата ставаше все по-смътна. Отвън се мръкваше. Джак се зачуди как се очакваше затворниците да облекчават нуждите си. В килията нямаше гърне. Щеше да е нетипично за монасите да пренебрегнат точно тази подробност: държаха на чистотата, дори за грешниците. Огледа отново пода, педя по педя и откри малка дупка в единия ъгъл. Шумът на водата тук беше по-силен и той предположи, че води до подземния канал. Вероятно се предполагаше това да е нужникът му.
    Скоро след като направи откритието си, малкият капак на вратата се открехна. Джак скочи на крака. На перваза поставиха купа и комат хляб. Не можа да види лицето на мъжа, който ги остави.
    — Кой е там?
    — Не ми е позволено да говоря с теб — отвърна монотонно някакъв глас. Само че Джак го позна: беше един стар монах на име Люк.
    — Люк, казаха ли колко трябва да стоя тук? — извика Джак.
    Той повтори формулата:
    — Не ми е позволено да говоря с теб.
    — Моля те, Люк, кажи ми, ако знаеш! — настоя Джак умолително, без да го интересува колко жалко може да прозвучи.
    Люк отвърна шепнешком:
    — Пиер каза седмица, но Филип го направи два дни. — Капакът на прозорчето се затръшна.
    — Два дни! — повтори Джак отчаяно. — Но тя ще се е омъжила дотогава!
    Отговор не последва.
    Джак остана неподвижен и зяпнал в празното. Светлината през процепа беше силна в сравнение с почти пълния мрак вътре и няколко мига не можеше да вижда нищо, докато зрението му най-сетне се нагоди. После новите сълзи в очите му го заслепиха.
    Легна на пода. Нищо повече не можеше да направи. Заключен беше тук до понеделника, а дотогава Алиена щеше да е жена на Алфред, щеше да се буди в леглото на Алфред, със семето на Алфред в утробата си. Призля му от мисълта.
    Скоро мракът стана катранен. Пипнешком се добра до перваза и пи от купата. Беше чиста вода. Отчупи залък хляб и го сложи в устата си, но не беше гладен и едва го преглътна. Изпи останалата вода и легна отново.
    Не заспа, а изпадна в нещо като дрямка, почти като транс и в него преживя като в сън или видение неделните следобеди, които бе имал с Алиена предното лято, когато й разказваше историята за скуайъра, който обичал принцесата и заминал да търси лозата, дето раждала скъпоценни камъни.
    Среднощната камбана го извади от дрямката. Вече бе свикнал с монашеския режим и в полунощ беше съвсем буден, макар да му се налагаше да поспи малко следобедите, особено ако на обяд бяха поднасяли месо. Монасите щяха да стават от постелите си и да се редят за процесията от спалното до храма. Бяха точно над Джак, но не можеше да чуе нищо: килията бе съвсем изолирана от шум. Сякаш много скоро след това камбаната би за утренята, която се водеше час след полунощ. Времето течеше бързо, много бързо, защото утре Алиена щеше да е венчана.
    В малките предутринни часове заспа въпреки отчаянието си.
    Събуди се сепнат. В килията с него имаше някой.
    Джак се уплаши.
    Беше тъмно като в рог. Шумът на водата сякаш се беше усилил.
    — Кой е? — попита с разтреперан глас.
    — Аз съм. Не бой се.
    — Майко! — Едва не припадна от облекчение. — Как разбра, че съм тук?
    — Стария Джоузеф ми каза какво е станало — отвърна тя, без да шепне.
    — Тихо! Монасите ще те чуят.
    — Няма. Можеш да пееш и да викаш тук, без да те чуят горе. Знам, правила съм го.
    Главата му беше пълна с толкова въпроси, че не знаеше кой пръв да зададе.
    — Как влезе тук? Вратата отворена ли е? — Пристъпи към нея, изпънал ръце. — О… ти си мокра.
    — Водният канал минава отдолу. В пода има един разхлабен камък.
    — Откъде знаеш това?
    — Баща ти прекара десет месеца в тази килия. — В гласа й имаше трупана от години горчивина.
    — Моя баща? Тази килия? Десет месеца?
    — Тогава ме научи на всички онези истории.
    — Но защо е бил тук?
    — Така и не разбрахме — отвърна тя с негодувание. — Беше отвлечен или арестуван — така и не разбра кое от двете — в Нормандия, и го докараха тук. Не говореше английски или латински и нямаше представа къде се намира. Работеше в конюшните около година — там го срещнах. — Гласът й омекна от тъга. — Обикнах го от мига, в който го видях. Беше толкова нежен и мил, и изглеждаше толкова уплашен и нещастен, а пееше като птица. Никой не бе говорил с него от месеци. Толкова се зарадва като му казах няколко думи на френски, мисля, че се влюби в мен просто заради това. — Гневът отново стегна гласа й. — После го сложиха в тази килия. Тогава открих как да вляза тук.
    На Джак му хрумна, че трябва да е заченат точно тук, върху студения каменен под. Мисълта го смути и се зарадва, че е толкова тъмно и не може да види майка си.
    — Но баща ми трябва да е направил нещо, за да го арестуват така.
    — За нищо такова не успя да се сети. А накрая скалъпиха престъпление. Някой му даде потир със скъпоценни камъни и му каза, че може да си тръгне. На миля-две оттук го арестуваха и го обесиха за това.
    Плачеше.
    — Кой направи това?
    — Шерифът на Шайринг, приорът на Кингсбридж… все едно е кой.
    — А семейството на баща ми? Трябва да е имал родители, братя и сестри…
    — Да, имаше голямо семейство, във Франция.
    — Защо не е избягал и не се е върнал там?
    — Опита веднъж. Заловиха го и го върнаха. Тогава го сложиха в килията. Можеше да се опита отново, разбира се, след като бяхме открили как да се измъкнем оттук. Но не знаеше пътя към дома си, не знаеше и дума на английски и беше безпаричен. Шансовете му бяха нищожни. Все едно, трябваше да го направи. Но тогава изобщо не мислеше, че ще го обесят.
    Джак я прегърна, за да я утеши. Беше мокра и разтреперана. Трябваше да излезе оттук и да се подсуши. Стъписан осъзна, че щом тя можеше да излезе оттук, можеше и той. За няколко мига почти бе забравил за Алиена, докато майка му говореше за баща му. Но сега проумя, че желанието му ще се изпълни — можеше да говори с Алиена преди женитбата й.
    — Покажи ми изхода.
    Тя преглътна сълзите си.
    — Хвани ме за ръката и ще те изведа.
    Прекосиха килията и той я усети, че слиза надолу.
    — Просто се сниши в канала — каза тя. — Поеми си дълбоко дъх и си пъхни главата отдолу. След това пълзиш срещу течението. Не тръгвай по течението, да не се намериш в монашеския нужник. Ще ти свърши дъха, когато почти си стигнал, само запази спокойствие, продължи да пълзиш още малко и ще се справиш.
    Спусна се още надолу и Джак изтърва ръката й.
    Намери дупката и се пъхна надолу. Стъпалата му почти моментално докоснаха водата. Когато стъпи на дъното на канала, раменете му все още бяха в килията. Преди да се наведе още, намери камъка и го върна на мястото му, мислейки си злорадо как щяха да се озадачат монасите, щом намереха килията празна.
    Водата бе студена. Пое си дълбоко дъх, наведе се на ръце и колене и запълзя срещу течението. Продължи колкото можеше по-бързо, а докато пълзеше си представяше постройките отгоре. Минаваше под прохода, после под трапезарията, магерницата и пекарната. Пътят не беше дълъг, но му се струваше, че пълзи цяла вечност. Опита се да се вдигне над повърхността, но си удари главата в покрива на тунела. Паникьоса се, щом въздухът му взе да свършва и си спомни какво каза майка му. Почти беше стигнал. След няколко мига видя светлина пред себе си. Трябваше да се е разсъмвало, докато си говореха в килията. Пропълзя, докато светлината се оказа над него, а след това се изправи и вдиша с облекчение свежия въздух. Щом възстанови дишането си, излезе от рова.
    Майка му се беше преоблякла. Беше с чиста суха рокля и изцеждаше мократа. Беше донесла сухи дрехи и за него. На спретната купчинка на брега го чакаше облеклото, което не бе обличал от половин година: ленена риза, зелена вълнена туника, сив клин и кожени ботуши. Майка му се обърна и Джак съблече тежкото монашеско расо, смъкна сандалите и бързо облече своите си дрехи.
    Монашеското расо хвърли в рова. Никога повече нямаше да го облече.
    — Какво ще правиш сега? — попита майка му.
    — Отивам при Алиена.
    — Веднага ли? Много е рано.
    — Не мога да чакам.
    Тя кимна.
    — Бъди нежен. Наранена е.
    Джак се наведе да я целуне, после импулсивно я прегърна и притисна до себе си.
    — Измъкна ме от затвора — засмя се той. — Каква майка!
    Тя се усмихна, но очите й бяха влажни.
    Стисна я за довиждане и тръгна.
    Вече се беше съмнало съвсем, но наоколо нямаше никой, защото бе неделя. Хората не бяха на работа и използваха възможността да поспят до след изгрев-слънце. Джак не знаеше дали трябва да го е страх, че може да го видят. Имаше ли право приор Филип да гони избягал послушник и да го принуди да се върне? А дори да имаше, щеше ли да го поиска? Не знаеше. Само че Филип беше законът в Кингсбридж, а Джак му се беше опълчил, тъй че можеше да си има неприятности. Но сега не можеше да мисли толкова напред.
    Стигна до малката къща на Алиена. Хрумна му, че Ричард може да е вътре. Дано да го нямаше. Все едно, нищо не можеше да направи по въпроса. Отиде до вратата и почука леко.
    Кривна глава и се заслуша. Никакъв звук отвътре. Почука отново, по-силно този път и в отговор чу шумолене на слама и стъпки.
    — Алиена! — каза той полушепнешком.
    Чу я как се доближава до вратата, а след това прозвуча уплашеният й глас:
    — Да?
    — Отвори!
    — Кой е?
    — Джак.
    — Джак!
    После — мълчание. Джак зачака.
* * *
    Алиена затвори отчаяно очи, отпусна се на вратата и притисна буза в грубото дърво. Не Джак. Не и днес. Не и сега.
    Гласът му отново се чу — тих и настойчив шепот.
    — Алиена, моля те, отвори вратата, бързо! Ако ме хванат, ще ме върнат пак в килията!
    Беше чула, че са го затворили — целият град говореше за това. Явно беше избягал. И бе дошъл направо при нея. Сърцето й затупа бързо. Не можеше да го върне.
    Вдигна резето и открехна вратата.
    Рижата му коса бе полепнала мокра по главата му все едно, че се беше къпал. Носеше обикновени дрехи, не монашеското си расо. Усмихна й се, сякаш това, че я вижда, бе най-хубавото нещо, което му се е случвало някога. После се намръщи и каза:
    — Плакала си.
    — Защо си дошъл тук?
    — Трябваше да те видя.
    — Ще се женя днес.
    — Знам. Може ли да вляза?
    Знаеше, че няма да е редно да го пусне. Но после се сети, че утре щеше да е жената на Алфред, тъй че това можеше да е последният път, в който изобщо ще може да си говори с Джак насаме. Каза си, че й е все едно дали е редно или не. Отвори по-широко вратата. Джак пристъпи вътре, а тя отново затвори и пусна резето.
    Стояха един срещу друг. Алиена се притесни не на шега. Беше я зяпнал с отчаян копнеж както човек умиращ от жажда би гледал водопад.
    — Не ме гледай така — промълви тя и извърна лице.
    — Не се омъжвай за него.
    — Трябва.
    — Ще бъдеш нещастна.
    — Вече съм нещастна.
    — Погледни ме, моля те.
    Извърна се отново към него и вдигна очи.
    — Моля те, кажи ми защо правиш това.
    — Защо да съм длъжна да ти отговоря?
    — Заради начина, по който ме целуна в старата мелница.
    Тя наведе очи и усети как лицето й пламна. Беше се поддала в онзи ден и оттогава изпитваше срам. Сега той го използваше срещу нея. Замълча. Нямаше оправдание.
    — След това охладня — каза той.
    Задържа погледа си наведен.
    — Бяхме такива приятели — продължи той безмилостно. — Цялото онова лято, на поляната ти, до водопада… моите разкази… бяхме толкова щастливи. Там те целунах веднъж. Помниш ли?
    Помнеше, разбира се, макар да се беше залъгвала, че изобщо не се е случвало. Сега споменът разтопи сърцето й и тя го погледна през сълзи.
    — После направих мелницата да може да тепа плата ти. Бях толкова доволен, че мога да ти помогна. Беше толкова развълнувана като го видя. После отново се целунахме, но този път не беше малка целувка като първата. Този път беше… страстна. — О, Господи, да, помисли си тя и се изчерви отново, и задиша задъхано; и й се искаше да спре, но той продължи. — Държахме се притиснати един до друг, целувахме се дълго. Ти отвори устата си…
    — Спри! — извика тя.
    — Защо? — каза той грубо. — Какво лошо имаше в това? Защо охладня?
    — Защото ме е страх! — отвърна тя, без да мисли и избухна в сълзи. Зарови лицето си в ръце и захлипа. След малко усети дланите му на треперещите си рамене. Не се отдръпна, а после той нежно я прегърна. Тя смъкна ръце от лицето си и заплака в зелената му туника.
    Прегърна го през кръста.
    Той допря страната си до косата й — грозната й къса безформена коса, още непораснала след пожара — и я погали по гърба като малко дете. Искаше й се да остане така вечно. Но той я отдръпна от себе си, за да може да я погледне в очите и попита:
    — Защо те плаши това?
    Знаеше отговора, но не можеше да му го каже. Тръсна глава и отстъпи назад, но той я хвана за китките и я задържа до себе си.
    — Слушай, Алиена. Искам да знаеш колко ужасно беше това за мен. Ти като че ли ме обичаше, после като че ли ме мразеше, а сега ще се омъжиш за доведения ми брат. Не разбирам. Нищо не знам за тези неща, никога не съм бил влюбен преди. Всичко е толкова болезнено. Не мога да намеря думи да ти опиша колко ми е зле. Не смяташ ли, че е редно поне да се опиташ да ми обясниш защо трябваше да преживея всичко това?
    Чувстваше се изпълнена с угризения. Мисълта, че го бе наранила така жестоко, след като той толкова я беше обичал. Чувстваше се засрамена от начина, по който се бе отнесла с него. Беше й дал само хубави неща, а тя бе съсипала живота му. Длъжна бе да даде обяснение.
    — Джак, преди много време ме сполетя нещо. Нещо наистина ужасно, нещо, което си наложих да забравя за години. Не исках никога повече да мисля за това, но когато ти ме целуна така всичко се върна в мен и не можех да го понеса.
    — Какво е било? Какво се е случило?
    — След като баща ми беше затворен, живеехме в замъка. Двамата с Ричард и един слуга на име Матю. И една нощ Уилям Хамли дойде и ни изхвърли.
    Той присви очи.
    — И?
    — Убиха горкия Матю.
    Разбираше, че не му казва цялата истина.
    — Защо?
    — Кое защо?
    — Защо убиха слугата ви?
    — Защото той се опита да ги спре.
    По лицето й вече се стичаха сълзи, а гърлото й се стягаше всеки път, щом понечеше да заговори все едно, че думите я задавяха. Тя поклати безпомощно глава и се опита да се обърне, но Джак не я пусна.
    Гласът му бе нежен като целувка, когато я попита:
    — Да ги спре да направят какво?
    Изведнъж разбра, че може да му го каже и всичко се изсипа наведнъж.
    — Те ме насилиха. Конярят ме държеше на пода, а Уилям се качи върху мен, но още се борих и тогава отрязаха парче месо от ухото на Ричард, и казаха, че може още да отрежат. — Вече хлипаше от облекчение, неизразимо благодарна, че най-после може да говори за това. Погледна го в очите: — Тъй че разтворих краката си и Уилям ми го направи, докато конярят принуди Ричард да гледа.
    — Съжалявам — прошепна Джак. — Чух приказки, но не бях си помислял… Скъпа Алиена, как са могли?
    Трябваше да му каже всичко.
    — После, след като ми го направи Уилям, конярят също го направи.
    Джак затвори очи. Лицето му бе пребледняло и изопнато.
    — А след това, когато двамата с теб се целунахме, прииска ми се да го направиш ти и това ми напомни за Уилям и коняря му, и се почувствах толкова ужасно, и се уплаших, и избягах. Затова бях толкова зла с теб и те направих нещастен. Съжалявам.
    — Прощавам ти — прошепна той. Придърпа я към себе си и тя се остави да я прегърне отново. Беше толкова успокояващо.
    Усети го, че потръпва и попита с тревога:
    — Отвратих ли те?
    Той я погледна.
    — Обожавам те.
    Наведе се и я целуна по устата.
    Тя замръзна. Не беше искала това. Джак леко я отдръпна и я целуна отново. Допирът на устните му върху нейните бе много мек. Благодарна, в приятелски жест тя съвсем леко присви устни и ги отпусна отново, в смътно ехо на целувката му. Окуражен, той отново задвижи устните си по нейните. Усещаше топлия му дъх на лицето си. После едва-едва разтвори устата си. Алиена бързо се отдръпна.
    Беше уязвен.
    — Толкова ли е лошо?
    Всъщност, тя вече не се страхуваше като преди. Беше му казала ужасната истина за себе си, а той не беше се отдръпнал отвратен. Остана си също толкова нежен и мил като всякога. Извърна глава и той я целуна отново. Нищо страшно нямаше в това. Нищо заплашително, нищо буйно и неудържимо, никакво насилие, омраза или надмощие. Точно обратното. Тази целувка бе споделена наслада.
    Устните му се разтвориха и тя усети върха на езика му. Стегна се. Езикът му я погали по устните и тя се отпусна отново. Засмука нежно долната й устна, после каза:
    — Би ли направила същото като последния път?
    — Какво направих?
    — Ще ти покажа. Отвори устата си, съвсем мъничко.
    Тя го послуша и отново усети езика му. Докосна устните й, пропълзя между разтворените й зъби и затърси в устата й, докато намери езика й. Тя леко се отдръпна.
    — Ето. Това направи.
    — Нима? — Беше изумена.
    — Да. — Джак се усмихна, а след това изведнъж стана сериозен. — Само ако го направиш пак, това ще компенсира цялата мъка от последните девет месеца.
    Тя вдигна отново лице и затвори очите си. След малко усети устните му върху своите. Разтвори устни, поколеба се, после плахо пъхна езика си в устата му. Щом го направи, спомни си какво бе изпитала предния път, в старата мелница и онази възторжена наслада се върна. Изпълни я желание да го държи до себе си, да докосва кожата и косата му, да усеща мускулите и костите му, да бъде в него и той да е в нея. Езиците им се сплетоха и вместо да се почувства смутена и малко отвратена, обзе я възбуда от това, че правят нещо толкова интимно.
    Вече бяха задъхани. Джак държеше главата й в ръцете си. Тя галеше раменете му, гърба, после бедрата му, усещаше издутите му стегнати мускули. Сърцето й биеше силно в гърдите. Най-сетне прекъсна целувката, останала без дъх.
    Погледна го. Беше зачервен и задъхан, а лицето му беше грейнало от желание. След малко отново се наведе напред, но вместо да го целуне по устата вдигна брадичката му и зацелува нежната кожа на гърлото му. Чу собствения си изпълнен с наслада стон. Той още повече наведе глава и погали с устни издутата й гръд. Зърната й бяха настръхнали под грапавата тъкан на ленената й нощница, непоносимо чувствителни. Устните му се стегнаха около зърното й.
    — Лекичко — прошепна тя боязливо.
    Целуна зърното й през лена и макар да беше възможно най-нежен, сладостното усещане бе толкова остро, че все едно я захапа и тя изохка.
    После се смъкна на колене пред нея.
    Притисна лицето си в скута й. До този момент цялото усещане бе на гърдите й, но сега изведнъж пробяга надолу и пламна в слабините й. Той намери ръба на нощницата й и я вдигна до кръста. Загледа го, уплашена как ще реагира: винаги се беше срамувала от това, че е толкова окосмена там долу. Но той не беше отблъснат. Всъщност се наведе и я целуна нежно точно там, сякаш беше най-хубавото нещо на света.
    Тя също се смъкна на колене пред него. Вече беше задъхана все едно, че бе пробягала цяла миля. Искаше го ужасно. Гърлото й бе пресъхнало от желание. Отпусна ръце на коленете му, после едната й ръка се плъзна под туниката му. Никога не беше докосвала мъжки член. Беше горещ, сух и твърд като дъска. Джак затвори очи и простена гърлено, докато връхчетата на пръстите й обхождаха дължината му. Вдигна туниката му, наведе се и го целуна също както той я беше целунал, леко погалване с устните. Върхът му беше набъбнал, изпънат като барабан и влажен.
    Изведнъж я обзе желание да му покаже гърдите си. Изправи се отново. Той отвори очи. Докато го гледаше, издърпа бързо нощницата си през главата и я захвърли. Вече беше съвсем гола. Изпитваше неудобство, но чувството беше възхитително хубаво в своето неприличие. Джак зяпна омагьосан в гърдите й.
    — Толкова са красиви — промълви той.
    — Наистина ли? Винаги съм си мислела, че са прекалено големи.
    — Прекалено големи! — възмути се той искрено. Пресегна се и докосна лявата й гръд с дясната си ръка. Нежно погали кожата й с връхчетата на пръстите си. Тя погледна надолу да види какво прави. След малко й се дощя да бъде по-груб. Взе ръцете му в своите и ги притисна до гърдите си.
    — Направи го по-силно — изхриптя гласът й. — Искам да те усетя по-силно.
    Думите й го възбудиха. Стисна гърдите й, след това хвана зърната й между пръстите си и ги защипа само колкото да я заболи малко. Усещането я подлуди. Умът й се замая и беше напълно обсебена от допира на тялото му до нейното.
    — Свали дрехите си — прошепна дрезгаво. — Искам да те гледам.
    Той смъкна туниката си долната риза, ботушите си и клина и отново коленичи пред нея. Рижата му коса засъхваше в безредни къдрици. Тялото му беше тънко и бяло, с кокалести рамене и бедра. Изглеждаше жилав и стегнат, млад и жизнен. Членът му стърчеше като копие от кафявите косми на слабините му. Изведнъж й се дощя да го целуне по гърдите. Наведе се напред и погали с устни плоските мъжки зърна. Те настръхнаха също като нейните. Засмука ги нежно, за да му даде същата наслада, с която той я беше дарил. Погали косата му.
    Вече го искаше в себе си, бързо.
    Усети, че се колебае какво да направи.
    — Джак. Девствен ли си?
    Той кимна, с малко глуповата физиономия.
    — Радвам се — каза тя задъхано. — Толкова се радвам.
    Хвана ръката му и я постави между краката си. Беше набъбнала и много чувствителна там, и допирът му я разтърси.
    — Усети ме — прошепна му и пръстите му я обходиха. — Проникни вътре. — Пръстът му боязливо навлезе в нея. Беше овлажняла от страст. — Ето там — прошепна му с наслада. — Там трябва да влезе. — Отдръпна ръката му и легна в сламата.
    Джак легна върху нея, опря се на лакът и я целуна по устата. Усети го как проникна малко и спря.
    — Какво има?
    — Усещам го толкова тясно. Страх ме е да не те заболи.
    — Натисни по-силно. Толкова те искам, че ми е все едно дали ще боли.
    Усети тласъка му. Заболя повече, отколкото бе очаквала, но само за миг, а след това се почувства възхитително изпълнена. Погледна го. Той леко се отдръпна и проникна отново, а тя се отзова на тласъка му. Усмихна му се.
    — Изобщо не знаех, че е толкова хубаво.
    Притвори очи. Беше непоносимо хубаво.
    Той се задвижи и с ритмичните удари слабините й запулсираха от наслада. Чу възбудените си стонове, излизащи от гърлото й всеки път, щом телата им се докоснеха. Джак се наведе, тъй че гърдите му докоснаха зърната й и тя усети горещия му дъх върху лицето си. Заби пръсти в коравия му гръб. Стоновете й преминаха във викове. Изведнъж изпита нужда да го целува. Зарови шепи в къдриците му и придърпа главата му към себе си. Целуна устните му силно, после езикът й се заби в устата му и се задвижи все по-бързо и по-бързо. Това, че членът му беше в нея й, а езикът й в устата му, я влуди от удоволствие. Усети как я разтърси неистов спазъм, толкова силен, че все едно падаше от кон на земята. Извика силно, отвори очи и се взря в неговите, и каза името му, а след това я заля нова вълна, и още една, и още една; а после тялото му се изви и той също извика, и тя усети горещото му изригване в себе си, и това още повече я възбуди, разтърси се, отново и отново, толкова пъти, че изгуби броя им, докато най-сетне чувството започна да заглъхва и тя се отпусна и застина.
    Беше твърде изтощена, за да може да проговори или да се движи, но усети тежестта на Джак, отпуснал се върху нея, с кокалестите му бедра върху нейните, с гръдта му, смачкала меките й гърди, с устата му до ухото й, пръстите му — заплетени в косата й. Помисли си смътно: ето какво трябва да е, между мъже и жени; ето защо всички вдигат толкова шум за това; ето защо мъже и жени се обичат толкова.
    Дъхът на Джак затихна и се изравни, а тялото му се отпусна съвсем. Беше заспал.
    Тя извърна глава и го целуна по лицето. Не беше много тежък. Искаше й се да остане така, заспал върху нея, цяла вечност.
    Тази мисъл я накара да се опомни.
    Днес бе денят на сватбата й.
    „Боже Господи“, помисли си тя, „какво направих?“
    Заплака.
    След малко Джак се събуди.
    С изгаряща нежност пресуши сълзите по бузите й.
    — О, Джак, искам да се омъжа за теб — промълви тя.
    — Точно това ще направим, тогава — отвърна той с нескрита радост в гласа си.
    Беше я разбрал погрешно и от това стана й още по-зле.
    — Обаче не мога — простена тя, а сълзите й рукнаха като река.
    — Но след това…
    — Знам…
    — След това, което стана, трябва да се омъжиш за мен!
    — Не мога — повтори тя. — Изгубих всичките си пари, а ти нямаш нищо.
    Той се надигна на лакти.
    — Имам ръцете си — каза пламенно. — Аз съм най-добрият ваятел на камък на мили околовръст.
    — Ти си прогонен…
    — Все едно. Мога да работя на всеки строеж на света.
    Тя поклати тъжно глава.
    — Не е достатъчно. Трябва да мисля за Ричард.
    — Защо? — възмути се той. — Какво общо има всичко това с Ричард? Той може да се грижи сам за себе си.
    Изведнъж Джак заприлича на обидено хлапе и Алиена си даде сметка за разликата във възрастта им: беше с пет години по-млад от нея и все още си мислеше, че има право да бъде щастлив.
    — Докато татко умираше, аз се заклех пред него, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф на Шайринг.
    — Но това може да не стане никога!
    — Обаче клетвата си е клетва.
    На лицето на Джак се изписа объркване. Смъкна се от нея и омекналият му пенис се измъкна от утробата й. Заболя я от усещането. С тъга си помисли, че никога повече няма да го усети в себе си.
    — Не може да го казваш сериозно — заговори той. — Една клетва е само думи! Нищо не е, в сравнение с това. Това е истинско, това сме ти и аз. — Погледна гърдите й, после се пресегна и докосна къдравите косми между краката й. Беше толкова мъчително, че го усети като удар с камшик. Той видя как потръпна и спря.
    За миг бе на ръба да каже: Да, добре, хайде да избягаме заедно още сега, и може би ако бе продължил да я гали, щеше да го изрече. Но разумът се върна.
    — Ще се омъжа за Алфред.
    — Това е нелепо.
    — Това е единственият начин.
    Той заби поглед в нея.
    — Просто не ти вярвам.
    — Истина е.
    — Не мога да се откажа от теб. Не мога, не мога. — Гласът му затрепери и той едва сподави плача.
    Опита се да го вразуми, да убеди всъщност по-скоро себе си, отколкото него.
    — Какъв смисъл има да престъпя клетвата към баща си, за да дам брачна клетва на теб? Ако наруша първата клетва, втората няма да значи нищо.
    — Все ми е едно. Не ти искам клетвите. Просто искам да сме заедно завинаги и да правим любов всеки път, щом го пожелаем.
    Беше представата на осемнайсетгодишен за брака, разбра тя, но го премълча. Щеше с радост да я приеме, ако беше свободна.
    — Не мога да направя каквото искам — каза с тъга. — Не съм господарка на съдбата си.
    — Това, което правиш, е грешно. Искам да кажа, зло. Да се откажеш така от щастието си е все едно да метнеш диамант в океана. По-лошо е от всякакъв грях.
    Изведнъж я порази мисълта, че майка й щеше да е съгласна с тези думи. Не беше сигурна откъде го знаеше. Потисна мисълта в себе си.
    — Никога няма да мога да съм щастлива, дори с теб, ако трябва да живея с угризението, че съм нарушила клетвата пред баща ми.
    — Интересуват те повече баща ти и брат ти, отколкото аз — каза той и за първи път прозвуча сприхаво.
    — Не…
    — Какво тогава?
    Явно беше настроен да спори, но тя обмисли въпроса сериозно.
    — Предполагам това означава, че клетвата ми пред баща ми е по-важна от любовта ми към теб.
    — Нима? — възкликна той невярващо. — Наистина ли?
    — Да, наистина — отвърна тя с натежало сърце и думите прозвучаха като погребален звън.
    — Значи няма какво повече да си кажем.
    — Само… че съжалявам.
    Той се изправи. Обърна се с гръб към нея и навлече долната си риза. Тя се загледа в дългото му стройно тяло. По краката му имаше много червени къдрави косъмчета. Облече бързо ризата и туниката си, после нахлузи клина си и ботушите. Всичко стана някак твърде бързо.
    — Ще бъдеш ужасно нещастна — предрече Джак.
    Опитваше се да бъде зъл, но не успяваше, а тя долови състраданието в гласа му.
    — Да, нещастна съм. Би ли… би ли казал поне, че ме уважаваш за решението ми?
    — Не — отвърна й без колебание. — Не. Презирам те за това.
    Седеше гола, загледана в него. Разплака се.
    — Май е по-добре да си… вървя. — Гласът му потрепера на последната дума.
    — Да, върви си — изхлипа тя.
    Тръгна към вратата.
    — Джак!
    Той се обърна.
    — Пожелай ми късмет… Джак?
    Той вдигна резето.
    — Пожелавам… — Замълча, с пресъхнало гърло. Наведе очи към пода, после отново ги вдигна към нея. Този път гласът му излезе на шепот.
    — Пожелавам ти късмет.
    И излезе навън.


    Къщата на Том вече бе на Елън, но също така беше дом и на Алфред, тъй че тази сутрин бе пълна с хора, които приготвяха сватбеното пиршество под наставленията на Марта, тринайсетгодишната му сестра, докато майката на Джак гледаше отстрани безутешно. Алфред беше там с кърпа в ръката, канеше се да слезе до реката — жените се къпеха веднъж месечно, а мъжете на Великден и Архангеловден, но според традицията човек трябваше да се окъпе сутринта в деня на сватбата си. Всичко затихна, когато Джак влезе.
    — Какво искаш? — попита Алфред.
    — Искам да отмениш сватбата — отвърна Джак.
    — Я се разкарай.
    Джак осъзна, че е започнал лошо. Трябваше да се опита да избегне караницата. Това, което предлагаше, бе в интерес и на Алфред, стига да можеше да го накара да разбере.
    — Алфред, тя не те обича. — Каза го колкото може по-кротко.
    — Нищо не разбираш, момченце.
    — Разбирам — настоя Джак. — Тя не те обича. Венчава се за теб заради Ричард. Той е единственият, който ще бъде щастлив от този брак.
    — Я си ходи в манастира — изсумтя Алфред презрително. — Къде ти е расото, между другото?
    Джак си пое дъх. Нищо не му оставаше, освен да каже истината.
    — Алфред. Тя обича мен.
    Очакваше Алфред да се ядоса, но вместо това по лицето му пробяга лукава усмивка. Джак се озадачи. Това пък какво означаваше? Обяснението бавно го осени.
    — Вече го знаеш — промълви той невярващо. — Знаеш, че обича мен и ти е все едно! Искаш я въпреки всичко, все едно дали те обича или не. Искаш просто да я имаш.
    Беглата усмивка на Алфред стана по-явна и по-зла, и Джак разбра, че всичко, което казваше, бе самата истина. Но имаше и още нещо, нещо повече, което можеше да се разчете върху лицето на доведения му брат. В ума му се надигна ужасно подозрение.
    — Защо я искаш? Нима… възможно ли е да искаш да се ожениш за нея, само за да я отнемеш от мен? — Гласът му стана гневен. — Да искаш да се ожениш за нея напук? — На тъпото лице на Алфред се изписа злобно тържествуване и Джак разбра, че отново е прав. Беше опустошен. Идеята, че Алфред прави всичко това не заради някаква разбираема страст към Алиена, а заради чиста злоба, му бе непоносима. — Проклет да си, гледай поне да се отнасяш добре с нея! — изрева той.
    Алфред се изсмя.
    Пъклената злост, продиктувала намерението на Алфред, го порази като гръм. Нямаше да се отнася добре с нея. Това щеше да е крайното му отмъщение. Щеше да се ожени за Алиена и да я направи нещастна.
    — Мръсник такъв — промълви Джак с горчивина. — Жалка гадина. Говно. Гаден, тъп, зъл, гнусен червей.
    Презрението му най-сетне засегна доведения му брат. Той пусна кърпата и тръгна към него, стиснал ръката си в юмрук. Джак вече бе готов за сблъсъка и пристъпи напред, за да удари пръв. Тогава майка му се озова между тях и макар да беше по-дребна и от двамата, ги спря с думи.
    — Алфред. Отивай да се къпеш.
    Алфред се успокои бързо. Разбра, че е спечелил, без да е нужно да се бие с Джак и самодоволната му физиономия издаде мислите му. Излезе от къщата.
    — Какво ще правиш, Джак? — попита Елън.
    Усети, че се е разтреперил от гняв. Вдиша и издиша няколко пъти, преди да може да заговори. Не можеше да спре женитбата. Но не можеше и да гледа.
    — Трябва да напусна Кингсбридж.
    Видя скръбта, преминала по лицето й, но тя кимна.
    — Страхувах се, че ще кажеш точно това. Но мисля, че си прав.
    В приората заби камбана.
    — Всеки момент ще разберат, че съм избягал — каза Джак.
    Майка му сниши глас.
    — Тръгвай бързо, но се скрий някъде край реката и мостът да е пред очите ти. Ще ти донеса някои неща.
    — Добре.
    Обърна се. Марта бе застанала между него и вратата, и по лицето й се стичаха сълзи. Прегърна я и тя го стисна силно. Момичешкото й телце беше слабо и кокалесто като на момче.
    — Върни се някой ден.
    Целуна я бързо веднъж и излезе.
    Навън вече имаше много хора, които носеха вода и се радваха на топлата пролетна сутрин. Повечето знаеха, че е станал послушник — градчето все още бе малко и всички бяха наясно кой какво прави — и облеклото му на мирянин привлече изненадани погледи, макар никой да не му досади с въпроси. Заслиза бързо по хълма, прехвърли моста и тръгна покрай речния бряг, докато стигна до високата тръстика. Там се скри и загледа към моста за майка си.
    Нямаше представа какво ще прави. Може би щеше да тръгне право напред, докато стигне до някой град, където строят катедрала и щеше да спре там. Убеден беше в думите, което бе изрекъл на Алиена: знаеше, че е достатъчно добър, за да си намери работа навсякъде. Дори местата да бяха запълнени, трябваше само да покаже на майстора строител как може да вае камъка и щяха да го вземат. Само че май вече не виждаше смисъл в това. Никога нямаше да заобича жена след Алиена, а същото изпитваше и към катедралата на Кингсбридж. Искаше му се да строи тук, а не просто някъде.
    Може би щеше просто да влезе навътре в гората, да легне и да умре. Стори му се добра идея. Времето бе топло, а дърветата сияеха в зелено и златно. Щеше да е хубав край. Единственото му съжаление бе, че нямаше да научи повече за баща си, преди да умре.
    Представяше си как лежи върху меката постеля от есенни листа и леко потъва в смъртта, когато видя как майка му прекоси моста. Водеше кон.
    Стана и затича към нея. Конят беше дорестата кобила, която тя винаги яздеше.
    — Искам да вземеш кобилата ми — рече тя.
    Хвана ръката й и я стисна благодарно.
    От очите й бликнаха сълзи.
    — Така и не се грижих добре за теб. Първо те родих като диваче, в леса. После едва не умря от глад, с Том. А после те принудих да живееш с Алфред.
    — Ти се грижи чудесно за мен, мамо — отвърна Джак. — Тази сутрин се любих с Алиена. Вече мога да умра щастлив.
    — Глупаво момче. Ти си същият като мен. Ако не можеш да имаш любимия човек, когото искаш, няма да имаш никой друг.
    — И ти ли си така?
    Тя кимна.
    — След като баща ти умря, предпочетох да живея сама, вместо избера другиго. Изобщо не исках да имам друг мъж, докато не срещнах Том. А то бе след единайсет години. — Отдръпна ръката си от неговата. — Казвам ти го неслучайно. Може да отнеме единайсет години, но ти все ще обикнеш друга някоя някой ден. Уверявам те.
    Той поклати глава.
    — Не ми се вижда възможно.
    — Знам. — Майка му се озърна боязливо през рамо към градчето. — По-добре да тръгваш.
    Той отиде до коня. Беше натоварен с две издути дисаги.
    — Какво има в торбите?
    — В тази съм сложила малко храна, пари и пълен мях с вода — отвърна тя. — Другата е натоварена със сечивата на Том.
    Джак се трогна. Майка му бе настояла да задържи за спомен инструментите на Строителя след смъртта му. Сега му ги даваше. Прегърна я.
    — Благодаря ти.
    — Накъде ще заминеш? — попита тя.
    Отново си помисли за баща си.
    — Къде разказват менестрелите историите си?
    — На поклонническия път към Сантяго де Компостела.
    — Мислиш ли, че менестрелите ще помнят Джак Шеърбърг?
    — Възможно е. Кажи им, че е приличал на тебе.
    — Къде е Компостела?
    — В Испания.
    — Значи отивам в Испания.
    — Много е далече, Джак.
    — Имам време.
    Прегърна го и го притисна силно до себе си. Джак се зачуди колко ли пъти го беше правила в последните осемнайсет години, докато го бе утешавала заради ожулен крак, изгубена играчка, момчешко разочарование… а сега от тъга, че е пораснал толкова голям. Помисли си за нещата, които бе направила за него, от отглеждането му в леса до това да го измъкне от килията за наказания. Винаги бе готова да се бие за сина си като дива котка. Заболя го, че я оставя.
    Елън го пусна и той се метна на коня.
    Погледна назад към Кингсбридж. Първия път, когато дойде тук, бе видял задрямало селце със стара порутена катедрала, която той веднъж подпали, макар никой, освен него да не знаеше за това. Сега Кингсбридж беше оживено самоуверено градче. Какво пък, имаше и други градове на света. Болеше го да тръгне, но бе на ръба на неизвестното, предстоеше му да се отправи на приключение и това донякъде облекчаваше болката, че напуска всичко, което обичаше.
    — Върни се някой ден, моля те, Джак.
    — Ще се върна.
    — Обещаваш ли?
    — Обещавам.
    — Ако свършиш парите, преди да си намерил работа, продай коня, но не и сечивата.
    — Обичам те, мамо.
    Очите й плувнаха в сълзи.
    — Пази се, синко.
    Той сръга кобилата и се отдалечи. Обърна се и махна с ръка. Тя му отвърна. После подкара в тръс и повече не погледна назад.


    Ричард се върна у дома тъкмо навреме за венчилото.
    Обясни, че крал Стивън великодушно му е дал два дни отпуска. Кралската армия беше в Оксфорд, подложила на обсада замъка, където бе притисната Мод, тъй че нямало много работа за рицарите.
    — Не можех да пропусна сватбата на сестра ми — каза той, а Алиена си помисли с горчивина: „просто ужасно ти се е искало да си сигурен, че е сторено това, което трябва, за да получиш обещаното от Алфред“.
    Все пак се радваше, че ще е тук, за да я отведе до църквата и да даде ръката й. Иначе щеше да си няма никого.
    Облече си нова ленена долна риза и бяла рокля, скроена по най-новия стил. Не можеше да направи кой знае какво със съсипаната си от огъня коса, но усука на плитки по-дългите части и ги уви в ивици бяла коприна, както беше на мода. Една съседка й зае огледало. Беше бледа и очите й издаваха, че е прекарала безсънна нощ. Е, и за това нищо не можеше да направи. Ричард я наблюдаваше. Имаше малко гузен вид и пристъпяше нервно. Може би го беше страх, да не би да се отметне от всичко в последната минута.
    Имаше моменти, в които ужасно бе изкусена да направи точно това. Представяше си как двамата с Джак си тръгват от Кингсбридж ръка за ръка, за да започнат нов живот някъде другаде, простичък живот с честен труд, свободни от оковите на стари клетви и мъртви родители. Но беше глупава мечта. Знаеше, че никога нямаше да е щастлива, ако изоставеше брат си.
    Когато стигна до това заключение си представи как слиза до реката и се хвърля в нея, а после в ума си се видя отпусната, в подгизналата от водата невестинска рокля, понесена по течението с лице нагоре, докато косата й се полюшва от вълните около главата й. И тогава осъзна, че бракът й с Алфред е по-добрата възможност. Това я върна там, откъдето бе започнала — до мисълта, че женитбата бе най-доброто възможно решение на повечето й беди.
    Как ли би презрял Джак това?
    Църковната камбана удари.
    Алиена се изправи.
    Никога не си беше представяла така сватбения си ден. Когато си мислеше за това още като момиче, се виждаше облегната върху ръката на баща си, докато излизат от замъка по подвижния мост към параклиса в долния двор, с рицарите и войниците на тате, със слугите и крепостниците, препълнили дворовете на замъка, за да я посрещнат с възгласи и да й пожелаят щастие. В бляна й образът на младия мъж, който я очакваше в параклиса, винаги беше замъглен, но тя знаеше, че я обожава, че я кара да се смее от радост и че е чудесен. Е добре. Нищо в живота й не се бе развило според очакванията й. Ричард задържа вратата на едностайната им къщичка и тя излезе на улицата.
    За нейна изненада някои от съседите чакаха на вратите си да я изпратят. Няколко души подвикнаха „Бог да те благослови!“ и „На добър час!“, щом се появи. Беше им ужасно благодарна. Засипваха я със зърна жито докато вървеше по улицата. Житото беше за плодородие. Щеше да има бебета и те щяха да я обичат.
    Енорийската църква се намираше в другия край на града, в богаташкия квартал, където щеше да заживее от тази нощ. Минаха покрай манастира. В този момент монасите щяха да провеждат служба в криптата, но приор Филип бе обещал да се появи на венчавката и да благослови щастливите младоженци. Алиена се надяваше да успее. Беше опора в живота й още от деня, когато бе купил вълната й в Уинчестър преди шест години.
    Стигнаха до новата църква, построена от Алфред с помощта на Том. Отвън се беше събрала тълпа. Венчавката щеше да се състои в притвора, на английски. След това в църквата щеше да има литургия на латински. Всички, които работеха за Алфред, бяха тук, както и повечето хора, които някога й бяха продавали вълната си. Завикаха весело, щом тя се появи.
    Алфред ги чакаше със сестра си Марта и с един от зидарите си, Дан. Беше облечен в нова пурпурна туника и чисти ботуши. Имаше дълга лъскава тъмна коса, като на Елън. Алиена забеляза, че Елън я нямаше и това я разочарова. Канеше се да попита Марта къде е мащехата й, когато свещеникът излезе и службата започна.
    Помисли си, че животът й бе тръгнал в нова посока преди шест години, когато бе дала клетва на баща си, а сега пак се променяше с друга клетва пред друг мъж. Рядко правеше нещо за себе си. Едно изумително изключение беше направила тази сутрин, с Джак. Не можеше да повярва какво бе сторила. Приличаше на сън или на някоя от историите на Джак, без никаква връзка с реалния живот. Нямаше да го каже на никого, докато е жива. Тази възхитителна тайна щеше да затаи за себе си и да си я припомня понякога като скъперник, който брои скритото си имане посред нощ.
    Стигнаха до клетвите. Алиена изрече след свещеника:
    — Алфред, син на Том Строителя, взимам те за свой съпруг и се заклевам да ти бъда вярна.
    Доплака й се щом го каза.
    След това клетвата си даде и Алфред. Докато я изричаше, в края на тълпата настъпи вълнение и няколко души се озърнаха назад. Алиена улови погледа на Марта и тя й прошепна:
    — Елън е.
    Свещеникът се намръщи ядосано, но обяви:
    — Алфред и Алиена, вече сте съпруг и съпруга пред очите на Господа и нека благословията…
    Така и не довърши фразата. Иззад Алиена изкънтя глас:
    — Проклинам тази женитба!
    Беше Елън.
    Множеството ахна и хората наоколо й зяпнаха ужасени.
    Свещеникът се опита да продължи:
    — И нека благословията…
    После замлъкна пребледнял и направи кръстния знак.
    Алиена се обърна. Елън стоеше зад нея. Тълпата се беше отдръпнала боязливо назад. В едната си ръка държеше живо петле, а в другата стискаше дълъг нож. По острието му имаше кръв, кръв шуртеше и от отрязания врат на птицата.
    — Проклинам тази женитба със скръб — рече тя и думите й смразиха Алиена. — Проклинам тази женитба с безплодие. Проклинам я с горчивина и с омраза, с печал и с мъка. Проклинам я с мъжка немощ.
    Като каза немощ, хвърли във въздуха окървавеното петле. Няколко души изпищяха и се присвиха назад. Алиена не помръдна от мястото си. Петелът излетя във въздуха, плискайки кръв, и падна върху Алфред. Той скочи назад уплашено. Безглавата птица тупна на земята и закръжи, плувнала в кръв.
    Когато всички вдигнаха отново очи, Елън я нямаше.


    Марта беше постлала чисти ленени чаршафи и ново вълнено одеяло на леглото с големия пухен дюшек — леглото, което преди бе на Елън и Том, а отсега вече щеше да е на Алфред и Алиена. От венчилото никой не беше виждал Елън. Празненството мина потиснато като събиране на поляна в студен ден, всеки ядеше и пиеше унило, след като нищо друго нямаше за правене. Гостите си бяха тръгнали по залез-слънце без обичайните груби шеги по адрес на младоженците и първата им брачна нощ. Марта сега бе в малкото си легло в другата стая. Ричард се беше върнал в къщата на Алиена, която вече щеше да е негова.
    Алфред говореше как щял да построи каменна къща другото лято. Хвалил се беше за това на Ричард по време на гощавката.
    — Ще има спалня, салон и долен кат за склад — беше му казал. — Като я види жената на Джон Бижутера, и тя ще поиска точно такава. Много скоро всички заможни хора в града ще искат каменни къщи.
    — Направил ли си план? — попитал го беше Ричард и Алиена долови нотка на скептицизъм в гласа му, макар никой друг да не го забеляза.
    — Намерих някои от старите рисунки на баща ми, с мастило върху велен. Едната е за къщата, дето я строяха за Алиена и Уилям Хамли едно време. Тя ще ми е за основа.
    Алиена им бе обърнала гръб отвратена. Как можеше човек да е толкова тъп, да спомене това точно на сватбения й ден? Алфред се беше надувал целия следобед, разливаше вино, ръсеше шеги и намигаше хитро на работниците си. Изглеждаше щастлив.
    Сега седеше на ръба на леглото и смъкваше ботушите си. Алиена разплете панделките от косата си. Не знаеше какво да мисли за проклятието на Елън. Беше я стъписало и нямаше представа какво става в ума на тази жена, но някак си не чувстваше същия страх, който изпитваха повечето хора.
    Не можеше да се каже същото за Алфред. Когато закланото петле падна върху него, той се беше опулил от ужас и бе заломотил несвързано. Ричард беше изтърсил страха от него съвсем буквално, като го хвана за предницата на туниката и го разтърси здраво. Беше се съвзел много бързо обаче и оттогава единствената следа от уплахата му се забелязваше в непрестанното тупане по гърбовете, в наливането с бира и в престорената веселост.
    Алиена се чувстваше странно спокойна. Не й харесваше това, което щеше да последва, но поне нямаше да е принудена и макар че можеше да е малко противно, поне нямаше да е унизително. Имаше само един мъж и никой друг нямаше да гледа.
    Смъкна роклята си.
    — Боже мой, на това му се вика дълъг нож — възкликна Алфред.
    Тя развърза каишката, която стягаше ножа към ръката й под лакътя и легна в леглото по долна риза.
    Алфред най-после смъкна ботушите си. Събу тесния клин и я загледа похотливо.
    — Съблечи си ризата. Имам право да видя циците на жена си.
    Алиена се поколеба. Някак изпитваше неохота да остане гола, но щеше да е глупаво да му откаже първото нещо, за което я помоли. Надигна се послушно и издърпа ризата над главата си, потискайки с усилие спомена колко различно се чувстваше, докато правеше същото тази сутрин, за Джак.
    — Я, какви красавици.
    Алфред застана до леглото и хвана дясната й гърда. Грамадните му длани бяха загрубели и с мръсно под ноктите. Стисна я много силно и тя изохка. Той се изсмя и я пусна. Отдръпна се, свали туниката си и я окачи на кука на стената. После се върна при леглото и дръпна чаршафа от нея.
    Алиена преглътна с усилие. Чувстваше така се уязвима, гола пред погледа му.
    — Божке, колко е космата — измърмори той, пресегна се и я опипа между краката. Тя се вцепени, след това се отпусна с усилие и разтвори бедра. — Добро момиче — рече той и заби пръст в нея. Заболя — беше суха вътре. Не можеше да го разбере — тази сутрин с Джак беше влажна и хлъзгава. Алфред изсумтя и натисна пръста си още навътре.
    Доплака й се. Знаеше, че няма да й хареса много, но не беше очаквала, че ще е толкова безчувствен. Дори не беше я целунал все още. Не я обичаше. Не я харесваше дори. „Аз съм само една млада кобила, която се кани да яхне“, помисли си тя. Всъщност, с кон щеше да се държи по-добре — щеше да го потупа и да го погали, за да свикне с него, и да му поговори кротко, за да го успокои. Едва надви сълзите си. „Сама си го избрах“, каза си. „Никой не ме е карал да се женя за него, тъй че сега просто ще се примиря със стореното“.
    — Суха като дърво — измърмори Алфред.
    — Съжалявам.
    Той отдръпна ръката си, плю два пъти в нея и разтърка слюнката между краката й. Стори й се ужасно унизително. Алиена прехапа устна и се извърна.
    После разтвори бедрата й. Тя затвори очи, отвори ги отново и се насили да го погледне с мисълта: „свиквай с това, ще го правиш до края на живота си“. Той се качи на леглото и коленичи между краката й. Лицето му се намръщи. Сложи ръка между бедрата й и ги разтвори, а другата му ръка се пъхна под долната му риза. Видя как дланта му се задвижи под лена.
    — Боже Господи — измърмори Алфред. — Толкова си безжизнена. Не ми се вдига, все едно че пипам труп.
    Стори й се тъй несправедливо да обвинява нея.
    — Не знам какво се очаква да направя! — каза тя през сълзи.
    — На някои момичета им е приятно.
    Приятно? Невъзможно! После си спомни как същата тази сутрин беше стенала и викала от наслада. Но като че ли нямаше нищо общо между тогава и сега.
    Това беше глупаво. Тя се надигна. Алфред се търкаше под ризата.
    — Дай на мен — каза му и пъхна ръката си между краката му. Беше отпуснат и безжизнен. Не знаеше какво да прави с него. Стисна го леко, после го погали с пръсти. Вгледа се в лицето му за някакъв отклик. Изглеждаше само ядосан. Продължи още малко, но нищо не се промени.
    — Направи го по-силно — каза той.
    Започна да го търка енергично. Членът му остана мек, но той раздвижи бедрата си все едно, че му е приятно. Окуражена, тя затърка още по-силно. Изведнъж той извика от болка и се отдръпна. Беше прекалила.
    — Тъпа крава! — изруга той, зашлеви я през лицето с опакото на ръката си и я събори настрана.
    Захлипа в леглото от болка и страх.
    — За нищо не ставаш, прокълната си! — изсумтя той.
    — Постарах се!
    — Умряла путка си! — изръмжа Алфред. Хвана я за раменете, надигна я и я блъсна долу. Падна в сламата на пода. — Оная вещица Елън нарочно го направи. Винаги ме е мразела.
    Алиена се превъртя, вдигна се на колене и го зяпна. Като че ли не се канеше да я удари отново. Вече не беше разгневен, само огорчен.
    — Можеш да останеш тук — каза той. — Не ставаш за моя жена, тъй че може стоиш настрана от леглото ми. Можеш да спиш на пода като куче. — Алфред замълча. — Не понасям да ме гледаш! — извика с нотка на паника. Озърна се за свещта, видя я и я угаси с един замах, като я събори долу.
    Алиена остана замръзнала в тъмното. Чу как Алфред се размърда на леглото, легна и придърпа одеялото, а сетне намести възглавниците. Не смееше да си поеме дъх. Той се повъртя дълго, мяташе се и се обръщаше, но повече не стана и не й проговори. Най-сетне притихна и дъхът му се изравни. Когато се увери, че е заспал, тя пропълзя по сламата, като гледаше да не вдига шум, добра се до ъгъла и се сви там. Остана дълго време будна и по някое време заплака. Страх я беше да не го събуди, но сълзите извираха сами и захлипа тихо. И да го бе събудил шума, той не го издаде с нищо. Остана там в сламата и плака дълго, докато се наплака и заспа.

Дванадесета глава

I

    През цялата зима Алиена боледуваше.
    Спеше лошо всяка нощ, загърната в наметалото си на пода до леглото на Алфред, а през деня беше обзета от безнадеждна умора. Често й призляваше, тъй че се хранеше малко, но въпреки това като че ли наддаваше на тегло: беше сигурна, че гърдите и бедрата й са наедрели, а тазът й се е разширил.
    Трябваше да поддържа къщата на Алфред, макар че всъщност повечето работа я вършеше Марта. Тримата споделяха окаяното домакинство. Марта никога не беше обичала брат си, а Алиена вече го ненавиждаше страстно, тъй че не бе изненадващо, че той се задържаше колкото може по-дълго извън къщи. През деня работеше, а всички вечери прекарваше в пивницата. Марта и Алиена купуваха храна, готвеха я без всякакво желание и всяка вечер шиеха и кърпеха дрехи. Алиена с нетърпение очакваше пролетта, когато отново щеше да е достатъчно топло, за да навестява тайната си полянка в неделя следобед. Там щеше да може да полежи кротко и да си помечтае за Джак.
    Междувременно утехата й бе в Ричард. Той си имаше нов буен черен жребец, нов меч и скуайър с пони, и беше тръгнал отново да се бие за крал Стивън, макар и с намалена свита. Войната се беше проточила и през новата година: Мод бе избягала от замъка в Оксфорд, изплъзвайки се отново от ръцете на Стивън, а брат й Робърт от Глостър си беше върнал Уеърхам, тъй че старото равновесие продължаваше, като всяка страна печелеше по малко и след това го губеше. Но Алиена изпълняваше клетвата си и поне това й носеше някакво удовлетворение.
    В първата седмица на годината Марта за първи път получи кръвотечение. Алиена й направи гореща напитка с билки и мед, за да облекчи спазмите и отговори на въпросите й за „женското проклятие“, а после тръгна да потърси кутията с парцали, които пазеше за своите месечни периоди. Само че кутията не беше вкъщи и по някое време се сети, че не беше я донесла тук от старата си къща, когато се омъжи.
    Но това бе преди три месеца.
    Което означаваше, че не бе имала кръвотечение от три месеца.
    От деня на сватбата й.
    От деня, в който се беше любила с Джак.
    Остави Марта да седи до огнището в кухнята, да пие подсладената с чай отвара и да грее краката си на пламъците, и тръгна през градчето към старата си къща. Ричард го нямаше, но тя си имаше ключ. Намери сандъчето лесно, ала не се върна веднага. Седна до изстиналото огнище, загърната в наметалото си и умислена.
    Беше се омъжила за Алфред по Архангеловден. Вече минаваше Коледа. Това правеше четвърт година. Минали бяха три новолуния. Трябваше да й е текло кръв три пъти. Но сандъчето й с парцали си беше стояло тук на високата лавица, до бруса, с който Ричард точеше кухненските ножове. Сега го държеше в скута си. Прокара пръст по грубото дърво. Пръстът се зацапа. Сандъчето бе покрито с прах.
    Най-лошото бе, че тя изобщо не беше правила любов с Алфред.
    След онази ужасна първа нощ той отново се бе опитал още три пъти: веднъж на следващата нощ, после седмица по-късно, и още веднъж след месец, когато се върна у дома много пиян. Но винаги се оказваше напълно негоден. В началото Алиена го беше окуражавала от чувство за дълг. Но всеки провал го ядосваше все повече и тя се уплаши. Като че ли бе по-безопасно да стои настрана от него, да се облича невзрачно, да се старае да не я вижда разсъблечена и да го остави да забрави за това. Сега се чудеше дали не е трябвало да се постарае повече. Но всъщност знаеше, че щеше да е все едно. Беше безнадеждно. Не знаеше защо — можеше да е заради проклятието на Елън, Алфред можеше просто да е импотентен или навярно беше заради спомена за Джак — но вече бе сигурна, че Алфред никога няма да прави любов с нея.
    Тъй че щеше да разбере, че бебето не е негово.
    Гледаше отчаяно изстиналата пепел в огнището на Ричард и се чудеше защо винаги изваждаше толкова лош късмет. Ето, че се опитваше да направи възможно най-доброто от един лош брак, а за нещастие бе забременяла от друг мъж, след едно-единствено сношение.
    Нямаше смисъл да се самосъжалява. Трябваше да реши какво да прави.
    Отпусна ръка на корема си. Вече знаеше защо наддава на тегло, защо й прилошава непрекъснато и защо винаги се чувства толкова уморена. Там вътре имаше едно малко същество. Усмихна се на себе си. Колко хубаво щеше да е да си има бебе.
    После тръсна глава. Никак нямаше да е хубаво. Алфред щеше да подивее като бик. Не се знаеше какво може да направи — да я убие, да я изхвърли, да убие бебето… Внезапно я обзе ужасното предчувствие, че ще се опита да навреди на нероденото й бебе, като я изрита в корема. Забърса студената пот, избила на челото й.
    „Няма да му кажа“, помисли си.
    Можеше ли да запази в тайна бременността си? Може би. Вече беше привикнала да носи безформени, широки и провиснали дрехи. Можеше да не наедрее прекалено — на някои жени почти не им проличаваше. Алфред не беше от много наблюдателните мъже. По-умните жени в града несъмнено щяха да се досетят, но сигурно можеше да разчита, че ще си го премълчат или поне няма да говорят за това пред мъжете си. Да, сигурно щеше да е възможно да крие от него, докато детето се роди.
    А после какво? Е, дребосъчето поне щеше да може да дойде живо и здраво на бял свят. Алфред нямаше да го е убил, като я рита. Но все пак щеше да знае, че не е негово. Със сигурност щеше да мрази горкото същество: щеше да е вечно петно за мъжката му чест. Цената щеше да е твърде висока.
    Не можеше да мисли толкова напред. Реши да избере най-безопасния курс за следващите шест месеца. Междувременно щеше да се опита да измисли какво да прави, след като детето се роди.
    „Чудно, дали е момче или момиче“, помисли си тя.
    Стана със сандъчето си с чисти парцали за първия цикъл на Марта. „Съжалявам те, Марта“, каза си Алиена уморено. „Всичко това те чака и теб“.


    Филип преживя тази зима в тежък размисъл над тегобите си.
    Беше се ужасил от вещерското проклятие на Елън, изречено в притвора на църквата по време на служба. Вече не хранеше съмнение, че е вещица. Съжаляваше само за глупостта си, че й бе простил за оскърблението над „Правилника на Свети Бенедикт“ преди толкова години. Трябваше още тогава да съобрази, че жена, която е способна на подобно деяние, никога няма да се разкае искрено. Единственото благоприятно следствие от цялата тази ужасна история бе, че Елън отново напусна Кингсбридж и оттогава никой не беше я виждал. Страстно се надяваше, че никога вече няма да се върне.
    Алиена беше видимо нещастна като съпруга на Алфред, макар Филип да не вярваше, че причината е в онова проклятие. Почти нищо не знаеше за семейния живот, но можеше да се досети, че умна, образована и жизнена личност като нея щеше да е нещастна да живее с толкова глуповат, тесногръд и муден в мисълта човек като Алфред, все едно дали са мъж и жена, или нещо друго.
    Алиена трябваше да се омъжи за Джак, разбира се. Филип вече го разбираше и се чувстваше гузен от това, че заради плановете си за Джак не бе осъзнал от какво всъщност има нужда момчето. Джак изобщо не беше предназначен за монашеския живот и Филип бе сгрешил, като