Скачать fb2
Устоите на Земята (Част първа)

Устоите на Земята (Част първа)

Аннотация

    „Забележителна епика, подплатена с напрегнат наратив; озадачаващ ребус, включващ екзекуцията на един невинен; издигането на величествена катедрала; романс, съперничество и зрелищност. Монументален шедьовър. Зашеметяващ триумф на един голям талант.“
Буклист
    „Завладяващо четивен исторически роман с автентична атмосфера и паметни герои. Наративът, започващ с една хвърляща далече напред сянката си загадка, е истинска въртележка от напрежение, вълнение, неудържим ход… действие, интрига, жестокост, страст, алчност, храброст, отдаденост, мъст и любов. Роман, който носи наслада, знание и удовлетвореност в гигантски мащаб“
Пъблишърс Уикли


Кен ФолетУстоите на ЗемятаЧаст първа

    Дължа специални благодарности на Жан Гимпел, Джефри Хиндли, Уорън Холистър и Маргарет Уейд Лабарж за това, че ме облагодетелстваха с енциклопедичните си познания за Средните векове.
    Също така благодаря на Ян и Марджъри Чапман за търпението, подкрепата и вдъхновението.

Предговор

    Нищо не става така, както го планираш.
    Много хора бяха изненадани от „Устоите на Земята“, включително и аз самият. Известен съм като автор на трилъри. В книжния бизнес, когато постигнеш известен успех благоразумието диктува да пишеш в същото русло веднъж в годината до края на живота си. Клоуни не бива да се опитват да играят Хамлет; попзвезди не бива да се опитват да пишат симфонии. Аз също не биваше да рискувам репутацията си, написвайки нещо извън жанра и свръхамбициозно.
    Нещо повече: не вярвам в Бог. Не съм от тъй наречените „духовни личности“. Според издателския ми агент най-големият ми проблем като писател е, че не съм „измъчена“ душа. Последното, което някой можеше да очаква от мен, бе история за построяването на катедрала.
    Така че „Устоите“ беше неподходяща книга за мен… и замалко щеше да си остане ненаписана. Започнах я, след това я изоставих и не бях се връщал към нея десет години.
    Ето как стана.
    Като момче цялото ми семейство принадлежеше към пуританска религиозна група, наречена „Братята Плимът“. За нас църквата беше гола стая със столове около една маса в центъра. Стенописи, статуи и всякакви форми на украса бяха забранени. Сектата също така не одобряваше членовете й да посещават други съперничещи църкви. Ето защо отраснах до голяма степен в неведение за европейското богатство на великолепна църковна архитектура.
    Започнах да пиша романи на двайсет и няколко годишна възраст, докато работех като репортер за лондонския „Ивнинг Нюз“. Тогава осъзнах, че така и не съм проявявал особен интерес към градския пейзаж наоколо си и не разполагах с речник за описание на сградите, в които героите им преживяваха приключенията си. Така си купих „Увод в европейската архитектура“ на Никълъс Певснър. Тази книга ми даде очите, с които да гледам сградите изобщо и в частност — църквите. Певснър е вложил истинска страст, когато е писал за готически катедрали. „Изобретяването на изострената арка“, пише той, „е било рядко събитие в историята, когато решението на един технически проблем — как да се построи по-висока църква — се е оказало също така изумително красиво“.
    Скоро след като прочетох книгата на Певснър, вестникът ме изпрати в източноанглийския град Питърбъроу. Отдавна съм забравил случая, който трябваше да отразя, но ще помня винаги какво направих, след като подготвих статията. Трябваше да чакам около час за влак обратно за Лондон, тъй че си спомних възхищението и страстните описания на Певснър на средновековна архитектура, и отидох да видя катедралата Питърбъроу.
    Беше един от онези мигове.
    Западната фасада на Питърбъроу има три огромни готически арки, като портали за великани. Вътрешността е по-стара от фасадата, с аркади от обичайни кръгли нормански арки във величествено шествие по страничното крило на храма. Като всички големи църкви, вътре е едновременно тихо и красиво. Но беше и нещо повече. Заради книгата на Певснър вече имах понятие за усилията, вложени в това. Знаех историята за усилията на човечеството да се строят все по-високи и по-красиви храмове. Разбирах мястото на това здание в историята, моята история.
    Бях запленен от катедралата Питърбъроу.
    Посещението на катедрали се превърна в мое хоби. Веднъж на всеки няколко месеца отивах с колата до някой от старите английски градове, настанявах се в хотел и проучвах църквата. Така видях Кентърбъри, Солсбъри, Уинчестър, Глостър и Линкълн. Всеки от храмовете е уникален и всеки има да разкаже своя интригуваща история. Повечето хора отделят около час-два, за да „отметнат“ една катедрала, но аз обичам да прекарвам по ден-два.
    Самите камъни разкриват историята на строителството: прекъсвания и започвания; повреди и преустройвания; разширявания във време на благоденствие; стъклописи, посветени на богати хора, които обикновено са плащали сметката. Друга история е разказана от начина, по който е разположена църквата в града. Линкълн е с фасада към замъка от другата страна на улицата — религиозна и военна власт нос в нос. Уинчестър се издига сред изрядна мрежа от улици, построени от един средновековен епископ, изживявал се като градостроител. Солсбъри се е преместила от укрепен хълм, на чието било все още се виждат останките от старата катедрала — на открита морава в знак, че е настъпил вечният мир.
    Но през цялото време ме глождеше един въпрос: Защо са били строени тези църкви?
    Съществуват прости отговори — Божията прослава, епископската суета и прочие. Но те не ми бяха достатъчни. Строителството на средновековните катедрали е един изумителен европейски феномен. Строителите не са разполагали с никакви мощни механизми, не са разбирали математиката или строителното инженерство и са били бедни: най-богатите принцове не са живеели толкова добре, колкото, да речем, един затворник в съвременен затвор. И въпреки това са вдигнали най-красивите здания, съществували някога, и са ги построили толкова добре, че все още ги има, стотици години по-късно, за да ги проучваме и да им се удивляваме.
    Започнах да чета за тези църкви, но книгите ми се сториха незадоволителни. Имаше много естетски приказки за възвишеност, но не и за живото строителство. След това ми попадна „Строителите на катедрали“ на Жан Гимпел. Гимпел, черната овца на френска фамилия търговци на произведения на изкуството, не понасял също като мен дискусии дали прозорците на централния кораб на катедралата „въздействат“ естетически. Неговата книга бе за обитателите на пръстени колиби, които всъщност са съградили тези приказни здания. Изчел е архивите на френски манастири и е проявил интерес кои са били строителите и какви са били доходите им. Той първи е забелязал, например, че значително малцинство от имената били женски. Средновековната църква е била сексистка, но катедралите са били строени и от жени, както и от мъже.
    От друг труд на Гимпел, „Средновековната машина“ научих, че Средните векове са били време на бързи технологични нововъведения, през което водната сила е била впрегната в широко разнообразие от промишлени приложения. Скоро започнах да проявявам интерес към средновековния живот изобщо. И започнах да си съставям картина как строенето на величествени катедрали трябва да се е оказало напълно подходяща дейност за средновековните хора.
    Обяснението не е просто. Прилича малко на опита да се разбере защо хората от двайсети век изразходиха толкова много средства за проучване на космическото пространство. И в двата случая е действала цяла мрежа от влияния: научно любопитство, търговски интереси, политически съперничества, както и духовните аспирации на земните хора. И ми се стори, че има само един начин да очертая тази мрежа: като напиша роман.
    Някъде през 1976 г. нахвърлих основната рамка и около четири глави от романа. Изпратих ги на своя агент, Ал Цукерман, който ми написа: „Създал си гоблен. Това, което ти трябва, е поредица от свързани мелодрами.“
    Като погледна назад разбирам, че на двайсет и седемгодишна възраст не съм бил в състояние да напиша такъв роман. Бях като чиракуващ акварелист, който замисля огромно платно с блажни бои. За да е справедливо към тематиката, книгата трябваше да е много дълга, да обхване период от няколко десетилетия и да съживи величествения размах на средновековна Европа. Пишех далеч не толкова амбициозни книги и въпреки това все още не бях усвоил занаята.
    Изоставих книгата за катедралите и ми дойде друга идея, трилър за немски шпионин във военна Англия. За щастие това се оказа по силите ми и под заглавието „Окото на иглата“ стана моят първи бестселър.
    През следващото десетилетие писах трилъри, но продължих да посещавам катедрали и идеята за моя „катедрален роман“ така и не ме напусна. Възкресих я през януари 1986 г., след като бях довършил шестия си трилър, „Долината на лъвовете“.
    Издателите ми бяха нервни. Искаха поредната шпионска история. Приятелите ми също бяха неспокойни. Знаеха, че обичам успеха. Не съм от писателите, които могат да се справят с един провал, като заявят, че книгата е била добра, но читателите са се оказали неадекватни. Пиша, за да доставям удоволствие и го правя с удоволствие. Един провал щеше да ме отчая. Никой не се опита да ме разубеди, но много хора изразиха загриженост и резерви.
    Аз обаче не замислях „трудна“ книга. Канех се да пиша приключенска история, пълна с колоритни характери, които са амбициозни, порочни, секси, героични и остроумни. Исках обикновените читатели да бъдат също така завладени като мен от романтиката на средновековните катедрали.
    Междувременно си бях създал метод на работа, който продължавам да прилагам и до ден-днешен. Започвам с написването на рамка на повествованието, с описание какво се случва във всяка глава и грубо щрихиране на действащите лица. Но тази книга не беше като другите ми. Началото тръгна лесно, но докато историята се разгъваше през десетилетията и хората израстваха от младост към зрялост, се оказваше все по-трудно да измислям нови премеждия и обрати в живота им. Разбрах, че една дълга книга е много по-голямо предизвикателство от три къси.
    Героят в историята трябваше да бъде един вид Божи човек. Това бе трудно за мен. Щеше да ми е трудно да се заинтригувам от характер, съсредоточен над задгробния живот (както и за мнозина читатели). За да направя приор Филип по-симпатичен, му придадох една много практична, земна вяра, грижата за хорските души тук на земята, а не просто на онзи свят.
    Сексуалността на Филип също беше проблем. През Средните векове от всички монаси и свещеници се е очаквало да бъдат целомъдрени. Очевидният драматизъм щеше да е в мъж, който води ужасна вътрешна битка със своите страсти. Но не можах да се ентусиазирам от тази тема. Отраснал съм през 60-те и сърцето ми винаги е било с тези, които се справят с изкушението, като му се отдават. Затова го превърнах в един от малцината хора, за които сексът всъщност не е кой знае какво. Той е единственият весел целомъдрен герой, който някога съм създавал.
    Установих връзка с Жан Гимпел, който ме беше вдъхновил преди десет години и с изненада научих, че той не само живее в Лондон, но и на моята улица. Наех го за консултант и станахме приятели и противници на тенис на маса до смъртта му.
    До март следващата година, 1987, бяха нахвърлял сюжета само на първите две трети от книгата. Реших, че би трябвало да е достатъчно. Започнах да пиша.
    До декември имах готови около двеста страници.
    Беше пълна катастрофа. Бях работил над сюжета две години и единственото, с което разполагах, беше грубо и непълно скициране на няколко действащи лица. Не можех да прекарам остатъка от живота си над тази книга. Но какво трябваше да се направи? Е, можех да я оставя и да напиша нов трилър. Или да заработя по-усилено. През онези дни обикновено пишех от понеделник до петък, а в събота преди обед се занимавах с деловата си кореспонденция. Някъде от януари 1988 г. започнах да пиша от понеделник до събота, а да чета и пиша писма в неделя. Производителността ми се увеличи драматично, отчасти заради допълнителния ден, но главно защото влагах много повече интензивност в работата си. Проблемът с края на книгата, който все още не бях очертал, се реши в един проблясък на вдъхновение, когато ми хрумна да въвлека основните герои в прословутото реално убийство на Томас Бекет.
    Както си спомням, довърших първата чернова в средата на същата година. Съчетанието от възбуда и нетърпение ме тласна да заработя още по-усилено в пренаписването и започнах да се трудя по седем дни в седмицата. Деловата ми кореспонденция бе изоставена, но довърших книгата през март 1989 г., три години и три месеца след започването й.
    Бях изтощен, но щастлив. Чувствах, че съм написал нещо особено, не просто пореден бестселър, а може би голям популярен роман.
    Малцина бяха съгласни.
    Американският ми издател на книгата с твърди корици, William Morrow & Co, отпечата приблизително същия тираж като „Долината на лъвовете“ и след като продадоха същото количество, бяха доволни. Лондонските ми издатели бяха по-въодушевени и там „Устоите“ се продаде по-добре от която и да е от предишните ми книги. Но първоначалната реакция на издателите по света бе, че Фолет най-после е довършил безумния си проект и се е отървал от него. Книгата не спечели никакви награди — не беше дори номинирана. Няколко критици й се възхитиха, но повечето не бяха впечатлени. В Италия стана бестселър № 1, но там читателите винаги са били добри към мен. Меките корици бяха № 1 за една седмица в Британия.
    Започнах да мисля, че съм сбъркал. Може би книгата наистина беше поредното бързо четиво, добра, но не и голяма.
    Едно лице обаче повярва страстно, че тази книга е особена. Моят германски издател в „Gustav Luebbe Verlag“ отдавна бе мечтал да публикува роман за строителство на катедрала. Дори бил обсъждал идеята с някои от немските си автори, но нищо не беше се получило. По тази причина бе много въодушевен от това, което пишех, а когато получи ръкописа почувства, че надеждата му се е осъществила.
    До този момент работата ми имаше съвсем скромен успех в Германия. (Злодеите в книгите ми обикновено бяха германци, тъй че едва ли бих могъл да се оплаквам.) Фрицше беше толкова ентусиазиран, че според него „Устоите“ можеше да се превърне в огромен успех и да ме направи най-популярния писател в Германия.
    Дори аз не го вярвах.
    Но се оказа прав.
    „Luebbe“ издадоха книгата превъзходно. Наеха млад художник, Аким Киел, за корицата, но когато той настоя да направи оформлението на цялата книга, третирайки я като предмет на изкуство, Luebbe намериха куража да приемат концепцията му. Цената му беше висока, но успя да предаде към купувача усещането на Фрицше, че в тази книга има нещо специално. (След това той продължи, като направи оформлението на всички мои немски издания години наред и създаде облик, който Luebbe използват многократно.)
    Първия намек, който получих, че читателите виждат книгата като нещо особено беше, когато Luebbe пуснаха реклама по повод продаването на 100 000 екземпляра. Никога дотогава не бях продавал толкова копия в твърди корици в друга страна, освен Съединените щати (които имат три пъти повече население от Германия).
    След две години „Устоите“ започна да се появява в класациите на най-дълго продавани книги, с около осемдесет появи в немския списък на бестселъри. С времето просто си остана там. (До днес има над триста седмични появявания.)
    Един ден проверявах съобщението за процентното си възнаграждение от „New American Library“, моя американски издател в меки корици. Тези съобщения се съставят внимателно, за да не може авторът да разбере какво всъщност става с книгата му, но след десетилетия настойчивост се бях научил да ги чета. И забелязах, че „Устоите“ продават около 50 000 копия на всеки шест месеца. За сравнение, „Окото на иглата“ продаваше към 25 000, както и повечето ми други книги.
    Проверих продажбите си във Великобритания и открих същото съотношение: „Устоите“ се продаваха двойно.
    Започнах да забелязвам, че „Устоите“ се споменават повече от всяка друга моя книга в кореспонденцията ми от почитатели. По време на срещи и книжни панаири откривах, че все повече читатели ме уверяват, че „Устоите“ са любимата им моя творба. Много хора ме молеха да напиша продължение. (Ще го направя някой ден.) Някои твърдяха, че е най-добрата книга, която са чели в живота си — комплимент, какъвто не бях получавал за никоя друга своя книга. Една британска туристическа компания се обърна към мен с предложение да направят празник „Устоите на Земята“. Започваше да прилича на култов хит.
    След време разбрах какво точно става. Това бе книга „от уста на уста“. Банална истина в книжния бизнес е, че най-доброто рекламиране е това, което не можеш да купиш: личната препоръка от един читател на друг. Точно това продаваше „Устоите“. Правеше го ти, скъпи читателю. Издатели, агенти, критици и хората, които раздават литературни награди като цяло бяха пренебрегнали тази книга, но ти — не. Ти забеляза, че е различна и специална, и каза на приятелите си. И накрая се разчу.
    И ето, че стана. Изглеждаше неподходящата книга. Аз изглеждах неподходящият писател и за малко не успях да я направя. Но това е моята най-добра книга и ти я зачете.
    Оценявам това. Благодаря ти.
    Кен Фолет
    Стивънейдж, Хертфордшиър
    Януари, 1999 г.

Пролог
1123

    В нощта на 25 ноември 1120 г. „Белия кораб“ пое за Англия и заседна край Барфльор с всички на борда, освен един… Съдът бе последната дума в морския транспорт, снабден с всички устройства, познати на тогавашния корабостроител… Забележителното в това корабокрушение се дължи на големия брой знатни особи на борда. Освен кралския син и наследник, там бяха двама незаконни кралски синове, няколко графове и барони, и повечето от кралския двор… историческата му значимост е в това, че остави Хенри без безспорен наследник… крайният резултат от него бе оспорваното наследство и периода на анархия, последвал смъртта на Хенри.
— А. Л. Поул, „От Книгата на Страшния съд1 до Магна Харта2
    Хлапетата дойдоха рано за бесенето.
    Беше още тъмно, когато първите три-четири от тях се измъкнаха от колибите си, тихи като котки в плъстените си ботуши. Тънка пелена пресен сняг бе боядисала градчето в бяло и стъпките им бяха първото, което накърни гладката повърхност. Запровираха се между схлупените дървени навеси по улиците, застлани със замръзнала кал, към стихналия пазар, където бесилото се издигаше в очакване.
    Момчетата презираха всичко, което родителите им ценяха. Присмиваха се на красотата и се подиграваха на добротата. Превиваха се от смях при гледката на някой хром, а видеха ли наранено животно, пребиваха го с камъни до смърт. Хвалеха се с раните си, носеха белезите си с гордост, но най-много тачеха осакатяването: момче с липсващ пръст би могло да им бъде крал. Обичаха насилието. Готови бяха да тичат цели мили, за да видят кръвопролитие. И никога не пропускаха бесене.
    Едно от момчетата се изпика под скелето. Друго се качи на стълбата, опря палци на гърлото си, изгърби се и изкриви лице в грозна пародия на удушване. Останалите заврещяха от възхищение, а две псета дотърчаха на пазара и ги залаяха. Едно много малко момче безразсъдно захапа ябълка, а друго, по-голямо, го шибна през носа и му я отмъкна. Малкият облекчи чувствата си, като замери с остър камък едно от кучетата и то хукна назад с вой. Нямаше какво друго да се прави, тъй че наклякаха по сухите плочи на притвора на голямата църква и зачакаха да се случи нещо.
    Свещи запримигваха зад кепенците на внушителните къщи от дърво и камък около площада. Бяха домовете на преуспяващи занаятчии и търговци, чиито слугинчета и чираци разпалваха огньовете, топлеха вода и приготвяха овесена каша. Цветът на небето от черен стана на сив. Градските хора заизлизаха. Загърнати в тежки наметала от груба вълна, те се навеждаха, за да минат под ниските сводове на вратите си и зъзнейки поемаха към реката, за да донесат вода.
    Малко след това група младежи — коняри, ратаи и калфи — важно и наперено излязоха на площада. С шамари и ритници разгониха хлапетата от църковния притвор, после се облегнаха на каменните арки, зачесаха се, заплюха по земята и с надута самоувереност заговориха за смъртта от обесване. Ако е късметлия, рече един, вратът му се прекършва още като падне. Бърза смърт, че и безболезнена. Обаче ако не е, виси и почервенява, устата му се отваря и затваря като риба на сухо, и тъй, докато се задуши до смърт. Друг пък каза, че такова умиране можело да се проточи колкото човек да извърви миля, а трети изтъкна, че можело да бъде и по-лошо: той бил видял как един докато издъхне, вратът му станал цяла стъпка дълъг.
    Стариците се струпаха от другата страна на пазара, колкото се може по-далеч от младите мъже, които имаха навика да подвикват мръсни обиди на бабите си. Възрастните жени винаги ставаха рано, макар и да нямаха вече бебета и деца, за които да се грижат. Първи помитаха огнищата си и разпалваха огньовете. Признатата им водачка, мускулестата вдовица Брустър, се присъедини към тях, като търкаляше буре с бира толкова леко, колкото дете търкаля обръч. Още преди да отвори капака, се насъбра малка тълпа клиенти с кани и ведра.
    Приставът отвори главната порта, за да пропусне селяците, които обитаваха колибите в предградието отвъд крепостната стена. Някои носеха яйца, мляко и прясно масло за продан, други идваха да купят бира или хляб, а някои просто застанаха на пазара и зачакаха бесенето.
    От време на време хората надигаха глави като настръхнали врабци и се озъртаха към замъка на хълма над града. Виждаха дима, вдигащ се от кухнята и по някое примигване на факла зад амбразурите на каменната кула. После, по времето когато слънцето трябваше да е почнало да се вдига над плътната облачна пелена, масивните дървени порти на крепостта се отвориха и от там излезе малка група. Шерифът беше най-отпред. Яздеше хубав черен жребец, а зад него волска талига возеше окования пленник. Зад колата яздеха трима мъже и макар лицата им да не можеха да се видят от толкова далече, дрехите им издаваха, че са рицар, свещеник и монах. Процесията свършваше с двама войници.
    Всички те бяха присъствали на графския съд, провел се в църквата предния ден. Свещеникът беше заловил крадеца на местопрестъплението. Монахът бе разпознал сребърния потир като манастирска утвар. Рицарят беше господарят на крадеца и го бе уличил като беглец. А шерифът го бе осъдил на смърт.
    Докато слизаха бавно по хълма, около бесилото се насъбра останалата част от града. Сред последните дошли бяха най-важните градски особи: касапина, хлебаря, двама кожари, двама ковачи, ножаря и майстора на стрели. Всички водеха и жените си.
    Настроението на тълпата бе необичайно. Бесенето обикновено ги радваше. Най-често осъденият биваше крадец, а те мразеха крадците със страстта на хора, заработили имуществото си с пот на челото. Но този тук беше по-различен. Никой не знаеше кой е и откъде е. Не беше откраднал от тях, а от манастир, отдалечен на двайсет мили. И беше откраднал скъпоценен потир, вещ, чиято цена бе толкова голяма, че всъщност щеше да му е невъзможно да я продаде. Съвсем различно бе от кражбата на свински бут, нов нож или добър колан, загубата на които щеше да нарани някого. Не можеха да мразят този човек заради толкова безсмислено престъпление. Докато осъденият минаваше през пазара, се дочуха по някое дюдюкане и подвикване, но оскърбленията бяха някак неискрени и само хлапетата му се подиграваха с повече въодушевление.
    Повечето от гражданите не бяха присъствали на съда, понеже дните за съд не бяха празнични, а всички те трябваше да си изкарват поминъка. Ето защо виждаха крадеца за първи път. Беше доста млад, някъде между двайсет и трийсетгодишен, обикновен на ръст и телосложение, обаче външността му бе странна. Кожата му беше бяла като снега по покривите, имаше изпъкнали и изумително зелени очи, а косата му бе с цвета на белен морков. Девиците си помислиха, че е грозен, стариците изпитаха жалост към него, а хлапетата се запревиваха от смях.
    Всички познаваха шерифа, но другите трима, решили съдбата на крадеца, бяха чужди за града. Рицарят, възпълен мъж с жълтеникава коса, явно беше някаква важна личност, защото яздеше боен кон — огромно животно, струващо колкото дърводелец ще напечели за десет години. Монахът бе доста по-стар, някъде над петдесетте, слаб и изгърбен в седлото си, сякаш бе понесъл живота си като тягостно бреме. Най-странен беше свещеникът, млад мъж с дълъг нос и провиснала черна коса, облечен в черно расо и яхнал дорест жребец. Имаше опасния остър поглед на черна котка, надушила гнездо с мишлета.
    Едно хлапе се прицели внимателно и плю към вързания. Целенето беше добро и храчката го улучи в очите. Пленникът изръмжа някаква ругатня и залитна към заплюлия го, но бе задържан от въжетата, стегнали го за страните на колата. Случката не беше забележителна с нищо, само дето думите, на които проговори, бяха на нормански френски, езика на господарите. Да не би да беше от знатно потекло? Или просто бе далеч от дома си? Никой не знаеше.
    Волската талига спря под бесилото. Приставът се качи на нея с клупа в ръка. Осъденият започна да се бори. Хлапетата се развикаха радостно — щяха да са разочаровани, ако бе останал спокоен. Въжетата, овързали китките и глезените му, пречеха на движенията му, но той отмяташе глава, за да избегне клупа. След малко приставът, грамаден мъж, отстъпи назад и удари с юмрук пленника в стомаха. Жертвата се преви на две, изпусна дъха си, а палачът нахлузи въжето през главата му и стегна възела. После скочи на земята, изпъна въжето и върза другия му край за една кука в основата на бесилото.
    Това беше повратният момент. Ако пленникът продължеше да се съпротивлява, щеше само да умре по-скоро.
    Войниците развързаха краката на пленника и го оставиха да се изправи сам върху талигата, с ръце, вързани зад гърба. Тълпата притихна.
    Дойдеше ли тоя час, все възникваше някакъв смут. Или майката на осъдения ще се разпищи, или жена му ще извади нож от пазвата си и ще се втурне към платформата в отчаян опит да го спаси… Понякога смъртникът молеше Господа за прошка или пък изричаше смразяващи кръвта проклятия към палачите си. Въоръжените мъже вече бяха застанали от двете страни на платформата, готови да се справят с всякакви неприятности.
    Точно тогава пленникът запя.
    Имаше висок, ясен и много чист глас. Думите бяха на френски, но дори тези, които не разбираха езика, можеха да усетят по тъжната мелодия, че е песен за скръб и злочестина.
„В ловен капан се опле чучулига
по-сладко от всякога пееше тя.
Но можеше ли глъхнещата песен
да заякчи прекършени крила.“

    Пееше и гледаше право към някого в тълпата. Пространството там постепенно се ушири и тогава всички я видяха.
    Беше още девойка, на около петнайсет години. Когато хората заобръщаха погледи към нея, се зачудиха защо не бяха я забелязали досега. Дългата й тъмнокафява коса, гъста и буйна, се събираше на остър връх над широкото й чело в прическа, наричана от някои „дяволски връх“. Имаше гладки черти и чувствени, пълни устни. Стариците забелязаха наедрялата й талия и налетите й гърди. Заключиха, че е бременна и предположиха, че осъденият е бащата на нероденото й дете. Но останалите бяха слепи за всичко друго, освен за очите й. Би могла да мине за красавица, ако не бяха напрегнатите й хлътнали очи с изумително златист цвят. Искряха тъй ярки и пронизващи, че хората, попаднали под взора й, оставаха с чувството, че тя надниква чак до сърцата им и извръщаха погледа си уплашени, че тайните им ще бъдат разкрити. Момичето бе облечено в дрипи и по гладките му страни се стичаха сълзи.
    Коларят погледна пристава с очакване, който на свой ред обърна поглед към шерифа, очаквайки кимването му. Той обаче не реагира дори когато младият свещеник със злия поглед го сръга нетърпеливо. Остави осъдения да продължи песента си. Възцари се зловеща тишина, докато чудесният глас на грозния мъж задържаше смъртта:
„По здрач ловецът плячката си взе,
но чучулигата не отлетя.
Че птиците и хората умират
остава вечна песента.“

    Когато песента свърши, шерифът погледна пристава и кимна. Мъжът извика „Дий!“ и плесна вола по задницата. В същото време коларят шибна с камшика. Волът пристъпи напред, изправеният на колата пленник залитна, животното дръпна колата, а нещастникът пропадна и увисна във въздуха. Въжето се изпъна и вратът на осъдения се прекърши с пукот.
    Последва писък и всички извърнаха погледи към момичето.
    Не беше изпищяла тя, а жената на ножаря, която стоеше до нея. Но причината за писъка все пак бе девойката. Беше се свлякла на колене пред бесилото с изпънати напред ръце — поза за изричане на проклятие. Хората се присвиха назад от страх: знаеше се, че клетвите на онеправданите са особено силни, а всички бяха подозирали, че нещо около това обесване не беше съвсем наред. Хлапетата гледаха с ужас.
    Момичето извърна пронизващите си златни очи към тримата чужденци — рицаря, монаха и свещеника. А след това зареди проклятието си. Смразяващите думи закънтяха във въздуха:
    — Проклинам ви с болест и скръб, с глад и болка. Домовете ви да погинат в пламъци, децата ви да виснат на бесилките, враговете ви да тържествуват, а вие да остареете в мъка и разкаяние, за да умрете в неволя и горест…
    Докато изричаше последните думи, момичето бръкна в торбата, която лежеше до нея на земята и извади живо петле. С един замах отряза главата му с ненадейно появилия се в ръката й нож.
    Докато кръвта още бликаше от прерязаната шия, тя хвърли обезглавения петел към свещеника с черната коса. Не го достигна, но кръвта плисна към него, към монаха и рицаря, които стояха от двете му страни. Тримата се отдръпнаха с погнуса, но кървавите пръски попаднаха по лицата и дрехите им.
    Момичето се обърна и побягна.
    Тълпата й направи път, а после плътно се затвори зад гърба й. За известно време се възцари хаос. Най-после шерифът успя да привлече вниманието на двамата войници и ядосано им извика да я подгонят. Започнаха да си пробиват път през множеството, избутваха грубо мъже, жени и деца по пътя си, но само за едно мигване на окото момичето бе изчезнало и колкото и да му се искаше на шерифа да я залови, знаеше, че няма да я намери.
    Извърна се отвратен. Рицарят, монахът и свещеникът не бяха забелязали бягството на девойката. Продължаваха да се взират вторачено към бесилото и той проследи погледа им. Мъртвият крадец висеше на въжето, бледото му младо лице посиняваше, а под леко полюшващия се труп обезглавеното, но още не напълно умряло петле тичаше в раздран кръг по оплискания с кръв сняг.

Първа част
1135 — 1136

Първа глава

I

    В една широка долина, в подножието на полегат склон, край бистър ромолящ поток, Том градеше къща.
    Стените бяха вече три стъпки високи и се вдигаха бързо. Двамата зидари, които Том бе наел, се трудеха здраво в ясния слънчев ден. Мистриите им правеха скръц, мляс и после туп, туп по зида, а ратаят им се потеше под тежестта на големите каменни блокове. Синът на Том, Алфред, бъркаше хоросана и броеше на глас, докато загребваше пясък от коритото. Имаше и дърводелец, който майстореше пейка. Внимателно оформяше с теслата си дългите брезови дъски.
    Алфред беше четиринайсетгодишен и висок почти колкото баща си. Том стърчеше с цяла глава над повечето мъже, а Алфред бе едва с половин педя по-нисък и продължаваше да расте. А и приличаше на него: и двамата имаха светлокафява коса и зеленикави очи, напръскани с кафяво. Хората казваха за тях, че са хубави. Единственото, което ги различаваше, бе къдравата кафява брада на бащата, докато на Алфред му беше набол само тънък русоляв мъх. Косата на момчето също бе такава на цвят някога, припомни си с нежност Том. Искаше му се сега, докато Алфред възмъжава, да показва повече жив интерес към работата. Много имаше да учи, ако щеше да става зидар като баща си. Само че засега синът му си оставаше отегчен и основите на строителния занаят му убягваха.
    Щом къщата се довършеше, щеше да е най-разкошният дом на мили околовръст. Долният етаж се оформяше като просторно подземно помещение за склад, с извит свод за таван, тъй че да не прихваща огън. Салонът, където всъщност живееха хората, трябваше да е горе и до него щеше да се стига по външно стълбище. Височината му го правеше труден за нападение и лесен за отбрана. До стената на салона щеше да има комин, който да извежда дима от огъня. Нововъведението беше радикално. Досега Том бе видял само една къща с комин, но беше поразен от добрата идея и бе твърдо решен да я използва. В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време — бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета. Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.
    Том майстореше входа на къщата. Стълбовете на вратата щяха да са закръглени, та да приличат на колони — лека отлика за двамата знатни младоженци, които щяха да живеят тук. Загледан в дървената мостра, която му служеше за модел, той опря под наклон длетото в камъка и леко го потупа с дървения чук. От повърхността се посипаха малки парченца и формата още малко се заглади. После го повтори. Гладко като за катедрала.
    Веднъж беше работил на катедрала — в Екситър. В началото му се бе сторила работа като всяка друга. Беше се ядосал и обидил, когато майсторът строител го сгълча задето не работи съвсем по правилата — знаеше си, че е доста по-внимателен от един обикновен зидар. Но след това осъзна, че стените на една катедрала не трябва да са просто добри, а съвършени. Така беше, защото катедралата е за Господа, а също и защото сградата бе толкова голяма, че и най-малкият наклон в стените, най-нищожното отклонение от правото и равното можеха да отслабят фатално конструкцията. Огорчението му се замени от възхита. Съчетанието на такъв гигантски амбициозен строеж с безмилостното внимание към най-дребния детайл отвориха очите му за чудото на неговия занаят. От майстора в Екситър научи за важността на пропорцията, за символизма на различните числа и за почти магическите формули за пресмятане на правилната ширина на стена или ъгъла на стъпало във вито стълбище. Тези неща го завладяха. С изненада разбра, че мнозина зидари ги намират за непонятни.
    След време Том стана дясната ръка на майстора строител и тогава започна да вижда недостатъците му. Беше голям майстор и некадърен организатор. Оплиташе се напълно в проблемите около доставката на нужното количество камък, за да не остават зидарите без материал. Не можеше да накара ковача да прави достатъчно от нужните сечива, не успяваше да организира гасенето на вар и карането на пясък за правенето на хоросана. Не го биваше да се справя със сеченето на дървета за дърводелците и взимането на достатъчно пари от управата на катедралата, за да се плаща всичко.
    Ако беше останал в Екситър до смъртта на майстора строител, можеше да го замести един ден. Но управата изчерпа парите — отчасти заради лошото ръководене на строежа — и занаятчиите трябваше да тръгнат да си търсят работа другаде. Кастеланът на Екситър предложи на Том поста градски строител, да поправя и подобрява укрепленията. Щеше да е сигурна работа за цял живот. Но Том я беше отказал. Искаше да построи друга катедрала.
    Жена му, Агнес, така и не разбра това решение. Можеше да си имат хубава каменна къща, със слуги и своя конюшня, с месо на трапезата всяка вечеря. И тя така и не прости на Том за отхвърлената възможност. Не можеше да проумее това негово неустоимо влечение да построи катедрала: убийствено сложното организиране, интелектуалното предизвикателство в изчисленията, самата огромност на стените, секващата дъха красота и величието на довършената сграда. След като веднъж вкуси от това вино, нищо друго не можеше да утоли жаждата му.
    Това бе преди десет години. Оттогава така и не се бяха задържали никъде задълго. Планираше нова къща за управата на някой манастир, работеше година-две над някой замък или строеше нова градска къща за богат търговец. Но щом скъташе малко пари, напускаше с жена си и децата и хващаше пътя, за да търси друга катедрала.
    Том вдигна очи от скамейката и видя Агнес, застанала в края на строежа с кошница с храна в едната си ръка и подпряла делва с бира на бедрото си. Беше пладне. Загледа я с обич. Никой нямаше да я нарече красива, но лицето й бе изпълнено със сила: широко чело, големи кафяви очи, прав нос и волева брадичка. Тъмната й права коса беше раздвоена по средата и стегната отзад. Агнес бе душата на Том.
    Сипа бира на него и на Алфред. Постояха така, двамата едри мъже и силната жена, отпиха от дървените халби. А после от житната нива притича четвъртият член на семейството: Марта, седемгодишна и красива като нарцис, само че нарцис без венчелистче, защото имаше дупка на мястото, където бяха изпаднали двете млечни зъбчета и още не бяха поникнали нови. Тя изтича до Том, целуна го по прашната брада и помоли да пийне от бирата му, а той сгуши до себе си крехкото й телце.
    — Не пий много, да не паднеш в някоя канавка — каза й, а тя се залюшка в кръг, уж пияна.
    Насядаха на купчината дърва. Агнес му подаде комат пшеничен хляб, дебел резен варен бекон и малка глава лук. Той отхапа от месото и почна да бели лука. Жена му раздаде и на децата и започна да яде мълчаливо. Може би беше безотговорно да зареже скучната работа в Екситър, за да търси да строи катедрала, мислеше си Том. Но нали все успяваше да изхрани всички, колкото и да бе нехаен?
    Извади ножа си за хранене от предния джоб на кожената си престилка, сряза от лука и го изяде със залък хляб. Лукът беше сладък и щипеше в устата му.
    — Пак нося дете — наруши мълчанието Агнес.
    Той спря да дъвче и я погледна. Обля го вълна на радост. Не знаеше какво да отвърне, затова само й се усмихна глупаво. След малко тя се изчерви и рече:
    — Не е чак толкова изненадващо.
    Том я прегърна, все още ухилен от радост.
    — Добре, добре. Бебе, да ми скубе брадата. А си мислех, че следващото ще е на Алфред.
    — Не бързай да се радваш още — предупреди го жена му. — Не е на добро да наричаш детето, преди да се е родило.
    Той кимна съгласен. Агнес бе имала няколко помятания и едно мъртвородено, а имаха и още едно момиченце, Матилда, което доживя едва до две години.
    — Ще ми се да е момче, обаче — промълви той. — След като Алфред вече порасна толкова. Кога го чакаме?
    — След Коледа.
    Том запресмята на ум. Грубият строеж на къщата щеше да приключи до първа слана, а после зидарията щеше да се покрие със слама, за да се опази през зимата. Зидарите щяха да прекарат студените месеци в дялане на камъни за прозорците, сводовете, касите на вратите и камината, дърводелецът трябваше да майстори дюшеме, врати и кепенци, а той самият щеше да вдига скелето за работата на горния етаж. После напролет щяха да изградят свода на приземието, пода на салона над него и да сложат покрива. Работата щеше да изхрани семейството до Петдесетница, а бебето щеше да е на половин година дотогава. След това можеха да си тръгнат.
    — Добре — каза той доволно. — Това е добре. — Отхапа нов резен лук.
    — Много съм стара вече за раждане — продума Агнес. — Това трябва да е последното.
    Том се замисли над думите й. Не беше сигурен колко точно е стара, в години, но много жени около нейната възраст раждаха деца. Вярно беше, обаче, че страдаха повече и бебетата не бяха толкова здрави. Права беше, несъмнено. Но как можеше да е сигурна, че няма да зачене отново? После се сети и слънчевото му настроение помръкна.
    — Може да си намеря добра работа, в някой град — заговори той, в желанието си да я умилостиви. — Катедрала или палат. Тогава може да си имаме голяма къща с дюшеме и със слугиня, която да ти помага с бебето.
    Лицето й се стегна и тя отвърна скептично:
    — Може би.
    Не обичаше да слуша приказки за катедрали. Ако Том не беше работил никога на катедрала, говореше лицето й, можеше сега да живее в градска къща, със скътани и заровени под огнището пари, и без никакви грижи.
    Том извърна очи и отхапа отново от бекона. Уж имаха повод за празнуване, но не бяха на един ум. Стана му тъжно. Подъвка от жилавото месо, а после му се стори, че чу конски тропот отдалече. Вдигна глава и се заслуша. Ездачът идваше през гората откъм пътя, хванал направо през дърветата, за да избегне селото.
    Малко след това яхналият пони младеж спря и скочи от седлото. Приличаше на скуайър, рицар чирак един вид.
    — Господарят ви идва — подвикна той.
    Том се изправи.
    — За лорд Пърси ли говориш?
    Пърси Хамли беше една от най-важните особи наоколо. Владееше тази долина, че и много други, и именно той плащаше за къщата.
    — За сина му — отвърна скуайърът.
    — Младият Уилям.
    Уилям, синът на Пърси, щеше да се настани в къщата след женитбата си. Беше сгоден за лейди Алиена, дъщерята на графа на Шайринг.
    — Същият — рече скуайърът. — И е бесен.
    Сърцето на Том изстина. И в най-добри времена се случваше да е трудно да се разбереш със собственика на строяща се къща. С побеснял собственик бе невъзможно.
    — За какво е ядосан?
    — Невястата му го отхвърли.
    — Дъщерята на графа? — изуми се Том. Жегна го страх — току-що си беше мислил колко сигурно е бъдещето. — Мислех, че е уговорено.
    — Всички мислехме така — освен лейди Алиена, явно — рече скуайърът. — Още щом го видя и обяви, че няма да се омъжи за него за нищо на света.
    Том се намръщи притеснено. Не му се искаше да е вярно.
    — Но момчето не изглежда зле, доколкото помня.
    — Сякаш има значение в нейното положение — изсумтя Агнес. — Ако позволяваха на графските дъщери да се женят за когото им хрумне, всички щяхме да сме управлявани от скитащи менестрели и тъмнооки разбойници.
    — Може пък да премисли момичето — въздъхна с надежда Том.
    — Ще, ако майка й я напердаши с брезовата пръчка — каза Агнес.
    — Майка й е умряла — подхвърли скуайърът.
    Агнес кимна.
    — Това обяснява защо не са й ясни нещата от живота. Но не разбирам защо баща й не може да я принуди.
    — Изглежда й е обещал някога, че няма да я даде на човек, когото мрази — отвърна й младежът.
    — Глупав оброк — ядоса се Том. Как можеше толкова влиятелен мъж да се обвърже така с момичешка прищявка? Бракът й можеше да повлияе на военни съюзи, на баронски финанси… дори на строежа на тази къща.
    — Има брат — каза скуайърът. — Тъй че не е толкова важно за кого ще се омъжи тя.
    — Все пак…
    — А графът е неподатлив човек — продължи младежът. — Няма да отстъпи от обещание, дори да е дадено на дете. — Скуайърът сви рамене. — Така казват.
    Том се озърна към ниските каменни стени на бъдещата къща. Смрази го мисълта, че не беше спестил все още достатъчно пари, за да изхрани семейството си през зимата.
    — Може момчето да си намери друга невяста, с която да живеят тука. Цяло графство има за избор.
    Алфред проговори с дрезгавия си юношески глас:
    — Боже мой, мисля, че това е той!
    Всички извърнаха погледи към полето. От селото в галоп приближаваше кон, вдигаше облак прах и пръст по черния път. Възклицанието на Алфред бе подсилено от бързината, както и от големината на животното: бе огромно. Том беше виждал преди толкова големи коне, но синът му — може би не. Беше боен жребец, висок при плешките почти цял човешки бой и с широк гръб. Такива бойни коне не се въдеха в Англия, а се внасяха от чужбина и бяха неимоверно скъпи.
    Том пусна остатъка от хляба си в джоба на престилката и примижа срещу слънцето, загледан над полето. Конят беше с изпънати назад уши и с настръхнали ноздри, но главата му като че ли бе добре изправена — знак, че животното не е съвсем извън контрол. И наистина, щом се приближи, ездачът се изпъна назад, дръпна юздите и великанският жребец като че ли малко забави ход. Том вече чуваше тропота на копитата като тътен по земята под краката си. Озърна се за Марта с мисълта да я вдигне да не пострада. Агнес явно я бе споходила същата мисъл, но Марта я нямаше никаква.
    — В житото — промълви жена му, но той вече бе съобразил и закрачи към края на нивата. Огледа със свито от страх сърце разлюлените класове, но не можа да види детето.
    Единственото, което можа да измисли, бе да се опита да забави коня. Излезе на пътя и тръгна срещу връхлитащото животно, разперил широко ръце. Конят го видя, вдигна глава, за да огледа по-добре и видимо забави. После, за ужас на Том, ездачът го пришпори.
    — Проклет глупак! — изрева строителят, въпреки че ездачът не можеше да го чуе.
    В този момент Марта излезе от нивата и застана на пътя, на няколко крачки пред баща си.
    В първия миг Том замръзна на място от паника. После се хвърли напред, закрещя и замаха с ръце, но това беше боен кон, обучен да връхлита при заповед, без да се плаши. Марта стоеше в средата на тесния път, зяпнала като омагьосана в огромния полетял към нея звяр. Отчаян, Том осъзна, че няма да успее да стигне до дъщеря си преди коня. Скочи встрани, разперената му ръка докосна стръковете жито и в този последен миг конят свърна на другата страна. Шпората на ездача забърса тънката коса на Марта; копитото изрови дълбока дупка в пръстта до босото й краче; след това конят вече бе отминал, засипал ги с пръст. Том сграбчи детето в обятията си и го притисна до разтуптяното си сърце.
    Остана застинал на място и с омекнали колене, докато го обливаше вълна на облекчение. След това го обзе гняв от безразсъдната наглост на глупавия младеж върху грамадното бойно животно. Вдигна ядосано очи. Изправен в седлото си, с изпънати напред крака в стремената и стиснал юзди, лорд Уилям вече забавяше коня. Жребецът свърна настрани, за да избегне строежа. Замята глава и заподскача, за да изхвърли ездача си от седлото, но Уилям се задържа. Забави до тръс, след което го поведе в широк кръг.
    Марта плачеше. Том я подаде на Агнес и зачака Уилям. Младият господар беше висок на ръст и широкоплещест, двайсетинагодишен. Косата му бе руса, а очите — присвити, все едно, че непрекъснато гледа примижал към слънцето. Носеше къса черна туника с черен клин и кожени обуща, с кръстосани до коленете каиши. Седеше добре на коня и не изглеждаше притеснен от случилото се току-що. Глупавото момче дори не бе разбрало какво е направило, помисли си Том с горчивина. „Ще ми се да му откъсна врата.“
    Уилям спря коня си пред купчината дърва и изгледа отгоре строителите.
    — Кой отговаря тук?
    „Само да беше ранил момиченцето ми, щях да те убия“, дощя му се на Том да му отвърне, но успя да потисне гнева си. Преглътна го като горчив хап. Пристъпи до жребеца и хвана оглавника му.
    — Аз съм майсторът строител. Името ми е Том.
    — Тази къща няма да трябва повече — обяви Уилям. — Освободи хората си.
    Точно от това се беше страхувал Том. Но все още таеше надежда, че младият господар се държи безразсъдно от яд и може да бъде склонен да премисли. Помъчи се да придаде малко дружелюбност и благоразумие на тона си.
    — Но толкова много работа е свършена. Защо да пропилявате похарченото вече? Тази къща ще ви трябва един ден.
    — Не ми казвай как да си уреждам нещата, Том Строителю — изръмжа Уилям. — Всички сте освободени. — Дръпна юздата, но Том задържа оглавника. — Пусни коня ми — процеди застрашително лордският син.
    Том преглътна. Всеки момент Уилям щеше да се опита да дръпне главата на коня нагоре. Бръкна в джоба на престилката си и извади парчето хляб. Показа го на жребеца, а той наведе глава и отхапа.
    — Има още за казване, преди да си тръгнете, милорд.
    — Пусни коня ми или ще ти отсека главата.
    Том го погледна право в очите, мъчейки се да не издаде страха си. Беше по-едър от Уилям, но това едва ли щеше да промени нещо, ако младият лорд извадеше сабята си.
    — Направи каквото ти каза господарят, мъжо — промълви уплашено Агнес.
    Последва мъртво мълчание. Другите работници стояха замръзнали като статуи и гледаха. Том знаеше, че най-разумно бе да отстъпи, но Уилям замалко щеше да прегази дъщеричката му и това го влудяваше. Затова каза с разтуптяно сърце:
    — Трябва да ни платите.
    Уилям дръпна отново юздите, но Том задържа оглавника здраво. Животното се бе залисало и душеше в джоба на престилката му за още храна.
    — Обърнете се към баща ми за парите си! — каза Уилям ядосано.
    В този момент дърводелецът заговори изплашено:
    — Точно това ще направим, милорд, много ви благодарим.
    Презрян страхливец, помисли си Том, но самият той трепереше. Все пак се овладя:
    — Ако искате да ни освободите, трябва да ни платите според обичая, сър. Къщата на баща ви е на два дни път и докато стигнем, него може да го няма там.
    — Някои са умирали и за по-малко — изръмжа Уилям. Бузите му се изчервиха от гняв.
    С крайчеца на окото си Том видя, че скуайърът посяга към дръжката на сабята си. Разбра, че трябва вече да отстъпи и да се унизи, но ядът бе стегнал корема му на възел и колкото и да беше уплашен, не можа да се насили да пусне сбруята.
    — Първо ни платете, после ме убийте — отвърна той безразсъдно. — Може да виснете на бесилото за това или не. Но рано или късно ще умрете и тогава аз ще съм в рая, а вие ще сте в ада.
    Презрителната усмивка замръзна на лицето на Уилям и той пребледня. Том се изненада. Какво беше уплашило толкова момчето? Едва ли бе бесилото. Надали един благородник щяха да го обесят заради убийство на занаятчия. Адът ли го беше уплашил?
    Гледаха се вторачено още няколко мига. С удивление и облекчение Том видя как маската на гняв и презрение се стопи от лицето на младия господар, заменена от панически страх. Накрая лордският син откачи кожена кесия от колана си и я хвърли към скуайъра си с думите:
    — Хайде, плати им.
    В този момент строителят насили късмета си. Когато Уилям отново дръпна юздите, а конят вдигна силната си глава и отстъпи настрани, Том тръгна, без да пусне сбруята и каза:
    — Пълно седмично заплащане при освобождаване, такъв е обичаят. — Чу зад себе си рязкото вдишване на Агнес и разбра какво мисли за него: че е луд да продължава разпрата. Но упорито продължи: — Това е шест пенса за ратая, дванайсет за дърводелеца и всеки зидар, и двайсет и шест пенса за мен. Шейсет и шест пенса всичко. — Можеше да събира пенита по-бързо от всеки друг.
    Скуайърът гледаше господаря си питащо.
    — Много добре — проточи Уилям сърдито.
    Майсторът пусна оглавника и отстъпи назад.
    Уилям обърна коня, срита го силно и препусна по черния път през житата.
    Том се отпусна тежко на купа дърва. Зачуди се какво го беше прихванало. Трябваше да е лудост, да се опълчи на лорд Уилям така. Имаше късмет, че все още е жив.
    Тропотът на копитата заглъхна в далечен тътен, а скуайърът изсипа кесията на една дъска. Обзе го ликуване като след тежка победа, когато сребърните пенита се изтърколиха на слънчевата светлина. Стореното беше лудост, но бе свършило работа: осигурил бе справедливо заплащане за себе си и подчинените си.
    — Дори господарите трябва да следват обичаите — промълви той по-скоро на себе си.
    Агнес го чу.
    — Дано само да не ти се наложи да искаш работа от лорд Уилям — рече тя кисело.
    Том й се усмихна. Разбираше, че е кисела, защото се беше уплашила.
    — Не се мръщи много, да не ти се пресече млякото в гърдите, като се роди бебето.
    — Няма да мога да изхраня никой от нас, ако не си намериш работа за зимата.
    — Зимата още е много далече — отвърна й той.

II

    През лятото останаха в селото. По-късно щяха да оценят това решение като ужасна грешка, но за момента изглеждаше съвсем разумно, защото Том, Агнес и Алфред можеха да печелят всеки по пени на ден с работа по нивите през жътвата. Когато дойде есента и трябваше да си тръгнат, имаха си тежка кесия със сребърни пенита и едно тлъсто прасе.
    Първата нощ изкараха на портика на една селска църква, но на втората намериха малък манастир в околностите и се възползваха от монашеското гостоприемство. На третия ден се озоваха сред горите на Шът, огромно обрасло с храсти и дървета пространство по път, не много по-широк от волска кола. Пищната лятна зеленина вехнеше между дъбовете от двете страни.
    Том носеше по-малките си сечива в кожена чанта, а чуковете бе накачил на колана си. Наметалото си бе пъхнал на вързоп под лявата мишница, а железния си прът държеше в дясната ръка и го използваше за подпиране. Радваше се, че отново е на пътя. Следващата му работа можеше да е на някоя катедрала. Можеше да стане майстор зидар и да се задържи там до края на живота си. Можеше да построи толкова чудесна църква, че със сигурност да иде в рая.
    Агнес беше прибрала малкото им домакинска посуда в котлето за готвене, което носеше вързано на гърба си. Алфред се грижеше за сечивата, с които някъде щяха да направят новия си дом: брадва, тесла, трион, чукче, шило за пробиване на дупки в кожа и дърво, лизгар. Марта беше твърде малка, за да носи каквото и да било, освен паницата си и ножчето си за ядене, завързани за колана й и зимното наметало, стегнато на гърба й. Имаше задължението обаче да кара прасето, докато успеят да го продадат на някой пазар.
    Том държеше Агнес под око, докато крачеха през безкрайните гори. Беше вече на повече от средата до срока си и носеше доста тежест в корема си, в добавка към товара на гърба си. Но изглеждаше неуморна. Алфред също беше добре: беше на възрастта, в която момчетата имат толкова енергия, че не знаят какво да правят с нея. Само Марта се уморяваше. Тънките й краченца ставаха за весело лудуване, но не и за дълъг поход. Тя постоянно изоставаше, тъй че другите трябваше да спират и да изчакат детето и свинята да ги настигнат.
    Докато вървеше, Том си мислеше за катедралата, която щеше да съгради един ден. Започна, както винаги, с представата за арка. Беше просто: две прави колони, крепящи полукръг. След това си представи втора, съвсем същата като първата. Прилепи двете една до друга в ума си, за да се образува дълбок свод. После прибави още една и още много, докато се получи цяла редица от тях, всички долепени една до друга и оформили тунел. Точно това бе същината на една сграда — покрив да пази от дъжда и две стени, които да крепят покрива. Една църква бе просто тунел с подобрения.
    Тунелът беше тъмен, тъй че първите подобрения бяха прозорци. Ако стената е достатъчно здрава, можеш да направиш дупки в нея. Дупките щяха да са кръгли отгоре, с прави страни и плосък перваз — същата форма като първоначалната арка. Използването на сходни форми за арки, прозорци и врати бе едно от нещата, които правеха една сграда красива. Еднаквостта беше друго и Том си представи в ума си дванайсет еднакви прозорци, на равно разстояние един от друг по двете стени на тунела.
    След това Том се опита да си представи корнизите над прозорците, но вниманието му се изплъзна, защото го обзе чувството, че някой го наблюдава. Глупаво чувство, помисли си той. Ако не друго, много ясно, че го гледаха всичките птици, лисици, котки, катерици, плъхове, мишки, невестулки, белки и полевки, които скитаха из леса.
    По пладне седнаха край един поток. Пиха от чистата вода и ядоха студен бекон и киселици, които събраха по горската шума.
    Следобеда Марта се беше уморила. В един момент се забави на стотина крачки зад тях. Докато стояха и я чакаха да ги настигне, Том си спомни Алфред на същата възраст. Беше красиво златокосо момче, здраво и храбро. Нежността се смеси с раздразнение, докато гледаше как Марта гълчи прасето, че е толкова мудно. След това от храстите точно пред нея изскочи някаква фигура. Онова, което се случи след това, бе толкова бързо, че Том едва можа да го повярва. Мъжът, появил се тъй внезапно на пътя, вдигна тояга над рамото си. В гърлото на строителя се надигна вик, но докато успее да изкрещи, разбойникът замахна с тоягата си към дъщеря му. Удари я с все сила в слепоочието и Том чу болезнения пукот при удара. Момичето му падна на земята като изтървана парцалена кукла.
    Том се втурна назад по пътя към тях. В желанието си да стигне по-бързо, ходилата му заудряха земята като копитата на уилямовия жребец. Докато бягаше, наблюдаваше станалото и сякаш гледаше стенопис, изрисуван във висока църква, защото виждаше, но нищо не можеше да направи, за да промени стореното. Нападателят несъмнено бе избягал от закона престъпник. Беше нисък набит мъж в кафява туника, босоног. За миг той погледна право към него и Том видя, че лицето му е ужасно обезобразено. Устните му бяха отрязани — сигурно като наказание за престъпление, свързано с лъжа — и сега устата му бе замръзнала в неизменна уродлива усмивка, обкръжена от сбръчкана тъкан. Ужасната гледка щеше да спре строителя на място, ако не беше проснатото телце на Марта върху земята.
    Скитникът отклони погледа си от Том и погледът му се спря на прасето. Бързо се наведе, вдигна го, пъхна под мишницата си квичащото животно и хукна обратно през гъсто заплетените храсталаци, отнасяйки със себе си едничкото ценно притежание на пътуващото семейство.
    След това Том се свлече на колене до Марта. Притисна широката си длан на гърдите й, усети тупкането на сърцето й, ритмично и силно, и най-лошият му страх отлетя. Но очите й бяха затворени, а по русата й коса имаше яркочервена кръв.
    Миг по-късно и Агнес коленичи до него. Опипа гърдите, шията и челото на Марта, а после прониза съпруга си с мрачен поглед.
    — Ще живее. Прибери онова прасе.
    Том бързо смъкна чантата с инструментите си и я пусна на земята. С лявата ръка свали от колана си големия чук с желязната глава. В дясната още държеше металния прът. Виждаше утъпканите храсти, откъдето беше излязъл и накъдето бе отишъл крадецът, и чуваше квиченето на прасето сред дърветата. Запровира се през храстите.
    Дирята беше лесна за следване. Престъпникът бе едър мъж, който тичаше с дърпащо се прасе под мишница, тъй че бе прорязал широка просека през гората, изпотъпкал в бягството си цветя, храсти и млади дръвчета. Том затича след него, изпълнен с дивашко желание да го докопа в ръцете си и да го пребие до смърт. Профуча през малка горичка брезови фиданки, заора надолу по някакъв склон и зашляпа през малко блато към тясната пътека. Там се спря. Крадецът можеше да е продължил наляво или надясно и вече нямаше стъпкана зеленина, която да издаде посоката. Но се заслуша и чу квиченето на прасето някъде отляво. Успя да чуе и че някой тича запъхтян през гората зад него. Сигурно беше Алфред. Тръгна след прасето.
    Пътеката го поведе през падина, после зави рязко и започна да се изкачва. Вече чуваше ясно прасето. Затича задъхан нагоре — годините дишане на каменната прах бяха отслабили дробовете му. Изведнъж пътеката се изравни и той видя крадеца, едва на двайсет-трийсет крачки напред. Тичаше все едно, че дяволът го гони. Том се втурна още по-силно и започна да го настига. Ако можеше да продължи, щеше да го догони, защото човек с прасе не можеше да тича толкова бързо като човек без прасе. Но гърдите вече го заболяха. Крадецът беше на петнайсет крачки напред, после на дванайсет. Том вдигна пръта над главата си като копие. Още малко по-близо и щеше да го хвърли. Единайсет крачки, десет…
    Преди прътът да излети от ръката му, зърна с крайчеца на окото си някакво мършаво лице под зелена шапка, изникнало от храстите край пътеката. Беше много късно да свие встрани. Тежка тояга се заби пред него, Том се препъна и падна в пръстта.
    Беше изтървал пръта си, но още държеше чука. Превъртя се и се вдигна на коляно. Видя, че противниците му са двама: онзи със зелената шапка и един плешив, със зацапана бяла брада. Затичаха към него.
    Той се дръпна настрани и замахна с чука по зелената шапка. Мъжът се сниши, но голямата желязна глава на чука се стовари върху рамото му. Изврещя от болка и се свлече на земята, стиснал ръката си като счупена. На Том не му остана време да надигне чука си за нов съкрушителен удар, защото плешивият вече налиташе към него, тъй че просто заби желязната глава в лицето му и разцепи бузата му.
    Двамата мъже заотстъпваха, стиснали раните си и Том разбра, че не им е останала воля за бой. Обърна се. Крадецът продължаваше да бяга по пътеката. Том отново тръгна след него, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Но беше изминал едва няколко крачки, когато чу зад себе си познат глас.
    Алфред.
    Спря и погледна през рамо.
    Алфред се биеше с двамата, с юмруци и крака. Удари с юмрук по главата три-четири пъти онзи със зелената шапка, после изрита другия в пищялите. Но двамата мъже му налетяха, влязоха му в обсега, за да не може вече да бие и рита толкова силно, че да ги нарани. Том се поколеба, раздвоен между гоненето на прасето и това да отърве сина си. После плешивият пъхна стъпалото си зад крака на Алфред и докато момчето падаше, двамата скочиха върху него и ударите заваляха по лицето и тялото му.
    Том затича назад. Блъсна плешивия с тяло и го отпрати в храстите, после се обърна и замахна с чука по зелената шапка. Този беше опитал вече тежестта на инструмента, а и все още използваше само едната си ръка. Сниши се при първия замах и го избегна, после се обърна и скочи в храстите, преди Том да е успял да замахне отново.
    Том се обърна и видя, че плешивият тича надолу по пътеката. Погледна в обратната посока: крадецът със свинята вече го нямаше никакъв. Задъхан, избълва мръсна богохулствена ругатня — онова прасе беше половината от спестеното това лято. Смъкна се на земята и задиша тежко.
    — Набихме трима от тях! — възкликна Алфред до него.
    Том го погледна.
    — Да, ама ни взеха прасето.
    Гневът кипна в стомаха му като вкиснал сайдер. Бяха купили прасето през пролетта, веднага щом се видяха с малко скътани пенита и го бяха угоявали през цялото лято. Угоено прасе можеше да се продаде за шейсет пенса. С няколко зелки и чувал зърно можеше да изхрани едно семейство цяла зима, да ги снабди с кожени обуща и някоя и друга кесия. Загубата му беше катастрофа.
    Том изгледа сина си със завист. Алфред вече се беше съвзел от гонитбата и чакаше нетърпеливо. „Преди колко време беше, когато и аз можех да тичам като вятъра и почти не усещах ударите на сърцето си?“, запита се той. „Откакто бях на… двайсет години. Двайсет години. Сякаш беше вчера.“
    Вдигна се на крака.
    Отпусна ръка на широките рамене на момчето и поеха обратно по пътеката. Момчето все още беше по-ниско от баща си с една мъжка длан, но скоро щеше да го настигне, а и по-голям можеше да израсте. „Дано и умът му порасте“, помисли си Том.
    — Всеки глупак може да се въвлече в свада, но умният човек знае как да се предпази от противниците си.
    Алфред го погледна намръщено.
    Завиха по пътеката, прецапаха застоялата вода и се заизкачваха по склона по дирята, оставена от крадеца. Докато се провираха през гъстата брезова горичка, Том се сети за Марта и гневът отново стегна корема му на възел. Разбойникът бе замахнал по нея съвсем безпричинно. Детето не представляваше никаква заплаха за него.
    Ускори крачките си и след малко двамата с Алфред излязоха отново на пътя. Марта лежеше на същото място, без да е помръднала. Очите й бяха затворени и кръвта по косата й засъхваше. Агнес бе коленичила до нея, а с тях — за изненада на Том — имаше още една жена и някакво момче. Порази го мисълта, че неслучайно бе усетил по-рано през деня, че някой го наблюдава — гората като че ли гъмжеше от хора. Наведе се и отново положи длан на гърдите на Марта. Дишаше нормално.
    — Скоро ще се събуди — каза с убеденост непознатата жена. — След това ще повърне. После ще е добре.
    Том я погледна с любопитство. Беше коленичила над дъщеря му. Видя му се доста млада, може би с десетина години по-млада от самия него. Късата й кожена туника разкриваше жилави мургави ръце и крака. Имаше красиво лице, с тъмнокафява коса, която се сбираше на дяволски връх над челото й. За миг го жегна страстно желание. После тя отвърна на погледа му и Том се сепна: имаше напрегнати дълбоки очи с необичаен меденозлатист цвят, които придаваха нещо чародейно на цялото й лице и строителят бе убеден, че е разчела мислите му.
    Извърна очи, за да прикрие смущението си и срещна погледа на Агнес. Изглеждаше сърдита.
    — Къде е прасето? — попита тя.
    — Имаше още двама разбойници.
    — Набихме ги — намеси се Алфред. — Но онзи с прасето се измъкна.
    Агнес гледаше мрачно, но си замълча.
    — Можем да преместим момичето на сянка, но полека — каза непознатата.
    После тя се изправи и Том разбра, че е доста мъничка, поне с една стъпка по-ниска от него. Наведе се и нежно вдигна Марта. Детското й телце беше почти безтегловно в ръцете му. Отнесе я на няколко крачки по пътя и я положи на тревата под сянката на стар дъб. Все още беше съвсем отпусната.
    Алфред събираше инструментите, пръснати по пътя по време на свадата. Момчето на непознатата жена гледаше с ококорени очи и зяпнала уста, без да проговаря. Беше с около три години по-малко от Алфред и доста странно на вид дете, забеляза Том, без чувствената красота на майка си. Кожата му бе много светла, косата — оранжевочервена, а очите — сини и леко изпъкнали. Имаше напрегнато глуповатия поглед на тъпак, прецени той, от онези деца, които или умираха рано, или ставаха селски идиоти. Алфред видимо се чувстваше неловко под втренчения му поглед.
    Пред очите на Том детето дръпна триона от ръката на сина му, без да каже нищо и почна да го оглежда все едно, че е нещо удивително. Алфред, възмутен от тази невежливост, го издърпа обратно и детето го пусна равнодушно.
    — Джак! — сопна се майката. — Дръж се прилично! — Изглеждаше смутена.
    Том я погледна. Момчето изобщо не приличаше на нея.
    — Вие ли сте майка му?
    — Да. Името ми е Елън.
    — Къде е мъжът ви?
    — Умря.
    Том се изуми.
    — Пътувате сама?
    Гората бе достатъчно опасна дори за мъж като него. Сама жена едва ли можеше да се надява да оцелее.
    — Не пътуваме — отвърна Елън. — Живеем в гората.
    Том се стъписа.
    — Искате да кажете, че сте… — Замълча, за да не я обиди.
    — Горски скитници. Бегълци от закона. Да. Да не си мислехте, че всички скитници са като Фарамонд Зяпналата уста, дето ви открадна прасето?
    — Да — отвърна Том, като премълча онова, което му се искаше да каже: Не бях си помислял никога, че беглец от закона може да е красива жена. Не можа да сдържи любопитството си и попита: — Какво беше престъплението ви?
    — Проклех един свещеник. — Тя извърна очи.
    На Том не му прозвуча като кой знае какво престъпление, но пък свещеникът можеше да е бил много влиятелен или много обидчив. Или навярно Елън просто не искаше да им каже истината.
    Погледна към Марта. След миг тя отвори очи. Беше объркана и малко уплашена. Агнес коленичи до нея и й зашепна:
    — В безопасност си. Всичко е наред.
    Марта се надигна и повърна. Агнес я притисна до гърдите си, докато спазмите отминат. Том беше изумен: предсказаното от Елън се бе сбъднало. Беше казала също така и че Марта ще се оправи, а май и на това можеше да се разчита. Обзе го облекчение и силата на чувството малко го изненада. Нямаше да може да понесе да изгуби момиченцето си, помисли си той и едва сдържа сълзите си. Улови съчувствения поглед на Елън и отново го споходи усещането, че златистите й очи могат да проникнат в сърцето му.
    Откъсна дъбова клонка, оскуба листата й и с тях изтри лицето на Марта. Още изглеждаше пребледняла.
    — Трябва да си почине — каза Елън. — Оставете я да полежи три мили ходене време.
    Том се озърна към слънцето. Още оставаше предостатъчно дневна светлина. Настани се долу да почака. Агнес люлееше нежно Марта в прегръдката си. Момчето Джак вече бе насочило вниманието си към дъщеря му и я зяпаше със същата глупашка напрегнатост. На Том му се дощя да научи повече за Елън. Зачуди се дали ще може да я склони да разкаже историята си. Не му се искаше да си тръгне.
    — Как се стигна до всичко това? — попита я колебливо.
    Тя отново го погледна в очите и започна разказа си.


    Баща й бил рицар, каза им. Едър, силен, буен мъж, който искал синове, с които да може да язди, да ловува и да се бори, спътници, които да пият и пируват нощем с него. В тези си желания извадил толкова лош късмет, колкото е възможно да сполети един мъж, защото се сдобил с Елън, а след това жена му умряла. Пак се оженил, но втората му жена се оказала ялова. Взел да презира мащехата на Елън, а накрая я пропъдил. Трябва да е бил жесток човек, но изобщо не изглеждал такъв за Елън, която го обожавала и презирала втората му жена също като него. Когато мащехата напуснала, Елън останала и отраснала в домакинство почти само от мъже. Срязала си косата къса, носела кама и се научила да не си играе с котенца и да не се грижи за стари слепи псета. На годините на Марта вече можела да плюе по земята, да яде ябълка със семките и да срита конски корем толкова силно, че животното да сдържи дъха си, за да стегне с още една дупка каишката на сбруята. Знаела, че всички мъже, които не са от бандата на баща й, са педерасти, а всички жени, които не щат да ходят с тях, са свини ебливи, макар да не била много наясно — нито я интересувало — какво точно значат тези обиди.
    Заслушан в гласа й, в топлия въздух на есенния следобед, Том затвори очи и си я представи: плоскогърдо момиче с мръсно лице, седнало на дългата маса с грубоватите приятели на баща си, пие от силния ейл и пее песни за битки, грабеж и насилие, коне, замъци и девици, докато заспи, а малката й късокоса главица клюма върху грубата дъска.
    Само да можело да остане плоскогърда завинаги, щяла да си живее щастлив живот. Но дошло времето, когато мъжете започнали да я гледат другояче. Вече не се смеели гръмогласно, щом кажела: „Разкарай се от пътя ми, или ще ти отрежа топките и ще ги хвърля на свинете.“ Някои я заглеждали, докато смъквала вълнената си туника и лягала да спи в дългата си ленена долна риза. Когато се облекчавали сред дърветата, обръщали се с гръб към нея — нещо, което изобщо не правели преди.
    Един ден тя видяла баща си увлечен в разговор с енорийския свещеник — рядко събитие — и двамата току я поглеждали, сякаш си говорели за нея. На другата сутрин баща й казал:
    — Иди с Хенри и Евърард и стори каквото ти кажат.
    После я целунал по челото. Тя се зачудила какво по дяволите го е прихванало — нима е почнал да се размеква на стари години? Оседлала сивия си бегач — отказала да яхне дамско ездитно конче или детско пони — и тръгнала на път с двамата въоръжени мъже.
    Отвели я в един метох и я оставили там.
    Цялата обител прокънтяла от мръсните й ругатни, когато двамата мъже препуснали оттам. Наръгала игуменката с нож и извървяла пеш целия път обратно до бащиния си дом. Той я върнал, с оковани ръце и крака, завързана на магарешко седло. Затворили я в килията за наказания, докато раната на игуменката заздравее. Вътре било студено, мокро и черно като нощта, и имало вода за пиене, но нищо за ядене. Когато я пуснали навън, пак се върнала у дома. Баща й отново я върнал и този път я набили с камшик, преди да я заключат в килията.
    Най-сетне я прекършили, разбира се, и тя навлякла одеждите на послушница, подчинявала се на правилника и учела молитвите, въпреки че в сърцето си мразела сестрите, презирала светците и дълбоко не вярвала на нищо от това, което й говорели за Бога. Но се научила да чете и пише, усвоила музика, смятане и рисуване, и добавила латинския към английския и френския, които говорела в бащиния си дом.
    Животът в светата обител не бил толкова лош, в крайна сметка. Било еднополова общност със своите собствени особени правила и ритуали, а тя била свикнала точно с това. Всички сестри трябвало да вършат някаква физическа работа и на Елън скоро й възложили да се грижи за конете. Не след дълго станала отговорник на конюшните.
    Бедността изобщо не я притеснявала. Послушанието не й се удавало лесно, но и то си дошло с времето. Третото правило, целомъдрието, изобщо не я притеснявало особено, въпреки че от време на време, просто за да е напук на игуменката, запознавала една или друга нова сестра с удоволствието от…
    На това място Агнес прекъсна разказа на Елън, взе Марта със себе си и отиде да потърси поток, в който да измие лицето на детето и да почисти дрехите му. Взе и Алфред, за да ги пази, макар да ги увери, че няма да се отдалечават. Джак се надигна да тръгне с тях, но Агнес му каза твърдо да остане и той изглежда я разбра, защото си седна отново на мястото. Том забеляза, че Агнес отведе децата достатъчно далече, за да не могат да слушат повече този нечестив и неприличен разказ. Само той остана да прави компания.
    Един ден, продължи Елън, кончето на игуменката окуцяло, докато била на няколко дни път от манастира. Абатство Кингсбридж се оказало наблизо, тъй че игуменката заела друг кон от тамошния абат. След като се прибрала, казала на Елън да върне на абатството заетия кон и да прибере окуцялото й конче.
    Там, в манастирската конюшня недалече от порутената стара катедрала на Кингсбридж, Елън срещнала един младеж, който приличал на пребито с камшик пале. Имал изящната отпусната походка на кутре и жива, мила и душеща муцунка, но бил свит и уплашен, сякаш са избили цялата игривост от него. Когато му заговорила, той не я разбрал. Опитала на латински, но младежът не бил монах. Накрая, когато казала нещо на френски, лицето му грейнало от радост и той отвърнал на същия език.
    Елън не се върнала повече в манастира.
    От него ден заживяла в гората, първо в груба колиба от клони и листа, после — в суха пещера. Не била забравила мъжките умения, които била научила в бащината си къща: все още можела да хване сърна, да лови зайци с примка и да стреля по лебеди с лък. Можела да изкорми, да почисти и сготви месото. Знаела дори как да остърже и обработи кожите за дрехите си. Наред с дивеча ядяла горски плодове, жълъди и зеленчуци. Всичко друго, което й трябвало — сол, вълнени дрехи, брадва или нов нож — трябвало да краде.
    Най-лошото дошло, когато Джак се родил…
    „Ами французинът?“, искаше да попита Том. „Той ли е бил бащата на Джак? И ако да, кога е умрял? И как?“ Но виждаше по лицето й, че няма да говори за тази част от историята, пък и приличаше на непреклонна личност, тъй че премълча въпросите си.
    По това време баща й вече не бил между живите, а мъжката му банда се разпръснала, тъй че тя си нямала никакви близки или приятели на света. Когато Джак трябвало да се роди, стъкмила огън в пещерата си да грее цяла нощ. Приготвила се така, че да има вода и храна, а лъкът, стрелите и ножовете й да бъдат близо до нея, за да се пази от вълците и дивите псета. Имала дори едно тежко червено наметало, откраднато от някакъв епископ, в което да увие бебето. Но не била подготвена за болката и страха от раждането, и дълго време си мислела, че ще умре. Все пак бебето се родило здраво и силно, а тя оцеляла.
    Елън и Джак живеели простичък и скромен живот през следващите единайсет години. Гората им давала всичко, което им трябвало, стига да се погрижат да струпат достатъчно запаси от ябълки, жълъди и осолено или пушено сърнешко за зимните месеци. Елън често си мислела, че ако ги нямало кралете, господарите, епископите и шерифите, то всички щели да могат да си живеят така и да бъдат напълно щастливи.
    Том я запита как се е справяла с другите разбойници, с хората като Фарамонд Зяпналата уста. „Какво ли би станало, ако се промъкнат нощем и се опитат да я изнасилят?“, зачуди се той и слабините му се размърдаха при мисълта, макар никога да не беше взимал жена против волята й, дори и своята собствена съпруга.
    Другите разбойници се страхували от нея, увери го тя, като го погледна с искрящите си светли очи и той разбра защо: мислеха я за вещица. Колкото до хората, които пътуваха през гората и се бояха единствено от закона, хора, които знаеха, че могат да ограбят, да изнасилят и да убият една горска скитница без страх от наказание — Елън просто се криеше от тях. Защо тогава не се беше скрила и от Том? Защото бе видяла ранено дете и искаше да помогне. Самата тя имаше дете.
    Беше научила Джак на всичко, което знаеше от баща си за оръжията и лова. След това му бе предала и наученото от сестрите: четене и писане, музика и числа, френски и латински, как да рисува, даже библейските истории. Най-сетне, през дългите зимни вечери, му беше подарила и завещаното от французина, който знаел повече разкази, стихове и песни от всеки друг човек на света…
    Том не повярва, че момчето Джак може да чете и пише. Самият той знаеше как да напише името си и още шепа думи като пени, разтег и бушел3. А Агнес, като дъщеря на свещеник, умееше и повече, макар че тя пишеше бавно и усърдно, с изплезен от крайчеца на устата език. Но Алфред и дума не можеше да напише, и едва разпознаваше собственото си име. Марта пък и това не умееше. Възможно ли бе това малоумно дете да е по-грамотно от цялото семейство на Том?
    Елън каза на Джак да напише нещо, а той заглади пръстта пред себе си и задраска букви по нея. Том разпозна първата дума, Алфред, но не и другите, и се почувства глупаво. После Елън му спести неудобството, като прочете цялото на глас: „Алфред е по-голям от Джак.“ Момчето бързо нарисува две фигурки, едната по-голяма от другата и макар да бяха груби, едната бе с широки рамене и малко тъпо изражение, а другата — малка и ухилена. Самият Том имаше талант за скициране и беше изумен от простотата и силата на картинката, надраскана в пръстта.
    Но детето изглеждаше като слабоумно.
    Елън напоследък бе започнала да разбира това, както самата тя призна, отгатнала мислите на Том. Джак никога не беше имал компанията на други деца или на което и да е друго човешко същество, освен майка си. В резултат на това отрасваше като диво зверче. Въпреки всичките уроци, малкият не знаеше как да се държи с хора. Затова беше такъв мълчалив, ококорен и дръпнат.
    Докато му разказваше всичко това, за първи път му се стори уязвима. Излъчването й на ненакърнима самоувереност бе изчезнало и я видя притеснена и доста отчаяна. Заради Джак трябваше да се върне отново сред хората. Но как? Ако беше мъж, би могла да склони някой лорд да й даде ферма, особено ако излъжеше убедително, че се е върнала от поклонничество в Йерусалим или Сантяго де Компостела. Срещаха се и фермерки, но те неизменно бяха вдовици с пораснали деца. Никой благородник нямаше да даде ферма на жена с малко дете. Никой нямаше да я наеме за ратайка, било в град или на село. Освен това нямаше и къде да живее, а черната работа рядко вървеше с осигурен подслон. Нямаше самоличност.
    Том изпита жал за нея. Беше дала на детето си всичко, което можеше, но се бе оказало недостатъчно. Но не можеше да види никакъв изход от положението й. Колкото и да бе красива, находчива и силна, беше обречена да преживее остатъка от дните си сред горите с чудатия си син.


    Агнес, Марта и Алфред се върнаха. Том се взря с тревога в дъщеря си, но тя изглеждаше все едно, че само е ожулила лицето си и нищо по-лошо не я е сполетяло. За известно време строителят бе погълнат от проблемите на Елън, но сега си спомни за собствената си орисия: оказал се бе без работа и без прасе. Следобедът гаснеше. Той заприбира останалите им вещи.
    — Накъде сте се запътили? — запита ги горската жена.
    — Уинчестър — отвърна й Том. Уинчестър имаше замък, няколко манастира и най-важното — катедрала.
    — Солсбъри е по-близо — изтъкна Елън. — И последния път, когато бях там, престрояваха катедралата, за да я направят по-голяма.
    Сърцето на Том подскочи. Точно това търсеше той. Знаеше, че ако получи работа на катедрален строеж, един ден ще стане истински майстор строител.
    — Накъде е Солсбъри?
    — Назад по пътя, по който дойдохте, на три-четири мили. Помните ли кръстопътя, откъдето тръгнахте наляво?
    — Да… до едно езерце с мръсна вода.
    — Точно там. Дясната вилка води към Солсбъри.
    Сбогуваха се. Агнес не беше харесала Елън, но все пак успя да продума вежливо:
    — Благодаря, че ни помогнахте да се погрижим за Марта.
    Елън се усмихна и загледа тъжно след тях, щом си тръгнаха.
    Като повървяха няколко минути, Том се обърна. Елън продължаваше да ги наблюдава, разкрачена на пътя и заслонила очи с длан, с чудатото момче до себе си. Махна й с ръка и тя му помаха в отговор.
    — Интересна жена — сподели с Агнес.
    Тя си замълча.
    — Онова момче беше странно — рече Алфред.
    Вървяха под ниското есенно слънце. Том се зачуди как ли изглеждаше Солсбъри. Никога не бе ходил там. Усещаше възбуда. Мечтата му, разбира се, бе да построи нова катедрала, от самите основи, но това беше почти невъзможно. Много по-вероятно бе да се намери стара църква, която подобряват, разширяват или отчасти преустройват. Но и това щеше да е съвсем добре за него, стига след време да му се удадеше възможност да построи сграда по свой проект.
    — Защо ме удари онзи човек? — попита Марта.
    — Защото искаше да открадне прасето ни — отговори й Агнес.
    — Ами да си е взел свое прасе — възмути се дъщеря им, чак сега разбрала, че скитникът е направил нещо лошо.
    Проблемът на Елън щеше да се е решил, ако владееше някой занаят, каза си строителят. Никой зидар, дърводелец, тъкач или кожар не би се оказал в нейното положение. Винаги можеше да иде в някой град и да потърси работа. Занаятчийки имаше тук и там, но те обикновено бяха жени или вдовици на занаятчии.
    — Това, което й трябва на нея, е мъж — продума замислено Том.
    — Е, не може да има моя — отвърна Агнес отривисто.

III

    Денят, в който загубиха прасето, се оказа и последният хубав ден. Нощта прекараха в една плевня, а когато сутринта излязоха навън, небето бе с цвета на оловен покрив и студеният вятър навяваше дъжд. Разгънаха дебелите си плъстени наметала и ги облякоха, стегнаха си ги здраво под брадичките и дръпнаха качулките да пазят лицата им сухи. Когато отново поеха по пътя, настроението им бе мрачно. Четири унили призрака в дъждовната буря, с дървени обуща, които шляпаха из локвите по разкаляните друмища.
    Том се чудеше каква ли щеше да е катедралата на Солсбъри. Една катедрала по принцип си беше църква като всяка друга, само дето в нея бе тронът на епископа. На практика обаче катедралните храмове бяха най-големите, най-богатите, най-величествените и украсените. Катедралите рядко биваха просто тунел с прозорци. Повечето имаха три тунела, един по-висок между два по-ниски, подобно на глава и рамене. По тоя начин се образуваше нефът със страничните коридори. Стените на главния кораб се свеждаха до две редици колони, свързани с арки, които образуваха аркада. Страничните коридори се използваха за процесии — които можеше да са доста зрелищни в някои катедрални храмове — и можеха също така да осигурят пространство за малки параклиси, посветени на определени светци — важен източник на допълнителни дарения. Катедралите бяха най-скъпите сгради на света, много по-скъпи от дворци и замъци, и някак трябваше да набавят средства за поддръжката си.
    Солсбъри се оказа по-близо, отколкото Том си беше мислил. Някъде преди обед прехвърлиха една височина и видяха, че пътят леко се спуска надолу пред тях на дълга извивка. А отвъд засипаните от дъжд нивя ги посрещна укрепеният хълм на град Солсбъри, издигащ се сред равнината като лодка над водите на езеро. Дъждът забулваше подробностите, но Том успя да различи няколко кули, четири или пет, зареяни високо над крепостните стени. Духът му се повдигна при гледката на толкова много каменна зидария.
    Студеният вятър виеше през равнината и лицата и ръцете им измръзнаха, докато следваха пътя към източната порта. В подножието на хълма, насред купчината къщи, изсипали се надолу от града, се събираха четири пътя. Тук към тях се присъединиха още пътници. Присвили рамене и навели глави всички вървяха и се бореха с вятъра, за да достигнат заслона зад стените.
    По склона, който водеше към портата, застигнаха волска талига, която караше товар камъни. За Том това бе обнадеждаващ знак. Коларят се беше огънал зад грубото дървено возило и буташе с рамо да помогне на двата вола, които пристъпяха педя по педя нагоре по хълма. Строителят видя в това възможност да завърже приятелство. Кимна на Алфред и двамата опряха рамене в колата, за да помогнат.
    Грамадните дървени колелета затрополиха по гредите на моста, прострян над огромния сух ров. Изкопът беше внушителен. Изкопаването на рова и изхвърлянето на цялата тая пръст, за да се оформи градската стена, трябваше да е отнело труда на стотици мъже, прецени Том. Много по-голяма работа и от изкопаването основите на катедрала. Мостът над изкопа заскърца и запращя под тежестта на колата и двете грамадни животни, които я теглеха.
    След това склонът се изравни и с приближаването към портата колата тръгна по-леко. Коларят се изправи. Том и Алфред последваха примера му.
    — Благодаря ви от все сърце — рече коларят.
    — За какво са тези камъни? — запита го строителят.
    — За новата катедрала.
    — Нова? Чух, че само разширявали старата.
    Коларят кимна.
    — Тъй говореха, ама допреди десет години. Но вече е повече ново, отколкото старо.
    Още една добра новина.
    — Кой е майсторът строител?
    — Джон от Шафтсбъри, обаче повечето планове са на епископ Роджър.
    Това беше нормално. Епископите рядко оставяха строителите сами да си вършат работата. Един от проблемите на майстора строител бе нуждата често да охлажда трескавото въображение на духовниците и да налага някои практични ограничения на волните им фантазии. Но този, който наемаше хората, щеше да е Джон от Шафтсбъри.
    Коларят кимна към торбата с инструменти на Том.
    — Зидар, а?
    — Да. Търся работа.
    — Може и да си намериш — отвърна равнодушно коларят. — Ако не на катедралата, то поне на замъка.
    — А кой управлява замъка?
    — Същият Роджър е и епископ, и кастелан.
    Разбира се, помисли си Том. Беше чувал за могъщия Роджър от Солсбъри, близък на краля откакто го помнеха.
    Преминаха през портите и навлязоха в града. Беше толкова претъпкан с постройки, хора и животни, че кръглите му крепостни стени сякаш бяха готови да се пръснат и да се сурнат в рова. Дървените къщи търкаха рамо една в друга, наблъскани като зяпачи около бесилка. И най-малкото парче земя се използваше за нещо. На едно място, където две къщи ограждаха уличка помежду си, някой беше издигнал и една наполовина по-малка, без прозорци, защото цялата й фасада бе заета от вратата. Където мястото бе прекалено тясно дори за колиба, щеше да е заето от сергия за продажба на ейл, хляб или ябълки. Ако дори за това не достигаше, щеше да има конюшня, кочина, сметище или каца с вода.
    Освен това бе и шумно. Дъждът едва приглушаваше врявата от занаятчийските дюкяни, виковете на хвалещите стоката си продавачи, хората, които се поздравяваха, пазаряха или караха, цвиленето на животните, лаят и боричкането на уличните псета.
    Марта извика, за да надмогне глъчката:
    — На какво мирише толкова лошо?
    Том се усмихна. Не беше стъпвала в град от две години.
    — Това е миризмата на хората, момичето ми.
    Улицата бе съвсем малко по-широка от волската кола, но коларят нямаше да остави животните си да спрат от страх, че после няма да успее да ги подкара. Заудря ги с камшика, без да обръща внимание на препятствията и воловете мудно си запробиваха път през множеството, избутвайки безразборно настрана било рицар на бойния му кон, било горянин с лък, дебел монах на конче, войници и просяци, стопанки и улични курви. Колата застигна един стар овчар, който се мъчеше да задържи на куп малкото си стадо. Трябваше да е пазарен ден, прецени Том. Докато ги подминаваше, една от овцете се вмъкна през отворената врата в една пивница и след миг цялото стадо се изсипа в сградата, заблея в паника и заобръща маси, столове и кани с ейл.
    Земята под краката им беше море от кал и смет. Строителят разбираше от стичането на дъжд по покрив и можеше да сметне ширината на канавката, нужна за отвеждането му. Веднага разбра, че всичката вода, която се излива от покривите в тази част от града, се оттича точно през тази улица. При лоша буря, прецени той, на човек щеше да му трябва лодка, за да пресече от другата страна.
    С приближаването им към замъка на билото на хълма, улицата се разшири. Тук имаше каменни къщи и една-две от тях се нуждаеха от малък ремонт. Бяха на майстори занаятчии и търговци, с дюкяни и складове по наземните етажи и с жилища — по горните. С опитно око Том гледаше какво е изложено за продан и прецени, че градът е процъфтяващ. Всеки се нуждаеше от ножове и гърнета, но само заможни хора купуваха извезани шалове, украсени колани и сребърни токи.
    Щом стигнаха замъка, коларят подкара волския си впряг надясно, а Том и семейството му го последваха. Улицата описваше четвърт кръг, за да заобиколи бастиона. След като минаха през друга порта, оставиха зад себе си врявата на града толкова бързо, колкото бяха навлезли в нея и се озоваха сред друг човешки кипеж: трескавото, но подредено многообразие на голям строителен обект.
    Намираха се в заграден със стена катедрален двор, който обхващаше цялата северозападна четвъртина на кръглия град. Том постоя на място за миг, за да попие всичко. Самата гледка, шумът и миризмите, стоплиха душата му като слънчев ден. Докато вървяха зад натоварения с камъни волски впряг, видяха други две талиги да заминават празни. В навесите покрай стените на църковния двор се виждаха зидари, които дялаха каменни блокове с железни длета и големи дървени чукове, за да ги изваят във форми, които щяха да се сглобят в плинтове, колони, капители, стълбове, подпори, сводове, прозорци, первази, кубета и парапети. В средата на двора, отдалечена от другите постройки, се издигаше ковачницата. Блясъкът на огъня се виждаше през широко отворената врата, а чукът кънтеше върху наковалнята, докато ковачът изработваше новите сечива, които да заменят похабените от каменоделците. Повечето хора биха си помислили, че цари хаос, но Том виждаше огромния сложен механизъм, какъвто копнееше да контролира. Знаеше какво прави всеки един и можеше тутакси да прецени докъде е стигнала работата. Строяха източната фасада.
    По източния край минаваше скеле на височина от двайсет или трийсет стъпки. Зидарите се бяха скрили в притвора и чакаха дъждът да намалее, но работниците им тичаха нагоре-надолу по стълбите с камъни на раменете. По-високо, на покривните греди, бяха водопроводчиците. Лазеха като паяци по гигантската дървена паяжина, ковяха оловните плочи за подпорите и наместваха отводнителните тръби и улуци.
    Том със съжаление разбра, че сградата е почти довършена. И да го наемеха тук, работата нямаше да продължи повече от две години. Едва ли времето щеше да стигне, за да се издигне до майстор зидар, камо ли до майстор строител. Все пак беше готов да приеме, ако му предложеха, защото зимата идваше. Със семейството му можеха и да преживеят студовете без друг поминък, ако още си имаха прасето, но без него той нямаше избор.
    Продължиха след талигата през двора, където разтоварваха камъните. Воловете благодарно наведоха глави над коритото с вода. Коларят подвикна на минаващия покрай тях зидар:
    — Къде е майсторът строител?
    — В замъка — отвърна мъжът.
    Коларят кимна и се обърна към Том.
    — Ще го намериш в епископския палат, предполагам.
    — Благодаря.
    — И аз на вас.
    Том излезе от двора, следван от Агнес и децата. Поеха обратно през гъмжащите с хора тесни улици и се отправиха към входа на замъка. Тук имаше друг сух ров и крепостен вал, обкръжаващ централното укрепление. Минаха по подвижния мост. В караулното встрани от портала плещест мъж в кожена туника седеше на трикрако столче, загледан в дъжда. На кръста си бе препасал меч. Том се обърна към него:
    — Добър ви ден. Аз съм Том Строителя. Искам да видя майстора, Джон от Шафтсбъри.
    — С епископа е — отвърна равнодушно пазачът.
    Влязоха вътре. Като повечето замъци и този представляваше смесица от разнородни сгради, обкръжени от земен насип. Дворът беше около сто крачки широк. Срещу портата от другата страна се извисяваше масивната кула, последното укрепление по време на щурм, издигнато високо над бастионите за по-добра видимост. Вляво се намираха няколко ниски постройки, повечето дървени: дълга конюшня, кухня, пекарна и складове. В средата имаше кладенец. От дясната страна повечето от северната част на двора бе заета от голяма каменна къща, която явно трябваше да е палатът. Беше на два етажа, построен в същия стил като новата катедрала — с малки, закръглени отгоре врати и прозорци. Сградата бе нова — всъщност в единия й ъгъл все още работеха зидари, които като че ли вдигаха кула. Въпреки дъжда, из двора имаше много хора, които влизаха и излизаха, или пък притичваха от една сграда към друга — войници, свещеници, търговци, строителни работници и дворцови слуги.
    Том успя да види няколко от входовете на палата — всичките отворени, въпреки дъжда. Не беше съвсем сигурен какво да направи по-натам. Ако майсторът бе с епископа, може би нямаше да е редно да ги прекъсва. От друга страна един епископ все пак не беше крал, а Том бе свободен човек и зидар, дошъл по законна работа, а не някакъв крепостен селяк, довлякъл се с оплакване. Реши да прояви дързост. Остави Агнес с Марта, закрачи с Алфред през разкаляния двор към палата и влезе през най-близката порта.
    Озоваха се в малък параклис със сводест таван и прозорец в другия край над олтара. Близо до входа, зад високо писалище седеше свещеник и пишеше бързо върху свитък тънък пергамент. Той вдигна глава.
    — Къде е майстор Джон? — попита Том отривисто.
    — Във вестиария — отвърна свещеникът и кимна към една врата в страничната стена.
    Том не помоли за разрешение да се види с майстора. Прецени, че ако се държи все едно, че знаят за него, щеше да си спести дългото чакане. Прекоси параклиса на две крачки и влезе във вестиария.
    Представляваше малка четвъртита зала, осветена от много свещи. По-голямата част от пода беше заета от плитка пясъчна площадка. Финият пясък бе загладен съвършено с линеал. В помещението имаше двама мъже. Хвърлиха поглед към влезлия Том, след което отново насочиха вниманието си надолу. Епископът, сбръчкан старец с лъскави черни очи, рисуваше по пясъка с наострена клечка. Майсторът, облечен в кожена престилка, го наблюдаваше търпеливо със скептично изражение на лицето.
    Том зачака смълчан и притеснен. Трябваше да направи добро впечатление, да е вежлив, но не и раболепен и да покаже знанието си, но без да се самоизтъква. Един майстор занаятчия държеше подчинените му да са не само изпълнителни, но и вещи. Знаеше добре това от опита си в наемането на работници.
    Епископ Роджър скицираше двуетажна сграда с големи прозорци от трите страни. Беше добър чертожник, нахвърляше прави линии и точни прави ъгли. Рисуваше разрез и страничен изглед на сградата. Том веднага прецени, че това никога няма да бъде построено.
    Епископът приключи и заяви:
    — Ето това е.
    Джон се обърна към Том.
    — Е, кажете?
    Том отвърна все едно е разбрал, че го питат за мнението му по скицата.
    — Не може да имате толкова големи прозорци в приземие.
    Епископът го погледна раздразнено:
    — Писалищно помещение е, не приземие.
    — Все едно, ще се срути.
    — Той е прав — съгласи се Джон.
    — Но трябва да имат светлина, на която да пишат.
    Джон сви рамене и се обърна към Том.
    — Кой сте вие?
    — Казвам се Том и съм зидар.
    — Досетих се за това. Какво ви води насам?
    — Търся си работа. — Том затаи дъх.
    Джон веднага поклати глава.
    — Не мога да ви наема.
    Сърцето на строителя се сви. Искаше му се да завърти пети и да си тръгне, но изчака вежливо да чуе причините.
    — Тук строим от десет години — продължи майсторът. — Повечето зидари имат къщи в града. Вече сме към края и имам повече зидари на обекта, отколкото всъщност ми трябват.
    Том разбра, че е безнадеждно, но попита:
    — А палатът?
    — Същото — отвърна Джон. — На него използвам хората, които са ми в повече. Ако не беше това и другите замъци на епископ Роджър, щях вече да освобождавам зидари.
    Том кимна. Със сдържан тон, стараейки се да не прозвучи отчаяно, попита:
    — Да сте чувал за работа някъде?
    — По-рано тази година строяха в манастира в Шафтсбъри. Може би още работят. На един ден път е оттук.
    — Благодаря. — Том се обърна да си тръгне.
    — Съжалявам — подвикна след него Джон. — Изглеждате добър човек.
    Том излезе, без да отвърне. Чувстваше се отпаднал духом. Беше се обнадеждил твърде рано, но нищо необичайно нямаше в това да ти откажат. Само че възможността отново да работи на катедрала го беше възбудила. Сега сигурно щеше да се наложи да се хване на строежа на някоя скучна градска стена или на грозната къща на дребен бижутер.
    Изправи рамене, докато крачеше обратно през двора на замъка към чакащите го Агнес и Марта. Изобщо не издаде разочарованието си пред нея. Винаги се стараеше да създаде впечатлението, че всичко е наред, че държи положението под контрол и че не е толкова страшно ако няма работа тук, защото е сигурен, че ще се намери нещо в съседния град или в по-следващия. Знаеше, че ако покаже някакво притеснение, Агнес щеше да го подтикне да намери място, където да уседнат. А не искаше да направи това, освен в някой град с катедрала за строеж.
    — Тук няма нищо за мен — каза й той. — Хайде да си ходим.
    Изглеждаше оклюмала.
    — Човек би си рекъл, че при катедрала и палат все трябва да се намери място за още един зидар.
    — Двете сгради са почти довършени — обясни Том. — Имат повече хора, отколкото им трябват.
    Семейството прехвърли подвижния мост и отново се вля в гъстата човешка гмеж по улиците на града. Бяха влезли в Солсбъри през източната порта, а щяха да го напуснат през западната, защото оттам се отиваше за Шафстбъри. Том зави надясно и ги поведе през частта от града, която още не бяха видели.
    Спря се пред една каменна къща, която отчаяно се нуждаеше от ремонт. Хоросанът, използван при градежа, беше много слаб и вече се ронеше и падаше. В дупките бе проникнала слана и някои от камъните се напукваха. Ако се оставеше така за още една зима, щетите щяха да са много по-лоши. Том реши да предупреди собственика за това.
    Наземният вход представляваше широка арка. Дървената врата бе отворена и до нея седеше занаятчия с чук в дясната ръка и шило, малък метален инструмент с остър връх, в лявата. Дялаше сложен модел дървено седло, поставено на скамейката пред него. Отзад се виждаха складирани дървения и кожи, а едно момче измиташе стърготините.
    — Добър ти ден, майстор сарачо — поздрави Том.
    Сарачът го погледна, прецени го като човек, който сам може да си направи седло ако му потрябва и кимна сухо.
    — Аз съм строител — продължи Том. — Виждам, че ти трябват услугите ми.
    — Че защо?
    — Хоросанът ти се рони, камъните се пукат и къщата ти няма да издържи още една зима.
    Сарачът поклати глава.
    — В тоя град е пълно със зидари. Защо да наемам чужденец?
    — Е, добре. — Том се обърна. — Бог да е с теб.
    — Дано — отвърна сарачът.
    — Невъзпитан човек — измърмори му Агнес, докато се отдалечаваха.
    Улицата ги отведе на пазарище. Тук, сред половин акър море от кал, селяци от околностите разменяха малкото излишъци от месо или зърно, мляко или яйца, които им бяха останали, за неща, които им трябваха, а не можеха да си направят сами — грънци, плугове, въжета и сол. Пазарищата обикновено бяха пъстри и доста шумни. Пълно беше с добродушни пазарлъци, закачливо съперничество между съседни сергии, евтини сладкиши за децата, менестрел понякога или група улични акробати, или пък някой окуцял войник с приказки за източни пустини и диви орди сарацини. Направилите добра сделка често се поддаваха на изкушението да отпразнуват и похарчваха печалбата за силен ейл, тъй че по пладне винаги имаше шумна врява. Други губеха пенитата си на зарове и това водеше до свади. Но сега, в този мокър предобед, след като годишната реколта бе разпродадена или складирана, пазарът беше затихнал. Прогизнали от дъжда селяни кротко се пазаряха с продавачите по сергиите и всички бързаха да се приберат у дома край горящата камина.
    Том и семейството му си пробиваха път през унилата тълпа, без да обръщат внимание на вялите подвиквания на продавача на наденици и точиларя. Почти бяха стигнали до другия край на пазара, когато строителят видя прасето си.
    Беше толкова изненадан, че отначало не можа да повярва на очите си. После Агнес изсъска:
    — Том! Виж! — И той разбра, че и тя го е видяла.
    Нямаше съмнение: познаваше прасето си толкова добре, колкото познаваше Алфред или Марта. Бе притиснато в здравата хватка на мъж с червендалестото лице и едрата снага на човек, който яде толкова месо, колкото му трябва, че и още отгоре — касапин, несъмнено. Том и Агнес се спряха и се вторачиха в него, а тъй като преграждаха пътя му, нямаше как да не ги забележи.
    — Е? — рече той, озадачен от зяпналите им погледи и нетърпелив да ги подмине.
    Мълчанието бе нарушено от Марта.
    — Това е нашето прасе! — извика момичето възбудено.
    — Точно така — каза Том и изгледа навъсено касапина.
    За миг мъжът срещу тях се озърна плахо и строителят разбра, че знае, че прасето е крадено. Но той им отвърна:
    — Току-що платих петдесет пенса за него, с което вече е мое.
    — Прасето не е на тоя, на който си дал парите си, тъй че не може да го продава. Явно затова си го взел толкова евтино. От кого го купи?
    — Селянин.
    — Познаваш ли го?
    — Не. Слушай, аз съм касапин при гарнизона. Не мога да накарам всеки селяк, който продава прасе или крава, да доведе дванайсет души, които да се закълнат, че животното за продан е негово.
    Мъжът се завъртя настрана да си тръгне, но Том го хвана за рамото и го задържа. За миг касапинът като че се ядоса, но после осъзна, че ако се въвлече в свада, щеше да му се наложи да пусне прасето, а ако някой от семейството на Том успееше да го хване, везните щяха да се обърнат и тогава той трябваше да доказва собственост. Затова се сдържа и рече:
    — Ако искаш да предявиш обвинение, иди при шерифа.
    Том го премисли набързо и го отхвърли. Нямаше никакво доказателство.
    — Как изглеждаше той? Човекът, който ти продаде моето прасе?
    Касапинът се заозърта крадливо.
    — Като всеки друг.
    — Държеше ли устата си покрита?
    — Сега като си помисля, май да.
    — Той беше престъпник. Криел е осакатяване — каза Том с горчивина. — Предполагам, че не си помислил за това.
    — Вали като из ведро! — възрази касапинът. — Всички са се увили!
    — Само ми кажи преди колко време си тръгна.
    — Току-що.
    — И накъде се запъти?
    — Към някоя кръчма, предполагам.
    — Да изхарчи моите пари — възмути се Том. — Хайде, разкарай се. Дано да те оберат някой ден и тогава да съжалиш, че има хора, готови да купуват, без да задават въпроси.
    Касапинът го погледна ядосано и се поколеба, сякаш се канеше да отвърне нещо, но после премисли и се скри набързо в тълпата.
    — Защо го остави да си иде? — попита Агнес.
    — Защото тука го познават, а мен — не — отвърна й Том. — Ако се сбия с него, мен ще обвинят. И защото името ми не е написано на задника на прасето, тъй че кой ще каже дали е мое или не?
    — Но всичките ни спестявания…
    — Още можем да си вземем парите за прасето — заяви Том. — Млъкни и ме остави да помисля. — Препирнята с касапина го беше ядосала и грубостта, с която отвърна на Агнес, пооблекчи яда му. — Някъде в този град има човек без устни, но с петдесет сребърни пенса в джоба. Трябва само да го намерим и да си вземем парите.
    — Точно така — каза твърдо съпругата му.
    — Върни се откъдето дойдохме. Иди чак до катедралния двор. Аз ще заобиколя и ще дойда при катедралата от другата й страна. После се връщаме по другата улица и продължаваме по същия начин. Ако не е по улиците, ще е в някоя кръчма. Когато го видиш, оставаш близо до него и пращаш Марта да ме намери. Аз ще взема Алфред. Гледай разбойникът да не те забележи.
    — Не се безпокой — мрачно отвърна Агнес. — Искам ги тия пари да си изхраня децата.
    Том я потупа по рамото и се усмихна:
    — Лъвица си ми ти, Агнес.
    Тя го погледна в очите, а след това изведнъж се повдигна на пръсти и го целуна по устата, бързо и силно. После се обърна и тръгна обратно през пазара с Марта по петите си. Том ги погледа, докато се скриха в тълпата, притеснен за нея въпреки куража й. След това продължи напред с Алфред.
    Крадецът изглежда вярваше, че е в пълна безопасност. Разбира се, когато му откраднаха прасето, Том се беше запътил за Уинчестър. Крадецът бе заминал в обратната посока, за да продаде плячката в Солсбъри. Но строителят беше разбрал от Елън, жената-беглец, че престрояват катедралата в Солсбъри и бе променил плановете си, а случайността го сблъска с крадеца. Престъпникът пък си мислеше, че няма да види повече жертвите си, а това предлагаше на Том шанс да го изненада.
    Крачеше бавно по разкаляната улица и с привидно нехайство поглеждаше към отворените врати. Опитваше се да не се набива на очи, защото този епизод можеше да завърши с насилие и нямаше да е добре хората да запомнят един висок зидар, който се мотае из града. Повечето къщи бяха обикновени колиби от дърво, кал и сламен покрив, със слама по пода, огнище в средата и малко саморъчно скована мебел. Голямо буре и няколко пейки правеха пивница. Легло в ъгъла със завеса да го скрие означаваше курва. Шумна тълпа около маса издаваше игра на зарове.
    Жена с начервени устни му разголи гърдите си, а той поклати глава и я подмина забързано. Тайно го заинтригува идеята да го направи с напълно непозната посред бял ден и да си плати за това, но никога през живота си не беше го опитвал.
    Отново си помисли за Елън, жената разбойничка. Около нея също имаше нещо интригуващо. Беше ужасно привлекателна, обаче онези дълбоки и напрегнати очи плашеха. Поканата на курвата го разсея за няколко мига, но магията, хвърлена от Елън още не бе се изпарила и го обзе внезапно и глупаво желание да затича назад към гората, да я намери и да се хвърли отгоре й.
    Стигна до двора на катедралата, без да е видял разбойника. Погледна водопроводчиците, които наковаваха оловната ламарина към триъгълния дъсчен покрив над главния кораб. Още не бяха започнали да покриват навесните покриви на страничните крила на църквата и все още бе възможно да се видят поддържащите полуарки, които свързваха външната стена на коридора с главната стена на кораба и подпираха горната половина на храма. Посочи ги на Алфред.
    — Без онези опори стената на главния кораб ще се извие навън и ще се огъне заради тежестта на каменните сводове вътре — обясни Том. — Виждаш ли как полуарките се съединяват с контрафорсите в стената на страничното крило? Свързани са и с опорите на корабната аркада отвътре. И прозорците на крилото се съединяват с арките на аркадата. Силното се съединява със силно, слабото със слабо. — Алфред изглеждаше объркан и обиден. Том въздъхна.
    Видя, че Агнес идва към тях от противоположната страна и умът му отново се върна на текущия проблем. Качулката на Агнес скриваше лицето й, но той я разпозна по издадената напред брадичка и уверените й стъпки. Широкоплещести ратаи се отдръпваха встрани, за да я пуснат да мине. Ако жена му се натъкнеше на крадеца и станеше бой, щяха да са равностойни, помисли той мрачно.
    — Видя ли го? — запита тя.
    — Не. Явно и ти не си. — Том се надяваше, че крадецът не е напуснал града все още. Все пак нямаше да си тръгне, преди да е похарчил малко от пенитата си, нали? Никаква полза нямаше от парите в гората.
    Агнес си мислеше същото.
    — Тук някъде е. Хайде да продължим да търсим.
    — Ще се върнем по различни улици и ще се срещнем отново на пазара.
    Том и Алфред прекосиха отново катедралния двор и излязоха през портала. Наметалата им вече бяха подгизнали от дъжда и той разсеяно си помисли за стомна бира и паница гореща телешка супа край огъня на някоя кръчма. Но после се сети за тежкия труд, който бе хвърлил, за да купи прасето, отново видя пред очите си мъжа с отрязаните устни, замахнал с кривака си към невинната главица на Марта и гневът го стопли.
    Трудно беше да търсят внимателно, защото в улиците нямаше никакъв ред. Обикаляха тук и там според това къде хората бяха вдигали къщи, а имаше и много остри завои и задънени преки. Единствената права улица бе тази, която водеше от източната порта до подвижния мост на замъка. На първото обикаляне Том се бе задържал близо до укрепленията. Сега запретърсва крайните квартали, като тръгна на зигзаг покрай крепостната стена и после се върна обратно към вътрешността. Тези квартали бяха по-бедни, с най-схлупените постройки, най-шумните пивници и най-старите курви. Краят на града бе надолу от центъра, тъй че сметта от по-заможните му части се отмиваше надолу по улиците и се трупаше под стените. Нещо подобно беше станало и с хората, защото този район гъмжеше от просяци, гладни деца, жени с посинели лица и безпомощни пияници.
    Но мъжът с отрязаните устни го нямаше никакъв.
    На два пъти Том зърна мъж горе-долу с неговия ръст и външен вид и се загледа, но видя, че лицето на човека си е нормално.
    Тъкмо привършваше търсенето из пазара и ето ти я Агнес — чакаше го нетърпеливо, напрегната и с блеснали очи.
    — Намерих го! — изсъска тя.
    Том го обзе възбуда, смесена с мрачно предчувствие.
    — Къде?
    — Отиде в една гостилница долу при източната порта.
    — Заведи ме там.
    Обиколиха замъка до моста, тръгнаха надолу по правата улица към източната порта, после свърнаха през лабиринта от тесни улички под стените. След миг Том зърна гостилницата. Не беше даже и къща, само един скосен покрив на четири пилона, вдигнати срещу градската стена с огромно огнище отзад, над което се въртеше на шиш овца и къкреше котел. Наближаваше обед и малкото пространство бе изпълнено с хора, предимно мъже. Стомахът на Том изръмжа при миризмата на месото. Очите му зашариха из неголямата тълпа със страх да не би разбойникът да си е отишъл през краткото време, докато стигнат тук. Забеляза го тутакси. Седеше на трикрако столче малко встрани от останалите и гребеше с лъжицата си от купа с яхния, придърпал шала над лицето си, за да си скрие устата.
    Том бързо се обърна, за да не го види мъжът. Сега трябваше да реши как да се справи с това. Беше набрал достатъчно яд, за да събори крадеца и да му вземе кесията. Но тълпата нямаше да го пусне. Щеше да се наложи да обяснява не само на хората наоколо, а и на шерифа. Беше в правото си, а това, че крадецът е избягал от закона скитник означаваше, че не би се намерил никой, който да гарантира за честността му, докато Том явно беше почтен човек и зидар. Но установяването на всичко това щеше да отнеме време, навярно седмици — особено ако се окажеше, че шерифът е извън града, в някоя друга част на графството. А можеше и да го обвинят, че е нарушил кралския мир, ако се стигнеше до свада.
    Не. Щеше да е по-разумно да хване крадеца насаме.
    Мъжът не можеше да остане в града да пренощува, защото нямаше дом тук, а не можеше да си намери подслон, без да докаже някак, че е почтен човек. Тъй че трябваше да напусне, преди да затворят крепостните порти за през нощта.
    А имаше само две порти.
    — Вероятно ще се върне по пътя, от който е дошъл — прошепна Том на Агнес. — Аз ще изчакам извън източната врата. Алфред да пази на западната. Ти остани в града и виж какво прави крадецът. Дръж Марта с теб, но внимавай да не я види. Ако трябва да съобщиш нещо на мен или Алфред, използвай Марта.
    — Добре.
    — Какво да правя, ако дойде към мен? — попита възбудено Алфред.
    — Нищо. Гледай кой път ще хване и изчакай. Марта ще ме извика и ще го заловим заедно. — Алфред изглеждаше разочарован, но Том настоя: — Прави каквото ти казвам. Не искам да си загубя и сина като прасето.
    Момчето кимна с неохота.
    — Да се разпръсваме, да не ни види, че сме се скупчили и заговорничим. Тръгвайте.
    Остави ги веднага, без да поглежда повече назад. Можеше да разчита на Агнес, че ще спази плана. Бързо излезе през портата и прекоси разнебитения дървен мост, по който беше бутал волската кола заранта. Пред него беше пътят за Уинчестър. Водеше право на изток, изпънат като дълъг килим през хълмове и долини. Отляво бе Портуей — пътят, по който той сам, а сигурно и крадецът, бяха дошли в Солсбъри. Възвиваше нагоре по хълма и после се скриваше. Да, крадецът почти сигурно щеше да поеме по Портуей.
    Том тръгна надолу през схлупените къщи на кръстопътя, а после зави към Портуей. Трябваше да се скрие. Повървя малко и се заоглежда за удобно място. Измина стотина разтега, без да намери нищо. Погледна назад и осъзна, че твърде много се е отдалечил: вече не можеше да вижда лицата на хората при кръстопътя, тъй че нямаше да може да разбере дали мъжът с отрязаната уста не е поел към Уинчестър. Отново огледа околността. От двете му страни имаше канавки, които можеха да предложат укритие в сухо време, но днес бяха пълни с вода. Зад всеки изкоп пръстта се издигаше на гърбица. В полето от южната страна на пътя няколко крави пасяха по стърнището. Том забеляза, че една от тях, отчасти скрита зад насипа пръст, лежи на място, от което щеше да му е удобно да наблюдава. Въздъхна и закрачи обратно. Прескочи канавката и изрита животното. Кравата се надигна мудно и се отдалечи, а той легна в топлото сухо парче земя, оставено от нея. Придърпа качулката над лицето си, отпусна се и зачака, съжалил, че не беше се сетил да купи малко хляб, преди да напусне града.
    Беше неспокоен и поуплашен. Разбойникът беше по-дребен от него, но бързоподвижен и зъл — показа го, когато удари Марта с кривака и открадна прасето. Не беше го страх толкова, че ще пострада, колкото че можеше да не успее да си вземе парите.
    Надяваше се Агнес и Марта да са добре. Знаеше, че Агнес може да се оправи сама. А и да я забележеше разбойникът, какво можеше да й стори? Щеше просто да е нащрек, нищо повече.
    От мястото си Том виждаше добре кулите на катедралата. Жалко само, че не беше му останало време да разгледа вътре. Любопитен беше как са решени подпорите на аркадата. Обикновено бяха дебели колони, от чийто връх тръгваха арките: две арки на север и на юг, за да се свържат със съседните колони на аркадата; и по една на изток и на запад, през страничните крила. Ефектът беше грозен, защото имаше нещо нередно в една арка, изникваща от върха на кръгла колона. Когато построеше своята катедрала, всяка подпора щеше да е грозд от стълбове с арка, изникваща от всеки стълб — елегантно и логично решение.
    Започна да си представя украсата на арките. Обичайните форми бяха геометрични — не се изискваше кой знае какво умение, за да се изваят начупени линии и ромбове — но Том обичаше растителната декорация, която придаваше мекота и усещане за природа на суровата грубост на камъка.
    Въображаемата катедрала залиса ума му до ранния следобед, когато видя крехката фигура и русата главичка на Марта, заситнила по моста между къщите. На кръстопътя тя се поколеба, преди да хване посоката надясно. Том я погледа докато идваше към него, намръщена и зачудена къде може да е татко й. Щом детето се изравни с него, извика й тихо:
    — Марта.
    Момичето се сепна и изписка, после го видя, затича към него и прескочи канавката.
    — Мама ти прати това — каза тя и извади нещо изпод наметалото си.
    Беше горещ пай с месо.
    — Честен кръст, майка ти е добра жена! — възкликна Том и отхапа огромен залък. Беше с телешко и лук, а вкусът беше божествен.
    Марта клекна до него на тревата.
    — Ето какво стана с мъжа, дето ни открадна прасето — заговори тя. Сбръчка носле и се напрегна да си спомни какво точно й бяха казали да съобщи. Толкова беше сладка, че го остави без дъх. — Той излезе от гостилницата, срещна една дама с боядисано лице и влязоха в къщата й. Ние изчакахме отвън.
    „Докато разбойникът е харчил парите ни по курва“, помисли си Том с горчивина.
    — Продължавай.
    — Не остана дълго в къщата на дамата, а когато излезе, отиде в една пивница. Сега е там. Не пие много, но играе на зарове.
    — Дано да печели — мрачно отрони баща й. — Това ли е?
    — Това е всичко.
    — Гладна ли си?
    — Ядох кифла.
    — Каза ли на Алфред всичко това?
    — Още не. Сега трябва да отида при него.
    — Кажи му, че трябва да се опита да остане сух.
    — Да остане сух — повтори тя. — Преди да му разкажа за човека, дето ни открадна прасето ли да му кажа това, или после?
    Беше все едно, разбира се.
    — После — отвърна й Том, защото дъщеря му очакваше точен отговор. Усмихна й се. — Ти си умно дете. Хайде, върви.
    — Харесва ми тази игра — рече тя.
    Махна му с ръка и тръгна, момичешките й крачета заситниха щом прескочи канавката и затича обратно към града. Том я погледа с обич и гняв в душата си. Двамата с Агнес бяха хвърлили толкова труд, за да припечелят да изхранят децата си и той бе готов да убие, но да си върне това, което им бяха отнели.
    Крадецът сигурно също бе готов да убие. Престъпниците престъпваха закона, както подсказваше името. Живееха в необуздано насилие. Едва ли за първи път Фарамонд Зяпналата уста щеше да се изправи срещу някоя от жертвите си. Щеше да е повече от опасен.
    Денят започна да гасне изненадващо бързо, както ставаше понякога в мокри есенни следобеди. Том взе да се тревожи дали щеше да разпознае крадеца в дъжда. На свечеряване човешкият поток към и от града изтъня, защото повечето гости си бяха тръгнали, за да успеят да се приберат по селските си домове до стъмване. В по-високите къщи на града и в крайградските съборетини запримигваха запалени свещи и фенери. Строителят се замисли унило дали пък крадецът нямаше да пренощува в Солсбъри. Можеше да има непочтени приятели, които да го приютят, макар и да знаеха, че бяга от закона. Можеше да…
    В този момент видя някакъв човек с шал през устата.
    Вървеше по дървения мост до други двама мъже. Изведнъж на Том му хрумна, че двамата съучастници на крадеца, плешивият и оня със зелената шапка, можеше да са го придружили. Не беше видял нито единия, нито другия в града, но можеше да са се разделили за известно време и след това да са се събрали отново на връщане. Изруга тихо: едва ли щеше да може да надвие и тримата. Но когато го наближиха, групата се раздели и той облекчено въздъхна — не бяха заедно в крайна сметка.
    Първите двама бяха баща и син, селяни с тъмни очи, събрани над кривите им носове. Поеха по Портуей и мъжът с шала ги последва.
    Загледа походката му, докато крадецът се приближаваше. Изглеждаше трезвен. Жалко.
    После хвърли поглед назад към града и видя, че на моста излязоха жена и момиче: Агнес и Марта. Това го смути. Не беше предвидил, че ще са тук, когато нападне крадеца. Но се сети, че не им беше наредил друго.
    Когато всички се озоваха на пътя пред него, той се напрегна. Беше едър човек и повечето мъже му отстъпваха при свада. Но беззаконниците бяха отчаяни хора и никога не се знаеше какво може да се случи при един бой.
    Двамата селяни подминаха. Бяха леко подпийнали и си говореха нещо за коне. Том откачи чука си с желязната глава от колана и го претегли в дясната си ръка. Ненавиждаше крадците. Нищо не работеха, а взимаха хляба на добрите хора. Никакви угризения нямаше да има, ако халосаше някой такъв с тоя чук.
    Крадецът като че ли позабави, докато идваше към него, сякаш предусетил опасност. Том изчака докато се доближи на четири-пет крачки — твърде близо, за да избяга назад и твърде далече, за да го подмине бежешком. Претъркаля се през насипа, прескочи изкопа и застана на пътя.
    Мъжът закова на място и го зяпна.
    — Какво е това? — измърмори нервно.
    Не ме позна, помисли си Том.
    — Ти открадна прасето ми вчера, а днес го продаде на касапин.
    — Никакво прасе не съм…
    — Не отричай — изсъска строителят. — Само ми дай парите, които взе за него и няма да те ударя.
    За миг си помисли, че крадецът се кани да направи точно това. Поотпусна се като видя, че се колебае. После мъжът се завъртя обратно и затича — право срещу Агнес.
    Не беше се засилил достатъчно, за да я събори — а и тя бе жена, която не може да събориш току-така — и двамата запристъпяха насам и натам като в тромав танц. После той съобрази, че жената срещу него нарочно му пречи и я избута настрани. Тя изпъна крака си, докато я подминаваше. Стъпалото й се заклещи между коленете му и двамата паднаха.
    Сърцето на Том беше скочило в гърлото му, когато се затича към тях. Крадецът се изправяше, притиснал коляното си в гърба й. Строителят го сграбчи за яката и го издърпа от жена си. Извлече го встрани от пътя, преди да е успял да се съвземе и го блъсна в канавката.
    Агнес се изправи. Марта притича към нея.
    — Добре ли си? — бързо попита Том.
    — Да.
    Двамата селяни бяха спрели, обърнаха се и зяпнаха зачудени. Крадецът стоеше на колене в канавката.
    — Той е разбойник — извика им Агнес, за да не се месят. — Открадна ни прасето.
    Селяните не отвърнаха, само зачакаха да видят какво ще стане по-натам.
    Том отново заговори на крадеца:
    — Дай си ми парите и ще те пусна.
    Мъжът изскочи от канавката бърз като плъх, с нож в ръката и замахна към гърлото му. Агнес изпищя. Том се наведе. Ножът посече през лицето му и убийствената болка го ужили по челюстта.
    Отстъпи и замахна с чука, докато онзи отново се опитваше да го намушка с ножа. Крадецът скочи назад и нож и чук засвистяха и закънтяха във влажния вечерен въздух, без да улучат.
    За миг двамата мъже замръзнаха неподвижно един срещу друг, тежко задъхани. Бузата на Том го болеше. Съзнаваше, че силите им са равни, защото макар той да бе по-едрият, крадецът имаше нож, много по-опасно оръжие от един зидарски чук. Ледената хватка на страха го стисна за гърлото щом осъзна, че може всеки момент да умре. Изведнъж усети, че не може да диша.
    С крайчеца на окото си улови внезапно движение. Крадецът също го видя, озърна се към Агнес и бързо сниши глава, за да се опази от камъка, полетял от ръката й.
    Том реагира с бързината на човек, уплашен за живота си и замахна с чука по наведената глава на мъжа.
    Улучи го точно докато поглеждаше нагоре. Желязното оръжие го удари в челото при линията на косата. Ударът беше припрян, без строителят да е вложил цялата си сила в него. Крадецът се олюля, но остана прав.
    Том замахна отново.
    Този път ударът бе по-силен. Имаше време да вдигне чука над главата си и да го нацели, докато замаяният крадец се мъчеше да фокусира погледа си. Том помисли за Марта, докато замахваше, за да нанесе нов удар. Удари с цялата си сила и крадецът се свлече на земята като изтървана парцалена кукла.
    Раната на Том бе твърде тежка, за да изпита някакво облекчение. Смъкна се на колене до крадеца и започна да го претърсва.
    — Къде му е кесията? Къде е кесията му, проклет да е! — Отпуснатото тяло беше натежало и трудно за местене. Най-сетне Том успя да го обърне на гръб и отвори наметалото му. Имаше голяма кожена кесия, увиснала от колана му. Развърза каишката. Вътре намери мека вълнена торба с връв. Том я издърпа. Беше лека.
    — Празна е! Трябва да има друга.
    Издърпа наметалото изпод мъжа и го опипа внимателно. Нямаше никакви тайни джобове, нищо твърдо. Смъкна ботушите. Нищо нямаше и в тях. Извади ножчето от колана си и сряза подметките. Нищо.
    Обзет от паника, пъхна ножа си под яката на вълнената туника на крадеца и я разпра до пеша. Нямаше скрит пояс с пари.
    Крадецът лежеше насред разкаляния път, гол, само по вълнени чорапи. Двамата селяни бяха зяпнали в Том все едно, че е полудял.
    — Няма никакви пари! — изръмжа той побеснял към Агнес.
    — Трябва да ги е загубил всичките на зарове — промълви тя горчиво.
    — В пламъците на ада да гори дано — рече Том.
    Агнес коленичи и опипа гърдите на крадеца.
    — Той вече е там. Убил си го.

IV

    По Коледа гладуваха.
    Зимата дойде рано и беше студена, упорита и твърда като желязно длето на каменоделец. Още имаше ябълки по дърветата, когато полята побеляха от първата слана. Хората наричаха такива дни „щипка студ“, защото мислеха, че ще траят кратко, но тоя път не познаха. Села, отложили есенната оран за по-късно, оставяха палешниците върху спечената като камък земя. Селяците бързаха да изколят свинете си и да ги осолят за зимата, господарите избиваха добитъка си, защото зимната паша нямаше да изхрани толкова стока като лятната. Но безкрайният студ изсуши тревата и останалите животни тъй или иначе измряха. Вълците подивяха от глад и взеха да слизат в селата по здрач, за да крадат проскубани пилци и непослушни деца.
    Още щом удари първата слана, по строежите из цялата страна започнаха припряно да покриват изградените през лятото зидове със слама и тор, за да ги опазят от най-лошия студ. Хоросанът в тях все още не беше съвсем изсъхнал и ако замръзнеше, щеше да се напука. Повече зидарска работа нямаше да се върши до пролетта. Някои от строителите бяха наети само за лятото и те се върнаха по родните си села, където ги знаеха повече като кърпачи, отколкото като строители. Там щяха да изкарат зимата в правене на плугове, седла, сбруи, коли, лопати, врати и всичко останало, за което трябваше опитна ръка с чук, длето и трион. Другите зидари се преместиха в навесите покрай строежите и по цял ден дялаха камъните в изкусни фигури. Но понеже студът дойде рано, работата напредваше твърде бързо. А тъй като селяните гладуваха, епископите, кастеланите и лордовете имаха по-малко пари за строене, отколкото се бяха надявали. Затова, докато зимата напредваше, някои от строителите бяха освободени.
    Том и семейството му ходиха от Солсбъри до Шафтсбъри, а оттам до Шиърборн, Уелс, Бат, Бристол, Глостър, Оксфорд, Уолингфорд и Уиндзор. Навсякъде огньовете под навесите горяха, църковните дворове и стените на замъците кънтяха от песента на желязо и камък, а майсторите строители тъкмяха малките си точни модели на сводове и куполи с умелите си ръце, облечени във вълнени ръкавици без пръсти. Някои майстори бяха сприхави, резки и груби; други поглеждаха тъжно измършавелите деца на Том и бременната му жена и говореха кротко и съжалително. Но всички казваха едно и също: Не, няма работа за теб тука.
    Когато можеха се осланяха на гостоприемството на манастирите, където пътниците винаги можеха да получат нещо за ядене и място за преспиване — изрично само за една нощ. Когато боровинките узряха по храстите, преживяваха с тях дни наред като птиците. В гората Агнес можеше да разпали огън под желязното котле и да свари овесена каша. Но все пак през повечето време се налагаше да купуват хляб от хлебари и осолена херинга от рибари, или да ядат в кръчми и гостилници, което бе по-скъпо, отколкото сами да си готвят храната, тъй че парите им неизбежно се стапяха.
    Марта по рождение си беше слабичка, но още повече изтъня. Алфред продължаваше да се източва като бурен, израснал в плитка почва и ставаше длъгнест. Агнес се хранеше оскъдно, но бебето, което растеше в нея, беше лакомо и Том виждаше как я мъчи гладът. Понякога й нареждаше строго да яде повече и тогава желязната й воля се огъваше под властта на мъжа й и нероденото й дете. Все пък не стана пълна и зачервена като при другите си бременности. По-скоро изглеждаше мършава, въпреки издутия й корем, подобно на страдащо от недояждане дете.
    Откакто напуснаха Солсбъри, бяха извървели три четвърти от един голям кръг, а към края на годината се озоваха отново в големия лес, простиращ се от Уиндзор до Саутхемптън. Бяха се запътили за Уинчестър. Том беше продал зидарските си инструменти и от тези пари бяха похарчили само няколко пенса. Щеше да се наложи да заеме инструменти или парите, с които да си ги купи, щом си намереше работа. Ако това не станеше в Уинчестър, не знаеше какво ще прави. В родното си градче имаше братя, но то бе на север, няколко седмици път, а семейството щеше да измре от глад много преди да стигнат дотам. Агнес беше единствено дете и родителите й бяха умрели. Земеделска работа нямаше посред зимата. Агнес сигурно щеше да може да докара по някое пени като слугиня в кухнята на богата къща в Уинчестър. Ясно беше, че не може да бъхти повече по пътищата, защото времето й наближаваше.
    Но Уинчестър беше на три дни път, а те бяха гладни сега. Вече нямаха боровинки, наблизо нямаше никакъв манастир, а на Агнес не й беше останал повече овес в котлето, което носеше на гърба си. Предната нощ бяха заменили един нож за самун ръжен хляб, четири купи супа без месо в нея и място да пренощуват край огъня в една селска колиба. Оттогава не бяха виждали село. Но към края на следобеда Том видя вдигащ се над дърветата пушек и по него намериха дома на самотен лесничей от кралската горска стража. Той им даде торба ряпа в замяна на брадвичката на строителя.
    Бяха се отдалечили само на три мили, когато Агнес каза, че е твърде уморена и не може да върви повече. Том изкопа малка яма за огнище с помощта на похабена дървена лопата — едно от малкото сечива, които им бяха останали, защото никой не искаше да я купи. Децата събраха клони и баща им разпали огъня, след което взе котлето и отиде да потърси поток. Донесе ледена вода и постави съда край огъня. Агнес наряза няколко репи. Марта събра кестените, нападали от дървото и майка й й показа как да ги обели и да стрие меките вътрешности на грубо брашно, за да сгъсти супата от ряпа. Том прати Алфред да събере още дърва, а сам той взе една пръчка и тръгна да мушка в сухата шума, надявайки се да намери някой спящ зимния си сън таралеж или катерица, за да ги сложи в супата. Не извади късмет.
    Седна до Агнес, докато мракът падаше и супата къкреше край огъня.
    — Останала ли ни е малко сол?
    Тя поклати глава.
    — Ядем каша без сол вече от няколко седмици. Не си ли забелязал?
    — Не.
    — Гладът е най-добрата подправка.
    — Е, от нея имаме много. — Изведнъж се почувства ужасно уморен. Усещаше смазващото бреме на струпалите се разочарования от последните няколко месеца и не можеше повече да се прави на смел. Промълви със съкрушен глас: — Какво се обърка, Агнес?
    — Всичко — отвърна тя. — Нямаше работа миналата зима. Получи работа пролетта. После дъщерята на графа отмени брака, а лорд Уилям прекрати строежа на къщата. После решихме да останем и да работим на жътвата, а това беше грешка.
    — Със сигурност по-лесно щях да си намеря строителна работа лятото, отколкото есента.
    — А зимата дойде рано. И въпреки всичко това все пак щяхме да сме добре, но после ни откраднаха прасето.
    Том кимна унило.
    — Единствената ми утеха е да знам, че крадецът сега се мъчи в ада.
    — Надявам се.
    — Съмняваш ли се?
    — Свещениците не знаят толкова, колкото се правят, че знаят. Баща ми беше свещеник, не забравяй.
    Том помнеше много добре. Една стена на енорийската църква на баща й се беше срутила непоправимо и го бяха наели да я пресъгради. На свещениците не беше разрешено да се женят, но този свещеник имаше икономка, а икономката имаше дъщеря и беше публична тайна, че свещеникът е бащата на момичето. Агнес не беше красива дори тогава, но кожата й имаше блясъка на младостта и като че ли пращеше от енергия. Заговаряше Том, докато той работеше, а вятърът понякога притискаше роклята по нея така, че той можеше да види извивките на тялото й, дори пъпа й толкова ясно, че все едно беше гола. Една нощ тя дойде в малката колиба, където той спеше, сложи ръка на устата му, каза му да мълчи и смъкна роклята си така, че да може да я види гола на лунната светлина… А после той взе силното й младо тяло в прегръдката си и се любиха.
    — И двамата бяхме девствени — отрони той.
    Тя разбра за какво си мисли. Усмихна се, а после лицето й отново се натъжи.
    — Сякаш бе толкова отдавна.
    — Може ли да ядем вече? — попита Марта.
    Стомахът на Том изръмжа от миризмата на супата. Бръкна с купата си във врящото котле и гребна няколко резенчета ряпа, плуващи в рехавия овес. С тъпия ръб на ножа опита ряпата. Не беше се сварила цялата, но реши да не ги кара да чакат повече. Даде по паница на всяко дете, после гребна и за Агнес.
    Изглеждаше умърлушена и замислена. Задуха супата си да я поохлади, след което вдигна купата към устните си.
    Децата бързо пресушиха паниците си и поискаха още. Том издърпа котлето от огъня с пеша на наметалото, за да не опари ръцете си и им сипа останалото.
    — А ти? — каза Агнес, щом се върна до нея.
    — Ще ям утре — отвърна той.
    Изглеждаше твърде уморена, за да спори.
    После Том и Алфред разпалиха още повече огъня и насъбраха достатъчно дърва за цялата нощ. Всички се загърнаха в наметалата си и налягаха да спят върху горската шума.
    Том спеше леко и когато Агнес простена, се събуди на мига.
    — Какво има? — прошепна й той.
    Тя отново изстена. Лицето й беше бледо, а очите затворени. След миг промълви:
    — Бебето идва.
    Сърцето на Том подскочи. Не тук, помисли си той. Не тук, на замръзналата земя сред гората.
    — Но не му е време.
    — Рано му е — съгласи се тя.
    Том се постара да запази спокойствие.
    — Водата ти изтече ли?
    — Скоро след като напуснахме колибата на горския — изохка Агнес, без да отвори очи.
    Том си спомни как тя внезапно свърна в храстите като в отговор на спешен естествен повик.
    — А болките?
    — Оттогава.
    Беше напълно в характера й да си премълчи.
    Алфред и Марта се събудиха.
    — Какво става? — попита момчето.
    — Бебето идва — отвърна Том.
    Марта избухна в сълзи.
    Том се намръщи.
    — Можеш ли да издържиш да се върнем до колибата на лесничея?
    Там поне щяха да имат покрив и слама, на която да легне, и някой да помогне.
    Агнес поклати глава.
    — Бебето вече се е изсипало.
    — Скоро ще е, значи!
    Бяха в най-пустата част на гората. От сутринта не бяха виждали село, а лесничеят беше казал, че няма да видят през целия следващ ден. Това означаваше, че нямаше да намерят жена, която да акушира. Том трябваше да изроди детето сам, в студа, само с децата за помощ, а ако нещо се объркаше, нямаше никакви лекове и никакви знания…
    „Вината е моя“, помисли си той. „Аз й направих дете и аз я докарах до тази нищета. Тя ми се довери да я издържам и закрилям, а сега ражда под открито небе, посред зима“. Винаги беше презирал мъже, направили деца и оставили ги след това да гладуват. А ето, че не беше с нищо по-добър от тях. Идеше му да потъне вдън земята от срам.
    — Толкова съм уморена — промълви Агнес. — Не вярвам, че ще успея да помогна на бебето да види бял свят. Искам да отдъхна. — Лицето й лъщеше на светлината на огъня под капчиците пот.
    Том осъзна, че трябва да се вземе в ръце. Трябваше да вдъхне сила на Агнес.
    — Аз ще ти помогна.
    Нищо странно или сложно нямаше в това, което предстоеше. Беше гледал ражданията на няколко деца. Работата обикновено се вършеше от жени, защото знаеха какво изпитва майката, а това им даваше възможност да са повече в помощ. Но нямаше причина мъж да не може да свърши необходимото. Първо трябваше да я накара да се почувства удобно; после да разбере колко е напреднало раждането; след това да подготви каквото трябва; после да я успокои и да й вдъхне вяра, докато чакат.
    — Как се чувстваш? — попита я той.
    — Студено ми е — отвърна му тя.
    — Ела по-близо до огъня.
    Свали наметалото си и го просна на една крачка от пламъците. Агнес се помъчи да се изправи на крака. Том я вдигна лесно и я положи върху постелката.
    Коленичи до нея. Вълнената туника, която тя носеше под наметалото си, имаше копчета по цялата предница. Той разкопча две от тях и пъхна ръцете си вътре. Агнес изохка.
    — Боли ли? — рече той изненадан и притеснен.
    — Не — отвърна тя с къса усмивка. — Ръцете ти са студени.
    Той опипа корема й. Издутото беше по-високо и по-изпъкнало от предната нощ, когато двамата бяха спали заедно в сламата на пода на една селска колиба. Той натисна малко по-силно, опипвайки телцето на нероденото бебе. Намери единия край на тялото, точно под пъпа на Агнес, но не можа да напипа другия.
    — Усещам дупето му, но не главата — промълви.
    — Това е, защото е тръгнало — обясни жена му.
    Той я зави и затъкна наметалото под нея. Трябваше да свърши подготовката бързо. Погледна към децата. Марта подсмърчаше, а Алфред просто изглеждаше уплашен. Щеше да е добре да ги залиса с някаква работа.
    — Алфред, иди с онова котле до потока. Измий го хубаво и го върни пълно с чиста вода. Марта, събери малко тръстики и ми оплети две върви, всяка колкото за гердан. Хайде, бързо. До заранта ще имате ново братче или сестричка.
    Децата хукнаха. Баща им извади ножа си за хранене и един малък твърд камък, и започна да точи острието. Агнес простена отново. Той остави ножа и хвана ръката й.
    Беше седял така с нея, когато се раждаха другите: Алфред, после Матилда, която умря след две години, Марта, както и детето, което се беше родило мъртво — момче, което Том тайно беше намислил да нарече Харолд. Но всеки път бе имало по някой друг, който да окаже помощ и да вдъхне сигурност — майката на Агнес за Алфред, селска акушерка за Матилда и Харолд, и не коя да е, ами господарката на имението, за Марта. Този път щеше да го направи сам. Но не биваше да издава тревогата си. Трябваше да я накара да се чувства щастлива и уверена.
    Тя се поотпусна, щом спазмите отминаха. Том й заговори:
    — Помниш ли когато се роди Марта и лейди Изабела ти бабуваше?
    Агнес се усмихна.
    — Ти строеше параклис за лорда и я помоли да прати слугинята си да доведе акушерката от селото…
    — А тя вика: „Оная пияна дърта вещица ли? На нея не бих й дала да изроди котило палета на ловни хрътки!“ И ни взе в покоите си, а лорд Робърт не можа да си легне в леглото, докато Марта се роди.
    — Беше добра жена.
    — Не са много дамите като нея.
    Алфред се върна с пълното котле. Том го постави край огъня, не толкова близо, че да заври, за да имат топла вода. Агнес бръкна в наметалото си и извади малка ленена торба с чисти парцали, които беше приготвила.
    Марта се върна с пълни шепи с тръстики и седна да ги оплете.
    — За какво са ти вървите? — запита тя баща си.
    — Много е важно, ще видиш — отговори й той. — Направи ги добре.
    Алфред изглеждаше неспокоен и притеснен.
    — Иди да събереш още дърва — каза му Том. — Да разпалим по-голям огън. — Момчето тръгна зарадвано, че има нещо за вършене.
    Лицето на Агнес се изопна, когато спазмите започнаха отново. Изтласкваше бебето от утробата си и издаваше тихи звуци като скрибуцащо в зимна хала дърво. Том виждаше колко скъпо й струва усилието и как изразходва последните си сили. Искаше му се от цяло сърце да може да поеме сам напрежението, да я облекчи. Най-сетне болката като че ли затихна и той си пое дъх. Агнес изглеждаше унесена в дрямка.
    Алфред се върна с цял наръч съчки.
    Агнес се събуди отново и промълви:
    — Студено ми е.
    — Алфред, разпали огъня — каза Том. — Марта, легни до майка си да я стоплиш.
    Двамата се подчиниха угрижени. Агнес прегърна Марта и я задържа до себе си, трепереща.
    Том се беше поболял от тревога. Огънят се разгоря буйно, но въздухът ставаше по-студен. Сигурно беше толкова студено, че можеше да убие бебето още при първия му дъх. Не беше необичайно деца да се раждат на открито. Всъщност това ставаше често по жътва, когато всички са толкова затрупани с работа и жените са изтощени до последната минута. Но по жътва земята бе суха и тревата бе топла, топъл бе и въздухът, мек като балсам. Не беше и чувал жена да е раждала навън в зимата.
    Агнес се надигна на лакти и разтвори още по-широко краката си.
    — Какво има? — попита я уплашено мъжът й.
    Напъваше се твърде силно, за да може да му отвърне.
    — Алфред — каза Том, — коленичи зад майка си и й позволи да се облегне на теб.
    Когато Алфред се намести, Том разтвори наметалото на Агнес и разкопча горницата на роклята й. Коленичи между краката й и успя да види, че родилното отверстие вече малко по малко започва да се разтваря.
    — Още малко, мила — промълви, мъчейки се да не издаде трепета на страха в гласа си.
    Тя отново се отпусна и опря тежестта си на Алфред. Отверстието като че ли леко се сви. Гората бе затихнала, чуваше се само пращенето на големия огън. Изведнъж Том си помисли как ли онзи бегълка, Елън, бе родила сама в гората. Трябваше да е било ужасно. Беше казала, че се е бояла да не й скочи вълк и да отмъкне новороденото бебе. Тази година вълците бяха по-дръзки от обичайното, говореха хората. Но едва ли щяха да нападнат група от четирима души.
    Агнес отново се напрегна и по измъченото й лице избиха нови капчици пот. Това е, помисли си Том. Беше изплашен. Гледаше как отверстието се разширява отново и този път видя, на светлината на пламъците, мократа черна коса на измъкващата се навън бебешка главица. Помисли да се помоли, но вече нямаше време за това. Агнес задиша накъсано и забързано. Отворът стана още по-широк — невъзможно широк — а след това бебето започна да излиза, с лице надолу. След миг Том видя сбръчканите уши, долепени до страните на бебешката глава; после видя нагънатата кожа на шията. Още не можеше да разбере дали бебето е нормално.
    — Главата е навън — каза той, но Агнес вече го знаеше, разбира се, защото можеше да го усети. Отпусна се отново. Бебето бавно се обърна, тъй че Том успя да види затворените очи и устата, мокра от кръв и хлъзгавата течност от утробата.
    — О! — извика Марта. — Вижте личицето му!
    Агнес я чу и се усмихна късо, после отново започна да се напъва. Том се надвеси между бедрата й и задържа с лявата си ръка главичката, докато раменете излизаха, първо едното и после другото. След това изведнъж се изсипа останалата част от телцето. Том пъхна дясната си ръка под бедрата на бебето и го задържа, докато малките крачета се изхлъзваха навън в студения свят.
    Отворът на Агнес мигновено започна да се затваря около пулсиращата синя връв, излизаща от пъпа на новороденото.
    Том вдигна бебето и го огледа с тревога. Имаше много кръв и отпървом се уплаши, че нещо ужасно не е наред, но като огледа отблизо, не видя никакво нараняване. Погледна между крачетата му. Беше момче.
    — Ужасно изглежда! — възкликна Марта.
    — Прекрасен е — каза Том с омекнали от облекчение колене. — Прекрасно момче.
    Бебето отвори уста и проплака.
    Том погледна Агнес. Очите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.
    Том сгуши бебенцето до гърдите си.
    — Марта, донеси ми купа с вода от онова котле. — Тя скочи да изпълни заповедта му. — Къде са онези парцали, Агнес? — Агнес посочи ленената торба на земята до рамото си. Алфред му я подаде. По момчешкото лице се стичаха сълзи. За първи път виждаше току-що родено бебе.
    Том натопи един парцал в паницата с топла вода и леко отми кръвта и слузта от бебешкото лице. Агнес разкопча предницата на туниката си и той положи детето в ръцете й. Още ревеше. Синкавата връв, минаваща от бебешкото коремче до слабините на Агнес, спря да пулсира и пред очите на Том се сви и побеля.
    Том се обърна към Марта.
    — Подай ми онези върви, които направи. Сега ще видиш за какво са.
    Момичето му подаде двете оплетки от тръстика. Той ги върза на две места около родилната връв, дръпна здраво възлите и сряза с ножа си между тях.
    Седна тежко на земята. Беше го направил. Най-лошото беше свършило и бебето беше добре. Чувстваше се горд.
    Агнес премести бебенцето така, че лицето му да е на гърдата й. Малката му уста намери уголеменото зърно, спря да реве и започна да суче.
    — Как знае, че трябва да прави това? — попита с изумление Марта.
    — Това е тайнство — отвърна Том и й подаде купата. — Дай на майка си да пийне прясна вода.
    — О, да — промълви благодарно Агнес, като че ли едва сега осъзнала колко е жадна. Марта донесе вода и родилката пресуши купата. — Това беше чудесно. Благодаря ти.
    Погледна сучещото бебе до гърдите си, после вдигна очи към Том.
    — Ти си добър мъж. Обичам те.
    Том усети сълзи в очите си. Усмихна й се, а после наведе поглед. Видя, че тя продължава много да кърви. Изсъхналата родилна връв, която все още бавно продължаваше да излиза, лежеше навита сред локва кръв върху наметалото му между краката на Агнес.
    Пак погледна жена си. Бебето беше спряло да суче и спеше. Агнес придърпа наметалото над него и отново затвори очи.
    След малко Марта го попита:
    — Чакаш ли нещо?
    — Последъка.
    — Каква е това?
    — Ще видиш.
    Майката и бебето подремаха малко, после Агнес пак се размърда. Мускулите й се напрегнаха, отворът малко се ушири и плацентата се появи. Том я вдигна в ръцете си и я огледа. Приличаше на нещо, взето от касапски тезгях. Огледа по-внимателно и видя, че като че ли беше разкъсана, сякаш липсваше парче. Но никога не беше виждал последък толкова отблизо и предположи, че е нормално — нали бе изтръгнат от утробата. Хвърли го в огъня. Издаде неприятна миризма докато гореше, но ако го беше метнал настрани, можеше да привлече лисици или дори вълк.
    Агнес продължаваше да кърви. Том си спомни, че заедно с последъка винаги изтичаше кръв, но не помнеше да е било толкова много. Разбра, че кризата все още не е свършила. Изпита леко замайване от напрежението и глада. Но пристъпът отмина и той се взе в ръце.
    — Още кървиш малко — каза на Агнес, стараейки се да не издаде тревогата си.
    — Скоро ще спре — отвърна тя. — Завий ме.
    Том закопча горницата на роклята й и загърна наметалото й около краката.
    — Мога ли да си почина вече? — попита Алфред.
    Още стоеше на колене зад майка си, да я крепи. Трябваше да е изтръпнал от толкова дългото седене неподвижно, помисли си Том.
    — Аз ще заема мястото ти.
    На Агнес щеше да й е по-удобно с бебето, ако можеше да остане полуизправена, а и тялото му зад нея щеше да топли гърба й и да я пази от вятъра. Смениха местата си с Алфред. Момчето изпъшка от болка, щом изпъна изтръпналите си крака. Том прегърна жена си и бебенцето.
    — Как се чувстваш?
    — Малко уморена.
    Бебето изплака. Агнес го премести така, че да може да намери зърното й. Докато сучеше, тя като че ли заспа.
    Том се притесни. Нормално беше да е уморена, но летаргичната й отпуснатост го безпокоеше. Беше твърде изтощена.
    Бебето спеше, а след малко заспаха и другите две деца. Марта се бе свила на кълбо до майка си, а Алфред се изпъна от другата страна на огъня. Том държеше Агнес в прегръдката си, галеше я нежно и от време на време я целуваше по темето. Усети, че тялото й се отпусна, докато потъваше във все по-дълбок сън. Беше може би най-доброто за нея, реши той. Докосна лицето й. Кожата й беше изстинала въпреки всичките му усилия да я стопли. Бръкна под наметалото й и опипа с пръсти бебешката гръд. Детето беше топло и сърчицето му тупаше силно. Том се усмихна. Кораво дете, каза си той. От оцеляващите.
    Агнес се размърда.
    — Том?
    — Да.
    — Помниш ли нощта, когато дойдох при теб, в колибата ти, когато работеше на църквата на баща ми?
    — Разбира се — отвърна той и я погали. — Как бих могъл да го забравя?
    — Никога не съм съжалила, че ти се отдадох. Никога, нито за миг. Всеки път, когато си помисля за онази нощ, се чувствам толкова радостна.
    Той се усмихна. Беше хубаво, че го чува.
    — Аз също. Радвам се, че го направи.
    Тя подремна малко, после заговори отново.
    — Надявам се да построиш своята катедрала.
    Това го изненада.
    — Мислех, че си против.
    — Да, но не бях права. Ти заслужаваш нещо красиво.
    Не разбра какво има предвид.
    — Построй красива катедрала за мен.
    В думите й нямаше смисъл. Зарадва й се, когато тя отново заспа. Този път тялото й се отпусна съвсем и главата й клюмна на една страна. Том трябваше да крепи бебето, за да не изпадне от гърдите й.
    Полежаха дълго така. По едно време новороденото се събуди отново и заплака. Агнес не реагира. Плачът разбуди Алфред и той се превъртя и загледа малкото си братче.
    Том леко разтърси Агнес.
    — Събуди се. Бебето иска да се храни.
    — Татко! — каза Алфред уплашено. — Погледни лицето й!
    Обзе го предчувствие. Прекалено силно бе кървяла.
    — Агнес! Събуди се!
    Не реагира. Беше в несвяст. Той се надигна и леко я положи върху земята. Лицето й беше мъртво бледо.
    Със страх от това, което очакваше да види, Том отви гънките на наметалото около бедрата й.
    Имаше кръв навсякъде.
    Алфред ахна и извърна глава.
    — Господ да ни е на помощ — прошепна Том.
    Бебешкият плач събуди и Марта. Тя видя кръвта и запищя. Том я вдигна, плесна я през лицето и детето млъкна.
    — Недей да пищиш — каза й той кротко и я остави на земята.
    — Мама умира ли? — промълви Алфред.
    Том постави ръката си под лявата гръд на Агнес. Нямаше никакъв пулс.
    Никакъв пулс.
    Натисна по-силно. Плътта й бе топла и гръдта й докосна дланта му, но не дишаше и сърцето й не биеше.
    Изтръпващият хлад го загърна като мъгла. Беше си отишла. Взря се в лицето й. Как можеше да я няма? Пожела с цялата си душа да се раздвижи, да отвори очи, да вдиша. Задържа ръката си на гърдите й. Понякога сърце може да забие отново, казваха… но бе изгубила толкова много кръв…
    Погледна Алфред и прошепна:
    — Мама е мъртва.
    Алфред го зяпна. Марта заплака. Новороденото също плачеше. „Трябва да се погрижа за тях“, помисли си Том. „Трябва да съм силен заради тях“.
    Но му се искаше да заплаче, да я прегърне и да задържи тялото й до себе си докато изстива, и да си я спомня като момиче, и как се смее и прави любов. Искаше му се да захлипа от гняв и да размаха юмрук към безмилостното небе. Вкорави сърцето си. Трябваше да се овладее. Трябваше да е силен заради децата.
    Очите му останаха сухи.
    „Какво да направя най-напред?“
    „Да изкопая гроб.“
    „Трябва да изкопая дълбока дупка и да я положа в нея, да я опази от вълците, и да съхрани костите й до Съдния ден; а после да се помоля за душата й. О, Агнес, защо ме остави сам?“
    Новороденото все още плачеше. Беше стиснало очи и устата му се отваряше и затваряше ритмично все едно, че можеше поеме храна от въздуха. Трябваше му храна. Гърдите на Агнес бяха пълни с топло мляко. Защо не? — помисли си Том. Намести бебето до гърдата й. Детето намери зърното и засука, а той придърпа наметалото на Агнес около малкото телце.
    Марта гледаше ококорена и смучеше палеца си. Баща й каза:
    — Би ли могла да подържиш бебето така, че да не падне?
    Тя кимна и коленичи до мъртвата си майка и братчето си.
    Том вдигна лопатата. Беше избрала това място за отдих и беше седяла под клоните на кестена. Нека това да е мястото на вечния й сън, тогава. Преглътна с усилие, за да надвие подтика да се смъкне на земята и да заплаче. Очерта правоъгълник на няколко крачки от дънера, където нямаше да има корени близо до повърхността, и започна да копае.
    Откри, че помага. Докато се съсредоточаваше над забиването на лопатата в коравата земя и изхвърлянето на пръстта, останалата част от ума му изтръпваше и можеше да съхрани хладнокръвие. Започна да се редува с Алфред, за да намери и той утеха в монотонното физическо усилие. Копаеха бързо, напрягаха се здраво и въпреки хапещия студ и двамата се запотиха като посред пладне.
    В един момент синът му продума:
    — Не е ли достатъчно това?
    Том осъзна, че стои в дупка, дълбока почти колкото ръста му. Не му се искаше работата да свършва. Кимна с неохота.
    — Става.
    Измъкна се навън.
    Зората бе напъпила, докато копаеше. Марта беше вдигнала бебето, седеше край огъня и го люлееше. Том отиде при Агнес и коленичи. Загърна я плътно с наметалото й, като остави лицето открито и я вдигна. Отиде при гроба и я положи до него. После слезе в дупката.
    Вдигна я и леко я положи върху пръстта. Погледа я дълго, коленичил в студения й гроб. Целуна я веднъж по устните, леко. После склопи очите й.
    Излезе от гроба.
    — Елате тук, деца.
    Алфред и Марта, която още държеше бебето на ръце, дойдоха и застанаха от двете му страни. Том ги прегърна. Гледаха в гроба.
    — Кажете: „Господ да благослови мама“.
    — Господ да благослови мама — повториха двамата.
    Марта хлипаше, а в очите на Алфред имаше сълзи. Том преглътна своите.
    Пусна децата и вдигна лопатата. Дъщеря му писна, когато хвърли в гроба първата лопата пръст и Алфред прегърна сестра си. Том продължи да зарива. Не можеше да понесе да хвърли пръст на лицето й, затова покри стъпалата й, после краката и тялото, и струпа пръстта на висока купчина, и с всяка лопата тя се изсипваше надолу, докато накрая имаше пръст около шията й, после над устата, която беше целунал, а накрая и лицето й изчезна, за да не го види никога вече.
    Бързо напълни гроба.
    Когато и това свърши, остана загледан в могилката.
    — Сбогом, скъпа — прошепна Том. — Беше добра съпруга и те обичам.
    Обърна се с усилие.
    Наметалото му все още лежеше на земята, където Агнес бе родила. Долната му половина беше прогизнала от съсирваща се и съхнеща кръв. Той взе ножа и грубо разряза плата на две. Окървавената половина хвърли в огъня.
    Марта още носеше бебето.
    — Дай ми го — каза Том.
    Тя го зяпна със страх в очите. Той загърна голото новородено момченце с чистата половина от наметалото и го положи върху гроба. Бебето заплака.
    Том се обърна към децата. Гледаха го изтръпнали.
    — Нямаме никакво мляко, за да го опазим живо, затова трябва да го оставим тук с майка му.
    — Но той ще умре! — проплака Марта.
    — Да. — Том се постара да запази гласа си стегнат. — Каквото и да направим, той ще умре. — Искаше му се бебето да престане да плаче.
    Събра вещите им, прибра ги в котлето за готвене и го стегна на гърба си, както правеше Агнес.
    — Да вървим.
    Марта захлипа. Алфред беше пребледнял. Поеха по пътя в сивотата на хладното утро. По някое време звукът на бебешкия плач заглъхна.
    Нямаше да е разумно да останат при гроба, защото децата нямаше да могат да заспят там и едно будуване цяла нощ не би им донесло нищо. Освен това вървенето само щеше да им помогне.
    Том закрачи бързо, но мислите му вече бяха освободени и повече не можеше да ги владее. Нямаше какво друго да прави, освен да върви. Нищо нямаше за уреждане, никаква работа за вършене, нищо за подреждане, нищо за гледане, освен сумрачната гора и сенките, пробягващи на светлината на факлите. Понякога си помисляше за Агнес, тръгваше по дирята на някой спомен и се усмихваше на себе си, а после се извръщаше през рамо да й каже какво си е спомнил. Тогава се стъписваше, осъзнавайки, че тя е мъртва и болката го жегваше. Чувстваше се объркан все едно, че се е случило нещо съвсем непонятно, въпреки че беше съвсем обичайно на този свят жена на нейната възраст да почине при раждане и мъж на годините му да остане вдовец. Но усещането за загуба бе като рана. Чувал беше, че хора, на които са отсекли пръстите на краката, не могат да стоят прави, а постоянно падат, докато се научат отново да ходят. Точно така се чувстваше и той. Сякаш част от него беше отсечена и не можеше да привикне с мисълта, че си е отишла завинаги.
    Мъчеше се да не мисли за нея, но непрекъснато си спомняше как бе изглеждала, преди да умре. Струваше му се невероятно, че е била жива едва допреди няколко часа, а вече я няма. Представяше си лицето й, докато се напрягаше да роди и гордата й усмивка след това, когато погледна малкото си момченце. Спомняше си какво му беше казала след това: „Надявам се да построиш своята катедрала“, а после: „Построй красива катедрала за мен.“ Беше го изрекла сякаш знаеше, че умира.
    Докато вървеше, отново и отново се сещаше за бебето, което бе оставил върху гроба й, увито в половин наметало. Вероятно все още беше живо, освен ако някоя лисица го бе надушила вече. Щеше да умре преди разсъмване обаче. Щеше да поплаче, след това да затвори очи и животът да се изсипе от него, докато изстива в съня си.
    Освен ако лисица го надушеше.
    Нищо не можеше да направи Том за бебето. Трябваше му мляко, за да оцелее, а нямаше откъде да го вземе: никакви села, където да потърси дойка, никаква овца, коза или крава, от която да се вземе най-близката сходна храна. Можеше само ряпа да му даде, а тя щеше да го убие също като лисицата.
    Докато нощта отстъпваше, все повече се ужасяваше от това, че е изоставил бебето. Знаеше, че подобна постъпка е съвсем обичайна — селяни с големи семейства и малки стопанства понякога оставяха новородените си да умрат на открито, а свещеникът понякога си затваряше очите. Но Том не беше такъв човек. Трябваше да го е взел и да го носи в ръцете си, докато издъхне, а после да го погребе. Нямаше полза от това, разбира се, но все пак щеше да е правилното.
    Осъзна, че се е съмнало.
    Изведнъж се спря.
    Децата стояха смълчани и го гледаха с очакване. Бяха готови за всичко: вече нищо не бе нормално.
    — Не трябваше да оставям бебето — заяви Том.
    — Но ние не можем да го храним — продума Алфред. — Бездруго ще умре.
    — Въпреки това не биваше да го оставям.
    — Да се върнем — предложи Марта.
    Строителят все пак се поколеба. Да се върне означаваше да признае, че е сгрешил, като е изоставил бебето.
    Но беше истина. Беше сгрешил.
    Обърна се.
    — Добре. Да се върнем.
    Сега всички опасности, които по-рано се бе опитвал да изключи, започнаха да изглеждат много по-вероятни. Със сигурност някоя лисица вече беше надушила бебето и го беше отмъкнала в бърлогата си. Или дори вълк. Дивите прасета бяха опасни, макар че те не ядяха месо. Ами бухалите? Бухал не можеше да отнесе бебе, но можеше да му изкълве очите…
    Закрачи по-бързо, замаян от умора и глад. Марта трябваше да подтичва, за да не изостане от него, но не се оплака.
    Ужасяваше го онова, което можеше да види, щом се върнеше при гроба. Хищниците бяха безмилостни и можеха да разберат кога едно живо същество е безпомощно.
    Бе загубил усета си за време и нямаше представа колко са се отдалечили. Гората от двете страни му изглеждаше непозната, въпреки че току-що бе преминал през нея. Озърташе се, притеснен за мястото, където беше гробът. Огънят със сигурност не можеше да е угаснал все още — бяха го наклали силен… Оглеждаше дърветата, за да види характерните листа на конския кестен. Поеха по някакъв завой на пътя, който не помнеше и го влуди мисълта, че може вече да е подминал гроба, без да го е видял. След това му се стори, че вижда смътен оранжев блясък отпред.
    Сърцето му подскочи. Забърза и присви очи. Да, беше огън. Затича. Чу Марта да проплаква зад гърба му сякаш си бе помислила, че татко й я оставя, и извика през рамо:
    — Стигнахме!
    Двете деца затичаха след него.
    Стигна при конския кестен с разтуптяно сърце. Огънят пламтеше игриво. Ето я и струпаната купчина дърва. Ето го и зацапаното с кръв парче земя, където Агнес беше кървила до смърт. Ето го и гроба — могилка прясно изкопана пръст, под която тя сега лежеше. А върху гроба — нищо.
    Том се заозърта в паника. Умът му се беше размътил. От бебето нямаше и следа. От очите му бликнаха сълзи на отчаяние. Нямаше я дори половината наметало, с което новороденото бе увито. И все пак гробът беше непокътнат — не се виждаха нито животински дири в меката пръст, нито кръв… Никакви следи, че бебето е отмъкнато…
    Обзе го чувството, че не може да вижда добре. Не можеше да мисли ясно. Вече знаеше, че е направил нещо ужасно, като е оставил бебето, докато е още живо. Щом разбереше, че е мъртво, щеше да може да си отдъхне. Но то все още можеше да е живо някъде… някъде наблизо. Реши да обиколи в кръг и да потърси.
    — Къде отиваш? — попита Алфред.
    — Трябва да потърсим за бебето — смотолеви той, без да поглежда назад. Обиколи по края на полянката, като надничаше под храстите, все още леко замаян и отпаднал. Нищо не видя, дори и най-малка следа за посоката, в която вълкът можеше да е отнесъл сина му. Вече беше сигурен, че е било вълк. Леговището му сигурно бе наблизо.
    — Трябва да обиколим по-надалеч — каза на децата.
    Отново ги поведе в кръг, по-далече от огъня, като се провираше между храстите и ниските дървета. Започваше да се чувства объркан, но успя да съсредоточи ума си само над едно: властната нужда да намери детето. Вече не изпитваше никаква скръб, само сляпа и яростна решимост, и ужасното осъзнаване, че всичко това е по негова вина. Газеше през гората и очите му шареха между храсти и трева, спираше на всеки няколко крачки, за да се вслуша за монотонния бебешки плач, който не можеше да се сбърка с нищо. Но щом той и децата затихнеха, гората оставаше безмълвна.
    Загуби представа за времето. Непрекъснато разширяващите се обиколки го връщаха периодично на пътя, но в един момент осъзна, че е минало много време, откакто го бяха прекосили. Зачуди се защо не бяха се натъкнали на колибата на лесничея. Смътно си помисли, че може би се е изгубил и вече не обикаля около гроба, а се скита напосоки из леса. Но вече бе все едно, след като продължаваше да търси.
    — Татко — подвикна зад него Алфред.
    Том го погледна през рамо ядосан, че са го разсеяли. Алфред носеше Марта, която май бе заспала дълбоко и клюмаше на гърба му.
    — Какво?
    — Може ли да отдъхнем?
    Том се поколеба. Не му се искаше да спира, но синът му сякаш всеки миг щеше да рухне.
    — Добре — каза той с неохота. — Но не задълго.
    Бяха на някакъв склон. В подножието може би имаше поток. Усети, че е ожаднял. Взе Марта от Алфред, сгуши я до гърдите си и заслиза надолу. Както очакваше, намери едно поточе, заледено по краищата и остави дъщеря си на брега. Двамата с Алфред коленичиха и гребнаха с шепи от студената вода.
    После Алфред легна до Марта и затвори очи. Том се озърна наоколо. Намираха се на поляна, застлана с окапали листа. Дърветата наоколо бяха ниски здрави дъбове, сплели клоните си като покрив. Мъжът прекоси поляната с мисълта да огледа за бебето зад дърветата, но щом стигна до другия край, краката му се подкосиха, той се подчини на умората и седна.
    Вече се беше развиделило, но още се стелеше мъгла и сякаш не бе по-топло, отколкото през нощта. Трепереше неудържимо. Едва сега осъзна, че е обикалял само по долна риза. Зачуди се какво е станало с наметалото му, но не можа да си спомни. Мъглата се сгъсти или пък нещо странно стана със зрението му, защото вече не можеше да види децата в другия край на поляната. Прииска му се да стане и да отиде при тях, но и с краката му нещо не бе наред.
    Бледото слънце едва се провря през облака и малко след това ангелът се появи.
    Вървеше през поляната от изток, загърната в безцветно вълнено наметало, почти бяло. Без да усеща изненада или любопитство, я погледа как се приближава. Прекрачил бе границата на всякакво удивление или страх. Взираше се в нея с унилия, празен, безизразен поглед, с който беше оглеждал грамадните дънери на околните дъбове. Овалното й лице беше обрамчено с буйна тъмна коса, а наметалото скриваше стъпалата й тъй, че сякаш се плъзгаше над сухите листа. Спря се точно пред него и златните й очи като че се вгледаха в душата му и разбраха болката му. Изглеждаше му позната. Все едно, че беше виждал същия този ангел, изрисуван в някоя от църквите, в които бе стъпвал наскоро. После разтвори наметалото си. Отдолу беше гола. Имаше тялото на земна, около двайсет и пет годишна жена, със светла кожа и розови зърна. Том винаги си беше представял ангелските тела безукорно гладки и без косми, но това не бе такова.
    Смъкна се на коляно пред него, както седеше скръстил крака до дъба. Наведе се към лицето му и го целуна по устата. Беше толкова замаян от преживяното, че дори това не го изненада. Избута го леко, докато се излегна на гръб, после разтвори наметалото си и легна отгоре му, а голото й тяло се притисна в него. Усети топлината й през ризата си. След няколко мига спря да трепери.
    Тя взе брадатото му лице в шепите си и го целуна отново с жажда, все едно, че пиеше студена вода след дълъг и сух ден. Сетне дланите й пробягаха по ръцете му до китките, после вдигна шепите му към гърдите си и той инстинктивно се вкопчи в тях. Бяха меки и податливи, а зърната й настръхнаха под пръстите му.
    Някъде от дълбините на ума му изплува мисълта, че е мъртъв. Раят като че ли не трябваше да изглежда точно така, но му беше все едно. От часове бе изгубил способността си да разсъждава трезво. Малкото му останала рационална мисъл отстъпи пред властта на тялото. Изпъна се нагоре, притисна се в нея и извлече сила от топлината и голотата й. Тя разтвори устни, езикът й се впи в устата му и потърси неговия, а той откликна жадно.
    За миг тя се отдръпна и отлепи тялото си от неговото. Замаян усети как надигна ризата над кръста му, след което възседна бедрата му. Взря се в очите му с всевиждащия си поглед и се сниши. В един мъчителен миг, когато телата им се докоснаха, тя се поколеба; след това той усети, че влиза в нея. Усещането бе толкова възбуждащо, че бе готов да изригне от наслада. Тя задвижи бедрата си, усмихна му се и целуна лицето му.
    След малко тя притвори очи и започна да стене, и той разбра, че губи контрол. Загледа я щастлив и замаян. Стенеше тихо и накъсано, движеше се все по-бързо и по-бързо, и екстазът й доведе Том до дълбините на изстрадалата му душа така, че не знаеше вече дали му се иска да заплаче, да извика от радост или да се разсмее неистово. А после взривът на насладата разтърси и двамата като дървета в буря, отново и отново, докато сетната им страст затихна и тя се отпусна върху гърдите му.
    Дълго време лежаха така. Топлината на тялото й попи в него и той се унесе в лека дрямка. Кратка беше и приличаше повече на блян, отколкото на истински сън. Но когато отвори очи, умът му се бе прояснил.
    Вгледа се в лежащата върху него красива млада жена и мигновено осъзна, че не беше никакъв ангел, а Елън, бегълката. Същата, която бе срещнал в тази част на леса, когато им откраднаха прасето. Тя усети раздвижването му и отвори очи. Погледна го със смесица от обич и безпокойство. Изведнъж той се сети за децата си. Отмести я леко от себе си и се надигна. Алфред и Марта лежаха в листата, загърнати в наметалата си и слънцето огряваше спящите им лица. Събитията от предната нощ се върнаха в ума му на ужасяващ порой. Спомни си, че Агнес е мъртва и че бебето — синът му! — го няма, и зарови лице в шепите си.
    Чу странното изсвирване на Елън и вдигна глава. Откъм дърветата се появи фигура и строителят разпозна в нея чудатото й на вид момче, Джак, с мъртвешки бялата му кожа, рижата коса и светлосините птичи очи. Стана и заоправя дрехите си, а Елън също се изправи и се загърна в наметалото си.
    Момчето носеше нещо в ръцете си и го поднесе на Том да го види. Позна го веднага. Беше половината от наметалото му, с което бе увил бебето, преди да го остави върху гроба на Агнес.
    Объркан, той зяпна в момчето, а след това в Елън. Тя взе ръцете му в своите, погледна го в очите и каза:
    — Твоето бебе е живо.
    Не посмя да й повярва. Не можеше да се случи нещо толкова чудесно, толкова щастливо на този свят.
    — Не може да бъде.
    — Живо е.
    Обзе го плаха надежда.
    — Наистина ли? — промълви той. — Наистина ли?
    Тя кимна.
    — Наистина. Ще те заведа при него.
    Том разбра, че го казва сериозно. Вълната на облекчение и щастие го заля. Падна на колене на земята и чак тогава даде воля на сълзите си.

V

    — Джак чу плача на бебето — обясни Елън. — Беше тръгнал към реката до едно място на север оттук, където човек може да убие патици с камък, стига да се цели добре. Не знаеше какво да направи, затова дотича до вкъщи да ме доведе. Но на идване видяхме един свещеник на кон. Той носеше бебето ти.
    — Трябва да го намеря… — почна Том.
    — Не изпадай в паника — прекъсна го Елън. — Знам къде е. Свърна ей натам, съвсем близо до гроба. Пътека, която води до малък манастир, скрит в гората.
    — Бебето има нужда от мляко.
    — Монасите имат кози.
    — Слава Тебе, Господи — промълви трескаво Том.
    — Ще те заведа там, след като хапнеш нещо — каза тя. — Но… — Елън се намръщи. — Не казвай на децата за манастира засега.
    Том се озърна към поляната. Алфред и Марта все още спяха. Джак бе отишъл при тях и ги зяпаше с глупавия си поглед.
    — Защо не?
    — Не знам… Просто си мисля, че може би ще е по-разумно да се изчака.
    — Но синът ти ще им каже.
    Тя поклати глава.
    — Той видя свещеника, но не мисля, че се е досетил за останалото.
    — Добре. Ако знаех, че си наблизо, можеше да спасиш Агнес.
    Елън отново поклати глава и тъмната й коса заигра около лицето й.
    — Нищо друго не можеше да бъде сторено, освен жената да се стопли, а ти направи това. Когато една жена кърви отвътре или спира и тя се оправя, или не спира и умира. — В очите на Том се появиха сълзи и Елън добави: — Съжалявам.
    Той кимна мълчаливо.
    — Но живите трябва да се погрижат за живите. А ти имаш нужда от храна и ново наметало — добави тя и стана.
    Събудиха децата. Том им каза, че бебето е живо и здраво, че Елън и Джак са видели един свещеник да го носи и че той и Елън ще отидат по-късно да потърсят свещеника, но първо Елън ще им даде храна. Приеха спокойно изумителната новина — вече нищо не можеше да ги стъписа. Самият Том беше не по-малко объркан. Животът се движеше твърде шеметно, за да може да възприеме всички промени. Все едно, че беше на гърба на бягащ кон: всичко ставаше толкова бързо, че нямаше време да реагира на събитията и единственото, което можеше да направи, бе да стъпва здраво и да опази разума си. Агнес беше родила в мразовитата нощ и бебето като по чудо бе дошло на тоя свят здраво. Всичко изглеждаше наред, а след това Агнес, душата на живота му, бе издъхнала от загубата на кръв в ръцете му и той си беше изгубил ума. Бебето беше обречено и изоставено като мъртво. След това се бяха опитали да го намерят и не успяха. После Елън се бе появила и Том я беше взел за ангел и се беше любил с нея като в сън, и тя му каза, че бебето е живо и е добре. Нямаше ли животът малко поне да поспре, за да му позволи да премисли над всички тези ужасни събития?
    Том винаги беше допускал, че избягалите от закона скитници живеят окаяно, но нищо окаяно нямаше в Елън и той се зачуди как ли щеше да изглежда домът й. Тя ги поведе, криволичейки между дърветата. Нямаше никаква пътека, но Елън нито веднъж не се поколеба, докато прегазваше през потоци, провираше се под ниски клони, прехвърляше някое замръзнало блато, гъсти храсти или огромен дънер на паднал дъб. Накрая тръгна към гъсталак от калина и сякаш изчезна. Том продължи след нея и противно на очакването си видя тясна пътечка, лъкатушеща през храстите. Клоните на калината се сплетоха над главата му и докато следваше жената, се озова в полумрак. Спря се, докато очите му се приспособят и постепенно осъзна, че се намира в пещера.
    Въздухът вътре бе топъл. Пред него, в огнище от плоски камъни, грееше огън. Димът отиваше право нагоре — някъде имаше естествен отдушник. От двете му страни висяха животински кожи, вълча и сърнешка, закрепени на стените на пещерата с дървени клинове. Пушен бут от сърна се люлееше от покрива над главата му. Видя ръчно скован сандък, пълен с киселици, свещи от натопена в тръстика лой по скалните издатини и суха слама на пода. Край огъня имаше котле за готвене, също като в най-обикновен селски дом и ако се съдеше по миризмата, пълно със същото сготвено, каквото можеше да яде всеки друг — зеленчуци, сварени с кокали с месо и билки. Том беше смаян. Тук цареше повече уют, отколкото в домовете на много крепостни селяци.
    Зад огнището бяха проснати два тюфлека, съшити от сърнешка кожа и натъпкани може би с тръстика, а върху всеки от тях лежаха грижливо навити вълчи кожи. Елън и Джак явно спяха там, с огъня между тях и входа на пещерата. В дъното имаше внушителна колекция от оръжия и ловни принадлежности: лък, стрели, мрежи, примки за зайци, няколко остри ками, грижливо изработено дървено копие със заострен и втвърден на огъня връх и сред всички тези примитивни вещи — три книги. Том се слиса: никога не беше виждал книги в къща, камо ли в пещера. Мястото на книгите бе в църквата.
    Джак взе една дървена купа, бръкна в котлето и започна да пие. Алфред и Марта го загледаха с гладни очи. Елън го погледна извинително и рече:
    — Джак, когато има гости, първо даваме храна на тях, преди да ядем.
    Момчето я зяпна озадачено.
    — Защо?
    — Защото така е възпитано. Дай на децата от готвеното.
    Джак не изглеждаше убеден, но се подчини на майка си. Елън сипа от супата и на Том. Той седна на пода и отпи. Имаше вкус на месо и го стопли отвътре. Тя загърна раменете му с кожа. След като я изгълта, загреба с пръсти от зеленчуците и месото. От седмици не беше вкусвал месо. Приличаше на патешко — сигурно ударена от Джак с камъни и прашка птица.
    Ядоха, докато котлето се опразни. После Алфред и Марта легнаха върху тръстиките. Преди да заспят Том им каза, че двамата с Елън ще идат да потърсят свещеника, а Елън нареди на Джак да остане и да се погрижи за тях, докато се върнат. Двете грохнали от умора деца кимнаха в съгласие и затвориха очи.
    Том и Елън излязоха навън. Бе загърнат с кожата, която Елън му беше дала. Увил я бе около раменете си да му пази топло. Щом навлязоха в гъстака от калина жената се спря, обърна се към него, придърпа го към себе си и го целуна.
    — Обичам те — прошепна му пламенно. — Обикнах те от мига, в който те видях. Винаги съм искала мъж, който да е силен, благороден и мил, и си мислех, че такъв не съществува. А после те видях. Исках те. Но разбрах, че обичаш жена си. Боже мой, колко й завиждах. Съжалявам, че умря, искрено съжалявам, защото виждам скръбта в очите ти и всички сълзи, които чакат да бъдат пролети, и сърцето ми се къса, като те гледам толкова тъжен. Но след като нея вече я няма, искам те за себе си.
    Том не знаеше какво да отвърне. Трудно му беше да повярва, че една толкова красива, силна и способна сама да се справя с трудностите жена, би могла да се влюби в него от пръв поглед. Още по-трудно му бе да определи какво изпитва самият той. Беше опустошен от загубата на Агнес. Елън бе права, че още таеше непролети сълзи. Усещаше тежестта им в очите си. Но също така бе погълнат от желание към Елън, с възхитителното й горещо тяло, златните й очи и безсрамната й страст. Чувстваше се ужасно гузен, че я желае толкова непреодолимо, докато Агнес лежи в гроба едва отпреди няколко часа.
    Взря се в нея, очите й отново проникнаха до сърцето му и тя промълви:
    — Не казвай нищо. Не бива да изпитваш срам. Знам, че я обичаше. Тя също го знаеше, виждах го. Все още я обичаш, разбира се. Винаги ще я обичаш.
    А той бездруго нямаше какво да каже. Беше онемял, поразен от тази необикновена жена. Тя като че ли правеше всичко както трябва. Това, че сякаш знаеше всичко, което му е на сърцето, по някакъв начин го накара да се почувства по-добре, сякаш вече наистина нямаше от какво да се срамува. Том въздъхна.
    — Така е по-добре — промълви тя. Хвана го за ръката и излязоха заедно от пещерата.
    Пробиваха си път през девствената гора близо миля, след което излязоха на пътя. Докато вървяха, Том непрекъснато поглеждаше лицето на Елън. Спомни си как първия път, когато я срещна, бе решил, че не би могла да се нарече съвсем красива заради странните си очи. Сега не можеше да разбере как изобщо е могъл да си помисли нещо такова, защото виждаше в тези изумителни очи съвършения израз на неповторимата й същност. Сега тя изглеждаше абсолютно съвършена и единствената загадка бе защо е с него.
    Извървяха три или четири мили. Той все още бе уморен, но храната му беше дала сила. И макар да вярваше безрезервно на Елън, изгаряше от желание да види бебето със собствените си очи.
    Щом зърнаха манастира през дърветата, жената му прошепна:
    — Нека не се разкриваме пред монасите в началото.
    Том се озадачи.
    — Защо?
    — Ти изостави бебе. Брои се за убийство. Хайде да огледаме скришом от гората и да видим що за хора са те.
    Том не смяташе, че може да си има неприятности, предвид обстоятелствата, но малко предпазливост нямаше да навреди, затова кимна в съгласие и я последва в гъсталаците. Малко след това двамата легнаха в края на поляната.
    Манастирът бе много малък. Том беше строил манастири и предположи, че този трябваше да е от тъй наречените скитове, клон или външен пост на приорат или абатство. Имаше само две каменни сгради — параклис и спалнята на монасите. Останалото бе от дърво и замазан с глина плет: кухня, конюшня, плевник, и няколко по-малки стопански постройки. Мястото имаше чист, добре поддържан вид и създаваше впечатлението, че монасите се занимават със земеделие поне толкова, колкото се отдават на молитвите.
    Наоколо не се мяркаха много хора.
    — Повечето от братята са отишли по работа — обясни Елън. — Строят плевня горе на хълма. — Погледна към небето. — Ще се върнат към обед за ядене.
    Том огледа поляната. Видя две човешки фигури, скрити отчасти зад стадо вързани кози.
    — Погледни — посочи й той. Загледаха се към двамата и той забеляза още нещо. — Мъжът, който седи, е свещеник и…
    — И държи нещо в скута си.
    — Хайде да се приближим.
    Тръгнаха през дърветата, заобикаляйки поляната и излязоха на едно място близо до козите. Сърцето на строителя се разтуптя, щом погледна седналия на трикракото столче свещеник. В скута му имаше бебе и бебето беше неговото. В гърлото му заседна буца. Беше вярно, наистина беше вярно! Бебето бе оживяло. Искаше му се да скочи и да прегърне свещеника.
    Другият мъж беше млад монах. Като се вгледа по-внимателно, Том видя, че младият топна ленено парче плат във ведро с мляко — козе, сигурно — а след това постави намокрения край в устата на бебето. Това беше находчиво.
    — Е — промълви плахо. — Най-добре да ида при тях, да им кажа какво съм направил и да си взема детето.
    Елън го погледна намръщено.
    — Малко помисли, Том. Какво ще правиш после?
    Не я разбра накъде бие.
    — Ще помоля монасите за мляко. Могат да разберат, че съм беден. Те дават милостиня.
    — А след това?
    — Ами, надявам се, че ще ми дадат достатъчно мляко, за да преживее три дни, докато стигна до Уинчестър.
    — А после? — настоя Елън. — Как ще изхраниш бебето си след това?
    — Ами, ще потърся работа…
    — Търсиш си работа откакто те срещнах, от края на лятото — сопна се тя. Като че ли му беше малко ядосана, но той не разбра защо. — Нямаш нито пари, нито сечива — продължи да го поучава. — Какво ще стане с бебето, ако в Уинчестър няма работа?
    — Не знам — отвърна Том. Почувства се уязвен, че му говори толкова грубо. — Какво да правя — да живея като тебе ли? Не мога да замервам патици с камъни. Аз съм строител.
    — Би могъл да оставиш бебето тук.
    Той се стъписа.
    — Да го оставя? След като тъкмо го намерих?
    — Ще си сигурен, че е на топло и нахранено. Няма да трябва да го носиш със себе си, докато търсиш работа. А щом си намериш нещо, можеш да се върнеш тук и да си вземеш детето.
    Инстинктът на Том се възпротиви.
    — Не знам. Какво биха си помислили монасите за това, че съм изоставил бебето?
    — Те вече знаят, че си го направил — отвърна тя изнервено. — Въпросът е само дали ще си го признаеш сега или по-късно.
    — Монасите знаят ли как да се грижат за бебета?
    — Поне толкова, колкото знаеш и ти.
    — Съмнявам се.
    — Е, сетили са се как да нахранят новородено, което може само да суче.
    Том започна да разбира, че е права. Колкото и да жадуваше да вземе малкото вързопче в прегръдката си, не можеше да отрече, че монасите можеха да се погрижат по-добре за бебето от него. Нямаше храна, нито пари, нито сигурност, че скоро ще си намери работа.
    — Да го изоставя отново — каза той тъжно. — Май трябва.
    Остана на мястото си, загледан през полето към малката фигурка в скута на свещеника. Синът му имаше тъмната коса на майка си. Беше взел решението си, но не можеше да се откъсне.
    След това от другата страна на поляната се появиха група монаси — петнайсет или двайсет на брой — понесли брадви и триони. Стана опасно да не ги забележат. Двамата бързо се шмугнаха назад в гъсталака и бебето изчезна от погледа на Том.
    Пропълзяха назад през храстите, а щом излязоха на пътя, се втурнаха в бяг. Избягаха на триста-четиристотин крачки назад, хванати за ръце и строителят се изтощи, но вече бяха на безопасно разстояние. Свърнаха от пътя и си намериха място, където да отдъхнат, скрити от хорските погледи.
    Седнаха на затревена издатина, огряна от пъстра слънчева светлина. Том погледна Елън, излегната на гръб върху тревата. Лицето й се бе изчервило и му се усмихваше. Дрехата й се бе разтворила на шията и оголваше гърлото й и хълмчетата на гърдите й. Изведнъж го обзе желание отново да види голотата й и страстта бе по-силна от вината, която изпита. Той се наведе, за да я целуне, ала се поколеба — та тя бе така красива! Когато заговори, бе необмислено и собствените му думи го изненадаха.
    — Елън — каза Том. — Ще бъдеш ли моя жена?

Втора глава

I

    Питър от Уеърхам беше роден смутител.
    Бяха го прехвърлили в малкия скит в гората от манастира-майка в Кингсбридж и не беше трудно да се разбере защо тамошният приор бе побързал да се отърве от него. Висок и дългокрак, близо трийсетгодишен мъж, той имаше могъщ интелект, надменен нрав и живееше в непрекъснато състояние на праведно възмущение. Още като пристигна и тръгна да работи на полето, наложи бесен темп, а после обвини другите в мързел. За негова изненада обаче повечето монаси не му отстъпиха, а по-младите дори го надминаха, докато го умориха. Тогава потърси друг порок вместо безделието и вторият избор се оказа лакомията.
    Започна с изяждането само на половината от дажбата си хляб, без да кусне от месото. През деня пиеше вода от потоците, разреждаше бирата и отказваше вино. Нахока един млад монах здравеняк затова, че си поиска още от овесената каша и докара до сълзи едно момче, изпило на шега виното на друг послушник.
    Монасите не показваха някакви признаци на лакомия, мислеше си приор Филип, докато се връщаше за обед от билото на хълма към манастира. Младите бяха тънки и мускулести, а по-старите мъже — загорели от слънцето и жилави. Никой нямаше онази бледа отпуснатост, идваща с многото ядене и безделничене. Според Филип всички монаси трябваше да бъдат слаби. Дебелите предизвикваха завист у бедните и омраза към Божиите служители.
    По типичен за него начин, Питър беше прикрил обвинението си като изповед.
    — Съгреших с греха на лакомията — заявил бе той тая сутрин, докато отдъхваха, насядали по дърветата, които бяха изсекли и похапваха ръжен хляб с глътка бира. — Не се подчиних на напътствието на Свети Бенедикт, който казва, че монасите не трябва да ядат месо, нито да пият вино. — Огледа останалите, вдигнал високо глава и с блеснали от гордост тъмни очи, а накрая погледът му се спря на Филип. — И всеки един тук е виновен в същия грях — довърши той.
    Колко тъжно, че Питър трябваше да е такъв, помисли си Филип. Беше посветен на Божието дело, имаше чудесен ум и силно стремление. Но изглежда изпитваше непреодолима нужда да се чувства по-особен и непрекъснато да го забелязват, а това го караше да разиграва сцени. Беше истинска досада, но Филип го обичаше точно толкова, колкото и всеки друг от тях, защото виждаше зад надменността и презрението една неспокойна душа, която всъщност не вярва, че някой би могъл да я заобича.
    — Това ни дава повод да си припомним какво точно е казал Свети Бенедикт по тази тема — отвърна Филип. — Помниш ли точните му думи, Питър?
    — Той казва: „Всички, освен болните, трябва да се въздържат от месо“, а сетне: „Виното изобщо не е питие за монаси“.
    Филип кимна. Точно както подозираше. Питър не знаеше правилото толкова добре като него.
    — Почти вярно, Питър. Светецът не говори за месо, а за „плътта на четирикраки животни“ и при това прави изключения, не само за болните, а и за слабите. Какво е имал предвид под „слабите“? Тук, в нашата малка общност, се придържаме към възгледа, че хората, които са изтощени от усилния труд на полето, могат да хапват по малко телешко от време на време, за да укрепва силата им.
    Питър изслуша това в мрачно мълчание, с набръчкано от неодобрение чело, свъсени над дългия клюнест нос черни вежди и лице, стегнато в маска на едва сдържано непокорство.
    Филип продължи:
    — По въпроса за виното, светецът казва: „Четем, че виното изобщо не е питието за монаси.“ Употребата на думата „четем“ подсказва, че той не одобрява изцяло предписанието. Освен това той казва, че половин литър вино би трябвало да е достатъчно за всекиго. И ни предупреждава да не пием до насита. Ясно е, че не очаква от монасите пълно въздържание, нали?
    — Но той казва, че във всичко трябва да се проявява сдържаност — отвърна Питър.
    — А нима твърдиш, че не сме сдържани тук? — попита Филип.
    — Да, твърдя — заяви той звънко.
    — „Нека ония, що Бог им дава благодатта на въздържанието знаят, че ще получат подобаваща награда“ — цитира Филип. — Ако чувстваш, че храната тук е твърде щедра, можеш да ядеш по-малко. Но си спомни какво още казва светецът. Той цитира Първото послание до Коринтяните, в което Свети Павел казва: „ала всеки си има своя дарба от Бога, един — тъй, други — инак.“4. А след това светецът ни поучава: „По тази причина не може безпристрастно да се съди колко храна е нужна на другите хора.“ Моля те помни това, Питър, докато постиш и размишляваш над греха на лакомията.
    След това отново се бяха заловили за работа, а Питър се държа като мъченик. Нямаше да се смири толкова лесно, разбираше Филип. От трите монашески обета — за бедност, целомъдрие и послушание, най-трудното за Питър бе послушанието.
    Имаше начини да се справя с непокорни монаси, разбира се: тъмничен затвор, хляб и вода, бичуване, най-сетне — отлъчване и прогонване от обителта. Филип обикновено не се колебаеше да прилага такива наказания, особено ако монахът поставяше на изпитание игуменската му власт. Поради това го смятаха за поддръжник на строга дисциплина. Но всъщност той мразеше наказанията — раздаването им внасяше разногласие в монашеското братство и натъжаваше всички. Все едно, в случая с Питър наказанието изобщо нямаше да свърши работа — всъщност щеше да го направи още по-горделив и непримирим. Филип беше намислил как да го държи под контрол и в същото време да смекчи нрава му. Нямаше да е лесно. Но пък ако всичко беше лесно, хората нямаше да се нуждаят от Божието напътствие.
    Стигнаха до поляната в гората, където беше манастирът. Когато излязоха на открито Филип видя, че брат Джон им маха енергично откъм кошарата с козите. Наричаха го Джони Осем пенса и беше малко не на ред в главата. Филип се зачуди какво ли го беше възбудило сега. С Джони имаше някакъв мъж в свещеническо расо. Стори му се смътно познат и той забърза към него.
    Свещеникът беше нисък, набит двайсет и няколко годишен мъж с високо подстригана черна коса и светлосини очи, които блещукаха живи и умни. Да го гледа, за Филип бе все едно да се гледа в огледало. Свещеникът, разбра той изумен, беше по-малкият му брат Франсис.
    А Франсис държеше новородено бебе.
    Филип не знаеше кое бе по-изненадващото, Франсис или бебето. Монасите се струпаха около тях. Франсис се изправи и подаде бебето на Джони. След това прегърна Филип.
    — Какво правиш тук? — попита го Филип зарадван. — И защо си донесъл бебе?
    — Защо съм тук ще ти кажа по-късно — отвърна Франсис. — Колкото до бебето, намерих го в горите съвсем самичко, лежеше край един тлеещ огън. — Франсис замълча.
    — И… — подкани го Филип.
    Франсис сви рамене.
    — Не мога да ти кажа нищо повече от това, защото само това знам. Надявах се да стигна тук снощи, но не успях, тъй че преспах в колибата на един лесничей. Напуснах я на разсъмване и яздех по пътя, когато чух бебешки плач. Миг след това го видях. Взех го и го донесох тук. Това е цялата история.
    Филип погледна невярващо малкото вързопче в ръцете на брат Джони. Посегна колебливо и повдигна крайчеца на завивката. Видя сбръчкано личице, отворена беззъба уста и малка плешива главица — миниатюра на състарен монах. Разгъна още малко вързопа и видя крехки раменца, махащи във въздуха ръчици и здраво стиснати юмручета. Огледа по-внимателно отрязаната пъпна връв, увиснала от коремчето на бебето. Изглеждаше малко противно. Нормално ли беше това? Раната като че ли заздравяваше добре и май щеше да е най-добре да не се пипа. Отви още малко одеялото.
    — Момче е. — Покашля се смутено и го зави отново. Един от послушниците се изсмя глуповато.
    Филип изведнъж се почувства безпомощен. „Какво, за Бога, да правя с това?“ — помисли си игуменът. „Да го храня?“
    Бебето заплака и звукът дръпна струните на сърцето като любим псалм.
    — Гладно е — промълви той и го порази мисъл: „Откъде ли го знам?“
    — Не можем да го храним — каза един от монасите.
    Филип се канеше да отвърне „Защо не?“, но веднага се сети, че нямаше никакви жени на мили околовръст.
    Но Джони вече бе решил проблема, както скоро се увери Филип. Братът седна на столчето с бебето в скута си. Държеше в ръката си кърпа с усукан край. Топна края във ведро с мляко, остави кърпата да попие малко от течността, след което го поднесе към бебешката уста. Бебето отвори уста, засука от кърпата и преглътна.
    Филип се обнадежди.
    — Много умно, Джони. Браво — възкликна той изненадано.
    Джони се усмихна на похвалата и отвърна гордо:
    — Правил съм го преди, когато една майка коза умря, преди да се отбие козлето.
    Всички монаси загледаха с увлечение, докато Джони повтаряше простичкото действие с топването на кърпата в млякото и даването на бебето да суче. Щом кърпата докоснеше бебешките устни, някои от монасите неволно отваряха устата си и гледката развесели Филип. Този начин на хранене щеше да е бавен, но храненето на бебета май бездруго си беше бавна работа.
    Питър от Уеърхам, който се беше поддал на общото залисване с бебето и заради това бе забравил да се държи инатливо, най-после се съвзе и рече:
    — Много по-лесно ще е да се намери майката на детето.
    — Съмнявам се — възрази му Франсис. — Майката вероятно е неомъжена и е съгрешила. Допускам, че е млада. Може би е успяла да прикрие бременността си. После, когато срокът й е наближил, е дошла в гората, наклала е огън. Родила е сама, след което е оставила детето на вълците и се е прибрала откъдето е дошла. Ще се постарае да не я намерят.
    Бебето беше заспало. Обзет от порив, Филип го пое от ръцете на Джони, доближи го до гърдите си, като го крепеше с една ръка отдолу, и го залюля.
    — Горкото създание. Милото, горкичко същество.
    Желанието, обзело го да защити и да се погрижи за бебето, бе непреодолимо. Забеляза, че монасите са го зяпнали слисани от тази внезапна проява на нежност. Никога не бяха го виждали се отнася тъй мило с някого, разбира се — физическата нежност бе изрично забранена в манастира. Явно бяха смятали, че е неспособен на това. Е, вече знаеха истината, помисли си той.
    Питър от Уеърхам се намеси отново:
    — Тогава ще трябва да занесем детето в Уинчестър и да се опитаме да му намерим жена, дето да го отгледа.
    Ако го беше казал някой друг, Филип нямаше да възрази толкова бързо. Но го каза Питър и приорът заговори припряно, а животът му след това вече нямаше да е същият.
    — Няма да му търсим гледачка — заяви той твърдо. — Това дете е дар от Господа. — Огледа ги бавно един по един. Монасите се бяха втренчили в него и поглъщаха всяка негова дума. — Ще се грижим за него сами — продължи той. — Ще го храним, ще го учим и ще го въведем в Божите дела. Сетне, като порасте и стане мъж, и той ще стане монах и така ще го върнем на Господа.
    Последва изумено мълчание.
    След това Питър рече ядосано:
    — Това е невъзможно! Не може бебе да бъде гледано от монаси!
    Филип улови погледа на брат си и двамата се усмихнаха, затаили общ спомен. А щом Филип заговори отново, гласът му бе натежал от бремето на миналото.
    — Невъзможно ли? Не, Питър. Напротив, напълно сигурен съм, че може да стане, както и моят брат. Знаем го от опит. Нали, Франсис?


    В деня, за който Филип вече мислеше като за сетния ден, баща му се беше върнал у дома с рана.
    Филип пръв го бе видял да се изкачва на коня си по лъкатушещия по склона път към малкото селце в планинския Северен Уелс. Шестгодишното дете изтича да го посрещне, както обикновено. Ала този път тате не се наведе, за да метне малкото момче на коня пред себе си. Яздеше бавно, отпуснат в седлото. Държеше юздите в дясната си ръка, а лявата бе увиснала безпомощно. Лицето му бе пребледняло, а дрехите му бяха оплискани с кръв. Филип бе едновременно заинтригуван и уплашен, защото никога не бе виждал тате толкова изтощен.
    Тате му каза:
    — Доведи майка си.
    Когато го вкараха в къщата, мама разряза ризата му. Филип бе ужасен: гледката как пестеливата му майка с готовност съсипва добрите дрехи бе по-стъписваща и от кръвта.
    — Не се тревожете за мен сега — беше казал тате, но обичайното му ръмжене бе спаднало до глухо мърморене и никой не го послуша — още едно стъписващо събитие, защото обикновено думата му беше закон. — Оставете ме и заведете всички в манастира. Проклетите англичани скоро ще са тук.
    На билото на хълма имаше манастир с църква, но Филип не можа да разбере защо трябваше да ходят там, след като дори не бе неделя.
    — Ако загубиш още кръв, няма да можеш да идеш никъде вече — каза мама, но леля Гуен рече, че ще вдигне тревога и излезе.
    След години, щом се замислеше за последвалите събития, Филип разбираше, че в този момент всички бяха забравили за него и четиригодишния му брат, Франсис. Никой не се сети да ги отведат в манастира, където щяха да са в безопасност. Хората мислеха за своите деца и бяха решили, че с Филип и Франсис всичко ще е наред, защото бяха с родителите си. Но тате кървеше до смърт, а мама се опитваше да го спаси и стана тъй, че англичаните ги хванаха четиримата.
    Нищо в краткия житейски опит на Филип не беше го подготвило за появата на двамата войници, когато отвориха с ритници вратата и нахлуха в едностайната им къщурка. При други обстоятелства нямаше да са толкова страшни, защото приличаха на големите непохватни младоци в градчето, които се подиграваха на старите жени, налитаха на евреи и се биеха с юмруци пред пивниците посред нощ. Но този път — Филип го осъзна след години, когато най-после можеше да мисли обективно за онзи ден — младите мъже бяха обзети от кръвожадност. Бяха имали битка, бяха чули писъците на издъхващи от болка мъже, бяха видели да умират техни приятели и буквално бяха обезумели от страх. Но бяха спечелили битката и бяха оцелели, и сега гонеха враговете си, за да отмъстят, и нищо нямаше да ги удовлетвори, освен още кръв, още писъци, още рани и смърт. И всичко това бе изписано на изкривените им лица, когато нахлуха в стаята като лисици в кокошарник.
    Движеха се много бързо, но Филип след това можеше да си спомни всяка стъпка все едно, че бе продължило много дълго. Облечени бяха в лека броня, само по къси ризници и кожени шлемове с железен обков, и с извадени мечове. Единият беше грозен, с голям изкривен нос и примижал, а зъбите му бяха оголени в застрашителна маймунска усмивка. Другият имаше пищна брада, която бе зацапана с кръв — чужда кръв сигурно, защото не изглеждаше да е ранен. Двамата огледаха стаята в движение. Безмилостните им пресметливи очи подминаха Филип и Франсис, забелязаха мама и се спряха на татко им. Бяха почти стигнали до него, преди някой да е успял да помръдне.
    Мама се беше надвесила над тате и превързваше лявата му ръка. Тя се изправи и се нахвърли срещу натрапниците с пламнали в безнадеждна храброст очи. Тате скочи на крака и здравата му ръка посегна към дръжката на меча му. Филип извика от ужас.
    Грозният вдигна меча си над главата и замахна с дръжката напред към главата на мама, а после я избута настрани, без да я промуши, сигурно защото не искаше да рискува мечът му да е забит в тяло, докато тате все още бе жив. Филип се досети за това след години; тогава просто затича към майка си, без да разбира, че тя вече не може да го защити. Мама залитна замаяна, а грозният я подмина и отново вдигна меча си. Филип се вкопчи в полата на майка си, докато тя се олюляваше, но не можеше да откъсне очи от баща си.
    Тате извади оръжието си от ножницата и го вдигна в защита. Грозният замахна надолу и двете лезвиета се удариха и изкънтяха като камбана. Като всички малки момчета и Филип си мислеше, че татко му е непобедим. В този момент разбра истината. Тате бе изтощен от загубата на кръв. Когато двата меча се сблъскаха, неговият падна, а нападащият вдигна своя съвсем малко и отново замахна бързо. Ударът падна там, където едрите вратни мускули на тате се вдигаха от широките му рамене. Филип запищя, когато видя как острият ръб на оръжието се вряза в тялото на баща му. Грозният мъж издърпа ръката си назад, за да намушка и върхът на меча се заби в корема на тате.
    Вцепенен от ужас, Филип погледна нагоре към мама. Очите й срещнаха неговите точно когато другият мъж, оня с брадата, я удари. Тя падна на пода до момчето и от раната в главата й потече кръв. Брадатият смени хватката на меча си тъй, че върхът да сочи надолу и го стисна в двете си ръце. После го вдигна високо, почти колкото човек да намушка себе си и силно заби надолу. Чу се болезнен пукот от счупена кост, щом върхът прониза гърдите на мама. Оръжието се вряза дълбоко, толкова дълбоко — Филип го забеляза, колкото и да го бе заслепил влудяващият страх, — че трябваше да е излязъл през гърба й, заковавайки я като гвоздей за пода.
    Обезумял, Филип отново погледна към баща си. Видя как се смъкна напред върху меча на грозния и от устата му швирна кръв. Убиецът му отстъпи назад и издърпа оръжието си в опит да го освободи. Татко му залитна още стъпка напред и се задържа за него. Грозният изрева яростно и изви меча в корема на тате. Този път острието излезе. Тате падна на пода и притисна ръце в корема си, сякаш искаше да запуши зейналата рана. Филип винаги си бе мислил, че човешките вътрешности са повече или по-малко твърди и му призля от гледката с грозните слузести жили и органи, които се изсипваха от баща му. Нападателят вдигна оръжието си високо, с върха надолу над тялото на тате, също като брадатия над мама, и нанесе последния удар по същия начин.
    Двамата англичани се спогледаха и най-неочаквано Филип разчете облекчение на лицата им. Обърнаха се едновременно и погледнаха към него и Франсис. Единият кимна, а другият сви рамене и Филип разбра, че ще убият него и брат му, като ги посекат с онези остри мечове, а щом осъзна колко много щеше да боли, ужасът кипна в него докато усети, че главата му ще се пръсне.
    Мъжът с кръв по брадата се наведе бързо и хвана Франсис за глезена. Вдигна го във въздуха с главата надолу, докато момченцето пищеше за мама, без да разбира, че тя е мъртва. Грозният мъж изтръгна меча си от тялото на тате и изпъна ръка, готов да промуши Франсис в сърцето.
    Ударът така и не последва. Откъм входа прокънтя властен глас и двамата мъже замръзнаха. Писъкът секна и Филип осъзна, че самият той беше запищял. Погледна към вратата и видя абат Питър, застанал там в домашнотъканото си расо, с гняв Божи в очите и вдигнал дървен кръст в ръката си като меч.
    Когато Филип съживяваше този ден в кошмарите си и се събуждаше нощем плувнал в пот и с писъци, винаги успяваше да се успокои и после отново да се отпусне в сън, щом върнеше в ума си последната сцена и как писъците и раните бяха отметени настрана от невъоръжения мъж с кръста.
    Абат Питър заговори отново. Филип не разбра езика, на който говореше — беше английски, разбира се — но смисълът бе ясен, защото двамата мъже изглеждаха засрамени и брадатият много кротко остави Франсис на пода. Докато говореше, монахът пристъпи уверено в стаята. Двамата войници се дръпнаха назад сякаш се уплашиха от него — бяха с мечовете си и в броня, а той във вълнено расо и с кръст! Обърна им гръб в жест на пълно презрение, наведе се и заговори на Филип. Гласът му беше спокоен.
    — Как се казваш?
    — Филип.
    — А, да, спомням си. А братчето ти?
    — Франсис.
    — Добре. — Абатът погледна към плувналите в кръв тела върху пръстения под. — Това е майка ви, нали?
    — Да — отвърна Филип, разтреперан от паника, а после посочи осакатеното тяло на баща си и каза: — А това е тате!
    — Знам — промълви монахът утешително. — Не трябва да пищиш повече, трябва да отговориш на въпросите ми. Разбираш ли, че те са мъртви?
    — Не знам — отвърна отчаяно Филип. Знаеше какво означава, когато животни са мъртви, но как можеше да се случи това с мама и тате?
    — Все едно, че са заспали — каза абат Питър.
    — Но очите им са отворени! — проплака Филип.
    — Шшт. По-добре да им затворим очите тогава.
    — Да — отвърна Филип. Имаше чувството, че това ще реши нещо.
    Абат Питър хвана двете деца за ръцете и ги поведе през стаята към тялото на баща им. Коленичи и взе дясната ръка на Филип в своята.
    — Сега ще ти покажа как. — Поднесе ръката му над лицето на татко му, но изведнъж Филип се уплаши да докосне баща си, защото тялото изглеждаше толкова странно и бледо, отпуснато и грозно наранено, че той издърпа дланта си. После се озърна с тревога към абат Питър — мъж, на когото никой не се опълчваше — но абатът като че ли не му беше ядосан. — Хайде — каза той кротко и отново взе ръката на Филип. Този път момчето не се възпротиви. Задържал показалеца на Филип между палеца и показалеца си, монахът накара момчето да докосне клепача на баща си и да го смъкне надолу, докато покрие страховито взряната нагоре очна ябълка. После абатът пусна ръката му и каза: — Затвори другото му око. — Този път, без чужда помощ, Филип се пресегна, докосна клепача на баща си и го затвори. И се почувства по-добре.
    — А сега ще склопим ли и очите на мама? — попита абат Питър.
    — Да.
    Коленичиха до тялото й. Абатът изтри с ръкава си кръвта от лицето й.
    — Ами Франсис? — попита Филип.
    — Може би и той трябва да помогне.
    — Направи като мен, Франсис — промълви Филип на братчето си. — Затвори очите на мама както аз ги затворих на тате, за да може да спи.
    — Те заспали ли са? — попита Франсис.
    — Не, но все едно, че са заспали — каза Филип уверено. — Тъй че очите й трябва да са затворени.
    — Добре тогава — отвърна Франсис и без колебание протегна пълничката си ръка, и грижливо затвори очите на майка си.
    А после абатът ги вдигна и двамата, по един под всяка мишница, и без да погледне повече двамата войници ги изнесе от къщата и ги носи по целия път нагоре по стръмната пътека на склона, до убежището на манастира.
    Нахрани ги в манастирската магерница. След това, за да не се залисат с мислите си, им каза да помогнат на готвача в приготвянето на вечерята за монасите. На другия ден ги взе да видят телата на родителите си, измити, облечени, с почистени рани, закърпени и отчасти покрити, в ковчезите един до друг в кораба на църквата. Там бяха и няколко техни близки, защото не всички от селото се бяха добрали навреме до манастира, за да се спасят от нашественическата армия. Абат Питър ги заведе на погребението и се постара да видят как свалиха двата ковчега в общия им гроб. Когато Филип заплака, заплака и Франсис. Някой им изшътка да замълчат, но абат Питър рече:
    — Оставете ги да си поплачат.
    Чак след това, когато вече бяха приели в сърцата си, че родителите им наистина си бяха отишли и никога вече нямаше да се върнат, той най-сетне им заговори за бъдещето.
    Сред близките им нямаше нито едно семейство, което да е оцеляло цялото: или бащата, или майката бяха убити. Нямаше роднини, които да се погрижат за момчетата. Така оставаха две възможности. Можеха да бъдат дадени или продадени дори на някой стопанин, който да ги използва за робски труд докато пораснеха големи и силни, за да избягат. Или можеха да бъдат вречени на Господа.
    Не беше нещо необичайно малки момчета да влязат в манастир. Обичайната възраст бе около единайсет години, а най-ниската граница — около пет, защото монасите не умееха да се оправят с гледане на бебета. Понякога момчетата бяха сираци, понякога бяха загубили само единия родител, а понякога родителите им имаха твърде много синове. Обикновено семейството даваше заедно с детето някое сериозно дарение на манастира — ферма, църква и дори цяло село. В случаи на най-окаяна бедност дарението можеше да се заобиколи. Бащата на Филип обаче бе оставил скромна планинска ферма, тъй че случаят с момчетата не беше благотворителност. Абат Питър предложи манастирът да вземе момчетата и фермата. Оцелелите им близки се съгласиха, а уговорката бе утвърдена от принца на Гуинед, Гръфид ап Кинън, който временно бе унизен, но не напълно свален от власт от завоевателната армия на крал Хенри, убила и бащата на Филип.
    Абатът знаеше много за скръбта, но въпреки цялата си житейска мъдрост се оказа неподготвен за онова, което стана с Филип. Около година по-късно, когато скръбта вече изглеждаше отшумяла и двете момчета се бяха нагодили към манастирския живот, Филип бе обзет от някаква непреклонна ярост. Условията в обителта на хълма не бяха толкова лоши, че да оправдаят гнева му: имаше храна, дрехи и огън в спалнята зиме, и дори малко обич и привързаност, а строгата дисциплина и монотонните ритуали поне внасяха ред и стабилност. Но момчето започна да се държи все едно, че е несправедливо затворено. Не се подчиняваше на заповеди, подронваше авторитета на монашеските служители по всякакъв повод, крадеше храна, чупеше яйца, пускаше коне, присмиваше се на недъгавите и обиждаше по-старите братя. Единственото оскърбление, пред което се сдържаше, бе светотатството и заради това абатът му прощаваше всичко останало. Една Коледа той се вгледа назад към изминалите дванайсет месеца и си даде сметка, че за цялата година не беше прекарал и една нощ в килията за наказание.
    Нямаше никаква конкретна причина за връщането му към нормалния живот. Вероятно помогна интересът му към уроците. Математическата теория на музиката го очароваше, дори в спрежението на латинските глаголи намираше определена удовлетворителна логика. Бяха му възложили да помага на иконома — монаха, който трябваше да осигурява всички запаси на манастира, от сандалите до зърното — и това също тъй завладя интереса му. Привърза се с искрено обожание към брат Джон, хубав мускулест млад монах, който изглеждаше в очите му като въплъщение на ученост, святост, мъдрост и доброта. Било в подражание на Джон или заради вродена склонност, а може би и двете, започна да намира утешение в ежедневните молитви и служби. Така навлезе в юношеството, с манастирския ред в ума си и светите хармонии в ушите си.
    В учението си Филип, както и Франсис, далеч бяха надминали всички момчета на тяхната възраст, които познаваха, ала допускаха, че това е така, защото живееха в манастира и ги образоваха по-усилено. На този етап не осъзнаваха, че са изключителни. Дори когато започнаха да поемат голяма част от преподаването в малкото манастирско училище и да взимат уроците си от самия абат, вместо от педантичния стар учител на послушниците, смятаха, че са напреднали толкова само защото бяха получили толкова ранен старт.
    Когато се вглеждаше назад към младостта си, на Филип му се струваше, че е имало някакъв кратък Златен век, година или може би по-малко, между края на бунта му и съблазънта на плътската страст. В живота му дойде мъчителното време на нечистите помисли, нощните изхвърляния, ужасните и смущаващи беседи с изповедника му — самия абат, безкрайните наказания и умъртвяването на плътта с бичуване.
    Плътската страст така и не го остави напълно, но след време престана да бъде нещо толкова важно, тъй че го притесняваше само от време на време, когато умът и тялото му останеха бездейни — като стара рана, която те наболява все още във влажно време.
    Франсис беше водил тази битка малко по-дълго и макар да не бе споделял с брат си нищо по темата, Филип бе останал с впечатлението, че той не воюва тъй храбро с греховните помисли и че приема с известна охота пораженията си. Главното обаче бе, че и двамата се бяха смирили със страстите, най-големия враг на монашеския живот.
    Както Филип работеше с иконома, тъй и Франсис помагаше на приора, заместника на абат Питър. Когато икономът умря, Филип бе на двайсет и една години и въпреки младостта си пое задълженията му. А когато Франсис стана на двайсет и една, абатът реши да създаде нов пост за него, помощник-приор. Но това решение ускори една криза. Франсис помоли да бъде освободен от този пост и същевременно да напусне манастира. Поиска да бъде ръкоположен за свещеник и да служи на Господа във външния свят.
    Филип беше стъписан и ужасен. Идеята, че един от тях би могъл да напусне манастира, изобщо не беше му хрумвала и го смути толкова, колкото ако му бяха казали, че е наследникът на трона. Но след много кършене на ръце и сърдечни терзания все пак желанието на брат му се изпълни. Франсис отиде сред миряните и скоро след това стан капелан на графа на Глостър.
    Преди това да се случи, Филип си беше представял живота си съвсем просто, ако въобще се замисляше над него. Щеше да е монах, да живее смирен и покорен живот, а на стари години може би да стане абат и с много рвение да следва примера, оставен от Питър. Но сега се зачуди дали Бог не му е отредил друга съдба. Помнеше притчата за талантите5: Бог очакваше от слугите Си да укрепват царството Му, а не само да Го съхраняват. С известна боязън сподели тези мисли с абат Питър, в пълното съзнание, че рискува да бъде порицан за прекомерна горделивост.
    За негова изненада, абатът отвърна:
    — Чудех се колко време ще ти трябва, за да осъзнаеш това. Разбира се, че си предопределен за нещо друго. Роден в близост до манастир, осиротял на шест години, отгледан от монаси, станал иконом на двайсет и една… Бог едва ли щеше да си прави толкова труд за един човек, който е обречен да преживее живота си в малко манастирче на гол хълм, в затънтено владение. Тук няма достатъчно мащаб за теб. Трябва да напуснеш това място.
    Филип беше слисан от думите му, но преди абатът да си тръгне, му хрумна въпрос и той побърза да го изрече:
    — Ако този манастир е толкова маловажен, защо Бог остави вас тук?
    Абат Питър се усмихна.
    — Може би, за да се погрижа за теб.
    По-късно същата година абатът отиде в Кентърбъри, за да поднесе почитанията си на архиепископа и когато се върна, рече на Филип:
    — Дал съм те на приора на Кингсбридж.
    Филип се уплаши не на шега. Приоратът на Кингсбридж бе един от най-големите и най-важните манастири в страната. Беше катедрален приорат — църквата му бе катедрала, седалище на епископа, а самият епископ всъщност се водеше абат на манастира, който инак формално се ръководеше от собствения си приор.
    — Приор Джеймс е стар приятел — каза абат Питър на Филип. — В последните няколко години е доста отпаднал духом, не знам защо. Все едно, Кингсбридж има нужда от млада кръв. В частност Джеймс има проблем с един от скитовете си, малка горска обител, и ужасно му е нужен напълно благонадежден човек, който да поеме скита и да го върне в пътя на светостта.
    — Значи ще съм приорът на скита? — изненада се Филип.
    Абатът кимна.
    — И ако с право сме преценили, че Бог има много работа за теб, можем да очакваме, че ще помогнеш в решаването на проблемите, които тази обител изпитва.
    — А ако грешим?
    — Винаги можеш да се върнеш тук и да бъдеш моят иконом. Но не грешим, синко. Ще видиш.
    Сбогуването го разплака. Беше прекарал седемнайсет години тук и монасите бяха семейството му, по-истинско за него от родителите, които тъй жестоко му бяха отнети. Навярно никога повече нямаше да види тези монаси и това го наскърби.
    В началото Кингсбридж го изуми. Защитеният със стени манастир беше по-голям от много села. Катедралната църква бе огромна и сумрачна зала, също като пещера. Затова пък къщата на приора беше един малък палат. Но след като привикна с големината, започна да вижда признаците на духовен упадък, които бе забелязал абат Питър у своя приятел. Църквата видимо се нуждаеше от основен ремонт, молитвите се измърморваха припряно, правилата за мълчание непрекъснато се нарушаваха и имаше твърде много слуги, повече от монасите. Филип бързо надмогна изумлението и започна да се ядосва. Искаше му се да хване приор Джеймс за гърлото и да каже: „Как смеете да правите това? Как смеете да поднасяте така припряно молитвите си към Бога? Как смеете да позволявате послушници да играят на зарове и монаси да държат домашни любимци? Как смеете да живеете в палат, обкръжен от слуги, докато Божията църква грохва в развалини?“ Нищо такова не каза, разбира се. Имаше кратка формална беседа с приор Джеймс, висок, слаб и изгърбен мъж, който сякаш носеше цялата тежест на световните беди на изгърбените си рамене. След това поговори със заместник-приора, Ремигий. В началото на разговора Филип намекна, че според него приоратът се нуждае от някои промени, като очакваше заместник-приорът да се съгласи с цялото си сърце. Но Ремигий го изгледа надменно, все едно казваше „Ти за кого се мислиш?“ и смени темата.
    Ремигий му обясни, че скитът „Свети Джон в леса“ бил основан преди три години с малко земя и имот, и трябвало вече да се самоподдържа, но всъщност продължавал да зависи от поддръжката на манастира — майка. Имаше и други проблеми: дякон, който случайно прекарал една нощ там, останал недоволен от службите; пътници твърдели, че били ограбени от монаси в околностите му; имало слухове за безнравственост… Фактът, че Ремигий не можеше или пък не желаеше да даде подробности, бе само още един знак за леката ръка, с която се ръководеше всичко. Филип напусна разтреперан от гняв. Един манастир трябваше да прославя Господа. Не правеше ли това, не беше нищо. Приоратът Кингсбридж беше по-лошо от нищо. Позореше Господа със своята леност. Но самият той нищо не можеше да стори по този проблем. Единственото, на което можеше да се надява, бе да вкара в правия път един от скитовете му.
    По време на двудневната езда до горска обител, Филип размишляваше над малкото сведения, които му бяха дали и вглъбено обмисляше как да подходи. Реши, че ще е добре в началото да тръгне полека. Обикновено приорът се избираше от монасите, но при един скит, който бе само външен пост на главния манастир, можеше просто да го избере приорът на дома-майка. Тъй че Филип не бе поканен да се подложи на избор, а това означаваше, че не можеше да разчита на добрата воля на монасите. Трябваше да си подбира пътя внимателно. Налагаше се да научи повече за проблемите на обителта, преди да може да прецени как най-добре ще ги разреши. Трябваше да спечели уважението и доверието на монасите, особено на по-старите от него, които можеше да възнегодуват против назначението му. После, след като научеше достатъчно и укрепеше властта си, щеше да предприеме твърди действия.
    Изобщо не стана така.
    Беше втория ден на свечеряване, когато дръпна юздите на понито в края на една поляна и огледа новия си дом. В онези дни имаше само една каменна постройка, параклиса. На следващата година Филип бе построил новото каменно общежитие. Другите пристройки, дървените, изглеждаха порутени. Филип се възмути — всичко, направено от монаси, трябваше да е трайно, а това означаваше наистина всичко — от катедралите, до кочините. Като огледа по-добре, забеляза още доказателства за същата отпуснатост, която бе видял в Кингсбридж: нямаше огради, сеното се разсипваше от вратата на плевника, а до рибарника имаше сметище. Усети как лицето му се изопна от едва сдържан укор и си каза: „спокойно, спокойно“.
    Отпървом не видя никого. Така и трябваше да бъде, защото бе време за вечерня и повечето монаси щяха да са в параклиса. Шибна леко хълбока на понито с камшика и пое през поляната към някаква съборетина, която приличаше на конюшня. Един младок със слама в косата и завеян поглед надникна през вратата и зяпна изненадан в новодошлия.
    — Как те викат? — запита го Филип, а след кратък смут добави: — Синко.
    — Викат ми Джони Осем пенса — отвърна младокът.
    Филип слезе и му подаде юздите.
    — Е, Джони Осем пенса, можеш да разседлаеш кончето ми.
    — Да, отче. — Джони върза юздите за оградата и тръгна нанякъде.
    — Къде отиваш?
    — Да кажа на братята, че е дошъл непознат.
    — Трябва да упражняваш послушание, Джони. Разседлай коня ми. Аз ще кажа на братята, че съм тук.
    — Да, отче. — Уплашен, Джони се зае със задачата.
    Филип огледа наоколо. По средата на поляната се издигаше дълга постройка, която може би служеше за трапезария. Близо до нея имаше малка кръгла пристройка и от дупка в покрива й се носеше дим. Това трябваше да е магерницата. В манастирите със строг режим се поднасяше ядене само веднъж на ден, на обед. Но тук явно режимът не беше строг и щеше да има лека вечеря след вечернята, малко хляб със сирене или осолена риба, или може би купа ечемичена супа, сготвена с билки. Но щом се приближи към кухнята, надуши безпогрешната овлажняваща устата миризма на печено месо. Спря се намръщен, след което продължи.
    Двама монаси и едно момче седяха в средата около огнището. Пред очите на Филип единият подаде делва на другия и той отпи. Момчето въртеше шиш, а на шиша се печеше прасенце.
    Вдигнаха изненадано глави, щом Филип пристъпи на светлината. Той взе мълчаливо делвата от монаха и подуши, а после рече:
    — Защо пиете вино?
    — Защото радва сърцето, страннико — отвърна монахът. — Почерпи се. Пий дълбоко.
    Явно не бяха ги предупредили да очакват новия приор. Явно също така не ги беше страх за последствията, ако някой минаващ монах съобщи за поведението им в Кингсбридж. На Филип му се дощя да вземе делвата с вино и да я счупи в главата му, но си пое дъх и заговори смирено:
    — Децата на бедните гладуват, за да ни осигурят месо и вино. Това е направено за Божията слава, а не за да радва сърцата ни. Никакво вино повече тази вечер.
    Обърна се и понесе делвата.
    На излизане чу монаха да казва:
    — Ти за кого се мислиш?
    Не отвърна. Много скоро щяха да разберат.
    Остави делвата на земята пред кухнята и тръгна през поляната към параклиса, като стискаше и отпускаше юмруци, за да овладее гнева си. „Не прибързвай“, казваше си. „Внимателно. Спокойно“.
    Поспря за миг в притвора, докато се успокои, после леко открехна голямата дъбова врата и влезе безшумно вътре.
    С гръб към него в нестройни редици стояха дванайсетина монаси и няколко послушника. Срещу тях сакристът6 четеше от разтворена книга. Редеше службата набързо, а братята измърморваха небрежно отговорите. На покривката на олтара пращяха три свещи с неравна дължина.
    Отзад двама млади монаси водеха разговор, пренебрегнали службата и оживено обсъждаха нещо. Когато Филип се изравни с тях, единият каза нещо смешно, а другият се разсмя на глас, като заглуши ломотенето на четеца. Това бе последната капка и всякакви мисли за предпазлив подход се отвяха от ума му. Филип отвори уста и извика с цяло гърло:
    — Замълчи!
    Смехът секна. Сакристът спря да чете. В параклиса се възцари тишина и всички се обърнаха и зяпнаха във Филип.
    Той се пресегна към монаха, който се бе изсмял и го сграбчи за ухото. Беше някъде на неговата възраст и по-висок, но бе твърде изненадан, за да се възпротиви, когато Филип го дръпна надолу.
    — На колене! — изрева му той.
    За миг като че ли монахът щеше да се издърпа. Но съзнаваше, че е сгрешил и както Филип очакваше, съпротивата бе потушена от гузната съвест и когато дръпна по-силно ухото му, младият мъж коленичи.
    — Останалите също! — заповяда Филип. — На колене!
    Всички бяха дали обет за покорство и скандалното безредие, в което явно бяха живели напоследък, не бе достатъчно, за да заличи дългогодишния навик. Половината монаси и всички послушници се смъкнаха на колене.
    — Нарушили сте обетите си — заговори той, без да крие презрението си. — Вие сте богохулници, всички до един. — Огледа ги, срещайки погледите им. — Покаянието ви започва от сега.
    Коленичиха и останалите, един по един, докато само четецът остана прав. Беше надебелял мъж със сънливи очи, около двайсет години по-възрастен от Филип. Той се приближи до него, заобикаляйки коленичилите монаси.
    — Дай ми книгата.
    Сакристът го изгледа с непокорство и не отвърна нищо.
    Филип се пресегна и леко хвана за единия край дебелия том. Сакристът го стисна по-здраво. Филип се поколеба. Два дни беше обмислял, докато реши да бъде предпазлив и да действа полека, а ето че сега още с прахта от пътя по краката си рискуваше всичко в открит сблъсък с човек, за когото не знаеше нищо.
    — Дай ми книгата и падни на колене — повтори той.
    По лицето на сакриста пробяга усмивка.
    — Кой си ти?
    Филип отново се поколеба. Заради остриганата му коса и расото бе очевидно, че е монах, а от поведението му би трябвало да са се досетили, че разполага с власт. Но все още не беше ясно дали рангът му го поставя над сакриста. Трябваше само да каже „Аз съм новият ви приор“, но не го искаше. Изведнъж му се стори много важно да надделее с тежестта на моралния си авторитет.
    Сакристът долови колебанието му и се възползва от него.
    — Кажете на всички ни, моля — заговори той с насмешлива вежливост. — Кой ще да е тоя, който ни повелява да коленичим в негово присъствие?
    Всякакво колебание го изостави моментално и той си помисли: „Бог е с мен, тъй че от какво ме е страх?“ Пое си дълбоко дъх и думите излязоха като рев, който отекна от пода до сводестия каменен таван.
    — Бог е тоя, който ви повелява да коленичите в Негово присъствие!
    Сакристът не изглеждаше вече толкова уверен. Филип се възползва от краткото му разколебаване и дръпна книгата. Противникът му вече бе изгубил цялата си власт и най-сетне с неохота се смъкна на колене.
    Прикрил облекчението си, Филип бавно огледа всички и заяви:
    — Аз съм новият ви приор.
    Накара ги да останат на колене, докато прочете службата. Отне много време, защото ги караше да повтарят отговорите многократно, докато съумяха да ги изрекат в съвършена хармония. После ги изведе от параклиса и през поляната поеха към трапезарията. Върна печеното свинско в кухнята и заповяда да донесат хляб и слаба бира. Освен това назначи един монах да чете на глас, докато се хранят. Щом всички приключиха, ги отведе, пак така в мълчание, до спалното.
    Заповяда да донесат постелята на приора от отредената му къща — щеше да спи в същата стая с монасите. Беше най-простият и най-сигурен начин да предотврати греховността на разврата.
    Цялата първа нощ не спа, а седя със запалена свещ и мълчаливо се молеше, докато стана среднощ — времето да събуди братята за полунощницата. Проведе бързо службата, за да им покаже, че не е съвсем безмилостен. Легнаха си отново, но Филип остана буден.
    На разсъмване, преди останалите да са се събудили, излезе навън и огледа наоколо с мисъл за предстоящия ден. Една от нивите наскоро бе извоювана от леса, а в средата й стърчеше огромният пън от някогашен масивен дъб. Това му подсказа идея.
    След като мина утренята и закусиха, ги отведе всички в нивата с въжета и брадви. Целия предобед изкараха в изкореняване на огромния пън, като половината от тях теглеха въжетата, а другата половина нападаха корените с брадви и всички викаха заедно: „Хей-ех!“ Когато пънът най-сетне излезе, Филип даде на всички им бира, хляб и по резен от свинското, което им бе отказал на вечерята.
    Това не беше краят на проблемите, но бе началото на решаването им. От самото начало отказа да иска от дома майка каквото и да било, освен зърно за хляб и свещи за параклиса. Знанието, че няма да получат никакво месо, освен онова, което сами са си отгледали или уловили, превърна монасите в грижливи стопани на стоката и ловци на птици. И докато по-рано бяха гледали на службата като на начин да избягат от работа, сега се радваха, когато Филип съкрати часовете в параклиса, за да имат повече време за нивите.
    След две години започнаха да се самоиздържат, а след още две вече снабдяваха приората Кингсбридж с месо, дивеч и сирене от козе мляко, което стана блазнещ деликатес. Скитът процъфтяваше, службите се извършваха безупречно, а братята бяха здрави и щастливи.
    Филип щеше да е доволен. Но домът-майка, приоратът Кингсбридж, отиваше от зле на по-зле.
    Трябваше да е един от водещите религиозни центрове в кралството, да гъмжи от дейност, библиотеката му да се посещава от чуждоземни учени, приорът му да съветва барони, светите мощи да привличат поклонници от цялата страна, гостоприемството му да се цени от благородниците, а благотворителността му да е прочута сред бедните. Но църквата рухваше, половината манастирски сгради бяха празни, а приорът бе натрупал дългове към лихвари. Филип ходеше до Кингсбридж поне веднъж годишно и всеки път се връщаше кипнал от гняв заради начина, по който богатството, дадено от предани вярващи и увеличено от труда на усърдни монаси, се ръководеше немарливо като наследството на блуден син.
    Част от проблема бе в местоположението на приората. Кингсбридж бе малко село насред затънтен път, който не водеше никъде. От времето на първия крал Уилям — когото наричаха Завоевателя или Копелето според това кой говореше — повечето катедрали бяха прехвърлени в големи градове. Но Кингсбридж бе преживял това сътресение. Това обаче не беше непреодолим проблем според Филип. Един оживен манастир с катедрална църква трябваше да е като град сам по себе си.
    Същинската беда беше летаргията на стария приор Джеймс. След като кормилото бе водено с вяла ръка, вълните тласкаха кораба без посока и той не плаваше на никъде.
    И за горчиво съжаление на Филип, упадъкът на приората Кингсбридж щеше да продължи, докато приор Джеймс бе жив.


    Увиха бебето в чисти ленени пелени и го положиха в голяма кошница за хляб вместо люлка. След като коремчето му се напълни с козе мляко, малкият бързо заспа. Филип възложи на Джони Осем пенса да се грижи за него, защото, макар и да беше малко нещо глуповат, младежът проявяваше грижовна нежност към малките и крехки същества.
    Филип беше нетърпелив да разбере какво бе довело Франсис в манастира. Подпита го по време на вечерята, но брат му не се отзова и се наложи да потисне любопитството си.
    След вечеря беше час за учение. Нямаха подходящи помещения, но монасите можеха да седят на притвора на параклиса и да четат или да се разхождат нагоре-надолу по поляната. Позволено им бе да ходят до магерницата от време на време, за да се сгреят край огъня според обичая. Филип и Франсис тръгнаха покрай поляната, както често бяха обикаляли портиците на манастира в Уелс. Тогава Франсис заговори.
    — Крал Хенри винаги се е отнасял към Църквата като към нещо, подчинено на кралството му — започна той. — Нареждал е на епископи, налагал е данъци и е пречил на прякото прилагане на папската власт.
    — Знам. И какво?
    — Крал Хенри е мъртъв.
    Филип замръзна на място. Не беше очаквал това.
    Франсис продължи:
    — Умрял е в ловното си имение край Лион ла Форет в Нормандия, след ядене на миноги, които много обичаше, макар да не му понасяха.
    — Кога?
    — Днес е първият ден на годината, следователно точно преди месец.
    Филип бе слисан. Хенри седеше на кралския трон още преди раждането му. Не беше преживявал смъртта на крал, но знаеше, че това означава беди и вероятно война.
    — Какво ще стане сега? — попита той с безпокойство.
    Тръгнаха отново. Франсис отвърна:
    — Проблемът е, че кралският наследник беше убит в морето преди много години — може би помниш това.
    — Помня.
    Беше на дванайсет години тогава. Това бе първото събитие от национална величина, проникнало в момчешкия му ум и накарало го да осъзнае съществуването на света извън манастира. Кралският син бе умрял при крушение на един съд, наречен „Белия кораб“ край брега на Шербург. Абат Питър, съобщил му за всичко това, беше обезпокоен, че смъртта на наследника ще бъде последвана от война и анархия, но в крайна сметка крал Хенри удържа властта и животът продължи необезпокояван за двете осиротели момчета.
    — Кралят имаше много други деца, разбира се — продължи Франсис. — Поне двайсет, включително моя лорд, граф Робърт от Глостър. Но както знаеш, всички те са незаконни. Въпреки половата му разюзданост и плодовитост, успя да направи само още едно законно дете — и то беше момиче, Мод. Незаконен син не може да наследи трона, но жена е почти също толкова зле.
    — Крал Хенри не е ли посочил наследник? — попита Филип.
    — Да. Избра Мод. Тя има син, също наречен Хенри. Най-скъпото желание на стария крал бе неговият внук да наследи трона. Но момчето няма и три години още. Тъй че кралят накара бароните да се закълнат във васална вярност на Мод.
    Филип се озадачи.
    — Щом кралят е направил Мод своя наследница и бароните вече са й се заклели във вярност… какъв е проблемът?
    — Дворцовият живот изобщо не е толкова прост. Мод е омъжена за Жофроа д’Анжу. Анжу и Нормандия са били съперници от поколения. Нашите нормански владетели мразят анжуйците. Честно казано, проява на много голям оптимизъм беше от страна на стария крал да очаква, че тълпа англо-нормански барони ще даде Англия и Нормандия в ръцете на анжуец, въпреки клетвата.
    Филип беше донякъде озадачен от познанията на по-малкия си брат и от непочтителното му отношение към най-важните хора в страната.
    — Откъде знаеш всичко това?
    — Бароните се събраха в Льо Нойбург да решат какво да правят. Излишно е да ти казвам, че моят господар, граф Робърт, също бе там, а аз отидох с него, за да пиша писмата му.
    „Колко различен трябва да е животът на Франсис от моя“, помисли си Филип и погледна с любопитство брат си. После си спомни нещо.
    — Граф Робърт е най-големият син на стария крал, нали?
    — Да, и е много амбициозен. Но приема общия възглед, че незаконните синове трябва да завоюват кралствата си, не да ги наследяват.
    — Кой друг бе там?
    — Крал Хенри имаше трима племенника, синовете на сестра му. Най-големият е Теобалд от Блоа; след него е Стивън, много обичан от покойния крал и дарен от него с огромни имения тук в Англия; и най-малкият на семейството, Хенри, когото знаеш като епископа на Уинчестър. Бароните предпочетоха най-големия, Теобалд, съгласно традиция, която сигурно ще прецениш, че е съвършено разумна.
    — Съвършено разумна — повтори Филип с усмивка. — Значи Теобалд е новият ни крал?
    Франсис поклати глава.
    — Така си помисли и той, но ние, по-малките синове все успяваме да се изтикаме напред. — Стигнаха най-далечния кът на поляната и тръгнаха обратно. — Докато Теобалд благосклонно приемаше клетвите на бароните, Стивън прехвърли Ламанша, озова се в Англия, препусна към Уинчестър и с помощта на най-малкия брат Хенри, епископа, завладя тамошния замък и — най-важното — кралската хазна.
    Филип се накани да каже „Значи Стивън е новият ни владетел“, но се въздържа — беше го казал вече за Мод и Теобалд, и беше сгрешил и двата пъти.
    Франсис продължи:
    — На Стивън му трябваше само още едно нещо, за да утвърди победата си: подкрепата на Църквата. Защото, докато не бъде коронован в Уестминстър от архиепископа, не би могъл действително да се назове крал.
    — Но това, разбира се, не е станало лесно — предположи Филип. — Брат му Хенри е един от най-влиятелните духовници в страната — епископ на Уинчестър, абат на Глостънбъри, богат като Соломон и могъщ почти колкото архиепископа на Кентърбъри. А ако епископ Хенри не е смятал да го подкрепи, защо му е помогнал да вземе Уинчестър?
    Франсис кимна.
    — Трябва да кажа, че действията на епископ Хенри през цялата тази криза бяха гениални. Виждаш ли, той не помагаше на Стивън от братска любов.
    — Тогава какъв беше мотивът му?
    — Преди няколко минути ти напомних как покойният крал Хенри се отнасяше към Църквата като към част от кралството си. Епископ Хенри иска да гарантира, че новият ни крал, който и да е той, ще се отнася по-добре към Църквата. Тъй че преди да осигури подкрепа, Хенри накара Стивън да положи тържествена клетва, че ще съхрани правата и привилегиите на Църквата.
    Филип бе силно впечатлен. Отношенията на Стивън с Църквата бяха определени, от самото начало на управлението му, според условията на Църквата. Но още по-важен навярно бе прецедентът. Църквата трябваше да коронова кралете, но досега тя нямаше правото да поставя условия. Навярно идваше времето, когато никой крал нямаше да може да дойде на власт, без първо да се договори с Църквата.
    — Това би могло да означава много за нас — промълви той.
    — Стивън би могъл да наруши обещанията си, разбира се — отвърна Франсис. — Но все пак си прав. Той никога няма да може да бъде толкова безскрупулен с Църквата, колкото беше Хенри. Но има друга опасност. Двама от бароните възнегодуваха горчиво от стореното от Стивън. Единият беше Бартоломю, графът на Шайринг.
    — Знам го. Шайринг е само на един ден път оттук. За Бартоломю казват, че е благочестив човек.
    — Може би. Знам само, че е един самоуверен и твърдоглав барон, който няма да отстъпи от клетвата си за вярност към Мод, въпреки обещанието за прошка.
    — А другият недоволен барон?
    — Моят Робърт от Глостър. Казах ти, че е амбициозен. Душата му се терзае от мисълта, че само ако беше законен, щеше да е крал. Иска да постави полусестра си на трона с вярата, че тя ще се осланя толкова много на братското му напътствие и съвет, че той ще бъде неофициалният крал.
    — Ще предприеме ли нещо?
    — Боя се, че да. — Франсис продължи тихо, въпреки че нямаше кой да ги чуе. — Робърт и Бартоломю, заедно с Мод и нейния съпруг, ще разпалят бунт. Планът им е да свалят Стивън и да поставят Мод на трона.
    Филип се спря.
    — А това ще провали всичко, което епископът на Уинчестър е постигнал! — Стисна брат си за рамото. — Но, Франсис…
    — Знам за какво си мислиш. — Изведнъж цялата самоувереност на Франсис го напусна и той изглеждаше притеснен и уплашен. — Ако граф Робърт разбере, че съм го казал дори на теб, ще ме обеси. Той ми се доверява изцяло. Но все пак най-висшата ми преданост е към Църквата — така трябва да бъде.
    — Но какво можеш да направиш?
    — Мислех да потърся аудиенция с новия крал и да му разкажа всичко. Разбира се, двамата бунтовни графове ще отрекат, а аз ще бъда обесен за измяна, но бунтът ще се обезсили и ще отида в рая.
    Филип поклати глава.
    — Учили са ни, че е суета да търсим мъченичество.
    — А и мисля, че Бог има повече работа за мен тук на земята. Ползвам се с доверие в двора на един могъщ барон и ако остана там и се издигна с упорит труд, бих могъл да направя много за утвърждаване правата на Църквата и властта на закона.
    — Има ли някакъв друг начин…?
    Франсис го погледна право в очите.
    — Точно затова съм тук.
    Филип потръпна. Франсис щеше да го помоли да се въвлече в това, разбира се. Нямаше друга причина да му разкрива толкова опасна тайна.
    Франсис продължи:
    — Аз не мога да издам бунта, но ти можеш.
    — Иисус Христос и всички светии да ме пазят! — възкликна Филип.
    — Ако заговорът бъде разкрит тук, на юг, никакво подозрение няма да падне върху двора на Глостър. Никой не знае, че съм тук. Никой дори не знае, че си ми брат. Би могъл да измислиш някое правдоподобно обяснение как си се натъкнал на сведението: може да си видял някое събиране на войници или пък някой в двора на граф Бартоломю да ти е разкрил заговора, докато е изповядвал греховете си на свещеник, когото познаваш.
    Филип потрепери и придърпа плътно наметалото си. Сякаш внезапно стана много по-студено. Това беше много, много опасно. Ставаше дума за намеса в кралската политика — нещо, което редовно убиваше опитни участници. Голяма глупост щеше да е намесата на външен човек като него.
    Ала залогът бе толкова голям. Филип не можеше да стои отстрани и да гледа бунт срещу крал, избран от Църквата, не и след като имаше шанс да го предотврати. А колкото и да беше опасно за него, за Франсис щеше да е самоубийствено да разкрие заговора.
    — Какъв е планът на бунтовниците? — попита той.
    — Граф Бартоломю в момента се връща към Шайринг. Оттам ще разпрати съобщения до поддръжниците си в цяла южна Англия. Граф Робърт ще пристигне в Глостър ден или два по-късно и ще събере силите си в Западния дял. Накрая Браян Фицконт, който държи замъка Уолингфорд, ще затвори портите му. И цялата югозападна Англия ще принадлежи на бунтовниците без битка.
    — Значи почти сме закъснели!
    — Не съвсем. Имаме около седмица. Но ще трябва да действаш бързо.
    Филип осъзна притеснен, че повече или по-малко е готов да го направи.
    — Не знам на кого да кажа. Нормално би било да се отиде при графа, но в този случай той е престъпникът. Шерифът вероятно ще с него. Трябва да помислим за някой, който със сигурност ще е на наша страна.
    — Приорът на Кингсбридж?
    — Моят приор е стар и уморен. Най-вероятно е да не направи нищо.
    — Трябва да има някой.
    — Епископът.
    Филип всъщност никога не беше говорил с епископа на Кингсбридж, но той със сигурност щеше да го приеме и изслуша. Щеше автоматично да вземе страната на Стивън, защото той бе изборът на Църквата. И бе достатъчно властен, за да предприеме нещо.
    — Къде живее епископът? — попита Франсис.
    — На един ден и половина път оттук.
    — Добре ще е да тръгнеш още днес.
    — Да — отвърна Филип с натежало сърце.
    Франсис го погледна разкаяно.
    — Би ми се искало да беше някой друг.
    — И на мен — въздъхна Филип. — И на мен.


    Филип събра монасите в малкия параклис и им съобщи, че кралят е мъртъв.
    — Трябва да се молим за мирно наследяване и нов крал, който ще обича Църквата повече от покойния Хенри — рече той. Но премълча, че ключът за мирното наследяване по някакъв начин бе попаднал в неговите ръце. Вместо това обясни: — Има други причини, които ме задължават да навестя нашия дом майка в Кингсбридж. Трябва да тръгна веднага.
    Помощник-приорът щеше да чете службите, а икономът да ръководи стопанството, но никой от двамата не можеше да се мери с Питър от Уеърхам. Филип се боеше, че ако се забави повече, Питър би могъл да създаде толкова неприятности, че да не остане манастир, докато се върне. Не бе успял да измисли как да държи Питър под юзди, без да накърни самочувствието му, а вече нямаше и време, тъй че се налагаше да вземе най-доброто възможно решение.
    — По-рано днес говорихме за лакомията — продължи той след кратко мълчание. — Брат Питър заслужава благодарностите ни за напомнянето, че когато Бог благославя нашето стопанство и ни дава богатство, то не е, за да ставаме дебели и да живеем в охолство, а заради Неговата още по-голяма слава. Част от светия ни дълг е споделяме богатствата си с бедните. Досега пренебрегвахме този свой дълг, най-вече защото тук в леса нямаме никой, с когото да ги споделим. Брат Питър ни напомни, че наш дълг е да излезем навън и да подирим бедните, за да можем да им донесем облекчение.
    Монасите бяха изненадани. Бяха си въобразили, че темата за лакомията е приключила. Самият Питър изглеждаше смутен. Радваше се, че отново е станал център на внимание, но се опасяваше от онова, което Филип можеше да крие в ръкава си. И с право.
    — Решил съм — продължи Филип, — всяка седмица да даряваме на бедните по едно пени за всеки монах в общността ни. Ако това означава, че всички ще трябва да ядем малко по-малко, ще ни възрадва чаканата ни небесна награда. По-важното е, че трябва да се погрижим парите ни да се изразходват добре. Дадеш ли пени на някой беден мъж, за да купи хляб за семейството си, той може веднага да иде в пивницата и да се напие, а после да се върне у дома и да набие жена си, поради което за нея би било по-добре без нашето милосърдие. По-добре да му дадем хляба; още по-добре е да дадем хляба на децата му. Раздаването на милостиня е свята задача, която трябва да се върши с толкова грижовност, колкото лекуването на болните и образоването на младите. По тази причина много монашески домове си назначават алмонер, служител по раздаването на милостиня. И ние ще направим същото.
    Филип ги огледа мълчаливо. Всички бяха напрегнати и заинтригувани. Питър изглеждаше доволен, явно решил, че това е победа за него. Никой не предполагаше какво предстои.
    — Работата на алмонера е тежка. Той ще трябва да ходи до най-близките градове и села, най-често до Уинчестър. Там ще обикаля между най-окаяните, мръсни, грозни и озлобени клетници, защото такива са бедните хора. Той трябва да се моли за тях, когато богохулстват, да ги навестява, когато са болни и да им прощава, когато се опитват да го измамят и окрадат. Ще му трябва сила, смирение и безкрайно търпение. Ще му липсва уюта на тази обител, защото ще е навън повече, отколкото е сред нас.
    Отново ги огледа. Сега всички бяха нащрек, защото никой не искаше тази работа. Накрая погледът му се спря на Питър от Уеърхам. Питър разбра какво предстои и лицето му помръкна.
    — Питър бе този, който привлече вниманието ни към недостатъците ни в тези дела — бавно изрече Филип. — Ето защо реших Питър да е удостоеният с честта да бъде нашият алмонер. — После се усмихна. — Можеш да започнеш от днес.
    Лицето на Питър бе като буреносен облак.
    „Ще те няма достатъчно дълго оттук, за да създаваш неприятности“, помисли си Филип. „А близостта със злите въшливи бедняци по вмирисаните улички на Уинчестър ще посмири малко негодуванието ти към безметежния живот“.
    Но Питър чисто и просто бе видял в това наказание, и го гледаше с такава омраза, че Филип неволно потрепера.
    Откъсна погледа си от него и огледа другите.
    — След смъртта на един крал винаги има опасност и несигурност — каза им. — Молете се за мен, докато ме няма.

II

    По обед на втория ден от пътуването си, приор Филип бе на няколко мили от епископския палат. Беше мислил за версия, която да обясни как е научил за подготвяния бунт. Но епископът можеше да не повярва на разказа му. Или ако повярваше, можеше да настоява за доказателство. Още по-лошото — и тази възможност хрумна на Филип едва след като се разделиха с Франсис — допустимо беше, макар и малко вероятно, епископът да е един от заговорниците и да подкрепя бунта. Можеше да е близък с графа на Шайринг. Не беше необичайно някои епископи да поставят личните си интереси над тези на Църквата.
    Епископът можеше да го подложи на изтезание, за да разкрие източника на сведението. Нямаше право, разбира се, но нямаше право и да заговорничи против краля. Филип си припомни инструментите за изтезания, изписани в стенописи за ада. Такива рисунки черпеха вдъхновение от ставащото в тъмниците на барони и епископи. Не се чувстваше достатъчно силен за мъченическа смърт.
    Когато доближи група спешени пътници, първият му подтик бе да дръпне юздите и да не ги подминава, защото бе сам, а се срещаха много скитници, на които нямаше да им мигне окото да ограбят монах. После видя, че двама от пътуващите са деца, а едната — жена. Семейство на път обикновено не беше опасно. Сръга коня напред, за да ги настигне.
    Щом се приближи, успя да ги огледа по-ясно. Бяха висок мъж, дребна жена, младеж на ръст почти колкото мъжа и две деца. Видимо бяха бедни: не носеха никакви вързопи с вещи и бяха облечени в дрипи. Мъжът изглеждаше здравеняк, но измършавял, все едно, че умираше от продължителна болест или просто гладуваше. Той погледна предпазливо към Филип, придърпа децата към себе си и им промърмори нещо. Филип отначало бе предположил, че е на около петдесет, но сега видя, че е трийсет и няколко годишен, макар лицето му да беше набръчкано от грижи.
    — Ей! Здрасти, монахо! — подвикна жената.
    Филип я изгледа накриво. Беше необичайно жена да заговаря преди мъжа си, а макар монах да не беше съвсем невежливо обръщение, много по уважително щеше да е брате или отче. Жената беше с около десет години по-млада от мъжа и имаше хлътнали очи с необичаен светлозлатист цвят, които й придаваше доста смущаващ вид. „Тази жена е опасна“, помисли си Филип.
    — Добър ден, отче — каза мъжът като в извинение за грубостта на жена си.
    — Бог да те благослови — отвърна Филип и забави кобилата си. — Кой си ти?
    — Том, майстор строител. Търся работа.
    — И не намираш никаква, май.
    — Самата истина.
    Филип кимна. Беше обичайна история. Строителите обикновено се скитаха в търсене на работа и понякога не я намираха, било заради лош късмет, или защото малцина строяха. Такива хора често се възползваха от гостоприемството на манастирите. Ако се връщаха от работа, даваха щедри дарения на тръгване, макар че ако бяха дълго време на пътя, можеше да нямат нищо за предлагане. Предоставянето на еднакво топло гостоприемство и в двата случая, често подлагаше на изпитание монашеското милосърдие.
    Този строител явно беше от безпаричните, въпреки че жена му изглеждаше съвсем добре.
    — Е — каза Филип, — имам храна в дисагите си и е време за обед, а милосърдието е свято задължение. Тъй че ако ти и семейството ти похапнете с мен, ще бъда възнаграден в небесата, а също тъй ще си имам и компания за обяд.
    — Много мило от ваша страна — отвърна Том и погледна жена си. Тя съвсем леко сви рамене и кимна сдържано. Мъжът почти веднага добави: — Ще приемем милостта ви и благодарим.
    — Благодарете на Господа, не на мен — каза по навик Филип.
    — Благодарим на селяните, чиито десятък е осигурил храната — подхвърли жената.
    „Рязка е“, помисли си Филип. Но си замълча.
    Спряха край малка поляна, на която кончето на Филип можеше да попасе от излинялата зимна трева. Филип тайно се радваше на повода да отложи пристигането си в палата на епископа и да забави опасния разговор с него. Строителят каза, че също се е запътил към епископския палат. Надявал се, че епископът може да иска да направи ремонт или дори разширение. Докато си говореха, Филип огледа крадешком семейството му. Жената изглеждаше твърде млада, за да е майка на по-голямото момче. Беше като юнец, силен, непохватен и малко глуповат на вид. Другото момче бе малко и изглеждаше странно, с червена като морков коса, снежнобяла кожа и блестящи светло сини очи; и имаше навика да се вторачва напрегнато в нещата, с едно разсеяно изражение, което му напомни за бедния Джони Осем пенса, само дето, за разлика от Джони, това момче отвръщаше с някак много възрастен, разбиращ поглед, щом срещнеше очите му. По свой начин бе точно толкова смущаващ, колкото и майка си, прецени Филип. Третото дете беше момиче, около шестгодишно. Тя току проплакваше, а баща й все я поглеждаше със загриженост и от време на време я потупваше утешително по рамото. Явно много я обичаше. Веднъж докосна с ръка и жена си, и Филип забеляза припламналата страст, когато погледите им се срещнаха.
    Жената прати децата да подирят широки листа за покривка, докато Филип отваряше дисагите си.
    — Къде ви е манастира, отче? — попита Том.
    — В гората, на един ден път оттук, на запад. — Жената го погледна рязко, а Том повдигна изненадано вежди. — Знаете ли го?
    Незнайно защо, Том сякаш се смути.
    — Трябва да сме минали покрай него на път от Солсбъри — отвърна той.
    — О да, би трябвало, но е отдалечен от главния път, тъй че няма да го видите, освен ако знаете къде е и тръгнете да го потърсите.
    — Аха. Разбирам — рече Том, но умът му изглежда беше залисан с друго.
    На Филип изведнъж му хрумна нещо.
    — Кажете ми… да сте срещали някаква жена на пътя? Вероятно много млада, сама и, хм, с дете?
    — Не — рече Том. Тонът му прозвуча небрежно, но Филип имаше чувството, че е силно заинтригуван. — Защо питате?
    Филип се усмихна.
    — Ще ти кажа. Вчера рано заранта в гората бе намерено бебе и го донесоха в моя манастир. Момче е и не мисля, че е на повече от един ден. Трябва да е било родено същата нощ. Тъй че майката трябва да е била наоколо по същото време като вас.
    — Не сме виждали никого — повтори Том. — Какво направихте с бебето?
    — Нахранихме го с козе мляко. Май му хареса.
    Двамата го гледаха напрегнато. Историята щеше да трогне всяко сърце, помисли си Филип. След малко Том рече:
    — И сега търсите майката ли?
    — О, не. Попитах между другото. Ако я срещна, бих й върнал бебето, разбира се. Но е ясно, че не го иска и ще се постарае да не бъде намерена.
    — Тогава какво ще стане с бебето?
    — Ще го отгледаме в манастира. Ще бъде Божие дете. Така бях отгледан и аз, както и брат ми. Родителите ни бяха отнети докато бяхме малки, а след това абатът ни беше баща, а монасите — семейството ни. Хранеха ни, бяхме на топло и научихме четмото.
    — И двамата станахте монаси — подхвърли жената с лека ирония, все едно доказваше, че монашеското милосърдие в крайна сметка е продиктувано от личен интерес.
    Филип се радваше, че може да я обори.
    — Не, брат ми напусна ордена.
    Децата се върнаха. Не бяха намерили широки листа — не беше тъй лесно зиме — тъй че щяха да се хранят на тревата. Филип им раздаде хляб и сирене. Нахвърлиха се на храната като прегладнели животинчета.
    — Това сирене го правим в моя манастир — заговори той. — Повечето хора го харесват прясно, както е сега, но още по-хубаво е, ако се остави да узрее. — Но бяха твърде гладни, за да ги интересува. Набързо изядоха хляба и сиренето. Филип имаше и три круши. Извади ги от торбата си и ги даде на Том, а той ги раздаде на децата.
    После Филип стана.
    — Ще се моля да си намериш работа.
    — Ако се сетите, отче — рече Том, — споменете за мен на епископа. Знаете нуждата ни и се уверихте, че сме почтени хора.
    — Ще го сторя.
    Том задържа коня, докато Филип се качи.
    — Вие сте добър човек, отче — продума той и Филип с изненада видя сълзи в очите му.
    — Бог да е с вас.
    Том задържа още малко главата на коня.
    — Бебето, за което ни казахте… намереничето. — Говореше тихо, сякаш не искаше децата да чуят. — Вие… дадохте ли му име вече?
    — Да. Наричаме го Джонатан, което значи Божи дар.
    — Джонатан. Харесва ми. — И Том пусна коня.
    Филип го изгледа с любопитство за миг, след което сръга коня и пое по пътя.


    Епископът на Кингсбридж не живееше в Кингсбридж. Палатът му се издигаше на един южен склон в тучна долина, на цял ден път от студената каменна катедрала и скръбните й монаси. Предпочиташе така, защото прекалено многото църковни дела щяха да пречат на задълженията му по събиране на ренти, въздаване на правосъдие и интриги в кралския двор. Това устройваше монасите, разбира се, защото колкото по-далече бе епископът, толкова по-малко им се месеше.
    Следобеда, в който Филип пристигна там, бе достатъчно студено, че да завали сняг. През долината виеше зъл вятър и ниски сиви облаци се мръщеха на имението върху планинския склон. Не беше чак замък, но все пак бе добре укрепен. Гората бе разчистена на стотина разтега околовръст. Къщата бе защитена с масивна дървена ограда на височина човешки ръст, с ров за дъждовна вода извън нея. Пазачът на портата се държеше отпуснато, но мечът му бе тежък.
    Палатът представляваше великолепна каменна сграда, построена във формата на буквата „Е“. Долният етаж служеше за склад и дебелите му стени бяха накъсани от няколко тежки врати, но без прозорци. Една от вратите бе отворена и зад нея Филип успя да зърне в сумрака бъчви и сандъци. Другите бяха затворени и заключени с вериги. Зачуди се какво ли се крие зад тях. Ако епископът имаше затворници, сигурно там щяха да гният.
    Късата черта на „Е“-то представляваше външно стълбище, което водеше към жилищните помещения над приземието. Главната стая, правата черта на буквата, щеше да е залата. Двете стаи, оформящи горната и долната черти, трябваше да са параклис и спалня, предположи Филип. Имаше малки, затворени с канати прозорци като кръгли светещи очи, загледани подозрително към света.
    Вътре в двора имаше кухня и пекарна от камък, както и дървена конюшня и плевник. Всички постройки бяха добре поддържани — жалко за Том Строителя, помисли си той.
    В конюшнята имаше няколко добри коня, сред които и два ловни, а вътре се бяха изтегнали и убиваха времето си шепа войници. Епископът сигурно имаше гости.
    Филип остави коня си на едно конярче и се заизкачва по стълбището, обзет от мрачно предчувствие. Цялото място имаше смущаващо военен облик. Къде бяха опашките от молители с тъжби, майките с бебета, чакащи епископската благословия? Навлизаше в напълно непознат му свят, а носеше ужасна тайна. „Май няма скоро да си тръгна оттук“, помисли си той с боязън. „Ще ми се Франсис изобщо да не беше идвал при мен“.
    „Какви недостойни мисли“, каза си Филип, щом стигна до горната площадка. „Ето, че имам възможност да служа на Господа и на Църквата, а се безпокоя за личната си безопасност. Някои хора се изправят срещу опасността ежедневно, в битка, по море, на тежки поклонничества или в кръстоносни походи. Всеки монах трябва да преживее малко страх и трепет понякога“.
    Пое си дълбоко дъх и влезе.
    Залата беше тъмна и опушена. Филип бързо затвори вратата, за да не влезе студеният въздух, след което се загледа в сумрака. В другия край на помещението пращеше голям огън. Пламъците му, както и малките прозорци, осигуряваха единствената светлина вътре. Около камината седяха група мъже. Някои бяха в раса на духовници, а други — в скъпите, но доста износени дрехи на дребни благородници. Бяха увлечени в сериозен разговор и гласовете им звучаха приглушено и делово. Столовете им бяха разпръснати безразборно, но гледаха и говореха на един свещеник, който седеше в средата като паяк в центъра на паяжина. Беше слаб мъж, а начинът, по който седеше разкрачен и отпуснал дългите си ръце на облегалките на креслото, създаваше впечатлението, че всеки момент е готов да скочи. Имаше провиснала лъскаво черна коса, бледо лице и остър нос, а черните одежди го правеха едновременно благороден и застрашителен.
    Не беше епископът.
    От стола до вратата стана един стюард и се обърна към Филип.
    — Добър ден, отче. Кого искате да видите?
    В същото време една изтегната до огъня хрътка вдигна глава и изръмжа. Мъжът в черното бързо вдигна очи, видя Филип и моментално спря разговора, като вдигна ръка.
    — Какво има? — попита той рязко.
    — Добър ви ден — вежливо поздрави Филип. — Дошъл съм да видя епископа.
    — Той не е тук — отвърна небрежно свещеникът.
    Сърцето на Филип се сви. Беше се боял от разговора и съпътстващите го опасности, но сега се почувства в безизходица. Какво щеше да прави с ужасната си тайна? Обърна се към свещеника.
    — Кога очаквате да се върне?
    — Не знам. Каква работа имате с него?
    Тонът му беше малко груб и го уязви.
    — По Божии дела го търся — каза рязко Филип. — Вие кой сте?
    Свещеникът вдигна вежди изненадан, че го предизвикват, а останалите изведнъж затихнаха в очакване на взрив. Но след кратко мълчание той отвърна съвсем кротко.
    Добро име за свещеник, каза си Филип.
    — Аз съм Филип. Приорът на „Свети Джон в леса“. Скит е към приората Кингсбридж.
    — Чувал съм за вас — рече Уейлрън. — Вие сте Филип от Гуинед.
    Филип се изненада. Не можеше да си представи защо един архидякон ще знае името на толкова низшестоящ като него. Но рангът му, колкото и скромен да бе, се оказа достатъчен, за да промени отношението на Уейлрън. Раздразнението се махна от лицето на архидякона.
    — Елате край огъня — прикани го той. — Ще пийнете ли малко греяно вино да ви стопли кръвта? — Махна на един слуга, който седеше на пейка до стената и опърпаният мъж скочи да изпълни поръката му.
    Филип се доближи до огъня. Уейлрън каза с тих глас нещо на другите и те наставаха и започнаха да си тръгват. Монахът седна и поднесе ръцете си над пламъците, за да ги сгрее, докато Бигод придружи гостите си до вратата. Зачуди се какво ли бяха обсъждали и защо архидяконът не закри събирането с молитва.
    Дрипавият слуга му подаде дървена купа. Той отпи бавно от горещото вино с подправки и заобмисля следващия си ход. Щом епископът го нямаше, към кого можеше да се обърне? Помисли дали да не иде при граф Бартоломю и просто да го склони да се откаже от бунта си. Идеята беше нелепа: графът щеше да го затвори в тъмница и да хвърли ключа. С това оставаше шерифът, който формално беше представител на кралската власт в графството. Но нямаше как да се разбере чия страна можеше да е избрал шерифът, след като все още имаше съмнение кой щеше да стане крал. Все пак бих могъл просто да поема този риск, в края на краищата, помисли си Филип. Копнееше да се върне към простичкия живот в манастира, където единствената му неприятност представляваше Питър от Уеърхам.
    Гостите напуснаха и вратата се затвори с шума от конете в двора. Уейлрън се върна при камината и издърпа един голям стол.
    Филип се беше улисал над проблема си и не му се искаше да поведе разговор с архидякона, но се почувства задължен да прояви учтивост.
    — Надявам се, че не прекъснах събирането ви — каза той.
    — Моля ви. Беше му време да приключи — отвърна Уейлрън. — Тези неща винаги продължават по-дълго, отколкото е нужно. Обсъждахме подновяването на наемните договори за епархийските земи. Нещо, което може да се реши много бързо, стига хората да са по-решителни. — Махна с костеливата си ръка, с пренебрежение към всякакви епархийски земи и наемателите им. — Е, чувам, че сте свършил добра работа в онзи ваш малък скит в гората.
    — Изненадан съм, че знаете за това — отвърна Филип.
    — Епископът официално е абат на Кингсбридж, тъй че е длъжен да проявява интерес.
    Или си има добре осведомен архидякон, помисли си Филип.
    — Ами, Бог ни благослови.
    — Несъмнено.
    Говореха на нормански френски, езика, който бяха използвали Уейлрън и гостите му, езика на властта. Но нещо в акцента на Уейлрън бе малко странно и след няколко мига Филип осъзна, че говореше с интонацията на човек, отгледан в англоезична среда. Това означаваше, че не е нормански аристократ, а местен, издигнал се със собствени усилия — като самия него.
    Това скоро се потвърди, когато Уейлрън мина на английски, като каза:
    — Да можеше Бог по същия начин да благослови и приората Кингсбридж.
    Значи Филип не беше единственият обезпокоен от положението в Кингсбридж. Уейлрън навярно знаеше повече за събитията там.
    — Как е приор Джеймс? — попита Филип.
    — Болен — отвърна кратко Уейлрън.
    В такъв случай определено нямаше да може да направи нищо, за да се осуети бунта на граф Бартоломю. Филип посърна. Явно се налагаше да отиде до Шайринг и да рискува с шерифа.
    Хрумна му, че Уейлрън трябваше да е от хората, които познават всички влиятелни личности в графството.
    — Що за човек е шерифът на Шайринг? — попита той.
    Уейлрън сви рамене.
    — Безбожен, нагъл, алчен и покварен. Такива са всички шерифи. Защо питате?
    — Щом не мога да говоря с епископа, може би ще трябва да отида да се видя с шерифа.
    — Радвам се на пълното доверие на епископа, знаете ли — каза с лека усмивка Уейлрън. — Ако мога да помогна… — допълни той с жест с отворена ръка като човек готов да прояви щедрост, макар да знае, че може да му откажат.
    Филип се беше поотпуснал малко, помислил си за миг, че кризата е отложена за ден — два, но сега отново се изпълни с боязън. Можеше ли да се довери на архидякон Уейлрън? Равнодушието му бе престорено, прецени той. Архидяконът само изглеждаше скромен, но всъщност изгаряше от желание да узнае какво толкова важно има да съобщи монахът. Това обаче не бе основание да не му се довери. Изглеждаше разсъдлив човек. Дали имаше достатъчно власт, за да предприеме нещо около заговора? Ако не можеше да го направи сам, навярно можеше да намери епископа. Хрумна му, че в идеята да сподели проблема си с Уейлрън има голямо предимство, защото докато епископът можеше да настои да разбере кой е истинският му източник на информация, то архидяконът нямаше тази власт и щеше да се задоволи с версията му, все едно дали щеше да му повярва или не.
    Уейлрън отново го удостои с лека усмивка.
    — Ако продължавате така да се чудите, ще си помисля, че не ми се доверявате!
    Филип усети, че го разбира. Уейлрън донякъде приличаше на него: млад, добре образован, от ниско потекло и умен. Беше някак прекалено светски за вкуса му може би, но това бе извинително у един свещеник, задължен да прекарва толкова много време с лордове и дами, и който не разполагаше с привилегията на защитения монашески живот. Уейлрън беше благочестив в сърцето си, прецени Филип. Щеше да направи нужното за Църквата.
    Поколеба се, преди да вземе решение. До този момент само той и Франсис знаеха тайната. Кажеше ли я на трето лице, всичко можеше да се случи. Пое си дълбоко дъх.
    — Преди три дни в моя манастир в гората дойде един ранен човек — започна той, като се помоли на ум за прошка заради лъжата. — Беше въоръжен, на хубав бърз кон и беше паднал от коня на миля — две разстояние. Трябваше да е препускал силно, когато е паднал, защото ръката му беше счупена, а няколко ребра — натрошени. Ръката му наместихме, но за ребрата не можехме нищо да направим, а той храчеше кръв, признак за вътрешно увреждане. — Докато говореше, наблюдаваше лицето на Уейлрън. Дотук не издаваше нищо повече от вежлив интерес. — Посъветвах го да изповяда греховете си, защото е в опасност да издъхне. Той ми каза една тайна.
    Поколеба се за миг, защото не знаеше дали Уейлрън може да е чул политическата новина.
    — Предполагам знаете, че Стивън от Блоа е изявил претенции за трона на Англия с благословията на Църквата.
    Уейлрън знаеше повече от Филип.
    — И беше коронован в Уестминстър три дни преди Коледа — рече той.
    — Вече! — Франсис не бе научил за това.
    — Каква беше тайната? — попита Уейлрън с нотка на нетърпение.
    Филип се осмели.
    — Преди да издъхне, конникът ми каза, че господарят му Бартоломю, граф на Шайринг, се е споразумял с Робърт от Глостър да вдигнат бунт срещу Стивън. — Взря се в лицето на Уейлрън, затаил дъх.
    Бледите му страни пребледняха още повече. Уейлрън се наведе напред в стола си.
    — Смятате ли, че е говорил истината? — попита той напрегнато.
    — Един умиращ обикновено казва истината на изповедника си.
    — Може би е повторил слух, разнесъл се из графския двор.
    Филип не бе очаквал този скептицизъм. Импровизира бързо.
    — О, не. Той беше пратеник на граф Бартоломю, изпратен да събере графските сили в Хемпшир.
    Умните очи на Уейлрън се впиха в лицето му.
    — Носеше ли съобщението писмено?
    — Не.
    — Някакъв печат или знак за графската власт?
    — Нищо. — На челото на Филип избиха капчици пот. — Разбрах, че е добре известен на хората, с които щеше да се види, като упълномощен представител на графа.
    — Как се казваше?
    — Франсис — отвърна глупаво Филип и му се дощя да си прехапе езика.
    — Само това?
    — Не ми каза друго име или прозвище. — Имаше чувството, че версията му ще се разпадне под разпита на Уейлрън.
    — Оръжията и бронята му биха могли да го идентифицират.
    — Нямаше никаква броня — отвърна Филип отчаяно. — Оръжията му погребахме с него — монасите не боравят с мечове. Бихме могли да ги изровим, но мога да ви уверя, че бяха прости и без нищо отличително по тях — не мисля, че ще се намерят податки в това… — Трябваше да отклони Уейлрън от тази насока на разпита. — Какво би могло да се направи според вас?
    Уейлрън се намръщи.
    — Трудно е да се каже без доказателство. Заговорниците могат просто да отрекат и тогава ще бъде осъден обвинителят. — Не добави „особено ако историята се окаже измислица“, но Филип предположи, че точно това си мисли. Уейлрън продължи. — Казал ли сте го на някой друг?
    Филип поклати глава.
    — Къде ще отидете, след като напуснете тук?
    — Кингсбридж. Трябваше да измисля повод за напускането на скита и казах, че ще навестя приората. Сега трябва да го направя, за да оправдая лъжата.
    — Не говорете с никого за това там.
    — Няма.
    Не беше и възнамерявал, но се зачуди защо Уейлрън настоя за това. Можеше да е личен интерес: поемеше ли риска с разкриването на заговора, щеше да иска лично да се възползва от наградата. Беше амбициозен. Толкова по-добре за целите на Филип.
    — Оставете го на мен. — Уейлрън стана отново делови и контрастът с досегашното му поведение накара Филип да осъзнае, че можеше да навлича и смъква любезността като връхна дреха. Архидяконът продължи: — Сега ще отидете в приората Кингсбридж и ще забравите за шерифа, нали?
    — Да. — Осъзна, че всичко щеше да е наред поне за известно време и бремето се смъкна от гърба му. Нямаше да го хвърлят в тъмница, да го разпитват с изтезания или да го обвинят в заговор. Също тъй бе прехвърлил отговорността на друг — човек, който изглеждаше готов да я поеме с радост.
    Стана и отиде до най-близкия прозорец. Беше следобед и оставаше още много дневна светлина. Изпита желание час по-скоро да си тръгне оттук и да остави тайната зад гърба си.
    — Ако тръгна веднага, мога да измина осем-десет мили до свечеряване — рече той.
    Уейлрън не настоя да остане.
    — Това ще ви отведе до село Басингбърн. Там ще намерите подслон. Ако продължите рано сутринта, до обед може да сте в Кингсбридж.
    — Да. — Филип се извърна от прозореца и погледна към Уейлрън. Архидяконът се мръщеше на огъня, потънал в размисъл. Погледа го мълчаливо за миг, но Уейлрън не сподели мислите си. Искаше му се да узнае какво се върти в тази умна глава. — Ще тръгна веднага.
    Уейлрън се измъкна от унеса си и отново стана любезен. Усмихна се и се изправи.
    — Добре.
    Отиде с госта си до вратата, а след това го последва по стълбището до двора.
    Конярчето доведе коня на Филип и го оседла. Уейлрън можеше да каже „сбогом“ в този момент и да се върне при огъня си, но изчака. Филип допусна, че иска да се увери, че е хванал пътя за Кингсбридж, а не към Шайринг.
    Яхна коня по-щастлив, отколкото на идване. Канеше се да се сбогува, когато видя Том Строителя да влиза през портата заедно със семейството си. Обърна се към Уейлрън и каза:
    — Този човек е строител, когото срещнах на пътя. Изглежда почтен човек, изпаднал в неволя. Ако имате нужда от ремонти, ще сте доволни от него.
    Уейлрън не отвърна. Беше се загледал в групата хора, които прекосяваха двора. Цялата му уравновесеност и сдържаност го бяха оставили. Устата му бе зяпнала, а очите — облещени. Приличаше на човек, обзет от пълен потрес.
    — Какво има? — попита Филип обезпокоен.
    — Онази жена! — Гласът на Уейлрън излезе почти като шепот.
    Филип погледна към нея.
    — Доста красива е — отвърна, осъзнал го едва сега. — Но са ни учили, че за свещеник е добре да е целомъдрен. Извърнете очите си, архидяконе.
    Уейлрън не го слушаше.
    — Мислех, че е мъртва — промълви той. И сякаш изведнъж си спомни за Филип. Откъсна погледа си от жената и се обърна към него, вече съвзел се. — Предайте поздравите ми на приора на Кингсбридж — рече той.
    После плесна задницата на коня му. Животното скочи напред и препусна през портата, и докато Филип стегне юздите и го овладее, вече бе твърде далече, за да каже „сбогом“.

III

    Филип зърна Кингсбридж отдалеч някъде по обед, както бе предсказал архидякон Уейлрън. Излезе от гористия склон и се загледа над пейзаж от безжизнени замръзнали поля, едва съживен от скелета на някое и друго голо дърво. Не се виждаха никакви хора, защото посред зима нямаше полска работа. Отвъд студената околност на едно възвишение се издигаше катедралата на Кингсбридж: огромно тромаво здание, прилично на гробница върху гробна могила.
    Пое надолу към една падина и Кингсбридж се скри от очите му. Кротката кобилка внимателно си подбираше пътя по замръзналите бразди. Филип си мислеше за архидякон Уейлрън. Бе му се видял тъй спокоен и уравновесен, че го караше да се чувства млад и наивен пред него, макар да нямаше голяма разлика във възрастта им. Без никакво усилие бе ръководил цялата среща; беше се отървал изящно от гостите си, изслушал беше внимателно разказа му, веднага бе доловил критичния момент с липсата на доказателство, бързо бе осъзнал, че посоката на разпита е безплодна, а след това веднага го бе отпратил по пътя — без никаква гаранция, че ще се предприемат действия.
    Филип се усмихна тъжно, едва сега осъзнал колко ловко го бяха подвели. Уейлрън дори не беше обещал да съобщи на епископа за полученото сведение. Но беше убеден, че заради голямата амбиция, която бе доловил у него, донесението щеше да се използва по някакъв начин. Дори имаше чувството, че архидяконът би могъл да се почувства малко задължен към него.
    А тъй като беше впечатлен от Уейлрън, още повече го интригуваше единствената слабост, проявена от архидякона — реакцията му към жената на Том Строителя. Самият Филип я беше намерил за някак смътно опасна. Уейлрън явно я намираше за съблазнителна — което можеше да се сведе до същото, разбира се. Имаше обаче и нещо повече в това. Трябваше да я е виждал и преди, защото бе изрекъл „Мислех си, че е умряла.“ Звучеше все едно, че бе съгрешил с нея в далечното минало. Ясно бе, че имаше нещо, заради което се чувстваше гузен, ако се съдеше по това как прибърза да отпрати Филип, за да не стане тъй, че да узнае повече.
    Дори тази гузна тайна не можеше да смали високото му мнение за Уейлрън. Уейлрън беше свещеник, а не монах. Целомъдрието винаги бе съществена част от монашеския начин на живот, но никога не беше налагано строго за свещениците. Епископите си имаха любовници, а енорийските свещеници — икономки. Подобно на забраната против зли помисли, целомъдрието сред клира бе твърде сурово изискване, за да се спазва изрично. Ако Бог не можеше да прости на похотливите свещеници, в рая щеше да има твърде малко духовенство.
    Когато Филип прехвърли следващото възвишение, Кингсбридж отново се появи. Масивната църква господстваше над целия пейзаж със закръглените си сводове и малките си дълбоки прозорци, също както манастирът господстваше над селото. Западният край на храма, обърнат към него, имаше две ниски кули, едната от които се бе срутила при гръмотевична буря преди четири години. Все още не беше пресъградена и фасадата й имаше отблъскващ вид. Тази гледка винаги ядосваше Филип, защото купчината отломки при входа на църквата позорно напомняше за упадъка на монашеския морал в приората. Манастирските сгради, построени от същия светъл пясъчник, се издигаха близо около храма подобно на група заговорници около престол. Извън ниската стена, заобикаляща приората, се бяха струпали обикновени колиби, направени от дъски и кал, със сламени покриви и обитавани от селяците, които обработваха нивите наоколо и слугите, които работеха за монасите. Тесен и буен речен бързей прорязваше югоизточния ъгъл на селото и носеше прясна вода до манастира.
    Филип вече изпитваше горчивина, докато прехвърляше реката по стария дървен мост. Приоратът Кингсбридж носеше срам за Божията Църква и монашеското братство, но той нищо не можеше да направи по въпроса, а ядът и безсилието ведно усилваха жлъчния вкус в устата му.
    Мостът бе собственост на приората и оттам събираха налог, тъй че щом гредоредът заскърца под тежестта на Филип и дребния му кон, един престарял монах се появи от заслона си на другия бряг и се приближи, за да издърпа върбовия клон, служещ като бариера. Позна Филип и му махна за поздрав. Филип забеляза, че накуцва и попита:
    — Какво е станало с крака ти, брате Пол?
    — Само е измръзнал. Ще се отпусне, като дойде пролетта.
    Имаше само сандали на краката си, забеляза Филип. Пол беше корав старец, но вече бе напреднал твърде с годините, за да прекарва по цял ден навън в такова време.
    — Би трябвало да напалиш огън — предложи му той.
    — Щеше да е милост — отвърна Пол. — Но брат Ремигий казва, че огънят ще струва повече, отколкото носи налогът.
    — По колко взимаме?
    — Пени на кон и фардинг на човек.
    — Много ли хора използват моста?
    — О, да, доста.
    — Тогава как тъй не може да си позволим огън?
    — Е, монасите не плащат, разбира се, нито слугите на приората, нито селяните. Тъй че остава по някой пътуващ рицар или калайджия на ден-два. После на светите дни, когато идват хора от цялата страна да слушат службите в катедралата, събираме фардинги колкото щеш.
    — Според мен бихме могли да слагаме човек само на светите дни и да ви даваме огън за работата — каза Филип.
    Пол се притесни.
    — Няма да кажеш нищо на Ремигий, нали? Ако си помисли, че се оплаквам, ще се ядоса.
    — Не се безпокой.
    Филип срита коня си, тъй че Пол да не види изражението на лицето му. Глупости като тази го вбесяваха. Пол беше отдал живота си в служба на Бога и манастира, а сега, в заника на дните му, го караха да търпи болка и студ заради един фардинг на няколко дена. Беше не просто жестоко, а разхитително, защото на един търпелив старец като Пол можеше да се възложи някоя по-полезна работа — да гледа пилци, да речем — и приоратът щеше да се облагодетелства много повече, отколкото от няколко несигурни фардинга. Но приорът на Кингсбридж бе твърде стар и летаргичен, за да разбере това, а същото изглежда важеше и за Ремигий, помощника му. Тежък грях бе да се хабят така безгрижно човешките и материални придобивки, дарявани на Бога с толкова благочестива обич, помисли си Филип с горчивина.
    Беше го обзела неприязън, когато подкара понито си през голите ивици земя между колибите към портата на манастира. Приоратът представляваше правоъгълен двор с църквата в средата. Сградите бяха разположени така, че всичко на север и запад от храма да е открито, светско и практично, а на юг и изток — усамотено, духовно и свято.
    Поради това входът към двора бе при северозападния ъгъл на правоъгълника. Портата зееше отворена и младият монах в къщичката за пазача махна с ръка, когато Филип се запъти да влиза. От вътрешната страна, плътно до западната стена на заграждението, беше конюшнята — здрава дървена постройка, съградена по-добре от някои къщи отвън стената. Двама коняри седяха вътре върху бали слама. Не бяха монаси, а ратаи, наети от приората. Изправиха се с неохота, сякаш негодуваха, че е дошъл посетител да ги кара да вършат още работа. Вмирисаният въздух го удари в ноздрите и Филип видя, че яслите не бяха чистени сигурно от три-четири седмици. Днес не беше в настроение да си затваря очите за хорската немарливост. Подаде им юздите и нареди:
    — Преди да приберете понито ми, можете да почистите една от яслите и да нахвърляте прясна слама. После направете същото за другите коне. Ако подът им стои постоянно влажен, копитата им изгниват. Нямате толкова много за вършене, че да не можете да държите тази конюшня чиста. — Двамата го изгледаха навъсено, затова той добави: — Направете каквото казвам, или ще се погрижа безделието ви да изяде дневния ви надник. — Канеше се да си тръгне, когато се сети за още нещо. — В дисагите ми има сирене. Занесете го в кухнята и го дайте на брат Милий.
    Излезе навън, без да дочака отговор. Приоратът имаше шейсет наемници, които се грижеха за четирийсет и пет монаси. Срамно разхитителство на слуги, по негово мнение. Хора, които нямаха достатъчно за вършене, можеха лесно да станат толкова мързеливи, че да гледат през пръсти и на малкото работа, която имаха, както явно беше станало с двамата коняри. Беше просто поредният пример за нехайството на приор Джеймс.
    Филип тръгна покрай западната стена на манастирския двор и зави към къщата за гости, любопитен да види дали обителта има някакви посетители. Но голямата едностайна постройка беше студена и занемарена, с навята ланска шума на прага. Зави наляво и закрачи през широката ивица рехава трева, отделяща къщата за гости — която приютяваше понякога безбожни хора и дори жени — от църквата. Мина откъм западния край на църквата, публичния вход. Натрошените камъни от срутената кула лежаха там, където бяха нападали, на голям куп, два пъти колкото човешки бой.
    Като повечето църкви, катедралата в Кингсбридж бе построена във формата на кръст. Западният край се отваряше към кораба, който оформяше надлъжната страна на кръста. Напречната се състоеше от два нефа, които се издаваха на север и юг от двете страни на олтара. Източната част зад нея се пазеше главно за монасите. В най-източния край бе гробницата на Свети Адолфус, която все още привличаше случайни поклонници.
    Филип пристъпи в храма и огледа низовете от закръглени арки и внушителни колони. Гледката още повече потисна настроението му. Усойното сумрачно здание изглеждаше още по-зле от последния път, когато го беше видял. Прозорците в ниските странични крила приличаха на тесни тунели в неимоверно дебелите стени. Горе на покрива по-големите прозорци над централния кораб осветяваха изрисувания дървен таван, само за да покажат колко е избелял, а апостолите, светците и пророците ставаха все по-смътни и неизбежно се сливаха с фона. На прозорците нямаше стъкла и при все, че вътре духаше студено, въздухът бе просмукан със смътна миризма на гниещи покривки. От другия край на катедралата ехтеше звукът на отслужваната Божествена литургия с изричаните с напевен глас латински фрази и изпяваните хорово отговори. Филип тръгна из галерията. Подът тук никога не беше застилан с плочи и по голата пръст в ъглите, където рядко стъпваха дървени обуща на селяни и монашески сандали, растеше мъх. Изваяните спирали и канелюри на масивните колони и гравираните орнаменти на арките между тях, някога бяха боядисани и позлатени, но сега бе останал само по някой прашен златен лист и петна от някогашната боя. Хоросанът между камъните се ронеше и падаше на малки купчини покрай стените. Монахът усети как познатият гняв отново се надига у него. Когато хората дойдеха тук, трябваше да бъдат поразени от величието на Всемогъщия Бог. Но селяните бяха прости хорица, които съдеха по външния вид и влизайки в храма щяха да си рекат, че Господ е едно безгрижно и безразлично същество, което едва ли ще оцени преклонението им или ще забележи греховете им. В крайна сметка селяните плащаха за църквата с потта на челата си и беше кощунство да бъдат възнаградени с този рушащ се мавзолей.
    Филип коленичи пред олтара и постоя там за миг със съзнанието, че това праведно възмущение не беше уместното състояние за ума на един богомолец. След като се поуспокои малко, стана и продължи напред.
    Източното рамо на църквата, там, където бе олтарът, беше разделено на две. Най-близо до пресечната точка се намираше хорът, с дървени скамейки, на които седяха и стояха монасите по време на службите. Зад хора бе светилището, приютяващо гробницата на светеца. Филип понечи да мине зад олтара с намерението да се настани при хористите. И в този момент се спря изненадан пред един ковчег.
    Никой не беше му казал, че е починал монах. Но беше говорил, разбира се, само с трима души: Пол, който беше стар и малко завеян, и двамата ратаи в конюшнята, на които не беше дал възможност да поведат разговор. Приближи се до ковчега, за да види кой се е споминал. Надникна вътре и сърцето му подскочи.
    Беше приор Джеймс.
    Зяпна стъписан. Вече всичко се бе променило. Щеше да има нов приор, нова надежда…
    Не беше редно такова ликуване при кончината на почитан брат, каквито и да са били прегрешенията му. Филип се овладя и лицето му се стегна в изражение на скръб. Огледа покойника. Приорът беше гърбав мъж с побеляла коса и изтъняло лице. Сега вечно изнуреното му изражение бе изчезнало и вместо да изглежда унил и отчаян, чертите му изразяваха умиротворение. Щом Филип коленичи до носилото и зашепна молитва, се зачуди дали някоя голяма беда бе натежала на сърцето на стария мъж в последните години от живота му: неизповядан грях, скръб по жена или неправда, сторена на невинен човек. Каквото и да беше, нямаше вече да разкрие стореното чак до Съдния ден.
    Въпреки решимостта си, Филип не можа да възпре ума си да се обърне към бъдещето. Приор Джеймс, нерешителен, притеснен и безгръбначен, бе докоснал манастира с мъртва ръка. Вече щеше да има някой нов, някой, който да дисциплинира ленивите слуги, да ремонтира срутващата се църква и да впрегне огромното богатство от недвижими имоти, като превърне завинаги приората в могъща сила. Беше твърде възбуден, за да може да стои смирено. Стана от ковчега, закрачи с подновена лекота към хора и зае място в последния ред на скамейките.
    Службата се водеше от сакриста, Андрю от Йорк, сприхав червендалест мъж, който вечно изглеждаше на ръба на сърдечния удар. Беше един от обедиентарите, старшите служители на манастира. Сферата на отговорностите му включваше всичко свято: службите, книгите, свещените реликви, одеждите и украсите, но най-вече самата църковна сграда. Под неговите заповеди се трудеха канторът, който се грижеше за музиката и ковчежникът, който отговаряше за златните и сребърни свещници, потирите и останалата църковна утвар. Никой друг нямаше власт над сакриста, освен приора и помощник-приора Ремигий, който беше голям приятел на Андрю.
    Андрю водеше службата с обичайния си тон на едва сдържан гняв. Мислите на Филип бяха объркани, тъй че мина известно време докато забележи, че литургията не протича по подобаващ начин. Група млади монаси вдигаха шум, говореха и се смееха. Филип видя, че се забавляваха със стария учител на послушниците, който беше заспал в стола си. Младите монаси — повечето от които доскоро бяха послушници под наставничеството му и навярно все още помнеха жиленето на пръчката му — хвърляха топчици пръст по него. Всеки път, щом някоя удареше лицето му, той трепваше и се размърдваше, но не се събуждаше. Филип се озърна за циркуитора — монаха, който следеше за дисциплината. Намираше се в другия край на хора, увлечен в разговор с друг брат, без да обръща внимание на службата или на поведението на младите.
    Погледа още малко. Не можеше да търпи подобно нещо и в най-доброто си разположение на духа. Един от монасите изглежда беше водачът на групата, хубав на вид около двайсет и една годишен младок с дяволита усмивка. Филип видя как топна върха на ножа си за хранене във върха на горяща свещ и след това метна стопената мазнина към плешивото теме на учителя на послушниците. Щом горещата лой капна на черепа му, старият монах се събуди с охкане, а младите се запревиваха от смях.
    С въздишка Филип стана от мястото си. Приближи се отзад до младока, хвана го за ухото и безцеремонно го издърпа от хора в южния неф. Андрю вдигна глава от требника и ги изгледа намръщено, докато излизаха. Изобщо не беше забелязал суматохата.
    Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги слушат другите монаси, Филип спря, пусна ухото на младежа и запита:
    — Името?
    — Уилям Бовис.
    — И що за дявол те облада по време на светата литургия?
    Уилям гледаше намусено.
    — Отегчих се от службата.
    Монаси, които се оплакваха от съдбата си, никога не получаваха съчувствие от Филип.
    — Отегчен? — повиши той глас. — Какво си правил днес?
    Уилям отвърна предизвикателно:
    — Полунощница с възхвалите посред нощ, преди закуска — утренята, после третия час, после четене на Светото писание, учене, и сега Божествената литургия.
    — Какво си ял?
    — Закуска.
    — И очакваш да получиш вечеря.
    — Да.
    — Повечето хора на твоята възраст кършат гръб на полето от сутрин до здрач, за да получат закуската и вечерята си — и въпреки това дават къшей от хляба си на теб! Знаеш ли защо правят това?
    — Да — смотолеви Уилям, като пристъпяше от крак на крак, забил поглед в земята.
    — Кажи.
    — Правят го, защото искат монасите да пеем службите заради тях.
    — Точно така. Отрудените селяни ти дават хляб, месо и градено от камък спално помещение с огън зиме — а ти си толкова отегчен, че не можеш да стоиш мирно по време на литургията заради тях!
    — Съжалявам, брате.
    Филип го погледа мълчаливо. Нямаше голяма вина в него. Истинската вина бе на хората с по-висш сан, които позволяваха да има лудории в църквата. Заговори му кротко:
    — Ако службите те отегчават, защо стана монах?
    — Бях петият син на баща си.
    Филип кимна.
    — И несъмнено той е дал някаква земя на приората при условие, че те вземат?
    — Да… ферма.
    Беше обичайна история. Баща, на когото са се народили много синове, даваше един на Господа, а за да е сигурен, че Бог няма да отхвърли дара му, подаряваше и парче от имота си, достатъчно, за да поддържа сина си в монашеска бедност. По този начин хора, които нямаха призвание, ставаха непослушни монаси.
    — Ако те преместят — каза Филип, — да речем в друга обител или в моя малък скит „Свети Джон в леса“, където има много работа за вършене на открито и много по-малко време се прекарва в богослужение — смяташ ли, че това би ти помогнало да участваш в службите с подобаваща благочестивост?
    Лицето на Уилям грейна.
    — Да, брате. Мисля, че да!
    — Така си и помислих. Ще видя какво мога да направя. Но не бързай да се радваш — може да се наложи да почакаш докато имаме нов приор, когото да помолим да те премести.
    — Благодаря ви все пак!
    Службата свърши и монасите започнаха да напускат църквата в процесия. Филип опря пръст на устните си, за да прекрати разговора. След като братята се изнизаха през южното крило, Филип и Уилям се вляха в колоната и излязоха в четириъгълната сводеста галерия, прикрепена към южната страна на кораба. Там процесията се разпръсна. Филип зави към кухнята, но пътят ме бе преграден от сакриста, заел нападателна поза пред него, разкрачен и с ръце на кръста.
    — Брат Филип.
    — Брат Андрю — отвърна той почтително и си помисли: „Какво го е прихванало този път?“
    — Какво искахте да покажете с това смущаване на Божествената литургия?
    Филип се слиса.
    — Смутил съм службата? — възкликна той невярващо. — Младежът се държеше непорядъчно. Той…
    — Напълно съм в състояние да се справя с непорядъчно държание по време на моите служби! — повиши глас Андрю. Около тях разотиващите се монаси се спряха, за да чуят какво си говорят.
    Филип не можа да разбере цялата тази суетня. Понякога, по време на службите, младите монаси и послушници трябваше да бъдат вкарвани в правия път от по-старшите си братя и нямаше правило, което да казва, че само сакристът може да прави това.
    — Но вие не видяхте какво става…
    — Или може би видях, но реших да се заема с него по-късно.
    Филип беше съвсем сигурен, че не бе видял нищо.
    — Какво видяхте тогава? — попита той язвително.
    — Не си позволявайте да ме разпитвате! — кресна Андрю. Червеното му лице беше станало мораво. — Може да сте приор на един малък скит в горите, но аз съм сакристът тук от дванайсет години и ще водя катедралните служби така, както аз смятам за добре — без помощта на външни, два пъти по-млади от мен!
    Филип започна да мисли, че може би наистина беше сгрешил — иначе защо Андрю щеше да е толкова разгневен? А още по-важно бе, че една кавга насред катедралната галерия не беше поучително зрелище за другите монаси и трябваше бързо да приключи. Филип преглътна гордостта си, стисна зъби и сведе покорно глава.
    — Поправям се, брате, и смирено ви моля за прошка — промълви той.
    Андрю беше настроен за препирня и ранното отстъпване на противника му не го задоволи.
    — Не допускайте да се случва отново, тогава — отвърна му той невежливо.
    Филип си замълча. Андрю държеше да има последната дума, тъй че всяка реплика в повече от негова страна щеше само да предизвика нова свада. Стоеше свел поглед към пода и прехапал език, докато Андрю го погледа ядосано няколко мига. Най-после сакристът му обърна гръб и се отдалечи, вдигнал високо глава.
    Другите монаси се бяха вторачили във Филип. Глождеше го, че беше унизен от Андрю, но трябваше да го понесе, защото един горд монах беше лош монах. Напусна галерията, без да продума на никого.
    Килиите на монасите бяха на юг от четвъртитата галерия, общата спалня — в югоизточния ъгъл, а трапезарията — в югозападния. Филип тръгна на запад, като мина през трапезарията и се озова отново в общата част на манастирския двор, която гледаше към караулното при портата и към конюшните. Тук, в югозападния ъгъл, беше дворът на магерницата, обкръжен от три страни от трапезарията и самата кухня, пекарната и пивоварната. Кола, натоварена догоре с ряпа, чакаше да я разтоварят. Филип се изкачи по стъпалата до кухненската врата и влезе.
    Атмосферата вътре го удари като юмрук в лицето. Въздухът беше горещ и натежал от миризмата на печена риба; дрънчаха тигани и ехтяха ядосани гласове. Трима готвачи, всички зачервени от горещина и бързане, приготвяха вечерята с помощта на шест-седем млади кухненски ратайчета. Имаше две огромни огнища, по едно във всеки край на магерницата. И двете пламтяха буйно, а над всяко от тях се печаха по над двайсет риби, въртени на шишове от запотено момче. Устата на Филип се изпълни със слюнка от миризмата. Цели моркови се варяха в окачени над пламъците големи железни котли. Двама млади мъже стояха край тезгяха и режеха дълги самуни бял хляб на дебели комати, които щяха да се използват като паници. Един монах надзираваше цялата тази привидна суматоха: брат Милий, магерника, мъж някъде на възрастта на Филип. Седеше на висок дървен стол и наблюдаваше трескавата дейност около себе си с невъзмутима усмивка, сякаш всичко бе подредено и съвършено организирано — и може би беше така за опитното му око. Щом видя Филип, се усмихна още по-широко и рече:
    — Благодаря ти за сиренето.
    — Ах, да. — Беше забравил за това, толкова много неща се бяха случили откакто пристигна. — Правено е от мляко само от сутрешното доене — ще забележиш, че вкусът е някак по-друг.
    — Устата ми вече се овлажни. Но изглеждаш намусен. Да не би нещо да не е наред?
    — Нищо няма. Размених няколко груби думи с Андрю. — Филип махна с ръка пренебрежително. — Може ли да взема един горещ камък от огъня ти?
    — Разбира се.
    В кухненските огнища винаги имаше по няколко камъка, готови да се извадят за бързо нагряване на малки количества вода или супа. Филип обясни:
    — Брат Пол на моста. Премръзнал му е кракът, а Ремигий не дава да си напали огън. — Взе две маши с дълги дръжки и измести сгорещения камък от огнището.
    Милий отвори един долап и извади парче стара кожа, останала от някогашна престилка.
    — Дръж. Увий го в това.
    — Благодаря. — Филип постави камъка по средата на кожата и загърна краищата предпазливо.
    — Не се бави — рече Милий. — Вечерята е готова.
    Филип махна с ръка на излизане. Прекоси двора на магерницата и се запъти към портата. Вляво от него, досами стената, беше манастирската воденица. Преди години в приората бе прокопан канал, който отвеждаше вода от реката до воденичното езеро. След като задвижеше воденичното колело, водата течеше през подземен канал до пивоварната, кухнята, чешмата в галерията, където монасите си миеха ръцете преди ядене и най-сетне до нужника в спалното помещение, след което завиваше на юг и се вливаше в реката. Някой от старите приори беше планирал умно.
    Пред конюшнята имаше купчина мръсна слама, забеляза Филип. Ратаите бяха изпълнили нареждането му и бяха изхвърлили мръсотията от яслите. Мина през портата и тръгна през селото към моста.
    „Дали не беше нахално от моя страна, че скастрих младия Уилям Бовис?“ — запита се той, докато вървеше между съборетините. В крайна сметка реши, че не беше. Всъщност, грешно щеше да е, ако пренебрегнеше такова нарушение по време на службата.
    Стигна моста и надникна в малкия навес на Пол.
    — Стопли си краката върху това — каза му, като подаде увития в кожата горещ камък. — Като поизстине малко, развий кожата и си сложи стъпалата направо на него. Би трябвало да си запази топлината до среднощ.
    Брат Пол го погледна с трогателна благодарност. Бързо смъкна сандалите си и постави стъпалата си на вързопа.
    — Вече усещам, че болката понамалява.
    — Ако го върнеш на огъня в кухнята нощес, до заранта пак ще е топъл.
    — Брат Милий ще даде ли? — попита Пол притеснено.
    — Гарантирам.
    — Много си добър към мен, брат Филип.
    — Нищо не е. — Филип си тръгна, преди да са го смутили благодарностите на Пол. Беше само един горещ камък.
    Върна се в приората. Отиде в галерията и уми ръцете си в басейна на южния портик, а после влезе в трапезарията. Един от монасите четеше на глас от аналоя. По канон храненето трябваше да протича в пълна тишина, ако се изключи четенето, но шумът от обядващите над четирийсет монаси приличаше на постоянно бръмчене, а се чуваше и твърде много шепот, въпреки правилото. Филип се шмугна на едно празно място край една от дългите маси. Монахът до него се хранеше с огромна охота. Улови погледа му и промърмори:
    — Прясна риба днес.
    Филип кимна. Беше я видял в кухнята. Стомахът му изръмжа.
    — Чуваме, че имате прясна риба всеки ден в скита ви в гората — рече монахът, с нескрита завист в гласа.
    Филип поклати глава и прошепна:
    — Имаме пилешко през ден.
    Монахът го погледна с още по-голяма завист.
    — Солена риба тук, шест пъти седмично.
    Един слуга постави пред Филип хлебна копанка, върху която имаше риба, ухаеща щедро на билките на брат Милий. Устата на монаха се овлажни. Тъкмо се канеше да нападне рибата с ножа си за хранене, когато някакъв брат в другия край на масата стана и посочи към него. Беше циркуиторът, отговорникът за дисциплината. „Сега пък какво?“ — помисли си Филип.
    Циркуиторът разполагаше с правото да нарушава мълчанието и се възползва:
    — Брат Филип!
    Всички спряха да се хранят и помещението утихна.
    Филип задържа ръката си с ножа над рибата и вдигна питащо очи.
    — Правилото е: без ядене за закъснелите.
    Въздъхна. Днес май нищо не можеше да направи както трябва. Прибра ножа си, върна копанката и рибата на слугата и сведе глава да изслуша четенето.
* * *
    След обяда Филип отиде до склада под кухнята, за да поговори с Кътбърт Белоглавия, манастирския иконом. Приземното помещение бе голямо и тъмно, с ниски дебели колони и малки прозорчета. Въздухът вътре бе сух и изпълнен с миризмите на провизии: хмел и мед, ябълки и сушени билки, сирене и оцет. Брат Кътбърт обикновено можеше да бъде намерен тук, защото работата не му оставяше много време за службите, което напълно устройваше предразположенията му: беше умен, земен човек без особен интерес към духовния живот. Икономът бе материалната противоположност на сакриста: Кътбърт трябваше да осигурява всички практически нужди на монасите, да събира реколтата от манастирските стопанства и житници, и да ходи на пазар, за да купува онова, което монасите и слугите им не можеха да си осигурят сами. Работата изискваше грижливо обмисляне и пресмятане. Кътбърт не я вършеше сам: Милий магерникът отговаряше за приготвянето на храната, а имаше и домакин, който се грижеше за монашеското облекло. И двамата се подчиняваха на брата, а имаше и още трима служители, които формално му бяха подчинени, но с известна степен на независимост: хоспитарият — отговорникът за гостите, инфирмарият, който се грижеше за старите и болни монаси в отделна сграда, и алмонерът. Дори с всички тези хора, които изпълняваха заповедите му, задачата на Кътбърт беше тежка. При все това той пазеше всичко в главата си, като казваше, че е срамно да се хаби пергамент и мастило. Филип подозираше, че така и не беше научил добре четмото и писмото. Косата на Кътбърт бе побеляла още на младини, откъдето идеше и прякорът му Белоглавия, но вече беше над шейсет и единствените косми, които му бяха останали, растяха на гъсти туфи от ушите и ноздрите му, сякаш за да компенсират плешивината му. Тъй като самият Филип бе иконом в първия си манастир, разбираше проблемите на брата и съчувстваше на недоволните му мърморения. На свой ред Кътбърт обичаше Филип и сега, понеже знаеше, че е пропуснал обеда, извади няколко круши от едно буре. Бяха позасъхнали, но още вкусни и Филип ги изяде с благодарност, докато Кътбърт се оплакваше за манастирските средства.
    — Не мога да разбера как приоратът може да е в дългове — рече Филип с пълна с плод уста.
    — Не би трябвало да е — отвърна Кътбърт. — Притежава повече земя и събира десятък от повече енорийски църкви, отколкото когато и да било.
    — Тогава защо не сме богати?
    — Знаеш каква система имаме тук. Манастирското имущество е разделено главно между обедиентарите. Сакристът си има своите земи, аз своите, а има и по-малки дарителства за надзорника на послушниците, хоспитария, инфирмария и алмонера. Останалото е на приора. Всеки използва прихода от имуществото си, за да си изпълнява задълженията.
    — Какво лошо има в това?
    — Ами, трябва да се полагат грижи за цялата тази собственост. Например, да речем, че имаме някаква земя и я отстъпим за парична рента. Не бива просто да я дадем на тоя, дето предложи най-високо и да събираме парите. Трябва да се погрижим да намерим добър арендатор и да го надзираваме, за да сме сигурни, че я обработва добре. Иначе пасищата се затлачват, почвата се изтощава, а арендаторът не може да изплаща рентата и ни връща земята в окаяно състояние. Или да вземем една житница, поддържана от наши работници и надзиравана от монаси. Ако никой не я навестява, освен за да прибере реколтата, монасите стават мързеливи и покварени, а работниците крадат реколтата, и житницата произвежда все по-малко с годините. Дори за една църква трябва да се полага грижа. Не е редно просто да събираме десятъка. Трябва да поставим добър свещеник, който да знае латински и да води свят живот. Иначе хората изпадат в безбожност, женят се, раждат и умират без благословията на Църквата и лъжат с десятъците си.
    — Обедиентарите би трябвало да се грижат усърдно за имотите си — каза Филип, след като доизяде последната круша.
    Кътбърт наточи паница вино от едно буре.
    — Трябва, но други неща имат на ум. Все едно, какво знае наставникът на послушниците за стопанисването? Защо инфирмарият трябва да е добър уредник на имот? Разбира се, един добър приор ще ги принуди да стопанисват източниците си донякъде. Но имахме слаб приор петнайсет години и сега нямаме пари, за да ремонтираме катедралната църква, ядем солена риба шест пъти седмично, а в училището почти няма нови послушници и никой не идва в къщата за гости.
    Филип отпи от виното в мрачно мълчание. Трудно му беше да размишлява хладнокръвно за тази ужасна разсипия на Божиите имоти. Искаше му се да хване виновника за това и да го разтърси хубаво, докато види, че се е вразумил. Но в този случай виновникът лежеше в един ковчег зад олтара. В това поне имаше някакъв проблясък надежда.
    — Скоро ще имаме нов приор — рече той. — Той би трябвало да поправи нещата.
    Кътбърт го изгледа странно.
    — Ремигий ли? Той ли да оправи нещата?
    Филип не беше сигурен, че го е разбрал добре.
    — Ремигий няма да е новият приор, нали?
    — Напълно е възможно.
    Филип се стъписа.
    — Но той не е по-добър от приор Джеймс! Защо биха гласували монасите за него?
    — Ами, подозрителни са към външни, тъй че няма да гласуват за някой, когото не познават. Това означава, че трябва да е някой от нас. А Ремигий е заместник-приорът, най-старшият монах тук.
    — Но няма правило, според което трябва да изберем най-старшия монах — възрази Филип. — Би могъл да е някой друг от обедиентарите. Би могъл да си ти.
    Кътбърт кимна.
    — Вече ме поканиха. Отказах.
    — Но защо?
    — Остарявам, Филип. Работата, която имам сега, щеше да ме надвие, само дето толкова съм свикнал с нея, че мога да я върша, без да влагам усилия. А повече отговорност би ми дошла твърде много. Определено нямам нужната енергия да взема един западнал манастир и да го преустроя. В крайна сметка няма да съм по-добър от Ремигий.
    Филип не можеше да го повярва.
    — Има други — сакристът, циркуиторът, наставникът на послушниците…
    — Наставникът е стар и по-уморен и от мен. Хоспитарият е лакомник и пияница. А сакристът и циркуитурът са се зарекли да гласуват за Ремигий. Защо ли? Не знам. Но ще предположа. Допускам, че Ремигий е обещал да повиши сакриста в помощник-приор и да направи циркуитора сакрист, като награда за подкрепата им.
    Филип се отпусна на чувалите с брашно, на които беше седнал.
    — Искаш да ми кажеш, че Ремигий вече е уредил избора си.
    Кътбърт не отговори веднага. Стана и отиде в другия край на склада, където бе подредил в редица дървено корито, пълно със змиорки, ведро с чиста вода и буре със саламура.
    — Помогни ми с тия — рече той и извади ножа си. Избра от коритото една змиорка, чукна главата й в каменния под и я изкорми с ножа. Подаде на Филип още гърчещата се риба. — Измий я във ведрото и я пусни в бурето. Това ще умъртви апетита ни за Постите.
    Филип оплакна полуумрялата змиорка много грижливо, след което я метна в бурето със солена вода.
    Кътбърт заговори, докато кормеше друга:
    — Има още една възможност: кандидат, който добре е преустроил някой клон като игумен и чийто ранг, макар и да е по-нисък от този на помощник-приора, е равен на сакриста и на иконома.
    Филип топна змиорката във ведрото.
    — Кой?
    — Ти.
    — Аз! — Беше толкова изненадан, че изтърва рибата на пода. Формално рангът му го правеше обедиентар на приората, но никога не беше се смятал за равен на сакриста и другите, след като бяха толкова по-стари от него. — Твърде млад съм…
    — Помисли за това — рече Кътбърт. — Прекарал си целия си живот в манастири. Стана иконом на двайсет и една години. Беше игумен на малка обител в продължение на четири-пет години и я преустрои добре. Ясно е за всички, че Божията десница е над тебе.
    Филип вдигна изтърваната змиорка и я пусна в бурето.
    — Божията десница е над всички ни — отвърна той уклончиво. Беше стъписан донякъде от предложението на Кътбърт. Искаше му се Кингсбридж да има нов енергичен приор, но не беше и помислял за себе си на поста. — Вярно е, че бих могъл да съм по-добър приор от Ремигий — добави Филип замислено.
    Кътбърт изглежда остана доволен.
    — Ако имаш недостатък, Филип, той е простодушието ти.
    Филип не се смяташе за простодушен.
    — Какво имаш предвид?
    — Не търсиш низките мотиви у хората. Повечето от нас го правят. Например, целият манастир вече допуска, че си кандидат и си дошъл тук, за да подириш гласовете им.
    Филип се възмути.
    — На какво основание казват това?
    — Опитай се да погледнеш на поведението си както би го видял един подозрителен ум. Пристигна скоро след смъртта на приор Джеймс все едно, че някой тук те е уведомил тайно.
    — Но как си представят, че съм организирал това?
    — Не знаят… Но са убедени, че си по-умен от тях. — Кътбърт се захвана отново с корменето на змиорки. — И виж как се държа днес. Влезе и се разпореди да почистят конюшните. После се разправи с онази лудория по време на месата. Говори за прехвърлянето на Уилям Бовис в друг дом, след като всеки знае, че прехвърлянето на монаси е привилегия на приора. Мълчаливо упрекна Ремигий, като занесе горещ камък на брат Пол на моста. И най-сетне донесе в кухнята вкусно сирене и всички получихме по хапка от него след вечерята… и макар никой да не каза откъде е дошло, никой от нас не би сбъркал вкуса на сирене от „Свети Джон в леса“.
    Филип се смути от мисълта, че действията му са изтълкувани така превратно.
    — Всеки би могъл да стори тези неща.
    — Всеки старши монах би могъл да направи едно от тях. Никой друг не би могъл да ги направи всички. Ти още с идването си пое властта! Вече започна да преустройваш обителта. И, разбира се, поддръжниците на Ремигий вече отвръщат на удара. Точно затова Андрю сакриста те смъмри в галериите.
    — Значи това е обяснението! А аз се чудех какво го е прихванало. — Филип изплакна змиорката замислено. — И предполагам, че когато циркуиторът ме накара да оставя храната си, беше по същата причина.
    — Точно така. Начин да те унизи пред монасите. Между другото подозирам, че и двата хода дадоха обратен резултат: и двата упрека не бяха оправдани, но въпреки това ти ги прие с благородство. Всъщност, държа се много свято.
    — Не съм го направил преднамерено.
    — Светците също. А, ето я и камбаната за деветия час. Най-добре остави останалото на мен. След службата е време за занимания и в портиците са разрешени беседите. Много братя ще искат да поговорят с теб.
    — Не толкова бързо! — възкликна Филип с безпокойство. — Само защото някои хора допускат, че искам да стана приор, още не означава, че ще се явя на избор. — Плашеше го перспективата от изборно състезание, а и изобщо не беше сигурен дали искаше да остави добре подредената си горска обител и да се залови с огромните проблеми на приората Кингсбридж. — Трябва да размисля — добави той умолително.
    — Знам. — Кътбърт изправи рамене и го погледна в очите. — Докато размисляш, моля не забравяй това: прекалената гордост е познат грях, но човек може също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.
    Филип кимна.
    — Ще го запомня. Благодаря ти.
    Напусна склада и забърза към църковния двор. Умът му беше в смут, когато се присъедини към останалите монаси и влезе в храма. Осъзна, че вероятността да стане приор на Кингсбридж го възбужда силно. Години наред се беше ядосвал заради безобразния начин, по който се ръководеше приората, а сега имаше възможност сам да поправи нещата. Но изведнъж изпита несигурност доколко би могъл да се справи. Не идеше реч просто да види какво трябва да бъде сторено и да се разпореди да го извършат. Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава. Отговорността щеше да е тежка.
    Както винаги църквата го успокои. След непристойното си поведение сутринта, монасите бяха смълчани и сериозни. Докато слушаше познатите фрази на службата и мълвеше отговорите, както беше правил толкова много години, се почувства способен отново да мисли ясно.
    „Искам ли да бъда приор на Кингсбридж?“ — запита се той и отговорът дойде веднага: „Да! Да поема в ръцете си този рушащ се храм, да го ремонтирам, пребоядисам и да го изпълня с песента на сто монаси и с гласовете на хиляда набожни поклонници, които мълвят «Отче наш».“ Само заради това искаше работата. После идваше ред на манастирското имущество. Трябваше да бъде преподредено, съживено, заздравено и да стане отново доходно. Искаше да види множество малки момчета, които се учат на четмо и писмо в някой ъгъл на църковния двор. Искаше къщата за гости да е изпълнена със светлина и топлина, тъй че барони и епископи да идват да я навестяват и да даряват с ценни дарове приората на тръгване. Искаше да има заделено помещение за библиотека, пълно с книги за мъдрост и красота. Да, искаше да бъде приор на Кингсбридж.
    „Има ли някакви други причини? Когато си се представям като приор, докато правя тези подобрения заради Божията прослава, има ли някаква гордост в сърцето ми?“
    О, да.
    Не можеше да се самозалъгва в хладната и свята атмосфера на храма. Целта му беше Божията прослава, но и прославата филипова го блазнеше. Харесваше му мисълта да раздава заповеди, които никой не може да отмени. Виждаше се как взима решения, раздава правосъдие, съветва и окуражава, налага наказания и опрощава, също както се виждаше годен за всичко това. Представяше си как хората казват: „Филип от Гуинед преустрои това място. Беше в упадък докато той го пое, а вижте как изглежда сега!“
    „Но аз все пак ще съм добър“, мислеше си. „Господ ми е дал ум, с който да управлявам имот и способност да водя хора. Доказал съм го, като иконом в Гуинед и като приор на «Свети Джон в леса». И когато ръководя едно място, монасите са щастливи. В моя приорат старците не премръзват, а младите не се разочароват от Божието служителство заради липсата на работа. Грижа се за хората“.
    От друга страна, Гуинед, както и „Свети Джон в леса“ бяха лесни за управление в сравнение с приората Кингсбридж. Обителта в Гуинед винаги бе ръководена добре. Горският скит беше изпаднал в беда, когато той го пое, но беше малък и не носеше проблеми. Преустройването на Кингсбридж беше предизвикателство за цял живот. Можеше да му отнеме седмици само докато разбере какви са имотите му — колко земя има и къде е, да научи какво има на земята — гори, пасища или житни ниви. Да установи контрол над пръснатите имоти, да разбере кое не е както трябва и да го изправи, да сплете частите в едно процъфтяващо цяло — всичко това щеше да отнеме години. Единственото, което Филип бе сторил в горския скит, бе да накара около дузина млади мъже да работят усилно на полето и да се молят тържествено в църквата.
    „Добре“, призна си той. „Мотивите ми са опетнени, а способностите ми — под съмнение. Може би трябва да откажа да се явя на избор. Поне бих могъл със сигурност да избегна греха на гордостта“. Но какво беше казал Кътбърт? „Човек би могъл също тъй лесно да осуети Божията воля с прекомерна скромност.“
    „Какво иска Бог?“ — запита се той накрая. — „Иска ли Ремигий? Способностите на Ремигий са по-малки от моите, а мотивите му навярно са не по-чисти. Има ли друг кандидат? Не засега. Докато Бог разкрие трета възможност, трябва да приемем, че изборът е между мен и Ремигий. Ясно е, че Ремигий ще да ръководи манастира тъй, както го е правил и докато приор Джеймс беше болен. Това означава, че ще е небрежен и нехаен, ще позволи упадъкът му да продължава. А аз? Изпълнен съм с горделивост и дарбите ми са недоказани… но ще се опитам да реформирам манастира и ако Бог ми даде сила, ще успея.“
    „Добре, тогава“ — рече той на Господа, щом службата свърши. — „Добре. Ще приема предложението и ще се боря с цялата сила, която имам, за да спечеля избора. А ако не ме искаш по някаква причина, която Си предпочел да не ми разкриваш, добре, ще трябва просто да ме спреш така, както можеш“.


    Макар да бе преживял двайсет и две години в манастири, Филип винаги беше служил под наставничеството на дълголетни приори, тъй че изборът му беше непознат. Това бе уникално събитие в монашеския живот, защото с даването на гласовете си братята не бяха длъжни да съблюдават послушание — изведнъж всички се оказваха равни.
    Някога, стига легендите да казваха истината, монасите били равни във всичко. Група мъже ще решат да обърнат гръб на света на плътската страст и да си съградят свята обител сред дивата пустош, където да могат да живеят в богослужение и себеотричане. Ще се заемат с парче гола земя, ще разчистят леса и ще пресушат блатото, ще изорат пръстта и ще вдигнат заедно храма си. В онези дни те наистина били като братя. Приорът, както самата титла намекваше, бил само първият между равните. Заклевали се в послушание към Правилото на Свети Бенедикт, а не към висши монаси. Но единственото, останало днес от онази примитивна демокрация, бе изборът на приора и абата.
    Някои от монасите се чувстваха неловко с дадената им власт. Искаха да им се каже как да гласуват или предлагаха решението да се предостави на група от старши монаси. Други злоупотребяваха с привилегията и ставаха нагли или искаха услуги в замяна на поддръжката си. Повечето просто се притесняваха дали ще вземат правилното решение.
    Същия следобед в двора на храма Филип разговаря с повечето от братята, поединично или на малки групи, и откровено им каза, че иска поста и че чувства, че може да върши работата по-добре от Ремигий, въпреки младостта си. Отговори на въпросите им, повечето от които бяха за порционите храна и пиене. Завършваше всеки разговор с думите: „Ако всеки от нас направи избора си разсъдливо и искрено, Бог несъмнено ще благослови стореното.“ Беше благоразумно да го каже, а и го вярваше освен това.
    — Ние печелим — рече на другата сутрин Милий магерника, докато двамата с Филип закусваха с клисавия черен хляб и малко бира, а кухненските ратаи наклаждаха огньовете.
    Филип отхапа залък от коравия хляб и отпи глътка бира, за да го смекчи. Милий беше умен и пламенен младеж, протеже на Кътбърт и почитател на Филип. Имаше черна права коса и малко лице с изрядни правилни черти. Като Кътбърт, и той се радваше да служи на Бога по практичен начин и пропускаше повечето служби. Филип не споделяше оптимизма му.
    — Как стигна до това заключение? — попита той скептично.
    — Всички на страната на Кътбърт подкрепят теб — домакина, инфирмария, наставника на послушниците, аз самият — защото знаем, че си добър грижовник, а осигуряването на провизии е най-големият проблем при сегашното управление. Много от обикновените монаси ще гласуват за теб по подобна причина: смятат, че по-добре ще ръководиш манастирското богатство, а това ще доведе до повече удобство и по-добра храна.
    Филип се намръщи.
    — Не бих искал да подведа никого. Приоритетът ми ще е да ремонтирам църквата и да подобря службите. Храната е следващата грижа.
    — Точно така, и те го знаят — отвърна малко припряно Милий. — Точно затова отговорникът за гостите и един-двама други все пак ще гласуват за Ремигий — предпочитат хлабав режим и кротък живот. Всички останали, които го подкрепят, са негови приятели, дето очакват специални привилегии, ако той е на власт — сакриста, циркуитора, ковчежника и прочие. Канторът е приятел на сакриста, но мисля, че може да бъде спечелен на наша страна, особено ако обещаеш да назначиш библиотекар.
    Филип кимна. Канторът отговаряше за музиката и чувстваше, че не би трябвало да се грижи за книгите свръх другите си задължения.
    — Идеята бездруго е добра. Трябва ни библиотекар, който да изгради колекцията ни от книги.
    Милий стана от столчето си и започна да точи един кухненски нож. Кипеше от енергия и трябваше да върши нещо с ръцете си, реши Филип.
    — Има четирийсет и четири монаси с право на глас — засмята той на глас. Бяха четирийсет и пет, разбира се, но един беше умрял. — По мои сметки осемнайсет са за нас, а десет са с Ремигий, с което остават шестнайсет колебаещи се. Трябват ни двайсет и три за мнозинство. Това означава, че трябва да спечелим поне петима колебливи.
    — Като го казваш така, изглежда лесно — рече Филип. — Колко време ни остава?
    — Трудно е да се каже. Изборът го свикват братята, но ако го направим много рано, епископът може да откаже да потвърди избраника. А ако много се забавим, може да ни заповяда да го свикаме. Също тъй има правото да посочи кандидат. В момента вероятно дори не е чул, че старият приор е умрял.
    — Може да мине много време, значи.
    — Да. А веднага щом се убедим, че имаме мнозинство, трябва да се върнеш в скита си и да не се вясваш тук, докато всичко свърши.
    Този съвет озадачи Филип.
    — Защо?
    — Фамилиарността поражда пренебрежение. — Милий махна въодушевено с ножа във въздуха. — Прощавай, ако звучи непочтително, но ти попита. В момента около теб има аура. Ти си една отдалечена, обкръжена със святост фигура, особено за нас, младите монаси. Направи чудо в онзи малък скит, преустрои го и той започна да се самоиздържа. Блюстител си на строгата дисциплина, но храниш монасите си добре. Роден си за водач, но можеш да склониш глава и да приемеш укор като най-младия послушник. Знаеш Светото писание и правиш най-хубавото сирене в страната.
    — А ти преувеличаваш.
    — Не много.
    — Не мога да повярвам, че някои хора може да мислят за мен така. Не е естествено.
    — Не е, наистина — съгласи се Милий с леко свиване на рамене. — И няма да продължи дълго, ако започнат да те опознават. Ако се задържиш тук, ще загубиш ореола си. Ще видят, че си чоплиш зъбите и се чешеш по задника, ще те чуят, че хъркаш и пърдиш, ще разберат какъв си, когато си ядосан или гордостта ти е наранена, или главата те боли. Не искаме да разберат всичко това. Нека гледат как Ремигий се лута и бърка от ден на ден, докато твоят образ си остава бляскав и съвършен в умовете им.
    — Не ми харесва това — отвърна Филип обезпокоен. — Имам чувството, че има нещо измамно в това.
    — Нищо нечестно няма тук — възрази Милий. — Израз е на това колко добре би могъл да служиш на Бога и манастира, ако си негов приор — и колко зле би го управлявал Ремигий.
    Филип поклати глава.
    — Отказвам да се правя на ангел. Добре, няма да остана тук — бездруго трябва да се върна в гората. Но трябва да бъдем откровени с братята. Молим ги да изберат един податлив на грешки несъвършен човек, който ще се нуждае от тяхната помощ и молитви.
    — Кажи им това! — отвърна Милий въодушевено. — Идеално е — ще го харесат.
    Беше непоправим, помисли си Филип. Побърза да смени темата.
    — Какво ти е впечатлението за колебаещите се — братята, които още не са взели решението си?
    — Те са консервативни — отвърна тутакси Милий. — Гледат на Ремигий като на по-стария, този, който ще направи по-малко промени. Предсказуемия, човека, който в момента ръководи ефективно.
    Филип кимна в съгласие.
    — А мен гледат нащрек. Като непознато псе, което може да ухапе.
    Удари камбаната, известяваща за събора. Милий изгълта останалото от бирата си.
    — Ще има някаква атака по теб, Филип. Не мога да предскажа каква форма ще приеме, но ще се опитват да те представят като незрял, неопитен, твърдоглав и неблагонадежден. Трябва да изглеждаш спокоен, внимателен и разсъдлив, но остави на мен и Кътбърт да те защитим.
    Филип започна да се безпокои. Беше нов начин на мислене — да претегля всеки свой ход и да пресмята как ще го изтълкуват и оценят. Когато отвърна, в гласа му се прокрадна леко неодобрителна нотка:
    — Обикновено мисля само как Бог би оценил поведението ми.
    — Знам, знам — заговори Милий нетърпеливо. — Но не е грях да помогнеш на по-простите хора да видят действията ти във вярната светлина.
    Филип се намръщи. Милий беше смущаващо прав.
    Напуснаха кухнята и минаха през трапезарията към църковния двор. Филип беше силно притеснен. Атака? Какво означаваше това, атака? Щяха ли да лъжат за него? Как трябваше да реагира? Ако заговореха за него лъжи, щеше да се ядоса. Трябваше ли да потисне яда си, за да изглежда спокоен, сдържан и всичко останало? Но ако направеше това, нямаше ли братята монаси да си помислят, че лъжите са истина? Реши да се държи като себе си; може би само малко повече сдържаност и достойнство.
    Катедралният съвет представляваше малка кръгла постройка, прикрепена към източния портик на църковния двор. Беше обзаведена с пейки, подредени в концентрични кръгове. Огън нямаше и след топлината на кухнята на Филип му се стори доста студено. Светлината идваше от високи прозорци, разположени над нивото на очите, тъй че нямаше нищо за гледане, освен другите монаси из залата.
    Филип направи точно това. Почти целият манастир присъстваше. Имаше хора на всякакви възрасти, от седемнайсет до седемдесет години; високи и ниски, с тъмни и светли коси; всички облечени в грубото домашнотъкано расо от неизбелена вълна и в кожени сандали. Отговорникът за гостите беше тук, а закръгленият му корем и зачервеният нос издаваха пороците му — пороци, които можеха да са извиними, стига изобщо да имаше гости, помисли си Филип. Тук беше шамбеланът, който заставяше монасите да сменят расата си и да се бръснат по Коледа и Петдесетница — банята по същото време бе препоръчителна, макар и не задължителна. На отсрещната стена се беше облегнал най-старият брат — слаб, умислен, невъзмутим старец, чиято коса все още беше по-скоро сива, отколкото бяла; мъж, който говореше рядко, но въздействащо и който навярно трябваше да стане приор, ако не бе толкова скромен. Тук беше и брат Саймън с лукавия поглед и нервните ръце, мъж, който изповядваше грехове на безнравственост толкова често, че — както бе нашепнал Милий на Филип — изглежда го забавляваше повече изповядването, отколкото греха. Тук беше Уилям Бовис, който сега се държеше прилично; брат Пол, който изобщо не куцаше; Кътбърт Белоглавия, който изглеждаше съвършено спокоен; Джон Дребосъка, нисичкия ковчежник; циркуитора Пиер, мъжът със злобната уста, който го бе лишил от обяда предния ден. Щом огледа наоколо Филип осъзна, че всички са се втренчили в него и наведе очи притеснено.
    Ремигий влезе с Андрю сакриста и седнаха до Джон Дребосъка и Пиер. Значи нямаше да крият, че са фракция, прецени Филип.
    Съборът започна с четене за Симеон Стълпник, светеца, чийто ден се празнуваше днес. Беше отшелник, изкарал повечето си живот на един стълб и макар да нямаше никакво съмнение за себеотрицанието му, Филип винаги беше таял съмнение за истинската стойност на свидетелстването му. Тълпи се бяха стичали да го видят, но дали за да се извисят духовно или за да погледат един побъркан?
    След молитвите дойде четенето на глава от книгата на Свети Бенедикт. От това ежедневно четене на глава от Правилото идваше наименованието на събирането, както и на малката постройка, където ставаше то.8 Ремигий се изправи да чете и когато застина за миг с книгата пред него, Филип напрегнато се взря в профила му, виждайки го за първи път с очите на съперник. Ремигий жестикулираше и говореше енергично и въздействащо, като създаваше впечатление за компетентност, в пълно противоречие с истинската му същност. По-съсредоточеното наблюдение издаваше онова, което се криеше зад фасадата: изпъкналите му сини очи се движеха бързо и някак неспокойно, устата му потреперваше два-три пъти, преди да проговори, а дланите му непрекъснато се свиваха и разтваряха, колкото и да изглеждаше спокоен иначе. Авторитетът, доколкото го имаше, произтичаше от арогантност, сприхавост и пренебрежителност към подчинените му.
    Филип се зачуди защо е избрал лично да чете главата. Скоро след това разбра.
    — „Първата степен на смирението е навременното покорство“ — зачете Ремигий. Беше избрал Пета глава, която обсъждаше смирението, за да напомни на всички за своето превъзходство и тяхната подчиненост. Беше тактика за сплашване. Хитрост не можеше да му се отрече. — „Те не живеят както сами ще възжелаят, нито се покоряват на своите желания и страсти; но като следват повелите и наставленията на друг и обитават в манастирите си, желанието им е да бъдат управлявани от игумен“ — продължи да чете той. — „Тия неща несъмнено отговарят на казаното от Господа наш: Дойдох, за да изпълня не Своята воля, а волята на Оногова, Който Ме е пратил.“ Ремигий насочваше битката в очакваната посока: в тази надпревара той щеше да представлява установения авторитет.
    Главата бе последвана от заупокойна, а днес, разбира се, всички молитви бяха за душата на приор Джеймс. Най-оживената част бе оставена за накрая: обсъждане на делови неща, изповеди за прегрешения и обвинения в лошо поведение.
    Ремигий започна с думите:
    — Имаше един смут по време на месата вчера.
    Филип почти изпита облекчение. Вече знаеше как ще бъде атакуван. Не беше сигурен доколко постъпката му вчера бе правилна, но знаеше защо го е направил и бе готов да се защити.
    Ремигий продължи:
    — Аз лично не присъствах — задържан бях в къщата на приора, за да свърша неотложни делови неща — но сакристът ме уведоми за случилото се.
    Прекъсна го Кътбърт Белоглавия:
    — Не се самоукорявайте за това, брат Ремигий. — Изрече го с утешителен тон. — Знаем, че по принцип манастирските дела не бива никога да стоят над Божествената литургия, но разбираме, че кончината на нашия възлюблен приор е била причина да се наложи да се справите с много неща, които са извън обичайните ви задължения. Убеден съм, всички ще се съгласим, че не е нужно никакво наказание.
    Хитрата стара лисица, помисли си Филип. Разбира се, Ремигий не беше имал никакво намерение да изповяда вина. При все това Кътбърт го бе извинил, което остави у всички чувството, че всъщност е била призната вина. Сега дори Филип да бъдеше уличен в грешка, това нямаше да доведе до нищо повече, освен да го постави на същото равнище като Ремигий. Освен това Кътбърт бе посял подозрението, че Ремигий среща трудности в справянето със задълженията на приора. Само с няколко добронамерено изречени думи Кътбърт напълно бе подронил авторитета на Ремигий. Ремигий изглеждаше разярен. Филип усети как възбудата на триумфа стегна гърлото му.
    Андрю сакристът свъси вежди и изгледа Кътбърт обвинително.
    — Сигурен съм, че никой от нас не желае да критикува нашия преподобен помощник-приор — заяви той. — Смутът, за който се упомена, бе причинен от брат Филип, който ни гостува от скита „Свети Джон в леса“. Филип взе младия Уилям Бовис от мястото му в хора, извлече го до южното крило и там го нахока, докато аз водех службата.
    Ремигий надяна на лицето си маска на печален укор.
    — Всички бихме могли да се съгласим, че Филип е трябвало да изчака до края на службата.
    Филип огледа израженията на другите монаси. Не изглеждаха нито съгласни, нито несъгласни с казаното. Следяха развоя като зрители на рицарски турнир, където няма право и криво, а интересът е само кой ще спечели.
    Искаше да възрази „Ако бях изчакал, непристойното поведение щеше да продължи през цялата служба“, но си спомни съвета на Милий и запази мълчание. А Милий заговори вместо него:
    — Аз също пропуснах Божествената литургия, както ми се случва често, за жалост, тъй като тя е точно преди обеда. Тъй че навярно бихте могъл да ми кажете, брат Андрю, какво е ставало в хора преди брат Филип да прибегне до този акт. Всичко ли беше порядъчно и благопристойно?
    — Имаше някаква суетня сред младежите — отвърна с неохота сакристът. — Възнамерявах да им поговоря за това след службата.
    — Разбираемо е да са ви убегнали подробностите — бил сте съсредоточен над службата — каза снизходително Милий. — За щастие, имаме си циркуитор, чийто главен дълг е да се справя с непристойното поведение между нас. Кажете ни, брате Пиер, вие какво наблюдавахте?
    Циркуиторът го изгледа враждебно.
    — Същото, което и сакристът ви рече.
    — Изглежда ще трябва да попитаме самия брат Филип за подробностите — каза Милий.
    Беше много умен, прецени Филип. Беше установил, че нито сакристът, нито циркуиторът са видели какво са правили младите по време на службата. Но колкото и да го възхити диалектичното умение на Милий, Филип не беше склонен да играе тази игра. Изборът на приор не беше състезание на умове, беше стремеж да се разбере каква е Божията воля. Ето защо се поколеба. Погледът на Милий говореше: „Сега е твоят шанс!“ Но у Филип имаше една упорита черта, която най-ясно се проявяваше, когато го тласкаха да приеме нравствено оспорима позиция. Погледна го в очите и отвърна:
    — Беше както го описаха братята ми.
    Лицето на Милий посърна и той го зяпна невярващо. Отвори уста, но видимо не знаеше какво повече да каже. Филип изпита угризение, че го е подвел. Ще му обясня мотивите си след това, каза си той. Стига да не е прекалено ядосан.
    Ремигий се канеше да продължи с обвинението, когато друг глас заяви:
    — Бих искал да се изповядам.
    Всички се озърнаха. Беше Уилям Бовис, първоначалният виновник, изправен и със засрамено лице.
    — Хвърлях топчета кал по наставника на послушниците и се смеех — призна той с тих, но ясен глас. — Брат Филип ме накара да се засрамя. Моля Господ за прошка и моля братята да ми наложат наказание. — Младежът седна тежко на мястото си.
    Преди Ремигий да успее да реагира, друг от младежите стана и заяви:
    — Изповядвам се. Аз правех същото. Моля за наказание. — И седна отново. Този внезапен изблик на гузна съвест се оказа заразителен: изповяда се трети монах; после четвърти, пети.
    Истината бе разкрита въпреки скрупулите на Филип и той не можеше да не изпита задоволство. Видя как Милий се мъчи да потисне победоносната си усмивка. Изповедта не оставяше съмнение, че е имало малка размирица, разиграла се под носовете на сакриста и циркуитора.
    Виновниците бяха наказани от крайно недоволния Ремигий на седмица в пълно мълчание: нямаха право да говорят и никой нямаше да им проговаря. Беше по-сурово наказание, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Филип го беше изтърпявал на младини. Дори за ден изолацията бе потискаща. Цяла седмица беше ужасно мъчение.
    Но Ремигий само беше отприщил гнева си затова, че е надигран. След като се бяха изповядали нямаше друг избор, освен да ги накаже, макар да признаваше с наказанието, че Филип преди всичко е бил прав. Атаката му срещу него се бе провалила ужасно и Филип триумфираше. Мигът го възрадва, въпреки жегналото го чувство за вина.
    Но унижението на Ремигий все още не беше пълно.
    Кътбърт заговори отново.
    — Имаше още едно нарушение, което е редно да обсъдим. Случи се в храма точно след месата. — Филип се зачуди какво ли още ще последва. — Брат Андрю се нахвърли на брат Филип и го обвини в непристойно поведение. — „Разбира се“, помисли си Филип. „Всеки го знае.“ Кътбърт продължи: — Прочие, всички знаем, че времето и мястото за такива обвинения е сега и тук, в съборната. Има добри основания нашите предшественици да постановят така. Нравите се охлаждат през нощта и недоволствата може да се обсъдят на другата сутрин в атмосфера на спокойствие и умереност, тъй щото цялата общност да съумее да вложи колективната си мъдрост, за да разреши проблема. Но, за съжаление, Андрю пренебрегна това благоразумно правило и направи сцена в църковния двор, като смути всички и говори невъздържано. Да се подмине подобна неблагопристойност би било нечестно спрямо по-младите ни братя, които бяха наказани за стореното от тях.
    Безмилостно и гениално, помисли си с радост Филип. Въпросът доколко той е бил прав да изведе Уилям от хора по време на службата всъщност така и не бе обсъден. Всеки опит да се повдигне, се бе обърнал в разследване на поведението на обвинителя. И точно така трябваше да бъде, защото оплакването на Андрю срещу Филип беше неискрено. Заедно, Кътбърт и Милий вече бяха дискредитирали Ремигий и двамата му главни съюзници, Андрю и Пиер.
    Обикновено червендалестото лице на Андрю стана мораво от гняв, а Ремигий изглеждаше почти уплашен. Филип беше доволен — заслужаваха си го! — но вече се притесняваше, че има опасност да се прекали с унижението им.
    — Непристойно е по-младши братя да обсъждат наказанието на по-старшите от тях — заяви той. — Нека помощник-приорът се занимае с този въпрос насаме.
    Огледа наоколо. Видя, че монасите одобряват великодушието му и разбра, че неволно си е спечелил още една точка.
    Като че ли всичко бе свършило. Настроението на събранието бе на страната на Филип и той се чувстваше сигурен, че е спечелил повечето от колебаещите се. Тогава Ремигий заяви:
    — Има още един въпрос, който трябва да повдигна.
    Филип се вгледа в лицето на помощник-приора. Изглеждаше отчаян. След това се озърна към Андрю сакриста и Пиер циркуитора и видя, че двамата са изненадани. Значи това бе нещо непланирано. Може би Ремигий се канеше да пледира за длъжността?
    — Повечето от вас знаят, че епископът има правото да ни посочи кандидат за обсъждане — започна Ремигий. — Той също така би могъл да отхвърли нашия избор. Това разделение на власти може да доведе до раздор между епископ и манастир, както от опит знаят някои от по-възрастните наши братя. В крайна сметка епископът не може да ни принуди да приемем неговия кандидат, нито ние можем да наложим своя. Поради това там, където има конфликт, трябва да бъде разрешен чрез преговаряне. В този случай изходът до голяма степен зависи от решимостта и единството на братята — особено от тяхното единство.
    Някакво лошо предчувствие обзе Филип при това начало. Ремигий бе потиснал гнева си и отново беше станал спокоен и надменен. Все още не знаеше какво предстои, но усещането му за триумф се изпари.
    — Поводът да спомена за всичко това днес е, че до мен достигнаха две важни сведения — продължи Ремигий. — Първото е, че сред нас в тази зала може би ще бъде издигнат повече от един кандидат. — Това не изненада никого, прецени Филип. — Второто е, че епископът също ще посочи кандидат.
    Последва напрегнато мълчание. Това бе лоша вест и за двете страни. Някой попита:
    — Знаете ли кого иска епископът?
    — Да — заяви Ремигий и в този момент Филип беше убеден, че мъжът лъже. — Изборът на епископа е брат Озбърт от Нюбъри.
    Един-двама от монасите ахнаха. Всички бяха в потрес. Познаваха Озбърт, защото бе служил известно време като циркуитор в Кингсбридж. Беше незаконен син на епископа и гледаше на Църквата единствено като на източник, от който може да си осигури живот в безгрижие и охолство. Никога не беше правил сериозен опит да съблюдава монашеския си обет, но поддържаше полупрозрачна фасада и разчиташе роднинството да го пази от всякакви неприятности. Перспективата той да им стане приор бе ужасяваща, дори за приятелите на Ремигий. Само отговорникът за гостите и един-двама от непоправимо покварените му приятели можеха да предпочетат Озбърт в очакване на режим с разхайтена дисциплина и небрежно снизхождение.
    Ремигий продължи:
    — Братя, ако издигнем двама кандидати, епископът би могъл да каже, че не сме в състояние да постигнем единение и поради това той трябва да реши вместо нас, а на нас ще се наложи да приемем неговия избор. Ако искаме да се противопоставим на Озбърт, би било добре да издигнем само един кандидат. И може би, бих добавил, би трябвало да се погрижим щото нашият кандидат да не може да бъде лесно пренебрегнат, на основание младост или неопитност, например.
    Последва одобрително мърморене. Филип беше разбит. Само допреди миг се чувстваше уверен в победата, но му я бяха измъкнали от ръцете. Сега всички монаси бяха с Ремигий, като виждаха в него безопасния кандидат, единния кандидат, този, който щеше да победи Озбърт. Филип беше убеден, че Ремигий лъже за Озбърт, но беше все едно. Монасите вече бяха уплашени и щяха да подкрепят Ремигий. А това означаваше още много години упадък за приората Кингсбридж.
    Преди някой да е успял да вземе думата, Ремигий обяви:
    — Нека сега се разпръснем, за да помислим и да се помолим за решението на този проблем, тъй както работим ежедневно по Божиите дела.
    Стана и си тръгна, последван от Андрю, Пиер и Джон Дребосъка, и тримата — замаяни, но триумфиращи.
    Веднага щом излязоха, стаята забръмча от възбудени разговори.
    — Изобщо не си помислих, че Ремигий може да извърти такъв номер — измърмори Милий към Филип.
    — Той лъже — отвърна Филип с горчивина. — Сигурен съм в това.
    Кътбърт се приближи до тях и чу думите му.
    — Всъщност е без значение дали лъже, нали? Заплахата е достатъчна.
    — Истината рано или късно ще излезе наяве — отвърна Филип упорито.
    — Какво друго можем да направим? — запита Милий.
    — Трябва да разберем истината.
    — Не можем.
    Филип замисли трескаво. Безсилието беше мъчително.
    — Защо да не можем просто да попитаме?
    — Да попитаме? Какво имаш предвид?
    — Да попитаме епископа какви са намеренията му.
    — Как?
    — Бихме могли да пратим съобщение до епископския палат, нали? — разсъди Филип на глас и погледна Кътбърт.
    Кътбърт мислеше.
    — Да. Аз непрекъснато пращам хора. Мога да пратя някого до палата.
    — И ще питаш епископа какви са му намеренията? — скептично процеди Милий.
    Филип се намръщи. Това беше проблемът.
    Кътбърт се съгласи с Милий.
    — Епископът няма да ни каже.
    Изведнъж Филип го осени вдъхновение. Лицето му се проясни и той плесна възбудено с юмрук в дланта си.
    — Не. Епископът няма да ни каже. Но архидяконът му ще каже.


    Същата нощ Филип сънува Джонатан, изоставеното пеленаче. В съня му детето лежеше в притвора на параклиса „Свети Джон в леса“. Филип беше вътре и отслужваше утренята, когато откъм гората се промъкна вълк и се плъзна като змия през полето право към бебето. Филип го беше страх да помръдне, за да не предизвика смут по време на литургията и да не бъде порицан от Ремигий и Андрю, защото и двамата бяха там, макар в действителност да не бяха стъпвали в скита. Реши да извика, но колкото и да се опитваше, викът не излизаше, както често се случва насън. Накрая се напрегна толкова, че се събуди разтреперан и остана да лежи буден и заслушан в дишането на спящите монаси около себе си, докато бавно се убеди, че вълкът не е истински.
    Почти не беше помислял за бебето, откакто бе дошъл в Кингсбридж. Зачуди се какво ли щеше да прави с малкия, ако станеше приор. Тогава всичко щеше да е различно. Бебе в малък и скрит в горите манастир бе нещо не особено важно, колкото и да беше необичайно. Същото това бебе в приората Кингсбридж щеше да предизвика вълнение. От друга страна, какво лошо имаше в това? Не беше някакъв грях, който да даде на хората повод за приказки. Щеше да е приор, тъй че можеше да прави каквото намери за добре. Можеше да доведе Джони Осем пенса в Кингсбридж да се грижи за бебето. Идеята го зарадва необичайно. „Точно това ще направя, помисли си той“. А после си спомни, че най-вероятно нямаше да стане приор.
    Лежа буден до разсъмване, обзет от нетърпение. Нищо не можеше да направи в подкрепа на каузата си. Безполезно беше да говори с монасите, защото мисленето им беше обсебено от заплахата с Озбърт. Неколцина от тях дори се обърнаха към него и изразиха съжалението си, че е загубил. Държаха се сякаш изборът вече се бе провел. Беше устоял на изкушението да ги нарече безверни страхливци. Просто се усмихна и им каза, че е възможно тепърва да се изненадат. Но собствената му вяра не беше толкова силна. Архидякон Уейлрън можеше и да не е в епископския палат, а и дори да беше, бе възможно по някаква своя причина да не иска да разкрие плановете на епископа. Или пък — най-вероятно, предвид характера на архидякона — да си има свои планове.
    На разсъмване Филип стана с другите монаси и отиде в църквата за утренята, първата служба за деня. След това се запъти към трапезарията, за да закуси с останалите, но Милий го пресрещна и с потаен жест го привика в кухнята. Филип го последва с изпънати нерви. Пратеникът трябваше да се е върнал. Това наистина бе бързо. Сигурно бе получил отговора веднага и бе тръгнал обратно още вчера следобеда. Въпреки това бе твърде скоро. Филип не знаеше да има кон в манастирската конюшня, който да може толкова бързо да измине пътя. Но какъв ли можеше да е отговорът?
    Но не пратеникът го чакаше в конюшнята. Беше самият архидякон, Уейлрън Бигод.
    Филип го зяпна изненадан. Тънката, загърната в черно фигура на архидякона, беше кацнала на столчето като врана на пън. Върхът на клюнестия му нос бе зачервен от студ. Топлеше кокалестите си бели длани около купа горещо вино с подправки.
    — Добре е, че сте дошъл! — промълви Филип.
    — Радвам се, че ми писахте — хладно отвърна Уейлрън.
    — Истина ли е? — попита нетърпеливо Филип. — Вярно ли е, че епископът ще предложи Озбърт?
    Уейлрън вдигна ръка да го спре.
    — Ще стигна и до това. Кътбърт тъкмо ми разказва за вчерашните събития.
    Филип прикри разочарованието си. Отговорът не беше прям. Вгледа се в лицето на Уейлрън, мъчейки се да разгадае мислите му. Уейлрън наистина имаше някакви свои планове, но не можеше да предположи какви са.
    Кътбърт, когото Филип не бе забелязал в началото, седеше край огъня и топеше комат черен хляб в бирата си, за да го посмекчи за старите си прогнили зъби. Възрастният брат подхвана отново описанието си на вчерашното събрание. Филип не го свърташе на място, докато се мъчеше да отгатне какво би могъл да е замислил Уейлрън. Опита залък от хляба, но беше твърде напрегнат, за да може да го преглътне. Отпи от рядката бира само колкото да са заети с нещо ръцете му.
    — И тъй — довърши Кътбърт, — изглеждаше, че единственият ни шанс бе да се опитаме да проверим намеренията на епископа, а за щастие Филип се сети, че познанството му с вас би могло да помогне, тъй че ви пратихме съобщението.
    — А сега ще ни кажете ли това, което ни интересува? — попита Филип нетърпеливо.
    — Да, ще ви кажа. — Уейлрън остави виното си, без да го опита. — Епископът би искал синът му да стане приор на Кингсбридж.
    Сърцето на Филип изстина.
    — Значи Ремигий е казал истината.
    Уейлрън продължи:
    — Епископът обаче не желае да рискува, като влезе във вражда с монасите.
    Филип се намръщи. Повече или по-малко, Ремигий беше предсказал същото… но нещо не беше наред. Обърна се към Уейлрън.
    — Не сте бил целия този път, само за да ни кажете това.
    Уейлрън му отправи поглед, пълен с уважение и Филип разбра, че не греши.
    — Не. Епископът ме помоли да проверя настроенията в манастира. Освен това ме е упълномощил да издигна кандидат от негово име. Всъщност, нося със себе си епископския печат, тъй че мога да напиша писмо за предложение, да го направя официално и обвързващо. Тоест, както разбирате, разполагам с всичките му пълномощия.
    На Филип му отне известно време, докато смели всичко това. Уейлрън беше упълномощен да направи предложение и да го подпечата с епископския печат. Това означаваше, че епископът е оставил целия въпрос в ръцете му. Сега той говореше с цялата епископска власт зад себе си.
    Пое си дълбоко дъх.
    — Съгласен ли сте с казаното от брат Кътбърт? Че ако бъде предложен Озбърт, това би предизвикало разногласието, което епископът иска да избегне?
    — Да, разбирам това — отвърна Уейлрън.
    — Значи няма да предложите Озбърт.
    — Няма.
    Филип се чувстваше натегнат до скъсване. Монасите щяха да са толкова щастливи да се отърват от заплахата с Озбърт, че с благодарност щяха да гласуват за всеки, когото Уейлрън предложеше.
    Бигод в момента държеше в ръцете си избора на новия приор.
    — И кого ще предложите тогава? — запита Филип.
    Уейлрън помълча малко, преди да отвърне:
    — Вас… или Ремигий.
    — Способностите на Ремигий да ръководи приората…
    — Запознат съм със способностите му, както и с вашите — прекъсна го Уейлрън, вдигнал отново тънката си бледа ръка, за да го спре. — Зная кой от двама ви ще бъде по-добър приор. — Помълча. — Но има друг проблем.
    „Сега пък какво?“ — зачуди се Филип. Какво друго съображение можеше да има, освен кой може да стане най-добрият приор? Погледна другите. Милий също беше озадачен, но старият Кътбърт леко се усмихваше, сякаш знаеше какво предстои.
    Уейлрън продължи:
    — Също като вас горя от желание важните постове в Църквата да бъдат поети от енергични и способни хора, без оглед на възрастта им, вместо да се раздават като награда за дълга служба на по-възрастни братя, чиято святост би могла да е по-голяма от административните им способности.
    — Разбира се — отвърна Филип изнервено. Не разбираше смисъла на тази лекция.
    — Трябва да работим заедно за постигането на тая цел — вие тримата и аз.
    — Не разбирам за какво намеквате — несигурно изрече Милий.
    — Аз — да — вметна Кътбърт.
    Уейлрън го погледна с тънка усмивка и отново насочи вниманието си към Филип.
    — Позволете да бъда откровен. Самият епископ е стар. Един ден ще умре и тогава ще ни трябва нов епископ, точно както днес ни трябва нов приор. Монасите на Кингсбридж имат правото да изберат новия епископ, защото епископът на Кингсбридж е също така абат на приората.
    Филип се намръщи. Всичко това изглеждаше без връзка с настоящия проблем. Избираха приор, а не епископ.
    Но Уейлрън продължи.
    — Разбира се, монасите няма да са напълно свободни да изберат когото харесат за епископ, защото архиепископът и кралят също ще имат мнения. Но в крайна сметка монасите са тези, които утвърждават назначението. А когато дойде това време, вие тримата ще имате силно влияние над решението.
    Кътбърт кимаше все едно, че предположението му се бе оказало вярно, а Филип вече също се досещаше какво предстои.
    Уейлрън довърши:
    — Искате да ви направя приор на Кингсбридж. Аз искам да ме направите епископ.
    Значи това беше!
    Филип се втренчи мълчаливо в Уейлрън. Толкова бе просто. Архидяконът се опитваше да сключи сделка.
    Беше стъписан. Не бе съвсем същото като купуването и продаването на църковни длъжности, известно като греха на симонията. Но все пак неприятно намирисваше на търгашество.
    Опита се да помисли обективно над предложението. Щеше да означава, че ще стане приор. Сърцето му заби по-бързо при тази мисъл. Не искаше да шикалкави на дребно с възможност, която би могла да му даде приората.
    Това обаче означаваше, че в един момент Уейлрън ще стане епископ. Но дали би бил добър епископ? Със сигурност поне щеше да е компетентен. Като че ли нямаше сериозни пороци. Показваше доста светски, практичен подход към служенето на Господа, но и с Филип бе така. Чувстваше, че на този човек му е присъща известна безскрупулност, каквато на самия него му липсваше, но също така усещаше, че тя се основава на искрена решимост да защитава и да се грижи за интересите на Църквата.
    Кой друг би могъл да наследи епископа, когато един ден се споминеше? Вероятно Озбърт. Не беше нещо нечувано религиозни длъжности да се предават от баща на син, въпреки официалното изискване към духовниците да упражняват целомъдрие. Озбърт, разбира се, щеше да е дори по-голяма опасност за Църквата като епископ, отколкото като приор. В такъв случай би си заслужавало да се подкрепи дори по-неподходящ кандидат от Уейлрън, само за да се избегне опасността.
    Щеше ли да има още някой в надпреварата? Невъзможно бе да се предвиди. Сигурно щяха да минат години, преди епископът да умре.
    Кътбърт се обърна към Уейлрън.
    — Не бихме могли да гарантираме, че ще бъдете избран.
    — Знам — отвърна Уейлрън. — Моля само да ме предложите. Съответно, точно това мога и аз да предложа в замяна — да ви предложа.
    Кътбърт кимна и заяви сериозно:
    — Ще се съглася на това.
    — Аз също — потвърди и Милий.
    Архидяконът и двамата монаси погледнаха Филип, който се колебаеше, разкъсван между възможностите. Знаеше, че не това бе начинът да се избере епископ, но приоратът му бе едва на ръка разстояние. Може и да не бе редно да търгуват една свята длъжност за друга като някакви конетърговци… но ако откажеше, резултатът можеше да е Ремигий за приор и Озбърт за епископ!
    Разумните доводи обаче сега изглеждаха някак отвлечени. Желанието да стане приор тлееше в него като някаква неустоима сила и той не можеше да откаже, независимо от всички витаещи „за“ и „против“. Спомни си молитвата, която бе отправил предния ден, когато бе заявил на Господа, че ще се бори за тази длъжност. Вдигна очи и мълчаливо отправи нова молитва: „Ако не искаш да стане това, спри езика ми, парализирай устата ми, спри дъха в гърлото ми и ме възпри да го изрека.“
    А след това погледна Уейлрън и рече:
    — Приемам.


    Леглото на приора беше огромно, три пъти по-широко от всяка постеля, на която Филип бе спал през живота си. Дървената основа се издигаше на половин човешки ръст, а отгоре на това бе застлано и с пухен дюшек. Търпеливите ръце на някоя благочестива жена бяха извезали с библейски сцени тежките завеси, които пазеха от течение. Филип огледа ложето с неприятно чувство. Струваше му се прекалено екстравагантно приорът да разполага с цяла спалня единствено за себе си — самият той никога през живота си не бе имал своя стая и тази нощ за първи път щеше да спи сам. Леглото беше прекалено. Помисли дали да не се разпореди да му донесат сламеник от спалното и да преместят нелепото съоръжение в лазарета, където можеше да облекчи кокалите на някой стар и болен монах. Но, разбира се, леглото нямаше да е само за него. Когато приоратът имаше някой особено изтъкнат гост, епископ или висш благородник, или дори самия крал, то той щеше да разполага с тази стая, а приорът трябваше да се настани колкото се може по-добре някъде другаде. Тъй че всъщност не можеше да се отърве от огромната мебел.
    — Добре ще си поспиш тази нощ — каза Уейлрън Бигод не без нотка на завист.
    — Така предполагам — отвърна Филип уклончиво.
    Всичко беше станало много бързо. Уейлрън беше написал писмото до приората още там, в кухнята, като нареди на монасите да проведат избора незабавно и издигна кандидатурата на Филип. Беше подписал писмото с името на епископа и го подпечата с епископския печат. После четиримата отидоха в катедралния съвет.
    Веднага щом Ремигий ги видя да влизат разбра, че битката е приключила. Уейлрън прочете писмото, а монасите завикаха радостно, като чуха името на Филип. Ремигий прояви благоразумието да проведе веднага избора и да признае поражението си.
    И Филип стана приор.
    Излезе замаян от залата, сетне вървя през моравата, докато се озова до къщата на приора, която се издигаше в югоизточния край на манастирския двор. Предстоеше му да се настани в покоите.
    Когато видя леглото осъзна, че животът му се е променил окончателно и безвъзвратно. Вече беше друг, специален, отделен от останалите си братя. Имаше власт и привилегии. Носеше и отговорност. Той лично трябваше да се погрижи малката общност от четиридесет и петима монаси да оцелее и процъфти. Ако гладуваха, щеше да е по негова грешка; ако живееха в поквара, щеше да е по негова вина; ако позоряха Божията църква, Бог щеше него да държи отговорен. Търсил бе това бреме, напомни си Филип. Сега трябваше да го носи.
    Първото му задължение като приор щеше да е въвеждането на монасите в църквата за Божествената литургия. Днес се празнуваше Богоявление, дванадесетия ден от Коледа. Всички селяни щяха да са тук, а можеше и още хора да дойдат от околностите. Една добра катедрала със силно монашеско тяло и прочута със зрелищните си служби би могла да привлече над хиляда души, но дори и мрачният Кингсбридж щеше да събере повечето местни благородници. Празничната меса беше също тъй и светско събитие, където съседите можеха да се срещнат помежду си и да обсъдят делови въпроси.
    Но преди да започне службата, на Филип му се налагаше да обсъди още нещо с Уейлрън. Най-после бяха сами.
    — Онова сведение, което ти предадох — започна той. — За графа на Шайринг…
    Уейлрън кимна.
    — Не съм забравил. Всъщност то може да се окаже по-важно от въпроса кой да бъде приор или епископ. Граф Бартоломю вече е пристигнал в Англия. Очакват го утре в Шайринг.
    — И какво ще направиш? — попита Филип с тревога.
    — Ще се обърна към сър Пърси Хамли. Всъщност се надявам днес да е сред богомолците.
    — Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.
    — Оглеждай се за един дебел лорд с отвратителна жена и чаровен син. Жената няма как да не забележиш — ужасна грозотия е.
    — Какво те кара да мислиш, че ще вземат страната на крал Стивън срещу граф Бартоломю?
    — Мразят графа с цялата си страст.
    — Защо?
    — Имаха уговорка синът им Уилям да се ожени за дъщерята на графа, но тя му отказа и бракът бе отменен, за голямо унижение на Хамли. Още са огорчени от обидата и ще се вкопчат във всяка възможност да си отмъстят.
    Филип кимна удовлетворено. Радваше се, че се е отървал от тази отговорност. Имаше си предостатъчно други грижи. Приоратът Кингсбридж беше достатъчно голям проблем, за който да мисли. Уейлрън можеше да се погрижи за външния свят.
    Напуснаха къщата на приора и се запътиха към притвора. Монасите ги очакваха. Филип зае мястото си в челото на колоната и процесията тръгна.
    Мигът, когато влезе в църквата с пеещите зад него монаси, бе хубав. Хареса му повече, отколкото бе очаквал. Каза си, че новото му положение е символ на доброто, което щеше да стори с дадената му власт. Ето защо бе тъй разтреперан. Съжали, че не можеше да го види абат Питър от Гуинед — старецът щеше да е толкова горд.
    Поведе монасите към мястото на хора. Специална служба като тази често пъти се поемаше от епископа. Днес щеше да се води от епископския наместник, архидякон Уейлрън Бигод. Щом Уейлрън започна, Филип огледа богомолците, за да потърси семейството, което архидяконът му беше описал. В храма стояха около сто и петдесет души; богатите — увити в зимни наметала и обути с кожени обувки, селяните — в груби вълнени елеци и с плъстени или дървени обуща на краката. Филип лесно открои фамилията Хамли. Бяха отпред, близо до олтара. Първо видя жената. Уейлрън не беше преувеличил — изглеждаше отблъскваща. Беше си дръпнала качулката, но повечето от лицето й бе открито. Видя, че кожата й е покрита с грозни мехури, които тя непрекъснато опипваше нервно. До нея стоеше едър мъж на около четирийсет години — това трябваше да е Пърси. Дрехите му издаваха, че е доста богат и влиятелен мъж, но не и от висшия ранг на бароните и графовете. Синът им се бе подпрял на една масивна колона. Беше млад мъж със стройна и изящна фигура, с много светло руса коса и с присвит, надменен поглед. Един брак с графско семейство щеше да позволи на Хамли да прехвърлят чертата, разделяща обикновените благородници от кралската аристокрация. Не беше никак чудно, че се ядосани от отхвърлянето на брака.
    Умът му отново се върна на службата. Уейлрън я водеше малко прекалено бързо за вкуса му. Отново се зачуди дали беше прав, като се съгласи да го предложи за епископ, след като настоящият се спомине. Архидяконът беше човек, предан на каузата на Църквата, но като че ли подценяваше важността на богослужението. Просперитетът и мощта на Църквата все пак представляваха средство за постигането на крайната цел: спасението на душите. Реши, че не бива да се безпокои чак толкова. Работата вече бе свършена. А и все едно, епископът вероятно щеше да попари амбицията на Уейлрън, като поживее още двайсетина години.
    Богомолците бяха шумни. Естествено, никой не знаеше отговорите. Само от свещениците и монасите се очакваше да вземат участие в службата, освен при най-познатите молитви. Някои от миряните наблюдаваха в почтително мълчание, но други обикаляха из храма, поздравяваха се и си бъбреха. Бяха прости хора, помисли си Филип. Човек би трябвало да стори нещо, за да задържи вниманието им.
    Литургията беше към края си, когато архидякон Уейлрън се обърна към тях:
    — Повечето от вас знаят, че нашият възлюблен приор на Кингсбридж се спомина. Тялото му, което лежи тук с нас в църквата, ще бъде положено за вечен покой в гробището на приората днес следобед. Епископите и монасите избраха за негов наследник брат Филип от Гуинед, който тази сутрин ни въведе в храма.
    Замълча, а Филип стана, за да поведе процесията навън. В този момент Уейлрън продължи:
    — Имам още една тъжна вест.
    Филип се изненада. Седна тежко на мястото си.
    — Току-що получих съобщение — обяви Уейлрън.
    Не беше получил никакво съобщение, знаеше Филип. Цялата сутрин бяха заедно. Какво бе намислил сега хитрият архидякон?
    — Съобщението ме известява за загуба, за която всички ние ще скърбим дълбоко.
    Отново замълча.
    Някой беше умрял… но кой? Уейлрън беше знаел за това, преди да пристигне, но го беше запазил в тайна и сега щеше да се престори, че току-що е чул новината. Защо?
    Можеше да се досети само за една възможност. И ако подозрението му се окажеше основателно, то Уейлрън бе по-амбициозен и безскрупулен, отколкото Филип си беше представял. Нима беше заблудил и изиграл всички? Нима Филип беше само една пионка в играта му?
    Последните думи на архидякона го потвърдиха.
    — Скъпи мои възлюблени — заяви той със скръбен глас. — Епископът на Кингсбридж е мъртъв.

Трета глава

I

    — Оная кучка ще е там — каза майката на Уилям. — Сигурна съм.
    Младежът се загледа със смесено чувство на страх и копнеж към изплуващата от далечината катедрала. Ако лейди Алиена се окажеше на Богоявленската служба, това щеше да е убийствено смущаващо за всички тях, но въпреки това сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще я види отново.
    Препускаха в тръс към Кингсбридж. Уилям и баща му яздеха бойни коне, а майка му бе яхнала изящно конче. Съпровождаха ги трима рицари и трима коняри. Групата вдъхваше респект и дори страхопочитание, което радваше Уилям. Селяните на пътя се пръскаха настрани пред мощните им коне, но мама кипеше.
    — Всички знаят, дори тези окаяни селяци — процеди тя през зъби. — Даже ръсят шеги за нас. „Кога една булка не е булка? Когато женихът е Уил Хамли!“ Заповядах да набият един с камшик за това, но полза никаква. Ще ми се да я хвана онази кучка, жива да я одера, да окача кожата й на пирон и да оставя птиците да й изкълват плътта.
    На Уилям му се искаше да престане с това. Семейството бе унизено и то по негова вина — или поне така твърдеше мама. Искаше му се да не му напомнят повече.
    Изтрополиха по разнебитения дървен мост, който водеше към село Кингсбридж и пришпориха конете си нагоре по стръмната улица към приората. Имаше вече двайсет-трийсет коня, които поскаха оскъдната трева на гробищата от северната страна на църквата, но ни един не бе тъй хубав като конете на Хамли. Стигнаха до конюшните и оставиха животните си на грижите на манастирските коняри.
    Прекосиха зелената морава на двора под строй: Уилям и баща му от двете страни на мама, следваха ги рицарите, а конярите вървяха в ариергарда. Хората се отдръпваха от пътя им, но младежът виждаше как се бутат с лакти и ги сочат. Сигурен бе, че си шепнат за отменения брак. Озърна се плахо към мама и разбра по мрачното й като гръмоносен облак лице, че и тя мисли за същото.
    Влязоха в храма.
    Уилям мразеше църквите. Бяха студени и сумрачни дори в хубаво време, и винаги я имаше онази смътна миризма на гнило, задържала се в тъмните ъгли и ниските проходи на страничните крила. Най-лошото бе, че църквите му напомняха за изтезанията на ада, а адът го плашеше.
    Очите му обходиха множеството. Отначало едва успяваше да различи лицата на хората заради сумрака. След няколко мига очите му привикнаха. Не можеше да види Алиена. Продължиха да вървят към олтара. Изглежда я нямаше тук. Почувства се едновременно облекчен и съкрушен. След това я видя и сърцето му подскочи.
    Стоеше отпред, в южната част на храма. Придружаваха я рицар, когото Уилям не познаваше, телохранителите й и няколко придворни дами. Беше с гръб към него, но буйната й къдрава черна коса не можеше да бъде на никоя друга. Щом я забеляза, тя се извърна, показвайки гладката извивка на бузата си и властния си прав нос. Погледите им се срещнаха и дъхът му секна. Големите й очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, се разшириха още повече, когато го видя. Възнамеряваше погледът му да я подмине разсеяно сякаш не я е забелязал, но не можеше да отдели очите си от нея. Искаше му се тя да му се усмихне, макар и с най-беглата извивка на устните, не повече от официален поздрав. Съвсем леко сведе глава към нея — беше по-скоро кимване, отколкото поклон. Лицето й се вцепени и тя отново се извърна напред.
    Уилям потрепера, жегнат от болка. Почувства се като куче, изритано встрани. Прищя му се да се свие в някой ъгъл, където никой нямаше да може да го вижда. Озърна се, зачуден дали някой бе забелязал размяната на погледи. Докато крачеше напред с родителите си осъзна, че хората поглеждат към Алиена и отново към него, подбутват се и си шепнат. Впи поглед право пред себе си, за да избегне очите им. Беше му нужно усилие, за да задържи главата си изправена. „Как ни го причини това?“ — помисли си. „Ние сме една от най-гордите фамилии в Южна Англия, а тя ни накара да се почувстваме нищожни“. Мисълта го разгневи. Дощя му се да извади меча си и да посегне на някого, на когото и да било.
    Шерифът на Шайринг поздрави баща му и двамата си стиснаха ръцете. Хората вече се обръщаха, търсеха някой друг, за когото да поклюкарстват. Уилям все още кипеше отвътре. Пред Алиена се точеше постоянна върволица от млади благородници, които й изразяваха почитанията си. На тях тя се усмихваше с охота.
    Литургията започна. Уилям се замисли как така всичко се бе провалило толкова ужасно. Граф Бартоломю имаше син, който да наследи титлата и богатството му, тъй че единствената полза, която можеше да има от дъщеря си, бе да сключи съюз. Алиена беше на шестнайсет години, девица, не показваше никаква склонност да става монахиня, поради което се предполагаше, че би се омъжила на драго сърце за един здрав деветнайсетгодишен благородник. В края на краищата политическите съображения можеха също толкова лесно да накарат баща й да я омъжи за някой дебел и страдащ от подагра граф или дори за оплешивял шейсетгодишен барон.
    След като сделката бе сключена, Уилям и родителите му не бяха я премълчали и оповестиха вестта из околните графства. Срещата между него и Алиена бе сметната за формалност от всички. Освен от самата Алиена, както се оказа.
    Не бяха непознати, разбира се. Помнеше я като малко момиче. Тогава имаше дяволито личице, чипо носле, а буйната й коса винаги бе късо подстригана. Беше властна, упорита, свадлива и дръзка. Винаги тя организираше игрите на децата, тя решаваше на какво да играят и кой от кой отбор да бъде, тя разрешаваше споровете и отсъждаше кой печели. Още тогава бе очарован от нея, като в същото време негодуваше от начина, по който се налагаше над всички. Винаги беше възможно да развали игрите й и поне за известно време да стане център на внимание — просто трябваше да се сбие с някого. Но това не траеше дълго и накрая тя отново налагаше властта си, като го принуждаваше да чувства потиснат, съкрушен, отхвърлен, ядосан и в същото време запленен… точно както се чувстваше сега.
    След като майка й почина, тя започна да придружава баща си при пътуванията му и срещите им се разредиха. Все пак я беше виждал достатъчно често, за да знае, че израства в пленително красива млада жена и се зарадва, когато му казаха, че ще бъде неговата годеница. Прие, че тя ще трябва да се омъжи за него все едно дали й харесва или не, но все пак отиде на среща с нея, с намерението да направи всичко, което бе по силите му, за да заглади пътеката към брачния олтар.
    Тя можеше да е девствена, но той — не. Някои от момичетата, които бе очаровал, бяха хубави почти колкото Алиена. Почти, макар че никоя от тях не беше с толкова знатно потекло. В личния му опит много от девойките оставаха впечатлени от изящното му облекло, от буйните коне, които яздеше и от небрежността, с която харчеше пари за сладко вино и панделки. И ако успееше да остане насаме с тях в някоя плевня, накрая все пак му се покоряваха, повече или по-малко доброволно.
    Обичайният му подход към момичетата беше малко безцеремонен. В началото ги караше да си мислят, че не го интересуват особено. Ала когато се озова насаме с Алиена, цялата му сдържаност го изостави. Беше облечена в ефирна и свободно падаща светлосиня копринена рокля, но единственото, за което можеше да мисли, бе тялото под нея, което много скоро щеше да вижда, когато си поиска. Беше я заварил да чете книга — странно занимание за жена, която не е монахиня. Запита я какво пише вътре, в усилие да отклони ума си от начина, по който се движеха гърдите й под синята коприна.
    — Казва се „Роман за Александър“. Разказва за един крал, наречен Александър Велики, който завладял чудни земи на изток, където скъпоценни камъни растат на лозници като гроздове и растения могат да говорят.
    Уилям не можа да си обясни защо човек би поискал да си губи времето с такива глупости, но го премълча. Разказа й за конете си, за кучетата си и за постиженията си в лова, борбите и турнирите. Не я впечатли толкова, колкото се надяваше. Каза й за къщата, която баща му строеше за тях и за да й помогне за дните, когато тя щеше да управлява домакинството му, й бе нахвърлил грубо как иска да е уредено то. Беше усетил, че губи вниманието й, макар да не разбра защо. Седна до нея колкото се може по-близо, защото искаше да я хване натясно, да я почувства, да разбере дали тези гърди наистина бяха толкова големи, колкото ги виждаше. Ала тя се отдръпна от него, скръсти крака и ръце и си придаде тъй недостъпен вид, че бе принуден с неохота да се откаже от намерението си и да се утеши с мисълта, че скоро ще може да прави с нея всичко, което си пожелае.
    Но докато бяха заедно, тя с нищо не издаде, че ще вдигне скандала, който щеше да направи след това. Много кротко му бе казала: „Не мисля, че си допадаме особено“, а той го беше приел като израз на чаровната й скромност и я беше уверил на свой ред, че тя напълно му приляга. Представа си нямаше, че още щом напусне имението, тя ще нахлуе в покоите на баща си и ще му заяви, че няма да се омъжи за него, че нищо не би могло да я склони, че по-скоро би отишла в манастир и че могат с вериги да я замъкнат до олтара, но няма да изрече клетвата. Кучка, помисли си Уилям. Истинска кучка. Но не можеше да събере толкова жлъч, колкото майка му храчеше, когато заговореше за Алиена. Не искаше да одере жива Алиена. Искаше да легне върху горещото й тяло и да целува устните й.
    Богоявленската служба завърши със съобщението за смъртта на епископа. Уилям изпита надежда, че тази новина най-сетне ще засенчи сензацията около отмененото бракосъчетание. Монасите напуснаха в процесия и богомолците се разшумяха, докато се отправяха към изходите. Много от тях имаха както духовни, така и материални връзки с покойния епископ — било като негови арендатори или като наемни работници в земите му — и всички се интересуваха от въпроса кой щеше да го наследи и дали наследникът ще въведе промени. Смъртта на един голям земевладелец винаги беше опасна за зависимите от него.
    Когато Уилям тръгна след родителите си през храма, с изненада видя, че архидякон Уейлрън идва към тях. Движеше се енергично през паството като голямо черно псе сред стадо крави, и също като крави хората нервно го поглеждаха през рамо и се отдръпваха на крачка-две от пътя му. Подминаваше селяците с пренебрежение, но разменяше по някоя и друга дума с всекиго от благородниците. Щом стигна до Хамли, поздрави бащата на Уилям, пренебрегна него самия и насочи вниманието си към майка му.
    — Какъв срам с този брак — изрече той.
    Уилям се изчерви. Глупакът наистина ли си въобразяваше, че проявява учтивост със съчувствието си?
    Майката не беше по-склонна да говори за това от самия Уилям.
    — Не съм от тези, които ще таят злоба — излъга тя.
    Уейлрън не обърна внимание на думите й.
    — Узнах нещо за граф Бартоломю, което може би ще ви заинтересува. — Гласът на архидякона стана по-тих, за да не го чуят наоколо и Уилям трябваше да напрегне слух, за да долови думите му. — Графът изглежда няма да се отметне от клетвите си към мъртвия крал.
    — Бартоломю винаги е бил един високомерен лицемер — изсумтя бащата.
    Уейлрън изглеждаше огорчен. Искаше да го слушат, а не да коментират.
    — Бартоломю и граф Робърт от Глостър няма да приемат крал Стивън, който е изборът на Църквата и бароните, както знаете.
    Уилям се зачуди защо един архидякон трябваше да обсъжда тази обичайна баронска вражда с благородник. Баща му явно мислеше същото, защото отвърна:
    — Но графовете няма какво да направят по въпроса.
    Майката споделяше нервността на Уейлрън от прекъсванията на бащата.
    — Слушай — изсъска му тя.
    Уейлрън продължи:
    — Чувам, че замислят да вдигнат бунт и да направят Мод кралица.
    Уилям не можа да повярва на ушите си. Архидяконът наистина ли беше направил това безразсъдно съобщение? С този негов кротък и равнодушен тон, тук, насред катедралата в Кингсбридж? Човек можеше да бъде обесен за това, все едно дали е лъжа или истина.
    Бащата също беше стъписан, но майката отвърна замислено:
    — Робърт Глостър е полубрат на Мод… Звучи логично.
    — Всеки, който би могъл да премахне граф Бартоломю и да спре бунта, преди да е започнал, би спечелил вечната благодарност на крал Стивън и на Светата майка Църквата — каза Уейлрън.
    — Наистина ли? — промълви баща му замаян, но майката кимаше мълчаливо.
    — Очаква се Бартоломю да се завърне у дома си утре. — Щом каза това, Уейлрън вдигна глава и улови нечий поглед. Погледна отново майка му и рече: — Помислих си, че точно вие бихте се заинтересували от това. — След тези думи ги остави, за да поздрави някой друг.
    Уилям зяпна след него. Наистина ли само това щеше да им каже?
    Родителите му продължиха напред и той ги последва навън през сводестата порта. И тримата се бяха умълчали. Младежът се беше наслушал на много приказки през последните пет седмици за това кой би могъл да е новият крал, но проблемът изглеждаше разрешен, когато Стивън бе коронясан в Уестминстърското абатство три дни преди Коледа. Сега, ако Уейлрън беше прав, въпросът отново се оказваше открит. Но защо архидяконът беше избрал да го съобщи точно на тях?
    Тръгнаха към конюшните през моравата на манастирския двор. Още щом се измъкнаха от притвора и вече никой не можеше да ги чуе, бащата възкликна възбудено:
    — Какъв късмет… същият, който оскърби фамилията ни, е уличен в държавна измяна!
    Уилям не можа да разбере защо трябваше да е късмет, но майка му явно схвана, защото кимна в съгласие.
    Баща му продължи:
    — Можем да го арестуваме с оръжие и да го обесим на най-близкото дърво.
    Уилям не беше се сетил за това, но сега мигновено го проумя. Ако Бартоломю беше държавен изменник, имаха пълното право да го убият.
    — Можем да си отмъстим — избухна той. — И вместо да ни накажат за това, ще получим награда от краля! — Щяха да могат отново да вдигнат високо глави и…
    — Тъпи глупци! — изведнъж злобно изсъска майка му. — Слепи, безмозъчни идиоти. Ще обесите Бартоломю на най-близкото дърво, тъй ли? Искате ли да ви кажа какво ще стане след това?
    Никой от двамата не отвърна. Беше по-благоразумно човек да не реагира на въпросите й, когато си наумеше нещо.
    Тя продължи:
    — Робърт от Глостър ще отрече, че е имало какъвто и да било заговор, ще прегърне каузата на крал Стивън и ще му се закълне във вярност. И с това ще се приключи, само дето и двама ви ще обесят като убийци.
    Уилям потръпна. Представата, че го бесят го ужасяваше. Сънувал го беше в кошмари. Но разбираше, че майка му има право: кралят можеше да повярва или да се престори, че е повярвал, че никой не би дръзнал да се разбунтува срещу него. И без да се замисли можеше да пожертва два живота, за да придаде повече достоверност на решението си.
    — Права си — съгласи се баща му. — Ще го вържем като прасе за клане и ще го отведем жив при краля в Уинчестър, там ще го изобличим и ще си получим наградата.
    — Защо не мислиш? — изсумтя майка му презрително. Беше много напрегната и Уилям виждаше, че е възбудена покрай всичко това не по-малко от баща му, но по различен начин. — Нима архидякон Уейлрън не би искал да отведе предателя вързан при краля? Нима той не желае наградата за себе си? Нима не знаете, че с цялото си сърце жадува да стане епископ на Кингсбридж? Защо отстъпи на вас привилегията да извършите ареста? Защо реши да се срещне с нас в църквата, уж случайно, вместо да ни посети в Хамли? Защо целият ни разговор беше толкова кратък и заобиколен?
    Направи драматична пауза, уж че чака отговор, но Уилям и баща му знаеха, че всъщност не иска такъв. Младежът си припомни, че за духовниците не бе прието да гледат кръвопролитие и допусна, че може би затова Уейлрън не искаше да се замесва в задържането на Бартоломю. Но след това бързо прецени, че архидяконът нямаше подобни скрупули.
    — Ще ви кажа защо — продължи майка му. — Защото не е сигурен дали Бартоломю наистина е изменник. Сведението му е неблагонадеждно. Не мога да предположа откъде го е получил — може да е чуто от някой пиянски разговор или да е прихванато съмнително съобщение, или да е говорил с неблагонадежден шпионин. Тъй или иначе той не желае да си оголва врата. Няма да обвини открито Бартоломю, за да не би обвинението да се окаже фалшиво и самият той да бъде обвинен в сплетничество. Иска някой друг да поеме риска и да свърши мръсната работа вместо него. А когато приключи, ако измяната се докаже, той ще излезе напред и ще получи своя дял от благодарността. Но ако Бартоломю се окаже невинен, Уейлрън просто няма да признае, че е казал каквото ни каза днес.
    Изглеждаше очевидно, след като го описа така. Но без нея Уилям и баща му щяха да паднат в капана на Уейлрън. Доброволно щяха да действат като негови агенти и да поемат рисковете вместо него. Майка му имаше остър политически нюх.
    — Искаш да кажеш, че просто трябва да забравим за това ли? — попита баща му.
    — Разбира се, че не. — Очите й блеснаха. — Все пак е възможност да унищожим хората, които ни унизиха. — Един коняр доведе оседлания й кон. Тя пое юздите и го освободи с махване на ръката, но не се качи веднага. Потупа животното по шията и заговори тихо. — Трябва ни доказателство за заговора, за да не може никой да го отрече, след като предявим обвинението си. Ще трябва да получим това доказателство с измама, без да се разкрие какво точно търсим. Едва когато вече разполагаме с него, можем да пленим граф Бартоломю и да го отведем при краля. Изправен пред доказателството, Бартоломю ще признае и ще помоли за милост. Тогава ще поискаме наградата си.
    — И ще отречем, че Уейлрън ни е помогнал — добави баща му.
    Майка му поклати глава.
    — Нека и той получи своя дял от славата и бъде възнаграден. Тогава ще ни е задължен. Това само може да ни донесе добро.
    — Но как ще успеем да го уличим в заговор? — попита баща му притеснено.
    — Ще трябва да измислим начин да огледаме из замъка на Бартоломю — отвърна майка му намръщено. — Няма да е лесно. Никой няма да повярва, че сме дошли на учтива визита — всички знаят, че мразим графа.
    На Уилям му хрумна нещо.
    — Аз бих могъл да отида.
    Родителите му го погледнаха леко изненадани.
    — Ти би събудил по-малко подозрение от баща си, предполагам — проточи майка му. — Но какъв повод би могъл да използваш?
    Уилям беше помислил за това.
    — Бих могъл да отида, за да видя Алиена — отвърна той и сърцето му отново се разтуптя. — Бих могъл да я помоля да премисли решението си. В края на краищата, тя всъщност не ме познава добре. Преценила ме е погрешно, когато се срещнахме. Бих могъл да й стана добър съпруг. Може би просто трябва да бъде поухажвана по-упорито. — Постара се да го довърши с цинична усмивка, за да не разберат, че го мислеше искрено.
    — Съвършено правдоподобен повод — кимна майка му и го погледна твърдо. — Боже мой, чудя се дали момчето не е наследило все пак малко от ума на майка си.


    За пръв път от няколко месеца Уилям бе обзет от оптимизъм, когато се отправи към Ърлскасъл в деня след Богоявление. Утрото бе ясно и студено. Северният вятър щипеше ушите му, а покритата със слана трева пращеше под копитата на бойния му кон. Беше загърнат в сиво наметало от фин фламандски плат, обшито със заешка кожа върху пурпурната куртка.
    Придружаваше го Уолтър, конярят му. Когато Уилям бе на дванайсет години, Уолтър бе започнал да го обучава да борави с оръжия. Учеше го и на езда, лов, фехтовка и борба. Сега бе станал коняр, спътник и телохранител на младия си господар. Беше колкото него на ръст, но по-широк, като бъчва. Девет-десет години по-голям от Уилям, все още бе достатъчно млад за пиене и гонене на момичетата, но и достатъчно възрастен, за да пази момчето от неприятности, когато се наложеше. Беше най-близкия приятел на наследника на Хамли.
    Уилям изпитваше някаква странна възбуда при мисълта за предстоящата си среща с Алиена, макар и да знаеше, че отново го чака отхвърляне и унижение. Когато я зърна в катедралата в Кингсбридж и за миг се вгледа в бездънните й тъмни очи, почувства как страстта му към нея се разгаря отново. Очакваше с жадно нетърпение да поговори с нея, да се доближи до нея, да погледа как се повдигат и разтърсват извивките на гърдите й, да се полюбува на движенията на тялото под роклята й.
    В същото време възможността за отмъщение бе изострила омразата му. Беше напрегнат от възбуда при мисълта, че може да заличи унижението, което той и семейството му бяха понесли.
    Съжаляваше, че няма по-ясна идея какво трябваше да търси. Беше напълно убеден, че ще открие дали казаното от Уейлрън е истина, тъй като в замъка със сигурност щяха да са налице признаци за подготовка за война — събиране на коне, почистване на оръжия, складиране на храна… Макар че подобна активност естествено щеше да е маскирана като нещо друго — подготовка за ловна експедиция примерно, за заблуда на случайния външен наблюдател. Но да се самоубеди в съществуването на заговор не беше като да намери доказателство. Уилям не можеше да измисли точно как да докаже измяната. Смяташе да държи очите си отворени и да се надява нещо да се издаде от само себе си. Ала това не беше кой знае какъв план и го глождеше безпокойството, че отмъщението би могло да се изплъзне от пръстите му.
    Колкото повече наближаваше, толкова повече напрежението в него се усилваше. Зачуди се дали можеха да му откажат достъп до замъка и за миг го обзе паника, докато осъзнае колко малко е вероятно. Замъкът беше обществено място и ако графът го затвореше за местните благородници, все едно обявяваше измяната си открито.
    Граф Бартоломю живееше на няколко мили от град Шайринг. Самият замък на Шайринг беше зает от шерифа на графството, тъй че графът си имаше личен замък извън града. Малкото селце, израснало около стените на замъка, бе известно като Ърлскасъл — Графския замък. Уилям беше ходил там преди, но сега го гледаше с очите на нападател.
    Имаше широк и дълбок ров във формата на осмица, с горния кръг по-малък от долния. Изкопаната от рова пръст беше струпана от вътрешната страна на двата кръга, оформяйки отбранителни насипи.
    В подножието на осмицата имаше мост през рова и отвор в земния вал, осигуряващ достъп до по-долния кръг. Това беше единственият вход. Нямаше никакъв друг път към горния кръг, освен като се мине през долния кръг и се прекоси по друг мост над рова, който разделяше двата кръга. Горният кръг бе вътрешната светая светих на укреплението.
    Докато Уилям и Уолтър яздеха в тръс през откритото поле, забелязаха усилено движение. Четирима конници ги изпревариха и минаха по моста, а двама войници излязоха от крепостта и препуснаха в различни посоки.
    Уилям забеляза, че последният отсек на моста можеше да се прибира в масивната каменна стражева сграда, която оформяше входа към замъка. Каменни кули се издигаха на равни интервали по целия земен вал, така че периметърът можеше да се покрие с отбраняващи стрелци. Да се превземе този замък с фронтален щурм щеше да е дълга и кървава работа, а Хамли не можеха да съберат достатъчно мъже, за да са сигурни в успеха, прецени той мрачно.
    Днес, разбира се, замъкът бе отворен. Уилям каза името си на пазача в караулното и го пуснаха без повече суетене. В долния кръг, защитен със земни насипи от външния свят, се издигаха обичайните домашни постройки: конюшни, кухни, работилници, жилищна кула и параклис. Във въздуха се долавяше известна възбуда. Коняри, оръженосци, слуги и слугини се движеха енергично и си говореха шумно, подвикваха си поздрави и шеги. За един нищо неподозиращ ум тази приповдигнатост, както и оживената дейност наоколо, можеше да не е нищо повече от нормална реакция на завръщането на господаря, но за Уилям изглеждаше нещо повече от това.
    Той остави Уолтър с конете при конюшнята и отиде на отсрещната страна на двора, където над рова срещу стражевата сграда лежеше поредният мост, който водеше към горния кръг. След като го премина, бе спрян от друг пазач. Този път го попитаха по каква работа идва и той отвърна:
    — Дошъл съм да се видя с лейди Алиена.
    Стражът не го познаваше, но го огледа от глава до пети, забеляза финото му наметало и червената куртка, и го оцени като надяващ се на успех кандидат-жених.
    — Можете да намерите младата дама в голямата зала — каза му с насмешлива усмивка.
    В центъра на горния кръг имаше четвъртито каменно здание, три етажа високо и с дебели стени. Това беше цитаделата. Наземният етаж обикновено служеше за склад. Над него бе голямата зала, с достъп по дървено външно стълбище, което можеше да се вдига и прибира в сградата. На най-горния етаж сигурно се намираше графската спалня, която щеше да е последното убежище на Бартоломю, когато Хамли дойдеха да го пленят.
    Цялото разположение предлагаше внушителна поредица от препятствия за нападателя. Това беше идеята, разбира се. Ала сега, докато Уилям се опитваше да открие как може да се преодолее съпротивата, разбираше съвсем ясно функцията на отделните елементи от плана. Дори нападателите да превземеха долния кръг, трябваше да преминат още един мост и още една стражева кула, а след това да щурмуват здравата цитадела. Щеше да им се наложи по някакъв начин да стигнат до горния етаж — вероятно като си построят свое стълбище — а дори тогава щеше да има поне още една битка, за да се доберат до стълбището към графската спалня. Единственият начин да се завземе този замък беше с хитрост и той започна да прехвърля в главата си възможни идеи как да се проникне вътре.
    Изкачи стъпалата и влезе в залата. Беше пълна, но графът го нямаше. В отсрещния ляв ъгъл се намираше стълбището, което водеше към спалнята на Бартоломю и около подножието му седяха петнайсет или двайсет рицари и войници. Необичайно бе такова струпване на хора от различни съсловия. Рицарите бяха земевладелци, които се издържаха от рента, докато на войниците им се плащаше ежедневно. Двете групи се сприятеляваха само когато във въздуха замиришеше на война.
    Уилям позна някои от тях: Джилбърт Котешкото лице, свадлив стар боец със старомодна брада и дълги мустаци, прехвърлил четиридесетте, но все още як; Ралф от Лайм, който харчеше повече за дрехи, отколкото за конска сбруя и днес носеше синьо наметало с червен копринен хастар; Жак фиц Гийом, вече рицар, макар че едва ли беше по-голям от Уилям. Имаше и още няколко човека, чиито лица му бяха смътно познати. Кимна отдалече към тях, но те едва ли го забелязаха — знаеха го добре, но бе твърде млад, за да ги заинтересува.
    После се обърна, огледа другата страна на залата и веднага видя Алиена.
    Днес тя изглеждаше доста различно. Предния ден се бе облякла като за църква — в коприна, фино тъкана вълна и лен, с пръстени, панделки и ботуши с остри върхове. Днес носеше късата туника на селска жена или момиче, а ходилата й бяха боси. Седеше на пейка и оглеждаше игрално табло, на което имаше пулове с различни цветове. Пред очите му повдигна туниката си, скръсти крака и коленете й се оголиха, а после се намръщи и сбърчи носле. Предния ден изглеждаше респектиращо изискана; днес приличаше на лесно наранимо дете и му се стори още по-съблазнителна. Внезапно изпита срам от страданието, което тя бе предизвикала у него. Закопня да намери някакъв начин да й покаже, че може да я подчини. Чувството бе силно почти като любовна страст. Алиена играеше с едно момче, с около три години по-малко от нея. Детето изглеждаше неспокойно и изнервено — играта явно не му харесваше. Уилям забеляза семейна прилика между двамата играчи. Всъщност съперникът й приличаше на Алиена както я помнеше от детството, с чипо носле и къса коса. Това трябваше да е по-малкият й брат Ричард, наследникът на графството.
    Уилям се приближи. Ричард вдигна очи към него, след което отново насочи вниманието си към играта. Алиена се беше съсредоточила. Боядисаното им дървено табло беше с формата на кръст, разделено на квадрати с различни цветове. Пуловете като че ли бяха направени от слонова кост, бели и черни. Играта явно беше вариант на мерелс или морис с деветимата9 донесена им като подарък от Нормандия от баща им. Когато се наведе над дъската, деколтето на туниката й се издаде навън и той успя да види връхчетата на гърдите й. Бяха големи както си ги представяше. Устата му пресъхна.
    Ричард премести един пул на таблото, а Алиена каза:
    — Не, не можеш да направиш това.
    Момчето се притесни.
    — Защо да не мога?
    — Защо е против правилата, глупаче.
    — Не ми харесват правилата — каза кисело Ричард.
    Алиена кипна.
    — Длъжен си да се подчиняваш на правилата!
    — Че защо?
    — Просто защото си длъжен, затова!
    — Няма пък — каза той и бутна таблото от пейката на пода, а пуловете се разхвърчаха.
    Бърза като мълния, Алиена го плесна през лицето.
    Момчето писна, с ужилена гордост, както и лице.
    — Ти… — Ричард се поколеба за миг. — Дяволска кучко! — изкрещя той, обърна се и побягна, но само след три крачки налетя на Уилям.
    Уилям го подхвана с една ръка и го задържа във въздуха.
    — Внимавай свещеника да не те чуе, че наричаш сестра си с такива имена.
    Ричард се загърчи и заскимтя.
    — Боли ме така… пусни ме!
    Подържа го така още малко. Ричард спря да се бори и се разплака. Уилям го пусна на пода и той побягна, плувнал в сълзи.
    Алиена го беше зяпнала, забравила за играта и лицето й се намръщи озадачено.
    — Ти… Защо си тук? — попита тя. Гласът й беше тих и спокоен, глас на възрастна жена.
    Уилям седна на пейката, доволен от ловкостта, с която се беше справил с Ричард.
    — Дойдох да те видя.
    Изгледа го нащрек.
    — Защо?
    Уилям се настани така, че да може да наблюдава стълбището. Видя как в залата слезе около четирийсетгодишен мъж, облечен като високопоставен слуга, с кръгла шапка и къса туника от фин плат. Слугата махна на някого и двама мъже — рицар и войник — се качиха заедно горе. Младежът отново се обърна към Алиена.
    — Искам да поговорим.
    — За какво?
    — За теб и мен.
    Погледна през рамо и видя, че слугата се приближава към тях. Имаше нещо леко женствено в походката му. В едната си ръка държеше буца захар, мръсно кафява на цвят и оформена като конус. В другата стискаше крив корен, може би джинджифил. Мъжът явно беше домашния стюард и бе ходил до долапа с подправките, заключен в графската спалня, за да набави нужните скъпи продукти, които сега носеше на готвача. Захарта сигурно щеше да подслади пая от кисели ябълки, а джинджифилът трябваше да подправи миногата.
    Алиена проследи погледа му.
    — О, здравей, Матю.
    Стюардът се усмихна и й отчупи парче от захарта. Уилям имаше чувството, че Матю е много привързан към момичето. Нещо в държанието й сигурно му беше подсказало, че се чувства неловко, защото усмивката премина в загрижено мръщене и той попита тихо:
    — Всичко наред ли е?
    — Да, благодаря ти.
    Матю го изгледа и на лицето му се изписа изненада.
    — Младият Уилям Хамли, нали?
    Уилям се смути, че са го познали, макар и да беше неизбежно.
    — Задръж си захарта за децата — каза той, въпреки че не му бяха предложили. — Не ме интересува.
    — Ясно, милорд. — Погледът на Матю подсказа, че не е стигнал до сегашното си положение, влизайки в пререкания със синовете на благородници. Обърна се отново към Алиена. — Баща ви е донесъл чудесна коприна — ще ви я покажа по-късно.
    — Благодаря ти — отвърна му тя.
    Матю се отдалечи.
    — Женствен глупак — изсумтя Уилям.
    — Защо си толкова груб с него? — каза Алиена.
    — Не позволявам на слуги да ме наричат „Младия Уилям“. — Младежът моментално осъзна, че не беше най-доброто начало за ухажване и изстина. Трябваше да се държи чаровно. Усмихна се и й каза: — Ако беше моя жена, слугите ми щяха да те наричат лейди.
    — Дошъл си тук, за да говориш за брак? — попита тя и му се стори, че долови нотка на неверие в гласа й.
    — Ти не ме познаваш — възрази й той с обиден тон. Не успяваше да държи разговора под контрол, осъзна той отчаян. Беше намислил да побъбрят в началото за дребни неща, преди да стигне до същината, но тя бе толкова пряма и откровена, че се принуди да избълва набързо посланието си: — Прецени ме погрешно. Не знам какво направих, когато се срещнахме последния път, за да те накарам да изпиташ неприязън към мен, но каквато и да е била причината, много прибърза.
    Тя извърна очи настрани, обмисляйки отговора си. Уилям видя как зад нея рицарят и войникът слязоха по стълбището и много целенасочено излязоха през вратата. Малко след това някакъв мъж в расо на духовник се появи на горната площадка и махна с ръка. Двама от рицарите станаха и се заизкачваха нагоре: Ралф от Лайм, чийто яркочервен хастар на наметалото лъсна за миг, и един по-възрастен мъж с плешива глава. Явно мъжете, които чакаха в залата, се срещаха с графа в покоите му, по един и по двама. Но защо?
    — След всичкото това време? — говореше Алиена. Потискаше някакво чувство. Можеше да е яд, но у Уилям се прокрадна усещането, че е по-скоро насмешка. — След цялата онази неприятност, гнева и скандала? Точно когато най-после заглъхва, точно сега ми казваш, че съм направила грешка?
    Уилям се даде сметка, че след като го каза така, наистина изглеждаше малко неубедително.
    — Изобщо не е заглъхнало. Продължават да говорят за това, майка ми още е вбесена, а баща ми не може да държи главата си изправена пред хората — отвърна той ядосано. — За нас не е приключило.
    — За теб всичко това е заради фамилната чест, нали?
    В гласа й имаше опасна нотка, но Уилям я пренебрегна. Тъкмо се беше досетил какво трябваше да прави графът с всички тези рицари и войници: разпращаше съобщения.
    — Фамилната чест ли? — отвърна разсеяно. — Да.
    — Знам, че би трябвало да мисля за чест и за съюзи между фамилии, и всичко останало — каза Алиена. — Но бракът не се свежда само до това. — Като че ли разсъди за миг, преди да стигне до решение. — Може би трябва да ти разкажа за майка си. Тя мразеше баща ми. Баща ми не е лош човек, всъщност е чудесен и аз го обичам, но е ужасно строг и стриктен, и така и не разбра мама. Тя беше мила и чистосърдечна, обичаше да се смее, да разказва истории и да свири музика, но баща ми я направи нещастна. — В очите на Алиена се появиха сълзи, забеляза разсеяно Уилям, но вече мислеше за съобщенията. — Затова и умря тя — защото той не й позволи да бъде щастлива. Знам го. И той го знае, виждаш ли. Точно затова ми обеща да не ме принуждава да се омъжа за човек, когото не харесвам. Сега разбираш ли?
    Тези съобщения трябваше да са заповеди, мислеше си Уилям. Заповеди до приятелите и съюзниците на граф Бартоломю, предупреждаваше ги да се готвят за бой. А пратениците са доказателство.
    Усети, че Алиена го гледа втренчено.
    — Да се омъжиш за човек, когото не харесваш? — повтори той думите й. — Не ме ли харесваш?
    Очите й блеснаха от гняв.
    — Ти не ме слушаш! Такъв егоист си, че дори за миг не можеш да помислиш за чувствата на друг човек. Последния път, когато дойде тук, какво направи? Говореше и говореше за себе си, и така и не ми зададе един въпрос!
    Гласът й се беше извисил до вик и когато спря, Уилям забеляза, че мъжете от другата страна на залата се бяха смълчали и слушаха. Почувства се притеснен.
    — По-тихо.
    Тя все едно, че не го чу.
    — Искаш ли да знаеш защо не те харесвам? Добре, ще ти кажа. Не те харесвам, защото ти липсва изтънченост. Не те харесвам, защото едва можеш да четеш. Не те харесвам, защото се интересуваш само от своите кучета, от своите коне и от себе си.
    Джилбърт Котешкото лице и Жак фиц Гийом вече се смееха на глас. Уилям усети, че лицето му почервеня. Онези двама мъже бяха никои, бяха прости рицари, а се смееха на него, на сина на лорд Пърси Хамли. Стана.
    — Много добре — каза припряно, опитвайки се да спре Алиена.
    Без полза.
    — Не те харесвам, защото си егоистичен, скучен и тъп — изрева тя. — Вече всички рицари се смееха. — Не те харесвам, презирам те, мразя те и те ненавиждам. И точно затова няма да се омъжа за теб!
    Рицарите завикаха одобрително и заръкопляскаха. Уилям потъна в земята от срам. Смехът им го накара да се почувства дребен, слаб и безпомощен като малко момче, а когато бе малко момче, се плашеше непрекъснато. Обърна гръб на Алиена в опит да овладее изражението на лицето си и да скрие чувствата си. Прекоси помещението колкото се можеше по-бързо и без да побегне, докато смехът зад него се усилваше. Най-сетне стигна до вратата, отвори я рязко и залитна навън. Тръшна я зад гърба си и затича надолу по стъпалата задавен от срам, а заглъхващият звук от презрителния им смях кънтеше в ушите му по целия път през разкаляния двор до портата.
* * *
    Пътеката от Ърлскасъл до Шайринг пресичаше главния път след около миля. На кръстопътя пътникът можеше да обърне на север за Глостър и да поеме към границата на Уелс, или на юг към Уинчестър и морския бряг. Уилям и Уолтър завиха на юг.
    Мъката на младежа беше преляла в гняв. Бе толкова вбесен, че не можеше да проговори. Искаше му се да нарани Алиена и да избие всички онези рицари. Щеше да му хареса да забие меча си във всяка смееща се уста и да го натика във всяко гърло. И беше намислил как да си отмъсти поне на един от тях. Ако се получеше, в същото време щеше да се сдобие с доказателството, което му трябваше. Възможността му носеше жестока утеха.
    Но първо трябваше да залови поне един от тях. Щом пътя навлезе в леса, Уилям слезе и тръгна пеша, повел коня си. Уолтър го последва мълчаливо, уважавайки настроението му. Стигнаха до една по-тясна отсечка на пътя и господарят му се спря. Обърна се към слугата и запита:
    — Кой е по-добър с нож, ти или аз?
    — В близък бой аз съм по-добър — отвърна конярят предпазливо. — Но вие хвърляте по-точно, лорде. — Всички го наричаха „лорде“, когато беше ядосан.
    — Предполагам, че можеш да спънеш галопиращ кон и да го накараш да падне?
    — Да, с добър и здрав прът.
    — Иди намери някое малко дърво тогава, отсечи го и го подкастри, и ще имаш добър здрав прът.
    Уолтър се отдалечи.
    Уилям поведе двата коня през дърветата и ги върза на една поляна, доста отдалечена от пътя. Смъкна седлата им и взе няколко връзки и каишки от такъмите — достатъчно, за да се овържат ръцете и краката на човек, че дори и да остане малко отгоре. Планът му беше груб, но нямаше време да измисля нещо по-сложно, тъй че трябваше да се надява на най-доброто.
    На връщане намери едно здраво парче от дъбов клон. Сух и твърд, от него щеше да се получи хубава тояга.
    Уолтър го чакаше с пръта си. Младият мъж избра мястото зад широкия ствол на едно буково дърво край пътеката, където конярят щеше да лежи и да дебне.
    — Не замахвай с пръта прекалено рано, иначе конят ще го прескочи — предупреди той. — Но и не го пускай много късно, защото няма да успееш да го спънеш за задните крака. Идеалното е да го напъхаш между предните. И се опитай да забиеш края в земята, за да не може да го изрита встрани.
    Уолтър кимна.
    — Виждал съм го това.
    Уилям се отдалечи на около трийсет крачки назад към Ърлскасъл. Ролята му щеше да е да накара коня да побегне бързо, за да не може да избегне пръта на слугата му. Скри се колкото се може по-близо до пътя. Рано или късно един от пратениците на граф Бартоломю щеше да дойде насам. Надяваше се да е рано. Безпокоеше се дали планът му ще успее и гореше от нетърпение час по-скоро да приключи с тази работа.
    „Онези рицари си нямаха представа, докато ми се смееха, че ги шпионирам“, помисли си той и това малко го утеши. „Но един от тях ще го разбере. И тогава ще съжали, че се е смял. Тогава ще съжали, че не е паднал на колене да ми целуне ботушите, вместо да се смее. Ще плаче, ще се моли и ще ме умолява да му простя, а аз само ще го нараня още повече“.
    Имаше си и други утешения. Ако планът му подействаше, можеше в крайна сметка да доведе до разгрома на граф Бартоломю и възкресението на Хамли. Тогава всички онези, които им се бяха подигравали заради отменения брак, щяха да треперят от ужас, а някои от тях щяха да претърпят и повече от единия страх.
    Поражението на Бартоломю щеше да е и поражението на Алиена, а това бе най-хубавата част. Надутата й горделивост и високомерното й държане щяха да се променят, след като баща й увиснеше на бесилото като изменник. Ако искаше мека коприна и захар тогава, щеше да й се наложи да се омъжи за него, за да ги получи. Уилям си я представи, свита и примирена, как му носи горещи сладкиши от кухнята, вдига глава и го поглежда с онези големи тъмни очи, жадна да го задоволи, надяваща се за ласка, а меките й устни са леко разтворени и молят да бъдат целунати.
    Фантазията му бе прекъсната от тропота на конски копита по вкочанената от зимния студ кал на пътя. Той извади ножа си и го премери в дланта си, за да си припомни тежестта и баланса. Беше наточен от двете страни при върха, за да пронизва по-добре. Изправи се, опря гръб на дънера, който го скриваше, стисна ножа за острието и зачака, почти затаил дъх. Беше изнервен. Беше го страх, че може да не улучи или че конят няма да падне, или че ездачът ще убие Уолтър с щастлив удар, тъй че да му се наложи да се бие сам… Нещо го притесни в приближаващия се шум на копита. Видя, че конярят му наднича към него през храстите, притеснен и намръщен: той също го беше чул. Тогава Уилям осъзна какво беше. Имаше повече от един кон. Трябваше да вземе бързо решение. Да нападнат ли двама души? Това щеше да е почти равностоен бой. Реши да ги пропусне и да изчака за самотен ездач. Беше разочароващо, но това бе най-благоразумният ход. Махна с ръка на Уолтър, сочейки му да се отдръпне. Мъжът кимна разбиращо и се прибра зад укритието си.
    Веднага след това двата коня се появиха. Уилям зърна за миг червена коприна: Ралф от Лайм. После видя плешивата глава и на спътника му. Двамата минаха в тръс покрай него и се скриха от погледа му.
    Въпреки разочарованието Уилям се радваше, че предположението му се потвърждава: графът изпращаше тези мъже по задачи. Притесни го обаче мисълта дали Бартоломю щеше да ги праща по двама. Това би била естествена предпазна мярка. Ако имаха възможност, хората предпочитаха да пътуват на групи, за да подсигурят безопасността си. От друга страна Бартоломю имаше да разпраща твърде много съобщения, но разполагаше с ограничен брой хора, тъй че можеше и да реши, че е излишна екстравагантност да използва по двама рицари за отнасянето на една вест. Нещо повече, рицарите бяха силни мъже, на които можеше да се разчита, че ще дадат добър урок на обикновения разбойник. Престъпникът твърде малко би спечелил от подобна схватка, тъй като рицарят не притежаваше нищо ценно за грабене, освен меча си, а той трудно би могъл да се продаде, без да се налага човек да отговаря на неприятни въпроси. Оставаше конят, но той пък най-вероятно щеше да е окуцял в битката. Един рицар беше в по-голяма безопасност от повечето хора в горите.
    Уилям се почеса по главата с дръжката на ножа си. Можеше да е едното или другото.
    Седна долу и зачака. Гората беше затихнала. Появи се вялото зимно слънце, поогря треперливо през гъстата зеленина и отново се скри. Коремът му напомни, че отдавна бе минало времето за обед. Сърна прекоси пътеката на няколко крачки от него, без да усети, че я наблюдава гладен човек. Обзе го нетърпение.
    Ако дойдеше нова двойка, щеше да се наложи да нападне, реши той. Беше рисковано, но разполагаше с предимството на изненадата, а имаше със себе си и Уолтър, който бе добър боец. Освен това можеше да е последният му шанс. Знаеше, че могат да го убият и бе уплашен, но това може би щеше да е по-добре, отколкото да живее в постоянно унижение. Поне беше доблестен край, да загинеш в битка.
    Най-добре би било, помисли си той, да се появи Алиена, съвсем сама и препускаща на бяло пони. Щеше да падне от коня, да си натърти ръцете и краката, и да се изтърколи в къпините. Тръните щяха да одраскат меката й кожа и да й пуснат кръв. Уилям щеше да скочи върху нея и да я притисне в земята. Щеше да е унизена до смърт.
    Поигра си с тази идея, като си представи подробно раните й, представи си с наслада как се надигат и смъкват гърдите й, докато той я възсяда и си представи изражението на ужас, изписано на лицето й, когато разбере, че е напълно във властта му. А после отново чу конски тропот.
    Този път ездачът бе сам.
    Изправи се, извади ножа си, притисна гръб в дървото и се вслуша отново.
    Беше добър кон, бърз. Не чак боен кон, но здрав ловен жребец навярно. Товарът му не бе тежък — мъж без броня вероятно, и се приближаваше в стабилен тръс, без дори да е силно задъхан. Уилям улови погледа на Уолтър и кимна: това беше човекът им, тук беше доказателството. Вдигна дясната си ръка, хванал ножа за върха на острието.
    Собственият му кон изцвили в далечината.
    Звукът се разнесе през смълчаната гора и се чу съвсем ясно над лекия тропот на приближаващия се жребец. Животното се сепна и наруши ритъма си. Ездачът му извика „Стоой!“ и конят забави до ходом, а Уилям изруга тихо. Жертвата вече бе нащрек, а това щеше да направи всичко много по-трудно. Твърде късно съжали, че не беше отвел коня си по-надалеч.
    Вече не можеше да прецени колко се е приближил конят, след като забави ход. Всичко се объркваше. Едва устоя на изкушението да надникне иззад дървото. Вслуша се, целият напрегнат. Изведнъж чу как конят изпръхтя стъписващо близо, а после се появи само на крачка от него. Животното го забеляза миг след като и той го видя. Дръпна се назад, а ездачът изсумтя изненадано.
    Уилям изруга на ум. Осъзна моментално, че конят можеше да обърне и да препусне в обратната посока. Сниши се зад дървото и излезе от другата страна зад жребеца, вдигнал ръката си за мятане. Зърна за миг ездача, докато дърпаше юздите — брадатият и намръщен мъж бе коравия старец Джилбърт Котешкото лице. Уилям метна ножа.
    Хвърлянето бе съвършено. Ножът удари задницата на коня с върха напред и потъна на един пръст в плътта му.
    Животното се сепна като стъписан човек и преди Джилбърт да е успял да реагира, препусна напред в бесен галоп… право към чакащия в засада Уолтър.
    Уилям затича след него. Конят взе разстоянието до Уолтър за няколко мига. Джилбърт вече не се опитваше да го удържи — стараеше се единствено да не падне от седлото. Изравниха се с позицията на коняря и Уилям си помисли: „Сега, Уолтър, хайде!“
    Уолтър пресметна замаха си толкова точно, че Уилям всъщност така и не разбра как прътът излетя иззад дървото. Видя само как предните крака на коня се огънаха, сякаш цялата сила изведнъж ги беше напуснала. След това задните крака сякаш догониха предните и се оплетоха. Накрая главата му се смъкна надолу, задницата подскочи нагоре и животното рухна тежко на земята.
    Джилбърт излетя във въздуха и Уилям скочи след него, но падналият кон препречи пътя му.
    Старецът се приземи добре, претърколи се и се вдигна на колене. За миг Уилям се уплаши, че можеше да побегне и да се измъкне. После от храстите се появи Уолтър, хвърли се във въздуха, блъсна се тежко в гърба на Котешкото лице и го събори.
    Двамата мъже се стовариха тежко на земята. Съвзеха се едновременно и Уилям с ужас видя, че противникът му се изправя с нож в ръката. Прескочи падналия кон и замахна с кривака, докато рицарят вдигаше ножа. Тоягата удари Джилбърт в слепоочието.
    Мъжът залитна, но се изправи на крака. „Адски корав е“, изруга на ум Уилям и издърпа тоягата си, за да удари отново, но Джилбърт беше по-бърз и се хвърли към него с ножа. Младежът се беше облякъл като за дворцов прием, не за бой и острото лезвие се вряза през финото му вълнено наметало, но той успя да скочи назад достатъчно бързо, за да спаси кожата си. Рицарят продължи да налита към него, без да му даде възможност да си развърти кривака. При всеки негов замах Уилям отскачаше назад, но така и не му оставаше достатъчно време да се закрепи, а Джилбърт бързо го застигаше. Изведнъж Уилям се уплаши за живота си, но тогава зад Котешкото лице изникна Уолтър, препъна го и го отново събори.
    Уилям изпъшка облекчено. За миг го беше споходила мисълта, че ще умре. Благодари на Бога, че имаше Уолтър със себе си.
    Джилбърт понечи да се надигне, но конярят го изрита в лицето. Уилям го удари още два пъти с кривака за всеки случай и рицарят повече не помръдна.
    Обърнаха го по очи и Уолтър седна върху главата му, докато Уилям върже ръцете му на гърба. После смъкна дългите му черни ботуши и затегна голите му глезени със здраво парче от кожената сбруя.
    Изправи се и се ухили на слугата си, а той му отвърна с усмивка. Беше истинско облекчение, че са вързали сигурно жилавия стар боец.
    Следващата стъпка бе да накарат Джилбърт да признае.
    Вече се съвземаше. Уолтър го обърна. Щом видя Уилям, лицето на възрастния мъж издаде веднага, че го е познал, а след това изражението му се промени в изненада и страх. Уилям беше удовлетворен. Джилбърт вече съжаляваше за смеха си, помисли си той. Скоро щеше да съжали още повече.
    Конят на рицаря изненадващо се бе вдигнал на крака. Беше избягал на няколко крачки от тях, но се бе спрял и сега поглеждаше назад и се сепваше при всяко изшумоляване на вятъра в дърветата. Ножът на Уилям беше паднал от задницата му. Прибра си го, а Уолтър отиде да хване животното.
    Уилям се заслуша за нови ездачи. Всеки момент насам можеше да дойде друг пратеник. Случеше ли се това, трябваше да извлекат пленника си по-далече и да запушат устата му. Но не идваше никой и Уолтър успя да хване коня на рицаря без големи усилия.
    Метнаха Джилбърт през седлото на жребеца му и го поведоха през гората до поляната, където Уилям беше вързал техните коне. Другите животни се възбудиха, щом надушиха кръвта, закапала от ранената задница на коня на рицаря, затова младият лорд го върза по-далече от тях.
    Огледа се за дърво, подходящо за целта му. Видя един бряст със здрав клон, издаден напред на височина осем-девет стъпки над земята и го посочи на Уолтър.
    — Искам да увесиш Джилбърт от онзи клон.
    Конярят се ухили жестоко.
    — Какво ще правите с него, лорде?
    — Ще видиш.
    Сбръчканото лице на жертвата им бе пребледняло от страх. Уилям прекара въже под мишниците му, стегна го зад гърба му и го преметна през клона.
    — Вдигни го — нареди на слугата си.
    Уолтър надигна Джилбърт. Той се замята, измъкна се от хватката му и падна на земята. Конярят подбра тоягата на господаря си, изпердаши стареца няколко пъти по главата докато го омаломощи и отново го надигна. Уилям преметна хлабавия край на въжето няколко пъти през клона и го дръпна здраво. Уолтър пусна Джилбърт и той леко се люшна със стъпала на крачка от земята.
    — Събери малко дърва за огън — нареди Уилям.
    Наредиха клони под краката на стареца и Уилям ги подпали с искра от кремъка си. Скоро пламъците се разгоряха. Горещината извади Джилбърт от замаята.
    Щом разбра какво става с него, започна да стене от ужас.
    — Моля ви! Моля ви, пуснете ме. Съжалявам, че ви се смях, моля ви, имайте милост.
    Уилям замълча. Унижението на рицаря го удовлетворяваше напълно, но не това беше целта му.
    Когато топлината започна да пари босите пръсти на Котешкото лице, той сви краката си до коленете, за да издърпа ходилата си от огъня. Лицето му беше плувнало в пот и щом дрехите се сгорещиха, смътно замириса на пърлено. Уилям прецени, че е време да започне разпита.
    — Защо отиде днес в замъка?
    Джилбърт го зяпна ококорен.
    — Да изразя почитта си. Важно ли е това?
    — Защо отиде да изразиш почитта си?
    — Графът току-що се беше върнал от Нормандия.
    — Не те ли извика специално?
    — Не.
    Можеше да е вярно, прецени Уилям. Разпитът на пленник не беше толкова проста работа, колкото си бе представял. Помисли отново.
    — Какво ти каза графът, когато се качи горе в покоите му?
    — Поздрави ме и ми благодари, че съм дошъл да го посрещна.
    Не беше ли притеснение онова в очите му? Уилям не бе сигурен.
    — Какво още?
    — Попита ме за семейството ми и за селото ми.
    — Нищо друго?
    — Нищо. Защо ви интересува какво е казал?
    — Какво ти каза за крал Стивън и за кралица Мод?
    — Нищо, уверявам ви!
    Джилбърт не можеше да държи повече коленете си свити и краката му отново се спуснаха към усилващите се пламъци. След секунда от гърлото му се изтръгна болезнен рев и тялото му се сгърчи. За миг спазъмът изхвърли стъпалата му от огъня и той разбра, че може да избегне болката, като се люлее напред-назад. С всяко люшване обаче минаваше през пламъците и отново надаваше рев.
    Уилям отново се зачуди дали Джилбърт все пак не казваше истината. Нямаше как да се разбере. В един момент вероятно щеше да го заболи толкова, че щеше да е готов да каже всичко, което си помисли, че мъчителят му би искал да чуе, само за да получи малко облекчение. Ето защо бе важно да не му издава съвсем ясно какво иска да разбере, прецени Уилям с тревога. Кой можеше да си помисли, че разпитът с изтезания може да е толкова труден?
    Заговори спокойно, с почти разговорен тон.
    — Къде отиваш сега?
    Джилбърт изкрещя от болка и безсилие.
    — Има ли значение?
    — Къде отиваш?
    — Вкъщи!
    Мъжът губеше самообладание. Уилям знаеше къде живее и беше на север от тук. Тръгнал бе в грешната посока.
    — Къде отиваш? — повтори Уилям.
    — Какво искате от мен?
    — Зная кога лъжеш — каза Уилям. — Просто ми кажи истината. — Чу как Уолтър изсумтя одобрително и си помисли: „Ставам все по-добър в това.“ — Къде отиваш? — попита той за четвърти път.
    Джилбърт вече бе твърде изтощен, за да може да се люлее повече. Той изстена от болка, спря се над огъня и отново сгъна краката си, за да се спаси. Но пламъците вече се бяха разгорели достатъчно високо, за да опарят и коленете му. Уилям долови миризма, смътно позната и в същото време — леко противна. Малко след това осъзна, че е миризмата на горяща плът и му бе позната, защото приличаше на миризма на ядене. Кожата по краката и стъпалата на Джилбърт ставаше кафява и пращеше, космите на прасците му почерняваха, а тлъстината от плътта му капеше в огъня и цвърчеше. Гледката с мъчението го плени. При всеки болезнен вик на Джилбърт, Уилям изпитваше силна възбуда. Имаше власт над болката на човек и това го караше да се чувства чудесно. Напомняше малко за онова усещане, което имаше с момиче насаме, някъде, където никой не можеше да чуе виковете й, докато я притиска в земята, вдига полите й около кръста и знае, че нищо вече не може да му попречи да я има.
    Попита отново, почти с неохота:
    — Къде отиваш?
    С глас, който приличаше по-скоро на приглушен писък, Джилбърт отвърна:
    — В Шиърборн.
    — Защо?
    — Срежете това въже и ме пуснете долу, за Бога, и ще ви кажа всичко.
    Уилям усети, че победата е почти в ръцете му. Удовлетворението беше неописуемо. Но все още не беше стигнал до нея. Каза на Уолтър:
    — Само издърпай стъпалата му от огъня.
    Уолтър сграбчи Джилбърт за туниката и го издърпа назад, тъй че краката му да излязат от пламъците.
    — Хайде — каза Уилям.
    — Граф Бартоломю има петдесет рицари из Шиърборн — със задавен вик отвърна Джилбърт. — Трябваше да ги събера и доведа в Ърлскасъл.
    Уилям се усмихна. Всичките му предположения се оказваха възхитително точни.
    — И какво смята да прави графът с тези рицари?
    — Не каза.
    — Пусни го да погори още малко.
    — Не! — Изкрещя Джилбърт. — Ще ви кажа!
    Уолтър се поколеба.
    — Бързо — предупреди Уилям.
    — Трябва да се бият за кралица Мод, срещу Стивън — избълва най-сетне пленникът.
    Ето на. Това беше доказателството. Успехът изпълни душата му с наслада.
    — А когато те попитам за това пред баща ми, ще отговориш ли същото?
    — Да, да.
    — А когато баща ми те попита пред краля, ще кажеш ли пак истината?
    — Да!
    — Закълни се в кръста.
    — Заклевам се в кръста, ще кажа истината!
    — Амин — каза доволно Уилям и започна да тъпче огъня.


    Вързаха Джилбърт към седлото, сложиха повод на коня и подкараха бавно. Рицарят едва можеше да стои изправен, а Уилям не искаше да умре, защото тогава нямаше да има никаква полза от него, затова се стараеше да не се държи твърде грубо с човека. Следващия път, когато минаха през един поток, хвърли студена вода върху изгорелите му стъпала. Джилбърт изкрещя от болка, но може би му помогна.
    Усещането за триумф, което Уилям изпитваше, беше чудесно, но примесено с някакво странно неудовлетворение. Никога в живота си не бе убивал човек и съжаляваше, че не може да убие Джилбърт. Да изтезаваш някого, без да го убиеш, беше все едно да съблечеш едно момиче до голо, без да го изнасилиш. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече чувстваше, че има нужда от жена.
    Може би като се върнеше у дома… не, нямаше да има време. Трябваше да разкаже на родителите си какво се е случило, а те щяха да поискат Джилбърт да повтори признанието си пред свещеник и може би още няколко други свидетели. А след това трябваше да обсъдят как да пленят граф Бартоломю, което със сигурност трябваше да стане утре, преди заговорникът да е събрал твърде много мъже за бой. А Уилям все още не беше измислил как да превземат замъка с хитрост, без продължителна обсада…
    Тъкмо си мислеше с отчаяние, че може би ще да мине много време, преди изобщо да види привлекателна жена, когато една такава се появи на пътя пред тях.
    Бяха група от петима души и вървяха към него. Жената беше тъмнокоса, около двайсет и пет годишна — не съвсем момиче, но достатъчно млада. Когато се приближи, Уилям се заинтригува още повече: беше доста красива, с тъмнокафява коса, събираща се на дяволски връх на челото й, и дълбоки очи с наситен златист цвят. Имаше тънка гъвкава фигура и гладка смугла кожа.
    — Остани назад — каза той на Уолтър. — Задръж рицаря зад себе си, докато говоря с тях.
    Групата се спря и го изгледаха предпазливо. Явно бяха семейство: имаше един висок мъж с тях, който трябваше да е съпругът; останалите бяха напълно отраснал младок, макар и с непоникнала още брада, и двама изтърсаци. Мъжът изглеждаше познат, осъзна с изненада Уилям.
    — Познавам ли те?
    — Познавам ви — отвърна мъжът. — И коня ви го познавам, защото двамата едва не убихте дъщеря ми.
    Уилям започна да си спомня. Конят му не беше докоснал детето, но бе почти на косъм.
    — Ти строеше къщата ми. А когато те освободих, поиска да ти се плати и едва ли не ме заплаши.
    Мъжът го изгледа предизвикателно и не го отрече.
    — Не си толкова наперен сега — подхвърли Уилям с насмешка. Цялото семейство явно гладуваше. Оформяше се един чудесен ден за разчистване на сметки с хора, които бяха обидили Уилям Хамли. — Гладни ли сте?
    — Гладни сме, да — отвърна строителят сприхаво.
    Уилям отново погледна жената. Стоеше с леко разтворени стъпала и вдигната брадичка, и го гледаше без страх. Алиена го беше възбудила и сега искаше да уталожи страстта си с тази. Щеше да е жива, да се извива и да драска. Толкова по-добре.
    — Не си женен за това момиче, нали, строителю? Спомням си жена ти — една грозна крава.
    Лицето на строителя помръкна за миг и той отвърна:
    — Жена ми почина.
    — А тази не си я завел в църква, нали? Нямаш пени да платиш на свещеника. — Зад Уилям, Уолтър се покашля, а конете се раздвижиха неспокойно. — Да речем, че ти дам пари за храна — подхвърли той на строителя, колкото да го подразни.
    — Ще приема с благодарност — отвърна мъжът, макар да личеше, че раболепието не му беше по сърце.
    — Не говоря за подарък. Ще купя жена ти.
    — Не съм за продан, момче — отвърна му самата тя.
    Подигравката й беше добре насочена и Уилям се ядоса. „Като остана с теб насаме, ще ти покажа мъж ли съм или момче“, помисли си той. Заговори на строителя:
    — Ще ти дам един фунт сребро за нея.
    — Тя не е за продан.
    Уилям се ядоса още повече. Вбесяващо беше да предложи цяло състояние на прегладнял несретник и да му откажат.
    — Глупако, ако не вземеш парите, ще те пронижа с меча си и ще я начукам пред децата ти!
    Ръката на строителя посегна под наметалото му. Трябваше да има някакво оръжие, помисли си Уилям. Освен това беше много едър и макар да бе изтънял като нож, можеше да окаже лют бой, за да отърве жена си. Самата тя дръпна наметалото си настрана и отпусна ръка на дръжката на изненадващо дълга кама. По-голямото момче също бе достатъчно едро, за да създаде неприятности.
    Уолтър отзад каза тихо, но гласът му стигна до тях:
    — Лорде, нямаме време за това.
    Уилям кимна с неохота. Трябваше да отведе Джилбърт в имението. Твърде важно бе, за да се бави заради свада за някаква пачавра. Просто трябваше да изтърпи.
    Погледна отново малкото семейство — петима дрипави прегладнели несретници, готови да се бият до края с двама яки мъже на коне и с мечове. Не можеше да ги разбере.
    — Добре тогава, мрете от глад — изсумтя той.
    Срита коня си и препусна напред, а след няколко мига се скри от погледите им.

II

    След като се отдалечиха на около миля от мястото, където се бяха натъкнали на Уилям Хамли, Елън попита:
    — Може ли да позабавим вече?
    Том си даде сметка, че беше наложил убийствена крачка. Беше се уплашил. За малко не се бе стигнало до бой между него и Алфред с двама въоръжени мъже на коне. Нямаше дори оръжие. Беше бръкнал под наметалото за зидарския си чук и тогава си спомни с мъка, че го беше продал преди две седмици за торба овес. Така и не разбра защо Уилям бе отстъпил накрая, но искаше да се отдалечат колкото може повече, преди злото мозъче на младия лорд да е премислило.
    Не беше успял да намери работа в палата на Кингсбридж, а и навсякъде другаде, където бе търсил. Имаше обаче една каменна кариера в околностите на Шайринг, а кариерите — за разлика от строежите — наемаха зиме толкова хора, колкото и лете. Разбира се, обичайната работа на Том беше по-майсторска и по-добре платена от каменоделството, но той вече отдавна не се интересуваше от това. Искаше само да нахрани семейството си. Кариерата при Шайринг бе собственост на граф Бартоломю и му бяха казали, че може би ще намери графа в замъка му на няколко мили западно от града.
    След като имаше вече и Елън, беше още по-отчаян. Знаеше, че тя бе свързала съдбата си с него от любов и не беше премислила грижливо последствията. Освен това нямаше много ясна представа колко трудно можеше да се окаже за Том да си намери работа. Не беше допуснала възможността да не преживеят зимата, а той не бе разсеял илюзиите й, защото му се искаше да остане с него. Но една жена обикновено бе склонна да постави детето си над всичко останало и Том се страхуваше, че Елън щеше да го напусне.
    Бяха заедно вече от седмица: седем дни отчаяние и седем нощи радост. Всяка сутрин Том се будеше щастлив и обзет от оптимизъм. Към края на деня прегладняваше, децата се уморяваха, а Елън помръкваше. Някои дни се нахранваха — като онзи път, когато срещнаха монаха със сиренето, а някои дни дъвчеха изсъхналото на слънце сърнешко месо от запасите на Елън. Беше все едно да ядеш сърнешка кожа, но по-добре от нищо все пак. Ала щом се стъмнеше, лягаха си премръзнали и окаяни и се сгушваха един в друг, за да се топлят. А малко след това започваха да се галят и целуват. В началото Том винаги бързаше да проникне в нея веднага, но тя му отказваше нежно: искаше да си играят и целуват много по-дълго. Започна да го прави по нейния начин и това го замайваше. Проучваше тялото й дръзко, галеше я по места, където никога не бе докосвал Агнес, под мишниците, ушите й и цепката на дупето й. Някои нощи се кикотеха заедно, скрили глави под наметалата си. В други изпитваха много нежност. Една нощ, когато бяха сами в къщата за гости на един манастир и децата заспаха грохнали от умора, тя беше властна и настойчива, заповяда му да й прави разни неща, показа му как да я възбуди с пръстите си и той се подчини, смутен и разпален от безсрамието й. Щом всичко свършеше, потъваха в дълбок и ободряващ сън, а любовта заличаваше ежедневните страхове и ядове.
    Вече беше обед. Том прецени, че Уилям Хамли е достатъчно далече и реши да спрат за почивка. Нямаха друга храна, освен сушеното сърнешко. Сутринта обаче си бяха изпросили малко хляб при една самотна селска къща и жената им беше дала ейл в голяма дървена бутилка без запушалка, и им каза да задържат съдината. Елън беше запазила половината ейл за обеда.
    Том седна на края на широк стар дъбов пън и тя приседна до него. Отпи дълга глътка от бирата и му я подаде.
    — Искаш ли и малко месо?
    Той поклати глава и също отпи. Можеше като нищо да я изгълта цялата, но остави малко за децата.
    — Запази месото. Може да получим вечеря в замъка.
    Алфред надигна бутилката към устата си и я пресуши.
    Лицето на Джак посърна, а Марта се разплака. Алфред се подсмихна странно.
    Елън погледна Том, а малко след това промълви:
    — Не бива да позволяваш на Алфред да прави така.
    Том сви рамене.
    — По-голям е от тях — трябва му повече.
    — Той бездруго винаги взима голям пай. И за малките трябва да има нещо.
    — Губене на време е да се месиш в детските кавги — отвърна Том.
    Гласът на Елън стана по-груб.
    — Искаш да кажеш, че Алфред може да се налага над по-малките деца колкото си иска и ти няма да направиш нищо?
    — Не се налага — отвърна Том. — Децата винаги се карат.
    Тя поклати глава, видимо изненадана.
    — Не те разбирам. Във всяко друго отношение си добър човек. Но за Алфред просто си сляп.
    Преувеличаваше, реши Том, но не искаше да я дразни повече, затова отвърна:
    — Дай на малките от месото тогава.
    Елън отвори торбата си. Още изглеждаше сърдита. Отряза тънко парче за Марта и друго за Джак. Алфред също протегна ръка, но тя не му обърна внимание. Том си помисли, че трябваше и на него да даде малко. Нищо му нямаше на Алфред. Елън просто не го разбираше. Беше голямо момче, помисли си Том с гордост, и имаше голям апетит и буен нрав, а ако това беше грях, то всички юноши на света бяха прокълнати.
    Отдъхнаха си малко, след което отново поеха на път. Джак и Марта отидоха напред, като още дъвчеха жилавото месо. Двамата малки се разбираха добре, въпреки разликата във възрастта им — Марта беше на шест, а Джак сигурно на единайсет или дванайсет. Но Марта смяташе, че Джак е изключително привлекателен, а той като че ли се радваше на новото преживяване с това, че има дете, с което да си играят. Жалко само, че Алфред не харесваше Джак. Това изненадваше Том. Би очаквал възмъжаващият му вече син да е безразличен към хлапето, но не беше така. Алфред бе по-силен, разбира се, но малкият Джак беше по-умен.
    Реши да не се тревожи повече. Бяха си просто момчета. Твърде много други грижи си имаше, за да си губи времето с детски кавги. Понякога тайно се чудеше дали изобщо някога ще си намери работа. Можеше да продължи да тъпче пътищата ден след ден, докато накрая всички издъхнат: дете, намерено изстинало и безжизнено някоя мразовита сутрин; друго — твърде изтощено, за да надвие треската; Елън — насилена и убита от някой минал по пътя негодник като Уилям Хамли; самият той — отслабващ ден след ден, докато накрая се окаже твърде слаб, за да може да стане на заранта и остане да лежи в шумата, потънал в несвяст.
    Елън щеше да го е оставила преди това да се случи, разбира се. Щеше да се върне в пещерата си, където все още имаше каца с ябълки и чувал орехи; достатъчно, за да опазят живи двама души до пролетта, но недостатъчно за петима. Сърцето му щеше да е разбито, ако тя стореше това.
    Замисли се какво ли ставаше с бебето. Монасите го бяха нарекли Джонатан. Том харесваше името. Означаваше дар от Бога, според монаха със сиренето. Представи си малкия Джонатан, зачервен, със сбръчкано личице и плешив, както се беше родил. Вече щеше да е различен: една седмица е дълго време за новородено бебе. Трябваше да е по-голям и очите му да са широко отворени. Нямаше вече да е безчувствен към околния свят: силен шум щеше да го стряска, приспивна песен — да го утешава. Когато се наложеше да се оригне, малката му уста щеше да се закъдри в ъгълчетата. Монасите сигурно нямаше да знаят, че е оригване и щяха да го вземат за истинска усмивка.
    Том се надяваше, че се грижат добре за него. Монахът със сиренето беше оставил у него впечатление, че са добри и грижовни хора. Все едно, определено щяха да се грижат за бебето по-добре от него, както беше бездомен и безпаричен. „Ако стана някога майстор на голям строителен проект и печеля по четирийсет и осем пенса на седмица, с храната отгоре, ще дам пари на онзи манастир“, помисли си той.
    Излязоха от гората и скоро след това замъкът изникна пред очите им.
    Духът на Том се повиши, но той побърза да потисне оптимизма си: беше преживял месеци разочарование и се беше научил, че колкото повече е обнадежден в началото, толкова по-болезнен се оказваше отказът накрая.
    Продължиха към замъка по пътека между голите ниви. Марта и Джак се бяха натъкнали на ранена птица и всички се спряха да я видят. Беше орешарче, толкова малко, че лесно можеха да го подминат, без да го забележат. Момичето се наведе над него и птичето подскочи встрани — явно не можеше да полети. Тя го хвана и го вдигна, сгушила малкото същество в шепите си.
    — То трепери! — каза им тя. — Усещам го. Трябва да е уплашено.
    Птицата не се опита повече да избяга, а остана в ръцете на Марта. Блестящите й очички зяпнаха хората наоколо.
    — Мисля, че има счупено крило — предположи Джак.
    — Дай да видя — каза Алфред и взе птичето от ръцете на сестра си.
    — Бихме могли да се грижим за нея — промълви Марта. — Може да се оправи.
    — Не, няма — каза Алфред. С бързо движение на едрите си ръце изви шията на орешарчето.
    — О, Господи — прошепна Елън.
    Марта избухна в сълзи за втори път този ден.
    Алфред се изсмя и пусна птицата на земята.
    Джак я вдигна.
    — Мъртва е.
    — Какво ти става, Алфред? — каза Елън.
    — Нищо му няма — намеси се Том. — Птицата щеше да умре.
    Продължи напред и те го последваха. Елън отново беше ядосана на Алфред и това го подразни. Защо беше целият този шум заради някакво си проклето орешарче? Том помнеше какво е да си на четиринайсет години. Момче с тяло на мъж — отчайващ живот. Елън твърдеше, че е сляп за Алфред, но тя не разбираше.
    Дървеният мост, който водеше над рова към стражевата сграда, беше слаб и разнебитен, но може би графът го харесваше точно такъв: един мост е средство за достъп на нападатели и колкото по-лесно можеше да падне, толкова по-безопасно беше за замъка. Обиколните заграждения бяха земни насипи, с каменни кули на равни интервали. След като прехвърлиха моста, пред тях се извиси караулната сграда — две кули със свързващ ги проход. Много каменна зидария имаше тук, помисли си Том; не като някой от онези замъци, дето бяха само пръст и дърво. От утре можеха и да го наемат на работа. Спомни си допира на хубавите сечива в дланите му, стърженето на длетото по каменния блок, докато оформя четвъртитите му страни, сухата каменна прах в ноздрите. „Утре коремът ми може да е пълен — с ядене, което съм си спечелил, а не изпросил“.
    Когато се приближи, забеляза с очите на зидар, че бойниците на върха на караулната сграда са в лошо състояние. Някои от големите камъни бяха паднали, оставяйки парапета съвсем равен на места. Имаше и разхлабени камъни в арката на прохода.
    На портата стояха двама пазачи. Изглеждаха настръхнали. Навярно очакваха някаква беда. Единият попита Том по каква работа е дошъл.
    — Зидар и каменоделец съм. Надявам се да ме наемат в кариерата на графа.
    — Потърси стюарда на графа — подсети го услужливо пазачът. — Матю се казва. Сигурно ще го намериш в голямата зала.
    — Благодаря — отвърна Том. — Що за мъж е той?
    Пазачът се ухили на колегата си и подхвърли:
    — За мъж хич го няма. — И двамата се изсмяха.
    Сигурно скоро ще разбера какво имат предвид, предположи Том. Влезе вътре, а Елън и децата го последваха. Постройките отсам стените бяха повечето дървени, въпреки че някои бяха вдигнати върху каменна основа, а имаше една изцяло от камък — сигурно това бе параклисът. Докато прекосяваха двора, Том забеляза, че всички кули по обиколния вал са с разхлабени камъни и повредени бойници. Прехвърлиха втория ров към горния кръг и спряха пред втората караулна. Строителят каза на пазача, че търси Матю стюарда. Влязоха в горния двор и се приближиха към четвъртитата каменна цитадела. Дървената врата на долния етаж явно водеше към приземния склад. Продължиха по дървеното стълбище към залата.
    Том видя стюарда и графа веднага щом влезе. Разбра кои са по облеклото им. Граф Бартоломю носеше дълга туника с широки маншети на ръкавите и извезани пешове. Матю стюардът беше облечен в къса туника със същата кройка като тази на Том, но ушита от по-мек плат и носеше малка кръгла шапка на главата. Бяха близо до камината. Графът бе седнал, а стюардът стърчеше прав. Строителят пристъпи към двамата и остана по-настрани, за да не чува разговора им, в очакване да му обърнат внимание. Граф Бартоломю беше висок мъж, над петдесетте, с бяла коса и бледо, тънко и изпито лице. Нямаше вид на особено великодушен човек. Стюардът беше по-млад. Нещо в стойката му напомни на Том подхвърленото от пазача: изглеждаше женствен. Не знаеше какво да реши за него.
    В залата се намираха още няколко души, но никой не му обръщаше внимание. Той зачака, изпълнен с надежда и с боязън едновременно. Разговорът на графа с домакина му се проточи сякаш безкрайно. Най-сетне приключи и стюардът се поклони и се извърна. Том пристъпи към него със свито сърце.
    — Вие ли сте Матю?
    — Да.
    — Казвам се Том. Майстор зидар и каменоделец съм. Добър занаятчия съм, а децата ми гладуват. Чух, че имате каменна кариера. — Затаи дъх.
    — Имаме кариера, но не мисля, че ни трябват повече работници — отвърна Матю. Озърна се през рамо към графа, а той едва забележимо поклати глава. — Не. Не можем да ви наемем.
    Това, което разби сърцето на Том, беше бързината на решението. Ако хората го изслушаха сериозно и помислеха, а после му откажеха със съжаление, можеше по-лесно да го понесе. Матю като че ли не беше жесток човек, но изглеждаше много зает и Том с гладното му семейство бяха просто поредният проблем, който трябваше да отметне колкото се може по-бързо.
    — Бих могъл да направя някои ремонти тук из замъка — каза той отчаяно.
    — Имаме си майстор, който ни върши цялата тази работа — отвърна Матю.
    Един домашен майстор беше „момче за всичко“, обучен обикновено като дърводелец.
    — Аз съм зидар. Правя здрави стени.
    Матю се подразни от настойчивостта му и изглеждаше готов да го скастри ядосано. Но после погледна отново децата и поомекна.
    — Бих ти дал работа, но нямаме нужда от теб.
    Том кимна. Трябваше да приеме смирено отговора на стюарда, да го погледне жалостиво и да изпроси малко храна и място за пренощуване. Но Елън беше с него и го беше страх, че ще го остави, затова се реши на още един опит. Каза достатъчно високо, за да стигне до ушите на графа:
    — Надявам се само да не ви предстои битка скоро.
    Въздействието на думите му се оказа по-драматично, отколкото бе очаквал. Матю се сепна, а графът се изправи и попита рязко:
    — Защо казвате това?
    Том усети, че е напипал слабо място.
    — Защото укрепленията ви са много зле.
    — В смисъл? — попита графът. — Бъди по-точен, човече!
    Строителят си пое дълбоко дъх. Графът беше раздразнен, но силно заинтригуван. Повече шанс Том нямаше да получи.
    — Хоросанът в стените на караулното е изпаднал на места. Остава място за вклиняване на лост. Противник би могъл лесно да откърти някой и друг камък, а щом се отвори дупка, ще е лесно да се събори стената. Освен това — забърза той на един дъх, преди някой да го е прекъснал и да възрази, — освен това бойниците ви са повредени. Изравнени са на места. Така стрелците и рицарите ви ще са незащитени от…
    — Знам за какво служат бойниците — прекъсна го графът докачливо. — Нещо друго?
    — Да. Цитаделата има приземие с дървен под. Ако аз щурмувах цитаделата, бих пробил през онази врата и запалил складовете.
    — А ако беше граф, как би предотвратил това?
    — Бих струпал дялани камъни, пясък и вар за хоросан, и бих оставил там зидар, готов да блокира вратата в момент на опасност.
    Граф Бартоломю го изгледа съсредоточено. Светлосините му очи бяха присвити, бледото чело — намръщено. Том не можа да отгатне изражението му. Беше ли му се ядосал затова, че е толкова критичен към защитата на замъка? Човек не би могъл да предскаже как ще реагира един лорд на критика. Общо взето, най-добре беше да ги оставиш да си правят грешките. Но Том беше в отчаяно положение.
    Най-сетне графът като че ли стигна до решение. Обърна се към Матю и рече:
    — Наеми този човек.
    В гърлото на Том се надигна възторжен вик и той едва успя да го сподави. Трудно му бе да повярва. Погледна към Елън и двамата се усмихнаха щастливо. Марта, която не страдаше от скрупулите на възрастните, извика несдържано:
    — Урраа!
    Граф Бартоломю се обърна и заговори с един от стоящите наблизо рицари. Матю се усмихна на Том.
    — Яли ли сте днес?
    Том преглътна. Беше толкова щастлив, че още малко и щеше да се просълзи.
    — Не, не сме.
    — Ще ви заведа до кухнята.
    Последваха нетърпеливо стюарда извън залата и по моста към долния двор. Кухнята се оказа голяма дървена постройка на каменна основа. Матю им каза да изчакат отвън. Из въздуха се носеше сладостен аромат — вътре печаха сладкиши. Коремът на Том изкъркори и устата му толкова се навлажни, че заболя. След малко Матю излезе с голяма делва с ейл и му я връчи.
    — Ще изнесат хляб и студен бекон след малко — рече той и ги остави.
    Том удари глътка ейл и подаде делвата на Елън. Тя даде малко на Марта, после отпи и я подаде на Джак. Алфред понечи да я грабне преди Джак да е отпил, но Джак се обърна и задържа делвата далече от ръката му. Том не искаше нова разправия между децата, не и сега, когато всичко най-после се оправяше. Канеше се да се намеси — като наруши при това правилото си да не се бърка в детски препирни — но Джак отново се обърна и кротко подаде делвата на Алфред.
    Алфред надигна делвата към устата си и почна да пие. Том беше отпил само глътка и мислеше, че делвата отново ще мине през него, но Алфред изглежда бе решил да я пресуши. А после стана нещо странно. Когато Алфред обърна делвата, за да допие последните капки ейл, нещо като животинче цопна върху лицето му.
    Синът му изрева уплашено и пусна делвата. Забърса косматото нещо от лицето си и скочи назад.
    — Какво е това? — писна той.
    Нещото падна на пода. Той го зяпна с пребледняло лице и разтреперан от погнуса.
    Всички погледнаха. Беше мъртвото орешарче.
    Том улови погледа на Елън и двамата изгледаха Джак. Беше взел делвата от Елън, после се беше обърнал уж да избегне Алфред, а след това му я беше подал с изненадваща готовност…
    А сега седеше кротко и гледаше ужасения Алфред със смътна усмивка на доволство, заиграла на умното му, детско-възрастно лице.


    Джак знаеше, че ще си изпати за това.
    Алфред все някак щеше да си отмъсти. Докато другите не гледат, сигурно щеше да го удари с юмрук в стомаха. Това му беше любимият удар, защото болеше много, а не оставяше следи. Джак го беше видял да го прави няколко пъти на Марта.
    Но си струваше да изтърпи един юмрук в стомаха, само за да види стъписването и страха на лицето на Алфред, когато умрялата птица падна от бирата му.
    Алфред мразеше Джак. За Джак това бе ново преживяване. Майка му винаги го беше обичала, а никой друг не бе изпитвал каквито и да било чувства към него. За враждата на Алфред нямаше никаква явна причина. Той като че ли изпитваше същото и към Марта. Непрекъснато я щипеше, дърпаше й косата и я спъваше, радваше се на всяка възможност да развали нещо, което тя цени. Майката на Джак виждаше какво става и негодуваше, но бащата на Алфред като че ли смяташе, че всичко е съвсем нормално, въпреки че самият той бе добър и мил човек, който явно обичаше Марта. Всичко това беше объркващо и в същото време — интригуващо.
    Всичко беше интригуващо. Джак никога в живота си досега не беше изпитвал толкова възбуда. Въпреки Алфред, въпреки усещането за глад през повечето време, въпреки че се чувстваше наранен от начина, по който майка му обръщаше внимание на Том вместо на него, Джак беше замаян от непрекъснатия поток странни събития и преживявания.
    Замъкът беше най-последното от безкрайния низ чудеса. Бе слушал за замъци: през дългите зимни вечери в леса, майка му го бе научила да рецитира шансони, истории на френски за рицари и магьосници, повечето от които дълги хиляди стихове. И в тези приказки замъците бяха места на убежище и романтика. Тъй като никога не беше виждал замък, представяше си го като малко по-голям вариант на пещерата, в която живееше. Истинският се оказа нещо изумително: бе толкова голям, с толкова много сгради и толкова много хора, и всички заети — подковават коне, вадят вода, хранят пилета, пекат хляб и носят разни неща, винаги носят разни неща, слама за подовете, дърва за огньовете, чували брашно, топове плат, мечове и седла, плетени ризници. Том му каза, че ровът и земният насип не били естествена част от пейзажа, но всъщност били прокопани и натрупани от десетки мъже, като всички работели заедно. Джак не че не вярваше на Том, но просто не можеше да си представи как е направено всичко това.
    Към края на следобеда, когато вече стана много тъмно за работа, всички заети хора започнаха да се стичат към голямата зала на цитаделата. Запалиха свещи от тръстика и лой, накладоха висок огън и всички кучета влязоха вътре, за да се скрият от студа. Някои от мъжете и жените взеха струпаните от едната страна на залата дъски и дървени магарета и подредиха маси с формата на буквата „Т“. Сетне наредиха столове по горната черта на буквата и пейки от двете страни на дългата черта. Джак никога досега не беше виждал много хора да работят заедно и беше изумен от това колко ги радваше работата. Усмихваха се и се смееха, докато вдигаха тежките дъски, подвикваха „Хоп!“ и „На мен, на мен“, и „Леко, леко.“ Джак им завиждаше за приятелството и се чудеше дали и той ще може да го сподели един ден.
    След малко всички насядаха на пейките. Един от слугите на замъка раздаде големи дървени купи и дървени лъжици, като броеше на глас, докато им ги подаваше. После обиколи отново и постави по един дебел резен клисав кафяв хляб на дъното на всяка купа. Друг слуга донесе дървени чаши и ги напълни с ейл от няколко големи делви. Джак, Марта и Алфред, седнали заедно в долния край на „Т“-то, получиха по чаша ейл всеки, тъй че нямаше за какво да се бият. Джак вдигна чашата си, но майка му каза да изчака малко.
    След като разляха ейла, залата затихна. Джак зачака, омаян както винаги, какво ще се случи по-натам. След миг граф Бартоломю се появи на стълбището, което водеше надолу от спалнята му. Слезе в залата, последван от Матю Стюарда и още трима или четирима хубаво облечени мъже, едно момче и най-красивото създание, на което очите на Джак се бяха спирали някога.
    Беше момиче или жена, не можеше да определи кое от двете. Бе облечена в бяло и туниката й имаше изумително разкроени ръкави, които пълзяха по стъпалата зад нея, докато слизаше по стълбището. Косата й бе на бухнали тъмни къдрици, падащи около лицето й и имаше тъмни, тъмни очи. Джак осъзна, че точно това имаха предвид шансоните, когато разказваха за красиви принцеси в замък. Нищо чудно, че всички рицари плачеха, когато принцесата умре.
    Когато тя стигна до подножието на стълбището Джак видя, че е доста млада, само с няколко години по-голяма от него самия. Но държеше главата си вдигната високо и пристъпи към челото на масата като кралица. Седна до граф Бартоломю.
    — Коя е тя? — прошепна момчето.
    Марта отвърна:
    — Трябва да е дъщерята на графа.
    — Как се казва?
    Марта сви рамене, но едно момиче с мръсно лице, което седеше до Джак, отговори:
    — Нарича се Алиена. Прекрасна е.
    Графът вдигна чашата си към Алиена, после бавно огледа цялата маса и отпи. Това се оказа сигналът, който хората очакваха. Всички го последваха, като също вдигнаха чашите си, преди да пият.
    Донесоха вечерята в огромни димящи котли. Първо сервираха на графа; после на дъщеря му, на момчето и на мъжете с тях в челото на масата; после всички останали си взеха. Беше осолена риба в яхния с люти подправки. Джак напълни купата си и изяде всичко, а после изяде и подложката хляб на дъното на купата, омекнала от мазния сос. Между глътките наблюдаваше Алиена, запленен от всичко, което правеше тя, от изяществото, с което бодваше късчета от рибата на върха на ножа си и деликатно ги поставяше между белите си зъби, до властния тон, с който викаше слугите и им даваше заповеди. Като че ли всички я обичаха. Идваха бързо, щом ги повикаше, усмихваха се, щом им заговореше и бързаха да изпълнят поръката й. Младите мъже около масата се заглеждаха много по нея, забеляза Джак, а някои от тях се стараеха да й привлекат интереса, когато сметнеха, че гледа към тях. Но тя като че ли обръщаше внимание най-вече на възрастните мъже до баща й, грижеше се да имат достатъчно хляб и вино, задаваше им въпроси и внимателно изслушваше отговорите им. Джак се зачуди какво ли щеше да е една красива принцеса да те заговори, а после да те гледа с големи тъмни очи, докато отговаряш.
    След вечерята имаше музика. Двама мъже и една жена засвириха мелодии с овчи търбуси, барабан и свирки, направени от кости на животни и птици. Графът затвори очи и сякаш се унесе в музиката, но на Джак не му харесаха натрапчивите тъжни мелодии, които свиреха. Предпочиташе веселите песни, които пееше майка му. Другите хора в залата май изпитваха същото, защото мърдаха неспокойно и шумяха, а щом музиката свърши, се възцари всеобщо облекчение.
    Джак се надяваше да може да погледне по-отблизо Алиена, но за негово разочарование тя напусна залата, след като музикантите спряха да свирят и се качи горе. И нейната спалня трябваше да е там, реши той.
    Децата и някои от възрастните поиграха на шах и „морис на деветимата“ през вечерта, докато по-работливите хора правеха колани, шапки, чорапи, ръкавици, купи, свирки, зарове, лопати и конски камшици. Джак изигра няколко игри на шах, като ги спечели всички, но един войник се ядоса, че го е надвило дете и майка му каза да спре да играе. Обиколи из залата да послуша различните разговори. Откри, че някои хора говореха разумно — за ниви и за животни, за епископи и за крале — докато други само се дразнеха едни други, хвалеха се и си разказваха смешни истории. И едното и другото му беше еднакво интересно.
    Най-сетне свещите догоряха, графът се прибра в покоите си, а останалите шейсет-седемдесет човека в залата се загърнаха в наметалата си и налягаха по покрития със слама под, за да спят.
    Както обикновено, майка му и Том си легнаха заедно, под голямото наметало на строителя и тя се сгуши до него така, както гушваше Джак до себе си, докато беше малък. Загледа ги със завист. Чуваше ги как си шепнат и майка му отвръщаше с тих, задушевен смях. След малко телата им започнаха да се движат ритмично под наметалото. Първия път, когато ги беше видял да правят това, Джак ужасно се беше обезпокоил. Мислеше си, че каквото и да бе това, сигурно болеше. Но те се целуваха един друг, докато го правеха и макар майка му понякога да простенваше, той разбираше, че е стон на удоволствие. Някак неудобно му бе да я попита за това, а не знаеше защо. Сега обаче, докато огънят догаряше, видя друга двойка да прави същото и бе принуден да заключи, че сигурно е нещо нормално. Беше просто поредната загадка, помисли си Джак, а скоро след това се унесе в сън.


    Децата се разбудиха рано на заранта, но закуска не можеше да се поднесе, преди да се отслужи утренята, а утренята нямаше да се отслужи преди графът да стане, тъй че трябваше да почакат. Един ранобуден слуга им нареди да донесат дърва за огъня за през деня. Възрастните започнаха да се будят, щом студеният утринен въздух нахлу през вратата. Когато децата привършиха със задачата, срещнаха Алиена.
    Тя слезе по стълбището като предната нощ, но сега изглеждаше различно. Носеше къса туника и плъстени ботуши. Пищните й къдрици бяха стегнати назад с панделка и показваха очертанието на брадичката й, малките й уши и бялата й шия. Големите й тъмни очи, които изглеждаха тъжни и възрастни предната нощ, сега искряха от радост и тя се усмихваше. Следваше я момчето, което по време на вечерята седеше в челото на масата до нея и графа. Изглеждаше с година-две по-голямо от Джак, но не беше пораснало напълно като Алфред. То погледна с любопитство Джак, Марта и Алфред, но заговори момичето:
    — Кои сте вие? — запита тя.
    Отговори Алфред.
    — Баща ми е зидарят, който ще ремонтира този замък. Аз съм Алфред. Сестра ми се казва Марта. А това е Джак.
    Щом тя се приближи до тях, на Джак му замириса на лавандула и той се изуми. Как можеше човек да мирише на цветя?
    — На колко си години? — попита тя Алфред.
    — Четиринайсет. — Алфред също бе запленен от нея, забеляза Джак. След малко той измърмори: — А ти на колко си?
    — Петнайсет. Искате ли нещо за ядене?
    — Да.
    — Елате с мен.
    Поведе ги вън от залата и слязоха надолу по стълбите. Алфред каза:
    — Но те не дават закуска, преди да е минала службата.
    — Те правят каквото им кажа — отвърна Алиена и вдигна глава.
    Минаха през моста към долния двор и там им каза да изчакат пред кухнята, а тя влезе вътре. Марта прошепна на Джак:
    — Красива е, нали?
    Той кимна вдървено. Малко след това Алиена излезе с делва бира и самун пшеничен хляб. Разчупи хляба на комати и им го раздаде, а после пусна делвата да пият.
    След малко Марта каза свенливо:
    — Къде е майка ти?
    — Майка ми умря — отвърна отривисто Алиена.
    — Не ти ли е мъчно? — попита Марта.
    — Беше ми, но това бе отдавна. — Тя посочи момчето до себе си с кривване на главата. — Ричард дори не може да си я спомни.
    Ричард трябваше да е брат й, заключи Джак.
    — Майка ми също умря — каза Марта и в очите й се появиха сълзи.
    — Кога умря? — попита Алиена.
    — Миналата седмица.
    Алиена не се трогна много от сълзите на Марта, забеляза Джак. Освен ако всъщност не криеше собствената си скръб. Момичето рязко запита:
    — Добре, а коя е жената с вас тогава?
    — Това е моята майка — обади се Джак нетърпеливо. Беше възбуден от възможността да може да й каже нещо.
    Тя се обърна към него все едно, че го виждаше за първи път.
    — Добре, тогава къде е твоят баща?
    — Нямам баща — отвърна той. Беше във възторг от това, че я бе накарал да го погледне.
    — И той ли е умрял?
    — Не — каза Джак. — Никога не съм имал баща.
    Настъпи мълчание, а после Алиена, Ричард и Алфред избухнаха в смях. Джак беше объркан и ги погледна неразбиращо, а смехът им се усили, докато той се почувства уязвен. Какво толкова му беше смешното да не си имал никога баща? Дори и Марта се усмихваше, забравила за сълзите си.
    Алфред подхвърли с насмешлив тон:
    — Че откъде си дошъл тогава, ако не си имал баща?
    — От майка ми… всички малки неща идват от майките си — каза объркан Джак. — Какво общо имат бащите с това?
    Всички се разсмяха още повече. Ричард заподскача на място от смях и засочи подигравателно с пръст към Джак. Алфред обясни на Алиена:
    — Той нищо не знае — намерихме го в гората.
    Страните на момчето пламнаха от срам. Толкова беше щастлив, че говори с Алиена, а сега тя го мислеше за пълен глупак, горски невежа. А най-лошото бе, че не разбираше какво е казал погрешно. Искаше му се да заплаче, а от това стана по-зле. Залъкът хляб залепна в гърлото му и не можеше да преглътне. Погледна Алиена с красивото й лице, грейнало от веселие и не можа да го понесе, тъй че хвърли комата си на земята и се отдалечи.
    Тръгна, без да го интересува накъде върви и стигна до подножието на стената на замъка. Изкачи се догоре по стръмния склон. Там седна на студената пръст и се загледа навън. Изпитваше жал към себе си и омраза към Алфред, към Ричард и дори към Марта и Алиена. Принцесите бяха безсърдечни, реши той.
    Удари камбаната за утренята. Религиозните церемонии бяха поредната загадка за него. Говореше се на език, който не беше нито английски, нито френски, а свещениците пееха на статуи, на картини и дори на съвсем невидими същества. Майката му избягваше да ходи на служби винаги, когато можеше. Докато обитателите на замъка се стичаха към параклиса, Джак се прехвърли от върха на стената и седна от другата страна, скрит от погледите им.
    Крепостта бе обкръжена от голи поля, а в далечината се виждаха гори. През равното се приближаваха двама ранни посетители. Небето бе пълно с ниски сиви облаци и Джак се зачуди дали нямаше да завали сняг.
    Скоро пред погледа му се появиха още двама подранили конници. Препускаха бързо към замъка и задминаха първата двойка. Подкараха конете си по дървения мост към караулното. И четиримата щяха да почакат да свърши службата, за да могат да си свършат работата, за която бяха дошли, защото всички, освен дежурните пазачи, присъстваха на литургията.
    Изведнъж един глас го стресна и Джак подскочи.
    — Тук си бил, значи. — Беше майка му. Обърна се към нея и тя веднага разбра, че е разстроен. — Какво има?
    Искаше му се да получи утеха от нея, но стегна сърцето си и попита:
    — Аз имах ли баща?
    — Да — отвърна му тя. — Всеки си има баща. — Коленичи до него.
    Джак извърна лице настрани. Унижението му беше по нейна вина, защото не беше му казала за баща му.
    — Какво се е случило с него?
    — Той умря.
    — Когато съм бил малък ли?
    — Преди да се родиш.
    — Как е могъл да ми бъде баща, ако е умрял, преди да се родя?
    — Бебетата израстват от семе. Семето идва от мъжкия член и се посажда в женската утроба. После семето израства в бебе в корема и когато е готово, излиза навън.
    Джак помълча малко, докато осмисли чутото. Подозираше, че беше свързано с онова, което те правеха нощем.
    — Том ще посади ли семе в теб?
    — Може би.
    — Тогава ще имаш ново бебе.
    Тя кимна.
    — Брат за теб. Би ли ти харесало?
    — Все ми е едно — отвърна той. — Том вече те отне от мен. С един брат няма да е по-различно.
    Тя сложи ръка на рамото му и го прегърна.
    — Никой никога няма да ме отнеме от теб.
    От това му стана по-добре.
    Поседяха малко, а после тя каза:
    — Студено е тук. Хайде да идем да седнем край огъня, докато стане време за закуска.
    Той кимна. Станаха и тръгнаха обратно по крепостната стена, после се спуснаха тичешком към двора. Четиримата посетители не се виждаха. Може би бяха отишли в параклиса.
    Докато вървеше с майка си по моста към горния двор, Джак попита:
    — Как се казваше моят баща?
    — Джак, също като теб. Наричаха го Джак Шеърбърг.
    Това го зарадва. Имаше същото име като баща си.
    — Значи ако има друг Джак, мога да кажа на хората, че съм Джак Джаксън.
    — Можеш. Хората невинаги ще те наричат както ти искаш, но можеш да опиташ.
    Джак кимна. Вече му беше по-добре. Щеше да мисли за себе си като за Джак Джаксън. Вече не беше го срам. Поне знаеше за бащите, а знаеше и името на своя. Джак Шеърбърг.
    Стигнаха до портала на горния двор. Нямаше никакви пазачи. Майка му се спря намръщена.
    — Имам много странното чувство, че тук става нещо необичайно — рече тя. Гласът й бе спокоен и равен, но имаше нотка страх в него, която смрази момчето и го обзе предчувствие за беда.
    Елън пристъпи в малката караулка в подножието на стражевата кула. Малко след това Джак я чу как ахна. Влезе след нея. Тя стоеше стъписана, с ръка на устата и втренчена в пода.
    Пазачът лежеше по гръб, с отпуснати ръце до хълбоците. Гърлото му беше срязано, на пода около него имаше локва кръв и несъмнено бе мъртъв.

III

    Уилям Хамли и баща му потеглиха посред нощ с близо сто рицари и войници. Майка му яздеше в ариергарда. Осветената от запалените факли войска, с лица, загърнати заради студа, трябваше да е ужасила обитателите на селата, през които изтрополиха на път към Ърлскасъл. Когато стигнаха кръстопътя, все още бе тъмно като катран. Оттам поведоха конете, за да отдъхнат и да се придвижат колкото се може по-безшумно. На разсъмване се скриха в горите срещу полята около замъка на граф Бартоломю.
    Уилям всъщност не беше преброил бойците, които бе видял в замъка — пропуск, заради който майка му го нахока безмилостно, въпреки че както бе изтъкнал, повечето мъже, които видя там, чакаха да ги пратят по задачи, а други можеше да са дошли след неговото заминаване, тъй че броенето нямаше да е достоверно. Но все пак щеше да е по-добре от нищо, както каза баща му. Пресметна обаче, че е видял около четирийсет мъже, тъй че ако не бе настъпила някаква голяма промяна в следващите часове, Хамли щяха да имат превъзходство с над двама срещу един.
    Изобщо не бе достатъчно за обсада, разбира се. Те обаче бяха съставили план как да завземат крепостта. Проблемът беше, че нападащата войска щеше да бъде забелязана от наблюдателите и замъкът щеше да е затворен много преди да стигнат до него. Отговорът бе да се измисли начин крепостта да остане отворена, докато войската се придвижи от укритието си в горите.
    Разбира се, майка му реши и този проблем.
    — Трябва ни суматоха — каза тя, като почеса отока на брадичката си. — Нещо, което да ги хвърли в паника, тъй че да не забележат войската, докато не стане много късно. Например пожар.
    — Ако влезе чужд човек и подпали огън, това бездруго ще ги вдигне в тревога — каза баща му.
    — Ще трябва да се направи скришом — вметна Уилям.
    — Естествено, че скришом — каза изнервено майка му. — Ще трябва да го направиш, докато са на утренята.
    — Аз ли? — беше се изненадал Уилям.
    Сложиха го да води челната група.
    Утринното небе изсветляваше мъчително бавно. Уилям беше изнервен и неспокоен. През нощта с майка му и баща му бяха доуточнили основната идея, но все още много неща можеше да се объркат: челната група по някаква причина можеше да не стигне до замъка; можеха да ги заподозрат и да не могат да действат скришом, а можеха и да ги заловят, преди да са постигнали успех. Дори да успееха, щеше да има бой — първата истинска битка за него. Щеше да има ранени и убити хора, и той можеше да се окаже между извадилите лош късмет. Стомахът му се бе свил от страх. Алиена щеше да е там и щеше да разбере, ако го победят. От друга страна щеше да е там и да види триумфа му, ако победителят е той. Уилям си представи как нахлува в спалнята й с окървавен меч в ръката. Тогава щеше да съжали, че му се е присмивала.
    Откъм замъка доехтя звукът на камбаната за утринната служба.
    Уилям кимна, за да даде знак. Двама мъже се откъснаха от групата и тръгнаха през полята към замъка. Бяха Реймънд и Ранулф, мускулести бойци със сурови лица, няколко години по-големи от него. Уилям лично ги бе избрал: баща му беше дал пълна власт. Той самият щеше да води главната атака.
    Загледа се след Реймънд и Ранулф, докато крачеха енергично през замръзналото поле. Преди да стигнат до замъка махна на Уолтър, сръга коня си и двамата поеха в тръс през полята. Стражите на бойниците щяха да видят две отделни двойки да се приближават в ранни зори към замъка, едната спешена, а другата — на коне. Изглеждаше съвсем невинно.
    Разчетът на времето бе точен. Двамата с Уолтър подминаха Реймънд и Ранулф на стотина крачки от крепостта. Щом стигнаха моста, слязоха от конете. Сърцето на младежа беше скочило в гърлото. Ако объркаше тази част, цялата атака щеше да се провали.
    При портата имаше двама стражи. Уилям имаше кошмарно подозрение, че ще ги чака засада, дванайсетина войници ще изскочат от някое укритие и ще го насекат на парчета. Пазачите изглеждаха бдителни, но не и неспокойни. Не носеха броня. Уилям и Уолтър бяха с плетени ризници под наметалата си.
    Стомахът на Уилям се беше стегнал на топка. Не можеше да преглътне. Един от стражите го позна.
    — Здравейте, лорд Уилям — поздрави го той добродушно. — Пак на ухажване сте дошъл, а?
    — О, Господи — с изтънял глас промълви младият лорд, а после заби камата си в корема на пазача и я изви нагоре под гръдния кош към сърцето му.
    Мъжът изохка, свлече се и отвори уста да изкрещи. Шумът можеше да развали всичко. Обзет от паника и объркан, Уилям си издърпа камата, заби я в отворената му уста и натика острието до гърлото му, за да го запуши. Вместо крясък от устата на мъжа бликна кръв. Очите му се затвориха. Докато пазачът падаше на земята, Уилям успя да извади ножа си.
    Конят му се беше дръпнал встрани, уплашен от резките движения. Младежът го хвана за юздите и погледна към Уолтър, който се беше заел с другия. Беше се справил по-ефикасно, прерязал му бе гърлото, тъй че пазачът издъхна в мълчание. „Трябва да запомня това“, помисли си Уилям. „Другия път, когато ми се наложи да накарам някого да замълчи“. А после си каза: „Успях! Убих човек!“
    Усети, че страхът вече го е напуснал.
    Подаде юздите на коняря си и затича нагоре по лъкатушещото стълбище към стражевата сграда. На горния етаж имаше стая с макара за вдигане на подвижния мост. Посече с меча си дебелото въже. Два удара се оказаха достатъчни да го откъсне. Пусна през прозореца освободения край. Въжето падна на брега и тихо се плъзна в рова. Цопването му едва се чу. Мостът вече не можеше да се вдигне пред щурмуващия отряд на баща му. Това бе един от детайлите, за които се бе сетил предната нощ.
    Реймънд и Ранулф стигнаха до караулното точно когато Уилям се спусна от стълбите. Първата им работа беше да съборят грамадните дъбови обковани с желязо крила на портата, които затваряха арката, водеща от моста към двора. Двамата извадиха дървен чук и длето и започнаха да къртят хоросана около яките железни панти. Ударите на инструментите издаваха тъп звук, който звучеше кошмарно силно за Уилям.
    Той бързо издърпа двамата мъртви стражи в караулната стаичка. След като всички бяха на службата, имаше голям шанс да не ги видят, преди да е станало късно.
    Пое юздите от Уолтър. Двамата минаха под арката и тръгнаха през двора към конюшнята. Уилям си наложи да върви с нормална, спокойна крачка и крадешком се озърна към стражите и наблюдателите по бойниците. Дали някой бе видял падащото в рова въже на моста? Дали се чудеха какъв е този звук на чукове? Някои от тях гледаха към него и Уолтър, но не изглеждаха разтревожени, а чукането, което вече заглъхваше в ушите му, сигурно не можеше да се чуе горе на кулите. Младежът въздъхна облекчено. Планът действаше.
    Стигнаха до конюшнята и влязоха вътре. Увиха хлабаво юздите на конете си на един прът, за да могат животните да избягат. После Уилям извади кремъка си, драсна искра и разпали огън в сламата по пода. Беше прогизнала и мокра на места, но все пак започна да тлее. Подпали още три малки огъня, докато конярят правеше същото. Изправиха се и погледаха малко. Конете надушиха дима и започнаха да се движат неспокойно в загражденията си. Уилям се задържа още за миг. Пожарът беше в ход, както и целият план.
    Двамата с Уолтър напуснаха конюшнята и излязоха на двора. При портала, скрити под арката, Реймънд и Ранулф още къртеха хоросана около пантите. Лордският син и слугата му свърнаха към кухнята, за да създадат впечатление, че може да са тръгнали да потърсят храна, което би изглеждало естествено. Из двора нямаше никой — всички бяха на службата. Уилям хвърляше по някой поглед към бойниците и се увери, че стражите не гледат към замъка, а навън към полето, както се полагаше, разбира се. Все пак очакваше някой да се появи откъм сградите и да ги спре, а тогава щеше да се наложи да го убият на място тук, на откритото. Видеха ли ги, играта щеше да свърши.
    Заобиколиха кухнята и се запътиха към моста, който водеше към горния двор. Чуха приглушените звуци от службата, докато минаваха покрай параклиса. Граф Бартоломю беше вътре, без нищо да подозира, помисли си Уилям възбудено. Нямаше си представа, че на миля от тук има войска, четирима от враговете вече са в крепостта му и конюшнята му гори. Алиена също бе в параклиса и се молеше на колене. Скоро ще е на колене пред мен, помисли си той и кръвта запулсира в главата му.
    Тръгнаха по моста. Бяха се погрижили първият мост да остане проходим със срязването на въжетата и разбиването на портата, тъй че войската им да може да влезе. Но графът все още можеше да избяга по този мост и да намери убежище в горния двор. Следващата задача на Уилям бе да вдигне подвижната част, за да направи съоръжението непроходимо. Бартоломю щеше да се окаже изолиран и уязвим в долния двор.
    Стигнаха до втория портал и един страж излезе от караулното.
    — Подранили сте — изрече той.
    — Повикани сме от графа — заяви Уилям. Пристъпи към пазача, но мъжът се дръпна крачка назад. Нямаше да е добре да отстъпи твърде много, защото излезеше ли от арката, стражите на бойниците можеха да го видят.
    — Графът е в параклиса — отвърна мъжът.
    — Ще трябва да изчакаме. — Пазачът трябваше да бъде убит бързо и безшумно, но Уилям не знаеше как да го доближи достатъчно. Озърна се към Уолтър за помощ, но той само чакаше търпеливо, с невъзмутимо лице.
    — В цитаделата има огън — каза стражът. — Идете да се стоплите. — Уилям се поколеба, а мъжът започна да ги гледа неспокойно. — Какво чакате? — подкани ги той с леко раздразнение.
    Уилям трескаво зарови в ума си какво да му отвърне.
    — Може ли да получим нещо за ядене?
    — Не преди литургията — отвърна пазачът. — Тогава ще раздадат закуска в цитаделата.
    В този момент Уилям забеляза, че Уолтър крадешком се измества встрани. Ако стражът се извърнеше съвсем малко, конярят щеше да се озове зад него. Младежът небрежно направи няколко крачки в другата посока и подхвърли:
    — Графът ви май не е особено гостоприемен. — Мъжът се обръщаше. — Идваме от толкова далече…
    Тогава Уолтър нападна.
    Пристъпи зад пазача и прехвърли ръцете си над раменете му. С лявата си ръка дръпна брадичката на мъжа назад, а с ножа в дясната преряза гърлото му. Уилям въздъхна облекчено. Всичко стана за миг.
    Двамата с Уолтър бяха убили трима души преди закуска. Усещането за сила го възбуди. „Никой няма да ми се смее след този ден!“ помисли Уилям.
    Издърпа мъртвия в караулното. Планът на тази стражева кула беше съвсем същият като на първата, със спирално стълбище до стаята за скрипеца. Уилям се качи бързо по стъпалата с коняря по петите си.
    Не бе разузнал тази стая, докато беше в замъка предния ден. Не беше се сетил, но тъй или иначе щеше да му е трудно да измисли благоприятен повод за това. Беше допуснал, че има колело за навиване или най-малкото макара с дръжка за вдигане на подвижния мост. Но сега видя, че нямаше никакъв подобен механизъм, а само въже и шпил. Единственият начин да се вдигне моста, бе да се тегли въжето. Двамата с Уолтър го награбиха и задърпаха, но мостът дори не изскърца. Беше работа поне за десетима мъже.
    За миг Уилям се озадачи. Другият подвижен мост, който водеше към входа на замъка, имаше голямо колело. Него двамата с Уолтър можеха да вдигнат. После осъзна, че външният мост го прибираха всяка нощ, докато този се вдигаше само при извънредни случаи.
    Все едно, нищо нямаше да се спечели от размишления. Въпросът беше какво да се направи по-натам. Като не можеше да вдигне моста, можеше поне да заключи портата, което със сигурност щеше да забави графа.
    Затича се надолу по стълбите, следван от слугата си. Когато стигна долната площадка, се стъписа. Явно не всички бяха на литургията. От караулното излязоха жена и дете.
    Уилям замръзна на място. Позна я веднага. Беше жената на строителя, същата, която се опита да купи предния ден за фунт сребро. Тя също го видя и пронизващите й очи с меден цвят се взряха право в него. Уилям дори не си помисли да се престори на невинен гост, чакащ за среща с графа: знаеше, че няма да я заблуди. Трябваше да й попречи да вдигне тревога. А единственият начин бе да я убие, тихо и безшумно, както бяха направили с пазачите.
    Всевиждащите й очи отгатнаха намерението, изписано на лицето му. Сграбчи ръката на детето и се обърна. Уилям посегна към нея, но се оказа много бърза. Втурна се през двора към цитаделата, а двамата с Уолтър се завтекоха след нея.
    Бягаше много пъргаво, а двамата бяха с ризници и носеха тежки оръжия. Стигна до стълбището, което водеше към голямата зала. Щом затича нагоре по стъпалата, запищя. Уилям се озърна към стените наоколо. Писъкът бе привлякъл вниманието на поне двама от стражите. Играта свърши. Уилям се спря в подножието на стълбите, тежко задъхан, Уолтър — също. Двама стражи, после трима, четирима, заслизаха бежешком от бойниците долу на двора. Жената се скри в цитаделата, без да пуска ръката на сина си. Вече не беше важна за тях: след като стражите бяха предупредени, нямаше смисъл да я убиват.
    Двамата с Уолтър извадиха мечовете си и застанаха рамо до рамо, готови да се бият за живота си.


    Свещеникът вдигаше нафората над олтара, когато Том усети, че нещо с конете не е наред. Чуваха се цвилене и тропот, много повече от обичайното. След миг някой прекъсна тихото монотонно мърморене на отеца на латински, като извика високо:
    — Мирише ми на пушек!
    Том също го подуши, както и всички останали. Беше по-висок от другите и ако се надигнеше на пръсти, можеше да надникне навън през прозорците на параклиса. Пристъпи до стената и погледна. Конюшнята гореше.
    — Пожар! — изкрещя той и преди да успее да добави нещо, гласът му бе заглушен от виковете на другите. Заблъскаха се към вратата. Литургията бе забравена. Том задържа Марта от страх да не пострада в тълпата и каза на Алфред да остане с тях. Зачуди се къде ли можеха да са Елън и Джак.
    След малко в параклиса вече нямаше никой, освен тях тримата и ядосания свещеник.
    Том изведе децата навън. Някои от хората развързваха конете, за да ги спасят, други вадеха вода от кладенеца, за да потушат пламъците. Не можа да види Елън. Освободените коне се втурнаха из двора, наплашени от пожара и тичащите и викащи хора. Тропотът на копита бе оглушителен. Том се вслуша за миг и се намръщи: всъщност беше прекалено оглушителен — звучеше по-скоро като от сто коня, отколкото от двайсет-трийсет. Изведнъж го порази ужасно предчувствие.
    — Постой тук замалко, Марта. Алфред, ти я наглеждай.
    Обърна се и затича по насипа към бойниците на върха. Склонът беше стръмен и трябваше да позабави, преди да стигне горе. На билото, тежко задъхан, погледна навън.
    Предположението му се оказа вярно и сърцето му се стегна в ледената хватка на страха. Войска конници, осемдесет до сто на брой, връхлиташе през жълтите поля към замъка. Гледката бе страховита. Том виждаше металния блясък на ризниците и извадените мечове. Конете препускаха в галоп, изпънали вратове и мъглата от топлия им дъх се вдигаше от ноздрите им. Ездачите бяха изгърбени в седлата си, мрачни и решителни. Нямаше викове и рев, само оглушителния тътен на стотиците биещи в земята копита.
    Том погледна назад към двора на замъка. Защо никой не можеше да чуе тази войска? Защото звукът от копитата се приглушаваше от стените и се сливаше с шума от суматохата в двора. Защо стражите не бяха видели нищо? Защото всички бяха оставили постовете си, за да се борят с огъня. Това нападение бе майсторски замислено от някой умен човек. Само Том можеше да вдигне тревогата.
    А къде беше Елън?
    Очите му пробягаха из двора, докато тропотът от нападателите се приближаваше. Гъстият бял дим от горящата конюшня му пречеше на гледката. Не можеше да види Елън.
    Забеляза граф Бартоломю до кладенеца — опитваше се да въведе ред в носенето на вода до огъня. Том затича надолу по насипа и се втурна към него през двора. Сграбчи доста грубо графа за рамото и изрева в ухото му, за да го чуят във врявата:
    — Атака е!
    — Какво?
    — Нападнати сме!
    Графът мислеше за пожара.
    — Нападнати ли? От кого?
    — Чуйте! — изрева Том. — Сто коня!
    Графът кривна глава и се вслуша. Том видя как на бледото аристократично лице се изписа разбиране.
    — Прав сте, за Бога! — Графът изведнъж се уплаши. — Видяхте ли ги?
    — Да.
    — Кой… Все едно кой! Сто коня?
    — Да…
    — Питър! Ралф! — Графът обърна гръб на Том и започна да събира офицерите си. — Нападение е — този пожар е за отвличане — под атака сме! — Също като него, в началото те не разбираха, после се вслушваха и на лицата им се изписваше страх. Графът изрева: — Кажете на хората да извадят мечовете си. Бързо, бързо! — Обърна се отново към Том. — Елате с мен, каменоделецо, вие сте силен, можете да затворите портите.
    Затича през двора и строителят го последва. Успееха ли да затворят портите и да вдигнат подвижния мост, това можеше да задържи сто души.
    Стигнаха до стражевата кула. Връхлитащата конна войска се виждаше през арката. Бяха на около миля разстояние и се разгръщаха, забеляза Том. По-бързите коне бяха разположени в челото, изоставащите се разпръсваха зад тях.
    — Виж портите! — изрева графът.
    Том погледна. Двете масивни дъбови крила с железен обков бяха рухнали на земята. Пантите им бяха откъртени от стената. Някой от противниците беше проникнал тук преди това. Стомахът му се сви от ужас.
    Озърна се отново назад към двора, за да потърси Елън. Не можа да я види. Какво бе станало с нея? Вече всичко можеше да се случи. Трябваше да е с нея, за да я защити.
    — Мостът! — извика графът.
    Най-добрият начин да я защити, бе да се задържат враговете отвън, осъзна Том. Графът затича нагоре по стъпалата към стаята с колелото и той го последва с усилие. Ако успееха да вдигнат подвижния мост, няколко души можеха да удържат портала. Но щом влязоха в помещението с макарата, сърцето му изстина. Въжето беше прерязано. Нямаше как да се вдигне мостът.
    Графът изруга горчиво.
    — Който е замислил това, е лукав като Луцифер!
    Строителят изведнъж бе осенен от мисълта, че този, който бе изкъртил портите, срязал въжето на моста и запалил пожара, трябваше все още да е някъде в замъка и заоглежда със страх, чудейки се къде ли се криеха натрапниците.
    Бартоломю погледна през тясната амбразура.
    — Боже мили, те са почти тук!
    Затича надолу по стълбата.
    Том го последва по петите. При портала няколко рицари припряно стягаха оръжейните колани и нахлузваха шлемовете на главите си. Господарят им започна да раздава заповеди:
    — Ралф и Джон — докарайте няколко коня и ги пуснете през моста на пътя на нападателите. Ричард, Питър, Робин — дайте отпор тук. — Порталът беше тесен и няколко души можеха да задържат поне за малко атакуващите. — Ти — каменоделецът — подкарай слугите и децата през моста към горния двор.
    Том се зарадва на открилата се възможност да потърси Елън. Първо изтича до параклиса. Алфред и Марта бяха там, където ги бе оставил преди малко, уплашени.
    — Идете в цитаделата — извика им той. — Всички деца, които срещнете, кажете им да идат с вас — заповед на графа. Живо! — Децата затичаха.
    Озърна се наоколо. Скоро щеше да ги последва: нямаше да се остави да го хванат във външния двор. Но преди това трябваше да изпълни заповедта на графа. Изтича до конюшнята, където хората продължаваха да хвърлят ведра с вода в огъня.
    — Забравете пожара, замъкът е нападнат — извика им отдалече. — Отведете децата си в цитаделата.
    Пушекът влезе в очите му и погледът му се замъгли от сълзите. Разтърка клепачи и затича към малката тълпа слуги, загледани в горящата конюшня. Повтори заповедта и на тях, след това на конярите, заградили няколко избягали на двора коне. Елън не се виждаше никаква.
    Димът го накара да се закашля. Задавен, затича през двора към моста, водещ към горния кръг. Там се спря, зяпна да си поеме дъх и погледна назад. По моста прииждаха хора. Беше почти сигурен, че Елън и Джак трябваше да са стигнали вече в цитаделата, но мисълта, че може да ги е пропуснал, го ужасяваше. Успя да зърне плътна група рицари, въвлечени в свирепа ръкопашна битка при долния портал. Иначе нищо не можеше да се види, освен пушек. Изведнъж граф Бартоломю се появи до него с кръв по меча и с насълзени от дима очи.
    — Спасявай се! — изрева той на Том.
    В този момент нападателите изригнаха от арката на долните порти и разпръснаха отбраняващите рицари. Строителят се обърна и затича по моста.
    Петнайсет-двайсет души от хората на графа стояха при втория портал, готови да защитят горния двор. Отдръпнаха се да го пропуснат. Когато редиците им отново се стегнаха, той чу тропота на копита по моста зад гърба си. Защитниците вече нямаха шанс. Мина му през ума, че това бе едно умно замислено и съвършено изпълнено нападение. Но главната му мисъл бе за Елън и децата. Сто жадни за кръв въоръжени мъже всеки миг щяха да се нахвърлят върху тях. Затича колкото му сили държат през горния двор към цитаделата.
    Спря се по средата на дървените стъпала, които водеха към главната зала и се озърна назад. Бранителите на втория портал бяха почти моментално разпръснати от връхлитащите конници. Граф Бартоломю беше на стълбите зад Том. Оставаше им време само колкото да влязат в цитаделата и да вдигнат стълбището вътре. Том затича колкото краката му държат нагоре по стъпалата, скочи към залата и… Нападателите се оказаха далеч по-умни, отколкото ги бе оценил.
    Челният им отряд, който бе разбил портите, срязал въжето на подвижния мост и запалил пожара, беше изпълнил още една задача — бяха се промъкнали и устроили засада на всички, които потърсеха убежище тук.
    Сега стояха точно зад прага на голямата зала, четирима мъже с мрачни лица, облечени в плетени ризници. Около тях по пода лежаха окървавените тела на убити и ранени рицари на графа, посечени при опит да проникнат вътре. А водачът на този челен отряд, стъписа се Том щом го видя, бе Уилям Хамли.
    Зяпна го изумен. Очите на Уилям бяха широко отворени, жадни за кръв. Строителят за миг си помисли, че младият благородник ще го посече, но преди да му остане време да се уплаши, един от съратниците на Уилям го дръпна вътре и го избута встрани от пътя си.
    Значи Хамли нападаха замъка на граф Бартоломю. Но защо?
    Всички слуги и деца се бяха скупчили уплашени в другия край на залата. Убиваха само въоръжени мъже. Том огледа лицата на пленниците и за огромно облекчение видя сред тях Алфред, Марта, Елън и Джак, плътно един до друг и разтреперани от ужас, но иначе живи и явно невредими.
    Преди да успее да тръгне към тях, при входа започна бой. Граф Бартоломю и двама от рицарите му нахлуха вътре и бяха спрени от застаналите в засада войници на Хамли. Един от мъжете на графа бе посечен мигновено, но другият защити господаря си с вдигнатата си сабя. Още няколко от хората на Бартоломю нахлуха отвън и започна отчаяна ръкопашна схватка с ножове и юмруци, тъй като нямаше място за вадене на дълъг меч. За миг изглеждаше, че хората на графа ще надделеят. После някои от тях се обърнаха и започнаха да се отбраняват откъм тила: щурмуващата войска явно бе проникнала в горния двор и сега се изкачваше по стълбището и нападаше цитаделата.
    Нечий мощен глас изрева:
    — Стой!
    Мъжете от двете страни застанаха в отбрана и боят секна.
    Същият глас извика:
    — Бартоломю от Шайринг, ще се предадеш ли?
    Том видя как графът се обърна и погледна през вратата. Рицарите се отдръпнаха встрани, за да не скриват гледката му.
    — Хамли — промълви графът невярващо. След това повиши глас и отвърна:
    — Ще пощадиш ли семейството и слугите ми?
    — Да.
    — Ще се закълнеш ли?
    — Кълна се в кръста, ако се предадеш.
    — Предавам се — заяви Бартоломю.
    Отвън се разнесоха ликуващи викове.
    Том се обърна. Марта притича през залата към него. Вдигна я и прегърна Елън.
    — Спасени сме — промълви Елън със сълзи на очите. — Всички. Спасени сме.
    — Спасени — отвърна Том с горчивина. — И отново несретници.


    Уилям изведнъж млъкна. Беше синът на лорд Пърси и беше недостойно за него да реве и подвиква като прост наемник. Стегна лицето си в израз на господарско доволство.
    Бяха спечелили. Бе осъществил плана, не и без някои пречки, но все пак беше сработил и нападението бе успяло главно благодарение на неговия челен удар. Бе изгубил броя на мъжете, убити или осакатени от него, но самият той беше останал непокътнат. Порази го една мисъл. Твърде много кръв имаше по лицето си за човек, останал невредим. Когато я изтри, появи се нова. Трябваше да е негова. Опипа лицето си, после главата. Част от косата му я нямаше и щом докосна с пръсти черепа, опари го като огън. Не беше носил шлем, защото щеше да изглежда подозрително. Сега, след като разбра, че е ранен, започна да го боли. Все едно. Една рана беше белег за храброст.
    Баща му се изкачи по стъпалата и се изправи на прага срещу граф Бартоломю. Бартоломю поднесе меча си с дръжката напред, в жест на капитулация. Пърси го взе и хората му отново завикаха.
    Щом шумът заглъхна, Уилям чу как Бартоломю попита:
    — Защо направихте това?
    — Ти заговорничеше срещу краля — отвърна баща му.
    Графът бе стъписан от това, че баща му го знаеше и изумлението се изписа на лицето му. Уилям затаи дъх, зачуден дали Бартоломю, в своето отчаяние от поражението, ще признае заговора пред всички тези хора. Но той се овладя, вдигна рамене и отвърна:
    — Ще защитя честта си пред краля, не тук.
    Баща му кимна.
    — Както желаеш. Кажи на хората си да предадат оръжието си и да напуснат замъка.
    Графът промърмори команда на рицарите си и един по един те пристъпиха към Пърси Хамли и пуснаха мечовете си на пода пред него. Уилям наблюдаваше това с наслаждение. „Виж ги всички, колко са унизени сега пред баща ми“, помисли си той с гордост. Баща му говореше на един от своите рицари:
    — Хванете конете и ги приберете в конюшнята. Прати няколко души да съберат оръжието от убитите и ранените. — Оръжията и конете на победените принадлежаха по право на победителите, а обезоръжени, хората на графа щяха да се разпръснат. Хората на Хамли също така щяха да опразнят складовете на замъка. Конфискуваните коне щяха да се натоварят със стока и да се откарат в Хамли, селото, от което фамилията им носеше името си. Баща му махна с ръка на друг от рицарите си и се разпореди: — Събери кухненския персонал и ги накарай да приготвят обяд. Останалите слуги пуснете да си ходят.
    Мъжете огладняваха след битка. Предстоеше пир. Най-хубавата храна и вино щяха да се изядат и изпият тук, преди войската да си тръгне.
    Малко след това рицарите около баща му и Бартоломю се разтвориха, за да сторят място и майка му нахлу вътре.
    Изглеждаше много дребна сред всички тези тежки бойци, но когато разви шала, с който бе покрила лицето си, онези, които не бяха я виждали преди, отстъпиха назад стъписани, както правеха хората винаги, щом видеха обезобразяването й.
    — Велика победа — заяви тя доволно.
    „Заради моя добър авангарден удар, нали, мамо?“ — искаше му се да извика.
    Задържа езика си зад зъбите, но баща му каза вместо него:
    — Уилям успя да ни вкара вътре.
    Майка му се извърна към него и той зачака нетърпеливо да го поздрави.
    — Нима? — каза тя.
    — Да. Момчето свърши добра работа.
    Майка му кимна.
    — Може би.
    Сърцето на Уилям се стопли от похвалата й и той се ухили глупаво.
    Тя изгледа граф Бартоломю.
    — Графът трябва да ми се поклони.
    — Не — заяви графът.
    — Доведете дъщеря му.
    Уилям се озърна. За миг беше забравил за Алиена. Огледа лицата на слугите и децата и я забеляза веднага, застанала с Матю, женствения стюард на замъка. Уилям отиде до нея, хвана я за ръката и я доведе пред майка си. Матю ги последва.
    — Отрежете ушите й — заповяда майка му.
    Алиена изпищя.
    Уилям усети странна възбуда в слабините си.
    Бартоломю извърна лице.
    — Обещахте ми, че няма да я нараните, ако се предам. Заклехте се.
    — И обещанието ни ще бъде изпълнено, колкото и капитулацията ви — каза майка му.
    Умно, помисли си Уилям.
    Но Бартоломю все още не отстъпваше.
    Уилям се зачуди кого ли щяха да изберат да отреже ушите на Алиена. Може би мама щеше да го възложи на него. Представата го възбуди.
    — На колене — заповяда майка му на Бартоломю.
    Той бавно прегъна коляно и наведе глава.
    Уилям изпита смътно разочарование.
    Мама повиши глас и се обърна към всички:
    — Вижте това! Никога не забравяйте каква съдба очаква всеки, който дръзне да оскърби Хамли! — Огледа всички предизвикателно, а гърдите на Уилям се издуха от гордост. Фамилната чест бе възстановена.
    Майка му се обърна, отстъпи назад и баща му пое нещата в ръцете си.
    — Отведете го в спалнята му — разпореди се той. — Пазете го добре.
    Бартоломю се вдигна на крака.
    — Отведи и момичето — каза баща му.
    Уилям стисна Алиена под мишницата. Хареса му допирът й. Щеше да я отведе горе в спалнята, а там не се знаеше какво може да стане. Оставеха ли го насаме с нея, щеше да може да й направи каквото си поиска. Можеше да разкъса дрехите й и да види голотата й. Можеше да…
    Графът каза:
    — Позволете на Матю Стюарда да дойде с нас, за да се грижи за дъщеря ми.
    Баща му се озърна към Матю.
    — Изглежда съвсем безопасен — каза ухилен. — Добре.
    Уилям погледна Алиена в лицето. Все още бе пребледняла, но уплашена беше дори още по-красива. Толкова възбуждащо бе да я види така уязвима. Искаше му се да затисне узрялото й тяло под своето и да види страха на лицето й, докато разтваря насила бедрата й. Неволно доближи лицето си до нейното и й каза тихо:
    — Все още искам да се оженя за теб.
    Тя се дръпна рязко от него.
    — Да се ожениш? — извика с глас, пълен с презрение. — По-скоро ще умра, отколкото да се оженя за теб, омразен, надут жабок!
    Всички рицари се усмихнаха широко, а някои от слугите се изкикотиха. Уилям усети как на лицето му изби червенина.
    Майка му изведнъж пристъпи напред и зашлеви Алиена през лицето. Бартоломю понечи да я защити, но рицарите го задържаха.
    — Млъкни — кресна й майка му. — Не си вече изтънчена лейди. Ти си дъщерята на изменник и скоро ще бъдеш окаяна и гладна. Не си вече достатъчно добра за жена на моя син. Махни се от очите ми и повече да не си казала дума.
    Алиена се обърна мълчаливо. Уилям пусна ръката й и тя тръгна след баща си.
    Докато я гледаше как се отдалечава, усети как сладкият вкус на възмездието стана горчив в устата му.


    Беше истинска героиня, също като принцеса в поема, помисли си Джак. Наблюдаваше я поразен как се изкачва по стълбите с високо вдигната глава. Цялата зала беше затихнала, докато тя се скри от погледа му. Когато си отиде все едно, че угасна светлина. Гледаше зяпнал натам, където тя бе доскоро.
    Един от рицарите се приближи и запита:
    — Кой е готвачът?
    Самият готвач бе твърде уплашен, за да излезе напред, но друг от хората го посочи.
    — Ще отидеш да направиш обяд — разпореди се рицарят. — Вземи помощниците си в кухнята. — Готвачът избра няколко души от тълпата. Рицарят повиши глас. — Останалите — напуснете. Махнете се от замъка. Тръгнете си бързо и не взимайте нищо, което не е ваше, ако ви е мил животът. По мечовете си имаме кръв и малко повече няма да личи. Живо!
    Всички заситниха към вратата. Майката на Джак го хвана за ръката, а Том стисна ръката на Марта. Алфред се задържа до тях. Бяха облекли наметалата си и нямаха други вещи, освен дрехите по себе си и ножовете си за хранене. С тълпата слязоха по стълбището, преминаха моста, прекосиха долния двор и портала, газейки през съборените крила на портата и напуснаха замъка, без да се спрат. Когато преминаха моста и стъпиха от външната страна на рова, насъбралото се напрежение изплющя като срязана тетива на лък и всички заговориха за преживяното с високи възбудени гласове. Джак слушаше разсеяно, докато вървяха. Всеки си припомняше колко храбри са били. Джак не беше храбър — просто беше избягал.
    Алиена бе единствената храбра между тях. Когато влезе в цитаделата и видя, че вместо убежище домът й се е превърнал капан, пое грижа за слугите и децата, като ги накара да насядат на пода и да пазят тишина. Крещеше на рицарите на Хамли, щом проявяха грубост към пленниците си с вдигнатите мечове срещу невъоръжените мъже и жени, и се държеше все едно, че бе напълно неуязвима.
    Майка му разроши косата му.
    — За какво мислиш?
    — Чудех се какво ще стане с принцесата.
    Тя го разбра.
    — Лейди Алиена.
    — Тя е като принцеса в поема и живее в замък. Но рицарите не са така благородни като в приказките.
    — Самата истина — мрачно отвърна майка му.
    — Какво ще стане с нея?
    Тя поклати глава.
    — Наистина не знам.
    — Майка й е умряла.
    — Значи ще й е трудно.
    — Така си помислих. — Джак замълча. — Тя ми се смя, защото не знаех за бащите. Но въпреки това ми хареса.
    Майка му го прегърна през рамото.
    — Съжалявам, че не ти казах за бащите.
    Докосна я по ръката, приел извинението. Крачеха мълчаливо. От време на време по някое семейство оставяше пътя и поемаше през полята към дома или при близки, а някои — при приятели, където можеха да изпросят малко закуска и да помислят какво ще правят оттук нататък. Повечето бегълци останаха заедно чак до кръстопътя, където се разделиха. Някои тръгнаха на север или на юг, други продължиха направо към градчето-тържище Шайринг. Майка му го пусна и сложи ръка на рамото на Том, за да го спре.
    — Къде ще ходим? — попита го тя.
    Изглеждаше малко изненадан, че го питат, сякаш очакваше всички да го последват накъдето и да тръгне, без да задават въпроси. Джак беше забелязал, че майка му често предизвиква такава изненада на лицето на Том. Може би предишната му жена е била съвсем различен човек.
    — Отиваме в приората Кингсбридж — отговори строителят.
    — Кингсбридж? — Майка му изглеждаше стъписана. Джак се зачуди защо.
    Том не забеляза притеснението й.
    — Снощи чух, че има нов приор — продължи той. — Всеки нов обикновено иска да направи малко ремонт или промени в църквата.
    — Старият приор е умрял?
    — Да.
    Незнайно защо, новината като че ли успокои майка му. Трябваше да е познавала стария приор, помисли си Джак. И не го е харесвала.
    Том най-сетне долови тревожната нотка в гласа й.
    — Какво му е лошото на Кингсбридж? — попита я той.
    — Била съм там. Повече от един ден път е.
    Джак разбра, че не дължината на пътя притесняваше майка му, ала Том не се досети.
    — Малко повече е — отвърна той. — Може да стигнем там до утре по обед.
    — Добре.
    Тръгнаха отново.
    Малко след това Джак започна да усеща болка в корема си. В началото се зачуди от какво е. Не беше пострадал в замъка, а Алфред не беше го удрял с юмрук вече от два дни. Но после се сети.
    Отново беше гладен.

Четвърта глава

I

    Катедралата Кингсбридж не беше привлекателна гледка. Беше ниска, тр