Скачать fb2
Иглата

Иглата

Аннотация



Кен ФолетИглата

Въведение

    В началото на 1944 г. в немското разузнаване постъпиха данни за струпване на огромна военна сила в Югоизточна Англия. Разузнавателни самолети заснеха казарми, летища и военни кораби в Уош1. Генерал Джордж С. Патън, обут в розовите бричове, които човек не можеше да сбърка, бе забелязан да разхожда белия си булдог. Ефирът гъмжеше от повиквания, прехвърчаха радиограми от полк до полк, немските шпиони в Англия потвърждаваха онова, което се виждаше от въздуха.
    Камбърли, Съри
    Юни 1977 г.
А. Д. П. Тейлър
История на Англия 1914—1945“

Първа част

1.

    Беше най-студената зима в Англия от четирийсет и пет години насам. Много села бяха откъснати от снега, а Темза замръзна. Един януарски ден влакът от Глазгоу пристигна на лондонската гара Юстън с двайсет и четири часа закъснение. Стана наистина опасно да се движи човек по пътищата при тоя сняг и затъмнения, имаше двойно повече катастрофи и хората се шегуваха, че е по-рисковано да караш „Остин Севън“ по Пикадили през нощта, отколкото да минеш с танк през линията „Зигфрид“.
    Градът не приличаше много-много на столица на воюваща държава. Имаше някои признаци, разбира се, и те не убягнаха от погледа на Хенри Фейбър, докато въртеше педалите на колелото си от гара Уотърлу в посока Хайгейт: натрупани торби с пясък около важни обществени сгради, укрития в градинките пред къщите, табла с указания за действия при евакуация, инструкции за поведение при въздушна тревога. Фейбър забелязваше такива неща — беше доста по-наблюдателен от средния чиновник, работещ в железниците. Виждаше тълпи деца в парковете и градините и заключаваше, че евакуацията се бе провалила. Не пропускаше и многото коли по шосетата въпреки купоните за бензин и четеше за новите модели, които смятаха да пуснат на пазара производителите на автомобили. Знаеше какво означават нощните смени във фабриките, където само преди месеци едва имаше работа за през деня. И най-вече следеше движението на войските по британските жп линии — нали всичките книжа минаваха през бюрото му. Човек можеше да научи много неща от тях. Днес например бе подпечатал купчина формуляри, които недвусмислено говореха, че се набира нов Експедиционен корпус. Беше съвсем сигурен, че новото попълнение е около 100 000 души и е предназначено за Финландия.
    Имаше някои признаци наистина, но всичко беше някак си като на шега. По радиото осмиваха бюрократичността на военновременните разпоредби, в противовъздушните скривалища се пееха разни весели песни, а модните дами носеха противогазите си в чантички, излезли изпод ръцете на най-добрите моделиери. Хората говореха за „Скучната война“ — всичко беше едновременно и внушително, и някак несериозно, като че се прожектираше филм. Всичките предупреждения за въздушна тревога без изключение се бяха оказали фалшиви.
    Започна да се поти, докато изкачваше хълма към Хайгейт. Сградата, в която живееше, беше една от най-високите в Лондон. Затова я беше и избрал — тухлена викторианска постройка, последната на реда от шест еднакви къщи, високи, тесни и мрачни като умовете на хората, за които ги бяха строили. Всяка по на три етажа, със сутерен и вход за прислугата — английската средна класа държеше на отделен вход дори когато нямаше слуги. Фейбър беше циник по отношение на англичаните.
    Собственикът на номер 6 се казваше Харолд Гардън. Малката му фирма за кафе и чай бе банкрутирала по време на Голямата депресия и тъй като цял живот твърдо вярваше, че неплатежоспособността е смъртен грях, разореният мистър Гардън нямаше друг избор, освен да умре. Къщата беше единственото, което остави на вдовицата си и тя се видя принудена да си вземе квартиранти. Харесваше й да бъде хазайка, макар етикетът на средата, към която принадлежеше, да изискваше да се преструва, че малко се срамува от това. Стаята на Фейбър беше на последния етаж, с голяма капандура. Той живееше там от понеделник до петък — беше казал на мисис Гардън, че прекарва съботите и неделите с майка си в Ирит. Всъщност имаше още една хазайка в Блакхийт, която го наричаше „мистър Бейкър“ и мислеше, че квартирантът й продава канцеларски стоки из страната и пътува през цялата седмица.
    Мисис Гардън се чувстваше виновна, когато подобни неща й минаваха през главата, и за да успокои съвестта си, се помъчи да мисли за мистър Гардън. Спомените й бяха близки, но неясни, като старо филмово копие с вече изтъркана лента и неразбираем звук. Лесно беше да си представи, че е при нея в стаята, но й бе трудно да види ясно лицето му или дрехите, с които е облечен, или пък да чуе коментара му за последните новини от фронта. Беше дребничък и спретнат, бизнесът му вървеше, когато му работеше късметът; спреше ли — и той се проваляше. Тя го обичаше много. Куп жени щяха да изпаднат в нейното положение, ако тая война нещо се закучеше. Мисис Гардън си наля още малко.
    Мистър Фейбър беше от тихите — това бе бедата. Сякаш нямаше никакви пороци. Не пушеше, никога не бе подушвала алкохол в дъха му, всяка вечер си седеше в стаята и слушаше класическа музика по радиото. Четеше непрекъснато вестници и много се разхождаше. Изглеждаше доста умен въпреки скромната си служба, защото забележките му по време на разговорите на масата бяха винаги по на място и по-точни от другите. Сто на сто можеше да си намери по-добра работа, ако опиташе. Като че ли просто не желаеше да използва възможностите си.
    Отпи от джина и се зачуди дали да не направи сама първата крачка. Мистър Фейбър явно беше срамежлив, прекалено срамежлив. Но не и безполов; беше го усетила по очите му и двата пъти, когато я бе видял по нощница. Може би пък с малко безсрамие от нейна страна щеше да надвие плахостта му? Какво имаше да губи? Опита се да си представи най-лошото, да види как ще се почувства в случай, че я отблъсне. Добре де, ще й бъде неудобно, дори унизително. Удар по гордостта й. Но пък никой друг няма да узнае. А той просто ще трябва да си иде.
    Спалнята й беше под стаята на Фейбър и докато се събличаше, чу радиото му — свиреха някакви цигулки. Сложи си нова нощница, розова, с бродерия около деколтето — и да няма кой да я види! — и си сипа последна чашка. „Как ли изглежда той без дрехи — мина й изведнъж през ума. — Сигурно има плосък корем и космати гърди, и ребрата му направо се четат — нали си е слабичък. А задникът му трябва да е малък.“ Тя се захили отново — ама че съм ужасна, направо срамота!
    Мисис Гардън остави чашата до леглото и взе книгата, но да се съсредоточи върху печатните редове изискваше прекомерно голямо усилие. Освен това й бе омръзнало да изживява романи само на книга. Сигурно е много приятно да си четеш за разни опасни любовни авантюри, когато имаш до себе си съпруг на място, но една жена се нуждае и от други неща в тоя живот освен от романчетата на Барбара Картлънд. Мисис Гардън надигна чашата. Прииска й се мистър Фейбър да загаси радиото. Все едно да се мъчиш да заспиш на танцова забава.
    Можеше, разбира се, да го помоли да го спре. Тя погледна часовника до леглото — беше след десет. Ако си наметне халата, който бе в тон с нощницата й, и се посреши малко, а после си нахлузи чехличките — толкова бяха кокетни, с малки розички, и се качи по стълбите до горната площадка, и, какво пък, почука на вратата… Той ще й отвори, ще бъде сигурно по панталони и фланелка, после ще я погледне както тогава, когато я срещна да отива по нощница в банята…
    Защо ли въобще й е това извинение? Беше възрастна жена, беше в къщата си и от десет години не бе срещала друг мъж, така подходящ за нея. По дяволите, имаше нужда да усети мъж, як, космат, върху себе си, мъж, който да диша тежко в ухото й, да стиска гърдите и да разтваря краката й със силни, широко разперени длани, защото утре германците може да пуснат бомбите с оня газ и те всички ще загинат, ще се задушат, отровени, останали без глътка въздух, а тя ще е пропуснала последния си шанс.


    Фейбър се поколеба, преди да я убие — щеше да бъде много по-добре, ако тя умреше в леглото си, по-добре за легендата, която вече се оформяше в съзнанието му, но не беше сигурен, че ще може да я отнесе толкова далече, без да вдигне шум. Той стисна по-здраво челюстта й, притисна главата й неподвижно към вратата, замахна с камата, описвайки широка, смъртоносна дъга, и я заби в шията й. После довлече трупа до леглото, без да поглежда към гърлото, и го сложи отгоре.
    Фейбър си изми лицето, изтърка си зъбите и почисти мивката. След това седна до масата, пред радиото. Погледна в тефтера, намери мястото, където беше спрял, и зачука с клавиша на предавателя. Съобщението беше дълго — за изпращането на нова армия във Финландия, и той бе стигнал до средата, когато го прекъснаха. Беше го шифровал предварително в тефтера си. Накрая завърши с „Поздрави на Вили“. Прибра предавателя в специално приготвения за това куфар, а своите вещи наблъска в друг. Свали панталоните и изтърка кървавите петна, после се изми целият.
    Въпреки това последното, което трябваше да свърши, му беше наистина противно. Той разтвори халата и вдигна нагоре нощницата й чак до кръста. Мисис Гардън беше с гащи, той ги скъса така, че да се види венериният хълм. Горката жена, бе искала само да го съблазни. Но не би могъл да я изкара от стаята, без тя да види предавателя, а от британската пропаганда на тия хора им се привиждаха шпиони на всеки ъгъл. Ако Абверът имаше толкова агенти, за колкото пишеха във вестниците, англичаните вече да бяха загубили войната.
    Ще приеме втората си самоличност. Не се страхуваше, че полицията може да го залови. Търговецът, който спеше в Блакхийт събота и неделя, въобще не приличаше на чиновника от железниците, който бе убил хазайката си. Този от Блакхийт беше шумен, простоват фукльо, носеше ярки вратовръзки, черпеше наред и си решеше косата по друг начин. Полицията щеше да разпространи описанието на един опърпан извратен нещастник, който и на мравката път ще стори, докато не пламне от неудържима похот, и никой не би се усъмнил в хубавеца с раиран костюм, който явно беше от ония мъже, способни да утоляват желанията си и на които не им се налага да убиват жените, за да им видят гърдите.

2.

    Хенри II бил забележителен крал. В епоха, когато понятието „дипломатическа совалка“ още не съществувало, той сновял между Англия и Франция с такава скорост, че му приписвали едва ли не магически качества, а кралят, естествено, въобще не се стараел да обори тоя слух. През 1173 година — месец юни или септември, зависи кой косвен източник човек предпочита, той пристигнал в Англия и заминал пак за Франция толкова бързо, че нито един негов съвременник летописец не успял да разбере за това. По-късно историците открили, че разходите от пътуването фигурират в годишния отчет на кралското съкровище. По онова време синовете му нападали кралството на север и юг, по границата с Шотландия и в Южна Франция. Но каква точно е била целта на това посещение? С кого се е срещнал? Защо го е държал в тайна, след като митът за магическата му бързина струвал колкото цяла армия? Какво е постигнал?
    Един прекрасен юнски ден в Лондон, около 12:30 на обяд, секретарката откри приведения Годлиман да превежда усърдно средновековен латински ръкопис с цветни илюстрации. Собствените му драскулки бяха по-нечетливи и от оригинала. Секретарката, която възнамеряваше да си изяде обяда навън, в градината на Гордън Скуеър, не обичаше стаята с ръкописите, защото й миришеше на умряло. Толкова много ключове трябваха да стигнеш дотам, все едно, че беше някаква гробница.
    Годлиман като някаква птица бе кацнал на един крак до нещо като аналой. Студената светлина на крушката над главата озаряваше лицето му — можеше спокойно да мине за призрака на монаха, написал някога тази книга, замръзнал неподвижно в бдение над скъпоценната хроника. Момичето се покашля и зачака ученият да го забележи. Пред нея стоеше нисичък мъж на петдесет и няколко години, със заоблени рамене и късогледи очи, облечен в костюм от туид. Тя знаеше, че той може да реагира съвсем естествено, стига да успееш да го измъкнеш от неговото средновековие, затова се изкашля отново.


    — Странна личност е тоя Канарис, да знаеш. Адмирал Вилхелм Канарис, началник на Абвера. Запознах се с него, преди да почне тая война. Харесва Англия. И ми се струва, че не обича много-много Хитлер. Както и да е, знаем, че му е било наредено да проведе голяма разузнавателна операция срещу нас, като подготовка за нападението — но той не направи кой знае какво. Арестувахме най-добрия им агент в Англия в деня на избухването на войната. Сега е в затвора в Уондзуърт. Безполезна работа се оказаха тия шпиони на Канарис. Стари дами в разни пансиони, луди фашисти, дребни престъпници…
    Но да изостави работата си — и за колко години? Това го потискаше. Той обичаше историята и от смъртта на жена си преди десет години се бе потопил изцяло в средновековна Англия. Обичаше да разнищва загадки, да открива и най-слабите следи, да разрешава противоречия и изобличава лъжи, пропагандни трикове или митове. Новата му книга щеше да бъде най-доброто, написано по този въпрос през последните сто години, а нищо по-хубаво нямаше да се появи и през следващия век. Беше определяла живота му толкова дълго време, че мисълта да я изостави изглеждаше просто нереална, толкова трудна за предъвкване, колкото, да речем, откритието, че си сираче и нямаш никаква кръвна връзка с хората, които винаги си наричал мама и татко.
    Сирената за въздушна тревога прекъсна рязко тия разсъждения. Той се поколеба дали въобще да й обърне внимание — толкова хора не го правеха тия дни, а и беше само на десетина минути път пеша от колежа. Всъщност защо ли да се връща в кабинета си — знаеше, че днес повече нищо няма да свърши. Той се отправи бързешком към спирката на метрото и се сля с гъстата тълпа лондончани, изпълнили стълбите до долу, чак до мръсните перони. Стоеше близо до стената, взираше се в голямата реклама за говежди бульон и си мислеше: „Не, не е само до работата.“
    Годлиман престана да слуша и си спомни един април, когато бе копнял за Англия, кацнал на върха на висок чинар, вперил поглед в обвитата със студена мъгла френска долина зад противниковата линия. Не се виждаше нищо, дори и през бинокъла, само някакви неясни, тъмни очертания, и тъкмо се канеше да се смъкне долу и да се придвижи миля и нещо напред, когато отнякъде се появиха трима немски войници, седнаха под дървото и запалиха цигари. След малко извадиха карти и започнаха да играят и младият Пърсивал Годлиман разбра, че просто са успели да се измъкнат от частта си да прекарат там целия ден. Той клеча на дървото, без почти да помръдне, докато накрая не почна да трепери: крайниците му изтръпнаха, а мехурът му сякаш всеки момент щеше да се спука. Тогава извади револвера си и ги застреля и тримата, един по един, отгоре, право в късо подстриганите глави. Трима души, трима смеещи се, ругаещи, разиграващи на карти заплатите си мъже бяха престанали да съществуват. За първи път убиваше и единствената мисъл в съзнанието му беше: само защото трябваше да пикая.
Патрулът нощен нареди:
„Мамче, я дръпни пердето,
че виж какво се вижда пак“,
а ние ревнахме: „Глупак,
я, мамче, покажи крачето…“

    Песента се поде от тълпата, докато накрая се включиха всички. Пееше и Годлиман, съзнавайки, че тази нация губи войната и пее, за да скрие страха си, като човек, който си свирка, докато минава нощем през гробище; той знаеше, че обзелата го изведнъж любов към Лондон и лондончаните е мимолетна и граничи с масовата истерия; не вярваше на вътрешния глас, който упорстваше: „Това е то войната, затова си струва да се бие човек“; знаеше, но не му пукаше, защото за първи път от толкова години насам изпитваше чисто физическата тръпка на другарството — и това му харесваше.

3.

    Фейбър… Годлиман… двете страни на триъгълник, който един ден щяха да затворят окончателно Дейвид и Люси, главните действащи лица в церемонията, която се извършваше в момента в една малка, стара и много красива селска църква. Груба каменна стена ограждаше гробището, където цъфтяха диви цветя. Самата църква — е, поне част от нея — бе свидетелка на последното чуждо нашествие на острова преди близо хиляда години. Северната стена на кораба, дебела няколко стъпки и само с две тесни прозорчета, помнеше това последно нападение — беше строена по време, когато църквите бяха място както за духовно, така и за физическо убежище, та малките закръглени отгоре отвори бяха по-подходящи за изстрелване на стрели, отколкото за пропускане на Божията светлина. Наистина местната доброволна организация за отбрана бе разработила подробни планове за използването на църквата, ако — и когато — първите хулигани от Европа прекосяха Ламанша.
    Бащата на Люси изглеждаше много горд, както би изглеждал всеки в деня, когато най-голямата и най-хубавата му дъщеря се омъжва за чудесно момче в униформа. Той беше фермер, но много отдавна не бе сядал на трактор; даваше под аренда обработваемата си земя, а останалата част използваше да отглежда състезателни коне, макар че тая зима, разбира се, пасището му щеше да бъде разорано и засадено с картофи. Въпреки че всъщност беше по-скоро благородник, отколкото фермер, той имаше кожата на човек, работещ на открито, здравия гръден кош и големите, яки ръце на земеделец. Повечето мъже от тая страна на църквата приличаха на него — мъже с гърди като мехове и обрулени от вятъра червендалести лица; онези, които не бяха сложили фракове, предпочитаха костюмите от туид и здравите обуща.
    Шаферките приличаха на баща си — това бяха момичета, израсли на село. Но булката беше като майка си. Косата й беше тъмночервена, много тъмно при това, дълга, гъста, лъскава и пищна, широко раздалечените кехлибарени очи озаряваха нежно овално лице и когато ясният й, прям поглед прониза викария, преди да произнесе онова „да“, свещеникът изумено си помисли: „За Бога, тя наистина мисли така“, а това беше доста странно поведение от страна на църковен служител в средата на брачна церемония.
    Фамилията от другата страна също си имаше свой облик. Бащата на Дейвид беше адвокат; зад постоянно свъсеното лице — една чисто професионална превземка — се криеше слънчев характер. (Той беше стигни до майор в последната война и считаше целия тоя шум около кралските ВВС и въздушните боеве за временен каприз, мода, която скоро ще мине.) Но никой не приличаше на него, дори и синът му, който, изправен сега пред олтара, се вричаше да обича жена си до самата си смърт, а тя, Боже опази, можеше да дойде много скоро. Не, всички приличаха на майката на Дейвид, която седеше до съпруга си; тя имаше матова кожа, тъмна, почти черна коса и дълги, тънки крайници.


    Досега девет души я бяха поздравили все с „Дано да нямате никакви проблеми в живота!“, а някакъв чичо с претенции (уви, празни!) за оригиналност, бе заявил: „И ти желая пълна къща с малки палавници!“ Люси беше стиснала безброй ръце и се бе престорила, че не чува подмятания от рода на: „Не бих имал нищо против да облека пижамата на Дейвид тая вечер.“ Дейвид бе произнесъл реч, в която благодари на родителите на Люси, че му дават дъщеря си, а баща й заяви буквално, че вместо да губи дъщеря, печели син. Всичко беше безнадеждно лигаво и глупаво, но човек ги правеше тия неща заради родителите.
    Беше през юни, една година след като се бяха запознали на някакъв бал с маски. Вече се срещаха всяка седмица и Дейвид бе прекарал част от великденската ваканция при семейството на Люси. Родителите й го одобряваха — беше хубав, умен и възпитан, а и бе човек от тяхната черга, така да се каже. Татко й мислеше, че е май прекалено самоуверен, но според майка й земевладелците говорели така за студентите вече шестстотин години, а тя самата била убедена, че Дейвид ще бъде добър с жена си, което в крайна сметка било най-важното. Така през юни Люси отиде да прекара една събота и неделя в дома на Дейвид.
    Квадратната къща, построена по времето на кралица Виктория, беше копие на селско имение от XVIII век, имаше девет спални и тераса с чудесен изглед. Люси бе поразена най-много от факта, че хората, засадили градината, са знаели, че когато тя разцъфти в пълната си красота, те отдавна ще бъдат мъртви. Всичко беше много непринудено и следобед двамата млади пиха бира на терасата, под топлите лъчи на залязващото слънце. Тогава Дейвид й каза, че е приет в школата на кралските ВВС заедно с още четирима приятели от университетския любителски клуб. Искаше да стане летец-изтребител.
    Дейвид спечели, разбира се, с тия негови безкрайно дълги ръце и крака. Люси усети, че изостава някъде на около петдесет ярда от островчето. Премина на бруст, но беше твърде изтощена и за това, та трябваше да се обърне на гръб и да се остави водата да я носи. Дейвид, който вече седеше на брега, пъхтейки като морж, се плъзна обратно във водата и заплува да я посрещне. Той мина зад нея, подхвана я под раменете, както правят спасителите, и я изтегли бавно на брега. Ръцете му я държаха току под гърдите.
    Той седна до нея и я целуна, после бавно натисна раменете й назад и тя се отпусна в цял ръст на тревата. Започна да я гали по бедрата, да я целува по шията и скоро тя спря да трепери. И когато нежно и колебливо постави ръка върху меката издутина между краката й, тя се изви нагоре, та да може по-добре да усети тази ръка. Люси притегли лицето му към своето и го целуна страстно, с разтворени устни. Ръцете му посегнаха към презрамките на банския и той ги смъкна от раменете й.


    Люси почна да се облича за път. Беше го изненадала на два пъти оня следобед на острова — веднъж, когато го накара да я целува по гърдите, и отново, когато със собствените си ръце го насочи в себе си. Явно такива неща не се случваха в книжките, които той четеше. Като повечето свои приятелки, Люси черпеше информация по проблемите на секса от романите на Д. Х. Лорънс. Вярваше на хореографията, описана там, но не и на звуковите ефекти — нещата, които героите му правеха един на друг, звучаха добре, но не чак толкова, и Люси не очакваше никакви тръби, гръмотевични бури или звън на цимбали в мига на сексуалното си пробуждане.
    Почти готова, Люси се огледа в голямото огледало. Костюмът й беше с полувоенна кройка, с подплънки и пагони, но блузата отдолу беше женствена — за баланс. Косата й се спускаше на букли изпод гиздавата кръгла шапчица. Нямаше да е редно да се кипри в някакви си там фантастични одеяния, не и тази година, още повече, че определено бе постигнала оня небрежно практичен и въпреки това женствено привлекателен силует, който неусетно се налагаше навсякъде.
    Да се кара по време на затъмнение, беше странно и някак зловещо. Нямаше ги светлините, които преди войната никой не забелязваше — лампите на верандите или в прозорците на селските къщи, отблясъците по шпиловете на катедралите и фирмите на странноприемниците и най-вече далечното сияние, там някъде към хоризонта, на хилядите светлинки от близкия град. И пътни знаци нямаше — бяха ги махнали, за да се объркат немските парашутисти, които очакваха всеки момент. (Само преди няколко дни фермери от Средна Англия бяха намерили парашути, радиопредаватели и карти, но тъй като следи от стъпки наоколо нямаше, се стигна до заключението, че чужди войници не са стъпвали на английска земя и че цялата тая работа е само някакъв мижав опит на нацистите да всеят паника сред населението.) Както и да е, Дейвид познаваше пътя за Лондон.
    На един ляв завой задницата на колата занесе. Дейвид превключи на по-ниска скорост, не посмя да натисне спирачка, да не би да поднесе отново. Засенените фарове осветяваха едва-едва храстите от двете страни. Следваше рязък десен завой и Дейвид отново загуби контрол над колата. Завоят сякаш нямаше край. Малката кола се подхлъзна настрани и се завъртя на 180 градуса, тръгна със задницата напред, после продължи да се върти в същата посока.

4.

    Чужденците си имат шпиони, Англия си има военно разузнаване. И като че ли този евфемизъм не е достатъчен, та се прибягва и до съкращението МИ. През 1940 година МИ беше част от военното министерство, растеше неудържимо, като див бурен — ясно защо, и разните му там отдели бяха известни само с номерата си: МИ-9 отговаряше за каналите за бягство от военнопленническите лагери в окупирана Европа до някоя неутрална страна; МИ-8 следеше вражеските радиопредавания и струваше колкото шест полка и повече; МИ-6 изпращаше агенти във Франция.
    В мирно време разузнаването се ръководеше от военни, макар че тогава, по мнението на Годлиман, от шпионаж полза нямаше; сега обаче той откри, че отделът е пълен с аматьори, и с възторг установи, че познава поне половината от тях. Първия ден срещна познат адвокат, с когото членуваха в един и същи клуб, един експерт по история на изкуството, с когото бяха учили заедно в колежа, един специалист по архивите от неговия университет, както и любимия си автор на детективски романи.


    Групата се оказала наистина зле подбрана, набързо подготвена, недостатъчно обучена и лошо екипирана. Типичен пример в това отношение били четиримата агенти, пристигнали през нощта на 2 срещу 3 септември — Майер, Кибом, Поне и Валдберг. Кибом и Поне се приземили на зазоряване близо до Хайт и били арестувани от редник Толърви от Леката пехота на Съмърсет, който ги изненадал, докато настървено режели голям, мръсен салам сред пясъчните дюни.
    Алфред Джордж Оуенс работел като електроинженер във фирма, която изпълнявала държавни поръчки. През трийсетте години ходил няколко пъти в Германия и доброволно предавал на Военноморското разузнаване всичката техническа информация, до която успявал да се докопа там. Накрая от флота го прехвърлили на МИ-6, а те пък започнали да го използват като свой агент. Абверът го завербувал почти по същото време — в МИ-6 го разбрали, когато хванали негово писмо до разкрита от тях немска явка. Явно този човек не знаел що е лоялност — просто искал да бъде шпионин. Ние го наричахме „Сноу“, а немците „Джони“.


    Имаше три вида източници на информация за тези хора. Първият — това бяха данните на Емиграционната служба към вътрешното министерство. Паспортният отдел отдавна работеше за военното разузнаване; имаше един списък от миналата война с имената на чужденците, които бяха влезли в страната, но не я бяха напуснали или бяха уредили положението си по някакъв начин — я бяха умрели, я се бяха натурализирали. Когато войната избухна, те всички бяха изправени пред трибунали, които ги разпределиха в три групи. Отначало интернираха само чужденците от група „А“, но след като журналистите от Флийт Стрийт понаплашиха обществеността с разни шпионски истории, до юли 1940 година и групи „Б“ и „В“ бяха изтеглени от обращение. Остана някакъв малък контингент емигранти, които тъй и не можаха да бъдат открити и беше логично да се предположи, че някои от тях са шпиони.
    Другият източник бяха радиопредаванията. В отдел „В“ от МИ-8 прослушваха всяка нощ ефира, записваха всичко, което им се струваше чуждо, и го препращаха в Школата за шифроване и декодиране. Това звено, което неотдавна бяха преместили от лондонската Бъркли Стрийт в една вила в Блечли Парк, въобще не беше никаква школа, а подбран екип от шампиони по шах, музиканти, математици и любители на кръстословици, които безрезервно вярваха, че щом един човек може да измисли един шифър, друг може да го разчете. Сигналите, които се подаваха от територията на британските острови, без някоя от службите да знае за тях, се третираха като шпионски радиограми.
    Накрая идваха двойните агенти, но ползата от тях щеше да се види по-късно, не сега. Съобщения на Абвера до тях бяха предупредили англичаните за пристигането на неколцина агенти и бяха издали една пребиваваща в страната шпионка — мисис Матилда Крафт от Бърнмут, която бе изпратила пари на Сноу по пощата и беше съответно изпратена в затвора „Холоуей“. Но двойните агенти не успяха да идентифицират или открият местонахождението на онези действащи тихо и кротко професионалисти, които вършеха най-много работа на тайните служби. Никой не се съмняваше, че такива хора има. Имаше и следи — някой например бе донесъл предавателя на Сноу от Германия и го бе оставил в гардероба на гара Виктория, за да си го вземе той оттам. Но или Абверът, или самите шпиони се бяха оказали твърде предпазливи, за да се оставят да ги заловят двойните агенти.

5.

    На сушата, на истинската суша, предпазвана чрез непристъпните скали от алчното море, расте зеленина и се множи. Растителността е всъщност предимно жилава трева, която едва стига да изхрани няколко мършави овце, но е достатъчно здрава да прикрепи почвения слой към скалата. Тук-там се виждат храсталаци, все бодливи, където се крият зайците, а откъм подветрената страна на склона в източната част се издига стена борове, дръзнали да предизвикат стихиите.
    Зайците са тук, защото са родени тук; овцете са тук, защото са били докарани тук, а човекът е тук, за да се грижи за овцете. Само птиците са тук, защото им харесва. Има стотици хиляди птици: дългокраки скални бъбрици, които си подсвиркват своето „пийп-пийп-пийп“, докато се реят в небето, или писукат пронизително, „пи-пи-пи“, връхлитайки от висините като „Спитфайър“-и срещу „Месершмит“-и; дърдавци — човекът рядко ги вижда, но знае, че са там, понеже грубият им крясък го буди посред нощ; гарвани и черни врани, и гларуси, и безброй чайки, и двойка златни орли, по които човекът стреля, като ги зърне, защото знае — независимо какво му говорят естествениците и специалистите от Единбург, че те наистина нападат живи агнета, а не само мърша.
    Най-редовният посетител на острова е вятърът. Идва главно от североизток, от наистина студени места, където има фиорди, ледници и айсберги, и често носи нежелани дарове — сняг, пороен дъжд и ледена мъгла. Понякога пристига с голи ръце, просто да повие, да пореве и да полудува, мачкайки храсти и превивайки дървета, а неспокойното море изпада в нови пристъпи на запенена ярост. Не знае умора този вятър и това му е грешката. Ако идваше от време на време, можеше да изненада острова и наистина да направи големи бели, но понеже почти постоянно е тук, островът се е научил да живее с него. Растенията пускат дълбоки корени и зайците се крият в гъсталаците, дърветата подлагат с готовност гръб на ударите и птиците вият гнезда на завет, а къщата на човека е яка, квадратна, построена от майстор, който му знае цаката на този вятър.


    На Люси й мина през ума, че свекърът й е прекалено възторжен, но трябваше да признае, че всичко наистина изглеждаше прекрасно — прочистено от вятъра, естествено и свежо. Нужно им беше това преместване. Трябваше да се отделят от родителите си и да започнат наново съвместния си живот. Нямаше смисъл да отиват в града под бомбите, когато и двамата не бяха достатъчно добре, за да помагат, и тогава бащата на Дейвид бе споменал, че има остров, недалеч от шотландския бряг, и всичко им се бе видяло прекалено хубаво, за да е вярно.


    Първите няколко месеца на острова обаче Дейвид сякаш не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Не правеха любов, може би защото той чакаше раните му да заздравеят напълно. Но не си и почиваше. Хвърли се изцяло в отглеждането на овцете и кръстосваше непрекъснато острова с джипа, количката стоеше отзад. Той направи огради покрай по-коварните стръмнини, стреляше по орлите, помагаше на Том да дресира новото куче, когато Бетси почна да ослепява, и запали пирена, а през пролетта всяка нощ излизаше да изражда агнета. Един ден отсече голям стар бор близо до къщичката на Том и две седмици го кастри, за да го насече на удобни за носене пънове, които после превози до къщата — трябваха им дърва за огрев. Дейвид изпитваше удоволствие от истински тежкия физически труд. Научи се да се привързва здраво към стола, за да държи тялото си неподвижно, докато замахва с брадвата или големия чук. Издяла си чифт бухалки и с часове се упражняваше с тях, когато Том не можеше да му намери някаква работа. Мускулите на ръцете и гърба му заякнаха неимоверно, като на шампион в състезание по културизъм.
    Беше глупаво да си разменят подобни реплики и двамата го знаеха, затова Люси не отвърна нищо. Цялото й старание да отпразнуват истински Коледа й се стори безсмислено, напразно — и цветните гирлянди по стените, и елхата в ъгъла, и остатъците от гъската в кухнята, които трябваше да се изхвърлят, нямаха нищо общо с истинския живот. Тя се запита какво ли прави на този мрачен и студен остров с мъж, който явно не я обича, и се кани да ражда дете, което той не иска. Защо да не… защо пък… добре де, можеше… И тогава тя осъзна, че няма къде да отиде и какво друго да стори; че не може да бъде нищо друго освен мисис Дейвид Роуз.
    През пролетта бе обзета от някакво странно спокойствие, сякаш всички опасности се отлагаха до след раждането на детето. Когато февруарският сняг се стопи, тя посади цветя и зеленчуци между кухненската врата и пристройката, без да се надява, че нещо ще порасне изобщо. Изчисти основно къщата и заяви на Дейвид, че ако иска ново чистене преди август, ще трябва сам да си го прави. Писа на майка си, изплете много неща и си поръча пелени по пощата. Родителите й предложиха да си отиде у дома да роди, но тя знаеше или по-точно се боеше, че ако си тръгне оттук, никога няма да се върне. Разхождаше се дълго из мочурищата с книжка за птици под мишница, докато накрая натежа толкова, че не можеше да ходи много. Беше скрила бутилката с коняка в един шкаф, който Дейвид никога не отваряше, и когато се почувстваше потисната, отиваше да я погледне и да си припомни какво едва не бе загубила.
    Дейвид не разбра нищо от цялата работа. Сигурно си мислеше, че жените раждат тъй лесно като овцете. Той нямаше представа какво значи болката при контракциите, нито пък онова ужасно, невъзможно разпъване или пък пламтящата рана след това и всезнаещите сестри, които не ти дават да пипнеш собственото си бебе, защото не си оправна като тях и не си толкова квалифицирана и стерилна. Дейвид я видя само как замина бременна и се върна с едно хубаво, повито в бяло, здраво момченце и каза:
    Дейвид се научи да го храни с биберон, да го държи да се оригне и да му сменя пеленките, и дори от време на време го подрусваше в скута си, но интересът му към малкия изглеждаше някак си далечен, непридружен от чувства. Подхождаше към детето като към изпълнението на задължение, съвсем като сестрите. Синът му не беше за него онова, което бе за Люси. Том бе по-близко до малкия, отколкото Дейвид. Люси не даваше на стареца да пуши в стаята при бебето и той прибираше голямата лула от изтравниче в джоба си и с часове гугукаше на Джо или го гледаше как ритка с крачета, или помагаше на Люси да го изкъпе. Тя подхвърли небрежно, че е позанемарил овцете, но Том заяви, че те не чувствали липсата му, докато ядат и той самият предпочитал да гледа как яде Джо. Старецът издяла една дрънкалка от изхвърлено на брега дърво, напълни я с малки кръгли камъчета и просто засия от радост, когато Джо я сграбчи и размаха още първия път, без да трябва някой да му показва.
    Наложи се дълго да го люлее, докато заспи, може би защото самата тя се нуждаеше така много от успокоение. Бебето облиза сълзите по бузите й и тя се запита дали разбира какво означават — дали сълзите не са сред първите неща, които едно дете започва да разбира. Люси тъй и не успя да затананика или да му прошепне, че всичко ще е наред, а само го притискаше здраво към себе си и го люлееше и когато накрая сам успя да я успокои с топлината и безпомощността си, Джо заспа в ръцете й.
    Тя го остави в креватчето и постоя малко до него. Нямаше смисъл да си ляга. Чуваше хъркането на Дейвид от гостната — той спеше дълбоко, защото взимаше силни хапчета, иначе не можеше да мигне от болка. Люси усети, че трябва да се махне, да отиде някъде, където и да е, само да не го вижда и да не го чува — някъде, където той няма да може да я намери, поне за няколко часа, дори и да иска. Тя навлече някакви панталони и пуловер, сложи дебело палто и ботуши, слезе на пръсти по стълбите и се измъкна навън.
    Но току-що озарилото я хрумване не й помогна кой знае колко — истинското му значение бе скрито в здраво стиснат юмрук. Люси обаче продължи да упорства и юмрукът се разтвори, за да блесне перличката истина, сгушени в дланта — може би студенината на Дейвид към нея беше породена от същото онова чувство, което го караше да сече дървета и да се обслужва сам, и да надува джипа, и да подхвърля бухалките, и да дойде да живее на тоя студен, жесток остров в Северно море…
    Идеше й да закрещи, толкова жестоко несправедливо беше всичко: той бе имал куража и бе изстрадал раните си, но не можеше да се гордее с тях. Ако някой „Месершмит“ му бе отнел нозете, инвалидната количка щеше да е като медал за храброст. А сега цял живот трябваше да обяснява: „Беше през войната, не, не, никога не съм участвал в сражение, току-що бях свършил с обучението и на другия ден трябваше да излетя във въздуха… А самолетчето ми беше наистина страхотно…“
    Да, това е начин да докаже силата си. Навярно и тя можеше да бъде силна, да успее да позакърпи някак си разбития си живот. Едно време Дейвид беше добър и мил, и нежен: сега тя трябваше да се научи да чака търпеливо, докато той се бореше да заживее отново като пълноценен човек. Тя можеше да си измисли нови надежди, нещо ново, за което да живее. Други жени бяха имали силата да преодолеят загубата на близките си, да се примирят с разрушените от бомбите домове или изчезналите в лагери за военнопленници съпрузи.

6.

    Беше къща само до приземния етаж. Под него имаше две огромни бетонни халета и в тях — радиооборудване за неколкостотин милиона райхсмарки. Електронната система беше създадена от някой си майор Вернер Траутман и той си бе свършил добре работата. Във всяко хале имаше двайсет чудесни шумоизолирани радиокабини, а операторите в тях можеха да разпознаят своя агент по почукването, така както човек разпознава почерка на майка си на пощенския плик.

Втора част

7.

    Магазинчето можеше вече да го няма, но не това безпокоеше Фейбър. Той беше убеден, че Канарис бе дал тая явка на най-безнадеждните аматьори, които бяха преминали Ламанша през 1940 година и бяха попаднали в ръцете на МИ-5. Фейбър знаеше, че са ги хванали, защото присъдите им — смърт чрез обесване — бяха оповестявани публично, за да се успокои несъмнено обществеността, че се прави нещо за Петата колона. Тези хора сто на сто бяха проговорили, преди да умрат, така че сега англичаните вероятно знаеха старата парола за срещата. А пък ако бяха засекли и тая радиограма от Хамбург, пред магазинчето вече сигурно гъмжеше от млади, високообразовани англичани с библии под мишница, които се упражняваха старателно да произнасят „много е поучителна“ с немски акцент.
    Беше глупаво да се поема такъв риск в името на една загубена кауза, но той просто изгаряше от нетърпение да се захване с работа. По простата причина, че направо умираше от скука. Редовните предавания, претенциите за някакъв интерес към птиците, колелото, чаят в пансиона — от четири години май беше забравил какво значи да действаш. По всичко личеше, че за момента не го грози никаква опасност, и това го изнервяше още повече, защото си въобразяваше, че го заобикалят невидими заплахи. Беше най-щастлив, когато можеше да установи опасността и да вземе мерки за ликвидирането й.


    Момчето хукна натам. Фейбър го последва. В момента, когато малкият се доближи до агента, Фейбър се шмугна във входа на отсрещната сграда. „Опашката“ все още надничаше през стъклото. Фейбър застана до вратата, така че „опашката“, да не вижда какво става отвън, и се опита да разпъне чадъра си. Направи се, че нещо заяжда, че се бори с него. Видя, че агентът дава нещо на момчето и тръгва. Театърът с чадъра свърши и Фейбър се отправи в противоположната посока. Погледна през рамо и видя, че „опашката“ изтича на улицата и почна да се оглежда за изчезналия агент.
    Наоколо нямаше абсолютно никакво подходящо местенце, дето човек би могъл да се поспре — нито магазини, та да зяпаш витрините, нито пейки, на които да седнеш, нито градинки — да се разходиш, нито автобусни спирки, колонки за такси или обществени сгради. Фейбър трябваше да кръстосва улицата от единия край до другия, придавайки си вид на забързан за някъде, щом преминеше покрай кафенето, след което се връщаше по отсрещния тротоар, докато агентът седеше в топлото помещение с изпотени прозорци, пиеше горещ чай и нагъваше препечени филийки.
    Откри прозореца на кухнята и извади от джоба си малък инструмент с прилично на лопатка острие. Маджунът около стъклото беше стар и се ронеше лесно — на места даже бе опадал. След двайсетина минути мълчалива работа той извади стъклото от рамката и го положи внимателно на тревата, светна с фенерчето в празната дупка, за да се увери, че няма да се натъкне на нещо, дето ще вдигне шум, вдигна куката, после рамката на прозореца и се вмъкна вътре.

8.



    Хазаинът, ирландец републиканец на средна възраст от Лисдорнварна, графство Клеър, таеше тайничко надеждата, че немците ще спечелят и така ще освободят веднъж завинаги Смарагдовия остров — любимата Ирландия, от английско владичество. Изкривен от артрита, той куцукаше из старата къща да събира всяка седмица наема и си мислеше колко повече пари щеше да има, ако оставеха наемите да се покачат до истинската си пазарна цена. Не беше богат, имаше само две къщи — тази и една по-малка, в която живееше. И непрекъснато беше в лошо настроение.






    — Нещо подобно. Очевидно не е необходимо да знам всички подробности. Във всеки случай не са ми ги съобщили. Но сега целият план е изложен на опасност. Познавахме Канарис, бяхме уверени, че сме го измамили, усещахме, че можем да продължаваме да го мамим. Новата „метла“ може да не вярва толкова на агентите, вербувани от предшественика й. И още нещо — неколцина от оная страна избягаха при нас, все хора, които биха могли да издадат агентите на Абвера тук, ако вече не са били издадени от други. Още един повод немците да почнат да подозират двойните ни агенти.
    — От неразкритите престъпления — каза Годлиман. — Слушай, един шпионин просто няма как да не наруши закона. Той фалшифицира документи, краде бензин или боеприпаси, промъква се покрай граничните пунктове, навлиза в забранени райони, прави снимки и когато някой го усети, той го убива. Полицията трябва да е регистрирала разни такива нарушения, щом нашият човек действа от известно време. Ако прегледаме досиетата с неразкритите престъпления от началото на войната, ще открием някакви следи.


    Беше досието по убийството на някоя си мисис Уна Гардън в Хайгейт през 1940 година. Гърлото й бе прерязано, а тялото — подложено на сексуално насилие, макар че изнасилване не бе имало. Бяха я открили в стаята на неин наемател със значително количество алкохол в кръвта. Картината бе сравнително ясна — имала е някаква закачка с квартиранта си, той е поискал нещичко повече от онова, което тя е била готова да му даде, скарали са се, той я е убил и убийството е охладило либидото му. Полицията тъй и не бе успяла да открие квартиранта.

9.

    — Такава е модата, миличка. Така се пести плат. Пък и на големия остров не е чак толкова студено. Какъв вятър! Дано не сбърках, дето си оставих куфара долу — нали няма кой да го открадне! Джейн се сгоди за един американски войник — бял е, слава Богу! Той е от някакво място, наречено Милуоки, и не дъвче дъвка. Чудесно, нали? Остава ми да оженя само още четири дъщери. Баща ти е капитан от Националната гвардия, казах ли ти? Почти по цяла нощ патрулира из мерата, чака немски парашутисти. Складът на чичо Стивън бе разрушен от бомба, не знам какво ще прави сега, дали ще му платят застраховката, като е война, или…


    Двете вървяха по края на платото. Вятърът бе спрял на третия ден от пристигането на мама, а времето беше достатъчно меко за разходка. С тях беше и Джо, облечен в дебел, плетен на ръка пуловер и кожено палтенце. Бяха спрели на върха на едно възвишение да погледат как Дейвид, Том и кучето се оправят с овцете. По лицето на майка си Люси виждаше, че у старата жена се борят загрижеността и желанието да бъде дискретна. Тя реши да й спести неудобството да задава трудни въпроси.
    — Малко след като се роди Джейн. Не бяхме толкова добре материално тогава, знаеш — баща ти още работеше при дядо ти, а имаше и спад в производството. За три години вече трети път бях бременна и по всичко изглеждаше, че ме очакват само безкрайни раждания и борба да свържем двата края, без никаква перспектива за разнообразие в тоя скучен живот. Тогава разбрах, че той се вижда с някаква стара изгора — Бренда Симънс; не я знаеш, тя отиде в Бейсингстоук. Изведнъж си зададох въпроса защо го правя всичко това и не можах да стигна до смислен отговор.




10.

    Годлиман и Блогс вървяха рамо до рамо по тротоара. Магазините около тях бяха превърнати в развалини от последната бомбардировка. Бяха чудновата двойка: прегърбеният, приличен на птица професор с изпъкнали лещи на очилата и стърчаща от устата лула, който подтичваше напред, без да гледа къде стъпва, и забързано крачещият до него млад рус дюстабанлия с дълъг полицейски шлифер и смешна шапка — същинска карикатура, която само чакаше да напишат текста към нея.


    Викторианската къща беше кацнала на един хълм над Лондон. Беше от червени тухли, „сякаш почервеняла от гняв заради щетите, които Хитлер нанася на града й“, помисли си Блогс. Беше нависоко — чудесно място за изпращане на радиограми. Иглата сигурно бе живял на най-горния етаж. Какви ли тайни бе предавал оттук до Хамбург в мрачните дни на 1940-а? Координатите на фабрики за самолетни части и заводи за стомана, подробности за бреговата отбрана, политически клюки, складове за противогази, противовъздушни скривалища и укрепления с пясъчни торби, информация за духа на англичаните, за резултатите от бомбардировките. „Браво, момчета, видяхте й сметката на тая Кристин Блогс най-накрая…“ Стига глупости!
    Капитанът седеше на стол до прозореца, с метнато на коленете одеяло. Беше облечен със сако, бяла риза и вратовръзка и носеше очила. Косата му бе изтъняла, мустаците сивееха, кожата висеше сбръчкана и отпусната по лицето, което някога е било изразително и силно. Стаята говореше, че този човек живее със спомените си — по стените висяха картини с ветроходни кораби, имаше секстант и бинокъл, и снимка на самия него като юнга на борда на кораба „Уинчестър“ от флота на Нейно кралско височество.


    Блогс се гордееше с нея, наистина се гордееше. Хората, с които тя работеше, казваха, че струва колкото двама мъже. Кристин сновеше из потъналия в мрак Лондон, въртеше волана като стар шофьор, вземаше завоите на две колела, подсвиркваше и разправяше вицове, докато всичко наоколо гореше. Викаха й Безстрашната. Блогс знаеше истината — тя трепереше от ужас, но не го показваше. Знаеше го, защото виждаше очите й сутрин, когато той ставаше, а тя си лягаше и маската й падаше за няколко часа; знаеше, че това не е безстрашие, а кураж, и се гордееше с нея.


    По време на война момчетата стават мъже, мъжете стават войници, а войниците — офицери, и така осемнайсетгодишният Бил Паркин, който до неотдавна живееше в един пансион в Хайгейт и трябваше да чиракува в работилницата за щавене на кожи на баща си в Скарбъро, излъга, че е на двадесет и една години, взеха го в армията, произведоха го в чин сержант и му възложиха да води своя разузнавателен отряд през душната, суха гора към някакво прашно, варосано италианско село.
    По склона надолу нямаше къде да се крие човек — само тук-там по някой храст, а селото беше в самото подножие. Имаше няколко варосани къщи, река с дървено мостче, после още къщи около площадчето с кметството и часовниковата кула. От нея до мостчето всичко се виждаше като на длан; ако тук имаше немци, сто на сто щяха да са в кметството. Някакви фигурки се движеха по полето — един Господ знаеше какви бяха. Можеше да са истински селяни или пък някоя от безбройните групировки в тая страна — фашисти, мафиози, корсикански бандити, партизани, комунисти или даже… немци. Човек не знаеше на коя страна ще застанат, докато не почнеше да се стреля.


    Всички му казваха „момче“, но преди да отиде в армията. Нямаше никакво съмнение, че сега беше вече мъж. Движеше се уверено, със самочувствие, не изпускаше нищо важно от погледа си, а с по-старшите по чин се държеше почтително, но без притеснение. Блогс разбра, че е излъгал за годините си, не от външния вид или поведението му, а от дребните издайнически признаци, които се проявяваха, щом се споменеше нещо за възраст, и които Блогс, като човек с опит във воденето на разпити, се бе научил да разпознава.


    На тринайсет години Хайнрих постъпва в Кадетското училище в Баден, след две години го преместват в по-престижното „Грос-Лихтерфелде“ до Берлин. И двете места се отличават със строгата си дисциплина — там характерите на възпитаниците се оформят с пръчки, студени душове и лоша храна. Все пак Хайнрих научава английски и френски, минава подробен курс по история и изкарва матурата с най-високия успех, постиган от някого от началото на века. В училищната му кариера има регистрирани само още три събития: през една жестока зима се разбунтувал срещу управата дотолкова, че се измъкнал от училището през нощта и извървял сто и петдесет мили до къщата на леля си; по време на една схватка счупил ръката на треньора по борба, а по-късно бил наказан с бой с пръчки за неподчинение.
    През следващите няколко години Фейбър служил за кратки периоди на поне пет-шест места — това била обичайната практика за човек, когото готвят за Генералния щаб. Продължавал със спортните постижения, отличавайки се особено в бягането на дълги разстояния. Близки приятели нямал, не се оженил и отказал да встъпи в националсоциалистическата партия. Повишението в чин лейтенант малко се позабавило заради някаква неясна история, свързана с бременността на дъщерята на някакъв важен полковник от Министерството на отбраната, но в крайна сметка дошло през 1928 година. Навикът му да говори с висшестоящите офицери като с равни се приемал като нещо разбираемо и допустимо за многообещаващ млад офицер и пруски аристократ.
    — Останалото можем да си представим сами — заяви Пърсивал Годлиман. — Абверът го обучава в техниките на радиопредаване, шифроване, изготвяне на карти, нахълтване чрез взлом, изнудване, саботаж и безшумно умъртвяване на противника. Идва в Лондон през 1937 година, има много време да си създаде добра легенда, нова самоличност, даже две. Играта на криеница изостря инстинктите му на самотник. Когато войната избухва, решава, че му е разрешено да убива. — Той погледна снимката на бюрото. — Хубав мъж.

11.

    Най-простото решение е да се качиш в една кола и да последваш първия военен камион, който срещнеш, докато и шие до някъде. Фейбър обаче нямаше кола; беше почти невъзможно един цивилен да вземе автомобил под наем, а дори и да успееше, нямаше откъде да набави бензин. Освен това един цивилен, който пътува из страната, като следва армейските превозни средства и оглежда военните лагери, щеше много скоро да бъде арестуван. Ето защо му трябваше лодка.
    Имаше и недостатъци, разбира се. Летищата и казармите бяха близо до шосе, но не и задължително край вода. Фейбър трябваше да изследва местността нощем: завързваше лодката си и кръстосваше хълмистата пустош на лунна светлина. По време на тези изтощителни обиколки от по 40 мили общо отиване и връщане можеше лесно да пропусне онова, което търсеше, защото беше тъмно или просто защото нямаше достатъчно време да провери всеки квадратен метър земя.
    Фейбър започваше да се чуди дали е попаднал там, където трябва. Опита да се постави на мястото на генерал Патън и се запита: „Ако смятах да завзема Франция от изток, къде щях да разположа базата си?“ Очевидният отговор беше Норфък — огромни ненаселени пространства, големи равни площи за кацане на самолети, близост до морето — следователно възможност за бърз десант. А заливът Уош беше чудесен естествен басейн за флота. Но тия предположения можеше да се окажат погрешни поради неизвестни нему причини. Скоро щеше да се наложи да се придвижи бързо до нов район… може би пресушените блата на Фенс?
    Тръгна право на юг; когато няма кой знае какво значение коя посока ще хванеш, най-добре е да се движиш по права линия. Не използваше фенерчето, придържаше се близо към живите плетове и дърветата и избягваше височините. Показалата се изневиделица луна можеше да очертае ясно непознатата фигура. Строгият пейзаж напомняше на картина на абстракционист в черно, сиво и сребристо. Земята под краката му беше някак подгизнала, сякаш наблизо имаше блата. В нивата пред него се стрелна лисица, бърза като хрътка и грациозна като котка.
    Той ускори крачка, потича двайсетина ярда, мина ходом следващите двайсет, после пак затича, така че стигна лагера към 6,50. Вече беше съвсем светло и не можеше да се доближи много, защото пазачите не бяха в палатка, а в една от ония бараки без стени, откъдето всичко се виждаше. Той се просна до живия плет и почна да снима от разстояние. На обикновените снимки щеше да се вижда нормална казарма, но той се надяваше, че при голямо увеличение ще се покажат подробностите, доказващи измамата.
    Нещо изтрополя: четвъртият от патрула скочи в лодката. Фейбър остави капитана — сега нямаше да види къде да стреля, дори и да вдигнеше предпазителя. Стиснал полицейската палка, мъжът замахна с все сила. Фейбър се отмести надясно, та ударът попадна не върху главата, а върху лявото му рамо. Ръката му моментално изтръпна. Той извъртя дясната си длан и нанесе своя саблен удар — силен и точен — по врата на нападателя. Беше невероятно, но мъжът не падна, задържа се на крака и замахна втори път с палката. Фейбър се плъзна напред. Лявата ръка започваше да го боли жестоко. Той сграбчи главата на войника с две ръце, чу се рязко пукване и вратът се счупи. В същия миг палката се стовари отново, този път върху главата на Фейбър. Той се заклати като пиян.

12.

    Тримоторният транспортен Ю-52 с пречупени кръстове по крилата спря с трополене по мократа от дъжда писта при Растенбург в горите на Източна Прусия. От самолета слезе дребен мъж с едри черти — голям нос, голяма уста, големи уши, и се отправи към очакващия го мерцедес. Колата се носеше през мрачната, потънала във влага гора. Фелдмаршал Ервин Ромел свали шапката си и нервно потърка с ръка оплешивяващата си глава. Знаеше, че след няколко седмици друг човек ще пътува по същото това шосе с бомба в куфарчето си — бомба предназначена за самия фюрер. А междувременно боевете трябваше да продължат, за да може новият вожд на Германия — може би щеше да е той самият — да преговаря със съюзниците от сравнително силна позиция.
    — Информацията ни е подробна — заяви фон Рьоне, — но в никакъв случай пълна. Кодовото название на операцията, използвано от съюзниците, е „Овърлорд“. Въоръжените сили са съсредоточени в Англия както следва… — Той взе показалката и се отправи към картата на стената. — Първо, по южното крайбрежие. Второ, ето тук, в областта, наречена Ийст Англиа. Трето, в Шотландия. Най-много войски засега са съсредоточени в Ийст Англиа. Ние смятаме, че десантът ще се осъществи в три посоки. Първо — атака в Нормандия за отвличане на вниманието. Второ — главен удар откъм Дувър през Ламанша, в Кале. Трето — нахлуване по фланга откъм Шотландия през Северно море в Норвегия. Всички данни от разузнаването потвърждават тези предвиждания. — Той седна.
    Напрежението в мрачния бункер видимо отслабна. Гьоринг бе казал точно онова, което трябваше, и бе успял да изрази несъгласието си под формата на комплимент. Другите го последваха; всеки добавяше нови и нови доводи в негова подкрепа: съюзниците щели да предпочетат по-краткия път по море заради бързината; по-малкото разстояние до брега щяло да позволи на прикриващите бомбардировачи по-бързо да зареждат и да се връщат; югоизтокът бил по-подходящ за стартова площадка, с повече естуари и пристанища; не било възможно всичките сведения от разузнаването да са погрешни.

Трета част

13.

    Трябваше да сложи на везните риска, от една страна, и скъпоценните часове, които щеше да спечели, ако забави откриването на труповете, от друга. Много скоро щяха да усетят отсъствието на петимата и към девет часа щяха да тръгнат да ги търсят. Вероятно бяха редовен патрул и маршрутът им беше добре познат. Търсещите ги първо щяха да изпратят някой спортист да пробяга цялото разстояние. Ако телата останеха така, той щеше да ги види и да вдигне тревога. В противен случай щеше да се върне обратно и тогава щеше да започне истинското издирване — с полицейски кучета и полицаи, които ровят във всеки храст. Можеше да им отнеме и цял ден, докато открият труповете. Дотогава Фейбър щеше да е в Лондон. За него беше важно да се измъкне от зоната, преди те да знаят, че търсят убиец. Той реши да рискува.
    Не започна да лови риба, нито пък да търси птичи гнезда — нямаше време за такива подробности. Вместо това вдигна всички платна и се помъчи да се отдалечи колкото се може повече от оня гроб… Трябваше при първа възможност да намери по-бърз начин за придвижване. И докато се носеше по канала, Фейбър се мъчеше да реши с кое ще е по-бързо — с влак или с открадната кола. С кола щеше да е по-бързо, ако, естествено, можеше да намери такава, за да я открадне, но пък сигурно веднага щяха да започнат да я търсят, независимо дали щяха да свържат кражбата с изчезването на патрула, или не. Придвижването до някоя жп гара можеше да отнеме доста време, но изглеждаше по-безопасно; ако внимаваше, можеше да избегне подозренията почти през целия ден.
    След четирийсет минути чу в далечината пуфтене и се скри зад един храст до линията. Стар парен локомотив премина бавно покрай него в посока североизток, като бълваше големи облаци пушек и теглеше композиция, натоварена с въглища. Ако и от обратната посока се зададеше влак, можеше да скочи в него. Но струваше ли си? Щеше да спести много ходене, обаче щеше да се изцапа и да бие на очи, а можеха и да го забележат, като слиза. Не, по-безопасно беше да върви.
    Щастието наистина се усмихна на Фейбър. Влакът дойде след двайсет минути. Беше претъпкан с фермери, семейства с деца, търговци и войници. Фейбър намери място на пода близо до прозореца и докато влакът се отдалечаваше с пухтене, взе някакъв захвърлен вестник отпреди два дни, помоли за молив и почна да решава кръстословица. Гордееше се, че може да решава кръстословици на английски — това беше лакмусовият тест за добро владеене на чужд език. Не след дълго полюшването на влака го унесе, той задряма и засънува.
    Беше дошъл от Франция с белгийски паспорт на името на Ян ван Гелдер, представител на „Филипс“ (щеше да послужи за обяснение на радиото в куфара, ако на митницата го отвореха). Английският му тогава беше добър, но не много разговорен. На митницата не го бяха тормозили — нали беше от съюзническа страна. Бе хванал влака за Лондон. В ония дни имаше много свободни места във вагоните и можеше да се яде. Фейбър бе обядвал — говеждо печено и йоркширски пудинг. Всичко беше толкова забавно. Обсъждаха политиката в Европа с някакъв студент по история от Кардиф. Всичко беше чудесно, докато влакът не спря на гара Уотърлу. Тогава започна кошмарът.
    На гарата бе пълно с хора. Фейбър си помисли, че ако се смеси с тях, може да успее да избяга. Той пусна куфара с радиото и побягна, пробивайки си път през тълпата. Изведнъж осъзна, че е оставил панталона си във влака, и че на чорапите му има пречупени кръстове. В първия магазин трябваше да си купи панталон, преди хората да са го забелязали как бяга по нацистки чорапи. После някой от тълпата рече: „Някъде съм те виждал“, и го спъна, а той се строполи на пода на вагона, където бе заспал.


    Фейбър се усмихна, припомняйки си отново съня. Всъщност бе пристигнал в Лондон без инциденти. Отначало отседна в хотел, като използваше белгийския си паспорт. За една седмица обиколи няколко гробища в провинцията и от надгробните плочи преписа имената на мъже на неговата възраст. После подаде три молби за препис на кръщелно свидетелство. Намери си квартира и някаква непретенциозна работа, използвайки препоръките на несъществуваща фирма в Манчестър. Дори се появи в избирателните списъци на Хайгейт преди войната и гласува за консерваторите. Когато въведоха купоните, на всеки пренощувал на определена дата в нечия къща се даваше потребителска книжка чрез хазаите. Фейбър нареди нещата така, че да прекара по няколко часа на нощ в три различни къщи, и по този начин се снабди с документ за всяка от трите си роли. Изгори белгийския си паспорт — в случай че му потрябваше, а това беше много малко вероятно, можеше да си извади три английски паспорта.
    — Проверяваме как изпълнявате инструкциите за затъмнението — измърмори Фейбър. — Момичето кимна и се зачете отново. Фейбър излезе от задната врата. Прекоси някакъв двор, блъсна се пътьом в обърнати кофи за смет и откри една врата към уличката. За секунди се отзова зад самата аптека. Явно никога не бяха използвали този вход. Той се покатери върху някакви гуми и изхвърлен дюшек и удари едно рамо на вратата. Изгнилото дърво подаде лесно и Фейбър се озова вътре.
    Бяха му казали, че канал има, и то добър. В португалското посолство в Лондон работеше служител, който симпатизираше на германците — отчасти по политически причини и отчасти понеже му бе платено добре, а това безпокоеше Фейбър. Този служител бе готов да предава съобщенията с дипломатическата поща на немското посолство в неутрален Лисабон. Оттам нататък беше вече лесно. Каналът работеше от началото на 1933 година, но досега го бе използвал само веднъж — когато Канарис беше поискал да проверят как функционира.

14.

    Когато пет разтревожени съпруги се обадиха в местния участък, че мъжете им не са се прибрали, областният полицейски началник, използвайки ограничените си способности за дедуктивно мислене, стигна до извода, че целият патрул на Националната гвардия не е могъл да изчезне без явна причина. И макар да беше почти сигурен, че просто са се загубили — всички бяха малко ненаред, иначе щяха да ги вземат в армията, — той все пак се обади в областния участък да се застрахова. Сержантът в оперативната стая, който прие съобщението, съобрази веднага, че липсващите бяха патрулирали в особена, и по-точно забранена военна зона, и се обади на своя инспектор, който пък уведоми Скотланд Ярд, а те изпратиха човек от Специалния отдел и се свързаха с МИ-5, които пък изпратиха Блогс.
    — Не ставайте, господа. Ще ви съобщя нещо важно, слушайте внимателно. Човекът, убил петимата от патрула, е научил съдбоносно важна тайна. Предстои десант на съюзниците. Знаете това. Но не знаете кога и къде. Едва ли е нужно да казвам, че нашата цел е да държим немците в същото неведение. Най-вече що се отнася до мястото, където ще се извърши десантът. Доста се потрудихме, за да заблудим със сигурност противника. А сега е твърде вероятно той да узнае истината, ако човекът се добере до своите. Установено е, че шпионинът е разбрал за измамата ни. Ако не успеем да го спрем, преди да предаде сведенията си, целият десант, а с това и — човек спокойно може да го каже — цялата война са поставени на карта. Казах ви повече, отколкото възнамерявах, но е наложително да осъзнаете спешността на задачата си и реалните последствия от изтичането на тази информация. — Той не им каза, че десантът ще бъде извършен в Нормандия, а вариантът Ийст Англиа — Па дьо Кале е само за заблуда на противника, макар да се досещаше, че Годлиман сигурно ще стигне до това заключение, след като научи от Блогс за усилията му да проследи убиеца на местния патрул.
    — Играя си на една игра — каза той на Блогс. — Опитвам се да открия нещо, което да подсказва защо тоя човек е тръгнал да пътува. Например черна вратовръзка — значи отива на погребение, или пък кални ботуши — значи фермер, който се прибира; и така нататък — колежанско шалче или пък бяла ивица кожа на пръста на някоя жена — там, където е била венчалната халка… нали разбирате какво искам да кажа? При всекиго има по нещо. Скучна е нашата работа — не че се оплаквам де…
    — Това не означава, че наистина отива там — поклати глава Годлиман. — Той е професионалист; знае, че може да разпитваме за него по гарите. Предполагам, че по навик купува билет до съвършено друга гара. — Годлиман си погледна часовника. — Сигурно се е качил на влака в единайсет и четирийсет и пет. Сега точно влиза в Стафърд. Обадих се на железниците, те пък се обадиха на стрелочниците. Ще го спрат, преди да пресече моста на Круи. Имаме на разположение готов самолет — чака да ви отведе до Стоун-на-Трент. Паркин, ще се качиш на влака, щом спре пред Круи. Ще се облечеш като контрольор и ще проверяваш всеки билет и всяко лице в този влак. Щом забележиш Фейбър, просто стой близо до него.

15.

    Във вагона беше тъмно като в рог. Фейбър мислеше за шегите, които хората си разменяха помежду си. „Махнете ръката от коляното ми! Не, не вие — вие.“ Англичаните бяха готови да се шегуват с всяко нещо. Сега железниците им бяха по-зле от всякога, но никой не се оплакваше, защото всичко бе в името на великото дело. Фейбър предпочиташе тъмнината — лесно беше да останеш незабелязан в нея. Преди малко всички пяха. Започнаха трима войници, после целият вагон ги последва. Пяха „Бъди като чайника и пей“, „Англия винаги ще има“, след нея „Глазгоу ми принадлежи“ и „Земя на дедите ми“ — за етническо равновесие и, съвсем не на място, „Вече много аз не хойкам“.
    При сигнала за въздушна тревога влакът намали скоростта до 30 мили в час. Всички трябваше да легнат на пода, но за такова нещо, естествено, нямаше място. Анонимен женски глас изрече: „О, Боже, страх ме е!“, и също така анонимен мъжки глас, с протяжен кокни акцент, отвърна: „Ти си на най-сигурното място, малката, не могат да улучат подвижна мишена“. Всички се разсмяха и никой вече не се страхуваше. Някой отвори куфара си и почерпи със сандвичи с яйце.
    Надигна се, излезе от купето и тръгна по коридора, като си проправяше път през куфари, войнишки торби и тела към тоалетната. Беше свободно. Просто печелеше време — дори контрольорите на билети не пропускаха да проверят тоалетните. Той седна на чинията и се запита как да се измъкне от всичко това. Влакът беше набрал скорост и се движеше твърде бързо, за да скочи от него. Освен това някой можеше да го види и ако наистина го търсеха, щяха да спрат влака.
    Нещата идваха на мястото си. През първите няколко години в Лондон Фейбър нямаше много работа. Войната не беше започнала и повечето хора вярваха, че никога няма да почне. (Фейбър не беше сред оптимистите.) Малко полезна работа бе успял да свърши — главно проверяваше и осъвременяваше остарелите карти на Абвера и пишеше общи доклади, основаващи се на собствените му впечатления и прочетеното във вестниците, но нищо съществено в крайна сметка. За да убива времето, да усъвършенства английския и да доизгради легендата си, Фейбър тръгна да обикаля туристическите забележителности.
    Той отиде да види катедралата в Кентърбъри без никакви задни цели, макар че си купи панорамна снимка на града и катедралата, която изпрати на Луфтвафе, не че им свърши някаква работа де, почти през цялата 1942 г., така и не успяха да я уцелят. Фейбър бе прекарал цял ден в сградата — разчиташе древните инициали, издълбани в стената, откриваше отделни архитектурни стилове и четеше пътеводителя ред по ред, докато се разхождаше бавно по пътеките.
    Възможно ли е, мислеше Фейбър, докато влакът трополеше из Ланкашир, това невзрачно човече в костюм от туид да е открило истинската му самоличност? Шпионите обикновено твърдят, че са държавни служители или пак нещо такова мъгляво, но не и историци — лъжата би могла да излезе наяве твърде лесно. И все пак се говореше, че Военното разузнаване е било подсилено с цял отбор университетски работници. Фейбър си ги бе представял млади, способни, агресивни, войнствени и, разбира се, умни. Годлиман беше умен, но не притежаваше нищо от останалите качества. Освен ако не се бе променил.
    Фейбър изчака, докато всички пътници се изнижат през вратата и перонът се опразни. Русокосият заговори настоятелно на пазача, който събираше билетите, но той поклати отрицателно глава. Русокосият настояваше. След секунда махна на някого, не се виждаше на кого. От сянката се отдели някакъв полицай и каза нещо на пазача. Охраната на перона се присъедини към групата; последва ги мъж в цивилен костюм, който вероятно беше някакъв началник.




    Фейбър се запита дали да рискува вече да се покаже навън. Ставаше светло, дали щяха да го забележат от някой пост над линията? Не му се вярваше. Кожата му беше съвсем почерняла и в бледата светлина на зората щеше да изглежда само като неясно петно върху тъмния фон на движещия се влак. Да, щеше да рискува. Бавно и внимателно той разри гроба от въглища и пое с пълни гърди хладния въздух. Въглищата се изгребваха от тендера през една малка дупка в предния край. По-късно, когато камарата намалееше, огнярят може би щеше да влезе вътре. Но засега беше в безопасност.

16.

    Освен това беше и девствен, докато не срещна Елинор, която не бе една от ония танцуващи по баловете девойки, а блестяща студентка, завършваща математика. Тя излъчваше нежност и топлина, а баща й умираше от някаква белодробна болест след четирийсет години работа във въглищните мини. Пърси я заведе да се запознае с родителите му. Баща му беше глава на съдебната и изпълнителната власт в графството и къщата им се стори като палат на Елинор, но тя беше естествена и чаровна и ни най-малко не се притесни от тях. А когато майката на Пърси се държа обидно снизходително в един момент, тя реагира с такова безмилостно остроумие, че той я заобича още повече.
    Антъни излезе, Блогс се отпусна във фотьойла и затвори очи. Моментално видя пред себе си лицето на Годлиман, като че ли прожектирано отвътре на клепачите му. „И траурът трябва да има край — казваше Пърси. — Не искам да повтаряш моите грешки…“ Блогс внезапно осъзна, че не иска войната да свърши, защото тогава би се изправил пред проблемите, които сега Годлиман повдигаше. През войната е лесно: човек знае защо мрази врага и какво трябва да прави. По-нататък… но мисълта за друга жена изглеждаше просто непочтена.
    Блогс се прозя и се отпусна в креслото. Мислите му се заплетоха, сънят го обори. Ако Кристин беше умряла преди войната, щеше да изпитва съвсем други чувства. И може би щеше да се ожени повторно. Беше много привързан към нея и я уважаваше, разбира се, но откакто тя започна да кара линейката, уважението му прерасна във възхищение, примесено с нещо като страхопочитание, а привързаността — в любов. При тях имаше нещо, което липсваше при другите влюбени. Сега, повече от година след смъртта й, за Блогс нямаше да е трудно да намери жена, която да уважава и към която да се привърже, но той знаеше, че това вече няма да му е достатъчно. Един обикновен брак, една обикновена съпруга щяха винаги да му напомнят, че някога той, обикновеният, бе притежавал най-необикновената сред жените.




    В такива къщи живеят стари и самотни дами. Обикновено по две. Покрай вратата на квадратната стара къща растеше храст дива роза, подхранван от хилядите чайници изхвърлени чаени листа. В градинката отпред зеленчуковите лехи бяха поддържани изрядно, а оградата от жив плет бе подстригвана съвсем скоро. На прозорците с оловни рамки имаше пердета в розово и бяло, портата поскърцваше. Входната врата бе боядисвана старателно от някой аматьор и на нея висеше подкова — за чукане.

17.

    В крайна сметка щеше да се наложи да навлезе и в нея, но колкото по-късно, по-добре. Той насочи вниманието си към версията, която щеше да им поднесе, ако го спрат. Частните пътувания и разходки практически бяха спрели през последните няколко години заради строгата купонна система и онези, които имаха коли и получаваха купони за извършване на някакъв вид дейност, подлежаха на съдебно преследване, ако се отклоняха и няколко метра от основния си маршрут по лични причини. Фейбър бе прочел във вестниците за някакъв прочут импресарио, когото бяха изпратили в затвора заради това, че бе използвал бензин, отпуснат за селскостопански нужди, за да закара няколко актьори от един театър до хотел „Савой“. Пропагандата неспирно набиваше в главите на хората, че на един бомбардировач „Ланкастър“ му трябват 2000 галона гориво, за да стигне до Рур. В обикновени условия нищо не би доставило по-голямо удоволствие на Фейбър от това да харчи бензина, който иначе би отишъл за бомбардирането на родината му, но да го спрат сега, със залепената за гърдите му информация, и да го арестуват за нарушаване на купонните разпоредби, би било невероятна подигравка.
    Трудно беше. По пътищата се движеха главно военни коли, а той нямаше военни документи. Не можеше да ги заблуди, че кара хранителни продукти, просто защото в колата нямаше нищо. Кой пътуваше тия дни? Моряци в отпуска, командировани държавни служители, от време на време някой почиващ, квалифицирани работници… Това беше. Щеше да се представи за инженер, специалист в някаква мъчноразбираема специалност, като високотемпературни смазочни масла например, и да каже, че отива да разреши някакъв производствен проблем във фабриката в Инвърнес. Ако го попитаха коя фабрика, щеше да каже, че е секретна. (Крайната цел трябваше да е твърде далеч от истинската; така че да не може да го разпитва някой, който със сигурност знае, че на това място такава фабрика няма.) Инженерите консултанти едва ли се обличаха с гащеризони като оня, който бе откраднал от двете сестри, но по време на война всичко бе възможно.
    Ако го забележеха в открита местност, нямаше да го заловят веднага. Селските полицаи не караха коли, а велосипеди. Но някой полицай щеше да се обади в управлението си и след няколко минути колите щяха да се втурнат по следите на Фейбър. Види ли полицай, реши той, ще зареже тая кола, ще открадне друга и ще се отклони от първоначалния си маршрут. Но из рядко населените полета на Шотландия имаше доста голям шанс да стигне чак до Абърдийн, без да мине покрай някой селски полицай. В градовете беше друго. Там опасността да го подгони полицейска кола бе много голяма. А нямаше кой знае каква надежда да избяга — колата му беше стара и сравнително бавна. Пък и полицаите обикновено бяха добри шофьори. В най-добрия случай щеше да се измъкне от колата и да се скрие всред тълпата или да се шмугне в някоя странична улица. Той се канеше да захвърли колата и да открадне друга при всяко влизане в голям град. Проблемът беше, че ще остави зад себе си следа, широка цяла миля, та МИ-5 да тръгне по нея. Може би едно компромисно решение тогава — ще кара в градовете, но ще се мъчи да минава само по страничните улички. Фейбър си погледна часовника. Щеше да стигне в Глазгоу на свечеряване, а след това щеше да се възползва от прикритието на тъмнината.
    Бе натиснал педала на газта по една права, леко спускаща се отсечка. Полята от двете страни се простираха докъдето поглед стигаше. Стрелката достигна четирийсет и пет мили в час и изведнъж нещо в мотора изтрещя много силно, като че ли тежка верига задра по зъбчати колела. Фейбър намали скоростта на трийсет, но тракането продължи. Явно се бе счупила някоя голяма и важна част от машинката. Той се вслуша внимателно в шума на мотора. Или счупен сачмен лагер в скоростната кутия, или дупка в някаква важна част. Със сигурност не беше нещо просто, като например запушен карбуратор или зацапана свещ, явно, че без сервиз нямаше да се оправи.
    Три мили по-нататък от радиатора започна да излиза пара. Фейбър разбра, че колата скоро съвсем ще спре. Той започна да търси място къде да я захвърли и попадна на кален коловоз, вероятно водещ към някоя ферма. На стотина метра от шосето коловозът кривваше зад един къпинов храст. Фейбър спря зад храста и угаси мотора. Съскането на излизащата пара постепенно утихна. Той излезе от колата и заключи вратата. Усети, че изпитва някакво съжаление към Ема и Джеси — доста трудно щяха да си поправят автомобила преди края на войната.
    Той тръгна към шосето. Оттам колата не се виждаше. Значи щеше да мине ден или два, преди да предизвика нечии подозрения. „Дотогава може да съм в Берлин“, помисли си Фейбър и закрачи по пътя. Рано или късно щеше да стигне до някой град, откъдето можеше да открадне друга кола. Движеше се доста добре — преди по-малко от двайсет и четири часа бе излязъл от Лондон и имаше на разположение още толкова, докато подводницата се появи на уречената среща — на другия ден, в шест следобед.
    Всъщност го задмина само една кола. Той чу боботенето на мотора отдалече, отби се от шосето и легна в тревата на няколко метра от него, докато автомобилът се изгуби от погледа му. Беше голям — „Воксхол Десет“, реши Фейбър — и се движеше доста бързо. Той го остави да отмине, после се надигна и пое по пътя. Двайсет минути по-късно го видя отново, спрял отстрани на банкета. Ако го бе забелязал навреме, щеше да заобиколи през полето, но фаровете и моторът бяха угасени и Фейбър едва не се блъсна в него в тъмнината.
    Колата се полюляваше също като влака и Фейбър пак бе споходен от своя кошмар с пристигането, само че този път малко по-различен. Вместо да обядва във влака и да говори за политика със спътника си, той трябваше по някаква неизвестна причина да пътува в тендера за въглища, седнал върху куфара с радиото, опрял гръб в твърдата желязна стена. Когато влакът пристигна на гара Уотърлу, всички наоколо, включително и слизащите, носеха по една малка снимка на Фейбър с отбора по бягане; и всички се споглеждаха и сравняваха лицата наоколо с това на снимката. При бариерата контрольорът го хвана за рамото: „Ти си човекът от снимката, нали?“ Фейбър установи, че не може да изрече и дума. Само се взираше в снимката и си спомняше как бе тичал, за да спечели тази купа. Господи, как бе тичал — бе атакувал прекалено рано, бе започнал последния спринт четвърт миля преди финалната права и през последните 500 метра едва не бе умрял — може би и сега щеше да умре заради тази фотография в ръката на оня човек… той му викаше: „Събуди се! Събуди се!…“ Изведнъж Фейбър се намери отново в колата на Ричард Портър, който му казваше да се събуди.
    Фейбър изчака „Воксхол“-ът да се скрие от погледа му, после пресече шосето и тръгна по улица Пазарска — звучеше многообещаващо. Скоро след това се озова на пристанището и доверявайки се на носа си, излезе на рибния пазар. Чувстваше се в безопасност всред гъмжащия от хора шумен и миришещ площад, където всички бяха облечени в работни дрехи като него. Мокри риби и весели мръсотии летяха из въздуха и Фейбър усети, че трудно разбира гърления, изяждащ думите говор. От един павилион си купи силен горещ чай в нащърбена голяма чаша и парче франзела с резен бяло сирене.
    Щом излезе от пристанището, той усети полъха на студен бриз. Дано не предвещава разваляне на времето, искрено се помоли той. Морето беше изненадващо бурно и малката, но яка лодка се вдигна високо на вълните. Фейбър отвори широко дросела, консултира се с компаса на таблото и определи курса. В сандъче под кормилото намери някакви карти — изглеждаха стари, но малко употребявани, явно шкиперът познаваше морето наоколо добре и нямаше нужда от тях. Фейбър провери координатите, които бе запаметил оная нощ в Стокуел, нагласи по-точно курса и застопори кормилото.
    Щом си кажеше, че по-голяма вълна вече не може да дойде, и нова водна маса, по-огромна от предишните, го понасяше към небето и следваха една след друга, така че лодката все беше с кърмата нагоре към небето или надолу към морското дъно. В една особено дълбока бразда внезапно го обля ярката, сякаш дневна светлина на проблеснала светкавица. Фейбър видя как сиво-зелената водна маса се спуска върху носа и залива палубата и кабинката, където стоеше той. Не можа да разбере дали последвалият ужасен трясък бе от гръмотевицата или от разцепващите се дъски на лодката. Той неистово затърси спасителен пояс наоколо. Нямаше.
    Лодката се завъртя така силно, че Фейбър падна и си удари главата в кормилото. Лежеше замаян на пода и очакваше лодката всеки момент да се преобърне. Нова вълна се стовари върху кабината и счупи стъклата на прозореца. Изведнъж Фейбър се оказа под водата. Сигурен, че лодката потъва, той се изправи, залитайки, на крака и изплува на повърхността. Всичките прозорци бяха счупени, но лодката още се държеше. Фейбър отвори с ритник вратата и водата нахлу вътре. Той се вкопчи в кормилото, за да не го отнесе в морето.
    Невероятно беше, но бурята се усилваше. Една от последните съзнателни мисли на Фейбър беше, че по тия места такива бури сигурно има един път на сто години. След това цялото му внимание и воля се насочиха върху това как да се задържи за кормилото. Трябваше да се завърже за него, но не смееше да го пусне, за да потърси въже. Загуби всякакво чувство за горе и долу, докато лодката подскачаше и танцуваше по грамадните като канари вълни. Ураганни ветрове и хиляди тонове вода се мъчеха да го изтръгнат от мястото му. Нозете му се плъзгаха непрекъснато по мокрия под, а мускулите на ръцете му горяха от болка. Той поемаше въздух, щом главата му се покажеше над водата, но иначе се мъчеше да не диша. На няколко пъти едва не загуби съзнание и смътно долови, че плоският покрив на кабината е изчезнал.
    Усещаше, че бавно загубва способността си да разсъждава разумно. В нещо прилично по-скоро на мираж, отколкото на халюцинация, видя пред себе си момичето, което го бе заглеждало на плажа. Тя вървеше ли, вървеше в прилепнал бански костюм по подскачащата палуба, но тъй и не стигна до него. Фейбър знаеше, че когато се приближи достатъчно, той ще вдигне мъртвите си ръце от кормилото и ще ги протегне към нея, но продължи да си казва: „Още не, още не“, докато тя вървеше към него и се усмихваше, полюлявайки хълбоци. Той се изкушаваше да пусне кормилото и сам да измине делящото ги разстояние, но нещо в дълбините на съзнанието му подсказваше, че ако помръдне, никога няма да я достигне, затова чакаше и я гледаше, и се усмихваше от време на време, и дори когато затвореше очи, пак я виждаше.
    В един от последните проблясъци на съзнание забеляза, че вълните се движат само в една посока и отнасят и лодката натам. Нова светкавица проряза небето и той съзря някаква огромна маса, чудовищна вълна… не, не беше вълна, а скала. Облекчението, че наблизо има земя, бе пометено от ужаса да не го захвърлят вълните върху нея и да не го размажат. Съвсем безсмислено той дръпна стартера, после бързо посегна към кормилото, но пръстите му повече не искаха да се свият.
    Водата се отдръпна и той разбра, че дъното се беше разпукало, защото се бе ударило в… земя. Той се взря невиждащо в осветения в този миг от нова светкавица малък плаж. Морето повдигна изпотрошената лодка от пясъка, водата заля отново палубата и събори Фейбър. Но той бе видял всичко ясно, като да беше ден, в оня кратък миг. Плажът беше тесен и вълните се разбиваха в самите скали. Но вдясно имаше малък пристан и някаква рампа водеше до върха на скалата. Фейбър съзнаваше, че ако напусне лодката и се опита да се добере до плажа, следващата вълна ще го убие с тоновете си вода или ще пръсне главата му като яйце о скалите. Но ако помежду две вълни успееше да се добере до мостика, можеше да се изкатери по рампата и да се спаси.
    Следващата вълна разцепи палубата като бананова обелка. Лодката просто се разпадна под краката му и Фейбър усети, че оттеглящият се прибой го всмуква назад. Той се изправи, олюлявайки се, краката му се подгъваха като гумени, и хукна напред през плитчината към мостика. Да пробяга тия няколко метра, се оказа физически най-трудното нещо в живота му досега. Искаше да се спъне, за да може да си почине във водата, да умре, но не падна, точно както не бе паднал и като спечели онова състезание на 5000 метра. Изведнъж се блъсна в една от подпорите на мостика, протегна нагоре ръце и се вкопчи в дъските, после се изтегли нагоре, брадичката му се показа над ръба, той залюля крака и се претърколи отгоре.
    Вълната връхлетя, докато се изправяше на колене. Той се хвърли напред. Вълната го повлече няколко метра, после го удари в дъските. Той нагълта вода, пред очите му всичко заигра. Когато огромната тежест се вдигна от гърба му, той събра цялата си воля и се опита да стане. Не можа. Усети, че нещо го тегли неумолимо назад, и изведнъж го обзе неочаквана ярост. Нямаше да се остави… не и сега, по дяволите. Той започна да ругае шибаната буря и морето, и англичаните, и Пърсивал Годлиман, и изведнъж установи, че се е изправил на крака и тича, тича далеч от морето, нагоре по рампата, тича със затворени очи и зяпнала уста, един луд, чиито дробове ще се пръснат и чиито кости ще се разцепят от подобно усилие, тича, без да знае накъде — единственото, което знае, е, че няма да спре, докато не падне в несвяст.

18.

    Подводницата, модел У-505, описа спокойно голям кръг; мощните дизелови мотори пухтяха бавно, докато тя се носеше през дълбините като сива, беззъба акула. Командирът, лейтенант Вернер Хеер, пиеше ерзац кафе и се мъчеше да не пали нова цигара. Бяха изкарали дълъг ден и още по-дълга нощ. Не му харесваше сегашната задача — той беше човек на действието, тук нямаше какво да се прави; освен това му бе ужасно неприятен тоя мълчаливец от Абвера с излъчващи пословично лукавство сини очи, когото му бяха натрапили на борда.
    Майорът от разузнаването хер Вол седеше срещу капитана. Този човек сякаш не знаеше умора, по дяволите. Сините очички попиваха всичко наоколо, но изражението в тях не се променяше. Униформата му никога не се намачкваше въпреки неудобствата на живота под водата; на всеки двайсет минути по часовник запалваше нова цигара и я изпушваше до четвъртинчова угарка. Хеер би спрял да пуши просто за да може да забрани и на другите и да лиши Вол от това удоволствие, но беше прекалено пристрастен към тоя си навик, за да го направи.

Четвърта част

19.

    Люси коленичи пред камината, навивайки нагоре ръкавите на пуловера си, и започна да разпалва огъня. Докато чистеше скарата, започна да си подсвирква някаква песничка, която бе чула по радиото. Тя изгреба студената пепел, а големите буци остави за новия огън. Сухият мъх служеше за разпалване, а отгоре се слагаха дърва и въглища. Понякога използваше само дърва, но въглищата бяха по-добри за такова време. Люси подържа един вестник встрани от пламъците, за да почне да тегли коминът. Когато го махна, дърветата горяха, а въглищата бяха почервенели. Тя сгъна вестника и го постави под камарата с въглища — за утре.


    След като входната врата се бе отворила, си беше разрешил да припадне за малко. Опасността възникна, когато красивото момиче започна да го съблича и той си спомни за филмчето, залепено на гърдите му. Разрешаването на този проблем бе пробудило бдителността му. Освен това се беше изплашил да не повикат линейка, но подобно нещо не бе споменато — може би островът беше твърде малък, за да има своя болница. Добре, че не беше на материка — там нямаше да може да им попречи да съобщят за корабокрушението. Както и да е, въпросите на съпруга сочеха, че поне засега подобни изгледи не се очертаваха.


    Тя сипа по чиниите и семейството седна да закусва. Джо изпиваше и много мляко с кашата — да я охлажда. Дейвид изяждаше огромни количества храна напоследък, без да напълнява — явно от живота на открито. Тя погледна ръцете му върху масата — бяха загрубели и почернели, ръце на човек, който се занимава с физически труд. А ръцете на непознатия? Пръстите му бяха дълги, кожата бяла под кръвта и драскотините. Явно не беше свикнал да кара лодка и доста се бе одрал.
    Хрумна й, че ако живееше някъде другаде, нямаше да възприеме неочакваното му появяване така лесно. Можеше да е някой дезертьор или престъпник, или дори избягал военнопленник. Но когато човек живееше на този остров, забравяше, че другите могат да представляват и заплаха, а не само приятна компания. Толкова беше хубаво да видиш ново лице, че бе просто неблагодарно от нейна страна да таи някакви подозрения. А може би беше просто готова, повече от всеки друг, да посрещне с радост един привлекателен мъж — каква неприятна мисъл… Тя я отхвърли моментално.
    А сега беше време да започне да приготвя обяда за своите мъже. Щеше да задуши една агнешка плешка. Тя излезе от ваната и се изтърка внимателно. Джо си играеше с гуменото коте с издъвкани уши. Люси се огледа в огледалото и се взря в стриите по корема си, останали от бременността. Избледняваха полека-лека, но никога нямаше да изчезнат напълно. И все пак един хубав тен по цялото тяло би свършил добра работа. Люси се усмихна с тъга. И какво от това? Кой се интересуваше от корема й? Никой освен нея.
    Двамата впиха погледи един в друг. Странно, но въобще не бе изпитала страх, помисли си Люси по-късно. Защото той я гледаше по необичаен начин, в изражението му нямаше заплаха, нито похот, нито подигравка. Не се взираше във венериния й хълм, нито дори в гърдите й, а в лицето, и то право в очите й. Тя отвърна на погледа му, леко стресната, но не и притеснена, и само някак подсъзнателно се зачуди защо не изпищи, не се прикрие с ръце и не му тресне вратата.

20.

    Всеки полицай в Обединеното кралство разполагаше със снимката на Фейбър, а около половината от тях бяха пратени да го търсят. В градовете се проверяваха хотели и пансиони, жп- и автобусни гари, кафенета и магазини, както и мостове, сводове и разрушени от бомбардировките сгради, където висяха скитниците. В провинцията претърсваха хамбари и силози, празни къщи и полуразрушени замъци, горички, сечища и житни ниви. Показваха снимката на продавачи на билети, бензинджии, докери на ферибота и събирачи на пътна такса. Всички граждански пристанища и летища се следяха, а снимката на Фейбър беше закачена с кабърчета над всяко гише за паспортна контрола.
    В полицията, естествено, все още смятаха, че търсят обикновен убиец. Редовият полицай на улицата знаеше, че човекът на снимката е убил двама души с нож в Лондон. Старшите офицери знаеха малко повече: че едно от убийствата е при сексуално нападение, другото привидно е без причина, а третото — за което подчинените им не биваше да знаят, представлява също така необяснимо, но кърваво нападение върху войник във влака за Ливърпул. Само началниците на полицейски участъци и няколко офицери в Скотланд Ярд знаеха, че войникът е бил временно прикрепен към МИ-5 и че всички убийства имат някаква връзка със Службите за сигурност.
    Вестниците също смятаха, че става дума за издирване на обикновен убиец. След като Годлиман оповести подробностите, повечето публикуваха информацията в късните си издания — първите, предназначени за Шотландия, Ълстър и Северен Уелс, не можаха да я включат, затова публикуваха съкратена версия на следващия ден. Жертвата от Стокуел бе представена като работник, с фалшиво име и неясни биографични данни. В съобщението за пресата, направено от Годлиман, това убийство се свързваше със смъртта на мисис Уна Гардън през 1940-а, без обаче да се споменава нещо по-конкретно. Пишеше, че убийствата са били извършени с кама.
    Останалите двама бяха закарани в Лондон и разпитани отново, този път от Годлиман. И двамата бяха ергени, които живееха сами, нямаха живи роднини или определено занятие. Първият, добре облечен мъж с непоклатимо самочувствие, излезе с неправдоподобната версия, че обикаля из страната и се препитава, като се занимава с физически труд. Годлиман обясни, че за разлика от полицията има правото да задържи всеки гражданин, докато трае войната, и никой не може да му задава никакви въпроси. Нещо повече, него не го интересували разните му там обикновени греховце и нищо от информацията, получена тук, във военното министерство, нямало да излезе от тия четири стени.












    Всичко бе вървяло сякаш нормално, макар и малко по-бавно, някъде докъм осмата му година, когато мозъкът му загуби способността да се развива по-нататък. Никой не знаеше за нараняване, физическо увреждане, което да обясни внезапния срив. Всъщност трябваше да мине доста време, преди някой да забележи, че нещо не е наред, защото на десет години той беше малко по-бавен от останалите, на дванайсет беше просто отнесен, на петнайсет беше явно недоразвит и чак на осемнайсет вече го наричаха Малоумния Уили.
    Родителите му бяха членове на някаква неизвестна фундаменталистка секта, на чиито членове не беше разрешено да се женят извън братството (което можеше да има или не нещо общо с малоумието на Уили). Те, естествено, се молеха за него, но освен това го заведоха при един специалист в Стърлинг. Възрастният лекар направи разни изследвания, след което им съобщи, като се взираше в тях над златните рамки на очилата си, че момчето умствено е на възрастта на осемгодишно дете и в това отношение никога няма да порасне. Те продължиха да се молят за него, но решиха, че Господ им е изпратил това нещастие, за да ги изпита, затова взеха всички мерки Уили да бъде спасен и зачакаха деня, когато щяха да се срещнат с него сред Божията благодат и той щеше да бъде изцелен. Междувременно трябваше да му се намери работа.


    В банята той се сети за Барбара Дикенс и сина й Питър. Не бе казвал на никого за нея, дори и на Блогс, макар че се канеше да спомене нещо, когато бе подхванал оня разговор за повторната женитба, който полковник Тери бе прекъснал тогава. Тя беше вдовица, съпругът загина в самото начало на войната. Годлиман не знаеше възрастта й; тя изглеждаше на около четирийсет, което беше твърде малко за майката на един двайсет и две годишен син. Занимаваше се с дешифриране на вражески радиограми, беше умна, забавна и много привлекателна и богата. Годлиман я бе поканил три пъти на вечеря, преди да настъпи сегашната криза. Струваше му се, че е влюбена в него.
    А и сега имаше нужда да сподели живота си с някого. В продължение на години бе искал само усамотение и работа. Сега напрегнатият, шумен, лудешки живот във Военното разузнаване го поглъщаше все повече и повече; събиранията, споровете по цяла нощ, когато станеше нещо голямо, духът на предан и възторжен непрофесионализъм, неистовото преследване на удоволствия колкото повече те дебне смъртта, неочаквана и непредсказуема — всички тези неща го бяха заразили. Знаеше, че след войната всичко ще мине, но все нещо щеше да остане — нуждата да разговаря с някой близък за разочарованията и триумфите си, да докосне през нощта човека до себе си, да каже: „Я виж! Погледни! Нали е прекрасно!“
    Годлиман се запита дали не трябва да преразгледа теорията, че Фейбър се опитва да се измъкне. Най-добрият начин за това би било да тръгне на запад, през неутралната Ейре. Целият източен бряг на Шотладия беше плацдарм. Нима беше възможно да има куража да продължава с разузнаването, като знае, че МИ-5 е по петите му? Защо не, реши Годлиман. Той знаеше, че Фейбър е изключително смел, но въпреки това му се струваше малко вероятно. Какво по-важно от онова, което знаеше, би могъл да открие в Шотландия?
    Следователно възнамеряваше да се измъкне оттам. Годлиман прехвърли наум начините за бягство, които можеше да използва един шпионин: лек самолет, който да кацне в усамотено място, открадната лодка и самостоятелно плаване през Северно море, среща с подводница близо до брега, както бе предположил Блогс, пътуване с търговски кораб през неутрална страна до Балтийско море, слизане в Швеция и пресичане на границата с окупираната Норвегия… имаше твърде много начини наистина.

21.

    Той запали малката лампа до леглото си. Усилието го измори и Фейбър се отпусна безсилно на възглавницата. Плашеше го това, че е толкова слаб. Хората, които вярват, че правото е на силния, трябва винаги да бъдат силни, а Фейбър се познаваше достатъчно добре, за да е наясно с измеренията на собствената си етика. При него страхът беше винаги близо до повърхността, може би затова бе оцелял толкова дълго. Той просто не можеше да се почувства в безопасност — и това състояние при него беше хронично. Съзнаваше смътно, както човек обикновено осъзнава най-важните неща за себе си, че самата му несигурност бе причината да стане шпионин. Единствено този начин на живот му позволяваше да убие моментално всеки, който представляваше и най-малката заплаха. Страхът да не се покаже слаб беше част от синдрома, който включваше стигащия до маниакалност стремеж към независимост, неувереността му и презрението към висшестоящото началство.
    Той лежеше на детското легло в стаята с розови стени и оглеждаше тялото си. Беше натъртен и насинен, кажи-речи, навсякъде, но като че ли нямаше нищо счупено. Не усещаше да има температура, организмът му бе устоял на белодробното възпаление въпреки прекараната нощ в лодката. Само дето се чувстваше безкрайно отпаднал. Боеше се, че е нещо повече от изтощение. Той си спомни мига, в който бе достигнал върха на рампата, усещайки, че сърцето му ще се пръсне, и се запита дали не се бе увредил наистина сериозно в оня последен умопомрачителен спринт нагоре.
    — Един път на две седмици идва лодка. Сега този понеделник трябва да дойде, но няма да успее, ако бурята не спре. При Том има радиопредавател, но можем да го използваме само в спешни случаи. Ако знаех, че ви търсят, или ако се нуждаехте от спешна медицинска помощ, щях да се обадя. Но при това положение ми се струва, че не е необходимо. Няма смисъл — никой не може да дойде да ви вземе от острова, докато бурята не утихне, а дотогава лодката тъй и тъй ще дойде.
    Фейбър се отпусна на стола и си позволи да огледа домакините по-внимателно. Люси беше наистина прекрасна — с овално лице, раздалечени очи с необикновен котешко-кехлибарен цвят и буйна махагонова коса. Под грубия мъжки пуловер и торбестите панталони се долавяха очертанията на чудесна, леко закръглена фигура. В копринени чорапи и вечерна рокля например би изглеждала направо великолепно. Дейвид също беше хубав — щеше да е дори красив, ако не беше тъмната сянка на наболата брада. Косата му беше почти черна, а кожата матова. Щеше да е висок, ако имаше крака, които да отговарят пропорционално на ръцете му. Сигурно бяха силни тия ръце, закалени от годините въртене на колела на инвалидната количка.
    Привлекателна двойка, но между тях нещо не беше наред. Фейбър не беше голям специалист по семейни отношения, но владеенето на различни техники на разпитване го бе научило да разчита мълчаливия език на тялото, да познава и по най-малкия жест кога човек е изплашен или уверен в себе си, кога крие нещо или лъже. Люси и Дейвид почти не се поглеждаха и изобщо не се докосваха. Говореха повече на него, отколкото един на друг. Заобикаляха се като пуяци, мъчещи се да запазят по няколко стъпки свободна територия. Помежду им имаше огромно напрежение. Бяха като Чърчил и Сталин, принудени временно да се бият рамо до рамо и с все сила да потискат напиращата отвътре враждебност. Фейбър се зачуди каква ли рана лежи в дъното на това отчуждение. Уютната къщичка беше като тенджера под налягане, в която кипяха бурни чувства въпреки килимчетата по пода, прясно боядисаните стени, дамаската на цветя, пламтящия огън в камината и акварелите в рамки. Съвсем сами двамата, в компанията на едно малко дете и един старец, и с това помежду им… Ситуацията му напомняше за една пиеса, която бе гледал в Лондон; беше от някакъв американец, Тенеси някой си…
    Никой не проговори известно време. Огънят догаряше. Няколко заблудени дъждовни капки се плъзнаха в комина и изсъскаха по тлеещите въглени. Бурята сякаш нямаше намерение да спира. Фейбър откри, че мисли за жената, с която бе спал за последен път. Как се казваше? Гертруд. Беше преди седем години, но и сега я виждаше пред себе си в мъждукащия огън — кръгло немско лице, руса коса, зелени очи, красиви гърди, прекалено широк ханш, дебели крака, грозни стъпала; с език, който можеш да чуеш по влаковете, и див, неизтощим ентусиазъм за секс… Обсипвала го бе с ласкателства — възхищаваше се на ума му (както казваше) и обожаваше тялото му (нямаше нужда да му го казва). Тя пишеше текстове за популярни песнички и му ги четеше в бедния си сутерен в Берлин. От тази професия не се вадеха много пари. Той си я представи сега в разхвърляната спалня — гола в леглото, приканваща го да върши какви ли не ексцентрични, възбуждащи неща, да й причинява болка, да лежи напълно неподвижно, докато тя го люби. Той разтърси леко глава да отпъди спомена. От толкова години не бе мислил за това. Подобни видения бяха опасни. Погледна Люси.

22.

    Блогс караше безразсъдно бързо. Форсираният мотор на взетия за полицейски нужди „Сънбийм Талбот“ ревеше в нощта. Полупланинските, криволичещи шотландски пътища бяха мокри от дъжда, а на някои по-ниски места имаше локви, дълбоки половин педя и повече. Дъждът плющеше по предното стъкло. На откритите върхове ураганните ветрове заплашваха да изтласкат колата от пътя и да я обърнат в прогизналата трева. Приведен напред, Блогс се взираше в прозорчето, което чистачката едва успяваше да отвори, и напрягаше очи да види пътя отпред, докато фаровете се бореха да пробият замъгляващия всичко дъжд. И така миля подир миля. Току след Единбург премаза три заека и потрепери при тъпия удар, гумите просто размазаха телцата им. Той не намали, но после дълго си задаваше въпроса дали зайците обикновено излизат нощем.
    От напрежението го заболя глава, а от неудобната стойка гърбът му изтръпна. Освен това беше гладен. Той отвори прозореца, за да се поосвежи от студения вятър, но толкова много вода нахлу вътре, че се наложи веднага да го затвори. Замисли се за Иглата, или Фейбър, или както там се наричаше сега — за усмихнатия младеж по шорти, вдигнал купата на победителя. Е, засега Фейбър печелеше и това състезание. Имаше четирийсет и осем часа преднина и преимуществото, че единствен знаеше къде отива. Блогс би се радвал да се състезава с този човек, ако залогът не беше толкова висок, дяволски висок наистина.
    Запита се как ли би постъпил, ако някога се срещне лице в лице с него. „Ще го застрелям веднага — помисли си, — преди той да ме убие.“ Фейбър беше професионалист, а човек не бива да си играе с такива хора. Повечето шпиони бяха аматьори — разочаровани революционери отляво и отдясно, хора, които мечтаеха за въображаемия блясък на висшия шпионаж, алчни мъже или чезнещи от нещастна любов жени, или жертви на изнудване. Малкото професионалисти обаче бяха много опасни — те не знаеха що е милост.
    — Съгласен — викна Кинкейд. Той вече въртеше шайбата. След миг заговори в слушалката: — Капитан Дъглас? Тук Кинкейд. Да бе, да, знам, че нормалните хора спят по това време. Чакай, не си чул още най-лошото — искам да се поразходиш по дъжда. Да, да, съвсем добре ме разбра… — Кинкейд затули с ръка слушалката. — Нали знаете какво говорят за моряшкия език? Вярно е… — Той отново заговори в слушалката: — Обиколи всичките постоянно закотвени лодки в пристанището и виж дали някоя не е изчезнала. Махни ония, дето знаеш, че са излезли по работа, и ми дай имената и адресите на останалите собственици, и телефонните им номера, ако ги имаш. Да, да… знам. Ще ти поръчам едно двойно. Добре де, бутилка. Приятна сутрин, стари приятелю. — И затвори телефона.
    — Той спа през по-голямата част от пътя. Поправи ми колата; някакъв кабел се беше изскубнал, но аз нищо не разбирам от техника, после ми каза, че неговата кола се счупила в Единбург и че отива в Банф. Каза също, че всъщност не иска да минава през Абърдийн, защото няма пропуск за забранената зона. И тогава значи… му казах да не се притеснява. Рекох му, че ще гарантирам за него, ако ни спрат. Човек се чувства такъв глупак, знаете, но ми се струваше, че му дължа някаква услуга. Спести ми толкова неприятности.
    — Задръжте догадките за себе си, ако обичате — заяви Блогс. — Искаме от вас информация, не песимистични обобщения. — Присъстващите в стаята изведнъж си спомниха, че макар и млад, той беше най-старши по чин сред тях. — Хайде, ако нямате нищо против, да разгледаме различните възможности. Първо, напуснал е Абърдийн по шосе и някой друг е откраднал „Мари Втора“. В такъв случай вероятно е стигнал вече до целта си, но не е могъл да напусне страната поради бурята. Цялата полиция го търси, така че нищо повече не можем да направим. Толкоз за вариант първи.
    Трети: напуснал е Абърдийн по море. Единодушни сме, струва ми се, че това е и най-вероятното. Да конкретизираме нещата: а) някъде се е приютил или се е разбил било в шотландския бряг, било в някой остров; б) загинал е. — Блогс, естествено, не спомена за в) прехвърлянето му на някоя подводница, преди да се разрази бурята; сигурно не бе имал време за това, а може и да бе успял. И ако се бе качил на подводница, нищо повече не можеше да се направи, така че по-добре да не се споменава за тази възможност. — Ако се е приютил някъде — продължи Блогс — или лодката се е разбила, рано или късно ще открием следи, я „Мари Втора“, я парчета от нея. Можем веднага да почнем да претърсваме брега, а и морето, щом времето се пооправи, за да излети самолет. И да е отишъл на дъното на океана, не е изключено да намерим парчета от лодката на повърхността.

23.

    Сега, когато окончателното отпътуване беше толкова близо, спомените ставаха почти болезнено сладки. Мислеше си за разни неща — за наденици, които са толкова дебели, че трябва да ги режеш на резени, за коли, които се движат от дясната страна на шосето, за истински високи дървета и най-вече за собствения си език — думи, изречени със сила и точност, твърди съгласни и чисти гласни, и глагола в края на изречението, където му е мястото — усещането за завършеност и значението достигат едновременно връхната си точка, свършват.
    Глупости. Беше живял като монах седем години, но това не значеше, че и тя е живяла така. Сигурно бе имала дузина мъже след него. А можеше и да е мъртва, загинала от бомбардировките на англичаните или пък убита от някой психопат, защото, да речем, носът й е твърде дълъг, или пък прегазена от някоя кола по време на затъмнението. Във всеки случай едва ли си спомняше за него. Сигурно никога повече нямаше да я види. Но тя му беше скъпа. Означаваше нещо… нещо, за което да си мисли.
    Образът на Люси нахлу в съзнанието му така буйно, в такива ярки и силни цветове, че той просто не можа да се овладее. Видя поразителните й кехлибарени очи да го наблюдават, докато превързва пръста, видя очертанията на тялото й пред себе си, докато се изкачваше по стълбите, макар и облечена в ония безформени мъжки дрехи, тежките й кръгли гърди, докато стоеше гола в банята… Образите се сляха в един, Люси се наведе към него над бинтовете и го целуна по устата, обърна се по стълбите и го прегърна, излезе от банята и постави ръце на гърдите си.
    Той почна да се върти неспокойно в малкото легло, проклинайки въображението си, което се развихряше във фантазии, каквито не бе имал от ученик. По онова време, преди да бе опитал истинския полов живот, той обичаше да си измисля заплетени сексуални истории, в които се появяваха по-възрастните жени, с които се срещаше всеки ден — старшата сестра в колосана престилка, мургавата и слаба, високоинтелектуална съпруга на професор Найджъл, продавачката в селския магазин, която си слагаше много ярко червило и не бръснеше за нищо мъжа си. Понякога ги събираше и трите заедно и разиграваше някаква оргия във въображението си. А когато на петнайсетгодишна възраст прелъсти по най-класически начин дъщерята на една чистачка — беше на смрачаване в някаква горичка в Западна Прусия, той съвсем му отпусна края на фантазирането, защото измислицата беше много по-приятна от разочароващата действителност. Младият Хайнрих бе ужасно озадачен от тази работа — къде беше ослепителният екстаз, усещането, че се рееш из въздуха като птица, мистичното сливане на две тела? Фантазиите ставаха прекалено болезнени — напомняха му, че не бе успял да ги осъществи. По-късно, разбира се, нещата се пооправиха и той стигна до заключението, че до екстаз се стига не когато жената доставя удоволствие на мъжа, а когато двамата взаимно си доставят удоволствие. Сподели го с по-големия си брат, но той го прие съвсем спокойно, като нещо съвсем в реда на нещата, очевиден факт, а не някакво откритие. Не след дълго и Фейбър започна да го приема по същия начин.
    Съществуваше и проблемът как да избегне завръщането си с лодката с провизии. Хрумнаха му няколко възможни варианта: най-сигурният му се стори да извади от „строя“ обитателите на острова, да посрещне сам лодката и да отпрати рибаря с някаква скалъпена история. Можеше да каже, че е дошъл да погостува на семейство Роуз с някаква друга лодка, че е техен роднина, любител орнитолог, каквото и да е. Беше прекалено дребна подробност, за да заангажира цялото му съзнание в момента. По-късно, когато и ако времето се оправи, щеше да се спре на нещо.


    И Люси лежеше будна. Лежеше и се вслушваше. Имаше в какво. Времето беше като оркестър — дъждът барабанеше по покрива, вятърът свиреше по стрехите като с флейта, а морето изпълняваше глисанди с плажа. Старата къща също говореше, ставите й скърцаха под напора на бурята. Вътре в стаята се добавяха нови звуци: бавното, равномерно дишане на Дейвид, стигащо почти до хъркане — той спеше дълбоко след двойната доза приспивателно, и по-бързото, леко дихание на Джо, който се беше проснал удобно напряко на походното легло до отсрещната стена.
    Не й бе казал почти нищо за себе си, съзна тя, само че не е женен. Не знаеше къде е роден, акцентът му не й говореше нищо. Дори и намек не направи какво работи, макар да й се струваше, че е човек с професия — може би зъболекар или военен. Не беше достатъчно скучен за обикновен юрист и бе прекалено интелигентен за журналист; докторите пък никога не можеха да скрият професията си за повече от пет минути. Не беше достатъчно богат за адвокат и надут за актьор. Тя би заложила на армията.
    После се плъзна надолу в леглото, между бедрата й и я целуна по корема. Езикът му се стрелна в падинката на пъпа. „Много е приятно“, помисли си тя. Главата му продължи надолу. Той, естествено, няма да иска да ме целуне там… Но той я целуна. И продължи… Люси се вкамени от ужас, когато езикът му проникна в нежните гънки, когато той ги разтвори с пръсти, за да проникне по-дълбоко в нея… И накрая този неумолим език откри малко, чувствително местенце — толкова малко, че тя даже не бе знаела, че съществува, толкова чувствително, че докосването до него в началото й причини болка. Но ужасът бе пометен от най-изумителното усещане, което някога бе изпитвала. Неспособна да се въздържи, тя започна да движи хълбоци нагоре-надолу, все по-бързо и по-бързо, да търка хлъзгавата си плът по устата, брадичката, носа и челото на този мъж, отдала се изцяло на собственото си удоволствие. А то растеше и растеше, и Люси изведнъж усети, че повече не може да сдържа напиращата отвсякъде радост, и отвори уста да изкрещи. В тоя миг той затули устата й с длан. Но Люси продължи да крещи, екстазът продължаваше… Тя усети, че вътре в нея нещо избухва, че е напълно, изцяло изчерпана, че никога, никога няма да може повече да стане.
    Дотам обаче не се стигна. Когато тя вече си мислеше, че той губи контрол над себе си, Хенри спря, отмести се, легна върху нея и я облада отново. Този път много бавно и спокойно, като морския прилив, галещ плажа, докато най-после той постави ръце под хълбоците й и заби пръсти в плътта й. Тя го погледна и разбра, че сега вече е готов да престане да се контролира и да потъне в нея. И това я възбуди повече от всичко досега, така че, когато гърбът му се изви, лицето му се изкриви от болка, а от гърдите му се изтръгна тихо стенание, тя обви крака около кръста му и се остави изцяло на това невероятно усещане — и тогава, след толкова време, тя чу тръбите и цимбалите, които Лорънс обещаваше.
    Той беше идеалният мъж. Познаваше тялото й по-добре от самата нея. А собственото му тяло беше много красиво — с широки, мускулести рамене, тънка талия, тесен ханш и дълги, силни, космати крака. Стори й се, че има някакви белези, но не беше много сигурна. Силен, нежен и хубав. Идеално! Люси знаеше също, че никога няма да се влюби в него, никога няма да иска да избяга и да се омъжи за него. Някъде дълбоко в този мъж имаше нещо студено и твърдо — реакцията, а и обяснението му при влизането й в стаята бяха твърде необичайни… не искаше да мисли за това… една част от него беше някъде другаде, далеч… Трябваше да го държи на разстояние и да го използва внимателно, като наркотик, към който може да се привикне.


    Фейбър се надигна и измъкна кутийката с филмчето и ножа изпод леглото. Зачуди се дали пак да ги носи със себе си. Можеше да поиска да се люби с нея през деня… Реши да вземе ножа — щеше да се чувства като гол без него — и да остави кутийката някъде. Сложи я върху шкафа и я покри с документите и портфейла си. Съзнаваше отлично, че нарушава правилото, но това със сигурност бе последната му задача и той усещаше, че е в правото си да спи с тази жена. Освен това едва ли имаше някакво значение, ако тя или съпругът й видеха снимките — и да разберяха какво означават, какво можеха да направят?

24.

    Генерал Гудериан беше точно от онези пруски офицери аристократи, които Ромел така мразеше. Познаваше го от известно време. И двамата в началото на кариерата си бяха командвали Госларския йегер батальон и се срещнаха отново по време на нападението на Полша. Напускайки Африка, Ромел остави препоръка да го наследи Гудериан, като много добре знаеше, че битката е загубена. Ходът му обаче се провали, защото по онова време Гудериан не беше сред любимците на Хитлер и препоръката беше директно отхвърлена.
    Сега се взираше през масата в генерала, който отпиваше от брендито, взето от избата на Ротшилд. Гудериан и близкият му сътрудник, генерал фон Гейр, бяха пристигнали в Главната квартира на Ромел в Ла Рош Гуйон в Северна Франция, за да му съобщят как да разположи войските си. Ромеловата реакция на подобни посещения варираше от нетърпение до ярост. Според него Генералният щаб съществуваше, за да осигурява достоверна информация от разузнаването и редовно продоволствие, а от опита си в Африка знаеше, че те не могат да се справят и с двете неща.
    Светлите мустачки на Гудериан бяха грижливо подстригани, около очите му имаше толкова бръчки, че сякаш постоянно се усмихваше. Беше висок и представителен, а с това не можеше да бъде много симпатичен на един нисък, грозен и оплешивяващ мъж, за какъвто се смяташе Ромел. Изглеждаше спокоен, а всеки немски генерал, който можеше да се чувства спокоен в този момент от войната, със сигурност беше глупак. Току-що приключилият обяд — телешко печено и вино от далечния Юг, едва ли можеше да послужи за извинение.
    — В Турция — заговори той — английската Девета и Десета армия и Турската национална армия се съсредоточават на границата с Гърция. В Югославия партизаните също съсредоточават силите си. Французите в Алжир се подготвят да нападнат Ривиерата. Руснаците, изглежда, се готвят да нахлуят по море и суша в Швеция. В Италия съюзниците са готови да тръгнат към Рим. Има и по-дребни сигнали: отвлечен генерал в Крит, убит разузнавач в Лион, нападната радарна станция в Родос, абразивна смазка в самолет, който се разбива в Атина, нападение на командоси в Сагвааг, експлозия във фабриката за кислород в Булон, дерайлирал влак в Ардените, взривен петролен склад при Бусен… мога да продължа още. Картината е ясна. В окупираните територии непрекъснато се увеличават саботажите и предателствата, по границите ни се виждат повсеместни приготовления за нападение. Никой от нас не се и съмнява, че това лято ще има голяма офанзива на съюзниците; сигурни сме също така, че всичките тези безредици целят да ни заблудят къде ще се извърши десантът.
    — Разполагате с четири бронирани дивизии под ваше командване — продължи Гудериан. — Втора танкова при Амиен, Сто и шестнайсета при Руан, Двайсет и първа при Кан и Втора SS при Тулуза. Генерал фон Гейр вече ви е предложил да ги разположите навътре от брега, всички заедно, готови във всеки момент за бърз ответен удар. Тази стратегия всъщност е основен принцип в политиката на Върховното командване на Вермахта. Въпреки това вие не само сте се противопоставили на предложението на Гейр, но дори сте придвижили Двайсет и първа дивизия към Атлантическия бряг…
    — И останалите три трябва да бъдат прехвърлени към брега колкото е възможно по-скоро! — избухна Ромел. — Кога най-после ще се научите бе, хора? Съюзниците контролират въздушното пространство. Започне ли десантът, повече движение на танкове няма да има. Няма да може да се провеждат никакви операции, изискващи големи придвижвания по суша. Ако скъпоценните ви танкове са в Париж, когато съюзниците дебаркират на френския бряг, те ще си останат в Париж — английските бомбардировачи ще се погрижат за това, докато съюзниците не замаршируват по булевард Сен Мишел. Знам го — вече постъпиха така с мен. На два пъти. — Той пое дълбоко дъх. — Да се държат танковете като подвижен резерв, е все едно да ги захвърлим на боклука. Контраатака няма да има. Трябва да ги посрещнем на брега, където ще са най-уязвими, и да ги натикаме обратно в морето.
    — Да. Възложено му е да прецени силата на Първа американска армия под командването на генерал Патън, която е разположена някъде в Източна Англия. Ако той открие — а аз съм сигурен, че ще го направи, — че тази армия е голяма, силна и готова да действа, ще продължа да ви опонирам. Но ако установи, че всичко е само един голям блъф и са маскирали някаква малка част като десантна армия, тогава ще се съглася, че сте прав, и ще получите вашите танкове. Ще приемете ли подобен компромис?

Пета част

25.

    Люси изведнъж осъзна, че къщата е потискащо малка. Стените сякаш напираха да я смажат, докато палеше печката, правеше закуската, разтребваше, обличаше Джо — все сутрешно домакинско ежедневие. В края на краищата имаше само четири стаички, свързани с общ коридор и стълбище; човек не можеше и крачка да направи, без да се сблъска с някой друг. А ако застанеше неподвижно и се заслушаше, можеше да разбере какво правят останалите — Хенри се миеше, Дейвид се плъзгаше надолу по стълбите, Джо налагаше мечето си в дневната. А на нея й се щеше да има малко време за себе си, преди да срещне други хора, та случилото се предишната нощ да улегне в съзнанието й, да се оттегли някъде назад в мислите си, за да може да се държи естествено, без да прави съзнателни усилия за това.
    От бурята усещането за клаустрофобия се засили. Дъждът плющеше така силно, че от прозореца на кухнята едва се виждаше хамбарът. Човек се чувства наистина затворник, когато отварянето на врата или прозорец изисква подобни усилия. Ниското, стоманеносиво небе и стелещата се мъгла създаваха впечатлението, че е все привечер. В градината, между лехите с картофи, се стичаха потоци вода, а местенцето, насадено с билки, се бе превърнало в малко езеро. Врабчото гнездо под покрива на запуснатата пристройка бе отнесено и врабците хвърчаха панически по стрехите.
    Щом си изпиха чая, Том остави чашите в плитката каменна мивка и тримата излязоха навън при джипа. Фейбър седна отзад. Този път Дейвид караше бавно, а кучето — казваше се Боб, тичаше отстрани, без особени усилия. Дейвид явно познаваше отлично терена и караше уверено през тревата, без нито един път да затъне в някое заблатено местенце. Овцете представляваха наистина жалка гледка. Мокри до кости, те се гушеха в падинки, около къпинови храсти или някъде на завет. Нямаха желание дори да пасат. Даже агънцата се свиваха плахо зад майките си.

26.



    Мислеше за усилията, за предварителната подготовка, грижите, разходите и човешката сила, за всичко, което беше отишло в създаването на бутафорната Първа американска армия, разположена в Ийст Англиа: четиристотинте десантни кораба от брезент и дъски, плаващи върху петролни варели, които задръстваха пристанищата и естуарите на реките; грижливо изработените надуваеми гумени танкове, артилерията, камионите, коловозите и дори складовете за муниции; оплакванията от читатели в местните вестници за влошаването на обществения морал след пристигането на хилядите американски войници в областта; фалшивият петролен док в Дувър, проектиран от най-добрите архитекти на Англия и построен от картон и стари канализационни тръби от техниците от филмовите студии; внимателно изготвените фалшиви радиограми до Хамбург, изпращани от немски агенти, вербувани от Комитета на двайсетте; непрекъснатото бръщолевене по радиото, предназначено за немските прослушвателни постове, подготвено от професионални писатели и изобилстващо с реплики от рода на: „Пети кралски полк съобщава за значителен брой жени, пътуващи, както се предполага, без разрешение, във влака с провизии. Какво ще ги правим тия — до Кале ли ще си ги водим?“
    Годлиман изведнъж осъзна, че Чърчил не е едър човек, но седи като такъв: със свити рамене (опрял лакти напред на облегалките на стола), наведена брадичка и разкрачени крака. Беше облечен като адвокат, с черно късо сако и раирани сиви панталони, синя папийонка на точки и снежнобяла риза. Въпреки набитата фигура и шкембето ръката, стиснала писалката, беше изящна, с тънки пръсти. Кожата му беше розова, като на бебе. Другата ръка бе хванала пурата, а на масата до книжата имаше чаша с нещо, което много приличаше на уиски.
    Чърчил си водеше бележки в полето на написан на машина доклад и от време на време измърморваше нещо, докато драскаше небрежно. Годлиман усети, че не изпитва никакво страхопочитание към великия човек. Според него като държавник преди войната Чърчил беше истинска напаст. (Чърчил скромно отричаше, че е британският лъв, и заявяваше, че в момента му е дадена възможността да реве като такъв. Годлиман считаше, че тази преценка отговаря съвсем точно на истината.) Сега Чърчил вдигна рязко глава.
    — И аз — рече Чърчил и изведнъж се ядоса, макар и явно не на Годлиман. Той се надигна от стола и застана пред часовника на стената, взирайки се в него, сякаш бе хипнотизиран от надписа „Виктория Регина, Министерство на индустрията, 1889“. После, изведнъж забравил за съществуването на Годлиман, започна да кръстосва стаята напред-назад, като си мърмореше нещо под носа. Годлиман успя да долови отделни изречения и онова, което чу, просто го изуми. Великият човек си мърмореше: „Тази набита фигура, леко превита напред, крачеща напред-назад, изгубила изведнъж представа за всичко наоколо извън онова, което става в собствената й глава…“ Сякаш разиграваше някакъв холивудски сценарий, който се дописваше в процеса на самото действие.

27.

    Цигарата гори при 800 градуса Целзий. Но въгленчето в края й обикновено е заобиколено от тънък слой пепел. За да причини изгаряне, цигарата трябва да се притисне в кожата за почти цяла секунда — беглият допир едва ли ще се усети. Това се отнася дори за очите — примигването е най-бързата несъзнателна човешка реакция. Само аматьорите хвърлят цигари, а Дейвид Роуз беше аматьор — един безкрайно комплексиран и зажаднял за действие аматьор. Професионалистите не обръщат внимание на подобни аматьори.
    Фейбър не обърна внимание на запалената цигара, която Дейвид Роуз хвърли по него. Прав беше, защото тя бръсна челото му и падна на металния под на джипа. Той посегна към пушката на Дейвид, което беше грешка. Светкавично осъзна, че трябваше да измъкне камата и да го прободе — Дейвид можеше и да го застреля през това време, макар че никога преди това не бе насочвал пушка срещу човек и сигурно щеше да се поколебае, през който миг Фейбър можеше да го убие. Фейбър реши, че последните му изблици на естествено човешко поведение са виновни за подобна недопустима грешка в оценката на ситуацията. Щеше да му е последната.
    Фейбър едва ли не с възхищение осъзна, че Дейвид бе избрал много хитро времето и мястото на схватката, така че да има на своя страна преимуществото на изненадата, пушката и ограниченото пространство, където мускулите му значеха много, а по-добрата стабилност и подвижност на врага — нищо. Всъщност бе допуснал само една грешка, може би разбираема — обзет от желанието да се поперчи, Дейвид бе споменал филмчето и така беше дал на Фейбър възможността да се опомни.
    Фейбър прехвърли тежестта си на другата страна и бедрото му натисна лоста, превключвайки го на предна скорост. Моторът още работеше и колата подскочи. Фейбър загуби равновесие. Дейвид се възползва от това и с лявата си ръка му нанесе съкрушителен удар право по брадата — беше въпрос повече на късмет, отколкото на точна преценка. Фейбър отхвърча в другия край на кабината. Главата му се удари в желязната рамка, рамото му се удари в дръжката, вратата се отвори и той изхвръкна от колата, претърколвайки се назад.
    Озова се по лице в калта. В първия момент беше прекалено замаян дори да се помръдне. Отвори очи и видя само сини светкавици да раздират мътночервеното небе. Чу форсирането на мотора, разтърси глава да прогони фойерверките пред очите си и с мъка се изправи на четири крака. Шумът на мотора се отдалечи, после започна да се усилва. Фейбър обърна глава по посока на шума, цветните кръгове пред него се разсеяха, после изчезнаха и той видя джипа да връхлита отгоре му.
    Нещо под ръцете на Фейбър помръдна. От вибрациите на минаващия джип рохката земя започна да поддава и той усети, че пропада. На сто стъпки под него морето вреше и кипеше. Фейбър изпъна напред ръка и заби пръсти в меката почва. Усети, че един нокът се откъсва, но не обърна внимание. Повтори същото и с другата ръка, после се изтегли бавно нагоре, мъчително бавно. Най-накрая главата му се изравни с ръцете, бедрата му усетиха под себе си твърда земя, той успя да се извърти и се претърколи навътре, далеч от ръба.
    Той затича по-бързо. Дейвид реши да му пресече пътя и да излезе пред него. Фейбър направи завой. Джипът тръгна на зигзаг. Вече почти настигаше Хенри и той хукна с все сила, принуждавайки Дейвид да кара в кръг. Джипът забавяше ход, а Фейбър се приближаваше. Деляха ги само няколко метра, когато Дейвид разбра какво е намислил Фейбър. Той зави рязко, но беше твърде късно. Фейбър доближи странично джипа и се хвърли по лице върху брезентовия покрив.

28.

    Когато се замисли за състоянието си, се почувства неудобно. Вдъхновяващите речи бяха за тълпата, а интелектуалците смятаха, че стоят над подобни промиващи мозъците представления. И въпреки това, макар да знаеше, че изпълнението на великия мъж бе внимателно режисирано и всяко кресчендо или диминуендо в словото му беше предварително определено като в класическа симфония, то все пак му бе подействало, и то така силно, сякаш беше някой капитан на училищния отбор по крикет, когото треньорът надъхва в последния момент.
    Остави чадъра си на закачалката, окачи и мокрия си шлифер и се погледна в огледалото от вътрешната страна на вратичката на шкафа. Нямаше съмнение — нещо беше станало с лицето му, откакто бе почнал да лови шпиони за Англия. Оня ден му бе попаднала стара негова снимка от 1937 година, по време на семинар със студенти в Оксфорд. На нея изглеждаше по-стар, отколкото сега — с бледа кожа, рядка косица, неравно избръсната брада и размъкнати, направо пенсионерски дрехи. Рядката косица беше изчезнала, сега имаше на главата си монашеска тонзура. Обличаше се като бизнесмен, не като учител. Струв