Скачать fb2
Единствен изход

Единствен изход

Аннотация


Къркъс Ривю


Джон Кларксън Единствен изход

1.

    Беше уредил бизнеса с доставките така, че за него оставаха кеш хиляда и двеста лири. Буф! Пачка едри нови банкноти от по петдесет и сто лири, тук и веднага! Плюс още четири-петстотин лири от грамовете, които щеше да пласира на свои приятели от артистичния свят. А Печек знаеше, че ударите щяха да зачестят. Чичо Франк се канеше да разшири бизнеса и да поръча количества, които обаче Печек се съмняваше, че тези тъпи главорези, „ярдитата“1, щяха да могат да им осигурят. Това е само началото.
    За пари, които му позволяваха да живее живота на художник, независимо дали картините му се купуваха или не. Пари, с които можеше да плаща за големия апартамент в Бътлърс Уорф, престижен квартал на Лондон, да осигурява прехраната, училищната такса на дъщеря си и проклетите месечни вноски за кредитната карта. Боже мой, мислеше си той, на какво ли не сме способни заради тези шибани пари. Тъй че, колкото и Джон Печек да мразеше тази част от задълженията си, колкото и да ненавиждаше да шофира до Хакни и да прибира дрогата, той все пак продължаваше да го прави, изтърпявайки ритуала на страха.
    Мястото не създаваше впечатление, че се нуждае от охрана. Оставено на саморазрухата в този краен квартал, където общинските имоти се даваха под наем на най-закъсалите бедняци в Лондон. Всички прозорци на партера и двата по-горни етажа бяха покрити с изкорубени, мръсни листове шперплат. Сградата изглеждаше необитаема, но самият й вид предизвика нова вълна на страх, която пролази от тестисите на Печек чак до гърлото му. Господи, колко мразеше да идва тук.
    Когато пристъпи в мрачния партер на запуснатата жилищна сграда, доберман пинчерите на Оливър изръмжаха и залаяха яростно. Бяха заключени в малката стая, точно до стълбите, водещи към горните два етажа. Печек чу как драскат по олющената, боядисана в червено врата, която ги делеше от стълбището. Изруга и бързо се затича нагоре по стъпалата, като се надяваше, че зверовете пазачи ще се успокоят, щом се отдалечи. Но това само ги накара да завият страховито и да залаят още по-яростно.
    Гледката направо го хипнотизира. Шест жени и един мъж, с вид на откачени доктори, с мрежи на косите и хирургически маски на лицата, седяха покрай дълга маса и препичаха, нарязваха, претегляха и пакетираха вкаменени бучки кока. Прахът и твърдите бучки бяха бели на цвят и различни по грамаж. Пламъците на пропановите горелки проблясваха в синьо и жълто. Но единствените цветове, за които Печек си мислеше, бяха нежните пастелни тонове, красящи банкнотите на британските лири.
    Печек знаеше, че паричните знаци, припечелвани тук, не бяха чистичките и шумолящи банкноти, които той скоро щеше да притежава. Тези копелета — ярдитата, получаваха само изхабени от многократна употреба парични знаци, измъкнати от костеливи пръсти из мръсни улици или подадени във вонящи писоари и обществени кенефи. Не като новичките петдесетачки и стотачки, които самият той скоро щеше да гали. Парите, които те събираха, бяха изпоскани банкноти от по пет-десет фунта, ринати като боклук из цял Лондон, издухани сякаш от огромна прахосмукачка, задвижвана от засмукването на стотици хиляди немощни бели дробове.
    Мислите на Печек секнаха, когато един от хората на Оливър му върна платнената торба. Той си позволи да се усмихне. Две кила почти чист кокаин. По дяволите, човече, това му се вика удар! Той се отърси от нервното и болезнено усещане. Работата почти беше приключила. Всичко, което му оставаше, бе да се обърне, да изчака, докато вратата отново се отвори, да се махне от това място и да се дотътри с колата си до своя квартал. До онази чистичка, цивилизована част на Лондон, където щеше да спре в някоя уютна кръчма, да му удари една хубава халба „Мърфис“ и да се поздрави.
    Оливър беше набит, мускулест, тъмнокож ямаец. Босът на „лошите пичове“ в Хакни. Сегашният дон, главатарят на най-голямата банда ярдита, действаща в Лондон. Предният му зъб и двата съседни вдясно бяха облечени в злато, но към Печек проблеснаха не зъбите, а очите на този тип. В погледа му се таеше гняв, по-силен и от дрога. За разлика от повечето ярдита, които Печек познаваше, Оливър беше най-неуравновесеният. Той никога не беше го виждал спокоен. Още по-малко сега. Черният дон се насочи право към него, следван от проклетия си ангел на смъртта, Хинтън.
    Заблъска го отново и отново. Разбираше, че няма да му стигне времето. Пресегна се назад, грабна отнякъде късо мачете и замахна с него към Печек. Острието сряза лявото ухо на нещастника на две, разцепи бузата му и остави дълга бразда върху дясната страна на главата му. Печек бе рухнал на четири крака, но инстинктивно вдигна ръка да се предпази. Оливър отново замахна към него, два от пръстите отхвръкнаха и мачетето се стовари върху черепа на жертвата му с такава сила, че костта изхрущя.
    Това, което бе останало от Печек, се затъркаля с тропот надолу по стълбището. Кръвта шуртеше и се плискаше по стъпала и стени. Оливър се пресегна и сграбчи верижката, закачена върху горното резе на червената врата. Квичащите, задавящи се от лай добермани обезумяха от миризмата на кръв. Оливър дръпна верижката. Вратата се разтвори с трясък и три подивели животни се втурнаха на площадката, хапейки и драскайки се едно друго, докато се бореха за главата на Печек. В този момент изтерзаното тяло тупна сред купчината озверели песове, които окончателно подивяха.

2.

    Отвъд океана на друг континент, Джак Девлин стоеше на ръба на веранда, изработена от фино обгорено черешово дърво. Слушаше деликатния звън на люлеещите се от вятъра звънчета и поглъщаше ведрата красота на японската градина пред него. Без да се вглежда в детайлите, очите му улавяха десетките оттенъци на зелено, сияещи от моравата, растенията и старинните бонзаи. Усещаше тучната тъмна почва на градината и здравината на сивкавите скали, акцентирани от флуидната енергия и нежния ромон на обливащата ги вода. Вдишваше хладния вечерен въздух, леко примесен с аромата на пиния.
    Зад него, до ниска масичка от черешово дърво, изработена от същия занаятчия, който бе измайсторил и верандата, седеше Уилям Чоу. Въпреки че домът и градината бяха в японски стил, Чоу не беше чист японец. Той представляваше уникална смесица от няколко източни кръвни линии: индонезийска, китайска и японска. Връзките му с Далечния изток и отвъд него бяха толкова сложни и разклонени, колкото и родословието му. И докато бизнесът му на Изток във все по-голяма степен се пренасяше на Запад, сферата на влияние на Чоу се разрастваше и задълбочаваше.
    След като прегледа доклада на Девлин за мисията му на Хаваите, Чоу седна и се отпусна, съсредоточавайки се върху цената, която Девлин трябваше да плати за това. За разлика от повечето работодатели, които гледат на своите наемни служители като на бездушни изпълнители, Чоу изпитваше загриженост за Джак Девлин. Той яростно отстояваше етиката на Изтока, според която след като един човек е работил за теб, то той си остава твой наемен служител за цял живот. В съзнанието на Чоу неговият живот и този на Девлин щяха завинаги да останат преплетени.
Ани“
    Телеграмата съдържаше също телефонен номер и адрес, но Девлин не си направи труда да прочете цифрите. Кодът „Ани“ в това съобщение му бе напълно достатъчен. Образът й проблесна в паметта му. Физическото усещане за загуба го прониза така осезаемо, че той усети как дишането му се ускори. Бяха минали толкова години. Девлин изобщо не бе очаквал, че някога ще получи вест от Ани. Нито пък бе допускал, че реакцията на собственото му тяло ще се окаже толкова силна.

3.

    Той продължи нагоре по Колдхарбър под надлезите на Британските железници и възви към лабиринт от улици, плътно оградени от редици триетажни жилищни постройки. Сградите се намираха в различна степен на разруха. Наемите, безработицата и дрогата бяха сложили своя отпечатък. Тази част на Лондон не носеше кой знае какъв доход и затова собствениците не ремонтираха нищо, хората искаха малко и за мнозина животът в Брикстън беше тягостен.
    На сцената неизбежно излизаше третият елемент: проституцията. Прахът винаги поставяше в зависимост жени, на които се налагаше да продават тялото си заради дрогата. Оливър смяташе проституцията за отпадъчен продукт, стоящ някак встрани от основния бизнес, колкото да добавя допълнителни суми пари към основните приходи. Оливър по-скоро търпеше бизнеса си с проституция, отколкото го развиваше. Но не можеше да обърне гръб на парите. Поне докато не му създаваха прекалено много проблеми.
    Пространството му беше нужно, за да се приспособи към твърде странните английски закони срещу проституцията. Апартамент, обитаван от една жена, предлагаща сексуални услуги срещу заплащане, не беше бардак и жената не беше проститутка. Апартамент с две жени, правещи същото, вече беше бардак, а те — проститутки. Ето защо Оливър бе използвал сградата, за да обзаведе пет отделни апартамента за проституция — един в дъното на приземния етаж и по два на втория и третия етаж. Главната му квартира заемаше най-горния етаж. Курвите работеха кротко долу и правеха пари. Оливър седеше горе и броеше парите.
    Миризмата от кухнята, примесена с вонята на котешки изпражнения и боклуци, събуди спомени от детството му в Кингстън. Близка, макар и не съвсем, до миризмата на стария му роден двор. Може би липсваше онази безмилостна жега, която смесваше миризмите. Вечната мъгла на лондонската зима така и не допускаше достатъчно слънце, което да докара всичко до подходящата му зрялост. Или може би наоколо липсваха достатъчно чернилки от Карибите, да сложат миризмите в ред. Прекалено много пакита, ирландци и бели „йобита“2, смесени с всевъзможна друга гмеж. Но засега Лондон беше неговият дом. И трябваше да бъде. Какъвто и да беше, Лондон бе за предпочитане от смазващата мизерия и все по-опасните задни улици на Кингстън.
    Хинтън беше понесъл всичко, което островът бе стоварвал върху главата му, включително единадесетте години затвор, през който трябваше да се бори и да убива, за да оцелее. Силните ядяха храната, носеха обувките и спяха в леглата. Силните изсмукваха живота от слабите и оцеляваха. Сега Хинтън знаеше, че на този свят има много малко неща, които можеха да се окажат по-лоши от затвор в Ямайка. Със сигурност сред тях не беше затворът в Англия.
    Когато стигна до площадката на най-горния етаж, Хинтън се доближи до телената врата, която напълно отцепваше площадката от стълбищната шахта. На площадката и по цялата дължина на коридора непрекъснато сновяха два от доберманите на Оливър. Тези кучета не бяха като дивите псета, които Оливър можеше да пусне срещу ченгетата или срещу някой, който се опиташе да нападне лабораторията му за преработка на кокаин. Тези кучета бяха обучени. Те познаваха миризмата на Хинтън и се задоволиха само да го погледнат безмълвно.
    Преклонението, което Хинтън й засвидетелстваше, бе искрено. Но тя просто остана на вратата и го огледа безмълвно в продължение на няколко секунди. Момма Сиентро не одобряваше склонността на Хинтън да измъчва кучетата. Не обичаше шума. Едва след като остана доволна от това, че Хинтън е трезв, облечен е добре и е достатъчно покорен, тя благоволи да му протегне ръката си. Хинтън пое едрата, пухкава ръка на „хонзи“ — жрицата, и я целуна.
    Хинтън се подчиняваше единствено на своята религия. Момма Сиентро беше част от нея. Тя се радваше на неговото преклонение, защото Хинтън наистина вярваше във властта на Вуду и на божества като Чанго. Той беше убеден, че божеството на гръмотевиците и светкавиците го бе спасило от земния ад. Как иначе можеше да си обясни не само внезапното си и неочаквано освобождаване от затвора, но и попадането му в този рай от възможности, в този мек и узрял месест плод, какъвто бе градът с неговото Сити, което му позволяваше да граби и да смуче.
    Оливър бе създал зловещия си екип, заобикаляйки се с хора, които действаха с безскрупулна жестокост. Убиваха като диваци, бързо и лесно. В анархистичния свят на карибските банди тяхната мощ и оцеляването им се крепяха на способността им да подлагат на жесток терор всичко живо. Но дори сред тази сган Хинтън изпъкваше. Той не само безпроблемно убиваше. Убиваше с религиозно упование. Жестоките мъже като него убиваха безстрастно. Някои може би изпитваха удоволствие да убиват. Хинтън благоговееше пред силата да отнемеш живот.

4.

„Вали дъжд,
не, това не е дъжд,
валят, валят маргаритки.“

    А тя наистина беше красива. Имаше гъста, копринено черна коса, която обграждаше одухотвореното й личице. Имаше меки, магнетични очи, които изглеждаха огромни, когато ги отвореше широко. Усмивката не слизаше от лицето й. Говореше с онзи бърз, изяждащ края на думите британски акцент, с достатъчно енергия и дързост, която я правеше да изглежда преждевременно развита и по детски чаровна едновременно. Но най-хубавото у нея беше смехът й. Когато се смееше, дори и най-коравосърдечният човек не можеше да не се усмихне. Колкото до Елизабет, тя имаше добро сърце. Беше прекалено малка и невинна, за да усети напъпващата мощ на своята хубост. Поне засега тя си оставаше едно малко дете, което през повечето време се стараеше с цялото си сърце да зарадва мама и татко.
    Но напоследък някаква неизразима тъга обгръщаше малкото й сърчице. Нещо не беше наред. Обикновено баща й излизаше и се връщаше в различни часове и по различно време, но напоследък изобщо не се бе прибирал. Отсъствието му смущаваше Елизабет, защото колкото и разумно да звучаха обясненията на майка й, че той е „по работа“, тя усещаше, че нещо не е наред. А и майка й закъсняваше. Все трябваше да урежда някакви неща, които наричаше „ангажименти“. И изглежда, понякога плачеше. Напоследък много пъти дори не чуваше това, което Елизабет й казваше.
    Ани се усмихна на дъщеря си. Когато бяха заедно, ставаше очевидно защо Елизабет е толкова красиво дете. Майката представляваше зрелият вариант на малкото момиче. По-изящен, по-елегантен, по-чувствен. Но сега ужасът от смъртта на мъжа й беше лишил Ани Печек от възможността да изглежда толкова ведра и красива, колкото беше обикновено. Тя далеч не можеше да се приспособи към напрежението, потреса и страха, които обсебваха мислите й след загубата. Светът на Ани Печек се разпадаше и тя съвсем не беше сигурна, че е в състояние да го предотврати.
    Е, помисли си тя. Дори лицето й да беше загубило от чара на младостта, поне тялото й все още си го биваше. Тя опипа стомаха си и оправи полата по бедрата и таза. На тридесет и осем години, почти метър седемдесет и шест, теглото й беше съвсем същото като в деня, когато за пръв път срещна Джак Девлин. Ако застанеше гола пред него, сигурно щеше да се забележи разликата, но не и когато бе облечена. Отново по лицето й премина усмивка. Но този път различна от онази, която радостта на детето й бе предизвикала. Мъжете бяха толкова предсказуеми. Ани знаеше, че има онова, което всички те искаха. Дълги крака, прекрасни гърди и хубаво задниче. Джак Девлин не беше по-различен. Да, той освен това беше забелязвал грациозната й шия, китките и глезените й. Девлин винаги открито се бе възхищавал на физическата й красота.
    Ани се запъти към кухнята. За Лондон жилището им изглеждаше доста необичайно. Апартаментът им се помещаваше на горния етаж на една складова постройка, в квартала Бътлърс Уорф. През стотиците години, откакто Лондон бе обитаван от хора, всяка постройка бе подновявана или преустроявана така, че да отговори на потребностите на своите обитатели. Но едва в последно време една вълна на преструктуриране бе превърнала старите просторни фабрични цехове и складови халета на Бътлърс Уорф в жилища. Беше рядкост да се намери подобно място в близост до центъра на Лондон. Просторните, въздушни халета, подходящи за ателиета и галерии, бяха привлекли вниманието на мнозина хора на изкуството, както и на рекламни агенции и дизайнерски студиа. След тях се появиха ресторанти и галерии. Както и поток от щъкащи специалисти по градоустройство. Ани и Джон бяха дошли в този квартал твърде рано и бяха избегнали смазващите цени на апартаментите, макар преустройството и ремонта на жилището да бяха тласнали Джон да се заеме с пласмента на кокаин. Нищо друго нямаше да може да му осигури бързия приток на пари, от който той постоянно се нуждаеше.
    „Гълъбарникът“, както го наричаха, се намираше на четвъртия от шестте етажа на някогашна преустроена фабрика. Всеки от апартаментите бе разположен напречно на централния коридор. Техният апартамент се състоеше от стаи, подредени една след друга от входа до дъното. След входната врата имаше малко антре, после просторна и слънчева дневна с висок таван, две стаи и баня, всички към един и същ вътрешен коридор, и най-накрая вътрешна кухня. Кухнята имаше задна врата, която водеше към стръмно стълбище за противопожарния изход, през който се излизаше направо на улицата.
    Елизабет се изправи и зачака майка й да отвори вратата. За разлика от повечето врати в Лондон, които имаха прости единични ключалки, затварящи се автоматично, задната врата на Ани бе подсигурена с яка стара заключваща система, останала от времето, когато това помещение бе представлявало фабричен цех. Отвътре трябваше да се завърти една ръчка, за да се плъзнат двата железни пръта от рамката на вратата. Отвън се отваряше с ключ. Ани завъртя ръчката, отвори вратата и стъпи на тъмната, прашна площадка. Изпълни внимателно процедурата по заключването и двете с Елизабет заслизаха надолу по витата стълба, тъкмо когато самолетът на Джак Девлин от Ел Ей започна да се снишава над летище Хийтроу.

5.

    Мозъкът на Девлин обаче съвсем не дремеше. Всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно. И поради това алармената му система подаваше безмълвни сигнали. Други бяха много по-изкусни от нея. Красива блондинка, която съвсем случайно е получила съседно на неговото място, в първа класа, за полет до Европа. Полет, който можеше да осигури достатъчно време за сприятеляване. Навикът на Девлин да използва самолетните полети, за да си отспи, беше намалил в значителна степен времето за завързване на познанства. Дали затова тя изглеждаше толкова настойчива? Прекалено приятелски настроена, прекалено бърза. Или може би просто Девлин беше станал прекалено подозрителен след толкова години опасни мисии.
    Самият факт, че той не беше сигурен какво точно става, го караше да бъде нащрек. Девлин знаеше, че изпитанията се струпваха изневиделица и поглъщаха твърде много от силите му. А той се нуждаеше от почивка. Знаеше го. Дали някой друг също го знаеше? Дали този някой му беше враг? Дали това не беше работа на Чоу? Той знаеше за полета на Девлин — личната му секретарка, госпожа Банкс, му бе купила билета. Можеше ли Уилям да наеме някого толкова бързо?


    Кингс Крос не се ползваше с добро име. Но както при повечето комарджийски места из Лондон, един случаен минувач можеше и да не забележи мръсния бизнес, който се въртеше тук. Лондончани предпочитаха да преминават бързо през този район на път за някое друго, по-благопристойно място. Те можеха да забележат някой и друг опърпан пияница, клатушкащ се сред всеобщата бъркотия и мръсотия, но обикновеният човек рядко щеше да обърне внимание на доходоносния бизнес, който се вихреше тук под формата на пласмент на дрога и улична проституция, около часовниковата кула, близо до огромното гарово съоръжение.
    Пред входа на големия безистен някакъв видимо сбъркан чернокож спореше с младо момиче, което имаше вид на безпризорна наркоманка. Друг чернокож, с яки бицепси, облечен в широка фланелка, стоеше и чакаше някого или нещо. Няколко крачки по-нататък Хинтън забеляза Леон, един от „лошите пичове“ на Оливър. Леон напълно пасваше на обстановката. Косата му беше дълга, на сплъстени плитки, лицето му бе обрасло с рядка брадица, а облеклото му се състоеше от клеясало зеленикаво яке и панталони. Другият „пич“ на Оливър, Пъджи, се хранеше в един индийски ресторант, който в момента предлагаше специална оферта — срещу две лири и половина можеше да похапнеш всичко, което пожелаеш, без да се включва пиенето.
    Леон се грижеше за веригата от жени, които дискретно се предлагаха по улиците, щъкайки по пустия булевард покрай гарата. Момичетата трябваше да хванат своите „пишки“, преминаващи с коли или пеша, и да повървят с тях пеша или с колите до булевард Грейт Ин, след което да наемат стая в някой от евтините хотели за краткотраен престой. Било по пътя до хотела или на връщане, те трябваше да дадат знак на Леон, който стоеше на поста си пред безистена. Понякога обслужваха някой забързан пътник на задната седалка на колата му, но в повечето от случаите предпочитаха евтиния хотелски уют. На всеки два часа помощникът на Леон или пък самият Леон отиваше до ъгъла и прибираше припечеленото от момичето. Причината за това беше, че то щеше да остане само на улицата с голямо количество пари. Да загубиш курва заради някоя кръвожадна „пишка“ или заради полицията, беше едно, но да загубиш спечеленото от нея — съвсем друго.
    Същата система се прилагаше и към дрогата, която Оливър пласираше. За продажбите отговаряше Пъджи. Трансакциите на дрога бяха равномерно разпределени между клиентите, които минаваха по улицата пешком, и тези в колите. Пъджи и още трима-четирима улични безделници даваха достатъчно ясни знаци, с които отпращаха клиентите си към някой от постоянно въртящите се пунктове — пред сумрачния индийски ресторант, на входа на отворената двадесет и четири часа в денонощието зала за снукър4, или в един ъгъл близо до кръчмата с евтин стриптийз, където тайфа поизхабени жени показваха циците и вагините си срещу нищожни бакшиши, подхвърляни в бирена халба.
    От друга страна, при бързата обмяна на пари срещу дрога, загубите от арести или изцепки беше минимална. Никой не разтръбяваше търговията. Тя се въртеше почти невидимо. Но с едно завидно постоянство, което осигуряваше бързото натрупване на приходи. Поддържането и осигуряването на цялата тази мрежа изискваше огромни усилия и дисциплина. Цялата тежест падаше върху Оливър, което го правеше твърде безскрупулен и той безмилостно реагираше на всичко, което можеше да смути търговията. Това правеше Хинтън извънредно щастлив, тъй като Оливър изискваше всички конфликтни положения да се решават по възможно най-жестокия начин.
    След като провери как стоят нещата при Леон и Пъджи, Хинтън обиколи квартала. Всеки път започваше обиколката си от входа на покрития базар. Най-напред заставаше на улицата, така че всеки да може добре да го види. После започваше бавно да се движи, с деветмилиметровия си пистолет в кобура на кръста, с куршум в цевта и вдигнат предпазител. На дясната ръка беше стилетът му, пъхнат през каишката на часовника под ръкава му, като острието на ножа леко докосваше дланта му.
    Лицето на Хинтън плашеше повечето хора, дори и да не знаеха колко опасно въоръжен бе той. Очите му бяха заканително присвити. Високите му скули и пъпчивата кожа предизвикваха отвращение и лоши предчувствия. Както и войнствено изправената му стойка. Хинтън не го беше еня как точно се бе облякъл, но каквото и да носеше на тялото си, той винаги изглеждаше, сякаш се кани да ходи на погребение. И за разлика от повечето ярдита, които обичаха да се кичат с куп златни бижута, единственото украшение на Хинтън бе колието от малки червени и бели мъниста, цветовете на неговото божество закрилник.
    Хинтън, разбира се, не беше с всичкия си. Въобразяваше си, че е оръдие на възмездието. Само след няколко минути той вече се бе задъхал и очите му блестяха яростно. Хинтън неистово желаеше някой да се опита да го нарани. Очакваше около него да избухне насилие така, че да може да изстреля куршум по всеки, който би се опитал да го нападне. А ако нападателите бяха в обсега му, щеше да ги мушка и коли. Хинтън искаше да види как неговите богове го закрилят в неговата омраза. Нека враговете му се появят, молеше се той, за да може да извади оръжието си и да тръгне право срещу тях и да стреля, докато ги избие до крак. Хинтън наистина вярваше, че е безсмъртен и не го лови куршум, освен ако неговият бог не пожелае да бъде сразен. А ако богът, който вече го беше спасил от ада, пожелаеше неговия живот, то той можеше да го вземе.
    Единственото, което тревожеше Хинтън, бе опасността да не изпадне в някое от състоянията си на тъмна ярост, която щеше да го накара да загуби разсъдък. Буквално да се изгуби сред червеникавата мъгла на яростта. А Хинтън беше достатъчно умен, за да осъзнава тази опасност. Той беше достатъчно интелигентен, за да си даде сметка, че живее на ръба. Това състояние обаче го привличаше неудържимо. То беше източникът на неговата сила. Хинтън започваше дори да изпитва удоволствие от играта да види колко дълго може да издържи, преди напълно да обезумее.
    Хинтън още веднъж погледна как вървят нещата на Леон и Пъджи. Двамата гадняри се държаха на дистанция от Хинтън. Не искаха да се приближават прекалено до него, нито да кажат нещо, което можеше да го ядоса. Хинтън се отдалечи, преглъщайки възкиселия вкус в устата си. Не беше удовлетворен. Почти като наркоман, не получил своята дажба. Спря едно такси и се отправи към склада на Оливър в Хакни Уикс. Усети глад. Щеше да вечеря с Лионел. Лютива, пикантна ямайска храна. Може би с повечко къри. И студена бира. След това щеше да се заеме със следващата си задача. Изведнъж Хинтън се усмихна. Поне тя щеше да го задоволи. Той беше сигурен в това. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време до срещата му с Оливър в шест. И ако имаше късмет, щеше да си устрои един малък кървав празник.

6.

    Девлин беше казал на Джоан Кънингам, че ще отседне в „Конат“, но всъщност нямаше такова намерение. Той предпочиташе лондонски хотели, които не бяха толкова известни. Харесваше му барът и храната в „Блейкс“ и много му допадаха два от апартаментите на първия етаж там, но Девлин не можеше някак да възприеме разточителния стил в интериора на Анушка Хемпъл. Винаги му се бе струвало, че подобни места са добри за отсядане само с компания.
    За това пътуване той си бе направил резервация в ползващия се с добро име „Дрейкът“ в Кадоган Гардънс, близо до площад Слоун. Има възможността да си запази предпочитаната от него стая №12, гледаща към градината в задния двор. Девлин винаги беше смятал Лондон за цивилизован град. Една от причините за това бе наличието на безброй малки частни градини, скътани във всяко празно местенце в централната част на града. Такава градина беше и тази в задния двор на „Дрейкът“. Екзотиката, която тя предлагаше в претъпкания град, беше нещо, което Девлин харесваше. Тихият зелен парк беше точно този буфер между убежището му и външния свят, който успокояваше Девлин.
    Озоваването му в тази тиха градска къща му напомни колко неподвластни на времето можеха да бъдат лондонското сити и хотел като „Дрейкът“. В малкото фоайе цареше пълна тишина. Нямаше ги опашките за регистрация или гостите, нервничещи пред рецепцията. Всъщност, нямаше никого, ако изключим портиера Винсент. Регистрацията представляваше просто ръкостискане. Пребиваването в „Дрейкът“ приличаше повече на посещение в частен дом, отколкото в хотел. Тъй като хотелът разполагаше само с двадесет и пет стаи, а и бе разположен в една дискретна градска постройка в квартал с резиденции, малцина от минувачите изобщо подозираха, че „Дрейкът“ е хотел.
    Беше я срещнал, когато тя работеше като сервитьорка в един бар ресторант на име „Били Бъдс“, на авеню Лексингтън в Ню Йорк. Беше преди толкова години, че на Девлин дори не му се искаше да пресмята. Тъкмо се бе дипломирал в Нюйоркската полицейска академия, пръв по успех в курса, доста неочаквано постижение. Просто беше набрал максимум точки на тестовете. Успехът му гарантираше добро назначение. Разпределиха го в Тринадесети полицейски участък в Манхатън. Известното „Едно-три“. Същият участък, където се намираше Полицейската академия.
    Участъкът покриваше района между Четиринадесета улица до Двадесет и девета улица, и от Седмо авеню до Ийст Ривър. Това беше един чист и тих квартал на Манхатън. Нямаше лоши райони, за които си заслужаваше човек да говори, въпреки че на няколко преки от Седмо авеню по онова време се бяха навъдили разни плъхове. Тук-там из Лексингтън се срещаше проституция, малко комарджийство, малко зали за залагания, дребни пласьори на дрога, плюс шайки джебчии и дребни мошеници, но всичко това нямаше нищо общо с вездесъщата престъпност, ширеща се в някои райони на Ню Йорк.
    И въпреки това, само след няколко дни Девлин попадна на полицаи, негови колеги, които притискаха за подкупи всеки, когото бяха в състояние да изнудят. Първият му партньор се оказа бос на една от мошеническите групировки, който даваше ясно да се разбере, че може да си затвори очите за закона срещу неизвестна сума пари. Търговците от Трето авеню му плащаха, за да избегнат глобите, когато камионите им със стока прекаляваха с разрешеното време за паркиране при доставката на стоки. Собствениците на Грамърси Парк му плащаха за допълнителна охрана на скъпоценния им терен. Букмейкърите и сводниците плащаха, за да ги предупреждава за евентуални неприятности. И всички си държаха езика зад зъбите. Защо да клатят лодката?
    Още в първия миг, когато влезе в „Били Бъдс“, забеляза Ани. Всеки, който влизаше в това заведение, забелязваше Ани. Тя беше стройна, тъмнокоса, най-пленителното същество, което бе срещал напоследък. Малцина от посетителите, които влизаха и я виждаха, бяха в състояние да напуснат бързо заведението. Тя ги омагьосваше с усмивката си, с външния си вид и с маниерите си. Можеше да бъде сервитьорка в който и да е ресторант в Ню Йорк. Но по случайност беше тъкмо тук, в района на Лексингтън, и изглеждаше на младия Девлин толкова зашеметяваща, колкото можеше да изглежда една филмова звезда.
    Той обичаше да яде своето пиле на грил и да пие своя „Будвайзер“, и да я наблюдава как поздравява и настанява клиентите. Наблюдаваше я свенливо, не му се искаше да й натрапва вниманието си. Но дори и да засечеше вперения му поглед, той нямаше да престане. Обичаше да я гледа как си върши работата. Тя караше всеки, мъж или жена, да се чувства като специален гост. Но запазваше известна дистанция и достойнство, което предотвратяваше всякакви груби закачки. Девлин оценяваше способността й да прави това по един удивителен начин, защото знаеше, че всеки мъж, който влиза в „Били Бъдс“, мечтае да спи с нея. Девлин знаеше, че първото нещо, което двама мъже можеха да си кажат, след като тя ги настанеше, бе какво биха дали, за да я вкарат в леглото си.
    Пропусна вечерята си във вторник, планирайки да се появи в сряда. Искаше тя да почувства липсата му. По време на смяната си в същата тази сряда, той си мислеше как да я покани на разходка извън ресторанта. Сигурно тъпаците я канеха всяка вечер, мислеше си той. Стори му се странно, че се чуди как да го стори. Това беше нещо, което никога дотогава не бе планирал. Момичетата сякаш винаги сами го намираха. Но тази Ан не приличаше на останалите.
    Романтичната им връзка се задълбочи. Той я водеше в „Клостърс“, на Сити Айлънд и на стадиона „Ший“. Тя му показваше „Пульос“, Музея на модерното изкуство и „Блумингдейл“. Той я отвеждаше в жилището си в Уест Вилидж, за да се любят, тя го водеше на вечеря в Бруклин. Беше родена в Ню Йорк, в италианско семейство. Той пък беше нюйоркчанин от ирландски произход. Двамата опознаха всяко кътче в града, споделяйки най-съкровените си впечатления.

7.

    Ани се бореше да си поеме дъх. Тя задраска с нокти ръката, която бе стиснала гърлото й. Опита да се извие, за да си поеме дъх, но той я бе притиснал до стената. Заболя я ужасно от яката хватка, която сякаш щеше да смачка гръкляна й. Не можеше да мисли. Започна да й притъмнява. Хинтън освободи гърлото й и силно я зашлеви по бузата. Тя падна на колене. Причерня й и пред затворените й очи изскочиха искри. След това вълни от болка нахлуха в дясната част на главата й и гърлото й. Застана на едно коляно, мъчейки се отчаяно да си поеме дъх. От устата й потече слюнка и кръв, но тя не я изтри. Всичко, от което имаше нужда сега, бе въздух.
    За миг ужасът й сякаш намаля. Беше освободена от хватката му. Седеше. Той й бе казал нещо, но тя не осъзна намерението му. В няколкото мига, докато се съвземаше, тя изведнъж се изпълни с гняв, че беше позволила този груб, отвратителен тип да вземе надмощие над нея. Как го бе допуснала в къщата си? Как можа да допусне да изпадне в такава безизходица? Ами Елизабет? Ами ако този ужас застигнеше и нея? Скри лице в ръцете си, отчасти за да престане да вижда Хинтън, отчасти за да прикрие сълзите си. Прииска й се да изчезне от погледа й с едно затваряне на очите.
    Хинтън измъкна от вътрешния джоб на спортното си палто пистолет, 44 калибър. „Булдог пъг“ на „Чартър Армс“. Оръжието изглеждаше компактно, с достатъчен калибър, за да може да пръсне черепа на Ани. Новото оръжие, което Оливър му бе казал, че Лионел трябва да му предаде, когато се срещнат. Хинтън беше взел револвера „Чартър Армс“ и бе дал на Лионел своя полуавтоматичен пистолет. Макар да предпочиташе ножа си, той можеше да я застреля и с пистолета, без да се притеснява, че някой ще го разкрие по оръжието.
    Хинтън погледна през шпионката. Ясно се виждаше тясната пътека на коридора, водеща към асансьора. Можа да види Лионел, който се бе прилепил до стената срещу входната врата, с вдигнат пистолет, в очакване посетителят да тръгне по коридора към апартамента на Ани. Щом се появеше, всичко, което Лионел трябваше да направи, бе да натисне спусъка. Докато Лионел щеше да стреля по него отстрани, Хинтън смяташе да отвори вратата и да го застреля от упор.
    Колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма беше вероятността Лионел да го чуе. В следващия миг той наистина го чу. Девлин се обърна и се прицели в носа на Лионел. Улучи го с цялата сила, на която бе способен, и с набраната скорост, която подсили удара. Носът му се счупи толкова лошо, че преградният хрущял изпука чак до костта на бузата. Девлин стрелна ръка към кръста на Лионел и отклони пистолета. В последния момент Лионел натисна спусъка, но куршумът се заби в пода. Девлин сграбчи горещата цев на автоматичния пистолет, изви го и го измъкна от ръката на Лионел, след което се извъртя и му нанесе зашеметяващ ъперкът, удряйки с подлакътницата си брадичката и разбивайки долната му дясна челюст. След това хласна устата на мъжа толкова бързо и с такава сила, че той прехапа езика си и три от долните му зъби се счупиха.
    Девлин се извъртя към стената от същата страна на коридора, където се намираше вратата на апартамента, за да излезе от огневата линия. Лионел нямаше толкова късмет. Два от хаотичните изстрели на Хинтън го улучиха. Единият проникна в шията му и разкъса каротидната артерия и задния край на счупената му челюст. Вторият куршум експлодира в гръдния му кош, отхвърляйки петото ребро, което накара нажеженото, плоско парче олово да се завърти около оста си и да обиколи гръдната кухина на Лионел, разкъсвайки десния бял дроб и раздробявайки на късчета мускулната тъкан. Накрая се заби в гръбначния стълб.


    Първото обаждане за незабавна тревога на телефон 999 вече се бе получило в Скотланд Ярд. Обадил се беше един от паникьосаните съседи на долния етаж, за да съобщи, че в сградата се стреля. На операторката за спешни повиквания й се наложи да изкрещи на обадилия се да продиктува адреса и веднага го набра по системата СКО — Система за компютърно оповестяване. Веднага щом получи адреса, тя уведоми Отдела на Столичните полицейски сили в Тауър, че в техния район се стреля. Докладът за престрелката предизвика незабавната реакция на полицията.




    Офицерът с най-висок чин в подразделението на Тауър беше само помощник-инспектор, но той добре познаваше изискуемите процедури за действие при въоръжен инцидент. Първото му обаждане беше до СО-19 — отдела за Специални операции, които задействаха две ТВП — транспортни средства за въоръжено противодействие, наричани Троянски подразделения, всяко под командата на добре обучени и опитни инспектори от СО. Следващите обаждания бяха за уведомяване по съответната командна верига на участъка на Тауър, което в този случай означаваше инспектор и главен инспектор. Всяко подразделение в Лондон бе своевременно сигнализирано чрез системата СКО. Цялата операция щеше да се наблюдава от Главния щаб на Скотланд Ярд.


    Девлин разбираше, че трябва бързо да нахлуе в апартамента. Погледна оръжието в ръката си. Беше компактна „Берета“. Доколкото Девлин си спомняше, пистолетът можеше да побере в магазина си пълнител с тринадесет или с осем патрона. Но какъвто и пълнител да имаше, нищо не можеше да му гарантира, че е бил пълен в момента, в който го бе измъкнал от ръката на Лионел. Можеше да има и девет заряда, както и нито един. Пълнителят бе за осем патрона. Вкара първата гилза в магазина, за да прецени по напрегнатостта на пружината на пълнителя колко патрона оставаха. Стори му се, че разполага поне с още три патрона.
    Номерът й бе свършил работа. Беше се затичала нагоре по стълбите, вместо надолу. Когато чу как Хинтън скача надолу по стълбището и прецени разстоянието, на което се намираше от нея, първата й мисъл бе да се върне в апартамента и да го остави заключен отвън. Но адреналинът й се бе изчерпал. Силата й бе секнала. Всичко, което можеше да направи, бе да стои там и да държи Елизабет. Не беше в състояние да предприеме следваща стъпка. Когато Девлин се появи, за част от секундата тя си помисли, че е спътникът на Хинтън, Лионел. Вече бе готова да умре. Но не беше Лионел, а Девлин!
    Вече стигнал почти до основата на стълбищния кладенец, Хинтън чу затръшващата се врата и проумя, че Ани го бе изиграла. Вдигна поглед нагоре, без да издаде никакъв звук. Нито изкрещя, нито изпсува. Но студените му тъмни очи се присвиха и той даде мълчалив обет на своя бог, че ще убие тази жена на всяка цена. Бавно, ако му се удадеше случай, или бързо, ако се наложеше. Закле се, че няма да живее, ако тя не умре. Ще изтръгне сърцето от гръдния й кош и ще го поднесе на своя бог. Той си представи окървавения орган в ръката си. Усети топлата му влага. Но този образ бе замъглен от кървавочервения гняв, който го заслепи.

8.

    Главен инспектор Джеймс Уолдрън от участъка на моста Тауър, от Столична полиция, също слушаше доклада на Холстром по радиото. Уолдрън командваше всички патрули в този участък. Той се бе оказал полицейският шеф с най-висш чин в участъка в момента, когато се бе получил първият сигнал. Уолдрън беше вдигнал под тревога Специалния отдел и сега стоеше и чакаше пред входа на сградата, където се намираше апартаментът на Ани. Уолдрън нито имаше подготовката, нито гореше от желание да се навърта около въоръжени бандити. Всъщност, въпреки че работеше в Столична полиция от петнадесет години, той никога не бе притежавал, нито пък бе стрелял с оръжие.
    Вътре в жилищната сграда, Холстром продължаваше да действа сам със своя партньор Джон Трийни. Двамата мъже бяха облечени в бронежилетки „Кевлар“, подсилени с керамични нагръдници. Грийни носеше за допълнителна защита и противокуршумен щит. Въоръжението им включваше персонални револвери „Смит & Уесън“, както и карабини „Хеклер & Кох“ МР5. Грийни подаде щита на Холстром. След това прибра револвера си в кобура и насочи своята карабина за стрелба. Холстром щеше да напредва с щита и насочения си нагоре револвер. Грийни трябваше да го прикрива със своята карабина „Х&К“. Автоматичното оръжие имаше пълнител с тридесет патрона, но магазинът на Грийни беше зареден само с двадесет и шест заряда, за да бъде пружината по-малко напрегната и да бъде по-малка вероятността тежкото оръжие да засече. Ако се наложеше който и да е от двамата да стреля, изстрелите щяха да бъдат смъртоносно точни и да убият моментално.
    Двете ченгета от СО излязоха от асансьора и бавно тръгнаха по коридора, плътно до стената. След десет крачки забелязаха надупчената от куршуми врата на апартамента на Ани. Абсолютната тишина в коридора намали напрежението. Холстром имаше чувството, че каквото и да се бе разиграло тук, то вече бе приключило. Той продължи, стъпка по стъпка, към вратата. Искаше да бъде малко по-близо, преди да обяви присъствието си. Хвърли внимателно поглед към окървавеното рамо и ръка на Лионел, за да разбере дали ще последва някакво движение. Основната му грижа беше да не би раненият просто да изчаква, за да стреля.
    Девлин се намръщи и сниши ръката зад гърба си. С бързо движение Холстром закопча белезницата на китката му. Девлин почувства остра болка, когато Холстром изви белезницата леко и учтиво го подкани да му подаде и лявата си ръка. Не приличаха на обикновени белезници. Девлин се извърна да погледне. Наистина не бяха. Вместо обичайната верига, свързваща двете гривни, имаше дебело парче твърда пластмаса. Беше просто, но изключително ефективно нововъведение. Човекът, който поставяше белезниците, имаше голямо предимство, след като успееше да сложи едната от гривните. Леко извиване и тя се забиваше в плътта. Силно извиване можеше и да счупи костта.

9.

    В сравнение със Зенко, Мислович изглеждаше спокоен. Беше облечен в изискан костюм в британски стил, с жилетка и бяла копринена риза, закопчана до най-горното копче. Дрехите бяха скъпи и му стояха идеално. Мислович беше добре сложен и слаб. Нямаше ги допълнителните десет-петнадесет килограма, които се полагаха на мъжете на средна възраст. Въпреки че славянското му лице беше прекалено широко за физиката му, той имаше вид на благородник със стоманеносивата си коса. Ако Мислович имаше вид на аристократ, то Зенко си беше чист селянин. Набит, с широки рамене и яко телосложение. Носеше омачкан, торбест черен костюм, най-голямото предимство на който беше, че прикриваше автоматичния му пистолет „Грендел“ Р-30, прибран в кобура под дясното му рамо.
    Оливър отвори малкото чекмедже, вградено в седалката пред него и измъкна оттам компактен деветмилиметров автоматичен „Узи“. Оръжието беше достатъчно малко, за да го пъхне в колана си и да го скрие под якето, но въпреки това имаше магазин с двадесет патрона и можеше да ръси куршуми достатъчно бързо, за да избие за нула време куп хора, дори Мислович да имаше трима души със себе си. Оливър беше сигурен, че щяха да могат да ги избият. Къде, по дяволите, беше Хинтън?
    Двамата мъже излязоха от БМВ-то и пресякоха Рупърт стрийт. Няколко врати в западна посока, а на ъгъла — стара кръчма. С входове от двете страни. Както много лондонски „пъбове“, тя не беше променяла местоположението и интериора си от десетилетия. В кръчмата имаше малко пространство за бара отпред, маси, столове и дълги лавици с високи табуретки покрай тях по протежение на едната стена. Всички маси бяха заети, с изключение на една в дъното на залата. Кръчмата беше претъпкана и вонеше на вкиснала бира и уиски. Можеше да се види обичайната тайфа от стари алкохолици, които отпиваха от халбите си и бавно дърпаха от грубите си, ръчно навити папироси. Но по-голяма част от посетителите бяха работници от Сохо. Тук нямаше никакви туристи или хора от по-висшите съсловия, което хареса на Оливър.
    Няколко глави се извърнаха, когато той и Хинтън влязоха в заведението. Не им беше за първи път. Хинтън бързо седна на един висок стол на бара, а Оливър зае място на масата в дъното. Седна с лице срещу вратата. Хинтън остана доволен, че имаха наливна „Ред Страйп“ и си поръча халба. Отпиваше от бирата с лявата си ръка, а с дясната стискаше деветмилиметровото „Узи“ под якето. Нямаше сервитьори, но съгледа бармана, възтежък ирландски алкохолик с изражение, което сякаш казваше „що те не еба“, и му извика да занесе на приятеля му чаша кафе и двойна доза ром.
    Докато Оливър получаваше кафето и рома, Мислович напускаше ресторанта и пресичаше улицата със Зенко и другите си двама придружители. Зенко крачеше напред като едър, изпълнен с подозрения булдог, който надушва нещо лошо. Другите двама бяха яки местни типове, които Мислович беше наел. Те крачеха от двете страни на аристократичния югославянин и приличаха на биячи, каквито всъщност бяха, готови да се справят с всеки, който им мъти водата. Мислович ги беше взел със себе си главно заради ръста им. Той не очакваше истински неприятности. Но не знаеше за пролятата кръв в дома на Ани.
    В мига, в който Мислович влезе, Оливър разбра, че това е той. Видът му не подхождаше на обстановката в работническия бар повече, отколкото този на Оливър, но това изглежда не го дразнеше. Мислович влезе с усмивка и изгледа ведро хората, които му хвърлиха намръщени погледи. Въпреки факта, че предстоящата среща с едно карибско „ярди“ уронваше самочувствието му в това мрачно и задимено заведение, където посетителите явно не го харесваха, той изглеждаше доволен.
    Когато Мислович се приближи, Оливър се изправи и пристъпи напред, подавайки му ръка. Мислович изгледа ниския тъмнокож мъж и реши, че Оливър не беше излизал от джунглата от много поколения насам. Въпреки това, той се усмихна и стисна ръката му. Изненада се от лекото му ръкостискане. Веднага доби впечатление, че Оливър е човек, който напълно отхвърля правилата в обществото. И че ничий авторитет не може да му повлияе и в най-малка степен. Той беше авторитет сам за себе си, готов да убие или да умре на секундата. Мислович се възхити от него и изпита съжаление, че отдавна беше изгубил тази способност.
    — Да. Ще го направя. Слушай, не съм съгласен с вендетата срещу жената. Мъжът й е откраднал. И си е платил за това. Толкоз. Тази работа изобщо не ме интересува. Ако теб те интересува, това си е твой проблем, но те съветвам да приключиш бързо и дискретно. Историята ще навреди и на двама ни. В мой интерес е да уредим общия бизнес. Можем да спечелим много повече, ако работим заедно, отколкото ако воюваме помежду си. Ако проблемът ти е да си вземеш обратно шепа долари от една вдовица, тогава ми кажи, защото аз си имам друга работа.
    — Аз съм тук от шест месеца. Развих дейността си до известна степен и проучих тукашната обстановка. И какво установих? Почти същия хаос и безумие, които си мислех, че съм оставил в родината си. Не се обиждай, но ще ти кажа, че бизнесът, който ти въртиш тук, в Лондон, е доста примитивен. Липсва ти организация. Липсва ти коопериране. Нямаш бъдеще. Твърде много битки и стълкновения с конкурентите. Виж как работят „Триадите“. Китайците са поели изцяло хероина. Правят го кротко. Имат много добра организация.
    — Тогава се научете да взимате повече. Вашите хора държат кокаина. Тук има потенциал за голям бизнес, за огромен бизнес, но честно казано, бъркотията е пълна. Вие непрекъснато се трепете едни други за пари и клиенти. Всяка малка група, щом си намери няколко патлака, излиза и претрепва другата. Най-жестоката група задържа положението, докато не се появи някой още по-жесток. Засега това си ти. Но никой не е в безопасност, затова никой не напредва. Засега ти си на върха. Но да бъдем честни: въпрос на време е, докато неколцина от ценните ти хора бъдат застреляни, и тогава ти си свършен. Виж колегите си в Америка. Там работят с колумбийци в Маями, с мексиканци в Лос Анджелис, с доминиканци в Ню Йорк.

10.

    Дежурният полицейски началник, главен инспектор Джеймс Уолдрън, седеше срещу тях. Хората от СО вече бяха привършили работата си по претърсването. Двама детективи, специалисти по убийствата, привършваха с огледа на безжизненото тяло на жертвата. Санитари от моргата се приготвяха за изнасянето на трупа. Бляскаха светкавици на фотоапарати. Някой говореше по клетъчен телефон с Прокуратурата на Нейно Величество относно обвиненията, които трябваше да се предявят.
    Девлин седеше на не повече от педя разстояние от Ани и осезаемо усещаше присъствието й. Външно той излъчваше същото спокойствие като нея. Вътрешно обаче, напрежението и притесненията му нарастваха. От време на време той поглеждаше към нея, открадвайки си малко красота, но това само увеличаваше напрежението му. Белезниците му пречеха да я докосне. Ситуацията не му позволяваше да я заговори. Затова той продължаваше да седи и да чака. Опитваше се да потисне раздразнението, което можеше да избухне в гняв. Девлин не искаше да се противопоставя на Уолдрън до степен, при която можеха да го арестуват. Той беше наясно, че началниците в Лондонската полиция разполагаха с огромни права да решават хода на едно разследване. Дежурният офицер беше в компетенциите си да прецени дали е налице престъпление, или не, кой трябва да бъде арестуван и какви да бъдат първоначално предявените обвинения.
    Поне засега съдбата на Девлин, а следователно и на Ани, беше в ръцете на Уолдрън. Уолдрън беше мършав, съсредоточен мъж, който имаше по-скоро вид на лектор от някой престижен университет, отколкото на дежурен главен инспектор и шеф на подразделение на Лондонската полиция. Девлин се размърда неудобно. Имаше усещането, че ако не се държи както подобава с Уолдрън, щеше да се натъкне на типичен британски отпор. Уолдрън ще стане официален и формален и ще последва неговото арестуване. А Девлин нямаше никакво желание да го арестуват.
    Тя беше проявила достатъчно съобразителност да не лъже, а да разкрие само онази част от истината, която искаше да бъде разкрита. Каза на Уолдрън и на останалите, че мъжът й се е занимавал с пласмент на кокаин. Продавал го на свои приятели. Да, подозирала го, но той криел от нея. По някаква причина хората, които го снабдявали, го убили. Тя все още не можела да повярва, че всичко това се е случило. А сега, тази вечер, същите тези хора проникнали в къщата й, за да я тероризират да им върне парите, които той уж бил откраднал от тях, пари, които тя не била виждала. Господин Девлин бил стар приятел, дошъл да помогне на семейството й след тази ужасна трагедия.
    Уолдрън не беше толкова наивен, за да повярва, че някакъв стар семеен приятел може да обезоръжи един злодей, да изгони от къщата втори въоръжен злодей и всичко това, без да получи и една драскотина. Но цял живот нямаше да му стигне да измисли каквото и да е престъпление, в което да го обвини. Намереното оръжие не беше на Девлин. Мъртвият изглежда бе прострелян с куршуми от оръжие с по-голям калибър, за което Девлин твърдеше, че е отнел от жертвата.

11.

    Отвъд реката, в един бандитски ирландски квартал, Бен Джонсън оглеждаше топките върху масата за снукър. Намираше се в Килбърн Снукър Сентър. Рекламната табела отвън предлагаше единадесет маси за шампионати по снукър и „законно лицензиран“ бар. Възможността човек наистина да изиграе шампионски мач по снукър в затъмнената и опушена зала беше никаква. А „лицензираният“ бар се състоеше от шкаф с няколко бутилки уиски върху него и малка охладителна камера с две прегради, натъпкани с бира. Но тъй като заведението беше отворено двадесет и четири часа на ден и управата му бе позволила да има вътре в служебното помещение свое собствено местенце, салонът за снукър служеше на Джонсън като двадесет и четири часова телефонна служба, като склад и като място за отдих, което означаваше, че мястото удовлетворява повечето му потребности. В момента обаче той си блъскаше мозъка как да изпрати трите останали върху масата цветни топки в дупката.
    Тюел гледаше едрия мъж, но всъщност не го виждаше. Ако наистина го виждаше, щеше да разбере, че този сто и двадесет килограмов мъж е як като дъб. Вярно, че имаше голям корем, но цялата му фигура бе такава. Големи китки, големи ръце, голяма глава. Бен Джонсън просто целият беше масивен и тялото му се състоеше преди всичко от мускули. Мускулите го правеха да изглежда по-лек, отколкото всъщност беше, когато стоеше изправен. И въпреки че държеше главата си приведена, очите му непрекъснато шареха нагоре-надолу из залата. Погледът на Бен не пропускаше почти нищо. Точно в момента му доставяше удоволствие да наблюдава как хлапакът очаква от него да нанесе погрешен удар. Джонсън знаеше, че мулатът скоро щеше да разбере, че Бен ще направи поредния си точен удар и ще затвърди победата си. Едва тогава щеше да започне същинското забавление.
    Тюел намръщено изгледа билярдната топка. Припомни си последните няколко удара от играта. Снукърът не беше лесна игра. Не можеше да се разчита на късмет. Мръщенето му премина в подигравателна усмивка. Изпита отвращение, после гняв, не, ярост! Този дебелак го беше изиграл. Как можа да позволи на този шибан тъпанар да го измами? Фактът, че Тюел можеше да краде, да лъже, да мами всеки, който му попаднеше, в момента нямаше никакво значение. Той тутакси реши, че онзи бе играл нечестно.
    В този момент Бен се спусна след него. Тюел застина от изненада при светкавичното движение на Бен. Стъписването му отне една ценна секунда и той не успя да се изниже през изхода навреме. Преди вратата да хлопне, Бен вече бе набрал пълна скорост. Тюел се бе озовал навън и бе взел първите няколко стъпала надолу, без да поглежда назад. Ако го бе направил, щеше да се удиви от лекотата, с която Бен се подпря на ръба на последната маса между него и изхода и я прескочи, сякаш го беше правил всеки ден.
    Бен слезе бавно, вдигна го от пода за колана, отвори вратата с ритник и го изхвърли на улицата. Тюел се стовари върху паважа, като ожули рамото, лявата си буза и коляното. За негов късмет, все още стискаше ножа в ръката си. Извъртя се и замахна към Бен, които се бе спрял на достатъчно разстояние, за да избегне върха на острието. Бен изрита ръката на Тюел с такава сила, че счупи радиалната му кост, точно над китката. Ножът отхвърча на улицата.

12.

    Беше почти два часът. Той седна в дневната на Ани и зачака напрежението, натрупало се в тялото му, да се уталожи. Неудобството на дългия полет и събитията от изминалата нощ бяха си казали думата. Силите му бяха почти на изчерпване. Целият полицейски екип си беше отишъл, с изключение на един млад полицай, седнал до входната врата. Девлин си представи какво можеше да се случи с младия човек, ако хората, тръгнали след Ани, решаха да се върнат. Цялото му въоръжение се състоеше от гумена, шестнадесетсантиметрова палка и пластмасови белезници. Девлин така и не можеше да се съгласи с концепцията за невъоръжените полицейски сили. Беше му ясно, че въоръжените полицаи бяха добре обучени, но кой изобщо можеше да си позволи да чака цели десет минути до идването им? При престрелка една минута представлява цяла вечност. Две минути означават смърт.
    В този миг, седнала върху тоалетната чиния, облечена единствено в хавлията си, с блестящата си черна коса, все още влажна след душа, Ани изглеждаше едновременно неустоимо съблазнителна и безкрайно ранима. Тази внезапна и неочаквана интимност, толкова скоро след битката за оцеляване, почти дезориентира Девлин. Той си спомни, че между тях бе съществувала една инстинктивна, открита и освободена сексуалност. Никога не бяха се въздържали и това, че се налагаше да го правят сега, го накара да се почувства твърде потиснат, но осъзна, че в момента бе твърде неподходящо да позволи каквото и да е сексуално привличане да надделее между двамата. Девлин изпита тъга заради пропастта, която годините бяха отворили помежду им.
    — Повечето от тях бяха много зле. Джони се стараеше някак си да ги избягва, доколкото беше възможно, но един от неговия род се оказа офицер от някакъв си хърватски армейски батальон или дивизия, не знам точно. Този тип започнал отрано да воюва. Предполагам, че отношенията между всичките техни малцинствени групи са били доста сложни. Сърби, хървати, босненци, мюсюлмани. Джони ми беше казал веднъж, че някои от тези типове носят на униформите си фашистките знаци на Велика Хърватия. Дори се маскират с чужди униформи при различните битки. Всичко това ми звучеше доста налудничаво. По-скоро приличали на пълчища въоръжени банди, отколкото на воюващи помежду си армии. И така, преди около шест месеца този негов чичо дезертирал с част от войниците си. Официално се представя като Франк Милс, но истинското му име е Мислович или нещо такова. Мисля, че е бил полковник или майор. Не знам точно. Не разбирам от тези неща.
    — Не само тук. И в Западна Европа. Сигурна съм, че ще стигне и до САЩ. Няма да повярваш колко криминални типове и главорези плъпват от тези страни. Старите комунистически правителства са свалени и там вече нямат нужда от тях. Техните милиции и тайни служби са разформировани. Там вече не съществува планиран и налаган от държавата терор. Затова си търсят нови места за своя занаят и това сме ние. Руснаци, грузинци, сърби, чехи, източногерманци. Чичо Иван е един от многото.

13.

14.

    Докато Бен очакваше Ани да му донесе кафето, Мислович вече довършваше своето — голяма чаша капучино. Мислович изпитваше истинска наслада от сутрешния си ритуал. Това беше първата му публична изява за деня и действието се извършваше в неговия щаб, в Сохо. На този ритуал трябваше да присъстват поне неколцина от подчинените му. И, разбира се, той трябваше да изглежда подходящо за случая. Тази сутрин се бе облякъл за ролята си в тъмносин вълнен двуреден костюм на Савил Роу, ръчно тъкана бяла риза от египетски памук с френски маншет и дискретни златни бутонели с овални форми. Ризата беше закопчана до якичката, без вратовръзка.
    Мислович седеше в задния салон на малката компания за внос-износ на Беруик стрийт в Сохо, неговата главна квартира. Компанията се казваше „Уитманс“ и табелата на улицата съобщаваше, че „Уитманс“ се занимава с търговия на фланелки, слънчеви очила, значки, бейзболни шапки, катарами и други алтернативни модни аксесоари. Не пишеше нищо за другите стоки, с които „Уитманс“ търгуваше, такива като дрога, крадена валута и контрабандно оръжие.
    Наред със своята все още процъфтяваща порно индустрия, пилешки закусвални и ресторанти, и целия законен бизнес, Сохо отдавна се бе превърнал в средище на престъпници, много от които съставляваха цели етнически групи, особено китайци и виетнамци. Мислович без никакви проблеми бе успял да намери една благоразположена компания за недвижими имоти в Уест Енд, която му отстъпи срещу наем етажа, без да задава никакви въпроси и да поставя каквито и да било ограничителни условия.
    Списъкът с членовете на клуба тази сутрин се допълваше от едно умствено недоразвито момче на име Боби. Боби беше местен нещастник, когото Зенко бе взел под крилото си. Боби работеше какво ли не. Човек можеше да го види да продава хотдог на пазара на Ламбът стрийт, или да къса билети на входа на театъра в Уест Енд. В останалото време чистеше задната стая на компания „Уитманс“ или пък тичаше да донесе капучино от италианския ресторант.
    Боби беше странен на вид момък — тънък като дърдавец. Бръснеше косата си с изхабена електрическа самобръсначка, тъй че неизбежно по темето му се виждаха сплъстени необръснати кичури. Ушите му стърчаха като пеленгатори. Обикновено на лицето му бе изписана загадъчна, крива усмивка. Ако човек изключеше примитивния му разум, дължащ се отчасти на научените улични хитрини, отчасти на силно развития инстинкт за оцеляване, Боби представляваше съвременната версия на средновековния селски идиот.
    Зенко най-после с мъка успя да се изправи на крака и трескаво заизмъква оръжието от кобура под мишницата си, но сега Мислович се бе озовал между него и Девлин. В този миг на объркване Девлин свали веригата, която носеше около врата си. Това не беше обикновено бижу. Веригата представляваше оръжие, специално изработено по поръчка на клиента, основаващо се на традиционно японско бойно изобретение, наречено „Манрики Гузари“ — верига с тежести на двата края, която, озовала се в подходящи ръце, можеше да бъде смъртоносна.
    Но Девлин се намираше зад Мислович, усуквайки веригата още по-здраво, като използваше тялото му за щит. Мислович се опита да удари с тила си Девлин по лицето, за да го изблъска или поне да разхлаби хватката. Девлин отбегна удара, дръпна рязко манрикито и пристъпи напред, стоварвайки коляното си в бъбрека на Мислович. Макар да се давеше, Мислович изпъшка от болка. С това съпротивата му приключи. Той се люшна напред, но Девлин го задържа изправен с веригата. Зенко и останалите безпомощно наблюдаваха как шефът им се дави в агония пред очите им.
    Мислович направи каквото му казаха. В този момент омразата, която изпитваше към Девлин, бе толкова силна, че трябваше да се пребори със себе си, за да се въздържи да се обърне и да се опита да му прегризе гърлото, преди Девлин да натисне спусъка. Да умре сега беше едно. Оскърблението, което Девлин му нанасяше, беше още по-лошо. Мислович не можеше да понесе, че хората му го виждат в такова унизително положение. Вързан, с пистолет, опрян в главата. Като някой заложник.
    Вече наближаваше обяд, така че на улицата нямаше много минувачи. И да наблюдаваше някой от тях разиграващата се сцена, Девлин нито ги поглеждаше, нито им обръщаше внимание. Той държеше под око Зенко и останалите двама мъже, застанали на прага. Нямаше представа дали някой от тях все още има оръжие. Обърна Мислович и закрачи напред, хвърляйки от време на време поглед назад към Зенко и останалите. Когато Девлин се озова на около десет метра от мястото, Зенко и Роланд пристъпиха на тротоара. Девлин имаше чувството, че третият мъж се е върнал в офиса, за да вземе захвърлените оръжия.
    Девлин извъртя Мислович така, че да се озове с лице срещу Хинтън, кръстоса поглед с неговия и веднага го позна. Хинтън не се поколеба нито за миг. Той се прокрадна към Девлин с пистолет в дясната ръка, опрян в крака му и насочен надолу. Тръгна право към Девлин и Мислович. Девлин разбра, че се опитва да заеме подходяща позиция за стрелба, но също така разбра, че каквото и да бе разстоянието, щеше да е почти невъзможно за Хинтън да го улучи, без да простреля Мислович.
    Мислович не желаеше да доставя удоволствие на Девлин и замълча, макар да кипеше от гняв. Девлин беше прав. Хинтън бе готов да го застреля, само и само да се добере до Девлин. Хинтън вдигна пистолета си. Девлин застана точно зад Мислович. Мислович се стараеше да не шавне, докато Хинтън се прицелва. Но тъкмо в мига, в който Хинтън щеше да натисне спусъка, Зенко се хвърли към него и го сграбчи отзад в яка меча хватка. Роланд се изпречи пред Луис и вдигна едрата си ръка. Луис отблъсна ръката му и двамата се вкопчиха един в друг.
    Ритникът отпрати Мислович назад, той се удари в клозетната чиния и започна да се свлича по стената зад гърба му. Ударът го парализира. Не можеше да си поеме дъх. Беше нокаутиран. Сгърчи се като спукан балон и рухна между порцелановата чиния и стената. Девлин изгледа мъжа, който бе оставил първата жена, която Девлин беше обичал в живота си, в ръцете на хора, които използваха мачете срещу човешки същества. За миг той си помисли колко лесно щеше да бъде просто да стегне малко повече веригата и да прекъсне трахеята му. Ала само пусна казанчето и излезе.

15.



    Мислович не беше мъртъв, но го бе загазил здравата. Едва успя да се съвземе след около минута, но беше толкова зашеметен и объркан, че му отне поне още една, докато се опомни и се изправи на крака, като се опитваше да възстанови случилото се. Гръдната кост го болеше, сякаш беше счупена, а болката във врата беше толкова силна, че първата му мисъл бе, че са му прерязали гърлото и са го оставили да издъхне. Но когато погледна бялата си риза от египетски памук, не забеляза кръв по нея. Още усещаше следите от веригата по врата си. Опипа го и пръстите му се окървавиха. Веригата на Девлин бе разранила кожата му.
    Докато Мислович крачеше към своя щаб в Сохо, Девлин най-после излезе на повърхността при моста Тауър. Пътуването с метрото му бе отнело всичко на всичко единадесет минути, но той знаеше, че не разполага с много време. Бързо се огледа наоколо, за да се ориентира. Не виждаше добре моста, но забеляза Темза, течаща покрай Тауър. Винаги го бе учудвало обстоятелството, че тази малка, тромава старинна цитадела се наричаше Тауър — Кулата на Лондон. Крепостните стени, очертаващи средновековния редут, представляваха най-ниските градени в района.
    — Вижте, наистина съжалявам за това. Но ситуацията е наистина извънредна. Имам още пет минути, за да спася една жена и детето й. Сега ще ви дам сто лири. И още нещо — една лира за телефон. Слагате стоте лири в джоба, след което отивате и сядате на пейката на онази автобусна спирка, и седите там около десет-петнадесет минути. Може и двадесет, ако нямате нищо против. После взимате лирата, ставате, отивате до уличния телефон и се обаждате на шефа си. Кажете му какво се е случило. Ако прецените, можете и да забравите как точно изглеждам, но това го оставям на вашата съвест. Кажете му, че ще се обадя и ще ви съобщя откъде можете да си приберете фургона. Телефонният номер написан ли е отвън?




    Сега Хинтън караше срещу еднопосочното движение по улицата. Луис заемаше седалката до него и му крещеше да внимава какво прави. В отговор Хинтън натисна педала на газта толкова яко, че почти отскочи от шофьорската седалка. Гумите изсвистяха и колата се стрелна надолу по улицата. Един от идващите срещу него автомобили рязко отскочи на бордюра, за да избегне удара. Хинтън също сви наляво и се натресе в цяла редица контейнери на „Ботъл Банк“, в които събираха стъкло за рециклиране, всеки боядисан в различен цвят. Саабът се блъсна в първия тумбест контейнер и го пръсна. Последва експлозия от бутилки и счупено стъкло, но Хинтън не отлепи крак от педала. Колата отскочи от следващите два контейнера и продължи напред.
    Хинтън изфуча на червено, направи ляв завой по Ямайка стрийт, водеща назад към Девлин. Взе завой твърде бързо и се блъсна в две паркирани коли. Издрънча метал, пръсна се стъкло и страничното огледало на сааба се откъсна, но Хинтън продължи рязко напред. Той стигна до пресечката на Кърлоу, тъкмо когато Девлин закова на знака „Стоп“. Хинтън се опита да блокира пресечката, но беше подкарал прекалено бързо и макар да удари рязко спирачка, профуча през пресечката и се вряза в уличната лампа на ъгъла. Колата му се блъсна в бордюра, отскочи и връхлетя върху уличната лампа, след това се друсна отново на бордюра. Хинтън извъртя лоста на задна и се опита да маневрира, но успя само да разкъса капака на трансмисията и да изкара от строя част от скоростната кутия.
    Девлин най-сетне успя да излезе на пресечката. Беше чул как колата на Хинтън издрънча върху уличния стълб, но се изненада, когато видя сааба увиснал с изправен нос на бордюра при основата на стълба. Даде рязко надясно и натисна газта. Хинтън отвори вратата с ритник и изскочи от колата с пистолет в ръка. Когато фургонът се завъртя на ъгъла, той откри огън. Бен веднага отвърна на огъня с три мощни изстрела на своя „Мосберг“. Изстрелите на пушката прокънтяха във фургона като серия бомби. Хинтън се хвърли зад колата си и се сниши. Тежките заряди с едри сачми пробиха корпуса на сааба, смазвайки го като удари на гигантски юмруци. Дясната задна гума изгърмя. Капакът на багажника експлодира и изхвърча от пантите си. Задният прозорец се пръсна. Вътрешността на колата се изпълни с летящи парчета автомобилно стъкло и гилзи. Главата на Луис се бе забила в предното стъкло, когато Хинтън се удари в уличната лампа, и той бе твърде зашеметен, за да може да се измъкне от колата. Летящите парчета се пръснаха в главата и лицето му. Раните бяха повърхностни, но той бе реагирал на изстрелите толкова рязко, че се бе натресъл в страничното стъкло с такава сила, че го бе разбил.
    Хинтън беше полудял от гняв. Нищо не бе в състояние да го спре, освен някое пряко попадение на „Мосберг“-а. Той отскочи иззад колата и изпразни остатъка от пълнителя си по посока на профучаващия фургон. Бен рязко се извъртя встрани от прозореца и изчака изстрелите да свършат, преди да отвърне на огъня. Повечето от изстрелите на Хинтън улучиха фургона. Няколко куршума пръснаха затъмнените стъкла, забиха се в месата и консервите и разпръснаха парчета говеждо, кокали, пилешко и доматен сос из вътрешността му.
    Измъкна „Грендел“-а и рязко изви волана на пълен оборот наляво. Докато все още въртеше волана, той натисна газта и се сниши под нивото на предното стъкло. Въпреки че колата зави и започна да се отдалечава от тях, югославяните продължиха стрелбата. Повечето изстрели бяха поети от дясната страна на фургона и от купищата месо, консерви и чували с варива, но предното стъкло се пръсна във фургона, омесено с месо, кръв, кокали и взривяващи се консерви със сосове и супи. Вътре във фургона сякаш беше пусната в действие гигантска месомелачка.
    Той насочи автоматичния пистолет през счупеното предно стъкло и задържа спусъка, като същевременно даде фургона на заден, за да намери достатъчно пространство да обърне надолу по улицата. Изстрелите му накараха Мислович и хората му да се хвърлят ничком зад колите си. Девлин рязко включи на първа и предприе остър завой. Докато се мъчеше да балансира колата, Бен някак си бе успял да се изправи на крака. Девлин направи завоя, а Бен, опрян здраво в тавана, отново откри стрелба през задния прозорец. Зарядите се пръскаха сред хората на Мислович и колите им. Сачмите на пушката разкъсваха металните корпуси на колите, взривяваха гуми и рикошираха по паважа. Хората на Мислович залегнаха и останаха така.
    Хинтън отстъпи встрани да избегне връхлитащия върху него фургон тъкмо в момента, в който хората на Мислович отново откриха стрелба. Искаше да стреля в страничното стъкло на шофьора, но свистящите към него куршуми от горната част на улицата го принудиха да се сниши между две коли за прикритие. Девлин бързо профуча край него с фургона, който бе в окаяно състояние. Хинтън се опита да стреля в страничното стъкло, пропусна, после се изправи и изпразни пълнителя по посока на разбития воксхол.
    Двете задни гуми бяха спукани и фургонът продължи да се тътри по разкъсаните парцали гума и железни капли, от които изхвърчаха искри. Радиаторът беше получил четири пробойни и от него свистеше пара. Двигателят бе разбит и губеше налягане, но Девлин продължаваше да натиска газта. Успя да вдигне глава тъкмо навреме, за да отклони в малката пролука между задницата на сааба и ъгъла. Зави колкото можеше, без да разчита на задните гуми, но се натресе в задната броня на сааба. Фургонът се килна, отскочи през пресечката и се затъркаля по Аби Лейн. Засвириха сирените на полицейски коли, но Девлин продължаваше да се надява, че ще успее да излезе извън зоната, преди да са пристигнали.
    Зад тях, в участъка, където се бе разиграла стрелбата, хаосът беше пълен. Мнозина от хората, работещи в галериите, в дизайнерските бюра и другите офиси в квартала, заприиждаха откъм тесните улички. Резултатът напомняше на автомобилна катастрофа, без жертви. Любопитните продължаваха да оглеждат колите, да търсят локви кръв и смазани човешки тела. Бяха взели шума от гърмящите оръжия и куршумите по ламарината на автомобилите за трясък от сблъскващи се коли.
    Мислович направи усилие да изглежда спокоен и махна с ръка на оберкелнера, стилен млад мъж, облечен в черен костюм с три копчета, бяла риза и вратовръзка. Мислович сравни фасона на собствения си, вече доста изпомачкан двуреден костюм, с този на оберкелнера. Наистина неговият изглеждаше старомоден. Още един повод да се ядоса. Може би за десети път тази сутрин той си представи как застрелва Джак Девлин, но изхвърли тази мисъл от главата си, усмихна се пресилено и каза:

16.

    Девлин погледна в огледалото за обратно виждане. Косата и дрехите на Ани бяха изцапани с петна с цвят на кръв. Лицето й бе изопнато от напрежението и страха. Тя седеше на задната седалка, прегърнала Елизабет, без да помръдва. Тъй като нямаше плач и стонове, Девлин реши, че петната са от месото и хранителните продукти, а не от кръв. Макар тя и детето да бяха изпаднали в шок, ужасът от преживяното тепърва започваше да ги обзема. Бен от своя страна също не изглеждаше ранен, но дори и да бе прострелян, Девлин знаеше, че той няма да издаде нито звук.
    Случаят Девлин беше достигнал по каналния ред до кабинета на комисаря и беше накарал всички началници чак до нивото на Уолдрън да сноват нервно насам-натам, да сипят гневни заплахи или да се покрият. Ставаше все по-болезнено ясно, че в последните двадесет и четири часа в един изолиран район на Лондон бяха произведени повече изстрели, отколкото в целия град през последните двадесет и четири години. Лондонските полицейски сили не се отнасяха никак благоразположено към уличните престрелки, дори те да се разиграваха в някоя странична улица в района на полицейския участък на моста Тауър.
    Висшестоящият началник на Уолдрън, началник-група Томас Фентън, нямаше никакво намерение да провали собствената си кариера заради някой свой подчинен. За да опази себе си, той не бе докладвал на своите началници, че от Джак Девлин се очакваше тази сутрин в единадесет часа да седи в стаята за разпит в участъка, а не да шофира откраднат фургон и да стреля с автоматичен пистолет „Грендел“ Р-30 по въоръжени главорези, които гърмяха по него с повече автоматични оръжия, отколкото терористична бригада на ИРА-извънредни.
    Затова бе използвал най-мощното оръжие в своя арсенал — телефона. Вече бе успял да се обади на Службата за оповестяване, която автоматично уведомяваше всеки граничен или митнически служител в страната да задържат и разпитат всеки, който отговаря на описанията на Девлин, Ани и Елизабет. На това оповестяване бе отделено първостепенно внимание, тъй като в случая беше намесено дете и тъй като Уолдрън специално бе подчертал, че Девлин и Ани са въоръжени и много опасни.
    Уолдрън след това лично се бе свързал с началниците в БТП — Британска транспортна полиция — в Хийтроу, Гетуик и всички лондонски железопътни гари. Столична полиция се отнасяше с пренебрежение към колегите си от БТП, като обикновено ги наричаше „Каналджиите“, но Уолдрън знаеше, че ако те бъдат предупредени и им бъде внушено, че изпълняват много важна мисия, щяха да му осигурят безценна помощ в транспортните центрове в и около Лондон.
    Най-накрая Уолдрън бе започнал да звъни на личните си познати в Специалния отдел, за да си осигури и тяхната помощ. Тази полицейска групировка беше създадена през 80-те, за да събира информация и да се справя с ирландския тероризъм. Специалният отдел разполагаше с хора, както във всяко полицейско подразделение на територията на Обединеното кралство, така и из цяла Европа. Една от техните задачи беше издирването и задържането на заподозрени лица.
    Девлин си пробиваше с мъка път и премисляше възможностите, които му остават. Реши да избегне Бритиш Еърлайнс, макар че може би предлагаха най-много полети. Елиминира и Еър Лингъс. Полицейските комуникации с тези субсидирани от държавата въздушни компании сигурно щяха да бъдат най-преки. Избегна и Германските аеролинии — прекалено педантични и формални. Беше решил да се доберат до континента и оттам да отлетят за САЩ. Забеляза терминала, където се намираше Ал Италия. Беше достатъчно голям, че да предлага голям избор от полети към по-отдалечени места, и вероятно достатъчно неорганизиран, за да пренебрегнат внимателната проверка на всеки пътник.
    — Сега, разбира се, вие можете да отидете в полицията и да разкажете какво стана, но съм длъжен да ви предупредя, че ще се забъркате в нескончаеми разпити. Хората, които преследват тази жена и детето й, вече им създадоха твърде много неприятности. Убиха двама души, доколкото ни е известно. Така че, ако решите да отидете в полицията, бъдете подготвена за това. От друга страна, можете да приемете тези пари за бензина и каквото там е нужно за почистване, заедно с нашите дълбоки благодарности, и просто да продължите натам, накъдето отивахте, преди да ни се бе наложило да се възползваме от колата ви.
    — Ани, просто се успокой. Не желая да се окажеш в тежко положение. Ако полицията те арестува, ситуацията ще стане неконтролируема. Има много неща, които трябва да се преценяват. Преди всичко смятам да отведа теб и Елизабет на някое безопасно място. След това ще се споразумеем с полицията и ще уредим всичко останало. Но не можем да свършим всичко това, бягайки непрекъснато. А и не можем дълго да седим тука, на летището. Тези места са оборудвани с камери за наблюдение. Британската полиция ги използва доста често.
    — Уредих някои неща. Затова говорих толкова дълго по телефона. Сега ще излезем от терминала, ти, аз и Елизабет. Така ще приличаме на семейство. Бен ще ни следва дискретно. Ще се качим на автобуса на „Бъджет Рент а кар“ и после ще наемем микробус. Направих вече резервация на име, което не могат да проследят. Ще им отнеме доста време да проверяват всяка кола, наета около Хийтроу, а пък си мисля, че и без друго не знаят, че сме тук, освен ако някой не ни е разпознал.

17.

    Девлин се изтегна на леглото. Беше на пълни обороти от толкова часове насам, че му трябваха няколко минути, докато успокои топката. През това време прехвърли в главата си всичко, което се бе случило. Необичайно количество неприятности за твърде кратко време. С цялата тази бъркотия сигурно бяха свързани много повече неща, за които Ани не му бе казала. Просто не беше за вярване две престъпни групировки да предприемат толкова необичайни мерки, само за да унищожат съпругата на един дребен пласьор на дрога. Ани се бе забъркала в нещо много по-голямо, отколкото му бе казала. Но дали реакцията на югославяните се дължеше на Ани или на това, което той беше направил с Мислович? Дали Ани си даваше сметка в какво се бе забъркала и дали наистина беше случайна жертва на обстоятелствата?


    С кафето той си поръча „Арманяк“. Зенко се задоволи с трета бутилка битърс. По време на обяда Мислович беше изпратил Зенко до телефонния автомат близо до мъжката тоалетна да потърси своя информатор от полицейския участък на моста Тауър. Като военен, Мислович винаги си подсигуряваше добро разузнаване. Липсата на такова беше една от причините да се откаже от бруталните братоубийствени войни в родната си Югославия. Там той рядко разполагаше с надеждна информация. Бързо бе проумял колко пагубно можеше да бъде за него да води битки, без да познава силата на противниците си, а понякога без изобщо да има понятие кои са те. В настоящия момент това съвсем точно характеризираше ситуацията по отношение на загадъчния господин Девлин.
    Един от познатите на Зенко познаваше някакъв съдебен пристав, работещ в Съдебната магистратура в съседство с участъка на моста Тауър. Приставът имаше добри връзки с полицейския персонал на Тауър. Докато Мислович привърши с кафето и „Арманяк“-а си, връзката беше установена. Сделката беше елементарна. Пари срещу информация. На информатора не се налагаше да се свързва пряко с югославяните. Всичко щеше да става с посредничеството на пристава. На информатора дори не се налагаше да звъни на някой непознат телефон, за да предава информацията, тъй като хората, работещи на Тауър, често разговаряха със служителите от съда. Докато сервират на Зенко кафето и десерта, всичко беше уговорено.
    — Ще го правим, докато им го начукаме. Започна ли веднъж да купувам сериозни количества, източниците им ще се прехвърлят към мен. След шест месеца ще работим директно със снабдителите им от САЩ, а след това направо с картелите. Ще избием тези шибани диваци, ярдитата, и ще приключим с тях. Ще им отнемем и шибания бизнес. За нас те са детска играчка. Не разполагат нито с хора, нито с оръжие, за да ни противостоят. Нито пък полицията. Колко време мина днес, докато се появят, след като започнахме стрелбата? Десет, петнадесет минути?
    — Дай ми ти на мен един взвод наши бойци, въоръжени с „Калашников“, и ще видиш как ще изтрепем тези свине, ярдитата, и направо ще им смелим кокалите. Има да се лее толкова кръв, че дори и ти ще останеш доволен, Зенко. И всичко ще свърши, преди идиотите полицаи дори да са се свързали по телефоните. Западът изобщо не може да си представи какви поразии можем да направим тук. Но сега-засега сме нови. Започваме оттам, откъдето можем, и даваме напред. Това е.
    — Какво мога да знам? Сестра ми се изсели още през 40-те, преди Източния блок да се обособи. Когато разбрах, че дъщеря й живее в Лондон, установих връзка с нея. Знаех, че баща й е свързан с италианци в Ню Йорк. Вярвай ми, тази част от фамилията никак не е цвете за мирисане. Разбрах, че мъжът й се е забъркал в пласмент на кокаин, но тя ми каза, че има връзки с главния шеф в този бизнес. Стори ми се, че е доста запозната с нещата. Това, което ми каза за ярдитата, се оказа съвсем точно.


    Това щеше да бъде втората му среща с югославяните за толкова кратък срок. Оливър се замисли. Всяка подобна среща означаваше да се напъха в ситуация, при която все някой можеше да натисне спусъка. Но той беше сигурен, че днес това няма да се случи. Милс се бе опитал да им даде Девлин. А Хинтън му каза, че Милс и хората му бяха стреляли по превозното средство, което Девлин бе карал. Изглежда Милс наистина бе решил да работи на страната на Оливър. Ето защо Оливър отново се бе съгласил на среща, но не и без да изпрати човек да провери целия район около парка, преди той самият да влезе и да седне на пейката.

18.

    Ето, всичко се развива чудесно. Вече си имаме и един труп. Много лошо, че жертвата е едно от онези копелета, ярдитата. Но да не се притесняваме, мислеше си Фентън. При скоростта, с която тези маниаци стрелят, скоро ще имаме много повече. Жестокостта на ярдитата винаги беше добре дошла като водещо заглавие в новините, надминаваха я само терористите от ИРА, но след примирието от тяхна страна събития не се очертаваха. Я виж ти, помисли си той, вече си имаме и главорези от Източна Европа, които се борят за място под слънцето. С толкова много автоматично оръжие, което хвърляше в паника обикновените хора и не спираше да стряска съня на полицейските комисари. Много лошо, че не използват и бомби. Бомби щеше да е най-добре, мислеше си Фентън. Но толкоз много свистящи по улиците куршуми също не е толкова лошо, нали? Пресата вече гъмжеше от новини.
    Фентън облиза устни и подпря брадичка, придавайки си много загрижен и умислен вид. Скоро щеше да се яви Уолдрън и той можеше да го притежава в продължение на няколко минути. След това щеше да се обади на неколцина от най-подкупните журналисти, които познаваше — хора, които щяха да изпишат какво ли не срещу каре, подписано със собственото им име. Ще трябва да прикрие усмивката си по време на пресконференцията. Май това беше всичко за днес. После у дома във вилата в Ийст Хам, щеше да погали песа по главата, чашка-две „Джеймисън“ преди вечерята и пудинга, малко телевизия и хайде в кревата. Може би, помисли си Фентън, щеше да удари една-две хубави патки на старата, преди да откърти.
    Уолдрън винаги беше чувствал Рейли като досадна тежест, която Фентън беше увесил на врата му от злоба, но сега му се струваше, че този човек представлява нещо много низко — самото олицетворение на низостта. Уолдрън сякаш долавяше с обонянието си гнилостта у този човек. Нещо, за което досега не бе си давал сметка, порази ума му с необичайна сила. Той знаеше, че Рейли беше куката на Фентън, но до този момент не му бе пукало от това, защото му бе ясно, че Фентън разполага с многобройни начини да разбере какво прави той и без помощта на Рейли. Работата не беше в това. Имаше нещо друго. Нещо много по-лошо.
    Приставът предаде съобщението на свръзката на Зенко, който на свой ред завъртя телефона в задния салон в щабквартирата в Сохо, но Зенко го нямаше там да вдигне слушалката. В този момент той седеше на една пейка в Хайд Парк и наблюдаваше внимателно мъжа, седнал на метър разстояние от него. Хинтън нямаше вид на човек, който наблюдава каквото и да било. Очите му бяха полузатворени и той тихо си мърмореше нещо под нос. Зенко дори и не се опитваше да долови думите му. В този момент той се бореше да се сдържи да не извади „Грендел“-а си и да изстреля достатъчно куршуми в шията на Хинтън, за да отдели главата от тялото му. Докато Зенко гледаше Хинтън, той всъщност си представяше как главата му се търкулва на земята.
    Оливър дори беше станал и разтърсил ръката на Мислович, когато се поздравиха, даже го нарече „френ“, въпреки че от устата на Оливър думата прозвуча толкова странно, че Мислович първоначално дори не схвана какво му казва. Всъщност, той трябваше да признае, че разбра едва половината от онова, което Оливър му приказва. Карибският му акцент объркваше Мислович. Оливър беше живял в Лондон през последните двадесет години. Защо тогава, чудеше се Мислович, английският му звучеше така, сякаш току-що беше излязъл от някой забутан град в Ямайка?
    Югославянинът седна и се заслуша в подпяващия говор на Оливър. Слушаше го, но в действителност не го чуваше. Вместо това си мислеше за смъртното оскърбление, което Девлин му беше нанесъл, опирайки пистолет в главата му, след което на всичкото отгоре се бе измъкнал. Както и за последвалото нахалство, извършено от тоя ненормалник отсреща, когото Оливър наричаше „Хинтън“. Той има наглостта да насочи оръжие срещу него и по-лошо, всъщност бе готов да го убие, за да се добере до Девлин. А сега ето ги, седят си тук в парка, сякаш това бе нещо обичайно, и на всичкото отгоре Оливър го нарича „приятел“.
    Оливър се изправи. Мислович остана седнал. По някакъв извратен начин той изведнъж усети, че стиска палци за Девлин. Дано се изгуби. Да се скатае някъде. Да постои настрана докато избият балансите на Оливър. Ще го дразня по този повод, докато се реши да посегне да ме убие, след което ще изпитам истинско удоволствие да го претрепя. Старият пожар отново бе лумнал в гърдите на Мислович. Това беше играта, която той обичаше. Война и хаос. Омраза и смърт.
    Покровителственият жест на Оливър с компенсирането на колата на Мислович сам по себе си беше достатъчно оскърбителен, но тази детинска демонстрация на сила вбеси югославянина. Мислович обаче нямаше намерение да достави удоволствие на Оливър, да покаже яда си. Вместо това, той пое дълбоко дъх и остана спокоен и неподвижен. Добре, скъпи ми „френ“, помисли си Мислович, порадвай се още малко на „манката“ си игричка. Мислович в този момент изобщо не го интересуваше какво иска Драган от него, нито огромното му нетърпение да установи стабилни връзки на лондонския пазар на дрога. Сега той беше уверен, че много скоро ще убие този Оливър, заедно с толкова от неговите хора, колкото се наложеше.

19.

    Рейли подкара по моста Тауър. Ръцете му бяха изпотени, изпънал врат над волана, напрягайки се да си пробие път през гъстия трафик. Уолдрън беше включил сирената и буркана на покрива и ръмжеше на Рейли да кара по-бързо, но главната грижа на Рейли в момента бе, как да се обади на своята връзка. Той ровеше из мозъка си да измисли някаква причина да спре и да се обади по телефона — на жена си, на лекаря си, на свещеника си. Боже мой, на когото и да е. Но идеята беше тъпа. Уолдрън едва ли щеше да му позволи да спре, камо ли да се обади по телефон.


    Осемнадесет минути след като бе затръшнал слушалката на Уолдрън, пред „Бъргър Кинг“ спря зелен роувър. Уолдрън излезе от колата и се обърна да каже нещо на шофьора. От наблюдателния си пункт на втория етаж Девлин наблюдаваше как Уолдрън влиза в „Бъргър Кинг“, докато в същото време зеленият роувър продължи до Шафтсбъри, вля се в колоната автомобили и зави към Денман. Девлин загуби роувъра от погледа си, но не се съмняваше, че колата беше паркирала някъде наблизо.
    Прекоси към Хеймаркет, покрития пазар, който граничеше с „Бъргър Кинг“, тъй че Уолдрън да не може да го види, дори и да го потърси. Продължи до Шафтсбъри и се насочи към Денман. Денман беше тясна уличка в близост до Гласхаус. Зеленият роувър се оказа паркиран на тротоара точно след пресечката пред една кръчма, носеща името „Сейнт Джеймс Тавърн“. Шофьорът тъкмо излизаше от кръчмата. Или изобщо не беше пил, или беше ударил нещо набързо, помисли си Девлин.
    Рейли беше глътнал един двоен „Джеймисън“ на екс, докато използваше телефона в кръчмата. Питието, заедно с телефонното обаждане, го караха да се чувства изключително доволен от себе си. Имаше възможност да съобщи точното място на срещата: „Бъргър Кинг“ на улица Гласхаус, площад Пикадили. Рейли разбираше, че без точното указване на мястото враговете на Девлин щяха да се лутат покрай магазините и тълпите хора, от които гъмжеше Пикадили. Сега, ако побързаха, те щяха да хванат Девлин, напълно да прекарат Уолдрън, а Рейли дори нямаше да е там. Щеше да си бъде жив и здрав, изпълняващ възложените му заповеди, паркирал далече от сцената на събитията.
    Рейли се упъти към роувъра. Девлин го проследи през тълпата и изчака, докато онзи не хвана дръжката на шофьорската врата откъм тротоара. Девлин прецени точно времето си. Докато Рейли се пъхаше в колата, Девлин, ниско приведен, се добра до другата врата и бързо се плъзна на предната седалка. Райли не го забеляза, докато Девлин не седна до него. Мигът на пълна изненада беше точно това, от което Девлин имаше нужда, за да притисне силно пистолета, който беше измъкнал от Зенко, между ребрата на Рейли. Натискът накара старото ченге да трепне.
    Девлин се помъчи да отгатне какво точно искаше да изобрази декорът на ресторанта. Накрая реши, че изглежда беше някаква имитация на вътрешност на космически кораб. Близо до входа имаше нещо, което наподобяваше робот, после някаква конструкция от гофрирана ламарина, приличаща на транспортната зала на „Стар Трек“ и куп грозни пластмасови летящи чинии, висящи от тавана. От скритите някъде тонколони гърмеше ужасна музика на синтезатор. Според Девлин, това усилие да се създаде футуристична обстановка беше направо отвратително. Въпреки това на практика всички места бяха заети. На Уолдрън се бе наложило да дели маса с двама пакистанци, облечени в еднакви, прани на камък джинси и сини пуловери. Те изглеждаха напълно доволни, а полицаят — крайно отчаян.
    — Ами направи го, инспекторе. И ако наистина искаш да ти повярвам, просто прекоси улицата и арестувай тези мъже. Те стреляха по нас на улицата тази сутрин. Сигурно държат същите оръжия. Ако не смяташ, че това е добра идея, вземи няколко от въоръжените си ченгета и идете да ги арестувате на едно място, което се казва „Уитманс“, на Беруик стрийт. Дори няма да ти трябва кола, можеш пеша да отидеш до там. Или арестувай копелето от ярдитата, което се опита да убие Ани. Направи нещо да ми докажеш на чия страна си и тогава ще говорим.
    — Добре, Девлин. Добре. Намери някаква дупка и се скрий в нея. Засега не мога да спра целия полицейски апарат, който ви издирва. Предупреждението до всички изходни пунктове продължава да е в сила. Но ще видя какво мога да направя, за да понамаля напрежението. Не се опитвайте да напускате страната. Само ми обещай, че ще държиш връзка с мен. Кариерата ми е почти приключила. Ако арестувам хора, срещу които не мога да заведа дело, тя окончателно ще приключи.

20.

    Беше почти осем часът, когато Девлин се върна в хотела край летището. Бен му беше казал номерата на стаите, когато бе дошъл да вземе Ани и Елизабет от микробуса. Девлин паркира и влезе през същия вход зад паркинга, който и те бяха използвали. Намери стаите на четвъртия етаж в далечния край на сградата. Те бяха малко по-далече от стълбището, отколкото Девлин би предпочел, но иначе разположението им беше удобно. Девлин почука два пъти на първата врата. Бен отвори и отстъпи встрани, за да му направи път.
    Девлин се огледа. Свързващата врата между двете стаи беше отворена. Във всяка от стаите имаше по две легла. Срещу леглата по протежение на стената — вграден гардероб, бюро, малък хладилник с напитки и закуски, а на отсрещната страна — кръгла масичка с два стола и двоен прозорец. Антрето беше мебелирано с големи шкафове, а в ъгъла се намираше вратата на банята, в две части, с два умивалника във външната и душ, тоалетна и вана във вътрешната.
    През свързващата врата Девлин можа да види Ани, седнала на едно от леглата с Елизабет. Тя четеше на детето. Елизабет бе облечена с широка фланелка с изрисувана по нея карта на метрото. Беше се приготвила за сън. Девлин забеляза, че в малкото пластмасово кошче за боклук до бюрото в стаята на Ани бяха напъхани две внимателно сгънати празни кутии от пица. Липсваше обслужване по стаите и това беше добре. Бен бе поръчал да доставят пиците на рецепцията, тъй че доставчиците да не разберат номерата на стаите им. Прегърнал своята пушка „Мосберг“, Бен седеше на стол, разположен така, че да може да покрива и двете входни врати на стаите.
    — Планът е да се скрием така, че в следващите няколко дни никой да не може да ни намери. Да се скрием някъде, докъдето да можем да се доберем без обществен транспорт, тъй като летищата и влаковете продължават да са твърде рисковани. Ще съдействаме на полицията, но не и преди да настъпи подходящият момент. Когато преценя, че си струва, ще се споразумея с полицията Ани да се яви при тях. Ще включим нея и Елизабет в програмата за защита на свидетели.
    Бен беше истински експерт в лекото въоръжение, експлозивите, полевите действия, оцеляването в дива местност и ръкопашен бой. Беше необичайно силен и издръжлив. Можеше, ако се наложи, да издържи цяло денонощие непрекъснат преход с над петдесеткилограмов товар на гърба си. Но най-важното — Бен Джонсън не се плашеше от нищо. Не става въпрос за преодоляване на страха. Мозъкът му просто не регистрираше чувството на страх, тъй както то бе познато на повечето други мъже. Също както мозъкът на един далтонист не регистрира зеления и жълтия цвят.
    Само три дни след уволняването му, Бен бе нает от група канадци, решили да се присъединят към наемните части на Лудия Майк Хоар, действащи в базата Камина в Катанга, Африка. След това воюва из цяла Африка, Малайзия, Индонезия и Филипините. Тъкмо на Филипините той попадна в кадровата мрежа на Уилям Чоу. Дотогава сключваше договорите си сам. Той се справяше чудесно с изискванията на войната, но бе установил, че не изпитва желание да се съобразява с прищевките на хората, които го наемаха.
    Негова база стана Лондон. Практикуваше професията си, като живееше ден за ден, без да влиза в официалната мрежа за идентификация на личността, включваща шофьорска книжка, номера на социалната осигуровка, кредитни карти и вписване в телефонни регистри. Амортисьорите, които предпазваха Бен от ударите на външния свят, се изразяваха в пари в брой, подправени документи и оръжия, които пазеше на най-различни места, както и вярата и доверието в една малка група хора. Един от тях беше Джак Девлин. Макар Девлин да познаваше много бегло биографията на Бен, той определено се надяваше, че благодарение на Бен ще остане жив срещу убийците, които го бяха погнали по петите.
    Дано да видя звезда, помисли си тя. Която и да е звезда. Или луната. Каквото и да е. Прииска й се да изкрещи. Но се сдържа, въпреки че всичко, което можеше да види над себе си, бяха мрачните облаци. Всичко, което можеше да чуе, беше потропването на токчетата й по асфалтираната алея на паркинга. Тя погледна надолу и проследи начина, по който пристъпва. После вдигна глава към табелата на кръчмата. Усети силната ръка на Девлин да я прихваща и да я води към ресторанта. Там щеше да има други хора. Трябваше да изглежда нормално. Искаше да разбере как нейният чичо е могъл да й стори това. Как е могъл да я предаде на тези животни? Как е могъл?
    Тя успя някак си да се овладее и да стигне до заведението. Девлин намери един усамотен кът. Седна с лице към залата, а тя срещу него. Всичко, за което Ани трябваше да се притеснява, беше Девлин. Но тя знаеше, че зад нея има непознати хора. Мисълта, че може да загуби самообладание пред тях я накара да потуши страха, гнева и отвращението, които беше изпитала. Отвращението от това, че някой, който принадлежеше към собствената й фамилия, я бе предал на хора, способни да използват мачете и кучета, за да убиват.

21.

    Уолдрън знаеше, че Рейли бе източникът, когото югославяните използваха. Така както знаеше, че Девлин не беше го излъгал, когато му каза, че Мислович знае прекалено много и го научава прекалено бързо. Не беше нужно да види нахълтващите в „Бъргър Кинг“ югославяни, за да повярва на Девлин. Налице беше неоспоримо доказателство за измяна и изменникът беше тук, привързан със собствените си белезници към волана на собствената си кола. Предателят с конска физиономия се беше обърнал срещу собствения си колега. Ченгетата навсякъде допускат прегрешения. Съществуват прекалено много изкушения. Можеш да вземеш подкуп. Можеш да лъжесвидетелстваш. Можеш да се сдружиш с престъпници. Но дори и най-лошото ченге не може да се сработи с криминални типове до степен, при която би пострадало друго ченге. А Рейли беше направил точно това. Той беше най-лошият измежду лошите.
    Уолдрън се отпусна на седалката, ядосан на себе си, че беше си изпуснал нервите. Постара се да забрави умората, защото си даде сметка, че му предстоеше да свърши огромно количество работа. Започна да реди в главата си списък със задачи. Имаше да се попълват един куп документи, за да си осигури гаранции за арестуването на Мислович и ярдитата. Трябваше да организира охрана около щаба на югославяните на Беруик стрийт. Трябваше да се свърже със Службата на Прокуратурата и да започне преговори за включване в програмата за защита на жената и детето. Всичко това трябваше да се свърши, без Рейли да знае и без да му се пречка. А освен това трябваше да свърши всичко това достатъчно бързо, за да не даде възможност на Фентън да го спре.
    Рейли почти беше на път да убеди сам себе си, че ще иде да намери тоя Девлин и лично да го застреля, когато появата на Зенко прекъсна мрачната му разпивка. Оберкелнерът показа на Зенко една празна маса. Докато сервитьорът се оттегляше да му донесе питието, Зенко се втренчи в Рейли, докато старото ченге не отвърна на погледа му. Зенко му кимна и Рейли опипа с пръсти развързаната си вратовръзка, доволен от себе си. Допи чашата с уиски и понечи да стане и да се запъти към тоалетната. Но се изправи прекалено бързо от стола си на бара. За миг се олюля. Почувства, че му се вие свят и че не му достига въздух. Пресегна се и се хвана за плота. Главата му се попроясни, но все още беше замаян. Отблъсна се от бара и се насочи към тоалетната, като се съсредоточи да улучи вратата, на която беше изрисувано бомбе и пишеше „Мъже“. Но продължаваше да му се гади. Усещаше, че се изпотява. Боже мой, помисли си той, какво ми става? Къде съм тръгнал да се срещам лично с един престъпник? Не. Трябва да го направя. Стига съм си играл. Ще разбера какво е станало днес. Уолдрън ще съжалява, дето си позволи да ми каже да млъквам.
    Виж, жената беше друга работа. С нея нямаше да му трябва толкова късмет. Ако смяташе да се явява като свидетел, тя трябваше да излезе от скривалището си. Трябваше да се среща с полиция, с прокурори и адвокати. Станеше ли веднъж това, полицай Рейли щеше да го отведе до нея. А щом разбереше къде е тя, щеше да знае къде е и Девлин. „Ще използвам ярдитата да ги убият или може би дори ще го направя сам. А защо не и полицай Рейли. Би било хубаво да убия и него, помисли си Зенко. Тогава за последен път ще оцапа гащите, точно преди да го застрелям.“


    След срещата с Мислович Оливър подкара към един малък, на пръв поглед изоставен склад, който се намираше в северния край на Хакни, близо до плавателен канал, наричан реката Лий. В град, претъпкан с коли, двуетажни автобуси, таксита, велосипеди и гъста подземна мрежа от влакове и мотриси на метрото, повечето хора забравяха, че съществуват хиляди километри плавателни канали, които се извиват и въртят из ширналия се на огромно пространство Лондон. По тези канали беше възможно да се стигне буквално до всяка точка на града. Не беше особено трудно някой неопитен човек да изчезне сред водния лабиринт.
    Оливър не можеше да си го обясни, но знаеше, че в каквото и да се забърка Хинтън, винаги успяваше да се оправи. Това определено го караше да вярва в късмета си. Ако богът на Хинтън можеше да го отведе до жената, толкова по-добре, мислеше си Оливър. Колкото по-скоро Хинтън задоволеше жаждата си за кръв, толкова по-добре. Той му трябваше, за да защищава бизнеса му, който се разрастваше извън черните квартали в Хакни, Брикстън, Стоук Нюингтън и Харлсдън. Трябваше му за войната срещу Мислович, която със сигурност предстоеше. Трябваше му, за да поддържа ред в собствените му редици.
    Той излезе от офиса и погледна надолу към широкото открито пространство, което оформяше приземния етаж на склада. Мецанинът на втория етаж, на който стоеше, ограждаше това открито пространство. На мецанина се намираха няколко стари офиса и складови помещения. На приземния етаж, откъм челната фасада на сградата, имаше плъзгаща се стоманена врата, достатъчно голяма, за да пропусне два автомобила или камион. Тя беше плътно затворена. Оливър рядко я отваряше. Нямаше нещо за внасяне или изнасяне от склада, което да е толкова голямо, че да се налага вътре да влиза превозно средство. На предната фасада имаше също и по-малка метална врата, която осигуряваше достъп до склада, когато голямата врата беше затворена.
    На задната стена на склада се виждаха тъмни прозорци, укрепени с телена мрежа. Там също имаше метална врата, залостена и заключена с желязна греда. Вратата излизаше към един обрасъл с ниски дървета, трева и храсти участък, който скриваше от погледа голяма част от склада. Минаваща баржа или някой случаен минувач по кея на отсрещния бряг на канала не биха проявили интерес към стария склад, скрит сред високата трева и храсталаците. Но хората на Оливър бяха направили тясна пътека до канала. Товарите бързо се доставяха там и се прибираха в склада, без никой да може да забележи.


    — Ами, няма да е лесно. Но със сигурност не е невъзможно. Аз бих се покрил за известно време, докато нещата не се поуспокоят. Бих изчакал предупреждението към изходните пунктове да отшуми. После вероятно бих взел ферибот до Кале. Доберем ли се веднъж до континента, можем да отидем навсякъде. Проблемът е, че тук оставяш всичко зад гърба си. Оставяш и враговете си свободни. Както казах, не знам докъде биха могли да стигнат тези хора в желанието си да се докопат до теб.
    Девлин я притисна към себе си и го заля нова вълна от чувства. Внезапната и непреодолима тъга, която изпита, го изненада. Усещането за загуба и съжаление така го завладя, че той инстинктивно се напрегна да преодолее обзелата го болка. Но чувствата продължаваха да го връхлитат. Раните, загубите, които беше понесъл, смъртта, с която се бе срещал лице в лице. Гневът. Злото. Самотните години, които с нищо не можеха да се компенсират. Непреодолимите обрати в живота му. Сякаш преживя всичко това отново. Тя някак си бе извикала всички тези чувства от скритите дълбини на душата му, с думите си, с вида си, с присъствието си. Задържа я и тя се притисна към него, галейки раменете и врата му.
    Когато вече беше почти задрямал, Ани се мушна при него в леглото. Той усети невероятно меката й кожа, топлината и мекотата й, щом се сгуши в него. Обгърна я с ръка и тя положи глава върху гърдите му. Годините, които ги разделяха, сякаш се бяха стопили. Тя се пресегна надолу и погали нарастващия му член, сякаш искаше да му каже: „Успокой се, Джак, нека да поспим“. Девлин се усмихна и се обърна към нея. Знаеше, че нямаше начин тази жена да спи гола до него и той да не се люби с нея. Ани също го знаеше. Тя го целуна бързо, освободи се от прегръдките му и се пъхна под завивките на съседното легло.

22.

    Два часа му отне да попълни съответните формуляри със задължителните данни и информация, къде преувеличена, къде непълна. Според неговия доклад, Девлин най-после се бе явил за разпит, по време на който е посочил, че госпожа Ан Печек би свидетелствала, стига да получи уверения, че ще бъде включена в програмата за защита на свидетелите. Посочено беше, че нейните показания ще бъдат полезни за разследването на редица престъпления и престъпни лица. Сериозността на престъпленията се изразяваше в това и това. Вероятността за успешен ход на разследването беше такава и такава. И пр. и пр.
    След това се зае с телефоните. Трябваше да подбере група мъже, които да осигурят наблюдението, необходимо за залавянето на Мислович. Това трябваше да се направи в извънработно време, за да не разбере Фентън. Което означаваше, че вместо да се разпореди, той трябваше да похаби цял час в подкупващи обещания по телефона, пазарлъци за услуги, уговаряне на часовете и уреждане на въпроси като болнични, извънработно време и двойно заплащане. Но най-накрая успя да осигури хората, които му трябваха: шестима души на смени по двама, по осем часа всеки ден в продължение на две денонощия.
    Надяваше се, че това време ще му стигне да спипа Мислович. Първата му цел бяха югославяните. Уолдрън ги смяташе за много по-опасни от ярдитата. Нямаше да му е лесно да заведе дело срещу Мислович, но това щеше да означава да спре един от потенциалните инициатори на престрелки с автоматично оръжие по улиците на Лондон. Каквото и да станеше, каквито и лъжи да се наложеше да се кажат или правила да се заобиколят, Уолдрън знаеше, че ако хване Мислович, още в края на деня неговите вишестоящи началници щяха да са разбрали, че е свършена сериозна работа. И знаеше, че никой няма да разпитва надълго и нашироко как е била свършена.
    Следващата му грижа беше да включи Ани в програмата за защита на свидетелите. Той започна, като се обади по телефона на един свой колега от Службата на Прокуратурата на Нейно Величество, Милт Райзъл. Райзъл тъкмо се беше прибрал у дома след футболен мач. След мача беше ударил няколко чаши скоч и няколко халби силна тъмна бира. Освен гласа на Райзъл, Уолдрън чуваше и оплакванията на жена му, че пак се е натряскал и настояванията й да каже кой е този идиот, който му звъни в единадесет часа вечерта.
    И на последно място го очакваше цял куп документация, предназначена да го улесни в хода на разследването. Графици. Междинни доклади. Програми за действие. Анализи. Уолдрън често намираше утеха в тази допълнителна дейност. Всъщност, му доставяше удоволствие да попълва формулярите с грижливо изписани, внимателно подбрани думи. Уолдрън знаеше, че думите имат много малко общо с действителността. Докладите не бяха верни. Те съществуваха, за да защитят полицията и за да изпратят престъпниците в съда. А Уолдрън беше прекарал години в усвояването на това умение, да подчини бюрократичната им форма на своята воля.
    Уолдрън също така знаеше, че трябва да походи малко пеша. Да стане, да се раздвижи и да отпусне схванатите си крака и ръце. Знаеше накъде ще тръгне. Ще излезе на Тули стрийт, ще завие надясно и ще продължи по моста. Ще повърви, докато стигне до средата. После ще постои на студения утринен въздух, надвиснал над сивото, мудно течение на Темза. Ще помирише соления въздух и ще обгърне с поглед покривите на стария център. Неговият район. Погледът му стигаше до старинните стени на лондонския Тауър, стария затвор, където толкова много членове на кралски фамилии са били затваряни и екзекутирани, над търговския център, с неговата невъобразима смесица от старинно, модерно и вечно. Нямаше да мисли за злите и опасни хора, които се опитваха да погубят онзи Лондон, който той познаваше. Щеше да остави очите си да починат и нервите си да се отпуснат. Щеше да наблюдава реката и да се любува на панорамата. После щеше да се върне в малкия си офис и да продължи работата си.
    Уолдрън беше планирал разходката си предварително, така както планираше всяка своя следваща стъпка. Беше я замислил така, че да може да й се наслади и да позволи на мозъка си да работи над следващия ход, който трябваше да предприеме, и по-следващия, и по-следващия, докато не арестува Мислович, не задържи Девлин, жената и детето под охрана, не унищожи Рейли, и не постигне всичко това, преди Фентън и останалите висши началници да се намесят и да го спрат.


    Погледна колата и се намръщи. Всичко, което тази кола внушаваше, му лазеше по нервите. Дощя му се да влезе отзад и да повярва, че саабът е собственост на някоя агенция за коли под наем и е изпратена, за да го вземе. А и тази сутрин Мислович имаше вид на човек, който може да наеме кола. Доста приличаше на изпълнителен директор, работещ в някой от законните видове бизнес, чиито приемни с модерен дизайн заемаха лицевите фасади из улиците на Сохо, вместо на бивш военен убиец, превърнал се в гангстер, въртящ търговия с дрога и действащ от някакъв сумрачен офис.
    В своите сиви вълнени панталони, черен кашмирен пуловер и кафяво кожено яке, Мислович можеше да мине и за изобретателен рекламен агент или дори за продуцент на някоя филмова компания. А не просто за нелегално подвизаващ се имигрант. Мислович спокойно можеше да бъде взет за улегнал, натрупал опит изпълнителен директор. Със своята сива коса, загрубели с възрастта черти на лицето и скъпи дрехи, направо имаше вид на тузар бизнесмен, каквито той често бе виждал из по-луксозните барове и ресторанти на Сохо. На ония посредници в пробивните, престижни, динамични форми на бизнес, които някак си трупаха още повече тежест от факта, че се вписваха в лековатото порно на Сохо, сред баровете с мацки, заведенията с пийпшоу и вонящите единични стаички из сумрачните коридори, където овехтели курви, едва държащи се на краката си от болестите и възрастта, биваха отблъсквани от мъже, които се изкачваха по мръсни стълбища, за да си наемат някой „модел“ за половин час. Но нали и това беше бизнес.
    Мислович се отпусна. „Марла’с“ беше малко кафене близо до булевард Портобело. Държеше го един румънец на име Исак Жменко, който беше част от рехавата мрежа източноевропейски криминални тирове, с които Мислович поддържаше контакти. Марла беше името на дъщеря му. Жменко притежаваше няколко евтини ресторанта, бар със стриптийз близо до Кингс Крос, парк за употребявани автомобили, сметище и три къщи с мебелирани стаи под наем, които беше напълнил с жени, докарани от Румъния, Русия и Източна Германия, и ги държеше заключени да проституират. Някои от тях бяха дошли по свой избор, но повечето бяха докарани тук насила. На жените им беше обещана работа на Запад, но Жменко и неговите сутеньори знаеха как да ги принудят да правят секс срещу пари, като съчетаваха привикването към дрога с чисто физическите заплахи. Жменко беше един от клиентите на Мислович. Той използваше праха, за да държи жените в робство. Мислович замисляше да снабдява много други като Жменко.
* * *
    Убиецът беше прекарал цялата нощ в параклиса на Сантерия-Вуду. През цялата нощ беше пушил марихуана, смесена с тютюн, докато не потъна в дълбока омая под въздействието на ганджата. Първите часове Хинтън беше прекарал, проклинайки своя гняв и безсилието през последните няколко дни. Преживя отново престрелките с Девлин, обсебен от дълбоката си омраза към този човек. Фактът, че арогантният бял американец си бе позволил да лиши Хинтън и неговия бог Чанго от онова, което по право им се полагаше, го изпълваше с ярост.
    Посред нощ той до такава степен се бе омаял, след като беше погълнал толкова много от опияняващия дим, че бе загубил всякаква представа къде се намира. Хинтън проявяваше твърде слабо чувство за реалност дори и при нормални обстоятелства. Но тук, в параклиса на Вуду, сред червените светлини, статуите и другите изображения, след часовете, прекарани в пушене, Хинтън сякаш се бе озовал някъде другаде. Той се бе отдал до такава степен на стремежа си да се свърже с андрогенната същност на своето божество, че вярваше, че може да види онова, което Чанго виждаше и да почувства онова, което Чанго чувстваше. Кълнеше му се в преданост, кълнеше се, че ръката му никога няма да се поколебае, кълнеше се, че ще засити с кръв Чанго. Изпитваше толкова извратена привързаност към своя бог, че по едно време почувства, че се слива със самата статуя. Усети да го завладява кървав гняв, почувства властта на смъртта. Изгуби се в продължение на часове, редувайки обещания с молби, искания с очаквания.
    Когато над града се развидели, Хинтън усети, че се връща отново в собственото си тяло. Той изпуши един фас с лека смес, за да се съвземе и да прочисти главата си. После изпи чаша черно кафе. Почувства, че нишката на мисълта му стана по-рационална и логична. Умът му престана да прескача от една налудничава идея към друга. По лицето му се четеше злорадо лукавство. Беше убеден, че враговете сами ще му паднат в ръцете. Всичко, което той трябваше да направи, бе да засвидетелства на Чанго вярност и да му предложи в жертва жената и мъжагата. Те щяха да бъдат негови.
    Трек не обръщаше внимание на въпросите на Оливър. Той следеше трупащите се пачки на бюрото. Оливър не отброи сумата. Просто седеше, отпуснал гръб на облегалката на стола. На Трек му се дощя да си поиска парите, но знаеше, че не бива. Трябваше да чака, докато Оливър му ги даде. Остана така, загледан в банкнотите. Беше изморен. Искаше му се да се махне, по дяволите, оттук, но знаеше, че на хората на Оливър им трябва известно време, докато разтоварят, приберат стоката и после натоварят всичко обратно. Дощя му се да седне. Но стол за него нямаше. Огледа се и забеляза, че Хинтън също стои прав. Точно зад него.
    Оливър вдигна рамене и изгледа Хилтън. Трек също се обърна да го погледне и за част от секундата ножът на Хинтън проникна в гърлото му. Не му остана никакво време да мисли, да се моли, да крещи. Единственият звук, който Трек успя да издаде, беше задавено, хрипливо къркорене. И тогава Хинтън отстъпи встрани, докато Трек избълва струя кръв. Опита се да си поеме въздух, но не успя. Наклони се назад и посегна към дръжката на ножа на Хинтън. Успя да я стисне, но не намери сили да измъкне ножа.
    Ушите на Трек писнаха. Болката в гърлото и в гърдите му беше толкова ужасна, че пожела да умре на мига. Но не можеше да умре за няколко минути. Хинтън знаеше това и приклекна до умиращия, за да види как смъртта го отнася. Кръвта, която бликаше от устата му, бе смесена с пенеста течност, изригнала от белите му дробове. Съзнанието на Трек потъваше в мрак. Болката се стопяваше. Нямаше да продължи дълго. Кислородът в мозъка му рязко намаляваше, но в тялото му все още имаше живи органи. Сърцето биеше в последни конвулсии. Хинтън наблюдаваше.
    Той скочи от стола си и изфуча през офиса надолу по стълбите до склада. Искаше да види чувалите. Искаше да усети килограмите дрога в ръцете си. Те бяха камъните, по които щеше да премине през брода. Достатъчни, за да купи Мислович и да получи оръжията, от които имаше нужда. Достатъчни, за да придобие силата и парите, които му трябваха, за да каже на някои да вървят по дяволите и да избие останалите. Неговото време беше дошло. Всичко, което стоеше все още на пътя му, бяха Девлин и жената. Време беше да умрат. Сега!

23.

    Обърна се през рамо да види дали Девлин все още спи. Нямаше го. Изтърколи се отново по гръб и се загърна в тънката завивка, опитвайки се да се предпази от хладния въздух в стаята. Едва в този момент осъзна колко много й се искаше Девлин да бъде с нея в леглото. Колко много го искаше! В този предутринен миг й стана ясно колко малко бе обичала съпруга си през последните няколко години. Искаше й се Девлин да сложи край на нейната следбрачна девственост.
    Тя се сгуши в евтините хотелски завивки и си спомни как се бе почувствала, докато стоеше гола пред Девлин. Той беше едър. И стабилен. Сравни го с Джони. Джони имаше хубаво тяло, тънко, с добре оформени, нежни мускули — но мускулите му не бяха яки като тези на Девлин. После болката от загубата я обхвана с пълна сила. Боже мой, какво, по дяволите, става с мен? Какво правя аз с Девлин? Въртя се ей така, гола пред него. Дали не отидох твърде далеч? Трябваше да се държа на положение. Направи гримаса. Колко тъпо! Кого заблуждаваше? Знаеше, че връзката между тях дори се бе задълбочила. И знаеше, че самата тя го искаше.
    Изправи се и усети досадно главоболие. Причината бяха изпитата водка и виното. Една вена затуптя болезнено на дясното й слепоочие. Не съжали. Студената водка й бе помогнала снощи да потуши нервността си, докато беше сама с Девлин. А виното я беше отпуснало. Припомни си колко се бе разтреперила, когато чу вестта, че чичо Франк иска да я убие, за да заздрави връзките си. Беше мислила, че той ще остане неин съюзник. Затова бе изпратила Девлин при него. Не й бе коствало много. Само един бегъл коментар, намек в тази посока и Девлин бе отишъл при него, за да потърси подкрепата му. А Джак беше реагирал по подходящия начин. Тя беше подценила Девлин. Той сигурно бе направил нещо, което напълно бе извадило чичо й от равновесие. За да ги погне по този начин, значи нещата бяха сериозни. По улиците, с всичките тези въоръжени хора. Беше истинска лудост.
    Мислович направо се беше побъркал. Както и Девлин. Трябваше да се отнася с Девлин много внимателно. Не беше привикнала да бъде с човек като него. Джони се държеше като юноша в сравнение с Девлин. У него имаше някаква тъмна, неосъзната грубост, която го тласкаше към това да бъде един от лошите. Но Девлин беше друго нещо. Него не можеш да го тласнеш в някаква посока и да го държиш под контрол. Дори полицията не бе успяла да го стори. Нито чичо Франк. Затова трябваше да бъде много внимателна с него.
    Когато излезе от банята, само по сутиен и бикини, с коса, увита в хотелска кърпа, тя се почувства по-добре. Почувства се сексапилна и желана. Представи си, че Девлин все още е в леглото и я очаква. Сега беше моментът да правят любов — изведнъж, без предупреждение или коментар, да го изчука здраво, с пълно отдаване. Но лампите в стаята бяха светнати и Девлин я чакаше облечен. Изглеждаше, сякаш е буден от часове. Говореше тихо по телефона. Вдигна поглед и я забеляза на прага. Втренчи се в снежнобялото й копринено бельо и тя му се усмихна.
    Когато Девлин отново я погледна, той разбра какъв сексапил притежава тя и каква власт има над него. Дори когато съзнателно се опитваше да прикрие своя сексапил, както бе направила сега, това усилие я правеше още по-привлекателна. Сега, повече от всякога, за Девлин стана ясно колко много бе желал тази жена и колко много я желаеше сега. И същевременно разбра защо я бе напуснал. Дали сега бе пораснал достатъчно и дали бе натрупал достатъчно опит, за да може да й устои?


    Той пусна газта на пълни обороти и отстъпи, представяйки си как пламъците подпалват дървото и огънят облизва плътта, издува я на мехури, после нагъва и овъглява кожата, поглъща я, докато кръвта и мускулите не започнат да почерняват. И той продължи да си представя всичко това, докато не усети, че горещината от голямата стоманена пещ заплашва да обгори предната част на тялото му. Видя как първите бели валма дим излизат от комина и си представи как костите пукат, черепът се разцепва и всичко бавно се овъглява и превръща в пепел.

24.

    Преди Уолдрън да беше успял да се разположи на един стол, в офиса влезе мъж. Стори му се задъхан. Беше около тридесетгодишен, оплешивяващ, много слаб, и висок малко над метър и осемдесет. Носеше обичайната бяла риза, вратовръзка и тъмни панталони, които му висяха. Уолдрън предположи, че сакото на костюма е закачено зад вратата. Идентификационната карта на мъжа беше закопчана на колана над дясното му бедро. Без съмнение, името му беше Макдермот. Заприлича му на Икабод Крейн.
    — Това пък е, което знаем за една югославска група, понастоящем базирана в Лондон — по-точно в Сохо. Срещу тях нямаме много доказателства, но съм събрал някои факти, плюс онова, което знам отпреди. Изглежда имат сериозни намерения да се намесят в търговията с дрога. Също така се занимават с проституция и с продажба на автоматично оръжие. Перат сериозно количество пари в Сити в момента. Няма съмнение, че те имат намерение да изградят тук своя база, от която да предприемат мащабни криминални операции. Както вече казах, не разполагаме с достатъчно информация за тях, но ми се струват много по-опасни от ярдитата. Вчера заранта са изстреляли над двеста патрона с куршуми голям калибър в опита си да убият моята свидетелка и нейния телохранител.
    — Добре. Убедихте ме. Ударът си заслужава. Но не преувеличих, като ви казах, че сме се задръстили от молби. Ще трябва да понатисна малко. Все още не ви гарантирам достъп до програмата. Единственото, което мога да направя, е да я включа в Първи етап. Ще трябва да се премести в безопасен дом. Всъщност, не е много по-добро от затвор, на детето ще бъде с нея. И ще трябва да остане там, докато започне процесът. Без ново име. Без документи. Без регистрация за местоживеене до произнасяне на присъдата. Без работа. Без самоличност, опасявам се.


    Драган беше едър мъж, който напоследък бе свалил доста от теглото си поради сърдечно заболяване. Страдаше от хронична аритмия. По някакви неизвестни причини сърцето му бе решило да бие по-бързо от обикновеното. Непрекъснато. Докторите му бяха казали, че могат да го контролират, но не и да го излекуват. За съжаление, от лекарствата, които му даваха, непрекъснато му се гадеше. Не можеше да се храни. След седемдесет и три години с наднормено тегло, килограмите от тялото му започваха да се стопяват. Сега имаше вид на човек, комуто е дадена кожа 52 номер, която да покрива тяло 42 номер. Драган беше започнал да носи на врата си шалове, които да скриват част от провисналата му гуша.

25.

    Оказа се, че трябва да шофира по тесен път, с недостатъчно пространство дори за една кола, камо ли да се разминат две. Някои от участъците бяха оградени от двете страни с живи плетове, които скриваха видимостта и те не знаеха каква кола ще изскочи срещу тях зад поредния завой. Това беше неудобство, но когато наближиха къщата, пътят отново се разшири. Пейзажът наоколо го задоволи. Пусти полета — мочурища — обграждаха къщата от всички страни. Полето на изток се пресичаше от магистрала М11, на около километър разстояние. На север и запад то беше открито по протежение на близо два километра и в далечината се забелязваха други къщи и селскостопански постройки. На юг се издигаше заоблен хълм, отвъд който, на около триста метра разстояние, течеше река Кам. От другата страна на тясната рекичка отново се простираха пусти полета.
    Уолдрън откъсна горното листче от пачката и го напъха в джоба си. Изправи се и профуча покрай Рейли. Рейли го изчака да излезе, след което се приближи до пачката с листчета. Все още можеше да се види бледия отпечатък на номера, който Уолдрън беше записал. Той леко го повтори и сравни с цифрите, които беше запаметил. Всичко съвпадаше. Усмихна се и си каза: „Бягай да кажеш на Фентън каквито си искаш лъжи, тарикат такъв. Човекът ти е мъртъв“.
    Уолдрън се бори с Фентън в продължение на петнадесет минути, отбивайки атаките му и гарантирайки, че не само Девлин и жената щяха да се предадат в рамките на следващите двадесет и четири часа в участъка, но и че ще бъдат заловени главните заподозрени по случая. Фентън заплашваше, че ако го будалка, ще си изпати, но Уолдрън упорито се придържаше към своята версия. Девлин и жената щяха да се явят. Престъпниците щяха да бъдат арестувани. Разследването беше под контрол.
    Уолдрън напусна кабинета на Фентън с пълното съзнание колко далеч бе от осигуряването на когото и да било. Свърза се със своите наблюдатели на Беруик. Нищо. Каза на хората си да останат на място. Поколеба се дали да се обади на Девлин, но знаеше, че няма никакъв смисъл. Девлин нямаше да се яви преди арестуването на Мислович. Изведнъж, след двадесет и шест часа непрекъсната работа, се оказа, че не можеше да направи нищо повече, освен да се прибере вкъщи, да поспи и да се обади на Девлин веднага, след като екипът му залови Мислович. Ако го заловеше изобщо.

26.

    След като Зенко предаде на Мислович информацията от Рейли, югославянинът седна в „Марла’с“ и потъна в размисъл. Необходимостта да помага на Оливър, сякаш работеше за него, го терзаеше. И за пръв път се замисли над обстоятелството, че се кани да причини смъртта на своя роднина. Помъчи се да изясни чувствата си, за да разбере дали този факт го притеснява. Притесняваше го, но не много. Не беше виждал сестра си от толкова години, че трудно си я спомняше. Никога не беше виждал Ани. Всичките им уговорки бяха ставали по телефона. Не, единственото нещо, което наистина го притесняваше, беше, че Оливър се опитваше да го покровителства.
    След това, разбира се, идваше въпросът с детето. Мислович отпи от кафето и се замисли. Повдигна рамене, но нищо повече. Та малко ли жени и деца беше избил Мислович в бруталната гражданска война у дома? Стотици? Хиляди? Още две жертви нямаше да бъдат от особено значение. Не и за Мислович. Бащата вече беше мъртъв. Майката също щеше да умре. По-добре детето да не остава сираче. И по-добре онова копеле, дето бе стегнало веригата около врата му и го бе използвало вместо щит, също да умре. Това беше най-важното: Девлин трябваше да умре.


    Девлин и Ани седяха тихо на тревистата поляна откъм южната страна на къщата. На около петдесет метра от тях Бен стоеше на брега на река Кам. На няколко стъпки от него Елизабет береше стръкчета детелина и диви цветя. Бен държеше една смешно мъничка плетена кошница, която Ани бе намерила в къщата. Когато Елизабет намереше някое съкровище, което искаше да запази, тя дотичваше при Бен. Той се навеждаше и протягаше кошничката. Тя поставяше стръкчето трева, детелината или цветето върху вече набраната зеленина. От време на време се осмеляваше да се отдалечи малко повече, отколкото Бен би искал и той предприемаше необходимите мерки, за да скъси разстоянието.
    Ани и Девлин наблюдаваха тази несъразмерна двойка. Ани не можеше да се сдържи да не се усмихне, но Девлин не се наслаждаваше особено на мига. Не се чувстваше много комфортно, така както бяха излезли на открито. На Ани й се бе наложило да го моли да й позволи да изведе Елизабет навън. Детето не бе излизало на разходка или да си поиграе навън от два дни. Най-сетне Девлин бе отстъпил, но само за един час. Единият час почти бе изтекъл. Слънцето бавно потъваше на запад, хвърляйки златисточервеникав отблясък над мочурищата и реката.
    — Преди много, много години, ходех в едно „дожо“, школа, при един чернокож американец, инструктор по карате. Беше голям грубиян. Много силен, и разбира се, мачо. Нали ги знаеш, онези улични тарикати, груб чернокож мачо, но бе преминал през много степени в каратето и това доста го бе променило. Беше станал някак по-вглъбен. По-съсредоточен. Но под всичко това, разбира се, той продължаваше да си бъде от онзи тип мъже, които знаят как да оцеляват на улицата. Все още инстинктивно груб, ако ме разбираш какво искам да кажа.
    — И така, един ден, беше много отдавна, той ни показваше техника на петима или шестима от нас. Бяхме го обградили в кръг, за да видим добре какво се опитва да ни покаже. Беше сложна схватка, затова се приближихме до него да виждаме по-добре. Изведнъж той вдигна глава и видя, че е обкръжен. Завъртя глава насам-натам, за да ни огледа и се усмихна. Реши да използва създалата се ситуация и да ни даде малък урок, затова ни попита: „Какво ще направите всички вие, ако се окажете обградени като мен сега?“. „Е, отговорът е очевиден — измъкваш се и се чупиш.“ „Но как?“ „Ами покажете някоя интересна техника.“
    — За него беше ясно като бял ден, че някой от тайфата около него има нож в ръката си. Днес може би ще е пистолет вместо нож, но смисълът беше в това, че той изобщо не се съмняваше, че някой крие оръжие. Урокът беше, че след като веднъж си пробил, трябва да продължиш. Да действаш. Защото който и да държи този пистолет или нож, няма да се поколебае да го използва. Ние веднъж си отворихме пътя с гръм и трясък, Ани, но почти нищо не правим. Седим си тук и чакаме онова ченге да си свърши работата. Сигурно това е единственото, което може да се направи. Но ние бездействаме и това не ми харесва.

27.

    Оливър седеше в единия край на масата. Зад него личният му шофьор, Луис, се бе облегнал на облицованата със зацапана пластмаса стена. Двама от мъжете край масата наполовина слушаха Оливър, наполовина поглеждаха към пистолетите МАК-10. Те нямаха търпение да грабнат автоматичните оръжия. Автоматите за тях означаваха сила. Досега те никога не бяха стреляли с автоматични оръжия, само с карабини. Но не смееха да посегнат, преди Оливър да им е казал.
    Сега, с ръце отпуснати в скута, Хинтън седеше кротко, докато Оливър обясняваше какво иска от хората си. С палеца на дясната си ръка той галеше своя двадесетсантиметров нож, остър като бръснач, който винаги стоеше в десния джоб на панталона му. За Хинтън това беше форма на мастурбиране. Автоматично изскачащият нож притежаваше съвършенството на хирургически скалпел, а върхът му бе толкова прецизен, че и най-лекото докосване предизвикваше кървене. Хинтън изпитваше истинска наслада, когато галеше ножа си.
    Оливър бе изпитал по-малки притеснения в подбора на хората и оръжието, отколкото в усилието си да намери карта на Кеймбридж. Беше крещял и заплашвал, докато един от хората му най-после не дотича с карта на Обединеното Кралство и пътеводител до Кеймбридж. Мащабната карта сочеше пътя, по който щяха да стигнат до Кеймбридж. Пътеводителят показваше малко повече подробности за градския център и известните колежански „кампуси“5, пръснати из околността. Това трябваше да им стигне. Оливър знаеше, че щом веднъж пристигне в Кеймбридж, ще намери хотел „Монтегю“, дори ако се наложеше да застреля няколко души.
    Оливър започна да следи внимателно за хотел „Монтегю“, но се оказа, че би било трудно да го пропуснат. Хотелът беше двуетажен, сградата бе в стил от епохата на Тюдорите, построена от сив камък, увенчана със стръмен старинен покрив. Пред хотела се виждаше застлан с чакъл паркинг с място за не повече от пет превозни средства. Двойните лампи, поставени ниско на земята осветяваха лицевата фасада на сплеснатата малка постройка. Малкият хотел се открояваше отчетливо във вечерния здрач.
    Някъде в далечината излая куче. Оливър стисна зъби, но Хинтън просто се приближи още по-плътно до вратата. Зае позиция и насочи автоматичния си пистолет към ключалката на порталната врата. Оливър знаеше, че той щеше да изчака само още няколко мига. Поривът да убива беше на път да завладее напълно маниакалния потомък на Вуду. Оливър пристъпи до Хинтън и провери дали вратата е заключена. Дръжката не поддаде, но той застана пред вратата, за да попречи на Хинтън да стреля. Оливър искаше вторият екип да бъде готов да нахлуе, преди Хинтън да се развихри.
    Декстър и Роклиф се озоваха при задната фасада на хотела след по-малко от минута. Декстър погледна вратата. Беше дебела дървена врата със стъклени панели. Пред нея имаше алуминиева врата, предназначена да предпазва от бури. Декстър внимателно отвори алуминиевата врата и пристъпи вътре, като я придържаше с рамото си. Пресегна се да пробва топката на вратата. Беше заключена. Той насочи своя „Смит & Уесън“ и се облегна назад, отблъсквайки противоветрената врата от пътя си, и застана така, че да може да стреля точно в ключалката и бравата на дървената врата. Зачака да чуе нахлуването на Оливър и Хинтън отпред, преди да открие огън, но вместо това чу шуртене откъм Роклиф, който облекчаваше мехура си в ниско окосената ливада.
    Той пусна още един изстрел във вратата, после отстъпи назад и я изрита. Вратата остана затворена. Проклетата противоветрена го блъскаше в гърба. Пречеше му. Не можеше да отстъпи достатъчно, за да нанесе хубав ритник в дебелата дървена врата. Чуваше изстрелите на Хинтън откъм лицевата фасада на хотела. Той се пресегна с дясната ръка да избута алуминиевата врата, за да си осигури достатъчно пространство да изрита упоритата вътрешна врата, но изведнъж тя беше изчезнала. Роклиф я бе сграбчил и изкъртил от пантите. Декстър, вече освободен от пречката, изрита силно дървената врата. Най-сетне тя се разклати, откачи се от пантите и се стовари върху него. Декстър я отхвърли встрани и се втурна в кухненското отделение, готов да застреля всеки, който му се изпречеше на пътя.
    Хинтън се понесе по коридора, докато не намери стая 211. Застана точно пред нея, обърна се и стреля във вратата. Тя се разтресе и подскочи. Хинтън я отвори с ритник и пристъпи в тъмната стая. Стреля в леглото вляво от него и в леглото вдясно, после пусна откос по отсрещната стена на стаята. Матраците отскочиха. Стъклата на прозорците се пръснаха, от стените се изкърти мазилка, пух и парчета плат се разлетяха из стаята. Светкавиците от изстрелите на МАК-10 осветиха празната стая и разкриха като през мигащ калейдоскоп, че Хинтън нямаше жива мишена. Той веднага се спря, отстъпи и се огледа за ключа на осветлението.
    Въпреки веселото си настроение, Декстър и Роклиф, също както Оливър, бяха напомпани за убийство. Но Хинтън, побърканият Хинтън, изглеждаше леденостуден. Той държеше автоматичния си пистолет с дуло, насочено към небето, за да не го опари нажежената цев. Не промълви нито дума. Стигаше гневът на Оливър. Вярата му не беше засегната. Той не подлагаше на съмнение пътищата на своя бог. Не разбираше как, но беше убеден, че са близо до жената. Чувстваше го.