Скачать fb2
Хавайска жега

Хавайска жега



Джон КларксънХавайска жега

Ралф Уолдо Емерсън
Гроувър А. Уейлън, полицейски комисар от Ню Йорк, 1928–1930

Благодарности

    Настоящият роман никога не би бил написан, ако не беше помощта на Ричард Макмахън, който започна като мой консултант и завърши като мой приятел. Той сподели с мен познанията си за Хаваи, опита си като многократно награждаван офицер от армията, компанията и дома си. Бих желал да благодаря и на Джеймс Дел Розарио, който ми помогна да разбера как различните полицейски сили на Островите вършат работата си; на Пол Дж. Фон Хартман, който беше с мен от самото начало и на Роджър Кристи за щедро отдаденото време и енергия. И както винаги, благодаря и на теб, Елън, без която нищо не би било възможно.

Пролог

    Той клечеше под надвисналия заден край на една занемарена и пуста дървена сграда в западния край на малкото хавайско селище Кахоа. Старата постройка беше изградена върху наклонен терен и ниските разнебитени подпори едва крепяха задната й част. Отдолу оставаше покрито пространство от около два и половина метра. Там беше преспал Били последната нощ — под задния край на старата сграда в края на градчето. Беше се увил в топлото войнишко одеяло, с което не се разделяше по време на странстванията си. Носеше го навито и завързано с дебела връв, нарамено на широкия му гръб.
    Появата на птичето изтръгна Били от унеса. Той изтръска лулата в дланта си. Разрови с показалеца си лепкавата пепел, за да се увери, че всичко е изгоряло. Погледна ръцете си — големи и все още силни, макар че два от пръстите на лявата му ръка стояха постоянно свити навътре. Ноктите изглеждаха чисти и добре поддържани, но ръцете му бяха мръсни, а той мразеше да бъде мръсен. Въпреки че от дълго време не бе имал възможност да разполага със собствен дом, където да ползва истинска баня, винаги се стараеше да бъде чист. Наведе се напред, протегна ръце и ги показа на студения хавайски дъжд. Изми ги колкото можа и след това ги избърса в извехтелите си джинси.
    Били Кранстън бе оцелявал в много битки — и в мирно време, и по време на война. Но сега дори победите изглежда се превръщаха в провали. Като че ли цялата тази борба бе породила една ужасна инерция, повлякла живота му надолу. Той съзнаваше, че сега за него най-значимото нещо беше последното кълбо лютив дим, което бе изчезнало във влажния утринен въздух. Замисли се за този непреодолим стимул в живота си. Чудеше се дали последната искра, която го подтикваше към действие сега, беше любов или омраза, убийство или саможертва.

1.

    Девлин се събуди от болката в лявото ухо, появила се поради промяната в налягането. Раздвижи челюст, за да изравни налягането и намести огромното си тяло, опънато удобно на мястото му в първа класа. Това беше любимото му място — близо до задната част. Достатъчно отдалечено от кухнята и от тоалетните, така че сънят му да бъде относително необезпокояван. Девлин се нуждаеше от сън. През последните седем дни му се събираха около три часа сън на всеки трийсет часа будуване, докато не приключи с онова, което трябваше да направи в Ню Йорк.
    Когато слезе от самолета, Девлин разбра, че няма да се разходи из терминала. Както винаги младоците се набиваха на очи със своя прекалено напрегнат вид. Онзи млад човек например беше толкова неспокоен, че вместо той да забележи Девлин, Девлин го забеляза пръв. Беше един от новото поколение оперативни работници на Чоу. С костюм и вратовръзка. Взиращ се в слизащите от самолета хора. На Девлин му идеше да му извика: „Просто стой и наблюдавай, но не мърдай. Не помръдвай, само върти очи“. Ей така на шега, Девлин се премести зад човека пред него и се прикри. С грациозни и ловки движения Девлин успя да се скрие от погледа на младия мъж и да се промъкне на една ръка разстояние от него.


    Уилям Чоу, основател и шеф на охранителна фирма „Пасифик Рим“, стоеше с ръце, скръстени на гърба и гледаше през северния прозорец. Беше облечен във всекидневен черен панталон от фина вълна и сиво кашмирено поло. Дрехите прилягаха идеално на слабото му, добре сложено тяло. Чоу беше необикновен човек, съчетаващ жестокостта на източните народи с обноските на западняците. Той беше само отчасти китаец. Смесеният му произход го правеше забележително красив и дори възрастта не помрачаваше излъчването му. Гражданин на Изтока, спокойно чувстващ се на Запад, работещ на всяко място по света, там, където някое събитие изискваше неговото внимание.
    Сервираха чай. Чайникът стоеше в дебело изолиран плетен съд, плътно прилепнал около него. Китайски чай. Зелен и леко горчив. Девлин седеше спокойно на дивана, отпиваше от изящната порцеланова чаена чаша и гледаше Чоу. Изчакваше. На единия край на стъклената маса лежеше затворена кафява папка. Девлин знаеше, че тя съдържа информация, която много скоро щеше да смути спокойствието в елегантната стая сред облаците. Но засега папката си стоеше там, като начумерен неканен гост.
    Били Кранстън. Девлин не каза нищо. Но почувства болка. Този път сякаш под гръдната кост и зад очите. Той примига, за да провери дали това, което почувства в очите си, не беше паренето, предшестващо сълзите. Не. Сълзи не се появиха. Девлин си помисли, че те може би биха облекчили болката. Отдавна бе свикнал с шока от смъртта, но не и с болката от загубата. Знаеше, че не беше дошъл в тази спокойна и комфортна стая, за да чуе добри новини. Но точно това не очакваше. Дори не беше и предполагал. Не му се искаше да узнае от Уилям Чоу, че този, когото той смяташе за истински герой, за истински боец, е мъртъв.
    Бащата на Били, Джаспър Кранстън, беше ръководил армейски разузнавателен батальон близо до демилитаризираната зона във Виетнам. Полковник-лейтенант Джаспър Кранстън бе за втори път на военна служба във Виетнам. Стремеше се към военна кариера. Беше краят на войната, 1970. Докато Джаспър служеше като уважаван офицер, неговият син, Били, бе сочен от всички за истински герой от войната. Били беше пехотинец. Късметът му или пък злата участ го въвличаха в поредица от отвратителни брутални битки в джунглата, които му носеха слава, достатъчна за цяла армия. За по-малко от две години във Виетнам Били беше спечелил повече медали от баща си, включително Сребърна звезда.
    Тъй като и Джаспър, и Били бяха към края на пребиваването си във Виетнам, някакъв генерал от администрацията, чието име Девлин така и не узна, беше решил, че бащата и синът трябва да приключат службата си заедно. Затова генералът беше прехвърлил Били от пехотата в разузнавателния батальон на Джаспър Кранстън. Когато Били се присъедини към батальона, главната задача на полковник-лейтенант Кранстън бе да наблюдава и да следи маневрите по въоръжаването и снабдяването на виетнамците. Един от начините за това беше поставянето на пост от по двама души в изолираните високопланински части. Часовите залягаха и се криеха в джунглата, за да могат да следят камионите и хората, преминаващи по пътеките и пътищата под тях. Тази задача беше смятана за много по-безопасна в сравнение с повечето бойни мисии, но всъщност не беше така. Съществуваше постоянен риск от разкриване, което означаваше сигурна смърт.
    Върху тях паднаха още шест мини, но вече точно в целта. Когато Девлин дойде в съзнание, от Ралф беше останало само ужасяваща купчина, в която едва се различаваха зелената му униформа, кървящата плът и разпръснатите кости. Джипът представляваше тлееща развалина, а Макнали беше загубил едната си ръка и почти цялата лява страна на лицето си. Именно неговият вик събуди Девлин. Кранстън беше този, който го накара да се опита да стане. Един шрапнел беше отворил дълбока рана над дясното ухо на Били. Дясната страна на лицето му и раменете бяха облени в кръв от раната, но Кранстън изглеждаше изпълнен с енергия.
    Кранстън взе малко пръст и я размаза по лицето си. Същото стори и Девлин. Изведнъж Били се вцепени. Застана като вкаменен. Девлин усети, че едва успява да остане неподвижен. Междувременно Макнали беше загубил съзнание от шока и от морфина. И тогава Девлин ги видя. Виетнамски войници от редовната армия. Бяха облечени в униформи и държаха заредени пушки. Вървяха бавно нагоре по хълма, наредени в бойна верига — на около двайсет метра един зад друг. Веригата се проточваше на дясно и на ляво, докъдето стигаше погледа на Девлин.
    Девлин и Били едновременно разбраха, че ще бъдат открити. И в същия миг Били направи онова, което трябваше да стори, за да спаси живота им. Без да продума, Кранстън легна на земята и запълзя надолу към врага. Девлин гледаше как тропическият листак помръдва от невидимите движения на Били. Никой не чу лекото шумолене. Имаше множество други звуци, идващи от другите войници, които бавно се изкачваха по хълма. След това всичко сякаш замря. С изключение на приближаващия се войник. Бавно, стъпка по стъпка той продължаваше да върви към Девлин. Джак псуваше наум врага, но виетнамецът се промъкваше все по-наблизо. Девлин опря своята М16 на рамото си, присви очи и се опита да се прицели в движещия се войник. Той беше толкова близо, че не можеше да не забележи Девлин. Изведнъж виетнамецът падна по гръб. В първия момент Девлин помисли, че човекът се е подхлъзнал. И наистина беше така, само че Били му бе подложил крак. Преди виетнамецът да се строполи на земята, Кранстън притисна длан до устата на мъжа и прокара бързо и дълбоко ножа си през гърлото му. После се хвърли върху войника, пресичайки последния му сподавен опит да диша.
    Двамата продължиха надолу по хълма, влачейки Макнали със себе си. Залегнаха под едни гъсти шубраци и Били изпрати съобщение по радиото за хеликоптер, който да ги измъкне. Но от военновъздушните спасителни части им казаха да почакат. Армейското командване не можеше да вземе решение. Беше забранено на хора от армията да навлизат в Камбоджа. Как тогава щяха да обяснят изпращането на хеликоптер за хора, които не са там? Казаха на Били да чака.
    Били неотменно следеше координатите и поддържаше връзка по радиото с кратки включвания, за да не го засекат. Продължи да води разговори с всеки офицер, който му попаднеше, за да намери изход. И действително, на третия ден двамата получиха указания да изминат пет километра на изток, докато достигнат път, набразден със следи от джип. Кранстън се приближи до Девлин и му каза, че има луд късмет като новобранец и е страхотно копеле, задето е издържал тези два месеца в джунглата. Добави, че Джак никога няма да пострада пак във Виетнам, защото вече бил преживял най-лошото. Думите помогнаха, но не бяха онова, което крепеше Девлин. И двамата знаеха много добре, че това е самонавиване. Истинската причина беше онази ослепителна усмивка, която хипнотизираше Девлин.
    Най-накрая стигнаха до пътя — две бразди от гуми на камион, обрасли с трева. Като по чудо, дължащо се единствено на силната воля на Били Кранстън, на смрачаване се появи един стар очукан камион, който бавно си проправяше път през джунглата. Кранстън пристъпи напред и шофьорът, дребен виетнамец, най-малко на осемдесет години, натисна спирачките. Били помогна на Девлин да се качи на задната седалка, а той се настани отпред. Девлин пийна от манерката с топла вода, която старецът им даде. След това легна на задната седалка. Точно преди да изпадне в изтощителен дълбок сън, си спомни, че погледът му се бе спрял върху засъхналата кръв по Били Кранстън.
    Много по-късно Девлин разбра, че бащата на Кранстън, Джаспър, беше уредил тяхното бягство с помощта на Уилям Чоу. Чоу ръководеше разузнавателна и продоволствена операция за ЦРУ. Мъжът, който премина границата и ги измъкна с камиона, беше негов човек. Преди края на войната Девлин се запозна с Чоу. А с Били Кранстън се срещнаха отново само няколко пъти. Колкото да си кажат здрасти. Никога не спряха да си поговорят. Нито пък споменаха за времето в Камбоджа. Но и Девлин не изпитваше необходимост да разговаря с Били Кранстън. Той вече беше видял най-хубавото от този човек.


    Вратата на апартамента се затвори тихо. Чоу си беше тръгнал. Девлин трябваше да положи усилия, за да извърши някакво движение, да излезе от унеса, в който беше изпаднал и да се върне към реалността. В стаята беше станало тъмно и последните остатъци от залеза се губеха в мъглявото небе. Девлин се размърда и запали лампите, опитвайки се да изпълни стаята с топла ярка светлина, която да прогони виолетовочервеникавия сумрак, обхванал това усамотено пространство в небето.
    Пет от снимките бяха правени на открито. Те показваха сцената на смъртта. Тялото сякаш е било облегнато в основата на едно дърво и след това съборено наляво в едно мъчително полуседнало положение. Областта от гръдната кост надолу до хълбоците представляваше една черна, нащърбена кухина, обградена с разкъсана плът и мърша. Мръсна разпрана фланелка опасваше гниещата кухина. Вътре в нея се стърчаха бели кости — части от гръбнака, ребрата и таза, примесени с черни буци гниещо месо и разлагащи се остатъци от сухожилия и хрущяли. Двете ръце бяха назад с дланите нагоре. Главата беше наведена настрани. Лицето приличаше на зловеща мъртвешка маска — хлътнали страни, зинала уста, безжизнени очи и мръсна сплъстена коса. Брадата достигаше почти до празнината в средата на тялото му.
    Останалите снимки бяха увеличения от 35-милиметров експертизен филм, правен на закрито със светкавица. Мъртвото тяло бе изчистено и поставено в легнало положение. Кожата изглеждаше пепеляво сиво-кафеникава с тъмни петна около разкъсаната празнина. Дългата брада и косата бяха обръснати, гръдната кухина — разцепена, а черепа — отворен. От мозъка бяха взимани проби. След това обезобразените останки от Били Кранстън бяха съединени отново и зашити с дебели черни шевове.

2.

    Девлин слезе от самолета освежен и бодър. В Сан Франциско бе спал през нощта и почти цялата сутрин. И в самолета беше дремнал. Чувстваше, че тялото му възвръща силите си. Беше се обадил на генерал Кранстън и имаше адреса на къщата му в Оаху. Когато влезе в летището, Девлин нямаше усещането, че е на Хаваите. С изключение на един магазин, където продаваха гирлянди с цветя, това можеше да бъде всеки друг американски град. Едва когато стигна до коридорите, които водеха към централния терминал, той усети, че е на Хаваите. Изведнъж се озова в един терминал без стени. Имаше под и покрив, който да предпазва от дъжд, но нямаше стени. Обгърна го ароматният хавайски въздух, който се усещаше дори през изпаренията на самолетното гориво.
    Всичко това беше съвсем рутинно, с изключение на едно. Докато Девлин караше на север към Хонолулу, в един малък офис в източния край на аерогарата на бюрото на Кийко Рамон бяха оставени всички списъци с пътниците от пристигащите тази вечер полети. Кийко беше служител във фирмата, която се грижеше за сигурността на летището. Той беше облечен в стандартната кафява униформа с квадратна значка на десния джоб на ризата и отличителен знак на левия ръкав, което го правеше да прилича на ченге. Но Кийко не работеше в полицията. Той беше един от хилядите нископлатени, слабо грамотни работници, които осигурителните компании наемаха, давайки им достъп до места и информация, които повечето хора не могат дори да си представят.
    Фирмата отговаряше на стремежа на своя собственик — всичко на тези острови да му принадлежи. Това беше едно от предприятията на Еди Лиху, чиято максима беше съвсем ясна и проста — част от всичко, което дойде на островите, става негово притежание. Туристи, стоки за потребление, наркотици, проститутки — каквото и да е — всичко, което пристигаше и имаше някаква стойност, се превръщаше в притежание за Лиху. Естествено, за тази цел той трябваше да знае първо какво идва.
    Ето защо Кийко Рамон преглеждаше списъците с пътници на трите авиокомпании. Задачата му не беше сложна. Той само търсеше имена, които да отговарят на определени характеристики — сами мъже или по двойки и сами жени. Смесените двойки не представляваха интерес. Жените по двойки не влизаха в списъка. Групите също. Както и японците. Специално внимание се обръщаше на американци, чиито фамилии показваха някаква етническа принадлежност.
    Кийко първо проверяваше пътниците, пътуващи в туристическа класа и внимателно избираше неколцина. След това преглеждаше първа класа. Предпочиташе я пред туристическата. Винаги прочиташе списъка на пътниците много внимателно. Името Девлин не изпъкваше с нищо. Не беше като Браун или Уилямс, които Рамон приемаше, че винаги принадлежат на чернокожи. В списъците винаги имаше по някой сам мъж на име Браун или Уилямс. Името не беше и еврейско, каквито Кийко обикновено пропускаше. Нито пък латиноамериканско, което също би привлякло вниманието на Кийко. Девлин беше доста обикновено име, но Рамон не го пропусна. То принадлежеше на мъж, пътуващ сам, при това в първа класа. Затова го включи в списъка.


    Дъждът ту спираше, ту започваше отново по пътя за малкото градче Халейва, намиращо се на северния бряг. След това въздухът сякаш се раздвижи от свежия ветрец от океана, който отвя дъждовните облаци. Девлин смъкна прозорците на колата и намали скоростта до ограничението от петдесет и пет километра в час. По-бавната скорост му даде възможност по-лесно да забележи отличителните знаци, които Кранстън му беше дал. Ресторантът „Джеймсън“. Брегът. Пешеходната зона. Те му спестиха ползването на пътна карта, по която Девлин не би могъл да се ориентира, докато кара. Той се успокои и защото така не му се налагаше да разчита дългите хавайски имена по малкото пътни знаци, които успя да забележи. Щяха да са му нужни няколко дни, за да свикне с различните пътища и селища, много от които се повтаряха със съвсем различни пътища и селища по другите хавайски острови.
    Когато приближи мястото, където би трябвало да бъде къщата на Кранстън, Девлин започна да се оглежда за висока два метра и половина стена от вулканични камъни, намираща се от страната на океана. Мина покрай няколко ниски стени, но веднага забеляза тази на Кранстън. Тя беше по-висока, по-дълга и по-дебела от другите. Девлин подкара по една ивица трева, която вървеше успоредно на стената, търсейки алея за кола или някакъв вход. След около сто метра най-сетне стигна до голяма телена врата, широка около четири метра и половина. Вратата беше с колелца. Зад нея имаше алея, която водеше до двуместен гараж. След вратата стената продължаваше още около девет метра.
    Кучето имаше чудовищно свиреп лай. Дори на слабата лунна светлина Девлин прецени, че кучето тежи най-малко седемдесет и пет килограма. Нямаше време да се върне и да излезе през оградата, така че Девлин поднесе към кучето малкия сак, който носеше, и се приготви да спре първото му връхлитане. Ако можеше да удари звяра отстрани, може би щеше да го ритне в ребрата, без да загуби крака си. Или пък да размаже носа му със сака. Девлин започна да псува на глас, както по кучето, така и по Кранстън, задето не го бе предупредил.
    Девлин беше толкова ядосан, че изпита желание да нападне кучето само за да види кой ще надделее. Ако имаше пистолет, щеше да го застреля. Щеше да изпразни пълнителя в главата на звяра. Тъй като никой не се появи да извика кучето, Девлин си помисли, че може би е сбъркал къщата. Започна да отстъпва бавно към оградата, но догът веднага се придвижи към него и отново започна да лае. Нямаше намерение да спре. Девлин пресметна, че може би ще успее да се измъкне достатъчно бързо през оградата, да вземе манивелата, да се върне и да удари с нея звяра по главата. Но точно преди да се втурне да бяга, външната врата се отвори. На верандата се появи Джаспър Кранстън и извика:
    Девлин мислеше да излее гнева си върху Кранстън, но се въздържа, като погледна към мъжа, стоящ в блясъка на жълтата светлина. Бе минало много време, откакто беше виждал Кранстън, при това отдалеч. Но този състарен вариант на неговия командващ офицер сякаш наистина подхождаше на човек, който би се спогаждал толкова добре с едно свирепо куче. Кранстън беше едър мъж. Над метър и осемдесет. Въпреки тежестта, която при мускулестите мъже се появява с годините, Кранстън все още изглеждаше във форма. Имаше късо подстригана бяла коса и грубоватия вид на военен, но по-скоро на майор, отколкото на генерал. Девлин би се обзаложил, че той е единственият пенсионирал се генерал в американската армия, който е с един истински и с един изкуствен крак.
    Девлин последва Кранстън по лакираните подове, направени от тъмнокафяво дърво. Изглеждаха добре поддържани, както и цялата къща. В гостната едната стена се състоеше от три реда прозорци, през които се виждаше Тихият океан, намиращ се на не повече от трийсет метра разстояние. Таванът в хола се извисяваше на седем и половина метра в центъра и се скосяваше до три и половина метра при източната и западната стена. Там имаше големи двойни плъзгащи се врати, а почти цялата северна стена беше в огледала. Обзавеждането беше обикновено, но елегантно. Ориенталски килими оформяха кътове, около които бяха наредени мебели — на едно място имаше диван и столове, друго беше оформено около широкоекранен телевизор. Имаше и нещо като столова — всичко това в голямата, просторна централна стая. Девлин видя два коридора от дясно и от ляво — единият стигаше до голямо кухненско помещение, а другият вероятно водеше към спалните.
    — Точно преди да бъде определено кога да се върне в Щатите, горкият нещастник беше пленен. Прекара повече от две проклети години в адски лагер за военнопленници, докато накрая успяхме да го измъкнем срещу размяна на затворници. Но той вече беше преживял много. Там момчето беше наградено с Бронзова и със Сребърна звезда. Както и с номинация за почетен медал. После с три Пурпурни сърца. Затворничеството сломи напълно борческия му дух. Направо го съсипаха, господин Девлин. Били вече не беше същият.
    — Да. Във Виетнам. В Корея ме раниха веднъж, но не толкова тежко, както в крака. Късметът ми ме беше изоставил през онази проклета война. Простреляха ме, докато слизах от хеликоптера. С това се занимавах там. Обикалях с хеликоптера и наблюдавах. Не бях направил и две крачки. Някакво огнестрелно оръжие с голям калибър ме уцели на около пет сантиметра над глезена. Вероятно петнайсетмилиметрова картечница. Отнесе цялото ми дясно стъпало. За трийсетина секунди ме върнаха в хеликоптера. Сложиха ми турникет и инжекция морфин. Не чувствах почти нищо. Най-неприятното е, че положението ми се влошава. На всеки пет или шест години трябва да ми отсичат по парченце кост. Ще се побъркам, ако се наложи да махнат коляното. Казват ми, че ако не вървя, протезата ще издържи по-дълго. Доста глупаво, нали?
    Тримата седяха близо до плажа на едно място, което по-рано беше склад за отпадъци. Държавата почистваше и стопанисваше земята. Но тъй като правителствените бюрократи нямаха план за малката ивица земя, местните скитници се бяха възползвали от този пропуск. Те я бяха превърнали в импровизиран публичен парк и убежище за бездомни. Понякога там живееха по двайсетина души — семейства, двойки, самотни скитници, дори бедни туристи. Тримата мъже лесно се вписваха сред тези хора. Въпреки това те приличаха по-скоро на безработни. Но всъщност работеха за Еди Лиху и тяхната задача беше да следят Джаспър Кранстън. Те докладваха на Дуейн, бивш „Ангел на Ада“, а сега главатар на местна гангстерска група. Дуейн също работеше за Еди Лиху. Беше се специализирал в производството на метамфетамини, както и в осигуряването на добре обучени убийци. Когато получи съобщение по телефона, че Кранстън има посетител, Дуейн нареди някой да запише номера на колата на госта. Тримата мъже поспориха малко кой да отиде, но в края на краищата задачата беше изпълнена. Малко след полунощ номерът на наетата от Девлин кола беше записан на телефонния секретар в същия офис, където преди това Кийко Рамон беше изпратил факс.

3.

    На следващата сутрин Девлин се събуди с изгрева. Седна в леглото и погледна през двойната стъклена врата на стаята си. Пред него се простираше безкрайната тропическа синева на Тихия океан. Стаята му беше само на двайсет метра от океана. Зад плъзгащата се стъклена врата се виждаше една дървена тераса, ивица трева, редица дървета, вулканични скали и ослепителнобял пясък. Зад тях бяха синият океан, зазоряващото се небе и кораловите рифове.
    — След войната, след като излезе от затворническия лагер, той се опита да се върне към нормалния живот. Върна се да учи на континента, но това не продължи дълго. Каза, че не може да издържа в една стая с всички онези хора. Не можел да диша. Това беше в Лос Анджелис. Когато тази работа не стана, отиде в Санта Фе, където работи като фотограф. Но това също не продължи дълго. За малко живя с една жена на име Навахо, но тя го напусна. По това време мисля, че започна да пие доста сериозно. А и другите неща.
    — Около година. Появи се тук в началото на осемдесетте. Майка му още бе жива. Тя го посрещна така, сякаш всичко беше наред. Като че нищо не се бе случило. Той някак се стегна и можеше да се държи почти нормално. Но прикриваше онова, което го измъчваше. Бих казал, че все едно вървеше по опънато въже. Но майка му приемаше това положение и аз също останах пасивен. Какво можех да направя? Не можех да му кажа: „Дръж се, войнико. Трябва да ти направя медицински преглед — кръв и урина, за да видим какво става там вътре“. Не, аз се примирих с положението. Може би това беше последното добро, което можех да направя за майка му.
    — О, около шест месеца. Няколко пъти се залови за работа — в строителството, после по корабите. Смело момче беше, дори тогава. Вие знаете това. — Кранстън посочи едно място в източното крило на къщата. — Живееше в онази, последната стая. Направихме в нея кухничка и баня. И отделен вход. Той се крепи в това състояние, докато майка му беше жива. Сигурен съм, че беше така. Просто се държеше на повърхността заради нея. Тя беше болна от рак. А Били не искаше тя да умре разтревожена за него. Правеше го само със силата на волята си. Понякога го гледах и ми се струваше, че главата му всеки момент ще се пръсне. Но той ставаше, излизаше за работа, усмихваше се на майка си, сядаше да вечеря с нас един път седмично. Но аз знам кога с един мъж е свършено. Това не беше Били.
    — Може би някъде дълбоко в съзнанието си, да. Всяко едно от онези момчета знаеше как да изпразва пълнителя на М16 в човек. Но за Били това не беше от съществено значение. Подобно на мнозина той можеше да се запасява с оръжие и да ходи насам-натам, облечен в маскировъчните си дрехи. Но той никога не правеше това. В действителност, ще изразя моето най-искрено мнение, като ви кажа, че с всеки ден след войната той намразваше насилието все повече и повече. Страдаше вътрешно, но не го показваше пред никого, освен пред самия себе си.
    — Тогава добрият Чичо Сам реши да съсипе живота на Били, още веднъж. Той беше в Пуна и пушеше тревата си. Дори я отглеждаше. И тогава щатската и федералната полиция започнаха да вземат решителни мерки срещу наркотиците. Осъществиха операция „Зелена реколта“. Използваха хеликоптери. Пръскаха посевите. Арестуваха хора. Отнемаха имущества. Не подкрепям трафика на наркотици. Не бях съгласен Били да пуши трева. Но мисля, че държавата малко прекали с това. Те изпълняваха акциите така, сякаш водеха бойни действия. Но всичко им беше разрешено. Държавата, федералните власти, местната полиция. Всички се бяха включили. Така че каквото и спокойствие да беше намерил там Били, те го унищожиха напълно.
    — Не знам. Може би това е било неоснователно извинение. Но аз мисля, че някои от онези хора наистина са се чувствали като във военна зона. Следващото, което узнах, бе, че Били е заминал отново. Без да остави никакви координати. Не се обади по телефона повече. Нищо. Изчезна отново. Отидох да го търся там, но не научих нищо. Хората от градчето знаеха за него, но никой не го познаваше лично. А аз, по дяволите, не съм детектив. Не знаех какво да направя и просто се отказах.
    — Ох, онези глупави и мързеливи гадове. Какво е правдоподобното на онова, което те твърдят? — Кранстън стана и закрачи шумно към парапета на терасата. Погледна към плажа и продължи, имитирайки напевния говор на местните. — „Разследвахме всичко, господине. Никаква следа. Няма улики за престъпление. Много объркана история. Много странна история, сър.“ Глупаци. Мързеливи, некомпетентни празни глави, които и пет пари не дават да открият нещо, докато някой не им посочи правилната следа и не ги притисне.
    — Дали ми пука, генерале? Питате ме дали ми пука? Човекът, който спаси живота ми, свършва полуизяден от диви животни, захвърлен на края на света и вие мислите, че на мен не ми пука? Мислите, че не знам как той е умрял в края на един дълъг път, изпълнен с болка и мъки, започнал още от онази мръсна война? Мислите, че не ми пука задето вие седите сам тук и пиете непрекъснато? Ядосвате се на някакви местни ченгета, които вероятно нямат представа как се разследва убийство. А аз съм се ядосвал на много хора в продължение на онези шибани двайсет години. Проблемът ми не е, че не ми пука. Проблемът ми е, че не зная кого да разоблича пръв и кого да накарам да си плати пръв. Може би трябва да започна от Камбоджа и да намеря гадовете, които объркаха ума на Били с онези мини, хвърлени по нас. След това да открия всички онези, които са стреляли по него, или са го тероризирали, или са го измъчвали във военнопленническия лагер. Или всеки офицер, под чието командване е бил. Или всяка жена, която го е изоставила. Или да започна с вас? Сега той е мъртъв, но това беше по-скоро неговата война, отколкото на някой друг. Да изровя ли костите му и да ги стрия на прах? Откъде да започна, генерале?
    Тя беше висока и стройна. Бикините покриваха стегнатия й задник, който се извиваше дъгообразно около хълбоците и преливаше в развитите мускули на добре оформените бедра. Гърдите й бяха едри и стояха като изваяни на тялото. Въпреки че кожата й беше типична за хората от тихоокеанските острови — превъзходна смес от мед и бронз, лицето й имаше черти на човек от бялата раса. Носът й беше дълъг и правилен, а не широк като на полинезийците. А очите й, макар тъмни и бадемовидни, бяха по-големи от азиатските. Но може би най-чувствената част от нея беше устата й — онзи тип устни, които изглеждат леко сърдити дори когато се усмихват. Уста, която сякаш крие неизказана мъдрост. Уста, която не се нуждаеше от думи, за да каже, че всяко нещо си има и друга страна.
    Имаше и още нещо, което привлече интереса на Девлин. Сега, когато тя беше по-близо, той видя, че точно над хълбока й и надолу по задника и десния й крак имаше сложна плетеница от сива татуировка. Татуировката се състоеше от преплитащи се триъгълници, кръгове и линии. Някога това е бил внушителен феминистичен символ на племената от островите. Девлин реши, че е направена на най-подходящото място — на силното бедро на самоуверената екзотична красавица.
    Но татуировката беше само лека изненада в сравнение с онова, което последва. Жената не мина покрай къщата, а прескочи малката скала от застинала лава и продължи по окосената морава, която водеше към терасата на Кранстън. Тя вървеше право срещу Девлин и го гледаше така, сякаш идваше да му се скара, задето се бе захласнал по нея. Девлин се почувства неудобно. Беше хванат натясно и тази жена щеше да му даде да разбере. Но той не се разтревожи. Не свали поглед от нея нито за миг. Тя изглеждаше толкова поразително красива и интересна, че не му пукаше какво ще му каже, поне докато продължаваше да върви към него.
    Плуваше успоредно на брега, далеч от къщата. В първите пет минути му беше трудно да се движи в бурните води. Но постепенно свикна с хладината и мускулите му започнаха да се движат ритмично. Не мислеше за нищо. Дойде му на ум просто да поседи няколко дни под лъчите на горещото хавайско слънце и после да каже на Чоу да изпрати някой друг да открие какво се е случило с Били Кранстън. Някой, който да разбули истината за толкова години, изпълнени с болка.

4.

    — Били не може да е означавал повече за вас, отколкото за мен — отсече тя. — Знам, че сте се били заедно в онази отвратителна война, но вие нямате представа за битките, които Били и аз сме водили заедно. Представете си само какво е да израснеш в расистко общество, полузаконна сестра на бял брат, с баща, който през повечето време го няма и с две майки, които почти не си говорят. Били ме защитаваше много повече, отколкото се изисква от всеки друг по-голям брат. Онова, което се случи с него, направо ме влудява. Не съм спала спокойно и не съм работила нормално, откакто това стана. Така че моят тон също може да е малко груб.

5.

    На връщане към Хонолулу той се съсредоточи върху околния пейзаж, който нощното пристигане бе скрило от погледа му. Сега, на ярката дневна светлина, Девлин видя каква голяма част от построеното по магистралата Кам беше грозно. Сградите рязко контрастираха на красивата природа. Пясъкът на плажа беше ослепителнобял. Имаше палми, искрящи сини води и буйна тропическа растителност. Ала къщите приличаха на колиби. Бяха направени от шперплат. Магазините имаха надиплени тенекиени фасади, а обществените сгради бяха направени от грозни бетонни блокове. Много от постройките се нуждаеха от боядисване. Някои от къщите бяха толкова стари и съсипани от времето, че листовете шперплат се бяха разлепили.
    Най-сетне стигна до Кухио авеню и спря до входа на един подземен гараж. Поздрави го усмихнатият беззъб господин Чан. Девлин не го бе виждал от две години, но Чан го поздрави така, сякаш се бяха разделили предишния ден. Чан беше вечният, но неостаряващ пазач на високата сграда, в която се намираше представителството на „Пасифик Рим“ в Хонолулу. Чан говореше чудат местен вариант на английски, но когато го съчетаваше с множество поклони и беззъби усмивки, езикът му прилягаше.
    Девлин слезе от взетата под наем кола и застана пред Чан, наблюдавайки безбройните му поклони — символ на внимание и уважение. Девлин, разбира се, търпеше раболепното държание на китаеца, но знаеше, че Чан има пистолет „Берета“, двайсет и втори калибър, и присвитите му очи не пропускат нищо. Освен това в разклатения подиум беше вградено контролно табло с бутони, които затваряха стоманените врати и изолираха подземния гараж. Никой не можеше да повика асансьора, нито да отвори вратите на приземния етаж без разрешението на Чан.
    Девлин влезе в скривалището в задната част на апартамента, използвайки същия код и си избра оръжия — деветмилиметров „Зиг зауер П 226“, който харесваше, защото беше безпогрешен и побираше петнайсет патрона. Пистолет „Берета 950БС“, двайсет и втори калибър за подкрепление, съдържащ само шест патрона, но тежащ по-малко от килограм и половина. И три разновидности на зиг зауера — „Каспиан Армс Командър“, четирийсети и пети калибър, деветмилиметров „Браунинг Хай Пауър“ с двойно действие и девет милиметров „Хеклер и Кох П7“. Регистрираният му „Каспиан Армс“ беше заключен в нюйоркската полиция като веществено доказателство, но и този щеше да свърши работа. „Хеклер и Кох П7“ беше солидно изработено германско оръжие, което се различаваше от зиг зауера по уникалния си спусъчен механизъм. Третата разновидност беше един от любимите му пистолети — „Браунинг“. И лежеше в ръката му по-добре от останалите.
    Но наред с всичко това Едит беше грижовна майка и строга стопанка на семейното огнище. Е, имаше си недостатъци и уязвими места. Една от слабостите, за която никога не се извиняваше, беше пристрастеността й към цигарите. Госпожа Банкс беше достатъчно проницателна, за да съзнава, че производителите на цигари се бяха справили майсторски със задачата да пристрастят към тютюна нейното поколение и го приемаше като своя орис. И когато влезе в кабинета й, Девлин усети, че Едит не се е отказала от двата и половина пакета „Пал Мал“ без филтър, които изпушваше всеки ден.
    Девлин никога не сядаше, докато госпожа Банкс не го поканеше. Настани се срещу нея и тя му подаде разрешителните за носене на оръжие и за пребиваване в страната. Едит се гордееше, че винаги има на разположение подходящите документи. Девлин знаеше, че може да се намира на другия край на света и тя ще му уреди каквото поиска. Мрежата й от връзки го смайваше. И всичко се намираше в най-дебелия тефтер, който бе виждал. Сигурно съдържаше две хиляди имена.

6.

    Връщането до северния бряг беше уморително, но Девлин си представяше как ще види Лийлани Килау, облечена в дрехи, които си заслужаваха пътуването. Щом излезе от магистралата и се спусна към брега, движението оредя и той се замисли как би могъл да опише Лийлани. Полинезийка? Не съвсем. Евроазиатка? Не. Натурализирана американка? Индианка? Хм. Нещо подобно. Или по-скоро югозападна американка. С изключение на изящния нос. Твърде дълъг, тънък и правилен. Съвършен.
    Девлин познаваше множество красиви жени, но никоя не беше като Лийлани. Твърде много от тях бяха използвали красотата си, за да се носят безгрижно по течението на живота, без да си правят труда да изградят собствената си личност. Той имаше чувството, че външността на Лийлани предизвиква обратния ефект. Според него красотата й беше причинила твърде много неприятности и я бе накарала да развие силен характер. От един кратък разговор с нея Девлин установи, че тя може да бъде непреклонна и прелъстителна, обезпокоителна и мила. Той се усмихна, защото осъзна, че колкото и да размишлява върху сложната й личност, скоро ще си представи как Лийлани върви по онзи бял пясък, облечена само по едва забележимите си черни бикини.
    Девлин се усмихна и я последва. Приближиха се до една маса на втория етаж до голям ъглов прозорец. Лийлани седеше в далечната страна и пиеше бяло вино. Беше облечена в обикновена светлозелена риза и избелели джинси. Девлин забеляза, че не носи сутиен. Пък и не й трябваше. Гъстите й черни коси бяха прибрани на тила с розов гребен от корал, разкривайки по-голяма част от шията й, отколкото бе видял на плажа. На масата гореше една-единствена свещ и бакърената кожа на Лийлани блестеше на пламъка. Когато се приближи до нея, Девлин видя, че на устните й има съвсем бледо червило.
    Тя кимна и започна да говори. Първо му разказа за трудното си детство. Проблемите, с които тя и Били се сблъскали. Колко близки станали. После колко зле се чувствала от участието му във войната. Безпомощността, която изпитвала, докато той бил пленник. Отчаянието й, когато Били тръгнал по наклонената плоскост. Гледала как баща й се опитва да реши проблемите му, а когато Джаспър я помолил да стои настрана, тя мълчаливо отстъпила. Но сега горчиво съжалявала, че послушала баща си.
    Защо му въздействаше така това семейство? Знаеше, че трябва да ги изслуша. Понякога роднините на убития разказваха всичко за десетина минути и му ставаше ясно какво се е случило, как и защо. Други бяха толкова съкрушени, че той само кимаше учтиво. Лийлани и баща й бяха някакво странно съчетание между скръб и ярост. Но не искаше да чуе онова, което те имаха да му кажат за Били. Девлин знаеше, че ако беше сам и имаше избор, който можеше да направи, без никой да разбере — ако не беше Чоу, семейството на Били и ужасните снимки на трупа му, съкровеното му желание щеше да бъде да замине веднага и да не се обръща назад. Ала знаеше, че не може да го направи. Решителността му нарастваше с всяка крачка. Трябваше да се върне при Лийлани и да я изслуша. Какво стои на дъното на цялата история. Дали Лийлани знае нещо. И да приключи с въпроса.
    Мъжете не очакваха такава реакция. По-едрият, онзи с лоста, слезе от капака, но не тръгна към Девлин. Двамата явно размислиха. Ала Девлин знаеше, че има трети, който се крие от другата страна на микробуса и взима решенията вместо тях. Мъжът изскочи и хукна към Девлин. Държеше алуминиева бейзболна бухалка, насочена към главата на Девлин. Главорезът замахна. Девлин се наведе и бухалката изсвистя над главата му. Другите двама също тръгнаха, но Девлин се съсредоточи върху бухалката. Скочи и блъсна с всичка сила нападателя си, после го хвана за китките и му нанесе два удара в лицето. Човекът падна в безсъзнание. Девлин сграбчи тялото му и го запрати към другите двама. В същия миг взе бухалката от скованите му ръце. Най-едрият от тримата падна. Девлин стисна здраво бухалката и я стовари върху лицето му, разбивайки челюстта. Главата на главореза отхвръкна назад достатъчно силно, за да се счупи прешлена на врата му. Алуминиевата бухалка строши костите. Инерцията на удара завъртя Девлин, който усети парещата болка от острие на нож в гърба си.
    Човекът с ножа изведнъж се почувства съвсем сам пред мъж, който държеше бейзболната бухалка сякаш беше пръчка. Всичко стана за секунди. Хулиганът размаха ножа. Девлин се съсредоточи върху него, но чу, че моторът на микробуса започна да бръмчи. Шофьорът ускори оборотите. Девлин тръгна към мъжа с ножа. Шофьорът превключи на задна скорост. Гумите разпръснаха песъчливия асфалт на малкия паркинг. Човекът с ножа разбра, че не е достоен противник за Девлин. Хвърли ножа по него и хукна към отворената врата на микробуса. Девлин избегна летящия нож. Шофьорът видя, че приятелят му тича към микробуса и спря.
    Девлин се ядоса, че мъжът, който го бе ранил, може да се измъкне. Хвърли бейзболната бухалка по него, сякаш беше гигантска томахавка. Бухалката уцели човека през краката. Той тупна тежко на земята и се плъзна по асфалта. Девлин се затича към микробуса. Шофьорът изпадна в паника и настъпи педала за газта, обръщайки надясно, за да излезе на магистралата. Превозното средство се изплъзна от контрол, кривна наляво и задната гума прегази падналия главорез. Гумите забуксуваха и микробусът се наклони на една страна, минавайки през дясното рамо на човека. Предсмъртният му вик беше заглушен, когато задното колело подскочи върху главата му. Девлин трепна от противния звук, който се чу при строшаването на черепа. Микробусът излезе на магистралата.
    Той настъпи педала на газта и стисна здраво волана, твърдо решен да проследи шевролета. Луната се бе скрила зад един облак, а покрай магистралата нямаше лампи. Девлин не виждаше нищо, освен стоповете на микробуса. Караше със сто и двайсет километра и намаляваше разстоянието между себе си и червените светлини. Шевролетът изчезна зад един завой и Девлин натисна педала на газта до пода. Взе завоя и видя, че стоповете на микробуса се отклоняват вдясно. Шевролетът свърна в полето. Червените светлини изчезнаха някъде вдясно.
    Взетата под наем кола заподскача по неравностите и дупките. Девлин удари главата си в тавана. Едва виждаше пътя, още по-малко стоповете на микробуса и трябваше да кара бавно. Колата подскочи на един завой. Сивият шевролет стоеше със загасени фарове по средата на пътя. Девлин натисна спирачките, но беше твърде близо. Взетият под наем автомобил се блъсна в изоставения микробус. Девлин слезе от колата, но не видя никого. Огледа се и на около петстотин метра вляво забеляза няколко къщи. В противоположната посока се виждаше поле, дървета и покривите на Халейва. Девлин не съзря никакво движение и не чу нищо, освен бръмченето на колата си. Не видя добре шофьора, за да може по-късно да го разпознае.
    Докато караше бавно към ресторанта, Девлин видя първите полицейски коли, които се събираха на малкия паркинг до плажа. Макар и от разстояние, той забеляза тъмната локва кръв, изтекла от смазания череп на мъртвия мъж. Последното, за което имаше настроение, беше един дълъг разговор с полицията. Той зави по павираното шосе, водещо далеч от брега. Дълго обикаля Халейва, за да не се приближава до ресторанта. Накрая излезе на магистрала 99, свърна наляво и се отправи към Хонолулу.
    Лийлани чакаше в ресторанта. Накрая се ядоса толкова много, че ръцете й се разтрепериха. Не бе очаквала, че Девлин ще постъпи така с нея. На всичко отгоре я остави да плати сметката. Установи, че не е взела достатъчно пари. Наложи се да използва вече невалидната си кредитна карта, да седи със стиснати зъби и престорена усмивка и да се поти от смущаващата вероятност онази самомнителна русокоса съдържателка да й каже, че кредитната й карта е изтекла. Но неизвестно как чекът й бе приет. Лийлани остави бакшиш, стана и излезе от ресторанта, вперила поглед право напред, твърдо убедена, че всички я гледат.
    Едва когато стъпи на улицата, тя започна тихо да ругае Джак Девлин. Прокле и себе си, че е допуснала на един мъж да й казва какво да прави и какво не. И се закле това никога да не се повтори. Гневът я заслепи за всичко друго, освен за собственото й решение. Видя полицията и линейката, спрели на малкия паркинг, но и през ум не й мина да ги свърже с Девлин. Погледна сцената и предположи, че е пътна злополука, каквито непрекъснато ставаха по магистралата покрай северното крайбрежие. Примигващите сини светлини не означаваха нищо за нея. Единственото й желание беше да прати по дяволите Джак Девлин и всеки, изпречил се на пътя й.

7.



    Девлин планираше бъдещето. А на Биг Айланд Еди Лиху мислеше за миналото. Много методично. Много бавно. Така действаше Еди Лиху. Бе започнал с доклада на Дуейн. Един убит, друг с разбита челюст, трети със счупен нос и три ребра. И всичко това извършено от невъоръжен човек. При това толкова бързо, че непознатият бе имал време да подгони и шофьора на микробуса. Същият мъж, който бе посетил семейство Кранстън. По всяка вероятност един от четиримата, пътуващи поотделно, които предишния ден бяха пристигнали от континента. Кранстън бе повикал професионалист. Името му беше или Адам Коугън, или Джак Девлин, или Ричард Майз или Евърет Уеър. Еди Лиху знаеше, че му предстоят неприятности. Не се нуждаеше от тях. Особено сега.
    Лицето му не беше приятна гледка. Във вените на Еди течеше полинезийска кръв, но лицето му не беше красиво като техните. Той беше едър и грозен мъж, който бе напълнял отдавна. Чертите му се бяха размили. Носът беше толкова топчест, че приличаше на маймунски, а устните — дебели и гърчещи се като червеи. Някои хора смятаха, че грозотата на Лиху е горивото, изстреляло го от една кариера, започнала като незначителен публичен защитник до областен прокурор на Биг Айланд, частен бизнесмен и човек, който контролира по-голямата част от престъпността в държавата и почти целия транспорт. След като в продължение на десет години защитава или обвинява престъпници, Еди реши, че би било изключително доходно, ако ги използва. След още десет години той придоби контрол върху една голяма част от престъпния контингент на Островите. Това му даде възможност да упражнява контрол и върху икономиката. Лиху натрупа много пари и това му позволи да забогатее още повече в законния бизнес.
    Почти от самото начало на Еди му беше ясно къде да вложи парите си. Беше грозен, но не и глупав. Знаеше, че живее на остров. А един остров не може да функционира без транспорт. И именно там съсредоточи усилията си. Стоката трябваше да се пренася и фактът, че Лиху притежаваше камиони и кораби и използва услугите на охраната, му даваше страховит контрол над онова, което се случваше в Хаваи. И той нямаше намерение да позволи на човек да застраши бизнеса му.
    Лиху седеше зад отрупаното с книжа бюро в домашния си кабинет. Беше подпрял тройната си брадичка на сключените пръсти, бе стиснал дебелите си устни и размишляваше. Телохранителят му, бивш „Ангел на Ада“, висок метър деветдесет и пет и тежък сто и петдесет килограма на име Чарли, седеше на коженото канапе срещу него. Чарли не говореше много, но в момента разбираше, че дори не трябва да мърда. Лиху беше дебел и грозен, ала преди всичко опасен. А сега беше ядосан. Чарли знаеше това, защото макар че в стаята работеше климатичната инсталация, Еди беше облян в пот. Лиху беше толкова тлъст, че непрекъснато се потеше, а от тялото му се излъчваше специфична смрад, подсилена от тежките одеколони, с които се пръскаше. Колкото повече се ядосваше, толкова повече се потеше. Парливата миризма изпълваше големия кабинет. По вонята Чарли се досещаше, че Лиху обмисля кой е най-добрият начин да убие някого.


    До обяд вече бе получил пистолетите си от оръжейния майстор, бе разговарял с госпожа Банкс и бе купил четири топографски карти на областта Пуна и на Биг Айланд. Разгърна ги на голямата маса в трапезарията на апартамента си и започна да ги разучава. Макар че бе взел четири карти, за да проучи територията, в която се бе движил Били, интересът му беше насочен най-вече към два района — град Кахоа и тропическата гора на северозапад, където бяха намерили тялото на Били.

8.

    Жената на сцената беше само по едва забележими бикини. Косите й бяха изрусени, краката — къси и набити, а гърдите — малки. Зърната бяха намазани с руж. Тя се приближи до един от клиентите и отърка изпотените си гърди в лицето му. Мъжът не се опита да я докосне, но я остави да се гърчи в скута му, колкото си иска. Сетне жената се втурна към друг посетител и завъртя полуголия си задник на коленете му. Доближи гърди до лицето на трети и после отново се качи на сцената.
    Девлин мина покрай един мръсен бар, където четири приятни на вид корейки чакаха да им донесат питиетата. Освен тях в заведението имаше само един мъж, който пиеше бира. Възрастната съдържателка стана и се насочи към Девлин. Той продължи да върви. Прекоси Кинг стрийт, пренебрегвайки двама дрипави пияници, които прекъснаха спора си за половин литър вино, за да го огледат. Всички се вторачваха в него, защото явно не беше местен. Той разбра, че мястото му не е на тази улица.
    Нямаше какво да прави, докато чакаше храната, затова огледа ресторанта. Опита се да преброи колко неща не бяха наред — от мръсния под до влажния таван. Заведението беше влажно, но уютно. Девлин реши, че това е така, защото служителите работеха усилено. Уморената сервитьорка, шефът с мръсната фланелка и очила с дебели черни рамки и помощник-келнерите — всички си вършеха работата добре. Храната беше топла. Сервираха я бързо. Разчистиха незабавно.
    Тази вечер на пътеката се въртеше една ентусиазирана брюнетка, облечена в оскъдно болеро, която беше най-малко на четирийсет и пет години. От старите тон колони се разнасяше весела мелодия, съответстваща на облеклото й. Девлин се изненада, като видя, че почти всички места около пътеката са заети. Току-що бе посетил добре осветени и чисти заведения с десетки хубави жени — съвсем голи, млади, дружелюбни и енергични. Защо мъжете бяха избрали това място? Сигурно алкохолът беше много по-евтин.
    Тогава Девлин го блъсна с лявото си рамо в гърдите, отхвърляйки го още две крачки назад. Опита се да забие вестника в гърлото му, но стигна само до брадичката. Човекът беше толкова дебел, че Девлин не можеше да проникне никъде. Самоанецът удари Девлин по рамото и го повали върху колата. После разпери ръце, за да го сграбчи, но Девлин беше твърде бърз. Наведе се и се провря под ръцете му. Озова се зад него, стисна навития на руло вестник и с всичка сила удари самоанеца по левия бъбрек. Този път дебелакът изохка. Най-после го заболя. Девлин му нанесе още два удара, сетне самоанецът се надигна и блъсна Девлин с опакото на ръката си.
    Тули започна да се смее — от все сърце, гръмогласно и обезоръжаващо. Смях, който съответстваше на огромното му тяло. И Тули беше самоанец. Не толкова голям, колкото мечока, който бе излязъл от „Хуба Хуба“, но по-едър от останалите. Тули заемаше пространство. Имаше присъствие. Естествена сила, с която всеки трябваше да се съобразява. Беше висок метър и деветдесет и тежеше сто и четирийсет килограма. Но за разлика от сънародниците си не беше тлъст. По-голямата част от тялото му се състоеше от мускули и кости. Мафа беше най-близкото нещо до непобедима човешка бойна машина. Когато не се биеше, Тули беше щастлив и усмихнат човек, според когото всичко в живота бе направено за развлечение.

9.

    Това беше нещо повече от учтиво посещение. Без разрешението на племенния вожд Тули никога нямаше да се съгласи да работи за „Пасифик Рим“. Той не се биеше за пари или приключения, а за племето си. Семейството му и всички останали печелеха от усилията на Тули, както и той от техните. Ако Тули се провалеше, всички губеха. Успееше ли, за всички настъпваше благоденствие. Девлин трябваше да бъде приет от семейството, за да може Тули да работи за него. А това можеше да стане само с благословията на вожда.
    Посрещна ги лелята на Тули. Както обикновено, наоколо тичаха и крещяха пълнички палави хлапета, облечени само по шорти. Две млади двайсетгодишни жени седяха в голямата централна стая и шиеха подгъва на дълго тюлено перде. Две по-възрастни жени готвеха в кухнята. В къщата сигурно имаше още много хора. Според самоанските обичаи всеки роднина на вожда можеше да отиде в дома му и да остане там колкото иска. Онези, които работеха, осигуряваха парите. Другите се грижеха за къщата. Но дори да не правеха нищо, те пак бяха добре дошли.
    Асеососо протегна ръка и Девлин я стисна. Вождът му направи знак да седне на малката пейка до него и започна да говори. Гласът му беше тих, но тембърът и интонацията отекваха в цялото тяло на Девлин. През повечето време Асеососо говореше, без да го поглежда. Вождът бе поел ролята на съветник. Предаваше устната традиция и раздаваше правосъдие по същия начин, по който това беше правено поколения наред в неговото племе. Поглеждаше Девлин само от време на време. Гледайки право напред, Суа се обръщаше и към Тули. Думите му бяха обикновени, но и тържествени, защото говореше за законността. Съдържанието на речта му беше ясно. Асеососо обясняваше колко е важно семейството и какви са задълженията на Тули към племето Матаи.
    След официалното слово и след знака на Девлин, че е разбрал вожда, Асеососо се усмихна и стисна ръката му. После наклони глава към него и заговори по друг начин, като бизнесмен. Подчерта, че спечеленото от Тули ще бъде изпратено в банковата сметка на семейството. Накара Девлин още веднъж да обясни как Тули ще бъде обезщетен в случай на смърт или злополука. Девлин каза, че агентите на „Пасифик Рим“ не могат да бъдат застраховани поради естеството на работата им, но съществува фонд от средствата, събрани от печалбата на компанията. Семейството на Тули щеше да получи един милион долара — или за да покрият разходите по лечението, или в период от десет години в случай на смърт.

10.

    — Няма защо. Ще бъде забавно да те гледам как привличаш местните дръвници. С ресторанта можеш да правиш каквото искаш, но ще ти бъда признателен, ако първо ми казваш. Всъщност, знам едно-друго за този бизнес. Особено за снабдяването. Стаята горе си е за теб. Но останалата част от къщата е моя. Аз съм мърльо и няма да се променя. Не искам да чистя заради една жена. Нито пък тя да чисти след мен. Ако искам да се напия или да чета цяла нощ, ще го направя. Не можеш да ме спреш. Не искам да те мисля. Ясно ли е?

11.

    Девлин чака десет минути, докато Нихики се появи. Детективът беше дребен и жилав човек, висок около метър шейсет и два и тежък шейсет и пет килограма. Движеше се бързо и без излишни жестове. Стисна ръката на Девлин и го поведе към един разхвърлян малък кабинет на втория етаж на полицейския участък. Нихики беше облечен в типичната униформа на държавен служител — бяла риза с къси ръкави, черна вратовръзка и черен панталон. Детективската значка беше закачена на колана му. Произходът му беше смесен с преобладаваща доза японска кръв. Посочи един стол до бюрото си и рече:
    — Както вече казах, всъщност не знаем какво е станало там. В радиус от четири-пет километра не е имало жива душа в деня, когато онзи тип е бил убит. Няма свидетели. Нищо. Тялото е толкова обезобразено, че съдебномедицинските експерти не могат да установят нищо. Но един от тях предполага, че може би има рана от нож. И аз се чудя какво се е случило. Дали е отишъл да се разхожда там, станало му е лошо, легнал е на земята и е умрял? Звучи глупаво, нали?


    Щом Девлин излезе от полицейския участък, в малкия кабинет на Нихики се вмъкна един недодялан мъж. Той бе седял тихо в съседната стая и бе подслушвал разговора между детектива и Девлин. Казваше се Ерик Енгъл. Адвокат. Беше на четирийсет и осем години и съвсем не приличаше на човек, умиращ да живее в Хаваи. Имаше бяла кожа и издадени напред зъби и постоянно нагласяше очилата си на носа. Дрехите му стояха смешно. Беше се издокарал в стилизирана хавайска риза и жълти бермуди. Но кожените обувки и черните чорапи издаваха факта, че Енгъл не съзнава къде се намира.

12.



    Лийлани се накани да му каже нещо, но едрият мъж я видя, че го гледа и демонстративно навлече фланелка на мускулестото си тяло, сякаш се приготвяше да влезе. Фланелката покри по-голямата част от татуировките, но рисунките се запечатаха в паметта на Лийлани. Познаваше стила. Някои го наричаха племенен, други — островитянски или на властта. Сложна плетеница от линии и шарки, която се основаваше на първите татуировки, датиращи от 1600 година. Сините, черни, червени и сиви линии изпъкваха на смуглата кожа на мъжа. Лийлани се вгледа в лицето му. Човекът имаше хубаво класическо полинезийско лице. Гарвановочерните му коси бяха дълги, но завързани на опашка с кожена връв.
    С него имаше още двама мъже. Единият беше нисък мускулест островитянин. Имаше безлично, сплескано, полукитайско, полуюжняшко лице. Беше облечен в мръсна фланелка и джинси. Другият беше филипинец — пълна противоположност на първия. Приличаше на наперен островитянски трол. Мършав. Имаше лъскави черни коси, дълги до раменете и беше неуместно облечен в риза от изкуствена коприна с дълги ръкави и черен панталон. Тролът изглежда беше едно от местните лоши момчета. Имаше зъл вид.

13.

    Вляво имаше магазин за природосъобразни храни, затворен ресторант, бар, бакалия, уличка, редица пустеещи магазини, занаятчийски магазин и някакъв офис, а по-нататък следваха ресторант „Да“, тайландски ресторант и още празни витрини. Вдясно имаше някаква дълга двуетажна сграда — вероятно най-представителната в градчето. Беше боядисана в тъмнозелено. На втория етаж имаше редица прозорци с бели рамки. Приземният етаж беше пуст, с изключение на един видеомагазин и нещо, което приличаше на книжарница.

14.

    Лиху продължи да чете списъка с гостите. От време на време слагаше някакъв неразбираем знак до някое име. Интересуваха го само петдесетина души и искаше да провери колко от тях са приели поканата му. Знаеше, че тъкмо тези хора не желаят да присъстват на сватбата. Не искаха да ги виждат в компанията на Еди Лиху. Но повечето щяха да дойдат. Повечето бяха приели и това доставяше огромно удоволствие на Лиху. И удоволствието му нарастваше, когато седеше сам и пророкуваше кои от онези, които още не бяха отговорили, щяха да се поддадат на натиска. Разбира се, в списъка имаше хора, които със сигурност нямаше да дойдат. Губернаторът, кметът на Хонолулу и шефът на полицията на Биг Айланд. Отказите им щяха да бъдат учтиви. Те се държаха настрана от всички съмнителни, ниско поставени, дебели и грозни субекти като Еди Лиху.


    Джордж Уокър беше чисто гол. Китките и глезените му бяха приковани с белезници за леглото на Тей. Пенисът му беше стегнат с черна панделка и моравосин от спряното кръвообращение. Това поддържаше ерекцията му болезнено твърда. Показваше се само върхът на члена му и от време на време Тей леко го перваше с кожения си камшик. Тя седеше върху гърдите на Уокър, търкаше клитора и ближеше зърната си. Сетне приклекна над лицето му, като го дразнеше и заплашваше, че ще уринира и настояваше да я оближе, но без да се приближава достатъчно до устата му. Присмиваше му се и го караше да изплези още езика си. Докато го заболи.

15.

    Чашата му беше пълна. Той доволно четеше дебела книга с твърди корици. Лийлани вече го бе сменила в кухнята с един безработен готвач, препоръчан от човека, който им продаваше месо. Новият готвач взимаше евтино и следваше указанията на Лийлани. Пък и допълнителната помощ беше добре дошла, затова Уолтър с готовност се съгласи да го наеме. Харисън беше много щастлив, че е издържал на бурята и се е върнал към обичайния си живот. Усиленият труд за изкарване на хляба не влизаше в представите му за приятно съществуване.
    Тя бързо се отдалечи. Девлин беше толкова ядосан на себе си, колкото и на нея. Беше я подценил. Мислеше да се свърже с нея и да й обясни защо е изчезнал, но се отказа. Защо, запита се той. Защото това означаваше да поиска телефонния й номер от баща й, а Девлин не искаше да го стори. Защото това би означавало да я замеси в една смърт, а той не я познаваше достатъчно добре, за да й има доверие. И дълбоко в душата си Девлин съзнаваше, че вече не иска да има нищо общо с нея. Тя беше твърде прелъстителна. Всичко в нея го привличаше — тялото, лицето, начина, по който се движеше и нейната упоритост. Лийлани беше твърде много за него. И той несъмнено съзнаваше, че ако й позволеше да го привлича, това щеше да му струва скъпо. Но Девлин бе постъпил погрешно. Трябваше да й се обади. Да измисли някакво извинение. Сега тя беше неконтролируема. Вече беше допуснал грешка, а още дори не бе започнал да върши работата си.


    — От утре тръгвам от врата на врата. Ще разпитвам хората за Били. Няма да крия кой съм и какво правя. Дори да искам, не мога да го сторя. Някои ще ми кажат, каквото знаят, други не. Но всички ще говорят за мен. Ти само трябва да слушаш клюките. Онова, което няма да ми кажат в очите, ти можеш да чуеш зад гърба ми. Ако се наложи, задай един-два въпроса. Не настоявай. Карай полека. Говори за мен. За случилото се. Между нас казано, може да отприщим нещо.

16.

    Девлин бавно тръгна към „Вилидж Ин“ и се замисли за онова, което правеше с Лийлани. Реши, че това е най-малката злина. Ако нещата се изплъзнеха от контрол, щеше да й каже, че „Пасифик Рим“ са му заповядали да я извади от играта. Тя не трябваше да разбира, че той не е докладвал за съществуването й. „Пасифик Рим“ не можеха да му казват как да действа. Ако се наложеше, Девлин щеше да оправдае неуспеха си с нея и да обвини за това компанията.


    От опит Девлин знаеше, че повечето улични побои продължават няколко секунди. Пресметна, че този е траял най-малко минута. За толкова време се събуди, разпозна звуците и вдигна щорите. Индийската смокиня му пречеше, но въпреки това успя да види група мъже, които се движеха пред бара. Изведнъж един едър и набит човек се откъсна от групата и хукна към паркинга. Беше бял и издокаран като за петък вечер. Чисти джинси и бяла риза с дълги ръкави, скъсана на рамото. Лицето му вече беше подуто и подпухнало от ударите. От носа му течеше кръв, която обагряше бялата риза в тъмночервено.
    Девлин бързо обу панталона си, грабна зиг зауера и го пъхна в джоба си. Погледна през прозореца и видя, че гамените бяха подпрели бития мъж на една кола. Човекът се бе превил на две. Кий направи знак на другите да се отдалечат и се приближи до него с вдигнати ръце, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли, нямам оръжие“. За миг Девлин помисли, че може би се готви да разговаря с него, но Кий му нанесе три светкавични странични ритника, издавайки каратистки викове.
    Ръката й беше удивително нежна. Говореше много тихо и го успокояваше. Всичко се събра в един фокус. Хладният нощен вятър галеше лицето му. Облаците отминаха и пълната луна блесна. Девлин погледна обезобразеното лице на Кий и се вгледа в очите му. Обзе го омраза. Нищо не беше свършило. Знаеше, че ако отстъпи, онези типове ще се нахвърлят върху него. Покажеше ли и най-малката слабост, щяха да го разкъсат като глутница вълци. Девлин отмести очи от Кий, за да погледне другите. За част от секундата видя всичко — слюнката по брадичката на единия и изподраните кокалчета на ръцете на другия. Тримата бяха огромни. Четвъртият, които се криеше зад тях, беше филипинец. Ейнджъл. Държеше ръката зад гърба си и Девлин знаеше, че стиска пистолет или нож. Пресметна, че ще стреля първо по филипинеца. Останалите вероятно щяха да се разпръснат след първия изстрел. А Кий щеше да се нахвърли върху него.


17.

    Девлин влезе в кафенето срещу „Вилидж Ин“. Там отваряха за закуска още в шест часа. Барът, където се подвизаваха Кий и хората му, беше затворен. Намираше се точно до кафенето. От дясната му страна имаше празна витрина, а до нея — малка бакалия, която също отваряше в шест. Девлин реши да се откаже от огледа на улицата и влезе в кафенето. Умираше от глад. Леката вечеря в ресторант „Да“ и среднощната среща с Кий бяха изострили апетита му.
    Едната сервитьорка беше русокоса, със заострени черти и дежурна усмивка. Другата беше висока брюнетка. Девлин реши, че живее на горния етаж, защото започна работа с мокри коси. Сякаш току-що беше излязла от банята. Третата беше най-възрастната — на четирийсет и три-четири години. Кожата й беше сбръчкана от тропическото слънце, но самата жена беше красива и фигурата й беше стегната. Тъмните й коси бяха изсветлели от слънцето и подстригани късо. На дясното рамо имаше голяма татуировка на роза. Две от децата й — момченце на около шест години и красиво русокосо момиченце — играеха навън.
    Лийлани имаше право. Ресторантът в един малък град беше удобна възможност да видиш хората, които живееха там. Клиентите в онази съботна утрин варираха от застарели хипита до работници в сини комбинезони и майки с деца. Девлин изпи последната капка кафе и се опита да си представи как омразата и насилието от предишната нощ се вместват в едно градче, което изглежда толкова спокойно през деня. Нападението на Кий беше откровено расистко. Но как омразата към белите се беше превърнала в такъв силен фактор на едно място, където най-малко половината хора бяха със смесена кръв? Дали Кий и главорезите му ненавиждаха само белите? И какво общо имаше това с Били Кранстън?
    — Не и ако смяташ, че ще разгневиш богинята — засмя се Рейчъл. — Можеш ли да повярваш? Хората строят от десетилетия в сянката на два от най-активните вулкана на света. Единият, Килауеа, изригва и в момента. От десет години бълва потоци лава, която заличи от лицето на земята цели градове. Нямаш никакви гаранции, че догодина няма да си погребан на трийсет сантиметра под лавата. И никой не може да направи нищо. Ето защо хората се молят на онази митическа богиня. Изобщо цялата идея да живееш на този остров е глупава, а онези тъпаци се притесняват за няколко дупки в земята.
    — Ами! — отговори Рейчъл и махна с ръка. — Напоследък всеки филипинец, който слезе от самолета в Хонолулу, твърди, че е чистокръвен хаваец. Тъжната истина е, че вече няма истински хавайци. Оцелели са може би около един процент. А голяма част от този нищожен процент са се изпоженили помежду си. Може би във вените на Кий тече някаква хавайска кръв, но се съмнявам дали е много. Аз съм повече хавайка от него. Баща ми е роден на тези острови. Аз също. Кий едва ли знае кой е баща му, още по-малко дядо му.

18.

    През следващите няколко часа Девлин се разхожда из града и разпитва хората за Били. Това му напомни дните, когато беше младо ченге в Ню Йорк. Влезе в малката бакалница, представи се на възрастната китайка зад щанда и попита за Били Кранстън или Джон Съншайн. Онова, което тя му каза, се повтори в почти всички по-нататъшни разговори. „Да, познавах го.“ „Един едър мъж. Идваше и си отиваше.“ „Никому не е сторил зло.“ „Каква трагедия.“ „Лоша работа.“ „Нямам представа защо е станало така.“ „Не, не знам какво се е случило.“ „Не мога да го проумея.“


    Девлин излезе от Кахоа, като се убеди, че не го следят. Поглеждаше часовника си и се взираше в колите зад него. Щом стигна до кръстовището между магистрала 130 и 11, той спря пред един малък търговски център в Кеаан. Това улесни нещата за човека на Кий, който седеше в пикапа си и наблюдаваше превозните средства, минаващи по магистрала 130 и лесно съзря белия форд на Девлин. Кимо видя как колата бавно обиколи търговския център, а после се отправи към изхода и се върна на магистралата. Кимо набра номера на Кий и рече:
    Девлин потегли на заден ход, излезе от паркинга и погледна към задната седалка. Тули се усмихваше. Беше доволен от себе си, че е изпълнил толкова добре указанията на Девлин. Бейзболната шапка беше на главата му. Останалото му облекло се състоеше от огромна синя фланелка с надпис „Чикагски бикове“ и широки черни къси панталони. На краката си бе обул най-големите туристически обувки, които Девлин бе виждал. На пода се мъдреше малка пътническа чанта и голяма найлонова пазарска торба.




    Девлин и Тули се движеха по магистралата на юг от резервата Олаа. Подобно на повечето земи, отделени за заселници, резерватът Олаа се намираше в област, където малцина искаха да живеят — навътре в тропическата гора. Но в този отдалечен район имаше двеста и шейсет декара плодородна земя, която беше изорана и превърната в нещо като ранчо. Собственост на Сам Кий. Той отглеждаше добитък, папая и кафе — достатъчно, за да оправдае притежанието на земята.

19.





    Девлин не беше виждал такова нещо. Огромен див глиган. Беше толкова голям, че отначало го помисли за теле или за пони. От устата му се точеха гъсти лиги, зурлата му беше ужасяваща, а предните зъби — облени в кръв. Грамадното животно беше пощуряло от ярост и глад. Очевидно бе преборило най-малко една от хрътките, които го преследваха. И това явно не беше първата му схватка. По страховитата му черна четина имаше белези. От врата му висеше противно парче мъртва плът, която вероятно бе откъсната в някоя предишна битка. На задните си крака огромният глиган имаше няколко гноясали рани. От едната дори стърчеше счупен зъб.
    Животното се извиваше, гърчеше и се опитваше да се изправи на задните си крака и да се отърси от товара на гърба си. Тули сключи огромните си ръце около врата му и отпусна цялата си тежест върху него. Глиганът беше обезумял от ярост. Въртеше се и се мяташе, за да се освободи от Тули. Самоанецът продължаваше да се крепи на гърба му, сумтейки и ръмжейки почти колкото звяра. Двамата се бяха вкопчили в една кошмарна схватка, когато от гората изскочи първият от помиярите на Кий, един огромен дог, и с лай се хвърли в кървавата битка.
    Двамата хукнаха приведени на север, към гъсталаците. Няколко куршума обсипаха земята около тях. Девлин и Тули заобиколиха битката между двете животни. Кучето, което бе захапало глигана за гърлото, издъхваше. Другото, впило зъби в рамото му, още се бореше и ръмжеше. Главата на глигана се влачеше под тежестта на песовете. Последното бе успяло да го захапе за предния ляв крак и го бе счупило. Звярът вече не можеше да се движи, но на всеки няколко секунди събираше сили, разтърсваше глава и отваряше уста срещу кучетата.
    Самоанецът следваше Девлин по петите. Двамата бързаха приведени през гъстата тропическа гора колкото им държаха краката, опитвайки се да увеличат разстоянието между себе си и хората, които бяха стреляли по тях. Но само след пет минути две огромни кучета изскочиха от шубраците. Движеха се толкова бързо, че Девлин успя да застреля само едното. За щастие деветмилиметровия куршум попадна право в гърдите на песа и пръсна сърцето му. Кучето умря, докато скачаше във въздуха, но второто мина покрай Девлин и освирепяло се приготви да откъсне всяка част от тялото на Тули, в която можеше да впие зъби.
    Девлин погледна часовника си. Бяха в горските дебри вече четири часа. Чувстваше се изтощен. Опита се да нормализира дишането си, за да чува по-добре и да облекчи болката в гърдите си. Гърдите го боляха от сблъсъка с глигана и не можеше да си поеме въздух, без да усети остра болка под ребрата. Погледна Тули. Едрият мъж беше необичайно спокоен, докато се напрягаше да чуе или да види някакъв знак от врага. И двамата знаеха, че ако ги чака засада, тя ще е на открито.

20.

    Лийлани очакваше Девлин на обед и остана разочарована, когато не го видя. Цял следобед в ресторанта се стичаха хора. И всички говореха за непознатия, който разпитва за мъртвия мъж. Колкото повече ги слушаше, толкова повече Лийлани искаше да го види. Ставаше все по-напрегната и нетърпелива. Заболя я главата. Непрекъснато мислеше за мъртвеца, който Девлин бе видял пред ресторант „Джеймсън“. Не можеше да се примири с факта, че някой е бил убит заради нещо, в което бе замесена и тя. Коментарите за Били разкъсваха душата й. Измъчваше я страх и безпокойство за Девлин. Изненада се, че толкова много се тревожи за него.
    Преди нейното пристигане, събота беше най-оживената нощ в ресторанта, но сега имаше повече клиенти от всякога. Новият човек в кухнята готвеше по-добре от Уолтър, но беше по-бавен. Добре че Уолтър се съгласи да се редуват. Лийлани имаше чувството, че е пренесла тонове поръчки. Всеки път, когато някой влезеше, тя се надяваше, че е Девлин. В десет часа не издържа. Бяха останали само трима клиенти. Лийлани помоли Уолтър да приключат с работата. Той я погледна, разбра, че нещо не е наред и каза:
    Девлин влезе в банята и застана пред голямото огледало. Съблече ризата си и се протегна, за да провери доколко ще се усили болката. От професионален опит знаеше, че и най-неприятната болка минава за три дни. Спомни си колко лесно звярът бе разкъсал първото куче и осъзна, че е извадил голям късмет. Застана под душа. Лекият плисък на водата и топлината отпуснаха мускулите му. Това му помогна да се съсредоточи върху онова, което се бе случило с Били Кранстън.

21.

    Лийлани тръгна към ресторант „Да“. Носеше малка чанта, в която имаше паста за зъби и нова четка. Не се нуждаеше от тях, но бе решила да изглежда така, сякаш е пазарувала. Щом се приближи до офиса на Кий, тя спря и се престори, че чете информационното табло на вратата на съседния магазин. Но всъщност крадешком гледаше през витрината. Лампите бяха запалени, но вътре като че ли нямаше никой. Лийлани се заслуша, но не чу говор или движение. Изведнъж вътре иззвъня телефон. Тя се стресна и бързо отмина.
    Уреждането на транспорта за останалата стока нямаше да е толкова лесно, но за Уокър затруднението щеше да бъде минимално. Работата по превозването на персонал, провизии и оръжие за дванайсетхилядната военна дивизия улесняваше изпращането на няколко превозни средства и на един хеликоптер. И това беше всичко необходимо, за да се пренесе останалата стока на Биг Айланд. Армията разполагаше с много транспортни средства. И всички бяха под контрола на Уокър.
    По-рано използваха екипи от трима човека. Общо девет души. Всеки беше внимателно вербуван и корумпиран. Може би щеше да е по-добре, ако от всяка група избереше по един човек и съставеше нов екип. Не, не биваше да го прави. Щеше да настане голяма бъркотия. По-добре да избере един от съществуващите екипи. Да сведе до минимум риска. Да, така щеше да стори. Но само ако успееше да убеди Макуилямс, че идеята е негова. Уокър знаеше, че ще се справи. По един или друг начин.
    Припомни си първия път, когато Лиху се беше свързал с него. Тогава Уокър беше майор. Майор, който ще направи шеметна кариера, рече Лиху. И се оказа прав. По време на онзи пръв дискретен телефонен разговор дебелакът каза, че Уокър е важна личност. Ето защо искал да му направи услуга. Да се увери, че нищо няма да се случи на един офицер от неговия град. Неизвестно как Лиху бе разбрал, че Джордж проявява интерес към проститутки. Добави, че Уокър е твърде голяма клечка, за да се разхожда по улиците и да търси случайни курви. Предложи му жена със собствен апартамент. Място, където ще се погрижат за Уокър. И така започна всичко — с искането на Лиху да му направи услуга. За доброто на всички.
    Пък и имаха късмет. Федералната агенция за борба с наркотиците и правителството на Хаваи решиха да спрат търговията с марихуана, която петнеше доброто име на Хаваи. Агенцията предприе безмилостна кампания, извършвайки въоръжени нападения с хеликоптери, пръскане на насажденията с хербициди и отнемане на земите от собствениците им. За Лиху и партньорите му атаките бяха добре дошли. Те не само премахнаха конкуренцията. Постоянното присъствие на хеликоптерите осигуряваше на Лиху и на Уокър идеално прикритие за транспортните полети.
    Конкуренцията се сви до минимум. Мрежата от информатори уведомяваше предварително Лиху за предстоящите нападения. Ако нивите му влизаха в мишената на полетите, Лиху просто ги окосяваше или се отказваше от тях. Дори да загубеше няколко декара, винаги имаше добра реколта, която му осигуряваше големи печалби. Усилията на агенцията увеличиха цената на първокачествената хавайска марихуана почти десет пъти. Кампанията не само помогна на Лиху да създаде монопол върху производството, но и му гарантира, че всяко растение, което посадеше, ще повиши стойността си.
    На няколко пъти имаше леки премеждия, но той и хората му се оправиха. От време на време възникваше инцидент. Една внезапна смърт, която изглеждаше като резултат от схватка с ножове между двама пияни офицери. За Уокър премеждията бяха изключения, които потвърждаваха маниакалното бюрократично правило, че нищо не е съвършено. Но рисковете можеха да бъдат сведени до минимум. Той бе намалил основната си група, която не наброяваше повече от двайсет и един човека. Беше ги организирал в класически военни структури от по трима. Всеки екип беше изолиран от другите. Никой от хората му не знаеше какво пренасят. Кий прибираше реколтата и я слагаше в различни контейнери, използвани от армията. Всичко приличаше на бойно снаряжение. Уокър никога не използваше един и същи екип два пъти. И всяка операция се охраняваше от различен тричленен екип, съставен от избрани от Макуилямс войници.
    Но всичко това беше прелюдия към настоящата операция. Бе им се предоставила възможност, каквато се среща веднъж в живота. Лиху и Уокър просто приложиха старата система към новия продукт. Много по-доходен от марихуаната. Но неизвестно защо, Лиху искаше да приключат бързо. Явно нещо не беше наред. Уокър нямаше представа какво е то. Но не му пукаше. Колкото по-скоро свършеше операцията, толкова по-добре за него. Веднага след това щеше да разполага с финансовите средства, необходими за да прекара още много следобеди с Тей Уилямс.
    Полковник-лейтенантът незабавно пристъпи към действие. Приближи се до бюрото и включи мощния си четиристотинмегабайтов компютър. После отвори едно чекмедже и извади малък плик, който съдържаше косъмчета от триъгълника между краката на Тей. Уокър вдъхна уханието. Докосна ги, сетне сложи ръка на възбудения си пенис и леко го стисна. По члена му още имаше болезнени места — там, където камшикът на Тей го беше дисциплинирал. Замисли се за нея. Изпита желание да се измъкне веднага от казармата. Да се качи в колата и да отиде в града. Скоро щеше да се пенсионира, да си построи малка къща някъде на острова и да заживее там с Тей. Да я пази само за себе си. Идеята предизвика световъртеж. С неимоверно усилие той прогони образа от мислите си и погледна курсора, трепкащ на синия монитор. Въздъхна дълбоко, прибра плика и постави пръсти на клавиатурата. Набра паролата, която щеше да му открие достъп до базата данни и да преведе закодираната информация.

22.

    Девлин заключи хотелската си стая, пусна отново климатика и легна с надеждата, че болкоуспокояващите ще му помогнат да заспи. Когато се събуди, навън се зазоряваше и той се изненада, че е спал цяла нощ. Утринната светлина се процеждаше през тежките завеси. Девлин потърка лице и раздвижи ръце. Чувстваше се добре. Седна и острата болка отново прониза гърдите му. Това го ядоса. Стана. Краката му бяха схванати и го наболяваха. Но това не му пречеше да върви и да крои планове. Трябваше да си свърши работата.
    Тули кимна и потегли. Девлин се качи в стаята си. Отвори най-долното чекмедже на шкафчето и извади нова пачка патрони за празния зиг зауер. Измъкна и един малък „Берета“ и го пъхна в джоба на новия къс панталон, който си бе купил от търговския център. За разлика от Тули, неговите дрехи не бяха изгорели в колата. Загуби само обувките си. Изми ръцете и лицето си и тръгна да търси Рейчъл. Не я намери, затова влезе в кабинета й и остави четири стодоларови банкноти в един плик.
    Девлин излезе през задната врата и се озова на верандата. Там имаше стар диван, консервна кутия, пълна с фасове и очукан хладилник. Нямаше ръмжащи кучета. Нито местни главорези. Нито Сам Кий. Девлин изведнъж се почувства като пълен глупак. Осъзна, че гневът му го тласка към необмислени действия. Прибра зиг зауера в кобура и излезе през разбитата предна врата. На улицата се бяха събрали няколко души. Едно момче надничаше да види кой ще се появи от офиса. Девлин застана на прага и извика:
    Пали, най-едрият от тримата, се ухили презрително и се хвана за перилата на тротоара. Прескочи ги и леко се приземи на около два метра вляво от Девлин. Лихо и Ейнджъл застанаха вдясно. Пали направи няколко бързи странични крачки и вдигна крак към главата на Девлин. Ритникът имаше за цел да уплаши Девлин и може би да го блъсне към Лихо и Ейнджъл, но Пали не бе избрал подходящия човек за тази демонстрация. Девлин не помръдна от мястото си. Само се наведе назад. Пали понечи да го удари с опакото на ръката си, но Девлин разбра това. Отмести се и сграбчи лявата китка на Пали, а с другата ръка го стисна за гърлото — така, че да не пречупи дихателната тръба. Можеше да го убие, но не го стори, а премести центъра на тежестта си и хвърли Пали върху Лихо и Ейнджъл, които се приближаваха отдясно.
    Пали се блъсна в тях и падна на колене, опитвайки се да си поеме въздух. Сега беше ред на Девлин да атакува. Той ритна с пета Пали в лицето. Счупи три зъба и почти сплеска носа му. Главата на Пали отхвръкна назад. От счупения нос бликна кръв, която се изви в дълга червена дъга. Препъвайки се, Лихо мина покрай Пали и се втурна към Девлин. Протегна мускулестите си ръце да го сграбчи и Девлин позволи на глупавия мъж да се приближи до него. Сетне заби лакът в челюстта на Лихо, който разбивайки дървените перила, се строполи на тротоара. Приземи се толкова тежко, че счупи ключицата и изкълчи рамото си. Просна се по гръб и в безсъзнание. Гърдите му се повдигаха и бузите му се издуваха от затрудненото дишане, докато претърпелият сътресение мозък поддържаше функциите на тялото само рефлекторно.
    Филипинецът Ейнджъл беше достатъчно умен, за да се спотаи зад по-едрите мъже, но накрая реши да пристъпи към действие. Извади нож и замахна към лицето на Девлин. Страхът му вдъхваше смелост и безумният удар би раздрал плътта, ако не бяха бързите реакции на Девлин. Той се дръпна от острието, после се завъртя и удари Ейнджъл в слепоочието, като го запрати към разбитата врата. Краката на филипинеца омекнаха и той се строполи на пода. Девлин се озова до него с две крачки. Стовари тежестта си върху китката му и строши костта. Ножът изхвръкна от ръката на Ейнджъл и Девлин го ритна настрана, после се наведе и вдигна филипинеца за колана и дългите коси. Отвори вратата с главата му и го изхвърли на улицата. Дребният мъж тежко тупна на земята.

23.

    Докато вървеше, той се освобождаваше от напрежението. Замисли се как Кий бе устроил засадата в тропическата гора. Когато бе напуснал града тогава, Девлин не бе забелязал да го следят. Съмняваше се дали Кий и хората му знаеха да следят професионално. За да го сторят, те се нуждаеха най-малко от три превозни средства и от шофьори, които да поддържат радиовръзка и да знаят какво да правят. Накрая реши, че вероятно бяха разположили хора по пътя. Това беше възможно. Кола под наем лесно се забелязваше в район, където повечето хора караха пикапи. През градчето минаваше само един път. Кий имаше много главорези. Да не говорим за техните братовчеди и приятели. Областта Пуна изведнъж заприлича на затънтено селце в Апалачите, където зад всяка скала, храст и падина дебнеха очи и уши. Девлин се чувстваше по-добре като върви, отколкото в колата под наем. Виждаше всичко около себе си. Дори някой да забележеше, че Лийлани го качва в пикапа си, това щеше да изглежда случайно.

24.



    Растителността се сгъстяваше. Изведнъж пред тях се разкри малка пролука между храстите и палмите. Двамата изкачиха двуметровата скала, минаха през гъсталаците и се озоваха на една уханна поляна, осеяна с дъхави треви и орхидеи — дребнички пурпурни цветчета на високи тревистозелени стебла. Имаше и цъфнал джинджифил, дръвчета гуава, гардении и тъмночервени тропически храсти, сред които лъкатушеше тясна пътечка. Девлин и Лийлани слязоха по нея и тръгнаха към океана, отмествайки растенията. След минута стигнаха до няколко по-ниски палми и високи папрати. Наведоха се, за да минат под покрив от клони и Девлин стъпи на най-красивия плаж, който бе виждал.
    Девлин вдигна ръце и й позволи да изхлузи фланелката му. Лийлани го огледа за миг, но не каза нищо за превръзката, нито за другите рани. Хвърли фланелката му на пясъка, а той събу туристическите обувки. Тя разкопча токата на колана и късите му панталони. Девлин свали чорапите си. Лийлани го прегърна през кръста, внимателно дръпна ластика на спортните му гащета, за да не причини болка на възбудения му пенис и ги смъкна по мускулестите му крака. Коленичи и нежно целуна члена му.
    — Били беше четири години по-голям от мен. Той наистина беше по-големият брат, за какъвто мечтае всяко момиче. Красив. Силен. Не ни беше лесно. Хората мислят, че Хаваи е космополитен, но всъщност не е така. Тук има много расизъм. Хлапетата се държат най-лошо. Мразят белите. Аз бях по средата. И двете страни не ме обичаха. Но Били ме защитаваше. И се кълна, че доста си изпати, докато го правеше. Мисля, че закоравя от боя. Можеше да стане зъл, но не се промени. Само ставаше все по-непреклонен и силен. И аз го обиквах все повече. Господи, обожавах го. Безумно го обичах.
    — Понякога това ми харесва. Вниманието. Притегателната му сила. Друг път го ненавиждам. Когато бях на петнайсет-шестнайсет, вниманието ми харесваше. Били и аз бяхме единствените брат и сестра от различна кръв. Той беше бял, а аз приличах повече на местните хора. Физически бяхме съвсем различни. Били растеше и се отчуждаваше от мен, но когато съзрях, видях, че привличам вниманието на приятелите му. И започнах да използвам това, за да привлека неговото внимание. И успях. Продължих да го правя, докато почувствах, че привличам Били.
    — В началото, когато Били се върна от войната, аз не можех да призная дори пред себе си какво се бе случило тогава. Може би бях възприела островитянските нрави. Не кръвосмешението, разбира се, а физическия аспект. Флиртуването. Чувството за собственото си тяло. Мисля, че гледам на секса като островитяните. Когато бях млада, правех каквото исках в това отношение. Използвах го. И сега знам, че бих използвала секса, за да задържа Били близо до себе си.
    — Знам точно до каква степен да се обвинявам. Вярно, може да е получил повиквателна. Може да е доказвал на баща ни, че е мъж. Но аз знам, че отиде в проклетата армия, за да не спи с мен. Съзнавам какво съм направила и какво дължа на Били. Нямаш представа колко ядосана, безпомощна и жалка се чувствах, като видях какво става с него заради мен. Да го гледам как пропада — бързо и безвъзвратно. Беше ужасно да гледаш как един красив и силен мъж се превръща в развалина.

25.

    Той се обърна. На задната седалка седяха две мършави момчета, облечени в мръсни дрехи. Едното беше на около десет, а другото — на пет години, но изглеждаха по-големи. Между тях се мъдреше момиченце на около годинка. Беше увита в ръчно плетено одеяло и спеше дълбоко. Явно е спяла, когато Девлин се бе обадил и майката я бе сложила на задната седалка при момчетата. Нищо не можеше да я спре, за да се отърве от старата таратайка. Със същия успех можеше да окачи на врата си табелка с надпис: „Трябват ми пари“.
    Не беше огледал колата, затова отвори жабката, надникна вътре и провери контролните уреди. Намери само една празна пластмасова чаша. Пробва копчетата за автоматично отваряне на прозорците. Работеше само копчето от неговата страна. Пусна радиото. За секунда не чу нищо, сетне от тонколоните прозвуча гласът на Брус Спрингстийн. „Кити се върна в града“. Девлин се засмя на глас. Приятна изненада. Усили звука. Спомни си снимката на обложката на албума — младия, слаб и спокоен Брус Спрингстийн, който стоеше сред приятелите си музиканти пред една витрина в Джърси. Стара витрина. В избледнели цветове. Като онези в Кахоа.


    Лийлани влезе в магазина на отсрещната страна на улицата и се озова в една обстановка, където мигновено се отпусна. Мястото беше някаква комбинация от книжарница, кафене и занаятчийски магазин. Предната стая беше украсена с удобни плетени мебели, подплатени с възглавнички. До една лавица със стари вестници и списания имаше квадратна дървена маса и четири стола. На покривката бяха наредени салфетки, мляко и захар. Имаше и витрина с бижута, малки дървени кутии, пръстени и гривни. Всички изработени на ръка. Съседната лавица беше отрупана с пощенски картички и други дреболии. По-навътре имаше тезгях, машина за еспресо и двайсет и пет литров бидон за минерална вода. На рафтовете бяха сложени книги — здравеопазване, готварство, холистична медицина, религии и медитация. Навсякъде се носеше сладникавото ухание на тамян. От магнетофона звучеше приглушена музика.


    Девлин откара форда на мястото за инвалиди, точно пред входа на „Макдоналдс“ и усети тръпки, които минаха през цялото му тяло. Представи си как лежи в някаква ужасна хавайска болница, превързан от главата до петите, с тръбички, прикачени на ръцете, очаквайки раните да зараснат и съзнавайки, че никога няма да бъде същият. Той се отърси от видението и натисна спирачките. Запита се откога в главата му бяха започнали да нахлуват подобни мисли. Изведнъж намрази Нихики, задето му се беше обадил по този начин.
    Девлин не показа, че е видял пикапа. Отдалечи се от форда и тръгна към ресторанта. Отвори първата врата, сетне втората и влезе в чистото и ярко осветено заведение — копие на множеството подобни из цял свят. Обстановката беше позната и същевременно неизвестна. Девлин огледа посетителите и забеляза Нихики, който седеше сам до една маса в средата на ресторанта. Близо до него една възрастна дама пиеше кафе, а местно семейство — майка, баща и две малки дъщери — ядеше млечен сладолед.
    Стигна до изхода и застана в преддверието, като долепи гръб до стената. Иззад колите излязоха четирима мъже. Тръгнаха предпазливо към ресторанта, отправяйки се към строшения прозорец. Всички носеха щурмови пушки „М16“. Две от оръжията имаха лазерни мерници. Това беше твърде много огнестрелна мощ срещу зиг зауера на Девлин, дори ако успееше да застреля първите един-двама, преди да го забележат. И макар че Тули можеше да открие огън в гръб.
    Хвърли се на земята, претърколи се веднъж вдясно и откри огън от полулегнало положение, прицелвайки се в главата на Кий. Три от куршумите му попаднаха в пикапа. Кий се наведе, показа дулото на пушката през прозореца, натисна спусъка и изпразни остатъка от пълнителя с трийсет и два патрона в посоката на Девлин. Куршумите обсипаха земята около Девлин, но Кий продължаваше да стреля, без да се прицелва. Изстрелите на Девлин хвърлиха в паника шофьора на пикапа. Той натисна до пода педала на газта. Гумите изсвириха и пикапът изфуча по магистралата.
    Тули се завтече към пикапа. В далечината се чуха първите полицейски сирени. Девлин остана до колите на нападателите. Стискаше зиг зауера с две ръце и държеше на прицел ресторанта. Видя една глава и изстреля два куршума в тухлената стена под прозореца на заведението. Мъжът отново се скри. Двигателят на пикапа забръмча. Девлин изстреля още два куршума, обърна се и хукна към пикапа. Вратата беше отворена. Той пъхна пистолета в кобура и взе от седалката мозберга. Напомпа пушката и стреля три пъти в колелата на колите. Наоколо се разхвърчаха парчета гума и метал. Автомобилите подскочиха от удара и сетне се стовариха с трясък на асфалта.
    Тули натисна спирачките и взе мозберга. Внезапното спиране едва не изхвърли Девлин през предното стъкло. Самоанецът се прицели и стреля по Кий. Пикапът на бандита подскочи, сякаш се бе блъснал в някаква преграда и зави надясно. Фарът му се блъсна в един телефонен стълб. Колата се завъртя по посока на часовниковата стрелка и застана със задницата към Девлин и Тули. Кий изскочи навън. Девлин стреля още два пъти. Кий се скри зад пикапа, сетне се показа, насочил карабината. Тримата мъже натиснаха спусъците, но нищо не се случи. Амунициите им се бяха свършили. Те изругаха едновременно, но Девлин се раздвижи пръв. Слезе от пикапа и хукна към Кий.
    Кий падна с протегната дясна ръка, претърколи се през рамо и стъпи на крака. Девлин се приближи до него, но Кий се изправи навреме, за да го ритне странично с десния си крак. Девлин успя да избегне удара в лицето, но петата на Кий смаза левия му лакът и цялата му ръка изтръпна от пронизващата болка. Девлин замахна с дясната си ръка и уцели Кий в ухото. Бандитът изохка. Девлин се завъртя и го ритна в слънчевия сплит, но неточно, и ударът попадна в твърдия стомах на Кий, отхвърляйки го назад, без да го нарани. Кий се нахвърли върху Девлин, опитвайки се да го сграбчи. Девлин го държеше здраво, но онзи беше невероятно силен. Кий се изплю в лицето му и изръмжа:
    Девлин премести центъра на тежестта си и се опита да събори Кий, но бандитът вдигна крак и го ритна в ребрата. Това причини болка на Девлин, но беше грешка. Кий остана за миг на един крак, загуби равновесие и Девлин го простря на земята. Ала главорезът се бе вкопчил в него и го повлече надолу. Девлин нямаше друг избор. Строполи се тежко върху Кий и използва инерцията, за да му нанесе мощен удар в лицето. Скулата и очната ябълка от лявата страна изпукаха. Обезобразената страна. Кий изохка от болка. Беше разярен. Изръмжа и отхвърли Девлин от себе си. Девлин се претърколи и стъпи на крака, но бандитът скочи и го блъсна към пикапа си, после вдигна юмрук, за да размаже лицето му. Нанесе му пет силни удара, предназначени да осакатят и да счупят нещо. Девлин се наведе и се предпази от повечето удари с ръце, лакти и рамене. Кий спря за секунда и Девлин се изправи. Нанесе му съкрушителен ъперкът, уцелвайки го право в гърлото. Девлин внимателно използва няколко комбинации от бързи, остри и въртеливи удари — първо в ребрата и в слънчевия сплит, после в челюстта, носа и лицето. И отново. И отново. Кий се опитваше да се предпазва, но знаеше, че са го победили. Той притежаваше сила и злоба, а Девлин — сила и сръчност. Кий се нахвърли отчаяно върху Девлин, но силите му се бяха изчерпали. Девлин се приготви да го ритне в коляното, но Кий успя да го отхвърли от себе си, блъскайки го към земята. Докато Девлин възвръщаше равновесието си, Кий вече тичаше по улицата. След секунди се скри между два от складовете и изчезна.


    Той остави бинокъла и се отдалечи от прозореца. Трима войници в цивилни дрехи също оставиха биноклите и се обърнаха към него. Следяха внимателно всяко негово движение. Високият му чин изискваше това и те знаеха, че той е готов да ги нападне физически, ако вниманието им отслабне. Макуилямс беше идеалният командир за работата, която вършеха. Той бе служил във въздушните сили, бивша зелена барета и бивш командос от „Делта Форс“. В „Шофийлд“ обучаваше антитерористични екипи. А в действителност беше толкова душевноболен, че не трябваше да командва нищо.
    Макуилямс и двама от хората му застанаха зад подпрените на чувалите с пясък снайперистки системи „М24“. Пушките бяха новата модификация на „Ремингтън М700“. Всяко оръжие имаше мощен оптически мерник и тежка, подвижна цев от неръждаема стомана. Третият човек от групата зае позиция зад оптическия мерник. Намиращи се на разстояние седемстотин метра от задния вход на „Макдоналдс“, оръжията на тримата мъже имаха необходимия обхват да поразят мишените си.
    Капитан Макуилямс застана зад пушката си. Дишаше бавно и нормализираше сърдечния си ритъм, докато пулсът му стана петдесет и четири — петдесет и пет удара в минута. След трийсетминутно чакане полицията започна да извежда тримата оцелели от хората, които бяха устроили засада на Нихики и Девлин. Ръцете на мъжете бяха зад гърба им, оковани в белезници, а от двете им страни вървяха полицаи и детективи. Наоколо сновяха други ченгета, медицински персонал и съдебномедицински експерти.
    Капитанът се прицели в първия задържан. Изчака го да излезе, но не искаше да стреля, докато не се появят и другите двама. Трябваше да вижда ясно и трите мишени. Пресметна, че разполага само с пет-шест секунди, преди мишената да стигне до чакащата полицейска кола и да се скрие вътре. Изстрелът беше труден. Макуилямс предпочиташе да стреля в главата. Мъжът беше по-нисък от ченгетата около него. Главата му беше наведена. Пред него минаваха други хора.
    Полицаите, които съпровождаха арестанта, чуха само един приглушен пукот. Човекът между тях политна назад толкова неочаквано, че не можаха да разберат какво става. Преди някой да успее да реагира, на земята се строполиха и другите двама задържани. Фонтаните от кръв бяха единственият белег за внезапната смърт. Свръхмощните 7.62-милиметрови куршуми пробиха трите черепа с такава сила, че в мозъка и между костите се образува вакуум. И когато след част от секундата се запълни, обратният ефект изтласка кръвта от малките рани. Неколцина от ченгетата, които вървяха близо до арестуваните, усетиха топлите капки кръв, а онези зад тях бяха опръскани с мозък и кости. Само един полицай бе улучен от заблуден куршум, който прониза месестата част на лявото му рамо. Само мина през него, но с такава скорост и сила, че ченгето се завъртя почти на триста и шейсет градуса.

26.

    Тя се обърна да си поръча още една бира, когато в бара влязоха двама мъже, които се отправиха към тезгяха. Единият беше нисък китаец с толкова присвити очи, че изглеждаха затворени. Беше облечен в цепнати на коленете джинси, фланелка на червени райета и неподходяща червена шотландска барета с бял пискюл. Другият, в овехтялата каубойска риза на червени и бели райета и мръсни джинси, приличаше на австралийски абориген. Двамата се вторачиха в Лийлани, а Джанет се обади с тънък глас:

27.



    После направи знак на Тули да тръгне. Двамата бавно се промъкнаха по алеята за коли пред къщата. Девлин отново вдигна ръка и коленичи. Огледа двора и сградата. Навсякъде цареше мъртвешка тишина. Но мястото отговаряше точно на описанието на Лийлани. Имаше две ръждясали коли и предният двор бе обрасъл с треви, храсти и лози. Едната таратайка беше покрита с растителност. Вдясно от къщата стърчеше еднометрова полуразрушена каменна ограда. Успоредно на сградата в стената зееше дупка, през която минаваше черен път. Къщата беше едноетажна и това до известна степен успокои Девлин. И без това не му се искаше да нахлува в нечий непознат дом и да не знае какво го очаква вътре.
    Сигурно някой спеше в предната стая, защото точно когато Девлин скочи на верандата, вратата се отвори и на прага се появи човек с пушка. Ала Девлин се оказа по-бърз и го удари с нея по брадичката. Мъжът падна и изпусна оръжието. Девлин блъсна човека и го запрати към мебелите вътре с такава сила, че рамката на вратата изпращя. Мъжът падна на пода, а главата му се изкриви под остър ъгъл. Девлин ритна уинчестъра му, приклекна и насочи мозберга си към тъмната стая.
    Девлин се изправи и хукна към тъмния коридор в далечната страна. Точно преди да стигне до вратата, едно куче изскочи от мрака, сякаш някой току-що го беше пуснал на свобода. Тъмните му очертания се приближаваха толкова бързо, че Девлин успя да се наведе миг преди песът да се хвърли към гърлото му. Коремът на кучето го удари по главата и го повали по гръб. Песът се приземи зад Девлин, подхлъзна се и се обърна, за да впие зъби в лицето му. Девлин натисна спусъка, после се претърколи и скочи на крака. Видя неподвижното окървавено куче и тръгна по коридора. Трябваше да стигне до задната част на къщата, колкото е възможно по-скоро. Съзря някаква светлина. Измина едва четири-пет крачки, когато от стаята вляво изскочи едно огромно тяло, което се хвърли върху него и го събори в банята.
    Девлин се стовари върху мивката, удряйки десния си крак. Някой го стискаше в мечешка прегръдка. Той обърна глава и видя, че човекът е китаец — един от най-едрите, които бе виждал през живота си. Девлин още държеше пушката, но ръцете му бяха приковани отстрани до тялото и не можеше да натисне спусъка. Опита се да извие китка, но цевта беше твърде дълга. Оръжието беше безполезно и докато го стискаше, той не можеше да направи нищо, за да се освободи от смазващата хватка, която изкарваше въздуха от белите му дробове и причиняваше невероятна болка на вече наранения му гръден кош.
    Девлин успя да дръпне предпазителя на мозберга и я пусна на земята. Двете му ръце бяха свободни, но все още не можеше да направи много. Китаецът го вдигна и го тръшна в стената. Девлин изохка. Едва си поемаше дъх. В същия миг на прага се появи друг мъж, който държеше някаква тояга. Прицели се, за да размаже главата на Девлин, но първият нападател стоеше помежду им и пречеше. Девлин отново се опита да измъкне ръцете си, но гигантът го стисна още по-силно и го отмести така, че партньорът му да може да го удари. Девлин видя, че вторият мъж, филипинец, държи остра щека за билярд. Чуха се още викове — мъжки и женски гласове. Филипинецът замахна. Девлин успя да се дръпне, но щеката го удари по дясното рамо.
    Надигна огромните ръце на противника си и го сграбчи изотзад. Китаецът реагира, като засили натиска. Девлин имаше чувството, че гръбнакът му ще се счупи. Филипинецът се прицелваше отново. Девлин стъпи здраво на краката си и завъртя китаеца така, че да застане помежду им. После пак изопна тяло и с всичка сила стовари чело върху огромния нос на китаеца. Костта изпращя. Онзи изрева от болка и хватката му отслабна. Девлин го удари отново, с неимоверни усилия вдигна ръце и най-сетне се освободи от гиганта. Стори го точно навреме, за да избегне поредния удар с щеката. Девлин дръпна китаеца пред себе си, хвана го за главата и ритна с дясното си коляно окървавеното му лице.
    Взе щеката и я хвърли в предната стая. Обърна се и влезе в банята. Китаецът се бе изправил на колене и се опитваше да стане, но беше твърде зашеметен. Девлин се огледа и видя мозберга. Провря се покрай едрия мъж и посегна да вземе пушката, но онзи го сграбчи за панталона и го повлече надолу. После уви ръце около кръста му. Девлин се ядоса. Китаецът не знаеше да се бие. Само сграбчваше и стискаше. Изведнъж от задната част на къщата се разнесоха изстрели. Един мъж извика, а някакви жени започнаха да пищят. Девлин нанесе три бързи удара с лакът в лицето на китаеца, като строши зъбите му. Кръвта изпръска огледалото в банята. Гигантът падна върху мивката и тежестта на тялото му я откъсна от стената. Тръбите се счупиха и обляха помещението с вода.
    Девлин се обърна да потърси пушката и в същия миг един човек мина покрай банята. Девлин незабавно надникна, за да види дали е Ейнджъл, но един друг мъж го удари отзад и го блъсна към вратата на предната стая. Девлин се строполи в средата на пода. Първият нападател се обърна и се хвърли върху него, блъскайки го в стената. Той беше по-едрият от двамата. Стисна Девлин за гърлото и го прикова към стената. Другият влезе в стаята и започна като обезумял да удря Девлин в ребрата и бъбреците. Двамата мъже бяха силни. Девлин успя да се предпази от повечето удари с дясната си ръка. По-високият махна ръце от гърлото на Девлин и се изви назад, за да го удари в лицето, но Девлин беше по-бърз. Заби лакът в ребрата му, счупи две от тях и го повали по гръб. Нанесе му още две крошета в лицето. Челюстта на човека изпращя. Мъжът извика. Устата му се напълни с кръв и той изпадна в безсъзнание от силната болка.
    Девлин изръмжа, насочи мозберга към тавана и стреля, разпръсквайки мазилка и трески. Помпаше и стреляше, докато се приближаваше към Ейнджъл, който прикриваше главата си и се опитваше да се предпази от падащите отломки. Олюля се и Девлин стреля отново. Експлозиите напълно объркаха филипинеца. Ейнджъл вдигна пушката си и се приготви да стреля, но вече беше твърде късно. Девлин изби оръжието му с мозберга си и го удари по лицето с дулото. Филипинецът политна назад.


    Девлин играеше ролята на добрия. Тули не се затрудняваше да играе лошия, предимно защото изпитваше биологична неприязън към Ейнджъл и можеше да бъде безмилостен, без да чувства угризения. За самоанеца Ейнджъл не заслужаваше повече милост от кучетата, които бе застрелял преди час. А може би и по-малко, защото за него филипинецът беше много по-опасен. Девлин и Тули знаеха, че Ейнджъл може да те застреля или да те наръга с нож, веднага щом се обърнеш с гръб към него. Девлин не се съмняваше, че ако се наложи, самоанецът ще скърши врата на Ейнджъл за секунда.
    Тули развърза Ейнджъл и го завлече долу. Девлин се качи на горния етаж и се изкъпа. Огледа тялото си под душа. Ребрата пак го боляха. По време на схватката раните, причинени от глигана, се бяха отворили. Кракът също го болеше от удара в мивката. Кокалчетата на пръстите му бяха изранени, а ръцете му — подути. Той се отпусна и докосна врата и раменете си. Нищо не беше счупено. Най-трудно щеше да бъде, когато се събуди. Дотогава всички наранявания щяха да са се подули и ставите му щяха да са сковани. Девлин заспа, опитвайки се да пресее информацията, която бе чул от Ейнджъл. Ако дори половината беше вярна, истинската болка тепърва предстоеше.

28.



    В къщата живееше една жена на име Алина Уайт. Тя беше икономка и любовница на Лиху. Дълги години Алина беше съдържателка на неговите публични домове в Хонолулу и управляваше с железния юмрук на привилегирована любимка на шефа. Тя беше едра и дебела, но за Лиху размерите й бяха прелъстителни. В редките случаи, когато правеше секс с нея, двамата изпълняваха един вял сеанс на тласкане и пръхтене, но Лиху се задоволяваше бързо и най-важното, без затруднение. В компанията на Алина той не се чувстваше тлъст и грозен. Пък и тя се държеше с него като с крал. Готвеше му по стария хавайски обичай, като използваше само прибори, без да докосва храната с ръце. Алина имаше специален комплект спално бельо за него. Ако беше в менструация, тя дори не спеше в една стая с него, освен ако той не настояваше. Никога не повишаваше тон и в негово присъствие гледаше в земята. Това беше смешен древен обичай, но Алина го спазваше съвестно и Лиху харесваше това. И тъй като той използваше къщата само един-два пъти в месеца, тя не се затрудняваше да изпълнява ролята на несретна робиня.




    Той тръгна по пътя. Следобедът беше тих. Небето беше скрито от сиви дъждовни облаци. Девлин се надяваше, че Лийлани ще дойде, преди да завали. Беше облечен във фланелка, спортни шорти и маратонки. Зиг зауерът беше в кобура на колана му. Носеше раница, в която бе сложил беретата, двайсет и втори калибър, хавлия и бански гащета. Ала Девлин нямаше намерение да броди из гората или да плува. Чу пикапа на Лийлани. Погледна часовника си. Беше точно три.
    Тя караше на запад, а Девлин говореше. Лийлани зави към океана. След десет минути намери мястото, което търсеше. Намали, излезе от магистралата и пое по един обрасъл черен път. След стотина метра пътят свърши пред един хълм от камъни и кал. Лийлани спря. Девлин току-що й бе разказал накратко какво се беше случило през нощта. Тя мълчеше. Знаеше, че той пропуска подробностите, но не й беше трудно си ги представи. Бяха извикали Девлин на среща, на която трябваше да го убият. Кий беше замесен в тази работа, но Девлин даде ясно да се разбере, че участваха и други.
    Лийлани извади две хавлии и покри дрехите и обувките с празната раница. Чевръсто се наведе и се мушна в тесния отвор. Девлин я последва. Забеляза, че вътре скалите бяха хлъзгави и влажни от кондензираната пара. Повърхността им изобилстваше от лишеи и мъх. Горещата пара го погълна, но близо до входа, огромните капки вода падаха върху него като хладен дъжд. Формата, гладкостта и влагата на отвора накараха Девлин да изпита чувството, че прониква в гигантско скално влагалище.
    Скалата зад него беше плоска и влажна. Извиваше се точно по очертанията на гърба му. Камъкът беше приятно топъл. Лийлани седеше с кръстосани крака. Девлин разтвори крака и ги протегна от двете й страни. После се вгледа в нея. На оскъдната светлина в пещерата и сред виещите се изпарения Лийлани приличаше на полинезийска богиня. Влажните черни коси, съвършените южняшки черти, дългият правилен нос и еротично нацупените устни — всичко изглеждаше толкова омайващо, че граничеше с нереалното. Изящните извивки на влагалището й възвестяваха входа към едно място, което изведнъж се превърна в неземно. Зави му се свят. Девлин затвори очи за миг, оставяйки се на лечебната топлина на естествените изпарения. Мускулите му се отпуснаха и ставите се освободиха от напрежението. Болката намаля. Времето сякаш спря.
    Девлин погледна през мъглата от пара. Лийлани беше съсредоточена върху онова, което правеше. Мускулите се надигаха вълнообразно под гладката й златиста кожа. Красивото й лице беше видение на екзалтираност и на концентрация. Девлин се отпусна напълно и се предаде на ръцете й. После тя се залови с лявата му пета. С прасците. Девлин се страхуваше да каже нещо, за да не наруши мига. Седеше и я наблюдаваше. Изпиваше я с поглед. Тялото й беше обсипано с капчици пот. Една капка се стече по дългия й тънък нос и падна върху коляното му. Хладната вода мигновено произведе електрически ток между тях. Лийлани започна да разтрива коленете, използвайки потта му като естествено масло. Там, където го докоснеше, мускулите му сякаш оживяваха. Беше невероятно. Тя се наведе към него и без никакви усилия смени положението на тялото си.
    Лицето й беше на няколко сантиметра от него. Опита се да вдъхне от нея. Лийлани ухаеше на ароматни соли и на сапун. Осъзна, че лицето й отдавна не е било толкова близо до неговото. Изпита желание да я целуне. Неволно протегна ръце, за да докосне раменете и гърба й. Тя се приближи до него и коленете й притиснаха тестисите му. Девлин разтвори още по-широко крака, за да й бъде по-удобно. Пенисът му вече беше възбуден. Дишаше учестено. Лийлани също. Тя — от усилията, които полагаше, а той — от сексуално напрежение.
    Девлин доближи глава до нея, за да се наслади на допира й. Беше се отдал единствено на това усещане, когато Лийлани възседна левия му крак и се отпусна върху бедрото. Той почувства лекото гъделичкане на косъмчетата между бедрата й и влагата на влагалището. Прибра крака, за да я накара да разтвори нейните и да седне в скута му. Лийлани се намести върху него, така че клиторът й да докосне долната част на пениса му. Нежно придърпа главата му към твърдото зърно на едната си гърда. Той започна да го ближе, а тя се притисна до устните му.
    После даде воля на страстта си и бавно започна да се надига и отпуска. Девлин стисна хълбоците й, удивен от твърдостта на мускулите, помагайки й да се движи. Лийлани сложи ръка на раменете му и двамата ускориха ритъма. Надделя желанието да стигнат до върха. Преди да експлодира, Девлин се опита да я докосне навсякъде — лицето, устните, гърдите, стегнатия стомах, клитора и краката. Тя извика, тласна се в него няколко пъти и той стигна върха. Лийлани почувства експлозията в тялото си и протегна ръка назад, за да стисне тестисите му, завладяна от оргазъм.


    Обзе я непреодолима тъга. Беше дошла да се отплати на Били. Направи всичко, което бе по силите й, но сега знаеше, че е изоставена. Имаше чувството, че с нея са постъпили така, както правят с всички останали жени. Привличаше я един силен мъж. Тя му помагаше. Утешаваше го. Даваше му сили. Но Лийлани копнееше да направи нещо с енергията и въображението си. За Били. За себе си. Искаше да раздвижи духа му. Тя знаеше, че е израснала далеч от легендите на южните морета и от религията, но майка й я бе възпитала в духа на полинезийския фолклор достатъчно, за да вярва, че най-големият дар е да може да се присъедини към прародителите си в отвъдния живот. Роднините, които болният не приемаше, бяха осъдени да скитат из ада на мъченията като духове. Лийлани знаеше, че не бе спасила Били от призрачното бродене, нито приживе, нито сега, когато беше мъртъв.

29.

    Първо погледна часовника си. Няколко минути след десет. После затвори телефона. Военната му подготовка се активизира. Движенията му станаха бързи и механични. Дори не си направи труда да облече военната куртка. Изскочи през задната врата на административната сграда, качи се в колата си и отиде при офицерските жилища. Влезе в бунгалото си. Издърпа най-долното чекмедже на шкафа и извади една брезентова чанта, съдържаща финансови споразумения, преписи от банкови сметки, паспорта, ключа за сейфа му, пет хиляди долара в брой, дрехи и самобръсначка. Върна се в хола, натъпка в чантата компютърните разпечатки на описа, направен от Лиху, и отново се качи в колата.
    Последователността на действията, които много пъти бе репетирал на ум, подреди мислите му. Той започна да прогнозира какво ще се случи. Знаеше, че скоро всичко ще бъде разкрито. Макуилямс беше неконтролируем. Играта скоро щеше да свърши. Но имаше още малко време. Компютърните му файлове съдържаха пълни подробности. Младшите офицери бързо щяха да намерят серийните номера на карабините М16, които полицията бе открила на местопрестъплението. Но щеше да бъде нужно още време, за да се установи, че серийните номера принадлежат на пратка пушки, разменени срещу остарели оръжия. Сетне щяха да минат няколко дни, докато открият дали нещо от пратката липсва. А дотогава Уокър и Тей щяха да бъдат в друга част на света. Два дни бяха много време. Уокър имаше предвид някое студено място. Там, където слънцето не пече така безмилостно. Лондон. Там щеше да бъде идеално. Той реши, че европейската чувствителност ще се хареса и на двама им. Когато стигна до изхода, Уокър вече сияеше. Неговият свят беше на път да се срути, но извратената логика му казваше, че това означава освобождение. Последното заплащане щеше да му осигури бъдеще за дълго време. Всичко щеше да се уреди. Той се чувстваше неуязвим.
    Военният полицай на портала тъкмо получаваше заповеди по телефона да затвори казармата „Шофийлд“. Уокър не намали. Профуча, махайки за поздрав, който военният полицай дори не видя. Когато дежурният записа в дневника и последната заповед, следващата кола, която спря, беше един очукан „Форд Пинто“, шофиран от дебела чернокожа жена. На задната седалка имаше голяма чанта с полуготова храна и шест торбички с покупки. Войникът я познаваше. Тя беше съпруга на един сержант, който живееше извън базата. Пусна я и затвори портала. Жената щеше да се прибере у дома, но не и съпругът й.
    И тогава Лиху бавно я бутна да седне на стола. Тей ясно долови миризмата на изпотеното тяло на дебелака. Смрадта се смесваше с парливия мирис на кордит. Тей имаше чувството, че ще повърне. Той сложи огромната си ръка на главата й. Дръпна я назад, така че да я завре в тлъстия си корем. Заболя я. Тя се опита да помръдне, но натискът мигновено се засили. После усети дулото на пистолет, опрян в слепоочието й. Заболя я още повече. След миг някакъв ужасен шум се смеси с ослепително ярка светлина и още по-силна болка, каквато не бе изпитвала през живота си.
    Той заобиколи стола и внимателно огледа сцената. Тей още стискаше пистолета с дясната си ръка. Тялото й се бе отпуснало на стола, готово всеки момент да се свлече на пода. Но това нямаше значение. Лиху знаеше под какъв ъгъл са проникнали куршумите в тялото на Уокър, в нейното, обстановката, обгарянията от барута по ръката на Тей — всичко това потвърждаваше сценария за убийство и самоубийство. Нямаше по-голям специалист от Лиху в това отношение. В края на краищата той бе работил като областен прокурор на Биг Айланд. Ето защо сам свърши тази работа.

30.

31.

    Парчетата от картинния ребус започнаха да се подреждат. Колкото повече научаваше Девлин, толкова повече се убеждаваше, че смъртта на Били на е била резултат от случайно или произволно насилие. Били бе решил да се бори. Девлин не знаеше дали го е направил от благородна саможертва или от обикновен гняв. Но това нямаше значение. Колкото повече узнаваше, толкова повече се чувстваше участник в един грандиозен замисъл, който Били бе прозрял, навлизайки в тропическата гора, за да умре.
    Девлин очакваше, че самоанецът ще се засмее, но едрият мъж не го направи. Само кимна и отиде в стаята в задната част на къщата. Девлин се качи горе и бавно се отпусна на леглото. Позволи си да задреме. Но знаеше, че мозъкът му няма да се избави от нежеланите видения. Образите бяха ужасни. Но той ги прие такива, каквито бяха, съзнавайки, че някаква защитна сила кара умът му да се отърси от ужаса на широко отворената уста на мъртвия Били, черната дупка там, където са били стомахът и сърцето му, кръвта от раните, ръмженето на Кий, омразата му и треперещите ръце на Лайман. Смъртта и унищожението отекнаха във въображението на Девлин, който най-после сложи край на това и с мъка се събуди. Погледна часовника си. Беше спал три часа.
    Тропическата гора там приличаше на областта на юг, където бе намерено тялото на Били, само че имаше повече дървета и по-малко трева. Земята беше по-равна, което беше хубаво, тъй като Девлин и Тули бяха доста натоварени, за да се придвижват бързо. Девлин носеше на гърба си пушка „Маузер“, трийсет и осми калибър, с лостово действие, модел 86, снабдена с прецизен уред за нощно виждане. В дясната си ръка държеше заредена пушка „Мозберг 590 Интимидейтър“, дванайсети калибър с ръчно задействащ се лазерен мерник. Носеше и своя деветмилиметров „Зиг зауер П226“ с пълнител за петнайсет патрона, но този път му бе прикрепил и уред за нощно виждане. Заедно с допълнителните амуниции за трите оръжия Девлин бе натоварен общо с около петнайсет килограма смъртоносна огнева мощ.