Скачать fb2
Без шанс за разпознаване

Без шанс за разпознаване



Ридли ПиърсънБез шанс за разпознаване

Хераклит
Космически фрагменти, №20
(480 г. пр.Хр.)
Тенеси Уилямс
„Млекарят вече не минава оттук“
(1963 година)

1.

    Изпълни къщата като изпуснат от огнедишащо чудовище. Плъзна като разлята течност, не се спирайки пред нищо, попиващ всичко по пътя си, безочлив и безцеремонен. Носеше се като призрак от стая в стая, поглъщайки завесите, килимите, кърпите, покривките и чаршафите, дрехите, обувките и одеялата по шкафове и рафтове, отнасяйки в небитието всякакви продукти на човешката дейност. Превзе стаите както неоткрит вирус прониква през стените на съседни клетки — нахълтващ, поразяващ, опустошаващ. Погълна дървените рамки на вратите, покатери се по стените, смъкна боята и набърчи таваните. Крушките изчезнаха за миг със съскане, подобно на напън от кьорфишек.
    Дороти Инрайт възприе случилото се най-вече като пукот от светкавица на фотоапарат. Началото му беше доста преди дрехите и стаите да се окажат засегнати. Всичко започна като странен глух тътен, вибриращ през стените. Отначало й заприлича на земетресение. Това впечатление беше разсеяно от внезапен и изненадващо смразяващ проблясък, припламнал отразен в ъгълчетата на ирисите й. Тя не го усети като лумнала жега, а като нахлул вледеняващ до мозъка на костите студ.

2.

    Чаршафите излъчваха нейната миризма, прииска му се телефонът да не беше звънял, защото той мразеше да я вижда ядосана. Имаше право да се сърди, защото се беше оплаквала, че телефонът е от нейната страна. Ставаха вече цели четири години досега, а Болд не беше предприел нищичко по този проблем. Самият той не можеше да разбере как така всъщност не беше предприел нищичко, след като тя беше повдигала проблема неизменно всеки път: удължаването на телефонния кабел не беше най-голямото техническо предизвикателство на света.
    Лиз се приближи до креватчето и Болд се наслади на вида й. Поддържаше се в отлична форма. Независимо че беше поела едно такова предизвикателство за втори път. Изглеждаше десет години по-млада от майките на същата възраст като нейната. Щом приласканото бебе лакомо захапа майчината гърда, Лу усети гърлото си пресъхнало от чувство на завист. В живота му имаше ето такива неочаквани моменти, които щяха да останат завинаги запечатани в съзнанието му — като фотографии, този беше един от тях. За малко да забрави за телефонното обаждане.


    Лу Болд подуши пожара, преди още да го е наближил. Неговият призрак във вид на димна пелена се беше изсипал навън, беше се разпрострял върху по-голямата част от Уолингфорд и се стелеше над езерото Юнион като тънка мъгла. Не носеше миризма на смърт, по-скоро на влажни въглища, но след като той беше сержант от дирекция „Престъпления срещу личността“ и бяха повикали точно него, означаваше, че човек или хора са загинали в пожара, а също и че от експертната група вече са отчели пожар от съмнителен произход. Някой е подпалил сградата. А друг някой е бил умъртвен.
    В Сиатъл в рамките на една година ставаха много пожари. Но не и чак толкова много убийства — в национален мащаб. Двете неща рядко се засичаха, а ако това се случеше, винаги — винаги, той натърти мислено на думата — ставаше дума за пожарникари. Пожарът в Пенг беше най-скорошният подобен случай и с най-лоши последици: четирима пожарникари бяха загинали в условия на умишлен палеж. Четири години оттогава и споменът за него още беше жив в колективната памет на града. Болд беше работил по случая. Не искаше друг подобен.
    Чудеше се дали опитът, придобит във връзка с палежа в Пенг, беше причината да го повикат и сега. Интересното за този случай беше, че той не беше на смяна по време на обаждането. По-точно казано, разследването тогава се водеше от друг следовател. И въпреки това, ето го сега, с леко прошарени слепоочия, обезпокоен от обаждането, надуващ отпуснатото му от полицейското управление разнебитено чеви към адреса, който беше надраскал на лист от тефтерчето, получено като подарък на последната Коледа. Верен на дълга си — ето какъв беше той: като ветеран на отдел „Убийства“ — доста меко определение, тъй като вече беше малко старичък за тази работа — Болд беше като абониран по заплетените случаи: повече, отколкото по принцип трябваше да му се падат. Така че в неговия случай вървенето към успеха си беше чисто наказание.
    Видът на пожара и суетнята около него, макар и от далечна дистанция, насади у него страх. Не беше заради мигащите светлини на прожекторите. Не беше заради разгънатите маркучи, заради проблясващия мокър паваж или заради свръхестествения вид на пожарникарите в обемистата им екипировка, с каските и маските, а заради комбинацията от влажни изпарения и тежък мирис, опушените остатъци, които бяха неизменен пейзаж след всеки пожар, и поради самото развинтено въображение на Болд, което му представи предизвикваща клаустрофобия картина на обхваната от пламъци стая и той в ролята на пожарникар, стоящ насред нея, размахващ маркуч като някакъв отмъстител: горящия таван поддава, подът се пропуква под краката му, стените политат върху него. Да се умре в пожар трябва да беше най-ужасяващото нещо на света.
    — Пожарчето буквално е погълнало всичко, сержант. Какво е било в началото и как е свършило, са две съвсем различни неща. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Диаметрално противоположни. — Диксън, също както и Болд, крещеше, за да бъде чут. — Ако е била вътре, едва ли ще открием много от нея. Затуй ти казвам, че пожарчето буквално е погълнало всичко — прозвучаха злокобно повторените думи. — Подобно нещо досега не съм виждал. Разбираш ли? Много особена работа.
    — Пожарът е лумнал: не е избухнал — ако можем да вярваме на свидетеля. Бил е по-страшен от всеки друг пожар, който съм виждал. Най-вече си прилича с пожарите в Блексток и Пенг. Обикновено пристигаме между четири и шест минути след позвъняването. Тука бяхме след шест, може би даже осем минути. Не е съвсем лошо. Но не е и най-доброто ни време. Обаче огънят беше сринал всичко доста преди да дойдем — като казвам сринал, имам предвид наистина това. Сцепил сградата по средата и я сринал във всички посоки — много странен огън. Поискай сведения от контролната станция по замърсяването на въздуха. Това трябва да направиш. Предполагам, че се е издигнал на два, може би даже три километра през първите трийсет секунди. Смятам, че горе-долу толкова ще да е. Силен пламък. И много бърз. А като се занимаваш с пожари толкова дълго, колкото аз се занимавам, те хваща страх — ето, това е. Хваща ме страх — приключи той.

3.

    — Нали ми каза да почистя в кухнята — възпротиви се Бен, напомняйки на Джек за предишните му нареждания. Почувства объркване и яд. Усети се уморен до смърт. Прииска му се да е на осемнадесет вместо на дванадесет години; прииска му се да може да си излезе през вратата и никога да не се върне — по същия начин, както майка му го беше направила. Понякога майка му неистово му липсваше. — Изпрах чаршафите — додаде той, надявайки се да го умилостиви.
    Тя кимна и гърдите й се люшнаха, после хвърли поглед, изпълнен със симпатия в посока към Бен, но от това нямаше да има голяма полза, защото беше нова тук. Тя не знаеше какво представлява Джек. Ако останеше за повече от една-две нощи, това щеше да си бъде чист рекорд. Бен знаеше какво ставаше през нощта: Джек беше груб с момичетата. Точно както беше груб и с Бен. Ползата от това да е натряскан до козирката беше, че така щеше да спи чак до обяд. Ползата от новото момиче беше, че Джек най-вероятно нямаше да го удря пред нея. Джек мреше да се представя пред момичетата, че той и Бен са приятели. Това беше съвсем съзнателна лъжа.
    Той затвори кранчето на чешмата, избърса ръце и погледна към момичето. Червилото й се беше размазало, а блузата й беше закопчана накриво. Размазаното червило беше розово-червено на цвят. Това го погнуси. Разбираше какво бяха правили в онази стая. Нали той переше чаршафите. Всеки път виждаше момичетата да се разхождат полуголи сутрин — това беше единствената полза от появата им тук. Но така той виждаше и синините по тях и много добре знаеше каква е причината за тях. Джек мреше да се представя пред момичетата колко е силен. И не знаеше, че Бен го беше чувал понякога как плаче, когато е сам. Цивреше като дете. Ако Бен не се боеше от него толкова много, в сърцето му можеше и да се отвори място за съжаление.
    Джек и блондинката му се бяха занимавали с онази работа през по-голямата част от нощта и Бен не можа да заспи заради шума. Тъкмо вече се унасяше, когато таблата на леглото започна да се удря в стената, сякаш някой барабанеше безспир, към това се прибавиха и стоновете на момичето. Всичко това продължи във все по̀ ускорен ритъм, докато тласъците на таблата станаха толкова силни, че Бен имаше чувството, че стената всеки момент ще поддаде и ще се образува дупка. Тя изкрещя така, сякаш той я колеше и после шумът престана. Бен се учуди дали пък наистина не я беше заколил. Приличаше на човек, напълно способен да го направи. Почти нямаше нещо, което Бен да допусне, че Джек няма да направи.


    Канавките бяха пълни с просмукан от влага боклук, а и навсякъде се носеше воня, тъй като бездомните кучета се ровеха в черните найлонови торби всяка сряда, определена като ден за прибиране на боклука. Отвън къщите бяха с нащърбена боя и прогнили веранди в резултат на дългите влажни зими, които понякога сякаш нямаха свършване. Всеки път, когато сградата беше обявявана за негодна за обитаване, обитателите й биваха прогонвани. Напоследък подобна ситуация беше доста често срещана. Не беше много сигурен какво щяха да правят, ако тяхната къща я обявяха за негодна. Направо не му се мислеше. Не обичаше да мисли за повече от един ден напред — за утре или най-вече за вдругиден. А от следващата седмица в мислите му го делеше като че цяла вечност.
    Той се изкачи на хълма, над него се разнесе ръмжащ звук от преминаващ самолет, а пред него — бръмченето от трафика по булевард „Мартин Лутър Кинг“. Бандите бяха единственото нещо, от което Бен се страхуваше. Стреляха се едни други заради глупости. Веднъж едно момче се беше опитало да го вербува за разносвач на наркотици и само благодарение на съобразителността си Бен беше успял да се измъкне, без да бъде пребит заради отказа му. Беше извадил стъкленото си око — лявото, и като го държеше в шепа, беше обяснил, че с едно здраво око няма да може да вижда кой идва от лявата му страна и така щеше да се превърне в лесна мишена. Истинска простотия, обаче всеки път действаше.
    Емили рядко грешеше за нещо. Имаше буйна кестенява коса, приветливи сини очи и сигурно беше горе-долу на същата възраст като майка му — а тя беше стара — на около трийсет. Беше облечена с рокля на цветя и червен найлонов колан, розови чорапогащи и червени гуменки. Вътрешността на къщата й имаше дъх на сироп от кленов сок. Тя отвори вратата, остави го сам да я затвори и го поведе към кухнята. Безмълвното им общуване издаваше близост, като между майка и син, както Бен обичаше да си мисли за тях двамата.
    По пътя за кухнята минаха през стаята, в която гадаеше. Таванът беше обвит в парашутна материя, боядисана в небесносиньо, финият плат обгръщаше белия абажур на таванското осветление, което се контролираше от реостатен ключ и винаги се фиксираше на ниски стойности. Под осветителното тяло беше сложена кръгла маса с черна покривка и два бамбукови стола с кожени облегалки и кръгли черни възглавници. Върху масата беше разположен свещник от оловен кристал с червена свещ в него, която беше на равнището на очите в седнало положение на клиента и когато беше запалена, го полузаслепяваше, щом той или тя се осмелеше да погледне към домакинята. Колода карти Таро с многократно белязани с нокът ръбове лежеше отляво на мястото, където сядаше Емили, а под ръба на масата се намираха три ключа, чрез които тя контролираше настроението в стаята. Най-впечатляващият ефект от нейния ограничен арсенал беше възможността да се създаде добра интерпретация на небето в лятна вечер върху парашутната материя, какъвто тя използваше, когато клиентът искаше астрологични изчисления. Чрез малка сива кутия, прикрепена към долната част на масата, до трите ключа, се контролираше радио предавателчето, пригодено за пъхане в ухото, което Емили използваше. Стените на стаята бяха декорирани със стъписващи рисунки на седящ Буда и полуоблечени жени в пози, вдъхновени от хиндуистката традиция, на Зевс — в неумело изпълнение, със светкавица в ръката и изрисувани в стила на шейсетте години жълти, сини и червени спираловидни драсканици, които тогава бяха наречени с термина психеделични, но после — доста време оттогава, просто се смятаха за проява на лош вкус.
    Разбираше за какво говори. Тя искаше двамата да заживеят заедно. Той знаеше също и че тя нямаше намерение да го насилва. На нея й трябваше доказателство срещу Джек, ако искаше да постигне успех в освобождаването на Бен от неговата опека. А Бен не се усещаше готов изобщо да й даде някакво доказателство. Нямаше желание да говори със социалната работничка за това; нямаше да й позволи да заснеме синините му. Имаше си причини за това: ако осигуреше доказателства, ако Джек беше разпитан в полицията — или където там се правеше това — и ако Емили се провалеше по някакъв начин, той после щеше да го пребие до безсъзнание, а можеше и да го убие. Бен си го знаеше, някъде дълбоко вътре в себе си, където криеше и болката от причинените страдания, и цяла планина страх, и това го караше да внимава за всяка своя стъпка, всяка своя дума. По-добре изобщо да не се опитваш, отколкото да се опиташ и да се провалиш — това си го знаеше добре, без значение с какви аргументи го засипваше Емили. Ставаше въпрос за оцеляването му. Такова нещо не подлежеше на дискусия.


    Той чу как се затръшна входната врата и се залови веднага за работа. Бързичко се запъти към колата, хвърли поглед към предната врата, за да се увери, че шофьорът наистина е останал за гадаене и се зае с преценката. Стикерът на предното стъкло представляваше служебен пропуск за паркиране на служител от службите за продажба на самолетни билети. Бяха общо три стикера, всеки в различен цвят, за различни години. Както гледаше през стъклото откъм мястото на пътника отпред, той забеляза каталог, адресиран до Уенди Дейвис на улица, която се намираше накъм километър и половина северно от езерото Грийн. На пода имаше две смачкани метални кутии от бонбони „Сауър-Бойз“. На задната седалка, прикрепено с ремък, беше сложено бебешко столче, обърнато да гледа назад, към ръждясалата решетка, която отделяше предната от товарната част.
    — Уенди Дейвис — изрече го ясно, последвано от описание на безпорядъка във вътрешността на колата, споменаване на факта, че тя беше стар, раздрънкан форд, на присъствието на бебешко столче и на наличието на кутии от бонбони, насочващи към вероятността от съществуването и на по-голямо дете. — Задръж — додаде той, забелязвайки вестник, пъхнат между двете предни седалки. Бързо заобиколи колата. Вестникът беше прегънат на страницата с рекламирани услуги. Няколко апартаменти, предлагани под наем, бяха отбелязани. Той веднага доложи за находката си. — Тя си търси къща. От вчерашния вестник.
    Това тук беше много добър улов. Той се върна през задната врата в кухнята. Лека музика, съвременна, се носеше откъм съседната стая, пусната, за да потуши евентуалната възможност клиентът да чуе звук откъм ушния приемател. Ксилофон, флейта и китара. Фалцетен крясък на Брус Спрингстийн, тази музика Джек пускаше винаги, когато се трудеше с момичетата в спалнята си. Винаги започваше с „Роден да бяга“. А ако беше наистина много пиян, свиреше на акустична китара заедно с касетата и виеше фалшиво, макар да вярваше, че пее много добре. Бен го мразеше. Нищо и никого не беше мразил така, преди Джек да се появи в живота му.
    Клиентката стоя по-дълго от петнадесетте минути, за които плащаше десет долара — това вдигна тарифата на Емили до двадесет, но за това нямаше оплаквания. Съдейки по изражението на лицето й, когато излезе, Бен се изпълни с увереност, че Уенди Дейвис сега е значително по-щастлива, а от това той се почувства още по-добре. За Емили това определено си беше удар. В края на сеанса тя просто беше добавила от себе си едно предупреждение за бъдещи опасности, за да подсигури повторно посещение. Виждам нещо тъмно да надвисва в близко бъдеще — беше най-често изричаното предупреждение. Нещо във връзка с работата или семейството, или здравето — сигурен студен душ след шоуто с познаването, червейчето на кукичката, което действаше безотказно. И също като фризьорка или лекарка Емили се беше обзавела с дневник, в който вписваше бъдещите уговорени сеанси. Би могла да ви намери свободен час, ако имате късмет. Нейните клиенти все имаха късмет.
    — Много слаб — повтори тя. — Ще ти приготвя една свинска пържола — възкликна. — По рецептата на леля ми Бърнис. В марината от лимонов сок, риган, сол и черен пипер… Обичаш ли чесън, сладурче? Обичаш, как да не обичаш — беше реторичният й отговор. — И зехтин. — Тя извади сместа от хладилника и я сложи на плота. Представляваше месо във формата на тесен цилиндър, покрит с просмукани от влага зрънца и семенца. Изглеждаше отвратително. — Не се безпокой — каза тя, виждайки изражението му, — по-хубаво е, отколкото изглежда.
    Беше благодарен, че тя спомена за вечеря, защото това означаваше, че не трябваше да мисли как ще се върне там. Джек щеше да отиде в бара към седем — тогава щеше да бъде най-безопасно да се прибере. Ако имаше късмет, Емили щеше да го покани да спи в къщата й. Поне два пъти в седмицата го правеше; нито веднъж обаче Джек не го беше попитал къде ходи или къде се губи — гневеше се само ако не беше свършил домакинската работа и този гняв избиваше в удари, така че Бен гледаше да си изпълни задълженията.

4.

    Лу Болд, почувствал се неловко от предложението, изпита съжаление към младия полицай, принуден от някого да играе тази роля — най-вероятно от Джон Ла Моя, който постоянно работеше с новобранците — дресираше ги, както се изразяваше той. Болд, старши сержант в отдел „Убийства“, често беше предпочитана мишена за този тип невинни шеги, тъй като толерантността му беше далеч над тази на лейтенант Фил Шосвиц, който заради нервния си характер и опулените си очи напомняше на пинчер. Ако искаш всичко да ти е наред, просто направи така, че Шосвиц да си остане в остъкления си кабинет и никъде да не мърда.
    Припомни си какво беше да си в униформа и на петия етаж за първи път. Сърцето ти сякаш ще изскочи. Кожата ти е настръхнала. Отдел „Убийства“ в представите на мнозина беше върхът — целта на нечия кариера. Болд се замисли за този тип емоции и се зачуди как се раждаха подобни митове. Вярно беше, че в отдел „Убийства“ си имаха работа с живота и смъртта, за разлика от ония, които се занимаваха само с нарушенията на правилника за движение по пътищата или с невинните пешеходци — но това ставаше с цената на безсъние, чувство за вина и безсилие. Отдел „Убийства“ никак не беше фасулска работа.
    Четиридесет и две годишният мъж, седящ днес на стола — с посивяла коса, подстригана много късо, с кръгло лице, поело част от допълнителните петнадесет килограма, които така и не можеше да свали, пръстите му бяха с подути стави заради счупените няколко кокалчета през изминалите десетилетия — беше безнадеждно далеч от онзи стегнат, с блеснали очи, ентусиазиран новобранец, когото някога бяха хванали да използва тоалета на шефа си, което му костваше два месеца патрулиране в международния квартал.
    Не можеше вече да вижда обсерваторията от петия етаж на сградата на обществената безопасност. Бурното развитие на сградостроенето през осемдесетте години се беше погрижило за това. То също така беше задръстило улици и пътища, свързващи отделните квартали, препълнило фериботите и устремило имотните оценки до престъпно високи ставки. И въпреки всичко пришълците продължаваха да са добре дошли в Сиатъл, макар това чак толкова да не безпокоеше Болд.
    Усещаше се уморен. Майлс, тригодишният му син, и Сара, осеммесечната му красавица, наречена така заради Сара Вон, на смени ги бяха безпокоили през нощта и на сутринта той и Лиз бяха напълно изтощени и в отвратително настроение. Щом Лиз се умореше, Болд застъпваше на вахта, доколкото му беше възможно, но спречкването им в кухнята — имащо нещо общо с жълтъка, който не бил сварен както трябва — премина в тирада за това как Болд допускал работата отново да го погълне изцяло, в несправедливо обвинение, че той я беше пренебрегнал в четири от последните пет нощи. Работата в търговска банка със сигурност беше по̀ времепоглъщаща от полицейската работа. Беше й казал нещо подобно, което не му беше донесло много точки, освен по скалата на Рихтер. В момента главата зверски го болеше.
    „Харбървю“, от дълго време в процес на доизграждане, се намираше на Лекарствения хълм и оттам се откриваше широк изглед към залива Елиът и пристанищните кранове, разтоварващи или товарещи контейнеровозите. Да паркираш близо до „Харбървю“ беше невъзможно. Болд се навря в едно от местата, запазени за съдебните лекари, и намести своята служебна полицейска визитка върху таблото. Температурата на септемврийския въздух беше към петнадесет градуса. Болд примигна срещу слънцето. Някаква студентка, облечена в спортен комплект от две части, се носеше по кръстовището, образувано от „Адлър“ и „Бродуей“, върху ролери. Няколко от строителните работници спряха работа, за да я проследят с поглед. Тя носеше къси дънки на дупки. На Болд му изглеждаше твърде млада, за да е вече студентка.
    Кръглото лице на Дикси изглеждаше някак азиатско понякога, очите му бяха широко разположени, носът му беше останал сплеснат след едно студентско вътрешно първенство по футбол. От очите му струеше интелигентност. Оставяше усещането за незабравимо присъствие, за невероятен детективски нюх. Надигна се иззад бюрото си и седна зад неголямата висока маса. Той използваше позлатена нокторезачка, за да почисти под ослепително чистите си нокти. Изви устни в усмивка, предназначена за приятеля му — сержанта от отдел „Убийства“, и посочи найлоновата торбичка от типа, в който се събираха улики и доказателства, лежаща върху масата.
    — Всичко, което си струва — кимна Дикси, стържейки с нокторезачката под поредния нокът. — Известно е, че при изгаряне гръбначният стълб и тазът изгарят последни. Това е тазова кост. Тазът ни дава сведения за пола. Гръбначният стълб ни дава сведения за възрастта. Виждаш ли калцирането от вътрешната страна? — попита той. Болд потвърди. — Добре. Това насочва към възрастен човек. В никакъв случай не към тийнейджър. По всяка вероятност даже е била над трийсет.
    — Това, с което разполагаме засега, ни насочва към жена. Повече от това, страхувам се… — Думите му увиснаха. — Основно претърсихме мястото. Това направиха експертът и останалите инспектори, които му помагаха. Очаквах да има повече подобни находки — призна Дикси, съвсем правилно усещайки, че това ще бъде следващият въпрос на Болд. — Пръстите на ръцете, краката, глезените, китките изгарят много бързо и лесно. — В неговите уста това звучеше като списък с покупки. Болд си представи как жената изгаря в пламъците. Вярваше на показанията на очевидеца, макар да не ги беше видял черно на бяло. — Но бедрените кости, гръбначният стълб, тазовите кости… От гледна точка на това как е паднала, необходимо е било известно време, за да се запалят, а след това и още време, за да се превърнат в пепел.
    — Надяваме се да ни изпратят някакви костици от лабораторията. Дали сме им една кутия с пепел и всякакви отломки и остатъци. Някои метали издържат на огън. Може нещо да излезе оттам. Честно казано, не е много нормално от цялата работа да си останем само с това — измърмори Дикси, имайки предвид съдържанието на найлоновата торбичка. — Даже може да се каже абсолютно ненормално. Ако бях оставил някой мой помощник да претърси мястото, вече щях да съм го изпратил отново да рови навсякъде. Аз лично се бърниках там, Лу. И не намерих нищо, което да ми върши работа. — Той направи пауза. — Добре ли си?


    Сигурността на съдебния лекар за човешко присъствие сред отломъците от пожара хвърли разследването в съвсем друга плоскост и то заработи на пълни обороти. Местните новинарски агенции вдигаха врява по телевизионни канали и вестници в желание за повече информация. Болд прикрепи двама от детективите от неговия отдел — Джон Ла Моя и Боби Гейнис — към разследването, като колеги на пожарникарите на изпитателен срок Сидни Фидлър и Нийл Бейън, придадени към сиатълското полицейско управление като следователи специалисти по палежите. Болд щеше да действа от позициите на водещ следовател по случая, като щеше да докладва, както винаги, директно на Фил Шосвиц.
    Координационното заседание, определено да се проведе в заседателната зала на петия етаж, се състоя навреме — в десет часа сутринта, четири дни след водещия се вече като „Пожара Инрайт“ случай. Присъстваха екипът на Болд и четиримата членове на специализираното звено по палежите на окръг Кинг, обединение, формирано от пожарните инспектори от експертната група към градския съд, представители на различните райони в рамките на окръга.
    Болд не беше привърженик на заседания, в които участваха повече от трима души; на него те просто му се струваха като безкрайно чесане на езиците. Но това заседание беше различно. Четиримата пожарни инспектори се сработиха добре с колегите си по призвание от полицейска страна — Фидлър и Бейън. Болд, Ла Моя и Гейнис участваха предимно като зрители, когато се обсъждаха технически подробности от пожара. Видът обгаряне, известен като крокодилска кожа, насочи инспекторите към центъра на сградата, където разрушението беше така свирепо, че буквално нямаше какво да се събере като доказателство. Зоната на започване на пожара беше невъзможно да се определи — най-съществената отправна точка за всяко разследване на палеж.
    — Ето как стоят нещата, сержант. Имаме първоначален пламък, документиран като лумване, не като избухване. Това е обезпокояващо, защото изключва много голяма група от познатите запалителни вещества. Като се добавят към това показанията на очевидеца за височината на първоначалния пламък и че този пламък е бил определено тъмночервен на цвят, смятаме, че трябва да се насочим към течни запалителни вещества. Можем да направим и няколко по-конкретни предположения, но няма да го направим. По-разумно е да изпратим каквото сме събрали в щатската съдебна лаборатория и да ги тестваме за въглеводороди. А това може да ни насочи към използвано специфично гориво — запалително вещество — което на свой ред може да подскаже на Джон и Боби към кои търговци и разпространители на подобни материали да се насочат. — Ла Моя и Гейнис кимнаха. Гейнис си записа нещо. — Освен това ще активизираме всички доносници, с които разполагаме. Подпалвачът ще се похвали — обикновено така правят — и ще го закопчеем. Междувременно ще се постараем да извлечем нещичко и от останалото, събрано от пожара.
    — Бих предпочел да изчакаме и да видим какво ще ни кажат от лабораторията, но работата е следната: събрахме малко натрошени остатъци от бетоновите основи, нищо и половина. Струите вода при потушаването на пожара са отмили доста от отломъците, а и голяма част от тях не могат да се използват, след като са попили вода. Но това, с което разполагаме, е шлака от тежки метали — каквито се очакваше да играят роля при такъв пожар. Разполагаме и с малко синкав бетон, взет точно от мястото, намиращо се под средата на къщата — откъдето смятаме, че е започнал огънят. Много лоша работа е този синкав бетон. Такова нещо не ни се искаше изобщо да намираме, защото това значи, че горенето е било при температура над хиляда градуса. Ако това се окаже вярно, отпадат още маса познати запалителни вещества и, да си кажа честно, нещата излизат извън рамките на нашата компетентност.
    Обърна се и видя, че не е поредният новобранец. Беше един от четиримата пожарни инспектори от експертната група. Не си спомняше името на този мъж. Беше с брада и мустаци. И големи зъби. От скандинавски произход, реши Болд. Сержантът стана от стола си и коригира ранга си. Двамата мъже си стиснаха ръцете. Дясната ръка на пожарния инспектор беше твърда и мазолеста. Беше с накриво прикрепена значка на посетител. От колана му висеше пейджър, ботушите му бяха от дебела кожа. Косата му беше много ниско подстригана, ръкавите му — навити. Представи се като Стивън Гарман.
    Той постоянно беше в немилост пред своя лейтенант, когато се нагърбеше с подобен случай. Не искаше друг такъв. Беше се заел с разследване, което не влизаше в юрисдикцията на неговия отдел — ограничен от административното разделение в града. Тридесет и пет годишен мъж беше намерен мъртъв, в полуразложено състояние сред гората — национален резерват, недалеч от Рентън. Това само по себе си не представляваше нещо необичайно, освен това, че мъжът беше с облекло, предназначено за гмуркане — пълно снаряжение, с плавници и маска. Най-близкото езеро отстоеше на около дванадесет километра от гората.
    Болд се беше заел със случая заради необичайния му характер — макар веднага да беше уведомил лейтенант Шосвиц, че не смята да използва нито секунда от времето си, през което трябваше да е на смяна в полицейската служба. Аргументът на Шосвиц беше, че като е поел случая, Болд беше сътворил прецедент: полицейско управление — Сиатъл, имаше практика да дава съвети извън своята юрисдикция, сега обаче Болд беше оглавил случая в качеството си на водещ следовател и това беше нарушение на правилата.
    Ето какво установи Болд: преди няколко месеца се беше разразил горски пожар. На земята се трудеха пожарникари, от въздуха самолети ръсеха химикали, а хеликоптери работеха в най-опасните места. Водолазът в същото време се беше гмуркал в едно от планинските езера. И бил случайно загребан, докато един от хеликоптерите черпел вода и бил хвърлен заедно с нея в едно от най-жежките места, поне от тридесет метра височина. Случаят беше приключен.
    — Доколкото мога да преценя, първите няколко пожара са пламнали в изоставени сгради — поде Гарман. На Болд той не му правеше впечатление на човек, който би могъл да направи погрешна преценка. Щом започнеше да говори, и от него се излъчваше голяма доза увереност. — Виж, в нашия град даже земята, било то и с размер на пощенска марка, струва десетина хиляди долара, но не и сграда, построена върху нея. — Той се постара да бъде по-ясен. — Имот, възлизащ на стойност десет хиляди долара или повече — тогава по закон включват и експертната група към градския съд в разследването. Когато става дума за пожар от съмнителен произход. Също и доказан палеж. В тези три случая. В действителност процедурата е следната: отговорникът по произшествието обявява регистрирането на пожар, за да разбере дали от градския съд също ще се заемат с разследването. Обикновено контактуваме по телефона. Запознавам се със ситуацията. Ако огънят е потушен, се уговарям на следващия ден да прегледам направените снимки и рисунки. Но още в телефонния разговор се изясняват размерът и обстоятелствата на пожара, сто процента досега. Така не става нужда да разследваме всеки избухнал пожар.
    — Те всички като цяло пасват на последния пожар — продължи, сякаш не го е чул, Гарман. — Все са в изоставени сгради, всичките, с изключение на последния. Рушащи се къщи, повечето в района на Дружина Пет. Земята под тях има висока стойност, постройките обаче нищо не струват. Ние ги поехме тези случаи — искам да кажа, от експертната група — защото макар да не отговарят на правилото за десетте хиляди долара, със сигурност не са били запалени от светкавица. Тук работата явно е дебела, сто процента. Повечето такива пожари са работа на малолетни престъпници — деца, излезли да направят удар. Изобщо не си правим труда да ги залавяме. Целта ни е да намерим свидетел, но ако не успеем да притиснем никого така, че да ги издаде, досиетата им отиват на дъното на картотеката да правят компания на още толкова като тях. При твойта работа, разбира се, нещата не стоят така; обаче тук не става дума за трупове, а само за съборетини, които нищо не струват. И пожарът си е чисто хулиганство. Имаме хлапе с кибрит, което просто се шляе и се чуди какво да прави.
    — Бетонът до такава степен се нажежава, толкова бързо, че и най-малката влага, попаднала в него, кипва и напуква повърхността. Виждал си как се пукат тротоарите през зимата. Изглежда по същия начин. Или като пришки, като акне. Течен взривател са използвали, сто процента. Той е добре дошъл за съборетини, а и нещата пасват — хлапетата обикновено използват бензин или родствени на него — нафта и дизел, дизел и ацетон. Отвсякъде могат да си го набавят. Но тези двата пожара, за които ви споменах, бяха по-люти и от най-жежките, които бях виждал досега. А и не съм виждал бензин да изгаря така. Всъщност имах предвид професионалист, но защо би се занимавал с такава съборетина? Както говорех, ми дойде наум защо — някой просто изпробва взривателите си. Нека да ти обясня, сержант. Всеки пожар си има своя самоличност. Не мога да кажа в кой момент идва усещането, че знаеш всичко за даден пожар — макар точно това да ми е работата; никой обаче не може да знае всичко. Колкото и старомодно да звучи, знам, че всеки пожар може да разкаже своя собствена история. Ако се проучи достатъчно време, разкрива тайните си. В очите на обикновения човек пожарът предизвиква само разрушение и хаос, но за тези от нас, чийто живот, а и смърт, са свързани с тази стихия, той говори красноречиво. Може да ти каже кога, къде и как се е родил змеят горянин и документира как се стига до онзи бушуващ ад. Пожарът не уважава нищо. И никого. И въпреки че поглъща всичко, оставя след себе си доказателства, издайнически белези за това кой или какво е причината за него. Пожарът поема самоличността на създателя си, така, както децата наследяват характера на родителите си: бавен и индиферентен; активен и инициативен. Проучих „Пожара Инрайт“ — продължи той. — Срещал съм се и с по-малкия му брат, и с по-малката му сестра, с тези обгаряния като пришки, за които говорих. Те всички са от един род, сержанте. Ако бях разказал за всичко това на заседанието, щях да разочаровам колегите. Защото, както го разказвам, излиза едва ли не, че оня идиот е трябвало да ни сервира повече такива пришки. Ще изглеждам едва ли не като негов защитник. Обаче и мен ме хваща страх от тия пожари, които изглеждат съвсем еднакви. И ако това се окаже вярно, значи си имаме работа с онази игра, където ти подвикват топло, по-топло, още по-топло, с извинение за лошото съвпадение. Смятай, че всичко е планирал за „Пожара Инрайт“. Бъди сигурен, че много добре е знаел какво да очаква: във връзка с количеството запалителен материал, за скоростта на обгаряне, за степента на разрушение.
    — Колко такива сведения получаваме всички ние? Ти ги получаваш. Аз ги получавам. От разни гадатели. От чешити. От скитници. Повечето от тях свършват в кошчето за боклук. Имах даже цяла поредица от една жена, която започна да ми пише, след като ме показаха по телевизията. В първото си пишеше за секс. Второто беше пак такова със снимка. И третото беше със снимка — този път със свалена блуза. За петото вече се беше снимала чисто гола в леглото, в отвратителна поза. А шестото вече не беше писмо, а видеокасета. И толкова. После спря да пише. — Изтри няколко капчици пот от горната си устна. А на петия етаж изобщо не беше топло, все пак не беше лято. — Значи, ако нещо такова пристигне, го завеждаш като писмо от чешит. Обаче то пристигна в деня на „Пожара Инрайт“ — изпратено на домашния ми адрес, а не до службата.

5.

    Не бяха настъпили никакви съществени промени. Ако Бен можеше да се оплаче от нещо в живота си, то беше точно това. Чувстваше се безсилен да промени сам нещата и оставяше всичко на волята на възрастните; и нещата си вървяха постарому. На училище си беше като на училище; а вкъщи си беше като вкъщи. Усещаше натиска от страна на Емили да даде на социалните работници доказателството, което им трябваше, но нямаше желание да се впуска в подобно нещо, така че накрая започна да обвинява себе си за ситуацията, в която беше попаднал, а това болеше.
    Беше благодарен, че съществуваше футбол в понеделник вечер, който да задържа Джек Сантори извън дома. Вторият му баща тогава не се връщаше вкъщи, а отиваше директно в бара, за да гледа мача, и засядаше там до късно, защото залагаше и после се напиваше, без значение дали беше загубил, или спечелил. После, някъде към полунощ, можеше да се чуе как се препъва по стълбите, затръшва врати в опита си да намери пътя към леглото си; ако имаше късмет го улучваше, но в повечето случаи работата приключваше с изтягане върху дивана и съскащ телевизор до сутринта. В тази същата нощ Бен щеше да се чувства защитен зад залостената врата на стаята си, а преди това, следобеда и вечерта, щеше да е прекарал с Емили.
    Сигурно е имало период, в който се е страхувал от тъмното, но оттогава беше минало доста време. Сега имаше други неща, от които се страхуваше повече. Джек имаше способността с поглед и с тон да плаши Бен така, че краката му ставаха като кашкавалени, а мислите му — заплетени и объркани. Имаше случаи, когато за нищо и никакво натискаше Бен върху пода и придържайки възглавница върху гърба му го пребиваше, стоварвайки юмрук след юмрук, пиянски и абсолютно без задръжки, така ударите проникваха дълбоко в тялото на Бен и не оставяха синини по кожата му. След това дни наред, когато пикаеше го смъдеше, а лайната му се точеха като черна смола.
    Бен харесваше Сиатъл през септември. По-малко хора, отколкото през лятото, по-малко коли по улиците. Беше чул да наричат района квартал на доизживяване. Повечето тук бяха черни; много малко бели имаше. Той знаеше кои улици да избягва, по кои пресечки да не минава. По-голямата част от опита си беше придобил на собствен гръб, макар да те понатупат банда пъпчиви хлапаци беше направо нищо в сравнение с положението вкъщи — страхът му беше като неспокойна река: ако преминеше определен праг, просто преливаше. Само ако нещо директно го заплашваше, можеше да го накара да се страхува, например от рода на думите на Джек: „Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли?“. Този страх беше нещо съвсем различно от страха на улицата. „Много скоро ще те пребие така, че ще стане страшно“ — Емили постоянно му го повтаряше.
    Пред къщата беше паркирана кола, така че Бен не я обезпокои. Разпозна колата на Дениз — една от постоянните посетителки. Със спокойна крачка заобиколи къщата и натисна бравата на задната врата — откривайки, че е заключена, седна на студената септемврийска земя и зачака. Градът бръмчеше. Някъде там беше и неговата майка. Често си мислеше за това и се запита за хиляден път защо го беше изоставила. Не можеше да повярва, че го е направила. В замяна на това се надяваше, че ще я види някой ден, надяваше се, че молитвите му ще бъдат чути.
    Не след дълго се почувства самотен и му доскуча, реши да се покатери на кедровото дърво. От набързо скованата платформа, закрепена високо в клоните на дървото, той можеше да вижда колите по „Мартин Лутър Кинг“. Виждаше и мигащите светлини на самолетите, пресичащи небето. Небостъргачите в центъра на града се издигаха страховито, очертавайки върху хоризонта линия, която той можеше да нарисува със затворени очи. Можеше да назове всяка сграда, както астроном познава съзвездията.


    Колата, паркирана в алеята, беше раздрънкан син микробус с олющена и очукана каросерия. Предното стъкло беше пукнато, а страничното огледало откъм предната седалка за пътника до шофьора беше счупено. Бен заобиколи и доближи страничното прозорче откъм мястото на шофьора, така колата му служеше като преграда между него и входната врата, би могъл да се скрие, ако клиентът неочаквано излезеше навън. От страничната броня се хилеше с глупава усмивка нарисувано човече с надписи „Здравей!“ и „Клуб Добрият Сам“. През страничното прозорче откъм шофьорската седалка видя чифт авиаторски очила върху плота над таблото, от огледалото за обратно виждане висеше картонена фигурка на гола жена. „Мъж е“, реши Бен. Уличното осветление открояваше всичко в кабината, сякаш беше ден; разбира се, много добре не можеше да види какво би могло да има на пода — а там май имаше много нещо, най-вече боклуци. Пепелникът беше препълнен с фасове.
    Нямаше какво повече да се гледа. Той отстъпи назад, оглеждайки товарната част. Спомена на Емили за човечето и названието на клуба, тъй като това можеше да подскаже на Емили какъв човек е клиентът й. Отбеляза, че микробусът има прозорче на покрива, което беше полуотворено, представи си как се вмъква вътре и там открива всичко, което би могло да се научи за този мъж. Искаше да съобщи на Емили нещо по-съществено. Един от долните клони на кедровото дърво се спускаше точно над покрива на микробуса и той си помисли дали да не се покатери на този клон и да надникне през прозорчето. В крайна сметка реши, че то не е достатъчно отворено, за да успее да види каквото и да било.
    Обиколи два пъти микробуса, след това се промъкна тихо в кухнята и зае любимото си място зад шпионката, която Емили беше направила точно с тази цел — за шпиониране. Тя обичаше да излиза от стаята за гадаене; да напуска клиентите си и после да ги наблюдава какво правят, останали сами; твърдеше, че така може да научи доста много за самоличността им. Бен залепи здравото си око за шпионката — примигваше, гледаше и слушаше, сърцето му лудо биеше, кожата му тръпнеше.
    Мъжът беше едър, широкоплещест, с големи ръце, груби черти и дълбоко поставени очи. Косата му беше подстригана почти до голо, все пак си личеше, че е блондин, челюстта му беше квадратна, а брадичката му сякаш беше като с нож отрязана. Бен огледа първо лицето на мъжа, после насочи поглед към дясната му ръка, която изглеждаше отвратително и тъкмо затова привличаше внимание. Трите му последни пръста бяха обгорели и слепени един за друг така, че приличаха на миниатюрен плавник. Бен, заради стъкленото си око, знаеше много добре какво значи да си различен от другите и макар да потръпна при вида на ръката, се изпълни със симпатия към мъжа. Сигурно не му беше леко да живее с тази ръка.
    Бен си помисли, че мъжът изглежда нервен и се запита дали тази нервност има нещо общо с обгорялата ръка, дали този мъж винаги се чувстваше така неловко, дали постоянно имаше чувството, че хората го гледат в ръката. Бен познаваше това чувство. Той беше носил тъмни очила на първата година след операцията, но очилата привличаха повече внимание, отколкото самото стъклено око после. Чудеше се какво толкова важно можеше да стане на четвърти октомври. Едно нещо беше разбрал, докато се навърташе около Емили, колко особени бяха хората, как им се искаше някой друг да им каже какво да направят, кога да го направят. Емили не спираше да повтаря на Бен как трябва да вярва в себе си. Тя наричаше своите клиенти загубени овчици, които отчаяно търсят своя пастир. Бен си мислеше, че повечето възрастни всъщност бяха деца в душите си и толкова се страхуваха от бъдещето, че идваха при Емили за съвет. Бен почти постоянно се страхуваше. Чудеше се дали и с другите хора е така.

6.

    Болд трябваше да се срещне с майката и сестрата на Дороти Инрайт. Това беше един от онези разговори, които по-скоро би прехвърлил на някой от детективите, но не го направи. Трябваше да поприказва за това, какъв живот беше живяла мъртвата жена, за нейните приятели, нейните врагове. Необходимо беше да се напъха в кожата й и да поживее поне малко така — тази мисъл го ужасяваше. Нещо някъде в миналото на Дороти Инрайт беше довело до безвременната й смърт. Тя или е била ограбена, или е била заварена да върши нещо от някого, или просто беше обичала негодник. Такава беше работата на Болд — или дългът му — да открие този човек и да го изпрати на подсъдимата скамейка с достатъчно уличаващи доказателства, заради които да го намерят за виновен. Заместник-прокурорът не би се задоволил с по-малко.
    Лу Болд не би се задоволил с по-малко. От момента, в който Дикси беше доказал наличието на човешки кости сред натрупаните отломъци — значи и наличието на мъртвец — мислите му, енергията му, цялото му внимание бяха подчинени на един целенасочен устрем — да види престъпника или престъпниците изправени пред закона, да принуди убиеца или убийците на Инрайт да капитулират и да заплатят на обществото заради незаслужената и с нищо неоправдана смърт.
    Сидни Фидлър беше ужасно слаб и най-вече плешив. Носеше дрехи, които не си подхождаха, и винаги изглеждаше сънлив, макар да притежаваше един от най-острите умове, с които беше работил Болд. Лошото беше, че Фидлър беше пожарникар на ротационен принцип към полицейското управление — Сиатъл, в качеството си на детектив по палежите, вместо да бъде член на групата на Болд към отдел „Убийства“. Що се отнася до способностите му, нямаше много като Сидни Фидлър в този град. Ерген, самотник по принцип, той изглеждаше на шестдесет години — и се държеше като шестдесетгодишен. А беше току-що прехвърлил тридесетата си година.
    — Помислих си, че би трябвало да направя известни разяснения по доклада от лабораторията за теб, сержант. — Въпреки ниския си ръст, той имаше дълбок и плътен тембър. Гледаше Болд право в очите. — И да те запозная с последните тълкувания по някои подробности. — Не дочака отговора на Болд и продължи с уверен тон, подавайки му доклада. — Това е предварителен доклад под формата на паметна записка, която да ни даде представа какво ще получим впоследствие.
    Болд помръдна върху стола си. Такива паметни записки бяха проява на щедрост от страна на подвижната криминална лаборатория на щат Вашингтон, по правило се изпращаха само в случай на много важна и опасна информация и като намек, че ще изтече към медиите. Паметните записки даваха на следователите съществена представа за заключенията на лабораторията, точно тези записки рядко ставаха достояние на медиите. Но самата поява на тази записка означаваше за Болд, че заключенията на лабораторията бяха достатъчно знаменателни, за да се очаква и изтичане на информация. А това не беше добра новина.
    — Пожарният инспектор от експертната група е проследил обгарянето до мястото на започването на пожара, надявайки се да открие остатъци от запалителното вещество, за да ги дадат на химиците. Както знаеш, „Пожарът Инрайт“ е много необичаен, защото зоната на започването е била почти изцяло унищожена от огъня. Може би това обяснява всичко, а може и да не го обяснява. Момчетата от специализираното звено мислят, че не го обяснява. Работата е там, сержант, че… докладът на лабораторията отрича да са били използвани въглеводороди. Това е най-същественото. Предполагам, че в твоя ресор това е равносилно на случай, при който да извадиш труп от водата, а да установиш, че няма вода в дробовете. Честно казано, смайващо откритие.
    — Откровено ли? Не чак толкова много. Но не ми харесва. Най-добрата ни защита пред медиите ще бъде, че не сме открили разтопен метал в достатъчно количество и затова сме получили отрицателен резултат. Често се случва. Не и в нашия случай обаче — ние открихме натрошени метални остатъци и онзи синкав бетон, а това със сигурност ще покаже, че са били използвани запалителни вещества. Това е смайващото — то е, за което ме питаш. Защо няма въглеводороди? Няма и никакви петролни продукти. Защо? Другото е, че това не е краят, няма начин. Колективният съвет на експертите към градския съд е да съберем нови образци и да ги изпратим в Честнът гроув, в лабораторията на специализираното звено по палежите към ФБР. Много са добри там, страхотни химици. Специализирани са по палежи и бомби. Ако посочим, че е спешно, може да получим резултата само след две седмици. Има голяма вероятност да открият това, което на нас ни се е изплъзнало.


    Двете жени с фамилия Инрайт, майка и сестра, бяха отклонили настояванията за среща в къщата на майката, съвместно владение в Редмонд. Независимо че трябваше да пътува дотам, Болд искаше да се срещне с майката на по-спокойно място, където нямаше да се притеснява да плаче, където щеше да бъде по-открита и откровена. Но сестрата на жертвата работеше в центъра и желанието на Болд да раздели двете жени в две различни срещи се осуети. Накрая се съгласи да се срещне с тях в четири часа в „Зимната градина“ на хотел „Фор сийзънс Олимпик“. И на двете беше казал да донесат снимки.
    Разположен на любимото за светски събирания Пето авеню, „Олимпик“ беше сред малкото останали в страната грандхотели — в пищен и претрупан стил и много просторен. Съвсем явно беше, че е реконструиран и реставриран с много желание и без да се жалят средства. Фоайето беше великолепно, обслужването — безупречно. На Болд това място му беше добре познато. Слабостта му към чаепитието според правилата го беше водило тук няколко пъти, независимо от високата надценка. Това беше едно от малкото удоволствия, които си позволяваше. Колегите му си харчеха парите за уиски и посещения на мачове. Когато можеше да си го позволи, Болд предпочиташе да пие чай във „Фор сийзънс“ или да отиде на вечеря и за да се наслади на програмата в „Приятели на джаза“.
    Добре познаваше хотела и с удоволствие се потопи в успокояващата атмосфера на фикусите, стичащата се вода от високия девет метра таван и пианото с класическа музика. Масите в „Зимната градина“ бяха аранжирани на три нива и ухаеше като в истинска градина. Сервитьорките бяха облечени с проблясващи златисти униформи, а сервитьорите — с бели сака. Шумът от разговорите се абсорбираше от плюшения килим. Приближилата се администраторка с азиатски черти, видимо под тридесетте, представила му се с фамилията Мегпийс — каквато беше и моминската фамилия на Дороти Инрайт, Болд оцени за себе си като изключително привлекателна. Настанен беше на второто ниво, до водопада, креслото беше много удобно, масата беше застлана с ленена покривка, сервизът беше от изящен и крехък порцелан.
    Госпожа Хариет Мегпийс и тридесет и четири годишната й дъщеря Клодия се появиха десетина минути по-късно с мрачни физиономии. Ръкуваха се. Болд придържаше стола на Хариет. Бележникът му лежеше отворен върху масата. Струваше му се неприлично да поръча чай, кифлички и сандвичи с краставици, като се има предвид, че им предстоеше да обсъждат бруталното убийство на млада жена, но той добре знаеше, че хората в подобно положение намират успокоение понякога по странен начин — някои пиейки или пушейки безспир; на него например се беше случило да изтърпи ужасно дълга разходка със съпруга на жертва на убийство, който му беше обяснил, че не може да спре да се разхожда след смъртта на жена си, независимо в каква посока, независимо по кое време на деня или нощта. Две седмици по-късно Болд го беше арестувал по обвинение в убийството на съпругата му.
    Хариет Мегпийс беше с късо подстригана посивяваща коса. Иначе беше типична ирландка — зеленоока и червенокоса, на красивата си шия беше сложила наниз перли. Облечена беше елегантно, с панталон от габардин и черен памучен пуловер, нищо претенциозно и крещящо. Дъщеря й, наследила ирландско зелените очи на майка си, смолисточерната коса явно беше наследство от бащата, предизвикваше възхищение. Беше облечена в семпъл сив костюм, съответстващ напълно на положението й в рекламната фирма в центъра на града, в която работеше. Ако Дороти беше имала макар и минимална прилика със сестра си, значи е била красавица.
    Насилствената смърт беше повече от шокираща; той го разбираше добре. Това беше насилствен акт, който свеждаше живота на жертвата до сухи, безинтересни факти, обстоен разбор, който наподобяваше момента, в който силна светлина осветяваше нечие лице или стая. Това оголваше изцяло нещата. Оставяше жертвата без защита, без възможност да обясни скритите бутилки водка, порнокасетите, любовните писма, пачките съвсем новички стодоларови банкноти. Това беше силата, която търкулваше камъка надолу по склона, оставяйки бледата ларва, намирала доскоро подслон под него, да се гърчи и да търси къде да се скрие. Ненавиждаше се, че ще трябва да причини това на Дороти Инрайт, защото по всичко изглеждаше, че тя е невинна жертва, единствената й вина беше, че е влязла в онази стая, че е изживяла живота си така, както го беше направила, и заради това сега щеше да понесе цялото наказание на общественото любопитство.
    — Този тип работа често е доста противна. И сега се чувствам така. Трябва да ви задавам въпроси, от които е възможно да заключите, че се съмнявам в Дороти, в нейната личност и достойнства. Ще ми се да ви изясня още в началото, че нещата изобщо не стоят така. Бих искал да подходя по друг начин, но се опасявам, че истината ни убягва много по-често, отколкото ни се иска. Знам в резултат на дългогодишната си работа, че никой в нашето положение с вас не би искал да участва в подобен разговор, но в процеса на опита ни да стигнем до същността и до същественото, всъщност ще стигнем и до края на разговора, а нали всички ние искаме това да свърши. Още веднъж ви казвам, правя това само за да разбера истината, не защото съм си съставил предварително мнение за Дороти.
    — Ако е била убита — и в този миг Хариет Мегпийс силно потрепери, — трябва да започнем с хората, които са били около нея: съпруг, приятел, колеги. Тъй като къщата също може да има връзка, а може и да няма, ако тя е била основната цел на подпалвача, ще трябва да разберем повече за работниците по поддръжката, за предприемача, за доставчиците. Това, което искам от вас, е да направите нещо като моментна снимка на живота на Дороти, включително, но не само, и на събитията, случили се непосредствено преди деня на пожара.
    Болд трепна. Не му хареса, че работата му — животът му — беше сведен до този израз, нещо повече — ненавиждаше го заради истинността му. Смъртта беше част от начина му на живот, вярно беше; но за Болд ровенето в житието-битието на мъртъвците беше средство за постигане на целта, единственият възможен подход — да се въздаде справедливост, като се открие виновникът и се прати в затвора. Бидейки следовател, който разчиташе жертвата да му разплете загадката — готов беше и да изнася лекции за тази методика — Болд разбираше и вникваше в сложността на взаимоотношенията между убития и убиеца. С това, че изследваше тези взаимоотношения, той нито искаше да прикрива нещо, нито да хвърля прекалена светлина върху друго. А това, че доста често в такива случаи се налагаше да балансира между сериозното и гротескното, беше неизбежно.
    Това беше критичен момент и Болд се беше надявал да могат да го избегнат. В този момент им поднесоха чая и кифличките и това му спести отговора. Стягането под лъжичката стана по-силно и болезнено. „Зимната градина“ като че беше позагубила от блясъка и пищността си; движенията на сервитьорките като че изгубиха ритъма и изяществото си. Пианото в другия край като че започна да звучи фалшиво. Лепилото, което държеше света цял, се беше разсъхнало. Болд се усети блудкав. Евтин. Някакво си ченге, което не изпитваше ни най-малко съчувствие и жалост. Една жена беше мъртва. Никой не искаше нито да говори за това, нито да го потвърди. Тя беше водила напоследък тъжен живот и беше умряла от тъжна смърт; и Лу Болд разбираше дяволски добре, че никакво разследване нямаше да успее да я върне на белия свят. Майка й щеше да продължи да живее с надеждата, че в пожара е бил някой друг. Сестра й щеше да продължи да я защитава, въпреки че нямаше нужда от такава защита. Болд щеше да продължи със своите въпроси. В работата на Болд жертвата определяше накъде ще поеме разследването, но то се правеше не заради жертвата, а заради убиеца, заради баланса!
    По-рано същия ден беше видял умряла котка встрани от шосето и този факт го беше изпълнил с чувството за трагична загуба. В представите си той пренесе Дороти Инрайт, жената от снимките пред него, на същото място встрани от шосето — гола, с лице към земята, убита на място. Той седеше с молив и бележник, изпълнен с отчаяна решимост да открие виновника. Смъртта принуждаваше хората да се отказват. Но не и Лу Болд, тя го мотивираше. Той се чувстваше зле заради това; не се харесваше. Дороти Инрайт нямаше явни врагове. Болд можеше да състави дузина сценарии, свързващи пожара и жената, но само защото това му беше работата — ден и нощ; работата му беше да измисля сценарии, версии, хипотези и да ги проследява от началото до края, за да открие нещо за Инрайт, което би могло да му върши работа.
    — Имам зрителен спомен за Доро в градината й — сети се сестра й. — Слънцето осветява косо лицето й. Тя беше много красива. Ръцете й ровят в пръста. Плеви, сади. Тя много се смееше, Доро, много. Имаше този навик — допълни. — Последните две години доста се промени. Но независимо от всичко си я спомням усмихната. Пазя този неин образ и даже не знам дали е реален или въображаем — просто защото така искам да я помня. И най-странното е, че точно това няма значение. Този спомен ми е останал. Усмивката й. Удоволствието, че е на въздух и се занимава с растенията си. Радостта, че е майка. Тя обичаше малкия Кени.
    Картината с умрялата котка и с Дороти Инрайт, заела мястото й, като че се беше впила в мозъка му. Първото нещо, което беше осъзнал, след като започна работа в отдел „Убийства“, беше колко крехък е животът, колко лесно можеше да се загуби. Както пресичаш улицата. Ако си дете, докато се замервате с останалите деца с камъни. Ако си сама жена, и се прибираш вечер в празната си къща. Вчера си бил на белия свят, утре вече те няма. А ако смъртта пораждаше въпроси, работата на Лу Болд беше да им намери отговорите или да помогне на другите да открият тези отговори вместо него. Всичко, от което се нуждаеше, бяха само няколко отговора. Не можеше да си представи тази жена да подпали взета под наем къща. Хората не посягат към огъня, за да се самоубият. Проблемите около Дороти Инрайт според него бяха другаде — най-важно за него беше да разбере защо тя не беше изтичала от къщата, когато се беше появил огънят; нали нямаше взривяване. Бяха я видели да се разхожда из къщата, вероятно с нещо е била заета, няколко минути преди да лумне пожарът. Предполагаше, че трябва да е имала възможност да избяга, особено след като пожарът е започнал от центъра и после се е разпространил из цялата къща. Не я е бил хванал в капан, защото е нямало как да блокира всички изходи. Защо не беше избягала тогава?

7.

    Четвърти октомври дойде и щеше така и да си отмине, без Бен да му обърне внимание. Ако не беше свързан с Емили, той по всяка вероятност щеше да забрави знамението му. Но след като пристигна в дома й късно следобед на пети, тя го качи на автобуса, за да отиде до магазинчето за вестници „Стивънс“ на ъгъла на „Оливър“ и „Бродуей“, и той похарчи всички пари, които му беше дала, за да купи „Сиатъл таймс“, „Интелиджънсър“, „Такома нюз трибюн“ и „Еверет хералд“.
    — Беше планирал нещо за четвърти. Опитах да разбера дали не е нещо любовно — никаква реакция. Споменах за пари и да беше го видял — като че не го свърташе на едно място, сякаш му беше неудобно. Или продава, или купува нещо, и то такова нещо, че не иска изобщо да говори за него. Ако успея да разбера какво е то, следващия път, като се появи, ще му го кажа, и го печеля за постоянен клиент. Ето така се действа, нали разбираш, Бен: даваш им отговора, който искат да чуят, и са твои завинаги. Хората искат от мен да мога да позная и миналото им, и бъдещето им.
    Това беше тест. Тя го правеше постоянно — наричаше го упражнение на паметта. Твърдеше, че така ще стане по-умен. Той превъртя назад лентата на спомена и си представи раздрънкания син микробус, какво беше видял на предната седалка. Каза й колко му се е приискало да погледне във вътрешността на товарната част през отвора на белия покрив. Подробно й описа какво беше видял през шпионката за наблюдение: много ниската подстрижка, тесни цепки за очите, слепените пръсти на дясната му ръка.
    — Беше с черни армейски ботуши. На лявата му ръка имаше поизбелял червен печат, на който пишеше COPY — сигурно название на някой бар или нощен клуб. Когато трябваше да ми плати, извади портфейл. Видях пропуск за РХ — означение за специалните магазини с намаление във военните бази, което означава, че или е действащ военен, или просто работи там. Шофьорската му книжка е издадена от щат Канзас — не можах да разчета името на града. При парите си беше сложил билет за мача на „Сийхоукс“.

8.

    Видът й продължаваше да спира дъха на Болд. Някои неща не се променяха с годините. Той се чудеше дали това се дължеше на буйната й кестенява коса, или на тясното лице с фини черти. А може би беше заради стройното й тяло, смуглата кожа и издължените пръсти. Тя беше жена, която можеше да изиграе цял един сет тенис на корт, да убеди самоубиец да не се самоубива или да ръководи пресконференция без нерви и викове. А може и заради устните й да беше — червени, нацупени — нямаше начин да не са сладостни на вкус и меки и пухкави като разтопено масло.
    Върху бюрото имаше малка пластика на Чарли Браун с надпис, на който се четеше: „Докторът си е в кабинета — 5 цента“. Чайник, украсен с виещи се стъбла с миниатюрни сини цветчета, беше поставен на масичка на колелца, редом до купчина папки в различни цветове. Офисът й на деветия етаж беше единственият в цялата сграда, който не миришеше на дезинфектант и съвсем не приличаше на всички онези офиси с оборудване, отпуснато по линия на градската управа. Истински красиви завеси висяха пред прозорците й, тематиката на окачените професионално изпълнени постери беше свидетелство за пристрастието й към пейзажи от Англия и към импресионистите. Точно до телефона й беше поставена червена керамична лампа с месингови обръчи. От малката свиреща кутия на етажерката зад нея се носеше музика на Вивалди. Тя се завъртя на стола си, намали музиката и му се усмихна. В стаята като че стана по-светло. Сред купчината папки имаше и такива, в които се съдържаха проблеми, обичайни за полицейското управление: висши чинове, замесени в пиянски скандал, избухнал, след като двама от тях бяха влезли в хотелски басейн в работно време чисто голи; опит за самоубийство на следовател от отдел „Наркотици“, след като беше пребил почти до смърт бившата си съпруга; наблюдение и оценка на процеса на възстановяването след злоупотреба с наркотици и алкохол на неколцина следователи; няколко случаи на непрекъснати обиди; няколко страдащи от безсъние; няколко оплакващи се от прекомерна сънливост поради депресивно състояние.
    — Точно така. — Тя продължи с разясненията си: — Трябва да изтъкна обаче, че разкривеният почерк, печатните букви, неравномерните разстояния между букви и думи опровергават хипотезата за високообразована личност. Не съм много сигурна как да тълкувам този факт. Той може и да е много млад, Лу, не го забравяй. А сега нека да те запозная с малко статистика. — Тя вдигна един лист от бюрото си. — Шейсет и шест процента от арестуваните подпалвачи са младежи под двайсет и пет години. Малолетните са четиридесет и девет процента от тях.

9.

    Брюнетката с тънкото кръстче и опънатата блузка беше в кухнята и чистеше, след като беше правила пуканки. Бен знаеше, че тя щеше да мине през всекидневната, за да отиде при Джек, който вече я очакваше в спалнята. Беше нова, кестенявата й коса беше прибрана с ластик, нямаше обаче толкова грим по лицето като другите жени, които пастрокът му довличаше, беше и по-слаба. Бен я харесваше. Беше взела под наем видеокасета, явно съобразявайки се и с него. Филмът залиташе леко към сапунените опери, но Бен се наслади на атмосферата на това, което той си представяше като една нормално прекарана вечер вкъщи. Иначе за него нормални неща бяха училището и Емили.
    Разположи се в любимото кресло на Джек — едно от онези, чиято облегалка можеше да се сваля, и с допълнителна подложка, за да си вдигнеш краката — като провеси глава надолу така, че шията му се опъна, а кръвта му нахлу в главата и обля лицето му в яркочервена руменина. След това извади стъкленото си око, стисна го здраво в шепа, опули здравото си око и наподоби изцъкления поглед на мъртъвците, фиксирайки рафта, където Джек си държеше водопроводните инструменти.
    Писъкът й беше толкова силен, че един от съседите им сметна за необходимо да се обади в полицията; най-лошото беше, че както стоеше, тя се напика от страх — на дъното на дънките й изби мокро петно. Джек вече беше докопал Бен, преди Бен да успее да си отвори устата, като в същия миг се разнесе и онзи звук, който момчето не можеше да сбърка с никой друг — свистенето на размахан колан. Самоувереността му в миг се изпари — светът се преобърна с краката нагоре, а щом усети и удара върху задника си, първата му мисъл беше, че всеки момент ще повърне. Момичето — Джейн? Джун? Ейприл? — Бен изведнъж не можа да си спомни — изписка още по-силно и започна да се моли на Джек да спре, но коланът продължи да свисти като камшик, а след като тя тичешком излезе от къщата, вторият му баща хвана другия край на колана и го заудря с катарамата. Насред последвалия кошмар Бен повърна върху красивото кресло, заради което ударите станаха още по-зверски.


    Къщата на Емили беше потънала в мрак, неоновият надпис беше изключен. Бен нямаше особено желание да разказва на гадателката последните новини, нямаше желание да й признава, че по всички показатели съвместното им съжителство с Джек не беше възможно, че моментът да я снабди с доказателства срещу втория си баща от дълго време беше назрявал и най-накрая беше дошъл. Изпитваше страх — не заради болката или заради грубостта, а защото се чувстваше сам. Не самотен, а сам. Изпитваше самосъжаление. Емили му беше казала, че за известно време щеше да бъде поставен под закрилата на щата и че нищо повече нямаше да го заплашва. Беше му казала, че ще го освободи от тази закрила и ще се грижи за него. Ще го храни и ще го обича; макар напълно да вярваше на искрените й намерения да го стори, той се отнасяше скептично към процеса на осъществяването им. Към начина на осъществяването им. Страхуваше се в крайна сметка тя да не дезертира. Майка му беше избягала, без да му каже и една дума.

10.

    След като Лиз нарочно замина за вилата и взе и децата със себе си, Болд разбра, че е изправен пред сериозен проблем. Всъщност тя не обичаше да ходи на вилата, намираше я твърде отдалечена, притесняваше се, че наблизо нямаше лекар, в случай че заради децата се окажеше, че има нужда от спешна медицинска помощ; или й беше твърде далеч от града и развлеченията, които оставяше за почивните дни. Най-честото й оплакване беше, че във вилата й е студено, а с настъпването на октомври се предполагаше, че именно това щеше да й бъде най-честото оплакване. А ето че беше отишла там, предпочитайки да му остави бележка, а не да му се обади, което му се стори странно, тъй като не беше в неин стил, докато не стигна до изречението, с което му предлагаше да дойдеш да ни видиш, ако можеш да се освободиш. Осъзна, че това е нещо като тест, като уговорка, от тази гледна точка думите й придобиваха съвсем ясно значение. Даваше му шанс да избере: семейството или работата.
    На Лиз много добре й беше известно, че когато той се заемеше с нещо подобно на този случай с палежа, нямаше да остави да му се изплъзне. Такива случаи се появяваха веднъж на две години, но тя се чувстваше обидена и негодуваше срещу тях много повече, отколкото ако той се занимаваше с шест случая наведнъж за домашно насилие, заради които се налагаше да работи по шестнадесет часа на ден. Като че го ревнуваше от тези големи случаи, като че част от него й се отнемаше, щом бъдеше погълнат от нещо подобно.
    Положителното в цялата тази работа беше, че така цялата къща оставаше изцяло на негово разположение. Не му се случваше често, а когато това ставаше, той се чувстваше сякаш тя му е направила най-големия подарък. Изведнъж на повърхността излезе догадката, че може би Лиз беше отишла на вилата с децата като един вид жертвоприношение, знаейки много добре каква нужда от тишина и спокойствие имаше той при тежки разследвания. Това го накара да се почувства още по-зле — че първоначално я беше заподозрял в лоши намерения. Затова прочете отново бележката й, надявайки се да получи яснота, но не успя. Бракът беше сбор от много неща — нито едно от тях лесно.
    В очите й се четеше дълбоко загнездило се разбиране. И двамата много добре разбираха какво означава това писмо, но Болд нямаше никакво желание да го формулира на глас, сякаш ако го направеше, от това щеше да стане още по-важно и сериозно. Въпреки това в съзнанието му се наби мисълта за друга жертва като Дороти Инрайт, която, както се занимава със своите си неща, в своята си къща, изведнъж щеше да се озове пред портите на ада. И след нея нямаше да остане нищо, нищичко, освен една-единствена костица — направо невъзможна работа.
    Тя отпи от виното, макар да си личеше, че не й допада много на вкус. И като че изведнъж беше изгубила част от очарованието си — заради умората и заради същия неотслабващ натиск, който усещаше и Болд. Да разследваш извършено убийство беше едно; съвсем друго да се опитваш да изпревариш и предотвратиш едно убийство. С пристигането на второто писмо това се превърна в тяхно задължение: да предотвратят смъртта или да се чувстват отговорни за нея, ако не успеят. Това беше незаслужена тежест — с нищо неоправдана — от която обаче нямаше спасение, нямаше измъкване и за двамата. Бяха го преживели вече, пак двамата, но и това не изрекоха на глас сега — няколко живота бяха изгубени, няколко изцяло променени, техните — също немалко.
    — Тези цитати са предупреждение, Лу. Той е много начетен. Даже така ще го нарека — Начетения. — Болд усети да го побиват тръпки. — Забрави вика за помощ. Той има намерение да пали огън за втори път. Сложил е дати и на двете послания, не забравяй. Това само по себе си е необичайно; трябва да му се обърне необходимото внимание. Което пък означава, че пожарът е днес или може би по-късно тази вечер. Много бърза. Не оставя на Гарман време за мислене. Предупреждава и пали — което означава, че в момента на получаването на писмото той вече си е набелязал жертвата, даже може да е подготвил къщата за взривяване.
    — Налице е предумисъл и това, че всичко явно му доставя удоволствие. Набелязаната му жертва може да не е обитателят на сградата, обърни внимание — предупреди го тя. — Може и да не е човек. Може да си е набелязал сграда на определен архитект, може самата конструкция да е тази, която иска да убие. Много вероятно е да си е набелязал самия Гарман. Натискът, който ти усещаш, който аз усещам във връзка с този случай, може да има за прицел Гарман. Той е пожарен инспектор, Лу. Доказателствата, които той открива, пращат подпалвачите в затвора. Отмъщението е потенциален мотив.
    — Пожарникари — отвърна тя. — Фидлър, Бейън, Гарман, всички те са пожарникари. Ченгетата са на една крачка разстояние от това да станат лоши момчета — обсъждали сме това и преди; доста от нас са в този бизнес заради чувството за власт. Присъстващите правят изключение, разбира се. Пожарникарите не са в по-добро положение: от потушаването до подпалването на пожар има само една крачка. Всъщност, както знаем и двамата, пожарникарите често палят сгради, за да обучават новите попълнения. Много им харесва да палят.
    — Как да поискаме от пресата да се въздържа, за да предотвратим поява на имитатори? — попита тя реторично. — Няма как, Лу. Да се надяваме, че предположенията ни са погрешни. Че няма да има втори ножар. И че първото писмо не е било свързано с „Пожара Инрайт“. Кой знае? — И добави: — А ако има втори пожар, втора жертва, не трябва да се огъваме, не бива да позволяваме някой да ни отнеме разследването — от градската управа или по-висши чинове. Това е твой случай, Лу. Всеки би бил благодарен, че ти си начело на случая.
    Оптимистичен тон и комплименти за повдигане на самочувствието — и то в обилно количество. Дафи изглежда усещаше кога той се нуждаеше от погалване по главичката. Приятелството им беше започнало по този начин. Това, че беше довело до една нощ на страстен секс преди шест години, си беше лично тяхна работа, засягаше единствено и само тях. За малко от устата му да се отронят думи, изпълнени със сарказъм, но се въздържа — тя беше пожелала просто да му помогне. Но само фактът, че си прави труда да му вдъхва оптимизъм, беше достатъчен да го изплаши още повече — това означаваше, че тя беше не по-малко изплашена от него заради перспективата за втори пожар и втора жертва.
    Болд беше работил с колега на Дафи, съдебен психиатър от Източен Сиатъл, изготвил психологически профил по друг случай. Този мъж веднъж му беше казал: „Колкото повече убиват, толкова повече научаваме за тях и се увеличава шансът да ги хванем“. Това беше една от онези жестоки истини, за която Болд изобщо не искаше да си спомня, но въпреки това сега беше изскочила от гънките на съзнанието му. Психиатърът беше малко особен, но посланието му беше просто: следователят не би трябвало да позволява увеличаването на бройката на жертвите да пречи на разследването заради чувството за вина и мъка; той трябва да отвърне на предизвикателството и да събере колкото се може повече доказателства и улики. Трябва да бъде упорит, да постоянства.

11.

    — Вече са й направили обстоен оглед — обясни Бейън, разочарованието ясно му личеше. — Пожарникарите по принцип оглеждат навсякъде, за да са сигурни, че пожарът навсякъде е овладян. Това е правилна тактика, но ние ги насърчаваме да се отказват от подобни обстойни огледи при пожари от съмнителен произход, за да не унищожат евентуалните улики и доказателства. Работата е там, че при огън с висока температура пламъците проникват във всички възможни ъгли, дупки, килери, изобщо скришни места. За да се обезопаси изцяло мястото, за да овладееш изцяло огъня, всъщност трябва да огледаш навсякъде, да се поразровиш — всичко е въпрос на време. Ние обаче — инспекторите — бихме предпочели огледът да стане по-късно. За да може и ние да присъстваме, когато все още гори, но вече под контрол. Следователите трябва да могат да видят всичко така, както си е било. Така шансовете им да намерят някоя улика са по-големи. А какво става, когато дойде време специализираното звено да се намеси — всичко вече е изметено и направо лъщи от чистота.
    Опожарената сграда представляваше смесица от напълно овъглени и все още тлеещи вещи — алуминиева дограма, прекатурени мебели, мокри килими и изпочупени стъкла. Бейън и Болд внимателно си проправяха път през бъркотията. Половината от къщата просто липсваше, на нейно място имаше кръгла дупка, стигаща до сутерена, където Гарман и другият инспектор от експертната група се ровеха из останките. Пожарът беше наподобил движението на падащ стълб и, започвайки от центъра, беше помлял стените в посока към задната част на сградата.
    — Повечето неща ще са нападали там долу — отвърна Бейън. — Каквото е останало, повечето е в сутерена. Падали са в него като в чаша. Овъглени остатъци. Стъкла. Тухли. Кабели. Изолация. — Той освети с фенера си дупката. Гарман за момент вдигна глава към тях, след това продължи заниманията си. — Забеляза ли какво липсва? — попита Бейън Болд. — Фаянсът. Мивките. Тоалетните чинии. Къде са? Същото като при Инрайт. Ще ти кажа къде са: там, долу, стопени, което означава, че говорим за температура на горене от хиляда — хиляда и петстотин градуса, което слага този вид пожар в отделна графа. А като прибавим и факта, че близкостоящите сгради не са били засегнати от пламъците — защото подпалването е станало смразяващо бързо — и ето ти един напълно объркан пожарен инспектор пред теб.
    Болд му смигна и сведе поглед надолу, към обгорялата яма, където Гарман и другият инспектор ровеха из боклука. Мислеше си до каква степен е бил унищожителен пожарът и че едва ли ще открият труп, а без труп значи нямаше и убийство. Нямаше да има и разследване за убийство. Неговата група се занимаваше със случай на намушкване с нож на Лекарствения хълм и с друг на предполагаемо удавяне близо до пристанище Шилшол. Носът му усещаше това, което очите все още не можеха да потвърдят. Може би тялото, чието присъствие подушваше, нямаше да може да се намери.
    Тревата, опасваща сградата, беше обгоряла до черно от високата температура, а земята под нея се беше превърнала от струите вода от маркучите на пожарникарите в жвакаща кал. Болд се оглеждаше за капачки от бутилки, фасове — изобщо нещо, което би могло да го насочи към подпалвача. Докато се движеше в очертанията на обгореното, той се опита да възстанови престъплението. Разказваха се легенди за полицаи, които едва ли не били способни да видят престъпленията — да си създадат ясна представа за убийствата. Болд не притежаваше такава способност. Но понякога можеше да реконструира технологията на убийствата, базирайки се на видими белези и факти. В редки случаи фантазията така завладяваше съзнанието му, като че му прожектираше филм за това как точно се е случило убийството. В тази нощ на ранния следобед случаят беше точно такъв.
    Той вдигна глава и пред него изведнъж като че се извиси непокътнатата още къща. Къщата, която никога не беше виждал. Беше покрита с кафяви шинди, а около прозоречните пространства бяха боядисани в бяло. Представляваше съвсем семпла конструкция, двуетажна. Без комин, но с телевизионна антена стар модел, изкривена и ръждясала, с която от дълго време е било невъзможно да се ловят сателитни канали. Видя стълба, подпряна на една от страничните стени, и гърба на мъж, който се катери по стълбата.
    Зад него изви сирена и образът изчезна. Той се огледа наоколо, като че се беше загубил и искаше да се ориентира; като че се беше събудил. С никого не беше споделял за явяващите му се халюцинации, даже не и с Лиз. Половината от нежеланието му да разказва за това се дължеше на потенциалната възможност да предизвика смущение и объркване, другата половина на суеверие — не искаше да предприема нещо, което би могло да сложи край на редките моменти, когато проникваше в миналото.
    Знаеше от предишните случаи, че не трябва да мърда от мястото си. Знаеше от разговорите си с Дафи, че подобни състояния на живо въображение обикновено бяха предизвикани от нещо видяно, звук, мирис; че такива стимули се запечатват в подсъзнанието. Разбираше, че това, което беше отключило видението, се намираше някъде наблизо или току-що беше минало край тях. Първо се заслуша в звуците и шумовете. След това подуши миризмите, носещи се от обгорялото пространство. През цялото време очите му се вглеждаха внимателно в това, което го заобикаляше.
    Отговорът лежеше досами краката му, не в миризмите или звуците. Две следи в калта, два правоъгълни отпечатъка в почернялата трева. До дясната вдлъбнатина имаше някакви сини точици върху калта. Той се приведе, внимателно ги разгледа и остана разочарован, тъй като ги идентифицира като отпечатъци от стълба. Пожарникарска, реши той. Страничните греди на стълбата бяха потънали на около шест сантиметра в пръстта, оставяйки характерен отпечатък във вид на обърнато V.


    Болд се обади в службата и поръча на Бърни Лофгрийн, старши специалист по идентифицирането, да изпрати някого, който да направи необходимите замервания и снимки на отпечатъците и да вземе образци от сините точици — от дреха може би или от парче плат — до тях. Обля го вълна от възбуда — улики, събрани от мястото на престъплението, каквито и да било улики и доказателства, бяха най-важното в едно разследване. Два палежа са прекалено много, помисли си той.
    Болд тъкмо беше прекрачил прага на собствената си къща по-късно същата вечер, когато нова улика от мястото на престъплението се прояви от само себе си. Той беше престоял часове на мястото на пожара, надзиравайки отпечатъците, и беше присъствал и на гротескното по своята същност намиране на овъглен труп с нарушена цялост в сутерена, заклещен под преобърната вана. Преместването му беше извършено много внимателно. Самият Дикси се появи, за да се заеме с това — нещо, което много впечатли Болд. Полът и възрастта на жертвата останаха неопределени. Повече щеше да се знае след аутопсията на следващия ден.

12.

    Бен се пробуди за трети път сред клоните на кедровото дърво край къщата на Емили заради звука от навлизащ в алеята автомобил. Бързичко идвайки на себе си, той осъзна, че си е било чист късмет да не се изтърколи от платформата долу, тъй като беше лежал почти на ръба, по корем, едната му ръка даже висеше във въздуха. След като се измести, за да може да седне, той потрепери от болка и си припомни побоя, който сънят го беше накарал да забрави. Запита се дали не беше дошъл моментът да даде най-накрая на Емили доказателството срещу втория си баща, за което тя толкова беше настоявала, моментът да предприеме нещо, но тази мисъл го накара да потрепери още по-силно — от ужас какво ли щеше да му се случи, ако Джек го намереше.
    Чу вратата на колата, паркирала под кедровото дърво, да се отваря и погледна надолу — не беше кола, а син микробус с бял покрив и сърцето му подскочи при вида на мъжа с ниската подстрижка, който затвори вратата и се запъти към предния вход на къщата на Емили. Бен беше запомнил този мъж с обгорелите и сраснали се пръсти. Нарекъл го беше престъпник; способността му да наблюдава беше уловила десетки подробности, от които можеха да се извлекат сведения за този човек.
    Движенията на Бен, докато слизаше от дървото, бяха равномерни и плавни, той местеше ръце и крака по клоните без никакво усилие — като маймунка. Чувстваше се като у дома си, без да се страхува от височината. Доверяваше се на живите клони, избягваше сухите. Щом стъпеше на клона, той се стараеше да си осигури здрава опора за ръцете над главата, като в същото време запази и равновесие, доколкото беше възможно. После повтаряше маневрата, избирайки по-долно клонче, приближавайки се все повече към отвореното прозорче, тъй като микробусът беше паркиран непосредствено до дървото, с опънати нагоре ръце и пръсти, здраво стиснали дървото, разпределяйки тежестта си между краката и ръцете. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-ниско се привеждаха клоните, сочейки микробуса, сякаш го подканваха да влезе вътре. Ако сега се изтърколеше от дървото, щеше да се стовари направо върху покрива на микробуса. Беше съвсем близо до целта.
    Съсредоточи изцяло вниманието се върху местоположението си и силно приведените клони, служещи му за опора на ръцете и краката. Трябваше да се спусне на около метър по-надолу, за да докосне микробуса — две-три стъпки само — а изпита чувство, сякаш щеше да се озове в съвсем друг свят. Клонът под краката му застрашително кривна надолу, той за момент се набра на ръце и премести крак и тежестта си на по-горния клон, но той също се залюля. Бен погледна надолу и видя, че всеки момент е възможно да се изтърси върху дребния чакъл от три метра височина, ако клоните се счупят. Нямаше да се пребие, но и нямаше да му бъде много весело. Можеше да си счупи нещо. Още по-лошо — щеше да привлече вниманието към себе си и това, което беше възнамерявал да направи, и така щеше да създаде само неприятности на Емили.
    Опита да направи нова маневра, двата клона застрашително се огънаха и той разбра, че повече няма накъде. Надяваше се да стигне до микробуса единствено като се хванеше за горния клон, после щеше да се отпусне с все сила върху клона, на който беше стъпил, след това да се оттласне от него, като в същото време използва гъвкавостта на горния клон, който, залюлявайки се, да го стовари върху покрива му. Той отново провери опората на краката си — за миг целта му се видя страшно отдалечена. След което направи замислената маневра, пусна ръце от горния клон и скочи.
    Обзе го усещане, както беше подхвърлен нагоре, а след това спуснат надолу, че все едно се вози в асансьор. Залюля тяло, клонът се приведе още по-ниско и тогава гуменките му докоснаха повърхността на микробуса. И се отпуснаха върху него. Отлично беше преценил момента, пускайки се от клона точно преди той да се приведе още повече и да подмине микробуса. Той се хвърли напред и се просна върху алуминиевия покрив — в цял ръст — сякаш щеше да се моли. Клонът се прибра нагоре със свистене, прилично на писукане на изплашени птици, готови да полетят.
    Беше притворил очи, без да знае като ги отвори, какво ще види — оказа се отвореното прозорче. Беше на по-малко от половин метър пред него. Поиска да коленичи, но покривът под него започна да се огъва; опасявайки се да не хлътне, той остана така проснат, прехвърляйки тежестта на тялото си върху гърдите, под които се намираха редиците нитове, които сметна за поздрава опора, докато отляво и отдясно металът беше крехък и лесно поддаваше. Сантиметър по сантиметър той се плъзгаше към отвореното прозорче, приличащ на кученце, попаднало върху гладък килим. Рамката на прозорчето беше от дърво, цепнатините бяха изпушени, приличаше на нещо допълнително сложено, а не оригинална част. Бен подаде глава над отвора и се огледа вътре. Наистина беше револвер, сложен върху пейка, покрита с облечени в дамаска възглавници. До пейката, на пода, върху разгънат спален чувал беше поставен брезентов чувал в армейско зелено. На пода се търкаляха и няколко празни кутии бира и разтворен брой на „Плейбой“. Бен побутна прозорчето, но то не се помръдна. Тогава видя куката и трите дупчици, бележещи възможността прозорчето да се отваря на различна височина или да се затвори. Извади куката, прозорчето се задвижи свободно и се доотвори.
    Затрудняваше се да диша; сякаш и сърцето му беше спряло, но само след миг така подскочи, че усети болка в гърдите. Бен никога в такива случаи не мислеше за варианти за изход, за извинение, към което можеше да прибегне; реакциите му бяха изцяло подчинени на инстинкта: той сведе глава надолу, протегна ръка, за да улови ръба на прозорчето, и плъзна тяло вътре. Спусна се в празното затворено пространство, краката му почти докоснаха сгъваемата маса, и стъпи долу. Залегна и се напъха наполовина под пригодения за легло диван, сдържайки дъха си. Кръвта в ушите му чукаше със силата на гръмотевица — не чуваше нищо друго. Имаше чувство, като че препускащото му сърце свисти.

13.

    Иззад дебелите стъкла на очилата очите на Бърни Лофгрийн изглеждаха като половинки сварени яйца. Лофгрийн се извисяваше на около метър и шестдесет и пет над земята, беше плешив и с наднормено тегло. Облечен беше със зелени панталони, виснали като чувал, и закопчана догоре синя риза „Оксфорд“ без вратовръзка. Във всяка служба от градската управа, включително и в полицейските управления, винаги имаше по някоя своеобразна звезда, но Лофгрийн беше извън всякакви класации. Като старши специалист по идентифицирането имаше две десетилетия зад гърба си и нюх за анализ на събрани доказателства. Често новобранци, виждайки го за пръв път на местопрестъплението, казваха за него, че притежава шесто чувство. Но усетът му нямаше нищо общо с паранормалното; всичко беше въпрос на обиграност. Лофгрийн просто си разбираше от работата.
    Той, Болд и съдебният лекар, доктор Роналд Диксън, си обичаха професията. Може би това ги беше превърнало в близки приятели и съмишленици. Бибоп-джазът допълнително подплатяваше приятелските им чувства, но именно посвещаването им на работата беше изиграло основната роля за установяването на доверието помежду им, беше се превърнало в спойката между тях. Щом Лофгрийн твърдо държеше на свое мнение по някакъв повод, Болд напълно му се доверяваше и го вземаше на въоръжение в по-нататъшната си работа, независимо колко му се беше искало да му опонира.
    — Отидох в службата в пет часа и веднага се залових с отпечатъците, но не заради черните ти очи. Твоят лейтенант мазник ме засили веднага да се хващам на работа. Носят се слухове, че има втора жертва. Новината е, че вече го водят сериен подпалвач. Даже са му прикачили и име: Начетения. — Той сви устни. Лофгрийн, цивилен служител в полицейското управление — Сиатъл, постоянно беше залъгван с обещания от политици при всяка кампания. — Знаеш ли колко стълби се продават в Сиатъл всяка година?
    — Сигурно не ти е направило впечатление, обаче и аз подминах факта, че при стълбите разстоянието между страничните греди — ширината на стълбата, се оказва много важно. А ние притежаваме великолепни отпечатъци на тези греди, все едно сме се сдобили с отпечатъци от пръсти. Самоудължаващите се стълби, предназначени за продажба на частни клиенти, каквито можеш да си купиш в магазини на едро и магазини за намалени стоки, се продават с най-различни ширини. Някои производители предлагат шейсетсантиметрови, други — шейсет и пет сантиметрови или седемдесетсантиметрови — всичко зависи от якостта на скъсване на използвания материал, обикновено алуминий или алуминиева сплав. Стълбите за частни клиенти според стандартите трябва да са с основи с малки размери, които да се захващат стабилно за долната опорна повърхност, за да се предотврати залитането на стълбата. При всяка фирма нарезът върху захвата е различен, какъвто е случаят с различните видове нарези по автомобилните гуми. Ние търсим стълба, произведена от „Вернер“. Тази информация е много важна, защото се оказва, че стълбата не е от онези, които си купуваш за домашни нужди. Във „Вернер“ произвеждат стълби от дърво, алуминий и фибростъкло. Отпечатъците, които си открил, са от сериите от фибростъкло, и то от така наречените професионални модели за елтехници, монтьори, художници.

14.

    Паниката скова всяко мускулче в тялото на Бен. В първите няколко минути, след като микробусът потегли, в главата му се въртеше една и съща мисъл — че е попаднал в беда. Беше нарушил правилото на Емили — един-единствен път — и се оказа заключен в микробус, пътуващ незнайно в каква посока, шофиран от подозрителен престъпник. Изненадващо бавно страхът му, че е попаднал в беда, премина в трезва преценка на трудното положение, в което беше попаднал, и осъзнаване, че най-важната му задача сега е да измисли как да се измъкне навън. И то бързо. Микробусът летеше и изглежда не спираше на светофари. Бен все повече се убеждаваше, че се движат по магистрала, и логично единственият кандидат за това беше I-5 — в северна или южна посока. На север беше Канада. На юг — Орегон или Калифорния. Ами ако микробусът изобщо не спреше никъде? Ами ако шофьорът отново беше проверил късмета си за някаква дата и сега директно се беше запътил към мястото на бъдещото престъпление? Страхът накара кръвта му да кипне, а кожата му да потръпне от студ.
    Стъклата на страничните прозорци бяха здраво затворени. Бен устреми поглед към прозорчето на покрива — към небето — единственият му път навън, към спасението. Можеше да му се отдаде възможност да отскочи от сгъваемата маса и да се улови с ръка за ръба на отвора, да се набере нагоре и да се прехвърли навън, но това можеше да стане само ако прозорчето беше отворено, а то се беше затръшнало след неговото немного елегантно нахлуване. Даде си сметка, че бягството му щеше да се осъществи само като процес, състоящ се от няколко етапа; да успее да отвори прозорчето и после да успее да го удържи по начин, който тепърва трябваше да измисли; да се покатери на масата и да подскочи; да се набере нагоре и да се прехвърли отвън; да изчака, докато микробусът намали, или да се претърколи, или да скочи долу. И всичко това, без да го чуе или види шофьорът. Имаше чувството, че всеки момент ще се разреве — изглеждаше му непосилна задача. Започна да се плаши за живота си.
    Револверът в кобура и чувалът все притегляха погледа му, сякаш самите те бяха живи и впили очи в него. Той се заизвива върху мръсния килим, търсейки някаква метла с дълга дръжка или друго нещо подходящо, с което да си помогне и да отвори прозорчето на покрива. Микробусът в това време изви, Бен загуби равновесие и политна по корем, след което се помъчи да се изправи на ръце и върху колене. Пространството беше тясно и той бързо си даде сметка, че няма да намери нещо, което да му помогне да отвори прозорчето, а ако решеше да отвори някое от чекмеджетата от обзавеждането, шофьорът щеше да го усети, да го хване, да го убие и да го изхвърли в канавката край магистралата — обичайно място за намиране на трупове.
    Отново загуби равновесие, този път се приземи върху чувала и не можа да се въздържи да не надникне вътре. Единият край на чувала беше закопчан с тънка каишка, прикрепена към платнената дръжка. Той я откопча, разгъна брезента и буквално напъха главата си вътре, надявайки се да намери нещо, което да му свърши работа. Това, което откри, го изплаши до смърт. Големи, прозрачни, пластмасови опаковки, съдържащи подобна на мляко течност. Химическата й формула беше написана на ръка с черен маркер върху най-горната опаковка. И без да е учил химия, веднага можеше да се ориентира за какво става дума.
    Пейката, покрита с облечените с дамаска възглавници, върху която лежеше револверът, представляваше голяма дървена ракла — какво да говорим, беше си направо с форма на ковчег. Представляваше хранилище с повдигащ се капак. Бен го надигна, възглавниците се приповдигнаха и револверът се плъзна в задната част. Вътре бяха натрупани инструменти, удължители за кабели, картони с цигари, парцали, гюдерии и сандъчета с амуниции, въпреки това имаше достатъчно място за момче като него. Той се сви вътре и спусна капака, надявайки се, че смененото положение на револвера няма да предизвика подозрения у шофьора. Микробусът спря и Бен дочу звук от механичен глас, който казва:
    Микробусът започна да се движи спираловидно по лъкатушещ полегат път към намиращия се нависоко паркинг. По някаква ирония съдбата беше избрала този начин за Бен да се озове за първи път на летище. Единственият път, когато беше излизал извън града, беше с майка си и се качиха на автобус, който ги отведе при умиращата му леля в Кент. Беше на шест години тогава — но беше виждал абсолютно същия паркинг във филм за ченгета и ясно можеше да си представи как микробусът взема резките завои с все по-голямо ускорение по стръмния път. Изпитваше едновременно страх — представяйки си появата на шофьора в задната част на микробуса; и облекчение — че микробусът със сигурност щеше да бъде оставен на паркинг и че може би шофьорът ще си отиде и ще му даде по този начин възможност да избяга. Микробусът намали, изви рязко надясно и на Бен се наложи да отмести дрелката, която го бодеше отзад в гърба. Микробусът направи два остри завоя и рязко спря. Двигателят изключи и Бен чу как вратата на шофьора се отваря. Усети, че сдържа дъха си — за да може да чува по-добре. Сърцето му блъскаше болезнено в гърдите, очите му смъдяха. Устата му беше пресъхнала, а езикът му беше лепкав. Помисли си какво би могъл да направи, ако шофьорът внезапно вдигнеше капака на пейката и го видеше. Дясната му ръка трескаво опипваше на сляпо в тъмнината — намери отворена кутия с пирончета и загреба цяла шепа от тях. Микробусът се разтресе, разлюлявайки и Бен, той чу резето от външната страна да се отключва и след това да се издърпва.
    Силно скърцане го накара да се вцепени: шофьорът беше седнал на пейката. Последва шум, който според Бен означаваше, че Ник си слага кобура с револвера, приготвяйки се да осъществи каквото беше замислил. И от това откритие отново като че го разтресе електрически ток — щом мъжът си вземаше револвера, значи нямаше да пътува със самолет. Тогава колко дълго щеше да остане далеч от микробуса? А можеше да се окаже и по-лошо, ако беше паркирал в този гараж просто защото тук щеше да се състои някаква негова среща?
    Намираше се в ужасяващ капан; мъжът седеше върху пейката! Не можеше да изскочи и да изтича до вратата, даже и да му се искаше. Не желаеше да става свидетел на никаква сделка с наркотици. Най-много от всичко на този свят му се искаше да си бъде в собствената стая, зад затворената и заключена врата; нямаше значение, че щеше да се наложи да чува какво прави вторият му баща с поредната си приятелка в спалнята; изобщо нямаше значение, че щеше да бъде понатупван понякога. Просто искаше да си бъде вкъщи. Мразеше се заради това, което беше направил. Искаше му се едно-единствено нещо — да можеше да върне часовника назад и да започне отначало — да му се даде втори шанс.

15.

    Не беше ходил на кино от две години. Преди раждането на Майлс двамата с Лиз ходеха на кино по три пъти на седмица. Обади се на жена си по мобифона, защото в колата нямаше телефон, но чу записа с нейния глас на телефонния секретар. Беше й казал колко са му липсвали, тя и децата, как неделя сутринта му се е сторила повече като сряда и как едва ги дочакал да се върнат. С нищо не подсказа наличието на втора жертва, че тревога е свила сърцето му, че не може да диша спокойно и се тормози дали вече не е набелязана трета жертва и че той — водещият следовател по това дело, притежава само едни отпечатъци от стълба и няколко нишки от плат. Само да споменеше това и Лиз можеше да се обади в банката и да поиска цяла седмица — той нямаше да издържи толкова дълго, без да вижда децата си.
    Хауърд Кастърстейн изглеждаше като преподавател от университета, където Болд понякога четеше лекции по криминология. Беше с бяла риза и вратовръзка, и потник, който личеше под ризата. Беше с много ниска подстрижка, което правеше почти невъзможно да се определи цветът на косата му, с широките плещи на човек в добра кондиция. Първото впечатление на Болд от химика не беше добро. И той се изпълни с неприязън към намесата на федералните още преди да се е стигнало до някакви обяснения и разяснения. Представи се досами останките от къщата, унищожена от пожара, охранявани от полицията. Вече нищо не тлееше, наоколо се виждаха само двама патрулиращи.
    — Ако намереният труп е на Мелиса Хейфиц — притежателката на тази къща, което ние смятаме, че ще се потвърди, то тогава може да се окаже, че някой е прикрил факт на незаконен бизнес и търговия, като е подпалил това място. Хейфиц е варила конфитюри и е подготвяла изпращане на каталози за продукцията си, правила го е за лично облагодетелстване. Това се квалифицира като незаконна търговия, което изисква наша намеса без съмнение. Но аз съм тук в качеството си на химик. Нямам намерение по никакъв начин да се намесвам в разследването, сержант. Споменавам всичко това само за да сме наясно. Нека специалистите си свършат работата, всеки в своята област, и да открият шефа на това шоу — а не да се изпокараме заради него. — За миг спря. — Един от вашите — от специалистите по палежите, Бейън, се свърза с нас във връзка с „Пожара Инрайт“. Вашата лаборатория не била открила въглеводороди в събраните образци — и ни ги изпрати на нас. И ние не открихме нищо такова, така че като разбрахме по телефона за пожара снощи, шефът ме изпрати тук да действам, по линия на Националния спасителен отряд — поясни той. Болд засега не успяваше да произнесе и дума — Националният спасителен отряд действаше в малки градчета, които нямаха звена за разследване на палежи, или в такива случаи като взрива в Оклахома Сити с изключително много жертви и при съвсем явно подпалвачество. — Можем да се ангажираме с който и да било случай, независимо в кой щат, в рамките на едно денонощие и даже по-малко. Толкова за мен. Представих се. Ти какво ще кажеш за себе си?
    — Значи да се хващаме на работа тогава — отвърна Кастърстейн, повдигайки ръце, за да му покаже какво държи — метални кутии, в които да събере нови образци от мястото на пожара. — Това, което досега видяхме, направо ни озадачи и обърка, сержант. А такова нещо не можем да допуснем. — Той се извърна към опожарените останки и додаде: — Ако пожелаеш да ме придружиш, много ще съм ти благодарен, тези обикаляния из местопрестъплението много изтощават.

16.

    Ужасен, но и въодушевен, Бен се измъкна от хранилището, като здравото му око беше вперено в задната врата на микробуса, без да има някакъв план какво ще прави след това. Поведението му по-скоро приличаше на затворена в клетка птичка, след като е открила къде се намира вратичката на клетката. Внимателно приближи вратата, невярващ и предпазлив, но позволявайки си един смел поглед към паркинга. След което моментално се приведе и благодари на щастливата си звезда, че не беше понечил направо да се измъкне през вратата, както се изкушаваше да направи. Мъжът, Ник, наркодилърът, шофьорът, очакваше асансьора. Големият зелен брезентов чувал с щампована абревиатура, означаваща Военновъздушни сили — САЩ, подпрян на стената, се свличаше от тежестта на съдържанието си. Бен нетърпеливо зачака асансьорът да прибере мъжа.
    Чудно как само с едно око Бен можеше да обгърне с поглед толкова много неща или може би тъкмо на недостига на зрително поле се дължеше усилването на периферното му зрение. Много често го беше удряла футболна топка или хокеен стик, или даже юмрук на друго дете, тъй като се бяха придвижили твърде бързо в зрителното му поле и го бяха хванали неподготвен. Малко по малко мозъкът се беше пригодил към това да му изпраща предупредителни сигнали много по-рано, отколкото получаваха същите сигнали хората, които гледаха с две очи. На Бен не достигаше дълбочина на зрителното поле — светът се представяше в две измерения пред лявото му око. Преценките му за дистанция бяха винаги погрешни, а двигателната му координация по линия на връзката око — ръка беше увредена заради тази телесна аномалия. Но ако нещо или някой попаднеше в полезрението му, то или той се регистрираше в цялостния си вид и значимост.
    Беше просто някаква фигура. Тъмна. С височината на втория му баща. От лявата му страна, между две паркирани коли. Наблюдаваше. Може би той или тя стоеше там, очаквайки да се появи някой от притежателите на някоя от колите, след като му е бил проверен багажът на летището. Струваше му се обаче, че ставаше дума за нещо далеч по-престъпно — ами например ако тази фигура наблюдаваше самия Бен или мъжа до асансьора? Най-лошото беше, че присъствието на този човек плашеше Бен до такава степен, че да се страхува да се покаже извън микробуса — щеше да бъде забелязан, а нещо го караше да не допуска подобна възможност, на никаква цена. Макар да не можеше точно да формулира усещанията си, той за първи път истински се докосна до това, което наричаше дарба у Емили, изпита на практика какво значеше да притежаваш способността да се настроиш на вълната на неуловимите сигнали вътре в него, които, ако трябваше да им вярва, чертаеха картина от собственото му бъдеще — ако прекрачеше извън микробуса, чакаше го опасност.
    Бен повдигна пейката и се вмъкна в хранилището, принуден да се скрие сред инструментите и мазните парцали, усещайки се все повече забъркан в нещо, с което не искаше да има нищо общо. Колко пъти Емили го беше предупреждавала изобщо да не се докосва до колата на клиент! Почувства се така, като че всичко се беше случило абсолютно нарочно — за да му бъде като урок; даже очакваше приближаващата се фигура да се окаже Емили. Всичко това се разиграваше в мислите му. Обеща си, че ако успее да се измъкне жив, никога повече, поне един милион години, няма да пипне чужда собственост. Надяваше се, че това обещание, дадено пред самия него, можеше по някакъв начин да го защити от мъжа, който идваше насам, а това караше стомахът му да се свива от страх.
    Задната врата на микробуса се отвори с проскърцване. Бен усети, че всеки момент ще се напикае. Затрудняваше се да диша, гърлото му беше пресъхнало. Докато шофьорът за него беше означавал заплаха, тази тъмна фигура той възприемаше като самата смърт. Сякаш тя крачеше по паважа. Застрашителна. Вещаеща зло. Тази тъмна фигура навяваше страх. Бен усещаше злото в този мъж през стената на хранилището като горещ сух вятър, от който изведнъж повява студ. Вледеняващ. Ужасяващ.
    Вторият мъж беше сложил резето. Усети, че му се повръща. Натисна вратата няколко пъти навън, без да се съобразява с факта, че може да бъде чут или забелязан. Нежеланието да приеме, че планът му се е осуетил, го накара да се облегне с цяло тяло върху вратата и да натиска, докато най-сетне осъзна, че това, което прави, е ужасно глупаво. Не само че вдигаше шум, ами се опитваше и да се пребори с железария. Беше абсолютно нечестно — къде беше късметът му, когато най-много се нуждаеше от него?
    Той коленичи в желанието си да огледа по-добре и да разбере дали резето само е дръпнато, но не и заключено. Щом коленете му се отпуснаха върху мръсното килимче, усети някаква издутина, погледна надолу и видя изпод килимчето да се подава ъгълче на плик. Издърпа го — беше чисто бял плик, доста издут, без да е тежък. Не можа да се въздържи да не погледне вътре. Вдигна капачето и видя набръчкани краища на банкноти. Много на брой. По петдесет и двадесет и няколко по десет. Стари банкноти. Употребявани. Бяха страшно много.
    Сториха му се като милион долара. В брой, в неговите ръце. Щеше да има нужда от пари, за да се прибере вкъщи. А той изобщо нямаше. Протегна ръка и издърпа една двайсетачка. После още една. След всяка издърпана банкнота възбудата му растеше. Кой щеше да разбере, ако вземеше целия плик? Толкова пъти, докато прибираше десетдоларовата банкнота, получена за сеанс, в цигарена кутия, която държеше в хладилника си, Емили повтаряше едни и същи думи пред Бен: „Парите са свобода“. Тези думи се бяха запечатали в съзнанието му и му бяха нещо като мантра. Парите означаваха независимост. Парите предоставяха възможност на човек да бъде самият себе си. Държеше в ръце плик с пари и нямаше кой да го забележи. Можеше да даде парите на Емили; можеше да си плаща за храната; можеше да живее при нея.
    Съществуването на тези пари оказа поразително въздействие върху него. Вече нямаше никакви наркотици наоколо. Той не беше заключен в товарната част на микробус. Беше свободен. Нямаше да върне плика там, където го беше намерил. Даже не допусна в мислите си подобна възможност. Затвори плика и го пъхна в предния джоб на панталона си. Имаше шанс да започне нов живот. Чувстваше се като зашеметен. Тогава изведнъж го връхлетя реалността на плена му между четирите стени на микробуса. Пликът като че щеше да го изгори. Изведнъж му се стори прекалено тежък и издут, сякаш ако някой в момента го наблюдаваше, нямаше начин да не забележи наличието му. Но това не го накара да размисли и да го върне на мястото му. Разшета се като у дома си, провери гардеробчето — не намери метла или бърсалка, вместо това откри бейзболна бухалка. След което веднага се покатери върху сгъваемата маса и вдигна бухалката нагоре, опитвайки се да отвори прозорчето на покрива. Наложи се да натиска три пъти, докато успее да захване куката за една от дупчиците и даже тогава не успя да я промуши изцяло — просто крайчецът на куката се закрепи върху отвора й, независимо от това прозорчето остана отворено, а Бен прибра бухалката обратно в гардеробчето и го затвори. Отново усещаше как времето го притиска, усещането за предстояща беда не беше изчезнало, само се беше притъпило. Това не попречи на движенията му да останат уверени и бързи, което се дължеше на опита от многобройните огледи на колите на клиентите, правени трескаво и крадешком, докато те се настаняваха на стола срещу Емили. Сетивата му бяха нащрек и в пълна готовност. Ръцете му бяха влажни, кожата му гореше.
    Вътрешният глас му напомни, че за маневрата, която се готвеше да предприеме, беше необходима много добра координация по линията око — ръка, а в това отношение всички бяха убедени, че на него това му липсваше. Гласът стана по-настойчив, убеждавайки го изобщо да не се опитва. Но силата, която го тласкаше към спасението и свободата, се оказа с по-мощен говорител и Бен се противопостави на обезкуражаващия го глас и най-безцеремонно го пренебрегна. Нямаше избор; просто трябваше да направи този скок. И той трябваше да е успешен.
    Бен се набираше и набираше нагоре, така както го беше правил толкова пъти, когато беше изпадал в затруднени ситуации, покатерен на някое дърво, сякаш и сега му предстоеше да се прехвърли на по-горен клон. Опита два пъти, но отново потъна, люлеейки се във вътрешността на микробуса — пръстите му го боляха ужасно, изопнати от тежестта на тялото му. Третия път успя да координира усилията си: набра се нагоре, натисна прозореца с глава, отвори го, прехвърли първо лакътя на едната си ръка над ръба и го подпря на външната повърхност на покрива, после прехвърли лакътя и на другата ръка, след което се набра върху длани и прехвърли и тялото си отвън. Махайки с крака, сякаш плуваше във вода, той ги сви в коленете, прехвърляйки и тях над ръба на отвора, и ги отпусна върху външната повърхност на покрива. Надигна глава, видя пилона, към който бяха прикачени и заключени предната гума и кормилото, след което се спусна по тясната стълба, прикрепена отстрани на товарната част на микробуса. В мига, в който краката му докоснаха паважа, той веднага се затича, като че някой го гонеше.
    За нищо на света нямаше да използва асансьора. Вместо това отвори вратата, водеща към стълбите, и вземайки по две стъпала наведнъж, заслиза надолу, плъзгайки пръсти по парапета и усещайки краката си изтръпнали от напрежението и възбудата. Скочи върху стълбищната площадка, улови се отново за парапета и тъкмо да подскочи две стъпала по-надолу, спря сепнат и поразтърсен, като кола след внезапно появила се червена светлина на светофара.
    Бен се промъкна незабелязано в микробуса на един от хотелите в града, изпратен на летището, за да посрещне гостите си, давайки си вид, че пътува с родителите си. За шофьора, който даже не преброи пътниците, се оказа по-важно да успее да събере багажа в багажника и да стигне до хотела, след което да се заеме със следващата си задача. При други обстоятелства Бен щеше да се поздрави за успеха. Но не и днес. Вместо това той прекара двадесетте минути пътуване към града, разсъждавайки над това, което беше видял: Ник беше излязъл с чувала; беше се върнал без него. Зловещият дребен безлик мъж беше изплувал от сянката, беше оставил плик с пари и след това беше заключил задната врата. Размяна. Пари. Наркосделка.
    От центъра на града Бен се качи на градски автобус, водещ към квартала, в който живееше. Изтощен до краен предел, той се запъти направо към стаята си и заключи вратата след себе си. Имаше много време, докато се прибере пастрокът му, но не искаше да поема никакъв риск. След няколко минути слезе в кухнята и вдигна телефонната слушалка. Имаше чувството, че действа като автомат. Но трябваше да свърши това, което беше намислил — и това беше най-важното. Знаеше го със сърцето си, докато съзнанието му беше ангажирано отново с диалог между два вътрешни гласа. Набра деветстотин и единадесет. Отзова се женски глас.


    В една затъмнена зала в сградата на обществена безопасност в информационния център на Сиатъл се намираха комуникационните системи, обслужващи линията на телефон деветстотин и единадесет, които с усъвършенствания софтуер можеха да идентифицират и отбележат не само телефонния номер на Бен, но и адреса, на който се намираше този телефон, още преди телефонният оператор да се отзове на обаждането. Всяка секунда от разговора се записваше, всеки нюанс на малко истеричния глас на момчето. Обаждането щеше да бъде заведено в съответен регистър, и от компютър, и на ръка, гласът на Бен щеше да бъде сведен до компютърни данни, компресиран и съхранен временно на твърдия диск, информацията от който на всеки дванадесет часа се снемаше върху магнитни ленти, лентите се съхраняваха в склад, помещаващ се в бивша консервна фабрика, преминала във владение на градската управа заради просрочени данъци и такси. Операторът по погрешка класифицира обаждането на Бен като детска лудория, което означаваше, че ако още две обаждания от подобен род — което се смяташе като оскърбление към институцията — се регистрираха от същия телефон, къщата на Бен щеше да бъде посетена от служител на съда за малолетни. Освен това така наречените анонимни обаждания — обаждания, които не бяха поемани от диспечерите — бяха под наблюдение на доброволци без заплащане, изпращани по линия на Доброволческата организация за защита на жертви на престъпления, чиято главна цел беше установяването и издирването на евентуални жертви на сексуално и физическо насилие, особено в случаи, когато жертвите не се осмеляваха да се оплачат.


    Бен затръшна слушалката и спринтира обратно към стаята си, сърцето му още биеше като лудо, сякаш изобщо не беше спирал да тича. Усещаше леко да му се вие свят и да му се повдига. В такива моменти усещаше най-остро отсъствието на майка си — тя щеше да му помогне, вярваше го с цялото си сърце. Не беше сигурен какво точно, ако изобщо решеше да го направи, да разкаже на Емили; тя беше единственият близък човек, когото имаше. Затвори очи и се отпусна тежко върху леглото. В началото не повярва на това, което усети, сядайки върху задника си. Обзе го страх, много по-голям от чувството, което беше изпитал преди малко до телефона, все едно го прониза ток. Струваше му се направо невъзможно това, което усещаше, че се беше случило със задния му джоб — беше празен. Машинално протегна ръка и бръкна в него, изстивайки от мисълта какво само означаваше тази празнота.

17.

    Дафи Матюс си играеше с дявола. Все същия дявол, нищо ново нямаше. И макар досегашната й практика, опитът й в сферата на психологията да й подсказваше, че ако разкажеше за това на друг човек, то можеше да й помогне да го прогони, да прочисти от него мозъчните си гънки, досега не беше предприемала подобно нещо. Ако проговореше за това, щеше един вид да го материализира, а да се усеща само обладана от него, беше нещо съвсем различно — можеше да се контролира по един много особен, неподлежащ на контролиране начин. Подсъзнание срещу съзнание. Сън срещу действителност. Нямаше да му позволи да оживее, с всички сили щеше да се бори срещу това. Нямаше да го допусне. Затова той така и щеше да остане неназован, неизречен на глас. Затова в моменти като този това усещане започваше да я яде отвътре, да я човърка като насекомо, сякаш попаднало в ухото й и сбъркало пътя — вместо да излезе на светлина, то дълбаеше в тъмнината. Тя живееше с усещането за тази тъмнина. Даже беше започнала да вярва, че го е опитомила, което изобщо не беше истина, със сигурност беше най-опасната лъжа, която тя си беше внушавала. Това нейно убеждение й помагаше да съжителства в мир с дявола, с тази сила, а не в конфронтация с нея. Заемането на двулична позиция не означаваше загуба за нея, лично поражение; тя не беше стигнала още толкова далеч. Но в моменти като този усещаше, че е много близо до такъв изход.
    Щом дяволът я обсебеше, всичко друго изчезваше. Имаше празнини в паметта за времето на случилото се. Понякога за няколко минути, понякога за половин час или повече. Като форма на краткотрайна амнезия; за евентуален страничен наблюдател нейното състояние би заприличало на изпадане в транс. Беше се случило за първи път преди единадесет години, за около четиридесет минути, оттогава насам успяваше да я завладее понякога, да я принуди да преживее отново кошмарни минути. Със самия дявол постоянно зад кормилото на летяща кола.
    Съзря го с периферното си зрение. Него. Пазеше чувствата си за него. Никой не знаеше за това. То си беше тяхна тайна. Която споделяха помежду си, но никога с друг. А можеше ли някой друг изобщо да има отговори за това? Би ли могъл някой изобщо да проумее? Сърцето й продължаваше да се разтупква, щом го видеше да влиза в кабинета й, щом чуеше музикално парче на Скот Хамилтън, което извикваше по асоциация неговия образ. Не можеше да се нарече красив — макар за нея да беше точно такъв; не караше хората да снишават тон, щом се появеше. Беше човек, който наблюдава. Умееше да се слива с тълпата. Беше човек, който изучава: хората, поведението им, музиката, науката, изкуството. Беше много по-добър по математика от всички, които познаваше, но никой от тях не го знаеше. Можеше да назове гамата на всяка песен още докато я чуеше. Можеше да си спомни номера на страницата, на която беше прочел нещо важно, арест, снимка. Притежаваше очи, които забелязваха неща още преди специалистите да са ги открили. Забелязваше неща, които никой друг не беше забелязал и не се притесняваше да ги обяви. Но никога с тон на самохвалство. Имаш нов парфюм. Подстригала си се. Имаш уморен вид — да не се е случило нещо? Можеше да разказва нещо и да я държи в плен на своето очарование до такава степен, че тя да не обърне внимание на съдържанието на разказа му. И сега, докато се движеше из сградата, оставаше все така незабележим. Не си личеше на колегите му да им беше известно нещо повече за него от това, че беше на четиридесет и нещо години. Говореха помежду си за него, понякога с преклонение — по много смешен начин. Но все така не го забелязваха.
    Внимателен. Непретенциозен. Предпазлив. Чувствителен. Това негово отношение към хората се беше сраснало с него, превръщайки характера му в монолитна сплав, прилична на скулптура, изрязана от гранит, като нищо не вземаше превес. Не можеше да се облече прилично, колкото и да се стараеше. Липсваха копчета. Имаше петна. Вече втори ден ходеше небръснат. Раздърпаният му вид не го представяше в добра светлина. Бракът не му беше помогнал. Обувките му бяха протрити. Връзките на обувките — разнищени. Косата — несресана. Никой не беше могъл да го промени. Жените можеха да споделят времето си с него, да станат част от неговия живот, но не и да го променят. Тя завиждаше на Лиз за този шанс и изпитваше гняв понякога как беше пропуснала същата възможност заради амбициите си. Лу Болд се нуждаеше от някого да се грижи за него, да извади на повърхността гения му, да го стимулира. Лиз пропускаше толкова много от всички тези негови способности и качества… Само ако нещата бяха по-различни…
    — Така се получава, казвам ти. Това е в моята сфера, не в твоята, нито на Шосвиц. Не може така да излагаш някого на опасност, не може така откровено да го правиш мишена. Слушай, ако този човек напада определен вид сгради, или ако предлага на тези жени алуминиева обшивка на къщите им например, а те отказват, това е едно. Но ако всъщност целта му е Гарман, ако върши всичко като акт на отмъщение, ако това е в главата му, тогава Шосвиц прави голяма грешка, като те представя като несвалящ ръка от кобура си каубой — колекционер на награди за заловени престъпници. А на такива момчета като него малко им трябва да натиснат спусъка, Лу. И като нищо ще улучи мишената — тоест теб — ей така. — И тя щракна с пръсти.
    — Мелиса Хейфиц — съобщи Болд. — Дикси го установи тази сутрин. По данни от зъбите й. Намерили са пет зъба в пепелта. Два са били идентифицирани като притежание на Мелиса. Била е двадесет и девет годишна. Вдовица. Съпругът й е бил строителен работник. Била е счетоводител в частен медицински център на Осемдесет и пета улица. Няма връзка с Дороти Инрайт. Красиво лице — добави той, подавайки й снимка с размери като за шофьорска книжка. — Родителите й живеят в Линууд. Сестра й — в Портланд. Един напълно нормален живот е бил внезапно прекъснат.
    — Имаш, ако искаш да го хванеш — предупреди го тя. — Имаш човек, който абсолютно предумишлено пали сгради по такъв начин, че обърква специалистите. И е достатъчно самоуверен, че даже изпраща цитати и рисунки преди всяко убийство. Избира по определен начин жертвата си. По някакъв начин успява да влезе в къщата й и наглася нещата така, че тя да пламне, без жертвата да има време да се измъкне навън. По-добре разбери коя е движещата сила, която го кара да постъпва така, Лу, в противен случай ще играеш все едно на сляпо и единственият начин да го заловиш, ще е да го изненадаш абсолютно случайно, докато пазарува в магазина например.
    Емили Ричланд, която се занимаваше с гледане на карти Таро срещу десет долара отвъд Лекарствения хълм, беше помогнала на полицията, съобщавайки местонахождението на отвлечен. По нейно искане полицията не беше огласила пред медиите участието й, което много беше впечатлило Дафи, тъй като тя смяташе, че подобен сензационен — сигурно можеше да се нарече така — жест се правеше, за да получи човек слава и известност, като един вид легитимиране на дейността. В същото време Дафи се възстановяваше от телесни повреди, претърпени от нея във връзка с друг случай, свързан с незаконна търговия с органи, и беше пропуснала случая с отвличането. Не се беше виждала лично с Емили Ричланд.


18.

    Дафи потропа силно на вратата на лилавата къща. Давайки си сметка колко силно и нетърпеливо беше потропала, тя се запита до каква степен се простират способностите й да се превъплъти докрай в по същество подвеждащата роля, която беше намислила да изиграе. Повечето от гадателите не бяха нищо друго, освен своего рода артисти, които умело играеха ролята си. Ако например човек набереше телефон осемстотин, благодарение на чудото единна система за личностна идентификация и компютърната система за кредитен рейтинг, така нареченият гадател от другата страна на линията веднага можеше да разбере повече за него — за доходите му, гражданското състояние, как харчи парите си, колата, която кара, къщата — негова собственост, за каталозите, чрез които пазарува — и да използва информацията за сеанса. Макар да не й се искаше да го признае пред Болд, тя не вярваше на нито един такъв гадател, също и на Емили Ричланд. Не се знаеше каква връзка имаше Емили с палежите. Живееше в район, където се плащаха ниски наеми, а тя самата си изкарваше прехраната с лъжи. Трябваше да докаже пред самата Дафи, че умее да чете мисли и да вижда бъдещето.
    Дългата тъмна коса на жената беше прибрана назад, изопвайки кожата на изпъстреното й с лунички лице, а това смъкваше поне десет години от нейните четиридесет. Очите й изглеждаха обсебващо сини измежду изобилния грим по ресниците и клепачите. Беше облечена с евтин черен кадифен халат, който добре очертаваше бюста й, макар да беше доста по-голям за фигурата й, пристегнат здраво около кръста с колан в индиански стил с бели и сини мъниста. Наниз от долнокачествени перли се виеше около шията й, чифт обеци, представляващи черно-бели портрети на Елвис Пресли, висяха от ушите й. Усмивката й беше лъчезарна и при все това тайнствена — но изненадващо естествена; очите й — изучаващи и любопитни.
    Дафи замръзна на място, усещайки буца в гърлото си. Откъде, за бога, можеше да знае за проблемите й с Оуен? После си припомни, че навлизайки в квартала, тя беше завъртяла обратно годежния си пръстен, така че огромният диамант — избор на Оуен — беше скрит под пръста й. Добрите в този занаят могат да се ориентират по най-малката промяна в цвета на лицето, в тона на гласа, в движенията на тялото, напомни си тя. Дафи беше изучавала паранормалните явления в студентските си години. За всеки психолог без предразсъдъци това беше невероятна сфера за проучвания.
    Дафи се размърда неспокойно на стола си, след което се изруга мислено, че се е предала толкова лесно. „Концентрирай се!“, заповяда си тя. Тази жена си разбираше от занаята. Беше много по-добра, отколкото Дафи беше очаквала. Освен това работеше бързо. Гласът й успокояваше. Очите й пронизваха, нищо не пропускаше. Беше се втренчила в шията на Дафи — сигурно отброява пулса ми, помисли си психоложката. Или просто разглежда с любопитство дългия белег там. Един от нейните номера; фокус!
    — Годеникът ми е доктор — излъга с убедителен тон Дафи, — по икономика, не по медицина. Даже не знае какво да прави, ако си пореже пръста — додаде тя, развеселена от собствените си думи. — Но пък е богат като Крез — добави, допълвайки представата, която беше решила да изгради за него. — Обаче не съм дошла нито заради работата, нито заради него — продължи, бавно въвеждайки гадателката в предварително съчинената измислица. — Дойдох, защото сънувах странен сън. Досега гадала ли сте по сънища? — попита, знаейки какво значение придават гадателите на подобни неща.
    — Сънищата могат да бъдат като отворени прозорци, скъпа моя. Към миналото, към бъдещето, или предпочиташ първо аз да ти кажа някои неща за теб — не си от много вярващите, нали? Няма нищо, не се притеснявай. Имам предвид, че не вярваш във възможностите ми. Това не са мои способности, трябва да знаеш. Изобщо не са мои. За мен е важно да го разбереш. И не контактувам с никого — нямам предвид такова нещо. Не съм контактьорка, не съм проводничка на нечии думи. Аз просто виждам. Миналото. Бъдещето. Виждам прекрасни неща; виждам ужасни неща. Това, което виждам, не зависи от мен, така че може да не останеш доволна от това, което ще чуеш от мен, но пък ще ти опиша всичко, което виждам. — Говореше бързо, без да създава усещане за неотложност, така че думите й се възприемаха като част от спокоен монолог, който на никого не би му се приискало да прекъсва. — Ти си човек, който е винаги подготвен. Премисляш предварително евентуалните си проблеми. Много си подредена. Поддържаш къщата си чиста, гордееш се, че изпипваш подробностите. Много си ядосана на годеника си — но не заради друга жена, а заради малко момиченце, нали?
    Дафи усети като че я прониза ток. С каквато бързина говореше Емили, с такава бързина прехвърляше в ума си Дафи вероятните начини, по които гадателката може да е научила всичко това за нея. Някои неща можеха да намерят логичното си обяснение във вида, в който се беше явила пред нея, дрехите й, начина й на гримиране, но как беше разбрала за дъщерята на Оуен, за Корки? Как можеше да се обясни този факт? Не можеше да позволи друг да води играта; трябваше да поеме контрола над ситуацията.
    Чиста догадка, реши Дафи. Догадката й се беше оказала правилна, беше попаднала на добра следа и беше продължила да дълбае в същата посока до момент, в който беше опасно повече да рискува, за да не се разбере, че просто си играе на отгатване. Не беше медиум. Не беше и телепат — Дафи не си беше и помисляла за Лу. А може би пък беше мислила, не беше много сигурна за това. Чувстваше се объркана и ядосана. Да бъде объркана, беше все едно да е попаднала в непозната страна за нея; нито разбираше езика, нито познаваше обичаите. Върна се към годините, в които се беше занимавала с четене, учене, водене на разпити, оформяне на психологически портрети. Потърси безопасност в спомена за тях — като загубил се в тъмното човек, който най-после е съзрял светлинка в далечината. Издиша бавно, мъчейки се да се овладее.
    — Сънят е винаги един и същ: сънувам мъж… не виждам лицето му… никога не ме поглежда, не ме гледа в очите… Силен мъж е. С внушителна фигура. Виждам да горят хора — произнесе тя с дрезгав, пресъхнал, изплашен шепот, знаейки добре даже без да отваря очи, че в този момент тя поема контрола над ситуацията. — Горящи къщи. Огромни пламъци. Виещи се пламъци. Горящи жени… — Пазеше хубавото за най-накрая: — Никога не виждам лицето му. Само неговата…
    — Всички ние притежаваме способността да виждаме в бъдещето — беше обяснението на гадателката. — На всички ни се е случвало — мислим за някой стар приятел, с когото от години не сме се виждали, и в следващия момент телефонът звъни и същият този приятел ни се обажда. Усещаме се притеснени за някой приятел или роднина, после разбираме, че нещо лошо — а понякога много хубаво — му се е случило. Въпреки че ето какво ще ти кажа — вметна тя. — Злото притежава по-голяма мощ на предаване на разстояние, отколкото доброто. Знае се, че близки на починал човек могат да изпитат болка и даже да паднат на земята, а после се установява, че това е станало точно по времето на смъртта. Скептиците го наричат съвпадение. Аз го наричам Силата. Разликата между тези хора и мен — между теб и мен, скъпа моя — е това, че аз мога да извикам тази сила. Да се свържа с нея, когато аз пожелая. Но в основата си това не е нещо по-различно от твоите сънища. Да, искам да кажа, че помежду ви се е осъществила връзка, между теб и този мъж, по време на сънищата ти. Нещо в този мъж е размърдало някакъв пласт у теб. Може да има и други, които да виждат същия сън. Може и да няма. Това няма значение. Има значение само, че сте установили връзка. Е, да — допълни тя — „Дали беше искрена, помисли си Дафи“, — и аз осъществих връзка с него. Познавам този мъж. Виждала съм го. Седял е на същия стол.


    Смъртта беше заела трайно място в живота на Дафи още от детството й. По време на следването и след известна практика в областта на душевните терзания тя беше стигнала до разбирането, че смъртта е неделима част от живота — като дете обаче беше далеч от това познание, от това разбиране. Години наред се беше идентифицирала със Скаут от филмовата версия на „Да убиеш присмехулник“1. Прочете романа едва когато беше навлязла в зряла възраст; тя, също като това момче, беше отраснала в щата на троскота Кентъки2, заобиколена от богатство, привилегии и смърт. Баща й, също като Етикъс от филма, беше адвокат, беше печелил и губил дела, в които животът на защитаваните от него беше поставян на карта. Първата й среща отблизо със смъртта беше, когато понито й — Дел, получи колики и умря в една съботна вечер — на четиринадесети август. Дафи беше през цялото време в конюшнята при Дел и независимо че беше направено всичко възможно, за да й се помогне, старата и хубава кобилка беше цвилила от болка и умряла, а Дафи дълго беше лежала, сключила ръце около врата й и положила глава върху така упоително миришещата й грива, а от очите й се стичаха сълзи.
    Оттогава насам смъртта като че я следваше навсякъде. Нейният най-добър приятел на света — неин съсед, Джон Криспел, беше пометен от кола, убит на дванадесетия си рожден ден, докато се връщал от риболов с учителя си в шести клас и близък приятел на семейството. В колежа една от членките на женския клуб, след като беше пила прекалено много, подканвана от един страшно привлекателен футболист, беше политнала през отворен прозорец заднешком и си бе счупила врата на поляната пред едно казино. Джейни Уимфиймър — съквартирантката на Дафи по време на специализацията, беше заминала на екскурзия в Африка и беше починала, докато спи. Причината за смъртта й никога не беше подлагана на обсъждане, сякаш тя нямаше толкова голямо значение, както самият акт на смъртта. Джейни беше докарана със самолет до родния й град в щат Индиана в метален ковчег; Дафи беше чакала на летището заедно със семейството й и за първи път в живота си видя метален ковчег. И досега пазеше спомена за ужаса на този ден. Щом се сближеше с някого, и той умираше. Заради това години наред беше отхвърляла всяка подобна възможност.
    — От колата си разбрала всичко, нали? Моята кола? Виж, спомних си, че съм оставила едно писмо на предната седалка — ето как си разбрала за Северозападното медицинско дружество, оттам идва предположението ти, че съм доктор. — Думите й като че бомбардираха Емили. — Това, че съм подредена и че поддържам къщата си чиста, си разбрала, защото в такова състояние поддържам и колата си. Това те издаде най-много. Помислих си отначало, че външният ми вид ти го е подсказал. Но думите ти за годеника ми — видяла си пръстена, разбира се, споменаването на Корки — малкото момиченце — направо ме зашемети. И за момент ме извади от равновесие. Но си спомних, че тетрадката на Корки е на задната седалка с името й върху нея. Който работи с теб — тя или той, сигурно ти е съобщил името, но ти предпочете да не го споменаваш.
    — Мисля, че става дума за наркотици. Не за онези палежи — поде Емили, погледна настрани, след това право в очите на Дафи. Несъзнателно отри ръце в халата си. — Наркотици и много пари. Размяна на летището. Той се притесняваше за датата на размяната. Затова дойде при мен. Много хора ме питат за определени дати, нали разбираш, най-вече за датата на сватбата си. Една жена ме пита също за определена дата, но беше, защото изневеряваше… или смяташе да изневери. — Беше нервна и изплашена. Дафи успя да прикрие усмивката си на задоволство. За такива моменти живееше. — Защото разбирам от астрология — мълчаливо посочи към неоновия надпис. — Правя хороскопи, нали разбираш? А аз имам дарба…
    Дафи разбра. Детективите, които идваха при нея като пациенти, се държаха по същия начин. Отначало бяха твърди, непреклонни, без желание да споделят. После стъпка по стъпка тя ги убеждаваше, че могат да й вярват, че могат да й се доверят, след което изведнъж — подобно на положението при вдигнат бент — изливаха на един дъх интимни подробности за импотентност, за желания за самоубийство, за насилие над собствените деца, за това, че си правят непозволени почивки в работно време. Изкарваха на светло кирливите си ризи — безкраен списък от поражения — професионални и лични, и всичко това, като че се намираха в изповедалня, защото бяха открили човек, който имаше желание да ги изслуша, без да ги осъжда — имаха й доверие. Дафи си даде сметка, че това, което вършеше тя, и занятието на тази жена не се различаваха много едно от друго. Тази мисъл я накара да се притесни.

19.

    Във въпросния ден дъждът беше ситен, лек и нежен като слабо газирана напитка. Но веднага замени мириса на асфалт и задуха с чистота и свежест. А това действаше възбуждащо. След това бързо премина от тласкан от вятъра пръскащ дъжд в едри капки — пороен и безцеремонно шибащ дъжд, барабанящ по разноцветния килим от нападали листа. По тротоара под краката му се посипаха едри капки, които, докосвайки повърхността му, разцъфваха като черни цветчета. След миг тротоарът беше изцяло завладян от тях и превърнат в тъмно огледало, отразяващо подметките на обувките му.
    Вината се просмукваше в душата му както дъждът в тялото му. Щеше да си плати за простъпката. Минувачите щяха да си мислят, че се опитва да избяга от дъжда, макар това да не беше възможно, както беше невъзможно да избяга от вината, която така отчаяно искаше да захвърли някъде надалеч от себе си. Прекоси улицата на червена светлина, не съзнавайки какво прави; неспособен да се изправи очи в очи с факта на кражбата, която беше извършил. Краката му като че се наливаха с олово, сърцето му като че тежеше. Не можеше повече да живее в мир със себе си. Искаше да бъде добър, искаше Емили да го харесва, да продължава да се нуждае от него. Не искаше да й казва за случилото се, но се чувстваше задължен.
    — Знаеш ли, ние имаме едно много важно предимство, Бен — поде тя, обърквайки го още повече, — порастваме по-бързо от повечето хора. Говоря съвсем сериозно — поясни тя, съзирайки изражението му. — Имаш такива разсъждения, до каквито някои възрастни цял живот не могат и да достигнат. Важното, същественото е, че светът е прекрасно място, независимо от начина, по който ти изглежда понякога. Животът е прекрасен, независимо от начина, по който го възприемаме понякога. А на твое място, на твоите години, най-доброто, което можеш да направиш, е да му се наслаждаваш колкото се може повече. Зная, че нещата невинаги ни се отдават лесно. Но не се замисляй чак толкова много за това. Остави, така да се каже, животът просто да се случва. Знаеш ли, всъщност и сам ще го откриеш, в живота нещата проработват, ако им дадеш възможност, ако не им пречиш. Ако имаш добри мисли. Ако правиш добри неща.
    Емили Ричланд, която го беше притеглила в прегръдката си, за да го утеши, не се отдръпна от него. Попиваше истината. Както градинката й попиваше дъжда. Вслушваше се във всяка дума, не преставайки да кима, докато той говореше, като и нейните очи се пълнеха със сълзи; двамата прекараха около час така на задната веранда, сред грохота на капките, докато дъждът не спря и не се появи тъничка ивица синьо небе, осигуряваща достъп на всепроникващата топлина на слънчевите лъчи, а след това и на самото слънце, което като че избликна през нея, също като силната любов, струяща от сърцето му към Емили.

20.

    Лу Болд веднага се отзова на звъна на пейджъра си. Движенията му за активиране на екрана бяха напълно автоматизирани, също както когато завърташе ключа за запалване на колата или си обуваше чорапите. Тъкмо се питаше как да постъпи заради подозренията му към Лиз, защото ако се окажеше прав, това щеше да сложи начало на серия невероятни и спорни варианти за избор, които пък да сложат под въпрос самото оцеляване, съществуването на неговото семейство.
    Лиз беше във ваната. Вземането на вана не беше нещо особено, освен че в тяхното семейство Болд беше този, който имаше предпочитания към ваната, а Лиз, която все бързаше, предпочиташе да си взема душ. Вече три пъти обаче през седмицата, след като се беше прибирала от работа, тя моментално се беше потапяла във ваната. Едва преди секунди той си даде сметка, че миналата седмица беше си вземала вана точно в същите дни: вторник, четвъртък и петък. През тези дни се беше връщала час и половина след края на работното си време. Въображението му се развихри, като следовател той беше свикнал да открива съвпаденията и повторенията. Съжаляваше за тези си способности, даже нещо повече, направо се изпълваше с негодувание, че този негов професионален талант би могъл до такава степен да се намеси в личния му живот. Беше подложил семейния си живот на внимателно наблюдение, основано на недоверие и страх и предизвикано от осезаеми спомени от миналото. Мразеше се. Думата съвпадение не беше част от професионалния речник на Лу Болд. Чу плача на Сара и се почувства на края на силите си.
    Не искаше да й крещи, да я докара до истерия, да започва нещо, за което нито беше сигурен, нито се чувстваше способен да облече в думи. Искаше да я боготвори, да й се уповава, да й има доверие. Боеше се от истината; не искаше да я узнава — осъзнаването на този факт като че го прониза от глава до пети, на факта, че за първи път в живота си съвсем преднамерено не искаше да разбере истината. В работата му на следовател го водеше любопитството, то го поддържаше. Беше горивото на професионалната му реализация; сега нарочно го задушаваше, както се потушава огън, като се покрива с одеяло. За него това беше много дълбока, значителна промяна, която той тълкуваше като слабост. Пукнатина в доспехите.
    Майката се отзова с протегнати ръце и щом видя това, детето спря да плаче и се устреми с цяло тяло към нея. Болд завидя на Лиз заради биологичната връзка с детето, за момент се почувства като гост в собствения си дом. Лиз се надигна нагоре, заемайки седяща поза, и залюля детето, подавайки му налятата си гръд. Устничките се сключиха лакомо около зърното й, Лиз се усмихна, притвори очи и отпусна глава върху ръба на ваната. Болд огледа голотата на съпругата си от глава до пети, гърдите й като на млада жена, тънкия кръст, обилната растителност на тъмния й триъгълник, дългите й крака. Не искаше никой друг да притежава тази гледка. Изпита собственическо чувство. Запита се защо беше позволил на тялото си да се превърне в такава развалина. Той си беше виновен.


    Езерото представляваше няколко акра тъмна водна повърхност, заобиколена от алея и пресечена от шосе, което в източната част се виеше между кафенета и един-два луксозни ресторанта. Върху обраслите с богата растителност три хълма, извисяващи се край Грийн, бяха накацали двуетажни или триетажни, облицовани с дъски къщи, появили се тук по време на първия ден на заселване в този район седемдесет години по-рано — така наречената ера на дървообработването. Със светещите си прозорци превръщаха езерото в огромна чаша, пълна с блещукащи скъпоценности. Тази част на града беше живописна и пленителна, също като едновремешните картички със селски пейзажи от Нова Англия. От южната страна на езерото имаше игрища за софтбол и футбол, осветявани вечер от издигната върху стоманени стълбове прожектори, чиято силна светлина се забелязваше отдалеч. В осем часа вечерта алеята, обикаляща езерото, беше гъсто населена — от тичащи или разхождащи се самотни мъже и жени, за разлика от двойките — гаджета, приятели или колеги, спортуващи рано сутрин или по обяд.

21.

    Както вървеше към автобусната спирка в дъждовната петъчна сутрин в средата на октомври — по улиците беше пълно с коли, шофьорите нервни и подвикващи, и всички бързаха — Бен усети, че е следен. Беше изплюл камъчето пред Емили, но това ни най-малко не беше намалило опасенията му, както се беше надявал. Сънуваше, че го преследват. Усещаше го през цялото време. Ни най-малко не се съмняваше в това. Не беше нещо, което се нуждаеше от доказателства. Той знаеше! Щом Емили можеше просто ей така да знае някои неща, защо и той да не можеше? Може и той да притежаваше дарба като нея.
    Не можеше сега да мисли за такива неща — вече имаше за какво да се притеснява. Жълтият училищен автобус се гмурна по хълма надолу и започна да се приближава към чакащите деца. В същия миг синият микробус се появи в пресечката, тътрейки се едва-едва, докато подминаваше спирката от срещуположната страна на улицата. Слава богу, че не изви, макар Бен да беше сигурен, че за миг е уловил погледа на шофьора, който се беше привел над кормилото и внимателно оглеждаше чакащите деца. Автобусът пухтеше по-бавно от всякога, както се стори на Бен. Примоли се мислено на шофьора да побърза.
    Автобусът спря пред училището. Сред хаоса, предизвикан от дъжда и желанието на децата да стигнат колкото се може по-бързо до заветното стълбище, водещо към входната врата на училището, Бен се приведе и се шмугна сред храсталаците, засадени край това стълбище. Направо щеше да изгуби съзнание, като видя отново синия микробус. Да го чака. Него. Като диво куче край заешка дупка, търпеливо и гладно. Бен знаеше какво ставаше в такъв случай — заекът нямаше никакъв шанс.

22.

    Болд събра на редовния сутрешен брифинг Ла Моя, Гейнис, Бейън, Фидлър и двамата детективи от отдел „Убийства“, пренасочени от друга група към неговата. От специализираното звено по палежите му бяха предложили свои агенти, но Болд учтиво беше отказал, страхувайки се, че ако позволи на федералните агенти да се намесят, може после изобщо да не успее да се отърве от тях. Химикът от лабораторията към специализираното звено към ФБР — Кастърстейн, се явяваше изключение от правилото. Когато този химик поиска да проведе заседание с Болд с подсигурена видеоапаратура, сержантът се съгласи не без притеснение: полицейското управление — Сиатъл, не разполагаше с такава апаратура, което наложи Болд и подопечните му да посетят офиса на специализираното звено в сградата на Федералното бюро за разследване. Страхуваше се всичко това да не излезе заговор от страна на специализираното звено да го задържи на своя територия, докато членовете му не го убедят в необходимостта от тяхно участие в разследването. Затова реши да се застрахова и поведе натам Бърни Лофгрийн от полицейската лаборатория и четиримата свои детективи — Ла Моя, Гейнис, Фидлър и Бейън. Щом като Кастърстейн искаше заседание, щеше да му го организира.
    Офисите на Федералното бюро бяха по-нови, по-чисти и по-спокойни от тези на полицейското управление — източник на раздразнение на всеки полицай. Специализираното звено и Федералното бюро имаха достъп до или направо разполагаха с последна мода оборудване за водене на наблюдение, компютърни технологии, оръжия и системи за комуникации. Винаги щедро предоставяха това оборудване и макар на Болд и на останалите от полицията да им беше неприятно да искат, често го правеха. Поради тази причина фактът, че този път ползваха видеозалата, ги караше да чувстват известна неловкост, макар причината за това да беше човек от специализираното звено. Болд и петте му грозни патенца преминаха по коридорите като че бяха ученици, повикани при директора. Залата, в която щеше да се състои заседанието, приличаше досущ на заседателната зала на петия етаж в сградата на Обществената безопасност, с изключение на видеоекрана в единия й край и видеокамерата, прикачена към стената и насочена назад, към седящите около масата.
    — Обследвахме взетите образци от мястото на пожарите, надявайки се да открием обяснение за причината и произхода им. Сметнах, че бихте искали да видите какво сме направили, затова и предложих заседанието да се проведе в оборудвана с видеоапаратура зала. Предполагам, че първите ми коментари ще заинтересуват — и той погледна листчето пред себе си, на което беше надраскал набързо имената на присъстващите — Сид Фидлър и Нийл Бейън. Докато преглеждахме рапортите ви за разпитите на съседи и донесенията на пилота на хеликоптера, който сте цитирали, най-значим за нас — в лабораторията, се оказа фактът за тъмночервените пламъци при тези пожари. Това, както и лумването като факла, и синкавият цвят на бетона, предполага наличието на запалителна течност или метателен експлозив. Отсъствието на въглеводороди беше потвърдено и от лабораторните анализи при нас. Много необичайно за палеж на обикновена сграда. Специален интерес за нас представляваха и подметките от вибрам на туристическите ботуши на сержант Болд, за които повечето от вас сигурно са осведомени, че са се стопили, след като сержантът се е разходил с тях в района на един от пожарите. Анализирахме киселинността. Очакванията ни да се натъкнем на хлор не се оправдаха. Всъщност обичайните тестове в такива случаи не дадоха никакъв задоволителен резултат. Предположихме, че е възможно да става въпрос за термитни разтвори, но в такъв случай те щяха да образуват шлака, а събраните образци, с които разполагаме, не потвърждават наличието на подобен вторичен продукт.
    — Господин Лофгрийн вероятно се интересува от металните остатъци, събрани от местопрестъпленията, във връзка с това, че магнезият, както и други метали изгарят при много висока температура и често се откриват при пожари от типа на тези, убили Инрайт и Хейфиц. За съжаление отговорът е отрицателен. Не намерихме следи от наличие на подобни метали нито в материалите, предоставени от вас, нито в събраните от нас. — Обръщайки се директно към Лофгрийн, додаде: — Паралелно с химическите анализи направихме анализ с рентгенов флуороскоп и открихме някои неорганични вещества, които вероятно са били използвани за изработката на запалителния механизъм, макар отначало самото запалително вещество да ни се изплъзна.
    Би могъл да възнегодува, разбира се, срещу стила на излагането на проблемите, сякаш се намираха на заседание в научноизследователски институт, но знаеше, че и Лофгрийн подхождаше по абсолютно същия начин, затова просто прие неизбежността от изслушването на обстойните и сложновати изложения на лабораторните специалисти. Затова пък всичко щеше да бъде казано наведнъж. Задачата на водещия разследването беше да информира останалите — независимо дали някой от началниците, или съдебните заседатели. Подробните обяснения бяха начин тези учени в областта на криминалистиката и съдебната медицина да свържат в обясненията си един вид анализ с друг, без да предизвикват многобройни въпроси за допълнителни разяснения. Именно затова Болд си водеше подробни бележки.
    — Нямаме свидетелства за експлозия. Само за пожар. Смайващо бързо разпространил се, достигнал ужасяващо високи температури — стълб от тъмночервен пламък, изригнал на огромна височина. Това не е подпалил се дървен материал. Не е избухнало газово барбекю, прибрано в сутерена за зимата. Това е непознат запалител, който е бил възпламенен по някакъв начин, по-вероятно чрез часовников механизъм, по-малко вероятно е това да е станало с дистанционно управление, и се е разпространил с такава скорост из къщата, че обитателките не са имали време да реагират. Затова от не по-малка важност за мен се оказа нещо, което искам да ви покажа сега… — Кастърстейн сложи латексови ръкавици. Взе в ръце едно малко черно топче и човекът, който го снимаше, насочи обектива на камерата към това топче и увеличи образа. — Открито от вас, господин Бейън, както е записано при нас.
    Седящите около масата се извърнаха към Нийл Бейън. Видът му — с тъничките мустачки и едрата фигура — извика в съзнанието на Болд спомена за онези деца, които никога не се включваха в игрите, а стояха някъде настрани. След това си припомни изказаното мнение от Дафи, че пожарният инспектор може много лесно да се превърне в подпалвач — те всъщност представляваха двете страни на една и съща монета. По тази причина погледна с по-друго око на Бейън и Фидлър; ако някой от тях палеше тези пожари, можеше да стане така, че Болд никога да не се добере до истината.
    — Разбирам. — И добави: — Е, подобни анализи изискват време. — Все още държеше топчето в ръце. — Смятаме, че от първостепенна важност за нас сега е да идентифицираме запалителното вещество. Ако ви съобщим какво точно е било използвано, вие ще можете да откриете кой или кои са осигурили всички компоненти за направата му и накрая и да заловите самия подпалвач. А запалителни механизми се намират под път и над път; и от тях понякога остават следи, които пожарът не е успял да прикрие, но не смятам, че този случай ще се окаже точно такъв.
    — Били са като хванати в капан. Това искаш да кажеш, нали? — обади се за пръв път Ла Моя. — Оня мръсник е нагласил нещата така, че всичко да гръмне по едно и също време. — Изгледа останалите, след това отново се извърна към видеоекрана. — В такъв случай вие, момчета, сигурно разполагате с още доказателствен материал, за да сте си съчинили точно тази хипотеза. — Ла Моя винаги беше показвал, че не храни особена любов към федералните, и на Болд му идваше направо да го срита под масата. — Да те питам, докторе, сега — какво вие, момчета, не ни казвате? Какво криете? Усещам една голяма празнина между това, което ни показвате, и това, което ни казвате — а тая работа ми намирисва зле.
    На екрана се показа огромен запуснат супермаркет, като фонът зад него беше затъмнен. На мястото на прозорците имаше заковани парчета шперплат. Между паветата беше прораснала трева. Около двадесетина пожарни коли бяха наобиколили сградата, паркирани на почетно разстояние. Пожарникарите бяха заели позиция, уловили маркучи, върху земята обаче не се виждаха локвички вода, нито следи от обгаряне от пожар, с който да са били извикани да се преборят. В долния десен ъгъл на видеоекрана се виждаха потрепващи цифри от дигитален часовник.
    Часовникът беше занулен и само след частица от секундата Гейнис и Ла Моя, които седяха най-близо до видеоекрана, буквално подскочиха върху столовете си и рязко се извиха назад, сякаш искаха да избягат от яркия морав пламък, издигнал се за миг високо-високо в небето, сякаш беше запален огромен фитил. Покривът на сградата се стопи, по средата се образува дупка и сега супермаркетът заприлича на поничка. Всичко беше изгоряло като че наведнъж. Самото горене беше продължило три минути и четиридесет и две секунди, след което пожарните екипи се включиха в акция и от маркучите им се изля вода. Единствено струите, изтласквани от равнището на разгънатите самоудължаващи се стълби, достигаха до центъра на пожара — съприкосновението на водата обаче с ядрото на прииждащия пламък пораждаше нови и нови изригвания на огнени гейзери. Пожарникарите, обслужващи тези маркучи, ги изключиха от действие и пожарните коли се отдръпнаха на известно разстояние от горящия ад. До този момент Болд не беше наблюдавал по-свиреп пожар.
    — Опитите да се потуши изцяло пожара продължават още двайсет минути, интересното в случая е началният огнен стълб. Не знам дали забелязахте, но горенето достигна температури, при които водата се разлага на съставните си елементи — водород и кислород, които буквално експлодираха, вместо да потушат пламъците. Досега не бях виждал подобно нещо. Този пожар е част от опитите, направени, с цел да се открие запалителното вещество, причинило серията пожари, избухнали в периода между осемдесет и девета и деветдесет и четвърта година. От филиала ни в Окръг Вашингтон са взели участие в този експеримент и така се сдобихме с копие от заснетия филм.
    Болд си представи как би се чувствал човек, намиращ се вътре в супермаркета. Тялото му се разтресе от ужас, запита се дали Бейън беше видял това негово потреперване. В този момент си даде сметка и защо не бяха намерили почти нищо, което да свидетелстваше за човешко присъствие на местата на пожарите; а така се обясняваше и защо Инрайт и Хейфиц не бяха успели да напуснат домовете си. В него изригна неистово желание да предотврати на всяка цена следващия пожар, последвано веднага от съмнение в собствените сили. Може би вече трябваше да се оттегли и да приеме лейтенантския чин. Може би следователската работа изискваше да се намесят млади хора, свежи мозъци, с по-бърза мисъл. Дали не беше станал вече прекалено улегнал и непригоден? Можеше ли да си върши работата с пълния си капацитет, след като се притесняваше дали жена му нямаше връзка с друг мъж? Твърде много неща му се бяха струпали на главата, а времето беше малко. Няма време. Тази мисъл направо го беше обсебила. Повече никакви пожари не трябваше да има, за нищо на света.
    — Не знам какво ще разследваме в проклетите пожари — каза той с равен тон, гласът му изведнъж се оказа прегракнал. — Но мога да ви кажа какво са използвали в този, който току-що видяхме. Мога да ви кажа какво си мислят там, на Изток. Мога да ви кажа какво разследват те сега, тъй като са отхвърлили маса анализи от възможния тестови набор и вече се трудят над окончателните заключения. — Тук реши да направи пауза и телефонната връзка между Сакраменто и Сиатъл за момент пропадна, като по линията нахлу шум от статично електричество. На екрана се видя как Кастърстейн отхвърли глава назад — като че реагираше на подаден сигнал за решителна атака. Пое си дълбоко дъх и изрече две думи, които, достигайки до Болд, сякаш го поляха с горещ душ и опариха очите му: — Ракетно гориво — каза той. — Запалителното вещество, изпитвано във Форт Уърт, беше течно ракетно гориво.

23.

    Имението на Оуен Адлър плашеше Болд с размерите си, независимо че беше идвал тук вече три пъти. Някои съдеха за богатството на Оуен Адлър по размерите и марката на частния му самолет. Беше „Гълфстрийм 3“ и имаше резервоари за допълнително гориво. Беше сред най-богатите в Сиатъл и сватбата му с Дафи Матюс щеше да се състои на частна церемония, ръководена от Робърт Фулгъм, в същото това имение с изглед към пристанище Шилшол, и залива Пъджет Саунд. Сватбата им беше отлагана два пъти, макар за това да знаеха само най-близките им приятели — покани не бяха изпращани. Обяснението на Дафи беше, че е станало заради наложителното овладяване на критична ситуация в империята за хранителни стоки на Адлър, тъй като се беше натъкнал на повтарящи се проблеми по отношение на сроковете на изпълнение, но Болд беше доловил признаци от друг характер. Дафи беше позволила на наемателя на яхтата й, превърната в плаваща къща, да се оттегли, без да плати неустойка; не беше предприела никакви опити повече да я даде пак под наем. Беше се включила отново като доброволка в работата на Убежището — организация на религиозни начала, осигуряваща подслон на избягали от дома тийнейджъри — от която се беше отказала в началото на увлечението си по Оуен Адлър. От друга страна, снимки на Адлър в компанията на други жени бяха публикувани на два пъти на страниците за светски клюки на вестниците. Болд не беше задавал никакви въпроси. Мъж, който би могъл да възроди от пепелищата една компания за стотици милиони долари по начина, по който Адлър го беше направил, заслужаваше само адмирации. Нямаше съмнения в неговите способности да преодолява финансови затруднения. Обаче Дафи Матюс може да се беше оказала своего рода предизвикателство, на което той досега да не се беше натъквал.
    Живописното пристанище, толкова красиво през нощта заради отразените в тъмната водна повърхност светлини, заради белите очертания на редиците яхти, заради мачтите им, толкова крехки — като зимния скреж по стъклата на прозорците, беше разположено върху дига край морето, в подножието на хълма, където се намираше имението. По домофона, вграден в предната врата, Дафи го накара да обиколи къщата и да я изчака в задния двор. След като заобиколи разпрострялата се нашироко сграда, Болд видя, че осветлението и в двора, и в басейна е включено. Обстановката му напомни за Италия — той и Лиз не бяха ходили в Италия, откакто се беше родил Майлс — още една от онези промени в начина им на живот, която в определени моменти, подобни на този, приемаше облика на съжаление.
    Съжаление? Може би известно неудоволствие, че Болд е изрекъл на глас подобно нещо. Естественото разминаване в начина, по който двама души обясняват промените в живота на другите, даде си сметка Болд, искайки му се подобна промяна да не се беше случвала. Искаше му се вечно да може да споделя усещането за интимна близост с тази жена, тази освобождаваща близост, където беше позволено всичко. Вината беше на Оуен Адлър. Интимният си живот, тайните си сега тя споделяше с този мъж, Болд оставаше външен човек.
    — Бърни, разбира се, не може да се закълне сто процента. Имаме работа с предположение. Ако е сбъркал, значи е сбъркал; няма как по друг начин да си създадем вярна преценка. Почвата е попила водата от маркучите на пожарникарите, което на практика прави всякакви изчисления и тестове неточни и направо невъзможни. — Продължи да размишлява на глас: — Интересно как самото действие на потушаване на пожара до такава степен отнема възможността да се намери някаква, каквато и да била достоверна улика или доказателство.
    — Толкова му позволяват доходите, а те са ограничени, доколкото ги има. Хора като него са обзети от страст към това, което е обсебило вниманието им, обичат да изпипват нещата, които ги занимават. Иначе работят нещо, което не изисква мислене. И така, той обмисля убийствата си, бомбите си, по цял ден мисли за тях. Спи малко, храни се малко, защото мисли, а това напълно пасва на информацията, че е слаботелесен. Излиза от работа и веднага се заема с бомбите си.
    — Знаеш ли, има толкова много примери от толкова много войни — където войникът се бие за общата кауза с цялото си сърце и душа, печели битки, медали, бие се до смърт, непобедим е във всяко едно отношение, железен. След това по време на отпуска се жени, след известно време му се ражда дете и това е краят на този етап от военната му кариера. Граница, която повече няма да прекрачи обратно. И става опасно и за него, и за другите да се връща там, където вече е бил.
    — Ще отидеш на работа на следващата сутрин — изрече тя със спокоен тон. — Както го правиш всеки ден, както винаги си го правил. Каквото и ние правим. — Погледът й отново стана изпитателен. — Заради разговора с майката и сестрата на Инрайт е, нали? Ти вдъхваш живот на мъртъвците, докато други нарочно правят точно обратното. Защо? Защото това те мотивира — заключи тя. — Защото това ти припомня какви са били жертвите преди случилото се — каквито и да са били впрочем. Защото нищо не е останало от тях — беше категорична тя. — Ако разполагаше с повече видими признаци, щеше да си като куче, подушило кокал, но сега почти с нищо не разполагаш и това те кара да чувстваш работата си лишена от цел, смисъл и съдържание. Как се среща той с жертвите си? Как подготвя къщите им за взривяване? Как разбира със сигурност, че са сами? С това не искам да кажа, че мога да си представя какво ти е, защото не мога да се поставя на мястото ти. Никой не може, може би някой би могъл, но едва ли в пълна мяра. Няма по-добър от теб, Лу. Ти не го съзнаваш, но ние, които работим с теб, го знаем. Ти си най-добрият. И ако умре още една жена, значи е било писано да умре. А ако още една умре? Може би да, може би не. Просто трябва да се примириш, не мога да си представя обаче колко сила се изисква, за да го направиш. Ти за всички нас си нещо като локомотив. Даже Шосвиц те ползва за такъв. Нито за миг обаче не си помисляй, че Джон или Боби, или който и да било друг от останалите може да се справи по-добре от теб. Подходът им ще бъде по-различен, разбира се. Но дали ще ги изведе до по-добър резултат? Едва ли. Ти изваждаш наяве силата на хората от твоята група. Караш ги наистина да работят като един екип. Всички ти се възхищават. Именно заради това. Има и други начини да се върши тази ваша работа, но няма съмнение, че твоят е най-добрият. Ставаш сутрин от сън и отиваш на работа. В някои дни имаш чувството, че някой ти е изпил силите, в други е направо поносимо. Именно тези, вторите, трябва да си спомняш повече и по-често. Но ако искаш да развея белия байрак, ще го направя. Бих направила всичко за теб.
    Усети, че му се завива свят. Не му харесваше, че му говори така, не и облечена само по халат и със заголено бедро. Нито имаше нужда, нито желаеше такъв, зареден с напрежение и двусмислие разговор. Искаше да се освободи от това усещане за тежест в главата си, но никой не му даваше някаква надежда, че нещо можеше да му помогне. Знаеше, че щеше да се почувства излекуван чак когато съдът произнесеше присъдата над виновника, а дотам водеше толкова дълъг път, че понякога имаше нужда да разбере дали няма някакъв друг изход от тази ситуация. Имаше нужда да си поеме въздух.
    Болд си помисли за Лиз и за подозренията си, че има връзка с друг, изненада се, че като че ли наистина иска да я хване в изневяра. Дали просто не търсеше лесен изход от заплетената ситуация? Дали всъщност децата не се бяха оказали повече, отколкото тя можеше да понесе? Как се осмеляваха такива мисли да се появяват изобщо, макар и само в строгото уединение на собствената му съвест! Дали се тревожеше заради Дафи, която, както се оказа, истински обичаше Адлър, и фактът, че я губеше, беше всъщност за добро? Или може би беше, както му се искаше да вярва, така влюбен в децата си, в съпругата си, в живота си, че му изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно — и ако беше твърде хубаво, за да е вярно, значи нещо трябваше да се появи на хоризонта, за да му отправи предизвикателство или даже да разруши всичко, ако се окажеше невъзможно да го обуздае. Извънбрачна връзка. Сериен подпалвач. Нещо.

24.

    Бен не беше престанал да внимава за микробуса. Не беше го виждал от онази дъждовна сутрин — преди седмица, но усещаше, че е някъде наблизо. Страхуваше се от него. Нямаше почти никакво съмнение, че портмонето му беше изпаднало от джоба му, докато се беше крил в микробуса, а в него имаше четири долара, но и негова снимка и адресна карта, която вървеше към портмонето, с попълнен четливо адрес и телефонен номер. Чувството за вина, че е взел онези долари, ангажираше всичките му мисли. Според него имаше две възможности: да върне парите или да избяга. Емили не искаше и нямаше да ги вземе, беше ги нарекла мръсни пари. На него мисълта да се раздели с толкова много пари му беше неприятна. Бягството му изглеждаше най-приемливият вариант.
    За днешния ден беше планирал да се прибере от училище следобед с Джими. Най-важното беше да се държи далеч от дома си — заради попълнената адресна карта в портмонето. Джими беше много едър за възрастта си, с тесни очи и огромни ръце. Не беше сред най-близките му приятели, но пък никога не го беше дразнил заради стъкленото му око, както правеха повечето деца. Джими си беше добро момче. Сигурно щяха да играят на видеоигри или да гледат някой филм, което по принцип беше чудесен начин да се спаси от писането на домашни и връщането в празния му дом — но с наближаването на края на училищния ден на Бен все повече му се приискваше да не се беше съгласявал. Ужасяваше се от мисълта да напусне сградата на училището.
    Имаше желание да отиде при Емили, както беше правил толкова пъти след училище, но тази възможност отпадаше, нямаше начин шофьорът на микробуса, Ник, да не беше свързал Бен с нея, което означаваше, че беше напълно възможно да наблюдава къщата й, както впрочем напълно беше възможно и да наблюдава неговата къща. След като беше ограничен в намирането на изход, да тръгне с Джими му се струваше най-добрият вариант: щеше да се качи в друг автобус, който отиваше в съвсем друга част на града. Затова след като взе окончателно решение да постъпи така, се зае мислено да преценява какво да прави, ако се наложеше да бяга и да се крие, докъде биха могли да му стигнат парите, къде би могъл да отиде. Мислеше също да си купи и своя собствена видеоигра „Нинджа“.
    Беше си сложил качулката на ватираната фланела и така се придвижи към училищния автобус. Джими беше достатъчно едър, за да му служи като щит, Бен вървеше непосредствено зад него, привел глава, насилвайки се да не се оглежда, за да не даде възможност на никого да види лицето му. Пастрокът му щеше да се върне вкъщи към седем или осем вечерта, а може би и по-късно. Дотогава щеше да е станало тъмно и щеше да бъде по-лесно да се прибере незабелязано. В главата му бавно зрееше план. Да оцелее беше най-важното.

25.

    Да се изправи срещу възможния убиец лице в лице — за такива моменти живееше Дафи Матюс. Като психолог към полицейското управление — Сиатъл, тя проявяваше особено търпение към този аспект от работата си, който я задължаваше да изслушва възрастни мъже с пагони, които хленчеха като момченца; приемаше атмосферата на сексизъм сред обкръжението от полицаи, която нямаше как да се промени. Момчетата можеха да гримират дискриминацията заради пола й с любезности или потупване по рамото, но нямаше никога да я изкоренят от себе си: мъжете, които носеха униформа и редовно почистваха оръжието си, гледаха на жените като на запас от мека плът и средство за прехрана и поява на деца. Тя беше помогнала да излезе от затруднена ситуация на един от полицаите, който беше на път да се алкохолизира, на детектив от отдел „Убийства“, който беше започнал да бие жена си; със същата задълбоченост се отнасяше към разпитваните убийци, към собствените си проблеми, към изготвянето на психологически портрети и изследването на тъмната страна на човешката психика.
    Стъпваше като на пружина, въодушевена и усмихваща се, докато се приближаваше с бързи крачки към Улица хиляда и петстотин в Баяр или седалището на Дружина Четири на пожарното управление — Сиатъл, и на експерта от експертната група към градския съд Стивън Гарман. Сградата представляваше красива тухлена конструкция, издигната петдесет години по-рано, превъзхождаща всички околни сгради. Баяр беше квартал на Сиатъл, основан от норвежки заселници, граничеше на юг със залива Салмън и корабния канал, чиито кейове и пристани бяха подслонили повечето от лодките и яхтите, предназначени за риболов или за спорт, или просто за приятно прекарване на свободното време, някои предавани от поколение на поколение. За някои хора Баяр беше мишена на вицове и шеги на етническа основа — основно за вонята от риба и говоренето с акцент; за други — повод за уважение — Баяр беше един от малкото квартали в града, успял да запази наследената идентичност и своеобразието си въпреки миграцията на калифорнийците в средата и края на осемдесетте години.
    Дафи изкачи каменните стълби до втория етаж на пожарното управление, докато в същото време се опитваше да събере мислите си, да преговори за последен път плана си за действие, за да бъде напълно готова за каквото и какъвто да се окажеше Стивън Гарман. Нямаше защо да се настройва предварително за наличието или липсата на вина, никакви присъди. Приемаше, че той е получател на писмата заплахи, съдържащи цитати, придружени с топчета стопен изкуствен материал от неидентифициран засега произход. Имаше намерение да установи някакъв вид взаимоотношения, връзка помежду им, на всяка цена, независимо по какъв начин, дали със средствата на професионалния психолог, равнодушния бюрократ, внимателния слушател или чрез откровен флирт. Подобни разпити изискваха от нея да бъде актриса, на нея това предизвикателство й се нравеше. Използваше привлекателността си, за да подтикне един мъж към неволно сътрудничество; жените бяха по-издръжливият и непреклонен пол.
    Външните помещения, предшестващи офиса на Стивън Гарман, не бяха виждали подновяване от дълго време. Дафи беше поразена от потискащата атмосфера; обстановката, която заобикаляше един човек, беше много важна от психологическа гледна точка. По стените имаше закачени снимки, черно-бели — на мощни, неукротими пламъци, и една цветна — така наречената официална снимка на кмета на града. Неизменните за всеки офис на градската управа картотечни шкафове от сив метал, идентичен на този, от който правеха оръжието, преливаха от папки, помещенията имаха мирис на комбинация от дъвка, спарен прах и почистващо средство; сякаш някъде прегаряше кабел или нещо друго, работещо на ток — миризма, като че съвсем на място за офиса на един пожарен инспектор.
    Гарман се беше разположил в огромно кожено кресло сред поддържания в безукорен вид и ред офис. Той беше едър, красив мъж, с топли светлокафяви очи и с рунтави мустаци, и по-млад, отколкото очакваше. На стената висяха закачени снимки на Айнщайн и на Пикасо. Сториха й се не на място; един пожарникар да се интересува от импресионизъм? Какви ли бяха поетичните му предпочитания? Беше истински изненадана. Имаше и цветна снимка на совалката „Кълъмбия“ в момента на експлозията преди години, части от нея, обвити в бял пушек, се виеха в тясна и издължена спирала — отломките бяха като скреж върху ясносиньото небе. Дафи си спомняше много добре къде беше в същия този ден на катастрофата.
    — Дали не може да бъде жена ли? Едва ли, няма начин. Занимавал съм се с пожари през по-голямата част от живота си, с разследване на палежи се занимавам през последните седем години, за цялото това време не се е случвало подпалвачът да се окаже жена. Имаше няколко жени, които се опитваха да работят като пожарникарки. Имаше и няколко тийнейджърки, обвинени за съучастие като помощнички на приятелите си подпалвачи. Но жените никога не са били основни играчи. Неее. Тези пожари ги пали мъж. Залагам си пагона. — След което попита: — Вие от групата на Болд ли сте?
    — Едно от нещата, за които ме помоли сержант Болд, е да бъда един вид свръзка. Води се разследване по линия на специализираното звено по палежите, а също и по линия на отдел „Убийства“ — поде отново тя, служейки си с жестове на ръцете, за да илюстрира тази двойственост. — Моята работа е да държа връзка между двете разследвания, затова и Бейън, и Фидлър така активно участват. Не смятаме, че оперативните заседания веднъж седмично са достатъчни, а Болд пък изобщо не е привърженик на честите срещи, той обича да казва, че на такива заседания само се говори, а нищо не се прави.
    Искаше той да разбере, че се е ровила в досието му, както и искаше да го държи през цялото време под око, за да регистрира и най-минималната реакция от негова страна. Почувства се някак разочарована от леката руменина, плъзнала се по шията му, и отклоняването на погледа по начин, зад който според нея можеше да се крие само една причина — от скромност. Тя осъзна, че в себе си беше прикачила на всички пожарникари етикет на самоуверени мъжкари, независимо от желанието й да се пази от предварителни оценки.
    — Не си правя резки по приклада. Това ми е работата. Сега, като споменахте тези цифри, това някак ме притесни. Ние постигаме успех в петнайсет процента от случаите. При вас, доколкото знам, е седемдесет-осемдесет процента. С опожаряването на колите сме най-зле. Миналата година сме имали четиридесет и пет хиляди запалени коли по линия на така наречените пожари от съмнителен произход. Четиридесет и пет хиляди. Направо не е за вярване! И се чудим защо застрахователните вноски са толкова високи. Някъде към половината от случаите ми са свързани с коли. Другите са изоставени сгради. И в тези случаи или става дума за отмъщение, или за прищявка.
    — Първото, което направих — продължи след размисъла, — когато свързах „Пожара Инрайт“ с писмото, беше да прегледам папките си. За това ме помоли Болд, а и вие сигурно ще ме попитате за това и аз ще ви спестя време. С „Пожара Инрайт“ и с „Пожара Хейфиц“ нищо от това, което имам тук, не може да се сравни. Има няколко неразрешени случая, по няколко напоследък се задвижиха нещата. Навсякъде става дума обаче за обичайната запалителна смес. На бензинова основа. Просто няма как да не го хванеш подпалвача. Всяка капка бензин си има, така да се каже, собствена физиономия — не го знаехте, нали? Всяка партида, излизаща от която и да е рафинерия, е винаги с по-различен състав, химически. Прави си значи човекът сместа, ние го задържаме като заподозрян, намираме туба с бензин в гаража му и бинго! — от лабораторията веднага установяват сходството. И с това доказателство вече можем да повдигнем обвинение. Ако не съвпадне химическият състав, ги пускаме. Не виждам кой от моите може да устрои такъв пожар?
    — Можем ли просто да го отнесем към съвпадението? Случайността? Нека да ви кажа нещо за Лу Болд, ако някой друг не ви го е казал вече. Думата съвпадение не фигурира в неговия речник. Такова нещо просто не съществува за него. Той е фаталист; всичко се случва поради някаква причина, всичко има обяснение. Ето тези жертви. Защо точно тези жени: избрани са били случайно? — попита тя реторично. — Не, изобщо не си мислете, че Лу Болд би допуснал такова нещо. Има си причина, без значение колко неясна и объркана. Обаче Болд ще я открие, помнете думите ми. — Химикалът в ръцете му спря да се движи. — И ето, тези писма, адресирани до вас. Чиста случайност ли? — Въпросът й отново беше реторичен. — Според Болд за това си има причина. Обаче той не иска да си играе на отгатване. Затова иска от мен да открия задоволително обяснение. Практически той не разполага с почти нищо за тези пожари. Има само вас и започва да се пита защо Стивън Гарман. Защо! Търси отговора и нека да ви кажа още нещо за Болд: той ще разбере каква е истината. — Ръцете му отново започнаха да въртят химикала. — Той винаги намира отговорите. Защо съм толкова сигурна ли? Това са четиринадесет години успешна кариера в отдел „Убийства“. Напълно достатъчно, за да ни впечатли, нали?
    Искаше й се да остане тук и да го разпитва, да го пече на бавен огън, докато най-накрая не я попита дали не й е горещо, докато не отвори прозореца или поне не разхлаби вратовръзката си. Тя нямаше ни най-малка представа какво крие той, нито дали то би имало значение за разследването — повечето хора имаха склонност да преувеличават собствената си значимост. Но тя искаше да разбере какво е то. Искаше да го накара да се изпоти. Имаше хиляди начини да го принуди да изплюе камъчето, но в този случай предпочиташе да пипа по-нежно. Вземи пример от Болд, действай като него.

26.

    Болд се извърна, за да види за кого се отнасят тези думи. За Ла Моя, който наперено демонстрираше новите си светли дънки — забързан право към него. Ла Моя беше образец на суетата — изопнати като по конец дънки, блестящо от чистота поло, високи каубойски ботуши и колан — спомен от времената, когато е станал родео ездач — на седемнадесет, и достатъчно глупав, за да се запише. Имаше продълговато, скулесто лице, жилава коса и дълъг нос. Какво толкова намираха жените у Ла Моя, беше абсолютна загадка за Болд — човека, чиято работа беше да разбулва загадки. Жените явно се лепяха за него, даже човек да приемеше и за наполовина верни, като се имаше предвид склонността му да преувеличава, разказаните от самия него на всеослушание подвизи. Може би, помисли си Болд, всичко започваше именно от тази негова походка — самоувереното местене на стройните му крака с леко полюляване на бедрата. Може би беше заради огромните му кафяви очи, заради начина, по който пронизваше с тях набелязаните от самия него поредни завоевания. Или може би основната причина беше това негово себично, дръзко държание, което именно го беше накарало да навлече полицейската униформа и да сложи пагон. Каквато и да беше причината, винаги Ла Моя беше водещият, с него се съобразяваха, а не той с другите. Би могъл един ден да има своя група, стига да поиска. Би могъл да има жена и пет деца, или по една жена във всеки квартал на града, или и двата варианта наведнъж. Този мъж се харесваше, още щом го видеха, а като го опознаеха, виждаха, че могат да му се доверят, да разчитат на него, напълно и безусловно, независимо в каква ситуация.
    Детективът имаше завидни връзки в частния сектор: с кредитни организации, застрахователни компании, банки. Някои смятаха, че е заради миналото, други — заради множеството любовни авантюри, благодарение на които беше получил достъп до най-различни кръгове. Шосвиц беше казал, че е заради службата му при военните, според Болд обаче всичко се дължеше на неустоимия му чар и невероятни способности да завързва запознанства. Умееше да се харесва от пръв поглед, затова щом поискаше някаква услуга, получаваше я на часа. А щом му беше направена услуга, той намираше начин да я върне в подходяща форма. Ла Моя познаваше хората. Знаеше как разсъждават. Какво искат. Знаеше и какво става по улиците. Можеше да осигури каквото и да било за когото и да било, а Болд просто си затваряше очите в такъв случай. С лекота се справяше с работата си. Мнозина му завиждаха, неколцина го мразеха, беше човек, към когото никой не можеше да остане равнодушен.
    — Стълби „Вернер“ в нашия район се продават само чрез една дистрибуторска фирма, което за нас е добре, обаче бизнесът им е толкова оживен и с такъв обхват, че шансовете ни да проследим на кого точно какво са продали на практика биха се равнявали на нула. Обаче и тук късметът ни проработи. Моделът с този нарез върху основите на страничните греди, чиито отпечатъци намерихме, се е оказал с производствен дефект, така че стълбите били изработвани само в течение на шест седмици. Свалили са модела от производство и са изпратили съобщение, че го изтеглят от продажба, така че въпросните стълби са престояли по складове и магазини на практика само две седмици. По общи изчисления от тях са купени някъде към стотина броя.
    — След като има само един дистрибутор, е фасулска работа да разберем кои са му били клиенти — складове и магазини за железария и кухненски принадлежности, за строителни материали, фирми за вещи под наем. Даже ги преброих! Седемнайсет за цял Западен Вашингтон, за окръг Кинг — само четири. Моделът е от типа стълби за професионалисти. Така да се каже, беемвето на стълбите, което е още по-добре за нас, тъй като само ограничен брой търговци имат разрешение да ги продават. Още нещо. Скъпи са, което означава, че няма как толкова пари да се занесат на ръка: или са платени с чек, или с кредитна карта. Проверил съм го: нито една от тези стълби не е била платена с пари в брой! Дотук съм стигнал в проучванията си.
    — За това имаме скенери — продължи Ла Моя. — Могат да пренесат каквото искаш — статии, реклами или карти на екрана на компютъра ти. Имаме и оптично разпознаване на писмени знаци — софтуер, който конвертира печатен текст от сканиран графичен образ в данни, които текстовите редактори и дейта-бейз-програмите могат да обработват. Вече отдавна сме във века на компютрите, сержант. Само неандерталци като теб все още се лутат в мъглата.
    — Ето какво ще направим. Първо сканираме списъците. После ги минаваме през системата за оптично разпознаване на знаците, след което можем да търсим на базата на каквато класификация искаме: „Вернер“, стълба, според номера на изделието, по цената. Ще надушим всичко около всяка продадена стълба. За всяка продажба се записва и начинът на плащане — с чек или кредитна карта. Записва се и номерът на банковата сметка, така че… Днес следобед, утре, най-късно вдругиден ще разполагаме със списък на всички продадени стълби от този модел. Ще знаем номерата на чековите книжки или банковите сметки на купувачите. И ще можем да издирим самите купувачи — и накрая ще знаем и имената им, сержант. — Следващото изречение беше казано с гордост: — Казвам ти, ще го пипнем тоя.
    Много добра работа, помисли си Болд, и го изрече гласно. Това, което не каза, беше, че научаването на тези сто имена пак можеше да не ги приближи до подпалвача. Все още не бяха разбрали как набелязва жертвите си и как се промъква в домовете им. Толкова много въпроси чакаха отговор, толкова много несвършени неща имаше. Не искаше да обезсърчава Ла Моя. Защото страшно се нуждаеше от добър пробив — може стълбата да се окажеше този така необходим прелом, както вярваше Ла Моя. Работата на водещия следовател беше да заложи няколко мрежи във водата и да чака къде ще се уловят риби.
    — Вземи още някого като оглеждаш колите. Може пък да се окаже, че са пазарували в един и същ супермаркет, или че са си купували хамбургери от един и същи снекбар. Може той да е бил също там и така да ги е забелязал. Може да е останала някоя неизхвърлена опаковка, сметка. Или чанта. Аз всъщност обичам да се ровя в коли. Предпочитам ги. Щом толкова ти се иска да продължиш със стълбите, тогава си стой при компютрите, Джон. Трябва ни и да разберем що е то ракетно гориво. Бейън и Фидлър трябва набързо да ни ограмотят. Палежите се оказаха трудна работа, аз поне нищо не разбирам.
    В този момент Дафи отвори с гръм и трясък вратата на служебния вход за отдел „Убийства“, лицето й беше поруменяло, а гърдите й се повдигаха в забързан ритъм. Пак си беше сложила сутиена „Уондърбра“. Тя се втурна към Болд и Ла Моя с нетърпящ възражение маниер, който веднага накара сержантът да повярва, че най-накрая пробивът е станал. Познаваше този плам в очите, този устрем, неведнъж го беше изпитвал. Нямаше мъж в управлението, който да не я изпиваше с поглед.

27.

    В същия този момент една ръка го стисна за рамото, Бен изпищя и опита да се изтръгне, за да продължи по стълбите нагоре. Нисък гневен глас изрече нещо, но Бен не различи думи, обърна внимание на усещането, което те предизвикваха у него — внезапно изтръпване, което го проряза от горе до долу, съчетано с все по-стегната хватка около рамото му. Реакцията му беше изцяло инстинктивна: да избяга в стаята си; да заключи вратата; да се измъкне през прозореца; да хукне колкото му държат краката към къщата на Емили; никога да не се връща тук.
    Страхът го обля като горещ душ. Кракът му се подхлъзна по стълбите. Ник изсумтя, беше непосредствено зад него. За Бен коридорът като че се беше смалил; секундите като че се бяха скъсили. Светът беше неприятно място, пълно с болка и мъчения, припомни му вътрешният глас. Паника изпълни гърдите му. Вече нямаше никакъв план, само абсолютната увереност, че лошите неща се случваха на лошите хора, а заради кражбата на парите той се беше превърнал в лош човек, беше попаднал в ситуация, от която едва ли щеше лесно да се измъкне.
    Бен се изтръгна и хукна по стълбите нагоре. Ръката на преследвача го сграбчи с нечовешка сила. Докопа го за глезена и го повали — брадичката му се удари в стъпалата, докато се плъзгаше надолу. Прехапа устни и металическият вкус на собствената му кръв изпълни устната му кухина. В този момент си даде сметка, че това нямаше да бъде единствената му рана, щеше да се лее още негова кръв. Мъжът го затегли за глезена, килимената пътека ожули лицето му. Бен замахна с десния си крак и залепи подметка точно върху челото на преследвача му. Мъжът политна назад.
    После двамата мъже се вкопчиха в битка, неприличаща по нищо на ръкопашните схватки от екшъните. Двамата се търкаляха на пода, сплели ръце и крака, не спирайки да се псуват един друг. Бен затърси с ръка опора, защото след като беше изблъскал Ник, се беше олюлял и полетял с неудържим ход по стълбата надолу — брадичката му се удряше в гърдите при всяка стъпка, в главата му мислите се блъскаха една в друга. Най-накрая успя да се улови за парапета на стълбата.
    С един котешки скок Ник блокира достъпа на Бен до входната врата. След което, заел боксова стойка, започна застрашително да се приближава към него. Бен замахна с лампиона, преобърна един стол и протегна ръка към бравата на вратата, водеща към мазето — единственият възможен изход. С крайчеца на единственото си око той улови раздвижване отдясно — пастрокът му беше в съзнание и се изправяше на крака, оставайки невидим за Ник, чието внимание беше изцяло насочено към момчето. Мъжът отново каза:
    Колко пъти пастрокът му го беше предупреждавал да не ходи там. Даже го беше заклевал да има страх от Бога, но да не си показва носа там. Това изобщо не беше спряло Бен. Макар да беше намерил капака закован, не се беше поколебал да издърпа пироните, с които го беше заковал Джек, с клещи, и да надникне вътре, но експедицията му беше приключила набързо заради гъстите и дебели паяжини и ужасната миризма — любопитството му набързо се беше изпарило тогава. Това беше преди повече от година, но още помнеше отвратителната миризма.


    За втори път същият детски глас беше уловен от записващата система в информационния център — Сиатъл. Този път момчето беше съобщило и адреса, идентичен с адреса, на който беше регистриран телефонът, от който се беше обадил първия път, макар връзката да беше прекъсната. Компютърът на центъра насочи посредством системата за съобщения това обаждане към патрулна кола, намираща се в района на сиатълския университет. Именно полицаят, седящ зад волана, Патрик Шенън, щеше да открие на пода във всекидневната мъж в безсъзнание — жертва на физическо насилие.

28.

    Болд размишляваше за това, че съществуват редица нюанси на сивото, редица настроения, които да съответстват на тези нюанси, не непременно мрачни, както повечето хора си мислеха. Съществуваше сивото на утринта, клонящо към бледосивото на простора за сушене на дрехи; съществуваше сивото на пладнето, дъждовно сивото, леещо се от небето и открояващо сочната зеленина на бръшляна и тревата; съществуваше сивото на вечерта, сгъстяващо се и вещаещо мрак, превръщащ хората в слепци, а децата в страхливци и страхливки. Човек привикваше да живее със сивото в Сиатъл. Със сивите настроения. В сивата зона между доброто и злото.
    Сержант Лу Болд беше един от многото, запознали се с документацията по случая с разложения труп на жена, открит в скривалището на една къща. Беше убеден, че всичко щеше да се реши с един само разпит в „Бокса“ на заподозрения. Със сигурност щеше да се стигне до самопризнание. До базата, както казваха, върху която можеше да се гради вече обвинението. Ако не сполучеха, тогава Дикси щеше да се наложи да идентифицира останките. Докато открие връзка между жертвата и заподозрения, щеше да мине известно време, но този вариант беше напълно приемлив. Беше от тези случаи, които привличаха вниманието на Болд, но заради работата по палежите щеше да направлява развитието му, така да се каже, от разстояние. Въз основа на показанията на съседите трябваше да открият момчето, което беше живяло със заподозрения — негов доведен син и вероятният автор на анонимното обаждане на деветстотин и единадесет, посочило наличието на трупа в скривалището. За Болд това означаваше безкрайни обиколки на сиатълските улици в търсене на възможния свидетел — изплашеното и ужасено момче, чиято снимка, намерена в къщата, вече беше прикачена към документацията по случая.
    Трафикът не беше натоварен. Затова той подкара по централните улици, спусна се отвъд хълма Капитолия и се насочи към адреса, фигуриращ в документацията. Никъде не се виждаше издирваното момче. Спря пред супермаркета и влезе, за да напазарува. Прибра се вкъщи, за да остави покупките и размени няколко думи на испански с Марина — жената, която гледаше децата. Прегърна Майлс и целуна Сара, задавайки си в същото време въпроса какво ли беше да се окажеш на улицата за едно дванадесетгодишно дете.
    Отново в колата — и изведнъж го завладя усещане за джаз, музиката, която го владееше до мозъка на костите му, като топлина, разнесла се по цялото тяло, след като се потопиш във ваната. Тази музика живееше вътре в него. И той й се отдаваше напълно толкова често, колкото му беше възможно, а то не беше никак достатъчно. Помисли си, че живот без музика би бил пълна трагедия, но мигновено си даде сметка, че други биха казали същото по отношение на модерното изкуство, поезията или даже надбягването с хрътки. Всеки си имаше своето пристрастие. Неговото беше джазът. Тъжен и навяващ меланхолия в момента, също като небето по пладне. Усети как сивотата го залива от горе до долу.


    Беър Беринсън притежаваше и ръководеше делата на „Приеми го на шега“ — клуб за сатира и забава, както и музикален салон, предлагащ основно сандвичи с риба, с барплот и барман зад него и няколко тийнейджърки като сервитьорки. Беър можеше да бъде открит всяка вечер в клуба, придвижващ се с леко скована походка между масите, хвърлящ по едно око към сервитьорките и към бармана, за да е сигурен, че всичко върви според правилата на играта. След проточила се дълга съдебна битка с федералната управа Беър, макар че беше излязъл победител от нея, не успя да спаси „Големия майтап“ — първия си клуб, и се беше лишил от редовните посещения на Болд и останалите полицаи. „Приеми го на шега“ се намираше в Уолингфорд, нагоре по Четиридесет и пета улица, далеч от центъра и от предишната му клиентела. Този път Беър се беше насочил към друг тип клиентела — към децата, разполагащи с кредитните карти на родителите си или изобщо разполагащи с много пари, към юпитата — забогателите в кратки срокове след завършване на икономическо образование борсови посредници, бизнес консултанти, рекламни агенти и търговски мениджъри, станали родители и заменили апартаментите в центъра с къщи в Уолингфорд. Кварталът се беше променил доста за десетина години и Беър се беше озовал тук, за да се възползва от тази промяна. Часовете между пет и седем, гарнирани с джаз и коктейли, Беър беше нарекъл прибирането у дома — на тези още млади специалисти, които след работа се чувстваха твърде уморени за каквото и да било, но не и за да се отбият в клуба и да пийнат по нещо за кураж. Към девет часа вече беше претъпкано от седящи и правостоящи, като цената на всички питиета се сваляше с по един долар, а сервитьорките заменяха дънковите си облекла с миниполи и бели блузи с щампована смееща се мечка върху джобчетата отляво. Личната шега на Беър3.
    В три часа в клуба имаше само двама от редовните посетители — превърнали се едва ли не в част от мебелировката, подпрени на барплота, имаше още кълба дим над барплота и един мъж зад барплота, редящ пасианс върху екрана на лаптоп компютъра. Беше широкоплещест, но с отпуснати рамене, черна коса — много гъста и буйна — и дебели устни. Очите му постоянно имаха тъжен израз; за разлика от тях устните му бяха вечно разтеглени в цинична усмивчица. Беър винаги изглеждаше като човек, който беше узнал нещо, което не би трябвало да му се казва.
    — Аха. Не на мен тия. Затова ли се отказа от свиренето и повика Линет? Ето какво ще ти кажа — започна поредната си лекция барораслият философ и може би най-верният приятел на Болд. — Според мен проблемът на възрастните е — продължи Беър, опитвайки се както винаги да остане сериозен и едновременно с това да изглежда наивен като дете, доколкото беше възможно, след като постоянно изпъстряше речта си със солени шеги и звучащи като сентенции заключения, — че докато са деца, казват каквото мислят — нали знаеш от рода на: „Виж, виж, чичо Питър вече не е плешив, обаче защо косата му по средата е с друг цвят?“. Такива глупотевини. Докато си дете, правиш каквото ти се иска — разплакваш малката си сестричка, разглобяваш часовника — но само дотогава, докато разбереш какво е прилично и какво не. Което всъщност е основният проблем — начинът, по който учим децата на съвсем погрешно поведение. Защото възрастните правят точно обратното: ние рядко признаваме откровено какво чувстваме или мислим, и с течение на времето започваме да правим все повече неща, които изобщо не сме искали да правим. Виж например как на въпроса „как си?“ всеки отговаря с „добре“, докато всъщност задълженията ти само се увеличават и все повече не ти остава време да вършиш твоите си неща, всяка сутрин ставаш в шест, хвърляш боклука, после се довличаш до службата да си вършиш омразната работа, за да ти отпуснат най-накрая три седмици отпуска на година. И за какво е всичко това? Как така всички стигаме дотам да си объркаме така живота? — След миг добави: — Като родител, Монк, те съветвам добре да размислиш над всичко това. — Насочи погледа на широко отворените си очи към Болд. И го попита: — И така?
    — Да, и във всички тези истории, във всички тези уроци се говореше за доброто и злото, за Бог и сатаната — няма значение в какъв вид се явяваха — но бяха там, зад хората, до хората, и ние придобивахме вярата, или някакво усещане за вяра, че има нещо по-голямо от човек, без значение колко малък си или на какво ниво от развитието си се намираш. Поглеждаш към небето някак по-особено или пък ходиш на църква два пъти в седмицата и, независимо какво правиш, тази вяра си съществува, тя е в теб. А без нея, без това усещане за Бог, няма алтернатива, няма от какво да се страхуваш. И сега, като говоря за това, с неохота ми се иска да призная, че може би страхът в такъв случай е нещо положително. Усещането за Бог — с каквото и име да избереш да го наречеш — те надарява с душа, а без душа си като човек с бинокъл, за когото всички останали просто са някакви буболечки, пушечно месо, храна като всичко друго. Всъщност точно това има в очите на един убиец: безчовечност, безсъвестност, никаква грижа за човека до теб. Някакво дете застрелва най-добрия си приятел, за да му вземе маратонките — и какво от това? Казвам ти, за тях това е нищо. Те нямат душа. Аз разпитвам убийци, гледам ги право в очите и ти казвам — неузнаваеми са, душите им са изпепелени, на тяхно място има само пустиня. Те не са човеци. Не знам какво са.
    — Срещал съм се с такива хора. Това чувство ми е познато — въздъхна съдържателят на клуба, кимайки в знак на съгласие, като в същото време опъна с помощта на пръстите си кожата около очите си така, че гнездата за тях се разшириха и лицето му за миг доби демоничен вид. — Мисля, че всичко е заради телевизията. Филмите. Те ни правят по-малко чувствителни, безчувствени дори. Цялото това насилие, кръвта, даже и сексът — трябва да ти призная, обичам да гледам креватни сцени; напоследък все ми се случва по този начин само да правя секс! Но нали същото ти казвам и за всички тези майтапи за ебане? Опряхме дъното. Може да ни разсмее само клозетен хумор за секса между майките и бащите ни. Мога веднага да ти пусна едно такова шоу.
    Това беше чувствително място за него; може Беър да беше забравил, може и да не беше забравил, мислеше си Болд. Беше си взел две години безплатен отпуск точно след едно много изтощително разследване, само Дафи после беше успяла да му завърти главата до такава степен, че да го убеди да се върне на работа в полицията. През тези две години той беше добър баща и още по-добър съпруг. Беше и джаз пианист в късните следобедни и ранните вечерни часове, наричани от Беър щастливите часове, Лиз също работеше. Струваше му се, че е минало десетилетие оттогава — а бяха изтекли само пет години.
    Под зоркия поглед на сержанта Лофгрийн подложи на сравнителен анализ парченцето разтопена зелена пластмаса от писмото и зелената пластмасова къщичка на Болд. За което използва трансформиращия инфрачервен спектрофотометър на Фуриър — название, което Болд с мъка можеше да произнесе, а Лофгрийн наричаше съкратено ТИС. Резултатът представляваше първата истинска крачка напред в разследването: двете зелени пластмаси бяха идентични по химичен състав. Подпалвачът изпращаше разтопени части от играта „Монополи“. Къщи. Болд направи опит да се свърже с Дафи, надявайки се да получи обяснение в психологически план на намереното — разполагаше с реална следа и искаше да я разработи; усещаше импулс, нужда да проследи напипаната нишка до края — но тя не вдигаше телефона нито в плаващата си къща, нито в имението на Адлър.

29.

    Дафи почука на вратата на лилавата къща с неоновия надпис на прозореца, след което тичешком слезе от верандата пред входната врата, за да погледне към колата си в алеята. Чувстваше се не на място в този квартал — сама бяла жена. В Сиатъл нямаше конфликти на расова основа като в някои други градове, но човек трябваше да бъде нащрек заради постоянно избухващите вътрешни вражди и битки помежду бандитските шайки — азиатци срещу азиатци, негри срещу негри. Рядко нападаха жени, но понякога се стигаше до убийство. Все по-чести бяха обаче кражбите на коли. И ето я Дафи, бяла жена, привлекателна, с хонда, осъзнаваща какво може да й се случи в този бедняшки квартал, в това гето.
    Емили настръхна, взе парите и се залови да описва клиента си, бавно припомняйки си всичко характерно за него, което беше казала и по време на първата си среща с Дафи, но този път доста по-украсено. Образът му ясно се очерта в съзнанието на Дафи — много ниска подстрижка, яка физика — наследство от участия в родео надпревари. Колкото повече научаваше за него, толкова по-малко й харесваше. Мъжът, наречен от Емили Ник — името, щамповано на колана му — по никакъв начин не приличаше на човек, когото някой би заподозрял, че чете Платон. Само ако изречеше това нейно съмнение на глас пред Болд, той щеше да се почувства съсипан. С банда ли имаха работа? Как ли щеше да се отрази това откритие на разследването?
    Понякога имаше чувството, че в нея живеят двама души: единият искаше да намери разрешение на всеки случай, да успее да разпита обвиняемия преди който и да било друг да го направи, даже и преди полицая, натоварен с арестуването му; другият — да улесни задачата на Болд и членовете на групата му, да облекчи напрежението, което изпитваха, да подобри работната атмосфера. Двамата все по-често влизаха в противоречие и й налагаха да прави избор. Тя чу думите си и се запита дали подсъзнателно вече не е направила този избор.
    — Това не подлежи на уговорки — предупреди я Дафи. — Колкото повече проблеми ми създаваш, толкова повече стават те и за теб. В момента изобщо не става дума за това, че мога да те арестувам и да те осъдят. В момента, както може би се досещаш, става дума за сделка. Ти приемаш клиентите и ги преценяваш, умееш да го правиш. А момчето, доколкото разбрах, прави оглед на колите, както е направило и на моята. Това обаче може да се промени и то доста бързо. Нито ще имаш работата си, нито ще виждаш повече момчето. Най-разумното е в такъв момент, госпожице Ричланд, да се претеглят всички възможности. В ситуации като тази излишното упорство е ненужно.
    — Мой дълг е да те предупредя, макар че, честно казано, бих предпочела да не те плаша повече, сигурно и така си достатъчно изплашена. Две жени, приблизително на твоята възраст, много приличащи и двете на теб, са мъртви. Сигурно си чула за пожарите — имаше ги в новините на всички радио- и телевизионни станции. Този човек — Ник, или някой свързан с него, може да е отговорен за тях. Това, че е военен… обгорялата му ръка… това са сериозни улики за нас. И ти си уловила възможната връзка, щом си се обадила в полицията.
    — Мътя ти главата ли? — превърна във въпрос думите й тя. — Искам да ти кажа, че няма как да те поставим под закрила. Само във филмите става лесно, но не и в реалния живот. Смяташ ли, че можем да си позволим да отделим няколко души само за твоята къща? — попита я Дафи, надявайки се още повече да я смути и обърка. Истината беше някъде по средата: можеха да осигурят хора за наблюдение, но защита на свидетел в собствения му дом не фигурираше като възможност. Обаче ролята на Дафи не беше да казва истината, нито беше длъжна да разяснява щатските закони — практика беше на заподозрените да се казват лъжи, за да се изтръгнат признания, това беше една от техниките на провеждане на разпит, абсолютно мошеничество, разбира се, но и повод за гордост за всеки полицай при успех, което беше родило и девиза: „По-добрият лъжец успява“. — Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е сапьорската група да се поразходи тук и да успее да открие бомбата. Ще докараме и някой, който да прилича на клиент, в случай че къщата ти се наблюдава.
    В същото време тя се надяваше — беше, така да се каже, пробила черупката й, надяваше се Емили да реши да се откупи, молеше се да й даде възможност да се възползва и тя от услугите на момчето. Децата свидетели бяха едни от най-добрите. Децата и възрастните дами — Дафи беше запозната с данните от статистическите проучвания. Освен това и съдиите, и съдебните заседатели ги предпочитаха. Ако момчето беше видяло нещо, ако Дафи успееше да получи признанията му върху лентата на касетофона или на официален разпит, Болд щеше да бъде на седмото небе.
    — Сапьорите разполагат с електронни детектори. Знаеш ли какво представляват? Едно куфарче, отварят го и то ти казва дали има заложена бомба в къщата ти, или не. Цялата работа трае само пет-десет минути. Но после ще си спокойна. А сега нито ти, нито аз знаем има или няма нещо в къщата ти. Бих искала да ти кажа, че няма, но как да съм сигурна. — Детекторите улавяха наличието на запалителни средства на въглеводородна основа и някои наркотици. Не беше чувала да има детектор за ракетно гориво. Но нямаше намерение да го споделя с Емили. — Нека да ти помогна. Послушай ме и нищо няма да ти се случи. Но ако продължаваш да ми се противопоставяш, просто ще изгубиш контрол над ситуацията. Правиш ми впечатление на човек, който държи да контролира нещата.

30.

    И тя обгърна с жест кухнята. Болд разбираше, че Лиз всъщност има предвид него. И Майлс — който на три и половина години беше твърде буен и недисциплиниран. Макар като добра майка — много добра даже, каза си Болд, като се има предвид, че и работеше — да беше установила вече допустимите граници, в които темпераментът на сина им можеше да се развихря. Не го оставяше за първи път на грижите на Болд. Даже по този начин, помисли си Болд, опитвайки се да открои положителната страна на случилото се, даваше израз на доверието си, че той може да се грижи добре за сина им.
    В това време Болд се беше приближил до мивката, за да си налее вода от филтрираната, и забеляза, че видимостта през прозорците е значително по-добра. Това му направи впечатление, защото миенето на прозорците беше негово задължение, а той го беше занемарил; и тъй като му изглеждаше невъзможно Лиз да ги беше измила, означаваше, че е наела някого да свърши тази работа, а това на свой ред му помогна да разбере неотстъпчивото й държание тази вечер, гарнирано с известна доза раздразнителност: той кръшкаше от домашната работа до такава степен, че й се налагаше да наема други хора да я свършат срещу заплащане — няма начин това да не я бе раздразнило. Прекъсна я:
    Болд усети как кимва — не машинално, а по-скоро с неохота и притеснение. Любовното чувство, което изпитваше в момента, се примеси със страх, известно подозрение и даже гняв. Искаше му се да я притиска до себе си дотогава, докато не му кажеше истината — но Лиз явно не желаеше да го прави. Нуждаеше се от време да помисли — и той я разбираше. След връщането си от вилата със сигурност щеше да поиска да поговори с него насаме. Познаваше жена си прекалено добре, за да разбере, че назряваше промяна — вземане на генерално решение. Вземането на вана беше част от тази промяна — търсене на изолация, време за мислене; може би това беше истинската причина за тези вани. Той изви глава назад и я погледна; изглеждаше му толкова красива, интелигентна. Изглеждаше и малко уморена. Разтревожена.
    Вътре беше тъмно и навън беше тъмно, докато той тичаше по задното стълбище надолу и право към колата си, за да вземе зачисления му от полицията фенер от жабката. После заобиколи тичешком къщата, ослепително ярката светлина се плъзгаше ветрилообразно по тревата, хвърляйки треперливи отблясъци и сенки наоколо. Болд погледна към прозореца на кухнята и видя Лиз с разширени от уплаха очи, приковала поглед в него. Изражението й сякаш му казваше да не е посмял да причини подобно нещо на семейството си — на нея, на децата, на общия им дом. През всичките му години в полицията нито една от отправяните му заплахи за физическа разправа не беше прекрачвала прага на дома му. Веднъж само беше имало телефонни обаждания — макар телефонният му номер да не фигурираше в указателя, но и с тях бързо се беше справил. Никога досега заплахата не се беше разпростирала и върху семейството му.
    Фенерът освети два правоъгълни отпечатъка в тревата: полицаят у Болд го накара да не стъпва в близост до тях, за да не заличи доказателствения материал, какъвто те представляваха. Внимателно се огледа наоколо за отпечатъци от обувки или ботуши, фасове, клечки или каквито и да било други вещи, които можеха да послужат като улики; през цялото време се бореше с подтика си да наближи отпечатъците от стълбата, да ги огледа хубаво, за да разбере дали не са същите като при „Пожара Инрайт“. Не, колегите му от отдел „Убийства“ щяха да го направят.
    Всяка тревна площ криеше улики и доказателства за какво ли не. Неговата на пръв поглед му се беше сторила празна на светлината на фенера, но особено районът около отпечатъците от стълбата беше потенциална златна мина за екипа по събиране на уликите и доказателствата. Би трябвало да ги изчака наистина, но вместо това внимателно наближи единия от отпечатъците и насочи светлинния лъч право към него. Съзирайки познатия нарез под формата на V, ядно изруга и се затича към задния вход, срещайки ледения поглед на Лиз през прясно почистения прозорец на кухнята.
    Очите му оглеждаха пода в кухнята, търсейки да забележат нещо необичайно. Страхът и ужасът вече се бяха превърнали в параноя при него. Във всичко съзираше потенциален детонатор. Изведнъж замръзна при мисълта, че детонаторът може да е в непосредствена близост до тях. Майлс непрекъснато се опитваше да се изплъзне от майчината прегръдка. Сара се извиваше и тя, давайки знак, че иска да се освободи от бащината прегръдка, протягайки ръце към Лиз, която му се примоли:
    Стоеше в непосредствена близост до него, лакътят й го докосваше и той усещаше топлината на тялото й. Това най-обикновено докосване беше достатъчно, за да стегне гърлото му, докато говореше по телефона. За двадесет и нещо годишната му служба в полицията никога не се беше обаждал на номера за спешна помощ. Помоли да го свържат с отдел „Убийства“, но получи отговор, че това няма как да стане. Втория път изрече молбата си с по-суров тон, искайки този път да го свържат с дежурния полицай, но отново получи категоричен отказ. Остави слушалката и тъй като нямаше никакви пари, помоли корейците в магазина да се обади от служебния им телефон. Предпочете да набере домашния номер на лейтенант Фил Шосвиц, а не номера на отдел „Убийства“. Изложи му подозренията си, изисквайки присъствието и на сапьорска група, пожарна кола и технически екип за събиране на уликите и доказателствата. Предложи също хората от съседните къщи да бъдат евакуирани, но Шосвиц се възпротиви на това негово последно искане, решавайки, че са необходими по-солидни доказателства, преди да „привлечем вниманието по такъв начин“.
    Тази забележка на Шосвиц напомни на Болд за разговора с Дафи, че повечето от осъдените подпалвачи бяха признавали, че наблюдават избухването на пожарите. Да станеш свидетел на това как започва и се разгаря един пожар, се оказваше важна мотивация, ако не и основният мотив за извършването на подобен род престъпление. Болд обмисли дали да не се върнат до къщата и да се качат в колата на Лиз, но после реши да се обади на някой приятел да дойде до магазина и да ги прибере оттам — така лека-полека в главата му взе да се оформя план за действие. Той отново беше полицай, обзетият от паника баща беше отстъпил на заден план.
    Стълбата и този, който се беше катерил по нея, са били в двора им същия следобед. Ако това е бил подпалвачът и ако къщата трябваше да бъде вдигната във въздуха, значи в този момент той наблюдаваше къщата. В зависимост от избраната гледна точка и разстояние възможно беше да ги е видял как излизат, а може и да не ги беше видял. Твърде възможно беше и да се намира още в квартала. Болд изложи тези свои разсъждения на Шосвиц. Колкото повече го слушаше Лиз, толкова по-бледо ставаше лицето й.
    След кратък спор, по време на който Болд откри, че е готов и да принесе в жертва къщата си, ако трябва, в крайна сметка се споразумяха, че няколко екипа — от лабораторията, от пожарникари и от сапьори — ще дежурят, но не в непосредствена близост до къщата, не и преди да се разположи мрежата от полицейски постове, обхващаща района от парк „Уудланд“ до Северозападно пето авеню. Мрежата щеше да започне да се затяга лека-полека с надежда да оплете и залови подпалвача. Шосвиц, който обикновено винаги се оправдаваше с ограничен бюджет, горещо аплодира тази идея. Вероятно защото този път заплахата се отнасяше за живота на полицай, имащ непосредствено отношение към разследването на преследвача си, Шосвиц не спомена и дума за пари. Ако не беше заради колега, едва ли би се съгласил да подкрепи безрезервно такава мащабна операция.
    След двадесетина минути Лиз и децата се отправиха към къщата на Уили и Сюзан Афхолдър, където щяха да пренощуват. Ако му се отдадеше възможност, Болд също щеше да се присъедини към тях. Срещнаха погледите си, докато се целуваха с Лиз през отворения прозорец на форда на Сюзан — сърдечна, любяща целувка, която за него означаваше един цял живот, цял свят от спомени. След като потеглиха и след като червените светлини на стоповете угаснаха, Болд усети със сърцето си, че даже и да е имала връзка с друг мъж, то всичко между тях е приключило. Съпругата му и семейството му отново бяха едно цяло. Надвисналата над тях опасност ги беше сплотила.
    До девет и петнадесет осем полицейски коли бяха заели позиция на пресечки и възлови места в радиус от километър около къщата на Болд. Два бракувани училищни автобуса в синьо, обикновено използвани за превоз на обвиняеми, бяха побрали тридесет и четирима полицаи, очакващи заповед за действие, девет от които с универсални уоки-токита и слухови апаратчета за радиовръзка, останалите с ръчни приспособления с вибриращ сигнал. Единият автобус беше пратен в северната част на завардената зона — на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесет и девета улица, а другият — на юг, на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесета улица, всеки от тях побрал по седемнадесет полицаи.
    Точно преди автобусите да заемат позиция, черният микробус на спасителния отряд, състоящ се от девет отлично подготвени за бързо реагиране при спешни случаи от всякакъв род специалисти, се разположи край югозападния ъгъл на зоологическата градина. От спасителния отряд бяха преценили, че паркът „Уудланд“ е най-вероятният път за бягство на подпалвача. Всеки от членовете му беше въоръжен и снабден със система за радиовръзка, прикрепена на главата и оставяща ръцете свободни, както и с приспособления за нощно виждане.
    Болд погледна часовника си. Даже най-секретните полицейски радиочестоти бяха засичани от най-упоритите журналисти, наблюдаващи работата на полицията. И в най-добрата технология можеше да се направи пробив, стига човек да имаше на разположение време и решимост. Поне двама от репортерите, които той лично познаваше, бяха способни на подобни фокуси. Прецени, че бяха изминали петнадесет минути от началото на операцията. Специално си отбеляза времето — часът беше девет и двадесет и три. Нуждаеха се поне от четиридесет и пет минути преднина пред любопитните журналисти, за да подготвят операцията така, че медиите след това да не могат да им попречат. Обзе го нетърпение.
    Нямаше стол за Болд и той приседна върху преобърнатата празна зелена пластмасова касета за млечни опаковки. Сержантът кимна на лейтенанта; подобни моменти караха Болд да се чувства неловко, заради цялата тази йерархична обвързаност и задължителност за верижно препредаване на нареждания, валидни за всички в случай на операция от такъв характер — когато бяха ангажирани звена, отреди и отдели за подсигуряване на всяка нейна фаза и част. С един само поглед в посока към сержанта Шосвиц каза на Болд, че поема отговорността за цялата — плод на светкавично решение — операция. Резервираността на Фил Шосвиц беше начин да се дистанцира от всички и да се концентрира.


    Полицаят от спасителния отряд Коул Роби беше притежател на един от гласовете, който Болд чу да се отзовава сред почти непрекъснатия радиотрафик. Той беше висок мъж, близо метър и осемдесет и пет, и тази вечер беше облечен целия в черно — и униформата, и ботушите. Беше си нахлупил униформеното черно кепе с козирката назад, която покриваше врата му, самозалепващата се лента бодеше челото му. Коул имаше дъщеря — деветгодишна, на име Роузи, и съпруга — от четири години, която наричаха Джо — от Джоузефин. Роузи без съмнение беше най-удивителното, което му се беше случило в живота. Джо по всичко изглежда беше най-добрата жена на света, след като успяваше да ходи на работа на две места и да се грижи и за Роузи. Само преди няколко дни насред църковната служба Коул Роби беше осъзнал, че има всичко, за което някога е мечтал, всичко и даже повече, отколкото човек би могъл да се надява. В тази вечер, прокрадвайки се през дворовете, давайки си сметка, че много от живеещите в околните къщи със сигурност бяха въоръжени, давайки си сметка, че задачата му е да залови един незнаен, неидентифициран подпалвач, твърде възможно опасен, твърде възможно и убиец, сърцето му блъскаше лудо в гърдите му — със сто и десет удара в минута, мислеше си, нека някой друг да го открие. Нямаше желание да става герой. Всъщност сериозно обмисляше да подаде молба за преместване в друг отдел. След всичките тези години специализирано обучение и тренировки, за да си извоюва място в спасителния отряд, работата зад бюро изведнъж беше започнала да му се струва много по-привлекателна.
    Както обикновено, винаги търсеше прикритието на по-сенчестите места, движеше се с бавна крачка, приведен, с отпуснати рамене. В дясното му ухо през слуховото апаратче на уоки-токито се изливаше непрекъснатият поток на радиообмена, досаден до втръсване, но въпреки това той се заслушваше в него, надявайки се да чуе ключови думи, фраза, която би се оказала уместна за неговата позиция, за неговото местоположение, така че почти не го изключваше. При всяка полева операция, в която участваха униформени полицаи, имаше твърде много разговори по радиостанцията. Ако оставеха всичко само в ръцете на спасителния отряд — каквото беше и мнението на Коул — операция от този род би протекла много по-просто.
    След четири минути отново щеше да получи вибриращия сигнал и да изчака за визуален контакт с колегите от двете си страни. Ако в рамките на минута някой от тях не се отзовеше, тогава Коул щеше да потърси радиовръзка с него чрез командния пулт. Ако и това се провалеше, тогава Коул и колегите му от спасителния отряд щяха да се заемат с претърсване на района, докато се разбере каква е причината за изчезването. Понякога се оказваше, че причината е съседско куче, яростно съпротивляващо се срещу нашественика, и на практика лишаващо го от поле за действие. Понякога полицаят просто губеше ориентация и се изгубваше — понякога и най-обучените допускаха такива грешки. Веднъж — само веднъж обаче, напомни си Коул — липсващ член на спасителния отряд беше открит с прекършен гръбначен стълб и счупен череп. Коул успя да се справи с преживяното тогава, но Дейвид Джеферсън, който смени името си на Абдул Незнамкойси, сега работеше като телефонист за една фирма за телемаркетинг, прикован към инвалидна количка. Коул беше отишъл да изяде по една пица с него преди няколко месеца — животът му беше цяло нещастие: жена му го беше напуснала след отвратителен бракоразводен процес и беше натрупал дългове за двадесет хиляди долара. Коул не искаше подобно нещо да му се случи. Бавно напредваше. Тази част от парка, точно зад зоологическата градина, която шефовете смятаха за най-вероятния маршрут за бягство, се простираше пред него и представляваше неговото поле за действие, неговият маршрут. Беше дяволски тъмно под тези дървета — за визуален контакт изобщо не можеше и да става дума, щом влезеха с колегите си там вътре. Сърцето му подскочи и пулсът му надскочи сто и десет удара в минута. Обичаше работата си.


    — Подредили сме спасителния отряд в една редица ето тук и вървят ето натам. Движат се с добра скорост и ще бъдат на позиция след пет, най-много десет минути. В този момент разполагаме със стена от човешка сила между шосе „Фини“ и зоологическата градина. Патрулните ни коли, всяка в своя периметър, са на позиция. Двата автобуса също са на позиция, но няма да помръднат никъде, докато не получат сигнал. Щом поискаш да затегнем мрежата около оня кучи син, веднага ми кажи.
    — Имаме една полицайка под прикритие — като служител на „Контрол по животните“, с камион, от западна страна. Обикаля с много бавна скорост, като че дебне някого или нещо, което всъщност отговаря на истината. — Изглеждаше горд, че се е досетил за подобна маскировка, и се ухили. — Така се сдобиваме с оперативен работник на самата улица, тя се движи по посока към вашата къща. Там ще излезе от камиона и ще тръгне от врата на врата към „Уудланд“, уж търсейки някакъв доберман, за когото са съобщили, че е изчезнал.


    Коул Роби се движеше ритмично и плавно, пазейки се от резки движения. Ако някой съзреше тъмната му фигура, можеше да я сбърка със стъбло на дърво или със сянка, откроена от светлина от фаровете на кола, пробягваща по дърветата, между които се движеше. В този момент той като че нямаше вече телесна обвивка, не беше тяло, състоящо се от сетива и сърдечен пулс, докато преодоляваше едно след друго дърветата, по същия начин като че беше овладял способността да се трансформира в дух, понесъл се над материалното, превърнал се в Бог. Това усещане беше нещо, което не беше споделял с никого, освен с Джо, която напълно разбираше тази негова трансформация, а ако не разбираше, напълно го подкрепяше — подкрепяше това, което помагаше на съпруга й да се завърне невредим след изпълнение на служебния си дълг. По време на това негово превращение в дух Коул Роби вярваше, че е инструмент на Бога — всезнаещият, всеобхватният. Даже и да имаше насреща си подпалвач психопат, нямаше значение; щеше да се справи по най-добрия възможен начин и да се надява на свръхестествени напътствия. Тези същите свръхестествени напътствия вярваше, че ще го насочат в правилната посока през гората, ще го изведат на място, чиято значимост той можеше и да не разбере, но щеше да приеме с охота. Разбирането, даже познанието за случващото се, беше извън способностите му в този момент. Обучението му заемаше място, много по-нискостоящо в ценностната му система в сравнение с вярата му и увереността в необходимостта от избор на подходящ момент. Той прие ролята си, посоката си, маршрута си безропотно и докато другите възприемаха погрешно това негово поведение като проява на изключителна лоялност към тима, за него истината беше друга. Така наречената му лоялност не беше нищо повече от вярност към учението за съществуването на съдба и наличието на Божествена сила.
    С крайчеца на дясното си око той регистрира бързо примигване на бяла светлина от фенерче, извърна се и препредаде същия този сигнал на колегата си отляво без бавене. Между дърветата се понесе същият припламващ сигнал, по веригата между членовете на спасителния отряд. Всичко беше наред. Увереността му се дължеше на тайната му. Разбираше и приемаше посланията, макар в същото време да не се съмняваше и че е най-добрият от колегите си на терена. Усещаше се обаче част от съвсем друг тим. Само времето щеше да покаже, но нещо му подсказваше, че това е неговата нощ.


    Матовата червена светлина, струяща отгоре, превръщаше гнездата за очите му в черни дупки и удвояваше и изкривяваше формата и на без това внушителния му нос. В този момент в очите на Болд той имаше направо сатанински вид. Зъбите му блестяха в червено. Вдигнатият му показалец се размаха по посока на Тито Лий. Въпросът на лейтенанта беше в отговор на съобщението на Лий, че помощник-детектив Бранслонович, която действаше под прикритието на ловец на кучета, не е в камиона си.
    — Значи пускаме съобщение по мрежата, че искаме Бранслонович да осъществи връзка с командния пулт. Това ще я накара да се върне в камиона или да се обади от уличен телефон и ще можем да я измъкнем оттам. Ясно ли е? — попита той реторично, като вниманието му вече беше насочено към практическото осъществяване на това. — Хайде, действай — нареди той на диспечера. После извърна глава и улови погледа на Болд. — Какво? — попита го, все така крещейки.
    Но вътре в себе си си помисли, че Бранслонович е помощник-детектив и е много добре запозната с полевите операции. Щом е така, значи и друг път й се е случвало да бъде търсена по този начин. Значи, продължи с предположенията си той, първия път, когато получи съобщение чрез универсално уоки-токи, тя щеше да го игнорира и по-късно да се оправдае с това, че връзката сигурно е била много лоша. Втория път може да се види принудена да се обади, но когато тя пожелае — и пак можеше да мине доста време, преди да го направи. При всеки нов призив да се обади щеше да се затвърждава и подозрението й, че истинската причина за тези настойчиви обаждания е единствено обстоятелството, че се намира в опасна зона и тъй като е жена, ония идиоти начело на операцията искат да я изтеглят оттам. А истината беше, доколкото Болд можеше да схване, че тя най-вероятно наистина се намираше в опасна зона, на няколко пресечки от къщата му.
    Отначало усети нежеланието на Шосвиц, но промяната на изражението му подсказа решението на лейтенанта да подбира внимателно битките си — в този случай избраният от него вариант на действие можеше да не даде никакъв резултат, независимо от страстното му желание да не става така. Тъкмо затова подаде ключовете си на Болд. Разбраха се без думи, че Болд е решил сам да тръгне да търси Бранслонович. Лейтенантът не проумяваше какво точно може да е станало, но при всички положения Бранслонович беше в опасност. И Болд изглежда беше уверен в това.


    На Коул Роби непрогледната тъмнина под дърветата действаше успокоително. След минута му беше наредено да премине към използване на очилата за нощно виждане, което означаваше да се сложи край на използването на фенерчетата. Това беше умен ход от страна на командира на спасителния отряд, тъй като това позволяваше да се запази тайната за присъствието им на това място, тъй като всеки път, когато видеше припламваща светлинка, за него все едно беше да се използват уоки-токита.
    Светът сега представляваше място, оцветено в черно и зелено, с няколко сенки в сиво. Стъблата на дърветата се извисяваха като черни царевични стъбла, за Коул Роби те изглеждаха като неравномерно наредени железни пръчки на решетка от затворническа килия. Трите измерения бяха редуцирани в две — имаше чувството като че влиза в двуизмерен черно-зелен образ на телевизор. С очилата за нощно виждане предметите и движенията се виждаха замъглени, а резките движения изобщо можеха и да не се регистрират. Говореше се, че във ФБР притежават нова разработка на очила за нощно виждане — в момента били подложени на изпитания, което беше евфемизъм за единствено право на собственост. За това, което имаше на разположение ФБР, другите се налагаше дълго да чакат.
    Дойде вибриращ сигнал откъм дясната му страна. Коул го прие, изпрати в същата посока свой сигнал, след което го препредаде към полицая, който се намираше на двадесет и пет метра от лявата му страна. Докато правеше всичко това, му хрумна, че действа като на автопилот. Забеляза, че редицата им се разтегля, че разстоянията помежду им се увеличават. В скоро време щяха да излязат извън зоната на достъп на вибриращата сигнализация. Питаше се дали някой друг беше забелязал същото. Точно такива новобрански грешки костваха успеха на операцията. Точно вследствие на тази грешка можеше да се стигне и до убийство на човек.
    Движеха се в северна посока, паркът се вливаше в квартала, разположен по склоновете на хълма, спускащ се към езеро Грийн. Светещите прозорци на къщите ослепяваха очилата за нощно виждане, прогаряха бяла дупка сред черно-зелената двуизмерност. След няколко подобни светлинни удара Коул Роби реши да се откаже от тях и ги побутна към върха на главата си. Предишният му опит с подобни топки за голф, както наричаха белите петна помежду си в спасителния отряд, бяха научили Коул Роби, че е по-добре да се откаже от използването на очилата, щом като има все още къщи със светещи прозорци. Дали и другите, или поне някои от колегите му се бяха отказали от очилата, не знаеше и не би могъл и да знае. Разбира се, трябваше да поглежда през тях на всеки четири минути заради вибриращите сигнали, но във времето помежду тях предпочиташе тъмнината без посредник.
    В този момент леко припламване на жълта светлина от фенерче високо сред клоните на отдалечено от него дърво го накара да спре. Светлина от самолет, примигнала между клоните, предположи той. Някакъв мокър обект на дървото, отразил светлина, дошла отдолу? Човек? За миг нахлупи очилата, но после се отказа — предпочиташе да се довери на собствените си очи, тъй като периферното му зрение покриваше по-голямо поле. Не можа да се ориентира точно къде беше… Шум на приближаващ самолет го убеди, че… Още едно припламване на жълтата светлина! На височина между десет и петнадесет метра високо в едно от дърветата, намиращо се на около петдесет метра точно пред него.
    След това, когато той се затича към облечената като с пламтяща оранжева дреха фигура, която се въртеше, като че танцувайки за първи път непознат танц, чу от нея да се носят крясъци — крясъци на жена. Това наистина беше жена. Жена, изгаряща от болка и страх. От огън. И което беше най-лошото, беше глас на приятел. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се убеждаваше, че това — с всяка изминала минута заприличваща на не човек — беше гласът на помощник-детектив Кони Бранслонович.


    Огледа се из алеите, покрай къщите, нагоре и надолу по пътя, надявайки се все някъде да зърне Бранслонович. Носеше универсално уоки-токи в джоба на якето си, свързано с кабел към слуховото апаратче в ухото му. Надяваше се да чуе гласа на Бранслонович или на диспечера, обявяващ, че най-накрая е влязла във връзка. Вместо това чу нареждане за тридесет и четиримата полицаи да напуснат прикритието на автобусите и да затегнат мрежата около подпалвача. Операцията навлезе в решителната си фаза.
    Членовете на спасителния отряд се намираха в парка, подредени в една линия, преграждайки пътя за отстъпление на подпалвача. Изведнъж всички тези усилия се сториха съвсем излишни на Болд, така абсурдни. Защото бяха основани на предположението, че къщата му беше подготвена за взривяване със запалителната смес, намираща се някъде вътре в нея — нещо, което до този момент не беше доказано. В мислите си върна събитията назад, за да си припомни логиката на действията си, казвайки си в същото време, че това щеше да му потрябва впоследствие, за да защити взетото решение пред началниците. Но колкото повече претегляше умозаключенията си, толкова повече се убеждаваше, че е бил прав. Щом като униформените полицаи бяха пуснати в действие, значи всеки момент пожарните коли и подвижната лаборатория щяха да се озоват пред къщата му — факт, който със сигурност щеше да прогони подпалвача, ако приемеше за валидна и в този случай теорията, че подпалвачите обикновено наблюдават избухването на пожарите, които бяха подготвили. Макар да съзираше логиката, не беше сигурен, че това обяснение щеше да се възприеме от началниците. Лесно беше да убеди Шосвиц, но той и Шосвиц работеха вече дълго време заедно, бяха си изградили определени делови взаимоотношения и лейтенантът беше привикнал да се доверява, макар и неохотно, на логиката на своя сержант. Но това изобщо не означаваше, че и другите ще го разберат. Едва ли.
    Непосредствената задача, с която беше дошъл тук, беше по-разбираема и за самия него: налагаше се да мисли като полицай, за да се опита да възстанови маршрута на Бранслонович. Спря и се огледа наоколо, давайки си сметка каква тъмна нощ им се бе паднала за операцията. Извърна се към къщата си, гледайки я този път с други очи — като мишена. Подпалвачът щеше да поиска да си осигури добра видимост, а най-добра видимост можеше да му предложи само хълмът, което обясняваше местоположението на паркирания камион. Бранслонович веднага беше оценила важността на височината на този хълм. Ако подпалвачът искаше да види повече, отколкото само издигащи се в небето пламъци, тогава трябваше да отиде в парка. Болд се втурна към хълма, тичайки с все сила, привел се напред, питайки се как си беше позволил да надебелее до такава стенен, обещавайки си да предприеме нещо по този повод. Някой ден.
    Подпалвачът се нуждаеше от място с добра видимост, където можеше да се скрие — изоставена къща може би — или където можеше да застане, без да предизвика нечие подозрение — преструвайки се на елтехник, телефонен техник или кабелен техник. Болд вдигна поглед нагоре и огледа района; не искаше обаче да стои така, зяпайки нагоре, от страх, че ще бъде забелязан, затова бързо се отказа от намеренията си. Заля го вълна на още по-силен страх — ако Бранслонович беше вървяла така, оглеждайки стълбовете, покривите, прозорците, може по този начин да се е издала. Може би, помисли си той, е постъпила достатъчно умно и го е правила в съпровод на думи от рода на: „Пис-пис, котенце“, или нещо подобно. Дали не е тръгнала и тя към парка?
    Колкото по-нависоко се катереше, колкото повече къщи подминаваше, толкова повече го влечеше към парка. Само трябваше да пресече „Грийнууд“ и щеше да се озове сред тъмнината, където човек можеше да се крие на воля. Бранслонович може да се е почувствала по съвсем същия начин: защо да се мотае между къщите, след като само паркът предлагаше такова изобилие от подходящи места за криене? Освен това, продължи размишленията си Болд, за един служител на „Контрол по животните“ беше абсолютно естествено да претърсва парковете. Болд ускори ход. Бранслонович беше в парка — знаеше го, все едно някой му го беше съобщил, макар да не можеше да обясни откъде го знаеше. Знаеше го по същия начин, както знаеше и че къщата му е подготвена за взривяване.
    Фигурата пред него беше моментално подхваната от синкаво-жълти пламъци, както и стъблото на най-близкото дърво. Завъртя се веднъж, с протегнати настрани ръце, и извика за помощ — вик на пареща болка и ужас. След което му се стори, че тя експлодира, от олюляващото й се тяло се разхвърчаха синьо-жълти светещи късчета, прилични на разпукващ се букет от фойерверки на фона на тъмната гора. А това, което остана от тялото й, се залюля напред и рухна. Кората на съседното дърво експлодира в тъмночервено — като че беше съдържала гориво, а не живо дърво вътре в себе си — изпълвайки тишината на нощта с шумове, прилични на топовни гърмежи. Ударната вълна лиши Болд от равновесие и го изхвърли, поваляйки го по гръб, на разстояние десет метра от мястото, където беше стоял. Имаше чувството, че е ослепял, оглушал и като че гърбът му беше пречупен на няколко места. Откъм Бранслонович се раздаде един последен смразяващ кръвта крясък; как беше възможно това, след като почти нищо не беше останало от нея. Тази мисъл порази Болд както лежеше върху влажния килим от нападали листа, а ушите му се пълнеха с последния стон, възвестил края на жизнения път на Бранслонович.


    Коул Роби видя как Бранслонович се завърта, стълбче ослепителна светлина, разлетяваща се настрани като искрици огън в запалена камина, устремяващи се надолу като падащи звезди. Редом с нея изригна още един стълб ослепителна светлина. Какофонията от звуци, нахлула в ушите му, го влуди и обърка, командирът му със сигурност си беше сложил очилата за нощно виждане и беше като ослепен от избухналия пожар. Коул Роби чу три последователни серии от изстрели, изтръгна слуховото апаратче от ухото си и хукна към огъня, мислейки си в същото време, че има някой друг там.
    В същия този миг улови прехвръкването на нечия сянка в самия край на огнения ад и машинално го идентифицира като подозрителен обект — човешка фигура — отдалечаваща се от пожара в посока, падаща се от лявата му страна. И след това като че изчезна от полезрението му, светлината на пожара беше толкова интензивна, така ярка, че причиняваше временна слепота — като от светкавица на фотоапарат. Резултатът беше, че всичко пред погледа на Роби се превърна в колаж от разкривени, стелещи се на фона на гората сенки, странно преплетени и обграждащи го отвсякъде, сякаш се беше озовал в основата на пухкава четка, опитвайки се да прогледне измежду жилавите й косми.
    Коул беше тренирал колективни спортове, докато беше в гимназията, и в колежа след това, тренираният усет от онова време го люшна наляво към предполагаемия маршрут, по който би се придвижила забелязаната фигура, базирайки се на това, което за миг беше видял. Само след няколко крачки съзнателните мисли го напуснаха и той отново се отдаде във властта на силата, която напътстваше живота му. Тичаше между дърветата със скоростта на вятъра, освободен от колебанията си, от размишленията си, от преценките си. И като че да потвърди правилността на неговото поведение, в полезрението му отново попадна фигурата, насочила се надясно от него. Усети как, без да мисли, отпуска ръка върху оръжието си. След което все тази сила вместо него извади зашеметяващото оръжие — на вид подобно на голям револвер, но изстрелващ двадесет хиляди волта вместо куршуми. Трябваше да стреля най-много на петнадесет метра разстояние от обекта — между пет и десет метра беше най-добре, за да се гарантира точност — докато двете миниатюрни жици пренесяха заряда до индукционните накрайници на изстрелвания електрод. Веднъж улучен, обектът се строполяваше в безсъзнание за период от четири до петнадесет минути, поразен от електрическия ток. Щеше да го залови жив; щеше да отведе в полицията арестант, а не труп.
    Коул спря, наби крак в размекнатата почва, отпусна се на едно коляно, улови зашеметителя, прицели се право пред себе си и натисна спусъка. Видя как двете жички припламнаха съвсем леко на фона на ослепителната светлина от пожара и изстреляният електрод излетя във въздуха. Непознатият, както тичаше, не забелязвайки Коул, се спъна, улови се за един нисък клон, извивайки го пред себе си, точно в този клон се заби летящият електрод, отклонявайки го по този начин от тялото на непознатия. Той като че все така не забеляза Коул и продължи да тича, без да намалява ход. Полицаят пусна зашеметителя, протегна ръка към револвера си още докато се изправяше на два крака и се прицели в гръб на тичащата фигура. Внезапната поява на кръгли бели светлинки посред тъмнината го накара да осъзнае, че няма да може да стреля с бойни патрони, освен може би като предупредителни изстрели, тъй като там се намираха неговите колеги. Коул, който тичаше бързо, мигновено се спусна след съмнителния субект, улови висящото слухово апаратче и го напъха отново в ухото си. В този миг се оказа, че фигурата, която преследваше, като че е изчезнала вдън земя. Сигурно се беше притаил до някое дърво, там някъде напред. Коул инстинктивно залегна върху килима от нападали листа, предчувствайки колективни изстрели. Натисна бутона на радиопредавателя и каза:
    Сред приспособленията, които бяха на въоръжение в спасителния отряд, имаше и уреди, с помощта на които можеше да се регистрира човешко присъствие чрез замерване на излъчваната топлина от него. Инфрачервените уреди позволяваха по този начин точно прицелване и в най-черната нощ; единственият им недостатък беше, че не можеха да различат животно от човек, и понякога вместо преследвания човек жертва падаше сърна или куче. Това, което Коул предложи и командирът на свой ред заповяда да се направи, беше с помощта на тези уреди да се направи опит да се открие тяло, излъчващо топлина, надявайки се то да принадлежи на човека, когото току-що беше изгубил от погледа си. Ако Коул Роби видеше и една точица червена светлина върху собственото си тяло, щеше да съобщи, че са на погрешна следа. Светлините на фенерчетата изгаснаха като по команда. Между Болд и рехавата редица негови колеги се спотайваше съмнителният субект.
    Непознатият го връхлетя отгоре, абсолютно неочаквано, изпадащ от тъмнината върху Коул Роби със сила и решимост, причиняваща болка. Чифт ръце се стовариха върху главата му — едната го улови за брадичката, другата го натисна силно в основата на темето. Коул Роби се отпусна на земята, по очи, все още зашеметен от удара, неспособен да мобилизира отново сетивата си. Познаваше много добре тази хватка — знаеше какво ще последва. Намерението на нападателя му беше да му пречупи врата с едно само завъртане на главата, и на гръбначния стълб, и да го остави да лежи като труп. Коул можеше да провали плана му, ако успееше да предвиди посоката на въртене. Но за това нямаше време. „Господи, помогни ми“ — примоли се вътрешният му глас и той изви брадичка наляво, в същия момент, когато и нападателят му направи съвсем същото.
    Хората след това щяха да кажат, че Роби инстинктивно е усетил в каква посока е решил да действа онзи мъж; че мозъкът му е регистрирал, че пръстите му са били опрени в дясната страна на лицето, а това свидетелстваше, че мъжът е левак и е решил да върти наляво; това, като се има предвид и какъв избор беше направил Роби, само доказвало, че маневрата е била до голяма степен предвидима. Щяха да кажат, че всички тези тренировки, цялото това обучение и опитът са спасили живота на полицая. Ужасяващото пукане, което нападателят чу, не беше от счупване на врата, а от счупената му челюст. Коул Роби щеше да може да пие само от сламка през следващите осем седмици, но щеше да живее; щеше да ходи; щеше да тича с дъщеря си и да се люби с жена си. И щеше да знае, да е убеден до края на дните си, че моментът на вземане на решение нямаше нищо общо с тренировките или опита, а се дължеше на онези последни, молитвени думи, които беше изрекъл вътре в себе си, преди да вземе самото решение.


    Болд беше в добро състояние. След като беше изстрелял всичките тези патрони, веднага съжали, че го беше направил, тъй като не желаеше да се окаже в положение, когато се нуждае от нечия помощ. Разразилият се пожар беше вселил в душата му такъв страх, който го беше принудил да се държи така; иначе той не се страхуваше от нищо, единствено огънят можеше да го смути и обърка. Претърколи се по корем и се изправи на колене. Към това го бяха подтикнали сирените на прииждащите пожарни и полицейски коли. Надигна се с мъка, провери ребра, гръб и прие, че нищо не му се е случило. Сигурно щеше да се окаже, че е в синини, в такъв случай една вана щеше да му свърши добра работа, нямаше да се остави в ръцете на лекари. А обяснението му за предупредителните изстрели щеше да бъде, че по това време е лежал на земята, без да може да помръдне. Истината винаги беше за предпочитане.
    Екипите пожарникари се заловиха да гасят това, което беше останало от пожара. Странно, това, което беше започнало като заслепяващ ад, бързо като че се бе изчерпало и свело до едно само горящо дърво и няколко димящи храсти наоколо. След като нито детонатор, нито метална кутия или поне бидонче не бяха открити на мястото на пожара, специалистите по палежите се заеха да градят хипотези. Но след като никакво физическо доказателство за наличие на палеж не се откри, освен няколко счупени стъкълца много след тази нощ, пожарът, който беше погълнал и убил детектив Констанс Бранслонович, беше класифициран като палеж от съмнителен произход, причинил убийство.


    Сиатълските медии работеха съвместно с пазещите закона органи. За този тип взаимоотношения беше особено благодарна градската управа. Тъй като медиите имаха силата да убиват, стига да го пожелаеха. Нощта на горящото дърво, както стана известна между органите на закона, беше изключение от правилото. Тъмночервеният стълб беше видян на около седем километра околовръст и беше установено, че се беше издигнал на близо стотина метра във въздуха. Един очевидец беше сравнил огнения стълб с високата сграда на обсерваторията, но това беше твърде преувеличено, и на сведенията му не беше обърнато внимание. Докато пожарът в парка и смъртта на служител от „Контрол по животните“ (съществуваше споразумение да не се обявява истинската самоличност на Бранслонович) бяха отразени в новините в единадесет часа и върху първите страници на сутрешните вестници, то за Болд не беше споменато нищо, тъй като съществуваше споразумение с пресата да не се издава местонахождението на представители на властта от съображения за сигурност. Сапьорската група, екипът по идентифициране и специализираното звено по палежите към експертната група при градския съд, в това число и Стивън Гарман, се бяха скупчили около къщата на Болд — в единадесет и четиридесет и пет вечерта, тридесет минути след като и последната пожарна кола беше напуснала парк „Уудланд“. Сапьорите с кучетата влязоха първи, душейки около вратите, прозорците, ключовете за лампите и пода за евентуални детонатори и кабели. След тях в къщата влязоха специалистите от експертната група. Нищо, което да подсказва, че сградата предстои да бъде опожарена, не беше открито.
    В момента, в който Болд влезе в къщата си, там се намираха девет души, в това число елинженер, който използваше някакъв сложен вид фазомер, и дърводелец, който пробиваше дупки във всяка стена, така че оттам да мине кабелът на фиброоптичната камера и да се провери вътрешността на самите стени. В резултат на тази проверка се установи, че сградата е с много добра изолация, в една от стените беше открит напъхан вестник от хиляда деветстотин двадесет и втора година, както и отвертка „Стенли“, по всяка вероятност също от онова време. В края на този тричасов интензивен и щателен оглед шефът на сапьорската група и Лофгрийн дръпнаха Болд настрани и обявиха къщата му за чиста, което след подобна намеса от тяхна страна едва ли беше валидно във всякакъв смисъл. По-щателен оглед на стената, върху която е била подпряна стълбата, щяха да направят на дневна светлина, така че на Болд беше наредено да преспи на друго място, макар нищо подозрително да не беше открито.
    На Болд му се прииска всички да напуснат къщата му, иначе той щеше да излезе. Искаше му се да остане на спокойствие и тишина. Бранслонович беше мъртва, Роби беше в спешното отделение, с оперирана челюст. Нямаше доказателство, че къщата му е била заредена с гориво. Искаха от него да повярва, че подпалвачът беше отишъл в онази гора, за да наблюдава кога ще му се отдаде случай да се върне и да си довърши работата. Не му харесваше всичко това.
    Шосвиц поиска да се видят в офиса му рано сутринта. Болд се притесни дали няма да му отнемат случая — случай, с който той не беше искал отначало да се заема, но в който вече се чувстваше лично замесен, за да го прехвърлят на някой друг. Тридесет минути по-късно и последният от среднощните му посетители прекрачи прага на предната врата на къщата. Болд заключи след тях и се обади в къщата на Уили и Сюзан, където се намираше Лиз, и ги събуди. Половин час разказва на жена си какво се беше случило, доколкото му беше възможно да го опише и изрази. Усещаше се притеснен и засрамен заради това, което беше причинил на семейството си. Тя му каза, че децата спят и че ще остане у Сюзан.
    Беше си приготвил всякакви отговори, с които да я утеши и успокои. През годините на службата му в полицията досега бяха имали късмет, че нищо подобно не им се беше случвало. Усети, че му се иска да сподели с Лиз гледката на горящата Бранслонович — защото това беше единственият начин да й обясни съвсем точно какво се беше случило — не за да я изплаши още повече, а защото имаше нужда да разкаже на някого, имаше нужда да излее поне част от гнева и страха, които насилствената смърт беше надигнала у него. Беше я видял как танцува — жълта, синя, след това бяла. Беше чул онзи неин вик.

31.