Скачать fb2
До Сатаната — седем крачки!

До Сатаната — седем крачки!


Абрахам МеритДо Сатаната — седем крачки!

ГЛАВА ПЪРВА

    Часовникът удари осем, когато излязох от Клуба на откривателите и погледнах надолу по Петото авеню. Бях се спрял и отново изпитах с пълна сила онова неприятно чувство на следен човек, което ме спохождаше и тревожеше през последните две седмици. Изпитвах странно студено пробождане под кожата от страната където ме гледат; и някакво необикновено усещане на звънящо напрежение. Хората, прекарали по-голямата част от живота си в пустинята или джунглите, притежават особена чувствителност. Изглежда си възвръщат нещо примитивно, което притежават всички диваци, докато не се запознаят със силните напитки на белите хора.
    През последните две седмици осъзнавах това на различни места. Усетих присъствието на невидимите наблюдатели в музея, където отидох да погледна юнанските нефрити; именно аз създадох благоприятната възможност на стария богаташ Рокбилд да ги изложи там и така значително да укрепи репутацията си на филантроп; усещах го в театъра, по време на сутрешната ми разходка с кон из парка, в брокерската кантора, където виждах, как парите ми, спечелени от мен от същите тези нефрити, се превръщат в едно нищо, участвайки в игра, за която аз — признавам си го — знаех по-малко и от нищото. Усещах ги и на улицата, но това поне следваше да се очаква. Но ги усещах и в клуба, където не можех в никакъв случай да очаквам и това ме безпокоеше най-много.
    Пак поклатих отрицателно глава. Всички знаеха щедростта на стария Рокбилд и за дяволските нефрити. Аз си имам чувство за гордост и макар да ме обърка мигновеното изчезване на златния ми запас, който разчитах да превърна в непристъпна бариера пред всякакви несгоди на оставащият ми живот, все пак нямах никакво намерение да разказвам на Ларс за собствената си глупост. При това нещата не изглеждаха още толкова безнадеждни и аз не съм бездомен скитник в големия град Ню Йорк.
    Кой ме следи? Защо? Може би някой от Китай, който върви по мен от онази древна гробница, където намерих съкровището? Ки Уонг, разбира се, е разбойник, макар и с добро образование, не би пращал след мен шпиони. Нашата, нека така да я наречем, сделка, макар и необикновена по характер, той смята за завършена, независимо от загубата си. Колкото и да е безчестен в играта на карти, но той не е човек, който да не държи на думата си. В това съм сигурен. Освен това той не би се бавил толкова време преди да нанесе удара. Не, тези не са хора на Ки Уонг.
    Сетих се и за импровизирания арест в Париж, който трябваше да ме отстрани за няколко часа; за което свидетелстваше състоянието на стаята и багажа ми, когато се върнах. А се бях върнал несъмнено много по-рано, отколкото смятаха крадците, тъй като бързо открих измамата, за което си спомням, независимо от болезнената рана с нож, с удоволствие. На единия мой караулен счупих шията, а другият малко може да използва главата си по прякото и предназначение да мисли през следващите няколко месеца. Имаше и втори опит: колата с която отивах на парахода, задържаха между Париж и Хавър. Той можеше да бъде успешен, ако брошката с нефритите не бе в багажа на мой познат, който пътуваше към същия този кораб с обикновен влак; всъщност смяташе, че носи старинни съдове, и тръскането на колата по пътя може да я повреди и изпочупи.

ГЛАВА ВТОРА

    Минах Кортлънд сити и започнах да срещам по-малко пешеходци. Църквата „Света Троица“ ми напомни дървена часовникова кула. Заобикаляха ме многочислени отвесни склонове на празни кантори и от тях се усещаше силата на задушаващо налягане. Зданията сякаш спяха и в съня си се поклащаха. Безбройните им прозорци приличаха на слепи очи. Но ако те бяха такива, други очи, този път не слепи, нито за миг не се откъсваха от мен. Погледът им ставаше по-напрегнат, по-натрапчив.
    Повече нищо не чух, но неочаквано усетих, че до мен има някой. Приятен глас ме помоли за огънче. Драснах една клечка и я поднесох към цигарата. В светлината на скромното пламъче видях мургаво аскетично лице, гладко избръснато, устата и очите изглеждаха добри, като зениците бяха воднисти, сякаш от напрегната и уморителна работа. Ръката, която държеше цигарата бе дълга стройна и добре поддържана. От нея се излъчваше необикновена сила: ръка на хирург или скулптор. И несъмнено чист професионалист, реших аз в себе си. Тази мисъл се потвърждаваше от скромното, но модерно наметало и меката тъмна шапка. Широките рамена под наметалото подсказваха наличието на необикновена физическа сила.
    — Но те ще бъдат по-малко роби, отколкото останалите в историята — отвърна ми той. — Персонажите, които споменах като типични, винаги са били под контрола на провидението или Бога, ако предпочитате този термин. Волята и интелектът, за които ви казах, ще бъдат по-ефективни, но те се появяват в човешките черепи благодарение грешките на съдбата или Бога, който, естествено ако съществува, е длъжен да наблюдава множество светове и няма възможност прекалено внимателно да следи за всеки индивид, населяващ тези безчислени светове. Не, мозъкът за който приказвам, ще се ползва от талантите на своите слуги най-пълноценно и няма да ги изразходва напразно. Той ще ги възнаграждава справедливо и достойно, а ако трябва да ги наказва, то наказанието ще бъде напълно справедливо. Този мозък-гигант няма да разпръсква хиляди семена с надеждата, че случаят ще ги захвърли на плодоносна почва и те ще дадат добри кълнове. Той ще избира неколцина, ще им подбира почвата и ще следи нищо да не им пречи да растат.
    — Минутка, моля — при звуковете произнесени от този високомерен глас, който само преди миг ми се струваше така вежлив, усетих, че в мен се пробужда гняв. — Който или каквото да ви е изпратило при мен, то нито вие, нито той не ме познавате така, както си мислите. Позволете ми да ви кажа, че аз не отивам никъде, ако не зная, къде отивам и се срещам само с тези, с които искам. Кажете ми, къде искате да ме отведете, при кого и защо. Тогава ще реша, да отговоря ли на този… — как го нарекохте? — хм… призив.
    Аз не мръднах, гледах го и обмислях положението. Никой и никога не бе имал възможността да се усъмни в моята храброст, но по мое мнение храбростта няма нищо общо с безразсъдността, тя означава студено претегляме на всички особености на събитията, преценка на времето и после определени действия в избраната посока с използване на всички резерви на мозъка, нервите и мускулите. Въобще не се съмнявах, че загадъчния посланик не е сам и наоколо се крият доста помощници. Ако се нахвърля на него, какво ще постигна? Имам само бастунчето. А той държи пистолета ми и сигурно има собствено оръжие. Колкото и да съм силен, той ми показа превъзходството си в тази насока. Възможно е дори да се надява на нападението ми и да разчита, че така ще постъпя.
    Непознатият, за мое учудване, не възрази нищо и спокойно тръгна до мен. Скоро се оказахме на недалеч от станцията „Боулинг грийн“. Гневът ми се поуталожи, негодуванието ми се разсея и на тяхно място се настани любопитството. Абсурд е да предполагам, че някой в Ню Йорк може да принуди друг да го придружава против волята му, когато наблизо се въртят много хора и се виждат униформите на полицаите. Невъзможно е да бъда отвлечен край метрото, а ако влезем вътре, то просто е невероятно. Но защо тогава моят компаньон така спокойно върви до мен и с всяка крачка допуска да се приближавам към мястото, където позицията ми ще се превърне в непристъпна крепост?
    — Я виж — казах на спътника ми, — там има един полицай. Пъхни ми пистолета в кобура и ме остави да се прибера в къщи. Ти си тръгни където искаш. Направиш ли така, нищо няма да кажа. Ако ли не — викам. Полицаят ще ви задържи. И ще ви съдят по Закона на Съливан, а може и да добавят още нещичко. Вървете си незабелязано и ако искате елате при мен в Клуба на откривателите. Аз ще забравя, това което приказвахме сега и ще си побъбрим на свободни теми. Но не се опитвайте със сила, защото мога да избухна.
    — Всъщност, той не е опасен — непознатият добродушно ме потупа по рамото, — но понякога се опитва да си отиде от нас. Безвреден е, но е изобретателен. През цялата нощ ни бягаше. Аз разпратих доста хора да го търсят. И сам отидох в парка, където го открих. В подобни случаи, той смята, че го грози отвличане. Бъдете така добър, изслушайте го и го уверете, че подобни неща, са невъзможни в Ню Йорк. Или ако са възможни, то похитителите, като мен, не биха посвещавали полицаите в плановете си, както правя аз.
    — Чуйте ме — казах и в гласа ми повече нямаше смях, — вие ще направите голяма грешка. С този човек се срещнах само преди няколко минути в Бетъри парк. той настоя да тръгна с него. Къде? Не ми каза. Но трябвало да се срещна с човек, чието име не спомена. Когато отказах, той със сила ме обискира и ми взе оръжието. По време на тази борба той е сменил портфейла ми с друг, в който е бил поставил визитната картичка на Хенри Уолтън. Искам да го обискирате и да намерите моя портфейл, освен това искам, независимо дали ще го намерите или не, да ни закарате заедно в участъка.
    — Добре, сержанте — търпеливо произнесе докторът. — Съгласен съм. Но както вече предупредих полицай Мъни, това означава известно забавяне и следователно възбуда за пациента. Вие ще трябва да понесете част от отговорността за последствията, в края на краищата неговото здраве е моята главна грижа сега. Аз казах, че той не е опасен, но днес намерих в него ето това! — и той протегна на сержантът автоматичния ми пистолет. — Под лявата му мишница ще откриете кобура. Честно казано, мисля, че колкото по-бързо го доставим в болницата, толкова по-добре ще бъде.
    — О, бедното ми момче! Бедното момче! — завайка се тихо Консърдайн. И огорчението му бе така искрено, че едва ли не сам усетих жалост към себе си. А той отново заговори със сержанта: — Този въпрос може да решим, без да отидем до участъка. Както вече ви каза Мъни, умственото разстройство на пациента ми, се състои в това, че се смята за някой си Джеймс Киркхайм, който живее в Клуба на откривателите. Истинският мистър Киркхайм може в този миг да се намира в клуба. Нека позвъним и да попитаме. Ако наистина е там, мисля, че това ще завърши делото. Ако го няма ще се наложи да отидем до участъка.

ГЛАВА ТРЕТА

    За първи път усетих такава безнадеждност. Хвърлената мрежа бе оплетена с дяволска изобретателност. Очевидно, нито една възможност не бе пропусната. Усетих безпощадната преса. Ако някой е заинтересуван от… изчезването ми, то леко ще ме унищожи. Щом този двойник така лесно е измамил портиера, който ме познава толкова години, щом с такава лекота общува с приятелите ми в клуба, без да се страхува от разобличаване, щом е способен на всичко това, то какво ще извърши в моя вид и с моето име? Кръвта ми се превърна на истински лед. Какъв е този заговор? Аз съм отстранен, двойникът ми заема моето място в моята среда за известно време и сигурно ще извърши някое гнусно престъпление, което навеки ще очерни името ми. Ситуацията загуби и последните си забавни черти. Можех да очаквам най-лошото.
    Ние тръгнахме към метрото. Той продължаваше да ме държи за ръка. Влязохме в станцията. Влакът бе на перона. Аз се качих на последния вагон. Корсърдайн ме последва. Вътре нямаше никой. Продължих напред. Във втория — мярнаха се един или двама невзрачни пасажери. Но в третия видях няколко морски пехотинци, начело с един лейтенант. Пулсът ми заби ускорено. Ето възможността, която търсих. Тръгнах право към тях. Когато влязох в техния вагон видях една двойка до ъгъла край вратата с периферното си зрение, но не и обърнах никакво внимание.
    По-красиви кафяви очи не съм виждал през живота си. Дълбоки и нежни те ме гледаха с такава жалост, че по краищата на дългите мигли увиснаха бистри сълзи. Дори отново вцепенен, не отминах тънката кожа, естествената червенина на лицето, къдравите като коприна, късо подстригани коси, с топъл бронзов оттенък, над които елегантно властвуваше изящна шапчица, леко вирнатия нос, изисканите устни и миниатюрната брадичка. Именно такава девойка, при други обстоятелства, разбира се, бих предпочел да срещна; а сега тя ми подействува… направо смущаващо.
    Махнах ръцете на девойката от врата си и ги изгледах и тримата. На пръв поглед те бяха това, което трябваше да бъдат — известен специалист, скъпо платен и с богат опит, който проявяваше разбиране и безпокойство към непокорния пациент с размътено съзнание; привлекателната и изплашена сестрица, обладана от радост, че побърканият и избягал брат се е намерил и верният приятел, възможно и верен поклонник, леко изгубил равновесие и нерви, но все така верен и предан, доволен, че безпокойството на милата на сърцето му се свършиха, бе готов да ме удари, ако отново започна да се държа лошо. Те бяха така убедителни, че за миг се усъмних в собствената си личност: аз ли съм наистина Джеймс Киркхайм? Може само някъде да съм чел за него! Умът ми трепна от възможността в действителност да бъда Хенри Уолтън, загубил разсъдъка си в катастрофа.
    Тук имаше еврейска делегация от десетина души, която се прибираше в Бронкс, закъсняла стенографистка, която веднага започна да си черви устните, трима заекоподобни млади хулиганчета, италианка с четири неуморими деца, почетен стар джентълмен, който подозрително поглеждаше детската игра, добре облечен негър, мъж на средни години и жена с приятна външност, който би могла да бъде учителка, две хилещи се момичета, които веднага се захванаха да флиртуват с хулиганите, трима клерка и около десетина незабележими и явно по слабоумни пътника. Въобще типично население на един вагон на нюйоркското метро. Поглед наляво, поглед надясно — единствен извод: тук не може да се мисли за присъствие на достатъчно интелект.
    Безсмислено бе да се обръщам към тези хора. Тримата ми пазачи изпреварваха всички по качеството на сивото си вещество и най-вече в изобретателността си. Те ще успеят да неутрализират всеки мой опит, но въпреки това бях длъжен да опитам нещо. Все у някого можеше да има развито любопитство и той да позвъни. Погледнах почтения стар джентълмен — заприлича ми на човек, който няма да се успокои преди да си изясни, за какво става дума. Но преди да си отворя устата и да го заговоря, Ева ме задърпа за ръката и се наклони към човека в наметалото.
    Аз видях, как възрастният господин, сякаш не вярвайки на очите си, ме стрелкаше през диоптрите си, и същевременно забелязах, че Консърдайн отвърна на погледа му с многозначително почукване по челото си — и всички видяха това. Грубият смях на негъра изведнъж затихна. Евреите се вцепениха и ме загледаха. Стенографистката си изпусна козметиката. Италианските деца с очарование загледаха куклата. Няколко чифта очи на средна възраст срамежливо се отклониха на страни.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

    Тя не ме погледна и не отговори. Уолтър бе насочил ледения си поглед някъде над главата ми. Запалих цигарата и се съсредоточих на курса ни. Часовникът ми показваше десет без петнадесет. През грижливо затворените прозорци не се виждаше нищо. По честото спиране знаех, че още сме на авенюто. После колата започна поредица завои и обръщания, сякаш се движеше по странични отклонения. Но веднъж ми се стори, че направи пълен кръг. Въобще изгубих всякакво усещане за ориентация, което несъмнено бе целта на подобни маневри.
    Аз побързах да изляза вън от колата. В нещастната светлина на луната, разводнена като очите на трезвен алкохолик и вещаеща приближаваща се буря, аз видях огромно здание, наподобяващо замък, донесен направо от бреговете на Луара. В крилата и кулите ярко светеха огньове. Девойката и Уолтър бързаха към неговите отворени врати. Аз се огледах. никъде другаде, освен в замъка, нямаше никаква светлина. Това създаде впечатление, че се намирам в отдалечено и обширно пространство, обрасло с гъсти гори, които ни заобикаляха и гарантираха неприкосновеност спрямо чужди погледи.
    Консърдайн ме хвана за ръка и ние тръгнахме на свой ред към вратата. Посрещнаха ни двама лакеи. Помислих, че са араби. И двамата бяха необикновено силни на вид. Щом влязохме в залата, спрях и неволно възкликнах възхитен. Сякаш от най-хубавите съкровища на средновековна Франция е избрано най-прелестното и е събрано тук. Дългите галерии, на една трета от разстоянието до високия сводест таван, бяха в изтънчен готически стил. От тях висяха гоблени, с подобни на които едва ли можеха да се похвалят много музеи в света; а закованите по стените щитове и мечове бяха от покорените крале.
    — Последвайте ме, сър — поклони се лакеят и ме заведе в миниатюрния придатък на залата в ъгъла. Той натисна нещо на украсената с резба стена, която се плъзна на страна и ние влязохме в малък асансьор. Когато той спря, задвижи се друга стена. Оказах се в спалня, обзаведена така разкошно, както и голямата зала. Зад тежка завеса се намираше банята. На кревата бе проснат вечерен костюм, белоснежна риза, връзка и всички необходими неща. След няколко минути бях измит, обръснат и облечен във вечерния костюм. Той напълно ми подхождаше и по мярка и по вид. Когато лакеят отвори вратата на гардероба, вниманието ми привлече висящото палто. Погледнах вътре. Там се намираха точните копия на всички вещи, които държах в гардероба клуба. Да, те бяха тук и когато погледнах с любопитство на етикетчетата на шивачите, то навсякъде открих собственото си име.
    Вместо отговор той задвижи следващия панел и зачака да вляза в асансьора. Когато спряхме очаквах отново да се озова в голямата зала, но се оказахме в малка и скромна приемна, стените на която бяха обшити с дъбова ламперия, без мебели и една врата от черен дъб. До нея стоеше висок и мургав арабин, който очевидно ме чакаше, защото лакеят се поклони, върна се обратно в асансьора и ме изостави на съдбата ми. Арабинът ме поздрави по източен маниер, отвори вратата, отново ме поздрави и аз влязох вътре. Часовникът удари полунощ.
    — Добре дошли, Джеймс Киркхайм! Вие сте точен до секундата — каза някой. Гласът бе удивително звучен и мелодичен; по качествата си напомняше изпълнение на орган. Говорещият се намираше в центъра на дълга маса, приготвена да посрещне трима души. Всичко това видях преди да срещна очите му; после за известно време загубих способност да виждам каквото и да било. Тези очи, най-живите, които някога бях виждал, притежаваха дълбочината на синия сапфирен цвят. Големи и леко раздалечени те проблясваха, сякаш зад тях непосредствено са крие самият източник на живота. По яркостта си ми напомняха бисери, по твърдостта си — диаманти. Вежди нямаше и очите не мигаха, като очи на птица или на змия!
    Доста трудно ми бе да се откъсна от тях и да погледна лицето на което се разполагаха. Главата бе необикновено голяма, с високо и широко чело и съвършено плешива. Черепната кутия бе с поразителна вместимост — поне два пъти повече от средната. Ушите бяха дълги, тесни и подчертано заострени по краищата. Носът тежък, гърбав, а брадичката едра и масивна. Устните, класически източени и неподвижни, доста пълни, наподобяваха гръцка статуя. Цялото това огромно и закръглено лице, мраморно бяло, без нито една бръчица или сгъвка по него, бе лишено от всякакво изражение. Единственото живо място на него бяха очите и те бяха удивително живи, свръхестествено живи, ужасяващо живи!
    — Да, прав сте — забеляза хазяинът, сякаш бях казал мислите си на глас. — Действително е рядкост. Това са чашите на Харун ал Рашид. Когато пия от тях се виждам като халиф в обкръжението на любимите му сътрапезници и безброй прекрасни хурии в двореца в стария Багдад. Цялата разкошна панорама на арабските нощи се разкрива пред мен. Съхранил ги е за душата ми — продължи той замислено, — покойния султан Абдул Хамид. Във всеки случай нему са принадлежали те, преди да ги пожелая.
    — Вие ми харесвате, Джеймс Киркхайм — гласът продължаваше да бъде лишен от всякакви емоции и устните му почти не помръдваха. — Вие мислите: „Аз съм пленник, моето място в света го е заел двойник, дори и най-добрите ми приятели не подозират, че той не съм аз. Човекът, който сега говори с мен е чудовище, безжалостен, безсъвестен и безстрастен интелект, който може да ме унищожи така леко, както се духа свещ“. Но в това вие сте напълно прав, Джеймс Киркхайм.
    — Да, прав сте — продължи той. — Но вие не задавате въпроси и за нищо не молите. Гласът ви не трепери, ръцете не помръдват, а в очите не се вижда страх. И заедно с това мозъкът ви не дреме, вие сте цял като на иглички и искате да се хванете за нещо, което би ви дало някакво преимущество. Като жител на джунглата вие, с невидимите антени на нервите си, усещате опасността. Всяко чувство ви е наострено и търсите пролука в хвърлената мрежа. Усещате ужаса, но външно няма никакви следи от него. Само аз го долавям. Вие ми харесвате много, Джеймс Киркхайм. По душа сте истински играч!
    — Така се случи, че вие не противоречахте на моите планове — гласът продължаваше да бъде без никаква интонация. — Затова вие… още продължавате да съществувате. Втори път привлякохте вниманието ми, когато решихте да върнете изумрудите на Спиридова, които комунистите пазеха в Москва. Вие изобретателно ги заменихте с копия и избягахте с оригиналите. Те не ми бяха нужни, имам си по-красиви и скъпи. Затова ви позволих да се върнете при хората, които ви бяха наели. Но смелостта на плана и хладнокръвната храброст, с която го изпълнихте, доста ме развлякоха. А аз обичам развлеченията, Джеймс Киркхайм. И това, че вие съвсем равнодушно приехте… неадекватната награда, засвидетелства единствено, че за вас приключенията са по-важни. Вие, както казах вече, сте истински играч.
    — Тогава реших да ви, как да го кажа… да ви придобия за себе си — обясни той. — Но времето още не бе съзряло за това. Вие отидохте в Китай по молба на Рокбилд. Причината бе древна и неясна легенда, но намерихте гробницата и на гърдите на превърналия се на прах принц Су Кан-се лежаха брошките от нефрит. Вие ги взехте, но бяхте заловен от разбойника Ки Ванг. Намерихте пролука във въоръжението на хитрия грабител и видяхте единствения начин да избягате със скъпоценностите. Той също е играч и вие го знаехте. И в палатката му заложихте брошката, срещу две години робство. Мисълта, че може да станете негов роб и то доброволно, развесели разбойника. И освен това той разбираше, какво ценност представляват за него мозъкът ви и храбростта ви. Затова се съгласи. Вие забелязахте, че преди започването на играта той беляза картите. Вие използвахте ловкостта си и му върнахте със същото. Ки Ванг разбърка тестето. Щастието се оказа на ваша страна. Спечелихте играта.
    — Сега — продължи да говори, — ние стигаме на днешната вечеря. За нефритите вие получихте солидна сума. Но изглежда играта престана да ви интересува. Вие се насочихте към друго развлечение — глупостта да играете на борсата. В плановете ми не влизаше да печелите и от там. Знаех какви книжа купувате. И извърших известни действия. Без да бързам, долар след долар, ви прибрах всичко. Може би предполагате, че методът, който приложих спрямо вас, повече подхожда за притежател на крупно състояние, отколкото на собственик на жалки хиляди. Но не е така. Дори и да имахте милионите, краят ви щеше да бъде същият. Вие научихте ли урока си?

ГЛАВА ПЕТА

    Тези очи, лишени от мигли, невероятно живи, невероятно сини, забодени на гладкото и неподвижно лице, наистина изглеждаха… като на дявол! Вече усещах докосването на Дявола до всичко, което ставаше с мен през последните часове. Неподвижното огромно тяло, звучността на органовия глас без никаква изразителност и излизащ от почти не помръдващите устни, придаваха на ставащото дяволски дух; а тялото му бе сякаш само автомат, в който обитава адска същност, някакво чуждо същество, проявяващо се само в погледа. Това, че домакинът ми се различаваше коренно от високият и слаб мургав Мефистофел от операта, пиесата или романа, го правеше още по-ужасен. Освен това, от собствен опит знам, че пълните хора са способни на по-изтънчено коварство от слабите.
    Мелодично прозвъня звънче. На стената светна лампа, ламперията се плъзна встрани и в стаята влезе доктор Консърдайн. Успях да забележа, че панелът е друг, не същият, през който изчезна прислужника. И в същия миг съобразих, че в голямата зала не видях нито една стълба. И в спалнята, където ме заведе лакеят, нямаше нито врати, нито прозорци. Мисълта пробяга през мозъка и се прибра, не защото не й придадох значение, а защото сега нямах време да я обмисля.
    — А когато дошло време да се роди, той излязъл през хълбока на майка си, който по чудодеен начин веднага се затворил след него. Седем крачки направил Буда-детето, преди да се спре пред поклонилите се деви, гении, риши и цялата небесна йерархия, която се била събрала за събитието. И останали седем сияещи следи, седем детски стъпки, които блестели като звездите. И когато на Буда започнали да се покланят, тези седем следи се размърдали и тръгнали в различни посоки, сочейки пътищата, по които по-късно ще тръгне възрастният Буда. Пред него тръгнали седем мънички Йоан Кръстителчета — ха, ха, ха! — Сатаната са закиска с неподвижното си лице и застинали устни. — Една тръгнала на запад, друга на изток — продължи той. — Една на север, друга на юг. Те откривали пътищата за спасение на всички четири страни на света. Но какво станало с останалите три? Уви! Мара, царят на илюзиите, който с лошо предчувствие следил за раждането на Буда, защото в света на думите на Буда сянка има само истината и така могат да бъдат научени всички измами с които Мара е държал в ръцете си земята. Ако Буда победи, Мара ще бъде унищожен. Царят на илюзиите не харесал това, защото най-много ценил развлеченията, а за тях му е била нужна власт. В това — продължи напълно сериозно Сатаната, — Мара е приличал на мен. Но интелектът му е куцал — той не е разбрал, че истината, която изкусно се манипулира, създава къде по-изкусни илюзии от лъжата. Но…
    Как се развили нещата? Естествено, мъжете и жените тръгнали след тези тримата. И пътищата, които те избирали били къде по-приятни и възхитителни, по-меки и ароматични, по-прекрасни от каменистите, твърди, сурови и студени пътища избрани от неподкупните четири стъпки. Кой може да обвинява хората, че са избрали трите? При това и седемте по нищо не се различавали — били съвършено еднакви. Различията се изяснявали накрая. Душите, които ги следвали, неизбежно се връщали в самото сърце на измамата, във вътрешната същност на илюзията и там блуждаели вечно. Тези, които тръгвали след четирите, намирали свободата.
    И така, те са под ключ до края на света. Някъде близко до грандиозния комплекс Боробудур на Ява има мъничък и скрит храм. В него се намира един трон. И да се добереш до този трон трябва да изкачиш седем стъпала. На всяко стъпало сияе една от детските стъпки на Буда. По нищо не се различават една от друга — но колко са различни всъщност! Четири от тях, светите, охраняват другите три, нечестивите. Храмът е таен и пътят до там е пълен със смъртоносни опасности. Но този, който го достигне жив, може да се качи на трона.
    Ако и четирите отпечатъка, на които стъпи, са щастливи, на този човек, докато е жив, ще се изпълняват всички желания. Аз ще бъда негов слуга, заедно с цялата мощна организация, която съм създал и която ми се подчинява. Негови ще бъдат и моите милиарди и той може да прави с тях каквото си пожелае. Всичко ще му принадлежи: власт, жени, титли. Тези, които ненавижда, аз ще наказвам или унищожавам. На него му принадлежи короната и скиптъра на трона, който е по-висок от моя. Под властта му ще се окаже цялата земя! Той ще може всичко!
    — Тогава аз поемам печалбата. Ако настъпи на една моя стъпка ще извърши една услуга и ще направи това, което го помоля. При две — ще ми служи година. Ако настъпи три — усетих, че огънят на сините очи ме изгаря, а до мен се раздаде сподавеният стон на Консърдайн, — той става мой духом и телом. Ако поискам ще го убия, в мига който пожелая и по начин който измисля. Мога и да му позволя да живее, но ще го убия, щом поискам. Той ще бъде мой! Телом и духом! Мой!

ГЛАВА ШЕСТА

    Кехлибарената светлина започна да отслабва и накрая съвсем угасна. После мигновено тъмата около трона и стълбата бе прогонена от ярка бяла светлина. Осветеното пространство рязко се прекъсваше на три ярда от чупката на първото стъпало. Сатаната, четиринадесетте телохранителя и аз бяхме в осветената част. А под влияние на тази светлина седемте отпечатъка запламтяха още по-ярко; те сякаш бяха обтегнали невидимата нишка, която не им даваше да се спуснат към господаря си. Немигащите очи на човека на трона и просветващите скъпоценни камъни в неговият двойник по нищо не се различаваха.
    Високо над мен, между тавана и пода, се появи кълбо, напомнящо на пълната луна. Но бързо половината на ярко бялата му повърхност се замъгли и потъмня. Дясната страна продължи да блести, а лявата, черната, бе обкръжена от тънка ивица светене. Неочаквано светлината отново угасна. Но само миг храмът се намираше в тъмнина. Светлината пламна.Но този, който дръзко се наричаше Сатана, не беше сам на подиума. До него се виждаше фигура, сякаш повикана от самият Дявол направо от Ада! Това бе негър, черен и гол, ако не се смята набедрената превръзка, с необикновено широки рамена и дълги ръце; мускулите му се издуваха нетърпеливо, а вените напираха навън като дебели въжета. Лицето завършваше с дебел и плосък нос, долната челюст се издаваше далеч напред и въобще, цялата му външност наподобяваше маймуна. В малките очички проблясваше дяволски огън. Устата му приличаше на пукнатина, а обликът излъчваше хищна жестокост. В дясната си ръка държеше бич с примка на края, тънък и дълъг, изплетен сякаш от фини женски коси. От скромното му облекло се подаваше дръжката на огромен нож.
    — Картрайт — гласът на Сатаната изпълни залата, — вие не ме слушахте, вие се опитахте да ми противоречите, вие се противопоставихте на моята воля. Вашето непослушание почти провали плана, който бях съставил. Вие се опитахте да пожънете плодовете и да избягате от мен. Вие замисляхте предателство. Аз не питам дали наистина сте го извършил. Знам, че е така. И не питам, защо сте го направил. Вие сте го направил. Това е напълно достатъчно.
    Ето решението ми, Картрайт! Вие ще стъпите на четири следи. Сега и веднага. На четири, не забравяйте. Преди всичко вие ще получите възможността да спечелите короната и скиптъра, следователно властта над земната империя, която те носят със себе си. Ако, естествено, четирите следи са щастливи. Ако стъпите на три щастливи следи и на една моя, аз ще ви простя. Това е признание на определена справедливост на вашето сравнение на занаятчията и лошо подбраното сечиво.
    — Стигаме до последната възможност — вие стъпвате на три мои стъпки. В този случай — гласът предизвика треперене, — Картрайт, вие ще умрете. Вие ще умрете от ръцете на Санчала. И не от една смърт, Картрайт. Не, от хиляди смърти. Бавно и мъчително бичът на Санчала ще ви показва посоката към вратата на смъртта. И когато я пожелаете ще ви възвръща към живота. Отново… и отново… докато изпокъсаната ви душа не намери повече сили да се връща в опротивялото и тяло и не прелази през прага и портите не се затворят завинаги след нея! Така реших! Такава е волята ми! На всекиму според съдбата му!
    Черният ужас злобно се ухилваше, когато чуваше името си и със заплашителен жест разтърсваше бича от женски коси. Що се отнася до Картрайт, то след ужасната присъда, лицето му пребледня като на смъртник, цигарата падна на пода и цялата изписана смелост изчезна. Консърдайн, който през цялото това време стоеше до него, се дръпна в сянката и го остави сам. Сатаната натисна лоста между двата трона. Чу се леко бръмчене. Седемте отпечатъка на детските крачета засвяткаха, сякаш отново бяха запалени.

ГЛАВА СЕДМА

    Консърдайн гледаше следите и на лицето му се изписа онова алчно изражение, което бях виждал на лицата на посетителите на Монте Карло навели глава над рулетката, лица, изпълнени с изгарящата страст към хазарта, свойствено повече на жените, лица, жадно гледащи на въртящото се колело; тези хора виждат не колелото, а златото, което могат да изтръгнат от пълната с мъка съдба. Като тях и Консърдайн виждаше не пламтящите следи, а онази омагьосана и привлекателна страна на изпълнените желания, където те могат да отидат.
    — Тостът е за вас, а не за мен — каза той накрая и не един дъх я изсуши. После отиде при асансьора и преди да го отвори се спря. — Киркхайм — произнесе бавно. — Спете спокойно и от нищо не се страхувайте. Но се дръжте далеч от стените. Поискате ли нещо, позвънете — той ми посочи копчето на масата, — ще дойде Томас. Повтарям. Не се опитвайте да отворите тези панели. На ваше място веднага си бих легнал и за нищо няма да мисля до събуждането си. Между другото, да се нуждаете от сънотворно? Аз наистина съм лекар — увери ме той и се усмихна.
    Налях си още едно питие и започнах да се събличам. Не ми се спеше. Бях прекалено възбуден да затворя очи. Независимо от предупреждението на Консърдайн внимателно огледах стените на спалнята и банята, като ги опипах на различни места. Те ми се сториха здрави, плътни, от яко дърво, наподобяващо мрамор и полирано прекрасно. Както си и мислех, нямаше нито прозорци, нито врати. Стаята ми всъщност си бе просто една разкошна килия. Една след друга изключих всички лампи, легнах в постелята и тогава загасих и последната, която се намираше на масичката до мен.
    Не знам, дълго ли лежах в тъмнината и размишлявах, преди да усетя, че не съм сам в стаята. Не бях доловил никакъв звук, но бях сигурен, че вътре има още някой. Изхлузих се от лекото покривало и се преместих в краката на кревата. Приседнах и се приготвих да се нахвърля на неканения посетител, когато се приближи до кревата. Да запаля светлината означаваше да му се напъхам в ръцете. Който и да е той, очевидно ме смята за спящ и нападението, ако последва такова, ще стане на място, където би трябвало да се намира спящия. Но тялото ми бе на съвсем друго място и ми се удаваше възможност да удивя посетителя.
    Стори ми се, че познах този глас. После си спомних. Баркър, малък на ръст войник, кокни, който намерих ранен в изпораздраните от снарядите храсти на Марна. Бе изгубил много кръв. Оказах му първа помощ и го отнесох в полевия лазарет. Така се случи, че прекарах няколко дни в града, където се разполагаше основният лазарет и където накрая докараха и самия Баркър. Бе ми станало нещо като навик да го посещавам, да му нося разни дреболии, като цигари и бонбони, и да приказваме за разни неща. Благодарността му и предаността му се оказаха кучешки и така трогателни; оказа се сантиментален. Но, за Бога, как се появи той тука?
    — Видях ви в креслото — отвърна той. — Ето ръката ми. Когато поискате да кажете нещо, стиснете я и аз ще се наведа към вас. Така е по-безопасно. Да, видях ви в креслото. Работата е там, сър, че аз следя това кресло. Но и много други. Затова той, Сатаната искам да кажа, ме остави жив — и с горчивина се върна на първата тема. — Той не е истински дявол, сър. Никога не забравяйте това. Аз съм възпитан в страх от Бога. Родителите ми са петдесетници. Учиха ме, че Сатаната е в Ада. Но когато тази проклета свиня, попадне в Ада, истинският Дявол ще и покаже, как се краде име! Боже, как бих искал да видя това! Но, от вън — побърза да добави.
    — Преди войната бях електротехник — донесе се шепота от тъмнината. — По-добър от мен нямаше. Истински майстор бях. Той го знае и затова ме остави жив, признавам си. Сатаната — ох-х-х! След войната нещата вървяха зле. Животът бе скъп, а работа трудно се намираше. Да и по-друг начин гледах вече на нещата. Видял бях толкова много лицемери, които през войната и пръста си не помръднаха, а живееха разкошно и прибираха всичко за себе си. Какво право имат на това, когато тези, които бяха лели кръв и семействата им, гладуваха и мръзнеха?
    И как само се смееше — ужасно. Но вие вече сте го чул. А в следващият миг седях на масата и отново разказвах това, но сега на доктор Консърдайн. Оттогава съм тук, капитане. Той ме осъди на смърт, сър, и рано или късно, но ще се заеме с мен. Ако други не го изпреварят. Но аз съм му полезен и докато съм такъв, няма да ме докосне. И още казва, че това го развличало. Прекрасно развлечение! Кара ме да застана пред Консърдайн и да разказвам всичко за работата си, за мечтите си, за Меги, о, всичко за нея, сър.
    Гласът на мъничкото човече се усили до опасни височини и ясно се усещаха нотки на истерия. Почувствах под какво напрежение живее. Но освен, че простичкият му разказ ми даваше известна информация, усещах, че трябва да му дам възможността да се разтовари. Аз изглежда бях първият човек, който се бе отнесъл към него със съчувствие след затварянето му на това място. Разбира се, аз тук съм единствения му другар и на него му се струва, че ме е изпратило самото Небе. Дълбоко ме развълнува фактът, че той бе изтичал при мен, веднага щом ме бе познал. И несъмнено рискуваше много.
    — Минах през стените — отвърна той. — В тази сграда няма нито една стълба или честна врата. Нищо, освен проходи в стените, движещи се ламперии и асансьори. С тях е наблъскано като семе в тиква. Само Сатаната знае всички комбинации. Консърдайн, дясната му ръка, също знае много, но аз знам повече от него. Трябва да знам. Тук съм две години. И досега не съм напускал това проклето място. Той ме предупреди. Ако се опитам да изляза, ще ме убие. Пълзях, пълзях, пълзях наоколо като плъх и при всяка възможност минавах през проходите. Те са така много и трябва да се наглеждат. Не зная всичко, но и това не е малко. През цялото време вървях след вас и Консърдайн.
    — Те ли? — в гласът му усетих страх и отвращение. — От тях ми се разтреперват краката, сър. Той го упоява с кефтиу. Опиумът, кокаинът, хашишът, ряпа да ядат пред този наркотик. Дава на всеки особен рай докато не се събуди. Убийството е най-малкото на което са съгласни, та да си получат необходимата им доза. Момчетата в нощни пижами, които стояха край стълбата са от тяхната команда. Слушали ли сте за Планинския старец, който изпраща убийците си? Един приятел ми разказа за него по време на войната. Сатаната върши същото. Изпиеш го веднъж и повече не можеш без него. Той ги заставя да вярват, че когато ги убият за него, той ще ги изпрати на такова място, където ще ги очаква вечно щастие. Веществото им го дава само за определено време. Те са готови за Сатаната да извършат всичко. Всичко!

ГЛАВА ОСМА

    Ева ми отказа уважението, бе студена с мен, но и вежлива, а в разговора си със Сатаната и Консърдайн показваше ум и остроумие. Всичките трима изглежда бяха забравили трагедията в храма и наказанието на Картрайт. Сатаната бе в добро настроение, но добротата му бе дяволска, само така мога да я характеризирам, напомняше ми за див звяр, игрив, защото не е гладен, жесток, но е смекчил изтезанието на жертвата си. Въображението ми създаде ярка картина: Сатаната като тигър, къса тялото на човека, който преди няколко часа бе отправил към вратите на Ада.
    Но в лъчите на слънчевата светлина не изглеждаше така ужасен. И ако, както казваше Баркър, си пада по развлеченията, то той и сам отлично се забавляваше. Разговора се насочи към Чингис хан и половин час Сатаната ни разказва за владетеля на Златната орда и черния му дворец в изгубения град Хара Хато в Гоби. Това ме накара да забравя за настоящето, сякаш виждах и слушах светът, който бе изчезнал преди десет столетия. Той ни го разказваше така нежно и комично, раблезианско и трагично, сякаш сам е бил свидетел на описваното. Слушах го и мислех, че не би трябвало да е иначе. Дявол или не, но той ме очароваше.
    — Бих искал да знам, какъв… работодател сте, преди да се реша на игра, в която мога да проиграя живота си. Човек — това са целите, плюс начините, с които се опитва да ги постигне. За вашите методи вече имах възможност да си съставя мнение. Но целите? В миналото, Сатана, този въпрос не би бил необходим. Всеки би сметнал, че вашата цел е душата за пещите ви. Но аз разбрах, че Адът се е модернизирал, заедно със стопанина си. Печките са излезли от мода и повече на трябва гориво за тях. Но както и преди вие показвате възможностите си по върховете на планините и предлагате на последователите си земните царства. Каква полза имате вие от това днес?
    — Да го наречем — каза най-после той, — …забава. Аз съществувам, защото се забавлявам. Само затова оставам в този свят, в който е казано и направено всичко и забавата, в една или друга форма, е единствената цел, която прави животът поносим. Както виждате, целта ми е проста. Но какво ме забавлява? Три неща. Аз съм велик драматург, най-великият от всички съществували, защото пиесите ми са реални. Аз готвя сцените на моите пиеси, било фарсове или комедии, било драми или трагедии, било епопеи. Аз ръководя актьорите. Аз съм единствения зрител, аз виждам всяко действие, всяка линия в моите пиеси от начало до край. Понякога, това, което започва като фарс, се превръща в трагедия, а трагедиите стават фарсове, едноактните отстъпление се развиват в епопеи, правителствата падат или си отиват, великите се сгромолясват, низшите се издигат. Някои живеят само заради шаха. Аз обичам да играя с живи фигури и едновременно стотици партии по света. Това ме забавлява. Ако наистина съм Князът на тъмата, което виждам, че вие Джеймс Киркхайм не признавате напълно, моето изкуство ме прави партньор на друг композитор, моят древен небесен съперник, известен от най-разпространената местна религия като Йехова. Не, изкуството ми ме слага над него, аз преписвам наново сценариите му. И това също ме забавлява.
    — Това е първото от трите — продължи той. — А второто? Аз съм ценител на красотата. Всъщност, красотата е единственото, което може да предизвика в мен… това нещо, наречено емоция. Понякога се случва човешките ръце да създадат предмети, които носят печата на съвършенството, създател на което, по традиция, се сочи небесният ми Съперник. Това може да бъде картина, статуя, резба, кристали, вази, платове — някоя от десетките хиляди вещо. Но в нея да е включено съществото на красота, която хората наричат божествена и която търсят, на тъмно и пипнешком, но винаги, и затова тя е така забавна. Най-прекрасните предмети взимам за себе си. Но те ми са интересни, ако ги взема по своему. Тук се появява третият момент — играта, хазарта.
    Например, като поразсъждавах, аз реших, че Мона Лиза да Винчи от Лувъра притежава качества, които ми подхождат. Да я купя, естествено не бих могъл, но и желание нямах да я купувам. Но тя е тук. В този дом. Позволих на Франция да има прекрасно копие, на което моите експерти възпроизведоха дори микроскопическите пукнатинки с употребените бои. Едва сега започват нещо да подозират. Но никога няма да бъдат сигурни и това ме забавлява повече, отколкото ако знаеха точно.
    — Що се отнася до останалото — добави той, — то, както вече успяхте да съобразите, не ме интересуват традиционните пещи. Какво става с човек, когато напуска този свят, никак не ме занимава. Аз смених древното си владение с това, където така добре се забавлявам. Но, Джеймс Киркхайм — сините очи проблеснаха, — този който ми противоречи, открива, че не съм загубил нищо от онова древно изкуство, създадено от Ада. Сега готов ли сте да отговаряте?

ГЛАВА ДЕВЕТА

    — Правилата знаете — рязко каза Консърдайн. — Вие сам избирате четири от отпечатъците на детските следи. Всеки миг може да спрете и да чакате последствията. Един отпечатък на Сатаната; длъжен сте да изпълните едно задължение. Два негови отпечатъка — принадлежите му пълна година. Три — завинаги сте негов. И повече шансове нямате, Киркхайм. Но стъпите ли на четири щастливи следи — заставате над света, както ви обеща. Обърнете ли се назад по време на изкачването — тогава ще трябва да започнете отново. Нали ви е ясно всичко?
    Може би е истина, че мислите си имат обвивка, че силните желания и емоции оставят след себе си нещо материално, което остава, живее наоколо и може да бъде повикано, разбудено, пуснато да се разхожда по белия свят и когато се появява някой изпълнен с такива желания, те почти се материализират и заемат предназначеното им място. Във всеки случай сякаш призрака на желанията на всички, които са се изкачвали по тези стъпала преди мен, се устреми към мен и ме призова да вървя напред… Напред!

ГЛАВА ДЕСЕТА

    Останалата част на деня прекарах в стаята си в размишления и надежди, че ще доловя котешкото пристъпване на Баркър. Явно, че свободата ми, както бе досега, продължава да бъде силно ограничена. Не можех да бъда равностоен от своя страна. Внимателния опит по време на връщането ми, намека към Консърдайн, че сега, когато съм станал слуга на Княза на мрака, ми е нужно да се запозная по-добре с неговата крепост, получи вежлив и твърд отказ. В качеството си на лекар той ми нареди да се любувам на тишината в стаята и така да се успокоя след напрежението, което преживях.
    Надявах се, случайно да срещна Ева, но малкото ум, който ми бе още останал на разположение, ми подсказваше, че много по-важно е да се видя с дребничкия крадец. Докато го очаквах се опитах да анализирам треската, която така ме подгони. Едновременно бях обезпокоен и засрамен. Ако трябва да призная, че Сатаната ми бе наложил волята си и така ме бе тласкал нагоре по стъпалата, то такова обяснение би могло до известна степен да смекчи уязвената ми гордост.
    Нямах отговор на тези въпроси. Баркър не се появи. Накрая с помощта на Томас се преоблякох и бях съпроводен през стените и проходите в още една огромна стая, размерите и пищността на която напълно биха подхождали на Медичите в периода на разцвета на това величествено семейство. Двадесетина мъже и жени начело със Сатаната седяха на голяма овална маса. Безупречният вечерен костюм на стопанина му придаваше насмешлива нотка. Очевидно бях закъснял, но очевидно тук не придаваха на формалностите голямо значение.
    И без повече церемонии, Сатаната ми показа мястото. Останалите се усмихнаха, поздравиха ме и продължиха разговорите си. Като седнах, с известно задоволство забелязах, че съседката ми отдясно е известна актриса от Бродуей, чието име не слиза от афишите. Бързия ми поглед по масата откри играч на поло със завидно американско родословно дърво, и блестящ адвокат имащ отлична репутация сред ръководството на Демократическата партия. Останалите ми бяха неизвестни, но на всички се забелязваше особения печат на интелигентността. Ако събралите си съвпадаха с двора на Сатаната, то организацията му бе действително необикновена, както обичаше да се хвали. Но Ева я нямаше тук и вместо нея съзрях Кобхъм.
    Уолтър бе вдясно от актрисата. По време на обеда се заставих да бъда любезен с него. За собствените си интереси не исках да си създавам врагове. Отначало той бе скован, но после се поотпусна, пи много, но, както успях да забележа, не толкова, колкото му се искаше. Очевидно обичаше да надига чашката. Отначало реших, че това именно ограничение, което Кобхъм си бе наложил, предизвиква в него определена враждебност към присъстващите и особена внимателност в думите му. Но после се досетих, че изпитото го кара да казва истината направо, без евфемизми и намеци. Той искаше голите факти и никакви отклонения от тях. Както се изрази: „никакви машинации с формулите“. В същност това бе тип пияница „in vino veritas“1 със страстта на фундаменталист. Той бе забавен и видната актриса се наслаждаваше на нашата беседа.
    Той ни разказа тяхната история. Изумрудът, вграден в опалова основа, е служил за печат на Клеопатра, която е запечатала с него запазено писмо до Антоний. Диамантената окръжност е същата, с която кардинал Де Роган бе искал да купи благосклонността на Мария Антоанета и с това задвижил съда, който станал една от акушерките на революцията и в края на краищата стигнал до главата на нещастната кралица. А диадемата е сияла на главата на Нели Гуин, поставена от ръката на любовника й Чарлс, кралят на Англия. Този пръстен с огромни рубини мадам Де Монтеспан бе дала на Ле Воатюр, отровител, за направената любовна напитка, която трябвало да накара изстиналото сърце на краля-слънце отново да затупти страстно.
    И невероятно се увеличи уважението ми към Сатаната от това, че на събирането не бе дадена мелодраматична тайнственост, никаква маскировка или разни изтъркани номера вместо имена. Хората му се срещаха лице в лице. Очевидно, самата мисъл за предателство бе невъзможна и вярата им в защитата на Сатаната — абсолютна. Не се съмнявах, че всички те или повечето бяха свидетели на изкачването ми по стълбата и че те са видели трагедията на Картрайт. Но нищо в поведението им не подсказваше това.
    — Преди много столетия — започна той разказа си, — фараонът заповядал на най-великия златар, Бенвенуто Челини на своето време, да изработи огърлица за дъщеря му. Никой не знае, било ли е за рождения й ден или за сватбата й. Златарят направил огърлицата от най-хубавото злато, лазурит и зелен полеви шпат, наричан аквамарин. От едната страна със златните йероглифи на името на фараона майсторът изобразил сокола, увенчаващ слънчевия диск, това било Хор, синът на Озирис, в известен смисъл на думата бог на любовта и пазач на щастието. На другата страна — крилат змей, носещ на себе си кръст с дръжки, crux ansata, символът на живота. Долу се намирал седящият бог с множеството години в ръката, а на лакътя му — попова лъжичка, символът на вечността. Така, фараонът искал, чрез амулети и символи да даде вечна любов и живот на своята дъщеря.
    Но красотата, която неизвестният майстор вложил в тази огърлица не умряла. Тя не можела да умре. Тя е безсмъртна. Огърлицата векове лежала заедно с мумията на принцесата в скрития каменен гроб. И преживяло боговете си. То ще преживее и днешните богове и боговете на бъдещето. Незамъглената му красота продължава да ни озарява така, както на времето, когато изтлялата гръд, на която я намерили, е била пълна с живот и любов и може би е била лека сянка на същата тази красота, която в огърлицата е безсмъртна.
    — Вие ще намерите възможност да се представите на единия пазач в северния коридор — продължи той, — ако не ви познава. Същото ще направите и с един от пазачите в стаята с огърлицата. После ще отидете в един ъгъл на стаята, не е толкова важно в коя именно, и ще разглеждате витрината, която се окаже пред вас. Целта ви трябва да бъде да се държите по-далеч от двамата пазачи, които могат да сметнат за чест да са близо до — той вдигна чашата си, — такъв почетен посетител.
    — Никога повече не ме прекъсвайте — строго ми заповяда той. — Ще постъпите точно както ви казвам. Не им обръщайте никакво внимание. Не се впечатлявайте от това, което става наоколо. Запомнете го, Джеймс Киркхайм. Това е от жизнена необходимост. Вие трябва да направите само едно: в 2:15 да отворите витрината и да влезете в стаята с огърлицата на Сенусерт. Вие нищо друга няма да виждате, да чувате или да вършите освен това. Ще ви трябват две минути да стигнете до гардероба. От там отивате право към изхода. Излизате, обръщате се надясно, навеждате се, завързване обувките си. После се спускате по стъпалата и както преди не обръщате никакво внимание на това, което става около вас. Наблизо ще ви чака синя лимузина и шофьорът ще трие с кърпа десния фар.
    — Трябва ли да повтарям? — произнесе той. — Казах, в Клуба на откривателите. Вие отивате право при портиера и казвате на дежурния, че имате работа, която изисква абсолютна съсредоточеност. Вие кажете, че не трябва да ви безпокоят нито посетители нито по телефона. Кажете също, че вероятно вестникарските репортери ще се опитат да ви видят. Той трябва да им съобщи, че ще можете да им отделите време в осем часа. Внушете на дежурния, че работата ви е извънредно важна и не бива в никакъв случай да ви безпокоят. Освен това ще го помолите в седем часа да ви изпрати в стаята всички следобедни и вечерни издания на вестниците.
    Лежейки така с широко отворени очи в тъмнината, аз повтарях получените инструкции. Ясно ми бе, че съм станал част на повече или по-малко сложна главоблъсканица. Бях длъжен в точно определен момент да съвпадна с ред други елементи и тогава всичко ще си застане на мястото. Или, казано още по-добре, аз ще бъда жива фигура в една от тези игри, които така забавляват Сатаната. Аз съм длъжен да правя ходовете си в точно определено време. Но какво ще правят другите фигури? И ако една от тях не спази предвиденото време? Къде ще бъда аз тогава?

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

    На следващото утро станах още преди да се появи верния Томас и влязох в банята. Без да задавам въпроси взех предлагания ми костюм. Не знаех, че притежавам подобно нещо. На вътрешната страна на сакото, отляво се намираше широк джоб. На горният му край бяха закачени цяла редица малки кукички със затъпени върхове. Аз внимателно ги огледах. Изпъкналите части на огърлицата на Сенусерт бяха дълги около шест дюйма. Горната нишка на украшението можеше да бъде закачена на тези кукички и цялата огърлица свободно увисваше на тях, без с нищо да издава присъствието си. Както бе посочил Сатаната, джобът бе направен изобретателно и именно за този случай.
    Томас пъхна острия край между покрива и стената и бързо завъртя винта. Инструментът сякаш се стопи в почти невидимата цепнатина. Последва леко щракане и лакеят вдигна капака. Подаде ми с усмивка инструмента. Видях, че острият му край се е разтворил като челюст и през него стърчи като език още едно острие. Челюстите бяха разтворени, а езикът изплезен напред от невероятно мощен лост. Всичко това заедно бе счупило ключалката като крехко дърво.
    Точно в един влязох в музея и остро съзнавах наличието на джоб, изработен специално за огърлицата и малкия инструмент. Дадох палтото и шапката си на гардероба, където служителя ме позна и ме поздрави. Насочих се право към нефритите и прекарах половин час около тях, като разглеждах други подобни украшения в обществото на помощника на главния пазач, който се оказа тук. После се освободих от него и точно в 1:45, с точност до секундата, преминах в северния коридор на египетското крило. Не се представи на охраната в коридора. Те ме познаваха. В два часа бях до входа на стаята с огърлицата.
    Приближих се до втория пазач, подадох му визитната си картичка и зададох няколко въпроса относно колекцията скарабеи, за която знаех, че скоро ще бъде показана. Служебната му подозрителност постепенно го изостави, когато ми прочете името и отговаряше така, сякаш бях от администрацията на музея. Отидох в югоизточния край на стаята и се задълбочих в изучаването на амулетите. С крайчеца на окото си забелязах, как пазачите си шептят нещо и с уважение ме поглеждат, а после се разделиха и отидоха на местата си.
    В стаята се намираха повече от десетина посетители. Три двойки на средна възраст бяха достопочтени чужденци. Момичето изглежда бе художничка. Белокосият човек приличаше на учен. До него явно се намираше мъж, на лицето на който бе написано, че е немски професор. А двама елегантни англичани с ерудиция обсъждаха на половин глас еволюцията на йероглифа „Тет“. Докато една развлечена жена изглежда въобще не разбираше къде се намира. И още двама души се разхождаха насам-натам.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

    Аз си бях съставил по-материалистична теория на станалото. Нещо в мен, а не извън мен, бе изострило чувствителността на мозъка ми. Аз никога не съм се сблъсквал с убедителни доказателства, че нематериалната енергия е способна да смекчи тръскането по неравния път на земното ни пътешествие. Винаги съм предпочитал помощта на доброто Провидение във вида, например, на дребничкия кокни-крадец с неговото прекрасно познаване на секретите на Сатаната. Но възможно е и така: и ако Ева вярва, нека си вярва на воля. Затова кимнах сериозно и я уверих, че прилича на истина.
    Отворих вратата и излязох от колата. Обелискът се оказа съвсем близо. Послушно го обиколих. Излязох на Петото авеню и видях на сто фута от себе си човек със същите дрехи като моите. Той размахваше бастунчето от Малака. Обхвана ме любопитство. Тръгнах към него и веднага се спрях. Щях да наруша инструкциите на Сатаната. А това най-малко ми се искаше в момента. Затова се обърнах неохотно, спрях едно такси и тръгнах към клуба. Искаше ми се да пея. Минувачите весело преминаваха край мен. Ева меко ме бе ударила по главата.
    — През следващите няколко часа ще бъда много зает — казах му аз. — Това, което ще пиша, ще изисква пълната ми съсредоточеност. Нищо, ама абсолютно нищо, колкото и важно до ви се види, не биха да ме отвлича. Вероятно ще се обаждат по телефона, може да дойдат и посетители. Казвайте на всички, че ме няма. Ако дойдат репортери, кажете им, че ще се срещна с тях в осем часа. Към седем часа донесете в стаята ми всички вестници. Но не по-рано. И само последните издания. Повтарям още веднъж, който и да ме търси, не ме безпокойте.
    Влязох в стаята си, затворих вратата и внимателно огледах наоколо. На масата се бе натрупала пощата за три дни. Писмата бяха малко, нито едно важно и всичките разпечатани. Две покани за четене на лекции на обеди. И под тях бяха приложени и закрепени с кламери копията на откази и извиненията ми. Подписът ми под отговорите изглеждаше напълно нормален. Способността на имитация на моя двойник изглежда се разпространяваше не само на гласа ми и външността ми. Аз с интерес разбрах, че причината да се откажа, е отсъствието ми от града в деня на обеда. Но къде, по дяволите, ще бъда тогава?
    До пишещата машина имаше обемист документ. Прелистих го напосоки и разбрах, че в него съм се спрял на възможностите за експлоатация на някои находища на полезни изкопаеми в Китай. Докладът бе адресиран до същия този известен адвокат, който вдигна тост за „новопрокълнатия“ на вечерята при Сатаната. Написан бе с почерка ми; анотацията бе също направена от мен. Не знаех причината за това, но бях сигурен, че адвокатът меко, с подробностите, ще разкаже за появата на този документ. Вярата ми в Сатаната отново възкръсна. И се почувствах много по-спокоен.
ТРОЙНА ТРАГЕДИЯ В МЕТРОПОЛИТЕН МУЗЕЙ
ПОХИТЕН БЕЗЦЕНЕН ЕКСПОНАТ
ПРЕД ОЧИТЕ НА ПАЗАЧА И ПОСЕТИТЕЛИ Е УБИТА ЖЕНА. УБИЕЦЪТ Е УБИТ ОТ ДРУГ ЧОВЕК, КОЙТО САМ СЕ САМОУБИВА
ИЗСЛЕДОВАТЕЛЯТ КИРКХАЙМ РАЗСТРОЙВА ПЛАНОВЕТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ, ТОЙ ВДИГА ТРЕВОГА И ЗАСТАВЯ ДА СЕ ЗАТВОРЯТ ВРАТИТЕ НА МУЗЕЯ СЛЕД СЕРИИ ОТ УБИЙСТВА, ХВЪРЛИЛИ СЪКРОВИЩНИЦАТА В ХАОС.
ПРЕСТЪПНИКЪТ КРИЕ ОГЪРЛИЦАТА НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКАТА ПРИНЦЕСА И ИЗЧЕЗВА.
МУЗЕЯТ МЕТРОПОЛИТЕН ЩЕ БЪДЕ ЗАТВОРЕН, ДОКАТО НЕ СЕ ОТКРИЕ ОГЪРЛИЦАТА
    Двете убийства и самоубийството станали близо до египетската зала, където се съхраняват най-ценните съкровища на музея. Някой се е възползвал от суматохата и разбил витрината под която се съхранявала огърлицата на Сенусерт Втори, която той подарил на дъщеря си, една необикновена реликва от миналото и предмет на възхищение на хилядите посетители, и я отвлякъл. Но украшението не било изнесено извън музея. За това попречил известният изследовател мистър Джеймс Киркхайм, който заставил да се затворят вратите на музея, преди някой да напусне сградата.
    Накрая решил, че са чужденци и се загледал на друга страна. Изминали няколко минути и видял един от мъжете до себе си. разследването показало, че този човек бил съпровождал жената, която влязла заедно с него в музея в 1:30 часа. Гардеробиерът също обърнал внимание на бледите им лица и странните очи. Този мъж се насочил към малката стая, където се намирала витрината с огърлицата на Сенусерт. Но отминал вратата и продължил по коридора, където завил за следващия ъгъл и изчезнал.
    Сред посетителите на музея бил мистър Киркхайм, известния изследовател, който преди няколко месеца донесе в Америка знаменитите юнански нефрити, които бяха подарени на музея от мистър Рокбилд. Мистър Киркхайм напрегнато работи над доклад за възможните начини на добиване на полезни изкопаеми в Китай за мощен американски синдикат. През последните два дни е работил извънредно напрегнато и е усетил необходимост да се развлече малко. Решил да прекара няколко часа в музея. Той влязъл в египетската стая, където се съхранявала огърлицата и разглеждал витрината с амулетите, когато чул женските писъци. Видял как всички избягали от стаята и ги последвал. Убийствата не наблюдавал непосредствено, но бил свидетел на хващането на втория мъж.
    Понеже съзнавал необходимостта да завърши доклада си и като решил, че му стига подобна «почивка», той се отправил към изхода. И вече стигал до вратата, когато го обхванало подозрение. Научен от работата си на наблюдателност, той си спомнил, че когато бързал да излезе от стаята с огърлицата след другите, някой край него влязъл вътре. Спомнил си още, че след това чул рязко щракване, като от счупена ключалка. Тогава привлечен от ставащото в коридора не бил обърнал никакво внимание. Но сега му се сторило подозрително.
* * *
    Имаше и още много друго, но аз предавам само думите, които ми приписваха. Пазачът, когото видях да лежи на прага, разказваше, как са го блъснали и как „някой ме перна по ухото“. Другият пазач е участвал в гонитбата. В специален випуск на един вестник се разказваше за ужасната възможност, крадецът да се е вмъкнал в рицарски доспехи и сега да умира от глад и жажда. Очевидно този журналист си представя рицарското въоръжение като сандък, в който са се затваряли като в шкаф.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

С.“
    Денят мина без известия от Сатаната или неговите служители. Времето течеше и аз все повече се усещах ненужен. Да предположа, че това е единственото, което му е нужно от мен? Щом съм изпълнил поръчката, мога да бъда изхвърлен настрани! Може кралството му да е ад, но там се намира Ева и следователно за мен е рай. Не исках вратите му да се хлопнат пред мен. Като изхвърлен не ще мога да мина през тях. И дори не знаех къде се намират. Сънят ми през тази нощ бе неспокоен и аз се разкъсвах между безсилния гняв и кошмара на невъзвратимата загуба.
С.“
    След като тръгнахме по Петото авеню, завихме към моста „Куинсбъроу“ и от там се насочихме към Лонг Айлънд. Изминаха около четиридесет минути и стъпихме на магистралата Вандербилд. След още петдесет минути видях езерото Понкомкон. После завихме към залива на север, минахме Смит таун и тръгнахме по пътя „Норт шор“. Малко след шест се върнахме край бреговете на залива и по тесен частен път през гъста дъбова и елхова гора стигнахме някаква къща. Шофьорът подаде нещо като пропуск на излезлия отвътре човек, който бе въоръжен с мощна пушка. Нова миля и пред друга подобна къща церемонията се повтори.
    След петнадесет минути бяхме пред замъка. Пресметнах, че той се намира на десет мили от нюйоркската страна на пристанището „Джеферсън“, в гористата местност между него и залива Ойстър. И понеже бе построен в малка долчинка почти или съвсем не се виждаше откъм залива, който се намираше на около три четвърти миля от тук. Повърхността бе така пресечена и обрасла с растителност, че се съмнявам може ли замъкът да се види от обществените пътища.
Срещни се с мен мили,
когато часовникът удари
дванадесет…
В полунощ,
когато от лунната светлина
се разгорят сърцата наши…

    Не долових шума на отместващия се панел и не видях в тъмнината разкрилия се отвор. Но ние минахме през това, което преди миг бе стена. Хари спря и сигурно върна отново на мястото панела, после се обърна на деветдесет градуса надясно и тръгна. Преброих петдесет крачки преди да спре. Коридорът беше дълъг. За миг запали лампата. Бяхме пред един от малките асансьори. Той ме хвана за ръката и качи в него. Започнахме да се спускаме. Баркър въздъхна с облекчение.
    В това, което видях, имаше нещо наистина дяволско, нещо, което подхождаше напълно на Княза на тъмнината. И то се проявяваше в студеното високомерие и гордост на Сатаната по време на тази богохулна литургия. То се намираше в лицето му, в святкащите очи, в позата на огромното му тяло. Нещо действително адско го владееше и се излъчваше, обвиваше се около него. Аз вече бях описвал това впечатление — механизъм от плът и кръв, в който се е вселил Дявола.
    Погледът ми следеше неволно жената, докато можеше още да я вижда. Помещението бе грамадно. През цепнатината се виждаше само една трета от него. Стените бяха от розов мрамор без никакви украшения. И в тях се виждаха отвори прилични на ниши, закрити със сребърни завеси. Голям фонтан хвърляше нагоре звънящи и кристални струи вода в кърваво-червен басейн. Навсякъде бяха разхвърляни кушетки от розовия камък, покрити с прекрасни килими. На тях лежаха, като изпаднали в дълбок сън мъже и жени. Само в полезрението ми преброих двадесетина. Таванът не се виждаше.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

    Ева се подпираше на възглавницата, кафявите и очи бяха широко отворени и проблясваха, а разкошната и коса, имаща бронзов оттенък, леко бе разрошена. Тя изглеждаше на малко, току що събудило се момиче. И изглеждаше най-прекрасна от всички. Всеки път като я виждам, ми се струва все по-хубава. И дори си помислих, кога ще се спре. Сега бе облечена в розова пижама. И знаех, че през целият си останал живот при вида на нещо розово сърцето ми ще започва да бие по-силно, дори такава дреха да виждам на някоя витрина.
    Няма смисъл да предавам напълно какво разговаряхме. Но до нищо определено не стигнахме. Мигновено припламнаха няколко плана и веднага изгаснаха, като падащи звезди. Аз още се намирах под впечатлението от видяното в нечестивия храм на Сатаната и не можех да се отпусна. Не ме изоставяше гадното предчувствие, че усилията ни са напразни. Ние бяхме, като мухи хванати в паяжината изрисувана на стената на храма с отпечатъците на стъпките. Щом се отлепяхме от една нишка и попадахме на следващата. Но присъствието на топлото Евино тяло, притиснало се към мен, нейната храброст и доверие ми помагаха да се боря с неприятните чувства. Изход има! Трябва да има!
    Поколебах се. Както вече споменах, ние доникъде не бяхме стигнали. Всеки миг някой от нас можеше да бъде осенен от блестяща мисъл, която да ни открие пътя към свободата. Но най-важното бе, че не исках да се разделям с Ева. Но и да не обърна внимание на безпокойството на дребното човече също не биваше. А ако той си тръгне и не може да се върне? Тогава аз ще се окажа в трудно положение. Нали нямах и най-малката представа, къде се намира сега жилището ми и как да стигна до там.
    В стаята пламнаха лампите. Право пред мен, като ме заплашваше с пистолет стоеше Консърдайн. Очите му гледаха студено и заплашително. От тях вееше смърт. После погледът му се прехвърли на Ева. Лицето му се смекчи, сякаш някакъв страх си отиде. Замести го израз на удивление, примесен от недоверие. Той отново стана твърд и жесток. Дулото на пистолета, сочещо право в гърдите ми, не трепна. До моите крака, като дишаше тежко зашеметения Хари напразно се опитваше да стане. Аз му помогнах да се изправи.
    — Вие сте така… стремителен, Консърдайн — казах аз и се опитах, не без успех, да бъде със същия равномерен глас като него. — Но вие сте подпомогнат от този пистолет, който е насочен към човек без оръжие. Да си призная, стана ми скучно и реших да се върна към играта на бридж. Но се заблудих във вашата дяволска заешка градина. Натъкнах се на този човек, който ми каза, че работи тук. Помолих го да ме съпроводи до стаята ми. По някаква зла ирония на съдбата той направи най-глупавата грешка и ме доведе тук при мис Демерест. Повярвайте ми, аз така се стремих да си изчезна от тук, както тя да ме изхвърли. Вярвам, че самата мис Демерест ще потвърди думите ми.
    — Нека обсъдим това — предложи той. — Простете ми, Баркър, наистина едва не ви удуших. Простете ми Киркхайм, че ви блъснах така силно. Простете ми, че изглежда не съм ви дооценил както трябва. Радвам се, че е така. Ева, не съм мислил да ви шпионирам. Размишлявах за вас. Помислих, че още не сте заспала. И че един разговор, аз мога да съм ви баща, ще ви помогне. Нужно ми бе… нещо да ви кажа. Няколко минути се колебах. Казах си, ще отместя панела и ще погледна дали спите. Когато се реших да постъпя така, проходът се отвори и аз чух вика на Баркър. Това е всичко.
    — Преди всичко — каза той, — да се изяснят позициите ни, искам да се изкажа и аз. Слуга съм на Сатаната и съм свързан с клетва. Дадох я с открити очи, като напълно съзнавах, какво върша. За разлика от вас, аз дойдох при него напълно доброволно. Разбирам, че клетвата ви, Киркхайм, е дадена под натиск и затова сте свободен в действията си, докато аз не съм. Нито ще наруша тази клетва, нито ще престъпя думата си. Освен това съм уверен, че направя ли го, няма да живея дълго. А аз съм привързан по глупав начин към живота. Разбира се, бих могъл да лиша Сатаната от удоволствието да наблюдава моите мъчение, но аз не вярвам в съществуването на живот след смъртта и затова намирам, че животът понякога е доста интересен. Продължавам нататък, аз имам определени жизнени стандарти, апетити, желания и пристрастия, които моята връзка със Сатаната ми помага да ги удовлетворявам. И освен това аз си бях престъпник, когато дойдох при него. Аз още съм престъпник, но без защитата му, щях да бъда преследван престъпник. Разбирате, нали, каква е моята клетва. Затова мисля, че правилно ще ме разберете, когато ви обещая и предложа чисто негативна помощ. Ще ви предупреждавам за капаните, че да им се изплъзвате навреме, ще си затварям очите и ушите за всичко на което бъда свидетел. Например, на днешното произшествие.
    — С това и аз съм съгласен — спокойно каза докторът. — Но не това имах пред вид… — той се поколеба, хвърли бърз поглед към Хари и смени темата, казано по-точно върна се към предишната. — Разберете ме правилно, аз искам да спечелите, Киркхайм, във всичко, което не нарушава клетвата ми и не заплашва привичката ми да оставам жив. Дори ще ви помогна или поне няма да ви преча. Но разберете, аз съм слуга на Сатаната. Ако той ми заповяда да ви хвана, аз ще ви хвана. Заповяда ли да ви убия — ще ви убия!
    — Аха, значи включвате и това — така изтълкува мълчанието ми. — Единствено това не бива да правите. Единственото, което е невъзможно. Може би, смятате, че ако останете насаме с него, ще успеете да го убиете? Киркхайм, казвам ви го ясно, Сатаната никога не остава сам. Винаги има скрита охрана — било в стените, било в скривалища. Те ще ви застрелят преди да дръпнете спусъка. Освен това Сатаната мисли необикновено бързо. Той ще долови мисълта ви, преди тя да започне да се претворява в действие. Той притежава нечовешка жизненост. Дори да успеете да изстреляте един или дори два куршума, те няма да го убият. Но най-важното е, че вие никога няма да достигнете до тази възможност.
    — Продължавам — той сякаш ми прочете мислите, — да предположим, че го убиете. Спасението ви още не се вижда. Най-добре ще бъде веднага да ви убият. На земята няма такова място, където да си скриете от неговите хора. Защото Сатаната не управлява единствено със страх. О, не съвсем със страх. Както ви казвах, той добре плаща на слугите си. Продължението на службата означава благополучие, разкош, власт, безопасност, въобще голяма част от това, за което другите хора се борят и сражават. Сатаната си има и светла страна освен тъмната. И хората му се разпръснати по земята. Доста от тях заемат такова положение в обществото, за което дори не сънуваме. нали е така, Ева?
    — Както казва Ева, двама не са издържали дълго — намесих се аз, — третият е под подозрение. На мястото на Сатаната, Консърдайн, не би ли ви хрумнало да поддържате надеждата в претендентите, показвайки им от време на време, че могат да спечелят голямата награда? Аз бих го направил. И ще подбера такива, които дълго да не преживеят. Или да бъдат яки и здрави до някакъв нещастен случай. Като например самолета, който споменахте преди малко.
    — Точно така — кимна Консърдайн. — Предлагам ви нещо подобно. Моите медицински познания ми дават възможност да направя така, че здравето ви, красотата ви, духът с който така привличате Сатаната, да помръкне за известно време. Ще ви постави в положение, което да прави невъзможни неговите планове спрямо вас, поне в обозримото близко бъдеще. И ще ви държа така, докато не намери достойна замяна за родителските си инстинкти… или не се случи нещо друго.
    — Аз никого не убеждавам — спокойно отговори докторът. — Само подсказвам единствения възможен изход. Ако постъпя, както предлагам, какво би станало? Ева ще лекувам известно време, така че Сатаната сам да се увери в неуспеха на лекуването. Тогава той ще нареди, да я дадат в някакво болница, където ще я лекуват други доктори. Затова симптомите не бива да бъдат фалшиви. Не съм сам от медицинското братство сред обществото на Сатаната. Тук има достатъчно прекрасни специалисти. А и да ги нямаше, те щяха да се наемат. И ще я лекуват дотогава, докато не се разбере, че болестта й представлява неизбежна слабост на бъдещето потомство. Прости ми, дете мое, но трябва да казвам нещата направо, нямаме време да обикаляме напразно наоколо.
    Е, специалистите бих измамил. На времето бях много добър… — той помълча малко и въздъхна тъжно, — е, не е чак толкова важно. Но Сатаната е избрал именно вас, Ева. Лесно няма да се откаже. Ако му бяхте нужна само като жена, би било съвсем лесно. Но вие за него сте нещо повече. Вие трябва да му родите син. Колкото и да ми се доверява, само по моите думи, няма да се откаже от вас. Трябва да се убеди… да изчезнат всички съмнения… и в това се крие опасността… дори смъртта за вас.
    — Нищо няма да стане — отвърна Консърдайн. — Познавам много мъже и жени. Каквото и да замислите, Ева, той ще се опита да ви освободи. А и вие няма да седите с покорно скръстени ръце. Рано или късно ще се издадете. Тогава ще трябва да се разделя с глупавата ми привързаност към живота. Това не мога да допусна. Но нека предположим, че избягате? Къде ще се скрият двата нежни заека от гонещите ги хрътки? Кучетата на Сатаната не знаят почивка. Вие винаги ще живеете със страх. Струва ли си цената такъв живот? Възможно е да имате деца? Сигурни ли сте, че Сатаната ще ги пощади? Той умее да си отмъщава. И така, повтарям въпроса си: струва ли си такъв живот?

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

    Добрият сън, плаването в басейна и яркото слънце изместиха сянката на Сатаната отвъд хоризонта. Започнах да си свиркам и с вътрешно разкаяние се надявах, че и Ева ще се чувства така прекрасно. Лакеят ми донесе костюма за яздене. Баркър би го нарекъл „истински разкош“. После Томас ме заведе до някаква старомодна и приятна стая, която имаше излаз към широка затревена тераса. На малки и елегантни масички закусваха десетина души с приветлив вид. С някои от тях се бях запознал снощи.
    — Преди осем години получих тази присъда. Осем години ме изтезаваше според капризите си. Понякога намекваше за възможността незабавно да изпълни наказанието. Понякога почти обещаваше да го отмени. Понякога ми обещаваше да ми даде друга възможност да се изкача по стълбата. Киркхайм, аз не съм страхливец, но смъртта ме изпълва с ужас. Ако знаех, че е неизбежна, бих я посрещнал със спокойно лице. Но я считам вечна тъмнина, забрава и пълно унищожение. Нещо в мен се дърпа от това и ме кара да се стягам от ужас и отвращение. Киркхайм, аз обичам живота!
    И не само това. Аз видях множество мъже и жени, които изкачваха стълбата и рискуваха всичко за слава на Сатаната. Видях, как някои приемаха спокойно смъртта, както сам бих я приел. Но тяхната и моята чест, както се оказва, се основават на безчестие. А други слизаха и си отиваха сломени и разплакани. Както, например, Картрайт. А Сатаната се смееше доволно. И още много такива като мен живеят под заплахата на неизпълнено засега наказание. И всичко това всъщност е постигнато с помощта на белязани карти? Ако наистина е така, казвам ви го честно Киркхайм, то не бива да продължава! Не бива да продължава!
    — Не — упорито се задърпа той. — Защо именно аз? Това си е ваша работа, Киркхайм. Вие породихте съмнението, вие трябва да го разрешите. В края на краищата подозренията ви не се базират на доказателства. Две или три произшествия лесно могат да се обяснят. Вероятността да сте сгрешили е несравнено повече от възможността да сте прав. Защо тогава да си рискувам живота? Аз и така отидох прекалено далече. Обещах ви неутралитет и дори нещо повече. Но спирам до тук. Засега. Използвайте Баркър. Аз обещах нищо да не виждам и чувам, ако ви срещна по време на вашите… търсения. Но сега не мога да се обричам на сигурна гибел, като се присъединя към вас. Аз съм относително доволен от живота. Ако нещо бъркате, ще си го запазя. Ако сте прави… тогава, заявявам ви го ясно, няма да бъдете сами. А дотогава — Майкъл Консърдайн упорито ще пази мястото си под Слънцето.
    Кобхъм направо се наливаше. Изглежда усещаше някаква отговорност спрямо мен. На никого другиго не обръщаше внимание и не ме даваше. Приказваше интересни работи, но колкото повече продължаваше, толкова повече се изпълвах с отвращение към него. Кобхъм изложи теорията си за живота като проста електрохимическа реакция. И ясно ми даде да разбера, че нито индивидът, нито хората като маси, означават нещо в термините на това, което просто се нарича човечност. Той беше направо потресаващ.
    Май към хората не изпитваше повече чувства, отколкото към епруветките си. Всъщност, за него човека бе просто одухотворена мензурка, чието съдържание леко се различава. И не виждаше причини, по които да не ги разбива, опустошава или изменя съдържанието им по време на провежданите опити. Той ми разказа за няколко ужасни случая с кефтиу при употребата му от робите. Но нали те са само роби или поне така се надявах, но той не спомена за това нищо.
    — Във вашите ферменти, Киркхайм, се крият прекалено много чувства — каза той. — Вие вероятно считате живота за нещо свещено, ако използваме досадния шаблон на изразяване; мислите, че не може да се унищожава без крайна необходимост. Глупости! Той не е по-свещен от електрическия ток, който включвам и изключвам когато си поискам. Кога природата е давала нещо за отделния индивид? Неутрализирайте в себе си разхлабителните елементи, Киркхайм и ще станете велик човек. Мога да го направя, ако поискате.
    — След три дни от Хавър тръгва кораб — неочаквано започна Сатаната. — Казва се „Астарта“ и е бавен като охлюв, но на него ще се намират няколко предмета с изключителна красота. Аз смятам да предявя правата си върху тях. Там се намират платна на сър Джошуа Рейнълдс и Ромни. Там е сервиз от планински кристал: купа и дванадесет чашки, всичките гравирани чудесно и с вградени големи и необработени сапфири и рубини. Най вероятно са изработени в древен Китай за царицата Пасифай. Но наистина са много древни. Неизвестен майстор е вложил в тях целият си гений. Те дълго са пролежали в Кремъл. Комунистите са ги продали. Има също и огърлици от изумруди, на всеки от който е изгравирана глава от „Метаморфозите“ на Овидий. нищо подобно няма в цял свят.
    — „Астарта“ се ще тръгне по южния маршрут — продължи той. — В това време на годината и на тези ширини бурите са малко вероятни. В деня на отплаването вие с Кобхъм ще излезете в открито море с моята яхта, на която вие, както забелязах днес, така се любувахте. Освен екипажа с вас ще дойдат и десетина мои храненици и пиячи на кефтиу. Ще ги ползвате в случай на непредвидени усложнения. Всички ще мислят, че „Херувима“, прекрасно име, нали, ще се движи край брега. Но още първата нощ корабът ще захвърли ангелската си външност и ще се превърне в „Морския вълк“, яхта на финансист с безупречна репутация, който в този миг, не подозирайки нищо, ще плава към Хавана. Това също е за случай на непредвидени усложнения.
    — Естествено — отвърна той. — Сега ще ви кажа как ще постъпите. Корабът, през това време на годината, ще има около стотина пътници. Постарал съм се те да бъдат дори по-малко от обичайното. Някои от тях ще бъдат мои хора. Част от каютите ще бъдат запазени за туристическия клуб. Но колкото и странно да ви се види, тази поръчка ще бъде отказана малко преди вдигане на котвата. Клубът си е променил неочаквано плановете. Но щедрите му представители ще възмездят компанията за непредвидените загуби. „Астарта“ ще отплува по разписание, защото притежателите на вещите за които ви казах ще се безпокоят за сигурността им. Мисля, че на борда няма да има повече от тридесет души. От тях десет ще бъдат мои.
    Нали е прекрасно, Джеймс Киркхайм? Приближава ме се до нощта на предстоящото приключение. През целия ден вие ще следвате кораба на десет мили разстояние. Очаква се нощта да бъде безлунна. В десет вечерта в салона на кораба ще има концерт. Няколко пътника ще празнуват семеен празник. Те всички ще се съберат в салона, а вероятно и някои от офицерите ще ги почетат с присъствието си. Вие ще изключите светлините си и ще се приближите на четири мили.
    — От този миг нататък нещата преминават във вашите ръце — отвърна той. — Вие ще се приближите до „Астарта“ и ще я превземете на абордаж с Кобхем и още няколко души. Не е изключено да се създадат обстоятелства, които не съм могъл да предвидя и затова е нужна вашата изобретателност и храброст. На „Астарта“ ще възникне паника и хаос. Вие не бива да допуснете нито една лодка да се спусне в морето и никой да не избяга от кораба. Преди да се качите на „Астарта“, с капитана и помощниците му ще стане известна неприятност. Не, нищо сериозно, просто ще излязат вън от строя. А може и да не стане. Тогава може да има съпротива. Смажете я. Без кръв, ако е възможно. Работата може да се усложни от времето. Мисля, че няма да скучаете, Джеймс Киркхайм.
    — В последните инструкции вие ще намерите описанието на точните места, където ще се намират нужните ми предмети. Те ще се съхраняват в каса от специална стомана. Те са така ценни, че шифърът се знае само от капитана. Няма да бъде нужно да го убеждавате да ви разкрие цифричките. Ще ви придружава специалист, на когото никаква каса не може да се противи. Щом вземете необходимите вещи, незабавно се отделяте от „Астарта“ и с пълна пара поемате за в къщи, като не забравяте да вземете и моите хора, за които ще бъде опасно да останат там. Това е всичко.
    — Предполагам, че сте задоволен от възнаграждението за малката работа с огърлицата — прекъсна той мислите ми. — За кораба, естествено, ще получите доста повече. Когато ви поканих прекъснах заслужената ви почивка. Какво ще кажете за шестмесечно пътешествие след новото ви задължение? Ще отидете където си искате, с каквото си искате и правете каквото си искате. Аз поемам разноските. И ми позволете да добавя, че можете да харчите, колкото пожелаете.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

    Без съмнение назряваше дълбока криза. Бе време за бързо решение, ако такова се намереше. Не ме бе грижа, какво ще стане с Кобхъм. Дори този безсърдечен дявол незабавно да изпратят в Ада и пръста си няма да помръдна да го спася. Но не бях съгласен сам да споделя съдбата му. Ако Сатаната реши, че аз съм се опитвал така да измъквам сведения от него, той няма да пита за обяснения. Фактът, че не бях повярвал на думите му, си търсеше наказанието.
    Той веднага се хвана на въдицата. Дали бе повярвал, че съм толкова наивен, или не, това не бе така важно. Това си бе капан или опит, който съм очаквал от него. И освен това не знаех, колко дълго ни е слушал. Нарочно ли бе оставил с мен Кобхъм? Всичко ли бе чул? Дори и да бе така, не казах нито дума, която да предизвика неговото подозрение. И да се съгласи с мен, бе за него единствения начин да запази гордостта си, да спаси лицето си. И той постъпи така.
    — Когато вие се появихте тук. — И си позволих да избухна в гняв. — Аз няма да допусна повече подобни експерименти над мен, Сатана! — възкликнах с хладна ярост, която не бе предизвикана от това произшествие, но не беше напълно произволна. — Или ми се доверяват напълно, или не ми се доверяват. Ако ми повярвате и ви подведа, толкова по-зле за мен, пръчката е във вашите ръце и съм готов да понеса наказанието си. Но повече не искам да съм опитно зайче. Кълна се в Господа! Няма да бъда!
    Най-после се оказах в апартамента си. Ева сигурно щеше да ме чака, но нямах никакво желание днес да извършвам още една екскурзия. Сатаната клъвна подхвърленото червейче, но Кобхъм щеше де си получи наказанието и аз не знаех колко жестоко ще бъде то. Сатаната не би казал напразно „беше“ за полезността на химика. И нещастникът разбра заплахата. Видях робите, които го хванаха. Сатаната няма да забрави всичко това. Възможно е да ме повика, а може и сам да ме посети.
    Изключих всички лампи освен една, съблякох се и легнах. Запалих цигара и незабавно усетих леко повдигане и пристъпи на гореща и безсилна ярост. Работата с „Астарта“ бе прекалено жестока, дори погледната през варианта на Сатаната. Откровенията на Кобхъм я направиха ужасна. Разбира се, ще трябва да я извърша, какво друго ми остава? Защото, откажа ли, това значи край за мен и Ева. И друг ще ме замести. Всъщност Кобхъм направи участието ми задължително. Аз трябва да попреча на безсмисленото унищожаване на кораба и хората му. Почти сигурно се обричах на смърт. Но нещо трябваше да се направи. Знаех, ако не се намеся и толкова хора отидат на дъното, до края на живота си, не ще намеря покой. И Ева ще чувства същото.
    — Ето над това цял ден си блъскам главата — отвърна той. — Как да се промъкна в храма и да разгледам черния трон? Златният се спуска, докато черният е вграден и не помръдва. И по всяко време на денонощието го пазят двама роби. Сменят се на четири часа и се хващам на бас, че за тази стража подбира най-подходящите. Лесно може да се стигне там — знам пет-шест тайни тунела до трона. Но ми трябва време, поне десетина минути и ще знаем всичко. Но как да ги осигурим тези десет минути? Да застреляме стражите не бива. Сатаната веднага ще разбере, какво е станало.
    Чакаше ни катер и веднага ни закара на „Херувима“. Вътре яхтата бе още по-прекрасна. Як и широкоплещест мъжага с ню-фаунтлендски вид ни се представи като капитан Мориси. Може би това име да е дадено от родителите му, а може и да не е, по-вероятно — не. Той приличаше на истински пират. Преди сто години сигурно би избрал да плава под флага Веселия Роджър. Докато първият помощник бе привлекателен затворен в себе си човек белязан със знака на Анаполис. А екипажът бе от такива неприятни типове, каквито само морето може да произведе.
    Дисциплината бе подчертано военна и достигаше апотеоза си в машинното отделение. Двигателите, изглежда изработени по специална поръчка, употребяваха за гориво чиста нафта и представляваха истинско чудо на техниката. Беше ми така интересно, че не забелязах, кога настъпи времето за закуска. Не сгреших относно Мориси. Той разказваше за контрабанда с оръжие и алкохол, с което се бе занимавал преди да постъпи на служба при Сатаната. Роден късно за пиратския флаг, той си наваксваше с каквото можеше. Бе си разбойник, но ми харесваше.
    Като се върнах в замъка намерих покана от Сатаната. Подчиних се на учтивата заповед с лоши предчувствия. Но те не се оправдаха. Прекарах два прекрасни и удивителни часа. Отидохме в личните апартаменти на Сатаната. Отказвам се да предам видяното и атмосферата на тези десетки стаи, големи и малки, където се наслаждаваше на живота неговата странна и мрачна душа. Всяко помещение представляваше храм на загадъчното, храм на вечният неподдаващ се на определение дух, който човечеството нарича красота и който то винаги се опитва да долови и въплъти в материя.
    На следващият ден закуската ни бе украсена от няколко действително интересни хора. Сред тях видях един австралийски майор, истински негодник и типичен, но обаятелен войник. Заедно тръгнахме на разходка с коне по маршрута показан ми от Консърдайн. На едно място яздихме успоредно на едно шосе. Край нас премина кола, изящна и малка, която се насочваше към замъка. На кормилото бе Ева. Тя ни махна с ръка. Австралиецът взе приветствието на своя сметка и отбеляза, че момичето е адски хубаво. Изведнъж всичко се проясни. Реших да се видя с нея вечерта. Така си помислих.
    Като хвърлих поводите на коня на услужливия коняр, тръгнах към терасата с надеждата, че може да видя Ева и да разменим няколко думи. Около четири часа се появи Консърдайн и се настани до мен. Стори ми се, че изпитва известна неловкост. Пийнахме един или два пъти, поговорихме за това онова, но ми бе ясно, че нещо го безпокои. Предчувствието ме накара да изчакам сам да заговори. И накрая се престраши, въздъхна и раздвижи широките си плещи.
    — Трудно може да се каже — гласът му продължаваше да бъде мек. — Той ще излезе от там абсолютно лишен от памет. Не ще знае името си, нито кой е той, нито откъде се е взел. И никога няма да узнае. Подобно на звяр или птица ще усеща само жажда и глад, топло или студено. Това е всичко. Другото ще бъде забравено. Ще живее само с дадения момент. Мине ли, ще забравя всичко. Безмозъчен, бездушен и празен. Някои излизат след седмица. Други се съпротивляват цели три и никога повече.
    — На ваше място аз бих отишъл — каза той сериозно. — Така би било най-разумно. Вие с нищо не можете да помогнете на Кобхъм. В края на краищата Сатаната е в правото си. Подобно на мен той се изкачи по стълбата и загуби. Досега живееше по волята на Сатаната. А той ще следи за вас. И ще иска да разбере, как сте възприели това. Съвземете се, Киркхайм. Да вървим и се постарайте да бъдете по-весел. Аз ще кажа на Сатаната, че сте се заинтересували от съкровищата му. Е, млади човече! Нима наистина ще му дадете да разбере истинските ви чувства. Къде изчезна гордостта ви? Та това е така опасно за вашите планове.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

    След обяда се заприказвах с онези сътрапезници, които също като мен се отказаха от играта на бридж. Но около дванадесет се прибрах в стаята си. Считах, че Баркър непременно ще се появи, дори ако не е успял да се снабди с кефтиу. Но щом останах сам, споменът за Кобхъм и огледалната зала се върна с нова сила. Защо Сатаната заповяда да ме покажат на пленника? Защо сам трябваше да се видя в тези проклети огледала? И защо той искаше Кобхем да ме види?
    Изключих светлината в първата стая. Минахме през стената на спалнята в полутъмния проход и по него се насочихме към асансьора. Спуснахме се. Тръгнахме по дълъг коридор перпендикулярен на първия. Още едно спускане и се оказахме в абсолютна тъмнина. Хари ме хвана за ръката и ме поведе като слепец. Неочаквано се спря и освети стената, после натисна на едно място. Панелът се плъзна настрани. И се показа вдлъбнатина с множество превключватели.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

    Така значи, паяжината е изплетена от Сатаната! И той ме хвана с нея. Неочаквано ме обхвана неудържим гняв. Повече няма да лъжа. Нито да нося маска. Никога повече няма да се изплаша от него. Разбира се, той ще ми причини болка. Може и да ме убие. Вероятно се кани да направи и едното и другото. Но сега аз знаех, кой е той всъщност. Цялата му загадъчност се бе плъзнала от него и… освен това имам коз, за който той не подозира. Аз дълбоко въздъхнах и се разсмях.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

    Когато се върнах, вие изобретателно се въздържахте да забележите явния ужас на Кобхъм. И през целия разговор вие не погледнахте към него. Джеймс Киркхайм, прекалено наивно. Позволихте си да недооцените интелектът с който се опитвахте да се сразите. А би трябвало незабавно да изобразите пълно негодувание. Трябваше да принесете в жертва Кобхъм, като ми го предадете. В онзи прекрасен нов свят, където ще се пренесете, никога недооценявайте противника си.
    Но аз ви дадох още един шанс. Аз познавам Кобхъм, и предположих, че след моето… добросъвестно лечение, той при вас ще потърси спасение. По време на процедурите, той ви видя, позволих му да избяга и, както знаех, той тръгна право към вас. Ако в мига, когато се появи при вас, вие го бяхте хванали и вдигнали тревога, отново да го принесете в жертва, възможно бих продължил да ви вярвам. Това бе слабост и сантименталност. За какво ви е Кобхъм? Помнете, в новия свят избягвайте всякаква сантименталност.
    — Не е добре, бедничкия, не е добре — Отвърна ми Сатаната, — Но днес ми достави не чак толкова лошо развлечение. Сега се намира в тъмния ъгъл на лабораторията, лежи и почива. Скоро ще получи възможност да си отиде. По време на своите внимателно направлявани блуждаения из сградата, получава възможност да получи малко храна и пиене. Не искам да изнемогне преждевременно. Нито пък да умре от глад и жажда. Не, великолепният Кобхъм ще ми предостави още много весели часове. Аз няма да го изпратя обратно при огледалата. Те му помогнаха да стъпи на краката си и да си покаже ноктите. Обещавам ви, в самият край аз лично ще му съобщя за интереса ви, защото вие няма да бъдете способен сам да го направите.
    — Но аз съм склонен към милосърдие — може би само аз долових злобния блясък на твърдите като диамант очи. — Човек цени три неща най-много. И те всъщност са самият човек. Те са свързани едно с друго, но са различни. Това е душата на човека, личността му и неговият живот. Под душа разбирам онази невидима и неизвестно къде намираща се същност, която така ценят религиите и я смятат за безсмъртна, което може и да е истина и да не е истина. Под личност разбирам eгoто, мозъкът, който твърди „аз съм аз“, складираната памет, търсачът на нови впечатления. Животът няма нужда да определям.
    — Ако не искате да пиете кефтиу, то ще трябва да се изкачите по стълбата. — продължи той тържествено. — Настъпите ли три мои стъпки, ще изгубите живота си бавно и мъчително от ръцете на Санчала. Но ако стъпите на четири щастливи — запазвате живота и душата. Но сте длъжен да ми оставите вашето eгo, същото това, което казва „аз съм аз“, вашите спомени. Това няма да бъде за вас нито опасно, нито болезнено. Няма да ви пратя при огледалата. Сън… и нож ще пререже нещо тук и там в мозъка ви. Вие ще се събудите като новороден. В буквалният смисъл на думата, ще ви отнемат спомените. И като дете ще се отправите на ново пътешествие по живота. Но така нито той, животът, нито драгоценната ви душа, няма да пострадат.
    — Чакайте — той вдигна ръце. — Ето какво имам предвид. Ако някой от вас го замести и стъпи на три отпечатъка на стълбата, ще стане следното. При две щастливи стъпки и двамата ще си отидат свободни и невредими. При това ще ги даря богато. Но ако има две мои — мъките им ще бъдат еднакви, същите, които обещах на Джеймс Киркхайм. Това е моето решение! Такава е моята воля! Да пребъде! А сега, ще се намери ли човек, който да се застъпи за него.
    Изпълних указанията на Хари и забих пистолета в областта на долните ребра. После го затиках към златния трон. Той не се съпротивляваше, вървеше спокойно, вяло и дори не поглеждаше към мен. Гледах го и ме обхващаше смътно предчувствие. А Сатаната бе вперил очи в Консърдайн. И лицето му оставаше неподвижно, но дяволът, уж покорен, но несмирен, надникваше през трепкащите зеници. Помислих си, че той смята доктора за главния предател, който бе организирал клопката. А ние сме просто оръдия в неговите ръце.
    — Никаква разлика няма къде стъпваш — продължи обясненията си Баркър. — Не се отбелязва. Защо? Когато натискам края на трона, долу, където е механизма, се е издала малка пластинка. В същото време устройството, което сигнализира върху бялото кълбо, е изключено. Когато той е искал, всичко е работело добре и правилно. Механизмът е бил настроен вярно, докато на трона не е имало никой. Но сядайки на проклетата си табуретка, той криейки ръцете си под мантията е направлявал съоръжението. И цяло стадо слонове да премине в тържествен марш по стълбата, кълбото пак не би мигнало, ако той не пожелае.
    — Сега ще ви покажа — продължаваше Баркър. — Тук, на този край се намират седем малки вдлъбнатини. Закрити са с каучук, който е поставен в тях и закрепен. Като разедини контактите на стъпките, той поставя пръсти на тези бутони. Три са съединени така с контактите, че на сигналното кълбо се появяват неговите Символи. Останалите четири предизвикват появата на символи на светлата половина. Когато настъпвате на отпечатък, той натиска нужното му копче. Така че, не вие предизвиквате появата на сигналите! Той е причината!
    Тези мисли преминаха през главата ми за части от секундата. В същия миг адът, който се бе подготвял отдавна в този храм, се разтвори. Без никакво предупреждение, бързо като нападаща змия, Сатаната удари отдолу. Хвана ме за ръката. Пистолетът ми отлетя настрани и стреля във въздуха. Викът на Ева се смеси с резкия възглас на Баркър.И същевременно видях Консърдайн да се хвърля нагоре по стълбата право към Сатаната. Неочаквано храма се заля в ярка светлина. За кратък миг се оказах в ада, огрян в избухнала мълния. Тези които следваха доктора и които останаха верни на господаря си се бяха вчепкали един в друг.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

    Не заех, кой е победил в сражението — Сатаната или Консърдайн. Разбира се, отчаяно исках, това да бъде само доктора. Но тъй или иначе, резултатът от схватката би трябвало да бъде в полза на проклетите роби, наблъскани до шията с наркотика. Те бяха въоръжени с ножове и не се замисляха над нищо. Ако Консърдайн бе убил Сатаната, то робите го бяха изпратили без никакво съмнение веднага по следите на господаря си. Но това не посмях да кажа на Ева.
    Ние се оказахме в единия край на тази разкошна зала, истинска съкровищница на красотата, която си бе създал за себе си Сатаната. Това вълшебно място бе произвело на мен такова впечатление, че аз си бях тръгнал от него с мисълта, да не се ли откажа от Ева и да не се предам напълно в ръцете на Сатаната. В тихото иначе помещение се виеше дим, който обхващаше и безценните картини, и гоблените, и дърворезбите, и изделията от камък. Побързахме да го преминем и се оказахме в следващото, което бе още по-голямо.
    Сатаната бе изгубил някъде мантията си. На подпухналата шия се виждаха следите от пръстите на Консърдайн. Едната му ръка бе увиснала безпомощно. Другата стискаше до гърдите малката статуетка от слонова кост на Ерос. От всички прекрасни вещи, заради които бе градил такива планове, убивал и грабил, изглежда, тази му е била любима; вещ, в която бе намирал най-чистият и най-съвършен дух на красотата, която, колкото и да бе низък, той прекрасно разбираше и на която единствено се покланяше.
    — Аз влязох в храма — прекъсна я той, като говореше съвършено спокойно по новата тема, на която се прехвърли повреденият му мозък. — Взех бомбите си. Хвърлих няколко. Използвах сънотворния газ. Консърдайн лежи до стълбата. Гръбнакът му е счупен. Сатаната точно се изкачваше с него. Той си затвори устата и ноздрите с ръка и побягна. Няколко капки от елексира ми, попаднаха в очите му и аз го подгоних пред себе си. Това е всичко. Той тръгна насам, като плъх в дупката си. Той сега е сляп…
    Камъните престанаха да падат. Ние продължихме, като си намирахме път през срутените камъни единствено с фенерчето на Баркър. Тунелът бе силно повреден. Ако се молех за нещо, то бе тавана да не се срути. И изходът да не бъде затрупан, защото тогава ще загинем като плъхове. Но развалините намаляваха с отдалечаването ни от мястото на взрива, макар и често да дочувахме звуци от падането на камъни зад нас. Накрая стигнахме грубо обработена скала, която закриваше тунела и бе длъжна да служи за негов край.

info

Информация за текста



notes

1

Top.Mail.Ru