Скачать fb2
Наследникът (Част II)

Наследникът (Част II)

Аннотация

    На високо плато в сърцето на Азия е разположен Шан, светата земя, където човек бива подложен на проверка и най дълбоките тайни на източния мистицизъм биват разкрити. Навлезте в предизвикателния свят на Джейк Марък, мъж с почти свръхестествени способности, който е предопределен да помогне на Китай да изпълни древната си съдба — докато бъдещето на света стои неизяснено.


Ерик ЛустбадерНаследникътЧаст II

Книга трета
Виварта
Формация

Пролет, в наши дни
Джиао / Хонконг / Маями / Киото / Москва / Пекин / Вашингтон / Каруизава

    Аз съм животно, помисли си Ки-лин. Дъждовните струи безмилостно шибаха тялото й, пронизвано от остра болка в продължение на безкрайно дълги месеци бях животно, но сега трябва да се превърна в човек. Иначе няма да оцелея.
    Беше по-лесно да го помисли, отколкото да го стори в действителност. Вдигна кална ръка и неволно попила пурпурния белег на шията си. Целувката на вампира. Мазолестият палец на полковник Ху беше счупил ключицата й, вероятно с удесеторена сила, предизвикана от агонията. Болката пулсираше в главата й, но тя беше свикнала с нея и почти не й обръщаше внимание.
    Болката беше верен приятел и другар, единствен спътник в безкрайните нощи, през които полковник Ху я убеждаваше, че бялото е черно, че любовта е омраза… Че болката е чувство, а удоволствието е обратното: че смъртта е живот…
    Прибегна до „прана“ — дълбоко вдишване и издишване. След няколко секунди болката беше заключена в изолирана килия на съзнанието й, вече беше в състояние да провери дали може да използва ръката си. Оказа се, че всичко е наред, стига да не я вдига над нивото на рамото. Над тази линия счупените костици започваха да се трият и цялата й ръка изтръпваше — от рамото чак до ноктите. Това означаваше, че има засегнат нерв и няма да се оправи без услугите на лекар.
    Това едва ли ще представлява проблем, но сега й предстояха далеч по-неотложни задачи.
    Първата от тях е да стигне гората. Имаше нужда от почивка, но беше беглец и трябваше да мисли преди всичко за замаскиране на следите си. Пеша, особено в това време, едва ли ще стигне далеч…
    Преследвачите несъмнено ще направят съответните изчисления и ще очертаят кръга за претърсване около централната точка на лагера. Следователно посоката е без значение — ще я открият накъдето и да тръгне. Изходът е един — да прогони от съзнанието си инстинктивното желание за бягство и да се опита да ги надхитри.
    Вдигна глава и дъждовните струи с пълна сила шибнаха потрепващите й клепачи. Бавно осъзна какво трябва да стори — да преодолее болката и да вдигне ръце високо над главата си. Не успее ли, чака я смъртта…
    Стисна зъби и започна. Болката беше страхотна, но ръцете й продължиха движението нагоре. Успя да се вкопчи в клона на близкото дърво и бавно започна да се набира. Оказа се, че е избрала гигантски бор, издигащ се на повече от сто метра над земята. Изкатери се почти до върха, преметна крак през един клон и потъна в мъртвешки сън.
    Събуди се малко преди разсъмване. Подуши въздуха и започна внимателно да се спуска надолу. В един момент до слуха и долетяха гласове, тялото й се притисна в дебелия ствол и замря. Гласовете бавно заглъхнаха в далечината. Скоро стъпи на земята, огледа се и побърза да се отдалечи.
    Измина около два километра. Пред очите й се появи самотна селска къща. Промъкна се вътре и успя да отмъкне някакви дрехи и малко храна. Съзнаваше, че с това оставя ясни следи за преследвачите си, но друг изход нямаше.
    Незабележимо се присъедини към група отрудени жени, които превиваха гръб в близкото оризище. Цял ден скуба нежните стръкчета, без да вдига глава. В замяна получи купа ориз в каросерията на раздрънкана камионетка. Запозна се с жената до себе си и започнаха да разговарят. Научила името й, Ки-лин се прехвърли в другия край на оризището и продължи да работи. Там вече се представи за четвърта братовчедка на новата си позната. Никой не прояви любопитство, жените не й зададоха почти никакви въпроси.
    На свечеряване успя да се добере до града. Грозните бараки за живеене, подредени като войници от двете страни на шосето, се редуваха с фабрики, заводи и леярни, над които се стелеше алено зарево. Без особени усилия откри къщата на лекаря и почука на вратата. Наложи се да почака, вероятно защото времето беше напреднало. Най-сетне прозорчето на втория етаж се отвори. От него надникна главата на мъж, уличното осветление се отрази в кръглите метални рамки на очилата му. Мъжът махна с ръка по посока на ъгъла.
    Ки-лин зави в тясна странична алея и се озова пред малка врата.
    — Кажи, сестрице?
    Беше ниско закръглено човече с невероятно криви крака. Върху пижамата си беше наметнал старомодно палто, дългите му мустаци смешно помръдваха. Очилата му отразяваха светлината на лампата, движейки се в такт с малката устица, от която излизаше топъл, приглушен гласец.
    Ки-лин пристъпи прага и след светкавична преценка на шансовете си реши да прибегне до старомодна любезност.
    — Уважаеми вуйчо — започна с традиционната форма на обръщение тя. — Хиляди извинения за безпокойството, но тази сутрин се подхлъзнах на един корен и паднах насред оризището… — пръстът й небрежно докосна червения оток на шията. — Май съм си счупила някаква кост…
    — Трябваше да дойдеш веднага — изцъка с език закръгленото човече.
    — Нямаше начин, уважаеми вуйчо — отвърна Ки-лин и очите й умолително се закръглиха. — Не мога да пропусна нито една надница, защото момчето ми — то е само на три години — лежи в болница… Всеки ден пътувам дотам, защото плаче за мама… — В очите й се появиха сълзи. — Нали то има право да иска майка си?… А имам и други деца, които трябва да храня… Сама съм, без мъж…
    — Но държавата… — понечи да се намеси докторът.
    — Държавата, държавата! — извика гневно Ки-лин. — Не искам да бъда храненик на държавата, не желая подобна съдба и за децата си!
    — Сигурно знаеш какво казва Конфуций за гордостта — въздъхна докторът, очевидно трогнат. Пристъпи напред и протегна ръце: — Я дай да видя колко си пострадала…
    Ки-лин го остави да разкопчае блузката й, после попита:
    — Ще ми кажеш ли къде се намирам, уважаеми вуйчо?
    — Намираш се в „шен дао“ — Пътя на духовете, по който са пътували към вечното си жилище императорите от великата династия Мин… — Докосването на пръстите му беше леко и издаваше опит. Но въпреки това тя неволно изохка, когато започна да опипва мястото на счупването. Той съжалително изцъка с език, после продължи: — Това селище се казва Джиао Жуан Ху, може би си го чувала… Свързано е с новата история на Китай…
    — По време на войната селяните прокопали сложна мрежа от подземни тунели. Там се криели, оттам шпионирали японските агресори… Издържали докрай и днес са пример за смелост и кураж на целия народ… Един от тях минава тук, точно под къщата…
    Замълча, почисти мястото на счупването със спирт, после заби в кожата две дълги игли. Болката изчезна почти мигновено и Ки-лин изненадано вдигна глава.
    — Сега трябва да наместя счупеното, сестрице — промълви докторът. — По-добре не гледай…
    Ки-лин с мъка се сдържа да не избухне в смях. Ох, старче, старче! Ако знаеш колко кръв съм видяла! Повече от теб, макар да си два пъти по-възрастен… Въздъхна и покорно извърна глава.
    — Ето, готово — обади се след известно време докторът, намаза подутината с билков екстракт и започна да я превързва. После пристъпи към вътрешността на малката стаичка и сложи вода на примуса.
    Ки-лин го наблюдаваше от мястото си. Старецът започна да вади тапите на разни буркани и шишенца, разбъркваше съдържанието им в малко вода и го сипваше в съда върху огъня. Извади някакъв твърд предмет от малък контейнер, отряза парченце от него и го счука на прах. Изсипа го във водата и започна да си тананика.
    Накара я да изпие врящата течност с противен вкус и едва тогава седна зад малкото бюро. Взе четчица за писане и разтвори някакъв формуляр.
    — Сега ми дай името, адреса и работния си номер, сестрице — рече той.
    Първите две изисквания не бяха трудни, но с работния номер нещата стояха доста по-различно. Той искаше да й напише болничен лист, за целта ще му трябват документите й. Които, разбира се, тя не притежаваше… Но сега, завръщайки се в цивилизацията, тя беше длъжна да си набави редовни документи. Нещо, което не е много лесно в комунистически Китай…
    — Тунелите… — промърмори тя и спусна крака от масата за прегледи.
    — Моля?
    — Прочутият подземен лабиринт, за който говореше преди малко — поясни тя и бавно пристъпи към бюрото — Много ми се иска да ги видя, ще ме заведеш ли?
    — Кога? Сега ли?
    — Разбира се, че сега — отвърна тя и придаде на гласа си необходимата доза ентусиазъм. — Нали нашите деди са шпионирали японците именно през нощта?
    — Да, но…
    — Тогава какъв е смисълът да ги видя на дневна светлина? — усмихна се тя. — Освен това в момента искам да не мисля за болното си рамо…
    — Добре — кимна след кратко колебание докторът. Ки-лин беше успяла да намери ключа към душата му, полковник Ху положително би изпитал гордост от факта, че се е оказала толкова добра ученичка.
    Докторът тръгна напред. В ръката му се появи магнезиева факла, стълбите към мазето блеснаха на ярката светлина. Ръката му опипа някаква издутина в скалата и пред тях се откри таен проход.
    Ки-лин пристъпи в тесния тунел, обърна се и погледна възрастния човек право в очите.
    — Искам да ми покажеш пътя за Пекин.
    Докторът спря, очите му станаха загрижени.
    — Не можеш да отидеш в столицата без документи — прошепна той.
    — Ти ще ме снабдиш с паспорт.
    — Не съм фалшификатор, сестрице — поклати глава той.
    — Видях снимката на бюрото ти — усмихна се Ки-лин. — Видях и обувките в ъгъла… Имаш дъщеря, нали?
    Ръката с факлата се вдигна високо над главата му, сенките затанцуваха по влажните стени.
    — Коя си ти?
    — Аз съм китайка — отвърна Ки-лин. — И едновременно с това не съм…
    Той усети мрачната нотка в гласа й.
    — Не си тукашна…
    — Не съм.
    — Не си и от континента…
    Тя мълчаливо го наблюдаваше.
    — Тайван! — извика старецът.
    — Не съм враг — засмя се тя. — Не съм от Гуоминдан.
    — Но ще ме убиеш без колебание, нали?
    — Уважаеми вуйчо — поклати глава тя. — Дори насън не можеш да си представиш живота, който съм водила…
    — „Небето е високо и нищо не може да го промени; земята е необятна… Нищо не може да спре слънцето и луната, живите същества са обречени да растат и умират“… — Цитатът беше от Лаотцъ.
    — Значи ще ми дадеш документите на дъщеря си — завърши вместо него Ки-лин.
    — Споровете са излишни — отвърна докторът и впи очи в измъченото й лице. — Ти си по-стара от мен, сестрице — въздъхна той и кимна с глава. — Виждам го и отстъпвам пред желанието ти…
    Заведе я обратно в кабинета си и й даде всички документи, необходими за безопасното й придвижване. После се върнаха в дупката и поеха по тесните тунели.
    Спряха пред полуизгнила дървена стълба, която водеше нагоре.
    — Като изкачиш тези стъпала, ще излезеш право на пътя — махна с ръка докторът. — Там все някой ще те вземе в желаната посока…
    — Все още мога да те убия — обади се Ки-лин.
    — Можеш.
    — Познаваш лицето ми, знаеш накъде съм тръгнала…
    — Познавам и лицето на лисицата, която прескача в двора ми — отвърна възрастният мъж. — Зная в коя посока духа вятърът… Другите напразно ще искат да научат това, което аз вече зная…
    — Защо?
    Погледът му беше умен и проницателен, Ки-лин неволно потръпна. Този човек беше далеч по-умен, отколкото беше допускала.
    — Те не преследват Тао — тихо прошепна докторът. — Те преследват враговете си, което означава, че и враговете им преследват тях…
    — Като мен…
    — Ти вече си убивала, сестрице. От очите ти наднича смъртта…
    — Убивала съм, за да оцелея.
    — Но междувременно си убила и себе си — меко отвърна той.
    Тя само изсумтя, но сърцето й се сви от болка.
    — Искаш да ме накараш да повярвам, че желаеш да ми помогнеш…
    — Не притежавам такава власт, сестрице.
    — И не ми вярваш, че съм убивала по необходимост — продължи да настоява тя.
    — Сигурно е така…
    Болката в душата й стана непоносима, тъмнината заплашваше да я погълне. Именно тази тъмнина, или по-скоро страхът от нея — я тласна към убийството на полковник Ху.
    — Той ме създаде… — глухо, сякаш на себе си прошепна тя. — А аз го убих…
    Старецът безстрастно я наблюдаваше с черните си като копчета очи. Лицето му не издаваше никакви чувства, макар ясно да виждаше агонията на душата й.
    — Той забърка глината, от която се родих… А после ме превърна в нещо друго…
    — Но вече го няма, нали?
    — Вече съм свободна.
    — Сама усещаш фалша в думите си — поклати глава той.
    Ки-лин замълча. Знаеше, че трябва да го убие с един удар и нещата да приключат дотук. Не можеше да си позволи да го остави жив — това би означавало сигурното й залавяне.
    — Може би твоят създател те е направил такава — промълви старецът. — Един безпощаден войник. Трябва ли да ти напомням, че войниците са инструменти на злото? Това го е казал самият Тао. „Онзи, който контролира околните, разполага и с мускулната им сила. Но истинската сила се проявява само тогава, когато човек успее да постави под контрол собствената си душа…“
    Тя притисна длан към пламналото си чело.
    — Дори не помня на какво ме обучаваше! Нещо се мярка в главата ми, после изчезва… Неясна сянка върху стената…
    Лицето на стария човек видимо потъмня.
    — Дори Тао не може да промени това, което са ти сторили — промълви той.
    Сенките се гонеха пред очите й, главоболието стана непоносимо. А след сенките настъпваше Мракът… Ки-лин простена и удари с юмрук слепоочието си.
    — Ти си опасен! — задъхано прошепна тя. — Чрез теб могат да ме пипнат!
    — Значи трябва да се погрижиш това да не стане. — Каза го толкова открито и спокойно, че Ки-лин неволно зяпна.
    — Не се ли плашиш от смъртта?
    — О, да — кимна старецът. — Но смъртта е нищо в сравнение с реките, които се вливат в океана…
    — Какво искаш да кажеш?
    — Онези, които умеят да се примиряват с неизбежното, но едновременно с това знаят как да се борят за победа, ще живеят дълго — отвърна спокойно възрастният доктор. — Всички останали са обречени да умрат млади…
    Ки-лин дълго го гледа. Чуваше ударите на сърцето си, усещаше тласъците на кръвта във вените си. Факлата пукаше, пламъкът й видимо намаля. Сенките по стените се удължиха и плъзнаха към тавана. Всички останали са обречени да умрат млади…
    Погледна го за последен път, очите й сякаш искаха да го запомнят завинаги. Натика документите под колана си и пое по паянтовите стъпала. Не го уби. Победа ли беше това, или поражение? Спря за миг в мрака и извърна глава:
    — Сбогом, уважаеми вуйчо…
    — Не забравяй реките, които се вливат в океана — долетя някъде отдалеч приглушеният глас на стареца.


    Затвореше ли очи, Блис виждаше скъпоценния камък. Сиянието му беше ту златисто, ту пурпурно, ту с бронзови оттенъци. Доминираше над безбрежната шир на океана. Защо е толкова важен този опал, питаше се тя.
    Събуди се от някакви гласове, наметна дрехата си и излезе от кабината. Зашляпа с боси крака по дървената палуба. Намираше се на джонката на баща си. Гласовете бяха толкова тихи, че сякаш ги беше сънувала. Не можеше да повярва, че някой изобщо би се събудил от тях.
    Но след смъртта на Зи-лин вече беше готова да повярва на всичко, дори на най-странните неща. Не можеше да забрави изражението на изпитото му лице в мига, в който приближаваше възглавницата към главата му, в ушите й продължаваше да звучи гласът, който й заповядваше да стори немислимото. Друг глас, не този на Зи-лин…
    Буда ще ти прости, съкровище, каза гласът. Както ти прощавам аз… Но дали тя самата можеше да си прости? На този въпрос все още нямаше отговор.
    Гласовете звучаха в главата й постоянно. Не можеше да определи дали са там от час, седмица или година. Нашепваха й по време на сън, бяха с нея и когато беше будна. Така никога не оставаше сама, нямаше време да изпита страх.
    С нея беше Зи-лин, Джианът… Умря от собствените й ръце, но въпреки това остана с нея. Каква беше искрата, прехвръкнала между тях в мига, в който душата му напусна тленните останки на тялото? Блис не можеше да отговори на този въпрос. Понякога мислеше, че двамата заедно са успели да проникнат отвъд гъвкавата мембрана на времето и да се докоснат до „да-хей“, Великия мрак. И там, в омагьосаното пространство на Космоса се беше получила странната трансформация…
    Но в едно беше абсолютно убедена — каквото и да е това, то е част от плановете на Зи-лин. Той знаеше, че ще умре и искаше тя да е до него в последния му миг. Нали сам я беше обучавал? Нали я беше водил към мрачните дълбини на „да-хей“ и преди? Това е била нейната подготовка. Да, точно така — подготовка…
    Но за какво?
    — … има, както сам можеш да се убедиш, изключителни качества… — гласът принадлежеше на баща й, тих и убедителен. — Великолепен червен блясък, превъзходен екземпляр…
    — Австралийски е, нали? — попита Дани, третият му син.
    Нощта преваляше, беше почти четири часът сутринта.
    — Искам да разбереш откъде е купен.
    Блис спря пред вратата на кабината, пръстите й докосваха дървото и сякаш поглъщаха вибрациите на разговора. Все още в обятията на „да-хей“, тя чувстваше, че трябва да бъде вътре в кабината, а не в коридора.
    — Татко…
    Трите клетви вдигна глава, кръглото лице на Дани (почти съвършено копие на бащиното) изненадано се завъртя към нея.
    — Съкровище! — надигна се той. — Добре ли си? — в очите му се появи онази загриженост, с която напоследък неизменно я наблюдаваше, душата й потръпна в агония. Как да му обясни какво изпитва дълбоко в себе си, след като сама не знае това?
    — Да, добре съм — отвърна тя. — Сънувах някакъв голям скъпоценен камък… Опал с червеникави отблясъци… — очите й се сведоха към масичката и видяха наяве това, което беше сънувала. Протегна ръка и взе опала, никой от двамата мъже не успя да реагира.
    — Съкровище…
    — Хиляди извинения за нахлуването ми тук, татко — промълви тя. — Но този опал ми е познат… — Очите й с мъка се откъснаха от студения блясък на камъка. — Без да искам чух как караш Дани да разбере откъде е бил купен… Важно ли е това?
    В първия момент Трите клетви понечи да я излъже, просто за нейно добро. Дълбоко се тревожеше за нея, но беше безсилен да й помогне. Но сега, забелязал познатото изражение на очите й, той стори единственото възможно нещо: каза й истината.
    — Джейк ми го даде, преди да отлети за Япония. В нощта, в която убиха Зи-лин, той е бил обект на преследване от опитен агент. Успял да се справи с него, но закъснял за срещата на борда на джонката…
    — Зи-лин знаел ли е, че ще дойде?
    — Мисля, че да…
    Блис бавно въртеше опала с деликатните си пръсти. Искрите на студения огън проблеснаха и угаснаха, на тяхно място се появиха други, още по-прекрасни. Беше сигурна, че върху гладката повърхност на камъка вижда лицето на Джиана.
    — Съкровище…
    — Татко, бих искала да…
    — Изключено! — прекъсна я той и в сърцето му помръдна ледената ръка на страха. — Тази работа ще свърши Дани! Той…
    — Нима ще ме държиш тук като затворничка?
    — Приказваш глупости! — ядоса се Трите клетви. — Можеш да ходиш където пожелаеш!
    — Но само в компанията на сестра ми Лин, нали? — попита тя, изчака смутеното му мълчание и добави: — Значи няма да съм затворник, а просто пациент.
    — Аз нямам никакви… — започна Трите клетви, после изведнъж се обърна към сина си: — Дани, остави ни сами, ако обичаш!
    Младежът кимна и напусна кабината.
    — Ох, съкровище! — уморено въздъхна Трите клетви. — Защо искаш толкова много от мен? Как да те пратя на една толкова опасна мисия, без дори да съм сигурен във физическото ти състояние?
    — Има само една опасност! — гневно повиши тон Блис. — Да умра от бездействие и притеснение за Джейк! Ето на какво ме обричаш!
    — Самата ти нямаш представа за състоянието си — поклати глава Трите клетви.
    — Имам отлична представа и зная, че ми няма нищо! — упорито отвърна тя, а в ушите й изведнъж забуча могъщата приливна вълна на „да-хей“. — В едно обаче си прав — аз наистина не съм такава, каквато бях, преди да умре кръстникът… — Седна на освободения от Дани стол и прокара пръсти през косата си. — Ши Зи-лин беше последната ми връзка с миналото. Дядо ми е бил Джианът, благодарение на който той се е превърнал в това, което беше… Майка ми се е обърнала към него за помощ в най-трудните мигове на живота си… Без него вероятно нямаше да съм родена. Да не говорим, че никога нямаше да се появя в Хонконг и да открия в твое лице своя втори баща…
    Да, различна съм — не отричам това. Там, където някога имаше енергия и здрави връзки, сега има Пустота. Аз се примирявам със смъртта му, татко. Такова е било желанието на Буда. ДЖОС… Но всичко това не можеше да не се отрази върху душата ми. Не мога да се преструвам и затова честно признавам, че вече не съм същата като преди.
    — Никой не те кара да бъдеш същата — меко промълви Трите клетви.
    — Тогава?
    Трите клетви мълчаливо я гледаше. Сърцето му преливаше от обич към тази млада жена, която беше отгледал от парче месо като свое собствено дете.
    — Няма да те жертвам в служба на „юн-хюн“ — промълви най-сетне той.
    — Ти отдавна си го сторил, татко — поклати глава Блис. — В продължение на години си ме подготвял за тази мисия, сега просто трябва да ме оставиш да я изпълня…
    — Съжалявам, че…
    — Късно е да съжаляваш, татко.
    Трите клетви с въздишка призна, че е права. Поклати глава и й предаде цялата информация на Джейк относно блестящия опал.
    Когато свърши, Блис се усмихна и го целуна по бузата. В същото време пръстите й внимателно се увиха около камъка.


    Джейк чуваше гласове. Мъртвите крещяха в ушите му. Костите им тракаха и той неволно стисна устата си. Озъбените им челюсти щракаха като на гладни алигатори, костеливите им пръсти сочеха неизвестно къде…
    Посланието им очевидно е важно, затова крещят толкова силно… Но Джейк мълчеше. Просто защото не можеше да ги разбере.
    Непрекъснато се питаше какво е толкова важно в дяволското им послание, какофонията започна да го дразни. Няма защо да бърза, ако той самият е мъртъв. А ако не е…
    Непрогледният мрак бавно започна да посивява, лицето му усети лекия полъх на вятъра. Сивите валма на лютивия дим го задавиха, пред очите му проблесна светлина…
    Грохотът на експлозията се сля с ярката светкавица на гранатата, резултатът беше яркочервени късчета кожа и човешка плът, надупчени от раздробени костици… А детонацията…
    Очите му рязко се отвориха.
    Детонацията отхвърли тялото на Микио към него, колелото с три спици върху гърба на кимоното се пръсна на хиляди късчета. Това беше свещеният „камон“ — гербът на фамилията Комото. Детонацията…
    Отново отвори очи и този път успя да огледа обстановката: лежеше по гръб в някаква стая, облицована изцяло в блестящо полиран кедър.
    … Тялото на Микио връхлетя върху него, горещината стана нетърпима. Накрая, миг преди да го напусне съзнанието, белите пламъци се отдръпнаха, за да му разкрият ужасната гледка на това, което беше останало от лицето на Микио… Кървава пихтия, от която стърчаха натрошени кости, замръзнала в страшна усмивка…
    Очите му опипаха полуотворената врата от оризова хартия, стори му се, че отвъд нея вижда зеленината на прекрасна градиш. На противоположната стена имаше затворена „фузума“ — врата от солидно дърво с правоъгълна рамка в средата, покрита с фина, матирана коприна. И тази врата бавно започна да се отваря. До слуха му долетя птича песен, вероятно откъм градината… Не можеше да бъде сигурен, в главата му все още кънтеше експлозията. Все още усещаше тежестта на Микио върху гърдите си. Тежестта на едно човешко тяло, което отстъпва пред могъщата ударна вълна и се пръска на части… Микио, приятелю мой!
    Полезрението му се запълни от тъмен коридор, по него бавно пристъпваше неясна фигура. Дойде до него безшумно, обута в традиционните бели чорапи „таби“, главата й се сведе надолу.
    Джейк тръсна глава да пропъди вонята на кордит и сивия облак на експлозията. Имаше чувството, че тъпанчетата му ще се пръснат от детонацията, но въпреки това не отмести поглед от познатото до болка лице.
    — Микио-сан!


    Първата мисъл на Андрю Сойър беше за Джуана. Трябва да го намеря на всяка цена, каза си той. После, осъзнал, че това е невъзможно, той грабна телефона и набра номера на Трите клетви. Намираше се в малка остъклена кабинка, далеч долу кипеше мравунякът на Ханг Сен — стоковата борса на Хонконг.
    Бръкна под сакото си и придърпа скъпата копринена риза, залепнала за потната му кожа. Беше влажна и неприятна за пипане. Майната й на ризата, въздъхна той и притисна слушалката до ухото си. Отсреща не вдигаха. Къде изчезна точно сега, по дяволите?!
    Погледът му нервно се местеше от таблото с борсовите котировки към тълпата брокери под него, която се люшкаше като могъща приливна вълна. Не, грешка нямаше. В играта влязоха „Пийбъди & Смитърс“ и „Тун Пин Ан“ — двете най-силни брокерски компании в Колонията.
    Жуженето в слушалката най-сетне прекъсна и Сойър изпусна въздишка на облекчение.
    — Ало? — проточи лениво познатият глас.
    — Започна се! — задъхано извика Сойър. — Най-лошото вече е факт!
    — Къде си?
    — На борсата.
    — Сериозно ли е?
    — Катастрофално! В ден като днешния направо не ми се живее!
    — Идвам веднага! — отсече Трите клетви.
    — Пресвети Боже! — промърмори в онемялата слушалка Сойър и бавно я постави върху вилката. Дланта му изтръпна, влажна от пот.
    Седнал зад малкото бюро в съседство, помощникът му мълчаливо късаше от факса данните за промяната в котировките, които постъпваха на всеки петнадесет минути.
    Всички показваха реалността на един прост, но плашещ факт — от сутринта насам финансово-брокерските къщи „Тийбъди & Смитърс“ и „Тун Пин Ан“ с методична последователност изкупуваха акциите на компанията „Интер-Ейша“. Играеха на едро, покупките им бяха за пакети от по десет хиляди акции наведнъж. Най-странното обаче беше, че никой от останалите играчи не се намеси, никой не прояви съвсем естественото желание за „прикачване“ — любимият номер на спекулантите, който даваше възможност за светкавични удари.
    Поради факта, че „Интер-Ейша“ беше сравнително нова компания, а и поради нестабилността на самата борса Ханг Сен, отклоненията от курса на акциите в двете посоки бяха съвсем в реда на нещата. В качеството си на основен брокер на „Интер-Ейша“ Сойър беше длъжен да следи всяка трансакция, която надвишава хиляда броя акции, да проверява от чие име купуват съответните брокери и да прави съответните калкулации. Фактът, че купувачите най-често се оказват фиктивни фирми, съвсем не влияеше на тази рутинна процедура.
    Изплащането на дивиденти, покупките и продажбите — това бяха артериите на пазара, посредством които Сойър и останалите членове на Вътрешния кръг държаха пръста си върху пулса на търговията и ръководеха действията на многобройните си компании.
    Но днес нещата се развиваха по друг начин. Двете финансово-брокерски къщи изкупиха общо над седемдесет и пет хиляди акции на „Интер-ейша“, без да проявяват желание за продажба и прибиране на тлъстата печалба от повишението на курса. Сойър усети неприятно свиване в стомаха си и инстинктивно разбра, че тук не става въпрос за спекулации, а компанията е подложена на директна атака.
    Но от кого?
    Зад гърба му настъпи суматоха, очите му бавно напуснаха осветеното като коледна елха информационно табло. Обърна се, челюстите му болезнено изщракаха. Насреща му бързаше Трите клетви. Лицето му беше мрачно, по челото му блестяха ситни капчици пот.
    — Лоши новини! — задъхано промълви той и се натика в кабината. Помощникът на Сойър се принуди да излезе, за да му направи място.
    — По-лоши от това?! — удиви се Сойър и ръката му обхвана гъмжащия мравуняк в залата. — Мисля, че не си даваш сметка за цялата сериозност на…
    — „Саут-ейша“ — прекъсна го Трите клетви. — Целият град говори за кражбата!
    — Господи! — изстена Сойър и безсилно се отпусна в стола. — Какво е положението в банката?
    — Обсадата започна — отвърна Трите клетви. — Не успеем ли да отбием първата атака, фалитът ни е сигурен!
    — По дяволите! — простена Сойър. Пред очите му като на екран се появиха кадри от дългия и труден живот, който беше водил. Работа, работа и пак работа! С единствената цел да превърне „Сойър & синове“ в една от най-стабилните търговски компании на Колонията. И за какво е било всичко това? За да рухне в рамките на броени часове! О, не! Това не може да бъде! Очите му отчаяно се впиха в лицето на другия, думите му приличаха по-скоро на стенание: — Нима ще изгубим „Саут-ейша“ и „Интер-Ейша“ в рамките на една проклета седмица?!
    — Дано Буда накаже коварните врагове! — прогърмя Трите клетви. — Това означава да изгубим контрол над „Пак Хан Мин“ и проекта „Кам Сан“! Точно от подобен ход на събитията се опасяваше брат ми!
    — „Кам Сан“ ли? — извика гневно Сойър. — На кого, по дяволите, му пука за някакъв шибан проект на хиляда километра оттук, за който и без това нищичко не знаем?! Нима не виждаш, че става въпрос за оцеляването на нашите търговски компании? Ако гадният враг успее да глътне, „Интер-Ейша“, това ще означава, че цял живот сме работили напразно! Разбираш ли това, уважаеми Тцун? Напразно!


    — Доста ни стресна, юми-тори…
    „Владетелят на лъка“ — едно почетно звание, което се употребява само за истинските майстори на стрелбата с лък. Но кой го нарича така? Микио-сан? Кой би могъл да знае за неговите умения с това оръжие, освен…
    — Наистина ли си ти?! — прошепна той и понечи да се надигне, за да разгледа лицето на събеседника си отблизо. Но тялото му бе пронизано от толкова остра болка, че Джейк неволно падна назад.
    — Спокойно, Джейк-сан — прозвуча познатият глас на Микио. — Да, това съм аз. Моля те, не се вълнувай…
    — Но…
    Усети натиск върху раменете си, извърна глава и успя да зърне лицето на младата жена, облечена в масленозелено кимоно. На шията й се очертаваше тънката алена ивица на бельото.
    После отново насочи вниманието си към Микио.
    — Видях те да умираш в кабинета си… — прошепна той. — Бях там, когато враговете изстреляха гранатата… Тялото ти се пръсна в ръцете ми…
    — Това тяло спаси живота ти — усмихна се Микио, но чертите на лицето му издаваха дълбоко безпокойство. — Опитах се да те предупредя, Джейк-сан. Да те задържа настрана… По заобиколен начин, тъй като имах подозрението, че всичките ми действия са обект на неотклонно наблюдение.
    — Нарочно избягвах срещата между нас, нарочно не вдигах телефона. Надявах се да разбереш затрудненията ми и да се оттеглиш. Накарах Кашикаши да те изпрати обратно в Хонконг, където ще си в безопасност. Тук се води безпощадна война, Джейк-сан…
    — Но грешката беше моя, приятелю… Просто забравих, че не си от хората, които лесно ще се откажат. Да бъде благословена Амида, че се измъкна без сериозни последици.
    — Разкажи ми какво стана — прошепна Джейк.
    — Всичко беше постановка — въздъхна Микио и прокара пръсти през гъстата си прошарена коса. — Добра постановка, след като съм успял да заблудя не само враговете си, но и теб… Вероятно вече си разбрал, че си проследил друг човек, а не мен…
    — Кашикаши! — извика Джейк, изведнъж спомнил си за предателството на дребничкия японец.
    — Също част от играта, Джейк-сан — усмихна се Микио. — Няма от какво да се тревожиш. Кашикаши ми е все така предан. Такъв ще бъде до края на дните си, приятелю, можеш да си сигурен в това. Но именно благодарение на неговата игра кланът Кисан повярва, че може да ме ликвидира и да сложи край на кръвопролитната война. Защото без оябун моите бойци ще бъдат обречени, наш?
    — Но кой умря в кабинета ти?
    — Един смел мъж — отвърна Микио. — Един истински герой, който доброволно прие самурайската смърт. Страдам от тази загуба, но едновременно с това му завиждам. Неговото „ками“ ще се нареди сред най-великите духове на дедите ни… Сега обаче предимството е на моя страна. Главатарите на Кисан мислят, че съм мъртъв и са сигурни в победата си.
    — Значи за малко не провалих блестящите ти планове — въздъхна Джейк.
    — Вината не е твоя. Аз би трябвало да отгатна какво става в душата ти, да очаквам реакцията на един истински приятел…
    — Но едва ли би отгатнал и смъртта на баща ми, нали?
    — Амида! — възкликна Микио. — Ши Зи-лин е мъртъв? Знаеш ли кой е сторил това?
    — Да — горчиво въздъхна Джейк. — Той беше убит от японски „дантай“, Микио-сан. От „дантай“ на Якудза…
    — Изключено! — възкликна Микио, на лицето му се появи израз на дълбоко смайване.
    — Бих се с тях — отвърна Джейк. — Убиха баща ми и раниха Блис, която в момента е в болница… Няма грешка, с очите си видях татуировките им… „Иризуми“.
    — „Иризуми“… — повтори като ехо Микио и безсилно се отпусна на колене. — Но кой би изпратил екип на Якудза в Хонконг? Не познавам оябун, който би рискувал открито нападение в чужда страна!
    — Но въпреки това якудза се подчиняват на заповедите на своя оябун и на никой друг, нали? — отвърна Джейк. — Това е една от причините да съм тук, Микио-сан. Трябва да открия убийците на баща ми, затова отказах да използвам билета на Кашикаши. Натискът е срещу цялата мрежа, която е създавал в продължение на десетилетия. Не мога да го премахна, без да зная кои са враговете ни.
    — Разбирам — кимна Микио. — Постъпил си правилно, Джейк-сан, нямал си друг избор… — В очите му се появи замислено изражение. — Но Амида бди над нас. Съхранил е живота ти и трябва да сме му вечно благодарни. А сега… — млъкна, усетил ръката на жената с кимоното върху своята. Тя кимна по посока на Джейк, който бавно затваряше потръпващите си клепачи.
    — Сега ще е най-добре да си починеш — меко добави той. — После ще хапнем и пийнем, стига да имаш желание… И ще си поговорим до насита.
    Не, понечи да извика Джейк. Искам да говорим сега! Но сънят го надви, душата му стремително полетя към тайнствените дълбини на подсъзнателното…


    Три часа, след като пристигна в Маями Бийч, Тони Симбал засече Кубинеца. Откри го в „Ла Тукана“ — едно скъпо заведение с пастелни стени, огледала и дълъг, изграден от стъклени тухли бар със скрито осветление. Около ниските масички от никелирани плоскости и стъкло бяха наредени удобни плетени столове, които придаваха на кръчмата вид на латиноамериканска хасиенда от рекламните журнали. Но Симбал потръпна от погнуса.
    Облечен в лек бял костюм, под който носеше тъмносиня тениска, той се насочи към бара. Неоновото осветление беше толкова ярко, че го принуди да не сваля слънчевите си очила. Поръча водка, „Абсолют“ с лед. Ръкавите на сакото му бяха небрежно навити, в съответствие с тукашната мода. Имаше желанието да изглежда като един от местните.
    Малко по-късно се появи и Кубинеца. Симбал остана леко изненадан от този факт. Пълното му име беше Мартин Хуанито Гато де Роза и това напълно обясняваше защо хората от университета го бяха кръстили просто Кубинеца.
    В университета действаше щабът на СЕН, а Кубинеца беше един от най-опитните оперативни агенти на тази организация. Следователно присъствието му тук е съвсем в реда на нещата. Но аларменият звън в главата на Симбал се дължеше на един друг факт — че тук се намира и Едуард Мартин Бенет.
    Кубинеца можеше да се намира поне на двадесет други места в света, особено в светлината на информацията, която беше получил Симбал. В ЦРУ считаха този човек за един от най-големите специалисти в района на „субконтинента“ (нарицателно за Латинска Америка в разузнавателните среди).
    Съвпадението съвсем не беше случайно. Бенет и Кубинеца. Колко акции са провели заедно? Колко пъти Бенет е спасил живота на Кубинеца и обратно? Вероятно много… Симбал помнеше наизуст всички данни за Бенет, измъкнати от компютъра на СЕН с помощта на Моника.
    Моника.
    При мисълта за нея усещаше неприятно стягане в долната част на корема си. Какво кроят със стария Макс? Каква роля му е отредил Макс в своята игра? Тези въпроси си зададе поне сто пъти по време на полета от летище „Дълес“. Качи се на самолета, без да сподели съмненията си с Донован. Не го стори, просто защото и Донован не изгаряше от желание да каже какво мисли за машинациите на Макс Тренъди. И Симбал предпочете да не избързва. Нямаше никакво желание нещата да се объркат, докато отсъства от Вашингтон. Предпочиташе да играе по свирката на бившия си шеф, докато навлезе по-дълбоко в операцията. Винаги ще има време да докладва на Донован и да вкара войската в бой…
    Но дълбоко в себе си отказваше да повярва, че Макс може да работи срещу него. Просто защото това би предизвикало един съвсем прост, но резонен въпрос: Ако Макс действително работи срещу Симбал, чии заповеди изпълнява? Още един въпрос, на който Тони Симбал не желаеше да търси отговор. В крайна сметка, вече на борда на самолета, след третия пореден преглед на досието на Бенет, решението се оформи в главата му: майната им на всички! Дори без изяснено отношение към поведението на Макс, той ще вземе решение, когато му дойде времето. А бъдещето ще покаже дали то ще се изрази в действие или бездействие.
    Мартин Хуанито Гато де Роза беше натикал гъвкавото си тяло в кремав костюм, шоколадовата му кожа блестеше като намазана с олио. Косата му беше пригладена назад, очевидно с помощта на някакво гадно мазило. Ситни лунички по бузите му придаваха вид на лекомислен хлапак.
    Но Симбал знаеше, че у този човек няма нищо хлапашко, а още по-малко — лекомислено. Пътищата им се пресякоха на два пъти, още докато Симбал беше агент на Администрацията по наркотиците. За пръв път го засече в Колумбия, по време на акция. Там видя как този строен и симпатичен мъж с очи на сърна хладнокръвно прерязва гърлото на някакъв наркотрафикант, в движенията на ръцете му се долавяше нещо от професионализма на опитен хирург. Симбал се впечатли не толкова от самия акт, колкото от поведението на изпълнителя. Кубинеца действаше с ножа спокойно, с някаква скрита наслада.
    Симбал винаги беше подозрителен към хората, които не изпитват отвращение от акта на убийството. Дори когато тези хора са негови колеги. Подобно поведение е неестествено, в него се крие заплаха. Именно затова запомни Кубинеца, именно затова беше толкова изненадан при втората им среща, състояла се няколко месеца по-късно. Видя го по време на някакъв празник в университетското градче и буквално се вцепени от изненада. Кубинеца се държеше културно и възпитано, в обноските му се долавяше лекотата на цивилизован човек. Нищо общо с жестоката машина за убиване, действала в джунглите на Южна Америка…
    Около този човек витаеше нещо странно, нещо като вудуистко заклинание. Симбал си го спомни в момента, в който името му изскочи от досието на Бенет, а сега — изправен срещу него от плът и кръв, той усети как подозрението му се превръща в убеждение…
    Появата на Симбал в „Ла Тукана“ веднага след пристигането му в Маями съвсем не беше случайна. Според секретните архиви на АН и СЕН това заведение бе едно от сборищата на наркотрафиканти и бандити от „Дикуи“. Останалите две успя да посети, преди да се настани на стъкления бар. Навсякъде цареше спокойствие, сделките се сключваха прикрито, но без напрежение. Играеха огромни суми, част от тях положително отиваха в джобовете на държавните служители, от които зависеше недосегаемостта на наркобароните.
    Чудовищата се чувстваха прекрасно в този град с луксозни заведения като „Ла Тукана“. Събираха се на пищни вечери около отрупаните маси, пиеха отбрани калифорнийски вина и безшумно изграждаха мрачните си империи. Търговците на едро се возеха в двуместни спортни автомобили от чужбина, развличаха се на борда на луксозни яхти, вили със стъпаловидни тераси и жени с дълбоки деколтета, чиято единствена грижа е да наблюдават собствените си физиономии в кристалните огледала…
    Кубинеца беше в тон с обстановката. От тялото му се излъчваше онази особена и някак похотлива латиноамериканска гъвкавост, която може да бъде оценена само в Маями и никъде другаде. Една интригуваща смесица, която често се оказва смъртно опасна.
    Седна при мъж и жена, които вече си бяха поръчали питиета. Симбал разлисти картотеката в главата си и желаната информация изскочи със забележителна бързина: „Мако“ Мартинес, един от главните доставчици на кокаин в Съединените щати. В свободното си време се занимаваше с контрабанда на оръжие и това го отличаваше от останалите наркобарони.
    Защо Кубинеца сяда на вечеря точно с това чудовище, запита се Симбал. С това въпросите, на които беше длъжен да намери отговор, станаха два: Какво прави в Маями Кубинеца и защо се среща именно с Мако Мартинес?
    Според секретната информация Мартин Хуанито Гато де Роза никога не е бил специалист в областта на оръжейната контрабанда, следователно вероятността на отсрещната маса да се говори за оръжие би трябвало да отпадне. Но това се явяваше поредното съвпадение и Симбал съвсем не се почувства по-добре.
    Опразни чашата си, поръча втора водка „Абсолют“ и направи знак на оберкелнера да му потърси маса за вечеря. След минута беше поканен да заеме мястото си, пътят му минаваше точно покрай масата на тримата. Отправи настойчив поглед в лицето на дамата, на устните му се появи усмивка на сваляч. Но очите й останаха хладни и безизразни. Господи, колко грим, въздъхна в себе си Симбал. Тоалетните й принадлежности положително тежат цял килограм!
    Оберкелнерът го настани на две маси от компанията. Симбал избра мястото си така, че да не бъде директно с лице срещу тях. Пред него се появи втората водка с лед, оберът извади бележника си и въпросително го погледна. Поръча рачета, салата „Дезар“ и маринован аспарагус, пренебрегвайки препоръката на обера да опита стек, печен на дървени въглища.
    От тонколоните се лееше бразилска самба, вдясно мигаха светлините на дансинг с прозрачен, осветен отдолу под.
    Качеството на храната не беше особено високо, но все пак бе прилично. Маями никога не беше притежавал кулинарната слава на други курорти по океанското крайбрежие. А на Симбал му беше все едно, тъй като вниманието му беше насочено към масата на Кубинеца. Двамата с Мако оживено разговаряха, а жената зяпаше към образа си в кристалното огледало. От ритъма на речта Симбал разбра, че говорят на испански.
    После стана това, което Симбал очакваше: Мако направи знак на мадамата да изчезва и това означаваше само едно — настъпва времето на деловия разговор. Кубинеца се премести на свободното място и веднага засече Симбал.
    На дансинга кършеха снаги няколко двойки, по лицата им пробягваха разноцветните лъчи на прожекторите. Нещо в атмосферата напомни на Симбал за джунглата, или по-скоро за отсъствието на цивилизация… Ритуалната изява на различни култури, преплетени в танца, беше някак примитивна и откровена…
    Поиска сметката. Усещаше погледа на Кубинеца, но не вдигна глава. Разплати се спокойно, после се изправи и без да бърза се отправи към изхода. Кубинеца получи предостатъчно време да го настигне.
    Портиерът докара пред входа взетия под наем корвет и Симбал бавно пристъпи към услужливо отворената вратичка. Зад него се наредиха няколко коли с пристигащи клиенти. От Кубинеца нямаше следа. Симбал вдигна глава и огледа блестящата неонова реклама на ресторанта. После премести поглед към отсрещния тротоар. Кубинеца го нямаше никакъв. Отзад започнаха да му свирят и той бавно включи на скорост.
    Дали така му се стори, или наистина един от портиерите го изчака да потегли и се втурна към вътрешността на заведението?


    — Акциите на „Интер-Ейша“ са около двадесет и пет милиона — обяви Андрю Сойър и избърса челото си с ленена кърпичка. — „Тийбъди & Смитърс“ разполагат с четири милиона от тях, всичките на приносител… А „Тун Пия Ан“ има около милион и половина, включително купените днес.
    — По дяволите! — кипна Трите клетви. — Това означава, че скоро ще бъдем обществена компания!
    — Обикновено това е най-добрият начин за набиране на допълнителен капитал — изтъкна Сойър.
    — Заклевам се в духа на Великия Бял тигър, че понякога ми се иска да си бях останал търговец на опиум! — продължаваше да фучи Трите клетви.
    — Шегуваш се, нали?
    — Съвсем не се шегувам, дано Буда прати чума на враговете ни! — прогърмя другият. — Там поне знаеш кой е приятел и кой — враг! Няма ги фалшивите компании и въшливите брокери, които купуват от тяхно име!
    Двамата тайпани все още стояха натикани в тясната остъклена кабинка на борсата. Трансакциите бяха прекратени преди часове, но те искаха да научат окончателните цифри за деня.
    Сойър си даваше сметка, че китаецът беснее, защото има съвсем реална опасност да изпуснат контролния пакет на „Интер-Ейша“. В тази корпорация бяха заложили практически всичките си капитали, а управлението и ликвидността им бяха изцяло в ръцете на Джуана — така, както беше настоял Зи-лин. В резултат се оказаха с вързани ръце и бяха почти безпомощни срещу тайнствения купувач, твърдо решен да им отнеме компанията. Ех, ако не бях толкова задължен на Ши Зи-лин, въздъхна в себе си Сойър. Ех, ако не бяхме пуснали акциите на свободния пазар! Ако, ако!… В устата му се появи горчив вкус, перспективата да изгуби това, което беше градил цял живот, направо го смазваше.
    — Ще се наложи да затворим банката! — мрачно процеди той. — Скоро няма да бъдем в състояние да изплащаме влоговете и това ще срине „Саут-ейша“ за броени часове! — юмрукът му се стовари върху отрупаната с книжа масичка. — По дяволите! Откъде изтече проклетата информация? Взехме всички предпазни мерки!
    — Имам свои хора в „Тун Пин Ан“ и още куп търговски компании! — изплю се в ъгъла Трите клетви, а на лицето му се изписа неприкрито отвращение. — Защо мислиш, че и те нямат свои шпиони при нас? Нима не знаеш, че голяма част от бизнеса в шибаната Колония става чрез подкупи? Винаги е било така. Срещу пачка мангизи в брой купуваш информацията, която ти трябва. Това е начин на живот, а не само бизнес!
    — Не и в моята компания! — отсече Сойър.
    — Значи твоята компания е по-различна от останалите! — язвително сви устни Трите клетви.
    — Ще открия предателя!
    — По-добре се опитай да намериш решение на проблемите, които ни създаде той!
    — До следващия път, така ли? — извърна се до го погледне Сойър. — Нима трябва да очакваме нов капан?
    Трите клетви нямаше какво да отговори.
    — Но къде още се бави? — промърмори Сойър и нервно повдигна ръкава си. — Трябваше да е тук още преди час!
    — Не се безпокой, ще дойде — отвърна Трите клетви. — Няма смисъл да предизвиква излишни подозрения в ръководството на „Тун Пин Ан“… Кривият нос е добър шпионин и играе честно! — Думите прозвучаха толкова абсурдно, че той неволно се засмя: — Ако изобщо е възможно да съществува подобна комбинация…
    — Надявай се! — мрачно поклати глава Сойър.
    — Кривият нос ми е зет — добави Трите клетви. — Верността му не подлежи на съмнение. — От устата му се изтръгна нов дрезгав смях: — Освен това му плащам такива пари, че няма начин да не е щастлив!
    Огромното помещение в краката им плашеше с необичайната си тишина. Човек трудно можеше да си представи Ханг Сен без обичайната трескава дейност на брокерите.
    До слуха им достигна отчетливо потропване на обувки върху цимент.
    — Вече е тук — въздъхна с облекчение Сойър. Трите клетви се обърна с лице към човека, който се приближаваше. Беше на средна възраст, без никакви отличителни белези, ако не се брои масивният нос, изкривен от многобройни счупвания.
    — Какви новини носиш? — нетърпеливо се надигна от мястото си Сойър.
    Трите клетви напълни една чаша с чай и я подаде на зет си. Той я пое с благодарност и я опразни на един дъх, без да обръща внимание на факта, че зеленикавата течност отдавна бе изстинала.
    — Научих каквото трябва — обяви той. — Отне ми много време, приключих преди броени минути… Офисът беше задръстен от бумаги, наложи се да търся поръчките за изкупуване на „Интер-Ейша“ една по една…
    — За кого купува „Тун Пин Ан“? — нетърпеливо го прекъсна Трите клетви.
    — За сър Джон Блустоун — отвърна Кривият нос.
    — Блустоун ли?! — подскочи като ужилен Сойър.
    — Невъзможно — недоверчиво поклати глава Трите клетви. — Сигурно имаш грешка. Преди девет месеца подхвърлихме въдичката на „Файв стар пасифик“ и те започнаха да купуват като луди акции на „Пак Хан Мин“. Разполагаме с неопровержима информация, че финансовите им резерви са напълно изчерпани! Това е пряк резултат от действията на Ши Зи-лин, който хитро накара враговете си в Пекин да изкупят акциите на „Файв стар“… — поклати глава и добави: — Не, няма начин да е сър Джон… Той има прекалено големи дългове, за да си позволи подобна операция…
    — Въпреки това е той — отвърна Кривият нос и извади купчина ксерокопия от вътрешния си джоб. — Можете да се уверите сами…
    Двамата тайпани изчетоха документите и бързо разбраха, че Кривият нос казва истината.
    — Но откъде е взел толкова пари? — удиви се Сойър.
    — И аз си зададох същия въпрос — отвърна Кривият нос. — Позвъних на един мой човек в „Тийбъди & Смитърс“ и нещата започнаха да се изясняват. Между двете фирми действа създаден наскоро таен консорциум… Проверих нашите архиви и открих, че от доста време насам „Тун Пин Ан“ продава бавно ликвидни средства от името на точно определени хора. Предимно недвижими имоти, ето списъка им…
    Трите клетви пое хартията, прочете имената и безмълвно я подаде на Сойър.
    — Знаем ги до един — въздъхна той. — Приятели и делови партньори на Блустоун. Всички без изключение му дължат услуги. Значи нашият човек е тръгнал да си събира вересиите…
    — Парите от всички продажби се влагат в акции на „Интер-Ейша“ — посочи Кривият нос. — Разполагам със съответните документи.
    Трите клетви беше смаян.
    — Джейк и Ши Зи-лин едва ли са допускали подобен развой на събитията — прошепна той.
    — Край! — отчаяно промълви Сойър и механично смачка хартията в юмрука си. — Блустоун иска да получи контролния пакет на „Интер-Ейша“ и ние сме безсилни да му попречим. — Пръстите му побеляха от напрежение, юмрукът му се стовари върху масата. — По дяволите! Защо Джейк и Зи-лин ни лишиха от свобода на действие? Защо?!


    Блис отнесе камъка при Маймуната. Фамилията му беше Чан, а първото му име никой не помнеше.
    Магазинчето се намираше на Ят Фу Лейн в Кенеди таун, по прашните му лавици бяха струпани какви ли не вехтории. Иначе беше разделено на две — вляво се виждаше везна за измерване на билки и стрити на прах тигрови зъби (това беше аптека), а вдясно действаше истински цех за производство на килими.
    Блис зърна младите момичета, още почти деца — които изпъваха тъканта на бамбукови рамки. Младежи с електрически машини за бродиране в ръце нанасяха предварително програмираните шарки от разноцветни конци, след което, готовата продукция се предлагаше на лековерните туристи „гуай-лох“ като „ръчна изработка“.
    Чан заслужаваше прозвището си — лицето му наистина наподобяваше орангутан. То беше част от огромна глава, съвсем несъразмерна с дребното му тяло, встрани от което висяха дълги почти до земята ръце.
    За разлика от повечето свои връстници, Блис изобщо не се впечатляваше от грозотата на Маймуната. Още като дете обичаше да се отбива в магазинчето-работилница, там винаги й беше интересно. Сега собственикът вече беше доста стар, от фигурата му се излъчваше характерното за всички възрастни китайци благородно достойнство.
    Зарадва й се. Кожата около черните му като копчета очички се набръчка, върху странното му лице грейна широка усмивка. Наричаше я „тин гай-джай“ — малко жабче. Някога, преди много години, обичаше да я води на едно малко езеро в Новите територии, където двамата сядаха на брега и слушаха крякането на дървесните жаби.
    Маймуната отпрати поредния клиент, заключи вратата след него и я поведе към вътрешността на магазинчето. Тук беше жилището му. За разлика от безразборно натрупаните стоки отпред, малката стаичка беше чиста и всяка вещ стоеше на точно определено място — почистена от прах, излъскана до блясък…
    Домакинът се разшета и скоро на масата се появиха каничка горещ чай и кутия с бисквити. Блис не се намеси, тъй като знаеше, че Маймуната обича да я глези. Седеше и го наблюдаваше.
    След известно време стигнаха до повода за посещението й. Още щом я зърна на прага, Маймуната разбра, че идва с определена цел, но доброто възпитание не му позволи да прояви преждевременно любопитство.
    Блис извади опала и старецът го претегли в мазолестата си длан. Измъкна от джоба си малка, но мощна бижутерска лупа, включи настолната лампа и се приведе над камъка.
    — Прекрасен е — промълви след няколко секунди той. — Изключителен блясък, шлифован е от истински майстор… — Свали лупата от окото си и вдигна глава: — Колко пари даде за него?
    — Не съм го купувала — отвърна Блис, после му разказа историята на камъка.
    — Няма да е лесно — поклати глава Маймуната, когато чу какво се иска от него.
    — Нали каза, че е шлифован от майстор? Може би ще можеш да го издириш…
    — Може би — сви рамене той. — Но нищо не гарантира, че майсторът е и продавач… Доколкото мога да преценя, този камък е шлифован в Австралия, там е и изкопан…
    — Трябва да научим нещо повече! — промълви Блис и усети как сърцето й се свива.
    Маймуната замислено подхвърляше камъка в дланта си.
    — Ще опитаме — промърмори най-сетне той, стана и отиде до окачения на стената телефон. Набра някакъв местен номер и в продължение на няколко минути говори в мембраната. Гласът му беше тих, Блис не успя да чуе нито дума. После окачи слушалката и се върна до масичката.
    — Може би ще стане…
    — Чудесно!
    — Може би — натъртено повтори той. — Не съм специалист по опалите, предпочитам да не се занимавам с търговия на подобни камъни… — сви рамене и разтърка камъка между кафявите си пръсти. — Когато ми изпадне някой, обикновено се обаждам на един познат… — Блис знаеше, че няма смисъл да пита за името на този познат. Маймуната поддържаше връзки с какви ли не странни типове в Колонията. Именно по тази причина тя дойде при него. — Дадоха ми едно име, но… Питам се дали ще ти свърши работа…
    — Защо?
    — Да си чувала за Фунг Скелета?
    — Контрабандистът ли?
    Маймуната кимна:
    — Почти цялото количество опиум, което влиза в Колонията, по един или друг начин минава през ръцете на Фунг… — очите му се заковаха върху лицето й: — Случайно се интересува и от скъпоценни камъни, нещо като хоби… Чувал съм, че личната му колекция може да докара до припадък дори и държавния ковчежник.
    — Значи Фунг е моят човек — кимна Блис и посегна да ри вземе опала.
    Но пръстите на Маймуната се свиха около него.
    — Той е опасен.
    — Я ме погледни — засмя се Блис. — Вече не съм момиченце.
    — Тук няма място за шега, тин гай-джай — изгледа я с тежък поглед Маймуната. — Човек, който търгува с опиум, няма скрупули, няма морал… няма дори душа. Може да те убие в момента, в който те зърне!
    — Но само той може да ми даде исканата информация, нали?
    Маймуната не отговори и Блис кимна с глава:
    — Кажи ми как да го открия — направи малка пауза, после добави: — Имам и други пътища, не можеш да ме спреш.
    Пръстите на стареца най-сетне се разтвориха и Блис прибра затопления камък.
    — Знаеш ли къде се намира контейнерният терминал?
    — На Хой Бун роуд, близо до Кай-так, нали?…
    Ставаше въпрос за промишления район Квун-тон, разположен непосредствено до международното летище в Колуун.
    Маймуната кимна.
    — Казаха ми, че най-вероятно можеш да го засечеш там на разсъмване. — Лицето му беше толкова мрачно, че Блис протегна ръка и го погали. — Ако нещо ти се случи, баща ти положително ще ме убие!…
    — Никога няма да се отървеш от притесненията — засмя се Блис. — Аз съм дъщеря на баща си. Нима Фунг Скелета ще посмее да ме докосне?
    Маймуната не каза нищо, но заряза полупълната чаша чай и си наля уиски „Джони Уокър“.


    Михаил Карелин лежеше по гръб и гледаше тавана. Картината не беше кой знае колко приятна — мазилката беше пожълтяла и напукана, с големи влажни петна. Боята беше започнала да се лющи. Но той обичаше да гледа този таван, особено когато потъваше в размисъл. Виждаше далечни земи, виждаше острови сред океана…
    Леглото беше удобно, зад открехнатата врата на няколко метра от него имаше удобна баня. Но това не беше неговият апартамент, а стаята за почивка, долепена до официалния му кабинет в Кремъл. Дори през зимата тук беше горещо и шумно, а през лятото буквално не можеше да се диша. Отвъд стената се намираше големият ъглов кабинет на Фьодор Ленинин Геначов.
    Геначов обичаше нощта. В мрака се крие спокойствието, обичаше да казва той. А спокойствието те подтиква към работа, позволява ти дори да помечтаеш…
    Карелин също предпочиташе нощните часове, но по други причини. Нощта е най-подходящото време за слушане. В полузатъмнените лабиринти на кремълските коридори се долавя потракването на Шифровъчните машини, опитни специалисти тъкат нишките на властта, които достигат и до най-отдалечените точки на света. Геначов не обичаше да използва клишета, но едно от най-известните между стените на Кремъл принадлежеше именно на него: Някъде по света сега е ден, обичаше да казва той. Следователно трябва да се работи.
    През нощта се плетяха сложни интриги, градяха се номенклатурни кариери, приемаха се подкупи. Под булото на нощта се криеше корупцията — самодоволна и охранена като плъх, живеещ на воля в градската канализация.
    Селена.
    Мислите му непрекъснато се завръщаха към тази думичка.
    Неговият личен код за активиране. Една дума и нищо повече. Всичко останало беше предварително програмирано — цели, задачи, пътища за тяхното постигане. В Централата имаше умни глави.
    Но въпреки това…
    Измина много време от деня, в който получи задачата си. Много неща претърпяха промяна, отлетяха много години… Обичаше нощта, тя му даваше възможност да се радва на осветените прозорци. Различни по форма и големина, неповторими по начина на осветяване. Но най-много обичаше да гледа собствения си прозорец на улица „Торки“, един от многото върху фасадата на каменната сграда, облицована с розов гранит. Зад него спеше и сънуваше жена му, докато личният свят на Карелин беше жив, току-що пробуден и готов за действие… Свят, изпълнен с измама и предателство, с по-важни от живота тайни…
    Светлините на Москва мигаха като далечни звезди. Прокарвайки мислена линия между тях, Карелин виждаше очертанията на онези тайнствени земи и континенти, които можеше да открие и по напукания таван на кремълската си стаичка…
    Отдавна беше разбрал, че човек не може да бъде щастлив без родина. Той самият обаче беше лишен от родина откакто се помнеше и това беше причината да играе една страшно сериозна игра. Сам със себе си, обграден от мрак… Създаваше своята родина от московската нощ, мигащите светлини на Кутузовски проспект бяха нейните граници. Московчани хъркаха в леглата си, дъхът им вонеше на водка и зеле. Сънуваха дебели женски задници и тръпнеха от доволство. А Карелин се завръщаше в тъмната си империя и ревниво я обикаляше. Един истински Дракула.
    Такъв беше животът му.
    Но от далечната централа долетя една-единствена думичка: Селена. И всичко се промени.
    Бяха го обучавали да дебне в мрака, да открива чуждите тайни и да ги прехвърля над безкрайната морска шир. Бяха го обучавали и да убива.
    Изпъшка и спусна краката си от леглото. Зашляпа бос по студените плочи, влезе в банята и завъртя крана на студената вода. Подържа главата си под струята, после се избърса с хавлията. Хвърли поглед на ръчния си часовник — беше три и половина сутринта. Геначов продължаваше телефонния си разговор с Вашингтон. Карелин беше сигурен в това, тъй като Генералният секретар щеше да му позвъни веднага, след като приключи.
    Приближи се до прозореца и погледна закръглените кубета на храма „Свети Василий“, златисти под светлината на прожекторите. Малко е да се каже, че след кода „Селена“ нещата са се променили, въздъхна в себе си той. Промениха се драстично, защото се оказа, че резидентът му е убит!
    Карелин поддържаше връзка единствено с него и сега изпадна в пълна безпътица. Кой ще влезе в контакт с него? В организацията, с която беше свързан, действаше умело прикрит враг. Това автоматически изключваше контактите му с нов човек, независимо от пълномощията и гаранциите, които вероятно ще му бъдат представени.
    В главата му отново се мярна мисълта за бягство. Отдръпва се и толкоз. „Селена“ ще престане да означава каквото и да било, безсилно ще се гърчи в краката на своя създател… Но той не изпитваше особена любов към Русия, независимо от факта, че беше роден тук. Животът беше поносим единствено благодарение на работата. Затова трябва да продължи, в противен случай ще се превърне в никому ненужна дрипа…
    Но без резидент, без стабилна връзка това беше невъзможно.
    С кого да се свърже?
    Джейк Мейрък изглеждаше напълно подходящ за целта. Всъщност — единственият, подходящ за целта. Като бивш служител на Агенцията, той знаеше всичко за нейната структура и оперативни възможности. Установил се в Хонконг, далеч от Централата, той беше недосегаем за Химера — единствения човек на света, на когото Карелин можеше да се довери.
    И още нещо: Мейрък е бил най-добрият приятел на Хенри Ундерман, негов ученик и верен последовател. Следователно заслужава да научи истината. Карелин не се поколеба да потърси контакт с него и нещата се задвижиха.
    После осъзна, че е влюбен в Даниела.
    И се почувства като Бог. Въпросът беше дали да създава, или да унищожава. Едва сега си даде сметка, че и на Бог не му е леко при вземането на подобни решения.
    През открехнатата врата долетя приглушеното жужене на телефона. Геначов е приключил разговора с Вашингтон и го вика.
    Хвърли последен поглед към светлините на Москва. Ако отговорът не е там, къде ли може да бъде?
    Телефонът не спираше да звъни и той побърза да излезе. Но в душата му продължаваше да цари смут.


    Джин Канже беше на път да проникне през Небесния портал, когато таванът се срути върху главата му. Беше в компанията на Акробатката. Жената си имаше име, но той предпочиташе да я нарича просто Акробатката. Така беше далеч по-възбуждащо.
    Запозна се с нея след наистина доброто представление на акробатическата трупа „Дазхален“, на което го заведе Хуайшан Хан. Старецът заспа още преди да угаснат лампите — нещо, което не му се случваше за пръв път и което Джин Канже отдавна можеше да предвиди с точност до минутата.
    Самият той изгледа спектакъла с неприкрито удоволствие. Трупата беше много добра, всяка сцена имаше свое отделно заглавие. Забеляза гъвкавото тяло и съблазнителните, несъмнено северняшки черти на лицето й, точно когато се разиграваше сцената „Сламени къщи“. Беше една от многото танцьорки на сцената, но с нещо неуловимо се отличаваше от тях. Движенията й бяха леки и грациозни. Джин Канже замря от възторг, наблюдавайки плавното полюшване на ханша й. В края на „Сламените къщи“ установи, че е получил болезнено твърда ерекция.
    В антракта прояви благоразумието да отпрати Хуайшан Хан със служебната кола. А след края на представлението извади служебната си карта и получи достъп до гримьорните. Това моментално го превърна в знаменитост.
    В първия момент не успя да открие Акробатката. В гримьорните беше шумно и весело, лееше се чай. Тук-там се мяркаха чаши с шампанско, притежателите им правеха неумели опити да ги скрият от него и той се засмя. Пред очите му се люшкаше море от гримирани лица, изглеждащи странно на светлината на прожекторите, обърнати към стените. Всъщност нищо особено…
    Откри я точно когато мислеше да се откаже. Беше почти убеден, че Акробатката си е тръгнала веднага след спектакъла. Сърцето му подскочи, дишането му се учести. Вече всички в гримьорната бяха научили за появата му, включително гъвкавата танцьорка. Дари го с ослепителната усмивка, която вече познаваше от залата, и всичко останало изчезна.
    Сега бавно проникваше в меката и влудяващо чувствена женственост, от устата й се изтръгна възбудено стенание. Джин Канже не беше свикнал на подобни звуци, още по-малко, когато те идваха от жена. Възбудата му беше огромна, семето излиташе на горещи тласъци от потръпващата му мъжественост и сякаш нямаше намерение да спре.
    Акробатката беше заела удобна поза под него, мускулите под гладката й кожа потръпваха като морски вълни. Дългите й крака бяха вдигнати високо, глезените й бяха някъде над главата на Джин Канже. Тази поза придаваше особена гъвкавост на кехлибарената й пещера. Краката й се увиха около врата му, проникването стана всеобхватно, все по-дълбоко и по-дълбоко… Чувството беше невероятно. Въздухът излетя със свистене от устата на Джин Канже, Акробатката отвърна с възбуден стон, бедрата й полудяха. Тази жена сякаш е от каучук, смаяно си помисли той. Не можеше да повярва на очите си, никога не си беше представял, че женското тяло притежава такива способности.
    Съвкуплението им беше дълго и мъчително сладко. Джин Канже имаше чувството, че ходи по високи покриви, далеч от сивото ежедневие. Душата му тръпнеше от опасността, възбудата му се усилваше.
    Семето му се вливаше в нея на горещи струи, а в мислите му изплува Хуайшан Хан.
    Всъщност не самият старец, а по-скоро нещо, свързано с него. Някак изведнъж усети напрежението в мускулите си, предизвикано от необичайната им поза. Бицепсите му потрепнаха, няколко капчици пот се отделиха от челото му и паднаха във вдлъбнатината между твърдите й гърди.
    Потънала дълбоко в тайнството на оргазма, Акробатката не усети нищо. Лицето й беше разкривено, тазът й се притискаше в слабините му с огромна сила, бедрата й се усукваха около все още твърдия му член.
    Но възбудата бързо напускаше Джин Канже. Картината в главата му стана прекалено ясна и натрапчива. Видя кабинета във вилата на Хуайшан Хан. Беше нощ, но точната дата му се изплъзваше. Бяха се напили в разговори за миналото. Старецът си спомняше за различни случки в компанията на Ши Зи-лин, а Джин Канже му разказваше за ужасите, които беше преживял в Камбоджа.
    После беше заспал. Събуди го настойчивото тракане на стенния часовник. С мъка повдигна натежалите си клепачи. Хуайшан Хан седеше до него и го гледаше. Светлината на лампата се отразяваше в черните, неподвижни като на змия очи. Джин Канже неволно потръпна и отново стисна клепачите си.
    — Буден ли си? — дрезгаво промърмори старецът и го смушка в ребрата. Джин Канже не помръдна. Онзи бавно кимна с глава, стана и се отдалечи. Джин Канже беше страшно уморен. Прекомерното количество погълнат алкохол тровеше кръвта му и пулсираше в слепоочията. Стисна клепачи и потъна в сън.
    Поне така си мислеше… До този момент. Съживена от акта на еякулацията, картината изплува пред очите му, по-жива от всякога.
    Видя Хуайшан Хан да уринира в тоалетната, намираща се в съседство с кабинета. Беше приклекнал, вероятно прекалено стар и немощен, за да се задържи на крака. Вратата беше открехната и Джин Канже го видя да посяга към нишата с тоалетна хартия. Защо му е тя, след като само уринира, учуди се Джин Канже. Може би вече не може да се сдържа… Беше чувал, че това се случва при старите хора…
    Но защо не я използва, а я чете?
    Джин Канже бавно се освободи от гъвкавите крайници на Акробатката. Членът му се плъзна навън, от устата й се откъсна вик на недоволство. Тази жена очевидно го искаше в себе си до последния възможен миг. Претърколи се встрани и започна да се облича.
    — Късно е — обади се тя. — Защо не останеш да спиш тук?
    — Ще се върна — обеща той и протегна ръка за ключа.
    Великолепното й тяло се сви на топка, главата й се повдигна. Между зъбите й проблесна късче метал — ключът от входната врата.
    — Целуни ме.
    Думите прозвучаха ясно, очевидно ключът не пречеше на артикулацията й. Джин Канже се наведе и долепи устни до нейните. Езикът й бавно изтласка ключа в устата му.
    Той се изправи, а тя пусна една доволна усмивка и каза:
    — Номерът на Худини… По този начин получавал ключа от ковчега, с който го спускали под водата… — Беше очевидно горда от познанията си. — Асистентката го целувала за сбогом и му го предавала…
    Нямаше смисъл да я пита откъде знае всичко това. Джин Канже никога не проявяваше интерес към умствените качества на жените.
    Колата го чакаше пред дома й. Скочи в нея и се насочи към жилището на Хуайшан Хан, намиращо се в северните предградия на Пекин. Улично движение нямаше, само тук-там можеха да се видят тежки военни камиони. С тях пренасяха храна, вместо оръжие, но в крайна сметка това нямаше никакво значение.
    Въздъхна и сведе глава. Полковник Ху му липсваше. Годините в Камбоджа ги бяха сближили като братя. Какво ли не преживяха там! Когато двама мъже са заедно ден и нощ, когато ръцете им са оплискани от кръвта на врага, тяхната дружба е по-здрава от стомана…
    — Другарю Джин?
    Стресна се, остана с неприятното чувство, че шофьорът вече няколко пъти го беше повикал.
    — Да? — гласът му беше дрезгав, като на човек, когото току-що са изтръгнали от дълбок сън. В ноздрите си продължаваше да усеща аромата от тялото на Акробатката, кожата му беше лепкава от потта й.
    — Пристигнахме, другарю Джин.
    Очите на шофьора любопитно го наблюдаваха в огледалцето.
    — Иди да пуснеш една вода.
    — Не изпитвам нужда, другарю Джин.
    — Слушай какво ти казвам и иди да пикаеш! — повиши тон Джин Канже.
    Остана сам в удобното купе. Тишината се нарушаваше от лекото пропукване на изстиващия мотор. В устата му се появи металически вкус, вероятно от ключа на Акробатката. Представи си Худини и в душата му помръдна възхищението.
    Слезе от колата, оставяйки вратичката зад себе си отворена. Нощта беше топла и приятна, натежала от предчувствие за идващата пролет, за онези кратки дни от годината, които разделят хапещия зимен студ от задушната жега на лятото. Нощна птица изпърха с криле над главата му.
    Джин Канже започна да се придвижва от дърво на дърво. Старецът оставяше лампата в кабинета си да свети, вероятно защото отдавна беше изгубил нормалните си навици. Обикновено спеше през деня, а нощем будуваше.
    Джин Канже предпазливо изкачи стъпалата към верандата, извади пластмасовата си лична карта и я пъхна между ключалката и рамката на вратата. На този номер би завидял дори Худини, да не говорим за Акробатката…
    Пъхна глава в процепа и се огледа. Кабинетът се оказа празен. Наведе се да събуе обувките си и внимателно стъпи на стария килим с разкошни сребристосиви орнаменти. Спъна се в нещо, от устата му излетя сподавена ругатня.
    Оказа се някакъв чехъл. Изрита го под дивана и се закова на място. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник. Измина цяла вечност, преди да вдигне ръка и да избърше потта от челото си.
    Прекоси кабинета и отвори вратата на тоалетната. Отпусна се на коляно и посегна към нишата с тоалетна хартия. Рулото изглеждаше съвсем обикновено. В тясното помещение беше тъмно, но той не посмя да запали осветлението. Ръката му опипа дъното на нишата. Нещо щракна, пулсът му полудя. Плочката се отмести и пръстите му докоснаха навита на руло хартия.
    Отнесе я в кабинета и разгъна листовете под лампата на бюрото. Приличаха на някакви договори, но всички бяха попълнени на ръка. Значи това е чел Хуайшан Хан, докато Джин Канже се беше преструвал на заспал…
    Потъна в четене, косъмчетата на врата му бавно започнаха да настръхват. Стомахът му се превърна в огромна ледена буца, ужас стисна гърлото му. Колкото по-бързо четеше, толкова по-силно ставаше желанието му да зареже всичко и да избяга.
    Това беше невероятно, лишено от логика, истинска лудост! Отдавна подозираше, че нещо не е наред с главата на стареца, сега вече получи сигурни доказателства Най-сетне разбра на какво се дължи почти безграничната власт на този човек. В главата му изплуваха думите, които беше чул от устата на Хуайшан Хан: Парите не са проблем. Текат между пръстите ми като пълноводна река… Сега Джин Канже знаеше защо. Богатството на този човек беше огромно, безгранично, неподлежащо на оценка. Но изцяло за сметка на Китай!
    — Изчете ли всичко?
    Джин Канже подскочи от изненада, очите му станаха замаяни като на елен, хипнотизиран от блясъка на автомобилни фарове. Хуайшан Хан се беше изправил на прага откъм коридора, зад него надничаше любопитното лице на шофьора и злобната муцуна на огромно куче пазач. В ръката на младежа проблясваше дулото на пистолет.
    — Какво си сторил с всички нас?! — попита Джин Канже със задавен от гняв глас, тялото му бавно започна да се изправя. — Обричаш на разруха целия ни народ!
    — Едва ли — поклати глава Хуайшан Хан. — Но съм дал клетва да отмъстя на Ши Зи-лин и семейството му и ще го сторя. — Ръката му махна по посока на документите: — С помощта на това… Друг начин няма.
    — Няма ли?! — смаяно го изгледа Джин Канже. — Нима не разбираш, че твоята мания поставя под заплаха самото съществуване на държавата?! Даваш ли си сметка какво вършиш?
    — О, да — спокойно кимна Хуайшан Хан и на устните му се появи бледа усмивка: — Убивам те!
    Джин Канже гледаше като парализиран как костеливите пръсти на стареца откопчават нашийника на огромния пес, който изръмжа и скочи към гърлото му. В устата му отново се появи вкус на метал. Усети ключа между зъбите си, усети възбуждащото докосване на езика на Акробатката.
    В мига, в който острите зъби потънаха в шията му, той замаяно се запита дали Худини би могъл да намери изход от ситуация като тази…
    Хуайшан Хан примигна и протегна ръка. Шофьорът покорно постави пистолета в дланта му.
    — Провери дали е мъртъв — промърмори старецът, подсвирна на кучето и започна да се извръща към вратата.
    Шофьорът коленичи до трупа, а Хуайшан Хан го застреля право в сърцето. Той беше от хората, които никога не забравят това, на което са ги учили…


    В определеното време Трите клетви седна пред стария късовълнов приемник и започна да сверява серията от кодове, чрез които щеше да влезе във връзка с Аполо. Преди да замине, Джейк го беше снабдил със сложната таблица от позивни сигнали. Не му личеше, но вътрешно изгаряше от нетърпение. Този предавател пробуди спомените в душата му. Монтиран на някогашната му джонка, той беше единственото средство за връзка с Ши Зи-лин през дългите години на принудителната раздяла, тънка нишка на братската обич.
    Спомените връхлетяха като приливна вълна, очите му овлажняха. Цели седемдесет години бяха живели един за друг, през по-голямата част от тях буквално спяха на една възглавница. Крояха общи планове за бъдещето, засаждаха семената, които дадоха богата реколта на цял Китай…
    Загубата беше огромна, празнотата след смъртта на Ши Зи-лин не можеше да бъде запълнена от нищо. Рядко изпадаше в подобни настроения и може би затова не чу стъпките на Неон Чоу, която тихо се изправи зад гърба му.
    Ръцете й се увиха около шията му, устните й нежно докоснаха бузата му. Но кой знае защо, той не обърна внимание на присъствието й. Строго погледнато, тя не би трябвало да се намира в каютата, когато му предстоеше радиосеанс. Това беше неписано правило и се отнасяше до всички обитатели на джонката, включително за членовете на семейството.
    — Виждам тъга в очите ти — меко прошепна тя. — Виждам мъка в душата ти. — Прегръдката й стана още по-нежна: — Само това мога да ти предложа, макар да зная, че е недостатъчно…
    — О, напротив — тръсна глава Трите клетви, стоплен от нейната загриженост. Изобщо не му мина през ума да я попита защо нарушава неписаната забрана.
    Неон Чоу напрегна взор. На масичката до предавателя имаше лист хартия, изпълнен със ситния и равен почерк на Джуана.
    — Кой друг ще те прегърне? — прошепна тя, докато очите й тичаха по редовете. — Кой ще те утеши с нежна обич, кой ще ти помогне да заспиш? — Пулсът й рязко се ускори, остра болка проряза главата й. Направи всичко възможно да запази самообладание, бавно осъзнала смисъла на това, което Джейк Мейрък беше написал на чичо си. Пресвети Боже, който си на небето, безгласно възкликна тя, прочела името на Аполо — дълбоко законспирирания шпионин на Агенцията в Кремъл. Трябва ми незабавна среща с Блустоун! Разбира се, тя не можеше да знае, че Аполо работи за Агенцията — този факт Джейк беше предал на чичо си устно. Но в замяна на това знаеше, че Трите клетви търси контакт с този агент по нареждане на Джейк. Нали едва вчера й се похвали с голямото доверие, което му оказва Джуанът? Нали направи всичко възможно да покаже, че се радва на същата власт, която имаше още при Зи-лин? Да разсее съмненията й относно намеренията на Джуана? Да, да, всичко съвпада! Спомена й за някакъв агент в Русия, В самия Кремъл… Е, вече имаше доказателства…
    — Ти — прошепна той. — Само ти…
    Неон Чоу изгуби цяла секунда, докато разбере, че това е отговор на нейните въпроси. Цялото й тяло потръпваше от възбуда, информацията беше наистина безценна!
    — Тази вечер ще си легнем рано — близна ухото му тя. — Имам чувството, че се нуждаеш от пълно отпускане… — ръката й се плъзна към слабините му, пръстите й усетиха рязкото потрепване. Засмя се и му обърна гръб. И моментално го забрави. В главата й се появи смаяното лице на Блустоун в момента, в който щеше да му предостави скъпоценната информация.


    Младата жена мълчаливо пристъпи напред. Главата й беше сведена към гърдите, малките й крака бяха обути в традиционните „таби“ и „гета“. Върху гърба на снежнобялото й кимоно бяха избродирани златисти пеонии. Между пръстите си стискаше малък пакет. Отпусна се на колене пред нишата с образа на Канон — една скъпа светиня, която се окачваше на бамбуковата рамка само веднъж на тридесет и три години.
    Лицето на младата жена беше тъжно, тялото й се прегъна в дълбок поклон пред богинята на милосърдието. Пред нишата бяха подредени чинии с храна, букетите свежи цветя миришеха прекрасно. Устните й се раздвижиха в тиха молитва. Двамата разбраха на кой „ками“ се моли, едва когато пакетчето беше отворено и сред прекрасните камелии на глинения поднос се появи кукличка, изобразяваща малко момиченце.
    Усетиха мъката й ясно, като лъчите на слънцето, които обливаха долината в краката им. Тази млада жена беше изгубила дъщеря си и беше донесла любимата й кукла пред олтара на богинята на милосърдието.
    Джейк и Микио Комото седяха един до друг и гледаха изящните черти на лицето й, попиваха мъката в тъмните й очи. Жената се изправи, погледна за последен път малката кукла, по бузата й се търкулна самотна сълза.
    — Тук, в Киомицу-дера, идват всички жени на Киото… — промълви Микио. Двамата бяха сами, без охрана. Присъствието на Якудза несъмнено би привлякло вниманието на хората към тях. А и Микио вече беше мъртъв за враговете си. — Молят Канон за всичко — за раждането на силно и здраво дете или пък за закрила на мъртвото… както в случая.
    Джейк не каза нищо. От мястото, на което беше издигнат този будистки храм, се разкриваше великолепна гледка към могъщите зелени склонове на планината, към геометрично подредените ниви в долината и пътечките, по които пъплеше дълъг низ от богомолци.
    — Жена ми често идваше тук…
    Джейк наостри слух. Не познаваше жената на Микио, но беше длъжен да прояви внимание и уважение към това, което се готвеше да сподели. Като всеки японец, и той рядко отваряше дума за личния си живот. С усилие на волята прогони собствените си грижи и тревоги, съзнанието му се отвори, готово да приеме изповедта на приятеля.
    — Отправяше молитви към Състрадателната да я дари с дете… — продължи Микио. — Имаше… Имаше известни затруднения в тази насока… Докторите откриха, че каналите й са извити и тесни, по тяхно мнение това правеше бременността почти невъзможна… — Дланите на Микио се докоснаха една до друга, сякаш се молеше. — Препоръчаха изкуствено осеменяване, но ние бяхме единодушни, че това би било проява на… на лош вкус. Затова тя предпочете да се моли на Канон… Тук, в този древен храм, издигнат още през 798 година… Беше убедена, че богинята ще я чуе именно тук.
    Намираха се на просторната, леко наклонена тераса пред храма. Тук е било мястото за ритуални танци. Наблизо се пенеше Отава, един от най-известните водопади в Япония.
    Микио се изправи и пристъпи към мястото, откъдето Отава се виждаше най-добре. Джейк го последва. Насочиха погледи към богомолците в бели роби, които се бяха струпали в подножието на пенливите струи. Потопили ръце във водата, те се молеха на Фудо-Мио-О да ги закриля от злите помисли на враговете им.
    — Трябваше да сме там, долу — отбеляза Джейк. — И двамата имаме нужда от закрила… — Помълча известно време, после тихо попита: — Откликна ли Канон на молитвите на жена ти?
    — Виждаш ме такъв, какъвто съм бил винаги, Джейк-сан — отвърна Микио. — Самотен, без деца…
    Нямаше смисъл да изразява съболезнования, Джейк само поклати глава. Помълча известно време, после махна с ръка към богомолците долу:
    — Може би те знаят нещо, което е неизвестно за нас…
    — Ако е така, нямаме никакви шансове да го научим — отвърна Микио. По бузата му се търкулна самотна сълза и Джейк изведнъж си спомни за младата жена, която беше оставила пред богинята любимата кукла на дъщеря си. Вече знаеше защо го доведе тук Микио. Все още се чувстваше виновен за това, което се случи в Токио. За него нямаше значение, че Джейк за малко не беше убит заради собствената си упоритост и твърдоглавие. Беше сторил всичко възможно да го държи далеч от опасната зона, но Джейк отказа да приеме предупредителните сигнали.
    Микио беше устроен така, че неизбежно поемаше цялата отговорност за сигурността на Джейк в Япония. Оябунът затова е оябун — да се грижи за своите гости и приятели. Толкоз. Просто и ясно. И едновременно с това — невероятно сложно. Защото сега Микио дължеше на Джейк огромна услуга и едва ли някога щеше да успее да му я върне. Гири — чувството за дълг, ги свързваше завинаги, гири задължаваше Микио да разкрие душата си пред Джейк, каквото и да му струва това. Моментът беше изключителен и Джейк отлично го съзнаваше.
    — Но любовта надделява, Микио-сан — тихо прошепна той. — Любовта е безсмъртна като планините и морето… — Очите му следяха фигурките на богомолците, които се пречистваха във водите на Отава и се покриваха с божествена слава. — Може би именно тя ни тласка напред.
    Микио бавно кимна с глава. Очите му бяха заковани в пенливите водни струи.
    Потънаха в мълчание. Имаха чувството, че са на дъното на езерото под водопада, дълбоко под повърхността на кристалночистата вода. Очите на Джейк уловиха някакво движение и механично проследиха волния полет на сив дъждосвирец, понесъл се над зеления килим на гората. Крилата тласкаха тялото на птицата все по-високо и по-високо, тя скоро се превърна в точила и изчезна зад покрива на храма, издигащ се високо над околните хълмове.
    Но движението на крилете остана и сякаш се трансформира във фигурите на двама мъже с тъмни костюми, които се спускаха по широките стъпала източно от пагодата. Косите им бяха ниско подстригани, на ъгловатите им лица имаше слънчеви очила с огледални стъкла.
    — Страхувам се, че войната ни намери и тук, Микио-сан — прошепна тихо, но напрегнато Джейк.


    Натиснал педала на черния корвет по крайбрежната магистрала на Маями, Тони Симбал не чуваше нищо и това за малко не коства живота му.
    Караше със 140, стъклото беше свалено, от пуснатото докрай радио гърмеше твърд рок на „Ролинг стоунс“. Това може би беше естествено. Но и съвсем неоправдано.
    Защото Кубинеца си дереше гърлото докрай. Мартин Хуанито Гато де Роза изравни огненочервеното си ферари с корвета и гневно крещеше. Едната му ръка придържаше волана, а другата държеше тежък „Магнум-357“, който беше в състояние да пръсне главата на Симбал като зряла диня. Дулото сочеше точно в ухото му.
    — Отбий и спри! Чуваш ли какво казвам, кучи сине? Отбий и спри шибаната кола! — Ударникът на магнума заплашително изщрака.
    Значи портиерът на „Ла Тукана“ все пак си беше свършил работата, осъзна Тони. Беше предал на Кубинеца всичко, което трябваше да знае: модел, година на производство и регистрационен номер на черния корвет.
    Вдясно се точеха безкрайните златисти плажове на Флорида, вълните с грохот се разбиваха върху розовия пясък, синьо-бели яхти и рибарски лодки лениво цепеха в дълбокото, над водата се носеше едва доловим облак от изгорелите газове на дизелови двигатели. Момичета в оскъдни бикини и бронзови, покрити с плажно масло тела се заливаха в смях, около тях се въртяха милионери с посребрени коси и разкопчани до пъпа шарени хавайски ризи, под които се поклащаха тежки вериги от 24-каратово злато. На краката си носеха сандали от бяла лакирана кожа, които в Ню Йорк или Вашингтон несъмнено биха предизвикали иронични усмивки. Но на тях въобще не им пукаше от нищо на този свят. Най-малкото пък от проблемите на Тони Симбал, който беше засечен от хищната муцуна на спортно ферари и принуден да спре в аварийната лента от дулото на мощен магнум.
    Спокойствието на панорамата нахлу през отворените прозорци на корвета, моторът изстиваше с тихо пукане, по гладкото платно вляво продължаваха да фучат спортните кабриолети на безгрижните туристи.
    Слънцето блестеше в издълженото торпедо на ферарито, което спря на няколко метра зад него — съвсем по маниера на пътната полиция.
    Затръшна се врата, после по чакъла заскърцаха обувки. Слънцето се скри зад масивната фигура на Мартин Хуанито Гато де Роза, която небрежно се облегна на корвета. Хладното дуло на магнума се заби в слепоочието на Симбал.
    — Мръсен червей! — изсъска с характерния си акцент Кубинеца. — Ако не ми е жал за вътрешността на тази кола, моментално бих ти пръснал черепа!
    — Спокойно, младеж — отвърна Симбал. Вниманието му беше насочено в една-единствена посока — да не прави резки движения и да не извърта глава към противника си. — Дай да си поговорим и да…
    — Нямам какво да разговарям с теб, червей!
    — … И да видим как ще се разберем…
    — Нахалството ти е безгранично! Защо си дошъл тук? Защо си вреш носа в моите работи?
    — Нямам представа за твоите работи.
    Дулото на магнума усили натиска си в слепоочието на Симбал. Ноздрите му уловиха миризмата на дезодорант, примесена с едва доловим дъх на пот. От какво се страхува Кубинеца, неволно се запита той. От мен ли?
    — Мислиш, че ще ме изплашиш, а? Копеле гадно!
    — Мога да те запозная с майка си, Мартин — хладно отвърна Симбал. — Съвсем почтена дама… Сестра ти е единствената курва с незаконородени деца, за която се сещам в момента…
    Кубинеца изръмжа и отвори вратичката на корвета:
    — Слизай, мамка ти!
    Симбал се подчини.
    — Да не си решил да ме гръмнеш? — спокойно попита той. — Представлението ще бъде пълно, особено при тези свидетели, които се появяват на всеки тридесет секунди… Виж какво, приятелче. Цял ден можем да се обиждаме, но аз имам по-важна работа…
    — Да си завираш носа в бизнеса ми, нали?
    — Мако си е твой, прави с него каквото искаш — вдигна ръце Симбал. — По дяволите! Нима не разбираш, че ако бях дошъл на масата ви в „Ла Тукана“, всичко щеше да хвръкне по дяволите?
    — Кое „всичко“?
    — Стига, Мартин! Отлично знаеш за какво става въпрос — работата с Мако и Еди е дебела!
    — Какво знаеш ти за нея, да те вземат мътните? — присвиха се очите на Кубинеца. — И какво, по дяволите, правиш тук?
    — Агенцията ме изпрати — отвърна кратко Симбал. Премълча за участието на АН, тъй като прецени, че няма смисъл да я намесва. — Миналия месец „Дикуи“ понесоха един доста тежък удар в Китайския квартал. Неизвестни видяха сметката на Алън Тюн — един от най-важните им хора. После агентът на АН Питър Кърън видя как краката му се откъсват от тялото. Това стана в Парагвай, но нацистката колония е чиста. Вероятно е работа на „Дикуи“. Всичко това пробуди интереса ми. А съща и на Големия бос. И ето ме тук.
    — Защо точно тук?
    — Да идем да обсъдим това на спокойствие — предложи Симбал. — Пред чаша питие, като истински мъже.
    Кубинеца отдръпна магнума от слепоочието на Симбал и го насочи право в лицето му:
    — Защо точно тук?
    — Защото тук се намира лицето Едуард Мартин Бенет — отвърна с въздишка Симбал. — Прав съм, нали?


    Кубинеца избра едно малко заведение в Кий Бискейн, откъдето се разкриваше великолепна панорама към центъра на Маями. Гледката наистина беше внушителна — високите, притиснати една до друга кули от гранит и мрамор с опушени стъкла сякаш бяха символ на човешката алчност. Повечето от тях бяха луксозни хотели, издигнати за броени дни по времето, когато легализирането на хазарта в Маями изглеждаше близко и реално. В хладните и полупразни гиганти бяха вложени стотици милиони долари, но всичко се оказа напразно. Хазартът не беше легализиран, огромните заведения останаха пусти и водеха монотонния живот на преждевременно състарен човек.
    Но плажната ивица беше в ярък контраст с центъра. Там беше оживено, мощни катери цепеха лазурната вода и след тях оставаха пенливи бразди. Веселата глъч на курортистите долиташе чак дотук, примесена с басовото боботене на дизелови мотори.
    Кубинеца отпи от високата чаша, в която имаше ром с кока-кола, после бавно вдигна глава:
    — Трябва да са били побъркани, човече… — промърмори той. — Как е възможно да я променят? Та това е най-голямото нещо, което е измислила Америка!
    — Кое?
    — Кока-колата, ето кое! — Кубинеца огледа Симбал с недоумение, сякаш пред него седеше някакъв дебил. — Американската традиция! Защо им трябваше да забъркват нови буламачи? Вече нищо няма предишния вкус, независимо какъв етикет са му окачили… Какво означава всъщност традицията?
    Симбал замислено отпи глътка водка с тоник.
    — Винаги съм малко изнервен, когато става въпрос за убийство, Мартин — промърмори той. И двамата бяха с тъмни очила, тъй като слънцето беше прекалено силно, а отблясъците на залива режеха очите им. Неблагоприятен фактор при воденето на преговори, прецени Симбал. Но все пак далеч по-добър от дулото на магнум, притиснато в слепоочието ти. Отправи безгласна благодарствена молитва към Бога, на устните му се появи лека усмивка.
    — Престани с глупостите! — нетърпеливо отвърна Кубинеца. — Убийствата са ежедневие в нашата работа!
    — Но не всеки ден следите водят до СЕН — възрази Симбал. — Не мога да бъда спокоен, когато агент на държавна организация ликвидира колегата си от друга! — приведе се напред и настойчиво добави: — Убийството на Кърън доста ме изнерви, Мартин!
    — Иди да теглиш един шут на кофата за боклук ей там, зад ъгъла! — подигравателно го изгледа Кубинеца. — Дано после се успокоиш!
    — Вече се опитах, Мартин — отвърна Симбал. — Забрави ли, че споменах сестра ти?
    — Мамка ти, червей! — почервеня лицето на Кубинеца. — Защо не те размазах още на магистралата?
    — Късно е за съжаления, Мартин. Сега сме седнали да си пием питието и да обсъдим правилата на играта. Освен това нямаше да спечелиш нищо, ако ме беше гръмнал. Вече не работя за АН, а съм копой на Агенцията. Във Вашингтон има куп хора, които са готови да тръгнат по следите ми. А моят бос има само един началник, приятелче… Президентът на Съединените щати! Агенцията разполага с власт, за която СЕН дори не може да мечтае. Затова мисля, че няма смисъл да влизаш в конфликт с човек като мен. Особено когато имаш възможност да спечелиш приятелството ми.
    Кубинеца дълго мълча. Главният келнер въведе трима клиенти. И двамата изчакаха около тях да настъпи спокойствие.
    — Тогава трябва да изплюеш подробностите, красавецо! — изръмжа най-сетне Кубинеца. — И хич не ми разтягай локумите, че си се домъкнал чак дотук за някакво си убийство. За тая работа си има ФБР, което бъка от тлъсти некадърници…
    — ФБР не може да приключи случая, дори ако ги заведа право във всекидневната и им покажа професор Пийкок с окървавен нож в ръка…
    Но Кубинеца вече клатеше глава:
    — Ти си тежка артилерия, красавец. Такива като теб се появяват само когато отвсякъде почват да валят лайна! — Симбал отбеляза, че беше спрял да пие и само местеше чашата си по масата. — Такова ли е положението в момента?
    — Ти и Мако… — подхвърли Симбал.
    — Вързан е за Бенет и трябваше да разбера за какво става въпрос — отвърна Кубинеца.
    — Е, и? Какво ти каза Мако?
    Кубинеца спря тежък поглед върху лицето на Симбал.
    — Ние с него сме главните доставчици на лайна за района на Маями — промърмори той. — Какво повече искаш?
    — Искам да зная какво са намислили заедно с Бенет. — Ами защо не питаш него? — изсумтя Кубинеца. — Сигурен съм, че няма да ти откаже…
    Симбал реши да прибегне до обходна маневра.
    — Какво предлагаш? — попита той.
    — Мен ли питаш?! — разигра смайване Кубинеца и очите му станаха кръгли: — Madre de Dios! Нима е възможно великият бял ловец да търси съвет от бедни копелета като мен, чиято единствена привилегия е да лежат в калта и да не вдигат глава?
    — Стига циркове, Мартин!
    — Господи Исусе, ти наистина си важна клечка, красавец.
    Симбал не обърна внимание на иронията и попита:
    — Какво са намислили Бенет и Мако?
    — Ти ще кажеш — сви рамене онзи. — Аз не зная нищо.
    — Хайде, Мартин — предупредително го изгледа Симбал. — Нямам време за губене!
    — По дяволите! — изръмжа след кратка пауза Кубинеца и отпи глътка питие. — Довечера прави купон. Тежкарска работа, след полунощ. Там трябва да се срещна и с двамата… Не е лесно да се работи с Мако…
    — А Бенет?
    — Най-добре ще е наистина да ти отворя очите — изръмжа с оттенък на недоволство Кубинеца.
    — Вече успях да прочета досието на Еди — информира го Симбал.
    — Което само доказва, че не знаеш нищо за Еди Бенет.
    — Така ли?
    — Точно така. Не го ли видиш лице в лице, нищо няма да разбереш…
    — Какво искаш да кажеш?
    — Едуард Мартин Бенет е един изключителен мръсник!
    — Кажи ми нещо, дето не го знам — нетърпеливо въздъхна Симбал.
    — Точно това се опитвам да сторя, красавец! — изръмжа Кубинеца, отпи едра глътка и продължи: — Станало е така, че Еди и Питър Кърън са се провалили…
    — Искаш да кажеш, че са изпълнявали съвместна задача, поставена от СЕН и АН?
    — Нищо подобно, човече.
    Симбал направи опит да отгатне какво се крие зад думите на Кубинеца, Беше ясно, че каквото и да е то, положително няма да е приятно.
    — Не ми казвай, че са имали съвместен бизнес…
    — Не бизнес, а развлечения — промърмори Кубинеца и пресуши остатъка от ром и кока-кола в чашата си.
    — Господи Исусе! — Симбал се замисли за миг, после вдигна глава: — Нима искаш да кажеш, че цялата бъркотия е станала заради нежни чувства?!
    Кубинеца си играеше с празната бутилка и очевидно се колебаеше дали да си поръча второ питие.
    — Поне в началото е било така — кимна той. — Разбираш, че не са могли да живеят заедно, нито пък да се показват… Нещата са се подредили зле за тях. Знаеш какво става, ако подобна информация стигне до досието ти, нали? Край на комедията! Никакви мисии, никакъв достъп до поверителна информация. Заминаваш директно за колонията на прокажените, поне така казваше Еди… И започваш да пишеш справки, докато ти се завие свят…
    — Казваш, че никой не е знаел за тях — отбеляза Симбал. — Но ти си знаел…
    — Как няма да знам? — сви рамене Кубинеца. — Малко ли бяха задачите, които изпълнихме заедно? Това вероятно го знаеш от досието му… Но пак повтарям, това досие не струва пукната пара! Поне що се отнася до случая с Еди…
    — Да познаваш Еди Бенет, означава да го обикнеш — отгатна Симбал. — Така ли е?
    — Мислиш се за много умен, а? — разкриви се лицето на Кубинеца. — Мислиш, че като работиш за Агенцията, вече можеш да гледаш отвисоко на довчерашните си колеги!
    — Нямах друг начин, Мартин — побърза да каже Симбал. — Веднага забелязах, че магазинът е затворен и просто не ми стигна времето да огладя детайлите за тази наша среща… Не вирвай нос, в това не влагам нищо лично…
    — Точно тук грешиш, hombre — поклати глава Кубинеца. — Цялата тази работа е лична, от дъното чак до капака…
    — Значи ще е най-добре да ми разкажеш всичко…
    Кубинеца кимна с глава и започна:
    — За Еди нещата са ясни — освен Питър Кърън той не виждаше никой друг на плажа. Учили са заедно…
    — Да, зная… В Йейл. Дори са членували в един и същ клуб.
    — „Адски огън“ — кимна Кубинеца. — Една нощ се напихме и Еди ми разказа за клуба… Двамата с Кърън били приети заедно… — раменете му леко се присвиха, ръката му направи знак на келнерката за повторение на поръчката. — Предполагам, че и мъжете се влюбват и разлюбват като всички останали…
    — Така ли се получи между тях?
    — Точно така. Като разпадането на обикновено семейство. Единият партньор се променя, но другият си остава същият…
    — Сигурно Кърън е оплескал работата — въздъхна Симбал. — Станал е доста близък с някаква мадама от АН и това е документиран факт.
    — И Еди е полудял от ревност — кимна Кубинеца. — Но едновременно с това именно той се е оказал причина за раздялата… Наложило се да плува в дълбоки води…
    На жаргона на СЕН това означаваше продължителна секретна мисия.
    — Нека отгатна — вдигна глава Симбал. — „Дикуи“?
    — Да — кимна Кубинеца и взе питието си направо от подноса на момичето. Жестът му беше пропит от нетърпение и Симбал отново си спомни страха, който излъчваше цялата му фигура. — От дълго време е навън… От много дълго време.
    — Какво искаш да кажеш? — попита Симбал, доловил нещо неизказано зад думите му.
    — Това е причината да съм тук, знаеш — направи гримаса Кубинеца. — Това е причината да кипна, като те видях на сцената… Еди няма да се върне. Защото окончателно се е прехвърлил оттатък…
    Пресвети Боже, въздъхна в настъпилото мълчание Симбал. Наистина имам работа с агент вудуист!


    Според Сун Тцу опитният генерал разполага армията си така, че врагът да не получи представа за нейната численост. А без тази представа дори и най-блестящият тактик е безсилен.
    Великият стратег беше написал тези думи през пети век преди Новата ера, но те бяха валидни и днес.
    Такива мисли пробягваха през съзнанието на Джейк, докато двамата с Микио завиваха зад ъгъла на орнаментираната пагода. Пред очите им се разкри широка веранда и те се затичаха по нея. Двамата якудза с тъмни очила бяха въоръжени, следователно нямаше никакъв смисъл да търсят контакт с тях, нито пък да продължават да се навъртат наоколо.
    Джейк и Микио не носеха оръжие — това беше недопустимо на територията на древния храм. Освен това вчера Микио „умря“ насред Токио и нямаше причина да се опасяват от преследване.
    В замяна на това двамата приятели разполагаха с великолепно тренираните си тела и съветите на Сун Тцу относно избора на подходящ за решителното сражение терен. Прекосиха верандата и се спуснаха по стълбите в противоположния край, заобикаляйки дългата редица от жени поклоннички.
    От отворената врата на храма долиташе ритмичното думкане на клепалото от кухо дърво, с чиято помощ се отмерваше тактът на псалмите.
    Свърнаха зад ъгъла и изведнъж се заковаха на място.
    — О, Буда! — промърмори Джейк и прогони от главата си тактическите съвети на Сун Тцу. По стълбата насреща им се изкачваха нови якудза и той изведнъж разбра какво се е случило. Онези двамата с пистолетите са били примамка. От гърдите му излетя гневна въздишка. Би трябвало да усети измамата още в мига, в който видя пистолетите в ръцете им. На това място, определено за национална светиня от правителството, употребата на оръжие беше напълно изключена. Следователно оставаше другата възможност — за изпълнение на по-дискретен, но не по-малко ефектен план…
    — Към градината! — просъска Микио, приведе се и се затича по посока на храсталаците, които разделяха храма от издигащата се в близост пагода. Напуснаха дървеното мостче и скочиха на широк и огладен речен камък, обрасъл с мъх и бамбукови листенца. Това беше Скалата на щедростта, още четири подобни скали бяха пръснати из градината. Всяка от тях олицетворяваше по една от петте човешки добродетели на Конфуций.
    Във въздуха се разлетяха изсъхнали листенца и ситен прах, Джейк бързо се задъха и главата му закънтя.
    Наоколо цареше величествено спокойствие. Отвъд зелените, майсторски оформени храсти долиташе ромонът на невидим поток, до слуха им все още достигаше далечното ритмично почукване на клепалото. Ритуалите в храма продължаваха.
    Усетиха присъствието на врага едновременно. Микио докосна ръкава на Джейк и безшумно смени позицията си. Излязоха на тясна, покрита със заоблени камъни пътечка, която смайващо наподобяваше течението на планински поток.
    Мушнаха се под клоните на красив японски кедър, чиито листа нашепваха древни тайни. Вляво се появи малък, но изящен клен със златнозелени листа, право пред тях се издигаше Скалата на справедливостта, изпъстрена с концентрични кръгове. Изправен пред това великолепно творение на природата, човек неволно се смаляваше, грижите и проблемите му ставаха незначителни пред величието на Вечността. Без съмнение ефектът е бил търсен в продължение на десетилетия, но в замяна на това зрителят наистина осъзнаваше вечността на това свято място, а Скалата на справедливостта засилваше неговото въздействие.
    — Нищо не разбирам! — прошепна Микио. — Би трябвало да съм мъртъв за клана Кисан, а те вече са по петите ми!
    — Предател?
    — Всичко е възможно, приятелю — сви могъщите си рамене японецът. — Но все пак предпочитам да търся отговора другаде…
    Във въздуха се разнесе тихо изсвирване и Джейк обърна глава точно навреме, за да зърне върха на „манрикигусари“ — веригата с тежести, едно от любимите оръжия на Якудза. В буквален превод това означаваше „верига със страхотна сила“. Мъжът със слънчевите очила отново замахна, Джейк протегна ръка. Финтът сполучи и противникът прибегна до очакваното „ушиотоши“ — отвесен удар, насочен към китката. Джейк отдръпна ръката си в последния момент, сграбчи веригата и рязко я завъртя. Двамата изгубиха равновесие и се строполиха в близката безупречно поддържана цветна леха.
    Противникът му беше дребен, но надарен с изключителна сяла. Отскочил назад като пружина, Джейк веднага забеляза, че енергията на човека срещу него беше концентрирана в ръцете и гръдния кош — нещо доста странно за един японец. Обикновено японците се прекланят пред „хара“ — вътрешната енергия на тялото, която се концентрира в долната част на стомаха. Това е особено важно за борците сумо, които трудно могат да изгубят равновесието си.
    Джейк прибягна до „тенкан“ — въртеливо движение, с което се увлича и тялото на противника. Ръцете на якудза бяха насочени към веригата. Ето какво става, когато човек разчита прекалено много на оръжието, смътно си помисли той. Човекът насреща му пренебрегваше достойнствата на тялото си, за да се докопа до оръжието.
    Джейк му позволи да го хване за китката. Насочил всички усилия към веригата, якудза пожертва стабилността на тялото си. Ръката на Джейк се вдигна нагоре, увличайки противника. Но другата му ръка остана свободна и рязко дръпна врата на якудза. Онзи се стовари на камъните, но реакцията му беше светкавична. Веригата се уви около глезена на Джейк, той изгуби равновесие и падна.
    Въздухът излетя с болезнено свистене от гърдите му, очите му замаяно отчетоха светкавичната реакция на Микио. Оябунът се стрелна напред и нанесе страхотен саблен удар в бъбреците на японеца. Онзи изпусна веригата и се преви, за да избегне втория удар на Микио. В същия миг Джейк го улучи в челото с ръба на дланта си. Слънчевите очила се пръснаха, човекът изгуби съзнание.
    Джейк си пое въздух и хвана протегнатата ръка на Микио. В същия миг във въздуха се разнесе свистене, на лицето на японеца се появи болезнена гримаса. Тялото му политна напред и се отпусна на коляно, пръстите му се вкопчиха в ръкава и бързо почервеняха от кръв. Джейк светкавично измъкна острия стоманен къс от раната. Това беше „шурикен“, едно от най-опасните оръжия за хвърляне. В същия миг се разнесе ново свистене и Микио се хвърли отгоре му с цялата тежест на тялото си. Вторият шурикен се заби в дървото, на сантиметър от главите им.
    Джейк пропълзя към гъстите храсталаци и зае позиция зад една разкошно цъфнала азалия. Погледна назад и видя, че Микио разкъсва ризата си със зъби и прави нещо като турникет за спиране на кръвотечението. Гърдите му усилено се повдигаха и отпускаха, бялата материя бързо се напои с кръв.
    Джейк насочи вниманието си към врага, който хвърляше шурикените. Опита се да не обръща внимание на пчелите, които пълзяха по цветчетата на сантиметри от очите му. Дълго време не помръдна. После, решил да смени позицията си, стори това с безкрайно внимание.
    Ветрецът разклащаше клоните и листата наоколо в определен ритъм. Той си даваше ясна сметка, че придвижването му трябва да става плавно, в такт с този ритъм, в противен случай моментално щяха да го засекат. Трябваше да прибегне до „шам-хай“ — пълно сливане с околната среда. На тази техника го беше учил Фо Саан, но тя беше тясно свързана с „ба-мак“. Ако отново не успее да напипа космическия пулс на материята, Джейк едва ли щеше да стигне и до „шам-хай“…
    Въпреки това направи всичко възможно да се разтопи в околната среда. Но това се оказа недостатъчно. Зад гърба му се разнесе тих звън, после „манрикигусари“ се уви около шията му в позиция „макиотоши“ — последната фаза на смъртоносното нападение.
    Сега най-важното беше да пренебрегне инстинкта й да не вдига ръце към шията си. Организмът механично иска да се освободи от задушаването, но това би било напълно безполезно. Веригата с тежки оловни топчета не може да се разхлаби с голи ръце. Ще бъдат пропилени безценни секунди, а нападателят ще получи допълнителна възможност за стягане на веригата. След което настъпва смъртта…
    Напълни дробовете си с кислород и започна подготовката за пронизващ удар в ребрата на противника. За целта трябваше да се извие леко наляво и това усили натиска върху гърлото му. Но кислородът вече беше вътре в него, време за губене нямаше. Силата на удара се увеличи стократно от реакцията на организма, усетил близката си смърт. Животински страх бликна в мозъка му, това изпълни вените му с допълнително количество адреналин.
    Завъртя се в обратна посока и нанесе нов удар с върха на вкаменените си пръсти. В гърдите му пламна пожар, но слухът му ясно долови пропукването на трите ребра. После веригата почти прекъсна притока на кръв до мозъка му и Джейк разбра, че от появата на ярките точици пред очите му и пълната загуба на координация го делят броени секунди.
    Якудза се отпусна на колене, повличайки със себе си и Джейк. Подготовката му се оказа на такова ниво, че не разхлаби хватката си дори и с три счупени ребра. Тялото му остана точно зад гърба на Джейк, почти недосегаемо за нова атака.
    Сега времето решаваше всичко. Дробовете му пламнаха, съзнанието му се замъгли. Усети топлината на самотен слънчев лъч, промъкнал се между листата, вятърът свиреше в ушите му. Имаше чувството, че между дърветата се гонят странни горски животни, пред очите му бавно се появи синкава, сякаш оформена от дим фигура на древен самурай. А после…
    Нямам приток на въздух!
    Това беше последното предупреждение на угасващото му съзнание, отчаян вик за помощ. Прогони виденията и ще се спасиш, заповяда си той. Опита четири вида „атеми“ с крака, но якудза с лекота ги блокираше. Натискът на веригата ставаше нетърпим, този човек очевидно пренебрегваше последиците от вътрешния кръвоизлив, който несъмнено се увеличаваше в тялото му. Ще се удави в собствената си кръв, изпищя съзнанието на Джейк. Слаба утеха, особено ако преди това успее да го умъртви…
    Секундите неумолимо се изнизваха. И Джейк прибегна до последния опит да се спаси. Изви се максимално назад, тежестта на тялото му легна изцяло върху вратните прешлени, които опасно пропукаха. Болката в гърдите му стана нетърпима. Но това беше единственият начин да получи опора за задното салто, което щеше да го изтръгне от лапите на смъртта…
    Събра длани в момента на приземяването, лакътят му потъна в гръбначния стълб на якудза. Пред очите му се спусна мрак, но пронизващите удари „атеми“ продължаваха…
    Якудза се препъна на две, побелелите му пръсти най-сетне пуснаха брънките на стоманената верига. Джейк заби левия си лакът в незащитената му шия, едновременно с това ръбът на дясната му длан потъна дълбоко в скулата на японеца. Разнесе се рязко пропукване, но той вече не беше в състояние да види края на врага. Пред очите му се спусна черна пелена, тялото му потъна в странна, непрогледна джунгла.
    После изведнъж осъзна, че непрогледната джунгла е изградена от косъмчетата на собствената му ръка. Отпуснал глава върху гърдите си, той гледаше косъмчетата, а от врата му висяха краищата на стоманената верига.
    — Джейк-сан! — появи се Бог знае откъде Микио. — Добре ли си?
    Болката беше толкова силна, че му попречи дори да кимне с глава. Сух и надебелял, езикът му отказваше да се движи в устната кухина.
    Микио мълчаливо го побутна и двамата се насочиха към храсталаците отвъд Скалата на справедливостта.
    — Има още четирима — информира го Микио. Непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш закъсняваше за среща. — Трябва да ги задържим на разстояние…
    Джейк забеляза, че в ръцете му се поклаща „манрикигусари“.
    — Умееш ли да боравиш с това? — колебливо попита той и внимателно опипа разранения си врат.
    — Май забравяш с кого говориш — ухили се зловещо Микио. — Не се тревожи, приятелю, след един час ще си пием бирата в любимия ми бар в Киото!
    Джейк не отвърна нищо, но в душата му се загнезди недоверието. Сега имаше нужда от почивка, освен това не знаеше колко сериозна е раната на Микио. Вдигна глава и се огледа.
    До слуха му долетя рязък звук, мускулите му неволно се напрегнаха.
    — Спокойно — сложи ръка върху коляното му Микио. — Това е „шиши одоши“…
    Джейк се огледа и видя „плашилото за сърни“ на двадесетина метра от себе си. Създадено преди векове от селяните за защита на реколтата, днес „шиши одоши“ беше неразделна съставна част на японската градина. Представляваше широка и дълга бамбукова цев, която се пълнеше с вода от поточето. В един момент водата натежава в далечния край на цевта и тя се навежда напред. Удря подложения специално за целта плосък камък и се връща в начално положение. Именно звукът от удара прогонва дивите зверове.
    В съвременните градини, натежали от спокойствие, почукването на „шиши одоши“ често е единственият звук, който нарушава дълбоката тишина, самотно доказателство за хода на времето…
    Джейк обаче възприемаше този звук само като предупреждение, че спокойствието на градината е измамно и зад него дебне опасността. Едновременно с това не можеше да не се възхити на прекрасната растителност около себе си, на живота, който бликаше от всяко листенце и тревичка, от сивия мъх и кафявите камъчета на пътечката. Избърса потта от лицето си и изведнъж се изпълни с увереност. Не, те няма да умрат тук, няма да умрат днес. Враговете ще трябва да почакат…
    Трак, трак, трак… „Шиши одоши“ обливаше с вода плоската повърхност на камъка. Извърната към нежните стволове на японските кедри и миниатюрни кленове, Скалата на справедливостта ги гледаше някак строго и навъсено. После пред очите му се мерна нещо черно, блесна огледално стъкло.
    — Внимавай, Микио-сан, идват! — тихо прошепна той.
    Микио запрати „манрикигусари“ по първия, ударът го завари точно когато се канеше да хвърли стоманената звезда. Шурикенът изтрака на пътечката.
    В същото време Джейк тичаше с всички сили към Скалата на справедливостта. Тези, четиримата, на всяка цена трябва да бъдат разделени, иначе двамата с Микио нямаха никакви шансове.
    Трима се спуснаха подире му. Очевидно го считаха за по-опасен, а това означаваше, че са наясно с раняването на Микио. Разделиха се и започнаха да свиват кръга около скалата. Очакваха да побегне, но той остана на мястото си. Внимаваше да не прави никакви движения, искаше да им внуши, че е объркан. Така шансовете му в предстоящия сблъсък леко се увеличаваха…
    Нападна го първо този отляво. Ръката му се стрелна напред в светкавично „атеми“. Джейк изчака до последния миг, после се отпусна на коляно и рязко се извъртя наляво. Дясната му ръка докопа китката на нападателя, дръпна я напред, после отхвърли тялото към втория нападател, връхлитащ откъм центъра… Скочи на крака, но в същия миг вторият се хвърли на гърба му. Джейк се завъртя, дясната му ръка се стрелна нагоре и улучи нападателя точно под мишницата. Онзи изрева и го пусна.
    Първият отново беше на крака. Стиснал между пръстите си остър шурикен, той се понесе в атака. Джейк го изчака да замахне и едва тогава вдигна лявата си ръка. Пръстите му подминаха острието и се сключиха около китката на якудза. Използвайки инерцията на собственото му тяло, той рязко го дръпна напред и го прехвърли над главата си. Дясната му ръка се стрелна нагоре и дланта й потъна в незащитената шия на врага. Онзи се строполи на земята и повече не помръдна.
    Отблъсна нападението на третия якудза с добре премерен ритник, едновременно с това очите му уловиха блясъка на късата сабя, появила се в ръцете на втория. Онзи се понесе напред с протегната ръка, в гърлото му заклокочи бойният вик „киай“. Джейк го накара да млъкне с рязък удар в брадичката, другата му ръка се стрелна напред и надолу. Острието на сабята профуча покрай тялото му, но бедрото му изведнъж бе пронизано от остра болка. Оказа се, че при падането си якудза беше успял да му нанесе силен ритник. Кракът му се схвана, тялото му се олюля към хладната повърхност на Скалата на справедливостта. Не си позволи подкрепата на камъка, инстинктивно доловил втората част от атаката. Тялото му се извъртя още във въздуха, якудза стовари сабята върху камъка с цялата си сила. Разнесе се остър звън, разхвърчаха се искри.
    Джейк се стрелна напред и докопа реверите на противника си. Сабята е безполезна в близък бой, същото важи и за ритащите „атеми“.
    Но якудза го изненада. Ръцете му веднага пуснаха оръжието и нанесоха два тежки ветрилообразни удара в сърдечната област на Джейк. Той се прегъна на две, но не забрави да отскочи встрани от тежката обувка на противника, насочена към шията му.
    Якудза го последва, в очите му проблесна тържество. Дланите му бяха покрити с дебел слой мазоли — ясно доказателство за дългогодишния му опит в карате. Първата атака Джейк отби с помощта на „тенкан“ — страничен удар с ръба на дланта, насочен към лакътя на противника. После прибегна до изненадващ ход. Якудза очевидно очакваше стабилизиране на защитата му, но вместо това той рязко скочи напред, хвана временно блокираната ръка и силно я завъртя.
    Онзи се тръшна на земята, но нито за миг не изгуби присъствие на духа. В ръката му отново се появи късата сабя, движението й нагоре беше светкавично. Острието профуча на косъм от гърлото на Джейк, който все пак успя да отскочи встрани. Съзнавайки неизгодната си позиция, той направи опит да избие оръжието на противника с помощта на няколко тежки ритника. Не успя и направи единственото нещо, което му оставаше. Прибягна до „ирими“ — една сложна и изключително прецизна техника, с чиято помощ притегли тялото на врага достатъчно близо до себе си, за да неутрализира опасното острие. После, без да му дава време за опомняне, хвана главата му с две ръце и я блъсна в хладната и невъзмутима Скала на справедливостта.
    Още неуспял да отдели очи от трупа, той усети страхотен удар в слепоочието и падна настрана. Примигна няколко пъти, но очите му отказаха да се фокусират. Ръцете му безсилно увиснаха, краката му сякаш бяха пълни с олово. Ритникът „атеми“ буквално го парализира.
    Последният от нападателите се изправи над него, в ръката му блесна сабята на мъртвия другар. Острието бавно се вдигна, а Джейк разбра, че не може да направи нищо. Видя смъртта си в безупречно полираното острие на „вакизаши“, усети хладния натиск на стоманата, която отделя главата от раменете му…
    Острието потрепна и започна да се спуска. Джейк знаеше, че в мига, в който влезе в съприкосновение с плътта му, скоростта ще бъде мълниеносна.
    Беше толкова близо, че очите му уловиха мястото, на което се събираха двете страни на кования метал. Място, очертано от тънка, почти невидима нишка. Имаше чувството, че гледа право в очите на Бога…
    После с тялото на якудза се случи нещо странно. Някъде над сърцето се появи странна издутина, която се пръсна и обля Джейк с топла, противна влага. Вонята беше толкова отвратителна, че стомахът му се сви в болезнени спазми.
    В следващия миг тялото на якудза се стовари отгоре му, заливайки го с кръв, вътрешности и натрошени костици. Миризмата на горещи изпражнения беше толкова силна, че Джейк събра сили и започна да пълзи по-надалеч. Имаше чувството, че е погребан под дебел пласт нечистотии.
    Усети как някой му помага, обърна се по гръб и отвори очи. Парче плат почисти лицето му от кръвта и разкъсаното месо. Първото нещо, което видя, беше трупът на якудза, забил глава в гладката скала. От гърба му стърчеше дълга стоманена тръба.
    После премести погледа си към красивата млада японка, която се беше грижила за него в дома на Микио. Беше коленичила до него, в ръката й се виждаше окървавена копринена кърпичка.
    Измина цяла вечност, преди да осъзнае какво има в другата ръка на нежното създание. Беше газов лък с турбокомпресор „Митцуи Джуика 1000“ — едно от най-опасните оръжия, които познаваше Джейк…


    Блис знаеше какво е да се оставиш в ръцете на Буда. Приближавайки се към контейнерния терминал в Кван Тонг, тя видя, че Фунг Скелета го няма там. Видя го не с очите, а с ума си. Благодарение на своето „ки“, което вече беше неразделна част от „да-хей“, Великия мрак. Зареял се над океана на нощта, духът й влезе в унисон с могъщия пулс на Вселената.
    Кой плаче на улицата? Воплите на мъртвите кънтяха непрекъснато в ушите й — една огромна армия, завладяла континента. Кои са те? Нейните сънародници, мъртвите на Китай. Те плачат и молят да получат свободата си.
    Но откъде й беше известно това? Какво означава да имаш контакт с духове? Седнала на носа на наетата увеселителна лодка, Блис затвори очи и се заслуша в гласа на Ши Зи-лин. Той се смесваше с поривите на ветреца, който рошеше косата й, с плясъка на вълните зад борда, с бълбукането на веселите водни мехурчета, съдържаше се в крясъците на чайките, които алчно кръжаха над рибарската гемия наблизо.
    Земята се раздвижи и Ши Зи-лин проговори. Земята и Ши Зи-лин — навеки прегърнати, една неделима сплав… Могъщото „ки“ на планетата се надигаше и спадаше, тя го чувстваше заедно с гласа на Ши Зи-лин. Да, точно така — чувстваше го. Защото не чуваше думи, а по-скоро усещаше импулсите, които отиваха директно в мозъка й и ръководеха неговите действия. Човек никога не е в течение на този процес, но крайният резултат е налице. Тайнствен, магически, страховит… Резултат, който не си в състояние да споделиш с никого… Блис често се питаше какво ще стане, когато Джейк се върне в Хонконг. Какво ще му каже? Как ще възприеме промяната и? Как ще му се отрази тя?
    Тялото й неволно потръпна в утринния здрач. Хоризонтът на изток леко просветляваше, нощта вече не беше мастилена, а по-скоро сива…
    — Кажете къде точно искате да спрем, госпожице — обади се лодкарят.
    Блис посочи с ръка, не чу потвърждение и се обърна. Човекът се беше втренчил в нея, в очите му проблясваше страх. Какво ли е видял, учуди се тя. Може би съм обезобразена от някакъв грозен белег? Пръстите й механично попитаха гладката кожа на лицето, от устата и излетя подигравателен смях. Подигравателен, но и безкрайно тъжен. Стисна устни и отново потръпна.
    Копнееше за Джейк, искаше да бъде тук, до нея. Не за да й каже какво да прави, нито да й вдъхва кураж. За пръв път от началото на връзката помежду им в душата й се появиха черните облаци на съмнението.
    Миналото му я плашеше. Знаеше за самоубийството на първата му жена, за смъртта на Лан край реката Сумчун. Знаеше и за убийството на Мариана — втората му жена, там, сред непристъпните върхове на Японските Алпи. Убийство, което го върна в обятията й завинаги… Браковете му не са били щастливи.
    Защото Джейк винаги е бил женен за своята работа. Първо за работата в Агенцията, сега — за „юн-хюн“. Всеотдайният му характер беше причина за отчуждаването от всички, дори от най-близките. Малкото му истински приятели добре знаеха това.
    Но Блис знаеше повече. Това бе само част от истината, защото случаят с Джейк бе малко по-специален. И тя беше получила подготовката си при Фо Саан — неговия сенсей по бойни изкуства, и тя беше попивала мъдростта на житейската му философия. По тази причина беше получила възможността да опознае отблизо изключителните качества на Джейк. Той притежава могъщо „ки“ и чрез него постига полумистичното състояние „ба-мак“, достъпно за единици избраници на този свят. То го отличава от обикновените хора, то е и причината да се отчуждава дори от най-близките сред тях…
    Блис се питаше как ще се развият отношенията им в бъдеще. Защото нейното „ки“ също набра огромна сила, отвеждайки я в тайнствения свят на „да-хей“. Не знаеше дали чрез него се превръща в страж на духа на Джиана, или този дух се беше превъплътил в нея. Непрекъснато се питаше дали Джианът я направлява по някакъв начин и ако е така — накъде я води?
    — Пристигнахме, госпожице — обади се лодкарят, миг по-късно бордът се отърка в ниския кей. Човекът изненадващо не пожела да вземе парите й, не искаше дори да я гледа в очите. Единственото му желание беше да стовари нощната пътничка на кея и час по-скоро да се маха по дяволите.
    Блис се прехвърли на ръждясалата метална стълба, която водеше към бетонната площадка на кея. Откъм летището се долавяше миризма на изгоряло дизелово гориво. Вляво от себе си зърна контейнерния терминал, а зад него се издигаше безкрайната джунгла на складовете. Там очакваха транспорт какви ли не стоки, включително и забранени от закона. Оттук започваше дългото им пътешествие буквално към всички краища на света.
    Лодката на Фунг Скелета беше закотвена на около триста метра по-нататък. Лек и аеродинамичен плавателен съд, очевидно разполагащ с достатъчно мощни двигатели, за да бъде недостижим за тромавите и доста остарели полицейски катери. Покрит с оловносива боя, корпусът почти се сливаше с нощния мрак.
    От словоохотлив член на екипажа Блис научи, че капитанът е известен само с прозвището Малаеца. Двадесетина минути по-късно се появи и самият той — висок мъж с матова кожа и атлетична фигура, започнала леко да се отпуска. Дългите му мустаци бяха старателно намазани с восък.
    Беше млад, най-много на тридесет и две-три години, прецени Блис. Носеше протъркани джинси и тясно прилепнала тениска, под която мърдаха огромните му мускули.
    Новият познат на Блис го повика и му каза няколко думи. Малаеца кимна, отпрати го и бавно се насочи към момичето, което чакаше на кея.
    — Вие ли търсите капитана на тази лодка? — пожела да узнае той, присвивайки очи пред ослепителните лъчи на изгряващото слънце.
    — Търся Фунг Скелета — отвърна Блис. Малаеца измъкна от джоба си ръчно свита цигара. Изгуби няколко секунди да я оглади, още толкова да я запали. Напълни дробовете си с дим, изпусна го и едва тогава отвърна:
    — Няма за какво да говорим…
    — Имам нещо за продан — изгледа го продължително Блис.
    — Вие? — изсмя се той и поклати глава. — Едва ли бих купил нещо от вас, освен… — очите му многозначително пробягаха по стройната й фигура.
    — Опали — поясни Блис.
    — Губите ми времето — отвърна онзи и започна да се извръща.
    — Огнени опали от Австралия — добави тя. — Надявам се, че познавате подобни камъни…
    — Разбира се — кимна Малаеца и дръпна от цигарата си. — Всяко нещо си има цена, а аз съм от онези, които я определят…
    Тя разбра какво иска да й внуши. Този тип е от хората, които обичат да се налагат.
    — Тогава сигурно ще определите цената на ей това — каза тя и му подаде камъка.
    Малаеца изсумтя и го пое. Вдигна го на светлината, повъртя го между пръстите си, после отново го сложи в дланта й.
    — Това ли е всичко? — попита. — Е, добре. Значи е време да се измиташ оттук…
    — Това е само мостра — излъга Блис. — Имам още стотина със същите качества.
    — Със същите ли?
    Малаеца очевидно забрави, че бърза. Тя кимна с глава.
    — А каква цена ще им искаш?
    Блис го погледна и видя, че на лицето му се е появил изразът, който й трябваше. Вече беше готов.
    — Имам твърда цена — поясни тя, придавайки решителен тон на гласа си.
    — Да я чуем. В случай, че не е прекалено…
    Но тя вече клатеше глава.
    — Цената не е за теб, а за Фунг Скелета.
    — За кого?
    — Проявяваш ли интерес към опалите?
    — Само, ако цената е изгодна.
    — А какво ще кажеш на Фунг, ако тези опали отидат у конкуренцията?
    Малаеца замълча.
    — Фунг е специалист по опалите.
    Малаеца не отделяте поглед от върха на цигарата си.
    — Не те познавам — процеди най-сетне той и закова хладен поглед върху лицето й.
    Блис му подаде опала.
    — Занеси го на Фунг — рече. — Това може би ще ти помогне да се успокоиш…
    Малаеца хвърли фаса си във водата и решително тръсна глава.
    — Качвай се на борда — нареди той. — След три минути отплаваме.
    Тръгнаха към металната стълбичка.
    — Или си много умна, или си пълна глупачка — процеди мургавият мъж и й подаде ръка за помощ. — Питам се кое е по-вероятното…


    Даниела не беше ходила в Звенигород, знаеше само, че градчето се гуши в предградията на Москва, любимата Москва на Малюта, И то се оказа точно такова, каквото си го беше представяла — тихо и спокойно местенце, разположено сред вековните гори на Подмосковието.
    Беше чувала и за храма Успение Богородично, издигнат от сив гранит преди повече от петстотин години. Приятно затоплената чайка се плъзна през отворения портал, а Даниела с изненада огледа малките, подобни на амбразури прозорчета на храма и самотната камбанария, от която лъхаше на нещо примитивно и средновековно. На външен вид храмът приличаше по-скоро на военна крепост, отколкото на Божи дом. Понякога това е едно и също, рече си Даниела. Особено когато управлението на подобен род заведения е поверено в ръцете на несъвършени и озлобени от живота смъртни…
    Беше се надявала, че Малюта ще я остави на спокойствие поне през почивните дни. В крайна сметка той беше на дачата си в Звенигород, а тя — в Москва. Отвори широко прозорците в кабинета си, пролетното чуруликане на птиците й донесе дълбока наслада. По Околовръстния път почти нямаше движение и това позволяваше на пролетта да влезе в правата си.
    На бюрото лежеше последната информация от Митре.
    Сърцето на Даниела нетърпеливо потръпваше. Бяха на крачка от успеха, операцията вървеше към бляскавия си финал. В нейни ръце ще паднат „Интер-Ейша“, „юн-хюн“ и „Кам Сан“! Даниела изгаряше от нетърпение да проникне в тайната на секретния китайски обект. Нито за миг не беше повярвала, че информацията на Жанг Хуа — някогашния помощник на Ши Зи-лин в Пекин, отговаря на истината. Вероятно част от „Кам Сан“ действително ще включва нова ядрена инсталация за обезсоляване на морската вода и тази инсталация наистина ще реши тежкия воден проблем на Хонконг. Но част, само част…
    В проекта се наблюдаваше усилено присъствие на китайските въоръжени сили. Най-продуктивните умове на военнотехническите им екипи бяха ангажирани в „Кам Сан“. Защо? От последните информации на Митре ставаше ясно, че Жанг Хуа или не е имал пълен достъп до секретната информация, или… (тази мисъл я накара да изтръпне), или е бил двоен агент и е подхвърлял в Москва точно това, което му е диктувал Ши Зи-лин.
    Е, добре. Това ще си остане загадка, тъй като и Жанг Хуа, и Ши Зи-лин вече са мъртви. Но Джейк Мейрък Ши е жив. Този факт беше сам по себе си достатъчно обезпокоителен, а прибавяйки към него и информацията на Митре за изчезването на Мейрък, Даниела разбра, че има предостатъчно поводи за тревога. Според правилата на играта Мейрък би трябвало да не мърда от Хонконг и да дърпа конците на „юн-хюн“. Но въпреки това го нямаше, агентите й напразно го търсеха из цялата Кралска колония.
    Даниела изпрати спешна шифрограма до Митре. В нея настояваше Мейрък да бъде издирен по най-бързия начин. Всички второстепенни операции трябваше да бъдат отложени и цялата агентурна мрежа да се хвърли по следите на този човек. Телефонът звънна точно когато приключваше с шифровката. Тя вдигна веднага, очаквайки да чуе гласа на Карелин, който трябваше да потвърди часа и мястото на уговорената за обед среща.
    — Първо те потърсих у дома, другарко генерал — каза в слушалката Малюта.
    — Женските работи край нямат — отвърна тя и той се разсмя.
    — Тъкмо затова те търся… Искам справка за развоя на събитията.
    — В понеделник сутринта ще…
    — Никакъв понеделник! — прекъсна я той. — Днес!
    — Но вече си уговорих среща с Карелин…
    — Ще я отложиш. Имам нужда от теб тук и сега. Междувременно можеш да подготвиш доклад и за връзката си с него…
    — Казваш го така, сякаш става въпрос за нещо мръсно и недостойно! — кипна Даниела. Никак не й харесваше да я манипулират като кукла на конци, беше й мъчно за провалената среща с Карелин.
    — Може би наистина е такова! — отсече Малюта. — Но други ще преценят това!
    — Някой да ти е казвал, че си задник? — извика извън себе си Даниела.
    — Събираш и запаметяваш прекалено много западни ругатни, Даниела Александровна — ледено изръмжа Малюта. — Това започва да става подозрително!
    Имаше невероятната способност да превръща всяка обида в бумеранг и Даниела усети как бузите й пламват.
    — Май пак се връщаме на въпроса за лоялността, а? — попита тя.
    — Така ли мислиш, другарко генерал? — в гласа му се появи закачлива нотка. — Лоялността, значи? Много интересно, много! Какво ли ще кажат за подобна забележка психолозите? Май вече е време да ти запазим час в института „Сербски“!
    — Господи, това са пълни глупости! — въздъхна отчаяно Даниела. Но дълбоко в себе си беше уверена, че тоя тип като нищо може да изпълни заплахата си.
    — Да не би да си в мензис? — полюбопитства той. — Поведението ти е доста враждебно…
    Даниела сложи ръка върху мембраната. Знаеше защо го прави и това още повече я разтревожи. В дачата му измъкване нямаше. Ще се наложи да гледа право в очите черната дупка, която зее в душата на Олег Малюта. Това я ужасяваше, опитите й да се измъкне бяха съвсем нормална реакция.
    Ще откриеш начин, сигурен съм в това, прошепна в съзнанието й гласът на Карелин. Начин за отстраняването на Олег Малюта. Нали самият той казваше, че човек отстранява препятствията по пътя си не само чрез физическо ликвидиране… Да, точно така! Помисли за дъската „уей ки“, за стратегическото разнообразие, което предлагаше тя. Може би именно там ще открие трамплина към… Към какво?
    В момента единственото й желание беше да се отърси от сковаващия ужас, който се появяваше дори само при представата за мощта на Малюта.
    Дръпна ръката си и попита:
    — В колко часа трябва да бъда на дачата?
    — След половин час моята чайка ще бъде пред входа, за да те отведе у дома — отвърна той. „Какво беше това, запита се тя. Дали не е разочарован, че отказах да захапя въдицата?“ — Не се престаравай с багажа, искам те тук за обяд…
    И сега, няколко часа по-късно, тя вече беше при него. Дачата на Олег Малюта беше усамотена, в самите поли на планината. Мястото беше високо и открито, от всеки прозорец се разкриваше великолепна гледка към Москва река. Къщата беше построена в стил на ловна хижа. Стил, който едва ли имаше нещо общо с предишната, опожарена до основи дача. Даниела беше убедена, че няма жена, която да се чувства удобно в това чисто мъжко свърталище. Всичко вътре беше от дърво — под, стени, тавани. Тежко и солидно дърво, чието присъствие потискаше. Поне мебелите да бяха друга изработка, въздъхна в себе си тя.
    Малюта я посрещна на прага. Беше облечен в сиви панталони от мохер и дебел кашмирен пуловер, на краката му имаше ръчно шити пантофи. Очите му се сведоха към куфарчето в ръката на Даниела, главата му одобрително кимна. Едва след това я покани да влезе.
    От старомодния квадратен вестибюл се влизаше в библиотеката, вратата насреща водеше към дневната. Спалните и кабинетът му се намираха на втория етаж, към който водеше широко стълбище с махагонов парапет. Кухнята и сервизните помещения бяха в задната част на вилата. Всичко това Даниела знаеше от устните описания на Малюта, но не беше го виждала.
    Макар и претъпкани със стари и солидни мебели, всички помещения й се сториха огромни. Освен това бяха прекалено много за сам човек, а дори и за двама. Даниела пристъпи към стената на дневната и започна да разглежда окачените на нея картини, медали, почетни грамоти. Те очевидно бяха спомен от бащата на Малюта, тъй като сред тях изобилстваха военновременните награди. След пожара в първата си дача Малюта беше пренесъл всичко в московския си апартамент, но сега явно беше решил да върне нещата по местата им.
    Той пристъпи към масата, напълни две чаши и й подаде едната. Не я попита какво предпочита. Кехлибарената течност се оказа рейнско вино — доста сладникаво за вкуса й. Въпреки това тя се усмихна и го похвали за избора.
    — Какво ми носиш?
    Типичната за Малюта пълна липса на възпитание. Но Даниела започнала свиква с нея, да опознава стратегията му. Той беше от хората, които искат на всяка цена да наложат предпочитана от тях обстановка, да притесняват присъстващите и да им наложат някакво свое психологическо предимство. С тръпка на смущение разбра, че тази тактика му носи успех, поне по отношение на нея. Затова си го представяше като черна дупка, затова беше убедена, че Малюта действа в своя собствена вселена, по свои закони… Следователно в негово присъствие Даниела губеше част от самоличността си, ставаше друг човек — колеблива, несигурна, готова на компромис…
    С лек, понятен само за нея жест, тя сложи куфарчето на масата и щракна ключалките. Беше изработено от ръчно боядисана щраусова кожа — един от екстравагантните подаръци на Юри Лантин… Извади няколко гъсто изписани на машина розови листа — факт, който свидетелстваше за автентичността на документите.
    — Ето, това са последните сведения на агента ми в Хонконг…
    Малюта пристъпи по ориенталския килим с почервеняло лице. Даниела изпита чувството, че гневът му буквално може да се пипне с ръка.
    — Що за боклуци ми носиш? — изръмжа той, блъсна ръката й и документите се разпиляха по килима. — Джейк Мейрък все още е жив, а „Кам Сан“ продължава да бъде пълна загадка за мен!
    — Агентът ми е на крачка от пълния контрол над „Кам Сан“, другарю — хладно го изгледа Даниела. — Това е начинът, друг няма…
    На челото на Малюта започна да пулсира тънка синкава вена, дебелите му пръсти конвулсивно се свиваха и разпускаха.
    — Тъй ли? — сподавено изръмжа той и Даниела разбра, че едва се сдържа. — Ами какво ще кажеш, ако прелетим над проклетия им „Кам Сан“ и „случайно“ изпуснем една малка бомбичка?
    Даниела го гледаше така, както се гледа отровна змия.
    — Това са глупости и ти прекрасно го знаеш! — отвърна малко по-остро от необходимото тя.
    В продължение на цяла минута Малюта я гледаше като гладен хищник. После се извъртя на токовете си и се насочи към бара. Хвърли шепа лед в широка кристална чаша, после я напълни с водка почти до ръба. Преполови питието на една глътка и едва тогава изръмжа:
    — Знаеш какво означава това, нали? — Остана с гръб към нея, от цялата му фигура се излъчваше заплаха. Даниела не отговори нищо и той истерично изкрещя: — Кажи ми!
    — Не съм сигурна какво имаш предвид, другарю…
    — Тъпа кучка! — рязко се извърна той, очите му хвърляха мълнии. — Ще ти кажа какво имам предвид! Всички около мен са идиоти, включително и ти!
    Опразни чашата и я захвърли на барплота. Звукът на строшения кристал очевидно му донесе известна доза успокоение. Обърна се и заплашително се насочи към Даниела.
    — Има две положения, другарко генерал! — в ръмженето му се появи нова, още по-смразяваща нотка: — Или си некомпетентна, или ме лъжеш! — Очите му дълбаеха дупки в лицето й. — Кое от двете?
    — Не познаваш Мейрък — въздъхна тя и с мъка се удържа да не го удари. — Той е моят бич Божи, моят кошмар… Не може да бъде отстранен ей така, с едно изщракване на пръстите…
    Спокойният й глас очевидно му повлия. Явно изпитваше огромна наслада от начина, по който успява да я извади от равновесие, да й демонстрира мъжкото си превъзходство.
    — Добре, добре — промърмори с далеч по-спокоен тон той. — Признавам, че Джейк Мейрък не е от лесните обекти. Но това съвсем не означава, че е непобедим, другарко генерал. Такива хора няма. От теб се иска да откриеш слабото му място и да го ликвидираш. Ясно ли е?
    — Напълно — кимна Даниела. Мразеше този човек както никой друг на света.


    Макена извади своя „Магнум-357“ и ги разстреля. Един по един, право в челото. Те политнаха напред и паднаха върху току-що изкорменото говедо.
    По този начин си представяше отдавнашния инцидент, по този начин дори го сънуваше. Но на практика нещата се бяха развили по̀ иначе…
    Бундума, част от Северните щати на Австралия. Макена и Дийк Джоунс преследват трима аборигени, откраднали шест глави добитък. Навлизат в пустинята Симпсън.
    Пустинята Симпсън през януари е истинска преизподня. През лятото също е ад, но от по-различен вид…
    Вярно е, че Дийк се обяви против продължаване на преследването. Не там, партньор… Да оставим на мира тези нещастници… И без нас живи ще се опекат. Очите му бяха присвити от острата слънчева светлина. Те гладуват, партньор… Откраднали са, за да оцелеят…
    Но Макена имаше по-висок чин и по-дълъг стаж в полицията. От него зависеше всичко.
    Такава ни е работата, Дийк. Не я ли свършим, за нищо не ставаме…
    После Дийк Джоунс поиска да бъде преместен. Вече не можеше да гледа в очите Макена. Защо? Защото беше застрелял трима крадливи аборигени? Не, едва ли…
    Понякога, когато Макена сънуваше този инцидент, в съзнанието му се появяваше истинската картина:
    Изминаха два дни, преди да надушат следите на аборигените. На свечеряване изкачиха малък пясъчен хълм и в подножието му видяха бегълците с това, което беше останало от добитъка. От навлизането им в пустинята Симпсън бяха изминали почти петдесет часа и това ясно си личеше. Вървяха миля след миля сред безкрайните пясъци с разхвърляни тук-там бодливи храсти, катереха се по стръмни скали, прескачаха изсъхналите кожи на змии и гущери, отбелязваха местата за почивка на нещастниците, които преследваха…
    Дай да ги пипнем, прошепна с напукани устни Дийк. Макена тръгна да се спуска надолу, безмълвен като ловно куче.
    Аборигените вдигнаха глави. Макена правилно беше предвидил, че ще заколят някое от говедата. Кръвта се беше събрала на малка локвичка в разцепения корем.
    Никой не каза нито дума. Аборигените не помръдваха, върху лицата им липсваше дори враждебност. И Макена побесня. След като са извършили престъпление, трябва да изпитват поне угризение на съвестта, нали? Не могат ли — някой друг трябва да ги принуди! Абсолютното им спокойствие го накара да излезе от кожата си.
    По време на други сънища триото се състоеше от трима мъже. На практика обаче това не беше нищо друго, освен материализация на суперегото на Макена. А истината беше друга: тримата крадци бяха семейство — майка, баща и 11-годишно момче.
    Момчето държеше ножа. От върха му капеше кръв и попиваше в жадната земя. Макена предположи, че бащата учеше сина си как да оцелее в екстремни ситуации като тази.
    Е, край на играта, каза Дийк, извади пистолета си и го насочи към бегълците. Те не отговориха нищо, дори не поглеждаха към оръжието в ръцете на полицая. Приклекнал в стойка за стрелба, Дийк стискаше дръжката на магнума, пръстите му побеляха от напрежение. Но тялото му остана напълно неподвижно. Сякаш чакаше реакцията на аборигените и не желаеше да ги доближава.
    Макена от своя страна виждаше единствено момчето. Продължи да се промъква напред, ръката му лежеше върху разкопчания кобур. Потта капеше направо в очите му, но това не му попречи да познае хлапака. Беше го засичал на няколко пъти в Бундума, образът се запечата в съзнанието му с релефна яснота, дори го сънуваше…
    Това го отведе в пустинята Симпсън през онзи далечен януарски ден. Криминалният акт беше просто допълнение. Какво значи една кражба повече? Нищо!
    Спокойствието напусна лицето на бащата, едва когато Макена докосна момчето. Човекът скочи на крака и направи опит да го удари с юмрук. Но Макена само това и чакаше. Измъкна пистолета и заби един куршум в челото на нещастника.
    Устата на аборигена издаде странен хлопащ звук, зъбите отхапаха върха на езика, подчинявайки се на последната могъща конвулсия. Разбира се, това вече нямаше значение, тъй като човекът беше мъртъв.
    Тялото му политна, направи странна фигура във въздуха и се стовари с главата надолу върху зейналия животински труп.
    Жената изпищя, очите й се разшириха от ужас и страх. Макена заби приклада на магнума в гърдите й и тя благоразумно млъкна. Ръцете в скута й неудържимо трепереха.
    Имаше чувството, че Дийк крещи направо в ухото му:
    Исусе Христе! Нали трябваше да ги арестуваме? Нали трябваше да ги върнем живи, партньор?!
    Млъквай, отвърна, без да го поглежда Макена. Затваряй си устата и толкоз! Защо изобщо дойде в пустинята, след като не си готов за подобни гледки?
    Изобщо не исках да идвам, ако си спомняш…
    Но вече си тук, така че действай… Кой знае, за това можеш и медал да получиш… Макена се изсмя, последните думи му се сториха напълно абсурдни. Очите му не изпускаха лицето на момчето, после се появи и сексуалната възбуда. Дръж жената на мушката си, заповяда той с дрезгав от напрежение глас.
    Защо, по дяволите?, учуди се Дийк. Какво може да направи срещу двама полицаи с магнуми в ръце?
    Прави, каквото ти нареждам, партньор, изръмжа Макена, обърна се към Дийк и насочи магнума право в главата му. Постоя известно време така, после прибра оръжието в кобура и се обърна към момчето. Сграбчи ръката му и го повлече по-далеч от огъня.
    Къде го водиш?
    Макена не обърна внимание на партньора си. В полумрака зад възвишението жужаха пустинни мушици. Светът престана да съществува. Небесният покров беше безкраен и пуст. Макена се почувства свободен, мрачните пламъци престанаха да прогарят душата му. На лицето му се появи усмивка.
    Ръката му се плъзна надолу. Разкопча колана, дръпна ципа. Панталонът се смъкна около глезените му. Сграбчи момчето и го извъртя с гръб към себе си.
    Сваляй гащите! — заповяда на английски той.
    Момчето се подчини едва когато повтори заповедта си и на местния диалект.
    Облещил очи, Макена зяпна нежните задни части на момчето. Изглеждаха девствени и недокоснати, натежали от обещания… Тялото му се стрелна напред, сякаш по собствена воля, независимо от командите на мозъка.
    Какво правиш, да те убие, Господ?!
    Затвори очи, пустинният ветрец погали пламналите му бузи. Започна да се задъхва.
    Нещо се блъсна в него. Той направи крачка встрани, но силните му пръсти не изпуснаха рамото на момчето. Извърна се, вдигна магнума и застреля майката, която бясно го блъскаше и драскаше. И този път куршумът попадна в челото.
    Най-накрая свърши, тялото му се разтърсваше от силни тръпки. Блъсна момчето по-настрана от себе си. Вече не изпитваше нищо друго, освен силно отвращение. 11-годишният хлапак му се стори мръсен и противен.
    Момчето остана там, където го запрати Макена. Очите му бяха все така спокойни, сякаш нищо не беше се случило.
    Реагирай, изрева Макена и вкара един куршум в челото му.
    Какво ти стана, превъртя ли, изкрещя някъде отстрани Дийк.
    Макена мълчаливо дръпна панталона си нагоре и щракна токата на колана.
    Отговаряй, като те питам, свиньо, изрева Дийк.
    Получихме това, за което дойдохме чак дотук, отвърна Макена, мина покрай него и се насочи към покорно скупчените говеда…
    Нима е чудно, че след всичко това Дийк Джоунс пожела да бъде преместен? Че не искаше дори да погледне Макена?
    Но не това беше най-лошото. Сам по себе си инцидентът беше достатъчно ужасен, за да предизвика появата на кошмари, но имаше и друго… Образът на една тлъста муха със зелена глава, която лазеше по изцъкленото око на момчето, а крачетата й бяха станали лепкави от кръвта… Нощите в Бундума се наситиха с кошмари. Огнени пламъци се издигаха в небето над пустинята Симпсън — истински небостъргачи от искри…
    После дойдоха псалмите. Чуваше ги ясно, дори завит презглава, скрит зад дебелите завеси в стаята си. Защото бяха предназначени за него, защото аборигенските племена знаеха какво се е случило там, сред безбрежните пясъци на Симпсън. Тези хора обладаваха някаква примитивна магическа сила Макена я беше виждал със собствените си очи, макар че никога не признаваше това. Винаги си беше внушавал, че всичко е трик, добре усвоен фокуснически номер…
    Но с псалмите нещата се промениха. Те го будеха в мрака на нощта, тялото му се обливаше в студена пот. Пред очите му отново изплуваше мухата с метално зелена глава, която бавно се плъзга по оцъклената, гладка като стъкло повърхност на мъртвото око…
    Но какво право имат тези примитивни създания, негодуваше той. Как е възможно да го тормозят по подобен начин? В душата му се блъскаха ужас и гняв. Искаше му се да скочи в един джип, да поведе всички, които са годни да носят оръжие, и да напълни с олово главите на тези отвратителни диваци. Вече беше гледал филмите за Лудия Макс…
    Не, той не би постъпил по този начин… Трябваше да открие нещо друго…
    В крайна сметка подаде молба за уволнение и напусна Бундума. Остави зад гърба си не само ужасната пустиня, не само Новите територии, но и самата Австралия. Избра Хонконг за началото на нов живот. Само за да установи, че призраците на миналото са го открили и тук…
    Псалмите не престанаха да го преследват нито за миг. Трябва да ги спре, просто трябва! Иначе ще полудее, друг изход не може да има!…
    Блед като мъртвец, Макена стана от леглото и издърпа най-долното чекмедже на гардероба си. Облече дрехите, които беше носил там, в дивата австралийска пустиня. Беше се погрижил да ги пренесе тук и да ги запази — изгладени, чисти и акуратно сгънати. Моментът да ги използва най-сетне беше настъпил…
    Извади магнума, щракна ударника и провери пълнителя. Запълни празните дупки на барабана с новички патрони, затъкна оръжието в колана си и напусна апартамента.
    Трябваше да убие някого или да бъде убит. Без значение кое от двете…


    Представяш ли си? Заради теб те са готови да идат накрай света! Продали са ти душите си!
    Даниела стоеше пред огледалото в масивна дъбова рамка — част от тежък гардероб, който доминираше в спалнята на дървената дача. Кристалното стъкло беше в отлично състояние, само малките тъмни петънца тук-там издаваха възрастта му.
    Черният халат на „Диор“ — подарък от Юри Лантин, бавно се плъзна на килима. Даниела внимателно разглеждаше голото си тяло. В продължение на един безкрайно дълъг миг й се стори, че прелиства страниците на стар семеен албум с пожълтели фотографии. Върху тях бяха запечатани образите на неродената й дъщеря, или може би внучка, трябваше да прелисти доста страници, докато стигне до собствения си образ. Образът на Даниела Александровна Воркута…
    Стори й се, че вижда лицето си само за миг, осветено от ярка светкавица, а всичко наоколо е потънало в мрака на неспокойната нощ. Неспокойна и опасна като живота, който водеше…
    Може би представата за дъщерята и внучката, които никога нямаше да има, доведоха тези мисли в главата й. Бавно си даде сметка, че изобщо няма личен живот. Тялом и духом принадлежеше на службата и това беше неоспорим факт. Дори малкото удоволствие, което изпитваше от връзката с Карелин, трябваше да бъде дълбоко скрито, в сладостта му се долавяше горчивият вкус на страха. Постоянно се притесняваше, че тази връзка, може да стане обществено достояние всеки миг — чрез Малюта или някой друг от службата или Политбюро, че враждебни сили ще се възползват от тази информация, за да я унищожат.
    В продължение на години беше градила кариерата си, подтиквана от огромна амбиция. И беше твърде заета, за да помисли за лишенията, които понася в името на крайната цел.
    Света Богородице, въздъхна в себе си тя. Ако само преди три години някой ми беше споменал за деца и семейство, положително бих му се изсмяла в лицето! Деца? За човек с огромни амбиции като моите? Абсурд, пълен абсурд!
    За пръв път в живота си Даниела се замисли върху кухата същност на властта. Маниакално вкопчена в смъртния си психологически двубой с Олег Малюта, тя не можеше да изпитва никакви чувства, освен страх и гняв. И беше дълбоко убедена, че дори да стане чудо и да успее да го победи, не би имала сили да се зарадва.
    Свеждат глави пред теб, падат на колене и споделят всички онези тайни, чрез които са се добрали до властта…
    Всичко, което й каза Малюта в онази ужасна нощ на брега на Москва-река, беше истина. Тя наистина ламтеше за власт. Подобно на демоничен вампир беше изпила кръвта на всички мъже в живота си. На „умните“ и проницателни представители на силния пол, които живееха с илюзията, че я използват, но на практика ставаше точно обратното. Те се тълпяха в съзнанието й — като обичани актьори, които публиката вика на „бис“ пред спуснатата завеса…
    Сега, заковала поглед в хладните си сиви очи — очите, които бяха омагьосали цял куп могъщи мъже, тя изведнъж усети дълбината на едно мъдро прозрение. И разбра какво ще я направи щастлива. То нямаше нищо общо с победата над Олег Малюта, нито пък с издигането й за председател на Комитета за държавна сигурност. Нямаше нищо общо дори с президентския пост. Беше далеч, далеч по-просто и земно… Искаше да усети горещото семе на Михаил Карелин в утробата си, искаше да има дете от него. Всичко останало отстъпи на заден план.
    За миг изгуби равновесие, тялото й се люшна към огледалото, устните й докоснаха хладните устни на отражението. Оттласна се назад и закова поглед върху малкото кръгче пара върху кристалното стъкло.
    После се наведе и вдигна пеньоара на „Диор“. Стори й се неподходящ за вечер като тази и бързо го прибра. Облече униформата си и се огледа за последен път. Не е зле, дрехата стои съвсем прилично. След тази оценка в душата й нахлу спокойствие. Да, това е най-подходящото облекло за вечер като тази…


    Никога не беше виждала Малюта да пие. По-точно — да пие сериозно. В Москва си позволяваше по чашка зубровка и това беше всичко. Но тук, на дачата, поведението му беше доста по-различно. Наливаше се като стар пияница с водка със стафиди, известна под името „Рябиновка“.
    Когато Даниела слезе в гостната, той вече беше обърнал няколко чашки, а на масата димяха горещи блини, заобиколени от хайвер в сребърни купички. Някой се беше трудил в кухнята и този някой очевидно беше истински майстор. Но сервирането пое самият Малюта. Даниела така и не успя да усети присъствието на външни хора.
    Започнаха с „кулебяха“ — пушена сьомга, натопена в пикантен сос. После преминаха на „разсолник“ — гореща супа от пресни зеленчуци. Основното ястие беше разкошно приготвено пиле по киевски, което се разцепи и изпусна златисто разтопено масло още преди Даниела да го беше докоснала с ножа си.
    За десерт получиха „ваеники“ — сладкиши с пълнеж от черешов конфитюр.
    — Винаги ли се храниш така добре, другарю? — пожела да узнае Даниела, когато се настаниха на дивана с големи чаши чай в ръце.
    Малюта мълчаливо разбъркваше захарта. Беше пуснал три бучки в чашата си и сега усилено ги натрошаваше с обратния край на лъжичката.
    — Жена ми беше страхотна готвачка — промърмори най-сетне той. Даниела остана с впечатлението, че говори повече на себе си, отколкото на нея. — Свикнал съм да се храня по определен начин и се старая да се придържам към него…
    Рязко скочи на крака и излезе от дневната. Даниела замислено разбъркваше захарта в чашата си. След няколко секунди стана и го последва.
    Откри го пред широкия панорамен прозорец в хола, от който се разкриваше великолепна гледка към Москва река. Отпиваше от чашата си някак разсеяно, свободната му ръка лежеше зад гърба. Тази вечер е необичайно меланхоличен, отбеляза мислено Даниела. Никога не беше го виждала такъв. Познаваше го ледено спокоен или обсебен от бесен гняв, но не и вглъбен в себе си.
    — Москва-река е вечна — прошепва той. — Планините наоколо — също… Но животът е различен, в него винаги има приливи и отливи… — отново говореше унесено, сякаш на невидим трети събеседник. Обърна се и я погледна в очите. — Не е ли така, Даниела Александровна?
    — Такива са законите на природата — кимна тя.
    Тъмните му очи внимателно опипваха лицето й.
    — Може би — кимна той. — А ние познаваме тези закони, нали? Защото това е основната цел на съзнателния ни живот… Но дали природата гради законите в нашия свят, Даниела Александровна? Или това сме ние, хората? — Приближи ръба на чашата до устните си и отпи, без да отмества поглед от лицето й. — Дали „Природа“ не е другото име на Бога?
    Косъмчетата по врата й бавно започнаха да настръхват. Олег Малюта споменава Бога! Пълен абсурд! Единственият Бог, на който се кланят хора като него, е Партията! Не беше сигурна накъде я води и затова предпочете да замълчи.
    — Кой е създал света, Даниела Александровна? Дали наистина сме се появили сред вселената вследствие избухването на огромна звезда? Съединение на космически газове преди милиарди години? Възможно ли е наистина да сме плод на Божественото творение?
    — Интересуваш се от мнението ми или просто изброяваш вероятности? — пожела да уточни Даниела.
    Той излезе от сянката на тежката брокатена завеса.
    — Любопитен съм да разбера в какво вярваш… — Стояха на сантиметри един от друг. — Любопитен съм да разбера дали си на мнение, че зад сътворението на света стои един по-висш разум…
    — Да — без колебание отвърна тя. — Но Бог е бил комунист.
    Той не се разсмя, както очакваше тя. Вместо това на челото му се появи дълбока вертикална черта.
    — Говоря сериозно, Даниела Александровна.
    А тя се запита накъде бие, какъв нов капан е решил да й постави.
    — Искам да знам дали си вярваща. Знаеш какво имам предвид — една вяра, която би ти донесла спокойствие…
    — Излъгах те — въздъхна тя. — Господ не разбира комунистическите идеи.
    — Значи наистина вярваш! — пристъпи още по-близо той.
    — Аз съм комунистка, следователно Господ не може да ме разбере…
    Този път Малюта наистина се разсмя.
    — Ако Той наистина съществува (нещо, в което аз дълбоко се съмнявам), едва ли би разбрал какво става в душите ни… — очите му се плъзнаха надолу и замислено се спряха върху златистата течност в чашата. Отново го обзе меланхолия. — Искам да ти задам един въпрос, Даниела Александровна… Случвало ли ти се е да преживееш нещо необяснимо; нещо, което не можеш да обхванеш?
    — Страхувам се, че не те разбирам, другарю…
    Малюта вдигна глава и очите му се заковаха в нейните:
    — Имам предвид дълбока, истинска трагедия…
    А Даниела изведнъж разбра, че говори за жена си и за ужасната й гибел. Даде си сметка, че трябва да му даде някакъв отговор и неохотно кимна с глава:
    — Да, случвало ми се е…
    — И?
    — Какво „и“?
    — Долови ли… — Малюта преглътна от неудобство, но все пак довърши въпроса си: — Долови ли в тази трагедия ръката на Бога?
    — Когато човек вярва, ръката на Бога е навсякъде — отвърна Даниела.
    — Но защо тогава трагедиите често остават необясними?
    — Защото такава е волята Му — отвърна Даниела и си спомни един разговор с чичо Вадим за тайната набожност на майка си. — Трагедиите не се обясняват, а просто се разрешават…
    — Разрешават? — учудено я погледна той, сякаш за пръв път чуваше подобна дума.
    — Да — кимна Даниела. — Разрешават се в главата на всеки от нас. И тогава настъпва вътрешният мир, болката изчезва…
    Малюта затвори очи, устните му се раздвижиха в нещо, което наподобяваше безгласна молитва. Или може би в обикновен нервен тик…
    — Вътрешен мир, значи… — промърмори най-сетне той. — Разбирам… — Каза го така, както сребролюбецът би казал „сто милиарда рубли“ — като нещо недостижимо и трудно представимо… — Значи ти се радваш на здрав сън, така ли?
    — Какво?
    — Добре ли спиш през нощта?
    — Да.
    — А сънуваш ли?
    — Понякога.
    — Само понякога — завистливо проточи той. — А аз постоянно сънувам…
    Обърна се и включи музикалния шкаф. Във въздуха се разнесоха нежни трели. Чайковски, „Лебедово езеро“.
    Облаците се разкъсаха и водите на реката станаха сребърни под лунните лъчи. Даниела почти физически усети алхимичната трансформация, превърнала дивия звяр в човек. Чайковски винаги й влияеше така. Продали са ти душите си!
    Пристъпи към бюфета. Старомодният грамофон нямаше нищо общо с чудото на техниката, на което Лантин пускаше своите купени на черния пазар чуждестранни плочи. Върху капака му бяха наредени няколко снимки в дървени рамки. Малюта като ученик, Малюта с майка си и баща си, после само с майка си — кацнал на здравото й рамо и притиснал главица до усмихнатото й лице… Зад снимките имаше строен ред от томчета с кожена подвързия, очевидно чуждестранни издания.
    От снимка в сребърна рамка я гледаше млада жена с широко отворени и някак агресивни очи. Би могла да му бъде сестра, ако фотографията не беше толкова очевидно стара. До нея беше изправена друга подобна рамка, на която беше запечатана красива тъмнокоса грузинка с типичното широко лице и волева брадичка. Черните й очи бяха открито предизвикателни. Даниела никога не беше виждала съпругата на Олег Малюта, но въпреки това беше сигурна, че това е тя.
    — Ореанда — тихо подхвърли тя.
    Малюта издърпа снимката от ръцете й и я обърна с лице към стената. Сякаш се страхуваше, че погледът на Даниела ще я оскверни.
    — Била е много хубава — подхвърли Даниела, все още несигурна накъде бие.
    Малюта изсумтя и небрежно сложи снимката на плота. Очевидно много държеше да прояви безразличие.
    — Късно е — промърмори той. — Време е да си кажем лека нощ.
    Не помръдна, Даниела също остана на мястото си. Снимката на Ореанда Малюта, изпепелена в тайнствен пожар на това място преди години, лежеше само на няколко сантиметра от ръцете й.
    Красивата фигура на тази царствена жена продължаваше да е пред очите й. От нея се излъчваше сила на духа, която рядко можеше да се срещне у рускините. Отново се запита дали Ореанда не е ахилесовата пета на Олег Малюта.
    — Не съм уморена — каза на глас тя. — Бих останала тук да почета, ако нямаш нищо против.
    — Каква книга предпочиташ? Имам богата библиотека с руски автори…
    — Нося си своя, благодаря — поклати глава Даниела. — „Маркиз дьо Сад“… Познаваш героинята му Джъстин, нали? — Остави чашата си и внимателно го погледна. Вече беше забелязала това заглавие сред книгите на лавицата и остана много учудена. „Престъпление и наказание“ е далеч по-подходяща книга за човек като Олег Малюта. Кой знае, може би „Маркиз дьо Сад“ е принадлежала на Ореанда…
    — Какво знаеш за мен? — присвиха се очите на Малюта. Те са стояли на колене пред теб… — Това заглавие си го видяла тук, нали? Не ми казвай, че е съвпадение, защото аз просто не вярвам в съвпаденията! — … И са споделяли тайните, с помощта на които са се добрали до властта… — За кого говориш? За Ореанда никой не знае нищо! С изключение на мен!
    — Значи нещата са ясни — игриво отвърна Даниела, а на лицето й се появи лека усмивка. По развълнуваното му дишане позна, че е на прав път. — За жена ти не съм говорила с никого.
    — И все пак знаеш! — просъска той и стисна ръката й с такава ярост, сякаш искаше да изтръгне признанието от душата й.
    — Зная, че е била силна и красива, зная, че…
    — Да, наистина беше силна. Необичайно силна за жена…
    Тя имаше предвид само лицето й, но го остави да довърши мисълта си. Нещата започваха да приличат на психологически разпит. Сега трябваше да го насочва във вярната посока, да разпалва огъня и да чака…
    — Била е наистина невероятна жена — тихо промълви Даниела. Беше на крачка от целта, не й трябваше нищо друго, освен да поддържа бликналата помежду им интимност. — Специална, бих казала…
    — О, да — отвориха се широко очите му. — Наистина беше специална. Носеше в себе си цяла вселена, като Джъстин… — На лицето му се появи особено, някак просветлено и едновременно с това отчаяно изражение. Даниела напрегна всичките си душевни сили да го проумее. — Нещата се променят, само когато се върна в Москва… Там отново мога да дишам. Преставам да виждам сълзите й, обляната от лунни лъчи Москва-река се стопява в мрака, дъждът измива прашния паваж и въздухът отново е чист…
    Тя си спомни за разговора, който бяха водили преди малко. За вярата в Бога.
    — Любовта ти към нея никога няма да умре…
    — Не, не! — извика той и пръстите му оставиха болезнени следи върху китката й. — Ореанда! — произнесе името й с гняв и омраза, без следа от умилението на спомена. — Тя е тази, която никога няма да умре! Никога, никога!
    — Но тя вече е мъртва, другарю. Ореанда е мъртва от девет години!
    В очите му се появи безумен блясък.
    — Изпепелена, черна като нощта! Видях я, докато я измъкваха… Голата кост на ръката й сама падна от рамото, озъбеният череп се хилеше насреща ми… Но тя ли беше? Ореанда ли беше това?
    — Аутопсията трябва да е дала отговор на тези въпроси. Никой не издава смъртен акт без съответната идентификация. Това най-често става с помощта на зъбната картина…
    — О, да, зъбната картина — въздъхна той и главата му клюмна. — Точно така я идентифицираха. Съдебният лекар беше абсолютно сигурен, че трупът принадлежи на Ореанда…
    — Значи наистина е мъртва, другарю. Защо тогава…
    — Не! — диво изкрещя Малюта. — Тя е тук! За нея построих тази къща отново! Тя ме накара да го сторя, точно на предишното място!
    Всичко дойде на мястото си. Едва сега Даниела разбра на какво се дължи шизофреничното му поведение, неконтролираните гневни изблици, бясната омраза към жените, желанието му да я изтезава… Разбра смисъла на думите, които натрапчиво продължаваха да дълбаят съзнанието й: Те са ти продали душите си, те стоят на колене пред теб… Господи, колко дълбоко се беше заблуждавала!
    Значи това е магията, която несъзнателно беше прехвърлил върху нея: неотразимата сила и привлекателност на Ореанда, която го е карала да я мрази и обича едновременно, която го е приковавала с дебелите си вериги… Нещата се променят само когато се върна в Москва… Там отново мога да дишам…
    Нима е подпалил дачата със собствените си ръце? Нима Олег Малюта е убил жената на своя живот? Даниела беше твърдо решена да разбере това. Взе ръката му в своята и тихо промълви:
    — Грешиш, Олег… — за пръв път го нарече по име: — Ореанда отдавна я няма… — Притегли ръката му към топлата хралупа между бедрата си: — Остава само това… — Движението на пръстите й продължи към палатката, която бързо се издуваше в панталона му: — И това… — Усети набъбването му и леко го стисна с палец и показалец. Извъртя китката си и ръката му се отдръпна, предоставяйки й свобода на действие.
    Отпусна се на колене и сръчно разкопча панталона му. Извади полувтвърдения му член и го пое в уста. Окъпа го с топлината на дъха си, някъде дълбоко в тялото й помръднаха първите тръпки на желанието. После влезе в действие езикът й. Грапавото му връхче пробягваше по цялата дължина на вече втвърдената му мъжественост, свиваше се на тръбичка и гъделичкаше върха му. Оставяше го да си поиграе с нежната кожичка под главичката, не след дълго мускулите от вътрешната страна на бедрата му се стегнаха в могъща конвулсия. Едва тогава спря и бавно се изправи на крака.
    — Какво… преглътна той, останал почти без дъх. — Какво правиш?!
    — Не зная — прошепна с влажни устни тя. — Започвам или може би свършвам…
    Тялото му потръпна. От нетърпение? Или от страх?
    — Свършваш…
    Тя долепи длан до гърдите му и веднага усети бесните удари на сърцето му.
    — Не мога да продължа — прошепна. — На Ореанда това едва ли ще й хареса… Ти си нейният съпруг и любовник… Ти принадлежиш на нея и на никоя друга…
    Той отново потръпна, клепачите му бавно се затвориха.
    — Вече отново мога да дишам…
    — Москва-река, обляна от лунните лъчи — прошепна в ухото му Даниела, върхът на езика й го докосна с влудяваща чувственост. Ръката й не изпусна нито за миг главичката, пръстите й леко масажираха основата на члена му.
    — Отново мога да дишам — повтори той и се закашля.
    — Ореанда…
    Той сложи ръка на рамото й и я натисна надолу. Междувременно Даниела беше успяла незабелязано да разкопчее униформената си пола. Колената й леко се подгънаха, полата се плъзна на килима. Под нея нямаше нищо…
    Ореанда, пропищя вцепененото му съзнание. Беше се превърнал в роб на сексуалните й желания. Нещо неосъзнато вътре в него го беше накарало да й предложи силата и мощта си; тя алчно я беше грабнала от дланта му… Жестоки бяха отношенията между Олег и Ореанда. Жестоки и брутални. Колкото повече власт получаваше в професионалния си живот той, толкова по-алчно му я отнемаше тя в личния… А той не можеше да определи кое от двете му доставя по-голямо удоволствие… Все още не можеше да се отърве от могъщото й сексуално излъчване, то тежеше върху раменете му през цялото време, което прекарваше на дачата… И резултатът беше налице: Олег Малюта се оказа напълно беззащитен пред огнената пещ на сексуалната агресия на Даниела Воркута, стоварила се изневиделица върху него. Не беше изпитвал такава наслада от…
    От устата му се изтръгна дрезгав вик, пръстите му се вкопчиха в униформеното сако.
    — Ох, ох, ох… — стенанието беше протяжно, напълно неосъзнато. Единственото нещо, което можеше да усети, беше влудяващото докосване на устните й около члена си. Изпита огромен сексуален глад — основна причина за обидите и униженията, на които я беше подлагал. Изгаряше от желание за нея, едновременно с това я ненавиждаше. Изпитваше безумен страх от перспективата, която се очертаваше в душата му — отново да стане роб на сексуалните прищевки на една жена, цели девет години след смъртта на първата си господарка! Нещата се променят само когато се върна в Москва… Там отново мога да дишам…
    В крайна сметка започна да я боготвори. Така, както беше боготворил Ореанда…
    Даниела го пое докрай, гъвкавите стени на гърлото й се стегнаха около него. Изправен пред нея, Малюта простена и тялото му се разтърси. Върхът на члена му се изду до пръсване и започна да пулсира.
    Даниела го извади от устата си, протегна ръка и придърпа скованото му тяло върху килима. Коленичи над него и стисна в длан пулсиращата му мъжественост. Възседна го и насочи члена му към влудяващо топлата си утроба.
    — Това искаш, нали?
    Той отговори с дрезгав стон.
    — Но нали твърдеше, че никога не си го искал? — Тялото й започна да се снижава. — Никога, нали? Е, тогава няма да го получиш! — ръката й отмести члена му, насочил се между бедрата й.
    Малюта протегна ръце да я придърпа върху себе си, но тя ловко се изплъзна.
    — Не, няма да стане по този начин! Няма да стане по никакъв начин…
    Може би беше в състояние да я обладае със сила, може би не. Но желанието му очевидно беше друго.
    — Трябва да има начин… — дрезгаво прошепна той.
    Даниела отново хвана главичката му и я прекара по копринените косми в слабините си. Тя незабавно се изду и започна да пулсира. Пръстите й се разтвориха. Не го докосваше, не позволяваше и на него…
    — Но защо?… — простена той.
    — „Искам“…
    — Какво?
    — Кажи го! „Искам“!
    — Искам! — покорно промълви Малюта.
    — Не съм сигурна, че наистина мислиш така…
    — Наистина искам!
    — Добре тогава — отвърна тя, вдигна члена му във вертикално положение и се отпусна върху него. — Ето, имаш го!
    От устата му се откъсна блажена въздишка. Даниела насочи таза си така, че пое члена му целия, чак до основата. Спря на милиметър от нея и започна да се движи с леки, кръгообразни движения. Той изрева и конвулсивно се изви нагоре.
    Членът му полудя, изстрелвайки дълбоко в нея дебелите струи на горещата семенна течност. Ръцете му се протегнаха и сграбчиха гърдите й през дебелия плат на униформата. Придърпаха я надолу, тялото му се гърчеше от невероятната сила на оргазма.
    След известно време излезе от нея, но тя остана в позицията на ездач. Зърната й бяха все така притиснати към гърдите му. Дишането му стана равно и дълбоко, очевидно Малюта беше на прага на съня.
    Пръстите й се увиха около гърлото му, устните й леко докоснаха ухото му. Усети ясно как тялото му потръпва.
    — Сега би трябвало да те убия…
    Той не отговори, от устата му излетя лека въздишка. Ръката й се плъзна надолу, хвана омекналия му член и жестоко го стисна.
    — Така би постъпила и Ореанда, нали?
    — Какво искаш да кажеш? — отвори очи той.
    — Ти си я убил, Олег!
    — Какво?!
    — Точно така. Ти си запалил дачата, но си го сторил умно, без да предизвикваш подозрения… Ти си нейният убиец, Олег!
    — Не, не!
    — Не ме лъжи, Олег. Винаги познавам, когато ме лъжеш.
    — Не лъжа! — изкрещя той. — Нямам нищо общо с пожара! Кълна ти се!
    Даниела пусна члена му, но пръстите на другата й ръка останаха свити около гърлото му.
    — Искам да ти кажа нещо, Олег — злобно просъска тя. — Не усетих нищо, докато беше проникнал в мен. Нищо, чуваш ли? А докато те забавлявах с език, единственото ми желание беше да повърна!
    — Защо ми казваш всичко това? — попита той с извърната настрани глава.
    — Защото трябва да знаеш истината.
    Малюта я отблъсна от себе си, грабна панталона и побърза да прикрие голотата си. Лицето му беше поруменяло от срам и Даниела доволно се усмихна.
    Най-сетне получих някаква власт над него, рече си тя. Сега позициите ни стават приблизително равни…


    — Почти пристигнахме — обади се Казамуки.
    Отпуснат до нея в спортното „Мицубиши“, Джейк наблюдаваше играта на светлините по коприненото й кимоно. Върху изящните бродерии не се виждаше нито капчица кръв.
    Микио лежеше на задната седалка, стиснал ранената си ръка.
    — Всичко е наред — промърмори той. — Кръвта засъхна, почти не изпитвам болки.
    — Моля те, не говори — загрижено отвърна Казамуки и взе рязко поредния завой. — Оябунът е длъжен да пази силите си.
    Джейк затвори очи, замаян от изтощение. Пред очите му отново изплува картината на битката, която водиха в градините на Киомицу-дера. Микио Комото стиска ръката си, от която стърчат острите ръбове на „манрикигусари“, от гърба на якудза, проснат под неестествен ъгъл в краката му, стърчи широкият ствол на пневматичната стрела… Грозно назъбената глава във форма на триъгълник беше излязла от другата страна на гръдния кош. Тази малка ракета беше изстреляна с такава невероятна сила, че строши като суха съчка гръбначния стълб на нападателя.
    Казамуки първо се увери, че животът на оябуна е извън опасност, а едва след това ликвидира последния противник на Джейк.
    Спортното мицубиши летеше с пълна скорост към покрайнините на Киото, от резките завои отново му се зави свят. Движеха се на североизток, към Токио. Изведнъж главата му се изпразни, стана му толкова лошо, че едва успя да помоли да спрат. Отвори вратата на колата и повърна.
    Без „ба-мак“ беше човек като всички останали…
    Бавно се върна на мястото си. Казамуки деликатно гледаше в страничното огледалце. Подкара отново, скоростта бързо нарасна. С нищо не показа, че е била свидетел на срама му.
    Физическата умора се смесваше с душевната. Опасна комбинация, родена от страха. Микио Комото стиска ранената си ръка и втренчено гледа лицето на мъртвия якудза, в краката му проблясват стъкълца от строшените слънчеви очила. Макар и гротескно изкривено от маската на смъртта, това лице очевидно беше познато на оябуна.
    — Джейк-сан — тежко отрони той. — Страхувам се, че имам лоши новини… Тези якудза не са от клана Кисан… — Черните му очи се заковаха с мрачна интензивност върху лицето на Джейк. — Разбираш ли какво означава това? Моята лична безопасност е цяла и непоклатима. Тези хора не преследват мен, дори нямат нищо общо с гангстерската война…
    — Кои са те? — вдървено попита Джейк.
    — Членове на клана Мора Чувал ли си за този клан, Джейк-сан?
    — Не — поклати глава Джейк.
    — Сигурен ли си? Не си ли имал контакти с тях, докато беше служител на Агенцията?
    — Поне не си спомням. Защо?
    — Защото това нападение е било организирано срещу теб, приятелю. Аз нямам нищо общо…
    Мицубишито налетя на някаква неравност по пътя с повече от 140 километра в час. Купето се разтърси и Джейк неволно простена.
    — Зле ли ти е, Джейк-сан? — обади се от задната седалка Микио.
    — Джейк стисна клепачи и не отговори. На излизане от Киото се бяха отбили при един доктор. От онези, които тайно лекуват ранените якудза. Заключението му беше, че няма от какво да се страхува. Просто малки контузии, които скоро ще отзвучат.
    — Отиваме в Каруизава — беше пояснил Микио. — Там е щабквартирата на клана Моро…
    — Джейк-сан — тихо го повика Казамуки. Джейк отвори очи и я погледна. — Буден ли е оябунът?
    Джейк механично отбеляза тихия й тон, после внимателно се обърна назад. Очите на Микио бяха затворени, дишаше равно и дълбоко.
    — Спи — отвърна Джейк. — Имаш ли някакъв проблем?
    — Може би — отвърна тя и хвърли поглед към външното огледало. — Един микробус „Тойота“ ни следва вече двадесетина километра, като неизменно се придържа на две коли разстояние от нас…
    — Следят ли ни?
    — Мисля, че трябва да разберем това…
    Ръцете й рязко завъртяха волана и мицубишито изскочи в най-лявата лента на магистралата. Стрелката на скоростомера скочи на 160 и продължи нагоре.
    Джейк нагласи огледалцето за обратно виждане и веднага забеляза черната тойота. Беше нов модел — един от онези микробуси с футуристична форма, които буквално подлудиха световния автомобилен пазар. Стъклата му бяха огледални, вътрешността на купето — напълно скрита от погледа.
    Зае удобна позиция и се приготви да регистрира всяка промяна в поведението на микробуса. Особено се интересуваше дали водачът му ще ги последва с увеличена скорост по платното за задминаване. Нищо подобно не стана. Тойотата продължаваше да държи средното платно, между нея и тяхното мицубиши се наредиха четири-пет други автомобила.
    — Ей сега всичко ще стане ясно — промърмори Казамуки, натисна докрай педала на газта и рязко зави към крайното платно. Зад тях заквичаха разгневени клаксони, придружени от скърцане на спирачки. Миг по-късно вече фучаха към изхода на магистралата. Очертанията на черния микробус бързо набъбнаха в огледалцето пред Джейк.
    — Ето ги, идват — предупреди тон.
    Казамуки премина на по-ниска предавка и рисковано задмина тежък камион, зад който се беше събрала опашка от коли с яркосветещи стоп светлини. Веднага след това даде газ и успя да премине на жълто през първия светофар. Изминаха три пресечки и тя намали скоростта.
    Тойотата рязко изскочи от потока коли, който се точеше зад гърба им. Шофьорът забеляза бавно пълзящото мицубиши пред себе си и намали скоростта. Казамуки даде газ, гумите изпищяха. Микробусът стори същото и бързо започна да се изравнява с тях. Шофьорът включи сирената си и идващата насреща кола отби към тротоара.
    Тойотата беше на няколко метра от тях, изнесена странично на уличното платно. Джейк видя как едно от стъклата се хлъзга надолу и от него наднича грозното широко дуло на картечен пистолет.


    — Сменяй посоката! — изкрещя той, скочи към Казамуки и рязко завъртя волана.
    — Какво правиш?! — смаяно извика младата японка и с ужас се втренчи в бетонната стена, към която се носеха с главоломна скорост. В същия миг зад гърба им тресна автоматичен откос и вероятно той й помогна да излезе от вцепенението. Завъртя кормилото в обратна посока и успя да удържи колата. Очите й, разширени от уплаха, стрелнаха лицето на Джейк.
    — Разполагат с по-ефикасно оръжие от катаната — отбеляза той.
    Казамуки насочи вниманието си към пътя. Внезапната маневра на Джейк им даде известна преднина, но микробусът я елиминира със забележителна пъргавина. Очевидно имаше специален мотор, вървеше като истинска стрела.
    — Близо са! — предупреди я Джейк и тя леко кимна с глава.
    Влезе в левия завой с пълна скорост, мицубишито се люшна и десните му гуми се отлепиха от повърхността на асфалта. Едва не премазаха трима пешеходци, които се разбягаха в последния момент с разкривени от ужас лица. След три пресечки направи още един остър ляв завой.
    Чуха скърцането на спирачките на микробуса зад гърба си, но не успяха да го видят. Черното чудовище ги настигна с невероятна лекота, от прозореца му се изля дъжд от куршуми. Каросерията на спортното мицубиши стана на решето.
    Още един ляв завой и вече си бяха почти у дома. Казамуки натисна педала докрай, Джейк неволно изскърца със зъби. Не виждаше нищо пред себе си, единствената му молба беше някой да не изскочи на пътя им.
    Завоят свърши, воланът зае нормално положение. Бяха описали пълен кръг и в момента заеха позиция точно зад черния микробус. Тази маневра не е за хора със слабо сърце, въздъхна в себе си Джейк.
    Казамуки се придържаше на два-три метра от задната броня на микробуса, но очите й не пропускаха нищо от това, което ставаше пред него. Отчете предстоящата смяна на поредния светофар едновременно с шофьора на микробуса, който механично стъпи на спирачката. После смени на първа и натисна педала на газта до отказ. Хищната муцуна на мицубишито се вряза в задницата на микробуса.
    Ударът беше достатъчно силен и тойотата се озова в средата на кръстовището. Там налетя на две коли едновременно, предницата й смешно се вдигна нагоре.
    После, като на забавен кадър, микробусът започна да се преобръща. Една от вратите му се отвори, в следващия миг задната му част се стовари с оглушителен тътен върху асфалта. Резервоарът се пръсна, горивото почти моментално се възпламени. Над кръстовището изригна ярко огнено кълбо.
    Казамуки зави наляво и рязко натисна педала на газта.


    Прякорът си беше получил благодарение на изкусната татуировка върху бицепса на дясната си ръка. Човешкият скелет танцуваше като жив дори при най-малкото помръдване на мускулите. Обикновено носеше фланелки без ръкав, така всеки можеше да види татуировката и да познае собственика й. В този бизнес най-важното нещо е проявата на респект.
    Мястото се наричаше Монг Кок, намираше се в най-западната част на полуостров Колуун. Плавателни съдове от най-различни видове покриваха буквално всеки квадратен метър от водната площ — един истински град върху морето, населен от десетки хиляди хора.
    Тук човек лесно можеше да се загуби, а още по-лесно — да скрие съкровищата си от очите на онези, които искат да ги притежават. Фунг Скелета притежаваше точно такива съкровища, а поне половината от обитателите на този град биха дали годишната си заплата, за да открият скривалището му.
    Мнозина се бяха опитали, но без успех. Не защото Фунг Скелета беше неоткриваем, съвсем не — всеки обитател на Хонконг може да бъде открит срещу определена цена. Това важеше дори и за могъщ престъпник като Фунг Скелета, дърпащ конците на силна и сложна организация.
    Истината беше далеч по-проста: Фунг Скелета се ползваше от статута на напълно легален бизнесмен. Флотилията от лодки за контрабанда на наркотици посещаваше и управляваше само нощем, а в часовете между девет сутринта и пет следобед стоеше в кантората си като всеки нормален тайпан — облечен в безупречен делови костюм, без следа от татуировки. Никой не го наричаше Фунг Скелета, болшинството от деловите му партньори дори не знаеха за този прякор.
    Ако Йън Макена би могъл да го зърне отнякъде в този отрязък от време, той несъмнено би го идентифицирал като Пок Голямата стрида.
    Беше в състояние да води този опасен двойствен живот единствено благодарение на собствения си ум и изобретателност. Малцина можеха да успеят в подобно начинание, особено тук — в претъпканата с хора и жадна за клюки Кралска колония. Доказателство за гениалността му беше фактът, че дори инспектор Йън Макена от Централното полицейско управление на Хонконг го познаваше единствено под името, с което вършеше легитимния си бизнес.
    Но в случая с Фунг Скелета тази „легитимност“ също беше нещо съвсем относително. Защото третата му самоличност беше създадена с единствената цел да се включи в търговията с жива плът — нещо, което му доставяше огромно удоволствие. Беше му забавно да са появява в луксозните заведения на Ван Чай подръка с поредната ослепителна красавица, да гледа как се кокорят ченгетата, а от устите им текат лиги… Не беше трудно да отгатне какви мисли се въртят в главите им.
    Ролята на всезнайко, когото всички търсят за поверителна информация, също му доставяше удоволствие. При други обстоятелства от Фунг Скелета положително би излязъл великолепен актьор… Но, уви, той беше китаец, а пазарът за актьорите китайци винаги е бил силно ограничен…
    Разбира се, в полицията имаха дебело досие на Фунг Скелета. Вътре обаче, подобно на стотици такива папки, нямаше нищо друго, освен клюки и слухове. Полицията не разполагаше с нито един твърдо документиран факт, нямаше дори снимка на заподозрения.
    Фунг Скелета не се страхуваше от арест и евентуален съд, тъй като прекалено много хора си вадеха хляба благодарение на него и нито един от тях не би се изкушил да стане полицейски доносник. Освен това всички знаеха, че ако започнат да си пъхат носа в неговите работи, имаха съвсем реален шанс да се разделят с живота в рамките на двадесет и четири часа…
    Ето върху какво се градеше властта на този човек. В страна, в която легендите винаги са били на почит, към него се отнасяха с дълбоко преклонение, като към Бог…
    Когато Малаеца пристигна в компанията на Блис, той даваше последни нареждания на капитана си. Всичките му лодки се придържаха към строго определени маршрути, а в случай на полицейска акция използваха и по няколко резервни пътя за измъкване. Тези маршрути се променяха всеки ден, за тях знаеха единствено Фунг и съответният капитан. Така вероятността от предателство се изключваше изцяло. Отговорността е най-тежка, когато се носи от сам човек, обичаше да повтаря Фунг, И беше прав. При него сигурността винаги беше стопроцентова, шансове за промяна липсваха.
    Малаеца дръпна Блис настрана, за да не пречат. Изправи се между нея и господаря си — така тя не можеше да вижда дори движението на устните му.
    Най-сетне капитанът си тръгна, след миг над кея се разнесоха отривисти заповеди. Фунг Скелета се обърна и леко кимна, Малаеца дръпна Блис и пристъпи напред.
    — Познавам те — бяха първите думи на бандита. — Ти си мадамата на Джейк Мейрък.
    Блис не отговори. Беше виждала някъде този човек, но не помнеше къде. Никога не бе имала нищо общо с наркотиците, но името му й беше познато. Същевременно знаеше всичко за миналото на баща си и допускаше, че пътищата му са се пресичали с тези на Фунг. Скелета беше поне с двадесет години по-млад от Трите клетви, но връзките му бяха толкова широки, че нямаше как да не се е засичал с баща й.
    — Мисля, че познаваш баща ми — поклати глава тя. — Казва се Тцун-Трите клетви…
    — Така ли? — попита Фунг Скелета и небрежно се облегна на парапета. — Той ли те изпраща?
    — Не. Изпраща ме Маймуната.
    Фунг Скелета изпръхтя и протегна ръка:
    — Дай да видим какво носиш…
    Блис извади огнения опал и го пусна в шепата му. Онзи се зае да го изследва — бавно и с безкрайно внимание. Накрая вдигна глава и попита:
    — Откъде го имаш?
    Тонът на въпроса му съдържаше достатъчна доза предупреждение, но „да-хей“ беше вътрешното чувство, което каза на Блис, че не бива да го лъже. Вдигна глава и му разказа всичко, което баща й беше научил от Джейк.
    Фунг Скелета я изчака да свърши, после леко поклати глава:
    — Вече зная защо си тук… Нямаш никакво намерение да ми продаваш купища австралийски опали, интересува те единствено този…
    — Познаваш ли въпросната млада жена?
    Фунг Скелета се отдели от парапета и бавно тръгна към носа. Блис го последва Плаващият град бавно се пробуждаше. Тук-там пламтяха огньове, деца се гонеха от палуба на палуба, увеселителни лодки бавно се насочваха към дървените пристани, от открито море пристигаха тежко натоварени джонки, други тръгваха на път… Далеч на запад се очертаваше тънкият силует на полицейски катер, който патрулираше изхода на пристанището, движейки се бавно като сита акула…
    — Някъде там се крие огромно съкровище — промълви Фунг. — Толкова огромно, че смущава съня на купища хора… Понякога си мисля, че сред тях има достатъчно отчаяни смелчаци, които са готови на всичко, за да го докопат… Ти как мислиш?
    — Мисля, че всяка минута се ражда по един глупак — отвърна Блис.
    Настъпи кратка, натежала от напрежение тишина, после Фунг Скелета избухна в оглушителен смях. Капитанът на лодката стреснато вдигна глава от картата пред себе си, видя, че всичко е наред, и отново се залови за работа.
    — Едно време мислех, че глупаци са само „лох фаан“ — противните „чуждестранни дяволи“. — Пръстите му завъртяха опала, гладките му стени проблеснаха с ослепителни алени пламъчета. — Разбира се, сега вече не мисля така. Просто защото остарях и помъдрях…
    — Отговорът на въпроса ти е положителен… Да, действително познавам младата жена, от която е взел камъка Джейк… Този камък е мой. Тя го получи при… хм… нека ги наречем деликатни обстоятелства…
    — Надявам се, че го е заслужила — отвърна Блис.
    Фунг Скелета се усмихна.
    — Никоя жена не може да заслужи подобен камък. Ще ме разбереш, ако имаш някакво понятие от опали…
    — Защо го е преследвала?
    Фунг Скелета извърна глава към морето. Очите му по навик проследиха движението на полицейския катер.
    — Може би по същата причина, поради която открадна този камък от мен…
    Отговорът му прозвуча глухо и някак отдалеч.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Тя изгаряше от желание да го направи. Знаеше какво ще й се случи, но въпреки това не се отказваше. Не я убих, само защото Джейк ме изпревари…
    — Тя не е била луда — поклати глава Блис. — Джейк несъмнено би забелязал това.
    — Тогава трябва да имаш друго обяснение — извърна се да я погледне Фунг.
    — Тя не е била глупачка — продължи Блис. — Напротив — била е достатъчно умна, за да накара Джейк да закъснее за срещата с баща си… С цел да разчисти пътя на хората, които убиха Ши Зи-лин…
    Фунг Скелета отмести очи от лицето на Блис и ги насочи към блестящия камък в дланта си.
    — Защо имам чувството, че знаеш защо ми открадна този камък? — тихо попита той.
    — Имам известни предположения — призна Блис, потръпнала от могъщото въздействие на „да-хей“. — Според мен е знаела цената на този камък и е решила да рискува…
    — Но е знаела и друго — че ще я намеря и ликвидирам — изтъкна Фунг.
    — Значи е възнамерявала да напусне Хонконг…
    — А Джейк й попречи…
    — Да.
    Очите на Фунг Скелета внимателно опипаха лицето на Блис. Даваше си сметка, че тази жена е изключително умна, но все още не можеше да определи докъде се простира този ум.
    — Имам сведения, че се е виждала с друг мъж, докато… докато живееше в дома ми — тихо подхвърли той.
    — Знаеш ли кой е той?
    Фунг хвърли поглед на часовника си и отлепи гръб от парапета.
    — Съжалявам, но ще закъснея за една среща, която не мога да пропусна… Искаш ли да се срещнем довечера за вечеря?
    — Къде?
    — Обикновено ходя в „Стар хаус“, знаеш ли го?
    — На Козуей Бейс? Да, зная го…
    — В осем часа? — попита Фунг и направи знак на Малаеца.
    Блис се запита дали ще има още полза от този мъж. Видя лицето му, прочете мислите в душата му — това стана още в първите минути, след като стъпи на палубата. Веднага усети похотта му, но друг избор май нямаше… Той е единствената връзка с тайнствената жена, която беше проследила Джейк.
    — Добре — сви рамене тя. — В осем часа.


    Бурята настигна Ки-лин малко след като прекоси южната граница. Това вероятно би станало по-рано, но тя реши да се придържа към съвета, който й даде на раздяла старият доктор от Джиао Жуан-ху: Не забравяй реките, които текат към морето… Избираше пътя си така, че да използва прикритието на големите дървета, издигащи се от двете страни на широката и мътна река, която прорязваше платото.
    Сега, високо над морското равнище, Ки-лин вече беше сигурна, че е извън опасност. Намираше се сред дивите и непристъпни планини на Северна Бирма.
    В царството на Шан, където нямаше закони, където дори китайските войници се страхуваха за своята сигурност.
    Тук някъде се простираше Златният триъгълник — високото и непристъпно плато, където се съединяваха границите на Лаос, Бирма и Камбоджа, а също родната й провинция Юнан. Знаеше, че препитанието на местните хора е свързано единствено с опиума, или както го наричаха тук — „маковите сълзи“.
    Десетилетия наред правителството на комунистически Китай правеше безуспешни опити да контролира нелегалната, но изключително доходоносна търговия с маково семе, същото вършеше и социалистическото правителство на Бирма. Но царството Шан беше отделна вселена. Тук живееха полудиви племена, ръководени от жестоки главатари, които поддържаха отлично екипирани и обучени армии. Скрити сред непристъпните планински върхове, те осигуряваха спокойствието на нелегалния бизнес.
    Америка и Русия — най-могъщите държави на света, отдавна бяха приели статуквото. Ки-лин знаеше, че те от години се опитват да проникнат във високите плата на Златния триъгълник. Не за да ликвидират нелегалното производство на опиум, а за да сложат ръка върху приходите от него, възлизащи на милиарди долари годишно.
    Но ЦРУ и КГБ бяха понесли толкова много поражения сред тези планини, че според това, което беше чувала Ки-лин, двете организации бяха създали специални системи за отчитане на загубите.
    Веднъж прекосила границата с Бирма, Ки-лин си наложи още по-голяма предпазливост. Това тук вече не е Китай, фалшивите документи нямаше да й бъдат от полза. Затова още оттатък, на територията на Юнан, тя ги уви в кожена торбичка и ги зарови в земята. В царството Шан се отнасяха с подозрение към всички китайци, тъй като правителството на съседа гигант не се отказваше от идеята да ликвидира търговията с опиум. Докато избягал затворник несъмнено щеше да бъде приет по-различно…
    Особено ако повярваха на версията, според която тя вървеше по петите на сестра си, избягала от Китай няколко дни по-рано…
    „Шан“ означава „свободен човек“. Същото значение имат и думите „Сиам“ и „Асам“ — така се наричат двете народности, заселили големи части от Югоизточна Азия. От XV век до 1959 година Шан се е управлявал от тридесет и четири „сабвас“ — благородници от кралско потекло, които предавали властта от баща на син по стар феодален обичай… Днешните управници на Шан и Златния триъгълник вече не са издънки на древните фамилии, но в жилите на много от тях продължава да тече благородническа кръв.
    Но имаше и други, далеч по-опасни главатари. Особено за нея. Обикновено те бяха дезертьори от Китайската народна армия — офицери и дори генерали. Заслепени от алчност и жажда за власт, те признаваха само един Бог — златото. А отношението им към бегълците от Китай несъмнено щеше да е далеч по-враждебно от това на местните главатари и Ки-лин горещо се надяваше да не попадне в лапите на някой от тях.
    Бойците на Шан я откриха доста близо до границата. Бяха с червени превръзки на главите, торбести панталони от избелял брезент, ризи в защитен цвят и дебели, силно вталени якета, които бяха отличителен знак за принадлежността им към някоя от многобройните частни армии в Шан.
    Тя не разбираше нито дума от диалекта, на който говореха. Добре че един от членовете на патрула знаеше няколко думи на мандаринско наречие, изкривени до неузнаваемост от ужасния му акцент.
    Ки-лин се остави да бъде претърсена, после извади снимката на дъщерята на стария доктор:
    — Сестра — посочи я тя. — Моята сестра.
    Мок — войникът, който говореше китайски, пое снимката и я подаде на спътниците си. След кратко съвещание се обърна към нея и каза:
    — Ти чакаш тук! Мръднеш ли — стреляме и убиваме!
    Ки-лин покорно кимна с глава.
    Мок я остави под охраната на останалите и се насочи към полувкопана в земята бетонна землянка. В устата на Ки-лин се появи странен сладникав вкус, който раздразни небцето й. Вдигна ръка и се изкашля — това накара един от войниците да насочи калашника си в гърдите й. Ки-лин вдигна ръце високо над главата си и забързано каза:
    — Всичко е наред, гадно чумаво псе! Нямам нищо в ръкавите си! — тонът й обаче беше мек и успокоителен. Усмихна се, младежът оголи зъбите си в отговор. Бяха черни като нощта.
    Към бетонната землянка се проточи дълга нишка от войници, приведени под тежестта на чували от зебло. Други ги охраняваха с готови за стрелба автомати АК-47. Ки-лин никога не беше виждала толкова оръжие накуп, дори по времето, когато членуваше в триадата „Стоманен тигър“…
    В далечината се виждаше голям конвой от мулета — именно от него се разтоварваха чувалите. Едва сега разпозна странния вкус в устата си и още по-странната миризма, която се носеше във въздуха. Това беше суров опиум, който очевидно щеше да се преработи в ниската бетонна постройка. Оттук щеше да излезе вече под формата на „Номер четири“ — една доста силна за употреба субстанция, или направо като чист хероин. Готовата смес заема приблизително една десета от мястото, което е необходимо за суровия опиум, и следователно е далеч по-удобна за транспортиране през трудно проходимите плата и планини.
    Мок отново се появи и Ки-лин насочи вниманието си към него.
    — Никой не виждал нея — съобщи войникът.
    Ки-лин се намръщи от безжалостния начин, по който изкривяваше думите.
    — Искам да ида при началника — промълви тя, като внимаваше да не прави резки движения. Дори с гърба си усещаше дулата на автоматите, насочени в нея.
    — А?
    — Началника, шефа…
    — Началника? — озадаченото изражение на Мок скоро отстъпи място на радостното прозрение: — Аха! Искаш А-Ко Ги… Да го видиш…
    — Да — кимна Ки-лин. — Искам да го видя сега!
    — Добре, сега — кимна. Мок и направи знак на останалите. Ки-лин внимателно се взря в безизразните му очи. Нещо беше станало по време на краткото му отсъствие. Но какво?
    На залез-слънце обкръжената от войници Ки-лин беше изминала около седем километра по тежкия планински терен. Надморската височина надхвърли четири хиляди метра и тя започна да трепери от студ. Но никой не й предложи якето си.
    Селцето изскочи пред очите им внезапно, сгушено в подножието на непристъпен планински връх. Колиби от бамбук, измазани с кал, бяха наредени в кръг около нещо като площад.
    — Тук ли се намира А-Ко Ги? — попита Ки-лин.
    Мок не й обърна внимание. По време на похода не беше отронил нито дума. В душата на Ки-лин помръдна черно предчувствие. Но връщане назад нямаше. А и къде ли можеше да иде?
    Влязоха в селцето и охраната около нея изведнъж се стопи в мрака. Мок я хвана за ръка пя поведе към централната колиба, малко по-просторна от останалите. Сигурно това е домът на местния главатар, съобрази Ки-лин.
    Някой вероятно беше предупредил за пристигането им, тъй като на широката дървена веранда вече ги очакваха.
    Мок тласна Ки-лин към няколко неясни фигури отвъд стъпалата и съобщи високо и ясно на чисто мандаринско наречие:
    — Ето я нарушителката!
    Ки-лин зяпна от изненада. Устата й остана в това положение през цялото време, докато Мок обясняваше коя е, къде са я хванали и защо търси непознатата жена от снимката.
    — Име? — излая заплашително главатарят.
    Ки-лин излъга гладко и с лекота, водена единствено от инстинкта за самосъхранение. Мъжът насреща й беше шкоди дебел като буре, с огромни мускули на ръцете. Беше облечен в камуфлажен гащеризон, отдолу се виждаше черна риза с няколко златни карфици, които вероятно заместваха медалите. Около кръста си носеше широк колан с патронташ, от кожения кобур стърчеше дръжката на американски колт 45-и калибър. Ботушите от мека кожа стигаха почти до коленете му. По нищо не личеше, че страда от хапещия студ, който се спускаше откъм върховете заедно с настъпването на нощта.
    — Това ли е тя?
    Ки-лин не разбра въпроса и се приготви да обясни това, когато изведнъж разбра, че главатарят не говори на нея, а на мъжа зад гърба си, чиято фигура неясно се очертаваше в мрака. Фигурата пристъпи напред с известно усилие.
    — Да — кимна старецът. — Тя е.
    Ки-лин имаше чувството, че сърцето й спира. Буда! Тя познаваше този човек! Пред очите й като на филмова лента пробягаха всичките перипетии на бягството, започнало в онази изпълнена с гръмотевици нощ, в която умря полковник Ху… Зави й се свят, имаше чувството, че се върти в кръг.
    — Хуайшан Хан? — попита с удивление тя. — Нима си ти?


    В Маями си нищо, ако къщата ти не гледа към океана. Мако Мартинес живееше в огромен мезонет, върху чиято площ по мнението на Симбал спокойно можеше да се настани целият последен етаж на Агенцията и пак да остане свободно място. До това игрище за бейзбол, разположено на 33-тия и 34-тия етаж на блестящ небостъргач, се стигаше с асансьор като ракета, в който всеки можеше да получи кръвоизлив от носа.
    Вестибюлът беше широк и лъскав като проститутка за хиляда долара. Тапетите в пастелни тонове имитираха течаща вода. Тук-там бяха окачени оригинални картини, скъпи дори на вид плетени кресла стояха на стража от двете страни на бронзовата врата на асансьора — сякаш дизайнерите бяха решили, че това е особено подходящо място за интимни среднощни разговори. Таванът беше изработен от стъклени панели с бронзов обков, през които проникваше тушираната дневна светлина.
    — Това място направо вони на мангизи — отбеляза Симбал.
    — Проектирани са още три такива кули — изсумтя Мартин Хуанито Гато де Роза. — Ако не са мангизите, които Мако и дружките му изсипват с камиони тук, градът отдавна да сее превърнал в ръждясал скелет. Бизнесът с недвижими имоти смърди от години. Построили сме толкова много луксозни апартаменти, че вече ни излизат през задника!
    — Сигурен ли си, че Бенет ще се появи? — попита Симбал.
    — В Маями нищо не е сигурно, хубавецо — изръмжа Кубинеца. — Излишно е да ти го напомням.
    Двойните врати в дъното се отвориха. Симбал и друг път беше попадал в палати, но този наистина надминаваше всичко, видяно досега. Цялата южна стена на дневната, която по приблизителните му изчисления беше дълга най-малко двадесет и пет метра, се заемаше от остъклен панел. Гледката към Крайбрежната магистрала и блестящите като скъпоценни камъни островчета в морето беше наистина възхитителна. Вдясно се издигаха сияещите с разноцветни светлини грамади на луксозните хотели.
    В източната част на огромното помещение се намираше елегантно извитата стълба към горния етаж. Всяко от стъпалата й имаше дискретно вградено пулсиращо осветление, което придаваше на конструкцията вид на коледна елха.
    Помещението беше запълнено от скъпи кожени дивани и огромни фотьойли с дълбоки седалки, в които човек неизбежно се стопява и изглежда напълно беззащитен. Стените бяха покрити с копринени тапети в пясъчен цвят, върху тях с небрежна артистичност бяха пръснати абстрактни картини, в които преобладаваха розовото и зеленото. В ъглите имаше широки каиши с различни тропически растения — най-вече палми и папрати. Между две фалшиви византийски колони беше опънат хамак от истински кълчища, в него се беше проснала огромна манекенка с гротескни по своята пищност пропорции.
    Тук и на иранския шах свят ще му се завие, рече си Симбал. Отдели се от Кубинеца и започна да си пробива път сред тълпата. Рок музиката беше оглушителна. Съставът „Полиция“, отгатна Симбал и неволно се ухили.
    Мъжете с торбести ленени сака и копринени якета бяха в изобилие, всеки беше запретнал ръкави над мургави ръце и се пъчеше с тениската отдолу. Пресвети Боже, въздъхна в себе си Симбал. Дали пък не съм попаднал на снимки от телевизионната поредица „Пороците на Маями“?
    Започна да се изкачва по спираловидната стълба, която се оказа толкова тясна, че разминаването му с някаква мадама в копринен халат и чаша мартини в ръка се превърна в истинско приключение. За момент изпита чувството, че мадамата ще го помоли да я оправи веднага, на място. Но тя само облиза влажните си устни и прошепна:
    — Непременно ще се видим по-късно…
    Безупречно излъсканият златист паркет на горния етаж беше покрит почти изцяло с дебел 5 сантиметра килим с цвят на прегорял каймак. Пред подобен разкош човек неволно иска да свали обувките си и да стъпи бос върху меката, гальовна дори на вид материя. Точно като младото момиче с дълга червена коса, което моментално привлече вниманието на Симбал. Високо вдигнала полите на дългата си мексиканска пола, мадамата му даде възможност да огледа не само гъвкавите й бедра, но и най-миниатюрните бикини, които някога беше виждал. Гъсталакът от нежни косъмчета, сред които се гушеха бикините и привличаше като магнит погледите на мъжете в помещението.
    Симбал се огледа, пристъпи към подвижния бар и помоли за водка „Абсолют“ с лед. Отпи глътка от изпотената чаша и тръгна на малка разходка.
    Тук, горе, също имаше тераса. Не толкова широка като онази долу, но напълно достатъчна. Симбал пристъпи до стъклото и хвърли разсеян поглед към моторните лодки, които лениво кръстосваха водите на залива. В средата му се издигаше миниатюрно ненаселено островче. Някой се беше сетил да го освети дискретно, но достатъчно ярко. Така буйната тропическа растителност можеше да се наблюдава по всяко време на денонощието.
    Очите му доловиха някакво, движение, под разноцветните отблясъци на лампите се очерта плоско лице с познати черти. Да, грешка нямаше — това наистина беше Йе „Бегача“, главният човек на „Дикуи“ в Ню Йорк и твърд защитник на Алън Тюн във високите ешелони на организацията. Но с кого разговаряше?
    Симбал направи няколко небрежни крачки нататък и изведнъж се закова на място. Бенет! Шпионинът вудуист в плът и кръв! Симбал внимателно го огледа, после побърза да се дръпне в сянката. От вътрешността на апартамента изригна оглушителен смях, Бенет неволно погледна натам.
    Когато надникна отново, Йе вече го нямаше. Симбал изруга, остави питието си на перваза и изскочи на терасата. Светлини и сенки, оглушителна музика. Двойки кършеха снаги в такт със сочния глас на Нона Хендерсън, която пееше топъл, натежал от възбуда фънк.
    Започна да си пробива път сред навалицата и мина на сантиметри от Йе Бегача, който се беше навел над парапета и гледаше надолу. Симбал спря и стори същото, очите му моментално откриха Бенет на по-широката тераса.
    Вътре момичето с червените коси беше вдигнало мексиканската пола високо над главата си, към него пристъпваха трима латиноамериканци с хищни погледи, потта от лицата им сякаш канеше по костюмите „Армани“ за по хиляда долара и се смесваше с мазната им възбуда.
    Яйцевидна коктейлна масичка беше разчистена от кристалната посуда, ароматизираните свещи и вазите с цветя, подредени в японски стил. Около нея бяха коленичили четири двойки, които се редуваха да смъркат бялата пудра върху плота, подавайки си дълга златиста сламка.
    Исусе, въздъхна Симбал и побърза да се отдалечи. На тая сцена май само Месалина й липсва!
    На спираловидната стълба се сблъска с някакъв мъжага, на чиито гърди имаше повече злато, отколкото косми. Беше очевидно пиян или дрогиран, а може би и двете едновременно. Симбал употреби доста усилия, докато насочи вниманието му към яйцевидната масичка. Плъзна се край парапета и затича надолу. Какво стана с шпионина Бенет? Нима го е засякъл? Това означава, че без съмнение го е познал. В главата му изплуваха два реда от досието на Бенет, нанесени от ръката на професионален психоаналитик. Там дебело се подчертаваше, че Едуард Бенет притежава невероятно силна зрителна памет. Което означаваше, че ако е зърнал Симбал дори за миг, той без съмнение го е познал.
    Симбал спря поглед върху лицето на шпионина вудуист в момента, в който „Токин хедс“ започнаха протяжна балада за някакъв убиец-психопат. Кубинеца също го беше засякъл и препречваше пътя му към изхода в компанията на някаква млада мексиканка. От изражението в очите му беше разбрал, че някое зъбно колело на машината е безнадеждно повредено.
    Симбал се насочи към тях. Двамата си разменяха разгорещени реплики и дори викаха. Но Симбал не чу нито дума, тъй като гласът на Дейвид Бауи заглушаваше всичко.
    Бенет посегна пръв. Кубинеца се гмурна в краката му, но онзи успя да го тресне с лакът в ребрата, после огромният му юмрук потъна в скулата на латиноамериканеца.
    Гато де Роза се олюля, а Бенет хвана за ръка мексиканката и я задърпа към изхода. Симбал подхвана Кубинеца, миг преди тялото му да се просне на пода. Онзи тръсна глава, очите му бяха замаяни.
    — Мартин!
    — Ти ли си, хубавецо?
    — Аз съм. По всичко личи, че напоследък Бенет е доста изнервен, а?
    — Пипнал е Мария. Тя е една от местните ми информаторки — Кубинеца избърса лицето си с носна кърпичка и я погледна така, сякаш за пръв път виждаше собствената си кръв. — По дяволите!
    — Ела да го пипнем това копеле — предложи Симбал.
    — Ти по-добре си налягай парцалите, хубавецо! — изръмжа Кубинеца. — Нали ти казах, че държи мой човек?
    Разноцветните светлини на прожекторите приличаха на фалшиви усмивки. Гато де Роза попи кръвта от разбитите си устни с измачканата кърпичка, а в това време асансьорът правеше всичко възможно да им пукне тъпанчетата.
    — Никой не си е позволявал подобно отношение с мен! — изръмжа заплашително Кубинеца. Изглеждаше дълбоко разстроен от публично поруганата си чест. — Кучи син!
    — Какво ти каза?
    — Какво ми каза, какво ми каза! — раздразнено изръмжа онзи. — Пита ме защо свинята Тони Симбал си завира зурлата в задника му! Аз му рекох, че има халюцинации, а той отвърна: „Свинята Симбал е тук и аз прекрасно знам какво търси. Шибаното копеле е гаден терминатор!“
    — Не понасям подобен речник! — ядосано повиши тон Симбал.
    — Я не се прави на луд, хубавецо!
    Най-сетне стигнаха на приземния етаж и вратите на асансьора изсъскаха. Симбал понечи да тръгне към изхода, но Кубинеца го спря:
    — Насам, човече…
    Използваха задния изход, прекосявайки малка тревна площ по каменна, осветена със синкави лампички пътечка. В мрака шумоляха листата на невидими палми, милиони мушици бързаха да се самоубият в нагорещените сфери на изкуственото осветление.
    Пред очите им се появи пристан за яхти — едно от най-горещо рекламираните преимущества на луксозните апартаменти в блестящия небостъргач, което се пробутваше на евентуалните купувачи в комплект с професионалните тенис кортове.
    — Той не е дошъл с кола — поясни Кубинеца, докато тичаха по пътечката. — Бенет се изнервя от колите. Никога не ходи на места, до които не може да се добере с моторница. — Изскочиха на кея и Кубинеца махна с ръка: — Ей там е „цигарата“ му! Онази, черната на бели ивици…
    „Цигари“ в Маями наричаха мощните моторници с хищни силуети, снабдени с двигатели за състезания. Те са невероятно бързи и поради това предпочитани от контрабандистите на наркотици, които гъмжаха по крайбрежието.
    — Стой, не се приближавай!
    Гласът на Бенет ги накара да се заковат на място. Бяха на не повече от десетина метра от кърмата на „цигарата“.
    — Нито крачка повече, приятелчета!
    — Еди, какви мухи ти бръмчат в главата? Аз…
    — Затваряй си плювалника, шибан кубински педераст!
    — Хей, виж какво…
    — Не, копеленце, ТИ ще видиш!…
    Бенет се появи от сенчестата страна на палубата, пред себе си държеше тъмна фигура. Симбал ясно видя дулото на един „Магнум-357“, притиснато в слепоочието на Мария.
    — Хубавичко гледай! Една крачка напред и ще видиш как мозъкът й се разпилява по пристана!
    Симбал и Гато де Роза замълчаха.
    Бенет се изсмя, тлъстото му лице подигравателно се разкриви:
    — Ех, ако можех да ви направя един видеозапис! Двойка тъпи бойскаути, ха-ха! Господи Исусе, какви глупаци!
    — Пусни я, Еди — обади се Кубинеца. — Тя е една фуста и нищо повече. Няма да я нараниш…
    — По-добре се помоли на Бога за това, мръснико! — озъби се Бенет.
    — Не мога да разбера какво си намислил, Еди — въздъхна Кубинеца.
    — Аз пък мога — обади се Симбал. — Тоя тип просто се е надрусал!
    — Внимавай какви ги дрънкаш, скаут! — изръмжа Бенет и дулото на магнума потъна в слепоочието на Мария. — Кво си мислите, че няма да й видя сметката, а? Нещастни тъпаци! Пратиха ме в Ню Йорк да погодя един малък номер на Алън Тюн, сигурно вече сте чули за него… Всички тъпаци са чули за него! И точно в това е смисълът…
    — Какво правиш, да те вземат мътните?! — напрегнато просъска Кубинеца. — Нали те предупредих?
    Симбал си даде сметка, че сега най-важното е да излязат от задънената улица. Случаят е доста по-различен от вземането на заложници, когато времето почти винаги е на страната на онези, които умеят да чакат… Сега ситуацията е експлозивна, трябва да се действа бързо и решително, въпреки риска. Ще спечели онзи, който мисли по-бързо. Закова поглед в блестящите очи на Мария и с изненада установи, че в тях няма нито паника, нито страх. Това е хубаво, може би ще се окаже решаващо за победата…
    — Знаеш ли на какво ми приличаш, Бенет? — нарочно повиши глас той. — На бездомно псе!
    — Мартин! — леко се извърна Бенет. — Какви ги дрънка тоя?
    — Така е, приятел — продължи Симбал. — Ти нямаш дом, никой не те иска!
    — Ти си се побъркал, бе глупак!
    Но Симбал вече беше събудил любопитството му.
    — Знаеш ли, че си включен в списъка на покойниците?
    — Майната й на АН! — изсмя се подигравателно Бенет. — Отдавна съм си намерил нов дом, далеч по-добър от предишния! Правя толкова мангизи, колкото нещастници като теб не могат да спечелят и за сто години!
    — Тук съм, за да сложа край на мъките ти, Бенет.
    — Знам, нали си екзекуторът на фирмата…
    — Не ме разбра правилно, Бенет — спокойно продължи Симбал. — В момента изпълнявам платена поръчка на „Дикуи“.
    — Какво?!
    Всичко зависи от времето за реагиране. При нормални обстоятелства човек разчита единствено на подготовката си и горещо се надява тя да е по-добра от тази на противника. Но има моменти, при които този начин на мислене е крайно недостатъчен и човек се нуждае от нещо повече.
    Симбал от опит знаеше, че в такива моменти предимство може да се случи единствено чрез изненадата. Тялото на противника инстинктивно реагира на движението, следователно движението трябва да отпадне. Целта е умът. Умът на противника трябва да бъде замразен за онзи безкрайно кратък отрязък от време, в който импулсите на мозъка не стигат до мускулите и в който получаваш решителното предимство.
    Симбал още не беше довършил изречението си, когато тялото му полетя напред. Един скок, втори, трети… Сега е твой ред, мръснико! Главата му се заби в корема на бедната Мария, похитител и заложница едновременно отлетяха назад. Тримата се стовариха на палубата почти едновременно. Симбал не успя да щракне белезниците си около месестата китка на Бенет, в следващия миг острият връх на каубойски ботуш го улучи във веждата. Магнумът изгърмя, гърдите на Мария сякаш експлодираха.
    Бенет се окопити пръв, дулото на магнума потъна в носа на Симбал. Лицето му изтръпна, не можеше да си поеме дъх.
    Вече се биеше по инстинкт. Вцепенен от ужас за живота си, организмът му насочи цялата си енергия към револвера на Бенет. Регистрирал последиците от контакта на куршума с тъп връх с човешката плът, той не искаше да има нищо общо с грозно зейналото дуло, единственият му стремеж беше да го отклони някъде встрани.
    Останал сам на кея, Кубинеца бързо измъкна пистолета си. Виждаше тялото на Мария, но не можеше да прецени колко сериозно е ранена. Изстрелът го спря, не смееше да скочи на борда на „цигарата“, не смееше и да стреля в преплетените тела…
    Удар с коляно в слабините накара Бенет да изпусне ръкохватката на магнума. Симбал вдигна ръка и слепешком нанесе саблен удар с окървавения ръб на дланта си. Наведе се към револвера, но той се изплъзна от мокрите му пръсти и цопна зад борда.
    Бенет се възползва от позата му по най-добрия възможен начин. Сплете пръстите на двете си ръце в огромен юмрук и го стовари като чук върху незащитената шия на Симбал. Това беше краят. Абсорбирал прекалено силни удари без никакво време за опомняне, Симбал се преви на две и бавно падна на мокрите дъски. Бенет му нанесе два съкрушителни ритника, отвори някакво чекмедже на командното табло и измъкна мини автомат „Мак-10“. Насочи го към Кубинеца, който, доловил плясъка на пистолета във водата, се беше втурнал напред.
    — Съжалявам за фустата, братко — изръмжа Бенет. — Но за всичко е виновен тоя смахнат лайнар! — Кубинеца понечи да направи още една стъпка напред, но Бенет натисна спусъка и няколко куршума свирнаха край ушите му. — Не си глупак като него, затова ти предлагам да хвърлиш пистолета!
    Гато де Роза безмълвно се подчини. Бенет развърза въжето от кнехта на кея, после включи двигателите. Очите му нито за миг не изпуснаха неподвижната фигура на Кубинеца. Разнесе се басово боботене и черният корпус на „цигарата“ бързо се стопи в мрака.
    Спря в средата на залива, остави мотора да работи на празен ход и се насочи към задната част на лодката, където лежаха неподвижните тела на Мария и Симбал. Наведе се, изпъшка и преметна Симбал през рамото си. После пристъпи към парапета и го хвърли във водата.
    — Това свърталище на плъхове и без това е достатъчно замърсено — промърмори той, изплю се в средата на концентричните кръгове и се върна зад щурвала. Моторът изрева и лодката се стрелна в нощта, зад нея остана кипяща фосфоресцираща диря.


    „Стар хаус“ в Козуей Бей беше от заведенията, които Блис обикновено отбягваше. Над широките маси за осем или десет човека висяха тежки кристални полилеи, край стените с позлатени тапети клечаха дракони от орнаментирано дърво, а по тавана размахваха криле златистоалени феникси.
    Общо взето ресторантът беше встрани от основните туристически маршрути и повечето фирми не го включваха в справочниците си. Именно по тази причина вътре винаги беше претъпкано с чужденци, повярвали на мълвата, че тук ще намерят истинската местна кухня.
    Блис беше идвала два-три пъти тук, но храната винаги беше посредствена. Този път обаче беше различно — всяко блюдо, което им поднасяха, беше прясно и изключително вкусно. Не се сдържа и сподели учудването си с Пок Голямата стрида.
    — Всичките ми гости остават учудени — засмя се той. — Обичам да наблюдавам как се променя изражението им, след като опитат първата хапка… А загадката е съвсем проста: главният готвач е мой зет, страхотно влюбен в сестра ми. Твърди, че се е срещнал с нея благодарение на мен и ще ми бъде вечно задължен.
    — Защо точно на теб?
    — Защото родителите ми са отдавна мъртви.
    — Разбирам.
    Като глава на семейството само той можеше да даде благословията си за брака. И очевидно го беше сторил.
    Тази вечер той беше Пок Голямата стрида, а не Фунг Скелета. Беше облечен в бледосив костюм от тънък лен, синя риза на фини райета и тъмносиня копринена вратовръзка. Изглеждаше като истински джентълмен, Блис трудно можеше да го свърже с полуголия мускулест контрабандист, когото беше видяла сутринта.
    Подхвърли нещо забавно и тя се засмя. Доволно склони глава, усетил как любопитството му се събужда. Тя беше коренно различна от жените, с които общуваше. Разсъждаваше като мъж и това му беше интересно. Изглеждаше силна, гъвкава и уверена в себе си.
    От време на време Пок Голямата стрида попадаше на някоя европейка от новото поколение — твърда като стомана и горе-долу толкова съблазнителна. Желанието на подобни жени да намерят място в света на мъжете неизменно водеше до огрубяване. Мъжката сила — качеството, което преследваха с безумна упоритост, ги лишаваше от гъвкавост, превръщаше ги в бездушни автомати. Човек се научава на твърдост в бизнеса, дори когато наблюдава действието на морските вълни срещу каменистия бряг. С течение на времето камъните се изтъркват и смаляват, докато морето остава непроменено.
    Блис беше толкова различна от тези жрици на новото време, че оставяше главозамайващо впечатление. За пръв път в живота си Пок срещаше такава сила у една подчертано женствена красавица.
    Седнала срещу него, Блис ясно улови промяната в отношението му, но все още не беше в състояние да определи на какво се дължи тя. Част от съзнанието й бавно се потопи в „да-хей“, могъщото й „ки“ се понесе над прозрачните вълни на Южнокитайско море. Гребените им проблясваха на лунната светлина, далечното боботене на корабни машини се смесваше с тръбните призиви на мъжките китове.
    Ядосана, че позволява подобни отклонения на вниманието си, тя стисна зъби и направи опит да се концентрира в „да-хей“. Даваше си ясна сметка, че ако иска да научи името на жената, която беше проследила Джейк и знаеше (неизвестно откъде) за предстоящата му среща с Ши Зи-лин, тя трябва да бъде концентрирана докрай. Пок Голямата стрида съвсем не е обикновен контрабандист на маково семе, а умен и съобразителен търговец. Без съмнение щеше да поиска нещо срещу услугата, а Блис искаше да определи цената му още преди да бъде назована, за да може да бъде на висота. С такъв опитен търговец друг начин на поведение няма…
    — Изглежда сменяш самоличността си с лекотата, с която се преобличаш — подхвърли небрежно тя.
    — Нищо особено — усмихна се Пок. — Малко умения, без никакъв талант… А когато живея няколко живота, без съмнение ще получа и повече любов…
    Значи това са желанията му, въздъхна в себе си Блис. Иска мен.
    — Предполагам, че тази игра може да бъде и опасна — продължи в същата посока тя. — Превъплъщенията често водят до усложнения, нали?
    — Може би това е една от причините да водя този начин на живот — сви рамене той. — Свикнал съм на риска, без него животът ми се струва безсолен… Вероятно това се дължи на дейността ми като контрабандист…
    — Защо тогава не опреш дулото на револвера до челото си и не поиграеш на руска рулетка? — попита тя.
    — И това съм правил — засмя се Пок Голямата стрида. — За бас. Така спечелих една от лодките си… Много е лесно.
    — Да поговорим за жената, която открадна този опал — погледна го в очите Блис.
    — Ще ми го върнеш ли? — попита невинно той.
    Тя плъзна блестящия камък по покривката.
    — Беше моя любовница — започна Пок. — Изгоних я, когато разбрах, че се среща с някакъв комунистически агент от континента.
    — Била е шпионка?
    — Да.
    Очите й бавно изгубиха фокус, нощта избледня и се превърна в ден, блестящата лунна пътека я водеше право към дълбините на „да-хей“. Не сега! Почти съм на път да успея! Странните крясъци на морските обитатели се смесиха с лунните лъчи, светлината стана ослепителна, после се превърна в глас. Глас, който я викаше…
    — Той идва, Блис… Той идва…
    Кой идва, за Бога?
    — Едва, Блис, всеки момент ще е тук…
    Пок Голямата стрида се извърна към вратата, пръчиците за хранене паднаха от ръцете му. Направи опит да се изправи, а Блис остана закована на мястото си, потънала в неземните гласове на „да-хей“. Устата му се отвори:
    — Нека Боговете са ми свидетели, но…
    После проехтяха изстрелите. Един, два, три, четири, пет, шест!… С глух тътен куршумите попадаха в целта.


    В нощта пламтяха огньове. Там, във Великата пустош. Зад черепа на Йън Макена. Зелената муха монотонно се блъскаше в изцъкленото око на озлочестеното момче, равнодушно насочено към небето. Едновременно с това към пустинята, към невинно пролятата кръв, към неспирния ход на Времето… Всичко това се случи в нощта, в която Йън Макена полудя.
    Камбанките предупредително звъннаха, но Макена отказа да им повярва, отказа да поеме отговорността за опасното положение, в което беше изпаднал. Предпочиташе да вярва, че е обладан от чудодейни сили благодарение на магическите огньове в пустинята, на монотонните религиозни псалми, наситени с примитивизъм…
    Мръсните аборигени, рече си той. Мръсните аборигени искат смъртта му, държат да платила греховете си, за престъплението срещу природата… Аборигени, китайци — все едно. Макена отдавна беше престанал да прави разлика между тях. Те се бяха слели в представите му, бяха се обединили в огромна фигура — мрачна и заплашителна, която протяга ръце да го стисне за гърлото, да го лиши от мъжествеността…
    Изтерзаното съзнание търси отдушник, оглежда се за най-скорошното превъплъщение на тази заплаха. И обикновено го намира.
    В случая заплахата се казваше Пок Голямата стрида. Йън Макена тръгна да го търси. Не пропусна нито едно от заведенията на Вая Чай, в едно от кафенетата му припомниха, че Пок обикновено вечеря в „Стар хаус“…
    Макена нахлу през парадния вход, зачервените му очи светеха с безумен блясък. Лудостта му лесно би могла да се установи, но китайците поначало считаха всички „гуай-лох“ за луди и никой не му обърна внимание.
    Дори когато откри масата на Пок Голямата стрида и заплашително се понесе към нея.
    Дори когато измъкна тежкия „Магнум-357“ и изпразни барабана му във врага си.
    Истинският ад започна едва след това.


    — Обадих се навсякъде, където трябва.
    Очите му бяха затворени, съзнанието му се носеше в мрака.
    — Джейк-сан, чуваш ли ме?
    — Хай, Микио-сан — тежко отвърна той. — Чувам те.
    Микио се отпусна на татамито срещу Джейк. Казамуки стоеше до прозореца и чакаше знака му. И той го даде — леко, едва забележимо помръдване на ръката. Момичето се поклони и напусна стаята. Грохнал от умора, Джейк дори не я усети.
    — Проведох разговор с моите хора в префектурата — продължи със спокоен тон Микио. — По отношение на тях можеш да бъдеш абсолютно спокоен.
    — Как го постигна? — усмихна се с мрачна ирония Джейк. — Зад гърба си оставихме доста голяма бъркотия…
    Микио предпочете да игнорира нелюбезния въпрос. Беше дълбоко разтревожен от емоционалния срив у приятеля си, но най-много го безпокоеше самосъжалението, което се долавяше в тона на Джейк. Подобно чувство беше съвсем нетипично за характера му.
    — Това е нищо в сравнение с войната, която вода от няколко седмици насам — въздъхна той. — Няма от какво да се безпокоиш. — Очите му не слизаха от лицето на Джейк, чудеше се дали този емоционален срив е свързан със смъртта на баща му.
    Намираха се в широка по японските стандарти стая, която принадлежеше към голяма по японските стандарти къща. Но това беше Каруизава — елегантният курорт, любимо място за почивка на токийския елит. Улиците бяха широки и чисти, скъпи вили се гушеха сред море от цветя и зеленина. Богаташите на Токио идваха тук както за почивка, така и за изтънчени забавления.
    Но едновременно с това Каруизава беше град с двойствен стандарт. Тук, в старата част, почиваха членове на императорското семейство, поети и художници, възрастни президенти на солидни корпорации. Но само километър по-нататък лежеше обратната страна на монетата — там улиците бяха задръстени от новобогаташи и потомството на старите богати фамилии — всички облечени в тенис екипи на „Фила“ и „Елисе“, небрежно преметнали през рамо ракети „Принс Графайт“, които струваха цяло състояние в отворените до късна нощ модни бутици. Тук начинът на живот беше прост и се изразяваше само по един начин: да видиш и да бъдеш видян.
    Само на два часа път с кола от центъра на Токио, Каруизава се простираше в подножието на Японските Алпи — хладен, свеж, привлекателен…
    — Намираме се близо до сърцето на клана Моро, Джейк-сан — загрижено промълви Микио. Очите на Джейк останаха затворени, устните му бяха все така плътно стиснати. — Джейк-сан?
    — Имаш ли малко саке?
    Микио се замисли за момент, после стана и извади бутилка от дървения шкаф. Сложи я на малък, лакиран в червено поднос, прибави две малки чашки и се върна на татамито. Джейк отвори очи едва когато чу бълбукането на оризовото вино.
    — Съжалявам, но не е горещо…
    Джейк опразни чашата си на един дъх, докато Микио отпи едва съвсем малка глътчица.
    — Болката е много силна, когато пронизва единствено съзнанието ти… — замислено промълви той. — Бил съм раняван много пъти, понякога тежко, понякога леко… Но болката от всичките ми рани накуп е нищо пред онова, което изпитах, когато почина жена ми Казико…
    Никога не беше говорил за това, а Джейк беше достатъчно деликатен, за да не пита.
    — Мисля, че това се дължи на няколко неща… — тихо продължи оябунът. — Болката ме пронизваше в продължение на месеци, защото тя умря при раждане… Дълго време нямахме дете, а и двамата много го искахме… Но в крайна сметка се оказа, че нито тя, нито детето могат да бъдат спасени…
    Джейк запази мълчание. Така уважението му беше по-силно от сто хиляди съболезнователни слова.
    Микио въздъхна, поклати глава и добави:
    — Казвам ти всичко това, за да разбереш, че имам далеч по-богат опит, когато става въпрос за болката, Джейк-сан… Затова не вярвам да се обидиш, ако ти кажа, че забелязвам признаци на болка в душата ти…
    Джейк отмести поглед, очите му се зареяха към прекрасните гористи склонове на близката планина.
    — Може би си тук, за да откриеш убийците на баща си, но аз усещам, че имаш и друга причина, също така дълбоко лична… — Микио се поколеба, после добави: — А може би и далеч по-важна…
    Джейк опразни втората си чашка оризово вино и я остави на подноса. Не пожела да си сипе отново, ръцете му останаха скръстени в скута.
    — Изгубих повече от баща си, Микио-сан — тихо промълви той. — Изгубих… покоя, душевното си равновесие. Вече не съм в състояние да се докосна до „ба-мак“, не усещам могъщата пулсация… А без „ба-мак“ целият ми живот изглежда променен…
    — Светът се променя при всеки прилив и отлив — каза Микио. — Това става два пъти на ден, безброй много пъти през живота…
    — Не е същото.
    — Напротив, Джейк-сан. Съвсем същото е. Вълната на прилива е могъща, дори големите кораби се стремят да избягат от нея. Но тя сменя посоката си, същото става и с нещата в живота. Всичко подлежи на промяна…
    — Не съм убеден, че отново ще придобия способността да прониквам в „ба-мак“.
    — Може и така да е, Джейк-сан. Значи такава е била кармата ти. Но ти си длъжен да приемеш съдбата си и да продължаваш напред. Защото, за разлика от приливната вълна, силата на духа не бива да се променя. Силата на духа ни прави хора, отличава ни от животните. Човек може да се счита цивилизован единствено благодарение на нея… Такава трябва да бъде насоката на мислите ти, особено сега, когато болката те пронизва… Духът винаги трябва да бъде силен и чист. — Остави чашата си и добави: — Винаги, Джейк-сан. Иначе сме загубени!
    Джейк си спомни за планината — онази, за която говореше баща му по време на разходките им по плажа… Господи, оттогава сякаш е изминала цяла вечност, неволно потръпна той. Зи-лин беше казал, че там, в студената и мрачна планина ще настъпи главното изпитание в живота на Джейк…
    Съзнаваше, че Микио е прав. Беше пристигнал в Япония не само за да открие убиеца на баща си, но и да защити Вътрешния кръг, да помогне на приятеля, изпаднал в беда. Всичко това бяха практически неща, относително лесни за изпълнение. Но те имаха и друга, чисто духовна страна. И именно тя го накара да се върне обратно в Япония — страната, която го беше възпитала и обучавала… Внезапната загуба на „ба-мак“ го изправи пред тежка криза. Нуждаеше се от обновяване на духа и го потърси в древните и мистични японски планини, където бяха минали годините на неговата младост.
    Вдигна глава и видя фигурата на Казамуки, изправена до вратата. Беше облечена в широка черна блуза и също така черен памучен панталон, на краката си имаше леки обувки за танц с тънки подметки. Гъстата й коса беше стегната с широка черна лента, лицето й беше намазано със сажди.
    — Готови сме, оябун.
    — Добре — кимна Микио Комото, стана и протегна ръка за брезентовия сак, полюшващ се на рамото на Казамуки. Дръпна ципа, извади нещо и се извърна към Джейк: — Каквото и да е станало, ти все още си „юми-тори“… — Притежателят на лъка, майсторът на древното бойно оръжие. — Едва сега Джейк разпозна предмета — „оурума“, древен боен лък от желязно дърво. — Време е да получиш своето оръжие!
    Очите им се срещнаха. Джейк усети как гърдите му се стоплят, ръката му неволно се протегна и пое лъка.


    Въпреки петте хиляди метра височина, бирманският лес се издигаше над главите им като плътен, кипящ от живот покров.
    — Пипнахме ги — промърмори с тържествуваща усмивка на уста сър Джон Блустоун. — „Юн-хюн“ е наш!
    Седеше зад очукана маса от бамбук, която едва ли можеше да има нещо общо с чудесно гравираното дърво на бюрото му във „Файв стар пасифик“. Това не го тревожеше, тъй като моментът беше специален; длъжен беше да му се наслади като на вино от рядка реколта. Мисълта, че е на крачка от контрола на вражеския бизнес, го караше да потръпва от нетърпение. Принуди се да скрие ръцете си под масата, за да не се издаде.
    — Започнахме операцията по поглъщане на „Интер-Ейша трейдинг“… — Имаше предвид компанията-майка, която ръководеше всички фирми на „юн-хюн“. — Враговете ни са смутени от сгромолясването на „Саут-ейша Банкорп“, действията ни на борсата Ханг Сенг имат максимален ефект…
    Као Белоокия не беше впечатлен. Прекоси избелелия килим на сини и златни фигурки и си сипа питие от бутилката, поставена до полупразен кашон.
    През прашните, облепени с пожълтели вестници стъкла на прозорците, се виждаха тълпи от войници на Шан, преметнали АК-47 през рамо и с брезентови торби опиум в ръце. Въздухът тежеше от сладникавата миризма на суров наркотик.
    Као Белоокия опразни чашата с уиски и си наля отново. Чакаше.
    — Целта е да закупим петдесет и един процента от акциите на „Интер-Ейша трейдинг“ още преди да се осъзнаят какво става — обади се един глас от тъмния ъгъл на помещението.
    Ето, това чакаше да чуе Као Белоокия. Извърна глава към дребничкия мъж и го огледа с алчност, която той, дори да беше забелязал, едва ли можеше да разбере.
    — Но ако Сойър или Трите клетви усетят какво става, преди да сме изкупили достатъчно акции, нещата ще станат трудни за нас…
    Блустоун слушаше внимателно думите на третия присъстващ в стаята. Беше китаец, годините му можеха да бъдат както петдесет, така и седемдесет и пет. Кожата на лицето му беше гладка, загрозяваше я единствено бял отвесен белег в ъгъла на устата, който му придаваше навъсено изражение. Но въпреки белега той беше красив мъж. Очите му бяха ясни като на младеж, без следа от хода на времето. От тялото му се излъчваше скрита енергия, която го правеше опасен. Никой не му се противопоставяше открито, ако не бе абсолютно сигурен в правотата си. Защото Чен Ю беше известен като безпощаден враг.
    — Операцията навлиза в критичната си фаза — продължи той. — Затова съм длъжен да повторя — оттук нататък нямаме право да грешим. Козовете ни в най-добрия случай могат да се нарекат крехки… В този момент обаче те ни дават съкрушително предимство над „юн-хюн“ и ние трябва да го задържим на всяка цена.
    Блустоун бавно се надигна от простия дървен стол. Държеше да демонстрира високия си ръст на всяка цена, особено пред този дребен китаец. Макар да беше известен със своя безскрупулен прагматизъм, Блустоун неизменно се чувстваше неудобно в присъствието на Чен Ю. Защото беше свикнал да има пълен контрол над хората си, но с този човек това беше изключено.
    Блустоун не беше срещал човек с по-голяма власт от Чен Ю. Малко след като се запозна с него, той научи, че нито грам опиум не влиза или излиза от Хонконг без предварително съгласуване с Чен Ю. Какво бих сторил с такава огромна мрежа, завистливо въздъхна той. Но как да се възползвам от него? Искам всичко, което е негово притежание, сега остава да открия начин да го получа!
    На лицето му се появи усмивка, натежала от фалшива сърдечност.
    — Няма причини да сте мрачен, приятелю. Изправени сме на прага на голяма победа — Пръстите му се свиха в юмрук. — Почти усещам как примката се свива около шията на онзи мръсник Сойър! Не се страхувайте, Чен Ю!
    Као Белоокия се усмихна в мрака. Никой не можеше да забележи тая усмивка, още по-малко пък да разбере смисъла й. Защото именно Чен Ю го беше обучавал за секретната мисия в лагера на сър Джон Блустоун.
    — Не се страхувам — отвърна китаецът с белега. — Искам само да внимавате — спря очи върху високата фигура на англичанина и скрито въздъхна. Никога, дори и в най-волните си фантазии, но беше вярвал, че ще влезе в съюз с „гуай-лох“.
    Но този съюз се градеше върху омраза. И двамата, всеки по свои причини, ненавиждаха Андрю Сойър като смъртта. Някога, преди много години, Чен Ю изпълняваше длъжността „компрадор“, т.е. доверено лице и дясна ръка на Бартън Сойър. Бащата на Андрю имаше изключителни качества на бизнесмен, благодарение на тях „Сойър & синове“ се превърна в една от най-стабилните търговски къщи на Хонконг. Немалка роля в това начинание изигра и един друг китаец — Ши Зи-лин.
    Чен Ю стисна зъби пред силата на спомените. Ако не беше Ши Зи-лин, той с положителност щеше да стане тайпан на „Сойър & синове“. Но Ши Зи-лин и Андрю Сойър му измъкнаха това, което по право му принадлежеше. Преди появата на Ши Зи-лин Андрю Сойър беше пълен некадърник, с никакви шансове да наследи поста на баща си.
    Името на компанията беше пълна заблуда. Преди да умре, жената на Бартън Сойър го беше дарила с трима синове. Първият загина при катастрофа с кораб, последният беше ненормален и небето милостиво го прибра още преди да е навършил пет.
    Така остана единствено Андрю и мечтата на възрастния тайпан да изгради наследствена империя рухна. Отбелязал факта, че Андрю не е в състояние да понесе на плещите си отговорността за огромната фирма, Чен Ю отиде при своя тайпан и му предложи алтернатива.
    — Ако нямах синове, компанията положително щеше да остане на теб — каза Бартън Сойър.
    — Мисля единствено за бъдещето й, тайпан — беше отвърнал Чен Ю.
    — Зная, сигурен съм, че е така.
    Но Чен Ю мислеше и за себе си. Най-голямото му желание беше да стане тайпан. След като беше прекарал години в подножието на трона, след като беше давал ценни съвети на собственика на могъщата компания, той вече не се задоволяваше с поста на компрадор. Мечтата му беше не само да поеме ръководството на „Сойър & синове“, но и да я превърне в изцяло азиатска компания. Беше убеден, че това е единственият начин да се бори за званието „имперска компания“ — звание, което по традиция получаваше най-могъщата търговска къща на Хонконг.
    Докато с издигането на Андрю Сойър на поста тайпан компанията щеше да бъде обречена на разруха. Това беше твърдото убеждение на Чен Ю. И той вложи цялата си енергия в нелеката задача да убеди Бартън Сойър в неспособността на собствения му син.
    Планът му беше прост, но ефикасен. Направи така, че да запознае Андрю с дъщерята на Джиу Кси-мин. Играта беше интересна, тъй като този човек беше водач на профсъюза, в който членуваха седемдесет процента от работниците и служителите на „Сойър & синове“. Следователно Бартън Сойър беше принуден да се съобразява с мнението му.
    Ясно беше какво ще стане, ако Андрю проявеше глупостта да се свърже с момичето. Защото едно е синът на някой могъщ тайпан да посещава публични домове и да задоволява мъжките си нужди с жриците на любовта там, дори те да са китайки, но съвсем друго — да се срещаш открито с момиче от почтено китайско семейство без сериозни брачни намерения.
    Това беше най-важният изпит в живота на Андрю Сойър и той се провали. Най-голямата дъщеря на Джиу Кси-мин наистина беше прекрасно цвете — Чен Ю я избра след дълъг и внимателен подбор. Лицето й беше толкова красиво и пламенно, че дори слепец би хлътнал по нея.
    Всичко вървеше по план, но изведнъж на сцената се появи Ши Зи-лин. Изпаднал в безизходица, Андрю Сойър беше потърсил съвета му, а Чен Ю не успя навреме да усети този ход. И Ши Зи-лин му беше помогнал. Провеждайки тайни преговори с бащата на момичето, той беше успял да го измъкне от капана още преди Чен Ю да съобщи на тайпана тъжната новина за глупостта на сина му. Изведнъж се оказа, че няма нищо за съобщаване, а Ши Зи-лин започна да се отнася към Андрю с уважението, което се полага на бъдещ тайпан.
    Чен Ю така и не разбра какво точно е получил Ши Зи-лин за тази услуга, но то във всички случаи е било нещо важно, тъй като и услугата беше такава.
    Във всеки случай пътищата на Чен Ю към президентския стол бяха отрязани завинаги. Той никога нямаше да бъде тайпан, а Ши Зи-лин започна да действа така, че и пълномощията му в компанията рязко намаляха. Принуди се да напусне.
    — Да внимавам, значи… — повтори като ехо Блустоун и върна мислите му в действителността. — Така казваше и баба ми… Никога не забравях да си взема шалчето при поредната от зимните си разходки…
    — Но увивахте ли го около шията си? — пожела да узнае Чен Ю и скръсти ръце върху малкото си коремче. — Чаках дълго своето отмъщение. Нима предлагате да повярвам на приказките, че всичко е наред?
    — Но какво може да се обърка, особено сега? — изви вежди Блустоун. — Старецът е мъртъв, синът му Джейк Мейрък се запиля Бог знае къде, Тцун-Трите клетви трепери от страх пред заплахата от поглъщане на компанията си. С помощта на Неон Чоу ние имаме пряк достъп до „юн-хюн“. Единственият тайпан, от когото бихме могли да се страхуваме, е Т. И. Чун, но аз сключих договор с него. — Ръцете му се разпериха в многозначителен жест — „какво повече искаш“?
    Т. И. Чун, въздъхна в себе си Чен Ю. Искаш да го подчиниш на волята си точно по начина, по който се надяваш да отнемеш и моята власт… Но ти не можеш да се сравняваш с мен, тайпан. Погрижих се да ти покажа само малка частица от своята власт. Но ако можеш да я видиш цялата, положително ще ослепееш.
    — Мейрък наистина изчезна, но лично аз не виждам в това повод за ликуване — каза на глас той. — На практика е обратното: този факт ме притеснява.
    — И трябва да внимаваме, а? — шеговито подхвърли Блустоун.
    — Точно така, тайпан — мрачно кимна Чен Ю, без да обръща внимание на тона му. Вътре в себе си скръцна със зъби и си обеща един ден да постави на мястото му този нахален „гуай-лох“. — Джейк Мейрък е избора на Ши Зи-лин. Негов избраник за поста Джуан. Това нищо ли не означава според вас?
    — Една куха титла и нищо повече — сви рамене Блустоун.
    — Нима трябва да ви напомням, че в Китай кухи титли няма, тайпан? — вдигна вежди Чен Ю, успял да овладее гнева си. — Джейк е получил тази титла от баща си, а той беше всичко друго, но не и глупак. Ако мислите по друг начин, значи сте на погрешен път.
    — Аз няма защо да се страхувам от Джейк Мейрък — поклати глава Блустоун, помислил си за Неон Чоу и отличната й позиция в центъра на „юн-хюн“.
    Чен Ю скочи на крака и пристъпи към стола на Блустоун с такава бързина, че англичанинът нямаше време дори да се обърне. Устата на Блустоун изведнъж пресъхна под острия поглед на тези черни и хищни очи.
    — Сега сте в съюз с мен! — прошепна заплашително Чен Ю. Думите му бяха тежки и остри като катана, напоени със смъртна заплаха. — Нямам никакво намерение да търпя прояви на глупост! В миналото вече си позволихте да подцените Джейк Мейрък, но виждам, че не сте си направили съответните изводи. Ако не можете да се учите от собствените си грешки, аз нямам работа с вас!
    В душата на Блустоун се появи гняв. Гневът на цивилизован бял човек срещу източен варварин. Као Белоокия го усети и се стегна, готов за светкавична намеса. Англичанинът беше едър, но мек, един удар щеше да е напълно достатъчен.
    Чен Ю си даде ясна сметка какво става в душата на Блустоун, изчака няколко изпълнени с напрежение секунди, после направи скрит знак с ръка. Као Белоокия се отпусна.
    — Контролирате поведението си почти като китаец — похвали Блустоун той. — Поне този урок сте усвоил добре — очите му се забиха като свредели в лицето на англичанина. — Питам се дали ще усвоите и другия урок?
    — Мейрък… — промърмори с дрезгав глас Блустоун. — Добре, няма да го подценявам…
    — Запомнете добре своите думи, тайпан — леко изви глава Чен Ю. — Защото излезете ли от тази врата, никой вече няма да ви ги припомня.
    — Скоро ще поема управлението на „Интер-Ейша“ — успя да се овладее Блустоун. — Това пък е нещо, което вие трябва да запомните! Само тази новина ще бъде достатъчна, за да извади Джейк Мейрък от релсите!
    — Дано — кимна Чен Ю. — Значи нещата са ясни: „Интер-Ейша“ за вас, „Кам Сан“ — за мен. — Господи, колко е алчен, каза си дребният китаец. Алчността го заслепява и никога няма да разбере къде се крие истинската власт. Като всички „гуай-лох“, и тоя дебелак ламти затова, което блести, вместо да се огледа за другото — скритото и наистина ценното…
    — Равноправни партньори, така ли? — усмихна се Блустоун. — Делим честно на две… — Вътре в себе си беше убеден, че може да прояви щедрост. Просто защото по-тлъстото парче оставаше за него.
    — Точно така, тайпан — кимна Чен. „Какъв глупак, рече си той. Без мен шансовете му да поеме контрола над «Интер-Ейша» са не по-големи от шансовете на всеки просяк по улиците на Хонконг. Нали аз бях този, който накара главния счетоводител на «Саут-ейша» да отмъкне парите на корпорацията? Нали аз бях този, който откри изпепеляващата му страст към комара? После вече не беше трудно — просто го свързах с моите хора. Те му подхвърлиха една-две скрити заплахи — глупакът имаше жена и деца… Операцията беше изпълнена като по вода. Блустоун ще получи своите петдесет и един процента и ще бъде доволен. Какъв глупак, Господи! Държи света в шепата си, но не може да го осъзнае!“
    — Но преди това трябва да получа пълна информация за проекта „Кам Сан“ — напомни Блустоун. За тази информация плаче генерал Даниела Воркута, аз трябва да направя всичко възможно, за да й я предоставя. Чен Ю няма представа за връзката ми с Москва и нещата трябва да останат такива, каквито са. Научи ли, че съм главният резидент на КГБ в Хонконг, той положително ще прекъсне всякакви контакти с мен.
    — Бъдете спокоен — усмихна се Чен Ю. — Ще узнаете тайните на „Кам Сан“ в момента, в който ги узная и аз.
    — И двамата искаме унищожението на Андрю Сойър — въздъхна Блустоун. — Ликвидираме ли „Сойър & синове“, компанията „Файв стар пасифик“ ще стане най-могъщата търговска къща с прозападна насоченост в цял Хонконг!
    Но аз искам много повече, каза си Чен Ю. Гледам по-надалеч от Хонконг, по-надалеч дори от Азия. Умът ми обхваща хоризонти, които нито един китаец преди мен не е сънувал дори… И ще достигна тези хоризонти именно благодарение на „Кам Сан“.
    „Питам се как ли ще реагира този «гуай-лох», ако по някакъв начин разбере кой всъщност съм аз и с какво съм се занимавал през всичките тези години след войната.“ Напуши го смях. Войната промени посоката на моя път. По ирония на съдбата именно войната, която донесе толкова нещастия на Китай, започна да гради моето бъдеще. Макар че изобщо не бях там, сред изтерзаните си сънародници…
    Горещото желание на Блустоун да види Сойър разорен и съсипан му пречи да анализира моите мотиви. И слава Богу. Той иска да вярва, че ще получи от мен всичко, което му е необходимо. И наистина вярва. Прекрасно, от това загуба нямам…
    — Е, добре — въздъхна Чен Ю. — Всички механизми са задействани. „Саут-ейша“ ще се срине до няколко дни. Ние ще продължим да изкупуваме акциите на „Интер-Ейша“, особено след като цената на борсата се понижи. В края на операцията ще се окажем собственици на „юн-хюн“… — Изправи се и добави: — За момента не можем да направим нищо повече… — на лицето му се появи любезна усмивка. — Ще приемете ли поканата ми да вечеряме заедно, тайпан?
    — Разбира се — отвърна Блустоун. — С удоволствие.


    Сенките се сгъстяваха. Трите черни гарвана се събраха в края на безупречно подстриганата полянка. Минаха край два дълги мерцедеса, Микио шепнешком разказа тяхната история: това са личните лимузини на Хиге Моро, подсилени с 2-сантиметрова броня и вградени контейнери със сълзотворен газ. Всичко това е било извършено нелегално, разбира се, но кой би могъл да го предотврати? Най-малко от всички това беше полицията…
    Три стройни японски кедъра предложиха укритие на гарваните. Сянката под тях беше достатъчно силна, за да ги скрие дори от най-внимателните пазачи.
    — Хиге Моро управлява клана, но има и трима братя — всичките по-млади от него — поясни Микио. — Територията на клана е равномерно разпределена между тях. Такава е била последната воля на баща им. Говори се, че старецът с бил истински мъдрец и сам е начертал тази необичайна за Япония схема. Чрез нея кланът се превръща в хидра с много глави, непобедим от никакъв противник…
    Трите черни гарвана внимателно се промъкваха от храст на храст и бавно приближаваха огромната вила на клана Моро.
    — Но на нас ни трябва именно Хиге Моро. Само той може да ни каже кой й защо те преследва тук… От другите полза нямаме…
    — Мисля, че е най-добре да отида сам — каза Джейк. — Не съм свързан с нито един клан, следователно няма да предизвикам ответни акции. Ти и без това си затънал до гуша във войната с клана Кисан…
    — Не е така — поклати глава Микио. — Хиге Моро наруши свещената клетва на Якудза, при това многократно. Нападна теб, моя приятел, при това на контролирана от мен територия. Направи опит да убие Казамуки и мен, следователно сам си е виновен за това, което ще му се случи. Мога да ти гарантирам, че нито един от другите кланове няма да вдигне ръка срещу мен, а и срещу теб.
    Нощта увиваше вилата в тъмното си наметало, топло като ръката на Буда. Над ниско подстриганата трева на поляната примигваха светулки, като кораби сред безбрежната пустош на океана. Гарваните вървяха между тях, безшумни като призраци.
    Микио държеше катаната пред себе си. Везаната ножница остана в колата. Казамуки носеше миниатюрен картечен пистолет „Хадо“, който стреляше със скорост сто куршума в секунда и беше снабден със специален охладител.
    — Трябва да действаме светкавично — каза Микио преди около час, разстлал върху масата карта навилата. — Не успеем ли да се доберем до Хиге в първите три минути на операцията, след това ще ни бъде много, много трудно… Ще бъде тук, в средата на къщата. Тя е била построена от баща му и представлява истински лабиринт.
    — Сигурен ли си, че ще го намерим там, където казваш? — беше попитал Джейк.
    — Да — кимна Микио. — Казамуки се погрижи за това.
    Първата линия на охраната бяха кучетата. Джейк зърна гладката черна козина на два добермана, изскочили иззад отрупани с цвят азалии. Вдигна бойния лък и потъна в концентрацията, която предшества всяко сражение. После тетивата тихо звънна.
    Първият доберман падна, без да издаде нито звук. Микио вдигна катаната високо над главата си и пристъпи да посрещне втория. Звярът се хвърли към него със зловещо ръмжене. Катаната свирна във въздуха и главата на добермана отлетя надалеч.
    Продължиха напред. Във въздуха се носеше упойващият аромат на жасмин и рози. Микио направи знак на Казамуки и момичето безшумно се насочи към задния вход. След деветдесет секунди той хвърли поглед на часовника си, изчака крясъка на невидима нощна птица и кимна с глава:
    — Да вървим. Тя вече е на позиция.
    Джейк извади тънка стоманена стрела, известна с името „тцубеки-не“ поради странната форма на главата си, наподобяваща длето. Постави я на място и опъна тетивата.
    — Сега! — напрегнато прошепна Микио и стрелата бръмна в нощния мрак.
    Върхът улучи парадната врата. Разлетяха се трески, старомодната желязна ключалка отскочи. Микио вече летеше напред. На два скока преодоля каменните стъпала, блъсна разбитата врата и изчезна във вътрешността на къщата. Джейк тичаше след него. Ръката му се стрелна към гърба, измъкна нова стрела от колчана и я постави на тетивата. В следващата секунда върхът на стрелата потъна дълбоко в гърдите на изскочилия срещу тях якудза.
    Появиха се още трима. Микио повали двама от тях със светкавични удари на острата като бръснач катана, шията на третия бе пробита от нова стрела, този път тип драконова глава.
    После до слуха им долетя сърдитият лай на картечния пистолет — доказателство за появата на Казамуки. Нейната задача беше да остане на пост край задната врата и да предотврати евентуалното бягство на Хиге.
    Джейк и Микио се втурнаха напред. Задължително беше да открият и унищожат всички якудза във вилата, тъй като дори един да останеше жив, той несъмнено щеше да се бие като тигър в защита на своя оябун.
    Зад гърба им изщрака предпазител, Микио светкавично се завъртя. Катаната свирна във въздуха и от устата на полуоблечения младеж излетя грозен вик. Ръката му с пистолета отлетя, отсечена с един-единствен удар. Вторият го накара да утихне.
    Отдясно изскочиха още двама. Бяха голи до кръста, кожата им бе плътно изрисувана с „иризуми“. Джейк пусна две стрели в бърза последователност, нападателите се строполиха и катаните им издрънчаха на пода.
    Продължиха настъплението си към централните помещения на вилата. Картечният пистолет отново се обади, този път за значително по-дълго време. Микио знаеше най-краткия път към покоите на Хиге, но това не им попречи да проверяват всички стаи, през които минаваха.
    Една от стрелите в колчана на Джейк се различаваше от останалите. Върхът й беше три пъти по-дебел от нормалното и имаше предназначението да разкъсва кожата на врага. В него беше заложено такова огромно количество разрушителна сила, че дори неопитен стрелец можеше да отстрани противника си с един изстрел. Но в ръцете на опитен сенсей като Джейк тази стрела беше страхотно оръжие. Държеше я настрана, тъй като беше предназначена за Хиге Моро.
    Откриха го там, където очакваха, обграден от четирима телохранители. Микио съсече двама от тях с изключително трудния удар, известен сред поклонниците на катаната като „съсичане на седемте камъка“. Третият се загърчи с една „драконова глава“ в корема, но четвъртият се нахвърли срещу Микио, блокирайки с лекота свистящата в ръцете му катана. После премина в контраатака и с всеки удар предимството му се увеличаваше. Микио неволно започна да отстъпва, положението му стана опасно.
    Последният бодигард ставаше все по-самоуверен. Временният успех го правеше агресивен, а когато сабята му одраска кожата на Микио и от раната потекоха няколко капки кръв, в очите му се появи истински триумф.
    Поднови атаката си с нови усилия — това, което чакаше Микио. Оябунът отстъпи крачка назад й пристъпи към рязка промяна на стратегията си. Този акт е известен под името „въздух — море“ и е по силите самотна най-опитните майстори на катаната. В продължение на един кратък, но запълнен с експлозивна енергия миг противникът му остана в неведение, напълно объркан.
    После Микио се впусна в атака. Финтира бодигарда с удар „червено крило“ и в следващия миг върхът на сабята му потъна дълбоко в гърдите на младежа. Онзи умря още преди тялото му да се строполи на пода.
    Най-накрая останаха насаме в компанията на Хиге Моро. Беше мъж с подстригана почти до голо прошарена коса, под която проблясваше кожата на черепа му. В лявото му слепоочие опря специалната стрела на Джейк, тетивата на бойния лък в ръцете му беше опъната до скъсване.
    — Това е човекът, когото си наредил да убият — каза Микио Комото. — Според мен му дължиш разяснения по два въпроса, Моро-сан. Защо искаш смъртта му и защо „дантай“ от твои хора е ликвидирал баща му, Ши Зи-лин…
    Моро отмести очи от лицето на Микио и ги спря върху грозното острие на стрелата.
    — Той е итеки, защо трябва да му давам обяснения? — в гласа на оябуна прозвуча открито презрение.
    — Той е сенсей по „куижутцу“, Моро-сан! — отвърна с нотка на нетърпение Микио. — Той е „юми-тори“, един великолепен воин. Настоявам да помислиш още веднъж!
    Моро само се изплю.
    — Приготви се да го убиеш — изправи се Микио и безсилно сви рамене по посока на Джейк. — Няма да трепне нито пред изтезанията, нито пред унижението. Нахлухме в дома му, избихме хората му… Оставим ли го жив, цял живот ще ни се подиграва. И ще ни преследва, за да си отмъсти.
    Джейк премести върха на стрелата към гръдния кош на японеца, после отпусна тетивата. Хиге Моро нададе дрезгав вик, тялото му се вдигна във въздуха и се стовари върху далечната стена. В гърдите му зейна огромна дупка, от която стърчеше задният край на късата стрела.
    Джейк захвърли лъка и пристъпи към агонизиращия японец, прикован като пеперуда за стената. С едната си ръка стисна челюстта му, а с другата започна да нанася силни удари върху бледото му лице.
    — Защо уби баща ми? — изкрещя той. — Защо?
    Хиге се закашля, от устата му бликна кръв.
    — Платиха ми… — прошепна той.
    — Кой? Кой ти плати да убиеш баща ми?
    — Един човек… Казва се Хуайшан Хан… Китаец?
    — Кой е той?
    — Не… — Новият пристъп на кашлица попречи на Хиге да довърши изречението си. От устата му бликна алена струя. — Някой от Континента… Министър, или нещо такова…
    — Комунист? — извикаха едновременно Микио и Джейк, безкрайно учудени. — Ти си се поставил в услуга на китайските комунисти? Защо?
    — Казах ти вече… — прошепна Хиге и главата му безсилно клюмна.
    Джейк стисна ушните му миди, за да го върне в съзнание, после повтори въпроса си.
    — Пари… — прошепна Хиге. — С техните пари кланът ми стана най-богатият в Япония…
    — Срещу нашата смърт?! — изкрещя Джейк, усетил как планината се стоварва върху плещите му. Пред очите му се спусна мрак, студени тръпки пробягаха по гърба му. — Познавам комунистите! Те едва ли биха платили толкова много само за нашата смърт…
    — О, не — вдигна глава Хиге, а в гърдите му заклокочиха странни мехурчета. След секунда на объркване Джейк със смайване установи, че това е смях. — Нямаш представа колко пари ни дадоха…
    — За какво? — изкрещя в лицето му Джейк. Опръскан с кръвта на якудза, той сграбчи ризата на Хиге и главите им почти се допряха. Инстинктивно усещаше, че това е единственият начин да отхвърли смазващата тежест на планината, за която го беше предупредил Зи-лин, да прогони мрака и студа… В главата му отново изплува споменът за времето, което беше прекарал с баща си. Колко кратко се оказа то! Не успя да попие мъдростта му, да усети истински любовта му, да се наслади на огромната му ерудиция… Очите му овлажняха, мъката стана непоносима.
    — Кажи ми за какво! — изкрещя той и бясно разтърси умиращия якудза.
    — Само планината… Само планината знае…
    — Какво?! — извика Джейк и усети как косата му настръхва. „Планината?! Какво знае за планината този главатар на Якудза?“ — Коя планина имаш предвид?
    Но вече беше късно. Чудовищният смях заглъхна, очите на Хиге Моро гледаха в лицето на Джейк спокойно и някак отнесено. Духът напусна обезобразеното тяло, отнасяйки в ада ужасната си тайна…

Лятото на 1950 година
Пекин

    Хуайшан Хан се върна от Хонконг като герой. Ако е бил там, разбира се. Защото, преди да замине, подхвърли на Зи-лин, че може би ще стигне чак до Тайван.
    При заминаването си беше изключително загрижен за здравето на Сен-лин, но след завръщането, си изобщо не попита за нея, а дори и не благодари на Зи-лин за положените грижи. Държеше се така, сякаш изобщо не беше му искал подобна услуга.
    Първите си часове в Пекин отдели за рапорт пред Ло Джуи-чин, а после и пред Мао. След това показа медала, с който го беше наградил Мао, „на малка, но изискана церемония“.
    А Зи-лин неволно се запита защо не са поканили и него на тази „изискана церемония“.
    Сен-лин попита с какво съпругът й е заслужил отличието, а Хуайшан Хан отвърна, че няма право да говори за това. След вечеря двамата със Зи-лин излязоха да се разтъпчат в градината и нещата се изясниха.
    — Спасих живота на другаря Мао — обяви тържествено Хуайшан Хан. Щеше да се пръсне от гордост. А Зи-лин изпита чувството, че са го зашлевили през лицето. Конфуций казва, че гордостта е присъща на недостойните и влиза в противоречие с петте основни човешки добродетели: справедливост, великодушие, любезност, вярност и мъдрост.
    — Едва ли е нужно да биеш камбаната — поклати глава Зи-лин.
    — Защо? — сви рамене Хуайшан Хан. — Колко души могат да се похвалят с подобен акт? Малцина!
    Още преди заминаването на Хуайшан Хан в чужбина Зи-лин беше забелязал, че този човек започва сам да отговаря на въпросите, които задава.
    — Още една причина да си мълчиш — поклати глава той.
    — Не, не! Трябва да забравим този начин на поведение! Сегашният момент е славен, изпълнен с патриотизъм. Ние навлизаме в Корея, лозунгът на цялата страна е бий американеца, помагай на корееца! И той стига до сърцето на всеки човек!
    Зи-лин замълча. Не обичаше фалшивия патос и пропагандната шумотевица. Предпочиташе да мисли за обикновените хора такива, каквито са — болни и уморени, все още неизлекувани от раните на дългата и изтощителна война. Беше готов да се обзаложи, че нито един от тях не би приветствал новите бойни действия. После си напомни, че сам беше агитирал за тази война, виждайки ясно политическата необходимост от нея. Но това не означаваше, че я харесва. Просто се примиряваше, че сегашните допълнителни страдания ще допринесат за светлото бъдеще на Китай. Разбира се, ще има нови убити и ранени, стотици семейства ще бъдат почернени. Въздъхна с тръпка на ужас, питайки се докога ще издържи на стенанията на духовете, които постоянно звучат в съзнанието му.
    Смъртта отдавна заемаше място в кошмарите му, костеливите й ръце прегръщаха Атена и Май, не му позволяваха да ги доближи. Вече беше свикнал да разговаря с духовете на бившите си жени, това особено често му се случваше насън. Тези разговори бяха балсам за изстрадалата му душа, помагаха му да върви напред. Но напоследък му се присънваха все по-рядко и той страдаше от липсата на тази малка утеха.
    На тяхно място се появиха призраци с грозно разчекнати усти и ухилени демони, той постепенно започна да се страхува от съня. Стоеше буден колкото може, отказваше да се отпусне в леглото и обикновено заспиваше на стола, с книга в ръце. Тогава му се присънваше онази страшна пролетна нощ, в която се озова надвесен над бездънния Кладенец на духовете. Умираш и пак умираш! Събуждаше се рязко, сърцето лудо блъскаше в гърдите му, очите му напразно търсеха някаква следа от натрапчивия сън върху бялата стена…
    Но вилата беше празна, както винаги той беше единствената жива душа в нея.
    — Народът се нуждае от нови директиви, от практическо приложение на енергията си — продължаваше да говори Хуайшан Хан. — Той трябва да вложи всичко в победния изход на Корейската война, а и на войната, която водим тук… Предстои ни много работа, другарю Ши. Ние сме тези, които ще променят света. Задачата е трудна, за нейното изпълнение се изисква самоотверженост от всички нас…
    — Но ни трябват и пари — опита се да го отрезви Зи-лин. — Добрите намерения няма да ни донесат нищо, ако не намерим пари за финансиране на реформите, замислени от Мао. Те няма да дойдат от нашата икономика, просто защото такава не съществува. Едва изхранваме населението и не можем дори да си помислим за изграждане на тежка промишленост. Макар да знаем, че без нея едва ли ще оцелеем… — Как ли щеше да ни плати дълга си Сталин, ако все пак спечелим войната в Корея? — запита се той. Имаше мрачното предчувствие, че ще получат далеч по-малко от това, на което се надяват в момента.
    — Пари… — въздъхна замислено Хуайшан Хан. — Навсякъде трябват пари, в министерствата само за това се говори…
    — Човек ще си каже, че се превръщаме в капиталисти — усмихна се Зи-лин, но приятелят му остана сериозен.
    — В това няма нищо смешно — поклати глава той. — Силни врагове се стремят да проникнат в ешелоните на властта. Нима не знаеш, че всички те са с капиталистическа ориентация?
    — О, все още не съм си подал оставката — усмихна се иронично Зи-лин. Но мислите му бяха насочени към руснаците. Защото беше убеден, че Москва, а не Вашингтон, ще бъде главният враг на Китай в близкото бъдеще. За Сталин и онези, които ще поемат политиката на железен юмрук след него, съществува само една форма на комунизъм. Всяко отклонение от нея ще бъде третирано като ерес и потенциална заплаха за съветската хегемония. Защото Москва е твърдо убедена, че именно тя ще излезе победител в идеологическата война.
    А за руснаците пътят на Мао е по-опасен от капитализма. При отношенията с Вашингтон всичко е ясно: сочат с пръст капиталистите експлоататори и се обявяват на страната на бедната работническа класа. Но с Китай не е така. Тук поляризация между бедни и богати няма, отношенията са по-трудни за дефиниция, по-деликатни. А Зи-лин отлично знаеше, че руснаците хич ги няма по тази част.
    Обади се кукувица, после млъкна. Над високите стени на градината проблясваше последното сияние на деня. Цикадите подеха вечерния си концерт. Разцъфналите пеонии, които Сен-лин с удоволствие поддържаше всеки ден, насищаха въздуха с прекрасен аромат.
    — Хубаво е да си герой — промълви Хуайшан Хан. — Страната по време на преход се нуждае от своите герои…
    Каза го така, сякаш искаше да убеди сам себе си. След като се включи в органите на Държавна сигурност, той беше натрупал доста голяма доза самочувствие. Зи-лин си спомни за един от неотдавнашните си разговори с Мао.
    Налага се да разчитаме все по-силно и по-силно на Министерството за обществена сигурност, беше казал Председателят. ТАЙНАТА ПОЛИЦИЯ, поправи го Зи-лин. Да, можем да го наричаме и така, съгласи се Мао, а Зи-лин открито добави: Не одобрявам терора, независимо под каква форма се проявява той. Това ли беше причината да го изключат от малката интимна церемония по награждаването на Хуайшан Хан?
    — Как точно си спасил живота на Мао? — рязко попита той.
    Хуайшан Хан извади цигара от инкрустирана сребърна табакера и почука върха й в капачето. Табакерата беше чуждестранно производство.
    — Откъде я взе?
    Хуайшан Хан не чу въпроса или просто предпочете да не отговаря. Пъхна табакерата в джоба си и запали. Изпусна няколко кръгчета дим и проговори едва след като се увери, че контролира темпото на разговора:
    — В Хонконг разкрих заговор за покушение срещу Мао. Това всъщност беше основната ми задача, поставена от министъра на Държавна сигурност. „Ти си единственият, на когото можем да поверим изпълнението на тази трудна задача“, каза ми на тръгване Ло Джуи-чин.
    Зи-лин не беше впечатлен. Хуайшан Хан лъжеше, тъй като сам Мао сподели, че лично той го е изпращал на последните мисии, включително и тази, за която ставаше въпрос. Защо стои тук с мен ме засипва с лъжи, запита се Зи-лин. Защо не е вътре, при жена си, която не е виждал повече от два месеца?
    Хуайшан Хан продължаваше да пуши, цигарата висеше залепнала на долната му устна.
    — Нашето разузнаване беше получило точни сведения — продължи след кратка пауза той.
    — А ти се върна победоносно, за да получиш наградата си — жлъчно подхвърли Зи-лин.
    — При това с компания — усмихна се онзи. — Доведох и врага със себе си.
    — Врагът ли? Какъв враг?
    — Капиталистът, който е организирал покушението срещу другаря Мао. Той е мой пленник.


    — Можеш ли да видиш океана? Аз обхващам цялата му безбрежност, виждам лунните лъчи по повърхността на водата, усещам с душата си всеки проблясък. Топъл като пламък от пожар…
    Сен-лин отвори очи и ги спря върху лицето на Зи-лин.
    — Виждаш ли го? Виждаш ли океана?
    — Не.
    — Но защо? — учудено промълви тя и насочи поглед към плътната сянка на бамбуковите дръвчета. Дланите й се извърнаха нагоре, пръстите и останаха здраво преплетени с неговите. — Мислех, че ако се докоснем… Ако сме свързани по някакъв начин, ти също ще можеш да го видиш…
    — За съжаление не мога, Сен-лин — поклати глава Зи-лин. — Това си е твоя дарба, а не моя…
    — Не, наша е — твърдо отсече тя. Спомни си как се отваря душата й, докато се любят, беше убедена, че е достатъчно силна за създаването на здрава, дълбоко интимна връзка между тях. — Сигурна съм в това. Преди да те срещна, изобщо не притежавах подобни видения…
    — Искаш да кажеш — преди да те заведа при Фаз-хан.
    Клепачите й потрепнаха при споменаването на Чернокапеца. Колко е крехка, рече си Зи-лин. С крехко тяло и стоманен дух. Тази комбинация съществуваше единствено в изящните порцеланови статуетки и вази на древните китайски майстори. Красотата притежава своя собствена сила.
    — Не — промълви Сен-лин. — Не отричам това, което се случи с мен през онази нощ. Отлично зная какво измъкнаха от душата ми псалмите на Фаз-хан. Духа на Ху-чао — наложницата на последния император от династията Мин…
    — Злото има много имена…
    — Мислиш, че Ху-чао е била само обсебена от злото и нищо повече? — вдигна вежди Сен-лин. — Не, не е било така. Душата й е била смачкана от злото, което са й причинили други хора: Злото е попило в нея. Злото е разрушило не само тялото й, но е покварило и душата й…
    — Но как това зло се е прехвърлило у теб? — шеговито я погледна Зи-лин.
    — Семейство Сун има дълбоки корени в миналото — отвърна спокойно тя. — Може би Ху-чао е била моята прапрабаба…
    — Не съществуват доказателства, че е имала деца — възрази Зи-лин.
    — Значи се е преродила в мен.
    Този разговор за духове и прераждалия не му беше приятен. Будист по дух, той живееше в хармония с всичко земно, според приливите и отливите на „ки“. Те не бяха загадка за него, не притежаваха магическа сила. Те просто съществуваха. Фен-шуи — древната наука геомансия означава едно, а това — съвсем друго.
    — И в двата случая злото вече го няма — поклати глава Зи-лин.
    Скрита под сянката на бамбуковите клонки, Сен-лин потръпна, светлинните пробягаха по стройната й фигура, лицето й беше загадъчно.
    — Да, злото го няма — прошепна тя. — Но нещо остана… Нещо ме зове… — Очите й светеха като далечни звезди. — Можеш ли да ми кажеш какво е то?
    Той усещаше пламъка в очите й, сякаш хиляди миниатюрни огньове го обливаха със своята топлина. Появяваха се, изчезваха, после отново бяха тук… Звезден прах в необятната Вселена.
    Зов?
    Отвори уста да каже нещо, но не успя. Усети как от тялото му се излъчват странни вибрации и преминават в нейното. А оттам — към необятната океанска шир…
    Къде сме?
    Носеха се под повърхността на вълните, теченията се сблъскваха и смесваха. Тук животът беше различен, водата беше заела мястото на кислорода, вдишвана и издишвана с невероятно наслаждение. Телата им потръпваха, доловили призивната песен на китовете, плътта се разтопи и изчезна, водата галеше вече невидимата кожа…
    После Сен-лин и Зи-лин се сляха. По нов, напълно различен начин, далеч по-интимно от преди… И той прозря, че правото е на нейна страна. Те вече не бяха същите, не бяха отделни индивиди… Бяха едно цяло; едно непознато същество: Тяхното „ки“ се сля в музиката на пълната хармония, усещането беше невероятно, наситено с аромати и прекрасни видения…
    Войната в Корея продължаваше. Първите победи — бързи и фантастични, повдигнаха морала на една победена в последната война страна, международният й престиж рязко нарасна. Светът престана да гледа с пренебрежение на китайската армия, която до този момент беше инкасирала само загуби, международната общност започна да говори за новата китайска военна машина с респект и уважение.
    Заедно с успехите на армията в Корея растеше престижът и на Мао Ан-йинг — първородния син на Председателя. Никой не би могъл да каже дали това се дължеше на качествата му, или някой скрито го тласкаше към върха, но младежът бързо получи място в щаба на Втора китайска армия.
    Ангажирана в преки бойни действия на фронта, тази армия стана обект на масирани бомбардировки от американските летящи крепости, позициите й се превърнаха в истинско поле на смъртта. Смърт, която не жалеше никого, включително и сина на Председателя.
    Тъжната новина беше съобщена На Мао веднага, но това не означаваше, че не са били взети всички необходими мерки. В продължение на часове след бомбардировката спасителните екипи се ровеха сред обгорените останки на щабния бункер, за да открият трупа на Мао Ан-йинг. Съобщението замина за Пекин едва след като останките бяха твърдо идентифицирани.
    — Войната е като горчив чай — сподели по-късно Мао. — Колкото повече укрепления издигаш, толкова по-горчив е вкусът в устата ти след тяхното унищожение…
    — Грешно е това, което правим…
    — Така ли мислиш?
    — Да.
    — Тогава трябва да го прекратим.
    От устата й се откъсна дълбоко стенание, главата й се притисна в гърдите му:
    — Не мога.
    Зи-лин погали блестящочерната й коса. Луната прокарваше сребристи нишки сред нея. В съзнанието му отново изплува безбрежната океанска шир.
    — Мъжът ти интересува ли се от здравето ти?
    В компанията на Сен-лин никога не назоваваше Хуайшан Хан по име.
    — Вижда, че се храня и излизам на въздух — прошепна тя. — И това му стига…
    — Разговаряте ли?
    — Понякога…
    — А… докосвате ли се? — гласът му премина в шепот.
    — Питаш дали поддържаме интимни отношения?
    Той безмълвно кимна.
    Сен-лин опря длани в гърдите му и отлепи главата си от тях. Погледът на блестящите й очи, издължени като бадеми, се заби в лицето му.
    — Отговорът ми е далеч по-важен от въпроса, нали?
    Колко мъдри са понякога жените, въздъхна Зи-лин. Далеч по-мъдри, отколкото допускаме или можем да си представим.
    — Ще ми повярваш ли, че няма никакво значение дали ще те излъжа, или ще ти кажа истината?
    — Не.
    — Но е точно така — погали го по бузата тя. — Няма никакво значение.
    — Истината винаги е различна — поклати глава той. — Може би е единственото съвършено нещо в този несъвършен живот. Истината си е истина!
    — Но тя не живее тук, около нас — разпери ръце Сен-лин. — Тя обитава „да-хей“ — великия мрак, който приютява духа ни. Истина е само това, което чувстваме, когато сме потънали в „да-хей“…
    — Значи все пак имате интимни отношения!
    — Ти нямаш право да ми задаваш такъв въпрос!
    — Нямам право ли?
    — Не ти, а той е мой съпруг.
    — Жестоко е да го кажеш…
    — Но това е истината. Тя е богинята, пред която се кланяш, нали? — пръстите й пробягаха по лицето му. — Не искам да те наранявам, но ти сам го правиш…
    — Няма друг начин — затвори очи Зи-лин.
    — Е, да — въздъхна тя. — Защото искаш да откриеш истината на всяка цена.
    „Права е, въздъхна в себе си Зи-лин. Истината действително е богинята, на която се кланям. Няма смисъл да я обвинявам за собствената си нестабилност.“ Напрегна воля и се опита да прогони гнева от душата си.
    Когато отвори очи, в съзнанието му се появи сребърната табакера на Хуайшан Хан. От известно време насам непрекъснато мислеше за нея, не можеше да се отърве от чувството, че някъде я беше виждал…
    Хвана ръката на Сен-лин, отново си напомни, че истината е единствената му господарка, после промълви:
    — Искам да направиш нещо за мен.


    Измина повече от седмица, преди тя да изпълни желанието му. За няколко дни Хуайшан Хан отсъстваше от града и табакерата остана в джоба му. Освен това той винаги я държеше под око, дори когато се намираше в дома си. В крайна сметка Сен-лин успя да я измъкне, но трябваше бързо да я върне на мястото й.
    Табакерата беше западно производство. Зи-лин употреби доста усилия, докато я склони.
    — Той е мой съпруг, а ти искаш да го предам — бяха първите думи на Сен-лин.
    — Ти вече си го предала — отвърна Зи-лин.
    — Защо искаш това? Той е най-добрият ти приятел. Такива неща не се правят между приятели…
    Зи-лин се огледа. Бяха скрити в сянката на бамбуковата горичка, над градината светеше лунният сърп. Също като през първата им вечер…
    Мислеше за това, което бяха сторили на Сен-лин комунистите. Дали Хуайшан Хан знае какво й се е случило, докато е била в ръцете на бившите му господари? Не, едва ли. Тя няма причини да му каже, а и той никога не би я попитал.
    — Сега не мисля за приятелството — тихо, сякаш на себе си, промълви той. — Мисля за Китай. Преди известно време каза, че истината е моя богиня. Е, признавам, че си права… Но истината в името на Китай. С готовност бих жертвал живота си за тази истина!
    — Защо се опасяваш относно бъдещето на Китай?
    Ох, как да й обясни? Как да й каже, че вярва в мисията си на Небесен пазител на тази страна?
    — Този, който държи в ръцете си Китай днес, утре може би ще държи и цяла Азия — тихо отвърна Зи-лин. — Ако Китай допусне грешка, ако управлението на страната попадне в ръцете на недостойни люде, последиците ще бъдат страшни. Китай е огромна страна, с население над един милиард. Поеме ли по предначертания път, нищо не може да я спре… Инерцията й е страхотно силна, инерция на титан.
    — Китай се нуждае от пазител… Някой, който да осигури постъпателното й развитие. Да оцелее, да просперира и едва тогава да стане велика сила… Това може да стори само Джиан.
    Сен-лин продължително го изгледа, после прошепна:
    — Ти?
    — Върша това, което трябва.
    — Но как? Не можеш да надникнеш в бъдещето!
    — Не мога — призна той. — Работя на тъмно, доверявам се на инстинкта си.
    — Значи допускаш грешки и после съжаляваш за тях…
    — Случва се и това — въздъхна той. — За съжаление е неизбежно.
    Пръстите й пробягаха по вътрешната страна на ръката му и се увиха около китката.
    — Вече няма да бъде така… — думите й бяха почти неуловим шепот. — Няма!
    — Какво?
    Лицето й беше толкова близо до неговото, че в ноздрите го удари сладката й миризма — нещо средно между аромата на жасмин и мед.
    — Ти притежаваш, „да-хей“… И двамата го притежаваме… Великия мрак…
    — Искаш да кажеш, че с негова помощ ще виждаме в бъдещето?
    — Може би — тихо прошепна тя.
    — Означава ли това, че ми донесе сребърната табакера на мъжа ти под влиянието на „да-хей“? — усмихна се той.
    — Да — кимна тя, напълно сериозна. — Точно това означава!
    — Но, Сен-лин! Това вече е прекалено!…
    — Слушай! — стисна китката му тя, а гласът й натежа от възбуда. — Моля те да не го правиш. Моля те да не искаш това от мен!
    — Но защо? Ти спокойно би могла да откажеш, нали?
    — Не мога!
    — Значи нищо не можеш да ми откажеш! — каза го шеговито, но не се получи. Гласът му беше прекалено напрегнат.
    — Почти — прошепна тя и се притисна до гърдите му. Сърцето й пърхаше като на подплашена птичка. Той механично я стисна в прегръдката си, сякаш искаше да я предпази от нещо… Но от какво? — Ти търсиш истината и аз трябва да ти я предоставя…
    — А после?
    — Този път би било далеч по-добре, ако я оставиш на спокойствие… Нека спи там, където е…
    — Защо? Какво знаеш за тази табакера?
    — Нищо! — проплака тя и се вкопчи в него. После изведнъж добави: — Виждам…
    — Какво виждаш?
    Тя се разрида, ситните й бели зъби потънаха в рамото му.
    — Сен-лин… — отмести я от себе си той. — Какво виждаш?
    — Краят — тихо отвърна тя и тялото й се разтърси от могъща тръпка.
    После, вярна на думата си, тя предаде Хуайшан Хан. Донесе табакерата му на Зи-лин.
    — Времето ни е малко — задъхано каза Сен-лин, появила се в бамбуковата горичка. — Хуайшан Хан току-що се прибра отнякъде. Спи, но за вечеря ще се събуди… — От начина, по който го каза, Зи-лин остана с впечатлението, че всичко това и се струва като детска игра. Спомни си за някаква приказка от детството, май беше американска… „Джек и Бобеното зърно“. В нея май имаше герой, който прилича на Хуайшан Хан. Великанът-човекоядец…
    Пое табакерата от ръцете й и започна да я разглежда. Филигранното капаче блесна под лъчите на залязващото слънце. Вече беше сигурен, че му е позната. Но откъде?
    Обърна я, прочете търговския знак на дъното. Беше произведена в Съединените щати. По гърба му пробягаха хладни тръпки. През цялото време беше очаквал, че табакерата е, английска изработка.
    Отвори капачето. Острите руски цигари на Хуайшан Хан бяха притиснати от тънка сребърна пластинка. Нещо от вътрешната страна на капака привлече вниманието му и той го наклони в подходящ ъгъл към светлината.
    Инициалите бяха изписани с твърди, ясно очертани английски букви: Р.М.Д.
    Изведнъж всичко му стана ясно. Вероятно с помощта на „да-хей“. Разбра защо го беше лъгал Хуайшан Хан за своята мисия, защо не отговори на въпроса му за табакерата. Но най-ужасното беше, че разбра кого е довел приятелят му тук, като добитък на заколение… Човека, който според Хуайшан Хан, беше организирал заговор за атентат срещу Мао.
    Болката в сърцето му беше толкова остра, че главата му бавно клюмна. Челото му докосна капачето на сребърната табакера, чуждестранно производство…


    Тропотът на ботуши звучеше навсякъде, из цялата огромна страна. По улиците на Пекин и Шанхай, из провинциите Кантон и Юнан, по бреговете на великата Яндзъ…
    Нощите се превърнаха в кошмар. Всички се ослушваха за проскърцването на метални налчета по стълбите, последвано от грубо блъскане по вратата и изкрещяна на висок глас заповеди: Всички се гушеха в леглата си, докато отвеждаха съседите им и без никакви обяснения ги натикваха в полицейските коли.
    Никой от поданиците на великата страна не разбра кога и как дойде терорът, преди да усети могъщите му пипала, простиращи се надлъж и шир по цялата територия на Китай.
    Хуайшан Хан организира доброволчески отряди във всеки град. Обикновено наброяваха стотина души — все предани на новата власт люде. Същото стана и в провинцията. Дори и най-забутаните селца имаха своите революционни отряди. По идея на своя създател те бяха необходими за контрол над огромното население на страната, между тях лесно се маскираха платените агенти на Държавна сигурност. Министерството на обществената безопасност внедри свои шпиони във всички слоеве на китайското общество. След това започна да ехти тропотът на ботуши, нощните хайки прибираха хората направо от леглата им. За повечето от тях нищо не се чуваше…
    — Достатъчно е да си припомним Френската революция — промърмори един ден Мао, обръщайки се към Зи-лин. — Или, ако предпочиташ вещо по-близко — Октомврийската революция в Русия. Два конкретни прецедента на това, което става в страната ни днес…
    — Все още се намираме в период на съзряване. Отхвърлихме всичко старо, прогнило и корумпирано… И на негово място градим из основи нова, коренно различна държава… Първата ни задача е да създадем мощен държавен апарат, без който промените са невъзможни и Китай завинаги ще остане един спящ великан…
    — Подходът на реакцията винаги е един и същ: предизвикване на гражданска война вътре в страната, комбинирана с външна агресия. Трябва да се пазим от американците, другарю Ши. Американците са наши противници в Корейската война, американците поддържат националистите с щедри финансови инжекции, те създадоха и протектората Тайван!
    — Вършат всичко това, защото се страхуват от мен, другарю Ши. Защото знаят, че без тяхната помощ националистите са загубени. Но не могат да проумеят, че и с тяхната помощ положението им е същото. Защото са се превърнали в американски марионетки и изпълняват всяка заповед на президента на САЩ. В противен случай ги заплашва спиране на помощта и пълна разруха.
    Мао крачеше напред-назад като тигър в клетка.
    — В страната започват да се усещат контрареволюционни настроения и това е пряк резултат от действието на националисти и американци. Съединените щати не се поколебаха да нахлуят в Корея, какво би ги спряло да сторят същото и с Китай? Това ние на всяка цена трябва да предотвратим!
    — С репресии, така ли? — попита Зи-лин.
    — Трябва да четеш историята на тази страна, другарю Ши — късо отвърна Мао. — Друг начин няма. Никой не се самообразова доброволно, но това е погрешно. Хората не знаят кое е най-доброто за тях. Знае го само водачът…
    — И водачът го налага…
    — Разбира се — кимна Мао, очевидно без да забележи сарказма в гласа на Зи-лин.
    Зи-лин повика камериерката и поиска чай. Изчака да му сервират, отпи една глътка и замислено попита:
    — Каква е съдбата на затворника, който Хуайшан Хан доведе от Хонконг?
    — Какво?
    Смущението на Мао беше явно, въпреки опитите му да го прикрие с разбъркването на чая.
    — О, да… За момент забравих, че двамата с Хуайшан Хан сте много близки… — отпи глътка чай, намръщи се на горчивината, но въпреки това допълни чашата си: — Все още не сме взели решение. Обмислям как да го използвам по най-добър начин…
    Интересно, каза си Зи-лин. Не беше озадачен толкова от увъртанията на Мао, колкото от това, че упорито избягваше да го гледа. Обикновено Председателят беше прям и откровен, налагаше мнението си на околните не само с думи, но и със стоманения си поглед.
    — Защо проявяваш интерес към този човек? — попита Мао.
    — Искам да го разпитам.
    — Не мисля, че идеята ти е добра… — Нещо в чашата на Мао продължаваше да привлича неотклонното му внимание. — Той е в ръцете на Държавна сигурност, ти няма защо да се бъркаш там…
    — Има защо, но може да стане само по твоя лична заповед.
    — Ще обидим Ло Джуи-чин, нещата ще стигнат и до Канг Шен… — Имаше предвид секретаря на партията, отговарящ по въпросите на сигурността. — Какви обяснения мога да им дам за подобна заповед?
    — Откога си толкова загрижен за хора като тях? — попита Зи-лин и с мъка удържа избухването си. — Толкова важни ли станаха? Аз съм твой личен съветник и винаги съм имал достъп до всичко, което пожелая!
    — Времената се променят, приятелю — въздъхна Мао.
    — Означава ли това, че и аз попадам под подозрение?
    Мао само сви рамене.
    Зи-лин беше смаян. Времената се променят, приятелю! Но как стана това? Защо той нищо не разбра? После се усети и тъжно поклати глава. Разбира се, че беше доловил промените. Вярно е, че бяха бавни и почти незабележими, но той беше в основата им и не можеше да не си дава сметка за тях: Би могъл да изрази протест, би могъл открито да се противопостави на полицейщината, на безцеремонното погазване на гражданските права и на безогледните арести на хора, чиято вина се определяше според степента на тяхното образование, произход и начин на живот.
    Зи-лин знаеше всичко за методите на Берия и НКВД, изпитваше ужас и презрение от жаждата на руснаците за репресии, от желанието им да контролират не само живота и поведението на своите поданици, но дори и мисленето им.
    Отговорността му за това, което ставаше в Китай, беше не по-малка от тази на Мао, Ло или Хуайшан Хан. Нещастните му сънародници винаги бяха страдали — от древните и деспотични императори, от тайните общности след тях, от чуждата окупация. Човек би казал, че вече отдавна са свикнали да ги мачкат, че такава е съдбата им…
    Не, не! Тези мисли са ерес! Но бъдещето изглеждаше мрачно и непредвидимо. Имаше чувството, че се намира на стръмен планински склон, сам в мрака и студа, забравил къде лежи пътят към заснежения връх.
    — Трябва да разпитам затворника — повтори на глас той.
    — Защо настояваш за нещо, което не мога да ти осигуря? — ядоса се Мао, на лицето му се появи обидено изражение.
    — Моля те в името на дългогодишното ни приятелство — погледна го в очите Зи-лин. — Не искам да изтъквам нито заслугите си за Китай, нито помощта ми лично към теб. Защото тук не става въпрос за политика и власт. Моля те само като приятел. И като такъв настоявам да ми дадеш един час за разговор със затворника.
    Мао му обърна гръб и се насочи към писалището. „За пръв път раменете му са приведени“, отбеляза механично Зи-лин.
    Председателят пристъпи към прозореца и хвърли поглед към бойната техника, която чакаше заповеди на площад Тянанмън. Чрез нея и само чрез нея щяха да отрежат главата на контрареволюцията, надигнала се като призрак над гроба на буржоазното минало.
    — Ще вали — тихо отбеляза Мао и вдигна поглед към буреносните облаци, които пълзяха ниско над града. — Но довечера отново ще се изясни… — После, без да променя тона си, добави: — Половината от това време е твое…


    — Пипнаха ме в планината — каза Рос Дейвис. — В малък лагер на около две хиляди метра надморска височина. В платата на Шан…
    Шан, Бирма. А не в Хонконг, както твърдеше Хуайшан Хан.
    — Бях там в продължение на шест месеца… Интересуваше ни маковата реколта…
    — „Ни“?
    Напуканите устни на Дейвис се разтегнаха в бледа усмивка.
    — Не очакваш да ти кажа с кого съм бил там… Нали, стари приятелю?
    — Защо не? — сви рамене Зи-лин. — Забрави ли, че съм мъртъв?
    И двамата се засмяха при спомена за начина, по който бяха уверили генералисимус Чан и обкръжението му в мнимата смърт на Ши Зи-лин.
    Но вътрешно на Зи-лин съвсем не му беше до смях. Използвайки пропуска, подписан лично от Мао, той проникна в строго охранявания затвор на Държавна сигурност с очакването да види стария си приятел Р.М.Д. — Рос Марион Дейвис, такъв, какъвто го помнеше — с буйни червеникави къдрици, яркосини очи и засмяно младежко лице.
    Но вместо това се изправи срещу костелив мъж със сбръчкана кожа и кървясали очи, в които синина можеше да се види едва след по-внимателно взиране. Откритата момчешка усмивка беше изчезнала, а на мястото на дългия и прав патрициански нос имаше грозно подута и разранена топка, която изпълваше половината лице.
    — Бях в Шан заради маковите полета — поясни той и Зи-лин ясно видя колко малко зъби бяха останали в устата му. — Идеята беше да проникнем там и да установим контрол…
    — Над нелегалните рафинерии?
    — Да.
    — Какво искахте да спечелите?
    — Преди всичко пари — отвърна Дейвис. — Огромни купища пари. — Седеше на груб дървен стол, закован за пода. Стискаше с обезобразени от изтезания пръсти железните пръчки, които ги разделяха. — Освен това се надявахме да установим контрол и над целия район, от който да проникнем и по-навътре…
    — За да убиете Мао…
    — Какво?
    Зи-лин го гледаше с напрегнато внимание. Без да съзнава какво върши, той неволно започна да потъва в „да-хей“. В блестящия мрак можеше ясно да различи истината от лъжата. Около тях блестеше някакво особено, различно по цвят сияние и това му помагаше да се ориентира.
    — Така каза Хуайшан Хан. Подготвяли сте заговор за убийството на Мао.
    — Това не е вярно.
    Дейвис казваше истината. Зи-лин кимна, извади пакетче цигари и го пъхна между решетките. Поднесе огън на приятеля си и не пропусна да отбележи облекчението, което се появи на изтерзаното му лице.
    — Господи, не съм помирисвал свястна цигара от цяла вечност!
    — Съжалявам, че не са марката, която предпочиташе…
    Дейвис само махна с ръка. Димът излизаше на вълни иззад разранените му устни, промъкваше се между решетките и ги обвиваше в синкава мъгла.
    — Дълго време бях там — продължи той, сякаш изобщо не бяха прекъсвали темата. — Цял живот… — Пушеше бавно и с открито наслаждение. — Опознах местните наистина добре… Толкова добре, че вече имам твърдо определено мнение… Ние никога не можем да установим контрол над тях.
    — Хората от Шан мразят американците, руснаците също…
    Дейвис му хвърли странен поглед, после въздъхна и размаза фаса си с гола пета.
    — Хайде да прескочим глупостите, а? — промърмори той. — И двамата прекрасно знаем защо нито американците, нито който и да било друг не може да се задържи в онези планини…
    — Кажи ми — погледна го в очите Зи-лин.
    — Не ме прави на глупак — с отвращение рече Дейвис. — Мислех, че поне с теб мога да бъда откровен…
    — Тогава ми се изсмей. — Очите им останаха заковани едни в други сякаш цяла вечност. — Моля те…
    — Защото вие държите всичко, стари приятелю! Засаждане, прибиране на реколтата, рафиниране и разпространение!
    — Аз ли? — стреснато подскочи Зи-лин.
    — Ти, Мао, Хуайшан Хан… Всичките проклети китайци!
    — Не ти вярвам, това е невъзможно! — смаяно прошепна Зи-лин. Но вярваше. Думите на Дейвис бяха чиста истина. „Да-хей“ ги потвърди с особеното си сияние. По лицето му се изписа дълбока загриженост: — Аз лично нищичко не зная за това!
    Дейвис го погледна изпитателно, почти по същия начин, по който преди малко го гледаше Зи-лин.
    — Е, може… — неохотно призна той, обърна се и внимателно скри пакетчето цигари под сламеника си. — Не знаеш кой стои зад всичко това? Не е ли Мао?
    Наистина не зная — въздъхна Зи-лин. В главата му отново прозвучаха думите на Председателя: Ние трябва да извлечем полза от него… Това бяха думи на Хуайшан Хан. Властта на този човек растеше стремително, заедно с тази на Ло Джуи-чин и Кант Шенг. Това ли беше причината, или самият Мао? О, Буда!
    — Я ми кажи — промълви тихо той, — успя ли да научиш името на човека, който ръководи производството на опиум в Шан?
    — Нарича себе си Нага… Знаеш я — онази митологична змия на бирманците… Организацията му е известна като „Дикуи“… Това е всичко. Страхувам се, че останалото ще трябва да откриеш сам…
    На устните на Дейвис се появи тъжна усмивка, в нея се долови бледа сянка от предишната самоличност на този мъж.
    Зад гърба на Зи-лин прозвучаха стъпките на пазачите. Времето му изтече. Започна да се надига, Дейвис изведнъж протегна ръка. В очите му се появи страх.
    — Какво ще стане с мен?
    — Не зная, приятелю — поклати глава Зи-лин. Но знаеше много добре… Ние трябва да се възползваме от него…
    — Ще те видя ли пак?
    Зи-лин сведе очи към американеца, който продължаваше да седи на дървения стол. Изглеждаше като човек, който няма сили да се изправи. Какво ли му правят тук, неволно се запита Зи-лин. Спомни си за изтезанията, на които комунистите бяха подложили Сен-лин. Тези тук едва ли са по-различни, особено когато ги командва човек като Хуайшан Хан.
    — Искам да те попитам нещо — задържа се на място той. — Беше ли агент на американските тайни служби, когато се срещнахме преди години?
    Дейвис опря глава в железните пръчки. Зи-лин видя, че на мястото на гъстите червеникави кичури зееха грозни петна — сякаш косата му беше изгоряла.
    — Има ли значение? — промърмори той.
    — Не — Поклати глава Зи-лин. — Наистина няма.


    — Той знае! — Приличаше на изплашена гълъбица, цялото й тяло трепереше.
    — Важно е да си абсолютно сигурна. Знае, или само подозира?
    — Знае! Сигурна съм, че знае!
    Небето се обагри в разноцветно сияние, после слънцето бавно потъна зад синкавите планински върхове на запад. Двойка дъждосвирци се гмурна в последните, косо падащи лъчи, перата им проблеснаха като разтопено злато, после изчезнаха. Във въздуха се носеше аромат на бадеми и той неволно си помисли за отровни цианиди. Веднъж в живота си беше виждал как от тази отрова умира човек. Някакъв разкрит шпионин, миг преди да бъде заловен… Предпочел мигновената смърт пред мъченията и ужасната агония. Просто сдъвка една малка капсулка и всичко свърши.
    — Ако наистина е така, значи трябва да заминеш — промълви Зи-лин.
    — Да замина ли? — погледна с разширени очи тя. — Но къде?
    — Аз ще се погрижа за теб.
    — Той е мой съпруг, не мога да го напусна.
    — Напротив, Сен-лин — погледна я топло той. — Ти отдавна си го напуснала.
    — Прегърни ме — прошепна тя. — Моля те, прегърни ме!
    Зи-лин разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Бузата й се притисна до неговата, косата й покри част от лицето му. А той изведнъж се запита защо изобщо беше позволил тази връзка. Знаеше, че ще се стигне до този миг, през цялото време го знаеше. За подобни връзки друг край няма.
    Същевременно си даваше сметка, че не иска този край. С вълнение установи, че не е готов да се откаже от Сен-лин. Искаше да я направи щастлива. Особено сега, в този кратък миг… Имаше чувството, че по този начин ще изкупи всичките си грехове, ще освободи душата си от стенанията на мъртвите, от ужасите и несправедливостта. Че ще изкупи дори и най-тежкия си грях — напускането на Атена, майката на Джейк, изоставянето на Шен Ли — своята любовница…
    Съзнаваше, че придава прекалено голяма тежест на един акт, че залага на карта щастието на друго човешко същество. Това е твърде много, но Сен-лин заемаше специално място в душата му. Нима единствено той вижда колко необикновена е тази жена? Може би има и други, но Хуайшан Хан с положителност не е между тях.
    Хуайшан Хан. Това засяга и него. Хуайшан Хан тежеше като воденичен камък върху съвестта на Зи-лин. Защото без него този човек не би бил тук, терорът също би могъл да им се размине…
    Усети фалша на тази мисъл още преди тя да напусне съзнанието му. Вълната от насилие не беше измислена от Хуайшан Хан, Дълбоко в сърцето си той знаеше, че тя щеше да дойде и без него.
    Но този човек олицетворяваше злото, помагаше му да се разширява и процъфтява. Освен това трябваше да помисли и за онези тайнствени неща, които ставаха в Шан. Може би само планината знае кой организира събирането и разпространението на опиума, Зи-лин не можеше да повярва, че Мао има пръст във всичко това. Единствената мечта на Мао беше да се изтръгне от лапите на Москва и войната в Корея му даваше тази възможност. Една трудна, но все пак постижима цел, както го беше уверявал Зи-лин. Ако Мао печели огромни капитали от търговията с наркотици, би ли се впуснал в една толкова опасна военна авантюра? Едва ли, поклати глава Зи-лин.
    От друга страна обаче Дао Джуи-чин, Кант Шенг и Хуайшан Хан печелеха авторитет и власт доста по-бързо от обичайното. Как ставаше това? Не се ли крие причината именно в Шан? Възможно, напълно възможно…
    — Историята приключва точно както си знаех — ридаеше на гърдите му Сен-лин.
    — Този път грешиш — поклати глава Зи-лин.
    Но във въздуха продължаваше да се носи опасният аромат на горчиви бадеми. Сякаш протегна ръка и угаси луната, кадифената нощ го обви с черната си мантия. От югоизток се появиха тежки дъждовни облаци, въздухът овлажня. Барометърът стремително падаше, всичко замря в очакване на бурята.
    Зи-лин използва пропуска, подписан лично от Мао. В продължение на час и половина се труди върху датата и резултатът му се стори напълно задоволителен. Затворът на Държавна сигурност изглеждаше тъмен и заплашителен. Издигаше се малко встрани от площада, проектиран и построен под диктовката на руснаците. Може би затова постройката изглеждаше грозна и рухнала, макар да беше само на няколко години. Около нея бяха посадили млади брезички, пред входа бяха паркирани брониран влекач и няколко военни камиона. Кабините бяха празни, площадът също. По това времена нощта хората предпочитаха да си стоят у дома. Паркира служебната кола отпред и бавно се насочи към пропуска.
    Премина без инцидент през три контролни пункта. Това обаче не го зарадва. Важното беше как ще излезе.
    През нощта персоналът на затвора се свиваше до една трета от нормалната си численост, преди всичко, защото горните етажи се използваха от администрацията и за служебни съвещания.
    Началникът на корпуса съобщи, че затворникът не е в килията си. Бил изведен за разпит.
    — Нормално ли е това — пожела да се осведоми Зи-лин.
    — Напълно — кимна началникът, на име Чу. — Това се повтаря всяка нощ.
    — А кога спи? — попита Зи-лин.
    — Не спи — отвърна равнодушно Чу. — Това е част от обработката.
    Зи-лин тикна пропуска с подписа на Мао под носа му и кратко нареди:
    — Заведи ме при него!
    — Вашето посещение е в много необичаен час — промърмори Чу — Може би трябва да се обадя на другаря Хуайшан…
    — Идвам от кабинета на Председателя Мао — ледено процеди Зи-лин. — Защо по-добре не позвъниш направо там? Сигурен съм, че ще бъде много доволен да го събудят по такъв важен процедурен въпрос!
    Чу видимо се колебаеше. Очите му се местеха от пропуска върху Зи-лин и обратно. Накрая въздъхна и кимна с глава:
    — Оттук, моля.
    Щедро посипан с хлорна вар, коридорът все пак вонеше на урина и изпражнения. На циментовия таван бяха окачени мъждиви крушки, оградени в предпазна мрежа, светлината им беше жълтеникава и мътна. Сенките на двамата мъже тичаха по стената.
    Чу спря пред метална врата с решетъчно прозорче и тихо почука. Оттатък се обади мъжки глас. Размениха си няколко думи, после вратата изскърца и се отвори.
    В носа го лъхна отвратителна миризма. Трима униформени се редуваха да бият Рос Дейвис, който беше проснат гол в средата на квадратното помещение, осветен от ярък прожектор. Единият държеше нажежен до червено електрически нагревател, от който се чуваше монотонно бучене. При влизането на Зи-лин тъкмо го опираше в голата плът на затворника. Разнесе се изпукване, последвано от облак дим и болезнен крясък. Замириса на пърлено.
    — Достатъчно! — извика Зи-лин. — Дошъл съм за затворника!
    — По чия заповед? — изгледа го подозрително онзи с нагревателя.
    — Лично на Председателя Мао!
    — Вярно е — обади се Чу и размаха хартийката с подписа на Мао. — Този министър е личен съветник на другаря Мао.
    — Донесете дрехи! — продължи със същия тон Зи-лин, давайки си ясна сметка, че трябва да действа бързо и решително. — Да бъдат цивилни. Другарят Мао иска лично да го разпита!
    Двама от надзирателите помогнаха на Дейвис да се облече. Ръцете на американеца трепереха, очите му нито веднъж не се извърнаха по посока на Зи-лин.
    — Имате ли нужда от помощ, другарю министър? — попита Чу, когато Дейвис беше готов. — Мога да ви отделя двама от хората си.
    — Не — поклати глава Зи-лин. — Ще се оправя и сам.
    — Сигурен ли сте, другарю министър? — загрижено попита Чу и отвори вратата на стаята за разпити. — Не искам дори да си помисля какво ще стане, ако затворникът избяга!
    — Я го погледнете! — намръщи се Зи-лин, подкрепяйки Дейвис за рамото. — Той дори не може да ходи, а камо ли да избяга. Поемам цялата отговорност…
    — Както желаете, другарю министър.
    Преминаха последователно през трите контролни пункта, излязоха навън и от устата на Дейвис се изтръгна едва чута въздишка. Главата му се отпусна върху рамото на Зи-лин, съвсем като Сен-лин преди няколко часа.
    — Само още няколко крачки, стари приятелю — прошепна в ухото му Зи-лин. — Ето, стигнахме до колата. Ще можеш ли да се качиш?
    Дейвис кимна, отдели се от Зи-лин и с болезнена гримаса се отпусна на пасажерското място.
    Зи-лин седна зад волана, включи двигателя и потегли.
    Дори години по-късно не беше в състояние да определи какво го насочи към Ксиан Шан. Огромният парк се простираше в пекинския Квартал Фрагрантни хълмове. Зи-лин употреби доста усилия, докато си спомни старото му име: Ловният парк.
    Насочи се натам, вероятно защото винаги беше обичал този парк. Бистър поток го разделяше на две, водите му идваха от прекрасно планинско езеро, сгушено под върховете на планината Гуи на запад.
    През дванадесети век тук имало толкова много дивеч, че императорите обявили района за свой ловен парк. В средата на осемнадесети век всичко вече било избито, императорските съветници се принудили да внасят дивеч чак от Манджурия, за да задоволят ловната страст на своя господар.
    Зи-лин отведе Рос Дейвис в Шуан Чжин — „Вилата с двата кладенеца“, разположена в южния край на парка. Тук бяха на сигурно място, вода имаше в изобилие, въпреки че единият от кладенците беше затворен с тежък метален капак.
    Зи-лин спря колата край входа на парка и двамата слязоха. Подкрепян от ръката му, Рос Дейвис закуцука покрай бронзовите лъвове, издигащи се от двете страни на алеята, носеща името „Улицата на търговците“. Тук щяха да прекарат нощта, а на разсъмване щяха да се преместят. Въпросът обаче беше къде… Спокойно, каза си Зи-лин. Проблемите трябва да се решават един по един. Ние трябва да се възползваме от него… Това не биваше да се случи. Шпионин или не, Дейвис беше негов приятел. Животът му означаваше много повече от някакъв скалъпен процес в името на фалшиви цели. Новият режим на Китай ще забрави за съществуването на Рос Дейвис още на другия ден, но Зи-лин едва ли щеше да успее…
    Настани го да седне, даде му вода, направи каквото можа за облекчаване на болките му.
    — Защо го стори? — вдигна глава американецът. По лицето му имаше кални бразди, примесени със засъхнала кръв. — Бях сигурен, че никога вече няма да те видя.
    — Ти си варварин — топло го погледна Зи-лин. — Какво знаеш за приятелството?
    Дейвис се усмихна и затвори очи.
    — Преди време бях сигурен, че от Шан по-лошо няма — промълви той. — Но там, вътре, беше истински ад…
    Зи-лин мълчаливо приклекна до приятеля си. Остави го да говори, сигурен, че това ще му донесе облекчение.
    — Мислех, че сме подготвени за… хм… всички възможни усложнения… — продължи все така тихо американецът. — Но сега вече зная, че никой не е имал представа какво ще ни се случи, ако ни заловят…
    Небето на юг се разтърси от далечни гръмотевици. Дъждът наближаваше. Зи-лин вдигна очи към покрития с гледжосани плочки покрив на вилата. Звездите бяха изчезнали, ниско надвисналите облаци отразяваха светлините на спящия град. В съзнанието му изплува нажеженият нагревател, в ноздрите го удари вонята на изгорена плът. Изпита гордост от това, което беше направил.
    — Не зная как се озовах тук — промърмори Рос Дейвис, заслушан в тропота на първите водни капки върху покрива. — Толкова далеч от Вирджиния, от дома… — главата му се отпусна върху свитите колене. — Имам чувството, че съм попаднал на друга планета… Това е… Това беше най-тежкото… Да знаеш, че умираш далеч от дома… От всичко, което ти е скъпо.
    — Няма да умреш — успокоително рече Зи-лин и се премести. Дъждът бързо се усилваше. Спомни си как бяха яздили по пътеките на Копринената планина. Извади една цигара, драсна клечка кибрит и я тикна между устните на Дейвис. После, кой знае защо, през главата му мина една странна мисъл: „Добре е, че родителите на Дейвис не могат да го видят в това състояние…“
    — Страх ме е — промълви Дейвис, без да усеща цигарата между устните си. — Страх ме е от смъртта. Иначе сигурно щях да се самоубия в килията си. Но този страх ме сковава… Какво ще стане с мен след това? Ще се превърна ли в прах? Ще усещам ли студ? Изобщо, ще има ли нещо?
    — Аз съм будист — отвърна Зи-лин. — За мен няма рай, няма ад…
    Главата на Дейвис конвулсивно отскочи назад:
    — Тогава какво има?
    — Едно начало — отвърна Зи-лин. — Животът ни е само началото на едно дълго космическо пътуване. Никой не знае докъде ще го отведе то. На всички трябва да се борим за живота всеки час, всяка минута… Същевременно не бива да се боим от смъртта, приятелю…
    Протегна ръка, измъкна горящата цигара от потрепващите устни на Дейвис и напълни дробовете си с дим. Изпусна го, после му върна цигарата.
    — Толкова съм далеч от дома — погледна го Дейвис.
    — Забрави за Америка — поклати глава Зи-лин. — Сега твой дом е Китай.
    Дейвис отметна глава и дръпна дълбоко от цигарата. Откъм стената се разнесе остро пропукване и Зи-лин скочи на крака. Неясна човешка фигура се придвижваше към вилата. Зи-лин предпазливо я последва, спря се едва при кладенеца.
    — Сен-лин! — извика той.
    Тя се обърна, разтвори ръце и хукна към него.
    — Аха, влюбените!…
    Гласът на Хуайшан Хан долетя откъм малката горичка и ги накара да замръзнат. Ловецът беше заложил капана си и сега се наслаждаваше на уплахата на жертвите.
    — Верният Чу ми позвъни веднага, след като си тръгнал — поясни Хуайшан Хан и небрежно пристъпи към тях. — Много е съвестен другарят Чу… А и доста подозрителен. Наредих му да те държи под око, докато пристигна — на лицето му се появи мрачна усмивка: — И ето ме тук…
    Зи-лин сведе поглед към Сен-лин, която се притискаше към него и неудържимо трепереше. Мракът беше почти непрогледен, дъждът продължаваше да плющи. Блесна светкавица, веднага след нея тресна оглушителна гръмотевица. Но в краткия промеждутък от време Зи-лин успя да забележи тъмните белези по лицето й.
    — Сен-лин, какво ти се е случило?
    — Нали ти казах, че знае… — промълви между риданията си тя. — Това е наказанието ми. Удряше ме само в лицето… Мисля, че имам счупени кости… Правеше го нарочно и крещеше: Всички трябва да видят срама ти! Ще останеш белязана за цял живот!
    Останал без дар слово, Зи-лин мълчаливо я прегърна и обсипа с целувки разраненото й лице.
    — Само за това? — промърмори след известно време той. — Нима е възможно?
    — Наказа ме не само заради изневярата… — изхлипа Сен-лин. — А и защото съм бременна… В утробата си нося твоето дете…
    Зи-лин беше толкова смаян, че само гледаше как Хуайшан Хан пристъпва напред и грубо я хваща за ръката.
    — Пусни я, предател! — извика с пламнали очи той.
    Едва сега Зи-лин разбра какво се крие зад тези жълти очи на хищник. Някога беше повярвал, че Хуайшан. Хан е преминал на тяхна страна по чисто идеологически причини, но сега истината изплува пред очите му. Хора като него не даваха пет пари за идеологията, интересите им винаги си оставаха дълбоко лични. Хуайшан Хан беше обърнал гръб на националистите, само защото беше видял изгодата на помощник на комунистическия режим. С помощта на новите управници на Китай той се беше стремил да се докопа до маковите полета, до парите и властта. Това е цялата идеология, която изповядваше…
    В ръката на Хуайшан Хан проблесна нож, острието му опря в шията на Сен-лин, точно над сънната артерия.
    — Пусни я, иначе ще видиш смъртта й с очите си!
    Зи-лин свали ръце от кръста на Сен-лин и Хуайшан Хан неволно се отпусна. Надявал се на този кратък миг, Зи-лин се стрелна напред и надолу, главата му потъна в корема на врага.
    Хуайшан Хан извика от болка, ножът се изплъзна от омекналата му длан. Гърбът му влезе в болезнен контакт с железния капак на кладенеца.
    Зи-лин сплете ръцете си в юмрук и ги стовари върху гърба му, онзи отново извика и се преви от болка. Дълго потисканият гняв изригна в душата на Зи-лин като вулканична лава. Скочи напред, грабна ръката и крака на Хуайшан Хан и го вдигна във въздуха. После, обладан от нечовешка сила, го запрати върху капака на кладенеца.
    Тежкото тяло на някогашния му приятел се стовари точно в средата. Ръждясалият, неотварян десетки години капак, се счупи като картон. Хуайшан Хан нададе отчаян вик, ръката му инстинктивно се вкопчи в Сен-лин и двамата изчезнаха в дупката.
    Зи-лин изкрещя, викът му беше толкова силен, че заглуши дори грохота на бурята. Хвърли се към пръстена на кладенеца, без да усеща, че жули до кръв коленете и лактите си. В ноздрите го удари застоял въздух, пред очите му се мерна протегната ръка. Напрегна се докрай и успя да докопа крайчеца на влажните пръсти.
    Чия беше тази ръка? На Хуайшан Хан или на Сен-лин? Не успя да определи, тъй като тъмнината беше непрогледна, а докосването на пръстите не беше достатъчно.
    После душата му се отвори към бездънната бездна на океана и потъна в „да-хей“. В ушите му прозвуча призивен глас.
    Аз ще го унищожа, каза гласът. Аз трябва да го унищожа! Пусни ме!
    Не, безмълвно изкрещя той. Не!
    Друг начин няма, той ме убива!
    Пръстите започнаха да му се изплъзват.
    Не!НЕ!!!
    Няма да му позволя да убие и теб! Пусни ме!
    Моля те, Сен-лин!
    В дъното на океана блеснаха ослепителни звезди. Аз мога да те спася. Пресегна се, но не с ръце, не дори с душа… Намери я благодарение на могъщото си „ки“ и се вкопчи в нея. Душите им се сляха, както много пъти преди това… Сен-лин! Докосването на пръстите изчезна.
    Няма друг начин…
    Времето престана да съществува. Остана край прогнилия капак на кладенеца минути, а може би часове. Проснат под стряхата на древната вила, Рос Дейвис спеше непробуден сън. Зи-лин бавно излезе от състоянието на дълбоко вцепенение, тялото му се разтърси от спазми.
    Едва тогава долови замайващата миризма на горчиви бадеми. Извърна глава и видя зейналата уста на приятеля си и кухия зъб, който стърчеше от челюстта му. Устните му бяха посинели, разтегнати в зловеща усмивка.

Книга четвърта
Вивартасидха
Съществуване

Пролет — Лято, в наши дни
Маями / Москва / Хонконг / Шан / Вашингтон

    — Издимя!
    — Какво?
    — Издимя, хубавецо! Няма, го изчезна! Мръсното копеле се изпари!
    — Бенет ли?
    Мартин Хуанито Гато де Роза извъртя глава:
    — Мислиш ли, че извадих всичката вода от дробовете ти, хубавецо? Може би съм пропуснал нещо…
    — Стига, стига! — простена Тони Симбал. — Още малко изкуствено дишане уста в уста и ще взема да се влюбя в теб!
    Там долу беше тъмно и студено. Симбал никога не беше изпитвал такъв смразяващ студ. Но от него се свести и беше благодарен на Бога затова. Ако не беше студено, той с положителност щеше да потъне като камък и Кубинеца едва ли би го стигнал без кислороден апарат. Потръпна, кожата му неволно настръхна.
    — Шибана работа! — промърмори Кубинеца и очите му опасно проблеснаха. Върху раменете си беше наметнал сиво одеяло с надпис:
    Общинска полиция — Маями
    Беше доказал служебната си карта на ченгетата, пристигнали по сигнал на разбудени граждани, и с това се приключи. Само две минути по-късно патрулната кола се понесе с включена сирена към мястото на истинската злополука — пожар в някакъв крайградски хотел. Хората от бърза помощ обработиха раните и драскотините на Симбал, получиха категоричния му отказ да иде в болница за основен преглед и си заминаха.
    — Мария не беше като кучките, на които човек обикновено се натъква… Тя имаше глава на раменете си.
    В мрака и студа не можеше да се диша. Мозъкът на Симбал продължаваше да е парализиран от този факт. Няма въздух, няма живот. Ясно си представи как дробовете спират да функционират, притиснати от мрака и студа, които коварно се промъкват през ноздрите и стиснатите до болка устни… На това му се казва удавяне. Отново потръпна, ръцете му механично придърпаха грубото полицейско одеяло.
    — Я ми виж костюма — продължаваше да мърмори Кубинеца. — Не става за нищо друго, освен за боклука! Знаеш ли с колко ме набута мръсното копеле?
    — О, я млъквай!
    — Какво?
    — Млъквай, казах! Нали компанията го плаща? — имаше предвид ЦРУ.
    — Е, да…
    — Тогава престани да плачеш!
    — Не става въпрос за шибания костюм, хубавецо — въздъхна Кубинеца. — На душичката ми е кофти!
    Тялото на Симбал се разтърси от тръпки. Последиците от шока влизаха в правата си.
    — Тоя кучи син насочи пистолета си към нея и я гръмна! Просто ей така! Трябва да имаш сърце като лед, за да го сториш… Наистина е така. Мръсен вудуист!
    — Престани, Мартин — примоли се Симбал, но наостри уши. Искаше да идентифицира особената нотка в гласа на Кубинеца.
    — Защо ми викаш да престана, човече? — изгледа го агресивно онзи. — Защо мислиш се гмурнах в гадния залив, пълен с акули и лайна?
    — Е, акулите едва ли идват толкова близо, Мартин…
    — Никога ли не си чувал за сантиментални чувства, хубавецо? Света Майко, та аз измъкнах недоверчивия ти задник направо от гроба!
    — Оценявам това, Мартин. Наистина го оценявам и ти благодаря. Но би ли затворил проклетия си плювалник поне за минута?
    Кубинеца насочи поглед към подвижните светлинки в пристанището за яхти.
    — Как пък да не го оценяваш… — обидено промърмори той.
    — Каза, че Бенет е изчезнал…
    — Издимя, човече. Стопи се като призрак… — очите на Гато де Роза останаха заковани върху водата.
    — А може би не е така — подхвърли Симбал.
    Кубинеца рязко се извъртя:
    — Знаеш нещо, което аз съм пропуснал?
    — Йе Бегача…
    — Оня от Китайския квартал? Единият от тримата братя, които управляват нюйоркския клон на „Дикуи“?
    — Точно той. Видях го на купона. Двамата с Бенет нещо си приказваха…
    — И какво от това? — сви рамене Кубинеца. — Нали затова са купоните?
    — Този път е по-различно — поклати глава Симбал. — Помниш какво каза Бенет, нали? Че е видял сметката на Алън Тюн. А Йе Бегача беше силният човек на Тюн в „Дикуи“… Съвсем наскоро чух, че е предлагал Тюн за повишение…
    Очите на Гато де Роза възбудено заблестяха:
    — И мислиш, че…
    — Точно така — кимна Симбал. — След като Тюн е оплел конците, значи и Бегача не е наред… Казва ли ти някой? Може би двамката са дърпали от мангизите, може би са искали да започнат частен бизнес…
    — Ако си прав, нещата стават много прости — изгледа го продължително Кубинеца. — Открием ли Йе Бегача, ще открием и Бенет. Защото се е появил тук да му види сметката…
    — Абсолютно вярно.
    Кубинеца скочи на крака, одеялото се плъзна на земята.
    — Отивам да завъртя няколко телефона. Все някой ще знае къде се намира Бегача…
    И някой наистина знаеше.
    — Як твърди, че Бегача е наел стая в хотел „Трилиант“.
    — Як ли?
    — Да, бе, човече, какво толкова се чудиш? Ако имаш толкова вълна, колкото тоя хубавец, и на тебе ще ти викат „Косматия“… — Елегантният костюм на Кубинеца от кремава коприна наистина не приличаше на нищо. Беше мокър и смачкан, с огромни торби на коленете и лактите. Протегна ръка и помогна на Симбал да стане: — Ела да облечем нещо сухо, после отиваме при Йе. Няма да се успокоя, докато не пипна мръсното копеле!
    — Бенет е мой — напомни му Симбал.
    — Вече не е — тръсна глава другият. — Особено след това, което стана…
    „Трилиант“ беше свръхмодерна постройка във формата на триъгълна пирамида, истинско царство на лукса. Между фасадата от бледозелен мрамор и плажната ивица блестяха водите на огромен басейн, оформен като лагуна. В средата му се издигаше изкуствено островче със стройни палми, осветено като писта за излитане на самолети.
    Гато де Роза само изсумтя и подаде ключовете от червеното ферари на униформения служител, който почтително се кланяше на метър от тях.
    — Това още не е нищо — промърмори той. — Чакай да видиш игрището за голф… Девет сектора, а във водната преграда между тях плуват живи крокодили! — от устата му се откъсна кратък смях.
    Стълбището към бронзовата врата с опушени стъкла беше от огромни блокове розов мрамор. На всеки от тях имаше саксии с палми, азалии и бугенвилии.
    — Първа класа — призна Симбал.
    — Аха — кимна Кубинеца. — Стига да си от хората, които могат да издържат повече от час сред подобни фъшкии!
    Климатичната инсталация във фоайето ги накара да потръпнат.
    — Исусе! — промърмори Симбал. — Забравил съм си анорака!
    — Кво ти става, хубавецо? — подигравателно го изгледа Гато де Роза — Нима имаш нещо против дълбокото замразяване?
    Тръгна към огромното гише от розов мрамор, върху което бяха наредени няколко телефонни апарата без шайба за избиране. Вдигна слушалката на един от тях и поиска номера на стаята, в която беше отседнал Йе Бегача. Но телефонистката отказа му да го даде, а той пък не искаше да го свързват чрез нея.
    Остави слушалката и с нехайна походка се насочи към рецепцията. Изчака червендалестият служител да приключи с телефонния си разговор, повика го с пръст и пусна една двайсетачка в протегнатата му длан. Банкнотата изчезна по начина, по който го правят фокусниците. Размениха си няколко думи на испански, разговорът продължи не повече от тридесет секунди.
    После Гато де Роза се върна при Симбал.
    — Какво друго може да се очаква? — въздъхна той. — Трийсет и седем нула едно и нула две… Апартамент на последния етаж. Пет стотака на вечер.
    — А някой беше казал, че престъплението не си струва парите… — промърмори Симбал, докато крачеха към батареята от асансьори с бронзови врати. На всяка от тях имаше триъгълна звезда — емблемата на хотела. Същите звезди бяха втъкани и в дебелия мокет.
    — Твоят селянин каза ли дали Бегача си е у дома? — попита Симбал.
    — Каза.
    — Посещения?
    — Хайде стига де — скептично го изгледа Кубинеца — Той е администратор, а не Супермен. „Трилиант“ е огромна хралупа. Цял камион морски пехотинци да влязат тук, пак никой няма да ги забележи…
    — Надявам се да си сигурен, че това беше първият му подкуп за нощта — промърмори Симбал.
    Гато де Роза се изсмя, но лицето му изведнъж се разкриви в грозна гримаса.
    — Кучи син!
    Вратата на един от асансьорите се плъзна встрани и в рамката се очерта фигурата на Бенет.
    Бенет започна да си пробива път в обратна посока, срещу тълпата. Придвижваше се бавно и спокойно, без да се оглежда назад. Пращеше от самоувереност като повечето откачени. Симбал и Кубинеца се впуснаха подире му, пробивайки си път между тоалети на „Нипон“ и „Унгаро“, сред които чернееха смокинги „Афтър сикс“ за по няколко хиляди долара бройката. В ноздрите ги удари ароматът на „Натюрел“ и „Шанел №5“.
    Бенет изчезна в някаква странична врата и те увеличиха скоростта. След миг бяха там, отвориха вратата и се озоваха в дълъг коридор с бетонни стени и гумирано покритие на пода. На стената висеше табела с надпис: ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО ВЪВ ФОАЙЕТО С БАНСКИ КОСТЮМИ.
    — По дяволите! — изсъска Симбал и се впусна в бяг.
    Беше си спомнил твърдението на Кубинеца, че Бенет не ходи по места, до които не може да стигне с лодка.
    Стъклени врати се отвориха пред тях, озоваха се пред осветен плувен басейн, огромен като бална зала. Над него стърчеше бетонна козирка, върху която бяха наредени поне сто шезлонга, опънати като по конец. Зад козирката имаше широка стълба, по която проблясваха ситни песъчинки. Двамата полетяха надолу, прескачайки по три стъпала наведнъж.
    Осветлението на басейна беше достатъчно силно, за да видят фигурата на Бенет, изправена на брега. Миг по-късно той вече не беше там. Един мощен отскок и шпионинът изчезна в пяната на прибоя. Главата му изскочи на повърхността, ръцете му направиха няколко мощни загребвания. Кубинеца скочи след него.
    След малко Симбал видя очертанията на стройната „цигара“, която се поклащаше на котва на петдесетина метра от брега.
    — По дяволите! — процеди той, обърна се и хукна към хотела.
    Двойните врати от тежък махагон се оказаха отключени. Йе Бегача се беше настанил на морскозелен диван, който изпълваше почти цялата дневна. Плоското му кантонско лице беше бяло като оризова хартия, гърдите му неравномерно се надигаха и отпускаха, очите му бяха затворени.
    Симбал застана на колене до него и провери пулса му.
    — Ще се оправиш, вуйчо — прошепна на кантонско наречие той. — Ще се оправиш. Бенет те подреди така, нали? Едуард Мартин Бенет… Защо?
    Очите на Йе Бегача се отвориха. Симбал веднага разбра, че не виждат нищо, освен това, което е в главата му.
    — Бенет иска да съм мъртъв…
    Думите бяха казани бавно и мъчително, но изненадващо ясно.
    — Като Алън Тюн?
    — Да.
    — Защо?
    Йе не отговори, очите му излъчваха непоносима болка.
    — Защо, вуйчо? Защо Бенет искаше смъртта на Тюн, а сега и твоята?
    Китаецът промърмори нещо неразбрано под нос, в душата на Симбал нахлу отчаянието.
    — Какво? — наведе се над него той. — Оръжия? Оръжия ли каза, вуйчо?
    Клепачите на Йе едва забележимо потрепнаха. — Умирам… — гласът му беше дрезгав. — Трябва да информираш братята ми…
    — Да, да…
    — Боговете са ми свидетели… Проклинам убиеца си… Проклинам го до шестнадесето коляно…
    — Бенет иска смъртта ти заради оръжия, така ли? — Приведен ниско над китаеца, Симбал ясно усещаше особената миризма на смъртта.
    — Да — прошепна с треперещи устни Бегача. — Студено ли е тук?
    — Оръжията, вуйчо!
    — Това е бизнесът на новото поколение… На Бенет, Мако и останалите…
    — Кои са останалите?
    Йе се люшкаше между живота и смъртта, съзнанието му ту се прочистваше, ту помътняваше. Ясно личеше, че се държи с върховни усилия на волята.
    — Оръжия… Казаха ни, че ще транспортираме „Блекмън Т-93“, ракетни установки за поразяване на жива сила… Но от тях печалба няма… Не ги продаваме…
    — А какво ги правите?
    — Складираме ги…
    — В Азия?
    — Не само там… В Европа, в Южна Америка, навсякъде…
    — Защо?
    Върху устните на Йе изби розова пяна.
    — Тюн беше против… аз също… Трябваше да сме по-предпазливи… Но това е опасно за целия свят…
    — Какво имаш предвид, каква опасност? — Симбал напрегнато се приведе над лицето на умиращия.
    — Най-лошата…
    — Поясни се, ако обичаш…
    — Тези оръжия… С тях можем да унищожим света… — По лицето на Бегача се търкаляха едри капки пот, кожата му стана ужасно бледа. — Когато Бенет…
    Симбал чакаше със затаен дъх, сърцето блъскаше в ушите му. „Пресвета Майко, на какво се натъкнах?!“, ужасено се запита той, после леко докосна хладната китка на китаеца:
    — Когато Бенет какво?
    — Бенет е духът, който изскача от бутилката…
    Това пък какво означава?
    — Къде отиде Бенет?
    — В Шан — потръпна Йе Бегача. — При източника…
    — Вуйчо? — Симбал трескаво потърси пулса на китаеца, но пулс нямаше.
    Бавно се отпусна назад. „Дикуи“ се занимава с транспорт на оръжие? Възможно ли е това? „Блекмън Т-93“ е ракета с голяма унищожителна сила, която се изстрелва от един-единствен боец. Защо? По какъв начин тази общо взето слаба бойна техника може да унищожи света? Симбал усети, че тялото му се разтърсва. Стана му студено, имаше чувството, че е по-хладен дори от изстиващия труп пред себе си.
    — Каква стана тя, хубавецо? — изръмжа зад гърба му Гато де Роза, появил се безшумно в стаята. От крачолите му се стичаше вода и попиваше в дебелия килим.
    — Бенет? — попита, без да го гледа Симбал.
    — Измъкна се с „цигарата“ — въздъхна Кубинеца. — Чакаше го на котва.
    — Уморен съм — промърмори Симбал.
    — Не ме будалкай, хубавецо — изгледа го подозрително онзи. — Чух те, като говориш с китайчето…
    — Той просто бълнуваше — поясни Симбал и изпита чувството, че целият свят е легнал върху плещите му.
    — Глупости!
    — Точно така, да те вземат мътните! — избухна Симбал и скочи на крака. — Отсега нататък с Бенет ще се занимавам аз!
    — Я зарежи тая работа!
    — Нямам друг избор. Нали отново го изпусна?
    — Така ли мислиш?
    В главата на Симбал звънна предупредителна камбанка. Нещо в тона на Кубинеца го караше да бъде неспокоен. Насочи се към вратата.
    — Къде отиваш, хубавецо? — спря го гласът на Кубинеца.
    — Надявам се пак да се видим, Мартин…
    — Хей, не можеш да си тръгнеш просто ей така! — скочи Гато де Роза. — Чуваш ли, хубавецо?
    — Какво, да не си решил да ме проследиш? — обърна се Симбал и го възнагради с мрачна усмивка. — Не вярвам да си толкова глупав…
    Известно време се гледаха в мълчание. После Гато де Роза поклати глава и примирително подхвърли:
    — Тая работа започва да смърди като рибарска гемия, хубавецо…
    — Ще ми кажеш ли на кого се обади от пристанището? — пожела да узнае Симбал.
    — Вече ти казах, приятел…
    — Така ли? Е, хубаво…
    — Добре де, да върви по дяволите! — въздъхна Кубинеца и забързано прекоси стаята. — Заповяда ми да те държа под око… Каза да вървя по петите ти… Очевидно не ти вярва, хубавецо.
    — Кой? — попита Симбал, макар вече да подозираше отговора.
    — Макс — отвърна Кубинеца.
    Макс Тренъди, въздъхна Симбал. Първо пипна Моника, а сега и тоя тип. Но Гато де Роза е агент на СЕН, докато Макс е директор на АН… Какво е надушил, да го вземат дяволите?
    — Кажи му, че ако иска да ме следи, най-добре да го направи лично! — тросна се той. — Зная къде е Бенет и отивам там! — С всяка дума правеше една крачка по посока на Кубинеца.
    — Значи ще си имаш компания, човече — ухили се онзи.
    — Глупости!
    Ръката на Симбал се стрелна напред, шмугна се под разкопчаното сако на Гато де Роза и сръчно измъкна малкия автоматичен пистолет, двадесет и втори калибър.
    — Женско оръжие — отбеляза той. — Но от близко разстояние върши добра работа…
    — Хей, хубавецо, да не си полудял?!
    — Не влагам нищо лично, Мартин — промърмори Симбал и насочи оръжието в гърдите му. — Отивай на дивана!
    — Хей, човече! Какво правиш, за Бога?
    — Прави каквото ти казвам! — заплашително изръмжа Симбал.
    Стегна ръцете на Кубинеца зад гърба му с помощта на коланчето от копринената роба на Йе Бегача, изправи се и подхвърли:
    — Краката ти ще оставя свободни. И без това полицията ще довтаса, преди да успееш да се измъкнеш. Аз обаче ще бъда далеч…
    — Къде отиваш, хубавецо? — попита Кубинеца и очите му изведнъж придобиха цвят на препечено кафе.
    Симбал извади патроните от пълнителя и ги хвърли в краката на Гато де Роза. Пистолетът ги последва.
    — Кажи на Макс, че съм заминал за Шан.


    Ки-лин спеше.
    — Виждаш какво чудесно нещо е човешкият мозък! — промълви Хуайшан Хан. Очите му гледаха стройното тяло на момичето с такъв глад, че Чен Ю неволно потръпна. — Виждаш каква фантастична и сложна машина е той! — Приведен под ярката светлина на голата крушка, Хуайшан Хан изглеждаше по-грозен и по-разкривен, отколкото беше в действителност. — Полковник Ху го оценяваше по достойнство…
    — Полковник Ху е мъртъв — въздъхна Чен Ю.
    Хуайшан Хан пусна в ход зловещата си усмивка и Чен Ю отново потръпна. Така могат да се усмихват единствено лудите.
    — Прагматик, както винаги — промърмори той и докосна с длан неподвижното тяло на Ки-лин. — Но аз добре схващам намека ти… Да, тя уби полковник Ху и успя да избяга. Въпреки силната охрана…
    — Имам чувството, че методите на полковник Ху не са се оказали особено сполучливи — въздъхна Чен Ю. — Поне по отношение на нея…
    — Не е така — поклати глава Хуайшан Хан. — Войната в Камбоджа го беляза завинаги. Той наистина беше майстор в занаята си, но за съжаление почти всяка вечер се напиваше до безсъзнание. Това е причината, поради която подчинените му започнаха да надигат глава…
    — Знаеш какво означава това, нали? Хората му бяха подбрани с изключително внимание, особено се наблягаше на дисциплината и изпълнението на заповеди от всякакъв характер. Това беше задължително условие за операцията в „Кам Сан“, тъй като там се налага обезвреждането на армейската охрана и силите за сигурност. В противен случай никога няма да се доберем до това, което ни трябва…
    Хуайшан Хан въздъхна и тръсна глава:
    — Казано с две думи, полковник Ху започна да се превръща в бреме, приятелю… — Ръката му отново погали лицето на спящата Ки-лин. — И моята малка птичка свърши точно това, което се искаше от нея… Нима мислиш, че случайно се е появила пред войниците на генерал Куо? Не, приятелю. Тя беше програмирана да го стори. Да убие Ху, да избяга и да дойде тук…
    — Как е възможно това? — изгледа го със съмнение Чен Ю.
    — Сега ще видиш — усмихна се Хуайшан Хан. В ръката му си появи шишенце спирт и късче памук. Хвана ръката на Ки-лин и я извъртя с вътрешната част нагоре, разтърка я с натопеното в спирт памуче и извади от джоба си стерилна спринцовка. Махна капачката, натисна буталцето да изкара въздуха и ловко я заби във вената на Ки-лин… — Това е специален медикамент, създаден по лична рецепта на полковник Ху… Една постоянна доза от него е достатъчна да поддържа пациента в състоянието, което ни е необходимо. Действа директно върху централната нервна система, потиска егото и стимулира проявата на примитивни емоции. Омразата, страхът и желанието се превръщат в основни движещи фактори на индивида, волята му се стопява. Превръща се в топка глина, която чака опитните ръце на скулптора… — Медикаментите потънаха обратно в джоба му.
    — И тя не усеща нищо, така ли?
    — Медикаментът има изключително силно блокиращо въздействие. Волята й не съществува, тя е моя до последната клетка на тялото си. Сега и завинаги. Появата й тук още веднъж доказва това. Доказва, че е готова за изпълнението на най-важната мисия в живота си…
    Хуайшан Хан вдигна глава и заби поглед в лицето на Чен Ю:
    — Много хора преди нея са правили опит да ликвидират Джейк Мейрък Ши. Но никой не е успял… Джос, ще кажеш… Но аз открих, че съдбата е нещо, което прилича на океанския прибой. Тя също като него има своите приливи и отливи… Разбираш ли?
    „Аз искам да бъда господар на света, помисли си Чен Ю. А този старец мисли единствено как да манипулира съзнанието на едно младо момиче. Срамота! Гони лично отмъщение и нищо друго не го интересува. Очевидно падането в онзи кладенец е обезобразило не само тялото, но и ума му… Ако успее да види мащабността на моя заговор, положително ще се присъедини към мен с цялата си душа… Не, едва ли…“
    Главата на Чен Ю едва забележимо се поклати. Прекалено дълго време е бил в Шан, където богатството не означава нищо, където всеки племенен вожд разполага с купища диаманти, рубини и смарагди. В ръцете на тези хора е съсредоточено производството на опиум и печалбите им са огромни. Но те нехаят за тях. Единственото, което ги интересува, е властта над хората. Именно това не могат да проумеят агентите на ЦРУ и КГБ, които непрекъснато се опитват да проникнат в Шан. Защото просто не умеят да упражняват подобна власт и прибягват до методи, които биха им осигурили успех навсякъде другаде, но не и в Шан. Тук никой не може да бъде купен за пари.
    Гордите планинци се смеят в лицата на чужденците, а вождовете просто им обръщат гръб, изпълнени с презрение. Властта се крие в разпределението на благата. В пълния контрол над селяните, които отглеждат суровината; над бойните отряди, които охраняват цеховете за преработка; над керваните от тежко натоварени мулета, които пренасят стоката до подножието на високите планини и я предават в ръцете на алчните търговци.
    Ако Чен Ю изобщо беше научил нещо по време на дългото си изгнание, то можеше да бъде само едно: истинска власт има само онзи, който умее да налага волята си над ближните. Докато властта на парите е една пълна илюзия.
    Лишен от истинската власт, Хуайшан Хан беше претъпкал вилата си с археологически съкровища. Но какво означават те? След смъртта му всичко ще бъде разграбено или унищожено, ще изтече като пясък между пръстите. И какво ще остане? Нищо. Бързо ще го забравят, животът му ще се превърне в блед, никому ненужен спомен…
    Докато целите на Чен Ю са други, те наистина ще променят света. Името му ще остане вечно живо в съзнанието на бъдните поколения. Като това на фараона Хеопс, успял да остави следа от краткото си присъствие в човешката история.
    Оставям алчността на нищите духом, казваше си той. Именно алчност се четеше върху лицето на Хуайшан Хан, докато гледаше тялото на спящото момиче, което беше толкова важно за него… Мечтае за нещо, което никога не може да има, и точно в това се крие същността на алчността. Мечтае за дете. Липсата на дете е причина за дълбоката му омраза към Ши Зи-лин. Пак тя го превръща в маниак по отношение на това нещастно момиче. Обожава го открито, но не си дава сметка, че предизвиква само ужас и страдания в душата му…
    Чен Ю хвърли поглед към Хуайшан Хан и отново потръпна. Никога не беше предполагал, че времето е в състояние да нанася такива поражения върху тялото и духа на жив човек. Това е още една причина да довърша започнатото, каза си той. Светът трябва да навлезе в нова ера.


    В четвъртък сутринта Даниела Воркута получи секретна радиограма от агент Митре — тоест сър Джон Блустоун. От центъра я донесоха на ръка, по специален куриер. Обикновено отделяше по един час от предобеда за дешифрирането на подобни радиограми, но този път изгаряше от нетърпение да научи докъде е стигнал най-способният й шпионин.
    Днешният ден — четвъртък, беше истински кошмар. Събуди я дежурният офицер. Армейското разузнаване поиска спешен контакт с нейните хора в Афганистан и тя започна да работи още докато се обличаше. В службата я чакаха бързи решения по още четири операции в ход, две от които навлизаха във финалната си фаза. Това означаваше лична намеса и внимателни инструкции на съответните офицери, в противен случай много хора бяха обречени на смърт.
    До обед не вдигна глава, в кабинета й постоянно влизаха и излизаха хора. Кризисните ситуации обаче започнаха да намаляват. Десетина шефове на отдели бяха уведомени, че поради липса на време оперативното съвещание с тях ще бъде проведено в обедната почивка.
    Следобед стана още по-лошо. Дойде съобщение за разкрит оперативен агент. Врагът беше успял да го хване жив и Даниела се принуди да започне сложни и унизителни преговори за неговото освобождаване.
    Тази нощ тя и Карелин не отидоха в нейния апартамент, както правеха обикновено. Вместо това той я отведе в малко жилище, разположено на последния етаж на висок блок от червени тухли на улица „Солянка“ — една от пресечките на „Докровски“, „зеления булевард“, наречен така заради широките тревни площи покрай асфалта. От малките прозорчета се разкриваше гледка към моста Устински, блестящ като скъпоценен камък над тъмните води на Москва-река. Гледката била далеч по-добра преди идването на булдозерите и строителните машини, поясни Карелин. Но общинските власти решили именно оттук да бъде осъществена връзката с южния бряг и така се появили улиците „Интернационалная“ и „Уляновская“…
    Дойдоха тук по настояване на Карелин, на когото очевидно му беше писнало да се съобразява с шпионите на Малюта. Тази квартира беше напълно секретна, за нея знаеше единствено Карелин.
    — Вече до гуша ми дойде — оплака се той. — Не мога да те любя и едновременно с това да чувствам агентите на Малюта зад вратата!
    Прекалено уморена, за да бъде гладна, Даниела свали дрехите си и влезе в банята. Остана под душа толкова дълго, че Карелин на няколко пъти ходи да чука на вратата.
    Най-накрая излезе, увита в дебела хавлия, американско производство. Сивите й очи гледаха хладно. Карелин се наведе и нежно я целуна по бузата. После влезе в банята и затвори вратата.
    Даниела се отпусна на леглото и отправи поглед към далечните мълнии, прорязващи хоризонта. Дъждът монотонно барабанеше по покрива. Затвори очи и си спомни, че все още не беше отворила радиограмата на Митре. Беше толкова уморена, че реши да го остави за сутринта, но после любопитството й надделя. Трябваше да разбере докъде е стигнал Блустоун в операцията за проникване в „Кам Сан“. Претърколи се по гръб и отвори чантичката си, пусната до леглото. Нямаше опасност за документа, тъй като шифърът беше известен само на Митре и самата нея.
    Нагласи възглавницата зад гърба си, отвори плика и потъна в четене.
    След минута отпусна тънката хартия и насочи тежък поглед в затворената врата на банята. После спусна крака на пода и прочете още веднъж написаното. Информацията се базираше на все още непотвърдени слухове, но в замяна на това беше важна. Неон Чоу беше донесла откъслечни сведения за Аполо — дълбоко законспирирания американски агент, който работи направо в Кремъл. Най-отдолу на листа беше изписано и името му: Михаил Карелин…
    Разшифровала цифрите и буквите, Даниела изведнъж изпита чувството, че всеки миг ще повърне. Отпусна глава на възглавницата и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.
    Михаил Карелин работи за чуждото разузнаване! При това не за кое да е, а точно за Агенцията — смъртния враг на Даниела Воркута!
    Сега, независимо от достоверността на информацията, тя беше длъжна да открие каква е задачата му. Ако всичко написано излезе вярно, пътищата са два: да го превербува за КГБ или да го предаде на правосъдието. Такава е съдбата на всички предатели.
    В момента обаче не искаше да мисли за това. Даде си сметка, че изобщо не я вълнува. Патриот, предател — все едно. Карелин е мъжът, когото обича. Затова едва ли ще стори нещо, което би застрашило отношенията помежду им.
    Даниела Воркута, обучавана и възпитана според суровите догми на КГБ, в крайна сметка се оказа обикновен човек. Генералските пагони не означават нищо, също като поста директор на Първо главно управление… И, Боже опази, дори членството в Политбюро й се стори незначително!
    Цялата й кариера, целият й живот в службата не означаваха нищо. Вълнуваше я единствено току-що получената информация. Възможно ли е това? Пръстите й се плъзнаха по гладкия корем и спряха над нежните косъмчета между бедрата й. Докоснаха топлата женственост и се увериха в това, което вече знаеше: от месечния цикъл я деляха точно определени дни, яйцеклетките й бяха готови за оплождане. Отдръпна ръката си и видя, че трепери. Господи, луда ли съм, запита се замаяно тя. Но друго обяснение за ирационалното й поведение нямаше. Нито пък за още по-ирационалното й решение. Взето под натиска на чувствата… Ето я истинската разлика между мъжа и жената.
    След известно време Карелин излезе от банята и зашляпа с боси крака към леглото. Даниела беше изгасила нощната лампа и по всяка вероятност спеше. Той внимателно се отпусна на леглото, решил да не я буди. Но топлото й тяло се притисна в него, ръката й докосна члена му и започна да го масажира.
    — Данушка — прошепна той. — Будна ли си?
    Тя притисна гърди в плещите му, зърната й започнаха да набъбват. Когато се плъзнаха надолу, към слабините му, вече бяха твърди като камък. Устните й се разтвориха и нежно обвиха главичката му. Езикът й полудя. Когато членът му стана червен и потръпващ от напрежение, устата й се отмести, отстъпвайки място на пламналата й женственост.
    Потърка я върху слабините му, той възбудено простена. Проникна в нея нетърпеливо, бързо и докрай. Тазът му се изви нагоре, а тя се притисна към него с цялата сила на тялото си. Възбудата им нарасна и се сля в огнен вихър. Не след дълго горещото му семе се стрелна дълбоко в пламналите й вътрешности.
    — Михаил, Михаил!… — стенеше тя.
    Горещи сълзи покапаха върху лицето му.


    Блис усети проникването на куршумите с всичките си сетива. Един, два, три, четири, пет!… Потънала в „да-хей“, тя виждаше траекториите им като сребърни нишки в непрогледния мрак. Попаденията в тялото на мъжа до нея я накараха да нададе отчаян вик, сякаш споделяше агонията му. Пок Голямата стрида се люшкаше напред-назад като кукла, чиито конци бяха попаднали в ръцете на пиян или луд…
    Още при първия изстрел механично преобърна масата, на пода с трясък се изсипа сребърна посуда — чинии от изящен порцелан и остатъци от вечерята им. По тази причина между тялото й и последния, шести куршум, се издигна преграда от петсантиметров буков плот, обкован със стоманени шини. И шестият куршум се заби в него, вместо в сърцето й…
    От мястото си виждаше долната част от тялото на Пок Голямата стрида. Краката му над преобърнатия стол се гърчеха в конвулсии, кръвта бликаше като фонтан.
    Отпусна се на пода и обърна гръб на убиеца, който грубо си пробиваше път сред тълпата от мълчаливи келнери китайци и изпаднали в истерия „гуай-лох“. Запълзя на колене и лакти към падналия мъж.
    Петте, изстреляни от упор куршума, и „да-хей“ потвърдиха смъртта. Въпреки това тя допря пръсти до шията му. Пулс нямаше. Наведе се над лицето му. Дишането беше престанало.
    Господи, бях толкова близо, уморено въздъхна Блис и затвори очи. Сега не знаеше какво да прави. Пътят към убийците на Джиана беше преграден от непристъпна каменна стена.


    Хуайшан Хан се взря в лицето й и видя кладенеца. Видя и лудостта. Кладенецът винаги означаваше лудост… Ехо… Влажно, жвакащо, противно, лепкаво ехо… И чувството, че висиш над бездната, вкопчен в безжизнена ръка със студени пръсти… Колко дълго висиш? О, Буда, колко дълго?… Цяла вечност!
    Гледаше лицето на Ки-лин и виждаше лудостта. Но не можеше да разбере на кого принадлежи тя — нейна ли е, негова ли е… Отново благодари на Буда за щастливото си избавление. О, съдбата наистина е благосклонна към мен!
    Полковник Ху си беше свършил работата, промиването на мозъка е налице. Чен Ю даде съвета си, а той го съобщи на полковник Ху… Най-подходящият маршрут за беглец от китайските власти водеше именно насам, към непристъпните планини на границата с Бирма.
    Платата Шан са диви и, меко казано, негостоприемни… Тук живеят различни племена — шан, ва, лаху, акха, лу, лизу — преселили се още през XV век и обединени от една обща черта: изключително силно изразено свободолюбив. В продължение на стотици години бирманските власти напразно се бяха опитвали да ги обединят с останалата част от населението на страната.
    Днес голяма част от племенните вождове твърдят, че са преки наследници на легендарните принцове на Шан, немалко от тях наистина са такива. Останалите са офицери, дезертирали от китайската армия, подмамени от блясъка на златото и властта.
    Най-могъщ сред тях беше генерал Куо.
    Под негово ръководство се намираше най-многобройната и най-добре въоръжената армия, която успешно се справяше с всички опити на Китайската народна армия да установи контрол над неговите територии. Но как е възможно тогава да пропусне тази жена? Нима граничните патрули са проявили небрежност?
    Красотата й прониза сърцето му като остър нож. Едва сега, след завръщането и, той разбра колко много му е липсвала… Тя беше внучка на врага му. В жилите й течеше кръвта на Ши Зи-лин и Джейк Мейрък. Стана му топло и приятно при мисълта, че ще я прати да убие собствения си баща Хуайшан Хан избухна в тържествуващ смях.
    Генерал Куо не харесваше смеха на Хан. В него имаше нещо лепкаво и недостойно — сякаш старец наднича под полата на малко момиченце с надеждата да зърне нещо розово, младо и чисто…
    Естествено, устата му остана затворена. Получаваше огромни суми да контролира събирането на маковата реколта и работата в рафинериите, а не да дава мнение за личностите около себе си. Главната му грижа беше наркотикът, известен под наименованието „номер 4“. Останалата част от дейността му беше проста — да държи на почетно разстояние както китайската и бирманската армии, така и шпионите на КГБ и ЦРУ. Изпълнява ли успешно тези задачи, никой за нищо не може да го закача. В допълнение на всичко това можеше да се каже и още нещо: генерал Куо изпитваше нещо като трепетно преклонение пред Хуайшан Хан…
    Знаеше, че ако сега реши да изправи двадесет души до стената и да ги разстреля, Хуайшан Хан дори няма да извърне глава по посока на изстрелите. Защото платата Шан бяха територия на генерал Куо — просто и ясно. Там той може да върши каквото пожелае и Хуайшан Хан отлично го знаеше.
    Именно генерал Куо беше спасил Хуайшан Хан от онзи ужасен кладенец в парка Фрагрантни хълмове. Тогава, преди много години, Куо не беше генерал. Но притежаваше пъргав ум и това рязко го отличаваше от връстниците му, които бяха доволни да заровят глава в пясъка, идващ от великата пустиня Гоби…
    Генерал Куо не обичаше да му заповядват. Постъпи в армията, защото беше убеден, че тя предлага най-краткия път към властта. А той се нуждаеше от власт така, както повечето хора се нуждаят от храна и вода. Спеше най-много по три часа на нощ и това му беше напълно достатъчно. Жаждата за власт го държеше буден и свеж, нищо останало нямаше значение.
    Той не беше политик. Притежаваше изключително точен ум, над всичко поставяше дисциплината. Беше роден за военен, единственият му недостатък беше нежеланието да получава заповеди. Особено от хора, които го превъзхождаха само по чин, но не и по умствени качества.
    Още на млади години генерал Куо откри мъдростта на „уей ки“ — древната игра на военна стратегия. Учеше се от възрастен мъж, който побеждаваше всичките си противници в градския парк. Днес, след 60-годишен опит в „уей ки“, генерал Куо все още не беше срещал по-добър играч от онзи старец.
    Благодарение на „уей ки“, или по-скоро на нейната стратегия, генерал Куо бързо оцени благоприятните перспективи пред себе си, появили се, след като откри какво има в онзи кладенец.
    По това време Ши Зи-лин вече беше докладвал на Мао разкритията си за нелегалната търговия с наркотици и хората, получили лична облага от нея. Мао нареди пълно разследване, след което Ло Джуи-чин и Кант Шенг изгубиха своите постове. Разбра се, че цялата операция е била замислена и осъществена от Хуайшан Хан, когото всички считаха за мъртъв.
    Естествено, Куо добре знаеше всичко това. От нещастния случай в парка беше изминала една седмица, времето беше топло и приятно. След вечеря Куо покани приятелката си на разходка в Ксиан Шан.
    Мястото беше избрано предварително, интересуваше се както от самия парк, така и от „Вилата с двата кладенеца“. Като участник в разследванията той разполагаше с доста по-пълна информация от обикновените граждани. Възнамеряваше да впечатли младата си приятелка с подробен разказ за това, което се беше случило тук.
    Но стана така, че изобщо не се стигна до разказа. Момичето изпищя още преди Куо да започне внимателно обмисления си рецитал. Той се обърна натам, където сочеше ръката й. Лунните лъчи проблясваха по металните капаци на кладенците.
    Куо се насочи натам. Оказа се, че това, което беше взел за ръждиви петна, на практика бяха костеливи, побелели от напрежение пръсти, вкопчени в ръба на каменния кръг.
    Куо се надвеси над дупката и видя две пламтящи като на див звяр очи…
    Това беше Хуайшан Хан — пребит и изранен до неузнаваемост. Гръбнакът му беше счупен, в най-добрия случай имаше наранени прешлени. Когато Куо го измъкна навън, той се строполи на земята като чувал с картофи. Беше прекарал цяла седмица в ада на кладенеца. Куо остана смаян. Никога не беше допускал, че човек може да оцелее една седмица при подобни условия, особено когато е разполагал единствено с дъждовна вода. Оттогава нататък в душата му се появи един особен респект към този невероятен човек. Не можеше да се отърве от чувството, че контактува с представител на отвъдното…
    Хуайшан Хан извади голям късмет да бъде спасен именно от Куо. Но същото можеше да се каже и за бъдещия генерал.
    Всеки друг офицер на мястото на Куо без съмнение би докладвал за инцидента на своите началници. Което означаваше, че Хуайшан Хан щеше да бъде откаран във военна болница, а след възстановяването му го чакаше военен трибунал. Наказанието за престъпленията, в които го обвиняваха, можеше да бъде само едно — най-тежкото.
    Но Куо бързо схвана, че този инцидент му предлага уникалната възможност да скъса с военните. Планът на Хуайшан Хан за разработка на маковите полета беше наистина уникален по мащаби, предлагаше огромни възможности. Ето защо взе решение да направи всичко възможно за оцеляването на този мъж. Трябваше не само да го излекува, но и да го скрие далеч от очите на властите.
    Подпомогнат от приятелката си, той пренесе ранения до служебната кола, която чакаше пред входа на парка. В името на сигурността беше длъжен да вземе и момичето, но не го стори. Просто защото не беше сигурен в реакцията й. Затова предпочете да я излъже. В тази област беше специалист, също благодарение на „уей ки“. В играта често се прибягваше до фалшиви ходове, единствено с тяхна помощ можеше да заблуди врага и да осъществи истинските си намерения.
    Пътуваха цяла нощ. Куо искаше да измине максимално разстояние под прикритието на мрака. На юг имаше верни приятели, неколцина от тях без съмнение щяха да помогнат на Хуайшан Хан, особено ако им се обещаеше включване в мрежата за контрабанда на наркотици.
    Предвижданията му излязоха точни. Раненият Хуайшан Хан беше вкаран в болница под чуждо име. Стана сравнително лесно, тъй като болниците бяха пълни с ранени и осакатени от войната в Корея. Фалшиви документи се намираха без проблем, а тук, далеч на юг, никой не би разпознал обезобразеното лице на Хуайшан Хан…
    Сега, изправен на прага на хижата си, разположена високо сред платата на Шан, генерал Куо обходи с очи гористите склонове. В нощното небе светлееха непристъпните върхове на Северна Бирма, обградили отвсякъде територията му. Той ненапразно ги възприемаше като част от своята армия — могъщ естествен съюзник, на чиято помощ винаги можеше да разчита.
    Това беше началото, въздъхна той, обзет от силата на спомените. Всичко започна от младежкото желание да се изфука пред момичето си. После осъществи изнурителния поход на юг, който превърна мечтите му в действителност. И ето го тук, пълновластен господар на няколко хиляди въоръжени мъже, богат и свободен. В джобовете му имаше рубини и сапфири с големината на детски юмрук, с тяхна помощ лесно би се превърнал в един от най-могъщите тайпани на Хонконг. Стига да пожелае, разбира се… Но той беше абсолютно сигурен, че това никога няма да стане. Тук е домът му, тук той е император и Бог…


    Само планината знае… Последните думи на Хиге Моро не излизаха от главата на Джейк. Каква планина? Оябунът на Якудза едва ли подозираше за онази планина, която съществуваше единствено във въображението му. Планината на Ши Зи-лин, планината на Джиана и Джуана…
    Каква планина може да свързва един министър на комунистически Китай с главатаря на японска мафиотска организация?
    Микио Комото нямаше отговор на този въпрос. Беше дълбоко смаян от признанията на Хиге Моро и откровено призна, че в друга ситуация не би им обърнал внимание. Но Моро умираше и едва ли би прибягнал до заблуди. Джейк обаче не беше много сигурен в това…
    Историята беше твърде невероятна, за да бъде последна шега на един умиращ бандит. Освен това Джейк беше гледал оябуна в очите. И беше готов да се закълне, че в тях се чете истината…
    Тежкият Боинг-747 кацна на летище Кай-так, а Джейк все още не беше намерил ключ към решаването на проблема. Разчиташе да поспи по време на полета, но умът му отказа да изхвърли въпросите без отговор и да се успокои…
    Прибра се у дома направо съсипан, всеки квадратен сантиметър от тялото му плачеше за почивка. На излизане от летището вдигна глава към помръкналото небе, прорязвано от ярки светкавици. Връх Виктория беше забулен от буреносни облаци.
    Апартаментът му на второ ниво беше тъмен. Без Блис в стаите се беше настанила пустотата. Джейк пусна саковете си в коридора и се насочи към банята. Четиридесет и пет минути по-късно се отпусна на дивана с чаша саке в ръце и за пръв път от няколко дни насам се почувства нормален човек.
    Хвърли поглед към буреносните облаци зад прозореца, после взе телефона и набра номера на чичо си. Стъклата се покриха със ситен воден прашец, сякаш небето плачеше. Дъждът все още се бавеше.
    Каза здрасти на младежкия глас отсреща, после племенникът предаде слушалката в ръцете на Трите клетви.
    — Върнах се, чичо — каза Джейк. — Разбрах кой е убил баща ми.
    — А разбра ли защо?
    — Отчасти. Пълният отговор не е в Япония.
    — Добре ли си, племеннико?
    — Зависи какво разбираш под добре — отвърна Джейк. — Нормално… Блис как е?
    — Излезе от болницата — отвърна след кратка пауза Трите клетви. — Мисля, че е най-добре да отскочиш до джонката. Колкото по-скоро, толкова по-добре…
    В стомаха на Джейк отново се оформи неприятно кълбо.
    — Как е тя, чичо?
    — Опитаха се да я убият…
    — Кой?
    — Познаваш го добре — отвърна Трите клетви. — „Голямата локва пикня“…
    — Йън Макена? — изкрещя Джейк. — Но защо?
    — Дъщеря ми настоя да проследи нишката на опала… И тя я отведе до Пок Голямата стрида… Уговорили си среща за вечеря. Но там се появил Макена и застрелял Пок… На Блис й се разминало…
    — Ранена ли е?
    — Физически не — отвърна Трите клетви и добави: — Пак те моля да дойдеш насам… Имаме да обсъждаме доста… Племеннико? Там ли си?
    Но Джейк вече не беше там.


    Точно в седем и половина вечерта Роджър Донован включи мощния късовълнов радиопредавател, който беше негова лична изработка и стоеше заключен в една от ъгловите стаички на Грейсток. Току-що се беше върнал от дълго и опияняващо пътешествие с любимия си червен корвет, модел 63-а година. Донован беше влюбен в тази кола, обожаваше я както някога беше обожавал Лесли, както все още обожаваше Даниела Воркута…
    Познаваше всеки квадратен сантиметър от вътрешността на купето — нещо, което едва ли би могъл да твърди и за жените в живота си. Истински гений в контактите си с мъже и машини, Роджър Донован нямаше никаква представа от сложните гънки