Скачать fb2
Нинджа (Част I)

Нинджа (Част I)


Ерик ЛустбадерНинджаЧаст I

    На Сид, с любов
    В мрака се крие смъртта.
    Първо на това го бяха научили и той никога не го забравяше. Той и на дневна светлина умееше да се прокрадва незабелязано, но нощта беше негов предпочитан съюзник.
    Пронизителният вой на алармената инсталация изведнъж удави всички обичайни шумове на нощта — потракването на цикадите, тътенът на прибоя срещу тъмните скали далеч долу под краката му, тътен, който наподобяваше гръмотевична буря, крясъка на уплашена врана откъм тъмнеещата в близост горичка…
    Листата на кичестия чинар пред къщата заблестяха като късове самородно злато от бързо запаленото осветление, но той вече беше далеч от паркираната кола, потънал дълбоко сред плътния мрак на старателно подкастрения жив плет. Нямаше особена нужда от предпазни мерки, защото всичко по него беше черно — късите ботушки, памучните панталони, ризата с дълги ръкави, матираният елек от жилава тръстика. Върху главата си беше надянал черна маска с тесен процеп за очите, кожата около които беше намазал със сажди и фин въглищен прах, за да убие блясъка. Но тежките и безброй пъти повтаряни тренировки вече бяха станали част от природата му, дисциплината не му позволяваше да се отнася лекомислено към предстоящите задачи. Така пък се изключваше възможността за погрешна оценка на обстановката и евентуални пропуски в предпазните мерки.
    Над входната врата светна лампа, около която веднага закръжиха мушици. Воят на алармената инсталация му попречи да чуе отварянето на вратата, но той безпогрешно отмери точния брой секунди и застина в очакване…
    Под лимонено жълтата светлина на крушката се появи фигурата на Бари Брофъм. Смъкнатият цип на джинсите под бялата му фланелка свидетелстваше за бързината, с която бе намъкнал първите дрехи, попаднали му подръка. В дясната си ръка държеше електрическо фенерче.
    Той се спря на леко повдигнатата площадка пред входната врата и насочи тесния лъч на фенерчето към колата. Хромираните й части проблеснаха, той заслепено примижа и отмести лъча встрани. Нямаше настроение да дебне край проклетата кола, в момента съвсем не му беше до подобни упражнения.
    Само преди половин час приключи поредната си шумна кавга с Анди, който, естествено, отпраши нанякъде. Вероятно се е върнал в града, въздъхна вътрешно Бари. И по-добре — Анди беше от онези типове, които могат да се побъркат от собствената си злоба. Винаги е бил такъв…
    Господ ми е свидетел, че не зная защо го търпя, ядоса се изведнъж Бари, после поклати глава. Ще го търпиш, рече си той. Ще го търпиш и толкоз.
    Започна бавно да слиза по покритите с плочки стъпала, не забравяйки да прескочи първото от тях, отдавна счупено. И то, подобно на още куп неща в къщата, чакаше ръката на Анди.
    Нагази във влажната трева на полянката и се насочи към тъмната грамада на колата. Вляво шумоляха листата на млад клен, зад него тъмнееше живият плет. Защо, по дяволите, ми е този мерцедес, запита се за пореден път той. Заради Анди, разбира се. Анди обича лукса и удобствата, не би направил нито крачка, преди да се увери, че всичко около пътуването е първокласно. И аз, естествено, съм включен в тази категория, кисело си помисли Бари. Хвърли къс поглед надолу към пътя, сякаш очакваше да види как черното ауди на Анди изскача иззад завоя и фаровете му заливат с ослепителна светлина полянката пред къщата. После рязко се извърна. Не, тази вечер няма да се появи, никога не му минава толкова бързо. Тръгна по покритата със ситен чакъл алея и насочи лъча на фенерчето към живия плет. Бързо го измести към мястото за паркиране и в него мътно се отрази влажният покрив на мерцедеса.
    Проклета жега, изруга мислено той. Постоянно задейства алармената инсталация! А на мен тази вечер никак не ми се спеше сам… Но за това трябваше да помисля, преди да нарека Анди лайно!
    Спря да се огледа за последен път, после се наведе и дръпна ръчката, която освобождаваше капака. Насочи фенерчето към мазно проблясващия двигател, задържа лъча малко по-дълго върху акумулатора.
    Останал доволен от проверката, той затръшна капака и се зае да проверява вратите една по една. Насочваше лъча на фенерчето към стъклата и хромираните лайстни, внимателно ги оглеждаше за следи от евентуално насилие. Не откри нищо, върна се при вратата за водача и пъхна малко метално ключе в добре скрита пролука на каросерията. Рязко го завъртя и воят стихна. В настъпилата тишина отново се появи потракването на цикадите, а съскането на пяната по пясъка потвърди, че морето продължава неуморните си атаки срещу бавно ерозиращия бряг.
    Вече се обръщаше да се прибира, когато му се стори, че откъм ниските скали, граничещи с парцела, се разнесе тихо пошляпване. Сякаш някой притичва с боси крака по камъните. Не се виждаше абсолютно нищо.
    Обзет от любопитство, Бари прекоси полянката и нагази във високата трева, която никога не стрижеше, тъй като беше прекалено близо до скалите. Секунда по-късно изскочи на леко наклонената естествена площадка, осеяна с плоски сиви камъни. Огледа внимателно скалния ръб, губещ се в мрака от двете му страни. Под краката му се пенеха фосфоресциращите гребени на вълните, които все така шумно щурмуваха брега. Доста са високи, отбеляза той.
    Болката в гърдите го прониза внезапно. Тялото му отхвръкна назад, сякаш тласнато от невидима ръка. Опита се да запази равновесие и разпери ръце, фенерчето се изплъзна от пръстите му и полетя в пропастта като малък, ярък метеорит. Ушите му съвсем отчетливо доловиха острото изтракване, предизвикано от удара на метала в скалата, после фенерчето описа широка дъга и се гмурна в разпенените води на прибоя като обзета от самоубийствена лудост светулка. Устата на Бари се изкриви от усилието да извика, но от гърлото му се откъсна едва чуто кашляне, безполезно и отчайващо тихо… Изпита чувството, че е риба, мятаща се конвулсивно на рибарската кукичка.
    Ръцете и краката му се наляха с олово, във въздуха нямаше кислород. Сега изпита чувството, че е кацнал на далечна планета космонавт, който е забравил скафандъра си. Вече трудно координираше движенията си и опасно се заклати на ръба на пропастта, в дъното на която се пенеше бурното море. В помътеното му съзнание се появи мисълта, че е получил инфаркт, после отчаяно се опита да си спомни какво трябва да направи, за да спаси живота си. Умря, преди да успее да си спомни…
    Наоколо всичко бе застинало. От тъмната стена на храстите се отлепи призрачна сянка и безшумно заскача от скала на скала. Придвижваше се толкова тихо, че не успя да обезпокои дори цикадите — тези безкрайно чувствителни нощни пазачи. Наведе се над трупа, черните пръсти сръчно напипаха някакъв тъмен метален предмет, забит в гърдите на мъртвеца непосредствено под сърцето и малко вдясно от него. Рязко дръпване и предметът изскочи.
    Пръстите опипаха първо сънната артерия, после се преместиха към очите. В продължение на няколко дълги секунди сянката безмълвно се взираше в тях, след което хвана отпуснатата ръка на мъртвеца и внимателно заопипва пръстите. Сетне вдигна глава и унесено започна да декламира древните рими на Ханая шин кио.
    Взе в ръце трупа и се изправи. Вдигна го с лекотата, с която се вдига пухено перце. Извиси го над главата си и с почти незабележимо движение го хвърли в бездната. Хвърли го достатъчно далеч, за да падне в дълбокото. Бурното течение моментално го подхвана…
    После сянката изчезна — мигновено се сля с мрака, и нищо не подсказваше, че изобщо е съществувала някога.

Първи кръг
Книга за земята

Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни

    Никълъс Линеър видя да измъкват от водата онова синкаво бяло нещо и веднага си тръгна. Когато случайните зяпачи се превърнаха в тълпа, той вече беше далеч.
    Над пясъчните хълмчета по ръба на прибоя се въртяха мухи. Съхнещата пяна наподобяваше фини, изрусени до бяло детски кичурчета. Отвъд нея бавно се търкаляха високите стоманеносиви вълни, които просветляваха и се превръщаха в кипяща пяна, миг преди да се хлъзнат в краката му.
    Никълъс заби пръсти в мокрия пясък — така, както го беше правил като дете. Това, разбира се, не му помогна и морето бързо измъкна опората изпод краката му. Като резултат се скъси с няколко сантиметра, затънал почти до глезените в мекия бряг, ерозирал под неуморния щурм на вълните.
    До този миг следобедът беше спокоен. Макар и непосредствено след Четвърти юли1, Дюн роуд беше потънал в ленива делнична дрямка. Никълъс несъзнателно посегна към джоба си, където обикновено имаше пакет цигари с черен тютюн. Но той отдавна не беше там, тъй като вече цели шест месеца не пушеше. Помнеше отлично датата, просто защото същия ден напусна и работа.
    В онзи мрачен зимен ден пристигна в агенцията и остана в кабинета си само колкото да остави солидното дори на външен вид куфарче, което Винсънт му подари без никакъв повод — от рождения му ден бяха изтекли месеци, повишението също беше останало далеч назад. Сложи го върху опушения стъклен плот на модерното си бюро от палисандрово дърво, напълно лишено от тривиални подробности като чекмеджета. След това излезе, отмина изгарящата от любопитство Лил — своята лична секретарка, и сви вляво към хола с дебел бежов мокет и дискретно луминесцентно осветление. Кога всъщност беше взел това решение? Не можеше да си спомни. В таксито на път за агенцията главата му беше празна, мислите му бяха застинали като утайката на вчерашно кафе.
    Приближи двете жени, които бяха настанени покрай масивната врата от черен махагон. Наподобяваха двойка безупречно изсечени сфинксове, които, за разлика от обикновените статуи с подобна форма, бяха страхотно компетентни. Почука и влезе.
    Голдман говореше по телефона. По тъмносиния телефон, което означаваше, че са го свързали с особено важен клиент. Никълъс се приближи до прозореца. Ако шефът държеше слушалката на бежовия апарат, това би означавало, че отново товари сивите клетки на собствените си служители. Напоследък обаче той водеше все повече важни разговори. Преди време самото присъствие на трийсет и шестия етаж вече означаваше много за Никълъс, но днес не беше така. Небето тежеше от оловни облаци, над града сякаш беше надвиснал тежък похлупак. До довечера сигурно отново ще завали сняг. Никълъс не можеше да прецени дали този факт го радва или притеснява.
    — Ник, момчето ми! — викна Голдман и остави слушалката. — Сигурно имаш шесто чувство, за да дойдеш точно сега! Познай с кого разговарях! — После размаха ръка и изведнъж заприлича на готвеща се да отлети дива патица. — Не, по-добре недей, аз ще ти кажа! Разговарях с Кингсли! — Очите му се разшириха. Винаги се разширяваха, когато беше развълнуван. — И знаеш ли какво ми каза? Направо ми проглуши ушите да хвали теб и кампанията ти! Според първите резултати ефектът бил направо драматичен! Точно така каза — драматичен ефект!
    Въпреки че наближаваше шейсетте, Сам Голдман изглеждаше най-много на петдесет. Слаб и енергичен мъж, винаги приятно загорял, той умишлено поддържаше дълга своята блестяща бяла коса, сресана назад. Лицето му беше издължено, с правилни черти и леко хлътнали бузи. Беше лице на човек със самочувствие, над което доминираха големи кафяви очи въпреки внушителния нос и широката енергична уста. Носеше синя риза на тесни райета с бяла яка, върху която отлично стоеше италианска копринена вратовръзка в убити сиво-кафяви тонове. Знаеше как да се облича този Голдман! В момента ръкавите на ризата му бяха леко навити.
    Спрял поглед върху него, Никълъс изведнъж разбра защо ще му бъде трудно да обясни решението си.
    — Радвам се, Сам — тихо промълви той.
    — Добре тогава, сядай — рече Голдман и махна с ръка към никелирания стол с кафява кожена тапицерия срещу огромното си бюро. Самият той едва ли би го предпочел, но повечето от клиентите му го считаха за особена привилегия.
    — Благодаря, тук ми е добре — отказа Никълъс. После, примирен с липсата на лек начин за изказване на решението си, той въздъхна и добави: — Напускам, Сам.
    — Напускаш? Значи вече молиш за отпуска, а? Но ти си директор по творческите въпроси едва от шест месеца…
    — От седем.
    — Добре де, нека са седем. И вече имаш нужда от отпуска? Добре, имаш я! Къде ще ходиш?
    — Мисля, че не ме разбра, Сам. Искам да напусна компанията, да си подам оставката.
    Голдман се извъртя заедно със стола си и отправи поглед към навъсеното зимно небе зад прозореца.
    — Днес май ще вали сняг — рече той. — По радиото казаха, че няма, но аз знам, че ще вали. Един стар рекламен агент винаги е способен да предвиди времето… Краката ме въртят, особено когато съм на тенис… Тази сутрин казах на Една…
    — Сам! — меко го прекъсна Никълъс. — Чу ли какво ти казах?
    — Ами Кингсли? Какъв негодник, господи! Може и да разбира издателската дейност, но от реклама няма понятие! Доста време загуби, преди да се реши да дойде при нас… — Той рязко се извъртя и добави: — Но ти, Ник, ти знаеш как се прави реклама!
    — Сам…
    — Подаваш си оставката, Ники? Какво е това оставка? Не вярвам на подобни глупости, ти тук имаш всичко… Всичко! Знаеш ли колко ще ни е чистата печалба от твоята шибана кампания? Не брутната, а чистата печалба. Знаеш ли?
    — Не ме интересува, Сам.
    — Двеста хиляди доларчета, Ник! Защо трябва да напускаш?
    — Уморен съм, Сам. Честно. Твърде дълго се задържах в рекламния бизнес… Сутрин, като стана, се чувствам като граф Дракула…
    Голдман сведе глава в безмълвен въпрос.
    — Сякаш съм спал в ковчег, знаеш… — промълви с неудобство Ник.
    — Значи се връщаш в Япония…
    — Още не съм мислил по този въпрос и не зная дали изобщо има значение…
    Ник беше повече доволен, отколкото изненадан от проницателността на Голдман. Както винаги беше на ниво.
    — Разбира се, че има значение! — избухна шефът му. — Аз самият през цялото време мисля как да се върна в Израел!
    — Но ти не си израснал там — контрира го Никълъс.
    — Бих го сторил, ако по онова време Израел съществуваше! — изръмжа Сам, после махна с ръка: — Няма значение, важна е историята, само тя!
    Телефонът иззвъня. Голдман вдигна слушалката и нареди на женския сфинкс отвън да не го безпокоят. После се извърна към Ник и продължи:
    — Знаеш, че пет пари не давам за печалбата, Ник. Не ми пука и за Кингсли. Но нима не виждаш, че това е знамение? Вече си на гребена на вълната. Още преди година знаех, че това ще стане и се оказах прав. Нима наистина ще зарежеш всичко точно сега?
    — Трябва, Сам — отвърна Никълъс.
    Голдман извади една пура от масивната дървена кутия и я поднесе към устата си.
    — Излишно е да ти казвам колко умни копелета ще си дадат лявата топка, за да заемат мястото ти, Ник!
    — Благодаря — рече Никълъс. — Оценявам жеста ти.
    — В крайна сметка всеки се оправя както може — заключи Голдман и втренчи поглед във върха на пурата си. После отхапа крайчето й и драсна дълга клечка кибрит.
    — Ще те помоля да се въздържиш — каза Никълъс. — Аз вече отказах цигарите.
    Забравил запалената клечка между пръстите си, Голдман му отправи продължителен поглед.
    — Съвсем в твоя стил всичко наведнъж — промърмори той, духна пламъчето и хвърли клечката в стъкления пепелник пред себе си. После, явно преценил, че пълното подчинение ще му дойде прекалено много, той тикна незапалената пура в устата си и замислено я задъвка. — Знаеш ли, Ник, винаги съм си представял, че за теб не съм само шеф — промърмори след малко той. — Доста вода изтече, откакто дойдох да те взема направо от парахода…
    — Беше самолет.
    — Каквото и да е — махна с ръка Голдман и извади пурата от устата си. — Мисля, че все пак ми дължиш някакво обяснение, просто като на приятел.
    — Виж какво, Сам…
    — Чакай! — вдигна ръка Сам. — Не мисли, че ще правя опити да те спирам, вече си голямо момче. Не мога да кажа, че не съм разочарован от решението ти, защото е точно обратното. Защо трябва да те лъжа, дявол да го вземе? Просто искам да зная причините…
    — Аз също не съм много наясно, Сам — потърка чело Никълъс. — Не зная защо ми се струва, че искам да изляза, а не да вляза в това затворено място… — Извърна се с лице към Голдман и добави: — Разбираш, че нямам предвид самата агенция, тя си е съвсем наред… Вероятно става въпрос за същността на рекламата. Имам чувството, че съм изгубил душата си сред тази електронизация… Имам чувството, че се хлъзгам обратно назад във времето, връщам се към друга епоха… — Приведе се напред с внезапен прилив на енергия и добави: — А в този миг започвам да си мисля, че съм в безбрежния океан, сам и на хиляди мили от сушата…
    — Значи нищо не може да промени решението ти.
    — Нищо, Сам.
    — От това Една много ще се разстрои — въздъхна Голдман.
    Очите им се преплетоха в мълчалив дуел, всеки преценяваше възможностите на другия. Няколко секунди по-късно Голдман плесна писалището с едрата си длан и промърмори:
    — Знаеш ли, някога в този град можеше да се преуспее само ако човек имаше познати в полицията… Някой равин, който да го закриля в тежки моменти… — сви рамене: — Кой знае? Такъв беше животът… — Премести пурата в другия край на устата си и продължи: — Днес нещата са други, корпорациите не се интересуват от равини… И човек е принуден да се конформира, да се примири с тълпата вицепрезиденти и скучните им приеми в края на седмицата, да се държи любезно с тъпите им съпруги, готови да понесат на гръб цял дънер, стига да им кажеш, че са страшно привлекателни… Трябва да живеем точно в онзи запазен периметър на Кънектикът, който гъмжи от двуетажните им къщи с елегантни алеи… Някога тези хора бяха с циментирани мозъци, днес са с компютризирани. Това било начинът да се напредва в бизнеса, Ник… Поне така разправят… Лично на мен не ми пука, поне в обозримото бъдеще. Ще се пенсионирам, преди да успеят да ме натикат в тъпия капан… — Ясните му очи блестяха въпреки оловната светлина на зимното утро. — Аз съм от тези, които са израснали с равините. Те са в кръвта ми и няма начин да се отърва от тях, дори да искам… — Той се приведе напред, опря лакти на бюрото и втренчи поглед в Никълъс: — Разбираш какво искам да ти кажа, нали?
    — Да, Сам — отвърна на погледа му Никълъс. — Отлично те разбирам.


    Воят на сирената се долавяше смътно сред болезнените крясъци на кръжащите гларуси. След миг, когато линейката доближи брега, той заля всичко наоколо с пронизителното си кресчендо. По пясъка затичаха хора, тромави върху податливия влажен терен като някакви странни птици.
    Никълъс пристигна в Уест Бей Бридж рано, още преди началото на сезона. Сега вече настъпи моментът да се отдръпне на подходяща дистанция от все по-нарастващата навалица, от агенцията, от окръг Колумбия2, от всички… Дори откриването на удавник не биваше да го изтръгва от съзерцателното му състояние, тъй като и то неминуемо би го върнало в познатия цивилизован градски живот.
    Странно, но този инцидент му напомни за телефонния разговор, който проведе само няколко дни след напускането на агенцията. Телефонът звънна точно когато беше преполовил икономическата статия на „Таймс“ и чашата е черно ирландско кафе.
    — Господин Голдман прояви любезност и ми даде домашния ви телефон — каза Дийн Улсън. — Надявам се, че не ви безпокоя.
    — Все пак не разбирам защо се обръщате именно към мен — отвърна Никълъс.
    — Много просто — защото напоследък се наблюдава повишен интерес към източните науки. Нашите студенти са недоволни от, хм… нека го наречем повърхностния начин, по който тук се четат лекциите на тази тема… Страхувам се, че ни считат за доста… старомодни.
    — Но аз нямам преподавателски опит.
    — Това го знаем — гласът беше сух и стържещ, но някак вдъхващ доверие. — Знаем, че нямате такъв опит, господин Линеър. Но курсът, за който става дума, е съвсем подходящ за човек като вас. — В слушалката се разнесе хълцащ смях, сякаш принадлежеше на някой от онези телевизионни герои от рисуваните филмчета. — Пък и за нас, бих казал…
    — Нямам представа от учебни програми — рече Никълъс. — Дори не знам откъде да започна…
    — Драги ми господине, цялата работа е една мечта! — увери го гласът на Дийн Улсън. — Става въпрос за семинар, воден от четирима преподаватели. Всъщност от трима, защото доктор Кинкейд се разболя. Провежда се два пъти седмично през пролетния семестър, като четиримата, тук включвам и вас, се редуват. Нима не виждате красотата на подобно предложение, господин Линеър? Досадната програма оставяте на другите, а вие се занимавате само с това, което познавате по-добре от всеки друг в Западното полукълбо. — Отново се разнесе странното, но приятно хихикане, което кой знае защо събуди в съзнанието на Никълъс представата за сочни шоколадови бонбони с пълнеж. — Не трябва да се безпокоите, че ще навлезете в материята на останалите… Искам да кажа… — Гласът изведнъж забърза, сякаш искаше да почерпи увереност от собствения си звук: — Искам да кажа, че вашето тълкуване на японския начин на мислене е точно това, от което имаме нужда… Студентите положително ще останат възхитени, ние също…
    От мембраната долетяха тихи напевни сигнали, примесени с призрачни гласове. Вероятно това са гласовете на несъгласието, помисли си Никълъс.
    — Може би ще искате да видите и района на университета — добави Дийн Улсън. — Напролет, разбира се, е най-красиво.
    Защо пък да не опита нещо ново, запита се Никълъс, после кимна:
    — Приемам.
    Привлечени от тревожния вой на сирената, край него продължаваха да тичат летовници. Полюшващ се на границата между отвращението и любопитството, кръгът любопитни зяпачи растеше и се стягаше около мястото на инцидента. Така нощните пеперуди стесняват орбитата си около пламъка на свещта. Никълъс насочи вниманието си към вълните на прибоя, които се къдреха и галеха глезените му с приятелска нежност. Но човешката глъч, креслива и досадна, пронизваше като с игла топлия следобед. За тези хора произшествието беше просто една допълнителна атракция, шанс да включат телевизора за новините в шест и да викнат на приятелите ся: „Ей, аз бях там и видях всичко!“ Сякаш самата Елизабет Тейлър се беше хлъзнала по вълните, обградена от целия си антураж. А после, с въздишка на преяли добичета, щяха да се заловят за запотените чаши с мартини и разните мезета, предвидливо закупени от магазинчето на Балдучи в центъра на града.
    Къщата му беше от тухли с цвят на кафе, наредени върху основа от посивял пясъчник. Нямаше нищо общо с оцъклените плексигласови мехури със странно стърчащи греди, с които беше пълен този квартал.
    Вдясно се издигаха дюни, от които се излизаше направо на пясъчния плаж отвъд плитката долчинка. До декември в тази долчинка имаше вила за около четвърт милион долара, но зимата беше изключително люта и къщата, заедно с част от терена, беше отнесена в морето. Собствениците се готвеха да строят отново, но все още не бяха получили застраховката си. По тази причина от къщата на Никълъс се разкриваше прекрасна гледка към плажа и безбрежния океан — гледка, на която малцина собственици на модерни къщи по брега можеха да се радват.
    Вълнението се усили и хладните пръски намокриха крачолите на джинсите му. Макар и навити, те бързо натежаха от мокрия пясък. В мига, в който се наведе да ги изтръска, някой се стовари отгоре му. Изхъка изненадано и падна по гръб, а отгоре му се просна тичащата фигура.
    — Защо не внимавате, дявол да ви вземе? — изкрещя ядосано той и се надигна на колене и лакти.
    — Моля да ме извините, но все пак не е нужно да ругаете, нали? Просто не ви видях навреме…
    Първо вдъхна парфюма й — аромат на лимон, по-сух дори от гласа на Дийн Улсън, а после видя и лицето й, едва на няколко сантиметра от своето. Отначало реши, че очите й са кафяви, но после видя, че в тях преобладава зеленото. В лявата зеница проблясваха особени, едва забележими червени точици. Кожата й беше с цвят на шоколадов крем, на места със ситни лунички. Широкият прав нос издаваше твърд характер, докато месестите добре оформени устни я правеха подчертано чувствена.
    Протегна ръце, хвана я под мишниците и двамата се изправиха едновременно. Тя веднага се отдръпна и кръстоса ръце пред гърдите си.
    — Не правете това!
    Продължаваше да го гледа, и сякаш нямаше намерение да си тръгва. Пръстите й попипаха мястото, където я беше докоснал. Сякаш искаше да се увери, че не е наранена.
    — Не се ли познаваме отнякъде? — попита я той.
    — Нима винаги сте толкова остроумен? — подигравателно се усмихна тя.
    — Не, наистина. Някъде съм ви виждал.
    За миг очите й се зареяха в далечината зад гърба му, после отново се спряха на лицето му:
    — Не мисля, че това е…
    — Агенцията на Сам Голдман! — щракна с пръсти той. — През есента или зимата. — Наведе глава и добави: — Сигурен съм!
    — Действително познавам Сам Голдман — бавно изрече тя. — Правих за него някои проекти на хонорар… — Дългият й показалец докосна за миг пълните устни, безцветният лак мътно проблесна. Човешката глъч на брега позаглъхна, сякаш публиката на бейзболен мач се беше обезсърчила от героичната защита на гостуващия отбор и беше престанала да подкрепя своите.
    — Вие сте Никълъс Линеър — обяви тя, изчака кимването му и насочи пръст: — Той постоянно говори за вас!
    — Но все пак не си спомняте къде сме се срещали, нали? — усмихна се той.
    — Не си спомням — сви безпомощно рамене тя. — Когато работя, съм си такава… — Раменете й отново се повдигнаха и отпуснаха.
    — Ами ако бях някоя важна клечка? — разсмя се на глас Никълъс.
    — Ако се съди по репутацията ви, вие наистина сте важна клечка… Но чух, че просто сте си взели шапката и сте зарязали всичко. Странно…
    С вдигнато към него лице и без слънчевите очила тя изглеждаше съвсем като ученичка. Сякаш ярката светлина на летния ден изведнъж напипа някаква особена, скрита до този момент невинност. Очите й най-сетне се отместиха от лицето му.
    — Но какво все пак става там?
    — Извадили са някакъв удавник.
    — Така ли? Кой е той?
    — Нямам представа — сви рамене Никълъс.
    — Но нали идвате оттам? — Погледът й се върна върху лицето му. Сякаш го лъхна хладен бриз след горещ летен ден. — Не може да не сте забелязал как го вадят! — Очите и бяха по-добри от ръцете, държаха го на точно премерена дистанция. В това има нещо детско, помисли си той. Дете, което е наранено или може би само уплашено… Прииска му се да я докосне успокоително.
    — Минах оттам още преди да го извадят — поясни той.
    — Но нима не изпитахте елементарно любопитство? — Изглежда не усещаше вятъра, кой го си играеше с гъстата й черна коса. — Би могъл да е някой съсед… Знаете колко роднински е този курорт, всички сме в един бизнес…
    — Не, не изпитах.
    Ръцете й се смъкнаха надолу и се натикаха дълбоко в джобовете на отрязаните джинси. Над кръста беше облякла къса блузка без ръкави в тюркоазен цвят, който отиваше на очите й. Едрите гърди леко се повдигаха, и отпускаха в такт с дишането, зърната им съвсем ясно се очертаваха под тънката материя. Фигурата й беше изключителна — с тънка талия и дълги стройни бедра. Походката й беше на родена танцьорка.
    — Все пак виждам, че изпитвате любопитство към някои неща — хладно отбеляза тя. — Как бихте се почувствали, ако аз ви гледах по този начин?
    — Поласкан — отвърна той. — Страшно поласкан.


    Джъстин работеше като дизайнер в областта на рекламата и беше наела къща на една-две преки от къщата на Никълъс. През лятото стоеше тук, съчетавайки работата с почивката.
    — По това време на годината просто не понасям Ню Йорк — призна му тя следващия следобед пред чаша питие. — Знаете ли, едно лято изкарах, без дори да си покажа носа навън. Включих докрай климатичната инсталация и не мръднах. Имах чувството, че ако изляза, моментално ще припадна от вонята на кучешки изпражнения. Въртях на „Дагостини“ да ми носят храна у дома, веднъж-два пъти седмично от службата ми пращаха една яка и досадна крава, която имаше навика да облекчава шефа, клекнала под масата по време на закуска. Вземаше готовите скици и ми оставяше чековете. В крайна сметка не издържах и излязох. Хвърлих няколко парцала в една чанта и взех първия самолет за Париж. Останах там две седмици, а агенцията обърнала света да ме търси. — Полуизвърната към него, тя отпи малка глътка от коктейла си. — Както и да е… Когато се върнах, всичко си беше същото, само кравата я бяха изгонили…
    Аленият диск на слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи хвърляха разноцветни отблясъци над разлюлените води. После изведнъж се смрачи и океанът се превърна в оловен покров, поглъщащ всички отражения на гаснещата дневна светлина.
    И с нея е така, помисли си той. На повърхността играят искрящи цветове и забавни историйки. Но какво ли лежи там, в оловния мрак на нощта?
    — През есента май няма да се върнете в Колумбия, а? — попита го тя.
    — Не.
    Тя замълча и се облегна назад. Широко разперените й ръце покриха памучната тапицерия на лекото хаитянско канапе. Напуснали кръга на светлината тънките й китки изведнъж заприличаха на крилата на незнайна птица, пърхащи безпомощно в мрака. Главата й се наклони и тя очаквателно го погледна.
    — Взех, че се влюбих в този университет — призна си той, изведнъж решил да отговори на всичките й въпроси. — Разбира се, беше още февруари, но аз ясно си представях застланите с червени тухли пътечки, а край тях цъфналия дрян, прекрасните магнолии, дребните и някак беззащитни дюлеви дръвчета, пръснати сред вековните дъбове… А и самите лекции на тема „Първоизточници на източния начин на мислене“ не бяха чак толкова противни. Студентите бяха доста любознателни, а някои от тях — дори и умни, когато не спяха, разбира се. Бяха страшно изненадани, че проявявам интерес към тях.
    — В началото бях озадачен, но после, в течение на семестъра, всичко ми стана ясно. Останалите преподаватели не проявяваха абсолютно никакъв интерес към младежите, бяха напълно отдадени на научната си работа. А когато все пак трябваше да си прочетат лекцията, те заставаха пред студентите, просмукани от омраза.
    — Особено ясно си спомням една лекция по средата на семестъра. Уважаемите доктори Енг и Ройстън, които изнасяха най-важните лекции на този семинар обявиха, че контролните са прегледани и оценени. После Ройстън започна да чете, а когато звънецът удари, Енг помоли младежите да останат на местата си и педантично струпа купчина тетрадки на пода на аудиторията. „Тук са контролните на студентите, чиито имена започват с А до Ф“, обяви той и си излезе. Горките младежи наклякаха като кученца и започнаха да си търсят тетрадките…
    — Беше някак деградиращо — промълви Никълъс. — Лично аз не мога да понасям подобна липса на уважение към хората…
    — Значи затова ви харесва да сте преподавател.
    Много любопитно заключение, помисли си той.
    — Беше ми все едно — сви рамене Никълъс. — Нямах нищо против да бъда преподавател за известно време.
    Забърка си нов джин-тоник, изстисквайки върху леда в чашата половинка лимон.
    — В крайна сметка не студентите, а преподавателите превърнаха семинара в досадна работа. Не че ми обръщаха кой знае какво внимание — академичните среди по начало са доста затворени и необщителни. Там всичко е прекалено обвързано със строгостта на отделната ситуация. „Публикуваш научен труд или си мъртъв“ — май това беше главният им девиз, който е нещо обичайно за тези среди. — Сви рамене: — Вероятно са ме ненавиждали заради статута. Притежавах всички привилегии на академичния живот и нито едно от задълженията, свързани с него.
    — А какви бяха тези двамата — Ройстън и Енг?
    — О, Ройстън си беше съвсем наред. Малко скован, докато загрее, после поемаше добре… Енг обаче си беше направо мръсно копеле! — Поклати глава: — Беше си съставил мнение за мен още преди да ме види. Един следобед стана така, че тримата останахме сами в преподавателската стая. „Значи сте родом от Сингапур, а?“ изръмжа той и това беше всичко. Беше се надвесил над мен и ме фиксираше през странното пособие, което използваше вместо очила — някакви стъкълца в разкривени телени рамки. Процеди думите си по много особен начин — сякаш бяха късчета лед, свободно плаващи във въздуха. „Отвратителен град, ако ми простите определението. Построен от англичани, чието отношение към китайците не се различава от онова, което имат към индианците.“
    — А вие какво му отвърнахте?
    — Честно казано, бях прекалено смаян, за да отвърна каквото и да било — мрачно отвърна Никълъс. — Цял семестър мръсникът не беше разменил и две думи с мен! Хвана ме напълно неподготвен!
    — Нямахте готов някой хаплив отговор, така ли?
    — Сигурно. Затова просто му казах, че греши. — Остави чашата си върху масичката и добави: — По-късно споделих случката с Дийн Улсън, но той махна с ръка: „Енг е гений, знаете какви понякога са хора като него. Извадихме дяволски късмет, че успяхме, да го привлечем. В последния момент го убедихме, че разполагаме с по-добри условия от Харвард.“ Сетне ме потупа по рамото, сякаш му бях талисман и подхвърли: „Човек никога не е сигурен с хора като Енг. Вероятно е решил, че сте малаец, но от време на време трябва да проявяваме и великодушие, господин Линеър.“
    — Това не мога да го разбера — рече Джъстин. — Вие не сте малаец, нали?
    — Не, но Енг е имал всички основания да ме мрази, ако наистина ме е взел за такъв. Китайците и малайците в района на Сингапур никак не се обичат и постоянно враждуват…
    — А какъв сте? — Тя изведнъж се оказа съвсем близо до него и не сваляше огромните си блестящи очи от лицето му. — В чертите ви има нещо азиатско. Може би очите или високите скули…
    — Баща ми е англичанин — отвърна той. — Евреин, принуден да си смени името, за да може да направи кариера в армията… Беше полковник.
    — Как беше истинското му име?
    — Не зная, никога не ми го каза. „Какво толкова съдържа едно име, Никълъс, рече един ден той. Всеки, който ти каже, че името има някакво значение, е безсрамен лъжец.“
    — Но не ви ли беше любопитно да го научите?
    — О, да, особено в един определен период. После се отказах.
    — А майка ви?
    — Ох… На този въпрос обикновено отговарям според събеседника. Тя самата винаги е твърдяла, че е чистокръвна китайка, но…
    — Нооо? — проточи в очакване Джъстин.
    — Но по всяка вероятност е била китайка само наполовина — сви рамене Никълъс. — Никога не съм бил сигурен в това, но начинът й на мислене беше определено японски… — Усмихна се и добави: — Както и да е, за романтично хлапе като мен беше страшно вълнуващо да си я представям като продукт на два народа… Един необичаен продукт, родил се от историческата омраза между китайци и японци. Затова и още по-тайнствен…
    — Вие обичате загадките, нали?
    Той погледна към нея, но видя само едно изпъстрено с пурпурни точици око, полузакрито от тъмен кичур.
    — Да, в известен смисъл…
    — Чертите ви са съвсем като на бял — рязко смени темата тя.
    — Така е — кимна Никълъс. — Външно съм пълно копие на баща си, полковника. Облегна глава на канапето и косата му за миг се докосна до пръстите й. Тя рязко се отдръпна и ги сви в юмрук. Очите му се насочиха към разноцветните облачета светлина, които плуваха по тавана. — Но вътрешно приличам изцяло на мама.


    Лятото не беше сред любимите годишни сезони на Док Диърфорт, тъй като през тези месеци работата му беше най-напрегната. Не можеше да свикне с огромния поток нюйоркчани, който всяка година заливаше крайбрежието. Цялото население на Горен Манхатън се преселваше тук с постоянството на дивите патици, които всяка есен се подреждаха в стреловидни ята и поемаха към топлия юг.
    Док Диърфорт не беше кой знае колко свой човек в Горен Манхатън, тъй като вече пета година кракът му почти не беше стъпвал в тази лудница. Когато все пак се решаваше на подобна стъпка, то беше за кратка визита при своя приятел Нейт Гроуман, главен съдебномедицински експерт на град Ню Йорк.
    Док беше доволен, че живее тук. Омъжените му дъщери живееха наблизо и редовно го посещаваха заедно със семействата си. Жена му, починала от левкемия преди десетина години, бавно, но сигурно се идентифицираше с избелялата фотография върху бюрото му. Той беше напълно доволен и от медицинската си практика в Уест Бей Бридж, към която трябваше да се прибави и хоноруваната му дейност като съдебномедицински експерт при Флауър, в Хопидж. Там го харесваха, защото беше опитен и изобретателен специалист, а Флауър не беше се отказал от намеренията си да го привлече като главен съдебен експерт на общината Съфолк. Но на него и тук му беше добре. Тук бяха многобройните му приятели, все весели и сърдечни хора, но най-важното — тук намираше душевен покой. Наскоро разбра, че е един щастлив и доволен от себе си човек. От време на време все още страдаше от старите кошмари, но това ставаше все по-рядко. Понякога му се случваше да се събуди целият в студена пот и омотани около краката влажни чаршафи, все още сънуваше проклетата бяла кръв… И други кошмари го спохождаха, сякаш да му напомнят за страха, за онзи дълбоко вкоренен в душата му страх… В такива мигове предпочиташе да напусне леглото, да отиде на пръсти в кухнята и да си налее чаша горещо какао. Вземаше някоя от седемте книги на Реймънд Чандлър, които винаги се търкаляха наоколо, и потъваше в четене. Лаконичният и дедуктивен език на този писател действаше като балсам на душата му и след не повече от половин час той обикновено беше в състояние пак да си легне.
    Док Диърфорт се протегна и болката, свила се като счупена градинарска вила между лопатките му, отново се появи. Ето какво става, когато човек на моята възраст работи цял ден без прекъсване, помисли си той. Все пак остана зад бюрото и отново прегледа получените резултати. Всичко беше там, черно на бяло. Думите се трупаха безразборно, после се подреждаха в нови редове и отделни параграфи. Сега обаче той отново потърси първичното им звучене, сякаш беше египтолог, най-сетне изровил от пясъците Камъка на Розета3.
    Когато го повикаха на Дюн роуд, той беше убеден, че става въпрос за обичайно удавяне. Не би се изразил по този начин, разбира се. В речника му отсъстваше прилагателното „обичайно“, особено когато ставаше въпрос за живота — най-скъпоценното нещо на този свят. С подобни убеждения не би трябвало да става лекар, особено ако към тях се прибавят и патилата му по време на войната в Тихия океан. Ден след ден, от опустошения лагер в джунглата до кръвопролитните боеве във Филипините той с ужас се взираше в ескадрилите от малки едноместни самолети, които се стоварваха върху палубите на американските бойни кораби заедно с половин тон експлозив, насочвани от нетрепващите ръце на пилотите камикадзе. Според Док Диърфорт именно тези самолетчета характеризираха най-ярко дълбоката пропаст между източната и западната култура. Японците ги наричаха „Ока“ — вишнев цвят, докато американците им бяха дали съвсем по-земно определение — „бака“, или „идиотска бомба“. В западната философска мисъл няма място за концепцията на ритуалното самоубийство, която лежи в основата на древните самурайски традиции. А те, въпреки всички прегради по пътя си, бяха живи и до днес. Док Диърфорт никога нямаше да забрави стихчето, написано от двайсет и двегодишен камикадзе мигове преди смъртта:
Колко е хубаво да падаш като вишнев цвят
в прекрасната пролет!
Колко е хубаво да си чист и свеж като него!

    Това също е част от културните традиции. Японците мислят за смъртта именно по този начин — самураят е роден, за да загине в бой със смъртта на смелите.
    А по време на войната аз исках само едно — да остана жив и здрав и да не се побъркам, унило си помисли той.
    Така и стана. Всичко отмина, останаха само кошмарите, които го преследваха като гладен вампир, надигнал се от гроба.
    Стана и се приближи до прозореца. През листата на вековния дъб, който пазеше къщата от жегата, виждаше по-голямата част на Мейн стрийт. Пред автоматичния касиер на „Форт Федерейтид Сейвингс“ чакаха няколко коли, а от широко разтворените врати на градската библиотека започнаха да излизат участничките в поредното събрание на местния клон на ДАР4. Обикновен летен ден в средата на седмицата. Но в момента този ден му се струваше отдалечен на светлинни години, на милион мили, сякаш беше ден от живота на непозната планета.
    Върна се при бюрото, взе дебелия кафяв плик и излезе на улицата. Насочи се към грозната едноетажна постройка от червени тухли, в която се помещаваше градската противопожарна служба, а зад нея, отвъд дворчето, превърнато в паркинг, се гушеше полицейският участък.
    Насред улицата почти се сблъска с Никълъс, натоварен с покупки от отсрещния супермаркет.
    — Хей, Ник, здравей!
    — Здрасти, Док, как си?
    — Екстра. Тръгнал съм при Рей Флоръм.
    И те като повечето обитатели на Уест Бей Бридж се бяха запознали на същата тази Мейн стрийт, представени един на друг от общи познати. Дори и най-заклетият самотник в градчето не можеше да избегне подобни познанства, въпреки че повечето от тях си оставаха в рамките на „Здрасти, как си?“
    — Тъкмо се прибирам от Хопидж — добави Док.
    — Сигурно си ходил за онзи, вчерашния удавник, а?
    — Аха.
    Док Диърфорт се извърна настрана и изплю късче храна, завряло се между зъбите му. Зарадва се на срещата, защото направо го беше страх да покаже на Флоръм това, което носеше. Освен това харесваше Никълъс.
    — Хей, ти може би го познаваш… Къщата му е съвсем близо до твоята Дюн роуд.
    — Едва ли — усмихна се леко Никълъс.
    — Името му е Брофъм. Бари Брофъм…
    Главата на Никълъс леко се замая, за маг му призля. В съзнанието му изплуваха думите на Джъстин, казани при първото им сблъскване на брега: „Знаете колко роднински е този курорт…“ Едва ли е предполагала колко точни ще се окажат тези думи.
    — Да — бавно поклати глава той. — Наистина го познавам. Работехме в една и съща рекламна агенция.
    После се замисли. Брофъм беше изключителен професионалист с остър като бръснач аналитичен ум. Едва ли имаше втори като него в цялата агенция. А сега — мъртъв!
    — Доста добре го познавах… — замислено добави той.


    Бавно я завъртя около себе си.
    Танцуваха сами в тихата нощ, от отворената врата на терасата долитаха и странно се смесваха с тътена на прибоя разкошните и кристалночисти стереофонични талази на музиката.
    Когато я насочи навън и тя леко потрепна в ръцете му, той разбра, че върши точно това, кое го трябва. Едно от малкото неща, които научи за нея, беше, че обича да танцува. За него беше напълно приемливо да я прегръща по този лъжеусловен начин, макар че и бавният блус, и рокът си бяха съвсем откровени сексуални намеци, прикрити с тънкото покривало на общоприетата благопристойност. Какво значение? Тя танцува и това й доставя удоволствие.
Тя ме засенчи в огледалото,
повече не видях светлина.

    Увлечена от ритъма, тя се движеше грациозно и леко, под краката й сякаш се разпиляваха хрускави черупки на мекотели, разкривайки жарта на дълбока и неутолима страст.
Думите ми сякаш не достигаха
до нея…

    Музиката сякаш я освободи от незнайни окови, от нанесените рани, от забраните й — да, това беше най-точната дума, от страха, който изпитва, не от Никълъс или който да било друг мъж, а страха от самата себе си.
Тя каза: остави на мен
и всичко ще бъде наред.

    Рамото й докосна неговото, музиката продължаваше волно да се лее и тя изведнъж се отприщи:
    — Израснах с книга в ръка. Отначало четях всичко, което ми попадне, а сестра ми — винаги любезна и възпитана, вече ходеше на срещи. Да, гълтах книгите, гълтах ги безразборно. Това не продължи много дълго, все пак… Не, не, продължих да чета, но ставах все по-взискателна. — Тя се засмя и той изненадано я погледна. Смехът й беше волен и по детски щастлив. — О, разбира се, имах си и своите периоди — книгите за животни, после Хауард Пайл с незабравимия „Робин Худ“! А когато бях някъде към шестнайсетте, открих маркиз Дьо Сад. По онова време такива книги бяха забранени за момичета като мен, затова и още по-желани. Бях потресена от стила му. После дойдоха фантазиите и заедно с тях името Джъстин. Както и да е. След години попитах мама защо са ме нарекли така, а тя отвърна: „Ами просто ни хареса на двамата с баща ти.“ Вероятно и континенталното възпитание е изиграло някаква роля, тя беше французойка, знаете… Но после… Ох, как ми се искаше да не й бях задавала този въпрос въобще! Фантазията ми беше далеч по-богата от действителността, а какво можех да очаквам от тях? И двамата бяха скучни до смърт!
    — Баща ви американец ли беше?
    Тя се обърна към него и меката светлина от хола открои бузата й така, сякаш майстор художник беше я мацнал с четката си.
    — О, да, стопроцентов американец.
    — С какво се е занимавал?
    — Да влезем вътре — отдръпна се от него тя. — Стана ми хладно.


    Най-отпред стоеше черно-бяла снимка на едър мъж с решителна брадичка и нетрепващи очи. Отдолу беше написано на машина:
    Стенли Д. Телър, полицейски началник 1932–1964 г.
    До нея висеше копие от картината на Норман Рокуел „Беглецът“.
    Кабинетът представляваше тесен правоъгълник с двоен прозорец към дворчето-паркинг, в този час полупразно.
    — Престани да увърташ, Док — въздъхна лейтенант Рей Флоръм. — Кажи на ясен английски какво толкова му е необикновеното на това удавяне!
    Пукането на радиостанцията в съседната стая беше нещо като постоянен звуков фон на разговора им — сякаш разговаряха по телефонна линия с много смущения.
    — Точно това се опитвам да сторя — бавно и търпеливо промълви Док Диърфорт. — Този човек не е умрял от удавяне.
    Рей Флоръм се отпусна върху дървения си стол и той изпука под тежестта му. Беше грамаден мъжага и размерите му бяха повод за постоянни, макар и добродушни закачки от страна на колегите му. Той беше началник на полицията в Уест Бей Бридж. Насред огромните и увиснали бирени бузи, сякаш беше център на бойна мишена, стърчеше огромен нос, изпъстрен с червени жилчици. Кожата му беше меднокафява, а прошарената коса — късо подстригана. Носеше кафявия си костюм от изкуствена материя не защото го харесваше, а просто защото беше длъжен да е в него. С много по-голямо удоволствие би се появил в службата с фланелка и чифт протрити панталони.
    — Добре де, от какво е умрял тогава? — също така бавно попита Флоръм.
    — Отрова — отвърна Док Диърфорт.
    — Хей, Док — угрижено въздъхна Флоръм и разтърка чело с огромната си лапа. — Искам всичко да е ясно, разбираш ли? Кристално ясно! Ако не си забранил, рапортът ми ще стигне не само до щатските детективи, да не говорим, че и те са ми напълно достатъчни! Когато го пратя, те ще налетят като скакалци житна нива, ще ни изсмучат до шушка, а на всичкото отгоре ще свършим и цялата оперативна работа. Освен това тези копелдаци ще искат да се докарат на местните копелдаци, тъй като случаят положително ще се окаже под тяхната юрисдикция. На всичкото отгоре, след като твърдиш, че става въпрос за убийство, тук ще се домъкне на бял кон и самият принц на Хопидж мистър Флауър! Ще ме пита защо протакам разследването и кога най-сетне скъпоценните му хора ще могат да си починат! Неговите синковци винаги са претрупани с работа! — Юмрукът на Флоръм се стовари върху корицата на оръфания справочник „Престъпления в САЩ през 1979 година“. — Ама тоя път ще ми дишат прахта, защото съм доста по-напред!
    В стаята влезе някакъв сержант, подаде на Флоръм снопче изписани на машина листа и безмълвно се оттегли.
    — Господи, как ми завира кръвчицата! Да не би да съм някакъв шибан политик, та трябва да нося тези дрехи? Службата го изисквала! На кого му пука, мамка му?
    Стана, взе някаква папка и я разгърна на бюрото си. Прокара ръка през косата си и се почеса. После взе да рови в купчината големи черно-бели снимки, които, макар и обърнати наопаки, ясно очертаваха тялото на мъжа, когото бяха извадили от водата.
    — За Флауър аз ще се погрижа — тихо рече Док Диърфорт. — Няма да те закача, поне на първо време.
    Флоръм му хвърли къс изпитателен поглед, после отново сведе очи към снимките.
    — И как ще направиш това малко чудо?
    — Просто още не съм го уведомил.
    — Искаш да кажеш, че за това… убийство не знае никой, освен нас — двете пиленца, дето нежно си гукат в тая стаичка, а? — Ръката му отвори чекмеджето и измъкна оттам голяма изподраскана лупа.
    — Точно това искам да кажа — спокойно отвърна Док Диърфорт.
    Флоръм помълча, после смени темата:
    — На тия снимки нищо не личи, да ги вземат дяволите. — После се зае да ги размесва като тесте карти и спря едва когато най-отгоре излезе една, на която личаха в едър план гърдите и главата на удавника. — Нищо, едно обикновено удавяне и толкоз!
    — Там не можеш да видиш нищо…
    — И аз това казвам.
    — Което не означава, че няма нищо за гледане.
    Флоръм се изпъна в стола и скръсти ръце под внушителния си търбух.
    — Окей, Док. Целият съм слух. Почвай да ме просветляваш.
    — Работата е там, че човекът е бил мъртъв още преди тялото му да докосне водата — въздъхна Док Диърфорт. — Това е толкова ясно, че дори експерт като Флауър би трябвало да го забележи.
    Флоръм изръмжа, но не каза нищо.
    — Виж гърдите, ето тук… Вляво и малко под сърцето има едва забележима раничка, която лесно може да мине за драскотина от някоя скала. Но не е. Ти ме наведе на мисълта да взема кръвна проба, и то от аортата, тъй като този тип отрова се концентрира именно в нея. Кръвообращението я тласка оттам в продължение на двайсетина минути, после настъпва смъртта. Точно как и защо точно там — нямам никаква представа. Това е една много рядка отрова, която действа само на кардиоваскуларната система.
    — Значи хоп — и инфаркт, а? — щракна с пръсти Флоръм.
    — Да.
    — Сигурен ли си?
    — За отровата — да. Иначе знаеш, че не бих те безпокоил. Но ми трябват още няколко проби. Имам чувството, че частица от острието, пробило кожата, все още се намира в тялото.
    — Липса на изходяща рана, а?
    — Така е.
    — Но парчето, за което говориш, може да е изхвръкнало при падането. Или пък морето…
    — Или пък е било издърпано след падането на мъжа.
    — Какви ги дрънкаш, Док? — Лейтенантът изсумтя, бутна снимките настрани и започна да чете от някакъв лист: — Този човек, Бари Брофъм, експерт-счетоводител в… — тук той спомена агенцията на Сам Голдман в Ню Йорк — … живее на Шейсет и трета улица — изток, номер триста и едно, е бил убит. Но защо по този начин? По каква причина? Живеел е сам. Нито ревнива съпруга, нито приятелче… — Ухили се и продължи: — Има сестра в Куинс, която вече открихме и разпитахме. Претърсихме и къщата му на Дюн роуд. Ядец, нищо необичайно. Не е разбита, не е ограбена. И колата му си е на място — паркирана на две крачки от къщата, заключена и обезопасена като Форт Нокс5. Няма нищо, което да сочи…
    — Има — прекъсна го Док Диърфорт, решил, че най-сетне е настъпил моментът, от който се страхуваше, откакто беше изпомпал малко кръв от сърцето на удавения мъж. — Ето това!
    „Просто не може да бъде!“ повтаряше си той, докато очите и ръцете му извършваха тестовете, доказващи противното. И до този момент си го повтаряше, просто като клетва срещу зли духове. Чувстваше, че не е на себе си, сякаш беше потопен в някакъв странен и нереален свят и гледаше отстрани на Рей Флоръм и тази задушна стаичка.
    През отворения прозорец долетя детски смях, ясен и чист като планински поток. Превърнат в звук на отвъдното от някаква тайнствена магия, той изведнъж прозвуча като протяжното проплакване на маймуните във филипинската джунгла.
    — Отровата! — продължи той, отривайки овлажнелите си длани в панталоните. — Отрова от изключително рядък вид. За пръв път се сблъсках с нея по време на войната, в чужбина. — Отдавна не беше усещал дланите си покрити с лепкава солена пот.
    — По време на войната ли? — учуди се Флоръм. — За бога, човече, това е било преди трийсет и шест години! Да не би да искаш да кажеш…
    — Никога няма да забравя тази отрова, Рей. Независимо колко години са минали… Една нощ изпратихме патрул. Петима… Върна се само един, но и той умря още преди да влезе в лагера. Не чухме изстрели. Само крясъците на птиците и жуженето на насекомите… Всичко беше замряло в някаква странна, сякаш инвалидна неподвижност. Цяла седмица ни тормозеха снайперисти… — Док Диърфорт въздъхна и горчиво добави: — Както и да е… Донесоха ми войника, който беше успял да се завърне. Беше съвсем момче, най-много на деветнайсет… Все още дишаше и аз се заех с него. Направих всичко възможно, приложих целия си опит, придобит от книгите и извън тях. Но бях безсилен. Умря в ръцете ми.
    — От тая гадост, така ли?
    — Точно така.


    — Искате ли да си вървя? — попита я Никълъс.
    — Да — отвърна Джъстин. — Не… Не зная. — Изправена зад диванчето, тя несъзнателно мачкаше сплъстения хаитянски памук на облегалката. — Господи, вие ме обърквате!
    — Нямах такива намерения — промълви той.
    — Думите не означават нищо.
    Той с изненада откри, че в профил лицето й е съвсем различно. Сякаш беше пречупено през призмата на друго време, друга епоха, друг живот. И му напомняше за Юкио. Разбира се, при Юкио беше друго — там ставаше въпрос за странните флуиди, наследени в течение на хилядолетия и спотаени в един тайнствено враждебен и чужд за него свят, към който можеше да хвърля по някой изпълнен с любопитство поглед и нищо повече. Сега вече знаеше, че този поглед е бил само отклик на необяснимото, отклик на европеец… Не беше предполагал обаче, че тук, на Запад, ще му се наложи да изпитва същото усещане, макар и предизвикано по съвсем различен начин. Вероятно всичко беше от дистанцията на изминалото време, която му позволяваше едва сега да види Юкио в истинската й светлина — такава, каквато е била и за него, и за околните. Ето това е пространството, което ме дели от строго ритуализирания живот в Япония, помисли си той. Това пространство, този отрязък от време му даде възможност да види грешките си в онзи живот, да разбере цялостната си роля в него.
    В другия край на дивана Джъстин потръпна и до ноздрите му долетя лекият аромат на парфюм. Стори му се, че е толкова далеч, сякаш се намира на друг континент.
    — Късно е — прошепна тя.
    Забележка безсмислена и извън времето. Вероятно просто искаше да наруши тишината, надвиснала заплашително над нея.
    Това особено вътрешно напрежение беше едно от нещата, които възбуждаха любопитството му. О, разбира се — считаше я за изключително привлекателна, положително би се обърнал подире й, а дори би я последвал в някой от големите магазини на Манхатън, преди да я изгуби в тълпата… Но какво друго би могъл да стори човек, изпитал внезапно влечение към непозната жена и дал воля на фантазията си? Би могъл да я следва докрай, докато настъпи неизбежното разочарование, после би си спомнял за нея известно време, и толкова… Годините му не бяха кой знае колко, когато разбра, че физическата красота не значи нищо, а често може дори да бъде опасна. Предизвикателствата — както с жените, така и с всичко останало — играеха важна роля в неговия живот. Защото беше дълбоко убеден, че нищо на този свят не си струва цената, ако е придобито без борба. Дори любовта, особено любовта. И това беше научил в Япония, където жените са като цветя, подредени в оригами. Мъжът ги разгръща с безгранично търпение и крайно внимание, а за награда получава изтънчена нежност и омайваща страст.
    В момента чуваше единствено приглушения плясък на вълните, очите му виждаха само спрелия грамофон, върху който вече бяха успели да накацат ситни и едва забележими прашинки. Самотен гларус проплака в мрака, изгубил пътя към родното гнездо.
    Какво да правя, запита се той. И трябва ли изобщо да предприемам нещо? Усети как и в неговите гърди се свива буцата на непонятен страх…
    — Много жени ли сте имал през живота си? — внезапно попита тя. Ръцете й, доскоро стабилни като подпорните колони на този дом, леко трепереха. Главата й се повдигна към лицето му с видимо усилие. Гледаше го право в очите, поела риска да се изложи на присмех, а може би и на обиди. Но ако ги получеше, щеше да знае, че подозренията й към него, а и към всички мъже, са били напълно основателни.
    — Доста странен въпрос — отбеляза той.
    Главата й леко помръдна и меката светлина от лампиона очерта линията на носа й, плъзна се по вдлъбнатината на очите и се спря върху високата скула. Червеникавите точици в окото й проблясваха като добре излъскан пиринч, дясната страна на лицето й тънеше в мрак.
    — Ще му отговорите ли?
    Той се усмихна.
    — Имал съм няколко, които са ми били безразлични. Имал съм и други, които са били обратното…
    Очите й изпитателно се взираха в лицето му, търсейки следа от насмешка. Не откриха нищо.
    — Какво искате да научите от мен, Джъстин? — меко попита той. — Страхувате се, че няма да получите отговор?
    — Напротив — тръсна глава тя. — Страхувам се, че ще го получа. — Пръстите й продължаваха да подръпват нишките на памучния плат, сякаш музикант докосваше струните на своята арфа. — Искам и едновременно с това не искам — добави след кратка пауза тя.
    Помисли да се усмихне и да й каже, че се държи несериозно, но изведнъж разбра, че всичко е напълно сериозно и вероятно важно за нея. Разбра и какво точно има предвид. Заобиколи дивана и застана до нея.
    — Джъстин, тук сме само двамата — промълви той. — Вие и аз.
    — Зная.
    Каза го като момиченце, което се колебае дали да извърши нещо отдавна мечтано и съкровено. Като дете, което се нуждае от малко външна помощ.
    После се отдръпна, вероятно усетила неговото привличане, което я изкарваше от равновесие. Прекоси хола и се изправи пред широкия прозорец. Лампите над верандата все още светеха, край тях безпомощно се блъскаха нощните пеперуди. Отвъд оградата морето продължаваше неуморната си атака срещу брега, разпенените вълни съскаха по черния пясък.
    — Знаете ли, гледката тук кой знае защо ми напомня за Сан Франциско…
    — Кога сте била там? — попита той, после заобиколи диванчето и се отпусна върху страничната облегалка.
    — Преди около две години. Прекарах там цели осемнадесет месеца…
    — А защо си тръгнахте?
    — Аз… Разделих се с един човек и се върнах тук… Гениалната дъщеря се завърна на Изток, при корените на семейството си! — Очевидно последната й реплика трябваше да прозвучи като самоирония, но смехът угасна още преди да се е зародил в гърлото й.
    — Обичала сте този град…
    — Да — отвърна тя. — Много го обичах!
    — Тогава защо го напуснахте?
    — Аз… Трябваше да го сторя. — Вдигна тънката си ръка, после изненадано я погледна, сякаш някой друг я беше поставил в това положение. — Тогава бях друга… Липсваше ми сигурност… — Ръцете й се вплетоха една в друга и се отпуснаха в скута й. — Бях много уязвима… Чувствах, по-скоро предполагах, че не мога да остана сама… Някакъв особен вятър опустошаваше душата ми… — Замълча, после замислено добави: — Беше глупаво… по-скоро аз бях глупава!
    — Бил съм два пъти там — рече Никълъс. — В Сан Франциско, имам предвид… Влюбих се в него! Влюбих се в прекрасната му белота и безбрежност, особено ако човек го съзерцава откъм Мил Вали… — Очите му следяха фосфоресциращата и едва доловима линия, която маркираше гребените на надигащите се вълни миг преди да се стоварят върху пясъка. — Обичах да седя на брега и просто да гледам Тихия океан… И си мислех: ето тези неуморно прииждащи вълни идват чак от Япония…
    — А вие защо си тръгнахте? — попита тя. — Какво ви накара да дойдете тук?
    — Трудно е да ви отговоря с две думи — въздъхна той. — Предполагам, че решението ми е плод на много и преплетени помежду си неща, оформило се бавно, може би в продължение на години… Макар и влюбен в Япония, баща ми винаги мечтаеше да дойде в Америка. Вероятно с готовност би се сражавал за нея… Несъмнено би дошъл, но друга е била кармата му… Винаги съжаляваше за това. — Пяната проблясваше като сребърна огърлица, захвърлена от някого в безбрежната пустош. — Ако в мен живее някаква частица от него, значи той е тук и аз съм щастлив.
    — Наистина ли вярвате в това? Живот след…
    — И да, и не — усмихна се той. — Не мога да кажа със сигурност. У мен се срещат две бурни течения — на Изтока и Запада… насрещни течения, които вечно се борят за надмощие… Но по отношение на родителите ми съм абсолютно сигурен — те наистина живеят в мен и чрез мен!
    — Изглежда толкова необичайно…
    — Само защото ние с вас сме тук, на една приятна веранда в Уест Бей Бридж. Ако бяхме в Азия… — той замълча и сви рамене, сякаш това обясняваше всичко. — Самият аз дойдох тук вероятно за да си докажа, че мога да се интегрирам в западната цивилизация не по-зле, отколкото го бях сторил в източната. В колежа избрах масовите комуникации и така скочих направо в атомния век. Веднъж стъпил тук, рекламният бизнес изглеждаше съвсем логичен избор… Освен това имах късмет да попадна на човек, който беше готов да поеме рисковете по обучението на младеж като мен… — Засмя се и добави: — А после се оказа, че просто съм бил роден за тази работа.
    Тя обърна гръб на прибоя и го погледна право в очите. После се приближи и дългата й коса докосна лицето му. Покана за близост, от която той не се възползва.
    — Искате ли ме? — прошепнаха устните й в унисон с грохота на вълните. — Искате ли да ме любите?
    Той се взря в разширените й зеници. Зеленият им оттенък беше изчезнал, бяха почти черни. Стомахът му се сви на топка, вече не беше сигурен в познатите духове, направлявали живота му до този миг.
    — Да — тихо отвърна той. — А вие?
    Тя не отговори. Той усети близостта на ръката й, без дори да я зърне. Гледаше като омагьосан блестящите й очи, привлечен неотразимо от пъстрите точици в тях. Усети топлина, после върховете на пръстите й докоснаха мускула на ръката му, свиха се около него и го хванаха здраво, едновременно с това нежно. Разбра, че с този прост жест тя излива чувствата си така, както никога досега не беше го правила. Разбра и друго — той самият никога не беше получавал по-искрено и чисто послание. Този първи физически контакт беше толкова наелектризиращ и едновременно с това така неописуемо нежен, че мускулите на бедрата му започнаха да треперят, а сърцето му лудо заблъска в гърлото.
    Взе я бавно в прегръдката си. Миг преди устните му да покрият нейните, тя издаде кратък писък, почти въздишка, натежала от еротично вълнение. После устата й се разтвори под неговата, тялото й се уви около него, стана му горещо от докосването на едрите и твърди гърди, стегнатия корем и дългите изящни бедра.
    Колко е топла, учуди се той, докато устните му галеха дългата шия и бавно се приближаваха до нежно очертаната вдлъбнатина на ключицата й. Ръцете му се спуснаха надолу и придърпаха тънката пола, устните й намериха ухото му, езикът й закръжи вътре така, както гладният гларус кръжи над тъмния бряг…
    — Не тук, моля те! Не тук… — прошепна тя.
    Той повдигна ръцете й над главата и разкопчаната блузка се смъкна на пода. Пръстите му се плъзнаха по гърба й и нежно погалиха чезнещата надолу вдлъбнатина. Езикът му докосна нежната кожа от вътрешната страна на ръката й и тя простена от удоволствие. После бавно се хлъзна надолу към едрите гърди с натежали от възбудата зърна.
    Дългите й пръсти трескаво разкопчаха колана на джинсите му, после изведнъж замръзнаха, когато разтворените му устни покриха зърната й и започнаха да правят леки спираловидни и засмукващи движения.
    — Моля те, моля те!
    Ръцете й отново се раздвижиха, освободиха го от оковите на облеклото и нежно го загалиха. Той наедря като камък, устата му продължаваше да смуче.
    Непонятният страх, който го беше обладал в началото, леко прошумоля с криле и отлетя. Потрепващи и гърчещи се от желание, телата им бавно се смъкваха към пода. Последните части на облеклото им отхвръкнаха встрани. Пръстите й понечиха да смъкнат тънките бикини от фина коприна, но той я спря. Повдигна я от килима и я положи на дивана, полулегнала. Сам той остана на пода, вмъкна се между широко разтворените й бедра, наведе се и нежно докосна с устни вътрешната им част. После устните му бавно тръгнаха нагоре, все по-близо и по-близо до хълмчето, прикрито от полупрозрачното късче коприна. Тя сграбчи облегалката на дивана с побелели от напрежение пръсти и тихо простена, когато езикът му докосна влажния плат. Гърбът й се изви като дъга.
    Езикът му продължи да прониква през тънката копринена бариера. Ръцете й се спуснаха върху косата му, пръстите й докоснаха ушите му, от широко разтворената й уста се изтръгваха тихи несъзнателни писъци в такт с нарастващото напрежение там долу, при него… После той махна подгизналата коприна и бавно се наведе. Дългите й бедра конвулсивно отскочиха нагоре, от устата й се изтръгна дрезгав вик. Езикът и устните му продължаваха кръгообразните си движения, докато най-сетне тялото й се втвърди като камък, от устата й се изтръгна нов вик, после мускулите й изведнъж се отпуснаха. Влажна и гореща, Джъстин го придърпа нагоре към себе си. Пръстите й нетърпеливо го търсеха, устните й лудо се впиха в неговите. Искаше го дълбоко в себе си, искаше го веднага, в тази секунда. Искаше го повече от всичко на света! Желаеше чувствената му топлина, мечтаеше да му даде онова удоволствие, с което сам я беше дарил.
    Насочи го дълбоко в себе си, гореща като пещ. Той проникна до отказ, тя повдигна таза си и го притисна плътно до него, тихи писъци на удоволствие се откъсваха от устните им. Ръцете й го притиснаха, горната част на тялото й полудя, едрите зърна се докосваха до гърдите му с влудяващ ритъм. После, усетила интензивната стимулация на устните му върху тях, тя изстена и впи устни във врата му. Той масажираше тялото й с две ръце, засилваше удоволствието й, възбудата му се надигаше заедно с нейната. Накрая, когато тя вече мислеше, че ще полудее, когато гърдите и ръцете й лепнеха от слюнка и пот, стичащи се на тънки вадички към окосменото триъгълниче между бедрата й, когато неговите движения придобиха интензивния ритъм на някакво трето измерение, тя използва вътрешните си мускули — веднъж, още веднъж… и пак, и пак! Той хлъцна, притисна се към нея и двамата заедно поеха към онзи неописуем връх на блаженството, до който се стигаше само от сърца, слели се в единен, лудешки буен ритъм.
    — Хайде, мили, хайде!… Направи го!… Сега!
    Търсещият му пръст, хлъзгав от смесените им сокове, бавно проникна в ануса й, тя изстена и изгуби всякакъв контрол над чувствата си. Остави се на огъня, чийто горещи вълни я заляха от глава до пети.


    Доктор Винсънт Ито разклати дебелата керамична чаша, в която димеше горещ чай от цветчета на хризантеми. От дъното се надигнаха няколко микроскопични тъмни частици и бавно закръжиха към повърхността. Заприличаха му на удавници. Той вече ги чакаше, знаеше, че са на път поне от месец… Тези трупове, които някога са били живи хора, скочили доброволно или бутнати против волята си във водите на Хъдзън или Ист Ривър, бяха прекарали дългите зимни месеци на дъното. Заседнали сред ями и коренища, те са били добре консервирани от ледените води, а ленивото течение не ги е помръдвало чак до началото на лятото и рязкото затопляне на водата. При температура между нула и пет градуса бактериите започват да се хранят. Така се създават условия за гнилостни процеси и образуване на газове — основна причина за изплуването на мъртъвците. После, месеци след като нещастникът е потънал, трупът му ще пристигне тук, в моргата на съдебномедицинския институт.
    Винсънт Ито съвсем не се вълнуваше от този факт. Той беше хоноруван съдебномедицински експерт, вадеше си хляба с тази работа и тя отдавна се беше превърнала в част от живота му. Една съществена част от живота му, както още преди години беше признал пред себе си. Защото вече години наред животът му протичаше долу в моргата, сред стоманените хладилни чекмеджета, наредени едно над друго и акуратно отбелязани с написани на машина картончета, покрай големия кантар за установяване теглото на труповете, лъскавите поцинковани маси и блестящите от чистота сиви плочки на пода. Нямаше нищо призрачно в това да работиш сред кафяви, бели и черни тела, прострени върху масите с широки Т-образни разрези на гърдите — от едното рамо до другото, надолу чак до края на корема. Нямаше нищо необикновено в дебелия като гьон човешки епидермис, нито пък в спокойните и някак ведри лица на мъртъвците, заспали вечния сън на праведници. Всичко това не оказваше никакво влияние върху чувствата и настроенията на доктор Ито. Като се изключи чисто научният интерес, разбира се. Медицинските изследвания го вълнуваха, вълнуваха го далеч повече от самото тайнство на смъртта. От смъртта той не се интересуваше — любопитството му беше насочено към причините, довели до тази смърт. Той беше детектив в царството на смъртта, а работата му често помагаше на живите.
    Отпиваше чая си на дребни глътки и гледаше през прозореца. Беше четири и двайсет и пет сутринта, навън все още царуваше нощта. Винаги се събуждаше по това време.
    Гледаше към ярко осветените и съвсем пусти улици на Манхатън. Някъде в далечината ръмжеше камионът на чистотата, който бавно си проправяше път нагоре по Десета улица. Съвсем наблизо се разнесе пронизителният вой на полицейска сирена и тишината се пръсна на парчета. В нощта останаха само собствените му мисли, неспокойни и сгърчени.
    Изпитваше усещането, че е попаднал в капан. Съдбата ми в предишния живот вероятно е била за оплакване, помисли си той. Япония му се струваше недостижима и безкрайно далечна, сякаш от друга епоха. Нямаше начин да я открие отново — поне тази, която беше напуснал преди дванадесет години. За него Япония вече не съществуваше, тя се беше превърнала в подобие на морска сирена, зовяща го от далечни морета.


    Никълъс се събуди малко преди разсъмване. Изпита чувството, че е в малката токийска къщичка, заобиколена от спретната градинка. Старият бамбук до стената тихо шумеше и хвърляше сянката си над главата му. Някъде изкука кукувица, после млъкна и в ушите му нахлу приглушеното боботене на сутрешния трафик. Макар и далечен, той странно се усилваше от необичайната акустика на пресечения терен.
    Извърна леко замаяната си глава и видя тялото на жената, която спеше до него. Юкио, все пак се е върнала… Беше сигурен, че все някога ще го стори. Но как така изведнъж се е озовала в леглото му?
    Рязко се надигна и седна в леглото. Сърцето му лудо заблъска. Напевните ритуални псалми, прекосили сякаш цял океан само за да погалят слуха му, изведнъж се превърнаха в познатия тътен на прибоя, нахлуващ свободно през широко отворения прозорец и прорязван от пронизителните писъци на гларусите… Въпреки промяната, в съзнанието му още кънтяха ритуалните псалми — свежи, разбираеми и чисти като планински поток.
    Пое дълбоко дъх. Япония остана да витае наоколо, невидима, но лепкава като покривало от паяжина. Какво го беше накарало да си я спомни така отчетливо?
    Хвърли поглед наоколо. Над чаршафа на сини и бели райета стърчеше само нослето на Джъстин. Леко разтворените й устни дишаха дълбоко и равномерно, тънката материя се повдигаше и отпускаше като спокойно море.
    Какво е това подводно течение, което така властно ме тегли към нея, запита се той. Имаше странното усещане, че е отвлечен безнадеждно навътре в океана и съдбата му е решена. Гледаше ритмичното и едва доловимо повдигане и отпускане на топлото й тяло, с тръпка на страх усети, че то някак си го е приближило отново до Япония, към миналото, което искаше да забрави и от което изпитваше ужас…
    Събуди се от остро и изключително приятно чувство. Отвори очи и откри красиво очертаните й хълбоци на сантиметри от лицето си. Вдъхна дълбоко аромата на тялото й и едва след това осъзна, че устата й е сключена около члена му, а езикът й гали главичката му с нежност и дълбока страст. Изстена, от удоволствие и протегна ръце да я прегърне. Но тя се дръпна и той застина неподвижно, доволен да наблюдава едва забележимите конвулсивни движения на влажното гнездо, после погали с поглед прекрасната извивка на ханша, меките навити косъмчета, влажно проблясващи в средата, натежалата от желание плът…
    Насладата се стелеше пред него като безкраен път в пустинята… В мига, в който стигаше на косъм от оргазма, тя отдръпваше устата си, стискаше здраво основата на члена му и чакаше стихването на спазмите. После отново се залавяше да го издигне до висините на неземното удоволствие… Пак и пак… Накрая краката му се загърчиха, сърцето му сякаш всеки миг щеше да се пръсне, имаше чувството, че е обзет от налудничава треска… Удоволствието пулсираше, едновременно се концентрираше и разпръскваше, тазът му се схвана, а гениталиите му тегнеха като камък от страхотната интензивност на това усещане.
    Гърдите й се хлъзнаха по корема му. Пресегна се, обви ги с длани и нежно потърка зърната им. Задните й части се притиснаха към лицето му, отказали да се подчиняват на командите на мозъка, бедрата й се разтвориха широко.
    Всяко докосване носеше белега на изтънченото удоволствие; свити на възли, мускулите подскачаха по цялото му тяло. Тя направи нещо на самия връх на главичката му и той извика от удоволствие. Стисна конвулсивно втвърдените й гърди, но тя се изплъзна и ги намести от двете страни на члена му. Заровил лице в кратера между бедрата й, той отвори уста и плъзна език дълбоко навътре, а спермата излиташе от него на свистящи спазми, отстъпвайки място на сладостната нега.


    Точно в осем без четири минути. Винсънт Ито спря пред сградата на съдебномедицинската служба на ъгъла на Първо авеню и Тридесета улица. Изкачи стъпалата пред входа, кимна на дежурния полицай и каза здрасти на Томи — белокосия шофьор на Нейт Гроуман. На прага на стая 134 беше наясно, че има време само да грабне чаша кафе от автомата.
    Свърна вдясно, прекоси коридора и влезе в широкия кабинет на главния съдебен лекар. Тази длъжност се заемаше, от Нейт Гроуман — грамаден мъж със странно тесни блестящи очи, наполовина прикрити от пластове увиснала кожа, доста по-светла от цвета на лицето му. Широкият му нос носеше белези, на многобройни счупвания, вероятно получени по време на някоя улична битка в Южен Бронкс, където Нейт беше роден и отрасъл. Косата му беше силно прошарена, но за сметка на това мустаците му бяха блестящо черни. Приличаше на достоен противник за всеки мъж и наистина беше такъв — кметът на Ню Йорк и членовете на финансовия съвет притежаваха изобилни доказателства в тази насока.
    — Добро утро, Винсънт! — бодро подвикна той.
    — Добро утро, Нейт — отвърна Винсънт и забърза към внушителната машина за кафе, чийто никелиран купол се издигаше като кучешка колиба сред царящото наоколо безредие. Без захар, без мляко, решително си заповяда той. Тази сутрин ми трябва доза чист кофеин.
    Седна на зеления стол пред отрупаното с хартии бюро и подаде папките, които Гроуман му беше поискал.
    Двамата бяха приятели и извън службата, но вече от години се виждаха главно тук, между стените на тази сграда. Когато Винсънт получи назначението си, Гроуман вече беше заместник-главен и сякаш разполагаше с повече свободно време. Или пък с повече пари. Работата им рязко се увеличи точно когато общината реши да им ореже бюджета. Градската управа имаше далеч по-важни проблеми от последната грижа за разни типове, които всекидневно биваха откривани по улиците насечени, намушкани, удушени, застреляни или разкъсани на парчета… Същото важеше и за онези, които вадеха от реката или канализационните отвори някъде из предградията. Всяка година в град Ню Йорк умират осемдесет хиляди души, спомни си Винсънт този някъде прочетен факт. А поне тридесет хиляди от тях минават оттук…
    — Какво носиш? — изръмжа Гроуман.
    — Случаят Моруей и онова намушкване в Холоуей — отвърна Винсънт и загрижено сбърчи вежди. — В тази минута би трябвало да се намирам в съда, по случая Принсипъл остават няколко дреболии, сетне го поема прокурорът. Кръвните проби ще са готови следобед. А, остава и Маршъл…
    — Кой?
    — Донесоха го вчера следобед. Макейб каза, че е спешен и аз го започнах веднага. Удавяне в резервоар. Макейб е на мнение, че някой му е натискал главата, има заподозрян, затова й трябват бързи резултати…
    — Пълен комплект, а? — смръщи се Гроуман.
    — Дори повече от пълен.
    — Искам да отидеш на острова за ден-два.
    — Какво? При тая лудница?
    — Ако не беше важно, не бих го поискал — търпеливо поясни Гроуман. — Знаеш, че е така.
    — Но за какво?
    — Текущите ти дела ще преразпределя лично. А тези — той вдигна от бюрото си два кафяви плика и ги почука така, сякаш искаше да ги изтръска от противното им съдържание, — тези ще ги дам на Майкълсън.
    — Майкълсън е кретен! — викна Винсънт.
    — Но се придържа стриктно към правилата! — хладно го изгледа Гроуман. — Стабилен е, можем да му имаме доверие.
    — Бавен е като костенурка! — простена Винсънт.
    — Бързината не е всичко — напомни му Гроуман.
    — Това го кажи на Макейб! Напоследък съвсем се е развилняла! Тия помощник-прокурори май умират да се ровят из патологии и морги!
    — Страхувам се, че точно за това им плащат.
    — И какво ще правя на острова?
    — Вчера ми звънна Пол Диърфорт, помниш ли го?
    — Как не. Миналата година беше у вас на гости. Уест Бей Бридж, нали?
    — Аха — кимна Гроуман и се изправи. — Има проблем, с който не може да се пребори. Прави експертизи, за общината Съфолк. — Сведе поглед към неизрязаните си нокти, после отново вдигна глава: — Помоли ме да изпратя теб и никой друг.


    В хола на Никълъс, прилепен до лявата стена, се простираше огромен аквариум. Побираше не по-малко от двеста литра вода според повърхностните изчисления на наемателя. Вътре плуваха не разни гупи и други детски рибки с кратък живот, а истински морски обитатели, при това редки и красиви, оцветяващи водата така, както тропическите птици придават колорит на джунглата. По неизвестни причини собствениците на къщата без колебание ги повериха на Ник, редовния им наемател през летните месеци.
    Застанал зад този течен обектив, той наблюдаваше фигурата на Джъстин. Сякаш беше сладострастно арабче, което наднича в харема на баща си.
    Беше облякла дълбоко изрязан червен бански костюм, който още повече подчертаваше дългите й бедра. Около врата й бе навита бяла хавлиена кърпа, сякаш току-що излизаше от гимнастическия салон. Пръстите й обърсаха чинията с последния залък препечен хляб, езикът й пъргаво облиза жълтъка, който се стече по тях. Извърна се да го погледне с пълна уста:
    — Не са твои, нали?
    Приключил с храненето на рибите, Ник остана клекнал и замислено гледаше малките вълни, вдигани от движението на разноцветните морски създания, и кислородната помпичка, изпускаща малки мехурчета. Душата му бавно се освобождаваше от чувството за нереалност, макар вътрешно все още да беше склонен да приеме всичко за плод на въображението си.
    — Не, не са — обади се той иззад изкуствените рифове. — Гордостта на хазяите. — Изправи се и се усмихна: — За разлика от мен.
    Тя отнесе чиниите в кухнята, после се върна и се облегна на перваза на прозореца.
    — О, ама вън вали! — рече разочаровано: — А бях решила да поработя на открито…
    Дъждът почукваше по плоския покрив и широките прозорци на хола, запращан от поривите на вятъра. Денят беше хладен и мрачен, сякаш изсечен от мрамор.
    — Ще работиш тук — рече той. — И без това си носиш всичко, нали?
    Тя пристъпи навътре в помещението и потупа ръцете си.
    — Не е точно така. Ако трябва да остана под покрив, най-добре ще е да използвам чертожната дъска.
    Тя го объркваше, караше го да се ядосва на бездействието си, на колебанието…
    — Носиш ли някакви скици?
    — Да — рече тя и погледна към широката платнена чанта до дивана. — Да, разбира се.
    — Искам да ги видя.
    Тя кимна и измъкна папка със сини корици. Докато той я прелистваше, тя закрачи напред-назад из помещението. Беше тихо, чуваше се само бълбукането на вадата в аквариума и далечният тътен на прибоя.
    — Това какво е?
    Той вдигна глава. Беше се спряла пред широката дървена рамка със скръстени зад гърба ръце. Гледаше двете леко извити саби, които бяха скачени една над друга на рамката. Горната беше дълга около седемдесет сантиметра, а тази под нея — не повече от петдесет.
    Очите му се спряха върху издължената линия на гърба й, сякаш искаха да я сравнят със скицата в ръцете му.
    — Това са древни самурайски саби — отвърна. — По-дългата се нарича „катана“ и се използва за убиване на враговете, другата е „вакизаши“.
    — Тя за какво служи?
    — За бой и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство. В онези години само самураите са имали право да носят две оръжия — ей този комплект, който се нарича „дайшо“.
    — Откъде ги имаш? — не сваляше очи от тях Джъстин.
    — Мои са.
    — Да не би да си самурай? — обърна глава тя и му се усмихна.
    — В известна степен — сериозно отвърна той и стана. Изправен до нея, изведнъж си спомни за трите часа всекидневни тренировки.
    — Може ли да разгледам дългата? — попита тя.
    Той се пресегна и внимателно откачи катаната от стената.
    — На твое място не бих я докосвал — предупреди я все така сериозно той. Едната му ръка придържаше ножницата, а другата се сви около дългата дръжка.
    — Защо?
    Той внимателно издърпа десетина сантиметра блестящо острие.
    — Катаната трябва да се вади само за бой. Тя е свещена. Самураят я получава в деня на своето пълнолетие, дава и собствено име и тя се превръща в сърце и душа, в център на живота му. Всичко това става по време на специална и много тържествена церемония… Не пипай! — извика той и тя рязко отдръпна протегнатата си ръка. — Ще ти отреже пръстите!
    Широко отворените й очи и стреснато разтворените устни се отразиха съвсем отчетливо в блестящото острие. Чуваше дишането й до себе си.
    — Нека я поразгледам още малко — помоли се тя и отметна кичур коса от очите си. — Много е красива. Има ли си име?
    — Да — отвърна той и пред очите му изплуваха Чонг и Итами. — Казва се „Ис хьогай“, което означава „За цял живот.“
    — Ти ли я кръсти така?
    — Баща ми.
    — Харесва ми. Отива й някак си…
    — Тези саби се отливат по тайна и магическа рецепта — поясни той, докато връщаше оръжието на мястото му. — Тази е на около двеста години, но е направена така съвършено, сякаш никога не е била използвана. Най-финото острие, което светът познава и ще познава…
    Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
    — Ник, обажда се Винсънт.
    — Хей, Винсънт, къде се изгуби, как си?
    — Добре съм… Готвя се да ти висна на врата, както някога в джунглата.
    — Идваш на острова?
    — Още по-близо — в самия Уест Бей Бридж.
    — Но това е чудесно! Не съм те виждал от…
    — От март, ако трябва да сме точни… Слушай, ще отседна при Док Диърфорт…
    — Нищо подобно! Ще отседнеш тук, при мен, на самия бряг! Място има колкото щеш, а в града не можеш, да плуваш…
    — Съжалявам, но не съм в отпуска. По-добре да остана при доктора, поне докато се ориентирам.
    — Как е Нейт?
    — Почти както винаги. Затрупан е работа.
    Никълъс хвърли поглед към Джъстин, която се беше заела да прелиства скицника си. С ръка, дълбоко заровена в гъстите тъмни кичури, тя се наведе, бръкна в чантата си за молив и се зае да довършва нещо.
    — Има ли някой при теб? — попита. Винсънт.
    — Да.
    — Ясно. Пристигам довечера. — Винсънт се засмя и в гласа му за пръв път се появи напрежение. — Сигурно е нещо специално. Гроуман ми отпусна колата, в комплект с Томи, разбира се. — Въздъхна и добави: — Жалко. Преди да ни орежат мангизите, сигурно щях да дойда с линкълн, но сега ще трябва да се задоволя с обикновен плимът, боядисан в цвета на пролетна диария…
    Никълъс се засмя.
    — О кей, позвъни като се настаниш и ще пием по едно.
    — Добре, чао.
    Затвори телефона и се настани до Джъстин. Очите му опипаха новите линии по скицата, но умът му беше далеч.


    — Сега вече разбирам защо си искал именно аз да дойда тук — рече Винсънт.
    — Знаеш ли какво представлява това? — попита го Док Диърфорт.
    Винсънт разтърка очите си, уморени от ярката луминесцентна светлина. После протегна ръка и наведе гъвкавия маркуч на настолната лампа към гъсто изписания лист в ръцете си.
    — Честно казано, не зная какво да мисля — промърмори той.
    — Мъжът, когото преди малко огледахме долу, не е умрял от удавяне.
    — В това няма никакво съмнение — кимна Винсънт. — Каквато и да е причината за смъртта му, тя не е от задушаване.
    — Както можеш да се увериш сам, човекът не е имал никакви проблеми със сърцето — махна към папката Док Диърфорт. — В семейството му също липсват сърдечноболни, бил е напълно здрав трийсет и шест годишен мъж от бялата раса, мъничко отпуснат и нищо повече…
    — Починал е от масивен инфаркт на миокарда — все така замислено промълви Винсънт. — Сърдечен удар.
    — Който е причинен умишлено, сигурен съм в това! — Док Диърфорт се наведе и заби пръст в написаните на машина редове. — Ей от тази субстанция!
    — Вкара ли я в компютъра?
    Док Диърфорт поклати глава:
    — Забравяш, че за всички заинтересувани, случаят все още се води удавяне. Когато разкрием истинските причини за смъртта, на никого няма да му е приятно.
    — А как ще оправдаем забавянето на заключението ти, предназначено за общинската съдебномедицинска комисия?
    — Не ти ли казах? Имам проблеми със семейството на покойника…
    Док Диърфорт пъхна папката под мишница, пропусна Винсънт пред себе си и излезе от лабораторията, като не забрави да угаси лампите. Двайсетминутното пътуване обратно до Уест Бей Бридж му се стори цяла вечност.


    Джъстин се беше свила в далечния край на дивана, обвила с ръце коленете си. Разтвореният скицник лежеше забравен върху масичката за кафе. По широките стъкла на прозореца все още се търкаляха дребни капчици, въпреки че дъждът отдавна беше преминал в ситно ръмене.
    — Разкажи ми за Япония — рече тя и наведе лицето си към неговото. Привидно хладните й очи го изучаваха с неподправен интерес.
    — Отдавна не съм бил там — рече той.
    — На какво прилича?
    — Различна, безкрайно различна…
    — Имаш предвид езика?
    — Той също е част от това различие, разбира се. Но нещата са много по-дълбоки. Във Франция или Испания човек също е принуден да се справя с чужд език, но мисловният процес на хората не е по-различен от нашия. В Япония е друго… Европейците се чувстват объркани от японците и дори се плашат от тях, което е най-странното…
    — Не е толкова странно — всеки се плаши от неразбираемото.
    — Но има и хора, които всичко разбират — продължи той. — Баща ми беше от тях. Беше влюбен в Изтока…
    — Ти също.
    — Да — кимна той. — Аз също.
    — Какво те накара да дойдеш тук?
    Гледаше очертанията на лицето й — размиващи се в здрача на настъпващата нощ, потъващи в тишината на посивелия ден. Как е възможно да проявява толкова прозорливост, когато задава въпроси, и да е толкова непристъпно затворена, когато се налага да им отговаря, запита се той. Светлината във вътрешността на къщата беше с цвета на яйчен крем, а тук, край тихо бълбукащия аквариум, вече беше съвсем тъмно.
    — Значи дойде тук и се залови с рекламата, а? — настоя Джъстин.
    — На практика стана точно така — кимна той.
    — И заряза семейството си?
    — Нямам семейство!
    Думите излетяха от устата му студени и твърди, смъртоносни и унищожителни като насочени в целта куршуми. Тя се сви на мястото си и тихо промълви:
    — Караш ме да се срамувам от поведението си спрямо родната ми сестра…
    Лицето й се извърна, сякаш искаше да подчертае обзелото я неудобство.
    — Сигурно много я мразиш — подметна той.
    Главата й рязко се извъртя:
    — Жестоко е да се говори така!
    — Нима? — искрено се изненада той. — Аз не съм на това мнение… — Изгледа я продължително и добави: — Ще бъде още по-лошо, ако изпитваш безразличие към нея.
    — Не — поклати глава тя. — Не съм безразлична. Тя ми е сестра, но ти едва ли ще разбереш какво искам да кажа… — Щеше да прибави още нещо, но после промени намерението си и замълча.
    — Защо никога не говориш за баща си? — попита той. — Един-два пъти спомена за него в минало време. Мъртъв ли е?
    В очите й се появи опалов блясък — като на човек, който гледа пламъците на буен огън. Устните й тихо отрониха:
    — Да, съвсем мъртъв.
    После слезе от, дивана и се приближи до аквариума. Загледа го с някакво скрито напрежение, сякаш мечтаеше да се смали, да скочи вътре и да изчезне сред множеството на безименните му обитатели.
    — Но какво значение има всичко това за теб? — попита след известно, време тя. — Не приличам на баща си, освен това не вярвам в съществуването на разни врели-некипели като наследственост и превъплъщения… — Но начинът, по който го каза, свидетелстваше за обратното и Никълъс неволно се запита какво ли е сторил баща й, за да предизвика такава дълбока омраза.
    — А сестра ти? — смени темата той. — Проявявам любопитство просто защото съм едно дете…
    Тя се отмести от аквариума, по скулата й заигра отразена от водата светлинка. Изведнъж му се стори, че там стои някакво екзотично морско същество, изплувало от тайнствените дълбини на океана. Представи си, че двамата са на морското дъно — две лениво помръдващи водорасли, разклащани от подводния бриз.
    — Гелда — изрече тя и в гласа й се появи някакво ново, непознато за него звучене. — Моята по-голяма сестра! — Пое въздух и добави: — Ти имаш късмет, че си сам… Някои неща не трябва да бъдат споделяни, а други — да се оставят такива, каквито са…
    Погребани в пясъка на дъното? Няма да е рационално, ако я обвини, че все още не желае да му се довери, но упоритата й сдържаност започваше да го дразни. Изведнъж почувства, че изгаря от желание да сподели тайните й — преживените унижения, невинните детски брътвежи, омразата, любовта, страха… Срамът, родил се заедно с оформянето на онази къдрава горичка под коприната, привлекателна с несъвършенството си като необработен диамант. Привлечен неотразимо от нейната тайнственост, той приличаше на плувец-маратонец, решил да провери границите на човешката издръжливост, а после разбира, че това ще му коства живота. Едновременно с това част от съзнанието му знаеше, че там, на далечния спасителен бряг има неща, до които едва ли ще посмее да се доближи. Веднъж вече беше сторил това и то почти го унищожи.


    Късно през нощта излязоха от къщата. Облаците бяха отплували на запад и лятното небе най-сетне беше чисто. Звездите ярко блестяха, небесният покров приличаше на тъмно кадифе, окичено със сияйни орнаменти.
    Прекосиха плажа и стигнаха линията на прибоя, отдръпнала се далеч навътре в морето, тъй като вълнението беше стихнало. Около глезените им се увиваха влажни водорасли, миниатюрни рачета боцкаха стъпалата им.
    Ниските и леко фосфоресциращи вълни бяха необичайно тихи и някак далечни — сякаш гледани през обърната наопаки телескопи на тръба. Бяха съвсем сами. За човешко присъствие напомняше единствено лекият дим, виещ се над купчинка овъглени съчки в подножието на близката дюна. Някой си беше правил среднощен пикник…
    — Страхуваш ли се от мен? — прошепна едва доловимо той.
    — Не — напъха юмруци в джобовете на джинсите си тя. — Страхувам се въобще, не от теб… Този призрачен страх е вътре в мен вече почти година и половина…
    — Всеки се страхува от нещо.
    — За бога, Ник, не започвай с примери от живота! Ти никога не си се страхувал по този начин!
    — Защото съм мъж?
    — Не, просто защото си ти! — Тя инстинктивно се отдръпна от мускулестото му тяло и несъзнателно потърка голите си ръце. — Господи!
    Той беше сигурен, че кожата й е настръхнала.
    Наведе се и вдигна един камък, по който бяха полепнали ситни песъчинки. Внимателно го избърса и допря до кожата си гладката му повърхност. Времето беше изгладило всички ръбове по него, времето беше оформило изящната му закръгленост. Но въпреки това той си оставаше същият — непокътнат, несломим и непобедим, защото си беше все така шарен, леко набразден и твърд, какъвто е бил преди стотици или може би хиляди години!
    Тя го грабна от ръката му и го запрати далеч в морето. Камъкът проникна във водата и потъна без дори да шляпне. Сякаш никога не беше го имало…
    Но Никълъс все още усещаше тежестта му върху дланта си.
    — Би било прекалено просто, ако можехме да общуваме с близките си, без да обръщаме внимание на миналото — промълви той. — Да ги приемаме така, сякаш нямат нищо общо с никого, сякаш никога не са имали минало…
    Тя остана безмълвна, само лекото потръпване на шията й показа, че го е чула.
    — Това обаче е невъзможно — продължи той. — Човешката памет е прекалено дълга, в крайна сметка именно тя ни събира, именно тя предизвиква онова особено потрепване на душата при първата среща, вследствие на което хората се сближават… Но какво представлява то? Докосване на първичната човешка порода, аура… Кой знае? То има безброй имена… То съществува — невидимо, но въпреки това неподправено чисто. — Помълча, после тихо попита: — Ти усети ли го при първата ни среща?
    — Наистина почувствах нещо подобно — промълви тя и пръстът й бавно се плъзна по свивката на ръката му. — Сякаш беше искрица от буен огън… — Очите й бяха сведени към мокрия пясък и тихо плискащите се вълнички, после изведнъж се повдигнаха и се забиха в лицето му: — Страх ме е да ти се доверя! Всичките мъже в живота ми са били такива мръсници, че… Но аз сама си ги бях избирала сред навалицата…
    — И защо аз трябва да бъда по-различен, така ли?
    — Ти наистина си по-различен, Ник. Ясно усещам това. — Пръстите й напуснаха лакътя му. — Въпреки всичко няма да имам сили да преживея всичко отново… Не съм на кино, не съм сигурна, че в крайна сметка всичко ще свърши добре!
    — Кой ли може да е сигурен в това?
    Тя с нищо не показа, че е чула забележката му и след миг продължи:
    — Всички растем с романтика в душата… Но тя е толкова фалшива, че лесно може да ни унищожи. Любовта и бракът са вечни категории — поне така ни втълпяваше някога киното, а днес телевизията и особено рекламата. Всички сме рожби на електронния век, но сигурно се отдалечаваме от онова обобщено „ние“ и пристъпваме към неизбежното „аз“… А какво прави човек, прозрял, че „ние“ не носи нищо добро, а „аз“ звучи безкрайно и непоносимо самотно?
    — Продължава да търси… Всъщност това е животът — едно вечно търсене на нещата, от които се нуждаем — любов, пари, слава, признание, сигурност — Хората се различават помежду си единствено по степента на значението, което придават на тези неща.
    — Но не и аз. — В гласа на Джъстин се промъкна неподправена горчивина. — Аз вече не зная какво търся.
    — А в Сан Франциско? — попита той. — Какво търсеше там?
    Едва различаваше очертанията й — тъмна фигура на фона на нощта, отнела от звездната светлина само толкова, колкото да докаже, че наистина съществува.
    Когато проговори, гласът й прозвуча като тънък и едва доловим полъх от друго място и друга епоха, хладен и неземен, като странна фиданка, поникнала бог знае къде, бог знае кога…
    — Исках да бъда покорена…
    Тялото му се прониза от кратка, но ледена тръпка.


    — Все още не вярвам, че съм ти го казала.
    Лежаха голи в леглото му, покрити с тънък чаршаф. Тънък лунен лъч надникна през прозореца, хлъзна се над спокойната морска шир и изведнъж заприлича на приказен мост към непознати земи.
    — Защо? — попита той.
    — Защото се срамувам. Срамувам се, че някога съм изпитвала подобни чувства. Никога вече не искам да изпадам в такава ситуация! Никога!
    — Толкова ли е страшно да искаш да бъдеш покорена?
    — Начинът, по който го исках… беше някак неестествен.
    — Какво искаш да кажеш?
    Тя се обърна и той усети мекия натиск на гърдите й върху кожата си.
    — Хайде да прекратим този разговор. Нека забравим, че някога изобщо съм казвала такива думи!
    Той взе голите й ръце и я погледна в очите:
    — Дай да си изясним нещата. Аз съм това, което съм. Не съм онзи… как му беше името на твоя човек в Сан Франциско?
    — Крис…
    — Не съм Крис, още по-малко някой от онези, които са преминали през живота ти. — Млъкна и впи изпитателен поглед в очите й. — Разбираш ли какво ти казвам? Ако продължаваш да се страхуваш от нещата, които някога са ти се случили, значи си обречена да ме приемаш като Крис и останалите. Всички правим това от време на време, просто предварително изградените ни стереотипи са прекалено силни… Но сега не трябва да постъпваш така. Не успееш ли да преодолееш тази своя слабост сега, никога няма да успееш. И всеки мъж, с когото се срещаш, ще бъде Крис… Страховете никога няма да те напуснат, каквито и да са те!
    Тя се отдръпна от него.
    — Нямаш право да ме поучаваш по този начин! За какъв се мислиш, по дяволите? Веднъж съм се изпуснала, а ти вече си мислиш, че, ме познаваш като петте си пръста! — Скочи и отхвърли завивката: — Нищичко не знаеш за мен! И никога няма да узнаеш! На кого му пука от мъдрите ти приказки?
    След миг вече я нямаше в леглото, вратата на банята оглушително се затръшна зад нея.
    Той се надигна и преметна крака върху пода. Жаждата за цигара беше неудържима, затова си наложи да мисли, за други неща. Прокара пръсти през косата и отправи невиждащ поглед към океана. Дори в миг като този не го напускаха мислите за Япония. Знаеше, че там го чака важно послание, просто го знаеше. Но тази мисъл беше натикана толкова дълбоко в съзнанието му, че й трябваше време да изплува.
    — Джъстин — повика я той.
    Вратата на банята отлетя и тя се появи, вече облечена в джинси и тъмна блузка от лека материя. Очите й блестяха като късчета лед.
    — Тръгвам си — кратко му съобщи тя.
    — Толкова скоро? — Вътрешно се забавляваше от пресилената й драматичност, но тайничко се надяваше да не е толкова решителна.
    — И ти си мръсник като другите! — обърна му гръб тя и се насочи към антрето.
    Той я настигна, сграбчи китката й и рязко я завъртя към себе си.
    — Къде отиваш?
    — Махай се! — кресна тя. — Махай се по дяволите! Не искам да те виждам, мръсник такъв!
    — Джъстин, държиш се като глупачка!
    Свободната й ръка се стрелна нагоре и лицето му пламна от оглушителна плесница.
    — Не смей да ми говориш така! — Гласът й прозвуча дрезгаво, а на лицето й се изписа животинска ожесточеност.
    Той й върна плесника, без да се замисля. Тя отхвръкна назад и се блъсна в стената. В същия миг сърцето му се сви от жалост и той нежно прошепна името й. Тя се хвърли в прегръдката му. Носът й се притисна във врата, му, по кожата надолу се затъркаляха горещи сълзи.
    Той я вдигна на ръце, отнесе я в разхвърляното легло и започна да я люби — дълго, грубо и страстно.
    Когато най-сетне омаломощено се отпуснаха, ръцете, й останаха обвити около тялото му, краката им бяха все така здраво преплетени.
    — Това никога няма да се повтори — прошепна той. — Никога!
    — Никога! — откликна тихо тя, дишайки щастливо върху гърдите му.


    В просъница чу телефона и бавно започна да се надига. Трябваше му малко време, за да избистри съзнанието си. Мускулите на стомаха му бавно се стегнаха и вече разбуден, той посегна към слушалката.
    — Ало? — гласът му прозвуча грубо и раздразнително.
    Джъстин въздъхна в съня си и обви гърдите му с топлите си ръце. Дори ноктите й бяха топли.
    — Здрасти — прозвуча в слушалката гласът на Винсънт, направи малка пауза, после разтревожено попита: — Хей, да не би да се обаждам в неподходящ момент?
    — Почти.
    — Извинявай, приятел…
    В мембраната остана само тихо, едва доловимо жужене. Никълъс обаче вече беше напълно буден. Твърде типичен японец, Винсънт едва ли би го безпокоил за дреболии. Всичко зависи от мен, помисли си Никълъс. Ако му кажа да се обади по-късно, той изобщо няма да се обади повече. Просто ще затвори и край. Главата на Джъстин се намести удобно в свивката на рамото му, лицето й се скри в сянката.
    — Какво има, Винсънт? — попита Ник. — Имам чувството, че разговорът ни няма да е от съвсем частен характер…
    — Точно така.
    — Какво има?
    — Чете ли за удавника, когото измъкнаха от морето преди два дни?
    — Да. — Стомахът му се сви. — Какво за него?
    — Ами, заради него съм тук. — Очевидно притеснен, Винсънт се окашля. — Намирам се в моргата на Хопидж. Знаеш ли къде е?
    — Зная как да стигна до Хопидж, ако това е смисълът на въпроса ти — кратко отвърна Никълъс.
    — Страхувам се, че е точно така, Ник.
    Изпита странното усещане, че увисва в безпомощна безтегловност.
    — Какво се е случило, по дяволите? Защо е тази проклета тайнственост?
    — Мисля, че трябва сам да видиш това, което открихме — някак напрегнато промълви Винсънт. — Не искам… Не искам да ти влияя по никакъв начин… Затова не ти давам храна за размисъл.
    — Тук грешиш, приятел. Даваш ми такава храна, при това в изобилие. — Никълъс хвърли поглед, към часовника. Седем и четвърт. — Ще бъда при теб след около четирийсет минути, окей?
    — Разбира се, ще те чакам отпред. — Пауза, после: — Извинявай, приятел.
    Никълъс остави слушалката, погледна дланта си и с изненада откри, че е станала хлъзгава от пот.


    Наведе се и още веднъж разгледа микроскопичното късче метал, поставено под окото на микроскопа. Док Диърфорт го беше извадил от гръдната кост на убития мъж.
    — Ето ти и електрометричните анализи — рече Винсънт и хлъзна лист хартия по поцинкованата повърхност на масата. — Три пъти ги проверихме, за да сме сигурни, че няма грешка.
    Никълъс се отдръпна от микроскопа, взе листа и очите му пробягаха по колонките от цифри. Вече знаеше какво ще намери там, но все още отказваше да го повярва.
    — Тази стомана е била отлята от особен вид магнитно желязо, примесено, с богат на руда пясък — предпазливо започна той. — Състои се най-малко от двайсет отделно закалени слоя, но от това късче трудно може да се определи точният им брой, защото е прекалено малко… Предположението правя въз основа на опита си.
    — Не е отлята в тази страна, нали? — попита Винсънт, който не сваляше очи от лицето му.
    — Безспорно — кимна Никълъс. — Отлята е в Япония.
    — Знаеш ли какво означава това? — попита Винсънт, после се дръпна назад, за да позволи и на Док Диърфорт да вземе участие в разговора.
    — Какви заключения могат да се направят? — отвърна с въпрос Никълъс.
    Винсънт взе една папка и му я подаде:
    — Хвърли един поглед на трета страница.
    Никълъс разтвори папката, намери посочената страница и очите му пробягаха по гъсто написаните на машина редове. Макар и съвсем неподвижен, той усети как кръвта бясно запрепуска във вените му. Сърцето заблъска в гърдите му, изведнъж му се стори, че плува към онзи далечен и спасителен бряг.
    — Кой направи химическите анализи? — вдигна глава той.
    — Аз — рече док Диърфорт. — Грешка няма. По време на войната служех във Филипините и оттам познавам тази субстанция.
    — Имате ли представа какво точно представлява тя? — обърна се и към двамата Никълъс.
    — Мога да направя максимално близко до истината предположение — отвърна Док Диърфорт. — Несинтетична отрова, която поразява само кардиоваскуларната система.
    — Това е „доку“ — изправи се Никълъс. — Изключително силна отрова, която се извлича от тичинките на хризантемата. Техниката на производството й е напълно непозната извън границите на Япония, а и там я владеят единици. Открита е била в Китай през средновековието.
    — Поне знаем как е попаднала в тялото — тихо рече Винсънт.
    — Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Док Диърфорт.
    — Иска да каже, че човекът е бил убит с „шакен“ — тежко отрони Никълъс. — Японско метателно оръжие във формата на метална звезда с остри като бръснач ръбове… Принадлежи към особен арсенал от подобни ножове, който се нарича „шурикен“. Преди да бъде хвърлена, тази звездичка е била потопена в „доку“.
    — А това означава, че знаем и кой е убиецът — добави Винсънт.
    — Точно така — кимна Никълъс. — Само един човек на този свят може да извърши подобно убийство — нинджа!


    Док Диърфорт се погрижи да ги измъкне незабелязано от сградата, като не забрави да прибере в чантата си всички анализи.
    Не бяха закусвали, затова отбиха от пътя и спряха пред едно малко ресторантче в покрайнините на Уест Бей Бридж, в което се предлагаше истинска португалска кухня. Беше разположено на две крачки от главната магистрала „Монтаук“.
    Поръчаха си черно кафе, пържена сардина и миди в апетитно димящ винен сос. Седяха и гледаха колите, които беззвучно летяха по магистралата зад прозореца. Никой нямаше желание да започне, но все някой трябваше да го стори. Оказа се, че това ще е Винсънт, който въздъхна и каза:
    — Коя е новата мадама, Ник?
    — Какво? — Никълъс стреснато се извърна от прозореца, после се усмихна: — Каква се Джъстин Тобин, живее през няколко къщи от мен.
    — На Дюн роуд? — попита Док Диърфорт, изчака кимването на Никълъс и добави: — Познавам я, много е хубава. Но фамилното й име е Томкин.
    — Грешиш, докторе — поклати глава Ник. — Тази Джъстин носи фамилията Тобин.
    — Тъмна коса, зелени очи с червеникави точици, малко над метър и седемдесет?
    — Точно така.
    — Казва се Джъстин Томкин, Ник — поклати глава Док Диърфорт. — Поне така се е казвала по рождение. „Томкин Ойл“, ако си чувал…
    — Така ли?!
    — Аха… Татко й е собственикът…
    Кой не беше чувал за Рафаел Томкин. Добивът на петрол беше само част от машината му за пари по цял свят, но без съмнение важна част. Ник беше чел някъде, може би в „Таим“ или „Нюзуик“, че богатството му надвишава сто милиона долара.
    — Тя не си пада много-много по него — промълви той.
    — Май е точно така — засмя се Док Диърфорт. — Хич не иска и да го знае!
    „Да, съвсем мъртъв е“, спомни си думите й Никълъс и едва сега видя иронията в тях. Ядоса се, че трябваше да научи истината по този начин.
    Док Диърфорт се зае да сваля черупката на една мида и тежко въздъхна:
    — А сега да видим какво ще ми кажете за този нинджа.
    Отпред спря бял форд с черни ивици. От него се измъкна едър мъжага с червено лице и сплескан нос и бавно тръгна към входа.
    — Надявам се, че няма да имате нищо против — вдигна глава Диърфорт. — Звъннах на Флоръм още като се отбихме тук. Той е началник на полицията в Уест Бей Бридж и според мен трябва да знае какво става. Съгласни ли сте?
    Двамата му събеседници кимнаха.
    — Правилно си постъпил, Док — кимна колкото се може по-небрежно Никълъс. — Аз просто съм изненадан от Джъстин. Не очаквах, че… — той млъкна и махна с ръка.
    Вратата се отвори и Флоръм влезе. Док Диърфорт му махна, представи ги и го покани да седне. Осведомиха го е няколко думи за положението, после думата беше предоставена, на Никълъс.
    — Буквално преведено, нинджа означава „човек, който се прокрадва“. — Изчака Флоръм да си напълни чашата с кафе и продължи: — Извън границите на Япония не се знае почти нищо за нинджуцу — изкуството на нинджата. Дори вътре в страната няма документирани свидетелства за това изкуство, тъй като то винаги се е пазело в тайна. Нинджата се ражда в семейство на нинджи, никой друг не може дори да мечтае, че ще попадне в тази категория.
    — Вероятно знаете, че японското общество е изключително кастово. Социалният ред е свещен и никой не може да напусне предварително определеното му място в него. Но е част от „кармата“, от съдбата на човека и всеки й се подчинява както по религиозни, така и по чисто социални съображения.
    — Да вземем за пример самураите — бойците на феодална Япония. Те са благородници от кастата „буши“, тя единствена има правото да създава самураи, които носят по две саби. Нинджите се раждат в противоположния край на социалния спектър — от кастата „хинин“. Тя е била най-нископоставената обществена прослойка, по-долу от нея са били само „нечовеците“ — т.е. животните. Естествено, нейните членове били отдалечени от „буши“ на светлинни години. Но когато започва да бушува войната между различните японски кланове, самураите започнали да изпитват все по-остра нужда от специфичните умения на нинджите, тъй като те самите били силно ограничавани от строгите закони „бушидо“, забраняващи им ред действия. По тази причина самурайските кланове започнали да наемат нинджи за палежи, убийства, шпионаж и терор — действия, които те самите били длъжни да отбягват. Според установени исторически сведения нинджите оставят следа в общото историческо развитие на Япония за пръв път през шести век, когато престолонаследникът Шотоку започнал да ги използва за шпионаж.
    — Проявите им били толкова ефикасни, че по време на управлението на династиите Хейки и Камакура техният брой рязко нараства. Концентрират се главно в южните райони на страната и установяват пълен контрол над редица селища, който упражняват главно през нощта. Между тях е бил дори такъв голям град като Киото.
    — За последен път се чува за тях през 1637 година, по време на войната Шимабара. Тогава са ги използвали за потушаване на християнските бунтове на остров Кюшю. Съществуват обаче доказателства, че и по-късно, по време на дългото управление на шогуна Токугава, те продължават да действат.
    — В какъв диапазон са техните умения? — попита Док Диърфорт, внезапно почувствал как ноздрите му натежават от вонята на гнило, която властваше над филипинските джунгли.
    — В изключително широк диапазон — отвърна Никълъс. — От тях самураите научават тайните на ловното изкуство, дегизировката, камуфлажа, тайните кодове, безшумната сигнализация, приготвянето на взривни устройства и димни завеси. Няма да сбъркаме, ако ги наречем истински магьосници. Едновременно с това всяко „риу“ (това означава школа, а в случая с нинджите — и клан) е специализирано в различни форми на бойното изкуство, шпионажа, обучението и т.н. От начина, по който действа отделен убиец, специалистите са били в състояние да определят точното му риу. Така например риуто Фоло е било известно с употребата на малки и добре скрити ножове, изключително остри и с необичайна форма, Гюку пък е било специализирано в използването на палеца и показалеца върху нервните възли по тялото на противника по време на ръкопашен бой, като са били майстори в трошенето на кости, други използват хипнозата и прочие. В допълнение на казаното трябва да подчертая, че всички нинджи са били изключителни „йоген“ — химици.
    Настъпи тежко мълчание.
    Накрая Винсънт се прокашля и рече:
    — Мисля, че трябва да им кажеш и останалото, Ник.
    Никълъс остана безмълвен в продължение на цяла минута.
    — За какво става въпрос? — любопитно ги изгледа Флоръм.
    — Изкуството нинджуцу е много старо — въздъхна Никълъс. — Толкова старо, че никой не знае кога в действителност е възникнало. Знае се само, че родината му е Китай. През вековете японците възприемат голяма част от китайската култура. Но в случая с нинджуцу съществува елемент на нещо свръхестествено… на магия, ако щете…
    — Магия ли? — учудено го погледна Док Диърфорт. — Нима допускаш, че…
    — В историята на Япония гъсто се преплитат факти и легенди — поясни Ник. — Не искам да ви звучи мелодраматично, но това наистина е така. На нинджите се приписват такива чудотворни способности, които наистина са невъзможни без наличието на нещо свръхестествено, на магия…
    — Измишльотини — поклати глава Флоръм. — Има ги в историята на всяка страна…
    — Възможно е.
    — А отровата, която открихте?
    — Типично оръжие на нинджите, напълно безвредна при поглъщане. Нинджите правят от нея бързо съхнещ сироп и мажат своя „шакен“.
    — Мажат какво? — учуди се Флоръм.
    — Част от своя арсенал, напълно безшумен и лесен за криене. Наричат го „шурикен“, а „шакенът“ е метална звездичка с остри като бръснач ръбове. В ръцете на нинджата подобна звезда е крайно опасно, смъртоносно оръжие. А когато е покрита със сместа, за която споменахме, тя води, до сигурна смърт на жертвата, независимо коя част на тялото й е засегната…
    Флоръм се размърда и раздразнено изръмжа:
    — Май искате да ми кажете, че онзи човек е бил убит от нинджа, а? За бога, Линеър, нали сам казахте, че тези хубавци са изчезнали преди триста години?
    — Не съм казал такова нещо — поклати глава Никълъс. — Казах само, че през седемнайсети век за последен път са участвали в бойни действия. А оттогава насам много неща в Япония са се променили и страната едва ли е такава, каквато е била при управлението на шогуна Токугава. Същевременно обаче има традиции, които нито времето, нито хората могат да унищожат…
    — Не може да няма друго, по-просто обяснение — поклати глава Флоръм. — Какво ще търси един нинджа тук, в Уест Бей Бридж?
    — Страхувам се, че на този въпрос не мога да отговоря — прехапа устни Никълъс. — Но в едно съм сигурен: тук, някъде в околността, действа нинджа — най-опасният престъпник, когото можем да си представим. Затова трябва да действате с изключително внимание, нито за миг не трябва да забравяте, че не можете да се справите с него с никакво съвременно оръжие, независимо дали то е пушка, граната или сълзотворен газ. Той положително е запознат с тези оръжия и те не могат да го спрат. Ще премахне набелязаната жертва, а след това ще изчезне без следа.
    — Вече го е сторил — въздъхна Флоръм и се надигна с протегната ръка: — Благодаря за информацията, беше ми приятно да се запознаем.
    После кимна на Док и излезе.


    На вратата се почука и сърцето на Джъстин пропусна един такт. Остави писалката, избърса ръцете си с парцалче и се измъкна иззад чертожната дъска. Светлината беше превъзходна — тя винаги предпочиташе естественото осветление пред това на чертожната лампа въпреки несъмнените му качества, постигнати благодарение на хитроумно монтирани луминесцентни тела.
    На прага стоеше Никълъс.
    — За онзи труп те повикаха, а? — попита тя и го пропусна край себе си.
    Той прекоси хола и седна на диванчето с ръце на тила.
    — Какъв труп?
    — Знаеш какъв — онзи, който извадиха от морето, когато се запознахме.
    — Вярно — призна той, внезапно усетил как го наляга смъртна умора.
    — А защо повикаха точно теб?
    — Искаха да научат как точно е настъпила смъртта — леко вдигна главата си той.
    — Значи не е удавник, така ли? Но какво общо имаш ти…
    — Джъстин, защо не ми каза, че баща ти е Рафаел Томкин?
    Ръцете й с преплетени пръсти рязко се спуснаха надолу.
    — Защо пък трябваше да го сторя?
    — Да не би да си мислиш, че ще хукна подир парите ти?
    — Не говори глупости! — сряза го тя и изпусна къс, напрегнат смях. — Аз нямам никакви пари.
    — Знаеш какво имам предвид.
    — Но какво значение има личността на баща ми?
    — Наистина никакво. Интересува ме повече въпросът защо си променила фамилното си име.
    — Мисля, че това не е твоя работа.
    Той стана, приближи се до статива и погледна скицата върху него.
    — Браво, харесва ми…
    После влезе в кухнята и отвори вратичката на хладилника.
    — Онзи човек е бил убит — подхвърли през рамо той. — Убит от професионален убиец, но никой не знае защо. — Извади бутилка минерална вода и напълни една чаша. Отпи глътка, после добави: — Повикали са Винсънт специално за случая, защото вероятно става въпрос за японски убиец, който работи на парче. Той пък поиска да научи моето мнение… — Обърна се и влезе обратно в хола. Джъстин стоеше там, където я беше оставил. — В случая не става въпрос за наемните убийци, за които четем всеки ден по вестниците… за онези, които действат из Бруклин и Ню Джърси. За такъв тип сигурно не си чувала никога. Те са прекалено умни, за да допуснат шум около себе си. Познават ги само най-доверените им клиенти… Всъщност аз едва ли мога да ти кажа нещо повече в тази насока. — Седна на диванчето и вдигна очи към лицето й: — Разбра ли какво ти разказах?
    Отвърна му тишината, маркирана от далечния тътен на прибоя. Най-сетне да се раздвижи, приближи се до стереоуредбата и постави плоча на грамофона. После, сякаш току-що започналата музика се оказа нежелан натрапник, рязко отмести игличката.
    — Той ми се обади по телефона, когато бях студентка втора година в „Смит“ — изведнъж започна тя, все така с гръб към него. Гласът й звучеше, сдържано и някак сухо. — Изпрати проклетия си частен самолет, да не би да изпусна прекалено много лекции. — Обърна се към него, но очите й не се отделяха от листа хартия, който пръстите й нервно мачкаха. — Бях… как да го кажа… уплашена. Нямах представа за какво ме вика у дома толкова спешно. Веднага си помислих за мама. Не за Гелда, която никога не боледуваше, а за мама… Както и да е. Вкараха ме в кабинета му, той стоеше до камината и си грееше ръцете. Стоях както си бях с лодена и сняг по раменете и го гледах. Предложи ми питие… — Главата й рязко се вдигна и очите й го опариха: — Представяш ли си? Предложи ми питие така спокойно, сякаш бяхме делови партньори, на които предстои да обсъдят важна сделка!
    — Странно, но точно това е останало запечатано в главата ми — двама делови партньори, седнали да обсъждат сделка… „Скъпа, рече, имам изненада за теб. Запознах се с един страшно интересен човек, който всеки момент ще бъде тук… вероятно се е позабавил от снега. Ела, свали си палтото и се настанявай“. Стоях като вкопана на мястото си, напълно объркана. „Затова ли изпрати самолет да ме вземе?“ попитах. „Да, отвърна той, искам да се запознаеш с него, защото е идеален партньор за теб. Семейството му е солидно, с широки връзки, а той самият е хубав мъж, жените са луди по него…“ „Татко, рекох, почти припаднах от уплаха заради някакви глупости!“ „Е, нима толкова те изплаших?“, искрено се учуди той. „Разбира се, помислих, че се е случило нещо с мама, или…“ „Не ставай глупачка, Джъстин, знаеш ли от колко време мисля какво да те правя?“ Излетях като фурия от кабинета му, а той така и не разбра от какво съм ядосана. Правел всичко от обич, поне така каза. „Знаеш ли колко време ми отне този избор?“ — това ме попита, докато излизах от стаята… — Джъстин въздъхна и поклати глава: — Времето винаги е било най-ценната стока в очите на баща ми…
    — Хората отдавна вече не постъпват така — учудено я гледаше Никълъс. — Да решават съдбата на близките си, сякаш са някакви вещи!
    — Нима? — иронично се усмихна тя. — Аз пък мисля, че го правят всеки ден и навсякъде. При брака, в който от жената се очаква поемането на точно определени задължения, при развода, в който децата се превръщат в разменна монета за сключване на сделката, при романтичните приключения също… Това е ежедневие, Ник, нима не го виждаш? Вече ти е време да пораснеш!
    Предимството й във височина го раздразни и той скочи от дивана.
    — Бас слагам, че това са думи на баща ти! „Време ти е да пораснеш, Джъстин!“
    — А ти, знаеш ли какво си? Едно мръсно копеле!
    — Хайде, хайде, не започвай пак! Вече ти казах, че…
    — Копеле! — повтори тя, прелетя над масичката за кафе и заплашително насочи ноктите си към лицето му. Той стисна тънките й китки и без усилие я закова на място.
    — Слушай какво ще ти кажа! — очите му се впиха в нейните, а в гласа му се появи опасна ръмжаща нотка. — Нямам нищо против да си препускаме заедно от време на време, но вече ти казах, че не съм Крис и няма да ти позволя да ме нападаш, когато ти хрумне да ставаш център на вниманието! Има и други начини да го постигнеш — например като ме помолиш…
    — Кого точно трябва да моля? — предизвикателно го изгледа тя. — Не чух добре…
    — Ето значи каква била работата! — възкликна той. — Аз съм безчувствен грубиян без капчица прозорливост, аз съм примитивно човешко същество! Затова не изпитвам нужда от драми…
    — В замяна на това аз изпитвам!
    — Не — рече той и пусна китките й. — И ти не изпитваш!
    — Докажи го!
    — Само ти можеш да направиш това.
    — Ще ми трябва малко помощ — погледна го в лицето тя, после вдигна ръка и го погали по бузата. — Помогни ми — прошепнаха устните й, — помогни ми!
    Устата му покри тези разтворени, още шепнещи устни.


    На пръв поглед прякорът „Били Дивака“ съвсем не подхождаше на Били Шоутък, но това беше само на пръв поглед. Беше на около четиридесет години, възнисичък и слабоват, с по-скоро деликатно телосложение. Дори и в най-горещите летни дни носеше риза с дълъг ръкав — така беше облечен и сега, на този плаж, на който имаше повече пот, отколкото вятър.
    Приятелите му в „Грендел“ знаеха отговора на тази загадка — Били просто не искаше да излага на показ огромните си бицепси. А ако са подхванати както трябва, тези момчета щяха да добавят и друго — дори в най-голямата жега Били избягва бирата и предпочита двойно уиски с лед.
    Този мъж работеше в компанията „Литко“ и беше специалист по монтажа на далекопроводни кабели. През свободното си време висеше предимно в „Грендел“, сваляше без усилие ръцете на мераклиите на канадска борба и постоянно се оправдаваше:
    — Не беше нужно да ходя по разни шибани тренировки за тези ръце…
    След това вдигаше едната от тях — както за демонстрация, така и за да си поръча поредното уиски.
    — Всичко е от бачкането. Честно и почтено бачкане, от което човек се изпотява здравата! — Поклащаше пясъчнорусата си глава и добавяше: — Да не съм от ония шибани културистчета!
    „Грендел“ беше кръчма, чиято клиентела се състоеше почти изцяло от работници (драскачите и интелигентите ходеха другаде), разположена на десетина километра от Уест Бей Бридж, непосредствено до магистралата „Монтаук“.
    Стъпил на най-горното стъпало, Били Шоутък се готвеше да си тръгва. Небето губеше теменужения си цвят и го заменяше с черния, движението по магистралата се разделяше на странни двуцветни окръжности, които проблясваха с бяло-червените си светлини като очите на митични чудовища.
    Били пое дълбоко дъх и цветисто препсува лятната навалица. Ще изпукаме от газовете на проклетите им коли, помисли си той.
    На няколко крачки от вратата на кръчмата го очакваше камионетката с надпис „Литко“, но някак си не му се щеше да обърне гръб на шумния, весел и приятно затоплен бар. Оглушителната музика на джубокса го блъскаше в тила. „Оставих сърцето си в Сан Франциско“, пееше Томи Бенет.
    Вземи си проклетото Сан Франциско, а с него и цялото Западно крайбрежие, и си ги натикай в задника, ядоса се изведнъж Били. Беше служил там като войник и го мразеше с цялата си душа. Аз пък нищо не съм оставил там, ухили се вътрешно той. Само един, хубав трипер, натресен на неизвестно количество местни красавици. Проклет да бъда, но напоследък почвам да съжалявам, че се захванах с това бачкане тук. Не че ми тежи да изкарвам по смяна и половина на ден, ама понякога направо не ми се мърда… Като днес например.
    Въздъхна още веднъж и бавно се заспуска по стъпалата, като не забрави обаче да покаже среден пръст по посока на Томи Бенет и лайняния му Сан Франциско.
    Пое по един от зле осветените странични пътища и скоро възстанови доброто си настроение. Убеден, че може да зареже и това бачкане, когато му се прииска, той безгрижно си заподсвирква с уста.
    После си спомни за Хелън и лъскавите парцалки, които й беше поръчал направо от каталога на оная холивудска компания „Фредерикс“. Може би са пристигнали с днешната поща.
    Представи си дългите й крака под тези дрешки, ако изобщо това можеше да се нарече дрешки, и се ухили до уши. Навлезе в последния завой преди къщата си на морския бряг и изведнъж видя как някакъв човек в черно изскочи пред камиончето.
    — Тоя е луд! — викна той, скочи върху спирачката и рязко изви волана. Показа главата си през спуснатия прозорец и изрева: — Хей, тъпо копеле! За една бройка да ти видя сметката! Къде се вреш, дявол да те…
    Вратата му рязко се отвори и сякаш торнадо го изхвърли по гръб върху асфалта.
    — Хей! — претърколи се той. — Какво правиш, бе?!
    В следващата секунда беше на крака, заел боксьорска стойка. Огромните му юмруци се свиха и се издигнаха пред лицето му.
    — Ей сега ще видим с кого си решил да се ебаваш, копелдак такъв!
    Нещо проблесна на светлината на фаровете и очите му се ококориха от смайване. Господи, сабя! Сабя ли? Май доста съм се понакъркал, мамка му стара, объркано помисли Били.
    Заблудена нощна пеперуда запърха пред единия от фаровете, в далечината равномерно жужаха цикади. На крачка от пътя съскаха морските вълни, сякаш грижовна дойка шъткаше на плачещо бебе.
    Били замахна с юмрук, но не улучи.
    Въздухът пред лицето му сякаш се разцепи на две и започна да вибрира като тънка тръстикова завеса.
    Преди години се беше сбил е един военен полицай, точно пред входа на казармата. Мръсникът, успя да забие ножа си в бедрото му, преди Били да го приспи с един юмрук между очите. Естествено, после го тикна в ареста, но той беше доволен и напълно щастлив въпреки острата болка.
    Но болката, която го връхлетя сега, беше съвсем друга. Такава болка Били Шоутък не беше изпитвал никога през живота си. Светкавично проблясвалото острие разсече нощта, а след това разсече и Били. Разсече го от края на дясното рамо, през корема и чак до левия хълбок. Червата му изскочиха навън и задушливата им воня го удари в носа.
    — Пресвети Бо…
    После огладена дървена тояга просвири във въздуха като безгрижно играещо момченце и се стовари върху рамото му. Той ясно чу острото изпукване на строшената кост, но смаяно установи, че не изпитва абсолютно никаква болка. Усети как го влачат по грапавия асфалт.
    За пръв път от години очите на Били се напълниха със сълзи. „Мамо, мамичко, идвам си у дома…“


    — Мисля, че зная какво ми е — промълви тя. Нощта беше влязла в правата си и силният вятър, идващ от континента, клатеше дърветата около къщата. Откъм морето долетя приглушеният и призивен зов на корабна сирена, после настъпи тишина. Двамата лежаха плътно притиснати, наслаждавайки се на близостта на телата си. Оставили някъде далеч сексуалните пориви, те се бяха превърнали в две човешки същества, които са доволни от своята близост.
    — Нали няма да ми се смееш? — извърна лицето си към него тя. — Обещай ми!
    — Няма.
    — Когато съм наранена физически, аз се чувствам някак по-подготвена за другото…
    — За какво?
    — За другия вид нараняване. За раздялата, за напускането на някого…
    — Според мен това е едно страшно песимистично отношение към живота.
    — Така е.
    Той прехвърли ръка през рамото й, тя пъхна крак между неговите и леко го задвижи нагоре-надолу.
    — Какво искаш? — попита я той след краткото мълчание.
    — Искам да съм щастлива — отвърна тя. — Това е всичко.
    Господи, сякаш на света няма нищо друго, освен нашите преплетени тела, освен нашите слели се души, помисли си тя. После неволно си призна, че е никого и никога не е била толкова близка, колкото с този човек. Доверието все някъде се ражда… Може би сега, в този момент, се ражда и нейното…
    Изведнъж някъде отпред се разнесе оглушителен трясък, последван от звън на счупени стъкла. Джъстин подскочи и извика, сякаш леден въздух беше докоснал сгорещеното й тяло. Никълъс рязко се надигна и стъпи с боси крака на пода.
    Стана и се насочи към вратата на спалнята. Беше чисто гол, но на нея й се стори, че внезапно преобразеното му тяло е напълно облечено, стегнатите мускули са обвити в нежен воал от непозната материя.
    Той безшумно се насочи към хола, откъдето долиташе подсвиркването на вятъра и странната жълтеникава светлина. Движеше се странично, с изнесен напред ляв крак, колената му бяха леко прегънати като на фехтовчик, стъпалата му не се отделяха от пода. Без да й каже нито дума, той изчезна в коридорчето.
    От мястото си до холната маса Джъстин видя разбития прозорец над кухненския умивалник, видя и парчетата стъкло по пода, хладно проблясващи на светлината на лампата. Не посмя да отиде натам, тъй като беше боса. Пердето плющеше под напорите на вятъра, нахлуващ свободно през счупеното стъкло, краищата му почукваха по облицованата е плочки стена.
    Никълъс се приближи още няколко сантиметра, после се наведе и замръзна като статуя над някакъв предмет, закрит от кухненската маса. Остана в това положение толкова дълго, че тя се престраши и влезе в кухнята, като внимателно избираше пътя си. Надникна зад рамото му, изхълца и извърна глава. Но видяното властно я привличаше, тя преглътна и погледна отново.
    На пода лежеше черна косместа топка, доста голяма и напълно неподвижна. Около нея проблясваха капчици кръв, някои от тях попаднали върху счупените стъкла. В носа й нахлу странна и противна миризма, повдигна й се. Очите й се насълзиха.
    — Какво… какво е това?
    — Не съм сигурен — тихо промълви той. — Твърде голямо е за прилеп, поне в тази част на страната такива прилепи няма… Не ми прилича и на летяща катеричка.
    Телефонът иззвъня и Джъстин подскочи. Обгърнала раменете си с ръце, тя тихо прошепна:
    — Ох, побиват ме тръпки.
    Вкопан на място, Никълъс не отместваше поглед от странното животно, което беше проникнало през стъклото.
    — Вероятно е било заслепено от светлината — рече най-сетне той.
    Телефонът продължаваше да звъни, Джъстин направи крачка към него и вдигна слушалката. После каза нещо, но той с нищо не даде да се разбере, че я чува. Наложи й се да се приближи до него и да го побутне по рамото:
    — Винсънт иска да говори с теб.
    Той я погледна с невиждащи очи, после ги измести някъде встрани и разсеяно кимна.
    — Добре. — После с натежал от тревожни мисли глас добави: — Не се приближавай до него!
    Пое слушалката и остро попита:
    — Какво има?
    — Търсих те у вас — прозвуча гласът на Винсънт. — Никой не вдигна и си позволих да…
    Гласът направи кратка пауза, после отново забръмча в ухото му:
    — Добре зная, че е никое време, но се случи нещо важно — второ нападение. Флоръм току-що докара тялото, в момента го снимат…
    Свирещият през счупеното стъкло вятър сякаш изведнъж го обля с ледени вихри. Замръзнал на място, Никълъс гледаше как съхне потта по тялото му. После премести очи към косматия труп на пода, от който продължаваше да капе кръв. Сякаш търсеше нещо, но не знаеше какво.
    — Ник — повика го тихо Винсънт. — Този човек е буквално разсечен на две, от рамото до хълбока… Разсечен е с един-единствен удар. Разбираш ли, Ник?

Околностите на Токио | Сингапур | Околностите на Токио
Пролетта — Лятото на 1945 | Зимата на 1951

    Шинтоисткият храм беше построен сред най-гъстата малка гора, която Никълъс беше виждал през краткия си живот. Тя се намираше само на триста метра от източния край на имота, а оттам до къщата — просторна, изящна и хармонична постройка в японски стил — имаше още около сто и петдесет метра. Отпред формата й беше като голямо „Г“, до нея се стигаше, през изключително подредена градина, която, излишно е да се споменава, изискваше онези грижи и внимание, които човек отделя на малко дете.
    Иронията на това местоположение се прояви по-късно, когато западно от полегатия хълм се появи ултрамодерна магистрала с осем ленти, която имаше предназначението да облекчи движението за и от центъра на Токио.
    Изчезваха, превърнати в отпадъци, и последните следи, от японската военна машина, нейните създатели и ръководители бяха осъдени като военнопрестъпници и хвърлени в затвора. Само императорът беше пощаден, вероятно от уважение към традиционния монархизъм на японския народ.
    Но Никълъс започна да учи история на друго място, в друг град.
    На 15 февруари 1942 г., по думите на баща му, английският гарнизон в Сингапур отстъпил града на настъпващите японски войски. Те го задържали три години — до септември 1945 г., когато англичаните го превзели отново. Именно по това време баща му се запознал с една лутаща се из съсипания град жена, която по-късно станала майка на Никълъс. Тя била съпруга на коменданта на японския гарнизон и изпаднала в дълбок шок, когато той бил разкъсан от снаряд буквално пред очите й.
    Първите британски части вече били в предградията на Сингапур. Комендантът решил да прегрупира своите войски на изток и оттам да нападне англичаните във фланг. Но станало така, че колоната прекомерно се разтеглила и вместо да напада, тя се оказала атакувана флангово. Попаднал под кръстосан огън, комендантът съсякъл с катаната си шестима британски войници, останалите благоразумно се оттеглили, и засипали щаба на японците със снаряди. От коменданта не останало нищо, дори костица или късче плат.
    Години по-късно сред струпаните купища на малко антикварно магазинче в Токио Никълъс откри една литография в стил „укийо“, на която беше изобразен точно такъв момент — славният самурай загива в героична битка, огромната му катана е отхвръкнала настрана, разкривена от мощен взрив. Никълъс беше убеден, че точно по този начин е загинал бившият съпруг на майка му.
    Майката на Никълъс беше напълно чужда на политиката, омъжена по любов и вътрешно убеждение! След поражението на японците в Сингапур и трагичната смърт на съпруга си тя откри, че светът се е превърнал в плашеща с размерите си празнота. Възпитана според религиозните традиции, тя беше убедена, че животът е за живите, а мъртвите трябва да бъдат оставени на мира. Човек скърби за загубата на близките си, после продължава напред. Карма. В това вярваше най-много, а не в предопределенията на съдбата. Не беше фаталистка, за каквато я биха взели повечето европейци. Просто знаеше, че на неизбежните неща в живота човек е длъжен да се подчинява. Такава беше и смъртта на съпруга й.
    Но тя живееше във време на съдбовни промени и като красиво цвете, попаднало в окото на тайфун, се чувстваше напълно загубена сред пушечната стрелба и бомбените експлозии.
    По ирония на съдбата срещна бащата на Никълъс в същата канцелария, от която бившият й съпруг отправяше заповедите до своя разбит гарнизон. Насочила се натам, сякаш това е будистки храм, свято защитен от пламъците на войната. А може би и защото това беше единственото й познато място в Сингапур, което все още не беше разрушено. Странно, но мисълта да напусне града изобщо не й минаваше през главата. Обратно — луташе се из разрушените улици без никаква мисъл за собствената си безопасност.
    Градът обаче беше толкова разрушен, че тя се обърка и не можеше да открие търговската част, в която се намираше жилището й. Сред купищата развалини плачеха деца, които някой сякаш тайно беше пуснал от скривалище сред най-ужасяващите кошмари на войната. Спомни си за щастливите момински години и веселите новогодишни празненства — време без грижи, без ограничения за радостта. И това някак й помогна да оцелее.
    И тъй, вече много дни тя се луташе сред димящите развалини, хлътваше в първата дупка, когато ушите й долавяха тежките стъпки на приближаващи се войници. Нямаше представа какви са тези войници и не се интересуваше — още от началото на войната тя не правеше никаква разлика между воюващите страни. Като по чудо избягна сериозни, може би и смъртоносни опасности. Карма, свиваше рамене тя по-късно…
    Всъщност оцеля благодарение състраданието на китайците, които я шпионираха, но едновременно с това се грижеха за прехраната й. Наливаха с лъжица рядка оризена супица в гърлото й, тъй като дори и тези прости движения й създаваха затруднения. Облекчаваше се сред боклуците и отдавна беше забравила какво е баня. Когато случайно се натъкваше на все още действащи фонтани, тя подлагаше ръце под водната струя и я гледаше така смаяно, сякаш това беше едно от седемте чудеса на света. Когато валеше, тя спираше, вдигаше очи към свъсените облаци, търсейки очите на бога.
    Онази сутрин, когато, залитайки, влезе в гарнизонния щаб, бащата на Никълъс се намираше в разгара на административна криза. Войниците му не само трябваше да прочистят последните гнезда на японската съпротива, но бяха принудени да поемат и функциите на полицаи, тъй като китайската и малайската общност в Сингапур бяха в състояние на напрегнато полупримирие и помежду им избухваха постоянни кървави свади. Хората му спяха най-много по час и половина на ден, бяха на ръба на изтощението, положението ставаше нетърпимо. Седнал на същия онзи стол с дървено облегало, който през последните три години беше неприкосновена собственост на мъртвия японски комендант, полковникът си беше поставил непосилната задача да овладее положението в опожарения град, без да проявява открито неподчинение на заповедите, които пристигаха от щаба. Не беше мръднал от този стол вече почти цяло денонощие.
    С изключение на няколко кратки отскачания до тоалетната, полковник Денис Линеър не напускаше кабинета си нито за миг. Там го завари и изтощената от дългото лутане жена. Как е успяла да премине през трите патрулни двойки и охраната пред входа си остана загадка за него. По-късно доста щеше да се чуди на този факт, но сега беше изцяло погълнат от появата й, скочи рязко иззад отрупаното е книжа бюро, а помощниците му бяха по-стреснати от това негово действие, отколкото от самото присъствие на непознатата в кабинета.
    — Данвърс! — викна на адютанта си той. — Веднага донеси походно легло!
    Адютантът изхвръкна навън да изпълни заповедта, а полковникът протегна ръце да подхване олюлялата се жена. Очите й се замъглиха и тя припадна в ръцете му.
    — Сър? — погледна го въпросително лейтенант Макгивърс. — Какво ще заповядате за…
    — Господи, човече, намери една влажна кърпа! — прекъсна го раздразнено полковникът. — И повикай Грей!
    Грей беше гарнизонният лекар, висок ъгловат човек с буйни мустаци и зачервена от слънцето кожа. Появи се в момента, в който Данвърс заклещи походното легло на вратата и то отказа да мръдне както напред, така и назад.
    — Помогни му, Макгивърс! — нареди полковникът на отново появилия се лейтенант. — Той е добро момче.
    После се залови за леглото редом е подчинените си и в резултат на задружните им усилия то най-сетне влезе в тясната канцелария.
    Полковникът вдигна жената на ръце и внимателно я положи в леглото. Очите му неволно отбелязаха фините й азиатски черти, скрити под дебел слой прах и мръсотия. Остави я на Грей и се върна зад бюрото. Проблемите продължаваха да възникват един след друг, той им отделяше нужното внимание, но едното му око все гледаше към ъгъла на помещението. Най-накрая Грей се изправи.
    — Благодаря, господа — каза полковникът. — Свободни сте, утре сутринта в осем отново тук. — Стана, прекара дълги пръсти през косата си и пристъпи към Грей, който не отделяше поглед от своята нова пациентка. Изчака излизането на останалите и тихо попита: — Как е тя?
    — Трудно е да се каже — сви рамене лекарят. — Трябва да дойде в съзнание, за да мога да я прегледам. Очевидно е в дълбок шок, освен това е гладувала с дни. Няма да се учудя, ако цялото лечение приключи след нормално хранене за известен период от време. — Избърса се в кърпата, с която беше почистил лицето й, и добави: — Денис, знаеш, че ме чакат младежи в доста по-тежко състояние от нейното. Ако решиш, че трябва да дойда, след като се свести, просто прати Данвърс да ме повика.
    — Полковникът извика адютанта си и му нареди да донесе горещ бульон и варено пиле. След това се отпусна до леглото и загледа нежната, едва доловимо пулсираща шия на жената. И първото нещо, което Чонг видя, когато отвори очи, беше неговото лице. След години, когато разказваше на Никълъс за този инцидент, тя призна, че най-силно впечатление са й направили очите му. „Най-добрите очи, които някога бях виждала“, редеше с напевния си глас Чонг. „Най-добрите и най-сините… Никога не бях виждала сини очи, защото не бях в Сингапур, когато англичаните дойдоха за първи път преди избухването на войната… Често си мисля, че точно те ме накараха да се пробудя. Сякаш запечатани на лента, всичките дълги и кошмарни дни след смъртта на Тцюку изведнъж изплуваха в съзнанието ми… Като филм, който гледах от началото до края. Всичко застана на мястото си, повече нямах усещането, че главата ми е пълна с памук…
    Заедно с това усетих как всичко се отдалечава и започнах да мисля за преживените ужаси така, сякаш не аз, а някой друг ги беше изпитал. Тогава разбрах, че баща ми е част от моята карма — част от съдбата и живота ми. Знаех го още преди да отворя очи. Едновременно с това не помнех нищо друго — нито как се озовах в гарнизонния щаб, нито как съм преминала през постовете на англичаните.“
    Дългият работен ден свърши и полковникът я отведе у дома. Удавен в пожарища и руини, димящият град сякаш плуваше в лъчите на залеза. Вървяха редом с ръмжащи джипове и тичащи войници, блъскаха се по тротоарите с китайци и малайци, които, сдържани, решителни и сякаш вечни в широките си панталони и сламени шапки, бавно се прибираха по домовете си.
    Макар че винаги предпочиташе да ходи пеша, полковникът беше просто принуден да повика джипа си — навалицата беше невъобразима. Разстоянието между щаба в района на пристанището Кепел и къщата си в северната част на града обикновено изминаваше за двайсет минути. Съвсем разбираемо, командуването не беше очаровано от тези разходки и полковникът бе принуден да се примири с присъствието на двама едри и солидно въоръжени войници на крачка зад себе си. Макар че нямаше право на избор, дълбоко в себе си той беше убеден, че това е една безсмислена й излишна мярка.
    Отначало му посочиха за жилище огромно имение в западните покрайнини на града, но скоро се оказа, че то граничи с не по-малко огромно блато, гъсто обрасло с мангрови дървета, от което се разнасяше нетърпима воня. Принуди се да потърси сам по-подходящо жилище и скоро откри тази по-малка, но далеч по-удобна къща.
    Тя се издигаше на леко възвишение и от нея се разкриваше великолепна гледка. На север гордо издигаше каменното си чело остров Букит Тимах, а още по-нататък проблясваха черните води на пролива Джохор — величествен като заспал великан. Зад него се простираха ниските брегове на Малая — най-южната точка на огромния Азиатски континент. През особено горещите дни, когато ризата на полковника залепваше за гърба му като гореща ютия, потта струеше в очите му, а градът димеше като тропическа джунгла след дъжд, той имаше чувството, че грамадата на Азия бавно се хлъзга към него, поглъща го и го задушава под покрова на комарите и безчислената човешка гмеж. Тогава се появяваха и острите болки във врата му, по-непоносими от всякога.
    Но всичко това беше преди появата на Чонг — едно истинско чудо за полковника, чудо, необяснимо като самия Бог, който му беше пратил тази жена сякаш не от мръсните сингапурски улици, а направо от небето, натежало с буреносни облаци… През онази първа вечер, изкъпан и преоблечен с активната помощ на дребничката Пи, той се настани край масата от блестящо полирано тиково дърво, взе чашата с ледено питие и усети как умората се отмива от тялото му така, както душът беше отмил солта от потното му тяло. Колко е хубаво да се прибереш у дома след дълъг и изтощителен работен ден, мислеше си той. Все пак, в спомените си години по-късно, той съвсем не беше сигурен в мотивите, ръководели действията му през онзи пръв ден. Беше сигурен само в едно — когато влезе при него, когато отново зърна лицето й, за пръв път, откакто беше напуснал Англия през 1940 година, усети с пълна сила магнетизма на Азия. Гледаше я как се приближава и изпитваше чувството, че е някакъв пуст и изоставен дом, в който най-после се настанява нов обитател — жив и прекрасен. После усети как дъхът му разкъсва оковите и започва да бушува, открил че тук, на крачка от него, се е материализирала истинската причина за желанието му да опознае загадъчната Азия.
    Седеше, без да помръдва, и я гледаше. Денят умираше зад прозореца, мракът влизаше в правата си с онази решителност, с която сам полковникът се втурваше в бой. Именно тази решителност беше голямата му дарба, именно нея ценяха високо както английските, така и американските генерали, именно тя му носеше победите на бойното поле и идващите след тях повишения.
    Имаше чувството, че не всичко в това лице е китайско. Такова беше поне общото му впечатление още преди да опознае в подробности неговите черти. Нищо в него не можеше да се нарече класическо и именно това го правеше неотразимо привлекателно. Беше по-скоро продълговато, с високи скули, издължени бадемови очи и нос, далеч по-малко плосък, отколкото би очаквал всеки европеец. Най-изразителната част на това лице беше устата — пълна, чувствена и добре очертана, която особено подхождаше на бадемовите очи. По-късно той щеше да се научи да отгатва настроенията й само чрез един къс поглед върху тази уста.
    Пи беше свързала на плитка дългата й черна коса, падаща свободно край едното й рамо. Беше толкова гъста и жива, че за миг полковникът изпита чувството на контакт с отделно същество — неземно и загадъчно, изведнъж решило да се превъплъти пред очите му. Източното у нея беше така типично, сякаш тази жена беше събрала в себе си всички качества на тази огромна, плоска и гъстонаселена земя.
    — Вече съм добре, благодаря ви — поклони се ниско тя.
    Чул за пръв път гласа й, полковникът стреснато я погледна. Беше мелодичен и напевен, изключително женствен глас, който съвсем точно подхождаше на осанката й. Висока почти метър и седемдесет, фигурата й беше тънка и гъвкава като върба, но едновременно с това безупречно оформена и изключително съразмерна.
    — Голямо щастие е, че попаднах на вас — продължи тя, без да вдига очи от пода пред краката си. После се опита да произнесе името му, отказа се с въздишка на безсилие и добави: — Много се срамувам. Пи ми повтаряше името ви непрекъснато в банята, но така и не успях да го науча.
    — Няма защо да се срамувате — отвърна полковникът. — Наричайте ме просто Денис.
    С това име тя успя да се справи, макар че нито един англичанин не би произнесъл „Д“ по нейния начин. Повтори го два пъти, после добави:
    — Никога няма да забравя какво сторихте за мен, Денис.
    В същата секунда полковникът разбра, че това е жената, за която ще се ожени.
    Когато полковникът получи американското предложение да замине за Токио и да стане съветник на генерал Дъглас Макартър — главнокомандуващ окупационните сили в Япония, първата му мисъл беше за Чонг. Не можеше, а и не искаше да отхвърли това предложение, само се питаше как ще го възприеме тя.
    Това стана в началото на 1946 година и този район на света все още живееше със спомена за атомните експлозии над Хирошима и Нагасаки.
    Двамата с Чонг бяха женени от четири месеца, а тя вече беше бременна в третия. Реши да напусне Сингапур без всякакво колебание, макар че с течение на времето го беше възприел за своя втора родина. Освен че се считаше длъжен да приеме новото назначение, той си даваше ясна сметка и за острите проблеми на Япония след безусловната й капитулация година по-рано и беше изпълнен с решимост да отдаде всичките си сили и умения на каузата, която генерал Макартър нарече „смел нов курс за развитие на японската държава.“
    Поколеба се само за миг, после извика Данвърс и му каза, че се прибира у дома, да го търсят там в случай на неотложна необходимост.
    На прага го чакаше Чонг, отпратила Пи в кухнята още при първото познато ръмжене на джипа.
    Днес се прибираш рано, Денис — усмихна му се тя.
    Той слезе от джипа, махна с ръка на шофьора и престорено се намуси:
    — Сега сигурно ще кажеш, че слугите не могат да почистят от мен!
    — Нищо подобно! — извика тя, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. — Напротив, вече ги наплесках по задниците и ги пратих да оправят кухнята, макар никак да не им се искаше…
    Прекосиха хола и влязоха в кабинета. Тя му сипа питие.
    — Нима са направили нещо, което заслужава наказание? — попита той и пое запотената чаша.
    — О, не! — промълви тя и уплашено вдигна малката ръчица пред устата си.
    Преливащ от вътрешно щастие, той с усилие остана сериозен и бавно кимна глава.
    — Вярвам, ще ми кажеш, ако има нещо подобно… Нали?
    — Няма нищо подобно — отвърна тя и с жест го покани да седне на любимия си стол. Когато той се настани удобно върху мекото седалище и изпружи крака на килима, тя бавно се отпусна на колене до него. Беше облечена в тъмносиня брокатена роба от фина коприна с тясна якичка и широки ръкави във формата на камбанки. Полковникът нямаше и най-малка представа откъде се е сдобила с тази дреха, но щеше да прояви лошо възпитание, ако я попита.
    — Това не е твоя грижа — продължи тя. — Аз отговарям за реда тук, а ти се грижиш за реда в целия град. Безупречната обстановка в нашия дом е моя грижа, защото най-важното за духа на човека е спокойствието. Съгласен ли си? — Той кимна, без да е в състояние да отмести очите си от нейните, а тя продължи: — Спокойствието на един дом се определя не само от неговото местоположение и качеството на прислугата, но и от неговите стопани. — Отново млъкна, а полковникът отпи една глътка от чашата си, остави я на бюрото до себе си и изпъна гръб.
    Западната му кръв го подтикваше да стисне в длани сръчните й деликатни ръце, да я притисне до себе си и да я попита: „Кажи какво има, скъпа? Какво те тревожи?“ Знаеше, че не бива да прави това, тъй като щеше да я накара да изпита дълбок срам. С просто око се виждаше, че за тази тирада се беше подготвяла дълго време. Трябва да я уважи и да я остави сама да стигне до темата, която я вълнува. Ако по време на шестгодишния си престой в Далечния изток изобщо беше научил нещо, това несъмнено беше търпението. Ако не беше успял да го стори, при това да го стори бързо, животът му сред тези толкова различни хора несъмнено би се превърнал в трагедия.
    — Но ти знаеш, Денис, че спокойствието е само едната страна на това, което наричаме хармоничен живот. Всички хора се стремят към хармонията, тя е база на ясния разсъдък, на добрата и всемогъща карма. — Пръстите й леко докоснаха ръката му, кротко отпусната върху страничната облегалка на креслото. — Ти притежаваш тази карма, тя е здрава и сигурна като мрежата на опитен рибар… — Очите й се сведоха към сплетените й пръсти, после се стрелнаха към лицето му: — Страхувам се да се намесвам в нея, защото има опасност всичко да разруша. Но днес сме длъжни да мислим и за друго… Съдбите ни се срещнаха и преплетоха и кой знае… от тях може би се е зародила още по-могъща карма? — Той кимна отново, а тя, доволна, че разполага както със съгласието му, така и с цялото му внимание, добави: — Сега искам да те помоля нещо…
    — Знаеш, че още преди да ме помолиш, моят отговор е „да“ — не се сдържа полковникът с неподправена искреност в гласа. — Ти ме направи най-щастливия човек на този свят и можеш да разполагаш с мен както намериш за добре!
    По нищо не пролича, че тези сърдечни и искрени думи повлияха върху Чонг.
    — Това, за което ще те помоля, е много голямо — промълви тя.
    Той кимна и зачака.
    — Трябва да напуснем Сингапур! — изрече накрая тя, погледна го боязливо и видяла, че няма намерение да я прекъсва, забързано продължи: — Зная, че работата означава много за теб, но това е… — млъкна за момент да потърси точната дума: — Това е просто задължително! За теб, за мен, за бебето… — Ръката й се плъзна по леко закръгления корем: — Трябва да заминем за Япония, за Токио!
    Хуморът на ситуацията, подсилен от нейната тайнственост, беше прекалено силен и той се засмя от сърце.
    — Нима е смешно? — извика тя, без да усети облекчението, заливащо го на хладни вълни. — За нас е лошо да останем тук! Много лошо! В Япония нашата карма ще процъфти и укрепне. Там е нашата… как беше английската дума… да, нашата съдба, нали така се казваше? Да, нашата съдба!
    — Смея се на едно доста необичайно съвпадение — успокоително я потупа по ръката той. — То няма нищо общо с това, което казваш. А сега ми кажи защо трябва да заминем за Токио.
    — Защото там е Итами, сестрата на Тцюку.
    — Разбирам. — Тя му беше разказала всичко за първия си брак сама, без да чака подкана. А после никой от двамата не беше споменавал за тази безвъзвратно отминала част от живота й. — Но какво общо има Итами с нашата карма?
    — Нямам никаква представа — поклати глава Чонг. — Но снощи сънувах странен сън…
    Полковникът добре знаеше, че азиатците придават огромно значение на своите сънища и в това никак не приличат на древните римляни. А и сам не отричаше тяхното влияние върху поведението на човека, защото знаеше, че подсъзнателното у нас влияе върху живота ни доста по-силно, отколкото сме склонни да признаем. Във всеки случай сънищата бяха тясно свързани с кармата, а в нея полковникът вярваше безрезервно. След толкова години в Далечния изток просто не можеше да бъде друг.
    — Сънувах Итами — продължи Чонг. — Сънувах, че съм в непознат град, но бях сигурна, че това е Токио. Бях на пазар и неусетно свърнах в тиха странична уличка. Магазинчетата наоколо бяха направени изцяло от дърво и хартия — такива, каквито са били още когато Токио се е казвал Едо, а Япония е била шогунат, управляван от великия шогун Токугава.
    — Спрях се пред едно магазинче с весела витринка. В средата й се мъдреше една кукла, най-красивата кукла на света. Гледах я като омагьосана. Беше от порцелан, с бяло лице и елегантно облекло в традициите на „буши“. Очите й бяха заковани в моите, после внезапно проговори. Гласът й беше повелителен и стоманено твърд, като на дама с изключително положение в обществото. Точно тя се оказа Итами. Заповяда ми да се преместим при нея. Да напуснем Сингапур и да заминем за Токио.
    — Виждала ли си някога Итами? — погледна я любопитно полковникът.
    — Не.
    — Тцюку показвал ли ти е нейна снимка?
    — Не.
    — И въпреки това си сигурна, че сънуваната кукла е била именно Итами, така ли?
    — Итами беше, Денис.
    Той най-сетне се наведе и взе ръцете й. Днес дългите й нокти бяха покрити е яркочервен лак. За миг погали съвършената им повърхност, изпитвайки наслада от приятното усещане. После промълви:
    — Наистина ще заминем за Япония, Чонг. Ще отидем в Токио и ще се срещнем с Итами — съвсем според твоя сън…
    Усмивката й го ослепи като изгряващо слънце.
    — О, Денис, наистина ли?
    — Да, скъпа.
    — Тогава зная защо духът ми е така щастлив! Щастлив и безгрижен, макар че умът ми изгаря от любопитство.


    В деня преди заминаването тя го заведе при Со Пенг.
    Той живееше извън града, в малко селце с колиби от бамбук и намаслена хартия, в което никога не беше стъпвал кракът на европеец. Нямаше го на нито една от военните карти на полковника. Когато Чонг му обясни къде трябва да идат, той се изсмя и каза, че там ще намерят само голямо блато, гъсто обрасло с мангрови дървета. Но тя продължаваше да настоява и той отстъпи.
    Беше неделя. Тя го предупреди да не слага униформата.
    — Много е важно! — рече и с това изчерпа въпроса.
    Докато навличаше ленения си костюм с широки ревери и цвят на шоколадов крем, имаше чувството, че си остава гол и уязвим — като яркочервена мишена на фона на изумрудената джунгла. Това чувство не го напусна и след като върза тъмната вратовръзка с инициалите на кралските ВМС под яката на снежнобялата копринена риза. Чонг облече дълга до земята копринена, рокля с тясна якичка, бяла на ситни небесносини птиченца. Изглеждаше като приказна фея.
    Напуснаха града под палещите лъчи на слънцето. Жегата ги заля с лепкавите си талази. Лекият ветрец напълни дробовете им с вонята на мангровото блато, останало вляво от тях. На два пъти им се наложи да спират и да изчакват дългите сребристо черни змии, които пресичаха пътечката с тихо съскане. Чонг стискаше ръката му и не му позволяваше да ги докосне.
    На изток, далеч към линията на хоризонта, бавно се трупаха оловносиви облаци. Сякаш бяха оставени на воля деца, които са решили да построят опасна пирамида. Небето непосредствено над тях беше странно жълто, без следа от обичайната синевина. Безмълвни светкавици прорязваха сивотата на далечните облаци, оцветявайки ги в зловещ пурпурен цвят. Изкачваха се по виещата се нагоре пътечка, а край тях цареше невероятна тишина.
    От Сингапур отдавна нямаше и следа. Беше изчезнал като котва, хвърлена в дълбокото море, беше останал в някакъв друг свят, забравен и безкрайно далечен. През онзи тайнствен следобед полковникът виждаше нещата именно по този начин, така щеше да си ги спомня и години наред след това, внезапно пробуден от първите лъчи на утрото.
    В края на гъсто залесения хълм пътечката изчезна, пред тях се изправи стена от буйна растителност, сякаш недокосвана от човешки крак. Чонг се ориентира без никакво затруднение, хвана го за ръка и след миг се озоваха в края на селцето, легнало в долинка с буйна растителност, зад която се издигаха огромни базалтови скали — вероятно последна преграда за бурните вълни на океана.
    Приближиха се до къщата пред тях, изкачиха трите широки стъпала, отделящи я от калната уличка, и стъпиха върху просторна веранда от южноамерикански тип с покрив от плоски плочи, които я предпазваха от поройните дъждове и изпепеляващите лъчи на тропическото слънце. Чонг му направи жест да свали обувките си, после сама направи същото.
    Вратата се отвори и на прага застана възрастна жена с елегантен посивял кок и дълга копринена роба. Покани ги с жест да влязат, после събра ръце на гърдите си и мълчаливо им се поклони. Те отвърнаха на поклона и старицата се усмихна. В устата й нямаше нито един зъб, а сбръчканото й лице носеше следите на отдавна отминала красота. Черните бадемови очи блестяха като фенери и излъчваха чиста и неподправена невинност, сякаш в повехналото тяло все още витаеше духът на някогашното момиченце.
    Чонг представи полковника, после рече:
    — Това е Чиа Шенг.
    Каза го така, сякаш името беше съвсем достатъчно й обясняваше всичко.
    Чиа Шенг се засмя, хвърля съучастнически поглед към полковника, сякаш да му каже „Ето такива са днес младите“, после сви кокалестите си рамене, езикът в беззъбата уста звучно премлясна.
    Забелязал, че Чонг прибягва до мандаринския диалект, полковникът без много приказки разбра, че трябва да стори същото.
    Пристъпиха прага и се озоваха в помещение с внушителни размери. Беше по-голямо от всички сингапурски стаи, които беше обитавал, дори и от онези в огромното имение край блатото. Отвън къщата с нищо не подсказваше за наличието на такъв простор.
    Още по-странен беше фактът, че целият под беше покрит с татами — японски тръстикови матраци с точно определени размери, които са единица мярка за площ в класическите японски жилища. Но това беше само една от изненадите, които го очакваха.
    Без да каже нито дума, Чиа Шенг ги преведе през първото помещение — оскъдно обзаведено с ниски полирани масички и възглавници за сядане. После навлязоха в дълъг и зле осветен коридор, в далечния край на който проблясваше нещо като дълбоко набраздено пано от самороден нефрит. В средата му имаше кръгла портичка, която полковникът виждаше за пръв път, но от прочетеното за Япония знаеше, че се нарича „лунна врата“. Такива врати е имало в жилищата на най-заможните китайски фамилии в края на миналия век.
    Отвъд отвора на „лунната врата“ се виждаше дълъг бамбуков прът, препречен по диагонал през коридора. В горния му край беше закачено сиво парче коприна с избродиран в средата овален кралски герб, от който във всички посоки се отправяха сини лъчи. Гледката беше позната и полковникът насили паметта си. Накрая се сети — подобен флаг беше виждал изобразен в една литография „укийо“ — от художника Андо Хирошиге. Названието на литографията не помнеше. Знаеше само, че е част от цяла серия, наречена „Петдесет и три позиции на Токайдо“. Тази тук не беше оригинална, рисувана бе по всяка вероятност от ръката на пътуващ художник. Още една загадка. Полковникът скри изненадата си и последва Чиа Шенг през лунната врата.
    Озоваха се в помещение, чиито размери не отстъпваха по нищо на предишното. Трите му стени бяха покрити със завеси от изключително качество, с тъмни, но въпреки това живи цветове, край които годините се бяха хлъзгали като леки и едва забележими облачета, В ноздрите му нахлу благовонието на запалени мангалчета с непознати аромати.
    — Моля — рече Чиа Шенг и ги насочи към ниска лакирана масичка от червено дърво. В средата й беше поставен глинен съд със свежи цветя. Завесите зад нея бяха леко открехнати, те минаха през тях и спряха пред малка вратичка, която беше толкова черна, сякаш беше изсечена от самороден къс оникс.
    — Стълбите — промърмори Чиа Шенг и миг по-късно започнаха да се изкачват. Пространството беше толкова тясно, че бяха принудени да се наредят един подир друг.
    Накрая стигнаха до нещо като куличка, която полковникът определи по-скоро като мансарда. Четири широки дървени колони крепяха покрива от зелени керамични плочки. Оттук се разкриваше, великолепна гледка към трите посоки на света, само четвъртата се препречваше от огромните базалтови скали, извисяващи се като митични великани, решени да закрилят обитателите на този дом.
    В мига, в който стъпиха върху площадката, очите на полковника бяха привлечени от фигурата на висок мъж, който беше опрял дълъг далекоглед до окото си и очевидно наблюдаваше приближаващата се буря. Това беше Со Пенг.
    — Добре дошли, полковник Линеър — продума той и богатият му дълбок глас сякаш накара цялата мансарда да затрепери. Мандаринското му наречие носеше странен акцент — ако прибегне до западните стандарти, човек би казал, че звучи задавено. Не помръдна от мястото си, не показа с нищо, че си дава сметка за присъствието на Чонг. Изпълнила задачата си да посрещне гостите, Чиа Шенг мълчаливо се обърна и заслиза по извитата стълба.
    — Моля ви да се приближите и да застанете до мен, полковник — рече Со Пенг. Беше облечен в стара официална китайска роба, която имаше цвят на седеф, от материя, която полковникът никога не беше виждал. Дори и при най-лекото помръдване на стареца повърхността й поемаше и отразяваше колебливата светлина по наистина запленяващ начин.
    — Погледнете — рече старецът и подаде далекогледа на полковника. — Погледнете настъпващата буря и ми кажете какво виждате.
    Полковникът пое излъскания бронзов уред, примижа с едното око и го доближи до другото. Тук, в орловото гнездо на Со Пенг, вече се усещаха първите предизвикателства на бурята, чието зараждане бяха забелязали на идване. Вятърът се усилваше.
    В кръгчето на окуляра се виждаха скупчените облаци, пурпурночерни като зеещи рани, небето зад тях също беше претърпяло метаморфоза. Доскоро стабилният му жълтеникав цвят вече беше прорязан от светлозелени ивици и образуваше комбинация, която земният свят едва ли някога би създал. От време на време тишината се нарушаваше от гърления тътен на далечните гръмотевици, търкалящ се над застиналия пейзаж като тежко цунами. Полковникът послушно описа всичко, което беше видял.
    — И това е всичко, което улавят сетивата ви — рече Со Пенг. В интонацията му нямаше и следа от въпрос.
    Да, готвеше се да потвърди полковникът, това е всичко, което мога да видя. Но в последния момент замълча, убеден, че старецът очаква от него да види й нещо друго.
    В продължение на няколко дълги секунди местеше далекогледа сантиметър по сантиметър, над близките околности, но въпреки това не успя да открие нищо ново. Силно заинтригуван, той вдигна уреда нагоре. Нищо. Свали го ниско, към земята под куличката. В близките оризища, голи и незащитени дори от едно дръвче, се виждаха женски фигури, които се навеждаха и късаха стръкове ориз, без да обръщат внимание на приближаващата буря. Полите им бяха повдигнати и вързани отпред, върху гърбовете им бяха закрепени широки кръгли кошници, босите им крака бяха затънали до глезени във водата.
    — Жените продължават да работят — рече полковникът. — Сякаш изобщо няма да има буря.
    — Аха — кимна Со Пенг. — Какво ви говори това, полковник?
    Полковникът свали ръката си с далекогледа и се обърна към голата жълтеникава глава на стареца с дългите сиви косми, стърчащи от върха на брадичката му, и ясните тъмни очи, които го гледаха хладно и отчуждено — очи на човек от друга епоха.
    — Те знаят нещо, което ние не знаем — промълви той.
    Со Пенг промърмори нещо и замълча. Очевидно разбираше, че зад това „ние“, споменато от събеседника му, се криеше невежеството на всички европейци. Все пак трябваше да прецени дали полковникът говори сериозно или зад думите му се крие снизхождение. Со Пенг, подобно на много азиатци, беше имал достатъчно контакти с хора, обладани от това чувство. Въпреки това предпочете да не прекъсва срещата — нещо, което лесно би могъл да стори, и това показа, че интересът му към този мъж беше събуден въпреки краткия контакт помежду им.
    От своя страна полковникът знаеше само едно — отношенията му с Чонг бяха на прага на решително изпитание, тъй като благословията на този старец беше от решаващо значение за нея. Не можеше да разбере защо не се е нуждаела от нея в навечерието на брака им, но сега виждаше ясно, че Чонг трябва да я има, преди да напусне завинаги Сингапур.
    Фактът, че тази къща и цялото селце бяха изолирани и напълно непознати за белите обитатели на града, го правеше още по-предпазлив. Полковникът с болка в сърцето признаваше факта, че повечето китайци не питаят особено добри чувства към европейците — тези груби и едри варвари, дошли през морето. В този момент никак не го утешаваше мисълта, че подобни чувства обикновено са съвсем основателни.
    Едновременно с това той самият изпитваше силна любов към тези хора, към техния живот и история, религия и обичаи. Без съмнение именно това чувство го накара импулсивно да промълви:
    — Ние положително имаме много да се учим от тукашните хора, сър. Едновременно с това обаче мисля, че най-добрият начин да се опознаем взаимно е да поддържаме тесни контакти помежду си. Само от такива контакти може да се роди доверието.
    Ръцете на Со Пенг се скриха в широките ръкави на робата и той ги скръсти пред крехките си гърди.
    — Доверие — повтори замислено той, сякаш думата беше нова за него и трябваше да опознае вкуса й. — Но доверието може да има безброй нюанси, полковник. Между тях спокойно можем да включим и, да речем тайните…
    — Може би не сте далеч от истината, сър — отвърна полковникът.
    — А какво ви кара да мислите, че можете да бъдете обект на подобно доверие? — попита Со Пенг.
    Очите на полковника станаха неподвижни и напълно непроницаеми за околните, лицето на стареца бавно се разми пред напрегнатия му взор, във въздуха останаха да висят като блуждаещи светлинки единствено гласовете им.
    — На първо място уважението, сър. После идва познанието — нарочно търсеното и напълно усвоено познание. След това — приемането и примиряването с околния свят, пълното разбиране на ролята на отделния индивид в него. Има и любопитство — вечното човешко любопитство да се разбере неразбираемото… А накрая идва и любовта.
    След тези думи полковникът се поуспокои. Знаеше, че е успял да изрази мислите, които вълнуват сърцето му, да ги изрази по начин, който беше напълно приемлив за него като човек, но едновременно с това запазваше и достойнството на съпругата му. Нищо повече не беше необходимо в мигове като този.
    Когато Со Пенг проговори отново, той се обърна не към полковника, а към съпругата му.
    — Чонг — рече — Имам чувството, че Чиа Шенг те вика. Долавям гласа й в този странно разреден преди бурята въздух…
    Чонг безмълвно се поклони и се оттегли. Полковникът мълчаливо чакаше. Първите талази на бурята връхлетяха крехкото им укритие.
    — Чонг съобщи, че скоро заминавате за Япония — започна Со Пенг.
    — Вярно е — кимна полковникът. — Утре пътуваме. Получих назначение при генерал Макартър и ще работя за възстановяването на страната.
    — Това е престижна работа — кимна старецът. — Ще останете в историята, така ли?
    — Честно казано, не съм мислил за това.
    — А не ви ли е минало през ума, че трябва да оставите японците сами да извършат това, което нарекохте „възстановяване на страната“?
    — Това би било идеалното разрешение. За съжаление известни елементи в японското общество са насочвали в погрешна посока развитието на страната през последните двадесет години. — Събеседникът му запази мълчание и полковникът продължи: — Сигурен съм, че знаете какво вършеха в Манджурия.
    — Манджурия? — смръщи лице Со Пенг. — Какво общо с Манджурия имаме аз и моят народ? За нас това е само една точка в другия край на света. На ваше място бих оставил японците и болшевиките да се бият за нея колкото щат. Мисля, че Китай нищо няма да изгуби, ако забрави за Манджурия.
    — Но японците гледат на нея като предмостие за завладяването на Китай. Искат да създадат свои военни бази там за бъдещата си експанзия.
    — Така е — призна с въздишка Со Пенг. — Империалистичните им апетити ме натъжават дълбоко или поне ме натъжаваха, когато бях млад. Тогава се чувствах особено наранен, защото съзнавах, че японците са тръгнали по пътя на милитаризма. Всъщност те винаги са вървели по този път, той е в кръвта им от векове и същността му не може да се измени нито от риториката на политиците, нито от опитите за колективна амнезия. Разбирате ли ме, полковник? Днес и германците се отричат от своя расизъм, колкото и глупаво да звучи това. Все едно да се отречеш от въздуха, който дишаш!
    — Днес Китай не трябва да се страхува от Япония — погледна го в очите полковникът. — Това ви го казвам като… като израз на доверие, да речем. Днес натискът идва от страна на болшевиките и именно от тях трябва да се страхуваме.
    — Това е „бушидо“, полковник. Разбирате ли същността на тази концепция?
    — Мисля, че да — кимна той.
    — Чудесно, значи схващате какво имам предвид. — Со Пенг погледна към черното и развълнувано небе. Сякаш сред облаците се беше скрил невидим великан, който размахваше пред лицата им огромни плющящи знамена. — Знаете ли, съществува една особена мярка за приятелство… Говоря за истинското приятелство, а не за онова, което съществува между съседи или делови партньори. При този вид приятелство, което напоследък се среща все по-рядко, общуването не е проблем, нито бариера. Съгласен ли сте с тази забележка?
    — Да, сър, напълно.
    — Хм… Нещо ми нашепва, че наистина е така. — Старецът изпусна лек и приятелски смях. — Знаете ли, когато Чонг ме посети за пръв път, времето беше съвсем като днешното. Беше съвсем мъничка, най-много на три годинки… Някога семейството й е било изключително голямо и влиятелно. Не зная какво е станало с него, вероятно никой не знае… Доста години се опитвах да науча нещо за него, но напразно.
    — После и това престана да има значение. Моето семейство стана и нейно, аз я обичах така, както бих обичал и собствената си дъщеря. Имам много деца, а сега още повече внуци и правнуци. Толкова много, че понякога бъркам имената. Простено ми е, защото вече съм стар, а умът ми е зает с толкова много неща…
    — Въпреки всичко ще ви призная, че Чонг заема особено място сред многобройната ми челяд. Тя не е продукт на собствените ми сокове, но в замяна на това е съвършен продукт на ума ми. Следвате ли моята мисъл? Точно оттам идва тя, точно по този начин се е оформила като човешко същество. Трябва да знаете това, трябва отлично да го разберете още преди да сте напуснали Сингапур.
    После потъна в мълчание. Стоеше неподвижен и вглъбен, сякаш пред очите му се нижеха отдавна забравени събития, станали преди много, много години. Въздухът сякаш се разцепи и от тебеширеното небе рукна пороен дъжд. Едрите капки забарабаниха по плочестия покрив, от извитите улици шурнаха широки водни струи. Зелените листа на дърветата потръпнаха и увиснаха надолу, притиснати от силата на пороя, от земята със съскане се заиздига пара. Полковникът леко се наведе и хвърли поглед надолу. Макар и само на един-два метра разстояние, покривът на къщата беше изчезнал. Към лицето му се надигаха гъсти облаци влажна пара, светът се превърна в сиво-зелена, сякаш набързо нахвърляна скица, изпълнена с мимолетни и бързо изменящи се сенки. Сякаш бяха свидетели на оформящите се мисли в някакъв огромен божествен мозък.
    — Тук горе сякаш сме в пълна изолация — отбеляза полковникът.
    — Човек никога не може да бъде изолиран в Азия — усмихна се Со Пенг. Стоеше все така неподвижен като статуя и затова още по-странен на фона на бушуващата наоколо природа. Отскачащата от улиците вода го засипа със ситен прах и той отстъпи към центъра. Полковникът имаше чувството, че е изправен на носа на катер, порещ с пълна скорост бурното море.
    — Тук светът е по-различен — продължи Со Пенг. — Нашият свят е различен. Ние се раждаме, растем и остаряваме с чувството за вечността, заобикалящо ни от всички страни. Винаги съм мислил, че тази, нека я наречем интимност, е нож с две остриета. Несъмнено тя е нашата главна сила в живота, но едновременно с това е и нашата слабост (ето ви един израз на доверие), която, страхувам се, е истинска ахилесова пета при контактите ни със Запада. Изпитвам опасението, че прекалено много от моите сънародници подценяват хората от Запада точно защото ги считат за варвари, неспособни да разберат източната концепция за човека, честта и естеството на времето, неговата дълбока същност… Това може да се окаже фатално. Вижте японците и участието им в тази война. Какво глупаво и обречено на провал начинание! Славно, но глупаво! Все пак те съзнават благородството на провала. По западните стандарти почти всичките им национални герои са глупаци, преживели поражение. Това разкрива същността на тяхната природа и начин на мислене. Докато на Запад се броят само добродетелите… Протестантска етика, нали така се казваше? Нищо особено, ще ви каже днес всеки японец. Именно протестантската етика постави Япония на колене. Тя беше изчислена така, че японците да платят скъпо и прескъпо за Пърл Харбър. Съединените щати действително се оказаха в ролята на спящия великан, чиято ярост се стоварва върху всеки, дръзнал да го събуди. — Очите му се насочиха към поройните дъждовни струи, въздухът тежеше от влага. — Но и ние не разбираме напълно същността на времето. Все още гледаме към вчерашния ден, когато всичко беше вечно и неизменно, все още не сме се нагодили към настоящето… — Той се засмя. — Дайте ни малко време, ние сме най-гениалните хора на този свят. Покаже ли ни се пътят, спасението ни е сигурно. Защото сме изключително гъвкави… Трябва да внимавате, защото ще ви настигнем и изпреварим още преди да сте се усетили!
    От очите на Со Пенг изчезна вглъбеното и замечтано изражение, той се обърна към полковника и рече:
    — Страхувам се, че личните ми философски възгледи не са интересни за вас. „Мъдро слово…“ — не вярвам то да съществува. Човек не може да придобие мъдрост, ако седи в краката на някого и кротко го слуша. Човек трябва да изживее живота си, да извърши своите грешки, да почувства екстаз, когато проумее истинското значение на съществуването, защото то е различно за всеки от нас. Да пада, да става, да започва отново. Да се учи от собствения си опит. Това е начинът, друг няма.
    — Но стига приказки. Днес наистина съм като бъбрива старица, може би заради времето… По време на буря ставам много словоохотлив, това може би ми помага да се отпускам. Когато бях дете, изпитвах истински ужас от мусоните…
    — Е, смятам, че се представих доста подробно… Полковник, вие вероятно вече сте се запитали откъде съм, какви са културните ми корени… Баща ми беше китаец, слава богу възпитан и спокоен мандарин7, а не манджурец. В началото е бил дребен търговец, но благодарение на изключителните си способности скоро се превръща в уважаван бизнесмен и трийсет и три годишен емигрира в Сингапур. Но аз съм роден на континента, не тук. А майка ми беше японка… — Очите му се разтвориха и той шеговито добави: — Е, е, полковник! Не трябва да сте толкова изненадан! От време на време става и така, макар и не толкова често… Произходът на майка ми беше държан в дълбока тайна по очевидни причини. Баща ми твърдеше, че по-различните черти на лицето й се дължат на факта, че е родена в северните райони на Китай, близо до границата с Русия. Тамошните жители са със смесена кръв — монголска, манджурска и бог знае още каква.
    — Нямам, точна информация и за произхода на Чонг. Може би тя самата, знае нещо, може би не. Никога не сме разговаряли по този въпрос. Някой ден може би сама ще ви разкаже всичко, което й е известно. Но това са неща, които засягат само вас двамата. Аз самият съм убеден, че произходът й няма особено значение, тъй като тя е възпитана и израснала тук.
    — Когато човек може да види матрицата, в която е бил обработен един скъпоценен камък, той несъмнено ще придобие по-пълни впечатления и за качествата на този камък — поклати глава старецът — Не, този пример звучи някак, си студено, ще ви дам друг. Човек се запознава с изключително красива жена, започва да живее с нея, но с течение на времето открива, че в поведението й има нещо погрешно й объркано, нещо неразбираемо… Междувременно мъжът е научил, че тази жена е била втора дъщеря в семейство е три деца. Той вече може да направи първата крачка към разгадаване на загадката. Разбира се, колкото повече научава, толкова по-малко странно му се струва нейното поведение, а накрая то вече е съвсем разбираемо за него. — Старецът млъкна, сбърчи нос и подуши въздуха. — Бурята скоро ще премине — рече той. — Елате, нека слезем долу.


    Настанени около кръглата и блестящо полирана масичка от червено дърво, полковникът, Чонг и Со Пенг мълчаливо се хранеха. Безшумна като дух, Чиа Шенг поднасяше блюдо след блюдо. За пръв път от три години насам полковникът виждаше толкова много храна на едно място, но никога, през живота си не беше опитвал толкова вкусни и изящно приготвени ястия. В началото поднесоха „дим сум“ — тънички оризови топчета с най-разнообразни плънки. После дойде рибена чорба — гореща и пълна с великолепни подправки, лека като постен бульон. Третото блюдо включваше шест вида ориз — от обикновения бял и сварен до двойно препържения и размесен е различни морски деликатеси, залят отгоре с жълтък. Четвъртото блюдо беше студена салата от репички и ситно нарязани краставички. След него започнаха да пристигат основните ястия: обезкостена кокошка — златистокафява, хрускава и покрита с морска сол и различни подправки; пържени скариди, гъвкави лангусти, раци с разчупени черупки, разкриващи синкавочервеното им месо, още топло от водата, в която е било варено. Накрая на масата се появиха огромни извити резени пъпеш, от които се стичаше сок. Сякаш бяха от сладолед, започнал да се топи в топлия въздух.
    Когато приключиха, Со Пенг се изпъна и потупа корема си с доволна въздишка. После се обърна към полковника и каза:
    — Кажете ми нещо за своята матрица.
    Полковникът му разказа за баща си всичко, което беше чувал, за майка си, която не помнеше, тъй като беше починала от дифтерит, когато той е бил едва на две годинки. Разказа му и за мащехата си, която мразел без особени причини, за онова, което беше изпитвал като единствено дете — нещо, което старият китаец трудно можеше да си представи и което слушаше с огромен интерес. Разказа му за момчешките си години в Съсекс, за училището, пътят към което като за повечето английски деца водеше към Лондон. Разказа му за дълбокия си младежки интерес към Далечния изток, за следването и постъпването в армията.
    — Така — проточи Со Пенг. — Сега започва нова страница в живота ви. Ще станете политик, дори нещо повече — ще започнете да творите история. Много добре, много добре… Скоро аз също ще трябва да напусна Сингапур, другаде се нуждаят от моите услуги… Така… нашата среща сега е наистина последна… нещо като прощално празненство…
    Настана дълго мълчание, изпълнено с някакво прясно очакване. В тишината ясно се чуваше как дъждовните капки се оцеждат от зелените листа на дърветата край къщата.
    Появи се Чиа Шенг, притиснала до себе си някакъв предмет. Приближи се до масата и го подаде на Со Пенг. После остана изправена до стената.
    Со Пенг вдигна предмета към гърдите си и полковникът видя, че това е медна кутия, покрита с лак и емайл, дълга трийсетина и широка около двадесет сантиметра. Върху капака й беше нарисуван разгневен дракон, вплел се в тялото на грамаден тигър с разперени лапи.
    Со Пенг вдигна кутията още по-високо пред гърдите си и каза:
    — Скъпа Чонг, искам да ти поднеса извиненията си, че в деня на сватбата ти с полковника не бях в Сингапур. В продължение на месеци обмислях какъв да бъде подаръкът ми, защото, както знаеш, всичко мое е и твое — така, както е на всичките ми деца. — Кутията се спусна върху масата и остана там, изящна и красива като току-що изкопан диамант. — Но за мен ти си повече от всички други, Чонг. Защото твоята любов е толкова по-силна и по-чиста, колкото по-трудни са изпитанията, които е трябвало да преодолееш. Нито едно от децата ми, с изключение на теб, не е искало нещо от своя живот.
    — Несъмнено ти знаеш това. Това, което не знаеш и което ще ти кажа сега, е, че от всички тях само ти, твоето съзнание и начин на възприемане на света се приближават почти напълно до моите. Това дълбоко ме развълнува, защото стана естествено, без усилия от моя страна. Сама искаше да го притежаваш и наистина го притежаваш.
    — Сега, преди да си кажем последно сбогом, искам да ти подаря това, на теб и твоя полковник на детето, което очакваш, на всички следващи депа, които ще дойдат… Защото се страхувам, че повече няма да се видим. Подарявам ти го с радост, от цялото си сърце. То е от мен, от Чиа Шенг, от нашите древни фамилии… На света няма друго такова, съдържанието му не може да се открие никъде другаде по света. Това е моето наследство за теб, използвай го както намериш за добре.
    Старите му ръце с дълги и набръчкани пръсти се протегнаха, леко побутнаха кутията към средата на масичката. Там, сякаш напуснати от всякаква жизненост, те безсилно се разтвориха, после бавно се върнаха в скута му.
    Стиснал треперещата ръка на Чонг, полковникът не откъсваше поглед от лицето на Со Пенг. Искаше да каже нещо, но умът му беше обхванат от странна парализа, която се предаде и на езика му. Седеше край масичката и безмълвно наблюдаваше този странен, тайнствен и очевидно могъщ възрастен мъж, от когото сякаш го деляха хилядолетия. Не знаеше кой е той и какво е направил, за да придобие своето могъщество, но въпреки това беше проникнат от дълбоката яснота на мислите му; имаше чувството, че знае всичко…


    И той, и Чонг се влюбиха в къщата и малката градинка пред нея, разположени в едно от токийските предградия. Макартър, вероятно съвсем разумно, го беше помолил да си намери подходящ дом в чертите на града, тъй като службата изискваше близостта му. Но полковникът не успя да намери такава къща, въпреки че двамата с Чонг огледаха доста места в центъра на Токио.
    Принудиха, се да разширят кръга на обиколките си и още при първото си излизане извън чертите на града попаднаха на този прекрасен дом. Намираше се в район, който като по чудо беше оцелял от бомбардировките, унищожили напълно половината от Токио и голяма част от предградията му.
    Беше построен в източния край на огромна гора от борове и кедри, сред която блестеше великолепният шинтоистки храм. Приличаше на някакъв вълшебен цвят от друг свят, чийто грациозен дизайн и естествена красота незабавно плениха душата на полковника, разкривайки му по-ясно дори от най-образованите мъже на тази страна безсмъртието и достойнството на японския дух. Всеки път, когато очите му се спираха върху този храм, в съзнанието му изплуваше образът на Со Пенг.
    Никой не познаваше предишните собственици на този дом, дори Атаки, мъдрият стар градинар. От години стои изоставен, съобщи той на полковника. Въпреки липсата на стопани Атаки идвал тук всеки ден да поддържа градината, правел го толкова отдавна, че вече изгубил чувството за време. Може би просто не иска да каже каквото знае, помисли си с горчивина полковникът. Но така или иначе, къщата вече беше негова.
    Традиционната градинка пред къщата беше смайваща, със съвършени по форма дръвчета бонзай, отрупани с прекрасни цветове, плитко басейнче от дялан камък, в което плуваха синеоки златни рибки с перки, по-фини дори от най-тънката паяжина. Полковникът купя един резервоар за топла вода, който монтира над кухнята и това беше единствената съвременна вещ, издаваща присъствието на чужденци в този дом.
    Градината зад къщата беше от съвсем друг тип — съвършен правоъгълник в стил дзен, в чиито краища неизвестният дизайнер беше поставил островърхи камъни, приличащи според полковника на острови, издигащи се от спокойните води на морето. А когато Никълъс вече беше достатъчно голям, за да говори, той ги сравни с друго — планински върхове, издигащи се над облаците. И сравнението му, естествено, предизвика гордост и доволство в сърцата на Чонг и полковника. Във всеки случай, въпреки мрачната ирония на ситуацията, тази дзен-градина беше съвършено и тихо кътче за размисъл сред една полуовъглена и разрушена страна, която се бореше да оцелее.
    Никълъс страстно обичаше този дом с неговите градини. С годините дзен-градинката го привличаше все по-властно и Чонг често го намираше там, седнал неподвижно с глава в ръце и поглед, отправен към острите скали, издигащи се над съвършено подредените фигури от ситен чакъл. След известно време вече знаеше, че когато й потрябва, първо там трябва да го търси.
    Никълъс не можеше да реши дали обича най-много градината, когато е сам в нея или пък когато е в компанията на стария Атаки с неговия маркуч и дълга закривена вила, пристигнал да навлажни почвата и да се погрижи за съвършеното подреждане на ситните камъчета. Обичаше както интензивната и сладка самота на това място („сякаш човек чува дишането на душата си“, сподели веднъж с баща си той), така и да наблюдава точните пестеливи движения на стареца, с които той подреждаше ситните и гладки камъчета — толкова съвършени и закръглени, че Никълъс беше напълно сигурен в произхода им — някое закътано местенце на брега на морето, където монотонното движение на водата е оформило безупречната им закръгленост в продължение на хилядолетия:
    Струваше му се, че движенията на стареца са толкова леки и незабележими, сякаш за тях не беше необходима никаква физическа енергия. Шестгодишен, той се заинтересува как успява да постигне това възрастният човек и получи лаконичен отговор:
    — Буджуцу.
    Никълъс вече знаеше, че е излишно да се опитва да измъква от устата на Атаки повече от това, което в решил, да каже, затова отиде при полковника и го попита за значението тази дума.
    Полковникът остави чашата с чай и отмести вестника, в който се беше задълбочил.
    — Буджуцу е името на всички древни умения на японците, издигнати до съвършенството на изкуство — обясни на момчето той.
    — Значи и аз трябва да овладея буджуцу — твърдо отвърна то.
    Полковникът му отправи един продължителен поглед. Вече знаеше, че синът му никога не говори празни приказки и след като заявява, че иска да овладее това изкуство, той наистина ще се заеме с него. Излишно беше да му обяснява с каква трудна задача се заема.
    После стана от масата, прегърна тъничките рамене на сина си й открехна „шоджу“ — леката подвижна стена от намаслена хартия, опъната върху тънки дървени рамки.
    Изправиха се в края на дзен-градината, Никълъс хвърли къс поглед към лицето на баща си и забеляза, че очите му са отправени, далеч отвъд ниската ограда, отвъд границите на малкото имение, към устремените нагоре зелени ножове на кедровата гора.
    — Знаеш ли, Никълъс — започна той с някак странно напевен глас, — че около онзи шинтоистки храм в средата на гората има малък парк, в който виреят над четиридесет вида мъхове?
    — Никога не съм ходил там — отвърна момчето. — Ще ме заведеш ли?
    — И това ще стане някой ден — кимна полковникът със свито сърце. Знаеше, че времето никога не му достига, че е пристигнал в тази страна да свърши определена работа — чудовищна, мръсна и ужасна работа, която въпреки всичко трябва да бъде свършена, при това свършена както трябва. Човек с по-малко кураж и решителност от полковника отдавна би бил смазан под нейната тежест. Но когато умореното му съзнание стигаше до ръба на изтощението, той си спомняше Со Пенг и малкия си син, стискаше зъби и продължаваше ден и нощ с невероятно напрежение да изпълнява това, което беше големият дълг на живота му. Чакаше края на седмицата като божествена благодат, а в понеделник всичко започваше отначало.
    — Аз също не съм виждал този парк, Никълъс. Малцина от шинтоистките свещеници, които са успели да оцелеят, се грижат за него. — Полковникът помълча, после добави: — С това искам да кажа, че проявяваш желание да идеш на място, което днес никой не иска да види… За това има многобройни причини.
    — Искам само да започна отначало, татко — вдигна лице Никълъс. — Това прекалено много ли е?
    — Не — отвърна полковникът и притисна слабите раменца на сина си. — Не е прекалено много. — Помисли за момент, после продълговатото му лице се сви в дяволита гримаса: — Знаеш ли какво ще направим? Ще поговорим с леля ти по този въпрос!
    Никълъс кимна и очите му се спуснаха от бащиното лице към острите върхове, пробили облаците…


    Лелята, за която спомена полковникът, беше Итами. Никълъс знаеше всичко за произхода си и никога не я беше приемал за своя леля. Това може би се дължеше на факта, че никога не беше я харесвал и веднъж оформено, това мнение нищо не можеше да промени.
    Без особена изненада откри, че инстинктивната му неприязън към тази жена се дължеше на присъствието на мъжа й Сацугай. За момче, приучвано от най-ранна възраст да се обгражда с непробиваемо вътрешно спокойствие на духа — състояние, предопределено да ръководи емоциите му като хладен планински поток, беше почти невъзможно да поддържа някакви отношения с човек като Сацугай. По онова време се чувстваше така, сякаш е спътник на новообразувана планета. Спокойствието му бе нарушено от силни, буреносни течения, първият контакт с този човек го уплаши и разколеба, дълго време след това не можеше да възстанови вътрешното си равновесие.
    Леля му не събуждаше нито едно от тези чувства. Беше изключително дребна и деликатна жена, но въпреки това красива (по стандартите на Никълъс), симетричното й лице с правилни черти нямаше нищо общо с лицето на майка му.
    Итами винаги беше облечена в национална носия, край нея постоянно се навъртаха няколко слуги. Дребната й фигура подчертаваше още повече царствените й маниери. Тя беше член на една от най-старите японски фамилии от кастата „буши“ — така му беше казал полковникът. Това означаваше, че е дама от самурайски род. Беше омъжена за Сацугай от единадесет години, а той според това, което Никълъс беше чувал, бил богат и влиятелен бизнесмен.
    Итами имаше син. Казваше се Сайго и беше с една година по-голям от Никълъс — едро и плещесто момче с хлътнали лисичи очички и жесток характер, студено и пресметливо. По-голямата част от времето не се отделяше от баща си, но когато двете семейства си гостуваха, той неизбежно попадаше в компанията на Никълъс.
    Никълъс беше сигурен, че Сайго го намрази още в мига, в който го зърна. Не можеше да си представи на какво се дължи подобно отношение, но това беше само в началото. После реагира така, както всяко момче на света би реагирало на непредизвикана враждебност — отвърна му със същото.
    Разбира се, причина за всичко беше Сацугай. Той беше настроил Сайго по този начин и когато Никълъс се увери в това, омразата и страхът му от този човек се усилиха хилядократно. В същото време именно Сайго го представи на Юкио. С една дума, всичко на този свят се балансира и уравновесява взаимно.
    Така е, нали?

Втори кръг
Книга за вятъра

Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни

    Мъжът с огледалните авиаторски очила изкачи стъпалата на спирка „Пенсилвания“ на Седмо авеню, без да поглежда встрани. За разлика от повечето пътници, които бързаха към ъгъла да хванат някое свободно такси, той остана на мястото си, търпеливо изчака зелената светлина на светофара, после пъргаво прекоси уличното платно, без да обръща внимание на ситния досаден дъждец. Заради походката му, а може би и поради продълговатия черен сак, преметнат небрежно през мускулестото му рамо, човек би го взел за професионален танцьор. Движеше се леко и без усилие, като пролетен бриз.
    Носеше копринена риза с къси ръкави, памучни панталони в същия тъмносин цвят, сиви велурени обувки с тънки подметки и ниски токове. Лицето му беше широко, с дълбоки вертикални бръчки от двете страни на устата му, сякаш този човек никога в живота си не беше се усмихвал. Острата му като четина черна коса беше късо подстригана.
    Стигна източния край на Седмо авеню, заобиколи тълпата пред входа на хотел „Статлър Хилтън“, пресече Трийсет и втора улица, мушна се под бялата тента на „Чайнатаун експрес“ и хлътна във вратата на съседната закусвалня „Макдоналдс“.
    Прекоси с бързи крачки жълто-оранжевия интериор и се насочи към наредените край стената телефонни кабини. Вляво от последната бяха окачени телефонни указатели в метални кутии, предпазващи ги от кражба вандалщини. Висяха надолу като някакви прилепи в тъмна пещера.
    Мъжът със слънчевите очила издърпа указателя „Жълти страници“. Корицата му липсваше, а страниците в средата бяха назъбени и неравни, сякаш някой ги беше дъвкал със зъби. Разлисти дебелата книга и откри раздела, който му трябваше. Пръстът му се плъзна надолу по страницата, спря близо до долния й край, главата му кимна. Вече знаеше адреса, но по стар навик предпочиташе да проверява два пъти всяка информация, с която разполагаше. Отново излезе навън, прекоси улицата в обратна посока и с бързи крачки пое покрай оградата на Медисън скуеър гардън. На Осма улица взе автобуса за другия край на града. Вътре беше претъпкано с хора и вонеше на застояла пот и мухъл. На спирката на Седемдесет и четвърта изскочи навън и измина пеш една пряка. Свърна към западната част на Сентръл парк и се насочи към реката Хъдзън. Дъждът спря, но небето си остана мрачно и все така надвиснало ниско над града. Над сградите се издигаше влажна омара.
    Откри адреса от северната страна на улицата, приблизително насред пътя между Бродуей и Уест енд авеню. Докато изкачваше стъпалата от кафяв камък, ноздрите му леко се разшириха. Бутна стъклената врата с дървена рамка и влезе в малък вестибюл. Пред него се издигаше модерна и здраво заключена врата от стомана и армирано стъкло. До нея на стената имаше звънец и той решително го натисна. На табелката над бутона пишеше — „Тохуку но дожо“, а горната й част представляваше малък високоговорител.
    — Моля? — разнесе се оттам тънък глас.
    Мъжът със слънчевите очила се облегна на стената и каза:
    — Искам да си уредя среща.
    После зачака с ръка върху бравата.
    — Моля, качете се. Вторият етаж вляво.
    Вратата забръмча, той я блъсна и влезе.
    Носът му долавяше миризмата на пот, примесен с пикантния аромат на напрежение и страх. За пръв път, откакто беше пристигнал в този град, той се почувства у дома. Прогони това чувство и бързо се заизкачва по покритите с мокет стълби.


    Тери Танака говореше по телефона с Винсънт, когато в кабинета му влезе Айлин. Видял изражението на очите й, той помоли Винсънт да почака, прикри с ръка мембраната и попита:
    — Какво има, Ай?
    — Дойде един човек, който иска да се упражнява.
    — И какъв е проблемът? Запиши го.
    — По-добре сам да направиш това.
    — Защо? Какво има?
    — Първо, иска да те види. Второ, видях го как, ходи. Той не е ученик.
    — Виждаш ли колко известни станахме — усмихна се Тери. — Онази реклама в „Ню Йорк“ беше страхотна!
    Тя не отговори и той изтри усмивката от лицето си:
    — Какво друго, Ай?
    — Този човек ме кара да потръпвам. Очите му… — Тя сви рамене: — Във всеки случай ти се оправяй с него!
    — Добре, дай му чаша чай или нещо друго… Ей сега идвам.
    Тя кимна и пусна една бледа усмивка.
    — Ще ми кажеш ли какво става? — бръмна в ухото му гласът на Винсънт.
    Тери свали ръката си от мембраната.
    — О, нищо особено. Просто Ай има резерви към някакъв клиент…
    — Как е тя?
    — Добре е.
    — А как вървят нещата между вас?
    — Знаеш ли… Все същото — изсмя се Тери. — Чакам я да каже „да“. Толкова дълго висях на колене, че скъсах вече четири чифта панталони!
    Винсънт се засмя.
    — Значи уговорката за довечера си остава?
    — Разбира се, само да е по-рано. Довечера искам да видя Ай.
    — Няма проблеми. Само още един въпрос — щеше да дойде и Ник, но…
    — Как е този човек? Обади се малко преди да замине за острова… Цяло лято ли ще скитосва?
    — Докато не го спипам — засмя се Винсънт. — И той си има нова мадама.
    — Това е добре — рече Тери. — Точно навреме. Корените са все още много здрави, нали?
    — Да — отвърна Винсънт, който знаеше отлично какво има предвид Тери. — Праща поздравите си на теб и Ай. Сигурен съм, че скоро ще се върне и ще се обади…
    — Сигурно. Слушай, новият ми клиент положително ще отхапе главата на Ай, ако не тичам! Ще се видим в седем, чао!
    Остави слушалката и отиде да се срещне с новия клиент.


    С влизането на Тери част от напрежението напусна душата на Айлин Окура. Две неща я бяха уплашили. Първо, не чу приближаването на този човек, второ, изразът на лицето му беше необикновен. Стоеше така, както беше застанал при влизането — със сак на гърба, слънчеви очила, стиснати между палеца и показалеца на дясната ръка. Кожата на лицето и ръцете му беше твърде бяла за човек от Изтока, но след кратък поглед към разкопчаната на врата риза Айлин установи, че тялото му е с далеч по-нормален цвят. Сякаш беше преживял някаква необичайна катастрофа, вероятно експлозия, променила цвета на кожата му в откритите й части. Въпреки всичко това я безпокояха очите му, особено очите му. Приличаха на мъртви черни камъчета, пуснати на дъното на басейн със застояла вода, напълно безизразни. В момента тези очи я изучаваха с равнодушието, с което се гледа някаква незначителна проба, поставена върху стерилна повърхност и готова за дисекция. Айлин усети как отново я побиват тръпки.
    — Ваташи ни наника гойо десу ка — обърна се към мъжа Тери. — С какво мога да ви помогна?
    — Аната га коно дожо но мастер дезу ка. — Вие ли сте собственикът на тази школа?
    Тери не обърна внимание на резкия и крайно неучтив тон на непознатия и късо отвърна:
    — Да, аз съм.
    — Бих искал да проведа няколко тренировки.
    — По кои дисциплини, моля?
    — Айкидо, карате, кенджуцу.
    — За айкидо и карате нямате проблеми, но за кенджуцу не мога да ви помогна — инструкторът ми е в отпуск.
    — А вие?
    — Аз ли? Отдавна съм престанал да преподавам кенджуцу.
    — Нямам нужда от уроци. Просто потренирайте един час с мен.
    — Но…
    — Това е по-полезно от попълването на формуляри.
    — Така е. Казвам се Тери Танака, а вие?
    — Хидейоши.
    Име, покрито с праха на годините.
    — Добре — кимна Тери. — Госпожица Окура ще ви даде формулярите за записване. Таксата ми е четиридесет долара на час.
    Мъжът отривисто кимна. Тери очакваше, че ще извади портфейл с туристически чекове или нещо подобно, но той бръкна в десния джоб на панталоните си, извади пачка банкноти и отброи шест по двайсет долара.
    — Подпишете тук — посочи му Тери, после кимна към малка вратичка в дъното на стаята. — Там можете да се преоблечете. Носите ли си роба?
    — Да.
    — Добре, чудесно. Залата за тренировки е на гордия етаж. С кой спорт искате да започнете?
    — Оставям на вас да ме изненадате — рече Хидейоши и изчезна зад вратата, която водеше към съблекалнята.
    Тери извърна глава и видя, че Айлин гледа към тъмния отвор в дъното на стаята. В помещението нямаше сенки, тъй като светлината проникваше през тесните високи прозорци, след като се филтрираше през полуспуснатите щори. Кожата й, обикновено свежа и блестяща, сега изглеждаше някак патинирана. От цялата й фигура се излъчваше безпомощност. Бледа балерина, на която предстои да изиграе своята част от трудно па дьо дьо.
    — Кой е той? — гласът й прозвуча като шепот в помещението с висок таван. Над главите им се разнесе тътенът на трамплини.
    Тери сви рамене. Беше едър мъж, около метър и осемдесет, с широки рамене, тънък кръст и стегнат тесен таз. Лицето му беше плоско, а очите над високите скули — блестящо черни.
    — Няма да играеш с него, нали, Тери?
    — Защо не? Това е един час тренировка и нищо повече. — Той обаче знаеше отлично какво иска да му каже Айлин и сърцето му не беше толкова безгрижно като думите, които произнесе. Заедно с Никълъс той беше един от най-големите майстори по кенджуцу, които живееха извън границите на Япония. Тридесет и осем годишен, Тери беше прекарал три четвърти от живота си в изучаване на кенджуцу — древното японско изкуство на боя със саби. Причините, поради които се отказа от това занимание, едва ли биха станали ясни на някой от обитателите на западния свят.
    На първо място нито едно бойно изкуство не се гради само върху физическата подготовка, по-скоро е обратното — овладяването му зависи изключително от състоянието на духа. Преди много години беше изчел „Го рин ношо“ — най-великата книга за стратегията в света, написана от Миямото Мусаши. Макар и завършена само седмици преди смъртта на този велик боец, тя беше наистина безценна енциклопедия, нейните истини не подлежаха на промените на времето. Тери беше твърдо убеден в това. Освен това знаеше, че голяма част от най-известните бизнесмени в Япония планират своите рекламни и търговски кампании в съответствие с принципите на Мусаши.
    Преди около година беше прочел отново тази книга. Тогава откри обаче, че онова, в което беше вярвал през целия си живот, се е превърнало в доста по-различни и неясни понятия, скрити в логическа обвивка и съхранени дълбоко в собственото му въображение. Почувства, че животът е далеч по-сложен от религиозния фанатизъм, с който хора като него са се отдавали на една-единствена цел — постигане на превъзходство над другите. Започнаха да го измъчват кошмари, черни и безлични поличби, страшни със своята реалност. В една такава нощ почувства, че незабавно трябва да се освободи от тази книга, да я изхвърли още в този миг, без да чака светлината на утрото.
    Но кошмарите не го напуснаха и на дневна светлина. Имаше чувството, че е направил погрешна стъпка в непрогледната нощ и изведнъж се е оказал изправен на ръба на дълбока пропаст. Изпитваше изкушението да надникне отвъд този ръб, но едновременно с това съзнаваше, че ако го стори, неизбежно ще изгуби равновесие и ще полети в тъмната бездна. И Тери направи друго — отстъпи назад и завинаги окачи на стената своята катана.
    И ето че изведнъж се появи този странен Хидейоши. Тери потръпна вътрешно, макар че Айлин не усети нищо от чувствата, които бушуваха в душата му. Не му се искаше да я тревожи.
    Беше сигурен, че е някакво предзнаменование, тъй като този човек явно познаваше отлично уменията на Миямото. Но и без тази увереност той беше сигурен, че Хидейоши е харагей. Тази концепция, произлизаща от комбинацията на две думи — „хара“ (силна интеграция) и „ки“ (изключителна концентрация на енергия), представляваше нещо далеч повече от интуиция или шесто чувство — „истинския начин за възприемане на действителността“, по думите на стария учител на Тери. „Все едно да имаш очи на гърба и мощни усилватели в ушите… Харагей действа в две посоки — превръща човека в свръхчувствителен приемник, но едновременно с това и в превъзходен предавател, особено ако се окаже на определено разстояние от друг харагей.“ Тери възприе с лекота всичко това и по лицето му се изписа делнично изражение.
    — Това е просто още един особняк от равнините на Ханеда — успокои Айлин той.
    При никакви обстоятелства не би споделил онова, което знаеше за този човек.
    — Все пак има нещо странно около него — промърмори тя, все още отправила поглед към тъмния отвор на вратата, зинал насреща й като ухилен череп. — Тези очи… — тя потръпна от ужас: — Сякаш са обективи на камера, толкова безчувствени изглеждат… — Пристъпи към Тери и попита: — Защо според теб се бави толкова дълго в съблекалнята?
    — Сигурно медитира — отвърна Тери, после вдигна слушалката и натисна бутона за вътрешна връзка. С мек и спокоен глас съобщи на някого от третия етаж, че ще се появи нов клиент, после затвори. — Ще се забави поне още двайсетина минути — поясни той и спря поглед върху дългата й блестящочерна коса, стичаща се по раменете и гърба й като пълноводен тъмен поток. Тя потръпна и той попита: — Какво има?
    — Нищо — извърна глава тя. — Просто усетих, че ме гледаш.
    — Че аз непрекъснато това правя — усмихна се той.
    — През нощта — добави тя със сериозно изражение, стиснала в твърда линия сочните си устни. — Моля те, Тери, не го прави тук! Знаеш как се чувствам… Работим заедно, а… — Очите й се впиха в неговите и той усети как сърцето се преобръща в гърдите му. Страх ли беше това, което проблесна в тях?
    Протегна ръка и нежно я притегли към себе си. Този път тя не се възпротиви и се сгуши в прегръдката му, сякаш търсеше топлината на тялото му. Ръцете й го обвиха през кръста. Близостта му й подейства добре, почувства се далеч по-сигурна.
    — Добре ли си, Ай?
    Тя безмълвно кимна, притиснала нос в мускулите му, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Гърлото й се сви, бог знае защо…
    — Довечера искам да дойда при теб — прошепнаха устните й и усети как веднага й олеква.
    — А всяка вечер? — попита Тери.
    Не го казваше за пръв път, макар че преди беше по-различно. Отговорът на Айлин беше винаги един и същ, но в този миг вече знаеше на какво се дължи жаравата в гърдите й, знаеше, че когато довечера той отново й зададе този въпрос, отговорът й ще бъде положителен.
    — Довечера — меко промълви тя. — Попитай ме довечера… — После избърса очи и добави: — Кога да дойда?
    — Ще вечеряме заедно с Винсънт, защо не дойдеш и ти?
    — Не става — усмихна се едва забележимо тя. — Вие двамата разговаряте за неща, които изобщо не ме интересуват.
    — Довечера няма да бъде така, обещавам!
    — Не, не — засмя се тя. — Не бих искала да съм на твое място, ако наистина стане така. За теб бушидо означава много.
    — За нас то е част от зова на кръвта. Без него не бихме били японци. Все още не съм дотам асимилиран от западната култура, а и едва ли някога ще бъда, за да забравя историята на своя народ… — Млъкна, усетил потръпването й, видя как очите й потрепнаха и се затвориха.
    — Народът… — повтори като заглъхващо ехо тя. — Бушидо… „Ще умра за родината и императора!“ — Изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи, проблеснаха за миг като миниатюрна дъга. Зад тях се издигаха галактики от болка. — Оцеляхме по време на огнената буря през март — прошепнаха устните й, а думите се забиваха в съзнанието му като последните вопли на умиращ човек. — Тогава американците изсипаха над главите ни седемстотин и петдесет хиляди напалмови бомби, от които двеста хиляди мирни японци бяха изпечени или сварени като пилета, половината от Токио се превърна в пепел, а на следващата сутрин вятърът помете обгорените трупове и ги вдигна във въздуха като прах…
    — Недей, Ай…
    — Тогава избягахме… Искахме да бъдем по-далеч от войната и заминахме на юг за Хирошима. Скоро обаче родителите ми, поддали се на мрачните слухове, събраха багажа ми и ме изпратиха в планината при баба и дядо… — Тя го погледна с невиждащ поглед и продължи: — Храната не стигаше, бавно умирахме от глад… О, нямаше нищо драматично в това, просто ни обземаше едно монотонно и всеобхватно изтощение. Седях навън с часове, без да мисля за нищо. Ръцете ме боляха и при най-малкото усилие, дори косата си можех да среша с цената на огромна болка… Така беше с мен, но за мама и татко в Хирошима беше друго — тях ги изпепели светлината, паднала от небето… — Очите й се проясниха и тя го гледаше вече съвсем прямо: — Какво остана за мен, освен срам и болка? Какво направихме ние и какво ни направиха? Бедната ни страна!
    — Това вече е минало — каза той.
    — Не е — поклати глави тя. — И ти го знаеш много добре. Нали постоянно говориш с Винсънт и Ник за духа на нашата история? Как можете да се гордеете с нея, без да изпитвате и чувство за срам? Паметта е селективна, но не и историята. Ние сме това, което сме, не можем да изключим лошото и да се правим, че никога не е съществувало. Зная, че Ник не постъпва така. Той помни всичко и продължава да изпитва болка. За разлика от теб и Винсънт…
    Прииска му се да сподели с нея всички чувства, които напоследък го вълнуваха, Но знаеше, че няма да го стори. Поне не сега. Нито времето, нито мястото бяха подходящи, а той имаше изострено чувство за тези неща. Може би довечера… Довечера ще се погрижи да бъдат отстранени всякакви недоразумения между тях. Гледаше лицето й под разсеяната светлина, бялата й копринена кожа, нежно издължената извивка на шията й, тънкото добре оформено тяло. Не можеше да я възприеме като жена на четиридесет и една години, дори под ярката дневна светлина не изглеждаше на повече от трийсет…
    Срещнаха се за пръв път преди около две години, вече година поддържаха тайната си връзка — тайна поне за хората, които работеха в салона, тъй като всички приятели бяха наясно с техните отношения. През цялото това време тя нито веднъж не поиска нещо повече, нито веднъж не прояви интерес към бъдещето. А напоследък той разбра, поне отчасти, че краят на любовта му към кенджуцу съвпадна с началото на любовта му към Айлин. Днес вече беше сигурен, че най-важното нещо в живота му беше тази любов. Салонът за източни бойни изкуства, наречен „дожо“, беше открит преди почти пет години, бизнесът вървеше добре и поне за известно време би могъл да върви и сам, без ежедневната му намеса. Време, достатъчно за женитба и дълго, спокойно сватбено пътешествие някъде далеч, да речем до Париж… Той знаеше, че това е любимият град на Ай, а и сам никога не беше ходил там. Оставаше само да й направи официално предложение… Довечера ще го стори! Дали този път ще приеме? Имаше предчувствието, че ще стане така и сърцето му ликуваше.
    — Довечера — промълви той. — Ще се прибера около девет, най-късно до десет, в случай че Винсънт закъснее за вечерята, задържан от трафика към центъра. Но ти си имаш ключ, а и част от дрехите ти са при мен. Можеш да дойдеш, когато поискаш. Донеси шампанско, непременно да бъде „Дом Периньон“, аз ще донеса хайвера.
    Лесно можеше да го попита защо е всичко това, но тя не го стори, защото знаеше, че ще развали всичко. В края на краищата имаше предостатъчно време да чуе това, което сърцето й отдавна предчувстваше.
    — Добре — промълви тя. Очите й бяха големи и ясни.
    Той си спомни къде се намират и рязко се извърна.
    — По-добре да се качвам горе и да подготвя бокена. Хидейоши скоро ще приключи с другите и искам да съм готов.


    Очите на Джъстин бяха напълно сухи. Това беше ново за нея, но съвсем не й носеше облекчение. Напрежението отново се върна, сви се на болезнена топка в стомаха й, притисна гърдите й, пречеше и да диша, не искаше да си иде… Всичко е наред, повтаряше си тя. Абсолютно всичко! Потръпна от студ, пръстите й бяха като късчета лед.
    Седеше в мрачната всекидневна на Никълъс и гледаше навъсеното небе на унилия неделен ден. Леко ръмеше. Някъде там дишаше морето, но противният дъжд го криеше от очите й. Имаше чувството, че е дете, събудило се в коледната утрин, което напразно се оглежда за лъскавия си подарък. Помисли, че трябва да излезе навън, да пробие влажната пелена и да открие океана сама за себе си. Но веднага усети, че й липсват сили да го стори, да се пребори с неприязънта на природата.
    Боже Господи! Боже Господи!
    Рязко се отдръпна от прозореца, набразден от дъждовните ручейчета, после се залута из къщата като птичка в клетка. Накрая се добра до тоалетната, успя да се стовари на колене пред чинията и повърна.
    Тялото й се тресеше, по челото й избиха ситни капчици пот, които бързо се превърнаха в ручейчета и се плъзнаха надолу към очите й.
    Не знаеше колко време е останала в това положение, но накрая вонята стана нетърпима, ръката й бавно се повдигна и натисна сифона. Това сякаш отне цялата енергия на тялото й, но след още няколко минути събра сили, изправи се с олюляване и се надвеси над умивалника. Студената вода блъсна лицето й като изстреляни от упор куршуми. Тя потръпна и отвори уста, за да премахне противната миризма в дробовете си. Не беше в състояние да преглъща.
    Седна на ръба на ваната, усети хладния порцелан върху кожата си, после се приведе напред, стисна с ръце главата си и я опря в щръкналите нагоре колене.
    Заклати се напред-назад, а в съзнанието й се въртеше една-единствена фраза: „Не мога! Не мога да направя това!“
    Този път повръщането се дължеше на функциите на мозъка й. Над главата й плющеше противният флаг на спомените за измяна и предателство, мрачната му повърхност изтри от съзнанието й всички приятни неща в живота. Мъжете, с които беше живяла… Пръв беше Тимоти, треньорът по баскетбол в колежа. „Ще бъда внимателен, Джъстин“, обеща й той, а после проникна в нея с цялата грубост на примитивната си страст, диво започна да я тласка напред-назад, наблюдавайки с неприкрито удоволствие болката, изписана по лицето й, слушайки с наслада виковете й, кънтящи сред съвършената и някак стерилна симетрия на тъмния физкултурен салон, поглъщайки с пламнали от похот очи страха й на неопитна девственица. След него се появи Джоди, човекът от Харвард със засмени очи и жестока душа. „Искам да бъда хирург, Джъстин“ казваше той, без да усеща, че вече е станал такъв. След него беше Еди, който я редуваше с жена си и единственото му желание беше да ги има и двете. Накрая, в Сан Франциско, срещна Крис. Сблъскаха се и се възпламениха като фойерверк, ненаситни един за друг, безчувствени за всичко, което ги заобикаляше. А може би само тя изпитваше това? Не можеше да понесе истината, дори сега, след толкова време. Измъкването й на светло беше жесток мазохистичен акт, сякаш някой разкъсваше коричката на току-що зараснала рана и търсеше оголения нерв.
    Тогава все още носеше името на баща си, а и парите му. Единствено Бог можеше да каже колко бяха те, но не и тя. Дали парите не я направиха слаба и ленива? Толкова е лесно да се стоварват всички обвинения върху главата на баща й. Да се стоварят решително и без колебание! О, колко го мразеше за всичко, което й беше дал — купищата пари и особено името си (върху екрана на съзнанието й това име винаги се изписваше редом с противната дума „популярност“). Но той съвсем не беше като нея, не! Някъде из просторните му офиси се водеше точно счетоводство на разходите, свързани с нея, макар че сумата едва ли го притесняваше. Нали в крайна сметка ще бъде прехвърлена в графата разходи, които се отчисляват от данъците му?
    Господи, това нещо ме прави лоша и язвителна, помисли си тя. Сякаш е физическа болест, вследствие на която се произвежда ненормално голямо количество жлъч. Отново й се повдигна, но тя обви стомаха си с ръце и успя да се удържи. Едва ли имаше още какво да повръща, стомахът й беше абсолютно празен. Но безпокойството беше толкова силно, че носеше усещането за тежест вътре, сякаш беше погълнала тежък камък.
    „Не мога да го направя, повтори си тя. Просто не мога!“
    Беше приела парите му, всичките тези огромни суми, не безразсъдно, а дори с желание. Защото го мразеше. Но после откри, че ефектът е опустошителен — сякаш пиеше вино от чаша, която винаги си остава пълна, независимо от изпитото количество. Това, което имаше огромно значение за нея, беше абсолютно незначително за него.
    Естествено, за Крис то бе от първостепенно значение. И в крайна сметка именно той оползотвори по-голямата част от тези пари. Поне така излезе в деня, в който баща й пристигна и нахлу в къщата, придружен от цял полк наети детективи. Всичко беше написано черно на бяло в специалния доклад и тя получи възможност да се запознае детайлно с него. Беше толкова шокирана, че не промълви нито дума, когато хората на баща й започнаха да събират дрехите, мебелите и всичко останало. Оставил ги да си вършат работата, той я измъкна навън и я натика в чакащата лимузина. Тя не промълви нито дума по време на продължителния полет на изток, но баща й, настанен удобно насреща й в частния реактивен „Лиър“, беше толкова погълнат от работа, че изобщо не й обърна внимание. А тя откри, че не е гладна, не е и уморена. Откри, че просто е едно нищо.
    Сега всичко й изглеждаше безкрайно далеч. Годините имат свойството да се влачат като един цял човешки живот, но никога като кратък ден от него. Тази мисъл й хрумна по време на полета за Ню Йорк, тогава в съзнанието й изплува и старата провинциална къща в Кънектикът, която толкова много обичаше като дете. Ясно видя каменната ограда и покритите с бръшлян стени, широките прозорци и дворчето, покрито с каменни плочи, обора от червени тухли отвъд изумрудено зелената полянка и прашната пътечка, около който се разнасяше миризмата на сено и конска пот… Страшно много обичаше това място, което, кой знае защо, й напомняше за Англия. Нищо подобно не изпитваше към новото имение, разположено на острова, на самата Джин лейн. Баща й продаде старата къща веднага след смъртта на майка й и плати два и половина милиона долара, за да има жилище на една от най-известните улици в цяла Америка.
    Беше по време на великденските празници, в Кънектикът. Джъстин беше на осем години. Гелда си беше поканила няколко приятели, които Джъстин искаше да вижда — вероятно са й били скучни. Майка й беше взела колата и отишла на покупки в града. Джъстин скиташе из огромната стара сграда, пъхаше се из празнично осветените стаи и се пречкаше на прислугата, заета с подготовката на предстоящия вечерта голям прием. Като надничаше през един от прозорците, тя откри, че в извиващата алея пред къщата са паркирани няколко коли. Спусна се по широката стълба към приземния етаж и долови гласовете, които долитаха иззад затворената врата на библиотеката. Натисна бравата и надникна вътре.
    — Татко?
    Баща й беше вътре, разбира се. Обграден от няколко души, той обсъждаше въпроси, които за нея нямаха абсолютно никакъв смисъл.
    — Джъстин — намръщи се той. — Би трябвало да разбереш, че в момента съм зает.
    — Само исках да ти кажа нещо — промълви тя, чувствайки се като истинско джудже сред тези едри мъже. Един от тях притеснено се размърда и кожата на дивана изскърца под тежестта на тялото му.
    — Няма време сега. Да повикам ли Клифърд? — а макар и въпросително по формата си, последното изречение прозвуча като заповед.
    Тя безмълвно се оглеждаше.
    Баща й дръпна шнура над главата си, секунда по-късно на вратата се изправи прислужникът.
    — Сър?
    — Клифърд, моля те, намери й някаква работа, докато се върне госпожа Томкин — нареди баща й. — Не искам повече да бъда прекъсван. Нали тук са някаква приятели на Гелда?
    — Да, сър.
    — Значи мястото й е при тях, нали?
    Да, сър — отвърна прислужникът и се обърна: — Хайде, мис Джъстин…
    Но тя вече им беше обърнала гръб и тичаше колкото й държат краката през просторния хол, отвори външната врата и силно я затръшна зад себе си. Харесваше Клифърд, разговаряше с него в продължение на часове. Но в момента искаше да бъде сама.
    Заобиколи с пълна скорост къщата и се насочи към конюшнята. Когато стигна там, едва си поемаше дъх.
    Имаха шест коня, всичките от арабска порода. Любимец сред тях й беше Крал Саид, нейно притежание, с което можеше да се разпорежда както й хрумне. Разбира се, макар и вече добри ездачи, децата нямаха право да се качват на кон, а дори и да влизат в конюшнята, без да са придружавани от някой възрастен. Но в момента това беше последната грижа на Джъстин. Тя тръгна покрай симетрично наредените клетки и спря пред тази, в която преживяше Крал Саид. Повика го по име и той вероятно я чу, тъй като се раздвижи и нетърпеливо запръхтя, зажаднял за малко галоп. После се завъртя, промуши глава през железните пръчки и я заклати нагоре-надолу, високо над нея. Мощната му шия проблесна като коприна и на Джъстин й се прииска да я погали, но беше твърде ниска, за да я достигне.
    Тогава й хрумна да отвори вратата на клетката. Тъкмо повдигаше желязното резе, когато до нея се изправи Клифърд.
    — О, мис Джъстин! — ужасено я погледна той. — Никога, никога не трябва да правите това!
    В следващата секунда тя вече беше в ръцете му, притискаше се към него с цялото си разтреперано тяло и неутешимо плачеше.


    Завръщането в Ню Йорк отбеляза началото на един от най-тежките периоди в живота й. Изпълнена с безпокойство, което не беше в състояние да контролира, тя отчаяно се отдаде на преосмисляне и анализи. В началото имаше чувството, че това не й помага въобще, но после си даде сметка, че го върши прекалено субективно, а състоянието й е толкова потиснато, че не може да усети никаква, дори мимолетна промяна. Сякаш лежи в леглото си с възпалени от безсъние очи, гледа на изток в очакване на утрото, от стрелките на часовника знае, че то не е далеч, но въпреки това нощта продължава да е в пълните си права, в непрогледното й наметало не прониква никакъв светъл лъч…
    Ретроспективно погледнато, това беше времето на пречистването, на освобождаването от всичко излишно и вредно. Нямаше работа, нямаше и никакви изгледи да получи такава, но въпреки това се зае със своите скици, завръщайки се при изкуството, което някога беше обичала. Бавно събра необходимия минимум материали и най-сетне беше готова да се върне в света.
    Оказа се, че не е толкова страшно, колкото си беше представяла. Не мигна две нощи преди официалните събеседвания, душата й беше свита от ужас. Но още втората от агенциите, на които беше предложила своите работи, и предложи ангажимент. Скоро обаче откри, че любимата работа не е всичко (дали тогава знаеше, че вече е добре?). Знаеше какво й липсва, разбира се. Но самата мисъл отново да се обвърже с някого й се струваше непоносима.
    Точно тогава откри танца. Една вечер придружи колежката си, която участваше в репетициите на любителска танцова трупа, и веднага се влюби в точните и красиви движения. Започна да посещава курсове, насочвайки излишната енергия в мускулите си, научи се дълбоко да обожава контролирания ритъм на тялото си, едновременното и много приятно чувство на напрежение и свобода, с което я дари танцът.
    Беше запленена не само от танца, но и от прелюдията към него. Инструкторът й беше привърженик на загрявката по метода тай чи и когато Джъстин овладя същността му, базираща се на строга дисциплини и самоконтрол, тя с удоволствие усети, че може да се насочи към всяка област на танца — от модерните ритми до балета.
    След като измина почти година от началото на заниманията й, инструкторът каза:
    — Знаеш ли, Джъстин, ако беше започнала да се занимаваш с танци от дете, днес несъмнено би била изключителен професионалист. Казвам ти това само за да получиш вярна представа къде се намираш в момента. Ти си една от най-способните ми ученички не само защото си родена с чувство за ритъм, но и защото влагаш цялата си душа в танца. Съвършенството е тук, Джъстин, то се вижда с просто око, но за съжаление не може с нищо да се замени пропуснатото време.
    Тя беше горда и изключително щастлива. Най-важното обаче беше, че знаеше защо се чувства така. За пръв път в живота си разбра, че може да се контролира като личност, вече не се чувстваше подхвърляна от капризите на съдбата. Най-сетне беше открила контрола, който можеше да почувства пряко и непосредствено, контрола, който имаше истинско значение за нея.
    След месец напусна редовното си място в агенцията и се прехвърли на свободна практика. Агенцията продължаваше да търси услугите й и тя прие да работи на хонорар. Но вече беше свободна и можеше да избира работата, която й харесваше. След шест месеца откри, че печели три пъти повече от предишната си твърда заплата, въпреки че продължаваше да приема само онези поръчки, които й допадаха.
    А после реши да се сдобие с тази къща в Уест Бей Бридж.
    И срещна Никълъс.
    „Не мога да направя това! Не мога!“
    Изправи се, излезе с поклащане на балкона, протегна напред ръце и започна да си пробива път из къщата като слепец. Във всекидневната се сблъска с тихо бълбукащия аквариум. Вътре плуваха многобройните обитатели на морските дълбини — ярко оцветени, но спокойни и сякаш упоени, слепи, глухи и неми. Бяха красиви и лишени от разум като някакви странни растения, надигащи се към леко развълнуваната повърхност на водата. Отново й се пригади, тя се обърна и се насочи към вратата.
    „Не мога да се обвържа, не мога да му се доверя! О, Господи, Господи!“
    Излезе със залитане под дъжда, заспуска се по дървените стъпала, спъна се и падна по колене във влажния пясък. Стори й се, че той полепва като тесто по тялото й и ревниво се вкопчва в нея.
    Пропълзя няколко метра, после успя да се задържи изправена. Затича се и не спря, докато не стигна дома си.


    Малко по-късно Никълъс се върна от мястото, където бяха открили втория труп. Този път всички стояха на брега и го чакаха.
    „Разсечен с един удар, разбираш ли?!“ беше казал по телефона. Винсънт. Естествено, той знаеше какво означава това — удар с катана.
    Бледият труп беше разрязан от дясното рамо до лявата тазова кост. Едно свистящо замахване и един удар с най-финото острие, създадено през хилядолетната човешка история. То може да пробие дори броня, а плътта и костите са като хартия за катаната, изкована от истински майстор. Такива саби се запазват в продължение на хилядолетия, предават се от баща на син, без да изгубят дори микроскопична частица от своята острота и ефективност. Дори днес няма арсенал в света, който да съдържа толкова съвършено оръжие като японската катана.
    Тя беше причината за смъртта на този човек. Лежеше така, както го бяха намерили — проснат на пясъка и гален от леките морски вълни. Не беше престоял кой знае колко във водата и версията за удавяне беше напълно изключена.
    Наложи се да преразгледат основно всички свой досегашни заключения, тъй като Бари Брофъм не се оказа единствената жертва на нинджата. На пръв поглед нищо не го свързваше с втория убит — обикновен работник в електроцентралата на острова. Нищо, абсолютно нищо.
    И все пак нинджата беше убил и него.
    Никълъс влезе в къщата и смъкна през глава лекото си яке в защитен цвят. Маратонките му бяха мокри, джинсите, също, чак до коленете. Всичко това беше регистрирано някъде в периферията на съзнанието му, мислеше за Джъстин и онова странно същество, което влетя в къщата й през кухненския прозорец. Не смееше да си помисли какво може да означава това, всичко му се струваше лишено от логика. Въпреки това заведе Джъстин у дома си и я помоли да остане там.
    Не беше нужно да се оглежда, за да установи, че я няма. Той тихо изруга, взе якето си от облегалката на стола във всекидневната и се насочи към вратата.


    Никой не отговори на почукването му, макар че още от брега видя светлината в спалнята. Почука отново, внезапен страх прониза сърцето му. После опита бравата и тя поддаде. Пристъпи в къщата и замря с напрегнати до крайност сетива. Някой си беше у дома, това той регистрира автоматически. Липсваха следи от насилствено нахлуване в къщата.
    — Джъстин! — повика я той.
    Посичането на онзи нещастник с един удар не беше единственото нещо, което го тревожеше. Док Диърфорт и Винсънт пропуснаха другото или поне не го идентифицираха с нужното внимание. Привеждайки се над трупа, той имаше шанса да види отблизо и отгоре лявото рамо. Раната едва беше започнала да потъмнява. Той леко я докосна и веднага разбра, че ключицата под кожата е счупена. Не му се искаше да алармира останалите, дори Винсънт. Защото ако това, което му мина през ума, се окажеше истина…
    Някога живял един мъж на име Миямото Мусаши, може би най-известният боец в историята на Япония. Между многото неща, които оставил след себе си, било и риуто Нитен, или Школата на двете небеса, в която се изучавало изкуството на кенджуцу. Същността на това бойно изкуство била използването на две саби едновременно. Мусаши, когото наричали още Кензей — бог на сабята, бил известен и с друго — използвал дървените саби „бокен“ и в истински бой, защото според него те били непобедими.
    Всичко това водеше до едно-единствено заключение — втората жертва е понесла два удара, а не един, както смяташе Винсънт. Първи е бил посичащият удар на стоманената катана, а вторият, нанесен едновременно и счупил ключицата на жертвата, е бил от дървен „бокен“.
    — Джъстин, това съм аз, Ник — повика я отново той и този път нещо във вътрешността на къщата се размърда. Изпита чувството, че някой беше хвърлил шепа конфети над главата му и сега те бавно се стелеха към пода.
    Това, което видя, го разтърси дълбоко.
    Джъстин се появи на вратата на спалнята си, светлината на нощната лампа зад гърба й релефно позлатяваше формите на тялото й.
    — Какво правиш тук?
    — Джъстин? — беше сигурен, че това е тя, но тонът й беше на непозната.
    — Защо си дошъл?
    — Казах ти да останеш у дома и да не идваш тук. — С усилие на волята се опита да изхвърли от съзнанието си онази черна, космата и окървавена топка, която лежеше на пода в кухнята й. Опита се да се успокои, да приеме като случайно съвпадение факта, че нинджите използват такива животни, за да отправят своето ритуално предупреждение. Не се получи нищо.
    — Получих пристъп на клаустрофобия — отвърна тя. — Нали ти казах, че ми се случва от време на време…
    — Тук не си на сигурно място.
    — Какви ги говориш? Това е моят дом и аз се чувствам удобно в него. Моят дом, Ник! — Светлината я обвиваше като златист ореол и му пречеше да вижда жестовете й. Но това не беше необходимо.
    — Мисля, че не всичко ти е ясно.
    — Така ли? — тъжно попита тя. — Аз пък мисля, че това се отнася за теб. — Пристъпи крачка напред и добави: — Иди си, моля те.
    — Какво се е случило?
    — Нищо.
    — Не е така.
    — Просто не ми се говори, това е всичко.
    — Не само ти си замесена в тази история.
    — Никой в нищо не е замесен, Ник.
    — Знаеш за какво говоря.
    — Да, зная. И затова ти казвам всичко това. Просто… просто не съм готова за такива неща.
    — Какви неща?
    — Не ме карай да ги казвам на глас.
    — Искам да зная каква муха ти е влязла в главата, дявол да го вземе!
    — Ами… Ти просто не ме познаваш. Аз съм си такава… Непостоянна… — Въздъхна и добави: — Моля те, Ник, върви си. Не ми прави сцени.
    Той вдигна ръце с длани напред и пристъпи една крачка напред:
    — Никакви сцени. Просто искам да получа няколко отговора.
    — Няма да ги получиш, поне днес. — Тя се извърна обратно към светлината на спалнята си.
    — Джъстин, почакай! — протегна ръка той и докосна рамото й.
    — Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му. После се овладя и тихо повтори: — Остави ме на мира, Ник! Моля те!
    Той се обърна и излезе. Тя остана край вратата… един неясен златист силует.


    Дзън-дзън-дзън… Пауза, после отново: дзън-дзън… Хай!
    Двамата се движеха напред-назад в рамките на кръга, очертан от тънка линия. За пръв път в живота си Тери изпита страх от своя противник.
    До този момент това чувство му беше напълно непознато, той беше сенсей — майстор по кенджуцу.
    Не беше толкова страх от поражението — по време на дългата му кариера се беше случвало да го победят един-два пъти, а още в началото на двубоя усети, че днес това може да се случи и за трети път. Беше нещо по-дълбоко и то несъмнено се дължеше на начина, по който се биеше този Хидейоши. Стилът заема важно място в изкуството на кенджуцу и човек научава много неща за противника си от начина, по който се бие той — не само къде и с кого се е упражнявал, но и какъв е неговият характер. Защото стилът е философия, ако щете дори и религия. Издава това, което човек уважава, това, което ненавижда…
    Тери изпитваше безпокойство, защото ясно виждаше, че непознатият му противник не дава пет пари за човешкия живот. Айлин беше съвсем точна в определението си — очите на този мъж бяха очите на смъртта. Бяха гладки и безжизнени като стъкло, зад тях нямаше нищо, абсолютно никакви чувства. Именно това безпокоеше Тери. Беше чел и чувал за самураите на феодална Япония през шестнадесети век, по време на шогуната Токугава, властвал в страната цели двеста години. Именно те са били безчувствени машини за убиване, сляпо изпълняващи заповедите на своите господари, верни единствено на тях и своето бушидо. Но дори и в суровия морален кодекс на самурайското бушидо съществува някакъв, макар и едва доловим намек за съчувствие, за съжаление, непознат за онези безмилостни бойци. Той често си беше задавал въпроса какво ги е накарало да станат толкова безмилостни.
    Струваше му се много странно да се изправи срещу такъв човек днес, в края на двадесети век. Сякаш той беше изскочил внезапно от руините на миналото. Карма, въздъхна вътрешно Тери.
    Направи лъжливо движение вляво и нападна, но беше моментално блокиран. Бокените в ръцете им се въртяха с такава скорост, че всеки несвикнал наблюдател би ги взел за някакви странни вентилатори.
    Тери се отпусна на коляно и стрелна хоризонтално своя бокен, но противникът му с лекота прибягна до вертикален блокаж. По-неопитен сабльор несъмнено би опитал решаващ посичащ удар от горе на долу и това също така несъмнено би му донесло неизбежна загуба, тъй като Тери трябваше да нанесе поразяващия си удар отдолу, само от няколко сантиметра разстояние.
    Но непознатият се отдръпна крачка назад и по този начин принуди Тери да се изправи и да продължи борбата. И двамата имаха по две попадения, времето беше към края си. Макар че успешно блокира няколко светкавични атаки на своя противник, Тери имаше неприятното усещане, че все още не е видял пълния му стратегически репертоар. Честно казано, имаше чувството, че онзи си играе с него през всичките четиридесет минути на схватката.
    Раздразнен не на шега, той се впусна в непрестанни атаки. Вместо да го контрира, бокенът на противника му се стрелкаше мълниеносно пред лицето му и винаги леко го докосваше. В един момент се оказаха само на сантиметри един от друг и Тери за пръв път видя очите на противника си от непосредствена близост. Всичко стана за частица от секундата, може би хилядна от нея. Неговият „заншин“ — термин, който изразява максимална концентрация на физическа и психическа енергия, се разсея и това беше съвсем достатъчно за другия мъж. Бокенът му блокира оръжието на Тери и след миг се опря в гърлото му. Тери загуби играта.


    Беше малко преди залез-слънце, когато Джъстин излезе от спалнята да си направи питие. Зад прозореца се виждаха тежките сиви облаци, които вятърът разкъсваше и пръскаше във всички посоки, сякаш бяха отпадъци от голямо градинско увеселение. Земята беше изгубила цвят, пясъкът по брега изглеждаше като застинало олово.
    Тя замръзна на място с ръка около гърлото на бутилката ром. Край градинската порта й се мярна някаква сянка, тя пусна бутилката и се премести малко вдясно, за да вижда по-добре. Застана, под трегера на тавана, който минаваше между двата панорамни прозореца на хола, но пердетата потрепваха от течението и й пречеха да вижда. Премести се още малко и този път ясно я видя — сянката се беше превърнала в човешки силует. В градината имаше някой.
    Обзе я неясно чувство на страх, ръката й неволно се вдигна към гърлото. Сърцето й бясно затуптя, в съзнанието й ясно отекнаха думите на Никълъс: „Тук не си на сигурно място.“ Това ли имаше предвид той? Сега й се прииска да беше обърнала повече внимание на предупрежденията му, но в онзи миг искаше час по-скоро да го отпрати, чуваше само собствените си слова.
    Трескаво се запита дали беше заключила вратата след него. Май беше пропуснала да го стори, но не беше сигурна. Не смееше обаче да отиде до нея, тъй като се страхуваше, че ще привлече вниманието на човека отвън — нали трябваше да мине край широките прозорци? Помисли си, че може да пропълзи под тях, но се страхуваше, че ще вдигне прекалено много шум.
    После се сети за телефона. Започна да се отдръпва навътре в стаята, без да изпуска от очи силуета навън. Нервно протегна ръка към слушалката и почти я събори на земята. Отпусна се на колене, успя да я хване и набра номера на Никълъс. Затвори очи и горещо се помоли на бога той да си е у дома. Всеки самотен сигнал пронизваше сърцето й като леден кинжал. Накрая постави слушалката и кожата й настръхна от ужас.
    Безшумно прекоси хола, отпусна се върху облегалката на едно кресло и продължи да наблюдава неподвижната фигура навън. Хрумна й да се измъкне през задната врата. А после? Да почука на вратата на съседите? И какво ще им каже? Че се страхува от някаква сянка!
    Изведнъж се почувства идиотски. Сякаш беше някаква луда, затънала в кошмарите на болното си съзнание, В края на краищата този силует изобщо не помръдваше. Би могъл да е облегалката на някакъв стол или…
    Вече беше на крака и се движеше, без да си позволява да мисли, без да се колебае. Рязко отвори вратата и застана на прага. Въздухът тежеше от солената влага на морето, но от изток подухваше свеж ветрец.
    Насочи очи към неподвижната сянка с автоматизма на механична кукла. После изпусна дълбока въздишка на облекчение.
    — Никълъс!
    Беше седнал в поза лотос, ръцете му спокойно почиваха върху свитите колене, очите му се рееха в морската шир.
    — Какво правиш? — приближи се към него тя. — Ник? — Наведе се над раменете му и добави: — Какво правиш, по дяволите?
    — Мисля…
    — За какво? — Беше по-логично да го попита по-скоро защо го прави в нейната градина, но въпросът сам се изплъзна от устните й. Видяла го като страж пред къщата, страж на личната й сигурност, тя изведнъж усети как гневът я напуска с лекотата на лош сън. Но какво го замести? Докато търсеше отговор на този въпрос, неговите устни едва забележимо се раздвижиха:
    — Нямам избор, ще трябва да ти разкажа всичко — прошепнаха те.
    Реакцията й беше по-добра, отколкото очакваше.
    — Сигурен ли си? — простичко попита тя, сякаш очакваше да й каже, че е болна от рак.
    — Абсолютно. Все още не мога да твърдя, че разбирам всичко, но онова животно в кухнята не се появи случайно. То беше предупреждение на нинджа.
    — Може би няма да прозвучи на място, но нали именно ти казваше, че нинджите нападат без предупреждение? — спокойно попита тя.
    — Да — кимна той. — В повечето случаи действително действат така. Но има и изключения — например при кръвна вражда, при специална заповед, или неочакваното желание на нинджата да докаже своето съществуване. Тогава той изпраща своето ритуално предупреждение…
    — Но това е пълна лудост! — изрази протеста си тя. — Какво общо може да има един нинджа с човек като мен? Нямам никакво отношение…
    Тя млъкна, но той не й помогна. Беше сигурен, че ще съумее сама да направи връзката.
    Тя стана и започна да ходи напред-назад из хола, като нервно прищракваше с пръсти. Спря пред бара и си наля пълна чаша бял ром с лед, без да му предложи. После се върна обратно на дивана и замислено отпи една глътка.
    — Само едно нещо ми идва наум — малко несигурно продължи тя.
    — Кажи да видим дали мислим за едно и също.
    — Баща ми.
    — Баща ти — повтори Никълъс — Рафаел Томкин… — Той стана и си наля чаша лимонов сок. — Знаеш ли нещо за неговия бизнес?
    — Страхувам се, че не повече от другите — сви рамене тя. — Никога не съм проявявала особен интерес към тези неща, зная само общи положения… Основен бизнес е петролът, корпорацията му е международна. Толкоз.
    — С други думи — нищо.
    — Нали ти казах — намръщи се тя.
    — Добре, да оставим този въпрос. Сега…
    Дългият й пръст обаче запечата устните му.
    — Недей, Ник. Не ме питай. Не още, не сега… Нека оставим нещата така. Моля те, моля те!
    Загледан в очите й, той се питаше какво му се изплъзва. Може би нищо, може би всичко. Не искаше да е така. Но вече я желаеше твърде много и това налагаше компромис. Знаеше, че няма да е от лесните. Винаги е по-добре да говориш, вместо да мълчиш — това правило лежи в основата на всички човешки взаимоотношения. Но може би тя наистина е права и не сега е времето за изясняване на отношенията им. Той отпи едра глътка от чашата си.
    — Какво ще правим сега?
    Добър въпрос, помисли си Никълъс и вдигна поглед към лицето й. Нинджата възнамеряваше да я убие, в това не можеше да има никакво съмнение. Това той приемаше като твърдо установен факт, независимо че въпросът за мотивите оставаше открит. Но отговор за него нямаше и той с усилие на волята го изхвърли от съзнанието си. Тревожеше го самата поява на нинджата. Присъствието му в съвременна Америка беше достатъчно странно като факт, въпреки че, както сподели с Винсънт и Док Диърфорт, известен брой бойци действат тайно и изпълняват поръчки на високопоставени личности. Все пак беше много обезпокояващо, че този, който действа тук, е последовател на школата Нитен. В тази школа се е преподавало най-трудното от изкуството на кенджуцу и нинджите са владеели повечето от тези стилове.
    — Най-доброто, което мога да сторя за момента, е да остана при теб — рече той, прикривайки с усилие безпокойството си.
    Джъстин кимна. Странно, но в момента не изпитваше никакъв страх, по-скоро обратното. Беше сигурна, че е на път да се отпусне. Изведнъж се почувства много по-добре, започна да диша леко.


    Док Диърфорт сънуваше, отпуснат в койката си окачена на гредите, които поддържаха покрива на дървеното му бунгало. Над главата му леко барабаняха дъждовните капки.
    Сънуваше една разкошна гора, влажна, и блестяща като огромен изумруд. Но красотата й му беше чужда, защото той тичаше. Тичаше през преплетените храсталаци и от време на време хвърляше уплашени погледи назад, към звяра, който го преследваше. Беше тигър, разкошен триметров екземпляр, който без усилия се хлъзгаше между преплетените коренища и бавно, но сигурно скъсяваше дистанцията помежду им. Огромните му мускули мърдаха грациозно под блестящата раирана козина. От време на време Док Диърфорт се втренчваше като омагьосан в очите на звяра — блестящо зелени, светещи в мрака като мощни фарове. Не бяха продълговати котешки очи, каквито би трябвало да бъдат, а кръгли, ясни и леко дръпнати като на човек, по-точно като на японец. Това бяха очите на нинджата, с който Док Диърфорт се сблъска във филипинските джунгли малко преди края на войната.
    Изведнъж пред него се изправи гъста бамбукова горичка, плътна и непроходима като бетонна стена. Той безпомощно се огледа, търсейки изход, човекът-звяр зад него отвори устата си. От нея изригна горещ пламък, заля го като водопад с някаква пихтиеста маса.
    Той се загърчи, опита се да смъкне от себе си противното покритие, но безуспешно. Скоро почувства, че е плътно обвит от него, то се превръща в нещо като втора кожа на тялото му, бавно и болезнено започна да разяжда плътта му. Кожата му се сгърчи и изпепели, после бавно се изхлузи от тялото му. Лепкавото покритие проникна до костите му и те започнаха да се ронят на прах, изпепелени, сиви и ненужни… През цялото време тигърът с лице на нинджа седеше насреща му и се усмихваше. Накрая, когато почувства, че силите го напускат, а животът изтича от тялото му като ненужна урина, попиваща във влажната почва под краката му, звярът вдигна предната си дясна лапа. Изведнъж се оказа, че това е човешка ръка, ампутирана в лакътя. Кожата й беше почерняла, мускулите — стопени, изглеждаше така, сякаш беше изпепелена в някаква ужасна експлозия. Тигърът с лице на нинджа я размаха пред лицето му, сякаш искаше да каже: „Гледай това и добре го запомни.“ От вътрешната част на ръката беше татуиран някакъв номер от седем цифри. Концлагер, помисли си Док. Концлагер, концлагер… Изведнъж разбра, че се е превърнал в мекотело, лишено от всякакви човешки качества. Плуваше в джунглата, носеше се във водите на безбрежния океан така, както далечните прародители на човека са се носели милиони години наред, далеч преди първата риба да изпълзи на късчето гола суша и да се превърне в земноводно, далеч преди това късче суша да се превърне в място, подходящо за живот. Но и този безбрежен океан-джунгла врагът беше редом него. „Виж, виж“, шепнеше тигърът и се приближаваше до него, безпомощно полюшващия се върху вълни те ембрион. „Не!“ изкрещя мекотелото. „Недей, ще унищожиш всичко!“ Но човекът-тигър вече беше отгоре му, горещият му дъх заливаше лицето му. „О, ще го направя заради своето…“
    Док Диърфорт рязко се събуди. Беше потънал в пот, памучната му фланелка се беше усукала около кръста му и той имаше чувството, че е напъхан в усмирител на риза. Отвори уста и пое дълбоко въздух. Дъждът беше спрял, но водата продължаваше да се оцежда от листата на дърветата. Именно равномерното почуква не на дъждовните капки беше причина за кошмара на този сън — безбрежният океан, мекотелото, прилича що на медуза, нинджата и унищожението.


    На път за срещата си с Винсънт Тери за малко не беше прегазен. Случката не му направи абсолютно никакво впечатление, толкова беше затънал в мислите си. Когато тръгна да пресича Шесто авеню, за да поеме на изток по Четиридесет и шеста улица, съзнанието му беше изцяло погълнато от мисли за Хидейоши. С Винсънт имаха среща в „Мичита“ — малко японско ресторантче на Четиридесет и шеста улица, по средата между Пето и Шесто авеню. Обстановката там беше съвсем традиционна — суши бар и отделни стаички покрити с татами. Беше отворено двадесет и четири часа в денонощието, тъй като предлагаше подслон на много японски бизнесмени, току-що пристигнали в страната и все още настроени на токийско време. Бепо любимо място за срещи на него, Никълъс и Винсънт, тъй като там се чувстваха у дома.
    Оказа се, че е тръгнал да пресича на червено. На сантиметри от себе си видя бронята на старо раздрънкано такси и едва успя да отскочи назад върху бордюра. Острият вой на клаксона го изтръгна от унеса, скърцането на спирачките беше придружено от цветистите ругатни на дебелия рошав шофьор.
    — Мръсно жълтокожо копеле! — долетя до ушите му последната от тях и таксито профуча надолу по булеварда.
    Дори този инцидент не го откъсна задълго от мислите му. В гимнастическия салон, зает с подготовката на своите бокени, той получи възможност да види част от играта на непознатия на айкидо, а след това и на карате. Остана удивен от неговата сила и бързина. Само няколко секунди след като започна схватката им.
    Тери разбра, че този човек е истински бог на бойната стратегия, няколко степени по-добър от всичките му инструктори, взети заедно. Скоро след откриването си неговият салон за източни бойни изкуства се прочу като един от най-добрите не само в Америка, но и в целия свят. Разбира се, това до голяма степен се дължеше на внимателния подбор на сенсеи от страна на Тери. Всеки от неговите инструктори беше истински майстор в своята област и именно затова той изпита притеснение от лекотата, с която ги побеждаваше Хидейоши. Бутна вратата от ковано желязо и светло дърво на „Мичита“ и се запита дали да разкаже на Винсънт за посещението на този мъж.


    Айлин напусна салона и тръгна на пазар. Прекоси града, за да отиде в „Блумингдейл“, откъдето си купи малко бельо, после импулсивно си взе и шишенцето парфюм, което отдавна възнамеряваше да опита. На път за жилището на Тери се отби в един магазин за продажба на алкохол и излезе от него с бутилка „Дом Периньон“, реколта 1970 година.
    Стигна до къщата от кафяв пясъчник още по светло. Сложи шампанското в хладилника, после пръсна покупките си върху широкото легло. Върна се в кухнята и сложи да се варят четири яйца за хайвера, провери дали има достатъчно лук и хляб за хапките, които възнамеряваше да препече.
    Върна се в спалнята, прекоси я на широчина и влезе в банята. Съблече се, пусна душа и се приготви да се мушне под него, после изведнъж се сети нещо и се върна във всекидневната, без да си прави труда да наметне нещо върху голото си тяло. Сложи една плоча на грамофона и усили звука, за да може да чува в банята.
    Водните струи зашибаха тялото й и тя запя заедно с гърмящата в хола уредба, звуците на която стигаха до слуха й сякаш през водопад. Представи си, че е на тропически остров и се къпе в изумрудените води на самотна и пуста лагуна. Изми косата си и се зае да насапунисва обилно стегнатото си тяло.
    Спря душа, уви с хавлия мократа си коса и се изправи пред голямото огледало на Тери. Огледа критично голото си тяло и доволно въздъхна. Гордееше се о него, с гладката му кожа без нито едно петънце, със стегната и свежа въпреки годините плът. Шията й беше нежно удължена, рамената й бяха деликатно очертани като на порцеланова кукла. Добре очертаните й гърди бяха все още свежи и твърди, с дълги тъмни зърна. Кръстът й беше тънък и плавно преминаваше в безупречно оформени бедра. Но най-много харесваше краката си — дълги и твърди, с деликатно очертани, но здрави мускули, тесни глезени и малки стъпала. Започна да разтърква с хавлията мокрото си тяло, наслаждавайки се на играта на мускулите си. Зърната й щръкнаха от грубото докосване на мъхестата синьо-зелена тъкан, която бавно се плъзна надолу по плоския корем и влезе между бедрата й. Задвижи я напред-назад и почувства приятно затопляне. Тялото й беше готово за пристигането на Тери, очакваше с нетърпение докосването на нежните му опитни пръсти. Айлин не обичаше грубото обладаване и той добре го знаеше. Най-приятно й беше, когато я гали нежно, а после бавно и внимателно прониква в нея и телата им поемат към върха на удоволствието в добре синхронизиран ритъм. Тя обичаше да се люби на музика, променящите се ритми на песните й действаха стимулиращо. Гледаше в огледалото тялото си, което бавно натежаваше от желание и фантазията й започна да работи. Представи си, че Тери вече си е у дома, шета из хола, приготвя хайвера и шампанското. Хавлията се смъкна на пода, едната й ръка нежно потърка щръкналите зърна, другата се спусна между бедрата й…
    След известно време тя изпусна една дълбока въздишка и влезе в спалнята. Приближи се до леглото, наведе се и отвори чантата с покупките. Извади шишенцето „Шанел 19“, отвори го и разпиля няколко капки по блестящата си кожа. После облече кремавото копринено пеньоарче, което си избра в „Блумингдейл“ и потръпна от удоволствие, усещайки гальовния допир на фината тъкан. Така ще посрещне Тери…
    Обърна се към отворената врата и веждата й леко се повдигна. Оттатък беше тъмно. Докато беше под душа, слънцето беше залязло и нощта беше встъпила в правата си. Но тя добре помнеше, че беше запалила осветлението, преди да влезе в банята. Дали го беше сторила наистина? Сви рамене и пристъпи крачка напред.
    Насочи се към малката порцеланова лампа до дивана, спря по средата на пътя и се ослуша. Стори й се, че долавя, някакво движение в най-крайната стая, там вляво, сред сгъстяващите се сенки на къщата. Отвън заврещя котка, сякаш я деряха жива. Повтори, после по циментовата пътечка зад къщата се посипаха празни кутии, очевидно от кофите за боклук. Грамофонът продължаваше да свири. Хенри Манчини, бавният сладникав блус, с който завършваше плочата. Манчини е изключително романтичен…
    Тя се приближи до масичката и щракна ключа. Осветлението в спалнята изгасна и тя рязко се извърна. В първия момент не си даде сметка, че настолната лампа си остана изключена. Музиката свърши и в къщата легна тежка тишина, нарушена единствено от автоматичното повдигане на иглата от повърхността на плочата и мекото й прещракване, когато зае мястото си върху вилката. Грамофонът се изключи. Сега вече чуваше само напрегнатото си дишане.
    — Има ли някой там? — попита тя и се почувства глупаво.
    Отвърна й дълбока тишина, далеч по-зловеща от звука на всякакъв човешки глас. Очите й се спряха върху фосфоресциращите стрелки на часовника й. Тери скоро ще си бъде у дома, помисли си тя.
    Сякаш привлечена от магнита на неизвестността, тя бавно пресече дневната и застана на прага на открехнатата врата. Тук, в задната част на къщата, беше тъмно. Завесите бяха спуснати, дърветата в двора помръдваха като живи, тихо бръмчеше климатичната инсталация. Пристъпи в спалнята, ръката й затърси ключа на осветлението по стената. В този миг уредбата в хола се включи с меко изщракване — кратка пауза, и пианото на Манчини започна джазов дует с контрабаса. Малко по-късно се включиха барабаните, а накрая и саксофонът — плачещ и призивен звук, удивително наподобяващ човешки глас. Музиката тежеше от напрежение.
    Тя рязко се извърна към вратата и понечи да се върне в хола. Но нещо се беше изпречило на пътя й, нещо тъмно и заплашително. Около китката й се увиха стоманени пръсти и тя изпищя. Опита се да се дръпне назад, но силуетът я последва, а хватката около ръката й се стегна така, че костите й изпукаха.
    — Какво искаш? — почти беззвучно изохка тя. — Какво искаш? — Обърканото й съзнание отказваше да възприеме станалото, изпитваше усещането, че по някакъв тайнствен начин нощта се е превърнала в същество от плът и кръв.
    Прасците й опряха в ръба на леглото и това я върна в действителността. Не вярваше в духове, не вярваше дори в ками — традиционните домашни призраци, в които японците вярваха от хилядолетия. Втурна се напред, зъбите в полуразтворената й уста проблеснаха, готови да се забият в тъмния силует, какъвто и да беше той. Усети нещо твърдо пред себе си и понечи да го захапе, но в същото време главата й рязко отскочи назад и зъбите й болезнено щракнаха във въздуха.
    — О, Господи! — чу някъде отстрани гласа си тя, а очите й се спряха върху лицето пред нея. Всъщност нямаше лице, а само две очи, проблясващи, през тесни процепи на плътно прилепнала черна качулка. Бяха само на няколко сантиметра от лицето й, мъртви и безжизнени като камъни на дъното на блато.
    — О, Господи! — простена отново тя и се дръпна, но вече някак вяло, без надежда за освобождение. Той се раздвижи и тя нямаше време дори да извика. Хватката му се промени и тя изпита усещането, че е попаднала в сърцето на някакъв ураган, на някаква могъща природна сила. Не беше възможно човек да обладава такава огромна сила. Там, където пръстите му се забиха в тялото й, изпита чувството, че плътта й се разтваря, а костите се превръщат в прах. В дробовете й не остана дори глътка въздух, имаше чувството, че е на дъното на океана. Вътрешностите й се превърнаха в лепкава течност, която издаваше противната миризма на смъртта. Опита се да повърне, но устата й отказа да се разтвори въпреки напъните. Опита се да преглътне, но и това не успя да стори. Очите й се замрежиха от сълзи, клепачите й затрептяха, започна да се задушава от собствената си слюнка, свита на топка в гърлото й.
    Лицето му беше, съвсем близо до нейното, но въпреки това тя имаше чувството, че я напада някакъв неодушевен предмет, оживял по чудотворен начин. Очите й не виждаха нищо, обонянието й не долавяше никаква миризма, нямаше никаква представа какво иска този човек, какви чувства го вълнуват. Не можеше да помръдне дори главата си, единствената й грижа беше да успее да преглътне. Най-сетне това й се удаде и съзнанието й се проясни. Видя се изправена в полите на планината в Южна Япония, там, където беше изкарала последните дни на войната. Видението й беше изключително живо, сякаш се беше пренесла по магически начин през годините. Стройните борове се огъваха под напора на западния вятър, храсталаците се извиваха по склона като огромна змия без глава и без край… В ноздрите й нахлу ароматът на зьосуи — зеленчуковата яхния, която беше основната им храна по онова време, усети вкуса й в устата си, а въздухът тежеше от стипчивата миризма на ряпа… Никога не беше си представяла, че може да си припомни толкова точно всичко това, но човек по-лесно си спомня приятните неща…
    Над тялото й профуча светкавично движение и коприненото пеньоарче отлетя настрана, разкъсано на парчета. Остана съвършено гола. В съзнанието й се оформи една-единствена мисъл — за Тери. Беше вече абсолютно сигурна, че това ужасно същество ще я изнасили и тази мисъл я разгневи и успокои едновременно. Смъртта се дръпна настрана и се превърна в обикновен посетител, а не в почетен гост. Усети тялото му върху себе си, нито топло, нито студено. Не беше от плът, но не беше и от камък. Усети, че я повдига и сякаш я поставя в люлка — една позната поза. Все пак продължи да се съпротивлява и здраво стисна краката си.
    Шокирана усети как той грабва дългата й коса, вдига я нагоре и я навива като усукано въже. Очите й се повдигнаха, светлината беше достатъчна да я види — права и дълга като сабя, по-черна от нощта.
    После, насочена от ръката му, тя се спусна надолу и се обви около шията й. Съзнанието й отказа да приеме това, което щеше да се случи, докато примката започна да се стяга около гърлото й. Когато започна да се гърчи за глътка въздух под дланта му, покрила плътно устата й, тя изведнъж разбра, че той съвсем не се интересува от тялото й. Беше ли възбуден? Искаше ли да се изпразни? Съзнанието й приличаше на блато, гъмжащо от възбудени змиорки, които оживено си задаваха тези два безсмислени въпроса, докато в дробовете й проникваше все по-малко и по-малко въздух.
    Не! Моля те! Обладай ме, но не ме убивай! Моля те! Тя се опита да изкрещи тези думи, но успя да издаде само някакво животинско ръмжене, от което се изплаши още повече. Сякаш неговата нечовечност беше успяла по някакъв начин да премахне нейната човечност.
    Тялото му се изви в дъга, сякаш я любеше с цялата си груба сила, примката около гърлото й се затегна. Мускулите на дихателната й тръба спазматично се свиха, дробовете й горяха от липсата на кислород. „Това не може да е вярно, помисли си с размътено съзнание тя. Не мога да умра! Не, не…“
    После започна да се бори. Да се бори за дишането, най-естествената функция на човешкия организъм, станала по-трудна от изкачването на стръмен планински връх. Бореше се като тигрица, драскаше го с нокти, риташе го с крака, блъскаше го с хълбоци и ръце, но ефект нямаше. Все едно, че се бореше с тухлен зид. Беше безпомощна пред него, защото той не беше жив човек. Беше самата Смърт.
    От стомаха й се надигна гореща топка, задави я и нахлу в пламтящите й дробове. Очите й започнаха да се изцъклят, а в ушите й изведнъж нахлу дяволското свистене. Отгоре, точно над главата й, се появи издължената сянка на самотен бомбардировач, изскочил сякаш от самия огнен диск на слънцето. Част от него се отдели и се насочи към земята. Сякаш, огромен гарван хвърляше изпражненията си върху Плаващото кралство — черно цвете, разцъфнало в синьото небе над главата й.
    Взрив. Адска горещина. Ослепителна светлина, сякаш едновременно експлодираха десет хиляди слънца. О, бедната ми родина!
    Пепел, разнасяна във всички посоки от горещия вятър.


    Тери се сбогува с Винсънт през отвореното прозорче на таксито. Дъждът не беше успял да освободи града от жегата и задушната влага на лятото. Беше съвсем като в Токио.
    Скоро ще ти се обадя — обеща на Винсънт той.
    — Добре. Дано да ти дойдат някакви идеи. — Винсънт се облегна на вратата на колата.
    — Продължавам да си мисля, че вие двамата с Ник преувеличавате — усмихна се Тери.
    — Не ние измислихме отровата, Тери — отвърна сериозно другият. — Нито пък посичането с катана…
    — Не зная, приятелче… Този град е пълен с луди. Но какво може да търси тук един нинджа?
    Винсънт колебливо сви рамене.
    — Ето, виждаш ли?
    — Хей, Мак — изръмжа шофьорът на таксито и се извърна назад. — Времето е мангизи, нямам цяла нощ на разположение! Защо не си бърборите на тротоара, а?
    — Тръгваме — рече Тери, извърна глава и помаха на Винсънт за довиждане.
    Даде адреса си и се отпусна удобно върху седалката. Изпита леко съжаление, че не разказа подробно на приятеля си за днешния посетител в салона. Сигурно би го сторил при други обстоятелства, но сега Винсънт беше прекалено погълнат от загадъчния случай, за който разказа. Имаше чувството, че Винсънт е отегчен. Не толкова от работата си — бог е свидетел, че тя е пълна със загадки, достойни за вниманието му, колкото от самия си престой в Америка. Може би иска да се прибере у дома.
    Мислите му се върнаха към Айлин, която го чакаше у дома. Най-сетне всички препятствия между тях бяха преодолени. „Търпението е най-важното оръжие в живота на човека, повтаряше му някога неговият сенсей. Ти си твърде нетърпелив, момчето ми. Намали темпото и се опитай да се насладиш на новото състояние, в което ще се окажеш…“ Изведнъж си спомни за хайвера.
    Приведе се напред и доближи уста до решетката, закрепена с болтове за пластмасовата преграда, която го отделяше от шофьора.
    — Хей, забравих да ти кажа, че трябва да се отбием до „Руската чайна“, преди да ме откараш на адреса, който ти дадох!
    Шофьорът изруга и поклати глава.
    — Ама тая вечер все на такива попадам! Не можа ли да кажеш по-рано, бе, момче? Сега трябва да се върна обратно по Девето и да се напъхам право в зъбите на трафика! — Ръцете му рязко завъртяха волана и таксито се наклони. Гумите изпищяха. Маневрата беше последвана от нестроен хор клаксони, ядосани викове и скърцане на спирачки. Шофьорът показа глава от прозорчето си, размаха среден пръст и извика:
    — Майната ви, педерастчета! Кога ще се научите да управлявате бараките си, задници нещастни?
    На път за „Руската чайна“ Тери извади лист и молив и написа една-единствена дума — Хидейоши. Известно време я гледа мълчаливо, после добави под нея още две — Йодогими и Мицунари. Загледа написаното, сякаш беше древно, открито при разкопки писмо.
    Таксито рязко спря и шофьорът се извъртя към него.
    — Направи ми една услуга, Мак — процеди той. — Не ме карай да вися прекалено дълго тук и да си държа хуя с две ръце! Нали разбираш?
    Тери забързано натика молива и хартията в джоба си и излезе.
    Само за няколко минути даде поръчката си на оберкелнера, плати и получи две унции пресен хайвер марка „Белуга“. Когато влезе обратно в таксито, шофьорът потегли така, сякаш ги преследваше банда наемни убийци.
    — Айде вече да се повозим — рече той и му хвърли продължителен поглед в огледалцето. — Гледам те, че си редовен, ама знаеш ли колко редовни типове са ме карали да спра за малко и после с цял полк, не мога да ги открия? Разбираш? Ако искаш, можем да минем през парка…
    — Чудесно — рече Тери. — Давай!
    Паркът беше тъмен като гробница и изглеждаше съвсем не на място сред сияещите около него небостъргачи.
    Заизкачва с подсвиркване високото каменно стълбище. На половината път до третия етаж слухът му долови музиката на Манчини, долитаща от апартамента. Усмихна се доволно — Ай обичаше Манчини.
    Пъхна ключа в ключалката и влезе.
    Моментално почувства нещо нередно в спалнята. Той приклекна в мрака едновременно със затръшването на вратата, после светкавично се претърколи напред по посока на дневната. Не знаеше дали подуши, видя или просто вкуси ситуацията в апартамента, но автоматически предприе съответните мерки. Не чу нищо, освен музиката. Маска, помисли си той. В противен случай бих спрял още при открехването на вратата, сигурен съм… Проклета музика!
    Айлин! Съзнанието му проплака нейното име едновременно с ударите. Връхлетяха отгоре му, когато вече беше изминал три четвърти от разстоянието до спалнята. Четири страхотни удара, нанесени за частица от секундата. Три успя да блокира, но четвъртият се стовари върху тялото му със страхотна сила, улучвайки го малко над десния бъбрек. Въздухът със свистене напусна дробовете му, кракът му изгуби чувствителност и той се олюля. Светкавично се претърколи на пода, сетивата му доловиха едновременно слабата светлина, която се процеждаше от спалнята и някаква тежка, сладникава миризма.
    Въздухът в дневната просвири и страхотен удар се стовари на милиметри от лявото му ухо, но той вече се търкаляше в обратна посока. Ръбът на масата експлодира пред лицето му, дървените отломки избръмчаха като разсърдени оси. Прибра крака към стомаха си и рязко ритна по посока на нападателя. Изпъшка от усилието, но ударът му попадна в целта, тъй като отсреща му отвърна подобно изпъшкване. В следващия миг беше на крака и с пълна скорост се понесе към вратата. Десният му крак леко се влачеше, болката продължаваше да е все така нетърпима.
    Влетя в спалнята и рязко затръшна вратата зад себе си. После спря и се извърна. Време, пищеше съзнанието му. Трябва да разполагам с някакво време!
    За частица от секундата зърна безжизнената фигура с провесен от леглото крак. Това беше напълно достатъчно, за да престане да мисли логично. Краката му омекнаха, имаше чувството, че вътрешностите му се разкъсват от острието на бръснач. Лицето й беше в сянка, почти изцяло закрито от тъмните като нощта коси, част от които бяха увити около шията й. Ръцете й бяха вдигнати над главата, голите й гърди бяха покрити с повръщано. По тялото й не се забелязваха следи от насилие. Не беше необходимо да я докосва, за да разбере, че е мъртва, но все пак частица от съзнанието му искаше да бъде напълно сигурен. Взе главата й в скута си и остана така, докато оттатък вратата се разнесе странен звук.
    Стана и се насочи към стената в дъното. Погледът му беше замъглен, предметите в спалнята плуваха размазани пред очите му. Студените му пръсти се свиха около хладната кожена ножница на леко извитата сабя, която беше, окачена на стената. Издърпа острието с безкрайно внимание, лекото съскане на блестящата стомана отекна в съзнанието му като тътен на далечна гръмотевица. Беше по-силно дори от звука на разбитата врата, пръсната на парчета от мощен ритник в стил карате.
    На прага застана ебонитовата фигура с бокен в лявата ръка. Дясната беше свободна, леко присвита към гърдите. Едва сега, в мига на пряката и решителна конфронтация, Тери позволи на мисълта да изплува в съзнанието му.
    — Нинджа! — прошепна той и неволно потръпна. Едва разпозна собствения си глас, дрезгав и натежал от вълнение. — Дошъл си тук, за да намериш смъртта!
    В следващия миг прескочи разхвърляното легло и замахна бясно с катаната. Още в същата секунда разбра, че постъпва глупаво, тъй като в спалнята нямаше достатъчно място за нанасянето на стабилен удар.
    Нинджата избегна нападението му без никакво усилие, дори не повдигна в защита своя бокен. Сякаш искаше да му каже: „Няма нужда дори да кръстосваме саби, ти си прекалено слаб противник за мен!“
    После се извъртя и изчезна в тъмния хол. Тери нямаше друг избор и го последва. Смътно съзна, че приема правилата на противника си, знаеше че обстановката за водене на бой е толкова важна, колкото и самият бой. Прескочи трупа на Айлин, сърцето му пропусна един такт, кръвта в жилите му се превърна в лед. По дяволите, изруга той. Мога да го победя във всякаква обстановка! Така, обзет от болка, мъка и ярост, той забрави всичко, което беше научил през дългите години на търпеливо обучение.
    В хола продължаваше да се лее музиката на Манчини, смътно се мярна очертанието на бокена. Той се насочи към него. Но нинджата нямаше намерение да се защитава, а да напада. Тери вдигна катаната над главата си, очаквайки да блокира удара на здравата дървена тояга. Така обаче се оказа напълно неподготвен за това, което последва — остър пронизващ удар в гърдите с ръба на бокена, далеч под вдигнатите му ръце. Отхвръкна почти два метра назад, сякаш в краката му беше избухнала бомба. Задави се от острата болка в гръдния кош и дробовете, която го изгаряше чак до гърлото. Закашля се и се олюля.
    Нинджата се превърна в неясна вихрушка, в светкавично придвижващо се черно петно. Тери инстинктивно вдигна катаната, без да знае от коя посока ще дойде ударът. Всичко пред очите му беше размазано.
    Вторият удар също беше насочен в гърдите му. Той отхвръкна още назад и тежко се отпусна на коляно. Катаната в дясната му ръка изведнъж натежа като човешки труп. Въздухът трудно достигаше до дробовете му, изгуби всякаква ориентация.
    Третият удар го настигна в момента, в който успя да се закрепи на крака. Този път ясно разбра какво става, въпреки че тялото му тежко се блъсна в стената. По-скоро чу, отколкото усети пропукването. Сякаш беше поддала някоя от гредите на покрива. Лявата страна на тялото му изведнъж се подмокри. Ребрата, замаяно си помисли той, изпитвайки чувството, че спи и сънува фантастичен сън.
    Нов удар го отлепи от стената, пръстите му около дръжката на катаната се разхлабиха и тя отлетя встрани като падаща звезда. Очите му бавно се сведоха надолу, за да видят как счупените му ребра стърчат от разкъсаната кожа. Кръвта беше черна като мастило и течеше от него като вода от спукана тръба.
    Всичко беше точно според описанията в „Го рин ношо“. Класически удари за неутрализиране на противника, описани от Мусаши. „Удряй лявото рамо на противника с цялата решителност на своя дух и той ще бъде победен“, пишеше легендарният боец. Нинджата добре беше усвоил този урок, помисли си равнодушно Тери. Не го беше грижа за собствения му живот, не го интересуваше нищо. Защото оттатък лежеше Айлин, мъртва. Все пак трябваше да убие това чудовище, поне това е длъжен да стори!
    Бавно започна да се изправя, опрял гръб в стената. Но тялото му не реагираше достатъчно бързо на командите на мозъка. Видя как нинджата отново се готви да напада и вдигна ръце през главата си, за да се запази от поредния удар.
    Никакъв ефект. Отново се блъсна в стената и изпъшка от болка. Гръдната му кост се пръсна от бързите последователни удари, нанесени с огромна сила. Частици от нея разкъсаха вътрешностите му като шрапнели. Тялото му бавно се смъкна към пода, а очите му се заковаха в очите на нинджата, изцъклени и равнодушни, сякаш изсечени от камък. В крайна сметка Мусаши се оказа прав, помисли той. В ушите му нахлуха меките извивки на музиката на Манчини и това отново му напомни за Айлин. Топлината на тялото й го обгърна като пламтящ фойерверк, изгори вътрешностите му и бавно се насочи към мозъка.
    — Айлин — прошепна той с тих глас, наподобяващ шумоленето на оризова хартия. — Обичам те, Айлин… — От устата му бликна кръв, главата му клюмна встрани, очите му се затвориха.
    Нинджата стоеше неподвижен в мрака, дори дишането му не се долавяше. Очите му равнодушно оглеждаха проснатото в краката му тяло. В продължение на няколко дълги секунди сетивата му опипваха обстановката, търсейки необичайни шумове. Най-накрая остана доволен, бавно се обърна и прекоси стаята. Измъкна изпод дивана своята черна раница, дръпна ципа и внимателно постави бокена най-отгоре. После, с едно-единствено движение затвори раницата, метна я на рамото си и напусна апартамента, без да поглежда назад.
    Зад него остана само музиката на Манчини, ридаеща за изгубената любов. От напуканите устни на Тери се откъсна дрезгав стон, свежа струйка кръв бликна от устата му. Главата му бавно се повдигна и той слепешком запълзя към спалнята. Не знаеше защо го прави, в помътеното му съзнание се люшкаше само една дума: трябва!
    С цената на огромни усилия, пронизван от страхотни болки, той бавно преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието, което го делеше от тялото на Айлин. Най-накрая се добра до него. Дишаше тежко, от раните му капеше кръв.
    Пред лицето му изплува някакво въже. Той посегна и го дръпнах последни усилия. Телефонът се стовари върху лявото му рамо, но той изобщо не усети болката, защото цялото му тяло плуваше в нея. С треперещ пръст набра седем цифри. Сигналът в мембраната наподобяваше далечен звън на църковни камбани.
    Изведнъж му се стори, че Айлин е безкрайно далеч и има нужда от помощта му. Слушалката се изплъзна от окървавените му пръсти и той пое дългия път към нея.
    — Ало? — разнесе се гласът на Винсънт от изоставения апарат. — Ало, ало…
    Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.
    Вече нямаше кой да го чуе. Тери лежеше по очи, лицето му беше потънало в разкошната черна коса на Айлин. Невиждащите му очи останаха отворени и бавно започнаха да се изцъклят. Тънка струйка кръв се изплъзна от устата му и като странен втори език покри студените устни на Айлин.
    Музиката в хола спря и в къщата настъпи тишина.

Околностите на Токио
Пролетта на 1959 | Пролетта на 1960

    — Виж това, Никълъс — каза полковникът.
    Върхът на планината Фуджи беше скрит от буреносни облаци, следобедът беше мрачен. Небето се прорязваше от светкавици, тътенът на далечните гръмотевици разтърсваше къщата.
    Двамата бяха в кабинета на полковника, в ръцете си бащата държеше лакирана кутия. На капака й бяха нарисувани фигурите на дракон и тигър, здраво преплетени. Никълъс знаеше, че това е прощалният подарък на Со Пенг, получен преди години от майка му и баща му.
    — Мисля, че вече е време да видиш това — рече полковникът, после извади лулата и кесията с влажен тютюн, дръпна ципа и започна да пълни с палец и показалец. Драсна клечка кибрит в ръба на бюрото, поднесе я към лулата и дръпна няколко пъти. Дългият му показалец почука по капака на кутията, после се плъзна по очертанията на двете гравирани фигури.
    — Знаеш ли символичното значение на дракона и тигъра в японската митология, Никълъс? — попита той.
    Никълъс поклати глава.
    Полковникът изпусна облак ароматен дим, стисна лулата между зъбите си и започна:
    — Тигърът е господар на земята, а драконът — на въздуха. Винаги съм се питал защо е така. В митологията на маите например също съществува подобен господар на въздуха. Но в нея той се нарича Кукулкан — летящата змия, и е покрит с пера… Интересно как две толкова различни и отдалечени култури използват обща символика…
    — Но защо Со Пенг ви е дал японска кутия? — попита Никълъс. — Нали е бил китаец?
    — Добър въпрос — кимна полковникът и изпусна облаче дим. — Страхувам се, че нямам задоволителен отговор за него. Со Пенг действително е роден в провинция Ляонин в северната част на Китай, но ми дадоха да разбера, че майка му е била японка.
    — Това не обяснява подаръка — посочи Никълъс. — Вярно е, че сте се готвили да заминавате за Япония, но тази кутия е много стара и по онова време рядко са се срещали такива.
    — Така е — кимна полковникът и погали лакираното капаче. — Несъмнено тя е била семейна реликва, донесена в Китай от майка му. Но защо ни я подари Со Пенг? Не е било прищявка, Со Пенг не беше такъв човек, не беше и случайност.
    Полковникът се изправи и застана до прозореца, набразден от дъждовните струи. Зимата все още не си беше отишла и капките бързо замръзваха в причудливи рисунки върху стъклото.
    — Дълго съм размишлявал по този въпрос — добави той с поглед, отправен навън. Пръстът му начерта малко прозорче върху изпотеното стъкло и той надникна през него като през амбразура. — През целия път от Сингапур до Токио не ми излизаше от главата.
    — Со Пенг ни помоли да не отваряме подаръка, преди да стигнем в Япония, и ние се съгласихме. На летище Ханеда ни чакаше цяла делегация от окупационните части; летяхме, разбира се, със специален транспортен самолет. Но имахме и една друга посрещачка. Майка ти веднага я позна, аз също — просто от описанието на съня на Чонг. Това беше Итами, която изглеждаше точно така, както я беше сънувала майка ти. — Той сви рамене: — Не зная защо това изобщо не ми направи впечатление — човек просто свиква с подобни странности, те са част от живота в Далечния изток. Сигурен съм, че и ти скоро ще се убедиш в това. Беше много любопитно да се наблюдава отношението им една към друга. Държаха се така, сякаш цял живот са били заедно, сякаш са сестри, а не снахи. Липсваше какъвто и да било културен шок, който би трябвало да съществува при срещата на младо момиче, отраснало в малко китайско селце, със знатна дама от японското висше общество. Още повече, че майка ти и Итами бяха коренно противоположни като характери. — Полковникът се обърна и погледна сина си в очите: — Всички различия, които виждаш в тях — топлотата на майка ти и хладната сдържаност на Итами, щастливия дух на Чонг и тъгата на леля ти, не оказваха никакво влияние върху техните взаимоотношения.
    — Върху това също ми се наложи да помисля и накрая стигнах до следното заключение: Со Пенг многословно ми обясни, че не разполага с конкретни данни за произхода на Чонг, но чрез странния си подарък ми внушава точно обратното.
    — Искаш да кажеш, че мама е японка.
    — Може би само наполовина. — Той седна до сина си и с обич го прегърна през раменете. — Никълъс трябва да ми обещаеш, че няма да говориш на тази тема с никого, дори с майка ти. Казвам ти всичко това, защото… защото получих тази информация. Со Пенг е вярвал, че това има значение и сигурно е било така, макар че аз самият никога не съм придавал особено значение на подобни неща. Аз съм англичанин и евреин, но въпреки това сърцето ми е на страната на тези хора. Кръвта ми пее в унисон с тяхната история и традиции, душата ми е в съзвучие с техните души. Къде тук е мястото на произхода ми? Искам това да ти е напълно ясно, Никълъс. Не съм се отказал от еврейското си име, а просто го изоставих като безполезна вещ. Сигурно някой ще каже, че то е едно и също, и на практика не е така. Направих го по необходимост. В Англия по правило не обичат евреите и никога не са ги обичали. Когато си смених името, открих, че много непристъпни до този момент врати изведнъж се отвориха пред мен. Зная, че тук трябва да се даде отговор и на един морален въпрос. Трябва ли човек да се опитва да прониква в нещо, което му е чуждо и непознато? Да, отговарям аз, и нека дяволът се погрижи за останалото. Но това е моето мнение. Душата ми е с японците, макар да не съм будист или шинтоист. Тези религии нямат никакво значение за мен, ако изключим чисто научния интерес. Дълбоко в душата си никога не съм се отричал от своя еврейски произход. Не е лесно да обърнеш гръб на шест хиляди години борба за съществуване. Кръвта на Соломон, Давид и Мойсей тече и в твоите вени, никога не забравяй това. И ако няма да решиш да направиш нещо в тази насока, изборът ще бъде изцяло твой, аз не бих искал да се меся. Все пак се чувствам задължен да ти предам фактите такива, каквито са и се надявам да ги разбереш.
    В продължение на няколко дълги секунди той гледаше сина си с тържествен поглед, после отвори капачето на кутията с дракона и тигъра, подарък от тайнствения и мъдър Со Пенг.
    Никълъс погледна вътре и замръзна от удивление при вида на шестнайсетте едри смарагда, блестящи със студен и прекрасен огън.


    Вече седма година Никълъс изучаваше буджуцу, но все още имаше чувството, че не знае нищо. Беше силен и здрав, с отлични рефлекси, изпълняваше старателно всички упражнения, но не влагаше душа в тях. Това го изненада и разтревожи. Беше напълно подготвен за упорита работа и тежки тренировки, те напълно отговаряха на душевното му състояние. Не беше очаквал обаче, че самият той ще прояви безразличие. Един ден, докато правеше гимнастически упражнения на пода на салона, той си даде сметка, че желанието му да овладее буджуцу не е намаляло, а напротив — дори се е засилило. Трудно му беше да определи какво му липсва, може би вътрешен плам…
    Може би всичко се дължеше на инструктора. Танка беше възнисък здравеняк, който вярваше единствено в повторението на движенията и в нищо друго. Никълъс беше принуден до безкрайност да повтаря едни и същи позиции и маневри, постепенно чувстваше, че те се вдълбават дълбоко в кората на мозъка му и остават там завинаги, за да предават едни и същи команди на нервите и мускулите му. Беше отегчително и той ненавиждаше тези упражнения. Ненавиждаше и начина, по който Танка, се отнасяше с него и останалите — сякаш бяха деца, съвсем неподготвени за света на възрастните.
    Често се улавяше, че гледа с интерес към противоположния край на салона, където инструкторът Канзацу провеждаше индивидуални занимания с избрани момчета от групата на напредналите. Горещо мечтаеше да бъде там, а не тук, сред матраците за обща подготовка.
    Говореше се, че благодарение на Итами са го приели в това риу — същото, в което тренираше и Сайго. Но братовчед му беше започнал доста преди него своето обучение и естествено беше много по-напреднал — факт, който Сайго не пропускаше да изтъкне при всяка възможност. В залата за обща подготовка той се отнасяше с неприкрита враждебност към Никълъс и всячески се стараеше да прикрие факта, че двамата са братовчеди. Впрочем така се отнасяха с него и повечето от останалите ученици, убедени, че буджуцу е традиционно и свято японско изкуство с хилядолетни традиции, което не трябва да се разкрива пред един гайжин — чужденец. У дома нещата коренно се променяха. Там Сайго правеше всичко възможно да се показва любезен с Никълъс, но упорито отказваше да промени отношението си към него в компанията на други японци.
    На практика, когато ставаше въпрос за тренировките, Сайго правеше всичко възможно да утежни живота на Никълъс. Вместо да му помага, той предпочиташе да изчезне и да остави братовчед си сам да се справя с трудните нови упражнения. Накрая стигна дотам, че застана начело на момчетата, които ненавиждаха Никълъс.
    Една вечер, приключил с тренировките и душа, Никълъс бавно се обличаше в съблекалнята. Изведнъж го наобиколиха пет-шест момчета и предизвикателно го загледаха.
    — Какво правиш тук? — попита го най-едрото от тях. — Това място е наше.
    Никълъс не отговори и продължи да се облича. Лицето му остана безизразно, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите.
    — Няма ли какво да ни кажеш? — попита друго момче, по-слабо и очевидно по-малка от останалите. — Може би той не разбира японски — ухили се злобно то, обръщайки се към компанията. — Не мислите ли, че трябва да му говорим на английски, както пазачите в зоологическата говорят на маймуните?
    Отвърна му дружен смях.
    — Правилно — кимна едрото момче. — Искам отговор, маймуно. Защо си дошъл на нашето място и смърдиш тук като противна венерическа болест?
    Никълъс се изправи.
    — А вие защо не идете да си играете някъде другаде, където ще оценят тъпите ви шеги? — попита той.
    — Вижте, вижте! — разкрещя се дребосъкът. — Маймуната проговори!
    — Млъквай! — сряза го здравенякът и се обърна към Никълъс: — Хич не ме е грижа за тона, с който говориш, маймунке. Но току-що каза нещо, за което ще съжаляваш…
    Дясната му ръка без предупреждение се стрелна към незащитената шия на Никълъс, но той светкавично блокира удара. В същия миг останалите се нахвърлиха отгоре му.
    В настъпилата бъркотия Никълъс зърна за миг фигурата на Сайго, тръгнал да излиза от съблекалнята. Лицето му беше спокойно и отпуснато, сякаш вътре нямаше никой. Никълъс извика името му.
    Сайго се обърна и тръгна към тях.
    — Спрете! — заповеднически извика той и започна да си пробива път през тълпата. Блъсна нападателите към стената и даде възможност на Никълъс да си поеме дъх. — Какво става тук?
    — Гайжинът! — просъска едрото момче с все още стиснати юмруци. — Отново ни създава неприятности!
    — Така ли? — проточи Сайго. — Шестима срещу един! Не мога да повярвам! — Ръбът на дланта му се стрелна и потъна в стомаха на Никълъс. Той се сви и падна на колене, челото му докосна пода, сякаш в безмълвна молитва. Повърна и напразно се опитваше да вкара малко въздух в пламтящите си дробове. Отваряше и затваряше уста като риба на сухо.
    — Никога вече недей да безпокоиш тези хора, Никълъс — надвеси се над него Сайго. — Къде остана доброто ти възпитание? Какво можете да очаквате от него, приятели? — извърна се към останалите той. — Баща му е варварин, а майка му — китайка! Хайде да тръгваме!
    Групата послушно го последва, а Никълъс остана превит на пода, погълнат от болката.


    Тя пристигна с пооределия си антураж по средата на седмицата, съвсем неочаквано. Цялото домакинство изпадна в паника, тон за която даде, разбира се, Чонг, която както винаги беше убедена, че къщата не е достатъчно чиста, храната е недостатъчно изтънчена и облеклото им — недостатъчно фино за посрещането на Итами.
    Прилича на миниатюрна кукла от фин порцелан, която трябва да бъде поставена на пиедестал под стъклен похлупак, помисли си Никълъс. На практика Итами нямаше нужда чак от такава защита, защото притежаваше желязна воля и способността да я налага на всички, дори на Сацугай, могъщия си съпруг.
    Скрит в съседната стая, Никълъс тайно наблюдаваше как Чонг се справя със сложната церемония по поднасянето на чая, коленичила на татамито пред зелената лакирана масичка. Беше облечена в традиционна японска роба, а косата й беше прибрана на кок с помощта на дълги фиби от слонова кост. Според него никога не беше изглеждала по-царствена й по-красива, но въпреки това беше на светлинни години от ледената аристократичност на Итами. Може би точно затова Никълъс още повече я харесваше. В албумите с предвоенни снимки имаше купища жени от сорта на Итами, но Чонг беше нещо съвсем различно. Никой не можеше да се сравнява с нея! Душевното й благородство личеше толкова ясно, беше толкова запленяващо! Итами не би могла дори да мечтае за него, поне не в този живот. Тя безспорно беше силна жена, но магнетизмът й беше нищо в сравнение с властността, която излъчваше Чонг. Защото тази властност почиваше върху една дълбока вътрешна уравновесеност, ясна и осезаема като горещ летен ден, Чонг беше уникална жена, истински скъпоценен камък, жив, топъл и дишащ… Беше една наистина завършена човешка личност и именно затова Никълъс изпитваше към нея толкова трепетно уважение.
    Не изгаряше от желание да разговаря с Итами, но да излезе, без да я поздрави, би означавало да прояви крайно невъзпитание, за което майка му щеше да обвини, естествено, себе си. Затова той отвори хлъзгащата се хартиена врата и пристъпи в гостната.
    — А, Никълъс — вдигна глава Итами. — Не знаех, че си си у дома.
    — Добър ден, лельо.
    — Извинете ме за момент — каза Чонг и без видимо усилие скочи на крака. — Чаят е изстинал.
    По известни само на нея причини тя никога не използваше прислугата в присъствието на Итами. Остави ги насаме и Никълъс започна да изпитва неудобство под изпитателния поглед на Итами. Отиде до прозореца и отправи поглед към боровата горичка.
    — Знаеш ли, че в тази горичка има един шинтоистки храм? — попита го Итами.
    — Да — обърна се към нея Никълъс. — Татко ми разказа за него.
    — Виждал ли си го?
    — Още не.
    — А знаеш ли, че край него има парк с различни видове мъхове?
    — Мисля, че са над четиридесет, лельо. Да, чувал съм за този парк, но доколкото ми е известно, само свещениците имат достъп до него.
    — Вероятно не е съвсем така, Никълъс. Не мога да си представя, че би поискал да станеш един от тях. Няма да ти подхожда. — Тя се изправи на крака и неочаквано предложи: — Ще имаш ли нещо против да ме заведеш там? При храма и този прословут парк.
    — Кога, сега ли?
    — Разбира се.
    — Но аз си мислех, че…
    — Всичко е възможно, Никълъс. По един или друг начин. — Тя се усмихна и извика: — Чонг, отиваме на разходка с Никълъс. Скоро ще се върнем. — Обърна се към него и му протегна ръка: — Хайде!
    До началото на горичката вървяха в мълчание. Там свиха надясно, изминаха около двеста метра по сочната трева, после тя изведнъж го насочи към дърветата. Озоваха се на тясна, но добре оформена пътечка, която се виеше сред храсталаците.
    — Е, добре, Никълъс — проговори Итами. — Сега ми кажи как вървят тренировките ти. — Пристъпяше внимателно с неудобните си дървени обувки и се подпираше на слънчобрана си, за да преодолява неравностите на терена.
    — Те са много тежки, лельо.
    — Да — размаха ръка тя, сякаш искаше да изтрие признанието му. — Но ти не си очаквал нещо друго, нали?
    — Не.
    — Харесва ли ти този тежък труд?
    Той хвърли бегъл поглед към лицето й, питайки се накъде бие. Нямаше абсолютно никакво намерение да й разказва за нарастващата неприязън между него и Сайго, превръщаща се в открита омраза. Не беше споменавал за нея дори пред родителите си.
    — Понякога ми се иска да завърша по-бързо — сви рамене той. — Предполагам, че съм нетърпелив.
    — При определени обстоятелства награда получават единствено нетърпеливите, Никълъс — рече тя и внимателно прескочи някакъв корен. — Би ли ми помогнал? — Пръстите й стиснаха дланта му и тя добави: — Ето че пристигнахме. Бяха излезли от горичката. Напуснаха сянката на боровете и Итами разтвори слънчобрана над главата си. Кожата й беше бяла като сняг, устните й — кървавочервени, а очите й блестяха като лъскави бучки въглища.
    Лакираните тъмни стени на храма бяха залети от ослепителните лъчи на слънцето и той беше принуден да стисне клепачи, докато очите му свикнат е блясъка. Сякаш гледаше към море от разтопено злато.
    Тръгнаха по пътечката от ситен чакъл, обикаляща храма от всички страни.
    — Все пак си устоял — промълви тя. — Това е добре.
    Спряха в подножието на просторните дървени стъпала, които водеха до широката врата на храма, цялата от бронз и лакирано дърво. Беше гостоприемно отворена и сякаш ги подканяше да влязат в сенчестите покои отвъд. Спряха и тя сложи ръка на рамото му. Докосването й беше толкова леко, че той едва ли би го усетил, ако очите му не бяха проследили движението й.
    — Когато баща ти ме помоли да ти осигуря достъп до някое подходящо риу, бях обзета от сериозни съмнения — продължи Итами и леко поклати глава: — Възпитанието не ми позволяваше да ги изразя гласно, но те бяха факт. — Въздъхна и продължи: — До известна степен те съжалявам. Животът ти ще бъде много необичаен — европейците никога няма да те приемат за свой поради азиатската ти кръв, а японците ще те мразят заради европейските ти черти. — Ръката й се вдигна от рамото му е лекотата на пеперуда, а показалецът й едва-едва докосна бузата му. — Дори очите ти са като на баща ти, но аз не се заблуждавам толкова лесно…
    Ръката й рязко се спусна до тялото, устата й сухо промълви:
    — Хайде да влезем вътре и да се помолим!


    — Красиво е, нали? — прошепна Итами.
    Той трябваше да признае, че наистина е така. Стряха край криволичещото поточе, което се хлъзгаше по покритите с мъх скали и падаше надолу в малък водопад, висок не повече от два метра. Всичко беше зелено, дори водата и камъните под нея. Никълъс имаше чувството, че мъховете са не четиридесет, а четири хиляди вида.
    — Какво спокойствие — продължи тя. — Сякаш светът навън никога не е съществувал.
    Застанала в сянката на висок кипарис, тя сгъна слънчобрана си, отметна глава и пое дълбоко въздух.
    — Имам чувството, че времето е спряло, Никълъс. Сякаш никога не е съществувал двайсети век, агресията, войната…
    Очите й се притвориха, той внимателно я наблюдаваше и чакаше.
    — Но война имаше — тръсна глава тя, обърна се и добави: — Хайде да седнем на тази пейка. Чудесно… Може би тук е седял някой шогун, някой владетел от династията Токугава… Човек има чувството, че може да се докосне до историята, нали? До нейния неумолим ход, до нейната цялост… — Лицето й се извърна към него: — Това не се отнася до теб, поне засега… В това отношение всички сме еднакви… — Върху лицето й се появи усмивка: — Виждам, че си изненадан. Но видиш ли, и двамата с теб сме външни хора, чужденци, които завинаги са откъснати от онова, което желаят най-много на света…
    — Това не е възможно — изрази протеста си Никълъс. — Ти си Нобунага, член на една от най-старите и благородни фамилии в Япония!
    Итами му отправи една хищна усмивка, равните й бели зъби влажно проблеснаха.
    — О, да, разбира се, че съм Нобунага — въздъхна тя. — Но и това като почти всичко в Япония е лустро, великолепен външен вид, зад който се крие гнилота. — Изкривено от душевни терзания, лицето й престана да бъде красиво. — Слушай ме добре, Никълъс. Честта отдавна не е сред нашите добродетели, ние допуснахме да бъдем корумпирани от западните варвари, ние вече сме един окаян народ, затънал в страшни грехове. Нашите деди сигурно се обръщат в гробовете си, като ни гледат как забравяме вечния покой и се стремим да изградим това… модерно общество.
    Гласът й стана по-висок и Никълъс мълчаливо чакаше да дойде успокоението. Но тя вече не можеше да се спре, започнала този разговор по неизвестни за момчето причини.
    — Знаеш ли какво представляват дзайбацу, Никълъс?
    — Само по име — отвърна той, отново усетил несигурна почва под краката си.
    — Някой ден трябва да накараш баща ти да ти разкаже за тях, той ги познава добре… — После, сякаш това изчерпваше въпроса, тя добави: — Сацугай работи за едно дзайбацу.
    — За кое?
    — Аз мразя мъжа си, Никълъс — горчиво се усмихна тя. — И по ирония на съдбата баща ти е единственият човек на този свят, който знае причината… Такъв е животът, той често си прави шеги с нас. Идва дяволът и ти взема това, на което най-много държиш… — Крехките ръце, отпуснати в скута й, се свиха в детски юмручета. — Каква е ползата да съм член на благородната фамилия Нобунага, когато цял живот съм обречена да нося срама на своя прадядо? За мен този срам е неизбежен и вечен — така, както смесената кръв е неизбежна за теб… На двайсет и осем годишна възраст моят прадядо напуснал службата си при шогуна и станал ронин… Знаеш ли какво е това?
    — Самурай без господар.
    — Точно така, боец без чувство за чест, разбойник и крадец… Станал наемник, който продавал уменията си на онзи, който плати най-висока цена. Разгневен от това нечувано поведение, шогунът изпратил потеря в провинцията. Когато открили, прадядо ми, заповедта на господаря била изпълнена съвсем точно — никакво сепуку, бандитът трябвало да умре в безчестие — така, както е живял. Вече не бил благороден буши, бил леш, мърша… Разпънали го на кръст, както по онова време постъпвали с всички разбойници.
    В подобни случаи обикновено унищожавали и цялото семейство, целия род на престъпника, включително жените и децата… От замърсената му кръв не трябвало да остава никаква следа. Но при нас станало друго…
    — Защо, какво се е случило? — попита Никълъс.
    — Карма — сви рамене Итами и бледо се усмихна. — Това е моята карма, която направлява целия ми живот… Аз се бунтувам срещу нея, боли ме, нощем горчиво плача… Срамувам се да призная това. Аз съм буши, дори и до днес съпруга на самурай… Някои неща не могат да се променят. В кръвта ми кипят десет хиляди славни сражения, в душата ми отеква свистенето на катаната, очите ми виждат страшното, блестящо острие…
    Тя се изправи и слънчобранът разцъфна над главата й като огромно цвете.
    — Един ден ще разбереш всичко това… Искам да запомниш нещо, сега ти е трудно в онова риу… Не, не ме прекъсвай, зная, че е така. Но никога не трябва да се отказваш, чуваш ли? Никога! — Извърна се настрана и меките пастелни цветове на слънчобрана скриха блестящите й черни очи, пълни с чувство. — Ела — долетя до него гласът й. — Време е да се връщаме в реалния свят.


    — Това е Ай Учи — каза Муромаши. В ръцете му имаше бокен, а седмината ученици от групата на Никълъс стояха пред него в идеален полукръг. — Тук, в риуто Ито, с него се поставя началото на стотици уроци и упражнения. Ай Учи означава да посечеш противника си точно така, както той би посякъл теб. Тук ще се научите да отчитате времето — основно умение в изкуството на кенджуцу. И никога няма да го забравите. Ай Учи означава липса на гняв. Означава, че трябва да се отнасяте към противника като към почетен гост. Означава, че трябва да промените живота си и да забравите що е страх. Ай Учи е първата техника, която трябва да усвоите, тя е и последната. Помнете това, то е същността на кръга Зен.
    Това беше първият урок на Никълъс, когато пристигна в риуто преди седем години. Не успя да го разбере напълно, но никога не го забрави. В годините, които последваха, когато със студена ярост усъвършенстваше хилядите удари с катана под зоркото око на Муромаши, когато усвояваше моралния кодекс на кенджуцу и познанието се разгръщаше пред него с главозамайваща бързина, той непрестанно си спомняше за онзи първи урок, претегляше го в съзнанието си и усещаше как все по-лесно, с неземно спокойствие и самообладание може да влезе в окото на урагана миг преди същият този ураган да го погълне и унищожи.
    Продължаваше да повтаря до безкрайност хилядите удари и промушвания, постепенно усещайки как ръцете и краката му сякаш се движат в специално издълбани във въздуха улеи. Накрая дойде и възнаграждението за тези нечовешки усилия — сабята му престана да прилича на сабя, намеренията и действията му станаха абсолютно непредвидими за околните. И той разбра, че първият урок на Муромаши в онази далечна утрин всъщност представлява най-висшата форма на познанието.
    И все пак не беше доволен. Даде си сметка за това през един късен следобед, непосредствено след тежката тренировка. Изпита чувството, че някой го наблюдава и вдигна глава. Но помещението беше празно. Въпреки това чувството не го напускаше, той стана и се приготви да извика. После си помисли, че момчетата отново са решили да го дебнат и запази мълчание.
    Тръгна да обикаля просторния, потънал в полумрак салон, прорязван от мътни, странно червеникави слънчеви лъчи, натежали от прах. Промишленият смог покриваше всичко, мазните му пипала се протягаха към величествените склонове на планината Фуджи. Чувството, че не е сам, не го напусна, но някак изведнъж изпита усещането, че онзи, които се крие в здрача, не му мисли злото. Не знаеше как се появи тази увереност в него, просто знаеше, че е така.
    Светлината в ъгъла на салона беше разсеяна, леко докосваше част от лакирания дървен парапет, ограждащ широката и леко издигната платформа. Самият ъгъл тънеше в мрак. Той се спря и загледа играта на светлината и сенките. Изведнъж прозвуча тих, но отчетлив глас:
    — Добър вечер, Никълъс.
    Сянката в ъгъла оживя и се превърна в човешка фигура, която бавно пристъпи напред. Беше Канзацу, слаб и лек мъж с вече побеляла, остра и късо подстригана коса. Очите му изглеждаха странно неподвижни, но въпреки това не пропускаха нищо.
    Спусна се от платформата абсолютно безшумно и застана пред Никълъс, който бе застинал гол до кръста, неспособен да промълви нито дума. Откакто беше започнал да посещава това риу, Никълъс не беше чул дори три думи от този човек. Сега бяха сами и Никълъс беше достатъчно съобразителен, за да разбере, че тази среща не е случайна.
    Канзацу внимателно го огледа, после пристъпи напред и докосна с пръст синкавия белег в лявата част на гърдите му.
    — Япония преживява много тежки времена — промълви възрастният мъж. — Много тежки. Влязохме във войната по икономически причини, империализмът диктуваше разширяване на териториите ни… — Той тежко въздъхна. — Но тази война се оказа несправедлива за нас, тъй като беше продиктувана от алчност, а не от чувство за чест. Страхувам се, че днешният японец прибавя към своите постъпки блясъка на бушидо, вместо да е обратното — постъпките му да се ръководят от бушидото. — Очите му бяха тъжни. — И сега плащаме за всичко това. Завладени сме от американците, дори конституцията ни е американска. Нова Япония е изградена така, че да служи на американските интереси. Странно, много странно, че родината ни се подчинява на такъв господар. — Сви рамене и продължи: — Но каквото и да се случи, бушидо никога няма да изчезне напълно. Започваме да носим костюми по западен образец, жените ни използват американски прически, възприемаме западните делови отношения. Но тези неща нямат никакво значение. Японецът е като върбата — огъва се по посока на вятъра, за да не бъде пречупен. Всичко, което става сега, е просто външен израз на желанието ни за нов и справедлив ред в света. Без да искат, американците служат на нашите цели, защото именно с техните пари ние ще станем по-могъщи от всякога. Същевременно никога не трябва да забравяме своите традиции, защото само бушидо може да ни направи силни.
    — Ти искаш да станеш един от нас — рязко смени тона Канзацу, после ръката му се стрелна към отока на гърдите на Никълъс, причинен от Сайго. — Това обаче говори, че нямаш особен успех.
    — Успехът ще дойде с времето — отвърна — Никълъс. — Уча се да не бъда нетърпелив.
    — Добре, много добре — кимна Канзацу. — Но човек все пак трябва да вземе съответните мерки. — Докосна с върха на пръстите си Никълъс и бавно започна да обикаля просторния салон, с момчето редом до себе си. — Според мен вече е време да започнеш работа с друг сенсей. Не искам да кажа, че трябва да прекратиш ценната си подготовка при Муромаши, а просто да прибавиш към нея нещо ново.
    Продължиха да крачат бавно, после възрастният мъж се спря и каза:
    — От утре започваш да работиш с мен. Ще те обучавам на харагей.


    Отношенията си със Сацугай Никълъс винаги разделяше на две. Демаркационната линия между тях беше приемът, на който присъстваше заедно със своите, родители. Разбира се, беше напълно възможно това да се дължи и на собственото му възмъжаване, но той винаги си беше мислил, че промяната на отношението му към съпруга на Итами стана през онази вечер, на блестящия прием.
    Сацугай не беше едър мъж, но въпреки това от него се излъчваше нещо внушително. Широкото му тяло, лишено от талия, стоеше някак странно върху късите крака, ръцете му изглеждаха странно несъразмерни. Главата му беше сякаш циментирана направо върху раменете, врат почти липсваше. Беше съвършено кръгла, а отгоре й се мъдреше сноп гарвановочерна коса, подстригана късо. Лицето му беше плоско, но не по типичния за японците начин. Очите му бяха продълговати, блестящо черни и някак странно извити нагоре в ъгълчетата си. Прибавени към плоските високи скули и наситено жълтия цвят на кожата му, те ясно издадоха монголския му произход. Без да напъва особено въображението си, Никълъс стигна до заключението, че пред себе си вижда оживелия от древността Чингис Хан. Това не беше напълно лишено от основание, тъй като от историята знаеше, че монголците на два пъти са нахлували в Япония — през 1274 и 1281 година, главен обект на техните нападения е бил град Фукуока, поради близостта си до бреговете на Азия. Никъде знаеше, че Сацугай е родом от околностите на Фукуока и макар че беше стопроцентов японец — консервативен и уважаващ традициите мъж, никой не можеше да каже дали предците му не са имали кръвта на онези страховити завоеватели в жилите си. Ако човек правеше своите заключения по този начин и ако обърнеше достатъчно внимание на външния им вид, той несъмнено би престанал да се съмнява в тях и също така несъмнено би сгрешил. Защото беше съвсем очевидно, че Сацугай е роден да бъде лидер, роден в област, в която дългът към обществото винаги е бил над всичко — дълг към по-възрастните в рода, дълг към даймийо, в крайна сметка и дълг към шогуна, олицетворявал японските традиции в продължение на двеста и петдесет години много по-силно от императора — той все пак беше човек с подчертано индивидуален характер. Разбира се, външно това не можеше да се забележи, защото той беше изцяло отдаден на Япония, на своята Япония и в тази светлина принадлежеше на много обществени групировки, а не само на конгломерата дзайбацу. Но през онази вечер, по време на приема, Никълъс изведнъж разбра, че Сацугай се счита за много повече от останалите. По един любопитен начин това негово чувство за превъзходство подпомагаше способността му на лидер. Японците по рождение са хора, които сляпо следват своя водач — дори когато той ги изпраща на сигурна смърт, както това са правили шогуните в древността. Затова не беше чудно, че Сацугай може да намери множество фанатични последователи и тази мечта очевидно беше тайната възглавница, на която спеше подобно на Цезар. А освен това и основен движещ фактор на целия живот.
    Итами неотклонно беше край него, Сайго също — сякаш и двамата черпеха сила от слънчевия му блясък. Но онази вечер край тях имаше и четвърта личност — една жена или по-скоро момиче, която накара сърцето на Никълъс да потрепне още в мига, в който я зърна. Той се наведе към майка си и тихо я попита кое е това момиче.
    — Племенница на Сацугай — отвърна Чонг. — Живее на юг и е дошла на гости.
    От тона на майка си Никълъс усети, че това гостуване може да се проточи — в гласа й прозвуча неприкрита враждебност. Той понечи да я попита защо не харесва момичето, но в този момент Сацугай се надигна и я поведе да я представи на Чонг и полковника.
    Беше висока и слаба, но гъвкава като тръстика според европейските стандарти. Тъмната й коса беше изключително дълга, а очите й изглеждаха огромни, течни и някак печални. Порцелановата й кожа беше безупречно бяла и излъчваше онзи вътрешен блясък, който не може да се постигне с никакви козметични средства. Никълъс я намираше за пленителна. Сацугай я представи официално — казваше се Юкио Йоконо.
    На приема, играеше ролята на компаньонка на Сайго и той не се отдели от нея нито за миг, Никълъс напразно се опита да разбере дали това внимание от негова страна й е приятно или не.
    През цялата вечер се ядосваше вътрешно и се колебаеше дали да я покани на танц. Знаеше, че много му се иска да го стори, но не беше сигурен каква ще бъде реакцията на околните. Не се впечатляваше от нарочно подчертаното кавалерство на Сайго, а по-скоро се тревожеше от отношенията между бащата на Сайго и полковника, които, меко казано, бяха обтегнати.
    Нямаше с кого да се посъветва, затова в крайна сметка стигна до заключението, че се тревожи за нещо, което има значение единствено за него самия.
    Вследствие на всичко това той направи опит за контакт. Опитът излезе успешен благодарение на Юкио, която веднага започна да го разпитва за Токио, където не беше идвала от доста време. Първото му впечатление беше, че тя познава добре само Киото и околностите му.
    Както можеше да се очаква, Сайго не остана очарован от това развитие на нещата и се готвеше да изрази гласно своето недоволство. Попречи му баща му, който го повика за нещо. Той неохотно се извини и ги остави.
    Никълъс я поведе към дансинга и хвърли одобрителен поглед на кимоното й. Беше гълъбовосиво с тънки сребърни нишки. На гърба му беше избродирано тъмносиньо колело с дебели спици — типичен символ на феодалното даймийо.
    Започнаха да танцуват в такт с тихата и спокойна музика. Тя сякаш беше лишена от тегло, пристъпяше леко като птица. Никълъс леко я притисна и усети топлината на тялото й, лекия аромат на кожата под тънкото кимоно.
    — И двамата сме прекалено, млади, за да помним войната — промълви с леко дрезгав глас тя. — Но въпреки това усещаме съвсем ясно последиците от нея. Не е ли странно?
    — Не съвсем — отвърна той и вдъхна дълбоко аромата на тялото й. Сякаш самата й кожа изпускаше приятната миризма на фин, едва доловим парфюм. — Историята е един непрекъснат процес, инцидентите не появяват във вакуум, а предизвикват вълни, които се разпространяват и се смесват с други вълни, променят посоката си, изменят цялата си същност…
    — Боже, каква философия! — възкликна тя. Никълъс имаше чувството, че ще започне да му се подиграва, но тя се усмихна и добави: — Твоята теория ми харесва. И знаеш ли защо? Защото означава, че това, което правим в момента, ще се отрази върху бъдещето ни…
    — Имаш предвид нас двамата?
    — Да, точно нас двамата. Един дует, бял и черен, като деня и нощта.
    Докато изричаше тези думи, тя незабележимо се притисна до него. В първия момент Никълъс не се усети, но при поредното завъртане в такта на музиката левият й крак изведнъж се оказа между неговите. Тя леко се извъртя, топлото й бедро се опря в неговото, а по-късно, колкото и невероятно да му се струваше, усети нежната закръгленост между краката й. Продължавайки да говори, без да отмества поглед от лицето му, тялото й все така леко се отъркваше в неговото. Сякаш ги съединяваше невидим, но все по-твърд и солиден лост. Никълъс не смееше дори да диша, нито пък да прави някакви по-резки движения. Цялото му внимание беше насочено към запазването на тази позиция. Беше странно интимна и особено приятна в обкръжението на най-малко шестстотин гости на приема облечени модерно и богато, все още несвикнали напълно с вносния либерализъм. Нейната тайнственост го развълнува особено много, когато леко я завъртя и погледът му попадна на Сайго, който мрачно ги наблюдаваше от края на дансинга. Баща му го беше въвел в някакъв разговор и нямаше изгледи скоро да го освободи. За пръв и последен път Никълъс си помисли с добро чувство за Сацугай.
    Танцуваха унесено и сякаш безкрайно дълго. Когато най-сетне се разделиха от взаимната си прегръдка без никой от двамата да намекне дори с жест за неотдавнашната близост, той все още не знаеше, че ще изминат почти четири години, преди да я види от ново.


    В неделя полковникът спеше до късно. Позволяваше си този лукс може би защото изпитваше удоволствие да прати по дяволите рутината в единствения си почивен ден през седмицата. Шест дни ставаше точно в шест, но на седмия се надигаше от кревата, когато си поиска.
    Никой не го закачаше в тези неделни утрини, с изключение на Чонг, която сякаш не забелязваше малката му волност. Понякога и тя оставаше на матрака, докато той се събуди, но по-често скачаше още в зори, отпращаше прислугата и се заемаше сама да домакинства в кухнята.
    През почивните дни храната се приготвяше личи от Чонг. Тя би вършила това всеки ден, Никълъс знаеше това, но полковникът категорично се противопостави.
    — Ще готви Тай! — каза заповеднически той един ден. — За това и се плаща. Ти трябва да разполагаш с времето си и да правиш това, което ти харесва.
    — Какво да правя? — попита го тя.
    — Много добре знаеш какво!
    — Кой, аз ли? — с престорено смайване се втренчи в него тя. — Аз само една проста китайка, полковник-сан…
    Последната фраза каза на развален английски, макар че владееше безупречно този език, после започна да се кланя като автоматична кукла. Полковникът изпитваше притеснение от нейните пародии, тъй като тя беше отличен мим и всичко, което иронизираше, се оказваше точно копие на действителността. Не му се искаше да си спомня за това, което ставаше отсреща, на континента, където англичани и американци се отнасяха с местното население като с хора от низша раса, способни единствено на ръчен труд и сексуални забавления. Той взе Чонг в прегръдката си, силните му загорели ръце обвиха здраво крехките й рамене, устните му властно покриха нейните. От опит знаеше, че това е единственият начин да я накара да млъкне; прояви ли нетърпение и гняв, тя ще поднови пародиите си с нова сила…
    Тази неделя Чонг вече беше станала и кълцаше пресен зеленчук в кухнята. Никълъс се изправи на прага и я загледа. През прозорците проникваха косите лъчи на утринното слънце, стъклата мътно проблясваха. Някъде далеч в небето бръмчеше самолет, снижаващ се над летище Ханеда. Ниско над хоризонта се очерта триъгълник от диви патици, който бързо се отдалечаваше от розовия диск на изгряващото слънце.
    Той се приближи да я целуне и тя топло го прегърна.
    — Днес ще ходиш ли на тренировка? — меко попита Чонг.
    — Няма, ако татко си е у дома.
    Ръцете й чевръсто започнаха да режат зеления боб.
    — Мисля, че ти е приготвил изненада и е по-добре да си останеш у дома.
    — Почувствах нещо подобно — усмихна се той. — Ще остана вкъщи.
    — Може би ще дойде време, когато това ще е всевъзможно — промълви Чонг, без да отделя поглед от терасата.
    — Татко ли имаш предвид?
    — Не, теб.
    — Май не мога да те разбера…
    — Когато двамата с баща ти напускахме Сингапур, Со Пенг беше вече близо до смъртта. Процесът беше бавен и той мислеше, че разполага с достатъчно време, за приключване на земните си дела. На мен каза, че се виждаме за последен път и се оказа прав. — Ръцете й се движеха светкавично над дървения плот. — Аз знаех, че трябва да взема баща ти и да напуснем Сингапур завинаги. Беше ни писано да живеем другаде, тук, в Япония. Въпреки това сърцето ми се късаше от мъка, когато се разделях със Со Пенг. Той беше моят баща, беше много повече от баща за мен… Аз също бях повече, от дъщеря за него. Може би защото сами се бяхме избрали и допаднали, защото връзката между нас беше духовна, а не кръвна…
    — Тръгнахме си през онзи ден… Както едно време, когато бях дете, спрях за малко на портичката и се обърнах назад. Со Пенг се приближи и взе ръката ми. За пръв и последен път през съзнателния ми живот той ме докосваше… Баща ти беше отминал няколко крачки надолу по улицата и двамата се оказахме сами. „Сега аз живея чрез теб, Чонг“, прошепна той на онзи особен мандарински диалект, който използвахме само помежду си.
    — Какво е искал да каже?
    — Не зная, само мога да предполагам… — Тя избърса ръцете си, потопи ги за миг в купа със студена лимонена вода, после отново се зае да реже, този път краставички. — Докато прекосявахме горичката и отивахме към джипа, който ни чакаше отвъд, аз непрекъснато плачех. Баща ти не каза нито дума, разбира се, въпреки че много му се искаше да ме утеши… Никога не би си позволил да ме засрами по подобен начин…
    — Беше ли наложително да заминете? — попита Никълъс.
    — Да — отвърна тя и за пръв път го погледна в очите. — Имах определени задължения към баща ти и те бяха най-важното нещо в живота ми. Со Пенг прекрасно знаеше това, знаеше, че е невъзможно да остана при него и да пренебрегна съпружеските си задължения. Стори ли това, човек се лишава от всички добродетели на своето съществуване.
    — Дългът е най-важното нещо в живота, Никълъс. Той е единственото нещо на света, над което смъртта няма власт, той е истинското безсмъртие…


    Оказа се, че целият ден на полковника е свободен и двамата с Никълъс отидоха на традиционното пролетно посещение в ботаническата градина Жиндайши, където гражданите на Токио се покланяха пред цъфналите вишни.
    Отбиха се пътьом в дома на Итами и оставиха Чонг, която беше обещала да намине и да види болния си вуйчо.
    Сутрешната мъгла бързо се разпръскваше, подгонена от силния източен вятър. Валма от нея висяха над града като странни импресионистични творения. Ботаническата градина изглеждаше така, сякаш я бяха спуснали направо от рая. Натежалите от цвят клонки на вишневите дръвчета сияеха в бледорозово, сякаш бяха нарисувани от неземен художник. През другите сезони градината сигурно разкриваше още красоти, но сега беше април и всичко беше подчинено на великолепието на цъфналите вишни. Пред тях се поклащаха разноцветни кимона и ярко оцветени слънчобрани от намаслена хартия, хората бавно пристъпяха по пътечката, виеща се между двете небеса — едното нежно, филигранно и непосредствено пред очите им, другото — далечно и недостижимо. — Спряха пред сергия със сладкиши. Полковникът купи по една порция на двамата и разходката им продължи. Край тях тичаха смеещи се деца, следвани от гордите си родители, влюбени двойки се държаха за ръцете. Сред посетителите имаше много американци.
    — Татко, разкажи ми нещо за дзайбацу — помоли Никълъс.
    Полковникът пъхна в уста парченце сладкиш и замислено започна да дъвче.
    — Ти положително знаеш доста в това отношение — промърмори след малко той.
    — Зная кои са дзайбацу — отвърна Никълъс. — Четирите най-големи промишлени корпорации в Япония. Зная също, че веднага след войната много от висшите ръководители на дзайбацу са били осъдени като военнопрестъпници. Но не разбирам защо…
    Полковникът беше принуден да се наведе, за да може да мине под ниско надвисналите над пътечката клони. Сякаш летяха сред ухаещи бледорозови облаци. Имаха чувството, че модерният и съвременен Токио никога не е съществувал, а знаят за него просто от някаква фантастична книга. Това състояние би било напълно разбираемо за местния жител, тъй като Япония е страна на хилядите символи, всеки от които живее свой собствен живот. Вишневият цвят е сред най-силните от тях, той олицетворява основните концепции на японския дух — обновление, пречистване, любов, неземна красота. Всичко това пробяга през съзнанието на полковника, докато той се чудеше откъде да започне.
    — В Япония нещата никога не са прости и еднозначни — каза той. — Така е и с дзайбацу. Корените му трябва да се търсят в дългата милитаристична история на тази страна. По време на реформите през 1868 година, известни като епохата Мейджи, Япония прави сериозно усилие да излезе от феодалната изолация, в която се е намирала повече от двеста години вследствие управлението на шогуната Токугава. Но това означавало да се откаже от традиционализма, който според много японци е основа на тяхната сила.
    Свърнаха вдясно и се заспускаха по лекия наклон, водещ до малко езеро. Сред храсталаците крещяха деца.
    — С провеждането на тази нова политика, която някои наричат европеизация, неизбежно настъпва и един друг процес — подкопаване на неограничената самурайска власт. Тази каста винаги е била крепост на: традиционализма и незабавно се обявява срещу всичко ново, което се стреми да въведе в живота на страната Мейджи. Знаеш, че от 1582 година насам — годината, в която на власт идва шогунът Хидейоши Тойотоми, единствено самураите имат право да носят две саби, едната от които е катана. И изведнъж привържениците на Мейджи създават закон за военната служба, който предвижда редовна армия от обикновени граждани и забранява носенето на катана. На практика това означава премахване на класовите бариери, привилегиите на които самураите се радват още от 792 година пр.н.е.


    Известно време се разхождаха край брега на езерото, чиито хладни и синкави води ярко контрастираха с розовите цветчета наоколо. Две платноходки играчки пореха гладката му повърхност, белите им платна тихо плющяха. Невръстните им капитани тичаха по брега успоредно с тях и възбудено подскачаха.
    — Но самураите не са се предали лесно — продължи полковникът. Миниатюрните платна върху гладката водна повърхност му напомняха великолепните литографии от японската енциклопедия. — Голяма част от тях открито се опълчват срещу новия ред, а когато ги разбиват, се организират в тайни общности. Най-голямата от тях се наричала Гениоша — Общност на тъмния океан, но има и други — например Кокурюкай — Общността на Черния дракон. Тези групировки действат активно дори в наше време. По своя характер те са крайно реакционни организации, които твърдо вярват в империализма и идеята, че Япония трябва да бъде господар на цяла Азия.
    — Гениоша се създава във Фукуока и там е основната й база дори днес. В това няма нищо чудно, тъй като именно онази част на полуостров Кюшю се намира най-близко до континента.
    Никълъс си помисли за монголското нашествие и за силните националистически чувства, което е предизвикало то в онази част на страната. После се сети за Сацугай.
    Откриха една свободна пейка на няколко крачки от водата и седнаха. На отсрещния бряг на езерцето едно дете размахваше връзка разноцветни балони, над върховете на дърветата се поклащаше хвърчило, сякаш залепено на бледото небе. Върху повърхността му от намаслена оризова хартия беше изобразен огнедишащ дракон.
    — Провалили се в опита си да свалят открито режима Мейджи, членовете на Гениоша се заемат да подкопаят процеса на реформите отвътре, бавно и постепенно. Били са умни хора и са съзнавали, че новите властници, които били твърди привърженици на идеята за индустриализация на страната, ще изпитват остра нужда от икономическа експанзия, включително от евентуално завладяване на Китай.
    — Проникнали в предварително набелязаните политически структури на новото японско общество, членовете на Гениоша се стремят да намерят съюзници сред най-висшите правителствени среди. Особено внимание обръщат на членовете на генералния щаб, където реакционните възгледи са масово явление.
    — Общите избори през 1882 г. се оказват изключително полезни и навременни за целите, които си е поставила Гениоша. В резултат на политически компромис със силните на деня тайната общност осигурява тяхното преизбиране, а в замяна получава уверения, че новото правителство ще следва изключително агресивна и империалистическа външна политика. Тази цел е постигната, макар и с цената на силен терор. Гениоша наема банди лумпени, които тероризират населението, политическите противници на управляващите често биват пребивани или отвличани. Тези избори остават в историята като избори на страха.
    Край тях минаха двама американски офицери, следвани от семействата си. Носеха гордо своите униформи, тъпчеха земята със самочувствието на завоеватели. Положително виждаха къде се намират и какво става край тях, но едва ли го разбираха.
    — С приложението на тази политика и особено след успешната японска инвазия в Манджурия и Шанхай започват японските инвестиции в чужбина. На страната е необходимо изключително динамично икономическо развитие и постиженията й в тази насока са наистина впечатляващи. Именно в този процес се раждат четирите огромни промишлени конгломерата, станали известни под името дзайбацу.
    — Значи Канзацу е прав, като казва, че отговорност за включването на Япония във войната трябва да носят не само милитаристите, но и представителите на едрия бизнес — замислено промълви Никълъс.
    — Така е — кимна полковникът. — В много отношения Япония продължава да е примитивна страна, особено по западните стандарти. Токугава добре се е погрижил за това. Но от друга страна, тези хора разбират по-добре от всеки друг какво означава чистотата на една нация. Тревожи ме фактът, че генерал Макартър не си дава точна сметка за това. О, той беше достатъчно запознат с културата тук, за да не пипа императора въпреки натиска да бъде детрониран и съден като военнопрестъпник. Като оставим настрана подкрепата, която американците получиха от императора непосредствено след края на войната, Макартър си даде сметка, че детронирането му би предизвикало дълбок хаос в страната — дори могъщите шогуни не са дръзвали да поставят под съмнение съществуването на монархическата институция, която е една от най-силните традиции в тази страна.
    — Първоначално американците поддържаха версията, че Япония влиза във войната само поради натиска на милитаристите. — Полковникът млъкна за миг, близна дебелите си пръсти и се зае да тъпче лулата си. — Но тази версия се оказа на светлинни години от истината. Страната беше натикана в ъгъла от членовете на дзайбацу и единственият начин да се излезе от това положение беше войната.
    — Ами народът? — попита Никълъс. — Той едва ли е искал война.
    Полковникът стисна незапалената лула между зъбите си и отправи поглед към леко помръдващата водна повърхност.
    — За нещастие този народ е бил държан в сляпо подчинение векове наред. Феодалните порядки, дългогодишното покорство пред императори, шогуни и старейшини е дало своите плодове. — Изправи гръб и хвърли поглед към сина си, седнал неподвижно на дървената скамейка. — И затова не е изненадващо, че в навечерието на войната почти липсват антимилитаристични настроения. Дори обратното — социалдемократическата партия, която единствена се обявява срещу агресията в Манджурия, губи голяма част от своя електорат на проведените през 1932 година общи избори. Така само малката и радикално настроена комунистическа партия остава политическата сила, която се противопоставя на империалистическата политика на правителството. Но тя е като сламка пред талазите на настъпващата буря. Дзайбацу и Гениоша държат в ръцете си както политиците, така и средствата за масова информация. Войната става неизбежна.
    Разнесоха се забързани стъпки и двамата едновременно вдигнаха глави. Вляво от тях се появиха двама униформени полицаи, които затичаха надолу по каменните стъпала, разперили ръце, за да запазят равновесие. Хората започнаха да се обръщат, разнесе се рязък вик. Децата зарязаха платноходките си, които с поклащане започнаха да се отдалечават от брега. Няколкото американски офицери в близост до тях се поколебаха за миг, после се втурнаха след полицаите. Никълъс и полковникът се изправиха и бавно се вляха в тълпата, струпала се в единия край на езерцето.
    Скупчените вишневи дръвчета, отрупани с цвят, им пречеха да видят какво става зад тях. Поеха през тревата, за да избегнат стълбите, претъпкани с хора. Полковникът хвана Никълъс за ръка и започна да си пробива път с рамо. Откъм брега се разнасяше някакво пляскане и блъскане, което се прекрати с идването на още униформени полицаи.
    Хората пред тях се отдръпнаха, и те видяха малка полянка, отрупана с откъснати вишневи цветчета, застлали като нежен килим яркозелената трева. Сякаш някой се готвеше да посреща герой от войната. За миг Никълъс зърна някакво кимоно, което в първия момент му се стори сиво, но след като получи лек тласък от неспокойната тълпа зад себе си, видя, че е раирано на тесни черно-бели ивици, които от разстояние изглеждаха сиви. Цялото беше поръбено с бяла коприна.
    Полицаите си запробиваха път и хората най-отпред се отдръпнаха. Едва сега Никълъс успя да зърне мъжа, коленичил сред нежните розови цветчета. Челото му докосваше земята, а дясната му ръка беше скрита отпред под кимоното. Пред него беше поставена малка лакирана кутия от розово дърво с пиринчена обковка, превързана с дълга бяла панделка от тънка коприна.
    Изправен зад него, полковникът изведнъж го сграбчи за раменете.
    — Това е Ханшичиро! — тихо възкликна той, споменавайки името на един от най-великите японски поети.
    Никълъс пристъпи напред, за да вижда по-добре. Сред гората от нервно помръдващи крака изведнъж видя ясно лицето на коленичилия мъж. Беше широко и плоско лице, с твърдо изсечени черти и стоманеносива коса над него. От двете страни на устата му бяха издълбани горчиви бръчки, очите му бяха затворени.
    В следващия миг Никълъс изведнъж разбра, че копринената лента пред него не е в сянка, както му се беше сторило отначало, а е изцапана с кръв. Тънка и почти прозрачна, тя беше пропуснала кръвта да попие в земята пред прегънатото тяло на Ханшичиро.
    — Сепуку — каза полковникът. — Така свършват благородниците.
    Никълъс все още се учудваше на невероятната организация на този фатален ритуал. Беше слушал много военни истории и знаеше, че там смъртта винаги е грозна. Но тук всичко стана спокойно, подредено, точно и чисто — естествено като хода на времето.
    — Как се чувстваш, Никълъс? — полковникът леко докосна рамото на сина си и загрижено го погледна.
    — Добре съм — отвърна момчето и вдигна глава. — Просто ми е малко странно, всичко беше толкова неочаквано… Защо го направи в парка, пред всички?
    — За да го видят и запомнят — отвърна полковникът. Започнаха да се отдалечават от езерото и се заизкачваха нагоре по хълмчето. Дърветата тук бяха още по-отрупани с цвят, пътечките под тях едва се забелязваха. Над главите им продължаваше да се наблюдава книжният дракон, бълващ огън, сякаш протестираше срещу лекото въздушно течение, което го тласкаше все по-високо и все по-далеч.
    — Той беше тъжен човек, останал безнадеждно назад в миналото — добави полковникът. — Така и не успя да се нагоди към промените в родината си. — Край тях мина млада японка, която с достойнство буташе пред себе си тъмносиня количка с розово-бели близначета вътре. — Ханшичиро беше великолепен творец, всеотдаен и честен, всички го уважаваха… Това беше неговият протест срещу бъдещето, към което се е устремила Япония. Бъдеще, което според него ще доведе до унищожението й. — Насреща им изскочи влюбена двойка — американски моряк и млада японка, усмихнати и хванати за ръце. Морякът прегърна момичето и го целуна по бузата, то се изкиска и се отдръпна. Косата му се разроши от ветреца, потръпна като книжния дракон горе в небето, но далеч по-жива от него.
    — Много хора са като Ханшичиро — рече Никълъс. — Нали Сацугай е роден във Фукуока?
    Полковникът замислено погледна сина си, спря и бръкна в джоба си за лулата. Отвори кесията с тютюн и се зае да я тъпче, леко почуквайки с палец по чашката.
    Очите на Никълъс продължаваха да следят дракона, който се рееше високо над главите им.
    — Аз прочетох конституцията, татко — промълви той. — Зная, че и ти си участвал в създаването й. Не е японска, но е много демократична, далеч по-демократична от сегашната политика на правителството. Днешна Япония е твърде дясно ориентирана, а дзайбацу си останаха непокътнати. Голяма част от предвоенната администрация продължава да функционира… Това не мога да го разбера.
    Полковникът извади стоманеносивата си запалка „Ронсън“, обърна гръб на ветреца и завъртя колелцето с палец. Изскочи дълго пламъче, той с наслада дръпна три-четири пъти и едва след това щракна капачето.
    — Искам да зная как се чувстваш, преди да ти отговоря — каза той. — Разстроен ли си от смъртта на Ханшичиро? Разстроен ли си, че един човек умря пред очите ти?
    — Не зная — поклати глава Никълъс и сложи ръка върху черния железен парапет, който се извиваше край пътеката. Дланта му усети хладината на метала. — Не зная дали тази случка е започнала да ми въздейства. Беше някак нереална, като на кино. Не познавах този човек, не съм чел нищо от него. Предполагам, че изпитвам тъга, но не зная защо. Той направи това, което е искал.
    Полковникът дръпна от лулата си и се замисли. Всъщност каква реакция беше очаквал от сина си? Сълзи? Истерия? Сърцето му се сви при мисълта, че като се върнат у дома, ще трябва да съобщи новината на Чонг, която обожаваше поезията на стареца. Беше крайно несправедливо да очаква, че синът му ще приеме смъртта на Ханшичиро по начина, по който самия той я беше приел. Между тях лежеше, опитът на цяло поколение, а Никълъс не можеше да притежава онова изострено чувство за исторически промени, което, притежаваха те двамата с Чонг. Никълъс гледаше под съвсем друг ъгъл и това беше съвсем естествено. За миг се замисли за Сацугай. Никълъс го беше схванал съвсем точно, отсега нататък ще трябва да следи по-внимателно отношението на младежа към него.
    — Макар че американците хвърлиха цялата вина за японското участие във войната върху военните, трябва да признаем, че след нея се проведе чистка и сред членовете на дзайбацу — започна той. — Но висшите ръководители на тази групировка успяха да унищожат голяма част от компрометиращите ги документи, други фалшифицираха и така се измъкнаха от справедливото възмездие. Не всички, разбира се — много от тях бяха осъдени като военнопрестъпници. — Насочиха се към източния портал на градината, отвъд който беше паркирана колата им. Полковникът дръпна от лулата, и изпусна облаче син дим във въздуха. — Американците дойдоха тук с най-добри намерения… Спомням си деня, в който завършихме новата конституция и я хвърлихме на премиера и външния министър като нова атомна бомба. Те бяха сащисани, защото това не беше японска конституция, а един документ, изготвен изцяло в духа на Запада. Но Макартър беше твърдо решен да откъсне тази страна от феодалното и минало, което според него представляваше най-голямата опасност за сигурността. Основният замисъл на новата конституция предвиждаше пълното лишаване на императора от власт и оставането му на трона просто като символичен държавен глава, докато изпълнителната власт се предава изцяло в ръцете на народа.
    — И какво стана след това? — попита. Никълъс.
    — През 1947 г. Вашингтон направи остър завой. На Макартър беше наредено да ограничи част от пълномощията си, бяха ревизирани доста присъди и лидерите на дзайбацу бързо възстановиха предвоенните си права и влияние.
    — Но това звучи напълно противоречиво и нелогично!
    — Само от японска гледна точка — отвърна полковникът. — Знаеш ли, Америка най-много се страхува от световния комунизъм и би направила всичко възможно да спре разпространението му. Виж как помагат на Франко в Испания, на Чан Кай Ши тук. Американците са убедени, че най-доброто оръжие за борба с комунизма е фашизмът.
    — Значи умишлено пренебрегват изготвената от самите тях нова японска конституция, възстановяват влиянието на реакционните дзайбацу и ги тласкат надясно, така ли?
    Полковникът мълчаливо кимна. Изведнъж изпита чувството, че никога няма да се добере до изхода на градината, че няма сили да завърши дългото пътешествие из тази земя, покрита с толкова лъжи и предателства.
    — Нека поседнем за малко — тихо промълви той.
    Заобиколиха железния парапет и се отпуснаха върху огряната от слънцето трева. Въпреки топлото време полковникът потръпна и обви рамене с ръцете си. Малки бели облачета скриваха слънцето и сенките им пробягваха като призраци по широката поляна. Вишневите цветчета тихо шумоляха, някъде наблизо възбудено лаеха кучета, пеперуда с кафеникави крилца пърхаше над тревата — самотен солист, изпълняващ сложен и непознат танц. Денят беше чудесен и въпреки това тъжен, от онези прекрасни пролетни дни, които предизвикват сълзи в очите, помисли си полковникът. Защо в живота ни има толкова много такива дни?
    В живота си той беше видял много смърт, на познати и непознати. С течение на времето човек се научава да изгражда около себе си предпазна обвивка срещу чуждата смърт и в крайна сметка тя се превръща в нереална пантомима, която не може да достигне до чувствата му.
    Но тази смърт тук, в парка, в чудесния пролетен ден, пред очите на децата — бъдещето на Япония, беше някак по-различна. Полковникът се чувстваше празен и кух — като Цезар, който се завръща в Рим, откъснал се с нежелание от обятията на Клеопатра, напуснал вечното лято и озовал се в дъждовния март… В съзнанието му проблесна странна картина — един орел, натежал от мрачни поличби, кръжи над статуята на Цезар на площада. Смъртта, на която беше станал свидетел, също тежеше от поличби, но той не можеше да каже какви са те.
    — Добре ли си? — попита го Никълъс и леко докосна ръката му.
    — Какво? — В продължение на няколко секунди очите на полковника гледаха недоумяващо, после чертите му се отпуснаха. — О, да, добре съм, Никълъс. Не безпокой. Просто си мислех как да кажа на майка за смъртта на Ханшичиро. Тя ще се разстрои много!
    Млъкна и отправи поглед към нежните вишневи цветчета наоколо. Скоро усети, че се успокоява.
    — Татко, искам да те попитам нещо.
    Полковникът изпитваше ужас от подобни моменти, но. Никълъс проговори с тон, който издаваше задълбочено предварително обмисляне на онова, което се готвеше да попита.
    — Какво?
    — Искам да зная дали Сацугай е член на Гениоша.
    — Защо питаш?
    — Въпросът ми изглежда съвсем логичен. Сацугай ръководи едно дзайбацу, има възгледи на войнстващ реакционер, родом е от Фукуока, където е формирана философията му. — Никълъс се извърна и погледна баща си в очите: — Честно казано, ще бъда много изненадан, ако се окаже, че човек като него няма нищо общо с Гениоша. Не е ли именно тази връзка фактът, който му позволява да си възвърне влиянието след чистката през 1947 година?
    — Аха — поклати глава полковникът и се усмихна уважение. — Заключението ти е логично и аз те поздравявам за прозорливостта. — Млъкна за момент и е замисли. Вляво от тях няколко дъждосвирци шумно напуснаха клоните на дърветата, направиха кръг над полянката, после сивите им телца се стрелнаха към слънцето и изчезнаха. Далеч на запад хвърчилото дракон бавно се снижаваше, дърпано от невидими ръце. Денят бавно гаснеше. — Гениоша е общност, основана от Хираока Котаро — бавно и внимателно поде полковникът. — Негов най-доверен помощник е бил Муисай Шокан, а Сацугай е негов син.
    Никълъс помълча малко, после попита:
    — Означава ли това, че отговорът на въпроса ми е положителен?
    Полковникът мълчаливо кимна, после попита:
    — Знаеш ли защо е кръстил сина си Сайго?
    — Не.
    — Нали помниш какво ти казах в началото — че Гениоша действа в политическите, структури на страната?
    — Да.
    — Били са принудени да прибегнат до това решение. Според закона за военната служба олигархията през епохата Мейджи се разделя на три групи. Една от тях се оглавява от човек на име Сайго, който се превръща бързо в лидер на крайно консервативни самураи. През 1877 година този Сайго формира армия от трийсет хиляди самураи и ги хвърля в решителна битка срещу модерно въоръжената армия на Мейджи. Естествено, срещу оръдия и пушки самураите не могат да направят нищо и са напълно разбити.
    — Да, разбира се! — извика Никълъс. — Въстанието Сацума! За пръв път правя връзка между две имена, познати ми от историята. — Откъсна стрък трева и добави: — Това е било последното въстание на самураи, нали?
    — Точно така — отвърна полковникът и се надигна, усетил най-сетне, че отново може да се изправи срещу реалния свят и най-вече срещу тъжното лице на Чонг. Винаги му беше трудно, когато е тъжна.
    Прекосиха разстоянието, което ги делеше от портала и излязоха навън. Небето зад тях беше чисто, драконът беше изчезнал, а слънцето бавно потъна зад върховете на дърветата. На мястото му остана ярка червена ивица, подобна на капка кръв върху бял ли хартия.
    През нощта и двамата сънуваха смъртта на Хашичиро, но всеки по свой собствен начин.

Трети кръг
Книга за водата

Ню Йорк Сити | Уест Бей Бридж
Лятото, в наши дни

    Сивите бетонни кубове на Манхатън бяха нагрети от юлското слънце, жегата лепнеше. Никълъс усещаше топлината на асфалта през тънките подметки на летните си сандали и това правеше придвижването още по-неприятно.
    Спря близо до ъгъла на Седмо авеню, пред модернистичната шатра на новата Медисън скуеър гардън и комплекса Пенстейшън. Вдигна очи да я огледа, отбелязвайки колко бързо е унищожен характерният стил на тази сграда. Насреща, се издигаше грамадата на хотел „Статлър Хилтън“, а до него проблясваше фасадата на „Макдоналдс“, цялата от стъкло и пластмаса.
    Очите му разсеяно се насочиха към уличното платно, по което фучаха безкрайните стоманени вълни на автомобилите. Мислеше си за телефонното обаждане на Винсънт късно снощи, за ужасната новина, която му съобщи той. Тери и Айлин убити! Не можеше да си го представи. Беше убеден, че никой не би могъл да се промъкне незабелязано в жилището на Тери. Винсънт също. Но как е станало тогава? Винсънт очевидно не искаше да говори, гласът му звучеше безжизнено. Когато Никълъс го притисна за повече подробности, той само повтори инструкциите си — да вземе първия влак за Ню Йорк и да го чака пред Пенстейшън.
    Слънцето безмилостно прежуряше от безоблачното небе. Ризата на Никълъс залепна за гърба му. Прокара пръсти през косата си и изведнъж му се прииска да я подстриже ниско, за да се спаси някак от жегата. Всички светофари на Седмо авеню бяха червени, въздухът над него висеше тежък и неподвижен като завеса от брокат, имаше чувството, че може да го пипне с ръка.
    Трябваше да се срещне не с Винсънт, а с някакъв детектив на име Кроукър, Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Името му беше познато на Никълъс, беше се натъкнал на него в „Ню Йорк таймс“, който четеше редовно, откакто разполагаше с времето си. Случаят Дидион, превърнат от вестниците, включително и от сериозния „Таймс“, в шумна сензация, може би защото място на действието беше Ектиъм хаус — най-блестящата, нова резиденция, построена на Пето авеню. Кроукър беше натоварен с разследването му и тогава се оказа, че този русокос мъж с детско лице умее да се оправя с журналистите, а стегнатите му информации редовно намираха място в телевизионните новини в шест следобед.
    Светофарите се смениха и желязната змия на трафика по Седмо авеню се размърда. В снагата й преобладаваше жълтият цвят на такситата. Изведнъж от тази маса се отдели черна лимузина с аеродинамична форма и спря до тротоара. През огледалните стъкла не се виждаше нищо, но след миг задната врата се отвори и един звучен бас, долитащ сякаш от изба, учтиво го покани:
    — Моля, качете се, господин Линеър.
    Той се поколеба за миг и това беше достатъчно за шофьора, мургав късо подстриган мъж с тъмносин официален костюм, да излезе и да отвори вратата пред него. Никълъс влезе, вратите на луксозната кола се захлопнаха с меко, издаващо скъпо струваща технология щракване и тя плавно се включи в движението.
    Вътре беше необичайно просторно, и забележително тихо, човек просто губеше усещането, че се намира в автомобил. Отвъд стъклата градът се разстилаше пред тях, сякаш някой го беше нарисувал на подвижни транспаранти. Колата се движеше изключително плавно, само лекият тласък на ускорението доказваше, че все пак се намират на колела.
    Цялото купе беше тапицирано в гълъбовосиво кадифе, очевидно по поръчка, тъй като подобна тапицерия не можеше да се види в нито един автосалон. Беше тъмно и прохладно като в скъп бар. Дори вибрациите на мощния осемцилиндров двигател бяха сведен до минимум.
    Вътре имаше трима души — човекът в официален костюм, който отвори вратата на Никълъс и който не се оказа шофьорът, самият шофьор и още един мъж, седнал в противоположния ъгъл на удобната плюшена седалка отзад. Беше висок и леко натежал, с малко консервативен, но безупречно ушит лек ленен костюм. Никълъс успя да забележи, че под него няма грам тлъстина, всичко беше стегнати мускули и едър кокал. Главата му беше масивна, с леко издадена напред челюст, която му придаваше агресивен вид. Това впечатление се подчертаваше още повече от широкото полегато, чело и стоманеносивата коса. Хлътналите му страни бяха прорязани от две дълбоки бръчки; над сините, решително блестящи очи надвисваха рунтави черни вежди. Лице на човек, който е вземал множество трудни решения през живота си и повечето от тях са се оказвали правилни, реши в себе си Никълъс. Приличаше му на генерал, и то от онези, които имат най-малко пет звезди на пагоните си.
    — Ще пиете ли нещо? — продума мъжът, но не помръдна. Вместо него се раздвижи онзи със синия костюм, извърна се от предната седалка и очаквателно го погледна.
    Какво ли е попречило на лейтенант Кроукър да дойде на срещата, запита се Никълъс.
    — Бакарди с горчив лимон, стига да ви се намира — отвърна той.
    Синият костюм отвори капака на барчето между двете седалки отпред, до слуха на Никълъс долетя тихото звънване на бучка лед в кристална чаша. Запази спокойствие, макар все още да нямаше представа кои са тези хора. Предпочиташе да слуша това, което щеше да му каже човекът насреща — така най-бързо щеше да научи кой е той.
    — Никак не си приличате със снимките си — продума онзи с някакво непонятно отвращение.
    Синият костюм се извъртя да налее ром и под сакото му се мярна късото дуло на револвер, надничащо от лек платнен кобур. Никълъс отмести очи и ги насочи към града навън, който изведнъж му се стори отдалечен на хиляда мили.
    — Друго едва ли би могло да се очаква — отвърна той. — Никога не съм обичал да се снимам.
    — Питието ви — протегна ръка мъжът с тъмносивия костюм.
    Никълъс се наведе напред и посегна към отвореното прозорче на стъклената преграда между двете седалки. От няколко дребни и едва доловими промени в поведението на човека пред себе си той разбра какво ще се случи, но въпреки това не се отдръпна, позволил на любопитството си да вземе връх. В момента, в който ръката му се появи в прореза, онзи дръпна питието и посегна да хване китката му със свободната си ръка. Движението му беше светкавично, но все пак тромаво и бавно според стандартите на Никълъс. Би могъл да му се противопостави по няколко напълно ефикасни начина, но вместо това предпочете да наблюдава пасивно как онзи сграбчва китката му и се опитва да я извие, като едновременно с това се навежда напред и внимателно оглежда ръба на дланта му, груб и корав като животински рог. Очите му се повдигнаха към лицето на мъжа на задната седалка, главата му бавно кимна. После пусна китката на Никълъс и му подаде чашата.
    Никълъс отпи глътка от коктейла, установи, че е безупречен, после попита:
    — Доволни ли сте?
    — Напълно, що се отнася до вашата самоличност — отвърна мъжът до него.
    — Знаете за мен далеч повече, отколкото аз за вас — отбеляза Никълъс.
    — Така и трябва да бъде — сви рамене онзи.
    — Вероятно по вашите стандарти — рече Никълъс, а наум си отбеляза, че никой от тримата не носеше слънчеви очила и никой не пушеше.
    — Това са единствените стандарти, които имат значение, господин Линеър.
    — Нали тук се пуши? — попита Никълъс и дясната му ръка се насочи към джоба на панталоните. Синият костюм се напрегна, главата му бавно се поклати, пръстите му се свиха.
    — Вие не искате да пушите, господин Линеър — рече човекът до него. — Отказахте цигарите преди шест месеца и добре сторихте, тъй като този черен тютюн, който употребявахте, е истински убиец!
    Никълъс остана дълбоко впечатлен от тяхната информираност. Този човек, който и да е той, не беше аматьор.
    — Знаете ли, че концентрацията на пушек с високо съдържание на никотин може да унищожи вкусовите рецептори, господин Линеър? — продължи онзи, кимна в потвърждение на този факт и добави: — Доказано е научно от група изследователи в университета на Северна Каролина… — На устата му се появи лека усмивка: — А точно този университет е заобиколен отвсякъде от тютюневи плантации…
    — Никога не съм чувал за подобно изследване — отвърна Никълъс.
    — Не сте, разбира се. Защото се пази в тайна и ще бъде публикувано по време на конгреса на тютюнопроизводителите, който ще се проведе през октомври в Далас.
    — Изглежда сте доста вътре в тези проблеми.
    — Няма как — засмя се мъжът. — Аз съм този, който финансира споменатото изследване. — После млъкна, обърна лице към стъклото и се загледа навън.
    — Какво знаете за мен? — попита Никълъс и вече беше абсолютно сигурен — това лице му беше познато отнякъде, особено като го гледаше в профил.
    Мъжът се извърна към него и хладно го погледна.
    — Достатъчно, за да ми се прииска да си поговорим насаме.
    Мозайката в главата на Никълъс изведнъж се подреди.
    — Не можах да ви позная — рече той. — Никога не съм ви виждал без брада.
    Мъжът се усмихна и потърка гладко избръсната кожа на брадичката си.
    — Признавам, че има известна разлика — рече той, после лицето му рязко се освободи от топлината, а чертите му сякаш станаха издълбани от гранит. Разликата беше смайваща и малко плашеща. — Какво целите да постигнете чрез връзката си с дъщеря ми, господин Линеър? — Гласът му изплющя като камшик.
    Горката Джъстин, помисли си Никълъс. Как ли е живяла при този деспотичен човек?
    — Нищо, господин Томкин — отвърна той. — Това, което всеки мъж търси в жената и нищо повече.
    Усети движението на синия костюм с периферното си зрение, миг по-късно грамадните лапи сграбчиха ризата му. Част от питието прехвърли ръба на кристалната чаша и се разля по панталона му. Тоя тип като нищо може да нарами концертен роял, помисли си Никълъс.
    — Изказването ви не се отличаваше с особено остроумие — наведе се към него Томкин и отново рязко, като хамелеон, смени тона си. — Защото Джъстин не е коя да е жена, а моя дъщеря! — Този път гласът му приличаше на стомана, облечена в кадифе.
    — По този начин ли се справихте и с онзи Крис от Сан Франциско? — полюбопитства Никълъс.
    За миг Томкин остана напълно неподвижен, после, без да отмества поглед от лицето на Никълъс, леко помръдна дясната си ръка: Синият костюм пусна ризата му, върна се на мястото си отпред и затвори прозорчето. Остана полуизвърнат назад, за да може да ги наблюдава.
    — Значи такава била работата — въздъхна Томкин и го погледна с нов интерес. — Дъщеря ми май наистина си пада по вас, или пък… — стоманата отново се появи в гласа му — сте страхотен любовник! Откакто ходих да я прибера, не се е задържала с мъж повече отдава часа! — Замълча за миг, после добави: — Има си проблеми…
    — Всички имат проблеми, господин Томкин — хладно го изгледа Никълъс. — Дори вие!
    Моментално съжали за думите си и съзна, че ги е изрекъл от яд, а това не беше добър признак.
    — Странна птица сте вие — изгледа го продължително Томкин и се облегна назад. — Имам тесни делови отношения с един куп японци, три-четири пъти в годината отскачам дотам, но за пръв път срещам тип като вас.
    — Това май беше комплимент…
    — Приемете го както ви е угодно — сви рамене Томкин, протегна ръка и натисна някакво скрито копче на облегалката пред себе си. От нея се отдели малка масичка с лампа на гъвкава поставка. Томкин бръкна в кухината, от която се появи масичката и извади лист хартия, прегънат по широчина. Подаде на Никълъс и рече: — Какво ще кажете за това?
    Беше японска оризова хартия, изключително фина.
    Никълъс внимателно я разгърна. Пред очите му се появи хералдически символ, нарисуван с черен туш. Около него, подобно на планетите около слънцето, бяха подредени девет малки брилянта. В средата на кръга беше изписан японският йероглиф комусо, олицетворяващ скитника-естет.
    — Знаете ли какво представлява това? — заповеднически попита Томкин.
    — Първо ми кажете откъде го имате — отвърна Никълъс и вдигна поглед към студените сини очи, в които съзря добре прикривано безпокойство.
    — Дойде с торбата — отвърна Томкин, после, срещнал озадачения поглед на Никълъс, раздразнено обясни: — Всички наши задгранични офиси използват специални пратеници за особено важна кореспонденция или за сведения, които не стават за телефона. Пренасят я в специални торби… Отначало помислих, че става въпрос за някаква шега, но после… — Той сви рамене и рязко добави: — Кажете ми какво представлява това!
    — Герб — отвърна Никълъс и му подаде обратно хартията. Онзи не се помръдна и той я постави на масичката. — Герб на риу, на школа за обучение на нинджи. — Пое дъх да продължи, като търсеше подходящите думи. Но Томкин го изпревари, протегна ръка и нервно почука по преградата от опушено стъкло. Синият костюм се обърна и отвори прозорчето.
    — Франк, искам да отида в кулата!
    — Но, господин Томкин…
    — Веднага, Франк!
    Франк кимна, затвори прозорчето и каза нещо на шофьора. На следващата пресечка лимузината плавно зави и пое на изток. Когато стигнаха до южната отсечка на Парк авеню, направиха ляв завой и се отправиха на север.
    Отпуснат на седалката до Никълъс, Томкин не отделяше поглед от листа оризова хартия, сякаш нещо върху него внезапно беше оживяло и това нещо беше твърде обезпокояващо.


    Лейтенант Кроукър напусна кабинета на капитан Финиган мрачен и ядосан. Стиснал зъби, той закрачи бързо по коридора с луминесцентно осветление, пълен с униформени и цивилни служители.
    — Хей, Лю, почакай малко…
    Той мина на крачка от сержанта, който го повика по име, но изобщо не го забеляза. Онзи сви рамене в недоумение, после се отдалечи. От време на време Кроукър изпадаше в подобно настроение и тогава беше най-добре да бъде оставен на мира.
    Кроукър влезе в кабинета си, чиято външна стена беше изцяло от армирано стъкло, пристъпи към бюрото и ядно стовари юмрук върху металната му повърхност, тапицирана с изкуствена кожа. По нея личаха следи от многобройните му безуспешни опити да я прогори с цигарата си. Така се става жертва на техническия прогрес.
    Тръшна се в тъмнозеления стол с въртящо се седалище и впери поглед в стъклената преграда. Пред очите му продължаваше да стои тлъстото и безизразно лице на Финиган с невъзмутими, приличащи на копчета сини очички.
    — Искам да ти бъде напълно ясно, че случаят Дидион е приключен и забравен, Кроукър — каза му капитанът и вдигна пухкавите си ръчички, сякаш за да се предпази от евентуалните му протести. — Зная, че сам те натоварих с него, но тогава мислех, че ще можем да постигнем бърз резултат. Всички от кмета надолу искаха да арестуваме някого, и то веднага. После отгоре ни скочиха вестниците, а ти знаеш какво могат да направят те. — Ръчичките се отпуснаха и кротко легнаха върху бюрото. Приличаха на две парчета шунка, готови за опушване, помисли си Кроукър. — Не по-зле от мен знаеш какви са хората, които живеят в Ектиъм хаус. Такива като Карден и Калвин Клайн никак не обичат подобни неща да стават в жилищата им. Бяхме подложени на огромен натиск.
    Кроукър затвори очи и започна да си брои на ум: „Едно Мисисипи, две Мисисипи…“ Така правеше като хлапак, когато играеше футбол по улиците на манхатънския квартал, известен сред местните жители със странното име „Кухнята на ада“. Ако не беше прибягнал до този изпитан способ, той положително щеше да забие юмрук в подпухналия червен нос на Финиган. Клепачите му се разтвориха и той видя, че капитанът се е облегнал назад върху високата облегалка, а ръцете му с къси пръсти са скръстени на корема. Колко уискита е успял да изпие до този момент, запита се Кроукър. Очите му неволно се насочиха към чекмеджето вдясно, в което старецът винаги държеше бутилка, после отново се върнаха към лицето на Финиган, прорязано от червеникави жилчици. Под меката утринна светлина, която се процеждаше през полуспуснатите жалузи на прозореца, погледът му изглеждаше по-безжизнен от обичайното. Отвън небостъргачите на Долен Манхатън изглеждаха като нереални картонени кутии.
    — Зная всичко за натиска, капитане — продума той, без да издава чувствата си. — Вече десет години съм в полицията и постоянно съм изложен на него. Не разбирам само защо трябва да сменяме тактиката така внезапно.
    — Ти не успя да откриеш нищо и аз реших да дръпна щепсела — спокойно отвърна Финиган. — Това е всичко.
    — Глупости! — избухна Кроукър. — Ами купищата улики, които…
    — На мен тия номера не минават, лейтенант! — рязко го прекъсна Финиган, очичките му ядно проблеснаха, капчици слюнка се появиха върху провисналата му долна устна. — Не съм в състояние да слушам грандоманските ти приказки! — Тялото му се стегна и приведе напред, в очичките се появи опасен и безмилостен блясък. — Радваш се на изключителна популярност сред представителите на печата, но не забравяй, че аз ти позволих да я имаш, защото тя носи полза на Отдела, а обществеността обича да гледа и слуша познати физиономии. Толкоз! Не си въобразявай, че имаш някакви особени привилегии! Нито тук, нито навън! — Масивният му палец се изви към прозореца зад рамото му. — Следя отблизо малката ти игра и съвсем ясно виждам нейната безсмисленост. Харесва ти да си център на вниманието, постоянните интервюта, лапаш ги ненаситно и ти е гот. Нямам нищо против, щом това ти харесва. Но няма да ти позволя да се отнасяш с мен като с някакъв идиот, лишен от морал. — Забеляза как се промени лицето на другия и добави: — Да, да, именно като с лишен от морал идиот! Достатъчно дълго си в полицията, за да знаеш защо се слага край на едно или друго разследване. Защото някой от висшите кръгове „моли“ за това! Надявам се, че вече всичко ти е ясно. — Лицето му почервеня, увисналите му бузи леко потрепваха. — Ще ти призная, че често съм мислил да се отърва от теб и да те пратя в някой друг район. Но не го правя, защото си ценен за отдела, защото благодарение на теб кметът ни споменава в речите си поне два пъти в годината, а това, няма да скрия, повишава и личния ми авторитет. — Стана на крака, дебелите му ръце се превърнаха в масивни колони, опрени в бюрото с побелели от напрежение юмруци. — Но проклет да бъда, ако ти позволя още веднъж да ми погодиш онзи номер със случая Лаймън! Ти продължи да се ровиш в него въпреки официалното му приключване и ме направи на глупак в очите на всички служители в отдела. Добре поне, че комисарят не разбра… — Показалецът с големина на среден кренвирш се насочи заплашително към лицето на Кроукър и леко се поклати: — Поемаш случая с двойното убийство на Танака и Окура и не искам да чувам, че си го върнал за доразследване на момчетата от районния участък, както си направил снощи! — Прочисти гърлото си и избърса уста със сива носна кърпичка. — Е, какво? Нещо не ти харесва в погледа ми? Добре, заемай се с работата и бъди щастлив. Бъди доволен, че все още ти се възлага разследване!
    Кроукър се обърна да си върви, но гласът на Финиган го спря с ръка върху бравата.
    — Още нещо, лейтенант. Знаеш правилата, не ме карай друг път да ти обяснявам какво е стандартна оперативна процедура, сякаш си някой нехранимайко, попаднал при нас направо от улицата. Ясно ли е?
    Точно в този миг Кроукър реши да продължи работата си по случая „Дидион“, сам, без помощта на никого. Не можеше да се довери на никой от колегите си, много внимателно ще трябва да използва и техническите средства. Погледна часовника, после пластмасовата чашка върху бюрото, на дъното на която имаше утайка от отдавна изстинало кафе. Беше закъснял за срещата с Линеър, но това изобщо не го развълнува, тъй като умът му все още беше зает със случая Дидион. В едно отношение Финиган беше прав — не беше успял да се добере до нищо. Момичето имаше приятели някъде, но къде? С цената на неимоверни усилия беше успял да се придвижи крачка напред — благодарение на Мати Устата, от която очакваше име и адрес… Тази беше причината, поради която изчакваше и поради която реагира толкова болезнено на официалното приключване на разследването. Нямаше никакъв смисъл да разкрива на Финиган с какво разполага, никакъв! Все едно, че говори на стената. Именно това въздържане беше причина името на Финиган да бъде споменавано в кметските речи и капитанът отлично го знаеше. Не го беше грижа за похватите, до които прибягва Кроукър, интересуваше го единствено крайният резултат. Той ще ми говори за флирт с пресата, изсумтя Кроукър и се завъртя в стола си. Проклет пияница!
    Кроукър изруга и се изправи. Беше време да открие Линеър.


    Приблизително по същото време Винсънт започна работа в залата за аутопсии. Снощи, когато докараха труповете на Тери и Айлин, той не беше дежурен, но Талъс — една от най-съобразителните му асистентки, веднага го уведоми по телефона. Пристигна точно, когато двамата патрулни полицаи и едрият навъсен районен инспектор ожесточено спореха кой пръв е приел повикването. Инспекторът притежаваше далеч по-цветист речник от униформените си колеги и те неохотно отстъпваха.
    Винсънт не им обърна внимание и забърза към големите хладилници. Искаше да види с очите си, искаше да се увери, че не е станала някаква досадна грешка и вътре е например не Тери, а някой от неговите инструктори, попаднал кой знае как в жилището му… Но грешка нямаше — телата бяха на Тери и Айлин, мъртви и вкочанени. Тогава си спомни за телефонното позвъняване късно през нощта. Дали не е бил Тери?
    Той мрачно се извърна настрана — това вече нямаше никакво значение.
    Остави ги за сутринта, само нареди внимателното етикетиране на личните им вещи и дрехи, което би улеснило детективите, поемащи разследването на случая. После се прибра у дома и не мигна до настъпването на утрото.
    Беше стигнал до такъв етап на живота, в който изпитваше спокойствие единствено в моргата. Там можеше да работи на спокойствие, да прави логични заключения, да разрешава заплетени случаи така, че рапортите му водеха директно до залавянето на убиеца, да утешава близките на жертвите, преминаващи през кабинета му в неспирен поток…
    Безмълвните му пациенти бяха като огромни йероглифи, като тайнствени скали, в чиито недра се криеха важни послания за живите. А той беше археологът, който трябваше да ги разкрие.
    Изпитваше огромно удовлетворение от работата си тук, в „къщата на мъртъвците“, както наричаха моргата много от практикуващите лекари. Това име не беше удачно, тъй като всеки ден тук се водеше трудна борба и смъртта неохотно се разделяше със своите хладни тайни. Винсънт и колегите му полагаха неимоверни усилия да ги измъкнат от ноктите й, да ги разгадаят и премахнат страховитата им тайнственост. Коя друга работа би могла да има по-голямо значение за живите?
    Тази сутрин Винсънт стоеше в централната зала, обърнал гръб на редицата тежки вратички от неръждаема стомана. Върху масата за аутопсии лежеше тялото на негър с обърната настрани глава, голо и студено. Оттатък летящата врата чакаха реда си още два трупа — на приятеля му Тери Танака и на Айлин — жената, която Тери беше обичал. За пръв път, откакто работеше тук, той си зададе въпроса дали наистина има желание да бутне тази врата. Изведнъж му дойде до гуша от смъртта, изведнъж той изгуби желанието си за работа. Отново му се прииска да зареже всичко и да се върне в Япония. Едновременно с това осъзна, че това вече е невъзможно, че няма да може да преодолее културния шок между двете цивилизации, че е безнадеждно заразен от болестта на Запада, от болестта на този апокалиптичен Ню Йорк.
    Дълбоко в душата си съзнаваше, че може да се спаси само ако продължи. Смъртта се изправи пред него като непреодолима стена, твърде висока, за да я прескочи. Така я беше чувствал някога, в далечните години на — детството си. Знаеше, че трябва да я срути или да полудее, а единственият път за преодоляването й минаваше през онази ярко осветена стая зад летящата врата. Там можеше да направи внимателна дисекция на смъртта, да разгради тухла по тухла високата стена, да открие пораженията, които тя е нанесла на неговите приятели. Страшно много му се искаше да успее.
    Винсънт потръпна, бутна летящата врата и се приготви за работа. Япония, мечтата на неговите сънища, отлетя някъде далеч.


    Лимузината напусна оживения трафик в долната част на петдесета улица и плавно спря на ъгъла. Франк изскочи пръв и любезно отвори задната врата.
    Намираха се в квартал, над който доминираше конструкцията на огромна стоманена сграда, почти готова за използване. Беше доста отдалечена от тротоара, чиито плочки бяха изкъртени, за да отстъпят място на специалната тухленочервена настилка. Минувачите бяха предпазени от строителните работи чрез специален дъсчен тунел. В южния край на строителната площадка беше монтиран огромен бетонен възел. Цилиндричното му туловище, нашарено с разноцветни ромбчета, бавно се въртеше. Висок кран до него издигаше нагоре масивни стоманени релси. Част от облицовката на фасадата беше готова, но върху модерните блестящочерни плочки и сега се виждаха начертаните с тебешир линии. Страничната част обаче все още представляваше гол скелет от метални конструкции и странно наподобяваше прозрачен пашкул, в чиято вътрешност човек можеше да наблюдава оформянето на какавидата.
    Минаха по дървено мостче, под което мъже с изпъкнали мускули и набраздени от пот лица, приличащи на навъсени зъболекари, натискаха ръчките на пневматични пистолети. Пристъпиха в сянката на скелето, въздухът тежеше от ситен прах, който полепваше като пърхот по косите и раменете им.
    Приближи се мъж с тясно лице и грапава кожа. На главата му имаше яркожълта каска със синя ивица отпред, на която беше надраскано името Лубин Брос. Познал Томкин, той се усмихна широко и подаде ръка. После ги поведе надясно към една туристическа каравана, която очевидно изпълняваше функцията на канцелария. Томкин лаконично го представи като Ейб Русо, главен инженер на строено. Русо стисна ръката на Никълъс, после им подаде по една каска и отново ги поведе навън.
    Водена от Франк, групичката им се насочи към вътрешността на строежа, прекоси огромното предверие и тръгна по дълъг коридор, осветен от голи крушки, висящи от временно прекарана инсталация под тавана. В ноздрите им нахлу миризмата на пресен бетон.
    Асансьорът очевидно беше монтиран наскоро, стените му все още бяха облепени с масленозелена хартия. Стигнаха до най-горния етаж, където ги посрещна един здравеняк като Франк, малко по-нисък от него. Мълчаливо тръгнаха по дългия коридор.
    Таванът и стените бяха покрити с леко грапав тъмносин плат, създаващ илюзията за естествена коприна. Стената вдясно беше изцяло остъклена, или по-скоро щеше да бъде, след като рамките от тънък метал, покрити с антикорозионен лак с ръждив цвят, получеха своите панорамни стъкла. Отвъд тях се разкриваше спиращата дъха панорама на Манхатън, простираща се на северозапад. Най-отпред бяха масивните сгради на срещуположната страна на улицата, а зад тях в стройни квадрати се редяха останалите небостъргачи, изпълнили пространството чак до река Хъдзън. Поглеждайки на север, човек можеше да забележи как Манхатън плавно се снижава и неусетно преминава в южната част на Сентръл парк.
    Коридорът свършваше при масивна двойна врата с метален обков и солидни бронзови топки. Вляво от нея бяха наредени обикновени дървени врати, които водеха към малки, все още недовършени канцеларии от неогладен бетон. В няколко от тях Никълъс забеляза големи рула мокет, готови за разстилане.
    Подухна топъл ветрец. Тук горе беше все така горещо — в Манхатън през лятото човек трудно можеше да се отърве от жегата. Над голия под се разлетяха сажди и нечистотии, приличащи на мръсни пръски пяна. Целият коридор се изпълни с тях.
    Томкин спря пред металната врата и вдигна ръце, сякаш се готвеше за солово изпълнение.
    — Виждате ли това, което виждам аз, Никълъс? — попита той, извърна се леко и добави: — Мисля, че мога да ви наричам Никълъс, нали? — Въпросът му беше риторичен, и той побърза да продължи: — Светът наоколо беше свят мечта, имаше значение за всеки от нас, много смели мъже изгаряха от желание да го покорят. — Ръката му се спусна надолу, пръстите му се свиха. — Днес обаче той не е нищо повече от един проклет промишлен обор. В него няма повече място, няма време за нищо. Знаете ли какво означава това? Ще ви кажа — там, отсреща е претъпкано, ние се задушаваме в борбата за оцеляване. Да, да, правилно чухте. Става въпрос за оцеляване, а не за извличане на печалби. В същото време светът става страшно хомогенизиран. — Стрелна с поглед Никълъс и продължи: — Не разбирате за какво говоря? Добре, ще ви обясня. Как бихте се почувствали в ролята на Марко Поло, а? Две години и половина да бродите из безкрайната шир на Азия, за да стигнете най-накрая в Китай — земя, за която никой европеец дори не е сънувал, а камо ли да стъпи там. Може ли нещо на този свят да се сравни с подобно преживяване? Не, хиляди пъти не!
    Той пристъпи напред, ръцете му докоснаха стоманената структура, очите му гледаха някъде далеч.
    — Не зная вече с колко пари разполагам — прошепнаха тихо устните му, главата му се поклащаше леко, сякаш беше изпаднал в транс. — О, разбира се, всеки момент мога да наема специалисти да изчислят това, но каквато и цифра да посочат, тя вече ще бъде остаряла… При всички случаи обаче тя ще бъде прекалено голяма, за да я приема спокойно. — Лицето му се покри със ситни и мътно блестящи капчици пот. — На практика мога да имам всичко, което бих пожелал в този свят. Вярвате ли в това? — Той се извърна с лице към Никълъс, въпросът му беше зададен грубо, вените на слепоочието му изпъкнаха и видимо започнаха, да пулсират. — Това е положението. Мога да правя каквото си поискам и никой не може да ми държи сметка. Е, при особени случаи може би ще се наложи да бъда обект на някое повърхностно разследване, но нищо повече. — Ръката му се размаха: — Никога не бих стигнал дотам…
    — Много ми олекна — вметна саркастично Никълъс, но Томкин продължи, без да показва с нищо, че го е чул.
    — Би било твърде деспотично да демонстрирам силата си по подобен начин, затова никога няма да прибягна до него.
    — Май сте разочарован…
    — Какво? — излезе от унеса си Томкин. — О, не, съвсем не. Ще ви кажа нещо — като всички велики хора и аз си давам сметка за тленността… за своята тленност. Това е причината да искам всичко около Джъстин да бъде наред, същото важи и за сестра й.
    По неизвестни причини Никълъс остана с впечатлението, че Томкин иска да каже нещо съвсем различно.
    — Сигурен съм, че ще успеете — каза той.
    — Я зарежете този покровителствен тон! — сряза го Томкин. — Зная отлично що за баща съм бил през всичките тези години. Джъстин има проблеми при отношенията си с мъжете, а Гелда току-що се разведе за четвърти път и не мога да я опазя от шишето, ако ще да наема и хиляда души! Същевременно продължавам да скачам в живота им, ту вътре, ту вън… Това е положението и ако не могат да го приемат, още по-зле за тях!
    — Що се отнася до Джъстин, имам чувството, че тя съвсем не държи да скачате в живота й — отбеляза Никълъс.
    — Няма друг избор! — процеди Томкин. — Аз съм й баща, независимо от това, което приказва наляво-надясно. Все още я обичам… обичам ги и двете. Всички сме осрани по някакъв начин, но техните проблеми просто са по-отчетливи, това е всичко!
    — Вижте какво, господин Томкин…
    — Не започвайте да се заяждате, Никълъс — прекъсна го другият с предупредителен тон. — Досега се разбирахме добре. — Думите започнаха да излитат от устата му така, сякаш изгаряха вътрешностите му. Разбира се, че не й беше: приятно, когато се намесих в живота й преди две години! Но какво знаеше тя? Господи, тя беше затънала в говна чак до шията! — Главата му рязко се завъртя: — Преследваше онзи копелдак, сякаш е самият Господ Бог!
    — Тя ми каза… — започна Никълъс.
    — Какво ви каза? — прекъсна го Томкин. — Каза ли ви, че има конюшня за мъжкари? Че е двупосочен и предпочита мъжките задници? Че може да легне с нея само ако предварително я пребие от бой? Каза ли всичко това? — Лицето му беше изкривено от гняв и срам, от устните му хвърчаха слюнки.
    — Не — тихо отвърна Никълъс. — Не ми го каза.
    Томкин издаде остър лаещ звук, който би трябвало да прозвучи като саркастичен смях.
    — Бих се обзаложил, че не го е сторила — рече той и издаде глава напред. В тази поза силно наподобяваше ловджийско гонче, направило стойка. Никълъс се запита дали той е обектът на лова. Ако се окаже така, Томкин положително ще се задави.
    — Не виждам причината да ми разказвате всичко това! — заплашително процеди той.
    — Защо, да не би да ви се обръща стомахът? — саркастично попита онзи. — Да не би да сте отвратен от нея, след като разбрахте какво представлява? Сигурно вече съжалявате, че сте имали нещо общо, а?
    — Не ме интересува какво е правила, преди да се срещнем — бавно отвърна Никълъс. — За нашите отношения миналото няма никакво значение. — Очите му се спряха на плувналото в пот лице на Томкин, блестящо на няколко сантиметра пред него. — Аз зная що за човек е Джъстин, Томкин. В момента се питам дали вие знаете това!
    За миг очите на Томкин сякаш щяха да изскочат от орбитите си. В следващия той вече се беше овладял, от лицето му се оттекоха всички следи от яростта, то стана гладко и спокойно. На устните му се появи усмивка, ръката му дружески потупа гърба на Никълъс.
    — Мисля, че не бива да ме осъждате само защото, се опитвам да разбера това, нали?
    Изведнъж Никълъс усети слабостта на този човек. Именно поради слабост разиграваше целия този театър със загрижеността за дъщерите си, докато на практика умираше от ужас, че няма син, който да продължи делото му, да го направи безсмъртен. Странно, но именно тази слабост му попречи открито да го намрази. В риу Ито го бяха учили да се възползва от слабостта на противника, за да го победи. Но извън стените на тренировъчната зала Никълъс беше открил, че хората живеят със своите слабости и именно те ги превръщат в човешки същества, уязвими, но въпреки това интересни. Да вземем например Мусаши. Ако човек вярва сляпо в Го рин ношо, за него Мусаши ще бъде не човек, а паметник от стомана, непобедим и лишен от всякакви емоции. Но за Мусаши се носеха най-различни легенди. Според една от тях, която Никълъс помнеше, особено ясно, Мусаши е бил победен от някакъв нинджа, използвал за оръжие книжно ветрило. Нинджите са били известни с нетрадиционните си похвати в боя, затова всички приемаха загубата на Мусаши за нещо закономерно. Но Никълъс усещаше, че нещата не са толкова прости и въпреки това се стопляше от мисълта, че този велик войн, този бог на сабята, в крайна сметка е познал вкуса на поражението.
    Знаеше, че е най-лесно да обяви Томкин за дивак и да престане да му обръща внимание. Но много хора се предпазват с подобна фасада, а за един кратък миг той беше успял да надзърне зад нея и беше видял човека — гол и беззащитен, с всичките му чувства и тревоги. Още повече, че Томкин беше достатъчно интелигентен да почувства този факт и вече знаеше, че Никълъс има някакво превъзходство над него. Беше му любопитно да разбере как и защо се стигна до това положение и любопитството му бързо беше задоволено.
    — Искам да работите за мен — леко и сякаш на шега каза Томкин. — Искам да разберете какво става. Зная всичко за Якудза8, дори съм имал личен контакт с Шото. Несъмнено сте чували за него, нали? — Никълъс кимна и той продължи: — Труден тип, много труден… Но аз се справих… — Палецът и показалецът му замислено се докоснаха до долната му устна: — За нинджите обаче не зная нищо… Когато нещо не ми е известно, аз имам навика да го прехвърлям в ръцете на специалист. — Пръстът му рязко се насочи в лицето на Никълъс: — Вие сте специалист по тези мръсници, нали?
    — И така може да се каже.
    — Тогава искам да ви наема, открийте за какво става въпрос. — Размаха оризовата хартия с изрисуваното върху нея ритуално предупреждение и му го подаде: — Това не го искам, вземете го!
    Никълъс не помръдна.
    — Кога го получихте? — попита той.
    — Нали ви казах, дойде с торбата от Япония. Чакайте да помисля… преди около седмица.
    Преди седмица, помисли си Никълъс. Горе-долу по времето, когато откриха тялото на Бари. Значи е бил прав, набелязаната жертва е Томкин.
    — Мисля, че сте белязан за убиване — каза на глас той.
    Томкин дори не мигна.
    — И друг път ми се е случвало.
    — Но не и с нинджа.
    — Вярно — кимна онзи. — Но вече ви казах, че си имах известни неприятности с Якудза и мисля, че се справих.
    — Сега случаят е различен.
    — С какво? Той никога не може да се доближи до мен.
    — Има хиляда начина да го стори, но няма смисъл да си губите времето, за да ги откриете. Просто няма да успеете.
    — Започва да ми намирисва на пазарлък — погледна го с натежали очи Томкин. — Май искате да повдигнете началната цена, а?
    — Не съм казал, че приемам — отвърна Никълъс.
    — Ваша работа — сви рамене Томкин. — Имам си Франк и Уисъл, те са ми достатъчни.
    Никълъс не ги удостои дори с поглед.
    — Томкин, ако за вашето убийство действително е нает нинджа, той ще мине през тези двамата като през бала памук!
    — Отново ще кажа, че сте обладан от желанието да си повдигнете цената!
    — Глупости! Заради вас пропускам важна среща и трябва да… — Не забеляза знака, но двамата изведнъж се оказаха пред него. Ръцете на Франк висяха отпуснато край тялото му, пръстите им бяха леко присвити. Уисъл измъкна револвера си — 38-ми калибър е къса цев, не особено подходящ за далечна стрелба, но изключително сигурен в рамките на пет-шест метра. Именно в тези рамки се намираше цялата групичка в момента.
    Никълъс зае класическата стойка „йорой кумиучи“, до която древните войни са прибягвали поради броните си, а днес успешно се използва от хора, принудени да носят европейски дрехи.
    Револверът на Уисъл зае хоризонтално положение, пръстът му бавно започна да обира луфта на спусъка. Никълъс се стрелна напред, десният му крак потъна в левия глезен на нападателя, в същия миг лявата му длан се стовари със саблен удар върху дулото на оръжието. Тресна изстрел, куршумът остави бяла следа върху тапицираната в синьо стена.
    Уисъл пусна ненужното оръжие и насочи десния си юмрук към корема на Никълъс. С изцъклени от учудване очи видя как ударът му беше блокиран далеч преди целта, сякаш срещнал невидима бетонна стена. В следващия миг лицето му се изкриви от болка, ръката му рязко бе извъртяна назад и надолу, ушите му доловиха рязко пропукване, сякаш някой изплющя с камшик в краката му. В същия миг лявата длан на Никълъс потъна в ключицата му с тъп удар, нещо отново пропука и Уисъл се стовари в безсъзнание на пода.
    Франк пристъпи напред, без да прави опит да измъкне пистолета си. Пръстите му, твърди и прави като дъски, се насочиха към лицето на Никълъс.
    Вкопан на мястото си, Никълъс безмълвно наблюдаваше развитието на атаката му. Разполагаше с достатъчно време за това. Умът му автоматично отбеляза, че Франк е левак и очаква някаква хватка на карате.
    Когато моментът за действие настъпи, той направи почти неуловимо за очите на страничен наблюдател движение и изведнъж се оказа между двете заплашително протегнати насреща му ръце. Томкин, който с интерес наблюдаваше развитието на нещата, изобщо не разбра какво става. Беше готов да се закълне, че младият мъж изобщо не се помръдна, но въпреки това лактите му изведнъж се оказаха в непосредствена близост до гръдния кош на Франк, побутнаха го някак леко и онзи се строполи на пода.
    — Знаех си аз! — възбудено извика Томкин. — Знаех, че сте добър, на рапортите понякога лъжат! Ако човек напълно им се доверява, лесно може да се окаже в глупаво положение! — Очите му се сведоха към неподвижните фигури на двамата телохранители, главата му се поклати в знак на уважение: — Страхотен сте, дявол да ви вземе! — После повдигна глава и протегна ръка: — Радвам се да ви приема за член на своя екип, Ник!
    Никълъс му отправи продължителен поглед, после бавно тръгна към асансьора.
    — Вече ви казах, че предложението ви не ме интересува. — Натисна бутона и той ярко заблестя. Асансьорът тръгна нагоре. — Вие не храните уважение към хората.
    Томкин прескочи телата на пазачите си и се насочи към него.
    — Не е така — рече той.
    — Така е. Не обичам да ме манипулират, Томкин. Джъстин още по-малко, доколкото я познавам. Не ви дължа нищо и няма да ви позволя да се бъркате в живота ми.
    Вратите на асансьора се разтвориха зад гърба му и той влезе.
    — Почакай малко, Ник — протегна ръка Томкин.
    — Не ме търсете, аз ще ви се обадя.
    Никълъс натисна бутона за партера и вратите започнаха да се затварят. Томкин се втурна напред и ги задържа с двете си ръце. Чертите на лицето му сякаш бяха издялани от гранит, в очите му се появи злобен метален блясък.
    — Не пропускаш ли нещо? — изсъска той. — Не забравяш ли, че и животът на дъщеря ми е в опасност? Едва ли искаш този мръсник да се докопа до нея, Ник. Помисли си по този въпрос, хубавичко си помисли! — Ръцете му пуснаха вратите и те с трясък се захлопнаха.
    Докато се спускаше надолу, Никълъс си спомни онази нощ, в която през кухненския прозорец влетя отвратителното животинче. Яркочервена кръв и блестящо черна козина. Визитната картичка на нинджата, наречена „кужи кири“, предназначена да всели ужас в душата на жертвата. Това е едно от най-силните му оръжия, а графичното му изображение е символът „ко мусо“, заобиколен от девет диаманта…
    Джъстин, проплака душата му. Очите му нетърпеливо се отправиха към кранчето над вратата, на което се изписваха отминалите етажи. Трябваше му телефон, трябваше му веднага!
    На улицата видя тъмнокос мъж с широки рамене и мрачно лице, от което се излъчваше сила. Беше застанал до бял форд, който дори без подвижната синя лампа отдалеч миришеше на полицейски автомобил. Никълъс позна това лице, то принадлежеше на Лю Кроукър, лейтенант в полицията. Излезе от сянката на дъсчения тунел пред входа, подхвърли каската си на някакъв работник и стъпи на тротоара.
    Телефон намери в импровизираната канцелария на Ейб Русо. Първоначално мислеше да се обади на Рей Флоръм — началника на полицията в Уест Бей Бридж, но после се отказа, тъй като беше сигурен, че Джъстин няма да приеме полицейска протекция. Поиска от централата номера на Док Диърфорт и разговаря с него в продължение на няколко минути. Докторът се съгласи да наглежда Джъстин от време на време.
    — Линеър — рече Кроукър, когато видя, че Никълъс се приближава към него. — Какво, по дяволите, правите с Рафаел Томкин? — Дългите му тънки пръсти попипаха клечката за зъби, която се подаваше от устата му.
    — Здравейте, лейтенант — кимна му Никълъс.
    — Айде, стига любезности — изръмжа онзи и се настани зад волана. — Скачайте вътре, че имаме работа!
    Никълъс отвори дясната врата и влезе в колата, В мига, в който подметката му се отдели от нагорещения асфалт, фордът рязко потегли с пронизително пищене на гумите. Той затръшна вратата и се облегна назад.
    — Мислех, че вашето приятелче Ито ви е дал точни инструкции — промърмори Кроукър докато се мушкаше сред потока коли по Парк авеню и се стремеше да се залепи за разделителната линия между двете платна.
    — Томкин ме взе, докато ви чаках.
    — Майка ви не ви ли е предупреждавала да не се качвате в коли с непознати? — изръмжа Кроукър — И какво искаше от вас тоя мръсник?
    — Това не ви засяга.
    Кроукър се извъртя към него и сякаш напълно забрави оживеното движение.
    — Виж какво, приятел, не ми създавай трудности — тежко продума той. — Всичко, което се отнася до Рафаел Томкин, ме засяга, и то дълбоко, ясно ли ти е? Хайде, почвай!
    Кракът му рязко настъпи спирачката, колата поднесе и зави наляво, точно когато изглеждаше, че вече подминава пресечката, водеща към центъра.
    — Защо толкова се интересуваш от Томкин? — уморено попита Никълъс. Започна да му писва да го разпитват.
    — Ще ти кажа, Линеър — тежко продума Кроукър. Личеше му, че се сдържа с усилие и търси най-подходящите думи: — Правя всичко възможно да се държа възпитано с теб и да ти засвидетелствам уважение. Нямам нищо срещу теб, поне на този етап. Но днес не ми върви особено и бушоните ми всеки момент могат да избият… Щом си тук, в тази кола, за тебе важи същото. Сега бъди така добър и отговаряй на въпросите ми. Няма да боли, обещавам ти…
    След тези думи натисна клаксона и рязко зави по посока на парка.
    — Срещам се с дъщеря му — рече Никълъс. — И той решил да ме провери.
    — По дяволите! — изрева Кроукър и плесна волана с ръба на дланта си. После пусна една сочна ругатня и заобиколи някакво такси, което бавно се влачеше пред тях. Фордът със свистене навлезе в кръговото движение на надлеза над Четиридесет и шеста улица и с пълна газ пое по Четиридесет и втора. — Исусе! Мислех, че ще избягна задръстването, като мина край парка, но я виж това! — Ръката му посочи морето от коли пред тях, което блестеше под ярките лъчи на слънцето. В колата беше задушно, въздухът вонеше на изгорял бензин и нагорещено масло. — Мамка им! — изръмжа полицаят и включи сирената с лявата си ръка. Колите пред тях неохотно започнаха да им правят път. — Господи, през лятото в Ню Йорк е ад! — Свърнаха на изток по Тридесета улица и Кроукър изключи сирената.
    — Коя от двете? — попита той.
    — Моля?
    — Дъщерите, Линеър. Коя от тях — Гелда, дето си пада по отлежалото уиски, или другата, откачената… как й беше името?
    — Джъстин.
    — Да, бе, все й забравям името… — кимна полицаят. — Прекалено хубава, за да е Томкин. — Извърна се и изплю през прозореца клечката за зъби. — Веднъж говорих с нея, преди два месеца. Трудно е да я забрави човек…
    — Да, хубава е — промърмори Никълъс. Изведнъж му се прииска да е с нея, а не в тая жега насред Ню Йорк на път за моргата. Проклет да е тоя Томкин, изруга мислено той, после се усмихна. Все пак познава хората си, мръсното копеле. Това го насочи към друга мисъл и той попита: — Сигурно познаваш добре това семейство, а?
    Спряха сред потока коли, струпали се пред червения светофар на пресечката между Трето и Второ авеню. Пред тях нахално се вмъкна тъпоносата муцуна на хладилен камион за превоз на месо.
    Кроукър се обърна и го погледна, без да отмества лакът от отворения прозорец. Очите му бяха сиви, а доста дългата му за полицай коса беше сресана право назад. Приличаше на войн ветеран, оцелял след всички световни войни, изскочил направо от телевизионния сериал „Оттук до вечността“.
    — Доста си любопитен — промърмори той и леко натисна педала на газта. Желязното стадо пред тях прие неохотно хладилния камион в редиците си и потегли със скоростта на погребална процесия. Гласът на Кроукър изведнъж се промени и той небрежно подхвърли: — Бас държа, че старият мръсник хич не е доволен от факта, че навестяваш щерка му!
    — И така може да се каже — сви рамене Никълъс. Отново спряха, жегата стана почти непоносима. — Как успя да ме откриеш?
    — Пристигнах на Пенстейшън точно навреме, за да видя как влизаш в оная лимузина — отвърна Кроукър. — Отдалеч познах оня дръвник Франк.
    — Двамата с Уисъл направиха всичко възможно да продължат престоя ми на онзи строеж — усмихна се Никълъс.
    — Ама май не са успели — изгледа го Кроукър.
    — Трябваше да тръгвам — сви рамене Никълъс.
    Кроукър отметна глава назад и се разсмя от сърце.
    — Хей, Линеър, ти май ще ми оправиш настроението!
    Скоро стигнаха до причинителя на задръстването. Четири-пет хлапета, с навити крачоли на панталоните и голи до кръста, щастливо подскачаха край отворен докрай пожарен кран, от който се лееше дебела струя вода. Кроукър вдигна стъклото и фордът пресече широката локва. По покрива забарабаниха водни капки, сякаш влизаха в автомивка.
    — Мъчи те, а? — попита Никълъс.
    — Какво да ме мъчи? — недоумяващо го погледна Кроукър и натисна педала на кръстовището.
    — Зарязал си цигарите — поясни Никълъс и кимна към пожълтелите пръсти на дясната му ръка.
    — Мъчи ме и още как! — изпъшка Кроукър. — За какво, по дяволите, мислиш, че дъвча тези проклети ментова бонбонки? Ха! Да не говорим, че от седмици не съм се хранил като хората, а от три дни не зная какво е легло! — Свърна наляво по Първо авеню, после натисна спирачките с такава сила, че върху нагорещения асфалт положително остана поне сантиметър каучук от гумите на нещастния форд. Бяха стигнали пред тухлената фасада с тъмнозелени стъкла на центъра по съдебна медицина. Оставиха колата на втора линия и поеха нагоре по стълбите.
    Кроукър се приближи до стъклената кабинка на портиера и пъхна под носа му значката и служебната си карта, натикани в кафяв пластмасов плик.
    — Доктор Ито — лаконично процеди той.
    Човекът кимна и набра три цифри на телефона, закрепен върху малкото бюро.
    — Доктор Ито веднага ще дойде, лейтенант — рече той. — Намира се долу, в моргата.
    Кроукър се огледа и спря поглед върху фигурата на дежурния полицай. Не беше го виждал друг път.
    След малко се появи Винсънт, облечен в зелена работна престилка, завързана на гърба.
    — Здравей, Ник — мрачно рече той и стисна ръката на Кроукър. После се обърна и ги поведе натам, откъдето беше дошъл, край залата за идентифициране, после надолу по стълбите към приземието.
    В моргата нямаше абсолютно никаква миризма. Кой знае защо Никълъс винаги си представяше, че на подобно място трябва да вони на дезинфектиращи препарати и формалин. Тук беше тихо, зад летящата врата долитаха приглушени звуци, очевидно от аутопсия, Винсънт се приближи до редицата чекмеджета с вратички от неръждаема стомана и отвори две от тях. После се зае да описва с подробности това, което беше установил.
    — Не са станали жертва на обикновен убиец — заключи той. — Вижте как е счупен гръдният кош.
    — Господи — промърмори Кроукър. — Никога през живота си не съм виждал подобно нещо! — Изглеждаше така, сякаш го бяха халосали по главата с бухалка за бейзбол.
    — Нищо особено, лейтенант — успокои го Винсънт. — Това все пак е било тяло на човек.
    — Как не! — изръмжа Кроукър. — А възможно ли е това тяло на човек да получи такива ужасни наранявания за толкова кратко време? Онзи тип трябва да е имал юмруци като парни чукове!
    — Не става въпрос за юмруци — поправи го тихо Винсънт.
    — Убеден съм, че ще ми кажете нещо необичайно докторе — изгледа го продължително полицаят.
    — Лейтенанте — намеси се Никълъс. — Тери беше сенсей, което означава майстор и учител по карате, кенджуцу и айкидо. Няма жив човек, който би могъл да го убие по този начин, освен…
    — Освен? — Кроукър се облегна небрежно на редицата стоманени врати и кръстоса крака. — Интересно е да го чуя!
    — Съществува една особена техника на кенджуцу, усъвършенствана и подробно описана от Миямото Мусаши, най-великия майстор на сабята в Япония. Нарича се, по очевидни причини, „телесен удар“. С помощта на рамото си нападателят…
    — Този тип сигурно е приличал на булдозер! — възкликна Кроукър.
    — Напротив — поклати глава Никълъс. — Би могъл да бъде дори по-дребен от Винсънт. Тук не става въпрос за груба физическа сила, лейтенант, а по-скоро за вътрешна духовна сила.
    — Я не ме занасяй, Линеър! — възропта полицаят. — За пръв и последен път видях вътрешна сила във филма „Кунгфу“ с Дейвид Карадайн, но съвсем не останах убеден…
    — Значи трябва да се заемем с твоето просвещение, лейтенант — усмихна се Никълъс.
    Кроукър се отдръпна от стената.
    — Значи поддържаш мнението на доктор Ито, че тези двамата са станали жертва на японец, така ли?
    — Единици са европейците, които могат да бъдат наречени сенсеи, истински майстори на кенджуцу. Но нито един от тях не може да убива по този начин, те просто не могат да постигнат това състояние на духа.
    Очите на Кроукър се сведоха към смазаните гърди на Тери.
    — В тая работа няма нищо духовно, мой човек — поклати глава той. — Тук е действал направо пневматичен чук!
    — Открили ли са оръдието на престъплението в дома на Тери? — попита Никълъс.
    — Само една сабя…
    — Това е катаната на Тери — намеси се Винсънт и хвърли предупредителен поглед към Никълъс. — Лежала е до него.
    — Вярно — кимна Кроукър. — Но по нея нямаше никакви следи от кръв или нещо друго… Това тук все пак е сторено с някакво оръжие, което убиецът е отнесъл със себе си.
    — Нищо подобно — рече Никълъс. — Виж какво, лейтенанте, повече от две хиляди години в Япония са считали убийството за висша форма на изкуството. Дълго време то е било неразделна част от живота на японците. Дори днес, при наличието на модерна Япония, такава, каквато я познаваме, старите традиции продължават да са живи. Например „бушидо“ — войнското познание…
    — Какво, по дяволите, пък е това?
    Никълъс се засмя.
    — Няма да мога да ти го обясня за няколко минути.
    — Карай спокойно, имам време колкото щеш! — Кроукър бръкна в джоба на ризата си, извади ментово бонбонче и го пъхна в устата си. — Вече забравих кога съм ял за последен път, затова ти предлагам да отидем да хапнем някъде и едновременно с това можеш да ме просветиш…
    Никълъс кимна и полицаят се обърна към Винсънт:
    — Хей, докторе, я дайте да се разпиша за торбичките, тъй и тъй съм дошъл…
    — Добре — кимна Винсънт и се насочи към ъгъла, където върху широка поставка бяха струпани полиетиленови пликчета с личните вещи на убитите. Измъкна две от тях и ги подаде на Кроукър заедно с празна разписка.
    Кроукър пое писалката от ръката му, разписа се и го погледна в очите.
    — Ще поддържаме връзка.


    Макар и лаконично, обаждането на Никълъс разтревожи сериозно Док Диърфорт. До дванайсет и половина беше плътно зает с прегледи, но в момента, в който последният пациент каза довиждане, той се метна на колата си и потегли към Дюн роуд. Беше в постоянен контакт с Рей Флоръм, от когото знаеше, че напредък в разследването на двете убийства няма, макар с тях да се бяха заели и местните детективи. Каква ли е ползата от тях, горчиво се запита той. Много ентусиазъм и никакъв опит при подобни заплетени случаи.
    Прекоси железния мост, навлезе в Дюн роуд, след известно време отби вдясно и спря. Вляво, над „Крос трий“ — най-новата двуетажна вила в квартала, се виеха гларуси. Беше просторна кафява постройка с вити стълби откъм вътрешната страна, а зад нея се простираха редица малки къщички на местните жители.
    Докато приближаваше жилището на Джъстин, в главата му се въртеше мисълта за нинджата. Откакто се запозна с уликите, изгуби съня си. Нощем непрекъснато виждаше пред очите си димящата джунгла, в ушите му отекваше трясъкът на мини и коварното пропукване на снайпери. Най-много се страхуваше от кошмара на една-единствена нощ от онези дни — срещу този кошмар се бореше дори в съня си. Знаеше, че скоро ще трябва да прибе