Скачать fb2
Документът Катей (Книга 2)

Документът Катей (Книга 2)

Аннотация



Ерик ЛустбадерДокументът КатейКнига 2

Част трета
Ха Гакуре

Пролет, в наши дни

    Намираха се в будисткия храм Кан’ ей-жи в парка Усно, разположен в североизточната част на Токио. Този храм играеше изключително важна роля в живота на японците. Изграден според изискванията на древните ясновидци, създали преди хилядолетия в Китай изкуството на петте основни елемента, върху които се крепи светът (земя, въздух, огън, вода и желязо), този парк беше обект на чести посещения както от представители на деловите среди, така и на духовенството.
    Някога, при строителството на този храм, бил издигнат солиден „кимон“ — портал, охраняван от демони, който имал предназначението да защитава града. Постепенно били строени и други „кимони“ не само в този район, но и навсякъде из Токио. Най-накрая целият град бил опасан от драконови порти. Тяхната сенчеста тишина не само държала злите духове на почетно разстояние, но и предлагала на градските жители онзи духовен подслон, в който петте базисни елемента на света от миналото били непристъпна стена срещу модернизацията, заплашваща да изтръгне сърцето на Япония от нейното уникално минало.
    — Не само архитектурата е в състояние да създава тишина. Това може да стори и човешката психика, човешката мисъл. Без мълчание мисълта е непостижима. А без мисъл няма стратегия. Твърде често войната и стратегията са несъвместими, Жожи. Генералите, които се поздравяват за своята печеливша стратегия, най-често се самозаблуждават. Докато човек не потърси с цялата си душа тишината сред грохота на войната (така, както аз я търся на това свято място сред кипежа на шумната и модерна метрополия), той не е спечелил тази война. Той просто е успял да оцелее.
    О, Буда, колко самодоволен е той! Колко сигурен се чувства в своята безкрайна алчност! Но именно поради това него го използват. Използват го по-стари, по-мъдри хора, които имат на своя страна силата на историята. Той мечтае за контрол над промишлеността, бюрокрацията и държавата и се надява да го постигне с груба сила. Но без познанието, което дава историята, той не е в състояние дори да идентифицира силите, които движат страната, а още по-малко да ги постави под контрол.
    — Не съжалявай за това, Жожи — с някакво злорадство отвърна Шина. — Помисли за Мейжи Жинжа. Храмът на първия император от династията Мейжи е бил построен през 1921 година. Напълно унищожен от пойната в Тихоокеанския регион, той е построен отново през 1958-а. В подобно положение са голяма част от нашите държавни институции. Всички те са били разрушавани и възстановявани наново. Точно такава е историята и на клановете на Якудза — по лицето му заигра бледа усмивка: — Помисли за доброто, което можеш да сториш…
    — Слушай — прошепна Шина. — Тук, сред стените на този храм, ние можем да наблюдаваме войната като богове. Оглеждайки внимателно разположението ма силите и на двете страни, ние ще бъдем в състояние да изготвим онази съвършена стратегия, която ще донесе поражение за твоя брат. Но искам да ти отправя сериозно предупреждение: времето ни е малко. Съюзите, в които е влязъл Масаши, укрепват с всеки изминал ден. Забавим ли се прекалено дълго, дори аз няма да съм в състояние да ти помогна.




    — През по-голямата част от живота си нямах никакво понятие с какво се занимава той — призна на глас Майкъл. — Затова не зная дали мога да отговоря точно на въпроса ти… — планините наоколо вече бяха задени от ярка светлина, пожарът на новия ден лумна над гъстите яркозелени листа на дърветата. — Сега вече зная, но все още ми е трудно да разбера всичко това. Положително се възхищавам от него, той е притежавал силна вяра в своите идеали…
    — Баща ми никога не ми е обръщал особено внимание — тихо започна тя, очите й останаха заковани в зеленикавата течност. — Винаги мама се е грижила за мен, той се занимаваше с фамилния бизнес. Не обичаше да му се месят, не позволяваше на мама да му дава съвети, макар че тя беше надарена с прозорлив ум — чашата напусна ръцете й и звънна върху масата. — Почти не го виждах в годините на детството… — изведнъж й стана трудно да продължи, едва сега си даде сметка колко е трудно да облечеш в думи това, което цял живот си носил в душата си. Но тя имаше нужда от това пречистване, вече беше сигурна, че от години е търсила човек, на когото да се довери. — Имаше и друг човек — с въздишка продължи тя. — Един мъж, приятел на мама… Идваше да ме вижда, разговаряше с мен. Отначало мислех, че го прави по молба на мама, но после, бавно и постепенно, започна да ми става ясно, че той го прави по собствена воля… Просто защото ме обича — очите й се насълзиха, принуди се да стисне клепачите си. — Мама винаги беше искала да повярвам на този човек. Да повярвам в някого, но преди всичко в него.


    Същото се отнася и до реформите, помисли си той. Всички се чувстват добре там, където си вадят хляба. Никой не е против по-голямата ефективност на съветската икономика, всеки иска да се ликвидира корупцията в управлението. Но първо трябва да се помисли много внимателно за последиците от реформата. Открехне ли се вратата към подобно радикално мислене, ще могат ли нещата да останат под контрол? Няма ли да стане така, че реформите, благодарение на особения си характер, да доведат до всеобщ хаос, с който никой няма да успее да се справи?
    — Ние не се стремим да завладеем САЩ — отвърна Карск. — Подобно начинание, дори и да завърши с пълен успех, бързо би обезкървило страната ни. За разлика от това, което мислите, аз внимателно чета историята на Русия и света. Давам си сметка, че Римската империя се е самоунищожила именно защото е завладяла прекалено големи територии. Римляните ги е бивало само в едно да воюват. Побеждавали са всички противници, но това е била първата и по-лесната част от задачата им. Трудната част, в крайна сметка и невъзможната, е била друга — да задържат завзетите земи под свой контрол. Върху тези земи са живеели различни народи, всички те са искали свободата си. Издръжката на огромната армия е това, което довежда до банкрута на империята. Ние нямаме намерение да повтаряме тази грешка.


    Уде се върна в Хана облян в кръв. Пред очите му се появи видението, което го мъчеше от известно време насам. Беше се превърнал в слънце и гореше като факла. Излъчваше ярка, ослепителна светлина, животът му пулсираше сред нажежени пламъци. А после започна да кърви. Какво представлява божествената течност, която се отделя от една наранена звезда. Плазма? Магма? Това нямаше значение. Защото Уде-слънцето отделяше кръв. И докато кървеше, в душата му се събираше отчаянието. Имаше чувството, че се разделя със светлината и топлината, със самия живот…




    Но сега Ватаро Таки го нямаше, Хироши също. По-малкият брат Масаши беше получил всичко, което искаше. Стана оябун на клана Таки. Един луд човек, с когото Нобуо се оказа здраво свързан, макар и по доста особен начин. Изграждам това, което Масаши иска от мен, помисли си той, замаян от близкото приключване на задачата. Правя всичко възможно да протакам, но и протакането си има граници. Скоро всичко ще бъде завършено, рано или късно ще трябва да предам това, което се очаква от мен. Но какво друго бих могъл да сторя, за да запазя живота на внучката си?
    Отвъд прозорчето Токио блестеше с цялото великолепие на нощния си живот. Огромни неонови реклами и ярко осветени плакати покриваха всеки сантиметър от стените и прозорците на сградите. Тук тъмнината беше прогонена завинаги, дори и от най-незабележимите извивки и вдлъбнатини. Сякаш звездите бяха напуснали небосвода, за да намерят приют в този град — символ на дълбоките противоречия на Япония. Сякаш за да потвърдят уникалната способност на японската култура да придава невероятен блясък и красота на всичко, до което се докосва.
    Вътрешността на сградата беше преднамерено гола, нямаше абсолютно нищо излишно. Място за публиката и сцена. Толкоз. С изключение на мониторите разбира се. По стените бяха окачени дълги редици телевизионни монитори, в момента изключени. Общият им брой вероятно надхвърляше сто и петдесет — тъмни прозорци, които не гледаха наникъде. Тяхното присъствие подчертаваше още повече мрачната празнота на залата. Човек оставаше с чувството, че влиза в един тъмен космос, лишен дори от мъждукането на звездите. Сенките и отраженията в равнодушно проблясващите екрани принадлежаха единствено на хората, които запълваха залата.
    В същия момент на сцената се появиха танцьорките. Бяха голи и полуголи, много от тях с боядисани в бяло тела. Танцът се казваше „буто“ странна смесица от древни ритуали и модерен балет, от следвоенната японска култура, силно повлияна от европейските и американските тенденции през петдесетте години на века. В него имаше нещо силно провокиращо в политическо отношение, едновременно с това продължаваше да се усеща и онзи културен консерватизъм, които беше характерен за митологическите първообрази на японския балет. „Буто“ беше танц на скованите и същевременно безкрайно пластични фигури, разкриващи по уникален начин физическото и душевното състояние на човека.
    — Онези парцалени кукли? — презрително сви устни Масаши. — Бива ги единствено за цирка! Ако това се нарича изкуство, значи творческият дух на този народ отдавна е мъртъв! В него няма грациозност, няма тишина, няма „юген“! — последният термин беше свързан с една родена в началото на XVIII век концепция, по време на управлението на шогуна Токугава. Тя означаваше присъствието на особена, изключително деликатна вътрешна красота, която се проявява по начин, които подчертава физическото съвършенство на твореца.
    — Ако наистина мислиш за нея, след два дни наистина трябва да си готов! — заплашително присви очи Масаши. — Точно след два дни ще се срещнем в твоя завод. Нима не си даваш сметка, че съдбата на Япония е в твои ръце, Нобуо-сан? А дори и съдбата на света? Какво значи животът на едно малко момиченце в сравнение с това? — видял как Нобуо настръхва, Масаши се засмя: — Спокойно, Нобуо-сан. Нямам никакво намерение да наранявам Тори. Дал съм ти дума.


    „Суйгетцу“. Лунната светлина по водата. Този израз означаваше заблуда. Всичко, което възприемаш тук, се базира на заблудата, беше казал някога Цуйо. В Шинтоистката религия заблудата, която се превръща в истина се нарича „ШИМПО“ — загадка, мистерия. Твърди се, че „ШИМПО“ позволява на хората да притежават вяра. Единствено, защото тази вяра е скрита. Но за боеца „ШИМПО“ е стратегия. Да допуснем, че ти искаш да заблудиш противника, да му покажеш, че дясната ти ръка е ранена. Правиш всичко възможно в тази посока, успяваш да промениш избраната от него стратегия и по този начин го побеждаваш. Нима заблудата не се е превърнала в истина?
    Дали Илайн не практикува „шимпо“? Дали умишлено не се обвива в тайнственост, или просто е толкова открита и непосредствена, колкото изглежда? В съзнанието на Майкъл отново изплува последният му ден в школата на Цуйо. Колко беше лесно да разгадае намеренията на сенсея! А какво беше казал баща му след това? Първо трябва да идентифицираш злото, а после да се бориш с него. Накрая трябва да направиш всичко възможно това зло да не с е превъплъти в теб. Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно ще ти бъде да постигаш това.
    — Направи това, което считаш за необходимо, синко — отвърна Джонас. — Аз тук съм изправен пред дълбока криза, изглежда няма да успея да я преодолея. След цяла година тежки преговори за постигане на военно-търговско споразумение с Америка японците изведнъж смениха позицията си. Вчера техният министър-председател официално уведоми президента, че Япония анулира всички индивидуални търговски споразумения между нейни и наши фирми. Без обяснения, без причини. В момента няма никакви изгледи за възобновяване на преговорите.
    Цялата нощ прекарах на Капитолийския хълм. Конгресът реагира така, както се очакваше — гласува закон за митата и тарифите, който си прилича като две капки вода със закона Смут-Хоули, приет преди няколко десетилетия. Преди десет години Америка вероятно би се справила с последиците от подобен удар, синко. Но днес това е невъзможно. Въпреки това никой пет пари не дава за жестоката депресия, която ще настъпи и националната икономика след приемането на този строго протекционистичен закон!
    Първата си почивка направиха на височина петстотин метра. Майкъл доближи бинокъла до очите си. Под светлината на звездите светът изглеждаше твърд като гранит и някак необичайно релефен, но от това гледката ставаше още по-възхитителна. На подобно място човек неволно започва да си дава сметка за нищожно микроскопичната частица от времето, която маркира собственото му съществуване в обятията на вечната природа. Гола и жестока, лишена от растителност и живот, тук тази природа се извисяваше с цялото си величие над дребните насекоми, които се раждаха бореха и умираха върху могъщата й гръд.
    — Когато бях малка, всяка вечер на заспиване казвах една и съща молитва… Научих я от един приятел на мама. Предупреди ме да я казвам само когато съм самичка, пред никого да не се издавам, че я знам… Дори пред мама. Ето какво гласеше тя: „ДА“ означава желание. „НЕ“ означава мечта. Нямам други средства да се справя с живота, длъжна съм да използвам „ДА“ и „НЕ“… Позволи ми, Боже, да запазя скрити желанията и мечтите си. Така някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се справям и без тях…


    — Онзи глупак Ичимада е кроял големи планове и нито за секунда не е мислил за теб… — очите му час по час прескачаха към паркираната до тротоара кола, в която лежеше вързаната Одри. — Наел двама от местните да търсят документа Катей. Аз ги засякох, но документът не беше у тях. Не знаеха у кого може да бъде. Все пак успях да измъкна нещо. Бяха открили една червена панделка, която Филип Дос оставил в наследство на сина си. Говори ли ти нещо тя?
    — Алчността се превръща в глупост с онази неизбежност, с която храната се превръща в изпражнения — промълви Уде. — Глупостта на Ичимада го беше направила уязвим. Не само спрямо мен, което не би било толкова недостойно, но и спрямо един „итеки“ — това беше презрителното прозвище за всички европейци, считани от японците за варвари. Но в случая се отнасяше единствено за Майкъл Дос. — Този „итеки“ успя да проникне в строго охраняваното имение на Ичимада!
    — Не — малко тъжно отвърна Уде. — Просто виждам по-надалеч от теб и Козо Шина. Мога да забравя за документа Катей, мога да си дам сметка, че за нас той е безвъзвратно изчезнал… Но едновременно с това мога да преценя коя е най-голямата заплаха за клана в момента. Това е Майкъл Дос, тръгнал по пътя на баща си. Филип Дос все пак успя да те държи встрани от властта, особено когато беше жив баща ти… И несъмнено щеше да те ликвидира, ако беше останал жив…


    Най-накрая Илайн забави ход, обърна се да го изчака и посочи с ръка. Пред тях се виждаше тясно дефиле, изсечено като с нож в каменистата гръд на планината. В него се влизаше от тесен проход, край който стояха на стража два огромни къса скала. Бяха замръзнали в гротескни фигури, образувани при изригването на океанското дъно преди много, много години. Майкъл тръгна натам. Отначало му се стори, че формата на скалите е плод на човешка ръка, но когато се приближи, видя, че човекоподобните очертания са дело на вятъра, дъждовете и ерозията.
    — Проходът на боговете — прошепна Илайн и вдигна ръка. — Почакай — обърна се и потъна сред дебелите стволове на околните дървета. Върна се след няколко минути, в ръцете си държеше малки гирлянди от планинско цвете с особени листа. — Това са листата на „ти“ — прошепна тя и окачи единия на врата му. — Хавайците ги считат за свещени, защото били любимите цветя на боговете. Дори „кахуните“ си ги слагат, когато идват насам. Листата на „ти“ ще ни закрилят…


    — Не се доверявам на Масаши — бързо отвърна Уде. А Шина се запита дали да се довери на един такъв отговор, плод повече на емоциите, отколкото на здравия разум. Шина не обичаше емоциите, те променяха всичко наоколо — като цветен филтър, поставен върху обектива на фотоапарат. А Уде продължаваше: — Когато съобщих на Масаши за появата на Илайн, реакцията му беше много странна. Сякаш не искаше да говори по този въпрос. Сякаш вече знаеше, че тя е тук…


    — Заключението ми беше съвсем детско, но в замяна на това категорично и ясно — не могат да ме обичат просто защото не са способни да изпитват обич… Дадох си сметка, че всичко зависи от мен. Всичко, свързано с бъдещето на моето семейство… Помниш ли какво ти казах за отговорността? Правех всичко необходимо да запазя целостта на семейството си. Родителите ми бяха толкова безразлични един към друг, че аз непрекъснато се страхувах. Все ми се струваше, че някой от тях ще обърне гръб и ще си тръгне. И от семейството ни няма да остане нищо. Не можех да си представя какво бих могла да правя след това… Сънувах кошмари, ужасно се страхувах.
    Така пораснах. Всеки ден и всяка нощ се борех за съществуването на своето семейство. Превърнах се в единствената свързваща брънка на тънка верига, но нямах друг избор. Години наред страдах от булимия… Знаеш ли какво представлява тя? Болест, предизвикана от пълна липса на апетит. Беше нещо като лудост… Но необходима лудост, жизненоважна за мен. Държах здраво контролния лост и докато той беше там, нищо лошо не можеше да се случи със семейството ми. Баща ми нямаше да ни напусне, майка ми нямаше да ме вземе, за да избяга от него. Всичко беше наред — от гърдите й се изтръгна хладен смях, Майкъл неволно потръпна. — Но дали наистина беше наред? И да, и не. Аз оцелях, семейството ни също. Но в замяна на това почти полудях…
    Но нуждата и желанието са две коренно противоположни неща. Те често се смесват и объркват в съзнанието на хората, именно този процес е причина за неразбирателството между половете. Майкъл почувства, не, по-скоро разбра… Илайн нямаше нужда от това, което желаеше. Тя самата не знаеше от какво има нужда, тъй като в живота на всеки човек настъпва момент, в който бремето на нуждата става непоносимо и той неволно го скрива някъде далеч, в най-потайните кътчета на душата си.
    Езикът му пробяга нагоре-надолу, от устата й се изтръгна тихо стенание. Имаше чувството, че тялото й се запълва от гореща, изключително приятна течност… Като стопено масло. Приятните тръпки я разтърсваха цялата, чак до връхчетата на пръстите. Бедрата й се притискаха към лицето му, едва наболата четина на брадата му издраска меката кожа от вътрешната им страна. Тя потръпна и още по-силно се наведе напред. Разтопената лава вътре в нея се разпени, готова да кипне. Очите й се затвориха, главата й се изпразни.
    От устата му се изтръгна дрезгаво стенание, торсът му рязко се вдигна нагоре. В същия момент оттатък тъмната сянка на скалата нещо помръдна, до слуха му достигна някакъв звук. Приличаше на протяжен религиозен припев, придружен от глухо думкане на тъпан. Понечи да извърне глава в посока на звука, но Илайн се надигна и притисна гръд до устните му. Отново се разтопи в нея, после настъпи блаженото облекчение. Сладко и продължително, като началото…


    Жожи се концентрира до крайност, нанесе рязък удар с ръба на дланта си върху шията на Дайзо, едновременно с това светкавично се претърколи встрани. Ръцете му се вкопчиха в китката на Дайзо и рязко я извъртяха. Онзи простена едновременно с отчетливото пропукване на костта. Дебелият пръст трябваше да направи огромно усилие, за да се мушне между предпазителя и спусъка. Краката на Дайзо извършиха рязко ритащо движение, тялото му започна да се отдалечава. Жожи го блокира доколкото успя, но в същия миг Дайзо бръкна под сакото си и измъкна дълъг нож „танто“. Стисна го в здравата си ръка, другата, все още стиснала пистолета, безпомощно висеше надолу.
    Но в стаята на бандитите горе не беше тъмно. Очите на Жожи широко се разтвориха. Всемогъщи Буда! Добре помнеше лицата на непознатите мъже, които не се отделяха дори на крачка от Мичико, не беше забравил и напрегнатото и поведение в тяхната компания. Едва сега всичко дойде на мястото си. Защото зърна личицето на Тори, внучката на Мичико, скрита в тази стая без прозорци, осветена от бледа и гола крушка. Един от бандитите нервно притискаше револвер в слепоочието на детето. Изглеждаше уплашен, Жожи побърза да скрие главата си зад дебелата дървена греда.


    Денят беше слънчев. В небето плуваха пухкави облачета, въздухът беше свеж и влажен, натежал от аромата на пролетни цветя. Лилиан знаеше, че през есента ще мирише на изгорели листа — една тежка и, специално за нея, доста тревожна миризма. Но независимо от сезона тук тя винаги имаше чувството, че вдишва аромата на тежко старо вино. Беше й приятно да усеща, че модерният живот все още не е успял да изтрие от лицето на Франция онази изтънчена помпозност, която винаги е била характерна за нейната култура.
    Лилиан се отпусна на терасата и отпи глътка от силното черно кафе. Наоколо цвъртяха врабчета, далеч долу в градината на ресторанта тихо потракваха прибори. Персоналът вече зареждаше масите за обяд. Изложила тялото си на топлите слънчеви лъчи, тя вдигна от масичката последния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Очите й попаднаха на статия, написана от бившия канцлер на Федералната република Хелмут Шмидт. Привлече я заглавието — „ЯПОНИЯ НЯМА ИСТИНСКИ ПРИЯТЕЛИ В ТОЗИ СВЯТ“. Изчете я, после се прехвърли на другите материали. Един от тях, препечатан от Обединените синдикати на пресата, цитираше мнението на корейски интелектуалци и политически лидери, които единодушно твърдяха, че днешна Япония представлява сериозна заплаха за мира в Далечния изток и целия свят. В друг материал се споменаваше, че двигателят на „Хюндай“ — най-добрата корейска кола в момента, се произвежда в Япония.
    Хванала Джонас под ръка и залепила на лицето си изкуствената усмивка на опитна стюардеса, Лилиан обикаляше залата и бавно осъзнаваше, че е попаднала в капан. Невероятно красивите жени, край които се плъзгаше, приличаха на манекените от витрина на моден бутик. Недокоснати от превратностите на съдбата и хода на времето, те прекарваха дните си в истински разкош. Подреждането и оцветяването на косите им отнемаше часове — точно толкова, колкото пиленето, лакирането и оцветяването на ноктите. После идваше ред на лицето — парна баня, почистване, масаж. Телата също не познаваха пощада — кални бани, специални благородни масла и шампоани. В паузата между тези сложни дейности и ежедневните шопинг турове тези жени съумяваха да се срещнат с колежките си от организационния комитет на поредната и, разбира се, най-важна благотворителна проява. Това им даваше чувство за собствена значимост, осмисляше съществуванието им.
    „Как можах да допусна, че ще мога да се включа в подобна компания, беше се запитала Лилиан. Приемайки поканата на Джонас, би трябвало да си запиша час при психиатър!“ Изпита дълбоко чувство на срам, имаше усещането, че играе в някаква пиеса на абсурда, уплаши се. „Всеки момент мадам Пиер Кроа дьо Гер-Сен Естоф, изправила се ей там, ще разбере, че моето място съвсем не е тук! А после, прибягвайки до идиоматичния си английски език, несъмнено овладян на Лазурния бряг, тя ще извика униформената охрана и ще нареди да ме изгонят. Открито, пред очите на всички.“
    Последвалият смях я накара да се почувства още по-неудобно. Просто защото анекдотът беше за сметка на нежния пол. А тя беше жена, беше и част от тяхната компания. Дори мъж с далеч по-малко мозък в главата би си дал сметка за некавалерското им поведение. Да не говорим, че Джонас би могъл да направи и задължителния банален жест на внимание. И да каже нещо от сорта на „присъстващите се изключват, разбира се“… Там, на онзи помпозен прием, тя беше просто негова добавка, нещо като декор за мъжкото му самочувствие.






    — На летището ще имаш затруднения — рече тя и побутна към него сутрешното издание на „Хонолулу Адвъртайзър“. На първа страница имаше крещящо заглавие, изписано с тлъсти черни букви: „МАСОВО УБИЙСТВО В ЗАПАДНИТЕ ПЛАНИНИ НА МАУИ.“ Под него следваше подробно описание на битката в дома на Ичимада Дебелака. — Полицията е навсякъде, да не говорим за агентите от Службата за имиграция и натурализация. Тази служба се бори с мрежата на Якудза на Хавайските острови, никога няма да успееш да се измъкнеш…
    — Не е толкова трудно — отвърна Илайн. — След смъртта на Ичимада подчинените му са объркани… Дебелака упорито отказваше да подготви свой заместник тук… Той беше твърд привърженик на „катамичи“ — древното средство на главатарите на Якудза за укрепване на едноличната им власт. Непрекъснато противопоставяше заместниците си един срещу друг, обичаше да им казва: „Ще победи най-добрият“… А когато най-добрият най-накрая успяваше да спечели битката, той буквално му отрязваше краката…
    — Сега и аз трябва да се включа в битката, Майкъл — продължи с равен глас Илайн. — Нося лична отговорност за съдбата на сестра ти. Тя е в опасност заради мен. Уде пътува за летището, няма съмнение, че е уредил да я измъкне нелегално от Хавай. Масаши несъмнено изпитва силно любопитство по отношение на това, което Одри е получила от баща ти. Ще разбере какво е то, в това няма никакво съмнение… И вече няма да има никаква полза от нея. Ако сега не успеем да попречим на Уде, шансовете ни да видим Одри жива стават съвсем теоретически…


    Самолетът на Масаши — малък ДС-9, вече беше кацнал. Към него се доближиха малка подвижна стълба и платформа за багаж. На двеста метра по-нататък почиваше огромен „Дъглас“, от който бавно се точеха последните пътници. Уде видя как един от униформените механици край самолета на Масаши започна да отваря товарния люк, колегата му закрепи подвижната стълба към корпуса и отиде да му помага. Защо вършат това, вместо да влязат в самолета и да помогнат на екипажа, запита се той. Наведе се леко напред и напрегна взор. Механикът се обърна и Уде успя да зърне лицето му, пресечено от тънък лейкопласт в основата на носа.
    Страхът води до поражение, казваше Цуйо. Омраза, гняв, объркване — всичко това са елементи на страха. Колкото по-бързо се освободиш от тях, толкова по-големи са шансовете ти да оцелееш. Това учениците ми разбират най-трудно, просто защото са тук да трупат познания, а не да се освобождават от тях. Ако мислиш само за отмъщението, твоето тяло ще загуби част от силата си. Изборът пред теб ще намалее и стратегията ще престане да бъде на твоя страна. Оставаш с една мисъл в главата — мисълта за отмъщение; и тя те прави слаб.
    Японецът се строполи на асфалта. Някъде завиха сирени, Майкъл вдигна глава. Боецът — якудза се беше отпуснал на коляно, пистолетът в ръката му вече се насочваше насам. Отскочи зад стълбата, миг по-късно куршумът звънна в металната основа и пръсна рояк искри. Лишен от пространство за маневриране, Майкъл направи светкавична оценка на обстановката. Уде вече се надигаше с „танто“ в ръка, бягството беше невъзможно, тъй като боецът го държеше на мушката си.


    Нещата бавно започнаха да заемат местата си. Джонас разбра, че неговото ведомство е отстъпвало територия на руското разузнаване в продължение на повече от петнадесет години. Без очебийни провали, без шумни успехи. Тук изгубиш агент, там проваляш някоя операция. После пък става обратното — руснаците са тези, които търпят подобни загуби… Всичко изглеждаше в границите на нормалното… Но прегледът на цялата оперативна информация доказа, че нищо не е било в границите на нормалното.
    После въздъхна и се зае с обща оценка на работата си. По всичко личеше, че заключението в доклада на Хадли не отговаря на истината. Потокът оперативна информация към руснаците е текъл далеч повече от шест години. Но това не беше единствената беда. Защото неговата интензивност отбелязваше рязък скок през последната година — същата, в която японците започнаха да променят търговската си стратегия спрямо Съединените щати. Това съвпадение едва ли е случайно, тежко въздъхна Джонас.


    Уде изтича до него, измъкна револвера от ръката му и провери барабана. Два патрона липсваха, ръката му се протегна към колана с резервните пълнители. Откъм изхода се появиха още три униформени фигури. Пазачи или полицаи. Уде се прицели и натисна спусъка. Втори, трети път… Униформените фигури паднаха една по една, като дървени патици в стрелбище. Нямаше време за проверка на точността, мислеше единствено за патроните, останали в барабана.
    Ръцете му се заеха с работа. В тях се появи нещо като ролка скоч, широка около сантиметър, мазна и лепкава. Прикрепи я към вътрешния панел, разделящ багажното отделение от пътническия салон, закачи детонатора и се огледа. Експлозивите се подчиняваха на основните физически закони като всичко останало в природата. Следователно и те търсеха най-лекия път за своето проникване. Уде придърпа един палет, натоварен с тежки и здрави куфари от известната марка „Самсонайт“. Те несъмнено щяха да бъдат достатъчни като преграда, взривната вълна ще се насочи в противоположна посока. Ако не беше си направил този труд, експлозията положително щеше да бъде достатъчно силна, за да помете и него заедно с враговете му.
    Уде започна да се катери към дупката още преди димът да се беше разсеял. Не се страхуваше от нагорещения метал, защото знаеше, че алуминият се топи при изключително високи температури и веднага след това се охлажда. Проникна оттатък точно навреме, за да застреля почти от упор двама от членовете на екипажа, втурнали се към мястото на експлозията. Прескочи ги и се понесе напред, към пилотската кабина. Там се мернаха и изчезнаха още две фигури.


    Масаши беше спрян на пропуска, униформеният служител внимателно провери дали името му фигурира в списъка на външните лица, които имат разрешение за достъп в заводите, после махна с ръка по посока на огромен паркинг. Там вече чакаше синьо микробусче, което трябваше да го отведе в корпуса за производство на самолетни възли и детайли. Той се оказа висока, дванадесететажна бетонна конструкция, чийто връх се губеше в натежалия от смог въздух. Около нея бяха подредени симетрично ниските производствени халета.


    Сви глава в раменете си и хлътна зад седалката в момента, в който тресна изстрелът. Куршумът улучи металната рамка на креслото, разлетяха се искри. Самолетът започна да набира скорост. Замаян и напрегнат, Майкъл кой знае защо се запита какви обяснения е дал пилотът по радиото за внезапното си излитане. На тази писта всеки момент щеше да се приземи поредният тежък лайнер от континента, въздушният трафик над острова също беше достатъчно оживен.
    Илайн не отвърна нищо, стоеше напълно неподвижно на мястото си. Сякаш се беше превърнала в каменна статуя. Но умът й напрегнато работеше, цялата й душевна мощ се концентрираше в „иро“. В буквален превод тази дума означава „цвят“, но значението й в бойните изкуства е съвсем различно — там „иро“ е опит да се разгадаят намеренията на противника, да се определи „цветът“ на мислите му. Концентрирана до крайност, Илайн разбра, че Уде е решил да нанесе един-единствен, но фатален удар. Това беше неговото „иро“ и тя му се подчини.
    Решил да я удуши, Уде пусна червеникавото шнурче в краката си. Това беше жест на презрение към противника, едновременно с това и уловка за отвличане на вниманието. В следващата частица от секундата тялото му летеше напред, веригата беше здраво опъната в двете му ръце. Илайн не реагира. Нито вдигна ръце да се предпази, нито зае бойна позиция. В резултат Уде изпита чувство на триумф, вече я виждаше да се гърчи в краката му с прерязано гърло.

Пролетта на 1947-а — есента на 1948-а

    Следвоенният хаос прави практически невъзможно проследяването и проверката на стотици и хиляди репатрирани хора, появили се в болници и центрове за бежанци, твърдеше Хадли. Съветското НКВД отдавна е в състояние да изготвя напълно задоволителни легенди за своите агенти и действащите в САЩ имиграционни и разузнавателни проверки не бяха никаква преграда за тях. Аргументирано и убедително генералът описа в подробности режима и начина на подготовка на вражески агенти в едно специално градче на съветска територия, получило известност под прозвището „Малкото Чикаго“. Там всичко било точно копие на средно голям американски град, с отделните му квартали и етнически общности.
    Президентът съвсем не беше склонен да повярва, че „руски агенти се крият под леглото на всеки втори американец“, но Хадли беше толкова красноречив, представи такова изобилие от аргументи, че той най-накрая отстъпи. Така се роди ЦРГ, съвсем логично беше именно Хадли да се заеме с разчистването на локалния клон на организацията в Токио. Тук всичко беше от решаващо значение, задачите на ЦРГ имаха решителен приоритет. Просто защото Япония беше прекалено близо до границата на СССР.
    — Джонас има право — отвърна Филип. — Колкото повече имена измъкнем от фалшивите сведения на Джибан, толкова повече се увеличават шансовете ни да проследим нишката в обратна посока и да се приближим до същинските лидери на тази организация — благодарение на Ватаро Таки, Филип вече знаеше имената на някои от тези хора. Но не желаеше, пък и нямаше как да обясни произхода на своята информация. — Не бива да се забравя, че те ни подхвърлят имената на своите врагове. Използвайки контактите си в политическите среди на Япония, ние можем значително да стесним списъка на евентуалните участници в тази тайна организация. По метода на аритметичното елиминиране.
    — Значи си струва да рискуваме — кимна генерал Хадли. — Аз мога да измисля някакъв убедителен претекст за основния ремонт на къщата… Джибан разполага с широка мрежа за информация, няма съмнение, че слуховете ще стигнат там, където трябва. Друг въпрос е дали ще захапят въдицата. Ако това не стане, присъстващият тук офицер Търнър ще изпадне в твърде опасно положение. И поредната му среща с представителя на Джибан може да се окаже последната…


    Какви са последиците от смъртта на Силвърс, запита се Филип. Командването на ЦРГ, макар и временно, беше прехвърлено на генерал Хадли. Джонас получи повишение, Търнър запази мястото си. Какво означават тези промени? Хадли получи директен достъп до операциите на ЦРГ в Далечния изток. Позициите на Търнър останаха непокътнати, а Джонас получи старт нагоре много по-бързо от очакванията. Но да се допусне, че Джонас е организирал убийството на Силвърс в името на собствената си кариера, беше нещо наистина прекалено.
    — Някога, недалеч от тук, имало малка къщичка, в която живеело самотно момиченце — тихо промълви Мичико. — Имало само баща, който се препитавал от каменоделство. Майка му умряла при раждането. Растяло буйно и своенравно. Това било нормално, тъй като каменоделецът му угаждал във всичко, то било единствената радост в живота му. От време на време се опитвал да го възпитава, но бил безсилен пред неговата упоритост и лошо поведение. Бързо се отказвал от това, предпочитал да го остави да живее както му харесва. И без това нямали много радости в живота си.
    Каменоделецът отишъл да поговори със съседа си. Той бил дървар, снабдявал цялото селце с дърва за огрев. Момчето искало да си намери работа, за да плати за подслона и лечението на слепия старец. Момичето наистина изпълнило голяма част от предписанията на селския лекар. Давало лекарствата на слепия старец, но често го зарязвало и по цял ден стояло на прозореца. Гледало силния гръб на младежа, който, разсъблечен до кръста, сечал дърва в двора на съседа.
    На другия ден момчето отишло в гората заедно със своя работодател. Вечерта не се прибрали, разразилата се лятна буря попречила на онези, които тръгнали да ги търсят. Момичето не мръднало от прозореца. Когато се разбрало, че никой не е открил следа от изчезналите, сърцето й се превърнало в късче гранит. Мислела единствено за младежа, дори не си спомнила за съседа дървар, когото познавала цял живот и който редовно й носел подаръци по празниците и бил готов да се грижи за нея, ако нещо, не дай боже, се случи с баща й…
    Без да се колебае нито за миг, тя изскочила навън. Бурята я посрещнала с пълна сила, но тя не й обърнала внимание. Чувала единствено гласа на младежа и го следвала. Калните улички бързо останали зад гърба й, в откритото поле бурята била наистина страшна. Вятърът беснеел, дъждът се леел на проливни потоци. На няколко пъти се спъвала и падала по лице в калта, но гласът продължавал да я зове, тя ставала и продължавала напред. Навлизала все по-навътре в гората, скоро изгубила представа къде се намира. Това изобщо не я разколебало, вече била сигурна, че животът без този младеж губи всякакъв смисъл.


    Единият от тези кланове носеше името Таки — очевидно Ватаро имаше желание да поеме ръководството му лично. Както вече беше обяснил на Филип изключително силното влияние на Джибан в икономиката и политиката го изправяше пред единственото възможно решение да поеме третата реална сила в страната. А тя беше Якудза. Тук, извън строгите рамки на кастовото японско общество, Ватаро виждаше своя шанс да изгради една мощна и самостоятелна организация.
    В качеството си на оябун — тоест главатар на един мощен клан, той щеше да има широки възможности за контакти с висшите сфери на икономическата и политическата власт. Надарен с природна прозорливост, Ватаро беше от малцината, които си даваха сметка, че организираната престъпност в Япония все още е в пелени, че под умелото му ръководство Якудза лесно ще може да се превърне в достоен съперник на Джибан. Инстинктивно чувстваше, че примитивните канони на престъпната организация съдържат доста рационални зърна и подходящо насочени, те могат да служат на благородни и справедливи каузи. Бунтовете на пристанищните работници, организирани и ръководени от комунистите бяха ясна индикация за насоките, които би трябвало да следва кланът му в бъдеще. Защото, ако неговите бойци бяха помогнали на правителството да се справи с метежите, при които загинаха десетки полицаи и държавни служители, то това правителство несъмнено щеше да му отвърне с подходящ жест.
    Между трите гангстерски групировки съществуваше открито съперничество, но едновременно с това и нещо като солидарност — особено в първите следвоенни години и американската окупация на страната. Тази солидарност беше временна, слаба и доста неясно изразена, но все пак съществуваше. Гангстерските кланове започнаха да действат съвместно срещу общия враг — Окупационната армия на САЩ, която започна планирано настъпление именно срещу тях.
    Може би поради интензивната работа около изясняване сферите на влияние и териториите на трите съпернически клана Филип остана някак настрана от промените, които ставаха в собствената му организация. За това несъмнено допринасяше и загадъчното убийство на полковник Силвърс, което продължаваше да го измъчва, но най-силно беше все по-нарастващото му чувство към Мичико. В нейната компания Филип имаше чувството, че потъва в необятните дебри на Азия, в един митичен свят, коренно различен от този на обикновените смъртни. Преди години беше чел романа на Х. Райдър Хагард — „Тя“. Започна да се улавя в ситуацията в която изпадаше главният герои на тази изключителна книга — объркан и замаян сред руините на една изчезнала цивилизация, управлявана от богиня с дивна красота и неограничена власт.
    Изучи начините, по които капитализмът експлоатира хората в собствената й страна. Главно работниците, които би трябвало най-много да печелят от неговата система. Разбра, че шепа алчни капиталисти контролират живота и съдбата на десетки милиони обикновени хора в Америка, разбра и нещо далеч по-важно — потиснатите са лишени от възможността да осъзнаят своята жестока експлоатация, а още по-малко да се борят срещу нея. От същата шепа алчни капиталисти, съвсем по начина, по който беше сторил това собственият й баща.
    Спорът им започна съвсем цивилизовано. Една вечер прибрал се у дома късно, както обикновено, той видя, че в спалнята им още свети. Лилиан четеше някакво списание. Търнър изрично й беше забранил да носи у дома книгите, които й даваше. Обяснението му за тази забрана беше невинно и на пръв поглед напълно разумно — не искаше Филип да задава въпроси за начина, по който жена му прекарва свободното си време. „Ще вземе да помисли, че между нас има нещо“, каза й с усмивка той.
    Това би трябвало да бъде първата сигнална лампичка за Филип Дос. Семантиката, играта на думи — това бяха твърде сложни неща за момичето, което беше взел за жена. Преди година тя можеше да говори единствено за мода. Във всичко останало приличаше на момиче от село — ограничено, просто, праволинейно. Поне така я беше възприел Филип, тези й качества го бяха привлекли. Но сега, емоционално отчужден, той не беше в състояние да оцени промяната в нея.


    — Радвам се, че не можахте да ме познаете — засмя се Ватаро Таки. — Снощи и Мичико не успя… Предупредих я да не ви казва нищо, исках да видя реакцията ви — усмивката му бавно се стопи: — Честно казано аз сериозно се безпокоях за външния си вид, предвид живота, който ми предстои да водя… Затова реших не само да отглеждам портокали, а и да се подновя… пръстите му докоснаха високите скули: — Докторите счупиха тези кости и промениха формата им, рязнаха по нещо от тук от там, премахнаха мазнините…
    — Безпокоя се за Мичико — продължи Ватаро Таки. — Макар и снаха на Ямамото, тя в крайна сметка продължава да е дъщеря на Дзен Годо. На първо време ще я взема на работа при себе си, а после — когато завладея властта в клана Таки — ще я осиновя. Така ще стане част от фамилията Таки, а моето оправдание ще бъде, че е жена на Нобуо Ямамото… Един изключително влиятелен бизнесмен, на чиято помощ разчитам за навлизането на клана в законния бизнес…
    Сегашният главатар Ген Таки има репутацията на гений в отбранителната тактика. Именно тази репутация му осигурява известно предимство в сложните и нестабилни отношения вътре в престъпния триъгълник. Но от вашата информация разбирам, че не той е създател на тази стратегия, а неговият съветник Кенжи Харигами, който на практика управлява всички дейности на фамилията. Кенжи Харигами е най-ценното притежание на Ген Таки, без него той става нула и ще бъде пионка в ръцете ни. Следователно трябва да намерим слабото място на Харигами-сан.


    След известно време Филип започна да подозира, че са допуснали ужасна грешка. Всичко започна с един кошмар, който го изтръгна от съня и го накара да се изправи в леглото. Отново беше момче, отново живееше в Латроуб, Пенсилвания. Беше нощ, стиснал в ръце бащината си пушка, той преследваше своя дивеч. Бягаше през заскрежените ниви, не след дълго потъна в нощната гора, изпълнена с тайнствени шумове, луната посребряваше водата на тихо бълбукащото поточе. Лек ветрец разклащаше клоните на дърветата, някъде наблизо прозвучаха призивните вопли на сова.


    — Разнасям боклуци — промърмори Портър. — Търнър ме превърна в момче за поръчки. Всички компрометирани от Джибан висши правителствени чиновници трябва да бъдат настанени в секретните ни квартири. А аз трябва да изготвя и изпратя на вестниците достоверни съобщения за тяхната „смърт“, да изпратя съответните съболезнования на семействата им… Всичко това трябва да успокои Джибан, да ги накара да си помислят, че изобщо не се съмняваме в тяхната информация.
    — Всичко е подхвърлено и не струва пукната пара! — отвърна възбудено Портър, остави папките на близката масичка и запали цигара: — Дай ми половин ден, лейтенанте, повече не ми трябва. Ще ти донеса такива улики, че сам ще повярваш, че си убил майка си! Сигурен съм, че полковникът беше чист, защото зная каква информация съм му предавал. Веднага бих разбрал, ако тази информация става достояние на Джибан или на който и да било друг. Той беше чист, действията му винаги са били логични и правилни!






    Пое възбудения му член в ръката си и здраво го стисна. Седяха един срещу друг на рогозката, розовото кимоно на Мичико беше разтворено отпред. В сянката леко се очертаваха безупречните форми на тялото й. Огненочервената материя на бельото покриваше щръкналите зърна на гърдите й, коленете и глезените й. Вътрешната част на бедрата й, голи и съвършено гладки, меко блестеше. Във въздуха се усещаше ароматът на тялото й. Години по-късно за него щеше да му напомня миризмата на прясно изплетени камъшени рогозки.
    — Ако говоря по този начин докато се любим, аз съм в състояние да постигна толкова оргазми, колкото пожелая… Защото виждам само теб, защото в чувствата ми си само ти… — Пръстите й започнаха да гладят члена му, устните й леко го докосваха в горната част. Той затвори очи, от гърдите му се откъсна въздишка на удоволствие. А на нея й се прииска да припадне от радост. Направо й се зави свят от желанието, което предизвикваше в стегнатото му тяло.
    — Изследвам теб, а откривам себе си — прошепна тя. — Пътувам из огромен тайнствен материк, градовете му са вътре в мен… — телата им ритмично се полюшваха, здраво преплетени в танца на страстта. — Ти ме гледаш, под твоя поглед аз се превръщам в реалност… Вече съм истинска, затова и различна… Не се задоволявам от ролята си в този живот… Не искам да бъда японската съпруга, японската майка, японската любовница… — нов спазъм разтърси тялото й, устните й се разкривиха от върховната наслада: — Ох, ох, ох…


    — Започнах преговори за купуване на залата за хазарт, която посещава Кенжи Харигами — съобщи им той, видя озадачените им лица и се разсмя: — Признавам, че никак не беше трудно… По-важното е, че Кенжи Харигами има доста дългове към синдиката и отказва да ги изплати. Същевременно продължава да играе с пари в брой. Собствениците се страхуват да го притиснат, разбира се. Знаят, че една негова дума е достатъчна, за да изгубят заведението си — усмивката му се разшири: — На практика бяха изключително доволни от щедрата ми оферта, всички шансове вече са на наша страна и ние трябва да се възползваме от тях.
    Три дни след този разговор Кенжи Харигами отново се появи в игралната зала. Всичко си беше както обикновено. Помещението беше опушено и мръсно, около масата за залагане се тълпяха същите небръснати мутри с възпалени очи и лоша миризма. Плочките обръщаше една изключително красива жена, помагаше й някакъв европеец. Харигами никога не ги беше виждал тук, но това нямаше значение. Сега за него най-главното беше да задоволи хазартната страст, която прогаряше душата му. Мислите му бяха насочени единствено към плочките, нищо останало не съществуваше.
    — Ако не сте глупак, вие положително не сте в течение на нещата! — заплашително изръмжа той. — Аз съм главен съветник на клана Таки. Якудза! — от тона му беше ясно, че не за пръв път използва тази фраза пред своите кредитори. — В момента моите хора просто не забелязват вонящата ви дупка. Но ако им кажа само една дума, с вас ще бъде свършено. Ще ви изравнят със земята заедно с гадното заведение! — тялото му се изправи, заплахата беше недвусмислена. — На ваше място бих проверявал по-внимателно клиентите си!
    — А сега чуйте какво е вашето положение — започна все така спокойно Ватаро. — Аз не се страхувам от Якудза, не се страхувам и от клана Таки. А още по-малко се страхувам от вас, Харигами-сан. От моя гледна точка вашето положение е доста тежко. Дължите ми голяма сума пари и аз си я искам обратно. Веднага! Ако не можете да изплатите дълговете си, ще се наложи да прибегнем до друга форма на компенсация. Съществуват няколко възможности. Едната от тях е да ви ликвидирам. Повечето редовни клиенти добре знаят, че ми дължите пари. Ако ви оставя да продължавате в този дух, те несъмнено ще поискат същите привилегии и за себе си. Това аз не мога да допусна, ето защо вашата смърт също е благоприятен изход за мен и моите съдружници…




    Филип долови това, прекоси залата и излезе в средата на арената, под високия, извит като дъга свод на покрива. Безкрайни редици от скамейки, смътно осветени от голите крушки под тавана. Намираше се на „дохио“ — традиционния тепих за борба „сумо“, издигащ се на петдесетина сантиметра от пода. Той представляваше кръг с диаметър около пет метра — площ, равняваща се на шестнадесет бали оризова слама, наредени плътно една до друга. Това беше традицията, днешните материали бяха далеч по-модерни.
    Пред него нещо прошумоля, Филип вдигна глава. В средата на тепиха, осветен от ярък лъч светлина, клечеше огромен борец. Косата му беше сплетена в сложна прическа „ичомаге“, която използваха само шампионите. Дебелият мъж отпи глътка вода от голяма купа. Това беше церемонията „мизо-саказуки“ — акт на пречистване, предхождащ началото на схватката. В древни времена противниците на тепиха са отпивали вода от купата на противника, считало се е, че така изпробват неговите кураж и решителност за бой.
    Най-накрая една врата се отвори, той замижа и се втурна напред. Сърцето му се изпълни с мрачно отчаяние, тялото му влезе в съприкосновение с бетонния под, претърколи се. В същия миг получи тежък удар в основата на врата, придружен от остро пробождане в ръката. Разтърси я и замахна с крак. Улучи невидимият си противник, свидетелство за това беше тежкото изпъшкване в полумрака. Замахна за втори ритник, но кракът му попадна в железни клещи, които рязко го извиха встрани. Болката беше страхотна, Филип се отпусна по гръб и нанесе рязък ритник с другия си крак. Нападателят се стовари върху него с цялата тежест на тялото си.


    — Обяснението е просто — отвърна Ватаро Таки. — Козо Шина е сърцето и душата на Джибан. Тайната организация е негово творение, същевременно Шина се огражда с нещо като философски култ. Той вижда капитализма — по-точно американския капитализъм с неговия подчертан уклон към свободната инициатива — като главна заплаха за японския начин на живот. Защото тук, в тази страна, съществува традиционното обединение на народа, всичко се върши в името на народа и в името на Императора. Индивидът не представлява нищо… В това отношение, поне временно, съветският начин на мислене е близък до японския… И Шина решава да се възползва от този факт. Руснаците мога да бъдат могъщи съюзници.


    — Това, което може да стори Филип Дос, също няма никакво значение! — остро отвърна Ватаро, но душата му се гърчеше от мъка при вида на бледото лице на Мичико, увито в дебел пласт бинтове. С усилие потисна желанието си да заплаче. Не бива да показва слабостта си, само така ще съумее да вдъхне сила и на собствената си дъщеря. Знаеше, че тя ще рухне и при най-лекия признак на състрадание. — Нима забрави собствените си задължения? — остро продължи той. — Помисли ли за Нобуо? И без това рядко му отделяш от времето си, сега остава само да го унижиш до крайност!
    — За което си виновна единствено ти! — все така твърдо продължи баща й. — Живяла си в грях, сега трябва да понесеш своето наказание. Ослепя именно заради връзката си с Дос-сан. Но ти си моя дъщеря и аз зная, че ще се подчиниш на волята ми. Твоят основен и единствен дълг е дългът към семейството. Вярвам, че никога няма да забравиш това, Мичико! — Ватаро Таки поправи възела на вратовръзката си, приглади косата си. — Нобуо не знае нищо, аз ще имам грижата положението да остане същото докрай. А чувствата си към Филип Дос просто трябва да забравиш! От този момент нататък той не съществува за теб!




    Филип пристъпи към входа с револвер в ръка. Малкият вестибюл, хладен и полутъмен, беше празен. Търнър-Карск живееше на четвъртия етаж. Асансьорът беше на партера. Филип взе от ъгъла четката за миене и я препречи през вратата. Така щеше да бъде сигурен, че никой не може да го извика от горе. После пое по стълбите. Стъпките му ехтяха, примесени със странни звуци. Придвижваше се внимателно, непрекъснато се придържаше към стената. Стигна на четвъртия етаж, приклекна и внимателно се огледа. Коридорът беше пуст. Предпазливо тръгна към апартамента на Карск. Вратата беше заключена. Насочи дулото на оръжието в ключалката и дръпна спусъка. Ритна вратата заедно с изстрела и светкавично отскочи встрани. Отговор на стрелбата нямаше. Филип внимателно се приведе напред и пристъпи навътре. Револверът стискаше с две ръце.


Част четвърта
Зиро

Пролет, в наши дни

    Излезе на тротоара и нерешително спря. Би могла да тръгне по улица „Франсоа I“ и да стигне до Сена. Така ще мине покрай Гран Пале и Университета. Подобно на децата си, и тя много обичаше водата, присъствието на Сена в този град неудържимо я привличаше. Но после си спомни, че ще трябва да мине покрай речната гара и тълпите туристи, които чакаха да се натоварят в увеселителните корабчета, за да обядват с посредствена храна на борда, докато Париж бавно се точи край тях. Това я накара да промени решението си. Обърна се и тръгна в обратна посока, към Поан Рон.
    На „Шан-з Елизе“ вдигна глава да огледа площад „Шарл де Гол“. Триумфалната арка блестеше с махова светлина. Стори й се още по-огромна и величествена от последния път. Може би поради хилядите буболечки с ръмжащи мотори, които я заобикаляха в плътни потоци. Но Париж винаги й въздействаше по този начин при всяко идване тук той й се струваше все по-красив и по-желан. И това беше най-ценното му качество. Всеки голям град в света притежава определена фасада, с която привлича своите гости. Но колкото повече го посещава човек, толкова по-ясно вижда пукнатините по тази фасада, толкова по-делничен и обикновен става този град. Докато накрая измамата рухва и градът завинаги губи своята първоначална привлекателност.
    В далечината се очерта обелискът на площад „Конкорд“. Лилиан бавно вървеше под кестените на широкия булевард, цялото й тяло усещаше невидимото присъствие на вековете, на богатата история. Откъм реката долитаха приглушените сирени на туристическите корабчета, изведнъж изпита чувството, че гостува в къщата на хора, които си е представяла като строги и затворени, но за нейна изненада те са се оказали гостоприемни домакини и приятни събеседници.
    Лилиан ускори крачка, свърна покрай Оранжерията и навлезе в Тюйлери. Облегнати на дебелите стволове на дърветата, млади бащи наблюдаваха децата, играещи дама на утъпканата трева на полянката. Всъщност погледите им бяха обърнати не толкова към крещящите от възбуда хлапета, колкото към красивите и добре облечени жени, които се разхождаха по околните алеи. Лилиан беше доволна, че носи новия си костюм от „Диор“. Във Вашингтон значение имаше единствено вечната игра за власт, обличането по парижки маниер се срещаше рядко, всички го считаха за чудата приумица. Това вероятно се дължеше на самата атмосфера в Новия свят, а може би и на нежеланието на американците да се съобразяват с установените традиции.
    Във всеки случай една разходка по парижките улици беше напълно достатъчна, за да се разбере как трябва да се обличат хората. Дори възрастните дами бяха шик. Не само в облеклото, но и в прическите и грима. Това страшно ги подмладяваше, човек често не можеше да направи разлика между жени на шестдесет и на четиридесет години. Още една от уникалните черти на този вечен град. Неговите жители запазваха младостта на духа си, независимо от побелелите коси. Несъмнено биха се изсмели на това, което в Америка наричат достойнството на възрастта.
    Винаги беше вярвала, че превъплъщава само половината на една завършена личност, а другата половина принадлежи на човека, в когото ще се влюби. Но бракът с Филип не оправда очакванията й в това отношение, тя се почувства някак стегната в своята половина, ограничена и безсилна. Състояние, за което дори не беше подозирала. Като съпруга на Филип тя ясно видя границите на света, в който беше принудена да живее. И му беше благодарна за това.
    Тя говореше френски свободно и почти без акцент, докато той изпитваше известни трудности. (Ако обаче бяха заминали за Бирма или Хиндукуш, Филип несъмнено щеше да се справи с всяко от тамошните наречия.) Това го направи нервен, всъщност по-нервен, тъй като вече съжаляваше, че беше отстъпил пред настояванията й да заминат за Париж. Според него никъде в Европа нямало и следа от цивилизация, европейците дори нямали представа какво означава този термин. Особено пък французите, които проявявали пълна безпомощност при среща с действително цивилизованите хора. Каквито в неговите очи бяха например японците.


    — Нормално — промърмори той и размърда тялото си в ограниченото пространство на предпазния колан. В огледалцето се мярна дебело бинтованият му нос, той направи гримаса и с въздишка добави: — Имал съм обаче и по-добри моменти… — Джонас също не излизаше от съзнанието му, не можеше да забрави отчаяните нотки в гласа му при последния разговор. Сякаш беше болен. Майкъл не помнеше чичо Сами да е бил болен дори един ден в живота си. И именно това го караше да изпитва страх.


    В такава жена Лилиан не можеше да види никакви признаци на красота, особено сега, след като отдавна вече сърцето й беше затворено за всички представители на източните раси. Все пак призна пред себе си, че в движенията на тази японка се долавяше някаква женственост, неуловима и трудноразбираема за човек като нея. Макар и предназначена за съпруга й, тази женственост беше чужда за света на Лилиан, непозната и може би поради това — дори опасна.
    С което беше привлякла и вниманието на Филип, разбира се. Той отдавна беше вникнал в психиката на източните хора, така и трябваше да бъде. Лилиан нямаше нищо против тесните му контакти с тях — те бяха част от работата му, но и много повече. Те бяха негов начин на живот. Дрогата за наркомана, бутилката за алкохолика. Всичко щеше да бъде наред, ако тези контакти се ограничаваха единствено с работата му, но Лилиан отдавна подозираше, че нещата не стоят така.


    Шина се замисли. Здравата каишка очевидно е Илайн Ямамото. Няма други причини за присъствието й на Мауи и сближаването й с Майкъл Дос. Но защо Илайн изпълнява заповедите на Масаши? Тя го мрази с цялото си сърце, Шина беше сигурен в това. Спомни си един неотдавнашен разговор с Масаши. „Изобщо не се тревожа за Мичико, беше казал оябунът. Планът за пълната й неутрализация вече е в ход.“ Дали този план включва и неутрализацията на Илайн — дъщерята на Мичико, запита се Шина. Дали заради него Илайн е приела да работи за Масаши? По всичко личеше, че нещата стоят именно така…
    Картината стана ясна: Масаши използва Илайн, за да държи под око Майкъл Дос. Тя трябва да стане негов приятел, а дори и съзаклятник. В определен момент ще му подхвърля точно премерена информация за документа Катей, ползата от нея рязко ще нарасне именно след откриването на този документ. Защото последната й задача несъмнено ще бъде отстраняването на Майкъл Дос. Това Шина не искаше да допусне. Именно Филип Дос уби сина му преди години, сега той беше длъжен да стори същото с неговия син. Той и никой друг, със собствените си ръце! Само по този начин отмъщението му ще бъде пълно. Син за син!
    — Защо? — усмихна се Шина. — Защото Илайн Ямамото работи за теб? Сам се издаде, Масаши… Аз просто ти хвърлих една малка въдичка… Защото отдавна подозирам, че по някакъв начин си успял да изнудиш както нея, така и Мичико. За това най-искрено те поздравявам. Но те предупреждавам да привикаш госпожица Ямамото незабавно, а след това да изтръгнеш от нея всичко, което е възможно. Тя е доста по-коварна, отколкото си очаквал, нали? Ами ако се окаже, че иска да задържи за себе си документа Катей?




    — Влизай, тук ще станем вир-вода — покани я той. Беше облечен в джинси „Ливайс“, маратонки „Ел Ей Гиър“, къси бели чорапки, върху широката тениска имаше сребърен надпис „КАУБОИТЕ НА ОХАЙО“. Лицето му би било напълно обикновено, ако не беше вътрешната енергия, която струеше от него. Илайн усети как неволно се заразява от нея. — Хей, Майк… усмивката на Стик Харума се стопи при вида на лепенките и бинтовете, които трудно прикриваха многобройните рани на Майкъл. — Някой май се е опитал да ти смени физиономията, а?
    — Майкъл, тук е твоят дядо Сам — отвърна генерал Хадли, настанил се зад бюрото в кабинета на Джонас. Беше заел това място в момента, в който неговите екипи проникнаха в сградата на БЕМТ. Малко след тях пристигна и линейката, дежурните лекари направиха всичко възможно да върнат Джонас към живота. — Съжалявам, че ще го чуеш от мен, но Джонас почина… Преди около час получи инфаркт. В момента съм в неговия кабинет и преглеждам документите…
    — Убеден съм, че ще направиш всичко възможно — рече Хадли. — Вече прегледах записките на Джонас, които се отнасят до твоята мисия… — помълча малко, после добави: — Искам да зная… Не, трябва да зная дали ще продължиш с изпълнението на задачата, синко! Давам си сметка, че не си професионалист, давам си сметка, че нямам право да искам каквото и да било от теб, още повече че си член на моето семейство. Но баща ти е мъртъв, ето че и Джонас си отиде… Ти си единствената ни надежда. Трябва да откриеш документа Катей, това е от жизненоважно значение за нас. Ако всичко, което ми разказа, е вярно, този документ ще се превърне в основен лост за уреждане на отношенията ни с Япония!
    — Отношения на най-високо правителствено равнище — отвърна генералът. — Разкритията на тайните им планове е немислимо, Япония ще изгуби голяма част от международния си авторитет. Ето защо, с помощта на въпросния документ, ние ще можем да ги принудим да се завърнат на масата за преговори. А вероятно и да ги откажем от намеренията за тотална търговска война. Това беше целта на Джонас, това е и моята цел. За съжаление времето ни е малко, Майк. Беглият прегледна документацията на БЕМТ беше достатъчен за установяването на един тъжен факт — в централата действа добре прикрит съветски агент, при това в продължение на години. Това беше една от основните причини за моето предложение да прекратим дейността й.
    — А какво да направя, синко? — въздъхна генерал Хадли. — Да им обявя война? Понякога човек трябва просто да преглътне загубата, да извлече поука от грешките си и да продължава напред… — отново прочисти гърлото си и добави: — Единственият светъл лъч в тази бъркотия е надеждата, че ти ще съумееш да откриеш документа Катей. Моля те, Майк, донеси ми го! Просто нямам думи да ти обясня какво значение има това за всички нас! По всяка вероятност този документ ще се окаже единственото ни спасение.


    Над пристаните имаше леки изпарения, бетонът мазно блестеше. И тук, както в центъра на града, оживлението не стихваше. Околните улици бяха задръстени от камиони с тежки ремаркета — Токио беше известен със строгата забрана за движение на товарни коли през деня. Бодната площ на пристанището беше претъпкана с тежки танкери и товарни кораби, всички ярко осветени и кипящи от живот. Екипажите разтоварваха суров петрол за рафинериите, стоки на едро за многобройните складове, които щяха да бъдат на пазара още с раждането на новия ден.




    Как можеш да откриеш някого в град, населен от десет милиона човешки същества, притиснати като сардели? Тротоарите бяха претъпкани с народ, по улиците имаше толкова много автомобили, че движението им изглеждаше замряло завинаги. Зимно време процъфтяваше бизнесът на шивашките ателиета, които пришиваха скъсаните копчета на връхните дрехи направо на тротоара. Лятно време човек не можеше да си пренесе дори закуската до някоя пейка в парка. Пакетчето му неизбежно се оказваше смачкано от пресата по тротоарите.
    Пробивайки си път сред тълпата, Майкъл изпитваше дълбоко смайване от това стълпотворение на хора и механични средства за придвижване. Стик е прав, помисли си той. Наистина отдавна не съм идвал тук. Разбира се, помнеше невероятните задръствания на Токио, но спомените имаха способността да се деформират в съзнанието. Действителността наистина го обърка. Как е възможно толкова хора да се натъпчат в това ограничено пространство? Беше чувал за хотелите капсули любимо място за пренощуване на бизнесмените от провинцията, но никога не ги беше виждал. В тях стаите липсваха, заменени от нещо като капсула с размери два на един. Гостът пропълзяваше вътре и лягаше на тънкия футон. Обзавеждането се състоеше от малка лампичка и радиочасовник. За японците подобен начин на нощуване беше съвсем в реда на нещата. За разлика от американците, които положително биха изпаднали в истерична криза. Пренаселеността беше нещо съвсем нормално за тази страна, хората свикваха с нея още от най-ранното си детство.
    Сякаш някой натисна спусък на пушка в главата на Майкъл. Загадъчният мрак изчезна, на негово място се появи ослепителна светлина. Спомни си за разговора, който проведе с чичо Сами след преговорите на високо равнище във Вашингтон. Още тогава беше убеден, че Нобуо Ямамото има свои тайни мотиви за прекъсване на разговорите в клуба „Елипс“. Тогава му се стори доста странно, че ръководителят на японската делегация търси повод за проваляне на преговорите. „Защо се придържа към подобна линия?“, попита чичо Сами той. А Джонас го посъветва да мисли единствено за задачата, която му предстои — кой от Якудза е имал интерес от убийството на Филип Дос и защо го е сторил…
    — Е, добре. Мичико — майката на Илайн, е негова осиновена дъщеря… След смъртта му кланът се разкъсва от противоречия. Оябун е най-малкият син Масаши, но се говори, че за да вземе властта, той е убил най-големия си брат Хироши… Това са само слухове, но Масаши със сигурност е изхвърлил от ръководството на клана средния брат Жожи и е заграбил властта. Никой не знае на чия страна е тяхната природена сестра Мичико. Тя е била вярна до гроб на Ватаро, но старецът вече го няма…




    — Така се чувствах в дните, преди да се оженя — замислено промълви той. За жена си споменаваше изключително рядко. Майка й била еврейка и това усложнявало нещата. Знаел, че ще си има неприятности, ако този факт изплува на повърхността. И той изплувал. Тайната разкрил един от съперниците му, който искал да го провали. Станало обратното и съперникът бил този, който претърпял провал. Но жена му била затворена и подложена на мъчения. Не успяла да се оправи оттогава нататък живеела по санаториуми. Той ходел при нея всяка седмица.
    Срещнаха се тук, в Париж. В едно бистро на булевард „Сен Жермен“, което Лилиан често посещаваше. Обичаше да седи пред чаша аперитив и да наблюдава шумните групи студенти, които се събираха там. Младежите викаха и се смееха, а понякога и пееха стари, но любими шлагери, най-често от репертоара на Пийт Сигър. Обземаше я носталгия, в главата и нахлуваха спомените от нейните студентски години. Тогава това беше единственият начин да забрави за Вашингтон, за постоянното отсъствие на Филип.
    Нищо подобно, увери я Лилиан. Вече живо се интересуваше от живота на сестрата. Струваше и се много забавно да гледа отстрани в живота на някой друг, да вижда грешките му, да предлага готови решения. Това я караше да се чувства нужна. Не, не просто нужна… А по-скоро полезна. Подобен род фантазии са нещо съвсем в реда на нещата, казваше Лилиан и си спомняше за собствените си мечти. Всъщност какво пречи на сестрата да ги превърне в действителност? Не, това е невъзможно, беше отвърнала другата жена. Би било грях. Но защо, възпротиви се Лилиан. Не може да обърне гръб на досегашния си живот, защо поне да не го направи по-приятен?
    Все още беше красив. Дори повече, отколкото на младини. Разбира се, трябваше да промени това-онова по себе си, главно облеклото. Иначе си беше същият — силен и властен, стабилен като алпийски масив. Неговият свят беше очертан от ясни и вечни граници — това и позволи да стори същото и със своя. Хаосът на живота й с Филип изчезваше в мига, в който срещаше погледа му. Този мъж никога не я изоставяше. Напротив тя беше тази, която се разделяше с него, поне за известно време. Какви по-удобни условия за една красива, макар и тайна любовна връзка? И кой би могъл да предположи, че животът ще я срещне отново с един мъж, когото определено беше харесвала?


    — Моля за извинение, госпожице Ямамото — поклати глава Стик. — Няма смисъл да навлизаме в подобен спор. Макар старателно да избягваш фотографите, аз чудесно знам коя си. Веднъж те видях с баща ти, Ямамото-сан… Бяхте в неговите заводи, които са построени в Кобе… — набучи на вилицата си парче палачинка и усърдно задъвка: — Случайно да помниш деня, в който „Ямамото Хеви Индъстриз“ официално призна за субсидиите, отпуснати от правителството за програмата ФАКС? Положително го помниш, тъй като стоеше до баща си по време на изявлението му за печата… Присъстваха цял куп чуждестранни величия. Посолството се нуждаеше от услугите ми. Аз бях този, който преведе речта на Ямамото-сан…
    — Тъй ли? — небрежно подхвърли Стик, устата му продължаваше да работи. — Лоша работа. Защото на Майк най-сетне му светна къде се крие документът Катей… Същият, който толкова много те интересува… Както виждаш, наистина знам всичко. Майк ми има пълно доверие… — последните капки ароматичен сок попиха върху повърхността на последната палачинка, самата тя бе погълната в пълно мълчание, после главата на Стик тъжно се поклати: — Което не може да се каже за теб… Аз ще го придружавам, когато тръгне за документа, а ти ще останеш тук… Защото той просто не ти вярва…
    Илайн отмести поглед от напрегнатото му лице, очите й разсеяно пробягаха по тълпата, която бавно се точеше под ярките неонови реклами на ларгото. С цялото си сърце желаеше да бъде там, анонимна и свободна сред непознатите хора, които безгрижно се наслаждаваха на утринната прохлада. Пак валеше, а тя копнееше за свежите капки върху лицето си. Искаше да усети тяхната мокрота, искаше да почувства хладината на влажните дрехи върху тялото си. Искаше да се чувства жива. Но това беше невъзможно. Продължаваше да е в своя ужасен капан, продължаваше да лъже и заблуждава хора, които не й бяха безразлични; хора, които може би наистина обичаше… Не можеше да разбере как е попаднала в този капан, не искаше дори да си дава сметка за това…


    — Причиняваш ми огромни неприятности! — изръмжа оябунът, думите му долетяха ясно до ушите на Жожи. — Присъствието ти тук е необяснимо, не мога да разбера как си успяла да откриеш къде държа внучката ти… — раменете му се свиха: — Всъщност, това вече няма значение… Признавам, че сериозно те бях подценил. Сега трябва да поправя грешката си. Сроковете ме притискат, операцията навлезе в решителната си фаза. Не мога да позволя на никого да ми попречи, дори на своята природена сестра! Нещата трябва да се изяснят веднъж завинаги, а начинът за това е само един!


    Бях го виждала като дете, но не го помнех… Пожелал да ме види, след като научил, че съм приключила с овладяването на бойните изкуства… Сега ми се струва, че това, което ми каза при нашата среща, е толкова важно за теб, колкото и за мен тогава… Каза, че в продължение на много години мама е била неговата дясна ръка… А Филип Дос е бил лявата… Но времената се променят и човек трябва да мисли за бъдещето… След което добави: Ти си бъдещето, Илайн.
    После ми обясни защо съм получила християнско, а не японско име. Бях навършила осемнадесет и той решил, че може да ме запознае с някои неща. Сам пожелал да ме кръстят Илайн. Защото в мен виждал бъдещето. Не само за клана Таки, но и за цяла Япония. Аз трябвало да бъда живият символ на интернационализацията на Япония, символ на нейното оцеляване и просперитет. Японците трудно възприемат външния свят, моята роля била да им напомням необходимостта от това.
    — Той искаше аз да бъда новата му дясна ръка — поясни Илайн. — Искаше да поддържам мира между клановете на Якудза, без да привличам вниманието на полицията. Но това означаваше, че трябва да пазя доминиращата позиция на клана Таки и аз отлично го разбрах… Бях убедена, че това е непосилна задача, особено за една жена. Но Ватаро беше далеч по-умен от мен, стратегията му вече беше готова… Двамата заедно изградихме един мит… Той му придаде необходимата доза историческа достоверност, а аз я превъплътих в плът и кръв…


    — По мои лични причини — отвърна Лилиан. — Годините тайна работа за теб ми носеха удовлетворение просто защото знаех, че копая гроба на това, което най-силно мразя в този живот. Това, с което се занимаваха баща ми, Филип и Джонас. Защо според теб никога не поисках развод от Филип? Бракът ми с него беше част от прикритието. Едно съвършено прикритие, нали? Или почти съвършено… Но всяко удоволствие се заплаща. Моята цена не беше никак ниска — десетилетия наред бях принудена да гледам как мъжът ми ме мами. Не прекрати връзката си с онази кучка Мичико Ямамото до последния си ден!
    — О, помня го отлично — кимна Лилиан. — Не би могъл да си представиш колко безсънни нощи съм прекарала над тези книги… Но в крайна сметка се опитах да разбера какво означава идеализмът в тях лично за мен… И знаеш ли какво открих? На определено ниво няма абсолютно никаква разлика в идеологията, проповядвана от Вашингтон и Кремъл. Властта корумпира, Евгений… Това е най-вярното заключение на цялата световна история. А абсолютната власт корумпира абсолютно. Така е във Вашингтон, така е и в Москва…
    — Но в главата ти се върти една по-друга мисъл, нали? — отново се усмихна тя. — Че има вероятност да се окажа Троянски кон на американците… — тръсна глава и се разсмя: — Но след като членовете на Политбюро се запознаят с информацията, която на практика им предоставяш ти, Евгений, едва ли някой от тях ще изпитва съмнение в моята искреност! Помисли за изключителното значение на това, което ти предоставям. Всеки час закъснение увеличава шансовете на американците да прикрият следите си!
    — Наистина зная — кимна тя. — Както и всичко останало около теб, Евгений. Дори факта, че изобщо нямаш сестра на име Мими. Нямаш никаква сестра. За срещата си с мен прибягна до услугите на опитен агент на КГБ. Защото не беше сигурен в мен, особено след внезапното ти бягство от Токио. Да, ти успя да се спасиш от Филип и Джонас благодарение на моето обаждане. Но изгуби контакт с мен. И не би могъл да си сигурен в моите убеждения след толкова много години, нали? Затова реши да се възползваш от услугите на Мими. Тя трябваше да ме прослуша, а едва след това да осъществи връзката между нас.
    — Сам по себе си този договор наистина не доказва нищо — кимна тя. — Но прибавен към известни неоспорими доказателства, които притежавам, той ще има опустошителен ефект. Мога да докажа, че именно ти си убил Харолд Мортън Силвърс полковник от армията на САЩ и ръководител на Централната разузнавателна група в Далечния изток! — замълча за момент, тъй като й се стори, че Карск всеки момент ще повърне. После поклати глава и тихо добави: — Да, Евгений, единствена аз зная това… Просто защото те познавах далеч по-добре от Филип и Джонас. Знаех къде точно си бил в нощта на убийството на Силвърс. И ако нещо се случи с мен в Москва, това ще стане известно на всички. След което животът ти ще е свършен. Джентълменските правила, по които играете вие, шпионите, ще бъдат изхвърлени през прозореца. Американците няма да се успокоят, преди да те открият и ликвидират… — от устата й се откърти тежка въздишка: — Но защо трябва да се отдаваме на такива тъжни размишления. — Кимна по посока на втория комплект документи и добави: — Има още някои неща, които се нуждаят от твоето внимание.
    — Ще бъдем заедно, връзката ни до този момент беше наистина разкошна… Аз обичам Париж не по-малко от теб, дори нещо повече — открих, че го обичам само когато съм с теб… Фактът, че играехме разни игри, нямаше никакво значение. Той само изостряше сетивата ни по време на тези чудесни парижки срещи, с положителност придаваше допълнително очарование на интимния ни живот… — взе ръцете му в своите и добави: — Но ще ти призная, че вече се уморих да бъда сама, Евгений… Искам да имам власт, ще я получа от теб… Не се заблуждавам и зная, че това няма да е достатъчно… Ще ръководя свой отдел в КГБ, ще стана член на Политбюро. Но в крайна сметка пак ще бъда жена. Никой мъж в Русия не би могъл да ми даде това, което искам… Освен теб, Евгений… Искам те, ти си част от сделката!
    — Подпиши това и ще получиш цялата секретна информация — прошепна тя. — Уверявам те, че си струва… Ще бъдеш в състояние да разбиеш американската разузнавателна мрежа в целия свят. Подпиши и ние с теб ще напуснем Париж в момента, в който събера своите секретни материали. Ще изчезнем за мъничко… Защото ще ти трябва време за разшифроване. Информацията е огромна, бих казала дори енциклопедична. На този етап едва ли ще позволиш на някой друг да се занимава с нея… Зная едно място, на което няма да ни открият нито твоите, нито моите хора… Там ще работим на спокойствие, ще имаме време и за себе си… А после можеш да ме отведеш където поискаш… — на лицето й се появи усмивка: — Дори в Одеса! Винаги съм мечтала да видя Одеса през пролетта…


    В този момент беше готов да даде живота си, да умре тук, на място, но да е редом с баща си… Имаше много въпроси към него. Шокът и раздразнението от това, което Филип Дос беше сторил на Лилиан, вече отминаваха. На тяхно място се настаняваха тъгата и отчаянието. Чувства, които изпитват всички деца, родени и израснали в трудни семейства. Те неизменно присъстваха заедно с отчаяното желание да върнат времето назад, с увереността, че биха могли да поправят отношенията между своите родители… Ех, ако това беше възможно!…
    — Според мен именно това е причината, поради която татко ме е пратил на обучение в Япония — промълви Майкъл и сам се изненада от прозрението си. — Именно тук, при Цуйо… Така е, наистина е така! — тялото му потръпна, сърцето му се сви от нетърпеливо очакване. Беше ослепен от яркото си прозрение. В какво ли е бил замесен баща ми, запита се той. Нима то е било толкова важно, че Филип Дос се е подготвял за смъртта преди много години? За пръв път в съзнанието му започнаха да се очертават огромните мащаби на операцията, която беше отнела живота на баща му. Огромни и несъмнено жизненоважни. Филип Дос не би жертвал своя живот, а още по-малко живота на своя син, ако това не беше така…


    — Не, драга — отвърна Масаши и на лицето му се появи очарователна усмивка. — Мога да се закълна, че търся убийците му още от първия ден и имам огромното желание да ги предам на правосъдието — изпитваше известна трудност да говори любезно и едновременно с това умно, тъй като разговаряха на английски. Прекалено много бяха думите и идиомите в този език, които Масаши не познаваше. Или познаваше бегло, но не смееше да използва, тъй като не искаше да поема никакви рискове в настоящия разговор.
    — Зная, че се страхувате и сте объркана — каза Масаши. — Вероятно няма да изпитвате желание да отговаряте на въпросите ми. Напълно ви разбирам, но все пак искам да ви обясня как стоят нещата. Била сте отвлечена от врагове на баща ви, може би от неговите убийци… Извадили сте късмет, че моите хора са ви открили на Хавайските острови. Изпратих ги там да търсят убийците на баща ви… — главата му се поклати, усмивката му беше леко извинителна: — За съжаление не успяха, но в замяна на това попаднаха на вас… Тук се намирате в пълна безопасност, вашите похитители не могат да ви достигнат.


    Майкъл го разтвори. Йероглифите бяха едри и четливи, изписани на ръка в стил „канжи“. Още при първия бегъл поглед върху съдържанието сърцето на Майкъл започна да изстива. Разбра целите на Джибан, видя ясно налудничавата идея за създаване на нова „велика“ Япония от пепелищата на старата, победена в последната война страна. Но как е възможно да се мисли за агресия срещу Китай? Тези хора наистина са луди подобно нещо е изключено в съвременния свят, претъпкан с оръжия за масово унищожение.


    Боецът от клана Таки, който беше претърсил външните постройки, се завърна в храма мокър и ядосан. По същия начин се чувстваше и другият. Двамата се спогледаха и миг по-късно решението беше взето — измъкнаха дългите си катани и тръгнаха напред, към вътрешността на храма, въпреки протестите на свещениците. Претърсваха методично и внимателно, не се съобразяваха, че се намират в свята обител. Но това бяха млади момчета, душите им бяха груби и необработени като гласпапир. Само допреди няколко месеца бяха надували своите мотоциклети с кутийка бира в ръка, облечени във вонящи кожени якета, излъскани от непрестанна употреба. Какво знаеха те за Шинто, за храмовете, за свещените горички на „ками“? Интересуваха ги единствено скоростта и мощността на моторите, алкохолът и наркотиците. Мразеха околните по простата причина, че не понасяха собствения си страх. Омразата ги правеше диви, арогантни и жестоки престъпници. Имаха нужда единствено от обект, върху който да я излеят. Това тяхно качество беше прозрял Масаши и умело го използваше. Затова и те безпрекословно му се подчиняваха, често без дори да разбират задачите, които им се поставяха.




    — Идиот! — кресна Масаши. — Никой не може да работи с КГБ! — тялото му трепереше, вече почти не беше в състояние да се владее: — Руснаците са майстори на манипулацията! Баща ми използваше цялата мощ на клана, за да се бори с тях! Прилошаваше му само при мисълта, че някога могат да стъпят на японска земя! — юмруците му се стовариха върху бюрото, дървеният плот изкънтя: — А сега се оказва, че аз едва ли не съм техен съюзник! Не, това вече е прекалено!
    — Този човек ти внуши да убиеш Хироши, същото се опитва да стори и по отношение на Жожи — промълви Каеру, без да сваля очи от лицето на господаря си, в очакване на нов гневен изблик: — Шина те е използвал за свои цели… А руснаците улучват с един куршум два заека. Използват ни за превантивен удар срещу вечния си враг Китай, в същото време постигат една стара своя мечта — да стъпят на японска земя! След ядреното нападение Шина ще разчита единствено на тях, за да се закрепи на власт тук, в Япония. Но те знаят прекалено много за неговите машинации и ще бъдат в състояние да изнудват Джибан… А именно Джибан ще бъде управляващата сила в нова Япония…
    — Считай, че Козо Шина вече е труп! — изсъска Масаши. — В момента е тук, на територията на склада, уточнява нещата с ядрените специалисти на Нобуо… Не успях да го накарам да си отиде и зная защо… Той просто чака появата на Илайн… — очите му се насочиха към бъркотията на килима, резултат от необузданата му ярост. Наведе се и извади касетата от счупения магнетофон, гласът му прозвуча много по-спокойно от преди: — Много ми е любопитно кой праща тази касета… — очите му се заковаха върху лицето на Каеру, в зениците им проблеснаха победоносни пламъчета: — Май наистина ще се окаже, че над мен бдят безсмъртните духове на дедите ми!


    При Такиногава бандитът напусна магистрала 122 и Майкъл почти го изгуби в оживеното движение на кръстовището. Продължаваха да се движат в югозападна посока, прекосиха Тошима-ку и блестящите неонови реклами на Шинжуку, после поеха на югоизток към Минато-ку. Тук улиците бяха пусти и зле осветени, модерните небостъргачи тънеха в мрак. Майкъл беше принуден да увеличи дистанцията и да кара с върховно внимание. Плъзнаха се покрай парка Шиба Онши, миризмата на реката го удари в ноздрите. После се озоваха на кея Такашиба.
    Бандитът сви в тясна уличка и закова колата пред някакъв склад. Майкъл остави двигателя да работи и напрегна взор. Онзи слезе от колата, в ръката си държеше кутийката, в която би трябвало да бъде документът Катей. Илайн слезе сама, бандитът не я държеше на мушка. Прекосиха уличното платно и се насочиха към входа на отсрещния склад. Там ги очакваше неясна сянка, която нетърпеливо пристъпи напред да ги посрещне. Под бледата светлина на уличната лампа се изправи Масаши Таки.
    Останал зад волана, Майкъл напрегнато размишляваше. Нима всичко е било лъжа? Нима Илайн все пак работи за Масаши? Ръцете му изстинаха, в главата му настъпи пълно объркване. Възможно ли е цялата битка в шинтоисткия храм да се окаже представление в моя чест? В съзнанието му бавно изплуваха думите й: „Ти, изглежда, се нуждаеш от лесен отговор. Едно изречение, след което всичко ще стане ясно и разбираемо. Но реалният живот не е хербарий. В него има светлини и сенки, в него се преплитат стотици и хиляди оттенъци…“


    — Навреме за какво? — попита Одри, доволна от възможността да разговарят. Няколко пъти се опита да каже нещо, но Жожи неизменно й запушваше устата с длан. Все по-рядко се натъкваха на бойци от клана, всички се насочваха надолу, към подземното ниво на огромния склад. Разговорът беше единственото й оръжие срещу пълното объркване, Одри отлично съзнаваше този факт. Колкото повече неща измъкне от Жожи, толкова по-добре ще го опознае. На практика съвсем не изглеждаше като човек, който е свикнал да прибягва до насилие. Преди всичко, защото не беше проявил желание да я държи под ключ като брат си Масаши. Нито пък я беше заплашил с пистолета, чиято дръжка стърчеше от панталоните му. Какво ли ще стане, ако успея да му измъкна оръжието, запита се тя. Може би наистина трябва да опита — това положително ще даде отговор на много въпроси…
    — Един Господ знае какво е намислил брат ми — въздъхна Жожи. — Но то несъмнено е опасно, дори налудничаво. Масаши дължи властта си на Козо Шина — човек, когото баща ти положително е познавал. Неговата тайна организация се нарича Джибан, членовете й разполагат с голяма власт както в Япония, така и в различни страни по света. Основната цел на Джибан е по-голямо жизнено пространство за японците. А това означава окупация на Манджурия и Китай… Цел, която доведе до катастрофално загубената война в Тихоокеанския басейн… Според мен вече всичко е ясно: Шина е доставил атомното оръжие, а брат ми е осигурил човешките ресурси…


    От тавана висеше голям плакат от оризова хартия, изобразяващ връх Фуджи, увит в облаци и огрян от лунна светлина. Преобладаващите цветове бяха златно, черно и синьо, околният пейзаж сякаш грееше от сиянието на гордата планина. Плакатът разделяше помещението на две: бледа сянка и слаба, разсеяна светлина. До стената в дъното имаше стар дървен шкаф — от онези, които се използват в селските къщи. Прозорчето редом с него гледаше към пристанището. Отсам плаката беше използваемата част на стаята, съдържаща голяма готварска печка „хибаши“. Върху дървена маса с каменни крака димеше бронзов чайник, две порцеланови чашки чакаха да бъдат напълнени със зелен чай. Подът беше покрит с татами, отгоре имаше няколко напълнени със слама възглавници.
    — Махай се от тук! — просъска Масаши по посока на Илайн. — Долу всичко вече е готово, хората чакат… — очите му се насочиха към проснатото тяло на Майкъл: — Той каза истината. Ти си твърде опасна, би трябвало да съм разбрал това отдавна, преди много дни… Баща ми те създаде на базата на един мит, в крайна сметка ти наистина се превърна в мит… Не зная дали това се дължи на неговото умение да разказва легенди, или пък на твоите собствени физически качества. Но тъй или иначе ти наметна мантията на свръхестественото…
    Измъкна катаната от ножницата, обърна я с дръжката навън, острието опря в долната част на корема й. Душата й се разкъсваше от чувството за вина, примесено с „гири“. Ако остане безучастна тук, любимият човек ще бъде унищожен. А с него и родината й. А ако събере кураж и се върне в стаята, в която Масаши се готви да ликвидира Майкъл, ако забие катаната си в гърлото му, тя ще бъде сигурна, че убива и собствената си дъщеря. Смъртта я обграждаше отвсякъде, смъртта я викаше. Тя беше единственото й спасение. „Аз съм облекчение, шепнеше тя. Аз нося спасението от болки, страдания и отговорност… В моите ръце дългът се превръща в сън, аз съм спокойствието и тишината, вечния покой на забравата…“ Свободата махаше с ръка отвъд мрака, душата на Илайн се изпълни с копнеж.


    — Документът Катей — доволно въздъхна той, блесналите му очи се спряха върху лицето на Майкъл. — Сега вече разполагам с всичко. Най-сетне ще бъда в състояние да подчиня Козо Шина. Старият мръсник е сключил съюз с КГБ, възнамеряваше да ме продаде на руснака Евгений Карск в момента, в който се възползва от армията на клана Таки. Но аз успях да го надхитря, документът Катей е в ръцете ми. Без него Шина е загубен, от ръцете му ще се изплъзне контролът над Джибан… А ако иска да го задържи, ще трябва да разчита само на мен.


    Одри се парализира от ужас. В главата й нахлуха спомени. Някога, преди много години, Майкъл й беше разказал за онази буря в планините на Йошино. Сега в ушите й отново прозвуча гробовният глас, с който брат й разказваше за Сейоко, отнесена от вятъра в бездънната пропаст. Беше описал в подробности лицето на момичето, но Одри не успя да го разбере. Едва сега всичко й стана ясно. Господи, помисли си тя, как изобщо е успял да запази съня си след всичко това?


    В съзнанието му изплува една отдавна забравена приказка, беше я чувал от баща си… Малко момче решило да излезе от дома си през нощта, бързо се изгубило в гората. Обкръжено от страшни сенки и непознати звуци, то се изплашило и започнало да плаче. После иззад облаците изскочила луната. Огромна, златиста, увиснала ниско над земята. Било в края на лятото, малко преди жътва. Лъчите на луната облели момчето в златен дъжд, то вдигнало глава и видяло ясно очертаната пътечка между дърветата. Пътечката свършвала пред няколко широки каменни стъпала.


    — Почакай малко — прекъсна го Майкъл. Думите на Жожи избухнаха като ярък пламък в съзнанието му, сега вече всичко си идваше на мястото. Нобуо Ямамото е бил изнудван — ето го ключът към загадката, последното късче от мозайката. Ето защо прекъсна търговските преговори със Съединените щати! — ФАКС! — възкликна той. — Изтребителят ФАКС на Ямамото ще бъде използван за превозването на ядрения товар! Ето защо Масаши и Козо Шина са държали толкова много на техническата помощ на Нобуо! Готов съм да се обзаложа, че това е основната причина за съюза между Козо Шина и Масаши! Човешките ресурси на клана Таки са били само претекст. Масаши е имал начин да се добере до ФАКС, а Козо Шина е имал нужда именно от този експериментален изтребител!


    После сърцето му беше пронизано от остра болка, усмивката се превърна в гримаса. Изправен над мъртвия Масаши, той имаше едно-единствено желание — да издърпа сабята на принц Ямато Такеру от изстиващото му тяло, да я вдигне високо над главата си и да прониже сърцето на Майкъл Дос. Дълго беше чакал този миг, свещения миг на отмъщението. Но стана така, че не можа да се възползва от него. В опита си да спаси останките на документа Катей получи тежки обгаряния, ръцете му се покриха с болезнени мехури.
    Чу целия разговор, сърцето му потръпна от мъка. Ех, защо не успя да убие Майкъл Дос! Само една минута не му достигна, една нищожна минута! Но ситуацията вече претърпя коренна промяна. С Джибан беше свършено, мечтите му за велика Япония се превърнаха в купчинка пепел! КАРМА! Злощастна, но не съвсем… Надничайки внимателно иззад остатъците на плаката, той видя нажежената до червено печка „хибаши“. А само на крачка от нея се беше изправил Майкъл Дос, подкрепян от сестра си…
    Но времето не стигна, Шина вече беше съкратил разстоянието между двамата и нанасяше вихрени удари. Телата им се преплетоха, Майкъл силно се притисна до противника. Това беше единственият начин да се предпази от свистящата на милиметри от тялото му катана. Отби един удар, после втори, трети… Почувства как силите го напускат, защитата му стана по-бавна и по-неадекватна. Острието се стрелна към гърлото му, той разбра, че е на прага на смъртта. В съзнанието му изплуваха думите на Цуйо: Може би ще изпаднеш в такова състояние, в което всичко научено до тук няма да ти носи полза. В което ще се биеш като истински воин, но без успех. Тогава силата ще ти изневери, ще настъпи мигът на „Зиро“… Божественото прозрение ще ти обърне гръб…
    Но Майкъл вече не беше същият човек. Беше успял да се измъкне от царството на страха. Постигна това, което не беше се удало дори на Цуйо — измъкване от състоянието „зиро“. Главата му се проясни, тялото му се стегна, очите му следяха всяко движение на противника. Забеляза слабото място в хватката на Шина, начина, по който старият воин нанесе блокиращия си удар. Преценил точно ъгъла, той отскочи встрани и заби свещената катана на принц Такеру дълбоко в сърцето на врага си.
    — Добре ли сте вие двамата? — попита Филип Дос. Дълбоко развълнуван, той не можа да измисли нищо друго. Отдавна не беше виждал децата си, никога не си беше представял, че Майкъл е толкова опитен боец… Все още потръпваше от силата, която излъчваше Козо Шина, даваше си ясна сметка, че не би могъл да му устои… Добре че беше Майкъл… В крайна сметка великолепният японски боец, въпреки напредналата си възраст, беше победен от обединените усилия на две поколения Дос…
    Вдигнал глава към децата си, Филип Дос изведнъж разбра, че трудната част все още предстои. Новият му живот излъчваше мрачна заплаха за всички. Труден, тайнствен и коренно различен живот. Който лесно можеше да бъде заклеймен от най-близките му хора на този свят. Изведнъж му се стори, че четиридесетгодишната тежка битка с Джибан е нищо в сравнение с опасността да загуби близките си. Не можеше да си представи живота без тях, не можеше дори да си помисли за такава възможност…
    — Всичко беше резултат на сложен заговор — прошепна Филип Дос, устните му несъзнателно докосваха косите й, бузите й, затворените очи. Душата му се гърчеше от вълнение, любовта му изригна като вулкан, освободена завинаги от ограниченията на тайния живот, който беше водил в продължение на дълги години. Имаше чувството, че тялото му се разтапя, пред очите му се появи мъничката Одри, любимата дъщеря, трогателно безпомощна в своите пелени…
    — Правехме го взаимно — тъжно поклати глава Филип Дос. — Тук би трябвало да кажа, че изобщо не би трябвало да се женим, но вие двамата сте доказателство за противното… — направи усилие да се вземе в ръце, предстояха нелеки минути. Истината винаги има своите достойнства, но в случая той изпитваше истински ужас от това, което трябваше да разкрие пред децата си. Може би ще го намразят, може би просто няма да му повярват… Но и в двата случая ефектът ще бъде опустошителен. Както за тях, така и за него, така и за бъдещите им отношения.
    — Аз също — поклати глава Филип. — Но никой не знае къде се намира. Била е в Париж да се срещне с Карск. Не беше трудно да я открием в хотел „Плаца Атене“, тя винаги отсяда там. Но след това следите й се губят. Тази сутрин е изчезнала от там, заедно с Карск… Неговите хора са искрено изненадани, не знаят нищо за местонахождението му… Двамата сякаш изведнъж са се разтопили във въздуха. Положението е много сериозно. Документите, които е успяла да вземе майка ви, са от жизненоважно значение за Съединените щати.
    Одри се дръпна настрана, обгърна с ръце раменете си и потръпна. Лицето на Майкъл беше уморено и загрижено. Шокът беше страхотен и за него. Не можеше да си представи майка си като вражески шпионин… Също както преди седмици не можеше да си представи същото и за баща си… Стана му студено, ужас стегна сърцето му. Животът изведнъж се превърна в бурен океан, имаше чувството, че се подмята в него — сам, безпомощен, безполезен… Само можеше да предполага какви мисли минават в момента през главата на Одри.


    Филип заведе децата си при Мичико. Тя ги посрещна на прага, облечена в кимоно с прасковен цвят, под него се виждаше яркочервена копринена блузка. Фино бродирани чапли размахваха криле на гърба й. Майкъл остана смаян от приликата между майка и дъщеря. И двете бяха красиви, грациозни и фини, зад деликатните им черти се усещаше присъствието на твърдост и сила. Веднага съзна, че Илайн се стреми да подражава на Мичико, да черпи от нейната сила и съвършенство. Не й е било лесно да расте под крилото на тази властна жена, помисли си той. А сетне се запита дали отношението му към Мичико е коректно, дали наистина желае да я хареса и приеме.
„Слънчевите лъчи рисуват красиви картини,
Тъмнината ги скрива от очите на хората…
но за слепеца тази промяна е без значение…“

    — Сега ще пием чай — обади се Мичико. Всичко беше готово. На масичката имаше шест миниатюрни чашки от фин порцелан, димящ чайник и тръстикова бъркалка, във всяка от чашките се поклащаха зелени, ситно нарязани листенца. Ръката й взе чайника и започна да налива. Движенията й бяха бавни, сигурни и натежали от грациозност, очите на присъстващите неволно ги проследиха. Бъркалката се завъртя, листенцата се превърнаха в зелена, гъста и ароматична течност. Първата чашка беше за Филип, следващите — за Майкъл и Одри. Подаде чая на Тори и Илайн, най-накрая обслужи и себе си.
    — Все пак то трябва да символизира нещо, нали? — продължи Мичико. — Всеки неодушевен предмет го прави. Защото е неутрален, свободен от предразсъдъци и предпочитания. Ние сме тези, които му придаваме определено значение. И то се проявява единствено когато предметът се слее с нашето желание, с нашата воля и мечти… Едва тогава тайните и загадките престават да съществуват… — лицето й беше обърнато към него, Майкъл изведнъж изпита странното чувство, че тази сляпа жена го вижда по-ясно от всички присъстващи. — Това ли е причината, поради която носите този предмет тук?
    Той си даде сметка, че наистина е така. Сякаш духът на тази жена беше ослепителен слънчев лъч, прогонващ мрака от дълбините на съзнанието му. Ръцете му бавно вдигнаха сабята. Знаеше какво иска да направи, но не беше в състояние да го изрази. Погледна баща си, в главата му изплуваха думите, които би искал да му каже: Получих тази катана от твоите ръце преди много години… Винаги съм мислил, че тя е подарък от теб, едва сега си давам сметка, че е била нещо съвсем друго… Аз съм бил просто пазител на това свещено оръжие… Заклех се да го съхраня и спазих клетвата си… Отнеха ми го, но успях да си го върна обратно… А след това би трябвало да се поклони и да върне оръжието на баща си.
    Всъщност не беше сигурен защо взе катаната със себе си. Едва сега, след думите на Мичико, докоснали същността на душата му, той разбра защо го е сторил. Погледна я с нови очи, сякаш за пръв път я виждаше. Вече не можеше да я сравнява с майка си, напрежението и антагонизмът неусетно се бяха изпарили. Това е изцяло заслуга на Мичико, помисли си той. На чистотата и величието на нейния дух. Дали все още я ненавижда за това, което беше отнела от майка му? Не можеше да прецени. Съзнаваше само едно — всеки жест, всяка дума на тази жена спомагаше за заздравяването на раните, за възстановяване доверието между членовете на семейството му. Нещо, което напълно отсъстваше у Лилиан. Тя се бореше с Филип за всичко, беше твърдо убедена, че това е единственият начин да се изяви като личност. А тук положението беше коренно различно.
    Съзнателно или не, Мичико показа на Майкъл Пътя към съвършенството. Блестящият и единственият, водещ към победата над Зиро — състоянието, в което дори и най-опитният воин изпада в безизходица. Майкъл вече беше убеден, че ако не върне свещената катана на баща си, пропастта между тях никога няма да бъде затворена. Подаръкът на Филип в деня на неговото възмъжаване беше изпълнил своето предназначение. Сега настъпи времето да го върне обратно. Свещената катана вече не му беше необходима. Може би Мичико знае това, може би го усеща, или пък просто иска да го приобщи обратно към семейството. Това наистина нямаше значение. В крайна сметка победи нейната всеотдайност, нейното изключително развито чувство на вярност към близките. И Майкъл подозираше, че някой ден ще трябва да й бъде дълбоко благодарен за това. Тя го накара да изпита чувството на опрощение и по този начин му върна най-скъпото — родния баща. Но сега още е рано, сега не може да й изрази своята благодарност.


    Манастирът се намираше на върха на горист хълм в околностите на Сен Пол дьо Ванс — малко селце в подножието на Френските Алпи, разположено сред красива долина, известна с името Вълчата яма. Беше само ма един час път от Ница, именно това позволи на Лилиан да го открие при едно от предишните си посещения. Построен през XV век, манастирът почти никога не е бил използван по предназначението си. Преди тридесет години тук се заселил един известен с кулинарните си умения специалист, изпитал смъртна умора от туристическата суматоха на Ница и околните курорти. Първоначално отворил малка семейна кръчма, но успехът й бил огромен и само след две години целият манастир бил превърнат в хотел.
    Но това съвсем не означаваше, че манастирът Бон Кьор е откъснат от света, стар и запуснат. Собственикът беше амбициозен човек, всичко тук беше на висота, луксозно и скъпо. Обзавеждането беше изцяло по специална поръчка, а славата на кухнята се носеше из цяла Южна Франция. Стаите бяха светли и просторни, гледката към подножието на Алпите — наистина фантастична. Мебелите бяха антични, далеч от евтините имитации, картините по стените — без изключение оригинали. Обслужването беше изключително.
    — Работата трябва да бъде свършена — промърмори Карск, но се остави на опитните й ръце. Удоволствието беше огромно, а тук действително бяха далеч от напрежението и страха, далеч в планината, забравени от всички… Един час повече или по-малко нямаше никакво значение. Карск гореше от нетърпение да се запознае с важната информация, донесена от Лилиан, но едновременно с това си даваше сметка, че по-важна е победата. Искаше да й се наслаждава, да я гали и целува като любимо дете. Освен това дешифровката на купищата секретни материали беше тежък труд, който изискваше много време и търпение, а той не беше от хората, които обичат черната работа. Предстоеше му много писане, грамадата от имена, цифри и данни не можеше да бъде ни то запомнена от едно прочитане, нито съхранена по някакъв друг начин.
    — Здравей, Лилиан — рече Филип Дос, стиснал в ръка тежкия магнум — 357, с който беше стрелял по Козо Шина на другия край на света. Лицето му беше мрачно, фактът, че за този миг беше чакал цели четиридесет години, изведнъж изгуби своето значение. Беше си го представял по различен начин и в различни варианти, беше го проигравал безброй пъти в мислите си. Но сега изведнъж пожела да не е тук, някой друг да сложи чертата под продължителната и трудна игра. — Как се чувстваш? Приятно ли беше да живееш с мисълта, че си надхитрила всички? Мен, баща си, Джонас… Всички мъже. Вероятно и Карск, тъй като добре познавам мисловните процеси, които протичат в главата ти… Но ти изгуби Лилиан, изгуби всичко!
    — Идеята за „смъртта“ ми даде Илайн — поясни Филип. — Чувала си за нея, нали? Дъщерята на Мичико… Тримата планирахме операцията. Именно Илайн беше зад волана на колата, която ме преследваше на Мауи. Бяхме си осигурили труп, возех го до себе си на предната седалка по време на „преследването“. Скочих в последния миг, после колата катастрофира и аз „изгорях“… Нямаше друг начин да спрем Уде. Направих някои грешки и той беше на крачка от успеха… — сви рамене и добави: — Вероятно остарявам… Както и ти… Я се погледни, Лилиан! Гола, в едно легло с шеф на КГБ! — главата му тъжно се поклати: — Надявам се, че си здраво обвързана с тях, иначе нямаш никакви шансове за оцеляване!
    — Когато подозренията ми се насочиха към теб, аз си дадох ясна сметка, че ще ми трябват неопровержими доказателства. Трябваше да те накарам да побегнеш. Но как? Ти вече се беше превърнала в опитен разузнавач, положително щеше да усетиш началото на всяка игра… После баща ти ми каза за предстоящото разследване в БЕМТ и аз разбрах, че всичко е въпрос на време. Ти не можеше да не отчетеш факта, че рано или късно играта ти ще бъде разкрита. Исках сама да направиш първата крачка към бягството, но ти си жена… И като жена си твърде силно привързана към семейството си… Трябваше да разруша това семейство, да накарам членовете му да се пръснат по света, да изчезнат… Първо организирах „смъртта си“, после прибрах Одри. Накрая принудих Джонас да вербува Майкъл…
    — О, да, веднага се досетих чия работа е това убийство… Карск се е надявал да ни насочи по погрешна следа и именно затова е използвал катана… Но никой японец не би заклал и насякъл жертвата си по такъв варварски начин. А това означаваше само едно — Силвърс е бил убит от човек, който не умее да използва катана. След това си спомних, че именно Карск подхвърли версията за убиец японец и това ме накара да се усъмня. „Чудотворното“ му бягство ме накара да се замисля още повече… В крайна сметка се оказа, че твоята помощ не му донесе кой знае каква полза… Трябваше ми доста време да очертая параметрите на операцията, но накрая бях сигурен, че зная какво става… Оставаше ми само да намеря начина, по който да ви накарам да се разкриете…

Пролет, в наши дни

    — Вероятно нямаше да издържа, ако не беше Одри — тихо отвърна тя. — Цял живот съм била в обкръжението на мъже. С изключение на мама, която обаче в много отношения беше по-силна и от мъжете… Учеха ме да оцелявам и да побеждавам в света на мъжете. Но през цялото това време, без дори да го съзнавам, аз съм мечтала за приятелка, за близка душа… С която да мога да споделям съмненията си, която да ме разбира, която да не ме осъжда за проявата на слабост… В мъжкия свят не ми беше позволено да проявявам слабост. Дядо ми, баща ми, дори мъжът ми, преди да умре — всички очакваха от мен точно определено поведение…