Скачать fb2
Без свидетели

Без свидетели



Ридли ПиърсънБез свидетели

    На всеки човек понякога се случва да преживее нещо изключително, което променя живота му из основи. След удостояването ми с фулбрайтовата награда на името на Реймънд Чандлър аз получих възможността да работя една година в Оксфорд, където имах неограничен достъп до несравнимо богатите библиотеки на тази институция, както и до личните писма и ръкописите на Реймънд Чандлър. В колежа „Уодъм“, на последния етаж на „Кингс Армс“ номер 11, аз написах както „Ангелът“, така и тази книга — „Без свидетели“. Не съм забравил, и никога няма да забравя десетте месеца, които прекарах в колежа „Уодъм“ благодарение на фондация „Фулбрайт“. За нас двамата с Колийн този период ще остане навеки свещен.
    Тази книга е посветена на господин Греъм К. Грийн, който решил да ознаменува стогодишнината от рождението на Реймънд Чандлър не със статуя или пък с пейка в парка, която да носи името на великия писател, а запазвайки литературното му наследство за поколенията под формата на частна фулбрайтова стипендия, финансирана от богатството на Чандлър. С тази награда вече са били удостоявани няколко британски и американски писатели, а тя самата вече си е извоювала собствена значимост, променяйки съдбите и живота на всички тях.

Благодарности

    Щат Вашингтон: доктор Доналд Рийн, главен съдебен лекар на Кинг Каунти; доктор Крисчън Харис, съдебен психиатър; съдия Робърт Ласник от Върховния съд на Кинг Каунти: съдия Майк Рикърт от Върховния съд на Скаджит Каунти; господин Томас Бас; доктор Филип И. Тар, доктор по медицина, асистент по педиатрия, катедрата по гастроентерология в Университета на Вашингтон; лейтенант Дейв Рейхърт от полицията в Кинг Каунти; сержант Сон Камерън, отдел „Убийства“ в полицейското управление на Сиатъл.
    Англия: господин Бил Тъпман от Център за полицейски проучвания към Университета в Екзетър; доктор Джак Райт от Центъра за борба с младежката престъпност „Грендън Ъндърууд“, Айлсбъри; Ричард Бейкър от полицейския участък в Лондон, детектив инспектор Ейдриън Мейбенк от Скотланд ярд; детектив инспектор Фил Гълифорд; инспектор Томас М. Сиймън от полицейското управление на Филаделфия, изпратен на обучение със стипендия „Фулбрайт“; Ник Родити, Хамстед, Лондон; Джон Д. Дрисдейл от „Робърт Флемингс холдингс лимитид“; Шела Джеймс-Хъдсън от Бистър, Оксън; Керъл Блейк и Джулиан Фрийдмън; Мери Петърсън, секретарка; Джуди Маклийн, работила върху ръкописа; Колин Дейли, оказала помощ при редактирането.

Едно

    — Всичко, което ви казах през изминалите няколко седмици по отношение на доказателствата, рутинните разследвания, задържането на престъпници и ръководството на всяко разследване, не струва и пукната пара. — Няколко глави рязко подскочиха — повече, отколкото бе очаквал. — Всичко това ще е напълно безполезно, ако не се научите да разгадавате сцената на престъплението, да опознавате жертвата, да се вслушвате и доверявате на собствените си инстинкти. Да чувствате със сърцето си, а не само да мислите с главата си. Да намерите баланса между разум и чувства. Ако всичко опираше само до главата, тогава нямаше да имаме нужда от детективи — техниците от лабораториите щяха да вършат цялата работа. И обратно — ако цялото разследване се ръководеше от чувствата ни, ако можехме просто да открием престъпника и да му кажем: „Ти си го направил!“, кой тогава би имал нужда от лабораторните специалисти? — Няколко усърдни слушатели бързо започнаха да разлистват учебниците си. Болд побърза да ги информира: — Това, което ви казвам, няма да откриете в нито един от учебниците си. И точно тук е проблемът. Всичките учебници на света не биха могли да разкрият никое престъпление. Единствено детективът може да направи това. Доказателствата и събраната информация нямат никаква стойност, ако не са предоставени на хора, които да ги анализират, класифицират и интерпретират. А това сте вие. И аз. Идва обаче момент, в който цялата информация трябва да бъде оставена настрана, настъпва време, когато чувствата и инстинктите взимат връх. Това е материя, която не може да бъде преподавана, но може да бъде научена. Разум и чувства — едното не струва нищо без другото. — Той замълча за момент, като се питаше дали тези неопитни и зелени курсисти успяваха да вникнат в думите, или виждаха единствено едно леко закръглено, четиридесет и четири годишно ченге от отдел „Убийства“, облечено с омачкани панталони в цвят каки и старо спортно сако, във вътрешния джоб на което имаше бебешки биберон.
Д. М.“


    Парк Волънтиър бе кацнал високо над огромните небостъргачи в долната част на Сиатъл и над сиво-зелените води на залива Елиот, разпрострял се до изпъстреното с островчета широко устие на Пъджет Саунд. Големият воден басейн проблясваше под паркинга и моравата, ширнала се пред фасадата на музея — сграда, която вече месеци наред се реконструираше, за да подслони градската колекция от азиатски произведения на изкуството. Болд паркира овехтелия си служебен шевролет с четири врати на известно разстояние от червения прелюд, който Дафи Матюс поддържаше безупречно чист. Тя не беше в колата си.
    Каменната фасада на водонапорната кула се издигаше от лявата му страна. Добре поддържани лехи с цъфнали храсти и многогодишни растения заобикаляха сградата и искряха като скъпоценни камъни на фона й. Тревата имаше неповторим смарагдовозелен цвят и Болд си помисли, че толкова зелена трева може да се види само в Сиатъл и Портланд. Може би и в Ирландия, но той никога не бе ходил там. Лятото наближаваше. Всяка живинка наоколо сякаш бе готова за промяната. Небето беше като лазурносин юрган, изпъстрен с бели облачета, които, надвиснали ниско над земята, се движеха бързо на запад. Непосветените биха могли да се заблудят, че облаците вещаят дъжд, но местните хора знаеха, че не е така. Не и тази вечер. Но може би щеше да застудее, ако небето не се изясни.
    Болд забеляза непознато мъжко лице зад желязната решетка на един от високите прозорци на кулата и изчака няколко минути, докато мъжът и придружаващата го жена слязат и напуснат сградата. Веднага щом те си тръгнаха, той пое по стълбището, като се изкачваше по тесните стъпала между тухлената ротонда от дясната му страна и стоманения корпус на водния резервоар, извисил се отляво. Боядисаният резервоар и кулата бяха огромни, може би достигаха дванадесет, петнадесет метра на височина и шест-седем на ширина. С всяко качено стъпало сърцето на Болд започваше да бие все по-силно. Не беше в най-добра форма: а може би сърцебиенето се дължеше на факта, че тя бе предпочела да излезе извън системата и това не можеше да не го интересува. Възможно бе вълнението му да бе на чисто лична основа, нямаща нищо общо с професията им. Той и Дафи бяха близки навремето — твърде близки за женен мъж като него. Все още бяха приятели, но никога не споменаваха онази единствена нощ, която бяха прекарали заедно. Преди месец тя го бе изненадала със съобщението си за нова връзка. След Бил Гейтс Оуен Адлър бе властващият ерген, мечтана награда за всяко момиче от северозападните щати, изминал дълъг път от продавач на еспресо до собственик на най-бързо разрастващата се компания за производство на храни и напитки в западните щати. Имаше собствен самолет, притежаваше имение на стойност няколко милиона долара с изглед към Шилшол Марина, а сега твърде вероятно владееше сърцето и чувствата на Дафи Матюс. Ако съобщението й бе написано с други думи, ако не бе избрала едно такова уединено място за срещата им, Болд би си помислил, че сигурно става дума за любовни проблеми и съмнения.
    Труден, ако не и невъзможен за разрешаване случай с политически оттенък. И тогава той разбра: Тя бе заобиколила стандартната практика, за да му даде възможност да се откаже от разследването преди още да му е било предложено. Не можеше да разбере обаче откъде тя би могла да попадне на черна дупка. Психологът на управлението не водеше разследвания — нейната задача бе да пречи на ченгетата да налапат цевта на личното си оръжие и да изготвя профили на откачалките, които не даваха мира на Болд и останалите му колеги. Помагаше при разпитите. Можеше да вземе коя да е страна при дискусиите и да представи убедителни доказателства в подкрепа на схващанията си. Освен това беше най-добрият слушател, когото Болд познаваше.
    — Прав си да смяташ, че вероятно става дума за служител. Това е най-вероятното предположение. Но в подобни случаи обикновено става дума за изнудване, а не за категорични искания за самоубийство. Хауърд Таплин, адвокатът на Оуен, иска проблемът да се разреши вътре във фирмата, за да е сигурен, че няма да изтече информация за медиите, че полицията няма да се намеси и нищо няма да наруши поставените условия. — Думите й звучаха като заучени реплики и това го безпокоеше. Не й беше присъщо да изразява чуждите мнения като свои собствени и Болд започна да се пита що за човек е Хауърд Таплин, че да оказва толкова силно влияние върху нея. — Ето защо трябва да съм особено внимателна в отношенията си с теб. Таплин иска Фаулър сам да разреши проблема. Оуен обаче му се противопостави тази сутрин. Той предложи тази среща — за да започнем някакъв диалог. Но решението му не беше от лесните.
    — Аз съм виновна. Оуен поиска професионалното ми мнение. А аз класифицирах заплахите като маловажни. Смятах, че подателят, който и да е той, просто се опитва да вдига шум. Очевидно е човек, който добре си служи с езика. Факсовете са изпращани чрез портативен компютър от телефонни кабини. Фаулър проследи последните два факса, които са били изпратени от телефонна кабина на Пил Хил. А това е съвсем приличен квартал. Всичко това иде да ни покаже, че по всяка вероятност си имаме работа с образован, заможен бял мъж, на възраст от двадесет и пет до четиридесет години. Исканията му ми се сториха толкова нереалистични, че реших, че този човек просто търси отдушник на натрупалия се в душата му гняв. Нищо повече. Оуен се съгласи с мен. Възложи разследването на Кени и се опита да забрави за заплахите. Аз прецаках този случай, Лу. — Тя отново обгърна тялото си с ръце и гърдите й отскочиха нагоре. И отново повтори: — Може и ще стане много по-лошо от това.

Две

    Момчето имаше лененоруса коса, чипо носле и възголемички уши, които сигурно щяха да се оправят с възрастта. Болничната пижама му беше неудобна и силно стягаше вратлето му. Болд погледна към вратата, после към голямата стъклена стена и установи, че е сам с момчето. Пресегна се и дръпна надолу яката на пижамата. Така беше по-добре. Макар че беше много красиво, детето не изглеждаше спокойно в съня си. Измъчваше се, дори и в безсъзнание. Стаята беше прекалено ярко осветена, твърде болнична за едно дете. Приличаше по-скоро на операционна с едно легло по средата. Твърде много машини, прекалено много плочки и неръждаема стомана — място, по-подходящо за умиране, отколкото за възстановяване. Никакви прозорци, никаква човешка топлинка. Стаята е била създадена с една-единствена цел — стерилност — и резултатът бе повече от задоволителен.
    Притисна се към стената, съсредоточил цялото си внимание върху момчето — жертвата. Стори му се, че стаята е обгърната от зеленикав мрак. Болд бе слушал най-различни истории за ченгета, които успявали да разгадаят мислите на убиеца. Не и той. Той не четеше мисли, а наблюдаваше. Вървеше по следите и събираше доказателства като хрътка. Силата му беше не толкова в интуицията, колкото в неестествената му способност да се вслушва в жертвата. Емпатия. В това отношение той притежаваше нещо, което другите нямаха.
    В момента обаче се намираше в безизходица. Обикновено жертвата се намираше на местопрестъплението, заобиколена от доказателства и улики, върху които Болд построяваше разследването си. Слейтър Лоури не предлагаше нищо. „Или?“ — зачуди се детективът и отново пристъпи по-близо до леглото. Вярно, в случая сцената на престъплението бе отделена от жертвата. Но в действителност съществуваше оръжието на престъплението — тази бактерия или вирус.
    Болд позвъни в сутерена на същата тази сграда и след продължително чакане се свърза с доктор Роналд Диксън — Дикси — патологоанатом и главен съдебен лекар на Кинг Каунти. Специалист, когото се опитваха да примамят в Сан Франциско, Лос Анджелис и Ню Йорк с двойно по-висока заплата и два пъти по-дълга отпуска, но той бе останал тук — с двойно по-ниска заплата, два пъти по-къса отпуска и десет пъти повече приятели. Болд помоли Дикси да се качи при него и той, без да задава въпроси, се съгласи. Твърде вероятно бе някъде все пак да съществува сцената на престъплението. По някакъв начин, нарочно или не, храната, изядена от Слейтър Лоури, е била заразена.
    Докато чакаше, Болд стана жертва на собственото си развинтено въображение. Представи си мъжка ръка, която инжектира плод със спринцовка; видя готвач в заведение за бързо хранене да капва от някаква течност в тестото за кифличките. Пред очите му се появи консервна фабрика, съзря поточна линия, по която минават по хиляда консерви на час, и там някъде в този лабиринт от машини забеляза нож от неръждаема стомана, покрит с петънца зеленикава плесен, останала незабелязана от работниците по почистването. Последният образ го накара да се замисли. Ами ако „Адлър Фуудс“ е отговорна за случилото се? Ами ако всичките тези факсове са само хитър номер от тяхна страна, целящ да прикрие колосална грешка, заразен продукт… техен собствен продукт? Ами ако Дафи е била използвана? Манипулирана? Ако тя всъщност бе истинската жертва?
    — Знаеш ли, щамовете си имат имена, всъщност номера. По този начин могат да бъдат идентифицирани и проследени. — Болд почувства, че едното му око започна да играе. Дикси продължи. — Този щам, който и да е той, е особено вирулентен. Холерата обикновено се влияе от рехидратация. Антибиотиците ускоряват възстановяването, но този щам е резистентен на повечето антибиотици. От теоретична гледна точка — внезапно гласът му прозвуча отчуждено — антибиотиците няма да помогнат за възстановяването. Това момче умира от шок, Лу. Обезводняването при него е протекло с твърде бързи темпове. След рехидратацията е показал моментно подобрение, а след това е изпаднал в силен шок, довел до колапс на всичките му органи. Остра тубуларна некроза на бъбреците, която води до бъбречна недостатъчност и натрупване на течности в организма. Има и още нещо — синдром на остра белодробна недостатъчност, който е характерен за възрастните, но понякога се среща и при децата и който също е възникнал вследствие от шока при рехидратацията.
    — Виж, непрекъснато възникват подобни бактериални огнища. Може би не на холера, но на други тежки инфекции. Повечето от тях остават скрити за обществеността. Хората научават само за най-сензационните от тях. По принцип органите на ХЕИ успяват бързо да открият източника на заразата — ресторант, павилион за риба. Проблемът се разрешава мигновено. Но този случай е дяволски труден. Непознат щам на непозната бактерия. Няма как да установят източника на заразата, преди да са идентифицирали щама.

Три

    Болд паркира своя шевролет на улицата. Облечен беше с униформено яке с надпис „Контрол върху вредителите“, а в ръка държеше голям бележник. Съседите неминуемо вече бяха чули за болестта на Слейтър Лоури. Това усилие да се прикрие намесата на полицията — намеса, която до този момент оставаше неофициална и противоречеше на условията, поставени от изнудвача — изглеждаше напълно оправдано, независимо от забавянето, което бе предизвикало. В микробуса имаше четирима техници, които, облечени с костюми, наподобяващи космически скафандри, чакаха знак от страна на Болд.
    Каза му, че се казва Бети и затвори вратата след него. Жената очевидно бе от немско потекло и наближаваше четиридесетте. Имаше руса коса, искрящи сини очи, облечена бе с модни джинси и тениска, на която бяха изрисувани „Слънчогледите“ на Ван Гог. Имаше малки и стегнати гърди, широки рамене, изправен гръб. В очите й проблясваше решителност. Болд си отбеляза, че тя не прилича на жена, която би позволила да я разиграват. Покани го в изискана всекидневна — дървен под, кушетки с кремава дамаска, тухлена камина, тонколони.
    — Моят интерес е неофициален… — започна той. Не му беше лесно. Искаше да й съобщи новината възможно най-внимателно, но тя настояваше за честни отговори. Момчето й се намираше в критично състояние. Едно ченге седеше на кушетката във всекидневната й. Как би реагирала Лиз на нейно място? Жената стисна челюсти, чайникът леко потрепери в ръката й. Болд изпита облекчение. Макар да изглеждаше корава и непреклонна, тя си оставаше само човек.


    Лу Болд и Бети Лоури наблюдаваха, докато тези странни създания методично претърсиха кухнята — от фризера до лопатката за смет. Съдържанието на всеки кухненски шкаф, килера и двата хладилника бе извадено, прегледано внимателно, сортирано, заведено под някакъв номер, или върнато обратно на мястото му. Конфискуваните продукти се поставяха в дебели, прозрачни торби, които се запечатваха, надписваха и прибираха в яркочервен чувал, върху който с големи черни букви пишеше „Заразени отпадъци“. Ръководителят на екипа водеше строга отчетност. На някой по-късен етап щатът Вашингтон щеше да подмени или върне обратно тези продукти. Никой обаче не казваше какво трябва да прави Бети Лоури в промеждутъка. Тясна бутилка с хрян. Шоколадов сироп. Две кисели млека с отдавна изтекъл срок на годност.
    Последният кухненски предмет, опакован и надписан, бе една електрическа отварачка за консерви. Когато излязоха навън, за да преровят боклука, зад тях остана една кухня, лишена от уюта и характерното си излъчване. Чайникът вече не бе върху печката. Целият сифон, заедно с част от крана, бе свален от мивката, което изправяше семейството пред необходимостта незабавно да повика водопроводчик — подробност, която никой не обсъждаше. Солничките за сол и пипер също бяха прибрани. Кафемелачката бе опакована и надписана, сякаш се надяваха, че Слейтър Лоури е пил домашно сварено кафе в деня, в който се е разболял. Къщата внезапно му заприлича на образцов дом, рекламиран от агентите за продажба на недвижима собственост. Разстроената, но храбра Бети Лоури яростно изгледа Болд, обвинявайки го за случилото се. В отговор той я погледна с разбиране и загриженост, но не се извини.
    Стаята на Слейтър претърсиха най-накрая. Болд и Бети Лоури стояха до прозореца и наблюдаваха отдалечаващия се микробус. Стените на стаята бяха облепени с плакати на спортисти, баскетболната топка бе поовехтяла, до компютъра „Макинтош“ стоеше речник „Уебстър“. В гардероба намериха кутия от обувки, пълна с оловни войничета, и още една, натъпкана с картички и картинки за размяна. Три чифта гуменки и чифт обувки за футбол. Незавършен модел на космическата совалка.
    Болд се ужасяваше от подобни вмешателства в личния живот на хората. Отвращаваше го необходимостта да разкрива съкровените тайни на жертвата, интимната и ревниво пазена част от личния живот, която често излиза на повърхността при нечия смърт: наркотици, порнография, белезници, скрити бутилки с алкохол, домашни видеофилмчета, неудобни телефонни номера. Неговите детективи от петия етаж винаги гледаха да извлекат някаква полза от подобни неща, защото изпитваха постоянна нужда от разтуха в работата си. Но Болд чувстваше неудобство. Съзнаваше, че жертвата, волно или неволно, им е преотстъпила всичките си права, но от това не му ставаше по-лесно. Никак не му се искаше някой уморен като куче детектив да попадне на ръкописа му и да го размаха пред очите на всички, ако смъртта го настигнеше ненадейно. Знаеше предварително и шегичките, които хората му от петия етаж щяха да си разменят по адрес на Йохан Себастиян Болд. Щяха да си шушукат презрително по негов адрес. Той потрепери само при мисълта за това.
    Два от бурканите на дъното имаха етикети с емблемата на „Адлър Фуудс“, на които пишеше „Готови спагети“. Болд, обхванат от силно вълнение, съзнателно забави темпото и продължи да търси с изключителна прецизност и внимание. Точно в подобни случаи ченгетата допускаха грешки — изглеждаше странно, но в действителност ентусиазмът беше сериозен враг. В третия варел се намираха консервните кутии, изхвърлени от семейство Лоури. Болд се зарови в контейнера. Кучешка храна. Задушени миди. Риба тон. Зелени чушки. Той закачи с химикала си една кутия, която беше почти по средата на варела, и я вдигна нагоре. Помръдна китката на ръката си и консервата се завъртя. Етикетът се появи пред очите му като многоцветно знаме. Същата емблема: „Адлър Фуудс“. „Пилешката супа на мама“.

Четири

    Лейтенант Фил Шосвиц командваше трима сержанти на отделения, а Болд бе най-старши и опитен измежду тях и доскоро имаше най-висок процент на разрешени случаи. Болд ръководеше петима детективи, останалите двама командири на отделения работеха с по четирима. Шосвиц докладваше на капитан Карл Ранкин — политическа фигура и истински задник през повечето време. Поради тази причина лейтенантът бе постоянно нащрек. Неговите хора разследваха убийства. Завеждаха ги в Дневника — дебел регистър, подвързан с твърд картон, който лежеше на специална масичка пред стаята за кафе. Един химикал, залепен с тиксо за избелял конец, свързан с регистъра, висеше от едната му страна. Когато някой детектив получеше поредния си случай, той се завеждаше в Дневника под негово име. А когато разследването приключеше, тоест случаят бе разрешен, в дясната колона, срещу името, се слагаше малка отметка. Работата на сержанта бе да направи така, че срещу всеки заведен случай да се появи и съответната отметка. Работата на лейтенанта пък бе да контролира и притиска сержантите. През изминалата година отделението на Болд регистрира процент, достоен за уважение — седемдесет и два процента от всичките убийства и престъпления срещу личността, разследвани от тяхното отделение, бяха разрешени. За разрешен случай се смяташе всяко разследване, завършило с арест, заповед за арест или с неопровержими доказателства срещу заподозряно лице с все още неустановено пребиваване. Процентът на разрешени случаи нямаше нищо общо с броя на заведените дела, нито пък с процента на осъдените да излежат присъдата си в затвора. Този процент бе просто едно мерило за начина, по който сержантът и хората му провеждат съответните разследвания. Освен това статистиката, отчитаща ръста на престъпността, си служеше точно с този процент, което означаваше, че цифрата неизбежно става достояние на широката общественост. Последните шест месеца обаче не бяха особено благоприятни за Болд. Той и хората му поеха разследването на двойното убийство, извършено край доковете — три месеца оттогава, а те все още не бяха стигнали доникъде. Черна дупка. Освен това разследваха убийството на жена, полетяла от моста Фримънт — жената бе изцяло парализирана и за нищо на света не би могла да скочи от онзи мост. Черна дупка. От две седмици се бореха и със случай на физически мъчения, последвани от убийство, който също боксуваше. Имаха два случая на шофьори, избягали от местопрестъплението — и двата в един и същи квартал. Стрелба в автокино с възможна връзка с наркотици. И всичките бяха неразрешени: черни дупки. Хората на Болд бяха получили най-заплетените разследвания — това се случваше понякога. Телефонът звъни, сержантът отговаря и поема съответния случай. После го вписва в книгата. И сега, когато процентът им на разрешени случаи се колебаеше някъде около петдесетте, Болд се намираше в особено неизгодно положение. Хората му се нуждаеха от няколко дребни престъпления — едно-две самоубийства например — и тогава може би щяха да успеят да докарат процента до шейсет за Коледа.


    — На ръба има следа от припой. — Протегна ръка и завъртя някакво копче, без да отмества очи от визьора. — Съвсем мъничка спойка. Няколко милиметра. Много внимателно направена. Но боята се е излющила. Федералната агенция за контрол върху хранителните продукти преди доста време забрани използването на олово за запояване ръбовете на консервните кутии. Всички компании вече използват специална сплав, съдържаща двувалентно желязо. Тази спойка се забелязва въпреки опитите да бъде изгладена, така че да се слее с ръба.

Пет

    В същия този юнски вторник, малко след три и половина след обяд, Болд спря очукания шевролет на огромния асфалтов паркинг пред магазин „Фуудланд“ на Бродуей. Преди да влезе вътре, той са обади в ХЕИ, отдето му казаха, че претърсването на дома на втората жертва не е дало никакви резултати. Майката на Лори Чин си спомнила, че давала супа на дъщеря си, но не от същия вид. Освен това в дома и в боклука им не били намерени никакви продукти или опаковки на „Адлър Фуудс“. Болд съсредоточи цялото си внимание върху уликите, свързващи Слейтър Лоури с пилешката супа на „Адлър“.
    Той слезе от шевролета, заключи го и се насочи към автоматичните врати на супермаркета, заобикаляйки празните колички, в които имаше двуцветни рекламни брошури със специалните предложения на магазина за седмината. Патладжаните тук бяха с почти десет цента по-евтини от магазина, в който пазаруваше Болд. Сосът за спагети също беше много на сметка. Болд се занимаваше с пазаруването и прането, поделяше си грижите по детето с Лиз, която бе поела финансите на семейството, част от гладенето, почистването на къщата и грижата за социалните им контакти.
    Болд подозираше, че това бе сцената на престъплението. Само прели няколко минути Дафи се бе обадила по клетъчния му телефон, за да потвърди, че серийният номер върху капака на кутията от супа на „Адлър“, намерена в боклука на Бети Лоури, е валиден и е част от голяма партида, пусната наскоро в по-големите търговски обекти в Сиатъл. Разследването вече започваше да придобива никакви очертания в главата му, макар че малко приличаше на натовареното сутрешно движение по магистрала I-5: прекалено много идеи възникваха наведнъж, а умът му не разполагаше с достатъчно платна за движението им. Основната структура обаче изглеждаше сравнително ясна. Възможностите бяха две — изнудвачът работеше в „Адлър Фуудс“ или пък бе напълно страничен човек. И двете възможности трябваше да се разследват — всяка поотделно, но и в двата случая бе нужна изключителна деликатност и предпазливост.
    Болд направи първата обиколка на магазина от позицията на жертва: нищо неподозиращата постоянна клиентка Бети Лоури, която бърза да напазарува нужните й продукти. А след това мина отново край рафтовете, но вече като престъпник: нащрек за охранителните камери и продавачите в магазина, опитвайки се да запомни разпределението на продуктите. Подобен подход бе не толкова общоприета техника на разследване, колкото резултат от непоколебимата му вяра в уликите и доказателствата. Той се обля целия в пот, превъплътил се напълно в личността на престъпника. Беше толкова отдаден на начинанието си, че носеше със себе си кутийка с чили, която възнамеряваше да постави сред консервите със супа на „Адлър“ с едничката цел да провери колко трудно може да се окаже подобно действие, което да остане незабелязано от персонала и камерите.
    Обикаляше покрай рафтовете, оглушен от собственото си учестено дишане, от скърцането на изкуствените си подметки по пода. Усещаше хладния повей на силната климатична инсталация на магазина, който галеше изпотеното му тяло. Долавяше присъствието на всеки един човек в магазина, независимо дали го вижда, или не. Клиенти. Служители в магазина. Касиери. Мина край овесените ядки и зърнените каши, от кутиите на които го гледаха поне дузина известни лица — спортни легенди, герои от комиксите, динозаври, астронавти. А той беше център на вниманието, пресечна точка на съвместните им усилия да го примамят да си купи нещо. Вземи мен! Купи си от тези! Двадесет и пет процента повече! Посланието им бе високо и ясно въпреки скучната и блудкава музика, която се носеше из супермаркета.
    Стори му се трудно, ако не и невъзможно, да се избегнат охранителните камери. Над пътека номер пет имаше комбинирана камера с три обектива, които се въртяха и спираха на всеки десет секунди, напомняйки за обърнато нагоре оръдейно дуло. Всяка камера беше малко по-голяма от предишната, а в определен момент от време работеше само една от трите и това личеше по червената лампичка, която мигаше под обектива. Трите се комбинираха, за да осигурят на управителя и на персонала от охранителната фирма както по-широк периметър на наблюдение, така и кадри в близък план на различните рафтове и пътеки между тях. Още две такива камери надзираваха щанда с месо, вината и стенните хладилни шкафове. Очевидно бе, че камерите са били инсталирани така, че да не оставят без наблюдение по-скъпите продукти в магазина, от което Болд заключи, че рафтовете със супи може би не бяха чак толкова добре обезопасени. Болд проследи движението на последните две камери. Те се въртяха на същия принцип в интервал от десет секунди, но началото и краят на въртенето на всяка една не бяха синхронизирани с тези на другата. Би било трудно, но не и невъзможно да бъдат надхитрени от един достатъчно пъргав човек. Номерът беше да се изчисли моментът, в който щандът със супите ще остане за един кратък миг извън обсега на охранителните камери. След осем минути в магазина, разделил вниманието си между трите камери, Болд успя да определи този момент. Осем минути по-късно той се повтори отново. Като по часовник. Предсказуемо. Лесно. Мигът беше достатъчно дълъг, за да се постави на рафта консерва със заразена супа.
    Мисълта за кражба накара Болд да осъзнае, че никой не би го помислил за крадец. Кой купувач, който връща някакъв продукт на рафта, би привлякъл вниманието на персонала? Клиентите непрекъснато променяха решенията си. На всеки рафт можеха да се видят неправилно поставени продукти. Служителите във всеки един супермаркет непрекъснато проверяваха и пренареждаха стоките по рафтовете си. Болд отпусна рамене. Поставянето на продукт върху рафта едва ли би предизвикало нечии подозрения.
    Зави по пътека номер четири, стиснал кутийката с чили в ръка. Навсякъде около него имаше супи. Супите на „Адлър“ бяха още напред, вдясно. Пет секунди. Бърз поглед през рамо. Само една жена, но тя гледаше настрани. Всъщност клиентката щеше да го скрие напълно от погледите на касиерките и момчетата, които опаковаха продуктите. Строги редици от консервирани супи на „Кампбел“1. Беше късно следобед и от всеки вид липсваха по няколко кутийки — факт, който накара Болд да си даде сметка, че часът е бил от изключително значение за изнудвача. Супите „Адлър“ бяха местен продукт, ползваха се с изключителна популярност и, в сравнение с останалите видове, на техния рафт имаше значително повече празни места. Време! Главата на Болд започна да пулсира от напрежение — в тези кратки няколко секунди той се превърна в Консервния убиец и това го разстрои. Плъзна консервата с чили на рафта, редом до кутиите с пилешката супа на „Адлър“. Продължи напред. Ушите му бучаха, тялото му се окъпа в пот. Мина през море от жълти кутии с енчилада2, върху които бяха изрисувани мексикански сомбрера, които се сливаха пред очите му.


    Лий Хюндай — той побърза да поясни, че името му се произнася също като колата — управител на супермаркета за дневните смени, беше мъж на около тридесет и пет години, който бе започнал да оплешивява преждевременно. Очичките му постоянно премигваха зад стъклата на очилата му с телени рамки и издаваха нервно напрежение, което може и да не се дължеше на дейна натура и темперамент. Присъствието на ченгетата изнервяше невинните хора, а виновните правеше особено предпазливи. Това понякога пречеше на работата на Болд. Днешният случай бе именно такъв.
    На стената на тесния като кутийка кабинет на Болд висеше малък гоблен, който Лиз му бе подарила за Коледа през втората година от брака им, когато можеха да си позволят единствено изработени от самите тях подаръци. На бял фон бе избродирала със сини букви следния надпис: „Съвършено престъпление не съществува“. Болд познаваше много хора, които биха оспорили подобно твърдение — твърде голям брой престъпления оставаха неразкрити. Дневникът бе пълен с черни дупки, които никога нямаше да минат в графа разрешени случаи. И въпреки това Болд продължаваше да се придържа към тази максима. Разчиташе на нея, тя му помагаше да издържи, да намери сили да стане сутрин от леглото и да започне поредния ден. Всяка черна дупка бе продукт на собствената му уязвимост, на собствените му слабости и пропуски и в никакъв случай не се дължеше на изключителните способности на противника.
    Той преведе Болд през магазина и излязоха на товарната рампа, на която се извършваше разпределението на продуктите. Месото и млечните продукти се съхраняваха в гигантски хладилници. Някои от тях — най-вече тези за бира и за безалкохолни напитки — се намираха директно зад рафтовете със съответния продукт. Трайните продукти се извозваха с транспортен асансьор до огромния сутерен. Болд се огледа, слисан от огромните количества продукти, които го заобикаляха — редица след редица с кашони, пълни с всевъзможни стоки.
    Преди да си тръгне, Болд възнамеряваше да поиска списък на работниците в магазина. Но не сега. По-късно щеше да успокои Хюндай, че такава е обичайната процедура. След това щеше да сравни този списък със списъка на бившите и настоящите работници на „Адлър“, както и с данните за криминално проявени лица, съхранявани в Бюрото за криминално идентифициране. Може би щеше да изпрати един екземпляр и на ФБР. Тук, долу в сутерена, всеки би могъл да постави заразената кутия без всякакви усилия. Болд обаче смяташе, че списъкът с работниците няма да доведе доникъде — изнудванията рядко биваха разкривани толкова бързо и лесно.
    Разпита Хюндай за доставчика им на супи, като през цялото време се питаше дали е възможно да се отвори един кашон, да се подмени консерва, а след това да се запечата отново. Подобна измама със сигурност би останала незабелязана. Хюндай му обясни, че работят от години с един и същ доставчик, който обаче преди няколко месеца сменил компанията превозвач. Болд записваше всяка информация, а предположенията и подозренията му нарастваха с всяка изминала минута. Опитваше се да запомни всяко хрумване, да го обмисли внимателно, стараеше се да не губи връзката между отделните предположения, да не пропусне следата, която може да го отведе до нова, още по-обещаваща възможност. Продължи с тези умствени упражнения, както и с въпросите. Чувстваше се изтощен и му личеше. Хюндай го прекъсна и му предложи чаша еспресо. „Еспресо в супермаркет!“, помисли си Болд. Отклони предложението. Обясни, че не пие кафе.
    Хюндай добре познаваше работата си и си служеше добре с цифрите — среден брой клиенти на седмица и на месец; средна цена на покупка — четиридесет и пет долара и петдесет цента, демографски състав на клиентелата… Все цифри, характерни за района, обитателите на който в по-голямата си част бяха колежански възпитаници. Болд записваше всичко — и важното, и маловажното. На по-късен етап сигурно щеше да изхвърли по-голямата част от бележките си, но не и преди да ги е огледал и преценил внимателно.
    Очертаваха се много и различни възможности — всяка една изискваше отделен детектив, който да проучи следата. Болд щеше да будува през по-голямата част от нощта, за да систематизира и опише всички свои предположения. Щеше да стане още на зазоряване. Някъде в този град, дори и в този момент, в който Болд разпитваше Хюндай, Консервния убиец може би пробиваше поредната консервна кутия със супа. Някъде в този град едно друго дете, също като Слейтър Лоури, с нетърпение очакваше да си похапне от нея.
    Болд трябваше да разбере кога Бети Лоури е закупила консервата с пилешка супа. Тази информация щеше да му помогне да се върне назад към доставчика, а твърде възможно бе да стигне до записите от камерите на охранителната фирма. Правилното определяне на времето бе от изключително значение. Проследяването на плащане, извършено с чек или пък с кредитна карта, също би му позволило да идентифицира купувачите, които може да са забелязали изнудвача в момента на престъплението. Това, осъзна той, бе следата, която трябваше да следват. Сцената на престъплението.

Шест

    Доктор Брайън Мен стисна енергично ръката му. Очите му трескаво блестяха от изтощение, имаше тъмнокестенява къдрава коса и не съвсем угледен външен вид — също като Болд. Той преведе детектива през лабораторията за изследване на инфекциозни болести към болницата „Кинг Каунти“ и го покани в малък ъглов кабинет, претъпкан с научна литература. В далечния ъгъл се чуваше бръмченето на компютър. Болд беше свръхчувствителен към подобен шум. В кабинета имаше и телефон с избеляла от многогодишната употреба слушалка.
    — И двамата не разполагаме с много време, сержант, затова ще премина веднага към въпроса. Вие, а и всички останали, ще искате да научите къде е източникът на този холерен щам и аз съм в състояние да отговоря на този въпрос. — Мен бе работил двадесет и четири часа без прекъсване и умората и изтощението му бяха повече от очевидни. Той посочи към лабораторията. — Ние сме единствените в този град — всъщност в целия щат — които разполагаме с този щам. Холера-395.
    Болд не можа да разбере голяма част от материала, който му предложи Мен, но все пак успя да схване някои неща. Разсейваше го донякъде и фактът, че „Кинг Каунти“ беше болница за лечение и изследване на детски заболявания. През последните четиридесет и осем часа почти не бе виждал сина си. А също и Лиз. Всеки път, когато се разделяше с Майлс за по-дълъг период от време, започваше да чувства силна мъка по детето — нещо, което не бе изпитвал никога преди раждането му и изобщо не бе подозирал, че е в състояние да се терзае от подобни чувства. Изпитваше чисто физически копнеж към сина си, подобно на наркоман към дрогата.
    — Зависи от резултата, който се е надявал да постигне. Бих предположил, че е обмислил три различни възможности — отрова, вирусна зараза и бактериална зараза. Отровните токсини — стрихнин или някакво вещество, подобно на онова, което бе открито при заразяване продуктите на Съдафед — може да бъде открито веднага в кръвта на жертвите. Ако целта му е просто да убие няколко души, тогава тази отрова би била идеална за целта. Всички останали отрови — когато става дума за заразяване на хранителни продукти — не са удачни, защото те придават характерен мирис и вкус на храните, които мигновено предупреждават консуматора, че нещо не е на ред. Освен това най-разпространените токсини ще бъдат идентифицирани много лесно и във всяка една лаборатория. Ако бях на мястото на престъпника, аз също бих избрал холера, стига да разполагах с нея. Интересното в случая е, че повечето лаборатории вече не извършват тестове за холера. Боя се, че този проблем приема политически измерения. Тук се намесват въпросите за качеството на здравеопазването и размерите на здравните осигуровки и, повярвайте ми, по-добре е да не навлизаме в това. По-важното е, че точно в тази област най-остро се усещат последствията от намаления здравен бюджет. Лабораториите трябва по някакъв начин да орежат разходите си и те посягат точно към холерата. В действителност в страната няма случаи на холера. От бюрократична гледна точка отпадането на тези тестове е напълно оправдано. Само че не казвайте това на двете болни деца.
    — Изнудвачът изрично предупреждава, че полицията не трябва да бъде замесвана. Освен това винаги съществува рискът от намесата на смахнати подражатели. Това е най-големият риск при случаите със заразени хранителни продукти. Искаме да скрием от пресата истината за заразения продукт и за връзката с двете болни деца. Ако не го направим, ще изложим много повече хора на риск. Сигурни сме в това. Във Великобритания имаше такъв случай. Когато новината за заразения продукт се появи по страниците на вестниците, в полицията се получиха хиляда и четиристотин доклада за подобно заразяване.
    — Ни най-малко. Това е университетска лаборатория. Стотици хора минават през нея всеки ден и много от тях изобщо не се познават помежду си. Студенти. Аспиранти. Научни работници. Посещават ни хора от цял свят. С всякакви професии и обществено положение. С всеки възможен цвят на кожата. Това тук е учебна болница. Мъже, жени, млади, стари, чернокожи, бели, азиатци, испанци, африканци, хора от Близкия изток… всякакви. През всяка една седмица от годината. Понякога в лабораторията работят едновременно половин дузина техници. Друг път само един или дори нито един.
    — Ако се държите като човек, който знае какво прави, можете да сте сигурен, че ще успеете. Важното е да изглеждате уверен в себе си. Щамът се съхранява в малкия хладилник вдясно. Ако бях на мястото на вашия човек, щях да вляза по обяд — тогава лабораторията е почти празна. Сега е малко късничко, но пък така е по-добре за експеримента ви. Отивате право до хладилника. Търсите малка паничка. — Той се огледа и до компютъра откри такава паничка, пълна с кламери. — Същата като тази, но пълна с жълтеникав желатин с цветни петна. Трябва ви тази с надпис холера V, щам INABA и съответния номер. Ако някой ви попита нещо, отговорете, че работите на третия етаж. Кажете им, че търсите вибрио холера. И ако сте достатъчно учтив, те лично ще ви я дадат.
    Болд излезе в коридора и отново се почувства като крадец. С всяка измината стъпка ставаше все по-нервен. В стаята завари трима души, които, кацнали на високи столчета, работеха нещо пред един плот. Носеха предпазни очила и ръкавици и изглеждаха напълно погълнати от работата си. Помещението бе осеяно със стотици стъклени колби, пластмасови панички, епруветки и друго лабораторно оборудване. Истинска бъркотия. Той се насочи право към малкия хладилник, наведе се и отвори вратата. Никой не каза нито дума. Улови се, че очаква някой да го заговори, но нищо такова не се случи. Рафтовете на хладилника бяха претъпкани с панички. Той взе една, огледа я и я изпусна на пода.
    — Не много. Вашият човек вероятно има някакви познания по микробиология — начален колежански курс. Малко агар — лабораторна паничка с протеинова основа; малко бульон — във всеки учебник може да се намери рецепта; инкубатор — но той би могъл да приспособи нещо за целта. Боя се, че не са нужни кой знае какви условия и умения. Всичко е много лесно. На пръв поглед изглежда неразбираемо, терминологията също е доста сложна, но отглеждането на някаква култура всъщност е относително елементарно занимание. Учи се както в гимназията, така и в курсовете по химия и колежите.
    — Не е много кратка. Холерата всъщност е доста удачен избор. Наличието на салмонела би станало ясно веднага след отварянето на консервата заради неприятния бактериален мирис. Но холерата? Бактерията не отделя никаква миризма. И ако не става дума за човек от университета, за някой, запознат детайлно с холера-395, а това са не повече от шепа хора — тогава този тип вероятно не подозира дори какво мощно оръжие е избрал. 395 е силно резистентен щам. Предполагам, че не е знаел с какво се сдобива. И ако тази подробност не се появи в пресата, той би могъл дори да не осъзнае, че може да убива хора.
    — Понякога имаме късмет — рече колебливо Мен. Поколеба се и додаде: — Има още нещо, което би трябвало да знаете. Хората от вашите лаборатории би трябвало да са наясно с този въпрос, но в случай че не са, ето за какво става дума: вибрио холерата деградира доста бързо. При стайна температура бактерията ще загине дори и в хранителна среда. В случай на достатъчно количество болестотворни организми те биха могли да причиняват болестта през първите пет до седем дни. След това ще загинат, което означава, че ще останат незабелязани от специалистите в лабораторията ви. Казвам ви го само за информация.
    Обърна се и пое по лабиринта от болнични коридори, които толкова много си приличаха, че някой бе нарисувал по пода цветни стрелки, които да служат за ориентиране. Само дето Болд не знаеше кой цвят накъде води. Също като в случая, който разследваше. Най-накрая се добра до главното фоайе, затича се и излезе на паркинга, изненадан от неочаквания дъжд, който се изливаше от небето. Нямаше чадър, не носеше дори и вестник, с който да прикрие главата си. Понякога ужасно мразеше този град.

Седем

    Срещата с Оуен Адлър трябваше да започне точно в три. В името на сигурността и пълната дискретност бе решено тя да се проведе на яхтата на Адлър. По-рано през деня Болд бе възложил на детектив Джон Ла Моя да изготви списък на студентите на Мен и на членовете на факултета, които са имали неограничен достъп до лабораторията по инфекциозни заболявания. Ла Моя трябваше да изготви освен това списъци с имената на служителите на „Фуудланд“, на охранителната фирма „Шоп-Алърт“, както и на Уогнър Холсейл — дистрибуторът, който зареждаше супермаркета на Лий Хюндай. Всичките тези списъци щяха да бъдат съпоставени със списъка на служителите на Адлър с едничката цел да се опитат да свържат възможния мотив с реалната възможност да бъде извършено престъплението.
    Шилшол Марина бе претъпкана с мачти и оглушена от плющенето на платна и подрънкването на кухи алуминиеви тръби. Вятърът свистеше край стоманените шлагове. Силен дъжд бръскаше по плексигласовото предно стъкло и барабанеше по синия навес на моторницата, която подскачаше по вълните и отнасяше Болд и Дафи към очакващия ги моторен кръстосвач. Той бе временно закотвен откъм подветрената страна на сивите каменни блокове, които служеха като вълнолом и предпазваха от вълните изкуствено създаденото заливче. Седемнадесетметровата яхта можеше, естествено, да спре и на пристанището, но Адлър не желаеше да поеме риска той и придружаващите го да бъдат забелязани с представители на полицията.
    Адлър младееше за своите четиридесет и пет години. Косата му бе посребрена на слепоочията, носеше очила с телени рамки, маншетите на ризата му бяха закопчани със сребърни копчета. Беше малко под метър и осемдесет, но изглеждаше значително по-висок. Облечен бе с кафяви италиански мокасини, ленен панталон и памучна риза на бледорозови точки с колосана яка. Ръкостискането му беше здраво, тъмните му очи гледаха интелигентно и проницателно.
    Адлър и Дафи седнаха в двата противоположни края на малко канапе. Адвокатът на Адлър и негов главен заместник по въпросите на производството, Хауърд Таплин, зае стола вдясно от Адлър. Таплин беше жилав мъж с изпито лице, старателно поддържан мустак и напрегнати сиви очи. Облечен беше със сив костюм, черни обувки и дълги тънки чорапи, които обикновено се носеха с жартиери. Болд се настани между Таплин и Кени Фаулър. Навремето Фаулър работеше като полицай в „Углавни престъпления“ и се занимаваше основно с гангстерските войни. Болд го виждаше от време на време в „Големия майтап“, където свиреше на пиано в малките часове на нощта. Студеният и твърд поглед в очите на Фаулър бе съзнателно култивиран. Тъмната му коса бе пригладена назад, облеклото му бе винаги безупречно. Той самият се възприемаше като чаровник, по когото въздишат всички жени, макар че зад гърба му се шушукаше, че винаги си е падал по млади момиченца. Болд познаваше славата му на изключително избухлив и безжалостно откровен човек. Фаулър силно стисна ръката му и го попита за Лиз и Майлс. Никога не пропускаше да се поинтересува от тях. В устата му имаше няколко нови изкуствени зъба, на долната му устна се забелязваше малък белег. Болд се зачуди как ли изглежда другият участник в търкала — Фаулър поддържаше тялото си в завидна форма, а дрехите му, ушити по поръчка, само подчертаваха внушителното му телосложение.
    — Бихме искали да изразим благодарността си за помощта, която ни оказвате, и за безценния ви опит, сержант. Намираме се в ужасна ситуация и сме готови да ви сътрудничим по всякакъв начин, за да разрешим този случай възможно най-бързо. Искам да заявя съвсем открито, че може би сме ви затруднили допълнително и сме обезсмислили част от усилията ви с продължителното си изчакване. — Той погледна към Дафи и Хауърд Таплин. — И бих искал да добавя, че продължаваме да сме убедени, че участието на полицията трябва да бъде изключително дискретно и незабележимо. Който и да е човекът, който стои зад заразяването на продуктите ни, той вече ни доказа, че не се шегува, и ние бихме искали да повярва, че се придържаме към изискванията му… към всичките му изисквания.
    — Само че дотогава ще мине много време — сърдито вметна Таплин. — Ще са нужни шест до осем работни седмици за отпечатване на новите етикети, и то при положение, че вече разполагаме с новия дизайн. А ние нямаме такъв. Ще ни трябват две до три седмици за изработването му. Ако говорим за ново оформление на консервната кутия — разработването на модел, който да не позволява заразяване чрез външна намеса — както за вътрешния, така и за външния пазар, предполагам, че ще са ни нужни между два и двадесет месеца за такава мащабна промяна.
    — Всички сме чували за случаи със заразени продукти, които са продължавали години наред, нали, Лу? Но ми се струва, че при всички тях нещата винаги са опирали до изнудване за пари. Ние обаче получаваме доста необичайни искания и, като имам предвид, че отпуснатият от него срок вече изтече, си мисля, че е малко вероятно този откачалник да ни остави достатъчно време за подобни промени. Следвате ли мисълта ми? Каквото и да е намислил онзи тип, аз не вярвам, че можем да си позволим неколкомесечно изчакване, докато се подготвим да пуснем супата в буркани или нещо подобно. Затова предлагам да изберем варианта с новите етикети, като внимаваме да не го изплашим.

Осем

    Беше като хипнотизиран от непрекъснатия ритъм на системата, от върховете и падините, които чертаеха апаратите по зелените екрани на мониторите. Кожата на Слейтър беше пепелявосива, покрита със ситни капчици пот, които й придаваха призрачен блясък. Майка му постоянно подсушаваше лицето му, но в следващия миг то се оросяваше отново. Въпреки течностите и антибиотиците, които вливаха в тялото му, Слейтър Лоури изгаряше от треска. Слейтър Лоури си отиваше.
    В два сутринта бащата се върна в стаята, с притъпени сетива и неадекватно поведение, полагащ отчаяни усилия да подкрепи съпругата си в този момент. Болд се надигна да си върви, но жената каза „Останете, ако желаете“ и Болд отново се отпусна на мястото си. Не беше сигурен какво точно го привлича към това момче, към жената и болничната стая и макар от опит да познаваше рисковете, които застрашават детектива, взел твърде присърце нещастията на жертвата — добрият полицай трябваше да поддържа известна дистанция и безпристрастност — Болд реши да остане. Поради някаква причина, неизвестна и за него самия, той просто не можеше да си тръгне.
    В два и четиридесет няколко от електронните монитори запищяха пронизително, пулсът на Слейтър Лоури замря, а дишането на Болд се учести. Цял екип от сестри и лекари се струпа около леглото на момчето. Усилията им успяха да спрат пищенето на апаратите, а двадесет минути по-късно, когато състоянието на момчето се стабилизира, лекарят пожела да говори с родителите насаме. От този момент нататък Болд остана извън стаята. Наблюдаваше момчето през стъклената стена, отделяща стаята от сестринския пулт. Там, на по-малки монитори, скрити под преградния плот, се отчитаха жизнените функции на момчето. Вътре в стаята имаше място само за три стола, а този, на който бе седял Болд, в момента бе зает от една монахиня, която се молеше тихичко. Седнала до болничното легло, тя стискаше безжизнената ръка на момчето и движеше устни в беззвучна молитва. Болд осъзна с безпощадна яснота, че Слейтър Лоури никога вече няма да види морския бряг, няма да играе до късно в топлите летни вечери, няма да се усмихва или негодува, няма да разменя с приятелчета картички на футболисти… никога вече няма да празнува рождения си ден.
    Смъртта настъпи в три часа и единадесет минути в събота сутринта на тридесети юни и Болд сякаш бе обгърнат от призрачна и безнадеждна тишина. Мониторите с писък отбелязаха този миг, но Болд продължи да се надява. Стоеше на мястото си и се опитваше да окуражи момчето, да му вдъхне сили и издръжливост. Сестрите и лекарите отново се спуснаха да го съживяват, но въпреки всичките им усилия, въпреки цялата техника, струпана около болничното легло, чудото не стана.


    Майлс стоя буден цели четиридесет и пет минути. Най-накрая се унесе и заспа, притиснат в топлата прегръдка на баща си, който също заспа, седнал на канапето във всекидневната. В шест и половина Болд бе събуден отново, този път от сина си, който се бореше да се освободи от ръцете му. Замаян, Болд бързо се надигна от канапето, краката му се подгънаха от умора и той се стовари на пода. Майлс изтича в спалнята им. Лиз се появи по бельо и рече пресипнало:
    Болд приготви за жена си кафе и препечени филийки, а на себе си сипа половин купа овесени ядки и сложи чай да се запарва. С помощта на баща си Майлс размаза половин банан и малко овесена каша по цялото си личице. Лиз се появи в осем без двадесет, облечена с дънки и тениска — дрехите, които носеше през уикендите. Болд изпита потребност да й разкаже за нощта, която бе преживял, но не знаеше откъде да започне. Беше съсипан от умора, смут и безсилие. Погледна часовника на стената. Закъсняваше.


    След смяната в осем часа, при която екипът на Болд смени хората на Паскуини и наследи от тях една гангстерска престрелка и предумишлено убийство в някакъв бар, започнало с невинен юмручен бой и завършило с намушкване с нож, Болд официално пое разследването на Консервния убиец. Задълженията му като командир на групата се поемаха от Крис Даниелсън, новоназначения в отряда им. Болд имаше нужда от Ла Моя и Гейнис за собственото си разследване; Франк Хърбърт оставаше на разположение на Даниелсън. Гучиано бе отпуск, който щеше да продължи още десет дни.
    Наричаха Даниелсън Холивуд заради марковите му слънчеви очила и ботушите от щраусова кожа. Беше красив чернокож мъж, надменен и надут като пуяк, защото личният му процент на разкрити престъпления бе най-високият, регистриран някога в Дневника. Даниелсън странеше от колегите си, рядко влизаше в заведенията, в които ченгетата се събираха след работа, почти никога не се появяваше на сбирките им. Беше амбициозен, може би дори прекалено амбициозен, за да се понрави на колегите си. Те постоянно се оплакваха, че той избягва да вдига телефона, не разгръща Дневника и така натриса на останалите по-неприятните случаи. Паскуини се бе отървал от него тъкмо поради тази причина, но Болд бе доволен, че момчето е при него. Даниелсън си падаше по черните дупки. Обичаше да разплита случаи, при които се бяха провалили всички останали. Освен това беше добър в работата си и с това до известна степен се обясняваше неговата непопулярност — беше новопоявил се пришълец, който побеждаваше ветераните в собствената им игра.
    — Ти си човек, който умее да разрешава проблемите, Крис. Всички го можем, но на теб ти се отдава най-добре. При някои хора това е вродено. И при жените също. Гейнис например притежава същата вродена проницателност. Ти се заемаш с черните дупки, от които останалите бягат, и дори успяваш да изясниш някои от най-заплетените случаи. Е, сега всички черни дупки са на твое разположение — тези, които искаш, както и онези, които не желаеш. Ти ръководиш отряда и всички разследвания са твои. Ще имаш възможност да разгърнеш способностите си, да работиш с размах, и то на ниво, което според мен ще изиграе важна роля за развитието ти.
    Даниелсън просто имаше нюх, това бе всичко. Виждаше напрегнатия поглед на Болд, забелязваше колко часа прекарва той в управлението, свидетел бе на нескончаемите му разговори с Шосвиц при закрити врати. В Дневника не бе вписано нищо, а това бе достатъчно за Даниелсън, който не можеше да не си дава сметка, че такива разследвания се случват веднъж на десет години и неминуемо се оказват ковачници на кариери и престиж. Болд го наблюдаваше и се досещаше за мислите, които бушуват в главата му.


Девет

    — Зная. — Дафи се завъртя в леглото, притисна към него голите си гърди, уви се около тялото му като змия около клон и страстно го целуна по устните. — И това никак не ми харесва — призна си тя. Съзнаваше, че този път е наистина — тя беше полицай и двамата не можеха да поемат риска да нарушат условията на изнудвача. Може би, помисли си тя, предстоящата раздяла обясняваше и апатичния и лишен от силна страст секс през изминалата нощ. Може би дори й предлагаше начин да изкопчи от него позволение да надникне в документацията на компанията.
    — Нашият човек вече ни показа на какво е способен и аз нямам никакво желание да поставям на изпитание заплахата му да убие стотици невинни хора. Не можем да си позволим и най-малкия намек, че полицията е поела разследването. — Замълча, за да му позволи да обмисли думите й, а след това предложи: — Мислех си, че бих могла да поровя из архивите след работно време. Дискретно и безшумно. Съвсем сама, без никакви служители наоколо. Ще намеря онова, което търся, ще си направя копие и ще изляза.
    — Човек никога не е подготвен за нещо такова. И когато се случи, започва да се пита какъв е бил смисълът на всичките му усилия. Само преди месец двамата с теб бяхме толкова близки, а сега усещам отчуждение у теб… долавям професионализма ти. Не че се оплаквам. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам при мисълта, че работиш по случая, че полицията най-сетне е уведомена… въпреки всички заплахи. Чаках прекалено дълго. Допуснах грешки — и не искам да те чувам да се обвиняваш отново… не това имам предвид. Вярата и упованието в собствените ми инстинкти построиха тази компания. И когато тези инстинкти ми изневерят, преставам да се чувствам уверен и компетентен.

Десет

    Опитите на Болд да заспи бяха почти винаги неуспешни, а сънищата му — неспокойни и безжалостни. Изгуби апетит и отново премина на диета от антиациди и топло мляко. Колегите му от петия етаж го следяха предпазливо и прибягваха към сложни маневри, целящи да избегнат евентуална среща с него. Мислеше за детето, което вече бе положено в гроба. Мислеше и за детето, което растеше в утробата на жена му. И всичко му се струваше безсмислено. Опитваше се да внесе някакъв ред и разбиране в живота, но не успяваше.
    Първоначалните доклади, които пристигнаха в кабинета му, не бяха добри. С помощта на компютри списъкът със служителите на „Адлър“ бе сравнен с тези от „Фуудланд“ и „Шоп-Алърт“ с надеждата да попаднат на недоволен служител, който поради някаква причина бе сменил работата си и сега си отмъщаваше на „Адлър“. Но такъв просто нямаше. Всеки детектив, получил разследване от категорията черна дупка, се надяваше да му провърви, да се сблъска с някое неочаквано, но бързо решение. Болд не правеше изключение от правилото. Не говореше за тези неща, но надеждата тайничко мъждукаше дълбоко в душата му. Последните новини обаче, съчетани със смъртта на Слейтър Лоури, убиха и последната му надежда.
    Лошите новини скоро бяха балансирани от нещо по обещаващо — лентите от касовите апарати в супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей, на които бяха регистрирани всички покупки на пилешката супа на „Адлър“, бяха вече сортирани и разпечатани, а периодът, който обхващаха, започваше две седмици преди заболяването на Слейтър Лоури. Тези ленти бяха показани на Бети Лоури, която, въпреки загубата на сина си, а може би точно заради нея, изглежда гореше от желание да помогне. Няколко часа по-късно тя уведоми Болд, че е разпознала сметка, която включва закупуването на супа, соев сос и дървена лъжица. Дървената лъжица всъщност бе най-сигурният й спомен. Сметката бе платена в брой, което напълно съвпадаше с установения от нея начин на пазаруване.


    Интериорът на „Шоп-Алърт“ като че ли бе изработен от материали, закупени набързо в някоя съботна сутрин от разпродажба на железарски принадлежности. Всичко бе от изкуствени материали — като се започне от имитацията на ламперия и се стигне до шкафовете. Флуоресцентното осветление придаваше на човешките лица бледозеленикав оттенък, който Болд обикновено свързваше с развалено месо. Индивидуалните, малки като кутийки стъклени кабинетчета бяха мрачни и тъмни въпреки осветлението, което отчасти се дължеше на кафяво-лилавата подова настилка, която поглъщаше светлината като черна дупка. А и беше толкова мръсна, че Болд реши, че под нея нищо чудно да живеят непознати за науката форми на живот.
    Болд вече бе забравил името на компютърния хахо, който го бе посрещнал във фоайето. Рон някой си… а може би беше Джон? Беше изключително непривлекателно човешко създание, без никакви маниери и толкова стереотипно и предсказуемо, че Болд се намрази, загдето толкова вярно бе преценил, че ще попадне точно на такъв човек. Говореше носово и непрекъснато мигаше. Може би се казваше Дон. Изглеждаше на около дванадесет години. Мокасините му бяха с пискюлчета, на колана му висеше пейджър. На Болд му се доповръща само като го гледаше.
    — „Фуудланд“ е включен в нашата програма, целяща предотвратяване на кражби от магазините. Нека да ви обясня. Когато получим лентите от магазините, които наблюдаваме, преди да ги подложим на анализ, данните се прехвърлят на ОМ диск — оптично магнитен диск. Прилича на CD-ROM, само че е по-гъвкав и по-точно отговаря на потребностите ни. Това ни позволява да превъртим видеолентата, да я нулираме и да я върнем в магазина за повторна употреба, като в същото време запазваме при нас оригиналния запис. Първата фаза от нашия анализ се извършва тук — рече той и насочи вниманието на Болд към десетина млади човека, които внимателно изучаваха интериорите на различни магазини, които се появяваха на черно-белите монитори пред тях. — Целта е да се открият евентуални крадци или специалисти по етикетите.
    — Мошеници, които подменят етикетите с цената. Взимат етикета на някоя по-евтина стока и го прикачват към друга, далеч по-скъпа. Разликата в двете цени отива в джоба на специалиста. Днешните специалисти са далеч по-обиграни заради по-сложните, неподвижни, а отскоро и оптични ценови системи. Затова те влизат в магазина с предварително отпечатани етикети с UPC код3. Залепват ги върху продукта, който са си избрали, и излизат от магазина, реализирали значителна икономия. Обикновено подбиват цените на една-две по-скъпи стоки, които смесват с многобройни дребни и евтини покупки. По този начин затрудняват касиерите, които не успяват да усетят играта. Ето защо наричаме тези техники на кражба игри.
    — Прехвърлянето на записите върху ОМ дискове има и още едно предимство — в състояние сме да съхраним месеци, даже години от историята на магазина, а това дава възможност на клиентите ни да повдигнат солидни обвинения срещу многократните нарушители. Те обикновено обикалят от магазин на магазин. Твърде умни са, за да крадат от едно и също място. Клиентите на „Шоп-Алърт“ обаче могат да се възползват от нашата картотека на изпечени крадци, което значително увеличава шансовете им да тикнат копелетата зад решетките, като не им позволят да се измъкнат с условни присъди.
    — Най-голямото преимущество на ОМ дисковете е дигиталният сигнал. Можем не само да уголемяваме и приближаваме образите, но разполагаме с възможността да прескачаме на кадри, без да прибягваме към превъртане бързо напред или назад. За да си го представите по-добре, помислете си за грамофонна плоча, при която поставяме игличката върху желаната от нас песен, а после сравнете тази техника с касетките, при които трябва да превъртаме напред или назад, за да намерим онова, което ни трябва. Можем да отидем с час, минута или двадесет секунди напред или пък назад, като само изберем желаното от нас време. Можем да монтираме образите от няколко диска, изграждайки по този начин досиета на нарушителите, за които ви говорих. Можем също така да осветлим особено важни участъци от даден магазин, свързвайки кадри от различните камери, които са снимали един и същ участък, но от различни ъгли. С две думи, системата е изключително гъвкава и предлага многобройни възможности.


    — Следващият сносен образ е записан три минути по-късно. И тук трябва да поясня нещо, лейтенант. — Болд не си направи труда да го поправи. — Средностатистическият купувач — невинният купувач — се появява непрекъснато по тези записи. Лицето, за което говорим обаче, е успяло да се скрие от камерите в продължение на почти три минути. А това не е никак лесно. Вярно е, че не ние сме монтирали охранителните камери на „Фуудланд“ — ние само анализираме записите им — и разположението им не е особено удачно, но въпреки това е нужно цяло изкуство, за да се скрие човек за толкова дълъг период. Нужно е продължително изучаване на разположението им, но и дяволски голям късмет. Облеклото, разбира се, също играе важна роля. Вие сам ще забележите тъмните дрехи и шапката. Черните дрехи при наситените черно-бели видеоизображения — при тази светлина, както и сам можете да се убедите — поглъщат прекалено много светлина, нарушават цветовия баланс на непосредствено заобикалящите ги райони и предизвикват нещо като зърнеста сянка, която затруднява различаването на образа. Точно поради тъмното облекло е невъзможно да видим лицето й.
    — За момента ще прескочим две минути и петдесет секунди напред, за да ви покажа това. — Той натисна бутона ENTER. Появи се ново изображение, задържа се едва половин секунда и замръзна неподвижно, след като Газ натисна някакъв друг клавиш. Изображението беше на същата личност, само че в друга част на магазина. Главата й леко се завъртя и точно в този момент Газ стопира кадъра. — Сега ще го уголемя. За всяка фаза са нужни по една-две секунди.
    С помощта на мишка Газ очерта правоъгълник около лицето. След това правоъгълникът изпълни целия екран. Електронно уголемените изображения следваха едно след друго, а главата на заподозряното лице ставаше все по-голяма. Колкото по-плътен ставаше образът, толкова по-мъгливо бе изображението. Когато процесът най-после бе завършен, онова, което се виждаше на екрана, в голямата си част бе продукт на въображението на Болд, роден от образите, които бе наблюдавал. Той дори не беше сигурен какво точно гледа.
    — От доста време се занимавам с това. — Газ очерта правоъгълник около ухото на жената и компютърът започна серия уголемявания на образа. Едновременно с това поредицата от образи следваше на забавен кадър. Газ намали скоростта още малко. — Ето! — развълнувано възкликна той. Гласът му прозвуча твърде силно за чувствителния слух на Болд. — Това е единствената ни възможност да я видим. — Той посочи меката част на ухото, където се забелязваше малък квадратен белег.
    — Това е причината, поради която считаме, че жената е завършена професионалистка — поясни Газ. — Много малко са крадците като нея. Обърнете внимание на положението на тялото й спрямо камерите. В момента се намира пред рафтовете за супи и зеленчуци. Застанала е така, че по никакъв начин камерата да не може да улови движенията на ръцете й. Поглежда часовника си. Видяхте ли? — Той върна кадъра още веднъж. — Сега изчезва от погледа ни за около седем секунди. В следващия кадър вече я виждаме да се движи надолу по пътеката между рафтовете. Блъска се в онзи мъж с количката… ето, видяхте ли… а в следващия кадър, с който разполагаме, тя вече е на касата, все още с наведена глава, плаща в брой за едно шоколадче и напуска магазина. Въпросът е в това, че тя си гледа часовника, за да засече движението на камерите.
    — А сега вижте това. Много е интересно! — ентусиазирано заяви техникът. Екранът придоби наситеносин цвят. Следващото изображение, което се появи, беше на пътека номер четири. Техникът блокира един участък, използвайки бял правоъгълник, натисна някакъв клавиш и се облегна назад. Участъкът се уголеми няколко пъти, рафтовете сякаш се приближиха до тях, продуктите — консерви супа — станаха по-ясно различими: Супите на „Адлър“. — Точно на това място стоеше жената — поясни той. Раздели екрана на два сходни образа и дообясни: — Преди и след това. Забелязвате ли разликата? В края на краищата тя не е крадла — не разполагаме с никакви улики срещу нея.


    — Губят ни се две или три консерви. Майката на Лори Чин твърди, че у тях няма друга супа на „Адлър“, така че предполагам, че става дума за още три заразени супи. Видеозаписът от охранителните камери ни позволи да уточним времето, в което заподозряното лице е било в магазина и е оставило консервите на рафта — продължи Болд. — Благодарение на компютризираните касови апарати ние сме в състояние да идентифицираме всяко плащане с чек или пък с кредитна карта и да открием човека, извършил покупката. Вече сме идентифицирали тридесет и четирима души, за които знаем, че са пазарували в супермаркета „Фуудланд“ по същото време със заподозряното лице. Освен това сме идентифицирали и единадесетте човека, закупили от пилешката супа на „Адлър“ в двадесет и четири часовия период след поставянето на заразените консерви в магазина.
    Ето какво предстои да се свърши. Първо: Опитах се да открия тези единадесет човека, но успях да се свържа само с трима. Вие трябва да продължите. Трябва да отидете в домовете им, да вземете всички налични консерви — не забравяйте, че става дума за веществени доказателства — и да проведете подробен разговор със съответните лица, за да сте сигурни, че някъде не е останала някоя консерва, за която хората просто са забравили. Ако имаме късмет — ако открием липсващите консерви — тогава, започвайки от утре, всеки един от вас трябва да се свърже и разпита онези тридесет и четирима души, които са били в магазина по времето, по което консервите са били поставени на рафта. — Той замълча за миг, а после додаде: — Този случай, естествено, придобива първостепенна важност за вас, макар официално да не ви е възложен. Което означава, че трябва да продължите да работите и по другите си задачи. Работата е много, съзнавам това — продължи той. — Тези купувачи — както и всички, които са ги придружавали — са потенциални свидетели и трябва да се отнасяме с тях като с такива. Първите разговори ще се провеждат по телефона, а с най-надеждните ще се проведат и допълнителни срещи. Разговорите се записват само с разрешение на интервюираното лице. Затова искам всички да си водите подробни бележки.

Единадесет

    Сградата, административна главна квартира на международния бизнес на „Адлър“, заемаше голям ъглов парцел в старата част на града. „Адлър инкорпорейтид“ притежаваше и останалите сгради в района. Всички те бяха сгушени под величествените корони на вековни дървета, но административната сграда бе по-специална — притежаваше викторианско великолепие и чар. Три етажа и използваем сутерен, четири комина, осем камини, стени с цвят на горчица, бели жалузи и первази, междуетажни корнизи с богати орнаменти, полегат покрив, устремен право нагоре към небето и увенчан с гръмоотводи, които приличаха на удивителни знаци.
    Към това се прибавяше и постоянно глождещото я подозрение, че Хауърд Таплин не възнамерява да й сътрудничи както трябва и да й даде цялата документация относно заразяването в Ню Лийф. Интуиция? Инстинкти на психолог? По време на съвещанието на яхтата на Адлър Дафи бе забелязала явното му нежелание да отговаря на въпросите, свързани с Ню Лийф. Повече от очевидно бе, че Таплин не иска никой да обсъжда и да се рови из архивите по този проблем. „Защо?“, не преставаше да се пита Дафи. Съвещанието им на яхтата се бе състояло в петък, късно след обяд. Първият ден от новата седмица бе изминал, но никой не отвори дума за даденото обещание, никой не предложи на полицията документацията, която бяха изискали. Дафи бе убедена, че всеки опит да изискат материалите по официалните канали — за втори път — вероятно би довел до унищожаването им. И независимо че имаше разрешението на Адлър да влезе в сградата по това време, тя си даваше сметка, че ако я хванат на местопрестъплението, ако Таплин по някакъв начин разбере колко сериозно се отнася тя към подробностите от разследването в Ню Лийф, тези, както и всички останали архиви, свързани с минали заразявания на хранителни продукти, ще започнат да изчезват. Много бързо. И твърде вероятно — завинаги.
    Съществуваше и още едно, далеч по-важно съображение. Заплахите. При никакви обстоятелства Дафи не можеше да допусне да бъде разкрита — това би довело до мигновено изясняване на самоличността й, както и разкриване на участието на полицията. Възможността изнудвачът да е някой недоволен служител на компанията продължаваше да бъде една от основните им работни хипотези. Мълвата щеше да се разчуе веднага: „Снощи полицията тайно се е ровила в архивите на компанията“.
    Тя опипа стената на коридора, до който се стигаше през една летяща врата вдясно от нея, опитвайки се да намери таблото на алармената система. Адлър съвсем точно й бе описал местоположението му. В помещението обаче бе твърде тъмно, а тя счете за по-разумно да не пали осветлението, защото бе забелязала служители, които продължаваха да работят в няколко от съседните сгради, принадлежащи към корпорацията „Адлър“. Предвид заплахите, свързани с намесата на полицията, Дафи съзнаваше, че е от съдбоносна важност да остане напълно незабелязана.
    И въпреки това бе поела риска да проникне в сградата на „Адлър Фуудс“. Искаше да разгледа архивите сама, не желаеше да се занимава с рецензираната версия на компанията под зоркия поглед на Хауърд Таплин. Фактът, че преди няколко години компанията „Адлър Фуудс“ е била замесена в скандал със заразени хранителни продукти, предлагаше на Дафи Матюс, съдебен психолог, напълно реален и убедителен мотив. И макар че голямата част от престъпленията срещу личността се извършваха без ясно дефинирана мотивация, Дафи, съдейки по езика и стила, използвани в заплашителните съобщения, смяташе, че това престъпление е по-различно.
    Петнадесет хиляди… шестнадесет хиляди… отброяваше Дафи и правеше с ръка широки кръгове по стените, опитвайки се отчаяно да открие охранителното устройство, докато очите й бавно се приспособяваха към тъмнината. Ето го! Зад вратата, прикрепено към махагоновата ламперия. Тя отвори капака. Червената лампичка в долния край премигваше заплашително. Със средния си пръст Дафи напипа издадената повърхност на клавиш номер пет, въведе кода и червената светлина угасна. На нейно място светна зелена. Дафи въведе кода повторно и, следвайки съвета на Адлър, отново включи алармата. Така щеше да е сигурна, че ще работи необезпокоявана и никой няма да може да проникне в сградата, докато тя се намира в архива на долния етаж.
    Беше идвала в сградата само няколко пъти, и то все през деня, когато наоколо кипеше трескава дейност. Всепоглъщащата тишина, която я заобикаляше, нарушавана единствено от приглушеното бучене на вентилаторите, й се стори заплашителна и зловеща. Сградата беше голяма, старите дървени подове проскърцваха под стъпките й, големият стенен часовник в приемната отброяваше секундите, а тиктакането му кънтеше така, сякаш някой раздробяваше ледено блокче наблизо. Дафи бе живяла сама твърде дълго и бе привикнала със самотата и уединението, но непознатата обстановка и потайният характер на мисията й я изпълваха с лоши предчувствия, със страхове, че някой може би се крие зад следващия ъгъл.
    — Ей? — несигурно се провикна тя, в случай че наистина не беше сама в сградата. После прецени, че е съвсем сама в този своеобразен музей — всеки детайл от интериора и мебелите бяха реставрирани или възпроизведени със съвършенство, което напълно съответстваше на духа на епохата, в която е била построена сградата — и се върна в коридора, застана на най-горното стъпало на витата стълба, която водеше надолу към сутерена. Поколеба се само за миг и пое по стълбите, като стъпваше предпазливо в постоянно сгъстяващия се мрак. Адлър й бе описал разположението на административния пулт на секретарките, обяснил й бе къде се намира помещението с архива, но това по никакъв начин не улесни слизането й към мрака и неизвестността.
    На слабата червена светлина на двата осветени надписа, указващи изходите от сградата, Дафи успя да разгледа административния секретарски пулт. Имаше пет работни места, отделени едно от друго със стъклени прегради. На всяко място бе монтиран компютър. Високо на стената бяха закачени цяла редица часовници, които показваха времето в Рим, Лондон, Ню Йорк, Денвър, Сиатъл и Токио. На същата стена висяха и две бели дъски, на които с разноцветни маркери безразборно бяха надраскани различни линии, стрелки и всевъзможни знаци. Стаята с архива, на която висеше табелка „Вход забранен“, се намираше вдясно от Дафи. Тя отвори вратата с втория ключ.
    Мислено си бе представяла огромна зала, препълнена със стандартни сиви шкафове за документи. Вместо това се озова в простичко обзаведен малък кабинет, в който имаше два постоянно включени компютъра с големи монитори, разположени върху тесен работен плот, две копирни машини, цветен лазерен принтер и два цветни скенера. Върху рафтове, монтирани на лявата стена, бяха подредени около дузина кутии, всичките внимателно надписани. На дясната стена имаше още рафтове и две зелени пластмасови кошчета за боклук. Едното беше за черно-бели отпадъци, а другото — за цветни. Под компютрите бяха разположени няколко чекмеджета, пълни с пластмасови кутии с оптични дискове. Приличаха на малки компактдискове и бяха номерирани от номер едно до сто тридесет и едно.
    Стаята беше без прозорци. Дафи запали осветлението, остави вратата полуоткрехната и седна пред десния терминал. Двата компютърни терминала й се сториха абсолютно еднакви. Върху двете клавиатури, както и върху мониторите с печатни букви пишеше ЕЦАС — Електронна цифрова архивираща система. Адлър я бе предупредил, че по-голямата част от поверителната информация е защитена от външен достъп и я бе снабдил със специален пропуск с размерите на кредитна карта, върху който имаше магнитна лента, която, разчетена от компютъра, й осигуряваше най-високо ниво на достъп. Дафи натисна съответния клавиш и пъхна картата в специален процеп, разположен вдясно от клавиатурата.
    Тя премина бързо през поредица от менюта и стигна до азбучен индекс, според който информацията бе организирана в четири отделни база данни: (К)атегория, (П)редмет, (Д)ата и (А)втор. Системата й се стори позната — беше сходна с тази, която използваха в обществената библиотека в града. Дафи навлезе по-дълбоко в системата. Системата ЕЦАС позволяваше да се извикат на екрана копия от пресниманите документи. Индексът, независимо дали ставаше дума за някоя от четирите основни категории или за по-специфичен файл, съответстваше на някой от номерираните оптични дискове. Буквата а, поставена в скоби, означаваше, че съществува и архивирано копие върху твърд носител извън тази зала.
    Думата „Криминални“ привлече погледа й. Тя избра този файл и компютърът я подкани да сложи във флопито съответния диск. Дафи изпълни командата и се сблъска с поредното меню. Във файла бяха изредени няколко случая, включително и един със заглавие „Застраховане“; „Щети и размер на застрахователните полици“. До индекса имаше и буква а в скоби — знак за наличието и на архивирано копие. Дафи избра този файл и на монитора се появи самата застрахователна полица. От маркировката в долния ъгъл ставаше ясно, че това са страниците от първа до седемнадесета.
    Тя избра един символ, който приличаше на лупа, и документът мигновено се уголеми и стана по-лесен за четене. Първите няколко страници бяха запълнени с многословна дефиниция на термина „криминална престъпност“ както в рамките на, така и извън компанията „Адлър Фуудс“. Там се уточняваха нарушенията и престъпленията, които се включваха в тази рамка. Дафи не разбираше от право, а документът, който четеше, бе написан на тромав юридически език, но случаите на изнудване за пари и власт, удостоверени и доказани по съдебен път (каквото и да означаваше думата „удостоверени“) бяха детайлно разгледани. Споменат бе дори и максималният размер на евентуалния откуп при подобни престъпления, който възлизаше на пет милиона долара.
    Дълга дефиниция, последвана от още цял куп сложни юридически термини. Общият смисъл като че ли можеше да се сведе до следното: всички разходи за реклама, изследователски разработки, доставки, производство и допълнително пропагандиране сред потребителите на всеки продукт, производството на който е било спряно вследствие на някакво криминално деяние, било то вътрешно за компанията, или външно — виж по-горе — се покриват напълно от застрахователната компания, в случай че не надвишават сумата осемдесет милиона долара.
    Дафи ахна на глас и отново прочете сумата: осемдесет милиона долара. При всяко криминално действие срещу „Адлър Фуудс“ компанията щеше да получи солидна компенсация, за да започне отново производство и върне съответния продукт на пазара. Дафи веднага си представи как застрахователната компания изцяло поема разходите за нов дизайн, опаковка и търговска реклама на продукт или на цяла серия продукти. Преди това, естествено, полицията трябваше да повярва, че е било извършено престъпление, да проведе съответното разследване и да представи официалните си заключения в съда. Благодарение на настояването й да се обърнат за помощ към Лу Болд на нужното разследване вече бе даден ход, а компанията бе предприела изземането на консервираната пилешка супа от търговската мрежа — решение, което според твърденията на Таплин щеше да им струва четвърт милион долара. Но според този документ компанията нямаше да претърпи никакви загуби. Защо тогава Таплин бе излъгал относно размера на евентуалните щети?
    Отново се върна към индексите. Натисна буквата „Н“ и намери файл, посветен на „Ню Лийф Фуудс“ — първоначалното име на компанията, използвано преди реорганизацията, извършена преди няколко години. Намери съответния диск, постави го във флопито, натисна бутона ENTER и се изправи пред поредния индекс. Прегледа набързо огромен брой категории, изумена както от многообразието и всеобхватността на информацията, така и от лесния достъп до нея.
    Дафи прегледа набързо юридическите документи за създаването на „Ню Лийф“ и като използва командата SEARCH, изрови всички документи, съдържащи думата „заразяване“. Бяха й нужни още десет минути, за да пресее материалите и да се ограничи до няколко делови писма и меморандуми, които представляваха част от кореспонденцията между „Ню Лийф“ и щатското управление на ХЕИ във Вашингтон. Върху всички тези документи стоеше индексът, указващ наличието на твърд носител.
    Първото от писмата бе относно документирано телефонно обаждане от страна на щатското управление на ХЕИ, с което предупреждаваха управата на „Ню Лийф“ за възможно заразяване на произвежданите от тях супи. Това писмо, както и цялата останала кореспонденция, бе подписано от Хауърд Таплин, който, ако се съдеше по тона, бе проявил готовност да сътрудничи, но недвусмислено бе заявил, че компанията не носи никаква вина за заразяването. Последвало изтегляне на съответните супи от търговската мрежа.
    Писмата бяха подредени по хронологичен ред. Някъде по средата Дафи попадна на копие от лабораторен доклад на ХЕИ, от който ставаше ясно, че е бил извършен технически анализ на пилешката супа „Фрий Рейндж“ на „Ню Лийф“. Дафи нито за миг не бе забравила подробностите за смъртта на Слейтър Лоури. Психологът у нея изведнъж осъзна не само възможната мотивация за изнудването, но откри и убедителни съответствия и прилики между двете престъпления.
    Тя нетърпеливо се зарови в последвалата кореспонденция, опитвайки се да открие други доказателства в подкрепа на тезата й. Пред очите й минаваха меморандум след меморандум. Бяха твърде много, за да ги изчете обстойно, но все пак успя да им хвърли по един поглед. После прибегна към командата FIND. Най-напред зададе думата „пилешко“, но след като пред очите й се изнизаха поне дузина документи, Дафи въведе думата „домашни птици“. Под това заглавие бяха въведени само шест материала. Дафи ги прегледа един по един и ги прочете внимателно. Още на третия документ попадна на името „Лонгвю фармс“.
    На по-късен етап Дафи щеше да си даде сметка, че ако този доклад не е бил въведен в компютъра, ако изображението не се бе появило на голям екран, който позволяваше уголемяване на образа, тя по всяка вероятност щеше да пропусне тази леко изкривена дума, както и останалите поправки, които очевидно са били нанесени. Една от тези поправки беше датата — петнадесети септември — която също бе написана под малко неестествен ъгъл и съвсем лекичко се разминаваше с останалите думи на същия ред. През последвалите петнадесет минути Дафи внимателно проучи този документ, разгледа всяка важна дума и откри пет различни поправки. А може да бяха и шест. Най-накрая се облегна назад, вгледа се в екрана и изпусна дълбока въздишка, която до този момент несъзнателно бе сдържала. Възможността това заключение на лабораторията да е било подправено, изглеждаше напълно възможна.
    В момента я занимаваха две неща. Искаше да получи копие от този документ, за да го покаже на Болд и останалите… а може би и на Оуен Адлър. Искаше достъп до архивирания оригинал, за да проучи състоянието му и, ако е възможно, да го подложи на лабораторен анализ в полицейската лаборатория на втория етаж. Натравянето със салмонела от периода на „Ню Лийф“ придобиваше все по-голямо значение и тежест в съзнанието й, все по-очевидна изглеждаше връзката между него и настоящото изнудване, на което бе подложена компанията „Адлър Фуудс“. Обзе я силно вълнение. Права или не, тя трябваше да изясни този въпрос.
    Дафи проследи кабела на принтера до контакта на стената и забеляза някакво устройство, което й бе напълно непознато. Приличаше на изход за променлив ток, който се командваше чрез ключ — представляваше метална кутийка с една-единствена ключалка, чрез която щепселът на принтера се заключваше вътре в устройството и принтерът не можеше да бъде включен в мрежата без съответният ключ да бъде поставен в ключалката. Дафи опита с ключа, който й бе дал Адлър, но той не ставаше. Дали бе забравил да й даде нужния ключ, или бе пропуснал да го направи напълно съзнателно, лишавайки я по този начин от възможността да получи копие от някой документ без негово знание?
    Дафи отново насочи вниманието си към компютърния екран. Независимо кой бе влязъл в сградата, тя не желаеше той да я открие и да види на екрана лабораторното заключение относно заразените продукти на „Ню Лийф“. Командата за отпечатване все още стоеше на екрана. Дафи се опита да затвори файла, но на екрана се появи второ съобщение, което я информираше, че принтерът не се подчинява на командата за отпечатване. Дафи подаде команда CANCEL, но така изчисти само второто съобщение. Надписът, информиращ я за грешка при подадената команда за отпечатване, както и самият документ останаха на екрана.
    Другият терминал бе включен в програмата за запазване на изображенията на екрана, целяща съхраняването на всякаква информация при евентуална повреда в единия от мониторите. Терминалът бе настроен така, че да поеме функциите на другия монитор след определен период на бездействие на клавиатурата. Дафи нямаше как да знае след какъв интервал от време ще се задейства тази програма, но веднага си даде сметка, че това е единствената й възможност да подведе човека, който в момента слизаше по стълбите към нея. Евентуалното задействане на програмата би й позволило да скрие файла на екрана, който не можеше да бъде затворен заради грешката при командата за разпечатване. Би могла да направи още един опит да затвори файла, но това означаваше да работи с клавиатурата, което би забавило допълнително включването на съхраняващата програма. Освен това Дафи напълно съзнаваше, че дори и да се задейства програмата, натискането на един-единствен клавиш ще я елиминира и лабораторното заключение отново ще се появи на екрана, изобличавайки я напълно. Но най-лошото бе, че в момента беше напълно безсилна — трябваше да стои и, внимавайки да не натисне някой клавиш, да чака програмата, която може и да не задейства навреме.
    Дафи свали ръце от клавиатурата и започна тихичко да се моли програмата да се включи навреме и да прикрие следите й. Едновременно с това постоянно поглеждаше към вратата и секретарския пулт. Хрумна й, че би могла да заключи стаята, в която се намираше, за да спечели малко допълнително време, но веднага отхвърли тази идея, защото подобна постъпка се нуждаеше от специални обяснения и мигновено би засилила подозренията на човека, който се приближаваше.
    Лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана. Екранът на другия терминал, който бе по-близо до вратата, продължаваше да е празен. Дафи знаеше, че интервалът за включване на съхраняващите програми може да е една минута, пет минути, десет, че дори и двадесет минути. А тя нямаше как да знае колко дълъг е този интервал при тези два компютъра. Ако човекът, прекъснал заниманията й, бе просто някой от охраната, Дафи щеше да е в безопасност. Много се съмняваше, че той би обърнал някакво внимание на документа върху екрана. Проблемът й ставаше далеч по-сериозен, ако човекът се окажеше служител в компанията. Защото бе повече от вероятно един служител да разпознае документа, който едно напълно непознато лице бе изровило от поверителните файлове на компанията.
    — Справям се. — Кени Фаулър щеше да докладва всичко на Хауърд Таплин. Беше сигурна в това. Те двамата като че ли работеха в пълен синхрон. — Открихте ли нещо съмнително за някой от служителите? — на свой ред попита Дафи. Знаеше, че според споразумението с Адлър, Болд бе оставил разследването вътре в компанията на Фаулър. По този начин се избягваше необходимостта от присъствието на полицейски служители в „Адлър Фуудс“ и многобройните й фирми доставчици и се намаляваше рискът изнудвачът да се досети за действителния размер на предприетите действия.
    Изгледаха се един друг. И двамата бяха изпълнени с подозрения. И двамата бяха войнствено настроени, готови да се защитават докрай. Ако лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана, той щеше да го види, защото вече бе повече от ясно, че Фаулър ще влезе в залата с или без нейното разрешение. Може би защото бе убеден, че това е част от работата му. Може би защото проявяваше любопитство. Може би защото изпълняваше нарежданията на Хауърд Таплин. Още преди идването си в сградата е знаел, че някой е проникнал в архива. Напълно резонно бе шефът на охраната да държи на неприкосновеността на архива на компанията. А Фаулър беше изключително прецизен по отношение на работата си. Може би това обясняваше всичко.
    Не й се искаше да повярва, че Хауърд Таплин би изфабрикувал цяло престъпление, за да получи пари от застрахователната компания, които биха му позволили да обнови продукцията на „Адлър“. Защо му е да стига до такива крайности? Освен ако икономическата мощ и стабилност на компанията не беше само един мит. Имаше ли компанията финансови затруднения? Нима Оуен бе скрил тази подробност от нея? Каквато и да бе истината, Дафи съзнаваше, че не може да стигне до нея без по-нататъшно задълбочено разследване. Документът, който бе видяла на екрана, навяваше мисли за съзнателно извършено престъпление и при предишното заразяване. Дафи искаше да получи отговори. И за момента държеше тези отговори да си останат за нейно лично ползване.
    Въпреки стремежа на Фаулър да стопи ледовете, Дафи се притесняваше от близостта на другата клавиатура и се улавяше, че не може да се съсредоточи напълно. Най-накрая се предаде с надеждата, че така ще се отърве от него, и поиска да прегледа досиетата на всички служители от мъжки пол с колежанско образование, които са имали достъп до поточната лента за производство на пилешката супа. Искането й се стори напълно законно, макар че секунда по-късна й хрумна, че така навлиза в периметъра на Фаулър — в самия център на собственото му разследване. Но той изобщо не възрази. Бързо и абсолютно компетентно и точно зададе командата и само след минута извика на екрана съответните файлове.
    — Не, с тази кутийка не можеш. — Пъхна ръка под плота и опипа наоколо, търсейки ключа. Дафи не се бе сетила да го направи. Подразни се от собствената си недосетливост, изпита безсилен яд при мисълта, че в края на краищата може да се наложи да поиска помощ от Фаулър. — Доколкото познавам Сузи… — промърмори той, надигна се от стола и се отправи към секретарския пулт. Дафи го чу, но не го видя да отваря някакво чекмедже в съседната стая. После долетя гласът му: — Проблемът на шефа на охраната е, че в никакъв случай не може да надхитри подчинените си.
    Ключът полетя точно към клавиатурата на съседния компютър. Ако Дафи не успееше да го хване, той щеше да уцели някой клавиш и да изкара на екрана скрития за момента доклад за лабораторните заключения. Тя мигновено протегна ръка, опитвайки се да го хване, и като по чудо успя да сграбчи ключето само на няколко сантиметра от клавиатурата. Лакътят й обаче се блъсна в мишката, която лежеше точно до клавиатурата, и екранът оживя, а подправеният документ се появи пред очите й.

Дванадесет

    В осем часа, потисната от стоманеносивите облаци, които тегнеха ниско над небето, и измръзнала от студ, твърде необичаен за средата на юни, Дафи паркира своята хонда от северната страна на шлюзовете. Тук, където тъмните води на езерото Юнион се вливаха в делтата на Пъджет Саунд, инженерните войски на американската армия бяха построили система от шлюзове, които трябваше да изравнят разликата в нивата на двата водни басейна, използвайки съществувалите преди това малки водопади.
    В шлюза имаше един деветметров кеч4 с името „Хедър“, който бавно се спускаше надолу, а водата под него се оттичаше към далечните шлюзове. Работниците в шлюза се грижеха за стабилността на плавателния съд, докато двама красиви младежи следяха буферите на монитора пред тях и отчитаха параметрите на спускането. Дафи забързано прекоси тясното мостче, което имаше вериги за перила, и изобщо не забеляза, че няколко от работниците в шлюза обърнаха глави след нея, а после си размениха похотливи погледи. Тя продължи край неподвижните прегради, като следваше знаците, които водеха към рибните прагове. Ниско долу, вдясно от нея сребристите сьомги се стрелкаха сред зеленикавата вода, телата им проблясваха като остриета на силната светлина, после скачаха нагоре сред водопад от бяла пяна, издигаха се на цял метър над водата, а после отново изчезваха във водните дълбини.
    Оуен Адлър, облечен с тъмносин делови костюм и розова риза с френски ръкавели, стоеше съвсем сам пред панорамното стъкло и наблюдаваше огромна сьомга, която лениво махаше с опашка, а тялото й се носеше неподвижно по средата на силното течение. Монотонният женски глас продължаваше да кънти от високоговорителя, но Дафи се постара да се абстрахира от него. Приближи до Оуен, двамата се целунаха — не като любовници, а като обикновени познати. Това я притесни.
    — Фаулър ме спипа. — Разказа му за случилото се в стаята с архива. — Трябва да ти задам няколко въпроса — продължи Дафи. — Не ми е никак лесно да ти ги задам, но се нуждая от отговори. От честни отговори. И ако отговорите се окажат не такива каквито се надявам, искам да знаеш, че по-скоро бих изоставила разследването, бих напуснала и полицията дори, но не бих изменила на теб и на доверието, което ми гласуваш. Не зная как е за теб, но на мен ми е много трудно, Оуен. Ужасно ми е трудно да се разкъсвам по този начин между работата си и теб.
    — Финансова стабилност? Дафи, та ние сме интернационална корпорация. Имаме активи и пасиви, които се управляват и манипулират така, че да се представят във вид, който би задоволил институциите, които ни отпускат кредити. Не е рентабилно да се отчита твърде голяма печалба, затова използваме печалбата като гаранция за по-големи кредити, които ни позволяват да разширяваме бизнеса, а това води и до по-голямо задлъжняване. Целият процес е една огромна въртележка. И моята работа е да не й позволявам да спре, защото движението поражда растежа и е единствената база за непрекъснатото увеличаване на активите на компанията. Така че във всеки един момент компанията има сериозни дългове, ако това е, което те интересува. Но продукцията ни е рентабилна и продаваема и аз поне не виждам никакво основание за каквито и да било промени. А и ми се струва абсурдно, че някой би стигнал до такива драстични решения с едничката цел да обнови предлагания от нас асортимент.
    — В компанията? Та подобни предложения са ежедневие при нас! Чуй, ние си имаме наша пазарна ниша: храни с ниско съдържание на мазнини, включващи единствено органични съставки — питателни супи, замразени храни, десерти. Известно време съществувахме там като във вакуум, ние бяхме единствените собственици на тази ниша. В момента обаче не е така. Подложени сме на натиск и нападки от страна на всяка по-голяма компания в бранша. И винаги се намира някой сред нас, който да смята, че залагаме на погрешна тактика, че оставаме извън голямата игра, в която ще можем да се включим отново само с няколко дребни промени и реорганизации. Аз се отнасям благосклонно към хората, които мислят с главите си и имат собствено мнение. Има служители, които настояват за по-унифицирани етикети на нашите продукти; има и такива, които отчитат успеха на разнообразните артикули, които предлагаме, и държат на многообразието. Трети искат да изградим нов имидж на продуктите. Каквато и промяна да ти хрумне, гарантирам ти, че вече сме я обсъждали. — Оуен я погледна изпитателно. — Ти допускаш, че някой от подчинените ми, сблъскал се с моята неотстъпчивост, би стигнал до такива крайности, за да види реализирани предложенията си? Не мога да повярвам в подобна възможност нито за миг. В никакъв случай. Вярно е, че изгубихме част от пазарите си. Не го отричам. Стремежът ни да излезем на европейските пазари несъмнено поопразни джобовете ни… но да прибегнем до нещо такова? Забрави за това!
    — И тогава проблемът е възникнал с пилешките супи, Оуен. И това е съвпадение, което не може да бъде пренебрегвано. Едно предприятие е било изтласкано от бизнеса и доведено до банкрут след поредица от съдебни дела, свързани пряко с предишната ти компания. Оуен, искам от теб абсолютно откровен и категоричен отговор… — Дафи изчака няколко мига и зададе въпроса си: — Знаеш ли, че докладът с лабораторните анализи на щатското управление на ХЕИ, според който салмонелата е била пренесена от птиците, доставени от „Лонгвю фармс“, може да е бил подправен?
    — Не разполагам с доказателства — заяви тя. — Все още. — Пристъпи по-близо до него. — Но ако някой от щатското управление на ХЕИ е подправил документа, за да обвини „Лонгвю фармс“, то тогава разполагаме със сериозен мотив, чрез който да обясним деянията или дори да идентифицираме нашия изнудвач. — После додаде: — Достатъчно е собствениците на „Лонгвю фармс“ да са останали с убеждението, че са били несправедливо осъдени, за да предприемат подобен акт на отмъщение.

Тринадесет

    — Преди пет години компанията „Ню Лийф“ е била обвинена от щатското управление на ХЕИ, че продава заразена пилешка супа. След извършените лабораторни тестове вината за заразата била прехвърлена върху частна компания за производство на пилешко месо от Саскуоу, наречена „Лонгвю фармс“. — Дафи му подаде фотокопията от две вестникарски статии, с които бе успяла да се сдобие след срещата си с Адлър. — Собствениците на „Лонгвю фармс“ банкрутирали и прекратили дейността си вследствие на многобройните съдебни искове, повдигнати срещу тях. — Болд премести поглед върху втората статия, а Дафи продължи да говори: — Собственикът на фермата Марк Мериуедър катастрофирал с пикапа си и полетял в урвата Снокуолми. Според официалната версия става дума за случайна катастрофа… но ако всъщност е било самоубийство?


    Болд прекара следващите двадесет минути, опитвайки се да убеди лекуващия лекар да направи тестове за холера — нелека задача предвид старанието му да не споменава директно за случаите със заразени хранителни продукти. Лекарят, който отказваше да приеме, че някакъв си лаик може да му диктува как да си гледа работата, се държа враждебно и нелюбезно до момента, в който Болд го свърза с доктор Брайън Мен. След проведения разговор отношението на лекуващия лекар се промени драстично.
    Тъй като не притежаваше никакви пълномощия за действие в този район, Болд позвъни в участъка и учтиво помоли за помощта и съдействието на неопитните заместници на Брам. Обясни им, че иска някой лично да отиде до „Лонгвю фармс“ и да огледа имота, както и да запише имената на всички, свързани по някакъв начин — сега или в миналото — със собствеността и с извършващия се там бизнес. Опита се да внуши на заместник-шерифа, че задачата е от изключителна важност и не търпи отлагане, че иска тя да бъде свършена веднага, а не на следващия или по-следващия ден.


    Когато Болд пристигна на работа на следващия ден, Шосвиц набързо го информира за споразумението, което бяха постигнали с щатското управление на ХЕИ. В случай че заболяването на двамата Ковалски привлече вниманието на медиите, официалната версия щеше да твърди, че става дума за заразяване с бактерия E.coli. Всъщност първоначалните симптоми и на двете заболявания бяха почти идентични, което означаваше, че лекарите няма да бъдат принудени да лъжат най-безсрамно. А и градът вече бе преживял една сериозна епидемия, предизвикана от същата бактерия предишното лято, което несъмнено щеше да намали тревогата, която едно такова съобщение би предизвикало сред гражданите.
    — Крупна кражба на автомобили? — недоумяващо попита Болд. — Аз ти говоря за убийство първа степен. За престъпник, намиращ се на свобода. Опитвам се да възпра един убиец, шерифе! — процеди през стиснатите се зъби Болд, като се опитваше да запази част от самообладанието си. — Убиец, който може да е свързан по някакъв начин с един имот, намиращ се в район под вашата юрисдикция. Искам някой от вас да отиде и да почука на оная врата, да зададе няколко въпроса. И ако вие не желаете да го направите, ще действам през главата ти, ще взема разрешение и ще изпратя един от хората си на място, за да свърши работата. Това ясно ли ти е? Не исках да ти създавам проблеми, но ще го направя, без да ми мигне окото, ако продължиш да ми се правиш на тарикат.

Четиринадесет

    Вятърът духаше силно от югозапад и изпълваше въздуха с нов, непознат аромат… или може би, помисли си Дафи, това се дължеше на факта, че от доста време не бе идвала на остров Хидбей. Пристигнала бе с колата си. След работа в сряда вечерта… Чувстваше се безотговорна, загдето бе склонила толкова бързо и бе реагирала така спонтанно. Но Оуен винаги й въздействаше по този начин. Той и Корки бяха пристигнали с яхтата му, което означаваше, че абсолютно никой не би могъл да ги е проследил дотук. Къщата принадлежеше на негов приятел. Беше модерна сграда на няколко нива, изпълнена в стил Франк Лойд Райт5 — красива постройка от камък и стъкло, заобиколена от зелена морава, която се спускаше надолу към брега.
    — Невинаги ти обръщам достатъчно внимание. Оставям те сама в критични ситуации. Замислям се за нещо и изведнъж си давам сметка, че мислите ми не включват и теб — а при личните взаимоотношения, независимо дали става дума за баща и дъщеря, или за любовници, това е равносилно на криминално престъпление. Нарича се егоизъм и аз често се оказвам обвиняем по това престъпление. Давам си сметка, че подобно отношение е в състояние да съсипе всяка връзка…
    — Може би и на двете. Като дете се криех — криех се в буквалния смисъл на думата. От баща си. Той беше много избухлив. През уикендите пиеше прекалено много и тогава решаваше да си поиграе с мен. Играта беше твърде сурова. Борба. Няколко боксови удара. Нараняваше ме толкова често, че се научих да се крия. Имах едно скривалище в гората. Прекарвах доста време там. Но да си призная честно, истинското криене започна след смъртта на Кони — додаде той, споменавайки името на сестра си. — Тя беше най-добрата ми приятелка. А и последният жив член на семейството ми.


    — Сестра ми умря в блаженство6 — често повтаряше Оуен.
    Беше се оказало, че шофьорът на камиона, започнал пътуването си от Чикаго, е бил натъпкан с амфетамини. Но очевидно не са му били достатъчни, защото заспал на волана. Ремаркето, пълно с перални машини, се преобърнало през мантинелата и паднало в насрещното платно точно когато там минавали родителите на Корки. Зетят на Оуен никога не говорел за миналото си в Перу. Само веднъж, когато бил много пиян, подхвърлил, че близките му били зверски изклани заради политическите им убеждения, но никога не споменал нищо повече. Адлър, най-близкият приятел и довереник на сестра му, се борил с нокти и зъби, за да задържи Корки при себе си, след като станало ясно, че родителите й не са оставили нито завещание, нито пък друг близък роднина, който да поеме грижите за детето. Спечелил бе делото във Върховния съд на Айдахо и бе осиновил момиченцето на шестия й рожден ден.
    В гърлото й заседна буца, горещи сълзи опариха очите й. Въпросът нямаше нищо общо с обхваналата го възбуда, която в момента бе почти неконтролируема. Въпросът предполагаше пълно обвързване и себеотдаване. Означаваше обещания — изпълними и неизпълними. Радост и мъка. Един цял живот, преживян заедно. Думите като че ли се изтръгнаха спонтанно от устата му и Дафи се притесни, че в този миг той може би вече съжалява за тях. Оуен рядко говореше и действаше импулсивно. Дафи му остави достатъчно време да оттегли въпроса, но той не направи подобен опит. Ръцете му все така силно обгръщаха тялото й.
    Той вършеше всичко по свой собствен начин. Няколко пъти вече се бе доближавал на косъм от необходимостта да й направи предложение за брак, опипвал бе почвата. А тя бе демонстрирала нужда от независимост и страх от обвързване, убедена, че той очаква от нея точно това. И тъй като винаги след подобни разговори си бе давала сметка, че думите й са израз на собствените й заблуждения и самоизмами, тази вечер се престраши да прояви смелост и решителност. Дафи сдържа дъха си за миг. Щастието им зависеше от нейния отговор. За момент сякаш целият свят около тях замря напълно неподвижно, макар да се чуваше нестройният хор на летните насекоми.
    Не започна да крещи от радост и да го прегръща. Не го целуна дори. Адлър Оуен не сключваше сделките си по този начин, а Дафи държеше точно тази сделка да бъде доведена докрай. Хвана се с лявата ръка за ръба на басейна и без да сваля краката си, сплетени около кръста му, се освободи от прегръдката му, отдръпна се назад, като едва не загуби равновесие, и бързо му подаде дясната си ръка. Той я видя и се ухили. Главите им започнаха да потъват под водата, двамата избухнаха в смях и когато само очите им, като на алигатори, останаха да блестят на повърхността, двамата стиснаха десните си ръце и сключиха споразумение да прекарат живота си заедно.

Петнадесет

    Помещението беше огромно, частично осветено от редица източни прозорци с мръсни предпазни стъкла, които й напомниха за съблекалнята на гимнастическия салон в гимназията, която бе завършила. Намираха се на последния етаж на склада. Помещението имаше сводест таван и най-високата му част се намираше на около шест, че и повече метра над главите им. Валеше дъжд и дъждовните капки шумно барабаняха по покрива, в залата миришеше силно на хартия, мастило и плесен, въздухът бе застоял като в стар таван, но имаше металически дъх като във вътрешността на хладилник.
    В далечния край на огромното помещение Дафи забеляза специално проектирана стълба на колелца, която отчасти приличаше на скеле, защото имаше платформа, задвижвана с батерия. Тя я избута до рафта с материали от осемдесет и пета година, застопори неподвижно колелата и се качи на стълбата. Не знаеше откъде да започне: З от заразяване; Х от ХЕИ; Л от „Лонгвю фармс“. Нужни й бяха часове, за да прегледа материалите само от осемдесет и пета година. Погледна към документите от следващите години и забеляза, че има кутии с етикет „НЛФ“ и през осемдесет и шеста. Щеше да й се наложи да прекара дълги часове в този склад. Дали да не прескочи направо към осемдесет и шеста година? Хранителното натравяне, което я интересуваше, се бе случило почти в края на периода, през който компанията се бе наричала „Ню Лийф Фуудс“. Спомняше си датата — 25 септември — но не и годината.
    Десет минути по-късно Дафи попадна на материали, класифицирани като „Корпоративна сигурност“ и в главата й изведнъж просветна червена лампичка: Предвид длъжностната си характеристика Кени Фаулър не може да не участва в разследването на всяко хранително натравяне и заразяване на хранителни продукти. Изведнъж проумя, че трябва да започне издирването точно оттук. Дафи издърпа кутията от рафта. Бързо прерови материалите. Сърцето й биеше силно, по гърба й се стичаше струйка пот.


    Товарният асансьор потегли отдолу и шумът му отекна като револверен изстрел в ушите й. Тя леко подскочи и почувства, че кутията се преобръща в ръцете й. Само че беше твърде късно. Преди да успее да протегне ръка и да я хване, кутията вече бе изминала половината път към пода. От рязкото движение Дафи изпусна и документите, които четеше. Кутията тупна на цимента и цялото й съдържание се разпиля наоколо. Поверителните материали, обозначени като „Корпоративна сигурност“, се приземиха някъде долу. Безброй листове с всевъзможно съдържание покриха циментовия под като одеяло.
    Стори й се невъзможно, че кутията е могла да побере толкова много листове хартия. Те се бяха разпилели върху огромна площ под нея. Дафи бързо се свлече по стълбата, започна да загребва с шепи, като се оглеждаше за писмата на Фаулър, и едновременно с това се стараеше да изравни краищата на отделните листи, за да може да ги прибере отново в кутията. Без да обръща никакво внимание на предишната класификация и реда, в който са били архивирани, Дафи тъпчеше отделните страници в папките и ги прибираше в кутията. Забеляза един от меморандумите на Фаулър и го отдели настрана. После видя още един. Намери и трети документ. Търсеше само писмата, които носеха гриф „Поверително“… отчаяно се нуждаеше от тях. Навеждане… загребване… тъпчене в кутията… свят й се зави от бързане. Листите бяха обърнати наопаки, странично, измърсени, изпомачкани… съсипани! Дафи пълзеше на колене по пода, цялата покрита с прахоляци, обикаляше около голямата стълба, пъхаше се дори под нея, за да огледа навсякъде за някой лист хартия, отдалечил се от другите по време на свободното падане.
    Дафи избута стълбата до края на пътеката, зави зад ъгъла и я спря пред следващата редица рафтове. Застопори колелцата, с мълниеносна бързина се изкачи по стълбата, измъкна една кутия, остави я на платформата и побърза да я отвори, опитвайки се да укроти учестеното си дишане. Кутията бе пълна с материали от осемдесет и осма година. Съдържаше някакви строителни планове и чертежи. Трябваше да измисли някаква убедителна версия, с която да обясни интереса си към тези материали.

Шестнадесет

    Часовете се точеха едва-едва в очакване на първоначалните резултати от лабораторните тестове, проведени върху документа на ХЕИ. Помощниците на Болд продължаваха да провеждат разговори с клиентите, пазарували във „Фуудланд“, а от докладите, които вече бе получил, Болд бе стигнал до заключението, че твърде много време бе изтекло от периода, който ги интересуваше. А и хората обикновено не си спомняха с подробности пазаруването в местния супермаркет.
    Няколкото обаждания до шериф Търнър Брам останаха без отговор, а отношението на шерифа отново разгневи Болд. Смяната му изтече и на работа застъпи отделението на Де Анджело, а по това време вече открито се мърмореше срещу онова, което вършеше Болд. Даниелсън бе хванал един шофьор, избягал от местопроизшествието, освен това бяха попаднали на следа относно грабеж, извършен в магазин за алкохол, но за всички бе ясно, особено след един бърз поглед в Дневника, че хората от отделението на Болд, независимо дали го признават, или не, се занимават основно със задачата, погълнала изцяло вниманието на сержант Болд. Даниелсън работеше на принципа и сам воинът е воин, а Лу Болд всъщност ръководеше малка оперативна група.
    В петък сутринта, след постъпилата информация за три хоспитализирани пациенти в Портланд, които имаха симптоми, сходни с тези на холера-395, Болд излетя за среща с ръководството на полицейското управление в Портланд. Срещата се проведе в единадесет часа, а по същото време, тъй като престъплението вече бе излязло извън рамките на щата, бе алармирано местното бюро на ФБР и двама специални федерални агенти бяха изпратени на срещата. За късмет на Болд, а и на цялото разследване, той ги познаваше и двамата лично, и хранеше дълбоко уважение към тях. Както и те към него.
    Местното бюро на ФБР, демонстрирайки добра воля, откликна на молбата на Болд за напътствия и съвети и се съгласи с изискването му федералните агенти да не се намесват в разследването. За момента Бюрото се съгласи да остане на заден план, предлагайки услугите си, но отстъпвайки ръководството на Болд. Той получи достъп до лабораторията на ФБР в сградата Хувър и предаде устно молбата на Дафи, която предлагаше водещият психиатър на Бюрото по въпросите на бихевиоризма да помогне при изработването на психологическия профил на престъпника. Предложението бе прието с ентусиазъм.
    Ла Моя, който вече наближаваше четиридесетте, беше ветеран с дванадесет години служба в отдел „Убийства“, шест от които бе работил в отделението на Болд. Висок беше около метър и осемдесет и пет, имаше тъмна къдрава коса, мустак и изпито лице, високи скули и огромни кафяви очи. Облечен бе със сини дънки с идеално изгладен ръб. Тренираше постоянно, поддържаше тялото си в идеална форма и имаше слава на женкар. Всички харесваха Ла Моя — от най-обикновените служители до капитан Ранкин, от патрулните по улицата до капитан Ранкин. Непринудената усмивка и доброто му настроение бяха заразни и той без никакви усилия успяваше да изглади различията между униформените ченгета и детективите.


    Когато Болд най-сетне намери фермата, вече започваше да се здрачава. Бяха се губили на два пъти, а Ла Моя бе настоял да се отбият в някое заведение на Макдоналдс, за да хапнат. С помощта на клетъчен телефон Болд бе получил разрешение за обиск от заместник-прокурора на областта Майкъл Страйкър и от съдия Майрън Бенкс, което му даваше законно основание да се огледа из фермата. Ла Моя, отхапал голяма хапка от хамбургера си, заговори с пълна уста:
    Двамата мъже вървяха мълчаливо. Градските им обувки потъваха в меката кал, но никой не се оплакваше. Стигнаха до портата, Ла Моя я отвори и безшумно я затвори след тях. В къщата не светеше, но това не означаваше нищо. По алеята пред къщата като че ли скоро бе минавала кола. Една живачна лампа, поставена между къщата и селскостопанските постройки, осветяваше празното пространство с ярка светлина, по-ослепителна и от слънцето в Аризона. Капаците на прозорците бяха затворени, но който и да бе в къщата, разполагаше с достатъчно светлина, за да види приближаването им. Двамата полицаи бяха като гъски на гюме — всеки можеше да ги вземе на прицел.
    Болд вдигна ръка и посочи на Ла Моя да се скрие в сянката до къщата, а после самият той потъна в тъмнината, в която можеха да го забележат единствено бухалите. Оглушен от ударите на сърцето си, които отекваха в ушите му, Болд забави крачка, за да осигури на Ла Моя няколко допълнителни секунди, а на себе си възможност да обмисли още веднъж ситуацията. Изчезнал шериф. Изоставена ферма. Неговият двегодишен син, който го очаква вкъщи. Извади пистолета от кобура си, освободи предпазителя и стисна оръжието с две ръце. По брадичката му се стече струйка пот. Устата му пресъхна. Лиз може би основателно искаше от него да си смени работата. И какво от това? В момента не можеше да промени абсолютно нищо. Защитната му жилетка бе останала в багажника на колата… трябваше да я облече, преди да тръгнат насам.
    Те заобиколиха участъка със следите и тръгнаха покрай сградата. Болд вървеше напред с фенера. Вече си мислеше за лабораторните екипи, които трябваше да бъдат повикани, за снимките и гипсовите отпечатъци на следите от стъпки и гуми. Подчиняваше се на инстинкта си — така бе посъветвал студентите в лекционната зала. Неговият инстинкт в момента му нашепваше, че подозренията на Дафи за съществуваща връзка между „Лонгвю фармс“ и заплахите, отправени към Адлър, бяха напълно основателни. Не разполагаше с нищо съществено — само вътрешната си убеденост и няколко неизследвани отпечатъци от гуми — но въпреки това бе готов да се обзаложи, че не греши.


    Двамата прекосиха бавно пералното помещение и влязоха в друга, изпълнена с миризмата на мухъл стая с бетонен под и каменни стени — стая, претъпкана до тавана с евтини и стари мебели и ръждясали градинарски сечива. Люлеещи се столове, бебешки играчки, тоалетни масички от бор, прозрачни найлонови торби, пълни с дрехи, матраци, табли за легла. Във въздуха се носеше миризмата на молци и котешка урина. По-нататък се виждаше груба врата, която водеше към друго помещение. Колкото повече приближаваха към тази врата, толкова по-остра ставаше зловонната миризма.
    Шериф Търнър Брам висеше от тавана. Китките на ръцете му бяха завързани за някаква тръба. Униформата му сякаш бе наядена от молци — цялата бе покрита с дупки, прогорени от цигарата на неговия мъчител. Беше без обувки, краката му бяха сгънати в коленете и глезените му бяха завързани с тел за бедрата — така цялата му тежест увисваше на жиците, увити като кървящи гривни около китките му. Лицето му бе застинала маска на неподправен ужас и нечовешка агония.


    Пожарната команда от доброволци пристигна само колкото да съобщи, че къщата е неспасяема и да направи няколко снимки. За момента Болд и Ла Моя се представиха за случайни минувачи и запазиха служебното си положение в тайна. Никой не спомена за тялото в сутерена, а й огънят бе прекалено силен и най-вероятно бе заличил всички следи. Сержантът и детективът се помотаха наоколо, опитвайки се да запазят непокътнат района на местопрестъплението. Представители на пожарната служба се очакваха да пристигнат рано сутринта.
    В един часа през нощта Болд телефонира на Бърни Лофгрийн от полицейската лаборатория и го събуди. Уведоми го, че иска на зазоряване екип от техници, които да се поровят из пепелта. Лофгрийн замърмори, оплака се, че районът не е под тяхната юрисдикция, напомни му, че все още очаква записите с джаз, обещани му от Болд. Болд обеща да се погрижи и за двата въпроса и Лофгрийн, който чудесно знаеше, че Болд не би могъл да направи почти нищо по проблема с юрисдикцията, се съгласи да изпрати екип.

Седемнадесет

    Заседанието бе свикано набързо от Фаулър и щеше да се проведе, на неутрална територия. Участниците трябваше да пристигнат един по един в интервали от няколко минути. Болд, Фаулър, Адлър, Таплин и Матюс — това бяха хората, които щяха да присъстват. Всички те трябваше да пристигнат с различен транспорт и да влязат през различни входове в сградата на Сиатъл сентър. Целта на тези предохранителни мерки бе да направят невъзможно за евентуален свидетел, проследил някой от тях, да разкрие и останалите участници в заседанието. Двама от хората на Фаулър щяха да държат Адлър под постоянно наблюдение. Ако успееха да идентифицират евентуален преследвач, трябваше само да уведомят полицейския патрул под ръководството на Фил Шосвиц, който имаше готовност да го задържи.
    В началото бе просто шесто чувство, интуиция… Имаше усещането, че е разкопчала прекалено много копчета на блузата си и всеки мъж на улицата приковава поглед върху нея. Или пък че заметнатата й пола се разтваря твърде много. Само че днес Дафи не носеше заметната пола, а чифт тъмнозелени дънки, а широката бяла риза, която бе облякла върху тях, бе съвсем старателно закопчана до последното копче. Якичката на ризата бе вдигната нагоре, за да прикрие белега, останал й като подарък от един психопат, с когото се бе сблъскала преди години.
    Дълбоко в подсъзнанието си Дафи никога не забравяше за възможността да стане мишена за отмъщението на някой престъпник, който е бил осъден с нейна помощ. Работеше като съдебен психолог на управлението и по-често от останалите си колеги заставаше на свидетелската скамейка и в деветдесет и девет процента от случаите свидетелстваше, че подсъдимият е психично здрав и поради тази причина може да носи отговорност за деянията си и да бъде съден. За подсъдимите нейните свидетелски показания бяха от голямо значение: ако, и когато подсъдимият бъде признат за виновен и осъден, той, в случай че е признат за психично здрав, щеше да излежи присъдата си при значително по-сурови условия, отколкото обвиняемите с психични проблеми, които биваха настанявани в болнични заведения при по-лек режим. За престъпниците с по-големи присъди подобна разлика в режима на заведението не бе маловажна. Ситуацията допълнително се усложняваше и от факта, че повечето от подсъдимите, срещу които беше свидетелствала, бяха неуравновесени и не особено стабилни психически.
    Дафи все не успяваше да види добре човека, който я следеше, и това я притесняваше още повече. Преследвачът й очевидно си разбираше от занаята. Ако изобщо имаше някой след нея, той винаги оставаше скрит сякаш предугаждаше всеки неин ход. Когато се обърна за пръв път, тя като че ли забеляза ответна реакция у някакъв мъж, който се намираше на около пряка след нея. Когато след малко отново погледна назад, Дафи го видя да спира небрежно. После се отдалечи от нея и бързо зави зад един ъгъл. Дафи усети присъствието му още на два пъти. И двата пъти се спря и рязко се извърна назад. Но и двата пъти не забеляза никого. Въпреки това чувството, че я следят, не я напускаше. Не искаше да поема никакви рискове, трябваше да се убеди, че не я следват по петите.
    Дафи се отказа от разходката из Еди Бор. Вместо това реши, че ще предприеме съответните действия в сградата на Уестлейк сентър, откъдето тръгваха теснолинейките. Тази сутрин тълпите от туристи бяха по-големи от обикновено — в града се провеждаха два симпозиума, имаше още конференция на търговците на поздравителни картички и изложба на оборудване за водни спортове — и Пето авеню гъмжеше от ентусиасти, пременени с тениски, провесили фотоапарати на вратовете си и понесли чаши с кафе в ръце… истинско кошерище от средни американци, използващи пазаруването като особен вид терапия.
    Уестлейк сентър беше точно мястото, което търсеха — мини търговски център, в който се помещаваха няколко внушителни заведения, а така също и изискани магазинчета, в които се продаваше всичко — от желиран фасул до химикалки за триста долара. Търговският център беше просторен, без това да се отразява върху качеството на услугите, които предлагаше. Неговите служители се грижеха за притежателите на златни кредитни карти, дръзнали да излязат и да потърсят удоволствия сред бездомниците по улиците, да се изложат на капризите на непредсказуемия климат в Сиатъл.
    След първите няколко минути на напрегнато наблюдение Дафи започна да изпитва съмнения. Не видя нито един човек, който поне смътно да напомня за мъжа, когото бе забелязала да завива зад ъгъла на улицата. Тя по-добре от всеки друг познаваше силата на въображението и внушението, наясно беше и с опасните последици от безпочвения страх и параноята. Не можеше да си позволи да повярва в каквото и да било, без да разполага със солидни доказателства. Позволяваше си да изпитва съмнения, но те не продължаваха дълго. Вече бе започнала да вярва, че преследвачът й е бил само плод на собственото й въображение, когато го забеляза.
    Нямаше никаква представа как бе стигнал до терминала за метрото в Уестлейк, но в момента се намираше едно ниво под нея… или поне гърбът му, защото Дафи все още не бе успяла да види лицето му. Дрехите обаче й се сториха познати, както й ръстът му. А и жестовете и поведението му бяха достатъчно красноречиви — цялото му внимание бе съсредоточено върху заобикалящите го тълпи от хора, но не и върху магазините около него. Може би бе взел автобус, а после бе влязъл през тунела на метрото… Дафи бе наблюдавала само входовете откъм улицата. Но подобна възможност изглеждаше безсмислена. Как би могъл да я следи, щом е пристигнал дотук с автобус? Да не би да я следяха повече хора? Дафи се опитваше да му внуши да се обърне с лице към нея, но той продължи да се отдалечава. Тя погледна часовника си и установи, че няма никакво време — оставаха по-малко от две минути до пристигането на теснолинейката.
    Нямаше какво да му мисли — присъствието на заседанието бе наложително. Дафи напусна магазина, отбягвайки поредната атака на продавачката Барби, която едва не я хвана на входа на магазина. Цялото й внимание бе приковано върху мъжа, който обикаляше на долния етаж. Дафи бавно се приближи до ескалатора. Мъжът бе облечен с яке в цвят каки, сини дънки и рибарски ботуши, но това бе обичайното облекло на половината мъже в Сиатъл по това време на годината. Не беше единственият облечен по този начин дори и в Уестлейк и Дафи отново започна да изпитва съмнения и колебания. Може би този беше друг мъж… може би нямаше нищо общо с човека, когото бе видяла по-рано на улицата.
    Докато мъжът беше пред очите й, тя се чувстваше сравнително спокойна, но сега, когато го изгуби, параноята я обхвана отново. Тя грубо си запробива път нагоре по движещия се ескалатор, сякаш бягаше от някого, когото не можеше да види. Овладей нервите си, опитваше се да си внуши тя, защото добре познаваше опасностите, произтичащи от подобно поведение — страхът пораждаше страх, който можеше да излезе извън контрол в ситуации като тази. Дафи обаче продължаваше да го усеща зад себе си — подобно на брат й, който я гонеше когато бяха деца, също като пияния й чичо, който я гонеше през спалнята, протягаше ръце към нея… и тя не можеше да не изпита ужаса, който съпътстваше осъзнаването на факта, че е в клопка и непременно ще я хванат. Обезумяла от страх, тя рязко слезе от ескалатора, зави зад ъгъла и се затича към следващия, последен ескалатор, който се движеше нагоре. Подсъзнателно чувстваше — макар да не си даваше сметка за това — че тичайки, привлича вниманието на преследвача и се превръща в още по-лесна за проследяване мишена.
    Сърцето й биеше в гърлото, когато се нареди на опашката за билети. Съзнаваше, че не мисли ясно и рационално. Купи си билет за отиване и връщане като нетърпеливо поглеждаше през рамо, а после се смеси с хората на спирката. Влакчето се подаде иззад завоя и постепенно намали скоростта си. С всяка изминала минута страховете на Дафи се увеличаваха. Двата вагона спряха и от тях слязоха шепа пътници. Миг по-късно тя и останалите пасажери се качиха на влакчето и заеха местата си. Огледа се и с голямо облекчение отбеляза, че наоколо няма нито един човек с яке в цвят каки. Плъзгащите се врати се затвориха и тя въздъхна дълбоко. После тръгна напред към първия вагон, в който имаше по-малко пътници, отдалечавайки се инстинктивно от преследвача си.
    В този момент обаче затворените врати се отвориха със съскане, за да пропуснат трима закъснели пътници. Единият беше мъж с яке в цвят каки, който се обърна с гръб към Дафи още преди да е разбрала, че се качват други хора. Когато забеляза якето, тя едва не извика от изненада, но успя да се овладее, и за да прикрие шока си, се престори, че киха. Даваше си сметка, че не може да си позволи да изпитва толкова силен страх. Чудесно знаеше, че когато едно ченге си позволи подобна параноя, ставаше много трудно, даже невъзможно да се избави от нея. Щеше да започне да вижда навсякъде около себе си лицата на престъпниците, които са били осъдени с нейна помощ. Щеше да стане подвластна на въображението си в една професия, в която това бе абсолютно забранено. Опипа чантата си и докосна малкия пистолет, който носеше вътре.
    Вече бе направила възможно най-лошия избор — поддала се бе на емоциите, а не на разума си. Ако той наистина я следеше, тя трябваше да се опита да го надхитри, да направи така, че той да се окаже преследваният, да обърне играта в своя полза, да извлече цялата полезна информация от ситуацията. Вместо това тя бе почувствала потребност да докаже пред себе си, че интуицията й не я лъже, и бе пропиляла всичките си шансове за надмощие. Подходът й бе грешен от самото начало. Съзнаваше го, но въпреки всичко изпита доволство, когато се върна и седна на мястото си, защото подобна директна конфронтация изискваше изключителен кураж и самообладание, а точно в онзи момент тя отчаяно се нуждаеше от увереност в собствената си личност. Успяла бе да се пребори с този момент на слабост, но вече бе твърде късно.


    Помещението, в което се намираха, имаше формата на кръг с диаметър около шест метра. По протежение на периметъра му бяха поставени тапицирани пейки. В средата се издигаше голям неподвижен подиум, върху който бяха подредени всевъзможни прожекционни апарати от сив метал. Помещението имаше само един вход и надеждна звукова изолация. Тези две подробности, съчетани с трескавото оживление, което кипеше в сградата на Сиатъл сентър го правеше особено подходящо за тайни срещи.
    — Искам да ви припомня, че от събраните до този момент доказателства се налага изводът, че престъпникът е служител на „Адлър Фуудс“. Но сега към разследването се прибавя и това убийство. Макар че все още не разполагаме с убедителни улики в подкрепа на моята теза, смятам, че трябва да имаме предвид възможността някой от бившите работници в „Лонгвю“, или пък човек, нает от семейство Мериуедър, да работи в момента в компанията и да е извършителят на тези престъпления. Имам предвид, че той прибягна към убийство на полицейски служител, когото изпратихме да огледа фермата… а според мен във факса става дума точно за това.
    — Всички тези документи са за теб — отбранително отвърна Фаулър. Посочи адвоката и поясни: — Господин Таплин пожела да ги прегледа още веднъж. Но трябва да ти кажа, че не сме постигнали кой знае какво. Бях съсредоточил цялото си внимание върху мъжете… И тогава ти хвърляш тази бомба… че търсим жена и аз трябваше да започна всичко отначало. Нужно е време, за да извърша всички тези проверки, без да привлека нечие внимание. Сам съзнаваш това. — Фаулър замълча за миг, а след това попита: — Какво е това разследване на „Лонгвю“?
    — Всичко беше въпрос на време — започна да обяснява Фаулър. — Аз се обаждам в полицията… Болд се свързва с диспечера… Диспечерът на свой ред се свързва с патрулите… Познавам добре системата, сър. Зная как действа. — Той се намръщи. Болд остана с впечатлението, че Кени Фаулър не понася обръщението сър. — Най-бързият и ефективен начин да се справим с възникналото положение — продължи той — бе да тръгнем веднага и да се опитаме да се справим сами.
    Болд не повярва на нито една дума. Адлър и компанията му разполагаха с достатъчно връзки в банковите институции, за да изпреварят полицията. Предположи, че Фаулър вече е започнал съответното разследване, но не желаеше да си го признае, за да си спести евентуалните юридически проблеми. Болд осъзна невероятната възможност, която се отваряше пред разследването благодарение на постъпилото искане за откуп, даде си сметка, че непременно трябва да убеди Адлър да се бръкне по-надълбоко и да се включи в играта. Хрумна му, че обтегнатите отношения между Таплин и Адлър може да се окажат в негова полза. Освен това беше убеден, че Адлър, повече от всеки друг, ще се вслуша в съвета на Дафи. Той я погледна в очите и попита:
    — Смятам, че искането за откуп е първата сериозна грешка на изнудвача. Позволил е на алчността си да вземе превес. Освен това не съм съгласна с господин Фаулър — не вярвам, че през цялото време единствената му цел е била да измъкне пари. Смея да твърдя, че това искане се е породило по-късно. Може би когато си е дал сметка, че не се съобразяваме с изискванията му, той е осъзнал, че е изправен пред две възможности — да избие стотици хора или да започне да ви изнудва. Смятам, че е предпочел втората. От което можем да си извадим заключението, че не е готов да осъществи заплахата си за масови убийства. Или не разполага с възможността да го направи, или просто не желае. Според мен той изпитва колебания в момента. И ние трябва веднага да се възползваме от това. Ако е достатъчно алчен, бихме могли да обърнем сребролюбието му срещу него самия.
    — Ние няма да платим. Компанията отказва да се превръща в заложник на терористи. Освен това напълно е възможно да сме успели да му попречим със смяната на лепилото, за което несъмнено трябва да благодарим на вас, сержант. При натравянията в Портланд стана ясно, че са станали с продукти, произведени преди промяната на лепилото за етикетите. До този момент нямаме информация за заразени консерви след въвеждането на новото лепило. Това искане на пари е просто израз на обхваналото го отчаяние. Той просто си изгърмя патроните.
    — Не можем да сме сигурни в това. Защо да не предположим, че той разполага със значителни запаси от пилешки супи — примерно стотина консерви? Което пък би означавало, че смяната на лепилото не ни върши никаква работа. Другата важна подробност е тази банкова сметка — открита банкова сметка. Значи той не иска от нас да натъпчем една пазарска торба с пари в брой и да я оставим на някоя автобусна спирка. Наличието на банкова сметка подсказва за предварително обмислен план — за професионализъм, към който сме длъжни да се отнасяме сериозно. Поставяните от изнудвача искания непрекъснато ескалират. Наистина ли сте готови да предизвикате този човек? Аз категорично възразявам срещу подобно решение в този момент. Платете откупа. Надхитрете го. От ФБР биха ви посъветвали същото.
    — Само че той още не е настъпил — предупреди ги Болд и насочи вниманието си към Адлър. — Напротив, тъкмо сега трябва да се опитаме да играем по свирката му. — Срещна погледа на Таплин, а след това и на Адлър. — Вие и двамата сте мъже, които добре разбират колко важно е да се използва всяка възможност. Нямаше да постигнете такъв успех, ако не знаехте кога да играете и кога да пасувате. Това тук не е просто поредната заплаха. — Болд посочи факса. — Това е покана. Той ни осигурява реална възможност да стигнем до него. Точно от това имахме нужда — от начин да го примамим и надхитрим. Забравете за лепилото, за супите и бактериите. В момента той иска пари, а те, по дефиниция, могат да бъдат проследени. Вие ги вкарвате в сметката, а той трябва да ги извади оттам. А когато го направи, ние ще сме там и ще го чакаме. Толкова е просто.
    — Да ги изтегли с едно телефонно обаждане? — Болд побърза да прекъсне Таплин, преди той да е успял да формулира убедителен аргумент в тяхна полза. — Той вероятно си мисли, че ще може да го направи. Но ние ще го проследим. Живеем във века на компютрите — изнудвачът не би могъл да направи каквото и да било с тези пари, без ние да разберем за това. Вижте, с този свой ход той стана доста уязвим. Това е първата ни истинска възможност да го пипнем. Не ни лишавайте от нея. — Обърна се към Адлър и забързано продължи: — Ако не му платите, най-вероятно ще последват други убийства — той самият ни го обещава. Ако платите, ще го заловим и ще го осъдим.

Осемнадесет

    Болд тръгна обнадежден за срещата, която си бе уговорил с отговорни служители в банка „Пак-Уест“. Може би чрез тази банкова сметка — която поради цял куп причини Болд и колегите му смятаха за фалшива — Консервния убиец съвсем неволно бе оставил следа, която можеше да ги отведе до него, или нея… Болд си имаше своите основания да покани и Дафи на срещата — тя трябваше да потърси психологическо обяснение за решението на изнудвача да си открие банкова сметка.
    — Да, внушаването на чувство за вина и отговорност е от изключителна важност. Той или тя, не желае да поема отговорността за отравянията. Държи да подчертае, че цялата вина носи Оуен. И докато Оуен е виновен за нещастните случаи, те могат да продължат. Странното в случая е, че нашите истински неприятности ще започнат в момента, в който отговорността престане да бъде приписвана на Оуен. Чувството за вина би могло да накара нашия убиец да превърти напълно. А ние не бихме искали това да се случи.


    Прокурор Майкъл Страйкър беше среден на ръст, но изглеждаше по-дребен, защото имаше малка глава и още по-малка уста. Като дете може би често бяха дърпали ушите му, но сега, в средната му възраст, те се вееха като ветрила и приличаха на листа, обърнати срещу слънцето. Хората го наричаха Бръснача заради стържещия му глас, който напомняше на звука, издаден от лист хартия, прекаран през зъбците на гребен. Дясната му китка завършваше с метална кука, която му служеше за ръка. Понякога, за да се изфука в бара, Бръснача палеше кибритени клечки о стената, използвайки единствено протезата си. Когато беше нервен, несъзнателно подрънкваше с нея, а звукът наподобяваше на стърженето на метална разбивачка за яйца по стената на купата.
    При всяко едно разследване бе изключително важно да се разчита на подкрепата на прокурора. Той самият не участваше в разследването, но го насочваше в съответната, одобрена от закона посока. Детективът, провеждащ разследването, и прокурорът формираха екип, който понякога действаше в синхрон, а друг път — не. Повечето съдебни постановления минаваха през прокурора или биваха издавани директно от съдията, но със задължителното съгласие и одобрение на прокурора. Нужно бе известно време, за да свикне човек с избухливия нрав и нервните изблици на Майкъл Страйкър, но Болд го харесваше и се радваше на компанията му. Страйкър беше един от петимата водещи прокурори в Кинг Каунти и имаше хора, които вярваха, че още през тази година ще бъде избран за член на Върховния съд.
    Лусил Жилар, чернокожа, около тридесетгодишна жена, с гладка като кадифе кожа, разкошен френски акцент, изумително дълга шия и пронизващи черни очи, бе облечена със син ленен костюм и бяла блуза, които сякаш бе откраднала от гардероба на Лиз. Самоувереността й се допълваше от усмивката, която беше изразителна, но и овладяна и спокойна. Тя се здрависа и с тримата, предложи им да седнат и веднага заговори по същество. Една секретарка донесе три разпечатки на компютризираната информация, касаеща въпросната сметка.
    — В „Пак-Уест“ не се използва хартия. Всички операции са компютризирани, ползваме електронна поща и пощенски кутии с гласова идентификация. Не че това ми харесва особено. Но онова, което е от значение за вас, момчета, е, че оригиналната молба е била сканирана и вкарана в паметта на главния компютър в Сан Франциско пет работни дни след откриване на сметката. Мога да ви предоставя факсимиле на оригинала — с изключително качество при това — но не и самия оригинал.
    — Искате ли да ви обясня какво държите в ръцете си? Залагам десет към едно, че името е принадлежало на наскоро споминала се жена. Тази фалшива самоличност осигурява на нашия човек номер на социалната осигуровка, съответстващ на името, който му е нужен в случай, че банката наистина извършва някаква проверка — нещо, в което все още дълбоко се съмнявам. Федералните агенции от години се опитват да автоматизират и препроверят основните данни, с които работят, за да предотвратят онова, което ние наричаме измама от гроба, но и те, подобно на банките, са сбирщина от бюрократи, движат се със скоростта на охлюви и са почти толкова интелигентни…
    Болд знаеше, че за разлика от търговските обекти, охранителните системи в банките работят на двадесет и четири часови интервали, като записът от предишното денонощие се изтрива веднага. Изключение се допускат само в случай на проблеми с охраната. Подаването на молбата, получаването на карта за банкомат, заплахите, изпратени до Адлър… всичко бе прецизно изчислено, а откриването на анонимна банкова сметка осигуряваше на престъпника възможност да тегли пари, без да може да бъде спрян или проследен.
    — Госпожо Жилар, налага се да ви доверим информация, която е изключително поверителна. Когато поискахме да се срещнем с някой от изпълнителните директори, дадохме ясно да се разбере, че може да се стигне до този момент. Препоръчаха ни вас, което очевидно означава, че сте човек, на когото може да се има доверие. Преди да продължа по-нататък обаче, съм длъжна да ви предупредя, че превръщането ви в наше доверено лице може да доведе до твърде продължителен ангажимент от ваша страна… може да означава безкрайно дълги часове на работа и сътрудничество. Дълги дни. Работа до късно. В момента просто не бихме могли да предвидим как ще се развият събитията…
    — Да, това е един от аспектите на работата ми — съгласи се Дафи. Прииска й се да й каже, че се опитва да попречи на съсипаните си колеги да налапат дулото на пистолета си, че полага усилия да запази техните разпадащи се бракове, че се старае да помогне на наркоманите и алкохолиците измежду тях, като попречи да им бъдат отнети значките. Но не каза нищо подобно, а само продължи: — В момента се опитвам да съставя психологически портрет на човека, когото се опитваме да заловим.


    — От един и същи банкомат да, но не и чрез една и съща операция. Разбирате ли къде е разликата? Всяка една парична операция, извършваща се чрез банкоматите, не може да надвишава четиристотин долара. Това е таванът — четиристотин долара. Всички ние трябва да се съобразяваме с това изискване, наложено от производителя на автоматите поради куп съображения за сигурност. Така че всяка една операция е на стойност максимум четиристотин долара. Но броят на последователните парични операции зависи единствено от определения ежедневен таван или пък от баланса на сметката.
    — Ако условията по използването на сметката са правилно формулирани — да. Твърде е възможно. По хиляда долара на ден, предполагам… ако клиентът е пожелал така. Най-високият ежедневен таван за изтеглени суми, за който съм чувала, е десет хиляди долара. Беше поискан от един търговец на килими, който използваше картата за покупки от цял свят. В този случай обаче той твърде рядко прибягваше към услугите на банкоматите, които се използват за авансово получаване на пари в брой.
    — Можем да засечем автоматите, от които е било извършено тегленето на сумите. Но това става много трудно и сложно, ако трябва да се извърши в реално време. Ако въпросната жена използва мрежата на „Пак-Уест“, може би ще можем да установим точното местоположение на съответния банкомат. Но ако тя влезе в нашата мрежа, използвайки автомат на друга банкова система, тогава операцията се обработва от регионалната разпределителна станция тук, в Сиатъл. Когато при нас постъпи заявката за теглене на определена сума, ние ще разполагаме само с няколко секунди, за да реагираме.


    — Нека да ви обясня нещо, сержант. Сержант бяхте, нали? — Пърч произнесе чина на Болд сякаш ставаше дума за някоя от най-низшите форми на живот. Очевидно смяташе, че той самият е стигнал доста по-напред в еволюцията си. — В миналото винаги сме си сътрудничили със силите на реда и винаги сме готови да окажем нужното съдействие. Но — Болд вече очакваше този миг, — ако си позволим да нарушаваме работата на системата при всяко изнудване, заплаха или измама, по-добре ще е да се махнем оттук и да отидем за риба. Разбрахте ли?
    Пърч му приличаше на човек, който играе тенис или скуош. Очите му бързо се местеха от обект на обект, макар че определено предпочитаха подгъва на полата на Лусил Жилар пред мрачното изражение на Болд. Имаше тъмнокестенява коса, която като че ли миеше твърде често, а спортният му сак бе пъхнат под бюрото, но така, че да не остане незабелязан от посетителите му. Кабинетът му не се отличаваше с нищо необичайно, освен с двата акварела на Сан Хуан и с неособено красивата гледка към междущатска магистрала I-5 и пристанището на езерото Юнион.
    — Сержант, системата функционира по строго определен начин. Въпросната сметка е открита в „Пак-Уест“. Дотук ясно ли е? Ако се използва банкомат на „Пак-Уест“ — сигурен съм, че Луси ви е обяснила това — тогава запитването отива директно в техния сървър. Почти мигновено се извършват няколко проверки и потвърждения, сървърът одобрява тегленето и инструктира банкомата да изплати поисканата сума. Раз-два и готово! Но ако клиентът на „Пак-Уест“ реши да използва банкомат на друга банка, например „Фърст интърстейт“, тогава се намесваме ние. В този случай личният идентификационен номер се кодира от автомата и никой не е в състояние да се добере до него. Освен това номерът на сметката и банковият идентификационен номер постъпват директно в сървъра на „Фърст интърстейт“ в Калифорния, който разпознава чуждия банков идентификационен номер и пренасочва запитването към нас. Нашите компютри обработват запитването в зависимост от банковия идентификационен номер — в нашия случай „Пак-Уест“. „Пак-Уест“ потвърждава информацията по сметката и одобрява тегленето, чрез нашата станция предава разрешението и личния идентификационен номер на клиента във „Фърст интърстейт“, която пък на свой ред инструктира банкомата да изплати сумата. В някои случаи молбата за теглене може най-напред да мине през една от националните разпределителни станции, а едва след това постъпва при нас. Обратният път е същият — от нас към националната станция и оттам — към съответната банка. Във всеки случай процесът, който ви описах току-що, отнема всичко на всичко три цяло и две десети от секундата. Само в северозападните щати се използват около четири милиона дебитни и кредитни карти. В цялата страна броят им възлиза на осемдесет милиона. И за да добиете представа за обема на операциите, извършвани през тях, ще ви кажа, че банкоматите само във Вашингтон и Орегон обработват един милиард долара на месец. Това възлиза на около двадесет милиона долара на ден в началото на седмицата и на около петдесет милиона долара дневно в петък, събота и неделя. А това прави четиристотин хиляди операции на ден! И вие искате от нас не само да засечем определена операция, но и да го направим в реално време? Започвате ли вече да проумявате проблема?
    — Системата не функционира по този начин. Понякога има два, три, та дори и четири автомата, инсталирани непосредствено един до друг. Какво ще си помисли въпросният човек, ако неговата финансова операция продължи цяла вечност, а хората до него биват обслужвани по обичайния начин? Нека да ви кажа нещо: Хората имат вградени хронометри по отношение на банкоматите. Те знаят колко време отнема една операция. Обикновено всичко приключва в рамките на дванадесет секунди. Направете ги четиридесет и вашият човек — човек, свикнал да заобикаля закона — веднага ще забележи. И ще изчезне на часа. Просто и ясно.

Деветнадесет

    Дафи бе изследвала достатъчно параноици, работила бе с някои от тях и познаваше симптомите добре. Симптоми, които в момента забелязваше у себе си: силно нервно напрежение, непрекъснато озъртане и оглеждане през рамо, безсъние, липса на апетит, изпълнени с подозрения мигове, в които спираше и се ослушваше. Но всичко това беше въпрос на енергия, а тя разбираше от това. Чужда енергия, фокусирана върху личността й… а ако се окажеше, че всичките й страхове са плод на въображението й, то тогава трябваше да му отдаде заслуженото, защото никога преди не бе изпитвала подобно нещо.
    Някъде зад нея? Или ей там? Не беше сигурна. Имаше моменти, в които й се струваше, че чуждото присъствие е навсякъде около нея. Друг път си мислеше, че идва от конкретно място, но когато се обърнеше, за да провери… нищо! В такива моменти цялата настръхваше. И това не се случваше само по време на ежедневните й кросове както в момента. Изпитваше чувството, че е наблюдавана дори в спалнята си, в колата си… струваше й се, че я следят даже и когато се съблича в банята, където обикновено се преобличаше. В останалата част от къщата си насред водата се чувстваше гола, преди дори да е свалила дрехите си. И това я караше да изпитва влудяващ страх и несигурност, с каквито не се бе сблъсквала преди.
    „Това не е ли същата кола?“, зачуди се тя. Изглеждаше й ужасно позната. Беше паркирана срещу входа на пристана, на който бяха закотвени плаващите къщи. Каква беше марката й? Японска? С регистрационни номера от Детройт? Искаше й се да разбира повече от коли. Помисли си, че цветът е абсолютно същият. А също и размерът. Тъмносиня. Малка количка. Никакви особени отличителни белези. Точно колата, която един професионалист би избрал, за да наблюдава някого! Точно подобни параноични мисли вкарваха човек в сериозни неприятности. Съществуваха най-различни термини за състояние като нейното… като мания за преследване например. Веднъж бе чула да използват термина заболяване на Оливър Стоун и тогава бе избухнала в смях. Сега обаче изобщо не й бе смешно.
    Дафи пробяга още четвърт миля и буквално подскочи във въздуха, когато някаква синя кола я настигна и задмина. Веднага си даде сметка, че това е друга синя кола. Ядосана на себе си, тя реши да съкрати бягането и пое по обратния път. Вече се смрачаваше. Докато се прибере у дома, щеше да е напълно тъмно. Обикновено бягаше след работа на светлината на уличните лампи, но тази вечер подобна мисъл никак не й се нравеше. Не й харесваше, че съкрати маршрута почти наполовина, но се надяваше да навакса следващата вечер.
    Дафи обикновено използваше вечерните си кросове за медитация — опитваше се да си почине, да мисли колкото е възможно по-малко. Махна с ръка на една съседка, доволна от факта, че вижда познато лице, а жената й се усмихна широко и махна в отговор. Макар че не се познаваха официално, Дафи знаеше всичко за тази жена — такива бяха отношенията в тяхната колония във водата. Въпросната съседка бе доктор по медицина и работеше на доброволни начала в местната клиника за бедни. Съпругът й, бивш свещеник, сега пишеше книги. Двамата живееха в малка къщичка във водата, която излъчваше особено очарование — никаква претенциозност и натруфеност. А и двамата винаги поздравяваха хората, които срещаха по време на разходките си.
    Дали от предпазливост, или от обхваналата я параноя, но Дафи внимателно огледа къщата си докато се приближаваше. Беше малка, по-малка от двадесет и пет квадратни метра, но гледана отвън, изглеждаше поне два пъти по-голяма; Дафи чуваше зад гърба си неспирния грохот на движението по магистралата — далечен, но натрапчив. В този момент шумовете й се струваха по-силни, ъглите и ръбовете й изглеждаха по-остри. Сърцето й биеше учестено, но тя забави крачка. Повишената чувствителност на сетивата й като че ли бе възникнала от само себе си, но Дафи Матюс, психологът, знаеше, че няма безпричинни реакции — нещо бе задействало рефлексите й. Ченгето, с което работеше в момента в клиниката за рехабилитация на оцелели след престрелки служители, описваше сходни усещания непосредствено преди избухване на престрелката. Болд би го нарекъл инстинкт, но Дафи предпочиташе да говори за рефлекси. Може би бе доловила нещо необичайно — звук, миризма, образ… станала бе жертва на околните влияния.
    В същото време Дафи започна диалог със самата себе си, упреквайки се, че се държи като истинска параноичка. Ама че си бебе! Освен това се стараеше да се пребори с гласовете на неколцина приятели — и Лу Болд беше измежду тях — които се бяха опитали навремето да я накарат да се откаже от покупката на плаващата къщичка. С течение на времето добрата инвестиция ги бе принудила да млъкнат — къщата в момента струваше цяло състояние и тя едва ли би могла да подбере по-подходящ момент за закупуването й. Но домът й беше много изолиран, а тази вечер й се струваше прекалено самотен и уединен.
    Дафи почувства течение зад гърба си. Входната врата се затвори от вятъра. Стресната, Дафи се хвърли натам, спусна резето и заключи. Непрогледна тъмнина. Въпреки това нищо — дори и пълният мрак — не можеше да я принуди да отвори тази врата отново. В безопасност! Тя бавно запристъпва напред, представяйки си мислено разположението на мебелите: право пред нея бе всекидневната, по средата на която имаше малко канапе и масичка, люлеещ се стол и печка на дърва. Вдясно от нея се намираше тясната стълба, която водеше към малката й спалня и балкончето; вляво беше миниатюрната кухничка, отделена с барплот, облицован със сини плочки, пред който бяха поставени два стола. До кухнята имаше малко антре, от двете страни на което имаше вградени гардероби, а в края му се намираше задната врата.
    Очите й започнаха да привикват с тъмнината. Дафи протегна ръка и хвана страничната облегалка на люлеещия се стол. Добре! Знаеше точно къде се намира. През прозореца зад канапето проникваше слаба светлина откъм езерото — беше прекалено бледа, изглеждаше сивкава и призрачно студена. Дафи направи крачка напред и вляво и без да иска се блъсна в дървения подпорен стълб. Малки вълнички се блъскаха в пристана… сякаш някакво животно ближеше лапата си. Хладилникът бръмчеше силно. Лампата, към която се бе запътила, се намираше вдясно от нея — вече различаваше неясния й силует.
    Дафи прекоси стаята. Тъкмо когато стигна до лампата, чу проскърцването на дъска. Идваше от задния край на къщата, в близост до кухничката. Дафи напомни сама на себе си, че плаващата къща постоянно издава подобни шумове. Във всяка друга нощ тя вероятно изобщо нямаше да обърне внимание на скърцането. Но точно този звук й беше до болка познат — почти като гласа на стар приятел. Преди около година, при един силен дъжд през задната врата бе протекла вода и бе намокрила дъските на пода. Само една от тях скърцаше — звукът наподобяваше цвърченето на птица — когато някой стъпеше отгоре й. А това бе точно звукът, който бе чула преди миг.
    В този момент искаше единствено да докаже сама на себе си, че греши, че проскърцването, което бе чула, не означава нищо. Копнееше за един горещ душ, за топла вечеря и за чаша вино „Пино Гриджо“, която да изпие на верандата. После следваше хубава книга, но преди това трябваше здраво да залости всички врати и прозорци. Утре щеше да си инсталира охранителна система и щеше да помоли за това Кени Фаулър. Но това утре, а сега краката й сякаш бяха като заковани към боровите дъски.
    Дафи бързо се раздвижи — направи две големи крачки. Блъсна се челно в централния подпорен стълб и се строполи на земята. Главата й се размъти. Гадеше й се, виеше й се свят. Представи си динозаври, паднали в катранените ями, които се опитват да се измъкнат навън, но с всяко движение потъват все повече. В черния и лепкав катран. Дафи изгуби всякаква представа за времето. С мъка се изправи на крака и бавно се затътри по посока на пистолета.
    — Въоръжена съм. Имам пистолет! Веднага напуснете дома ми! — Оръжието натежа в ръцете й, главата й бучеше. — Напуснете дома ми — отново промърмори тя. Падна на едно коляно, а после с усилие се изправи отново. Имаше чувството, че е станала със стотина килограма по-тежка. Главата й се цепеше от болка и при най-малкото движение. Започна да се придвижва напред, като опипваше пътя пред себе си с пръста на десния си крак. — Напуснете дома ми — повтори Дафи с неубедителен глас. Имаше усещането, че не говори тя, а някой друг.
    Твърде бързо бе огледала помещението вдясно от нея. „Сигурно се е криел в банята“, осъзна Дафи и в следващия миг блъсна главата си в отсрещната стена. Долови две тромави стъпки, задната врата се отвори, после до слуха й долетяха още стъпки. Представи се как натрапникът прескача на съседната платформа, прекосява палубата на съседната къща, а после несъмнено се прехвърля и на следващата. Движеше се твърде бързо, за да успее да го спре. Освен това беше прекалено тъмно.
    Дафи се изправи, насочи се към задната врата и излезе навън, като държеше пистолета с особено внимание. Знаеше, че го е изпуснала, но обучението и собственото й спокойствие изискваха от нея да се увери, че районът е чист. Не направи никакъв опит да го преследва и залови. Мислеше единствено за самозащита. Районът наистина беше чист — наоколо беше достатъчно светло, за да е сигурна в това. Дафи отново влезе в къщата, затвори и заключи задната врата, бързо се приближи и провери предната, която все още бе заключена.


    При третия си оглед на жилището той съсредоточи вниманието си върху дребните детайли — търсеше зацапани петна по стъклата на вратите и прозорците, пропълзя на четири крака по целия под, като се оглеждаше за следи от човешко присъствие, хартийки, та дори и косми от домашни любимци (Дафи нямаше животно в къщата). Ако е била преследвана от някой предсрочно освободен престъпник, я грозеше една опасност; съвсем иначе изглеждаха нещата, ако някой просто е бил привлечен от привлекателния й външен вид. Неизвестно по какви причини, но щатът Вашингтон и градската част на Сиатъл привличаха твърде много откачалки, които вестниците описваха като психопати, и процентът им бе по-висок от средния за страната. Дафи и колегите й използваха по-различни термини, когато говореха за тези хора. За Болд обаче всичко се свеждаше до едно: това бяха болни хора, които често проявяваха агресивност и преследваха жени. А когато решаха да нападнат, извършваха едни от най-нечовешките и гнусни престъпления.
    — Направо ли да ти го кажа? Ако е искал да те нападне и нарани, то той щеше да го направи. И двамата знаем, че можеш да чуеш всеки, който се опитва да се приближи до къщата. Нали? Значи той вече е бил в банята, когато си се прибрала. Къде отива човек, след като се прибере от джогинг? — Въпросът беше риторичен. — Значи единственото, което е трябвало да направи, е било да те изчака. Ти едва ли би влязла под душа с пистолет в ръка. Но той е искал да напусне къщата. Разбираш ли? Ето защо в първия момент си помислих, че става дума за кражба. Може би дори добре планиран обир. Това би обяснило подозренията ти, че си следена. Престъпникът те наблюдава, за да разучи графика ти, и след като те е следил няколко дни, решава да проникне в дома ти. Но ти го изненадваш, защото съкращаваш кроса си и се връщаш по-рано. Когато отваряш входната врата, той замръзва от изненада, после решава да се измъкне от къщата на всяка цена.
    — Той те чува, че се блъскаш в онзи стълб и падаш върху стола. Поколебава се — само за миг. Не знае как да постъпи. Ти се оказваш твърде бърза за него. Изведнъж в ръцете ти проблясва оръжие. Не мисля, че той самият е бил въоръжен. Законът се отнася много по-снизходително към крадците, които проникват в чужди домове без оръжие. Във всеки случай твоят крадец не е дошъл в къщата ти, за да бъде застрелян или пък да застреля теб. Положението обаче не е никак розово. Ти се приближаваш, предупреждаваш, че си въоръжена, а той разбира, че е в опасност… чувства се като плъх, попаднал в капан. Въпросът обаче е в… — Той изведнъж млъкна. — Добре ли си?
    Тя остави вилицата на масата, отпи още малко вино и кимна. Болд отбеляза, че на челото й ще остане цицина, макар и не много голяма. Може би дори щеше да изчезне до сутринта, ако продължеше да я налага с лед. Двамата седяха на високи столчета пред кухненския плот и Болд се вглеждаше в златистите и червеникави точици в иначе кафявите й очи — те проблясваха като магически искри и с блясъка си сякаш осветяваха стаята още по-силно. Дафи притежаваше неизчерпаема енергия, скрити сили, които на моменти изглеждаха безгранични. Тя започна разказа си от случилото се при пътуването й с теснолинейката. Болд сякаш не можеше да повярва, че срещата им в планетариума се бе състояла едва предишния ден. Все му се струваше, че оттогава е изминала цяла седмица. Дафи му разказа как бе изгубила мъжа в изложбената зала. Каза му и за синята кола, която като че ли твърде често се бе изпречвала на пътя й. А после си призна за параноята, обхванала я през последните няколко дни.
    — Не мисля, че един мъж може да разбере подобно състояние — рече тя. — Жените винаги усещат кога ги зяпат. Това е нещо, което обществото толерира — мъже, които събличат жените с погледи. Наречи го чукане от разстояние. Но какъвто и термин да използваме, жените стават потърпевши още от дванадесет или тринадесетгодишната си възраст и развиват някакво шесто чувство… поне с мен е така. Имам непрекъснатото усещане, че мъжът срещу мен може да проникне с поглед през дрехите ми. Това звучи ли ти смислено? Чувствам се омърсена. Често ми се е искало да разкопчея блузата си с един замах и да приключа веднъж завинаги. А на петия етаж, на който работим, е най-зле. Присъстващите се изключват, но според мен ченгетата са най-наглите в това отношение, а аз ежедневно съм заобиколена от тях. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че винаги усещам, когато някой като Майкъл Страйкър ме зяпа в бюста. И точно това усещане не ме напускаше през последните три или четири дни. Имах чувството, че някой непрекъснато ме наблюдава с бинокъл. Че е с мен в стаята, когато се събличам, когато съм под душа… през цялото време. Постоянно ми се струваше, че живея под обсада. Това е единственият начин, по който мога да ти го обясня. Някой се спотайваше зад мен. Трайно присъстваше в живота ми… като мазнина, която не може да се отмие от тялото ми… А вчера сутринта се появи колата… сега пък това… Зная, че изглежда като взломна кражба, Лу. Особено от гледната точка на мъж. Но аз не мисля, че става дума за обир. Не зная какво е. Не зная и защо. Дяволски ми се иска да можех да ти кажа кой го е направил, но зная само, че някой е там навън и е изцяло обсебен от мен — гласът й потрепери, — а аз искам да приключа с него веднъж завинаги. — Очите й се напълниха със сълзи. Тя отблъсна чинията си настрана. Вече нямаше апетит.
    — Бих искала да можех да ти кажа, че почувствах, че се взирам в очите на Джак Изкормвача — защото вече съм виждала такива очи… познавам този поглед… Но истината е, че не забелязах нищо подобно. Той изглеждаше объркан, смутен от директната ми атака. Странното е, че за миг ми се стори, че го познавам, че сме се срещали и преди. Но това е характерно за преследвачите — за добрите от ранга на Тед Бънди — защото те знаят как да си придадат вид на абсолютна невинност и неподправеност. Държат се като стари познати. Добри приятелчета. Но само се съгласи да се качиш в караваната им, и си изнасилена или дори убита. Цялото им поведение излъчва искрена доброжелателност, но са готови да изтръгнат черния ти дроб и да го изядат за вечеря.
    — Убеден съм, че едно евентуално негово признание би те поставило в много затруднено положение. Ти не би го обвинила, ако не разполагаш с дяволски убедителни доказателства — не и ако си човешко същество, каквото си. И тогава може би ще потърсиш доказателствата някъде другаде, в случай че положението започне да става много напечено. И може би — само може би — в един момент би го попитала направо… и ако той отговори, че би предпочел да не си го правила… тогава? В какво положение ще се окажеш?
    — В момента цялото ми внимание е насочено към „Лонгвю фармс“ — призна Болд. — Ситуацията в „Ню Лийф“ ме интересува само дотолкова, доколкото в случай че подозренията ти се оправдаят и се окаже, че щатското управление на ХЕИ или някой в „Ню Лийф“ съзнателно е подправил документите, за да прехвърли вината върху „Лонгвю“, аз ще мога да стигна с тази информация до най-различни инстанции. Вече сме говорили по този въпрос. А и случилото се вчера само потвърждава мнението ми. А може би — отново само може би — онзи, който е подправил документите в ХЕИ или в „Ню Лийф“, ако изобщо стигнем до този човек, участва по някакъв начин и в сегашното престъпление. И двамата знаем, че общите престъпления понякога създават странни приятелства.

Двадесет

    В сряда сутринта, две седмици след като Дафи го бе въвлякла в разследването, Болд тъкмо се занимаваше с информацията за първата сума, изтеглена с помощта на банкомат, когато Ла Моя влезе при него и направи съобщението си. Първото теглене на пари бе осъществено в единадесет и половина предишната вечер. Дванадесет хиляди долара бяха изтеглени чрез три последователни операции. Най-близкият полицай се намирал на единадесет преки от мястото. Тъкмо когато ченгето пристигнало до първия банкомат, било регистрирано следващото теглене — този път от банкомат, отдалечен на десет преки от първия. Гонитбата бе продължила около деветдесет минути. Изтеглената сума в края възлизаше на тридесет и шест хиляди долара и при нито една от операциите не е имало полицай в близост до съответния банкомат. Случилото се по безспорен начин доказваше, че Болд не разполага с достатъчно хора. Шосвиц бе скастрен от капитан Ранкин, а той на свой ред бе прочел на Болд едно конско под мотото „Трябва да работите по-добре“…
    Болд си мислеше, че отговорът на проблемите им може би се криеше в личния идентификационен номер, изписан върху картата. Лусил Жилар, изпълнителният директор на „Пак-Уест“, бе информирала Болд, че този номер е бил специално избран от титуляря на сметката. Хората обикновено изискваха номера, които се помнят лесно — обикновено съставени от цифри, които по някакъв начин са важни за съответния човек. Ето защо Болд смяташе, че цифрите от този конкретен номер — 8165 — играеха важно значение в живота на убиеца. Това беше следа, която Болд възнамеряваше да проследи.
    В момента обработваха с компютър тези четири цифри и ги съпоставяха с телефонни номера, номера на шофьорски книжки, регистрационни номера на автомобили, номера на социални осигуровки, други идентификационни номера, номера на действащи кредитни карти и банкови сметки. Болд дори поиска от Данъчното управление на щата Вашингтон списък на всички лица, родени на първи август шейсет и пета година или на осми януари същата година. Очакваха да получат от централната поща списък на всички техни клиенти, които притежават пощенски кутии с номер 8165. Болд изиска и имената на всички лица, които живееха на адреси, включващи номер 8165. Този номер по всяка вероятност означаваше нещо за убиеца и Болд искаше да проучи всяка възможност.
    — Добре. Ето за какво става дума. Провеждам си аз стандартен разпит. Типична домакиня от предградията. Бяла англосаксонска протестантка7. Волво. Скъпи дървени подове. Познаваш този тип. Но когато се представям на вратата, тя като че ли подскача от уплаха. Сякаш и друг път си е имала вземане-даване с ченгетата. А може би дори твърде често. В началото си помислих, че сигурно съпругът й е пияница или комарджия, или пък често го безпокоят момчетата от Нравствената полиция. Допуснах дори, че е възможно да се друса и да търгува с наркотици, а тя да умира от страх. Започнахме да говорим за „Фуудланд“ — тя е една от списъка ни с тридесет и четирите клиенти, пазарували в онзи отрязък от време — а тя се притеснява все повече и повече. Още не съм й задал въпроса, а тя вече клати отрицателно глава и поглежда към вратата. Нали си ги виждал такива? Значи иска да ме изгони. Започнах да си мисля, че може би очаква съпругът й да се прибере по-рано. А после си викам може пък самата тя да има проблеми. Откъде да зная? Жената се вкисва все повече. И тогава чувам, че задната врата се отваря, а майката буквално извива врат като бухал, опитвайки се да надникне в кухнята… само че аз я изпреварих. И кого мислиш видях? Нея!
    — Знам, че си мислиш, че не мога да съм сигурен, защото я видяхме много бегло на онези записи… но чуй какво ти говоря… Ти ме познаваш, нали? Аз разбирам от жени. Какво да ти кажа? Ние всички гледахме онзи запис безброй пъти. А това момиче Макнамара има абсолютно същата походка и маниери. И извърна глава по същия начин, когато ме видя да разговарям с майка й. И още нещо: Тя моментално позна, че съм ченге. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Човек ги чувства тия неща. Тя разбра, че съм от полицията, и изобщо не й беше до приказки.
    — Ще ми се да направим едно показно претърсване на къщата — методично и бавно, за да сме сигурни, че ще я уплашим. Да й сервираме нещо, което не е виждала до този момент. И държа тя да е там през цялото време и да наблюдава отстрани. После я докарваме тук, вкарваме я в тая кутийка и оставяме Бръснача да й прочете Евангелието. После влизам аз, заговарям я приятелски, и ако имаме късмет, току-виж проговорила. Ако ли пък откаже, ще я забодем с обвинението, че е нарушила условията по домашния арест, ще й подхвърлим една затворническа пижама и ще я оставим да прекара нощта в клетката за малолетни. А на сутринта ще я подхванем отново.


    Болд вдигна големите прозрачни торби, в които бяха напъхали дрехите на дъщеря й. Ако майката беше детектив, работещ на петия етаж на полицейското управление, несъмнено щеше да забележи, че многобройните етикети, залепени по торбите, нямаха номер на случая — това се дължеше на факта, че разследването по изнудването на Адлър все още не бе вписано в Дневника и от гледна точка на нескончаемите бюрократични изисквания все още се провеждаше неофициално.
    — Необходимо ми е да разговарям с дъщеря ви като с възрастен човек. И държа тя да е сама. Срещала ли сте някога адвокат, който да опрости дадена ситуация? Помислете малко: адвокатите може и да помагат, но винаги усложняват нещата. А по проблемите на младежката престъпност неизяснените моменти са твърде много понастоящем. Имам предвид от юридическа гледна точка. Мога отсега да ви гарантирам, че ако повикаме адвокат, и двамата ще си изгубим цял месец в разпити, а вероятността да бъда принуден да повдигна обвинения срещу дъщеря ви само за да мога да получа възможност да разговарям с нея, е твърде голяма. Аз не желая това; Холи не желае още едно обвинение, прибавено към дългия списък от прегрешенията й… а ми е много трудно да повярвам, че и вие го желаете.
    — Холи е нарушила условията, при които е била освободена под домашен арест при последната й присъда. Ние разполагаме с доказателства за това. А доколкото съм информиран, това е била последната възможност, дадена й от съдията. — Жената кимна. — Така че единственото, което трябва да направя, е да повдигна обвинения срещу нея. В резултат на което все някога ще успея да проведа с нея разговора, на който държа. Но истината е — аз съм докрай откровен с вас — че не мога да чакам толкова. Затова ви моля за писмено разрешение, подписано от вас, с което позволявате на мен и колегите ми да зададем на дъщеря ви няколко въпроса. Не искаме толкова много — сигурен съм в това. Онова, което мога да направя като родител, е да ви дам думата си, че ще направя всичко възможно да не се повдигат обвинения срещу нея. Ако това, разбира се, е възможно. Естествено, не мога да ви дам никакви гаранции — неохотно додаде той. И честността си имаше своята цена.
    Не беше нужно да й казва, че претърсването на вещите на дъщеря й — много старателно и методично при това — не бе изкарало на показ никакво доказателство за евентуална връзка с банка „Пак-Уест“, нито пък бе помогнало да открият карта за банкомат. При обиска обаче се натъкнаха на скрито съкровище от крадени стоки — от компактдискове до бижута. За момента Болд задържаше информацията за себе си, но бе готов да я поднесе като съкрушителен удар, когато дойде моментът за такъв ход. Пълната липса на улики като че ли подкрепяше теорията на Ла Моя, че Холи Макнамара е била в близост до рафтовете в момента на поставянето на консервираните супи, но самата тя не носи отговорност за това деяние.


    Холи Макнамара гледаше Болд с хладно презрение и наглост и той се надяваше Майлс никога да не усвои подобно държание. Момичето беше твърде кораво за възрастта си, твърде вглъбено в себе си и изпълнено с подозрения, а и доста самоуверено, предвид нелекото положение, в което се намираше. Имаше тъмни вежди, високи скули, дълга тъмна коса. Опитваше се да прикрие акнето си с някакви помади, а на долните си зъби носеше скоби. Едно дете, попаднало твърде рано в играта за възрастни. Имаше сребърни обички и остана доста изненадана, когато Болд започна разговора с молба да ги свали от ушите си.
    — Ако ни сътрудничиш, няма да повдигаме срещу теб никакви обвинения, свързани с евентуални твои криминални деяния, които ще станат ясни по време на разговора ни. Това е нещо като имунитет. Знаеш какво е това — не мисля, че трябва да ти разяснявам термина имунитет. Всичко, което ни кажеш сега, ще остане неофициално, само между нас. Но сержант Болд е прав — ние имаме нужда от истината. Освен това искам да си наясно, че сме готови да заиграем и по-грубо, ако това е, което искаш.
    — Той се появи изневиделица. Блъснах се в количката му… нали разбирате… А той ме възнагради с такъв поглед… сякаш гледаше през мен… като че ли знаеше всичко, а аз изведнъж се бях изпречила на пътя му. Имаше вид на крадец… или пък на човек от охраната. Помислих си, че съм разкрита, но той искаше единствено да се махна от пътя му. И аз побързах да го направя. Но се обърнах назад… нали разбирате… И какво видях? Той измъкна няколко консерви от палтото си, сложи ги в количката, извървя няколкото метра до рафта и ги постави върху него! Аз изстинах… Викам си, наблизо сигурно има човек от охраната. Онзи тип се освободи от крадената стока. А щом той го прави, значи и аз трябва да сторя същото. — Холи примигна и ги огледа по ред. Очевидно се боеше, че бе отишла твърде далеч с признанията си.


    — В мига, в който получих обаждането ви, започнах да преглеждам архивите, опитвайки се да открия човека, от когото се интересувате. Занимавам се с това вече почти час. Той е добър, лейтенант. Много добър. — Служителят натисна някакъв клавиш и на екрана се появи мъгляво, черно-бяло изображение на висок мъж с бейзболна шапка на „Маринърс“ и дълъг шлифер. — Това е единственият запис, с който разполагаме. А ако го погледнете по-внимателно — Газ започна да увеличава образа, — ще видите, че се крие зад жената пред него, използва я като щит срещу обективите на нашите камери. Виждате ли? Движи се в синхрон с пълната жена пред него и камерите почти не могат да го уловят. Разбира си от работата. Както ви казах и преди — този тип е много изпечен крадец.
    Когато се върна в сградата на Управлението за обществена безопасност, той възложи задачата на Боби Гейнис. Два часа по-късно тя влезе в кабинета му и съобщи, че с помощта на Лий Хюндай е успяла да открие въпросната разписка. Подаде му уголеменото фотокопие. Повърхността му изглеждаше зърнеста, буквите бяха ъгловати и леко размазани, но все пак достатъчно четливи. Разписката изброяваше четири артикула, платени на каса номер шест във „Фуудланд“.

Двадесет и едно

    — Печелиш кукличка на Купидон8, Матюс. Този доклад е една юридическа кофа с лайна. — Изведнъж се взря по-внимателно в лицето й. — Какво си направила със себе си?
    — Коректорът бил позастарял, макар че навремето сигурно е бил почти толкова бял, колкото и листът. Изработен е на емайлова основа и поради това се е съединил добре с тъканта на хартията. Което означава, че на практика е невъзможно да бъде отстранен с помощта на стандартните разтворители, без това да разруши първоначалната повърхност и да доведе до загуба на отпечатъците, предизвикани от първичния натиск — клавиши на пишеща машина например. — Очите му се въртяха като силно надути плажни балони, полюшвани от морския бриз. — Интересът, който ние проявяваме към този документ, е по своята същност археологически: Какво лежи под коригиращия слой и защо е било толкова важно да се скрие? Също като разкопките на Троя, нали разбираш?
    — Коректорът, естествено, е непрозрачен. Боя се, че опитите ни да използваме силно осветление като средство за проникване до първоначалния текст, се оказаха пълен провал. — Той й подаде едно от доказателствата за усилията, положени в лабораторията — плътен лист фотографска хартия. Преобладаващата част от документа бе абсолютно нечетлива, тъй като снимката е била направена с помощта на силен сноп светлина, насочен през листа хартия, под който е бил поставен самият негатив. Местата, на които са били нанесени поправките върху текста, бяха изпъстрени с абсолютно нечетливи черни чертички, които по никакъв начин не загатваха дори за оригиналните думи, заличени с коректора.
    — И въпреки това успяхме да се преборим — продължи въодушевено Лофгрийн. — Използвахме дълговълнова светлинна техника, която често се прилага за откриване на фалшиви банкноти. Емайлът, естествено, има пореста структура и е непрозрачен само за светлина с определена честота. Онова, което направихме, много напомня по своята същност за техниката, използвана в рентгенологията — ако искаш, можеш да сравниш слоя емайлов коректор с човешката кожа, а думите, написани под него — с костите на тялото ни. В резултат на което проявихме ето това — завърши той, измъкна поредния лист от папката си и й го подаде.
    Дафи рядко бе присъствала на някоя от подробните лекции на Лофгрийн — Ла Моя ги наричаше проповеди. Въпреки това бе подготвена за тези пространни обяснения. Шефът на лабораторията никога, ама никога не се ограничаваше само с предаването на лабораторните резултати по етапния ред. Той пускаше някой от записите си с джаз, облягаше се назад и започваше да говори. С най-големи подробности описваше всеки етап от своето трудно и изнурително пътешествие из света на уликите. И всичко това с едничката цел да накара офицера да проумее какви свръхчовешки усилия са били положени от хората в лабораторията.
    — Не бих го нарекъл четливо — съгласи се Лофгрийн, — но по своята същност това е първата и може би най-важна стъпка към разгадаването на онова, което някой се е опитал да заличи. — Той се облегна назад на стола си, който жално проскърца, когато Лофгрийн леко се залюля в такт, напълно различен от онзи на любимата му джазова музика. — Шрифтът на използваната пишеща машина изписва по десет знака на инч. Ако това се бе случило преди няколко години, може би щяхме да открием подобна машина и да изличим горните букви с помощта на бяла лента. Компютърните графики обаче значително ускоряват този процес. Ейми Чу прекара почти целия следобед, опитвайки се да изличи горния слой от напечатани букви. — Лофгрийн й подаде друг лист — този път разпечатан на компютър. — И в крайна сметка се получи ето това. — Във всеки един от участъците, в които са били нанесени някакви корекции, бяха останали само малки части от буквите, които напомняха за китайски йероглифи, а в особено плачевните случаи приличаха на обикновени цапаници. — Не че и това е особено четливо — отново призна Лофгрийн. — Дължи се на факта, че буквите често са се припокривали почти напълно, така че когато сме изтрили долната част на буквата t, твърде възможно е да сме изличили и буквата i. Ако обаче помислиш, ще установиш, че има само два знака — една цифра и една буква — които са напълно взаимозаменяеми върху клавиатурите на стандартните пишещи машини. — Даде й само миг за размисъл и веднага отговори вместо нея. — Дори нулата и главната буква О не съвпадат напълно.
    — Печелиш златен медал, Матюс — доволно изчурулика той. — Което означава, че всички останали букви и цифри оставят свой собствен специфичен отпечатък — бил той ченгелче, заврънкулка, точица или чертичка. — Лофгрийн спря да се люлее. — Компютърните сканиращи технологии ни предлагат нещо, наречено ОЗД — Оптична знакова диференциация. Софтуерен продукт. Компютърът познава всичките тези индивидуални отличителни особености на знаците от всеки печатарски шрифт и с помощта на логаритми е в състояние да определи буквите върху дадена страница с много нисък процент на вероятна грешка. След сканиране всеки документ се превръща в система от графични знаци. С помощта на ОЗД тези знаци се трансформират в текст, който може да бъде обработван. В заключение ще ти кажа, че включихме ОЗД и поискахме да разберем какво всъщност се крие под луличките и ченгелчетата, изписани пред очите ни. — Лофгрийн измъкна последния лист от папката си, но не й го подаде. — Ейми трябваше да направи седемнадесет опита с ОЗД, защото дори и компютърът не разполагаше с достатъчно материал за работа и допускаше необичайно много грешки. Но все пак успяхме — ето тук са всички имена, датата и информацията, която са се опитали да скрият — гордо заяви той. — Истината, която са се опитали да заличат.


    Уолтър Рой Хамънд живееше в квартал, който приятелката на Дафи, Шарън, наричаше бавно загниващо населено място. Жителите на Понтасет Пойнт обаче възприемаха квартала си като напредничав и прогресивен. Пред къщите имаше морави с размера на пощенски марки. Възстановителният център, който включваше игрище за шавълборд9, три тенискорта и басейн, се намираше в близост до Хоспис — невзрачен на вид дом за възрастни, който по всяка вероятност едва успяваше да посрещне минималните изисквания на щатското законодателство.
    Хамънд имаше изкуствени ченета и светлорозов слухов апарат, а увисналият му като парашут търбух свидетелстваше за цял един живот, прекаран в тъпкане с пържени картофи и хамбургери. По всичко личеше, че този тип никога не се навеждаше да вземе от земята онова, което бе изпуснал — кафявият му килим бе осеян с всевъзможни химикалки, хартийки от бонбони, та даже и две лъжици, които щяха да изчакат на пода пристигането на момичето, което почиства къщата. Телевизорът, с размери на хладилник, поставен пред един от двата прозореца в стаята, бе усилен до последно и си остана така даже и след като Дафи помоли да го изключи.
    — Е, извинявай тогава — сърдито заяви той. — Живеем в свободна държава, госпожо. Може и да не си го разбрала, но останалите от нас сме я защитавали с живота си. Знаеш ли, в момента върви една интересна игра по телевизията. Бих предпочел да я гледам, ако си свършила с въпросите. — С големи усилия се надигна от мекия си трон, завлече се до бара, където си наля двойно уиски „Уайлд Търки“ с две бучки лед. Възглавниците, сред които бе седяло огромното му туловище, бяха смачкани и получилата се вдлъбнатина приличаше на дълбок кратер. През цялото това време Рой си мърмореше нещо под носа.
    Дафи си помисли, че може би смъртта на Шонеси обясняваше промяната на датата върху документа. През целия път дотук Дафи се бе питала защо е било необходимо подправеният документ да носи дата, предхождаща с единадесет дни датата на оригинала. Кому е било нужно това? Освен ако не се е налагало да се уточни отрязък от време, в който Пат Шонеси все още е бил на работа — а после е умрял и така е бил елиминиран единственият човек, който би могъл да отговори на всички важни въпроси. Дафи вече бе получила няколко ценни късчета информация, макар че същността все още й убягваше.
    Във всеки друг случай Дафи би се усмихнала на този въпрос, но Хамънд я отвращаваше и тя се изкуши да го излъже. Онова, което повечето хора не можеха да проумеят — и това бе в тяхна вреда, естествено — бе фактът, че не съществува морален принцип или формално изискване, задължаващо офицерите от силите на реда да говорят истината. Освен, разбира се, в случаите, в които са положили клетва. Тази им свобода да спестяват истината ставаше особено очевидна в стаите за разпит, където полицаите обикновено измисляха някаква версия, която би подпомогнала каузата им. А тя бе само една — да вкарат престъпниците в затвора. Най-изпечените лъжци провеждаха най-успешните разпити, а Дафи Матюс си бе извоювала репутация на една от най-добрите в този занаят. Според нея единствената разлика между стандартен разпит и разговор със заподозрян бе в мястото на провеждане на разговора. Онова, което Хамънд не знаеше, бе, че Дафи е навлязла в територия извън нейната юрисдикция и не е уведомила полицията от Кинг Каунти за намерението си да проведе този разговор, което пък означаваше, че всичко, казано до този момент, е повече от неофициално. И че тя може да каже всичките лъжи, които й дойдат наум, че може да изпързаля Хамънд по какъвто си иска начин, но не може да използва получената от него информация в съда.
    — Сигурна съм, че давностният срок на разследването на заразата в „Лонгвю“ вече е изтекъл. Не мисля, че имаме шанс да подведем под съдебна отговорност хората, които се споменават в тези документи. Но, за да бъда максимално честна към вас, ще ви кажа, че това не ме интересува особено. Аз искам да узная истината, господин Хамънд. Един човек може да попадне зад решетките за много дълъг период от време, ако не успеем да разберем истината за „Лонгвю“. — От години наред по коридорите на петия етаж на който работеше Дафи, се разправяше един и същи анекдот: Какво се казва в китайските съдилища преди започването на всеки процес? Това са само лъжи!
    — Не съм ти го казвал. Нямам и най-малката представа. Да си виждал някои хора и да ги познаваш отблизо, са две различни неща, госпожо. Аз редовно инспектирах седем мандри, пет птицеферми, една ферма за зайци, предприятие за производство на козе сирене и единадесет производители на хранителни продукти. В някоя години съм имал и повече обекти. Поддържах делови контакти с хората като Марк Мериуедър. Но с работниците им? С някакъв си нехранимайко, който се смяташе за покровител на птиците? Забрави за това!
    — Какви данни? Обзалагам се, че говорите за данъчни декларации. — Той се разсмя толкова силно, че се наложи след това да изтрие брадичката си. — Да плаща на Чичо Сам? Не и Ханк Ръсел. Предполагам, че се е споразумял някак си с Мериуедър. Точно както бе направил и с Доувър, собственика на фермата за пуешко месо „Бътърбрест“, където бе работил, преди да отиде в „Лонгвю“. Искал е само покрив над главата си, малко храна и малко пари в брой, дадени като на член от семейството.
    Само за няколко секунди Дафи изхвърча от стаята, запали колата и пое надолу по пътя. Изтощена и все още напрегната от сблъсъка, тя проведе три телефонни разговора докато шофираше — първия с централата в града, втория — със собственика на фермата за пуйки „Бътърбрест“ и третия с една малка ферма, сбутана нагоре по пътя към Самамиш. След като заяви на собственика на фермата, че работи за Централното учреждение за изравняване на клирингови сметки, той я информира, че Ханк Ръсел е в караваната си и по всяка вероятност гледа мача.


    Ханк Ръсел беше нисък и набит. Приличаше на петдесет и пет годишен състезател по родео — дънки, прашни каубойски ботуши, светлосиня работна риза с метални копчета и външни джобове. Сребърната тока на колана му бе с размерите на чиния за салата, а когато се обърна, за да намали телевизора, Дафи забеляза, че на задната част на кафявия му кожен колан с големи релефни букви бе изписано просто ХАНК. Гласът му стържеше като автомобилни гуми по алея, насипана с чакъл.


    — Заложил им е капан. Те така и не разбрали, че се задават проблеми. Инфекцията тъкмо започнала да се разпространява и ето че се появил инспектор Хамънд и веднага затворил фермата. Всичко се случило твърде бързо. Необичайно бързо според Ханк Ръсел. Затова той смята, че всичко е било предварително нагласено. Било им заповядано да унищожат птиците, а момчето по това време било там — тъкмо се било върнало от колежа. Мериуедър не бил на себе си. Жена му се пропила. Хората, натровени от заразените продукти, заплашвали със съдебни процеси. Мериуедър щял да загуби всичко и той и момчето чудесно съзнавали това. Ръсел ми каза, че по онова време Мериуедър изобщо не спял, престанал да разсъждава нормално. Отказал да отрови птиците и ги изклал — всичките до една. В един и същи ден. Повече от хиляда птици. На ръка. Той и момчето. Хари. Ръсел казва, че никога не е преживявал по-зловещ ден. Дворът на фермата бил залят с кръв. В средата му се издигала цяла планина от обезглавени птици. И още една — от глави. А Марк Мериуедър и Хари Колфийлд плакали през цялото време… плакали цели шестнадесет часа — толкова време им е било нужно, за да изколят всичките птици и да ликвидират фермата. — Психологът в нея се намеси: — Не е трябвало да въвличат момчето във всичко това.


    Болд също предпочете да не използва радиостанцията. Не искаше да поеме риска името на Хари Колфийлд да бъде чуто от някой любопитен репортер, включил се на полицейските честоти. Вместо това двамата с Дафи се върнаха поотделно на петия етаж и незабавно се заеха с издирването. Чрез терминала на Болд се опитаха да установят всички предишни обвинения и съдебни постановления срещу човека, който ги интересуваше. Попаднаха на един-единствен човек на име Х. Колфийлд.
    Слязоха в сутерена и тръгнаха по коридора. После изведнъж се затичаха и двамата. Всички полицаи с ранг детектив и нагоре притежаваха ключове от трите стаи с архива. Болд извади неговия и отключи най-напред вратата, а след това и вътрешната решетка. Това помещение в сутерена бе кръстено Костницата, защото в него се помещаваха всички разрешени случаи за периода от три до седем години назад. Два пъти годишно най-старите досиета се преместваха в постоянното гробище за полицейски архиви в един склад край Марджинал Уей.

Двадесет и две

    Доктор Клемънтс имаше леко зеленикав и нездрав вид, предизвикан от изкуственото осветление в залата. Облечен бе в семпъл сив костюм, бяла риза и крещяща вратовръзка с абстрактни мотиви. Имаше дълга посивяла коса, избуяла силно край ушите му, тъмните му очи бяха твърди като стомана, а общото впечатление, което създаваше, бе за човек, който управлява музей на някаква частна фондация. Изобщо не премигваше с очи. Носеше очила за четене, от време на време се консултираше с материалите в оръфаната папка, която стоеше пред него, и си водеше записки с черен молив, докато говореше.
    Доктор Клемънтс бе разпитвал най-зловещите масови и серийни убийци, задържани в Съединените щати, както и в няколко други държави отвъд океана, включително и в бившия Съветски съюз, и бе натрупал огромно количество психологическа информация, която на по-късен етап бе довела до популярното в момента изработване на психологически портрети на престъпниците. През четирите години от управлението на Рейгън той бе работил като съветник на тайните служби и бе анализирал както реалните, така и предполагаемите заплахи срещу живота на президента. Носеха се слухове, че в три от случаите той съвсем точно бе предсказал къде се крие евентуалният убиец само дни преди датите на заплануваните покушения.
    За пръв път бе работил с Дафи Матюс като съветник и специален агент на бюрото за поведенчески анализ на ФБР по време на преследването на Религиозния убиец от страна на полицейското управление на Сиатъл. За този ексцентрик се носеха легенди из полицейските среди, обикновено го възприемаха като Айнщайн в областта на криминалното разследване. Четеше лекции в „Йейл“ и „Джон Хопкинс“, написал бе няколко книги, включително и учебник, който се използваше във всички курсове по криминология в страната. Говореше се, че дълбоките белези, почти невидими над яката на ризата му, но много по-очебийни на лявата му ръка, непосредствено под маншета на ризата, са му подарък от Бясното куче — шведски убиец, който едва не го убил преди пазачите да успеят да го измъкнат от ръцете му. За доктор Клемънтс се разказваха и други истории — някои дори се отнасяха за същите тези белези. Болд се беше наслушал на най-различни версии през годините — някой от тях възхваляваха доктора, други — не. До днешната среща Болд бе отказвал да повярва в която и да било от тях. Сега обаче, докато наблюдаваше този екземпляр, започваше да изпитва известни колебания. По всичко личеше, че доктор Клемънтс прекарваше твърде много време сред масови убийци: в очите му гореше налудничав блясък, пристъпите му на енергична деятелност се редуваха със странни промеждутъци на мълчание, което никой не се осмеляваше да наруши.
    — Може би е вярно, че тази наука отчасти напомня за вуду. Понякога профилите помагат, а друг път — не. Онова, което ще ви кажа за този мъж — о, да, става дума за мъж — може да се използва само като отправна точка, като допълнителна информация, която, надявам се, ще ви помогне да разберете по-добре психиката му и дори да предскажете бъдещите му ходове. — Докторът се обърна към капитан Ранкин — едър и тромав ирландец с червендалесто лице. — Моята работа е отчасти наука, отчасти измишльотина. Но аз я възприемам много сериозно и бих помолил само да ме изслушате внимателно и да помислите върху онова, което ще ви кажа. Най-напред трябва да ви информирам за онова, което сме направили до момента. По мое настояване сержант Болд инструктира управата на „Адлър Фуудс“ да започне да иззема от търговската мрежа всички свои шоколадови продукти. Както може би знаете, мъжът, когото смятаме за заподозрян по случая, е бил забелязан да купува няколко такива шоколадчета и аз съм убеден, че намерението му е да ги направи опасни за консумация. Всички иззети продукти ще бъдат заменени с нови, а върху бракуваните шоколадчета ще бъдат проведени тестове. По този начин няма да нарушим изискванията, поставени от престъпника, но ще предприемем мерки в защита на обществеността. А сега за по-важния въпрос. Въпросният индивид се казва Харолд Колфийлд. Неженен, двадесет и осем годишен. Въпреки че е възможно да живее постоянно в „Лонгвю фармс“, вярвам, че напоследък се е преселил в жилище, намиращо се в радиус от две мили от супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей. Може би живее с някого, макар дълбоко да се съмнявам в това — по-вероятно е да предпочита самотата и уединението. Работи, или до скоро е работил, работа, свързана с физически труд. Може временно да е работил в „Адлър Фуудс“, или в някое от сателитните предприятия, макар че съм склонен да вярвам, че името му никога не е било включвано във ведомостта на служителите. Капитан Ранкин, виждам, че приемате със скептицизъм моите заключения.
    — Мисля, че съм в състояние да обясня някои от тях. Първите два факса, получени от господин Адлър преди няколко месеца, бяха компилирани от изрязани от вестници и списания букви, за разлика от последните, които са разпечатани на компютър. Вашата лаборатория успя да идентифицира периодичните издания, послужили като източници на изрезките. Били са използвани копия на „Плейбой“ и „Пентхауз“, както и някои местни брошури, раздавани из супермаркетите. Двете списания ни помогнаха да установим демографския фактор; местните брошури ни позволиха да стесним района на настоящата му, или вече бивша квартира, защото тези издания не се радват на особено голям тираж. Освен това бе установено, че е изрязвал букви от „Спортс илюстрейтид“ и от един национален работнически парцал, наречен „Хартланд“ — тези две издания бяха идентифицирани от лабораториите на ФБР — което още повече стесни кръга на предположенията ни и ни позволи да допуснем вероятността за професия, свързана с физически труд. Така че всичко, което ви казах, почива на реални факти, а не е просто изсмукано от пръстите ми.
    — Но кой е той? — продължи да разсъждава докторът. — Вашият човек е самотник. Вероятно страда от безсъние. Не е нечий наемник — сам взима решенията и извършва престъпленията. Може да има, а може и да няма известни познания в областта на — докторът започна да свива пръстите си един по един — микробиологията, животновъдството, електрониката и хранително-вкусовата промишленост. Убеден е, че преследва справедлива кауза — а това го прави изключително опасен, и всички ние трябва да приемаме заплахите му с нужната сериозност. Този човек вярва, че прави онова, което е длъжен да стори — наказва „Адлър Фуудс“ или самия Оуен Адлър за някаква ужасна злина, която са му сторили в миналото.
    — Технически погледнато — продължи той, явно взел решение — този човек вероятно е параноиден шизофреник. В действителност личността му е раздвоена надве — едната, лошата половина, извършва всичките тези престъпления, а в главата му отекват гласове, които го окуражават и подтикват да продължи, но едновременно с това го предупреждават за зловещите резултати от действията, които е предприел. Този човек умее да разсъждава логично — с това се обяснява способността му да планира нещата и да върви една крачка преди вас. Макар да е шизофреник, той не е луд в смисъла, който вие влагате в тази дума. — Клемънтс се обърна към Ранкин. — Психиката му безусловно е разстроена, но това е съвсем различно от лудостта. Този човек не се шегува. И трябва да бъде възприеман изключително сериозно. Има защо да се страхуваме от него. Ако ви определя двуседмичен срок, значи няма да отпусне нито ден повече. Щом е казал, че ще убие стотици, значи няма да се задоволи с по-малко.
    — Той не вярва, че може да бъде заловен. Подсмивате се, капитане, но това е самата истина. Престъпникът е убеден, че е по-умен от вас — от всички нас взети заедно. Гарантирам ви, че следи медиите много отблизо, опитвайки се да открие някакъв знак за своя успех или провал. Решението ви да запазите в тайна случилото се до този момент е похвално. Доколкото схванах, бояли сте се да не се появят други негови подражатели и тревогата ви е била напълно основателна. По-лошото обаче е, че нашият престъпник е човек, който ще се стреми всяко следващо престъпление да е по-ужасно от предишното.
    — Въпросът е много по-сложен — кимна доволно Клемънтс. — По всичко личи, че той е замислил нещо голямо и работи по този план от самото начало. Състои се от три фази: предупреждение, нападение и заключителна фаза. Струва ми се, че вече се намираме във втората фаза. Не е постигнал резултатите, на които се е надявал, но вероятно от самото начало е бил подготвен за подобно развитие на нещата. Ето защо се е отказал от по-големите изисквания, които и за него самия може да са изглеждали нереалистични, и е насочил вниманието си към по-конкретното парично изнудване.

Двадесет и три



    След тях пристигна колата на съдебния лекар — лимоненозелена камионетка без отличителни знаци. Едва ли би се намерил човек, който да хареса точно този нюанс на зеленото. С камионетката обикновено превозваха трупове, но понякога я използваха за превоз на лабораторните техници. Болд осъзна, че суматохата се увеличава и сухо нареди на Ла Моя да разчисти някои от превозните средства, за да не привличат толкова силно вниманието на хората от съседните къщи.
    Двете бани — на долния и на горния етаж — изглеждаха зловещо. Хората наистина са били много зле и на края вече никой не е имал сили да почисти. Болд си представи как се събуждат с остри болки в стомаха — първо децата, а след това и родителите. Дикси ги бе информирал, че това се е случило от два до шест часа след поемането на храната. А когато болките се засилили, родителите сигурно са се притеснили и са започнали да обсъждат идеята за постъпване в болница. Гърчели се от стомашните спазми. Децата плачели от болка. Болд не можеше да си представи страха, обхванал ги в мига, в който осъзнали, че всички са болни, без дори да знаят от какво. Силно повръщане. Диария. Убийствено главоболие. Някой — бащата или майката — се затичал към колата. Помислил да се обади на 911, но после решил, че ще се справят и сами.
    Случилото се в тази къща неминуемо щеше да стигне до пресата и да се превърне в сензация. Не можеше да се скрие трагичната смърт на едно цяло семейство. Болд вече мислеше върху някакво правдоподобно обяснение, което Дикси и щатското управление на ХЕИ да предложат на медиите. Смяташе се, че семейството е вечеряло навън — в ресторант, който все още не бе уточнен. Симптомите, наблюдавани при починалото семейство, не се различаваха особено от симптомите, характерни за натравяния от E.coli. На пръв поглед диагнозата изглеждаше напълно правдоподобна. А за Болд това бе единственият начин да скрие истинската причина за смъртта на тези хора, за да се опита да предпази обществото от други подобни натравяния. Обществеността на Сиатъл вече бе отчасти претръпнала — и по-рано бяха възниквали натравяния с E.coli — за да приеме обяснението. Болд съзнаваше, че не би могъл вечно да залъгва населението с една такава история, но можеше да спечели няколко дни… дори и седмица, ако извади късмет.
    Стаята на момичетата — те очевидно бяха живели в нея заедно — го покруси напълно. Малко плетено столче, на което седеше парцалива кукла. Завивките бяха отметнати настрани — по всичко личеше, че майка им им е помогнала да станат от леглата. И вече не са се върнали в тях. Хората на Дикси ги бяха напъхали в черни найлонови чували, с цип по средата. Масата за закуска бе подредена, но само след няколко минути и закуската щеше да се озове в черните торби.
    Веднъж, когато беше дете, Болд се бе опитал да помогне на една ранена лястовица. Уплашената птичка обаче се бе опитала да избяга от ръката му, а той, в опит да я задържи, я бе стиснал толкова силно, че бе пречупил вратлето й. Спомни си как държеше птичето върху протегната си длан, подхвърляше го нагоре във въздуха и му се молеше да полети. Взимаше го и отново го подхвърляше. И така, докато разплаканата му майка не дойде при него и не го накара да престане.

Двадесет и четири

    — Проблемът беше в това — сподели Дафи, — че колкото повече време прекарвах у дома, толкова по-лошо ставаше, защото каквото и да направех, мама все не беше доволна. Тя искаше да бъда нейното малко, умно момиченце. Не можеше да приеме, че растях, че имах голям бюст и редовен цикъл, че проявявах любопитство и любознателност и исках да опитам вкуса на бирата. — Всичко това в ни най-малка степен не напомняше дори за годините й в гимназията, но Дафи бе проучила внимателно психиката на Холи Макнамара и смяташе, че я познава достатъчно добре, за да подмами момичето към искреност и приятелство.
    — Зная, че не е същото като да се размотаваш с приятелките си из града. Но момичетата в приюта са горе-долу на твоята възраст — е, възрастта им е по-близка до твоята, отколкото до моята — и повече от всичко се нуждаят от контакт с хора, изпитват потребност да намерят някаква опора, някакъв нов център на живота си. Доброволците вършат всичко — сервират храна, сменят спалното бельо или просто си бъбрят с момичетата. Мислех си, че тук обстановката не ти понася особено. Присъдата ти налага да си седиш у дома, но точно в дома ти се коренят голяма част от проблемите ти. Мисля, че бих могла да убедя съдията да ти позволи да прекарваш известно време като доброволка в Убежището. Какво ще кажеш? Може би в началото ще ходим там по едно и също време. Смяташ ли, че би могла да проявиш интерес?
    — Искам да те попитам нещо. — Холи Макнамара я погледна. Дафи кимна. — Ако разпозная този тип — не казвам, че съм го направила — тогава ще бъда въвлечена в разследването, нали? И ще се превърна в доносник. — Гласът й се промени, тя заговори бързо, подтиквана от обхваналия я гняв. — Знаеш ли колко неприятности съм си имала, само защото все се намираше някой да ме изпее? Знаеш ли как се чувства човек в подобни случаи? А сега очакваш от мен да предам този тип? Не ти ли се струва, че искаш твърде много?
    — Ще споделя с теб нещо, което не би трябвало да ти казвам. Ще го направя, защото вярвам, че няма да го повториш пред никого. Ако споделиш с някого, би могла да ми навлечеш доста сериозни неприятности. Бих могла дори да изгубя работата си… защото нещата, които ще ти кажа, наистина са изключително поверителни. Не те познавам много добре, Холи, но те харесвам и искрено се надявам, че не се лъжа в теб. — Дафи замълча за миг, за да даде възможност на момичето да осмисли казаното. — Разбирам отношението ти към доносниците. Мисля, че знам какво си преживяла през годините. И осъзнавам, че ще ти е трудно… особено ако се наложи да издадеш крадец като теб. Не казвам, че трябва да се гордееш с кражбите, които си направила, но все пак разбирам, че ти е трудно. Само че човека, когото се опитваме да заловим, не е крадец, Холи. — Колфийлд я гледаше от снимката. Беше гладко избръснат, с тъмни очи. Не беше особен красавец, изобщо не се набиваше на очи. Най-обикновен човек. Можеше да бъде сервитьор, адвокат, дори и ченге. Тъмна коса, изсечени скули, твърд поглед. Но той беше масов убиец и в този момент сякаш се взираше в Дафи със самодоволно презрение и омраза. Мразя всички ви, сякаш казваха очите му.
    — Мъжът, когото преследваме, не е крадец. Той уби едно момченце, което можеше да е твое по-малко братче. Уби и едно четиричленно семейство — две малки момиченца и родителите им. Други хора попаднаха в болницата пак по негова вина. Освен това заплашва, че ще убие още много хора, а ние приемаме заплахите му съвсем сериозно. Подозираме, че може би не разполагаме с още много време и трябва непременно да разберем дали е човекът, когото подозираме, истинският убиец. Вече имаме заподозрян, но никой освен теб не го е виждал, не се е сблъсквал с него! Ако успееш да го идентифицираш, тогава ще знаем накъде да насочим усилията си. И може би ще успеем да го спрем навреме. — Дафи посочи отново редицата от снимки. — Виждаш ли го, Холи? Някой от тези мъже ли е?