Скачать fb2
Бурен живот

Бурен живот



Едуард ЛитънБурен живот

Уилям Блейк

Част I

I

    На около четири километра от един наш индустриален град се простираше широко и пусто поле — по-тъжно място едва ли би се намерило — тревата рядко никнеше из тази камениста почва. В цялото неприветливо пространство не се забелязваше нито едно дърво. Самата природа като че ли бе изоставила това усамотено място, като че ли то бе заплашено от непрекъснатия шум на съседните ковачници и даже изкуството, което взема всичко за своя услуга, с презрение би се отказало да се възползва от пустошта му. Имаше нещо фатално и необикновено в това място. Особено през дългите зимни нощи, когато се виждат далечните огньове и светлини, които придават на околностите на някои индустриални местности съвършено странен вид. Дотолкова тази местност беше изоставена от хората, че на много километри не се виждаше никакво заселище, освен една малка, уединена, мизерна хижа, построена недалеч от главния път, който пресичаше полето по средата.
    В тази самотна къща по времето, когато започва нашия разказ, живееха мъж и момиче. Мъжът беше на около петдесетгодишна възраст, в мръсни, вехти дрехи, с копринена кърпа, украсена с голяма брошка от фалшиви скъпоценни камъни, увита около мускулестата шия. Изпокъсаният му панталон беше декориран с прашки: едната — от цинкова тел, а другата — от медна тел. Телосложението му — неохранено, но жилаво, подсказваше притежаването на значителна физическа сила. Лицето му беше преждевременно набръчкано, а косата му падаше под ниски и груби, отвратителни вежди, издаващи постоянна злоба, която никаква усмивка на устните (а човекът се усмихваше често) не можеше да изпъди. Това бе лице, което говореше за продължителни и закоравели пороци — лице, върху което миналото бе изписало неизлечими белези. Белези, причинени от палач, не биха се изрисували по-ясно, нито биха предизвикали по-бързо предупреждение и покорение у честните и смирени хора.
    Лицето, към което се бе обърнал така, седеше на срещуположната страна на неразгорелия се добре, задушаващ огън; то погледна смирено и бе съвършено противоположно на това на мъжа: девойка на около петнадесетгодишна възраст с бледи страни, забележително чисти и деликатни, въпреки белезите от слънцето, които бяха причинени вследствие на работата, която тя вършеше. Нейната червено-кафява коса се спускаше на редки и естествени къдри по челото и грациозността й бе забележителна, при все че бе тъй млада. Лицето й красиво, още с детски черти, имаше израз, който причиняваше болка. Когато заговореше, или се усмихнеше, или само потрепнеше с някой мускул, очите, цветът и устните се възпламеняваха и показваха, че у това същество се крие живот.
    Новодошлият беше в разцвета на младостта си, може би на около осемнадесет години, държанието и видът му учудиха както главата на семейството, тъй и дъщерята. Бе невъзможно да се помисли, че не е джентълмен, при все че дрехите му бяха прости и прашни. Той носеше малка раница на гърба си. Докато влизаше, повдигна шапката си с крайна учтивост и буйната му кафява коса покри високото и внушително чело. Имаше почти красиви черти, видът му бе смел и заповеднически.
    Чужденецът огледа тъмните стени на ниската къща. Тъкмо щеше да отблъсне гостоприемното предложение, когато изведнъж погледът му се спря върху Алис, която с устремени очи и с отворена уста го наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, тя се зачерви невинно и обърна лицето си. Тази гледка изглежда промени намеренията на чужденеца. Той се подвоуми за момент, след това измърмори нещо през зъби, като свали раницата си на пода, седна на един стол край огъня, протегна краката си и каза:
    Пътникът се замисли натъжен. Вятърът фучеше, дъждът плискаше, през прозореца не се виждаше нито една светлина — навсякъде бе тъмно. Дали да тръгне сам? Не би ли се изложил на по-голяма опасност в това широко и пусто поле — не би ли го последвал домакинът, за да го нападне в тъмнината? Той нямаше никакво оръжие, освен една пръчка. Но в хижата имаше поне надежда — желязото, което беше до него и което служеше за бъркане на огъня. Във всеки случай, засега по-добре би било да се чака. Когато остане сам, той би могъл по всяко време да изтегли резето на вратата и да се измъкне навън незабелязан от никого.
    „Какъв глупак съм! — каза си той. — Няма ли най-после да престана да мисля, че не съм вече студент в Гьотинген, и нищо ли няма да ме отблъсне от тези пешеходни приключения? Ако не бяха големите черни очи на момичето, щях да си тръгна и да бъда в безопасност дори по това време, разбира се, ако по някаква случайност този див баща не би ме убил на пътя. При все това, ще му намеря леснината, след половин час ще бъда на полето. А до това време тук е желязото за бъркане в огъня. В най-лошия случай, ние сме един срещу един, при все че мъжагата е доста едър.“

II

    Тъкмо по това време чужденецът счете за благоразумно да започне отстъплението си. Шумът от тихия разговор между бащата и момичето, който дочуваше отгоре, беше затихнал. Тишината изведнъж го окуражи и го направи предпазлив. Той се промъкна до външната врата, повдигна тихо преградата, но вратата бе заключена, а ключът липсваше. Не беше забелязал, че докато вечеряше, и преди подозренията му да бяха възбудени, хазяинът му, поставяйки преградата и заключвайки вратата, беше задигнал ключа. Неговите опасения се потвърдиха. Следващата му мисъл беше насочена към прозореца, кепенците лесно можеха да се премахнат, но отворът на решетката беше твърде малък, за да може той да се промъкне през него. Единственият изход бе де счупи целия прозорец — работа, която не можеше да се извърши безшумно и без риск.
    Застана в отчаяно положение. Беше по природа със силни нерви, свикнал с онези опасни приключения, за които германските студенти с възхищение обичат да разказват, но неговото сърце почти го изостави в този момент. Тишината стана мъчителна за него и студената влага се появи по челото му. Докато той стоеше в нерешителност и в очакване, мъчейки се да събере мислите си, слухът му, свръхестествено изострен от страх, долови слабия глух звук от пълзящи стъпки — той чу скърцането на стълбите. Шумът измени досегашното положение, опасността се приближаваше, но ето че и присъствието на духа му се възвърна изведнъж. Той се върна бързо до огъня, сграбчи желязото, започна да разбутва огъня и да кашля високо, с което искаше да покаже, че е буден.
    Почувства, че е наблюдаван. Почувства, че над него виси опасност. Почувства, че ако се престори на заспал, би било сигнал за смъртна борба. След известно време всичко утихна. Почти половин час измина, откакто бе чул стъпките по стълбата. Това положение започна да се отразява върху нервите му, те се възбудиха — положението стана непоносимо. Това, което изпитваше сега, не бе страх — това бе твърде изостреното чувство на смъртно неприятелство, чувство, което човек изпитва, когато знае, че окото на тигъра го следи и очаква рано или късно той да се нахвърли върху му. Самото очакване се обръща в агония. И, виждайки, че опасността е неизбежна, самият човек желае да ускори смъртната борба.
    Съвършено неспособен да понася повече възбудените си нерви, пътникът стана най-после, фиксира погледа си върху фаталната врата и реши да извика с висок глас на оня, който се опитваше да влезе, но ето че чу леко почукване на прозореца; то се повтори и потрети, а на третия път снишен глас произнесе името Дарвил. Сега бе ясно, че са пристигнали съзаклятници: той нямаше вече да се бори само с един човек. Въздъхна дълбоко и се ослуша с туптящи уши. Дочу стъпки отвън; те се оттеглиха — и настана тишина.
    Той се върна на предишния си пост, изправи се и застана, като сграбчи простото си оръжие, готов за най-лошото и малко окуражен от гордото съзнание за своите естествени преимущества в подвижност, ръст, сила и ловкост. Минутите течаха; затишието беше нарушено от някого при вътрешната врата; той чу преградата да се изтегля леко. Повдигна оръжието с двете си ръце, но се сепна, когато видя, че влиза Алис. Тя се появи боса, бледа като мрамор, с пръст на устните.

III

    Запита за най-хубавия хотел — влезе в него с вид, който показваше съзнанието за превъзходство, което принадлежи на тези, които са свикнали да купуват гостоприемството там, където то се купува и продава — и пред един силно горящ огън и една приветлива закуска той забрави всичките ужаси на миналата нощ, или по-скоро се зарадва при мисълта, че е прибавил едно ново и необикновено приключение към редицата такива, вече изпитвани от него, Ърнест Малтрейвърс.

IV

    — Казах му за това, когато се качихме горе. Не знаех дали да го вярвам, когато каза, че няма да ви навреди, но откраднах ключа от външната врата, който той бе захвърлил на масата, и се прибрах в стаята си. Вслушах се зад моята врата; чух го да слиза долу; той се спря за известно време; а аз го наблюдавах отгоре. На мястото, където стоеше, има една задна врата към полето. След известно време чух един глас да му шепне: познах гласа и след това те, двамата, излязоха през задната врата; тъй че аз се промъкнах долу, излязох навън и се ослушах и знаех вече, че другият човек е Джон Уолтър. Мене ме е страх от него, господине. И тогава Уолтър каза: „Аз ще взема чука и няма значение дали ще бъде буден или заспал, ние ще извършим това.“ А баща ми каза: „Чукът е под стряхата.“ Видях, че няма никакво време за губене, господине, и… и… но вие знаете останалото.
    Казах, че Малтрейвърс бе едно буйно, ентусиазирано, чудновато същество — фактически, пълно с необикновен германски романтизъм и със свръхестествено съзерцание. Той се бе затворил веднъж в разстояние на месеци да изучава астрономия; друг път за малко щеше да рискува живота си и свободата си в една яростна конспирация на младите републиканци от неговия университет, в която, бидейки по-смел и по-луд от болшинството от тях, беше активен водител. Това бе, действително, лудост, която го бе принудила да напусне Германия по-скоро, отколкото той самият или родителите му желаеха. Той нямаше в себе си нищо от трезвеността на англичаните. Всичко, което бе странно и ексцентрично, имаше едно непротивостоимо очарование за Ърнест Малтрейвърс. Ето защо у него се зароди внезапна идея, която се съюзи с фантастичната му философия. Той сам щеше да учи това очарователно момиче — то щеше да пише красиви букви върху листовете. Уви, не помисли за резултатите! На тази си възраст Ърнест Малтрейвърс никога не успяваше да предвиди последствията от разгорещеността на един прибързан опит.
    Малтрейвърс, при все че не беше по-възрастният син, съзнаваше, че е наследник на големи богатства; той получаваше средства, които бяха достатъчни да задоволят прищевките на един младеж, който не е научил в Германия нито едно от прекалените понятия, които са обикновени за младите англичани от подобен род и положение. Той бе едно капризно дете, непризнаващо никакъв друг закон, освен своето въображение. Неговото завръщане у дома не се очакваше — нищо не можеше да препятства на неговия нов каприз. На другия ден той нае вила с веранди и с рози, със зимна градина и с моравка, която оправдава английската пословица за вилата и любовта. Тя беше построена от някой си търговец ерген за някоя си красива Розамона, и правеше чест на неговия вкус. Една стара жена, взета заедно с къщата, щеше да готви и да прислужва. Нито старата жена, нито притежателят на вилата можаха да разберат платоническите намерения на младия чужденец. Но той си плати наема в аванс, тъй че те не влязоха в подробности. Той обаче счете за благоразумно да прикрие името си. То бе познато в града, който се разрастваше не много далеч от местожителството на баща му, един богат и от знаменито произхождение провинциален джентълмен. Той възприе, следователно, обикновеното име Бътлър, което в действителност принадлежеше на едни негови майчини роднини, и само по това име беше познат както на околността, тъй и на Алис. От нея той не би желал да се прикрива — но по един или друг начин никакъв случай не му се беше удал до сега да спомене дори нейде за своите родители и за своя род.

V

    Алис беше извънредно прилежна ученичка на Малтрейвърс. Но при все това четенето и писането са твърде неинтересни неща. Ако основите се поставеха, красивият дворец на знанията щеше да се издигне, но изкопаването на основите и построяването на темелите е трудна работа. Може би той почувства, че е така — тъй като след няколко дни Алис бе предадена на най-стария и най-грозния учител в съседния град. Удивително е какви големи грижи Малтрейвърс положи за нейното възпитание. Бедното момиче отначало плака твърде много при промяната, но сериозният вид и ободренията на учителя най-после я накараха да се примири и тя обеща да работи прилежно и да отдава голямо внимание на уроците си. Малтрейвърс обичаше много удоволствията, не се беше лишил от сладостта да бъде любимец на чувствителните германки. Но той беше извънредно млад, извънредно енергичен и извънредно романтичен, за да бъде това, което се нарича сантиментален. Много лесно се влюбваше и скоро охладняваше. В Алис обаче, която беше наистина много красива и много привлекателна, той още не се беше влюбил и нямаше никакво намерение да направи това.
    Почувства вечерта дълга, когато Алис за пръв път прекъсна уроците с него, но Малтрейвърс имаше изобилни източници в себе си. Той постави Шекспир и Шилер на масата — чете докато доби въодушевление и след това започна да пише — а като съчини няколко стиха, не се задоволи, докато не ги изсвири и докато не опита мелодията с гласа си. Това той стори, защото имаше страстта на немеца към пеене и към музика. Малтрейвърс притежаваше сладък глас, съвършен вкус и основно познаване на музиката. Както слънцето затулва една звезда, тъй и неговите спомени изгасиха временно хубавата фантазия, свързана с личността на красивата ученичка.
    Следващия ден, по-следващия и много още дни изтекоха, а Малтрейвърс виждаше рядко ученичката, заради която се беше затворил в полска вила, посред зима. При все това той не се разкайваше, нито пък беше изморен от уединението си — не възнамеряваше да навреди на развитието на Алис, тъй като беше сигурен, че ще остане недоволен от бавността му — хората, колкото и да са красиви, не могат да се научат да четат и пишат за един ден. Той се забавляваше, но и се радваше, когато му се удадеше случай да остане сам със собствените си мисли. Желаеше да обгърне натрупалата се опитност и да я осмисли, преди да се впусне наново в действителния живот. Времето беше студено и сурово, но Ърнест Малтрейвърс беше голям любимец на природата и нито снегът, нито мразът можеха да възпрат всекидневните му скитания. Тъй че около обед той обикновено захвърляше книгите и книжата, вземаше шапката и бастуна си и излизаше, свирейки с уста и тананикайки любими мелодии из пустото поле, или край студените води, или през безлистните гори, според настроението си. Малтрейвърс се възхищаваше като съзерцаваше природата и в хората, и в овцете, и в дърветата. В най-глухата уличка в някой гъсто населен град виждаше нещо поетично; той винаги беше готов да се смеси с някоя тълпа, безразлично дали тя се е събрала около някой музикален инструмент или около кучешка битка, да слуша всичко, което се говори, и да забележи всичко, което се прави. А това е същественият поетичен темперамент на артиста, който се стреми да бъде нещо повече от един сценорисувач. Но най-много се интересуваше от разните прояви на човешките страсти или афектации; обичаше да вижда верните цветове на сърцето там, където те се оказваха най-прозрачни — у необразованите и у бедните — тъй като беше оптимист и имаше силна вяра, склонност и обич към природата. Той не вярваше, че може да има някакво зло тъй тъмно, че да не бъде възприемчиво към светлината в едно или друго място, и може би дължеше много на това за изграждането на характера си. Но Малтрейвърс беше необщителен и нищо не го възхищаваше така, както най-уединените гледки. И зиме, и лете се радваше на пустите полета или на разкошните зеленини, тъй като тяхната красота се оглеждаше в самата му душа. От тези си разходки се прибираше дома на замръкване, а през дългите нощи четеше стихове и книги с такова увлечение, каквото бленуващата музика в душата на един младеж в един весел живот можеше да роди. Щастливец! Младостта и геният имат такива хубави страни, каквито всичките Ротшилдовци не могат да купят с всичките си пари! И при все това, Малтрейвърс беше амбициозен — животът течеше твърде бавно за него! Той беше осемнадесетгодишен, а вече поет! Какво повече би желал? Помоли времето да спре завинаги!
    Една сутрин Ърнест стана по-рано от обикновено и се заразхожда безгрижно в зимната градина, съседна на приемната му стая; наблюдаваше растенията с особено любопитство (защото имаше известно понятие за живота им: виждаше в тях стотици тайни, които ботаникът не успява да разкрие), чу нисък и много мелодичен глас да пее наблизо. Ослуша се и долови с учудване свои собствени думи, по които напоследък беше създал музика, и биваше доста доволен, когато я изсвирваше вечер.
    Забравил безвкусната си закуска, Малтрейвърс продължи размишленията си; той не престана, докато не се убеди, че изпълнява само своя дълг към Алис, като я обучава, за да култивира очарователния талант, който тя очевидно притежаваше и чрез който можеше да придобие своята собствена независимост. Той си въобразяваше, че по този начин ще се освободи от едно задължение и една отговорност, които често го смущаваха. Алис би го напуснала, подготвена да изживее живота си по един честен професионален път. Това бе отлична идея. „Но има опасност!“ — прошепна му съвестта. „Така ли?“ — отговориха философията и Гордостта, тези умни будали, които са винаги тъй тържествени. „Но какво е добродетел без жизнен опит?“
    Беше поръчал на старата прислужница да донесе за Алис удобни и хубави дрехи, но след като бе допусната „да седи в стаята на джентълмена“, старата жена бе почувствала, без да дочака нови нареждания, че трябва да купи „за красивата млада жена“ дрехи, действително семпли, но от по-добра материя и малко по селската мода и косата на Алис сега внимателно биваше вчесвана и щастие, и здраве цъфтяха по меките й бузи, влажните й устни се усмихваха, впрочем, те никога не се затваряха съвсем над прелестните й бели зъби, освен когато биваше тъжна, но всъщност такава тя вече не биваше, защото Малтрейвърс се оказваше все до нея.
    Да не казваме нищо за необикновената грация и деликатността на формите и чертите на Алис, защото почти винаги твърде младите жени са хубави просто защото са твърде млади. За едно грубо момче се изисква по-голямо усърдие да се придвижи и на три стъпки, но ако едно селско момиче има и най-малката възможност да влезе в общество и да се обучи в грациозните жестове, то непременно ще достигне до изтънченост. У всички жени е на лице чувствителността, която придава деликатност на мисълта и тактичност на маниерите. Но чувствителността на мъжете обикновено се придобива със съдействието на интелектуалните качества, не на морала, както е с женския пол.

VI

    Образованието не се състои само в четене и в писане — Алис, която беше още много назад в него, научаваше много от Малтрейвърс при всяка тяхна среща. Тъй като усъвършенстваният ум и хубавите маниери са много заразителни, Малтрейвърс, насърчен от нейния бърз прогрес в музиката, се опита да я обучава и в други неща, които можеха да се научат от разговор. Това е едно по-добро училище, отколкото родителите и учителите си мислят — било е време, когато всички знания са се преподавали устно и може би атиняните са научавали много повече, като са слушали Аристотел, отколкото ние, като го четем. Разходките бяха едно академично освежаване и за романтичния философ, и за красивата ученичка, двамата спираха до селските колони при входа на вилата и се отдаваха на разговор за звездите и техните пътища, за дивите животни, птиците, рибите, растенията и цветята — голямото семейство на природата — за добротата и силата на Бога — за мистичната и духовната история на човека.
    Възхитен от нейното внимание и възприемчивост, Малтрейвърс най-после премина към поезията; той й преповтаряше най-простите и най-естествените строфи, които можеше да си припомни от любимите поети, самият той съчиняваше стихове, подходящи за нейното разбиране, тя обичаше най-много тях и ги научаваше най-лесно. Сякаш никога не беше имало млад поет с по-грациозно въодушевление, и никога този безвкусен свят не беше се обръщал по-лесно в хубави сънища така, че да развесели новото положение на жертвите си, които скоро трябваше да вземе (в невеселото си свещенодействие). И Алис безшумно и постепенно беше усетила своето предназначение — характера на своята служба. Растенията в зимната градина бяха пораснали под нейните грижи и никой друг нямаше привилегията да пипа книгите на Малтрейвърс, или да нарежда свещената библиотека в студентския му апартамент. Когато той слизаше сутринта долу, или се завръщаше от разходката си, всичко биваше в ред, и то по един магически начин, тъкмо тъй, както той искаше, цветята, които той най-много обичаше, току-що събрани, се разцъфтяваха на масата му; самото положение на големия стол, до самия ъгъл край огнището, когато при влизането в стаята имаше най-сърдечен вид на гостоприемство, говореше за присъствието на жена и ето, един ден, точно когато часовникът удари осем, Алис влезе, така красива и усмихваща се, неизказано щастлива, че единият час, който бе предназначен за нея, й се стори безкраен.
    Беше ли Алис влюбена в Малтрейвърс? Тя, безспорно, не показваше по-големи симптоми на влюбеност по обикновения начин — не ставаше по-резервирана, развълнувана и смирена — нямаше никаква горещина по розовочервените й бузи. При все че отначало беше доста смела, тя ставаше всеки ден по-свободна и по-искрена; фактически и за момент не подозираше, че трябва да се придържа към друго поведение. Не притежаваше приетата чувствителна деликатност на момичетата, които, каквото и да е тяхното положение в обществото, са бивали учени да съзират една мистерия и гибел в любовта; всичко, което тя чувстваше, беше тъй естествено и съвсем негреховно. Можеше ли да се въздържи да не се възхищава, когато го слушаше, и да не скърби, когато се отделяше от него? Това, което чувстваше, тя го казваше просто и неприкрито: и откровеността й понякога съвършено го заслепяваше и объркваше. Не, тя не можеше да си каже, че е влюбена, откровено да признае, че го люби — това беше една сестринска привързаност и чувство на признателност.
    — Драга ми Алис, не можем винаги да живеем заедно така, ти си сега достатъчно разумна, за да ме разбереш, тъй че изслушай ме внимателно. Една млада жена никога не иска богатства, когато има добър характер, тя е винаги бедна и презирана, когато няма такъв. Сега добрият характер в този свят се изгубва както от неблагоразумие, така и от прегрешение; ако ти би продължавала да живееш по-дълго с мен, би било неблагоразумно, твоят характер ще пострада тъй много, че ти не би могла да си пробиеш път в света и тогава, вместо да ти направя услуга, ще те хвърля в смъртна опасност, ще сторя това, което не бих могъл да изкупя с каквото и да било, а Бог знае какво може да се случи по-лошо от неблагоразумието, тъй като, много съжалявам като казвам, че ти си извънредно красива и привлекателна, за да… за да… Аз трябва да си отида вкъщи, моите приятели имат право да се оплачат от мен, ако продължавам да стоя така изгубен за тях още няколко седмици. А ти, драга ми Алис, сега си достатъчно напреднала, за да получиш по-хубаво образование от това, което аз или господин Симкокс можем да ти дадем. Тъй че предлагам да те настаня в някое почтено семейство, където ще имаш повече удобства и по-високо положение, отколкото тук. Можеш да завършиш образованието си и, вместо да бъдеш обучавана, ще бъдеш така подготвена, че да станеш учителка. С твоята красота, Алис — Малтрейвърс въздъхна, — с твоите естествени дарби и приятен темперамент, ти трябва само да постъпваш добре и благоразумно, за да си осигуриш един достоен съпруг и един щастлив дом. Разбрали ме, Алис? Този е планът, който съм начертал за теб.
    Но за отбелязване е, че една жена никога не е в по-голяма опасност от минутата, когато любимият й се опитва да се спаси с бягство от нея. Тя е сравнително спасена, ако е преследвана и насилвана чрез една очевидно егоистична буйност. Но когато гордостта й се алармира, или чувствата й се нараняват, или великодушието й е апелирано, тя не може да понесе нейния любим да има каквото и да е друго чувство, колкото и възвишено да е то, освен страстта към нея. Безспорно, Алис не съзнаваше тази превратност в нейния пол, защото не схващаше нито собствената си опасност, нито мотивите на Ърнест, но тя тръгна точно по пътя, по който можеше да унищожи добродетелта на един отшелник. Тя се изправи бледа и трепереща — приближи до Малтрейвърс и постави ръката си нежно на рамото му.
    — Ще си отида, когато и където пожелаеш… колкото по-скоро, толкова по-добре… утре, да, утре; ти се срамуваш от бедната Алис и аз съм била тъй глупава — да бъда толкова щастлива. — Тя се бореше с чувствата си и продължи задъхана: — Ти знаеш, че Бог ще ме чуе, дори когато не съм с теб, и когато зная повече, ще мога да се моля по-добре и Бог ще те благослови, господине, и ще те направи щастлив, защото аз никога не бих могла да се моля за нещо друго.

VII

    Ние сме склонни да сравняваме гласа на съвестта с нощната тишина. Но аз мисля, че грешим. Тя е невинна. Трябва да имаме предвид ужасната „следваща сутрин“, когато разсъдъкът е съвършено буден и гризенето на съвестта забива зъбите си в него. Изиграл ли е на комар някой всичкото си състояние, или е застрелял приятеля си на дуел, извършил ли е някое престъпление, или си е причинил неприятност — това е следващата сутрин, когато непоправимото минало се изпречва пред него като дух; тогава гробищата на паметта излагат своите грозни мъртъвци — тогава е омагьосаният час, когато мръсният враг, който е в нас, може би най-малко може да ни изкушава, но най-много — да ни измъчва. През нощта ние можем да се надяваме на едно прибежище — забравата и съня! Но на сутринта сънят се е свършил и ние биваме повикани хладнокръвно да разсъдим, да възпроизведем и да преживеем наново събудената горчивина на себеобвинението. Малтрейвърс се събуди като разкаян и нещастен човек — гризенето на съвестта бе новост за него и той чувстваше, че е извършил предателско, коварно, престъпно дело. Тази бедна девойка беше тъй невинна, тъй доверчива, тъй незащитена от никого, дори и от нейното собствено чувство за право. Той слезе долу паднал духом. Копнееше и при това се ужасяваше да се срещне с Алис… Чу стъпките й в зимната градина — спря се нерешително и най-после отиде при нея. За пръв път тя се зачерви и затрепери, и очите й отбягнаха неговите. Но когато той целуна ръката й мълчалив, тя му прошепна:
    Лицето й така се проясни от радост, че той се успокои донякъде. Алис не познаваше гризене на съвест, при все че се чувстваше развълнувана и засрамена; тя не разбираше, че е изгубила детството си завинаги, фактически никога не мислеше за себе си. Цялата й душа беше с него — тя му възвърна с любов духа, който бе придобила от него чрез знания… И те се скитаха из градината през целия този ден, и Малтрейвърс се примири със себе си. Той беше прегрешил наистина, но може би и Алис беше страдала дотолкова, доколкото съзнаваше, че има разбиране относно неговата закрила. И любовта, която я бе въвлякла към зло, трябваше, чрез вярност и преданост, да отмахне от нея понятието за грях.
    О, колко щастливи бяха те сега — младата двойка! Дните хвърчаха като сънища. Времето минаваше, зимата минаваше и ранната пролет, с цветята си и със слънцето, беше като огледало на тяхната младост. Алис не придружаваше Малтрейвърс в разходките му из полето, понеже се страхуваше да не би да се срещне с баща си, а и той самият не обичаше каквато и да е общественост. Но за тях имаше едно малко пространство, където да се разхождат — моравката с водоскока, храстите и терасата, и Алис никога не запита дали съществува вън от това друг свят. Тя сега бе истинска ученичка, както господин Симкокс твърдеше. Тя четеше лесно и всичко на Малтрейвърс и преписваше стиховете му. Ерос и Психея винаги са съединени, и любовта отваря всичките листа на душата. Само по едно нещо Малтрейвърс беше по-малко разговорлив, отколкото някога. Той не бе успял като моралист, и считаше, че е лицемерно да проповядва това, което не върши сам. Но Алис стана по-добродушна и по-чиста — тя си бе измислила една нова молитва… и се молеше тъй редовно и тъй горещо като че ли не вършеше нищо погрешно. Но законите на небето са по-меки от тези на земята и не казват, че невежеството не изключва престъплението… Ако Алис бе съдена от тях, те едва ли биха позволили на сърцето да свидетелства против душата!

VIII

    Беше приятна априлска вечер през този сезон. Ставаше необикновено меко в северната област на Англия, светлите капки от един скорошен пороен дъжд блещукаха по пъпките на храстите, които отрупваха вилата на Малтрейвърс. Малкият водоскок, край който се виждаше фееричната сянка на водната лилия, прибавяше свежест към прясната зеленина на моравката. Дъждът беше придал силна сладост на въздуха, който се промъкваше през множеството виолетки и леко си играеше със златните коси на Алис, докато тя седеше край своя мълчалив любим. Те седяха на селска пейка тъкмо пред вилата и през отворения прозорец зад тях можеше да се вижда щастливата стая — с библиотеката в нея и музикалните инструменти, красноречиво говорещи за домашната поезия.
    Той не мислеше, той мечтаеше. Неговият гений си почиваше сънливо върху спокойното и приятно чувство за щастие. Неговите мисли не бяха съвършено заети с Алис, но несъзнателно тя преминаваше през тях — ако би се отделила от мястото си край него, цялото очарование би се нарушило. Но Алис, която не бе поетеса, мислеше и мислеше само за Малтрейвърс… Неговият образ беше „счупеното огледало“ на хиляди верни парченца, разпилени върху всичко любимо, което представляваше малкият свят за нея. Но те двамата си приличаха в едно — не живееха с бъдещето, чувстваха настоящото; чувството за актуалния, действителния живот, наслаждаването от преживяното време беше силно развито в тях. Такава е привилегията на крайностите на нашето съществуване — младостта и старостта. Средният живот никога не е с днешния ден, той е за утрешния ден… загрижен, кроящ планове, пълен с желания и стремящ се това предприятие да успее и онази надежда да се изпълни, когато всяка вълна от забравеното време го докарва по-близо и по-близо до края на всичко. Половината от живота ни се изпълва с копнения да бъдем всъщност по-близо до смъртта.
    — Моето сърце ти говори. Да! Бих желала то да изговори всичко, което чувства. Бих желала да мога да съчинявам поезия като теб или да превръщам думите си в музика — и никога тогава не бих ти говорила по друг начин. Аз тъй много се радвах, когато учех музика, защото когато свирех, струваше ми се, че говоря с теб. Аз съм сигурна, че този, който е изобретил музиката, е направил това, защото е обичал силно и е искал да каже нещо с музиката. Казвам „който“, но струва ми се, че това е било жена. Така ли е?
    Беше събота вечер. Всяка събота Малтрейвърс получаваше от съседния град провинциалния вестник — това бе единственото му средство за съобщаване с големия свят. Но не заради това съобщаване той винаги го сграбчваше с алчност и го поглъщаше с интерес. Бащата на Ърнест живееше в областта, в която Ърнест пребиваваше, и вестникът съдържаше новините от тази фамилиарна област в обширните си колони. Следователно, съвестта на Малтрейвърс се задоволяваше и синовното му безпокойство се успокояваше, когато прочиташе от време на време, че господин Малтрейвърс е поканил отличително общество от приятели в хубавата си къща в Лизъл Корт, или че „ловджийските кучета на господин Малтрейвърс са участвали в някой лов“, или че „господин Малтрейвърс със свойствената му щедрост е подарил двадесет лири за някаква цел…“ И сега, когато Ърнест видя очаквания вестник до кипящия самовар, го сграбчи усърдно, разкъса обвивката и отправи бързо погледа си към добре известния ъгъл, посветен на бащината му област. Първите думи, които попаднаха пред очите му, бяха следните:
    P.S. Току-що научаваме, в отговор на запитванията ни в Лизъл Корт, че почтеният имотник е значително по-зле, но има надежда за неговото оздравяване. Капитан Малтрейвърс, по-възрастният му син и наследник, е в Лизъл Корт. Един куриер е изпратен да търси г-н Ърнест Малтрейвърс (единственият друг жив син на г-н Малтрейвърс), който вследствие на издигнатия му английски дух, се е спречкал с властите на едно потисническо управление и внезапно е изчезнал от Гьотинген, където неговите необикновени таланти са го отличили високо. Предполага се, че се намира в Париж.“

IX

    Беше дивна, сякаш омагьосана гледка — един от хубавите английски паркове в полунощ, прекъсван от долини с никога неподновявана мъхова трева, покрит с папрат и с вековни дървета, видели раждането и гледали гробовете на десетки поколения. Тия места са последната горда и меланхолична следа на Норманското рицарство и на стария романтизъм. Те винаги изглеждат тържествено мрачни за тия, които са близо до тях, като нещо, което принадлежи на някоя стара и свята крепост. Те са катедралните колони на природата с тъмния си вид, с големите си дънери и сводове от гъста шума. Но обикновено мрачността им е приятна и по-възхитителна от всичките весели морави на слънчестите склонове, облагородени по модерен вкус. Сега за Малтрейвърс всичко това беше злокобно, сянката на смъртта витаеше мъчително във всяко тъмно кътче и нейният предупредителен глас като че се чуваше във ветреца.

X

    Много дни изминаха, а Алис оставаше сама. Получи на два пъти известия от Малтрейвърс. Писмата бяха къси и набързо писани. Веднъж баща му бил по-добре и имало надежда, друг път не се очаквало да преживее седмицата. Това бяха първите писма, които Алис беше някога получавала от него. Тези първи писма бяха събитие за живота й, но не радостно. Ърнест не изискваше от нея да му пише; фактически той беше почувствал отвращение да открие истинското си име и да получава писма на тайна любов в къщата, в която баща му лежеше на смъртно легло. Той би могъл да си даде адреса под друго име до някоя близка пощенска станция, където не го познаваха. Но тогава, за да получи такива писма, би трябвало да се отдели от баща си за часове. Това беше невъзможно. Тези трудности Малтрейвърс не обясни на Алис.
    На нея й се видя странно, че той не пожелаваше да му пише, но какво би могла да каже и защо да го тревожи в такъв един час? Все пак колко любезно от негова страна бе да пише! Но писмата му я разочароваха и й причиняваха потоци сълзи: те бяха тъй къси — пълни с тъга — имаше малко любов в тях и „драга“ или даже „най-драга Алис“, което казано устно, беше тъй нежно, а сега изглеждаше студено върху безжизнената хартия. Ако би знаела поне мястото, където беше той, би получила известно успокоение, но тя знаеше само, че той е далеч и в тъга, при все че бе на разстояние около тридесет километра. Тя имаше усещането, че ги дели неизмеримо пространство. Обаче се успокояваше, както можеше: и се мъчеше да скъси дългия мизерен ден като свиреше всичките мелодии, които той обичаше, и като четеше всичките пасажи, които той й препоръчваше. Тя щеше да е тъй напреднала, когато той се завърнеше и как хубава щеше да изглежда градината, понеже всеки ден дърветата в нея придобиваха по една нова усмивка от напредващата пролет. О, те щяха да бъдат тъй щастливи още веднъж! Алис сега научаваше живота, който предстоеше за бъдещето и нейното младо сърце не беше знаело досега, че в това бъдеще има само един пророк: надеждата!
    Малтрейвърс, напускайки вилата, забравяше, че Алис беше без пари и сега, след като видя, че престоят му надалеч ще продължи неопределено време, той изпрати една сума. Няколко сметки бяха неплатени — имаше да се дължи известна част от наема и Алис, както й беше писано, даде на старата жена банкнота, с която тя трябваше да изплати малките дългове. Вечерта, когато донесе на Алис остатъка, добрата дама изглеждаше твърде бледна и развълнувана.
    — Недей бърза да благодариш на Бога, госпожице; това е ужасна вест за две самотни жени като нас, всичките ни прозорци са до земята! Виж, когато развалях банкнотата при господин Харис, в големия колониален магазин, където всичките бедни хора правеха покупки за утре — беше събота, втората събота от заминаването на Ърнест — всички говореха за разбойничествата през миналата нощ. Те са нападнали Бети… ти познаваш ли Бети? Тя е една много почтена жена, която е прекарала много, и която пие чай с мене всяка седмица. И докато Харис ми разменяше банкнотата (моля, провери, госпожице, вярно ли е) — един грозен човек, който беше до мене, така беше втренчил погледа си в парите, щото аз бях готова да се закълна, че ще ги сграбчи, прибрах ги набързо и си излязох. Но ще повярваш ли, щом излязох на уличката, случайно погледнах назад и видях как грозният човек тичаше като луд зад мене! О, изпищях и младият Добини, който прибираше воловете си от полето, се завтече към мене, и кравите също — Бог да ги благослови! Тъй че грозният човек се спря, а аз се втурнах през вратата и се прибрах у дома. Госпожице, ами ако бъдем ограбени и избити?
    Съучастникът кимна одобрително с глава — фенерът беше наново засенчен и с безшумни стъпки двамата излязоха от стаята. Няколко минути изминаха, докато Алис се събуди от силно изпищяване — тя се сепна, но всичко отново затихна, може би беше сънувала; нежното й сърце биеше силно отначало, но постепенно се успокои. Благодарение на добродушния характер, който бе по-чувствителен, отколкото страхът й, тя предположи, че госпожа Джонс е болна и реши да отиде при нея. Когато започна да се облича, чу ясно стъпки и странни гласове в съседната стая. Сега бе съвсем изплашена — първият й инстинкт й диктуваше да избяга от къщата, а следващият — да затисне вратата и да извика силно за помощ.
    Докато говореше, той сграбчи отново Алис, събори я силно с едната си ръка на пода, а с другата внимателно изтегли от един страничен джоб дълъг нож. В този момент на смъртна опасност вторият разбойник, който бе по това време зает с усмиряване на слугинята, затича напред. Беше чул гласа на Алис и заканите на другаря си, впусна се към леглото, хвърли бърз поглед към нея и блъсна към другата страна на стаята възнамеряващия да извърши убийството.

XI

    Бяха изминали около три седмици от тази ужасна нощ, когато колата на Малтрейвърс спря пред вратата на вилата — прозорците бяха затворени, никой не отговори на неколкократното повикване на кочияша. Самият Малтрейвърс, изплашен и учуден, слезе от колата — той беше в дълбок траур. Тръгна нетърпеливо към задния вход, който бе също затворен; отиде към прозорците на гостната стая, които биваха винаги преди полуотворени, даже през мразовитите зимни дни, но сега бяха затворени, както останалите. Извика ужасен: „Алис! Алис!“ — никакъв сладък глас не отговори радостно, никакви феерични стъпки не изтичаха да го посрещнат. В този момент обаче се показа фигурата на градинаря, който идваше през полянката. Той веднага разказа случката; къщата била обрана, старата жена — вързана за кревата й. Алис избягала.
    Въпросът се отнесе до един съдия — подозренията паднаха върху бегълката. Никой не знаеше нищо за нейното произхождение или име, даже и старата жена не знаеше нищо. Малтрейвърс беше изрично заповядал на Алис да не говори за себе си и тя твърде много се страхуваше да не бъде открита и изискана от баща си. Но знаеше се, че тя бе влязла в къщата като бедно селско момиче; какво по-обикновено от това за жени от подобен произход — да избягат от любовника си и да отнесат част от вещите му по погрешка? И от едно бедно момиче като Алис какво друго би могло да се очаква? Съдията се усмихна, а полицаите се засмяха. Беше просто добра шега за младия джентълмен! Тъй като от Малтрейвърс нямаше нареждания за преследване и понеже мислеха, че той би бил малко склонен да възбуди съдебно преследване, търсенето не беше твърде строго. Обаче притежателите на две къщи, които също бяха ограбени през предишната нощ, се бяха повече загрижили за това. Подозрения паднаха върху един престъпен човек: Джон Уолтър, който беше изчезнал безследно. Напоследък бил видян, казваха, с някакъв безделник, за когото се говореше, че някога бил добре платен механик, обаче останал без работа, поради кражби и пиянство; след това бивал обвинен като съучастник на банда фалшификатори — бивал и съден, но избегнал наказанието поради недостатъчни доказателства против него. Този човек се казвал Лука Дарвил. Къщата му била претърсена, но той също бил избягал. Следите от кола край вратата на Малтрейвърс даваха слаба нишка за преследване. След едно усилено търсене за няколко дни хора, отговаряйки на въпросите, описващи заподозрените крадци, които имали за другар една млада жена, казаха, че следите водели към странноприемница, известна като прибежище на контрабандисти, край морето. Но от там всяка по-нататъшна следа изчезваше.
    И всичко това беше разказано на зашеметения Малтрейвърс; бъбривостта на градинаря изпревари запитванията му, а името Дарвил му обясни всичко, което беше тъмно за другите. И Алис бе заподозряна в най-ниското и най-мръсното престъпление. В неизвестност, възлюблена и протежирана, каквато беше, тя нямаше да избегне клеветата, от която той се надяваше винаги да я пази. Но споделяше ли той подозрението? Малтрейвърс беше твърде великодушен и разумен.
    Малтрейвърс си отвори устата за въздух и без да проговори нито дума, се качи отново в колата и тръгна към съдията. Видя в този чиновник достоен и интелигентен светски човек. Довери му тайната на своето и на Алис произхождение. Съдията се съгласи с него, вярвайки, че Алис е била открита и отвлечена от баща й. Предприе се ново издирване — пръскаше се злато. Малтрейвърс ръководеше лично търсенето. Всичко даде предишните резултати, обаче от описанията, които той чу от хората за младата жена, която придружавала мъжете, предполагаеми, че са Дарвил и Уолтър, той бе доволен, че Алис, въпреки това, бе жива — надяваше се, че ще успее да избяга и да се завърне при него. С тази надежда той остана седмици, месеци в околността, но времето минаваше, а никакви новини… Беше принуден най-после да напусне местността, която ставаше все по-тъжна. Но той си осигури приятел в лицето на съдията, който обеща да му съобщи, ако Алис се завърне или баща й бъде заловен. Той награди госпожа Джонс богато, осигури я до живот, от признателност към младата му и ранна любов. Но обеща най-голяма награда за най-малкото откритие. И със съкрушен и отчаян дух се отзова най-после на неколкократните и загрижени покани на настойника, на чиито грижи бе предаден като сирак, ненавършил годината на пълнолетието.

XII

    Фредерик Кливлънд, по-младият син на лорд Бирнхайм, беше настойникът на Ърнест Малтрейвърс. Той беше на около четиридесет и три години, един твърде начетен човек. С голямо образование и с естествени способности, значително над обикновените. Кливлънд в ранния си живот блестеше с амбицията на автор… Беше писал добре и грациозно, но успехът, макар и добър, не задоволяваше стремежите му. Причината за това беше новата литературна школа, която се различаваше от разбиранията на господин Кливлънд и имаше надмощие, въпреки мнението на критиците. И както старият лорд Норуич, който по времето на Чарлс I бе царстващият ум в двора, но през времето на Чарлз II бе считан за извънредно глупав, тъй като и всяко време има своя литературен отпечатък и препраща старите издания в рафтовете на кабинетите, като пренебрегнати антики, Кливлънд не можеше да бъде любим автор на публиката, при все че беше обожаван от критиците — и знатните дами, и любителите купуваха и подвързваха томовете му внимателна поезия и хубава проза. Но Кливлънд беше с високо произхождение, с възхитителни маниери, с красноречив говор — неговото разположение беше тъй приятно, както беше култивиран умът му. Той стана, прочее, един човек много търсен в обществото — както уважаван, тъй и обичан. Ако нямаше гений, имаше здрав разум — и не насърчаваше хубавото си настроение и добродушното си сърце да тичат след някоя суетна сянка и да се безпокоят напразно. Доволен от една почтена и независима репутация, той се отказа от бляна за по-голяма слава и поддържаше доброто си разположение към света, макар да мислеше тайно в душата си, че това все пак не се съгласува с неговите литературни капризи. Кливлънд не се ожени: живееше понякога в града, но главно в Темпъл Гроув — една вила недалеч от Ричмънд. Тук, при една добра библиотека, хубава околност и кръг от привързани и обичащи го приятели, които съставляваха членовете на така нареченото добро общество — тази усъвършенствана и елегантна личност прекарваше един живот може би много по-щастлив от този, който би преживял, ако неговите младежки блянове се бяха изпълнили.
    Кливлънд беше действително човек с невисок гений, но много по-издигнат от обикновените автори. Когато се оттегляше понякога от честите си упражнения, той се отдаваше на размишления над великите съчинения. От добре начетен човек той стана задълбочен учен. Някои от положителните науки прибавиха нови богатства към знанията му и придадоха тежест и достойнство на ума му. Социалните му навици, здравият му разум, правилните му разсъждения го направиха отличен съдия за всички неопределени нищожности или малки неща, които, образувайки едно цяло, съставляват знанието за великия свят. Казвам за великия свят, защото Кливлънд познаваше твърде малко света, без великото в него. Но Кливлънд беше един дълбок философ във всичко, което се отнасяше до този изтънчен кръг, в който се движат издигнатите духовно и финансово господа и дами.
    Покойният Малтрейвърс — човек, който се възхищаваше от тези, които са с литературни навици, елегантен, високо възпитан и гостоприемен seigneur de province — се оказваше най-стар приятел на Кливлънд. Кливлънд бе станал любимецът на клубовете, когато бе направил своя дебют в обществото. Те бяха неразделни през един или два сезона — и когато господин Малтрейвърс се ожени и се отдаде на селския живот, мислейки, че ще бъде много по-добре в собствените си големи земи, отколкото републиканската лондонска аристокрация. Като се установи спокойно в Лизъл Корт, Кливлънд кореспондираше с него редовно и го посещаваше два пъти през годината. Госпожа Малтрейвърс почина при раждането на Ърнест, втория им син. Нейният съпруг я обичаше нежно и бе за дълго неутешим от загубата й. Той не можеше да гледа детето, което му струваше такава скъпа жертва. Кливлънд и сестра му, госпожа Юлия Данвърс, бяха негови гости след печалната случка; с разумна и деликатна добродушност госпожа Юлия предложи да вземе невинното дете при децата си за няколко месеца. Предложението беше прието и едва след две години Ърнест беше върнат обратно в бащината си къща. Повечето от това време той бе преживял всичките случки, тъжни и радостни премеждия на първия си детски живот под ергенския покрив на Фредерик Кливлънд. Последният обикна детето като свое. Първата разбираема дума на Ърнест поздрави Кливлънд с „татко“, и, когато детето бе върнато в Лизъл Корт, Кливлънд нареждаше на гувернантките куп предупреждения, предпазни средства, обещания и заплахи, които биха заставили една внимателна майка да се изчерви. Това засили връзките между Кливлънд и приятеля му. Кливлънд започна да го посещава вече три пъти през годината, вместо два пъти. Нищо не се правеше за Ърнест без съветите на Кливлънд. Кливлънд му избра училището и сам го записа — той прекарваше всяка ваканция по една седмица в къщата на Кливлънд. Кливлънд знаеше пръв за всичко и затова момчето никога не срещаше затруднения, винаги печелеше някоя награда и получаваше книги, които пожелаеше. За щастие, Ърнест изявяваше понякога вкусове, които съвпадаха с тези на грациозния автор. В него отрано се развиха твърде забележителни таланти — при все че те бяха придружени с една живост в душата му — една енергия, една смелост, която създаде на Кливлънд известно безпокойство, и което сякаш не съвпадаше с нежеланата срамежливост на гения или с обикновената кротост на ранно развития ум. През това време отношенията между бащата и сина бяха по-скоро странни. Господин Малтрейвърс беше надвил първоначалното си озлобление към невинната причина за безвъзвратната му загуба. Той беше вече привързан към момчето и се гордееше с него. Галеше го и го разглези даже повече, отколкото Кливлънд. Но той се бъркаше твърде малко в неговото образование и стремежи. По-големият му син, Кутбърт, не поглъщаше всичкото му сърце, но заемаше всичките му грижи. Той определи Кутбърт за наследник на името и на имотите си. Кутбърт не беше гений, нито предвещаваше да бъде такъв; той възнамеряваше да бъде един усъвършенстван джентълмен и едър собственик. Бащата го разбираше и виждаше ясно както характера му, тъй и кариерата му. Той не срещаше затруднения в образованието му и формирането на ума му. Но Ърнест го озадачи. Той беше дори малко затруднен да реши защо не може да надвие съвършено чувството на отчуждаване към него, което беше изпитал, когато го бе приел обратно от Кливлънд, и затова възприе наставленията на Кливлънд относно здравето му и прочее. Нему винаги се струваше, че неговият приятел има известно право над детето и той се въздържаше да смъмри за каквото и да било Ърнест, при все че твърде често се караше на Кутбърт. Докато по-младият син израстваше, беше очевидно, че Кливлънд го разбира по-добре, отколкото собственият му баща, затова на бащата не беше неприятно да възложи пасивно на Кливлънд отговорността за образованието му.
    Може би господин Малтрейвърс не би гледал тъй безразлично на Ърнест, ако той би бил един обикновен по-малък син. Ако една професия беше необходима за него, господин Малтрейвърс естествено би се загрижил за това. Но Ърнест беше наследил от една роднина по майчина линия имот, който му даваше доход от четири хиляди лири годишно и така той беше станал независим от баща си. Това още повече ги разделяше. Господин Малтрейвърс постепенно започна да не счита Ърнест за собствен син, престана да го съветва, хвали или контролира, обаче той го приемаше като мило, обещаващо, привлекателно момче, което без голям труд от своя страна щеше да бъде гордост за семейството си и щеше да се отдаде на своите ексцентричности, разчитайки на четири хиляди годишно. Господин Малтрейвърс за пръв път беше сериозно в недоумение, когато момчето на шестнадесетгодишна възраст, след като беше изучило немски, и, увлечено във „Вертер“ и „Разбойници“, му съобщи желанието си, което звучеше като настоятелно искане, да отиде в Гьотинген вместо в Оксфорд. Никога понятията на господин Малтрейвърс за едно правилно образование не се бяха оказвали тъй противоречиви. Той отвърна отрицателно и забърза към кабинета си, за да напише дълго писмо до Кливлънд, който беше с награда в Оксфорд и който сигурно би бил на неговото мнение. Кливлънд, вместо да отговори на писмото, дойде сам: изслуша внимателно всичко, което бащата имаше да каже, след което излезе с младежа в парка. Резултатът от този разговор беше, че Кливлънд застана на страната на Ърнест.

XIII

    Къщата на Кливлънд беше италианска вила, приспособена за английския климат. През една йоническа арка се влизаше във владение от осемдесет или сто акра, което бе добре залесено и изкуствено наредено. Пътят минаваше през зелена поляна със стари дървета, заобиколени от изобилни храсти и цветя в кошници, обвити с пълзящи растения или цъфтящи във вази, поставени с вкус и с класическо внимание на подходящи места. Стари бръшляни и скромно навеждащи се върби бяха особено и изкусно наредени от притежателя. Без да бъде отрупано или изтънчено обработено, цялото място излъчваше разнообразна, култивирана красота; въздухът придобиваше различна миризма от различните растения при всяко завиване на пътя и цветовете на растенията, както и листата, се различаваха при всяка гледка.
    Най-после, на една полянка, снишавайки се към прикътано езеро, отрупано с липи и кестени, зад което имаше гъста гора, се открои самата къща, която получи изведнъж своя завършен, коронован вид. Тя бе дълга и ниска. Колони подпираха покрива и се простираха по цялото протежение, издигнати над основите, с вид на покрита тераса; широки стълби с масивни стълбове, вази с алое и портокалови дървета водеха към полянката; под клоните бяха наредени статуи, римски антики и редки чуждестранни сувенири. От другата страна на езерото друга тераса, твърде широка, украсена, на дълги интервали с урни и скулптурни работи, бе в контраст с хълмистия и сенчест отсрещен бряг и разкриваше през неочаквани отвори между дърветата широки изгледи към хоризонта с гордата Темза, която се виеше в мъглата. Вътрешността на къщата съответстваше на фасадата. Всичките главни стаи, както и спалните, бяха на един етаж. Малка, но висока осмоъгълна зала водеше към четири последователно и богато подредени стаи. На единия край се намираше сравнително малка столова, таванът на която беше боядисан с ярки бои, а по стените бяха нарисувани приятни изгледи доста сполучливо. До прозореца имаше вдлъбнатина в стената, дето беше поставена статуя, копие на пеещата фауна. От тази стая се отиваше в картинна галерия, в действителност необогатена с безсмъртни скъпоценности, с каквито претендират за величие принцовете. Кливлънд притежаваше богатството на обикновен джентълмен и, понеже го управляваше с предпазлива икономия, то задоволяваше всичките му изтънчени желания. Картините бяха серии — някои оригинални, някои копия (а копията бяха, в повечето случаи, най-добрите) — на любимите художници на Кливлънд. И беше обяснимо защо измъченото и замислено лице на паната се оказваше на централно, почетно място. От тази стая се отиваше в библиотеката, най-голямата стая в къщата, която беше забележителна както с големината си, така и с украшенията си. Тя беше около двадесет метра дълга. Етажерките бяха украсени с бронзови бюстове, докато поставените в открити сводове, на интервали, статуи с особени огледала придаваха на всичко вид на галерия с лице, отворено от наредените с книги стени, и още — усещаше се във всичко една класическа мекота, една почивка за очите, прозорците, които бяха обърнати към колоните и открояваха възхитителна гледка към скулптурните работи, цветята, терасите и езерото навън хармонираха тъй добре с тези сводове, щото действителната гледка почти уверяваше, че всичко е изработка на някоя майсторска ръка от поетичните градини, които още украсяват хълмовете на Рим. Кливлънд беше голям любител на скулптурата. Той я обичаше не само заради нейната красота, но и за интелектуалния ефект, който тя придава, където и да се намира. Отражението върху ума и вкуса на човека, причинено от постоянната гледка на паметници на единственото незагиващо изкуство, което прибягва до физически материали, е неизказуемо. Гледайки гръцки мрамор, ние се запознаваме почти несъзнателно с характера на гръцкия живот и литература.
    — Добре дошъл, драги ми Ърнест — каза той, — тъй съм радостен задето те виждам, затова няма да ти се сърдя за твоето мистериозно отсъствие. Ето я твоята стая, виждаш името си над вратата — тя е по-голяма от тая, която си имал досега, тъй като си вече мъж. Виждаш, че си близко до колоните. Но какво е станало с теб, драгото ми момче? Колко бледен изглеждаш! Бъди весел… бъди весел. Добре, аз сам ли трябва да се развеселя, или ти ще ме заразиш…
    Кливлънд излезе бързо — той се замисли за изгубения си приятел. Ърнест потъна в първия стол и закри лицето си с ръце. Слугата на Кливлънд влезе, разшета се в стаята, разтвори куфара и приготви вечерните дрехи. Но Ърнест нито погледна, нито проговори; първият звънец удари; вторият удари още по-силно, но той не ги чу. Беше напълно обзет от чувствата си. Първите звуци от благия глас на Кливлънд бяха докоснали една мека корда, която в разстояние на месеци на загриженост и възбуждение се беше притаила в тъга, но никога не се беше проявила чрез сълзи. Нервите му бяха разклатени — тези здрави млади нерви! Когато най-напред видя Кливлънд, той си спомни за починалия си баща, но след като погледна около приготвената за него стая и забеляза вниманието, което беше положено за неговите удобства, и видя нежните спомени в най-дребните неща навсякъде, пред него изпъкна Алис, внимателната, смирената, привързаната, изгубената за него Алис. Учуден от забавянето на прислугата си, Кливлънд се върна в стаята; Ърнест седеше мирно, закрил лицето си с ръце. Кливлънд положи нежно ръка на рамото му и Малтрейвърс заплака като дете. Лесно беше да се извикат сълзи в очите на този младеж; една великодушна или нежна мисъл, една стара песен, най-простата мелодия, бяха достатъчни за това. Но буйната и ужасна страст го завладяваха първи път истински и той вече бе познал бурната горчивина!

XIV

    Тесният залив между Младостта и Мъжествеността ние преминаваме деветдесет на сто по моста на въздишките. Този интервал обикновено бива зает от някоя измамена или разочарована любов. Интелектът е затвърдял от огъня, през който е преминал. Умът се е възползвал от развалините, причинени от всяка страст, и ние можем да очертаем пътя си към благоразумието с помощта на тъгите, които сме преживели. Но Малтрейвърс се намираше още на моста, където често, както умът, така и тялото, биват слаби. Кливлънд остроумно откри, че чувствата му вземат участие в промяната, която той със съжаление вижда, но имаше деликатността да не изтръгне от младежа признание за нея. Полека-лека се привърза тъй силно към сърцето на Ърнест, че една вечер му каза всичко. Като светски човек, Кливлънд се радваше, че нещата не са отчайващи, но се страхуваше от някаква връзка с женена жена. Разбира се, като човек, който превъзхождаше света изобщо, той симпатизираше на нещастното момиче, което Ърнест му описа искрено и непреувеличено ласкателно, и той се въздържа от утешения, които биха били безполезни. Чувстваше действително, че Ърнест не е човекът, който може да изневери на разцвета на мъжествеността си заради една сянка от храст; че с един такъв кръвен, буен и здрав темперамент той най-после ще се съвземе от отпадналостта си, и ако това би му дало известно предупреждение, не би се отклонил съвършено от гризенето на съвестта. Той знаеше също, че малцина стават велики писатели, или велики хора (и си въобразяваше, че Ърнест е роден да бъде един от тях), без жестоките чувства и страстните борби, през които Вилхелм Майсторът на Действителния Живот, трябва да премине чиракуването си и да достигне Майсторската Степен. Но най-после той беше сериозно загрижен за здравето на момчето. Една постоянна мрачност изглежда го водеше към гроба. Напразно Кливлънд, който тайно го насочваше към обществена кариера, се мъчеше да възбуди амбицията му — духът на момчето изглеждаше съвършено съкрушен и посещението на някоя политическа личност, или споменаването на някой политически труд, го принуждаваха да отиде в уединената си стая. Най-после неговата умствена болест взе друг обрат. Той стана изведнъж съвсем болезнен, ако не фанатичен — щях да кажа религиозен, но тази не е подходящата дума, нека го нарека псевдорелигиозен. Здравият му разум и култивираният му вкус не му позволиха да се възхищава от бесните трактати на неучени фанатици — притихна с добрите и прости елементи на Светото писание и се закле в един мрачен и интензивен фанатизъм. Той не виждаше Бащата Бог, но ден и нощ бленуваше само за Него. Потреперваше до бледност от собствените си въображения, и както земята, тъй и небето, еднакво изглеждаха черни с вечния гняв. Тези признаци съвършено осуетиха надеждите на Кливлънд и го объркаха. Той не знаеше какво лекарство да употреби и учуден видя, че Ърнест започва да прилича на него. Възвишените му стремежи, сериозните му занятия бяха считани от младия, но сериозен ентусиаст за мизерни забавления на Манон — бога на олицетворените богатства в Светото писание. Беше вероятно Ърнест Малтрейвърс да умре в някоя лудница.

XV

    Тъкмо Малтрейвърс се почувства тъй зле, че не можеше да бъде повече, и един младеж посети Темпълтън Гроув. Той се казваше Лъмли Ферърс, имаше доход от около осемстотин лири годишно — не упражняваше никаква професия. Лъмли Ферърс не притежаваше това, което обикновено се нарича гений; тоест, той нямаше ентусиазъм и ако правилното значение на думата талант е способността да се направи нещо по-добре от другите, Ферърс не можеше да се гордее много в това направление. Той нямаше талант за писане, нито за музика, нито за рисуване, нито за обикновения друг кръг от усъвършенствания. Но у него имаше нещо, което често е по-хубаво от гения или от таланта — той имаше силен и извънредно остър ум. Имаше нещо повече — твърде живи маниери, висок дух. Беше остроумен, чудновато красноречив и бърз в разговорите, имаше положителна увереност и дълбока вяра в собствените сили. Обичаше да крои планове за бързо и лесно забогатяване, хитрости, интриги — те му доставяха удоволствие и го възбуждаха — той бе също много силен в сарказми и аргументи, и обикновено придобиваше удивително влияние над онези, с които се сприятеляваше. Неговият висок дух и щастливото понасяне на всичко прикриваха и отвличаха вниманието му от пороците, които държаха първенство в характера му, които бяха една обикновена коравост в обичта и една безчувственост към моралните принципи. При все че беше учил по-малко от Малтрейвърс, той беше изобщо един твърде образован човек. Познаваше повърхностно много клонове от науката, задоволяваше се с общите им принципи и захвърляше настрана по-нататъшното им изучаване, като не забравяше никога това, което знаеше за тях (тъй като паметта му беше като някакъв порок). Към тях той прибави едно общо запознаване с модерната литература. Това, от което се възхищаваха малцина, Лъмли никога не си даваше труд да го чете. Живеейки сред дреболии, той правеше така, че те да стават интересни и романтични според неговото гледище. И тук действително беше талантът — талантът да се включваш в обществения живот — талантът да си доставяш удоволствие до висша степен при най-малък труд. Лъмли Ферърс беше тъкмо от тези хора, които всички наричат съвършено умни, и при все това човек би се замислил да определи в какво именно са умни. Това беше, действително, тази безименна сила, която принадлежи на способността и която прави някого да превъзхожда, общо взето, другите, при все че в много подробности не е забележителен, Ферърс може би принадлежеше към този тип мистични господа, превъзхождащи по този начин другите хора; защото при все че един обикновен журналист би могъл да го надмине в изкуството за съчиняване, малко гениални хора, колкото и да са се отличили, биха почувствали, че стоят над Ферърс в бързото схващане и пластичната живост на естествения интелект. Остава само да се каже за този особен младеж, чийто характер беше едва наполовина развит, че той беше видял твърде много от света, и би живял лесно и доволно с всякакви темпераменти и класи: прости или учени, адвокати или поети, патриции или плебеи.
    Ърнест беше, както обикновено в стаята си, когато чу в коридора шум, който предизвестяваше пристигането на някого. След това чу много силен смях, а после — остър, ясен и жив глас, който премина през слуха му като бръснач. Ърнест веднага бе обладан от голяма мрачност. Той излезе на терасата, за да избегне повторението на това неприятно смущение: и наново потъна в разнебитените си мечти, в тази част на терасата, която заемаше най-уединеното крило на къщата. Разхождаше се със скръстени ръце, с наведени очи, със сбръчкани вежди и с всичките ангели, потъмнели върху благородното изражение на лицето, което по-преди изглеждаше сякаш готово да засрами дявола и да се противопостави на света. Ърнест последва лошите мисли, които го бяха завладели през Долината на сенките. Тутакси той почувства пред себе си нещо — някаква пречка, която по-рано не беше срещал. Сепна се и видя пред себе си младеж, облечен прилично, с вид на джентълмен, с внушително изражение на лицето.
    Сбито, но солидно като гранит чело се издигаше над малки, светнали, интелигентни очи; чертите бяха хубави, но по-скоро остри и напомнящи погледа на лисица; лицето имаше този силен здрав цвят, който обикновено говори за яко телосложение и висок животински дух; брадичката беше масивна и на един физиономист би подсказала твърд и силен характер, но устните му, пълни и големи, бяха устни на страстен човек, и тяхната безспирна игривост и полуусмивка говореха за веселост и хумор, при все че, когато бяха в застой, имаше в тях нещо злокобно.
    — Виждам, че четете, Малтрейвърс — каза Ферърс небрежно, прелиствайки томовете, които бяха сложени на масата. — Много добре, ние ще започнем живот с книгите, те увеличават източниците на знанията; така е и с капитала, но капиталът не е от полза, ако не живеем от лихвите, книгите са безполезна хартия, ако не турим в действие мъдростта, която извличаме от мисълта. Действие, Малтрейвърс, действие е този живот за нас. На нашата възраст ние имаме страсти, въображение, чувства, не можем да ги четем, нито да ги пишем — трябва да живеем с тях великодушно, но икономично.
    — Чакай, mon cher, спри; не ме наричай господин; ние ще трябва да бъдем приятели; аз мразя да се отлага това, което трябва да бъде, даже чрез някоя излишна дума; вие сте Малтрейвърс, аз съм Ферърс. Но вие бяхте почнали да говорите за живота. Предполагам, че е по-добре да поживеем малко, вместо да говорим за живота. Има един час до обед — нека излезем, да се поскитаме из полето, искам да си отворя апетит, освен това аз обичам природата, когато няма швейцарски планини — да се катериш, за да достигнеш до някой изглед. Allons!

XVI

    Досега Малтрейвърс не беше се сблъсквал с ум, способен да окаже силно влияние върху неговия. И у дома, и в училището в Гьотинген, навсякъде, той биваше блестящият и капризен водител на другите, убеждавайки или командвайки по-умни и по-стари глави от неговата — даже Кливлънд винаги отстъпваше пред него, при все че не съзнаваше това, фактически рядко се случва да бъдем силно повлияни от тези, които са много по-възрастни от нас. По-възрастният с две до десет години от нас най-много ни съблазнява. Той се стреми към същите неща — има същите възгледи, цели, удоволствия, но е по-изкусен и има повече опитност; той преминава с нас пътеката, която ни е отредена да преминем, но от която по-старото поколение желае да ни предпази. Там, където няма голяма симпатия, има твърде малко влияние. Сега настъпи епоха в интелектуалния живот на Малтрейвърс. Той се срещна за пръв път с един ум, който контролираше неговия. Може би физическото положение на нервите му го правеше по-малко способен да се справя с полумъчителното, но съвършено в добро разположение заповедничество на Ферърс. Всеки ден този чужденец вземаше повече и повече надмощие над Малтрейвърс. Ферърс, който беше съвършен егоист, никога не изискваше от новия си приятел откровеност, не искаше да знае никак тайните на другите хора, освен ако те не биваха полезни за някаква негова цел. Но той говореше тъй усърдно за себе си — за жени и удоволствия, за веселия, шумен живот в градовете — така че младежкият дух на Малтрейвърс биваше събуждан от тъмната си летаргия без да употреби усилия от своя страна. Мрачният фонтан изчезна постепенно — чувствата му се освободиха от облаците — той почувства още веднъж, че Бог е създал слънцето, за да освети деня, че сред тъмнината е извикал звездите.
    Може би никой друг не би успял да излекува Малтрейвърс от болния му ентусиазъм: той не би послушал един суров и саркастичен неверующ; той би погледнал с пренебрежение на един почти умрял и просветен духовник, като на един светски и лукав нареждач на небесните закони и земните обичаи. Но Лъмли Ферърс, който, когато аргументираше, никога не допускаше да му се възрази с чувство или с нещо подобно, който биеше с логиката си като с чук, при все че изглеждаше направен от тъп метал, възпламеняваше ефирната искра при всеки удар — Лъмли Ферърс беше тъкмо човекът, който трябваше да се противопостави на възражението и да убеди разума на Малтрейвърс и в момент, когато работата дойде до аргумент, излекуването беше скоро завършено; защото колкото и да се затъмняваме и заблуждаваме с въображения, с видения и с остроумието на фанатичния мистицизъм, никой от нас, смъртните, не може математически или нелогически да оспорва, че в света, който Бог е създал, един спасител — посетил не би могъл да се окаже предназначен за проклятие.

XVII

    Ферърс, случайният инициатор на това възраждане, беше всичко друго, освен светия; знаем, че не най-добрите инструменти изработват най-добрите изделия; Ферърс си бе поставил като правило желанието да направи всички неща и всички хора наоколо подчинени на него. И сега възнамеряваше да отиде в странство за няколко години. Искаше да има приятел, тъй като не обичаше уединеността, освен това един приятел вземаше участие в разноските и един човек с осемстотин лири годишен доход, нямаше да му е неприятен. Ето защо той реши Ърнест да бъде неговият другар в пътуването.
    — О, да, имам това, което се нарича очаквания! Трябва да знаеш, че съм от добър и богат род. Сегашният лорд Саксингъм, по-рано носещ името Франк Лейсълс, и баща ми, господин Ферърс, са били първи братовчеди. Двама-трима роднини измряха и франк Лейсълс стана лорд; именията не преминаха към законния наследник; той беше беден и се ожени за богата наследница. Жена му умря; имотът беше прехвърлен на единственото й дете, най-хубавото малко момиче, което някога сте видели. Хубава Флорънс, често желая да те виждам! Почти всичкото й богатство ще бъде на нейно разположение, когато тя стане пълнолетна. Баща ми, по-малко щастлив и по-малко умен от братовчеда си, намерил за по-добре да се ожени за някоя си Темпълтън. Клонът Саксингъм от семейството учтиво отхвърлил познанството с нея. Майка ми имаше един брат, умен, старателен в това, което са нарича „работа“ — той стана богат, баща ми и майка ми умряха, но нищо не се подобри от това. Аз станах пълнолетен и струвах (аз обичам това изразяване) нито повече, нито по-малко от тези често цитирани осемстотин лири годишно. Богатият ми чичо е женен, но няма деца. Аз съм, следователно, предполагаемият наследник — но той е един светец, затворен, макар и претенциозен. Кавгата между чичо Темпълтън и Саксингъмците още продължава. Темпълтън се сърди, ако се срещам със Саксингъмците — и Саксингъмците — по никой начин не са така сигурни, че аз ще бъда наследника на Темпълтън и се съмняват, че ще поискам някой ден от лорда високо място. Ти знаеш, че лорд Саксингъм е в администрацията. По един или по друг начин имам едно двузначещо място в Лондонското общество, което не обичам: от една страна имам аристократично родство, към каквото парвенютата винаги са любезно наклонни — от друга страна съм един полузависим младеж, от когото благородните роднини учтиво се срамуват. Някой ден, когато се уморя от пътешествия и леност, ще се завърна и ще се боря с тези малки мъчнотии, ще спечеля на моя страна методичния си чичо и ще сграбча здраво благородния си братовчед. Но сега съм способен за нещо по-хубаво, отколкото да изляза така в света на висшето общество. Сухите трески, не зеленото дърво, са които дават пламъка! Колко бавно кара този човек! Хайде, господине! Бързай! Ще имаш по половин шилинг на километър. Дай ми кесията си, Малтрейвърс: аз мога да бъда касиера, тъй като съм по-възрастен и по-умен, ние можем да уравним сметките в края на пътуването. Какво хубаво момиче!…

Част II

I

    Ослепителен бал се вихреше в австрийското посолство. Тълпа от онези безделници, които и като млади и като стари се приспособяват към царстващата красавица, се беше събрала около мадам Вентадур. Общо казано, имаше повече каприз отколкото вкус в избора на най-ярката красавица. Един истински мъж винаги сам избира жената, на която би могъл да даде златната ябълка, но, разбира се, и той обикновено започва най-после да обожава избраната „от всички“ и преминава с невъобразима бързина от възмутен скептицизъм към суеверно уважение, фактически хиляди други неща, освен симетрията на чертите, вземат участие в обявяването красавицата на деня… тактичност в обществото, очарование на маниерите — един безименен и силен блясък. Там, където светът вижда грацията, там прокламира Венера. Малцина достигат видна знаменитост за каквото и да е, без някои случайни и независещи от тях обстоятелства, които нямат нищо общо с това, „което се проучва“. Някои качества или обстоятелства им придават мистериозно очарование. Еди-кой си действително ли е такъв гений? Еди-коя си действително ли е такава красавица? — питате недоверчиво. А, да — е отговорът. Знаете ли всичко за него или за нея? Не, разбира се, но се увличате и решавате, че идолът ви интересува от само себе си и, следователно, неговото уж видимо и популярно качество бива обожавано.
    По това време мадам Дьо Вентадур беше красавицата на Неапол и при все че около петдесет от жените, които се намираха в същия салон, бяха по-хубави от нея, никой не смееше да каже това. Дори жените признаваха нейното превъзходство — понеже тя се обличаше най-изящно и по последна френска мода. Жените никога не признават, че едно лице, което носи недобре изглеждаща шапка, е красиво, нито пък признават, че е грозно, което и да е грозно лице, ако носи безупречна шапка. Мадам Дьо Вентадур притежаваше магия, която беше резултат на интуитивно високо възпитание, изтънчено по навик до крайност. Тя и се движеше като grande dame, като че ли самата природа бе решила да бъде такава. Нейният произход беше от най-известните семейства във Франция; на шестнадесетгодишна възраст се беше омъжила за един от също такъв род, но стар, грозен и обичащ да блести мъж. Той беше по-скоро една карикатура, отколкото наследство на великото френско благородничество, сега почти изчезнало. Но нейната добродетел беше безупречна — някои казваха от гордост, други — от студенина. Тя беше с остър и салонен ум — жив, макар и подчинен; понеже френското й високо възпитание се различаваше твърде много от летаргичната и резервирана невъзмутимост на англичаните. Всички мълчаливи хора изглежда се приемат за елегантни.
    Един прислужник се оженил за богата дама, ужасявал се от подигравките на гостите, които новото му положение събирало около масата и един свещеник от Оксфорд му дал следния малък съвет: „Облечи черни дрехи и си въздържай езика!“ Прислужникът възприел този съвет и винаги бил считан за един от най-добрите джентълмени в страната, но разговорът определя критерия за истинската деликатност и изтънчената грация, които са мярката за морала в един дворец. Мадам Дьо Вентадур бе малко отдалечена от танцуващите с мълчаливото английско конте лорд Тонтън, изящно облечено и гордо изправено зад стола, а сантименталният барон фон Шомберг, покрит с ордени, с бакенбарди, вчесан по последна мода, въздишаше от лявата й страна; френският пълномощен министър, нежен, красноречив и остроумен седеше вдясно от нея; а наоколо, от всички страни, се притискаха, покланяха се и правеха комплименти, дипломатически секретари и италиански принцове, банката на които бе на комарджийската маса, имотите им — в техните художествени галерии — те продаваха по някоя картина, когато картите им изневеряваха. Очарователната Дьо Вентадур! Тя беше привлекателна за всички! Усмивка за мълчаливите, шеговитост за веселите, политика за французите, поезия за германците.
    Тя изглеждаше така, както би могла да изглежда най-добре. Черното и кадифено облекло и грациозната й шапка с княжески пера бяха в контраст с белотата на ръцете и шията й. Поради хубавите й очи, кожата, богатият цвят на изражението, розовите устни и малките, като от слонова кост зъби — никой не би бил такъв студен, внимателен критик, за да забележи, че брадичката е прекалено изострена, устата — извънредно широка. А носът, — тъй красив фронтално, беше далеч от съвършенството в профил.
    — Не са ли тези второстепенни описания често най-очарователните? — каза Малтрейвърс. — Мемоарите на мадам д’Епиней са от подобен характер. Тя не беше добродетелна жена, но чувстваше добродетелта и я обичаше. Не беше гениална жена, но тръпнеше от всички влияния на гениите. Някои хора като че ли са родени с темперамента и вкусовете на гения, но без неговата творческа сила. Имат неговото чувство, но нещо им липсва в интелекта. Те чувстват силно, при все че се изразяват слабо. Тези хора реагират често с неописуем патос — и френските мемоари от миналия век изобилстват с подобни примери. Това е интересно — тази борба на чувствителните умове против летаргията на едно блестящо, но глупаво общество.
    Малтрейвърс гледаше с нямо удивление съпруга на грациозното до него създание и господин Дьо Вентадур, който беше казал толкова, колкото считаше за необходимо, насочи красноречието си към изразяване на удоволствието, което щеше да му бъде доставено — да види господин Малтрейвърс в хотела му. След това, като се обърна към съпругата си, започна да я уверява, че е много късно и че е прилично да си отидат. Малтрейвърс се изплъзна и, когато стигна до вратата, беше хванат от стария си приятел Лъмли Ферърс, който каза:

II

    Малтрейвърс посещаваше често къщата на Валери дьо Вентадур. Тя беше отворена два пъти през седмицата за всекиго и три пъти седмично за приятели. Малтрейвърс стана скоро един от приятелите. Оказа се, че Валери дьо Вентадур е била в Англия през детството си, тъй като нейните родители били емигранти. Тя говореше английски добре и леко, и от това Малтрейвърс беше доволен. Защото, при все че знаеше добре френски, той беше от онези хора, които са по-суетни спрямо ума, отколкото спрямо външността на човека, и не беше склонен да изразява най-хубавите си мисли на чужд език. Ние не обръщаме внимание на акцента или на диалекта, когато говорим за незначителни неща. Но когато изразяваме някаква своя поезия, внимаваме да не сгрешим с тях.
    Такъв беше именно случаят с Малтрейвърс. Понеже той, освен че беше някак си узрял като горд и претенциозен мъж, притежаваше естествена обич към Приличното. Тази му обич неволно се забелязваше в разговорите на дребни теми. Тя именно бе естественият родител и на неговия Добър Вкус. И действително, вследствие на това, Ърнест не обръщаше внимание на тези дребни неща, с които обикновено младежите се гордеят. Една по навик войнишка чистота на облеклото и една любов към реда и симетрията заместваха в него вниманието към облекло и украшения.
    Валери дьо Вентадур гледаше на всичко като светска жена. Беше блестяща, мислеща и изпълнена с изтънчени и нежни чувства, но всичко това вземаше светска форма. Беше възпитана под влиянието на обществото, и умът й издаваше нейното образование. Едновременно остроумна и меланхолична, както често се случва с жени като нея, тя беше ученичка повече на скептицизма, отколкото на весело отношение към света. В живота, който водеше, нито сърцето, нито умът й се ангажираха — те се възбуждаха, но не оставаха доволни и не вземаха участие. Тя чувстваше твърде осезателно празнотата на големия свят и имаше лошо мнение за човешката природа, фактически беше жена на френските мемоари, една от онези очарователни и одухотворени Асперзии, които ни заинтересуват поради своята изтънченост, такт, грация и великолепно съвършенство, и които са освободени от повърхностното и лекото, отчасти поради едно изчерпателно познаване на социалната среда, в която се движат, и отчасти поради едно полуприкрито и покъртително незадоволство от дреболиите, върху които талантите и чувствата им се изхабяват. Такива са жените, които след една младост, прекарана в погрешни удоволствия, често свършват на стари години с погрешна привързаност. Те са класа, особена за тези съсловия и страни, в които грее и тъмнее веселото и нещастно съществувание на една бездомна жена.
    Малтрейвърс беше очарователен учен. Натрупаните съчинения на безсмъртните бяха тъй близки за него, както матерния му език. Поезията, философията, начинът на мислене и обичаите на грациозните гърци и отдадените на лукс римляни бяха част от знанията му, които съвпадаха с неговите понятия и начин на мислене. Той беше наситил интелекта си с богатствата на миналото и златни семена падаха от класическите произведения в съзнанието му. Знанието за Мъртвите, често тъй безполезно, притежава едно неизказуемо очарование за местата, където те са живеели. За въодушевената и любопитна французойка Ърнест Малтрейвърс беше отличен водач! С какво усърдие тя слушаше разказите му за един живот, много по-елегантен от парижкия! За една цивилизация, каквато светът никога няма да повтори — толкова по-добре, защото тя беше гнила в зародиша си, макар и най-величествена наглед. „Тези студени имена и несъществуващи сенки в историята“, върху които Валери дьо Вентадур беше навикнала да се прозява, получаваха живот при красноречието на Малтрейвърс. Те се затопляха и се раздвижваха, пируваха и се любеха, биваха умни и глупави, весели и тъжни, сякаш живи. От друга страна Малтрейвърс научаваше хиляди нови тайни за съществуващия свят от устата на изтънчената и наблюдателна Валери. Каква нова стъпка във философията на живота прави един гениален младеж, когато за пръв път сравнява теориите и опита си с интелекта на една умна светска жена! Може би това не го издига, но го осветлява много и пречиства. Какви безбройни дребни, макар и важни тайни от човешкия характер и от практическата мъдрост научава той несъзнателно от такъв приятел! Нашето образование нямаше да бъде съвършено без това.
    — Един поглед върху последните дни на всяка република би ни дал общо понятие за нашите дни. Тяхната система се крепи от една особена аристокрация под надвисващия призрак на монархията. Една аристокрация, прославяна и развълнувана, но поддържаща амбиции и интелект, черпейки сили всъщност от стойностите на автократорския ред. Едно грамадно различие между богати и бедни, едно благородство, потънало в разкош. Богато, култивирано, макар и рядко елегантно и изискано. Един народ с могъщи стремежи за по-съвършена свобода, но винаги изложен в критично време на влияние и подчинение на едно дълбоко закоравяло почитание към самата аристокрация, против която се е борил и бори. Един готов отвор през всичките стени на обичаи и привилегии за всякакви таланти и амбиции. Но тъй силно и всеобщо са били почитани богатствата, че и най-добрата душа е ставала почти несъзнателно скъперническа, лакома и корумпирана. И този, който е успявал да се издигне от народа, не се е поколебавал да се обогати от злоупотребите, против които тъй силно преди това е роптаел. Човекът, който би бил готов да умре за отечеството си, не би могъл да въздържи ръцете си да не бръкне в джобовете му. Касий, упоритият и мислещ патриот, с желязно сърце, както си спомняте, имаше своята слава. И въпреки това какъв удар за всичките надежди и мечти за едно общество бе свалянето на свободната партия след смъртта на Цезар! Какви поколения от свободни хора паднаха във Филипи! Рим, разклатен до основи, най-после замени великодушния Юлий с лицемерния Август, който смачка колосалните патриции, за да отвори път на джуджетата на един дворец и излъга един народ със сянката на свободата. Един народ без конституционна свобода, уморен от ужасната въртележка — гибелната борба между аристократическите и демократическите принципи. Един народ против един деспот, борба, неизискваща пророк. Проклетото робство е държало бедни и богати в постоянна борба. И без да има печат, който да обуздава страстите и отбелязва ежедневните схватки. Самата сатира на Хораций е огледало на нашите глупости! Но има нещо, което ще различава винаги древния свят от модерния.
    — Може би — каза тя след кратко мълчание, — ние ще прекараме един по-щастлив живот без любов. И в нашата модерна социална система — продължи тя, замислена и говореща искрено, — въпреки че това е рядко заключение, до което една жена би достигнала, аз мисля, че ние сме дали на любовта едно твърде голямо надмощие над другите прояви на живот. Като деца нас ни учат да сънуваме за нея. В младежката ни възраст нашите книги, разговорите ни и игрите ни са изпълнени с нея. Възпитани сме да я считаме за съществена част от живота. И въпреки това, щом се срещнем с действителността, щом се отдадем на това втълпено и подбудено желание, деветдесет на сто виждаме, че сме нещастни и съсипани.

III

    Малтрейвърс не беше така добър, както по времето, когато напусна Англия. Той беше живял в страни, където общественото мнение не се оказваше нито силно чрез влиянието си, нито строго в правилата си, а това не прави никого по-добър. Нещо повече, хвърлен в бурния живот, с разгорещени страсти и с интелектуално превъзходство той беше въвличан от първите в много грешки, от последствията на които второто го беше избавяло; необходимостта да бъде строг към света — да се противопоставя днес на измамата, а утре на насилието — беше закоравила повърхността на сърцето му, макар че в дъното изворите бяха още пресни и живи. Той беше загубил много от рицарското си почитание към жените, които беше започнал да приема по-скоро като играчки, отколкото като идоли. Той разбра също, че техните чувства са често по-малко дълбоки, отколкото изглеждат, и че те се влюбват и разлюбват без да разбиват сърцата си. Последните няколко години също бяха прекарани без високи стремления или определени цели. Малтрейвърс беше живял върху капитала на своите способности и чувства, с един опустошителен и спекулиращ дух. Непростено е за един умен и буен човек да няма някаква възвишена цел в живота си.
    За срещите си с Валери дьо Вентадур не си беше съставил някакъв план. Той се заинтересува и се възбуди и маниерите на Валери, които днес го ласкаеха, а утре го дразнеха, засилиха гордостта и суетността на въображението му, въпреки че господин Дьо Вентадур, един вятърничав и порочен французин, изглеждаше напълно безразличен към това, което съпругата му беше избрала да върши и за обществото, в което Валери живееше, почти всяка дама си имаше своя кавалер; при все това Малтрейвърс би се сепнал, ако някой го обвинеше в предварително замислени намерения по отношение на нейните чувства. Но той живееше със света. И светът го движеше, тъй както почти винаги движи всекиго. При все това, понякога, той чувстваше, че не изпълнява правилно своето предназначение и дълг; и, когато се измъкваше от блестящото убежище на едно недостойно и безсърдечно удоволствие, той винаги биваше спохождан от стария си свойствен копнеж по Красивото, Добродетелното и Великото. Обаче адът е оправдаван с добри намерения и така, между другото, Ърнест Малтрейвърс отдаваше присъствието си на възхитителната Валери дьо Вентадур.
    Пред тях се простираше тихата улица, слабо осветена; виждаха се няколко звезди, борещи се да надникнат през необикновено облачното небе. Шумящият океан едва–едва се забелязваше. Валери се облегна на стената и пердетата на прозорците я закриха от всички гости, освен от Малтрейвърс. Между нея и него имаше голяма мраморна ваза, пълна с цветя. Красивото лице на Валери изглеждаше бледо, нежно и замислено. Малтрейвърс никога до този миг не се беше влюбвал тъй много както в красивата французойка.
    — Наистина ли! — каза Валери с непресторено сепване, тъй като не знаеше, че той беше тъй близо до нея. Докато говореше, тя започна да къса от цветята (това е едно обикновено лукавство при жените), които се намираха във вазата между нея и Ърнест. Тази малка, нежна, почти прозрачна ръка! Малтрейвърс погледна към ръката, после към лицето й, после пак към ръката. Сцената пред очите му започна да тъмнее и неволно, сякаш по силата на неудържим импулс, в следващия момент тази ръка беше в неговата.
    Той скоро напусна двореца и се запъти към хотела. Докато още размишляваше в приемната си, беше посетен от Ферърс. Ферърс вече не упражняваше никакво влияние върху Малтрейвърс. Момчето беше станало мъж в упражняването на разсъдъка си. И Малтрейвърс сега чувстваше спокойното съзнание за своята превъзхождаща личност. Не можеше да довери на Ферърс това, което се беше случило между него и Валери. Лъмли беше твърде коравосърдечен, за да му бъдат доверявани неща, засягащи сърцето, фактически, при весело разположение и сред маловажни приключения, Ферърс биваше очарователен. Но при тъжно настроение или в момент на дълбоки чувства, Ферърс не беше способен да се притече на помощ или дори само да се окаже искрен съчувстващ приятел.

IV

    „Да я видя днес… Ще я видя ли?“ — помисли си Малтрейвърс, когато стана на следващия ден след една почти безсънна нощ. Преди да беше изпълнил нетърпеливите покани на Ферърс, който три пъти вече беше изпращал да съобщи, че никога не принуждава хората да го чакат, той посрещна слугата, който носеше току-що пристигнал пакет от Англия. Писмата от управителите на имотите и от банкерите скоро бяха прехвърлени. И Малтрейвърс остави за най-накрая писмото от Кливлънд. След няколко сухи подробности относно имотите, които Малтрейвърс наследяваше, и някои дребни коментари върху дребни забележки по последното писмо на Ърнест, Кливлънд продължаваше:
    „Признавам, драги ми Ърнест, че копнея да те поздравя с добре дошъл обратно в Англия. Ти си бил достатъчно дълго в чужбина, за да видиш доста страни. Недей остава много дълго, за да ги предпочиташ пред собствената. Ти си в Неапол и аз се страхувам за теб. Познавам добре този възхитителен, омайващ, празничен италиански живот, тъй приятен за хората на науката и поезията, тъй приятен и за младите! Но, Ърнест, не чувстваш ли вече как всъщност той започва да те нервира? Луксът ни прави неспособни за сериозни стремежи! Драги ми Ърнест, аз те познавам добре. Ти не си създаден да потънеш в Италия в един кабинет, пълен с картини. Още по-малко си създаден да служиш лениво на някоя красива италианка: и въпреки това съм познавал хора, тъй умни като теб, които тази омагьосваща Италия е направлявала в едното или другото направление. Не си губи времето с илюзията, че имаш изобилие от време пред себе си. Ти нямаш подобно нещо. На твоята възраст и с твоето богатство (бих желал да не бъдеш тъй богат!) едната година, прекарана като празник, се превръща в обичай да се прекара така и следващата година. В Англия, за да бъдеш полезен и известен човек, трябва да се трудиш. Самият труд е приятен, ако го започнеш отрано. Ние сме кораво, мъжествено племе и нашата сцена е най-възбуждащата в Европа за една честна и способна амбиция. Може би ще ми кажеш, че не си амбициозен сега. Твърде е възможно. Но ти ще бъдеш амбициозен и повярвай ми, няма по-нещастен от онзи, който е амбициозен, но със суетни амбиции. Който има желанието за слава, но е изгубил силата да я достигне. Който копнее за целта, но няма да я постигне, не може да я постигне. Това, от което най-много се боя за теб, е една от тези две злини: една ранна женитба или едно фатално свързване с някоя жена. Първото зло е безспорно по-малкото, но за теб би било твърде голямо. За твоята чувствителна романтичност, за твоя болезнен стремеж към идеалното, домашното щастие скоро би станало изтъркано и мрачно. Ти ще желаеш нови възбуждения и ще станеш един неспокоен и измъчващ се човек. Необходимо за теб е да се освободиш от всичката фалшива треска на живота преди да установиш вечни връзки. Ти още не познаваш собствения си ум: може да избереш приятелката за живота си вследствие някой въображаем каприз или моментен импулс, а не от дълбокото и правилно познаване на качествата, които най-много биха хармонирали с твоя характер. Тези, които могат да живеят щастливо заедно, трябва да се разбират така: гордият да се съгласува със смирения, раздразнителният — с кроткия.
    Не, драги ми Малтрейвърс, не мисли за женитба още за известно време, и ако има някаква опасност за това, ела при мен веднага. Но ако те предупреждавам за опасността от едно законно свързване, колко повече трябва да те предупреждавам за опасността от едно незаконно такова; ти си точно във възрастта и разположението, които правят това изкушение тъй силно и тъй гибелно. По отношение на теб това може да не бъде грях за един час, но робство за цял живот. Познавам твоята рицарска чест и твоето нежно сърце; аз зная как би бил верен на оня, който се е жертвал за теб. Но тази вярност, Малтрейвърс, би те довела до живот на изхабен талант и изпепелена енергия! — Какво по-фатално за един смел и горд темперамент от това — да бъде във война с обществото при първото влизане в живота? Какво по-увяхващо за мъжествените стремежи и цели от това — да се отдадеш на една жена, която има интерес да я обичаш, но не ида те следва в твоята слава — контрола на бъдещата ти съдба! Бих могъл да ти пиша още, но вярвам, че това е достатъчно; ако е така, моля те, увери ме, че съм прав. Бъди сигурен, Ърнест Малтрейвърс, че, ако не изпълниш това, което природата е предназначила за твоята съдба, ти ще бъдеш един болнав мизантроп, или един мързеливец, отдал се на удоволствия — нещастен и равнодушен в средната си възраст — съжаляващ и нерадостен в старостта си. Но ако послушаш съдбата си, ти бързо трябва да чиракуваш. Нека те видя да се трудиш и да се стремиш — безразлично в какво и за какво. Труд, труд — това е всичко, което изисквам от теб!
    Твой предан и интересуващ се за теб настойник
    Фредерик Кливлънд
    Беше късно следобед, когато Малтрейвърс се намери в двореца на Валери дьо Вентадур. Беше изненадан, но приятно, тъй като беше допуснат за пръв път в нейната частна стая. Но утринната стая на Валери дьо Вентадур, където тя четеше, размишляваше и пишеше, се различаваше твърде много от потъналите в коприна стаи на други със същото предназначение. Тя нямаше тържествен вид, беше изпълнена с книги и подредена чисто и грациозно — повече наподобяваше тази на една Корнелия, отколкото на една Аспазия.
    — Вие сте жесток — Валери се усмихна тъжно. — Но такива са всичките мъже. Сега нека бъда разбрана. Аз бях сгодена за господин Дьо Вентадур в детинството си. Не бях го виждала до един месец преди сватбата. Нямах никакъв избор. Оженихме се. Не бях привързана към никой друг. Бях горда и суетна: богатство, амбиция, обществено положение за известно време задоволяваха ума и сърцето ми. Но накрая станах неспокойна и нещастна. Почувствах, че нещо в живота ми липсва. Сестрата на господин Дьо Вентадур беше първата, която ми препоръча обикновеното убежище на нашия пол — поне във Франция — един любовник. Това ме ужаси и уплаши, тъй като произхождам от семейство, в което жените са честни, а мъжете храбри. Аз започнах обаче да се оглеждам около себе си и да изследвам истината за философията на порока. Дойдох до заключението, че няма жена, която да е обичала силно един незаконен любовник, и да е била щастлива. Видях също, че е вярна известната отвратителна максима, че една жена — може да живее без любовник, но веднъж допусне ли такъв, тя никога не преминава живота си само с един. Тя бива напускана, не може да понесе уединението и тъгата, и попълва празнотата с втори идол. За нея няма вече падение: всичко се превръща в търкалящо се и несъзнателно слизане от грях към грях, докато дойде старостта и я остави без любов и без почит. Разсъждавах спокойно, тъй като страстите не заслепиха разсъдъка ми. Не можех да обичам егоистите около мен.
    Взех решение за пътя, който трябва да следвам, и сега, когато се намирам в изкушение, ще се придържам към него. Добродетелта е моят любовник, моята гордост, моята утеха, моят живот в живота. Обичате ли ме, искате ли да ми откраднете това съкровище? Когато ви видях, за пръв път почувствах един неопределен, но опияняващ интерес към другиго. Обаче не помислих ни най-малко за опасността от това. Докато нашето запознанство напредваше, аз си създавах едно романтично и възхитително видение. Бих била вашия най-добър, най-верен приятел; ваш довереник, ваш съветник, може би, в някои моменти от живота ви бих ви служила за вдъхновител и ръководител. Повтарям, че не предвиждах никаква опасност в общуването с вас. Чувствах се по-благородно и по-добро същество. Чувствах се по-добродетелна, по-спокойна и по-весела. Виждах живота посредством едно пречистващо възхищение от една надарена природа и една дълбока и велика душа. Въобразявах си, че ние винаги ще бъдем така — един към друг — единият, подкрепящ и усилващ другия. Нещо повече, дори размишлявах с удоволствие върху перспективата за бъдещата ви женитба, за любовта ви към съпругата, за нейния принос към щастието ви, а забравих, че сме направени от пръст. Внезапно цялата тази феерия от видения се разпръсна и аз видях, че съм се събудила, и че се намирам на ръба на пропастта — вие сте ме обичали. И в момента на това фатално признание, маската падна от душата ми. И аз почувствах, че сте станали твърде мил за мен. Мълчете още малко, моля ви. Не ви говоря за чувствата, за борбите, които съм изпитала в последните няколко часа — кризата на един живот. Говоря ви само за решението, което съм взела като мисля, че заслужавате истината, която за мен не е недостойно да изговоря. Може би, би било по-женствено да я прикрия. Но сърцето ми съхранява нещо мъжествено в природата си. Аз имам голяма вяра във вашето благородство. Вярвам, че можете да бъдете снизходителен към човешките слабости. Казвам ви, че ви обичам, и се хвърлям във вашето великодушие. И ви моля да ми помогнете в чувството ми към първото — да мислите добре за мен, да ме почитате и да ме оставите!
    — О не, не! Не ме напускайте още сега. Това е нашата последна среща. Последна! Кажете ми поне, че ме разбирате, че виждате, че ако не съм слаба глупачка, не съм също и една безсърдечна кокетка. Кажете ми дали виждате, че не съм тъй жестока, както изглеждам, че не съм се съзнателно подиграла с вашето щастие, че дори не съм егоистка. Вашата любов — аз не искам повече! Вашето уважение — вашето добро мнение е всичко за мен. О, говорете. Говорете, умолявам ви!
    — Валери — каза Малтрейвърс, — ако мълчах, това беше, защото сърцето ми е препълнено, за да може да изказва думи. Вие повдигнахте пред очите ми всичко, отнасящо се до жените. Аз ви обичах, сега ви почитам и обожавам. Вашата благородна откровеност, тъй неприличаща на нерешителната слабост, на жалкото лукавство, присъщи на вашия пол, докоснаха една струна в сърцето ми, която беше няма доста години. Напускам ви и ще мисля по-добре за женската природа. О — продължи той, — побързайте да забравите всичко за мен, което би ви причинило болка. Оставете ме спокоен. В самота и тъга мислете, че запазвам вашето приятелство. Нека това бъде само приятелство. Запазвам въодушевлението, гордостта, за която говорихте. И ако отсега нататък хората се обръщат към мен почтително и с хвалби, чувствайте, Валери, чувствайте, че съм се утешил за загубата на вашата любов като съм станал достоен за вашето доверие и вашата почит. О, да бяхме се срещнали по-рано, когато никакви пречки нямаше да има между нас!

V

    И така, след една бърза закуска, от която едва беше вкусено, Малтрейвърс се промъкна през портокаловите горички и стигна до морския бряг. И там, отпуснат лениво зад волана на колата, минаваща край шумящите вълни, се отдаде на размишления и се постара за пръв път след раздялата си с Валери да събере и изследва мислите и чувствата си. За свое учудване не се усети така нещастен, както очакваше. Напротив, едно нежно и почти приятно чувство, което не можеше точно да се определи, витаеше в паметта му относно красивата французойка. Може би тайната беше в това, че докато гордостта му не беше унизена, съвестта му не се оказваше разединена. А може би той не беше обичал Валери толкова силно, колкото си беше въобразявал? Изповедта и раздялата бяха дошли щастливо, преди Валери да беше станала необходимост за живота му. Почувства, че сякаш с помощта на някоя свята и мистична жертва се е примирил със себе си и с хората. Събуди се с по-правилна и по-възвишена преценка за човешката природа, особено за жената. Беше намерил честност, истина и добродетел там, където най-малко би могъл да очаква — в една дворцова жена, в една жена, заобиколена от порочни и дребнави кръгове, в една жена, която нямаше отечество и общество, които да я предпазват от приятните отстъпки на слабостите, в една светска жена: една жена на Париж! Да, това беше неговото откритие, което разпъди мъглите и парите, които, издигайки се от блатата на големия свят, бяха постепенно заседнали в душата му. Валери дьо Вентадур го беше научила да не мрази нейния пол, да не съди тотално при допирите с външното. Търсеше в сърцето си любовта към Валери, а намери там любовта към добродетелта. И така, когато съсредоточи вниманието в себе си, той постепенно почувства верните впечатления, които се бяха вдълбали там. Валери дьо Вентадур! Какви ли мъки бе изпитала тази велика душа преди да се подчини на признанието, което бе направила! И въпреки това, дори в това страдание, той намери най-после утешение. Един такъв силен ум би могъл да понесе и излекува слабостта на сърцето. Той почувства, че Валери дьо Вентадур не беше жена, която чезне в непристойни, отпуснати, несвети и порочно болезнени чувства. Той не се ласкаеше от мисълта, че тя ще се постарае да изкорени от себе си любовта, за която се разкайваше. И той въздъхна с един естествен егоизъм, когато се съгласи, че рано или късно тя ще успее. Но нека бъде така — каза си почти на глас, — ще подготвя сърцето си да се радва, когато науча, че тя си спомня за мен само като за един приятел. В съседство с блаженството от нейната любов е гордостта от нейната почит.
    Ърнест Малтрейвърс осъзна, че в самите чувства има толкова много за пречистване и ободряване, че дори грешката с една незаконна любов, замислена без лоши намерения и (след като естеството й е добре разбрано) сблъскваща се с благородна душа, прави сърцето по-толерантно и по-нежно, а ума — по-установен и просветен. За тези, които приемат света за сцена, и на които сърцата са велики актьори — опитът и мъдростта трябва да се извличат от философията на страстите.

Част III

I

„Хубав климат, климат на любов!
Това си ти, Италия!
Като майчино око усърдното небе
Е за тебе усмивка вечна!
Всяко цвете, всеки лъч
Са влюбени в тебе!
Красиво езеро,
Чудно като морска нимфа,
Богинята ловец със своята свита
Е нямала подобна баня.
Господарката нощна — луната
Нежно се оглежда във тебе.
Красиво дете на самотните хълмове,
Да бъде благословена твоята дрямка,
Сълзите земни, от твоето раждане до сега
Не са помрачавали твойта усмивка,
И сладките часове в люлките от цветя
Носят щастието за тебе.“

    Такива бяха стиховете, произнасяни на мек италиански език, които се носеха през една приятна лятна вечер край езерото Комо. Лодката, от която идваше песента, плаваше леко над блещукащата вода, към покрития с мъх бряг, където на една височина блестяха белите стени на вила, заобиколена с лози. Пред самата вила на полянка стоеше млада и красива жена, облегната на рамото на съпруга си, и слушаше песента. Но нейното възхищение скоро се превърна в личен интерес, когато лодкарите, наближавайки брега, намалиха ход и тя почувства, че песента е в нейна чест.
    Тя беше известна личност в Италия — signora Cesarini, сега madame De Montainge! Ранната си младост беше прекарала на сцената на вокалното изкуство — предстоеше й блестящо бъдеще, но след една кратка, макар и блестяща кариера, тя се омъжи за богат френски благородник, оттегли се от сцената и сега прекарваше живота си във веселите парижки салони, или край бреговете на сънливото езеро Комо, до което нейният съпруг беше купил малка, но красива вила. Тя обаче често практикуваше очарователното си изкуство. Тъй като беше жена с необикновено усъвършенстван талант, имаше дарбата да импровизира. Току–що се бе завърнала в това любимо място, за да прекара лятото, и група ентусиазирани младежи от Милано беше дошла при езерото, за да поздрави нейното пристигане с подходящо отдаване на почести — с песни и музика. Това беше чудесен стар обичай, останал от по-хубавите дни на Италия.
    Когато лодката спря до брега, госпожа Дьо Монтен заговори певците, благодари им с приятно и непристорено усърдие за тъй деликатно отправения комплимент и ги покани да слязат на брега. Шестимата младежи приеха поканата и пуснаха котва до издаващия се навътре бряг. Едва тогава Дьо Монтен обърна внимание на жена си към една лодка, която се движеше бавно край сенчестия бряг, управлявана от младеж, който изглежда беше слушал с внимание песента, и който по едно време се беше присъединил към хора (тъй като песента беше повторена), с такъв приятен глас и тъй богат в силата си, че предизвика възхищение дори у самите певци.
    — Това е едно удоволствие, което желая твърде много, за да отблъсна — отговори лодкарят с малко чуждестранен акцент, и в следващия момент беше на брега. Имаше забележителна външност. Дългата му коса се спускаше с безгрижна грация над едно чело по-спокойно и по-умно от това, което подхождаше за неговите години; маниерите му бяха необикновено сдържани, с известна гордост, която ставаше по-очебиеща поради високия му ръст, благородните черти, спокойното му и установено изражение на меланхолия в очите и усмивката.
    — Вие лесно ще повярвате — продължи той, — че моите съотечественици ги считат за студени хора, тъй като трябва да сте открили вече, че съм англичанин. Аз не мога да не взема участие в ентусиазма на тези, които са около мен, когато се скитам близо до земята, която е светилище на въодушевлението. Колкото се отнася до останалото, за сега се намирам в насрещната вила, срещу вашата; името ми е Малтрейвърс и съм очарован от мисълта, че не съм вече чужденец за една жена, славата на която достигна до мен.
    Госпожа Дьо Монтен беше леко поласкана от маниерите й тона на англичанина, които казаха много повече от думите му, и след няколко минути, под влиянието на щастливото континентално безгрижие, всички от компанията имаха чувството, че се познават от години. Вино, плодове и други прости и скромни освежителни неща бяха донесени и сложени на груба маса върху тревата, около която гостите седнаха с домакините. Ясната луна ги огряваше, а сребристото езеро спеше до тях. Беше сцена за Бокачио или Клодий.
    Разговорът, естествено, се водеше върху музиката; това е почти единственото нещо, за което въобще може да се каже, че италианците го познават. Именно това знание усъвършенстват най-лесно, понеже е вродено в тях — тъй като за музиката, като наука, непрофесионалните любители знаят твърде малко. Понеже са надменни и суетни към последните останки от своя национален гений, както старите римляни са били към своето бойно изкуство, те гледат на музикалните произведения на другите страни като на варварски. Не могат да оценят, нито да разберат ценността на могъщата германска музика, която е интелектуален изразител на една нация — една музика, съдържаща философия, героизъм, разум и въображение едновременно.
    Малката група говореше обаче за музиката с въодушевление и наслада, което очароваше меланхоличния Малтрейвърс, който от седмици насам нямаше друг приятел, освен собствените си мисли, и който по всяко време посрещаше с голяма симпатия и ентусиазма към каквото и да е изкуство. Той слушаше внимателно, но говореше малко и от време на време, когато разговорът отслабваше, се забавляваше, като наблюдаваше приятелите си. У шестимата миланци нямаше нищо забележително в изражението на лицата, както и в разговора им. Те притежаваха характерната подвижност и разговорливост на своите съотечественици, нищо от мъжественото достойнство, което отличава ломбардците от южняците, и малко френска учтивост, от която жителите на Милано рядко са лишени. Тяхното обществено положение, очевидно, беше от средната класа; която обещаваше много за в бъдеще. Но те не можеха по никакъв начин да се различат от хилядите други миланци, които Малтрейвърс беше срещал при разходките и в кафенетата на техния горд град. Домакинът беше малко по-интересен. Висок, красив човек, на около четиридесет и осем години, с високо чело и черти, които силно изразяваха трезвия характер на мислите му. Той притежаваше малко от френската живост в маниерите и без да го погледнеше в лицето, човек несъзнателно би почувствал, че той е най-възрастния в компанията. Съпругата му беше поне двадесет и четири години по-млада от него. Радостна и игрива като дете, с женствена и омагьосваща нежност в непринудените си маниери, които подчиняваха естествената й веселост, тя придобиваше естествена елегантност. Черна коса, небрежно вчесана, открито чело, големи черни, усмихващи се очи, малък правилен нос, цвят на лицето, различаващ се малко от маслинения вследствие на едно вечно възвръщащо се зачервяване; възхитително правилна уста с малки бисерни зъби и лека, деликатна фигура, малко под обикновения ръст, завършваха портрета на госпожа Дьо Монтен.
    — Кипежът на новата школа е може би по-добър от застоялостта на старата — каза Малтрейвърс. При все това, дори вие — продължи той, като се обърна към италианците, — които първи с Петрарка, Данте и Ариосто дадохте на Европа пример за значението на сантименталното и романтичното, вие, които построихте сред самите развалини на класическата школа, сред нейните коринтийски колони и навеждащи се сводове, кулите на готите, вие изоставяте старите си модели и въвеждате литературата в по-нови и по-буйни пътища. Такъв е пътят на света — вечният прогрес е вечна промяна.
Нощ и любов
Когато звездите са на небето,
Тогава мисля за тебе.
Отплавай с погледа си към мен,
Когато звездите гледат морето!
Защото мислите, като вълните,
Които се гонят нощем,
Са най-спокойни и най-приятни,
Тъкмо когато греят звездите.
Моята силна земна любов
Спи тихо във светлина
Под ясно, широко небе,
Образувано само от тебе.
Часът, в който сънища свети
Минават през дрямката,
Е час музикален, изглежда,
И ти трябва да бъдеш до мене.
Защото мислите по теб са свети

За обикновения дневен лъч
Мога да те познавам само
Като моя звезда, мой ангел и сън!

    Докато изговаряше това, тя почти го изтегли напред, и го представи на гостите си. Цезарини отговори на техните поздрави със смесица от срамежливост и надменност, полугруба и полуграциозна, и измърморвайки някакви неясни поздравления, потъна в един стол, отдаден сякаш на мечти. Малтрейвърс го загледа и остана доволен от неговия вид, който макар и некрасив, изглеждаше особен. Този мъж беше съвършено слаб, бузите му бяха хлътнали и безцветни. Очите му бяха хлътнали дълбоко под челото, големи и силно светещи, а мустачките му се извиваха надолу и леко засилваха строгостта на устата, която беше затворена с мрачна и полусаркастична твърдост. Не беше облечен, както обикновено се обличат хората. Носеше черен фрак с широка яка на ризата, извита надолу, тясна кърпа от черна коприна, по-скоро увита, отколкото завързана около врата. Очевидно младежът беше около двадесетгодишен и се беше отдал на живописната собствена идея, което е белег на един по-суетен ум, отколкото на придържането към модата.
    Чудно е, че въвеждането само на един новодошъл в някоя компания често е достатъчно, за да се развали цялата интимност, която е съществувала дотогава в нея. Забелязваме това дори когато новодошлият е приятен и разговорлив. Но в сегашния случай едва ли би имало по-неприятен гост. Присъствието на този срамежлив и неразговорлив човек внесе охлаждане сред цялата група. Веселият Тираболоши веднага съобщи, че е вече време да си отиват. Това не бе минало през ума на никого досега, а действително беше късно. Италианците се раздвижиха, започнаха да прибират инструментите си, да разменят любезности, да се покланят и да се отправят към хотела в Комо, където бяха наели стаи за през нощта. Докато лодката се отдалечаваше леко и докато двама от тях бяха заети с гребане, останалите четирима взеха инструментите и започнаха да пеят прощална песен. Беше точно полунощ — затишието навсякъде беше станало по-силно и по-голямо. Имаше някаква чудна сила в свежия въздух и сред сенките веслата, затихваше все повече и повече, беше невъзможно да се опише пронизващия и магически ефект, който тя провеждаше.
    Групата, която остана на брега, не разговаряше. Забелязваше се нежна признателност в очите на Терез, докато тя се облягаше на мъжествената фигура на Дьо Монтен, към който нейната привързаност беше може би още по-голяма и по-искрена, поради различието в годините им. Една млада жена, която обича един мъж, не твърде стар, но много по-възрастен от нея, го обича с любов, съдържаща почит. Малтрейвърс стоеше малко настрана от Терез, на края на вдаващия се навътре бряг, със скръстени ръце и замислено лице. „Как така се случва — каза си той, не съзнавайки, че говори полугласно, — че най-обикновените неща в света могат да ни доставят такова неземно удоволствие? Какъв контраст между тези музиканти и тази музика! На такова разстояние са техните фигури и са тъй неясни, че човек почти би си помислил, че създателите на тези нежни звуци са от друга направа, сякаш неземна. Може би затова поезията на миналото звучи в нашите дни по-дълбоко и по-божествено, защото в нея е премахната направата, от която са самите поети. О, Изкуство, Изкуство, как ни облагородяваш и възпитаваш! Какво е природата без теб!…“

II

    Няма нищо по-приятно за работливите хора от промеждутъците на почивка, през които те поглеждат към себе си, вместо към това, което е около тях, и изследват почти несъзнателно (защото внимателното и съвестно самоизследване е нещо много по-рядко, отколкото предполагаме) това, което са направили и онова, което са способни да направят. Настъпва нещо като уравняване на сметката на длъжника и кредитора от миналото, преди да се впуснат в нови спекулации. На такъв промеждутък от почивка се радваше сега Малтрейвърс. В съвършена уединеност, като изключим най-близките приятели, в разстояние на няколко седмици се опознаваше със собствения си характер и ум. Четеше и мислеше много, но без да има точно определена цел. Струва ми се, че Монтен някъде казва: „Хората говорят за мислене, но що се отнася до мен, аз никога не мисля, освен когато седна да пиша“. Вярвам, че това не е нещо твърде обикновено, защото хората, които не пишат, мислят тъй добре, както тия, които пишат. Но свързаната, силната, добре развитата мисъл, за разлика от смътните размишления, трябва да бъде свързана с някой допирен план или цел. Следователно, ние трябва да бъдем или писатели, или хора на делата, ако искаме да изпитаме логиката, и да открием симетричните и разтопени цветове на нашите умствени способности. Малтрейвърс още не чувстваше това, но чувстваше някаква интелектуална недостатъчност. Идеите, спомените, бляновете му се събираха и объркваха в едно. Той искаше да ги постави в ред, но не можеше. Биваше надвиван от своето неорганизирано въображение и интелект. Той често си беше въобразявал, дори като дете, че е създаден, за да направи нещо в света, но никога не беше размислил сериозно какво трябва да бъде то. Дали трябва да стане книжовник или човек на делата. Беше писал стихове. Но те се бяха изливали направо от извора на душата му. Беше гледал на своите излияния студено и пренебрежително, понеже ентусиазмът му преминаваше бързо.
    Малтрейвърс не беше твърде неспокоен от някакво желание за слава; може би малцина, които действително имат гений, се тревожат за това, освен ако не бъдат изкуствено подтикнати. В един здрав и правилен интелект има спокойно съзнание за сила, което е достатъчно да се приложи правилно, за да реализира обикновения резултат на таланта. Хора с второстепенен гений, напротив, са сприхави и нервни, безспирно стремящи се към известност, че виждат кулата, но се занимават само с измерването на сянката й, и мислят, че тяхната собствена издигнатост (върху която никога не правят изчисления) ще хвърля по-голяма сянка върху земята. Ниският духовно човек си държи винаги главата издигната и е прав като стрела, а високият — обикновено се навежда.
    Впрочем Малтрейвърс нямаше още силен копнеж към известност. Той не беше вкусил от нейните сладости и горчивини — фатално питие, от което веднъж като се вкуси, предизвиква често неутолима жажда. Нито пък имаше неприятели или такива, които да го корят, за да се стреми да ги засрамва чрез достойнствата си. Наистина, той беше известен като умен, и глупците се страхуваха от него, но тъй като не се бъркаше в претенциите на никого, никой не считаше за необходимо да бъде против него. Следователно сега неговият ум изработваше тихо и естествено възможния път на съдбата му. Той започна лениво и небрежно да описва мислите и впечатленията си. Това, което веднъж биваше написано на листа, добиваше друг вид, идеите му ставаха поясни за него и листът се превръщаше в огледало, което отразява подобието на собствените му мисли. Той започна да пише бързо и без никакъв метод. С това нямаше друга цел, освен да доставя удоволствие на себе си и да търси почивка за една претоварена душа, каквито са повечето писания на младите, това беше една егоистична работа.
    Малтрейвърс беше поначало егоист относно собствените си груби и вятърничави скици. Както казахме по-рано, той беше невнимателен и немарлив, както би бил всеки, който не е открил, че изразяването е изкуство. При все това, тези диви и малоценни опити — тези пленителни и тайни изповеди на собственото сърце бяха наслада за него. Той започна да вкусва от превъзнасянето, опиянението на автора. О, какъв ентусиазъм има в тази първа любов към Музата. Този процес, чрез който даваме осезаема форма на виденията, които са преминали край нас — красивия дух на идеалното в нас, който зовем в спокойния ум чрез простото перо!
    На другия ден след запознанството си със семейство Дьо Монтен, рано преди обяд, Малтрейвърс седеше в любимата си стая — тази, която беше избрал, за да се занимава в нея, от многото стаи в неговото голямо и самотно жилище. Седеше до отворен прозорец с изглед към езерото, по масата му имаше разхвърляни книги и Малтрейвърс лениво критикуваше това, което беше прочел, и всичко беше смесено с впечатлението му от видяното. Това е най-хубавото съчинение — бележника на човек, който учи в усамотение, който наблюдава обществото, който от всичко може да се възхищава и да се развълнува. Той още беше зает с тази лека работа, когато му съобщиха за идването на Цезарини. Младият брат на хубавата Терез влезе в неговия апартамент.
    — Има епохи във всички страни — каза нежно Малтрейвърс, — когато някои литературни работи не са на мода, и когато никой гений не може да обърне вниманието на публиката върху тях. Но вие мъдро споменахте, че има две съдилища — Публиката и Времето. На вас ви остава последното, към което да апелирате. Вашите велики италиански историци са писали за неродените още — техните трудове са били публикувани след смъртта им. В това равнодушие към известността приживе има за мен нещо възвишено.
    Не сме сигурни, че Ърнест мислеше точно така, както говореше, но това беше най-деликатното успокояване, което можеше да предложи на този човек, чиято внезапна откровеност го обърка и натъжи. Младежът имаше отчаян вид. Малтрейвърс се потруди да промени темата — стана и тръгна към балкона, който се надвесваше над езерото. Заговори за времето, спря се върху възхитителната гледка, посочи дребните, скрити хубости наоколо с окото и вкуса на човек, който е наблюдавал Природата в подробности. Гостът леко се въодушеви и стана по-весел. Той започна дори да говори с увлечение. Цитира стихове и говори върху тях. Малтрейвърс все повече и повече се заинтересуваше от него. Той полюбопитства да узнае дали таланта му отговаря на стремежите, намекна на Цезарини желанието си да види съчиненията му — точно това, което младежът желаеше. Бедният Цезарини! Това беше много за него — да има нов слушател, и той си въобрази, че всеки честен слушател ще се възхищава от поезията му. Но поради своята боязливост прие поканата неохотно и се подвоуми. Малтрейвърс, за да му помогне да излезе от това трудно положение, му предложи разходка по езерото.
    Прочитането на тази поезия и разговорът с поета хвърлиха Малтрейвърс в дълбоко размишление. „Този беден Цезарини може да ме направи да бъда предпазлив към себе си! — помисли той. — Преди да се привържем към едно изкуство, добре е да имаме способността да превъзхождаме.“ — Малтрейвърс погледна собствените си съчинения и ги захвърли в огъня. Спа зле тази нощ. Гордостта му малко се смали. Нещо като красавица, която се е видяла в карикатура.

III

    Ърнест Малтрейвърс прекарваше голяма част от времето си със семейство Дьо Монтен. Няма период от живота, в който да сме повече склонни към чувството на приятелство, отколкото в промеждутъците на морални изтощения, които идват вследствие разочарованията от страстите. Има, прочее, нещо приветливо в тези по-нежни чувства, което поддържа, но не разгорещява, страстите. Малтрейвърс гледаше с благосклонност на брат към блестящата, пъргава и неуморима Терез. Тя беше последната личност в света, в която би могъл да се влюби. Защото природата му, пламенна, раздразнителна, макар и претенциозна, изискваше нещо съвършено в маниерите и темперамента на жената, която той би обичал. Когато Терез играеше с децата си (а тя имаше две хубави дечица, по-голямото от които беше на шест години), когато се закачаше с тихия си и склонен към размишления съпруг, когато изливаше ненадейни стихове, тананикаше мелодии, които никога не завършваше, когато свиреше на китара, пиано, или отидеше на разходка край езерото, или накратко, с каквото и да се заемеше, беше винаги весела и подвижна — тя никога нямаше лошо разположение на духа, не биваше угрижена или разсърдена. Винаги беше неподатлива на тъгата, освен когато деликатното здраве на брат й или болезнения му темперамент помрачаваха нейната светла като слънце осанка. Дори тогава гъвкавостта на ума й и конструкцията й се съвземаха от отпадналостта и тя се уверяваше, че Кастручио ще бъде по-силен след време и ще стане знаменит и щастлив човек. Кастручио преживяваше това, което романтичните поети наричат „живота на един поет“. Обичаше да наблюдава слънцето как се издига над далечните Алпи, или в полунощ как луната спи върху езерото. Прекарваше половината от деня, а често и половината от нощта, в самотни скитания, нагласявайки звучните си рими или впускайки се в мрачни размишления. Мислеше, че усамотеността е елемент, нужен на поета. Уви! И Данте, и Петрарка биха го научили, че поетът трябва да познава интимно хората тъй както и планините, ако желае да стане творец. Когато Шели в един от предговорите си се гордее, че е запознат отблизо с Алпите и с ледниците, критикът творец не би могъл да се въздържи да му пожелае по-добре да е запознат с Флийт стрийт в Лондон. Може би тогава този забележителен гений щеше да бъде по-способен да създава характери от плът и кръв и щеше да създаде завършени творения, а не объркани и блещукащи късчета от незавършена мозайка.
    Опитът и преживяването го бяха направили истински философ, който е твърде мъдър, за да бъде оптимист, и твърде справедлив, за да бъде мизантроп. Наслаждаваше се на живота с трезви съждения и следваше онзи път, който най-много му прилягаше, без да заявява, че е най-добрия и за другите. Беше по-строг към грешките, които произлизаха от слабости и от хрумвания, отколкото към тези, изворът на които е във велики натури или във великодушни мисли. Дълбоко почиташе Англия, докато собственото си отечество едновременно обичаше и мразеше. Лекостта, както и раздразнителността на неговите съотечественици, не съвпадаха с трезвите му и достойни понятия за нещата в света. Той не можеше да им прости (имаше навика да се изразява така) задето са направили двата грамадни безсмислени опити — народната революция и военния деспотизъм.
    Не симпатизираше нито на младите ентусиасти, които желаеха република без да познават подробностите, върху които тази република с оглед на това да бъде по-трайна би се построила, нито на необразованото и жестоко рицарство, което копнееше за възстановяването на военната империя, нито пък на глупавите и надменни хора, които свързваха всичките идеи за ред и управление с изтърканата династия на Бурбоните. Фактически, здравият разум беше за него основополагащ принцип на всички теории и на практиката.
    — Здравият разум — каза той един ден на Малтрейвърс, когато се разхождаха във вилата му, близо до езерото, — не е само умствено качество. Това е по-скоро резултат на едно точно равновесие на душевните ни и моралните ни качества. Безчестните или тези, които са играчка на страстите си, могат да имат гений, но те рядко притежават здрав разум. Често може да спечелват големи награди, но това е вследствие играта на случая, а не поради изкусността им. Човекът, когото виждам да се движи в една почтена и правилна кариера — както към другите, така и към себе си (защото ние дължим справедливост и на себе си относно грижите за нашето състояние, нашия характер — за ръководенето на страстите си) — е по-достоен представител на своя създател, отколкото детето на гения. За такъв човек казваме, че има здрав разум. Да, но той притежава също и непорочност, себеуважение и християнска мярка за себеотрицание. Хилядите изпитания, с които чувствата му се борят и побеждават, са изкушения също за неговата честност. Не вярвам, че човек ще продължава да има здрав разум, ако няма навика просто да държи ума си чист от опиянението на завистта, суетността и различните други чувства, които ни заблуждават и ни водят към погрешен път. Здравият разум следователно не е отвлечено качество или някакъв специфичен талант; той е естествения резултат от навика да се мисли логично и е тъй различен от остроумието, принадлежащо на един дипломат, както, да речем философията на Сократ — от риториката на Борджиите. Както едно струпване на индивидуални особености дава вътрешното качество на човека, така едно струпване от такива хора формира характера на един народ. Вашата Англия следователно е прочута със своя здрав разум, но тя също е прочута и с особености, които придружават силния разум в личността: голяма честност и вяра в делата, любов към справедливостта и честно, почтено действие, едно общо освобождение от насилническите наклонности, които се срещат често на Континента, и енергичната настойчивост във веднъж започнатото предприятие, което е резултат на смело и здраво разположение на духа.
    — Извинявайте — прекъсна го Дьо Монтен, — говоря за народа ви, а не за управляващите ви. Едно управление често пъти много неправилно представя един народ. Но дори войните, за които намеквате, ако ги изследвате, ще видите, че обикновено произлизат от любов към справедливостта (която е основа на здравия разум), а не от някое безумно желание за победи и слава. Човек колкото и да е умел, трябва да има сърце в гърдите си. По същия начин един велик народ не може да се състои само от егоизъм. Да предположим, че ние двамата сме чувствителни и разумни хора и видим сред някоя тълпа някой жесток човек да удря несправедливо другиго по главата. Ще бъдем зверове, а не хора, ако не се намесим да обуздаем дивака. Но ако направим това с надеждата зрителите да извикат „вижте какъв смел и силен човек е този!“, тогава ще играем ролята на луд с мотив за хвалба. Боя се, че наистина бихте могли да намерите във военната история на французите и англичаните приложение на моята притча.
    — Въпреки това признавам, че има много галантност и благороден нормандски дух във френския народ, което ме кара да му простя много от прекаленостите, и да мисля, че той е предназначен за велики дела, когато опитът ще е поотрезвил топлата му кръв. Някои народи, подобно на някои хора, бавно достигат зрелост. Други изглеждат мъже още в люлките си. Англичаните, благодарение на своя дързък саксонски произход — издигнати, а не потиснати от нормандското влияние — никога не са били деца. Разликата е поразителна, когато наблюдавате представителите на двата народа посредством техните велики хора, било писатели или заслужили граждани.
    — Да — каза Дьо Монтен, — и у Милтън, и у Кромуел няма нищо детско, дори блестящо. Не мога да кажа същото за Волтер или Наполеон. Дори за Ришельо, най-мъжественият от нашите държавници, имаше толкова много от френското дете в себе си, че си въобразяваше, че е едно много добро момче — галантен, остроумен и критичен. Колкото се отнася до писателите от школата на Расин, те не бяха вън от държащата първенство група на имитаторите — сухи копировачи на псевдокласицизма, в който виждаха формата, но никога не долавяха духа. Докато вашият Шекспир е съвсем друго — неговите Троглъс и Кресида преливат от древен дух, въпреки че не са имитация на нищо древно. Нашите французи копират великите образи на древността, също както една ученичка копира рисунка като я държи срещу прозореца и чертае линиите по оризова хартия.
    — Не намирам друга грешка у сантименталистите — отговори Дьо Монтен, — освен тази на изобилстващата слабост. Те нямат кости и мускули в гения си. Всичко е в женствената симетрия. Те мислят, че силата се съдържа в гладки фрази и малки афоризми, и изобразяват могъщата буря на човешкото сърце със загладената красота на един миниатюрен рисувач върху слонова кост. Не! Те и двамата са деца от друг вид — любвеобилни, добре облечени и много умни — но пак деца. Техните сантименталности, техният егоизъм и тяхната суета не могат да заинтересуват мъжествените същества, които знаят какво е живота и неговите строги цели.
    — Първостепенни в техния път, предполагам. Те трябва да са свързани с историята на тяхната литература и да са упражнили известно влияние. А Кастручио е само ехо от други. Но тази меланхолична болест у моя зет би се излекувала, може би, ако той не беше италианец. В Италия, човек ако обича отечеството си, това престъпление е достатъчно да го направи недостоен за обществена служба и той не може да мръдне крачка из спекулациите без да попадне във водите на австрийците или папата. Аз предполагам, че Кастручио ще свърши в някой антиквариат и ще спори върху развалините от времето на римляните.
    Малтрейвърс вечеря със семейство Дьо Монтен и прекара вечерта с тях. Разбира се, забеляза, че Кастручио, който прочувствено изливаше в стиховете си най-голяма сантименталност, който действително, по натура, беше деликатен, е дотолкова погълнат от най-лошите интелектуални пороци като вечното парадиране със собствените превъзходства и способности, че нито веднъж не достави удоволствие на тези, които бяха около него. Той не притежаваше нищо от изкуството на общителната снизходителност, нищо от веселото младежко разположение, което обикновено принадлежи на добродушните младежи.

IV

    Времето минаваше и есента се беше приближила доста до зимата, но Малтрейвърс още се бавеше в Комо. Почти не видя друго семейство, освен това на Монтен, и по-голямата част от времето си прекарваше сам. Занятието му продължаваше да бъде опитване на силите. И тези опити ставаха посмели и по-мащабни. Той внимаваше обаче да не показва развлеченията си в Комо на новите приятели: не желаеше публика, не жадуваше за общество. Само искаше да практикува ума си. Той разбра, докато напредваше, че човек не може нито да изучава много дълбоко, нито да съчинява с голямо изкуство, докато няма някоя определена цел пред себе си. В първия случай някой клон от науката, който да владее, а във втория — някое схващане, върху което да работи. Малтрейвърс се върна към момчешката си страст за метафизическо съзерцание. Но с какви различни резултати се бореше той сега с хитрите учени — сега, когато практически беше познал човечеството! Как несъзнателно нови светлини блесваха пред него, докато се движеше по лабиринта от причини и следствия, чрез които ние се стремим да достигнем до онова любопитно двуформено чудовище — човека. Неговият ум действително се насити с дълбоки изследвания и размишления, и когато най-после ги преустанови, той се почувства така, сякаш не беше живял в уединеност и беше преминал през един процес на действие в заетия свят: тъй много по-правилни, много по-ясни бяха станали знанията му за себе си и другите. Но макар тези изследвания да добиха цвят, те не ограничиха умствените му занимания. Поезията и по-леката литература в него не само че не отслабнаха, но се превърнаха в едно критическо и сериозно учение. Възхищаваше се като проникваше в причините, които са направили въздушните паяжини, изтъкани от човешката фантазия, тъй трайни и силни във влиянието си над грубия работен ден на света. И каква приятна сцена — какво небе, какъв въздух, върху които да се започнат проектите на тази амбиция, която се стреми да установи една империя в сърцата и паметта на човечеството! Вярваме, че има голямо влияние върху бъдещите трудове на един писател мястото, където той най-напред бленува, че му е предопределено от съдбата да пише!
    Тъкмо в това време Ърнест получи друго писмо от Кливлънд. Добрият приятел се беше разочаровал и натъжил, че Малтрейвърс не беше послушал съвета му да се завърне в Англия. Той изказваше недоволството си, задето не беше отговорил на писмото на Ърнест, с което последният се извиняваше. Но напоследък беше боледувал от опасна болест, която го беше докарала близо до гроба, и с едно смекчено сърце от изтощението на тялото си той пишеше сега в първите минути от оздравяването си на Малтрейвърс, съобщавайки му за инфаркта, който беше получил, и за опасността, в която се беше намирал, и настояваше още веднъж по-скоро двамата да се видят заедно. Мисълта, че Кливлънд — добрия, нежния настойник на неговата младост — е бил близо до смъртта, че той никога не би се вече облягал на тази подкрепяща ръка, нито би разчитал на бащинския глас, хвърли Ърнест в ужас и угризение на съвестта. Той реши веднага да се завърне в Англия и започна да се приготвя за това.
    Отиде да се сбогува със семейство Дьо Монтен. Терез учеше по-голямото си дете да чете. Беше седнала до отворения прозорец на вилата, облечена чисто и спретнато. Момчето, със своето красиво, смело и здраво лице, се беше обърнало безстрашно към нея, докато тя се мъчеше да го въведе полусериозно, полунасмешливо в тайните на буквите. Красивото момче и хубавата млада майка бяха една очарователна картина. Дьо Монтен четеше трудовете на прочутия си съименник, с когото се гордееше, и не се знаеше с какво право претендира, че той му е праотец. От време на време вдигаше поглед от страницата, за да види как напредва наследника му и за да се държи в течение на неговото умствено развитие. Но не се намесваше в майчината лекция. Беше достатъчно разумен, за да знае, че има един вид симпатия между едно дете и една майка, което се равнява на всичкото превъзходство на един баща, който желае да направи така, че учението на малките да бъде приятно. Той беше много по-умен, за да не презира системите, които поставят децата в известни рамки за учение. Знаеше, че философите не са правили никога по-голяма грешка от тази, дето са настоявали тъй много да се започва с отвлечено образование още от люлката. Достатъчно е да се върви по темперамента на детето. Защото след това няма привилегия, която да компенсира увреждането на здравето или съкрушаването на духа на детето. Доколкото е възможно то не трябва да бъде оставяно да вкуси от съкрушаващата горчивина на страха. Едно смело дете, което ви гледа в лицето, говори истината и засрамва дявола. По този начин трябва да правим добри, смели и разумни хора!
    Малтрейвърс влезе, без да е предизвестил очарователното семейство и застана незабелязан за няколко минути до вратата. Малкият ученик беше първият, който го забеляза, и забравяйки урока си, се завтече да го поздрави, понеже Малтрейвърс, макар че оставаше по-скоро нежен, отколкото весел, беше любимец на децата. Неговото хубаво, спокойно и грациозно лице сторваше много повече добро на децата, отколкото ако джобовете му бяха пълни с различни плодове.
    Тъй че компанията беше скоро готова и не след дълго всички се отправиха по блещукащите и образуващи браздички води, тъй като ноември в Италия е също като септември на север. Децата бърбореха, а възрастните разговаряха за хиляди неща. Беше един приятен ден, последният ден в Комо! Защото при сбогуването на приятели има действително нещо меланхолично, но не мъчително както при любовта. Може би е по-добре ако бихме могли да се освободим съвършено от любовта. Животът би минавал по-гладко и по-щастливо без нея. Приятелството е виното за съществуване, любовта е ужасно питие.
    Нещастен младеж! Умът му носеше корените, които задушаваха цветята в почвата, която, ако би била правилно култивирана, би давала само плодове. Кастручио преживяваше такава криза в живота, в която един чувствителен и поетичен човек се създава или пропада. Криза, в която чувството се замества от страстите, в която любовта към нещо реално събира разпръснатите лъчи на сърцето. От този Божи съд той би излязъл по-чист и по-мъжествен — така се надяваше понякога Малтрейвърс. Тогава малко мислеше колко близко е свързан с неговата съдба този откъс от историята на италианеца! Кастручио излезе с Малтрейвърс на разходка, и когато стигнаха в горичката зад къщата, той му каза с известно затруднение:
    — Драги мой Малтрейвърс — каза той със сериозен тон, — ние може да не се видим в продължение на години. Аз живо се интересувам от вашето щастие и кариера — да, кариера, повтарям. Не желая да въодушевлявам младежите с амбиции. Достатъчно е за мнозина от тях да бъдат добри и почтени граждани. Но в случая с вас това е различно. Виждам във вас един усърден и размишляващ, а не прибързан младеж, който определено се придвижва към знаменито мъжество. Вашият ум не е още установен, това е вярно, но той бързо се избистря и узрява от ферментацията на момчешките сънища и страсти. Вие имате всичко във ваша полза — компетенция, вродени качества и над всичко — вие сте англичанин! Имате могъща сцена, на която, вярно е, не можете да стъпите без да сте достоен и без труд, но толкова по-добре. Това е сцена, на която силни и решителни съперници ще ви подтикват към надпревара, а състезанието ще тренира силите ви. Помислете каква величествена съдба е да имате влияние над широкия и винаги уголемяващ се ум на една такава страна. Да чувствате, когато се оттеглите от действащата сцена, че сте изиграли незабравима роля — че сте били медиума на великата воля Божия за прокарването на нови идеи в света — и сте дали първенство на почтеното и красивото. Това е истинската амбиция. Желанието само за лична известност е суета, не амбиция. Чертата, която забелязах у вас — добави французинът с усмивка, — най-вредна за вашите шансове за известност, е че сте твърде много философ, склонен към ленивостта на култивираното свободно време. А не трябва да мислите, Малтрейвърс, че една активна кариера ще бъде един път от рози. Засега нямате никакви неприятели. Но в минутата, когато се опитате да добиете известност, с вас ще се злоупотреби, ще бъдете наклеветен, нападнат. Ще бъдете потресен от гнева, който сте предизвикали, и ще въздишате за предишната си неизвестност, в която сте били. Ще считате, подобно на Франклин, че сте платили твърде скъпо за свирката си. Но в замяна на вашите лични неприятели благородната отплата ще бъде, че самото Общество е станало ваш приятел, а може би и потомството! Освен това — прибави Дьо Монтен с почти религиозна тържественост в гласа си, — има съвест в главата както и в сърцето, и на стари години ние също тъй чувстваме угризения на съвестта, ако сме развратили естествените си добродетели. Дълбокото задоволство от чувството, което изпитва човек, че не е живял напразно, е едно от най-щастливите чувства, засягащи само определен кръг хора и свършващи заедно с нашия живот, в сравнение на неизразимото и вечно траещо добро, което може да направим като общественици с една книга или с един закон? Бъдете уверен, че Всевишния поставя всичките добрини и всичките злини, направени от неговите създания, на справедливи везни. С правилната преценка на всичко това, Малтрейвърс, вие ще имате всичките поводи при един висок ум и една чиста амбиция да се събудите от леността и да се борите с достойнство в света за една голяма награда.
    — Дьо Монтен, вашите думи ми изясниха хиляди съмнения и скрупули. Те отидоха право в сърцето ми. За пръв път разбирам какво е слава, какво е амбиция и какво е награда за труда! Видения, надежди, въжделения може да съм имал и преди. От месеци насам един нов дух витае в мен и почувствах, че ми поникват криле. Но всичко беше объркано, смътно несигурно. Съмнявах се в благоразумието на усилието при един така кратък живот и при тъй хубавите удоволствия на младостта. Сега не гледам на живота иначе, освен като на част от вечността, за която чувствам, че сме се родили. И признавам тържествената истина, че предназначението ни е да водим достоен живот и да бъдем същества, в които живия принцип никога не изчезва. Сбогом! Радост или скръб ще ме сполети, неуспех или успех, не знам, но ще се боря, за да заслужа вашето приятелство.

Част IV

I

    Ще се отдалечим за известно време от следването на Малтрейвърс в безшумния прогрес на умственото му развитие, за да погледнем назад към по-жестоката съдба, която беше предопределена за Алис Дарвил. По нейния път поезията не хвърляше никакви цветя, нейните самотни стъпки към отдалечения храм, където отиваше на поклонение и където намираше почивка, не бяха осветени от мистичната светлина на науката, нито пък бяха водени от хилядите звезди, които винаги са ясни в небесата за облагодетелстваните очи на гения и на въображението. Не по въздушните и весели пътища, които се извиват така надалеч от всекидневния живот и занятията на обикновените хора, не по уединените Алпи на духовната философия блуждаеха самотните стъпки на детето на бедността и скръбта. По отъпканите и изхабени друмища на обикновения живот, със съкрушено сърце и с окървавени крака, Алис вървеше към съзнанието, че целта, великата тайна в живота и сумарната задача на всичките философии, независимо дали практична или идеална, е била, може би, достижима колкото за нея, толкова и за еластичните стъпки и сърце на онзи, който жадуваше по-великото и почти вярваше в невъзможното.
    Дълго време беше минало преди тя да дойде в съзнание, за да види какво се е случило и да има ясна представа за страшния обрат, който беше взела съдбата й. Това беше през една мъглява и мрачна утрин. Грубата, покрита кола, която я носеше, минаваше по развален и запустял път, завиваше около безлюдни хълмове, които, в Англия, обикновено подсказват близостта на морето. Разтреперана погледна наоколо: съучастникът на баща й, Уолтър, лежеше прострян до краката й и тежкото му дишане показваше, че беше дълбоко заспал. Дарвил подканяше изморените и натъжени коне да вървят. Широкият му гръб бе обърнат към Алис. Дъждът капеше от шапката му, тъй като на мястото, където седеше отпред, не беше защитен от него, и сега, когато се обърна и злокобният му и мрачен поглед се спря върху лицето на Алис, изражението му изглеждаше още по-зло. Неприветливата утрин завършваше отвратителната картина на неприкрито и разбойническо нищожество.
    — Хо, хо! Алис! Ти вече дойде на себе си — каза той с иронична усмивка. — Радвам се за това, защото не мога да търпя при мен хубави дами да припадат. Ти си имала един дълъг празник, Алис. Сега трябва още веднъж да се научиш да работиш за бедния си баща. А ти си хитрувала. Но нищо, за миналото ти прощавам. Не трябва да бягаш вече така без мое знание. Ако имаш желание за любовници, няма да ти преча, но стария ти баща трябва да разбере нещо от това.
    Алис не можеше да слуша повече. Тя закри лицето си с наметалото, което бе хвърлено върху нея, и въпреки че не припадна, чувствата й изглеждаха парализирани. Постепенно Джон Уолтър се събуди и двамата мъже, без да обръщат внимание на нейното присъствие, започнаха да разговарят върху плановете си. След известно време Алис дойде достатъчно на себе си, за да може да слуша с инстинктивната надежда, че някой план за бягство може да й бъде подсказан. Но от това, което можеше да схване от несвързаните и разнообразни проекти, върху които те разискваха един след друг, спорейки с отвратителни псувни на едва разбираем просташки език, тя можа само да научи, че беше решено на всяка цена да се напусне местността, където се намираха. Но къде бяха всъщност? Беше неизвестно. Колата спря най-после пред една мизерна странноприемница. Голям надпис уверяваше, че се дават добри удобства за пътниците. Под него беше прибавено следното:
„При стария Том виното е рай,
Който веднъж пие, ще пие безкрай.“

    Странноприемницата беше усамотена, далеч от друго селище. Пустинята наоколо беше така лишена от дървета и дори от храсти, че Алис разбра: няма никаква надежда да може да избяга от такова място. За да усили сигурността, самият Дарвил я повдигна да слезе от колата и я въведе по счупена и неосветена стълба в мръсна таванска стаичка. Блъсна я грубо вътре, заключи я и слезе долу. Времето беше студено. Влагата личеше по стените, а нямаше нито огън, нито огнище. Алис беше облечена съвсем тънко. Наметалото и шалът й бяха основното облекло, обаче тя не чувстваше студ, тъй като сърцето й беше по-студено от външната атмосфера. На обяд някаква възрастна жена й донесе малко храна, приготвена от риба и дивеч. С подканващ просташки поглед старицата посочи един съд за измерване на спиртни питиета, който придружаваше месната храна, и я увери с прегракнал глас, че „Стария Том е по-добър приятел, отколкото който и да било друг от младежите!“ След като това посещение свърши, Алис беше наново оставена сама. Остана така докато се стъмни и влезе Дарвил. Носеше вързоп дрехи, такива, каквито се носят от селяните в тази примитивна област на Англия.
    — Ето, Алис — каза той, — облечи тези топли дрехи, хубави дрехи не са за сега. Не трябва да оставим никакви следи след себе си. Копоите са след нас, малката ми. Ето ти едно хубаво топло наметало и едно червено шалче, което би изплашило кокошките. Колкото се отнася до другото наметало и шал, не се безпокой за тях. Няма да изчезнат; ще ги запазим за когато стигнем в някой голям град, където има младежи с пълни джобове, понеже вече си разбрала, че лицето ти е твоето богатство. Хайде, побързай, трябва да тръгваме. Ще дойда да те взема след десет минути. Шшт! Не отпадай духом. Вземи, пий от „Стария Том“, вземи, казвам ти! Какво? Не искаш? Добре, за твое здраве, и да ти е сладко.
    Сега, когато вратата още веднъж се затвори след Дарвил, сълзите за пръв път избликнаха, за да облекчат Алис. Дрехите — подарък от Ърнест по неговия вкус — бяха последната останка от онзи възхитителен живот, който изглежда беше отлетял безнадеждно. Всяка следа от този живот, от него, любимия, закрилящия, обожаващия всяка следа от любовта, трябваше да бъде изгубена за нея завинаги. Това беше като онази последна фатална церемония (както беше чела някъде в малките елементарни томове, предназначени за нейното образование), в която онези, които са осъдени на работа из рудниците в Сибир, биват обличани в робски дрехи, името им завинаги се заличава и се захвърлят в широките пустини, от които дори милостта на деспотизма, ако би се събудила някога, не би могла да ги възвърне. Всичко, което се знае за тях — тяхната индивидуалност — всичко, което би ги различавало от общото стадо, се изтръгва от тях и се захвърля вън от света. Тя още хълцаше с буйна и неудържима мъка, когато Дарвил влезе пак.
    Продължиха да пътуват до полунощ, когато пристигнаха до една пивница, малко различаваща се от предишната. Но тук Алис не беше отделена сама. В дълга стая, пълна с пушек, двайсет-трийсет безделници седяха около маса, върху която чаши и бутилки със силни питиета бяха размесени с ножове и револвери. Те посрещнаха Уолтър и Дарвил с гостоприемни викове и без малко щяха да наскачат и заобиколят безцеремонно Алис, ако баща й, чиято добре известна, отчаяна и брутална жестокост не го беше направила добре известен и почитан в тяхната среда, не бе казал с категоричен глас:
    — Е, капитане — каза той, като се обърна към нисък, слаб човек, който седеше начело на масата, — аз и Уолтър благополучно се отскубнахме и избягахме. Въздухът на сушата е неблагоприятен за нас и имаме нужда от морски простор, който да ни излекува от бесилечната треска. Тъй че, знаейки че ще ви намерим тук тази вечер, бързахме, и ето ни. Момичето ще го носите на ръце. Знам, че не обичате подобни товари, но ние ще прибягаме по брега колкото може по-скоро.
    Компанията изглежда беше забравила присъствието на Алис, която седеше отпаднала от умора. Сърцето й беше твърде съкрушено, за да може тя да побутне храната, която й беше донесена. Гледаше втренчено в огъня. Баща й, преди тръгването им, я накара да изяде няколко морски бисквити, въпреки че всяка една от тях я задавяше. След това, увита в дебело корабно наметало, беше наместена в колата. И докато морските ветрове свиреха около нея, студът и умората приспаха бедното й сърце в обятията на милостивия сън.

II

    Много бяха изпитанията на Алис, много повече, отколкото тези, които някой калугер някога би описал и те биха се отнасяли до живота на някой светия или мъченик — невъзможно е да бъдат пресъздадени с думи. Ние може да говорим в книгите за верността, но никой не е описал дори собствената си биография, без да бъде принуден да изпусне поне девет десети от най-важния материал. Какво представляват три, какво — шест тома? Преживяваме шест тома в един ден! Мисъл, чувства, радости, скръб, надежди, страхове, колко плодовити могат да бъдат те, ако разкажат поотделно изпитаното за един час! Но животът на човека е кратък период от безкрайното и вечното и най-точните му изповеди са мизерно съкращение на една бърза и объркана мисъл.
    Бяха изминали три месеца и повече от нощта, когато Алис, легнала с плач да спи между онези диви другари, се опита да избяга от бдящото око на баща си. Тогава те бяха на брега на Ирландия. Дарвил се беше разделил с Уолтър и морските бандити. Той беше пръснал по-голямата част от парите, които неговите престъпления му бяха донесли. Беше започнал сериозно да се опитва да приложи ужасния си план — да осигури своята издръжка чрез продаване на дъщеря си. Алис би могла да бъде тикната в лошия път, ако не беше познавала Малтрейвърс. Но от този час самото прегрешение я направи добродетелна. Беше разбрала от момента, когато беше започнала да люби, какво значи женска чест; с пожертването на себе си си купи скромност, деликатност на мисълта и душата. Голяма част от нашия морал, по отношение на първата погрешна стъпка на жената, ни води, както всички знаем, към варварски грешки, освен с единични изключения. Клетите нещастнички, които пълнят улиците и театрите, рядко първоначално са били развратени вследствие на любов. Станали са такива обикновено поради бедността и заразата от обстоятелствата и примера. Мизерна, празна фраза е да ги наричаме жертви на съблазънта. Те са жертви на глада, суетата, любопитството и на женски лоши съвети. Но съблазънта на любовта едва ли някога води към порочен живот. Ако една жена някога действително е любила, любимият й е образувал непроходима преграда между нея и другите мъже. Техните предимства я ужасяват и настройват против тях — тя по-скоро би предпочела да умре, отколкото да изневери дори на паметта. Докато мъжът обича пола, жената обича индивида, и колкото повече го обича, толкова повече е студена към подобните нему. Защото страстта на жената е в чувствата във въображението, в сърцето. Тя рядко има нещо общо с грубите образи, с каквито момчетата и старите хора — неопитните и износените — я свързват.
    Но въпреки че кръвта на Алис се смразяваше от бащиния й отвратителен език, тя видя в самите му постъпки възможност да избяга. В един час на пиянство той я изтласка вън от къщата и застана да я наблюдава. Това беше в град Корк. Тя взе решение моментално — зави по една тясна уличка и започна да бяга с всичка сила. Дарвил напразно се помъчи да я настигне — погледът му беше замътен, стъпките му — залитащи от пиянството. Тя чу последното му проклятие да заглъхва някъде далеч. И страхът ускори хода й. Спря се най-после и видя, че се намира в предградие. Отпусна се неподвижно, съсипана и изнемощяла, но, за пръв път почувства, че в нея се раздвижва някакъв странен и нов живот. Отдавна знаеше, че носи в утробата си нероденото отроче на Малтрейвърс. И това я караше да се бори и да живее. Но сега зародишът беше избързал да стане същество — движеше се и отправяше зов към нея — нещо невидимо, непознато, и в същото време живо същество, апелиращо към своята майка! О, какъв трепет почувства от полуизказаната нежност и полутайнствения ужас на този момент! Каква нова страница в живота на една жена съобщаваше той. Сега, междувременно, трябваше да бъде внимателна към себе си — трябваше да се предпазва от умора, трябваше да се бори с отчаянието. Беше й доверено нещо свято — животът на друг — детето на Обожавания. Беше лятна нощ. Тя седна на един груб камък. Градът беше от едната й страна със стотиците светлини. Побелелите полета бяха от другата страна, а отгоре — месечината и звездите. Повдигна насълзените си очи и й се стори, че Бог, нейният Закрилник, се усмихва от красивото небе. И така, след една почивка и тиха молитва стана и продължи пътя си. Когато се умори, се промъкна под една стряха в двор на някакво имение и за първи път от седмици насам потъна в сън на сигурност и надежда.

III

    Бяха изминали точно две години от нощта, когато Алис бе откъсната от вилата. По това време, когато Малтрейвърс се скиташе между развалините в древния Египет, на самата полянка, където Алис и любимият й тъй често се бяха разхождали, хванати ръка за ръка, се беше събрала весела група от деца и младежи. Вилата беше купена от някакъв богат и оттеглил се от света индустриалец. Той беше издигнал още един етаж и го беше покрил със сини плочи. Хубавите веранди, покрити с пълзящи растения, бяха съборени, защото госпожа Хобс мислеше, че придават мрачен вид на стаите. Малкият селски вход беше заменен от четири йонически колони; голяма нова трапезария беше построена в едното крило, а над нея — нова приемна. Малката някога вила изглеждаше величествена. Вътрешният водоскок беше премахнат, защото правеше къщата влажна. Пътната врата не беше вече скромната, зелена, дървена врата, която стоеше винаги полуотворена. Сега беше висока, желязна и добре заключваща се врата между две големи колони. На нея имаше поставена желязна табела, върху която беше гравирано: „Дом на Хобс. Звънете.“
    Малкият Хобс и по-големите Хобс бяха на поляната. Някои от тях току-що се бяха върнали от училище, понеже днес беше събота следобед, когато не се работеше. Имаше веселие, шум и викове, което почтената стара двойка наблюдаваше спокойно. Хобс, бащата, пушеше лулата си; Хобс, майката, разговаряше с най-възрастната си дъщеря (красива млада жена, омъжена от три месеца по любов за един беден човек) върху темата как може да се обработи овнешкото месо така, че да се запази задълго добре.
    Предмет на тези забележки, синовни и бащински, беше една млада жена, наметната с изтъркано наметало, която си беше прилепила главата до вратата, и която гледаше сериозно — о, как сериозно — навътре. Децата затичаха към нея, но инстинктивно забавиха ход, когато се приближиха близо, тъй като тя очевидно не беше такава, за каквато си я представяха. Особено страдание потъмняваше бледите, деликатни бузи; цигански поглед не отправяха нейните големи, насълзени очи; циганско нахалство не се забелязваше върху честното й детинско чело. Докато тя притискаше така усърдно лицето си до студените железа, децата се заразиха от нейната неизмерима и почти страшна тъга. Приближиха се почтително.
    Младата жена го погледна с див поглед, обърна се към промененото място и след това, с потреперване, като че ли вятърът остро беше пронизал крехкото й тяло, тя уви още наметалото около себе си и без да каже нито дума повече, се отдалечи. Групата гледаше след нея, докато с треперещи стъпки тя слизаше надолу по пътя, и всички почувстваха онази болка на срам, която е присъща на човешкото сърце при гледката на една скръб, която то не се е потрудило да утеши. Но това чувство изчезна изведнъж от господин и госпожа Хобс, когато видяха, че момичето се спря на един завой срещу вратата, така че можаха да забележат как под износеното наметало то криеше бебе. Алис се обърна и погледна с нежен поглед назад. Дори на такова разстояние отчаянието в очите й можеше да се види. И тогава, докато допираше устните си до челото на детето, те я чуха да хълца. След миг тя се обърна пак напред и изчезна по пътя си.
    Желанието да дойде при Бътлър беше поддържало силите на Алис. То й беше дало куража по времето на острите болки на раждането, както и по времето на една тежка и съсипваща болест, която в разстояние на месеци след нейното бягство я беше хвърлила на едно селско легло. Заради това идване ден след ден беше нашепвала: „Аз ще се оправя, ще бъда по-добре, ще преодолея всички трудности в пътуването до вилата, ще го намеря там, ще поставя малкото си в ръцете му. Всичко ще бъде пак светло“. Заради това, щом като можеше да върви без придружител, веднага тръгна пеш от далечната земя. Но не знаеше по кой път да върви — не помнеше местността, в която се намираше вилата, знаеше само името на града. И въпреки че той беше голямо населено място, никой, когото попиташе, не знаеше за него, или беше погрешно направлявана. С почти животински инстинкт се беше влачила в студ и пек, гладна и жадна, към предишната къща на господаря си, по пустия си самотен път. И тройно се беше преуморила, и тройно се беше задължавала за една скромна милост за легло, където да сложи болнавото си и изтощено тяло. Веднъж бебето — нейното любимо същество, нейният живот — беше болно, близо до смъртта, и тя не беше могла да се помръдне, докато то, което беше момиченце, не се беше усетило здраво и не беше започнало да се усмихва и чурулика. И така, много и много месеци се бяха изминали от деня, когато беше предприела своето пътешествие, до този ден в който стигна до своята цел. Но никога, освен когато детето биваше болно, не се беше отчайвала, не беше падала духом и не беше изгубвала надежда. Щеше да го види пак, и той щеше да целуне детето й. А сега — не, не можем да опишем силата на този зашеметяващ удар! Не знаеше нищо за добрите предпазни мерки, които Малтрейвърс беше взел. А той беше размислил достатъчно за нейното съвършено невежество за света. Как би могла тя да предположи, че съдията, който се намираше само на един километър от нея, би могъл да й каже всичко, което тя искаше да знае? Ако беше срещнала само градинаря или старата жена — прислужницата — всичко щеше да е добре. За последната, действително, тя имаше намерение да попита. Но жената се беше поминала, а градинарят беше заел някаква странна служба в някаква отдалечена страна. И така изгасна последният лъч на надеждата. Ако само едно лице, което помнеше търсенията на Малтрейвърс, я срещнеше и познаеше! Но тя беше виждана от толкова малко хора и сега беше тъй тъжно променена. Нейният път не беше още преминат, и щеше да противостои на още много силни ветрове по тъжните морета преди да стигне най-после в пристанището си.

IV

    Алис почувства, че е сама в големия свят с детето си. Не вече за да бъде закриляна, а за да закриля. И след първите няколко дни, прекарани в агония, беше обладана от нов дух, не на надежда, а на търпение. Самотните й скитания, в които само Бог й беше водач, допринесоха много за издигането и за закаляването на характера й. Чувстваше, че може да се обляга на Неговата мистериозна твърдост; чувстваше също отговорността на майката. Захвърлена за толкова месеци сама, изоставена да разчита на собствените си сили, дори за насъщния си хляб, нейният интелект несъзнателно се изостри и тя придоби навик на търпелива храброст. Реши да отиде другаде, защото нито можеше да понася спомените, свързани с околността, където се намираше, нито можеше да мисли, без да потрепва от ужас върху възможността за бащиното й завръщане. И така, един ден тя поднови скитанията си и след като пътува седмица, пристигна в едно малко село. Благотворителността е нещо тъй обикновено в Англия; тя тъй изниква навсякъде от само себе си, че Алис почти не чувстваше нужда от най-необходимите неща за съществуване. Нейните скромни маниери, приятен и звучен глас, често предразполагаха и най-жестоките, тъй че обикновено се снабдяваше с необходимите средства, за да си купи хляб, за да си осигури подслон през нощта. Ако понякога не можеше да успее в това, тя можеше да понесе глада и не се страхуваше да се промъкне до някоя стряха, или, когато се намираше до морския бряг — до някоя пещера, където да се подслони. Нейното дете, също с Божията подкрепа, понасяше всичко. Колкото се отнася до физическите лишения, най-лошото беше минало.

V

    Госпожа Лезли, дамата, която беше представена на читателя в предшестващата глава, се оказа жена с много силен ум, съчетан с милостиво сърце (което не е нещо необикновено). Тя изслуша историята на Алис почтително и със съжаление. Естествената невинност и честност на младата майка говореха тъй красноречиво чрез думите и погледа й, че госпожа Лезли, като изслуша историята й, видя, че има много по-малко за прощаване, отколкото мислеше. Въпреки това, тя счете за необходимо да осветли Алис върху криминалната страна на това, което беше направила. Но тук Алис беше съвършено невежа — изслуша търпеливо лекцията на госпожа Лезли, но очевидно тя не й направи голямо впечатление. Алис имаше твърде неясно понятие за обществено мнение и всичко, което можеше да каже в отговор на госпожа Лезли, беше:
    Въпреки че Алис приемаше смирено всичките забележки, които й се правеха, тя не допускаше да се каже нито дума против Малтрейвърс. Когато, с едно твърде естествено възмущение, госпожа Лезли го обяви за разрушител на невинността — защото госпожа Лезли не можеше да научи всичко за смекчаващите обстоятелства на неговата грешка — Алис подскочи с пламнали очи и с туптящо сърце, и беше склонна да избяга от единствения подслон, който имаше на този свят.
    Тя по-скоро би поискала да умре, би предпочела да види дори детето си мъртво, отколкото да допусне да се говорят лоши думи за идола на нейната душа, който в нейните очи стоеше някъде между земята и небето. С голямо затруднение госпожа Лезли можа да я задържи, още по-трудно беше да я усмири и успокои. Силните негодувания на момичето, които другите биха счели за нахални и непризнателни, накараха женствената и сърдечна госпожа Лезли да започне да я обича още повече. Колкото повече тя опознаваше Алис, колкото повече разбираше историята и характера й, толкова повече се учудваше и трогваше от романа, на който това красиво дете беше героинята, и толкова повече изпадаше в недоумение за бъдещето.
    Най-после обаче, когато тя видя музикалните способности на Алис, които действително не бяха обикновени, една светлина блесна пред нея. Тук беше изворът на нейната бъдеща независимост. Трябва да не се забравя, че Малтрейвърс беше музикант със съвършени познания, както и вкус, и естественият талант на Алис й беше помогнал да напредне за няколко месеца до степен на съвършенство, което би коствало на други години, за да го постигнат. Но ние учим тъй бързо, когато учители са ни тези, които обичаме! Може да се забележи, че колкото са по-малко нашите знания, колкото е по-малък, може би, геният ни относно други работи, толкова по-лесно напредваме в музиката, която е една твърде завистлива господарка на ума. Госпожа Лезли реши да усъвършенства Алис в това изкуство, за да може да я улесни да стане учителка на други родени таланти. В града С., който отстоеше на около тридесет километра от къщата на госпожа Лезли, имаше доста голям кръг от богати и интелигентни хора, тъй като в него се помещаваше катедралата. Местното духовенство беше образувало около себе си провинциална аристокрация. Тук, както в повечето отдалечени градове на Англия, музиката беше много популярно занимание както сред висшата, така и сред средната класа. Тук се даваха любителски концерти, имаше музикални клубове, подписки за свещена музика и веднъж на пет години беше големият празник на С. В този град госпожа Лезли настани Алис под покрива на виден музикант, който поради това, че се беше оттеглил от професията си, не завиждаше на съперници. При добри условия той беше съгласен да усъвършенства знанията на Алис. Това беше едно сполучливо и удобно жилище, тъй като учителят по музика и съпругата му бяха добродушна и спокойна двойка.
    Три месеца на упорито, непрекъснато постоянство, свързано с необикновено големите способности на Алис, бяха достатъчни, за да направят от нея една от най-обещаващите ученички, които бяха минавали през дома на добрия музикант. След още три месеца, представена през това време от госпожа Лезли на много местни семейства, Алис беше настанена в самостоятелна квартира. Чрез редовните уроци, които даваше и честото й участие в музикални тържества, тя постепенно придобиваше приятна независимост.
    Сега трябва да се върнем малко назад. Имаше една голяма трудност за преодоляване, от една страна за съвестта, от друга за чувствата. Госпожа Лезли изведнъж разбра, че докато нещастието на Алис не се прикрие, всичките добродетели и всичките таланти в света няма да бъдат в състояние да заличат погрешната стъпка. Госпожа Лезли беше жена на строгата правда. В нея истината беше навик и тя беше поставена в деликатно положение от жестокостта, която би последвала, ако станеха известни на обществото прегрешенията на Алис. Тя почувства, че не е за нея да вземе отговорността за това върху себе си. След много размишления, реши да довери работата на човек, който притежаваше на добрия характер в морално и религиозно отношение сред нейните познати. Този господин, отскоро вдовец, живееше в предградията и госпожа Лезли реши, че Алис може да живее при него. Беше богат човек, някога банкер, представител на града в парламента. Поради антипатия към последните събития и тягостната умора в един нереформиран парламент, той се беше оттеглил, но все още имаше влияние, за да се завърне отново ако поиска. Това влияние той използваше винаги, за да запази най-добре собствените си интереси и да прокара нещо отнасящо се до неговата амбиция, тъй като беше своеобразно горд и амбициозен човек. Той чувстваше, че по-лесно ще постигне това чрез заместници, отколкото с лично гласуване или речи в парламента — една атмосфера, където не беше много блестящ. По един чуден начин банкерът поддържаше както правителството, така и либералните мнения в областта. Партиите, политически и сектантски, тогава не бяха тъй непримирими, както сега. В цялата околност нямаше друг, който да е тъй на почит, както той. Беше високопоставена личност, при все че не притежаваше блестящи способности, а беше само един трудолюбив и енергичен човек. Единствено силата на моралния му характер беше, която му даваше такова положение в обществото. Той чувстваше това и се гордееше с него. Беше съвършено внимателен да не изгуби частица от някое отличие, което трябваше да бъде запазено. Беше се издигнал от долно и сравнително бедно произхождение, единствено благодарение на умереното си и спокойно, външно поведение. Свързваше всяко понятие за светско благосъстояние с честта. Тъй че макар и далеч от образа на лош човек, той беше принуден да бъде нещо като лицемер. Всяка година ставаше „по-свят“. Балансираше съвестта на целия град. Беше удивително колко много хора едва се решаваха да направят някое завещание, или да подарят нещо с благотворителна цел, без да се посъветват с него. Тъй като той беше всъщност хитър човек от този свят и претендираше, че познава другия, неговият съвет биваше от такова естество, че можеше да примири съвестта с интереса. Беше един вид като посредник в дипломацията между земята и небето. Но нашият банкер беше действително милостив и благодетелен човек, както и искрено вярващ. Как тогава можеше да бъде лицемер? Просто защото претендираше да бъде много по-милостив, по-благодетелен и по-набожен, отколкото беше. Неговата репутация по това време стигаше до такава степен на неопетненост, щото най-малкото нещо, което би опетнило характера на другиго, би издигнало неговия. Тъй като претендираше да е по-порядъчен от свещенослужителите, неговото поведение беше строго наблюдавано от всичките свещеници на катедралата — добри хора, безспорно, но не претендиращи да бъдат светци, които завиждат задето биват така затъмнявани от един светски човек и авторитет на сектантите. „Почитта (както е казано някъде) е един вид суеверие, от което се очакват чудеса“. От природата този господин беше получил необикновен дял от животински наклонности: криеше силни страсти, по темперамент беше сексуален. Обичаше хубавото ядене и хубавото пиене, обичаше жените. Двете казани по-горе благословени неща на чувствения живот не са несъвместими с черковните канони, въпреки че Свети Антоний е доказал, че повечето жени само приличат на ангели, всъщност са доста добри приятели на дявола.
    — И сега — каза госпожа Лезли, — в заключение на разказа си, — вие трябва да забележите, драги господине, че това бедно, младо същество е било много по-малко виновно, отколкото изглежда. От необикновения успех, който е показала Алис в музиката, за един период, който според нейния разказ е невероятно кратък, аз подозирам, че нейният безнравствен прелъстител трябва да е бил артист, един професионален артист. Твърде вероятно е те да се срещнат отново, и тъй като в тяхното положение едва ли ще има голяма разлика, възможно е той да се ожени за нея. Аз съм сигурна, че той не може да направи нищо по-добро и по-умно от това, защото тя го обича твърде много, въпреки грешките му. При тези обстоятелства, би ли било едно… едно… едно престъпно прикриване на истината, като се представи тя за омъжена жена, разделена от мъжа си, и да й се даде името на нейния прелъстител? Без такава предпазна мярка, вие ще видите, господине, че всяка надежда да заеме тя едно почтено положение в живота, всяка надежда да й се осигури една почтена независимост, е изключена. Това е моята дилема. Какъвто и да е вашият съвет, благоприятен или не, аз ще се съглася с него.
    — Разбира се, но има някои изключения. Светът е един лош съдия, ние сме родени в грях и сме деца на гнева. Не казваме на децата самата истина, когато те ни задават въпроси, правилните отговори, на които биха ги насочили в погрешен път, а не биха ги просветили. В някои отношения целият свят се състои от деца. Самата наука на управление е наука на прикриване на истината, така е и със системата на търговията. Ние не можем да обвиним търговеца, задето не казва, че ако всички дългове му се изискат наведнъж, той ще фалира.
    След като тази мъчнотия се оправи, госпожа Лезли с учудване разбра, че й предстои друга трудност — самата Алис. Първо, Алис, за да промени името си и да скрие тайната, считаше, че означава да признае, че трябва да се срамува, а не да се гордее с любовта си към Ърнест. Тя помисли, че това е толкова непризнателно към него! Второ, да вземе неговото име и да мине за негова жена — какво присвояване — той безспорно би имал право да се почувства оскърбен! При тези скрупули от страна на Алис, госпожа Лезли изгуби почти цялото си търпение и банкерът, за негово учудване, беше повикан отново. Казахме, че той беше опитен и изкусен съветник, което включва и качеството убедителен. Той скоро забеляза слабата страна на Алис, където нейното упорство винаги можеше да се премахне. Това беше благоденствието на нейното дете. Той изтъкна това тъй силно пред нея: представи бъдещето на детето зависимо тъй много, не само от нейното добро поведение, но и от външното й почтено положение, че най-после я убеди.
    — Този господин Бътлър, ако е още в Англия, може да мине през града ни и да посети някого от нас. Може да чуе да се говори за теб и по името, което е като неговото, от любопитство може да те потърси. Вземи името му, и вие и двамата ще имате почтен белег, по който да се намерите. Освен това, когато ти си уважавана, когато заемаш почтено положение и изкарваш прехраната се сама, той може да склони да се ожени за теб. Но, ако продължаваш да носиш собственото си име, ако признаеш историята си, и ти и твоето дете ще бъдете подритнати. Ти ще останеш една просякиня или най-много жена, зависеща от благоволението на другите. Ще изгубиш и най-малка надежда да намериш този, към когото си тъй предано привързана.
    По този начин Алис беше убедена. Отсега нататък тя стана въздържана в разговорите си. Госпожа Лезли благоразумно беше избрала един град, доста отдалечен от собственото й жилище, за да се предотвратят каквито и да е открития от домашните й. Като госпожа Бътлър, Алис спечели всеобщи симпатии и уважение вследствие на способностите си, скромните си и приятни маниери и неопетненото си поведение. По един или друг начин, още неизучила философията на прикриването, тя направи голяма стъпка в опознаването на света. И въпреки че беше обикаляна и ухажвана от младите безделници на града, тя се държеше тъй неотклонно в предначертания път, че никога не биваше преследвана, защото малцина в света са тези, които правят аванси там, където не получават насърчение.
    Банкерът наблюдаваше поведението й с мълчалива бдителност. Той биваше интимен в семействата, където тя ходеше да преподава или свири, услужваше й с хубави книги, съветваше я, изнасяше й беседи. Алис започна да го обича и уважава, тъй както едно селско момиче в някоя католическа област би обичало и уважавало един добродетелен и добродушен свещеник. А той…, каква беше неговата цел? По това време беше трудно да се разбере. Той стана замислен и разсеян.

VI

    Има нещо меланхолично в една лятна вечер в някой уединен град. Тук улиците са безшумни, тук е спокойствието на полето, но без неговите птички и цветя. Читателят ще бъде така добър да си представи тиха улица в тих полски град в тиха юнска вечер. Картината не е весела: две кучета си играят на улицата, едно старо бди до новобоядисана врата. Няколко дами на средна възраст се движат безшумно по тротоара, завръщайки се у дома за чай, в бели муселинени дрехи и сламени шапки, със зелени и кафяви, тънки, копринени воали. По две, по три изчезват през праговете на чисти къщички с железни или дървени огради и зелени дворчета.
    Една крава преминаваше по улицата, последвана от жена, която имаше намерение да я дои. Две млади и весели търговчета, зяпащи след момите, изчезнаха отчаяни. Нощта нежно напредваше и при все че една-две звезди се бяха появили, въздухът оставаше прозрачен. При отворения прозорец на една от къщите на тази улица седеше Алис Дарвил. Тя работеше (това хубаво извинение за жените, когато размислят), и докато мислите преминаваха в нея, вечерта започна да бледнее, работата й падна на коляното, а красивите ръце се отпуснаха механично върху полата. Профилът й беше обърнат към улицата, но без да помръдне главата си или да измени положението си, очите й поглеждаха от време на време към малкото й момиче, сгушило се до нея, уморено от играта. То се чудеше, може би, защо не беше сложено да си легне, но изглеждаше спокойно като самата майка. Понякога очите на Алис се изпълваха със сълзи и тогава тя въздишаше, като че ли се мъчеше да ги премахне. Но бедната Алис, ако тя сега тъжеше, то нейната тъга беше мълчалива и търпелива.
    Улицата беше опустяла съвсем, когато един мъж премина по тротоара на отсрещната страна. Дрехите му бяха груби и прости, между тези на работник и земеделец, но при все това имаше нещо контешко в светло червената му копринена кърпа, завързана по моряшки около жилестата му шия. Шапката му беше накривена и, на доста голямо разстояние от привлекателната му жилетка, блестеше ланец на часовник с медали, който имаше подозрителен вид в сравнение с останалото му облекло. Пътникът беше покрит с прах и тъй като тази част от улицата беше на края на града и се съединяваше с шосето, той вероятно, след дълго пътуване, беше стигнал търсеното място за вечерта. Погледът на този чужденец беше загрижен, неспокоен и смутен. Във вървежа и в надутостта му се забелязваше безгрижието на вагабонтина. Но бдителните му и подозрителни очи изразяваха угриженост и страх. Той беше човек, върху когото порокът изглежда беше отпечатал видими белези и, който виждаше с едното си око кесията, а с другото затвора. Алис забеляза чужденеца едва когато тя самата привлече вниманието му. Той се спря изведнъж като съзря лицето, постави ръката си над очите, за да я види по-добре, и най-после избухна в смес от учудване и радост. В този момент Алис се обърна и погледът й се срещна с неговия, който, неописуемо страшен, парализира и очите, и душата й. Лицето й изведнъж се вкамени, устните й побеляха като мрамор, очите й почти изскочиха навън, ръцете й конвулсивно потрепериха, но не помръдна от мястото си. Чужденецът се поклони и се ухили, след това предпазливо премина улицата, стигна до вратата и почука силно. Алис не се помръдваше, чувствата й изглежда я бяха напуснали. Веднага силният и груб глас на чужденеца се чу отдолу в отговор на запитването на единствената жена, която Алис държеше като прислуга. Силните му и тежки стъпки изскърцаха и раздрусаха слабата стълба. Тогава Алис стана инстинктивно, взе детето си здраво в ръцете и застана права и неподвижна срещу вратата. Тя се отвори, бащата и дъщерята бяха още веднъж в една стая лице срещу лице.

VII

    О, каква картина беше това — банкерът и разбойникът, седнали в малката приемна, един срещу друг, единият на стола с облегалката, другият на канапето! Дарвил беше още зает със студеното месо и се мръщеше на слабото вино, което послушната стара слугиня беше донесла от най-близката кръчма. Срещу него стоеше почтен, високо почтен човек на етикециите и на церемониите, на приличието и на възпитанието, гледаше важно към долния, дяволски дивак, към човека, който всичко, което имаше, можеше да изгуби, който нямаше нищо в широкия свят, освен злия си, престъпен живот, един златен часовник, ланец и медали, които беше откраднал предния ден, и тринадесет шилинга и три пени в левия джоб на панталона си.
    Богатият човек беше много добре запознат с характера на животното пред себе си. Той беше научил от госпожа Лезли (както си спомняме) накратко историята на Алис, и се беше уверил, че баща й е голям разбойник. Но той очакваше да види господин Дарвил като обикновен, груб, приличащ на скот селянин — един изгубен човек, без мозък. Но Лука Дарвил беше умен, полуобразован човек. Той не правеше престъпления от невежество, имаше достатъчно ум, за да има неизгодни принципи и се държеше така, като че ли бе прекарал целия си живот в най-доброто общество. Той не се уплаши нито от дрехите, нито от важния вид на банкера, който, меко казано „се намери в небрано лозе“.
    — Слушай, господине, как ти е името? — каза Дарвил, като изпи чаша от виното, като че ли беше вода. — Не можеш да ме измамиш. Какво, по дяволите, се грижиш за почтеността и удобствата на дъщеря ми, или за каквото и да е друго, важно, старо куче! Това е моята дъщеря, за която толкова много се интересуваш! Вярно, моята Алис е едно много хубаво момиче, много, но е чудновато като месечинката. Ти ще направиш един много по-добър пазарлък с мен, отколкото с нея.
    Банкерът съвсем се изчерви, прехапа устните си и измери събеседника си от главата до петите, докато последният се излежаваше на канапето, чистеше с клечка зъбите си и мислеше как по-лесно да го избута по стълбите надолу. Лука Дарвил беше победил банкера заедно с всичките му секретари. Тялото му се състоеше само от мускули, подредени от тази внимателна дама Природата колкото се може по-здраво. Дори някой борец за награда би се замислил два пъти, преди да започне да се състезава с него. Банкерът беше човек, който благоразумно отбягваше грешките, и той избута стола половин метър назад, когато привърши наблюденията си.
    — Господин Дарвил, бъдете благоразумен. Имате вид на човек, който не си е изгубил ума и аз ви питам дали, в който и да е град в околността, един беден човек при подозрителни обстоятелства, може да направи нещо против един богат човек с установен характер! Може би сте прав. Аз нямам нищо общо с това. И ви казвам, че трябва да напуснете тази къща в разстояние на половин час. И никога не трябва да влизате вече в нея, в противен случай рискувате много. А ако направите това, десет минути след влизането ви ще бъдете арестуван. Спорът не е вече между вас и беззащитната ви дъщеря, той е между…
    — Ти никога не си бил при моите условия — каза мрачно Дарвил. — Баща ми е бил от добър род, но се е оженил за слугиня, когато бил още в колежа. Семейството му се отказало от него и са го оставили да умре от глад. Той умря в борба с една бедност, с която не беше свикнал, и майка ми отиде пак да слугува. Стана домакиня на един стар ерген и ме изпрати на училище, но след като се ожениха ме взеха от училището и ме дадоха да уча занаят. Всички ме мразеха, тъй като бях грозен, проклети да са! Майка ми ме заряза, защото имаше нужда от пари. Ограби стария човек и я изпратиха в затвора. Там се научи как да краде по-добре в бъдеще. Майка ми умря и аз останах сам в света. Светът беше мой неприятел, не можех да се спогодя с него, тъй че ние влязохме във война. Разбираш ли, старо момче? Ожених се за една бедна и красива жена. Тя ме направи ревнив и да подозирам всекиго. Алис се роди, не вярвах, че е моя, защото не приличаше на мен. Може би беше дете на някой джентълмен. Аз мразя и не понасям джентълмените. Напих се една вечер и ритнах жена си в корема три месеца след раждането. Тя умря, съдиха ме, но ме освободиха. Отидох в друга област и като човек с добро образование и достатъчно хитър, получих работа като механик. Мразех работата, тъй както мразех джентълмените, защото не бях ли по кръв и аз джентълмен? Тук беше проклятието. Алис порасна. Никога не гледах на нея като на моя кръв и плът. Майка й беше една!… Защо да не бъде и тя такава? Ето това е достатъчно. Много извинения, мисля, че трябва да искам, за всичко, което съм направил до сега. Проклет да е света, проклети да са богатите, проклети да са красивите, проклети! Всички да са проклети!

VIII

    Имаше някаква тайна в чара на Алис Дарвил, която, въпреки особената й биография, бе причина тя да изглежда чиста и приятна, както в очите на един претенциозен човек като Ърнест Малтрейвърс, тъй и в тези на един човек, така повлиян от всичките светски мисли и теории, какъвто беше умният банкер от град С. Това цвете беше поникнало между нечисти и омразни неща, сякаш за да се запази свойствената божественост и грация на човешката природа, за да се възхвали Бог там, където човешката природа е била най-много принизявана от социалното зло, където светлината на самия Бог е била най-много потъмнявана. Всеки, който внимателно е наблюдавал живота, трябва да признае, че такива контрасти, макар и рядко, случайно се срещат. Ние сме взели Алис Дарвил от живота и можем да декларираме, че не сме преувеличили каквото и да е от портрета й. По един или друг начин в нейното оригинално формиране се е намирала щастливата наклонност на зародиша към Чистото и Светлото. Защото въпреки Хелвеций, опитът ни учи, че макар и образованието и обстоятелствата да могат да променят масата, самата природа понякога образува индивида и хвърля в материята или в духа толкова много красота или безформеност, че нищо не може съвършено да подчини оригиналните елементи на характера. От сладки някой вади отрова, от отрова друг извлича сладки. Но ние често, размишлявайки върху психологическата история на Алис Дарвил, мислим, че една от причините, още рано тя да не се е заразила от това, което е ставало около нея, е било късното развитие на умствените й способности. Дали бруталността на баща й е подействала в детството й чрез нервите на нейния мозък или не? Може положително да се каже, че докато тя не беше познавала Малтрейвърс, докато не беше обичала, докато не беше обичана, умът й бе останал вдървен и заключен. Вярно е, че Дарвил не я беше учил, нито й беше позволявал да научи нещо, но само това невежество не би било нищо за един бърз и наблюдателен ум. Това притъпяване на самите чувства се оказваше като броня между ума и лошите неща около нея… Това беше грубата обвивка, направена, за да понася грубостта при лошо време, която пеперудата можеше да скъса в удобния сезон. Алис схващаше, разбираше малко или нищо, докато бе намерила един вдъхновител, който въодушевява както животните, така и хората. Който прави от кучето (в първобитно отношение едно от най-долните животни) един приятел, един пазач и му повдига инстинкта до половината път към височината на разума.
    На разсъмване Алис потъна в дълбок и освежителен сън. Когато се събуди, научи от една бележка, оставена от хазяина й, че баща й е напуснал къщата и тя може безопасно да се завърне. Едри сълзи, последвани от продължителна и признателна молитва, допринесоха за възстановяване на ума и нервите й. Колкото и да бяха непълни понятията на тази млада жена за добро и лошо, тя можеше да почувства претенциите на своя баща (колкото и да бе той престъпен) върху детето си, защото чувствата в нея бяха тъй добри и верни, че заместваха до голяма степен принципите. Тя знаеше, че не би могла да живее под един покрив с ужасния си баща, но при все това чувстваше едно угризение на съвестта при мисълта, че той е бил изпъден от този покрив, изоставен и беден. Тя побърза да се облече и да се види с банкера. Той беше извънредно доволен, че е изпреварил нейните мигновени и неволни намерения с това, което беше уредил с Дарвил. Той съобщи на Алис условието, което беше направил с баща й. Тя се разплака и започна да целува ръката му. Тайно реши, че ще работи усилено, за да може да направи отпуснатата сума по-голяма. О, ако можеше нейният труд да освободи баща й от необходимостта да има тъмни източници за издръжката си! Уви! Когато престъпността стане навик, тя е като всички пороци, търси се възбудата от тях. Ако Лука Дарвил внезапно наследеше богатствата на Ротшилд, той пак щеше да продължава да е престъпник по един или друг начин, освен ако досадата събуди съвестта му, тогава донякъде би имало опасност за живота му от промяната на навиците.
    Нашият банкер винаги приемаше вида на трогнат повече от моралните чувства на Алис, отколкото от физическата й красота. Например, нейната любов към детето й му правеше силно впечатление и той винаги гледаше към нея по-нежно, когато я виждаше да прегръща малкото дете без баща, чието здраве сега беше деликатно и разклатено. Трудно е да се каже дали беше съвсем влюбен в Алис, фразата е много силна, може би, за да бъде приложена към един човек преминал петдесетте с достатъчно вълнения и изпитания. Чувствата му към Алис, намеренията, които той имаше към нея, бяха от много сложно естество. Той придружи Алис този ден до дома й като говори малко по пътя, може би защото неговата роднина ги придружаваше и той не искаше да говори много пред нея. Накратко, предупреди Алис да не съобщава на никого, че нейния посетител е бил баща й. Тя все така започваше да трепери щом се заговореше за него. Банкерът също счете за благоразумно да се довери до известна степен на прислужницата на Алис. Дръпна я настрана и й каза, че неприятният чужденец от миналата вечер е бил един далечен роднина на госпожа Бътлър, който вследствие на пиянство е тръгнал по лоши пътища. Банкерът прибави по един важен начин, че той вярва, че след сериозния разговор, който е провел с него, този лош човек си е отишъл с променен ум при семейството си. В заключение той се обърна към своята роднина с думите:
    — Ха! — каза последният. — Как сте, драги господине? Знаете ли, че полицаи от Бау стрийт са дошли тук, за да търсят някакъв разбойник, който е избягал от затвора? Той е един от най-решителните и опитни крадци в Англия и полицаите са подушили, че се намира в нашия град. Самите му кражби са издали пътя му. По-миналия ден е задигнал от един господин часовник и го е оставил полумъртъв на пътя. Това е станало само на тридесет километра от тук.

IX

    Яздеше бавно, понеже денят беше топъл. Хубавите и примамливи местности може би щяха да изкушат други да спрат по пътя, но нашия твърд и практичен светски човек се интересуваше много повече от часовника си, отколкото от хубавите гледки. Той не гледаше на природата с окото на въображението. Може би една железница, ако я имаше тогава там, щеше да го задоволи повече, отколкото сенчестите гори и долини, и лъкатушещата река, която украсяваше от време на време природата от двете страни на пътя. В края на краищата едва ли има един на сто от хората, които да се интересуват от това, което се намира край пътя, стига самият път да е добър и да няма стръмнини.
    Беше обяд и много километри бяха изминати, когато банкерът изви надолу по една поляна и ускори хода си. След около час пристигна до самотна странноприемница, която се казваше „Ловецът“. Даде да приберат коня му, поръча вечеря за шест часа, помоли да намерят кошница, в която да сложи нещата си и тогава стана ясно, че дългата пръчка, която носеше със себе си, може да се превърне в рибарски прът. Той приготви различни прибори внимателно, сякаш да се увери, че не са се повредили по пътя. Прегледа внимателно съдържанието на една черна кутийка, пълна с мухи и други подобни, преметна кошницата през рамо, и докато конят му навеждаше глава и размахваше опашка, едно от многото кокетничества, които конете проявяват към прислугата, нашият достоен брат закрачи през зелените поля. Стигна до брега на реката и започна да лови риба, показвайки сякаш голям интерес към този спорт. Едва когато лятното слънце се наклоняваше, банкерът се върна в странноприемницата. Там се чудеха защо ли се е забавил и дали ще донесе риба за пържене. Скромната му вечеря, която бяха забавили, беше бързо направена. Конят му беше доведен до вратата, когато червените облаци на запад вече показваха отминаването на още един ден. Той бутна с шпорите си бързо галопиращия кон, който бягаше четиринадесет километра в час.
    През това време банкерът отиваше надалеч и, без да се измори, продължаваше да галопира с красивия си кон. Отминаваха километър след километър. Вечерта ставаше все по-тъмна и започна да вали. Продължителен, ситен дъжд намокри човека до кости. На петдесет години един джентълмен, който се грижи за себе си, не е желателно да се измокри така, още повече, че той страдаше от ревматизъм. Банкерът реши за по-накратко да пресече пътя през нивите. Имаше няколко ниски плетища по този кратък път, но той бе идвал тук през пролетта и познаваше всяка стъпка от местността. Конят скачаше леко и два километра икономисани може би щяха да намалят болките от ревматизма. Банкерът се впусна през нивите, без да счита, че е постъпил неблагоразумно. Достигна до един плет, върхът на който едва се различаваше поради дрезгавата светлина. От другата страна, вдясно, имаше купа сено и близо до тази купа изглежда беше най-доброто място, откъдето можеше да се премине. Обаче, откак не беше идвал по тези места, тук беше изкопан ров от другата страна на плета и нито конят, нито човекът можеха да го видят. Тъй че скокът беше много по-опасен, отколкото можеше да се предположи. Не знаейки за това, банкерът се опита да прескочи мястото. Той беше високо във въздуха, с повдигната дясна ръка, когато конят се подплаши от нещо свито до купата, потъна в рова и изхвърли ездача на два-три метра през главата си. Банкерът се съвзе по-скоро, отколкото се очакваше. Като видя, че, макар и натъртен, е здрав, забърза към коня. Но бедното животно го беше сполетяла по-лоша участ от господаря му. Ребрата му вероятно бяха изкълчени. То се беше измъкнало от рова и беше застанало уморено край плета. Като видя колко много е пострадал коня, банкерът стана сериозен и неспокоен. Дъждът се увеличаваше, а той беше още на няколко километра далеч от дома си. Намираше се сред ниви, където нямаше нито една къщичка и не виждаше никаква пътека към главния път. Докато подобни мисли преминаваха през главата му, той изведнъж видя, че не е сам. Черната сянка, която беше подплашила коня, се повдигна бавно от мястото, което заемаше до купата сено, и един роптаещ глас, който прониза банкера до кости, извика:
    Цялата сцена се откри пред очите на банкера със светкавична бързина. Той остана като омагьосан на мястото си, с една ръка хванала юздите на коня и с крак готов да се преметне през седлото. За миг Дарвил хвърли противника си на земята и с лице, осветено от фенера, гледаше нападателите си. Той беше вече успял да извади пистолетите си, държеше ги в двете си ръце и очите му светеха под свитите вежди, обръщайки се бързо от противник към противник. Най-после тези очи се спряха върху банкера.

Част V

I

    С какво чувство на гордост и възбуда влиза един англичанин в Лондон след продължително отсъствие в други страни! Действително, паметниците тук не могат да се сравнят с тези, с които и най-малкият град в Италия може да се гордее. Дворците са тъжни и порутени, къщите на графовете и принцовете са разнебитени и безформени. Но какво от това? Духът на Лондон е в неговите улици, в неговото население! Какво богатство, каква чистота, какъв ред и какво въодушевление! Колко величествен и колко оживен е животът, който тече през хилядите му вени! Когато лампите блестят пред вас в нощта и улица след улица се проточват под колелата на колата ви, вие чувствате, че се намирате в столицата на един свободолюбив народ с добри учреждения и радващ се на своята младост и сила.
    Малтрейвърс беше възхитен от перспективата да прекара вечерта тъй приятно. Свърши скоро с вечерята си и с вестниците, и тръгна по силно осветените улици, в ясната и мразовита декемврийска лондонска вечер към къщата на приятеля си на улица Кързън. Това беше едно малко приличащо на ергенско, непретенциозно жилище, защото Кливлънд харчеше състоянието си почти изцяло за селската си вила. Старият слуга поздрави Ърнест на вратата и той се спря само да чуе, че неговия настойник почти е възстановил здравето си.
    — Недей да съдиш, преди да опиташ — каза Кливлънд, — има нещо в богатия лукс, което не може да се презира. Освен това, не е необходимо да живееш с пеперудите. Има много пчели, които ще се почувстват много щастливи да се запознаят с теб. Прибави към това, драги ми Ърнест, удоволствието да си известен в собствената си страна. Защото ти си млад, от добър род и достатъчно красив, за да си предмет за разговори на дамите. Докато името и състоянието ти ще накарат мъжете да се интересуват от теб, за да се опитат да вземат назаем от парите ти и да се възползват от влиянието ти. Не, Малтрейвърс, остани в Лондон, забавлявай се през първата година и реши за занятието и кариерата си през следващата. Разгледай всичко, преди да влезеш в сражение.

II

    Ърнест Малтрейвърс се впусна в океана на Лондон. Между другия му имот беше и една къща на Симър Плейс, една тиха, макар и централна улица, която се радваше на чист въздух, тъй като наблизо се намираше парк. До сега тя беше давана под наем, обаче наемателят напусна тъкмо навреме и това накара Малтрейвърс да изпадне във възторг, че можеше да се сдобие с тъй приятна резиденция. Той беше още доста романтичен и предпочиташе да гледа към дървета и зеленина вместо към къщи. Малтрейвърс се отдаде само на два лукса — любовта към музиката го изкуши към една ложа в операта, а чисто английската страст към хубави коне го увлече толкова, че да му завиждат много по-богати хора от него. Четири хиляди лири годишно могат да направят много за сам човек, който не прахосва и гледа извънредно философски на живота, за да си създава излишни нужди.
    Това беше, както каза Кливлънд, тъкмо време от годината, когато хората са свободни, за да правят нови запознанства. Техните къщи радостно разтваряха врати за интелигентната свита на популярния Кливлънд, включваща автори и държавници, оратори и философи. Ърнест беше представен на всички. И всички бяха доволни от него. Той стана на мода, преди да осъзнае това. Но тъй като беше започнал живота твърде рано, беше разочарован. Все пак намери някои личности, от които да се възхищава, някои, които можеше да обича, но никакви, с които да може да стане близък. Нито сърцето му, нито въображението му бяха трогнати. Беше недоволен от нещата в живота, все имаше по нещо да липсва. Много често си припомняше блестящата грация на Валери дьо Вентадур, която беше хвърлила своето очарование над всички кръгове. Беше забравил дори своеобразната суета на Кастручио. Посредственият поет му се виждаше сега по-малко посредствен. Но дори егоистичното добро разположение и сухото остроумие на Ферърс биха били приемлива размяна за грубата полировка и егоизма на завистливите умове и партизанските политици. „Ако това са цветята, какви трябва да са корените?“ — каза Малтрейвърс завръщайки се от едно събрание, на което присъстваха десетина от най-известните личности.

III

    Рибата безспорно счита, че езерото, в което живее, е Големия свят. Няма място, колкото и да е застояло, да не е Големия свят за съществата, които се движат в него. Хора, които са прекарали целия си живот в някое село, пак говорят за света така сякаш са го видели! Една стара жена в някоя колиба, ако подаде носа си вън от вратата, ще мисли, че отива сред блясъците и суетата на Големия свят. И така, Големия свят е за всички ни малкия кръг, в който живеем. Но тъй както хубавите хора правят модата, тъй и кръгът от тези хора се нарича Големия свят, par exellence. И този голям свят не е нещо лошо, когато основно го разбираме. Лондонският голям свят е поне тъй добър както всеки друг. Обаче ние едва ли можем да разберем нещо от дните, прекарани в него, които понякога са най-възхитителните, но често и най-меланхоличната и изхабена част от живота ни. Малтрейвърс още не беше узнал какво точно му доставя удоволствие. Следователно той беше обхванат от общия водовъртеж, създавайки си приятели. Ходеше на балове и вечеринки, отегчавайки се и на двете места, както хората, които нямат никаква цел в обществото.
    Малтрейвърс не беше щастлив. Това беше доста често срещан начин на живот, но той нямаше и удоволствия, а това се оказваше още по-непоносимо. Той изгуби доста голяма част от симпатиите си към Кливлънд, защото когато един човек няма удоволствия, той чувства неволно презрение към тези, които имат такива. Той си въобразява, че на тях им правят удоволствие дреболиите, които неговият по-висш разум е принуден да мрази. Кливлънд беше на тази възраст, в която обикновено ставаме общителни, защото намирайки се продължително и често в обществото, ние добиваме една взаимна привлекателност с нашите подобни. Техните малки тъги и радости, техните предмети на интерес или на работа, в някое или друго време са били наши. Ние събираме голяма колекция от морални и умствени разменни монети и едва намираме някой интелект да е извънредно беден, за да не можем да се разберем с него по някакъв начин. Но на младини сме егоисти и сантименталисти. И Малтрейвърс принадлежеше към хората, които употребяват „сърцето в страстта и ума в римите“.
    Каква мека, свежа, възхитителна вечер беше паднала над него! Той слезе от колата си при входа и премина пеша през малкия, но живописен парк. Не бе виждал това място от детството си и едва си го спомняше. Чудеше се как би могъл да живее някъде другаде. Обрасналите с мъх места говореха за древност, както и сенчестите горички и къщата, която започваше да се вижда в подножието на едно хълмче. В дрезгавината блестеше водното лице на продълговатото езеро със старите върби на всеки ъгъл. Виждаше се дългата тераса за разходки с обезцветени и счупени вази, сега пълни с портокали, които градинарят беше поставил в чест на пристигането на господаря му. Самата очевидност на пренебрежение към външния, градския живот, което съществуваше навсякъде, самите тръни и треви върху едва забелязващия се път, трогнаха силно Малтрейвърс.

IV

    Публикуването на една книга, придружена с известен успех, е преминаване на голяма бариера. Писателят често поглежда назад с въздишка на съжаление за земята, която е напуснал завинаги. Красивата тъмнота на огнище и дом си отиват. Той не може вече да чувства справедливото възмущение на мъжествената гордост, когато види, че е подиграван. Мотивите му могат да бъдат лъжливо представени, характера му също, маниерите му, личността му, облеклото му, дори начина на ходене е в устата на укора и карикатурата. Той не може да се върне назад, не може дори да спре. Избрал е пътя си и всичките естествени чувства, които образуват нервите и мускулите на живото същество, го карат да продължава. При все това Малтрейвърс не беше помислил за всичко това, когато опиянен от собствените си сънища и стремления, желаеше да направи света свой довереник, когато от природата, от книгите и от смесения резултат на вътрешни открития и външни наблюдения той търсеше да извлече нещо, което би свързало името му с приятните асоциации на хората. Неговото голямо състояние и самотно положение му позволяваха да се отдаде на собствените си мисли и размишления. Те изпълниха ума му и се изляха върху страницата, която образува канала, който съединява самотния фонтан с широкия океан от човешки знания. Темпераментът на Малтрейвърс не беше, както видяхме, нито раздразнителен, нито боязлив. Той изгради себе си тъй както един скулптор би изградил един модел пред очите си. Стараеше се с труд и търпение да се приближи по-близо и по-близо до едно съвършенство, което мислеше, че би могло да се постигне чрез разумна амбиция. Когато най-после целта му беше задоволена, той предаде своя продукт с доверие на един по-безпристрастен съд.
    Първата му работа беше успешна, може би поради това, че носеше отпечатъка на Честното и Реалното. Той не съобщаваше това, което никога не е виждал, това което никога не е чувствал. Беше спокоен и мислещ наблюдател на живота и неговите описания бяха много живи, защото първите му наблюдения бяха още свежи. Неговият опит беше отишъл надълбоко, не от повърхността на зрялата възраст, а в прясната почва на младежките вълнения. Друга причина за този успех беше, може би, и разнообразието на знанията му. Той не се опитваше, като Цезарини, да направи показ от думи върху тънък капитал от идеи. Друга причина за бързия и благоприятен прием беше тази, че той не отдаде мисълта си на вестникарските колони и списанията.
    Наблюдавайки със замислени очи залязващото слънце, той забеляза прашна пътническа кола да се движи по пътя и една ръка да маха, поздравявайки го от отворения прозорец. Гостите му бяха тъй редки, а приятелите му тъй малко, че Малтрейвърс не можеше да се досети кой би могъл да бъде този посетител. Брат му? — той знаеше, че беше в Лондон. Кливлънд? От него имаше известие същия ден, че е във вилата си. Ферърс се забавляваше във Виена! Кой ли идваше? Можем да говорим каквото искаме за самотата, но след две самотни години един гостенин е много приятно преживяване. Малтрейвърс се върна в къщата и стигна тъкмо навреме, за да бъде прегърнат от Дьо Монтен.

V

    — Това е вярно — отговори Дьо Монтен, — но не мислите ли, че мъртвите са чувствали същото, когато са преминавали за пръв път пътеката към живота, който е след живота? Продължавайте да образовате ума си, да засилвате чрез упражнения гения си, да се стремите да просветите или да обучите нацията си. Дори да предположим, че не успеете напълно във всичките цели, които си поставите, да предположим, че вашето име се смеси с вашата пръст, вие пак ще сте прекарали живота си много по-благородно, отколкото мързеливото стадо. Да допуснем, че вас няма да ви сполети съдбата да спечелите едно второстепенно име, но вие не можете да кажете, че не сте се подготвили за една по-висша съдба, която да ви дава възможност да работите в един свят не от хора, а от духове. Силите на ума са неща по-малко безсмъртни от чувството за личността. Техните придобивки ни придружават във вечния прогрес и ние може да добием по-висока или по-ниска степен на развитие, пропорционално на подготовката на нашия интелект чрез упражнение. Да разбираме и да изпълняваме нареденото от Бога. Умният човек е по-близо до ангелите от глупавия. Това може да е апокрифна догма, но не е невъзможна теория.
    — Много добре! — усмихна се Дьо Монтен, — но отговорете ми честно. В преследването на интелектуални амбиции, лишавате ли се от хубавите удоволствия на живота? Ако е така, вие не преследвате това правилно. Тези преследвания трябва да усилят чувствата ви към подобни удоволствия, които могат да бъдат истинското отпускане в живота. И така, Малтрейвърс, аз виждам, че ви предстои успешна кариера, и не мога да ви позволя да спрете в началото.

VI

    Разговорът с Дьо Монтен повлия на Малтрейвърс, така че той опита да се примири със себе си и с кариерата си. Но неговият ум обаче вместо да се успокои, се възбуди. Дьо Монтен не можеше да направи никого буен, но той би могъл да направи мнозина енергични и постоянни. Двамата приятели си приличаха в някои неща, но Малтрейвърс имаше един по-разточителен характер. Дьо Монтен държеше много на неговото разбиране за моралното равновесие. Тъй както импулсите се образуват от навиците, така и правилните навици на Дьо Монтен бяха направили импулсите му добродетелни и правдиви. Той отстъпваше пред тях тъй често, както всеки бърз характер би направил, но тези импулси никога не го подтикваха към нещо спекулативно или смело. Дьо Монтен не можеше да излезе вън от известен определен кръг от действия. Той нямаше симпатии към съждения, базирани само върху хипотези на въображението. Не можеше да търпи Платон и беше глух за красноречивите шепнения за усъвършенстванията в поезията или за мистицизма в мъдростта.
    Малтрейвърс, обратно, тъй като не беше против разума, винаги се стремеше да го подкрепи чрез въображението си и считаше всяка философия, която ограничаваше изследванията му в рамките на известното и положителното, за несъвършена и незадоволителна. Той обичаше индуктивния процес, но се отнасяше към догадките, както и към фактите, еднакво. Той поддържаше становището, че по такъв начин са били постигнати всичките успехи както на науката, така и на изкуството, че Нютон и Коперник нямаше да постигнат нищо, ако не си бяха служили с въображението както с разума. Той беше убеден, че душата на философията е в догадките. Имаше правилно схващане за операциите на ума и сърцето и считаше, че богатството на чувствата и мислите у добре тренираните от опита и обучението хора водят към полезни и велики цели. Но тъй като Дьо Монтен беше повече напреднал в годините и имаше особени практични възгледи, то превъзхождаше Малтрейвърс в аргументите, на което последния се подчиняваше неохотно. Дьо Монтен тайно чувстваше, че неговия млад приятел разсъждава на една по-широка база, поради което едновременно и по-лесно изложен на неуспехи и грешки, и по-способен за нови открития и умствени усъвършенствания. Но макар че пътищата им в живота бяха различни, те не се сблъскваха и Дьо Монтен, който искрено се интересуваше от съдбата на Ърнест, желаеше да се засили ума му срещу пречките, които би срещнал, другото оставяше на опита и Провидението. Те отидоха до Лондон заедно и Дьо Монтен се върна в Париж. Малтрейвърс се намери още веднъж сред веселите и великите хора. Той почувства, че новият му характер е изменил много положението му. Считаше, че никой в света не би могъл да му напакости. Но докато се оттегляше от безвкусното и мързеливото, той внимаваше да не се отдели от света. Образуваше обществото около себе си според вкуса си, правеха му удоволствие мъжествените и възбудителни разговори на деня. Той изостряше наблюденията си и разширяваше кръга си на автор, смесвайки се свободно и смело с всички класи като гражданин. Литературата стана за него страстно увлечение. Смяташе, че от литературата е дошло всичко, което е просветило народите. И той я обичаше все повече, защото нейните отличия не бяха като другите в света. Нейните слуги говореха за него както древните пророци, желаещи само да бъдат чути и да им повярват. Постепенно фанатизмът на Малтрейвърс изработи философията, която Дьо Монтен би извлякъл от трезви изчисления. Той се научи да презира неприятелството, което предизвикваше клевети. Понякога мълчеше, но понякога възразяваше. Като войник, който служи на една кауза, вярваше, че когато тя бъде застрашена, може да употреби оръжията, които Бог му е дал, без страх и без да бъде упрекван за това. Постепенно стана известен и се бояха от него. И докато мнозина злоупотребяваха с неговото име, никой вече не можеше да го унищожи.
    В своите трудове Малтрейвърс влагаше законите, хармонията и реда, извлечени от големия кодекс на Истината и Природата. Един кодекс, който изисква интензивно изучаване, при все че главните му принципи са малко на брой и лесни за запаметяване. От това изучаване Малтрейвърс не се стряскаше. Това беше голямата му любов към Истината, която го направи тънък анализатор дори и на това, което изобщо се счита за дреболия. Той беше и оригинален, защото търсеше по-скоро Истинското, отколкото Новото.

VII

    Характерът на Малтрейвърс постепенно се затвърдяваше, въпреки че докато той започваше да разсъждава по мъжки, неговото въображение беше изгубило нещо от предишния си разцвет. Той не беше вече буйното момче, възпламенило германските младежи и превърнало в кула на леност малката вила, в която се беше любил с Алис. Но все пак той запазваше много от предишните си навици: обичаше от време на време да изчезва от света, да оставя книгите, да се отдалечава от приятели, лукс и богатство, и да прави самотни разходки пеша или на кон из красивата Англия.
    Начело на групата беше дама в черно, седнала на добре охранен английски кон — яздеше с такава грация, че Малтрейвърс се спря неволно, изпълнен с възхищение. Самият той беше добър ездач и харесваше тези, които притежаваха това качество. Спомни си, докато наблюдаваше всичко това, че познава само една жена с такова съвършенство в ездата — Валери дьо Вентадур. В това време, за негово голямо учудване, дамата изпревари приятелите си, настигна го и каза с глас, който в началото не можа ясно да разпознае:
    Двамата се поклониха, а останалите от групата се присъединиха към тях. Лорд Донингдейл с важна, но сърдечна учтивост покани Малтрейвърс да продължи с групата пътя до неговата къща, която се намираше на около четири километра. Ърнест с готовност прие поканата. Компанията продължи ездата и Малтрейвърс започна да разпитва Валери. Тя набързо му обясни всичко. Мадам Дьо Вентадур имаше по-малка сестра, която наскоро се беше омъжила за сина на лорд Донингдейл. Сватбата станала в Париж, а сега господин и мадам Дьо Вентадур били дошли за една седмица на гости при английския лорд.
    Лорд Донингдейл, който в началото се движеше около другите гости, сега се присъедини към тях. Малтрейвърс беше поразен от неговите изящни маниери, от особеното му и някак усъвършенствано държание. Те скоро навлязоха в разкошен парк, за който изглежда бяха положени особени грижи и внимание. Млади насаждения се намираха навсякъде в контраст с вековни гори. Нови живописни вили украсяваха покрайнините, обелиски и колони, копирани от античността, но очевидно наскоро изработени, блестяха срещу тях, докато те наближаваха къщата, една голяма постройка в стил навярно от времето на Ана, сега заменен с френските покриви и прозорци, подобни на архитектурата на Тюйлери.
    — Да — отговори лорд Донингдейл замислено, — това място ми е много драго. Тук негово величество Луи XVIII, когато беше в Англия, ми направи честта да прекара една година. В негова чест се потрудих да оприлича малкото си жилище на неговия дворец, тъй че той да може, доколкото е възможно, да не чувства загубата на правата си. Неговите стаи бяха мебелирани точно както тези, които е заемал в Тюйлери. Да, мястото е скъпо за мен. С гордост си спомням за миналите времена. Не е малко да си дал подслон на един Бурбон в нещастията му.
    — Вие раздразнихте хазяинът ни — усмихна се Валери. — Луи XVIII и приятелите му живяха тук в разкош докато желаеха. Тяхното посещение полуразсипа собственика, който е истински джентълмен и кавалер. Обаче когато той отиде в Париж, за да бъде свидетел на тяхната победа и предполагам, е очаквал някой орден, те изглежда са решили, че са си платили задълженията с обеда, който е бил даден в негова чест. При все това, лорд Донигдейл още се гордее със своите спомени!
    Малтрейвърс се намери в голяма спалня, където френски слуга му съобщи, че на полето лорд Донингдейл вечеря в шест часа, така че първият звънец ще удари след няколко минути. Докато слугата говореше, самият лорд Донингдейл влезе в стаята. Той беше научил, че Малтрейвърс е от известно и благородно семейство и че за неговите трудове се е говорило, било за да ги хвалят, било за да злоупотребяват с тях. Лорд Донингдейл притежаваше двете характерни черти на високо възпитан джентълмен от старо време — уважението към рода и уважението към таланта, тъй че той сега беше по-любезен към известния автор.

VIII

    Когато Малтрейвърс влезе в грамадния салон, декориран и мебелиран в стил Людовик XIV, бляскав, но лишен от грациозност и живописност стил, на когото сега хора с по-добър вкус гледат насмешливо, намери събрани шестнадесет души. Хазяинът излезе от кръга, който го заобикаляше, и представи новия си гост на другите. Ърнест беше поразен от приликата между Валери и сестра й. Разбира се, сестрата беше по-малко красива и по-малко внушителна. Госпожа Джордж Хърбърт (сегашното й име) беше хубава, срамежлива, скромна, привързана към съпруга си, гледаше със страхопочитание към свекъра си. Малтрейвърс седна до нея и започна разговор. Той не можа да се въздържи да не съжали бедната дама, когато узна, че й предстои да живее в Донингдейл арк — отдалечена от всички приятели и навици, свързани с детството й, сама с един млад съпруг, който страстно обичаше полския спорт. От няколкото думи, които Малтрейвърс размени с него, разбра, че той обича само три неща: конете си, кучетата си и съпругата си. Уви! Последната скоро щеше да остане на последно място. Това беше тъжно положение. Една жива, млада французойка, затворена в английска полска къща! Женитбите с чужденци излизат рядко щастливи. Но вниманието на Ърнест беше скоро отклонено от сестрата при влизането на Валери, облегната на ръката на съпруга си. До сега той не беше забелязал промяната, която времето беше направило с нея. Сега я наблюдаваше с нарастващо любопитство. Валери оставаше много красива, но лицето й беше станало по-остро, формите по-тънки, имаше нещо в очите и в устните й, което показваше недоволство, безпокойство, почти готовност към скарване. Такова е твърде често изражението на лицето на тези, които са родени да любят, а са осъдени да прекарат скучно живота си. На малката сестра трябваше повече да се завижда. Тя обичаше съпруга си, такъв, какъвто беше, и сърцето й можеше да бъде съкрушено, но то не беше празно.
    Докато траеше вечерята, разговорът между Малтрейвърс и мадам Дьо Вентадур беше неопределен и объркан. Ърнест вече не беше влюбен в нея. Беше надраснал тази младежка прищявка, упражнила влияние над него. Такъв е животът. Дългото отсъствие гаси всичките фалшиви светлини по пътя ни. Лампите са изгасени във вчерашната банкетна стая, но и след хиляда години звездите, които гледаме тази нощ, ще светят пак ясно. Малтрейвърс не беше влюбен вече във Валери. Но Валери…? Може би нейната любов се оказваше истинска?

IX

    — Приятно е да се изкачи една планина — каза Валери, — при все че е уморително. При все че облаците може да не ни позволяват да имаме гледка от върха, това е едно преживяване, което ни доставя голямо удоволствие, и което изглежда почти като резултат от усилията на обикновения човешки инстинкт, който ни кара да желаем да се издигаме, да излизаме над обикновеното равнище на живота. Подобно удоволствие вие може би изпитвате чрез интелектуалните амбиции, в които умът е пътешественика.
    — Не е амбицията, която доставя удоволствие — отговори Малтрейвърс, — а следването на подходящия за нашия вкус път, който, като свикнеш с него, ти става мил за кратко време. Моментите, в които поглеждаме към работите си, и си въобразяваме, че седим под Вечните Лаври, са малко. Това е самата работа, която ни интересува и възбужда. И най-после сухотата на труда придобива приятността на навика. Но в интелектуалния труд има и друго очарование, ние ставаме по-интимни със собствената си природа. Сърцето и душата изглежда стават приятели, а чувствата и стремленията се съединяват. Тъй че ние никога не сме без общество, ние никога не сме сами. Всичко, което сме прочели, научили и открили, ни прави компания. Това е приятно — прибави Малтрейвърс, — за онези, които нямат скъпи връзки във външния свят.

X

    През това време добрият лорд беше извикал прислужницата на спалнята и с бащинска, добродушна заповед накара Валери да излезе от стаята, за да се изсуши. Тримата господа, останали сами, разговаряха за бурята, чудеха се докога ще продължи и разискваха дали не би било по-добре да наредят да им бъде изпратена кола. Докато говореха, градът неочаквано престана, при все че облаците на далечния хоризонт показваха, че валежът може скоро да започне пак. Джордж Хърбърт, който беше много важен и претендираше, че познава дъждовното време, се възползва от случая и настоя да отиде до дома, откъдето да им изпрати кола.
    — Моят син е особен — каза лорд Донингдейл замислено, — не може да прекара две минути приятно, когато се намира в стая. Положих големи грижи за неговото образование. Странно е, че може да има хора, които са се изморили толкова много от себе си, че не могат да посрещнат смело перспективата да прекарат няколко минути в размишление там, където убежището на собствените им мисли ги дразни. Много странно, действително. Но тук климатът наистина е ужасен. Чудно ми е кога ще се оправи времето!
    — То е тук — каза Малтрейвърс, като постави ръка на сърцето си. — Тук, поне половината от приятелството, което е моя длъжност и нещо повече от приятелство. Валери Дьо Вентадур, тук има почит, уважение и признателност към вас. По времето, когато страстта и въображението в мен бяха най-силни и можеха да направят от мен един ленив развратник, вие ме убедихте, че в света има добродетел, и че жената е твърде благородна, за да бъде наша играчка — днес идол, утре жертва. Вашето влияние, Валери, ме направи по-различен човек, надявам се, по-добър…
    — О, Валери, уважаема, почитаема, възлюбена. Не така възлюбена, както с предишния огън, но възлюбена с една дълбока, вечна, свята нежност, не ми говорете така. Не искам да мисля, че сте нещастна. Нека мисля, че като умна жена сте използвали вашите дарби, за да се примирите с вашата съдба, че сте издигната над кръга хора, в който живеете и който презирам. Нека кажа: „На този пиедестал още се намира един олтар, пред който сърцето може да принесе жертвите на душата“!
    — Напразно е, напразно е, дето се мъча — рече Валери, полузадавена от вълнение, и пляскайки страстно ръце. — Ърнест, аз продължавам да ви обичам. Нещастна съм при мисълта, че не ме обичате повече. Не мога да ви дам нищо, обаче изисквам много. Младостта ми отлита, красотата ми повяхва, самият ми интелект затъпява от живота, който водя. И въпреки това изисквам от вас всичко, което вашето младо сърце някога чувстваше към мен. Мразете ме, Малтрейвърс, аз не съм това, което изглеждах, че съм. Аз съм една лицемерка — мразете ме!
    В това време вратата към съседната стая се отвори тихо. Една красива фигура, много по-красива и по-млада от Валери дьо Вентадур, влезе в стаята. Мълчанието я беше излъгало — тя си беше помислила, че Малтрейвърс е сам. Беше влязла със сърцето на устата си — любовта туптеше във всяка вена, във всяка мисъл. Беше влязла, бленувайки, че зад този праг зората на живота ще се появи отново в нея, че всичко ще бъде пак както е било. Тя влезе така, а сега стоеше поразена от ужас, бледа като смърт. Животът за нея се вкамени: младост, надежда, щастие бяха завинаги отлетели от нея! Ърнест коленичил пред друга! Това беше всичко, което тя видя! Заради това ли беше вярвала, беше вярна сред лишения и бури? Заради това ли се беше надявала, бленувала и живяла? Те не я забелязаха; тя остана невидяна и нечута. И Ърнест, който би отишъл бос до края на земята, за да я намери, беше в същата стая с нея и не знаеше, че това е така.
    Тези думи бяха достатъчни за слушателката. Тя се обърна безшумно настрана, вратата се затвори след нея. Беше постигнала желанието на цялото си същество. Провидението се беше вслушало в нейната молитва. Още веднъж видя любимия и отсега нататък всичко щеше да бъде нощ и мрак за нея. Какво значение имаше това, което щеше да стане с нея? Един момент! А какво влияние имаше той върху всичките години на очакването! Този един момент. Значи добродетелта, престъплението, славата, срамът, ужасът, обаянието, зависеха от някакви моменти! Самата смърт е един момент, въпреки че вечността е нейният наследник!
    — Изслушайте ме! — продължи Малтрейвърс, не обръщайки внимание на положението, в което се намираха. — Изслушайте ме, нека бъдем такива, каквито природата и светът рядко позволяват на противоположни полове да бъдат — приятели един към друг — приятели и когато са разделени един от друг, приятели през всички превратности на живота — приятели, чиято привързаност срамът и угризението на съвестта никога не могат да засенчат — приятели, които ще се срещнат после! О, няма привързаност тъй вярна, няма връзки тъй свети като тези, които са основани на едновременното рицарство на преданост и чест!

XI

    „Други биха ме намразили за слабостта, която показах, но вие не направихте това! Проявих изключителна слабост. Никой не може да знае какво съм преживяла, мрачни часове и такива на душевно терзание. Аз, на която толкова много завиждат! По-добре би било да съм едно любящо селско момиче, отколкото кралица с живот, приличащ на груб механизъм. Вас, Малтрейвърс, никога не съм забравяла, и вашият образ направи нещата около мен досадни и изтъркани. Аз се интересувах за вас, където и да отидех — не можех да ви отстраня от себе си. Най-после ние се срещнахме внезапно и неочаквано. Аз видях, че не ме обичате повече и мислите победиха всичките ми решения. Терзанията подчиняват нервите на ума, тъй както болестта — тези на тялото. И тъй, аз се забравих, унизих се и можех да отида по-далеч. Сега по-правилни и по-хубави мисли се съживиха в мен, и когато ние се срещнем пак, аз ще бъда достойна за вашето уважение. Виждам колко са опасни тези луксозни мисли и това незадоволство, в което се впускам. Аз се връщам към живота, решена да победя всичко, което би се изпречило пред неговите изисквания и задължения. Провидението да ви направлява и пази, Ърнест. Мислете за мен като за жена, която сте обичали, но която смело ще можете да представите в последствие на вашата съпруга. С такава голяма нежност, както и величественост, вие не сте създадени като мен да бъдете сам.

XII

    — При пристигането ми в града вчера — каза Цезарини тържествено, — отидох при човека, когото вие сте натоварили преди няколко години да издаде малката ми книга, за да узная за успеха й. Разбрах, че това е струвало сто и двадесет лири, без няколко продадени екземпляра. Научих, че вашите книги се продават с хиляди. Това е добре скроено, а за моите никакви грижи не са се положили! Нищо! — той махна с ръка. — Вие сте изплатили този дълг, аз ви се отплащам. Ето ви чек за сумата. Господине, аз си свърших работата! Пожелавам ви добро здраве и радост за успехите!
    Малтрейвърс взе шапката си и двамата млади мъже се запътиха към мястото на сказката. Цезарини още носеше дрехи с особен фасон, но все пак сега те бяха от по-добър плат. Той се беше усъвършенствал в жестовете си. Бил уважаван в Париж, където му казали, че приличал на гений и, действително, с черните къдри, спускащи се над челото му, с дългите мустаци, широката, с голяма периферия шапка, и ексцентричните си дрехи, той безспорно не приличаше на другите хора. Той се усмихваше подигравателно на простите дрехи на Ърнест и каза:
    Към края на сказката, когато ораторът говореше развълнувано с красноречиви избухвания на „О“ и „А“ — смътните очертания в салона на една женска фигура приковаха очите и погълнаха мислите на Малтрейвърс. Салонът беше тъмен, макар че беше през деня, и лицето на жената беше покрито с воал. Но това навеждане на главата, тъй грациозно, тъй смирено и скромно, припомни на сърцето му само един образ. Всеки може би е забелязал, че има физиономия (ако употребим тази дума) на тялото, както и на лицето, която рядко се случва у двама души една и съща. И това, в повечето случаи, особено се забелязва в обръщането на главата, очертанията на раменете и това нещо, което характеризира положението на всеки индивид в покой. Колкото по-внимателно се вглеждаше, толкова повече Ърнест се убеждаваше, че вижда пред себе си отдавна изгубената, никога незабравимата господарка на младежките му дни и на първата му любов. От едната страна на въпросната дама седеше възрастен господин, чийто поглед беше фиксиран в оратора; от другата — красиво младо момиче с дълги хубави къдри и с черти, които, поради тяхната превъзходна изящност и изразителна мекота, художниците и поетите наричат „ангелски“. И трите лица изглежда образуваха група. Малтрейвърс буквално се разтрепери — толкова голямо беше неговото нетърпение и възбуда. Въпреки това, облеклото на предполагаемата Алис и видът на нейните приятели бяха очевидно обикновени, тъй като Ърнест едва можеше да се съгласи с подсказванията на неговото сърце. Възможно ли беше дъщерята на Лука Дарвил, хвърлена в широкия свят, да се беше издигнала тъй много над своето положение? Най-после моментът дойде, когато той можеше да разшири своите съмнения — сказката свърши и събранието се разотиде. Малтрейвърс започна да си пробива път, доколкото му беше възможно, през гъстата и разнообразна тълпа. Но всеки момент някоя неприятна пречка, било някой пълен господин или две притиснати една до друга дами, се изпречваше на пътя му. Той изгуби от очите си групата сред изобилието на високи дамски шапки и развяващи се пера. Пристигна най-после, задъхан, бледен като мъртвец (толкова голяма беше борбата в него) до изходната врата на салона. Пристигна навреме и видя една кола със слуги в сиво облекло как потегли от изхода. Когато хвърли поглед вътре, видя златните къдри на дете. Втурна се напред, хвърли се почти пред конете, но файтонджията дръпна юздите и със сърдито възклицание, приличащо на ругатня, шибна конете и усили хода им. Но това моментно спиране беше достатъчно. „Това е тя, тя е! О, небеса, това е Алис!“ — прошепна Малтрейвърс. Земята наоколо се залюля пред очите му и той се облегна, изгубил сили, почти в безсъзнание, на един стълб, за да не падне. Но се съвзе с агонизиращо усилие, когато сърцето му прониза мисълта, че ще я загуби пак. И завинаги. И се завтече напред подир колата като обезумял. Но имаше много други коли, а и минаваха тълпи пешеходци, защото много заможни и охолни граждани бяха отишли на тази сказка, за да прекарат добре един мрачен ден. И след едно уморително и опасно гонение, в което насмалко щеше да бъде прегазен на три пъти, Малтрейвърс най-после спря изтощен и отчаян.

XIII

    След като Малтрейвърс се успокои и възстанови от първия удар на тази неочаквана среща и от продължителното разочарование, което я последва, той започна да изпитва особен вид щастие и задоволство. Алис не живееше в бедност и лишения. Тя не се хранеше с неосветения хляб на порока и не печелеше горчивите надници на тежкия труд. Той видя, че тя беше в порядъчна среда. Един черен кошмар, който го навестяваше често по времето на удоволствията и успехите, беше премахнат. Вече дишаше по-спокойно; можеше по-леко да спи. Съвестта му не можеше повече да казва: „Тази, която е спала на гърдите ти, е една скитница по земното кълбо, изложена на всякакви изкушения, загиваща може би от лишения.“ Той се примири и започна да гледа на бъдещето по-смело и по-гордо. Беше ли тя омъжена за онази сериозна личност, с която я беше видял? Беше ли това дете плод на техен брачен съюз? Почти вярваше, че е така — по-добре тя да бъдеше загубена, отколкото унищожена. Бедната Алис!
    Впусна се в модния свят и, за негово учудване, срещна ласкателство. Препоръчителните писма, които беше донесъл Цезарини от Париж, бяха адресирани до влиятелни личности в Англия, Както и до влиятелни личности във. Франция. Но Цезарини се оказваше изтъркан младеж, шурей на известен член на френската Камара. Малтрейвърс, от друга страна, го представи на литератори, които се възхищават от автори-несъперници. Особеният костюм на Цезарини, който би предизвикал негодувание, ако беше носен от англичанин, ги очарова. И тъй като едно от най-силните му чувства беше завистта към Малтрейвърс, той се възхищаваше, когато му казваха, че е много по-интересен от последния, който се носи като другите хора. Изтънченото общество, за което мадам Дьо Стал правилно казва, че покварява леките умове и засилва силните, завърши разрушението на всичко, което беше мъжествено в ума на Цезарини. Той скоро свикна да ограничава желанието си за успехи и отличие само в блестящите салони и суетността му започна да се задоволява с трохите, от които лъвското сърце на истинската амбиция се отказва презрително. Но това не беше всичко. Цезарини завиждаше и на по-голямата състоятелност на Малтрейвърс. Неговото богатство се състоеше от малкия капитал — осем или девет хиляди лири и намиращ се сред най-богатото общество в Европа, той не споменаваше за него. Той започна да говори изобщо за богатства и само за богатства, и младите дами го слушаха с голям интерес, когато правеше това. Спечели си репутацията на богат човек и тъй като беше твърде суетен, това му правеше удоволствие. Той се стараеше да поддържа това. Купуваше коне, раздаваше скъпоценности, започна любов с една четиридесет и две годишна маркиза, отдаде се на хазарта. И така заслиза бързо към разорението.

Част VI

I

    „Удивително е колко много се е подобрил този град — каза си той. — Всичко и всеки тук е зает енергично и шумно. Моите стари познати, които и наполовина не са умни като мен, са добре. Том Стефънс току-що е станал държавен подсекретар. Персън е сега директор на училище — издава гръцки трагедии и е кандидат за епископ. Колиър, научавам от вестниците, е напреднал. И Ърнест Малтрейвърс (но той беше малко талантлив) е станал известен. Аз, който струвам колкото всичките събрани заедно, не направих друго, освен това, че изхарчих половината от състоянието си, въпреки всичките си икономии. Обаче това трябва да има край. Трябва да погледна към най-добрия шанс, но тъкмо когато имам най-много нужда от неговата подкрепа, достойният ми чичо счита за благоразумно да се ожени пак. Хм, аз съм извънредно добър за този свят.“

II

    Лъмли беше настанен в разкошна спалня, с тъмнокафяви пердета, по които имаше нарисувани звезди. Той се облегна в голям фотьойл и започна да се протяга и да се прозява с такава пламенност, като че ли му принадлежеше всичкото състояние на чичо му. След това бавно съблече дрехите си и облече спретнат черен костюм, благодари на звездите си, дето въпреки всичките си прегрешения, никога не е бил конте, и никога не му е правила удоволствие някоя хубава жилетка. Ако беше обратното, той добре знаеше, би съвършено опълчило чичо му против него. Той се забави в стаята си докато втория звънец му съобщи да слиза. Като влизаше в приемната, която дори и през юли беше неприветлива, видя чичо си вътре, и една млада, нежна и хубава жена, полупотънала в голям, но не твърде удобен фотьойл.
    В промеждутъците на обяда Ферърс се опитваше да започне разговор с леля си, но въпреки цялото си остроумие, не успя. В чертите на госпожа Темпълтън имаше изражение на дълбока, но спокойна меланхолия, която би натъжила мнозина, които биха видели в нея тъй млада и приятна жена. Това беше очевидно, нещо повече от срамежливост и резервираност, което я правеше мълчалива и й придаваше вид на подчиненост. В нейното мълчание имаше такава естествена хубост, че дори Ферърс не можеше да отдаде държанието й на надменност или негодувание. Той беше доста озадачен. Помисли си: „Как може една вдовица, когато се ожени за някое богато старче, да бъде меланхолична, не мога да разбера!“
    Лъмли беше човек, който познаваше много характерите на хората, поне на обикновените. И сега прехвърляше в ума си какво поведение би било разумно да държи пред богатия си роднина. Имаше голяма резервираност и достойнство в човека, който можеше нещо да даде, който Ферърс не можеше да „пробие“. Той реши, следователно, да употреби друг начин, за който неговите сърдечни маниери подхождаха отлично. Едва беше взел това решение, когато госпожа Темпълтън стана и с грациозен поклон, с нежна, макар и изнурена усмивка, излезе от стаята. Двамата господа се настаниха отново край масата и Темпълтън бутна бутилката към Ферърс.
    — Не съм направил нищо, драги, което да ме направи по-малко достоен за твоето уважение. Повтарям, искам да се посъветвам с теб. Аз изживях буйните си младежки години, сега съм готов за задълженията в живота. Имам способности, вярвам в кариерата си и притежавам прилежание. Искам да заема едно положение в света, което да изкупи предишната ми леност и което да прави чест на семейството ми. Драги, аз вземам пример от теб и сега искам твоя съвет с твърдото решение да го следвам.
    — Да — продължи Темпълтън, — аз отдавна бленувам за това. Характера ми е неопетнен, състоянието ми е грамадно. Аз съм упражнявал парламентарното си влияние в полза на министрите, и в тази търговска страна никой не може да има по-големи претенции от Ричард Темпълтън за почестите на едно добродетелно и религиозно положение. Да, моето момче, аз харесвам амбицията ти. Ти виждаш, че и самият аз имам подобна. Понеже си искрен в желанието си да вървиш по стъпките ми, мисля, че мога да добия за теб по-младшо участие в едно високо почтено положение. Чакай да видя, твоят капитал сега е…
    „Така, така — каза си Ферърс тази вечер, когато се събличаше да си ляга, — виждам, че чичо ми не е доволен от замисленото лице на леля ми — малко завижда, когато тя не мисли само за него. Толкова по-добре. Аз трябва да открия това бързо. Те не трябва да живеят много щастливо заедно. И заедно с амбициозните ми проекти, мисля, че виждам пътя, по който ще успея да направя така, че добрите неща от този свят да се приближат малко до Лъмли Ферърс.“

III

    Две или три вечери по-късно, се събра отбрано общество, както казват вестниците, в една от най-благородните къщи на Лондон. Очите на всички бяха обърнати към млада дама, от чиято красота би могъл да се възползва някой художник. Тя беше повече величествена, отколкото подхождаше за годините й и тъй класически безпогрешна, сякаш притежаваше нещо от статуя в гордите черти на лицето си. Тя се движеше между гостите, които мълчаливо се възхищаваха от нея. Тази дама беше Флорънс Лейсълс, дъщеря на богатия роднина на Лъмли, лорд Саксингъм, за която се предполагаше, че е най-богатата наследница в Англия. Самият лорд Саксингъм оттегли настрана дъщеря си, докато тя се разхождаше.
    Красотата на младата дама помръкна леко и известно негодувание се появи на лицето й, когато забеляза, че завистливите очи на гостите бяха обърнати към тях. Колкото и да бяха блестящи способностите й за разговор, тя не мислеше да ги покаже. Тя беше аристократка по-скоро по ум, отколкото по рождение и реши че дукът е идиот. Тя грешеше много. Ако беше счупила леда, щеше да види, че водата под него не е така плитка. Дукът, както мнозина други англичани, при все че не си даваше труд да ги покаже, имаше усъвършенствани маниери, беше много начетен човек, притежаваше здрав разсъдък и бистър ум. Той не знаеше какво значи да обича някого, да се тревожи за каквото и да е и беше винаги доволен от всичко, защото апатията се приближава до задоволството.
    Флорънс се изчерви и се намръщи леко, но грамадната разлика между нейното положение и това на младия чужденец, ведно с нейната неопитност, я накара да забрави веднага ласкателството, което би я оскърбило при друг случай. Тя обърна разговора на общи теми и заговори за италианската поезия с голяма разгорещеност и красноречие. Докато разговаряха така, един нов гост беше пристигнал и разговаряйки с лорд Саксингъм, започна да гледа продължително и любопитно към тях.
    Лъмли си помисли, че е намерил известна пътечка към сърцето на братовчедката, и започна да разширява кръга на разговора с необикновено красноречие. Флорънс го слушаше внимателно, но не със симпатия. Лъмли се излъга. Неговата амбиция не можеше да привлече идеалиста с широка душа. Неговият егоизъм се виждаше във всичко, което си въобразяваше, че би изглеждало възвишено у него. Положение, власт, титли, всичко това изглеждаше ниско и вулгарно за тази, която ги имаше всеки ден.
    От отдалеченото място, където се намираше, дукът продължаваше от време на време да отправя студени погледи към Флорънс. Неговите симпатии към нея изглежда не бяха намалели поради това, че тя не му обръщаше внимание. В него имаше нещо великодушно и той я разбираше. Най-после той си отиде. И започна сериозно да мисли Флорънс да му бъде жена. Не жена за любов, а жена, чрез която би могъл да придобие почести и да стане наследник на състояние.
    От ъгъла, в който се намираше, с блянове още по-суетни и смели, Кастручио Цезарини също отправяше погледите си към царственото чело на голямата наследница. О, да, тя имаше душа. Тя можеше да мрази титлите и да уважава гения. Каква победа над Дьо Монтен, над Малтрейвърс, над целия свят, ако той би могъл да спечели ръката, за която толкова мъже въздишаха напразно! Колкото и да се считаше чист и възвишен, родът и богатството беше това, което Цезарини обожаваше у Флорънс. А Лъмли, по-близо може би до наградата от другите, макар и още далеч, продължаваше да разговаря красноречиво и с блестящи очи, докато студеното му сърце обмисляше всяка дума, диктуваше всеки поглед и чертаеше (светските хора понякога са най-прозорливите) картата на един царски път към богатство. А Флорънс Лейсълс, когато гостите се разотидоха и се прибра в стаята си, забрави и тримата. С болезнена романтичност, която често се забелязва у тези, на които съдбата се усмихва най-много, тя започна да мечтае върху идеалния образ, който би могла да обича.
    Това беше разцветът на неговата младост. Постигна слава и богатство, уважаван и ухажван. Но точно тогава се разболя сериозно. Това не беше активна или определена болест, а едно общо разстройство на нервите, едно отпадане на цялото тяло. Деятелността му, може би, започна да говори против него. В младостта си той беше много подвижен и честите упражнения на тялото му дадоха като резултат един неспокоен и пламенен дух. Промяната от атлетически към седящ живот, умората на мозъка, страстта към знания, която денонощно държеше ума му напрегнат, повлияха зле на една естествена, но силна конструкция. Бедният автор! Колко малко са ония, които го разбират и му влизат в положението! Той изхабява младостта и здравето си. Освен това имаше и още нещо — сърцето му беше твърде самотно. Той живееше без хубавите семейни връзки, запознанствата и приятелствата, които създаваше, за момент го възбуждаха, но не притежаваха очарованието, което дават удобствата и утехите. Кливлънд прекарваше повече от времето си на полето. Беше с много по-тих темперамент и толкова възрастен, че въпреки голямото приятелство, което съществуваше между тях, налице беше липсата на възможността за интимна размяна на мисли, от каквато чувстват нужда, като от ежедневна храна, чувствителните, натури. Брат си (както читателят е забелязал, за него до сега се споменава твърде малко), Ърнест виждаше много рядко. Полковник Малтрейвърс, един от много известните и хубави мъже на своето време, се беше оженил за красива дама и живееше главно в Париж. Само за няколко седмици през ловния сезон той идваше във вилата с няколко приятели, които по нищо не приличаха на Малтрейвърс. Братята си кореспондираха редовно всеки три месеца и се виждаха веднъж в годината. С това се изчерпваше всичко, което знаеха за себе си. Ърнест Малтрейвърс беше сам в света със студения, загрижен призрак, наричан Репутация.

IV

    Беше късно през нощта. Пред маса, покрита с паметници на науката и мисълта, седеше млад човек с бледо и изморено лице. Часовникът в стаята показваше, ясно всяка минута, която намаляваше пътешествието към гроба. Седящият до масата имаше загрижено и очаквателно изражение на лицето. От време на време поглеждаше към часовника и си мърмореше нещо. Какво ли очакваше с нетърпение младият човек — писмо от някоя обожавана госпожица, или утешително ласкателство от някого, предаден на Изкуството и книжовността? Не, мечтателят беше далеч от тук. Ърнест Малтрейвърс очакваше визита на доктора си, защото внезапна мисъл го бе обезпокоила в този късен час. Най-после се чу добре познатото почукване и след няколко минути докторът влезе. Той познаваше добре особените неразположения на занимаващите се с умствен труд, и колкото беше любезен, толкова и опитен.
    „О! — той почти извика, когато стана и започна да се разхожда из стаята с бързи крачки. — Сега, след като виждам пред себе си широкия и осветен път, трябва ли да бъда осъден да спра и да се отклоня? Една голяма империя се издига пред погледа ми, по-голяма от тази на Цезарите и завоевателите изобщо. Една империя, трайна и универсална в душите на хората, която не може да бъде унищожена от времето. А смъртта напредва към мен, приближава се и скелетната й ръка ме отблъсква назад към нищожеството на обикновените хора.“
    — О, звезди! — прошепна Малтрейвърс от дълбочината на развълнуваното си сърце. Ако бях равнодушен към вашата тържествена красота, ако Небето и Земята не бяха нищо друго за мен, освен въздух и пръст, ако бях от някое тъпо и зяпащо стадо, аз бих могъл да продължавам да живея и да се спусна в гроба след много безплодни години. Това е, защото копнея за великите неща на едно безсмъртно същество, в което живота се гърчи и отдръпва от мен. Настрана! Аз няма да се вслушам в тези човешки и материални неща, и няма да считам живота за нещо по-велико от нещата, за които трябва да живея. Изборът ми е направен, славата е по-убедителна от гроба.
    Той се оттегли нетърпеливо от прозореца, очите му блестяха, гърдите му се повдигаха. Той започна да се разхожда из стаята с вид на монарх. Всичките изчисления на благоразумие, всичките кротки и методични разсъждения, с които се стремеше от време на време да превърне разярения човек в една кротка машина, се изпариха пред изблика на силните и заповеднически страсти, които преминаваха през душата му. Кажете на някого, във върха на неговите успехи, че той носи смъртта в себе си, и ще видите дали има кризи на мисълта, които могат да съдържат повече страх и да бъдат по-ужасни!
    Малтрейвърс малко обръщаше внимание на славата, докато тя не беше дошла при него, и при всяка стъпка се повдигаха нови планини. Всяка нова догадка осветляваше някоя нова истина, която изискваше усилване или защита. Съперничеството и състезанието разгорещяваха кръвта му и държаха ума му в пълно напрежение. Той биваше винаги в действие, винаги прогресиращ, окуражаван дори повече от сарказмите на неприятелите, отколкото от хвалбите на приятелите. Когато се започне една кариера, нима има друго спиране, освен в гроба? Къде е определената граница на тази амбиция, която, като източната птичка изглежда винаги хвърчаща и никога неслизаща на земята? За нашите имена могат да се произнесат едва след смъртта ни. Духовете на постиженията ни се превръщат в наши преследвачи и наши отмъстители, ако престанем да вървим, или прекъснем започнатото в ранното си минало. Почивката е забрава. Със спирането се разваля цялата мрежа, която сме изплели, докато гробът се затвори над нас и хората, тъкмо тогава, когато е твърде късно, извършват баланса между нас и съперниците ни. Преценяват ни не според най-малките, а според най-големите успехи, които сме достигнали. О, какво съкрушително чувство на немощ ни обзема, когато почувстваме, че тялото ни не може вече да поддържа ума ни. Когато ръцете ни не могат да изпълняват вече това, което душата, винаги тъй активна, предначертава и желае! Когато буйният ни живот придобива все по-бързо и безнадеждно мъртва форма, идеите — живи, изливащи се богати и златни, се сблъскват с разклатените ни нерви, немощното тяло и изморените очи! Духът, жаден за свобода, за простор, а проклетото и задушаващо съзнание, че ще бъдем притиснати и затворени в тъмницата — нашата гробница, ни обсебва все по-упорито! Не говорете за свобода, няма свобода за този, който е загрижен за здравето си. Разклатеното здраве на когото е мъчение за неговия гений!
    Малтрейвърс прекъсна мислите си най-после и се облегна на канапето изтощен. Неволно и сякаш с усещането, че ще притежава полуосъзнато средство за прогонване на тормозещите го безполезни чувства, той взе няколко писма, които от няколко часа стояха неотворени на масата. Всяко едно от тях изглежда се подиграваше с положението му. Те изглежда говореха със симпатия за възвишени и умни неща — някой му пожелаваше блестящо бъдеще в обществения живот, друг (Кливлънд) се гордееше като пророк, чиито предсказания се изпълняват. При последното писмо Малтрейвърс въздъхна дълбоко и се позамисли. То беше писано с непознат почерк и не беше подписано. Имаше нещо в първите небрежно прочетени изречения, което прикова вниманието му. Почеркът беше дребен и красив, но по-ясен и смел, отколкото обикновения женски почерк:
    „Ърнест Малтрейвърс, преценили ли сте себе си? Известни ли са ви вашите способности? Чувствате ли, че за вас може да има по-ослепителна репутация от тази, която изглежда ви задоволява? Вие, който сигурно прониквате в най-тънките гънки на човешката душа, и който сте изследвали природата в най-големите й подробности, вие, на когото мислите са като армии, вдигнати на крак за защита на истината, смели и неустрашими, но без никакво петно по блестящото им въоръжение, вие, на вашата възраст и с вашите привилегии, ще се задоволите ли само с книги и брошури? Действието е също кариера за хора, които мислят като вас. Вие сте твърде практичен, за да бъдете само поет, и твърде поетичен, за да се задоволите само с един научен живот. Вашият копнеж за нещо по-хубаво и по-велико от Великото и Доброто не може да бъде задоволен само с идеални образи. Вие не можете да се задоволите, както повечето от поетите и историците, да станете велик само чрез обрисуването на велики хора, въобразяването на велики събития или описанието на велики епохи. Не би ли било по-достойно за вас да бъдете това, на което давате образ? Погледнете в душата си и почувствайте правилната си съдба. А коя съм аз, която се обръщам така към вас? — една жена, чиято душа е изпълнена с вас! Една жена, в която посредством вас се е събудило чувството на едно ново съществувание, една жена, която би направила от вас самия идеал на вашите мисли и блянове и която не желае нищо друго, освен да ви последва по пътя на славата с очите на сърцето си. Вие можете да бъдете по-различен от това, което аз си въобразявам. Тогава ще изгубя един идол и ще остана без да имам какво да обожавам. Аз съм един вид въображаем Росикруциан: това е духът, който обожавам, а не същество като мен. Може би ще предположите, че преследвам някаква цел с това, като докосвам вашата суета — нищо подобно. О, властта, която не произлиза от светите и дълбоки извори на чувствата — как тя ни натъжава и ни е неприятна! Изпитвала съм вулгарното почитание, и то ме е карало да се чувствам само двойно по-самотна. Аз съм по-богата от вас — млада съм — аз съм това, което наричат красива. И нито богатствата, нито младостта, нито красотата, не са ми давали никога това голямо и спокойно щастие, което чувствам, когато мисля за вас. Това е обожаване, което, повтарям, може да направи дори вас суетен. Преценете, моля ви, не моите мисли, а образа, който те ви представят. И всеки лъч от слава, който би ви заобиколил, ще освети моя път и ще ме въодушеви с едно подобно надпреварване. Довиждане. Може би ще ви пиша пак, но вие няма да ме откриете никога.“

V

    — Полезна ли… добре, така да е! Животът е тъй несигурен и тъй кратък, защото ние не можем твърде бързо да постигнем малкото, което той може да даде в необятното поле на красивото и честното. А и двете от тях принадлежат и образуват полезното. Но в политиката и в изкуството ни обкръжават опасни съмнения и мрак! Ако се отнесем снизходително към злоупотребите, излъгваме разума и честността ди; ако ги атакуваме, колко много и колко фатално може да разбърка това тържествения приет ред, който е главната част в обществения механизъм! Колко малко някой, чийто способности, да речем, не съвпадат с този груб път и с тази атмосфера, може да бъде улеснен в дейността си!
    — Той може да направи много, дори без красноречие и труд. Може да направи много, ако даде пример сред една тълпа от егоистични претенденти и разгорещени фанатици, на един честен и свободен от страсти и пристрастия човек. Може да направи и още повече, ако служи заедно с представителите на литературата, ако се освободи чрез една амбиция, издигаща се над условията и изгодите. Може и да докаже, че спекулативното знание не е отделно от практическия свят, и да поддържа достойнството на незаинтересоваността, която трябва да принадлежи на науката. Но целта на научния морал е не само да се служи на другите, но и да се усъвършенства и нашата индивидуалност. Нашите собствени души са едно тържествено поверение на нашия живот. Ти ще имаш своя принос със своята опитност по отношение на човешките мотиви и активните хора. И каквито и допълнителни знания да придобиеш, ще станеш еднакво известен и еднакво полезен, независимо дали те ще бъдат съобщени чрез действия или чрез книги. Достатъчно за това, драги ми Ърнест. Аз дойдох да вечерям с теб и да ме придружиш тази вечер до една къща, където ще се чувстваш добре, и за която, вярвам, ще се заинтересуваш. Не, никакви извинения. Обещах на лорд Латимър да го запозная с теб. Той е един от най-известните хора, който ще те въведе в политическия живот.
    Такава промяна на навиците, от кабинета — в сената, беше възприел Малтрейвърс и то в такова здравословно състояние, което обикновено би служило на много хора за извинение на мързела им. Той не можеше да бъде мързелив. Беше казал направо на Ферърс, че „действието е основната черта на неговото съществувание“. Ако специфичната му разгорещена и болезнена мисъл се беше отказала от ролята си да бъде един мъчителен господар на нервите и мозъка, то грубото и лесно следване на практическата политика би оставило въображението и интелекта да си почиват и би възбудило по-грубите качества и дарби, които въодушевяват без да изтощават. Така поне си мислеше Малтрейвърс. Той помнеше дълбоката мисъл на един от неговите любими германски писатели: „За да се поддържат духът и тялото в съвършено здраве, е необходимо да се свикне понякога с вземането на участие в обикновените дела на хората“. А анонимната кореспондентка? Дали нейните насърчения имаха някакво влияние върху решението му? Не знаем. Но, когато Кливлънд си отиде, Малтрейвърс отключи чекмеджето на масата и прочете наново последното писмо, което беше получил от непознатата. Последното писмо! Да, тези писма сега бяха станали чести.

VI

    В къщата на лорд Латимър се бяха събрали около стотина души, които рядко се виждаха заедно в лондонското общество, защото търговията, политиката и литературата отвличат повечето от известните хора и в къщите, които приемат светското общество, обикновено се събираха хора, които са по-близо до безделието и богатството. Дори хората на удоволствието намираха тези събирания отегчителни и ги отбягваха. Но имаше няколко десетки къщи, притежателите на които бяха отдалечени и стояха над горния обичай, в тях един чужденец можеше да се види събран с много от забележителните хора на знаещата и мислещата Англия. Самият лорд Латимър беше бивш министър в кабинета. Беше се оттеглил от обществения живот под претекст лошо здраве. Но в действителност това беше, защото шумният живот не подхождаше на неговия нежен, не кой знае колко силен, но усъвършенства внимателно ум. С висока репутация и с отлична кухня, той се радваше на голяма популярност както в своята партия, така и в обществото изобщо. Беше центърът на един малък, но отбран кръг от познати, които сега пиеха вино в „Латимър“, цитираха изречения на Латимър и го обичаха твърде много, тъй като, като не беше вече автор и министър, той не им се изпречваше на пътя.
    При това предложение Малтрейвърс беше обзет от някаква странна срамежливост и като че ли отблъскващо недоверие. Това сякаш беше някакво предчувствие за опасност и зло. Той се отдръпна и почувства намерение да се извини с нещо, но госпожа Латимър не обърна внимание на смущението му и вече беше отишла до госпожица Флорънс Лейсълс. След миг тя кимна на Малтрейвърс в знак да се приближи и го представи на госпожицата. Докато се поклони и седне до новата си познайница, той не можа да не забележи, че бузите й бяха живо зачервени, и че тя го прие с едно смущение, което не беше обикновено дори за дами, току-що влезли в обществото. Той остана по-скоро озадачен, отколкото поласкан от тези признаци на смущение, някак приличащо на неговото. И първите изречения от техния разговор бяха изказани с известна несръчност и резервираност. В този момент, за учудване може би, и за облекчение на Ърнест, към тях се присъедини Лъмли Ферърс.
    Ърнест не беше толкова много пленен от маниерите на Флорънс, колкото бе поразен от красотата й, и сега, виждайки я очевидно да се ангажира с друг, стана и тихо се отстрани. Скоро се присъедини към друга групичка, разговаряща върху поглъщащи теми на деня. И когато поредната възбудителна тема на разговор способства да изпъкне неговото красноречие и мъжественост, говорещите се превърнаха в слушатели и групичката се разшири в кръг. Той стана несъзнателно предмет на всеобщо внимание и почит.
    Докато Ферърс говореше, няколко от разпръснатите около Флорънс кавалери се събраха край нея и разговорът, на който тя се превърна в център, стана въодушевен и весел. О, колко блестяща беше тя, тази несравнима с никого Флорънс! Каква плавна и блестяща грация, ум и мъдрост и дори гений излизаха от тези рубинени уста! Дори увереният в себе си Ферърс почувства гъвкавия си интелект тъп и груб в сравнение с нейния и се отдръпваше неохотно, срещайки стрелите на нейните небрежни и разточителни бързи отговори. Защото имаше някакъв присмех в природата на Флорънс Лейсълс, поради който нейният ум причиняваше повече болки, отколкото приятни преживявания. Извънредно много образована, храбра, дори до липса на женственост, на нея й правеше удоволствие да прави спор с невежеството и претенциите, дори сред най-висшите среди. И смехът, който предизвикваше тя, приличаше на светкавицата — никой не можеше да отгатне накъде ще бъде отправен следващия път.

Част VII

I

    Лъмли Ферърс беше един от малцината хора в света, които действат по широка, обмислена и организирана система. Когато беше на двадесет и една години си беше казал: „Младостта е сезонът за развлечения; успехите на средната възраст и богатствата на напредналата възраст не могат да компенсират една младост, прекарана в неприятни мъчения“. Съобразно това правило той беше решил да не се отдава на каквато и да е професия. И, обичайки пътешествията и бидейки с неспокоен темперамент, той се беше отдал в странство на всякакви развлечения, каквито умереният му доход би могъл да осигури. Доходът му се изразходваше повече на континента, отколкото у дома в Англия, и именно на континента той пътешестваше постоянно. Сега, след като прищевките и страстите на младостта бяха задоволени, и узрял от едно разнообразно и изчерпателно познаване на хората, неговите силни умствени способности се развиха и се централизираха в амбиция, която подхождаше на неговата природа, и той действаше също по определен и методичен план на поведение, който изпилваше до подробности. Имаше малко или нищо в себе си, което да се изпречи на сухите му теории чрез противоречия в практиката, понеже не беше обуздан от принципи и беше направляван от малко вкусове. А нашите вкусове са често тъй силни пречки, каквито се явяват и принципите ни. Поглеждайки върху английското общество, Ферърс видя, че на неговата възраст, с едно двойствено положение, нямайки нищо, което да рискува, за него е необходимо да захвърли всички свойства на характера на един скитник и едно момче.
    Тук отсъстваха нещата, които обикновено се срещат в жилищата на самотните мъже. Нямаше никакви украшения и кабинетни картини в тъмните приемни стаи на Лъмли. Той купи всичката стара мебел от наемателя, който го предшестваше. Тя се състоеше от пердета в тъмен цвят, столове, канапета и кресла, които имаха почтен и тържествен вид, вследствие на натрупалия се върху тях прах и тяхната двайсет и пет годишна възраст. Единствените предмети, на които обърна внимание, бяха една много дълга маса за хранене, която можеше да събере двадесет и четири души, и един нов скрин.
    Господин Ферърс изучи всестранно характера на чичо си, както разумен спекулант изучава качествата на една мина, в която има намерение да вложи капитала си. Много от сегашните му действия бяха преднамерени с цел въздействие върху чичото и върху света въобще. Той видя, че колкото повече може да постигне за себе си, не една шумна светска репутация, а добра, трезва и съществена сигурност, толкова повече ще е подобно мнението на Темпълтън за него, и толкова повече ще се увеличи вероятността той да бъде направен наследник на чичо си — разбира се, ако госпожа Темпълтън не отмени това с брачни туземни маслинени клончета. Тази последна опасност обаче изчезна постепенно с течение на времето поради различни причини. И, следователно, Ферърс помисли, че е разумно да се впусне в играта, на която се осмеляваше да разчита. Имаше едно нещо обаче, което смущаваше много неговото спокойствие. Темпълтън, въпреки че беше груб и строг в своето държане към съпругата си, беше очевидно привързан към нея. И над всичко питаеше силна обич към заварената си дъщеря. Грижеше се тъй много за здравето, възпитанието и малките й детински развлечения, като че ли беше не само неин родител, но изобщо много добър родител. Не можеше да търпи да я види сърдита или лишена от нещо. Беше изключително внимателен и методичен с нея. Малкото момиче от своя страна беше нежно и възхитително приятно. То увеличаваше очарователността си и обаятелността на детинските си навици с всеки изминат ден. Темпераментът й беше мил и приятен и дори многото ласки към нея, които понякога й се даваха безразборно, даваха още повече възможност да се види нейната признателна й нежна натура. Може би отмерената доброта на една по-резервирана любезност щеше да се доведе до разваляне на такава натура, чийто инстинкти са склонни към изискване и възвръщане на много обич. Тя беше растение, което при слабо слънце би изстинало и увехнало. Но под една некапризна и незаоблачена слънчева светлина, нейното сърце придоби луксозно разцъфтяване и най-мило разположение.
    Беше му известно колко често се случваше някой богаташ, оженил се в напреднала възраст, да остави всичко на някоя млада вдовица и децата й, веднъж привързал се към тях. И той добре чувстваше, че много малко може да разчита на чувствата на Темпълтън към него. Реши, следователно, доколкото е възможно, да отчужди чичо си от младата му жена, надявайки се, че щом влиянието на жена му отслабне, това на детето ще се намали също. И така очакваше да се издигне в суетността и амбицията на Темпълтън в ролята на съюзник, който ще може да го осигури с липсващата обич. Започна да преследва тази двойна цел с голямо изкуство и умение. Най-напред се помъчи да спечели доверие и симпатии у меланхоличната и нежна майка. И постигна пълен успех в това, тъй като тя беше неопитна и неподозрителна. Сърдечните му маниери и почтителното му внимание подпомагаха изкусността, с която отстраняваше от нея влиянието на лошото разположение на господин Темпълтън върху нея. Веселостта, в която обикновено се намираше състоянието на неговия дух, придаваше жизнерадост на иначе донякъде мрачната къща. Клетата дама започна да се радва на неговите посещения и да вярва в неговото приятелство. Може би тя чувстваше задоволство, когато се прекъсваше интимността между нея и един строг и необщителен съпруг, който не изпитваше съчувствие към тъгите, от каквото и естество да са те, които я обземаха и търсеше грешки у нея, където можеше.
    Следващата стъпка в политиката на Лъмли беше да насочи оръжието на суетността на Темпълтън против жена му, като постоянно опреснява съзнанието му за жертвата, която е направил с женитбата си, и за евентуалния положителен ефект от това, че би постигнал всичките си желания, ако беше направил един по-разумен избор. Като наблягаше постоянно и възможно най-правдоподобно върху този тъжен момент, той възбуди раздразнителността у Темпълтън и тя подейства на всичките му мисли, включително на тези за неговите стремежи. Обаче, за голямо учудване и недоволство на Лъмли, докато Темпълтън охладняваше към жена си, той все повече се привързваше към детето. Лъмли не беше помислил достатъчно върху жаждата и копнежа за привързаност у повечето човешки сърца. И Темпълтън, въпреки че не беше точно от тези хора, които обичат, имаше някои отлични качества: въпреки, че ако обръщаше по-малко внимание на общественото мнение, той не би боледувал за един перски сан, този негов разяждащ стремеж, както и стремежа за светост, произлизаха от едно болезнено почитание към желанието за светски почести и уважение, които чувстваше, че само способностите му не могат да му доставят. Но в дъното на душата си той беше един добродушен човек — милостив към бедните, снизходителен към слугите си и притежаваше желанието да обича и да бъде обичан, което е едно от нещата, с които атомите на вселената са циментирани и хармонизирани. Ако госпожа Темпълтън проявяваше любов към него, той би упорствал срещу всичката дипломация на Лъмли, би се утешавал при нея от всички светски неприятности и би бил един добър и дори предан съпруг. Но тя очевидно не го обичаше, въпреки че беше приятна, търпелива и съобразителна съпруга. А дъщеря й го обичаше — обичаше го тъй много, почти както обичаше майка си. Умен и проницателен, какъвто беше Лъмли, той никога не можа да разбере напълно тази слабост, както я наричаше. Защото ние никога не можем да познаваме хората напълно, освен ако имаме съвършени симпатии към тях във всичките им прояви на чувствата; а Природата не беше довършила напълно Лъмли Ферърс, като му беше отказала възможността да се грижи за каквото и да е друго нещо, освен за себе си.
    Неговият план обаче да се издигне в очите на Темпълтън и да спечели неговото уважение, напълно успя. Той внимаваше животът му да не изглежда разточителен. Всичко беше трезво, тихо и добре обмислено и направлявано. Той декларира, че така се е уредил, че напълно спокойно може да живее със своите доходи. И Темпълтън, не чувайки никакъв намек за пари, нито знаейки, че Ферърс, когато е бил на континента, е изхарчил значителна част от средствата си, се успокои. Ферърс даваше доста много обеди, но не се придържаше към онзи глупав план, изработен от мнозина хора, претендиращи да познават живота, да ги превръща в средство за печелене на популярност. Той не искаше да се покаже, че дава по-хубави обеди от другите хора. Знаеше, че освен ако не сте някой много богат или много велик човек, никоя глупост не е равна на тази да се мисли, че се смекчават сърцата на приятелите ви чрез разни супи и вина! Те всички си отиват, казвайки си: „Какво право има този човек да дава по-хубави обеди от нас? Какъв ужасен вкус! Какво смешно предположение!“
    Не. Въпреки че Ферърс беше епикуреец и поддържаше лукса на яденето до най-висша степен, той сервираше на приятелите си, както сам се изразяваше, „почтителна храна“. Не искаше с това да докарва край себе си духовити и блестящи оратори. Задоволяваше се да има край себе си хора с неголеми за себе си мнения и обикновено внимаваше да бъде най-умният между присъстващите и започваше да разговаря за сериозни проблеми — търговия, политика и прочее. Въздържайки веселостта си, въпреки че поддържаше прямотата си, той се стремеше да бъде възприеман като добре информирана личност и трудещ се, упорит човек, който несъмнено ще се издигне. Връзките му и известния безименен ореол на очарование около него, състоящо се главно от едно приятно лице, смела, но печелеща прямота, и отсъствие на всякаква надменност и претенции, способстваха да събира често гостите на скромната си маса, която ако не удовлетворяваше вкусовете, поне не нараняваше самолюбието на никого. Тази маса успяваше да събере достатъчно количество общественици с издигнато положение и бележити търговци и успяваше да отговори на неговите намерения. Мястото на къщата, близко до парламента, беше удобно за политиците и постепенно големите и тъмни приемни на Лъмли започнаха да се посещават от общественици, които разговарят върху хилядите планове, сплетни и интриги, с които се служи на някоя партия, или се атакува такава. Ферърс несъзнателно се опозна с парламентарните среди, дела и управляващи партии, политиката на които възприе и започна много да хвали съобразно момента. Очакваше някой ден и те да направят нещо за него.
    Докато кариерата на този способен и безпринципен човек се отваряше по този начин (което разбира се не стана за един ден), Ърнест Малтрейвърс се изкачваше по един груб, трънлив и страшно труден път към тази височина, на която са построени паметниците на истински заслужилите хора. Неговият успех в обществения живот не беше блестящ, нито внезапен. Защото, въпреки че притежаваше красноречие и знания, той ненавиждаше всичките ораторски ловкости. И въпреки че беше буен и енергичен, едва можеше да бъде наречен горещ привърженик на някоя партия. Срещна голяма завист и много спънки. И грациозната и плавна общителност на темперамента и маниерите му, която в младите му години го беше направила идола на неговите връстници в училището и колежа, отдавна се беше превърнала в една студена, застинала и високомерна, макар и благородна, резервираност, която не привличаше към него животинските духове на тълпата. Но въпреки че говореше рядко и изслушваше мнозина с половината от вниманието си, в по-ентусиазирано разположение той не можеше да не привлече внимание и почит, въпреки че не беше любимец на някоя партия или коалиция. Малтрейвърс тихо израстваше сред апелираната широко от него вяра в своите праведни намерения, неподкупна честност и правилни и добре обмислени възгледи. Задоволяваше се да остане в очакване на своето време.
    Всеки ден той ставаше все по-привързан към тази единствено вярна философия, която прави човека, доколкото света може да позволи, една действително свободна институция. И от височината на едно спокойно и кротко себеуважение той чувстваше как слънцето грее над него, докато враждебни облаци се разпростираха мрачно и отблъскващо отдолу. Не презираше, нито отблъскваше твърдоглаво мненията на другите, но не им се подмазваше и не ги ласкаеше. Там, където считаше, че трябва да одобри, той одобряваше; където считаше, че трябва да презира — презираше. Има много случаи, в които един честен, добре образован и с добро сърце човек, е много по-добър съдия от тълпата за това кое е право и кое е криво. И в тези работи той не струва нищо, ако остави тълпата да го обърка или примами да се откаже от съждението си. Публиката, ако се отнесете снизходително към нея, е една най-проклета бъбрица, завираща носа си в хорските работи, където няма право да се произнася и бърка. И в тези случаи, когато публиката биваше нахална, Малтрейвърс презираше и се противопоставяше на нейното бъркане тъй гордо, както би постъпил с бъркането на всеки нахален член от нахалното цяло. Именно тази смес от силна обич и дълбока почит към всички хора и спокойно презрение към онази капризна шарлатанка — тълпата — направи от Ърнест Малтрейвърс един оригинален и самотен мислител и един актьор, в действителност скромен и добродетелен, а наглед арогантен и необщителен. В човека, който зависи от другите за поддържане на моралното си съществувание, има една ясно определена морална нищета — липсата на себеуважение.
    Обзет от тази философия, той следваше своя горд и самотен път и чувстваше, че в дълбоката душа на човечеството, когато завистта и предразсъдъците изчезнат, ще се появи симпатия към неговите мотиви и кариера. Що се отнася до здравето му, както винаги, от опита можеше да се види резултата. Никаква умора от груба работа, в случая от многобройни тъпи речи в късни часове, не можеше да причини ужасно изтощение, както това правят усилията на душата да се изкачи към висшата атмосфера на строги мисли и интензивно въображение. Ърнест познаваше много малко личните удобства и приятните преживявания, свързани с тях. Постепенно се отчужди от стария си приятел Ферърс, защото навиците им станаха противоположни. Кливлънд прекарваше повечето си време на полето и беше извънредно доволен от начина на живот на своя ученик и неговата прогресираща репутация, за да го безпокои с насърчения или съвети. Цезарини беше добил голяма литературна известност и минаваше за гений във всички периодически издания — по силата на същия принцип, който ни кара да хвалим чуждестранните певци или мъртвите (по принцип човек чувства подтик да хвали нещо, но не му е приятно да хвали тези, които му се изпречват). Цезарини беше станал, следователно, извънредно суетен. Той се кълнеше, че Англия е единствената страна, където се ценят заслугите, и вече не прикриваше завистливия си гняв по повод по-голямата известност на Малтрейвърс. Ърнест видя със състрадателна въздишка, че той се губи и разпилява способностите си в салонни дреболии. Даде си труд да го предупреди, но Цезарини го слушаше с такова нетърпение разговора им да свърши, че той се отказа. Цезарини остана склонен да продължава пътя си. И накрая Цезарини дойде до един съвършено несигурен път в живота. Неговото желание за емоционални преживявания и насищания се заловиха единствено за очакването да бъде наречен и велик, и остатъка от „гения“ му започна да изчезва с всеки нов ден.
    Малтрейвърс писа няколко писма на Дьо Монтен. Писмата на Дьо Монтен утешиха Малтрейвърс за загубата на малкото подходящи за него приятели. Французинът беше станал сега известен и с високо положение човек. И неговата преценка за Малтрейвърс беше по-приятна за последния, отколкото биха били шумните одобрения на тълпата. Но през всичкото това време неговата суета биваше задоволявана и любопитството му — възбуждано от неспирната кореспонденция на тази невидима жена, която никъде не успяваше да открие. Тази кореспонденция (ако може да бъде наречена така, защото се водеше само от едната страна) вече продължаваше от доста дълго време. Нейният тон напоследък се беше изменил — беше станал по-тъжен и по-подчинен — говореше се за лъжовността, както и за наградите на славата, и с един замах на истинското женско чувство често се наблягаше повече на пленителността на утешителното отпадане, отколкото на ликуващите победи. Във всички тези писма имаше едно безспорно засвидетелстване на висок интелект и силни чувства. Те предизвикваха силен и остър интерес у Малтрейвърс, въпреки че интересът му не беше така силен, че да подтикне в него желанието да открие изпращача и да го обича. В по-голямата си част те бяха преизпълнени с иронията и горчивината на мъжкия дух, за да бъде очарован някой, който счита, че нежността е същината на женската сила. Характер говореше в тях не по-малко от ум и сърце, а той беше от тези мъже, които обичат жените да бъдат женствени, за да им се възхищават.
    „Чувам често да се говори за вас — непознатата пишеше в едно от тези странни писма, — и аз ставам почти сърдита при мисълта дали могат да предполагат глупаците, че са в състояние да ви хвалят или корят. Как се гнуся и мразя този мизерен свят, в който живеем, и въпреки това желая да служа и да го командвам! Слабо противоречие, женствен парадокс! О, хиляди пъти е за предпочитане да избягаш от низостите на изкушенията му и жалките му награди! Ако пустинята беше мястото, където вие живеете, и имахте нужда от мен, като от водоносец, аз бих се отказала от всичко — богатство, ласкателство, репутация, женственост — и бих дошла да ви служа.
    Някога аз се възхищавах от вас заради гения ви. Болестта се е развила в мен и сега почти ви обожавам такъв, какъвто сте изобщо. Виждала съм ви, Малтрейвърс, често, без да подозирате за моите погледи. Сега ви разбирам по-добре. Ние не можем да съдим за хората по техните книги и дела. Потомството не може да знае нищо за съществата от миналото. Хиляди никога ненаписани книги, хиляди никога неизвършени дела, са в очите и устите на малцината по-велики от стадото. В този хладен и разсеян ваш поглед, в това бледо и гордо чело аз чета презрение към пречките, което е достойнство за онзи, който вярва в целта. Но очите ми се изпълват със сълзи, когато ви наблюдавам! Вие сте натъжен, вие сте самотен! Ако неуспехите не ви изтезават, успехите не ви издигат. О, Малтрейвърс, жена, каквато съм аз и живееща в един тесен кръг, дори аз, знам, че да имаш по-благородни желания и по-възвишени цели от тези на другите, значи да се откажеш от будния живот и да се отдадеш на болезнени и меланхолични сънища.
    Влезте повече в света, Малтрейвърс, влезте повече в света или го напуснете изцяло. Вие трябва да излезете срещу неприятелите си. Те се увеличават, те се засилват. Вие сте извънредно спокоен, извънредно бавен в стъпките си към наградата, която трябва да бъде ваша, за да се задоволи моето нетърпение, да се задоволят вашите истински приятели. Бъдете по-малко чист в амбициите си, за да можете много по-бързо да бъдете полезен. Глинените крака, след всичко, достигат най-бързо в надбягването. Дори Лъмли Ферърс ще ви задмине, ако не внимавате.

II

    Господин Темпълтън не получи перската титла, и въпреки че не получи пряк отказ, нито направи постъпки пред висшестоящите инстанции, беше започнал да става мрачен. Той имаше голямо парламентарно влияние, богатство и прочее. Министрите бяха силни, но не искаха да губят досегашни поддръжници — примерът на напускане е заразителен. В града, който Темпълтън по-рано представляваше, и който той сега почти командваше, през една ваканция изведнъж се яви кандидат на опозиционна партия и започна борба между двамата. За учудване на партията на Темпълтън той не посочи никакъв кандидат, остави интересите си незащитени и това предизвика паника. Лорд Саксингъм отиде незабавно при Лъмли и му каза:
С големи почитания: Искрено ваш — Саксингъм.“
    Беше късно вечерта, когато Ферърс пристигна във вилата на чичо си. Той свари госпожа Темпълтън да седи до пианото в салона. Влезе тихо. Тя не го чу и продължи да свири. Гласът й беше тъй приятен и богат на топлота, че той се спря да послуша с възхитено учудване. Често, както сега, той идваше на гости, и беше станал вътрешен човек в къщата. Но никога не беше чувал госпожа Темпълтън да свири друго, освен черковни мелодии, а тази беше популярна мелодия. Забеляза, че чувствата най-после надвиха гласа й.
    Тя изведнъж прекъсна свиренето и се обърна. Лицето й беше много тъжно, и Ферърс остана поразен. Той обикновено не беше любопитен за нещата, които не го засягаха отблизо, но сега почувства любопитство към тази меланхолична и красива жена. В нейния поглед се четеше такова себеотрицание, което говореше за някакъв траен спомен на горчиво минало; едно преждевременно съкрушено сърце говореше в очите й, в усмивката и изнурените й и нерадостни стъпки. Но тя изпълняваше ежедневните си леки задължения със спокойна и съвестна редовност, което показваше, че тъгата по-скоро потискаше отколкото смущаваше мислите й. Ако товарът й беше тежък, навикът изглежда я беше примирил да го носи безропотно. И чувствата, които Ферърс сега забеляза отразени в нежните й и хармонични черти, бяха от такова естество, каквото той само веднъж беше видял преди — първата вечер, когато поезията, която е ключът на паметта, очевидно беше открила гънка, спохождана от тъжни и смутени духове.