Скачать fb2
Маска

Маска

Аннотация

Пъблишърс Уиикли




Дийн КунцМаска

О, тих псалом с камбанний звон на царска смърт звъни!
Тя дваж умре, затуй че мре невинна в младини!

Едгар Алън По, „Ленора“
… и да си послужи с Безумие, с Ужас, сюжета докрай да развий!

Едгар Алън По1, „Победител — червей“
Шазал

Пролог

    Първо, това място бе много мрачно. Четирите тесни прозорчета в най-горната част на стените едва ли бяха по-широки от процепи на бойници и покритите с дебел слой прах стъкла пропускаха само слаба, белезникава светлина. Дори пламъкът на двете газени лампи не можеше да пропъди упоритите сенки, които явно не искаха да разкрият тайните си докрай. Трептящата кехлибарена светлина на лампите разкриваше само влажните каменни стени и тежката печка за въглища, студена и неизползвана в този приятен и топъл майски следобед. Безкрайни редици стъклени буркани, подредени върху множеството дълги рафтове, отразяваха светлите пламъчета, но тяхното съдържание — домашно консервирани плодове и зеленчуци, складирани тук преди девет месеца — оставаше невидимо. Всички ъгли на помещението тънеха в мрак, а сенките по ниския таван с открити греди се поклащаха като дълги траурни знамена от черен креп.
    Докато бършеше праха и паяжините от бурканите с домашно консервирана храна, винаги нащрек за резките движения на паяците, Лора все повече се ядосваше на майка си. Мама можеше да я прати и в някоя от стаите горе вместо в килера; а самата тя или пък леля Рейчъл можеха да почистят тук долу, защото и двете не обръщаха внимание на паяците. Но Мама знаеше, че Лора се страхува от килера, освен това Мама беше в едно от онези настроения, когато искаше да я наказва. Ужасно настроение, мрачно като буреносен облак. Лора го беше изпитвала на гърба си и преди. Доста пъти. С всяка изминала година то все по-често обхващаше Мама и, попаднала веднъж в лапите му, тя ставаше друга, съвсем различна от усмихнатата, вечно пееща жена, каквато иначе си беше. Въпреки че Лора обичаше майка си, тя не изпитваше обич към злонравния и подъл човек, в който майка й понякога се превръщаше. Не обичаше омразната жена, пратила я долу в килера, при паяците.
    Докато бършеше праха от бурканите с праскови, круши, домати, цвекло, фасул и туршии, очакваше напрегнато неизбежната поява на някой паяк и мечтаеше да е вече голяма, омъжена и самостоятелна. Лора се стресна от внезапен рязък звук, който прониза усойния подземен въздух. Отначало той й прозвуча като далечен, отчаян писък на непозната птица, но скоро стана по-страшен и близък. Тя престана да бърше, погледна нагоре към тъмния таван и се заслуша внимателно в зловещия вой над главата си. След миг осъзна, че това е гласът на леля й Рейчъл и че тя крещи от уплаха.
    Тя вдигна дългата си пола и я дръпна плътно върху хълбоците и бедрата си, мачкайки плата с две ръце за да не я докоснат пламъците. Прескочи бързо в обграденото с огън последно стъпало, което изскърца под тежестта й, но преди да стигне до отворената врата, кухнята избухна в синьо-жълти пламъци, преминаващи бързо в оранжево. От стена до стена, от пода до тавана стаята се превърна в ад; вече нямаше пътечка сред огъня. Може би полудяваше, но подпалената врата събуди у Лора забравения образ на блещукащ отвор в динен фенер.
    Трепереща, хленчейки тихо, тя се втурна към най-близкия от четирите високи прозореца. Беше правоъгълен, приблизително осем инча2 висок и осемнайсет — широк, твърде малък за да й послужи за бягство. Останалите три прозореца бяха същите; нямаше смисъл дори да ги поглежда.
    Тя остана твърде дълго под прозореца, загледана с безсилие и объркване в оскъдната, млечнобяла светлина, проникваща през мръсното стъкло и гъстия пушек, долепен плътно до него. Имаше чувството, че не може да забележи някаква очевидна и удобна спасителна пролука; всъщност, беше съвсем сигурна. Съществуваше изход и той нямаше нищо общо с прозорците, но тя не беше в състояние да откъсне вниманието си от тях; гледаше ги втренчено, тъй както бе гледала и напредващите пламъци само преди две минути. Болката в главата и зад очите й започна да пулсира още по-силно от преди и в агонията на всеки такт мислите й се оплитаха все повече.
    Приклекнала в това тясно, горещо и мрачно пространство, Лора се протегна и опря с ръка едното от наклонените крила над главата си. Яките дъски се огъваха и трещяха от силата в малките юмруци на Рейчъл. Лора потърси слепешком резето. Тя постави ръка върху топлия метал на пантата, но напипа и нещо друго. Нещо странно и неочаквано. Нещо, което се гърчеше и беше живо. Малко, но живо. Тя отскочи конвулсивно и отдръпна ръката си. Но докоснатото от нея същество се бе отлепило от резето, държеше се здраво за нейната кожа и се отдели от портата заедно с ръката й. То тръгна бързо по нейната длан, мина върху палеца, по китката и оттам се шмугна под ръкава на роклята й преди тя да смогне и го отърси от своята ръка.
    Усети как паякът пълзи нагоре по нейната ръка и стремглавото му движение я принуди да действа бързо. Тя го заудря през ръкава на роклята, но явно не улучи. Паякът я ухапа точно над извивката на ръката, тя трепна като от леко убождане и отвратителното създание се втурна под мишницата й. Ухапа я и там и изведнъж тя почувства, че преживява най-лошия си кошмар, защото от паяци се страхуваше повече от всичко друго на земята — със сигурност повече, отколкото от огъня, тъй като в отчаяните си опити да убие паяка тя забрави съвсем за горящата къща, чиито развалини всеки момент щяха да се стоварят върху й — в паниката се олюля, загуби равновесие и падна заднишком по стълбите обратно в килера, удряйки силно единия си хълбок на каменния под. Паякът започна да се промъква под корсажа й, докато стигна между гърдите й. Тя искаше да пищи, но не успя да издаде никакъв звук. Постави ръка върху пазвата си, натисна силно и даже през плата усети как паякът се гърчи яростно под дланта й, усети още по-осезателно бясната му борба върху голата си гръд, където бе притиснат, но не спря, докато накрая не го смачка съвсем, после разбра, че се задушава отново — този път не само от пушека.
    Лора виждаше само пулсиращия и обгръщащ всичко оранжев блясък, сред който се плъзгаха и въртяха димни призраци с размити очертания. Тя се затътри към няколкото стъпала, водещи до външните порти на килера, но само след два ярда3 разбра, че върви в погрешна посока. Тръгна обратно по същия път — или поне натам, откъдето мислеше, че е дошла — но само след няколко стъпки се блъсна в чугунената печка, а тя никак не беше близо до външния изход. Загуби всякаква ориентация.

Първа част
Злото е на път

Чувствам, палци ме сърбят —
значи, злото е на път!
Гост на праг —
ключалко: щрак!

Шекспир, „Макбет“4

Първа глава

    Той наистина обръщаше сериозно внимание на външния си вид и като че ли някой добър бръснар се бе погрижил само преди час за добре сресаната му коса. Мустаците му бяха тъй изкусно подстригани, че двете половинки изглеждаха съвършено симетрични. Носеше сив костюм, чийто панталон имаше прави и остри като бръснач ръбове, а черните му обувки лъщяха. Ноктите на пръстите му бяха минали през маникюрист и неговите розови и чисти ръце изглеждаха стерилни.
    Тя, погледна Пол, който седеше на стола до нея и сгънатата поза на иначе слабото му и грациозно тяло издаваше неговото вътрешно напрежение. Той наблюдаваше съсредоточено О’Брайън, но когато усети, че Керъл гледа към него, се обърна и се усмихна. Усмивката му беше по-приятна дори от тази на О’Брайън и, както винаги, изражението му успя да подобри настроението на Керъл. Той, човекът когото тя обичаше, не беше нито красив, нито грозен; можеше да се каже дори, че лицето му е съвсем обикновено, и въпреки това то беше невероятно привлекателно, защото приятното му и открито излъчване представляваше неоспоримо доказателство за вътрешна деликатност и чувствителност. Кестенявите му очи притежаваха способността да предават с учудваща точност и най-трудно доловимите чувства. Преди шест години, на университетския симпозиум „Психологията на абнормалното в съвременната американска проза“, където Керъл се запозна с Пол, първото нещо, което я привлече в него, бяха тези топли, изразителни очи — и в последвалите години те все така я вълнуваха. Сега той й намигна и с това сякаш каза: „Не се тревожи; О’Брайън е на наша страна; молбата ни ще бъде приета; нещата ще се подредят чудесно; обичам те.“
    Тя мечтаеше да е сигурна, че ще спечелят одобрението на господин О’Брайън. Знаеше, че трябва да прелива от увереност, защото наистина нямаше причина О’Брайън да им откаже. Бяха здрави и млади. Пол беше на трийсет и пет, а тя — на трийсет и една, а това беше отлична възраст да се отдадат на приключението, което замисляха. И двамата имаха успех в службата си. С парите също бяха добре, дори заможни. Колегите им ги уважаваха. В брака си също нямаха неприятности, даже връзката им сега, четири години след сватбата, беше по-здрава и щастлива отвсякога. Изобщо имаха съвършено безупречни препоръки за осиновяване на дете, но тя все пак се притесняваше.
    Тя обичаше децата и очакваше с нетърпение възможността да отгледа едно или две собствени. През последните четиринайсет години, в които успя да спечели три титли в три различни университета и се утвърди в своята професия, тя все отлагаше многобройни прости удоволствия, дори изобщо не си позволи да преживее някои от тях. Получаването на образование и напредването в кариерата винаги бяха на първо място. Тя не отиде на твърде много приятни празненства, пропусна неизброими ваканции, отпуски и почивни дни, които можеше да прекара някъде по-далеч. Осиновяването на дете беше едно удоволствие, което не искаше да отлага повече.
    За състоянието си трябваше да обвинява самата себе си, защото преди много време тя сама извърши тази непростима глупост и, разбира се, беше много по-трудно да се примири със собствената си вина, със собствената си неразумна постъпка, отколкото с безплодието, ако то беше само проклятие на сляпата природа. Като дете тя израсна в много тежки условия — родителите й бяха алкохолици, които непрекъснато я биеха и я подлагаха на тежък психологически тормоз. На петнайсет тя вече беше изнервено дете, изпълнено с яростна омраза към своите родители и целия свят. По онова време мразеше всички, особено себе си. И в най-черните дни на своето объркано и измъчено юношество тя забременя. Ужасена и изплашена, без да има към кого да се обърне, тя се опитваше да го прикрие със стегнати пояси, увиваше се с ластици, ленти и се хранеше колкото може по-оскъдно за да задържи теглото си. Но от тези опити за скриване на бременността се появиха неизбежните усложнения, които без малко да я убият. Бебето се роди по-рано от термина, но беше здраво. Остави го за осиновяване и то не тревожеше мислите й цели две години, но напоследък често я измъчваха въпросите за него и тя съжаляваше, че не е могла да го задържи някак. На времето не я потискаше особено фактът, че от това премеждие е останала безплодна, защото тогава не мислеше, че отново ще пожелае да е бременна. Но с огромната помощ и любов на Грейс Митовски — детска психоложка, която се занимаваше с благотворителна дейност, помагайки на непълнолетни под съдебна опека — животът на Керъл се промени изцяло. Тя се научи да цени себе си и след години вече съжаляваше за своите безразсъдни действия, които я оставиха бездетна.
    — Не, наистина не мисля, че се престаравам. Благотворителната работа не отнема много време — само две събрания на месец. Това е най-малкото, което мога да сторя при собственото си добро състояние — Пол се наведе силно напред в стола си. — Вероятно се тревожите, че няма да ми стига време за детето, но ако това са вашите опасения, то бъдете спокоен. Ще освободя нужното време. Това осиновяване е изключително важно за нас, господин О’Брайън. И двамата силно искаме дете, и ако имаме щастието да се сдобием с него, никога не бихме си позволили да го пренебрегнем заради нещо друго.
    — Да. Мога да кажа, че се старая прекомерно. Аз участвам в две от трите благотворителни начинания на Пол. И съм доста млада за натрупания си психиатричен опит, и то толкова успешен. Освен това твърде често, почти редовно, изнасям лекции в колежа. Провеждам и изследване след доктората си върху детския аутизъм5. През лятото успявам да се справя с неголяма зеленчукова градина, а през зимните месеци шия дантела и даже мия зъбите си три пъти на ден, всеки ден, без пропуск.
    — В психиатричната си практика се сблъсквам с най-различни пациенти с какви ли не проблеми — обясни Керъл на О’Брайън, — но специалността ми е умствени и емоционални разстройства при деца и юноши. Около шейсет-седемдесет процента от моите пациенти са на седемнайсет години и по-млади. Лекувала съм и няколко деца, пострадали в ръцете на твърде взискателни родители, които държаха твърде много на успеха им в училище и на всичко, свързано с личното и интелектуалното им развитие. Аз съм виждала жертвите, господин О’Брайън, лекувала съм ги по възможно най-добрия начин и поради този свой опит никога не бих сторила на своите деца това, което съм виждала да правят други родители с техните. Не искам да кажа, че няма да правя грешки. Сигурна съм, че ще правя. И то не малко. Но тази, за която споменахте, няма да е между тях.
    — Вярвам ви — кимна О’Брайън. — Добре казана истина. Сигурен съм, че когато предам на Комитета по препоръките думите, изречени току-що от вас, те ще останат съвсем доволни по този въпрос — той забеляза друг малък конец върху ръкава си и го махна с такава гримаса, като че ли не беше марля, а някакъв вонящ отпадък. — И още един въпрос, който не може да не зададат: да предположим, че детето, което осиновите, се окаже не само недостатъчно старателно, но… е, да кажем… с доста по-слаб интелект, отколкото всеки от вас. Като родители, ориентирани към интелектуалния живот, а вие сте такива, няма ли да останете малко разочаровани от дете със средна — или даже малко под средната — интелигентност?
    Една убийствена канонада от светкавици разтърси всичко като изстрел на мощно оръдие, седем или осем, дори повече огромни искри — тя не ги преброи, не можеше да ги преброи — една след друга, само с миг пауза помежду си и всеки свиреп гръм заглушаваше гърма преди и след себе си, но въпреки това явно беше по-силен от предния, толкова силен, че зъбите и костите й вибрираха, но можеше да долови как следващият се разбива все по-близо и по-близо до сградата, доближава високите седем фута6 прозорци — просветващите, блестящи, клатещи се, ту черни, ту млечнобели, ту блестящи, ту замъглени, ту позлатени прозорци…
    От резките изригвания на мораво-бялата светлина образите в стаята проблясваха и подскачаха като от мигането на стробоскопична лампа и се врязаха завинаги в паметта на Керъл: изправените срещу й силуети на Пол и О’Брайън пред фона на природните фойерверки, дребни и уязвими; дъждът отвън, който се излива на тласъци, създавайки илюзия за колебание; брулените от вятъра дървета, побеснели и клатещи се застрашително; светкавица, която се забива в едно от тези дървета, голям клен, и след това надигането на една зловеща тъмна сянка от центъра на експлозията, нещо като торпедо, въртящо се точно към средния прозорец (всичко това се видя само за секунда-две, но изглеждаше необичайно бавно от проблясъците на светкавицата и, само след миг, от електрическото осветление, което също започна да премигва); О’Брайън, вдигащ ръка пред лицето си с няколко илюзорно прекъснати движения; Пол, който се обръща и протяга ръце към него, двамата мъже като фигури върху екран, когато филмът приплъзва и заяжда в киномашината; О’Брайън, залитащ встрани; Пол, който го хваща за единия ръкав и го дърпа назад и надолу към безопасно място (само частица от секундата след удара на светкавицата върху клена); огромно стебло, трошащо средния прозорец още докато Пол издърпва О’Брайън настрана; покрит с листа клон, който лети над главата на О’Брайън, помита очилата му и ги хвърля високо във въздуха — „лицето му, помисли Керъл, очите му!“ — и после Пол и О’Брайън, падащи на пода, където тя вече не ги вижда; огромното стебло на пречупения клен, което се стоварва върху бюрото на О’Брайън сред пръски вода, стъкла, счупени рамки на прозорци и димяща дървесина; краката на бюрото, които се пукат и чупят от жестокия удар на поваленото дърво.
    Тя лежеше по корем, с буза, притисната върху пода, и гледаше ужасена стъклените отломки и разпилените върху килима кленови листа. Светкавиците продължаваха да пронизват бурното небе, вятърът засвистя през строшения прозорец, пое във вихъра си някои от откъснатите листа и ги завъртя в лудешки танц на дервиши; придружена от какофоничната музика на бурята, тази вихрушка се понесе из стаята към редицата от зелени картотечни шкафове. Някакъв календар размаха януари и декември като криле, отлетя от стената и започна да пикира из офиса, спускаше се надолу и подхвърчаше нагоре, сякаш беше прилеп. Две картини също опитаха да се освободят от телените си окачалки и затракаха върху стената. Въздухът се изпълни с хартийки — бланки, формуляри, малки листи от бележник, бюлетини, един вестник — всички те шумоляха и подскачаха насам-натам, извисяваха се, политаха надолу, събираха се на купчинки и се плъзгаха по пода със змийско съскане.
    Помисли за Пол и сърцето й затуптя още по-лудо. Той беше оттатък, до прозорците, зад другия край на бюрото, под клоните на кленовото дърво и тя не можеше да го види. Не мислеше, че е загинал. Той не попадна в траекторията на падащото дърво. Но можеше да е умрял О’Брайън, да, зависи как точно по-малкият клон го е ударил по главата и дали е имал късмет или не, защото някое малко, заострено клонче можеше да се забие в окото и оттам — в мозъка му, след като неговите очила излетяха, но Пол сигурно беше жив. Сигурно. И все пак можеше да е сериозно ранен, да кърви…
    Керъл започна да се изправя на ръце и крака, бързаше да намери Пол и да му окаже първата помощ, от която той сигурно имаше нужда. Но точно пред сградата проехтя още една ослепителна гръмотевица, раздиращ ушите гръм, и отново страхът превърна мускулите й в мокри парцали. Дори нямаше сили да пълзи, беше вбесена от слабостта си, защото винаги се бе гордяла със своята сила, упоритост и несъкрушима сила на волята. Стовари се пак на пода, проклинайки себе си.
    Тя простря ръце върху пода, трепереща, студена — не бе изпитвала по-силен страх от времето, когато беше малко момиче. Опитваше се да си внуши, че се страхува просто от светкавиците, защото това е нормален, смислен страх, но знаеше, че лъже себе си. Не само светкавиците я ужасяваха. Всъщност, най-малко те. В стаята имаше и нещо друго, нещо неопределимо, безформено и без име, и самото му присъствие, каквото и пъклено изчадие да бе то, натискаше някъде вътре в нея, в примитивното и подсъзнателното, копчето за паника; този страх беше атавистичен, инстинктивен.
    Въртящият се дервиш от литнали листа и хартии се понесе по пода право към нея. Беше голям вихър: колона, широка около два и висока пет-шест фута, съставена от стотина или повече най-различни неща. Спря съвсем близо и започна да се огъва, надига, свисти, да променя формата си, блестейки с тъмно-сребърен оттенък в бляскащата светлина на бурята, и тя се почувства застрашена от него. Когато вдигна поглед към вихрушката, й мина налудничавата мисъл, че вижда как и вихрушката я наблюдава отгоре. След секунда тя се премести няколко стъпки вляво, върна се пак, спря отново отпред, поколеба се, после се втурна бързо надясно, но се върна още един път и се надвеси над нея, като че ли не можеше да реши дали да се нахвърли върху й за да я разкъса на парченца и да я всмуче заедно с листите, страниците от вестник, пликовете за писма и останалите отпадъци, чрез които добиваше плът.
    И все пак онази ужасяваща, безумна мисъл я споходи отново неканена, нежелана: Нещо се опитва да ни попречи за осиновяването на дете. Ако бъркотията около нея не бе дело на природата, то какво тогава? Трябваше ли да повярва, че светкавицата е пратена от някого със съзнателното намерение да превърне господин О’Брайън в пушеща купчина овъглено месо? Със сигурност това беше пълна глупост. Кой беше този, който може да използва светкавиците, като че ли са пистолети? Бог? Не бе възможно Бог да седи на небето и да се прицелва в господин О’Брайън, сипейки към него огън и жупел просто за да провали процедурата за осиновяване на дете от Керъл и Пол Трейси. Дяволът? Низвергващ пламъци по горкия господин О’Брайън от дълбините на Ада? Това пък е съвсем откачено. Господи!
    Отвратително време — това беше обяснението за светкавиците. Просто отвратителното време. Човек може да прочете подобни неща във вестниците твърде често. Половининчов сняг в Бевърли Хилс. Двайсет и осем градусова горещина по средата на иначе студената зима в Минесота. Кратък дъжд от явно безоблачното и синьо небе. Въпреки че гръмотевични удари с такава сила и честота несъмнено са рядко явление, сигурно това се е случвало и друг път — някъде и някога — и то неведнъж. Разбира се, че се е случвало. Всъщност, достатъчно е да отвориш една от онези популярни книжки, в които авторите събират всевъзможни световни рекорди, да намериш главата за природни явления и ако потърсиш в раздела „Гръмотевични удари“, е много вероятно да откриеш впечатляващ списък от множество други верижни светкавици, пред които тази ще бледнее. Отвратително време. И нищо друго. Това е всичко. Нищо по-особено, нищо по-лошо.

Втора глава

    Същата сряда следобед, след като обядва със зеленчукова супа „Кембълс“ и препечен сандвич със сирене, Грейс Митовски влезе в своя кабинет и се сви на канапето за да поспи около час. През деня тя никога не лягаше в спалнята, защото така всичко изглеждаше някак много сериозно, и въпреки че през последната година си дремваше три-четири пъти в седмица, още не можеше да се примири с факта, че се нуждае от следобедна почивка. Според нея сънят през деня беше само за деца, и стари хора с изтощени и изчерпани от живота сили. Тя вече не беше в детството си — нито първото, нито второто, благодаря — и макар наистина да бе възрастна, изобщо нямаше чувството, че е изтощена или с изчерпани сили. От излежаването посред бял ден се усещаше мързелива, а тя не можеше да прости ничий мързел, особено своя. Затова подремваше на канапето в кабинета, лежеше с гръб към прозорците с щори, а монотонното тиктакане на часовника върху огнището я унасяше.
    На седемдесет умът на Грейс продължаваше да е все тъй активен и подвижен както и преди. Качествата на нейното сиво вещество изобщо не бяха започнали да се влошават; само тялото й изневеряваше, причинявайки мъка и безсилие. В ръцете й вече се обаждаше артритът, а когато влажността бе висока — като днес — страдаше и от тъпа, но непрестанна болка в ставите на раменете. Въпреки че правеше всички упражнения от лекарските препоръки и всяка сутрин изминаваше две мили7 пеша, усещаше все по-големи трудности при поддържането на мускулния си тонус. През целия си живот, още от малко момиче, тя прекарваше най-много време с книгите, обичаше ги, способна беше да чете през цялата сутрин, целия следобед и по-голямата част от вечерта без да се уморят очите й; но напоследък само след два часа четене те започваха да смъдят и парят. Всички тези недъзи на старостта я изпълваха с изключително негодувание и тя се бореше с тях, макар и да знаеше, че е обречена да загуби тази война.
    Грейс не сънуваше често, а още по-рядко я спохождаха лоши сънища. Но в сряда следобед, между покритите с книги стени на кабинета, в съня й непрекъснато я преследваха кошмари. Няколко пъти се обръща в леглото, полубудна, и чуваше собственото си тежко и уплашено дишане. Единия път, изплувайки от някакво страшно и ужасяващо видение, се чу как вика без думи от уплаха и разбра, че подскача върху канапето, гърчи се и измъчва болните си рамене. Опита да се събуди съвсем, но не можа; нещо в съня й, нещо тъмно и застрашително, протегна ледените си лепкави ръце и я дръпна надолу, обратно към съня, надолу, надолу, чак до някакво мрачно място, където безименно създание бърбореше нещо на непознат език, ломотеше и се хилеше със задавян от лиги глас.
    След като споменът за кошмара отслабна, Грейс осъзна с неприятно чувство колко тъмен е кабинетът. Преди да задреме, беше изключила всички лампи. Щорите бяха спуснати до една и единствено през тесните цепнатини между летвите влизаха тънките остриета на оскъдна светлина. Тя имаше абсурдното, но упорито усещане, че нещо от съня й е останало в стаята, нещо лошо, зло, преродено по магически начин от творение на въображението в създание от плът, нещо, което сега клечеше в ъгъла, чакаше, дебнеше.
    Тя тръгна към най-близкия прозорец, спъна се, удари крака си в бюрото и почти падна връз проводника на настолната лампа. Със схванати и непокорни пръсти направи няколко неловки опита да отвори щорите с лоста. Накрая летвите се завъртяха докрай и в кабинета нахлу сивата, но дългоочаквана светлина; Грейс присви очи, но усети облекчение. Наведе се към щорите и се загледа в покритото с облаци небе, мъчеше се да овладее безумното желание да извърне глава зад рамото си, да погледне и види дали в действителност там има нещо чудовищно с лице, изкривено в гладна гримаса. Поглъщаше въздуха с дълбоки, шумни въздишки, като че ли поглъщаше самата дневна светлина, а не тежкия въздух.
    Къщата на Грейс се намираше върху малка могила, в края на тиха уличка, под сенките на няколко големи бора и една огромна плачеща върба; от прозореца на кабинета си тя виждаше придошлата от дъжда река Сускехана, отдалечена на две мили. Харисбърг, столицата на щата, се простираше уморено и някак тържествено по двата й бряга. Облаците бяха натежали ниско над града и развяваха рошавите си бради от мъгла, която скриваше горните етажи на най-високите сгради.
    Беше прекарала толкова години в активна умствена работа, че мисълта за пълзящото старческо слабоумие я плашеше повече от всичко останало. Знаеше, че също както преди, още може да реагира бързо и уместно. Но утре, вдругиден? Тъй като имаше медицинско образование и не бе престанала да чете специализирана литература дори и след като приключи с психиатричната си практика, тя знаеше всички най-нови постижения в борбата с това заболяване и също, че само петнайсет процента от възрастните хора страдат от него. Освен това повече от половината случаи можеха да се лекуват с правилно хранене и упражнения. Знаеше добре, че възможността да пострадат нейните умствени възможности е съвсем малка, около едно към осемдесет. И все пак, въпреки че съзнаваше свръхчувствителността си към тази тема, продължаваше да се тревожи. И точно затова беше съвсем разбираемо защо я разстрои толкова несвойственото за нея усещане, че в стаята й преди миг е имало нещо, нещо враждебно и… свръхестествено. Като вечен скептик, който едва ли имаше търпение да изслушва съветите на астролози, екстрасенси и други от тая пасмина, тя не можеше да оправдае дори една мимолетна вяра в подобни суеверни глупости; според нея подобни вярвания бяха… е, да кажем… малоумни.
    В редките сънища на Грейс досега не се бе появявала Керъл и сега тя се изкушаваше да възприеме нейното присъствие там като предупреждение за опасност, като лоша поличба. Но разбира се, нямаше нищо чудно в това, че Керъл може да участва в един от сънищата на Грейс, защото темата за близкия човек в опасност се срещаше често в кошмарите. Всеки психолог можеше да го потвърди, а Грейс беше психоложка, и то — добра, въпреки че вече трета година не работеше активно. Тя бе силно привързана към Керъл. Ако имаше собствено дете, не би го обичала повече, отколкото обичаше Керъл.
    За първи път тя срещна това момиче преди шестнайсет години, когато Керъл беше една сърдита, непокорна, твърдоглава непълнолетна закононарушителка, родила неотдавна бебе, като едва не бе починала при раждането, и след този травматизиращ епизод — изпратена в заведение за младежи-престъпници, защото притежавала марихуана и по куп други обвинения. По онова време, освен частната си психиатрична практика, Грейс отдаваше осем часа в седмица за безплатна помощ на претовареното ръководство в изправителното училище, където бе задържана Керъл. Тя изглеждаше непоправима, решена да срита в зъбите всеки, който й се усмихне, но дори тогава личаха нейната интелигентност и вродена доброта — който и да погледнеше достатъчно отблизо, би ги видял под грубата външност. А Грейс наистина се вгледа добре и остана развълнувана и силно впечатлена. Пресилено грубият език, злият нрав и аморалното позьорство на момичето се оказаха само защитни механизми, щитове, зад които криеше себе си от физическото и психическо насилие, упражнявано от нейните родители.
    Изравяйки постепенно чудовищните подробности от ужасния семеен живот на Керъл, Грейс все повече се убеждаваше, че изправителното училище съвсем не е подходящото място за това момиче. Тя използва своето влияние в съда за да освободи Керъл безсрочно от опеката на родителите й. По-късно уреди да осинови Керъл. Виждаше, че момичето отговаря на любовта и насърчението, наблюдаваше как тя израства и от затворен, егоцентричен, саморазрушителен тийнейджър се превръща в приятна, сигурна в себе си и достойна за възхищение млада жена със своите надежди и мечти, жена чувствителна и с характер. От своята роля в тази вълнуваща промяна Грейс бе изпитала най-дълбокото удовлетворение през целия си живот.
    Единственото нещо във връзката й с Керъл, за което наистина съжаляваше, беше нейното съдействие да се даде бебето за осиновяване. Но нямаше друга разумна алтернатива. Просто Керъл още нямаше финансовите възможности, емоционалните и умствени качества да се грижи за детето. Под тежестта на тази отговорност тя никога нямаше да получи възможност за израстване и промяна. Щеше да е нещастна цял живот и би направила и детето си нещастно. За съжаление дори сега, след шестнайсет години, Керъл чувстваше вина, че е изоставила своето дете. Това чувство я завладяваше на всяка годишнина от неговото раждане. На този черен ден Керъл потъваше в дълбока депресия и ставаше необичайно необщителна. Изключителната болка, която изпитваше единствено тогава, доказваше дълбочината и неотслабващата сила на вината, която тя, макар и в по-малка степен, носеше у себе си през цялата година. Грейс съжаляваше, че не бе предвидила тази реакция, желаеше да е сторила нещо повече за разсейването на това чувство за вина у Керъл.
    Докато подаваше ухо на историите за икономически кризи, ужасяващите разкази за отвличания на самолети и слуховете за нова война, Грейс постави нов хартиен филтър в машинката за кафе, напълни съдчето вътре с едро смляно колумбийско и добави половин лъжичка цикория. За пожара съобщиха едва в края на новините, и то — съвсем кратко. Репортерът не знаеше нищо друго, освен че светкавиците са ударили две сгради в центъра на града и едната от тях, някаква черква, в момента гори. Но обеща повече подробности след половин час.

Трета глава

    Коридорът с кабинети, обслужващи офиса на О’Брайън не беше голям, но сега повечето от служителите се бяха събрали там за да обсъждат гръмотевиците, разтърсили сградата, да изразяват учудването си, че нищо не се е подпалило, изненадата си, че електроснабдяването било възстановено толкова бързо, и да чакат ред за да надникнат в руините и бъркотията в светая светих на О’Брайън. Шумотевицата от гръмогласните разговори изобщо не успокояваше нервите на Пол.
    Тръгнаха си без да кажат довиждане на О’Брайън. В коридора, докато вървяха към страничния вход, успяха да навлекат дъждобраните си. Вече отвън, Пол отвори своя чадър и сложи ръка върху кръста на Керъл. Забързаха по хлъзгавия макадам на паркинга, като заобикаляха по-големите локви със закачливи подскоци. Поривистият вятър беше доста хладен за началото на септември и непрекъснато сменяше своята посока, докато най-накрая успя да влезе под чадъра и го огъна навън. Леденият, шибащ дъжд валеше с такава сила, че капките се забиваха като жила в лицето на Пол. Когато стигнаха до колата, косите им вече бяха мокри, прилепнали и доста вода бе проникнала във вратовете им под яките на техните палта.
    На излизане от паркинга той реши да завие наляво, но натисна спирачката, когато видя, че улицата е запречена от полицейски коли и пожарни цистерни само на половината път до следващата пресечка. Черквата още беше в пламъци, въпреки леещия се дъжд и упоритото заливане от пожарникарите с огромни потоци вода. Черният дим покриваше сивото небе, а огнените езици зад изпочупените прозорци се виеха и бучаха. Очевидно черквата бе окончателно загубена.
    Като че ли и в него, и в нея щракна някакво невидимо копче, защото в страстта им внезапно се събуди някаква животинска ярост. Докосванията им станаха жадни, почти луди, те бързо захвърлиха последните си дрехи, ръцете им стискаха като лапи на зверове и между милувките почти се впиваха един в друг. Нейните зъби се забиха в рамото му. Той хвана хълбоците й и ги замачка с невероятна грубост, но тя не трепна, нито опита да се отскубне; всъщност го притисна още по-настойчиво, търкайки и триейки гърдите и бедрата си в неговите. Тихият й хленч не беше предизвикан от болка; той явно изразяваше нейното нетърпение и страст. В леглото неговата сила беше нечовешка и дори се учуди от дължината на акта. Той беше незадоволим, същата бе и тя. Те се люшкаха, повдигаха, гънеха и триеха в съвършена хармония, сякаш бяха не просто физически съединени, а разтворени един в друг, сякаш представляваха един-единствен организъм, разтърсван само от един, а не два различни стимула. От телата им се свлякоха всички прилични одеяния на цивилизацията и дълго време от устите им излизаха само животински звуци: пъшкане; стенания; гърлено сумтене от удоволствие; кратки и резки викове от възбуда. Най-накрая Керъл произнесе първата дума, разменена помежду им, откакто напуснаха офиса на О’Брайън, „да“. И после отново, извивайки своето изящно тяло, мятайки глава наляво-надясно върху възглавницата:
    С това „да“ тя не просто приветстваше оргазма, защото те вече станаха два и тя ги посрещна само с накъсано дишане и тихи стонове. Тя казваше „да“ на живота, „да“ на факта, че още е жива и не се е превърнала в обгорен и димящ къс безжизнено месо, „да“ на чудото, че и двамата оцеляха след светкавиците и смъртоносните начупени клони на падащото кленово дърво. Техният невъздържан, свирепо страстен любовен акт представляваше шамар в лицето на Смъртта, едно не съвсем съзнателно, но все пак достойно отричане на самото съществуване на този зловещ призрак. Пол повтори същата дума, като че ли пееше заклинание — „да, да, да!“ — докато се изпразваше в нея втори път и му се стори, че страхът от смъртта го напуска заедно с неговото семе.
    Керъл лежеше със затворени очи, а лицето й беше напълно отпуснато. Пол я изучаваше с поглед и, както безброй пъти през последните четири години, се чудеше защо тя все пак се съгласи да го вземе за мъж. Тя беше красива. Той — не. Всеки съставител на илюстрован речник би постъпил добре, ако поставеше неговата снимка като единствено обяснение на думата „грозен“. Той веднъж изрази на шега подобно мнение за външния си вид и Керъл му се разсърди, че говори така за себе си. Но това беше самата истина и на него изобщо не му пукаше, че не е Бърт Рейнолдс, след като тя не забелязваше разликата. Керъл изглежда не можеше да схване не само неговата грозота; тя не възприемаше и себе си като красавица и твърдеше, че всъщност тя е съвсем обикновена или може би „само малко красива, не, даже не и красива, просто хубавичка, но някак смешно хубавичка.“ Нейната тъмна коса — дори и сега, сплъстена и заплетена от дъжда и потта — беше гъста, лъскава, чудесна. Кожата й бе безупречна, а скулите — така изваяни, че човек трудно би повярвал грубата ръка на природата да е способна на подобно майсторство. Керъл беше от жените, които всеки очаква да види в ръцете на някой едър Адонис с бронзов загар, а не с мъж като Пол Трейси. И все пак тя лежеше до него и той беше благодарен за това. Цял живот щеше да се чуди как е възможно да са в такава хармония — умствена, емоционална и физическа.
    Тогава проблесна светкавица и някак развали приятното настроение. Не беше голяма, изобщо не приличаше на ослепителните и разрушителни светкавици, които паднаха пред офиса на О’Брайън преди няколко часа. И все пак тя прекъсна Пол по средата на изречението, блясъкът отвлече неговото внимание и погледът му се спря върху издължения прозорец с много стъкла зад мивката. В задния двор дърветата сякаш се гърчеха, блестяха и трепереха в премигващата светлина на бурята и му се стори, че вижда не самите дървета, а техните отражения в повърхността на някое езеро.
    Изведнъж долови с крайчеца на окото си друго движение, въпреки че не беше сигурен какво точно е видял. Освен че следобедът беше сив и мрачен, сега постепенно го изместваше ранната вечерна тъмнина и всичко бе забулено в лека мъгла. Дворът беше пълен със сенки. Малкото дневна светлина беше измамна, съвсем бледа; вместо да осветява, тя изопачаваше предметите, до които се докосваше. В пейзажа на тези полусенки нещо изведнъж изскочи зад големия дънер на стар дъб, прекоси бързо откритото затревено пространство и се скри зад един люляков храст.
    Натрапникът се наведе ниско, прикрит от дъжда и мъглата, сянка сред многото сенки. Светкавицата го освети съвсем кратко и така изкриви неговите черти, че истинският му лик остана мъчително близо до реалното възприятие, но не се разкри до края пред Пол. После хукна на подскоци към тухлената ограда на имота, изчезна за миг в облак от особено гъста мъгла, показа се отново като черен силует с неясни очертания, след това смени посоката и тръгна успоредно на оградата към входа в северозападния ъгъл на задния двор. Докато през тъмното небе преминаваха следващите светкавици, неканеният гост тичаше на електрично-синия им фон, после премина през отворената врата, оттам излезе на улицата и изчезна.
    Той знаеше, че Керъл вероятно има право за натрапника. Сигурно е бил Джаспър, увлечен от преследването на някоя котка или търсещ минувачи с по-меко сърце, които ще му дадат бисквитки. А това, което помисли, че е видял — леко изкривеното, лунно-бледо лице на жена, в чиито очи се отразяват светкавици, с уста, като че ръмжаща от омраза или ярост — сигурно е било просто игра на светлините и сенките. И въпреки това, след видяното в него остана някакво неясно напрежение. Не можа да си върне съвсем усещането за топлина и уют, което изпитваше точно преди да погледне през прозореца.
* * *
    Кухнята не беше любимата стая на Ари, защото само там не му бе разрешено да се катери където пожелае. Но и така катеренето не му се удаваше много. Липсваше му авантюристичния дух на много други котки и затова обикновено се излежаваше на пода. Но въпреки че не изгаряше от желание да подскача по кухненските рафтове, той не желаеше някой да му забранява. Като повечето котки и той се противеше на всякаква дисциплина и презираше правилата. Обаче, колкото и да не обичаше кухнята, никога не пропускаше да се появи точно навреме за обяд. Обикновено вече се навърташе нетърпеливо около купичката си, когато Грейс се канеше да я напълни.
    Точно пред къщата потайните нападатели можеха да си намерят поне стотина скривалища. Точно зад парапета шумяха от вятъра гъсто израсналите клони на храстите, а жълтеникавата светлина на крушката срещу насекоми от тавана едва осветяваше средата на верандата. Пътеката, водеща от края на стъпалата към улицата, минаваше между две редици жив плет, който изглеждаше синьо-черен в тъмното. Сред множеството нощни сенки тя не можеше да види нито едно от гаменчетата.
    Остана много учудена, защото бе сигурна, че чува как дървото се чупи. Нима децата можеха да използват някакъв инструмент, който да вдигне целия този шум без да остави ни най-малка следа по вратата? Торбички с бобени зърна или нещо подобно? Не. С тази торбичка не може да се нанасят такива ужасяващи удари; всъщност звукът от биенето на торбичката по вратата можеше да бъде твърде силен, да, наистина силен, ако я размахва някой доста як човек, но не можеше да е тъй рязък и отчетлив.
    Още преди да е успяла да включи телевизора в кабинета за да чуе последните жестокости, видя, че върху седалката на голямото й кресло цари невероятна бъркотия. Секунда-две не можа да направи нищо — просто гледаше с неверие опустошенията: стотици перца; разкъсан плат; отскубнати цветни нишки, които преди представляваха пъстра бродерия, а сега вместо шарки имаше ярко оцветена безсмислена мешавица сред разхвърляната перушина. Преди две години Керъл Трейси й подари комплект от три малки, невероятно красиви, ръчно бродирани възглавнички. Единият от тези дарове лежеше върху креслото, разкъсан на парченца.
* * *
    Мислеше в просъница за детето, което щяха да осиновят, опитваше се да си представи как ще изглежда. В нейното въображение имаше цяла галерия сладки детски личица. Ако беше още бебе, а не три — или четиригодишно, щяха да го кръстят сами: за момче — Джейсън, а за момиче — Джулия. Керъл се люшкаше върху тънката линия, разделяща бодърстването от сънищата, повтаряйки отново и отново тези имена наум: Джейсън, Джулия, Джейсън, Джулия, Джейсън…
    Отначало тя тичаше в непрогледна тъмнина, а после изведнъж започна да преминава бързо през стаите на голяма къща, заобикаляйки лабиринт от мебели, прекатури една нощна лампа, удари крака си в острия ръб на някакъв бюфет, препъна се и почти падна в края на персийски килим. Втурна се през сводеста врата в дълъг коридор, после погледна назад към стаята, откъдето беше дошла, но тя вече не бе там. Къщата съществуваше само пред нея, отзад имаше само абсолютна, пълна чернота. Чернота… и в нея — някакъв блясък. Отражение. Кратко просветване. Сребрист, движещ се предмет. Той се поклащаше напред-назад, изчезваше в мрака, след това проблясваше отново, наляво-надясно, ту — видим, ту — невидим, нещо като махало, но никога достатъчно близо, за да каже със сигурност. Въпреки че не виждаше добре сребристия предмет, беше й ясно, че той се движи към нея и знаеше, че трябва да се отдръпне от него или ще умре. Втурна се по коридора към долния край на някаква стълба и се качи бързо на втория етаж. Погледна назад и надолу, но стълбите вече ги нямаше. Само една мастиленочерна бездна. И после — краткият блясък на нещо, люлеещо се напред-назад в тая чернота… отново… и отново… като включен метроном. Тя се втурна в спалнята, тръшна вратата, грабна един стол с намерение да го постави под дръжката на бравата и откри, че докато беше с гръб към нея, вратата бе изчезнала, а също и стената, в която се намираше. Мястото на стената сега бе заето от пъклен мрак. И един сребрист блясък. Близо. Още по-близо. Тя изпищя, но от гърлото й не излезе никакъв звук, тайнствено светещият предмет премина над нейната глава и…
    … тя тичаше вече в друга къща, съвсем различна от първата. Беше по-малка, с по-непретенциозна мебелировка. Не знаеше точно къде е, но знаеше, че и преди е била там. Къщата й беше позната, както и първата. Влезе бързо през една врата в кухнята. Върху масата стояха две обезобразени, кървави глави. Едната беше мъжка, а другата — женска. Тя ги позна, чувстваше, че са нейни близки, но не можеше да се сети за имената им. Четирите мъртви очи бяха широко отворени, но безжизнени; устите — зейнали, а подутите езици стърчаха над моравите устни. Керъл стоеше хипнотизирана пред тази жестока гледка, когато мъртвите очи се завъртяха в кухините си и се втренчиха в нея. Студените устни се извиха в ледени усмивки. Керъл се обърна с намерение да побегне, но зад нея имаше само пустота и блясък, отразен в твърдата повърхност на нещо сребристо, и тогава…
    … сега тя тичаше по планинска ливада в червеникавата светлина на късен следобед. Тревата беше висока до коленете, а пред нея се изправяха дървета. Когато погледна през рамо, поляната отзад вече я нямаше. Само чернота, като преди. И онова ритмично махащо, блещукащо и упорито приближаващо се нещо, чието име тя не можеше да определи точно. Дишайки тежко и с разтуптяно сърце, тя затича по-силно, стигна до дърветата, погледна още един път назад, видя, че не е бягала достатъчно бързо за да се изплъзне, извика, и…
    Доста дълго в кошмара се редуваха трите места — от първата къща — на поляната, оттам — във втората къща, после отново поляната и първата къща — докато най-накрая тя се събуди със заседнал в гърлото вик. Изправи се в леглото, трепереше. Чувстваше студ, макар и да лепнеше от пот; спеше само по фланелка и бикини, които бяха залепени за кожата й от неприятната влага. Страшният звук от кошмара продължаваше да ехти в нейното съзнание — дум, дум, дум — дум, дум — и тя разбра, че нейното подсъзнание е заело този звук от действителността, от хлопането на разхлабения от вятъра капак, изненадало нея и Пол по-рано, през деня. Постепенно звукът като от чук отслабна и се сля с туптенето на сърцето й.
    Този странен, късащ нервите звук — дум, дум — беше най-страшното в съня и споменът за него още я преследваше. Това не бяха обикновени удари на чук или секира, те кънтяха по необикновен начин, бяха твърде резки, в тях имаше някаква твърдост, чийто произход тя не можеше да определи точно. Затова реши, че подсъзнанието й не е заело просто шума от разхлабените кепенци. Ужасяващият звук в нейния сън бе причинен от нещо доста по-страшно отколкото хлопането на увиснала дъска. Освен това тя беше сигурна, че и друг път е чувала абсолютно същия звук. Но не в кошмар. В действителност. На друго място… преди много време…
    Остави горещата вода да я залива, отмивайки сапуна, и опита да си припомни къде и кога е чувала точно същите изнервящи удари, защото изведнъж реши, че за нея е много важно да знае това. Без да разбира защо, усещаше смътно, че нещо я заплашва, докато не успее да се досети за източника на този звук. Но тези опити само я измъчваха, защото не можеше да прескочи отвъд границите на своите спомени — като досадното усещане, когато не можем да се досетим за заглавието на често слушана музикална пиеса.

Четвърта глава

    В девет без четвърт, след закуска, Керъл тръгна на работа, а Пол се качи в малката спалня на горния етаж, превърната от него в кабинет. Бе създал спартанска атмосфера за да не се разсейва като пише. Белите стени бяха голи, по тях нямаше никакви украшения, нито една картина. В стаята се намираха само едно евтино бюро, машинописен стол, електрическа пишеща машина, чаша натъпкана с моливи и писалки, дълбоко сандъче, което в момента съдържаше почти двеста страници от започнатия през тази ваканция роман, телефон, етажерка с три рафта справочна литература, малко резервоарче за чиста вода в единия ъгъл и неголяма маса, върху която стоеше машинка за кафе „Мистър Кофи“.
    Една-две минути стоя до прозореца зад работното си място, отпиваше от кафето и гледаше мръсносивите, препускащи облаци и непрестанния дъжд. После погледна по-надолу, към задния двор, и веднага си спомни за неканения посетител, когото видя снощи, докато двамата с Керъл приготвяха вечерята: това осветено за момент, бледо, изкривено, синьо от светкавицата лице; лице на жена; блестящи очи; уста, извита като че ръмжи от омраза и ярост. Или пък просто бе нахлул Джаспър, онова куче голяма датска порода, преобразено от измамната светлина.
    Всеки път, когато Пол възразяваше при споменаването на думи като „героичен“ и „храбър“, О’Брайън ставаше още по-красноречив. Затова Пол започна да премълчава своите възражения и го остави да излива душата си; О’Брайън беше решен да пречисти съвестта си почти по същия начин, по който премахваше миниатюрните бели нишки от своето сако. Накрая изглежда реши, че е изкупил вината за безразсъдната си (както си бе въобразил) постъпка и Пол почувства облекчение, когато разговорът промени своята тема.
    — Разбира се, когато онова дърво се стовари през прозореца, по целия под се разхвърчаха много документи. Ужасна бъркотия. Когато ги събрахме, някои се оказаха накъсани и кални, а други — съвсем мокри от дъжда. Въпреки това Марги, моята секретарка, успя да ги подреди — освен, разбира се, вашата молба. Не можем да я намерим никъде. Предполагам, че е излетяла през някой от счупените прозорци. Не зная защо трябваше да изгубим точно вашите документи, а в реда на нещата е да имаме попълнена и подписана молба преди да предоставим вашите имена на Комитета по препоръките. Изключително съжалявам за това неудобство, господин Трейси, наистина съжалявам.
* * *
    Колата удари русото момиче, то излетя нагоре и падна върху капака, после задната част на фолксвагена се плъзна вляво, точно срещу приближаващия Кадилак, той сви със свистене на спирачки и неговият шофьор наду клаксона, сякаш мислеше, че един достатъчно силен звук може по вълшебен начин да изхвърли Керъл на безопасно разстояние от пътя му, и за миг беше сигурно, че ще се сблъскат, но кадилакът прелетя покрай нея без да я одраска, може би само на един-два инча — всичко това стана за две, три или четири секунди — а в същото време блондинката се изтърколи от капака, падна вдясно — към бордюра, и едва тогава бръмбарът спря окончателно напряко на улицата, люлеейки се върху пружините си като детско конче-играчка.
* * *
    Накрая, с лице настръхнало от студения вятър и изсмукващия всяка топлина дъжд, той реши да прекрати търсенето, докато ударите не се повторят така, че да разбере посоката и мястото, откъдето идат. Междувременно можеше да отиде с колата в града и да вземе онези формуляри от Агенцията за осиновяване. Постави ръка върху лицето си, почувства как покълналата му брада боде, припомни си педантичната спретнатост на О’Брайън и реши, че преди да тръгне, трябва да се обръсне.
* * *
* * *
    Въпреки че целият под на тавана беше покрит с дъски, не можеше да се каже, че той е обитаема стая. Можеше да се разгледа вътрешният строеж на стените — изолацията от розова стъклена вата, която малко напомняше сурово месо и разположените през равни разстояния като ребра на скелет опорни греди — всичко това се виждаше. Две голи стоватови крушки пръскаха светлина, но навсякъде се таяха сенки, особено под ъглите на стрехите. Пол можеше да ходи без да се привежда по цялата дължина и половината широчина на тавана.
    Пол се изправи сред прашния въздух на тавана, усещайки миризмата на плесен, характерна за всички неизползвани помещения; опитваше се да усети точното място на звука, да разбере как е възможно той да излиза от празното пространство отпред; и постепенно неговото отношение към тази неприятност започна да се променя. Отначало мислеше, че тя не е нищо друго, освен слухово доказателство за повреди по къщата, причинени от бурята, нищо повече от досадни и може би скъпи ремонти, които трябва да се направят, прекъсване на писателската му програма, неудобство — нищо друго. Но докато се оглеждаше наляво-надясно и надзърташе към сенките във всички ъгли, чувайки непрестанното биене, изведнъж усети в този звук нещо злокобно.
* * *
    — Не. Чуйте ме, доктор Трейси. Много пъти съм ставал свидетел на подобни неща. Има катастрофа, има ранен човек, но никой не може да бъде обвинен — и все пак един от участниците в произшествието има съвсем неуместното усещане, че е отговорен и държи да се чувства виновен. А и в този случай — щом никой друг не го е причинил — виновно е самото дете, а не вие. Според очевидците нейното поведение е било странно още преди вие да завиете зад ъгъла, като че ли тя почти е имала намерение сама да се хвърли под някоя кола.
    — Следователно вие трябва да знаете отговорите на тези въпроси по-добре от мене. Защо ще иска да се убие? Може да са домашни проблеми — баща, който пие много и тормози силно своята собствена малка дъщеря и майка, която изобщо не се интересува от това. А може би момичето просто е било изоставено от своя приятел и е решило, че това е краят на света. Или пък е разбрала за нежеланата си бременност и е решила, че няма сили да съобщи това на своите родители. Сигурно съществуват стотици причини, и аз съм сигурен, че вие ги знаете добре от практиката си.
    — Може да е била и в наркотично опиянение — продължи Уедърби. — За проклятие твърде много младежи напоследък се забавляват по този начин. Кълна се, някои от тях могат да погълнат всеки попаднал им хап. А ако им дадат нещо, което не може да се погълне, те ще започнат да го дишат или да го инжектират във вените си. Момичето, което блъснахте, може да е летяло толкова високо в облаците, че изобщо да не е осъзнавало къде се намира, когато е изскочило пред вашата кола. И ако действително е така, пак ли ще ми кажете, че в известна степен вината си остава ваша?
* * *
    Застанал прав насред таванското помещение, вперил поглед в покрива над главата си, Пол се изсмя с висок глас, когато разбра причината за шумните удари. Звукът не идеше от празното пространство пред лицето му, както си помисли в оня момент, когато сякаш се бе поуплашил. Той се чуваше от покрива, върху който беше закрепена телевизионната антена. Още преди година се абонираха за кабелните програми, но не свалиха старата антена. Тя беше голяма, насочвана с дистанционно управление и се държеше върху тежка опорна плоча, закрепена с болтове през керемидите точно върху една носеща греда на покрива. Явно някоя гайка или друг крепежен елемент се бяха разхлабили малко и от натиска на вятъра върху антената опорната плоча се поклащаше нагоре-надолу върху някой от своите болтове, удряйки непрекъснато покрива. Разрешението на голямата тайна се оказа смешно и прозаично.
    Сега звукът беше по-тих от преди и силният шум от дъжда върху покрива почти го заглушаваше, затова беше съвсем лесно да се повярва, че вероятно го причинява антената. Но постепенно, разсъждавайки върху отговора на тази загадка, Пол започна да се съмнява, че това е правилният отговор. Припомни си каква жестока сила имаха ударите само преди няколко минути, когато той беше в кухнята — треперенето на цялата къща, отворената вратичка на фурната, звъна на стъклени съдове върху рафта за подправки. Можеше ли една разхлабена антена да предизвика толкова шум и вибрации?
    Втренчен в тавана, той се опита да изхвърли от главата си всяко съмнение в своята антенна теория. Ако антената удряше носеща греда по точно определен начин, под много специфичен ъгъл, тъй че импулсът да се предаде по цялата рамка на къщата, вероятно няколко разхлабени гайки там горе можеха да предизвикат звън на тенджери и тигани долу в кухнята, дори да създадат впечатление, че таваните след малко ще се пропукат. В края на краищата при създаването на точно определени вибрации във висящ стоманен мост, той може да се превърне в развалини за по-малко от минута, независимо от броя на болтовете, заварките и въжетата, които го крепят. И въпреки че Пол не вярваше да има дори и нищожна опасност една разхлабена антена да причини подобни апокалиптични разрушения в къща с як дървен скелет, той знаеше, че даже една умерена, но добре изчислена сила, приложена с абсолютна точност, може да има доста по-голям ефект, отколкото предполага изразходваната енергия. Освен това телевизионната антена трябваше да е причината за тези неприятности, защото тя остана единственото разумно обяснение.
    Реши да се обръсне, да слезе с колата до града и да вземе новия комплект формуляри от агенцията по осиновяване. Докато се върне в къщи, бурята можеше да отмине. Станеше ли така и качеше ли се на покрива до единайсет и половина, трябваше да се справи със смъкването на антената, да хапне малко и целия следобед да работи върху своята книга, и то — без никакви прекъсвания. Но подозираше, че ще се появят и други пречки. Вече се бе примирил с факта, че днес е един от ония дни.

Втора част
Нечистата сила е сред нас

Нечистата сила не е безлик странник,
живеещ в далечни и незнайни земи.
Нечистата сила има лице на познат
и съсед,
с весели очи и широка усмивка.
Нечистата сила е сред нас,
надянала маска,
която прилича на нашите лица.

Книга на победените скърби

Пета глава

    Фоайето — дело на дизайнер, очевидно прекалил с четенето на различни теории за психологическото въздействие на цвета върху настроението — трябваше да има положителен, жизнеутвърждаващ вид. Явно неговото предназначение бе да повдига духа на посетителите и да отвлича мислите им от болни приятели или умиращи роднини. Но у Керъл предизвикателно жизнерадостният декор предизвика реакция, противоположна на дизайнерския замисъл. В това помещение човек можеше да откачи; то стържеше по нервите тъй успешно, както груба шкурка би остъргала мека бисквита.
    Керъл се повдигна да го поздрави, а лекарят попита дали тя е доктор Трейси и каза, че името му е Сам Ханъпорт. Беше висок, с доста яко телосложение, квадратно румено лице, очевидно в началото на петдесетте години. Според външния си вид той трябваше да има силен глас и груби, дори може би неприятни обноски, но се оказа, че говори меко и изглеждаше истински загрижен за емоционалното и физическо въздействие на катастрофата върху Керъл. Трябваха й цели две минути, за да го убеди в доброто си телесно и душевно състояние, и после седнаха един срещу друг на два червени стола.
    — Кълна ви се, не е сериозно — каза Ханъпорт. После пое нейната лява ръка в своите едри, груби длани и я задържа тъй, като че ли тя всеки момент можеше да изхрущи и да се смачка. — Моля ви, не преживявайте това много дълбоко. Момичето ще се оправи. Неспособността й да си спомни своето име не е симптом на тежко сътресение или сериозно мозъчно нараняване; поне не и в нейния случай. Не е объркана, нито е загубила ориентация. Полезрението й е нормално и отлично възприема отдалеченост. Проверихме мисловните й процеси с някои математически задачи — събиране, изваждане, умножение — и тя реши всичките правилно. Произнася точно буква по буква всяка дума, която й споменем; страхотно се справя с правописа това момиче. Следователно няма тежки сътресения. Просто страда от лека амнезия. Разбирате ме, нали — селективна амнезия, просто загуба на личните спомени, а не на умения, познания и големи групи социални понятия. Слава Богу, не е забравила как да чете и пише; забравила е единствено коя е, откъде е и как е попаднала на това място. А това звучи по-сериозно, отколкото е в действителност. Разбира се, сега е разстроена и уплашена. Но от селективната амнезия човек се възстановява най-лесно.
    — Сигурен съм, знаете, че ударът по главата не е единствената причина за амнезия — обясни доктор Ханъпорт. — Дори в подобни случаи не е най-често срещаният фактор. И стресът, и емоционалният шок — те също могат да предизвикат загуба на паметта. Всъщност ние все още не разбираме достатъчно добре човешкото съзнание, за да кажем със сигурност точно какво причинява повечето случаи на амнезия. А що се отнася до това момиче, всичко ни води към заключението, че то е било в настоящото си състояние преди да изскочи пред вашата кола — той подчерта всеки довод в подкрепа на своята теория, като броеше пръстите на дясната си ръка. — Първо: не е носила документ за самоличност. Второ: лутала се е в проливния дъжд без горна дреха и дори без чадър, сякаш е била зашеметена. Трето: както разбирам, свидетелите казват, че се е държала твърде странно преди вие да се появите там — той поклати ръката си, както беше с трите вдигнати пръста. — Ето три достатъчно основателни причини да не сте толкова настойчива в своите самообвинения относно състоянието на момичето.
* * *
    До предела на безсъзнанието тя съзираше и чуваше нещо тревожно, страшно — неясна част от сън, видение — не можеше да го определи точно, но то въпреки това я плашеше. Видението се състоеше от един-единствен звук и един-единствен образ. Образът имаше хипнотична сила, но беше съвсем прост: мигновен проблясък, сребристо лъсване на един трудно видим предмет, който се люшка напред-назад сред дълбоки сенки; може би някакво просвяткащо махало. Звукът беше рязък и застрашителен, също неопределим, силно биене, но не само това.

Шеста глава

* * *
* * *
    Краката му бяха омекнали. Страдаше от лека акрофобия8, страх, който никога не му беше създавал големи проблеми, защото той от време на време той нарочно го предизвикваше, за да го преодолее, както правеше и сега.
* * *
* * *
    — Може да ме наричате Джейн. Това е името върху картичката на леглото. Джейн Доу9. Сигурно е добро колкото и всички останали. Дори може да се окаже, че е много по-хубаво от истинското ми име. В действителност е възможно аз да съм Зелда, Миртъл, или нещо подобно — усмивката й беше много мила. — Вие сте сигурно стотният доктор, който идва да ме види. Между другото, колко ги имам?
    — Още не съм. Но ще успея — докато говореше, тя пооправи якичката на болничната нощница и поглади завивките над скута си. — Доктор Ханъпорт твърди, че ще си възвърна всичко, стига само да не прекалявам с усилията за припомняне. Казва, че съм щастлива, задето нямам цялостна амнезия. Това е, когато забравяш дори да четеш и пишеш. Е, не съм чак толкова отнесена! Изобщо. Ама иначе щеше да ми се стъжни. Представям си — как трябва да уча четене, писане, събиране, изваждане, умножение, деление и правопис съвсем наново! Каква досада! — тя престана да поглажда завивките си и пак погледна нагоре. — Както и да е, най-вероятно паметта ми ще се върне след ден-два.
    — Ако идвате, обещайте ми да не носите повече шоколадчета, списания или каквото и да е. Нали? Няма смисъл да пилеете парите си по този начин. Вече сторихте твърде много за мене. Освен това най-доброто, което можете да направите, е просто да дойдете. Искам да кажа, добре е да знаеш, че извън болницата някой мисли за тебе. Добре е да знам, че не съм изгубена или забравена тука. О, разбира се, лекарите и сестрите са страхотни. Наистина е така, и съм благодарна. Грижат се за мене, но донякъде това им е и работата. Нали разбирате? Но не е съвсем същото — тя се засмя нервно. — Безсмислици ли говоря?
* * *
    По хигиенни причини тя не му позволяваше да се катери нито по кухненските рафтове, нито по нейното легло; общо взето, денонощно държеше вратата на голямата спалня плътно затворена за да не го изкушава. Но заради него къщното почистване вече започваше да й отнема допълнителни часове всяка седмица, защото бе твърдо решена във въздуха да няма и следа от котешка миризма; също нямаше никакво намерение да предлага на своите посетители съмнителното удобство на мебели, покрити с остатъци от животинска козина. Тя обичаше Ари и считаше, че той й прави добра компания, затова в повечето случаи го оставяше да броди на воля из цялата къща, въпреки причинената от това допълнителна работа. Но не беше готова да се примири с котешките косми в своята храна или в чаршафите си.
    Когато отново си легна на тъмно, тя си спомни как изглеждаше котаракът, присвит върху високия скрин: с лице към нея, целещ се в нея, с протегнати предни лапи, снишена глава, напрегнати хълбоци, наелектризирана козина, с очи светнали и почти обезумели. Намерението му бе да се стовари върху леглото и да й изкара ангелите; в това нямаше съмнение. Но закачки от този род бяха в стила на малките котета; Ари не беше проявявал подобна игривост през последните три или четири години, откакто беше навлязъл в своята доста ленива зрялост. Какво за Бога се бе вселило в него?
    Сънуваше, че пътешества през обширен подводен пейзаж от ярко оцветени корали, водорасли и странни, вълнообразни растения. Между водораслите се спотайваше котка, доста едра, много по-голяма от тигър, но с цветовете на сиамка. Дебнеше я. Виждаше как очите й, големи колкото чинии, я наблюдават през смрачената морска вода, между люшкащите се стръкове морска растителност. Водата предаваше съвсем ясно и осезателно тихото й мъркане. При своето подводно пътуване тя често спираше, за да напълни нескончаеми жълти купи с котешка храна „Мяу микс“, надявайки се да укроти котката, но дълбоко в себе си знаеше, че звярът не ще остане доволен, докато не забие ноктите си в нейното тяло. Продължаваше да се движи упорито покрай коралови кули, покрай пещери, през широки океански равнини от подвижен пясък, чакайки котката да изръмжи и се нахвърли върху нея от засада, да разкъса лицето и изтръгне очите й…
* * *
    В един сутринта третият етаж на болницата беше тъй тих, че Хариет Гилби, старшата сестра от „гробищната“ смяна, имаше чувството, че се намира дълбоко под земята, в някакъв военен комплекс, издълбан в каменните основи на планината, далеч от действителния свят и шумовете на истинския живот. Единствените звуци бяха шумоленето на отоплителната система и случайното поскърцване от гумените подметки на някоя сестра върху безупречно лъснатите плочки по пода.
    Хариет — дребна, красива чернокожа жена в спретната униформа — стоеше в стаята на сестрите до ъгъла зад асансьорите и попълваше данни в картоните на пациентите, когато спокойствието на третия етаж изведнъж се разтърси от пронизителен писък. Тя се измъкна иззад бюрото и тръгна бързо по коридора, следвайки посоката на ужасния вик. Беше от стая 316. Когато Хариет отвори рязко вратата, влезе в стаята и включи лампите на тавана, писъкът спря тъй рязко, както бе и започнал.
    Момичето, което наричаха Джейн Доу, беше в леглото изтегнато по гръб, едната му ръка бе вдигната и сгъната върху лицето, като че ли искаше да се предпази от удар, а другата стискаше здраво единия от предпазните парапети. Тя беше избутала чаршафите и одеялото на смачкана топка в края на леглото, болничната й нощница бе нагъната и вдигната около бедрата й. Силно мяташе главата си наляво-надясно, пъшкаше и молеше някакъв незнаен нападател: „Не… не… не. Недейте! Моля ви, не ме убивайте! Не!
* * *
* * *

Седма глава

    Докато закусваше, тя прочете някаква статия в едно от списанията, купени за нея от Керъл Трейси. Въпреки че до следобеда нямаше часове за посещения, Джейн вече очакваше с нетърпение повторната среща с тази жена. Доктор Ханъпорт и сестрите, всички до един, бяха любезни, но никой не й въздействаше тъй положително като Керъл Трейси. По неразбираеми за нея причини тя се чувстваше по-сигурна, по-спокойна, по-малко уплашена от своята амнезия, когато беше с доктор Трейси, отколкото в присъствието на другите. Може би хората имаха предвид точно това, когато казваха, че някой лекар има добро взаимодействие с болния.
* * *
    Малко след девет часа, докато Пол караше по магистралата на път към центъра на града, за да занесе новия комплект документи за осиновяване в офиса на Алфред О’Брайън, двигателят на неговия Понтиак внезапно прекъсна. Не започна да се дави или да киха; колата се носеше с поне петдесет мили в час, когато буталата просто блокираха. Докато скоростта на понтиака рязко спадаше, усилвателят на кормилното управление започна да отслабва своето действие. Автомобилите летяха от двете страни с шейсет-шейсет и пет мили в час, повече от разрешеното, твърде бързо за мъгливото време. Пол успя да направи маневра и да пресече две ленти към мястото за аварийно спиране отдясно на пътя. Всяка секунда той очакваше да чуе краткия писък на спирачки и да почувства неприятния тласък от удара на друга кола в неговата, но като по чудо успя да избегне сблъсък. Като се бореше с втвърдяващото се кормило, успя съвсем да спре понтиака до канавката.
    Алфред О’Брайън слезе във фоайето на приемната, за да поздрави Пол. Беше облечен в добре ушит кафяв костюм, безупречно изгладена кремава риза, добре поставена бежова кърпичка в джобчето на гърдите и чифт съвършено излъскани кафяви обувки с прилепващи закопчалки. Той прие документите за кандидатстване, но не беше оптимистично настроен за възможността да се направят всички необходими проверки преди срещата на комитета по препоръките следващата сряда сутринта.
    — Ще се опитаме да извършим работата по вашите документи светкавично — каза той на Пол. — Поне това ви дължа! Но за получаването на потвържденията трябва да работим с хора извън този офис, а някои от тях няма да ни отговорят веднага, на други пък не би се понравило изискването да побързат. Получаването на пълни потвърждения винаги отнема минимум три пълни работни дни, дори четири или пет, а понякога и повече, затова твърде много се съмнявам дали ще се подготвим за следващата среща на комитета по препоръките, макар и аз да желая това. Вероятно ще трябва да подадем вашето заявление за втората септемврийска среща в края на месеца. Чувствам се ужасно неудобно, господин Трейси. Съжалявам повече, отколкото мога да изкажа с думи. Наистина. Ако не бяхме изгубили документите в паниката вчера…
* * *
    Доктор Брад Темпълтън беше добър ветеринарен лекар. Въпреки това, когато оказваше помощ на някое коте или куче, на Грейс винаги й се струваше, че той е някак неподходящ за тази работа. Беше едър мъж, комуто повече би подхождало лечението на коне и едри селскостопански животни в някоя ферма — там масивните рамене и мускулестите ръце щяха да му вършат по-добра работа. Имаше ръст от шест фута и пет инча, тежеше около двеста и двайсет фунта10, а лицето му беше румено и грубовато, но добро. Когато измъкна Аристофан от подплатената кошничка за пренасяне, котаракът приличаше на играчка в огромните му ръце.
    — Сигурен съм, знаете, че добавките в храната могат да причинят проблеми в поведението на някои деца. Много свръхактивни малчугани се успокояват, ако лишим диетата им от основните добавки. Тези неща въздействат и на животните. От това, което казахте, ми се струва, че от време на време Аристофан става свръхактивен, което може би е резултат от съвсем малка промяна във формулата на неговата котешка храна. Сменете нейния вид, изчакайте седмица, за да изхвърли организмът му всички добавки, които са го подразнили, и той може би отново ще се превърне в стария Ари.
* * *
    По-късно, вече в къщи, точно пред външната врата, когато Грейс завъртя заключалката на подплатената кошничка и отвори капачето, Аристофан излетя от затвора си със съскане и ръмжене, козината му беше настръхнала, ушите — плътно прилепнали назад върху главата, очите му — подивели. Заби нокти в ръката й, а докато тя го хвърляше встрани, изквича неистово. После се втурна по коридора и изчезна в кухнята, откъдето можеше да достигне задния двор през котешката вратичка.
* * *
    Последният ангажимент на Керъл в петък беше в един часа: петдесетминутен сеанс с Кати Ломбино, петнадесетгодишно момиче, което постепенно се възстановяваше от загуба на апетит на нервна почва. Преди пет месеца, когато за първи път я доведоха при Керъл, Кати тежеше само седемдесет и пет фунта, поне трийсет под нормалното за ръста й. Живееше на ръба на гладуването, отвращавана от вида и дори от мисълта за храна, упорито отказваща да погълне нещо повече от някоя суха содена бисквита или понякога — резен хляб, като често се задавяше даже и от тези оскъдни хапки. Когато я поставиха пред огледало и я принудиха да види с очите си печалното състояние на изтощеното си тяло, тя продължаваше да се укорява за излишните си килограми и никой не можеше да я убеди, че в действителност е застрашително слаба. Изгледите да оцелее изглеждаха минимални. В момента тежеше деветдесет фунта, бе наддала петнайсет, все още под здравословното тегло за момиче с нейния ръст и костна структура, но сега поне нямаше опасност да умре. Нервната анорексия почти винаги се причиняваше от загубата на самочувствие и уважение към собствената личност, а Кати вече отново започваше да харесва себе си — сигурен признак за отдалечаване от границата на опасното състояние. Засега не бе възвърнала нормалния си апетит; продължаваше да изпитва леко отвращение от вида и вкуса на храната; но отношението й към нея беше далеч по-добро от преди, защото вече осъзнаваше нуждата да се храни, въпреки че нямаше желание за това. Трябваше да мине много време, преди момичето да се възстанови съвсем, но най-лошото бе отминало; скоро щеше да свикне отново с харесването на храната и да започне по-бързо от досегашното наддаване на тегло, като го стабилизира някъде около сто и пет — сто и десет фунта. Оправянето на Кати доставяше огромно задоволство на Керъл и днешният сеанс увеличи това задоволство. Както вече бяха свикнали, в края на сеанса двете с момичето се прегърнаха, а Кати я притисна по-дълго и по-силно от обичайното. Когато момичето напусна кабинета, върху лицето му имаше усмивка.
* * *
    — Точното име на специалността ми е строителен инженер. Нашата компания се занимава с проверки на къщите преди продажба, обикновено от името на купувача и с негово заплащане. Ние му казваме дали не си е дал парите за някоя неприятност — течащ покрив, изба, която се наводнява, разпадащи се основи, погрешно свързана електрическа инсталация, лоши водопроводни тръби — такива неща. Предлагаме пълно обезщетение и дори ако не забележим нещо, клиентът ни е защитен. Вие купувачът ли сте или продавачът?
    През следващите два часа Олзгуд огледа всяко ъгълче на къщата, надничаше, бъркаше, почукваше и преценяваше с поглед всеки инч от интериора, после всяка педя от покрива, а Пол се влачеше подир него и помагаше тук-там. Още преглеждаха покрива, когато завали лек дъжд, и след като привършиха и слязоха долу, и двамата бяха мокри до кости. Точно преди да стъпи върху напоената от дъжда леха, левият крак на Олзгуд се плъзна от последното стъпало на стълбата и той навехна болезнено глезена си. Но се оказа, че всички рискове и неудобства са били напразни, защото Олзгуд не откри нищо необичайно.
    — Честно казано — отговори Пол, — не мога да си представя как викам екзорсист11 за да се справи този проблем. Но възгледите ми не са толкова ограничени, когато става въпрос за призраци. Трудно е да го приема, но разбира се, ще ви изслушам с желание.
    — Съвсем разумно каза Олзгуд. За първи път след появата му на входната врата преди повече от два часа неговият блед тен придоби малко руменина, а във воднистите му очи проблесна искрица ентусиазъм. — Добре. Ето нещо, върху което може да се помисли. От това, което казахте, ми се струва, че е възможно тук да имаме работа с полтъргайст. Естествено, из стаите не летят предмети, захвърляни от нечие невидимо присъствие, не е счупено нищо, а трошенето е любимо занимание на полтъргайстите. Но клатенето на къщата, дрънчащите тенджери и тигани, звънтенето от ударите на малките бутилки върху рафта за подправки — всичко това са признаци за дейност на полтъргайст, и то такъв, който току-що е започнал да опитва своите сили. Ако наистина е полтъргайст, тогава може да очаквате и по-лошо. О, да. Определено. Мебели, вървящи съвсем сами по пода. Картини, които се откачат от стените, съборени и счупени лампи. Чинии, които летят из стаите, като че ли са птици — безизразното му лице се зачерви от вълнение, докато изброяваше свръхестествените разрушения. — Левитиращи тежки обекти, например канапета, легла и хладилници. Забележете, има някои описани случаи на хора, преследвани от добронамерени полтъргайсти, които не чупят много-много, но огромната част са злонамерени и най-вероятно и на вас ще ви се наложи да се справяте с подобен — ако тук изобщо има полтъргайст.
    Пол беше стъписан от промяната у този човек. Чувстваше се, сякаш е отворил вратата си на някой от ония добре изглеждащи типове, които всъщност искаха да пробутат своето долнопробно религиозно книжле и провъзгласяваха неизбежността на Страшния съд със същата надута и гръмогласна интонация, използувана от Дони Озмънд за представянето, например, на умната си малка сестричка Мари пред публиката от въздишащи негови почитатели. Пламенността в жестовете и изражението на Олзгуд плашеше.
    — Не, не — каза Олзгуд, прекъсвайки Пол с жест. — Разбирам. И не се обиждам — възбудата беше изчезнала от воднистите му очи. — Възпитан сте да се съобразявате с точната наука. Учили са ви да имате вяра само в неща, които могат да се видят, докоснат и измерят. Така е модерно сега — раменете му се свиха, а кожата му побледня, стана сивкава и отпусната както преди няколко минути. — Да ви моли човек за проявяване на широки разбирания относно призраци е толкова безсмислено, колкото и опитите да се убеди някое дълбоководно създание, че съществуват летящи същества като птиците. Тъжно е, но е вярно, и няма причина да се ядосвам за това — той отвори външната врата и шумът на дъжда се усили. — Както и да е, заради вас се надявам, че в тази къща нямате полтъргайст. Надявам се също, че ще откриете логичното обяснение, което търсите. Наистина, господин Трейси.
* * *
* * *
    Може би беше крайно време за малко почивка. Работеше твърде усилено от доста дълго време. Вероятно натрупаната умора също бе отчасти виновна за лошите сънища. Освен това напоследък живееше под голямо напрежение: висящото осиновяване, събитията от сряда в офиса на О’Брайън, които едва не свършиха трагично, катастрофата вчера сутринта, амнезията на момичето и нейното усещане, че е отговорна за това… Толкова напрегнат начин на живот можеше да причини изключително живи кошмари, точно като преживените от нея. Стори й се, че една седмица в планините, далеч от всекидневните проблеми, ще бъде идеалното лекарство.
    Сякаш не й стигаха всички останали източници на стрес, а наближаваше и онзи ден, рожденият ден на детето, което тя даде за осиновяване. След седмица й един ден, не тази, а следващата събота, се навършваха шестнайсет години, откакто беше изоставила бебето. И осем дни преди настъпването на тази годишнина върху душата й вече тегнеше тежката мантия на вината. Както и друг път, не преминеше ли веднъж следващата събота, тя най-вероятно щеше да е в тежка депресия. Седмица в планините, далеч от всекидневните проблеми, може би щеше да се окаже идеалното лекарство и за това заболяване.
    Миналата година купиха с Пол един акър12 гориста земя с малка ваканционна къща в планините. Постройката беше удобна — две спални, баня, всекидневна с голяма зидана камина и кухня с всички удобства — убежище, съчетаващо удобствата на цивилизования живот с чист въздух, чудни гледки и спокойствие, което бе лукс в градовете.
    Бяха реши ли да се усамотяват в къщичката поне два уикенда през всеки летен месец, но си направиха труда да пътуват дотам само три пъти в последните четири месеца, а това дори не бе и половината от времето, което се надяваха да прекарват в планината. Пол работеше усилено, искаше да изпълни доста на брой самоналожени крайни срокове за своя роман, а тя беше поела още пациенти — две деца с много сериозни проблеми, на които просто не можеше да се откаже — и стана тъй, че работата зае всяка свободна секунда и за нея, и за Пол. Може би наистина се престараваха, както и О’Брайън бе помислил за тях.
    Сега, изправена в леглото, все още неосвободена от леденото присъствие на кошмара в своето съзнание, тя реши, че още от този момент ще започне да променя живота си. Те непременно щяха да се освободят за няколко дни, може би цяла седмица, и да заминат за планините преди срещата на комитета по препоръките в края на месеца, тъй че да бъдат отпочинали и спокойни, когато най-сетне се срещнат с бъдещото свое дете. Но, разбира се, не можеха да потеглят още идната седмица. Беше и нужно време за съставяне на нова схема за предварително уговорените часове. Освен това не искаше да напуска града преди родителите на Джейн Доу да се появят и установят точната самоличност на момичето; това можеше да отнеме още няколко дни. Но бяха длъжни да откъснат от по-следващата седмица един голям отрязък от време и тя вече знаеше, че първата й работа утре сутринта е да започне увещаването на Пол.
* * *
    Керъл посети Джейн в болницата в събота следобед. Играха карти и говориха за някои от статиите, които момичето беше прочело в списанията, купени от Керъл. По време на целия разговор, независимо от темата в момента, тя непрекъснато, но внимателно се опитваше да разбере повече за амнезията на момичето, подтикваше паметта му, без да му позволи да забележи това насърчаване. Но усилията се оказаха напразни, защото миналото на Джейн все оставаше извън обсега на нейното съзнание.
    — Естествено, ще я задържа тука колкото мога. Но вероятно още късно тази вечер или утре сутринта всички легла ще бъдат заети. И тогава, ако броят на спешните случаи е по-голям от броя на вече планираните изписвания, ще се наложи да потърсим още няколко пациенти, които могат да напуснат без никаква опасност. Джейн трябва да е една от тях. Ако докарат тука някой с пукнат череп при автомобилна катастрофа или линейката остави при нас жена, пребита от ревнив приятел, аз не мога да оправдая отклоняването на сериозно ранени хора и да държа съвсем здраво момиче, чийто най-тежък физически проблем е контузия на лявото рамо.
    Керъл беше потисната, спомняше си собствените си дни в държавната институция, преди появата на Грейс, която я спаси. Тогава беше твърдоглаво дете, научило доста неща от улицата, но въпреки всичко престоят там я плашеше. Джейн беше умна, куражлия, силна, с приятен характер, но тя не беше жилава и твърда, не и като Керъл на нейната възраст. Какво би се случило с нея, ако трябваше да изтърпи живота в държавен приют за повече от ден-два? Ако просто я пуснеха сред деца, които „наистина“ владеят похватите на улицата, сред деца, които имат неприятности с наркотици или с поведението си, тя най-вероятно щеше да стане тяхна жертва, и то може би по жесток начин. А тя се нуждаеше от истински дом, любов, насърчение…
* * *
* * *
* * *

Осма глава

    Във вторник, след като успяха да издействат временната опека над Джейн Доу, Пол тръгна към къщи, за да работи над своя роман, а Керъл поведе момичето на пазар. Джейн нямаше никакви дрехи, освен тези, които носеше преди да изскочи пред фолксвагена миналия четвъртък сутринта, затова се нуждаеше от много неща, дори и само за няколко дни. Тя се притесняваше да харчи парите на Керъл и отначало никак не желаеше да признае, че харесва видяното или че нещо и подхожда и става достатъчно добре, за да го купят.
    Когато се прибраха у дома, къщата в английски кралски стил направи силно впечатление на Джейн със своите прозорци от цветно стъкло, начупената линия на покрива и каменната зидария. Направо се влюби в гостната, където щеше да остане. Покривът й беше куполообразен, под извития прозорец на издадената ниша имаше дълго дъгообразно канапе, а едната стена се състоеше от огледалните врати на скрит гардероб. Цветовете бяха тъмносиньо и бледо бежово, а мебелировката — стил „кралица Ана“, направена от лъскаво черешово дърво.
    Керъл винаги бе харесвала тази стая, но сега, през очите на Джейн, тя я възприе и оцени по нов начин. Като гледаше как момичето се докосва до всяко нещо — плъзга вратите на стенния гардероб, проверява гледката от всяка точка на дъгообразния прозорец, сяда върху дюшека на леглото с кралски размери, за да усети мекотата на дюшека му — Керъл разбра едно от предимствата да имаш деца в дома си: техните невинни, свежи възприятия за всичко можеха да опазят родителите и техните разбирания от застаряване.
* * *
    Опита се да отвлече мислите си от разговора с изпичането на ябълки в тесто. Сочните ябълкови топчета с коричка — поднесени с канела, мляко и съвсем мъничко захар — бяха нейното любимо ястие за вечеря, защото тя беше родена и израснала в Ланкастър, сърцето на холандската провинция в Пенсилвания, където този специалитет се считаше за единствен и неповторим по вкус. Но във вторник вечерта тя нямаше апетит дори и за ябълкови топчета с тесто. Погълна няколко хапки, но дори не стигна до половината на първото топче, въпреки че обикновено се справяше с две за едно ядене.
* * *
    Изведнъж Джейн почувства уплаха. Вече няколко пъти след катастрофата бе правила съзнателни, нарочни опити да си припомни коя е, но винаги, когато чувстваше, че е близо до страшното откровение, главата й се замайваше, тя губеше ориентация и я обхващаше паника. Принудеше ли съзнанието си да се обърне назад, назад към истината, един защитен психологически механизъм прекъсваше нейното любопитство тъй рязко, както гаротата13 на някой удушвач би прекъснала достъпа на въздух в дробовете й. И всеки път преди границата на безсъзнанието тя виждаше странен сребрист предмет, който се люлее напред-назад в чернотата — съвсем неразгадаемо, но въпреки това смразяващо кръвта видение. Тя чувстваше, че в нейното минало има нещо страшно, нещо толкова ужасяващо, че е по-добре да се откаже от опитите за припомняне. Вече почти бе решена да не дири повече изгубеното, да приеме новия си живот като безименно сираче, макар и той вероятно да е изпълнен с трудности. Но хипнотично-регресивната терапия би я принудила да застане лице в лице със своето минало, независимо дали иска това или не. Тази вероятност я изпълваше с ужас.
    — Е, не е чак толкова лесно, сладка моя. Няма гаранция, че ще стане. Ще те хипнотизирам и ще те помоля да мислиш за станалото след катастрофата в четвъртък сутринта; след това постепенно ще те връщам все по и по-назад в миналото. Ако си добър пациент, възможно е да си спомниш коя си и откъде си. Понякога хипнотичната регресия е удобно средство, ако се опитвам да накарам някой пациент да преживее отново някоя дълбоко скрита, жестоко потисната травма. Никога не съм използвала тази техника при страдащи от амнезия, но зная, че е приложима при случаи като твоя. И когато има резултат, са нужни повече от един или два сеанса. Това може да е дълъг и досаден процес, при който човек усеща безсилие. Точно утре няма да се доберем до кой знае какво, а всъщност и твоите родители вероятно ще се появят преди да успея и те върна към твоите спомени. Но въпреки това можем да започнем. Е, само ако ти нямаш нищо против.
* * *
* * *
* * *
    Но тогава не всички обичаха Ленърд. И той имаше своите слабости. Най-лошото му качество бе неговата нетърпеливост — и острият език, който тя предизвикваше. Не можеше да понася мързеливи, незаинтересувани, необразовани и глупави хора. „А това включва две трети от човешката раса“, повтаряше той често, особено когато беше в по-кисело настроение. Тъй като бе честен човек и горещата му кръв не изобилстваше от дипломатичност, казваше на хората точно какво мисли за тях. Заради това в живота му изобщо нямаше лъжи и измами, но имаше забележително много врагове.
    Но след осемнайсет години? Кой би могъл да запомни гласа на Ленърд тъй добре, че след толкова време да го имитира съвършено успешно? Със сигурност тя беше единственият човек, който все още можеше да разпознае този глас само от дума-две. А и защо ще замесва Керъл? Ленърд бе починал три години преди Керъл да навлезе в живота на Грейс; той изобщо не познаваше това момиче. Не бе възможно и неговите врагове да имат нещо против Керъл. Какво искаше да каже онзи, който се обади, наричайки Керъл „Вила“? Но най-голямо безпокойство предизвикваше въпросът откъде той можеше да знае, че тя току-що е направила ябълкови топчета?
    Не. Тя беше жена, възпитана в здравомислие, животът й беше протекъл стабилно и разумно, имаше доста познания в науките и винаги бе вярвала, не именно там се крият всички отговори. Ако сега, на седемдесетгодишна възраст, тя отвореше шлюзовете на своята иначе рационална философия за вярата в призраци, може би я чакаше наводнението на лудостта. Започне ли веднъж човек да вижда призраци, то какво е следващото, което го очаква? Вампири? Нужно ли бе отсега насетне винаги и навсякъде да носи със себе си подострен дървен кол и разпятие? Ами върколаците? Май ще е най-добре да си купи кутийка със сребърни куршуми! А злите елфи, които живеят в центъра на земята и причиняват земетресения и вулканични изригвания? Разбира се! Защо пък не?
    Не можеше да си позволи изведнъж да повярва в призраци, защото едно суеверие можеше да повлече след себе си приемането на безброй други. А тя беше вече твърде стара, чувстваше се добре със сегашните си разбирания и бе съвсем привикнала със своя начин на живот, за да осмисля наново всичките си житейски възгледи. И в никакъв случай нямаше да се поддаде на изкушението за подобна жестока преоценка само заради това, че е провела два странни телефонни разговора.
    Следователно й оставаше да реши единствено дали да разкаже или не на Керъл, че някой я безпокои и използува нейното име. Опита се да си представи собствения си глас, когато започне да обяснява за телефонните обаждания и се опита да разкаже накратко своята теория за отравянето или наркотичното опияняване на Аристофан. Нямаше никаква надежда, че гласът й ще звучи като познатата на всички Грейс Митовски. Щеше да прилича на истерична старица, търсеща несъществуващи заговорници зад всяка врата и под всяко легло.
* * *

Девета глава

    Мики Маус представляваше точката за концентрация в кабинета на Керъл Трейси. Върху една от дългите стени на стаята имаше рафтове, върху които бяха подредени какви ли не сувенири с образа на Мики. Там съжителстваха копчета с Мики Маус, карфици с Мики Маус, ръчен часовник, катарами за колан, телефон с лика на Мики Маус, стъклени чаши, върху които беше изобразена физиономията на знаменития мишок, халба за бира, а върху нея — някакво подобие на Мики, облечено с кожени панталони и тиролска шапка. Но най-многобройни бяха статуетките на анимационната звезда: Мики, застанал до малък червен автомобил; спящ Мики, сгушен в раираната си пижама; Мики, танцуващ жига; Мики и Мини; Мики и Гуфи; Мики с камбанки в ръце; Мики и Плуто; Мики и патока Доналд, прегърнати като първи приятели; Мики, яздещ кон с каубойска шапка, която е вдигнал високо с четирипръстата си ръка в бяла ръкавица; Мики, облечен като войник, моряк, доктор; Мики по бански, стиснал здраво дъската за сърф. Имаше метални, тебеширени, порцеланови, пластмасови, стъклени и глинени статуетки на Мики, някои високи около фут, а някои — не повече от инч, но повечето бяха около средата. Единственото, по което стотиците мишоци по рафтовете си приличаха един на друг, беше широката усмивка върху лицето на всеки от тях.
    — Наблюдавай хвърчилото, сладка моя. Виж го как нежно се издига и спуска по въздушните течения. Издига се, спуска се, нагоре и надолу, нагоре и надолу, наляво и надясно, плава тъй грациозно, далеч над земята, по средата между земята и облаците, високо над главата ти — Керъл говореше с плавен, успокояващ, ритмичен глас, впила поглед в гъстата руса коса на момичето. — Както гледаш хвърчилото, постепенно ще станеш лека и свободна като него. Ще се научиш да се извисяваш нагоре, нагоре в синьото небе, също като хвърчилото — тя едва-едва започна да описва кръгове с пръстите си по слепоочията на момичето. — Цялото напрежение те напуска, всички тревоги и грижи отплават надалеч, надалеч, докато в главата ти остане единствено мисълта за хвърчилото, плаващото хвърчило в синьото небе. От черепа, челото и слепоочията ти е смъкната огромна тежест. Вече се чувстваш много по-лека — тя премести ръцете си надолу към шията на момичето. — Мускулите в шията ти се отпускат. Напрежението ги напуска. Огромна тежест пада от тях. Вече си толкова олекнала, че почти можеш да почувстваш как се издигаш към хвърчилото… почти… почти… — тя смъкна ръце по-надолу и докосна раменете на момичето. — Отпусни се. Позволи на напрежението да падне от тебе. Като бетонни блокове. И да станеш лека, все по-лека. И от гърдите ти пада тежест. А сега летиш. Само на няколко инча от земята, но летиш.
    Момичето започна неудържимо да се гърчи в стола си. Като пищеше и пъшкаше едновременно, тя се смъкна от стола, търколи се върху пода и се удари в масичката за кафе, блъскайки я настрани. Огъваше тялото си, тресеше се и се гърчеше, като че ли беше изпаднала в тежък епилептичен пристъп, макар и да не бе така; с отчаяна сила и бързина започна да трие ръце о дрехите си — изглежда отново си представяше, че гори. Викаше някого на име Рейчъл и се задушаваше от несъществуващ пушек.
    На Керъл й беше нужна повече от минута, за да я успокои с думи, а това представляваше сериозна загуба на контрол върху пациента; хипнотизаторът обикновено трябваше да се справи само за няколко секунди. Очевидно Лора бе преживяла изключително травматизиращ пожар или пък бе загубила любим човек в пламъците. Керъл искаше да изясни този въпрос докрай и да разбере какво се крие в дъното му, но моментът сега не беше подходящ. След като успокояването на пациента отне толкова време, тя вече знаеше, че е нужно да приключи сеанса бързо.
    — Може и да съм Лора Хейвънзууд — рече момичето. — Има вероятност това, което съм ти казала в транса, да е истина. Но не мога да си го спомня и когато ти ми казваш коя съм, аз не мога да се сетя за нищо подобно. Знаеш ли, мислех си, че ще бъде достатъчно просто да си припомня своето име и тогава всичко ще си дойде на мястото. Но нещата си остават съвсем неясни. Лора, Шипънзбърг, някаква ферма — не мога да направя никаква връзка между тях.
    — Никога не съм се сблъсквала с нещо, което дори донякъде да прилича на това. А и доколкото знам, за реакция като твоята никога не са писали в което и да е списание по психология. Винаги, когато един пациент е податлив на хипноза и винаги, когато е възможно той да бъде върнат във времето до момента на травмата, положителният ефект е сигурен. И все пак на тебе това изобщо не ти въздейства. Твърде необичайно. Щом си могла да си спомниш нещо под хипноза, трябва да го помниш и сега. Дори само споменаването на твоето име трябва да разтвори широко всички врати.
* * *
    — Разбира се, отчетохме и тази възможност — обясни Уърт. — Повярвайте ми, не сме правили прибързани изводи. Например, когато проверихме при енергийната компания, те откриха, че нямат клиент с името Хейвънзууд никъде в окръг Къмбърланд, но и това не ни спря. Решихме, че възможно търсените от нас хора да са аманийци14. В горите на нашия край има доста аманийци. И разбира се, щом са аманийци, те няма да имат електричество в къщите си. Тъй че след това отидохме да видим архивите за данъци върху имотите в окръжните служби по тези места. И открихме, че никой с името Хейвънзууд не притежава къща, камо ли ферма с имение на цялата тази територия.
    — Но там не живее никой с името Хейвънзууд — обясни следователят Уърт. — Имението е притежание на семейство Олмеер. Те са добре познати по тези места. И имат много добро име. Орън Олмеер, жена му и двамата им сина. Никога не са имали дъщеря, така ми казват. Преди фермата да стане собственост на Орън, тя е принадлежала на баща му, а той е купил имението още преди седемдесет години. Един от хората на шерифа отиде там и попита семейство Олмеер дали не са чували за някакво момиче Лора Хейвънзууд или даже с име, близко по звучене до това. Не са чували. И освен това не познават никого, чийто външен вид да съвпада с нашето описание на Джейн Доу.
* * *
    — Възможно е — пред тях светна червен светофар. Керъл спря колата и погледна Джейн. — По тебе няма никакви белези, значи, че дори и да си преживяла пожар, си успяла да се измъкнеш оттам невредима. Разбира се, има вероятност да си изгубила някой близък човек в пламъците, някого, когото си обичала силно, и може би самата ти не си била сред пожара. Ако е така, то при хипнозата е възможно да си объркала своя страх за този човек със страх за твоя собствен живот. Добре ли се изразих?
    — Това не е точно така. Не сме доказали, но не сме и опровергали съществуването на Хейвънзууд. Единственото нещо, което знаем със сигурност е, че никога не си живяла в Шипънзбърг. Но трябва да си била там поне веднъж, защото фермата съществува; ти си я виждала, макар и само за кратко време. Очевидно дори и под хипноза, дори и преместена назад във времето отвъд момента на твоята амнезия, спомените ти са заплетени. Не зная как или защо е възможно това. Никога в практиката си не съм срещала нещо, което макар и слабо да напомня твоя случай. Но ние ще работим упорито и ще разплетем този възел. Може би грешката е в задаваните от мене въпроси и в начина, по който те разпитвам. Просто ще трябва да почакаме и да видим.
    — О, ще отидем, и то с тебе. Не се тревожи за това. Тръгваме в петък, и дори утрешният сеанс да протече успешно, ние не ще смогнем да разплетем възела на Лора Хейвънзууд толкова бързо. Предупредих те, това може да се окаже бавен, сложен процес, при който понякога ти иде да се откажеш. Изненадана съм, че изобщо днес успяхме да се доберем донякъде и ще бъда още по-изненадана, ако утре направим даже и половината от направеното в днешния ден.
* * *
    След вечерята Пол предложи да поиграят скрабъл15. Той постави дъската върху масичката във всекидневната, докато Керъл обясняваше правилата на Джейн, а тя не можеше да си спомни дали някога е играла скрабъл.
    — Не е лошо като начало — обади се Пол. Той се надяваше, че момичето ще победи, защото тя толкова се радваше на подобни дребни неща. Изпълваха я с възторг дори и най-беглият комплимент или мъничка победа. Но и той не би се предал само за да й достави това удоволствие; за Бога, тя трябваше сама да спечели. Той не беше способен просто така да изгуби играта; независимо какво играеше, влагаше там толкова усилия и всеотдайност, колкото и в своята работа. Не се наслаждаваше на развлеченията; той ги атакуваше. Обърна се към Джейн:
    Облада го онова необикновено чувство, невероятно силното съзнание, че е преживявал това някога отдавна и за миг сърцето му като че ли спря да бие. И все пак нито веднъж при игра на скрабъл преди не се беше случвало нищо подобно. Тогава защо бе тъй сигурен, че е виждал същото и друг път? Разбра отговора още докато си задаваше този въпрос. Пристъпът на странното усещане всъщност нямаше отношение към думите върху дъската за скрабъл; те поне не бяха свързани пряко. Това, което му изглеждаше тъй познато и го плашеше толкова силно, беше необикновеното, разтърсващо душата чувство, че тези странно близки думи се появяват някъде вътре в него; те бяха онзи леден студ, идещ по-скоро отвътре, отколкото отвън; ужасната празнота дълбоко в гърдите му; кошмарното виене на свят от клатушкането върху опнато нависоко въже при гледката на безкрайния мрак отдолу. Имаше съвсем същото усещане на тавана миналата седмица, когато тайнственият звук от удари сякаш излизаше от празния въздух точно пред него, когато всяко дум! звучеше като удар от тежък чук върху наковалня, но в друго измерение на пространството и времето. Точно така се чувстваше и сега, пред игралната дъска на скрабъла: като че ли стоеше лице в лице срещу нещо необикновено, неестествено, може би дори свръхестествено.
* * *
    Помисли си за думата, която той скри от Керъл и Джейн, думата, принудила го да прекрати играта и да започне нова. След като добави МЪРТ към С-то в ОСТРИЕ, му останаха само три пула — букви: Х, Ю и К. Х и Ю нямаха значение за това, което щеше да последва. Но след като измъкна четирите нови букви, те се свързаха обезпокоително точно с К-то. Отначало извади Е, после Р. И вече знаеше какво ще стане. Не искаше да продължава; обмисляше дали да не хвърли всичките пулове обратно в кутията още тогава, защото се ужасяваше, че ще види думата, за която последните две букви изглеждаха предопределени. Но не спря дотам. Бе твърде любопитен и не спря, когато трябваше да го стори. Извади третия пул — той беше Ъ, а после и четвъртия, Л.
    Ако поредицата думи от играта скрабъл наистина представляваше пророческо предупреждение, то с какво можеше да помогне той? Поличбата, ако това изобщо беше поличба, беше твърде мъглява, за да има точно определено значение. Трябваше да се пазят от нещо, но то нямаше ясни очертания. Той не можеше да защити Керъл, докато не разбереше откъде иде опасността. Автомобилна злополука? Самолетна катастрофа? Някой въоръжен крадец? Раково заболяване? Всичко бе възможно. Струваше му се, че няма да спечели нищо, ако каже на Керъл как върху летвичката с пулове от играта се е появило нейното име; тя също не можеше да направи нищо — нищо, освен да се тревожи.
* * *
    Току-що отминалият ден беше сравнително спокоен. Аристофан продължаваше да се държи странно — криеше се от нея, дебнеше из къщата, наблюдаваше я, когато мислеше, че тя не е там — но не бе разкъсвал други възглавници или тапицерии и, както се искаше от него, използваше своето сандъче-тоалетна — все добри знаци. Повече не се обади по телефона и мъжът, който твърдеше, че е Ленърд, а за това поне тя беше благодарна. Да, един почти съвсем обикновен ден.

Десета глава

* * *
    В четвъртък следобед Грейс Митовски работеше в градинката с рози зад своята къща. Денят беше топъл и ясен и тя усещаше нужда от леко физическо натоварване. Освен това в градината не можеше да чува звъна на телефона и не би се изкушила да вдига слушалката. А това беше добре дошло, защото тя все още нямаше психическата готовност за очаквания разговор; не бе решила как да се справи с натрапника при следващото му обаждане, когато той отново щеше да се престори, че е нейният отдавна починал съпруг.
    Беше позволила на Аристофан да се поразходи навън за малко раздвижване. Държеше котарака под око, защото смяташе да го извика обратно веднага, щом той реши да излиза извън двора. Беше твърдо решена да го предпази от човека, подхвърлил му отрова или упойващи вещества, независимо кой е. Но той изглежда нямаше настроение за скиталчески подвизи; стоеше наблизо, промъкваше се между розовите храсти и издебваше някое летящо насекомо, а после го преследваше с котешка настойчивост.
    Изненадана, тя вдигна глава и видя един слаб мъж, чиято кожа имаше бледожълт цвят като на болен от жълтеница, облечен в измачкан син костюм със силно демодирана кройка. Ризата и вратовръзката му също бяха безнадеждно остарели. Изглеждаше като оживяла снимка от четирийсетте години. Оредялата му коса беше пепелява, а очите имаха необикновено мек, почти бежово-кафяв оттенък. Формата на лицето му се определяше единствено от издължени, тесни линии и остри черти, а това му придаваше вид на нещо средно между сокол и скъперник-лихвар от някой роман на Чарлз Дикенс. На възраст изглеждаше някъде в началото или средата на петдесетте.
    — Оказа се, че той не е представлявал това, което си мислех, че представлява. Адски сигурен съм. Аз го описах като заплетена фройдистка загадка. Нали знаете — бащата с желязна воля, вероятно изпитващ и противоестествено привличане към собствената си дъщеря, майката — проблеми с алкохола, а горкото дете — по средата. Младото момиче става жертва на жесток психически натиск, който нито може да схване, нито пък — да изтърпи, докато накрая просто нещо в съзнанието й — хоп, прещраква. Ето така виждах нещата. Така го и написах. Мислех се за блестящ детектив, стигнал до най-дълбоките корени на трагедията Бектърмън. Но излезе, че всичко, видяно от мене, е само външната страна, изложеното на витрината. Истинската история се оказа много по-необикновена от всичко, което въображението ми някога е могло да роди. По дяволите, толкова необикновена, че никой сериозен репортер не би рискувал да се заеме с нея. И никой уважаващ себе си вестник не би я отпечатал като новина. Дори и да знаех истината, дори и някак да я бях публикувал, с това щях да разбия своята кариера.
* * *
МОЪМ
&
КРИЧТЪН
МЕДИЦИНСКА
КОРПОРАЦИЯ
    Преди много години тази отсечка от „Франт Стрийт“ бе част от най-елегантния квартал в главния град на щата Пенсилвания. Но през последните две десетилетия много от великолепните стари къщи край реката бяха срутени, за да отстъпят мястото си на бездушни модерни административни сгради. Бяха запазени само няколко разхвърляни къщи, поне заради внасяния от тях стил — външната им част бе чудесно реставрирана, а отвътре всичко беше изцяло подменено и пригодено за търговски цели. По на север все още съществуваше една част на „Франт Стрийт“, в която много хора предпочитаха да живеят, но не и тук, не където ги изпрати Милисънт Паркър.
    На Джейн й бе минало през ума, че е възможно някога Джейн да е била пациентка на някой от лекарите в „Моъм и Кричтън“ и нейното подсъзнание да е употребило адреса на фирмата, за да направи от Милисънт Паркър реално същество от плът и кръв. Обаче Поли, която работеше в „Моъм и Кричтън“ още от създаването на фирмата, беше сигурна, че никога не е виждала момичето. Но тъй като амнезията на Джейн й направи силно впечатление, а имаше и добър характер, Поли се съгласи да провери в документите на „Моъм и Кричтън“ дали някога са лекували момиче на име Лора Хейвънзууд, Милисънт Паркър или Линда Бектърмън. Търсенето се оказа безплодно; нито едно от тези имена не фигурираше в папките на техните пациенти.
* * *
    — Грейс, съществуват тайни, противостоящи една на друга сили… — и сега той не изглеждаше по-различен, отколкото в момента, когато й заговори за пръв път, преди няколко минути. Тогава не приличаше на ненормален, нито пък сега. Сякаш не беше опасен, а продължаваше да ломоти за някакви тъмни сили. — … добро и зло, праведно и грешно. Ти си от праведната страна, Грейс. Но котаракът — о, той е друго нещо. По всяко време трябва да си нащрек с котарака.
    Грейс замахна към него с градинската лопатка и тя профуча само на инч или два от лицето му. Заудря един, два, три пъти, сечейки въздуха пред себе си, всъщност не искаше да посича друго, освен ако не й останеше избор, просто се надяваше да го държи на разстояние, докато успее да се промъкне покрай него, защото той стоеше между нея и къщата. И изведнъж разбра, че наистина успява да премине отстрани; извърна се и хукна към кухненската врата, а болката й напомни за артрита в нейните стари нозе. Но бе изминала само няколко крачки, когато се сети, че не е трябвало да обръща незащитения си гръб към онзи лунатик, завъртя се бързо да го пресрещне, задъхана, убедена, че той вече се нахвърля срещу нея, може би с нож в ръката…
* * *
    — Глупости — рече Керъл. — Аз донякъде си падам по играта на детективи. Освен това, успея ли да измъкна паметта ти от неподвижното състояние, разкрия ли истината, която твоето подсъзнание маскира с безброй фокуснически трикове, тогава ще мога да опиша този случай в което поискам списание по психология. А това определено ще утвърди името ми в професията. От твоята история е възможно дори да се получи цяла книга. Тъй че, виждащ, заради тебе, детко, един ден мога да се събудя богата и известна.
* * *
* * *
* * *
    — Няма нужда да му мисля много, Пол. Тя, разбира се, е изгубила своята памет. Но иначе е съвсем устойчиво, умствено здраво дете. Всъщност, необходима е невероятно устойчива личност, за да се бори с амнезията, тъй както тя се бори. Ако точно сега бях на нейно място, не знам дали щях да се оправям и наполовина колкото нея. Вероятно бих се превърнала в нервна развалина или бих потънала в ужасна депресия. А тя е жилава, гъвкава. Жилавите и гъвкави хора не са опасни.
    — Тя е измъчено дете. Вярвам, преминала е през нещо толкова ужасно, толкова кошмарно, че отказва да го преживее отново, даже и под хипноза. Тя подвежда, прикрива и не иска да извади наяве някаква жизненоважна информация, но това изобщо не означава, че момичето представлява и най-малка опасност. Просто е уплашена. Струва ми се очевидно, че е била жертва на физическо или психическо насилие в определен момент от своя живот. Жертвата, Пол, а не извършителят.
* * *
    — Качиш ли се веднъж в планината, искам да си способен съвсем да забравиш за книгата. Искам да си правим дълги разходки в гората. Искам да караме лодка из езерото, да ловим риба, може да прочетем една-две книжки, изобщо да се държим като безделници, които изобщо не са и чували думата „работа“. А ако не свършиш тази сцена преди тръгването си, ти просто ще си умислен за нея по време на цялата почивка. За тебе няма да има спокоен миг, а това означава, че и за мене няма да има нито един спокоен миг. И не ми казвай, че бъркам. Познавам те по-добре от себе си, мошенико. Стой си тука, допиши си сцената до края и чак тогава, в неделя, ела при нас.
    Все още мислеше, че няма никакъв смисъл да й разкрива последната от тези шест думи. Какво друго можеше да стори тя, освен да се тревожи? Нищо. Нито тя можеше да направи нещо, нито той. Освен да почакат и видят. Причина за заплахата — ако тя действително се появеше — можеха да бъдат десетки, дори стотици хиляди неща. Тя можеше да дойде отвсякъде, по всяко време. В къщи или в планината. Всяко от тези две места беше толкова безопасно — или пък толкова опасно — колкото и другото.
* * *
    Само за секунди лъщящият образ изпълни огледалото, отмествайки мрака, от който бе дошъл, а после някак изхвръкна от огледалото, без да строши стъклото, нахлу от празното пространство в банята с един последен, убийствен замах, и тя видя, че това е брадва, насочена към лицето й, а стоманеното острие блестеше като най-фино сребро на неоновата светлина. Докато зловещият заострен край на брадвата летеше със свистене към нейната глава, нозете й се подкосиха и тя припадна.
* * *
* * *
    В съня й гореше къща. Голяма викторианска къща с красиви орнаменти. Тя стоеше пред обхванатата от пламъци сграда и удряше с ръце по наклонените порти на зимника и многократно викаше със задъхан глас едно име: „Лора! Лора!“ Знаеше, че Лора е затворена в избата на горящата къща и тези порти са единственият изход, но те бяха залостени отвътре. Тя продължаваше да бие по дървото с голите си длани, докато не започна да изпитва от всеки удар остра, жестока болка в целите ръце, раменете и врата си. Отчаяно желаеше да има подръка брадва, железен лост или някакъв друг инструмент, с който да разбие портите на подземния килер, но разполагаше единствено със своите юмруци, затова продължаваше да бъхти и да бие, докато китките й се одраскаха, разраниха и от тях потече кръв, но дори и тогава тя не престана да удря, и през цялото време крещеше името на Лора. Прозорците на втория етаж се счупиха с трясък, върху й се посипаха безброй стъкла, но тя не помръдна от наклонените врати към подземието; не побягна. Все така забиваше разкървавените си юмруци в летвите, молеше се момичето да й отговори всеки момент. Не обръщаше внимание на сипещите се върху нея искри, а те заплашваха да подпалят памучната й рокля. Започваше да хлипа и кашля, когато вятърът подемаше лютивия дим в нейна посока и проклинаше дървото, тъй лесно устояващо на свирепата й, но безуспешна атака.

Единадесета глава

    — Нищо не й пречи — отвърна Уърт. — Не сме попаднали на никаква следа, а освен това съм сигурен, че денят, когато тази история ще стане съвсем ясна, никак не е близо. Е, разбира се, ние продължаваме да разширяваме територията на издирването. Отначало снабдихме властите в околните окръзи със снимката и описанието на детето. След като това не помогна, ги разпратихме в полицейските управления из целия щат. А вчера сутринта предприехме следващата стъпка и седем съседни щата вече притежават същите данни. Но ще ви призная нещо, нека си остане между нас. Имам чувството, че даже ако разширим територията на издирването чак до Хонконг, изобщо няма да открием човек, който познава момичето. Само предчувствие. Все така ще си оставаме с празни ръце.
* * *
    — Семейна трагедия — отговори Куинси. — Дъщерята на Бектърмънови побесняла в деня преди своя шестнайсети рожден ден. Просто нещо в съзнанието й прещракало. Очевидно си е втълпила, че майка й има намерение да я убие преди да е навършила шестнайсет, което, разбира се, не е било вярно. Но тя мислела, че е вярно, и започнала да преследва майка си с брадва в ръка. Бащата и някакъв братовчед, който бил на гости, опитали да й попречат, обаче тя ги убила. Майката все пак успяла да изтръгне брадвата от ръцете на момичето. Но това не могло да спре малката. Тя просто грабнала ръжена от камината и продължила да се приближава. Когато нейната майка, госпожа Бектърмън, била притисната в един ъгъл и черепът й само след секунди щял да бъде строшен с металния прът, тя вече нямала друг избор — просто замахнала с брадвата към дъщеря си. Ударила момичето веднъж, отстрани. Доста дълбока рана. Детето починало в болницата на следващия ден. Госпожа Бектърмън извършила убийството при самозащита, затова не й предявили никакви обвинения, но тя се чувствала толкова виновна за смъртта на собственото си дете, че нервите й не издържали и в крайна сметка свършила в някакъв дом.
    — Да. В ръцете на много репортери тази случка би изглеждала само като поредната долнопробна сензация. Но Палмър беше добър журналист. Той написа едно задълбочено, изпълнено с тънка чувствителност изследване за семейство със сериозни емоционални, междуличностни проблеми. Бащата обичал да налага своята воля и имал твърде високи изисквания към дъщеря си, а вероятно е изпитвал и противоестествено привличане към нея. Майката била във вечно съперничество с бащата за сърцето, ума и предаността на момичето, затова виждайки, чу губи битката, започнала да пие. Детето трябвало да изтърпи изключителен психологически натиск, а Палмър успя да предаде това напрежение така, че читателят не само да го разбере, но и да го почувства.
    Въпреки че през последните двайсет и четири часа станаха множество невъзможни неща, тя вече не поставяше под въпрос нито своите възприятия, нито умственото си здраве. Беше нормална, съвършено нормална, и владееше всичките си способности. Старческото слабоумие вече не представляваше за нея дори и далечна опасност. Почувства, че обяснението на последните събития е много по-ужасно, много по-потресаващо даже и от перспективата на старостта, която я терзаеше някога.
* * *
    — Да, естествено, защо не? Разбирате ли, доктор Моъм е старшият лекар в клиниката. Той купи този имот преди осемнайсет години и лично следеше възстановяването на външния вид и подновяването на интериора. Докторът обича да се рови в отминали събития, затова за него, беше съвсем нормално желанието да се запознае с историята на къщата, която купува. Той казва, че домът е построен през 1902 година от човек на име Рандълф Паркър. А дъщерята на Паркър се казвала Милисънт.
    — Не. Доктор Моъм казва, че според вестникарските статии от онова време, момичето е използвало нож с много късо острие. Не е могъл да се забие достатъчно дълбоко, за да предизвика наистина сериозни поражения. Не са били засегнати жизненоважни органи или кръвоносни съдове. Луиз Паркър — така се казвала майката — успяла да грабне някакъв сатър от кухненския рафт. С него опитала да държи момичето на разстояние. Но ми се струва, че Мили трябва да е била съвсем превъртяла, защото отново се нахвърлила срещу госпожа Паркър, та се наложило майката да използва сатъра.
* * *
    Тя си припомни и други неща, казани от Палмър Уейнрайт в градината: „Има сили, тъмни и могъщи сили, които искат да видят как всичко се случва според тяхната зла воля. Тъмни сили, които се хранят с човешкото нещастие. Те искат да видят края на тази история, но изпълнен с безсмислена жестокост и кръв… Съществуват тайни, противостоящи една на друга сили… добро и зло, праведно и грешно. Ти си от праведната страна, Грейс. Но котаракът — о, той е друго нещо. По всяко време трябва да си нащрек с котарака.“
    Спомни си също и момента, в който започнаха да се случват всички свръхестествени събития и разбра, че котаракът още от самото начало е бил неотделим от тях. Сряда, миналата седмица. Денят, когато се събуди внезапно от следобедната си дрямка — излетя от кошмара, свързан с Керъл, — а в небето зад завесите на кабинета изтрещяха безброй ослепителни мълнии. Тя тръгна, залитайки, към най-близкия прозорец, и докато стоеше пред стъклото върху своите несигурни, болни от артрит нозе, все още полусъбудена и полусънена, я изпълни мрачното усещане, че от кошмара й заедно с нея, в реалния свят, се е промъкнало нещо чудовищно, някакво демонично създание с хищна усмивка върху лицето си. Чувството изглеждаше тъй истинско и действително, че няколко секунди я беше страх да се обърне и погледне тъмната стая зад себе си. После бе пропъдила тази безумна мисъл от главата си — бе решила, че тя не е нищо друго, освен ледена утайка от нейния кошмар. Но сега, разбира се, знаеше — не е трябвало да я отхвърля толкова бързо. В стаята, освен нея, тогава наистина имаше нещо странно — дух; нечие присъствие; наричайте го както щете. То беше там. А сега живееше в котарака.
    Когато доближи стената, Грейс се обърна гърбом към нея и се стовари отгоре с цялата си тежест, като притисна здраво звяра между себе си и тапета отзад, мачкаше го силно със своето тяло, надяваше се да му счупи гръбнака. Внезапният удар предизвика рязка болка в нейните рамене и заби още по-силно ноктите на животното в гръбните й мускули. Писъкът на котарака беше толкова силен и свиреп, че почти би могъл да счупи някой сервиз от фин кристал, и звучеше досущ като виковете на човешко бебе. Но от това хватката му не отслабна. Грейс се отблъсна от стената, тръшна се върху нея отново, зверчето изпищя като преди, но продължаваше да се държи здраво. Тя отново се хвърли напред, искаше да направи трети опит за унищожаване на своя противник, но още преди да се стовари върху него, котаракът я пусна. Тупна върху пода, претърколи се, скочи на крака и побягна, но със свита предна дясна лапа.
* * *
* * *
    В планините ухаеше на хлад и зеленина. Изкусната ръка на есента вече бе обагрила някои дървета, и повечето от тях — освен вечнозелените — щяха да променят цвета на листата си през следващите няколко седмици. Но днес още преобладаваха зелените оттенъци, само тук-там нещо жълтееше, а червените петна бяха съвсем редки. Краищата на гората — там, където тя свършваше пред някоя полянка или до пътя — се украсяваха от няколко вече прецъфтяващи, сини, бели и морави, диви цветя.

Дванадесета глава

    Опиташе ли да напусне къщата през прозореца на спалнята, сигурно би счупила някой крак, а вероятно и врата си. Ако беше само с двайсет години по-млада, можеше да пробва. Но на седемдесет, при нейните подути стави и чупливите й кости, един скок от прозорец на втория етаж върху бетонната площадка можеше да има единствено нещастен край. Така или иначе, задачата й беше не просто да напусне къщата, тя трябваше да се измъкне цяла и невредима, иначе не би се добрала до дома на Керъл и Пол в другия край на града.
    Обмисли всички пътища, по които би могла да избяга от къщата, след като се добере до първия етаж — ако изобщо стигнеше дотам — но никоя от тези възможности не изглеждаше по-малко опасна от другите. Не се знаеше къде е котаракът. Можеше да е къде ли не. Навсякъде. Спалнята беше единственото безопасно място. Осмелеше ли се да напусне това убежище, звярът щеше да я изчака и нападне из засада, независимо дали би тръгнала към главния вход, кухненската врата или един от прозорците на първия етаж. Сигурно дебнеше с напрегнати мишци в някой тъмен ъгъл, а може би покатерен върху лавица с книги, шкаф или сандък, готов да се нахвърли върху нейното изумено, обърнато нагоре лице.
    Разбира се, у нея бе оръжието. Но способността да се промъкват крадешком, дарена на котките от самата природа, осигуряваше на нейния противник предимството да я нападне изненадващо. Ако котаракът я изпревареше само с две или три секунди, ако нейната реакция бе само толкова по-бавна от неговата, той щеше да разполага с предостатъчно време за докопване до нейното лице, а после би разкъсал гърлото или изтръгнал очите й със своите светкавично бързи и остри като бръснач нокти.
    Странно, но въпреки че беше приела доктрината на прераждането, въпреки че вече изобщо не се съмняваше в съществуването на някакъв вид живот след смъртта, тя все пак изпитваше страх да умре. Сигурността на вечния живот никак не обезценяваше този, земния. Всъщност едва сега, когато можеше да долови потайния шум на Божествените механизми изпод видимата повърхност на света, нейният живот като че ли придоби цел и повече смисъл, отколкото бе имал преди.
* * *
    Това, че вече знаеше естеството на звука, никак не му помогна да разбере откъде иде той. Значи беше брадва, а не чук. И какво? Пак не можеше да го проумее. Защо ударите разтърсваха цялата къща? Като че ли не друг, а митичният Пол Бъниън бе грабнал брадвата, за да има тя тази страховита сила. Независимо дали някой блъскаше с чук, брадва, или пък, за Бога, дори да беше с някое парче салам, по какъв начин звукът излизаше отникъде, от празното пространство?
    Изведнъж, необяснимо защо, през главата му мина мисълта за сатъра, който Луиз Паркър бе забила в гърлото на своята полудяла дъщеря още през 1905 година. Замисли се и за необикновените гръмотевични удари в офиса на Алфред О’Брайън, странният пришелец, видян от него в задния двор по време на бурята същата нощ; партията скрабъл преди две вечери (ОСТРИЕ, СМЪРТ, КРЪВ, ТРУП, КЛАНЕ, КЕРЪЛ); двата ясновидски съня на Грейс. Вече беше непоколебимо убеден — без да знае как е разбрал това — че звуците от удари на брадва представляваха онази нишка, която свързва в едно всичките необикновени събития напоследък. Схващаше интуитивно, че брадвата е инструментът, който заплашва живота на Керъл. Не знаеше как. Не знаеше защо. Но го знаеше.
* * *
    Беше една от деветдесетте ваканционни къщурки, сгушени в живописната планинска долина, всяка изградена върху акър или половин акър собствена земя. Всичките се намираха покрай южния бряг на езерото и до тях можеше да се стигне само по един посипан с чакъл път, който минаваше през порти и виеше досами водата. Някои от тях бяха изградени от трупи като къщата, купена от Пол и Керъл, но имаше също и със стени от тънки летви, модел „Ню Ингланд“, модерни вили с клиновиден покрив, и няколко, напомнящи швейцарски планински хижи.
* * *
    Грейс очакваше нападението по стълбите, защото точно там щеше да й бъде най-трудно да се защитава. Ако котаракът я стреснеше и тя загубеше равновесие, вероятно би паднала. А паднеше ли, може би щеше да счупи я крак, я опорна става, и докато временно бе парализирана от шока и болката след спъването, зверчето би се нахвърлило върху й, хапейки, разкъсвайки. Затова тръгна по стълбите като стъпваше настрани, с гръб към стената, тъй че да вижда и над себе си, и назад по стълбите.
    Като непрекъснато се оглеждаше наляво и надясно, пред себе си и назад, стъпка по стъпка тя се добра до кухненската врата, спря за миг, после прекрачи прага с насочено напред оръжие. Преди да рискува още една стъпка, тя огледа стаята бавно и старателно. Малката масичка и столовете. Бръмчащият тихо хладилник. Висящият, прегризан от котешки зъби телефонен кабел. Лъскавите хромирани гривни на готварската печка. Двойната мивка. Покритата с бели плочки повърхност на шкафчетата. Малката етажерка за алкохол над тях. Стъкленият съд за бисквити и кутията за хляб, стоящи встрани от виното.
    Тя стоеше в края на дългата редица от шкафчета. От другата й страна рафтът за вино, кутията за хляб и стъкленият съд за бисквити бяха наредени плътно един до друг; влизайки в стаята, тя беше почти точно пред тях. А сега ги гледаше отстрани. От този ъгъл виждаше нещо, което не би могла да види от другаде. Съдът за бисквити и кутията за хляб, които обикновено бяха прилепени към стената зад шкафчето, сега стояха с няколко инча напред. Звярът се беше натикал зад тях, като ги бе тласкал малко по малко с тяло, за да си пробие път. Можеше да седи в това скривалище силно свит, долепил хълбоци до винената етажерка, с лице към кухненската врата. Беше на около дванайсет стъпки от нея, но само след миг и това разстояние се смали, защото той полетя над шкафчето, съскайки.
    Сблъсъкът приключи само след няколко секунди, но в тези секунди времето сякаш забави ход и започна да крета едва-едва, а на Грейс й се стори, че участва във филм със забавени кадри. Тя отскочи назад, опитвайки да увеличи разстоянието между себе си и котарака, но не стигна далеч, защото гърбът й удари в стена; докато се движеше, вдигна пистолета и изстреля два куршума без никаква пауза. Стъкленият съд за бисквити се строши, а от една врата на кухненско шкафче полетяха дървени трески. Но котаракът се приближаваше все повече и повече, кадър по кадър прелиташе над хлъзгавите бели плочки с отворена паст и издадени нокти. Тя разбра, че не ще е лесно да улучи толкова малка и бързоподвижна цел, макар и да е съвсем близо. Стреля отново, но знаеше, че оръжието трепери в ръката й, затова не се изненада, когато чу как куршумът рикошира — със силно, пронизващо слуха и-и-и-и-и — след като бе ударил някакъв предмет твърде далеч от целта. Нейните изострени от ужас сетива продължаваха да възприемат ехото на рикошета до безкрайност: и-и-и-и-и, и-и-и-и-и, и-и-и-и-и, и-и-и-и-и, и-и-и-и-и…
* * *
* * *
* * *
    Когато се добра до понтиака в гаража, вече знаеше — не е нужно да влачи целия куфар в планината. Беше решил, че не бива да нахлува във вилата само с дрехите на гърба си и един револвер в ръка, защото, ако нямаше нищо нередно, би приличал на идиот, а освен това би нанесъл тежка обида на Джейн. Но сега, след обаждането на Поли от „Моъм и Кричтън“, след изумителното представление на полтъргайста, вече знаеше, че горе нещата никак не вървят на добре; изобщо не беше възможно да бие път до вилата само за да се увери, че всичко е мирно и кротко. Предстоеше му влизане в някакъв кошмар, макар и да не знаеше точно какъв. Не се съмняваше в това. Затова отвори куфара върху пода на гаража точно до колата, измъкна отвътре само зареденото оръжие, а другите си вещи остави там.

Тринадесета глава

* * *
    — Майката се казвала Вила Хейвънзууд, а името на дъщерята било Лора. Те двете не се разбирали добре. Никак. И двете страни носели вина, но причините за непрестанното им дърлене сега нямат значение за нас. Важното е друго — че един ден, през пролетта на 1865, Вила изпратила Лора да направи пролетно чистене на подземния килер, макар и да знаела отлично за смъртния страх, който момичето изпитвало от това място. Нали разбираш, наказание. А докато Лора била долу в подземието, горе, в къщата, избухнал пожар. Тя изгоряла в смъртоносната подземна клопка. Сигурно е умряла, обвинявайки майка си на първо място затова, че тя я пратила в този капан. Може да е обвинявала Вила и за самото подпалване на къщата — без тя действително да го е сторила. Пожара причинила неволно Рейчъл Адамс, лелята на Лора. Възможно е дори Лора да се е съмнявала, че нейната майка е подпалила къщата нарочно, просто за да се освободи от нея. Това дете имало емоционални проблеми; склонно било да изживява дълбоко подобни мелодраматични състояния. Но и майката имала същите проблеми; тя пък положително притежавала способността да предизвиква параноя. Както и да е, Лора умряла по ужасен начин, и е съвсем сигурно, че нейната последна мисъл е била яростно желание за мъст. Нямало е начин да разбере, че майка й също е загинала в този пожар!
    — От 1865 година досега Лора се стреми към това отмъщение, използвайки поне два, а може би три живота. Реинкарнация, Пол. Можеш ли да повярваш в подобно нещо? Можеш ли да повярваш, че през 1943 Лора Хейвънзууд е представлявала петнайсетгодишно момиче на име Линда Бектърмън, което в нощта преди своя шестнайсети рожден ден се опитало да убие майка си, преродената Вила Хейвънзууд? Истински случай. Линда Бектърмън съвсем пощуряла, преследвала майка си с брадва, за да я посече, но майката преобърнала нещата и в крайна сметка тя убила момичето. Лора не постигнала своята мъст. И ще повярваш ли, че Вила е отново жива, на този път в тялото на нашата Керъл? А и в това, че Лора също живее сега?
* * *
    Керъл сграбчи тънките китки на нападателката, но момичето се изтръгна. След това ритна Керъл в пищяла, а когато тя изкрещя и за миг се преви, момичето се нахвърли върху нейното гърло. Керъл я отблъсна с доста усилие и се опита да стане от креслото. Джейн я блъсна обратно и се стовари върху й. Усети как момичето я хапе по рамото и изведнъж изненадата и объркването се превърнаха в страх. Креслото се прекатури и двете паднаха на пода, вкопчени една в друга.
* * *
    — Аз съм Рейчъл Адамс, Пол. Този отдавнашен живот се разкри пред мене, тъй че сега мога да спра смъртоносния кръговрат. Вила не е запалила този пожар. Подпалих го аз, по случайност. Момичето няма основание да търси отмъщение. Това е грешка, мрачно недоразумение. Ако смогна да говоря с момичето, с Джейн, докато в нея е върната личността на Лора, може би ще я убедя в истината. Сигурна съм, че ще успея. Мога да спра всичко тук, сега и завинаги. Смяташ ли, че бълнувам? Приличам ли ти на слабоумна старица? Не вярвам, че е така. Всъщност знам — не е така. Освен това подозирам, че и ти напоследък си преживял странни неща, които потвърждават думите ми.
* * *
* * *
    — Аз не знам как е открила пътя, за да стигне до Керъл — каза Грейс. — Може би родителите й са знаел и коя е истинската майка, името й е било някъде в семейните архиви, в случай, че момичето някога, когато порасне, поиска да узнае това. А може би не е така. Всичко е възможно. Или пък до Керъл са я довели същите сили, които се опитаха да се доберат до мене чрез Аристофан. Така ще си обясним защо е изглеждала зашеметена още преди да скочи пред колата. Но всъщност не знам. Може би никога няма да разберем.
* * *
* * *
    — И ние сме длъжни да сложим край на този маскарад веднъж завинаги — рече Грейс. — Успея ли само да й поговоря като нейната леля Рейчъл, сигурно ще съм в състояние да спра тая лудост. Убедена съм, ще успея. Тя ще повярва на мене… на Рейчъл. Точно с нея бяха най-близки. По-близки, отколкото с майка си. Мога да я убедя, тя ще разбере, че нейната майка, Вила, не е запалила този пожар в далечната 1865 нарочно, дори не го е сторила случайно. Трябва да разбере това накрая. Тя ще види, че отмъщението е неоправдано. И кръговратът трябва да спре дотук.
* * *
    Керъл отново впери поглед право напред и удвои усилията си да достигне веднъж дърветата. Ливадата беше мокра, кишава, тук-там хлъзгава. Струваше й се, че всеки момент ще падне или поне ще изкълчи глезен, но стигна до края на гората без да се спъне. Втурна се сред дърветата, сред моравите, кафяви и черни сенки, между избуялите храсталаци, и започна да мисли, че съществува някакъв шанс — може би нищожен, но все пак шанс — да оживее след всичко това.
* * *
    — Преди всичко това, че трагедията няма да е по-малка, ако момичето бъде убито от Керъл. В края на краищата става все същото. И Мили, и Линда са нападнали своите майки, но после те били жертвите. Ами ако и сега се получи така? Ако се окаже, че Керъл е принудена да убие момичето при самозащита? Знаеш, тя не е преставала да чувства вина, задето е оставила онова бебе за осиновяване. Тя продължава да й тежи и сега, шестнайсет години след самото събитие. И какво ще се случи, след като открие, че е убила собствената си дъщеря?
* * *