Скачать fb2
Кървавата река

Кървавата река

Аннотация

КОЙ ЩЕ ВЛАДЕЕ СВЕТА СЪС СИНЬОТО НЕБЕ?!
    Епичният разказ, който започна с ОБЛАЧЕН ВОИН продължава да се развива. Върху покритата със сняг земя Стив, Кадилак и Клиъруотър се сблъскват с триумф и беди в опита си да избягат от ноктите на Майсторите на желязо и на Първото семейство. Самураите на Ни-Исан доказват, че са упорит противник, владетелите на Федерацията нямат никакво намерение да отпуснат хватката си, с която държат Стив Брикман. Защото той и неговите приятели са ценни пионки в играта, която ако бъде изгубена ще има за последица край на мечтата на Първото семейство за завладяване отново на Света със синьото небе.


Патрик ТилиКървавата река

    В памет на скъпата ми майка, Агнес Роз Люър, 22 юли 1904 — 1 декември 1987, която ми даде безценния дар на образованието и със своето изключително чувство за съвършенство ме научи да се отнасям критично към всичко, което съм написал.
    Бог да те благослови, Мамо. Да пребъде името ти.
    Тук започва да става интересно.

Глава 1

    Ако на най-малкия му син не му беше хрумнало да изщапурка през полуотворената врата, докато майка му беше с гръб към него, Изо Уантанабе нямаше да скочи от писалището и да излезе на палубата на плаващия дом. Тогава зимните месеци щяха да си минат с тяхната обичайна, спокойна монотонност и животите на неколкостотин негови другари по оръжие щяха да бъдат спасени или най-малкото жертвани по-разумно.
    Но не стана така. Съдбата под формата на бащинска загриженост го принуди да последва детето и когато го хвана и го вдигна, Уантанабе видя нещо, от което дъхът му секна.
    Две тъмни неща с крила летяха в небето по траектория, която водеше директно над неговия кораб. Движеха се в югозападна посока покрай назъбения край на тежкия сив облак, който напредваше над езерото Ми-шига от северозапад.
    Без да обръща внимание на гонените от вятъра снежинки, Изо Уантанабе стоеше с отворена уста, притиснал малкия си син до гърдите си, и наблюдаваше как нещата минават над пристана, на който беше закотвен корабът с колела, и стават все по-малки и по-малки, докато накрая напредващият снежен облак не ги погълна.
    Стоеше, втренчил тъмните си лъскави очи след двете изчезнали крилати точки, и не усещаше малките пръстчета, които игриво подръпваха долната му устна. Въпросите, възникнали от току-що видяното, го бяха накарали да забрави причината, поради която беше излязъл, и едва писъците на жена му, Юмико, му обърнаха внимание върху факта, че голата глава на сина му е обилно покрита със сняг.
    Уантанабе покорно й даде Томо и ги последва вътре.
    Според традиционните закони на етикецията на една жена не се разрешаваше да укорява съпруга си, но на практика това нормално се спазваше само в присъствие на приятели, роднини, прислуга или началници. Жената беше длъжна да уважава съпруга си и да му се подчинява, но това не пречеше на по-смелите (или злобни) представители на женския пол насаме да кълцат сол на главите на мъжете си — или да проявяват неудоволствието си по други, много по-фини начини.
    Уантанабе седеше на рогозката зад писалището и с почтително мълчание слушаше неизбежния взрив от думи за риска, на който беше изложил здравето на най-малкото им дете. Знаеше, че загрижеността на Юмико е основателна, но умът му беше ангажиран с други, много по-важни въпроси, които тя, като жена, не можеше да разбере.
    Уантанабе бавно натопи върха на четчицата в мастилницата и остави гласа на жена си без внимание. Лишен от значението си, потокът от думи наподобяваше на кудкудякане на разтревожена кокошка, прогонена от току-що снесеното яйце, преди да е имала време да му се възхити.
    Накрая, когато десетмесечното дете беше енергично разтрито и веселият му смях показа, че не се кани да умре, обвинителното кудкудякане се замести от нежно майчино гукане, използвано от хора и животни, когато се грижат за малките си. Малко след това, облечено в сухи, чисти дрехи червенобузестото дете беше връчено на бащата като дар за примирие.
    Размишлявайки върху факта, че настроението на жена му е така предсказуемо, както нощта и денят, Уантанабе взе за кратко Томо в ръце, лепна една целувка на меката му пухеста главичка и го върна. За Юмико кризата беше преминала, хармонията бе възстановена. За нейния съпруг проблемите тепърва започваха.


    Изо Уантанабе и жена му Юмико произхождаха от раса, известна на техните съседи като майстори на желязо — разслоена общност от азиатски кръвни линии, в която японците заемаха най-горния слой, следвани в низходящ ред от китайци, корейци и други етнически групи. Положението на всяка група беше свързано директно с разстоянието — в Света преди — на техните земи от едно свещено място, известно като планината Фуджи.
    Последователни вълни от праотци на майсторите на желязо се бяха заселили по североизточния бряг на Северна Америка между 2300 и 2400 година. Сега, шест столетия по-късно, седемнадесет владения бяха изградили своя национална държава — известна като Ни-Исан, — простираща се от Атлантика до езерото Ери и от морския път Сейнт Лорънс до нос Фиър в Северна Каролина.
    Семейството на Уантанабе дължеше феодална вярност на благородната династия на Яма-Шита, държател на изключителен лиценз за търговия с тревните маймуни, които бродеха из безкрайните западни равнини. Семейството на Изо бе част от японската управляваща класа, но той самият беше извънбрачно дете от една китайска конкубина на баща му.
    Социалният позор от това, макар и не катастрофален, означаваше, че за него още от младини вратата за по-високи постове е завинаги затворена, макар и отворена за хора равни на него и бъдещата му жена — ако решеше да се ожени — трябваше да е китайка. Това стана причина да реши да влезе в търговията, защото в нея бяха процъфтели много китайски семейства, а връзките на баща му му осигуриха, макар и нисък пост в една от богатите търговски къщи с верига от складове от Бу-фаро на езеро Ери до Източно море.
    Неговата интелигентност плюс умението му да борави с цифри и усетът му за организация му спечелиха бързо повишение и щастливо представяне пред Юмико — четвъртата дъщеря на един китайски търговец, който с проницателно око за големия шанс й даде богата зестра.
    Бащините надежди за връзките на семейството на Изо не се оправдаха. След като Юмико роди син и дъщеря и вече носеше Томо, скритото неодобрение на старшия партньор на смесения брак накрая стана ясно — Уантанабе на два пъти беше подминаван в годишните повишавания, с което се тури край на надеждите му да достигне до висшите ешелони.
    Отчаянието му обаче беше краткотрайно. Изо Уантанабе бе извикан в двореца в Саракуза и го прие представител на господаря Яма-Шита, който му предложи поста на резидент агент в отвъдморските райони.
    Той, обясни оглавяващият търговията, щял да бъде един от петимата назначени пробно — първият, който ще бъде отвъд границите на Ни-Исан. Като осъзнаваше, че това е изпратена му от небето възможност да влезе в основата на едно пионерно начинание и да се измъкне от завоалираната, но отмъстителна дискриминация, която продължаваше да помрачава брака му и да пречи на кариерата му, Изо прие назначението без колебание.
    Корабите с колела на Яма-Шита посещаваха двата утвърдени търговски пункта в Бей-сита и Ду-арута веднъж годишно от няколко десетилетия, но през лятото на 2990 година Яма-Шита беше решил да развие редовни контакти с мютските племена в районите, намиращи се във вътрешността на страната.
    Изо и другите четирима назначени щяха да са първите в тази верига, която — ако резултатите бяха положителни — трябваше накрая да се разпространи по южните брегове на четирите свързани едно с друго езера, които образуваха Западното море — огромното водно пространство, което мютите наричаха „Голямата река“.
    Всеки резидент щеше да живее със семейството си на борда на плаващ дом, по-малък братовчед на триетажните парни чудовища, с които се провеждаше годишното пътуване до Ду-арута. Предвиждаше се плаващите домове да бъдат трайно закотвени на кейове, построени специално за целта, но при нужда те можеха винаги да вдигнат котва и да отплуват. Щяха да бъдат осигурени домашни прислужници, а корабите щяха да бъдат поддържани и, ако се наложи, защитавани от малки военни части.
    За Изо това означаваше поемане на ръководството на затворена общност от тридесет и пет души. До осигуряване на достатъчно местно задоволяване храна и други провизии щяха да се доставят по море.
    Юмико не преливаше от радост пред перспективата от едно изолирано съществуване в пущинака, но шансът да започнат на чисто плюс голямата сума, която се плащаше при завършване на деветгодишния срок, и обещанието за тримесечна платена домашна отпуска за всеки тридесет и шест прослужени месеца в отвъдморските райони смекчиха протестите й.
    Възможността тя и семейството й да не могат да оцелеят три години, камо ли пък девет, изглежда, не й мина през ума, а Изо благоразумно премълча за възможните опасности от пълчищата немити, неоковани във вериги диваци.
    Първите четирима резиденти бяха назначени в Детройт, залива Сагино, Чебойган и Лудингтън. Изо Уантанабе, последната далечна връзка във веригата, пусна котва на място, известно като Бентън Харбър, на двадесет мили на север от точката, където, на картите отпреди Холокоста, границата на щата Индиана срещаше източния бряг на езерото Мичиган.
    Главната им задача беше да създадат по-тесни търговски връзки, включително набиране на повече „гастарбайтери“. Трябваше да постигнат това чрез търговски и културни „съвети“, чиято цел беше да накарат мютите да възприемат отношението на майсторите на желязо към себе си не като студено и заплашително, а като… бащинско. Твърдо (тревните маймуни презираха слабостта) и все пак добро.
    Това само по себе си беше грандиозна задача, но на резидентите беше възложена и друга не по-малко важна задача — разузнаване.
    След първите набези на ешелоните на Федерацията в територията на Плейнфолк през 2989 година конфликтът между трекери и мюти се преместваше все по-близко до границите на Ни-Исан. И Яма-Шита реши да използва резидентите — в частност Уантанабе — за предни подслушвателни постове. Техните усилия за подобряване на търговските отношения щяха да им осигурят и прикритие, и възможност да събират информация за бойната машина на Федерацията и нейното напредване към Рънинг Ред Бъфало Хилс — името на Плейнфолк за Северните Апалачи.
    Като специално упълномощен, Изо Уантанабе беше най-близко до мястото на действие. Досега разузнавателните действия на воините от пустините на юга, изглежда, бяха спрели на западния бряг на широката лъкатушеща река, наричана от чуждоземците Мис-Хипи. Реката водеше началото си от група езера на северозапад от Ду-арута. Уантанабе се намираше на този пост по-малко от четири месеца, така че имаше да открива още много неща, но според първоначалните му контакти железните змии никога не се бяха опитвали да пресекат този воден път. Дали не можеха, или не желаеха да го направят, тепърва щеше да се види.
    Плейнфолк бяха казали, че железните змии предпочитат да вървят по следите на древните сухоземни пътища — повечето от които извън Ни-Исан отдавна се бяха превърнали в прах. От набавена срещу шест ножа карта на Федерацията беше ясно, че железните змии (наричани от техните собственици ешелони) трябва да пресекат множество по-малки реки, за да стигнат до Мис-Хипи.
    Изо Уантанабе още не беше виждал някоя от тези страхотни убиващи машини, но може би поради огромния си размер или конструкцията си те не можеха да плуват по река като натоварена волска кола със завързани към нея надути животински кожи. Толкова по-добре. Това означаваше, че до построяването на мост или изграждането на подходящ сал железните змии щяха да бъдат държани на залива — може би неопределено дълго. Тълпите строителни работници бяха лесна плячка и можеха да бъдат атакувани и избити.
    Мис-Хипи беше като широките ровове с вода, обграждащи дворците-крепости на господарите на Ни-Исан — представляваше една почти безкрайна защитна линия, която — доколкото знаеше Изо Уантанабе — може би заобикаляше на север около Западно море. Гъсто обрасли с гори и осеяни с езера хълмове съставяха първата отбранителна линия. Ако тя бъдеше преодоляна, железните змии щяха да бъдат спрени от широката река Сан-оранса, която защитаваше граничните области на Ни-Исан. Но не и небесата над тях, защото тези змии носеха крилати колесници, които можеха да пътуват през облачния свят на камите. Реките и планините не бяха препятствие за тях. Тревните маймуни наричаха тези колесници „стрелолисти“, а войниците, които ги яздеха, бяха известни като „облачни воини“.
    До този момент всичките истории за стрелолисти, пускащи огнени цветя от небето и убиващи хора с дълго остро желязо, не бяха нищо повече от приказки. Преувеличени слухове. Никой от неговите информатори не беше виждал стрелолист. Изо Уантанабе също не беше виждал до днес — когато видя два! Само че тези две небесни колесници не бяха като самолетите, описани му от неговите информатори. Крилата им не бяха триъгълни, а се простираха навън от двете страни на корпусите като на рееща се морска птица. И имаха опашка — не ветрилообразна като на птица, но все пак опашка — прикачена зад крилата от двете страни на кръглото тяло.
    Тяхната форма в известен смисъл беше нематериална. Изо Уантанабе не се съмняваше, че небесните колесници са продукт на Федерацията. Беше достатъчен само един поглед, за да го побият тръпки. Това бяха тъмни чуждоземски неща, чиято форма не би могла да бъде замислена в душата на един благороден самурай. Но какво правеха в небе, пълно със сняг?
    Търговският капитан на господаря Яма-Шита му беше казал, че железните змии са се оттеглили на юг в подземните си леговища за през зимните месеци, и неговите собствени опитомени тревни маймуни бяха потвърдили това. Но… щом горе имаше небесни колесници, това означаваше, че някъде на югозапад се спотайва желязна змия. Криеше се може би в гората и ги чакаше да се върнат.
    Да… Новината за нейното присъствие и точното й местоположение скоро щеше да достигне — ако не бе достигнала — до местните мютски племена. И някой щеше да му предаде тази новина с надежда да получи награда. За такива случаи Изо имаше няколко сандъка, пълни с малки подаръци — някои полезни, други просто дрънкулки.
    Уантанабе погледна празния лист хартия пред себе си и продължи да върти четчицата в мастилницата. Това му помагаше да се съсредоточи върху обстоятелствата, свързани с появата на небесни колесници. През последните две седмици въздухът ставаше все по-студен, но небето беше ясно или осеяно с разкъсани облаци. И тази сутрин изгряващото слънце беше затоплило празното небе. Чак по-късно на северния хоризонт се появи сивият облак.
    Двете небесни колесници бяха дошли от североизток и бяха отлетели на югозапад — към Мис-Хипи. Което означаваше, че са заобиколили или от север, или от юг — гонени от напредващия снежен облак назад към желязната змия. Но преди това трябваше да са летели в безоблачно небе — така че сигурно бяха забелязани от острооките мюти, живеещи по земите около езерото Ми-шига.
    Може би най-близкият му съсед, Сейто Ейчи, резидентът в Лудингтън, чийто плаващ дом бе на около сто и двадесет мили северно от неговия, ги беше видял да пресичат езерото Ми-шига, когато носеното от вятъра снежно покривало беше все още отвъд далечния бряг. Облачен воин беше подходящо име за хора, достатъчно дръзки да карат крилатите си колесници над такъв огромен воден простор! Но ако някога имаха неблагоразумието да нахлуят над Ни-Исан, камите, които пазеха небето, щяха да ги запратят към земята и те щяха да паднат като птици, поразени от стрелата на ловец.
    Изо реши да напише съобщение и да го изпрати на съседа си по пощенски гълъб. Трябваше да изчака да отмине снежната буря, но ако пуснеше гълъба по пладне на следващия ден, може би щеше да получи отговор, което щеше да му помогне да установи точното местоположение на ешелона. Ако обаче небесните колесници бяха заобиколили от юг, новината за тяхното появяване щеше да стигне до него по-късно. Но щеше да дойде — в това той не се съмняваше.
    При пристигането си в тези отвъдморски район мелезът с благородно потекло беше използвал организационните си умения, полагайки най-много усилия в областта на юг и запад от пристанището Бентън. В резултат на сто мили от мястото, където се намираше сега, имаше малко тревни маймуни, които да не знаят за възможността да спечелят награда, като докладват първи при откриване на желязна змия или стрелолист.
    Изо Уантанабе избра листче тънка хартия от една кожена папка и започна да пише съобщението до Сейто.


    За Буфало Бил Хартман, командир на „Луизианската дама“, новината дойде под формата на кодиран радиосигнал в 06.25 стандартно време, около десет минути преди изгрев-слънце на 12 ноември 2990 година. Хартман тъкмо се измъкваше от койката си, когато зумерът на леглото му тихо зазвъня. Той погледна видеодисплея над малкото бюро в ъгъла и видя как екранът бързо се изпълва с редовете на кодираното съобщение.
    Ешелонът на Хартман, който беше спрял за през нощта на седемдесет и шест мили южно от попътната станция Пуебло, вървеше по път — известен някога като магистрала 25, — който минаваше през реперна точка Тринидад и Ратън, Ню Мексико и през Канадската река, преди да завие на запад към Рузвелт — подземна база, разположена близко до отдавна изчезналия град Санта Фе. Тъй като картите на Федерацията за надземния свят бяха създадени на база на издания отпреди Холокоста, градските райони, държавните граници и главните магистрали бяха запазени като репери. Така въпреки че главната част на базата беше на неколкостотин фута под земята, тя беше известна като Рузвелт/Санта Фе.
    Десет такива бази бяха изградени под земната повърхност под или близко до главните градове на южния Среден запад. Повечето бяха наречени на имената на последните президенти на Съединените щати: управлението на Федерацията Уошингтън/Хюстън — известна неофициално като Гранд Сентрал или Хюстън/Гранд Сентрал, Джонсън-Финикс, Рейган/Лабок, Никсън/Форт Уърт, Айзенхауер/Сан Антонио, Труман/Лафайет, Ле Мей/ Джаксън, Линкълн/Литъл Рок и Грант/Тълса. Последната, която още се изграждаше, беше Монро/Уичита.
    Тези градове отдавна бяха изчезнали, бяха оставили само имената си върху картите, съхранени в компютърните архиви на Федерацията. Имена, които помагаха да се омекоти сивата анонимност на масивните плочести конструкции, заели тяхното място. Бункерите, които се притискаха към земята като изхвърлена на брега медуза в очите на скулптор, бяха връзката между подземния свят на Федерацията и Света със синьото небе над него.
    Също като мрежата от по-малки попътни станции и работни лагери, те бяха продукти на третото хилядолетие. Някои бяха още от началото на двадесет и четвъртото столетие; освен тях бяха останали много малко следи от човешко присъствие. Всички външни знаци на двадесетото столетие бяха изчезнали — изпарили се от ядрени експлозии или изтрити от лицето на земята от кръвопролитни борби между полудели групи оцелели хора за контрол на незамърсени източници в периода непосредствено след Холокоста.
    Руините, преровени от банди мародери, бяха бавно разрушени от вятъра и дъжда, бурите и ураганите и неумолимия ход на времето. Но въпреки нанесения й почти смъртоносен удар планетата беше оцеляла; беше започнала да оздравява.
    Невъзпрепятствана в продължение на над деветстотин години, природата беше възвърнала господството си над преходните, несъществени творения на човечеството, беше смляла бетона на прах и покрила купищата тухли с пясък или килим от червена трева.
    Подобно на границата между повърхността и подземния свят Санта Фе, към която пътуваше Хартман, ешелонът под негова команда също беше артефакт от третото хилядолетие. Построен през 2961 година, „Луизианската дама“ — за екипажа просто „Дамата“ — беше брониран влак, висок над тридесет фута, имаше шестнадесет вагона и беше дълъг деветстотин фута.
    Това беше подвижен дом на хиляда пионери — мъже и жени, които ядяха, къпеха се, спяха, воюваха и умираха един до друг в продължение на девет месеца от годината, които ешелонът прекарваше в операции на повърхността на земята. Носеха едни и същи дрехи и това бе така от Холокоста. До днес генерален президент винаги бе ставал мъж и поколения жени бяха служили като майки-настойнички на неговите деца, но извън тези две неизменни функции нямаше никаква друга дискриминация на база пол. Във Федерацията мъжете и жените се радваха на пълно равенство в статус и възможности от почистването на тръби в инсталациите за отпадни води на ниво А до най-високия изпълнителен пост в Черната кула и воюване на предната линия срещу мютите.
    Всеки вагон, свързан със съседния посредством гъвкав коридор, беше дълъг петдесет и пет фута и широк тридесет с пространство в него за три палуби; в двата края имаше двойки гигантски барабанообразни гуми с ниско налягане, високи дванадесет фута и също толкова широки.
    Хартман седеше в „седлото“ — горната палуба на командния вагон. То приличаше на мостика на фрегата отпреди Холокоста и под него имаше версия на корабен огневи/команден контролен център. Заместникът на Хартман, лейтенант Купър, отговаряше за втория, дублиращ, команден вагон на опашката, поради което ешелонът нямаше преден и заден край. „Дамата“ можеше еднакво лесно да се движи назад и напред или да се раздели на два независими сегмента — тактика, която често беше обърквала нападащите мюти.
    Съставът на ешелона можеше да се модифицира в зависимост от това дали „Дамата“ извършва продоволствен курс до попътните станции, или провежда бойни операции. В бойна конфигурация влакът теглеше десет бойни вагона, оборудвани с кули с многоцевни оръдия отгоре и отстрани, „кървав вагон“ с екип лекари, оглавявани от капитан-хирург Кийвър, и авиовагон, на който се намираше въздушната сила на ешелона — десет самолета „Скайхок Марк I“, едноместни с делта крило — едновековното им производство беше чествано през 2983 година.
    Авиовагонът имаше плосък покрив с двойно по-голяма широчина, който служеше за миниписта за излитане. С широко отворени дроселни клапи скайхокът излиташе от поставен под ъгъл парен катапулт и се „приземяваше“ с помощта на спирателна кука също както самолетите на самолетоносачите през двадесетото столетие. Поради специалното разпределение на вътрешността авиовагонът и силовият вагон имаха по-малко оръжия от другите. Командните и бойните вагони буквално бъкаха от бойна техника — топлинни сензори, оптични уреди за нощно виждане и инфрачервени лазерни далекомери.
    Също като екипажите на подводниците и бомбардировачите с голям обсег на действие от ерата преди Холокоста, пионерите живееха заобиколени от апаратура и оръжия. В десетки помещения под пода бяха разположени складове за амуниции, койките бяха сгъваеми и се ползваха на смени от дневния и нощен дежурен персонал и, както на подводниците от Старото време, нямаше прозорци. В критичен момент можеха да се отворят тесни процепи за гледане, но при нормални условия какво има навън се наблюдаваше на видеоекрани.
    Според Първото семейство за замърсяването на въздуха бяха отговорни полухората мюти. И всички знаеха, че това е вярно, защото те самите не страдаха от него. Мютите имаха отровни кожи, които, ако се допреш до тях с голи ръце, причиняваха на нормалните човешки същества загниване и освен това излъчваха отровни химикали, които замърсяваха атмосферата.
    Всеки пионер, дишал нефилтриран въздух, беше изложен на риск. Дори ако не загинеха в бой, пионерите знаеха, че деветмесечен тур в операции над земята съкращава с няколко години и без това краткия им живот, но те правеха тази жертва без колебание. „Те умряха, за да живеят другите“ беше фраза, набивана ежедневно в съзнанието на трекерите още от двегодишна възраст, думите бяха изсечени на мемориалната стена на централния площад във всяка дивизионна база. Те можеха също да се видят изписани с огромни букви по стените на коридорите, галериите и тунелите на платформите на станциите на метрото и на радиалните и кръгови пътища, свързващи мрежата от жилищни шахти.
    Човек трябваше да е сляп и глух, за да не приеме посланието, защото то редовно се показваше на екрана на програмите на деветте телевизионни канала, излъчвани във Федерацията, и често се включваше в звуковите съобщения заедно с множество други нравоучения на Първото семейство.
    „Те умряха, за да живеят другите.“ Основна истина…
    Макар продължителното излагане на радиация на повърхността да се смяташе за застрашаващо живота, през последните години нейното ниво спадаше и продължителността на живота непрекъснато нарастваше. Това се дължеше изключително на рязкото намаляване на броя на южните мюти, чието присъствие беше инфектирало щатите от Средния запад — Тексас, Аризона, Ню Мексико, Оклахома, Арканзас, Луизиана и Мисисипи плюс новите територии на Колорадо и Канзас — сега очистени и възстановени от Федерацията. Това беше голяма територия и изискваше постоянно поддържане.
    По-голямата част от южните мюти, които не бяха избити или поробени, бяха прогонени към източните и западни брегове и в пущинаците на Мексико. Няколко мародерстващи банди бродеха из външните щати в търсене на отпадъци като враните, но правеха всичко възможно да избягват контакт с патрулиращите ешелони и се бяха научили да се крият от кръжащи „Скайхок“, чието присъствие предизвестяваше неизбежното пристигане на някоя от страхотните железни змии.
    Настоящият план на Федерацията бе да завоюва отново Света със синьото небе, тоест огромните равнини зад новите територии. Северните мюти, които наричаха себе си Плейнфолк, представляваха по-трудна задача от южните си роднини. Възпитани да се бият и умират със същата решителност като трекерите, те притежаваха животинска хитрост, невероятна физическа издръжливост и самоубийствена смелост. За щастие те бяха неграмотни диваци, номади, живеещи ден за ден и въоръжени с примитивни оръжия — ножове, тояги-ножове и арбалети.
    Сплотени в единна сила под ръководството на някой умен лидер, те можеха да намерят начини да неутрализират по-развитата технологически и военна сила на ешелоните, но времето и съдбата работеха против тях. Въпреки колективното си име племената Плейнфолк нямаха чувство за националност и се биеха помежду си със същата готовност, с която се биеха срещу Федерацията.


    След като излезе от Никсън/Форт Уърт в началото на март за патрулиране, „Дамата“ прекара лятото в обикаляне по централните равнини — Канзас, Небраска и Южна Дакота — и помогна за по-нататъшно намаляване нивото на замърсяване на въздуха чрез унищожаване на седемстотин и двадесет и девет туземци с израстъци по главите. Някои от тях бяха още деца, но както често казваха старите пионери, „малките порастват и стават подли, грозни и големи като онези, които са ги отгледали“. Това беше израз на суров, но правилен здрав разум. Чрез избиването на младите и отглеждащи деца жени ефективно се неутрализираше племето. А и тяхната смърт най-често подтикваше оцелелите мъже и жени воини да започнат самоубийствени атаки срещу изпратените от ешелона бойни отряди пионери.
    Екипажът на Хартман даде няколко жертви, но общо взето тази операция беше успешна, за разлика от първата катастрофална среща на „Дамата“ със силите на мютите в Уайоминг предишната година. Тогава при завръщане в депото Хартман и неговите офицери бяха изправени пред съвета на оценителите да отговарят по обвинение за безразсъдно излагане на опасност на ешелона.
    Знаеше се, че туземците убиват пионери, но не се предполагаше, че могат да повреждат ешелони или да надхитрят техните командири. Със само двадесет и един в експлоатация и при сегашния темп на производство от по един на година ешелоните бяха най-ценният артикул в инвентара на Федерацията. Командният състав на „Дамата“ беше изживял няколко лоши момента, но накрая всичко се беше разминало със строго порицание и понижаване в чин.
    Можеше да бъде много по-лошо. Хартман имаше разумно обяснение защо нещата бяха протекли толкова лошо, но като всички опитни хора не се опита да се защити, като каже истината. Ако кажеше, че ешелонът и неговият екипаж са се натъкнали на злобните сили на мютски повелител, щеше да си навлече истинска беда. Мютската магия — нещо, което много ветерани, участвали в операции на повърхността, приемаха като безспорен факт — беше табу във Федерацията.
    В наръчника — видеоархив, съдържащ мъдростта, получена от Първото семейство, и норми за поведение, които регулираха живота на трекерите от люлката до гроба — имаше мъгляво загатване за минали твърдения за „мютска магия“ и последната дума на Семейството по въпроса. Официално такава магия не съществуваше. Споменаването й беше нарушение на Първи кодекс. Ако те хванеха да говориш за мютска магия или някой споменеше на полицията, че си говорил за нея, те обвиняваха в нарушение на Кодекса и не се приемаше никаква молба за помилване. Всеки обвинен в нарушение на Първи кодекс получаваше еднопосочен билет за стената.
    Този път завръщането у дома щеше да е различно. „Дамата“ не бе могла да изпълни поставената цел да убие хиляда мюти, което щеше да й донесе почетна грамота, но след като се приспаднеше времето за продоволствени курсове, 729 беше впечатляваща цифра. А и имаше възможност по обратния път към Никсън/Форт Уърт да хванат някои успели да избягат мюти или да извършат допълнителни рейдове.
    Въпреки отровното си присъствие известен брой мюти от вече разредените южни племена се използваха в надземни работни лагери. Трябваше да бъдат оковавани за през нощта, но понякога поради немарливост на охраната или външна помощ някои успяваха да избягат. Бегълците обикновено бяха невъоръжени, но тяхното преследване винаги беше интересно и понякога Хартман изпращаше хората си подир „въображаеми“ цели, за да ги поддържа във форма. Пък и опитът го беше научил, че често се случват неочаквани неща.
    Този ден беше точно такъв. Дешифриран и показан на екрана, сигналът от Гранд Сентрал тури край на надеждите на Хартман за посрещане на Нова година с роднините си в Айзенхауър/Сан Антонио. На „Дамата“ се заповядваше незабавно да промени курса си и да се насочи на изток към реперна точка Канзас Сити.
    След като пресечеше Мисури, той трябваше да откара ешелона на север през Демойн, Айова, след това на изток по старата щатска магистрала 80 до Сидър Рапидс. „Дамата“ трябваше да пропътува хиляда и двеста мили без обичайните нощни спирания и той трябваше да остави без внимание всякакви благоприятни цели по пътя. При пристигане в Сидър Рапидс трябваше да пусне самолетите да издирят и спасят една група, изпратена със задача отвъд Мисисипи.
    Заповедта да се отправи на север толкова късно през годината, когато снегът вече валеше по ниските склонове на Скалистите планини, дойде като нежелана изненада. Зимата беше сезон за почивка и превъоръжаване. Хартман не очакваше да го изпратят на повърхността до март за снабдителни курсове и операции по сигурността във Федерацията. А когато стигна до мястото в съобщението, където се казваше кого трябва да търси, се изненада още повече.
    Въведе съобщението в командния дневник — твърд диск, чиято памет можеше да се отвори само с комбинация от неговата идентификационна карта и гласов отпечатък — после нареди на дежурния радиооператор да изпрати до форт Уърт стандартния отговор НЕЗАБАВНО ДЕЙСТВИЕ. Радиооператорът знаеше къде да изпрати съобщението, но никой, освен Хартман не знаеше какво означава то.
    Хартман отиде при навигатора и му съобщи за промяната на курса към Тринидад вместо към Санта Фе. Каза му също, че ще изчака да стигнат на десет мили до точката на отклоняване, преди да осведоми останалата част от екипажа.
    Остави навигатора да изготви разписание на новия маршрут на база на трисменно пътуване и се прибра в квартирата си. Съобщението съдържаше и трета новина, която можеше да бъде посрещната със също толкова голяма изненада от пътниците на „Дамата“ — полковник Мари Андерсън, командир на попътната станция в Пуебло, и шестдесет и четирима офицери и бойци от нейния щурмови батальон от хиляда души, които трябваше да бъдат разтоварени на границата между подземния свят и Санта Фе.
    Полковник Андерсън — дама със стоманеносива коса; подчинените й я наричаха Мери-Ан — беше извикана в Гранд Сентрал на сесия на Съвета за планиране. С нея пътуваше разнородна група: офицери и войници, техници и строителни работници, тръгнали на юг за първата си отпуска след две години, прекарани на предната линия.
    За част от групата пътуването за дома щеше да свърши на хиляда и петстотин фута под земята с асансьора до ниво едно–1 в Рузвелт и неговата най-забележителна част — търговския център Ню Дийл; останалите, чиито роднини живееха в други дивизионни бази, трябваше да вземат совалката на подземната станция непосредствено под търговския център и след като похарчеха малко пари за топло ястие, за посещение на някоя от видеобитките или за участие в изкусните викторини в развлекателните галерии, щяха да се качат на пътуващия със сто и двайсет мили в час през земната кора Транс-Ам Експрес и след няколко часа също да са си у дома.
    Но сега всичко това се беше променило. Когато Хартман влезе в квартирата си, цифровият стенен часовник отброяваше последните секунди към 07.05. Като командир на ешелон той имаше повече лично пространство от всеки друг, но въпреки това то бе ограничено. Протоколът на службата и обикновената учтивост изискваха от него да споделя квартирата си с полковник Андерсън и проектантите предвидливо бяха осигурили една допълнителна сгъваема койка за такива случаи.
    Тъй като мястото едва стигаше за един, за двама бе още по-недостатъчно. Това изискваше известна координация между домакина и госта, но при това пътуване то не беше проблем — Хартман и Андерсън бяха добри познати.
    Бяха колеги от военната академия „Макартър“ и двамата я бяха завършили с отличие. Назначението на Андерсън в пионерните корпуси, обслужващи попътните станции, бе станало причина да прекъснат връзката си за няколко години, но и двамата се движеха с еднаква скорост по йерархичната стълба и след назначаването на Хартман за командир на ешелона беше само въпрос на време кога пътищата им ще се пресекат.
    През този период Хартман беше подписал документи за връзка с Лорен, една млада жена от трето поколение семейство на пионери. Няколко месеца по-късно двамата бяха уведомени, че тя е избрана за майка-настойница. Двамата се справяха добре от момента, в който бяха официално представени един на друг, и очакваха да отгледат детето, но някой в Института за живот обърка нещо и Лорен умря два месеца след имплантирането на микроскопичния ембрион — плод от семето на Генералния президент.
    Трекерите още от раждането си се подготвяха да приемат загубата на роднини с фаталистично вдигане на рамене. Скръбта беше разрешена и в крайни случаи се предвиждаше утеха, но се очакваше човек да скърби насаме. Смъртта трябваше да се разглежда като победа, не като беда, което означаваше, че Хартман беше получил уведомление за случая, но не и обяснение. Смъртта на неговата партньорка поради немарливост — за което на никой никога не беше търсена отговорност — остави у него неприятно чувство и той реши да не влиза в друга официално одобрена връзка.
    Тъй като не беше предразположен да изостави всичко, Хартман избра ергенлъка, като в свободното си време се задоволяваше с учебни видеопрограми и братска дружба с колеги офицери. Но винаги когато „Дамата“ получаваше задача да направи снабдителен рейс до Пуебло, което означаваше една нощ престой, той посещаваше квартирата на бившата си колежка и другар по койка Мери-Ан.
    И въпреки неодобрението на тъмнокосата приятелка на Мари Андерсън майор Джери Хилър от време на време те изоставяха командирското бреме и поставяха коня между стръките. Казваха си, че това е просто заради старото време, но и двамата знаеха, че е нещо повече.
    Когато той влезе, Андерсън подаде мократа глава иззад завесата на банята и каза:
    — Здравей… — Видя го как заключи вратата, как сложи табелка „НЕ ВЛИЗАЙ“. — Май имаш да ми казваш нещо.
    — Да. — Хартман набра заместника си.
    На видеоекрана се появи лицето на лейтенант Купър.
    — Добро утро, капитане.
    — Добро утро, Купър. Следващите двадесет минути ще съм зает с някои въпроси, затова ще ти бъда благодарен, ако поемеш „Дамата“. СИНК-ТРЕЙН заповяда да променим курса и да преминем на трисменно пътуване. Кажи на господин Макдонъл да събере шефовете на секции в седлото в 07.30. Ти и останалите от щаба също трябва да сте там.
    — Слушам, капитане. — Купър спря. — Нещо сериозно ли е?
    — Е, на никой не му харесва да играе на сляпа баба — каза Хартман. — Но го пази в тайна, докато го съобщя — ясно?
    — Разбрано…
    Хартман превключи видеодисплея в режим на текст и звук, свали маслиненосивата си тениска и се приближи към душа с палци, пъхнати в колана на шортите си — приличаха на боксьорски.
    — Нещо против да се присъединя към теб?
    Андерсън дръпна завесата и той видя познатите линии на стегнатото й тридесет и шест годишно тяло.
    — Заповядай…
    Хартман влезе в нишата с душа. Нямаше начин двама души да стоят под струята, без телата им да се допират до няколко интересни места — но те отдавна бяха свикнали с това. В Академията мъже и жени имаха общи спални и бани с комунални душови клетки, в които можеха да се поместят четирима души едновременно — или шестима добри приятели.
    Хартман си сипа сапун от дозатора и се насапуниса. Не отиде под душа при Мери-Ан, защото се чувстваше възбуден. Когато течеше водата, душът беше единственото място, където можеш да говориш без опасност някой да те подслуша. Хартман нямаше сигурни доказателства, че на влака има подслушвателни устройства, но не беше стигнал до ранг на командир, без да открие, че невнимателното говорене често ти струва живота.
    — Да ти изтъркам ли гърба?
    — Да. — Хартман се обърна към стената и Андерсън го прегърна през кръста. — Щеше да ми търкаш гърба.
    — Спокойно, ще стигна и до него. Виж, обикновено правим това два пъти в годината. Два пъти в една седмица предизвиква нездравословни апетити.
    — Времето и мястото са неподходящи, миличка. Слушай. Току-що се обадиха от СИНК-ТРЕЙН. „Дамата“ не се прибира у дома. Още не, във всеки случай.
    Ръцете на Андерсън продължиха да се движат.
    — И как ще стигна аз до Санта Фе?
    — Ще те откараме със самолет.
    — Бил, стига глупости. Никога не съм летяла с тези измишльотини от тояги и въжета и нямам намерение да го правя сега.
    — Аз изпълнявам заповеди на СИНК-ТРЕЙН и докато си на „Дамата“, ще правиш каквото ти кажа. Което означава, че имаш около четиридесет и три минути да свикнеш с тази идея.
    — Гадняр…
    Андерсън го ощипа по задника с твърдите си като желязо пръсти, но Хартман очакваше това отмъщение и се беше стегнал, така че не го заболя много.
    — Стига, Мери-Ан. Успокой се. Ще си пафнеш трева и ще ти мине.
    — С удоволствие бих го направила, но никога не я нося… особено в Гранд Сентрал. Но това няма значение. Как ще ме откарат, по дяволите? Ако мислиш, че ще позволя да ме окачат като багаж на някой скайхок, много се лъжеш! — Гласът на Андерсън омекна, когато Хартман се отпусна. Слабините им се допряха и тя му се усмихна.
    Хартман се успокои.
    — Не се безпокой, СИНК-ТРЕЙН вече е помислил за това. Пращат от Санта Фе двуместен скайрайдър.
    — О, чудесно…
    — Ей… спри! Трябва да пазиш репутацията си. Нали те наричат Желязната лейди.
    — Да. Но съм такава само когато краката са ми на земята…
    — Виж, това е на сто седемдесет и две мили по суша. По въздух няма да продължи повече от час и половина. Просто трябва да поседиш малко неудобно деветдесет минути. Да не искаш да кажеш, че не можеш?
    — Как беше при теб първия път?
    — Все още чакам някой да ми предложи такова пътуване — иронично отговори Хартман и спря протеста й с една бърза целувка. — Ако почне да ти действа на нервите, просто затвори очи, облегни се назад и мисли за…
    Твърдите бедра на Андерсън се отъркаха в него.
    — Не казвай нищо, за което може да съжаляваш, момчето ми…
    — Права си. — Хартман я прегърна. — Не е време да се държим глупаво. Даваш ли си сметка, че ни остават само още шест години… може би осем, ако имаме късмет? — Той въздъхна. — Бих желал да сме заедно…
    Андерсън сложи глава под брадичката му, докато се олюляваха нежно под струите топла вода.
    — Още ли ти липсва Лорен?
    — Не толкова, колкото ще ми липсваш ти.
    Андерсън плъзна ръка около кръста му.
    — Накъде пътуваш?
    — Сидър Рапидс, Айова…
    — Къде е пък това?
    — На около хиляда и двеста мили на северозапад оттук. На същата ширина като Чикаго.
    — Кристо! Там не вали ли сняг по това време от годината?
    — Така казват.
    — Сигурно е нещо много важно, за да рискуват да те изпратят толкова на север. Имаш ли някакво подкрепление?
    — Не, доколкото знам.
    — Каква е задачата… или още не са ти казали?
    — Откриване и спасяване на група. Поне така се казва в заповедта на СИНК-ТРЕЙН. Петима наши хора са изчезнали там. — Той вдигна рамене. — Хюстън иска да ги намеря и… да ги доведа.
    — Фед?
    — И да са, няма да ми кажат.
    „Фед“ беше прякор, който се отнасяше за специални агенти, за които се смяташе, че работят за Първото семейство. Никой никога не беше попадал на сигурни доказателства, че такива хора съществуват, но това не беше разсеяло широко разпространеното мнение, че ги има.
    — Единственият вид други хора, които бродят наоколо, са нарушители. Освен ФИНТЕЛ2, разбира се. Но за първи път чувам някой да работи на изток от Мисисипи.
    — Да. Другото странно нещо е, че двама от тях са планеристи от „Дамата“ — Джоди Казан, ръководител на въздушното отделение, която направи пет тура с мен преди самолетът й да се взриви. В онази битка, за която ти разказах, когато…
    — Когато сте се натъкнали на някаква неочаквана трудност…
    — Да, същата. Вторият е мъж, Брикман. Един от тримата, които изгубихме, преди да побегнем на юг да лижем раните си. За другите трима нищо не знам… освен факта, че един е планерист… но всички мислеха, че Казан и Брикман са загинали над Уайоминг миналия юни. — Хартман вдигна рамене. — Изглежда, сме сбъркали.
    — Този младеж, Брикман… да не би случайно да е 2102–8908 Стивън Рузвелт Брикман?
    — Да, същият. Откъде знаеш името и номера му?
    — Това е човек, който се запомня… по много причини.
    — Но… как така?
    — Той долетя в Пуебло на самоделен планер преди почти една година. Каза, че избягал, след като бил свален и взет в плен от едно мютско племе…
    Хартман гледаше изненадано.
    — Бил е пленник?
    — Така каза. Ние съобщихме по радиото на „Дамата“ да проверят дали имате планерист с такова име. Твоят свързочник очевидно не ти е предал запитването ни. Във всеки случай той потвърди, че Брикман е един от тримата планеристи, записани като загинали на вражеска територия на североизток от Шайен на 12 юни, точно както твърдеше и нарушителят.
    — Нарушител?
    — Всеки, който идва от повърхността, напуснал частта си и без документ за идентификация, автоматично се смята за потенциален нарушител, докато не докаже противното. Знаеш го.
    — Разбира се — изръмжа Хартман. — Но всички нарушители застават до стената. И каква беше историята му?
    — Не знам. — Андерсън понижи глас. — Поискахме досието на Брикман от Гранд Сентрал и то беше с девето ниво на достъп.
    — Което имаш право да четеш.
    — Добре че не го направих. Иначе можеха да ми опекат задника. Брикман е в списъка за специално третиране.
    Хартман повдигна вежди.
    — Така ли? Добре, че ми каза, макар че, ако бъда честен, не бих казал, че съм много изненадан. Винаги говоря открито с новите планеристи, когато идват на борда, след това сравнявам мнението си с това на Макдонъл, коменданта на ешелона. Двамата преценихме, че той може да стигне далече.
    — Знам какво имаш предвид — каза Андерсън. — Има един такъв особен поглед…
    Хартман я притегли до себе си.
    — Да. Очите. — И погледна нейните.
    — Така че внимавай.
    — Ти също. — Той я целуна по върха на носа. — Добре, удоволствието свърши. Да излизаме.
    — Разбира се… — Андерсън дръпна завесата настрана. — Просто от любопитство… винаги ли се къпеш с чорапи?
    Хартман погледна краката си.
    — По дяволите! Виждаш ли какво става, когато си наблизо? — Той свали чорапите и започна да ги изстисква.
    — Може би ще е по-добре, ако спреш душа. — Мари Андерсън излезе от нишата, взе две кърпи, хвърли едната на Хартман и започна енергично да се бърше. — И така, каква е новината за останалите от моята част? И те ли ще бъдат откарани със самолети в Санта Фе? Или ще трябва да отидат пеша?
    — Нито едното, нито другото — отговори Хартман. — Ще останат при мен.
    Мери-Ан спря да си бърше косата, хванала в ръце единия край на кърпата, а другия стиснала между бедрата си.
    — Но тези хора трябваше…
    — До три месеца да се приберат, да. Отлага се. Трудно е, но е така. Ще се върнат у дома заедно с нас.
    — Това е жестоко… — Андерсън затърси решение. — Не можеш ли да ги свалиш в Монро/Уичита, когато минаваш оттам? Знам, че преходът не работи, но те могат да слязат през вентилационната шахта, която беше пробита през пода на старата попътна станция.
    — Няма да минем през Уичита. Маршрутът ни е през Грейт Бенд и Салина. Теренът е по-лек и ще можем да поддържаме добра скорост и през нощта.
    Андерсън изпсува, след това изля разочарованието си върху собственото си тяло с допълнително наказателно триене.
    — Все трябва да има нещо, което да можем да направим!
    — О, не зависи от „нас“. И не забравяй, че това е твоето тяло, мила.
    — Благодаря, ще го запомня — каза тя раздразнено.
    — Слушай, Мари, това е заповед. Ако не ти харесва, оплачи се в СИНК-ТРЕЙН… когато идеш в Санта Фе.
    — Това означава да преодолея цял куп бюрократични прегради. Всяко оплакване, което правя, трябва да мине целия път до щаба на пионерния корпус, преди да бъде предадено на СИНК-ТРЕЙН. През което време…
    — … при условие, че някога стигне там…
    — … ти ще си отвъд Мисури.
    — Точно така. Ти знаеш отговора… точно както СИНК-ТРЕЙН знае, че твоите хора знаят, че пътуват за дома с „Дамата“. Няма заповед да ги стоваря, защото никой от Гранд Сентрал не дава пукната пара дали те ще са у дома на Нова година, или не. Единственото, което е от значение за Гранд Сентрал, е този ешелон да отиде в Сидър Рапидс. И то бързо. Така че не ми пречи да изпълня заповедта.
    Андерсън загуби интерес към него, прекара кърпата по бедрата си и надолу и назад по краката.
    На Хартман не му беше необходимо да гледа лицето й, за да знае, че тя би предпочела да го удуши с нея. Той метна кърпата си на врата си и взе чорапи и бельо. Не беше съвсем сух, но имаше само четири минути да се облече, преди да съобщи лошата новина на помощниците си и на командирите на отделения — и това изобщо не го радваше.
    Като командир, който се грижеше съвестно за хората си, той можеше да разбере нежеланието на Мери-Ан да изостави войниците си, но се подразни, като откри, че тя изглежда по-загрижена за тях, отколкото за него. След по-малко от тридесет минути щеше да отлети и да го остави с начумерения екипаж и нежелания проблем да се оправя два месеца с още шестдесет и четирима недоволни.
    Той вдигна ципа на работния си комбинезон в защитен цвят и си сложи жълтата бейзболна шапка под установения ъгъл. Андерсън, вече по пликчета и тениска, пъхаше нещата си в полевата си раница. Все още беше с гръб към него.
    — Стига, Мари… не се сърди. Тази нова задача ще е трудна за всички.
    Тя се обърна. Стиснатите й устни бяха изкривени в кисела усмивка.
    — За всички, освен за мен. Прав си. Ти си последният, на когото трябва да се сърдя. Извинявай.
    — Не казвай „извинявай“. Просто кажи довиждане.
    Прегърнаха се топло. Андерсън долепи лице до неговото.
    — До следващия път, а?
    — Разбира се. И не се тревожи за хората си. Няма да е пътуване за развлечение, но ще направя всичко възможно да се погрижа за тях. Устните им се срещнаха за кратко, после, когато се пуснаха с нежелание, Хартман взе ръчния си часовник. — Кристо! Закъснял съм! — Той го сложи на ръката си, стисна я за рамото и прошепна: — Слушай, този Брикман… Къде отиде, след като напусна станцията?
    — Сложиха му качулка на главата, оковаха го и го откараха в Санта Фе със скайрайдър от Биг Ред Уан, откъдето са го предали на началника на военната полиция на Ню Мексико да го отведе в Гранд Сентрал. А от Гранд Сентрал ни посъветваха да изтрием името му от дневника на базата.
    Хартман кимна.
    — Това обяснява защо не ни беше изпратена информация. Ние все още го водим за убит в акция.
    — Не разбирам — каза Андерсън. — След като е бил изпратен в Гранд Сентрал като нарушител миналия ноември, какво, по дяволите, прави горе в снега в Айова?
    — Права си — съгласи се Хартман. — Но дори да го намеря, ние с теб никога няма да научим отговора. Младият господин Брикман е от списъка за специално третиране — ти ми го каза.

Глава 2

    За Стив Брикман всякакви предимства, давани на лицата от списъка за специално третиране, в този момент бяха неопределени и съмнителни. Той, разбира се, нямаше причина да се чувства различен — освен в отрицателен смисъл, защото и той, и четиримата му спътници неочаквано се бяха озовали в тежка ситуация. Отново набързо, лошо замислено действие го беше изправило пред трудности и опасности.
    Пристигането им преди зори през същия ден на набраздените от вятъра дюни на Лонг Пойнт на западния бряг на езерото Ери отбелязваше края на първата фаза на бягството им от Ни-Исан, източните земи, над които господстваха майсторите на желязо. Предстоеше втората фаза — преминаване по въздух на хиляда и петстотин мили до Уайоминг. Това пътуване след напрегнат, но успешен старт, беше тръгнало катастрофално зле. След два и половина часа полет Стив откри, че горивото им бързо свършва — и щеше да стане още по-лошо.


    С помощта на двама трекери-ренегати — Джоди Казан и Дейв Келсо — Стив беше спазил обещанието си да освободи Кадилак и Клиъруотър, двама надарени мюти от Плейнфолк от племето М’Кол, които бяха в ръцете на майсторите на желязо. Обещанието беше дадено пред Мистър Сноу, хитър стар летописец, чийто ум служеше като хранилище на устно предаваната история на племето. Мистър Сноу може да беше пазител на миналото и водещ интелект на племето, но това не го предпазваше от грешки. Преди всичко той беше отговорен за изпращането на Кадилак и Клиъруотър в Ни-Исан; решение, за което по-късно съжаляваше и което Стив прибързано беше предложил да поправи.
    Но както в повечето ситуации, в които Стив беше изпадал, това не беше толкова просто. Преди да даде обещанието на Мистър Сноу Стив беше привлечен в редовете на АМЕКСИКО — строго секретна организация под директното командване на Генералния президент на федерация Амтрак. Толкова секретна, че само шепа избрани от Първото семейство знаеха за съществуването й.
    Обучен като планерист — военновъздушният елит на надземната ударна сила на Федерацията — Стив сега беше „мексиканец“ — общо название, вероятно прието от оперативните работници на АМЕКСИКО заедно с използването на думи и фрази от езика, известен преди Холокоста като испански; език на отдавна изчезнала нация, която някога бе граничила с южния край на Федерацията и сега беше убежище на някои от прогонените племена на южните мюти.
    Новият шеф на Стив, главнокомандващият Бен Карлстром, му беше възложил същата задача, както и Мистър Сноу. Но тъй като не смяташе мютите за хора, той беше посочил Кадилак и Клиъруотър като „цели“ и думата „спасяване“ беше заменил с „пленяване“.
    Мистър Сноу също беше цел — ако перифразираме Карлстром — „за отстраняване от уравнението“. Задачата на Стив беше да откара тримата живи във Федерацията или да остави труповете им на лешоядите.
    Съществуваше скрита заплаха за наказателни санкции, които могат да бъдат наложени на сестрата на Стив, Роз, и неговите родители-настойници, Ани и татко Джак. Смъртта или лошото третиране на неговите родители-настойници би била за него голяма беда, но щеше да я понесе. Заплахите срещу Роз не можеше да допусне да се изпълнят.
    Стив беше приел задачата, защото тя му даваше възможност да се върне в Света със синьото небе и да помисли за някоя маневра. Даваше му време да помисли как да направи така, че всеки да получи каквото желае — или да бъде излъган и накаран да мисли, че го желае. Имаше впечатлението, че Карлстром не му вярва. Това чувство беше взаимно. През няколкото месеца, прекарани на повърхността и запълнени с дейност, Стив беше открил, че Първото семейство от столетия лъже лоялната си войска — може би от самото начало, когато облаците пепел от огнените бури, преминали над Америка, бяха превърнали слънцето в студено червено око за повече от три десетилетия.
    Но причината не бяха само заплахите и лъжите. В най-важния и опасен момент Карлстром беше онзи, който осигури жизненоважна подкрепа на Стив да си пробие път към свободата. Част от тази подкрепа беше един агент под кодовото название Сайд-Уиндър, преобразен с помощта на пластична хирургия като мют.
    Сайд-Уиндър, който претендираше, че работи в Ни-Исан от години, беше просто част от озадачаваща структура, която включваше няколко важни агенти от една от собствените разузнавателни мрежи на майсторите на желязо. Стив, който не знаеше за тази връзка, беше направил сделка с високопоставен самурай от друга мрежа, а вероятно имаше и други. Пласт подир пласт от измами и интриги забулваха важни истини за Първото семейство, федерацията Амтрак и техните вековни врагове, мютите.
    Възложената му от Карлстром задача — и доброволно поета от Мистър Сноу — сама по себе си беше достатъчно трудна, тъй като мютите вярваха, че никой не се е върнал от „Източните земи“. Но тя беше станала двойно по-трудна от чувствата му към хората, които му беше заповядано да предаде. Кадилак и Клиъруотър бяха мюти с идеално оформени тела и чиста, без петна кожа — също като истински човешки същества, — която изкусно бяха прикривали чрез растителни багрила, за да не се различава от многоцветните кожи на останалите от племето.
    Мистър Сноу имаше характерна за племето кожа и деформации на костите, поради които всички мюти бяха смятани за „изроди с израстъци по главите“, но беше надарен с енциклопедична памет, забележителен интелект и безгранична мъдрост, съчетана с дяволит, добродушен хумор.
    Дилемата на Стив произтичаше от факта, че той се беше — да използваме изтърканата фраза от времето преди Холокоста — влюбил в Клиъруотър и тя му беше отговорила със същата страст.
    Израснал във Федерацията, където думата „любов“ изобщо беше непозната, Стив никога не беше изпитвал дълбочината на това емоционално изживяване. Но той беше изключително близък със сестра си — по-близък, отколкото могат да са две нормални човешки същества. Двамата с Роз имаха изключително силна телепатична връзка, която ги отличаваше от другите трекери още от ранно детство, и при достигане на пубертета Роз беше придумала Стив за сексуална връзка.
    С постъпването му във въздушната академия на четиринадесетгодишна възраст тази връзка прекъсна поради дългата раздяла. Роз все още изпитваше същите чувства, но Стив, неин неохотен партньор, ги беше преодолял. От първостепенно значение беше психичната връзка; чувствата му към Клиъруотър — които бяха изплашили Роз толкова много — бяха нещо съвсем различно.
    Тези чувства бяха станали причина за задълбочен самокритичен анализ. Още от съвсем малък Стив беше учен да смята мютите за поразени от болест животни, позор за Природата, същества, които трябва безмилостно да бъдат изтребвани. Интимната връзка между трекер и мют беше немислимо нарушение на Първи кодекс, продукт на болен мозък. Но привличането, което двамата с Клиъруотър изпитваха един към друг, беше неустоимо и за Стив желанието да притежава тялото и душата й се бе превърнало в непреодолима мания.
    Връзката му с Мистър Сноу и Кадилак почиваше на чувството на благодарност. Макар че той беше взел участие в убийствено въздушно нападение срещу тяхното племе, те го бяха излекували и по-късно го бяха спасили от почти сигурна смърт. Ако те бяха заловени от трекери, щяха да бъдат убити на място, но тези двама така наричани диваци бяха показали такава степен на снизхождение и опрощение, каквато той не заслужаваше. Чувствата му към Клиъруотър бяха станали причина да измами доверието им, но отново не бяха последвали никакви обвинения и той не можеше да ги предаде втори път.
    В Наръчника ясно се казваше, че нормалните морални съображения не са в сила в отношенията между трекери и мюти. Въпреки външното подобие те не бяха хора, те бяха умствено увредени антропоиди, чието място в еволюционното дърво беше приблизително по средата между човешките същества и отдавна изчезналите човекоподобни маймуни. Карлстром, ръководителят на АМЕКСИКО, му беше казал, че „обещанията пред мютите не важат“. Едната половина от Стив знаеше, че това е вярно, но другата, новосъбудената, му казваше, че не е.
    От момента, когато беше извършил първия си самостоятелен полет над земята, в него беше настъпила дълбока промяна. Беше се почувствал разкъсан на две. Солидарността, която изпитваше към другарите си трекери, и тържествената клетва за непоколебима лоялност към Първото семейство бяха в конфликт с нарастващото чувство, че той не е и никога не е бил напълно част от тяхната подземна империя. Влизането в Света със синьото небе беше като… връщане у дома. То отхвърляше всякакви съображения и Стив знаеше, че това е вярно.
    За момента обаче смазващият товар на тези терзания беше изместен от по-непосредствения и основен проблем за оцеляване…


    Стив, Джоди и Келсо бяха опитни пилоти, но никога не бяха летели на нещо толкова сложно като скайрайдър. Инструменталното табло беше отрупано с ключове, циферблати и помощни навигационни средства плюс видеоекран, който показваше положението на самолета като точка на движеща се карта, която се програмира преди излитане. Те бързаха, така че нямаха възможност да открият как се прави това и бяха съвсем незапознати с двигателя, който беше по-мощен и работеше на съвсем различен принцип от акумулаторно захранваните двигатели на „Скайхок“, с които бяха свикнали.
    Стив беше пътувал два пъти със скайрайдър, но първия път беше много зает в приказки с пилота — бившата си съкурсничка Дона Монро Лундквист, а при втория случай — нощен полет с един необщителен МХ — през по-голямата част от пътуването гледаше през капака на кабината обсипаното със звезди нощно небе.
    До тази сутрин Джоди и Келсо никога не бяха виждали скайрайдър, но също като Стив, бяха достатъчно схватливи да излетят и да го управляват не с помощта на претрупаното инструментално табло, а инстинктивно. Шансът да направят фатална грешка беше силно намален от наличието на един „бордов идиот“ — съкратен списък, включващ основните контролни проверки и регулировки, които летецът трябва да направи при излитане и кацане.
    Но той не им каза всичко, което трябваше да знаят, преди да предприемат това пътуване. И тъй като временно бяха обездвижили водача си, Сайд-Уиндър, и двамата МХ пилоти, изпратени да ги върнат във Федерацията, нямаше кой да им каже, че за обратния полет самолетите трябва да се презаредят от огромната цистерна, заровена в пясъчната почва край затревената писта.
    Преди да напуснат Лонг Пойнт Келсо с помощта на Джоди напълни две торби с храна и други полезни неща от склада на брега — ако Сайд-Уиндър не им го беше показал, нямаше да знаят какви богатства лежат заровени под краката им. По същия начин не се сетиха, че там може да има цистерна с гориво. Но дори да се бяха сетили, едва ли щяха да могат да я открият. Подобно на склада с продукти с хитро покрития с камъни капак, точките на достъп до цистерната бяха скрити от неканени посетители под потъмнял от годините дънер, който можеше да се отключи и отмести само с помощта на специален инструмент.
    Истината беше, че те бяха толкова доволни, че са надхитрили изпратените да ги откарат трима души, че идеята, че самолетите се нуждаят от презареждане, просто не им дойде наум. Тях ги занимаваше само една мисъл — колкото се може по-бързо да се изметат от Лонг Пойнт.
    Стив летеше с Клиъруотър и плячката на Джоди от склада на брега в товарното отделение; Джоди летеше с Келсо плюс Кадилак и втората торба с плячка в товарното помещение.
    Също като Джоди и Келсо, Стив беше проверил горивото след включването на батериите, които захранваха таблото на бордовите системи. Визуалният дисплей, градуиран да отчита наличното гориво в проценти, показваше седемдесет и пет процента. В долната половина на циферблата имаше четири малки правоъгълни прозорчета, разположени едно до друго. Първите три бяха червени, такава беше и долната част на четвъртото прозорче; горната част беше бяла.
    Тъй като по природа бялото се възприемаше като неутрално и следователно не показващо нищо, Стив не без основание прие, че първите три червени маркировки отговарят на 75% и показват три пълни резервоара и един почти празен. Имаше малък проблем с тънката червена линия в долната четвърт на четвъртото прозорче, но фактът, че 3.25 не е точно крайно на 75, не предизвика у него никаква тревога. Той просто заключи, че нула процента показание на циферблата оставят на пилота четвърт резервоар за последните няколко мили преди двигателят да спре.
    Беше сбъркал. Поради същата изопачена логика Джоди и Келсо направиха същата грешка.
    Беше вярно тъкмо обратното. Червеният стълб във всеки правоъгълник показваше празен резервоар, а процентните показания се отнасяха за включения в момента в горивозахранващата система резервоар. Пилотите на двата скайрайдъра бяха пристигнали с включен четвърти, резервен резервоар, които беше три четвърти празен.
    Когато вече бяха летели на запад час и половина, еуфорията им започна да се изпарява. Червеният сегмент в четвъртото прозорче пълзеше нагоре, не надолу и стрелката, показваща процента на оставащото гориво, бързо падаше. Стив не каза нищо на Клиъруотър, нито на Джоди и Келсо — те летяха отдясно, краят на крилото на самолета им бе наравно с опашката на неговия — но след половин час, след проверка на всеки бутон, ключ и циферблат, страховете му се потвърдиха. Другите три резервоари бяха празни.
    По дяволите!
    Стив включи канала за връзка с другия самолет. Бяха поддържали радиомълчание от напускането на Лонг Пойнт, за да предотвратят всякакво подслушване и евентуално проследяване. След като Сайд-Уиндър и двамата МХ пилоти през последните два часа не бяха пратили никакво съобщение, навсякъде из Гранд Сентрал сигурно звъняха алармени звънци, а след като Карлстром откриеше какво се е случило — ако вече не беше открил, — щеше да стане страшно. Не беше време да започнат радиовръзка за затрудненото си положение, но Стив нямаше избор — положението беше критично.
    — Брейкър едно до Брейкър две. Как сте с горивото, край.
    В слушалката се чу гласът на Келсо.
    — Странно, че питаш. Ние с Каз тъкмо се опитваме да разберем защо горивото намалява толкова бързо, след като летим с оптимална пътна скорост и височина. Излетяхме със седемдесет и пет процента, а сега имаме трийсет.
    — При мен циферблатът показва трийсет и седем — каза Стив. — Това е добрата новина. Лошата е, че показанието се отнася само за един резервоар. Още от излитането летим на резерва. Другите три са празни.
    — Кристо! — изруга Келсо. — И колко побира резервоарът? Почакай минутка… Джоди търси дали някъде няма видеофакс версия на бележки за работа. Вие имате ли?
    — Остани включен… — Стив каза на Клиъруотър какво да търси, но тя не намери нищо. — За съжаление не, Дейв. Най-доброто, което можем да направим, е да затворим дроселите. Бъди внимателен обаче. Тези неща падат от небето под ъгъл шейсет и пет градуса. Но ако можем да изразходваме по-малко гориво, можем да увеличим пробега.
    — С колко? При нас горивото свършва по-бързо, отколкото при вас, защото имаме по-голям товар! Забрави ли, че караме твоя шарен приятел?
    — Стига, Дейв. Той е със същата нормална кожа като теб.
    — Може би. Но отвътре не е същият…
    — Слушай! Не дрънкай глупости! Всички сме в еднакво положение.
    — Да, но не сме в един и същи самолет! Това не ме радва, Стив. Джоди току-що ми показа картата. Точно под нас има голяма водна площ.
    — Знам. Езерото Мичиган. От другата му страна е родината на мютите от Ши-Карго. Потомствен дом на двамата ни приятели.
    — Каква полза от това, ако ще потънем, преди да стигнем там? — извика Келсо.
    — Няма да потънем! — извика и Стив. — Ще успеем!
    — На тази или на другата страна… какво значение има?! — изръмжа Келсо. — Ще ни отрежат главите, като кацнем.
    После се обърна към Джоди.
    — Нали ти казах, че рано или късно този кучи син ще ни вкара в беля!
    Джоди погледна видеоплотера за местоположението, провери разстоянията по пластифилмовата карта и му отговори само с очи — устата й остана затворена.
    Стив също помълча, после каза:
    — Знаеш ли какво? На Лонг Пойнт сигурно е имало скрита цистерна.
    — Да бе! — присмя се Келсо. — Да имаш друга безполезна информация?!
    Джоди изгуби търпение.
    — Престани, Дейв!
    Продължиха по същия курс няколко минути в ледено мълчание. Стив погледна другия скайрайдър и видя, че Джоди върти глава, сякаш търси нещо. След малко тя вдигна един правоъгълен предмет и го размаха триумфиращо.
    — Брейкър две до Брейкър едно. Намерих го, Стив!
    Беше намерила видифакс — тънка, джобен формат, банка данни. Горната повърхност беше разделена между един течнокристален екран и специални клавиши, в това число за команда за превъртане, която позволяваше на наблюдателя да сканира блокове от копия чрез преместването им ред по ред нагоре и надолу по екрана с различна скорост.
    Джоди избра главното меню, влезе в менюто за гориво и намери интересуващата ги информация.
    — Добре… чуваш ли ме, Стив?
    — Брейкър едно слуша…
    — Резервният резервоар събира 30 галона гориво. Оптималният разход е един галон на двайсет и пет мили, което осигурява максимален пробег седемстотин и петдесет мили…
    — Но ние тръгнахме със седемдесет и пет процента от това количество — обади се Келсо.
    — Знам — отговори Джоди.
    Стив въведе цифрите в малкия калкулатор на долния пулт на инструменталното табло.
    — Това ни осигурява пробег петстотин двайсет и пет мили.
    — Не се радвай толкова — каза Джоди. — Това е валидно при товар само летецът и другите три резервоара празни. В нашия случай са в сила някои други цифри…
    Келсо избухна.
    — Добре, разбрахме, Каз! Стрелката на този циферблат отива към двайсет процента.
    Джоди го прекъсна.
    — Дейв, спри за малко. Стига си вил като койот!
    — Ние сме близко до двайсет и девет — каза Стив. — Но това не означава нищо, ако не знаем колко сме изминали.
    — Мисля, че мога да ти отговоря. Успях да накарам този екран с картата да се върне малко назад. Приближаваме реперна точка Гранд Рапидс. Това означава, момент… че досега сме изминали триста и дванайсет мили.
    — Благодаря. Ще се обадя след малко. — Стив започна да въвежда числата.
    Джоди подаде картата на Келсо.
    — Провери какво е разстоянието между Гранд Рапидс и реперна точка Милуоки… — Пръстите й заиграха по клавишите на калкулатора.
    След малко Стив се обади по радиото.
    — Пресметнах. Разходът ни е един галон на двайсет и две мили. Ако показанието от двайсет и девет процента е вярно, ще можем да изминем още сто деветдесет и пет мили. При вас как е?
    — Не е много добре, Стив. С допълнителния товар ние изминаваме само осемнайсет цяло и девет мили с галон. В резервоара имаме само шест. Според изчисленията това прави сто и тринайсет цяло и пет мили, но без да отчитаме насрещния вятър.
    Стив погледна картата си.
    — Все пак имаме шанс. Езерото Мичиган е широко само осемдесет мили.
    Гласът на Келсо направо го проглуши.
    — Идиот проклет! Погледни скапаната си карта. Ние сме над Гранд Рапидс. Това е на сто и дванайсет мили от Милуоки! Погледни през предното стъкло! Наистина ли мислиш, че ще минем сто и дванайсет мили с гориво може би за сто и тринадесет мили?!
    — Какво искаш да направя?! — извика Стив. — Да изхвърля част от горивото, за да имаме същия шанс като вас? Напъни си малко мозъка, Дейв! Ние сме на осем хиляди фута. Ако двигателят ви спре, ще можете да планирате десет, може би петнадесет мили.
    — О, така ли? Човекът, който не се сети, че излита с празни резервоари, сега е експерт по „Скайрайдър“! Ако смяташ, че ще летя над тази водна шир, за да открия, че това нещо планира като ютия, трябва да те разочаровам! Когато горивото свърши, искам под колелата да има трева. Ние с Каз поемаме на юг!
    Стив намали разстоянието между самолетите и крилата им почти се допряха. Той погледна към Джоди Казан, която му пречеше да види Келсо.
    — Джоди, за Бога! Не можеш ли да направиш нещо?!
    Тя бързо прекара ръка през гърлото си — сигнал, използван да каже на пилотите да изключат двигателя, който се използваше и като знак да се изостави една безполезна ситуация или спор.
    — Мисля, че той е прав, Стив. Видя ли какво има пред нас?
    — Да — каза Келсо. — Погледни вдясно!
    Стив погледна на северозапад. На хоризонта имаше застрашителен облачен вал, който бързо идваше срещу тях.
    Клиъруотър посочи разкъсаната пепелявосива стена на облаците и каза:
    — Това носи в корема си Бяла смърт!
    Беше права. Облакът носеше сняг. Фронтът му се простираше далеч встрани, горният край на места се издигаше почти два пъти по-високо от сегашната им височина.
    — Ще трябва да го изпреварим, Стив — обади се Джоди. — Той може да се простира оттук чак до Северна Дакота. С горивото, което ни е останало, няма да можем да се изкачим над него, а и там също не ни чака нищо добро. Ако пък кацнем в тази „бяла тъмнина“, както я наричат ветераните, може да имаме големи неприятности.
    — Каквото и да направим, ще имаме големи неприятности — измърмори Келсо, затвори дроселната клапа, премести контролния лост напред и нагоре вляво и се гмурна под опашката на Стив.
    Стив погледна през рамо и видя как скайрайдърът се плъзга под него, за да го изпревари. Изруга и натисна бутона на предавателя.
    — Брейкър едно до Брейкър две. Какъв е новият ти курс?
    — Просто следвай задника ми, Брикман! — извика Келсо. — Летя към южния край на езерото. Оттам можем да се насочим на запад! — Той хвърли поглед към Джоди. — Стига това скапано време да не ни попречи!
    Джоди не каза нищо. Познаваше нрава му.
    Стив потисна гнева си и увеличи скоростта, за да се изравни с Келсо. Знаеше, че трябва да променят курса, но се подразни от това, че е изгубил контрола над ситуацията. Келсо беше помогнал да се измъкнат от Херън Пул, но още от първия ден не помагаше с нищо, а само създаваше затруднения.
    Когато си в каша като тази, в която бяха те, едно от нещата, от които не се нуждаеш, са хора, които се оплакват, вместо да предлагат позитивни решения. Търпението на Джоди без съмнение беше продукт на дружбата, родена от бедата, но търпението на Стив се изчерпваше. Той мислено даде на Келсо още един шанс да промени поведението си. Ако ли не, червеноглавият плямпач щеше да се окаже излишен… и Джоди щеше да реши дали иска да остане вярна на един неудачник, или да се присъедини към печелившия отбор.
    Той погледна Клиъруотър и видя, че е напрегната — беше се свила на седалката и не помръдваше.
    Стив стисна успокоително ръката й.
    — Отпусни се! Преди малко ти харесваше да летиш, нали? Какво има?
    Тя стисна устни.
    — Не ми е ясно за какво говорите. Разбирам само, че нещо не е в ред и че си много ядосан. Кадилак трябваше да дойде с нас. Тогава двамата подземни хора щяха да са свободни да вървят, където искат.
    — Права си. Това щеше да направи нещата много по-прости. Но идеята беше да се раздели рискът, така че… ако този самолет или самолетът на Келсо бъде свален, един от вас двамата все още да има шанс да се прибере у дома.
    Устата й се отпусна малко.
    — Всички ще се приберем у дома. Не сме ли родени всичките в сянката на Талисмана?
    — Ти и Кадилак може би. Мисля обаче, че той не се интересува много за останалите от нас. Не се безпокой за Келсо. Джоди и аз ще се оправим с него. Той е от онези хора, които се чувстват щастливи само когато се оплакват. Иначе има добро сърце.
    „А ако установя, че не е, аз лично ще пробия дупка в него…“
    — Страхувам се от Бялата смърт.
    — Ти? — Стив се засмя. — Хайде стига! Ти не се плашиш от нищо! Вие с Кадилак сте видели повече от тези неща, отколкото всеки от нас! Келсо е преживял три зими, Джоди е оцеляла една. Аз съм този, който трябва да се страхува!
    — А страхуваш ли се?
    — Не… Аз имам теб, нали? Вярвай ми. Накрая всичко ще бъде добре.
    — Да, знам — каза Клиъруотър. — Дори ако ние с теб не доживеем да го видим.
    Понеже трябваше да следва самолета пред тях, Стив не можеше да види лицето й и да разбере какво точно има предвид с тази загадъчна бележка.
    Усетила, че го е разстроила, Клиъруотър добави:
    — Вярвам ти. Животът ми е в твоите ръце. Такава е волята на Талисмана.
    Стив пак погледна облака вдясно, след това насочи вниманието си към самолета на Келсо.
    — Защо винаги трябва да се връщаме към това проклето пророчество? Нямам ли и аз дял в онова, което чувстваш?
    — Но аз наистина го дължа на теб, златен мой. Ти наистина…
    — Да… — Стив погледна право напред. Сигурно бе прекрасно да има някой, на когото да можеш да се осланяш. Някой, който истински да държи на теб, който поема всичките ти грижи, прави всички пресмятания и се грижи да не ти се случи нищо лошо. Защо винаги ставаше така, че той трябваше да се грижи за всички?
    Може би така ставаше с хора, които обичаха да дърпат конците. Но Джеферсън 31-ви, настоящият Генерален президент — с когото се беше срещал, — изнасяше най-голямото шоу на земята. Човек можеше да е повече от сигурен, че той не дава пукната пара за никого под себе си. Включително за Стивън Рузвелт Брикман. Личеше му по очите. Джеферсън беше от хората, които могат да те изпратят до вратата, да ти се усмихнат приятелски, да те потупат бащински по рамото — и да знаят, че извиканият от тях наказателен взвод те чака в коридора.
    Истинската сила действаше на нивото на Генералния президент и точно това трябваше да го тревожи…
    Когато двата самолета се спуснаха, сивата стена на облака започна да ги прихлупва като вълна, която заплашваше да ги погълне без остатък. Силният северозападен вятър гонеше безброй снежинки към тях.
    Стив погледна жироскопния компас. Следваше Келсо в посока два нула нула и бяха слезли на деветстотин фута. Беше ясно, че Келсо иска да поддържа визуален контакт със земята, умно решение при тези обстоятелства, но ако искаха да не се удавят, скоро трябваше да вземат по-южен курс.
    Стив погледна картата и се опита да намери характерна особеност на езерния бряг под тях. И изведнъж се случи. Когато левият му показалец стигна до Бентън Харбър, картата и повърхността на земята под тях съвпаднаха и той видя тумбестите правоъгълни очертания на кораб до дървен кей. Не беше от масивните кораби с колела, посетили търговския пункт, но все пак беше голям, с колело с лопатки, широко колкото цялата кърма.
    При идеална видимост Стив може би щеше да види и вдигнатото нагоре лице на мъжа, застанал на долната палуба като черна точка на фона на тъмните дъски, но не и в този сняг. Изо Уантанабе видя двата скайрайдъра да минават над него, но хората в самолетите не го видяха.
    За Стив това не беше необходимо. Имаше само едно място, откъдето би могъл да дойде корабът — Ни-Исан. Майсторите на желязо го бяха докарали тук и бяха построили квадратния кей, на който беше закотвен. Сигурно го бяха докарали толкова далеч от Ни-Исан преди седмици, ако не и месеци. Корабът и невидимият му екипаж можеха да са само на Яма-Шита: неговият род имаше изключителен лиценз за търговия с мютите. Но Яма-Шита беше мъртъв от една седмица — убит от Клиъруотър по време на бунта. Неговите раболепни слуги долу знаеха ли това? И знаеха ли, че неговите убийци са избягали?
    Това не беше вероятно, въпреки че майсторите на желязо използваха пощенски гълъби. Родът на Яма-Шита вероятно още не се беше съвзел от шока и най-вероятно беше зает повече да отблъсква завистливи съперници, които искаха да откъснат по парче от търговската му империя, отколкото да уведоми хората си в далечните райони.
    Не. Истинският въпрос беше другаде: защо един кораб, пълен с джапи, беше закотвен на южния бряг на езерото Мичиган през втората седмица на ноември? Провеждаше ли Хиро Яма-Шита някаква разширена операция с мютите в този район?
    Необходимостта да продължат напред и да изпреварят настъпващия сняг правеше подробното наблюдение невъзможно, но Стив не видя никакви съоръжения на брега. Хората на кораба може би бяха въоръжени, но те бяха като завързани патици. За момент Стив се изкуши от съблазнителната идея да завладее кораба и бавно, но величествено официално да поеме към търговския пункт в Ду-арута. Щяха да са в абсолютна безопасност по море — щяха да слизат на брега само за дърва за парния котел — източника на енергия и топлина. Проблемът с храната щеше да се реши с риболов, както правеха и майсторите на желязо.
    Зимата щеше да отстъпи мястото си на Новата земя. Освободена от хватката на ледените пръсти, почвата щеше да се стопли и засетите семена щяха да се разбудят. Нова розова трева щеше да израсне по лицето на света и когато дойдеше пролетта и въздухът омекнеше, те щяха да доплуват и пратениците на М’Кол щяха да се присъединят към другите племена в края на годишната търговска среща с майсторите на желязо. И тогава, преди огромните триетажни кораби с колела да се появят, те щяха да се приближат до брега с откраднатия кораб пред очите на чакащите мюти.
    Стив си представи лицата на мютите, когато поведеше групата си по брега. Да, това щеше да е много по-добре, отколкото пътуване до Уайоминг. А ако Келсо започнеше да нахалства, щеше да свърши завързан за колелото с лопатки…
    — Стив!
    Викът на Клиъруотър прекъсна мечтите му. Скайрайдърът на Келсо беше изчезнал. Видимостта беше нулева. Кабината беше обградена от плътна снежна пелена.
    Стив наклони самолета наляво, насочи носа надолу и отвори широко дроселната клапа. Снегът започна да оредява, после остана зад тях, когато изпревариха облака. Той знаеше, че са спечелили само временен отдих. Единственият начин да избягат беше да летят на югоизток обратно към Ни-Исан, — мястото, където той не искаше да се върне.
    Той върна скайрайдъра на юг — и погледна покрития с топящ се сняг капак.
    — Не можеш ли да ги видиш? — Зрението му беше добро, но той вече знаеше, че някои мюти могат да виждат движещи се обекти на учудващо голямо разстояние — както птиците виждат жертвата.
    Клиъруотър затърси в небето пред тях.
    — Гледай внимателно… — Стив разклати самолета — спусна последователно лявото и дясното крило, за да осигури по-добър обзор. Южният край на езерото Мичиган, който лежеше точно под дясното му рамо, беше в сянката на напредващия снежен облак.
    Видя долу пясъчни дюни и блата, превзели площта, някога пресушена и изравнена под бетонните основи на стоманодобивните заводи и нефтохимическите комплекси. Отровните изпарения и сернистите пушеци от ерата преди Холокоста бяха превърнали площта в пустиня, но девет столетия по-късно водата на езерото Мичиган беше така чиста и синя, както през 17-о столетие, когато първите френски ловци на кожи бяха плували с канута по Уобаш.
    Клиъруотър протегна ръка и каза:
    — Там!
    Той погледна натам, накъдето му сочеше. На неколкостотин фута под тях една точка с крила летеше на югозапад. Келсо и Джоди. Всяка минута щяха да останат без гориво и щяха да потърсят приемливо за кацане място.
    — Не ги изпускай от поглед — каза Стив и включи връзката между самолетите.
    — Брейкър едно вика Брейкър две. Как сте с горивото? Край.
    — Брейкър две — отговори Джоди. — Нула по стрелката на уреда през последните шест минути, но двигателят още… момент, току-що спря. Край.
    — Не се отчайвайте. Опитайте да намерите място и за двата самолета. Следваме ви.
    — Прието. Дейв казва, че според картата имало път, който водел на запад. Слизаме към него. Брейкър две край.


    В момента, в който Джоди прекъсна връзката, самолетът влезе в поредната заслепяваща снежна вихрушка. Стомахът й се сви на топка.
    — Ще можем ли да кацнем?
    Келсо се бореше с управлението.
    — Каз… това единственото, в което можеш да си сигурна. Дали ще можем да се измъкнем, е съвсем друго.
    Измъкнаха се на относително чисто място на небето. На двеста фута отдолу видяха разбит път — остатъци от магистрала 30 на САЩ. В този сняг беше невъзможно да се прецени състоянието му, а без гориво не можеха да прелетят ниско, за да го разгледат. Влязоха отново във виелицата, снежинките се лепяха по стъклото и те не виждаха почти нищо.
    — Безнадеждно е! — извика Келсо. — Ще кацна по посока на вятъра. — И отвори задкрилката. — Затегни си колана.
    Без тяга завой се прави с насочен надолу нос, за да се избегне загубване на скорост, което при малка височина обикновено е фатално. Снегът остана зад тях, така че видимостта малко се повиши, но пък скоростта на въздуха над крилото малко се намали, като отне от ценната подемна сила и увеличи скоростта на спускане.
    Покритият със сняг път се издигаше към тях със заплашителна скорост.
    — Дейв! За Бога…
    Трите гуми се удариха в земята, после отхвърлиха отново самолета във въздуха на северната страна на пътя; главата и гърбът на Джоди се удариха болезнено. Келсо завъртя и излезе беше почти неуправляем, но с помощта на порой ругатни от Келсо се завъртя и излезе на централната линия на импровизираната писта.
    — Готово! — Келсо се опита да коригира отклонението надясно, но лостовете за управление вече не действаха.
    Първо удари земята главното колело откъм страната на Джоди. При удара колесникът оцеля, но при втория удар се счупи. Скайрайдърът се сгромоляса напред на носовото колело, дясното стъпи на наклонения, обрасъл с трева банкет и скайрайдърът се наклони още повече наляво. Крилото от страната на Джоди заора в земята и се прекърши. Самолетът се разтърси и заподскача по неравния път. Още части от задната страна на кабината се откъснаха. Скайрайдърът се завъртя по корем, след това се плъзна настрани по неповреденото дясно крило по покритата със сняг растителност на северната страна на пътя.
    Джоди за миг зърна някакви дървета. Вътрешният й радар почувства, че сигурно ще се блъснат. Тя притисна брадичка до гърдите си и стисна ръце пред тях. Знаеше, че ако оцелеят, ще открият, че е имало достатъчно място скайрайдърът да мине между дърветата, но че по закона на Мърфи е трябвало да се ударят.
    Дясното крило остърга последното дърво — кабината от страната на Келсо понесе удара.
    Джоди, макар да бе вързана с обезопасителните колани, се удари силно в преградната стена — дори шлемът не й помогна. За част от секундата преди да изгуби съзнание последното нещо, което регистрира умът й, беше непреодолимо чувство на облекчение: може би щеше да умре, но поне нямаше да изгори жива…
    Стив и Клиъруотър имаха по-малко тегло и затова и малко гориво в резервоара. Като се плъзна застрашително близко над върховете на дърветата, Стив прелетя над пътя, за да намери скайрайдъра на Келсо.
    В тази вихрушка трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху поддържането на курса на самолета. Разчиташе Клиъруотър да види другия скайрайдър, но дори нейното остро зрение го пропусна при първите два опита. Забеляза го чак когато Стив мина за трети път на запад.
    — Ето ги!
    — Добре! Не ги изпускай от очи!
    — Ох… крилата му са счупени! — Тя притисна лице към стъклото. — И нищо не се движи!
    — При това време е по-добре да стоят вътре — каза Стив, за да я успокои, макар че изобщо не беше спокоен.
    От друга страна, нямаше смисъл да се тревожи за онова, което можеше да се е случило, а може и да не се бе случило на Джоди, Келсо и Кадилак. Първото нещо, което трябваше да направят, беше самите те да кацнат благополучно.
    Той се наклони наляво и се насочи на изток почти успоредно на твърдия път по посока на вятъра. Въгленосивата сянка на самолета му се плъзгаше по снега. След тридесет секунди по цифровия часовник в кабината беше почти на миля оттатък дърветата.
    Зави обратно, подготви се за кацане и каза на Клиъруотър по радиоканала:
    — Ще летя над пътя. Кажи ми, когато ги видиш. Може да стане всеки момент!
    Клиъруотър откопча предпазните колани, долепи лице до стъклото и се взря навън.
    Видимостта беше отвратителна. Земята беше побеляла, около тях се сипеха снежинки. От показанията на уредите Стив разбираше, че лети по права линия на височина по-малко от петдесет фута, но силните пориви на вятъра ги тласкаха във всички посоки. Единственият надежден указател къде свършва земята и откъде започва небето бяха тъмните закътани петна под клоните на дърветата.
    — Сега! Сега!
    Колелетата докоснаха земята и Стив изключи двигателя. Зърна за миг предната половина на скайрайдъра на Келсо — беше се ударил в едно дърво край не настиланата повече от деветстотин години магистрала с шест платна. Кацането беше като пързаляне с ролкови кънки по гофрирана ламарина. Стив издърпа лоста на спирачката докрай и блокира главните колела. И точно когато се чудеше какво е станало с другата половина на скайрайдъра на Келсо, се блъснаха в него.
    Стив, който миг преди това беше получил предупредителен сигнал от своя ангел пазител, дръпна Клиъруотър назад. Успя да я предпази да не изхвърчи с главата напред от кабината, но рязкото спиране я свлече от седалката. Коленете й се удариха в арматурното табло, чу се остро пукане като от чупене на кости и Стив изтръпна.
    Клиъруотър не издаде никакъв звук. Твърдостта на характера и душевната дисциплина бяха направили мютите — с малко изключения — почти напълно неподатливи на болка.
    — Кристо! Добре ли си?
    Клиъруотър бавно се надигна, опипа коленете си и изпъшка:
    — Ще ти кажа, след като се опитам да ходя. — Посегна към лоста, с който се отваряше нейната страна на кабината. — Трябва да намерим Кадилак…
    Стив я хвана за рамото и я натисна на седалката.
    — Стой тук. Аз ще отида да видя какво е станало. — Той бързо се измъкна. Болката от раната в бедрото му напомни, че Клиъруотър не е единствената, която не е в най-добра форма за надземна експедиция.
    Затвори кабината и погледна да види в какво са се ударили. Беше разкъсаният опашен лонжерон на самолета на Келсо. Витлото се беше счупило.
    „Браво, Брикман…“ Той отвори товарното отделение и извади сламено пончо — дреха, каквато майсторите на желязо даваха на робите мюти. Спусна визьора на шлема си, наведе се срещу виещия вятър и закуцука към разбития скайрайдър на Келсо.
    Той се беше блъснал в едно огромно дърво — тъмен силует сред белия пейзаж. Ударът беше свалил снега от клоните и той почти бе затрупал самолета. Нямаше никакъв знак за движение, никакъв звук.
    Дръжката от дясната страна на кабината беше заяла. Стив разби аварийния спасителен панел зад кабината и се опита да я отвори. Пантите бяха изкривени и заяли. Той ги насили нагоре и видя, че другата половина е разбита. Вътре влизаше сняг и покриваше тялото на Келсо. Джоди се беше превила на две. Лявата й ръка беше върху гърдите — дясната върху Келсо.
    Стив сложи ръка върху рамото й.
    — Джоди…
    Главата й леко се помръдна.
    — Как си?
    Джоди отвори очи. Трябваха й няколко секунди да фокусира очите си. За мозъка й трябваше малко повече.
    — Ох… — Ръцете й посегнаха към катарамата на предпазния колан.
    Стив я откопча. След това охлаби каишката под брадата на шлема й и го свали.
    — Имаш ли нещо счупено?
    — Мисля, че не. Вратът ми… — Тя предпазливо помръдна глава. — Ооо!
    — Чакай… — Той опипа мускулите и костите на гърба й и тя се задъха от болка.
    — Ей! По-леко!
    — Ще се оправиш. Малко ще боли, но изглежда всичко си е на място.
    — Мога винаги да си тегля куршума, нали? Когато ровихме в склада на брега, взехме няколко ампули с морфин и няколко пакетчета клауд найн.
    — Те може да ни трябват за Келсо… ако е жив. Хайде, размърдай си задника. — Той й подаде ръка и тя се заизмъква от кабината. Клиъруотър накуцваше неуверено към тях.
    — Май имаме още един кандидат за парада на болните — засмя се Джоди, въпреки че зъбите й тракаха от студ. — Загазихме. Но все пак мисля, че има надежда.
    Стив вече беше влязъл в кабината и проверяваше пулса на Келсо.
    — Жив е… Дейв! Дейв! Чуваш ли ме?
    Келсо простена. Стив вдигна визьора на шлема му и видя, че е стиснал зъби от болка. Алуминиевите ребра от неговата страна на кабината бяха разкъсани и смачкани и Келсо беше затиснат от бедрата надолу.
    — Лошо ли е пострадал? — попита Джоди.
    — Не знам. Но не изглежда добре.
    Клиъруотър отиде при тях и се наведе над кабината. Дишаше през стиснати зъби.
    — Какво правиш тук, по дяволите? — викна й Стив. — Казах ти да стоиш в самолета!
    — Къде е Кадилак?
    — Едно по едно! — отсече Стив. — Келсо е тежко ранен!
    — Но Кадилак също може да е ранен!
    — Преди малко ми каза, че всичко ще е наред, защото Талисмана бди и над двама ви!
    — Ох, упорит си като него! — Клиъруотър тропна с крак и едва не припадна от острата болка, която прониза крака й от глезена до бедрото.
    Джоди я хвана, тя се олюля и седна на стъпалото.
    — Спокойно… остави на нас.
    Стив излезе от кабината. Споделяше загрижеността на Клиъруотър, но не се подаде на раздразнение.
    — Джоди… тази дупка в кабината е ужасна. Трябва ни нещо да я покрием, за да предпазва Келсо от снега, докато го извадим оттам.
    — Защо не използваме люка на товарното отделение?
    — Идеално… — Стив извади брадвата от кабината и с известна ирония добави: — И ако се окаже, че Кадилак все още е цял, можем да го попитаме дали ще иска да ни помогне.
    Клиъруотър погледна присвитите му очи, но не се хвана на въдицата.
    Вратата на товарното отделение беше конструирана да се вдига нагоре, но тъй като самолетът беше наклонен на една страна, ключалките се бяха забили в земята. Стив отсече пантите и с дръжката на брадвата повдигна изкривения люк.
    Клиъруотър помогна на Джоди да измъкне тежката торба, натъпкана с плячка. Когато я вдигнаха, видяха вдървеното тяло на Кадилак — първо главата, с лице, обърнато надолу.
    Страхувайки се от най-лошото, Стив го обърна по гръб. Нямаше никаква следа от нараняване. Очите на мюта бяха затворени, но не беше в безсъзнание. Спеше дълбоко — и доволно похъркваше.
    Клиъруотър ахна отчаяно, загреба шепа сняг и разтри лицето му; после, когато той не реагира, напъха втора шепа в яката му.
    — Уф! Какво става?! — Кадилак се надигна на лакти, удари главата си в ниския таван, падна назад и се хвана за челото.
    Измъкнаха го и го изправиха. Той се олюля. Беше изпил толкова много саке на Лонг Пойнт, че не можеше да стои прав. Но с оглед на случилото се това се беше оказал най-безопасният начин за пътуване. Беше учудващо.
    Кадилак измъкна снега от яката си и се усмихна на Клиъруотър и Джоди признателно — и доста измъчено.
    После погледна озадачено небето, от което мълчаливо падаха бели снежинки. Вцепененият му от сакето мозък явно трудно възприемаше ставащото.
    — Сняг — каза той. — Вали сняг.
    Неразбирането отстъпи място на разбирането, последвано от вълна на предпазливо въодушевление. Кадилак хвана двете жени за ръцете.
    — Къде сме… в Уайоминг?
    — Не съвсем — каза Стив. — Но ти започваш да загряваш…
    Вятърът отново задуха и снегът — вече големи като нафора снежинки — заваля по-силно.

Глава 3

    Дадоха на Келсо транквиланти и го прегледаха. Дясната му ръка и десният му крак бяха счупени, но без рентгенов апарат и преглед от лекар беше невъзможно да се каже дали има вътрешни наранявания. Отново Клиъруотър дойде на помощ. С неразкрита досега дарба на повелител тя можеше да чете така наречените от нея „огнени дяволи“. Сложи нежно ръце върху тялото на Келсо, откри фрактурите в рамото и бедрото и установи, че има също четири пукнати ребра. Най-лошото беше, че беше счупена ставата на бедрото — или може би пукнат таз.
    Стив си помисли дали да не го ликвидира веднага. Алтернативата беше да го носят по целия път до Уайоминг, но докато стигнеха там — при условие, че някога стигнеха — дори Мистър Сноу нямаше да може да му помогне.
    Това беше трудна алтернатива, пред която можеха да се изправят, ако ситуацията се влошеше, и щеше да предизвика разногласия. Стив знаеше, че Джоди ще се бори до последния момент да запази Келсо жив. Но пък ако беше на мястото на Келсо, той също щеше да е доволен, ако някой го защитава.
    Междувременно единственото, което можеха да направят, беше да му сложат шини, да бинтоват счупените крайници, за да предпазят бедрената става от по-нататъшно разместване, и да го вържат за вратата на люка на товарното отделение като на шейна.
    От склада на брега на Лонг Пойнт бяха взели бинтове, лекарства и храна и — най-доброто от всичко — няколко аварийни термоодеяла. Но оцеляването им беше застрашено от съвсем неподходящите им обувки и дрехи и липсата на подслон.
    Стив вече беше предприел мерки за решаване на последното. За да освободят Келсо, изместиха фюзелажа от дървото, като използваха клони за лостове. После подпряха счупеното дясно крило със същите клони, като наведоха плоскостта така, че десният край на крилото да допре до земята. Преместиха Келсо под него и сега той лежеше, завит с две одеяла, върху клонки, отсечени от околните борове. Меките вечночервени игли миришеха сладко и успокояващо.
    Нагласиха още клони в предния и задния край на крилото, сложиха и още няколко слоя, за да спрат снега, и се получи уютно малко скривалище, в което се сгушиха.
    В сравнение с раните на Келсо раната отпреди една седмица от стрела в дясното бедро на Стив беше само малко неудобство, но ако не й отделеше достатъчно внимание и грижа, скоро нямаше да може да върви. Клиъруотър беше ожулена и с натъртени колене, а Джоди я болеше и вратът, и целият гръб и едва ходеше. При това положение той трябваше да върви напред — което не го правеше много щастлив, но все някой трябваше да поеме това задължение, за да оцелеят.
    Краката на Джоди не бяха пострадали, но щяха да са необходими две или три седмици преди Стив и Клиъруотър да оздравеят достатъчно, за да извършат преход от хиляда мили — и по целия път да носят Келсо. Стив знаеше, че това е на практика невъзможно, но трябваше да тръгнат, за да оцелеят; тук можеха да останат най-много два или три дни — не толкова за почивка, колкото за подготовка за предстоящия преход.
    Трябваше да се махнат оттук. Дори електронните уши на Карлстром все още да не бяха доловили паническия им разговор във въздуха, той скоро щеше да научи, че са излетели с почти празни резервоари. И единственото, което трябваше да направи, беше да начертае един кръг върху картата. И нямаше да мине много време преди някой от неговото разузнаване да разбере в коя част на кръга се намират.
    Към това трябваше да се прибави съвсем неочакваната заплаха от присъствие на майстори на желязо в пристанище Бентън — само на шестдесетина мили от мястото, на което се намираха. След като той бе видял кораба, беше основателно да се допусне, че някой от борда може да е видял двата скайрайдъра. И ако поддържаха връзка с помощта на пощенски гълъби, новината щеше да бъде предадена на рода на Яма-Шита. Майсторите на желязо непрекъснато пращаха писма и документи по правителствената пощенска система и паралелните частни мрежи от куриери на всеки от всеки от седемнадесетте феодални владетели.
    Стив и другарите му бяха дали на рода на Яма-Шита достатъчно основание да съжалява за участието им в построяването на летящи машини. Роднините на самурая можеха да сбъркат рапорта за двата скайрайдъра с ракетно захранваните самолети, които той и другарите му бяха използвали за бягството от Херън Пул.
    През това време на годината, като се имаха предвид атмосферните условия и разстоянието, което ги отделяше от главната квартира на фамилията в Саракуза, възможността за намеса оттам беше малко вероятна, но нямаше смисъл да се рискува — особено при неизвестния брой джапи на котва до брега. Оттук нататък преследването от агенти на АМЕКСИКО и на майсторите на желязо бяха фактори, които трябваше да имат предвид; щеше да е глупаво да основават бъдещите си ходове само на късмета.
    Стив седеше сгушен с Джоди, Клиъруотър и Кадилак пред примуса, топлеше ръцете си, поклащаше глава и мислеше за тежкото им положение. Защо ставаше все по-трудно и по-сложно, вместо да става по-лесно и по-просто? Кога щеше да свърши това? И преди всичко защо беше пренебрегнал всички предупреждаващи сигнали и се беше набутал в тази каша?
    Отговорът беше заключен някъде далеч вътре в него — може би в някакъв непознат, чийто шепнещ глас той чуваше от време на време. С връзките на вуйчо Барт можеше да се уреди на безопасна и приятна писарска длъжност, но това щеше да е много лесно. Примерът, оставен от татко Джак, и неговата собствена потребност да се съизмерва с най-умния и най-добрия от най-добрите го бяха накарали да стане планерист. А това на свой ред бе станало причина да открие желанието си за работа на повърхността, един умопомрачаващ опит, който бе освободил чувства, разколебали предишната му безпрекословна вярност към федерация Амтрак, чувства, които го бяха накарали да се чуди къде всъщност му е мястото.
    Стив винаги беше вярвал, че е по-умен от всички, беше се радвал да противопоставя разума си на системата — но защо имаше това ненаситно желание да знае всичко, винаги да бъде първи? Защо той, а не друг? От къде на къде си въобразяваше, че е някакъв супергерой, който може да се справи с всичко и да победи? Откъде беше дошла тази арогантна самоувереност? Това беше лудост. И как той — който от най-ранна възраст беше изградил у себе си стоманена самостоятелност — се беше забъркал? Защо беше започнал да се интересува какво чувстват другите и какво им се е случило? Какво значение имаше това за него, по дяволите? Плейнфолк вярваха, че всичко писано ще се случи: „Колелото се върти, пътят е начертан…“, непрекъснато повтаряха Мистър Сноу, Кадилак и Клиъруотър. Но това не обясняваше нищо. Небесните гласове? Кой им беше дал право да се месят?
    Същият въпрос можеше да се постави на Първото семейство. Може би това беше причината, поради която той не можеше да се освободи: да потърси укритие, да потърси възможност… и затова се чувстваше толкова объркан. Страстно желаеше да се успокои с мисълта, че някъде има приятел, който бди над него, готов е да му протегне ръка, да поеме част от товара му, но не можеше да се съгласи наистина да се осланя на някого или нещо. Имаше моменти, когато започваше да се съмнява дори в Клиъруотър. Защото ако погледнеш, всеки има гледна точка. И онова, което наистина създаваше проблеми, беше идеята, че някой друг — било това личност като Генералния президент или някоя въображаема сила като Талисмана — вече е планирал всяка стъпка, която ще направиш в живота си… и че той, Стивън Рузвелт Брикман, не може да направи нищо, за да промени хода на събитията.
    Като много млади хора, Стив бъркаше материалния свят — външната реалност — с духовния свят. И тъй като във Федерацията нямаше книги и единствената морална философия — гарнирана с голяма доза лична заинтересованост — се разпространяваше чрез телевидеомрежата на Федерацията от Първото семейство, той не разбираше своята дилема и ключовия цитат отпреди Холокоста, който би донесъл мир на ума му: „Ние може да не сме господари на съдбата си, но всеки от нас е ръководител на душата си“.
    Без оглед на нашите физически или материални обстоятелства, без значение дали съдбата ни е дарила с добро бъдеще, или ни е наказала да понесем най-жестоки удари (или и двете), вътрешно ние имаме силата да вземем съзнателно решение да запазим човечността си, способността си да обичаме и чувството си за право и справедливост, и истина.
    Когато се върна да вземе торбите от скайрайдъра на Стив, Джоди определи по навигационните системи настоящото им местоположение. В неповредената кабина имаше инерциален трасиращ прибор, който автоматично контролираше скоростта и посоката на полета. Тъй като приборът беше записал координатите на Лонг Пойнт, той можеше да изчисли къде се намират. Тя нанесе върху картата показанията за географска ширина и дължина и каза на Стив, че са на няколко мили на изток от реперната точка Меривил, Индиана.
    Полетът им ги беше отвел в съседната часова зона. Бордовият цифров часовник се беше настроил автоматично и ръчните им часовници бяха с един час напред — нещо, което тя беше пропуснала да забележи. Не че имаше някакво значение; те имаха други, по-неотложни грижи. Но за дневника сега беше 14.16 централно стандартно време. А снегът не спираше.


    Деветстотин мили на югозапад часовниците на борда на „Луизианската дама“ показваха планинско стандартно време. Полковник Мери Андерсън беше съобщила за пристигането си в Санта. Фе и скоро щеше да се качи на вътрешната совалка за Хюстън/Гранд Сентрал. Досега „Дамата“ се беше придвижвала добре напред, поддържайки средна скорост 18 мили в час. Беше пресякла река Арканзас и сега се беше насочила към Ламар, последната реперна точка преди щатската граница Колорадо/Канзас.


    На сутринта, когато Изо Уантанабе излезе на палубата, небето беше чисто. Той се качи по току-що изметените от снега стъпала на мостика и се огледа. Целият свят бе затрупан дебела снежна покривка.
    Поради атмосферните условия Изо не можеше да изпрати съобщението, което беше подготвил предния ден, а и може би щеше да е просто загуба на време да го изпраща. Ако хората-птици бяха успели да изпреварят снежния облак и да се върнат в гълъбарниците си, отговорът на неговия въпрос нямаше да има никакво значение. От друга страна, получаването на неговото съобщение и съдържанието му щяха да бъдат съответно отбелязани и това щеше да е доказателство за бдителността му. Но дори ако агентът в Лудингтън нямаше да докладва нищо, това не променяше съществено ситуацията. Желязната змия, която носеше облачни воини в корема си и с белия си горещ дъх убиваше всички, които се приближаваха до нея, може би все още се криеше на западния бряг на река Мис-Хипи.
    Досега не беше имало нападения през зимните месеци, но можеше и да има. Облачните воини може би бяха видели кораба. Ако господарите им заключеха, че неговото присъствие означава укрепване на връзките между майсторите на желязо и Плейнфолк, може би щяха да се върнат и да го атакуват със страхотните си огнени цветя. Така че той трябваше да внимава — и то много. Изо извика хората си на палубата, каза им какво е видял предния ден и обясни колко е важно. От този момент целият екипаж по двойки на двучасови смени трябваше да наблюдава небето от зори до мрак.
    След като набързо добави послепис към първоначалното съобщение, Изо нареди на гълъбаря да подготви най-бързата птица. Докато прикрепваха към крака й съобщението, поставено в миниатюрна капсула, от Нюи-нисо пристигна друг пощенски гълъб. Известия от „приятелски“ мютски племена, чиято територия лежеше на северозапад, съобщаваха за два „стрелолиста“, прелетели „от изток“.
    От Ни-Исан…
    Някакъв вътрешен глас каза на Изо, че това е същата двойка, която беше видял да лети пред снежния облак. Агентът в Ди-Тароя, който подготвяше съобщение за господаря Яма-Шита, искаше да знае дали тези самолети са били видени от персонала на другите станции. Ако отговорът беше „да“, те трябваше да се свържат директно с Яма-Шита.
    Обзет от предчувствие, че случайно е станал играч в сложна и загадъчна игра, Изо скъса първото си съобщение и бързо написа друго. Мисълта, че описанието на видяното от него, подписано и подпечатано с неговото име, скоро ще пътува към двореца в Саракуза, го развълнува. Първоначалното запитване до Лудингтън можеше да остане незабелязано с месеци, дори години; този рапорт обаче за един ден щеше да стигне до важните хора и да привлече вниманието им към старанието, с което той изпълнява задачата си. Изо затвори очи и призова богинята на щастието да благослови действията му. Почувства нейната успокояваща длан върху челото си и ръката му, която държеше четката, престана да трепери. Това не беше краят на историята. Щеше да има още въпроси. Той възнамеряваше, когато дойдат, да има отговорите.
    Гълъбът направи няколко кръга, за да се ориентира, и отлетя на изток.
    Изо извика главния сержант и му каза, че е решил да направи четиридневно пътуване на кон във вътрешността заедно с двама моряци, товарни мулета и един слуга.
    Надяваше се като установи контакт с разпръснатите племена, чиито територии лежаха на юг от неговата станция, да научи поне с известна точност къде са отишли прелетелите над Бентън Харбър „стрелолисти“. Нареди на сержанта да подбере трима сигурни хора и му възложи грижата за плаващия дом.
    На всеки агент бяха дадени по четири коня и шест товарни мулета за пътуване по суша. Времето съвсем не беше идеално за езда, но главната причина за животните да са тук беше да се впечатлят туземците. Огромните размери на корабите с колела по Великата река и страхотният вид на маскираните самураи създаваха атмосфера на авторитет и власт, които не съответстваха на скромния плаващ дом и относително жалкия антураж. Страхопочитанието, което съпровождаше техните кратки годишни посещения на мястото за търговия, също не можеше да се поддържа с месеци.
    Корабите, закотвени в отвъдморските станции, можеха лесно да бъдат завладени, но агентите бяха сигурни, че е малко вероятно да бъдат атакувани. Племената Плейнфолк — които не бяха толкова тъпи, колкото изглеждаха — отдавна бяха разбрали, че всяка непровокирана агресия ще има обратен ефект. Това разбиране обаче не пораждаше автоматично респект — особено когато отстъпваш по брой и физически ръст.
    Това беше реален проблем: средната тревна маймуна беше с една глава, че и отгоре над средния майстор на желязо. Тъй като не бяха страхотно много на брой като при трите гигантски кораба, които да действат като фон на преговорите, Изо и другите агенти се нуждаеха от нещо, което да повиши статуса им като синове на Ни-Исан, Това нещо бяха конете — Плейнфолк никога не бяха виждали коне. Яхнал коня, Изо се издигаше на впечатляваща височина и всички мюти го поздравяваха с еднакво страхопочитание.
    Изо се сбогува с обляната си в сълзи жена и с децата и групата пое на северозапад. Майсторите на желязо бяха свикнали на сурови зими, но дълбокият сняг затрудняваше движението както на хора, така и на животни.
    Тъй като това беше първата им зима в чужди земи, те не знаеха, че със започване на Бялата смърт Плейнфолк изпадат почти в зимен сън, като дивите животни. Умовете им също бяха склонни да заспят и жителите на малкото селища, които Изо успя да намери, бяха по-глупави от обикновено и не можеха да окажат никаква помощ дори след като се сгрееха с чаша саке.
    На четвъртия ден, вцепенен от студ, гладен и в лошо настроение Изо пое назад към Бентън Харбър. Търпеливият му ескорт, който почти не можеше да повярва на това щастие, го следваше мълчаливо, поддържан от мисълта за изпускащи пара каци с топла вода, топла храна, топли легла и мангали с горящи дървени въглища. Очакванията за ранно връщане към „цивилизацията“ обаче бяха разбити, когато Изо, воден от някакъв импулс, се обърна наляво и препусна по древния твърд път, който режещият вятър частично беше очистил от снега.
    Тримата му придружители въздъхнаха изтощено и го последваха, като дърпаха товарните мулета. Хората и животните бяха навели глави и се бореха с вятъра, който навяваше бели вихрушки от околните преспи. Вървяха чак до вечерта и изминаха почти двадесет и пет мили — по-голямата част от тях пеша, защото не можеха да яздят изтощените животни в участъците, където снегът често стигаше до кръста.
    Когато падна мрак, се подслониха между група борове, сгушени един до друг в мразовитата пустош като обкръжени воини. Завързаха конете и мулетата, наметнаха ги с чулове, дадоха им последния останал зоб и чак после опънаха палатката.
    Вечерята бе студен ориз и месо, прокарани със зелен чай, сварен на малък мангал с дървени въглища. Изо изпрати един от войниците да наглежда животните, след това, когато войникът се върна, наля на всички по една малка чаша саке преди лягане и съобщи твърдото си решение на зазоряване да тръгнат към Бентън Харбър. Тъй като хранителните им запаси почти бяха свършили и тъй като търсенето им досега не им беше донесло никаква полезна информация, войниците му бяха склонни да повярват, че той наистина го мисли.
    След като се постоплиха над въглените, всички се пъхнаха в подплатените с кожа спални чували, нахлупиха плътно качулките на лицата си и засънуваха за дома: за дървета, отрупани с розови цветове, ливади, окъпани в слънце, сребристи риби, изскачащи от огледалната повърхност на езеро, смях на деца, легнали върху натовареното на каруци ароматно сено, лятно слънце — огромен червен диск, — спускащо се в златното небе, аромат на цветя, приведени тежко в неподвижния вечерен въздух.


    На сутринта на петия ден се събудиха и видяха, че вечерта са минали на по-малко от сто крачки от друг лагер — странна конструкция, която дори под дебелата снежна покривка издаваше чуждестранен произход. Двамата войници се приближиха с лъкове в ръце. Изо извади меча си, който никога не беше проливал кръв в неговата ръка, и извика на обитателите да се покажат. Властната му заповед на японски едва ли щеше да бъде разбрана, но гласът му нарушил тишината, трябваше да предизвика някакъв отговор.
    Нищо не помръдна, никой не се показа.
    Охранявани от двамата моряци, Изо и слугата приближиха чуждия лагер и видяха покрити със сняг остатъци от самолет, наклонен на една страна. Корпусът — широчината му беше по-малка от разперените ръце на човек — беше с остъклена кабина; едната й страна се беше разбила в съседното дърво.
    Изо огледа от безопасно разстояние покритата със сняг вътрешност на кабината и празното товарно пространство зад нея, после заобиколи от другата страна.
    Ударилото се в земята крило беше превърнато в импровизиран заслон с помощта на клони, отсечени от съседните борове. Изо нареди на слугата си да провери дали вътре има някой, след това влезе и той. По-малки клони бяха използвани за настилка. Няколко счупени сухи клона лежаха до покрит със сажди метален контейнер. Имаше още няколко такива контейнера. Ако се съдеше по миризмата, бяха съдържали чуждоземна храна. Имаше и няколко парчета с неправилна форма от гъвкав материал с повърхност като полирана стомана и — най-важното от всичко — няколко скъсани ивици окървавен синьо-сив плат.
    На една от тях имаше знак, който Изо позна веднага. Тъмнокафявото осемлистно цвете — емблемата на Мин-Орота. Бледото синьо-сиво беше цветът на дрехите, носени изключително от робите работници в Ни-Исан. Беше парче от туника и кръвта показваше, че собственикът й е бил ранен, когато небесната колесница е паднала на земята.
    Причината да е летял със самолета беше очевидна — опит за бягство. Но как един неграмотен роб бе получил достъп до такъв самолет и къде бяха дългите кучета, управлявали този и другия самолет?


    Викът на единия от войниците прекъсна по-нататъшните му разсъждения. Изо излезе от заслона, бързо заобиколи разбитата небесна колесница и видя единия от войниците да залита към него през дълбокия до колене сняг. Войникът посочи другаря си — той беше отишъл малко по-далече по пътя и ръкомахаше възбудено.
    Изо затича с подскачане, като се опитваше да стъпва в направените от двамата войници дупки.
    — Друга небесна колесница! — каза задъхано първият войник. — Празна… но… — той спря да си поеме дъх — здрава!
    Изо му заповяда да отиде при слугата и тръгна напред. Мускулите на бедрата му започнаха да се схващат и той се отказа от подскоците и започна да разравя пътя си като плуг, оставяйки след себе си дълбока бразда.
    Когато се приближи до втория войник, видя покрития със сняг самолет. Гледан отдалече, той беше почти невидим на фона на бялата околност. Гонени от вятъра снежинки се бяха залепили върху леденостудения корпус, покривайки всичко, освен долната повърхност на тъмносивото тяло.
    Войникът — пръскаше се от гордост — поведе Изо към находката си, като отъпкваше снега пред него. Небесната колесница стоеше на три крака, заровени в снега, който достигаше на няколко пръста от корема й. С правите си крила, простиращи се настрана на височина на рамената, приличаше на дебела патица, която се спуска към някое езеро. Само дето беше неподвижна.
    Опашката — която Изо едва можа да достигне с пръсти — беше прикрепена към две паралелни кухи греди, които излизаха от задния край на крилата. Люкът на товарния отсек беше отворен и празен. Изо заповяда на войника да изстърже снега от един от страничните прозорци на кабината и погледна вътре.
    Снегът по другите стъкла хвърляше зловеща светлина върху тъмно оцветената вътрешност. Въпреки чуждестранната си конструкция двете седалки с предпазни колани за пътниците му бяха ясни. Колкото до функциите на странните прибори, разположени пред тях, това беше загадка, която Изо нямаше да се опитва да разгадае. Беше видял достатъчно, за да разбере, че това е изключително опасна машина, в която той и неговите хора не бива да се опитват да влизат. Самолетът и всичко в него беше дело на подземните хора, роби на тъмната светлина — лошата сила, която беше разрушила предишния свят.
    Изо не се съмняваше, че това са двете небесни колесници, които беше видял да идват от изток и които бяха прелетели над Бентън Харбър. Двамата с войника обиколиха самолета, но виелиците, които бяха спъвали придвижването им през първите три дни, бяха заличили следите, оставени от заминалите облачни воини.
    Това щеше да направи намирането им по-трудно, но Изо не се разтревожи много. Тъй като неговата група при пътуването си на юг не беше срещнала никакви следи, това можеше да означава, че облачните воини може да са тръгнали в посоката, която той очакваше — на запад. Ако вървяха пеша през дълбокия сняг, при това с най-малко един ранен, придвижването им щеше да е болезнено бавно.
    Това бяха предположения, направени въз основа на най-оскъдни доказателства, но в миналото Изо винаги беше имал късмет, когато се беше осланял на преценката си. Ако пак беше прав (а той беше убеден, че е), имаше голяма вероятност да попадне на следата на бегълците преди те да стигнат Мис-Хипи.
    Но без храна и за хората, и за изтощените коне, незабавното преследване беше невъзможно. При това време, за да предприемат дълго пътуване по страната, щяха да се нуждаят от отпочинали коне и още товарни животни. Първата стъпка беше да се върнат в плаващия дом и той да изпрати съобщение на господарите си. Изо даде знак на моряка да го последва, обърна се към лагера и затича с препъване през снега…


    Придвижването им по покритата със сняг земя беше болезнено бавно, но проблемът за студа беше частично решен, преди да напуснат подслона си. Като оставиха Клиъруотър да се грижи за Келсо, Стив и Джоди отидоха на лов с Кадилак. Пистолетите нямаха далекобойността на мютските арбалети, но след два дни преследване на всичко с кожа те набавиха достатъчно кожи да се защитят от студа.
    Проблемът за съшиването им беше предвиден от онзи, който беше проектирал пакетите за оцеляване, каквито имаше във всеки скайрайдър; във всеки пакет имаше различни игли и макари със здрави конци. Наклякали около огъня като имигранти шивачи, току-що пристигнали от царска Русия, те се заловиха за работа. На разсъмване шивашкият кръжок беше приготвил няколко безформени горни дрехи, които овързаха около телата си с жици и ленти тъкан, отпрани от счупения скайрайдър. За щастие те държаха повече на топлината, отколкото на външния си вид, защото когато беше завързан и последният възел и излязоха навън да проверят ботушите си на йети, приличаха на четирима уличници примитиви от каменната ера, които търсят мамонтови бургери.
    Колективното, но малко неохотно решение да тръгнат на запад покрай пътя беше взето приблизително по времето, когато Изо Уантанабе реши да тръгне в същата посока. Хаплив студен вятър гонеше снега по полето, но Стив не искаше да спира. Всички бяха в заядливо настроение, но въпреки отвратителното време тръгнаха, защото снегът и вятърът бързо щяха да заличат следите им.
    Опакован като мумия с отражателни термични одеяла и завит с мечешка кожа — още мокра и кървава от вътрешната страна — Дейв Келсо лежеше на импровизираната носилка.
    Със Стив и Клиъруотър отпред и Кадилак и Джоди отзад товарът беше равномерно разпределен и лек, но, след първите няколко мили Стив разбра, че няма да могат да го пренесат през снега чак до Уайоминг.
    Освен че не беше възможно физически, нямаше смисъл да го правят — както Стив вече беше заключил. Когато стигнеха там, фрактурите на Келсо щяха да са неизлечими. Но дори да го изоставеха, както бяха лошо подготвени и при този дълбок сняг, беше съмнително дали те самите ще могат да преживеят такова пътуване.
    Трябваше да намерят къде да се приютят до пролетта. Стив знаеше само едно такова място — землянката, използвана от него в Небраска. Тя беше топла, суха, добре скрита и достатъчно голяма за петимата. Добра идея, но имаше две големи пречки. Землянката беше построена от АМЕКСИКО, което означаваше, че там може да има друг агент под прикритие — с радиовръзка с Карлстром. И — по-голямата пречка — тя беше на седемстотин мили от сегашното им местоположение.
    Стив със съжаление си спомни за Баз, игривото вълче, чийто кратък живот беше отнет от Малоун. После изтри картината от съзнанието си и върна мислите си към проблема за намиране на подходяща зимна квартира.
    Трябваше да има друго решение…
    Имаше, но то стана ясно няколко дни по-късно.


    Затоплен от едночасовото киснене в изпускащата пара бъчва и любовната прегръдка на жена си, Изо беше доволен. Настроението му се подобри още повече, когато неговият доверен сержант му предаде друго съобщение, пристигнало с пощенски гълъб в деня преди неговото завръщане.
    С треперещи пръсти Изо разви хартиената лентичка. Беше по-дълга от обичайно и изписана и от двете страни. Съобщението — изпратено директно от двореца в Саракуза, дома на Яма-Шита — беше подписано от Аиши Сакимото, един от чичовците на господаря и ключов член на вътрешния съвет на рода. Но съобщението не само беше подписано — то беше и написано от ръката на Сакимото и в него се използваше интимната форма на обръщение, обичайно запазена за кореспонденция между благородници с еднакъв ранг. Изо не пропусна да отбележи жеста.
    Съдържанието на съобщението беше стряскащо. Семейството на Яма-Шита търсеше петима роби, убили голям брой високопоставени майстори на желязо посредством смъртоносна комбинация от черен барут и тъмна светлина, след което избягали с „летящи коне“.
    Сакимото нареждаше на Изо да направи всичко възможно, за да открие двата самолета. Ако се установяло, че тяхното въздушно пътуване е продължило, Сакимото искаше да бъде уведомен за последната посока, в която са се отправили. Ако, от друга страна, времето ги било принудило да кацнат в поверения му район, Изо трябвало да направи всичко възможно да открие настоящото местонахождение на ездачите — живи или мъртви.
    Сакимото знаеше, че търсенето може да се окаже безплодно, но залогът беше честта на рода Яма-Шита. Ако намерел ездачите живи, Изо трябвало да използва най-изкусните средства, с които разполага, за да ги задържи в района, без да им даде основание да се разтревожат. Щяла да бъде изпратена наказателна експедиция да ги доведе и да изправи и тях, и съучастниците им пред съд, но това нямало да стане преди пролетта на следващата година.
    Сакимото нареждаше Изо да не се намесва директно със собствените си малки сили. Ездачите имали силни приятели и скрити средства мигновено да ги извикат. Изо беше упълномощен да предложи на Плейнфолк примамки, с които да осигури тяхното сътрудничество. От него, разбира се, се очакваше да прояви благоразумие, но родът Яма-Шита щял да изпълни всички обещания, които той щял да направи от тяхно име — стига да доведат до положителни резултати.
    Съобщението завършваше с топли пожелания и обещание, че ако Изо успее, той и семейството му ще бъдат богато възнаградени със земи и титли. Изо не се нуждаеше от по-нататъшно подканяне. С откриването на двата изоставени „летящи коня“ мечтите му за получаване на социален статус и материални награди, съответстващи на способностите му, вече ставаха осъществими. Ако искаше да задържи облачните воини, не трябваше да губи нито миг.
    Докато екипажът от машинното отделение се трудеше да повиши налягането на парата, Изо наблюдаваше от мостика как пощенският гълъб с последния рапорт — скромно адресиран до Аиши Сакимото — отлита към Саракуза. След малко сержантът докладва, че корабът е готов да отплува. Изо даде команда за вдигане на котва и нареди на кормчията курс на запад през езерото Мичиган към легендарното родно място на мютите Ши-Карго.


    Според предварително съставения план от навигатора капитан Райдър времето на пристигане на „Дамата“ в Сидър Рапидс беше 16.15 часа на 15 ноември. За това време от годината то се оказа неблагоразумно оптимистично, но макар Райдър да понесе главния удар от последвалото неудоволствие на СИНК-ТРЕЙН, той едва ли би могъл да бъде винен за допусната грешка. Досега нито един ешелон не беше дръзвал да излезе на сняг.
    От Тринидад, Колорадо, до бреговете на Мисури всичко вървеше по план. При денонощното пътуване, което екипажът на ешелона наричаше трисменно търкаляне, „Дамата“ се движеше средно с 18 мили в час през първите 620 мили и пристигна в Канзас Сити късно след обяд на 13-и.
    Макар че температурата на нощния въздух и на земята спадаше с настъпването на зимата, дъжд и сняг не беше валяло въпреки застрашаващото облачно небе. Това позволи на „Дамата“ да върви по суха повърхност — оптимални условия за толкова дълго транспортно средство — по рушащите се, покрити с трева и бурени остатъци на магистралната система отпреди Холокоста.
    Мостовете над реките и клисурите отдавна бяха изчезнали. Плитките бавни реки можеха да се преминат на означените на картата бродове; по-дълбоките и по-широки — като Мисури — можеха да се пресекат само с помощта на специални съоръжения за преминаване на другия бряг. Реките със стръмни или осеяни със скали брегове бяха непреодолими бариери, които трябваше да се заобиколят.
    Където беше възможно, ешелоните на Федерацията следваха леките завои и наклони, оформени от предшествениците на Амтрак, компанията, която беше наследила жалките останки от Американската железопътна мрежа — гигантско, епохално предприятие, опитомило и трансформирало един дивашки континент.
    Широчината на ешелоните означаваше, че те могат да пътуват само по пътища, където в далечното минало е имало поне две ленти, а поради тяхната височина тунелите — много от които се бяха срутили — бяха също толкова непроходими, колкото стръмните речни брегове.
    Една от задачите, на която Първото семейство възнамеряваше да се посвети след завоюването на Света със синьото небе, беше възстановяването на американската железопътна система. Бащата основател Джордж Уошингтън Джеферсън Първи беше един от мечтателите, помогнали да се създадат скоростните влакове МХ, които се бяха движили по линиите преди Холокоста, и в негова памет историческите линии трябваше да се възстановят. И не само да се възстановят. Историята трябваше да се пресъздаде. Новите композиции нямаше да бъдат надземни версии на ракетата Транс-Ам с нейния високоскоростен линеен индукционен двигател, те щяха да са точно пресъздадени копия на гигантските локомотиви 464 „Юниън Пасифик“ от славната ера на парата, когато творческа енергия и дръзновение са били в трайна, нямаща равна на себе си дружба, която е можела — и съвсем буквално — е премествала планини.
    Маскирани като обикновени товарни влакове, транспортните средства МХ и командните модули бяха циркулирали по системата Амтрак от бряг до бряг. Бетонните силози за МКБР3, заровени под прериите, бяха цел на врага в продължение на десетилетия, но влаковете МХ — най-добре опазената тайна на Пентагона от последните години на 20-то столетие — бяха останали сигурно скрити от шпионските очи на вражеските разузнавателни спътници; невъзможно да бъдат намерени, спрени и поразени.
    Някои бяха унищожени от случайни попадения при първия удар — разположени на неподходящо място и в неподходящо време, — но много повече оцеляха: екипажите им бяха защитени в херметизираните, защитени от радиация помещения. От тези влакове, след като Америка беше превърната в гигантска погребална клада, беше нанесен вторият опустошителен удар — ударът, който окончателно унищожи враговете на свободата, но който също така предизвика детонация на техните движещи се в орбита оръжия за Деня на Страшния съд и тури край на така наричаното от мютите Старо време.
    Истината за тази част от историята беше достъпна само за висшите ешелони на Първото семейство. Що се отнася до останалата част от Федерацията, историческите архиви, достъпът до които ставаше с любезното съдействие на КЪЛЪМБЪС, не оставяха у читателя никакви съмнения за виновника за Холокоста: мютите.
    От напускането на Пуебло два от дванадесетте нови скайхока на „Дамата“ бяха постоянно във въздуха през деня в така наречените предни въздушни патрули — еквивалент на зорките конници, които навремето пътували пред керваните и кавалерийските колони на САЩ и отбелязвали техния път през континента и в историята.
    Сега, дванадесет столетия по-късно, самолетите се носеха в изпълненото с облаци небе със същата лекота и грациозност, като разузнаваха фланговете и пътя напред за всякакви препятствия или скрити опасности.


    В сгъстяващия се мрак Гас Уайт, съвипускник на Стив Брикман и водач на последния за деня патрул, включи монтираните на плексигласовите обтекатели на фюзелажа две светлини за приземяване и се насочи на запад над широките спокойни води на Мисури. Неговият съекипник, връщащ се от последното разузнаване над северния фланг на „Дамата“, го последва, като намали притока на гориво, за да остави половин миля между тях.
    „Дамата“, която вече се беше обърнала срещу вятъра, включи необходимото осветление. Един лазерен лъч, предназначен да действа като фар, беше насочен вертикално от покрива на командния вагон. Когато самолетът пронижеше облачната покривка и излезеше под нея, пилотът щеше да види разположените върху влака светлинни сигнали, очертаващи централната линия и четирите краища на площадката за кацане.
    Върху площадката бяха опънати три комплекта спирателни кабели за закачване на куката, която висеше между задните колела на самолетите; наземният екипаж, разположен от двете им страни, бе готов да пристъпи към действие.
    С изключение на пълното отсъствие на офицери на палубата, на хора, размахващи палки, или електронни средства процедурата — както беше отбелязано по-напред — беше по същество като онази, използвана за кацане на реактивни самолети на флота на САЩ върху самолетоносач отпреди Холокоста. Но вместо неколкотонните астрономически скъпи самолети, които връхлитаха със скорост над 120 мили в час, „Скайхок“ се появяваха над кърмата със скромните 35 мили в час.
    Самолетът на Гас Уайт се закачи за единия кабел и докосна палубата; наземният екипаж скочи и пристъпи към действие. Неговият съекипник, сега на една миля по посока на вятъра по същата траектория, щеше да кацне след по-малко от две минути и половина. Време повече от достатъчно за откачване на скайхока от спирачния кабел, сгъване на крилата на две места, отключване на двойката опашни лонжерони, завъртане на задната секция надолу и под крилата и преместване на получения пакет в асансьора на предната дясна част на вагона.
    Асансьорът се върна бързо и вторият скайхок също кацна.
    Обикновено, освен караула, екипажът на ешелона оставаше вътре до зори, но тази вечер имаше много работа. СИНК-ТРЕЙН беше решил да презареди „Дамата“ за пътуването й.
    — Ще трябва да ни вземете — каза капитанът на цистерните на Хартман с обезоръжаваща честност. — Няма никакъв смисъл и двамата да завършим със задници, затънали в снега.
    „Дамата“ вече беше попълнила запаса си от водородни гранули по време на престоя в попътната станция Пуебло и сега Хартман трябваше да закачи две от цистерните — по една във всеки край — до силовите вагони. Другите две щяха да бъдат оставени на границата между подземния свят и повърхността при Монро/Уичита в случай, че „Дамата“ трябва да дозареди при пътуването си на юг към депото на ешелона във форт Уърт. Беше успокоително да чуе, че СИНК-ТРЕЙН мисли, че ще се върнат.
    Хартман и хората му се заловиха за работа, подпомогнати от екипажа на цистерните и шестдесет и четиримата пионери от попътната станция Пуебло. Повечето от тях бяха превъзмогнали първоначалното си лошо настроение от неочаквано отложената им отпуска, но каквито и да бяха чувствата им, сега те се включиха в изпълнението на задачата заедно с домакините си.
    Шепа пионери, ръководени от един заядлив лейтенант — казваше се Мат Хармър, и един видеокомуникационен — Дийк Хейуд, още в началото си предложиха услугите доброволно. Бък Макдонъл, известен повече като Голямото Д, комендантът на „Дамата“, събра останалите преди „Дамата“ да започне прехода през Мисури и бащински им съобщи с дрезгавия си глас, че съчувства на незаслужено тежкото им изпитание. Те били, както се изрази той, „изтеглили погрешния край на сламката“.
    Обаче (и тук тонът и темпото на речта му се промениха) сега имали цели два дни, през които да се адаптират към ситуацията и/или да плачат сърцераздирателно. Оттук нататък той не очаквал да има недоволна тълпа кръглолики женкари, тъпоумни, с насрани задници, с пикливи мозъци пионери, които само лежат, тъпчат се и се чукат.
    Независимо от ранга и квалификацията си отсега те били под негово командване и трябвало да изпълняват всички задължения до дебаркиране. Никакво отпускане или симулиране нямало да се търпят и всеки болен, който не бил умрял, много скоро щял да пожелае последното. Така че по-добре да се залавяли за работа. Веднага…
    Преминаването на ешелона през Мисури държа и двата екипажа ангажирани за следващите двадесет и четири часа. Шестнадесетте вагона на „Дамата“ плюс двете цистерни трябваше внимателно да бъдат натоварени един по един на управляем сал. Салът беше монтиран на двайсет големи надувни понтона и задвижван от свръхмощни двигатели. В Тексас, вътрешния щат, няколко реки имаха постоянни понтонни мостове, направени от такива възли, много други бяха монтирани на ключови места в по-сигурните райони на външните щати.
    Конструкторите на ешелоните бяха решили проблема за тягата със задвижване на всяко колело с електрически мотор. Във всеки вагон имаше аварийни акумулатори, които можеха със собствена енергия да го движат напред или назад. И двата комплекта колела бяха управляеми и движението на вагона можеше да се контролира от оператор на борда или извън него посредством централен пулт.
    Това правеше сравнително лесно гарирането на влака в депо или пренареждането на вагоните в съответствие с операционните изисквания. То също позволяваше отделните вагони да бъдат качвани и сваляни на салове, без да трябва да бъдат прикачени към тяговите вагони.
    След като бе прекомпозирана, „Дамата“ се отправи на север по старата магистрала 35 на САЩ, свързваща реперна точка Канзас Сити с реперна точка Демойн. На този участък графикът на Райдър започна да се нарушава. Първите снежинки започнаха да падат, когато бяха близко до щатската граница Мисури/Айова и скоро средната им скорост падна на около 8 мили в час. Драматичното намаляване на скоростта се дължеше на нарастването на снежната покривка, която забулваше естествените опасности на терена, и на факта, че избраният маршрут беше осеян с малки притоци, които течаха на югозапад към река Мисури или на югоизток към Мисисипи.
    Близо до Демойн — снежната покривка достигаше до осите на колелата — на командир Хартман му хрумна гениалната идея да използва акумулаторите за получаване на прегрята пара, която, пусната през дюзите, да разтопи снега и да разчисти пътя. По този начин най-малкото щяха да виждат върху какво се движат. Дюзите, монтирани за отблъскване на атакуващи отблизо мюти, бяха под ъгъл да покриват долната част на влака, без да разтопяват армираните гумени колела. Щом с пара за секунди можеше да се сваля човешка плът до кокал, снегът не трябваше да представлява никакъв проблем.
    Така и се оказа. Като всички блестящи идеи, и тази беше невероятно проста. Причината никой да не се сети досега беше, че не бе имало такъв проблем. Имаше само един недостатък — системата от дюзи за прегрята пара не беше проектирана за продължителна работа. Това означаваше чести спирания за пълнене на цистерните с вода, което на този участък от пътя означаваше напълване със сняг. Продължиха напред през тъмни като катран нощи и дни със зловещ сумрак, който се просмукваше през безкрайното сиво облачно покривало, толкова натежало от сняг, че изглежда, щеше да падне от собственото си тегло. Със светещите предни прожектори и нос и страни, обгърнати от облаци съскаща пара и въртящ се сняг, „Дамата“ приличаше на чудовището от Лох Нес, заобиколено от разпенена вода.
    Късно следобед на 21 ноември стигнаха до Айова Сити на двадесет мили южно от Сидър Рапидс с пет дни закъснение от разписанието и почти девет дни след уговорената под душа среща на Хартман с полковник Мари Андерсън. При пристигането в реперна точка Канзас Сити светлината стана още по-оскъдна. Тук също валеше. Силно…
    През следващия ден валя без прекъсване четиринадесет часа и снегът покри лещите на телевизионните камери, които служеха за прозорци към света. Под зоркото око на Голямото Д групи трекери и пионери от Пуебло се бореха да поддържат покрива чист — използваха маркучи с пара и подомиячки. Беше неблагодарна задача — като събиране на опадала шума при есенен вихър — и сутринта на 23-ти отново ги чакаше дебел цяла педя бял килим.
    Този път обаче командата на покрива работеше под спокойно синьо небе. Повечето трекери не бяха очаровани от гледките и звуците над земята, но сега гледката беше величествена и няколко души — включително Дийк Хейуд от Пуебло, който беше запален по облаци — излязоха горе просто да погледат и да напълнят дробовете си с чист студен въздух.
    През дни като този, размишляваше Дийк, е трудно да се повярва, че земята все още е обгърната от атмосфера, която трябва да се филтрира, преди да стане безопасна. Според Първото семейство няколкото дълбоки вдишвания вече бяха съкратили и без това краткия му живот с няколко месеца.
    Какво пък, по дяволите. Нали всеки умира от нещо. А ако си трекер, е пределно ясно, че няма да достигнеш пределна възраст…
    Хартман заедно с Райдър, навигатора на „Дамата“, се беше навел над една карта на местността. Криволичеща група езера лежаха на прекия път, свързващ сегашното им местоположение с реперната точка Сидър Рапидс. За да се стигне до нея, трябваше да се заобиколи. Според Райдър при сегашните атмосферни условия това просто не си струваше труда.
    Ако СИНК-ТРЕЙН искаше да отидат по-близко до мястото, където мислеха, че може да се намира Брикман с приятелите си, беше по-разумно да продължат по междущатската граница към Давънпорт на западния бряг на Мисисипи. Но както Райдър побърза да посочи, това означаваше да се намери място за пресичане на Сидър Ривър. От друга страна, така щяха да се придвижат на седемдесет мили по-близко до главния район на претърсване, югозападно от репера Гари, Индиана.
    Отиване и връщане със самолет от настоящото им местоположение плюс стандартното претърсване, когато отидат там, означаваше пътуване от над петстотин мили. Това беше неприятно близко до пределната далечина на полет на скайхок, но, което беше по-важно, означаваше също, че всеки самолет, изпратен от тях, ще бъде във въздуха повече от четири часа. Ако времето внезапно се влошеше — а при пътуването на север стана ясно, че това може да стане страхотно бързо — самолетите можеше да не успеят да се върнат на влака.
    Хартман разбра ситуацията, но реши, че това е риск, с който неговите планеристи ще трябва да живеят — или да умрат. От СИНК-ТРЕЙН — вече изнервен от закъснението — той получи разрешение да промени маршрута на „Дамата“ в смятаната от него за най-добра посока, като вземе предвид състоянието на терена и преобладаващите атмосферни условия. Първото семейство искаше от него само две неща: да направи всичко възможно да върне Брикман и неговите спътници, но без да предприема някакъв курс на действие, който може да изложи на риск сигурността на ешелона. Екипажът можеше да се жертва. „Луизианската дама“ — не!
    Настъпи типичното объркване, което се очакваше — такова, с което често трябваше да се справи всеки командир на ешелон.
    След обсъждане на атмосферните условия с капитан Бакстър, ръководителя на въздушните операции, Хартман му каза, че са изпратени да върнат петима души, но не ги идентифицира. В първото съобщение на СИНК-ТРЕЙН се казваше, че подробности по задачата трябва да се съобщават само на база „необходимо да знае“. Когато Бакстър схвана какво се иска от неговите десет планеристи, Хартман извика Макдонъл в „седлото“ и нареди няколко души да почистят покрива.
    — Да започнат от летателния дек, след това да продължат към двата края. Бързо почистване, господин Макдонъл. Самолетите трябва да са във въздуха в единадесет нула нула.
    — Слушам, сър! — Комендантът сложи стека си под лявата си мишница, отдаде безупречно чест и излезе да пришпори подчинените си. Беше едър човек, доста над среден ръст за трекер, но се движеше с изненадваща бързина и подвижност.
    В 09.27 часа първите два скайхока бяха катапултирани от рампите в предната част на летателната палуба секунди един подир друг. Облаци пара се носеха покрай наземния екипаж, докато връщаха пусковите скоби в стартова позиция. Други два скайхока чакаха ред на асансьорите с все още свити крила и опашки, пилотите бяха в тесните кабини с шлемове на главите и със закопчани предпазни колани. Зад задната преградна стена имаше резервоари с течен метан, с който се захранваше хиперефективният двигател, перките бяха във вертикално положение, готови да се завъртят при натискане на стартовия бутон.
    Пръв излетя Гас Уайт — единственият оцелял планерист от първата среща с Плейнфолк миналата година. Гас беше назначен на „Дамата“ заедно със Стив и беше видял всички останали да умират или да изчезват за два дни кошмарно сражение. Той беше със Стив, когато планерът на Джоди избухна в пламъци, беше видял скайхока на Стив да пада в горящата нива, над която двамата бяха хвърлили бидони с напалм.
    След като дойдоха попълненията — повечето новаци като Гас, им назначиха нов командир на отделение, с тригодишен боен опит. След несигурен старт, когато се беше представил в лоша светлина пред Голямото Д, Гас се беше постарал да изпълнява съвестно поставените му задачи и тъй като се натягаше за повишение, работеше упорито да стане любимец на капитан Бакстър.
    Наградата за подмазването му беше назначението за заместник-командир на отделение. Пост, който не носеше никаква реална власт. Единственото, което получаваше, беше шансът да отиде там, където не беше ходил никой планерист преди него. С други думи, да води отделението при опасни акции. Тъй като постът бе съществен трамплин към по-нататъшно повишение, това бяха рискове, които Гас, като млад и амбициозен интригант, не можеше да не поеме.
    Гас Уайт знаеше, че търси петима оцелели от двата скайрайдъра, които бяха паднали поради недостиг на гориво, но изобщо нямаше представа, че сред тях е неговият бивш съкурсник и съперник Стив Брикман. И макар понякога да изпитваше смътни угризения, че бе оставил ранения Стив да изгори в мютската нива, той беше изличил този инцидент от ума си. Всъщност наистина не можеше да направи нищо със заяла пушка срещу толкова много врагове. Прав или крив, какво значение имаше? Гас не обичаше да се обременява с морални товари. Стив Брикман беше мъртъв. СВ/ВТ, Уайоминг, 12 юни 2989. Край на историята.
    Само че не беше край. Имаше и нещо друго, което Гас не знаеше. Стив мълчаливо се беше заклел да му го върне. Ако Гас знаеше какво го чака долу, може би щеше да търси с по-малка от обичайната си жар.
    Лейтенант Мат Хармър, който също фигурираше в списъка на Стив за разчистване на сметки, откакто бе оглавил комитета по посрещане в Пуебло, стоеше до Бък Макдонъл на празната летателна палуба и наблюдаваше как четирите скайхока се отдалечават и изчезват високо на изток.
    След изпълнение на възложена задача пионерите рядко оставаха дълго върху покрива на влака — особено на територията на Плейнфолк, където излагането на открито криеше риска да бъдеш пронизан от десетинчова стрела от мютски арбалет. Но днешният ден не беше като безбройните дни, прекарани през предишните надземни операции за прочистване. Въпреки че беше прекарал шест години на предна линия, Макдонъл никога не беше виждал сняг — гладък, ослепителен бял килим под огромното чисто синьо небе. И сега искаше да се наслади на истинската природна сцена в нейните вдъхващи страхопочитание размери вместо на миниатюрата от телевизионния екран.
    Въпреки това той не беше човек, който поема ненужни рискове само за да се наслаждава на природата. Като опитен участник в надземни операции той знаеше, че те са приемливо безопасни — поне в момента, във всеки случай. Ешелоните бяха съоръжени с монтирани на командните вагони скенери, които можеха да засичат топлокръвни същества и да разграничават двукраки от четирикраки.
    Скенерите винаги се включваха преди някаква дейност върху летателните декове, за да наблюдават работните групи, почистващи снега от покрива. Невидимите им лъчи, които можеха да се калибрират и да локализират топлинни източници на осемстотин метра, бяха свързани с огневата система на ешелона. След локализиране на цел нейното положение се предаваше директно на артилеристите в кулите, обхващащи съответния сектор.
    Така беше на теория; на практика — както повечето електронни инструменти на Федерацията — апаратурата на борда на „Дамата“ никога не действаше сто процента, но все пак беше намалила силно броя изненадващи атаки. А това означаваше, че Голямото Д и лейтенантът от Пуебло могат да си отдъхнат няколко минути и да се наслаждават на пейзажа, вместо да стоят опрели гръб в гръб, нащрек, с оръжие в ръце, готови да поразят първото нещо, което видят да се движи.
    Хармър бавно се завъртя и огледа огромната бяла пустош, като гладен вълк. После се обърна и погледна Макдонъл в очите.
    — Единственото, което ме крепеше досега, бе мисълта, че може да имам шанс да поваля няколко диваци и да нанижа някой бобър. Но досега отминахме всичко, което откриха скенерите. Добре, гонитбата продължава. Сега сме тук и вие обещахте, че ще има някакво действие. Така че кажете ми… къде са всичките тези шибани мюти?
    — Не се безпокой — отговори Макдонъл. — Тук са.
    — Тогава кога ще започнем?
    — По-скоро, отколкото си мислиш. Предполагам, че няма да са толкова любезни към нас, та да ни поканят точно когато са готови да празнуват Нова година.
    Тесните очи на Хармър заблестяха.
    — Чудесно. Няма нищо, което да желая повече от това да видя сметката на няколко диваци. Особено когато имат празненство. Това е най-доброто време да ги ударим — когато между очите им няма нищо друго, освен пушек.

Глава 4

    Бък Макдонъл беше прав. Наоколо наистина имаше мюти и не всички бяха — както вярваше Изо Уантанабе — в състояние на летаргия.
    Макар определено да беше вярно, че в сравнение с останалата част от годината голяма част от зимните месеци прекарваха в сън и бездействие, Плейнфолк все пак бяха в състояние, когато се събудят, да размърдат мозъците си.
    Подобно на другите майстори на желязо, които бяха прекарали известно време в отвъдморските райони, Изо Уантанабе беше по природа неспособен да извърши безпристрастно проучване на поведението на мютите. Също като трекерите, и той беше изпълнен с непоколебима вяра в собственото си превъзходство, разполагаше с информация от втора ръка и имаше предубеждения спрямо хората, с които щеше да има работа. Никой от резидентите агенти не беше живял достатъчно дълго по тези места, за да състави детайлна картина за ежедневния живот на мютите през една сурова зима и, което беше по-важно, това не беше нещо, което се изискваше да записват.
    Като новодошъл Изо беше принуден да разчита на информацията, оставена от предишни резиденти, а те — поради посочените по-горе причини — бяха научили изненадващо малко за истинския начин на живот на мютите, за начина им на мислене — или за какво изобщо мислят. В резултат на това Изо не знаеше, че една от защитните тактики, използвани от мютите, беше да се преструват на по-глупави, отколкото са.
    Много мюти бяха генетично обременени, което се отразяваше на връзката между частта от мозъка, която съхранява натрупаното знание, и устата. На компютърен език това означава да можеш да въвеждаш данни, но поради софтуерна грешка да не можеш да ги разпечатваш. Степента на проблема варираше силно между индивидите; но в социален контекст проблемът затрудняваше, а понякога дори правеше невъзможно да изразят с думи онова, което знаеха — за разлика от онова, което виждаха, мислеха или чувстваха. И тъй като мютите нямаха четмо и писмо, знанието, което притежаваха, оставаше заключено.
    В плен, оковани и бити, третирани като животни и работещи като животни, те ставаха необщителни и мълчаливи. „Мют“, съкращение от мутант, бе станало синоним на „тъпак“. Но мютите съвсем не бяха глупави. В историческите архиви на Федерацията за тях се споменаваше като за „хитрите мюти“, но качествата, които се смяташе, че притежават, бяха обикновена животинска хитрост и жестокост. Кураж и интелигентност не бяха качества, които можеха да се припишат на тези полухора.
    Трекерите — които смятаха себе си за единствените истински човешки същества, оцелели по време на Холокоста, знаеха как се очаква да изглеждат „истинските хора“. Тъй като мютите не отговаряха на този модел, те бяха считани за обезформени и грозни уроди и тази липса на симетрия, тази грозота беше доказателство за техния статус на полухора и за безнадеждната им тъпота.
    Техните врагове от тъмните градове под пустините на юг, убедени, че имат за противник малоумни диваци, бяха успокоени от фалшиво чувство на сигурност. Убедени, че ги превъзхождат по огнева мощ и ум, командирите на надземните отряди в голям брой случаи бяха извършили тактически грешки, които вероятно не биха допуснали срещу по-уважаван противник.
    Иронията беше, че когато настъпеше неизбежният крах, подземните хора, убедени, че са господарска раса, предпочитаха да търсят изкупителна жертва сред собствените си редове, вместо да приемат открито предположението, че са били надхитрени.
    Същите тактики бяха използвани за справяне със заплахата от изток. Плейнфолк, чийто воински дух се основаваше на куража на индивиди в единоборство, бързо разбраха, че не могат да водят война на два фронта, и то срещу врагове, които притежаваха смятаните от мютите оръжия за масово унищожаване — дълго „остро желязо“, което може да убива или осакатява цели групи хора с един изстрел от голямо разстояние.
    Ако не се брояха няколкото кървави сражения, когато корабите с колела бяха направили първите си нападения покрай бреговете на Голямата река, отношенията на мютите с майсторите на желязо бяха приемливо добри и взаимноизгодни въпреки факта, че чужденците явно търсеха изгода. Старейшините на мютските племена, които се събираха ежегодно на мястото за търговия, болезнено разбираха, че бартерните преговори, водени от маскираните жълти джуджета, накърняват техните интереси, но беше постигнато съгласие (между потомствени кръвни врагове, които се съгласяваха по съвсем малко въпроси), че лошата сделка е по-добра от никаква.
    Можеше много да се научи, като възприеме ролята на плахи и не много умни диваци, и много да се спечели, като не показваха задоволството си — какъвто беше случаят с мютите, чийто зимен сън Изо беше нарушил толкова грубо.
    Оказа се, че никой от жителите на трите селища, които Изо Уантанабе посети по време на първата си обиколка, не е видял стрелолисти да прелитат по небето или да падат на земята. В топъл пролетен или летен ден обещаната награда за намирането им би развълнувала мютите. Но само един идиот — или майстор на желязо — би могъл да тръгне през вихрушките, които вееха от север над дълбокия сняг.
    Воините и старейшините го гледаха със сънени очи и отпуснати уста, като се преструваха, че не го разбират. Когато цялата предложена огнена вода беше изпита от малцината щастливци и надутото джудже накрая се отказа от опитите си да ги убеди да се присъединят в търсенето на неуловимите стрелолисти, мютите погледаха малко как майсторът на желязо подскача върху странното си четирикрако животно, а след това се върнаха в колибите да стоплят измръзналите си тела върху топлите камъни край огнището.
    И докато Изо и изморените му придружители се бореха със снега, клекнали на рогозките за говорене, мютите си подаваха лулата с трева рейнбоу и се смееха на глупавото поведение на майстора на желязо. Само умни хора, бяха единодушни те, хора които използват мълчалива реч да записват всичко, което виждат и правят, но не разбират нищо, са способни на такава глупост. Зимата — периодът, известен на мютите като Бялата смърт — беше времето, когато Мо-Таун, Великата небесна майка, която вдъхваше живот на земята всяка пролет, тъгуваше. Когато ледените ветрове от северната пустош свалят листата от дърветата, нейното сърце замръзва и светът се покрива със замръзнали сълзи. Всички знаеха, че облачните воини — за разлика от мъртвешките лица — имат достатъчно здрав разум, за да останат в дупките си от края на Жълтеенето до времето на Новата земя.
    Но не и тази година — както някои от кръвните им братя скоро щяха да открият…


    Същите неблагоприятни атмосферни условия, които почти удвоиха времето за пътуване на „Дамата“ до реперна точка Айова Сити, провалиха надеждите на Стив за бързо бягство. Той се страхуваше, че Карлстром може да изпрати МХ отделение, но след като нямаше ясен план за действие, целта му беше да се отдалечи колкото се може повече от мястото, където бяха катастрофирали. Но тъй като се придвижваха болезнено бавно, им трябваха няколко дни да изминат малко над шестдесет мили. През два от тези дни хапещи студени ветрове, трупащи снежни преспи, не им позволиха изобщо да вървят и само опитните следотърсачи Кадилак и Клиъруотър ги спасиха от бяла смърт.
    Макар че дремеше от болкоуспокоителното, Келсо вече се беше възстановил от първоначалния шок. От инжектираните от Джоди и Стив заместители на морфин той изпадаше в състояние на сънливост, редуващи се с периоди на ясно съзнание. И през тези моменти скоро стана очевидно, че въпреки раните си той е саркастичен и борбен както винаги — имаше случаи, когато на Стив му се искаше Келсо да си беше счупил челюстите вместо таза.
    Осмият ден започна светъл и ясен. Те излязоха от боровата горичка и огледаха безоблачното небе и ослепителния бял пейзаж. Студът през нощта бе покрил вълнистия снежен килим с ледени кристали и го правеше да блести с безброй светли точки с цветовете на дъгата.
    При всеки друг случай тази сцена би предизвикала чувството на чиста радост от това да си жив, но въпреки спиращата дъха красота четиримата се спогледаха над Келсо без никакъв ентусиазъм. Фактът, че нямаше вятър и че на хоризонта не се задаваше застрашителна снежна стена, означаваше, че нямат извинение да не продължат пътя си. Но същото това добро време можеше да подтикне воините на враждебните мютски племена да излязат на лов.
    Всички знаеха, че ужасната виелица е единствената причина, поради която племената Плейнфолк от района не се бяха появили. Досега. И пак всички знаеха, че няма начин да стигнат до Уайоминг, без да минат през територията на враждебно племе. Сняг не сняг, беше само въпрос на време преди да се изправят лице в лице с първото предизвикателство. И също без някой да го беше обяснил, знаеха, че първата им среща с мютите ще бъде и последна. Ако ги нападнеше многобройна група, пистолетите, които носеха, щяха да им осигурят само кратка отсрочка и вероятно щеше да е по-добре да ги насочат към себе си. Самоубийството беше безкрайно по-добро от мъчителната смърт чрез ритуално осакатяване.
    Въпросът за начина на защита, когато тази среща станеше неизбежна — и окончателна — беше зачекван на няколко пъти, докато се свиваха до огъня в нощните си заслони, но никой не предложи ясен план. Джоди беше останала с впечатлението, че мълчаливо са се съгласили ако наистина възникне такъв проблем, Клиъруотър да използва необяснимата си сила и да ги извади от затруднението.
    След първия ден, когато се бяха олюлявали като пияни моряци през снежната фъртуна, вдигнали на раменете си носилката с Дейв Келсо, се бяха организирали по-добре. Люкът, за който беше завързан раненият, беше превърнат в шейна, която лесно теглеха по двама. Така Келсо пътуваше много по-безболезнено, а и освен това двамата, които не теглеха, можеха да носят запасите.
    Към пладне опасността, която очакваха, се появи в облика на самотен облечен в кожи мютски воин — той изскочи сякаш изпод земята и спря, като видя Кадилак и Клиъруотър, които вървяха на около сто метра пред Стив, Джоди и Келсо.
    Всички замръзнаха — включително мютът, който носеше арбалет. Стив прецени разстоянието и реши, че не може да направи много. Воинът беше на двеста метра от него — твърде далеч дори за Кадилак да го застреля с пистолет. А и той не опита, защото от двете страни на първия мют се появиха и други облечени в кожи мюти.
    — По дяволите… — каза Джоди през зъби. — Какво ще правим?
    — Не мърдай и брой — каза Стив.
    Бяха тридесет души — пет ръце, — наредени в дълга редица, която започваше отдясно на Стив и завиваше покрай Кадилак и Клиъруотър, като препречваше пътя им напред. Поне една трета от тях носеха арбалети; останалите бяха въоръжени с боздугани с остри шипове и ножове-тояги. Без бърза намеса на Талисмана присъствието на толкова много стрелци извън обсега на техните пистолети правеше изхода от всякаква съпротива предрешен.
    Стив и Джоди наблюдаваха със затаен дъх как Клиъруотър вдигна дясната си ръка и направи традиционния знак за поздрав. Едновременно с това Кадилак измъкна пистолета с дебела цев, който беше взел от скайрайдъра, и изстреля право нагоре бяла сигнална ракета.
    Шиии-еххх! Съскащият мютски вик, означаващ учудване, страхопочитание и възхищение, избухна от гърлата на воините, докато наблюдаваха как заслепяващото огнено кълбо се издигна на двеста фута, после се изви над главите им и падна на земята зад тях, като остави след себе си опашка от пушек.
    Това беше еквивалент на „бяла стрела“ — стрелата, която носи пушещо снопче суха трева като сигнал, че преследвачът или преследваният иска да преговаря.
    След един изпълнен с напрежение момент, когато никой от редицата на мютите не реагира, четирима воини в центъра побързаха да вдигнат десните си ръце и да отговорят на поздрава на Клиъруотър. След това последва един втори, по-дълъг и задушевен разговор между водача на мютската хайка и Кадилак. Броят на кимащите глави подсказваше, че изглежда, е постигнато поне някакво споразумение. Стив погледна Джоди и въздъхна с облекчение.
    Бързо почукване привлече вниманието им към Келсо, който лежеше на шейната между тях. Той чукаше с кокалчетата на пръстите на здравата си лява ръка по вътрешния плексигласов капак, който го покриваше от главата до петите. Джоди се наведе към него.
    — Какво има, Дейв?
    — Махни този капак и ми дай пистолет! — прошепна прегракнало той.
    — Ти луд ли си?
    — Ти си луда! Ако тези лайнари ще ни пленят, искам да отведа поне един с мен!
    Джоди ахна разгневена, след това удари по капака над лицето му.
    — Дейв! Направи ни една услуга! Заспивай!
    Кадилак идваше към тях през снега; носеше двете раници. Клиъруотър все още разговаряше с четиримата водачи на мютската хайка.
    Кадилак подаде раницата на Клиъруотър на Джоди, а своята на Стив.
    — Не искам да прозвучи много обнадеждаващо, но може би имаме късмет. Страхувах се, че може да сме се натъкнали на племената Д’Троит, но тези са мюти М’Уоки — най-смелите от племето Коджак.
    — М’Уоки не са ли приятели с Ши-Карго? — попита Стив.
    Кадилак отговори на въпроса му с лека покровителствена усмивка.
    — Това е прекалено опростенчески. Дори племената от една и съща кръвна линия се избиват, за да защитят територията си. Нека просто кажем, че Ши-Карго са им мъничко по-малко омразни от Д’Троит.
    — Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Това какво означава за нас?
    — Че сме живи… за момента.
    Джоди огледа невъзмутимата редица мюти. Фактът, че не крещяха войнствено, правеше положението да изглежда още по-застрашително. Тя сбута Стив.
    — Не разбирам. Те вече би трябвало да са се нахвърлили върху нас. Да не са се уплашили от сигналната ракета?
    — Не. Сигурно Кадилак им е казал нещо. — Стив се обърна към мюта. — Какво направи… съкруши ги с някаква огнена реч ли?
    — Напротив. Те казаха нещо, което ме озадачи. — Кадилак хвърли поглед към Клиъруотър, след това бавно огледа редицата мюти и чак после се обърна към Стив и Джоди. — Причината да не сме мъртви е, че ни смятат за особени.
    — Особени ли?!
    — Да. Те са ни очаквали. — Кадилак видя, че се споглеждат озадачено, и обясни: — Коджак имат летописец като Мистър Сноу. Той е пазител на пророчеството за Талисмана, но е съхранил и друго предсказание, което, изглежда, се отнася за нас. Много странно…
    Стив се ядоса.
    — Кади, за Бога, спести ни напрежението! Ние оценяваме рекламата, но сега не е нито времето, нито мястото!
    — Добре. Значи така. Освен че им е разказвал за Талисмана, техният летописец им е разказвал, че един ден… малка група Плейнфолк — Избраните — ще долети от изток в коремите на железни птици…
    — Не може да бъде!…
    — Почакай, не съм свършил… и тяхното пристигане ще възвести раждането на Талисмана и завръщането на техните изгубени — мютите, държани в Ни-Исан.
    — Разбирам… — замислено каза Стив. — И затова те не ни убиха. — Той погледна Джоди. — Какво мислиш?
    Кадилак се намеси преди тя да отвори уста.
    — Що за тъп въпрос! Те мислят така! Ако вярват, че ние сме „Избраните“, защо да ги разубеждаваме? Нека си остане така. Може пък и да е вярно.
    — Може — призна Стив — Ако вярваш в тази история. — Той огледа неподвижните воини. — Каза ли им, че сме долетели от Ни-Исан?
    — Не.
    — Тогава откъде знаят за „железните птици“?
    — Оттам, откъдето Плейнфолк знаят за облачните воини и железните змии столетия преди ешелоните да се появят изпод пустините на юг. Това е магията на пророчеството.
    — Ох…
    Джоди, която следеше разговора им с нарастващо недоумение, каза:
    — Ще ми кажете ли какво означава тази глупост за желязна птица? И кой или какво е Талисмана?
    — Някой друг път, Джоди — каза Стив. — И така, къде отиваме сега?
    Кадилак се усмихна.
    — За момента вие тримата не отивате никъде. Не можем да рискуваме Келсо да се разприказва.
    — Точно това имах предвид — каза Джоди.
    — Искат да ни откарат в селището си, за да може летописецът им да ни разпита, но аз им казах, че нашият „кръвен брат“ се е заразил от болест, която върлува в земята на мъртвешките лица. И докато не стане на крака, по-добре да не го вкарват в селището. Обясних им, че ние не сме заразени. Че има опасност само за малките деца около болния.
    — Хитро. Значи ние оставаме, а ти отиваш…
    Стив погледна Джоди. Веждите й бяха вдигнати в мълчалив въпрос.
    — Според мен е добре, Стив. Клиъруотър ни изрисува, но дори Дейв да си държи устата затворена, той не е ориентиран в ситуацията. Ти може би можеш да импровизираш, но няма да мине много време и те ще открият, че не сме мюти.
    — Права си. — Стив се обърна към Кадилак. — Добре… как ще действаме?
    — Ще заведат мен и Клиъруотър при техния летописец. Затова ви оставям раниците.
    — И какво да правим? Да лагеруваме тук? — попита Джоди.
    — Да. Няма да има никакъв проблем. Ние сме на тяхна територия. — Кадилак бързо огледа околността и посочи група високи борове — долните им клони бяха надвиснали под тежестта на натрупания сняг. — Това изглежда доста хубаво място. Защо не се настаните там?
    — Ще се настаним — каза Стив намусено. — Къде ще ви отведат?
    — Не казаха. Някъде на север оттук.
    — Значи не знаеш кога ще се върнете?
    — Не. Но те са леко облечени… което означава, че селището им не може да е много далеч. Предполагам, че до два дни ще се върнем.
    — Или въобще няма да се върнете — каза Джоди.
    Кадилак отговори с философско вдигане на рамене.
    — Зависи как ще се разберем с техния летописец. Ако успеем да го убедим, че наистина сме Избраните, може да ни предложат постеля и храна три пъти на ден чак до края на зимата.
    Стив кимна замислено.
    — Това решава въпроса за вас двамата и може би за Джоди и мен. Но Келсо остава на студа… или неговата „болест“ неочаквано ще бъде излекувана по чудо?
    — Стига вече, Брикман. И двамата знаем само един лек за Келсо и…
    — Я почакай! — викна Джоди.
    Кадилак се обърна към нея.
    — Не! Какво да чакам? Без мен и Клиъруотър животът ти не струва пукната пара! Дори ако Мистър Сноу беше тук, не би могъл да излекува Келсо. Той се нуждае от операция… и само твоите хора мога да я направят…
    — Но…
    — Виж! Няма да споря. Келсо е ваш проблем… и вие имате два дни да решите как да постъпите.
    — Жалък дивак! — Джоди се хвърли напред, протегнала ръце към гърлото на Кадилак.
    Стив видя, че Клиъруотър тича към тях, и застана между двамата.
    — Спрете! Кристофър Кълъмбъс! Какво искате да направите — да провалите цялото споразумение ли?!
    — Няма да ви позволя да го убиете!
    — Млъкни! — изсъска Кадилак. — Прощавам ти за последен път. — Той още повече понижи глас. — Единственият шанс, който имаме да се измъкнем оттук живи, е да се преструваме, че сме онези, за които ни смятат. Което означава вие двамата да минете за Плейнфолк мюти и следователно — той я посочи с пръст — трябва да се държиш като мют. За Плейнфолк смъртта е само част от продължаващия цикъл на съществуване. Когато един воин е тежко ранен…
    — Така ли? Е, в такъв случай ще трябва да се отървеш и от мен!
    Кадилак махна с ръка.
    — Това е положението. Аз направих каквото можах. По-нататък се оправяй ти, Брикман. — Той се обърна към дотичалата Клиъруотър и й изясни ситуацията.
    Клиъруотър се опита да ги успокои.
    — Джоди, моля те, знам какво изпитваш към Келсо, но ти само удължаваш агонията му. Ако ми позволиш да обясня…
    — Не искам да слушам никакви обяснения! — изкрещя Джоди. — Вървете на майната си!
    Стив я хвана за раменете.
    — Джоди! Не викай!
    Кадилак решително тръгна към водачите на мютската хайка. Насред път се обърна и повика Клиъруотър с властно махане на ръка. Клиъруотър му направи знак да почака — не искаше да тръгне, докато Стив не успокои Джоди.
    — Говоря сериозно, Брикман. Няма да позволя да го убиете.
    — Виж! Никой няма да убие Дейв. Обещавам ти! По този въпрос съм на твоя страна. Ще измислим нещо!
    — Щом казваш. — Тя спря да се бори, но още трепереше от гняв.
    — Добре. Сега се успокой. По дяволите… искам да кажа… след като преминахме през всичко това… ще е глупаво да се провалим сега.
    Джоди го погледна възмутено и коленичи да провери как е Келсо. Беше заспал.
    Клиъруотър отведе Стив настрана и каза:
    — Ще се оправиш ли с нея?
    — Да. Няма проблем. За теб се тревожа. Едва ходиш. Ще можеш ли да издържиш това тичане?
    Тя сложи ръка на рамото му.
    — Не се тревожи за мен. Нали знаеш, че „мютите не чувстват болка“? — Очите й се замъглиха. — Не искам да те оставя, но трябва да отида с Кадилак. Разбираш защо, нали?
    — Естествено. Грижи се за него — и за себе си.
    — Ще се върнем бързо. Обещавам.
    — Разчитам на думата ти. — Стив й махна да тръгва. — По-добре побързай. Твоят другар и господар става нетърпелив.
    Предвождани от шестима мюти и останалите двадесет и четирима отстрани, Кадилак и Клиъруотър затичаха през снега, без да се обръщат. Стив ги наблюдава, докато не изчезнаха зад един хълм, после се обърна към Джоди.
    — Кадилак е прав — каза тя и метна на рамо едната раница. — Няма смисъл да спорим. Един повече или по-малко… какво значение има? Така мислят диваците. Очите й срещнаха очите на Стив. — Това е разликата между тях и нас, нали? Сигурно затова ние се водим добри, а те — лоши.
    — Не е толкова просто, Джоди.
    Тя се засмя подигравателно.
    — За теб никога не е. Но ти всъщност не си вече един от нас, нали?
    Хванаха въжетата на шейната на Келсо и тръгнаха към дърветата, без да кажат нищо повече.


    Водени от Гас Уайт, четирите скайхока се издигнаха на пет хиляди фута и полетяха на изток успоредно един на друг, като всеки пилот поддържаше визуален контакт със съседа си. Четири десетина минути след излитането патрулът прелетя над Мисисипи — зацапана сива линия, която се виеше през покрития със сняг пейзаж като първа несигурна драскулка, направена от малко дете върху чисто бял лист.
    След около час най-северният планерист видя долния край на езеро Мичиган. Нито той, нито другарите му бяха виждали някога толкова много вода. В центъра на извитата брегова линия, между базата на Изо Уантанабе в Бентън Харбър и легендарния Град на ледената дъга, от който произхождаха мютите на Ши-Карго, лежеше реперната точка Гари, Индиана.
    На картата, която ръководителят на въздушните операции Бакстър бе показал на десетимата планеристи на инструктажа, реперната точка Гари се намираше по средата на горния край на защрихования правоъгълник, който на земята беше петдесет квадратни мили. Това беше районът за претърсване. Някъде в него бяха двата скайрайдъра — или цели, или на парчета. Първата задача на изпратения от „Дамата“ въздушен патрул беше да открие къде са паднали самолетите. След като направеха това, от тях се искаше да изяснят съдбата на петимата души, за които се знаеше, че са били на самолетите. Ако не лежаха мъртви под останките, трябваше да се предположи, че са живи и продължават пеша на запад. Тогава въздушното звено трябваше да положи максимум усилия да открие настоящото им местонахождение и да помогне за тяхното връщане.
    Това е причината, продължи Бакстър, поради която инженерите бяха направили четири комплекта ски по чертежи, доставени им по видеовръзка от Хюстън/Гранд Сентрал, които да помогнат на самолетите да кацат и да излитат на сняг.
    Гас Уайт зададе въпроса, който се въртеше в главата на всички:
    — Има ли определено време за изпълнение на задачата, сър?
    — Не. Ще останем тук толкова дълго, колкото е необходимо — отговори Бакстър.
    Прозвуча зловещо. Тъй като никой не искаше да е навън, това означаваше, че останалата част от екипажа непрекъснато ще ги притиска да изпълнят задачата си, така че всички да могат да се върнат навреме у дома за посрещане на Нова година.
    Но имаше и още нещо. Бакстър беше завършил инструктажа с още една задача. Докато са в района за търсене и по обратния път те трябваше да записват положението и големината на всички мютски селища и да отбележат нивото на надземна дейност. Но не трябваше, повтори той, при никакви обстоятелства не трябваше да атакуват наземни цели — дори ако са обстрелвани от земята, — без да получат изрично нареждане лично от него. Единствената ситуация, при която можеше да се използва оръжие, беше да се защитят при кацане за изследване на ясно идентифицирани останки от самолетите или за евакуиране на оцелели.
    Страхотно… хиляди благодарности, сър…
    Бакстър усещаше скритото недоволство на десетимата пилоти и лично за себе си зададе въпроса за смисъла от „неагресивни“ патрули, но не получи никакъв отговор от Хартман. Командирът на ешелона споделяше резервите му, но беше получил ясни и точни инструкции от СИНК-ТРЕЙН, който, от своя страна, действаше по заповед от Овалния кабинет. Карлстром, оперативният директор на АМЕКСИКО, беше главният двигател зад операцията за търсене на Стив и неговите другари, но получаваше нарежданията си от Орел Едно — кодовото име на Генералния президент. Акронимът АМЕКСИКО никога не се беше появявал на никой видеоекран или на разпечатка и тази „невидимост“ беше една от причините, поради които през столетията съществуването на организацията беше останало в тайна за всички, освен за малцината избрани.


    От момента, в който Келсо беше предал своя таен сигнал за бедствие и беше съобщил на организацията какво става на Лонг Пойнт, сложната система на АМЕКСИКО за прехващане контролираше радиочестотите, използвани от двата откраднати скайрайдъра.
    При кратката размяна на сигнали с Келсо от намиращите се на самолетите апарати не беше имало време да се провери количеството на горивото в двата самолета. Келсо беше инструктиран да симулира повреда в двигателя, която му дава приемливо оправдание за промяна на курса около езеро Мичиган, вместо да го пресече. След като Кадилак беше с Келсо, Брикман щеше да бъде принуден да го следва. Много зависеше от това как Келсо щеше да се справи със събитията, но той трябваше да се опита да кацне в Айова, колкото се може по-близко до Мисисипи.
    Едва след като връзката с Лонг Пойнт беше възстановена, Карлстром научи, че самолетът е излетял, без да е презареден. Дотогава беше невъзможно да контактува с Келсо и да промени уговорките, без да рискува да се разкрие.
    Бързо изпразващите се горивни резервоари осигуриха на Келсо повече от добро извинение за промяна на курса, но скайрайдърите бяха принудени да кацнат в снежна буря на около двеста мили на юг от избраната от Карлстром точка. Разгорещените разговори между Стив, Джоди и Келсо относно опасното им положение бяха записани, но тъй като те бяха прекъснали връзката преждевременно, сигналите на АМЕКСИКО не можеха да определят точно мястото, където бяха кацнали. И оттогава бяха изчезнали от ефира.
    Сега, почти две седмици по-късно, Карлстром не знаеше, че Келсо — човекът, на когото разчиташе да поддържа връзка — лежи с изпотрошено тяло, завързан за самоделна шейна, а компактният, но мощен уоки-токи, който бе използвал с такъв добър резултат на Лонг Пойнт, се беше счупил при удара на самолета в един голям бор.
    Като взе предвид действията на Брикман срещу неговите оперативни сътрудници на Лонг Пойнт, Карлстром реши да не изпраща повече „мексиканци“. Първите трима бяха осакатени само временно, но ако опитът на Брикман да открадне самолета се беше провалил, последиците можеха да са много по-сериозни — дори фатални.
    При търсенето на помощта на Сайд-Уиндър за бягство от Ни-Исан с Кадилак и Клиъруотър Брикман беше говорил за необходимостта да стигне до Уайоминг, за да плени „третата цел“: Мистър Сноу — най-силния повелител, известен на Първото семейство. Ако това беше вярно, ако Брикман само се преструваше, че е променил позициите си, Карлстром можеше да предвиди ситуация, при която — за да укрепи доверието на племето М’Кол — той може би щеше да бъде принуден да вземе по-драстични мерки срещу всеки нов опит от страна на АМЕКСИКО да арестува Кадилак и Клиъруотър преди той да е в състояние да ги докара. Неговата първоначална задача беше да залови и тримата. Може би планът, който беше разработил, се нуждаеше от присъствието на Кадилак и Клиъруотър като уловка за хващане на Мистър Сноу…
    Тъй да бъде. Ако Брикман вярваше, че може да измисли някоя хитрост, нямаше смисъл да изпраща висококвалифицирани хора, които можеха да се използват по-ефективно на други места. Много по-добре беше да му даде по-голяма свобода. Ако той докараше тримата, какво значение имаше дали щеше сам да си надене въжето на врата? Затова Карлстром — който се самоласкаеше, че неговият собствен непочтен ум е много по-остър от този на Стив — беше избрал „Луизианската дама“ да извърши издирване в района.
    Тъй като Стив Брикман и приятелите му нямаха необходимите дрехи и оборудване да извършат дълго и мъчително пътуване посред зима, той може би щеше да реши да продължи самичък. Ако изпратеше сигнал, помощта — в каквито и размери да се искаше — щеше да бъде осигурена бързо и дискретно.
    От друга страна, ако трябваше да се дадат необходимите жертви, те също щяха да се осигурят — от екипажа на „Дамата“.
    Всичко това се градеше на допускането, че главните играчи са оцелели при принудителното кацане и свързаните с него опасности. От ежедневните си контакти с Роз Брикман, сестрата на Стив, Карлстром беше убеден, че са оцелели. Така че ако се изключеше някакво непредвидено бедствие, беше само въпрос на време кога Стив и Джоди Казан ще се явят пред старите си другари. Да… Щеше да бъде интересен тест на нейната лоялност и степента на неговото лицемерие и двуличие.


    Докато двамата с Клиъруотър тичаха на север с ескортиращите ги воини, Кадилак видя двата патрулиращи скайхока да минават над тях. За момент мютите спряха и загледаха с отворена уста стрелолистите. Няколко воини насочиха арбалетите си, но Кадилак им викна да не хабят ценните стрели — самолетите бяха много високо, за да могат да пронижат кожите им.
    От контактите с другите мюти в търговския пункт племето Коджак знаеше за стрелолистите и че тяхната поява предвещава появяването на някоя от ужасните железни змии, но до този момент на изток от Мисисипи не се бяха появявали стрелолисти. Това само по себе си беше учудващо, но какво търсеха те тук по време на Бялата смърт, когато, според Ши-Карго, железните змии — нахранили се с кръвта на Плейнфолк — изпълзяваха обратно в леговищата си под пустините на юг?
    Водачът на хайката, Дет Лепард, махна на колоната да продължи. Стиснала зъби, но без да се оплаква — използваше душевните сили, които мютите притежаваха да блокират болката — Клиъруотър продължи да тича наравно с всички. До нея Кадилак със задоволство откри, че въпреки липсата на практика не се задъхва.
    Поглеждаше нагоре от време на време и видя как двата самолета — поддържаха курс на изток — се превърнаха в мънички точици и скоро изчезнаха в синьото небе. Кадилак вярваше, че знае защо са тук, но моментът не беше подходящ да говори за такива неща.


    По пътя към района на търсене патрулът на Гас Уайт съгледа шепа хора и движение на земята. И четиримата пилоти много искаха да стрелят по тях, но пластмасовите намордници, монтирани на картечниците им, щяха да издадат всеки, опитал се да наруши заповедта да не се стреля.
    След като не успяха да открият следи от разбити скайрайдъри в определеното им време, Гас нареди на другите да се върнат на „Дамата“ и продължи да търси, докато не му остана гориво само колкото да се върне. Тайно се надяваше да открие поне единия самолет и по този начин да припише цялата заслуга на себе си. Не успя да намери нищо, но си тръгна назад доволен, че допълнителното му усилие няма да остане незабелязано от офицерите.
    Включи се в радиолъча на „Дамата“ и постепенно се спусна на височина две хиляди фута, за да огледа по-отблизо покритата със сняг повърхност.


    Веднага щом Келсо беше настанен под боровете, Стив остави Джоди при него и излезе с два пистолета с надеждата да набави прясно месо. През времето, прекарано на повърхността, и Джоди, и Келсо бяха преодолели отвращението, което имаха всички трекери към истинската храна — трудна задача за човек, израснал на диета от попара от синтезирана соя.
    Стив обеща да се върне след час, но минаха близо два часа преди Джоди да го види през далекогледа. Облекчението й от завръщането му беше примесено с разочарование, когато видя, че е с празни ръце.
    Тя излезе да го посрещне.
    — Лош ден, а?
    — Да. — Той потри нараненото си бедро. — Видях всякакви животни, но или бяха много бързи, или много далеч.
    — Няма значение, винаги можем да отворим… — Джоди млъкна, защото Стив вдигна глава към нещо в небето.
    Тя погледна натам, видя синьо-сиво петно и бързо фокусира далекогледа върху него. Размазаният образ се превърна в самолет с прави крила, боядисан в стандартния за Федерацията син цвят; летеше директно към тях.
    Когато видя знака в края на бялото крило, Джоди ахна.
    — Не мога да повярвам… Стив! Погледни! От „Дамата“ е!
    Преди да падне със самолета си от ешелона по време на сражението в река Нау енд Ден Джоди беше член на екипажа на „Дамата“ вече пет години, като се бе издигнала от планерист до командир на звено. — Кристо! Какъв късмет! Разбираш ли какво означава това?
    Стив, който беше служил само три месеца преди да бъде свален, не сподели радостта й. Погледна през далекогледа и изсумтя:
    — Ха, късмет! Този самолет горе е от новите модели, за които ти казвах.
    Стив я издърпа под прикритието на боровете, където бяха направили лагера.
    Келсо, изглежда, спеше. Стив дръпна Джоди да се свият в снега и вдигна предупреждаващо пръст.
    — Мълчи и не мърдай!
    Джоди сграбчи лявото му рамо с две ръце и го разтърси развълнувана.
    — Слушай! Ако Хартман и Голямото Д са все още на борда, няма да има никакъв проблем! Ако мога да установя контакт с тях и да се върна на борда, мога да обясня станалото с мен!
    — И?
    — Брикман! Аз изкарах с тези хора пет години на повърхността! Ако те свидетелстват в моя полза, ще имам по-голям шанс за справедлива присъда от съвета на оценителите! Мога да бъда възстановена!
    — Те искат да си мислиш точно това — каза Стив. — За Бога, Джоди! Федерацията има поне двадесет ешелона на повърхността. Съвпадение ли е според теб, че този самолет просто случайно е от „Дамата“?
    Вълнението на Джоди моментално изчезна.
    — Това е първият случай, доколкото знам, когато един ешелон извършва офанзива през това време на годината. Но с изключение на това фактът, че точно „Дамата“ обикаля наоколо, не ме поразява като нещо особено злокобно.
    — Наистина ли? За какво мислиш са дошли тук?
    — На лов за мюти, за какво друго? Сам виждаш, че наоколо има много.
    — Стига, Джоди. Ти си умно момиче. Онзи човек горе търси нас!
    — Това пък откъде го измисли?
    — Какво ти става? Да не би мозъкът ти да е премръзнал? Когато онази маймуна Сайд-Уиндър се е събудила и е открила, че сме изчезнали, той е разбрал накъде сме се насочили…
    — Откъде?
    — От мен. Като истински глупак, аз му казах! А онези двама пилоти са знаели докъде можем да стигнем с останалото в резервоарите гориво! — Стив поклати глава и изруга. — Трябваше да ги застреляме… — Очите му станаха сурови. — Келсо искаше…
    — Знам. Аз го спрях.
    — Голяма грешка. Но все пак наградата за най-голям глупак се пада на мен. Трябваше да изгорим скайрайдърите, вместо да ги оставим да стоят там като двойка пътепоказатели.
    — Без телата вътре това нямаше да излъже никого за дълго. И макар никога да не съм летяла с нещо, което не се захранва с батерии, предполагам, че самолетите с празни резервоари не биха се запалили, освен ако някой не натрупа под тях цяла клада.
    — Да… права си — промърмори Стив. — Но пък в този сняг е трудно да ги открият. Ако обаче са ги открили, ще знаят, че сме тук. Днес видяхме само един самолет, но е възможно да патрулира цялото въздушно отделение.
    — Мислиш ли, че ни е видял?
    — Не знам. Наоколо има много следи, нашите и на мютите. Но това няма значение, защото освен ако някой не сложи надпис до нашите, няма начин да се установи разликата.
    — Мислиш ли, че ще се върнат? Имам предвид самолетите?
    — Да. Длъжни са. Само правя предположение, но като имам предвид часа от деня и факта’, че този летеше на запад, мисля, че вече се прибират. Така че къде мислиш се намира „Дамата“ — оттатък Мисисипи?
    — Звучи основателно…


    Двамата разгледаха картата. Река Мисисипи не беше нанесена. Левият край на картата стигаше до Джолиет, Илиной.
    — Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Не вярвам Хартман да прекара войници през водата. Географията ми е малко мъглява, но мисля, че трябва да сме на около сто, може би сто и петдесет мили от реката.
    Джоди изглади смачканата карта.
    — Най-малко…
    — Е, ти го познаваш по-добре от мен, но аз не виждам как Хартман ще изпрати бойно отделение толкова далеч без подходяща подкрепа… нали?
    — Прав си. — Джоди захапа долната си устна. — Така че… какво става сега?
    — За момента нищо. Ще останем в укритието, докато не разберем какво споразумение са успели да постигнат Кадилак и Клиъруотър.
    — Ами ако няма споразумение? Какво ще правим, ако не се върнат след два дни както казаха? Докога ще чакаме тук… вечно?
    Стив въздъхна нетърпеливо.
    — Джоди, ако няма споразумение, съвсем скоро ще научим. Воините Коджак ще се изсипят върху нас.
    Джоди прие тази непривлекателна перспектива със замислено кимване, после каза:
    — Позволи ми да ти направя едно предложение. Ти си бил изпратен да върнеш тези интелигентни мюти. Добре. С известна помощ от Дейв и мен ти ги изкара от Ни-Исан. Но сега те изчезнаха… и може би няма да се върнат. Така че преди да се окажем в беда, без да можем да направим нищо, предлагам да захвърлим всичко и да се присъединим към „Дамата“.
    Стив я погледна недоумяващо.
    — Луда ли си?
    — Брикман, бъди реалист. Какъв шанс имаме тук?
    — Същият както всеки друг! Ти си преживяла една зима. Можеш да преживееш още една.
    — Миналата година аз бях една от деветдесетте ренегати в добре организирана група. Ръководена от Малоун, не забравяй.
    — Едва ли мога да го забравя. — В смеха на Стив имаше горчива нотка. — Но не съм забравил, че той успя да загуби тридесет нарушители, включително теб и Дейв. Добър организатор!
    — Е, добре, той също прави грешки. Но той разбра твоя номер за нула време.
    — Да, вярно. Той…
    Джоди понижи глас.
    — Искам да кажа, че бях с хора като мен. Не вярвам на онези мюти, с които твоите двама нормални се опитват да се договорят. Както казах, тези диваци скоро ще разберат, че аз не съм от тях, но дори да има някакъв начин това да не стане, аз не съм готова да дойда с вас, ако това означава да изоставя Дейв.
    — Джоди! Бъди разумна! Направихме всичко, което можахме, за него. Повечето хора щяха да му теглят куршума и да го оставят сред останките на самолетите.
    — Така ли? Е, аз не съм като повечето хора. Ти ми обеща, че никой няма да го убие… че ще измислим нещо. Сега говориш така, сякаш си готов да натиснеш спусъка. На чия страна си, Брикман?
    — На вашата. Най-малкото опитвам се да бъда… но това не е лесно, когато непрекъснато променяте намеренията си!
    Това обвинение я раздразни.
    — По дяволите! Що за нахалство! Ругаеше ме за промяната на курса, а в Небраска ти си променяше програмата всеки път, когато се натъквахме един на друг. Първия път ми каза, че си облечен като дивак само за да си спасиш кожата. После се оказа, че си фед под прикритие, изпратен да отвлече някакви интелигентни мюти… и ми говореше, че съм истински Блу и как като ти помогна, ще спасиш задника на родната си сестра. А накрая, когато двамата с Келсо променихме мнението си… ти беше готов да изоставиш сестра си и да се сбогуваш с Федерацията! Всичко това просто не се връзва. Ти целиш нещо, Брикман. Сега не е времето и мястото да се разправяме, но аз не ти вярвам.
    — Да… — Стив въздъхна тежко. — Имаш право да си подозрителна, Джоди, но неправилно тълкуваш нещата. Аз бях принуден да изпълня тази операции със заплахи срещу Роз. И, да, аз наистина поисках помощ от Федерацията. Ако не ни бяха помогнали, нямаше да оцелеем. Обещах да ти помогна да избягаш от Ни-Исан и го направих. Но никога не съм имал намерение да се връщам там.
    — Тогава защо ми казваше, че съм истинска Блу и как всичките ще станем герои?
    — Много просто. Не можех да го направя без теб. Но за да избягаме, аз трябваше да работя с Федерацията и ти трябваше да се съгласиш. Рано или късно ти щеше да попиташ откъде идва всичкото онова оръжие… затова трябваше да спечеля лоялността ти. Лоялност на един възпитаник на Линдберг към друг. — Когато мютите ни плениха, ти беше доста настроена срещу Федерацията, така че когато се съгласих да ти помагам, не можех да съм сигурен дали наистина си променила мнението си. — Стив млъкна и загледа как Джоди се изчерви. — Разбрах, че ме лъжеш, чак на лодката на път за Лонг Пойнт.
    — Не съм те лъгала, Брикман. Аз наистина бях готова и желаех да се върна във Федерацията. Това беше просто, е… нагласено в Бу-фаро. И онзи човек, Сайд-Уиндър, не само боядисан, но и с израстъци на главата! Откритието, че Семейството има хора, които работят заедно с динките, ме изплаши. Неочаквано разбрах, че ние сме само малка част от много по-голяма организация, и почувствах…
    — Че не струваш нищо? Ние никога не сме стрували нищо, Джоди.
    — Да, прав си… Не знам защо това беше такъв шок за мен.
    — Защото преди да се освободим и да можем да помислим трезво, никога не ни е идвало наум, че може да има алтернатива на онова, което ни се предлага. От момента, когато пораснем достатъчно, за да почнем да разбираме, на нас ни се набива в главите, че единствената причина за съществуването на един трекер е да умре, но да помогне мечтата на Първото семейство да се осъществи. Завладяването на Света със синьото небе… Но никой никога не е оспорвал тяхното право за това… или дали то си заслужава изгубените животи, жертвите, които са направени, и безброй други, които ще бъдат дадени преди те да осъществят мечтата си.
    — Това не е само тяхна мечта — каза Джоди. — Тази мечта споделяме всички ние. Е, повечето от нас…
    Стив вдигна далекогледа и погледна през клоните на запад. Скайхокът вече беше далеч, мъничка точка върху огромния безоблачен жълт балдахин, който висеше над западния хоризонт.
    После го свали и пак погледна Джоди.
    — Въпросът е… ако тази мечта се осъществи, какво ще стане с Плейнфолк?
    Джоди вдигна рамене.
    — Ако Федерацията осъществи плановете си, предполагам, че никой от тях няма да остане жив.
    От устните на Стив изскочиха думите на Роз.
    — Нима те нямат право на съществуване?
    Джоди го погледна озадачено.
    — Не разбирам какво искаш да кажеш.
    — Те са хора, Джоди! Човешки същества като нас! Нашите прародители са били и техни прародители!
    Джоди остана безразлична.
    — И какво от това? Ако е вярно, в което се съмнявам, е било много отдавна. И дори ако можеш да го докажеш, кой ще повярва? Мислиш ли, че всички ще ги разцелуват и ще ги приемат след всичките жертви, направени от поколения трекери? Престани да се заблуждаваш, Брикман. Диваци и нарушители не общуват. Дали си вътре или вън от Федерацията, мютите са врагове и винаги ще бъдат. Ако ние не ги убиваме, те ще убиват нас.
    — М’Колите не убиха теб и другите.
    — Вярно. Само ни продадоха на майсторите на желязо, така че те да ни бият!
    — Нищо ли не си научила, откакто си навън?! — изсъска Стив. — Кадилак и Клиъруотър ни помогнаха да избягаме! Ако не беше тя, сега нямаше да сме тук!
    — И ние им помогнахме, но по различен начин. В Ни-Исан ние имахме общ враг — майсторите на желязо. Това споразумение престана да е в сила, откакто дойдохме на територията на Плейнфолк. Сега отново сме на тяхна територия. Те са сред свои. Просто погледни как се държи Кадилак.
    Стив кимна.
    — Става малко… по-твърд…
    — Можеш да го повториш. Преди две седмици той се разпадаше и ти трябваше да го крепиш. Сега се държи като арогантен кучи син! — озъби се Джоди. — На теб може да ти харесва, но на мен — не!
    Стив я погледна замислено.
    — Знаеш ли какво? Мисля, че всички тези празни приказки, които ми наприказва за нас и за тях, кой какво и на кого е направил и дали можеш да ми вярваш, или не са просто глупости. Това всъщност е заради Келсо, нали? Ти си си втълпила, че ако можем да го качим на борда на „Дамата“…
    — Какъв друг шанс има той? — извика Джоди. — Там има добър хирургически екип! Ако можем да се свържем, те веднага ще дойдат и ще го откарат там!
    Стив погледна към Келсо. Той не се движеше.
    Може би беше мъртъв? Никакъв шанс. Дейв не беше от хората, които биха направили услуга на всички да си заминат тихо…
    Той пак се обърна към Джоди.
    — Биха могли, но сега се самозалъгваш. Знаеш не по-зле от мен, че те няма да сложат Келсо на операционната маса. Ще му пуснат три залпа в черепа. Той е ренегат, не забравяй!
    — Грешиш. Не е…
    Стив се намръщи.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Той е фед под прикритие. Като теб. — Стив я гледаше невярващо. — Не ми вярваш, нали?
    — Откога знаеш за това?
    — Откакто напуснахме Лонг Пойнт. Не си ли спомняш, че се върнах преди Келсо да излезе от склада на брега и как седяхме и го чакахме, и се чудехме какво по дяволите прави, а двигателите на самолетите работеха?
    — Да…
    — Е, докато го наричах с всякакви имена, които ми идваха наум, натиснах няколко копчета и ключове и… случайно хванах края на едно радиоизлъчване.
    — Продължавай…
    — Беше Дейв.
    — Сигурна ли си?
    — Абсолютно. Говореше със Скай-Бъкит Три, същата група, с която твоят приятел с израстъци на главата влезе във връзка, след като кацнахме на Лонг Пойнт.
    — Можа ли да чуеш за какво разговаряха Келсо и Скай-Бъкит?
    — Не съвсем. Скай-Бъкит предаваше инструкции от някого, наричан Майка. Това говори ли ти нещо?
    Лицето на Стив не разкри нищо.
    — Малко…
    „Майка“ беше псевдоним, измислен от оперативните работници на АМЕКСИКО за Карлстром. Бе станал популярен още преди едно поколение и тогавашният оперативен директор бе позволил официалното му кодово име МХ-Едно, да се замести с него. Карлстром, който оценяваше всички нюанси на значението, бе продължил традицията.
    — Келсо използва ли кодово име?
    — Да, Рат-Качър…
    Стив прие откровението на Джоди спокойно. Нямаше никаква полза да се гневи.
    — Защо чак сега ми казваш за това?
    Джоди се поколеба, после каза:
    — Моментът изглежда подходящ. Нека погледнем фактите. През последните няколко дни трябваше да мислим за по-важни неща. Кадилак винаги беше наблизо и… аз бях…
    — Объркана?
    — Да. Истината е, че не знаех какво да мисля. Бях изненадана, естествено. Прекарах близо година с Дейв. Е, понякога той е голяма досада, но станахме много близки. Мислех, че е обикновен нарушител. А след това… мислех същото и за теб. Малко се обърках, когато те видях облечен като мют. Но когато се срещнахме в Ни-Исан и накрая се изчисти и ми каза, че си фед под прикритие, плюс всичките други глупости… като връзката ти с вестителя…
    Тя махна с ръка.
    — Аз съм обикновен, съвсем лоялен човек, Брикман. С всичките споразумения, които правеше, от време на време губех представа кой, кой е. Първата ми реакция — след като се възстанових от изненадата — беше да си мисля, че може би ти и Дейв сте в тайно споразумение, но работите поотделно.
    Стив кимна.
    — Да, мога да те разбера. Ти си мислила, че…
    — После ни се свърши горивото и начинът, по който постъпи Дейв, ме накара да мисля, че може би ти не знаеш какво цели той. И в този момент той се блъсна в дървото и се потроши целият.
    — И ти започна да го съжаляваш…
    — Какъв беше смисълът да ти кажа? Можеше да се опиташ да го застреляш на място!
    Гневът на Стив нарасна.
    — Какво те кара да мислиш, че няма да го направя сега?!
    Джоди го хвана за ръката.
    — Защото не бива да го правиш, а и аз няма да ти позволя! С какво може да ни навреди сега? Та той почти не може да се помръдне.
    — Тогава какво ти пука? Просто не разбирам, Джоди. Той е причината да попаднем в тази каша. Защо се опитваш да го защитаваш?
    — По същата причина, по която, когато ти беше завързан за кола с лице към трупа, измолих от Малоун да ми позволи да се върна и да ти помогна да се освободиш. Защото ми пука! И на Дейв му пукаше достатъчно да дойде с мен! По същия начин на теб ти пукаше достатъчно, за да ме изведеш от Ни-Исан — или пък ние с Дейв ти бяхме необходими, за да увеличиш бройката?
    — Не! Обещах ти да те извадя оттам и го направих. Ние сме от „Биг Блу“, нали?
    — Точно така. Най-добрите. Затова искам да направя най-доброто и за двама ви.
    — Продължавай. Слушам те…
    — Ако самолетите се върнат, ще им дам сигнал, че ние с Дейв сме тук долу. И ако попитат къде си ти, ще им кажа, че ти, Кадилак и Клиъруотър не сте се върнали от ловния излет. Че вероятно си хванат от мюти и единствената причина, поради която съм се спасила, е, че съм останала да се грижа за Дейв. — Джоди замълча. — Как ти изглежда?
    — Продължавай…
    — Вероятно ще трябва да им кажа, че си имал намерение да се опиташ да стигнеш до Уайоминг… но че всички трябва да забравят за това сега, защото ако все още не си мъртъв, вероятно скоро ще бъдеш. — Тя вдигна рамене. — Мютите убиват всеки, който нахлуе в тяхна територия, нали?
    — Правилно…
    — Разбира се, няма да им кажа нищо за онова, което Клиъруотър направи в Херън Пул. Във всеки случай те вероятно няма да го повярват. И освен това приказването за мютска магия е нарушение на Първи кодекс.
    Стив почака малко.
    — Това ли е всичко?
    — Да.
    — Не забравяш ли нещо? Келсо може би е фед под прикритие, но ти си била с група нарушители цяла година. Какво мислиш, че ще направят те, Джоди — ще ти закачат медал за спасен живот на един фед? Ти си видяла твърде много и знаеш прекалено много. Ако те върнат във форт Уърт, вероятно ще завършиш изправена до стената.
    — Знам. Но това е единственият начин, по който мога да спася вашите задници. Два живота срещу един. — Тя се намръщи унило. — Съотношението не е толкова лошо.
    — Това е лудост. Трябва да има някакъв друг начин да откараме Келсо на борда и да запазим теб от…
    — Не! — Джоди стисна здраво китката му. — Аз искам да отида. — Тя погледна в очите му за някакъв знак на поощрение, но не откри такъв. — Знам, че изглежда, като че ли бягам от теб, но… — тя спря неловко — това е най-добрият шанс, който някога ще имам да оправя нещата.
    — Тогава го използвай. С командването на „Дамата“ като свидетели за твоя случай може да излезеш по-чиста и от бельото на Генералния президент.
    — Приятно е да мислиш така, но ако изтегля билет за стената, ще им кажа какво мисля. Имам достатъчно какво да кажа, Брикман. — Устата й се изкриви в уморена усмивка. — Някога вярвах във Федерацията — вярвах, че Първото семейство не може да прави нищо лошо. После Дейв и Малоун, и Медицинската шапка ми показаха съвсем друг начин на живот, на чувстване и мислене и аз повярвах в това. — Разбрах, че сме захранвани с лъжи, а после открих, че Дейв — един от хората, които ми спасиха живота — също не е истински. Не го мразя за това, но то ме накара да разбера, че никъде не може да се намери истината, Брикман. Така човек може да приеме най-удобната лъжа и да живее с нея.
    — Мисля, че грешиш, но знам какво искаш да кажеш. — Стив въздъхна с искрено съжаление. — Решението е твое, Джоди. И така, сега какво?
    — Е… за да не направя нещо прибързано, може би трябва да обсъдя нещата с Дейв.
    — Остави това на мен — каза Стив и видя как в очите й трепна тревога. — Не се тревожи. Няма да му създавам проблеми. Почти съм сигурен, че той дойде с теб, защото искаше да види накъде ще тръгна. Вероятно е имал заповед да не установява контакт. Високите жици, които ръководят този мръсен бизнес в Гранд Сентрал, имат някои странни представи. Те не обичат хора като нас на предната линия да се сприятеляват.
    — Кажи ми нещо…
    — Какво?
    — Когато пресичахме езеро Ери. Ако Дейв и аз не ти бяхме казали, че не искаме да се върнем, какво смяташе да правиш?
    — Щях да ви упоя като другите — каза Стив.
    Джоди огледа небето, след това се изправи и излезе на открито, обърна се и погледна Стив.
    — Когато през 2889 дойде новото попълнение, Голямото Д ми каза, че трябва да те следя. Не съм изненадана, че са те направили фед под прикритие.
    Стив скромно вдигна рамене. Нямаше план. От момента, в който се бяха качили на борда на кораба с колела за Бу-фаро, той сам беше решавал какво да прави. Беше объркан — докато не се появи Роз на тяхната „частна линия“ с уверението, от което се нуждаеше. Но при сегашното опасно положение не бе време да проявява слабост или нерешителност. Ако Джоди беше убедена, че той е десет хода по-напред в играта от всеки друг, защо да й отнема илюзията?

Глава 5

    За планеристите на „Луизианската дама“ вторият ден донесе по-окуражаващи резултати. През нощта над главната площ на претърсване имаше нови снежни вихрушки, но вятърът, който беше променил пейзажа в нова картина с остри като нож дюни и дълбоки дупки, беше издухал натрупания върху изоставените скайрайдъри сняг.
    Съгледа ги следобедният патрул, воден от Нейт Стинсън. Той беше заместник-командир на отделение на „Пясъците на Иво-Джима“ преди да бъде прехвърлен и издигнат на поста, който Джоди беше заемала на „Дамата“. Стинсън предаде новината на Хартман, а после, след като и четиримата пилоти огледаха района от ниско, нареди на Викърс да кацне и да проучи мястото на катастрофата.
    Планеристът, един от двамата в настоящия патрул, чийто самолет беше оборудван със ски, не беше много очарован, но не можеше да направи нищо, освен да каже „Прието“. Кацна на някогашната магистрала и рулира до мястото, където единият от двата скайрайдъра стоеше повече или по-малко изправен, с носово колело, зарито в снега.
    Като остави двигателя да работи в случай, че се наложи бързо да се махне, Викърс тръгна към него. Вятърът беше разчистил участъци от рушащата се магистрала, но растителността по наклоните беше хванала снега в ледена кора.
    Това беше вторият оперативен полет на Викърс, но до този момент той беше кацал само на равния летателен дек на ешелона. Е, това не беше съвсем вярно. Беше извършил четири рисковани приземявания за изпробване на ските, но фактически за първи път изминаваше повече от десет метра на територията на Плейнфолк и преди да пресече Мисури никога не беше виждал толкова много сняг. Той тръгна напред с неточното предположение, че снегът е дълбок само до глезен, но пропадна през крехката снежна кора и потъна до колене. След като се възстанови от първоначалната изненада, се опита да продължи с целенасочената крачка, с която беше тръгнал от скайхока, но скоро беше принуден да премине към патешки ход поради затрупаните под снега корени и стебла, който се заплитаха в краката му.
    „Проклета шибана повърхност… Първото семейство трябва да провери мозъците на онези, които желаят да живеят на такова отвратително място.“
    Скайрайдърът не беше много далеч от магистралата, но докато стигне до него, Викърс беше изчерпал целия си речник от обидни и неприлични думи по адрес на скапаните високи жици, замислили тази операция.
    От въздуха самолетът не изглеждаше повреден, но когато стигна по-близко, Викърс видя, че скайрайдърът се е превърнал просто в скелет. Орда търсещи плячка мюти, досущ като пустинни лешояди, смъкващи годните за ядене части от някоя мъртва камила, бяха оставили металните корпуси чисто голи: седалки, кабели, контролни лостове и жици, инструменти, люкове, части от навес, всеки квадратен сантиметър и всичко, което можеше да бъде отвинтено, разпрано или откъснато, беше изчезнало.
    Огледът на покрития със сняг нанос около носовото колело показа, че при кацането скайрайдърът е заорал с откъснатата част на опашката. Викърс съобщи по радиото заключенията си на другите летци, след това се качи в своя скайхок и рулира на изток към другия самолет.
    Той също беше оголен, но при внимателното оглеждане Викърс откри някои полезни следи. Петна от изсъхнала кръв върху краищата на назъбената надлъжна греда и спомагателно ребро в смачканата кабина свидетелстваха за силата на удара и вероятността, че най-малко един от петимата души, които търсеха, е или мъртъв, или сериозно ранен.
    Под счупеното дясно крило Викърс намери — както и Изо преди него — следи от огън. Боровите клони, които групата на Стив беше сплела, за да направи стени на заслона, бяха разхвърляни и разпръснати, но няколко бяха останали сплетени и показваха за какво са използвани. Примусът и канчетата за храна — които можеха да му разкажат много повече, отколкото бяха разказали на Изо — бяха отнесени като трофеи, но разпръснатата наоколо пепел и капачки от консерви показваха, че оцелелите планеристи са прекарали известно време под заслона, преди да изчезнат в покритата със сняг пустош.
    Дали бяха напуснали доброволно, или бяха прогонени от същите мюти, които се бяха нахвърлили върху двата самолета да търсят плячка, не можеше да се установи. Викърс докладва на командира на отделението за състоянието на падналия самолет и мнението си за случилото се.
    — Прието, Блу Две. Излитай.
    Тези думи беше чакал да чуе Викърс. Той забърза назад към скайхока — беше го извъртял срещу вятъра. Не губи време да се изчисти от снега или да завърже коланите. Просто отвори широко клапата и задържа дъх, докато достигна относителна сигурност във въздуха. Когато висотомерът показа, че скайхокът е на петстотин фута и продължава да се изкачва, от гърдите му се отрони облекчена въздишка.


    На следващия ден снеговалежът и облачното небе не позволиха да се извършва търсене от въздуха. Въздушното отделение бездействаше, но останалата част от екипажа и контингентът от Пуебло имаха много работа. След откриване на двата скайрайдъра Хартман реши да продължи напред към Давънпорт. Със завършването на това придвижване щеше да се увеличи обсегът на действие на самолетите с още сто и четиридесет мили, което щеше да им позволи да прекарват повече време във въздуха на изток от Мисисипи.
    Няколко отделения тежковъоръжени войници, облечени в бели комбинезони, докарани на срещата в Канзас Сити с танкерния влак, бяха изпратени на разузнаване на двадесет мили от река Сидър. Те намериха подходящ брод и „Дамата“ продължи напред и разтовари двата булдозера, които караше. Под ръководството на Бък Макдонъл те започнаха да правят рампа за достъп до водата. Лейтенант Мур, старши полеви офицер, вече беше разположил два бойни отряда на източния бряг за предмостие и беше изградил обичайния отбранителен периметър, който винаги се разгръщаше, когато екипажът „преместваше кал“ около ешелона.
    На това място реката беше дълбока само шест до осем фута, а дъното беше твърдо, което означаваше, че „Дамата“ може да мине, без дори да си намокри корема. Пресичането се забави, когато техниците решиха, че трябва да използват експлозиви, за да взривят скалите в стръмния склон на отсрещната страна, но точно след зори на четвъртия ден булдозерите изкопаха необходимата площадка за излизане и „Дамата“ тръгна към Давънпорт.


    Нарастващият брой стрелолисти, които кръстосваха небето, не остана незабелязан от домакините на Кадилак. Селището не беше нападнато, но като видя няколко скайхока в синьо и бяло да преминават почти директно над него, летописецът на племето Коджак, Карнеги-Хол, се разтревожи и попита уважаемите си гости дали появата на облачни воини и съпровождащата ги желязна змия са свързани с тяхното собствено слизане от небето.
    Кадилак, който още от самото начало искаше да не остави никакво съмнение у Карнеги-Хол и старейшините на Коджак, че той и Клиъруотър са звездите от избраната група, която племето с нетърпение очакваше, остави без внимание предупреждаващия й поглед и отговори утвърдително.
    Вече смаял племето с безупречното си владение на езика на майсторите на желязо и описанието на живота в Ни-Исан на всички равнища, той разкри, че Клиъруотър е повелител и държи ключа към няколко кръга на власт.
    Като всички летописци, Кадилак не можеше да устои на една отзивчива публика — особено когато разказаната от него история повиши собствената му значимост. Нека старейшините на племето Коджак си отбележат това! Той, Кадилак, син на Скай-Уокър от Блек-Уинг, и тя, дъщеря на Тъндър-Бърд от Сън-Данс, са родени в сянката на Тройнонадарения. И Мистър Сноу — който беше познат и уважаван от равните на него от годишните събирания на търговския пункт — ги е обявил за меча и щита на Талисман.
    И не бяха ли М’Колите най-силното племе на Ши-Карго, свалило девет облачни воини от небето преди да накарат желязната змия, дръзнала да нахлуе на територията на Плейнфолк, да се обърне и да побегне? Кадилак описа ролите, които той и Клиъруотър бяха изиграли в онази голяма победа, като сравни техните сили с онези, които притежаваше Мистър Сноу — Носителя на бури.
    Карнеги-Хол и старейшините изреваха одобрително. Това наистина бяха велики дела!
    Но имало и още нещо, заяви Кадилак. И продължи пред публиката, която поглъщаше всяка негова дума, да описва как, преди да напуснат източните земи те двамата и техните трима другари нанесли на майсторите на желязо смъртоносен удар, като убили силните господари на войната и осакатили бойците им с небесен огън и земна гръмотевица.
    Хей-яяя…
    Това, заключи Кадилак, станало, защото те и техните другари били заплашени и преследвани от подземните хора точно както след време мъртвешките лица щели да опитат да отмъстят за наранената си гордост.
    Последната забележка на Кадилак беше напълно импровизирана — просто словесно разкрасяване. Но дори да чертаеше образи на бъдещето от виждащ камък с тяхното значение, изписано с огнени букви, той не би могъл да направи по-точно предсказание. Но той не беше определен от съдбата да разкрие смразяващата истина, която лежеше зад хвалбите му, докато опасността не връхлетеше върху него като скала, срутила се върху керван, пътуващ през тесен планински проход.
    Карнеги-Хол, тъмен, зловещ на вид мют с рошава черна брада — който според Кадилак беше наполовина на възрастта на Мистър Сноу, — каза, че щом Клиъруотър е повелител и е помогнала на Мистър Сноу да отбият атаката срещу М’Колите, не би ли могла — като жест на благодарност за защитата и гостоприемството, оказани им от племето Коджак — да прогони тези облачни воини от небето и да принуди скритата желязна змия да се върне в дупката си?
    Като чу въпроса, Кадилак зяпна, но вече беше отишъл твърде далече и не му оставаше нищо друго, освен да каже:
    — Ако волята на Талисманът е такава, това ще бъде направено. — После почувства, че отговорът му се нуждае от по-колоритна окраска, и добави: — И ако това стане, Плейнфолк ще потвърди силата на Избраните и племето Коджак ще бъде справедливо възнаградено за това, че първо ги е приело.
    „Колко вярно, мой млади приятелю — помисли Карнеги-Хол. — Колко вярно.“ Но наградите, които имаше наум той, бяха от съвсем различен характер.
    Щом останаха за момент сами, Клиъруотър погледна Кадилак с унищожителен поглед.
    — Браво. Този път надмина себе си. — Очите й блестяха от едва сдържан гняв. — Как смееш да говориш за скритите дарби, които само аз мога да разкривам!?
    — Увлякох се — каза Кадилак и разпери извинително ръце.
    — Идиот такъв! — Клиъруотър ядосано заудря с юмруци по гърдите му. — Докато те слушах, исках езикът ти да окапе! Как можем да направим онова, което обеща!?
    Кадилак я парира внимателно.
    — Успокой се! Не съм обещал да направим нищо. Казах, че то ще стане, ако волята на Талисманът е такава! — Той отстъпи назад и каза високомерно: — Време е да разбереш, че не аз обещавам. Тези думи са ми дадени. Ние с теб може и да не разбираме тяхното значение, когато те излизат от устата ми, но след време целта на Талисмана ще ни стане ясна. Научи се да бъдеш търпелива.
    — Браво — отвърна Клиъруотър. — Надявам се да си прав. — Погледна го. Той вече все повече приличаше на надарения младеж, с когото беше израснала и чийто живот беше поверен на нейните грижи. Упорит, сложен, стремителен, капризен, но също и смел, лоялен, с въображение и привлекателен. Истински приятел. Кадилак, на когото беше отдавала тялото и душата си до съдбовния ден, който бяха предсказали Небесните гласове, когато облачният воин беше паднал от небето.
    И бе променил живота им…
    Кадилак я потупа успокоително по рамото.
    — Не се тревожи. Имам усет за тези неща.


    Тъмнината забули покритата със сняг пустош на изток от реперна точка Джолиет, Илиной. Стив седеше, загледан в тлеещите въглени. От другата страна на огъня Джоди хранеше Келсо със супа от пакетче концентрат от соя с аромат на телешко.
    През деня Стив беше построил около лагера висока до кръста стена от сняг с четири изхода, които можеха да бъдат запречени от клони. Клони покриваха и пода. Освен че прикриваше най-ярката част от огъня през нощта, стената спираше ледения вятър и вътре бе относително топло и уютно.
    След като нахрани Келсо, Джоди отиде при Стив и му предложи останалата супа.
    — Не, благодаря, изяж я ти. Време е двамата с него да премахнем недоразумението.
    — Мога ли да присъствам?
    — Не. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. — Той видя, че тя се ядоса. — Знам, че ти е трудно да ми повярваш, но се опитай… само този път. Каза ли нещо на Келсо за…
    Тя поклати глава.
    — Какъв смисъл има?
    — Права си. Ще му кажа, че аз съм го хванал по време на предаването. По този начин оставаш чиста. И без да се забъркваш в онова, което е направил Келсо, си имаш достатъчно проблеми.
    Джоди вдигна рамене.
    — Аз знам за теб.
    — Да. И дори и това е прекалено много.
    — И какво да правя, ако някой ме попита?
    — Кажи им какво си направила и че си го направила, защото съм ти казал, че действам от името на Федерацията и… че ти вярваш, че все още е така.
    — Разбрах. — Джоди се усмихна. — Ти наистина знаеш как да използваш стария номер с искреността. Спомням си как се опитваше да ме шашнеш, когато се срещнахме за първи път във форт Уърт. Очите ти заблестяха. Знаеше ли това?
    — За Бога, Джоди! Не се опитвам да те лъжа! За твое добро е!
    — Това е проблемът с момчета като теб.
    — Какво искаш да кажеш с това „момчета като теб“?
    — Преуспяващите. Вие нямате чувство за хумор. Но съвсем сериозно… онези хора, които може да ми зададат въпрос… да им кажа ли, че знам за Сайд-Уиндър и връзката му с японците?
    — Само ако те попитат. Придържай се към златното правило. Не премълчавай нищо, но и не разкривай нищо доброволно. И преди всичко не се опитвай да оправдаваш действията си. Прехвърли вината на мен. Всичко си правила, защото аз съм ти наредил. Разбра ли?
    — Разбрах… — Джоди стана.
    Стив я последва.
    — Очите ми наистина ли блестят?
    Джоди се засмя.
    — Опитваш се да ми кажеш, че никога не си се гледал в огледало? — Тя излезе извън снежната стена и погледна през клоните. — Кристо! Виж само…
    Стив отиде при нея. Студената бяла луна грееше високо в синьо-черното сатенено небе. Светлината, достатъчна да хвърля сенки върху снега, превръщаше всичко в килим от перли. Пейзажът, суров и ослепителен на зимното слънце, беше забулен с тайнствени синкави сенки. В моменти като този беше лесно да се разбере защо мютите смятаха такава красота за вдъхновено творчество на някакво всемогъщо същество. Като Мо-Таун, Великата небесна майка.
    — Това е едно от нещата, които ще ми липсват — каза Джоди.
    — Да. Красиво, нали? В сравнение с това търговският център „Джон Уейн“ бледнее.
    Тя го стисна за рамото.
    — Смятам да се разходя малко, докато вие си споделяте тайните…


    Стив се върна при огъня, сложи още клони, после се настани до Келсо.
    — Трябва да поговорим.
    — Ами ако не искам?
    — Ами ако това означава да живееш, вместо да умреш?
    — Искаш да кажеш, че имам избор?
    — Искаш ли да знаеш нещо? Нещастието наистина изкарва наяве най-добрите страни на характера ти.
    — Давай по същество, Брикман. Иначе може да заспя, преди да свършим.
    Стив описа плана на Джоди да се качат на борда на „Дамата“ и причината, поради която тя смята, че ще я приемат дружески.
    — Поради нейните връзки…
    — Да. Мисля, че тя агент на Федерацията, нали?
    Келсо посрещна това с дрезгав подигравателен смях.
    Личеше, че изпитва болка даже при дишане.
    — На нея може да й се размине, но какво ще стане с мен? Когато въведат серийния ми номер, в онова чудовище с голямото око в Хюстън ще разберат, че от три години съм дезертьор. И ще ме изхвърлят от ешелона, без дори да си направят труда да ми сменят превръзките!
    — Вярно е, че рядко оставят ренегати живи, но в твоя случай мисля, че ще направят изключение.
    — Така ли? Сигурно знаеш нещо, което не знам. — Келсо се опита да запази спокойствие, но начинът, по който стисна устни, го издаде.
    — Грешиш. Но чух нещо, което не трябваше да чувам. — Стив гледаше лявата страна на главата на Келсо. — Не мърдай. Нещо пълзи по врата ти. — Той се пресегна и перна въображаемото насекомо, след това пъхна показалеца си под ухото на Келсо и намери приемо-предавателя с големината на грахово зърно под кожата точно в края на черепа.
    Келсо се опита да отмести главата си, но собствената радиостанция на Стив вече беше приела сигнала и предала в тъпанчето му приличащия на жужене сигнал на комар. Джоди беше права. Дейв Келсо наистина беше „мексиканец“ — както Стив беше предположил още в Хе-рън Пул, когато беше чул червеноглавият нарушител да тананика „Надолу по пътя за Мексико“.
    — Просто проверявам. Нека се досетя за твоя позивен сигнал… РТКР?…
    — Откога знаеш?
    — Отпреди да напуснем Лонг Пойнт. Чух Рат-Качър да вика Скай-Бъкит Три да предаде съобщение за Майка.
    — И какво сега? Какво мога да ти кажа?
    — Много. Онази вечер в Херън Пул… когато те срещнах на пътеката и…
    — Аз тананиках нашия сигнал…
    — Да. Когато аз подадох моя… защо не ми отговори?
    Келсо вдигна здравото си рамо.
    — Проверявах те. Джоди ми беше казала какво си намислил. Просто исках да се уверя, че наистина си един от нас.
    — Да не искаш да кажеш, че отгоре на всичко има хора, които се преструват на „мексиканци“?
    — Има най-различни хора, Брикман… преследващи различни собствени цели.
    — И ти си мислил, че може да съм един от тях?
    — Имах съмнения. Джоди също не беше сто процента сигурна. Трудно е човек да те определи.
    — Внимаваш с кого говориш. А какво ще кажеш за промяната на мнението си по пътя към Лонг Пойнт?
    — Много просто. Джоди беше тази, която неочаквано се разколеба. Аз се престорих, че съм съгласен с нея, за да разбера какъв курс ще приемеш ти. — Видя, че в очите на Стив се прокрадва съмнение. — Хайде, Брикман, знаеш начина, по който Майка държи да се работи. Ако не са изпратени като екип, агентите не се свързват един с друг без предварителни инструкции.
    — Освен в бедствена ситуация.
    — Правилно. Но не е задължително да се отговаря на сигнала за помощ, ако с това се излага на риск собствената операция. Същото се отнасяше до ситуацията, когато ти ми се обади. Ако съобщението не е шифровано, всеки агент има право да реши как да реагира. Зависи от обстоятелствата. Той може да не иска да се разкрие, след като години наред е бил прикрит. Добре, това може би означава, че има времена, когато дясната ръка може да не знае какво прави лявата, но това е единственият начин, по който АМЕКСИКО и провежданите от нея операции могат да останат в тайна.
    — Да, така е… — Неочаквано му хрумна нещо. — Случайно ли се срещнахме в Небраска, или…
    — Случайно, разбира се! Боже! Що за въпрос? Ако знаех, че ще ме пленят онези шибани диваци, нямаше да ме видиш! — Келсо лъжеше, но сега, когато Брикман мислеше, че знае всички отговори, беше по-лесно да го преметне.
    А и това почти беше вярно. Те бяха предупредени за пристигането на Брикман. Като съвсем нов член на АМЕКСИКО, той беше подложен на изпитание до границите на физическата му и душевна издръжливост — и го беше издържал блестящо. Келсо и Медицинската шапка бяха инструктирани да се върнат и да го освободят, преди да пострада сериозно и по щастливо съвпадение искрената загриженост на Джоди се оказа удобно прикритие. Събитието, което се оказа непланирано, беше неочакваната им среща с племето М’Кол.
    — Какво правеше ти там? — Стив знаеше, че е губене на време да го пита, но любопитството му беше непреодолимо.
    Келсо се засмя прегракнало.
    — Никога няма да престанеш да ме учудваш, Брикман.
    — А какво ще кажеш за Малоун? Той, изглежда, знаеше много за феди под прикритие.
    — За това трябва да питаш него. — Келсо се прозина. — Още много въпроси ли имаш? Вече не мога да си държа очите отворени.
    — Искам да предадеш съобщение на Майка.
    Келсо пак се прозина.
    — Надявам се да не е дълго…
    — Не. Но слушай внимателно. Аз съм изпратен да заловя трима мюти. Кадилак, Клиъруотър и техния учител Мистър Сноу.
    — Е, двама от общо трима не е лошо. Особено като първа задача.
    — Ще ме изслушаш ли? — попита ядосано Стив. — Важно е! Тези двамата са нищо в сравнение с Мистър Сноу. Ти видя какво направи Клиъруотър в Херън Пул. Нали? Е, Мистър Сноу може да освободи десет пъти по-голяма сила от тази!
    — Да не би да предлагаш да го помолиш за помощ?
    — Единственият начин, по който мога да отида при него, е чрез неговите ученици. Те са подготвяни да заемат мястото му, когато умре, и те са единственото слабо място.
    — Продължавай…
    — Загубата на Сайд-Уиндър и на двамата МХ пилоти беше необходима да ми даде по-голямото прикритие, от което се нуждаех. Кадилак и Клиъруотър трябваше да повярват, че съм напълно предан на Плейнфолк. Затова обещах на Мистър Сноу, че ще направя всичко възможно да ги спася от Ни-Исан. Ако можем да ги върнем безопасно в тяхното племе в Уайоминг, аз ще съм герой за племето и…
    — И ще хванем и тримата.
    — Точно така. — Стив се усмихна. — Разбираш ли, работата е там, че аз всъщност не давам пукната пара за спасяването на мръсната ти кожа. Просто ми трябва човек, на когото да се доверя и който да обясни какво става. Някой с подходящи връзки. Първото нещо, което трябва да направиш, когато отидеш на борда на „Дамата“, е да се свържеш с Майка, да му предадеш току-що чутото и да помолиш Хартман да изпълни заповедите му. Искам неговият ешелон да излезе оттук колкото е възможно по-скоро и не искам да виждам друг на север от Канзас, докато не се обадя.
    — Те може и да изтеглят „Дамата“, но не ги виждам да задържат цялата шибана война, докато ти изпълниш задачата си.
    — Ти просто предай посланието.
    — Добре. Но трябва да те предупредя. Ако някой ми предложи бързо възстановяване под пълна упойка, може да се наложи посланието ти да почака, докато не изляза от нея.
    — Боли, а?
    — Много. — Келсо потисна един пристъп на болка и стисна ръката на Стив. — Слушай. Оценявам подкрепата. Благодаря за помощта ти да ме върнеш у дома.
    — Още не си се върнал, амиго.
    — Почти е станало. Дължа ти го, нали?
    — Ако предадеш съобщението, ще сме квит. Но ако искаш да ми направиш услуга, просто се погрижи Джоди да излезе цяла от тази каша. Тя жертва главата си, за да спаси твоята. Запомни го.
    — Ще го запомня…
    — Добре. Ето и последното. Ако някой друг, освен Майка се интересува, единствените оцелели сте вие двамата. Ти не си видял нищо. Джоди знае цялата история. Разбра ли?
    — Да…
    Джоди дойде да даде на Келсо нощната доза болкоуспокояващо, после го погали по челото.
    — Сега поспи. Искаме да си в добра форма за голямото събитие.
    — Кога ще е?… Утре ли? — Очите на Келсо започнаха да се затварят.
    — Скоро — каза Стив. Трябваше да бъде скоро. В санитарната чанта бяха останали само още две ампули морфин.


    На връщане към лагера старейшините на Коджак осигуриха на Кадилак и Клиъруотър две ръце ескорт вместо обичайните пет. Макар това да изглеждаше като подценяване на тяхната значимост, то всъщност беше замислено като комплимент. Като чуха високомерните думи на Кадилак, старейшините стигнаха до заключението, че дори само половината от това да е вярно, Избраните са повече от способни да се защитят сами.
    Решението не беше единодушно, но несъгласните отстъпиха пред Карнеги-Хол. Летописецът също не искаше да излага на риск тяхната сигурност, но етикетът трябваше да се спази. Да осигурят на почетните си гости същия или дори по-голям ескорт би означавало, че думите на Кадилак за неговата и на Клиъруотър сила не са взети на сериозно.
    Спазваната от години традиция изискваше летописците да си говорят открито. Те можеха да не споделят всичко, което знаят, но всичко, което споделяха, трябваше да е истина. Защото дори един член на тази избрана група да загатнеше с дума или дело, че един брат по дух е използвал дарбите си за лъжа, това щеше да е публично оскърбление с непредсказуеми последици.
    Старейшините имаха друга, по-практична причина за намаляване броя на ескорта; имаше остра нужда от воини на друго място. Появата на желязна змия беше нарушила зимния сън на мютските племена, чиято територия лежеше близо до Мисисипи. Ако можеха да преодолеят отделните си интереси, те може би щяха да успеят да изградят обща и силна защита; но денят, когато племената Плейнфолк щяха да сменят враждебността си с чувството за национална държава, беше още много далеч.
    Вместо да се бият, те започнаха да се оттеглят на североизток. Същата сутрин група воини на Коджак се бяха срещнали с една предна група С’Нати от едно неизвестно племе, които забиваха колове в територия, вече обявена за собственост на М’Уоки.
    С’Натите — чакалите, подмазващи се на глутници вълчици Д’Троит — бяха прогонени без бой, но заплашиха да се върнат с още хора и това разтревожи старейшините на Коджак. С около деветстотин воини от двата пола Коджак не се страхуваха от нападение от съперничещо племе, но не биха могли да устоят на едновременно нахлуване на тяхна територия на няколко противника — както щеше да се случи, ако желязната змия продължеше да настъпва.
    Един неблагоприятен конфликт можеше да бъде избегнат само ако се премахнеше заплахата от този страхотен звяр. Тъй като Кадилак беше заявил, че неговото появяване на сцената е директно свързано с появата на Избраните, беше естествено да се очаква тези надарени личности да използват обединените си сили да премахнат заплахата. На Карнеги беше възложена задачата да обясни на Кадилак преди той да си тръгне, че победата над желязната змия вече не се смята само като жест на добра воля; сега това беше важно, за да не бъде смазано племето от натиск от изместените им съседи.
    Сърцето на Клиъруотър се сви, но Кадилак прие задачата с увереността на човек, за когото няма нищо невъзможно. Докато тичаха на юг, той реши да не обръща внимание на укорителните й погледи, но се укоряваше за неконтролираното си красноречие. И загадъчната личност, която се криеше в мозъка му, с нарастваща тревога си задаваше същия въпрос без отговор: „Какво ще правя?!!“


    Стив пресрещна колоната една миля на север от лагера и отведе Кадилак и Клиъруотър настрана.
    — Разтревожихте ме. Очаквахме ви още онзи ден.
    — Пътят е по-дълъг, отколкото мислехме — каза Кадилак.
    Стив погледна Клиъруотър. Лицето й изглеждаше измъчено.
    — Добре ли си?
    Кадилак отговори преди нея.
    — Тя е чудесно. Какво направихте с Келсо?
    — Все още е с нас, но се приготви да чуеш изненадата. Джоди направи интересно предложение и мисля, че трябва да го обсъдим. — Той огледа небето. — Хайде да се поприкрием…
    Облечените в кожи воини ги последваха между боровете и седнаха достатъчно далече, за да не чуват.
    Стив погледна мютите, после попита:
    — Как се разбрахте с техния летописец?
    Кадилак отговори със самодоволна усмивка.
    — Тук сме, нали? Изиграх му истински номер.
    Изражението на Клиъруотър не се промени, но очите й говореха за друга история.
    — Сигурно… Но как така вие и Мистър Сноу не сте знаели за това пророчество за Избраните? Нали всички летописци си предават тези неща по време на годишните събирания на търговския пункт?
    Кадилак не се опита да скрие раздразнението си от този опит за подкопаване на новосъздадения му авторитет.
    — Брикман! Остави въпроса за пророчествата на онези, чиито умове са обучени да разсъждават върху такива неща!
    В опит да запази мира Клиъруотър каза:
    — Древния може да е скрил тайната, за да ни защити. Неведението и ужасът на унижението, които трябваше да изживеем в източните земи, ни дадоха безразсъдния кураж, който ни беше необходим. Предварителното знание на тези неща може би щеше да отслаби решителността ни.
    — Умно — каза Стив и кимна възхитено. — Но не дава отговор на моя въпрос. — Той кимна към седналите настрана мюти. — Ако те са ни чакали, това означава, че е било определено да оцелеете при пътуването ви в Ни-Исан. Така че няма никаква разлика дали сте знаели в какво се замесвате, или не.
    — Може ли да се върнем към истинската цел на този разговор? — сряза го Кадилак. — Не сме тук да оправдаваме нашите действия, а да чуем защо не си решил проблема с Келсо!
    — Ще стигна и до това. Тези хора там… те ли командват, или вие?
    Кадилак погледна дванадесетимата мюти и се намръщи.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Кристо! Въпросът е пределно прост! Ще направят ли каквото им кажеш!
    Кадилак отново погледна към мютите, след това погледна предпазливо Стив.
    — Просто ми кажи какъв е планът, Брикман. Виждам, че изгаряш от желание да ми кажеш.
    — Страхотно. Самолетите, които видяхме, са…
    — … от „Дамата“. Знам. Краищата на крилата им са бели. Само че са „Марк Ту“, за разлика от моделите с делта крила, на които летяхте ти и Джоди миналата година в Уайоминг. Преди М’Колите да туриха край на обещаващата ти кариера.
    — Правилно… — Стив не допусна прекъсването да го отклони. Кадилак се мъчеше да уреди стари сметки и имаше известна възможност. Ако не бъдеше спрян, скоро щеше да си повярва, че той движи нещата. Беше време за малко подмазване. Една лека усмивка. — Когато влезеш в нечий ум, ти наистина го източваш.
    — Просто исках да ти го напомня… в случай че се опиташ да го подминеш.
    — Напротив. Това е шанс да се представиш пред новите си приятели.
    — Не ми казвай. Остави ме сам да се досетя. Джоди смята да направи опит да се върне на борда на „Дамата“… и ще вземе и Келсо.
    — Браво. Източването на сакето от организма ти наистина ти е изострило ума.
    — Добре. Това ще ни отърве от Келсо, но каква ще ни е ползата?
    — Джоди ще се закълне с ръка на сърцето, че е видяла как на връщане ни е хванала голяма хайка мюти. Нея не са я видели, защото е била на закрито с Келсо, но тя ни е видяла с далекогледа. Те са ни посекли и след това са провесили телата на пръти и са ни отнесли.
    Кадилак и Клиъруотър се спогледаха угрижено.
    Стив усети, че нещо в думите му не се връзва, и се опита да ги успокои.
    — Сигурно се чудите дали може да се вярва на Келсо, че ще потвърди историята й. Няма проблем. Откакто заминахте, той непрекъснато е упоен. Не знае дори ден ли е, или нощ. — Той ги погледна, но лицата им не изразяваха нищо. — Така че само от нея зависи. И тъй като тя е доверен член на екипажа от пет години…
    — Те ще й повярват…
    — Разбира се — продължи Стив. — Когато новината стигне до Гранд Сентрал, оттам ще кажат на Хартман да се прибира. Вие ще защитите честта си и всички ще могат да се върнат и отново да спят.
    Кадилак се замисли. Брикман му предлагаше възможност, каквато търсеше. Планът започна да изкристализира в ума му.
    — Хитро… харесва ми.
    — Добре. Сега го обясни на онези там. Не искаме, когато дойдат самолетите да ги вземат, да започнат да правят глупости, нали?
    — Не съм пълен идиот, Брикман.
    Стив се приготви да му отговори, после премисли и преглътна острите си думи. Щеше да има достатъчно време да тури тази тревна маймуна на мястото й.


    Когато Хартман се показа на екрана да съобщи, че на сто и четиридесет мили на изток от сегашното им местоположение е видян отпечатан в снега един осемцифров сериен номер, новината беше посрещната със спонтанен одобрителен вик. Тъй като на екипажа на „Дамата“ беше казано, че търсят петима трекери, всички бяха искрено доволни, че са ги намерили, но истинското вълнение беше предизвикано от перспективата за ранно завръщане у дома.
    Макдонъл позна серийния номер, изписан на екрана от радиокомуникационния техник, който беше приел съобщението. Хартман, който знаеше, че има серийни номера, означаващи повече от онова, което се вижда, го беше вкарал в компютъра.
    Веднага се появи отговор:
    2096–5341 КАЗАН, ДЖОДИ, Р. ОТ „ЛУИЗИАНСКАТА ДАМА“, 5 АПРИЛ 2984. ЛЕТЕЦ, КМНД/ОТД, 1 МАЙ 2986. ЗАГИНАЛА ПРИ ОПИТ ЗА КАЦАНЕ ПО ВРЕМЕ НА БУРЯ БЛИЗО ДО РЕПЕРНА ТОЧКА КАСПАР, УАЙОМИНГ, 12 ЮНИ 2989.
    Никой, бил на борда по това време, не беше забавил 12 юни.
    Хартмай знаеше, че Джоди е на повърхността, откакто му беше заповядано да промени курса в Тринидад, но беше истински изненадан, че е получил като на тепсия положителна идентификационна карта и местоположение, точно когато търсенето след едно обещаващо начало беше заприличало на търсене на игла в купа сено, така че каза на Макдонъл:
    — Това е невероятно…
    — Изобщо не ме изненадва, сър. Тя е твърд тип. — От устата на Голямото Д терминът — прилаган без разлика на пола — беше висока похвала. И рядко се правеше.
    Хартман се обърна към дежурните изпълнители и техници на „седлото“.
    — Това е, господа. Първият ни контакт… и тя е от „Дамата“.
    Всички се развикаха възторжено.
    Хартман кимна на командира на въздушните сили.
    — Предприемете процедури по завръщане, господин Бакстър. Искам Казан да бъде докарана на борда колкото се може по-скоро. Това включва и всички, които са с нея. Дръжте ме в течение. Искам да знам историята в нейното развитие.
    — Слушам, сър! — Бакстър отдаде чест и отиде да изпълни задачата.
    Хартман отведе Макдонъл настрана.
    — Не искам да развалям удоволствието на другите, Бък, но когато я докарат, разчитам на вас приемът да бъде сдържан. — Видя как широката усмивка на Макдонъл помръкна. — За седемнадесет месеца може да са се случили много неща.
    Комендантът го разбра.
    — Просто не мога да си я представя като нарушител, сър. Казан беше лоялна. Вината за нейното изгубване отчасти е моя. Щом придошлите води се оттеглиха, един от нейното звено — планеристът Брикман — дойде при мен. Предложи да оглави група за издирване по реката. Отказах му. Казах му, че не искаме да губим планеристи за откриване на трупове! — Той се усмихна унило. — Знам, че малко след това бяхме ударени от крещяща маса диваци, но тогава така мислех.
    — Направили сте онова, което е трябвало, Бък. Няма място за съжаление… особено сега, когато тя е намерена и очевидно е в достатъчно добро състояние, за да напише името си на снега. Споделям уважението ви към нея, но няма да можем да я задържим при нас. Всъщност вероятно ще трябва да мине много време преди да я реабилитират. Ако изобщо я реабилитират. Когато оценителите се заемат с нея…
    — Тя ще се оправи, сър. Залагам пагона си. Шефът на екипажа ми разказа как е паднала от площадката за кацане. Ако питате мен, й е трябвало повече от обикновен късмет да се измъкне от такава каша. Разстоянието от Уайоминг до Илиной е твърде голямо, за да се премине без ешелон. Да, сър. Горя от нетърпение да чуя какво е преживяла. Прав ли съм да мисля, че е свързана с онези два скайрайдъра, които търсим?
    — Няма да можем да разберем това, докато не дойде на борда — отговори Хартман. С изключение на неговия заместник лейтенант Купър и навигатора Райдър никой на борда не знаеше, че Казан и Брикман са двама от петимата, които „Дамата“ трябваше да намери. Сега беше извадено на показ името на Казан, но Хартман прецени, че е благоразумно колкото се може по-дълго да избягва да я свързва със свалените самолети.
    — Защото казват, че скайрайдърите често се използвали от феди.
    Хартман се наежи. От поучителния душ с полковник Мари Андерсън той беше убеден, че „Дамата“ е изпратена да събере остатъците от една тайна операция, която беше протекла погрешно. Но не беше готов да споделя мислите си с някой друг.
    — Нямам коментар, господин Макдонъл. И един съвет. Избягвайте по-нататъшни предположения по тази тема — и пред публика, и насаме.
    Макдонъл застана мирно и безупречно отдаде чест.
    — Слушам, сър!
    Когато комендантът напусна „седлото“, дойде старши полевият командир Мур със заместника си капитан Върджил Клей.
    — Какво има, Боб?
    — Върджил има идея, която иска да сподели с вас.
    Клей обясни.
    — Лейтенантът от станция Пуебло предложи да преведе отряд през Мисисипи, така че да имаме подкрепа на суша.
    — Хармър? Онзи със счупения нос?
    — Същият. Твърди, че има деветнадесет мъже, готови да отидат с него. Всичките имат боен опит при зимни условия.
    — Знае ли колко далеч трябва да пътува? Казан е на сто и четиридесет мили на изток оттук.
    — Вече е решил този проблем. Имаме четири скайхока, комплектовани със ски. Планира да закрепи две шасита за хора — по едно от всяка страна на фюзелажа.
    Хартман се обърна към лейтенант Мур.
    — Могат ли скайхок да вземат допълнително двама пътници с пълно бойно снаряжение?
    — Могат, ако се свали многоцелевото оръдие. Хармър е проверил всичко това с Бакстър. Ако всичките четири самолета направят три курса, за седем часа и половина можем да имаме на земята двадесет души. Курсът в двете посоки ще продължи приблизително три часа.
    — Което означава, че първите осем души ще бъдат сами три часа.
    — И за това е помислил. Другите самолети ще трябва да осигурят въздушно прикритие при подготовката. Всъщност те ще се нуждаят от такова прикритие през дневните часове през цялото време, докато са там.
    Хартман не изглеждаше впечатлен.
    — Което означава, че цялата ни въздушна сила ще е ангажирана, докато този глупак се опитва да спечели слава и почетна награда, и ще са необходими седем и половина часа да се карат всички. — Той поклати глава. — Много разточително прахосване на въздушни сили…
    — От друга страна… — започна Мур.
    Хартман го прекъсна.
    — Знам какво ще кажете, Боб. Мисля, че трябва да почакаме, докато Казан пристигне на борда. Нека видим каква е нейната роля в тази работа и кой друг е там.
    — Разбрано.
    Капитан Клей изглеждаше разочарован — надяваше се да участва в пътуването и също да спечели почетна грамота.
    — И така, какво да кажа на лейтенант Хармър, сър?
    — Дайте му карта да се запознае с мястото и му кажете да приготви списък с необходимите неща за себе си и хората си. Имат ли оръжие?
    — Само лично оръжие, сър.
    — Погрижете се да бъдат въоръжени според правилника. И кажете на Хармър, че той лично трябва да провери въоръжението на отделението си и да се погрижи всичко да е в идеално бойно състояние. Искам до дванадесет часа да са в отлична бойна форма!
    — Слушам, сър! — Дясната ръка на Клей отхвърча до дългата козирка на жълтата бейзболна шапка. Той се обърна кръгом и излезе.
    — Това ще ангажира лейтенанта за известно време — каза Мур.
    — Да. — Хартман въздъхна. — Проклети пионери. Само защото не са го направили на ешелоните, не могат да устоят на желанието да докажат колко са усърдни. — Той прокара пръсти по краищата на рунтавия си бял мустак — знак, че размишлява над нещо. — Мислите ли, че може да е таен агент?
    — Трудно е да се каже — отвърна Мур. — Защо не попитате Мери-Ан?
    — Може и да го направя. Междувременно не го оставяйте на мира, Боб. Може да се попревъзбуди и да се разкрие.
    Мур се усмихна.
    — Бих казал, че не е вероятно. Но винаги има шанс.
    Въпросът на Хартман относно изпълнения с ентусиазъм лейтенант от Пуебло се отнасяше до прикрито разгръщане на военен екип, придаден към отдела на оценителите. Те изпълняваха същите задължения като редовните войници със съответния ранг, но истинската им задача беше да контролират операционното „старание“ и компетентност на командирите на ешелона и екипажите им.
    Тяхното присъствие на борда на един ешелон или вътре в попътната станция обикновено излизаше наяве, когато се появяваха като свидетели пред дисциплинарния трибунал. Никой не знаеше колко разпространена е тази неприятна практика, но знанието, че свидетелските показания на тези долни личности е изпратило добри хора до стената, караше всички да са нащрек.
    В известен смисъл работата (тоест оценката за „отношението“ на екипажа към лидерството и директивите на Първото семейство) на оценителите на активна служба — защото това беше тяхната официална длъжност — наподобяваше на работата на политкомисарите в поделенията на Съветската армия — особено по време на инцидента отпреди Холокоста, известен като Втора световна война.
    Комисарите обаче бяха видими и можеха да обсъждат с военните командири „правилността“ на тактическите решения. Един ОАС имаше също власт да провали кариерата на човек; трудността идваше от това, че не можеш да видиш дори върха на айсберга. Когато го откриеш, обикновено вече си накован лошо и загиваш заради нарушения на Кодекса — не се приемаха никакви смекчаващи вината обстоятелства.
    Оценителите можеха да прекарат в определена команда месец или година. Един ОАС можеше да бъде старши или младши офицер, техник, войник — всякакъв. Това беше особеността и красотата на системата — не беше необходима огромна армия от хора да си навират носа навсякъде. Подобно на много от влиянията, упражнявани от Първото семейство, това действаше по класическия принцип, известен като „СНС“ — Страх, Несигурност и Съмнение.
    Лейтенант Хармър може би беше доказал, че е досаден, но един от неговите спътници от Пуебло, Дийк Хейуд, се оказа истинска находка. Видеокомуникационният техник имаше ненаситна страст към безоблачното небе, но доколкото всички знаеха, това не беше нарушение, наказуемо със затвор — макар че може би беше явно умствено нарушение. Каквото и да беше официалното мнение, екипажът на „Дамата“ смяташе пристрастеността на Дийк за малко и простимо отклонение, когато се съпоставеше с факта, че този човек беше електронен гений. Още щом се качи на борда, той поправи няколко системи и сега се беше заел с апаратури, чийто периодични повреди се бяха оказали непосилни за диагностичните умения на техниците на „Дамата“.
    В очакване на първия контакт въздух-земя Дийк беше комплектувал две идентични черни кутии — една за всеки от сменяващите се патрули от четири самолета. Монтирани на „Скайхок“, те позволяваха на човек от земята да се свърже с „Дамата“. Единственото, което трябваше да направи планеристът, беше да пусне подходящо опакован уоки-токи и Хартман можеше да говори директно с човека долу.


    Групата на Стив обаче имаше две радиостанции — по една към всеки от пакетите за оцеляване, с които бяха комплектовани двата паднали самолета. В резултат на това Джоди първа се обади по радиото още преди да й пуснат парашута.
    Гас, който си представяше как пристига с изгрева като легендарната 5-а кавалерия, не беше много доволен.
    — Няма значение — каза Бакстър. — Нали ще слезете да я вземете.


    Скрити на безопасно разстояние под боровете на север от лагера, Стив, Кадилак и Клиъруотър се редуваха да наблюдават събитията с далекогледа, който беше дошъл от същия пакет за оцеляване, като преносимата радиостанция, която лежеше до тях. Тя беше настроена на стандартната честота, използвана за връзка въздух-въздух и въздух-земя.
    Стив видя Джоди да се появява с втората станция в лявата си ръка и ракетен пистолет в дясната. Тя погледна към кръжащите високо в небето самолети, после изстреля почти успоредно на повърхността зелена ракета. Ослепителното огнено кълбо падна почти по средата на огромните цифри, които Стив и Кадилак й бяха помогнали да утъпче в снега през нощта.
    Стив наблюдаваше как от горящия магнезий се разнася пушек и мислено направи преглед на извършената подготовка, за да се увери, че са взели предвид всичко.
    За да придадат тежест на думите й, че е прекарала последните няколко дни самичка с ранения Келсо, те грижливо прикриха следите от последните си движения около лагера и когато се оттеглиха на север към сегашното си скривалище, вървяха в колона по един.
    Преди да напуснат лагера Клиъруотър използва малко сапунени листа и разтопен сняг да изтрие боята от лицето, врата и ръцете на Келсо, после помогна на Джоди да направи същото със себе си. Почистването беше нужно, за да предотврати инстинктивната реакция на хората, които щяха да ги спасят. Ако неочаквано се намереха изправени пред мюти, те вероятно веднага щяха да стрелят. Тогава Стив се сети, че когато видят изрисуваното й тяло, това неизбежно ще доведе до неудобни въпроси.
    Джоди се съгласи и скоро се изправи съвсем гола и трепереща до малкия огън. Всички се струпаха около нея и я затъркаха като луди.


    Докато Стив повтаряше с Джоди сценария, за да са сигурни, че всичко е както трябва, Кадилак и Клиъруотър направиха последен преглед на Келсо — увериха се, че шините и превръзките са все още здраво на мястото си, за да се избегне разместване на крайниците му по време на пътуването по въздуха. Когато свършиха, Кадилак помогна на Стив да провери лагера и се погрижи всички следи да сочат, че е бил зает само от двама души. Клиъруотър пък каза на Джоди да се наведе, за да масажира врата й и да облекчи болката от нараняването, което беше претърпяла при катастрофата. В един момент Джоди, изглежда, за кратко заспа, но когато отвори очи, можеше да си движи главата спокойно, без ни най-малък пристъп на болка.
    — Това е невероятно!
    — Не и за Плейнфолк — каза Кадилак.
    — Всичко е в ума — обясни Клиъруотър, хвана Джоди за ръката и я погледна в очите. — Когато дойде време да се действа, вслушай се в гласа в себе си и ще можеш да извикаш необходимата сила да изпълниш каквото се иска от теб.
    Това се стори на Стив малко странно, но после бяха излезли да утъпчат номера на Джоди в снега и той не беше помислил отново за него.

Глава 6

    Сега, в ранния следобед на следващия ден, планът се осъществяваше. Стив, който заедно с другите слушаше бъбренето на планеристите от „Дамата“, които разговаряха помежду си, знаеше, че огромните цифри на земята са потвърдени като принадлежащи на Джоди и спасителната операция започва.
    Един от кръжащите „Скайхок“ мина ниско над угасващия огън и Нейт Стинсън, пилотът, люшна крила, когато префуча покрай Джоди. Тя му махна, а той се издигна, зави надясно, зае хоризонтално положение на петстотин фута и направи плавен завой на 360 градуса.
    Когато синьо-бялата машина прелетя над покритите със сняг борове, под които лежеше скрит Стив, Джоди включи радиостанцията.
    — 2–0–9–6–5–3–4–1 вика „Скайхок“. Как ме чуваш? Край.
    — Блу Едно на 5–3–4–1. Чувам те идеално. Твоята позивна е Сноу Бърд5, повтарям Сноу Бърд. Нуждаем се от точното ти местоположение, за да улесним евакуацията. Стой на място, докато те свържем с Лейди Сън-Рей. Край.
    — Разбрано, Блу Едно. Сноу Бърд стои на…
    Стинсън превключи каналите, извика „Дамата“ и получи потвърждение, че неговата черна кутия препредава излъчването на Джоди. Разменените предавания се записваха на лента и един цифров аудиопреобразовател едновременно ги препредаваше в текстова форма на много видеоекрани. Лейди Сън-Рей беше позивният сигнал на Хартман.
    — Блу Едно на Сноу Бърд. Лейди Сън Рей на линията. Продължи с точното местоположение. Блу Едно приема.
    Стив, Кадилак и Клиъруотър слушаха напрегнато как Джоди предаде на Хартман кратко и ясно здравословното състояние на спътника си и му каза, че двамата с Келсо са единствените оцелели от първоначалната група от петима.
    Хартман й благодари, след това попита за серийния номер на Келсо.
    Джоди го каза на един дъх и добави:
    — Беше ми казано да добавя, че има суфикс ОУ — каквото и да означава това. Край.
    — Разбрано, Сноу Бърд. Бъди готов. — Хартман се обърна към Декстър, дежурния радиокомуникационен техник. — Нашата радиовръзка с Хюстън включена ли е?
    — Тъй вярно, сър.
    — Въведи последното име и номер до централния контрол на данни. Искам незабавно потвърждение и оперативно ръководене!
    — Слушам! — Пръстите на Декстър бързо заиграха по клавиатурата.
    ОУ беше съкращение от „Отнеси до управлението“. Това означаваше, че никой не може да предприеме никакво административно действие по отношение на такъв човек без разрешение на АМЕКС, изпълнителния клон на федерация Амтрак, разположен в Черната кула. Висшите ръководители като Хартман знаеха, че АМЕКС е продължение на Първото семейство. Това означаваше, че Келсо работи за Белия дом. Възможно ли бе Джоди Казан — както беше намеквал Бък Макдонъл — също да работи за тях?


    От време на време Стив, Кадилак и Клиъруотър виждаха скайхока на Стинсън, който продължаваше да кръжи над мястото на лагера. Джоди се беше върнала до дърветата и стоеше с радиостанция до ухото. Другата станция лежеше до Стив и Кадилак и тихо пукаше от статично електричество.
    Хартман отново се обади.
    — Лейди Сън Рей на Сноу Бърд плюс един. Преминаваме към евакуация. Два, повтарям два самолета за евакуация, четиринадесет-петдесет часа. Оценено време на пристигане шестнадесет-двадесет часа централно стандартно време. Имате ли точно време? Край.
    — Сноу Бърд на Лейди Сън Рей. Потвърждавам. Сверих го. Петнадесет-петдесет-пет. Край.
    — Един час сте напред, Сноу Бърд. Сега е четиринадесет-петдесет-пет. Трябва да изтеглим авиационното ви прикритие, но не се безпокойте. Кавалерията е на път. Имате ли цветни ракети?
    — Да, Сън Рей. Три червени и две зелени.
    — Добре, Сноу Бърд. Пусни зелена, ако евакуацията може да продължи. Ако на земята има вражески сили, изстреляй червена ракета в посока към тях. Ще бъде изпратен ескорт, който ще открие прикриващ огън.
    Стив и Кадилак се спогледаха.
    — Дръж се, Казан — продължи Хартман. По гласа му личеше, че се усмихва. — Ако всичко върви по план, ще те приберем на борда след три часа.
    — Чакам с нетърпение, сър. Сноу Бърд, край.
    Беше ред на Клиъруотър и Кадилак да се спогледат. Стив, който бе с гръб към Кадилак, не можеше да види триумфиращия блясък в очите му.
    Джоди гледаше как скайхокът се изкачва на височината на другаря си. Когато небето се изчисти, я обзе внезапна тревога. Толкова близко и въпреки това толкова далеч… Тя погледна часовника си. Смяната им скоро щеше да дойде. Ако всичко вървеше добре, в осемнадесет нула нула тя щеше да е на борда и да участва в шумна веселба с добрите си стари приятели.
    Мушна се под клоните и отиде да види дали Келсо е още буден. При новината, че след три часа ще бъде в опитните ръце на лекарите от „Дамата“, сигурно щеше да се зарадва. Намери го да спи и реши да не го буди.
    През следващите четиридесет и пет минути небето над лагера остана празно. Джоди никога не се беше смятала за търпелива, но откакто срещна Келсо откри, че има скрити резерви от това ценно качество. Сега трябваше да разчита на него — въпреки дружелюбния разговор с Хартман тя си представяше всички неща, които можеха да тръгнат погрешно. Брикман можеше да й каже нещо успокоително, но те се бяха разбрали да не поддържат радиовръзка, за да не ги засекат идващите самолети.
    Минутите течаха мъчително бавно, всяка подчертавана на всеки десет секунди от ритмичното хъркане на Келсо. Накрая Джоди видя три скайхока да летят към нея, подредени един до друг. Погледна часовника, после вдигна далекогледа към самолетите. Имаха колесници. Когато водачът започна да кръжи като мишелов, търсещ плячка, останалите два обърнаха на север и на юг. Тримата летци очевидно не поемаха никакви рискове.
    Слушалката изпука и оживя.
    — Блу Четири до Сноу Бърд плюс един. Актуализирайте местонахождението си. Край.
    Джоди натисна бутона за предаване.
    — Сноу Бърд на Блу Четири. Все още сме на предишното място и ви виждаме. Край.
    — Прието, Сноу Бърд. Приемете съобщението на екипа, че оцененото време на пристигане остава шестнадесет-два-десет часа и зелена ракета от вас. Блу Четири, край.
    В четири и десет Джоди видя още три точки да се насочват към нея на малка височина. Далекогледът разкри, че към колесниците на самолетите са прикачени къси ски. Когато дойдоха достатъчно близко да се виждат ясно с невъоръжено око, Блу Четири се снижи да ги посрещне. Другите два скайхока останаха високо горе. Триото със ските мина на около осемстотин фута над главата на Джоди, следвано от Блу Четири, и всичките четири самолета започнаха да кръжат над зоната за евакуиране.
    Когато първите два самолета се гмурнаха надолу, Джоди изстреля високо във въздуха зелена ракета. Двата самолета минаха под дъгата от пушек от ракетата един подир друг и се плъзнаха ниско над лагера. Джоди подскачаше и развълнувано размахваше ръце. Самолетите минаха втори път на по-голяма височина, за да изберат подходящо за кацане място. Джоди се мушна под укритието и клекна до Келсо.
    — Дейв! Дейв! Събуди се! Всеки момент ще кацнат! — Тя го потупа по бузата, после възбудено го разтърси за рамото. — Заминаваме!
    Джоди хвана въжетата за теглене на импровизираната шейна и го издърпа на открито. Освен сигналния пистолет, далекогледа и радиостанцията нямаше нищо друго за носене — Стив и двамата мюти бяха отнесли торбите с останалото от тяхната плячка.
    Първият от двата самолета обърна срещу вятъра и започна последния си заход от североизток — отдясно на Джоди. Вторият, който сега летеше по посока на вятъра, временно беше закрит от дърветата зад нея.
    Брикман и приятелите му можеха да виждат и двата. Джоди се чудеше дали Стив не е променил решението си. Изпита внезапно съжаление, че го оставя на милостта на онези диваци, но, по дяволите — той беше направил своя избор, а тя — своя. Тя отново беше намерила себе си. И вътрешната увереност за правилността на решението й, й беше дала куража да посрещне онова, което я очаква.
    Оставаше да се преодолее само още едно препятствие. След като беше убедила Келсо, че Стив е убит, сега тя се беше натоварила със задачата да убеди и всички останали. По цялата йерархия. И за разлика от Дейв, техните мозъци не бяха объркани от болкоуспокояващи. Просто тя самата трябваше да направи всичко възможно. Сега беше твърде късно да се върне назад. Не, това щеше да е последната лъжа. Наистина последната…
    Вторият „Ски-хок“ още беше на последния си заход, когато първият спря на петдесетина метра. Тя свали от лицето си безформената космата кожена качулка и махна на пилота, който отвори капака на кабината и излезе, после започна да тегли шейната на Келсо към него. Пилотът вдигна визьора си и затича към нея. Зад него вторият самолет леко кацна на вълнистия снежен килим.
    Джоди поздрави първия пилот с широка усмивка.
    — Много мило, че дойдохте. — Тя протегна ръка. — Радвам се да те видя, Гас.
    Гас я погледна за миг, после се завъртя да огледа наоколо и разкопча кобура на пистолета си. След като направи пълен кръг, отново я погледна — сякаш не можеше да реши дали си заслужава да я спаси.
    Джоди помисли, че може би не я е познал.
    — Казан. Джоди Казан. Миналата година през април бях твой…
    — Да, знам… — Гас небрежно стисна все още протегнатата й ръка. — Какво е станало с лицето ти?
    — Ако толкова те интересува, попитай ме пак, когато се върнем на борда.
    Гас посочи Келсо, който лежеше завързан за товарния люк. Под люка имаше груба дървена рамка, която служеше за плазове.
    — Може ли да бъде свален от тази измишльотина?
    — Можем да отрежем клоните, но трябва да остане завързан за люка. Това го държи цял.
    Гас изруга под нос и взе едно от въжетата от Джоди.
    — Добре, хайде. Да го качим и да се измитаме оттук. Ти можеш да пътуваш с Радък. Той е от новите момчета. Завърши тази година. Аз съм заместник-командир на звеното.
    — Честито — каза Джоди.
    Издърпаха Келсо при самолета на Гас. Радък намали газта, остави мотора да работи на малки обороти и дойде да помага.
    — Как върви?
    — Чудесно — изсумтя Гас. — Приготви шасито, докато отрежа това. — Той извади бойния си нож и започна да реже суровите животински сухожилия, с които Кадилак беше завързал клоните за люка.
    Джоди направи същото от другата страна. Радък разгъна прикрепеното към дясната страна на фюзелажа шаси, закрепи горната и долна опори и отвори прозрачен найлонов чувал с цип, в който пътникът да е защитен от силния въздушен поток и смразяващия студ.
    Но когато вдигнаха алуминиевата носилка, стана ясно, че тя не може да влезе в чувала.
    — По дяволите! — извика Гас.
    — Няма страшно! — извика Джоди. — Той е увит с две термични одеяла плюс кожите. Просто срежете чувала и с предната част му покрийте главата!
    — Но капакът от шлюза е прекалено широк! Ремъците не могат да го обгърнат.
    — Тогава направете нещо, задници със задници! — избоботи Келсо. — Просто ме измъкнете оттук!
    — Млъкни, редник! — изръмжа Гас. — Бъди щастлив, че сме тук да те измъкнем от тази каша!
    — Я върви на майната си!
    Джоди удари с юмрук по люка.
    — Дейв! Престани да създаваш затруднения! — Тя се обърна към Гас. — Можем да ги удължим, като използваме онези от самолета на Радък! Имам здрави ръце и мога да издържа… и, повярвай ми, след като съм стигнала дотук, няма да го оставя!
    Радък вече беше тръгнал.
    — Ще ги донеса…
    Джоди видя как Гас загрижено се огледа. И неочаквано си спомни какво й беше казал Стив. Това беше човекът, който го беше оставил сред горящата нива. Под надутото си многословие Гас беше изплашен до смърт от перспективата да се изправи лице в лице с тълпа крещящи мюти.
    — Успокой се — каза тя. — Не съм виждала нито помирисала диваци от дни.
    Той само изсумтя.
    От изгодната си скрита позиция на север от тях Стив, Кадилак и Клиъруотър наблюдаваха евакуацията. Стив се взираше през далекогледа. Клиъруотър лежеше до него.
    Кадилак, който беше клекнал няколко метра зад тях, попита:
    — Какво става?
    — Не съм сигурен — отговори Стив. Опитваше се да изтълкува жестовете, които съпровождаха разгорещената размяна на реплики между Джоди и пилотите. — Изглежда, има някакъв проблем.
    — Надявам се да не е сериозен. — Кадилак се обърна, видя един от воините Коджак по-навътре в гората, на около петдесетина метра вляво, вдигна лявата си ръка и замахна бързо, сякаш сече.
    Мютът прие сигнала и постави пръсти пред устата си. Пронизителен писък на ужас на малко животно, хванато в челюстта на хищник с остри зъби, за миг прониза тишината. Не силен, но смразяващ.
    Стреснат, Стив се претърколи в снега.
    — Какво беше това, по дяволите?
    Кадилак се премести до него.
    — Някакво животинче завършва живота си по неприятен начин. Ще ми дадеш ли…
    — Разбира се. — Стив сложи далекогледа в протегнатата ръка на мюта.
    Когато Радък се върна с двата предпазни колана, въздухът около самолета на Гас беше пронизан от доста различен, но също толкова смразяващ звук.
    — Какво ста…
    Ззззззуииииии! Нещо друго прелетя покрай тях после — Ззззззуиккк! Ззззззуоккк! Две стрели от арбалет удариха самолета. Първата мина право през десния стабилизатор на опашката и продължи. Втората влезе през носа, за малко не уцели Радък и спря — острието изскочи от другата страна точно където стоеше Гас Уайт.
    Гас скочи, сякаш е ударен от ток на електрическия стол.
    — Мамка му! — Той извади пистолета си и клекна да се предпази.
    Радък също се снижи.
    — Виждаш ли ги!? Виждаш ли ги!? Къде са по дяволите?
    Джоди коленичи до тях.
    — Не се паникьосвайте, момчета. Далече са.
    — Откъде знаеш!?
    — Мютите обикновено не пропускат. Ако бяха близко, тази стрела щеше да прониже и трима ни. — Джоди погледна забитата стрела и извади радиостанцията си. — Блу Четири, тук Сноу Бърд. Помощ. Обстрелват ни с арбалети. Броят на враговете е неизвестен. Оценена далечина — хиляда метра от нас. Гледай червена ракета за посоката. Край!
    Джоди даде радиостанцията на Гас, бързо зареди червена ракета в плоския ракетен пистолет, подпря ръце на фюзелажа над стрелата и изстреля ракетата към далечната линия дървета. Разстоянието не беше хиляда метра, а хиляда триста двадесет и пет. Беше отишла там с Брикман и другите да остави фалшиви следи през нощта и на връщане механично беше преброила крачките си. Червената ракета беше насочена право към точката, където ги беше видяла последния път. Джоди дори не можеше да си представи какво се е объркало, но вече не можеше да направи нищо, за да защити Брикман. Щом диваците бяха решили да ги нападнат, изборът беше съвсем прост.
    Ззззззуоккк! Една стрела долетя от друга посока и рикошира от отворения люк на скайхока на Гас. Радък, който завързваше допълнителните колани към шасито, се наведе и изруга, но пръстите му продължиха да работят.
    — Дойде оттам! — извика Гас и включи радиостанцията. — Блу Четири, тук Граунд Хог Едно. Врагът ни обстрелва! Какво чакате? Стреляйте по тия негодници!
    — Идваме, Граунд Хог Едно. Край.
    Джоди изстреля втора червена ракета към десния край на гората; четирите кръжащи самолета се разделиха на двойки и се спуснаха към невидимите цели.
    Радък я хвана за рамото.
    — Отиди при моя самолет и свали шасито. Можеш ли да го направиш… и да влезеш в чувала?
    — Разбира се. Няма проблем.
    — Окей, действай! Ние с Гас прибираме твоя приятел и идвам.
    Джоди заобиколи самолета на Гас, клекна под перката и след това се втурна към втория скайхок. Ззззззуииииии! Друга стрела прелетя покрай нея. След това още две, този път високо над главата й. Ззззззуииииии-ззззззуииииии! Диваците сигурно бяха разбрали, че другите четири самолета слизат да им надупчат задниците.
    В ума й прозвуча един глас. Настойчив. Изискващ. Напомнящ й, че трябва да направи нещо. Да, разбира се. Всичко това имаше смисъл. Това не беше атака. Не се предвиждаше никой да бъде убит. Това беше диверсия за отвличане на вниманието на онези, които може би не разбираха, че тя помага на приятелите си…
    На Гас и другите, които бяха приковани към земята, може би им се стори цяла вечност, но четирите кръжащи в орбита скайхока се забавиха по-малко от тридесет секунди. Забавянето се дължеше на това, че Блу Четири, пилотиран от Шийла Крей, трябваше да предаде на Хартман бърз рапорт за ситуацията, преди да може да открие прикриващ огън. Но сега, най-после, мютите бяха открити. Крей, която водеше атаката на левия край на гората, включи електромотора, който щеше да завърти шестте цеви на пушката, и сложи палец на бутона за стрелба. Когато го натиснеше, пушката щеше да изстреля със скорост хиляда и двеста залпа в минута смъртоносна градушка от остри като бръснач игли.
    В целевата площ долу дванадесет мюти Коджак вече тичаха навътре в гората и изчезнаха в грубия заслон от сплетени клони, който бяха построили през нощта по инструкция от Кадилак, докато той и другите небесни пътници бяха заети другаде.
    Стив и Кадилак бяха все още в опасната зона и се караха, стигна се почти до бой. Клиъруотър, временно забравена от двамата мъже и самата тя забравила за присъствието им, стоеше на няколко метра от тях със затворени очи, разкрачена, с ръце на бедрата и лице, обърнато към небето; умът й бе насочен към нещо отвъд него.
    — Какво става? — беснееше Стив. — Мислех, че си се разбрал с тях!
    — Успокой се! Те знаят какъв е залогът. Никой не е убит. Стрелят ей така, на шега!
    — На шега ли?! Тези маймуни едва не провалиха всичко!
    — Не разбираш ли?! Тези хора са воини, Брикман! Това там са техни врагове. За тях това е въпрос на чест. Честта на племето! Трябваше дълго да ги убеждавам да не ги избият. Накрая се съгласих да им позволя да направят този жест на предизвикателство.
    — Така ли? И не ти ли мина през ума, че момчетата горе могат да реагират също с малък жест!
    — В такъв случай по-добре да се махаме оттук. — Кадилак посегна да хване Стив за ръката.
    Стив бутна ръката му и се обърна към Клиъруотър.
    Кадилак го стисна здраво.
    — Не се меси, Брикман! Тя знае какво прави!
    Тялото на Клиъруотър потрепери, когато началният силен земетръс влезе през подметките в краката й и продължи нагоре, за да се срещне с подобна сила, която дойде от небето като невидима светкавица. Мускулите на тялото й се стегнаха, сухожилията се опънаха, лицето й се превърна в непроницаема маска и когато отново отвори очи, те светеха така ужасяващо, както на легендарната Медуза.
    Клиъруотър замахна напред и нагоре — показалците й сочеха двата приближаващи се самолета — и от устата й излезе пронизителен виещ вик — знак за изригване на повеля от устните й. Нечовешки, неземен звук, невъзможен за описване. Спиращ сърцето, изсушаващ вътрешностите, пронизващ мозъка. Звук, който оставяше неизличима следа в умовете на всички, които са го чули, превръщащ костите в желе и кръвта във вода.
    Както беше научила в Ни-Исан, тя можеше да влезе в ума на друг само ако той е отворена врата, но не беше нужно да се търси врата у онези, които жадуваха за кръв и чиито инстинкти за убиване бяха насочени срещу нея, или онези, които беше избрала да защити. Енергията, която подхранваше тяхната омраза, действаше като проводник за нейната сила, засмукваше я в самото сърце на тяхното същество.
    Същата лудост, която беше обхванала съвипускника на Стив Фазети над горите на Уайоминг и го беше накарала да се обърне срещу своя съекипник Нейлър, сега обзе Марк Ридъл, който летеше зад Шийла Крей. Той включи лазерния си далекомер, докара червената точка върху фюзелажа на скайхока на Крей и стреля. Поразеният самолет се преобърна надясно и полетя надолу с носа напред.
    Ридъл не погледна втори път. В ума му имаше само една мисъл. Той трябваше да защити живота на онези долу от своите подведени другари. Спусна се стръмно надясно, атакува успешно водещия скайхока, след това се обърна към четвъртия самолет, пилотиран от приятеля му Есекс, и полетя право към него с неизразим възторг.
    Радък, който беше изтичал да затвори чувала на Джоди върху шасито, замръзна с широко отворена уста и очи. Размерът на бедствието, неговата необяснима природа и бързината, с която се случи, го оставиха безмълвен.
    Джоди, измъкнала глава навреме да види как трите самолета падат, споделяше ужаса и мъката, но тя вече познаваше разрушителните сили на мютските повелители и позна почерка на Клиъруотър. Нямаше смисъл да се опитва да обяснява на Радък какво се е случило. А и нямаше време.
    — Не си прави труда да дърпаш ципа! — викна тя. — Излитай преди небето да е паднало върху ни.
    Радък не се нуждаеше от повече убеждаване. Той скочи в кабината, затвори капака и отвори широко дроселовата клапа.
    Скайхокът на Гас Уайт се плъзгаше по снега пред тях. Джоди видя как той се отлепи и полетя стръмно нагоре с Келсо, завързан от дясната страна. Секунда или две по-късно те също бяха във въздуха. Чудесно, жизнерадостно чувство.
    Успяхме, Дейв. Връщаме се у дома…


    Малко след това Хартман получи новината за успешното евакуиране и неочакваната загуба на четирите ескортиращи скайхока. Той благодари на двамата пилоти за тяхната роля в операцията по евакуиране и им пожела безопасен обратен полет. Като командир на ешелона Хартман знаеше някои неща за повелителите, но темата за тях и мютската магия се дискутираше шепнешком, и то само с равни.
    Нямаше сигурно доказателство за съществуване на такива хора нито имаше логическо или дори правдоподобно обяснение откъде идва тяхната сила, но никой не можеше да отрече, че от време на време срещу силите на Федерацията беше изпращана някаква ужасяваща разрушителна сила, несвързана с природни явления. Срещу „Дамата“ също. В Уайоминг и сега тук. Сила, която можеше да влияе върху умовете и да призовава буря от ясно небе.
    Крей беше първата жертва, но Уайт не беше сигурен кой от другите трима пилоти е отговорен за масовата сеч. Тя имаше потискащо познат характер, но Хартман знаеше, че по този въпрос трябва да запази мислите си за себе си и за малцината колеги, на които можеше да се довери. Публичното говорене по този въпрос беше нарушение на Първи кодекс. За официалния дневник трябваше да се намери някаква запазваща репутацията формула. Но този път, със загубата на цели четири съвсем нови самолета, трябваше да е нещо по-приемливо от обичайната „пилотска грешка“.
    Гас и Радък кацнаха плавно на снега от дясната страна на „Дамата“ и в сгъстяващия се мрак рулираха към авиационния вагон. Наземният екипаж и някои от лекарите от санитарния вагон вече чакаха. Хартман беше използвал парните дюзи да изчисти снега под ешелона и площадката под корема на съседната секция беше свалена, за да могат хората да влизат и излизат.
    Бък Макдонъл също беше там. Беше решил да посрещне Джоди с усмивка, но при загубата на четирима планеристи нямаше място за усмивка. Въпреки това се успокои, като я видя. И все пак погледна с неприязън парцаливите й кожени одежди.
    — Казан… Приличаш на нещо, което мютите убиват за обяд. — Той я прегърна. — Хайде. Старецът с нетърпение очаква да те чуе. Насаме.
    — Ей сега… сър. — Джоди хукна при лекаря, изброи вероятните рани на Келсо и лечението, което беше провела, после добави: — Не го местете на носилката. Най-добре е да остане завързан за люка, докато не го качите на операционната маса.
    Лекарят, който беше дошъл да ръководи прехвърлянето на Келсо на „Дамата“, се съгласи.
    — Права си. Добре, момчета, да го вкараме вътре.
    Джоди хвърли последен поглед на другаря си и очите й се насълзиха. Тя стисна ръката на Радък и махна на Гас Уайт.
    — Ще се видим по-късно, момчета.
    Докато вървеше по рампата с Макдонъл, шефът на въздушното звено даде знак на оператора на крана да започне да вдига скайхока на Радък. Четирима души от наземния екипаж бяха готови да откачат самолета и ръчно да го вкарат във високия двадесет фута хангар на палубата. Под тях другите членове на наземния екипаж бързо сгънаха крилата и опашката на самолета на Гас и го избутаха под стрелата на крана. Започнаха да падат снежинки.
    Санитарите сложиха люка и неговия вонящ, увит в кожи товар на една количка. Лекарят доближи нос до тялото на Келсо.
    — Мисля, че има гангрена… — Подкараха количката към санитарния вагон.
    Джоди и Макдонъл минаха покрай летателния вагон преди скайхокът на Радък да стигне на предния асансьор. С изгубените четири самолета в хангара имаше достатъчно място. И щеше да има достатъчно празни места на масата в столовата. Макдонъл качи Джоди на една количка с акумулаторно захранване, паркирана в една странична ниша, и поеха по коридора към командния вагон.
    Когато и последният човек се качи, тумбестата рампа на вагона зад летателния вагон се затвори. Скайхокът на Гас Уайт също беше свален в хангара, след това правоъгълната дупка на летателната палуба се затвори. Останалите пилоти и другите членове на екипажа се струпаха около Гас и Радък и заслушаха внимателно разказа им как цялата операция едва не се провалила. Хармър, строгият лейтенант от Пуебло, трепереше от гняв. Ако неговото искане да изведе хората си беше прието, сега там щяха да лежат изкормени и потънали в кръв диваци вместо момчета в синьо.
    В санитарния вагон екипът на хирурга капитан Кийвър провери дали Келсо е още жив и изслуша рапорта за предполагаемите му рани. Кийвър реши да направи визуален преглед, последван от цялостно сонарно сканиране, и нареди на лекарите да свалят коланите, които държаха Келсо към люка, и да разрежат кожите и термоодеялата около потрошеното му тяло.
    Джоди и Макдонъл слязоха от количката и влязоха в командния вагон. Бакстър, първият оперативен офицер, слезе по стълбата от „седлото“.
    — Командирът горе ли е? — попита Макдонъл.
    — Да. Ще слезе лично. — Бакстър подаде ръка на Джоди. — Отдавна не съм те виждал. Как се чувстваш?
    — На борда? Малко странно, но… с всяка минута по-добре.
    — Какво е станало с лицето ти?
    Джоди пипна обезобразяващия розов белег, който минаваше по лявата страна на лицето и врата й, и отвърна с крива усмивка:
    — Получих го, когато целунах „Дамата“ за довиждане. Надявам се посрещането у дома да е по-малко болезнено.
    Бакстър кимна с безразличие и се обърна към Макдонъл.
    — Влизайте. Всичко е готово. Аз отивам при моите момчета в летателния вагон.
    Макдонъл и Джоди влязоха в личната квартира на Хартман. До две съвсем нови кърпи на леглото имаше чиста планеристка униформа.
    — Добре, събличай се.
    — Да се съблека?
    — Чу какво казах. Не можем да те представим пред Стареца в такъв вид. Хайде. Сваляй тези вонящи боклуци от гърба си и влизай под душа.
    Джоди изглеждаше сконфузена.
    — Аз… аз… не мога! — Тя се хвана за челото. Чувстваше се сякаш някой е забил в мозъка й нажежен до червено нож.
    — Казан, казах да се съблечеш! — Той я хвана за раменете и я разтърси грубо. — Какви са тия глупости, по дяволите?!
    Болката в главата й стана непоносима. Джоди се отдръпна и изръмжа като хваната натясно планинска котка.
    — Махни си ръцете от мен, мръснико! — Дясната й ръка посегна към бойния нож, завързан за бедрото й. — Само да ме пипнеш и ще те убия!
    Умственият радар на Макдонъл регистрира тревожно ехо. Имаше нещо много погрешно и то изискваше незабавно действие. Със страхотен удар той я събори в безсъзнание преди тя извади ножа от ножницата. Когато се наведе над свитото тяло, усети, че зад него има някой, и се обърна. На вратата стоеше Хартман.
    — Колко видяхте от това?
    — Достатъчно. — Хартман пристъпи напред и също се наведе. — Какво става, Бък?
    — Не знам, сър. Но имам чувството, че сме в голяма беда. — Докато говореше, той започна да разпаря кожените дрехи на Джоди. Стигна до мръсната сиво-синя памучна туника, която тя носеше като робиня в Ни-Исан, разтвори я и видя нещо, което изглеждаше като квадратен дървен клин под пояса около кръста й. Само че в това парче дърво имаше скрит радиодетонатор.
    — Кристо! — ахна Хартман. — Това не е дърво, това е…
    — Шибана бомба!!! — изрева Макдонъл, сграбчи пластичния експлозив, свали детонатора и го захвърли в коридора зад гърба си. — Обяви обща тревога!
    Хартман се спусна към големия червен бутон на стената.
    Ходът, който щеше автоматично да затвори всеки вагон от съседните, беше твърде закъснял.
    Когато петимата лекари вдигнаха Келсо от капака на люка, детонаторът в квартирата на Хартман се взриви със силен гръм; едновременно с него в ешелона проехтяха две други експлозии.
    Най-катастрофален беше взривът в скайхока на Радък. Експлозивът, поставен под пилотската седалка, взриви резервоарите на съседния самолет. Това на свой ред предизвика други взривове, стелажите с бидони с напалм и намиращите се под пода резервоари с гориво под налягане се запалиха и летателният вагон избухна като минивулкан.
    Пламтящото гориво и ненаситните огнени кълба на напалма, съчетани с адската ударна вълна, която нахлу в коридорите на съседните вагони, погълна всички, които стояха по пътеката. На разстояние два вагона в двете посоки някои членове на екипажа запазиха присъствие на духа да затворят аварийните врати и да спрат огъня, но с това решиха съдбата на всички уловени от другата страна на вратите.
    Между онези, които изчезнаха, или онези, чиито тела бяха намерени по-късно овъглени до неузнаваемост, бяха Бакстър, ръководителят на въздушното отделение, Гас Уайт, Радък, лейтенант Хармър, останалите планеристи и целият наземен екипаж. И освен тях много други…
    Вторият взрив — в санитарния вагон — разкъса на парчета Келсо, уби петимата лекари, които го държаха, и хирурга капитан Кийвър и разруши операционната. Неколцина други от санитарния екип, които бяха в купето или работеха наблизо, бяха или убити, или фатално ранени. Онези, които бяха достатъчно щастливи да оцелеят, излязоха изпод развалините с мозъчно сътресение, наранени и обгорени.
    Експлозиите бяха взривени със същия радиопредавател, който Стив беше използвал с такъв добър ефект при бягството от Херън Пул, но бяха организирани от Кадилак и Клиъруотър.
    Трите експлозива бяха останали от Херън Пул и когато кацнаха до река Хъдсън, Стив внимателно ги беше извадил от самолетите с ракетна тяга, които бяха използвали за първата част на пътуването си. По време на пътуването с лодка до Бу-фаро експлозивите, детонаторите и радиопредавателят бяха прибрани в торбата, която Кадилак грижливо съхраняваше в кабината си.
    От Бу-фаро торбата беше пренесена на Лонг Пойнт, прибрана на борда на един от откраднатите скайрайдъри и после скрита в снега на последния лагер. И когато научи за плана на Стив да пусне Джоди и Келсо на „Дамата“, Кадилак реши да нанесе удар, който да впечатли подземните хора и да премахне всякаква по-нататъшна възможност Стив да продължи двойната си игра.
    С дълга усукана животинска жила и парче огънат метал, отпран от капака на товарния люк, Кадилак монтира ръчния предавател така, че бутоните, които контролираха трите експлозива, да се включат, когато Келсо бъде вдигнат.
    Предавателят и един от експлозивите бяха поставени под тялото на Келсо, когато бяха проверявали шините и превръзките му. Малко след това Клиъруотър използва силите си, за да влезе в ума на Джоди, докато масажираше врата й.
    Според внушената психически заповед Джоди скри втория експлозив до тялото си. По-късно, по време на диверсионната атака на мютите, тя се възползва от объркването и постави останалия експлозив в скайхока на Радък. Не си спомняше да го е направила, но внушението беше останало в подсъзнанието й. Така че когато Бък Макдонъл й каза да се съблече — което щеше да разкрие скритото под туниката й и по този начин да наруши плана, — тя се възпротиви като умопобъркан зомби.
    Келсо беше подложен на същата обработка, което го направи нечувствителен към пакета, пъхнат под кръста му. Смъртта го връхлетя преди умът му да може да регистрира болезненото усещане, че е бил предаден. Беше иронично, защото ако беше имал време, той щеше да прокълне Стив с последния си дъх.
    Иронично и твърде тъжно, тъй като за първи път през живота си Стив беше невинен. Той беше играл честно. Е, почти честно. И беше надхитрен. Но Кадилак не му беше съобщил новината. Тримата тичаха на север с ликуващия си мютски ескорт и Стив не знаеше, че „Луизианската дама“ лежи изкормена и горяща и че със смъртта на Келсо неговите добре замислени планове също са изгорели.

Глава 7

    Макар че снеговалежът беше спрял, на Стив му бяха необходими почти три дни да измине четиридесетте мили, които отделяха техния изоставен лагер от селището на Коджак. Затрудняван от раната от стрелата в бедрото, той не можеше да издържи на темпото, наложено от мютите, и Кадилак се възползва от възможността отново да подчертае новооткритото си превъзходство и безмилостно да го пришпорва.
    Стив стискаше зъби и се молеше болката да изчезне, но на втората сутрин кракът му просто отказа и той зарови нос в снега.
    Кадилак застана над съперника си с ръце на кръста, докато двама воини го вдигаха. Последва кратка препирня дали трябва да го носят, но Стив, който съзнаваше, че рискува да изгуби всякакъв „статус“ на един от Избраните, настоя да продължи сам и да стигне, когато може.
    Клиъруотър заяви, че ще остане с него, и помоли двама воини да ги съпровождат, за да им служат за водачи. Тъй като тя вече беше демонстрирала силата си да унищожава всяка съпротива, която могат да срещнат, доброволци не липсваха. Кадилак настоя да продължи с останалите десетима воини и когато Стив докуцука до огъня, вече беше заел почетното място.
    Така че пристигането преди другите даде възможност на Кадилак да получи лъвския дял от почестите, особено след като десетимата мюти разказаха какво се е случило, и да се похвали със свалянето на четиримата облачни воини.
    Но това не било всичко, започна да се перчи Кадилак, когато дойде неговият ред да говори. Той бил спазил обещанието си да прогони желязната змия в леговището й. Както неговият ескорт можел да потвърди, двама от Избраните използвали силата си, за да влязат в умовете на врага, и принудили оцелялата двойка облачни воини да се върне в корема на звяра и да го погуби.
    И сега, каза той, змията е разкъсана и запалена, погълната от смъртоносния огън, който носи в корема си. Племената на запад, най-близките до доблестните Коджак, щели да съобщят новината за нейното унищожаване от невидими удари, поразяващи със силата на земна гръмотевица.
    При освобождаването на страхотната си сила Избраните били загинали — но не за дълго. Техните духове били отнесени високо и щели да бъдат събрани от Мо-Таун, Великата небесна майка, и върнати на земята в телата на силни воини. Онова, на което щастливите воини били станали свидетели — както техните съседи скоро щели да потвърдят — било силата на Талисмана, действаща чрез родените в неговата сянка.
    Хеййй-ЯААААА! Викът излезе от почти хиляда гърла. Последваха възхвали, съпроводени от ритуално биене на барабани, танци и пеене, подсилени от много изпушена трева рейнбоу.
    Късно през нощта дойдоха и последните. Клиъруотър беше посрещната триумфално и отнесена на ръце до гигантския празничен огън, запален в чест на гостите — огнената му колона се извисяваше на двадесет фута. Един от най-стиснатите старейшини заяви, че за един час са изразходвали повече от месечния запас гориво за зимата за цялото селище, но заядливата му бележка остана нечута.
    Стив, куцата патка — буквално и метафорично — също беше топло посрещнат, но тъй като още не фигурираше в някакво блестящо действие и нямаше мистични качества, той остана на заден план.
    Перченето на Кадилак вече беше започнало да дразни Стив, но той не си позволи това да го отклони от целта. При сегашното им положение беше много по-добре да остави мюта да се перчи. Личните му проблеми накрая щяха да изкарат истината наяве и Стив възнамеряваше, когато това стане, да е там. И този път нямаше да бърза да му помага. А и това съвсем не беше лоша новина: с изгряващата сега звезда на мюта той беше възприел искрено изразеното от Клиъруотър желание да сложи край на ревността.
    Кадилак, който от най-ранна възраст беше възприемал себе си и определената му роля като наследник на Мистър Сноу прекалено сериозно, сега беше много близко до постигане на философското безпристрастие, което толкова дълго беше търсил. Не можеше ревността и други дребни емоции да отклонят един истински воин от Пътя. Умът му вече беше насочен към по-големи и по-благородни цели — превръщането на Плейнфолк в нация, готова за отдавна очакваното пристигане на Талисмана.
    Неговото съперничество вече не беше съсредоточено върху притежаването на тялото и душата на Клиъруотър: то беше за лидерството в това велико начинание. Само той, Кадилак от М’Кол, потомък от кръвната линия на Ши-Карго, храбростта на чиито воини нямаше равна сред Плейнфолк, имаше качествата да приеме ролята на пръв между Избраните.
    Във всеки случай неговите земни желания сега бяха щедро осигурени. Съветът на старейшините на племето Коджак, впечатлен от смелата атака срещу облачните воини и предсказаната смърт на желязната змия, му беше предложил богат избор от жени воини да служат за украшение на колибата, предоставена на негово разположение. Кадилак избра три услужливи „лични робини“ да убива времето си през дългите часове на тъмнина — Тайт-Фит, Стоун-Фокс и Афтърнун-Дилайт.
    Да. Всичко беше започнало да си идва на място.
    Благодарение на бързия си ум и силата на Клиъруотър той беше повторил привилегированото си съществуване в служба на Мин-Орота, само че сега имаше „статус“, имаше уважението и възхищението на домакините си — нещо, което майсторите на желязо му бяха отказали. Признаването на способностите му го направи да се чувства отново силен, възвърна му безграничната му увереност. Това, плюс щедрите лули, пълни с рейнбоу, и вниманието на избраните жени, намазани с ароматно масло, пълноценни другарки в леглото почти премахна разяждащата го безутешност, причинена от пълната и окончателна загуба на саке.


    Колибите на племето бяха наредени в концентрични кръгове на една поляна на някогашните височини Арлингтън — квартал на град Чикаго отпреди Холокоста. Облечени в кожи стражи патрулираха около лагера по пътеките през иначе непроходимата ниска растителност. Имаше и неохранявани пътеки, но те водеха към скрити смъртоносни ями, пълни с подострени колове, и други също толкова смъртоносни оръжия, монтирани по дърветата.
    Като знак на чест за Стив и Клиъруотър беше определена колиба във „вътрешния кръг“, нормално запазена за старейшини и други като Карнеги-Хол и Флаинг-Тайгър, върховният воин на племето. Кадилак и неговите три жени-лисици бяха настанени в колиба срещу тази на летописеца.
    Колибите бяха с различна конструкция от тези на М’Кол. Предишните домакини на Стив използваха система от рамки и извити пръти за построяване на покрити с кожи, приличащи на гъби колиби с отвор за пушека на около пет фута от пода, докато Коджак използваха шест прави, грубо одялани кола, завързани на върха, и техните колиби бяха почти два пъти по-високи. Това означаваше, че вътре човек можеше да стои прав и да излиза, без да трябва да пълзи под завесата на входа. Но въпреки допълнителното пространство или може би поради това те не бяха така топли и уютни, както приличащите на утроба колиби на М’Кол.
    Когато някъде след зори честванията бавно затихнаха, Стив изпълзя в леглото. Клиъруотър го последва и легна до него със съблазнително покорство. Стив не беше безразличен към стоплящото присъствие на голото й тяло и възхитителния начин, по който то съответстваше на извивките и вдлъбнатините на неговото, когато тя се долепи до гърба му. Но дори когато тя отърка бедрата си в него, най-доброто, което успя да направи, беше да измърмори кисело: „Лека нощ“. След преживяното през последните десет дни не можеше да вдигне дори малкия си пръст, камо ли пък нещо друго — и целия ден и цялата нощ спа, заровил нос под дебелите кожи.
    На следващата сутрин се събуди от глад, ужасна жажда и от болка и затърси в торбите нова превръзка — и изведнъж забеляза, че експлозива, детонаторите и предавателя ги няма. Стомахът му се сви. Последвалото основно претърсване потвърди най-лошите му страхове. Той знаеше — със смразяваща ума сигурност — кой ги е взел и защо.
    Стив излезе и тръгна по централната пътека към колибата на Кадилак.
    Клиъруотър, която тъкмо се връщаше по същата пътека, го срещна по средата и щом видя лицето му, разбра всичко.
    — Ти знаеш…
    — Адски вярно. Къде е Кадилак?
    — С Карнеги-Хол и старейшините. — Тя препречи пътя му. — Ако искаш да говориш…
    — Да говоря?!! — избухна Стив. Опита се да я отмести, но тя отблъсна ръката му, преди да достигне рамото й и го стисна за китката.
    — Излей си гнева тогава. Нека падне върху мен. Защото без моя помощ това нямаше да се случи.
    — С теб нямам никакъв спор. Спорът ми е с Кадилак.
    Пръстите й не отпуснаха силната й като менгеме хватка.
    — Ние с него действахме заедно. Аз ще отговарям.
    Стив знаеше, че тя е силна, но този път имаше впечатлението, че направо ще му счупи китката. Очите й бяха като сапфири, поставени в лед, без любов или страст. Той отпусна мускулите си — не възнамеряваше да използва сила, за да я укроти.
    Тя отслаби хватката си и го поведе към южната страна на селището. Минаха покрай последния кръг колиби и продължиха към гъстата гора. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не може никой да ги чуе, отново се изправиха лице срещу лице.
    — Експлозивът, който изнесох от Ни-Исан. Къде е?
    — Поставен е в корема на желязната змия.
    Разбира се. Къде другаде?
    — Как?
    Клиъруотър му каза. Тонът й не беше нито триумфиращ, нито извиняващ се. Всичко изглеждаше абсурдно лесно. Единственото, което Стив можеше да направи, беше да се хване за неоснователната надежда, че нещо може да се обърка. Докато тя завършваше, той видя Кадилак да идва към тях.
    — Това трябваше да бъде направено, защото само чрез демонстрация на сила можем да спечелим статус в очите на нашите домакини и да получим сигурен подслон по време на Бялата смърт — каза Клиъруотър накрая.
    — Ти вече уби четирима планеристи! — извика Стив и махна гневно към Кадилак, който спря до тях. — Това не беше ли достатъчно за този надут женкар?
    — Стига, Брикман. Ешелонът трябваше да бъде спрян. Или си мислиш, че снегът щеше да го затрупа? — Тонът на Кадилак беше подигравателен, триумфиращ.
    Стив се нахвърли върху него.
    — Той щеше да се изтегли веднага щом Гранд Сентрал научеше, че труповете ни са били отнесени от мютите! Това беше замисълът, затова изпратихме Джоди и Келсо на борда!
    Кадилак посрещна думите му с подигравателен смях.
    — Сериозно? Ние не сме идиоти, Брикман… нито пък ти и твоите господари, които управляват тъмните градове. Или си забравил за Розалин, родната си сестра? Дори ако Джоди удържи на обещанието си и поддържа историята, че ние тримата сме мъртви, било чрез сила, било чрез други средства, твоите господари ще научат, че ти си жив!
    — Не непременно. — Стив не беше допускал, че мютът е проникнал толкова дълбоко в мозъка му. Трябваше да е по-внимателен. — Роз, хм… знае какъв е залогът.
    — О, така ли? — Пак презрителен смях. — И какъв точно е залогът, Брикман? Твоят език и намеренията ти са криволичещи като желязната змия, която те доведе до нас в корема си!
    Стив потисна желанието си да му размаже устата.
    — По дяволите! Страшно си нахален! Как можеш да ми говориш такива глупости? Единствената причина главата ти да е още на раменете е, че обещах на Мистър Сноу да ви изведа с Клиъруотър от Ни-Исан. И едва не си изгубих живота!
    — Така ли? Искаш ли да знаеш защо не си го изгуби? Защото ние ти го запазихме! Ти си толкова зает в старанието си да печелиш доверие, та пропусна да отбележиш факта, че Клиъруотър спаси всички ни. А самолетите, които построих аз, ни позволиха да тръгнем за дома!
    — Ти си ги построил? Ха! Това е най-големият виц! Ако не си беше напъхал главата в моя ум, нямаше да знаеш как да завържеш и две пръчки!
    — О, така ли?
    — Да! Още щеше да си същият глупак, когото срещнах в нивата и който не знаеше от коя страна се държи пушката! — Когато думите излязоха от устата му, Стив съжали, че ги е казал, но беше късно.
    — Прав си — призна Кадилак. — Спасяването ти беше невероятна глупост. Трябваше да те оставя да изгориш.
    — Престанете! — извика Клиъруотър и застана между тях. — Така ли трябва да бъдат запомнени Избраните от Плейнфолк? Да се дърпат за дреболии като деца?!
    — Не се меси — каза Стив. — Откакто кацнахме, този идиот ме обижда. Няма да търпя това повече. — Той отново се обърна към Кадилак. — Добре, паднах в нивата. И ти ми спаси живота. Но смятам, че сме се разплатили. И да, ти направи няколко самолетчета от дърво и коприна. Няма да гледаме откъде дойде този неочакван опит, но има едно нещо, което не можеш да отречеш. Този проект никога нямаше да успее без ракетна тяга. — Той посочи гърдите си с пръст. — И тази идея беше моя!
    Кадилак не изгуби новопридобитото си хладнокръвие.
    — Така ли? Всичко ли беше твое „дело“? Не получи ли малко помощ от приятелите си, които летяха високо всяка нощ? Същите грижливи хора, които пускаха необходимите ти неща в езерото в Херън Пул? Какво очакваха те в замяна? Ами онези, които използваха влиянието си върху някои майстори на желязо да ни осигурят безопасно преминаване през владенията на Яма-Шита? Какво им обеща? Същото като на Мистър Сноу? Да ни изведеш от Ни-Исан? В чии ръце, Брикман? Отговори ми! В чии ръце?
    Стив видя същия обвиняващ поглед в очите на Клиъруотър, но успя да скрие объркването си.
    — Нямам какво да крия. Федерацията пускаше онези неща, защото мислеше, че работя за нея. Да… те ме изпратиха да хвана и двама ви. Аз приех задачата, защото това беше единственият начин да се върна на повърхността. Нямах избор, защото Роз е в техни ръце. Реших, че след като дойда тук, може би ще мога да намеря начин да я отърва…
    — Като плениш нас.
    — Не! — извика Стив. — Смятах да спечеля време… така че да мога да намеря решение! Но нямах представа къде сте — знаех само, че сте в Ни-Исан. И не виждах голяма надежда да ви спася… и когато не се появихте на търговския пункт, Мистър Сноу беше толкова… потиснат, че реших да опитам.
    Той погледна към Клиъруотър и продължи:
    — Ако искаш да знаеш цялата истина, тя е причината да дойда да ви спася. Не ме интересуваше какво се е случило с теб, но тъй като Мистър Сноу ще умре, а племето не може да живее пълноценно без летописец… — Той разпери ръце. — Единствената ми грижа сега е да ви отведа безопасно до Уайоминг.
    — И не планираш други предателства по пътя?
    Клиъруотър отвори уста да протестира, но Кадилак й махна да замълчи.
    — Имам право да задам такъв въпрос! Щом облачният воин е готов да предаде кръвните си братя, как можем да сме сигурни, че няма да се обърне срещу нас?
    Очите на Стив срещнаха очите на Клиъруотър — те бяха станали съвсем светлосини.
    — Попитай нея. Тя знае каква е истината. Аз се върнах на повърхността, защото… не ме питай защо… защото трябва да съм тук. С нея.
    Погледът й не трепна.
    — Думите ти стоплят сърцето ми, облачни воине. Но какво ще стане със сестра ти?
    — Не знам. Но докато отивахме към Лонг Пойнт, гласът й влезе в ума ми. Тя ми каза да остана с вас. Вече не се страхува от онези, които се опитват да контролират живота ни.
    — И ти реши да свържеш съдбата си с Плейнфолк.
    — Не е ли очевидно?
    Кадилак се засмя иронично.
    — Типичен неискрен отговор от човек, който никога не отговаря с ясното „да“ или „не“! След няколко дни — ако имаме късмет — ще знаем дали нашият ход срещу ешелона е бил успешен. Ако е бил, тогава миналогодишните жертви на нашите племенни братя и сестри ще бъдат частично отмъстени и ще спечелим безопасен пристан за зимата.
    Кадилак го изгледа втренчено.
    — Но искаш ли да знаеш истинската причина, поради която заложих експлозивите на борда на „Дамата“? Да туря край — веднъж завинаги — на двойната ти игра! Да те принудя да избереш страна, като ти оставим само една, на която да застанеш! Ако експлозивите са се взривили, мнозина са загинали и онази смъртоносна машина ще остане завинаги осакатена. Ще има разпити, разследвания, обвинения. И накрая ще посочат единствения човек със средства, възможност и необходимата степен на жестокост и двуличие да извърши такова нещо. Не някой глупак, който не знае от коя страна се държи пушката, а теб, Брикман… Така ти ще се простиш с идеята да държиш връзка със силните си приятели в случай, че нещата не тръгнат по планирания от теб начин. Оттук нататък ти си с нас независимо дали това ти харесва, или не.
    „Не се съмнявам“ — помисли Стив. Беше подценил сериозно Кадилак. Младият мют беше много по-умен, отколкото си беше мислил. Но… защо да не е? Колко глупаво от негова страна да противопоставя ума си срещу огледалния му образ!
    Той огледа и двамата. От последния кулминационен, наситен с кръв ден в Херън Пул отношенията му с Клиъруотър бяха преминали на друго ниво. Макар и по-малко страстна, физическата им връзка все още беше така силна, както винаги, но сега други, по-смущаващи елементи се криеха в дълбините — като студените езерни същества, които се отъркваха о голото му тяло, докато плаваше под лунната светлина в езерото, и от тях го побиваха тръпки.
    Когато блестящото синьо се забулваше със сиво, очите й се превръщаха в очи на чужд човек, изпълнени със загадъчна, мрачна ненавист. Не лично към него, но към света… или може би към света, който представляваше той.
    Но не и сега.
    Сега те бяха очите, които беше видял на онова идеално лице в редиците на воините М’Кол през нощта, когато беше захапал стрелата. Очите, които бяха чакали неговите, завладявайки сърцето и ума му, оплитайки го в паяжина на интрига, измама и опасни приключения. Опасна, измъчваща ума игра, която, ако се изпълнеше пророчеството за Талисмана, щеше да завърши със смъртта на една нация и раждането на друга.
    Той изпрати на Клиъруотър мълчаливо послание и след като получи отговора, който очакваше, каза с нотка на неохотно изразено възхищение:
    — Наистина си много хитър, Кади. Не знаех. Но дори да исках да унищожа „Дамата“, не бих използвал Джоди и Келсо като живи торпили. Все пак… сега, когато вече е направено и ми обяснихте защо сте го направили, в душата ми няма място за лоши чувства.
    — Радвам се да го чуя.
    — Честно го казвам. Ако помислиш за това като за теоретичен проблем, това е идеалното решение. Всъщност… не ми е приятно да го кажа… то е адски блестящо.
    — Имам добър учител…
    Стив схвана иронията, но виждаше и че новият Кадилак, също като стария, се радва на похвалите. Той се засмя.
    — Съмнявам се дали вече мога да те науча на нещо. Но ти грешиш по отношение на едно. Вярно е, че се опитвам да имам отворена вратичка към Федерацията, но това не означава, че планирам някаква двойна игра. Надявах се да използвам тази връзка в наша полза и да дам възможност на Роз да подготви действията си… но вие променихте всичко. — Той вдигна рамене. — Е, мога да го приема. Защо не забравим всичко и не започнем отначало?
    Той извади ножа си, поряза дясната си китка и протегна ръка към Кадилак. Мютът направи същия ритуален разрез, после двамата допряха китките си.
    Клиъруотър хвана ръцете им и ги притисна силно, така че кръвта им да се смеси, и каза:
    — Сега сте истински братя. Нека има мир и дружба между вас. Предложете любов и вярност на хората от племената си, посветете живота си в служба на Талисмана, запазете гнева и омразата към враговете на Плейнфолк. Заклевате ли се?
    — Заклевам се върху нашата кръв — каза Кадилак.
    Стив повтори клетвата с подходяща тържественост. Тя имаше същото значение като молитвата на трекера, която беше произнасял всеки ден в продължение на петнадесет от осемнадесетте години живот във Федерацията. Но, от друга страна, това беше просто едно споразумение, с което можеше да живее, докато не дойде време да си уреди сметките…


    След като двата взрива бяха унищожили въздушното отделение и лекарския екип и с над сто души убити и много ранени, на които можеше да се даде само първа помощ, Хартман нямаше друг избор, освен да се оттегли на юг.
    Той остави двата разбити вагона плюс три, които бяха напълно изгорели, прекомпозира „Дамата“ и се насочи към реперна точка Демойн. Като научи лошата новина, СИНК-ТРЕЙН изпрати необходимото одобрение и нареди „Дамата“ да отиде на границата Монро/Уичита между подземния свят и повърхността.
    Изборът на Монро вместо депото на ешелона в Никсън/Форт Уърт беше показателен. Там щяха да стоварят пострадалите, за да получат квалифицирана лекарска помощ, но пак там щеше да е краят на кариерата на Хартман и на неговите помощници. Монро/Уичита беше крайната северна точка на експреса Транс-Ам и последният параграф от сигнала на СИНК-ТРЕЙН изброяваше всички от Хартман надолу, включително и Макдонъл, които трябваше да се качат на първата совалка, заминаваща на юг.
    Посочените лица нямаха илюзии за вида на приема, който ги очакваше в Гранд Сентрал, и атмосферата на борда на „Дамата“ при пътуването за дома беше тъжна и безрадостна като зимния пейзаж.
    Джоди Казан се свести от удара на Макдонъл, но остана в шок — състояние, което по-късно беше диагностицирано като вцепеняване. Тя, изглежда, не беше в състояние да говори, не отговаряше на въпроси и не реагираше на заобикалящата я обстановка. Не ядеше, не можеше да се изправи без чужда помощ и само лежеше на леглото си с празен поглед в очите. Когато я сложеха на стол, оставаше в положението, в което я бяха сложили, също като използваните от художниците манекени.
    СИНК-ТРЕЙН нареди да бъде затворена в килия до предаването й на началника на военната полиция в Монро/Уичита.
    Когато „Дамата“ стигна границата между подземния свят и повърхността, началникът на военната полиция дойде лично на борда да постави Хартман и другите престъпници под строг арест, а Джоди, която сега носеше черен комбинезон на дезертьор с голямо жълто Х отпред и на гърба, беше с качулка на главата и окована. Качиха я на същата совалка.
    Ранените, повечето обгорени, бяха разтоварени заедно с телата на умрелите по пътя и идентифицираните жертви на двете първоначални експлозии. Обезобразените и обгорените до неузнаваемост бяха закопани в масов гроб, изровен от оставения на бреговете на Мисисипи булдозер.
    Нов екип администратори се качи на борда да откара останалото от „Дамата“ във форт Уърт. Юридическите лешояди влязоха в командирския вагон и веднага съставиха списък на хората от екипажа — всички трябваше да бъдат разпитани. Когато „Дамата“ стигна форт Уърт, подробните разпити бяха свършили и някои хора, за които беше преценено, че са виновни за поражението, за по-сигурно бяха затворени.


    С помощта на лекарства един здравен екип на АМЕКСИКО — там не им бяха чужди методите на психоанализата — успя да неутрализира умствените нареждания, които Клиъруотър беше внушила на Джоди, и да възстанови нормалното й състояние поне външно. Неуспехът да изпълни заповедта да унищожи себе си и „Дамата“ беше предизвикал пълна умствена и физическа парализа — самопричинено наказание, което без лечение евентуално би я убило.
    Веднъж програмирана, Джоди беше като компютър, който зацикля на зададена инструкция, която не може да изпълни. Единственият начин да се прекъсне цикълът е компютърът да се изключи, преди да изгори дънната платка.
    Карлстром, ръководителят на АМЕКСИКО, се срещна с Генералния президент да обсъдят как да се проведе разпитът. Решиха, че Хартман и арестуваните с него трябва да се явят пред съвет на оценители, но че поради деликатния характер на голяма част от свидетелствата разпитът трябва да се извърши от дегизирани членове на Първото семейство, които знаеха за съществуването на АМЕКСИКО и бяха запознати с пророчеството за Талисмана и концепцията за „мютска магия“.
    Карлстром щеше да е председател на съвета. Генералният президент включи в него и Фран Делано Джеферсън — млада своя роднина, контрольор на Стив Брикман. Майка повдигна вежди, но когато Генералният президент обясни какво има предвид, Карлстром съжали, че не се е сетил пръв.


    Когато в залата за разпит влезе една млада тъмнокоса жена, Джоди застана мирно. Качулката й беше свалена, но ръцете и краката й бяха останали оковани, а веригата бе завързана за халка в пода. Жената, облечена в сив комбинезон — униформа, носена от правния отдел — седна на бюрото пред Джоди, включи видеото и нагласи ъгъла на екрана. После набра код за повикване и прочете горния ред:
    — 2086–5341 Казан, Дж. Р?
    — Тъй вярно, мадам.
    — Седни. — Тъмнокосата жена се усмихна съчувствено, когато Джоди седна на завинтения на пода зад нея стол без възглавница. — Съжалявам за веригите, но такива са разпоредбите… нали разбираш?
    — Тъй вярно, мадам.
    — Можеш да оставиш това „мадам“ — каза тъмнокосата жена. — Може би е по-добре да се представя. Аз съм Нанси Рейгън Дилейни. — Тя се усмихна. — Може би е съвпадение, че избраха мен, но ние двете сме от една и съща база. Тъй или иначе… тъй като твоят случай е малко сложен, правният отдел ме назначи за твой съветник.
    Тя отново се усмихна, като видя изненадата на Джоди.
    — Знам, аз също имах подобна реакция. На нарушителите на Първи кодекс нормално не се разрешава да подават молба за смекчаващи вината обстоятелства. Но както казах, ти се водиш специален случай. — Жената погледна екрана. — Твоето досие… до момента, когато си преминала на другата страна, е образцово и искам да знаеш, че възнамерявам да направя всичко възможно след процеса съветът да издаде оправдателна присъда.
    Погледна Джоди в очите.
    — Но преди да си казала нещо трябва да те предупредя, че на мен няма да ми бъде разрешено да присъствам по време на изслушването. Моята молба от твое име… която се надявам да изготвя от тези разговори… ще бъде представена за разглеждане от съвета на оценителите преди ти да бъдеш изправена пред него. Затова кажи ми, Джоди… готова ли си да ми се довериш?
    — Да, мадам. Разбирам, че положението ми не изглежда много добро, но нямам какво да крия.
    — Приятно ми е да го чуя. — Дилейни разгледа данните, които беше извикала на екрана. — В моя бележник всеки, който е заслужил пет звезди и похвалите, които виждам тук, е истински Блу и знае точно какво прави и защо го прави.
    За първи път от качването си на „Дамата“ Джоди започна да се чувства отново като човешко същество. Изпита огромно доверие към тази жена, но в същото време това беше странно изживяване. Дилейни се държеше с нея като със сестра — и можеше да й е сестра. Имаше кръгло лице и къса лъскава тъмна коса — само че разделена на път и прибрана над ушите, докато нейните несресани къдрици бяха късо остригани като на новобранец.
    Имаше също по-голяма уста с пълни устни и по-големи, виолетовосини очи, докато устните на Джоди бяха изтънели от годините, прекарани с пионерите под нейно командване, а очите й бяха с цвят на гранит. И, разбира се, лявата страна на нейното лице беше ужасно обезобразена, докато…
    Дилейни опря лакти на бюрото и събра длани.
    — Нека ти кажа какъв е най-големият ми проблем… Командирът Хартман и комендантът на ешелона „Дамата“ направиха изявления в твоя защита. Те вярват, че ти, без да знаеш, а не нарочно си пренесла експлозива на ешелона.
    — Вярно е, мадам, не знаех.
    — Ще ми се да ти вярвам. Но освен двамата пилоти оставате вие с Келсо. Знаем, че не е могъл да бъде Стив Брикман или двамата мюти, които са били с вас, защото имаме запис на излъченото от теб съобщение, в което казваш на командира Хартман, че те са били убити няколко дни преди това. Тъй като е очевидно, че Келсо не е бил в състояние да направи нищо, трябва да си ти. Защо просто не си признаеш обвинението и да свършим с тази история?
    — Защото не съм го направила, мадам! Не бих направила нищо, с което да нараня моите другари пионери. Аз постъпих на „Дамата“, когато командирът Хартман стана началник на ешелона, и служих до…
    Дилейни я прекъсна с рязко движение на ръката.
    — Знам всичко от досието ти. Но когато хората станат ренегати, се случват странни неща. Възгледите им се променят… понякога много основно. Там горе има нещо във въздуха. Хората стават… замърсени.
    — Аз не бях ренегат, мадам. Аз бях намерена от ренегати. Групата никога не е предприемала никакво враждебно действие срещу поделения на Федерацията и, във всеки случай, през по-голямата част от времето, през което бях с тях, аз се възстановявах от раните, получени, когато моят скайхок…
    — Да, да, знам всичко това. Но ти все още не си обяснила кой, ако не си била ти, е поставил експлозивите. На Келсо, в един или и в двата скайхока, които ви докараха, и как си пренесла друг експлозив, скрит под дрехите ти.
    — Не знаех за експлозивите, мадам. Кълна се!
    — Продължаваш да отричаш. Аз се опитвам да ти помогна, Джоди, но ти не правиш нищо да си помогнеш сама! Ти си се съпротивлявала на заповедта да свалиш дрехите си… и дори си се опитала да измъкнеш нож в опит да забавиш откриването на експлозива. Двама свидетели, старши офицери… пионери, на които ти твърдиш, че държиш, свидетелстваха, че само за част от секундата ти не си разрушила предния командирски вагон… като убиеш тях и вероятно всички други на „седлото“.
    От това обвинение Джоди се просълзи.
    — Не го направих, мадам. Най-малкото не съм знаела, че го правя. Те трябва да са ме накарали…
    — Те?
    Устата на Джоди потрепери.
    — М-м-моля за извинение, мадам!
    — Не си играй игрички с мен! — Дилейни удари по бюрото. — Ти каза: „Те са ме карали“. Кои са тези „те“, за които говориш, Джоди?
    Изражението на Джоди говореше за душевното й терзание.
    — Брикман е още жив, нали? Също и неговите приятели мюти. Ти, лоялният пионер, истинският Блу… или поне искаш да вярваме, че си такава… излъга командир Хартман, нали? Той ти повярва… както и Макдонъл и останалите от екипажа… и ти ги предаде. Права ли съм?
    Джоди наведе глава, очите й се напълниха със сълзи.
    — Така изглежда, мадам, но…
    С уморен жест Дилейни набра командата да изчисти екрана и въздъхна.
    — Съжалявам, Джоди. Не мисля, че има нещо, което мога да направя за теб. Ясно е какво се е случило. Вие с Брикман сте видели патрулите от „Дамата“ и сте разбрали, че играта е свършила.
    — Не, мадам, не беше така — промърмори Джоди.
    Дилейни не й обърна внимание.
    — Било е само въпрос на време кога ще ви хванат и ще ви докарат. Вие сте знаели наказанието, което очаква ренегатите. Не е имало какво да губите. Ти си излъгала, защото си споделяла плана на Брикман да разруши „Дамата“.
    — Не! Това не е вярно! — извика Джоди. — Той няма нищо общо с това! Нито аз… поне не съзнателно. Тя трябва да ме е накарала го направя… по същия начин, по който накара самолетите да стрелят един срещу друг.
    — О, така ли? — Дилейни беше изчистила екрана, но разговорът тайно се записваше на видеолента. — Разкажи ми по-подробно.
    Джоди разказа как е наблюдавала с ужас вторият скайхок в първата формация да поразява водещия самолет и как след това се е обърнал срещу другите, свалил е единия и се е блъснал в другия — с фатални последствия и за двата.
    Дилейни слушаше равнодушно.
    После Джоди описа какво се беше случило в Херън Пул. Описа момента, в който Хиро Яма-Шита бе забил меча в тялото си осем пъти, преди да падне мъртъв в краката на Клиъруотър, и унило завърши:
    — Знам, че нарушавам Първия кодекс, като твърдя, че съм била свидетел на мютска магия, но всяка дума от казаното от мен е вярна. Едно нарушение повече… какво значение има? Във всеки случай с мен е свършено. Но мисля, че ако вие или някой друг каже това на Първото семейство и то научи на какво са способни тези диваци, те може би ще могат да направят нещо. Така поне от смъртта ми ще има някаква полза.
    Дилейни се усмихна съчувстващо.
    — Тази мисъл ти прави чест въпреки че описаните от теб събития са напълно невероятни.
    — Ако не бях там, щях да реагирам точно по същия начин като вас. Но това е истина. Кълна се. И има нещо друго, което мисля, че трябва да знаете. Брикман не е ренегат. Той е фед под прикритие.
    Дилейни изглеждаше озадачена.
    — Фед под прикритие? Не те разбирам.
    — Това е жаргон на пионерите за някои тайни агенти…
    — Той ли ти го каза?
    — Разбирам… — Дилейни се замисли. — Върни се към началото. Искам да знам всичко, което ти се е случило, след като си паднала от ешелона.
    Джоди пое дълбоко дъх и започна да разказва историята си. Беше доста дълга.
    Когато стигна до момента как се бяха качили на надувната лодка и се бяха насочили към Лонг Пойнт, Дилейни погледна ръчния си часовник, наведе се напред и вдигна ръка.
    — Добре, останалото ще го пропуснем. Кажи ми… да се върнем към казаното по-рано… чия беше идеята да се опиташ да се върнеш на „Дамата“?
    — Моят, мадам. Още щом видях самолетите, разбрах какво трябва да направя.
    — Даааа…
    Дилейни се изправи и я загледа укорително Джоди скочи и застана мирно; веригите издрънчаха.
    — Бавно начало, но накрая може и да стигнем донякъде. Обаче трябва да кажа, че съм много разочарована, задето трябваше да те притисна, за да признаеш, че си скрила за Брикман и неговите приятели мюти. Това сериозно усложнява положението. И предвид последното ти твърдение относно Брикман и Келсо съм длъжна да търся съвет от моите началници. Сега положението е още по-безнадеждно, отколкото беше. Помисли върху това.
    — Да, мадам!
    Дилейни кимна рязко.
    — Добре. До утре… — Натисна звънеца да извика охраната, която чакаше в съседната стая да върне Джоди в килията, после излезе. В края на късия коридор имаше асансьор, който можеше да бъде включен само от хора с идентификационна карта от най-висок ранг. Звънецът, който извика чорбарите — вече напълно отегчени, — не прозвуча преди вратите да се затворят, за да не се види кой се качва.
    Когато стигна на един от застланите дебели килими етажи на Белия дом, тя внимателно свали виолетово-сините контактни лещи от по-малко ефектните, но по-пронизващи сиво-кафяви очи на Фран Делано Джеферсън — една от любимите племеннички на Генералния президент и контрольор през последните шест години на Стив и Роз Брикман.


    На следващия ден, когато я извикаха на разпит, Джоди видя с Дилейни един мъж на неопределена възраст — строен, среден на ръст, със слабо лице, високо чело и тъмни очи, които не изпускаха нищо. Беше облечен като Дилейни — в сива униформа на юридическия отдел на АМЕКС.
    Тънките устни и стиснатата му уста подсказваха, че е човек, свикнал да получава каквото желае. Но бръчиците около очите и странната извивка на устните му говореха, че изтръгва истината с интелект и хумор, а не с шантаж и потапяне във вана, пълна с ледена вода.
    — Това е мой колега — каза Дилейни. — Той има специални познания по, хм… споменатите от теб вчера въпроси. Пред него можеш да говориш спокойно. Аз обаче не съм квалифицирана за такава дискусия. — Тя се обърна към вратата.
    — Моля за извинение, мадам…
    Дилейни спря, обърна се и я загледа очаквателно.
    — Това… това означава ли, че вече няма да сте мой съветник по защитата?
    — Не непременно…
    Щом Дилейни излезе, Карлстром почна разпита.
    — Поради сложния характер на този случай пълните факти може би не трябва да се изнасят пред съвета на оценителите. За да сме сигурни, че ще бъдеш третирана справедливо, отделът вероятно ще промени или анулира присъдата, когато се стигне до потвърждаване или… или можем да намерим начин да не допуснем тя да бъде поставена пред съд.
    — Разбирам, сър. Благодаря.
    — Дилейни и аз сме тук да ти предложим помощ. — Намек за усмивка. — Винаги има начин да се помогне на важни случаи като твоя… при условие, разбира се, че ни разкажеш всичко… точно както е станало.
    — Ще ви разкажа всичко, сър. Нямам какво да крия.
    — Да… е, не сега може би. Обаче трябва да те предупредя, че имам достъп до някои файлове. Първото семейство знае много повече за Брикман и неговите приятели, отколкото може би си мислиш.
    — Аз се върнах по собствена воля и при първа възможност, сър. Тук съм, за да разкажа истината.
    — Добре. Разкажи ми цялата история от самото начало.
    Джоди го погледна объркано.
    — От момента, когато паднах от „Дамата“?
    — Не. От момента, когато си минала от онази миризлива рибарска лодка на езеро Ери в надувната лодка и си решила да повериш съдбата си в ръцете на Брикман и неговите мютски приятели.
    Като забеляза смущението на Джоди, Карлстром се усмихна.
    — Дилейни ми каза, че си имала проблеми с припомнянето на някои неотдавнашни събития. Мислиш ли, че можеш да си ги спомниш?
    — Да, сър. — Джоди му разказа какво се беше случило: разказа му защо беше променила мнението си, докато все още бяха в двора на търговеца на роби в Бу-фаро, как Келсо се беше съгласил с нея и беше казал на Стив и за взетото колективно решение да избягат на Лонг Пойнт.
    — Няма нужда да ми разказваш всичко — каза Карлстром. — Четох копие от доклада, направен от лице, което ти познаваш като Сайд-Уиндър.
    Джоди продължи историята от мястото, където случайно беше дочула Келсо да предава съобщение чрез Скай-Бъкит Три до някой, наречен „Майка“. Нямаше представа, че Майка, главата на АМЕКСИКО, е пред нея.
    Продължи с подробности за катастрофалното кацане и пътуването през снега, за срещата с мютите и появата на самолетите от „Дамата“. Успокояващата гледка на техните крила с бели краища бе породила у нея непреодолимото желание да се присъедини към другарите си. Брикман, от друга страна, беше посрещнал решението й да се върне с учудване.
    — С учудване? Сигурна ли си?
    — Да, сър. Той се опита да ме разубеди. Каза, че вероятно ще ме изправят до стената, а Келсо ще убият веднага… заради раните му.
    — Ти повярва ли му?
    — Да, сър. Виждала съм екзекуции на ренегати по бързата процедура, докато служех на „Дамата“, по девети канал също съм виждала да ги изправят до стената. Казах му, че не ме е грижа какво ще стане с мен. Бях загрижена за Дейв.
    Карлстром кимна разбиращо.
    — И тогава каза на Брикман, че Келсо е агент под прикритие…
    — Да, сър.
    — Как реагира той? Беше ли изненадан? Ядосан? Имаш ли впечатлението, че си му казала нещо, което той вече знае?
    — Сър… с Брикман понякога е трудно да се каже. Той изглеждаше едновременно и изненадан, и разстроен… но това беше повече, задето не съм му казала по-рано.
    — Но Брикман не прояви никакви признаци, че е променил решението си да дойде с теб, така ли?
    — Да, сър. — Джод