Скачать fb2
Облачен воин

Облачен воин

Аннотация

Фантастична хроника на решителната борба за господство на Земята
    Преди десет столетия Старото време свършило с разтопяване на градовете на Земята във войната на Хилядите слънца. Сега смъртоносната висока технология на подземната крепост на федерацията Амтрак е използвана срещу оцелелите на повърхността — мютите. Но примитивните мюти владеят древни сили, по-могъщи от всяка машина.


Патрик ТилиОблачен воин

    На Ник Остин, който направи възможно всичко това. Това е за теб.

Глава 1

    Кадилак седеше на земята до Мистър Сноу и с полузатворени очи слушаше историята за войната на Хилядата слънца, която белокосият брадат старец разказваше на голите деца от племето.
    Той я знаеше наизуст. Слушаше я за двеста и осемдесети път; не беше нова и за шестдесетте деца от селището, насядали в полукръг пред стареца. Това нямаше значение. Децата седяха запленени и поглъщаха всяка дума точно както и първия път, когато я бяха чули. Повечето не си спомняха Мистър Сноу да им е разказвал историята. Но пък те и не помнеха много дълго — и никога нямаше да помнят.
    Кадилак обаче помнеше.
    Кадилак помнеше всичко. Всичко, което някога бе видял или чул, до най-малките подробности. Затова беше избран от Мистър Сноу да научи всичко, което се беше случило на неговия народ от началото на Новото време. Когато Мистър Сноу ги оставеше, за да отиде на Високата земя, той щеше да заеме неговото място като летописец на племето. Тогава щеше да има задачата да намери някое малко дете, способно да запомня събитията, съставящи деветстотингодишната история на Плейнфолк.
    Преди тях, простиращи се отвъд паметта дори и на Мистър Сноу, беше необозримият простор от години, известни като Старото време, когато светът бе треперил пред бойните подвизи на герои с имена на божества. Мистър Сноу знаеше няколко истории от това време, когато хората на земята били много, като стръковете на тревата. Когато колибите били построени една върху друга и образували селища, издигащи се високо в небето като далечните планини. Когато по рушащите се сега пътища, които някога кръстосвали земята като вените по ръката на човек, течали неспирни потоци от гигантски бръмбари, пренасящи хора от едно място на друго и никъде не можело да се намери уединение.
    Когато Мистър Сноу разчеса с пръсти ръцете си, за да покаже как във войната падащите слънца изгорили плътта на всяко живо същество, Кадилак стана и тръгна по склона към селището. Утринното слънце затопли голия му гръб и хвърли пред него стройна широкоплещеста сянка.
    Кадилак пое дълбоко дъх, протегна ръце настрани, после ги вдигна над главата си.
    Сянката му направи същото.
    Това никога не преставаше да го очарова. Формата на сянката на тялото му му доставяше удоволствие. Беше различна от сенките на много други в неговото племе. Имаше стройно, гладко очертание с дълги прави ръце и крака — като сенките на описваните от Мистър Сноу подземни хора, които Кадилак никога не беше виждал.
    Скритият враг далеч на юг край Голямата вода, който изпращаше железни змии и облачни воини — от когото той трябваше винаги да бяга.
    Осемнадесетгодишният Кадилак бе от едно от многото племена мюти на Ши-Карго, които бродеха по централните и северни равнини. Според Мистър Сноу техните прародители били дошли отвъд зората върху гърбовете на гигантски птици, чиито криле създавали шум като водата на голям водопад.
    Те кацнали на място наречено О-хайа до едно голямо езеро. За отпразнуване на пристигането заклали и опекли птиците и после пирували цяло лято, а когато дошла зимата, използвали замразена вода от езерото да построят голямо селище, пълно с ледени колони, които блестели с всички цветове на дъгата и чиито върхове се губели в облаците.
    През войната на Хилядата слънца градът се разтопил и изтекъл в езерото. Всички живи същества загинали, с изключение на един стар мъж на име Ши-Карго и една стара жена на име Ми-Шийган и техните деца. Ши-Карго имал петнадесет синове, всичките смели воини, високи и силни като мечки; старата жена имала петнадесет красиви дъщери. Синовете на Ши-Карго и дъщерите на Ми-Шийган кръстосали китки и свързали телата си с кръвна целувка и техните деца и децата на техните деца израснали силни и многобройни и се преселили на запад в земите на Мине-Сота, Ай-Ова, Да-Кота и Не-Браска, като убивали всички, които се опълчвали срещу тях, и правели братя по душа всички, които им протегнали дружески ръка.
    Те победили, защото воините им били по-храбри, летописците по-умни и жреците по-могъщи. И така Плейнфолк станали най-силните и най-многобройните и благодарили на своята Велика майка-богиня Мо-Таун.
    Кадилак отиде на любимото си място между скалите на края на платото, където племето М’Кол беше построило колибите си да изчака настъпването на деня. Оттатък платото земята се спускаше стръмна и набраздена, сякаш изровена от ноктите на гигантски орел. По-надолу ставаше по-равна и с мека извивка преминаваше в хълмиста, покрита с трева равнина, която се простираше до края на света. Зад него се намираше скритата врата, през която слънцето излизаше всяка сутрин. Бледосиньото, което гасеше златните огнени облаци на зората, ставаше по-дълбоко с издигането на слънцето; над равнините започнаха да се издигат малки разпръснати облаци — като далечно стадо бели бизони.
    Кадилак легна върху топлата скала и зарея поглед към синия небесен простор — търсеше издайническа сребърна светлина, която, бяха му казвали, била признак за присъствие на облачен воин. Като избран за наследник на Мистър Сноу, Кадилак не беше длъжен да стои на пост като наблюдател. Над сто от неговите братя от племето лежаха по върховете наоколо; млади воини — наричаха ги Мечките — бдяха ден и нощ; някои наблюдаваха небето за облачни воини; други земята за мародерски банди от неприятелски мютски племена, които искаха да завладеят летните територии на М’Кол. Някои стояха скрити по хълмовете, други патрулираха из района около селището на малки групи уж че са излезли на лов.
    Кадилак продължи да оглежда небето. Не защото се чувстваше застрашен, а защото беше обхванат от любопитство. Като мют той имаше всички основания да се страхува от подземните хора — загадъчни люде, които живееха под земята и убиваха всичко над нея, когато се появяха от тъмнината; все пак въпреки тяхната страховита репутация — или може би тъкмо поради нея — той копнееше да се срещне с тях.
    Досега те не бяха дръзвали да влязат в земите на Плейнфолк, но Небесните гласове бяха казали на Мистър Сноу, че времето на тяхното идване е близко. Първият знак щели да бъдат стрелолистите в небето — птичи крила, които носят облачните воини при техните пътувания. Те бяха далеч виждащите очи на желязната змия, която ги следва и носи още подземни хора в корема си. Когато дойдеха, щеше да има много смърт. Светът щеше да плаче, но всичките сълзи на небето нямаше да могат да отмият кръвта на Плейнфолк от земята.
    След като разказа тази история на децата, Мистър Сноу отиде при Кадилак, който седеше с лице, обърнато към небето, и седна до него на един камък. Дългата му бяла коса беше прибрана на кок и сплетена с ленти; сбръчканата кожа, покриваща мършавото му жилаво тяло, беше нашарена със спирали, шарки и петна от черно, три нюанса на кафяво — от тъмно до светло — и светло маслиненорозово.
    Мистър Сноу беше казал, че кожата на подземните хора има еднакъв цвят върху цялото тяло. Маслиненорозово от главата, та чак до ходилата. Като червеи.
    Тялото на Кадилак беше оцветено с подобни шарки, но кожата му беше гладка като гарваново крило. На някои места кожата на Мистър Сноу също беше гладка, но на други, като челото, раменете и към лактите, беше на бучки, сякаш под нея бяха натикани камъчета, или беше свита като мъртъв лист, или възлеста като кора на дърво.
    Такава беше кожата на повечето мюти. Мнозина се различаваха от Кадилак и в други отношения. Като малко дете, когато разбра, че тялото му е различно от телата на неговите братя от племето, той се срамуваше — уродлив нещастник. Другите деца го дразнеха, казваха му, че имал тяло като на подземен човек. Той избяга; върнаха го; разболя се, отказа да яде.
    Блек Уинг, майка му, го заведе при Мистър Сноу и той му обясни, че нещата, които той мрази в себе си, са ценни различия, които в бъдеще ще му позволят да извърши големи подвизи. Че точно затова е създаден гладък и силен като героите от Старото време и му е дадено име на божество. Четиригодишен, Кадилак слушаше с широко отворени очи в трептящата светлина на огъня под тъмното, осеяно с трепкащи звезди небе, предсказанието за Талисмана, разкрито му от Мистър Сноу. И от този момент знаеше, с увереността на дете, която никога не изгуби, че всичко, което му се случва, има значение и че съдбата му е свързана със съдбата на Плейнфолк.
    Отказа се да оглежда небето и се обърна към Мистър Сноу. Нямаше нужда да казва на стария човек какво е търсил. Мистър Сноу, неговият учител и съветник, който говореше с Небесните гласове, знаеше тези неща; знаеше всичко.
    — Тази година годината на многото смърт ли е? — попита Кадилак.
    — Тази е годината, през която тя започва — отговори Мистър Сноу.
    — Кога ще дойдат железните змии?
    Мистър Сноу затвори очи, пое дълбоко дъх и обърна лице към слънцето. Небето беше станало тъмносиньо. Кадилак чакаше търпеливо.
    Накрая старият човек отговори:
    — Когато лицето на луната си отиде три пъти.
    — И какъв облачен воин са избрали Небесните гласове?
    Мистър Сноу въздъхна дълбоко и отпусна глава върху гърдите си. Клепките му трепнаха, очите му се отвориха.
    — Неговото пътуване към нас започва. Той живее с мечтите на младите мъже. За славни подвизи, за триумф, за сила, за величие. — Мистър Сноу повдигна очи и погледна Кадилак. — Но както всички млади мъже, той мисли, че тези неща се дават даром. Той още не знае колко много плаща светът за такива мечти.

Глава 2

    Когато инспекторът влезе в залата, сто души от ескадрила „Орел“ изпънаха рамене и изправиха гърбове на чиновете си. Той ги огледа бегло със сивите си безизразни очи, после разгледа внимателно списъка във видеобележника си.
    — Авъри?
    Мил Авъри се изправи и застана мирно, опънал ръце по кантовете на синята си планеристка униформа.
    — Да, сър!
    — Трети полет.
    Авъри взе каската си, отдаде отривисто чест и бегом се отправи към вратата.
    Инспекторът на ескадрилата въведе код срещу името на Айерс и вдигна глава.
    — Айерс — пети полет.
    — Пети полет.
    Айерс отдаде чест и побягна.
    — Брикман…
    Стив Брикман скочи, събра пети и викна:
    — Слушам, сър!
    — Шести полет.
    Змийската яма.
    Брикман тихо ахна от изненада.
    Сивите очи на инспектора го стрелнаха.
    — Нещо не е наред ли?
    — Съвсем не, сър!
    — Тръгвай тогава.
    Брикман взе шлема си от чина и отдаде чест.
    Вниманието на инспектора вече беше другаде.
    Докато тичаше по коридора, който водеше към симулатора и съоръженията за свободен полет, Брикман прокле късмета си. Изпитът в края на курса се състоеше от осем части. Като всички други кандидати, той се надяваше да започне с някое от по-лесните съоръжения. А сега неговият първи тест трябваше да се проведе на най-трудното.
    Съоръжението „Змийска яма“ — както беше кръстено от отдавна измряло поколение кадети-планеристи — беше описано официално в Наръчника за обучение на Академията като двоен свредел и включено в дневните процедури като Шести полет.
    Състоеше се от две кръгли платформи около два масивни стълба, разположени един до друг в дълбока шахта. Приличаха на два гигантски тирбушона с обратни витки: лявата платформа се спускаше единадесет пълни обиколки по посока на часовниковата стрелка, дясната също толкова, но обратно на часовниковата стрелка. Със спускането си всяка платформа в шахтата създаваше тунел от въздушно пространство сто и тридесет фута широк и деветдесет фута висок. В центъра на тунела двете платформи се допираха и позволяваха на кадета-планерист на борда на един от делтапланерите „Скайхок“ на Академията да прелети от едната в другата, промушвайки се нагоре и надолу през тунела с почти непрекъснати променливи серии от възходящи и низходящи осмици и леви или десни завъртания плътно около двата стълба.
    Пистите за излитане и кацане, разположени в летателните тунели на върха и на дъното на съоръжението, бяха свързани с бързи асансьори, които можеха да пренасят два скайхока със сгънати криле.
    Общата височина на Змийската яма беше хиляда и двеста фута. Шахтата със спиралните платформи беше седемстотин на триста и петдесет фута. Всеки тунел за достъп до полет беше сто и петдесет фута широк, сто фута висок и четвърт миля дълъг.
    Цялата колосална структура заедно с другите съоръжения и останалата част на Авиационната академия беше изкопана в скалите на неколкостотин фута под пустинните пясъци на Ню Мексико близко до руините на един град, който в предисторията на Федерацията беше известен като Аламогордо.
    Брикман познаваше всяка извивка и завой на Змийската яма. Знаеше, че ще стигне до финала и ще изпревари по обща оценка останалите от старшия курс. Но за него това не беше достатъчно. Той искаше да постигне максималния възможен брой точки.
    Оттам идваше проблемът. Това означаваше, че изпълнението му в Змийската яма трябва да е идеално. И не само в Змийската яма, но и на всички други съоръжения и летателни симулатори. Защото Брикман искаше не само да завърши като първенец на класа; той искаше да получи максималния възможен брой точки. Нещо, което никой планерист не бе постигнал в стогодишната история на Академията.
    Съдбата бе отредила датата на завършване на класа на Брикман да съвпадне с неговия седемнадесети рожден ден и стотната годишнина на Академията. Традиционно, парадът, на който старши кадетите от трети курс бяха произвеждани в дипломирани планеристи, бе част от честването. Когато научи за това щастливо съвпадение, Брикман реши да подари на Академията и преподавателите си нещо специално.
    Стивън Рузвелт Брикман. Най-добрият планерист на две столетия. Първенец на випуск 2989 с двеста точки от полет по релеф и носител на престижния трофей „Минитмен“ — награда при завършване за най-добро представяне по време на цялото обучение.
    Брикман стигна до портала за достъп в Змийската яма, спря, пое няколко пъти дъх, провери ръбовете на планеристката си униформа, после влезе в офиса на инспектора на съоръжението и регистрира пристигането си, като пъхна идентификационната си карта в контролната конзола на вратата.
    Щом получи разрешение да влезе в летателния район, изтича до платформата, където два скайхока бяха подготвени от шестима души от наземния състав на Академията. Боб Карол, главният летателен инструктор, стоеше на края на пистата и приказваше с един от десетимата инспектори, изпратени от Гранд Сентрал да проведат летателните тестове и да сложат оценки.
    Брикман удари токове, вдигна лакът на височина на рамото и отдаде чест, свил ръка като добре смазан автоматичен нож, пръсти, длан и китка в една линия, краят на черната му ръкавица точно на сантиметър от значката с лента и звезда на войнишкото кепе.
    — Старши кадет 8902 Брикман готов за изпитен полет, сър!
    Инспекторът го погледна със сух, оценяващ поглед, отвори видеобележника си, огледа текста на широкия един сантиметър дисплей, стисна устни и кимна на Карол.
    — А, да… вашият първенец. — После се обърна към Брикман. — Добре. Чуйте задачата. Излитане и кацане от тази писта. Най-напред завой наляво. Останалата част от полета надолу. Връщането ще бъде означено с маркери за курс на всяко ниво. Реализационен цикъл петнадесет ъглови градуса. Наказателни точки за отклонение от курса и височината и… ще летите срещу часовниковата стрелка. Целият полет ще се отрази върху окончателната оценка. Разбрахте ли задачата?
    — Тъй вярно, сър!
    — Добре. Излитате при зелена светлина. — Инспекторът отвърна на поздрава на Брикман и тръгна към стаята за контрол на полети.
    Главният летателен инструктор Карол, тридесетгодишен морски пехотинец с коса с цвят на пясък, погледна Брикман съчувствено. Като всички от персонала на Академията, Карол беше суров, взискателен инструктор, но ако му беше позволено да направи услуга на някой кадет, това щеше да е Брикман.
    — Очаквах да извадиш по-добър късмет — каза той. — Как се чувстваш?
    Застанал вече свободно, Брикман си позволи кратко свиване на рамене извън устава. Познаваше Карол; инструкторът знаеше, че с този тест той няма да спечели първото място.
    — Някой трябва да бъде пръв.
    ГЛИ Карол посрещна отговора на Брикман с иронична усмивка.
    — Да де. Действай.
    Брикман застана мирно и отдаде чест.
    Карол отговори небрежно, сякаш прогонваше муха от челото си. Дисциплината беше едно, отдаването на чест съвсем друго. Изправен ежедневно от години пред фанатични кадети, той много често чувстваше дясната си ръка като на панти:
    — Успех.
    — Благодаря, сър.
    — И, Брикман…
    Брикман спря.
    — Да, сър?
    — Този свят е жесток. Добрите момчета невинаги завършват първи.
    — Ще се постарая да го запомня, сър.
    — Запомни го — каза Карол. — Но нека това не те спира да опиташ. — Той понижи глас. — Вземи номер две. Механизмите за управление са по-добри. — Кимна на Брикман, че е свободен, и го загледа как тича към паркираните самолети.
    „Скайхок“ — единствените произвеждани от Федерацията планери — се състояха от малка триколесна кабина и двигателен отсек с витло и рул. Бяха дълги четиридесет и пет стъпки от върха до опашката. Крилото беше покрито с пластмасова обшивка, която можеше да се напомпва като велосипедна гума, за да се получи аеродинамична секция. Моторът се захранваше от акумулатори. За подземни учебни полети — които не траеха повече от тридесет минути — статичният товар на енергийния контейнер беше достатъчен; при полети над земята крилото на „Скайхок“ се покриваше с плат със слънчеви елементи, които, при оптимални условия, осигуряваха практически неограничен полет.
    Докато Брикман направи бързата предстартова проверка на планера, Карол се мотаеше около пистата. Много способни кадети бяха минали през ръцете му през последните пет години, но Брикман се отличаваше от всички.
    Като наблюдаваше неговите постижения на уредите, Карол беше заключил, че младият трекер притежава нещо повече от чувство за летене. Той притежаваше — е, то можеше да се опише само с една дума — някакво странно шесто чувство, което му казваше какво ще се случи. Карол беше сигурен в това. Когато летеше например в Змийската яма, Брикман, изглежда, знаеше кой път ще посочат маркерите за курс още преди управляващият полета да е натиснал ключовете. Само така можеше да се обясни фактът, че той винаги се намираше в най-подходящото положение за искания завой. И само след няколко часа на съоръжението почти винаги изпълняваше отлично летателния курс. Чак до кацането.
    Беше необичайно, но чудесно за наблюдаване.
    Карол не беше скривал чувствата си към Брикман пред никого. Концепцията за „шесто чувство“ не намираше място в официалната философия на трекера. Всъщност терминът не влизаше в речника и на Карол, докато той не беше включен в една експедиция на пионери със задача омиротворяване на жителите на земята.
    Много ветерани-пионери вярваха, че мютите — постоянните врагове на Федерацията Амтрак — притежават „шесто чувство“, но малцина бяха склонни да говорят за това. Всъщност откритото обсъждане беше углавно престъпление. Трекерите не трябваше да разсъждават върху такива неосезаеми качества. Техните физически и технологически умения ги правеха способни да изпълняват очакваните от тях задачи над земята. Видимата сила на Федерацията, която произтичаше от гения на Първото семейство, им беше осигурила тяхното оцеляване и им бе възвърнала мечтата за връщане в света на синьото небе.
    Това се казваше в устава на Федерацията — една изчерпателна информационна банка данни, известна сред народа като Книгата. Видео страници със справки и архивни материали, правила и разпоредби, засягащи всяка страна от живота на разузнавача, плюс колективната мъдрост на Първото семейство; вдъхновяващи проникновения за всяко събитие. Онова, което не се споменаваше в Книгата, беше, че като планерист, човек се нуждае от много късмет, за да оцелее през изискваните минимум три бойни мисии, всяка продължаваща по една година. За щастие късметът беше една от малкото допустими абстракции, за която трекерите можеха да мечтаят по време на краткия си живот, посветен на преследването на съвършенство в свят, където практическото приложение на физическата сила и ума стояха над всичко друго.
    Завързан с колани за седалката — носовото колело на планера бе в центъра на стартовата линия, — Брикман беше забравил за присъствието на Карол на края на пистата зад крилото на неговия самолет. Очите му бяха фиксирани върху контролната лампа, монтирана на лявата стена на входа в тунела за полет, ръката му беше върху лоста на спирачката, двигателят зад него бе включен на пълна мощност.
    Всичките му сетива бяха съсредоточени върху предстоящия полет. И допълнителното, приписвано му от Карол, вече му беше подсказало, че първият маркер за курса вероятно ще посочи плътния ляв завой около стълба.
    Един цикъл за изпълнение от петнадесет дъгови градуса означаваше, че когато дясната или лявата стрелка светне, летецът има малко под две секунди, през които да реагира и направи подходящата корекция на курса. Ако закъснее, ще се отклони от централната линия и фотоелектрическите датчици на тавана на рампата ще отчетат отклонение. Подобни датчици на стените на тунела записваха и отклоненията във височината. За да получи максимален брой точки, летецът трябваше да лети в изключително тесни граници по средата на тунела от началото до края на теста. За да успее, трябваше да притежава високи летателни умения, голяма способност за съсредоточаване и бързи реакции.
    Брикман имаше всички тези качества плюс необяснимата способност да предсказва случайни събития няколко секунди преди те да настъпят. Докато седеше и съсредоточено чакаше зелената светлина, той беше сигурен, че ще „види“ маркерните светлини на курса една или дори две секунди преди те да бъдат включени от центъра за контрол на полета. Това шесто чувство, изглежда, се проявяваше само в моменти на напрежение — както сега. Една непредвидена дарба, която той използваше добре, без да размишлява върху нейния произход и без и най-малка следа от страх или учудване. Той просто я приемаше. По същия начин, по който беше приел, без излишни въпроси, факта, че Стивън Рузвелт Брикман е обречен да успее.
    Предупреден от шестото си чувство, че зелената светлина ще светне, Брикман отпусна спирачките на колелото едновременно с достигането на електрическия ток до жичката на сигналната лампа. Скайхокът се втурна напред и след тридесет метра излетя. Когато стигна края на тунела за полет и направи първия завой, Карол, който се беше преместил в средата на пистата, почувства, че Брикман е на път да постави нов рекорд.
    В края на четвъртия ден, когато всички кадети бяха изпълнили теста, предчувствието на Карол напълно се потвърди. Брикман не само прелетя безупречно по схемата, но го направи за време, което щеше да стане еталон за курса. А след Змийската яма той изпълни перфектно тестовете и на другите устройства.
    Брикман събра пълен брой точки и на теста за физическа пъргавина, на изтощителния курс за щурмуване, за стрелба и общо боравене с оръжие, по видео и общотехнически въпроси. Когато инспекторът започна да обработва резултатите, стана ясно, че кадет 8902 Брикман, С.Р., който имаше да премине само още един тест, ще постигне невероятния резултат от двеста точки.


    — Мир-НО!
    Триста чифта токове изтракаха като един при командата и ГЛИ Карол влезе в главната лекционна зала, следван от старши помощник-летателен инструктор Тригс.
    ГЛИ се качи на катедрата и кадетите, чийто ред беше да оглавят трите отделения, съставящи старшия курс, отдадоха чест и рапортуваха.
    — Ескадрила „Кондор“ налице и готова!
    — Ескадрила „Ястреб“ налице и готова!
    — Ескадрила „Орел“ налице и готова!


    Карол отговори с прочутия си жест, сякаш отмахва муха от челото си, и отиде до катедрата. Главният помощник-летателен инструктор Тригс, известен маниак на упражненията, застана на една крачка зад и на една ръка отдясно на Карол, разкрачен, с кръстосани зад гърба вдървени ръце, със сплетени пръсти.
    — Седнете, господа.
    Триста задника се отпуснаха на седалките.
    — Значи така — каза Карол. — Видях предварителните резултати. Дотук добре. Остава последният, решителен летателен тест. Големият тест. Истинският. В 07.00 утре сутринта вие ще започнете да излизате горе — отделение по отделение — на десето ниво за първото си самостоятелно летене над земята.
    Стив Брикман споделяше вълнението и предчувствието, породени от съобщението на Карол.
    — Всички сте виждали картини на повърхността — продължи Карол. — Всички сте подробно информирани. Знаете какво да очаквате. Така ли е?
    — Тъй вярно, сър! — ревнаха кадетите.
    — Не е вярно — отсече Карол. — Всичко, което сте преживели, и всичко, което сте научили досега, е съвсем безполезно. Забравете го. Нищо не може да ви подготви за онзи момент, когато ще излетите от платформата и ще погледнете за първи път над земята. Това е като влизане в ново измерение. Първоначалното впечатление ще ви стресне, може дори да ви изплаши. Това е добре. Когато извършите първия си патрулен полет над територията на мютите, вие също ще се изплашите. Всеки, който не е идиот, ще се изплаши. Важното е да се владеете. Себе си и вашия планер. То е като купола за самостоятелен полет… само че по-голямо. Много по-голямо. Огромно. Безкрайно. Ужасяващо… Някои от вас ще успеят. След първите няколко минути ще летите, изпуснали лоста за управление… и ще се чудите за какво е било цялото това нервничене. А някои ще мразят всяка минута от него. Ще искате да не е така, ще си затворите очите с надеждата, че всичко е сън. Но трябва да се борите с това чувство. Ако искате да се дипломирате като планеристи следващия петък, ще прелетите всеки метър от курса, който ви е определен, и ще се върнете цели. Нещо повече, ще го направите с чисти гащи.
    Последното предизвика лек нервен смях.
    — Не, не се смейте — каза Карол. — Не се шегувам. Вашите летателни инструктори ще дежурят в банята. Вярно ли е?
    Мистър Тригс каза многозначително:
    — Вярно е…
    Карол огледа аудиторията си и замислено продължи:
    — Двама мои съученици при първия си полет не издържаха. Единният просто се преобърна и падна от петстотин стъпки. Другият се завъртя на сто и осемдесет градуса и се опита да влети обратно вътре… И толкова бързаше, че не изчака екипа на платформата да отвори вратата.
    Брикман трепна. Щабният офицер от Академията, който беше извършил инструктажа, беше казал, че вратите на платформата към сухата пустиня над Академията са огромни плочи от подсилен бетон, дебели дванадесет фута.
    ГЛИ завърши предупредителния си разказ с гримаса.
    — Надявам се, че през следващите десет дни няма да направите нищо, което може да помрачи празненствата за стогодишнината.
    Класът го гледаше мълчаливо.
    — Това е — каза Карол и се обърна към старши помощник-инструктора. — Всичките са твои, мистър Тригс.


    Въпреки злокобното предупреждение на Карол на този решаващ самостоятелен полет почти нямаше провали. От дните, когато ГЛИ беше кадет, психологическият профил на идеалния планерист беше грижливо изграден и всеки кандидат беше подлаган на строги тестове по време на процеса на подбор.
    На теория психологическият профил на приетите кандидати трябваше да постигне седемдесет и пет процента от този еталон. На практика това невинаги беше възможно. През хилядолетната история на Федерацията никой не беше намерил начин да развие приложната психология до математическата точност на физическите науки.
    Което означаваше, че от време на време някой нормално агресивен глупак ще излети от платформата и след няколко минути полет ще бъде обхванат от агорафобия — страха от откритите пространства, който измъчва повечето трекери. Нещастният кандидат ще почувства, че ръката му на лоста за управление се е парализирала, а червата му се обръщат. И макар накрая да успее да овладее страха си и да завърши успешно назначения му полет, това е краят на кариерата му като планерист. По време на решаващия самостоятелен полет всеки кадет е обвит в мрежа от проводници като при тест с детектор на лъжата. Датчици, закрепени към тялото му и свързани към рекордер, отчитат различни телесни функции, включително такива, преценяващи физиологически функции като пулс, мозъчна активност, температура и влажност на кожата. Летателните оценители от Гранд Сентрал не се нуждаят от помощта на мистър Тригс в банята. Със сложна телеметрична апаратура на командните постове те знаят кога кадетът планерист е напълнил гащите от страх.
    Брикман, който си беше избрал кариерата на планерист още като петгодишен, беше уверен, че ще издържи този тест — както беше издържал и другите — блестящо.
    Това не означаваше, че Брикман постигаше успеха с лекота. Съвсем не. С изключение на вродената си способност да лети той съвсем не беше най-умният нито най-силният кадет от курса — но несъмнено беше най-будният. Интелектуалните му и физически постижения в учебните дисциплини и състезанията бяха резултат на безкрайни часове упорита работа и неотслабваща концентрация — пълно отдаване на изпълняваната задача.
    Истинският талант на Брикман лежеше в максимализирането на неговия потенциал; изстискване на всичко от неговите природни дадености, които включваха високо тяло с прави крайници, красиво честно лице и приятни, очарователни маниери, добре използвани за прикриване на мозък, работещ точно и безстрастно като силициев микрочип.


    Макар че кадетите от ескадрила „Орел традиционно смятаха себе си за елита на Академията (през последните двадесет години ескадрилата неизменно беше шампион в спортните състезания), тя фигурираше на трето място в организационните списъци. В резултат на това Брикман трябваше да чака четири дни преди да получи разрешение да отиде на десето ниво за финалния тест.
    На петия ден дългоочакваният момент най-после дойде. Със заповеди за изпълнение на полета в ръка Брикман, Авъри и осем други кадети, които съставяха първото отделение за А-полет, се представиха в офиса на завеждащия ниво и се качиха с асансьора на пето ниво. Оттам взеха конвейер до втори контролно-пропускателен пункт на шесто ниво, след това влязоха в друг асансьор за изкачване под повърхността: десето ниво.
    Брикман за първи път се качваше над пето ниво. Преди да постъпи в Академията целият му живот беше преминал на четворката: нива от едно до четири.
    Районът на първо ниво се намираше на хиляда и петстотин фута под повърхността. Всяко ниво беше сто и петдесет фута по-нагоре, разделено на десет пода или галерии. По такъв начин, броено от дъното, едно–8 беше осми под на първо ниво, а десет–10 платформата на пода за достъп — строго охранявана площ между Федерацията и повърхността. От съображения за сигурност само ограничен брой подразделения преминаваха целия път до десето ниво. По-голяма част от базите на Федерацията бяха разположени между нива едно и четири, свързани едно с друго посредством вътрешнощатска совалка.
    Когато слезе от асансьора на десет–10, Брикман изпита странно чувство. На пръв поглед разликата между пода на платформата за достъп от тези под нея беше малка, но Брикман «почувства» надземната повърхност. Макар че в тази точка тя беше спокойна, на около петдесет фута над главата му, той регистрира едно почти осезаемо присъствие.
    Брикман докладва на надземния летателен контрол и разбра, че ще лети първи. Един от вездесъщите летателни оценители застана до него, докато двама медици прикрепваха сензори към тялото му и проверяваха връзките към рекордера за данни. След това Брикман облече синия летателен костюм и пъхна кабела през специалния капак на джоба.
    В стаята за регистриране друг летателен инспектор му даде карта, координатите на курса и последните метеорологични данни.
    — Имате петнадесет минути за подготовка.
    Обзет от нарастващо вълнение, Брикман се усмихна притеснено, което можеше да му коства ценни точки, отдаде енергично чест и отиде на един от навигационните пултове да си изясни курса. Свърши за по-малко от десет минути и използва останалото време да провери три, дори четири пъти изчисленията си. Другите кадети от неговото отделение и останалите от ескадрилата през следващите два дни щяха да го следват по шестте алтернативни курса на площадките на интервали от четвърт час.
    От стаята за определяне на курса го пратиха на северозападната платформа — една от четирите, които лежаха под прав ъгъл една спрямо друга под формата на гигантски малтийски кръст. Там той намери скайхока, спрян с нос, насочен към огромните, облицовани с олово врати. Делта крилото беше покрито със синя метална тъкан, в която бяха вградени хиляди слънчеви елементи. Брикман направи обичайните предстартови проверки, после си сложи шлема с черното забрало, затегна ремъците, включи микрофона към УКВ-станцията и сензорния кабел към бордовия предавател. От този момент до излизането му от кабината на планера данните от прикрепените към тялото му сензори щяха да излизат на монитора в стаята за контрол на полета и да се записват за потвърждение на реакциите му през всяка секунда от полета.
    Предавателят на данни беше сложен отдясно в кабината до лакътя му. Брикман се пресегна с лявата си ръка и го включи.
    От контрола на полета веднага отговориха:
    — Изи Х-рей едно, връзката за данни нормална.
    Брикман потвърди връзката с инспектора на платформата и натисна стартера. Електрическият мотор зад седалката му оживя и зави. Брикман провери движението на плоскостите за управление, след това под команда на палката на дежурния на платформата се придвижи напред, докато носът на скайхока не стигна на няколко фута от най-вътрешната врата.
    Двигателят на планера бръмчеше и Брикман почти не чу звука, с който високата петдесет фута стена пред него се плъзна надолу към пода. Като следваше оранжевите ленти, той рулира към двойните външни врати и спря на успоредната жълта линия.
    На това място тунелът за достъп до платформата беше широк сто фута; стените му бяха леко наклонени към тавана. Брикман знаеше от инструктажа, че външната двойка врати се препокрива хоризонтално: по-високата горна секция влиза в тавана, по-ниската — в пода. Това устройство позволяваше екипът на платформата да нагласи отвора според размера на обекта, който трябва да мине през вратата.
    Брикман погледна в огледалото за обратно виждане и се изненада, че огромната врата зад него се е вдигнала безшумно и го е изолирала от Федерацията.
    В слушалките се чу гласът на инспектора.
    — Изи Х-рей едно, тук наземен контрол. След пет секунди започва светлинен баланс. След десет вратите ще се отворят. Не се опитвайте да рулирате, докато не видите зелена светлина. След като пресечете двойната жълта линия, можете да излетите. При връщане, когато минете над червения, белия и синия фар, предайте позивния си сигнал. Край.
    — Изи Х-рей едно, прието. — Гласът на Брикман трепереше от вълнение.
    — Успех — пожела гласът в ухото му.
    В същия момент по целите стени от пода до тавана и на самия таван светнаха неонови лампи — създаваха светлинен тунел, който ставаше все по-ярък към вратата на платформата, за да съответства на дневната светлина навън.
    Брикман свали забралото. Пет секунди след това дебелите дванадесет фута врати се плъзнаха настрана, а долната секция на външната врата слезе под нивото на платформата, като осигури на Брикман петнадесетфутов отвор — точно колкото да мине скайхокът.
    С носовото колело на централната линия Брикман рулира навън и мина под масивната бетонна плоча — горната секция на външната врата. После пресече двойната жълта линия, която се простираше от стена до стена, и отчете точно заобикалящата го среда.
    Беше в бетонен каньон със стръмни, високи петдесет фута стени. Платформата имаше лек наклон нагоре. Брикман знаеше от разучаването на макет, че стените завиват рязко и се снишават, а платформата се издига като гигантско ветрило, за да излезе на повърхността.
    Каньонът беше покрит с огромен блестящ син таван.
    И внезапно той разбра, че не гледа осветен таван — като онзи на централния площад на Федерацията, а небе.
    Таванът на света. «Дивата синя далечина» — покъртителната фраза от бойния химн на Авиационната академия, която беше запалила въображението му още като десетгодишен. Не артистично изработен от скрити неонови лампи, а изпълнение поразяваща, почти завладяваща сила, която се отразяваше от безцветния бетон и хвърляше остри, богати, тъмни сенки на пистата под планера. Слънцето блестеше толкова ярко над него, че дори защитените му от забралото очи не можеха да го гледат директно; излъчващата се от него топлина пронизваше тялото му, караше мозъка в костите му да трепти от горещина.
    Брикман вдиша дълбоко свежия горещ въздух, отвори широко дросела и насочи скайхока по централната линия на платформата към небето напред. Вълна отразена топлина люшна лекия самолет, но Брикман бързо възстанови равновесието. Стените останаха назад, платформата под него се сви до блестящо парче бетонен пай и Брикман за първи път зърна повърхността.
    И беше погълнат от безбрежността на земята и небето.
    За шестнадесет години и петдесет и една седмици — целият му живот — най-далечният обект, който Брикман беше виждал, никога не беше по-далеч от една миля; най-високото сводово пространство бе седемстотин и петдесет фута над главата му. Беше виждал и видеокартини на неотдавна завършения площад Уейн на Гранд Сентрал: едно чудо на инженерната мисъл, широк една миля и висок почти половин миля. Но дори той беше нищо пред гледката, която се разкриваше с изкачването на скайхока нагоре. Сега Брикман можеше да вижда на повече от сто мили. Една смайваща ума, заслепяваща очите, спираща сърцето панорама, оградена от невъзможно далечен, изпъстрен с облаци хоризонт под дълбокия син купол на небето.
    Чувствата на Брикман към надземната реалност избликнаха от най-съкровените дълбини на съществото му. Главният летателен инструктор Карол беше прав. Нищо в досегашния му живот не го беше подготвило за този момент. Години наред той се беше гордял със своето клинично безразличие, със способността си да контролира реакциите си при всяко положение, да влага в думите и действията си точно желаната степен емоция. Нито повече, нито по-малко.
    Но не и днес.
    За един кратък момент маската му на безразличие се смъкна; той се остави на суровите усещания, които накараха мозъка му да изтръпне и сърцето му да затупти по-силно; остана без дъх. Отпусна се назад и се остави силата на това чудо да проникне през цялото му същество; прелъстителната му красота да го прегърне (ако знаеше фразата и разбираше нейното значение) като отдавна изгубена и отново намерена любима.
    После чу гласове. Почувства опасност.
    Съвзе се. Овладя се. Върна съществото си в служба на Федерацията; отърси се от всякакво чувство; потисна новооткритото учудване под желязната пета на психиката си на разузнавач трекер.
    Издърпа лоста за набиране на височина, провери курса на първата част на маршрута си и после насочи вниманието си към земята долу.
    Повърхността. Откраднатото по рождение право на трекерите. Гъмжаща от враждебни мюти. Светът на синьото небе, който Първото семейство в името на Федерацията бе дало клетва да очисти и да си възвърне.
    Направи справка по картата. Платформата над Авиационната академия, от която беше излетял, беше разположена на пет хиляди фута над“ морското равнище по средата между двете праисторически места, наречени Аламогордо и АВБ1 „Холман“. Всичко, което беше останало от Аламогордо, бяха няколко назъбени стени, стърчащи от земята като неясни правоъгълни структури между ярки червени дървета. АВБ „Холман“ под лявото му крило представляваше огромни застъпващи се кратери, полузапълнени от навят от вятъра пясък.
    Брикман насочи вниманието си назад към гигантските канадски тополи.
    Дървета…
    Също като далечните облаци те бяха нещо, което беше виждал само на картини.
    Летеше на височина две хиляди и петстотин фута и продължаваше да се изкачва над район, описан от офицера картограф на Академията като „страна на високи полета“. Вдясно се виждаше извисяващият се връх на Сиера Бланка, част от планинската верига, която преграждаше пътя на изток. Пред него лежеше планинската верига Сан Андреас, която трябваше да пресече между върховете Блек Топ и Салинас Пик. Оттук курсът му лежеше по права линия над Джорнада дел Муерто до северния край на големия басейн на гигантска река, врязваща се дълбоко в земята по пътя си на юг.
    Рио Гранде.
    Въпреки че го знаеше, на Брикман му беше трудно да приеме, че надземният свят е толкова смъртоносен, колкото и красив. Но все пак не можеше да пренебрегне доказателството, дадено му от неговия настойник, който беше прекарал два пъти по шест години отгоре и сега беше като сянка в инвалидната количка; тялото му се рушеше от разяждаща болест, очакваща всички извършили определения им брой надземни полети.
    Небето над него, земята под него, хладният свеж ветрец, изпълващ гърдите му — всичко беше наситено със смъртоносна радиация, която дори при това първо излизане вече беше започнала мълчаливата си атака срещу незащитеното му тяло. Всеки квадратен сантиметър от земята, всеки кубически сантиметър от небето криеше смъртоносна целувка.
    Това беше вечно съществуваща заплаха, лежаща като невидима погребална плащаница, станала причина за раждане на подземната Федерация; тази заплаха я беше спирала в продължение на почти хиляда години да заеме подобаващото й се място под слънцето. Имаше антирадиационни костюми, но те бяха грозни облекла, ненавиждани от трекерите, които подобно на съществувалите преди Холокоста американски зелени барети и британски парашутисти, смятаха себе си за елитни ударни войски, цвета на Амтрак. Стандартната екипировка, състояща се от затворен шлем със система за филтриране на въздуха и „бронирано“ яке, се водеше приемлива форма на защита; антирадиационните връхни дрехи дори не влизаха в инвентара на ешелона. Отказът да се носят не се разглеждаше от Гранд Сентрал като нарушение на дисциплината, а като доказателство за готовността на пионера да умре за Федерацията.
    Зададеният на Брикман курс бе приблизително равностранен триъгълник и беше дълъг двеста двадесет и пет мили. Участъкът от първите седемдесет и пет мили беше на северозапад до началото на водохранилището Елефант Бат; вторият беше почти на юг, паралелно на Рио Гранде, пресичаше историческите руини Хач и стигаше до върха на Сиера де Лае У вас. Обратният вървеше на изток-североизток и граничеше с най-високата точка на планините Сан Андреас, после пресичаше ослепителната пустинна шир на Уайт Сандс и се връщаше на платформата.
    Брикман знаеше, че инспекторът има начини за проследяване на състоянието му по време на полета, и затова спазваше строго курса и летеше на височина осем хиляди фута със средна скорост седемдесет и пет мили в час. Огледа небето, но не можа да види друг планер.
    След като прелетя над планините, започна да намалява височината за финален заход. Пред себе си видя висока хиляда фута тънка като молив, на бели и сини ленти антена на навигационна станция, закрепена на основата си като с магия. Под него белият пясък, набразден от вятъра, се простираше на всички страни като огромно замръзнало море.
    Морето…
    Брикман беше чувал за него, но никога не беше виждал снимка. Знаеше само, че лежи отвъд южния хоризонт. Потисна един налудничав импулс да се отклони от курса и да го потърси и продължи бавно да се спуска към югозападната платформа. Когато стигна на около две мили от мястото за приземяване, видя как от платформата за излитане се издигна мъничко синьо триъгълно петно, направи вираж и осветено от слънцето, се превърна в сребърна мълния. Високо в небето на югоизток-изток висеше друга микроточка. Някой друг, който пък се връщаше.
    Брикман затвори дросела и бавно се спусна през топлия въздух със спокойствието на морска птица. Три часа след излитането трите колела на планера се допряха до пистата — с точност до секунда — в определеното време, получено от надземния контрол на полета.
    Край, отлично изпълнен полет.
    Докато рулираше по платформата, приближаващите се стени се издигаха нагоре и го отделяха от повърхността на земята. Затваряха го. Задушаваха го. След секунди от небесния свят остана само плоска синя ивица над панелите на кабината.
    Когато скайхокът стигна двойната жълта линия, вратите на платформата безшумно се отвориха. Зелената светлина сигнализира, че може да влиза.
    Брикман знаеше, че ярко осветеният тунел пред него дава сигурност, че предлага пълна защита срещу опасностите на повърхността, и въпреки това за момент се почувства парализиран, обхванат от необясним страх.
    Страх да не бъде изгорен жив.
    С неволно движение натисна педала на спирачките и задържа носа на скайхока на двойната жълта линия. Една, две, три, четири, пет секунди. Шест, седем… Остро изрева предупреждаващ клаксон и гласът на контрольора тихо прозвуча в ушите му:
    — Освободи платформата, Изи Х-рей едно. — Гласът спря, след това добави: — Линията ти за данни е изключена, но нямаме никакъв сигнал за неизправност. Провери системата, край.
    Брикман посегна с дясната си ръка назад и погледна предавателя на данни, към който беше свързано тялото му. Побиха го студени тръпки. Беше изключен! Сигурно неволно беше бутнал с лакът ключа. О, Кристофър Кълъмбъс! Как бе могъл да направи такава глупост? И кога?! Той бързо върна ключа в положение „включено“ и се наруга наум: „О, лайно, лайно, три пъти лайно. Глупак! Бутнал си го!“
    Невъзмутимият безплътен глас на наземния контрол го стресна.
    — Окей, имаме данните ти. Влизай, Изи Х-рей едно.
    Брикман се насили да остане спокоен, вдигна крак от спирачките и рулира под вдигнатата секция на външната врата. Щом влезе вътре, долната секция се издигна с едва чуващо се съскане, вътрешните врати се плъзнаха от стените и яркият правоъгълник на дневната светлина в огледалото за задно виждане бързо се сви и изчезна. Брикман се постара да скрие странните тревожни чувства, обхванали го по време на полета. Опасни, предателски усещания, които не можеше да изрази с думи; които бе по-добре да забрави, но които знаеше, че ще продължат да го преследват до края на живота му.
    Онова, което Брикман беше изживял, беше чувството за свобода. Неспособността му да го осмисли или да му даде име беше напълно разбираема. Думата „свобода“ не съществуваше в речника на Федерацията. Тя, разбира се, беше известна на най-високопоставените от Първото семейство, но официално не съществуваше концепция за нея.


    ГЛИ Карол махна с ръка на старши курсистите да се върнат по местата си и застана на катедрата. Шестима помощник ЛИ2, водени от мистър Търгис, се наредиха до стената зад него.
    — Дълго се влачихме — каза Карол, — но накрая стигнахме до финала. След напускане на родната база вие ще бъдете изпратени да изпълните първата си задача. Дотогава ще имате интензивна подготовка за големия годишен парад, така че това вероятно е последната възможност да се обърна към вас като към група и да ви кажа няколко прощални думи.
    Карол замълча, бавно огледа седналите кадети и продължи:
    — Видях резултатите…
    Старши кадетите зашумяха развълнувани.
    Карол вдигна ръка.
    Успокойте се. Оценките и класацията ще бъдат изложени, както е по план, утре. Онова, което мога да ви кажа, е, че няма останали нито прехвърлени в запас.
    Новината беше посрещната с пълно мълчание.
    Карол завъртя глава малко озадачено и се обърна към ПЛИ3.
    — Удивително. Никой не изглежда изненадан.
    Триста курсисти, над половината момичета, избухнаха в смях. Знаеха, че никой няма да бъде наказан за този смях. Не и от Карол, във всеки случай.
    — Зная какво мислите — продължи Карол. — Ето го, настъпва. Стандартното обръщение на ГЛИ към всеки завършващ курс. Не, не е така. Трябва да ви кажа, че преди три години, когато влязохте в Академията, ние мислехме, че сме приели бавно развиващи се… но вие се справихте добре. Някои по-добре от други. — Той спря за миг очи върху Брикман. — Всъщност всички вие се представихте страхотно: средната оценка е най-високата в историята на Академията.
    Клас 2989 се развика одобрително. Шестимата ПЛИ се усмихнаха безстрастно.
    Карол направи знак за тишина.
    — Да, предполагам, че трябва да ви поздравя, но истината е, че вие направихте живота ни по-труден. Защото сега Гранд Сентрал ще изисква от нас следващата година още по-добри резултати. — Карол погледна към ПЛИ. — Което означава, господа, че от утре ние с вас ще трябва да си скъсаме задниците от работа.
    Шестимата ПЛИ го гледаха с привидно примирение.
    — Винаги бихте могли да поискаме помощ — каза Тригс, старшият ПЛИ.
    — Добра идея. — Карол се обърна пак към класа, постави решително ръце на катедрата и се прокашля.
    — Добре. Сега ме чуйте добре. След два дни вие ще имате закачена на гърдите си сребърна значка. Ще бъдете планеристи. Най-добрата сила на Федерация Амтрак. Това е велик момент. Насладете му се. Но не мислете, че животът ви ще стане по-лек, че трудната работа е свършила. Предстоят ви още дванадесет месеца практическо обучение в ешелоните. И ако сте умни, това няма да ви спре, когато смените сребърната си значка със златна. Вие ще продължите да се учите. Защото това е единственият начин да станете по-добри планеристи. Винаги помнете, че когато в най-критичния момент вие видимо нямате късмет, истинските планеристи се завръщат в базата. — Карол спря, огледа редиците умни, страстни млади лица и стисна устни със следа от съжаление. — Кой знае? Ако не бъдете свалени или не изтеглите някой трик, някои от вас могат дори да произнасят речи пред клас като този.
    — Аудиторията посрещна тези думи със сух, накъсан смях. Да бъдеш „свален“ на пионерски жаргон означаваше да се разбиеш на вражеска територия — обикновено с фатални последствия, наричани „купуване на ферма“ или „влизане в месарския бизнес“, защото беше добре известно, че мютите изяждат хванатите пленници. Да „изтеглиш трик“ беше друг евфемизъм за смърт — от съкращението, прието от здравното заведение на Федерацията ТРИК4.
    Повечето от загиналите от Академията бяха свалени или бяха изтеглили трик, обикновено, преди да достигнат зряла тридесетгодишна възраст. Карол знаеше, че поне половината от втренчените в него сега млади лица никога няма да видят изгрева на слънцето на двадесет и първия си рожден ден. Всяка година Академията биваше заливана от хиляди молби за тристате места за гарджета — така подигравателно наричаха първокурсниците.
    Това — според Наръчника — беше голямата сила на Федерация Амтрак. Неугасимият кураж и посвещение на трекерите. Две от седемте големи качества, притежавани от основателите на Амтрак. Форейджъри и минитмени. Качества, съхранявани сега в Първото семейство и членовете на двете елитни роти, които носеха тяхното име. „Те умряха, за да могат другите да живеят.“ Посланието беше изписано върху стените на цялата Федерация и всеки трекер беше поощряван да следва техния пример.


    Когато излязоха резултатите от изпита, Брикман изненадан видя, че след три години всеотдайни неуморни усилия е класиран на четвърто място със 188 точки след Пит Вандерберг от ескадрила „Кондор“; кадет Брикман беше преценил, че най-вероятно ще е неприятно втори след блестящия си първи резултат. Това беше достатъчно лошо. Но Гас Уайт, планерист със същия полет като Стив, за когото дори не беше помислил в изчисленията си, беше на второ място, с една точка пред Вандерберг — със 190; Дон Монро Лундквист от ескадрила „Орел“, за която Стив мислеше, че може да влезе в първата десетка, беше на върха със 192 точки и беше номинирана за Почетен кадет и носител на „Минитмен“.
    Без да обръща внимание на поздравленията на другите кадети от А-полет, които кръжаха възбудено около преградите, Брикман се оттегли в стаичката си, заключи се и прекара два самотни часа в тишина, за да свикне със случилото се. Прехвърли през ума си всеки ход на всички тестове и не можа да открие никаква допусната от него грешка, която да му намали точките. Единствената грешка беше онова колебание на платформата след кацането, но той просто не можеше да повярва, че тези седем секунди са му изяли не само първото място, което беше убеден, че заслужава, но също и второто и дори третото.
    И да се окаже четвърти зад такъв безнадежден кадет като Гас Уайт, който в месечните тестове не се доближаваше дори до средните оценки на класа…
    Може би проблемът бяха трите минути прекъсване в предаването на данни от сензорите, прикрепени към тялото му, но след кацането той беше обсъдил това подробно с оценителите и наземния контрол и те бяха приели, че може неволно да е бутнал ключа. Предавателят на данни не се монтираше, когато планерите се използваха в бойни условия, а и инспекторите бяха признали, че е поставен неудобно. Но въпреки очевидното им разбиране Брикман беше наказан жестоко.
    Нямаше значение. Един ден той щеше да им покаже. На Лундквист, на Гас Уайт, на Карол, на летателните оценители и на другите — още неизвестни — които се бяха наговорили да го унижат. Те щяха да си платят за това. Можеше да минат години, но това само щеше да направи отмъщението му по-сладко.
    Това решение не можа да намали горчивото му разочарование, но изпълни гърдите му с жестока, студена радост. Тя му помогна да мисли ясно, да действа.
    Брикман стана от леглото, взе душ, облече си чист изгладен планеристки костюм, намери Лундквист и Гас Уайт в шумната празнуваща група в столовата и ги поздрави — прегърна ги сърдечно и искрено.


    Изправен пред поразителните резултати, ГЛИ Карол се почувства задължен да изрази съчувствие на своя отличен курсист. Брикман изигра едно шоу на философско примирение, но Карол знаеше, че се чувства жертва на крещяща несправедливост. Вътрешно Брикман страдаше. И щеше да продължи да страда.
    Всичко, доколкото Карол разбираше тези неща, беше решено от онези, които подреждаха нещата във Федерацията. Защото освен личния си багаж оценителите от Гранд Сентрал бяха донесли флопи дискове с файлове на всички кандидати. На никой в Академията не беше позволено да види какво съдържат те, но Карол все пак бе зърнал загадъчната бележка върху файла на електронното досие на Брикман.
    Тя гласеше: „На този кандидат да се сложи по-ниска оценка“.

Глава 3

    Въоръжен с арбалет и няколко ценни железни стрели, изработени в Огнените шахти на Бет-Лем, Кадилак вървеше с Клиъруотър по тревистата равнина. Клиъруотър беше шестнадесетгодишна, избрана от старейшините на племето да бъде негова сърдечна другарка. Още не бяха кръстосали китки нито разменили кървава целувка, но от пожълтяването на старата земя при всяка черна луна спяха един до друг под неговите спални кожи — това беше известно сред Плейнфолк като „спане между вълчица и мечка“.
    Под шарките черна и кафява боя тялото на Клиъруотър беше гладко като това на Кадилак. Устата й беше малка, зъбите равни и скрити зад устните; в дългата й коса имаше жълти и кафяви кичури, като листа, паднали от дърветата преди бялата смърт; очите й бяха блестящи, светлосини като утринно небе, от което в езерата и потоците струи светлина, съживява ги и прави водата им добра за пиене. Оттук идваше и нейното име — Клиъруотър5, кръвна дъщеря на Сънданс6 и Тъндърбърд7, велик воин, който беше напълнил десет кола с глави, преди да падне в битката при Блак Хилс. Тя беше висока и с прави крайници като Кадилак, бърза като орел, силна като пума, сърцето й беше топло и изпълнено с доброта като Средната земя по време на прибиране на реколтата.
    Кадилак и Клиъруотър вървяха на изток през високата до рамене оранжева трева, докато планините, които се издигаха зад селището М’Кол, не станаха високи само един пръст на протегнатите им ръце. Когато слънцето се издигна в зенита, пиха от плитката бърза река и си починаха за малко под хладната сянка на една голяма скала. Водата шуртеше по покритото с малки камъчета дъно и шляпаше, все едно мяташе хляб във фурна.
    Кадилак се качи на скалата и предпазливо огледа земята отвъд реката. Там тревата беше по-ниска и той видя издайническия блясък на бели задници на стадо бързокраки — плашливите червеникавокафяви сърни, които можеха да надбягат дори пумите. Щеше да изисква предпазливо дебнене, но един от рогатите мъжкари щеше да е ценен улов и да му донесе слава сред мечките — и може би дори да му спечели огнена песен.
    Кадилак бързо се плъзна по скалата, стъпи до Клиъруотър, която лежеше скрита на сянка, и я докосна по рамото.
    — Бързокраки. — Кадилак посочи отвъд реката, после натегна тетивата с лоста.
    Клиъруотър се изправи и приглади сплетените си и вързани с панделка коси.
    — Колко далеч?
    — Две стрели — изпъхтя Кадилак — дори с помощта на лоста трябваше значителна сила, за да опъне тетивата.
    Една стрела беше един от методите, използвани от мютите за измерване на разстояния, и беше, както подсказваше самото име, разстоянието, което изминава стрела, изстреляна от напълно опъната тетива. Тъй като разстоянието можеше значително да варира, тази мярка беше малко неточна, но средно една стрела се равняваше на малко под четири пети миля.
    Клиъруотър бързо се изкачи на надвисналата скала и загледа равнината отвъд реката.
    — Виждам ги. — След това скочи грациозно до Кадилак. — Да изчакаме тук. Те ще дойдат до реката при залез-слънце.
    — Да не сме старци? — попита Кадилак. — Трябва ли да седим и да чакаме някой да ни натика месо в ръцете?
    Шш-ът! — Той издиша остро — кратък съскаш звук, израз на раздразнение между мютите. После се обърна и тръгна към брега.
    Клиъруотър го хвана за китката.
    — Не бива да пресичаме реката. Водата е границата на нашата територия. Ако искаш да занесеш храна в селището, нека уловим риба.
    Кадилак дръпна ръката си.
    — Риба!? Каква слава ще ми донесе това!?
    — Ти си имаш слава — каза Клиъруотър. — Ти си този, който ще говори за нас, след като Мистър Сноу отиде във Високата земя. Не е нужно да ловуваш или да тичаш с мечките. Това е за онези, които са родени без картини на езиците.
    — Нужно… Ши-ее! Какво знаеш ти за моите нужди? — отвърна Кадилак и сложи юмрук на сърцето си. — Аз ще бъда като тях. О, зная, че не мога да съм като моите племенни братя по сила и форма на тялото. Също като теб, и аз съм направен от друго тесто. Но сърцето ми е силно и храбро като техните. Аз рисувам картини с езика си, да… но цветовете са цветове на храбрец. Блестящото сребро на острото желязо, червената кръв на победата. Историята на племето М’Кол и на Плейнфолк е история на войните. Разказите, които разказвам, са за битки, спечелени от мечки с имена на богове…
    — Ти също имаш име на бог…
    — То е празно. Аз нямам слава. Езикът ми е пълен с храбри дела, но ръката ми, макар да е държала нож, никога не е проливала кръв. Колко огнени песни ще носят моето име, когато отида във Високата земя?
    Очите на Клиъруотър заблестяха от гняв.
    — Това ли е всичко, което изпълва ума ти? Да се надуваш от похвали… като жаба от блатото, чиято уста е пълна с въздух? Колко пъти трябва да ти се казва? Ти си роден под сянката на Талисмана. Тя е паднала върху теб. Не върху Мотор-Хед8, Хок-Уинд9, Стийл-Ай10 или Конвой и другите мечки, с които отдавна желаеш да се състезаваш, а върху теб. Когато Небесните гласове те повикат да служиш на Талисмана, ти ще трябва да си по-храбър от най-храбрите в племето. По-безстрашен дори от баща ми. По-силен от най-силните воини, които са отишли във Високата земя. Когато дойде този момент, ти ще застанеш на страната на Талисмана и хиляди огнени песни ще носят твоето име.
    — Но кога ще бъде това? — попита Кадилак.
    — Кой може да каже кога или как Талисмана ще влезе в света? — отговори Клиъруотър. — Ще трябва да чакаш, както чакаме всички. Но трябва да подготвиш сърцето и ума си. Трябва да слушаш небето.
    — Аз слушам, но не чувам нищо. Небесните гласове не говорят в мен.
    Клиъруотър тръсна глава.
    — Ши-ее! Ядосваш ме, когато говориш така, сякаш нямаш нищо между ушите. Колко пъти Мистър Сноу е говорил за тези неща? Ти трябва да си готов за всяка задача, която ще ти бъде възложена.
    — Готов съм — каза Кадилак. — Но ми омръзна да чакам. — Той се обърна и нагази в реката. Даже и на най-дълбокото място ромолящата вода едва стигаше до коленете му. Клиъруотър въздъхна, поклати глава — и нагази след него. Настигна го до отсрещния бряг.
    — Кадилак… спри. Това не е наша територия. Ти се закле пред Мистър Сноу да не прекосяваш границите… никога да не излагаш дарбата на словото на опасност.
    Кадилак се засмя.
    — Каква опасност има в едно стадо бързокраки? Не каза ли точно ти, че съм роден под сянката на Талисмана? Ако това е вярно, тя ще ни пази. Хайде…
    Младите мъжки бързокраки, разпръснати около стадото да го пазят, вдигаха дългите си извити вратове, оградените с бяло очи оглеждаха високата до колене трева. Слънцето вече се спускаше към планините и бързокраките бавно започнаха да се придвижват към реката, за да пият вода в прохладата на вечерта — освен ако някое невнимателно движение на Кадилак или Клиъруотър не ги подплашеше.
    Клиъруотър си помисли дали наистина да не ги подплаши, но знаеше, че Кадилак много държи да убие някой мъжкар. Тя разбираше чувствата му. „Славата“, възможността да я спечели, беше от първостепенна важност в племето и решаваща за самоуважението на всеки млад мъж, достигнал четиринадесетгодишна възраст — възрастта, на която става воин. Но като следващ летописец на М’Кол Кадилак не се нуждаеше от слава. Дарбата, дадена му от Небесните гласове, го отличаваше от останалите в племето и когато заемеше мястото на Мистър Сноу, дори старейшините на племето щяха да търсят съветите му и да се съобразяват с мнението и преценката му. Летописците не се нуждаеха от грубия кураж на буйните мечки. Те трябваше да са спокойни и непоколебими. Кадилак притежаваше и двете качества, но понякога беше нетърпелив като дете и това караше Клиъруотър да се съмнява в мъдростта на Небесните гласове, които говореха чрез Мистър Сноу — всичко виждащите, всичко знаещите сили, които ръководеха съдбините на Плейнфолк. Когато те бяха излели нейния дух в корема на Сънданс, нейната майка, и бяха насочили потока на нейния живот успоредно с този на Кадилак, дали бяха знаели наистина колко труден може да е той?…
    Като пълзеше срещу вятъра, Кадилак намери едно плитко сухо дере, което се виеше в равнината към центъра на стадото; там водачът — едър самец — пасеше, заобиколен от свитата си от десетина женски. Кадилак внимателно разгърна високата трева и преброи клоновете върху рогата му. Десет. Никоя мечка в племето М’Кол, поне през живота на Мистър Сноу, не беше убивала бързокрак с толкова разклонения. Ако убиеше този водач, Кадилак щеше да се издигне много в очите на племенните си братя.
    Клекнали на дъното на дерето, Кадилак и Клиъруотър отрязаха снопчета висока оранжева трева и изплетоха наметала за раменете и гърбовете си. Завързаха ги около вратовете и кръстовете си също с трева и поставиха на главите си корони развяващи се стръкове. После с ловджийските си ножове изровиха влажна глина и намазаха телата си, за да скрият миризмата на човешка плът.
    Така подготвени, двамата приклекнаха и тръгнаха по дерето, все по-навътре в равнината, като от време на време внимателно повдигаха глави да проверят положението на водача.
    Той беше все още в центъра на стадото, защитен от нападение от другите. На два пъти, докато те се придвижваха все по-близко, млади мъжки бързокраки прескачаха през дерето само на няколко метра пред тях, за да пасат на другата страна. Едва решаващи се да дишат, Кадилак и Клиъруотър се придвижваха напред сантиметър по сантиметър. Дерето стана по-плитко и трябваше да пълзят по корем, за да не се покажат над брега. Килимът от високата до колене трева премина в разпръснати туфи, размесени с по-ниска ароматна червена трева, която пасяха бързокраките.
    Дерето изви рязко наляво около голяма скала — вероятно щеше да ги отведе далеч от водача. Кадилак тръгна напред, зави и замръзна. Само на два метра пред тях върху изровената под скалата през дъждовния сезон от потоците вода земя лежеше свита на колело голяма гърмяща змия.
    Съвсем бавно, с неуловимите движения на препарирано насекомо, Кадилак надникна над брега на дерето. Вече нямаше трева. Три женски бързокраки пасяха на двадесет-тридесет метра и лениво размахваха опашки да прогонят мухите. Една вдигна глава и погледна към Кадилак, без да спира да дъвче. Кадилак задържа дъх. Бързокраката тръсна рязко глава в напразно усилие да прогони мухите около очите си, после пристъпи напред към нов участък с трева. Кадилак бавно приклекна и видя, че Клиъруотър проучва другата страна. А после му посочи спящата гърмяща змия, за да му покаже, че трябва да мине покрай нея.
    — Ами ако се събуди? — прошепна Кадилак и Клиъруотър се усмихна.
    — Тогава ще имаш чудна огнена песен… колко смело си загинал. Тръгвай — прошепна тя. — Змията няма да се събуди, преди да сме готови. Ще я изпратим на водача.
    Макар да се смяташе за смел, Кадилак изпитваше необоснован страх от змии. Но за да спечели изобщо някаква слава, дори ако имаше риск да загине, той трябваше да убие бързокракия. Съжали, че беше взел Клиъруотър със себе си. Беше го направил, за да има свидетел за необикновеното си ловно умение. А сега трябваше да се покаже храбър. Извади ловджийския си нож, захапа го, избута арбалета пред себе си и предпазливо се запромъква напред, притиснал гръб към десния бряг на дерето.
    Клиъруотър извади от колана си нож и тояга, пъхна заострения край на пръчката в кухата дръжка на ножа и я стегна с кожа, като по този начин превърна ловджийския си нож в дълго четири фута копие със здрава дръжка. Придвижи се напред, вдигна копието и застана на коляно, готова да прободе гърмящата змия при първия знак за опасност. Кадилак — тъкмо промъкваше гърди покрай змията — ужасен видя, че черните и мънистени очи са отворени. Раздвоеният език започна да се стрелка на по-малко от два фута от корема му. Той моментално замръзна, после си наложи да продължи напред съвсем бавно. Сърцето му туптеше като лудо. Когато се отдалечи на безопасно разстояние, се обърна, бързо сглоби и своя нож-тояга и насочи тресящото се острие към навитата на колело змия.
    Клиъруотър леко побутна змията с дръжката на копието. Змията се размърда, разви горната половина на тялото си и изсъска. Клиъруотър я фиксира с нетрепващ хипнотизиращ поглед. Кадилак побутна с върха на ножа гърлото на гърмящата змия, когато тя стрелна глава към него с отворени челюсти, после и двамата едновременно се отдръпнаха. Плочките на опашката на влечугото изтракаха зловещо. Гърмящата змия разви останалите шест фута от тялото си и се опита да се плъзне нагоре по скалата, под която бе спала, но Клиъруотър бързо я върна назад. Хваната между две мушкащи я тояги, гърмящата змия тръгна по единствения път за спасение — на зигзаг по огряната от слънцето страна на дерето и после през ниската трева.
    Кадилак хвърли колеблив поглед над брега.
    — Къде отиде?
    — Към водача — прошепна Клиъруотър. Хванала ножа-тояга в две ръце, тя подпря лакти на брега на дерето, насочи острието на ножа към водача, притисна края на дръжката на копието до челото си и затвори очи.
    — Какво правиш? — прошепна Кадилак.
    — Не говори — изсъска тя и още по-силно стисна очи. — Прицели се във водача.
    Кадилак бръкна в торбата на пояса си, извади една дълга около педя стрела с шипове, постави я върху натегнатата тетива и пъхна една от четирите перки на стрелата в жлеба, изрязан в тялото на лъка. После внимателно разгърна тревата. Водачът с ценните рога с десет разклонения беше на около двеста метра. Напълно в обхвата на арбалета на един мют, но трудно за улучване от нетрениран стрелец като Кадилак. Той потри длани в земята да изтрие потта.
    Женската бързокрака, която закриваше водача, трепна нервно и се втурна настрана, когато гърмящата змия стигна до тях. Водачът отстъпи, заудря с десния си преден крак, подуши земята, след това замята големите си рога във въздуха. Застанал на коляно, Кадилак притисна арбалета към рамото си, опря лакътя на лявата си ръка на лявото си коляно за опора и се прицели в гърдите на водача, като отчете вертикалното отклонение на стрелата поради разстоянието. Големият бързокрак наведе глава, вдигна гърмящата змия на рогата си и я хвърли високо във въздуха. Когато силният врат се изви в дъга назад, Кадилак стреля в основата на бялата шия. Водачът се олюля от силата на удара, отвори уста към небето, нададе кратък, дълбок гърлен рев, залитна, падна на колене, след това тежко се стовари на една страна.
    Кадилак скочи и нададе боен вик на триумф. Останалите бързокраки се понесоха на изток през равнината; младите мъжки, които бяха отвъд дерето, също побягнаха лудешки. Клиъруотър излезе от дерето с двата ножа-тояги.
    Затичаха към падналия водач.
    — Виждала ли си някога такава чудесна глава? Или такъв добър изстрел?
    Клиъруотър коленичи и огледа бързокракия. Кадилак ходеше наперено около него, сияещ от вълнение. Тялото на елена потръпваше спазматично, нервната му система реагираше на последните конвулсии сигнали от умиращия мозък.
    — Къде се прицели? — попита Клиъруотър.
    — В сърцето — отговори Кадилак. — Където гърлото се свързва с гърдите. — Той коленичи до главата на мъртвото животно, прокара ръка по врата му и усети кръвта да тече между пръстите му. — Виж тук… можеш да напипаш края на стрелата.
    Клиъруотър кимна тъжно и вдигна ръка от тялото на водача.
    — Ами тази стрела чия е?
    Кадилак видя крилата на стрела от арбалет да стърчат от гърдите на водача точно зад десния преден крак и зяпна. Измъкна ножа си от копието-тояга и изряза стрелата от мъртвия елен. Клиъруотър избърса кръвта с шепа трева. Знакът, изрязан пред крилата, не беше на племето М’Кол.
    — Какво е това, братя? — попита един подигравателен глас. — Койот и лисица се хранят с месо, останало от лъвове?
    Сърцата на Кадилак и Клиъруотър трепнаха. Четирима непознати воини се надигнаха от тревата. Единият, който, ако се съдеше по накитите му, беше водачът им, носеше арбалет; другите бяха въоръжени с ножове-тояги и каменни боздугани. Носеха шлемове-маски от изсушена бизонска кожа, с пришити върху тях кости и оцветени камъчета, украсени с камъни кожени маншети на предмишниците, а изрисуваните им тела, гърди и рамене бяха защитени с каменни брони, украсени с пера и кости, натопени в кръв.
    Кадилак и Клиъруотър бавно се изправиха. Четиримата мюти застрашително пристъпиха към тях. Кадилак пъхна ножа си в ножницата, привързана към кръста му, и се обърна към якия водач на бандата. Мютът подхвърли арбалета си на воина отдясно, а Кадилак му протегна стрелата.
    — Аз съм Кадилак от племето М’Кол, от родословието на Ши-Карго, първородния на Плейнфолк. Ние дебнем този бързокрак от пладне. Изстреляната от мен стрела прониза сърцето му. — Той посочи мъртвия водач. — Извади я и ще видиш, че казвам истината. Твоята стрела е била насочена твърде високо, за да го убие. — Той подхвърли стрелата към мюта, който я хвана във въздуха с нервен жест.
    Сърцето на Клиъруотър се сви при това безразсъдство на Кадилак.
    Един от другите воини коленичи и разгледа раната в сърцето на мъртвия елен, после кимна към своя водач, сякаш да потвърди претенцията на Кадилак.
    — Това няма значение — отвърна водачът на групата. — Аз стрелях пръв. Месото е наше.
    Кадилак почервеня от гняв.
    — Бързокракият беше мъртъв, когато твоята стрела го удари! — Той се удари по гърдите. — Аз го убих!
    Водачът на групата пое дълбоко дъх, изправи рамене и изгледа Кадилак с подигравателна усмивка.
    — Имаш голяма уста, койоте. Но скоро ще подвиеш опашка.
    Кадилак не се уплаши.
    — Един койот не се плаши от граченето на гарван, който се храни с мърша и няма име.
    Водачът на групата пристъпи напред, така че носът му почти се допря до Кадилак, и скръсти ръце — жест, показващ пълното му безразличие към всяка възможна опасност от противника.
    — Слушай добре, койоте… докато все още имаш уши. Аз съм Шакатак от племето Д’Вайн, от родословието на Д’Тройт, най-силното сред Плейнфолк. — Той посочи другарите си. — Това са моите братя лъвски сърца — Торпедо, Канонбол11 и Фриуей12. Ние сме дъвкали кост, койоте. Пълен стълб с глави краси вратата на нашата колиба. Твоята ще стои добре на втория.
    Тримата му другари се изсмяха и подигравателно завиха като изплашени койоти.
    Клиъруотър се премести до Кадилак и се обърна към Шакатак без никаква следа от страх.
    — С какво право отнемаш живота на брат по душа? Не сме ли всичките от Плейнфолк? Не дишаме ли същия въздух? Нека разделим бързокракия и споделим триумфа от убийството.
    Шакатак изправи ръце и притисна юмруци до бедрата си.
    — Д’Тройт не са братя по душа на Ши-Карго. — Той плюна на земята пред тях. — Вашето име е кал в нашата уста. Ние нямаме нищо общо с онези, които нахлуват на наша територия и крадат месо от нашите ножове.
    При тази обида Клиъруотър не можа да сдържи гнева си.
    — Тази земя не е на никого! Вашето племе не е сложило отличителни знаци!
    Шакатак протегна лявата си ръка към Канонбол и щракна с пръсти. Канонбол се пресегна в тревата, вдигна една тояга за собственост — осемфутов прът със закачени на него пера и резбовани дървени плочки, оцветени с боите, използвани от племената мют за маркиране на границите на териториите им — хвана я с две ръце, вдигна я високо във въздуха и я заби здраво в земята.
    — Сега имаме — изръмжа Шакатак. — И така, койоте… ако искаш да вземеш месото и да го занесеш при миризливите жълти зверчета, които наричаш твои племенни братя, ще трябва да ми покажеш колко остри са зъбите ти.
    Кадилак направи крачка напред и се озъби.
    — Достатъчно остри да изтръгна червата ти!
    Шакатак се усмихна.
    — Необуздани думи. И ножът ти ли говори толкова дръзко като устата? — Измъкна дългия си нож, отскочи назад и се разкрачи широко, готов за бой.
    Кадилак измъкна ножа си и зае същата поза. Гърлото му беше сухо. Беше се бил на лъжливи дуели, беше се борил и преживявал изпитания на сила с много племенни братя; тялото му беше жилаво и мускулесто, рефлексите бързи, умът буден, но до този момент никога не се беше изправял пред нещо по-смъртоносно от пъхнат в ножница нож. Сега се намираше пред ужасно извито острие, дълго цяла педя, и неочаквано разбра, че ще умре — и то много болезнено. Представи си как ножът на Шакатак потъва в слабините му и го разпаря нагоре през червата. В стомаха му се сви ледена топка; гърбът му настръхна. Ако си беше останал на отсрещната страна на реката… Ако…
    Клиъруотър отново застана между тях и вдигна ръка към страховития Шакатак.
    — Прибери си ножа! От този бой няма да спечелиш никаква слава. Този, когото се каниш да убиеш, не е воин, а летописец!
    Шакатак спря, очевидно изненадан от новината.
    — Лъвските сърца на Д’Вайн толкова ли са слаби, че трябва да се бият с такива, които не са дъвкали кост? — Клиъруотър се засмя, но в гласа й имаше нотка на отчаяние. — От това ще стане хубава Огнена песен!
    Шакатак изръмжа гневно и погледна другарите си, несигурен какво да направи. Но преди да може да отговори Кадилак избута Клиъруотър настрана и разсече въздуха пред лицето на Шакатак с ножа си.
    — Дори и един летописец, който не е дъвкал кост, струва колкото десет воини от племе като Д’Вайн, чието име е кал и чиято храброст може да бъде разказана на един дъх! — И плю на земята в краката на Шакатак.
    Очите на Шакатак почти изскочиха от ярост. Той оголи зъби и посочи безцеремонно с пръст Кадилак.
    — Ще си вземеш думите назад, койоте… заедно с твоята мършава смахната мома. Торпедо! Начертай кръга!
    Канонбол и Фриуей хванаха Клиъруотър за врата и ръцете и я издърпаха настрана. Торпедо остави на земята арбалета на Шакатак, обърна своята тояга-нож и бързо начерта на земята около Шакатак и Кадилак четириметров кръг.
    Шакатак посочи кръга.
    — Всеки път, когато стъпиш върху тази линия, Торпедо ще отрязва по едно парче от лисицата. Разбра ли?
    Отговорът на Кадилак бе ново замахване с ножа във въздуха пред лицето на Шакатак. Торпедо хвърли своята тояга-нож настрана и помогна да завържат ръцете на Клиъруотър.
    — Режи го бавно! — изрева Фриуей.
    — Не се тревожи — успокои го Шакатак. — Ще го разпоря това койотче парче по парче. Ще оставя очите му до последно, та да може да ни наблюдава как мажем опашката на лисицата… — Ножът блесна от дясната в лявата му ръка със страхотна бързина и той замахна и с хирургическа точност поряза гръдния кош на Кадилак отдясно.
    Писъкът на Клиъруотър беше задушен от ръцете на Канонбол върху устата и гърлото й.
    Болка прониза гърдите на Кадилак; кръвта потече от раната. Ножът на Шакатак удари отново и разряза кожата на ребрата отляво. Това бяха първите два удара в ритуалното нараняване и посичане до смърт при бой с една ръка. Кадилак беше виждал такива белези по телата на своите племенни братя и на мародерстващи мюти. Щяха да последват разрези на раменете и горната част на ръцете за отслабване на ударите на ножа на противника. Дълбоките пробождания в бедрата щяха да бъдат последвани от разрези на бузите, след това удар по челото, от което кръвта щеше да потече в очите, хоризонтален разрез на корема, разпаряне нагоре от слабините и после — ако е късметлия — забиване на ножа в гърлото, което предшестваше отсичането на главата. Онези, които нямаха този късмет, страдаха осакатени, преди да бъдат задушени до смърт със собствените им отрязани гениталии.
    Това, което го чакаше, даде крила на краката на Кадилак и той заподскача и заобикаля около Шакатак. Не можеше да избяга, не можеше да остави Клиъруотър и все пак знаеше, че ако по някакво чудо успее да победи Шакатак, неговите братя лъвски сърца ще заемат мястото му — или по един, или заедно. Той щеше да умре! Мисълта, че трябва да умре, беше непоносима, но нямаше начин да се спаси. Ножът на Шакатак отново изсвистя във въздуха, този път само на косъм от пъпа му, и той пак отскочи назад.
    Ударите на Шакатак бяха ужасяващо бързи, но поради по-тежкото си тяло той беше по-бавен в краката. След двата среза на ребрата единствено пъргавината на Кадилак го предпази от сериозна беда, но това му осигури само временен отдих; то не беше решение. Той не можеше да танцува вечно пред яростно свистящия нож на Шакатак. Трябваше да намери начин да нанесе къс, остър, унищожителен удар. Но как?
    Шакатак атакува, Кадилак отстъпи, изтича зад него до другия край на кръга, наведе се и загреба шепа пръст и камъчета. Шакатак се обърна; лицето му бе грейнало от самоуверена усмивка. Когато Кадилак тръгна предпазливо към него, Шакатак махна с ръка на тримата мюти, които държаха Клиъруотър, и щракна с пръсти. Държейки с една ръка борещата се Клиъруотър, Торпедо отвърза каменния боздуган, окачен на пояса му, вдигна ръка и замахна да го хвърли към протегнатата ръка на Шакатак. Клиъруотър отчаяно изрита вдигнатата ръка и боздуганът падна между Шакатак и Кадилак. Шакатак пристъпи напред, като прехвърли ножа в дясната си ръка, втренчил лъскавите си очи в Кадилак, и се наведе да вдигне боздугана.
    Кадилак разбра, че това е единственият му шанс. Хвърли шепата пръст в очите на Шакатак, отскочи настрани над ръката с ножа на противника и със страхотен вик ритна с два крака Шакатак в главата. Петите му удариха със сила, родена от отчаяние. Ножът излетя от ръката на Шакатак, вратът му отскочи настрана. Кадилак почувства страхотна разтърсваща болка от удара в украсения с камъни шлем. За миг времето сякаш неочаквано спря… той се молеше да не си е счупил глезените… после Шакатак рухна на земята и той бе отгоре му.
    Зарита разярено лицето на Шакатак, като изби шлема-маска, и в същото време прободе яростно дебелите, силни, мускулести крака, които ритаха около главата му. Шакатак изрева от болка като ранен бизон. Кадилак се изви и излази на колене, за да забие окървавения си нож в гърлото на Шакатак или между каменните и кожени плочи на гърдите, които защитаваха сърцето му.
    Но Шакатак се претърколи до него, после хвана с лявата си ръка китката на Кадилак, спря ножа и без да обръща внимание на болката и кръвта, която течеше от дълбоките рани на мускулите на краката, удари с кожено-каменната гривна на другата си ръка Кадилак в гърлото и го събори по гръб полузашеметен и останал без въздух. Кадилак се опита да се изтърколи настрана, но Шакатак държеше китката му в желязна хватка. Той ритна с десния си крак и нанесе парализиращи удари по бедрата на Кадилак, а след това го притисна с тежестта на цялото си тяло. Кадилак започна да се гърчи бясно като прободена риба и да опитва да издере очите му, но в следващия миг Шакатак седна на гърдите му, коленете му приковаваха ръцете на Кадилак към земята, дясната му ръка стискаше ножа.
    Шакатак хвана Кадилак за косата, изви главата му и натисна острието на ножа си под лявото му ухо.
    — Биеш се добре, летописецо — изграчи задъхан той. — Достатъчно добре да заслужиш живота, който държа в ръцете си. Д’Вайн нямат езици, които могат да проникват в загадките на света. Миналото за тях е тъмнина. Огнените ни песни не се помнят. Ако ги съчиниш така, че светлата нишка на нашата храброст да се запази, ти и лисицата ще имате месо, подслон и обществено положение.
    Кадилак, борещ се със смазващата тежест върху гърдите си, пое въздух със смачканото си гърло.
    — По-скоро бих оставил орлите да откъснат езика ми, отколкото да замърсявам въздуха с твоето име — изръмжа той задавено.
    — Така да бъде, койоте — каза Шакатак. — Аз нямам минало, ти нямаш бъдеще. — И вдигна ножа. Кадилак видя късното следобедно слънце да се отразява в острието, готово да се забие в гърлото му, и неочаквано страхът му изчезна; вместо него го изпълни само тъга, че напуска света; че се разделя с Клиъруотър. Но това нямаше да е завинаги. Той щеше да броди по Островите на залеза на небето, докато духът му не се влее в неговата земна майка и не влезе отново в света в друга кожа да изпълни съдбата си — да сподели триумфа на крайната победа на Талисмана.
    Част от секундата преди ножът да удари, Клиъруотър освободи главата си от хватката на Канонбол и изпищя пронизително: смразяващ кръвта полуписък-полувик — ужасяващият вой, отличителният знак за повелител.
    И в същия момент стана епицентър на миниторнадо, което откъсна тримата нападатели от нея и ги захвърли в потока от прах, камъни и изскубната трева. Тоягата за териториална претенция се измъкна от земята, завъртя се във въздуха и се заби в гърдите на Торпедо, когато той се опита да удари Клиъруотър с каменния си боздуган. Канонбол и Фриуей клекнаха в напразен опит да се защитят от камъните, които се изсипаха върху тях. Кадилак също беше ужасен. Силата на звука, излизащ от гърлото на Клиъруотър, нарасна, проникна чак в мозъка му…
    В следващия момент спираловидният вятър обхвана Кадилак и Шакатак, който седеше на гърдите му с вдигната ръка. Силата, която беше отприщила Клиъруотър, изглежда, даде на ножа в ръката на Шакатак собствен живот. Той затрептя в ръката му, но вместо да го изтръгне от хватката му, величествената сила на вятъра накара пръстите му да стиснат дръжката още по-здраво. Почувствал опасността, ужасеният воин вдигна другата си ръка в отчаян опит да се отърве от ножа, но щом го докосна, пръстите му се затвориха около онези, които вече го държаха. Шакатак зави от страх. Мускулите на врата и раменете му се издуха от усилие да държат ножа над главата му. Силата на вихъра нарасна, вихрушката зави, заглушавайки трептящия неземен вик на Клиъруотър. С бързо, невъзможно да бъде спряно движение ножът в ръцете на Шакатак се изви надолу пред ужасения поглед на Кадилак и се заби до дръжката в слънчевия сплит на воина.
    Шакатак изкрещя ужасено и падна върху Кадилак, ръцете му още стискаха ножа. Канонбол и Фриуей бързо скочиха и хукнаха през тревата като панически бягащи бързокраки, следвани по петите от виещата вихрушка. Звукът, излизащ от гърлото на Клиъруотър, затихна. Тя падна на колене, очите й бяха изцъклени, сякаш бе изпаднала в транс.
    Кадилак се измъкна изпод безжизненото тяло на Шакатак, запрепъва се на изтръпналите си крака към Клиъруотър и я прегърна. Тялото й бе студено, сякаш изпразнено от живот. Той замилва лицето й. Не знаеше какво да направи, бе ужасен от смъртоносната природа на силата, която беше излязла от нея. Сила, която не беше подозирал, че притежава — тя никога не беше намекнала с нищо за нея.
    След няколко минути сивата мъгла се вдигна от очите й и той усети в тялото й приток на топлина. Тя му се усмихна, после на лицето й се изписа тревога. Клиъруотър бързо се огледа, разбра, че вече няма опасност, и се отпусна. Кадилак се изправи, отиде до падналия Шакатак и го обърна. Безжизнените му ръце изпуснаха ножа. Клиъруотър отиде при него, после двамата отидоха при Торпедо, който лежеше промушен от тоягата за маркиране на територията на Д’Вайн. Очите им се срещнаха над безжизненото тяло.
    — Защо не ми каза, че си повелителка?
    Клиъруотър поклати глава смутено.
    — Досега не го знаех. Едва когато смъртта надвисна над теб, силата дойде в мен. Тя беше изпратена чрез мен. Тя използва моя глас да извика силите от земята, но аз не я направлявах. — Тя замълча и погледна тялото на Шакатак, неочаквано уплашена от ужасната сила, която беше освободила. — И не зная дали ще дойде отново.
    — Вратата на твоя ум е отворена. Ако извикаш силата, тя ще влезе. Мистър Сноу ще те научи как да я направляваш.
    Клиъруотър потрепери и потри ръце.
    — Тя ме плаши.
    — Мен също — съгласи се Кадилак. — Но това е добра сила. Не спаси ли ти живота ми?
    Клиъруотър поклати глава.
    — Не. Талисмана спаси живота ти. Неговата сила изтече чрез мен. — Тя погали нежно с пръсти раните по ребрата на Кадилак. — Ако можех да спася живота ти с един вик, щях да поваля Шакатак още преди да беше извадил ножа си. Но това не стана. Талисмана не разкри силата си, докато не разкри твоите сили. Ти се би смело като велик воин и пред лицето на смъртта отказа да опозориш племето си. Ти спечели слава. Ти имаш сърце и кръв на мечка и този ден ще бъде увековечен с огнена песен…
    — Аз лично ще избера думите — каза Кадилак и изпъчи гърди от гордост пред перспективата и новооткритата способност да пренебрегва болката, която туптеше в гърдите му.
    — Но само — твърдо каза Клиъруотър — ако удържиш на клетвата си пред Мистър Сноу. Никога отново да не действаш прибързано. Никога да не излагаш на опасност дарбата на думите.
    Кадилак вдигна високомерно рамене.
    — Ако съдбата ми е да бъда велик воин…
    — Тогава огнената песен, която аз ще изпея, ще разкаже истината за смъртта на тези лъвски сърца. Не от ръката на една смела мечка, която те нарекоха койот, а от един-единствен вик от устата на една кротка лисица!
    — Шъът! — изсъска Кадилак. — За кротка лисица зъбите ти са много остри.
    Клиъруотър сложи ръце на врата му.
    — Те хапят достатъчно нежно в тъмнината на нощта. — Отри нос о бузите му, после го целуна по устата. — Хайде ела да изкормим бързоногия.
    Изкормиха водача и го нанизаха на дългия прът за маркиране на територия. Под тежестта на мъртвото тяло прътът опасно провисна. Да го върнат в селището без чужда помощ означаваше да изоставят мъртвите мюти и оръжията им.
    Кадилак пусна пръта и каза:
    — Ти ще отидеш за помощ. Аз ще остана тук да пазя. Вземи арбалета на лъвските сърца. — Той опъна тетивата, като изохка от болка, постави стрела и й го подаде.
    Клиъруотър не го взе. Гледаше покрай него към равнината на север — дома на Бялата смърт.
    — Бягащи облаци — каза тя.
    Кадилак се обърна и погледна. Видя ниска прашна мъгла да виси във въздуха над един далечен хълм — знак, който показваше, че се движи група воини; тичаха с характерния си бяг с големи скокове, който позволяваше на мютите да изминават големи разстояния; понякога тичаха двадесет и четири часа без почивка, като спяха на краката си, както птиците на крилата си, направлявани от някаква мистериозна вътрешна навигационна система.
    Движещият се облак, носещ се срещу потъналата в сянка сиво-синя земя от другата страна, хванат от полегатите лъчи на слънцето, пламна в оранжев огън. Кадилак бързо зареди арбалета си.
    — Възможно ли е онези две врани да са отлетели да доведат още свои братя? — попита загрижен той. От опита си със силите на Мистър Сноу Кадилак знаеше, че ако повелителите се изтощят, силата им не се връща скоро. Ако онези, които сега тичаха към тях, бяха мародерстващи лъвски сърца…
    — Повдигни ме и ще ти кажа — рече Клиъруотър.
    Кадилак хвана ръцете си, така че Клиъруотър да може да се качи на раменете му, и пак изпъшка от болката в ребрата.
    Клиъруотър, която като повечето мюти, беше надарена с необикновено остро, почти като на ястреб зрение, видя златните пера върху шлемовете на тичащите и каза:
    — Мечки са… — Замаха буйно с ръце, след това скочи пъргаво на земята и погледна усмихната Кадилак. — Идват да ескортират триумфално своя воин-летописец до дома.
    След петнадесетина минути отрядът М’Кол мечки пристигна. Водеше го Мотор-Хед, най-безстрашният племенен брат на Кадилак. Силен млад воин, тежко сложен като мъртвия Шакатак, той беше напълнил не един, а два кола с глави. С него бяха Хок-Уинд, Чейнсо, Блек-Топ, Брас-Рейл, Стийл-Ай, Тен-Фор и Конвой, всичките носещи — според обичая — имена на сила, някога принадлежала на героите от Старото време. Всеки беше облечен според ексцентричната мода на воините мюти: кожените плочи, покриващи телата им, бяха украсени с трофеи и емблеми, доказателство за тяхното мъжество и храброст. Носеха безжизнените тела на Канонбол и Фриуей, провесени на прясно отсечени фиданки като мъртви бързокраки.
    Мотор-Хед заобиколи телата на Торпедо и Шакатак, кимна одобрително, после отиде до Кадилак и обгърна с ръка раменете му.
    — Добра работа, малък пясъчен червей. — И махна към телата на Канонбол и Фриуей.
    — Сигурно страшно си ги изплашил. Облакът от техния бяг се издигаше към небето като кула!
    Кадилак погледна скришом Клиъруотър. Тя му се усмихна и каза:
    — Той уби също и бързокракия.
    Тази новина предизвика одобрителни възгласи от племенните братя на Кадилак. Конвой преброи разклоненията на рогата.
    — Десет клона! Досега няма по-добър трофей.
    Мотор-Хед неохотно добави своето одобрение.
    — Така, пясъчен червей… борбата с думи не е ли достатъчна да ти запълни деня? Смяташ ли да се биеш, да ловуваш и да тичаш с мечките?
    Кадилак погледна подиграващия го Мотор-Хед.
    — Не става ли гъсеницата пеперуда? Защо един пясъчен червей да не стане воин, достоен да носи името на своето божество?
    Мотор-Хед се засмя и скръсти ръце.
    — Езикът ти хвърля искри, летописецо. А сега ръцете ти държат остро желязо. Ти осигури месо и ти дъвка кост. — Обърна се към другите воини: — Какво ще кажете, братя… не заслужава ли Кадилак да е един от нас?
    Един подир друг Хок-Уинд, Чейнсо, Блек-топ, Брас-Рейл, Стийл-Ай, Тен-Фор и Конвой протегнаха десните си ръце към Кадилак — пръстите бяха стиснати в юмрук, палецът вдигнат.
    Мотор-Хед свали украсения си с пера шлем-маска и го сложи на главата на Кадилак.
    — Добре дошъл, кръвни братко мечка! Нека ръката ти удря безмилостно и точно, нека сърцето ти бъде силно, нека името ти бъде почитано в огнените песни на нашия народ!
    — Хей-Ю! Хей-Ю! Хей-Ю!! — извикаха всички в хор. В очите на Клиъруотър блестяха сълзи на радост; тя вдигна ръце и произнесе традиционното одобрение. Беше вълнуващ момент на триумф, помрачен единствено от припадъка на Кадилак поради загуба на кръв.

Глава 4

    Съвместното честване на стогодишнината и церемонията по завършване на курса беше проведено в огромната величествена зала за свободен полет на Академията. Голият камък, от който беше построена, беше украсен с флагове и осветен от цветни лазерни лъчи, компютърно програмирани да създават поразяващи, непрекъснато променящи се светлинни картини.
    Когато петте хиляди зрители заеха определените им места, кадетите от деветте ескадрили и персоналът на Академията пристигнаха с маршова стъпка под звуците на флейти, медни и ударни инструменти от синтезатори и се подредиха с геометрична точност за инспекция от сановниците от Гранд Сентрал. Последва строяване и престрояване, хватки с оръжие, демонстрации на нападения, гимнастически упражнения.
    Наземните демонстрации заедно с най-хубавите видеозаписи от историята на Авиационната академия, прожектирани на гигантски екран, бяха кулминацията на демонстрацията, в която взе участие Стив Брикман.
    След церемониалното представяне на планеристите, видеообръщението на Джордж Уошингтън, 31-вият Генерален президент на Федерацията, и изглеждащите сякаш безкрайни речи на членовете на изпълнителната власт на Амтрак, които бяха пристигнали от Хюстън, от високоговорителите прогърмяха началните акорди на „Сините крила“ — историческия боен химн на Академията. Пет хиляди зрители се изправиха на крака и в един глас се присъединиха към хора от двеста души, към стиховете и мелодията, които съпътстваха последната маршова част. Сълзи на умиление течаха по бузите на ветераните пионери, когато музиката и гласовете изпълниха огромната кръгова арена; звукът се сля, сякаш чрез магия, с ритмичното пулсиране на лазерите и това аудио-визуално чудо, завладяващо сърцето и ума, бе върховният момент от успешния триумфален годишен парад.
    Когато последните думи на последния звънтящ припев заглъхнаха и сълзите бяха избърсани, химнът беше репризиран в безгласно диминуендо. Курсистите от първа и втора година напускаха с маршова стъпка естрадата под звука на заглъхващите барабанни удари, а трите старши ескадрили, сега гордо носещи новополучените крила на куртките си, бяха разпуснати пред официалната трибуна. След почти четири часа наземен парад кадетите от трети курс напуснаха редиците с широки усмивки, а техните настойници и роднини — някои дошли от най-далечните краища на Федерацията — станаха от местата си и слязоха да ги поздравят с прегръдки и ръкостискания; правеха се видеозаписи за албума на поделението.
    — Как си, отличнико?
    Стив се измъкна от ентусиазираната прегръдка на сестра си и приглади униформата си.
    — Роз…, няма ли най-после да пораснеш?
    — Вече съм пораснала. През февруари навърших петнадесет, не си ли спомняш?
    — Спомням си, разбира се.
    — Можеше да ме навестиш. Или най-малкото да ме поздравиш.
    — Забравих, червей. Честит рожден ден, когато и да е той. Доволна ли си?
    — И не ми завъртя дори един телефон, когато завърших медицинското училище.
    — Стив почти никога не ни навестява, знаеш това — каза Ани Брикман. Гласът й беше напълно лишен от злоба или укор. Беше просто изложение на факт. Ани, майка-настойница на Стив, отстъпи настрана, когато нейният роден брат Барт Брадли избута инвалидната количка на Джак Брикман през тълпата.
    — Щях да ти изпратя честитка, но бях зает.
    — Знаем, момчето ми. — За трите години, откакто беше напуснал дома, гласът на неговия баща-настойник беше заглъхнал до дрезгав шепот.
    Стив вдигна ръцете на своя баща-настойник от облегалките на стола и нежно ги стисна. Пръстите на Джак Брикман отвърнаха като треперещи пръсти на пиле. Трудно беше да се повярва, че тези ръце и това изхабено тяло някога са били изпълнени с твърда плът и достатъчна мускулна сила, за да побеждават много по-едри мъже.
    — Радвам се да ви видя, сър. Оценявам главоболието, което ви струва това пътуване.
    — Ако не го бяхме довели, той щеше да намери някой да го завърже за стола и да пристигне като багаж — каза Барт и потупа Джак Брикман по рамото. — Не е ли така, приятелю?
    Старият приятел отговори с мъчителен, задавен смях. Бащата-настойник на Стив беше тридесет и четири годишен. Джак знаеше, че до една година ще умре от лъчева болест. Всички го знаеха, но никой не се чувстваше тъжен от това, нито го приемаше трагично. Неговото упорито оцеляване досега беше истинско чудо. Малцина пионери доживяваха над тридесетте. Наистина повече от трекерите, изпълнявали операции над земята, загиваха преди това — убити в акция или изтеглили трик, или, по-жалко, екзекутирани пред телевизионни камери за нарушение на Първи кодекс.
    Живеещите под земята имаха по-голяма продължителност на живот, но дори и те не живееха вечно. Ани, която беше на тридесет и четири, и нейният брат, Барт, двадесет и девет годишен щабен офицер, никога не се бяха качвали на повърхността и не бяха боледували нито ден — и въпреки това щяха да умрат след четиридесет и втория си рожден ден. Защото въпреки забележителните успехи на науките за живота през последните три столетия тайната за дълголетие не беше открита.
    Най-старият трекер беше умрял на рекордната възраст четиридесет и пет години.
    Най-старият обикновен трекер.
    Настоящият Генерален президент на Федерацията беше — ако се съдеше по видеоизображенията му — жизнен шестдесет и пет годишен мъж, а неговият предшественик беше живял до осемдесет. Никой не беше обяснил на Стив защо е така. Но беше така. Джеферсънови бяха Първото семейство, защото живееха по-дълго от всички други. И живееха по-дълго от всички други, защото бяха родени да управляват Федерацията.
    Така се казваше в Наръчника.
    Стив прегърна своята майка-настойница.
    — Аз наистина работих много, Ани. Ще ми простиш ли?
    Ани се засмя.
    — За какво… че си четвърти от курса?
    — Трябваше да съм първи.
    — На мен четвърти ми звучи доста добре — каза Ани. — Джак не беше дори между първите двадесет.
    — „Орлите“ взеха три от първите четири места — каза Барт. — Никоя ескадрила не го е постигала досега.
    Стив се обърна към Барт.
    — Вие не разбирате, сър. Аз трябваше да съм първи. Трябваше да съм почетен кадет. Бях измамен.
    Лицето на Барт се стегна и добродушната му усмивка изчезна.
    — Тази твоя мисъл наистина е лоша, Стив. Системата не прави такива грешки.
    — Няма нищо лошо, ако едно момче иска да е най-доброто — каза Ани. — Ние го възпитахме да мисли така още преди да е проходил. И Роз също.
    Барт поклати глава.
    — Да искаш да си и наистина да си е съвсем различно. Едно момче и едно момиче не трябва да живеят с такава мисъл. Но да полагаш максимум усилия — това е съвсем друго. Това се очаква от всички нас. Точно както е казано в Книгата.
    Стив кимна почтително. Барт беше началник на военната полиция за територията на Ню Мексико. Младите мъже, които планираха да направят кариера, не спореха с началници на военната полиция. Дори и да бяха роднини.
    — Постарах се, сър.
    Барт го потупа по рамото.
    — Това е всичко, което може да направи човек. Всичко е премислено, момче. Семейството се е грижило за теб от деня на твоето раждане. По същия начин, по който се грижат за всички нас. Един трекер не бива да оспорва заповедта, която му е дадена, или мястото, което му е определено. Трябва единствено да се запита: „Полагам ли достатъчно усилия? Правя ли всичко, което е по силите ми?“
    — Точно така — каза Ани.
    Джак махна немощно с ръка.
    — Ти завърши. Това е важно. Бележките не означават нищо. Единственият начин, по който планеристът може да се докаже, е боят.
    — Точно така. — Роз хвана за ръка Стив и майката-настойница. — Сега някой ще ни снима ли преди брат ми да е станал толкова прочут, че да няма време и да говори с мен?
    Останалата част от следобеда премина в разглеждане на забележителности. Както при всеки парад по случай завършване, Авиационната академия беше отворена за разглеждане от роднините на курсистите от старшия курс. Храна и пиене се раздаваха безплатно в столовата — сервираха първокурсниците. Второкурсниците бяха разводачи из класните стаи и другите учебни помещения и правеха практически демонстрации на летателните съоръжения, симулаторите и оръжията. Стив се зае с инвалидната количка на своя баща-настойник, но след един час разглеждане, когато острозъбата змия в него изпълзя от тайното си леговище и започна да го гризе в друга част на тялото му, лицето на Джак Брикман помръкна. Ани му даде две хапчета клауд-найн, изпъкналите мускули на мършавия му врат се отпуснаха и той заспа наркотичен сън.
    Като видя това, Чък Уотърс, приятел от Б-полет, покани роднините на Стив да се присъединят към неговата компания от десетима оклахомци. Стив качи Джак Брикман с асансьора на офицерския етаж и откара количката до стаичката си. Сложи една възглавница на облегалката на стола, внимателно положи заприличалата на череп глава с отворена уста върху нея, скръсти изсъхналите отпуснати ръце, после седна на раираното легло и загледа безстрастно човека, който го беше отгледал. Единственият признак на живот беше леката конвулсивна въздишка, когато въздухът минаваше през гърлото на неговия баща-настойник. По някое време следващата година тези въздишки щяха да спрат. Щяха да извикат гробар, тялото щеше да отиде в крематориума, името на Джак щеше да бъде написано на стената на Авиационната академия.
    Още един отишъл си добър човек.
    Стив го погледа още малко, след това стана и започна да прибира дрехите и личните си неща във вещевата торба.
    — Може ли да вляза? — чу се глас.
    Стив се обърна. Дон Монро Лундквист, стройната русокоса планеристка, която според сметките на Стив беше единствената му сериозна конкурентка за първото място, стоеше на вратата. Синьо-бели акселбанти на почетен кадет висяха на дясното й рамо; голяма метална значка „Минитмен“ беше пришита на левия джоб на гърдите под сребърните крила.
    Стив сгъна последната си риза в торбата и каза:
    — Какво има?
    — Нищо особено. — Лундквист седна непринудено на леглото до вещевата торба на Стив. — Просто наминах да ти кажа „довиждане“. — Тя кимна към Джак Брикман. — Твоят баща-настойник?
    — Да…
    Лундквист видя двата златни двойни триъгълника на ръкава на Джак Брикман и тихо подсвирна.
    — Две шестици! Дванадесет години и два обяда в Белия дом с Генералния президент. Защо не си казвал, че настойникът ти е планерист ас?
    Стив вдигна рамене.
    — Такъв вид информация се разпространява само на база „трябва да зная“. — Дръпна ципа на страничните джобове на вещевата си торба и напъха още неща в средната част. — Как беше твоят обяд?
    — О… искаш да кажеш с ръководителя на Академията? Интересен. Съобщи ми първата ми задача. Назначена съм на „Биг Ред Уан“.
    — Това е добре — каза Брикман унило.
    „Биг Ред Уан“ беше популярното име на ешелона „Ред Ривър“. Той беше известен в цялата Федерация с вълнуващия успех на много експедиции срещу мютите; екипажът от пионери имаше ненадмината бойна характеристика и като резултат от неговата известност командирът на ешелона имаше право да избира най-добрите възпитаници на военните академии и специализираните училища. През последните двадесет години първите трима кадети от Академията бяха в разузнавателния екип на Ред Ривър. Стив беше планирал тази година да бъде един от тях.
    — Попитах за теб.
    — И?
    — Определен си за „Луизианската дама“… базирана е във форт Уърт. — Лундквист спря. — Гас Уайт също.
    — Сигурно ще е доволен — изръмжа Стив. Службата на „Биг Ред Уан“ традиционно се смяташе за най-важното първо стъпало по стълбата на успеха. — Той знае ли вече.
    Лундквист поклати глава.
    — Мисля, че ще ти достави удоволствие ти да му съобщиш.
    — Така е. — Стив хвана дългия цип на торбата. Докато го дърпаше, Лундквист сложи пръст на ръката му и бавно описа кръг. Очите им се срещнаха.
    — Да сложим ли бомбата в дулото?
    Стив издърпа ципа до края. Мислеше по предложението.
    — Искаш да кажеш тук? Сега?
    Лундквист погледна спящия Джак Брикман.
    — Притесняваш се да не се събуди?
    — Всъщност не. Той е на клауд-найн.
    — Ами тогава… — Лундквист го погледна очаквателно.
    — Ами тогава… може би друг път.
    Лундквист посочи спящия Джак Брикман.
    — Слушай. Той няма да се разстрои. За дванадесет години, прекарани на ешелони, сигурно е видял какво ли не. Права ли съм?
    Стив не отговори.
    Лундквист го дръпна за ръкава на парадната униформа и го принуди да пристъпи към нея. После притисна обутите си в панталон бедра в крака му.
    — Хайде, Брикман, никога не съм го правила с теб. А и след днешния ден може би никога няма да те видя пак.
    — Нищо не мога да направя по въпроса.
    — О, можеш. — Лундквист се изправи, хвана го през кръста и нежно се отърка в гениталиите му. — Пет седмици ще съм в ешелона на територията на мютите. След шест седмици може би ще съм мъртва. Осем седмици преди седемнадесетия си рожден ден. Ако ще съм в любимия ми бизнес, искам да имам удовлетворението, че съм била с най-добрия. — И без да чака отговор от Стив, тя свали вещевата му торба от леглото, затвори плъзгащата се врата, свали ципа на куртката му, след това бързо съблече униформата си и легна.
    Стив погледна своя баща-настойник. Главата на Джак Брикман беше климнала настрана върху възглавницата, отворената му уста подчертаваше хлътналите бузи. Вдигна ръката му и я пусна. Тя падна в скута му с характерна за дълбокия сън безжизненост. Стив се обърна към Дон Лундквист и се съблече, без да бърза. Огледа безучастно голото й тяло. Беше чудесна. Силна шия и хубави прави рамене, добре подчертани мускули без излишните буци, към които се стремят някои хора. Стив легна до нея.
    Лундквист прокара оценяващо ръка по рамото му, после по гърдите и до устните.
    — Аз наистина изпитвам удоволствие от теб, Брикман. Как сме могли да чакаме цели три години?
    Стив потрепери.
    — Били сме заети, предполагам. Добре, как го искаш?
    Дон го лизна по устата.
    — По всички начини, които доставят удоволствие. — Тя се завъртя с гръб към него. Под дълбокия ултравиолетов тен раменете й бяха покрити с лунички. Макар че отдавна се къпеха заедно, Стив никога не го беше забелязал. Той пъхна ръката си под нея и я сложи върху малките й гърди. Дон грабна другата му ръка преди той да е решил какво да прави с нея и я пъхна между краката си. — О, да — промърмори тя. — Да, така! — Изви шия и потри лицето си о неговото.
    Стив затвори очи и си представи как тя го прави с онзи мръсник Гас Уайт. И с другите момчета. Как казва същите неща, реагира по същия начин. Беше общоприет факт, че в края на курса почти всеки го е правил с всеки друг. Не беше кой знае какво. Ако си склонен към това — а повечето момчета бяха, — го правиш редовно.
    Брикман не беше склонен. Но не си съставяйте погрешна представа за този млад мъж. На него не му липсваха никакви жизнени части, нямаше проблеми с големината нито беше лишен от нормалните желания, присъщи на младите хора на неговата възраст. Неговото доброволно въздържание просто отразяваше прагматичното му отношение към живота.
    Брикман не беше прекрачил границите поради простата причина, че — макар че трябваше да си позволи малко отпускане — това не беше част от учебната програма. Не се присъждаха точки за слагане на бомба на жени кадети. Дори не се разглеждаше като надежден начин за спечелване на приятели или влиятелни хора. Следователно това не стоеше в неговия списък на приоритети. От друга страна, тъй като беше Брикман, той не би понесъл мисълта да прави нещо не както трябва и сега, когато беше позволил на Дон да го има, искаше да го направи както си му е ред.
    Дон притисна задника си в слабините му. Беше горещ като пещ. Не му беше за първи път, но беше за първи път от години. Беше заровил спомена за това дълбоко в дъното на мозъка си. Сега този спомен нахлу, загрявайки тялото му, и той забрави, че на по-малко от две крачки е инвалидната количка с неговия баща-настойник и че всеки момент могат да дойдат останалите му роднини.
    Половин час или може би един час по-късно, след като го бяха правили във всички възможни положения, освен подпрени на стената, те лежаха един до друг задъхани. Телата им бяха покрити с пот.
    Лундквист си пое дъх и прошепна в ухото му:
    — Искаш ли да намина още веднъж?
    — Да — отвърна Стив.
    — Добре. — Лундквист стъпи на пода и се изправи. — Беше добре. Точно както трябва. — Прекара ръка по гърлото си, между малките гърди, по плоския си твърд корем. — Нуждая се от душ, но, хм, мисля да го отложа за у дома.
    — Много се пътува до Уичита — отбеляза Стив. Лундквист беше дошла от най-северната база на Федерацията — област Монро в Канзас, открита през 2886. Най-новата. — Семейството ти тук ли е?
    — Че как? — каза Лундквист. — Доведоха цялата база.
    Докато тя се обличаше, Стив я изучаваше и мислеше за това, което бяха правили допреди минута. То беше извикало в тялото и мозъка му отдавна забравени желания. Слагането на бомбата в дулото с нея му беше доставило безспорно моментно удоволствие, но това беше нещо, без което можеше да живее. Да си позволи да се нуждае от други хора по този начин… да им позволи да се доближат толкова до него беше опасен лукс. Правеше го уязвим.
    — Така… — каза Стив. — Тогава „довиждане“.
    — Да… ние имаме резервация за совалката в четири. — Лундквист погледна часовника си, след това дръпна ципа на парадната си куртка и нагласи почетните кадетски акселбанти.
    Стив с радост би я удушил с тях.
    — Късмет и, хм… успешно преследване.
    — На теб също. — Брикман я погледна в очите и се усмихна топло, когато си стиснаха ръце. — И не се натягай, чу ли? Ти си номер едно. Не е необходимо да го доказваш навсякъде на мютите.
    Той я потупа по рамото. Лундквист го погледна от вратата с плътно стиснати устни.
    — Знаеш как да направиш приятелят ти да се чувства добре, Брикман, но под тази твоя от топла по-топла усмивка ти си един долен кучи син.
    Стив я погледна спокойно и продължи да се облича.
    — Част от моята екипировка за оцеляване.
    — Знаеш ли какъв ти е проблемът? — Лундквист не изчака за отговор. — Мислиш се за различен. Толкова упорито работеше да станеш номер едно, че нямаше време да станеш един от нас. Това плаши хората. И това е лошо… защото един ден може да ти потрябва приятел.
    — Нещо друго? — попита Стив невъзмутимо.
    — Да — каза Лундквист и потупа значката „Минитмен“ на джоба на куртката си. — И ти, и аз си скъсахме задниците от работа да спечелим това. Просто искам да знаеш, че каквото и да си направил погрешно, в моята книга ти все още си най-добрият.
    Стив скромно сви рамене и вдигна ципа на панталоните си.
    — Времето ще покаже…
    — Наистина ще покаже — съгласи се Лундквист и преди да излезе, добави:
    — О, щях да забравя… честит рожден ден.

Глава 5

    Два дни след триумфа над Шакатак Кадилак отиде с Клиъруотър и Мистър Сноу навътре в гората. Намериха една поляна край реката и седнаха върху килим от червени треви и листа. Зад тях на всички страни черно-кафявите стволове на секвоите стояха на стража като гигантски воини. Тук-там през дебелия балдахин от листа проникваха слънчеви лъчи и хвърляха светли петна върху морето от папрат, която растеше около чепатите корени на дърветата.
    Кадилак слушаше внимателно как Клиъруотър задава въпроси на Мистър Сноу относно новооткритата си сила, която, също като удивителната памет на Кадилак, беше дарба от Небесните гласове, изпратена с благословията на тяхната Велика майка Мо-Таун. Мистър Сноу обясни много неща, като подчерта, че усилието, необходимо за направляване и пригаждане на силата към волята изтощава жизнената сила на повелителя. По такъв начин колкото е по-голяма силата, която се освобождава, толкова повече енергия е необходима да се контролира тя. Голямата сила трябва да се извиква само в критични ситуации, защото в неопитни ръце тя ще доведе до смъртта на онзи, който я е извикал.
    Затова Клиъруотър беше припаднала, когато беше спасила Кадилак от Шакатак; повелителят остава слаб, след като силата е минала през тялото му. Той или тя трябва след това да чака да се възстанови преди силата да може да бъде използвана отново. Следователно във времена на опасност талантът на повелителя трябва да се използва разумно, иначе може да се окаже, че силите му са изчерпани, когато са необходими най-много.
    Когато дойде ред на Кадилак да говори, той каза:
    — Аз съм затруднен, че не чувам Небесните гласове.
    Мистър Сноу се усмихна.
    — Ще ги чуеш, когато си готов да слушаш.
    — Научи ме как да слушам.
    Мистър Сноу поклати глава.
    — Главите на младите са пълни със звуците на света. С фанфарите на суетна слава. С тъмния шепот на земни желания. С възрастта твоето вътрешно ухо може да се научи да се затваря за такива шумове. Само тогава ще откриеш, че големите истини са дарове, които идват обгърнати от тишина.
    — Аз имам дарба, за която още не съм говорил — каза Кадилак.
    — Ученикът не трябва да скрива познание от своя учител — каза Мистър Сноу.
    Кадилак се засмя.
    — Нищо не е скрито от теб, древни.
    — Вярно — призна Мистър Сноу. Очите му трепнаха. — Макар че аз не изпращам ума си в твоята колиба в тъмнината на луната.
    Клиъруотър сложи ръце върху носа и устата си и погледна Кадилак през пръстите си.
    Кадилак пое дълбоко дъх да избегне заекването от смущение.
    — Не съм говорил, защото не бях сигурен дали наистина е дарба, или само халюцинация, предизвиквана от пол у празен мозък. — Той замълча. — Виждам… картини в камъните.
    Мистър Сноу кимна сдържано. Клиъруотър слушаше с широко отворени очи.
    — Не във всички камъни — обясни Кадилак. — Само в онези, които са… — Той затърси точната дума.
    — Виждащи камъни — каза Мистър Сноу.
    — Да. — Кадилак взе от брега на потока един гладък камък, голям колкото ябълка.
    — Този нищо не казва. — Той прокара пръст около него. — Виждащите камъни имат пръстен от мека златна светлина. Не мога да я видя винаги, но когато държа такъв камък в ръката си и се съсредоточа върху него, виждам картини. Дали те са в камъка, или в моя ум не мога да кажа, но… — Кадилак поклати глава и въздъхна със съжаление — аз не ги разбирам.
    Мистър Сноу кимна отново.
    — Силата се усвоява трудно. Картините, които виждаш, може да са от миналото или от бъдещето. Те са от мястото, където е лежал камъкът. Съхранени памети, видения на неща, които ще се случат запечатани като отражения на изпълненото с образи небе върху повърхността на безкрайната Река на времето.
    — Можеш ли да ме научиш как да усещам тези неща?
    Мистър Сноу поклати глава.
    — Не. Умението на гадателството не може да се учи. Онзи, който има дарба, трябва сам да се научи да я използва.
    — Значи — каза Кадилак — аз съм летописец и пророк. Не може ли някой ден в бъдеще да получа и дарбата на повелител… както я получи Клиъруотър?
    — Може би — каза Мистър Сноу.
    Кадилак погледна внимателно стария човек и изправи рамене.
    — Сянката на Талисмана е върху мен — каза дръзко той. — Ще стана ли Тройнонадарения?
    Мистър Сноу затвори очи, сякаш търсеше просветление. Клиъруотър мълчаливо се пресегна и хвана ръцете на Кадилак. Очите им се срещнаха за кратко, после се върнаха на Мистър Сноу, но той дълго не каза нищо нито отвори очи.
    — На този въпрос не мога да отговоря — каза накрая Мистър Сноу. — Аз не скривам нищо. Не зная. Много пъти съм чувствал пръста на Небесните гласове да сочи към теб, но сега знам, че мислите ми са били пресилени от желание да видя Талисмана да влиза в света преди аз да отида на Високата земя и… — Мистър Сноу тихичко се засмя — … от недостойната идея, че съм избран да бъда негов учител. — Той въздъхна. — Ти може би. — Мистър Сноу посочи Клиъруотър. — Тя може би…
    — Но тя не е летописец! — извика Кадилак. — Не се ли казва, че Тройнонадарения ще е летописец, повелител и пророк?
    — Предсказанието наистина е такова — съгласи се Мистър Сноу. — Но преди шест дни кой от нас знаеше дарбите, които притежава Клиъруотър? И преди колко време ти намери първия си виждащ камък?
    — Преди две или три години — отговори нацупено Кадилак.
    — Нека ти напомня пророчеството — каза Мистър Сноу. — Мъжко дете или женско дете може да бъде. И никой няма да знае кой е Тройнонадарения, докато земята не даде знак.
    Кадилак го погледна разочаровано и попита негодуващо:
    — Сигурен ли си, че Небесните гласове не са говорили за това по-конкретно?
    Мистър Сноу разпери ръце в престорено отчаяние и погледна и двамата със състрадателен поглед.
    Клиъруотър се усмихна съчувствено.
    — Те говориха, но значението на думите е замъглено — отвърна Мистър Сноу. — Не мога да те успокоя.
    — Нека аз преценя това — каза Кадилак.
    — Добре — съгласи се Мистър Сноу. — Те ми казаха, че Талисмана ще има общо с теб.
    Кадилак погледна изненадано Клиъруотър, след това се обърна към Мистър Сноу.
    — Тоест има шанс да не съм само аз, така ли? А някой, когото познавам сега… или някой, с когото ще се запозная?
    Мистър Сноу се надигна да стане.
    — Почакай! — извика Кадилак. — Нали това включва и мен?
    Мистър Сноу повдигна рамене и се изправи.
    — Това означава, каквото казва. Ти си летописец. Разтълкувай го.

Глава 6

    Минути след като пристигна в жилището на роднините си, Стив легна и спа цели два дни и две нощи. Безмилостният темп на последната година в Авиационната академия плюс допълнителният адреналин, напомпан в тялото му при последните изпити и самостоятелния полет над повърхността, бяха претоварили ума и тялото му. Чак когато се отърси от чувството, че ще бъде събуден от безжалостния електрически звънец, натрупаната от месеци умора изчезна. Докато лежеше, той почувства болезнената умора да се оттича от костите и плътта му, да се оттегля във всички посоки като бавно горящ огън; тялото му се изпълни с монотонна нежна болка, която проникваше във всички фибри, процеждаше се от всички пори. До момента, когато стана непоносима и го обви тъмнина.
    Районът Рузвелт — мястото, където Стив беше отрасъл и където беше ходил на училище и с което той се идентифицираше с второто си име — беше оперативен щаб и база на десетхилядна дивизия трекери. Сравнен с Гранд Сентрал той беше без никакви излишества и имаше атмосферата на фронтови град, но беше различен от всичко друго, построено от новаторския запад. Беше самозадоволяващ се миниград на много нива. Една термитна колония от хора с въздушно кондициониране и телевизия във всяка дупка, разположена на хиляда и петстотин фута под повърхността в скалите под град Санта Фе отпреди Холокоста. Подобно на всички други някога големи градове на Съединените щати, сега той не беше нищо повече от точка на наземната карта, но името му оставаше, защото то маркираше географското местоположение на базата на Федерацията под земната кора.
    Градоустройственият план на Рузвелт/Санта Фе следваше стандартния концентричен план, разработен от инженерите на Гранд Сентрал през осмото столетие. Основно той се състоеше от централен площад, заобиколен от два кръгови транспортни тунела с радиус съответно една и две мили. Други осем транспортни тунела, разположени като спици на колело, свързваха площада с първа и втора кръгови магистрали. На всяка пресечка имаше огромни вертикални шахти (изкачване на две нива или спускане на четири) с жилищна площ, работилници и комунални площи, построени встрани — подобно на небостъргачи, обърнати наопаки. Куполообразният център на район Рузвелт беше известен като площад Ню Дийл; Али и Джак Брикман имаха тук квартира на ниво три–8 на североизток, близо до 2-ра шахта, известна като Дълбоката долина Тенеси.


    Стив се събуди чак сутринта на третия ден. Болезнената умора беше изчезнала, но костите му се бяха превърнали в желе. Чувстваше се изцеден, останал без енергия, и не бяха необходими много увещания от страна на Ани да остане в леглото. Роз, сестра му, му донесе табла със закуска от столовата на ниво три и остави до него дистанционното за телевизора.
    Федерацията осигуряваше на трекерите девет телевизионни канала. 1 и 2 даваха достъп до архив/банка данни; 3, 4, 5, 6 бяха образователни програми, обхващащи широка гама дисциплини; 7 — професионални умения; 8 беше развлекателен канал, предлагащ разнообразни военни игри, като например популярната „Застреляй мют“. С чувството, че има право да си почине от учебни занимания и че през последните три години се е обучавал достатъчно много да убива мюти, Стив избра девети канал — обществения канал, — който иначе гледаше рядко. Предаванията на обществения канал съдържаха почти изключително вдъхновяващи програми, певци на банални балади за синьото небе, новини от Гранд Сентрал, разнообразявани със затъпяващи „местни новини“.
    Една такава местна новина вървеше сега. Репортаж от мястото на събитието за работни групи от млади ентусиасти. Един сериозен нещатен дописник от район Рузвелт, който настояваше да бъде наричан Рон, поставяше серия от парливи въпроси на един изпотен, прашен, учтиво внимателен тринадесетгодишен ръководител на група.
    — Колко метра скала мислите, че са изкопали момчетата и момичетата днес, Даг?
    Благодаря и лека нощ. Стив изключи телевизора и дояде останалата част от закуската си, загледан в празния сив екран.
    След четири дни виртуално бездействие естественото ниво на енергия на Стив се възстанови и той започна да става неспокоен. Изпитваше желание да говори повече със своя баща-настойник, но Джак не можеше да поддържа смислен разговор. След размяна на две или три реплики се изтощаваше, гласът му отслабваше и той губеше нишката на разговора.
    Междувременно Ани Брикман, която се грижеше за Джак, работеше зад щанда на трапезарията на трето ниво Юг. С изключение на старшите щабни офицери — като Барт — всеки в базата на трекерите, независимо от квалификацията си, трябваше всеки месец да полага определен брой часове общественополезен труд. На теория под общественополезен труд се разбираше всичко, което беше свързано с работата на базата; на практика това обикновено означаваше изпълнение на рутинни нискоквалифицирани задачи от приготвяне на храна и работа в пералнята до метене на пътя и изхвърляне на отпадъци.
    Стив влезе в стаята на сестра си. Роз си стягаше вещевата торба и от време на време хвърляше по едно око към поставения на масата до леглото телевизор. Беше пуснала видеофилм с лекция по генетика от подготвителното медицинско училище.
    Стив натрупа възглавниците една върху друга и се настани удобно, сложил крака върху леглото.
    — Кога заминаваш?
    — Утре — каза Роз. — Записването ще започне другата седмица, но искам, докато съм свободна, да разгледам Гранд Сентрал.
    — Да… казват, че наистина си заслужава. — Стив разсеяно гледаше цветната диаграма на екрана. Звуковият съпровод беше с непонятни за него думи. — Това ли ще специализираш… генетика?
    Роз кимна.
    — Това е единствената област, в която все още има възможност да се извърши забележително откритие, което да промени бъдещето. Можеш ли да си представиш какво ще е, ако всички живеем два пъти по-дълго… докато станем на осемдесет… няма ли да е чудесно?
    — Да… ще е страхотно.
    Роз се усмихна.
    — Всъщност избрах генетика, защото Институтът по геронтология е единственият медицински център с неограничени условия за изследователска работа. Кой знае? Може би ще стана известен учен.
    — Трябва да станеш — съгласи се Стив.
    — При условие че се подготвя добре. Всяка година последните тридесет процента по успех курсисти автоматически отпадат. — Роз направи жест, сякаш си прерязва гърлото. — Там няма презаписване.
    Стив потрепери.
    — Ти вече имаш средно медицинско образование. А пък ако не искаш да превързваш рани и да предписваш прахчета в някоя клиника, винаги можеш да отидеш в хирургическия екип на някой от ешелоните.
    — И да завърша като татко Джак? — Роз сбърчи нос.
    — Може би — каза Стив. — Но преди това може би ще спасиш живота на големия си брат или на някои други момчета като него.
    Роз се усмихна.
    — Ти ще оцелееш. От онова, което съм чула, тези експедиции са нещо като разходка. Е, може би въздухът ще те поизгори, както е изгорил татко Джак, но недей да ми казваш колко опасно е да се биеш с мюти. Знаеш ли какво? Когато ги гледам на онези снимки от програмите по история и слушам как живеят, изпитвам жал към тях. Те са грозни като буболечки и ние ги избиваме, сякаш са буболечки…
    — И не са по-добри от буболечки — прекъсна я Стив.
    — Добре, съгласна съм — каза Роз. — И аз мачкам буболечките като теб. Но когато петата ми ги настъпи, понякога се питам дали буболечките нямат право да живеят също като мен. Иначе защо ще съществуват? Може би онзи, който е създал Първото семейство, е създал и буболечките. И може би тогава е създал и мютите.
    Стив погледна сестра си.
    — Знаеш ли какво? Откакто растем заедно, си имала доста странни идеи, но тази е най-странната.
    — Все пак може би е така, нали? — настоя Роз.
    — Възможно е — отговори Стив. — Но аз няма да допусна това да ме разстройва. През последните три години съм обучаван да отида там и да убивам мюти и смятам да го правя.
    — Върви — каза Роз. — Знам, че се иска кураж да излезеш горе. Федерацията се нуждае от хора, които да чертаят граници и да създават попътни станции. Това е опасно — дори само да си там — и аз те уважавам за решението ти да убиваш. Но както няма да те съжалявам, ако си счупиш пръст на крак, мачкайки буболечка, така няма да се отнасям към теб като към герой за убийството на беззащитни мюти…
    — Какво искаш да кажеш с това „беззащитни“? — попита раздразнено Стив. — Тези същества с бучки по главите убиват хора. Всички знаят какво правят с мъртвите пионери. Отрязват им главите и краката. Плюс всички други дреболии. А ако те уловят жив, те одират и после те опушват на огън, за да станеш вкусен, и през зимата си режат от теб парче по парче. „Беззащитни“ — ха! Те имат оръжия, Роз. И знаят как да си служат с тях.
    Роз се засмя.
    — Стига, Стив. Знаеш, че това са просто подстрекателски приказки, предназначени за пионери. Тези същества с бучки по главите… както ги нарече ти… не знаят дори имената на дните.
    — Добре, признавам, че не са много интелигентни. Но и не са толкова тъпи, както ги представяш. Какво искаш да докажеш? Искам да кажа… на чия страна си все пак?
    Роз седна на съседното легло и хвана Стив за раменете.
    — На твоя, глупчо. Само че… — Роз направи тъжна физиономия. — Не зная. Само че когато човек се занимава с генетика и стигне до въпроса за възникването на живота, започва да мисли за много неща. И да си задава много въпроси. И когато разбере колко малко знае за възникването на живота и вероятната сложност дори на най-простия вид клетка… просто една от милиардите, които съставят човешкото тяло… той не може да престане да чувства, че може би трябва да се запита дали постъпваме правилно, като изпращаме момчета като теб да убиват още мюти.
    — Но мютите не са хора, Роз. Това не е нещо, за което съм мечтал. Джак е прекарал много години там. Забрави ли историите, които ни разказваше?
    Роз поклати глава и се усмихна.
    — Някои от тези истории не ми дават да заспя нощем. — Тя стана, затвори вратата, включи телевизора, усили звука и седна на леглото.
    Стив се намръщи и посочи телевизора.
    — Трябва ли да търпим това?
    — Да. — Роз седна по-близко до брат си. — Не искаш ли да послушаш малко музика?
    Стив се наведе внимателно назад върху натрупаните възглавници.
    — Каква?
    — Такава, която ти е приятна. Блекджек… какво друго?
    — Да не си луда? — изсъска Стив. — Не искам да я чуя дори от километър. Изхвърли я, Роз. Отърви се от нея… бързо. — Една тревожна мисъл мина през ума му и той се изправи. — Къде е? Взе ли го с тебе?
    — Разбира се, че не съм. — Роз го бутна обратно на възглавниците. — Успокой се. Има едно момче…
    Стив сложи ръце върху устните й.
    — Не искам да знам нито за това момче, нито за нищо. Не се забърквай, Роз. Знаеш, че ако ни хванат, ще имаме големи неприятности.
    Роз се усмихна.
    — Може би си прав. Говори се, че това момче се занимава само с материал, забранен от Първи кодекс.
    — Говори тихо — каза Стив. — И престани да си правиш майтап. Това не е шега.
    — Пускал ли си някога блекджек?
    — Не. И нямам намерение.
    Роз се усмихна.
    — Защото е против правилата?
    Стив я погледна мълчаливо, после отмести поглед.
    — Питал ли си се някога защо е против правилата? — Роз обърна лицето му и го принуди да срещне предизвикателния й поглед.
    — Знаеш защо имаме правила — отговори Стив. — Това е единственият начин, по който хората могат да живеят заедно. — Той стисна устни, когато тя въздъхна уморено. — Това е написано още на първа страница.
    — Зная какво е написано в Наръчника. Но това не е единственият начин — настоя Роз. — Ако на хората са дадени правила, по които да живеят… граници, които не трябва да преминават… това означава, че от другата страна на тази разграничителна линия има съвсем различен начин за живеене.
    — Разбира се — каза Стив. — Хората са го опитали преди хиляда години. И какво се е случило? Анархия, безредие, хаос. Градовете са изгорели. Светът със синьото небе е станал един голям отровен адски огън, от който са се родили мютите.
    — Да, зная историята — прошепна Роз. — Случило се е нещо лошо, но никой от нас не знае какво… или колко лошо всъщност е било. Знаем единствено онова, което Първото семейство е сметнало за уместно да ни каже. Може би… — тя се поколеба — може би по някакви други начини животът е бил по-добър от сегашния.
    Стив се засмя.
    — Луда ли си? Без Джеферсън не би имало живот! Ако Първото семейство не е формулирало тези правила, Федерацията нямаше да съществува.
    — Да, но…
    — Престани, Роз! — изсъска Стив. — Не искам да слушам повече тези глупости.
    — Добре — отговори Роз с презрителен смях. — Не се тревожи, няма да направя нищо, което да навреди на кариерата ти.
    — За твоята кариера мислех — сопна се Стив.
    Роз, изглежда, не беше убедена.
    — Не се шегувам — ядосано каза Стив. И ако ще сме честни, поне двадесет процента от загрижеността му бяха за сестра му. Той хвана ръцете й. — Тези твои налудничави идеи… този ренегатски разговор. Ти не можеш да разсъждаваш така, след като отидеш в Гранд Сентрал. Какво ти става?
    Роз стисна устни, после наклони глава на една страна и загледа стиснатите си ръце.
    — Може би имам нужда брат ми да се грижи за мен.
    Очите им се срещнаха.
    — Това не може да стане, Роз — тихо каза Стив. — Зная, че наистина не поддържам връзка с теб… но аз мисля за теб и…
    — А как беше, когато и двамата бяхме в гимназията?
    — Нещата се променят. Хората също.
    — Аз съм човек и в мен нищо не се е променило. — Роз се наведе и нежно го целуна по устата, после се изправи с въздишка. — Даваш ли си сметка, че след тази седмица ние може би никога няма да се видим?
    Стив се усмихна.
    — Такъв е животът, Роз. С плач нищо не може да се промени.
    — Не се каня да плача. — Роз пое дълбоко дъх. — Има нещо, което исках да ти кажа. — Тя замълча нерешително. — За нас.
    — Какво?
    — Ние с теб сме различни. Не сме като Джак и Ани. Или другите. Аз се чувствам близко до теб по начини, които не мога да обясня. Нямам предвид как беше преди да отидеш в Академията. Имам предвид по начини, които не разбирам. Никога ли не си се чувствал така?
    Неочаквано Стив се почувства неспокоен.
    — Не съм сигурен. Дай ми пример.
    Роз стисна ръцете му по-силно и захапа долната си устна. Накрая каза:
    — Спомняш ли си онзи ден, когато най-после се събуди и ти донесох закуска?
    — Как мога да го забравя? — каза Стив. — Това се случи за първи път през целия ми живот.
    — Дръж се сериозно — сопна се Роз. — Спомняш ли си как ми разказваше как си излязъл на десето ниво и за полета… и какво си почувствал, когато си излязъл над повърхността? — Роз понижи глас. — Онези неща, които си чувствал вътре в себе си. Страхът от връщане обратно вътре. — Очите на Стив се разшириха. — Не се тревожи, няма да кажа на никого. Но спомняш ли си, че те попитах кой ден и кой час е било, когато си направил този полет?
    — Да — прошепна Стив.
    — И ти ми каза. Но не ме попита защо искам да зная. — Роз прикова очите си в неговите. — Знаеш ли защо попитах?
    Стив я погледна.
    — Защо?
    Роз отговори с колеблив шепот.
    — Защото… защото знаех, че си горе. Чувствах всичко, което си чувствал ти… Когато се е случило. Изпитах същия страх, че ще бъда заровена жива, когато си се колебал, преди да рулираш под вратата на платформата. Бях в лабораторията с класа. Неочаквано изкрещях. Аз… мислех, че таванът ще падне и ще ме затрупа. Всички помислиха, че съм полудяла. Никога не съм изпитвала такива чувства.
    Стив се опита да измъкне ръцете си от нейните, но Роз стискаше с неочаквана сила. Думите се лееха от устните й.
    — Аз видях всичко, Стив. Червените дървета, планините, слънцето, светещо върху водата, облаците, белите пясъчни вълни. Аз бях горе с теб.
    Неочакван ужас обхвана Стив.
    — Опита ли се да ми говориш чрез ума си? Твоя глас ли чух?
    — Може би. Имаше и други гласове.
    — Да — прошепна той.
    — Откъде идват?
    — Не зная — каза Стив.
    — Защо се случва с нас? — прошепна Роз разтревожено. — Защо сме различни?
    Стив усети, че му се завива свят. Ушите му бучаха. Почувства, че устните му мърдат; чу далечен глас да казва: „Не зная. Не зная.“ Но друга част от него знаеше, че вълната от ужас, която беше заляла тялото му, е генерирана от съзнанието, че отговорът на въпросите на Роз е заключен в неговия ум. Зад врата, която той не се решаваше да отвори. Врата, която беше заключена от други, защото тя скриваше тайна, която можеше да разруши Федерацията Амтрак.


    Рано на следващия ден Стив стана и отиде в управлението на военната полиция на площад Ню Дийл, където — с помощта на една видеограма, дадена му от Барт — получи разрешение да придружи сестра си до Гранд Сентрал, преди да се яви в щаба на пионерите във форт Никсън-Уърт. Ани Брикман отиде с Джак до метрото да ги изпрати. Совалката от Финикс пристигна, Роз и Стив качиха вещевите си торби и се обърнаха да се сбогуват с настойниците си.
    — Довиждане, татко Джак — каза Роз, целуна стария човек по челото и го погали нежно по главата. Устните на Джак помръднаха в отговор, но не излезе никакъв звук.
    — Довиждане, сър — каза Стив, клекна на едно коляно до инвалидната количка и обгърна с ръка своя баща-настойник. Неочаквано треперещата ръка на Джак стисна другата му ръка здраво и силно, сякаш умиращият човек беше мобилизирал и последната капка енергия в изтощеното си тяло за последната прегръдка — онази, с която неговият повереник щеше да го запомни.
    — Довиждане, Ани. — Стив и Роз прегърнаха своята майка-настойница.
    Високите скули на Ани почервеняха и обикновено твърдата й брадичка затрепери.
    — Пазете се… И винаги вършете само добри дела. Разбрахте ли?
    — Не се тревожи, Ани — каза Стив. — Ти наистина ще се гордееш с нас. — Стисна ръката й и се качи на совалката. Въздухът засъска в буталата, които почнаха да затварят плъзгащите се врати.
    Роз целуна набързо Ани по бузата и влезе в купето. Ани се държа за вратата, докато тя не се затвори. Роз извика през стъклото:
    — Ще се обадя довечера!
    Стиснала устни, Ани кимна и замаха с две ръце. Совалката потегли.
    Само една четвърт от вагона, за който Стив и Роз имаха билети, беше пълна. Повечето от пътниците спяха или гледаха телевизия със слушалки на ушите. Възседнала монорелса и движена от мощни линейни индукционни електродвигатели, совалката полетя през тесния тунел, чиято сива тъмнина се разнообразяваше само от пробягващите бели ленти, маркиращи разстоянието.
    Макар че най-близкият пътник беше през четири редици и нямаше никаква възможност да ги чуе, никой от двамата не спомена за тайните, които бяха споделили предния ден. Стив и Роз не знаеха нищо за телепатията, нямаха дори дума за нея и бяха страшно изплашени от особеностите, които неволно бяха разкрили — или използвали. Ако се разбереше, че са „различни“ в едно общество, чиято структура и ценности бяха основани на пълно съгласие до втръсване, на колективно групово действие и монолитно единство, това щеше да доведе до крайно нежелани последици. Отклонението в поведението беше знак за потенциална измяна, нарушение на Втори кодекс, което водеше до арест и продължително лечение — известно като препрограмиране.
    Никой от тях не искаше да рискува. Стив знаеше, че Роз има свои планове и мечти за бъдещето; съзнаваше, че успехът лежи в подчинението като скачането на добре обучени кучета през определените обръчи. Както беше казал Барт — „системата не прави грешки“. Само хората грешат. Хората се провалят, не системата. Опитът за перчене водеше само до проблеми и за упоритите нарушители това можеше да се окаже дори фатално. Стив вече беше майстор на дисимилацията. Беше разбрал на много ранна възраст, че в едно общество, чиито членове непрекъснато са поощрявани да проявяват във всяка постъпка в живота си седемте големи качества на трекерството (честност, лоялност, дисциплина, посветеност, храброст, интелигентност и умение), притежаването на осмото качество — лицемерие — е фатално за всеки, който има намерение да достигне до върха.
    Роз беше различна. Всъщност тя дълго вярваше, че седемте велики качества, обезсмъртени от жертвата на минитмените и форейджърите, за които сега се казваше, че са съхранени в Първото семейство, са ръководни принципи, по които всеки трябва да живее; и наистина всички живееха по тях. Но сега дори и тя беше започнала да нарушава правилата. Тя се учеше. Бързо.


    Прекараха три дни в разходки из столицата на Федерацията. Всичко беше много по-голямо и много по-величествено от района Рузвелт и макар че вече беше излизал над земята, Стив ахна, като видя истинските размери и блестящото великолепие на площад „Джон Уейн“. Огромен, дълбоко разположен купол — с диаметър една миля и височина половина, — отворен към пет великолепни тунела, всеки дълъг по цяла миля, известни като алеи. Те излизаха от купола и образуваха лъчите на звезда — символът на Тексас, вътрешния щат, основателя на Федерацията.
    Самите шахти също бяха различни. В Рузвелт, където функционалността все още беше от първостепенна важност, жилищните участъци бяха построени около страните на шахтите, но в Гранд Сентрал — в съвсем новата шахта Сан Дансинто — в средата беше издигната огромна кула, чиито стени бяха изрязани, за да образуват серия от вътрешно свързани тераси, засадени с вечнозелени дървета, храсти и тучна зеленина.
    От върха на тази вертикална каменна градина по скалите течеше вода, събираше се във вирове, ручейчета и водопадчета, плискаше се и се втурваше надолу през зеленината в езеро с формата на подкова около калдъръмената основа на кулата. Достъпът до сградата на нива две и три беше през тесни сводести алеи.
    Стив гледаше с отворена уста и се чудеше на водата, която се плискаше по хитроумно подредените тераси и пълнеше каменни вирове — които на свой ред пълнеха други под тях, и завършваше с едно последно плъзгане по гладката скална повърхност, за да се излее в езерото под краката му.
    Роз видя няколко тъмни сенки да се стрелкат под повърхността.
    — Стив… виж! Там има нещо!
    — Да — каза Стив. — Риби.
    — Риби? Наистина ли? Невероятно! — Роз гледаше във водата като хипнотизирана. — О, Стив, виж онази голямата, тъмнокафявата.
    — Да — каза Стив. — Става за ядене.
    Роз потрепери.
    — Уф! Кристофър Кълъмбъс! Това наистина е ужасно, Стив. Повдига ми се, като те слушам.
    — Пошегувах се — рече Стив, хвана я за ръка и я отведе от моста. Докато се връщаха по магистралата към площад „Джон Уейн“, се чудеше какво го беше накарало да направи такава чуждоземна бележка. Подобно на Роз той никога не беше ял и дори не беше помислял да яде риба. Фактически той беше познал какво представляват движещите се силуети от снимки на риби, които бе видял на една лекция в Академията за основните видове надземна флора и фауна. За рибата беше споменато само бегло, лекцията беше главно за запознаване с опасните змии и други хищни зверове, които можеха да срещнат по време на разузнавателните експедиции. Все пак, докато стояха и гледаха във водата, той имаше определеното чувство, че някъде в дъното на паметта му се крие името на тази тъмнокафява риба плюс знанието, че под петнистата кожа се крие розово нежно месо — изключително вкусно, особено когато е изпечено на огън.
    Тъй като умовете им не бяха ангажирани с този случай, Стив реши да не казва нищо повече на Роз. Тя все още беше разстроена от споделените усещания за неговия надземен полет, за които нямаха никакво обяснение. Със започването след по-малко от седмица на изтощителния тригодишен курс за докторат по медицина, петнадесетгодишната му сестра имаше достатъчно неща, за които да се тревожи.

Глава 7

    Когато най-накрая се изправиш лице в лице с ешелон от фургони, първото нещо, което ти прави впечатление, са неговите размери. Защото ешелоните са огромни. В сравнение с тях релсовите совалки за ракетите МХ, които осигуряваха подслон и транспорт за основателите на Федерацията Амтрак, приличаха на влакчетата, на които се бяха возили децата в увеселителните паркове преди Холокоста.
    „Луизианската дама“ — която разглеждаше Стив — беше много секционно съчленено превозно средство от космическата ера дълго двеста метра! Вярваше се, че това е друг пример за гения на инженер-конструкторите на Първото семейство, но всъщност концепцията не беше оригинална. Това беше просто усъвършенстван модел на експериментални прототипове на армията на САЩ от 1960-те. Техническите спецификации и конструктивни подробности бяха оцелели при Холокоста, понеже бяха съхранени в огромната памет на КЪЛЪМБЪС, гигантския компютър, който беше водещ интелект на Федерацията, неизчерпаем източник на наука и технология от 20-о столетие, от който Първото семейство черпеше вдъхновението си.
    „Дамата“ се състоеше от два фургона за командване и контрол на огъня с кабини, високи по тридесет и пет фута и разположени в началото и края на ешелона, два тягови фургона и дванадесет с оръжие, товари и жилища — всичките свързани посредством гъвкави проходи. Всяка от четиридесетфутовите секции беше монтирана на четири огромни пневматични гуми с диаметър дванадесет фута и широчина също дванадесет фута, които можеха да се движат по почти всякакъв терен. Захранвани с водород турбини, монтирани в тяговите фургони, произвеждаха електроенергия за двигателните електромотори, прикрепени към всяко от шестдесет и четирите колела.
    В боядисаната с камуфлажно черно, кафяво и два цвята червено обшивка „Супер Кон“ на ешелона беше пресовано олово за антирадиационна защита. Всеки фургон имаше няколко малки екранирани отвора за перископ с армирано стъкло — те се използваха при критични обстоятелства, но при нормални условия наблюденията се извършваха посредством комплекси от дистанционно управлявани телевизионни камери. Наблюденията на големи разстояния се извършваха от поделение от десет планера „Скайхок“, управлявани от планеристи като Стив. Ешелонът беше оборудван с въздушни оръдия и лазерни оръжия плюс различни други електронни прибори — и за отбрана от малко разстояние — невидими дюзи с прегрята пара, която за секунди можеше да изгори човешка плът до костта.
    Гас Уайт и Стив стояха край „Дамата“. Гас все още беше бесен, че не беше получил назначение на „Биг Ред Уан“, но полагаше усилия да не го показва.
    — Какво ще кажеш?
    Стив учудено поклати глава.
    — Макар че тренирахме цяла година на макет с действителни размери и живяхме в симулатора цяла седмица, когато го видиш в истинския му вид какъв е… — Не можа да намери думи.
    — Огромен — каза Гас.
    — Да — съгласи се Стив. — Нищо чудно, че проклетите мюти бягат презглава към планините, когато видят ешелоните.
    — Да — усмихна се Гас. — Наричат ги „железни змии“. Нямам търпение да видя лицата им, когато тези змии започнат да издишват срещу тях прегрята пара.
    Двамата вървяха покрай ешелона и отбелязваха куполите с многоцевни оръдия, монтирани отстрани и на покривите на фургоните. Отделения инженери проверяваха моторите на огромните колела и движението на лостовете за управление.
    Гас се навря под един фургон, погледна предпазливо спускащите се отдолу зловещи дюзи и промърмори:
    — Ама какъв начин за отбрана, а?
    После отиде при Стив и двамата разгледаха едно от огромните колела — проверяваха вградените плочи от тунгстенова стомана, които представляваха грайферите на масивната гума.
    — Не е голямо удоволствие да те прегази такова нещо — отбеляза Стив.
    — Ей, вие двамата! — извика един глух твърд глас.
    Стив и Гас се обърнаха и видяха едно набито момиче в син планеристки комбинезон. Беше с късо подстригана черна коса, гладко овално непривлекателно лице и стиснати устни; беше накривила такето си ниско над сивите очи, които изглеждаха полузатворени, но явно не пропускаха нищо. На ръкава си имаше три червени лентички на командир на отделение. Над левия джоб на гърдите й имаше две златни крила с пет златни звездички под тях; етикетът, отпечатан над десния й джоб, я идентифицираше като 7571 КАЗАН ДЖ.
    — Завършихте ли инспекционната си обиколка? — попита КАЗАН ДЖ.
    — Тъй вярно! — отговориха в един глас Гас и Стив, застанаха мирно и отдадоха чест. Отговорът на Казан не отстъпваше на техния по старание и точност.
    Докато те гледаха безизразно право напред, Казан прочете имената им на етикетите и ги огледа.
    — Уайт и Брикман… А, да… интелигентните. — Обиколи ги, но не можа да открие никакъв пропуск във външния им вид. — Къде са Фазети и Уебър?
    — Съвсем не знам. Не сме ги виждали — отсечено отвърна Стив.
    — Нямаше ги, когато се регистрирахме — добави Гас.
    — Аз ще ви кажа — съобщи Казан. — В залата за брифинг, където командирът на ешелона прави инструктаж преди потегляне.
    — Н-но — заекна Гас. — Инструктажът е за десет и петнадесет.
    — Изтеглен е напред с тридесет минути — отговори рязко Казан. — Никой ли от вас не гледа екраните? — Тя посочи най-близкия телевизионен монитор. На екрана светваше съобщение за променения час в синхрон с червената светлина за точно време под пулта.
    Стив и Гас гледаха смутени монитора.
    — Да, очевидно не гледате — заключи Казан, направи се на много възмутена и поклати глава. — Три години в Академията и единственото, което можете да правите, е да се държите като ученици от началното училище, тръгнали на екскурзия.
    — Няма да се повтори — каза Стив. И си позволи една кратка усмивка. — Просто сме силно впечатлени от „Дамата“.
    — Запази тази хубава момчешка усмивка за друг път, Брикман — сопна се Казан. — И можеш да си скриеш зъбите. Ако ги видя отново, ще ги събираш по земята. Ясна ли съм?
    Лицето на Стив се превърна в каменна маска.
    — Тъй вярно!
    — Тъй вярно! — извикаха в хор двамата планеристи.
    Казан ги освободи с кимване.
    — Добре. Сега бегом в осемнадесети блок.
    Стив и Гас още веднъж отдадоха чест и побягнаха.
    — Голяма гаднярка — промърмори Гас, докато тичаха.
    Гласът на Казан ги настигна:
    — Да! Гаднярка съм!
    Двамата млади планеристи стигнаха блок 18 за по-малко от минута. Спряха пред вратата да си поемат дъх и след това влязоха. Почти триста мъже и жени се бяха настанили на редиците столове. Рик Фазети се надигна и им посочи местата, които той и съвипускникът им Уебър им бяха запазили.
    — Току-що срещнахме командира на отделението — промърмори Гас и извъртя очи, защото точно тогава Казан мина покрай тях.
    — Видяхте ли, че има пет звездички? — прошепна Фазети.
    — Да — отговори Стив. — По една за всеки изяден жив човек. — Всъщност всяка звездичка означаваше двумесечна работна обиколка. Още една и Казан щеше да спечели „Лъки Сикс“ — двоен златен триъгълник в долния край на ръкава — плюс покана от Белия дом и обед с Генералния президент.
    Стив седна, Казан мина напред и непринудено зае мястото си на първия ред до другите командири на отделения.
    — Колко годишна мислиш, че е? — попита Уебър.
    Гас Уайт вдигна рамене.
    — Четири тура… трябва да е поне на двадесет и две.
    Стив гледаше над редицата ниско остригани глави към Казан.
    — Какво означава „Дж“ в името й?
    — Джоди — прошепна Фазети. — Джоди Казан.
    „Окей, Джоди Казан — помисли си Стив. — Правиш се на строга. Е, ще те видим колко си строга…“
    Нямаше съмнение във физическата сила на човека, който излезе на трибуната в залата за инструктаж. Беше огромен, с туловище като варел и с ръце достатъчно големи да ти изстискат главата като лимон. Имаше силно загоряло грубо лице, жилест врат и жълта коса, подстригана почти до кожата; беше облечен в бозава полева униформа с по една широка диагонална червена лентичка на всеки ръкав и висока широкопола шапка със значка на Федерацията.
    Всички замълчаха, когато мъжът застана разкрачен до катедрата, стиснал тънко бастунче с позлатен връх — приличаше на луксозна версия на стековете, носени от офицерите по строева подготовка във военните академии.
    Мъжът огледа стаята.
    — Така… пак се срещаме. В по-голямата си част виждам същите уморени стари лица. — Той посочи със стека един почти плешив мъж, седнал на няколко реда зад първия. — И Тино пак е забравил да се подстриже…
    Ветераните пионери се разсмяха.
    — … и останалите все още се смеят на моите изтъркани шеги. Продължавайте. Ласкателството няма да ви заведе доникъде, но и няма да ви навреди. Обаче… тъй като имаме пристигнала група новобранци, може би е по-добре да се представя. — Той погледна към дъното на залата и засили малко звука на усилвателя. — Казвам се Бък Макдонъл — понякога при раздаване на карти през нощта ме наричат Голямото Д. Аз съм комендантът на „Дамата“. Човекът, към когото се отнасяте, когато имате проблеми. Затова имам такива широки рамене, на които са плакали толкова много хора. — Речта му беше прекъсната от неискрен смях сред ветераните. — Играйте по правилата и ще видите, че съм много разбран човек. Ако не играете по правилата… — той почука лентичката за ранг със стека, — сте обречени да завършите със задник, нашарен с ей такива. — Макдонъл спря за малко да им позволи да осъзнаят заплахата. — Главната ми задача е да се грижа заповедите на командира на ешелона и на неговите заместници да се изпълняват… до последната запетайка. И подпомаган от командирите на вашите групи, аз отговарям също за дисциплината на ешелона. Всеки новобранец, който смята, че може да се отпусне, защото не е на „Биг Ред Уан“, по-добре да помисли отново. Няма да намерите по-труден ешелон от „Дамата“, затова по-добре дръжте носовете си чисти и фургоните подредени…
    Макдонъл видя как боецът до вратата застана мирно, прибра крака, пъхна стека под лявата си ръка, стисна позлатения му край между дланта и палеца на лявата си ръка и избоботи:
    — Ешелон… МИРНО!
    Всички скочиха на крака и изпънаха рамене. В залата за инструктаж влезе Бил Хартман, командирът на ешелона, следван от своите десетима заместници. Всички носеха хромовожълти командирски фуражки с дълги козирки и с изключение на офицера по въздушни операции, масленобозави полеви униформи.
    Когато се качиха на подиума и Хартман отиде до трибуната, гласът на Макдонъл избоботи отново:
    — Еше-лонн…
    — Хей!!! — отвърна в хор залата. Земята потрепери, когато триста мъже и жени като един удариха крак и вдигнаха дясна ръка за поздрав.
    Макдонъл пъргаво се обърна към Хартман и вдигна отсечено дясната си ръка до периферията на шапката си. Хартман отговори с нещо като жест за прогонване на муха. Стив се почувства успокоен. Нямаше нищо против упражненията и съпровождащите ги глупости, докато в тях имаше смисъл. Трудно беше от това разстояние да е сигурен, но сивокосият Хартман излъчваше аура на ум и интелект. Беше дори по-висок от Макдонъл, със слабо лице и квадратна брада, чиято най-забележителна особеност бяха големите бели мустаци. Застанал самичък, командирът Хартман можеше да бъде взет за едър, но до дебеловратата грамада на Макдонъл определено изглеждаше незначителен.
    Макдонъл се обърна към екипажа на „Дамата“.
    — Ешелон… СВОБОДНО!
    Мъжете седнаха и се взряха в Хартман. Помощниците му се подредиха като на шахматна дъска зад него.
    Гас се наведе към Стив и прошепна:
    — Наричат го Буфало Бил.
    Хартман остави фуражката си на катедрата, постави до нея джобен видеобележник, прекара ръка по сребърносивата си коса и приглади мустаци.
    — Добро утро, господа. — Спря да огледа аудиторията. — Виждам, че, както изглежда, вече сме готови, така че очевидно сме ви дали повече от необходимата домашна отпуска. Не зная как е с вас, но след две седмици престой аз започвам да изпитвам меланхолия, след три почти съм готов да постъпя доброволно в някое полицейско управление и в края на четвъртата ми се ще да се свържа с някой от престъпния свят.
    От аудиторията се чу одобрително мърморене.
    — За щастие тогава получавам зелена светлина от Съвета за тактически планове. И след като получа дата за заминаване, се чувствам щастлив като новобранците днес… вие от старата служба сте чували това и преди. Новобранците са тези, които трябва да се чудят за какво, по дяволите, ги плещя такива.
    Хартман погледна видеобележника си, след това насочи думите си към задната половина на редовете.
    — Разбирам, че имаме петдесет попълнения с бойци и четирима нови планеристи. По-късно ще имам възможност да се срещна поотделно с всеки един, но за момента бих искал да кажа на всички ви: „Добре дошли на борда на Дамата“.
    — Макар че всички сте преминали под земята обучение на симулатори — продължи той, — отначало вероятно нещата ще ви се видят малко странни. Вие може би знаете как работи всичко и къде се предполага да бъде всеки, но някак си дори и най-добрите макети не могат да дублират онова, което се изпитва на истинския ешелон. Преди всичко те никога не могат да пресъздадат атмосферата. — Лицето на командира се сбърчи в усмивка. — Триста мазолести ръце на пионери генерират много статично електричество… а това не може да се симулира електронно.
    Старите пионери се засмяха.
    Хартман вдигна ръка.
    — Същото се отнася и за бойните упражнения. Ще откриете, че те изглеждат много различни, когато трябва да убиете за първи път или да бъдете убити.
    — Не мога да чакам — промърмори Гас. Стив също изпитваше чувство на очакване. Седнал тук, заобиколен от триста души, той чувстваше едно неизразено вълнение да тече през стаята; електрическа сила, минаваща през техните тела, свързваща ги един с друг. Нещо, което в стари времена било известно като esprit de corps14.
    — Виждам по лицата ви — продължи Хартман, — че искате да знаете къде отиваме. Ще ви кажа в най-общи линии. През следващите пет дни „Дамата“ бързо ще бъде натоварена и на шестия ще потегли, за да извърши два курса за зареждане на попътните станции в Канзас и Колорадо. Тези две излизания — които ще бъдат отиване и връщане — ще дадат на новото попълнение богата възможност да се запознае с работните условия. Във втората фаза на нашата мисия става интересно.
    Цялата стая затаи дъх, когато Хартман спря. Всички се бяха надигнали на ръба на столовете си.
    — „Дамата“ е избрана да извърши първото проникване дълбоко в територията на Плейнфолк. Отиваме на лов, господа… на северозапад в Небраска, Уайоминг и Южна Дакота…
    — Йеее-хх-хааа! — Триста гърла нададоха едновременно стария боен вик и екипажът на „Дамата“ скочи на крака със светнали лица. Стив, Гас, Фазети и Уебър също се изправиха с разтуптени сърца.
    Бък Макдонъл отиде до края на подиума и избоботи:
    — Кой е за „Дамата“?
    — Ние! — изрева екипажът. Триста десни ръце се вдигнаха във въздуха.
    — Готови и кадърни ли сме? — избоботи пак Макдонъл.
    — Да!!! — изрева екипажът и отново десните ръце се вдигнаха. — ДА ТРЪГВАМЕ — ДА ТРЪГВАМЕ — ДА ТРЪГВАМЕ!!!
    Хартман и неговите помощници отговориха на възгласите на мъжете със същото ликуване и поздравиха със стиснати юмруци.


    Следващите пет дни минаха бързо. Нощта преливаше в ден, тъй като целият състав на „Дамата“ работеше на денонощни смени; на мястото на фургони с оръжие се прикачваха други с контейнери и се товареха с материали, припаси и концентрирани храни за попътните станции; останалите фургони се пълнеха с хранителни пакети, оборудване, муниции и други товари, необходими за ешелона; проверяваше се обхватът на действие на комуникационна апаратура, оръжието, енергията, контролните и аварийни поддържащи системи.
    Освен останалата работа отделението на Стив трябваше да провери дванадесетте скайхока — два от тях резервни — преди да сгънат крилата им и да ги подредят в товарния фургон на „Дамата“. В допълнение на деветте планеристи под нейно подчинение Джоди Казан командваше десет души наземен персонал, чиято главна задача беше да помагат за издигане на площадката за летене, пускане, прибиране, подреждане и поддържане на планерите.
    Подобно на другите възпитаници на Академията Стив беше обучен и като наземен, и като летателен инженер. Той можеше да обслужва, поправя и ако е необходимо, да възстановява самолети. В случай на критична ситуация можеше също да изпълнява редица други длъжности, включително и да действа като наземен боец.
    Някои от специалните категории воини също имаха многофункционални квалификации. При такъв относително прост планер като „Скайхок“ много пионери можеха да бъдат обучени като планеристи. Усвояването на умението да се лети с планер не беше проблем. Имаше друга причина, поради която планеристите с основание се считаха — както беше казал главният летателен инструктор Карол — за елитна сила на Федерацията. Онова, което ги отличаваше от останалите трекери, беше тяхната способност да действат самостоятелно много дълго — ако е необходимо дни и седмици. Планеристите бяха високо дисциплинирани вълци единаци — единственото разрешено нарушение в строго контролираното общество, което непрекъснато акцентуваше върху груповата идентичност и груповото усилие.
    Войните в трекерските експедиции можеха да действат извън сигурността на ешелона като членове на бойни групи, но мнозина изпитваха страх от истинската необятност на земята. Изолиран от поделението и другарите си, обикновеният воин се деморализираше за часове. Претърпяваше прогресираща дезориентация и ако бъдеше изолиран за двадесет и четири часа или повече, движенията му ставаха все по-летаргични. Той търсеше укритие в пещера или си изкопаваше дупка и оставаше там — неспособен на нищо. Намирани бяха воини — след няколко дни, прекарани извън ешелона — в напълно коматозно състояние. Ако не ги откриеха, те просто умираха — от изтощение или глад. В дневниците на трекерските експедиции имаше доклади за хора, намерени мъртви от жажда на брегове на реки. В други случаи, когато нямаше укритие, бяха намирани трекери, заровили се живи.


    Работата в периода преди качване беше организирана в цикъл от четири часа труд и четири часа почивка; всяко отделение бе разделено на две групи, за да могат специалистите по поддържане и тестване на апаратурата да продължат да работят без прекъсване. Четирите часа почивка бяха известни като „отбой“ — бързо отлитащ момент, през който хората от екипажите можеха да се занимават с лични работи и да откраднат малко време за сън.
    Това беше също време, когато Стив и другите новобранци разпитваха старата служба като как е „горе“. В зависимост от отношението ти към военните неща може да е тъжно или да е успокоително да научиш, че въпреки Холокоста войниците не са се променили от памтивека. Стив и другите млади планеристи бяха угощавани със смразяващи кръвта разкази за ръкопашни боеве и за примитивното дивачество на техния лукав враг — полуидиотите-полумагьосници мюти.
    — Знаете ли какво правят тези същества с бучки по главите със заловените живи? — каза един прошарен пионер в заключение на едно особено ужасно описание на жестокостите на мютите.
    Осемте новобранци, които седяха около него, повечето с отворени уста, мълчаливо поклатиха глави.
    — Отнасят те на един прът в селото, разпъват те и след това насъскват глутница бобри.
    — Какво е бобър? — попита Стив.
    — Женски мют — каза сивокосият. — Никога ли не сте чували за силния бобър?
    — Не — призна Стив. Другите мълчаливо поклатиха глави.
    Пионерът ги огледа и също поклати глава.
    — Виждам, приятели, че има още много да учите. Във всеки случай… пет или шест от тези ядачи на пионери се разполагат около теб… нали? И ти лежиш и гледаш големите им челюсти и големите им зъби, и се молиш някой да ти направи услуга и да ти прегризе гърлото. Но не. Знаете ли какво правят? Изреждат се да си пъхат езика в пъпа ти. Истина е, както е истина, че аз седя пред вас. После малко по малко двама започват нагоре по раменете и ръцете, а други двама надолу към краката. Близване малко тук, отхапване там. Когато долните двама започнат да целуват капачките на коленете ти, започваш да си мислиш: „Ей, по дяволите! Това не е чак толкова лошо“. И може би започва да ти става дори малко приятно.
    Слушателите му се бяха навели напред и прехласнати поглъщаха всяка дума.
    Пионерът облиза устни и продължи, гласът му стана по-мек.
    — Точно това чакат те. Един сяда на корема ти и си навира задника в лицето ти. „О, Кълъмбъс! — казваш си. — Защо няма нищо за това в Книгата?“ Тогава четирима грабват по един крак и ръка и започват да ти отхапват пръстите. И ти крещиш, ах, как крещиш! О, Кълъбмъс! Стигаш до горното до. Страшно боли, повярвайте ми. — Пионерът вдигна ръце и разпери пръсти. Средните пръсти и на двете му ръце бяха скъсени до втората става, а на безимените липсваха първите фаланги.
    — Това е за начало. И точно когато мислиш, че не можеш да издържиш болката, онзи на гърдите ти оголва големите си зъби и ти отхапва топките, както планински лъв откъсва крак на бизон. И докато го прави, друг бобър кляка зад главата ти, хваща те за ушите и ти изсмуква очите!
    Стив почувства как студена тръпка пронизва слабините му. Лицето на Гас Уайт, който седеше между Фазети и Уебър, позеленя; той стана, отиде в коридора и повърна. Разказвачът на историята — Лъки Сикс, известен като Логан Лошата новина, се обърна към Стив със самодоволна усмивка.
    — Сигурен ли си, че приятелят ти е подходящ за това пътуване?
    Като мислеше за това по-късно, Стив беше склонен да отхвърли голяма част от чутото, но пък беше заинтригуван от неясните разкази за магията на мют. Реши да рискува и да попита Джоди Казан. За своя изненада откри, че когато Казан не е дежурна, войнствеността й пада под точката на кипене и макар да не можеше да бъде характеризирана като приятелски настроена, беше поне достъпна, въпреки че се държеше сухо и говореше лаконично. Тя призна, че се случвали „някои странни неща“, но очевидно не желаеше да обсъжда въпроса. Когато Стив я притисна за подробности, тя протегна ръка и каза:
    — Дай ми картата си за самоличност.
    После стана от масата, където пиеха джава, и отвори обществения архив на най-близкия видеомонитор с неговата сензорна карта.
    Стив отиде до него и когато тя намери съдържанието на историческата част, погледна над рамото й и каза:
    — Прочел съм всичко това.
    — Не всичко — възрази Казан. — Има различни нива на достъп в зависимост къде си… и кой си. Не знаеш ли? — Тя го погледна. — Очевидно не.
    — Искаш да кажеш… че има данни, които ние не знаем? — попита Стив и си спомни какво му беше казала Роз. Възможността да съществува повече информация никога не му беше минавала през ума. Хранилище на скрита информация! Неофициалното признание на Казан на този факт дойде като потресаващо откровение. — Това е… невероятно.
    Казан вдигна рамене.
    — Онова, което не знаеш, не ти липсва. Ти ще получиш достъп до друго ниво, когато някой в Белия дом реши, че си готов за него. Когато това стане, ще маркират картата ти. Ще я подобрят. — Тя набра седемцифров код, изкара справката, която търсеше, и стана от стола. — Сядай.
    Стив седна и загледа печатната извадка на екрана. Беше озаглавена: „922–854–6/МАГЬОСНИЧЕСТВО НА МЮТ“.
    — Тук има думи, които никога не съм срещал.
    — Няма значение — отсече Казан и седна на ръба на масата. — Просто чети на глас.
    Стив пое дълбоко дъх и започна:
    — Магьосничество на мют. От време на време се разпространяват слухове, че мютите притежават паранормални… какво значи това?
    — Продължавай — заповяда Казан.
    — … паранормални възможности за комуникация и способност да контролират природните сили. Тази претенция може определено да бъде отхвърлена. Многократните изследвания показват, че временните тактически успехи, постигнати от племената мют в атаките на ешелоните и попътните станции, без изключение се дължат на некомпетентност или недостатъчна воля на командира на ешелона и неговите екипажи. Във всеки разгледан от експертите случай за допускане на… мистични… сили при мютите е установено, че то е било използвано от не изпълнили задълженията си лица, с цел да дадат някакво обяснение за неуспеха си и с надеждата да избегнат наказание. — Стив погледна Казан.
    — Това е официалното — каза тя.
    Стив затвори файла, взе сензорната си карта за самоличност и я прибра в защитния портфейл.
    — Да, но… вярно ли е?
    Казан присви очи.
    — Ще се правя, че не съм чула това.


    На шестия ден депото беше изпълнено с роднини на екипажите от съседния район Никсън. Направлявани от военната полиция, те вървяха в редици по дългите перони и притиснати до ограничителните бариери, наблюдаваха как под погледа на Хартман и неговите десетима заместници екипажът се подрежда отделение подир отделение край „Дамата“.
    Под гърмящата команда на Бък Макдонъл екипажът застана мирно, а полюшващата се тълпа замлъкна — и от високоговорителите на гарата прозвуча познатата, вълнуваща сърцата фанфара за Първото семейство. На вездесъщите телевизионни екрани се появи лицето на Джордж Уошингтън 31-ви и с твърд, добре модулиран глас той произнесе кратка вдъхновяваща реч — на която екипажът на „Дамата“ и тълпата отвърнаха с гръмогласно „ХЕЙ!“
    При командата „КАЧВАЙ СЕ“ екипажът бързо се качи и зае местата си. Херметичните люкове се затвориха; на видеокомуникационната система на ешелона махащата с ръце тълпа се превърна в електронен образ. Горе на капрата — контролния център на челния команден фургон, — седнал на командирския стол, Хартман извика четящата система и произнесе пред микрофона очакваните с нетърпение думи: „Фургони СТАРТ!“ Турбините с размери на слонове завиха пронизително на максимални обороти. Към двигателните мотори потече енергия. Покритите със стомана гигантски колела се завъртяха и изкараха огромната змия от перона и покрай вълнуващата се тълпа наблюдатели.
    На екрана над себе си Стив видя тълпата да тича покрай ешелона; чу хората да крещят ободрително; развълнува се, когато музиката заля перона и ешелона; запя заедно с другите, когато „Луизианската дама“ започна дългото пътуване нагоре по наклона към повърхността на земята, пригласяйки на ехото на химна на пионерите „Жълтата роза на Тексас“.

Глава 8

    След няколкото дни, предсказани от Мистър Сноу, една хайка от мечки се върна в селището и съобщи задъхана, че били видели на небето стрелолисти. И посочиха на юг; в небето там, отвъд края на света, имаше тъмни дъждовни облаци и се чуваше бумтеж.
    — Колко далече бяха, когато ги видяхте? — попита Мистър Сноу мечките, когато те се изправиха пред набързо събралите се старейшини.
    — На два дни тичане — отговори Мак-Трак, водачът на ловната хайка.
    — Значи ли това, че желязната змия идва? — попита Кадилак. Той седеше на определеното му място до среброкосия летописец. С изключение на онези мечки, които бяха на предните защитни постове на селището, се бе събрало цялото племе.
    Мистър Сноу кимна.
    — Да, това е предсказано от Небесните гласове. Облачните воини търсят най-добрия път, по който да мине змията. — Той замълча, после добави навъсено. — И нас.
    Наклякалите мюти зашептяха благоговейно.
    Мистър Сноу поклати глава.
    — Не можем да изпреварим облачните воини. Те могат да се издигат над планините като орли и да виждат надалеч като тях. Но можем да скрием колибите си. Трябва да преместим селището в гората, която е на четири стрели от мястото, където се намираме.
    Мютите не обичаха горите — предпочитаха да спят под открито небе.
    — Там е тъмно — каза един воин, Хърши-Бар. — Бил съм на това място. Дърветата са толкова нагъсто, че клоните ти натискат главата. Няма да можем да дишаме.
    — Тъмнината ще ни скрие — каза Мистър Сноу. — И е добре, че дърветата са нагъсто. Желязната змия няма да може да влезе. Страхът от гласовете на гората стяга гърдите ти. Трябва да преодолееш този страх. Направи зелените духове свои приятели и гората ще те подслони и защити. И скоро ще видиш, че можеш да дишаш леко, като на ясен планински връх.
    Старейшините приеха съвета на Мистър Сноу, извикаха воините М’Кол от постовете на върха на хълма, племето бързо събра колибите си от кожа и пръти, уви гърнетата и другата покъщнина в рогозки, изплетени от трева, и натовари всичко на колове за носене — носеха ги на рамене по четирима души, като закрита носилка. За два часа двехилядното племе М’Кол беше подредено в две дълги редици с мечки в началото, средата и края на колоната. Ролинг-Стоун, някога велик воин, вече застаряващ, но все още чевръст, даде команда за тръгване; племето тръгна в тръс, после разшири крачка и премина на ход с големи скокове, с каквито се движеха мютите при поход. На края на колоната мечки влачеха клони, за да прикрият следите, оставени от двете редици бегълци.


    Когато селището беше изградено отново на една малка просека на неколкостотин метра навътре от южния край на гората, племето се събра и накляка около старейшините, скупчено в различни групи; воините мечки — мъжете над четиринадесет години; жените вълчици — жени воини от същата възрастова група, които при опасност можеха да се бият заедно с мечките, но главната им задача беше отбрана на селището; малките деца от двата пола между шест и четиринадесет години с техните водачи на групи; кърмачките, с деца до пет години; и старейшините на племето — всички над петдесет години. Всички — с изключение на най-малките, които носеха на ръце — бяха вървели сами. Всички над петдесет, които не можеха да вървят, се оставяха да умрат. На езика на мютите, когато се кажеше за някого „без крака“, означаваше, че той е мъртъв или почти мъртъв.
    Мистър Сноу седеше от едната страна на старейшините на племето, в случай че трябва да им даде съвет. Кадилак, който седеше зад него, потърси с очи Клиъруотър. Тя беше с племенните си сестри сред вълчиците.
    Обсъждаше се как трябва да реагира племето на неминуемото пристигане на желязната змия на тяхна територия. Говореше Айрън-Мейдън, старейшина — защитаваше бързо оттегляне.
    — Племената от юг казват, че дъхът на змията превръща хората в кости. Че остро желязо не може да пробие кожата й. Че има очи на главата и опашката, които могат да виждат в тъмното, и че…
    Мотор-Хед изсумтя и скочи.
    — Защо ни пълниш ушите с измислици на малодушни хора?! Тези на юг не са Плейнфолк. Те живеят под петата на подземните хора. Нека не слушаме повече техните страхливи думи. Имената на техните племена са кал в нашите уши! — Той плю на земята: ритуален жест на открито пренебрежение.
    Мистър Сноу вдигна ръка, за да спре гневния отговор на Айрън-Мейдън.
    — Не бива да ги съдим. Макар че не са от Плейнфолк, мнозина от нашите южни братя дълго и упорито са се били с острото желязо… и са умрели с името на племето си на уста.
    Мотор-Хед се разкрачи и скръсти мускулестите си ръце.
    — Те не се бият като нас.
    — Хей-яа! — извикаха в хор струпаните воини.
    Мистър Сноу се усмихна.
    — Никой не се бие като М’Кол. Това е истина, изсечена в сърцето на света. Но онези на юг, които са избрали живота, познават тъмнината на безчестието. Техните ръце и крака са завързани с железни въжета и всички те работят под камшик от изгрев до залез като опитомените волове от Старото време.
    — Ой-йее… — изохка племето в един глас и всички се полюшнаха настрана — традиционната реакция при лоши новини.
    Ролинг-Стоун, главният старейшина, се обърна към Мистър Сноу и попита:
    — Какво казват Небесните гласове?
    Мистър Сноу затвори за малко очи. Цялото племе го гледаше.
    — Казват, че има два пътя, по които можем да тръгнем: да се оттеглим във високите хълмове, където желязната змия не може да ни преследва… или да останем и да се бием на избрана от нас земя. Ако се отправим към хълмовете, ще трябва да изоставим хлебните стръкове и другата земна храна, която сме засадили. Защото ако желязната змия стигне дотук без съпротива, можете да сте сигурни, че всичко, което сме посели, ще бъде унищожено, преди да го приберем.
    — Не можем да си дадем местата, на които садим — каза Бъфало-Хед. — А и ни трябва семе да засеем в Новата земя.
    — Нямаме ли никакви запаси? — попита Кадилак.
    — Съвсем малко — отговори тя. — Останалото е замърсено от сива прах. — Бъфало-Хед беше главната от жените, натоварени да се грижат за хранителните запаси на М’Кол.
    — Ойй-йее… — простена племето.
    — Ако останем и се бием — каза Стинг-Рей, друг старейшина — много племенни братя ще умрат.
    — Това е сигурно — съгласи се Мистър Сноу.
    — Но ако се преместим в хълмовете — каза Бъфало-Хед, — в колибите ни няма да има нищо, когато дойде Бялата смърт. Мечките ще трябва да нахлуят в други селища. На месото ще има кръв. Нашите братя по душа няма да ни позволят да вземем храната от техните усти, без да убиваме.
    Хок-Уинд скочи и викна:
    — Ние не се страхуваме да умрем! Но ако трябва да целунем острото желязо, трябва да го направим над телата на подземни хора.
    — Хей-ай! — изреваха воините.
    Кадилак стана.
    — Моят брат мечка говори с мъдростта на велик воин. Ние трябва да защитим нашите територии от онези, които не са ни подали приятелска ръка, но ако убием онези, които сме направили наши братя по душа, няма да сме по-добри от червеите, които ядат мъртви. Плейнфолк ще стане като пепел, разпръсната по четирите краища на празна земя.
    Кадилак седна. Мистър Сноу кимна одобрително.
    — Добре казано. Ако това стане, дори силата на Талисмана не може да ни събере отново. Нашата територия е свещена, но ние винаги трябва да помним, че Плейнфолк са братя под небето. Дори онези, които са кал в нашите усти, един ден ще застанат на наша страна срещу подземните хора.
    — Това са добри думи — каза Ролинг-Стоун, главният старейшина. — Да се надяваме, че този ден ще дойде.
    — Но не и преди да сме напълнили стълбовете си за глави! — извика Конвой от задната редица на струпаните воини.
    — Хей-яа! — отговориха воините сред силен смях.
    — Всичките ще дъвчете кост преди луната да скрие лицето си — каза Мистър Сноу. — И ако Мо-Таун, нашата майка, не пие от потоците на вашия живот, стълбовете ви ще тежат от глави на подземни хора.
    — Хей-яа! — извикаха мечките.
    Ролинг-Стоун погледна тревожно другите старейшини на племето и попита:
    — Това съвет на Небесните гласове ли е?
    — Небесните гласове ни съветват да сме предпазливи — отговори Мистър Сноу. — Ще трябва нещо повече от силата на буйната кръв на нашите мечки да се спре желязната змия. Хитрост и магия са оръжията, които трябва да използваме.
    — Ще можеш ли да призовеш земната магия? — попита Лонг-Туут.
    — Ако Талисмана го пожелае — отговори Мистър Сноу.
    — Но дори той да подкрепи ръката ми, мнозина от онези, които седят пред нас, няма да чуят неговите огнени песни. Това е годината, в която Мо-Таун се намира в Черната кула на Тамла. Сърцето й е изпълнено с любов към Ши-Карго, но гърлото й е сухо. Тя е жадна… и когато пие, много потоци ще пресъхнат.
    — Мо-Таун ще има кръв и от гърлата на подземните хора — изръмжа Мотор-Хед.
    — Хей-яа — промърмориха воините със същото ниско гърлено ръмжене.
    Ролинг-Стоун вдигна двете си ръце за тишина.
    — Стига приказки. Нека онези, които ще тръгнат към хълмовете, станат, за да бъдат преброени!
    Никой не помръдна.
    — М’Колите казаха — рече Ролинг-Стоун. — Ние имаме сила и ще се бием с желязната змия!
    Всички слушатели на Мистър Сноу, от най-малкото дете до най-стария мют, скочиха на крака и радостно размахаха юмруци във въздуха. Гората около тях потрепери от гръмотевичния рев на одобрение.
    — Хей-яа! Хей-яа! Хей-яа!


    Вечерта Кадилак коленичи пред вратата на Мистър Сноу и поиска разрешение да влезе. Мистър Сноу му разреши. Двамата седнаха един срещу друг върху постеля от бизонска кожа. Мистър Сноу напълни лулата си с трева рейнбоу16, запали я от пламъка в гърнето, смукна доволно и я подаде на Кадилак. Те споделяха неговата лула вече цяла година. Тревата рейнбоу даваше на нещата цветове, каквито Кадилак не беше виждал никога. Понякога виждаше картини на свят, който не беше от Плейнфолк. Може би това бяха слънчеви залези, може би друг свят отвъд покрива на небето — като света на сънищата, в който влизаше, когато тялото му спеше. Често, когато вдишваше дима, умът му, изглежда, изскачаше от главата и плуваше сред звездите. Когато това се случеше, настъпваше момент на голяма радост, защото той, изглежда, разбираше всички неща.
    — Кажи.
    Гласът на Мистър Сноу дойде много отдалеч. Като призив на племенен брат, плуващ по въздуха от другата страна на долината.
    — Ще отида с мечките да се бия с желязната змия — каза Кадилак.
    — Да не си си изгубил ума? — рече Мистър Сноу.
    Кадилак се изкиска.
    — Тревата дава на ума ми крила, но аз говоря от сърце. Ще се бия на страната на моите племенни братя.
    Мистър Сноу отмахна с ръка пушека от лицето си и поклати глава.
    — Не, синко. Небесните гласове го забраняват.
    — Но аз дъвках кост — извика Кадилак. — Моите племенни братя ме приеха като воин. Пред колибата си имам кол с две глави…
    — И Мотор-Хед ти е разрешил да носиш неговия шлем — довърши Мистър Сноу. — Защо си губиш дъха да ми разказваш неща, които дори хълмовете знаят? Не е ли пята твоята огнена песен достатъчно силно?
    — Не се хваля, мъдри. Просто искам да те убедя да…
    — … да пренебрегна Небесните гласове? — прекъсна го Мистър Сноу и смукна от лулата. — Не стига, че веднъж вече наруши дадената клетва, ами търсиш моята помощ да я нарушиш и втори път! Клиъруотър не ти ли напомни? Защо ме караш сега да си губя дъха… принуждаваш ме да повтарям, сякаш си като другите, без нищо между ушите? В техните глави няма нищо, което да задържи миналото. Думите изтичат през дупките в умовете им като водата между пръстите им. Но ти… — Той посочи с лулата сърцето на Кадилак — ти си летописец! Твоят мозък не е бучка сирене да бъде изгребан с лъжичка от черепа ти преди той да бъде набучен на кол от някой глупак! Той е скъпоценен камък… който трябва да бъде ценен, пазен ден и нощ!
    — Използваш странни думи — каза Кадилак. — Скъпоценен камък, ценен — какво означават?
    — Това са думи от Старото време — отговори Мистър Сноу. — Скъпоценните камъни се копаят от земята и се обработват от големи майстори. Те са малки и са като очи, и светят като напълнени със светлина от звездите. Други са изпълнени с червен, зелен и син огън. Мъжете и жените от Старото време много са ги харесвали и са копнеели да ги притежават, защото са много красиви. Носили са ги завързани на вратовете си и нахлузени на пръстите си. Те са били знак за голяма слава и почит.
    Кадилак се намръщи объркано.
    — Почитали са ги, защото са носили камъни?
    Мистър Сноу вдигна рамене.
    — Тогава са имали много странни обичаи. — Той замълча и загледа замислено светлината на пламъка, блещукащ в издълбания камък. — Клиъруотър е скъпоценен камък, който трябва да цениш.
    Кадилак помисли, после бавно кимна.
    — Мисля, че ми стана ясно. Ще ми кажеш ли други думи от Старото време?
    — Някой друг ден — отвърна Мистър Сноу. — Първо трябва да покажеш по-голямо уважение към нуждите на племето и по-малко към своите.
    — Думите ти ме разстройват — каза Кадилак.
    Мистър Сноу се усмихна.
    — Има една поговорка, която идва от Старото време… „Трудно е да се лети с орлите, когато си сред пуйки“ — Той дръпна от лулата, затвори очи и погълна пушека. Когато ги отвори, видя върху лицето на Кадилак неразбиращ поглед. — Забрави това — каза Мистър Сноу и му подаде лулата. — Да погледаме небето.


    На следващия ден Мистър Сноу и Кадилак се качиха на платото, седнаха на скалите и загледаха равнината. Група жени от племето работеха на лехите, където бяха засети хлебни стебла и грудкови растения. Малки смесени отряди от мечки и вълчици наблюдаваха небето за стрелолисти. Ученикът и учителят продължиха започнатия предната нощ разговор.
    — М’Кол са племе, което е покровителствано от Небесните гласове — каза Мистър Сноу. — Помисли за това. Д’Вайн нямат никакви летописци, докато ние имаме двама! Но моят поток скоро ще пресъхне. Затова никога не трябва да влизаш в бой с подземни хора или да предизвикваш воини на други племена, защото не трябва никога да излагаш на риск дарбата на думите. Ти съхраняваш миналото на племето и светлината на неговото бъдеще. Твоят мозък трябва да обслужва онези, които нямат нищо между ушите си. Когато Бъфало-Хед забрави как са изглеждали хлебните растения и кога трябва да бъдат засети нови, ти трябва да й припомниш. С помощта на Небесните гласове ти си нейният водещ дух. Откакто Блек-Уинг17 те доведе до моята колиба, аз изливам моя ум в твоя. — Той потупа Кадилак по главата. — Деветстотин години от историята на Плейнфолк е съхранена в тази малка кутия от кост. Ти знаеш всичко, което зная аз.
    — Не всичко — бързо каза Кадилак.
    Мистър Сноу махна с ръка.
    — Онова, което не съм ти казал, ще ти го кажат Небесните гласове. Големите тайни на земята не могат да почиват в необуздани кипящи умове на млади мъже. Те ще влязат в тях само когато годините донесат спокойствие на мислите ти. Когато умът ти се отвори към небето като тъмната огледална повърхност на дълбоко планинско езеро, спокойно и ненабраздено от ветровете на желанието. Само тогава ще влязат големите тайни, ще кацнат като бели водни птици в прохладата на вечерта.
    Очите му се взряха в Кадилак с неочаквана сила.
    — Това са птиците на мъдростта. Техните крила имат силата да движат небето и земята. Бъди готов да ги приемеш, когато дойдат.
    — Ще бъда.
    — И бъди търпелив — добави Мистър Сноу. — Тези неща не се дават на всички мъже… дори на такива с дарби като твоите.
    — А на Клиъруотър?
    — Ах, да… — промърмори Мистър Сноу. — Тя също има ценна дарба, която Мо-Таун, великата майка на Плейнфолк, е дала в ръцете на М’Кол. Както ти никога не можеш да станеш истинска мечка, така и тя никога няма да може да стане истинска вълчица.
    Кадилак се намръщи.
    — Но тя има голяма сила. Повелителите нямат ли задачата да помагат на племето в битки?
    — Да — каза Мистър Сноу. — Но подобно на теб, и тя е родена под сянката на Талисмана. Небесните гласове, които говориха при нейното раждане, ми казаха, че тя е свързана с Тройнонадарения. Потокът на твоя живот тече успоредно на нейния и двата се сливат в една голяма река, от която Талисмана черпи своята сила. Старейшините и твоите племенни братя и сестри знаят това. Затова не е необходимо да печелиш слава. Дори Мотор-Хед да се присмива на мъжеството ти, и той, и другите воини са готови да дадат живота си за теб. Всеки мъж, жена и дете в това племе са готви да умрат, за да те защитят.
    Кадилак бе вцепенен от това откровение.
    — Не знаех. Това истина ли е?
    — Никога не казвам неистини — отвърна Мистър Сноу.
    — Тези думи са тежки — промърмори Кадилак.
    Мистър Сноу се усмихна.
    — Имаш широки рамене. Ще се научиш да ги носиш.
    — Но… — Кадилак се бореше с този нов товар. — Какво трябва да правя?
    Мистър Сноу вдигна ръка и заотмята на пръсти.
    — Слушай небето. Търси мъдростта, не славата. Действай благоразумно. Обичай братята си. Бъди достоен за тяхната жертва.
    Гледаха се мълчаливо един момент, после Кадилак кимна към последния пръст на Мистър Сноу.
    — А шестото нещо?
    — Действай бавно, внимателно и благородно — каза Мистър Сноу.


    Когато падна нощта, лунната светлина не проникна под покрова на гората и през върховете на дърветата можеха да се видят само малко звезди. Тази задушаваща мрачина беше нещо, от което мютите се страхуваха. Може би това беше расова памет от едно далечно време, когато много от техните прародители бяха погребани след войната на Хилядата слънца. Каквато и да бе причината, повечето мюти излязоха от колибите, които бяха издигнали сред огромните дървета, и отидоха дебнешком до края на гората, където можеха да виждат небето. И спаха там, увити в кожи, децата до майките си, всички спокойни от съзнанието, че Мо-Таун, небесната майка на Ши-Карго, бди над тях и с обсипаното си със звезди покривало ги защитава от опасности.
    Кадилак беше един от малкото, който, също като Мистър Сноу, не отиде в края на гората. Той не се страхуваше от шепнещия, шумолящ език на дърветата, нито от внезапните пронизителни крясъци на нощните птици. Лежеше под кожата и наблюдаваше трепкащите шарки на светлина и тъмнина, хвърляни върху покрива на колибата от светилника. Мистър Сноу му беше казал, че в Старото време хората живеели в колиби, направени от камък, които били много тежки, за да се местят, и нямали врати. Те седели в тези къщи ден и нощ и гледали картини на света отвън, които са държали в кутия. Магическа кутия, направена от замръзнала вода, която светела с цветове и била пълна с музика.
    Мисълта на Кадилак се върна към неговия двубой с Шакатак и подновеното му обещание пред Мистър Сноу да не рискува живота си в предстоящата битка с желязната змия. Той бе доказал, че куражът му не го напуска пред лицето на смъртта, но не можеше да пренебрегне разбирането, че всъщност силата, извикана от Клиъруотър, беше убила двамата воини Д’Вайн, чиито глави сега бяха забучени на кол пред вратата на неговата колиба. Въпреки всичко, което бяха казали Мистър Сноу и Клиъруотър, той чувстваше, че неговото мъжество е омаловажено от наложения му не воински статус. Съдбата може и да му беше определила място в историята на Плейнфолк, но Кадилак искаше повече от всичко да се докаже като герой.
    Не някога в неопределеното бъдеще, а точно сега.

Глава 9

    Двеста и петдесет мили на юг от гората, в която се беше скрило племето М’Кол, „Луизианската дама“ приближи държавната граница отпреди Холокоста между щатите Колорадо и Уайоминг. Катапултиран от ешелона, Стив Брикман летеше в късното следобедно небе, следван от Гас Уайт и командира на отделението Джоди Казан. Задачата им беше да проучат терена пред „Дамата“ за присъствие на враждебни наземни сили преди тя да разположи в кръг фургоните за през нощта. Стив и Гас бяха извършвали редовни патрулни полети по време на двата курса дотук за презареждане, но сега не можеха да си позволят да направят грешка. „Дамата“ беше пред навлизане в територията на Плейнфолк, за да започне очакваната с нетърпение втора фаза на задачата: преследване на мюти.
    Тримата планеристи летяха самостоятелно над широко пространство от двете страни на определения курс, като поддържаха връзка само по радиото. Освен разпръснатите стада бизони, сърни и антилопи не откриха никакво движение. Миля подир миля огромни равнини. Очакваха да са осеяни с големи групи мюти, готови да отблъснат „Дамата“, но не откриха нищо враждебно, освен светлочервена бизонска трева. Въпреки това шестото чувство на Стив му подсказваше, че тази видимо безопасна пустота е неестествена. Той имаше ясно доловимото впечатление, че обитателите й лежат скрити като дебнещи зверове; лежат и ги чакат.
    Когато наближиха мястото, носило преди Холокоста името Шайен, трите скайхока се събраха в стреловидна формация, водена от Казан. Тя се свърза с „Дамата“, за да провери последното й местоположение.
    Ешелонът се опитваше да следва посоката на старата междущатска магистрала 25, която вървеше от Денвър нагоре през форт Колинс в Колорадо до Шайен и Каспар в Уайоминг. На картите на навигационния офицер тези имена бяха отпечатани с главни букви, но на земната повърхност те не бяха нищо повече от хълмове, покрити с трева, храсти и дървета от почти хиляда години. Междущатска магистрала 25 отдавна се беше разпаднала на прах и движението на ешелона значително се затрудняваше от безпрепятственото разширение на изток на някогашната национална гора „Рузвелт“.
    Стив не преставаше да се учудва на броя на населените центрове, отбелязани на картите отпреди Холокоста, до които имаше достъп. Ако всички те бяха били така гъсто населени, както базата на трекерите или някоя от по-големите попътни станции, в Америка някога трябваше да са живели десетки, дори може би стотици милиони хора. Той гледаше пустотата под скайхока и му беше трудно да си я представи изпълнена с хора, гъмжаща от живот. В историческите видеофилми тя се наричаше най-голямата страна на света. Единствената страна на света.
    След присъединяването си към ешелона той беше научил, че Америка е заобиколена от море и лежи на въртящо се кълбо, което плува в пространството, завъртайки се около слънцето за една година. За някой като Стив, чиито хоризонти до първия самостоятелен полет бяха ограничени от размерите на свят, вдълбан под земята, идеята, че отвъд небето има още пространство, което съществува вечно, беше абсолютно умопомрачаваща. Макар че летеше над земята вече три месеца, умът и тялото му посрещаха всяко излитане със същото виновно чувство на удоволствие. Той се възмущаваше от часовете, които беше принуден да прекарва затворен в ешелона, но не можеше, не се решаваше да сподели това си негодувание със съекипниците си. Те смятаха ешелона за сигурен пристан. Дом, в който се връщаха с облекчение от страховитата шир, простираща се във всички посоки.
    Джоди Казан кръжеше във въздуха, докато Гас и Стив се спускаха към ешелона. Гас намали скоростта на двадесет мили в час, плъзна се по задната част на ешелона, включи спирачките и кацна върху покрива на фургона за излитане. Големите задни гуми на планера стъпиха меко, носовото колело удари с обичайното си разтърсващо тупване. Щом Гас изключи двигателя, петима души от наземния екип по поддържане се качиха на страничните платформи и сгънаха крилата на скайхока, след това, когато предната подемна секция на летателната палуба се прибра във фургона, слязоха заедно с него долу. Планерът беше изтъркаляй на място и прибран; подемникът беше издигнат плавно нагоре на конзолните бутала и застопорен на палубата; втора група наземен екип скочи на страничните платформи — в така наречените „патешки дупки“, — готови да приемат Стив. Той се плъзна по опашката на ешелона точно деветдесет секунди след като Гас беше застопорил спирачките. Зад него планерът на Джоди Казан зави под ъгъл за кацане.
    Тримата планеристи отидоха към челния команден фургон за обичайния доклад пред командира на въздушните сили Бакстър — студен нисък и набит мъж. Стив докладва, че е видял нещо, което прилича на ниви на около петдесет мили на северозапад от настоящото местоположение на ешелона. Тримата свериха картите си с по-голямата карта на масата в командната стая. Основната траектория на полета на Гас беше доста далеч на изток, но Джоди потвърди доклада на Стив.
    Командирът на въздушните сили отбеляза установеното местоположение върху бойната карта на „Дамата“ и докладва на командира Хартман за откритието на планеристите. Командирът на ешелона дойде в командната зала със своя навигационен офицер, старши полевия командир и коменданта Бък Макдонъл. Тримата бързо огледаха картата, като спряха вниманието си на района, отбелязан от командира на въздушните сили на югозападния фланг на планините Ларами.
    — Видяхте ли някакви селища? — попита Хартман.
    — Не, сър — каза Стив.
    — Трудно е да се види нещо от хиляда и петстотин фута — обади се Гас. — Ако ни беше разрешено да летим по-ниско…
    Двамата планеристи се бяха постарали да летят на минималната височина, дадена им от Казан преди започване на патрулния полет.
    Хартман кимна разбиращо.
    — Скоро ще имате възможност за бръснещ полет.
    — За мен не може да е достатъчно скоро — каза Гас.
    — Те са там долу — каза Казан. — Когато Брикман ми се обади и ми докладва за обработената земя, отидох и я огледах отблизо.
    Стив изстена.
    — Да не искате да ми кажете, че долу има и колиби?
    — Не, но е имало — отвърна Казан и му се усмихна със стиснати устни. — От шестстотин фута над повърхността може да се види много повече. — Казан се обърна към Хартман и помощниците. — Които и да са били, бързо са напуснали. Опитали са се да разчистят мястото на лагера, но не са успели. Открих десетина дупки от колове, които не бяха запълнени, и видях пепел и главни. Когато южните мюти преместват лагера си, обикновено изгарят всичко, включително и сметта. Край нивите имаше и няколко дървени инструмента с дълги дръжки. От опита, който имам, знам, че мютите не изхвърлят инструменти. Те са много ценни за тях. Мисля, че някой просто не е успял да ги скрие добре. — Тя спря, после добави: — Тези ниви още се обработват.
    — Значи мютите са все още наблизо — заключи старши полеви командир Мур.
    Бък Макдонъл се наведе напред.
    — Някаква идея за техния брой?
    — Трудно е да се каже, сър — отговори Казан. — Поне неколкостотин. Селището е било голямо. Нивите са доста обширни.
    — Което ще рече, че племето е голямо — каза Хартман.
    Казан кимна.
    — Да, сър. В неотдавнашните рапорти от разузнаването се казва, че е възможно да се натъкнем на племена, които могат да хвърлят в бой хиляда воини.
    Гас Уайт смушка Стив.
    — Повече от достатъчно да може всеки да участва в боя.
    Казан потупа картата с пръст.
    — Имам предчувствието, че те може би се крият в тези гори. Две мили…
    — Достатъчно да изтичат и да се скрият, когато ни видят да идваме — каза командващият въздушните сили. Видя, че Стив се намръщи, и обясни: — Мютите имат страхотно зрение. Могат да видят скайхок от повече от пет мили.
    — Което означава — отбеляза Казан, — че ще избягат, преди да се доближиш до тях.
    — Тогава как ще ги хванем? — попита Гас.
    — Много трудно — отговори командващият въздушните сили.
    — Трябва да ги измъкнем на открито — изръмжа Макдонъл. — Трябва да заложим примамка. Един свален скайхок. Един патрул, който да прилича на изгубил пътя. Примамваме ги на открито, заобикаляме ги в гръб, така че да не могат да избягат, и след това ги нападаме.
    — Може и да извадим късмет с тези — отбеляза Казан. — Много е късно да започнат ново засаждане. Няколко запалителни бомби би трябвало да ги изкарат на открито.
    Командващият въздушните сили кимна в знак на съгласие.
    — Правилно. — После се обърна очаквателно към Хартман.
    Командирът на ешелона погледна внимателно картата и прецени възможностите. Не му трябваше много време да вземе решение.
    — Утре сутринта ще започнем операция по откриване и разрушаване в областта на Рок Ривър — ще бомбардираме нивите и гората с напалм. — Обърна се към командира на въздушните сили. — Атаката на двете цели ще започне едновременно, с всичките девет планера.
    — С ваше разрешение, сър… — почна Бакстър.
    — Да? — каза Хартман.
    — Бих желал да летя на един от резервните планери и да взема участие в атаката.
    Хартман погледна Джоди Казан и видя, че тя не възразява.
    — Добре. Пет планера с командир Джоди Казан ще атакуват нивите. Вие ще командвате другите срещу гората.
    Бакстър отдаде чест.
    — Благодаря, сър.
    — Почна се, мръснико! — възкликна Гас и плесна Стив по ръката.
    Бък Макдонъл, комендантът на ешелона, се изправи и удари Гас в зъбите. Той се олюля. Стив се приготви да бъде следващият.
    Макдонъл пъхна полирания край на стека си под треперещия нос на Гас Уайт.
    — Това е командната зала на „Луизианската дама“, момченце… не някаква си третокласна лавка, пълна с идиоти! Никога не произнасяй такива думи пред командира! Ясно ли е?! — избоботи той.
    — Тъй вярно, сър! — отговори Гас.
    Когато се стъмни, ешелонът от шестнадесет фургона се сви на колело, с челния фургон до последния. Сигурен зад мъчнопреодолимата защита, екипажът спусна сгъваемите койки и легна да спи. Една малка охранителна команда в първия и последния фургон застана пред мониторите, свързани с електронните сензори на ешелона.
    Въпреки че бяха усъвършенствани, те не откриха Мистър Сноу и големия отряд мечки на М’Кол, които изучаваха ешелона от билото на най-близкия хълм.
    Мистър Сноу се обърна към Мотор-Хед.
    — Желязната змия спи. Ние ще отидем на юг. Доведи Кадилак.
    Мотор-Хед кимна мълчаливо и изчезна в тъмнината с единадесет от племенните си братя.
    Мистър Сноу и останалите от отряда заобиколиха хълма и направиха голям обход на юг и след това на запад, докато не стигнаха следите от гигантските, покрити със стомана гуми на ешелона. Намериха укритие и зачакаха търпеливо, докато не дойде Кадилак с лековъоръжения си ескорт.
    Мистър Сноу хвана Кадилак за ръка и го отведе до следата, оставена от ешелона.
    — Това е пътеката на желязната змия. Тръгни по нея и търси виждащ камък. Ако намериш такъв, над който е минала змията, запомни какво виждаш в него и ми го разкажи.
    Кадилак тръгна по двете следи, после се върна назад.
    Мистър Сноу го следваше на благоразумно разстояние. Кадилак въздишаше тежко и вдигаше ръце в молитва. Накрая намери един виждащ камък, вдигна го и го показа на Мистър Сноу.
    Камъкът, който — доколкото можа да види Мистър Сноу — с нищо не се отличаваше от останалите около него, беше с размерите на бебешка глава. Мистър Сноу го разгледа почтително.
    — Наистина ли е обграден със златна светлина?
    — Не ми се подигравай, мъдри.
    — Никога не съм бил по-сериозен — каза Мистър Сноу.
    — Ти притежаваш голяма сила. Такава, за каквато съм мечтал през целия си живот. Да се надяваме, че бързо ще я овладееш и ще се научиш да я използваш. Какво съобщение съдържа този камък?
    Кадилак коленичи на земята между следите, затвори очи, взе камъка в шепите си и го допря до челото си. След известно време свали камъка и опря ръце на бедрата си да починат.
    — Какво съобщение търсиш? — попита той. Очите му се отвориха, но бяха слепи за външния свят.
    — Искам да зная за желязната змия — каза Мистър Сноу. — Кажи ми как е изработена. Кажи ми какво има в корема й.
    Кадилак затвори очи и стисна силно камъка.
    — Много неща — каза с далечен глас той. — Странни неща. Нямам думи, с които да ти кажа какви са.
    — Използвай думите, които имаш — каза Мистър Сноу.
    — Небесните гласове ще ми помогнат да видя отвъд тях.
    Мотор-Хед и мечките М’Кол, разделени на две групи — по една от всяка страна на следата, — бяха приклекнали и се взираха в обгръщащата ги тъмнина.
    Кадилак се изправи и пак закрачи по следата на ешелона, стиснал силно виждащия камък. Мистър Сноу го следваше. Кадилак спираше и гледаше нагоре с невиждащи очи, зъбите му бяха оголени, лицето — изкривено от страх.
    — Желязната змия минава над мен. Тя е пълна с омраза… смърт… коремът й е пълен с воини, жадни за нашата кръв.
    — Колко воини? — попита Мистър Сноу.
    — Много. Лежат във всяка част на змията.
    — Преброй ги — заповяда Мистър Сноу.
    Кадилак се намръщи.
    — Трудно е. Не мога…
    — Не спори — прекъсна го Мистър Сноу. — Просто го направи.
    Кадилак коленичи и притисна камъка до челото си.
    — Нищо не мога да видя. Камъкът е замъглен с кръвта на нашите южни братя.
    — Измий го и започни отново — търпеливо каза Мистър Сноу и клекна до ученика си.
    Кадилак въздъхна тежко, свали камъка пред корема си и го загледа втренчено. След няколко минути тишина, съпроводена с въздишки на разочарование, младежът каза:
    — Главните воини са в главата и в опашката на змията.
    — Намери ми главатаря — бързо нареди Мистър Сноу.
    — Виждам го — каза Кадилак. — Той има бледа коса под носа.
    — Запомни лицето и душата му — нареди Мистър Сноу и както си беше на колене, се премести с лице пред Кадилак.
    — Запомних го — каза Кадилак.
    Мистър Сноу постави ръцете си от двете страни на главата му.
    — Предай го на мен. Прехвърли образа на неговото същество в моя ум. — Затвори очи и въздъхна дълбоко. — Добре. Браво. — Мистър Сноу свали ръцете си и хвана за кратко Кадилак за раменете. — Ти имаш истинска сила. Разгледай змията. Искам да зная повече.
    Незрящите очи на Кадилак се обърнаха нагоре под клепките му.
    — Змията има два корема, пълни с тръби, които реват от глад и са пълни с пламък. Те са също в главата и в опашката на змията, където живеят главните воини. Подземните хора хранят змията със сива пръст. Тя се превръща в лош въздух и се засмуква по тръби през редици загрети до червено светещи зъби. Тези тръби с пламък са също в сърцето й. Те изпращат през нейните вени сила, която прави тялото й да работи. Сила като белия огън от небето. Тя дава живот на змията, прави очите й да виждат и движи големите й железни крака.
    — Колела — каза Мистър Сноу. — Вероятно задвижвани от електрически мотори.
    — Не разбирам какво казваш — отвърна Кадилак.
    — Това са думи от Старото време — промърмори Мистър Сноу. — Не се тревожи за тях. Просто продължавай.
    — Змията има очи от всички страни на тялото си. Някои за виждане на неща близко до нея, други за далечно виждане — като орлите. Подземните хора имат много сандъци със замразена вода, на които се показват картини от онова, което вижда змията. — Кадилак спря да разчете нови образи. — В корема на змията има и мъже, и жени. Жените са като нашите вълчици. Те също са жадни за нашата кръв. Те имат… странно остро желязо. Неща, които хвърлят стрели като нашите арбалети, но напълнени със силен вятър. Не стрели… тънки тръстикови стебла, които бълват мълнии като железен дъжд. В главата и опашката на змията има повече остро желязо. Има неща, които изпращат дълги лъчи слънчева светлина, която гори като белите главни в сърцето на огъня.
    — Погледни пак — каза Мистър Сноу. — Използват ли те тези неща да правят тъмнината като ден?
    — Не — отговори Кадилак. — Те не се нуждаят от това. Те имат фенери, излъчващи червена светлина, която ние не можем да видим, но която прониква в телата ни и дава картини на техните магически кутии с образи.
    Макар че знаеше много неща от Старото време, Мистър Сноу не разбра опита на Кадилак да опише инфрачервеното нощно виждане на „Дамата“. Това не го обезсърчи и той продължи да поощрява Кадилак да изпраща душевното си зрение във всяка част на ешелона и да научи броя на екипажа.
    Триста подземни хора. Мистър Сноу обмисли проблема. Ако се стигнеше до критично положение, племето можеше да събере хиляда мечки и вълчици. Но това щеше да включва всички от четиринадесетгодишните подрастващи воини, които още не бяха дъвкали кост, до възрастните петдесетгодишни и нагоре. Храбростта на много младите нямаше да компенсира неопитността им въпреки тяхната пъргавина, а Ролинг-Стоун и старите нямаше да са равностойни в битката с воините в корема на желязната змия.
    Притиснат за още информация, Кадилак описа смъртоносния невидим дъх на змията, който съскаше в корема й, и каза на Мистър Сноу за многослойния корпус, непроницаем за стрелите на мютските арбалети. Люковете в долната част и отстрани бяха затворени отвътре и защитени от всепоглъщащия дъх на змията. Мистър Сноу беше принуден да признае — както неговите южни братя вече бяха установили, — че ешелонът е костелив орех.
    Кадилак извади от камъка още картини. Този път за стрелолистите — дванадесетте скайхока, грижливо подредени със сгънати крила в летателния фургон, а в съседния фургон десет облачни воини и мъжете от техните наземни екипи.
    — Странно — каза Кадилак. — Лицата им са забулени в тъмнина. Освен едно. Него виждам. Лицето и сърцето му са силни, но смърт седи на раменете му. Той ли е облачният воин, за когото пророкуват Небесните гласове?
    — Може би — отговори Мистър Сноу. — Щом лицето му е показано, докато лицата на другите около него са скрити, това изображение трябва да има някаква цел. Запомни го добре, след това прекъсни връзката си с виждащия камък и се върни към времето на сегашната земя.
    Кадилак за миг застина, после главата му увисна, пръстите му се отвориха вдървени, камъкът се търколи по коляното му и падна на земята. Мистър Сноу го вдигна и го разгледа, но не можа да види нищо. Захвърли го с разочарована въздишка, стана и изправи и Кадилак.
    Клепките на Кадилак трепнаха и той отвори очи. Не можеше да фокусира зрението си; краката не го държаха.
    — Какво стана? — попита Кадилак и се олюля.
    Мистър Сноу преметна ръката му на лявото си рамо и го прихвана за кръста.
    — Направи го добре. Извади много картини от камъка.
    Кадилак се усмихна неуверено.
    — Наистина ли?
    — Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос? — сопна се Мистър Сноу. — Когато беше дете, приемаше без въпроси всичко, което ти казвах. Сега не вярваш на нищо и ме караш да повтарям. Нямам време да говоря празни приказки.
    — Извинявай.
    — И престани да казваш „извинявай“ — измърмори Мистър Сноу. — Това е дори още по-голямо губене на време.
    — Езикът ми блуждае, мъдри. Камъкът направи така, че костите между ума и тялото ми омекнаха.
    — Случва се — каза Мистър Сноу и потупа Кадилак по гърба. — Не се тревожи. Като за първи път беше добре, но ще трябва да поработиш върху тази си дарба.
    — Какво трябва да направя? — попита Кадилак и се облегна на рамото му.
    — Е, не е добре да се събуждаш и да питаш мен какво се е случило — каза Мистър Сноу. — Аз може и да не съм до теб. Ти си този, който вижда картини. Отсега нататък ще трябва да се опитваш да ги запомняш.
    — Трудно е — каза Кадилак.
    — Никога не е лесно — отговори Мистър Сноу.
    Мотор-Хед дойде при тях и каза:
    — Време е да тръгваме, древни. Слънцето се събужда под сивите си спални кожи на източната врата.
    — Добре, да тръгваме — каза Мистър Сноу. — Можеш ли да носиш племенния си брат?
    Мотор-Хед вдигна отмалелия Кадилак и го метна на рамото си като бизонски бут.
    — Камъкът е изсмукал силата му — обясни Мистър Сноу.
    — Магия! — изсумтя пренебрежително Мотор-Хед.
    — Не съди прибързано — каза Мистър Сноу. — Ако Небесната майка ни даде съвет, това може да спаси уродливата ти кожа.


    В шест сутринта електрическият звънец събуди Стив и другите планеристи и те видяха, че във времето е настъпила коренна промяна. За разлика от ясното, топло небе от предните седмици, през нощта температурата рязко беше спаднала. Гъста мъгла обвиваше ешелона, намалявайки видимостта на по-малко от тридесет метра.
    Хартман разви „Дамата“ в права линия, готова да тръгне напред, и извика Казан и командира на въздушните сили в командната кабина.
    — Какво мислите?
    Джоди сви устни.
    — Не е добре, сър. Бях горе на платформата за излитане. От средата на ешелона не се виждат предният и задният командни фургони. Наистина е странно. Виждала съм толкова гъста мъгла, но никога по това време на годината. От друга страна…
    — От друга страна, никога не сме били толкова далеч на север — каза Бакстър, командирът на въздушните сили.
    — Местна особеност може би? — предположи Хартман.
    Не се очакваше вдигане на рамене в отговор на въпросите на командира на ешелона, но Казан допусна неволна грешка.
    — Може би е просто някакъв вид температурна инверсия. Но…
    — Времето си е време, нали? — каза Хартман.
    — Точно така — съгласи се командирът на въздушните сили. Той знаеше какво има предвид Хартман. В Кълъмбъс имаше въведени метеорологични данни от триста години, от започването на надземните операции. Огромната памет на компютъра съдържаше модел на глобални структури на времето отпреди Холокоста. Като се наблюдава теренът и преобладаващите атмосферни условия, трябваше винаги да е възможно чрез сравняване със съхранените данни да се направи приемливо точна прогноза. Опитът ги беше научил, че гъстата сутрешна мъгла по това време на годината обикновено се разсейва, когато слънцето се издигне.
    — Ще изчакаме един час — промърмори Хартман, нареди на първия инженер да държи турбините на малки обороти, разстави половината екипаж на пост и заповяда на останалите да проверят личното си снаряжение. Стив и другите нови планеристи, които не бяха спали добре от възбуда, се тормозеха от забавянето. Лицето на Гас Уайт беше грозно ожулено от удара на Макдонъл. Старата служба в отделението на Казан спокойно преглеждаше средствата си за оцеляване. Наземният екип проверяваше действието на бомбодържателите, закрепени от двете страни на кабината на планерите — всеки трябваше да носи по три бидона с напалм.
    Един час по-късно „Дамата“ все още беше обвита в гъста мъгла. Стив и Гас заедно с Джоди Казан се качиха на платформата за излитане. Въздухът беше студен и влажен. Ешелонът беше обвит в оловносиво небитие; камуфлажната метална обвивка беше покрита с водни капчици, които се стичаха на тъмни ручейчета по стръмните страни.
    Казан сложи шлема си. „Костените куполи“ на планеристите наподобяваха шлемовете, носени преди Холокоста от автомобилните състезатели и мотористите. Единственото, което беше добавено, бяха слушалки, два малки микрофона и един антирадиационен филтър. Както и другите, Джоди беше облечена в черно-кафяво-червена камуфлажна бойна униформа и леки бойни обувки.
    Нейният скайхок бе прикрепен на предната секция на платформата за един от двата парни катапулта. Трицевната високоскоростна въздушна пушка двайсет и пети калибър, която можеше да се превключва от троен залп на автоматична стрелба, висеше на гъвкав станок над кабината. Наземен екип проверяваше в кабината две гнезда с кръгли пълнители с по 180 патрона, които