Скачать fb2
Последната битка

Последната битка

Аннотация

    Последната битка ще е най-великата от всички битки!
    Нарния… където лъжите раждат страх… където верността подлежи на съмнение… където всички надежди изглеждат изгубени.
    В последните дни на Нарния лъжите и злото са пуснали дълбоки корени. Жестоките калормени нападат мирните нарнийци, а Таш — свиреп демон и враг на лъва Аслан, се е зарекъл да унищожи всичко. Питър, Сюзан, Едмънд и Луси, четирите деца от семейство Певънзи, и лъва Аслан за последен път ще трябва да застанат на страната на доброто.
    „Последната битка“ е краят на „Хрониките на Нарния“.


Клайв Стейпълс ЛуисПоследната битка

Глава първа
Край езерото Котлето

    Към края на дните на Нарния далеч на запад, отвъд Гората с фенера и близо до големия водопад живееше една маймуна. Беше толкова стара, че вече никой не си спомняше кога се бе заселила по тези места. Това бе най-умната, най-грозната, най-сбръчканата маймуна, която можете да си представите. Имаше малка дървена къщурка с покрив от листа високо между два клона в короната на огромно дърво. Казваше се Шифт. В тази част на гората почти не се срещаха Говорещи зверове, хора или джуджета, но Шифт си имаше един приятел и съсед — магарето на име Пъзъл. Или поне така казваха те, двамата — че са приятели, инак бихте помислили, че Пъзъл е по-скоро слуга на Шифт, отколкото неин приятел. Той вършеше всичко. Когато отиваха заедно на реката, Шифт пълнеше големите кожени мехове с вода, но Пъзъл ги носеше на връщане. Когато им трябваше нещо от градчетата надолу край реката, Пъзъл отиваше с големи празни кошове на гръб и се връщаше пак с тях, но пълни и тежки. А Шифт изяждаше най-хубавата храна, която Пъзъл донасяше, тъй като, както казваше маймуната:
    — Разбираш ли, Пъзъл, аз не мога да паса трева и да ям магарешки бодили като теб, тъй че е съвсем честно да си наваксвам по друг начин.
    А Пъзъл винаги отвръщаше:
    — Естествено, Шифт, естествено. Разбирам.
    Пъзъл никога не се оплакваше, защото знаеше, че Шифт е далеч по-умна от него. Той дори смяташе, че е много мило от страна на Шифт, че изобщо дружи с него. И ако понякога Пъзъл се решаваше да спори, Шифт казваше:
    — Хайде, Пъзъл, аз знам по-добре от теб какво трябва да се направи. Знаеш, че не си умен, нали?
    А магарето винаги отвръщаше:
    — Да, Шифт. Права си. Наистина не съм ум.
    После въздъхваше и правеше това, което бе казала Шифт.
    Една сутрин в началото на годината двамата се разхождаха по брега на Котлето. Това е голямото езеро точно под скалите в западния край на Нарния. Големият водопад се излива в него с шум, който напомня непрестанен гръм, а от другата му страна реката на Нарния продължава пътя си. Водопадът кара водата в Котлето да танцува и бълбука, да клокочи и да се върти безспир, сякаш кипи. Оттам идва името на езерото — Котлето. Най-буйно е в началото на пролетта, когато реката се пълни с всичкия стопен сняг, който се стича от планините — високо отвъд Нарния, в Западната пустош. Оттам идва и реката. Докато гледаха Котлето, Шифт внезапно посочи с тъмния си кльощав пръст и каза:
    — Виж, какво е това?
    — Кое какво е? — попита Пъзъл.
    — Това, жълтото, дето се спусна по водопада. Виж! Ето го пак, носи се по повърхността. Трябва да разберем какво е.
    — Трябва ли? — попита Пъзъл.
    — Естествено, че трябва — отговори Шифт. — Може да е нещо полезно. Просто бъди добро момче и скочи в езерото, за да го извадиш. Тогава ще можем да го разгледаме по-добре.
    — Да скоча в езерото ли? — попита Пъзъл, помръдвайки с дългите си уши.
    — Ами как ще го извадим, ако не го направиш?
    — Ама… ама — започна Пъзъл — няма ли да е по-добре ти да влезеш? Защото, нали разбираш, ти си тази, която иска да разбере какво е, а аз не държа особено. Пък и ти имаш ръце. Когато става дума за улавяне на неща, не отстъпваш по нищо на човек или на джудже. Аз имам само копита.
    — Не мога да повярвам, Пъзъл — каза Шифт. — Въобще не бих предположила, че можеш да кажеш подобно нещо. Изобщо не го очаквах от теб.
    — Защо, какво толкова лошо съм казал? — попита магарето със смирен гласец, понеже усещаше, че Шифт е дълбоко засегната. — Исках просто да кажа…
    — Да помислиш, че аз ще вляза във водата! — възкликна маймуната. — Сякаш не знаеш прекрасно, че слабото място на всички маймуни са гърдите им, защото лесно простиват! Добре тогава. Ще вляза. Въпреки че вече ми е хладно от този безмилостен вятър, ще вляза. Най-вероятно ще умра. И тогава ще съжаляваш — гласът на Шифт звучеше, сякаш ей сега ще избухне в плач.
    — О, не, о, не, о, не! — почти изрева Пъзъл. — Нямах това предвид, Шифт, повярвай ми. Нали знаеш колко съм глупав и как не мога да мисля за две неща едновременно. Бях забравил за слабите ти гърди. Разбира се, че ще вляза. Дори не си помисляй да влизаш. Обещай ми, че няма да го направиш, Шифт.
    И тъй, маймуната обеща, а Пъзъл затропка с четирите си копитца по скалистия бряг, за да намери място, откъдето да нагази в езерото. Дори да оставим студа настрана, влизането в движещата се и разпенена вода не беше шега работа. Пъзъл стоя разтреперан цяла минута, преди да се реши. Тогава Шифт извика зад него:
    — Може би все пак ще е по-добре аз да скоча, Пъзъл.
    Като чу това, Пъзъл отвърна:
    — Не, не. Нали ми обеща. Ей сегичка влизам.
    И влезе.
    Огромна топка пяна се блъсна в муцуната, напълни устата му с вода и го заслепи. После за няколко секунди той съвсем потъна и когато отново изплува, вече бе в съвсем друга част на езерото. Течението пак улови Пъзъл и го завъртя все по-бързо и по-бързо, докато го закара под самия водопад. Мощната струя го потопи дълбоко, толкова дълбоко, че никак не бе сигурен дали ще успее да задържи дъха си, докато изплува пак. Когато най-сетне се издигна на повърхността и малко се приближи до нещото, което се опитваше да хване, то отплува надалеч от него и също беше уловено от водопада и запокитено на дъното. После то изплува, но Пъзъл вече се намираше далеч от целта, по-далеч от всякога.
    Най-после, уморен до смърт, целият натъртен и вкочанен от студ, той успя да сграбчи нещото със зъби. Излезе, понесъл го пред себе си, като оплиташе предните копита в него, защото то бе голямо като килимче, много тежко, студено и лигаво.
    Хвърли го на земята пред Шифт и застана прогизнал и треперещ. Едва си поемаше дъх. Но маймуната въобще не го погледна, нито го попита как се чувства. Прекалено бе заета да обикаля около нещото, да го разстила, потупва и души. В погледа й проблесна дяволита искрица, като се обърна към Пъзъл:
    — Това е лъвска кожа.
    — Ии… аа… аа… а, така ли? — задъхано попита Пъзъл.
    — И се чудя… чудя се… чудя се — говореше Шифт сама на себе си, защото много усилено мислеше.
    — Чудя се кой ли е убил горкия лъв — каза Пъзъл. — Трябва да го погребем.
    — А, това не е бил Говорещ лъв — отсече Шифт. — Не се тревожи за това. Отвъд водопадите в Западната пустош няма Говорещи зверове. Тази кожа сигурно е била на някой ням, див лъв.
    Между другото, това бе вярно. Някакъв ловец, човек, бе убил и одрал този лъв нейде високо из Западната пустош преди няколко месеца. Но това е извън нашата история.
    — Въпреки това, Шифт — каза Пъзъл, — дори кожата да е била на ням, див лъв, не сме ли длъжни да я погребем както подобава? Искам да кажа, не са ли лъвовете доста… ами, доста важни животни? Заради… знаеш Кой. Не разбираш ли?
    — Я недей да се затормозваш с идеи, Пъзъл — каза Шифт. — Защото, нали знаеш, мисленето не е най-силната ти страна. От тази кожа ще направим хубаво топло зимно палто за теб.
    — О, не мисля, че ми се иска — каза магарето. — Ще изглежда… искам да кажа, другите животни могат да си помислят, че… не, няма да се чувствам…
    — Какви ги дрънкаш? — попита Шифт, като се чешеше отдолу нагоре, както правят маймуните.
    — Мисля, че ще е непочтително към Великия Лъв, към самия Аслан, ако магаре като мен тръгне насам-натам, облечено в лъвска кожа — каза Пъзъл.
    — Я по-добре недей да спориш — каза Шифт. — Какво разбира едно магаре като теб от подобни неща? Нали знаеш, че не те бива в мисленето, Пъзъл, затова защо не ме оставиш да мисля вместо теб? Защо не се отнасяш към мен, както аз към теб? Ето, аз не си мисля, че мога да правя всичко. Знам, че теб повече те бива за някои неща. Затова и те оставих, та да влезеш в езерото — знаех, че ще се справиш по-добре от мен. Но защо на свой ред не ми позволиш да правя нещо, което аз мога, а ти не можеш? Нищо ли няма да ми оставиш да върша? Бъди справедлив. Едно ти, друго аз.
    — Е, да, естествено, щом така казваш — отвърна Пъзъл.
    — Чуй тогава — каза Шифт. — Я по-добре изприпкай пъргаво надолу по реката до Чипингфорд и виж дали там има портокали или банани.
    — Ама, много съм уморен, Шифт — умолително измрънка Пъзъл.
    — Да, но си вир-вода и ти е студено — отговори маймуната. — Имаш нужда от нещо сгряващо. Бързото тичане ще свърши чудесна работа. Освен това днес в Чипингфорд е пазарен ден.
    И Пъзъл естествено се съгласи да отиде.
    Веднага щом остана сама, Шифт се заклатушка ту на два крака, ту на четири, докато стигна до своето дърво. Залюля се от клон на клон, като не спираше да дърдори и да се хили, и влезе в къщурката си. Вътре намери игла, конец и голяма ножица, защото беше умна маймуна и джуджетата я бяха научили да шие. Пъхна кълбото конец в устата си и бузата й се изду, сякаш смучеше голям бонбон, защото конецът беше много дебел и повече приличаше на връв. Стисна иглата с устни и хвана ножицата с лявата си ръка. После се спусна по дървото и с клатушкане отиде до лъвската кожа. Седна до нея и се хвана за работа.
    Веднага разбра, че гърбът на кожата ще е прекалено дълъг за Пъзъл, а вратът твърде къс. Затова отряза голямо парче от гърба и от него уши яка за дългия врат на магарето. После отряза главата и заши яката между нея и раменете. Сложи връв от двете страни на кожата, за да може да се върже на корема и гърдите на Пъзъл. От време на време прелиташе по някоя птичка, Шифт спираше да шие и тревожно вдигаше глава. Не искаше никой да вижда какво прави. Но нито една от птичките, които видя, не беше Говореща птица, така че нямаше значение.
    Пъзъл се върна привечер. Не припкаше, а пристъпяше търпеливо и тежко, както правят магаретата.
    — Нямаше портокали — каза той, — нямаше и банани. И аз съм много уморен.
    После легна на земята.
    — Ела да пробваш прекрасното си ново палто от лъвска кожа — подкани го Шифт.
    — О, не ме интересува тази стара кожа — отговори Пъзъл. — Ще я пробвам утре сутринта. Толкова съм изморен тази вечер.
    — Ама наистина си много нелюбезен, Пъзъл — каза Шифт. — Ако ти си толкова уморен, за мен какво ще кажеш? Докато ти се разхождаше бодро из долината, аз цял ден усилено работих, за да ти ушия палтото. Ръцете ми са така изморени, че едва държа ножицата. А ти едно благодаря не искаш да ми кажеш, дори не поглеждаш палтото… и не те интересува… и… и…
    — Скъпа Шифт — скочи на крака Пъзъл, — толкова съжалявам. Отвратителен съм. Разбира се, че ще ми бъде приятно да го пробвам. Изглежда просто разкошно. Сложи ми го веднага. Моля те, сложи ми го.
    — Тогава стой мирно — каза маймуната.
    Кожата беше много тежка за нея, но накрая с дърпане и бутане, с пъшкане и пуфтене успя да я сложи на магарето. Върза я под тялото на Пъзъл, върза и краката за тези на магарето, както и опашката за неговата. Доста голяма част от сивия нос и лицето на магарето се виждаха през отворената уста на лъвската глава. Всеки, който някога е виждал истински лъв, не би се заблудил нито за миг. Но ако никога през живота си не си виждал лъв и погледнеш магарето в лъвската кожа, положително ще го сбъркаш с лъв, особено ако не се приближава много, ако времето е мрачно и ако Пъзъл не изреве и не изчатка с копита.
    — Изглеждаш прекрасно, прекрасно! — възкликна маймуната. — Ако някой те види сега, ще те вземе за Аслан, за самия Велик Лъв.
    — Това би било ужасно — каза Пъзъл.
    — Не, няма да е ужасно — отвърна Шифт. — Защото всеки ще изпълнява онова, което му кажеш.
    — Но аз не искам да им казвам нищо.
    — Помили си колко добри неща бихме могли да направим! — възкликна Шифт. — Нали знаеш, че аз ще съм до теб и ще те съветвам. Ще измислям умните нареждания, които ти ще даваш. И всички ще трябва да ни се доверяват, дори самият крал. Ще сложим в ред цяла Нарния.
    — Но не е ли всичко наред и сега?
    — Какво?! — изкрещя Шифт. — Всичко да е наред ли? Като няма портокали и банани?!
    — Ами, виж — започна Пъзъл, — то няма много хора… Всъщност не мисля, че някой друг, освен теб иска портокали и банани.
    — А и захар също — продължи Шифт.
    — Хм, да — съгласи се магарето. — Нямаше да е зле, ако имаше повече захар.
    — Добре, тогава, значи се разбрахме — каза маймуната. — Ти ще се правиш на Аслан, а аз ще ти казвам какво да говориш.
    — Не, не, не! — запротестира Пъзъл. — Не казвай такива ужасни думи. Няма да е редно, Шифт. Може и да не съм много умен, но дотолкова ми е ясно. Какво ще стане с нас, ако се появи истинският Аслан?
    — Предполагам, че ще бъде много доволен — отговори Шифт. — Сигурно ни е изпратил тази лъвска кожа нарочно, за да можем да оправим положението. Пък така или иначе, той никога не се появява. Поне напоследък.
    В този миг, точно над главите им, се чу оглушителен гръм и земята потрепери. И двете животни загубиха равновесие и паднаха по очи.
    — Ето! — запъхтяно възкликна Пъзъл, щом успя да си поеме дъх. — Това е предзнаменование… предупреждение. Знаех си, че правим нещо ужасно. Веднага свали тази отвратителна кожа от мен.
    — Не, не! — каза маймуната (чийто ум бе много съобразителен). — Това е предзнаменование за обратното. Тъкмо щях да кажа, че ако истинският Аслан, както ти го наричаш, искаше да продължим да правим това, щеше да изпрати гръм и земетресение. Беше ми на езика, само дето предзнаменованието взе, че дойде, преди да успея да го изрека. Сега няма как да не го направиш, Пъзъл. И, моля те, стига сме спорили вече. Знаеш, че не ги разбираш тия работи. Какво може да знае едно магаре за предзнаменованията?

Глава втора
Привързаността на краля

    Около три седмици по-късно последният от кралете на Нарния седеше под вековния дъб, който растеше край вратата на малката му ловна хижа. Когато времето се затоплеше напролет, той често отсядаше в нея за десетина дни. Постройката бе ниска, със сламен покрив и се намираше недалеч от източния край на Гората с фенера и малко над мястото, където двете реки се вливат… Обичаше да живее в нея простичко и спокойно, далече от тържествеността и великолепието на Каир Паравел — тронния град. Името му бе крал Тириан и беше двадесет — двадесет и пет годишен. Имаше широки и силни рамене, ръце и крака със здрави мускули, но още рядка брада. Очите му бяха сини, а лицето — безстрашно и открито.
    Тази пролетна утрин около него нямаше други, освен най-скъпия му приятел — еднорога Джуъл. Те се обичаха като братя и взаимно си спасяваха живота през войните. Великолепното животно стоеше близо до стола на краля и навело врат, лъскаше синия си рог в кремавобелия си хълбок.
    — Днес нямам желание нито за работа, нито за спорт, Джуъл — каза кралят. — Не мога да мисля за нищо друго, освен за тази чудна новина. Мислиш ли, че ще научим нещо повече?
    — Това са най-прекрасните вести, пристигали в наши дни, в дните на бащите ни и в тези на дедите ни, кралю — отвърна Джуъл, — ако са верни.
    — Възможно ли е да не са верни? — попита кралят. — Мина повече от седмица, откакто първите птици прелетяха над нас с думите, че Аслан е тук, че Аслан се е завърнал в Нарния. След това дойдоха катеричките. Те не го бяха видели, но казваха, че със сигурност е в гората. После и еленът го е видял със собствените си очи в Гората с фенера, макар отдалеч и на лунна светлина. След него дойде мургавият брадат човек, търговецът от Калормен. Калорменците не се интересуват от Аслан като нас, но той говореше за него като за нещо съвсем сигурно. А язовецът снощи. И той е видял Аслан.
    — Наистина, кралю — отвърна Джуъл. — Вярвам на всичко това. Ако ви се струва, че не е така, то е само защото радостта ми е твърде голяма, за да остави вярата ми да бъде трайна. Толкова е прекрасно, че не е за вярване.
    — Да — дълбоко въздъхна кралят, като почти потрепери от удоволствие. — Това надминава и най-смелите надежди на целия ми живот.
    — Чуйте! — възкликна Джуъл, като наведе глава на една страна и вирна уши.
    — Какво има? — попита кралят.
    — Копита, кралю — отвърна Джуъл. — Галопиращ кон. Много тежък кон. Сигурно е някой от кентаврите. Вижте, ето го.
    Величествен кентавър със златна брада, с човешка пот на челото и конска пяна по кестенявите си хълбоци, се втурна към краля. Спря и се поклони ниско.
    — Привет, кралю — извика той с плътен глас като на бик.
    — Ей, вие вътре! — извика кралят през рамо към вратата на ловната хижа. — Купа вино за благородния кентавър. Добре дошъл, Рунуит. Като си поемеш дъх, ще ни кажеш с каква задача си тук.
    Един паж излезе от къщата с голяма, изкусно гравирана дървена купа и я подаде на кентавъра, който я вдигна и каза:
    — Първо пия за Аслан и истината, кралю, и на второ място — за Ваше величество.
    Той изпи виното, което би стигнало за шестима силни мъже, на един дъх и подаде празната купа на пажа.
    — Е, Рунуит — каза кралят. — Още вести за Аслан ли ни носиш?
    Рунуит изглеждаше много сериозен, дори леко намръщен.
    — Кралю — започна той, — знаете колко дълго съм живял и изучавал звездите, защото ние, кентаврите, живеем по-дълго от вас, човеците, и дори по-дълго от еднорозите. Никога през живота си не съм виждал небето да вещае такива ужасни неща, каквито показват звездите всяка нощ от началото на годината. Не казват нищо за завръщането на Аслан, нито за мир или радост. Според моите умения от петстотин години не е имало такива катастрофални срещи на планетите. Вече бях решил да дойда и да предупредя Ваше величество, че над Нарния е надвиснало голямо зло. Но снощи до мен достигна слухът, че Аслан се е появил отново в Нарния. Кралю, не вярвайте на тези приказки. Невъзможно е. Звездите винаги казват истината, а хората и животните лъжат. Ако Аслан наистина идваше в Нарния, небето щеше да го предрече. Ако наистина е дошъл, всички най-велики звезди щяха да се съберат в негова чест. Всичко друго е лъжа.
    — Лъжа ли?! — пламенно извика кралят. — Кой обитател на Нарния или на света би посмял да излъже за подобно нещо? — После несъзнателно сложи ръка върху дръжката на меча си.
    — Това не знам, кралю — отвърна кентавърът. — Но знам, че на земята има лъжци, а сред звездите няма.
    — Чудя се — намеси се Джуъл — не е ли възможно Аслан да се завърне, въпреки че всички звезди вещаят друго. Той не е роб на звездите, а техен Създател. Не се ли казва във всички легенди, че Аслан не е питомен лъв.
    — Добре казано, добре казано, Джуъл — извика кралят. — Точно така се казва: „Не е питомен лъв.“ В много легенди се споменава.
    Рунуит тъкмо бе вдигнал ръка и се навеждаше да възрази настойчиво на краля, когато и тримата обърнаха глави, заслушвайки се в плачевен зов, който бързо приближаваше. На запад от тях гората бе тъй гъста, че още не можеха да видят кой идва. Но скоро чуха думите:
    — Беда, беда, беда! — викаше гласът. — Беда за братята и сестрите ми! Беда за свещените дървета! Секат горите. Брадвата е обърната срещу нас. Секат ни. Вековните дървета падат, падат, падат.
    На последното „падат“ говорещият се появи. Изглеждаше като жена, но толкова висока, че главата й бе на едно ниво с тази на кентавъра, а в същото време приличаше на дърво. Трудно е да се обясни, ако никога не сте виждали дриада, но щом веднъж я съзрете, не бихте могли да я сбъркате. Имаше нещо особено в цвета, гласа и косата. Крал Тириан и двете животни веднага разбраха, че това е нимфа на буково дърво.
    — Справедливост, кралю! — извика тя. — Елате ни на помощ. Опазете поданиците си. Секат ни в Гората с фенера. Четирийсет вековни стебла на братята и сестрите ми са вече повалени.
    — Какво, лейди?! Секат Гората с фенера?! Убиват Говорещите дървета?! — извика кралят, като скочи на крака и извади меча си. — Как смеят? Кой е посмял? В името на гривата на Аслан…
    — А-а-а-ах! — изпъшка дриадата и потрепери сякаш от болка. После отново потрепери, и пак, и пак, като че ли разтърсвана от непрестанни удари.
    Изведнъж цялата бе повалена настрани така внезапно, сякаш и двата й крака бяха отсечени. За миг я видяха как лежи мъртва на тревата и след това изчезна. Знаеха какво се е случило. Дървото й е било отсечено на километри оттук.
    За момент мъката и гневът така завладяха краля, че не можа дума да пророни. След малко каза:
    — Елате, приятели. Трябва възможно най-бързо да тръгнем нагоре по реката и да открием злодеите. Нито един от тях няма да оставя жив.
    — Да вървим, кралю — подкани го Джуъл.
    Но Рунуит се намеси:
    — Кралю, бъдете внимателен в справедливия си гняв. Странни неща се случват. Ако в долината има въоръжени бунтовници, няма да можем да се справим с тях само тримата. Ако бихте изчакали малко…
    — Няма да чакам и десета от секундата — отговори кралят. — Двамата с Джуъл тръгваме, а ти препусни колкото можеш по-бързо до Каир Паравел. Вземи моя пръстен. Нека знаят, че аз те изпращам. Доведи ми двайсет войници, всички на коне, двайсет Говорещи кучета, десет джуджета (и всички да са безмилостни стрелци с лъкове), доведи и един-два леопарда, както и великана Каменкрак. Тръгнете всички след нас, колкото може по-скоро.
    — Тръгвам, кралю — отвърна Рунуит и препусна на изток в долината.
    Кралят закрачи бързо, като от време на време мърмореше тихо на себе си или пък стискаше юмруци. Джуъл вървеше край него, без да проронва нито дума. Не се чуваше никакъв звук, освен лекото подрънкване на великолепната златна верижка около врата на еднорога, стъпките на два крака и на четири копита.
    Щом стигнаха до реката, тръгнаха по затревен път срещу течението. Така водата остана от лявата им страна, а гората от дясната. Не след дълго стигнаха до място, където теренът стана по-пресечен и гъстата гора стигаше до самата река. Пътят, или онова, което приличаше на път, продължаваше по южния бряг, затова им се наложи да прекосят реката, за да стигнат до него. Водата стигаше до мишниците на Тириан, а Джуъл, който имаше четири крака и бе по-стабилен, вървеше от дясната му страна, за да поема силата на течението. Тириан обгърна здравия врат на Джуъл със силната си ръка и двамата преминаха оттатък реката. Кралят беше толкова ядосан, че почти не забеляза колко е студена водата. Но, естествено, веднага, щом стъпиха на брега, избърса старателно меча в горната част на наметалото си — само тя бе останала суха.
    Те продължиха на запад. Реката вече бе от дясната им страна, а Гората с фенера право пред тях. Не бяха изминали и километър, когато и двамата спряха, като заговориха едновременно.
    — Какво става тук? — попита кралят.
    А Джуъл възкликна:
    — Вижте!
    — Това е сал — каза крал Тириан.
    Така и беше. Пет-шест прекрасни ствола, всички току-що отсечени и окастрени от клоните, бяха вързани един за друг и образуваха сал, който се плъзгаше бързо по течението. В предната му част стоеше воден плъх, хванал прът, за да го управлява.
    — Ей, воден плъх! Какво правиш? — извика кралят.
    — Возя трупи, които да продавам на калорменците, кралю — отговори плъхът и докосна ухото си, както би направил с шапката си, ако имаше такава.
    — На калорменците ли?! — с гръмовен глас възкликна Тириан. — Какво искаш да кажеш? Кой заповяда да се секат тези дървета?
    По това време на годината реката тече толкова бързо, че салът вече се бе плъзнал покрай краля и Джуъл. Но водният плъх погледна назад през рамо и извика:
    — По заповед на Лъва, кралю. Самият Аслан нареди.
    Добави и още нещо, но не го чуха.
    Кралят и еднорогът се спогледаха — и двамата изглеждаха по-уплашени, отколкото в която и да било битка.
    — Аслан — тихичко се обади кралят. — Аслан… Истина ли е това? Възможно ли е той да сече свещените дървета и да убива дриадите?
    — Освен ако дриадите не са сторили нещо ужасно лошо… — промълви Джуъл.
    — Но и да ги продава на калорменците?! — възкликна кралят. — Възможно ли е?
    — Не знам — нещастно отвърна Джуъл. — Той не е питомен лъв.
    — Е — продължи кралят, — налага се да продължим и да се впуснем в това рисковано приключение.
    — Не ни остава нищо друго, кралю — отговори еднорогът.
    В този миг нито той, нито кралят осъзнаваха колко глупаво бе да тръгнат двамата сами. Бяха прекалено ядосани, за да мислят трезво. Но тази прибързаност им доведе големи злини.
    Внезапно кралят се подпря безсилно на врата на приятеля си и наведе глава.
    — Джуъл — промълви той, — какво ли ни чака? В главата ми се надигат ужасни мисли. Ако бяхме умрели преди днешния ден, щяхме да сме щастливи.
    — Да — отвърна Джуъл. — Твърде дълго живяхме. Сполетя ни най-лошото на света.
    Постояха така още минута-две, а след това продължиха пътя си.
    Не след дълго дочуха ударите на брадви по дърво — туп-туп-туп. Все още нищо не виждаха, защото пред тях имаше малко възвишение. Когато стигнаха до върха, погледнаха право към Гората с фенера. Лицето на краля пребледня.
    Точно по средата на древната гора — там, където някога са расли златни и сребърни дървета и където преди години дете от нашия свят посадило Дървото на закрилата, вече бе отворена широка просека. Беше отвратително грозна, като кървящ прорез в земята, цялата набраздена от кални коловози — личаха следите от отсечените дървета, които са влачени към реката. Многобройна тълпа работеше, чуваше се плющене на камшици, коне напрягаха сили, за да теглят трупите. Първото нещо, което порази краля и еднорога, бе, че около половината от хората в тълпата не бяха Говорещи зверове, а човеци. Забелязаха още, че това не са светлокосите нарнийци, а мургави, брадати калорменци — обитателите на огромната, жестока страна, която се намира отвъд Арченланд, на юг от пустинята. Естествено, случваше се да срещнеш един-двама калорменци в Нарния — търговци или посланици, тъй като в момента двете страни бяха в мирни отношения. Но Тириан не разбираше защо тук имаше толкова много калорменци, нито пък защо изсичаха нарнийската гора. Той стисна по-здраво меча си и преметна наметалото през лявата си ръка. Двамата с еднорога бързо се спуснаха сред хората.
    Двама калорменци мъчеха кон, впрегнат в отсечен ствол. Точно когато кралят стигна до тях, дървото заседна в дълбока кал.
    — Върви, ленивецо! Дърпай, мързелива свиньо! — викаха калорменците и плющяха с камшици.
    Конят вече напрягаше сетни сили, очите му червенееха, целият беше в пяна.
    — Работи, мързеливо животно! — изкрещя единият калорменец и безмилостно удари коня с камшика. Тогава се случи нещо наистина ужасно.
    До този момент Тириан бе сигурен, че конете, измъчвани от калорменците, са техни собствени — неми животни, които не съзнават нищо, както конете от нашия свят. И въпреки че му беше много неприятно да вижда как мъчат дори неми коне, той естествено бе по-загрижен за убийството на дърветата. И през ум не му беше минало, че някой би посмял да впрегне един от свободните нарнийски Говорещи коне, а още повече да го бие с камшик. Но при този зверски удар конят извърна главата си и извика:
    — Глупак и тиранин! Не виждаш ли, че правя всичко според силите си?
    След като разбраха, че конят е един от собствените им нарнийци, Тириан и Джуъл така се разгневиха, че и двамата вече не осъзнаваха какво правят.
    Мечът на краля се вдигна, рогът на еднорога се наведе. Двамата се втурнаха напред едновременно. В следващия момент калорменците лежаха мъртви на земята, единият — обезглавен от меча на Тириан, а другият — пронизан в сърцето от рога на Джуъл.

Глава трета
Тържествуващата маймуна

    — Господарю кон, господарю кон — промълви Тириан, докато бързо режеше ремъците на хамута, — как се случи тези чуждоземци да те поробят? Нарния покорена ли е? Имало ли е битка?
    — Не, кралю — задъхано отвърна конят, — Аслан е тук. Всичко е по негово нареждане. Той заповяда…
    — Внимавайте, кралю, опасност! — предупреди го Джуъл.
    Тириан вдигна глава и видя, че няколко калорменци, както и няколко Говорещи зверове се спускаха към тях от всички посоки. Двамата убити бяха издъхнали, без да издадат звук, и затова бе минало известно време, преди останалите да усетят какво се е случило. Но вече бяха разбрали. Повечето държаха ятагани в ръце.
    — Бързо. Качете се на гърба ми — каза Джуъл.
    Кралят се метна на гърба на стария си приятел, който на свой ред се обърна и препусна. След като се изгубиха от погледа на враговете си, Джуъл два или три пъти промени посоката, прекоси едно поточе и викна, без да намалява темпото:
    — Накъде, кралю? Към Каир Паравел?
    — Поспри, приятелю — отговори Тириан. — Остави ме да сляза.
    Той се плъзна от гърба на еднорога и застана срещу него.
    — Джуъл — започна кралят. — Сторихме нещо ужасно.
    — Бяхме силно провокирани — отвърна Джуъл.
    — Но да ги нападнем неподготвени, без да ги предизвикаме, докато са невъоръжени! Ние сме убийци, Джуъл. Честта ми е опетнена навеки.
    Джуъл оброни глава. Той също се срамуваше.
    — А и конят каза, че е по заповед на Аслан — продължи кралят. — Плъхът потвърди. Всички твърдят, че Аслан е тук. Ами ако е истина?
    — Но, кралю, как би могъл Аслан да заповядва такива ужасни неща?
    — Той не е питомен лъв — обясни Тириан. — Как можем да знаем какво би направил ние, убийците. Джуъл, аз ще се върна. Ще предам меча си, ще се оставя в ръцете на тези калорменци и ще ги помоля да ме заведат при Аслан. Нека той ме съди.
    — Значи сам ще се хвърлите в лапите на смъртта?! — учуди се Джуъл.
    — Мислиш ли, че за мен има значение, че Аслан ще ме осъди на смърт? — попита кралят. — Това би било нищо, съвсем нищо. Не е ли по-добре да съм мъртъв, отколкото да ме мъчи ужасният страх, че Аслан се е завърнал и той не е онзи Аслан, в когото вярвахме и за когото копнеехме? Все едно слънцето един ден да изгрее и да е черно!
    — Зная — отвърна Джуъл. — Или все едно, че пиеш вода и тя е суха. Прав сте, кралю. Това е краят на всичко. Нека отидем да се предадем.
    — Не е нужно да отиваме и двамата.
    — Ако някога сме били добри приятели, нека дойда с вас — каза еднорогът. — Ако вие сте мъртъв и Аслан не е Аслан, какъв живот ме чака?
    Проливайки горчиви сълзи, те тръгнаха обратно заедно.
    Щом ги видяха, калорменците се развикаха и хукваха към тях с оръжия в ръце. Но кралят протегна меча си с дръжката към тях и каза:
    — Аз, който бях кралят на Нарния и сега съм рицар с опетнена чест, се предавам на справедливостта на Аслан. Заведете ме при него.
    — Аз също се предавам — каза Джуъл.
    Наобиколи ги гъста тълпа мургави мъже, които миришеха на чесън и лук, а белите им очи святкаха страховито на фона на кафявите лица.
    Нанизаха въжен оглавник на врата на Джуъл. Взеха меча на краля и вързаха ръцете му зад гърба. Един от калорменците, който носеше шлем вместо тюрбан и изглежда, че командваше останалите, грабна златната корона от главата на Тириан и набързо я тикна някъде из дрехите си. Поведоха двамата затворници през гората, нагоре по възвишенията до една голяма поляна. Ето какво видяха пленниците там.
    В средата на поляната, където беше и върхът на хълма, имаше малка колиба със сламен покрив. Приличаше на обор. Вратата й бе затворена. На тревата отпред седеше маймуна. Тириан и Джуъл, които очакваха да видят Аслан и още нищо не бяха чували за маймуната, бяха много озадачени. Маймуната, естествено, беше Шифт, но сега изглеждаше десет пъти по-грозна, отколкото когато бе живяла край Котлето, защото сега беше облечена. Носеше алено сако, което не й стоеше особено добре — виждаше се, че е било шито за джудже. На задните си лапи бе обула чехли със скъпоценни камъни, които не стояха както трябва, защото, както знаете, задните лапи на маймуните по-скоро приличат на ръце. На главата си имаше нещо като хартиена корона.
    До нея бе струпана голяма купчина орехи, които не преставаше да чупи със зъби, като плюеше черупките. Шифт непрестанно дърпаше аленото сако, за да се чеше. Пред нея стояха много Говорещи зверове и почти всяко лице в тълпата изглеждаше нещастно, разтревожено и недоумяващо. Когато видяха кои са двамата затворници, всички запъшкаха и заскимтяха.
    — О, Шифт, чрез теб говори Аслан — каза старшият калорменец. — Водим ти пленници. С всичкото си умение и смелост и с волята на Великия бог Таш ние заловихме тези двама отчаяни убийци.
    — Дайте ми меча на този човек — заповяда маймуната.
    Животните взеха меча на краля и й го подадоха заедно с ножницата, колана и всичко останало. Тя го закачи около врата си и така изглеждаше по-глупаво от всякога.
    — С тези двамата ще се разправим по-късно — продължи маймуната, като изплю една черупка по посока на пленниците. — Сега имам друга работа. Те могат да почакат. Чуйте ме всички. Първото нещо, което искам да кажа, е за орехите. Къде се дяна оная главна катерица?
    — Тук съм, сър — обади се една червеникава катерица, излезе малко напред и припряно се поклони.
    — А, ти ли си, не думай! — каза маймуната с гаден поглед. — А сега ме слушай внимателно. Искам… така де, Аслан иска, още орехи. Тези, които сте донесли, въобще не стигат. Трябва да донесете още, чуваш ли? Два пъти по толкова. И то до утре вечер. Да няма никакви развалени или дребни.
    Тревожен шепот се разнесе между останалите катерици, а главната катерица събра кураж да попита:
    — Моля ви, може ли да поговорим със самия Аслан за това? Ако само ни позволите да го видим…
    — Ще видим! — отговори важно маймуната. — Може и да се покаже много добър довечера (макар че това би било повече, отколкото по-голямата част от вас заслужават) и да излезе за няколко минути. Тогава всички ще можете да го погледнете. Но той в никакъв случай няма да е съгласен всички да се струпате около него и да го тормозите с въпроси. Каквото искате да му кажете, ще предавате чрез мен — ако аз преценя, че си струва да бъде занимаван с него. Дотогава по-добре идете да се погрижите за орехите. И гледайте да са тук до утре вечер, иначе бъдете сигурни, че ще пострадате!
    Нещастните катерички се разбягаха, сякаш подгонени от куче. За тях новата заповед беше ужасна. Орехите, внимателно събирани и пазени цяла зима, почти бяха изядени. А от малкото останали вече бяха дали на маймуната повече, отколкото можеха да си позволят.
    От друга част на тълпата се чу дебел глас. Беше на огромен рошав глиган с големи бивни.
    — А защо да не можем да видим Аслан, както е редно и да си поговорим с него? — попита той. — Когато преди идваше в Нарния, всеки можеше да говори с него лично.
    — Не вярвайте на тия работи — отговори маймуната. — А и дори да е вярно, нещата вече не стоят така. Аслан казва, че преди е бил твърде мек с вас, разбирате ли? Е, вече няма да е такъв. Този път е решил да направи от вас хора. Ще ви научи той, задето сте си мислили, че е питомен лъв!
    Тихи стенания и скимтене се разнесоха сред животните, а последвалата тишина беше съвсем тягостна.
    — А сега идва ред на нещо друго, което трябва да разберете — продължи маймуната. — Чувам, че някои от вас ме наричат маймуна. Да, но не съм маймуна. Аз съм човек. Ако изглеждам като маймуна, това е, защото съм много стара — на стотици и стотици години. И защото съм толкова стара, съм и толкова мъдра. А тъй като съм толкова мъдра, Аслан ще говори само с мен. Не може да бъде тормозен да разговаря с хиляди глупави животни. Той ще ми казва какво трябва да правите, а аз ще ви предавам. И послушайте съвета ми — правете всичко възможно най-добре, защото той няма намерение да търпи никакви глупости.
    Последва мъртва тишина, като се изключи плачът на малко язовче и опитите на майка му да го успокои.
    — И още нещо — не спираше маймуната, докато нагласяваше нов орех в бузата си. — Чувам, че някои от конете казват: „Да побързаме да свършим тази работа с дърпането на трупите по-скоро, за да бъдем пак свободни след това.“ Е, моментално си избийте тази идея от главите. И то не само конете. За в бъдеще всеки, който може да работи, ще бъде накаран да работи. Аслан е уредил всичко с краля на Калормен — Тисрок, както го наричат тъмноликите ни приятели, калорменците. Всички вие, коне, бикове и магарета, ще бъдете изпратени в Калормен да си изкарвате прехраната с работа — ще теглите и носите, както останалите коне и други подобни правят в другите страни. А всички ровещи и копаещи животни като къртици, зайци и джуджета ще отидат да работят в мините на Тисрок. И…
    — Не, не, не! — завиха животните. — Това не може да е истина. Аслан никога не би ни продал в робство на краля на Калормен.
    — Да не чувам такива неща! Тишина! — отсече маймуната с ръмжене. — Кой говори за робство? Няма да сте роби. Ще ви се плаща, при това много добре. Искам да кажа, че надниците ви ще се изплащат в съкровищницата на Аслан и той ще ги използва за благото на всички.
    Тогава тя хвърли поглед, като почти намигна на старшия калорменец. Той се поклони и отвърна по надутия калорменски начин:
    — Премъдри говорителю на Аслан, Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) изцяло споделя мислите на Ваше благородие по отношение на този благоразумен план.
    — Ето! Видяхте ли! — възкликна маймуната. — Всичко е уредено. И е за ваше добро. Със спечелените от вас пари, ще можем да превърнем Нарния в страна, в която си струва да се живее. Ще има изобилие от портокали и банани, пътища, големи градове, училища и офиси, камшици, юзди и седла, клетки, кучешки колиби и затвори. О, всичко ще има!
    — Но ние не искаме всичко това — намеси се старата мечка. — Искаме да сме свободни. И искаме да чуем самия Аслан.
    — А-а, не започвайте да спорите — прекъсна я маймуната, — защото това е нещо, което няма да търпя. Аз съм човек, а ти си просто една дебела, глупава, стара мечка. Какво разбираш ти от свобода? Мислиш, че свободата означава да правиш каквото си поискаш. Да, но грешиш. Това не е истинска свобода. Истинската свобода е да правиш онова, което аз ти казвам.
    — Ъ-ъ-ъ-х-м — изсумтя мечката и се почеса по главата. Това се оказа твърде трудно за разбиране.
    — Моля, моля — извиси се тънкото гласче на вълнесто агънце, което беше толкова мъничко, че всички се изненадаха от смелостта му да се обади.
    — Сега пък какво? — попита маймуната. — Давай по-бързо.
    — Моля, не разбирам — каза агънцето. — Какво общо имаме с калорменците? Ние принадлежим на Аслан. Те са собственост на Таш. Богът им се казва Таш. Казват, че имал четири ръце и глава на лешояд. Калорменците убиват хора на олтара му. Не вярвам, че Таш съществува. Но дори и да съществуваше, как би могъл Аслан да му е приятел?
    Всички животни наклониха глави на една страна и стотици искрящи очи се приковаха в маймуната. Съзнаваха, че това е най-смисленият въпрос, зададен досега.
    Маймуната скочи и се изплю срещу агнето.
    — Недорасляк! — изсъска тя. — Глупаво, ситно, блеещо хлапе! Върви си вкъщи при мама да сучеш мляко. Какво разбираш ти от тези неща? А останалите слушайте. Таш е просто другото име на Аслан. Цялата тази стара идея, че ние сме правите, а калорменците криви, е нелепа. Сега вече знаем. Калорменците може да използват различни думи, но всички казваме едно и също. Таш и Аслан са просто две различни имена… знаете на кого. Затова между тях не може да има кавги. Набийте си това в главите, загубени диваци. Таш е Аслан — Аслан е Таш.
    Нали знаете колко тъжно изглежда лицето на кучето ви понякога. Спомнете си за това и си представете лицата на Говорещите зверове — всички тези честни, скромни и смаяни птици, мечки, язовци, зайци, къртици и мишки. Опашките им до една бяха клюмнали, до един бяха увиснали и мустаците. Сърцето ви щеше да се пръсне от жал, ако бяхте видели тези лица. Имаше само един, който никак не изглеждаше нещастен.
    Това беше рижав котарак — едър и здрав, в разцвета на силите си. Седеше най-отпред, изпънал гръб, с опашка, завита около краката. През цялото време котаракът бе втренчил поглед към маймуната и калорменския капитан, без да мигне нито веднъж.
    — Извинявайте — много учтиво каза котаракът, — но това ме заинтригува. Дали и вашият калорменски приятел мисли така?
    — С положителност! — отговори калорменецът. — Просветената маймуна, искам да кажа човекът, е прав. Аслан не означава нищо повече и нищо по-малко от Таш.
    — И най-вече Аслан не означава нищо повече от Таш — предположи котаракът.
    — Нищо повече — отвърна калорменецът, втренчил поглед право в котешкото лице.
    — Този отговор задоволява ли те, Рижи? — попита маймуната.
    — О, напълно — спокойно отвърна котаракът. — Много ви благодаря. Просто исках да съм съвсем наясно. Мисля, че започвам да разбирам.
    До този момент кралят и Джуъл не бяха казали нищо. Чакаха маймуната да им даде думата, защото мислеха, че няма смисъл да се намесват в разговора. Но сега, когато Тириан огледа нещастните лица на нарнийците и видя как всички щяха да повярват, че Аслан и Таш са едно и също, той не можа да издържи повече.
    — Маймуно — изкрещя с гръмовен глас, — лъжеш безсрамно! Лъжеш като калорменец! Лъжеш като маймуна!
    Искаше да продължи и да попита как ужасяващият бог Таш, който се храни с кръвта на хората си, би могъл да е едно и също с добрия Лъв, чиято кръв спаси Нарния. Ако му бяха позволили да говори, господството на маймуната можеше да свърши същия ден. Животните вероятно щяха да прозрат истината и да развенчаят маймуната. Но преди Тириан да успее да каже и дума повече, двама калорменци го удариха по главата с всичка сила, а трети ритна краката му отзад. И докато падаше, чу как маймуната изкрещя, обзета от гняв и ужас:
    — Отведете го! Отведете го! Отведете го, където няма да ни чува и ние няма да го чуваме. Вържете го за някое дърво. Аз ще… искам да кажа, Аслан ще отсъди каква да бъде съдбата му.

Глава четвърта
Какво се случи тази нощ

    Кралят беше толкова замаян от ударите, че почти не осъзнаваше какво става, докато калорменците развързваха китките му и опъваха ръцете му до тялото. Изправиха го с гръб към един ясен, омотаха въжета около глезените, коленете, кръста и гърдите му и го оставиха. Това, което най-много го притесняваше в този миг (защото често най-дребните неща най-трудно се понасят), беше кървящата му устна, където го бяха ударили. Не можеше да избърше струйката кръв, въпреки че го гъделичкаше.
    Оттук виждаше малкия обор на върха на хълма и маймуната, седнала пред него. Само чуваше гласа й, бърборещ безспир, и от време на време по някой отговор от тълпата, но думи не различаваше.
    — Чудя се какво ли са сторили с Джуъл — помисли си кралят.
    В един момент тълпата животни се разпръсна и започна да се разотива в различни посоки. Някои минаха близо до Тириан. Погледнаха го, сякаш съжаляваха, че е вързан, но никой не проговори от страх. Скоро всички си отидоха и в гората се възцари тишина. Минаха много, много часове и Тириан най-напред силно ожадня, а после много огладня. А докато следобедът се влачеше и премина във вечер, му стана и студено. Гърбът много го болеше. Слънцето започна да залязва и се спусна здрач.
    Когато почти се стъмни, Тириан чу лекичко тропкане на крачета и видя мънички същества, които се приближаваха към него.
    Трите отляво бяха мишки, в средата бе заек, а отдясно идваха две къртици, които носеха по една торба на гърбовете си и това им придаваше странен вид в тъмното. Отначало кралят се зачуди що за животни са това. След миг всичките се изправиха на задните си крачета и започнаха да допират хладните си лапички до коленете му, като ги целуваха по своя душещ животински начин. (Те му стигаха до коленете, защото нарнийските Говорещи зверове са по-големи от същите неми същества в Англия.)
    — Кралю наш! Скъпи наш кралю — заговориха животните с пискливи гласчета, — толкова много съжаляваме. Не смеем да ви развържем, защото Аслан може да се ядоса. Но сме ви донесли вечеря.
    Веднага една от мишките чевръсто се покатери до въжето на гърдите на Тириан и забърчи сплесканото си носле пред лицето му. После втората мишка се покатери и увисна точно под първата. Другите животни останаха на земята и започнаха да подават разни неща нагоре.
    — Пийте, кралю! После ще откриете, че можете да преглъщате и храна — каза най-горната мишка и Тириан усети, че към устните му се поднася малка дървена чашка. Беше не по-голяма от чашка за яйце и той едва усети вкуса на виното в нея, когато я видя празна. Но мишката предаде чашката надолу и другите я напълниха отново, подадоха я пак нагоре и Тириан я пресуши втори път. Продължиха така, докато хубаво си пийна, дори малките дози му се отразиха добре, защото така утоли жаждата си по-добре, отколкото, ако бе отпил една голяма глътка.
    — Ето сирене, кралю — каза първата мишка, — но не много, за да не ожаднеете пак.
    След сиренето му дадоха овесени бисквити и прясно масло, а после и още малко вино.
    — Сега подайте водата — каза първата мишка, — за да измия лицето на краля. Кръвта е засъхнала по него.
    Тириан усети как нещо като миниатюрна гъба бърше лицето му и се почувства много освежен.
    — Малки приятели — каза Тириан, — как да ви се отблагодаря?
    — Няма нужда, няма нужда — отвърнаха тънките гласчета. — Какво друго можехме да направим? Не искаме друг крал. Ние сме ваши поданици. Ако срещу вас се бяха изправили само маймуната и калорменците, щяхме да се бием, докато ни разкъсат на парчета, преди да им позволим да ви вържат. Наистина, наистина щяхме да се бием. Но срещу Аслан не можем да тръгнем.
    — Мислите ли, че това е наистина Аслан? — попита кралят.
    — О, да, да — отговори заекът. — Снощи излезе от обора. Всички го видяхме.
    — Как изглеждаше? — попита кралят.
    — Ами, като ужасен, огромен Лъв, без съмнение — отвърна една от мишките.
    — И мислите, че наистина Аслан е този, който избива горските нимфи и ви продава в робство на краля на Калормен?
    — О, това е ужасно, нали? — намеси се втората мишка. — По-добре да бяхме умрели, преди да започне всичко. Но няма съмнение. Всички казват, че е заповед на Аслан. А и ние го видяхме. Не очаквахме Аслан да е такъв. Ами, ние… ние дори искахме той да се завърне в Нарния.
    — Изглежда този път се е върнал много разгневен — каза първата Мишка. — Сигурно всички сме извършили нещо ужасно лошо, без да знаем. Сигурно ни наказва за нещо. Но аз наистина смятам, че би могъл да ни каже за какво!
    — Предполагам, че това, което правим в момента, не е редно — обади се заекът.
    — Не ме интересува редно ли е или не — отвърна една от къртиците. — Бих го направила пак.
    Но останалите зашепнаха:
    — О, тихо!
    И:
    — Внимавай!
    А после всички казаха в един глас:
    — Съжаляваме, скъпи кралю, но трябва да се връщаме вече. Здравата ще си изпатим, ако ни хванат тук.
    — Тръгвайте веднага, мили животни — отговори Тириан. — За нищо на нарнийския свят не бих ви изложил на опасност.
    — Лека нощ, лека нощ — казаха животните, като търкаха муцунки в коленете му. — Ще дойдем пак… ако можем.
    После всички изтрополиха в нощта и гората сякаш стана по-мрачна, по-студена и по-самотна, отколкото преди да дойдат.
    Показаха се звезди, времето едвам се влачеше (представете си само колко бавно), а последният крал на Нарния стоеше схванат и ожулен, здраво вързан за дървото. Но накрая нещо се случи.
    В далечината се появи червена светлина. За миг изчезна и пак се появи, този път по-голяма и силна. Тириан виждаше тъмни фигури да сноват насам-натам пред светлината, носейки вързопи и хвърляйки ги на земята. Най-после разбра какво виждаше. Беше току-що запален лагерен огън, а хора хвърляха наръчи съчки върху него. Огънят внезапно лумна и Тириан разбра, че гори на върха на хълма. Зад него съвсем ясно виждаше обора, целия облян в червеникава светлина, както и огромна тълпа от животни и човеци между огъня и самия него. Дребната фигура, приведена край огъня, сигурно беше маймуната. Тя казваше нещо на тълпата, но Тириан не чуваше какво. После отиде пред вратата на обора и се поклони три пъти до земята. Изправи се и я отвори. Нещо на четири крака, ходещо доста сковано, излезе оттам и застана с лице към тълпата.
    Надигна се голям вой, толкова силен, че Тириан долавяше някои думи:
    — Аслан! Аслан! Аслан! — викаха животните. — Говори ни. Успокой ни. Не ни се сърди повече.
    От мястото, където стоеше, Тириан не можеше добре да различи какво е това същество, но виждаше, че е жълто и космато. Никога не бе виждал Великия Лъв. Никога не бе виждал обикновен лъв. Не можеше да бъде сигурен, че онова, което вижда, не е истинският Аслан. Но и не бе очаквал Аслан да изглежда като това сковано същество, което стоеше и не продумваше. Но как би могъл да бъде сигурен? За миг през главата му се стрелнаха ужасни мисли, после си спомни глупостите, според които Таш и Аслан били едно и също, и разбра, че сигурно всичко е измама.
    Маймуната приближи главата си до тази на жълтото същество, сякаш слушаше нещо, което то й шепнеше. После се обърна и заговори на тълпата, която пак нададе вой. Жълтото същество се обърна недодялано и тръгна (почти може да се каже, че се заклатушка като патица) обратно към обора и маймуната затвори вратата след него. После явно изгасиха огъня, защото светлината изчезна внезапно и Тириан отново остана сам в студа и тъмнината.
    Замисли се за други крале, живели и умрели в Нарния през миналите години, и му се стори, че късметът на никого от тях не е бил толкова лош, колкото неговия. Сети се за своя прадядо крал Рилиан, който бил откраднат от една вещица още когато бил млад принц и бил държан години наред в мрачните пещери под земята на северните великани. Но накрая всичко се оправило, защото две загадъчни деца внезапно се появили от земята, отвъд Края на света, и го спасили, за да се завърне в Нарния и да царува дълго и успешно. „С мен не е така“ — каза си Тириан.
    После се върна още по-назад и се замисли за бащата на Рилиан — Каспиан Мореплавателя, чийто зъл чичо крал Мираз се опитал да го убие и как Каспиан избягал в горите и живял сред джуджетата. Но и неговата история свършила добре, защото и на Каспиан помогнали деца, само че този път били четири. Те дошли от някъде отвъд света и участвали в голямата битка, за да го поставят на трона на баща му. „Но това е било толкова отдавна“ — каза си Тириан. — „Такива неща сега не се случват.“
    И тогава си спомни (защото като момче винаги беше добър по история) как същите тези четири деца, които бяха помогнали на Каспиан, са били в Нарния преди повече от хиляда години и точно тогава извършили онова най-забележително от всички неща. Защото побеждават ужасната Бяла вещица и слагат край на Стогодишната зима, а след това властват (и четиримата заедно) в Каир Паравел — тогава вече не били деца, а велики крале и прекрасни кралици, а царуването им е известно като Златния век на Нарния. И Аслан взема дейно участие в тази история. Участва и във всички останали истории, както си спомни сега Тириан. „Аслан и деца от друг свят“ — помисли си Тириан. — „Винаги са се появявали, когато много се влошат нещата. Ех, де да можеха да дойдат и сега!“
    И той извика:
    — Аслан! Аслан! Аслан! Ела сега и ни помогни.
    Но тъмнината, студът и тишината не се промениха ни най-малко.
    — Нека Аз бъда убит! — извика кралят. — Не моля нищо за себе си, но ела и спаси цялата Нарния.
    И пак не последва никаква промяна в нощта или в гората, но стана нещо в самия Тириан. Без да знае защо, той започна да усеща слаба надежда. Почувства и нещо по-силно.
    — О, Аслан, Аслан! — прошепна той. — Ако самият ти не дойдеш, поне ми изпрати помощниците от отвъд света. Или ми помогни аз да ги извикам. Нека гласът ми да стигне отвъд света.
    И тогава, почти без да осъзнава какво прави, той внезапно извика с мощен глас:
    — Деца! Деца! Приятели на Нарния! Побързайте! Елате при мен. Призовавам ви отвъд границите на света. Аз, Тириан, кралят на Нарния, Владетелят на Каир Паравел и Императорът на Уединените острови!
    И той мигновено потъна в сън (ако това бе сън), по-реален от който и да било сън през целия му живот.
    Сякаш стоеше в осветена стая, където седем души седяха около една маса. Като че ли току-що бяха приключили с вечерята си. Двама от тях бяха много възрастни — старец с бяла брада и жена с мъдри, весели, блещукащи очи. Този, който седеше от дясната страна на стария човек, бе едва съзрял, със сигурност по-млад и от самия Тириан, но лицето му вече носеше изражението на крал и воин. Почти същото можеше да се каже и за другия младеж, седнал от дясната страна на възрастната жена. Срещу Тириан, от другата страна на масата, бе седнало светлокосо момиче, по-младо от всички, а от двете му страни имаше момче и момиче, които бяха още по-млади. Всички бяха облечени с най-странните дрехи, които Тириан бе виждал.
    Но той нямаше време да мисли за такива подробности, защото в миг по-младото момче и двете момичета скочиха на крака, а едното извика тихичко. Възрастната жена се стресна и рязко си пое дъх. Изглежда, че старецът също бе направил някакво внезапно движение, защото чашата за вино до дясната му ръка бе пометена от масата. Тириан чу как звънна на пода и се счупи.
    Тогава той осъзна, че хората го виждат, че са се втренчили в него, сякаш им се е явил дух. Но Тириан също забеляза, че младежът, който приличаше на крал и седеше отдясно на стареца, не помръдна въобще (макар че пребледня) и само силно стисна юмрука си. После каза:
    — Говори, ако не си призрак или сън. Приличаш на нарниец, а ние сме седмината приятели на Нарния.
    Тириан копнееше да проговори, опита се да извика с глас, че е Тириан Нарнийски и че извънредно много се нуждае от помощ. Но откри, че (както често се случва в сънищата) гласът му не издава никакъв звук.
    Този, който бе говорил досега, стана на крака.
    — Сянка или дух, каквото и да си — заговори отново той, като се вгледа настойчиво в Тириан. — Призовавам те в името на Аслан, ако си от Нарния, говори! Аз съм Питър, Върховния крал.
    Стаята се размаза пред очите на Тириан. Той чу как гласовете на седмината говорят един през друг и затихват с всяка секунда. Казваха неща като:
    — Виж! Изчезва!
    — Стапя се!
    — Отива си!
    В следващия момент кралят вече бе напълно буден. Стоеше все така вързан за дървото, беше му по-студено и бе по-схванат от всякога. Гората бе залята от бледата, тъжна светлина, предхождаща изгрева, а Тириан бе прогизнал от роса. Почти се бе съмнало. Това пробуждане бе най-неприятният миг в живота му.

Глава пета
Как кралят получи помощ

    Нещастието на краля не трая дълго. Почти веднага се чу тупване, после още едно-две деца се появиха пред него. Само преди миг гората наоколо беше съвсем празна, а и Тириан знаеше, че не са се появили иззад дървото му, защото щеше да ги чуе. Всъщност те се бяха появили от нищото. От пръв поглед забеляза, че са облечени в същите мрачни дрехи като хората от съня му. Като се вгледа по-внимателно, видя, че това са най-малките момиче и момче от седморката.
    — Боже! — възкликна момчето. — Дъхът да му спре на човек! Мислех…
    — Побързай, да го развържем — прекъсна го момичето. — После ще говорим. — После добави, обръщайки се към Тириан. — Съжалявам, че се забавихме толкова много. Дойдохме веднага, щом можахме.
    Докато тя говореше, момчето извади нож от джоба си и бързо режеше въжетата, с които бе вързан кралят. Даже го правеше прекалено бързо, защото Тириан бе така схванат и изтръпнал, че когато последното въже бе прерязано, той падна напред на колене и се подпря на ръце. Не можеше да се изправи, докато не разтри добре краката си.
    — Я, гледай — каза момичето. — Нали ти беше онзи, дето ни се яви онази вечер, когато всички вечеряхме? Преди около седмица.
    — Преди седмица ли, прекрасна девойко? — попита Тириан. — Сънят ми ме отведе във вашия свят едва преди десетина минути.
    — Обичайното объркване на времето, Поул — отвърна момчето.
    — Сега си спомням — каза Тириан. — И това го има в старите легенди. Времето на вашата странна земя е различно от нашето. Но като говорим за време, време е да изчезваме оттук, защото враговете ми не са далеч. Ще дойдете ли с мен?
    — Разбира се! — отвърна момичето. — Нали сме тук, за да ти помогнем.
    Тириан се изправи на крака й бързо ги поведе надолу по хълма, в южна посока — по-далеч от обора. Знаеше накъде е тръгнал, но първата му цел бе да стигне до скалисти местности, където да не оставят следи, и втората — да прекосят някой поток, за да не оставят мирис. Това им отне около час катерене и шляпане. Докато се придвижваха, на никого не достигаше дъх да говори. Но въпреки това Тириан непрестанно хвърляше тайни погледи към спътниците си. Беше учуден и леко замаян от близостта със същества от друг свят. Но това също придаде на старите легенди далеч по-осезаема действителност, отколкото имаха преди… Вече можеше да се случи всичко.
    — А сега — каза Тириан, когато стигнаха до малка долина, простираща се сред млади брезички — за известно време сме вън от опасност и можем да успокоим крачка.
    Слънцето бе изгряло и по всеки клон блещукаха капчици роса, а птичките пееха.
    — Какво ще кажете за малко кльопачка? Искам да кажа, за вас, сър, ние двамата закусихме — каза момчето.
    Тириан много се зачуди какво има предвид под „кльопачка“, но когато момчето отвори издутата торбичка, която носеше, и измъкна доста мазен и смачкан пакет, разбра за какво става дума. Беше изключително гладен, въпреки че до този момент не се бе замислял за това. В пакета имаше два сандвича с твърдо сварени яйца, два сандвича със сирене и още два с някакъв крем. Ако кралят не бе толкова гладен, сигурно този крем не би му се усладил особено, защото в Нарния никой не яде подобна храна. Докато изяде и шестте сандвича, стигнаха до дъното на долината, където откриха камък, покрит с мъх и от който извираше вода. И тримата спряха, пиха и наплискаха сгорещените си лица.
    — А сега, няма ли да ни кажеш кой си, защо беше вързан и въобще какво става? — каза момичето, като отметна мократа си коса назад от челото.
    — С удоволствие, мила девойко — отвърна Тириан. — Но трябва да продължим пътя си.
    Докато вървяха, кралят им разказа кой е и какво му се бе случило.
    — А сега — завърши той, — отиваме към една кула, една от трите, построени по времето на дядо ми, за да охраняват Гората с фенера от опасните разбойници, живели там по онова време. С добрата воля на Аслан запазих ключовете си. В тази кула ще открием достатъчно оръжия и ризници, също така и провизии, макар че едва ли ще е нещо по-добро от сухи бисквити. Там ще можем и да се крием в безопасност, докато съставим плановете си. А сега ще бъдете ли така добри да споделите кои сте и да ми разкажете за себе си.
    — Аз съм Юстас Скруб, а това е Джил Поул — отвърна момчето. — Вече сме идвали тук веднъж преди векове — това е повече от година наше време — и тогава имаше едно момче на име принц Рилиан, когото държаха под земята, и Пъдълглъм обърка…
    — Ха! — извика Тириан. — Да не би тогава да сте онези Юстас и Джил, които са спасили крал Рилиан от продължителната магия?
    — Да, ние сме — отговори Джил. — Значи вече е крал Рилиан, така ли? Ама, разбира се, че трябва да е така. Забравих…
    — Не — прекъсна я Тириан, — аз съм седмият монарх в династията след него. Той е мъртъв вече повече от двеста години.
    Джил направи тъжна физиономия.
    — Ух! — възкликна тя. — Ето това са най-ужасните моменти от завръщанията ни в Нарния.
    Но Юстас продължи.
    — Кралю, вече знаете кои сме — каза той. — Случи се следното. Професорът и леля Поли бяха събрали всички нас, приятелите на Нарния…
    — Тези имена не са ми познати, Юстас — прекъсна го Тириан.
    — Това са двамата, дошли в Нарния в самото начало, в деня, когато всички животни се научили да говорят.
    — В името на Лъвската грива — извика Тириан. — Тези двамата! Лорд Дигъри и Лейди Поли! От зората на света! Още живеят при вас? Чудеса и слава! Разказвайте, разказвайте.
    — Тя всъщност не ни е истинска леля, нали разбирате — продължи Юстас. — Тя е госпожа Плъмър, но ние я наричаме леля Поли. Та те двамата ни събраха да се позабавляваме, като хубаво си побъбрим за Нарния (защото, естествено, за неща от този род не можем да говорим с никой друг), но и отчасти, защото професорът предчувстваше, че тук имате нужда от нас. И тогава ти се появи като призрак или бог знае какво и ни уплаши почти до смърт, а после изчезна, без да кажеш нито дума. Така разбрахме със сигурност, че нещо става.
    Следващият въпрос беше как да се доберем дотук. Човек не може да дойде просто ей така, когато си поиска. Затова говорихме и обсъждахме и най-накрая професорът каза, че единственият начин е да използваме вълшебните пръстени. С тяхна помощ той и леля Поли са дошли тук преди много, много години, когато са били деца, далеч преди ние, най-малките, да се родим. Но пръстените били до един заровени в градината на една къща в Лондон (това е нашият най-голям град, кралю), а къщата била продадена. Изправихме се пред проблема как да се доберем до тях. Никога не бихте се сетили какво направихме накрая!
    Питър (това е Върховния крал Питър, който говори с теб) и Едмънд отидоха в Лондон, за да проникнат в градината от задната страна рано сутринта, преди хората да са се събудили. Били облечени като работници, за да изглежда, като че ли са дошли да поправят каналите, ако някой ги види. Толкова ми се иска да съм бил с тях. Сигурно е било страшно забавно. Очевидно са успели, защото на следващия ден Питър ни изпрати телеграма (това е един вид съобщение, кралю, някой друг път ще ви обясня по-точно), в която се казваше, че пръстените са у него.
    На следващия ден Поул и аз трябваше да се върнем на училище — само ние още ходим на училище и учим заедно. И така, Питър и Едмънд трябваше да ни пресрещнат на едно място по пътя към училището и да ни предадат пръстените. Налагаше се точно ние двамата да се върнем в Нарния, разбирате ли, защото по-възрастните не можеха да дойдат отново. Качихме се на влака (едно такова нещо, с което хората пътуват в нашия свят — като много каруци, вързани една за друга), а професорът, леля Поли и Луси дойдоха с нас. Искахме да сме заедно колкото се може по-дълго. И така си пътувахме ние във влака. Тъкмо да стигнем до гарата, където трябваше да се срещнем с останалите и аз гледах през прозореца, за да видя дали вече ни чакат, когато внезапно усетихме страшно сътресение, чухме силен трясък и се озовахме в Нарния, а Ваше величество стоеше вързан за едно дърво.
    — Значи така и не използвахте пръстените? — попита Тириан.
    — Не — отвърна Юстас. — Дори не ги видяхме. Аслан го стори по своя си начин, без никакви пръстени.
    — Но те са при Върховния крал — каза Тириан.
    — Да — отговори Джил. — Но не мислим, че може да ги използва. Когато другите двама от семейство Певънзи — крал Едмънд и кралица Луси, бяха тук последния път, Аслан им каза, че никога вече няма да могат да дойдат в Нарния. Казал е нещо подобно и на Върховния крал, но по-отдавна. Бъдете сигурен, че щеше да се изстреля тук моментално, ако му беше позволено.
    — Господи! — възкликна Юстас. — Много горещо взе да става на слънце. Скоро ли ще стигнем, кралю?
    — Вижте! — каза Тириан и посочи напред.
    Недалеч над дърветата се извисяваше сив, назъбен връх на кула. След минута стигнаха до открито, затревено пространство. През него течеше поток, а от другата страна на потока се издигаше ниска и широка, квадратна кула с много малко и съвсем тесни прозорци и една-единствена доста тежка на вид врата в стената откъм тях.
    Тириан се огледа бързо наоколо, за да се увери, че не се виждат никакви врагове. После отиде до кулата и застана неподвижен за миг, докато преравяше връзката с ключове, която носеше под ловните си дрехи на тънка сребърна верижка около врата. Биваше си я тази връзка ключове. Два бяха златни, а повечето — богато украсени. Веднага се виждаше, че това са ключове за отваряне на тържествени и тайни стаи в дворци или сандъчета и ковчежета от благоуханно дърво, пълни с кралски съкровища. Но ключът, който той сега пъхна в ключалката на вратата, беше голям и простичък, по-груб от останалите. Ключалката бе леко ръждясала и за миг Тириан си помисли, че няма да може да успее да превърти ключа, но накрая успя и вратата се отвори с начумерено скърцане.
    — Добре дошли, приятели! — каза Тириан. — Страхувам се, че това е най-хубавият дворец, който кралят на Нарния може да предложи на гостите си.
    На Тириан му бе приятно да разбере, че чуждоземните деца са добре възпитани. И двете му казаха да не се притеснява — сигурни били, че ще е много хубаво.
    Но всъщност не беше особено хубаво. Доста бе мрачно и влажно. Вътре имаше само едно помещение и то стигаше чак до каменния покрив. Дървена стълба в ъгъла водеше до дървен капак, от който се излизаше на покрива. Имаше няколко груби кушетки за спане и много сандъци и вързопи. Имаше и огнище, което изглеждаше, сякаш никой не бе палил огън в него от много, много години.
    — Най-добре ще е да излезем и да съберем съчки за огъня, не мислите ли? — предложи Джил.
    — Още не, приятелко — каза Тириан.
    Твърдо решен да не бъдат залавяни невъоръжени, той се залови да претърсва сандъците. С благодарност се сети, че винаги бе държал тези гарнизонни кули да се инспектират веднъж годишно, за да се проверява дали са заредени с всичко нужно. Имаше тетива, увити в импрегнирана коприна, мечовете и копията бяха смазани, за да не ръждясват, а броните бяха добре завити и още блестяха. Но имаше нещо още по-хубаво.
    — Виж ти! — възкликна Тириан, като извади странна на вид дълга ризница и я размаха пред очите на децата.
    — Странно изглежда, кралю — каза Юстас.
    — Да, момко — отвърна Тириан. — Не е изкована от нарнийско джудже. Това е калорменска ризница, чуждоземна броня. Винаги съм държал по няколко снаряжения подръка, защото никога не съм имал представа кога на мен или на приятелите ми ще се наложи да се разхождаме незабелязани из страната на Тисрок. Вижте и тази каменна бутилка. В нея има сок, който, щом втрием в лицата и ръцете си, ще ни направи мургави като калорменците.
    — Ура! — извика Джил. — Маскировка! Обожавам да се маскирам.
    Тириан им показа как да изсипят по малко течност на дланите си и добре да я втрият в лицата и вратовете си до самите рамене, а после и по ръцете си до лактите. Той направи същото.
    — След като това засъхне — каза Тириан, — можем да се мием с вода, без цветът да се промени. Само масло и пепел могат да ни направят отново нарнийци. А сега, мила Джил, да видим как ти стои тази ризница. Малко е дълга, но не толкова, колкото се опасявах. Без съмнение е принадлежала на паж от свитата на някой от рода на Таркааните.
    След ризниците си сложиха и калорменски шлемове — малки, кръгли и прилепващи плътно към главата, с тънък шип на върха. След това Тириан извади големи топове бял плат от сандъка и ги омота около шлемовете — така заприличаха на тюрбани, но металните шипове продължаваха да стърчат в средата. Той и Юстас се въоръжиха с калорменски ятагани и малки кръгли щитове. Не намериха достатъчно лек меч за Джил, но й дадоха дълъг, прав ловен нож, който при нужда би свършил работа вместо меч.
    — Сръчна ли си с лък, девойко? — попита Тириан.
    — Не бих казала — отвърна Джил и се изчерви. — Скруб си го бива.
    — Не й вярвайте, кралю — каза Юстас. — И двамата тренираме стрелба с лък, откакто се върнахме от Нарния последния път, и тя вече се справя не по-зле от мен. Макар че и двамата не сме кой знае колко добри.
    Тириан даде на Джил лък и колчан със стрели.
    Следващата им работа бе да запалят огън, защото вътре в кулата се чувстваха по-скоро като в пещера, отколкото между четири стени — побиваха ги тръпки. Но те се сгряха, докато събираха дърва — слънцето се бе извисило до най-високата си точка. А когато пламъците забушуваха в комина, кулата придоби по-радостен вид. Въпреки това вечерята им бе доста мрачна. Най-доброто, което можаха да измислят, бе да счукат малко от твърдите бисквити, които откриха в един от сандъците, и да ги залеят с вряла вода със сол, за да си направят нещо като каша. А и за пиене нямаше нищо освен вода.
    — Как ми се иска да бяхме донесли пакет чай — каза Джил.
    — Или кутия какао — допълни Юстас.
    — В тези кули не би било излишно да се намира и по четвърт буре хубаво вино — отбеляза Тириан.

Глава шеста
Ползотворна нощ

    След около четири часа Тириан се опъна на една от кушетките да подремне. Двете деца вече спяха — бе ги накарал да си легнат преди него, защото щеше да им се наложи да останат будни почти цялата нощ, а знаеше, че на тяхната възраст не можеха да издържат без сън. Доста ги беше изморил.
    Най-напред потренира стрелба с лък с Джил и откри, че макар и далеч от нарнийските стандарти, тя не е толкова зле. Дори успя да застреля един заек (не Говорещ заек, естествено; в Западна Нарния се срещат доста от обикновените), който вече бе одран, почистен и увесен на стената. Откри също така, че и двете деца разбират немалко от тази неприятна и смрадлива работа. Научили се бяха по време на голямото си пътешествие през Страната на великаните, в дните на принц Рилиан.
    После с