Скачать fb2
Племенникът на Магьосника

Племенникът на Магьосника

Аннотация

    Приключението започва…
    Нарния… там, където Говорещите зверове владеят… там, където Вещицата дебне… където предстои да се роди нов свят.
    Впускайки се в едно вълнуващо приключение, двама приятели — Поли и Дигъри, решават да разберат какво има на тавана на старата висока къща. Какво ли ще открият там? Ще бъде ли тя пълна с „духове“? Незнайно как обаче се озовават в тайния кабинет на вуйчото на Дигъри — Андрю. И когато при странен експеримент той прави така, че Поли да изчезне от нашия свят, става ясно — скучното лято бързо се превръща в изключително вълнуващо приключение… Защото в Нарния всичко е възможно!


Клайв Стейпълс ЛуисПлеменникът на Магьосника

    На семейство Килмър
    „Тази история е много важна — обяснява авторът в самото начало, — защото показва как започнаха всички отивания от нашия свят до страната Нарния и връщанията оттам.“
    През едно дъждовно и студено лято Поли и Дигъри решават да разберат какво има на тавана на старата висока къща. Те внимателно пристъпват от греда на греда и извървяват тъмния коридор, който съединява две съседни къщи и продължава към следващата. Какво ли ще открият там? Ще бъде ли тя пълна с „духове“? А може би ще открият банда опасни престъпници? Но каквото и да стане, очакват да разкрият някаква тайна.
    Ето как се озовават в тайния кабинет на вуйчото на Дигъри — Андрю. И когато при странен експеримент той прави така, че Поли да изчезне от нашия свят, става ясно — скучното лято бързо се превръща в изключително вълнуващо приключение.

Действащи лица

    АСЛАН. Кралят, Господар на цялата гора и син на Императора отвъд Морето. Аслан е Лъва, Великия Лъв. Появява се и изчезва както и когато поиска. Успява да унищожи Вещицата и да спаси Нарния. Аслан е действащо лице в седемте книги.
    ДИГЪРИ КЪРК. Дигъри е действащо лице от самото начало — в „Племенникът на Магьосника“ и в „Лъвът, Вещицата и дрешникът“. Ако не е толкова смел, никога нямаше да узнаем за Нарния. Ще разберете защо в „Племенникът на Магьосника“.
    ПОЛИ ПЛЪМЪР. Поли е първият човек, напуснал нашия свят. Заедно с Дигъри тя участва във всичко от самото начало в „Племенникът на Магьосника“.
    ДЖЕЙДИС. Последната Кралица на Чарн, лично унищожила кралството. Джейдис пристига в Нарния с Дигъри и Поли в „Племенникът на Магьосника“ и завладява страната като Бялата вещица в „Лъвът, Вещицата и дрешникът“. Много зла, тя е и твърде опасна. Това проличава дори в „Сребърният стол“.
    ВУЙЧО АНДРЮ. Господин Андрю Кетърли смята, че е магьосник, но подобно на всички, които се забъркват в магии, всъщност не знае какво прави. Страховитите резултати са налице в „Племенникът на Магьосника“.
    ДЕЦАТА ОТ СЕМЕЙСТВО ПЕВЪНЗИ
    Питър Певънзи — крал Питър Великолепни, Върховния крал.
    Сюзан Певънзи — кралица Сюзан Благородната.
    Едмънд Певънзи — крал Едмънд Справедливи.
    Луси Певънзи — кралица Луси Доблестната.
    Братята и сестрите Певънзи посещават Нарния, докато трае зимното господство на Бялата вещица. Пребивават там много нарнийски години и установяват Златния век на Нарния. Питър е най-големият, следван от Сюзан, Едмънд и Луси. Всички те са действащи лица в „Лъвът, Вещицата и дрешникът“ и в „Принц Каспиан“. Едмънд и Луси са герои и в „Плаването на «Разсъмване»“; Едмънд, Луси и Сюзан — в „Брий и неговото момче“; Питър, Едмънд и Луси — в „Последната битка“.
    ШАСТА. Съществува някаква тайна около момчето, осиновено от калорменски рибар. То не е това, което изглежда, както само открива в „Брий и неговото момче“.
    БРИЙ. Този едър боен кон също е необикновен. Отвлечен е като жребче от горите на Нарния и е продаден като кон-роб в Калормен — страна отвъд Арченланд и далече на юг от Нарния. Истинските му приключения започват, когато в „Брий и неговото момче“ се опитва да избяга.
    АРАВИС. Аравис е таркина, благородничка от Калормен, което не й пречи да притежава доста положителни качества, описани в „Брий и неговото момче“.
    ХУИН. Хуин е разумна кобила с добър нрав. Също отвлечена от Нарния, тя постепенно се сприятелява с Аравис в „Брий и неговото момче“.
    ПРИНЦ КАСПИАН. Той е племенник на крал Мираз и е известен като Каспиан Десети — син на Каспиан, и като Истинския крал на Нарния (Крал на старите нарнийци). Наричат го също Владетел на Нарния, Лорд на Каир Паравел и Император на Уединените острови. Той е действащо лице в „Принц Каспиан“, „Плаването на «Разсъмване»“, „Сребърният стол“ и „Последната битка“.
    МИРАЗ. Мираз е Владетел от земите Телмар, далече отвъд Западните планини (прадедите на телмарините идват от нашите земи). Той завладява трона на Нарния в „Принц Каспиан“.
    РИПИЧИЙП. Рипичийп е Главната мишка. Той е покорен слуга на принц Каспиан и вероятно най-доблестният рицар в цяла Нарния. Ненадминат в ездата, неописуемо храбър и ловък при боравенето с шпага. Рипичийп се появява в „Принц Каспиан“, „Плаването на «Разсъмване»“ и „Последната битка“.
    ЮСТАС КЛАРЪНС СКРУП. Юстас е братовчед на семейство Певънзи, когото Едмънд и Луси трябва да посетят. Нарния малко го шокира. Той се появява в „Плаването на «Разсъмване»“, „Сребърният стол“ и „Последната битка“.
    ДЖИЛ ПОУЛ. Джил е героинята в „Сребърният стол“. Отива в Нарния с Юстас по време на второто му нарнийско приключение. Тя идва на помощ на Нарния в „Последната битка“.
    ПРИНЦ РИЛИАН. Син на крал Каспиан Десети, Рилиан е изчезналият принц на Нарния. Ще го откриете в „Сребърният стол“.
    ПЪДЪЛГЛЪМ. Пъдълглъм е блатно същество от Източните блата на Нарния. Той е висок и зад извънредната му сериозност всъщност се крие изключително смело сърце. Появява се в „Сребърният стол“ и „Последната битка“.
    КРАЛ ТИРИАН. Благороден и храбър, Тириан е последният крал на Нарния. Той и Еднорога Джуъл, негов приятел, провеждат „Последната битка“.
    ШИФТ. Стара и грозна маймуна, Шифт решава, че трябва да застане начело на Нарния и предприема действия, чиито последствия не може да предотврати в „Последната битка“.
    ПЪЗЪЛ. Пъзъл е магаре, което никога не е искало да предизвиква неприятности, но… не е особено умно. Шифт го измамва в „Последната битка“.

Глава първа
Сбърканата врата

    Тази история се случи отдавна — тогава дядо ти беше малко момче — ала тя е важна, защото показва как започнаха всички отивания от нашия свят до страната Нарния и връщанията оттам.
    През онези дни Шерлок Холмс още живееше на Бейкър стрийт, а семейство Бастабълс издирваха съкровището на Луишам Роуд. През онези дни момчетата трябваше всеки ден да носят твърди колосани яки, а училището като цяло беше по-гадно от сега. Храната обаче беше къде-къде по-добра, сладкишите също. Е, няма да ви описвам колко евтини и хубави неща имаше, защото устата ви направо ще се напълни със слюнка. Та, в онези дни в Лондон живееше момиче на име Поли Плъмър.
    Живееше в къща от онези, прилепнали една до друга в дълги прави редици. Една сутрин Поли излезе в задната градина и що да види: някакво момче от съседния двор ловко се изкатери и подаде глава над оградата. Тя се изненада, защото в онази къща никога не е имало деца. Там живееха единствено старият ерген господин Кетърли със сестра си, старата мома госпожица Кетърли. Това бе причината да погледне с любопитство нагоре. Лицето на непознатия хлапак бе доста мръсно. Впрочем едва ли би било толкова изцапано, ако след като бе поплакал добре, не бе изтрил сълзите си с изцапани от пръстта ръце. Всъщност той бе постъпил, да не кажем точно, но почти така.
    — Здравей! — поздрави Поли.
    — Здравей! — отвърна момчето. — Как се казваш?
    — Поли. А ти?
    — Дигъри.
    — Леле, какво смешно име!
    — Не е и наполовина толкова смешно като Поли — сопна се момчето.
    — Напротив — смешно е!
    — Не е! — Дигъри нямаше намерение да се предава.
    — Е, аз поне си мия лицето — отбеляза Поли. — И ти трябва да го направиш. Особено след…
    Спря. Канеше се да каже: „… като си циврил“, но реши, че не е много възпитано.
    — Добре, де! — Гласът на Дигъри прозвуча доста високо. А така говорят нещастните момчета, които не се интересуват дали някой се досеща, че са плакали. — А ти нямаше ли да направиш същото — продължи той, — ако след като цял живот си прекарал в провинцията, имаш си пони и в дъното на градината ти тече река, изведнъж те домъкнат да живееш в такава отвратителна дупка.
    — Лондон не е дупка — възмути се Поли.
    Момчето обаче бе набрало такава скорост, че изобщо не я чу, и продължи:
    — И ако баща ти е далече, в Индия… и трябва да дойдеш да живееш при леля си и вуйчо си, който е луд? Ще ти хареса ли подобно нещо?… И всичко това, защото се грижат за майка ти… А майка ти е болна и ще… ще… умре.
    Той замълча, а лицето му се изкриви от болка — личеше как храбро се бори да не позволи на сълзите да бликнат.
    — Не знаех. Съжалявам! — смирено каза Поли. Не знаеше какво да добави и реши да насочи мисълта на Дигъри към по-весела тема:
    — Господин Кетърли наистина ли е луд?
    — Ако не е луд — Дигъри сякаш бе очаквал точно този въпрос, — значи има някаква тайна. Кабинетът му е на най-горния етаж и леля Лети ми забрани да ходя там. Е, не е ли подозрително? И още нещо. Щом вуйчо се опита да ми каже нещо, докато се храним — личи си, че никога не иска да говори с нея — тя винаги го прекъсва с разни там изречения като: „Не се притеснявай за момчето, Андрю“ или „Сигурна съм, че Дигъри не желае да слуша за това“, или „Дигъри, защо не излезеш да си поиграеш в градината?“
    — А той за какво иска да говори?
    — Не знам. Тя никога не му позволява да продължи. Но има и трето. Една нощ, всъщност снощи, както минавах край стълбището към тавана, за да си легна (не ми харесва, дето трябва да минавам оттам), чух вик.
    — Да не би да е заключил там лудата си съпруга?
    — И аз помислих същото.
    — Или е фалшификатор на пари…
    — А ако е бил пират като онзи в началото на „Островът на съкровищата“ и постоянно се крие от старите си другари?
    — Колко вълнуващо! — възкликна Поли. — Представа си нямах, че къщата ти е толкова интересна.
    — Може и да ти се струва интересна — възрази Дигъри, — но как щеше да се чувстваш, ако трябваше да спиш там? Имаш ли представа какво е да лежиш буден под одеялото, като очакваш да чуеш стъпките на вуйчо Андрю, който се прибира в стаята си. А и очите му са такива едни страшни.
    Така започна познанството на Поли и Дигъри. Случи се в самото начало на лятната ваканция. И понеже нито тя, нито той отидоха на море, срещаха се почти всеки ден.
    Началото на приключенията сложи лятото — такова дъждовно и студено не помнеха от години. Какво друго им оставаше, освен да си измислят забавления вкъщи, по-скоро да предприемат проучвания в къщата. Имаш ли представа какви изумителни неща могат да бъдат открити със свещ в ръка из някоя голяма къща, а още повече в цяла редица залепени една до друга къщи? Поли отдавна си имаше находка — малката врата в дъното на техния таван отвеждаше към цистерната, а с внимателно изкачване се стигаше до тъмно местенце, подобно на дълъг тунел — от едната страна с тухлена стена, а от другата — със скосен покрив. Керемидите на покрива пропускаха тук-там по малко светлина. В тунела нямаше под, само рехаво наредени греди с хоросан между тях. Стъпиш ли на такова място, пропадаш през тавана на долната стая. Поли превърна мястото в тунела зад цистерната в пещера на контрабандист: довлече стари щайги, счупени кухненски столове и разни други неща и ги нареди върху гредите така, че направи под. В скривалището държеше касичка, пълна с различни съкровища, един разказ, който пишеше в момента, и няколко ябълки. От време на време тук пиеше и джинджифилова бира. Разпръснатите наоколо стари бутилки придаваха на мястото съвсем истински вид на контрабандистко убежище.
    Дигъри хареса скривалището (тя не му показа разказа), но изследователският му интерес бе насочен другаде:
    — Колко според теб е дълъг тунелът? Искам да кажа, дали свършва в края на вашата къща?
    — Не. Стените не стигат до покрива — обясни Поли. — Не знам докъде продължава тунелът.
    — Значи можем да извървим цялата редица от къщи.
    — Така е — съгласи се Поли. — И, олеле…
    — Какво?
    — Всъщност има откъде да влезем в другите къщи!
    — Да, и да ни арестуват като крадци. Не, благодаря.
    — Не се прави на толкова умен! Имах предвид къщата след вашата.
    — Защо точно нея?
    — Защото е необитаема. Татко казва, че никой не живее там още откакто сме се нанесли в нашата.
    — Е, щом е така, предполагам, ще успеем да видим какво има в тази къща — думите на Дигъри прозвучаха като предложение.
    В действителност той се вълнуваше много повече, отколкото личеше по тона му. Защото точно като теб си представяше всички причини, поради които къщата бе необитаема от толкова време. И Поли си мислеше същото. Никой от тях не спомена думата духове. И двамата бяха на мнение, че щом веднъж им е хрумнало да проучат мястото, би било глупаво да се откажат.
    — Да опитаме ли сега? — обади се Дигъри.
    — Добре — съгласи се Поли.
    — Да не го правим, ако не искаш?
    — Искам, ако и ти искаш — отвърна тя.
    — Как ще разберем, че сме стигнали там?
    Решиха да излязат от скривалището и да преброят колко са стъпките между две греди. Така ще пресметнат колко греди има над една стая. Ще прибавят още четири за коридора между двете тавански помещения в къщата на Поли и още толкова стъпки за стаичката на прислужницата, колкото за таванското помещение. В крайна сметка ще изчислят дължината на къщата. Когато извървят втори път същото разстояние, ще се озоват в края на къщата на Дигъри. А следващата врата означава, че влизат в тавана на необитаемата къща.
    — Изобщо не очаквам да е необитаема — подхвърли Дигъри.
    — А какво очакваш?
    — Положително там живее някой, крие се и излиза само през нощта с фенер в ръка. Най-вероятно ще открием банда закоравели престъпници и ще получим наградата. Глупаво е една къща да е необитаема толкова години, освен ако няма някаква тайна.
    — Според татко причината е в канализацията — уточни Поли.
    — Пфу! Възрастните винаги намират такива безинтересни обяснения — изсумтя Дигъри.
    Разговаряха, огрени от слънчевата светлина, която струеше в таванското помещение, а не на пламъка на свещ в пещерата на контрабандиста. Изглеждаше направо невероятно необитаемата къща да е населена с духове.
    Премериха таванското помещение, оставаше да намерят молив и да съберат числата. В началото сметките на двамата се различаваха, но дори когато се споразумяха за сбора, не съм убеден дали беше правилният. Бързаха да започнат проучването.
    — Внимавай, не трябва да вдигаме шум! — напомни Поли, докато се катереха към местенцето зад цистерната.
    За този специален случай и двамата взеха по една свещ (Поли имаше голям запас от свещи в Пещерата).
    Всичко наоколо тънеше в непрогледен мрак и прах. Само вятърът свистеше. Пристъпяха безмълвно от греда на греда. Само два пъти прошепнаха: „Сега сме над вашия таван“ и „Сигурно сме на половината на нашата къща.“ Никой не се спъна, свещите не угаснаха и те стигнаха до малка врата в тухлената стена отдясно. От тази страна нямаше дръжка: вратата просто бе предназначена за излизане, а не за влизане, но и двамата бяха убедени, че ще успеят да освободят малката кука (каквито често поставят от вътрешната страна на кухненските шкафове).
    — Да пробвам ли? — попита Дигъри.
    — Пробвай, ако и ти искаш! — отвърна Поли.
    И двамата чувстваха, че положението става сериозно, но никой не искаше да се откаже. Дигъри дръпна куката с известно усилие. Вратата се разтвори широко и внезапно нахлулата слънчева светлина ги накара да замижат. След миг, за огромна изненада видяха, че надничат не в празно таванско помещение, а в мебелирана стая. Поне на пръв поглед изглеждаше сякаш вътре няма никой. Цареше мъртвешка тишина. Любопитството на Поли надделя. Тя духна свещта и тихо пристъпи в странната стая.
    Стаята беше, разбира се, таванско помещение, но бе обзаведена като дневна. Всички стени бяха закрити от препълнени с книги полици. В камината гореше огън (нали помните — през онази година лятото бе студено и дъждовно!), а пред нея, с гръб към децата, имаше кресло с висока облегалка. Между стола и Поли, заемайки по-голямата част от помещението, имаше огромна маса, отрупана с всевъзможни неща: книги, тетрадки, шишенца с мастило, перодръжки, восък и микроскоп. Но преди всичко тя забеляза яркочервения дървен поднос с няколко кръгчета върху него, подредени по двойки: жълто и зелено, оставено малко място — и друго жълто кръгче с друго зелено. Не по-големи от обикновени пръстени, те блестяха ярко и нямаше начин човек да не ги забележи. Бяха най-красивите дребни предмети, които си способен да си представиш. Ако Поли беше по-малка, сигурно щеше да й се прииска да лапне едно от тях.
    В тихата стая се долавяше единствено тиктакането на часовника. И въпреки това, както вече установи тя, всъщност не беше съвсем тихо. Чуваше се слабо — изключително слабо — жужене. Ако в онези дни съществуваше прахосмукачката, Поли щеше да си помисли, че чува именно как чистят с нея някъде надалеч — през няколко стаи и през няколко етажа. Но жуженето беше доста по-приятно и доста по-музикално, но тъй слабо, че едва се различаваше.
    — Всичко е наред. Тук няма никой — подхвърли Поли през рамо към Дигъри.
    Вече не шепнеше. Дигъри пристъпи в стаята и премигна срещу светлината. Беше изключително мръсен, както и самата Поли.
    — Ударихме на камък — обади се той. — Къщата изобщо не е необитаема. Най-добре да се омитаме, преди да се е появил някой.
    — Какво според теб е това? — Поли посочи кръгчетата.
    — О, хайде — възропта Дигъри. — Колкото по-бър…
    Той така и не довърши. Внезапно креслото с високата облегалка пред камината се размърда и оттам се надигна — както дяволче се показва през дупка в пода — заплашителната фигура на вуйчо Андрю. Изобщо не се намираха в необитаемата къща, а в дома на Дигъри, и то в забранения кабинет! И двете деца възкликнаха „Олеле“ и осъзнаха ужасната си грешка. Как не се досетиха, че не бяха вървели достатъчно дълго!
    Вуйчо Андрю беше висок и много слаб, с остър нос и блестящи очи. Издълженото му лице бе увенчано от буйна рошава сива коса.
    Дигъри остана безмълвен. Вуйчо Андрю изглеждаше хиляди пъти по-застрашителен, отколкото когато и да било досега. Поли още не бе така изплашена, но скоро щеше да изпита това чувство. Преди да направи каквото и да било друго, вуйчо Андрю прекоси стаята, стигна до вратата, затвори я и превъртя ключа. После се обърна, вторачи блесналите си очи в децата и се усмихна широко, разкривайки всичките си зъби.
    — Готово! Сега глупавата ми сестра няма как да ви хване.
    Децата не очакваха възрастният човек да направи подобно нещо. Сърцето на Поли слезе в петите. Двамата с Дигъри заотстъпваха към вратичката, през която влязоха. Не допускаха обаче колко бърз бе вуйчо Андрю. Той ги заобиколи, затвори и тази врата и застана пред нея. Потърка ръце и така изви пръсти, че кокалчетата му изпукаха. Имаше дълги бели пръсти.
    — Очарован съм да ви видя — подхвана той. — В момента ми трябват точно две деца.
    — Моля ви, господин Кетърли — обади се Поли, — почти е време за обяд. Непременно трябва да си вървя. Ще ни пуснете, нали?
    — Не сега — отвърна вуйчо Андрю. — Възможността е прекалено добра, за да я пропусна. Трябват ми две деца. Разбирате ли, на прага съм на велико откритие. Опитах с морско свинче и вярвам, че се получи. Но морското свинче не ти казва нищо, нали? А и не можеш да му обясниш как да се върне.
    — Вуйчо Андрю — намеси се и Дигъри, — наистина е време за обяд, всеки момент ще ни потърсят. Трябва да ни пуснеш!
    — Трябва? — повтори вуйчо Андрю.
    Дигъри и Поли се спогледаха. Не посмяха да отронят ни дума, но в очите им се четеше: „Не е ли ужасно?“ и „Ще се преструваме, че сме съгласни с него.“
    — Ако сега ни пуснете за обяд — събра кураж да каже Поли, — ще се върнем веднага след храна.
    — И откъде да съм сигурен? — усмихна се вуйчо Андрю лукаво. Ала сякаш промени решението си. — Е, щом наистина се налага да вървите, предполагам, че не бива да ви спирам. Не очаквам две млади същества като вас да изпитват удоволствие да разговарят с такъв стар и глупав човек като мен. — Въздъхна и продължи. — Представа нямате колко съм самотен понякога… Няма значение. Идете да обядвате. Искам обаче да ви направя подарък. Не всеки ден идва момиченце в мрачния ми стар кабинет, особено, трябва да добавя, такава привлекателна млада дама.
    Поли започна да си мисли, че в крайна сметка може и да не е толкова луд.
    — Искаш ли пръстенче, мила моя? — обърна се вуйчо Андрю към Поли.
    — Имате предвид едно от онези жълтите или зелените ли? — попита Поли. — Прекрасно!
    — Няма да е от зелените — промърмори вуйчо Андрю. — Опасявам се, че те не са за раздаване. Но на драго сърце ще ти дам което и да е от жълтите. Ела да пробваш!
    Поли съвсем забрави страховете си и мисълта, че старият мъж може да е луд. А и ярките кръгчета бяха така тайнствено привлекателни. Приближи се към подноса.
    — Ха, честна дума! — възкликна тя. — Тук жуженето се чува по-високо. Сякаш пръстените го издават.
    — Какво странно хрумване, мила моя — засмя се вуйчо Андрю.
    Смехът прозвуча естествено, ала Дигъри зърна алчното, почти хищническо изражение върху лицето му.
    — Поли! Не ставай глупачка! — провикна се той. — Не го докосвай!
    Оказа се прекалено късно. В същия момент Поли се пресегна, за да пипне едно от кръгчетата. И на мига — без никакво проблясване, шум или каквото и да било предупреждение — тя изчезна. Дигъри и вуйчо му останаха сами в стаята.

Глава втора
Дигъри и вуйчо Андрю

    Стана внезапно и толкова различно от всичко, което се бе случвало на Дигъри дори в кошмарите му, че той неволно изпищя. Ръката на вуйчо Андрю начаса се озова върху устата му.
    — Не се и опитвай! — просъска той в ухото му. — Ако вдигаш шум, майка ти ще чуе, а знаеш какво може да й се случи, като се изплаши.
    Както казваше Дигъри по-късно — направо се отврати от начина, по който той караше хората да правят каквото иска. Но, разбира се, повече не изпищя.
    — Така е по-добре — отбеляза вуйчо Андрю. — Вероятно не успя да се въздържиш. Подействало ти е като шок да видиш как някой изчезва. Дори и аз се сепнах, когато същото се случи с морското свинче онази вечер.
    — Тогава ли извика? — по любопитства Дигъри.
    — А, чул си значи, така ли? Надявам се, не си ме шпионирал.
    — Не — отвърна Дигъри с достойнство. — Но какво стана с Поли?
    — Поздрави ме, мило момче! — Вуйчо Андрю доволно потри ръце. — Експериментът ми успя. Малкото момиче го няма… Направо изчезна от този свят.
    — Какво направи с нея?
    — Ами изпратих я… на друго място.
    — Какво значи това? — не спираше да пита Дигъри.
    Вуйчо Андрю приседна и продължи:
    — Ще ти разкажа всичко. Чувал ли си някога за старата госпожа Льофей?
    — Не беше ли някаква пралеля? — попита Дигъри.
    — Не точно. Беше моя кръстница. Това там е портретът й.
    Дигъри погледна избелялата фотография на стара жена с боне. И сега се сети, че е виждал същото лице на снимката в чекмеджето у дома в провинцията. Попита майка си коя е жената, но на нея никак не й се говореше на тази тема. Физиономията съвсем не беше привлекателна, макар че, както си мислеше Дигъри, човек никога не може да се ориентира напълно по старите снимки.
    — Имаше ли… Нямаше ли нещо… нередно с нея, вуйчо Андрю! — престраши се той.
    — Е — вуйчо Андрю се засмя. — Зависи какво имаш предвид под нередно. Хората са така тесногръди. Определено се държеше странно на стари години. Направи някои необмислени неща. Затова я затвориха.
    — В приют за душевно болни ли искаш да кажеш?
    — О, не, не — шокиран, възрази вуйчо Андрю. — Нищо подобно. Пъхнаха я в затвора.
    — Господи! — възкликна Дигъри. — За какво?
    — О, клетата жена — подхвана вуйчо Андрю. — Постъпи много необмислено. Какви ли неща не направи. Но да не се впускаме в подробности. Винаги бе мила с мен.
    — Но какво общо има всичко това с Поли? Ще ми се да…
    — Не бързай толкова, момчето ми! — прекъсна го вуйчо Андрю. — И така, пуснаха старата госпожа Льофей малко преди да умре. Аз бях от малцината, на които тя позволи да я посещават по време на последното й боледуване. Разбираш ли, беше започнала да се дразни от обикновените посредствени хора. И при мен е същото. Но двамата имахме сходни интереси. Само няколко дни преди да почине, ме изпрати в дома й да отворя тайното чекмедже на старото бюро, за да й донеса малката кутия, която щях да открия там. Щом докоснах кутията, пръстите ме засърбяха. Разбрах, че държа в ръце някаква голяма тайна. Госпожа Льофей ми връчи кутията и ме накара да обещая, че веднага след като умре, ще я изгоря с определени церемонии, без да я отварям. Не спазих това обещание.
    — Това е доста лоша постъпка от твоя страна — не се въздържа Дигъри.
    — Лоша постъпка ли? — повтори вуйчо Андрю озадачен. — А, имаш предвид правилото малките момчета да спазват обещанията си. Прав си, така е редно. Убеден съм и се радвам, че са те научили да постъпваш по този начин. Ала трябва да си наясно — подобни правила се отнасят с пълна сила за малките момчета, а и за прислугата и жените, дори за хората като цяло. Не очаквай обаче да важат за задълбочените учени, великите мислители и мъдреците. Не, Дигъри. За мъже като мен, които притежават скрита мъдрост, тези най-обикновени правила не важат, защото ние сме откъснати и от най-обикновените радости. Нашата съдба, момчето ми, е възвишена и самотна.
    Изричайки тези думи, той въздъхна. Изглеждаше сериозен, благороден и тайнствен. За миг на Дигъри му се стори, че казаното звучи твърде приемливо. Ала се сети за ужасното изражение върху лицето на вуйчо си в мига, преди Поли да изчезне, и тутакси прозря смисъла зад високопарните слова на вуйчо Андрю. „Въобразява си — рече си наум Дигъри, — че му е позволено всичко, за да постигне каквото си е намислил.“
    — Разбира се — продължи вуйчо Андрю, — дълго време не смеех да отворя кутията, защото се досещах, че сигурно съдържа нещо твърде опасно. Помни — кръстницата ми беше изключителна жена. Истината е, че тя бе една от последните смъртни в тази страна, в чиито вени течеше кръв на фея. (Според думите й имало още две по нейно време — една графиня и една чистачка.) Всъщност, Дигъри, сега разговаряш с последния човек (вероятно), който е имал за кръстница фея. Ето! Ще си спомняш за това, когато самият ти остарееш.
    „Бас държа, че е била лоша фея“ — помисли си Дигъри, а на глас попита:
    — А Поли?
    — Защо питаш все за това? — тросна се вуйчо Андрю. — Сякаш има някакво значение! Най-напред естествено се залових внимателно да изуча кутията. Беше много, много стара. А дори и в онези години знаех достатъчно, за да съм наясно, че не е гръцка, египетска, вавилонска, хетска или китайска. Ставаше въпрос за много по-стари времена. О, велик ден, когато най-после открих истината: кутията бе атлантидска. Произхождаше от изчезналия остров Атлантида. Следователно бе просъществувала векове преди всички останки, които се откриват от каменната епоха в Европа. И съвсем не беше груба и недодялана като тези предмети. Защото много, много отдавна Атлантида е била велик град с палати, храмове и учени мъже.
    Направи пауза, сякаш очакваше Дигъри да се обади. Ала с всяка изминала минута Дигъри все по-малко харесваше вуйчо си, затова мълчеше.
    — Междувременно — вуйчо Андрю нямаше намерение да спира — по други пътища (не е редно обаче да ги обяснявам на едно дете) научавах най-различни неща за Магията като цяло. Това означава, че бях започнал да се досещам какво може да има в кутията. Чрез различни експерименти сведох възможностите до минимум. Наложи се да се запозная с… е, с някои направо дяволски необикновени хора и да преживея доста неприятни неща. От това косите ми побеляха. Човек не става лесно магьосник. Здравето ми се разклати, ала постепенно се оправих. И най-накрая разбрах.
    Макар да нямаше и най-малка възможност някой да ги чуе, той се наведе напред и почти прошепна:
    — Кутията от Атлантида съдържаше нещо, което е донесено от друг свят, когато нашият е започвал да се формира!
    — И какво е то? — не се стърпя Дигъри, неволно заслушал се с интерес.
    — Прашец. Фин, сух прашец. Нищо особено на пръв поглед. А и като количество не е нещо, с което да се похвалиш след цял живот, посветен на усилен труд, така да се каже. Да, но щом го погледнах (ужасно внимавах да не го докосна), си помислих, че всичките тези прашинки са били в друг свят. Разбери ме правилно — нямам предвид друга планета. Всички планети са част от нашия свят и ако отидеш достатъчно далече, ще ги достигнеш… Имам предвид Друг Свят, Друго Естество, Друга Вселена. Място, до което няма да стигнеш дори ако предприемеш пътуване през пространството на нашата Вселена за вечни времена… Свят, до който може да се стигне единствено чрез Магия… Представи си! — вуйчо Андрю потри ръце и притисна пръсти така, че кокалчетата му изпукаха като фойерверки. — Знам — продължи той, — успееш ли да му придадеш правилната форма, този прашец ще те изтегли до мястото, откъдето е дошъл. Трудността е в това да му придадеш правилната форма. Всичките ми ранни експерименти се проваляха. Правех опити с морски свинчета. Някои от тях умираха. Други се пръсваха като мънички бомби…
    — Много е жестоко — не се сдържа Дигъри, защото по-рано се грижеше за едно морско свинче.
    — Непрекъснато се отклоняваш от основното! — изсумтя вуйчо Андрю. — Нали тези същества са за това? Лично ги купих. Чакай да видя докъде бях стигнал… А, да. Най-накрая успях да направя кръгчетата — жълтите. Възникна обаче нова трудност. Почти бях сигурен, че жълтото кръгче ще отведе всяко същество, което го докосне, до Другото Място. Но каква полза, ако не успея да го върна, за да ми разкаже какво е открило там?
    — Ами то — възмути се Дигъри. — Какво ли му е било да знае, че няма да се върне?
    — Все гледаш на нещата под грешен ъгъл — сопна се вуйчо Андрю, леко раздразнен. — Не разбираш ли? Става дума за велик експеримент! Целта ми да изпратя нещо на Другото Място е да разбера как е там.
    — Тогава защо не отидеш ти?
    Дигъри не бе виждал човек да изглежда по-изненадан и по-обиден от вуйчо му Андрю след този простичък въпрос.
    — Аз ли? Аз! — удивен възкликна той. — Това момче сигурно е лудо! На моята възраст и с моето здраве да поема риска от шока и опасността да ме запокитят внезапно в съвършено непознат свят? Не съм чувал нещо по-нелепо през живота си! Даваш ли си сметка какво приказваш? Помисли какво означава Друг Свят… Би могло да означава какво ли не.
    — И ти изпрати Поли именно там, нали?! — обади се Дигъри. Бузите му почервеняха от гняв. — И ще ти кажа — продължи той, — все едно дали си ми вуйчо или не: постъпи като страхливец. Изпрати момиче там, където те е страх да се озовеш ти.
    — Млъкни, господинчо! — викна вуйчо Андрю като стовари длани върху бюрото. — Няма да позволя някакво малко мръсно хлапе да ми говори по този начин. Нищо не разбираш. Аз съм великият учен, магьосникът, познавачът, който извършва експеримента. Естествено, че се нуждая от същества, върху които да го приложа. За бога, сигурно ей сега ще ми обясниш, че е трябвало да поискам разрешението на морските свинчета, преди да експериментирам върху тях! Никоя голяма мъдрост не може да бъде открита без жертви. Но идеята сам да се подложа на експеримента е нелепа. Все едно да наредиш на генерал да се сражава като обикновен войник. Ами ако загина? Какво ще стане с труда на живота ми тогава?
    — О, спри да дърдориш! — сряза го Дигъри. — Ще върнеш ли Поли?
    — Канех се да те осведомя, но ти така невъзпитано ме прекъсна — високомерно вдигна глава вуйчо Андрю, — че най-после изнамерих начин и за завръщането. Зелените кръгчета те прибират в нашия свят.
    — Но Поли няма зелено кръгче.
    — Точно така — съгласи се вуйчо Андрю със злобничка усмивка.
    — Значи не може да се върне — констатира Дигъри. — Все едно, че си я убил.
    — Тя може да се върне — възрази вуйчо Андрю, — стига някой да я последва: взема едно жълто кръгче и отнася две зелени. С едното се връща той, с другото — тя.
    И тогава Дигъри разбра в какъв капан е попаднал. Зяпна вуйчо си с широко отворена уста, без дума да промълви. Лицето му силно пребледня.
    — Надявам се — подхвана вуйчо Андрю с висок, мощен глас, сякаш беше най-прекрасният вуйчо, току-що дал голям подарък или добър съвет, — надявам се, Дигъри, не се готвиш да се предадеш. Дълбоко ще се опечаля, ако някому от нашето семейство липсва достатъчно чест и рицарство да помогне на… ъ… дама, изпаднала в беда.
    — О, млъкни! — избухна Дигъри. — Ако имаше чест и тем подобни, щеше да отидеш ти. Ала знам, че няма да го сториш. Ясно. Разбирам. Налага се да отида аз. Но ти наистина си чудовище. Предполагам, планирал си цялата история така, че да отиде тя, без да подозира какво ще й се случи, и по този начин да ме принудиш да я последвам.
    — Разбира се — възторжено възкликна вуйчо Андрю, озарен от зловещата си усмивка.
    — Добре, ще отида. Ала най-напред искам да ти кажа нещо: до днес не вярвах в съществуването на Магията. Сега виждам, че я има и тя е истинска. Е, щом е така, значи и старите приказки малко или много отговарят на истината. А ти си просто един жесток, коравосърдечен магьосник като онези от приказките. Не съм чел обаче история, в която хора като теб да не са си получили накрая заслуженото. Бас държа, че и ти ще бъдеш наказан! Според мен точно така ти се полага!
    От всичко казано досега от Дигъри вуйчо Андрю се замисли единствено върху това. Зяпна и върху лицето му се изписа ужас. Нищо, че беше чудовище — човек би го съжалил. Ала само след миг той се успокои и изрече с пресилена усмивка:
    — Е, естествено е едно дете да мисли така, особено когато е израснало сред жени като теб. Бабини деветини и какво ли не! Не се тревожи за мен, Дигъри! Не е ли по-добре да се разтревожиш дали малката ти приятелка не е в беда? Тя вече не е тук от доста време. Ако в Онова Място съществуват опасности… Няма ли да е жалко да пристигнеш със секунди закъснение?
    — Сякаш на теб ти пука! — свирепо кресна Дигъри. — Този брътвеж ми омръзна. Какво трябва да направя?
    — Определено трябва да се научиш да се въздържаш, момчето ми — отбеляза вуйчо Андрю без следа от вълнение. — Иначе, като пораснеш, ще станеш точно копие на леля си Лети. И така, слушай внимателно! — Стана, сложи чифт ръкавици и отиде до подноса с кръгчетата. — Действат — обясни той — само ако се допрат до кожата. С ръкавици мога да ги вдигна ей така… и нищо няма да се случи. Носиш ли кръгчето в джоба, няма да последва нищо. Но, разбира се, трябва да внимаваш да не пъхнеш ръка в джоба и по погрешка да го пипнеш. Щом допреш жълтото кръгче, изчезваш от този свят. Когато си на Другото Място — това, разбира се, още не е доказано, но предполагам — докоснеш ли зеленото кръгче, изчезваш от онзи свят и, надявам се, отново се появяваш в този. Сега… Взимам тези две зелени кръгчета и ги пускам в десния ти джоб. Запомни добре в кой джоб са зелените. З за зелено, и Д за дясно. ЗД! Едно за теб и едно за момиченцето. А сега вземи жълтото кръгче! На твое място бих го надянал на… на пръста си. Така няма опасност да го изпуснеш.
    Дигъри посегна да вземе жълтото кръгче, но изведнъж се спря.
    — А мама? — попита той. — Ако попита къде съм?
    — Колкото по-рано тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш — успокои го вуйчо Андрю весело.
    — Но ти не си напълно сигурен дали ще се върна.
    Вуйчо Андрю сви рамене, прекоси стаята и застана до вратата. Отключи я и направи красноречив жест.
    — Е, добре. Прави каквото искаш! Слез долу и обядвай. Остави момиченцето да го изядат дивите зверове, да се удави или да умре от глад в Другия Свят и да остане там завинаги, щом така предпочиташ. На мен ми е все едно. Не е зле да се отбиеш при госпожа Плъмър преди времето за чай и да й съобщиш, че никога повече няма да види дъщеря си, защото те е било страх да наденеш кръгчето.
    — По дяволите! — възмути се Дигъри. — Иска ми се да съм достатъчно голям, та да те прасна с юмрук!
    После закопча жакета си, пое дълбоко въздух и взе кръгчето. И тогава — както и винаги след това — си помисли, че нямаше как иначе да постъпи.

Глава трета
Гората между световете

    Вуйчо Андрю и кабинетът му изчезнаха начаса. За миг всичко изглеждаше размазано. После Дигъри усети как над него се разпростира мека зелена светлина, а всичко под него се превърна само в мрак. Сякаш нито стоеше на нещо, нито седеше, нито лежеше. Като че ли не се докосваше до нищо. „Май съм във вода — помисли си той. — Или под вода.“ Това го изплаши за миг, но веднага усети някакво издигане нагоре. Изведнъж главата му изскочи над водата и той бързо зацапа към равен тревист бряг в края на малкото езеро.
    Стъпи на крака и установи, че от него не се стича вода, нито пък е задъхан, както когато човек се гмурка под вода. Дрехите му бяха съвсем сухи. Стоеше до езерцето, голямо не повече от десетина стъпки, насред гора. По дърветата, растящи близо едно до друго, имаше толкова много листа, че не се виждаше небето. През листата се процеждаше зеленикава светлина. Навярно слънцето приличаше толкова силно, че топлината му се усещаше дори сред гъстата гора. Това беше най-тихото място, което си в състояние да си представиш: без птички, без буболечки, без животинки, без вятър. Почти се чуваше как растат дърветата. Малкото езеро, от което току-що бе изплувал, не беше единственото. Дигъри видя още десетки: през няколко стъпки, докъдето поглед стига. Почти усещаше как дърветата пият водата с корените си. Тази гора доста приличаше на жива. Когато по-късно се опитваше да я опише, Дигъри винаги казваше: „Беше великолепно място; великолепно като плодовете в пай със сливи.“
    Най-странното е, че Дигъри още не беше се огледал наоколо и вече почти бе забравил как попадна тук. Или поне определено не мислеше за Поли, за вуйчо Андрю или дори за майка си. Не беше ни най-малко изплашен, развълнуван или любопитен. Ако някой го беше попитал: „Откъде идваш?“, вероятно щеше да отговори: „Винаги съм бил тук.“ Точно така се чувстваше — сякаш винаги е бил на това място и никак не скучаеше, макар нищо да не се случваше. Както каза много след това: „Не е място, където стават разни неща. Дърветата просто не спират да растат, това е всичко.“
    Дигъри дълго разглеждаше гората. Забеляза момиче, което лежеше по гръб под едно дърво на няколко крачки от него, с почти притворени очи, но не съвсем: сякаш досега бе спала, а сега се събуждаше. Дълго време я наблюдава, без да проговори. Най-сетне тя отвори очи и също го изгледа продължително и безмълвно. И измърка със замечтан доволен глас:
    — Май съм те виждала и преди.
    — И на мен така ми се струва — съгласи се Дигъри. — Отдавна ли си тук?
    — О, винаги съм била тук. Поне… Не знам… От много дълго време.
    — И аз — добави Дигъри.
    — Не е вярно — възрази тя. — Видях те току-що да излизаш от езерцето.
    — Да, вероятно си права — съгласи се Дигъри озадачено. — Бях забравил.
    Доста дълго никой от тях не проговори.
    — Чудя се — подхвана момичето — дали наистина сме се срещали преди. Имам някакъв спомен… някакъв образ в главата… на момче и момиче като нас… Живеят на съвсем различно място… И вършат какви ли не неща. Може и да съм сънувала.
    — Изглежда и аз съм сънувал нещо подобно — обади се Дигъри. — За момче и момиче, които живеят в съседство… И нещо за прескачане от греда на греда… Помня, че лицето на момичето беше мръсно.
    — Не бъркаш ли? В моя сън момчето беше с мръсно лице.
    — Не си спомням лицето на момчето — призна Дигъри, а после възкликна: — Хей, какво е това?
    — Ха! Та това е морско свинче — отвърна момичето.
    Точно така: из тревата бавно се движеше дебело морско свинче. То бе вързано с панделка, на която имаше яркожълто кръгче.
    — Виж! Виж! — възкликна Дигъри. — Кръгчето! Ти имаш същото на пръста си. А и аз!
    Вече заинтригувано, момичето седна. Двамата се взряха напрегнато един в друг и се помъчиха да си спомнят. А после — почти едновременно — тя извика: „Господин Кетърли“, а той: „Вуйчо Андрю.“ Така се сетиха кои са и започнаха да си припомнят цялата история. След няколко минути изясниха всичко. Дигъри обясни колко чудовищно се е държал вуйчо Андрю.
    — Какво ще правим сега? — попита Поли. — Ще вземем морското свинче и ще се прибираме ли?
    — Няма защо да бързаме — Дигъри широко се прозя.
    — Напротив, трябва! — отсече Поли. — Мястото тук е прекалено тихо. Толкова е… сънливо. Всеки момент може да заспим. Предадем ли се веднъж, просто ще легнем и ще задремем завинаги.
    Тук е много хубаво — посочи наоколо Дигъри.
    — Така е — съгласи се Поли, — но трябва да се връщаме.
    Изправи се и предпазливо тръгна към морското свинче. Ала внезапно промени решението си.
    — Не е ли по-добре да оставим морското свинче тук? Изглежда щастливо, а вуйчо ти ще му стори нещо ужасно, ако го върнем вкъщи.
    — Бас държа, че така ще постъпи — съгласи се Дигъри. — Виж само как се отнесе към нас. Между другото — как ще стигнем до вкъщи?
    — Като се потопим в езерцето, предполагам.
    Двамата застанаха на брега и се загледаха в гладката повърхност, която отразяваше зелените клони и го правеше да изглежда доста дълбоко.
    — Не си носим бански — напомни Поли.
    — Нямаме нужда от тях, глупачке — възрази Дигъри. — Ще влезем с дрехите. Не си ли спомняш, че не се намокриха, когато изплувахме?
    — Умееш ли да плуваш?
    — Малко. А ти?
    — Е… Не много.
    — Според мен няма да ни се наложи да плуваме — прецени Дигъри. — Нали искаме да се спуснем надолу?
    Идеята да скочат отново в езерцето не им се понрави особено, ала и двамата премълчаха този факт. Хванаха се за ръце и започнаха да броят: „Едно — две — три — и!“, и скочиха. Последва голям плисък и те, естествено, затвориха очи. А когато ги отвориха отново, що да видят! Стояха, все така ръка за ръка, сред зелената гора, а водата стигаше едва до глезените им. Езерцето очевидно бе дълбоко само няколко сантиметра. Излязоха отново на сушата.
    — Нещо не е наред — каза Поли уплашено. Но далече не бе толкова обезпокоена, колкото можеше да се очаква: трудно беше човек да изпитва страх в тази така спокойна гора.
    — О! Сетих се! — възкликна Дигъри. — Няма да се получи, разбира се. Та ние още носим жълтите кръгчета. Те са за пътуването насам. Трябва да ги сменим. Имаш ли джоб? Чудесно. Сложи жълтото кръгче в левия си джоб. Имам две зелени. Ето едно за теб.
    Сложиха си зелените кръгчета и отново застанаха на брега на езерцето. Но тъкмо да скочат отново и Дигъри нададе протяжен вой:
    — О-о-о-о…
    — Какво става? — стресна се Поли.
    — Току-що ми хрумна великолепна идея. Какви ли са останалите езерца?
    — Какво искаш да кажеш?
    — Щом ще се върнем в, нашия свят, като скочим в това езерце, къде ще се озовем, ако скочим в друго? Представи си, че има по един свят на дъното на всяко езерце!
    — Според мен ние вече сме в Другия Свят или Другото Място, за което говореше вуйчо ти Андрю. Нали каза…
    — О, остави вуйчо Андрю! — прекъсна я Дигъри. — Ако питаш мен, той не знае нищо за това място. Липсва му смелост да дойде. Спомена само един Друг Свят, но ако има още десетки?
    — Искаш да кажеш, че е възможно тази гора да е само един от тях?
    — Не, според мен тази гора въобще не е свят. Смятам, че тя е нещо като междинно място.
    Поли изглеждаше озадачена.
    — Не разбираш ли? — настоя Дигъри. — Слушай! Помисли за нашия тунел на тавана! Той не е стая на нито една от къщите. В известен смисъл той не е дори част от някоя къща. Но веднъж като попаднеш в тунела, можеш да вървиш из него и да се озовеш в която и да било къща. Не е ли възможно и тази гора да е такава? Място, което не е в никой от световете, но веднъж като попаднеш тук, можеш да стигнеш навсякъде?
    — Е, дори и да е така… — поколеба се Поли, но Дигъри я прекъсна, сякаш не я чу.
    — И това, разбира се, обяснява всичко — заключи той. — Затова е така тихо и сънливо тук. Никога нищо не се случва. Както у дома. Хората приказват, правят разни неща и се хранят в къщите си. Нищо не се случва на междинните места, зад стените и над таваните или под пода, или дори в тунела ни. Но излезеш ли от тунела, можеш да се окажеш в коя да е от къщите. Според мен от тук имаме възможност да отидем навсякъде! Няма защо да скачаме в езерцето, от което дойдохме. Поне засега.
    — Гората между световете — произнесе Поли замечтано. — Звучи доста примамливо.
    — Хайде! — подкани Дигъри. — Кое езерце да изберем?
    — Виж какво — спря го Поли. — Няма да пробвам ново езерце, преди да се уверим, че можем да се върнем през нашето. Та аз дори още не съм убедена, че всичко ще бъде наред.
    — Как ли пък не! — възрази Дигъри. — И вуйчо Андрю да ни хване и да ни вземе кръгчетата, преди да сме се позабавлявали. Не, благодаря!
    — Защо не преминем само част от пътя надолу в нашето езерце — предложи Поли. — Така ще се уверим дали наистина всичко е наред. Ако успеем, ще сменим пак кръгчетата и ще се върнем тук, преди отново да се озовем в кабинета на господин Кетърли.
    — А как ще изминем част от пътя надолу?
    — Беше нужно известно време, за да се изкачим. Предполагам, ще е нужно известно време, за да се върнем.
    Отначало Дигъри бе против предложението, но в крайна сметка се принуди да приеме, защото Поли категорично отказа да предприеме каквото и да било изследване на нови светове, преди да се увери, че има начин да се върне в стария свят. Тя беше не по-малко безстрашна от него при някои опасности (когато ставаше въпрос за оси например), но не прояви голям интерес към открития, за които никой дотогава не бе чувал. А Дигъри беше от хората, които искат да знаят всичко, и когато порасна, стана известният професор Кърк, който се появява в следващите книги.
    Известно време спориха и се договориха така: слагат зелените кръгчета („Зелено значи безопасност — отбеляза Дигъри. — Не забравяй кое за какво е!“), хващат се за ръце и скачат. Щом им се стори, че се връщат в кабинета на вуйчо Андрю или дори към техния свят, Поли извиква: „Спри!“, свалят зелените кръгчета и слагат жълтите. Дигъри настоя той да извика „Спри!“, ала Поли не се съгласи.
    Сложиха си зелените кръгчета, хванаха се за ръце и още веднъж извикаха: „Едно — две — три — и.“ Този път се получи. Трудно е да се опише какво усетиха, защото всичко стана прекалено бързо. Отначало на фона на тъмното небе се появиха ярки подвижни светлини и Дигъри остана с впечатлението, че това са звезди, дори се кълнеше, че е видял Юпитер съвсем наблизо — толкова близо, че различил луната му. Но почти веднага се появиха безбройни редици покриви и комини и зърнаха катедралата „Свети Пол“. Тогава разбраха, че всъщност виждат Лондон. Странното е, че виждаха през стените на къщите. Съзряха вуйчо Андрю — много неясен и размазан, но постепенно образът му ставаше по-ясен и релефен, все едно идваше на фокус. И преди да стане съвсем истински, Поли извика: „Спри!“ Спряха и светът избледня като сън, а зелената светлина над главите им ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая главите им не се подадоха над повърхността на малкото езеро и те бързо излязоха на брега. Заобиколи ги гората — зелена, ярка и тиха както винаги. И всичко това се случи за не повече от минута!
    — Ето! — посочи с ръка Дигъри. — Всичко е наред. А сега да се впуснем в приключения. Всяко езерце ни върши работа. Хайде! Да опитаме онова.
    — Чакай! — викна Поли. — Няма ли да сложим знак на това езерце?
    Зяпнаха се един друг пребледнели, защото си дадоха сметка какво ужасно нещо щеше да направи за малко Дигъри. Та в гората имаше десетки езерца и всички си приличаха, както и дърветата наоколо. Ако се бяха отдалечили от езерцето, през което можеха да се върнат в техния свят, без да поставят знак, вероятността да го открият беше едно на сто.
    Ръката на Дигъри трепереше, докато отваряше джобното си ножче, за да изреже дълга ивица торф близо до брега на малкото езеро. Почвата (която ухаеше приятно) имаше наситено червеникавокафяв цвят и се открояваше добре върху фона на зелената трева.
    — Добре, че поне един от нас проявява здрав разум — отбеляза Поли.
    — Е, стига си го натяквала! — обади се Дигъри. — Хайде! Искам да видя какво има в някое от другите езерца.
    Поли му отвърна грубо. Той не й остана длъжен. Кавгата продължи няколко минути, но е скучно да я преразказвам. Да отидем на момента, когато и двамата, с разтуптени сърца и доста изплашени изражения, застанаха на брега на непознато езерце и надянали жълтите кръгчета, се хванаха за ръце и още веднъж се подканиха: „Едно — две — три — и!“
    Цоп! Пак не се получи. И това езерце се оказа по-скоро локва. Вместо да стигнат до нов свят, само намокриха краката си за втори път тази сутрин (ако е било сутрин, защото в Гората между световете времето сякаш бе спряло).
    — Пфу! — възмути се Дигъри. — Сега пък какво не е наред? Ето, сложили сме жълтите кръгчета. Той нали каза „жълто“ за пътя натам?
    Всъщност вуйчо Андрю не знаеше нищо за Гората между световете и имаше съвсем погрешна представа за кръгчетата. Жълтите не бяха „за натам“, нито пък зелените „за насам“. Поне не по начина, по който той смяташе. Кръгчетата бяха направени от материал, взет от Гората. Материалът на жълтите кръгчета имаше силата да привлича обратно в Гората. Той искаше да се върне там, където е бил, в междинното място. А материалът на зелените кръгчета искаше да се махне от мястото, където е бил, затова зелените кръгчета извеждаха от Гората в друг свят. Вуйчо Андрю работеше с неща, които не разбираше истински. Повечето магьосници правят същото. Дигъри, естествено, не се досети съвсем точно за истината, или поне не тогава. Обсъдиха случилото се и решиха да пробват новото езерце. Сложиха си зелените кръгчета — просто да видят какво ще се случи.
    — Ако си готов, да скачаме! — обяви Поли.
    Всъщност го каза, защото дълбоко в сърцето си вярваше, че никое кръгче няма да подейства в новото езерце и по тази причина няма от какво да се страхува — просто още едно цопване. Не съм съвсем сигурен дали и Дигъри беше на същото мнение. Както и да е — двамата надянаха зелените кръгчета, застанаха на брега, хванати за ръце, и бяха определено повесели и по-безгрижни, отколкото първия път.
    — Едно — две — три — и! — произнесе Дигъри и двамата скочиха.

Глава четвърта
Камбанката и чукчето

    Този път нямаше никакво съмнение, че Магията е станала. Спускаха се бързо-бързо надолу — първо през мрак, после сред множество неясни кръжащи форми, които можеха да бъдат какво ли не. Започна да просветлява. И изведнъж усетиха как стъпват на някаква повърхност. В следващия миг всичко си дойде на мястото и те се огледаха.
    — Какво странно място! — отбеляза Дигъри.
    — Не ми се нрави — обади се Поли и леко потрепери.
    Първо забелязаха светлината. Беше особена — не приличаше нито на слънчевата, нито на електрическата, или пък на такава от газена лампа или свещ. Такава светлина не бяха виждали. Приглушена, по-скоро червеникава и изобщо не беше весела; някак си постоянна и неподвижна. Стояха на плоска павирана повърхност, а наоколо се издигаха сгради. Над главите им нямаше покрив. Намираха се в нещо като вътрешен двор. Небето бе необичайно тъмносиньо, почти черно. Погледнеш ли го, чудиш се как изобщо има светлина.
    — Времето тук е доста необичайно — констатира Дигъри. — Дали ей сега няма да се извие гръмотевична буря или да падне мрак.
    — Това не ми се нрави — повтори Поли.
    Без да знаят защо, и двамата шепнеха. След като вече бяха скочили, нямаше причина да се държат за ръце, но не се пуснаха.
    Около вътрешния двор се издигаха доста високи стени с множество големи прозорци без стъкла, в които прозираше единствено тъмнина. По-надолу зееха опасани с колони аркади, тъмни като отвор на железопътен тунел. Беше доста хладно.
    Всичко бе изградено от червеникав камък, но вероятно изглеждаше така заради необичайната светлина. Очевидно останките бяха много стари. Между плоските камъни, с които бе застлан вътрешният двор, имаше пукнатини. Острите ръбове на камъните бяха износени. Отломъци изпълваха наполовина един от сводестите входове. Двете деца не преставаха да се въртят и да оглеждат вътрешния двор. Страхуваха се някой или нещо да не надникне от прозорците, докато са с гръб.
    — Смяташ ли, че някой живее тук? — попита Дигъри шепнешком.
    — Не — отвърна Поли. — Всичко е в развалини. Откакто пристигнахме, не сме чули звук.
    — Хайде да застанем неподвижно и да се вслушаме! — предложи Дигъри.
    Застанаха неподвижно и се заслушаха, но доловиха единствено туптенето на сърцата си. Мястото бе тихо и напомняше Гората между световете. Но тази тишина се различаваше. В Гората тя бе наситена и топла (почти се чуваше как растат дърветата) и пълна с живот. Тук ги заобикаляше мъртва, студена и пуста тишина. Невъзможно бе да си представиш, че има растителност.
    — Хайде да се връщаме вкъщи! — предложи Поли.
    — Но още нищо не сме видели — възрази Дигъри. — Така и така сме тук, нека да поразгледаме!
    — Сигурна съм, че тук няма нищо интересно.
    — Какъв смисъл има да откриеш вълшебно кръгче, което те отвежда в други светове, ако те е страх да ги поразгледаш, когато попаднеш в тях?
    — Кой казва, че ме е страх! — възмути се Поли и пусна ръката на Дигъри.
    — Личи си, че нямаш особено желание да разгледаме това място.
    — Ще дойда с теб.
    — Можем да си тръгнем, щом решим — напомни Дигъри. — Хайде да свалим зелените кръгчета и да ги оставим в десния джоб. От нас се иска единствено да запомним, че жълтите кръгчета са в левите джобове. Дръж ръката си близо до джоба, но не я пъхай вътре, защото може да докоснеш жълтото кръгче и ще изчезнеш.
    Постъпиха, както се разбраха, и тихо поеха към един от внушителните сводести входове, който водеше навътре в сградата. Стигнаха до прага и надзърнаха. Не беше толкова тъмно, колкото очакваха. Входът водеше към обширна сенчеста зала. Изглеждаше празна, но в дъното й се издигаше редица от колони и арки, а през тях проникваше все същата тъжна светлина. Прекосиха залата, като пристъпваха предпазливо, за да не попаднат на дупка в пода или да не се препънат. Стори им се, че вървят дълго. Стигнаха до другия край, минаха през една от арките и се озоваха в друг, по-голям вътрешен двор.
    — Не ми изглежда безопасно. — Поли посочи издадена стена, която можеше всеки момент да се срути.
    Точно там липсваше една колона между две арки и сводът висеше без никаква подпора. Мястото очевидно бе изоставено от стотици, ако не от хиляди години.
    — Щом е оцеляло досега, надявам се да издържи още малко — отбеляза Дигъри. — Но трябва да сме много тихи. Понякога шумовете предизвикват сгромолясване… Както с лавините в Алпите.
    Напуснаха и този вътрешен двор. През друг вход се заизкачваха по огромно стълбище към просторни помещения, свързани едно с друго. Накрая им се зави свят от огромното пространство. От време на време изпитваха чувството, че ще излязат на открито и ще зърнат растителност около този гигантски палат. Но всеки път се озоваваха в нов вътрешен двор. Вероятно са предизвиквали възхищение, когато палатът е бил обитаем. В един от дворовете откриха останки от фонтан. Грамадно каменно чудовище с разперени криле беше застинало с отворена уста. От гърлото му се подаваше чучур — очевидно някога оттам бе бликала вода и се бе събирала в широкото каменно корито под него, но сега бе пресъхнало. На други места забелязаха изсъхнали клонки на пълзящо растение, което навярно се бе увивало някога около колоните и така бе спомогнало за разрушаването им. Но растението отдавна бе загинало. Нямаше нито мравки, нито паячета, нито други живи същества, каквито има обикновено сред развалини. А по изсъхналата земя между изпочупените плочи не се виждаше трева или мъх.
    Толкова мрачно и еднообразно бе навсякъде, че дори Дигъри се замисли дали не е по-добре да си сложат жълтите кръгчета и да се озоват в топлата, зелена и жива гора в Междинното място. И точно тогава стигнаха до две огромни метални врати, които можеха да са и златни. Едната бе леко открехната и, естествено, я приближиха, за да надникнат вътре. И двамата се стъписаха. Дъхът им секна. Най-после откриха нещо, което си заслужаваше да се види.
    За момент им мина през ума, че залата е пълна с хора — стотици хора, всичките насядали и всичките абсолютно неподвижни. Поли и Дигъри, както вероятно се досещате, също застинаха. Известно време продължиха да гледат, но постепенно стигнаха до заключението, че не е възможно това да са истински хора. Никой не трепваше, не се чуваше и дишане. Приличаха на най-великолепните восъчни фигури, които някога си виждал.
    Този път Поли пое инициативата. В залата имаше неща, далече по-интересни за нея, отколкото за Дигъри: всичките фигури бяха облечени в прекрасни дрехи. Ако човек се интересува от тоалети, изключено бе да се стърпи да не ги разгледа отблизо. Отблясъците им правеха огромното помещение да изглежда не точно весело, но поне „великолепно“ и величествено след праха и празнотата на предишните. През прозорците нахлуваше и повече светлина.
    Едва ли ще успея да опиша тоалетите. Те бяха със сложна изработка, а всички фигури до една имаха корони на главите си. Дрехите — на цвят пурпурни, сребристосиви, тъмнолилави и наситенозелени — бяха покрити с апликации от бродирани цветя и странни животни. Скъпоценни камъни с невероятни размери блещукаха по короните, висяха на шиите или бяха пришити почти по всички дипли.
    — Как така всичките тези дрехи не са изгнили досега? — учуди се Поли.
    — Магия — прошепна в отговор Дигъри. — Не я ли усещаш? Бас държа, че цялата зала е омагьосана. Усетих го още щом влязохме.
    — Всяка от тези рокли струва милиони — прецени Поли.
    Дигъри обаче се интересуваше повече от лицата, а те наистина заслужаваха да бъдат разгледани. Хората седяха на каменни столове от двете страни на залата, а по средата подът бе свободен. Имаше достатъчно място да се мине между фигурите и да се разгледат лицата им.
    — Май са симпатични хора — промърмори Дигъри.
    Поли кимна. Лицата, които виждаха, наистина бяха симпатични. И мъжете, и жените изглеждаха добри, мъдри и сякаш произхождаха от благородна раса. Децата направиха няколко крачки навътре в помещението и стигнаха до лица с малко по-различно изражение. Попаднаха на извънредно сериозни лица — срещнеш ли живи хора с подобно изражение, трябва да внимаваш какво правиш и какво говориш. Придвижиха се още малко напред и се озоваха сред фигури, които не им допаднаха: това беше някъде по средата на залата. Тук лицата изглеждаха извънредно волеви, високомерни и щастливи, но същевременно — жестоки. По-нататък видяха още по-безсърдечни лица. А следващите — все така сурови, вече не бяха щастливи. Натъкнаха се дори на отчаяни лица: сякаш хората са извършили ужасяващи неща, но в същото време са преживели страховити премеждия. Последната фигура се оказа най-интересна. Беше на жена, облечена несравнимо по-богато от останалите, висока (споменах ли, че всички фигури в залата бяха по-високи на ръст от хората в нашия свят?), с толкова свиреп и надменен израз, че дъхът ти да секне. А същевременно бе красива. След много години, когато бе вече възрастен мъж, Дигъри призна, че никога през живота си не бе виждал толкова красива жена. В интерес на истината нека добавя: Поли неизменно твърдеше, че никога не е забелязвала особена красота у нея.
    Жената, както казах, седеше последна, но по-нататък имаше още доста празни столове, сякаш залата бе предназначена за доста по-голям брой хора.
    — Как ми се иска да знаем какво се крие зад всичко това — въздъхна Дигъри. — Хайде да отидем да разгледаме онова, дето прилича на маса в средата на залата.
    В средата на помещението имаше четвъртита колонка, висока около метър и половина, а върху нея — малка златна арка, от която висеше златна камбанка. До арката лежеше златно чукче, с което можеше да се удари камбанката.
    — Чудя се… Чудя се… Чудя се… — заекваше Дигъри.
    — Тук сякаш пише нещо — Поли приклекна и се загледа в колоната.
    — Наистина пише! — възкликна Дигъри. — Но ние, разбира се, няма да успеем да го разчетем.
    — Няма ли? Не съм толкова сигурна — възрази Поли.
    И двамата се вторачиха и, както вероятно очакваш, издълбаните в камъка букви се оказаха доста странни. Но в този момент стана голямо чудо: тъй както гледаха, без формата на буквите да се променя, те откриха, че всъщност ги разбират. Ако Дигъри не бе забравил какво каза преди минута — че това е омагьосана стая, щеше да се досети, че Магията започва да действа. Ала, изпълнен с прекалено любопитство, изобщо не му хрумна подобно нещо. Нямаше търпение да узнае какво е написано върху колоната. Съвсем скоро и двамата разбраха. Надписът беше следният (поне това е смисълът, макар че като го четеш на стихове, звучи по-добре):
Страннико, ново приключение си избери:
камбанката ударѝ и опасността посрещни,
но откажеш ли се, мисли до почуда,
какво щеше да ти донесе съдбата луда!

    — В никакъв случай! — извика Поли. — Не желая никакви опасности!
    — А защо не?! Не виждаш ли, не можем да се откажем. Вечно ще се чудим какво ли е щяло да стане, ако ударим камбанката. Не възнамерявам да се прибера вкъщи и да полудея, като постоянно мисля за това. Не се страхувай!
    — Не ставай глупав! — не се предаваше Поли. — Кой би дръзнал да го стори? Какво значение има какво ще стане?
    — Предполагам, всеки, стигнал дотук, неминуемо ще се терзае какво би станало, докато не откачи. Именно в това е Магията, не разбираш ли? Вече усещам действието й.
    — А аз не усещам! — тросна се Поли. — И не вярвам, че и ти го усещаш. Просто си въобразяваш.
    — Така смяташ ти — сопна й се Дигъри. — Защото си момиче, а момичетата се интересуват само от клюки.
    — Когато говориш така, съвсем приличаш на вуйчо си Андрю — не му остана длъжна Поли.
    — Защо изместваш въпроса? — възмути се Дигъри. — Говорим за…
    — Колко типично за мъж се държиш! — отбеляза Поли с глас на възрастна, но бързо добави, вече със своя: — И не казвай, че се държа като жена, защото ще си изпатиш!
    — Не би ми и хрумнало да нарека хлапачка като теб жена — подметна Дигъри небрежно.
    — А, значи съм хлапачка, така ли? — Поли беше истински разгневена. — Е, тогава хлапачката няма повече да те безпокои с присъствието си. Тръгвам си! Писна ми от това място. И от теб ми писна… защото си такова чудовищно, надуто и упорито прасе?
    — Да не си посмяла! — просъска Дигъри още по-враждебно, отколкото възнамеряваше, защото зърна как ръката на Поли се плъзва към джоба, за да пипне жълтото кръгче.
    Не оневинявам следващата му постъпка, но признавам, че съжаляваше за нея (както впрочем и много други хора). Преди ръката на Поли да се плъзне в джоба, Дигъри я сграбчи за китката и се облегна на нея. После, предпазвайки се от другата й ръка с лакът, се наведе напред, вдигна чукчето и рязко удари златната камбанка. Чак тогава пусна Поли и двамата застанаха вторачени един в друг, като едва си поемаха дъх. Поли се канеше да се разплаче — не от страх, дори не защото бе наранил китката й, а от гневно безсилие. Само след миг обаче вече имаше за какво да се замислят, а кавгата излетя от главите им.
    От ударената камбанка се разнесе звук, както можеше да се очаква. Беше сладък и не особено висок. Ала вместо да заглъхне, той продължи. И колкото по-дълго ехтеше, толкова по-силен ставаше. Преди да мине и минута, звукът вече беше два пъти по-силен. Скоро стана толкова силен, че ако децата се бяха опитали да заговорят (в момента обаче не им беше до приказки — просто стояха зяпнали), нямаше да се чуят. А след това звукът така кънтеше, че нямаше да се чуят дори и да викаха. А той продължаваше да се усилва. Оставаше все така сладък звук, макар и да съдържаше стаен ужас и въздухът в обширната зала трептеше от него. Дигъри и Поли усетиха камъните под краката им да потреперват. Постепенно започна да се чува и друг звук — неясен, тревожен. Първоначално напомняше шум от приближаващ се влак, после — на сгромолясването на огромно дърво. Сякаш някъде падаха огромни тежки предмети. Накрая, внезапно и с разтърсване, което едва не ги катурна, почти четвърт от покрива в единия край на залата се сгромоляса. Огромни късове мазилка се посипаха наоколо, а стените се залюляха. Звукът, който камбанката издаваше, спря. Облаците прах се уталожиха. Наоколо отново настъпи тишина.
    Така и не се разбра дали покривът се срути заради Магията, или нетърпимо високият звук на камбанката просто се оказа прекомерен за паянтовите стени.
    — Е, надявам се, сега си доволен! — изрече Поли задъхано.
    — Каквото и да е, свърши — отвърна Дигъри.
    И двамата решиха, че е така. Ала никога в живота си не се бяха заблуждавали толкова много.

Глава пета
Пагубната дума

    Децата се спогледаха, застанали до ниската колона с камбанката. Тя продължаваше да потрепва, но без да издава звук. Изведнъж от другия край на залата, където покривът бе все още запазен, се разнесе приглушен шум. Обърнаха се мигновено, за да разберат какво го е предизвикало. От стола се надигаше облечена в скъпа дреха фигура. Това беше същата жена, която Дигъри смяташе за изключително красива. Изправи се и децата осъзнаха, че е по-висока, отколкото си представяха. Веднага се разбра не само по короната и облеклото, но и по блясъка в очите и извивката на устните, че това е велика кралица. Тя огледа стаята. Видя пораженията и децата, но от изражението й не ставаше ясно какво мисли за едното или за другото, нито дори дали е изненадана. Приближи се към тях с големи бързи крачки.
    — Кой ме събуди? Кой развали Магията?
    — Май че бях аз — обади се Дигъри.
    — Ти! — Кралицата положи върху рамото му бялата си красива ръка и Дигъри усети, че е силна като клещи. — Ти? Но ти си още дете, обикновено дете. От пръв поглед се разбира, че във вените ти няма капчица кралска или благородническа кръв. Как такъв като теб е дръзнал да влезе в този дом?
    — Идваме от друг свят посредством Магия — обясни Поли, според която бе крайно време Кралицата да забележи най-после и нея.
    — Вярно ли е това? — обърна се Кралицата към Дигъри, без да удостои Поли дори с поглед.
    — Да — отвърна той.
    Кралицата хвана брадичката му с другата си ръка и я повдигна, за да огледа по-добре лицето му. Дигъри се опита да не мигне, но скоро сведе поглед. В нейните очи имаше излъчване, което го караше да се чувства безсилен. Тя го изучава повече от минута и пусна брадичката му.
    — Не си магьосник. Не си белязан със знака. Вероятно си слуга на магьосник. Пристигнал си тук благодарение на Магията на друг.
    — С помощта на вуйчо Андрю — уточни Дигъри.
    В този момент някъде наблизо се чу грохот от срутване, последван от скърцане и шум от падаща мазилка. Подът се разтресе.
    — Тук сме изложени на огромна опасност — предупреди Кралицата. — Целият палат се разпада. Не излезем ли до няколко минути, развалините ще ни затрупат. — Изрече го спокойно, сякаш съобщаваше колко е часът. — Хайде! — подкани тя и протегна ръце към децата.
    Поли не харесваше Кралицата. Стоеше намусена и не би подала ръка, ако имаше избор да направи нещо друго. А Кралицата, макар да говореше спокойно, пристъпи към действия, бързи като мисълта й. Преди Поли да се усети какво става, лявата й ръка попадна в нечия тъй голяма и силна десница, че тя не успя да гъкне.
    „Ужасна жена — помисли си Поли. — Достатъчно е силна да счупи ръката ми само с едно стискане. А сега, както ме е хванала, не мога да докосна жълтото кръгче в левия си джоб. Ако се опитам да протегна дясната си ръка, сигурно няма да успея да бръкна в него незабелязано. Каквото и да става, не бива да й казваме за кръгчетата. Надявам се на Дигъри ще му стигне ума да си държи езика зад зъбите. Как ми се иска да разменя няколко думи с него насаме.“
    Кралицата пое от Залата с фигурите по дълъг коридор, после прекосиха още много зали, стълбища и вътрешни дворове. Непрекъснато чуваха как части от двореца се срутват — понякога съвсем близо до тях. Внушителна арка се сгромоляса в мига, в к