Скачать fb2
Тайната история на Мосад

Тайната история на Мосад

Аннотация

    Неизвестната история на една от най-мощните и загадъчни разузнавателни служби. Увлекателен документален разказ, който съперничи на най-добрите трилъри. „Тайната история на Мосад“ разкрива истинското лице на израелската разузнавателна служба — гениална в шпионските интриги, безмилостна, внушаваща страх въпреки невинаги успешните си ходове.


Гордън ТомасТайната история на Мосад

Генерални директори на Мосад

    1951–1952 — Рувен Шилоа
    1952–1963 — Исер Харел
    1963–1968 — Меир Амит
    1968–1974 — Цви Цамир
    1974–1982 — Ицхак Хофи
    1982–1990 — Наум Адмон
    1990–1996 — Шабтай Шавит
    1996–1998 — Дани Ятом
    от 1998 — Ефраим Халеви

Речник на термините и съкращенията

    Активни мерки — операции, които влияят или засягат политиката на други държави.
    АЛ — специална група, която действа под прикритие в Съединените щати.
    Аман — израелско военно разузнаване.
    АНК — Африкански национален конгрес на Южна Африка.
    АНС — Агенция за национална сигурност.
    АСУ — отряд терористи за бързо реагиране; Active service terrorist unit (ASU).
    АУАКС — самолетна система за контрол и ранно предупреждение; Airborne warning and control aircraft system (AWACS).
    АФР — система за автоматична идентификация на пръстови отпечатъци; Automatic fingerprint recognition (AFR).
    База — постоянно действаща секция в чужда държава.
    Бат левейха — жена помощник агент.
    БНД — германска федерална разузнавателна служба, която ръководи както външното, така и вътрешното разузнаване; Bundes Nachrichten Dienst (BND).
    БО — биологическо оръжие.
    Бодел — куриер.
    Бръмбар — електронен уред за подслушване и записване.
    Бърборко — уред за откриване на подслушвателни устройства.
    Вакуматор — агент, който дава пълна информация за дадена мишена.
    Дардасим — агенти, които действат в Китай.
    ДЕА — Управление за контрол върху лекарствените средства; Drug Enforcement Administration (DEA).
    Дезинфектиране — претърсване на дадено място за електронни подслушвателни устройства.
    ДжИЛ — обединен разузнавателен център; Joint Intelligence Center (JIL).
    ДИА — Разузнавателно управление на Министерството на отбраната; Defence Intelligence Agency (DIA).
    Диамант — отряд за комуникация.
    Дистанциран подход — опит за вербуване на чужд гражданин.
    Дневна светлина — тревога най-висока степен.
    ДО — дирекция за операциите.
    Дребна шарка — убийство, извършено така, че смъртта да изглежда като настъпила по естествен начин.
    ДЦР — директор на централното разузнаване (става дума за директора на ЦРУ).
    ЕДП — електронна обработка на данни; Electronic data processing (EDP)
    ЕКМ — електронни контрамерки за заглушаване.
    Ексфилтриране — извеждане на агент от враждебно настроена страна.
    Елинт — акроним за електронно разузнаване чрез прехващане на сигнали от радари и сателити; Electronic intelligence intercepted from radar, satellites.
    Защита — фалшиви документи за самоличност.
    ИВУ — импровизирано взривно устройство.
    Изгорял — агент, който умишлено е пожертван, за да се запази животът на по-ценен шпионин.
    Измиване — използване на валиден паспорт, закупен или откраднат.
    ИИ — изкуствен интелект.
    Института — официалното название на Мосад — Институт за разузнавателни и специални операции. Първоначално се е наричал Институт за координация.
    ИО — идентификация по образ.
    ИЧ — инфрачервен.
    КАТ — компютърна томография; Computer-aided tomography (CAT).
    Катца — служител със специално назначение.
    Кидон — оперативен служител, специализиран в извършване на убийства.
    Коминт — акроним за комуникационно разузнаване; Communication intelligence (Comint).
    ЛАКАМ — управление за научно-техническо разузнаване.
    ЛАП — отдел за психологическа война.
    Легенда — фалшива биография на катца.
    Леко прикритие — катца, който работи под дипломатическо прикритие.
    Мабуах — информатор от нееврейски произход.
    Махай се — предварително уговорен сигнал да не се осъществява контакт на мястото на по-рано уговорената среща.
    Меден капан — сексуална примамка с разузнавателна цел.
    Мелница — помещение за разпити, където се разпитват заподозрени.
    Мелукха — отдел за вербуване.
    Мемюн — титла, давана на генералния директор на Мосад.
    Микетел — акроним за устройство за проследяване и записване на телефонни обаждания.
    Мишена — обект на разузнавателна задача.
    Мишлашим — мъртва пощенска кутия; сигурно място, където агент може да оставя или получава информация.
    Музикална кутия — радиопредавател.
    Мъртъв случай — операция, която се проваля без очевидна причина.
    Нака — система за писане.
    Натив — агент, който работи в бившия Съветски съюз.
    Натиск — евфемизъм за изнудване. Буквално означава използване на уронваща достойнството информация за изнудване на някого.
    Невиот — специалист по проследяване.
    НФОП — Народен фронт за освобождение на Палестина.
    НЦР — Национален разузнавателен център.
    НЦУРА — Национален център за управление на разузнаването с агенти.
    ОАЕ — Организация за африканско единство.
    ОАН — Организация на Абу Нидал.
    Обработване — осъществяване на връзка с източник на информация.
    ОНД — Общност на независимите държави.
    ООП — Организация за освобождение на Палестина.
    Ответен удар — фалшиви новини, подхвърляни на чуждестранни медии.
    Отер — арабин, вербуван да работи с други араби.
    Плячка — информация, събрана по време на операция.
    По-добър свят — евфемизъм за убиване на вражески агент; подобен израз — „изпращам някого във ваканция“, означава да го раниш. Степента на нараняване зависи от това дали „ваканцията“ е кратка или продължителна.
    Посетител — човек, който доброволно предлага услугите си на дадено разузнаване.
    Прикритие — фалшива самоличност на агент от разузнаването, когато изпълнява мисия в чужбина.
    ПРОД — техника за снемане на фотографии от оптичен диск; Photographs, retrieved from optical disk (PROD).
    Радинт — радарно разузнаване; Radar intelligence.
    РБД — Разузнавателна база данни.
    Рег-сиг — сигнал за разпознаване, с помощта на който катцата осъществява контакт с агент на публично място; Recognition signal (Reg-sig).
    РУ — Разузнавателно управление.
    Сафаним — отряд за операции срещу ООП.
    СЗНС — списък на заплашващите националната сигурност.
    Скачач — агент, който работи в чужбина по краткосрочна задача.
    Служител със специално назначение — служител, който отговаря за работата на агенти, ангажирани по случая.
    Сляпа среща — място за среща, избрано от информатор за контакт с неговия поръчител.
    Списание — място за криене на документи.
    Спящ — катца или агент, който се използва само в краен случай.
    СРД — спомагателни разузнавателни дейности.
    Тайна квартира — апартамент или къща, използвани за тайни срещи или за щаб на операции.
    Телинт — телеметрично разузнаване; Telemetry intelligence (Telint).
    УС — установяване на самоличността с цел да се провери дали е приятел или враг.
    Фалах — агент, който действа в Ливан.
    Фалшива сигнализация — вербуване на човек, който вярва, че ще работи за друга страна или ще обслужва чужди интереси.
    ФЕЙСИС — система за лицев анализ, сравнение и елиминиране; фоторобот; Facial Analysis Comparison and Elimination System (FACES).
    ФОП — Фронт за освобождение на Палестина.
    Фотинт — разузнаване с фотографски средства; Photographic intelligence (Photint).
    ФЧА — Фракция „Червена армия“ (Германия).
    Химическо чистене — различни техники за избягване на наблюдение.
    ХО — химически оръжия.
    Хуминт — акроним за разузнавателна информация, събирана от агенти; Human Intelligence (Humint).
    ЦИО — Център за изготвяне на психологически портрети и профили; Central Imagery Office (CIO).
    ЦРУ — Централно разузнавателно управление.
    Перлустрация — техника за отваряне на чужда кореспонденция.
    Шиклут — отдел за проследяване.
    Яхаломин — специален отряд за свръзка.

Други разузнавателни служби

Израел

    АМАН — разузнавателно подразделение на ИДФ със специални пълномощия да събира военни, географски и икономически разузнавателни данни. Голяма част от дейността й е свързана с арабските съседи на Израел през новото хилядолетие.
    АФИ — разузнавателно подразделение на Израелските военновъздушни сили, специализирано в събиране на разузнавателни данни от сигнали и разузнаване по въздуха. През 2001 г. функциите му ще бъдат поети от спътник, което ще сведе ролята на АФИ до осигуряване на конвенционална разузнавателна информация за ВВС; Air Force Intelligence (AFI).
    ГП — гранична полиция с полувоенни функции в окупираните от Израел територии. Има ограничена роля в събирането на разузнавателни сведения.
    ГСС — известна също като Шин Бет или Шабак. Отговаря за вътрешната сигурност на страната и охраната на израелска собственост в чужбина като посолства, консулства и централи на влиятелни израелски организации.
    ИДФ — отговаря за координацията на разузнаването от името на Генералния щаб на Израелските въоръжени сили.
    От време на време възлага конкретни задачи на Мосад; Intelligence Defence Forces (IDF).
    НИ — разузнаване на израелските ВМС. Във функциите му влизат наблюдаване на бреговата линия на Израел, както и актуализиране на чужди военноморски източници; Naval Intelligence (NI).
    РППЦ — Център за изследване и политическо планиране. Съветва действащия министър-председател и неговия екип по дългосрочната стратегия; Research and Political Planning Centre (RPPC).

Съединени американски щати

    АНС — Агенция за национална сигурност. Централата й е във Форт Джордж Дж. Мийд, Мериленд. С годините печели репутацията на „небесен шпионин“, принадлежала някога единствено на ЦРУ. Специализира се в разузнаване по сигнали и криптография. Работи в тясно сътрудничество с НИО в събирането на разузнавателни сведения със спътници.
    ДИА — Разузнавателно управление на Министерството на отбраната. Координира военното разузнаване от името на Съвета на началник-щабовете; Defence Intelligence Agency (DIA).
    ИНР — малък разузнавателен и изследователски отдел на Държавния департамент (през 1999 г. служителите му наброяват приблизително 500 души). Докладва само на действащия държавен секретар.
    НИО — Бюро за изготвяне на психологически портрети и профили. Щабът му се намира в Пентагона. Контролира цялата американска спътникова система за събиране на разузнавателни данни. Постоянно „на разположение“ на ЦРУ и на ДИА; National Central Imagery Office (NIO).
    НРО — щабът му се помещава в Пентагона. Работи в тясно сътрудничество с НИО и отговаря за спътниковата апаратура и разполагането й.
    ЦРУ — Централно разузнавателно управление. Осъществява тайни операции, осигурява разузнавателен анализ на действащия президент. Със заповед на президента му е забранено да извършва убийства.

Великобритания

    ГКХ — британското „невидимо око в открития Космос“, през 1999 г. разполага с близо 7 000 служители. Официално се намира в Правителствения комуникационен център. Наблюдава и декодира международния поток от информация по радио, телекс, факс и електронна поща към и извън Великобритания. Редовно е „на разположение“ на двете главни разузнавателни служби във Великобритания; Government Communications Headquarters (GCHQ).
    МИ6 — известна още като Тайна разузнавателна служба (Secret Intelligence Service /SIS/). Персоналът, наброяващ през 1999 г. 2 000 души, планира, осъществява и анализира тайни операции в целия свят и събира разузнавателни данни.
    МИ5 — главно контраразузнаване на Великобритания. През 1999 г. има 2 000 служители. Специализирано в наблюдение на всички определени за подривни елементи в страната. Наблюдава голям брой чуждестранни дипломати и посолства, включително израелските.

Русия

    ГРУ — Главно разузнавателно управление. Осъществява военното разузнаване за Кремъл. В него работят най-добрите служители на разузнавателните служби на бившия Съветски съюз. Оборудвано за наблюдение чрез спътници.
    СВР — Служба за външно разузнаване, има подразделения в целия свят и осъществява сложни разузнавателни операции. Специализираните звена събират политически, промишлени и търговски разузнавателни данни. Осъществява тайни операции, включително и убийства.
    ФКС — Федерална контраразузнавателна служба, приемник на КГБ. През 1999 г. персоналът й наброява 42 000 души. Дейността й е съсредоточена върху контрола на презграничното движение, контраразузнаването, наблюдението на чужди дипломати, журналисти и бизнесмени. Разполага с мощна тайна полиция с подразделение във всеки голям руски град.

Китай

    МДС — Министерство на държавната сигурност, основано през 1983 г., отговаря за контрашпионажа в Китай. Има лоша репутация.
    НКИА — Национална китайска информационна агенция, която официално осведомява за събитията в Китай. Дълги години служи за прикритие на всички други китайски разузнавателни служби, ангажирани в секретна дейност.
    НТО — Научно-технически отдел на Министерството на отбраната с две основни функции — да събира целия поток сигнали от китайските военноморски сили и от посолствата в чужбина и да следи главно американски фирми, чиято продукция е с двойно предназначение — военно и гражданско.
    ОВР — Отдел за военно разузнаване, докладва на Генералния щаб на Народоосвободителната армия. Сред основните му задачи са актуализирането на информацията за военната мощ на чужди страни (особено на Съединените щати) и осъществяване на наблюдение чрез спътници. Негови служители работят във всяко китайско посолство и консулство по света.
    ОМВ — Отдел за международни връзки. Макар името му да звучи безобидно, е ангажиран в широк кръг секретни дейности, насочени главно срещу Съединените щати.

Франция

    ДАС — малобройна организация с около 50 служители през 1999 година. Дейността й е съсредоточена върху анализ на дългосрочно отбранително планиране на други държави.
    ДЖСЕ — Главно управление за външна сигурност. Събира промишлени и икономически разузнавателни данни, прониква в терористични организации и води класически шпионаж; Direction Generate de la Securite Exterieure (DGSE).
    ДПСД — Дирекция за отбранителна сигурност и военна продукция. Осъществява събиране на военни разузнавателни данни в чужбина; Direction du Production et de la Securite de la Defence (DPSD).
    ДРМ — служба за разузнаване чрез спътници, разделена на пет подуправления, на подчинение на действащия министър-председател.
    ДСТ — Управление за териториално наблюдение, най-голямата и мощна разузнавателна служба във Франция. Има няколко хиляди служители. Действа както вътре в страната, така и зад граница. Широкият спектър на дейността й включва наблюдение върху всички чужди посолства в Париж и осъществяване на голям брой тайни операции. Пряко подчинена на действащия министър на вътрешните работи; Directorate for Surveillance of the Territory (DST).
    СЖДН — Главен секретариат на националната отбрана, на подчинение на действащия министър-председател. Следи военното разузнаване в държави, които представляват интерес за Франция; Secretariat General de la Defence Nacionale (SGDN).

Япония

    МИТИ — отговаря за събирането на търговска и икономическа информация от цял свят.
    НАИЧО — подразделение на изследователския отдел на правителството на Япония. Разполага с голям бюджет за анализ на отбранителната политика на водещи страни, които представляват интерес за Япония.
    ПСИА — Управление за обществена сигурност, дейността му е съсредоточена върху контрашпионажа и борбата с тероризма. Действа преди всичко вътре в страната, но от 1999 г. предприема операции в целия свят; Public Security Investigation Agency (PSIA).


    ГЕДЕОН (библ.) — наричан още Йероваал; съдия Израилев, покорил мадиамци. — Библия. Книги на Вехтия завет. Книга Съдии Израилеви, 6–8; Гедеоново общество — затворена религиозна организация на миряни в Америка. — Бел.прев.

1.
Отвъд огледалото

    Червената лампичка на телефона до леглото присветна в един парижки апартамент в оживения Четвърти район, недалеч от центъра „Помпиду“, и сложното записващо устройство автоматично се задейства. Висококвалифициран израелски специалист по съобщителна техника беше долетял специално от Тел Авив, за да инсталира записващото устройство. Целта беше да се избегнат подозренията на съседите, когато телефонът звъни в малките часове на нощта. Техникът беше служител на яхаломин, подразделение на Мосад, което извършваше инсталирането и поддръжката на комуникационни системи за сигурност в тайните квартири на израелската разузнавателна служба.
    Конспиративният апартамент в Париж по нищо не се отличаваше от останалите жилища наоколо, въпреки че имаше блиндирана входна врата и стъкла на прозорците, които, подобно стъклата в Белия дом, можеха да отклоняват скенери. Из големите градове по целия свят имаше пръснати множество такива апартаменти, закупени в брой или наети за постоянно. Много от тях стояха необитаеми продължително време, докато не се наложеше да бъдат използвани по предназначение.
    Настоящата операция беше в ход от юни 1997 година. Началото й беше поставено от този парижки апартамент с пристигането на мосю Морис, чийто френски беше особено добър, дори с лек европейски акцент. През годините съседите му бяха срещали и други като него: мъже, и по-рядко жени, които пристигаха без предизвестие, прекарваха седмици или месеци в жилищната сграда, докато един ден изчезваха, все едно че никога не ги е имало. Също като своите предшественици, и Морис учтиво отклоняваше хорското любопитство от себе си и от онова, с което се занимаваше.
    Морис беше катца — редови агент на Мосад.
    Външно той така се сливаше с тълпата, че би останал незабелязан, дори да прекосеше безлюдна улица. Бяха го вербували в добрите стари времена на Мосад, когато дейността на организацията беше обвеяна с митичност, останала почти ненакърнена през годините. Бяха забелязали способностите му отрано, още докато отбиваше военната си служба, и го бяха изтеглили във военновъздушното разузнаване след един тренировъчен лагер за новобранци. Най-важното му предимство се беше оказала лекотата, с която учеше чужди езици (владееше перфектно английски, френски и немски), наред с други ценни качества като това да допълва по логически път липсващите детайли в хода на разследването по даден случай, да отсява зрънцето истина, въпреки спекулациите по темата, както и да осъзнава ограничеността на предположения, правени въз основа на непълна информация. Преди всичко обаче военните оцениха вродения му талант да манипулира околните. Той умееше да убеждава, да ласкае, да подкупва и в краен случай — да заплашва, но да постига своето.
    След като завърши тренировъчната школа на Мосад през 1982 година, Морис работи последователно в Европа, в Южна Африка и в Далечния изток. В различните периоди той се подвизаваше под прикритието на бизнесмен, на пътешестващ писател или на търговски представител. Използваше цял списък от имена и биографии, взети от подредената по псевдоними картотека, поддържана и редовно попълвана от Мосад. Сега името му отново беше Морис и отново беше влязъл в амплоато си на бизнесмен.
    По време на различните си мисии той беше чувал за чистките, които перманентно течаха в „Института“ — кодовото название, с което служителите наричаха организацията помежду си. Плъзваха слухове за агенти, изпаднали в немилост, за провалени кариери, за смени по върховете и за промяна на приоритетите с идването на поредния нов генерален директор на Мосад. Нито един от тях обаче не успя да предотврати загубата на морал в службата.
    Нещата се усложниха още повече с избирането на Бениамин Нетаняху за министър-председател на Израел — най-младият премиер в историята на страната, — личност, чиято кариера започна именно от специалните служби. Предполагаше се, че познава чудесно принципа им на работа, и то отвътре. Знае кога да се вслушва и знае докъде да спре. Въпреки това обаче още с идването си на власт Нетаняху предизвика недоволството на дългогодишните висши служители от разузнаването, като се намесваше в оперативната им работа в деликатни моменти, и то в случаи, които не бяха от неговата компетентност.
    Отначало кампанията, подета с прекаленото усърдие на нов висш управленец, целеше да покаже, че държи да проникне навсякъде и да се увери, че нищо не се държи в тайна от него. Нещата обаче поеха в тревожна посока, когато не само премиерът, но и неговата съпруга Сара реши да надникне отвъд огледалото и да проникне в дебрите на израелското разузнаване. Тя учтиво поискала от старши служители на Мосад да й се обадят у дома и да отговорят на въпросите й под благовидния претекст, че следва примера на Хилари Клинтън, проявила интерес към делата на ЦРУ.
    В иначе безличните, тихи коридори в щаба на Мосад в Тел Авив, отекнаха скандални слухове за това как Сара Нетаняху изисквала да и бъдат представяни психологически портрети на световни лидери, с които премиерската двойка предстоеше да се срещне у дома или в странство. Особено настоятелно било искането й за подробности относно сексуалните предпочитания на американския президент Бил Клинтън. Тя пожелала също така да прегледа досиетата на посланиците на Израел, в чиито резиденции щяха да отседнат тя и премиерът по време на задграничните си визити, като настояла да узнае дори доколко кухните там се поддържат изрядно чисти и колко често се сменя спалното бельо в стаите за гости.
    Силно смутени от исканията й, служителите на Мосад обяснили на съпругата на премиера, че тяхната служба няма за цел събирането на подобен род информация.


    Някои от ветераните бяха тихомълком отстранени от активна разузнавателна дейност, като им бяха възложени маловажни задачи, които не изискваха нещо много по-голямо от създаването на документация, която няма да бъде непрочетена. Осъзнавайки, че кариерата им залязва, те бързаха да подадат оставка, след което, пръснати по цялата територия на Израел, убиваха времето си главно с четене на историческа литература, като се опитваха да свикнат с мисълта, че са хора, принадлежащи на миналото.
    Всичко това накара Морис с радост да приеме настоящата мисия, само и само да напусне Тел Авив, тъй като за него това беше шанс да се върне на бойното поле.
    Операцията, която го отведе в Париж, му предоставяше за сетен път възможност да докаже себе си като агент професионалист, способен методично и без особени рискове да предостави нужната информация. В случая задачата му беше относително проста и за него не съществуваше непосредствена физическа опасност, с изключение на риска да предизвика по някакъв начин френските власти и те да се видят принудени да го изгонят от страната, разбрали специалното му назначение. Посланикът на Израел във Франция беше уведомен за пристигането на Морис, но не и за причината за посещението му. Това беше рутинна оперативна процедура — в случай на провал дипломатическият представител можеше да се дистанцира.
    На Морис беше възложено да вербува нов информатор. На евфемистичния език на Мосад това се наричаше „дистанциран подход“, посредством който за сътрудничество се привличат чужденци. След два месеца упорита работа Морис смяташе, че е вече близо до успеха.
    Негова мишена беше Анри Пол, един от заместник-управителите на парижкия хотел „Риц“, който обслужваше и като шофьор високопоставени особи и знаменитости — гости на хотела.
    Сред тях беше Джонатан Ейткън, министър от последното правителство на консерваторите във Великобритания. Част от ресора на Ейткън включваше координирането на продажбите на оръжие и установяването на трайни контакти с оръжейни търговци от Близкия изток. Именно тази негова дейност предизвика „Светът в действие“ — телевизионно предаване, провеждащо свои собствени разследвания, съвместно с вестник „Гардиън“ да представи на обществеността репортажи, силно уронващи престижа на Ейткън, за връзките му с личности, които обичайно не можеха да бъдат забелязани в компанията на членове на кабинета. Ейткън заведе дело за клевета. Изходът на делото зависеше от разкритията за това, кой бе платил сметката на Ейткън за престоя му в „Риц“, когато се срещнал с арабските си контрагенти. В съда Ейткън заяви под клетва, че сметката е уредила съпругата му.
    Чрез трето лице Мосад подшушна на следователите, които работеха за ответниците, че госпожа Ейткън изобщо не го е придружавала в Париж. Делото, заведено от Ейткън за клевета, се провали. Мосад, която от дълго време гледаше на дейността на Ейткън като на заплаха за Израел, успя в крайна сметка да го унищожи. През 1999 година, след продължителен криминален съдебен процес в Лондон, Ейткън беше обявен за виновен по обвинение в лъжесвидетелстване и бе осъден на лишаване от свобода. Съпругата му вече го бе изоставила и мъжът, който в продължение на години беше вървял по коридорите на властта, се изправи пред незавидно бъдеще.
    Той получи ако не съчувствие, то поне разбиране, откъдето най-малко го очакваше — от Ари Бен Менаше. Някога той самият беше изпитал неволите на нюйоркските затвори след собственото си изпадане от длъжността координатор на разузнаването към министър-председателя Ицхак Шамир. Този пост даде на Бен Менаше рядката възможност да проникне в начина на действие на Мосад и на другите израелски разузнавателни служби. Той смяташе Ейткън за „човек, напълно убеден, че може да надхитри всеки. И в продължение на години беше успявал. Грешката му беше, че подцени Мосад, а тази служба не би спестила затвора никому, ако така й изнасяше.“
    За разлика от Джонатан Ейткън, чийто живот след излизането от затвора нямаше особени перспективи, Бен Менаше направи зрелищно завръщане. През 1999 година той притежаваше солидна агенция за събиране на разузнавателни данни със седалище в Монреал, Канада. Сред нейните клиенти бяха и няколко африкански, както и редица европейски държави. Мултинационални компании също търсеха неговите услуги, тъй като се бяха убедили, че анонимността им ще бъде гарантирана от Бен Менаше.
    Сред служителите му бяха и няколко бивши агенти на канадските секретни служби, както и други, които бяха работили за подобни израелски и европейски институции. Компанията предлагаше широк набор от икономически, индустриални и охранителни услуги. Служителите й умееха да се договарят с търговците на оръжие и добре познаваха правилата за водене на преговори с похитители. Не съществуваше град по целия свят, където те да не бяха установили контакти, много от които — създадени още от Бен Менаше по времето, когато бе водеща фигура в израелското разузнаване. Той и неговите съмишленици непрестанно актуализираха познанията си за сменящите се политически съюзи и често можеха да предвидят кое от правителствата на страните от Третия свят ще падне — и кое ще дойде на негово място. Малка и компактна, компанията на Бен Менаше в много аспекти наподобяваше модела на Мосад и „умееше да се прокрадва — както Бен Менаше с радост признаваше — като крадец посред нощ. Така трябва да е в този бизнес.“ А и за това се получават добри пари.
    Снабден с ново канадско гражданство, той отново заработи с „принцовете и кралете на този свят… известните личности и онези, които използваха парите си, за да си осигурят по-надеждна защита. За всички тях информацията е власт и част от работата ми бе да им осигурявам тези жизненоважни сведения.“
    В Лондон той беше чест гост на „Савой“. В Париж отсядаше в „Риц“, където бе посрещан с почести.
    Малко време беше необходимо за Бен Менаше да открие, че хотелът продължава да е място за срещи на търговците на оръжие от Близкия изток и техните европейски партньори. Той засичаше информацията и с колеги от Мосад. От тях научаваше в колко важен център се е превърнал хотелът в цялостната стратегическа схема на Мосад. Бен Менаше беше роден шпионин — „доста отдавна разбрах, че няма нещо, което да чуя, и то да не ми свърши работа“, — реши, че си струва да наблюдава развитието на нещата. Именно това негово решение щеше пряко да го намеси в съдбата на лейди Даяна, принцесата на Уелс, и нейния любовник Доди ал Файед, плейбой и син на собственика на „Риц“, милиардера Мохамед Ал Файед.
    Мосад реши, че трябва да има свой информатор в „Риц“, който да събира сведения за целите на активната им дейност там. Операцията започна с набавянето на списъка с имената на служителите в хотела посредством проникване на хакери в компютърната мрежа на „Риц“. Нито един от по-високопоставените служители не изглеждаше подходящ, а по-низшите нямаха свободен достъп до гостите, което беше задължително условие за изпълнението на задачата. Фактът, че Анри Пол отговаряше за охраната, означаваше, че за него всички врати на „Риц“ са отворени. Той имаше достъп и до сейфовете на гостите, в които те депозираха пари, ценности и документи. Ако поискаше извлечение от хотелската сметка на някой временно пребиваващ, това изобщо нямаше да породи въпроси. Никой нямаше да се учуди и ако пожелаеше да получи разпечатка от телефонните обаждания, направени от търговците на оръжие и техните партньори. Не бе проблем да разбере коя компаньонка е наел дискретно за през нощта търговецът на оръжие. Като шофьор на ВИП-гостите Пол можеше да подслушва разговорите им, да наблюдава поведението им, да следи с кого и къде се срещат.
    Следващият етап беше създаването на психологически портрет на Пол. За няколко седмици един от пребиваващите в Париж катци събра информация за неговия произход и досегашен начин на живот, използвайки многобройни прикрития, включително и ролята на предлагащ услуги служител на застрахователна, а по-късно и на телефонна компания. Катцата научи, че Пол е ерген и няма сериозна връзка, живее в непретенциозно жилище и кара черно мини, макар да обича високите скорости и да форсира докрай мотоциклета, купен заедно с негов приятел. Служителите на хотела шушукаха за слабостта му към чашката. Носеха се слухове, че от време на време ползва услугите на високоплатена проститутка, която обслужваше и някои от специалните гости на хотела.
    Информацията беше подробно анализирана от психолог на Мосад. Той стигнал до заключението, че Анри Пол е с лабилна психика и беше препоръчал върху него да се оказва постоянен, постепенно засилващ се натиск, придружен от щедри обещания за допълнителни доходи, с помощта на които Пол да подобри стандарта на живота си. Операцията се очертаваше продължителна по време, изискваща значително търпение и разностранни умения. Задачата беше толкова отговорна, че беше поета от Морис вместо от местния катца.
    Както при всички подобни операции на Мосад, и в случая Морис разчиташе на изпитани правила. Първоначално, благодарение на няколко предварителни посещения, той доби представа за обстановката в „Риц“ и за района наоколо. Бързо успя да идентифицира Анри Пол — як мъжага, който се движеше наперено, давайки недвусмислено да се разбере, че не го е грижа за никого.
    Морис забеляза и прелюбопитните взаимоотношения на Пол с папараците, които висяха пред входа на „Риц“, готови на секундата да фотографират богатите и известни гости на хотела. От време на време Пол даваше нареждане на фотографите да се махат и те обикновено се подчиняваха, като обикаляха пресечките наоколо на своите мотоциклети, преди отново да се върнат и да заемат позиция. Понякога, по време на тези кратки обиколки, Пол излизаше от служебния вход и приятелски се задяваше с тях, докато те припряно сновяха нагоре-надолу.
    Късно вечер Морис редовно забелязваше Пол да пие в компанията на неколцина папараци в един от баровете, близо до „Риц“, чиито редовни посетители бяха и други служители на хотела след работно време.
    В докладите си, които изпращаше в Тел Авив, Морис все по-често отбелязваше и способността на Пол да изпива значителни количества алкохол и въпреки това да изглежда трезвен. Морис потвърди, че Пол е подходящ за ролята на информатор въпреки лошите му навици, защото има гарантиран достъп до всички гости на хотела и се ползва с необходимото доверие.
    На определен етап от тайно провежданото наблюдение Морис откри, че Пол все пак не оправдава гласуваното му доверие. Той получаваше от папараците пари и в замяна им осигуряваше подробности от програмата на гостите, за да могат да снимат знаменитостите.
    Размяната на информация срещу пари ставаше в един от баровете или в уличката „Камбон“, откъм която е служебният вход на „Риц“.
    В средата на август сведенията се съсредоточиха върху предстоящото пристигане в „Риц“ на лейди Даяна — принцесата на Уелс, и нейния отскорошен любовник Доди ал Файед — син на собственика на хотела. Те щяха да прекарат нощта в разкошния, предназначен за короновани особи апартамент.
    Под заплаха от незабавно уволнение персоналът на „Риц“ беше инструктиран да пази в пълна тайна подробностите около пристигането на лейди Даяна. Въпреки това Пол не се побоя да изложи на сериозен риск кариерата си, като по отработената процедура предостави подробности за предстоящата визита на неколцина от папараците, като от всеки получи пари.
    Морис също така забеляза, че Пол е започнал да пие още повече, а до него бяха достигнали и оплакванията на част от персонала на „Риц“, че заместник-управителят на хотела по сигурността е станал далеч по-тираничен. Най-пресният пример беше светкавичното уволнение на камериерка, набедена, че краде сапун от стая за гости. Някои от служителите на хотела твърдяха, че Пол взема хапчета, с които според тях се опитва да контролира рязката промяна на настроенията си. Единодушно беше мнението, че Пол става все по-непредсказуем. В един момент добронамерен, в следващия той ставаше необуздан, като гневът му обикновено бе провокиран от незначителни поводи. Всички тези сведения затвърдиха убеждението на Морис, че е настъпил моментът да направи решителната крачка.
    Първият контакт между двамата беше осъществен в бар „Хари“ на улица „Дону“. Когато Пол прекрачи прага, Морис вече отпиваше от коктейла си. Тайният агент на Мосад внимателно подхвана разговор и охранителят прие предложението на Морис за едно питие, след като той му спомена, че има приятели, отседнали в „Риц“. Морис добави, че те са останали изненадани от факта каква голяма част от гостите на хотела са заможни араби.
    С тази реплика Морис се целеше напосоки, но ефектът беше изненадващ. Пол отвърна, че повечето араби се държат грубо и арогантно и очакват от него едва ли не да скача всеки път щом махнат с ръка. Най-непоносими били саудитците. Морис подхвърли, че бил чувал подобни приказки и за евреите. Пол обаче не се съгласи. Според него евреите били безупречни като гости.
    След тази окуражаваща забележка срещата им приключи с уговорката да се срещнат отново след няколко дни и да вечерят заедно в един ресторант, недалеч от „Риц“. По време на вечерята благодарение на умело зададените от Морис въпроси Пол потвърди много от онова, което катцата вече знаеше. Началникът на охраната на елитния хотел заговори за страстта си към бързите коли и пилотирането на малък самолет, макар да било трудно да практикува тези свои хобита със заплатата, която получава.
    Това беше моментът, в който Морис засили натиска. Да получаваш добри пари и да ги харчиш за подобни забавления винаги било проблем, но не и нерешим. Тази реплика, разбира се, накара Пол да наостри уши.
    От този момент насетне разговорът потече от само себе си — Морис заложи стръвта за готовия да я налапа Пол. Когато рибата се хвана на куката, Морис пусна в употреба уменията, които беше придобил в школата на Мосад.
    По време на разговора Морис подхвърли идеята, че би могъл да помогне на Пол, споменавайки уж между другото, че работи за компания, чийто основен приоритет е събирането на актуална информация от разни сфери на живота. Тя била готова да плаща добри пари на всеки, който й сътрудничи. Този трик беше любим похват — своеобразен гамбит за агентите на Мосад, които вербуват сътрудници на принципа на „дистанцирания подход“. Оставаше единствено да се направи втората, по-малка стъпка, а именно — да се каже на Пол, че много от гостите на „Риц“ без съмнение притежават информация, която би заинтересувала неговата компания.
    Един от възможните варианти беше Пол да стане неспокоен при обрата на разговора и да се отдръпне. Тогава Морис трябваше да премине към следващия етап, като изтъкне, че макар да разбира резервираността на Пол, тя все пак го изненадва. В крайна сметка общоизвестно било, че Пол приема пари от папараците срещу предоставянето на информация. Тогава защо е трябвало да изпуска шанса да направи сериозни пари?
    Обръщайки се към миналото, Ари Бен Менаше преценява, че до този момент операцията се е развивала по класическата схема. „Според личната ми преценка по-добър в това от Морис няма. Операцията, при която се използва дистанциран подход, изисква истински финес. Ако прибързаш, рибата ще се наниже на куката. Ако протакаш, подозренията започват да се смесват със страхове. Вербуването е уникално изкуство и съвсем различно е да хванеш на въдицата един европеец като Анри Пол в сравнение с един арабин от Западния бряг или от ивицата Газа.“
    Морис направи със завидно умение своето предложение, като същевременно даде да се разбере колко много знае за Пол. Маневрата беше придружена от пакет обещания, на които не можеше да се устои, и убеждаване, съпроводено с постоянно нарастващ психологически натиск, в който се криеше ключът към успеха на операцията.
    Макар и нароченият за мишена служител да не беше задал щекотливия въпрос, той може би вече се бе досетил, че мъжът, седящ срещу него в ресторанта, е агент на чуждо разузнаване или най-малкото вербовчик от тайните служби.
    Може би това е предопределило отговора му. Според източник от израелското разузнаване, осведомен по случая: Анри Пол, без изобщо да се колебае, изстрелял следното: „Нима ми предлагате да шпионирам? И ако е така, в какво се състои сделката?“ — попитал той, без увъртания или заобиколки. Интересувала го най-вече сделката и за кого в действителност щял да работи. Това бил моментът, в който Морис трябвало да вземе решение. Дали открито да каже на Пол, че ще работи за Мосад, или да поддържа версията за информационна служба? Нямало рутинна процедура в такива случаи. Към всеки обект подходът бил специфичен. Но Анри Пол вече бил захапал въдицата, така че нямало място за отстъпление.
    И така, Морис можеше да каже на Пол какво се изисква от него — да събира информация за гостите, дори да поставя подслушвателна техника в апартаментите и да следи в каква компания се движат. Щеше да последва обсъждане на заплащането, предложение за откриване на сметка в швейцарска банка или, ако е нужно, плащане в брой. Морис вероятно щеше да остави у събеседника впечатлението, че това не е проблем. На този етап агентът може би наистина е посветил Пол, че ще работи за Мосад. Тази поредност от действия е рутинна за успешното протичане на операция от типа „дистанциран подход“.
    Пол обаче вероятно се е изплашил от онова, което се иска от него. Едва ли от прекомерна лоялност към „Риц“. И той като останалите служители работеше там от комерсиални подбуди — заради относително доброто заплащане и някои допълнителни облаги. Страхът на Пол беше разбираем, тъй като трябва да стане част от една далеч по-голяма игра и ако някога се открие, че шпионира гостите на хотела, да свърши в затвора.
    Но дори да отиде в полицията, какво биха могли да сторят блюстителите на закона? Може би полицията вече е била известена за предложението, което му било отправено. Какво би последвало, в случай че откаже? Ако управата на хотела научи, че той системно е подривал една от най-ценните привилегии, която „Риц“ предлагал на своите гости — конфиденциалността, като е предоставял информация на папараците, може да го уволни и дори да заведе дело срещу него.
    За Анри Пол последните дни на август 1997 година се оказаха особено труден период, пълна безизходица. Продължаваше да пие, да взема транквиланти, да бълнува нощем и да тероризира по-низшия персонал. Всъщност беше на ръба.
    Морис, от своя страна, продължаваше да упражнява натиск върху него. Често се появяваше в бара, където Пол се запиваше след работа. Самото присъствие на катцата постоянно напомняше на заместник-управителя на хотела по сигурността онова, което се очаквало от него. Морис продължи да посещава „Риц“, да си пие аперитива в някой от баровете на хотела, да обядва в ресторанта и да се отбива за следобедно кафе там. С една дума, агентът се превърна в сянка на Пол. Това само увеличаваше напрежението на французина, напомняйки му, че всъщност няма избор.
    Допълнителен източник на напрежение се оказа и предстоящото посещение на лейди Даяна и Доди ал Файед в хотела. Върху Пол падаше отговорността за тяхната сигурност по време на престоя им в „Риц“, като особено важна беше задачата му да държи настрана папараците. В същото време фотографите не преставаха да му звънят по клетъчния телефон, настоявайки за повече информация относно предстоящата визита. Предлагаха му значителни суми срещу малко повече подробности. Изкушението да ги приеме му създаваше допълнителни терзания. Накъдето и да се обърне, отвсякъде му оказваха натиск.
    Макар и да съумяваше да прикрива състоянието си, Анри Пол ставаше все по-нестабилен психически. Той вземаше антидепресанти, сънотворни и стимуланти, само и само да изкара деня. Тази комбинация от лекарства влоши сериозно способността му да реагира адекватно и да взема разумни решения. По-късно Бен Менаше призна, че ако той беше ръководил операцията, „в този момент щях да се оттегля. Анри Пол вероятно можеше да крие психическото си състояние от повечето хора около себе си, но за един опитен служител като Морис, който в голяма степен е обучен да прави именно такива наблюдения, признаците на влошаване бяха прекалено очевидни. Почти сигурно Морис е бил на път да заяви на отговорното лице в Тел Авив — Дани Ятом, че трябва да преустанови действията… да остави нещата такива, каквито са. Но поради причини, известни само на Ятом, той не го прави. Ятом беше едва от година на този горещ пост. Той се стремеше бързо да си изгради репутация и авторитет. Суетата, подобно на арогантността, е един от най-големите рискове, които носи професията на разузнавача. Ятом притежаваше в изобилие и от двете и понякога те замъгляваха представата му за действителната картина на нещата. А действителното положение налагаше Мосад да се отдръпне.“
    Мосад обаче не го направи. Ятом беше стимулиран от стремежа да има в „Риц“ свой човек, на когото да разчита. Други събития, които никой не би могъл да предвиди, вървят към своята кулминация.
    Мигащата лампичка, сигнализираща за телефонно обаждане, която събуди Морис, според записващото устройство бе просветнала в един часа и петдесет и осем минути през нощта, в неделя, 31 август 1997 година. Мъжът, който се обади, работеше в отдел за злополуки в парижката жандармерия и бе вербуван от Мосад преди няколко години. Компютърните данни го класифицираха като мабуах, тоест информатор от нееврейски произход. От лицата, с който Морис имаше контакт в Париж, мъжът, който му се обаждаше, стоеше някъде ниско долу в служебната йерархия.
    Въпреки това новините за пътна злополука, получени от него, хвърлиха в смут Морис. Произшествието се случило преди по-малко от час, когато мерцедес седан се блъснал в железобетонен стълб на западната магистрала при тунела под площад „Алма“, едно от местата в града, което се ползвало със злощастна слава заради честите катастрофи, които ставали там.
    Загинали Даяна, принцеса на Уелс и майка на престолонаследника; Доди ал Файед, син на милиардера Мохамед — египтянина, собственик на „Хародс ъф Найтсбридж“, „кралския магазин“, и Анри Пол. Бодигардът на двойката бил в критично състояние.
    Часове след катастрофата Морис отлетя обратно за Тел Авив, като загърби въпросите, които го измъчвали и които щели да останат без отговор.
    Каква роля в злополуката беше изиграл натискът от негова страна? Дали Анри Пол не беше изгубил контрол над мерцедеса, вследствие на което той се беше размазал в тринадесетия железобетонен стълб на тунела под площад „Алма“, защото не виждаше начин да се изплъзне от хватката на Мосад? Дали натискът е бил причина за високото съдържание на транквиланти в кръвта му? Дали на излизане от „Риц“ с тримата си спътници, е продължавал да обмисля как да се отърве от масирания шпионски натиск? Дали не само беше отговорен за ужасяващата катастрофа, но и бе жертва на безмилостно разузнавателно управление?
    Въпросите щяха да продължат да занимават съзнанието на Мохамед ал Файед. През февруари 1998 година той обяви публично: „Не става въпрос за нещастен случай. Убеден съм до дъното на душата си. Истината все някой ден ще излезе наяве.“
    Пет месеца по-късно британската телевизия Ай Ти Ви излъчи факти, уличаващи Анри Пол в тесни връзки с френското разузнаване. Но изнесеното не отговаряше на истината. В предаването освен това се намекваше, че в смъртта на Даяна има пръст и неназовано разузнавателно управление. Не липсваха и неясни намеци, че споменатите служби са взели нещата в свои ръце, защото британската върхушка се е страхувала, че любовта на Даяна към Доди може да има опасни „политически последици“, тъй като той е египтянин.
    До този момент връзката на Анри Пол с Мосад беше добре пазена тайна, така, както службата беше планирала. Мосад никога не действаше по заповед, дошла извън границите на Израел. Всъщност и досега малцина извън тези служби се досещат за участието на Мосад в смъртта на най-прочутата жена в света.
    Мохамед ал Файед, предизвикан от злостната кампания срещу фамилията в английските медии, продължи да твърди, че синът му и Даяна са жертва на неизвестни служби за сигурност. През юли 1998 година двама журналисти от списание „Тайм“ съвместно публикуваха книга, в която също се съдържаше предположението, че Анри Пол е имал връзки с френското разузнаване. Нито Ал Файед, нито журналистите обаче бяха се позовали на някакво допълнително доказателство, че Анри Пол е бил агент на чуждо разузнаване или поне информатор, камо ли пък някой от тях да се досети за участието на Мосад.
    Пред юли 1998 година Мохамед ал Файед изпрати писмо с въпроси до всеки от депутатите в Британския парламент с настояването да бъдат повдигнати в Камарата на общините. Той твърдеше, че „налице е сила, която възпрепятства получаването на отговорите, до които се мъча да се добера“. Поведението му беше изтълкувано като естествена реакция на скърбящ баща, който се лута в необосновани догадки. Тези въпроси заслужават да бъдат повторени не защото хвърлят някаква светлина върху ролята на Мосад през последните седмици от живота на Анри Пол, а защото показват как цялата трагедия беше набрала инерция, която само публикуването на достоверна информация можеше да спре.
    Ал Файед пишеше за „заговор“ за елиминирането на Даяна и неговия син и се опитваше да свърже в логическа последователност множество несъответстващи си на пръв поглед събития посредством своите въпроси:
    „Защо принцесата е закарана в болницата едва след час и четиридесет минути? Защо някои от фотографите не са предали на следствието част от снимките, които са направили? Защо същата тази нощ органи на полицията са нахлули в лондонското жилище на фотограф, който се е славел като търговец на снимки, направени от папараци? Защо всички телевизионни камери, намиращи се в близост в тази част на Париж, не са заснели и една видеолента? Защо камерите, които регистрират нарушенията на разрешената скорост по пътя, не са били заредени с филм, а пък трафик камерите не са били включени? Защо мястото на катастрофата не е било заградено и охранявано, ами движението е било възстановено само след няколко часа? Кой е бил мъжът в групата на журналистите пред «Риц», облечен като фоторепортер? Кои са били двамата неидентифицирани мъже, смесили се с тълпата, които по-късно са седели в бара на «Риц», направили поръчка на английски и подозрително се оглеждали и ослушвали?“
    Мосад не проявяваше интерес към развитието на връзката между Даяна и Доди. Единственото намерение на службата е било да вербува Анри Пол за информатор. Що се отнася до мистериозния фоторепортер, и преди в миналото Мосад е инструктирал агентите си да се представят за журналисти. Твърде възможно е това да е бил Морис, който е наблюдавал обстановката около хотела. Двамата мъже с неустановена самоличност в бара на хотела може да са били свързани с Мосад. Това несъмнено би донесло успокоение на Мохамед ал Файед, стига да е вярно.
    През 1999 година убеждението на Мохамед ал Файед за осъществен „заговор“ се засили и той вече говореше за „изпипана престъпна конспирация“. Той настоятелно твърдеше, че тя е дело на МИ5 и МИ6, а френското разузнаване в сътрудничество с Мосад „са действали в сянка“. За онези, които бяха готови да се вслушат в думите му, а техният брой все повече намаляваше, той назоваваше име на редактор в лондонски вестник, както и близък приятел на Даяна, които имали „директни контакти“ с британските разузнавателни служби.
    Причините, поради които тези служби се бяха замесили в „конспирацията“, за Мохамед бяха повече от ясни. „Върхушката беше взела решение, че е недопустимо Даяна да се омъжи за мюсюлманин. В такъв случай бъдещият крал на Англия, принц Уилям, щеше да има за пастрок арабин и дядо арабин. Съществуваше и явен страх, че фамилия Ал Файед ще осигури необходимите средства, които да позволят на Даяна да си съперничи с кралицата на Англия. Върхушката беше готова на всичко, за да прекрати връзката на сина ми с единствената жена, която той истински беше обичал“, твърди Мохамед ал Файед.
    Така и не бяха представени факти в подкрепа на това твърдение, което, ако беше доказано, със сигурност щеше да ускори фиаското на кралското семейство във Великобритания и вероятно щеше да открие пътя за криза на доверието, която можеше да завърши дори със сваляне на правителството.
    Въпреки това Ал Файед даде разрешение на своя говорител Лори Майър, бивш водещ на предаване в една от телевизионните мрежи на Рупърт Мърдок, да обяви пред медиите: „Мохамед твърдо вярва, че Ди и Доди са били убити от агенти, верни на британската корона, и в това престъпление сериозно са замесени и други служби. Той също така е убеден, че сред британската върхушка се шири дълбоко вкоренен расизъм.“
    За да се потвърди, че наистина е било извършено най-гнусно двойно убийство, Ал Файед нае бившия старши детектив от Скотланд Ярд Джон Макнамара. В началото на 1999 година любезният следовател обходи света, за да открие доказателства. По време на престоя си в Женева, той се срещна с бившия висш служител на МИ6 Ричард Томлинсън, който твърдеше, че е виждал документи в щаба на МИ6 на брега на Темза.
    Томлинсън настояваше, че в тях е описан „план за убийството на сръбския лидер Слободан Милошевич — план, в който личаха тревожни сходства с начина, по който загинаха Ди и Доди. Според документа на МИ6 «нещастният случай» трябвало да се случи в тунел, където рискът от наранявания с фатален край е особено висок. Избраното оръжие, препоръчано в документа, беше мощен лазерен лъч, който да бъде използван, за да заслепи временно шофьора на автомобила мишена.“
    Въпреки всички положени усилия, Макнамара не успя да открие доказателства или сведения от независим източник, които да потвърдят изявленията на Томлинсън. Всички опити да се добере до документа на МИ6 се проваляха.
    Тогава се появи новината, която с неохота бе потвърдена, а именно, че американската АНС разполага с хиляда и петдесет страници документи, засягащи двойката. Ал Файед поде незабавно съдебна битка във Вашингтон, за да придобие документите.
    „Колкото повече препятствия се поставят на пътя му, толкова повече расте неговата решителност“ — твърдеше лоялният към Ал Файед Лори Майър. Ала подобно на мнозина други е реалист: „Могат да минат години, докато успее да се пребори със системата.“
    Както открих, отчасти причината беше, че Даяна и Доди са били под наблюдението на ЕШЕЛОН, една от най-чувствителните, свръхсекретни системи за наблюдение на НАСА. Тази глобална електронна мрежа притежава наистина впечатляващи параметри. Тя свързва сателити с мрежа от високоскоростни, паралелно действащи компютри. Системата дава възможност на Агенцията за национална сигурност АНС и на онези, с които обменя сведения — например Великобритания, да бъде улавяна и декодирана на практика всяка разменена информация по електронен път в света — и то в реално време. Търсейки по ключови думи, които са й били зададени, ЕШЕЛОН може да идентифицира и да отдели онези съобщения, които са от интерес за потребителя.
    След развода си с принц Чарлс Даяна беше подела кампания за забрана на противопехотните мини. Тя говореше по въпроса открито и без заобикалки и за кратко време успя да събере подкрепа, на което не се гледаше с добро око от администрацията на Клинтън, нито в Лондон и другите европейски столици. Възприемаха я като човек, който се меси, където не му е работата, и който не разбира за какво говори.
    „Истината беше, че индустрията за производство на противопехотни мини осигуряваше хиляди работни места. Никой не искаше да влязат в употреба — но и никой не искаше хората да бъдат изхвърлени от работа, защото на Даяна й е влязла муха в главата“ — сподели с мен един източник от Вашингтон. Може би съвсем основателно той настоя името му да не се споменава във връзка с това откровение.
    Появата на Доди в живота на Даяна автоматично означаваше, че той става част от дейността по събиране на информация на ЕШЕЛОН. Без да знаят, дори и най-интимният им разговор се записваше тихомълком от сателитите на ЕШЕЛОН.
    До 1997 година името на Мохамед ал Файед също беше прибавено към глобалната компютърна система за следене. Служителите на ЕШЕЛОН вероятно бяха първите извън семейния му кръг, които научиха за неговата надежда синът му да се ожени за принцеса от такова знатно потекло — и за по-късното му твърдение, че в навечерието на тяхната гибел той е планирал да обяви годежа им.
    Много сведения от документацията на АНС могат да предизвикат още по-голяма изненада и да предоставят доказателства чрез собствените думи на Даяна, че тя наистина е планирала да се омъжи за своя любовник.
    Разбрах за ролята на ЕШЕЛОН малко преди публикуването на първото издание на тази книга през март 1999 година. Тогава също осъзнах до каква степен смъртта на Доди ал Файед и Даяна беше изтормозила неговия баща. Шокиращото преживяване го беше хвърлило в неконтролируема скръб, подхранвана от гнева и убедеността му, че гибелта им е резултат на внимателно планиран заговор.


    През един мартенски следобед се срещнах с Мохамед ал Файед в кабинета му на петия етаж на „Хародс“, където цареше истинско спокойствие. Личната му охрана пазеше отпред. Ал Файед ми довери, че те „всички до един са бивши служители на САС, специалните части на ВВС, които са ми верни до гроб. Плащам им добре. Те гарантират живота ми. Заплашвали са ме много пъти. Колата ми е бронирана.“
    Тези разкрития, доверени с напрегнат, тих глас, последваха веднага щом той прекрачи кабинета. Не бях сигурен дали избликът му е вид предупреждение или цели да ме убеди, че ще съм в безопасност, ако реша да му кажа нещо, което би искал да знае.
    Той не си губи времето да ми обяснява надълго и нашироко какво беше това нещо — накратко искал достъп до всичките ми свръзки от Мосад.
    — Вие ми давате имената. От тях получавам информацията, която искам. Аз ви плащам един милион английски лири в каквато валута пожелаете. Няма да се наложи да плащате данък. Ще се погрижа за всичко.
    Бяха ме предупредили, че у Ал Файед се усеща маниера на арабски търговец от уличен пазар. През следващите двадесет минути той се впусна в остра критика, за която не бях съвсем подготвен. Атаката му беше насочена към кралицата и принц Филип и към добре познати личности, които той нарече „властимащи проститутки и сводници“. Той запази най-голямата си жлъч за разузнаването, като ги нарече „убийци“.
    С книгата ми в ръка, по която си беше водил бележки в полето и си беше отбелязвал разни пасажи от текста, той отново ми каза:
    — В Мосад са хората, от които мога да науча истината. Доведи ми ги и аз ще те направя истински щастлив човек. — Преди да измисля какво да му отговоря, той се нахвърли с хули срещу Анри Пол:
    — Аз му имах доверие, наистина му имах доверие! Бих направил всичко за него, защото Доди го харесваше. Синът ми също като мен прекалено много се доверяваше на хората. Това беше и една от причините, поради които Даяна го обичаше и искаше да стане неин съпруг и баща на децата й. Но те не бяха съгласни. Кралицата и нейният съпруг, лакеите им и онзи ужасен брат на Даяна — Граф Спенсър… Никой от тях не беше съгласен. Никой от тях не искаше ОЛД. Знаете ли какво е ОЛД? Ориенталски лукав джентълмен. С тази разлика, че не смятаха Доди за джентълмен. Те плюеха по него още докато беше жив. Продължават и след смъртта му. Въпреки това, всичко, от което Даяна се нуждаеше и което сподели с мен — беше човек, на когото да се опре след всичко преживяно…
    Написаното не може да предаде напрегнатостта, която се усещаше в думите му, ругатните, които използваше, бурните ръкомахания и преди всичко болезнено изкривеното му лице. Мохамед ал Файед беше мъж, изпълнен с болка. Можех само да го изслушам, докато излее всичко, насъбрало се в него.
    — Знаехте ли, че Даяна почти със сигурност е била бременна?… Плодът е бил може би на осем седмици… и че Доди, моят син, е бил бащата! Знаехте ли, че в парижката болница след смъртта й те са наредили да извадят повечето й вътрешни органи и тя е била върната у дома, в Лондон, като мумия? Знаехте ли, че последния път, когато се срещнахме, тя ми призна колко много обича Доди и колко щастливи се чувстват заедно?
    Отговорих, че не знам нищо от това. В продължение на един дълъг миг Мохамед ал Файед остана да седи едва сдържайки сълзите си. Върху лицето му непрекъснато се сменяха емоции, докато той продължаваше да витае в свой вътрешен свят.
    Накрая рече:
    — Кажете ми кой може да ми помогне да открия цялата истина за онзи, който е подготвил смъртта на сина ми и на неговата възлюбена — Даяна.
    Отговорих му, че имам предвид двама души. Единият беше Виктор Островски (вж. десета глава и други), а другият — Ари Бен Менаше.
    — Открийте ги! Доведете ми ги — нареди ми достолепно Мохамед Ал Файед. В този момент ми заприлича на властен фараон.
    Отне ми една седмица, за да установя местонахождението им. Островски живееше в Аризона. Той беше готов да разговаря с мен само чрез посредник — някакъв журналист, който работеше за арабско новинарско списание. В крайна сметка между Островски и Джон Макнамара се проведе кратък разговор, който не доведе доникъде.
    Ари Бен Менаше тъкмо се беше завърнал от Африка, когато разговарях с него в Монреал. Разказах му за срещата си с Ал Файед. Думите на Бен Менаше бяха:
    — Това, което той твърди, не е чак толкова невероятно. Друго не мога да кажа засега. През последните им дни в Париж около Даяна и Доди се забелязваше осезаемо присъствие на служители на секретните служби.
    Той се съгласи да се срещне с Мохамед ал Файед в Лондон следващата седмица, в началото на април.
    Разказът на Бен Менаше за тази среща преповтаря казаното от Мохамед ал Файед по време на срещата ми с него. Бен Менаше, деликатен по природа и винаги любезен, бил искрено шокиран от емоционалния, невъздържан език, който Ал Файед използва, за да атакува членовете на кралското семейство. Въпреки това той се съгласи да направи по нататъшно разследване в Тел Авив, за да се види какво още Мосад можеше да прибави към материала, който вече бях публикувал в първото издание на тази книга.
    Десет дни по-късно той отново се срещна с Ал Файед в кабинета му в „Хародс“ и му каза, че няколко секретни служби „може би щели да предоставят доказателства в отговор на искането му“. Бен Менаше добави, че с готовност би мобилизирал своите служители, които да работят по създаването на подобна аргументирана теза, и беше предложил хонорар от седемстотин и петдесет хиляди долара на година и покриване на разходите по взаимно съгласие.
    Междувременно, независимо от Бен Менаше, аз продължих да провеждам собственото си разследване, за да установя ролята на ЕШЕЛОН през последните дни от живота на Даяна и Доди.
    Чрез източници от Вашингтон и другаде открих, че двойката е била под наблюдение през седмицата, която прекарали, плавайки покрай Смарагдовото крайбрежие на Сардиния на „Джони Кал“ — шестдесетметровата яхта, собственост на Мохамед ал Файед. ЕШЕЛОН проследил и тайфата папараци, които ги преследвали на моторници, мотоциклети и коли. „Джони Кал“ успяла да се отърве от хрътките. На компютрите на ЕШЕЛОН засекли възмущението на Даяна, предизвикано от тъжния и досаден факт, че са обект на непрестанно преследване. Разговорите между нея и Доди, между двойката и техния бодигард Тревър Рийвс-Джоунс, записани от ЕШЕЛОН, всички те свидетелстват за напрегнатото им състояние. През тази петъчна нощ на 28 август 1997 година тя казала на Доди, че иска да замине за Париж „колкото се може по-скоро“.
    Само след няколко часа приготовленията били приключени. Било наредено самолет „Гълфстрийм-IV“ да отлети за частно летище в Сардиния на следващия ден. Томас Муцу, възрастен местен жител, натрупал дългогодишен опит в разкарването на знаменитости из острова, бил нает, за да откара двойката до летището.
    Разказът на Муцу за проведения в колата разговор удивително съвпада с данните, записани от сателита на ЕШЕЛОН.
    „Те си говореха на английски много нежно един на друг. От време на време Доди, който знаеше добре италиански, разговаряше и с мен, след това отново преминаваше на английски. Не говоря този език много добре, но останах с впечатлението за двама души, които бяха влюбени и правеха планове за общото си бъдеще.“
    Моите източници твърдят категорично, че част от записите на ЕШЕЛОН показват как двойката обсъжда бъдещата си женитба и как планира живота си оттук нататък. Доди постоянно убеждава Даяна, че ще гарантира свободата на частния им живот, като ангажира услугите на охраната на фамилията Ал Файед.
    Частният реактивен самолет напуска Сардиния, след като пилотът се обажда спешно в контролния център за европейски въздушен трафик в Брюксел, откъдето му дават с предимство коридор за излитане.
    По време на двучасовия полет до летище „Льо Бурже“, което се намира на около седемнадесет километра северно от Париж, пътниците в самолета продължават да бъдат наблюдавани от ЕШЕЛОН. Разговорите между Доди и Даяна са прихващани от сателит и след това информацията е препращана на компютрите във Форт Мийд, Мериленд.
    Макар моят източник да не можеше да даде неопровержимо доказателство, и той като мен беше убеден, че „важни части“ от разговора са били препредадени на ТКХ. „Оттам те щяха да преминат през мрежата на Уайтхол — британското правителство. Тогава всяка дума, изречена от Даяна, всяко решение, което беше взела, щяха да се превърнат в обект на интерес за определени хора от властта.“
    Всичко това изложих пред Ари Бен Менаше. Отговорът му беше задоволителен, макар и донякъде разочароващ. „Много близо сте до верния ход, но колко близо — не мога да кажа.“ Положението на Бен Менаше беше ясно. Той се надяваше да подпише договор с Мохамед ал Файед, който да му донесе солидна печалба. Затова всяка информация трябваше да минава първо през него.
    Договорът нямаше да има незабавно материално изражение, защото Ал Файед желаеше първо да види доказателствата, които Бен Менаше щеше да му представи, преди да се съгласи да плати цената.
    Бен Менаше, който беше свикнал да работи на правителствено равнище, а не с „човек с маниера на арабски търговец от уличен пазар“, се оказа и в положението да се справя с „множество полуистерични телефонни обаждания“ от страна на Макнамара, който настояваше да му покаже документите. Това беше много изненадващо за човек, който би трябвало да притежава достатъчно опит относно начина на действие на секретните служби от дните, когато самият той бил служител на Скотланд Ярд. Трябваше да му каже, че Мосад не предава документи под чийто и да било натиск. Трябваше да му обясни почти като на новак полицай, поел първия наряд, реалностите от живота в разузнавателната общност. Макар че плановете му донякъде бяха осуетени, Ал Файед отказа да се оттегли в мълчание. Неговият злополучен говорител Лори Майър се оказа принуден отново да подеме медийни битки. Медиите все по-настървено нападаха твърденията на Ал Файед за „заговор на високо равнище за убийството на неговия син и бъдещата му съпруга“.
    Наблюдавайки от разстояние, Ари Бен Менаше се досещаше, че „Ал Файед можеше да се окаже моят най-голям враг. От всички запитвания, които направи и от които не произтече реална полза, и от предварителното разследване, което аз самият извърших, преди изобщо компанията ми да се е ангажирала със задачата, беше ясно, че няма доказателства в подкрепа на тезата на Ал Файед за участие на кралското семейство в предполагаем заговор. Вероятно те не са били съгласни Даяна да се омъжи за Доди, но това е много далеч от твърдението, че са желаели смъртта на младата двойка. В противен случай би означавало, че аз съм се добрал до неоспорими доказателства в подкрепа на участието на специалните служби в инсценирането на катастрофата. Възникват множество сериозни въпроси, които следва да бъдат зададени и на които трябва да бъде отговорено. Ал Файед явно не разбираше вътрешната нагласа на онези, които се опитваше да убеди. И което е още по-лошо — той бе заобиколен от лакеи — хора, готови винаги да отговорят с «да», хора, които винаги му казват онова, което иска да чуе“.
    В началото на май 1999 година Джон Макнамара отлетя за Женева, за да се срещне с Ричард Томлинсън, бивш щатен служител на МИ6. В продължение на четири години Томлинсън, за когото тайно се твърдеше, че някога бе направил шеметна кариера в британското разузнаване, беше повел безпощадна кампания срещу бившите си работодатели. Вербуван някога в Кембридж от „търсач на таланти“ на МИ6, Томлинсън беше уволнен без предупреждение през пролетта на 1995 година, след като беше разказал на своя административен шеф, кадровик от МИ6, за задълбочаващите се емоционални проблеми, пред които е изправен.
    В един телефонен разговор той ми каза, че „откровеността му струвала работата. Силните на деня бяха решили, че въпреки впечатляващите му резултати, му липсва самоконтрол.“
    Томлинсън ми описа как се бе опитал да заведе дело за неправомерно уволнение срещу МИ6, но британското правителство беше спряло иска му, преди да е влязъл в съда. След това му предложили да заплатят „в брой мълчанието му“, както се изрази Томлинсън, ала предложението било оттеглено, след като един австралийски издател, на който Томлинсън бил изпратил резюме на книгата си, описваща кариерата му в МИ6, бе снесъл информацията на МИ6, за да провери дали публикуването й няма да бъде последвано от предявяване на съдебен иск. МИ6 реагирала светкавично. Томлинсън бил арестуван, докато се канел да напусне Великобритания, и осъден на две години затвор за това, че е нарушил официални секретни разпореждания.
    Освободен от затвора през април 1998 година, Томлинсън първо се бе преместил в Париж, а след това в Швейцария. Там той започна да използва Интернет-кафенетата, за да пуска в мрежата особено деликатни подробности от тайни операции на МИ6. Между тях беше и разкриването на високопоставена къртица в германската централна банка. Той твърдеше, че мъжът с кодово име Оркадия беше предал икономическите тайни на родината си на Великобритания. Разкри също подробности за заговор на МИ6 за убийството на президента на остатъчна Югославия Слободан Милошевич през 1992 година.
    Тогава настъпи моментът, в който той се превърна от поредния недоволен бивш шпионин в част от света на Мохамед ал Файед, който и без това вече беше заселен с конспиратори.
    Томлинсън, който беше останал почти без пукнато пени, беше за милиардера като „изпратен от небесата“, както ми призна самият Ал Файед. Той окуражи Томлинсън да разкаже всичко, което знаеше пред френския съдия, който разглеждаше делото за смъртта на Даяна и Доди.
    В дадените доброволно и под клетва писмени показания Томлинсън твърдеше, че МИ6 са замесени в смъртта на двойката. Агенти на службите бяха пребивавали в Париж две седмици преди смъртта им и бяха имали няколко срещи с Анри Пол, „който бил платен информатор на МИ6“. По-нататък в своите показания Томлинсън твърдеше, че „Пол е бил заслепен, докато е карал през тунела от мощен лъч — прийом, който съвпада с методите на МИ6, използвани при други убийства.“
    Тези твърдения направиха Томлинсън наистина приближен на Мохамед ал Файед и дори на част от приятелския му кръг. Сега бившият агент беше нещо повече от „изпратен от небесата“. Той се беше превърнал по думите на Ал Файед в „човека, който можеше да разкрие ужасяващата истина за един трагичен случай с непоправими последици и историческо значение“.
    Отпътуването на Макнамара за Женева имаше за цел да насърчи Томлинсън да продължи кампанията си.
    Откакто беше пристигнал в града, Томлинсън постоянно беше измъчван от растяща неплатежоспособност. Той едва успяваше да покрива наема за апартамента си. Опитите му да изкара пари, като пише статии с туристическа тематика за разни списания, не се бяха оказали достатъчно печеливши. После беше решил да се пробва като частен детектив, но се бе изплашил да пътува из Европа, за да не „го сгащят“ агенти на МИ6, и идеята му се беше осуетила. По настояване на МИ6 му бе отказан достъп на територията на Съединените щати, Австралия и Франция. Единствено Швейцария му беше предложила убежище с мотива, че всяко нарушение на официални секретни разпореждания представлява „политическо престъпление“ и по тази причина не беше основание за екстрадиция.
    Източници от МИ6, с които съм разговарял, предполагат, че Макнамара е посетил Томлинсън с намерението да предложи помощ за разрешаване на финансовите затруднения на бившия шпионин. Онова, което със сигурност се знае, е, че малко след това Томлинсън беше разполагал с достатъчно средства, за да оползотвори така наречената от него „ядрена опция или възможност“. Като използваше свръхмодерна програма на „Майкрософт“, която беше инсталирал в компютъра си, представляващ „шедьовър на компютърните технологии“, Томлинсън беше започнал да публикува в своя специално създаден, скъпо струващ уебсайт имената на над сто настоящи служители на МИ6 — между които и дванадесет, замесени според него в заговора за убийството на Даяна и Доди.
    Срещу никой от тези агенти нямаше неопровержими доказателства, но само за часове имената им обиколиха света.
    Шокирани, МИ6 направиха отчаян опит да блокират сайта. Но в мига, в който успяваха да го сторят, се активираше нов сайт. В Лондон Форин офис призна, че това нарушаване на правилата за секретност беше най-сериозното след края на Студената война и че „животът на някои агенти на МИ6 и на техни свръзки беше изложен на риск“. Наложи се онези, чиито имена бяха публикувани и които бяха на служба в Иран, Ирак, Ливан и други страни от Средния изток, спешно да бъдат отзовани.
    Но нито Томлинсън, нито Мохамед ал Файед бяха предвидили сериозността на последиците. Като цяло нарушаването на правилата за секретност беше толкова сериозен прецедент, че твърдението за шепа агенти на МИ6, замесени в заговора срещу Даяна, мина на практика незабелязано. То беше отхвърлено като част от фикс идеята на Ал Файед.
    През юни 1999 година нещата се задълбочиха, когато в уебсайта на „Хародс“, притежание на Ал Файед, беше публикувано името на старши служител на МИ6. В уебсайта се твърдеше, че този агент, който тогава изпълняваше мисия на Балканите, е повел „злостна кампания“, за да дискредитира Ал Файед и да очерни репутацията му. Министерството на отбраната на Великобритания предприе необичайния ход публично да заяви, че тази публикация, е застрашила живота на агента и неговите свръзки в Косово и Сърбия.
    Самоличността на агента беше разкрита в уебсайта, където беше отворена книга за съболезнования по повод трагичната кончина на Даяна и Доди, посетен от хиляди потребители на Интернет.
    Лори Майър, говорителят на „Хародс“, обеща името на агента да бъде заличено с оправданието, че „очевидно е станала грешка“.
    По това време в германския „Билд“, който имаше огромен тираж, се появиха публикации, че Ричард Томлинсън разполага с доказателства за това, че Анри Пол е инсталирал подслушвателно записващо устройство в президентския апартамент на хотел „Риц“ и се е сдобил със записи на „последните интимни мигове“ на Даяна и Доди. Малко преди Пол да ги подкара към лобното им място, двойката беше прекарала няколко часа насаме в апартамента.
    Според „Билд“ записите бяха станали обект на разследване от МИ6, които искаха да ги издирят.
    Приблизително по това време Ърл Спенсър, братът на Даяна, реши да се намеси. Той заяви пред американската телевизионна аудитория, че в най-добрия случай „романсът, който сестра му имала с Доди ал Файед, не бил нищо повече от летен флирт. Тя категорично нямала намерение да се омъжва за него.“
    Мохамед ал Файед не пропусна да отбележи, и то с известни основания, че взаимоотношенията между Спенсър и Даяна не са били особено топли през периода, предшестващ смъртта й.
    Нищо от казаното не изненада Ари Бен Менаше. Той продължаваше да проследява безкрайната сага от усилия на Ал Файед „да докаже убедеността си, че кралицата и принц Филип са организирали заговор за убийството на Даяна“.
    Имащият сериозен опит зад гърба си служител от израелското разузнаване чувстваше, че „залагайки на Ричард Томлинсън, Ал Файед беше изгубил нишката на заговора. Сега действията му се свеждаха до заиграване с таблоидите. Въпреки това беше убеден, че ако Ал Файед беше подходил към нещата по-професионално и беше организирал сериозно разследване, щеше да достигне до много изненадващи резултати. Наистина има нещо много странно около смъртта на Даяна и Доди. И това е несъмнено. Налице е случай, подлежащ на разследване, но следата беше заличена от самия Ал Файед. Това може би дори не е по негова вина. Той е заобиколен от хора, които му казват погледни тук, а не там. За някои от тях да се протака цялата история е нещо като начин да си осигурят старините. Те добре знаят, че всяка нова, полусурова теория, която натрапват на вниманието му, ще го стимулира да похарчи купища пари за доказването й. По този начин му се изплъзват доказателствата, които може би просто чакат да бъдат разкрити“.
    Проблемът си остана неразрешен и по време на написването на книгата. Дали би могъл Бен Менаше да изрови доказателство, което в крайна сметка да удовлетвори Ал Файед и да докаже конспирация? Дали Даяна е била бременна по време на смъртта си? Дали Мохамед Ал Файед е бил толкова заслепен от скръб, примесена с гняв, че да манипулира фактите според тезата си?
    На тези въпроси отново ще се връщаме и през новия век. Но на тях така и не може да бъде даден задоволителен за Мохамед ал Файед отговор — убедителен за всички, които смятат, че той е опасно подведен и че пръска пари, за да докаже една истина, която може би, но само може би, е добре да бъде пазена под ключ от всички пряко замесени.


    У някои от колегите на Морис се затвърди убеждението, че опитът да се вербува Анри Пол беше поредното доказателство, че управлението на Мосад беше разклатено и организацията предприемаше неразумни, необмислени докрай операции от международен характер, без да преценява евентуалните дългосрочни последици за самата нея, за Израел, за мира в Близкия изток и най-сетне за двустранните отношения с най-стария и близък съюзник на еврейската държава — Съединените американски щати. Някои от офицерите твърдяха, че откакто Бениамин Нетаняху е станал министър-председател през 1996 година, проблемите са се задълбочили.
    Един ветеран, член на израелската разузнавателна общност, беше казал следното: „Хората виждат, че мнозина от онези, които работят за Мосад, се оказват главорези, маскирани като патриоти. Това говори лошо за нас, за нашия морал и в крайна сметка ще има отрицателен ефект върху отношенията между Мосад и другите служби за сигурност.“
    Друг дългогодишен офицер от израелското разузнаване беше не по-малко рязък: „Нетаняху се държи сякаш Мосад е част от собствената му версия за двора на крал Артур. Всеки ден трябва да се случва нещо ново, да се извършват промени, защото в противен случай рицарите около неговата кръгла маса ще се отегчат. Ето причината за влошаването на работната атмосфера в Мосад. Трябва да свирим тревога, преди да е станало прекалено късно.“


    Първият урок, който научих през оня четвърт век, докато пишех за разузнавателните служби, бе, че техен основен арсенал са измамите и дезинформацията наред с подривната дейност, корупцията, изнудването, а понякога и убийствата. Агентите са обучавани да лъжат и да се възползват от контактите, които създават, както и да стигат до злоупотреба с тях. Те са обратното на неписаното правило, че джентълмените не четат чужда поща.
    За пръв път се сблъсках с подобен тип поведение, докато разследвах някои от големите шпионски скандали по време на студената война като издаването на атомните тайни на Америка от Клаус Фукс. Както и компрометирането на британските МИ5 и МИ6 от Гай Бърджис, Доналд Маклийн и Ким Филби. Всеки от тях беше станал олицетворение на предателството, двуличието и двойната игра. Бях също така един от първите писатели, които получиха достъп до безумната идея на ЦРУ за контрол над разума — направление, което управлението беше принудено публично да потвърди десет години след излизането на моята книга на тази тема — „Пътуване към лудостта“. Отричането докрай е като черна магия, което всички разузнавателни служби по света са усвоили до перфекционизъм.
    Въпреки това, за да стигна до истината, бях подпомогнат в голяма степен от двама професионални разузнавачи с офицерски чинове — Йоахим Кранър, моя тъст, вече покойник, който беше ръководил мрежа на МИ6 в Дрезден в годините след Втората световна война, и Бил Бъкли, шеф на централата на ЦРУ в Бейрут. Външно те доста си приличаха — високи, слаби, снажни, с вечно вирнати брадички. Погледът им не разкриваше почти нищо, освен това, че ако човекът насреща не е част от решението, то тогава е част от проблема. Притежаваха забележителен интелектуален потенциал и критичността, с която говореха за управленията, за които бяха работили, на моменти беше сурова.
    И двамата постоянно ми напомняха, че един заговор може да бъде разкрит от на пръв поглед незначително събитие, наречено от Бил „мехурче в бълбукаща каша“: смъртоносна престрелка в безименна уличка; колективно стъписване, когато един агент или цялата мрежа бъде разкрита; секретна операция, която да заличи дългогодишни усилия за изграждане на политически връзки; откъслечна рутинна информация, която довършва подреждането на събраните от разузнаването факти. Йоаким добавяше, че „понякога и няколко думи, дочути случайно, могат да хвърлят нова светлина върху нещо“.
    Те бяха горди, че са членове на общност, практикуваща, по техните думи, „втората най-древна професия“. И двамата бяха не само мои приятели, но и хората, които ме убедиха, че разузнаването е ключът към пълното разбиране на международните отношения, глобалната политика и дипломацията, както и на тероризма. Благодарение на тях успях да установя контакт с множество военни и граждански разузнавателни служби — с германското БНД и френското ДЖСЕ, с ЦРУ, с канадските и британските секретни служби.
    Йоахим почина, след като се пенсионира, а Бил беше убит от ислямски фундаменталисти, които го взеха за заложник в Бейрут и предизвикаха добилата известност криза със западноевропейските заложници в този град.
    Срещнах се също и с членове на израелската разузнавателна общност, които първи ми помогнаха да разбера повече за миналото на Мехмед Али Агджа, турския фанатик, който направи опит да убие папа Йоан Павел II на площад „Свети Петър“ в Рим през май 1981 година. Тези контакти осъществих благодарение на Симон Визентал — прославения преследвач на нацисти и безценен „източник“ на Мосад в продължение на четиридесет години. Благодарение на славата и репутацията си Визентал все още намира добър прием, особено във Вашингтон.
    Именно в този град през март 1986 година научих повече за обтегнатите отношения между разузнавателните общности на Съединените щати и Израел. Бях там, за да взема интервю от Уилям Кейси, тогава генерален директор на ЦРУ, което беше в обсега на моето разследване, свързано с книгата ми „Пътуване към лудостта“, която отчасти засяга и смъртта на Бил Бъкли.


    Въпреки че елегантният костюм му бе по мярка, Кейси имаше тромав и немарлив вид. Седяхме в един клуб във Вашингтон, лицето му, с издадена напред долна челюст, беше бледо, а очите му — зачервени. След пет години начело на ЦРУ изглеждаше като човек, чиито жизнени сили са на привършване.
    Той потвърди условията на нашата среща на бутилка „Перие“. Никакви бележки, никакви аудиозаписи. Всичко, което той можеше да си позволи да каже, щеше да се отнася до минали събития. След това извади лист хартия, върху който бяха напечатани автобиографичните му данни. Роден на 13 март 1913 година в Ню Йорк, завършил право в университета „Сейнт Джон“ през 1937 година, назначен във военноморския резерв на Съединените щати през 1943 година и след няколко месеца прехвърлен в Управлението на стратегическите служби, предшественик на ЦРУ. През 1944 година той беше оглавил поделението на ОСС за специално разузнаване за Европа. След това беше председателствал Комисията по ценните книжа и борсите (1971–1973 г.), после веднага беше преминал на поста помощник държавен секретар по икономическите въпроси (1973–1974), президент и управител на Експорт-Импорт Бенк ъф Ю Ес Ей (1974–1976) и член на Съвета за чуждестранно разузнаване към президента (1976–1977). През 1980 година беше оглавил предизборната кампания на Роналд Рейгън, която се бе увенчала с успех. Година по-късно, на 28 януари 1981, Рейгън го беше назначил за директор на централното разузнаване (ДЦР), тринадесетата личност, която беше заемала първия по важност пост в американското разузнаване.
    В отговор на моята забележка, че той, изглежда, винаги е напускал чист заеманите важни постове, Кейси допълни чашата си с вода и измърмори, че „не би желал да засяга личната страна на нещата“.
    Прибра листа обратно в джоба си и наостри очи и уши в очакване на първия ми въпрос: какво би могъл да ми каже за Бил Бъкли, който две години по-рано, на 16 март, петък, 1984 година, беше отвлечен в Бейрут и впоследствие убит? Исках да знам какви усилия беше положило управлението да спаси живота на Бил. Бях прекарал доста време в Близкия изток, включително и в Израел, опитвайки се да сглобя началото на историята.
    — Говорихте ли с Адмон или с някой от неговите хора? — прекъсна ме Кейси.
    През 1982 година Наум Адмон беше оглавил Мосад. Във висшите кръгове на Тел Авив Адмон се славеше като безскрупулен и твърд човек. Кейси охарактеризира Адмон като „евреин, който би се обзаложил, че ще спечели състезание по пикаене на далечно разстояние в дъждовна нощ в Гданск“. Адмон беше роден в Ерусалим през 1929 година, син на полски емигранти от средната класа. Беше завършил гимназията „Рехавия“, развил лингвистични умения, които по-късно му бяха спечелили нашивки на лейтенант от разузнаването по време на Войната за независимост през 1948 година.
    — Адмон разбира половин дузина езици — беше преценката на Кейси.
    По-късно Адмон беше завършил международни отношения в „Бъркли“ и преподавал тази дисциплина в тренировъчния лагер на Мосад в покрайнините на Тел Авив. Беше работил под прикритие в Етиопия, в Париж и Вашингтон, където успял да опознае отблизо предшествениците на Кейси — Ричард Хелмс и Уилям Колби. Тези назначения бяха превърнали Адмон в непогрешим бюрократ в сферата на разузнаването, който, заемайки директорския пост в Мосад, по думите на Кейси, „управляваше със здрава ръка. Общителен, с изключително широки обществени контакти, с набито око както за жените, така и за всичко онова, което бе най-добро за Израел.“
    Беглото описание на Кейси говореше за шпионин, който по думите му „беше израснал в йерархията благодарение на своето умение да избягва капаните, залагани от по-вишестоящите“.
    Кейси продължи със същия приглушен и неясен говор:
    — Изненадата винаги е най-голяма, когато я поднася човек, който си приемал за приятелски настроен. Докато се уверим, че Адмон не възнамерява да стори нищо, Бил Бъкли беше вече мъртъв. Спомняте ли си каква беше политическата ситуация там по онова време? Близо хиляда палестинци бяха изклани в двата бежански лагера в Бейрут. Зверствата бяха извършени от ливанските християнски милиции. Евреите го възприеха като поругаване на Библията. Факт беше, че Адмон играеше в комбина с онзи главорез Джамайел.
    Башир Джамайел предвождаше фалангистите, а по-късно стана президент на Ливан.
    — Ние също имахме вземане-даване с Джамайел, но това копеле така и не спечели моето доверие. А Адмон работеше с Джамайел през цялото време, докато Бъкли беше измъчван. Нямахме представа за точното местоположение на Бил в Бейрут. Помолихме Адмон за помощ и той ни обеща. И ние чакахме ли чакахме. Изпратихме най-добрите си професионалисти в Тел Авив, за да работят рамо до рамо с Мосад по случая. Казахме, че парите не са проблем, но Адмон продължаваше да ни хвърля прах в очите.
    Кейси си досипа вода с изражението на човек, капсулиран в свой собствен отрязък от време. Последвалите думи бяха изречени с равен тон, като на съдебен заседател, упълномощен да прочете присъда.
    — Следващият ход на Адмон беше да ни пробута историята, че ООП стои зад отвличането. Ние знаехме, че израелците винаги бяха готови да обвинят Ясер Арафат за всяка гадост под слънцето, и отначало нашите служители не приеха думите му за чиста монета. Но Адмон се постара да ни убеди в това. С една дума, свърши си добре работата. Докато разберем, че не Арафат е този, който ни трябва, беше станало прекалено късно за Бъкли. Това, което не знаехме, бе, че Мосад е част от мръсна игра — снабдяваше „Хизбула“ с оръжие, за да избива християните, като едновременно с това снабдяваше с оръжие и християните, за да избиват палестинците.
    Загатванията на Кейси за това, което ЦРУ смяташе, че се е случило с Бил Бъкли — че Мосад умишлено не си е мръднала пръста да го спаси с надеждата вината да падне върху ООП и по този начин да попари надеждите на Арафат да спечели благоразположението на Вашингтон, — представляваха смразяващо прозрение за взаимоотношенията между двете разузнавателни служби, които на пръв поглед активно си сътрудничеха.
    Думите на Кейси бяха доказателство и за другата страна на двустранните връзки между Съединените щати и Израел, което нямаше нищо общо с набирането на средства и други демонстрации на американско-еврейската солидарност, превърнали еврейската държава в регионална суперсила, поради страха от арабския враг.
    Преди да се разделим, Кейси завърши с думите:
    — Всяка държава създава такова разузнаване, от каквото се нуждае. САЩ залагат на техническата компетентност, защото ние сме заинтересувани повече от разкритията, отколкото от управлението в сянка. Подходът на израелците е различен. Мосад смята всяко свое действие жизненоважно за оцеляването на страната.


    Именно поради тази нагласа службата Мосад винаги е била изключително недостъпен за изследване обект. По време на двегодишните проучвания обаче, свързани с написването на тази книга, поредица от грешки, предизвикали в някои случаи скандали, приковаха вниманието на израелската общественост към Мосад. Възникнаха въпроси и макар те рядко да получаваха отговори, в защитната стена, която Мосад беше изградил между себе си и външния свят, се появиха пукнатини.
    Лично аз проведох разговори с над сто души. Някои от тях работеха открито, а други тайно за израелските и други разузнавателни служби. Интервютата продължиха повече от две и половина години. Много ключови фигури от Мосад се съгласиха отговорите им да бъдат записани. Записите са с продължителност от около осемдесет часа, възпроизведени на приблизително пет хиляди и осемстотин страници. Освен това петнадесет тетрадки с формат 33 на 44 сантиметра съдържат текущи бележки. Тези материали ще бъдат съхранени, както и мои предишни книги, в изследователската секция на една университетска библиотека. Неколцина от онези, с които разговарях, ме подтикнаха да съсредоточа усилията си върху разследването на по-скорошни събития. Миналото трябвало да бъде използвано само като илюстрация на епизоди, показателни за ролята на Мосад в авангарда на съвременните постижения на шпионажа на едно по-високо равнище от простото събиране на разузнавателни сведения. Много от интервютата бяха с участници, които никога досега не бяха давали изявления. Нерядко предварителните ми проучвания не даваха успокоителни и прости обяснения за поведението на тези хора. Много от тях бяха изненадващо откровени, въпреки че не всички се съгласяваха да бъде разкрита самоличността им. Според израелското законодателство служителите на Мосад нямаха право да дават съгласието си имената им да бъдат публично оповестявани. Някои от неизраелските източници настояха за гаранции за запазване на анонимността им и ги получиха.
    Сред всичко онова, което вестниците публикуват, опитвайки се да сглобят схемата на организацията, голяма част от източниците си остават секретни. Те все още отстояват ревностно своята анонимност и изявиха желание да присъстват на страниците на тази книга под псевдоним или само с първото си име. Това обаче не прави техните свидетелства по-малко достоверни. Личните им мотиви да нарушат мълчанието са най-различни — вътрешна необходимост да си осигурят място в историята, желание да оправдаят действията си, бъбривостта, толкова характерна за старческата възраст, и дори може би желанието да изкупят греховете си. Същото важи и за онези, които се съгласиха да разкрият самоличността си.
    Може би основният мотив, който накара всички тях да нарушат мълчанието си, беше дълбокият истински страх, че организацията, на която бяха служили с гордост, във все по-голяма степен бе заплашвана отвътре и единственият начин да я спасят беше да разкрият на какви подвизи е била способна в миналото и как стоят нещата днес. За да оценим по достойнство тези два момента, трябва да повдигнем завесата и да узнаем как и защо бяха създадени тайните служби на Израел.

2.
Преди началото

    От ранни зори вярващите се стичаха към най-свещената стена в света, единствената останала реликва от Втория храм на Ирод Велики в Ерусалим — Стената на плача. Млади и стари, изпосталели и охранени, брадати и плешивци — всички те си проправяха път през тесните улички или идваха откъм кварталите извън градските стени.
    Чиновници вървяха редом с овчари от хълмовете над Ерусалим, току-що навършили пълнолетие крачеха гордо до мъже в залеза на живота си. Учители от религиозните училища към синагогите в града вървяха рамо до рамо със собственици на магазини, които идваха отдалеч — от Хайфа, Тел Авив и градчетата по бреговете на Тибериадското езеро.
    Всички те бяха облечени в черно, всички носеха молитвеници и стояха в подножието на високата стена, рецитирайки откъси от свещените книги.
    Юдеите правеха това от векове. Но този петък преди Шабат1 през септември 1929 година беше различен. Равините подканяха колкото се може повече хора да се включат в публичната молитва и да покажат решителност в отстояването на това свое право. Това целеше да покаже не само тяхната вяра, но и ционистките им настроения, както и да напомни на арабското население, много по-многобройно от тях самите, че няма да се оставят да ги водят като добитък.
    В продължение на месеци се носеха слухове, че мюсюлманското население започва все повече и повече да негодува срещу ционистката по неговите представи експанзия. Страховете му се бяха породили още през 1917 година по повод Балфуровата декларация2, даваща правото Палестина да бъде превърната в официално отечество на всички евреи. За арабите, които живееха там и можеха да проследят родословното си дърво до пророка Мохамед, това беше грубо посегателство. Земята, която обработваха от векове, щеше да бъде поставена под заплаха или направо отнета от ционистите и техните британски защитници, пристигнали в края на Първата световна война, за да поставят Палестина под управлението на британския Мандат3. Британците управляваха по същия начин, както и в останалата част на своята империя, като се опитваха да удовлетворят исканията и на двете страни. Това обаче беше рецепта за катастрофа. Напрежението между араби и евреи нарастваше. Зачестяваха престрелките и кръвопролитията, породени от желанието на евреите да строят синагоги и религиозни училища на точно определени места. Но от всичко евреите бяха най-вече решени на всяка цена да упражняват своите „молитвени права“ на Стената на плача в Ерусалим. За тях това беше част от същността на вярата.
    По пладне, часа за тяхната шема молитва4, присъстваха почти хиляда души, които четяха на висок глас древните текстове от свещените книги пред стената, съградена от жълт пясъчник. Гласовете им се извисяваха и стихваха плавно и ритмично.
    Изневиделица върху тях се изсипа дъжд от камъни, счупени бутилки и тенекиени кутии, пълни с чакъл. Нападението беше дело на араби, заели удобни позиции около Стената на плача. Настана оглушителна пукотевица, последвана от накъсани мускетни залпове на мюсюлмани стрелци. Някои евреи се свлякоха на земята, а тълпата от панически бягащи хора ги повлече. Ранените бяха безчет, но като по чудо никой не беше убит.
    Същата нощ се събраха старейшините на Ишув — еврейската общност в Палестина. Те бързо стигнаха до единодушното заключение, че при внимателно планиране на тяхната проява не бяха предвидили нещо много важно — евентуално арабско нападение.
    Един от присъстващите на срещата изрази общото мнение с думите: „Нека си спомним Светото писание. От времето на цар Давид народът ни разчита на своите шпиони.“
    Така, над филджани с турско кафе и стафиди бяха посети семената на онова, което един ден щеше да се превърне в най-силната разузнавателна служба в съвременния свят — Мосад. Нейното официално учредяване обаче щеше да се състои двадесет и пет години по-късно. Всичко, което старейшините на Ишув предложиха като първа практическа стъпка през тази топла септемврийска нощ, беше да съберат колкото могат пари, както и да призоват своите съседи да развържат кесии. Средствата щяха да бъдат използвани за подкупване на араби, показали известна толерантност към евреите, които щяха да им осигуряват сведения за предстоящи погроми.
    Междувременно евреите щяха да продължават да упражняват правото си на молитва пред Стената на плача. Нямаше да стоят и да чакат англичаните да ги защитават, а щяха да разчитат на Хагана — новосформираната еврейска милиция. През месеците, които последваха, арабските атаки бяха успешно отбивани благодарение на предварителната информация и намесата на еврейската милиция. В резултат на това през следващите пет години в отношенията между араби и евреи настана относително спокойствие.
    През този период евреите продължиха да разработват тайно своята шпионска мрежа. Тя нямаше официално наименование, нито официално ръководство. Арабите бяха вербувани според случая — амбулантни търговци на работа в арабския квартал на Ерусалим, ваксаджии, които лъскаха ботушите на офицерите от Мандата, както и студенти от престижния арабски колеж „Роуда“, учители и предприемачи. Единственото условие беше — доставянето на информация. Бавно, но сигурно Йешув събираше важни сведения не само за арабите, но и за намеренията на британците.


    Идването на власт на Хитлер през 1933 година постави началото на масовото емигриране на германски евреи в Палестина. До 1936 година над 300 000 души бяха прекосили територията на Европа. Когато най-сетне успяваха да стигнат в Палестина, мнозина от тях бяха в окаяно положение. Йешув им осигуряваше някакъв подслон и храна. След няколко месеца евреите вече представляваха една трета от местното население. Арабите реагираха остро, както и преди — от минаретата на стоте джамии се носеха протяжните призиви на моллите ционистите да бъдат изтласкани обратно в морето.
    От всеки арабски мафафет — къща, в която се събират членовете на местния мюсюлмански съвет, се чуваха гневни протести: „Да спрем евреите, преди да са ни взели земята! Да спрем англичаните, които ги снабдяват с оръжие и ги обучават!“
    От своя страна, евреите протестираха за обратното — че англичаните окуражават арабите да завземат земи, придобити от евреите по законен начин.
    Англичаните се опитваха да спечелят благоразположението и на двете страни, но в крайна сметка това ги доведе до провал. През 1936 година спорадичните престрелки преминаха в масов арабски бунт срещу англичани и евреи. Британците безпощадно потушиха бунта, но евреите вече бяха осъзнали, че е само въпрос на време арабите да подновят нападенията си с още по-голямо ожесточение.
    Тогава младите евреи започнаха да се записват в Хагана. Те се превърнаха в ядрото на изключително боеспособна тайна армия. Бяха физически издръжливи, първокласни стрелци, хитри като пустинните лисици в Негев.
    Междувременно мрежата от арабски информатори се разрастваше. Създаден бе политически отдел към Хагана, който да всява раздори сред арабите чрез дезинформация. Мъже, които по-късно се превърнаха в легендарни фигури на израелското разузнаване, придобиха своите умения именно през този начален период преди избухването на Втората световна война. Хагана5 се превърна в най-добре информираната сила в Палестина.


    Втората световна война донесе нов, несигурен мир в Палестина. И евреи, и араби предусещаха мрачното бъдеще, което ги очаква, ако нацистите спечелят войната. Първите подробности за онова, което се случваше в лагерите на смъртта в Европа, вече бяха достигнали до Йешув.
    Давид Бен Гурион6 и Ицхак Рабин7 бяха сред поканените на срещата в Хайфа през 1942 година, където беше постигнат консенсус, че оцелелите от Холокоста трябва да бъдат доведени в техния духовен дом — Ерец Израел. Никой не можеше да каже колко са на брой, но всички бяха единодушни, че пристигането на бежанците ще предизвика отново конфронтация с арабите и този път англичаните ще дадат открит отпор на евреите. Великобритания твърдо беше заявила, че ще откаже да приеме в Палестина оцелелите след краха на хитлеристка Германия евреи с аргумента, че подобна стъпка би предизвикала нарушаване на етническия баланс в региона.
    Бен Гурион посъветва да бъде увеличена разузнавателната мощ на Хагана и това беше прието с одобрение на срещата. Щяха да бъдат подсигурени още информатори. Имаше идея да бъде създаден отдел за контраразузнаване, който да разкрива евреи, сътрудници на англичаните, както и да разобличава „евреи комунисти и дисиденти сред нашите редици“. Новият отдел беше наречен Ригул Хегди и бе поставен под командването на френски евреин, служил някога във френския Чуждестранен легион, който понастоящем работеше под прикритие като търговски пътник.
    Много скоро той започна да разкрива еврейки, съжителстващи с офицери от мандата, собственици на магазини, които търгуваха с англичани, и съдържатели на кафенета, осигуряващи им забавления. Под прикритието на нощта обвиняемите бяха довеждани и изправяни пред военнополевия съд на Хагана. Виновниците бяха осъждани или на мъчения, или на незабавна екзекуция на Юдейските хълмове с куршум в тила. Тези прояви предшестваха безпощадността, с която по-късно щеше да действа Мосад.
    През 1945 година към Хагана беше създаден отдел за осигуряване на оръжие. Много скоро сандъци с италиански и германски оръжия, заловени в Северна Африка след разгрома на Ромел8, бяха прекарани тайно през египетската част на Синайската пустиня до Палестина от еврейски войници, на служба при съюзниците9. Оръжията пристигаха в разнебитени камиони или с кервани от камили и бяха складирани в пещери в пустинята, където дяволът се беше опитал да изкуши Исус. Едно от скривалищата се намираше в близост до мястото, където по-късно щяха да бъдат открити Свитъците от Мъртво море.
    След разгрома на Япония през август 1945 година войната окончателно приключи, а евреите, служили във военното разузнаване на съюзническите войски, се завърнаха, за да предадат своя опит на хората от Хагана. Беше осигурено всичко необходимо за предвидената от Бен Гурион „война за нашата независимост“.
    Той знаеше, че рисковият момент ще бъде бриша — еврейското название на безпрецедентната операция за връщането на оцелелите от Холокоста от Европа. В началото прииждаха със стотици, после с хиляди, накрая с десетки хиляди. Много от тях все още носеха дрехите си от концентрационните лагери. Всеки концлагерист имаше татуиран нацистки идентификационен номер. По суша минаваха през Балканите, после прекосяваха Средиземно море и достигаха бреговете на Израел. Всеки свободен кораб беше купуван или наеман от еврейски агенции в Съединените щати — често пъти на изключително висока цена. В това число параходи, крайбрежни корабчета, дебаркационни плавателни съдове от десанта в Нормандия, речни лодки — въобще всичко, което можеше да се държи на вода. Такава масова евакуация не беше имало от 1940 година при Дюнкерк.
    На брега между Хайфа и Тел Авив в очакване на оцелелите бяха струпани британски войници, върнати с ферибот от Англия и Дюнкерк. Те бяха там в изпълнение на правителствена заповед да не допускат оцелелите от Холокоста. Настъпиха грозни сблъсъци, но също така имаше и моменти, когато войниците, припомняйки си може би своето собствено избавление, извръщаха глави в другата посока, когато лодка, пълна с бежанци, акостираше на брега.
    Бен Гурион обаче беше на мнение, че подобни изблици на състрадание не са достатъчни — беше дошло време Мандатът да прекрати своето управление. Това можеше да бъде постигнато единствено със сила. През 1946 година Бен Гурион вече беше обединил различни нелегални еврейски движения, заредени с несломимия дух на праотците. Тогава беше дадена заповед за началото на партизанска война както срещу англичаните, така и срещу арабите.
    Всеки еврейски командир знаеше, че това е опасно начинание — войната на два фронта изискваше да бъдат използвани всички налични ресурси. Последиците от евентуален провал щяха да бъдат страшни. Бен Гурион разпореди безпощадни мерки. Скоро списъкът на жестокостите, извършващи се и от двете страни, придоби ужасяващи размери. Евреи бяха разстрелвани по подозрение, че сътрудничат на Хагана. Британски войници бяха убивани, а казармите им изравнявани със земята. Опожарени бяха арабски селища. Жестокостите по време на тази война си съперничеха с мракобесието от Средновековието.
    За Хагана разузнаването беше от изключителна важност, не на последно място за да разпространява дезинформация и да оставя у англичаните и у арабите впечатлението, че евреите разполагат с много повече хора, отколкото в действителност могат да съберат. Британците се озоваха в ситуацията да преследват въображаем, призрачен враг. Бойният дух на войските на Мандата започна застрашително да пада.
    Усетили пропукването на взаимоотношенията, през пролетта на 1946 година Съединените щати се опитаха да сключат сделка, като убедиха Великобритания да позволи на сто хиляди оцелели от Холокоста да се завърнат легално в Палестина. Най-накрая, през февруари 1947 година, Великобритания се съгласи да изтегли войските си от Палестина до май 1948 година. Оттам насетне Обединените нации поемаха грижата за проблемите на бъдещата държава Израел.
    Бен Гурион и неговите военни осъзнаваха, че конфликтът с арабите ще се задълбочи, и за да гарантира, че нововъзникващата държава няма да бъде задушена още в зародиш, трябва да продължават да разчитат на стабилно разузнаване. Беше събрана много ценна информация за духа и състоянието на военната сила на арабите. Еврейски шпиони в Кайро и Аман откраднаха от армиите на Египет и Йордания плановете за нападение. Още от самото начало на Войната за независимост израелците постигнаха забележителни военни победи, но тогава Бен Гурион разбра, че може да се очаква евентуална крайна победа само ако бъдат ясно разграничени политическите и военните аспирации. Когато през 1949 година най-сетне победата беше завоювана, разграничението все още не беше факт, което, от своя страна, доведе до междуособици в израелската разузнавателна общност относно отговорностите в мирно време.
    Вместо да се справи със ситуацията с обичайната си прозорливост, Бен Гурион — първият министър-председател на Израел, създаде пет разузнавателни служби, чието предназначение беше да действат както на територията на страната, така и в чужбина. Външното разузнаване беше моделирано по образец на британските и френските секретни служби, които с готовност се съгласиха да си съдействат с израелската. Бяха установени контакти и с Американското управление на стратегическите служби (ОСС) във Вашингтон с помощта на шефа на контраразузнаването за Италия Джеймс Джизъс Енгълтън. Връзката му с прохождащите израелски агенти щеше да изиграе съдбоносна роля в окончателното изграждане на мост между двете разузнавателни служби.
    Въпреки обещаващото начало, мечтата на Бен Гурион за стройна разузнавателна организация, работеща сплотено и безпроблемно, се погуби в родилните мъки на нация, която се бореше за своята идентичност. Гъвкавостта и пригодността бяха първа точка в дневния ред във време, когато министри и държавни чиновници се бореха за власт и постове. Междуособици възникваха на всяко управленско равнище. Кой да координира цялостната стратегия за разузнаване? Кой да анализира първоначалните данни? Кой да вербува нови агенти? Кой пръв да чете докладите им? Кой трябваше да интерпретира информацията за нуждите на различните политически лидери в страната?
    Никъде интригите не бяха толкова безпощадни, колкото между Министерството на външните работи и Министерството на отбраната, тъй като и двете се бореха за правото да действат в чужбина. Исер Харел, тогава млад оперативен работник, смяташе, че колегите му „възприемат работата в разузнаването в романтична и приключенска светлина. Те претендират за експерти във всички области… и се опитват да се държат като супершпионите в романите, опиянени от живота в сянка, който водят, на границата между закона и безнравствеността.“
    Междувременно продължаваха да умират хора, станали жертви на арабски терористи и бомбени атентати. Постоянна беше заплахата от армиите на Сирия, Египет, Йордания и Ливан. Милиони други араби бяха готови да започнат Джихад — Свещена война. Никоя друга държава в света не е била създадена и принудена да оцелява в подобно враждебно обкръжение както Израел.
    Бен Гурион чувстваше, че неговата мисия е да защитава народа си подобно на всички велики лидери на Израел. Но той знаеше, че не е пророк, а просто уличен боец, спечелил Войната за независимост срещу арабската армия, която заедно с нейните съюзници превъзхождаше двадесет пъти неговата. Не е имало по-голям триумф от времето, когато овчарчето Давид беше убило Голиат и бе сразило филистимляните.
    Врагът обаче не си беше отишъл. Той беше станал по-хитър и по-безпощаден. Нападаше нощем като крадец и убиваше без угризения, преди да се укрие.
    Четири дълги години на съперничество, разпри и устройване на засади бяха изминали, а Бен Гурион беше председателствал всички срещи, посветени на опитите да се решат проблемите на разузнаването. Министерството на външните работи беше измислило обещаващ план, според който като шпионин трябваше да бъде използван френски дипломат в Кайро, но планът беше осуетен от Министерството на отбраната. Те настояха техен доверен човек да свърши работата. Младият офицер, без никакъв опит в разузнаването, беше заловен за седмици от египетски агенти. Разбра се, че в Европа израелски агенти работят на разрастващия се черен пазар, за да финансират шпионската си дейност. Опитите да се вербуват хора от умерените сили на друзите10 в Ливан приключиха, когато съперничещите си израелски разузнавателни служби не успяха да се споразумеят за какво точно да ги използват. Често пъти грандиозни планове се проваляха поради взаимни подозрения. Голата амбиция властваше навсякъде.
    Силните мъже на деня — израелският външен министър, главнокомандващият армията и посланиците — се бореха за първенството на своето любимо учреждение над останалите държавни институции. Един искаше акцентът да бъде поставен върху политическата и икономическата информация, друг смяташе, че разузнаването трябва да се концентрира изцяло върху военната сила на врага. Посланикът във Франция препоръчваше израелското разузнаване да действа подобно френската съпротива по време на Втората световна война и по силата на това всички евреи да подлежат на мобилизация. Посланикът във Вашингтон настояваше неговите шпиони да придобият дипломатически имунитет и „да бъдат включени в рутинните дейности на посолството, за да останат извън всякакво подозрение“. Пълномощният министър в Букурещ искаше неговите агенти да работят по методите на КГБ и да бъдат също толкова безкомпромисни. Пълномощният министър в Буенос Айрес настояваше агентите да се концентрират върху ролята на католическата църква и помощта, която тя е оказала на нацистките престъпници да се установят в Аржентина. Бен Гурион търпеливо изслушваше всички предложения.
    Накрая, на втори март 1951 година, той събра шефовете на петте разузнавателни служби в своя кабинет. Съобщи им, че възнамерява да обедини разузнавателните дейности на Израел в чужбина в ново управление, наречено Ха Мосад Ле Теум — „Институт за координация“. Първоначалният бюджет на агенцията щеше да бъде двадесет хиляди израелски лири, от които пет хиляди за „специални мисии, но само с моето предварително одобрение“. Новата служба щеше да набере персонала си от съществуващите вече разузнавателни служби. За по-кратко тя щеше да се нарича Мосад.
    Мосад, която щеше да обслужва „всякакви административни и политически цели“, щеше да бъде под юрисдикцията на Министерството на външните работи. Към него се включваха и шефовете на другите тайни служби на израелското разузнаване: Шин Бет — вътрешна сигурност, Аман — военно разузнаване; военновъздушното разузнаване и военноморското разузнаване. Задължение на шефовете им беше да информират Мосад за специфичните изисквания на своите „клиенти“. В случай на неразбирателство по някой въпрос, той трябваше да бъде отнесен към министър-председателя.
    Бен Гурион разпредели задачите с обичайната си прямота. „Вие давате на Мосад своя списък с покупки. Мосад има задължението да ви набави необходимата стока. Не е ваша работа откъде пазарува Мосад, нито колко е платил за покупките.“
    Бен Гурион щеше да бъде единственият, овластен да контролира дейността на новата служба. В неофициално писмо до първия генерален директор на новата служба Рувен Шилоа министър-председателят нарежда: „Мосад ще работи под мое ръководство, ще действа съгласно моите инструкции и ще ми докладва постоянно за развоя на събитията.“
    Основните правила бяха установени.
    Двадесет и осем паметни години след онази септемврийска нощ на 1929 година, когато еврейският съвет в Ерусалим беше обсъждал необходимостта от разузнаване, което да предвижда и осуетява по-нататъшните арабски атаки, техните наследници бяха създали разузнавателна служба, която щеше да стане най-мощната в света.


    Раждането на Мосад, подобно на организирането на израелската държава, съвсем не мина гладко. Службата беше поела ръководството на една шпионска група в Ирак, която вече няколко години работеше под контрола на Политическия отдел към Министерството на отбраната на Израел. Главната функция на тази група беше да проникне във висшите ешелони на иракската армия и да организира тайна емиграционна мрежа, която да връща иракските евреи в Израел.
    През май 1951 година, само девет седмици след като Бен Гурион беше подписал заповедта за учредяването на Мосад, иракски тайни агенти в Багдад бяха разкрили групата. Двама израелски агенти бяха арестувани заедно с десетки иракски евреи и араби, подкупени да съдействат на емиграционната мрежа, която покриваше целия Близък изток. Двадесет и осем души бяха обвинени в шпионаж, двама агенти бяха осъдени на смърт, седемнадесет човека получиха доживотни присъди, а останалите бяха освободени „като пример за справедливостта на иракското правосъдие“.
    По-късно двамата агенти на Мосад бяха освободени след жестоки мъчения в иракския затвор срещу значителна сума пари, внесена в швейцарската банкова сметка на иракския министър на вътрешните работи.
    Наскоро след това обаче последва нов удар. Дългогодишният шпионин в Рим, изпратен от Политическия отдел, Теодор Грос, премина на работа към Мосад по силата на преструктурирането. През януари 1952 година Исер Харел, тогавашният директор на Шин Бет, вътрешната служба за сигурност на Израел, се сдоби с „неоспоримо доказателство“, че Грос е двоен агент, изпълняващ поръчки и на египетските тайни служби. Харел реши незабавно да посети Рим, където убеди Грос да се върне заедно с него в Тел Авив, предлагайки на изменника висок пост в Шин Бет. Грос беше изправен пред таен съд, обвинен и осъден на петнадесет години затвор, където малко по-късно умира.
    Паднал духом, Рувен Шилоа подаде оставка. Той е съкрушен. Заменен бе от Исер Харел, който остава на поста генерален директор на Мосад в продължение на единадесет години — ненадминат и до днес рекорд.


    Висшите ръководни кадри, които го посрещнаха в щаба на Мосад през онази септемврийска сутрин на 1952 година, не бяха впечатлени особено от физическите данни на Харел. Той беше висок едва сто четиридесет и два сантиметра, с щръкнали уши, говореше иврит със силен централноевропейски акцент (семейството му беше емигрирало от Латвия през 1930 година) и дрехите му изглеждаха така, сякаш беше спал с тях.
    Първите му думи към подчинените му бяха: „Край на миналото. Никакви грешки повече. Чака ни едно общо бъдеще. И никакви разговори с хора извън Мосад.“
    Същият ден той даде пример за това, което бе искал да каже. Следобед извика шофьора си. Когато служителят го попита накъде отиват, той отговори, че посоката е тайна, освободи шофьора и сам седна зад волана. Върна се с франзели за служителите си. Беше показал недвусмислено какво има предвид. Въпроси щеше да задава само той.
    Това беше много важен ход, с който Харел спечели симпатиите на деморализираните си служители. Първата му задача беше незабавно да ги зарази със своя ентусиазъм. Предприе тайни пътувания до враждебно настроени арабски държави, за да организира лично дейността на Мосад там. Интервюираше сам всеки желаещ да се присъедини към службата. Търсеше хора, които като него произхождаха от кибуци.
    „Такива хора най-добре познават врага — каза той на един старши сътрудник, който подложи на съмнение неговата политика. — Членовете на кибуца живеят в непосредствена близост с арабите. Те се научават не само да мислят като тях, но и да предварват мислите им.“
    Търпението на Харел беше пословично, както и изблиците на гняв и лоялността му към собствените му служители. Всички извън неговия тесен кръг бяха гледани с подозрение като „безпринципни опортюнисти“. Изобщо не се занимаваше с хора, които смяташе за „фанатици, скрити зад маската на национализма, особено в религията“. Изпитваше искрена неприязън към ортодоксалните евреи.
    В правителството на Бен Гурион имаше няколко такива личности и те много бързо възневидяха Исак Харел, след което се опитаха да го отстранят, но хитрият генерален директор на Мосад междувременно се беше сприятелил с един друг влиятелен човек, произхождащ от кибуц — самия министър-председател.
    Напомняше му и фактът, че докладите на Мосад говореха сами за себе си. Агентите на Харел бяха допринесли за победата при престрелките в Синай срещу египтяните. Във всяка арабска столица той разполагаше с шпиони, които постоянно го снабдяваха с безценни сведения. Друг ход, осигурил му силна подкрепа, беше пътуването му до Вашингтон през 1954 година, когато се срещна с Алън Дълес, поел съвсем наскоро ръководството на ЦРУ. Харел подари на шпионина ветеран кама с гравиран стих от Псалмите: „Пазителят на Израел не заспива нито за миг.“
    Дълес отговори подобаващо:
    — Можеш да разчиташ на мен — ще будувам заедно с теб.
    Тези думи поставиха началото на бъдещото партньорство между Мосад и ЦРУ. Дълес уреди Мосад да бъде снабден със специална техника: подслушвателни и проследяващи устройства, камери с дистанционно управление, както и редица приспособления, за чието съществуване Харел дори не подозираше. Двамата мъже създадоха първия в историята на разузнаването „канал за обратна връзка“ между своите служби, по който можеха да се свързват с обезопасена телефонна линия в кризисни ситуации. Каналът успешно заобикаляше обичайните дипломатически контакти за голямо огорчение както на Държавния департамент на Съединените щати, така и на израелското Министерство на външните работи. Това спечели лоша слава на Харел в дипломатическите кръгове.
    През 1961 година Харел осъществи успешно ръководство на операцията по връщането в Израел на хиляди марокански евреи. Година по-късно неуморимият генерален директор на Мосад посети Южен Судан, за да помогне на настроените произраелски бунтовници срещу режима. През същата година той подкрепи и император Хайле Селасие от Етиопия да потуши опита за преврат — монархията беше дългогодишен съюзник на Израел.
    Ала в родината му ортодоксалните евреи в кабинета ставаха все по-враждебно настроени и открито се възмущаваха, че Исер Харел е станал непоносимо деспотичен и все по-малко обръща внимание на техните религиозни щения. Те негодуваха, че той преследва собствени цели и дори има аспирации за най-високия пост в държавата. Политическата чувствителност на Бен Гурион се изостри и отношенията между него и Харел се обтегнаха. Преди той буквално даваше начаса зелена светлина на всяко начинание на Харел, докато сега изискваше доклади и за най-малките подробности в разузнавателните операции. Харел никога не би търпял подобна опека, но в случая се въздържа да се възпротиви открито. Водената тихомълком кампания срещу него набираше скорост.


    През февруари 1962 година се ширеха инсинуации за съдбата на осемгодишния Йозел Шумахер. Две години преди това момчето било отвлечено от ултраортодоксална секта.
    Дядото на момчето по майчина линия — Наман Щаркс, членуваше в сектата „Нетурей Карта“ или в превод от иврит — „Пазителите на стените на Ерусалим“. Той веднага беше заподозрян в съучастие в отвличането на внука му. Проведеното мащабно полицейско разследване по издирването на Йозел не беше дало никакви резултати и местонахождението на момчето не беше открито. Наман беше задържан в ареста за кратко, след като беше отказал да сътрудничи на следствието. Ортодоксалните евреи превърнаха възрастния мъж в мъченик. Хиляди от тях демонстрираха с плакати и скандираха, че Бен Гурион не е по-различен от нацистите, след като е задържал в затвора старец с недоказана вина. Накрая Наман беше освободен по „здравословни причини“. Протестите обаче продължиха.
    Политическите съветници на Бен Гурион го предупредиха, че може да изгуби следващите избори заради провокираната кампания. Дори по-зле, в случай на нова война с арабите някои ортодоксални организации можеха да застанат на вражеска страна. Войнствено настроеният министър-председател изпраща да повикат Харел и нарежда Мосад на всяка цена да издири момчето. Харел възразява под претекст, че това не е работа на неговата служба. По-късно той признава:
    „Отношенията между нас бяха охладнели. Той повтори, че ми нарежда да го направя. Аз му отговорих, че трябва да прочета поне полицейския доклад. Министър-председателят ми даде един час.“
    Материалът е доста обемист и подробен и докато го чете, Исер Харел изпитва вълнение. Разбира се, че родителите имаха право да отгледат детето си без натиск от страна на екстремистки настроената религиозна клика.
    Йозел беше роден през март 1953 година в семейството на Артур и Ида Шумахер. Поради затрудненото материално положение на семейството Йозел е изпратен да живее временно при дядо си в Ерусалим. Там детето попада в религиозния анклав и е напълно изолирано от градската среда. Наман постепенно въвежда внука си във вярванията и ритуалите на сектата. Когато родителите на Йозел идват да го видят, Наман гневно ги разкритикува за непостоянството им в религиозно отношение. Той бил убеден в това.
    Възрастният мъж е от поколение, чиято вяра помага на евреите да оцелеят след Холокоста. Целта на дъщерята и зетя на Наман била главно да водят нормален начин на живот в младата, от светски тип държава. Молитвите оставали за тях на заден план.
    Уморени от постоянните упреци на Наман, родителите на Йозел решават да си го приберат. Наман се възпротивява с думите, че това би прекъснало обучението на Йозел и духовното му съзряване. Последва порой от гневни упреци. Следващия път, когато те идват в Ерусалим, Йозел вече е изчезнал.
    Както ортодоксалните, така и светски настроените евреи използват инцидента, за да се върнат към един проблем, който продължава да разделя нацията. Лейбъристката партия на Бен Гурион е давана за пример, че успява да се задържи на власт само защото в Кнесета — еврейския парламент, в този момент са представени различни религиозни фракции. От своя страна тези групировки са си извоювали правото да се отклоняват в случай на нужда от строгите ортодоксални канони на вярата. Но поводът не им е достатъчен. Либерално настроените евреи настояват Йозел да бъде върнат на семейството си.
    След като прочел доклада, Исер Харел съобщил на Бен Гурион, че ще мобилизира всички сили на Мосад. Той сформирал екип от четиридесет агенти със задачата да открият Йозел. Много от тях се противопоставили открито, тъй като сметнали, че не използват способностите им по предназначение.
    Той отклонил протестите им със следното кратко изявление:
    „Налага се да действаме извън обичайните ни компетенции. Сериозността на случая го изисква. Става дума за религиозна и социална ангажираност. Престижът и авторитетът на властта са заложени на карта. А и проблемът е от хуманно естество.“
    Още през първите седмици на разследването екипът си дал сметка за изключителната сложност на задачата.
    Един от бъдещите директори на Шин Бет, тогава агент на Мосад, проучил дейността на сектата и се опитал да проникне в нея, но не успял. Друг агент на Мосад имал за задача да разследва едно еврейско училище. Скоро обаче и той бил разкрит. Трети агент се опитал да се присъедини към опечалени хасиди11, пътуващи към Ерусалим, за да погребат там свой роднина, ала тутакси бил отстранен, тъй като било видно още от пръв поглед, че не знае специалните молитви за целта.
    Тези неуспехи още повече амбицирали Харел. Той споделил с екипа опасенията си, че детето вече е извън пределите на Израел и по всяка вероятност е в Европа или още по-далеч. Тогава Харел преместил щаба си в тайна квартира в Париж. Оттам изпратил свои хора във всички ортодоксални еврейски общности във Франция, Италия, Австрия и Великобритания. Когато и това не дало резултат, той проводил агенти в Южна Америка и Съединените щати.
    Разследването продължило, често пъти съпътствано със странни случки. Десет агенти на Мосад участвали в съботна сутрешна служба в една синагога в лондонското предградие Хендън. Разгневени вярващи обаче извикали полицията да арестува някакви натрапници лъжевярващи, след като фалшивите им бради се отлепили по време на сблъсъка. Агентите били тихомълком освободени, след като посланикът на Израел се обадил в Хоум Офис — Министерството на вътрешните работи на Великобритания. Един уважаван ортодоксален равин бил поканен в Париж под претекст, че член на богата фамилия иска той да извърши ритуално обрязване. Той бил посрещнат на летището от двама мъже в строги черни палта и шапки на ортодоксални евреи. Това били агенти на Мосад. В доклада, изпратен впоследствие, се долавял елемент на черна комедия.
    „Той беше отведен в един бордей на площад «Пигал», без въобще да разбере къде отива. Две проститутки, предварително подкупени от нас, се появиха уж изневиделица и нападнаха равина. Изготвихме моментни снимки и му ги показахме с думите, че ще ги направим достояние на неговото паство, ако не ни каже къде е момчето. Равинът най-накрая ни убеди, че няма никаква представа за какво говорим, и ние унищожихме снимките пред него.“
    Друг равин, Шай Фрейер, също бе въвлечен във все по-разрастващото се разследване на Исер Харел в света на ортодоксалното еврейство. Равинът беше заловен от агенти на Мосад на път от Париж до Женева. Когато след дълъг разпит се убедиха, че са попаднали в задънена улица, по съображения, че равинът може да вдигне на крак ортодоксалната общност, Харел нареди Фрейер да бъде държан като затворник в квартира на Мосад в Швейцария, докато разследването не приключи.
    В един момент се появила нова, обещаваща следа в лицето на Мадлен Фрей, дъщеря на аристократично френско семейство и участничка в Съпротивата през Втората световна война. Мадлен спасила много еврейчета от депортация в нацистките лагери на смъртта. След края на войната тя приела юдейството.
    Проверките показаха, че Мадлен често посещава Израел и прекарвала доста време с членове на сектата „Нетурей Карта“, а на няколко пъти дори се срещала с дядото на Йозел. Последното й посещение съвпадало по време с отвличането на детето. Оттогава Мадлен не се била връщала в Израел.
    През август 1962 година агенти на Мосад я проследиха до предградията на Париж, но когато се легитимираха, тя ги нападна. Един от агентите спешно извика Исер Харел.
    Той обяснил на Мадлен „голямото зло“, което е причинила на родителите на Йозел, че те имат моралното право да отглеждат сина си както сметнат за добре и никои родители не бива да бъдат лишавани от това право. Мадлен продължаваше да отрича, че знае нещо за Йозел. Харел забеляза, че дори собствените му хора са склонни да й повярват.
    Той изиска паспорта на Мадлен. Под нейната снимка открили фотография на дъщеря й. Нареди на един от агентите да донесе снимка на Йозел. Лицевата костна структура на децата на двете фотографии се оказа почти идентична. Харел позвъни в Тел Авив след няколко часа:
    „Имах всичко, което ми трябваше — от подробностите за личния й живот в университета до решението й да се присъедини към ортодоксалното движение, след като се беше отрекла от католическата вяра. Върнах се при Мадлен и убедено й казах, че е изсветлила косата на Йозел, за да не го познаят, и така го е извела от Израел. Разбира се, блъфирах. Тя хладнокръвно отрече всичко. Опитах се да я убедя да разбере, че бъдещето на страната, която твърди, че обича, е сериозно застрашено, че по улиците на Ерусалим хората, които също твърди, че обича, се замерят с камъни. Тя обаче продължаваше да отрича всичко. Казах й, че момчето има майка, която го обича също толкова горещо, колкото и тя е обичала всички онези деца, на които е помогнала през Втората световна война.“
    Последните думи я развълнуваха и разказът на Мадлен се отприщи — как е пропътувала по море до Хайфа, представяйки се за туристка, тръгнала да опознае Израел. На кораба се сприятелила със семейство емигранти, които имали дете на възрастта на Йозел. Тя превела за ръка малкото момиченце по мостика, когато пристигнали в Хайфа и емиграционната полиция взела детето за нейно. Полицаят си отбелязал нещо в документите. Една седмица по-късно под носа на израелската полиция тя се качила на самолета за Цюрих заедно с „дъщеря си“. Мадлен дори успяла да склони Йозел да го облече в момичешки дрехи и да му изсветли косата.
    Известно време Йозел прекарал в някакво ортодоксално училище в Швейцария, където негов учител бил равинът Шай Фрейер. След неговия арест Мадлен завела Йозел в Ню Йорк, където го оставила при семейство, членове на сектата „Нетурей Карта“.
    Харел имал само още един въпрос към нея:
    — Ще ми дадете ли името и адреса на семейството?
    След дълго мълчание Мадлен най-накрая спокойно отвърнала:
    — Живее в Бруклин, на Пен Стрийт номер 126, под името Янкал Гертнер.
    За първи път откакто се срещнаха, Харел се усмихна.
    — Благодаря ви, Мадлен. Бих искал да ви поздравя и да ви предложа да работите за Мосад. Вашият талант би служил чудесно на Израел.
    Мадлен отказа.
    Незабавно агенти на Мосад отлетяха за Ню Йорк. Там ги очакваше екип на ФБР със задачата да им сътрудничи, възложена му от американския министър на правосъдието Робърт Кенеди по личната молба на Бен Гурион. Агентите отидоха в жилищната сграда на Пен Стрийт номер 126 и когато госпожа Гертнер отвори вратата, те нахлуха в апартамента. Завариха съпруга й да се моли. До него стоеше бледо момче с ярмулка на главата и дълги тъмни къдрици, обрамчващи лицето му.
    — Здравей, Йозел. Дойдохме да те отведем у дома — кротко обясни един от агентите на Мосад.
    От началото на издирването, организирано от Мосад, бяха изминали осем месеца. Похарчени бяха близо един милион долара.
    Успешното връщане на Йозел обаче не допринесе кой знае колко за преодоляване на религиозното разделение в страната. Израелските правителства и в бъдеще щяха да продължат да бъдат нестабилни и да губят властта по прищявката на малки ултраортодоксални групировки, избирани в Кнесета.
    Макар да бе открил момчето, при завръщането си в Израел Исер Харел беше подложен на силни критики от генерал Меир Амит — новоназначения директор на Аман, военното разузнаване. Харел си беше затварял очите за делата на своя предшественик, ала сега се оказа изложен на ожесточените критики на Амит за операцията по спасяването на Йозел.
    Амит, полеви командир със забележителни способности, предвидливо се беше сближил с Бен Гурион, маневрирайки умело в подвижните политически пясъци на вътрешната политика на Израел. Беше уведомил министър-председателя, че Харел „пилее ресурси“ и цялата спасителна операция е показателна, че генералният директор на Мосад се е задържал прекалено дълго на поста си. Бен Гурион се съгласил, пропускайки небрежно факта, че той самият наредил на Харел лично да поеме ръководството на операцията. На 25 март 1963 година, уморен от неколкоседмичната интензивна работа, Исер Харел си подаде оставката на петдесетгодишна възраст. В очите на подчинените му се появи издайническа влага, когато той им стисна ръцете на прощаване и напуснал щаба на Мосад. Всички осъзнаваха, че това е краят на една епоха.
    Няколко часа по-късно висок строен мъж с орлови черти и атрактивна външност на актьор, какъвто може и да е бил някога, енергично прекрачи прага на Мосад. Часът на Меир Амит беше ударил. Беше ясно, че се задават радикални промени.


    Петнадесет минути след като се беше настанил на бюрото, новият генерален директор на Мосад извика шефовете на отдели. Той ги прецени мълчаливо с поглед, когато те застанаха пред него. Заговори решително, така както безброй пъти беше давал заповеди за настъпление.
    Повече никакви операции за откриване на отвлечени деца. Никакви прояви на неуместна политическа намеса. Той щял да защитава всеки един от тях от външната критика, но нищо не би могло да им помогне да запазят постовете си, ако го провалят. Щял да издейства допълнителни субсидии от бюджета на Министерството на отбраната за закупуване на най-модерно оборудване и гарантиране на средствата за поддръжка. Но не трябвало да забравят онова, което той поставяше над всичко останало — хюминт12, изкуството за събиране на информация. Държал то да се превърне в най-голямото достойнство на Мосад.
    Скоро служителите му разбраха, че работят за човек, който приема тяхната работа не като низ от краткосрочни операции, а като дейност, която ще даде резултати едва след години. Сдобиването с военни технологии също спадаше към тази категория.
    Малко след като Меир Амит зае новия си пост, един мъж, представящ се под името Салман, се появи в посолството на Израел в Париж със смайващо предложение. За един милион щатски долара в брой той гарантираше, че може да осигури документацията за смятания за най-секретен боен самолет в света — руския МиГ–21. Салман завърши невероятното си предложение, отправено към израелския дипломат, със също толкова странно искане: „Изпратете някого в Багдад. Нека се обади на този номер и да търси Йосиф. Пригответе обаче един милион долара.“
    Дипломатът незабавно изпрати своя доклад на катцата в посолството. Той беше един от оцелелите след чистката, последвала назначението на Меир Амит. Катцата пък на свой ред изпрати доклад в Тел Авив, както и телефонния номер, който Салман беше оставил.
    Няколко дни Меир Амит обмисляше ситуацията и преценяваше възможностите. Салман можеше да е доверен шпионин, мошеник, фантазьор или участник в иракски заговор, целещ да бъде разобличен някой агент на Мосад. Имаше сериозна опасност други катци, работещи под дълбоко прикритие в Ирак, да бъдат компрометирани. Но пък едва ли някой беше способен да устои на възможността да получи документацията на МиГ–21.
    Разходът на гориво на самолета, височината и скоростта, които набираше, оръжейната му екипировка, както и времето, за което изпълняваше дадена операция и се връщаше в базата, го бяха направили най-добрия фронтови изтребител в света. Шефовете на израелските военновъздушни сили с радост биха дали милиони долари само за да зърнат плановете на самолета, да не говорим за самата машина. „Лягах си с мисълта за този самолет и се събуждах с нея — признава Меир Амит. — Мислех за това, докато бях под душа или докато вечерях. Всяка свободна минута мисълта ми беше заета с този самолет. Приоритет на всяка разузнавателна служба е да бъде информирана за модерните оръжия на врага. Истина е обаче, че придобиването на информация е изключителна рядкост.“
    Първата стъпка беше да изпрати в Багдад агент под прикритие. Това беше Джордж Бейкън — англичанин според данните в паспорта му. „Никой не би заподозрял човек с такова име, че би могъл да е евреин.“ Бейкън щеше да пътува до Багдад като мениджър по продажбите на компания със седалище Лондон, търгуваща с рентгеново оборудване за болници.
    Той пристигна в Багдад с полет на иракските авиолинии, натоварен с няколко кашона мостри с оборудване, и показа колко добре е усвоил ролята си, като продаде няколко апарата на иракски болници. В началото на втората седмица от престоя си в Багдад Бейкън позвъни на номера, който Салман беше оставил. Бейкън описва всичко съвсем подробно в докладите си до Мосад.
    „Използвах монетен телефон във фоайето на хотела. Опасността този телефон да се подслушва беше по-малка, отколкото ако се обадех от стаята си. Отговориха ми веднага. Гласът попита «кой е» на фарси. Отговорих на английски, като се извиних, че вероятно съм набрал погрешен номер. Тогава гласът отново попита, но този път на английски кой се обажда. Отговорих, че съм познат на Йосиф. Дали там има човек с такова име? Казаха ми да почакам. Помислих, че вероятно проследяват обаждането и че в края на краищата всичко това ще се окаже клопка. Тогава от другата страна чух много любезен глас, който се представи като Йосиф и изрази радостта си, че се обаждам. После ме попита дали познавам Париж. Помислих си, че това може да означава само едно — евентуален контакт.“
    Бейкън си уреди среща в едно кафене в Багдад на следващия ден по пладне. В уречения час един мъж се представи като Йосиф и го поздрави с усмивка. Лицето му бе силно набръчкано, а косата — бяла. В по-късно представения доклад на агента се долавя сюрреалистичната, абсурдна атмосфера на момента.
    „Йосиф отново изказа задоволството си, че ме вижда, сякаш бях някой далечен роднина, който не е виждал отдавна. После започна да говори за времето и как равнището на обслужването в кафенета като това напоследък спаднало доста. Мина ми през ум, че в момента се намирам във вражеска страна, чиито тайни служби със сигурност биха ме унищожили, ако им се предостави възможност, а аз седя и слушам бръщолевенията на някакъв старец. Реших, че каквато и да е връзката му със Салман в Париж, Йосиф със сигурност не беше агент на иракското контраразузнаване. Това ме успокои до известна степен. Казах му, че приятелите ми са силно заинтересувани от сделката, за която неговият приятел е споменал. Той ми отговори:
    — Салман е мой племенник, който живее в Париж. Сервитьор е в едно кафене. Всички добри сервитьори напуснаха страната. — После Йосиф се наведе през масата и ми рече: — Дошъл си за мига, нали? Мога да го уредя, но ще ти струва един милион долара. — Каза го направо, без заобикалки.“
    Бейкън усещаше, че може би в крайна сметка Йосиф е нещо повече от това, за което се представя. В него се долавяше спокойна увереност, но когато Бейкън му задаваше конкретен въпрос, старият човек поклаща глава:
    — Не тук. Някой може да ни чуе.
    Договориха се да се срещнат на следващия ден на пейка в парка, покрай река Ефрат, другата голяма река, освен Тигър, на която е разположен Багдад. Тази нощ Бейкън почти не спа, защото се измъчваше дали въпреки всичко иракското разузнаване или някои хитри, самоуверени играчи, използващи Йосиф за прикритие, няма да го вкарат в капан.
    Срещата на следващия ден хвърля малко повече светлина върху естеството на мотивите на Йосиф.
    Той произхождаше от бедно иракско еврейско семейство. Като момче е бил нает за слуга от богато християнско семейство маронити в Багдад. След тридесетгодишна вярна служба най-неочаквано е незаслужено обвинен, че е откраднал храна, и е уволнен. На петдесетия си рожден ден се озовал на улицата. Прекалено стар, за да си намери друга работа, преживявал от скромната си пенсия. Тогава решил да потърси еврейските си корени. Обсъдил това свое намерение с овдовялата си сестра Ману, чийто син Мунир работел като пилот във военновъздушните сили на Ирак. Ману също признала, че има силно желание да отиде в Израел. Как биха могли да го направят? Та дори само със споменаването на тази идея рискували затвор в Ирак. Ако оставят свои роднини в Ирак, това означава властите да ги накажат жестоко, дори да ги екзекутират. А и откъде ще вземат пари? С въздишка Ману признала, че това е една неосъществима мечта.
    Но тази мисъл не излизала от главата на Йосиф. На вечеря Мунир често им разказвал как неговият командир се хвали, че Израел би платил цяло състояние за един от миговете, които той пилотира.
    — Може би дори милион долара, чичо Йосиф.
    Сумата се запечатала в съзнанието на Йосиф. Можел да подкупи държавните чиновници и да организира бягството. С тези пари щял да изсели цялата фамилия от Ирак. Колкото повече си мислел за това, толкова по-осъществима му се струвала идеята. Мунир толкова обичал майка си, че би направил всичко за нея — би откраднал дори самолет за един милион долара. И тогава нямало да има нужда Йосиф да организира бягството на фамилията. Израелците щели да направят това. Всички знаели, че ги бива в тези неща. Ето защо той изпратил Салман в посолството.
    — И сега ти си тук, приятелю мой? — усмихна се Йосиф на Бейкън.
    — Ами Мунир? Той знае ли за плана ти?
    — О, да, той се съгласи да открадне мига, но иска половината пари сега, а останалата част да ни бъде предадена точно преди началото на операцията.
    Бейкън беше озадачен. Чутото звучеше както достоверно, така и осъществимо. Но първо трябваше да докладва на Меир Амит.
    В Тел Авив генералният директор на Мосад изслуша следобед пълния доклад на Бейкън.
    — Къде иска Йосиф да му бъдат предадени парите? — попита Меир Амит най-накрая.
    — В швейцарска банка. Йосиф има братовчед, който се нуждае от спешно лечение, каквото не провеждат в Багдад. Иракските власти ще му дадат разрешение да отиде в Швейцария. Когато пристигне, той очаква вече да сме депозирали парите в банката.
    — Находчив човек е твоят Йосиф — изкоментира ехидно Меир Амит. — Щом парите бъдат прехвърлени по сметката, никога няма да си ги получим обратно.
    Той зададе още един въпрос на Бейкън:
    — Защо толкова му вярваш на този Йосиф?
    Бейкън отговори:
    — Защото нямаме друг избор.
    Меир Амит се разпореди половин милион щатски долара да бъдат преведени в централния клон на „Креди Сюис“ в Женева. В случая залогът беше много по-голям от парите. Той знаеше, че няма да оцелее на поста си, ако Йосиф се окаже изпечен мошеник, за какъвто продължаваха да го смятат някои агенти на Мосад.
    Настъпи моментът за сделката да научат министър-председателят Бен Гурион и началникът на канцеларията му Ицхак Рабин. Двамата дадоха зелена светлина на операцията. Меир Амит обаче не им съобщи, че е предприел още една стъпка — изтеглил бе всички агенти на Мосад от Ирак.


    „В случай на провал на мисията, не исках да пострада никой освен мен. Организирах пет екипа. Първият беше екипът за свръзка между Багдад и мен. Те щяха да излязат в ефир само в случай на криза. В противен случай не биваше да получавам никакви съобщения от тях. Вторият беше локализиран в Багдад, за което нямаше да знае абсолютно никой. Нито Бейкън, нито първият екип, никой. Той имаше за задача да измъкнат Бейкън от страната, ако възникне проблем, както и Йосиф, стига да е възможно. Третият екип трябваше да държи под око членовете на фамилията. Задачата на четвъртия екип беше да осъществи връзка с кюрдите, които щяха да ни помогнат в последните приготовления за прехвърляне на семейството. Израел ги снабдяваше с оръжие. Петият екип беше свръзката с Вашингтон и Турция. При излитането си от Ирак мигът трябваше да премине през турското въздушно пространство, за да достигне до нас. Вашингтон, който имаше военни бази в Северна Турция, трябваше да убеди турците да ни сътрудничат с уверението, че мигът е предназначен за Съединените щати. Знаехме, че иракчаните се боят от вероятността някой пилот да не дезертира на Запад, затова държаха резервоарите за самолетно гориво пълни само наполовина. Този проблем нямаше решение.“
    Появиха се обаче и други трудности. Йосиф беше решил, че не само най-близките му роднини, но и по-далечните му братовчеди трябва да се възползват от шанса да избягат от жестокия иракски режим. Накрая се оказа, че самолетният полет трябва да осигури убежище на четиридесет и трима души.
    Меир Амит се съгласи, но веднага се изправи пред нов проблем. От Багдад Бейкън изпрати кодирано съобщение, че Мунир изпитва колебания. Шефът на Мосад усети какво става: „Мунир все пак се чувстваше иракчанин. Ирак се беше отнесъл добре с него и той не искаше да предава страната си заради Израел. Ние бяхме врагът. Бяха го учили на това през целия му съзнателен живот. Реших, че единствената възможност е да го убедя, че мигът ще отлети направо за САЩ. Затова реших да замина за Вашингтон и да се срещна с Ричард Хелмс, директора на ЦРУ. Той ме изслуша и ме увери, че няма проблеми. С него винаги се работеше лесно. Той уреди среща на американския военен аташе в Багдад с Мунир. Военният аташе го увери, че самолетът ще бъде предаден на Съединените щати, и подробно му обясни каква неоценима помощ оказва на Америка, за да настигне руснаците. Мунир се хвана на приказките му и се реши да продължи.“


    След това операцията се разви от само себе си. Междувременно роднината на Йосиф получи разрешение да напусне Ирак и отлетя за Женева. Оттам изпрати картичка: „Болничното обслужване е отлично. Увериха ме в пълното ми възстановяване.“ Съобщението беше сигнал, че и вторите петстотин хиляди долара са били депозирани.
    Получил потвърждение, Йосиф съобщи на Бейкън, че фамилията е готова. В нощта преди полета на Мунир Йосиф повел конвоя от автомобили с роднини на север към прохладата на планините. Иракските военни постове не им създавали проблеми. Всяко лято жителите на столицата бягаха далеч от потискащата жега на Багдад. В подножието на планините ги очаквали кюрдите заедно с израелския свързочен екип. Те повели семейството навътре в планините, където пък ги очаквали хеликоптери на турските военновъздушни сили. Те прелетели под линията на радарното засичане и така успешно преминали в Турция.
    Един израелски агент се обади на Мунир със съобщението, че сестра му е родила успешно момиченце. Това беше друг кодиран сигнал, който означаваше, че семейството е било успешно транспортирано.
    На следващата сутрин, 15 август 1966 година, по изгрев слънце, Мунир излетя на рутинен тренировъчен полет. След като напусна въздушното пространство на базата, той увеличи скоростта и премина границата с Турция, преди иракските военни да са получили заповед да го свалят. Мунир се приземи в турска военновъздушна база, ескортиран от фантоми на американските военновъздушни сили, презареди и отново излетя. В слушалките си чу съобщение, този път некодирано: „Семейството ти е в безопасност и скоро всички ще сте заедно.“
    Един час по-късно мигът се приземи във военновъздушна база в Северен Израел.
    Сега вече Мосад се беше утвърдил като сериозен играч на световната сцена. В израелските разузнавателни среди разделителната линия между минало и бъдеще щеше да се обозначава с „пр. А.“ — „преди Амит“, и със „сл. А.“ — „след Амит“.

3.
Мемориалът в Глилот

    Меир Амит поддържаше скорост малко над разрешената, докато излизаше от магистралата северно от Тел Авив. Дискретното противопоставяне на правилата беше част от начина му на живот още откакто преди почти четиридесет години беше ръководил отвличането на иракски реактивен самолет.
    Отне от газта, но подсъзнателно отказваше да се подчини докрай на правилника и скоростта му все още бе над разрешената, напълно в съответствие с галилейския му произход: „Ние, галилейците, сме упорит народ.“ Роден в любимия град на цар Ирод — Тиберий, в близост до Тибериадското езеро, той беше прекарал детството и юношеството си в кибуц. Твърде отдавна следите от монотонния му тамошен диалект бяха заличени благодарение усилията на майка му — преподавателка по дикция. Тя освен това беше успяла да развие у сина си чувство за независимост, неприязън към толерирането на глупците и зле прикривано презрение към градското население. Най-важното от всичко обаче беше, че бе стимулирала развитието на аналитичните му способности и на комбинативния му ум.
    През дългата си кариера той беше използвал тези качества, за да разкрива безпогрешно намеренията на врага. Нерядко се налагаше да се действа, без сигурността да е гарантирана, а скритите мотиви и лавирането бяха неразделна част от професионалния му стил. Периодично критиците му в израелската разузнавателна общност изразяваха тревога от полетите на въображението му. При подобни нападки той винаги се измъкваше с готов отговор: „Прочетете досието по случая с отвлечения миг.“
    През тази мартенска утрин на 1997 година, докато се отдалечаваше от Тел Авив, Меир Амит официално вече беше зачислен в списъка на пенсионерите, но никой от израелското разузнаване не вярваше в това. Широките му познания бяха прекалено ценни, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка.
    Предишния ден Меир Амит се беше върнал от Хошимин, където се бе срещнал с бивши служители от разузнаването на Виетконг13. Обмениха опит и намериха общи позиции по манипулирането на два големи конфликта — виетнамци срещу американци и израелци срещу араби. Меир Амит беше пътувал и до други точки, където неговите тайни маньоври бяха предизвикали сериозни последици — Аман, Кайро и Москва. Никой обаче не бе дръзнал да постави под съмнение целта на тези посещения, също както през петте години, докато беше заемал поста генерален директор на Мосад (1963–1968), никой не бе успял да се противопостави на методите и източниците му.
    През този период той беше превърнал хюминт в изкуство. Нямаше друго разузнавателно управление в света, чиито агенти да бяха постигнали такива успехи в събитието, и то в хода на събирането на информация. Шпионите на Мосад в арабските страни, из цяла Европа, Южна Америка, Африка и Съединените щати бяха повече от когато и да било. Негови катци бяха успели да проникнат в йорданската Мухабарат — най-добрата служба за сигурност в арабския свят, и в сирийското военно разузнаване, придобило славата на абсолютно безкомпромисно. Това бяха мъже с железни нерви и безмерна решителност, каквито не е родила фантазията на никой писател.
    Малко след като стана генерален директор на Мосад, Меир Амит пусна в обръщение неофициално послание, откраднато от агент от кабинета на Ясер Арафат, което гласеше: „Мосад притежава досие на всеки от нас. Те знаят нашите имена и адреси. На нас ни е известно, че всяко наше досие съдържа по две снимки — на едната с кафия, а на другата — без. Така че Мосад безпроблемно може да ни разкрие, независимо дали сме гологлави или с кафия.“
    За да внуши още по-силен страх, Меир Амит вербуваше безпрецедентно голям брой арабски информатори. Той вярваше, че така ще се сдобие с достатъчен брой способни и полезни агенти. Подкупни араби предаваха въоръжените бойци на ООП, разкриваха техните скривалища на оръжия, тайните им квартири и маршрутите им на придвижване. За всеки терорист, убит от Мосад, Меир Амит плащаше на информатора премия от един щатски долар.
    По време на подготовката за Шестдневната война от 1967 година във всяка египетска военновъздушна база и във всеки щаб имаше внедрен или по един катца от Мосад, или по един информатор. В главната квартира на Върховното командване в Кайро те бяха най-малко трима, и то щабни офицери, вербувани от самия Меир Амит. Как беше успял да го постигне, си оставаше една от ревниво пазените му тайни: „Има някой тайни, който е най-добре да си останат потулени.“
    На всеки информатор или агент той беше дал една и съща инструкция: освен „обща картина“ искаше и детайлите. „Какво разстояние трябва да измине пилотът от казармените помещения до офицерския стол? Колко дълго един щабен офицер може да се забави заради прословутите задръствания на движението в Кайро? Възможно ли е водещ стратег да има любовница?“ Единствено той беше наясно как могат да бъдат използвани тези на пръв поглед несвързани късчета информация.
    Негов катца беше успял да си намери работа като сервитьор в офицерския стол на една от военните бази на фронтовата линия. Всяка седмица той предоставяше детайлна информация за бойната готовност на самолетите и привичките на пилотите и авиомеханиците. Секретно предаваната в Тел Авив информация съдържаше данни за алкохолните и сексуалните им предпочитания.
    Служителите в наскоро създадения отдел за водене на психологическа война към Мосад — Лох Ама Псикологит (ЛАП), работеха денонощно и изготвяха досиета за египетските военни пилоти, наземния персонал и щабните офицери — какви са летателните им умения, дали са достигнали до поста си благодарение на своите способности или на връзки, дали имат проблеми с алкохола, дали посещават често публични домове, или проявяват интерес към момчета.
    Дори и нощем Меир Амит се ровеше из досиетата, търсейки слабости, които можеше да използва за шантаж, за да принуди определени хора да работят за него. „Тази задача не беше от приятните, но разузнаването често е мръсна работа.“
    Семействата на египетските военни започнаха да получават анонимни писма, адресирани до Кайро, в които се съдържаха подробни описания на поведението на техните съпрузи. Информаторите подаваха подробна информация обратно до Тел Авив за семейни скандали, принудили цял екипаж да излезе в болнични. Щабните офицери получаваха анонимни телефонни обаждания за интимния живот на свои колеги. Една гимназиална учителка например бе осведомена от съчувствен женски глас по телефона, че неин ученик има проблеми в училище, защото баща му, старши офицер, имал таен любовник. Заради това обаждане офицерът се самоуби. Тази безскрупулна кампания внесе раздор в редиците на египетските военни и предизвика задоволство у Меир Амит.
    В началото на 1967 година от сведения, предоставени от египетската мрежа, стана ясно, че държавният глава Гамал Абдел Насър подготвя война срещу Израел. Като ответна мярка от страна на Израел били вербувани още информатори — открито или с измама, което помогна на Мосад да научи за египетските военновъздушни сили и тяхното командване толкова, колкото на практика знаеха и в Кайро.
    В началото на май същата година той беше в състояние да съобщи на командването на израелските военновъздушните сили точния час от деня, в който могат да нанесат максимално унищожителен удар върху египетските военновъздушни бази. Аналитиците от Мосад изготвиха забележителна по своята точност схема на дневното разписание на личния състав във всички египетски военновъздушни бази.
    Между седем и тридесет и седем и четиридесет и пет сутринта наземните радарни установки били най-уязвими. През тези петнадесет минути служителите от нощната смяна се чувствали изморени след дългото дежурство, а новият наряд все още не бил в пълна готовност и често закъснявал за дежурството заради бавното обслужване в стола. Пилотите закусвали между седем и петнадесет и седем и четиридесет и пет сутринта. След това обикновено се връщали обратно пеша до казармите, за да вземат екипите си, което им отнемало средно десет минути. Повечето от летците губели още по няколко минути в тоалетната, преди да застанат на линия. Те пристигали там в осем часа, когато официално започвал работният ден. Дотогава наземният персонал вече бил започнал да изкарва самолетите от хангарите, за да бъдат заредени машините с гориво и боеприпаси. През следващите петнадесет минути летищата буквално били задръстени от цистерни със самолетно гориво и муниции.
    Подобно детайлно денонощно разписание беше изготвено и за режима на щабните офицери в главната квартира на военното командване в Кайро. Офицерите се придвижвали от дома си до службата средно за половин час, тъй като военните обикновено живеели в предградията. Специалистите по изготвяне на стратегически планове обикновено сядали на бюрата си най-рано в осем и петнадесет сутринта. Отнемало им още десетина минути да се настанят, да изпият по едно кафе и да побъбрят с колегите. Щабните офицери започвали да преглеждат сигналите от нощния трафик, пристигнали от военните бази не по-рано от осем и тридесет сутринта.
    Меир Амит посъветва командващия израелските ВВС нападението на определените цели да се извърши между осем и осем и тридесет сутринта. През този половин час те щели да успеят да сринат вражеските бази, след като се знаело, че върховното командване в Кайро нямало до разполага с целия си персонал, за да организира ответен удар.
    На пети юни 1967 година израелските самолети удариха точно в осем и една минута. Последиците бяха унищожителни. Израелските машини прелетяха ниско над Синай, бомбардираха набелязаните обекти и проведоха безпрепятствено наказателната си акция. След секунди небето почерня, тук-там проблясваха червените пламъци на горящите цистерни с гориво и експлодиращите муниции и самолети.
    В Тел Авив Меир Амит гледаше през прозореца на кабинета си на юг, даваше си сметка, че неговите анализатори бяха предрешили изхода на войната. Това е един от най-впечатляващите примери за необикновените му способности — още по-забележителен заради безпрецедентния брой на вербуваните от Мосад агенти.
    Откакто пое управлението, Меир Амит устояваше на опитите Мосад да бъде превърнат в огледален образ на ЦРУ и КГБ. Тези служби наемаха стотици хиляди анализатори, учени, стратези и плановици, които да подпомагат действащите агенти. Иракчаните и иранците разполагаха с приблизително десет хиляди действащи агенти. Дори Кубинското разузнавателно управление (ДГУ) имаше хиляда действащи шпиони.
    Меир Амит обаче държеше постоянният пълен състав на Мосад да не надвишава чувствително бройката от хиляда и двеста души. Всеки от тях трябваше да бъде подбран лично и да притежава разнообразни умения. Ако е учен, да може да работи и като действащ агент. И, обратното, катцата да бъде готов да използва познанията си на експерт, за да обучава останалите агенти.
    За всички тях Меир Амит щеше да е мемуне, което преведено от иврит означава „пръв сред равни“. Тази титла му осигуряваше неограничен достъп до министър-председателя, както и годишен ритуал по представянето на бюджета на службите пред израелския кабинет, който получаваше автоматично одобрение.
    Доста време преди Шестдневната война, благодарение на усилията на Меир Амит, Мосад предизвикваше смъртен ужас сред враговете на Израел, като проникваше в техните среди, разкриваше тайните им и ги избиваше със смразяваща непогрешимост. Не мина много време и той успя да придаде на Мосад митичен ореол.
    Успехът му се дължеше най-вече на правилата, които бе установил при подбора на катците и действащите агенти, които имаха най-големи заслуги за успехите на Мосад. Той напълно разбираше дълбоките и комплексни мотиви, които ги движеха и им позволяваха след извършения подбор да му стиснат ръката, жест, символизиращ преминаването им под негово разпореждане.
    Макар и в Мосад да бяха настъпили значителни промени, през тази мартенска утрин да 1997 година Меир Амит знаеше, че кадровият му подход все още действа в рамките на системата.


    „Никой не може да бъде приет в Мосад като катца, ако негов основен мотив са парите. Прекалено отявленият ционист също няма място тук. Това е нужно, защото този вид работа изисква особена задълбоченост. И още вътрешно спокойствие, ясна, пространна преценка и умерени възгледи. Хората желаят да станат част от Мосад по най-различни причини. Една от тях е от тщеславие. Някои ги привлича авантюрата. Трети мислят, че така ще се издигнат на по-високо обществено стъпало — дребни хорица, стремящи се към кариера. Други желаят да придобият тайна власт, която смятат, че Мосад ще им осигури. Нито една от тези причини не е приемливо основание.
    И винаги, абсолютно винаги си длъжен да увериш своя служител, когото изпращаш на мисия, че може да разчита на пълната ти подкрепа, че ще бдиш над семейството му в негово отсъствие, че ще се погрижиш за щастието на децата му. В същото време трябва да предпазиш максимално и самия него. Ако неговата съпруга започне да се съмнява, че той има любовница, увери я, че не е така. Ако има, запази го в тайна от нея. Ако тя кривне от правия път, помогни й да се върне в него. Не казвай на съпруга й. Неговото внимание не бива да бъде разконцентрирано. За да бъдеш истински шеф на шпиони, трябва да възприемаш служителите си като семейство. Накарай ги да чувстват, че си винаги до тях, денонощно, без оглед на обстоятелствата. Ето как се печели лоялност и как се убеждава един катца да прави това, което искаш, защото в крайна сметка то е най-важното.“


    Всеки катца преминаваше през тригодишно интензивно обучение, включително и жестоко физическо насилие по време на разпит. Мъжът или жената кандидат се обучават да си служат отлично с универсалното, предпочетено от Мосад оръжие — „Берета“, двадесет и втори калибър.
    Първите катци с мисии извън арабските страни бяха разпределени в Съединените щати, Великобритания, Франция и Германия. В Съединените щати постоянно действащи катци имаше в Ню Йорк и Вашингтон. Един катца в Ню Йорк беше специално отговорен за проникването във всички дипломатически мисии на Организацията на обединените нации, както и сред многобройните етнически общности в града. Друг катца във Вашингтон имаше подобни задължения, включително и допълнителната задача да извършва постоянно наблюдение над Белия дом.
    Останалите катци действаха в райони на временно напрежение и се връщаха у дома с приключване на мисията.


    Меир Амит чувствително разшири организацията, като включи в нея Информационния отдел, отговорен за събирането на информация в чужбина, и Отдела за политически акции и връзки, работещ с така наречените приятелски настроени чужди служби за сигурност, предимно ЦРУ и британското МИ6. Изследователският отдел имаше петнадесет секции или „бюра“, които се занимаваха с арабските държави. Отделни „бюра“ отговаряха за Съединените щати, Канада, Латинска Америка, Великобритания, Европа и СССР. С течение на годините тази инфраструктура беше разширена и включи бюра за Китай, Южна Африка и Ватикана. По брой на служителите си обаче Мосад си остана малочислена организация.
    Не минаваше ден, без да постъпи свежа информация от централите по всички точки на света. Тя беше разпределяна във високата мрачна сграда на булевард „Цар Саул“14. Според Меир Амит, „ако поради този факт някой ходи с малко по-изправена глава — добре, но по-важното е, че кара враговете ни да тръпнат от страх“.
    Катците на Мосад бяха невероятно безскрупулни, непогрешими и ловки, готови винаги да отвърнат на огъня с огън. Оперативните кадри предизвикваха брожение с цел да създадат атмосфера на взаимно недоверие между арабските страни, използвайки черна контрапропаганда и вербувайки информатори, ръководени от философията на Меир Амит — „разделяй и владей“. Неговите служители наложиха нови стандарти на хладнокръвен професионализъм — промъкваха се като среднощни крадци и оставяха след себе си смърт и разрушения. Никой, станал веднъж обект на преследване, не можеше да избегне тяхното отмъщение.
    След приключване на акциите те се явяваха на доклад в ъгловия кабинет на Меир Амит с големи прозорци, с изглед към оживената главна улица на града, наречена на името на израелски пълководец от Стария завет. Лично от своя кабинет той направляваше и действията на двама шпиони, чийто кураж ще остане безпрецедентен в аналите на Мосад. Когато си спомняше техните заслуги, гласът му леко потреперваше и по устните му плъзваше извинителна усмивка в собствена защита, докато разказваше биографиите им.


    Ели Коен бе роден в Александрия, Египет, на шестнадесети декември 1924 година. Подобно на своите родители и той бе ревностно отдаден на религията си ортодоксален евреин. През декември 1956 година той се озова сред евреите, екстрадирани от Египет след Суецката криза. След пристигането си в Хайфа се почувства като чужденец в новата си родина. През 1957 година постъпва на служба в израелското военно контраразузнаване, но работата му на анализатор скоро започва да го отегчава. Отправя запитвания как да постъпи на служба в Мосад, но получава отказ. Както си спомня Меир Амит, „до нас достигна информацията, че Ели Коен е бил дълбоко засегнат от нашия отказ. Вследствие на това той напусна военното контраразузнаване и се ожени за иракчанка на име Надиа.“
    В продължение на две години Коен води спокоен живот като деловодител в застрахователна компания в Тел Авив. Без негово знание данните за живота и миналото му излязоха на бял свят от „досиетата на отхвърлените кандидати“, които се бе заел да преглежда, търсейки „определен тип агент за много специална мисия“. Тъй като не откри нито един подходящ в досиетата на „действащите агенти“, той се пренасочи към „отхвърлените“ кандидати. Коен се оказа единственият подходящ и бе поставен под наблюдение. Седмичните доклади на отдела за вербуване на агенти към Мосад описваха аскетичния му начин на живот и верността му към съпругата и семейството му. Работеше усърдно, схващаше бързо и издържаше на напрежение. Най-накрая му бе съобщено, че Мосад е одобрил кандидатурата му.
    Ели беше включен в интензивен шестмесечен курс в тренировъчната школа на Мосад. Експертите по саботаж го обучиха да прави експлозиви и бомби с часовников механизъм с най-прости подръчни материали. Обучи се на бой без оръжие и стана първокласен стрелец и умел взломаджия. Посветен бе в тайните на шифроването и разшифроването, работата с радиостанции, употребата на симпатично мастило и изпращането на тайни послания. Не преставаше да изненадва своите инструктори с уменията си. Феноменалната му памет беше тренирана още от времето, когато като младеж бе наизустявал цели пасажи от Тората15. В края на курса в характеристиката му бе записано, че притежава всички необходими качества за един бъдещ катца. Но Меир Амит все още се колебаеше.
    „Питах се стотици пъти дали Ели ще е в състояние да върши онова, от което се нуждаех. Стараех се да му вдъхна увереност. Не исках нито за миг да му мине мисълта, че винаги ще е на крачка от смъртта. И тъй като едни от най-блестящите умове на Мосад бяха вложили в него всичките си знания и умения, в крайна сметка реших да заложа на Ели.“


    Меир Амит прекарва седмици в изработване на фалшива самоличност на своето ново протеже. Заедно те изучаваха карти и снимки от Буенос Айрес, така че Коен да възприеме напълно новопридобитото си минало и име — Камил Амин Таабес. Шефът на Мосад откри колко бързо „Ели усвои езика на сирийски търговец. Той безпогрешно запомни разликите между ведомост и сертификат, договор и гаранция, с една дума всичко, което му бе необходимо. Подобно на хамелеон той поглъщаше всичко. Пред собствените ми очи Ели Коен се изгуби и се превърна в Таабес, сириеца, който така и не беше престанал да изпитва носталгия по родния си Дамаск. С всеки изминал ден Ели придобиваше все повече увереност, повече сигурност и хъс да докаже, че може да се справи със задачата. Беше като претендент за световната титла по маратон, когото бяха тренирали да вземе преднина още в началото на пробега. Но състезанието за него можеше да продължи години. Ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да му помогнем да се адаптира към новия си живот и да заживее съобразно легендата. Оттам насетне нещата зависеха от него. Ние всички знаехме какво предстои. Затова и нямаше прощални сцени и сълзи. Просто един ден той напусна Израел, така, както всички шпиони преди и след него.“


    В сирийската столица Коен бързо установява контакт с деловите среди и си създава кръг от високопоставени приятели. Сред тях е и Маази Захредин, племенник на сирийския президент.
    Захредин обича да се хвали и не пропуска да покаже колко непобедима е Сирия. Коен се възползва от това. Не след дълго Захредин го води на обиколка по сирийските укрепления по Голанските възвишения. Там Коен разглежда вкопаните дълбоко в земята бетонни бункери, в които бяха дислоцирани артилерийски установки с голям обсег, руско производство. Дори му е разрешено да направи снимки. Часове след като двата руски танка Т–54 пристигат в Сирия, Коен вече е информирал Тел Авив. Той дори се е сдобил с пълно копие на сирийската стратегия за откъсването на Северен Израел. Тази информация се оказва безценна.
    И макар Коен да затвърждава убеждението на Меир Амит, че един действащ агент на стратегическо място струва колкото цяла дивизия войници, той започва да става все по-дързък и безразсъден. Коен беше запален футболен запалянко. Денят, след като гостуващ отбор е победил израелския национален тим в Тел Авив, той нарушава строгото правило относно радиопредаванията „само по предназначение“ и изпраща по радиовръзката до своя оператор следното съобщение: „Крайно време е да се научим да побеждаваме и на футболния терен.“
    Бяха предадени и други неразрешени съобщения: „Моля, честитете годишнината от сватбата на съпругата“, или: „Честит рожден ден на дъщеря ми.“
    Меир Амит се вбеси, но не го показа, защото познаваше достатъчно добре психологическия натиск, на който е подложен всеки агент, и се надяваше, че поведението на Коен „не беше нищо повече от временна слабост, което често се случва дори и на най-добрите агенти. Опитах се да проумея начина му на мислене. Дали не беше отчаян и това не бе неговият начин да го покаже, като рискува собствената си сигурност? Опитах се да се поставя на негово място, защото си давах сметка, че съм пренаписал живота му. Налагаше се да използвам и да преценя многобройни фактори. Но в крайна сметка единственото важно нещо беше дали Ели все още беше в състояние да се справя със задачата си.“
    Меир Амит отново реши да му гласува доверие.
    През една януарска нощ на 1965 година Ели Коен будувал в спалнята си в Дамаск в очакване да настъпи часът, за да изпрати съобщението си. Докато настройвал радиостанцията, в апартамента му нахлули сирийски служители на разузнаването. Коен бил разкрит благодарение на една от най-модерните мобилни единици за проследяване, оборудвана с техника от руснаците.
    По време на разпита той бил принуден да изпрати съобщение до Мосад. Сирийците не забелязали леката промяна в скоростта и ритъма на радиопредаването. В Тел Авив получили съобщение, че Ели е разкрит и заловен. Два дни по-късно Сирия официално потвърдила вестта за неговото залавяне.
    „В подобни моменти имаш чувството, че си загубил член на семейството си. Започваш да си задаваш въпроси, неминуеми при всеки провал на агент: Имало ли е начин да го спасим? Как е бил разкрит? Поради собствената му небрежност? Заради някой приближен? Дали вече не е бил в невъзможност да изпълнява задачата си и ние просто не сме го забелязали? Дали не е имал желанието да се отърве, като умре, защото и това понякога се случва, или всичко е било просто лош късмет? Въпроси, въпроси… Така и не получаваш категорични отговори. Терзанията обаче са начин да се справиш със ситуацията.“
    Сирийците не успяха да пречупят Ели Коен. Въпреки мъченията той издържа до издаването на смъртната присъда.
    Меир Амит се посвети почти изцяло на опити да спаси Ели Коен. За разлика от Надиа Коен, която поде световна кампания за спасяването на живота на съпруга си — тя изпрати послание до папата, до английската кралица, до най-влиятелните министър-председатели и президенти, — действията на Амит в тази насока умишлено не придобиха публичност. Той отпътува за Европа и се срещна с шефовете на френското и германското разузнаване. Ала и те не успяха да направят нищо. Отправи неофициална молба дори до Съветския съюз и се бори самоотвержено, докато на 18 май 1965 година, малко след четиринадесет часа, тежковъоръжен конвой не напусна затвора „Ел Маза“ в Дамаск. В един от закритите камиони бил Ели Коен.
    Съпътствал го осемдесетгодишният главен равин на Сирия Нисим Андабо. Дълбоко разстроен от предстоящата екзекуция, равинът неутешимо ридал по целия път. Ели Коен се опитвал да успокои стария човек. Конвоят стигнал площада „Ел Марга“ в центъра на Дамаск. Там Ели рецитирал пасаж от „Видуи“ — еврейската молитва на човек, изправен пред лицето на смъртта: „Всемогъщи боже, прости ми греховете и прегрешенията.“
    В петнадесет и тридесет и пет следобед пред очите на хиляди сирийци под светлината на телевизионните прожектори Ели бил обесен.
    Докато наблюдавала екзекуцията на мъжа си от Тел Авив, Надиа Коен се опитала да се самоубие, но била откарана в болница, където животът й бил спасен.
    На следващия ден на частна церемония в тесен кръг Меир Амит почете паметта на Ели Коен. След това се зае да открие и обучи нов агент, който да го замести.


    Волфганг Лотц, германски евреин, пристигна в Палестина малко след идването на Хитлер на власт. През 1963 година Меир Амит го избира от кратък списък с кандидати за шпионска мисия в Египет. Докато Лотц преминаваше същото сурово обучение като Коен, Меир Амит за пореден път размишляваше върху новата самоличност на бъдещия агент. Амит се спря на инструктор по конен спорт, източногермански емигрант, служил в германския контингент в Африка по време на Втората световна война, който се завръща в Египет и открива школа за обучение на ездачи. Тази работа светкавично щеше да му осигури достъп до висшето общество в Кайро, чиито представители членуваха в градските клубове за конен спорт.
    За кратко време Лотц си създаде собствена клиентела, в която влизаха шефът на египетското военно разузнаване и шефът по сигурността в зоната на Суецкия канал. Стараейки се да надмине славата на Коен, Лотц успя да изкопчи от своите нови приятели тайните на уникалната гранична система за сигурност на Египет — ракетните установки в Синай и по границата с пустинята Негев. Лотц се сдоби и с пълния списък на нацистките учени, установили се в Кайро и привлечени да работят по секретни египетски ракетни и оръжейни програми. Скоро след това агенти на Мосад започнаха последователно да ги избиват.
    След две години работа под прикритие Лотц в крайна сметка бе разкрит и осъден по бързата процедура. Египтяните, които си даваха сметка, че той е прекалено ценен, за да го убият, го държаха жив в очакване да послужи за разменна монета срещу египетски военнопленници в евентуална бъдеща война с Израел. За пореден път Меир Амит бе сериозно разтревожен от залавянето на негов агент.
    Той изпрати писмо до тогавашния президент на Египет Гамал Абдел Насър, в което предложи Лотц и неговата съпруга да бъдат разменени срещу египетски военнопленници от предишни военни конфликти, държани в израелски затвори. Насър отказа и тогава Амит реши да прибегне до психологически натиск.
    „Внуших на египетските военнопленници, че са задържани само заради отказа на Насър да предаде двама израелци. Позволихме им да пишат до вкъщи, за да го съобщят и на близките си.“
    Меир Амит писа отново до Насър, потвърждавайки, че Израел публично ще обяви съгласието си за връщането на военнопленниците, но ще запази в информационно затъмнение връщането на Лотц и съпругата му. Но Насър отново не се съгласи. Тогава Амит отнесе въпроса до командващия силите на ООН за поддържането на мира в Синай. Висшият служител отлетя за Кайро и получи уверението, че Лотц и съпругата му ще бъдат освободени „в близко бъдеще“.
    „Очевидно правилно разкодирах съобщението, че това ще стане скоро, и наистина месец по-късно Лотц и съпругата му при пълна секретност отлетяха от Кайро за Женева. Няколко часа по-късно те седяха в кабинета ми“ — спомня си Меир Амит.


    Меир Амит си даде сметка, че неговите катци се нуждаят от подкрепа, докато са на мисия. Затова създаде статута на саянимите — доброволци от еврейски произход. Саянимът е въплъщение на исторически формиралата се сплотеност на еврейската общност. Независимо от лоялността към страната, саянимът изпитва много по-силна преданост към Израел и приема за дълг да съдейства за защитата му от враговете.
    Саянимът изпълнява много функции. Онзи, който държи агенция за автомобили под наем, е длъжен да осигури на катцата кола, без да води обичайната документация. Собственикът на агенция за недвижими имоти трябва да му осигури жилище. Задължение на саянима банков служител е да гарантира достъп до банкови сметки извън работно време. Лекарят е длъжен да осигури медицинско обслужване — например да обработи рана от куршум, без да информира за това властите. Впоследствие саянимите получават единствено компенсация на разходите си.
    Междувременно саянимите събират техническа информация и всякакъв род „публични“ сведения — слухове, дочути по време на коктейли, коментари по радиото, публикации във вестниците, истории, разказани с недомлъвки по време на служебни или приятелски вечери. По този начин те дават насока на катците. Без саянимите Мосад не би могъл да действа ефективно.
    Това наследство от управлението на Меир Амит е запазено до днес, и то с много по-широк обхват. През 1998 година във Великобритания имаше над четири хиляди саяними, а в Съединените щати — почти четири пъти повече. Докато Меир Амит успяваше да ръководи организацията при твърде свит бюджет, в наши дни Мосад изразходва по неколкостотин милиона долара месечно за поддръжка на „активите“ си, за покриване на разходите на саянимите, за тайни квартири, логистична подкрепа и гарантиране на оперативните разходи. Амит им оставя и друго наследство — професионален жаргон. Писмената система за изготвяне на доклади, наречена Нака; „дневна светлина“ означава най-висока степен на тревога; кидон е член на отряда екзекутори от Мосад; невиот е специалист по наблюдение; яхаломин е отряд, който осигурява връзка с катците; сафаним е отряд за операции срещу ООП; балдер е куриер; слик е тайно място за документи, а теуд са фалшификациите.


    През онази мартенска утрин на 1997 година, докато се връщаше в миналото, Меир Амит осъзна колко голяма промяна е настъпила в Мосад. Под натиска на политически искания, главно от страна на премиера Бениамин Нетаняху, Мосад беше изпаднала в опасна изолация от чуждите разузнавателни служби, които Меир Амит толкова грижливо бе ухажвал. По думите му едно беше да живееш, воден от кредото „Израел над всичко — сега и завинаги“, съвсем друго — да те хванат, че „пребъркваш джобовете на приятелите си“. Ключовата дума е „да те хванат“, добавяше той с мрачна усмивка.
    Пример за това беше задълбочаващото се проникване на Мосад в Съединените щати посредством икономически, научен и технологичен шпионаж. Специален отряд с кодово название „АЛ“ (AL), което на еврейски значи „над“, дебнеше из Силиконовата долина в Калифорния за високотехнологична секретна информация. В доклад до Комисията по разузнаването към Сената ЦРУ беше определило Израел като една от шестте държави с „направлявана от правителството секретна политика на домогване до икономическите тайни на Съединените щати“.
    Шефът на Германската служба по сигурността — БФВ, неотдавна бе отправила предупреждение към ръководителите на отделите си, че Мосад си остава главната заплаха за най-актуалните компютърни тайни на Германия. Подобно предупреждение получиха и служителите на френското Главно управление за външна сигурност (ДЖСЕ), след като агент на Мосад бе засечен в близост до Центъра за обработване на сателитна информация в Крейл. Години наред Израел се опитваше да разшири космическия си потенциал в съответствие с ядрения му потенциал на Земята. Британската служба за контрашпионаж МИ5 включи в отчета си пред новоизбрания министър-председател Тони Блеър подробна информация за опитите на Мосад да се сдобие със секретна научна и отбранителна информация за Обединеното кралство.
    Меир Амит не възразяваше срещу подобни авантюри, той по-скоро недоволстваше, че нерядко те не бяха грижливо планирани и не отчитаха дългосрочните последици.
    Същото се отнасяше и до кампаниите на психолозите от ЛАП. По време на управлението на Амит отделът вече бе изградил глобална мрежа от медийни контакти, която използваше със завидно умение. При терористичен акт в Европа лицето за контакт от дадена медия щеше да получи нареждане да поднесе информацията така, че да й придаде желан от отдела подтекст. Отделът също така подготвя информация за пресаташетата в израелските посолства, които от своя страна имат за задача да я подметнат на журналистите по време на питие или на вечеря, когато може да бъде споделена на ухо една тайна, а нечия репутация дискретно да бъде опетнена.
    Макар същността на тази черна пропаганда да се е запазила, в наши дни има една съществена разлика: изборът на мишена или жертва. За Меир Амит решенията в тази посока твърде често се предопределят от политическа заявка — нуждата да се отклони вниманието от някоя дипломатическа маневра, която Израел планира да извърши в Близкия изток и която обслужва единствено негови интереси, или потребността да възвърне разклатената си популярност, особено в Съединените щати.
    Когато на 17 юли 1996 година полет номер 800 на ТУА приключи трагично и самолетът се разби край югоизточния бряг на Лонг Айлънд, при което загинаха всичките 230 пътници на борда, ЛАП предприе кампания да внуши, че трагедията е дело на Иран или Ирак — двете омразни на Израел държави. Появяваха се новинарски репортажи и коментари в медиите, които раздухваха измислицата. Близо година по-късно, след като са похарчени половин милион долара и с цената на десет хиляди часа усърден труд, главният следовател на ФБР Джеймс К. Калстром отхвърли вероятността от терористичен акт, както и каквато и да било версия за извършено престъпление поради липса на доказателства. Неофициално той заяви пред колегите си: „Ако имаше начин да разобличим онези копелета от Тел Авив за това, че ни изгубиха времето, бих се радвал да го направим. Наложи се да проверяваме всяка думичка, изпусната от тях в медиите.“
    ЛАП нанесе нов удар след бомбения атентат по време на Олимпийските игри в Атланта. Този път беше разпространена измислицата, че бомбата „имала всички белези“ на направена от човек, който се е обучавал при експертите в долината Бекаа, Ливан. Историята набираше скорост и ЛАП успя да внуши страха от тероризма, който владееше в Израел, на уплашеното по разбираеми причини американско общество. Единственият заподозрян беше някакъв злополучен охранител по време на игрите — мъж, който очевидно няма нищо общо с международния тероризъм, и след като обвиненията към него отпаднаха, историята се забрави от само себе си.
    Меир Амит осъзнаваше колко е важно да се напомня на света за тероризма, но предупрежденията „трябва да са аргументирани“, нещо, за което винаги бе настоявал. Това признание бе придружено с повдигане на рамене, сякаш някаква вътрешна мисъл беше потушила раздразнението му. Доста отдавна той се бе научил да прикрива чувствата си и да заобикаля неудобните подробности. Години наред по същия начин беше прикривал и силата си.
    В неговите очи Мосад беше тръгнал стремглаво надолу след покушението срещу министър-председателя Ицхак Рабин на мирен митинг в Тел Авив през ноември 1995 година. Малко преди еврейски екстремист да стреля по Рабин, според Меир Амит имаше още един сигнал за задълбочаващата се криза в израелското общество. Тогавашният генерален директор на Мосад Шабтай Шавит беше предупредил охраната на Рабин за евентуален опит за атентат срещу него. Според един от служителите тази вероятност е била отхвърлена като непотвърдена и прекалено хипотетична, „за да представлява реална заплаха“.
    По време на управлението на Меир Амит Мосад нямаше разрешение да действа на територията на Израел. Въпреки това, независимо от критичното му отношение, Меир Амит обичаше да повтаря, че съдбата на Израел е съдба на Мосад. Под негово ръководство дейността й нерядко оказваше влияние на световните дела. До голяма степен той го отдава на лоялността — качество, което днес изглежда безвъзвратно изгубено. Хората продължават да си вършат работата, не по-малко опасна и мръсна отпреди, но винаги с мисълта, че ще трябва да дават отчет не само пред вишестоящите си шефове, но и пред определени политически фигури в сянка. Това вмешателство е и причина за параноята, която периодично излиза на повърхността и руши представата за Израел като демократична страна.
    В близост до магистралата между курорта Херзлия и Тел Авив се намира комплекс, отрупан с антени. Това е тренировъчната школа на Мосад. Едно от първите неща, които всеки нов държавен служител, вербуван за шпионин в чуждо дипломатическо представителство в Тел Авив, научава, е местонахождението на това мрачно здание. При все това, ако в израелския печат се промъкне публикация, която да разкрие официално съществуването на школата, над автора тегне заплахата от съдебно преследване. През 1996 година в рамките на разузнавателната общност в страната се породи яростен дебат какви действия да се предприемат, след като един столичен всекидневник публикува името на последния генерален директор на Мосад — вдъхващия страхопочитание Дани Ятом. Говореше се за арест на репортера, изнесъл секретната информация, както и на главния редактор на всекидневника. В крайна сметка не последва нищо, тъй като Мосад беше принудена да признае, че името на Ятом вече се беше появявало в публикации по цял свят.
    Меир Амит се противопоставяше открито срещу подобен род журналистически действия: „Да направиш обществено достояние името на действащ шеф е сериозна простъпка. Шпионажът е секретна работа и не е от най-приятните. Независимо от това, какво е направил някой, ти си длъжен да го защитаваш пред външни лица. Оттам нататък имаш правото да се разправиш с него толкова сурово, колкото прецениш, че заслужава, но вътре в организацията. За външния свят обаче той трябва да остане не само незасегнат, нещо повече — без отговорност и анонимен.“


    По времето, когато беше генерален директор на Мосад, Меир Амит носел кодовото име Рам. Думата има силен старозаветен подтекст за момче, отгледано с неугасващия борчески дух на времето, когато Палестина се бунтуваше едновременно срещу Британския мандат и срещу евреите. Още от юношеството си той тренираше упорито тялото си. Физически слабоват, Меир Амит израсна като силен и здрав младеж, изпълнен с убеждението, че това е неговата земя. Ерец Израел — земята на Израел. Нямаше значение, че до 1947 година останалият свят продължава да я нарича Палестина, когато Обединените нации предложиха подялбата й.
    Раждането на една държава — Израел, бе последвано от опити за унищожаването й от армиите на арабски държави, които се мъчеха да възстановят правата си над тази древна земя. Жертвите от еврейска страна бяха шест хиляди. Никой обаче не знаеше точния брой на убитите араби. Гледката на труповете помогна на Меир Амит да съзрее преждевременно. Атмосферата стана още по-сурова след пристигането на оцелелите от нацистките лагери евреи, всеки от които носеше зловещ син знак, татуиран върху тялото му, независимо дали е мъж или жена. „Гледката ми напомни за това, колко покварен е човешкият род“ — спомня си Меир Амит. Изречени от друг, тези думи биха прозвучали неуместно и банално, от устата на Меир Амит обаче те издаваха достойнство.
    Кариерата му в армията бе биографията на войник, орисан да достигне върховете. Той започна като командир на рота във Войната за независимост през 1948 година, две години по-късно стана бригаден командир под ръководството на Моше Даян, след това за пет години се издигна до командващ операциите на сухопътните сили — втората най-висока длъжност в израелските въоръжени сили. Един нещастен случай, частично засичане при отварянето на парашута, сложи край на военната му кариера. Израелското правителство плати обучението му в Колумбийския университет, където той придоби магистърска степен по бизнесадминистрация, но когато се завръща в Израел, нямаше осигурена работа.
    Тогава Моше Даян предложи Меир Амит да оглави военното разузнаване. Въпреки че първоначално предложението му не се приема с аргумента, че все пак няма опит в тайните служби, Меир Амит получи назначението: „Единственото ми предимство беше, че съм бил командир на бойното поле и знаех колко важно е доброто разузнаване за войниците, които са там.“ На 25 март 1963 година той пое ръководството на Мосад от Исер Харел. Успехите му са толкова много, че не биха могли да бъдат изредени. Ето най-важните от тях: той е шефът на Мосад, който въведе практиката да се унищожават физически враговете; той е човекът, който установи тайни професионални отношения с КГБ, докато в същото време евреите бяха преследвани в Съветския съюз; той е мъжът, който оцени по достойнство ролята на жените и въведе използването на сексуалните капани в работата на разузнаването; той одобри проникването в двора на крал Хюсеин малко преди Хашемитският управник да стане агент на ЦРУ в арабския свят.
    Шпионските техники, които са негово изобретение, все още са в обръщение. Но за никой външен човек няма да стане ясно но какъв начин е успял да достигне до идеята за тях. При този въпрос лицевите му мускули се стягаха и всичко, което казваше, е: „Има тайни и тайни. Някои обаче си остават мои тайни.“
    Когато настъпи моментът и той разбра, че за Мосад ще е по-полезна нова личност, той напусна без излишен шум. Свика служителите си, за да им напомни, че ако някога еврейското им самосъзнание и работата за Мосад породят конфликт между личната им етика и държавните интереси, те трябва незабавно да се оттеглят от поста си. После се здрависа с тях и си тръгна.
    Никой от следващите ръководители на Мосад обаче, пожелал да се свърже с него и да изпият по чаша кафе в кабинета му на улица „Яботински“ в приятното предградие на Тел Авив — Рамат Ган, не е бил отблъснат. В подобни случаи вратата на кабинета на Меир Амит оставаше плътно затворена, а телефонът — изключен.
    „Майка ми винаги казваше, че накърненото доверие е равносилно на загубата на приятел“ — обясни ми той на английски с подкупваща старческа усмивка.
    Извън истинското му семейство — едно същинско малко племе от деца, внуци, братовчеди, роднини, близки, приятели и познати от няколко поколения — малко са хората, които в действителност познават Меир Амит. Той не би и позволил да е другояче.


    През тази мартенска утрин на 1997 година зад волана на автомобила си Меир Амит изглеждаше необикновено млад, около шестдесетте, макар да бе седемдесет и пет годишен. Физиката му, която някога му беше осигурявала възможността да преодолява изпитанията с олимпийска лекота, вече бе отслабнала. Под скъпия му син блейзър се забелязваше дори отпускането на коремните му мускули. Ала погледът му все още бе достатъчно остър и проницателен, за да сепва човека срещу него и да не му оставя възможност да проникне в начина му на мислене, камо ли да го разгадае. Амит насочи колата към едно авеню, от двете страни на което се издигаха дървета.
    Дори той не можеше да преброи колко пъти беше минавал по този път, но всяко ново идване насам му припомняше старата истина, „че за да оцелееш като евреин, означава да се отбраняваш до смърт“.
    Същото чувство беше изписано на лицата на младежите, чакащи разпределение под дърветата пред военния лагер за новобранци в Глилот, северно от Тел Авив. Походката им беше донякъде наперена, дори високомерна. Те щяха да отбиват задължителната си военна служба в израелските въоръжени сили, изпълнени с убеждението, че служат в най-добрата армия в света.
    Малцина обърнаха внимание на Меир Амит. За тях той беше поредният възрастен мъж, дошъл да отдаде почит на загиналите пред военния мемориал в близост до мястото, където те чакаха заминаването си. Израел е страната на мемориалите. Има ги над хиляда и петстотин на територията й, издигнати в памет на парашутистите, пилотите, танкистите и пехотата. Паметниците почитат загиналите от пет широкомащабни конвенционални войни и почти петдесет години трансгранични конфликти и антипартизански операции. При все това за една нация, която почита падналите си воини по начин, невиждан от времето на римляните, населявали тези земи, няма друг подобен паметник в Израел, а да не говорим по света, като онзи, за чието създаване бе спомогнал Меир Амит.
    Той се намира в граничната зона на военната база и се състои от няколко бетонни сгради и стени от пясъчник, разположени така, че да образуват формата на човешки мозък. Меир Амит беше избрал точно тази форма, защото „символ на разузнаването са интелигентността и мозъкът, а не някаква бронзова фигура в героична поза“.
    Мемориалът е в памет на загиналите петстотин петдесет и седем мъже и жени от израелското разузнаване, седемдесет и един от които са служили в Мосад.
    Те са намерили смъртта си по всички краища на света: в пустините на Ирак, в планините на Иран, в джунглите на Южна и Централна Америка, в саваните на Африка, по улиците на Европа. Всеки от тях по свой собствен начин се е старал да живее, следвайки мотото на Мосад: „Води войната и се осланяй на хитростта.“
    Меир Амит познаваше много от тях лично. Някои той самият бе изпратил на явна смърт в изпълнение на мисии, които по негово признание надхвърлят „границите на приемливия риск, но това е неумолимата неизбежност на този вид работа. Смъртта на един разузнавач трябва винаги да бъде претеглена спрямо повелите на националната сигурност. Винаги е било така.“
    В гладките стени на пясъчника са гравирани само имената и датата на смъртта. Няма друга информация относно обстоятелствата, при които е настъпила тя — дали е била публична екзекуция чрез обесване, каквато е съдбата на всички осъдени еврейски шпиони в арабските страни; дали е била в резултат на смъртоносно пробождане с нож в тясна уличка от безименен убиец; дали е настъпила след „милостиво“ освобождаване от затвора след месеци мъчения. Никой никога няма да разбере. Дори самият Меир Амит често се е лутал в предположения, пазейки мрачните разсъждения за себе си.
    Паметникът във формата на мозък е само част от мемориалния комплекс. Вътре в една от бетонните сгради се помещава архивна зала, в която се съхраняват личните биографии на загиналите агенти. Ранните години от живота и военната служба на всеки от тях са надлежно документирани. Последната секретна мисия обаче по правило остава забулена в тайна. За всеки агент е отреден възпоменателен ден, в който за него се служи в малка синагога.
    Отвъд синагогата се вижда амфитеатър, където в Деня на разузнаването семействата на загиналите се събират, за да почетат своите мъртви. Понякога Меир Амит се обръщаше със слово към тях. След това те посещават мемориалния музей, в който са събрани различни експонати: предавател, монтиран в основата на ютия; микрофон, скрит в кана за кафе; симпатично мастило в шишенце от парфюм и автентичният диктофон, с който е бил записан драматичният разговор между йорданския крал Хюсеин и президента на Египет Насър, предшестващ непосредствено Шестдневната война.
    Меир Амит е полирал до блясък биографиите на тези хора, използвали споменатото оборудване, и ги е извисил до митично-героични личности. Той винаги споменава за начина, по който е бил предрешен Йа Бока, на влизане и излизане от Йордания до залавянето и екзекутирането му в Аман през 1949 година. На видно място е поставен и детекторен радиоприемник, който Макс Бине и Моше Марзук са използвали, за да поддържат най-успешната мрежа на Мосад в Египет, преди да намерят смъртта си по мъчителен начин, в ужасна агония, в затвор в Кайро.
    За Меир Амит те всички са „моите воини на Гедеон“. Гедеон е онзи герой от Стария завет, който спасил Израел от многобройните вражески пълчища, благодарение на това, че си е осигурил по-добро разузнаване.
    Накрая дойде моментът и той да влезе в лабиринта, съпровождан от уредника на музея. Спираха се пред всяко издълбано в стената име, кимайки почти незабележимо с глава, и продължаваха нататък. Изведнъж имената свършиха. Нямаше повече мъртви, които да бъдат почетени — само предостатъчно място за нови имена върху надгробния камък с пясъчен цвят.
    За миг Меир Амит отново се унесе в спомени. Старият шеф на Мосад прошепва на иврит на уредника: „Каквото и да се случи, ние сме длъжни да осигурим просъществуването на това място за вечни времена.“
    Без очевидна връзка с предишния разговор Меир Амит добави, че на стената в кабинета си в Дамаск сирийският президент Хафез Асад има едно-единствено голямо изображение — снимка на мястото, където Саладин победил кръстоносците през 1187 година. След тази победа арабите отново завладели Ерусалим.
    За Меир Амит особеното пристрастие на Асад към тази картина „има голямо значение за Израел. Той ни вижда по същия начин, както и Саладин някога — хора, обречени да бъдат победени. Мнозина са онези, които имат подобни аспирации. Някои дори претендират да ни бъдат приятели. Спрямо тях трябва да сме особено предпазливи…“
    Той млъкна, сбогува се с уредника и се върна към колата си, сякаш е казал прекалено много и думите му ще подхранят неприкрит ропот сред израелските разузнавателни среди. По това време бе на път да избухне нова криза в нелекия съюз между Мосад и американското разузнаване с потенциално опустошителен ефект за Израел.
    В центъра на надигащия се скандал бе един от най-колоритните и същевременно безмилостни оперативни служители, работили някога под ръководството на Меир Амит — мъжът, който вече си е осигурил място в историята с това, че залови Адолф Айхман, и който все още не е изгубил желание да си играе с огъня.

4.
Шпионинът с желязната маска

    Заможните жители на модерното предградие Афека в северната част на Тел Авив бяха свикнали да виждат Рафаел Ейтан, наричан за кратко Рафи — нисък, широкоплещест възрастен мъж, късоглед и почти глух с дясното ухо след участието си във Войната за независимост на Израел, да се прибира у дома с парчета изхвърлени водопроводни тръби, скъсани вериги от велосипеди и други подобни метални отпадъци. Той обикновено носеше евтини панталони и също такава риза. Лицето му вечно беше скрито зад маска на оксиженист, защото изработваше от отпадъците сюрреалистични скулптури, които запояваше с ацетиленова горелка.
    Някой от съседите му се чудеха дали това не е начин да избяга за малко от спомена за онова, което някога беше вършил. Всички знаеха, че беше убивал в името на отечеството си, но не на бойното поле, а по време на секретни мисии, част от непрекъснатата тайна война, която Израел водеше срещу враговете си. Нито един от съседите обаче не знаеше колко са жертвите на Рафи Ейтан, убивани понякога от него по най-брутален начин, с голи ръце. Веднъж им беше казал: „Всеки път, когато умъртвявах, изпитвах належаща потребност да погледна очите на жертвите си. Бялото на очите им. Тогава ставах изключително спокоен и се съсредоточавах върху онова, което трябваше да направя. И го правех. Това беше.“ Тези думи той придружаваше с мила усмивка, до каквато някои силни мъже прибягваха, когато търсеха одобрение от страна на други, по-слаби духом от тях.
    Рафи Ейтан беше изпълнявал длъжността заместник-началник по секретните операции почти четвърт век, въпреки че не бе създаден да седи зад бюро, да чете доклади и да изпраща другите да вършат работата. При всяка възможност той излизаше на арената, обикаляше света, хвърляше се с главата напред, воден от философия, сведена до следната максима: „Ако не си част от отговора, значи си част от проблема.“
    Никой друг не притежаваше неговата смразяваща безмилостност, ловкост, импровизаторски способности, прилагани светкавично, с рядко срещана жестокост, вродено умение да надхитри и най-добре замисления план на противника, както и несекващ хъс да преследва жертвите си докрай. Той беше мобилизирал всички тези свои способности за една-единствена брилянтна операция, на която най-вече дължеше неувяхващата си слава — отвличането на Адолф Айхман, нациста бюрократ, олицетворяващ ужаса на Хитлеровото „окончателно решение“.
    За съседите си на улица „Шай“ Рафи Ейтан беше уважавана личност, мъжът, който беше отмъстил за техните мъртви роднини, някогашният партизанин, който имаше шанса да напомни на света, че никой жив нацист не е в безопасност. Не им омръзваше да го посещават в къщата му и да слушат разказите му за операцията, която си оставаше образец за дързост и безстрашие. Заобиколен от скъпи предмети на изкуството, Рафи Ейтан скръстваше мускулестите си ръце, накланяше ъгловатата си глава на една страна и за момент оставаше смълчан, като даваше възможност на слушателите си да се пренесат във времената, когато напук на всичко и на всички Израел е бил конституиран като държава. После с уверения, приповдигнат глас на обигран актьор, без да изпуска нито една подробност, той започваше да разказва на доверените си приятели как се е захванал със задачата да залови Адолф Айхман. Първо въвеждаше слушателите в предисторията на едно от най-драматичните похищения на всички времена.


    След Втората световна война преследването на нацистките военнопрестъпници в началото е дело на самите оцелели от Холокоста. Те наричаха себе си Нокмин или „Отмъстителите“. Никой не си правеше труда да организира законни процеси. Просто екзекутираха всеки разкрит нацист. Според Рафи Ейтан нямаше случай, когато да са сгрешили. Официално в Израел малко се интересуваха от преследването на военнопрестъпници. Беше въпрос на приоритети. Израел едва оцеляваше като държава, плътно заобиколена от враждебно настроените арабски страни. Всяко нещо по реда си. Страната беше почти пред банкрут. Нямаше финансови средства да се разправя със злите призраци от миналото.
    През 1957 година в Мосад пристигна сензационната новина, че Айхман е забелязан в Аржентина. На Рафи Ейтан, чиято звезда вече изгряваше след организирането на серия коварни удари срещу арабите, беше възложено да залови Айхман и да го доведе в Израел, за да получи подобаващо възмездие.
    Казаха му, че успешният изход на операцията ще има няколко важни последици. Това ще бъде акт на висша справедливост от страна на неговия народ. Ще напомни на света за лагерите на смъртта и необходимостта да се действа за пресичането на възможността тези ужаси да се повторят. Ще повдигне неимоверно авторитета на Мосад сред световната разузнавателна общност. Нито една друга тайна служба не се бе осмелявала да организира подобна операция. Рисковете бяха огромни. Той щеше да действа на хиляди километри от родината си, да пътува с фалшиви документи, да разчита изцяло на себе си и да работи във вражеска среда. Аржентина беше убежище за нацистите. Екипът на Мосад можеше да свърши в затвора или да бъде избит до крак.
    В продължение на две дълги години Рафи Ейтан търпеливо чакаше първоначалната информация да бъде потвърдена — а именно, че мъжът, който живееше в едно предградие за средната класа в Буенос Айрес под името Рикардо Клемент, е Адолф Айхман.
    Когато най-сетне беше даден старт на операцията, Рафи Ейтан доби завидна хладнокръвност. Беше обмислил всички възможни ситуации, в случай че нещата се объркат. Политическите, дипломатическите, а за него и професионалните последици щяха да бъдат невъобразими. Беше обмислял и варианта какво да предприеме, ако залови Айхман, ако аржентинската полиция се намеси. „Бях решил да удуша Айхман с голи ръце. Ако ме хванеха, щях да защитавам тезата в съда, че съм действал според стария библейски закон око за око, зъб за зъб.“
    Израелските авиолинии „Ел Ал“ купиха специално за дългия полет до Аржентина самолет „Британия“ с пари от тайните фондове на Мосад. Рафи Ейтан си спомня:
    „Просто изпратихме наш човек в Англия да направи покупката. Той плати и се сдобихме със самолет. Официалната информация беше, че полетът до Аржентина ще обслужва израелска делегация, която ще присъства на празненствата по случай сто и петдесетата годишнина от независимостта на Аржентина. Нито един от делегатите не знаеше защо пътуваме с тях, нито за клетката в задната част на самолета, където да затворим Айхман.“
    Рафи Ейтан и екипът му пристигнаха в Буенос Айрес на 1 май 1960 година и се нанесоха в седем тайни квартири, предварително наети от човек на Мосад. Една от тях получи кодовото название на иврит Маоз или „Крепостта“. Апартаментът щеше да служи за база на операцията. Друга тайна квартира беше наречена Тира или „Двореца“, където след залавянето му щеше да бъде отведен Айхман. Другите квартири щяха да им послужат в случай, че се наложеше Айхман да бъде преместван, ако започне полицейско преследване. За операцията бяха подсигурени и десетина автомобила.
    След като всичко беше подготвено, Рафи Ейтан се изпълни със спокойствие и решителност. Всички съмнения за неуспех изчезнаха. Мисълта за предстоящата операция измести напрежението, породено от дългото чакане. В продължение на три дни той и екипът му следиха тайно Адолф Айхман. Някога той беше пътувал навсякъде с мерцедес лимузина с личен шофьор, а сега се придвижваше с автобус, от който слизаше на ъгъла на улица „Гарибалди“ в едно от предградията в покрайнините на града — точен, както и при подписване на заповедите за поредното еврейско попълнение за лагерите на смъртта.
    През нощта на 10 май 1960 година Рафи Ейтан избра за похищението един шофьор и двама други служители на Мосад, които да охраняват Айхман в колата. Един от тях бе специално обучен да обезврежда разузнавателна „мишена“ на улицата. Рафи Ейтан щеше да заеме мястото до шофьора, „готов да помогне, ако се наложи“.
    Операцията беше насрочена за следващата вечер. В осем часа вечерта на 11 май колата на похитителите спря на улица „Гарибалди“.
    Не се усещаше никакво напрежение. Вече всички бяха преминали тази фаза. Никой не говореше. Нямаше какво повече да си кажат. Рафи Ейтан си погледна часовника — двадесет часът и три минути. Автомобилът им бавно се движеше нагоре-надолу по улицата. Двадесет часът и четири минути. Няколко автобуса минаха покрай тях. В двадесет часа и пет минути се зададе нов автобус и спря. Видяха Айхман да слиза. Според Рафи Ейтан: „Стори ми се малко уморен, така както може би е изглеждал след още един ден, в който е изпратил мои събратя евреи в лагерите на смъртта. Улицата беше пуста. Чух как зад мен специалистът по отвличанията отвори вратата на колата. Карахме точно зад Айхман. Той вървеше доста бързо, сякаш искаше да се прибере навреме вкъщи за вечеря. Чувах равното дишане на служителя, така както го бяха учили на тренировки. Беше успял да постигне рекордно време на отвличане — дванадесет секунди. Излизаше, сграбчваше го за врата, натикваше го в колата и сам сядаше в нея. Излизаше, сграбчваше го, натикваше го…“
    Колата се изравни с Айхман. Той се извърна и погледна изненадано служителя, който в този момент слезе от колата. Тогава мъжът неочаквано се препъна във връзката на обувката си, залитна и за малко не падна на земята. Рафи Ейтан се стъписа. Беше пропътувал половината земно кълбо, за да хване нациста, който беше изпратил шест милиона евреи на смърт с изключителна методичност и изобретателност, а те щяха да го изпуснат заради една недобре завързана връзка на обувка! Айхман припряно се отдалечи. Рафи Ейтан изскочи от колата.
    „Сграбчих го за врата с такава сила, че видях как очите му изскочиха от орбитите. Малко по-силно и щях да го удуша. Служителят се беше съвзел и тутакси отвори вратата. Метнах Айхман на задната седалка. Служителят се качи вътре и го затисна с тялото си. Всичко продължи не повече от пет секунди.“
    От предната седалка Рафи Ейтан усещаше киселия дъх на Айхман, който се мъчеше да си поеме въздух. Служителят раздвижи горната му челюст нагоре-надолу и Айхман се поуспокои. Той дори успя да попита какво означава това светкавично нападение.
    Никой не му каза и дума. Пристигнаха в тайната квартира, която се намираше на около пет километра. Рафи Ейтан направи на Айхман жест да се съблече. После провери физическите му данни според досието на СС, с което разполагаха. Не бе изненадан, че Айхман е успял по някакъв начин да заличи татуировката си на есесовец. Другите му мерки обаче съвпадат с тези от досието — обиколка на главата, разстояние от лакътя до китката и от коляното до глезена. Завърза Айхман на едно легло и го остави в продължение на десет часа в пълна тишина. Рафи Ейтан си спомня: „Исках да му внуша чувство на обреченост, на безнадеждност. Точно преди изгрев слънце Айхман изпадна в криза. Попитах го за името му. Той ми каза испанско име. Аз обаче настоях: «Не! Не! Не! Вашето немско име.» Тогава той ми каза онова, което беше използвал при бягството си от Германия. Отново настоях: «Не! Не! Не! Името ви на есесовец.» Той се изопна на леглото, сякаш искаше да ми направи особено впечатление и произнесе с висок, ясен глас: «Адолф Айхман.» Не му зададох повече въпроси. Нямаше нужда.“
    През следващите седем дни Айхман и неговите похитители останаха затворени в къщата. Никой не разговаряше с него. Той ядеше, къпеше се и ходеше до тоалетната в пълна тишина. Според Рафи Ейтан: „Тишината беше нещо повече от оперативна необходимост. Не искахме да показваме на Айхман колко нервни сме в действителност. Това щеше да го обнадежди. А надеждата прави един отчаян човек изключително опасен. Трябваше ми безпомощен, каквито са били и моите събратя, когато ги е товарил на влакове на път за лагерите на смъртта.“
    Решението на проблема как да го откарат от тайната квартира до самолета на „Ел Ал“, който чакаше, за да върне делегацията в Израел, съдържаше доза черен хумор. За начало облякоха Айхман в резервната униформа на „Ел Ал“, която Рафи Ейтан беше донесъл от Израел. После го накараха да изпие бутилка уиски и го оставиха да изпадне в пиянско вцепенение.
    Рафи Ейтан и екипът му също облякоха униформи на авиокомпанията и се напръскаха с уиски. Сложиха пилотка на главата на Айхман и го настаниха на задната седалка на колата. Рафи Ейтан откара колата до военновъздушната база, където самолетът „Британия“ ги очакваше с включени двигатели.
    На входа на базата аржентинските войници спряха колата. Айхман хъркаше на задната седалка. Рафи Ейтан разказва:
    „Колата вонеше на кръчма. В този момент всички спечелихме Оскарите си от Мосад. Изиграхме ролите си на пияни евреи, които не понасят силния аржентински алкохол. Пазачите се развеселиха и дори не погледнаха Айхман.“
    Пет минути след полунощ на 21 май 1960 година „Британия“ излетя с Адолф Айхман на борда, който продължаваше да хърка в клетката си в задната част на самолета.
    След продължителен процес Айхман бе признат за виновен в престъпления срещу човечеството. В деня на екзекуцията му на 31 май 1962 година Рафи Ейтан бе един от присъстващите в залата за изпълнение на смъртните присъди в затвора „Рамла“. Той си спомня: „Айхман ме погледна и каза: «Скоро и ти ще ме последваш, евреино» — а аз му отговорих: «Но не и днес, Адолф, не и днес.» В следващия момент капакът се отвори. Айхман се задуши. Чуваше се как вътрешностите му се бунтуват, в следващия миг остана само звука от опъването на въжето. Звук, който донесе задоволство.“
    За кремиране на тялото на Айхман бе построена специална пещ. Часове след кремацията прахът му бе разпилян над морето. Бен Гурион бе заповядал от него да не остане и следа, за да не бъдат окуражени симпатизантите му и да го превърнат в култова фигура за възраждащия се нацизъм. Израел искаше той да бъде заличен от лицето на земята. След кремацията пещта бе демонтирана, за да не бъде използвана никога повече. Същата вечер Рафи Ейтан застана на брега със зареян в морето поглед. Изпълваше го безметежно спокойствие, защото „знаех, че съм изпълнил задача си. Това винаги е прекрасно усещане.“


    Постът му на заместник-директор на Мосад по оперативната част изискваше от Рафи Ейтан да обикаля Европа, да открива и да екзекутира арабски терористи. Екзекуциите извършваше с помощта на взривни устройства с дистанционно управление, предпочитаните от Мосад пистолети „Берета“, а където се налагаше някой да бъде премахнат тихомълком, правеше го с голи ръце, като или удушаваше жертвата със стоманена жица, или й нанасяше смъртоносен „заешки“ удар — кратък, много силен удар в основата на врата, близо до черепа. Винаги убиваше без угризения, защото знаеше кои са жертвите му.
    Когато се прибираше вкъщи, с часове оставаше пред пещта на открито, навсякъде край него хвърчаха искри от оксижена, той бе напълно погълнат от процеса на подчиняване и стопяване на метала. После отново заминаваше, като понякога се налагаше да сменя по няколко пъти самолета, преди да стигне крайната цел. За всяко пътуване си избираше различна националност и самоличност благодарение на големия брой откраднати или майсторски фалшифицирани паспорти, с които Мосад методично се запасяваше.
    Освен екзекутирането на врагове сред другите му любими занимания беше вербуването на саяними. Беше си изработил стратегия, която залагаше на изконната любов на евреите към тяхната родина.
    „Обикновено им казвах, че в продължение на две хиляди години народът ни е мечтал. Че в продължение на две хиляди години ние, евреите, сме бленували за избавлението. Не само в песните и писанията си, но и в сърцата си сме пазили жива тази мечта, а тя е поддържала нас живи. Сега тя вече е факт. После добавях: «И за да продължим делото, ние имаме нужда от хора като вас.»“
    В кафенетата по парижките булеварди, в ресторантите по бреговете на Рейн, в Мадрид, в Брюксел и в лондонската синагога „Голдърс Грийн“ той повтаряше тези трогателни слова. В повечето случаи неговата представа за това какъв би трябвало да бъде съвременният евреин печелеше нов саяним. Пред онези, които се колебаеха, той умело смесваше личните и политическите интереси, като подбираше истории за времето, което беше прекарал в Хагана, и ги преплиташе със случки за Бен Гурион и другите лидери, разказани със затрогваща любов. По този начин премахваше и последната съпротива.
    Не след дълго той разполагаше в Европа с над сто мъже и жени, негови агенти — адвокати, зъболекари, учители, лекари, шивачи, магазинери, домакини, секретарки. Една от групите, които особено ценеше, бяха германските евреи, завърнали се в земята на Холокоста. Тях Рафи Ейтан наричаше „моите оцелели шпиони“.


    Рафи Ейтан влагаше робски труд в операциите на Мосад, но внимаваше да стои настрани от политиканстването, което бавно разяждаше отвътре израелското разузнаване. Той обаче беше наясно какво става — военното разузнаване Аман и Шин Бет правеха всякакви маневри, за да омаловажат върховенството на Мосад. До него достигаше информация за интригите и заговорите, които те постоянно замисляха, както и за „свръхсекретните“ доклади, които изпращаха в кабинета на министър-председателя. По време на управлението на Меир Амит обаче положението на Мосад остана стабилно и всички опити за отнемане на първенството му бяха успешно отблъснати.
    Дойде обаче времето, когато Меир Амит напусна ръководния пост. В коридорите вече не можеше да се види забързаната му фигура, пронизителния му поглед и усмивката, която сякаш никога не стигаше до устните му. След оттеглянето му колегите на Рафи Ейтан се опитаха да го убедят да им позволи да лобират за него като заместник на Меир Амит. Аргументите им бяха, че притежава необходимата квалификация и се радва на лоялност и изключителна популярност в Мосад. Ала преди Рафи Ейтан да вземе решение, постът беше предложен на член на Работническата партия — незабележимия и педантичен Цви Цамир. Рафи Ейтан подаде оставка. Той не бе имал разногласия с новия шеф на Мосад, но просто бе усетил, че повече няма да се чувства „удобно“ там. По време на управлението на Меир Амит Рафи Ейтан бе упълномощен да действа както намери за добре. По думите му Цамир щеше да „прави нещата като по учебник. А това не беше за мен.“
    Рафи Ейтан започна работа като частен консултант, предлагаше уменията си на компании, които трябваше да подсилят охраната си, или на богаташи, чиято охрана трябваше да бъде обучена как да действа в случай на терористичен акт. Скоро обаче работата му стана еднообразна и безинтересна. Само след година свободна практика Рафи Ейтан даде да се разбере, че е готов да се завърне в динамичната, напрегна атмосфера на разузнаването.


    Когато през 1974 година Ицхак Рабин зае поста министър-председател, той назначи агресивния практик Ицхак Хофи за генерален директор на Мосад, на пряко подчинение на Ариел Шарон, съветник по въпросите на сигурността на Рабин. Шарон бързо направи Рафи Ейтан свой най-приближен сътрудник. Така Хофи бе принуден да работи с човек, който споделяше неговата собствена безмилостна нагласа по отношение на разузнавателните операции.
    Три години по-късно, при поредната рокада по върховете, новият министър-председател Менахем Бегин назначи Рафи Ейтан за свой личен съветник по въпросите на тероризма. Първата задача на Ейтан беше да организира убийството на палестинеца, отговорен за клането на единадесетте израелски спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 година. Преките изпълнители на убийствата отдавна бяха ликвидирани, екзекутирани един по един от Мосад.
    Първият от тях беше разстрелян в Рим с единадесет куршума от непосредствена близост — по един за всеки от убитите спортисти, — докато стоял във фоайето на сградата, където се намирал апартаментът му. Следващият терорист от списъка бе ликвидиран от малка бомба, монтирана в слушалката на телефонния апарат и задействана с дистанционно управление. Третият бе екзекутиран, докато спял в хотелската си стая в Никозия, с подобна бомба. За да предизвика паника сред останалите живи членове на групировката „Черният септември“, участвали в убийството на спортистите, арабски саяним на Мосад публикува техните некролози в местни арабски вестници. Семействата им получили цветя и съболезнователни телеграми малко преди всеки един от тях да намери смъртта си.
    Сега Рафи Ейтан се зае със задачата да открие и елиминира техния лидер Али Хасан Саламех, известен в арабския свят като Червения принц. След клането в Мюнхен той пътувал от една арабска столица до друга и съветвал различни терористични групировки по стратегически въпроси. Всеки път, когато Рафи Ейтан се готвеше да нанесе удар, Червения принц изчезваше. Най-накрая той се установи за постоянно при специалистите по взривни устройства в Бейрут. Рафи Ейтан познаваше града добре. Въпреки това обаче реши да опресни паметта си и замина за Бейрут под самоличността на гръцки бизнесмен. През следващите няколко дни той откри точното нахождение на Саламех и проучи навиците му.
    Когато приключи, се завърна в Тел Авив и се зае да подготви операцията. Трима агенти на Мосад, които лесно можеха да минат за араби, отпътуваха за Ливан и пристигнаха в града. Единият от тях нае кола. Вторият зареди няколко бомби в шасито, покрива и вратите. Третият агент паркира колата по маршрута, по който Червения принц пътуваше всяка сутрин до офиса си. Рафи Ейтан беше направил толкова прецизни изчисления, че колата избухна точно когато Саламех минаваше покрай нея. Взривът разкъса тялото му.
    За пореден път Рафи Ейтан бе доказал, че е най-обиграният специалист в израелските тайни служби. Ала министър-председателят Менахем Бегин реши, че е прекалено ценен, за да рискува живота му в други опасни мисии. Той съобщи на съветника си, че от този момент нататък Рафи Ейтан ще работи от кабинета си, излизайки в анонимност, без името му да бъде замесвано в каквито и да било операции на Мосад. Неотдавна Джон льо Каре използва личността на Ейтан в един от своите трилъри като прототип на главния герой, който преследва терористи.
    Фактът, че бе придал достоверност на писателското въображение, не можеше да тушира постоянното безпокойство, което мъчеше Рафи Ейтан. Той искаше да е в центъра на събитията, а не зад някое бюро или в заседателната зала, където съвещанията се точеха безкрайно и тягостно. Започна да преследва министър-председателя Бегин с молба да му възложи конкретна задача.
    След известно колебание (тъй като Рафи Ейтан беше незаменим съветник по въпросите на контратероризма) Бегин му предложи един от деликатните постове в разузнаването, за който се изискваше изключителен интелект и който щеше да задоволи желанието му да практикува професията си. Назначи го за директор на Бюрото, специализирано в събирането на научна информация — разузнавателни служби, известни повече с акронима си на иврит ЛАКАМ.
    Създадено през 1960 година, Бюрото функционираше като шпионски отдел към Министерството на отбраната и събираше научноизследователски данни с всички възможни средства. На практика това означаваше кражби или подкупване на хора, които да осигуряват информация. От самото начало дейността на ЛАКАМ беше възпрепятствана от враждебното отношение на Мосад, която го възприемаше снизходително като „новото хлапе в квартала“. Както Исер Харел, така и Меир Амит се бяха опитали навремето да предизвикат закриването на ЛАКАМ или сливането му с Мосад. Но Шимон Перес, заместник-министър на отбраната на Израел тогава, упорито беше настоял, че и Министерството на отбрана също има нужда от своя собствена служба за събиране на информация. Оттогава ЛАКАМ бавно и неуморно си проправяше път в бизнеса, откриваше представителства в Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и Лос Анжелис — главните модерни научни центрове. Служителите на ЛАКАМ прилежно пренасяха кашони с техническа информация в Израел с ясното съзнание, че ФБР следи дейността им.
    Тяхната разузнавателна дейност се разшири особено след 1968 година, когато стана известно, че един от инженерите, проектиращи френския изтребител „Мираж IIIС“, е направил двеста хиляди копия на плановете. Той получи присъда от четири и половина години затвор, след като обаче беше снабдил ЛАКАМ с необходимата документация, за да проектират свое собствено копие на „Мираж“. След този случай ЛАКАМ не регистрира повече кой знае какви успехи.
    За Рафи Ейтан споменът за случая „Мираж“ изигра решаващо значение. Нещо, което беше правено преди, можеше да бъде постигнато отново. Той можеше да превърне буквално агонизиращия ЛАКАМ в сила, с която другите тайни служби да се съобразяват.
    Сега, когато вече се беше измъкнал от претъпканите кабинети в глухите предградия на Тел Авив, той съобщи на членовете на новия си екип, отнасящи се със страхопочитание към легендарната фигура, която сега ги оглавяваше, че онова, което знае за науката, може да се събере в една епруветка и в нея пак да остане достатъчно празно място. Ала след това беше добавил: „С уточнението, че уча бързо.“
    И той се потопи в света на науката в търсене на подходящите сфери, към които да насочи усилията си. Напускаше дома си преди изгрев слънце и често се връщаше почти в полунощ с купчини технически материали и четеше до малките часове на нощта. Нямаше много време да релаксира сред металните отпадъци. Покрай огромното количество информация, която поемаше, той възстанови контактите си със старата си служба. Сега Мосад имаше нов директор — Наум Адмон. Подобно на Рафи Ейтан и Адмон таеше дълбоки подозрения относно намеренията на Съединените щати в Близкия изток. Външно Вашингтон продължаваше да демонстрира открито приятелските си връзки с Израел, а ЦРУ поддържаше канала си за обратна връзка, който Исер Харел и Алан Дълес бяха установили. Но Адмон недоволстваше, че информацията, която пристига от този източник, е маловажна и незначителна.
    Шефът на Мосад се тревожеше и за докладите на катците и саянимите във Вашингтон. Те бяха разкрили тайни срещи между високопоставени правителствени служители и арабски лидери, поддръжници на Ясер Арафат, на които бяха обсъждани начини Израел да бъде притиснат и заставен да стане по-сговорчив относно исканията на палестинците. Адмон каза на Рафи Ейтан, че вече не може да се отнася към Съединените щати като към „приятел в нужда“ заради нечестната им игра.
    Тази позиция беше потвърдена от един инцидент, който щеше да подрони вярата на американците в тяхната непобедимост повече от всичко, случило се след Виетнамската война.
    През август 1983 година агенти на Мосад разкриха заговор за нападение срещу американския военен контингент в Бейрут, който беше част от умиротворителните сили на ООН. Агентите проследиха камион „Мерцедес“, в който беше заложен половин тон експлозив. Съгласно споразумението за обратна връзка Мосад трябваше веднага да предаде тази информация на ЦРУ. Но на съвещание в щабквартирата на Мосад, с изглед към булевард „Цар Саул“, служителите на Мосад бяха информирани, че „просто трябва да наблюдават камиона. Що се отнася до янките, те не са тук, за да ги защитаваме. Грижата за наблюдението е тяхна. Започнахме да правим твърде много за янките и по този начин вредим сами на себе си.“
    На 23 октомври 1983 година наблюдаваният отблизо от агентите на Мосад камион връхлетя в щабквартирата на Осми американски батальон на морската пехота, дислоциран в непосредствена близост до бейрутското летище. Загинаха двеста четиридесет и един морски пехотинци.
    Реакцията във висшите етажи на Мосад според бившия офицер Виктор Островски е: „Щом си пъхат носа в ливанските проблеми, нека сега си търпят последиците.“
    Това още повече окуражи Рафи Ейтан да се замисли сериозно и да вземе на прицел Съединените щати. Тяхната наука беше най-напредналата в света, а военните им технологии нямаха равни. Ако ЛАКАМ успееше да се добере до каквато и да било информация, това щеше да е страхотен успех. Първото препятствие, което трябваше да преодолеят, беше и най-трудното — да открият информатор, заемащ пост, който му позволява да набира достатъчно полезна информация.
    Като използва списъка с американски саяними, в чието вербуване беше участвал, докато работеше за Мосад, Рафи Ейтан пусна слуха, че се интересува от човек в американските научни среди, който да е с произраелски убеждения. Месеци наред не последва никакъв отговор.
    През април 1984 година Авием Села, полковник от Израелските военновъздушни сили, който беше за една година на специализация по компютърни науки в университета в Ню Йорк, беше поканен на прием, даван от богат евреин гинеколог в Горен Ийст Сайд, Манхатън. Села се радваше на известна популярност в еврейската общност в града като пилота, предвождал преди три години въздушното нападение, в резултат на което беше унищожен иракски ядрен реактор.
    На приема присъстваше стеснителен млад мъж с плаха усмивка, който явно се чувстваше не на място в компанията на лекари, адвокати и банкери. Той се представи на Села под името Джонатан Полард и веднага му каза, че е дошъл на приема единствено за да се срещне с него. Смутен от явното ласкателство, Села поговори любезно с него и точно се канеше да си тръгне, когато Полард му призна, че е убеден ционист, но работи за американското военноморско разузнаване. За кратко време хитрият, проницателен Села научи, че Полард работи в Антитерористичния център в едно от най-секретните военноморски поделения на Съединените щати в Сютланд, Мериленд. Задълженията на Полард бяха да прави преглед на всички постъпили материали за глобалната терористична дейност. Работата му беше толкова важна, че беше получил най-високото възможно равнище на достъп до секретна информация в американското разузнаване.
    Села не можеше да повярва на ушите си, особено когато Полард започна да му изрежда подробности за случаи, при които американското разузнаване умишлено не си бе сътрудничило със своите израелски колеги. Това го накара да се усъмни дали Полард не участва в тайна операция на ФБР за вербуване на израелски поданици.
    Имаше обаче нещо в държането на Полард, което му подсказваше, че онова, което чува, е истина. Същата нощ Села телефонира в Тел Авив на своя шеф от военновъздушното разузнаване, той пък от своя страна съобщи получената информация на своя началник от израелските ВВС. В резултат на това Села получи заповед да установи незабавно тесен контакт с Полард.
    Те започнаха да се срещат редовно — на ледената пързалка на Рокфелер Плаза, в кафенето на Четиридесет и осма улица, в Сентръл парк. Всеки път Полард му носеше секретни документи, с които потвърждаваше истинността на казаното от него. Села изпращаше материалите в Тел Авив, изпълнен със задоволство от възможността да участва в такава важна секретна операция. Разбираемо беше учудването му, когато научи, че Мосад знае всичко за Полард, който преди две години си беше предложил услугите като шпионин, но бил отхвърлен като „емоционално нестабилен“. Един от катците на Мосад в Ню Йорк беше описал Полард като „самотен особняк… с нереалистична представа за Израел“.
    Села обаче нямаше никакво намерение да се откаже от участието си в операция, която със сигурност беше по-вълнуваща от перспективата да седи пред компютъра в учебната зала, затова реши да вземе нещата в свои ръце. По време на престоя си в Ню Йорк той се запознал с аташето по науката в израелското консулство в града. Името му беше Йосеф Ягур. Той ръководеше всички операции на ЛАКАМ в Съединените щати, упълномощен лично от Рафи Ейтан.
    Села покани Ягур на вечеря, на която щеше да присъства и Полард. По време на вечерята Полард отново наблегна на факта, че Израел е лишен от информация, която да помогне на страната да се защити от арабските терористи, само защото Съединените щати не желаят да развалят отношенията си с арабските страни — производителки на петрол.
    Същата вечер Ягур телефонира на Рафи Ейтан по специалната линия от консулството. В Тел Авив минаваше полунощ, но Ейтан продължаваше да работи в кабинета си. Той затвори телефона чак призори. Беше изпаднал в еуфория — най-после имаше информатор.
    През следващите три месеца Ягур и Села методично обработваха Полард и бъдещата му съпруга Ан Хендерсън. Водеха ги в скъпи ресторанти, на представления на Бродуей, на премиери. Полард продължи да ги снабдява с важна документация. Рафи Ейтан не можеше да повярва до колко ценни сведения вече имаха достъп. Той реши, че е време лично да се срещне с информатора.
    През ноември 1984 година Села и Ягур поканиха Полард и Хендерсън на екскурзия до Париж за своя сметка. Ягур каза на Полард, че ваканцията е „малка награда за всичко, което направихте за Израел“. Всички летяха с първа класа, а на летището ги посрещна лимузина с шофьор и ги закара в хотел „Бристол“. Там ги очакваше Рафи Ейтан.
    До края на вечерта Рафи Ейтан беше уредил практически всичко, което му осигуряваше по-нататъшното сътрудничество на Полард. Нещата повече нямаше да бъдат оставени на случайността. Села трябваше да отпадне от играта, ролята му беше приключила. Ягур ставаше официална свръзка на Полард. Изработиха подходяща система за предаване на документи. Полард щеше да ги доставя в апартамента на Ирит Ерб, сивокосата секретарка от посолството във Вашингтон. В кухнята й беше инсталиран ксерокс, последна дума на техниката, за надеждно размножаване на документите. Визитите на Полард щяха да се редуват с посещения в предварително набелязани автомивки. Докато обработваха колата на Полард, той щеше да предава документите на Ягур, чиято кола минаваше през същите процедури. Под таблото на автомобила беше скрит копирен апарат на батерии. Както апартаментът на Ерб, така и автомивките се намираха в непосредствена близост до националното летище във Вашингтон, така че на Ягур да му е лесно веднага да отпътува за Ню Йорк. Той изпращаше документите в Тел Авив по специален факс от консулството.
    Рафи Ейтан се завърна в Тел Авив обнадежден. Получените данни надминаваха и най-смелите му очаквания. Това бяха подробности за руските оръжейни пратки за Сирия и други арабски държави, между които и точното базиране на ракетите СС–21 и СА–5; карти и сателитни снимки на арсенала на Ирак, Сирия и Иран, включително и на техните секретни лаборатории за химическо и биологично оръжие.
    Рафи Ейтан бързо си състави ясна картина за американските методи за събиране на информация не само в Близкия изток, но и в ЮАР. Полард му беше изпратил доклади на оперативни служители на ЦРУ с приложени планове на цялата американска разузнавателна мрежа. В един от документите имаше подробно описание на секретна операция, при която ЮАР се бе опитала да взриви ядрено оръжие в южната част на Индийския океан на 14 септември 1979 година. Правителството в Претория отричаше упорито твърденията, че има намерения да се превърне в ядрена сила. Рафи Ейтан уреди Мосад да предаде копия от материалите за ЮАР на Претория, като по този начин на практика унищожи мрежата на ЦРУ. Дванадесет агенти бяха принудени спешно да напуснат страната.
    През следващите единадесет месеца Джонатан Полард продължи да дискредитира с дейността си американското разузнаване. На Израел бяха предадени над хиляда свръхсекретни документа, обем от десет кубически метра хартия. Рафи Ейтан ги проучваше най-внимателно, преди да ги предостави на Мосад. Благодарение на получената информация Наум Адмон посъветва коалиционното правителство на Шимон Перес да отвърне на политиката на Вашингтон в Близкия изток по подобаващ начин — стъпка, която бе невъзможна преди. Един стенограф, присъствал на неделните съвещания на кабинета в Ерусалим, писа, че „изслушването на Адмон е също толкова вълнуващо преживяване, колкото и присъствието на среща в Овалния кабинет. Ние знаехме не само последните планове на Вашингтон по всички засягащи ни въпроси, но разполагахме и с достатъчно време за ответна реакция, преди да вземем решение.“
    Полард се беше превърнал във важен фактор за маньоврите в израелската политика и за трудния избор при вземане на решение. Рафи Ейтан уреди Полард да получи израелски паспорт под името Дани Коен, както и щедра месечна издръжка. В замяна на това той поиска Полард да му осигури подробности за електронните подслушвателни устройства в Агенцията за национална сигурност — АНС, в Израел и за специалните подслушвателни методи, използвани в посолството на Израел във Вашингтон, както и в другите дипломатически представителства в Съединените щати.
    Преди обаче Полард да успее да достави нужната информация, той беше арестуван на 21 ноември 1985 година пред израелското посолство във Вашингтон. Часове по-късно Ягур, Села и секретарката на посолството във Вашингтон взеха полет на „Ел Ал“ от Ню Йорк до Тел Авив, преди ФБР да стигне до тях. В Израел благодарното разузнаване им помогна да изчезнат. Полард беше осъден на доживотен затвор, а съпругата му получи петгодишна присъда.


    През 1999 година Полард с радост научи за неуморните опити на влиятелното еврейско лоби да го освободи от затвора. По време на Конференцията на най-големите американски еврейски организации, която обединява над петдесет групировки, беше поставено началото на активна кампания за освобождаването му, тъй като не можеше да се твърди, че той е извършвал шпионаж срещу Съединените щати, „защото Израел винаги е бил и си остава техен съюзник“. Подкрепа им оказаха и не по-малко влиятелни еврейски религиозни фракции като Реформисткия съюз на Американските еврейски конгрегации и Ортодоксалния съюз. Професор Алан М. Дершовиц от Харвардския юридически колеж, адвокат на Полард по време на процеса, заяви, че няма доказателства шпионинът в действителност да е изложил на риск „възможностите на страната за събиране на информация или пък да е направил достояние важни разузнавателни сведения“.
    Разтревожено от случилото се, което смяташе за добре организирана от Израел кампания за манипулиране на обществеността, американското разузнаване предприе необичаен ход. То излезе в публичното пространство и изложи фактите за предателството на Полард. Това беше смело и рисковано решение. То не само щеше да хвърли светлина върху секретни материали, но също така щеше да мобилизира изключително влиятелното еврейско лоби да продължи атаките си. Американците бяха свидетели на всичко, което евреите бяха в състояние да причинят на други в трескавата, френетична атмосфера на Вашингтон. Репутацията на всеки можеше да бъде съсипана на питие в посолството, между първо и второ действие на някоя пиеса в центъра „Кенеди“ или по време на вечеря в Джорджтаун.
    Служителите на разузнаването се бояха, че Клинтън — „в едно от своите донкихотовски настроения“ по думите на старши офицер от ЦРУ — ще освободи Полард в края на работния си ден, ако това ще му осигури присъединяването на Израел към мирно споразумение и пореден външнополитически успех. По времето, когато пишех тази книга, директор на ЦРУ беше Джордж Тенет. Той предупреди президента, „че освобождаването на Полард ще деморализира разузнаването“, а Клинтън отговори с думите: „Ще видим, ще видим.“
    Рафи Ейтан внимателно следеше от Тел Авив всеки ход на американския президент и споделяше пред приятели, че „наближава денят, когато Джонатан ще пристигне в Израел и аз с радост ще изпия чаша кафе с него“.
    Междувременно Ейтан се радваше на успеха на друга операция, насочена отново срещу Съединените щати. Тя направи Израел първата ядрена сила в Близкия изток.

5.
Ядреният меч на Гедеон

    В тъмния салон на едно телавивско кино през 1945 година Рафи Ейтан със затаен дъх беше наблюдавал издигането на ядрената гъба над Хирошима и зараждането на новата ядрена ера. Докато слушаше подсвиркванията и възгласите на младите войници около себе си, предизвикани от кадрите на опустошения японски град, в главата му се въртяха две неща. Дали някога Израел ще притежава подобно оръжие? И какво би станало, ако арабските съседи на Израел се сдобият с него преди тях?
    В онези дни за един оперативен работник, чиито служебни задължения бяха свързани главно с ликвидирането на терористи, подобни стратегически въпроси представляваха чисто академичен интерес, а отговорите им — извън неговите компетенции. Но с поемането на ръководството на ЛАКАМ, Ейтан започна сериозно да обмисля този въпрос. Занимаваше го едно-единствено нещо — може ли той самият да помогне на Израел да се сдобие с ядрен щит?
    Четеше до среднощ, като поглъщаше всеки ден по четиридесет таблетки витамини, и постепенно започна да разбира, че от самото начало учени и политици са се разделили по въпроса за „ядрения избор“. В архивните документи с подробности бяха описани гневната размяна на мнения по време на срещите на кабинета наред с горчивите монолози на учените и винаги накрая над страданието, протестите и многословните аргументи се издигаше гласът на министър-председателя Давид Бен Гурион.
    Неприятностите започнаха през 1956 година, когато Франция изпрати двадесет и четири мегаватов генератор на Израел. Бен Гурион оповести пред обществеността, че целта му е да монтира „помпена станция“, която да превърне пустинята в „селскостопански рай чрез пречистването на четири милиарда и половина литра морска вода годишно“. Искането незабавно доведе до оставките на шест от общо седемте членове на израелската Комисия за атомна енергия, които протестираха, че монтирането на реактора ще провокира единствено „политически авантюризъм, който ще настрои света срещу тях“. Подкрепиха ги дори водещи военни. Игал Алон, герой от Войната за независимост, енергично заклейми „ядрения избор“. Също и Ицхак Рабин, който не след дълго, в качеството си на старши офицер, щеше да оглави ИДФ — разузнавателната служба, която отговаряше за координацията на всички останали служби към Генералния щаб на израелските въоръжени сили. Дори Ариел Шарон, бивш и настоящ отявлен войнолюбец, също яростно се противопоставя на създаването на ядрен арсенал. Неговият аргумент е, че „ние имаме най-мощните конвенционални сили в региона.“
    Пренебрегвайки опозицията, Бен Гурион издаде заповед за инсталирането на реактора в пустинята Негев, в близост до призрачното пустинно селище Димона. Някога главна спирка по пътя на керваните с камили между Кайро и Ерусалим, Димона отдавна се е превърнала в забравено от всички място. Местоположението му в пустинята, южно от Тел Авив, рядко се откриваше на картите. Но отсега нататък обаче на никой картограф няма да му бъде позволено да отбелязва на картата точното място, където Израел прави първите си неуверени стъпки към ядрената ера.
    Сребристият купол на Димона, под който бе инсталиран реакторът, се издигаше сред пустинната мараня. Кирия ле Мехекар Гарини, еврейското наименование на Димона, осигури работни места за две хиляди и петстотин учени и техници. Те се трудят в най-добре укрепения стратегически обект в света. Пясъкът около граничните ограждения е постоянно проверяван за следи от евентуални нарушители. Пилотите са предупредени, че всеки самолет, който навлезе в забранената въздушна зона в радиус от осем километра, рискува веднага да бъде свален. Инженерите са проектирали изкопаването на камера, дълбока двадесет и четири метра, която да приюти реактора и която е част от подземен комплекс, познат под името Махон–2. В центъра на комплекса се намира инсталацията за отделяне и преработка на ядреното гориво, която е транспортирана от Франция с етикет на пратката „текстилни машини“.
    Сам по себе си един реактор не може да снабди Израел с атомна бомба. За нейното създаване се изисква и ядрен материал — уран и плутоний. Групата ядрени сили се споразумяха да не предоставят на никаква цена и грам от тези химични елементи на държави, които не са членове на техния елитен „клуб“. Така че, преди да бъде снабден с ядрен материал, реакторът в Димона не бе нищо повече от експонат в изложбена зала.


    Три месеца след инсталирането на реактора в малко известния град Аполо, Пенсилвания, заработва малко свръхмодерно предприятие за преработка на ядрени отпадъци, преустроен стоманодобивен завод от времето на Втората световна война. Компанията се наричаше „Корпорация за преработка на ядрени материали и оборудване (Нюмек)“. Неин ръководител бе доктор Салман Шапиро.
    Освен в компютърната база данни на ЛАКАМ за изявени американски евреи в раздела „Учени“, Шапиро бе включен и в списъка на влиятелните личности, които непрекъснато набираха средства за Израел. За Рафи Ейтан това бе чудесна възможност да осигури ядрено гориво за реактора в Димона. Той нареди да се извърши пълна проверка на миналото на Шапиро, на обкръжението му, както и на всеки служител в предприятието. Разследването бе поверено на един катца във Вашингтон.
    След като бе дадено начало на акцията, Рафи Ейтан се оказа постепенно в центъра на събития, които го пренесоха от пустинната жега на Димона в прохладните коридори на Белия дом.


    Наред с останалата информация от Вашингтон катцата изпрати копие от паметна бележка от 20 февруари 1962 година на Комисията за атомна енергия на Съединените щати до Шапиро, в която му се отправяше недвусмислено предупреждение, че ако „компанията не изпълни изискванията за сигурност, тя подлежи на особено преследване по Закона за атомната енергия от 1954 година, както и по законите за шпионажа“.
    Заплахата затвърди усещането на Рафи Ейтан, че е намерил правилния път за проникване в тайните на ядрената индустрия на Съединените щати. Нюмек, изглежда, не само бе компания със слаби мерки за сигурност, но и с небрежно водене на документацията — управление, което не би могло да задоволи американския контролен орган за ядрена безопасност. Именно тези недостатъци правеха компанията така привлекателна цел.
    Салман Шапиро бе син на ортодоксален равин и интелектът му го бе издигнал доста високо. На двадесет и осем години той защити докторат по химия в университета „Джон Хопкинс“. Способността му да издържа натоварване на високи обороти му помогна да стане влиятелен служител на лабораторията по ядрени изследвания и разработки в „Уестингхаус“. Корпорацията имаше подписан договор за сътрудничество с Военноморския флот на Съединените щати за създаването на реактори за подводници. Кратка справка за миналото на Шапиро разкрива, че някои от неговите роднини са жертви на Холокоста и той по „своя типичен дискретен начин“ е предоставил няколко милиона долара на Техническия институт в Хайфа, който отпускаше стипендии в областта на науката и инженерството.
    През 1957 година Шапиро напусна „Уестингхаус“ и създаде Нюмек. Дружеството имаше двадесет и пет акционери, известни до един с откритите си симпатии към Израел. Шапиро се оказа начело на малка компания в една агресивна и безмилостна индустрия. Въпреки това Нюмек успя да подпише редица договори за извличане на обогатен уран — процес, който обикновено води до загуба на някакво количество уран по време на производството. Не съществува начин да се установи кога точно и на колко възлизат загубите на уран. Това откритие накара Рафи Ейтан да поглъща витамините си с още по-голяма охота.
    Той продължи да следи вече влошените взаимоотношения между Израел и Съединените щати в резултат на желанието на израелската държава да се превърне в ядрена сила. Влошаването се задълбочи при посещението на Бен Гурион във Вашингтон през 1960 година. На поредица от срещи с висши служители от Държавния департамент на него ясно му е заявено, че притежаването на ядрено оръжие от Израел ще наруши баланса на силите в Близкия изток. През януари 1961 година президентът Джон Ф. Кенеди изпрати на Бен Гурион предложение Димона да бъде периодично инспектирана от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ).
    Разтревожен, Бен Гурион се качи на самолета за Ню Йорк, за да се срещне с Кенеди в хотел „Уолдорф-Астория“. Израелският лидер бе „силно притеснен“ от, както той го окачестви, „безпрецедентния американски натиск“. Позицията на Кенеди обаче бе твърда: инспекциите са задължителни. Бен Гурион привидно отстъпи. На връщане у дома той бе убеден, че „един католик в Белия дом е лоша новина за Израел“. Министър-председателят се обърна към единствения човек във Вашингтон, на когото може да се довери, Ейбрахам Файнбърг, ционист и ревностен поддръжник на ядрените аспирации на Израел.
    Роденият в Ню Йорк евреин беше най-влиятелният сред общността за набиране на средства за Демократическата партия. Файнбърг не криеше защо набира всичките тези милиони — всеки долар щеше да осигури партийната подкрепа за Израел в Конгреса. Дискретно той предоставяше и допълнителни суми от милиони долари за създаването на Димона. Парите постъпваха по сметки в брой в Банк ъф Израел в Тел Авив, като по този начин се избягваше финансовият контрол върху международните валутни преводи. Бен Гурион поръча на Файнбърг „да накаже момчето. Накарай този глупак да разбере как стоят нещата в действителност.“
    Методът на Файнбърг се състоеше в пряк политически натиск, който веднъж вече бе успял да вбеси Кенеди по време на кампанията му за президентския пост. Тогава Файнбърг му бе заявил недвусмислено: „Готови сме да плащаме сметките ви, ако ни предоставите контрола върху водената от вас политика в Близкия изток.“ Кенеди обеща да „предостави на Израел всяка удобна възможност“. Тогава Файнбърг се съгласи да изплати първоначална вноска за кампанията от порядъка на петстотин хиляди долара — „с обещанието да последват нови суми“.
    Сега той вкара в действие същия директен подход. Ако президентът Кенеди продължава да настоява за инспекция на Димона, той не би могъл „да разчита на финансова подкрепа за следващите избори“. Неочаквано Файнбърг получи стабилна поддръжка от държавния секретар на Съединените щати Робърт С. Макнамара, който заяви на президента, че „мотивите на Израел да иска атомна бомба са разбираеми“.
    Въпреки това Кенеди бе категоричен и Израел бе принуден да приеме инспекция на своя територия. В последния момент президентът направи две отстъпки. В отговор на предоставения достъп до Димона Съединените щати решиха да продадат на Израел ракети „Хоук“ земя-въздух — най-модерното отбранително оръжие за онова време в света. Освен това инспекцията нямаше да бъде извършена от Международната агенция за атомна енергия, а от американски екип, който щеше да оповести датата на посещението си няколко седмици предварително.
    Рафи Ейтан посрещна със задоволство подробния отчет как израелците са успели да измамят американските инспектори.
    Над същинския център в Димона бе построен фалшив, пълен с бутафорни контролни табла и компютъризирана апаратура, които създаваха впечатлението, че измерват мощността на реактора, свързан с иригационната система за превръщане на пустинята Негев в тучни пасбища. Зоната, в която е укрита „тежката“ вода, открадната от Франция и Норвегия, бе извън контрола на инспекторите „по съображения за сигурност“. Само обемът на тежката вода би бил доказателство, че реакторът е пригоден за съвсем други цели.
    Когато американците пристигнаха, израелците с облекчение откриха, че никой от тях не говори иврит. Това в още по-голяма степен ограничи възможността инспекторите да разберат истинското предназначение на Димона.
    Пътят пред Рафи Ейтан бе отворен.


    Да си осигуриш достъп до завода Нюмек, беше сравнително лесно. Израелското посолство във Вашингтон изпрати официална молба до Комисията за атомна енергия на Съединените щати за разрешение „екип от израелски учени да посетят предприятието, което да им помогне да разберат загрижеността, изразена от страна на американските инспектори, относно преработването на ядрените отпадъци“. Молбата получи положителен отговор, макар към дадения момент ФБР вече да провеждаше широкообхватна операция за наблюдение, чиято цел бе да установи дали Шапиро е вербуван от израелските тайни служби.
    Това обаче не бе така и никога нямаше да стане. Рафи Ейтан е удовлетворен, че Шапиро е истински патриот, но и ционист, който вярваше, че Израел има право да осигури отбраната си. Шапиро не само бе богат наследник на значително семейно състояние, но също така печелеше едри суми от умели операции на фондовата борса. Личното му състояние нарастваше и благодарение на огромните печалби, реализирани от Нюмек. Освен това, за разлика от Джонатан Полард, над Шапиро никога не бе висяло клеймото на предател — обичта му към САЩ беше очевидна. Рафи Ейтан знаеше, че дори самият опит за вербуване би имал обратен ефект. Налагаше се Шапиро да остане извън схемата на операцията, която вече бе придобила конкретни очертания в ума на Рафи Ейтан.
    Въпреки това рисковете не можеха да се избегнат. Ейтан изпрати двама служители в Аполо със задачата да съберат още информация за Нюмек. Единият бе Аврам Хермони, чието дипломатическо прикритие в израелското посолство във Вашингтон бе „съветник по научните въпроси“, и Йерихам Кафкафи, катца, действаш на територията на Съединените щати, като автор на научни издания на свободна практика.
    И двамата агенти получиха достъп до преработвателното предприятие, но не и правото да снимат на място. Аргументът на Шапиро е, че това би било в разрез с изискванията на Комисията за атомна енергия. По тяхна преценка Шапиро бе добронамерен, но „не е човек, на който може да се разчита напълно“.
    Тогава Рафи Ейтан реши, че е дошъл моментът лично да посети Аполо. За целта сформира група „инспектори“. В нея бяха включени двама учени от Димона със специални познания в областта на преработката на ядрени отпадъци. Друг член на групата бе представен в списъка като декан на Факултета по електроника в Телавивския университет. В този университет подобен пост обаче не съществува. Мъжът бе служител на ЛАКАМ и единствената му задача бе да открие начин да бъде откраднат остатъчен ядрен материал от предприятието. В екипа бе включен и Хермони. Неговата задача бе да посочи слабо охраняемите зони, които е установил по време на предишната си визита. Рафи Ейтан фигурираше под собственото си име като „съветник по научните въпроси към кабинета на министър-председателя на Израел“.
    Делегатите бяха одобрени от Посолството на Съединените щати в Тел Авив и получиха визи. Рафи Ейтан предупреди екипа, че е възможно да бъде поставен под наблюдение на ФБР още от момента на пристигането му в Ню Йорк. Но за негова изненада опитният му поглед не забеляза никакво проследяване.
    Пристигането на израелците в Аполо съвпадна със завръщането на Шапиро от поредната му обиколка из американските университети, където той бе водил кампания да убеждава учени, приятелски настроени към Израел, да се съгласят да заминат за там, за да помогнат за „решаването на наболели технически и научни въпроси“. Той бе обещал лично да поеме всичките им разходи, както и да компенсира евентуалните разлики в заплатите им.
    Престоят на Рафи Ейтан и хората му в Аполо мина незабележимо. Те наемаха стаи в мотел, като прекарваха по-голяма част от времето си в Нюмек, внимателно проследявайки процеса на превръщане на газообразния уранов хексафлуорид във високообогатен уран. Шапиро обясни, че според установените от Комисията за атомна енергия правила Нюмек ще трябва да плаща глоба за всеки грам обогатен материал, който не присъства в отчета на фирмата по цени от десет долара на грам и четири хиляди и петстотин за либра (по-малко от половин килограм).
    Рафи Ейтан и придружаващите го шпиони напуснаха Аполо така незабелязано, както и бяха дошли.


    Последвалите събития могат да бъдат проследени единствено в докладите на ФБР, но дори и те предизвикваха догадки доколко Салман Шапиро е подозирал истинската цел на пребиваването на Рафи Ейтан в обекта. Според един доклад на ФБР, месец след като израелците се завръщат у дома, Нюмек станал партньор на израелското правителство в бизнес, определен като „пастьоризиране на храна и стерилизиране на медицински образци чрез радиационно облъчване“.
    В друг доклад на ФБР се съдържаше оплакването, че „с бележка «Внимание! Съдържа радиоактивен материал!», прикрепена към всеки контейнер, никой не би посмял да ги отвори и да ги изследва, както и никой не би поел отговорността да ни остави да го направим“.
    Причината за отказа беше предупреждението на израелското посолство във Вашингтон към Държавния департамент, че ако бъде направен опит да се инспектират контейнерите, то ще ги постави под дипломатически имунитет. Държавният департамент се свърза с Министерството на правосъдието и го запозна какви сериозни дипломатически последици би имало всяко нарушаване на този имунитет. На агентите на ФБР им оставаше единствено да наблюдават как контейнерите потъват в товарните самолети на „Ел Ал“ на летището „Айдълуърд“.
    Въпреки многобройните си опити Джон Хадън — шефът на мисията на ЦРУ в Тел Авив, заяви, че е невъзможно „да потвърди със сигурност“ Димона за краен адрес на контейнерите. ФБР успя да осъществи наблюдение и да документира девет товара в рамките на половин година след посещението на Рафи Ейтан. Отбелязано бе, че контейнерите пристигат призори и отлитат преди мръкване. Всички бяха покрити с олово — задължителна предпазна мярка при пренос на обогатен уран. Върху всеки контейнер освен това има един и същ етикет на иврит, в който като последен адрес се посочва Хайфа. На няколко пъти агенти забелязаха така наречените „цилиндри“ — контейнери за съхраняване на обогатен уран, да бъдат поставяни в стоманени сандъци на товарния терминал на пристанището на Нюмек. Върху всеки цилиндър се виждаше номер, обозначаващ, че товарът представлява част от секретните запаси на компанията. Но ФБР все още нямаше повод да се намеси открито. В един меморандум на ФБР се говори за „политически натиск, упражняван от страна на държавата (Държавния департамент), да се не стига до дипломатически скандал“.
    Десет месеца по-късно доставките внезапно секват. На ФБР му остава единствено предположението, че дотогава е било набавено достатъчно количество ядрен материал за Димона. В последвалите разпити, проведени от ФБР, Шапиро отричаше да е доставял за Израел ядрен материал за направата на атомни бомби. ФБР твърдеше, че тяхна проверка на отчетната документация на компанията сочи несъответствие на количеството преработен материал. Шапиро настоява, че „най-логичното обяснение“ за каквато и да било „загуба“ е, че той или се е просмукал в земята, или „е сублимирал във въздуха“. След като се тегли чертата, се оказа, че липсващият материал е в размер на почти петдесет килограма. На Шапиро обаче така и не му беше предявено обвинение.
    През последващите години на Рафи Ейтан му става особено лесно да набавя ядрен материал за нуждите на Израел, особено след разпадането на Съветския съюз. Инцидентът на летище „Шереметиево“ в Москва на 10 август 1994 година е доказателство за това.


    В дванадесет и четиридесет и пет следобед този ден Джустиано Торес, облечен в сив делови костюм, купен специално за пътуването, закъсня за полет номер 3369 на „Луфтханза“ за Мюнхен. Въпреки здравата си физика, той видимо се потеше под тежестта на новото куфарче от черна кожа „Делси“. Торес извади от джоба си билет за първа класа и го подаде с усмивка на служителя на летището. Тази усмивка бива запечатана със скрита камера, инсталирана зад бюрото, чиято цел бе да запише всяко негово движение.
    Други подобни камери тайно бяха запечатали действията му през последните месеци. На филмова лента бяха записани срещите му с един, изпълнен с недоволство, ядрен физик на име Игор Ташанка, срещите им на Ленинските възвишения, разходките им с увеселителна лодка по Москва река, вечерите им в ресторанти, собственост на руската мафия, и не на последно място — моментът, в който Ташанка му предава въпросното куфарче, в замяна на което получава плик с пет хиляди долара. Поради всичко това Торес си мислеше, че е направил голям удар. Куфарчето съдържаше ядрен материал.
    Джустиано Торес бе куриер на колумбийски наркокартел, който разширил дейността си с трафик на едно още по-смъртоносно вещество. В куфарчето имаше запечатани капсули от двеста грама плутоний 239, продадени му от Ташанка. Цената на плутония на черния пазар възлизаше на около петдесет милиона долара. Плутоният е толкова смъртоносен, че контактът дори с едно микроскопично зрънце би бил фатален. Съдържанието на куфарчето бе достатъчно, за да се създаде малка атомна бомба.
    Според Ури Сагуй, бивш ръководител на Израелското военно разузнаване, перспективата е „кошмар за всеки здравомислещ човек. Неколцина терористи държат в ръцете си достатъчно ядрен материал, за да сринат Тел Авив или който и да било друг град. За професионалните разузнавачи ядрената заплаха се нарежда на първо място в класацията.“
    В израелската разузнавателна общност отдавна се знае, че шепа терористи са способни да произведат атомна бомба в примитивен вид. През 70-те години един неотдавна завършил американски студент по физика направи публично достояние всеки един от етапите на процеса. Публикацията му предизвика ужас в средите на Мосад.
    Впоследствие бяха разработени серия апокалиптични сценарии. Бомбата можеше да пристигне на части на борда на кораб или пък да бъде внесена тайно през границата и след това да бъде сглобена в Израел. Оръжието можеше да бъде направлявано и евентуално задействано от разстояние с дистанционно управление, в случай че не са изпълнени крайните искания на терористите. Дали правителството щеше да отстои позицията си? Анализаторите на Мосад стигаха до заключението, че не бива да бъдат правени каквито и да било отстъпки. Тази убеденост се основаваше на дълбокото разбиране на мисленето на терористите по онова време — през 70-те години дори екстремистките групировки биха се поколебали да взривят атомна бомба заради политическата цена, която трябваше да платят. Те щяха да бъдат отхвърлени дори от онези държави, които тайно ги подкрепяха.
    Разпадането на съветската комунистическа система възкреси страховете на Мосад. Несигурността ескалира. Никой не можеше да предвиди точно по какъв начин щяха да се развият новите политически реалности в Русия. Мосад се добра до сведения, че съветските ракети „Скъд“ бяха изнесени срещу твърда валута за няколко близкоизточни страни. Съветски специалисти бяха помогнали на Алжир да построи ядрен реактор. Русия разполагаше с широк спектър от биологични оръжия, включително и смъртоносна бактерия, която можеше да убие милиони хора. Какво би станало, ако една съвсем малка част от нея попаднеше в ръцете на терористи? Дори и една минимална доза от тази бактерия би била достатъчна за погубването на Тел Авив. Най-голямото притеснение обаче беше, че Русия може да разпродаде ядрения си арсенал. Според Ури Сагуй това беше заплаха, „която никой не можеше да пренебрегне с лека ръка“.
    Психолозите на Мосад направиха психопрофили на руски учени, склонни да предоставят материал, както и на техните мотиви. Имаше такива, които биха го направили единствено за пари, и други, които бяха ръководени от по-сложни идеологически подбуди. Дългият списък на местата в Съветския съюз, откъдето подобен материал можеше да бъде откраднат, би обезкуражил всеки. Генералният директор на Мосад Шабтай Шавит изпрати двама катци в Москва със специалната задача да се внедрят в научната общност.
    Името на един от тях беше Лила. Дъщеря на евреи, родом от Бейрут, тя беше завършила физика в Еврейския университет в Ерусалим и беше работила в научноизследователската секция на Мосад. Тя бе свидетел на първоначалните срещи на Торес с Ташанка и беше наблюдавала как напредват преговорите по сделката.
    Лила и нейният колега бяха работили рамо до рамо с агенти на Мосад в Германия и на други места по света. Следата я беше отвела в Колумбия и след това обратно в Близкия изток. Други служители на Мосад бяха наблюдавали подобни срещи в Кайро, Дамаск и Багдад. После бяха се появили нови варианти за канали. Босна например изглеждаше един от вероятните маршрути за контрабанда на плутоний 239 към крайната му цел — Ирак. Ала не за пръв път щеше да се окаже изключително трудно да се установи със сигурност този факт и да се докаже съучастието на режима на Саддам.
    Ето защо на Торес му беше позволено да лети на пътнически самолет със смъртоносния товар на борда. Решението беше внимателно обмислено от шефовете на руското и германското разузнаване. Те бях стигнали до извода, че рискът да се детонира плутоният е „нищожен“. Разрешение за пътуването на Торес беше дадено съответно и от двете правителства, като целта беше евентуално да ги отведе до крайния получател на материала. Мнението на Израел по този въпрос не беше поискано. Операцията официално беше на германските и руските тайни служби. И в миналото Мосад неведнъж беше действала като партньор в сянка, докато други разузнавания бяха обирали лаврите.


    В тази августовска утрин Лила бе застанала така, че да наблюдава изходите на летището, ала тя съзнаваше, че ролята й в този случай вече беше приключила. Агент на Мосад — с кодовото име Адлер, вече беше заел позиция във фоайето на хотел „Екселсиор“ в центъра на Мюнхен, където се очакваше Торес да извърши предаването на пратката. Друг агент — Морт, се намираше на мюнхенското летище и очакваше полет 3369.
    Трети агент — Иб, бе заел място два реда зад Торес в самолета, който поддържаше неотклонно курс на запад по време на тричасовия полет. От другата страна на пътеката седеше Виктор Сидоренко, руският заместник-министър по атомна енергетика. В отговорностите му влизаше задължението да защитава ядрения арсенал на страната. Русия разполагаше със 130 тона плутоний, годен за производството на шестнадесет хиляди атомни бомби, всяка от които два пъти по-мощна от тази, унищожила Хирошима.
    До Сидоренко достигаха многобройни тревожни сведения за слаб контрол и нисък морал сред персонала на стотици руски институти и научноизследователски центрове с достъп до радиоактивни материали. Няколко месеца по-рано един работник от ядрен завод в Урал беше заловен с пелети радиоактивен уран в найлонов плик. Работници от друг завод до Минск бяха изнесли и скрили по домовете им пет килограма уран. Крадците бяха заловени само защото имали неблагоразумието да продадат един килограм срещу двадесет бутилки водка. Тъй като германците заплашваха руснаците с ответни санкции, Сидоренко пътуваше за Германия, за да се опита да убеди правителството на канцлера Хелмут Кол, че подобни инциденти няма да се повторят.
    Точно в пет и четиридесет и пет следобед самолетът от полет номер 3369 кацна на мюнхенското летище „Франц Йозеф Щраус“ и рулира към терминал С. Заместник-министър Сидоренко пръв слезе от борда. Колата, която го очакваше, веднага го откара в строго охраняван район. Там му бе съобщено, че току-що Ташанка е бил арестуван в Москва.
    В това време Торес пристъпваше в залата за пристигащи пътници. Присъствието на тежковъоръжени германски полицаи не го изненада. След масовото убийство на израелските спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен се залагаше на показните мерки за сигурност. Торес се обади по телефона в хотел „Екселсиор“ и поиска да го свържат със стая номер 23. Там го чакаше испанец на име Хавиер Аратибел, който според данните в паспорта си беше индустриалец. Всъщност той беше брокерът по сделката с плутония. Аратибел от своя страна се обади на мъж, когото познаваше единствено под името Хулио-О.
    Телефонните обаждания бяха проследени от служители на германското разузнаване. Докато Торес с небрежна походка се отправяше към багажната лента, за да вземе куфарчето си, беше под наблюдението на началника на мюнхенската полиция Волфганг Шьофазиос и от старши служител от разузнаването, заели позиция в един кабинет наблизо.
    Торес взе куфарчето си и се отправи към изхода с надпис „Нищо за деклариране“. Веднага беше последван от Иб и Морт. Те не можеха да направят нищо повече. Бяха на чужда територия и правомощията им бяха ограничени. Нямаха право да го арестуват. В този момент Шьофазиос се показа от кабинета. Това беше уговореният сигнал за действие.
    За няколко секунди Торес беше обграден и изблъскан встрани. Куфарчето беше отнесено в близкото помещение. Вътре ги очакваше мъж в бяла престилка с гайгеров брояч в ръка. Около него стояха неколцина експерти по обезвреждане на взривни устройства. Те използваха преносима рентгенова апаратура, за да установят дали в куфарчето има експлозиви. Оказа се, че няма. От гайгеровия брояч също не се чу предупредителния индикиращ сигнал за изтичане на радиация. Куфарчето беше отворено. Вътре, плътно покрити с пластмаса, се намираха капсулите с плутоний 239. Те бяха извадени и поставени в обезопасени срещу взривни устройства контейнери и отнесени в чакащия навън блиндиран камион. Оттам бяха откарани в Германския център за атомна енергия.
    В хотел „Екселсиор“ Аратибел също беше арестуван, но следващата брънка във веригата — Хулио-О, междувременно беше успял да се измъкне през границата в Унгария. Унгарската полиция се ангажира да проведе разследване, но никой в Мюнхен не се залъгваше — Унгария беше известна като един от входните пунктове за руски контрабандисти към Западна Европа.
    Хората на Мосад информираха Тел Авив за случилото се.
    Там генералният директор на Мосад Шабтай Шавит възприе резултата от операцията като поредната малка победа в безкрайната битка с ядрения тероризъм. Но той не беше единственият, който се чудеше колко ли други такива куфарчета бяха минали през граничния контрол и колко ли скоро ще има ядрена експлозия, ако не бъдат изпълнени невъзможните искания на някои екстремисти.


    На няколко километра от мястото, където Шавит си задаваше тези въпроси, Рафи Ейтан, човекът, който беше мозъкът на онова, което за ФБР и ЦРУ все още беше кражба на ядрен материал от преработвателното предприятие Нюмек в Аполо, продължаваше да прекарва свободното си време във ваенето на нови и нови скулптури от метални отпадъци. Външно той изглеждаше спокоен и в мир с останалия свят. И двете операции — „Полард“ и „Аполо“, бяха избледнели в паметта му. Когато го притиснеха, той заявяваше, че не може да си спомни първите имена нито на Полард, нито на Шапиро. ЛАКАМ официално беше закрит. Рафи Ейтан смяташе сегашната си работа далеч по-различна от онова, което беше преди. Сега той беше директор на малка корабна компания със седалище в Хавана, където имаше също дялове във фирма за производството на селскостопански пестициди. Твърдеше, че е в близки отношения с Фидел Кастро, „което вероятно никак не се нравеше на американците“. Откакто бе приключила мисията му в Аполо, кракът му не беше стъпвал в Съединените щати. Твърдеше и че нямал желание, макар истината да беше, че се опасяваше какви „въпроси“ можеха да му бъдат зададени относно Джонатан Полард и какво всъщност се бе случило по време на посещението му в Аполо.


    През април 1997 година името на Рафи Ейтан отново изплува на повърхността във връзка с един шпионин на Мосад във Вашингтон, когото ФБР беше идентифицирало под кодовото име „Мега“.
    Личен източник на Рафи Ейтан в Мосад му беше съобщил, че ФБР е започнало разследване относно ролята на Мега в аферата с Джонатан Полард. Дали Мега е бил източникът на част от свръхсекретните материали? Неотдавна ФБР беше разпитвало отново Полард в затвора и той беше признал, че постът му, който иначе му осигуряваше доста широк достъп до информация, не беше достатъчен, за да се снабди с някои от документите, които неговият резидент, мрачният Ягур, беше изисквал. ФБР знаеше, че достъпът до подобни документи става със специална парола, често сменяна, понякога дори и всеки ден. Въпреки това, изглежда, Ягур би трябвало да научава паролата за няколко часа, за да я изпрати на Полард. Дали Мега му я съобщаваше? Беше ли Мега вторият израелски шпионин във Вашингтон, когото ФБР подозираше отдавна? Колко тесни бяха отношенията му с Рафи Ейтан?
    Именно тези опасни въпроси си задаваха в САЩ, а те можеха да разклатят отношенията между Вашингтон и Тел Авив.
    След като ФБР идентифицира Рафи Ейтан като човека, който е дърпал конците на Полард, той най-накрая прие, че времето му в израелското разузнаване е изтекло. Очакваше да завърши дните си, изправен пред не по-голям риск от този да се изгори с горелката, с която си служеше, за да вае композициите си.
    Рафи Ейтан инстинктивно усещаше, че събитията във Вашингтон създават заплаха не само за него. Специално обучени хора на ЦРУ можеха да се опитат да го отвлекат, докато той влизаше или излизаше от Куба, и да го отведат за разпит във Вашингтон, след което нямаше начин да се предвиди развоят на събитията. Ала разкриването на Мега занимаваше в не по-малка степен умовете от горните етажи на така наречена Вадат Рашей Хешеритин на израелското разузнаване — Съвета на ръководителите на тайните служби, чиято основна функция беше да координира дейността на разузнавателните служби и на службите за сигурност в страната и в чужбина.
    Дори и те не знаеха нищо за истинската самоличност на Мега. Сведенията сочеха, че той заема висок пост в администрацията на Клинтън. Дали президентът не беше го получил като наследство от правителството на Буш беше другата, ревниво пазена тайна. Единствено генералният директор на Мосад знаеше колко дълго Мега е бил в тяхна услуга.
    Членовете на съвета обаче знаеха, че секцията за контраразузнаване във ФБР в края на краищата беше повярвала, че бездействието срещу Мосад е следствие от мощното еврейско лоби във Вашингтон и нежеланието на няколко поредни държавни администрации да се справят с проблема. За пореден път това лоби можеше да бъде използвано да потуши огнената стихия, разразила се, след като Мега беше разкрит от ФБР. На 16 февруари 1997 година АНС предостави на ФБР запис на засечен телефонен разговор късно през нощта от израелското посолство между служител от разузнаването на Мосад, идентифициран единствено като Дов, и неговия началник в Тел Авив, чието име не се споменаваше по време на краткия разговор.
    Дов беше поискал „инструкции“ дали „да се свърже с Мега“, за да получи копие на писмо от Уорън Кристофър, тогавашния държавен секретар, до председателя на ООП Ясер Арафат. Писмото потвърждаваше дадените уверения от страна на Кристофър към Арафат на 16 януари за изтеглянето на израелските войски от град Хеброн. Гласът в Тел Авив инструктира Дов „да забрави за писмото. Не за това използваме Мега.“
    Краткият разговор беше първото нещо, което насочи ФБР към значимостта на Мега. Кодовото име не беше засичано досега по време на постоянното наблюдение, осъществявано над израелското посолство и дипломатите в него. Посредством компютърна техника ФБР намали групата на заподозрените в самоличността на Мега до служител на бюрото или човек с достъп до висш служител в Съвета за национална сигурност (СНС), който съветваше президента по въпроси на разузнаването и отбраната. Централата на този съвет е в Белия дом и в него членуват вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. Със съвещателен глас участват директорът на ЦРУ и председателят на Съвета на началник-щабовете. Постоянният членски състав се оглавява от съветника по национална сигурност към президента.
    Как израелското посолство е разбрало, че осигуреният канал за връзка с Тел Авив е бил разбит, си остава тайна, също толкова ревниво пазена, колкото и сигурността на Мега. Както всички дипломатически представителства на Израел по света, и посолството във Вашингтон беше оборудвано с най-новите и все по-усложнени системи за дешифриране и декодиране на информация и постоянна връзка. Значителна част от това оборудване беше адаптирано благодарение на откраднатите от американците образци.


    Утринта на 27 февруари 1997 година членовете на Комитета на ръководителите на тайните служби потеглиха от личните си кабинети в различни части на Тел Авив и поеха по широкия път, наречен „Рехов Шаул Хамалеку“, към строго охраняван портал, вграден във висок зид, увенчан с бодлива тел. Всичко, което се забелязваше отвъд стената, бяха покривите на сградите. Над тях се издигаше масивна бетонна кула, която се виждаше от всеки край на града. На различна височина от нея стърчаха голям брой антени. Кулата се издигаше в центъра на щаба на израелските въоръжени сили. Комплексът беше известен под името Кирия, което означаваше просто „място“.
    Към единадесет преди обяд шефовете на разузнаването използваха идентификационните си карти за достъп и влязоха в сградата, недалеч от кулата. Както повечето правителствени канцеларии в Израел и залата за конференции, в която се озоваха, беше оскъдно мебелирана.
    Съвещанието се председателстваше от Дани Ятом, който наскоро беше назначен за генерален директор на Мосад от министър-председателя Бениамин Нетаняху. Ятом имаше репутацията на хардлайнер, подобно на Нетаняху. Из Тел Авив плъзнал слухът, че новият шеф на Мосад „се погрижил“ за войнствено настроения министър-председател, когато разгулният му личен живот заплашил кариерата му. Мъжете около кедровата конферентна маса слушаха съсредоточено, докато Ятом представяше стратегията, която щяха да следват, ако „ситуацията“ с Мега прераснеше в кризисна.
    Израел възнамеряваше да отправи остър протест относно това, че дипломатическият статут на посолството във Вашингтон е бил нарушен с инсталираните там подслушвателни устройства — действие, което несъмнено щеше да притисне администрацията на Клинтън. Следващата точка от плана беше саяним, свързан с медиите на Съединените щати, да бъде инструктиран да разпространи версията, че Мега е неправилно дешифрирано от еврейския жаргон „Елга“, което дълги години бе кодовото наименование на Мосад за ЦРУ. Освен това думата „мега“ беше добре позната на американското разузнаване. „Мегават“ беше кодово име, което доскоро беше използвано от американското разузнаване заедно с Мосад и означава съвместно разузнаване. За по-голяма сигурност саянимът трябваше да пусне в обръщение и друга дума „киловат“, с която се обозначаваше общата информация за терористи.
    Ала за момента, заключи Ятом, не е необходимо да се предприема каквото и да било.
    През март 1997 година, след като получи информация от катца на Мосад във Вашингтон, Ятом предприе действия, като изпрати екип от яхаломини в американската столица, които да проверят на място сведението, че президентът Клинтън нееднократно вече се е отдавал на телефонни сексразговори с бившата стажантка от Белия дом Моника Люински. Той бе водил разговорите от Овалния кабинет на Белия дом до апартамента й в комплекса „Уотъргейт“. Знаейки, че Белия дом е защитен изцяло срещу каквато и да било електронна подслушвателна апаратура, екипът от яхаломини беше съсредоточил действията си върху апартамента на Люински. Така те започнаха да записват многозначителни телефонни разговори между президента и Люински. Записите бяха изпращани с дипломатически куриер в Тел Авив.
    На 27 март Клинтън отново беше поканил Люински в Овалния кабинет, за да й съобщи, че според него чуждо посолство записва разговорите им. Без да й дава повече обяснения, наскоро след това той приключи с любовната афера.
    В Тел Авив стратезите на Мосад си блъскаха главите как да използват тези толкова деликатните записи. Материалът представляваше чудесно средство за изнудване, макар никой да не си правеше илюзията, че може лесно и безнаказано да изнудва президента на Съединените щати. Въпреки това някои видяха в тези записи потенциално оръжие, в случай че Израел се окаже притиснат до стената в Близкия изток и няма доброволната подкрепа на Клинтън.
    Всички посветени в Израел бяха съгласни, че ФБР не може да не е наясно за разговорите между Клинтън и Люински. Някои стратези притискаха Ятом да използва неофициалния канал с Вашингтон и да даде на ФБР да разбере, че Мосад знае за деликатните телефонни разговори на президента. Това щеше да е директен намек ФБР да прекрати разследването срещу Мега. Други анализатори настояваха за политика на изчакване с довода, че тази информация винаги ще бъде сензационна, независимо от момента, в който бъде разкрита. Това виждане взе връх.
    През септември 1998 година беше публикуван докладът на Кенет Стар, а Ятом беше напуснал поста. В доклада бегло се споменаваше за предупреждението на Клинтън към Люински през март 1997 година, че телефонът му се подслушва от чуждо посолство. Кенет Стар не беше задълбочил разследването си по този въпрос, докато Люински беше давала показания пред Голямото жури за аферата с Клинтън. Въпреки това за ФБР разкритията бяха поредното доказателство за неспособността му да демаскира Мега.
    Шест месеца по-късно, на 5 март 1998 година, „Ню Йорк пост“ публикува на първа страница разкритията, които се съдържат в оригиналното издание на настоящата книга. Историята в „Ню Йорк пост“ започва така: „Израел изнудвал президента Клинтън със записи на горещите му сексуални разговори по телефона с Моника Люински, се твърди сензационно в нов бестселър. Цената, която Клинтън е платил за мълчанието на шпионската централа Мосад, е прекратеното от ФБР разследване на израелска къртица във висшите етажи на властта.“
    Само след часове това тотално изкривяване на фактите в книгата (които аз внимателно бях проверил чрез източници в Израел и които Ари Бен Менаше, бивш съветник по въпросите на разузнаването към израелското правителство, потвърди) версията на „Ню Йорк пост“ се появи в хиляди вестници по целия свят.
    Сърцевината на моята история, че общественият обвинител, прокурорът Кенет Стар, не е развил докрай разследването си, свързано с импийчмънта на Клинтън, се беше загубила. Стар беше отбелязал в своя доклад, че на 29 март 1997 година „той (Клинтън) й казал (на Люински) за подозренията си, че чуждо посолство (без да уточнява кое) записва телефонните му разговори. Ако някой се заинтересуваше един ден от телефонния им секс, тя трябваше да казва, че им е било известно за двадесет и четири часовото проследяване, а телефонният секс е бил един вид подхлъзване, целещо заблуда на противника.“
    Думите на президента недвусмислено показваха, че той се смята за потенциална жертва на изнудване. Говорейки с Люински по обществената телефонна мрежа — няма доказателства той да се е опитал да подсигури допълнително телефона в нейния апартамент, — президентът на практика се бе оставил да бъде подслушван от чужди агенти и дори в още по-голяма степен — АНС. Като се вземе предвид, че рутинна процедура е всеки действащ президент да получава докладите на АНС, той също би трябвало да е наясно, че обажданията му до Моника Люински рано или късно ще станат материал за вашингтонската мелница за слухове.
    Представа за паниката, която моите разкрития са предизвикали в Белия дом, би могла да се добие от брифинга на говорителите Бари Тойв и Дейвид Лийви пред журналисти, чийто ресор е Овалният кабинет. В официалното копие, пазено в Белия дом, в отговорите им се долавя обречеността на хора, затънали в подвижни пясъци.
    Въпрос на журналист: Защо, както стана известно, президентът е казал на Моника Люински, че се притеснява, че телефонните му разговори се подслушват и записват?
    Тойв: Надявам се, сте наясно, че след свидетелските показания на президента по случая ние всъщност не сме коментирали подробности, други подробности, подобни на тези, и няма да го сторим и за в бъдеще.
    В.: Когато президентът научи за това, той притесни ли се, беше ли шокиран? Каква беше реакцията му, господин Тойв?
    Тойв: Честно казано, не съм обърнал специално внимание на реакцията на президента.
    В.: Добре, ами защо тогава той е казал за това на Моника Люински? Защо я е предупредил?
    Тойв: Все още не съм си отговорил на този въпрос. (Смях.) Съжалявам.
    В.: Знам, че не сте си отговорили, но въпросът на практика е много съществен.
    Тойв: Ами, както вече казах, ние няма да се впускаме в коментиране на подробности, освен на онези, за които президентът вече е споменал в показанията си.
    В.: Не разбирам защо сте на мнение, че нямате законово основание да коментирате предполагаемото изказване на президента на Съединените щати, че чуждо правителство подслушва и записва разговорите му. От вас се иска само да го потвърдите, не да коментирате.
    Тойв: Вече бяха задавани въпроси за какви ли не коментари, направени по един или друг повод, или свързани с показанията на президента, но ние не отидохме по-далече в обсъждането им в самите показания. Нямаме намерение да изневерим и за в бъдеще на подхода си.
    В.: Причината за отказа ви със сигурност е, че вие вече окачествихте повода като неуместен и твърде личен, тъй като е свързан със секс. Той обаче е свързан с националната сигурност на Съединените щати и с предполагаемото изказване на президента, че чуждо посолство е подслушвало и записвало телефонните му разговори. И вие просто ще отговорите на всичко това със: „Съжалявам. Без коментар.“?
    Тойв: Вече казах, че няма да отида по-далече от казаното от президента в показанията му.
    В.: Не отричате значи, не отричате.
    Лийви: Очевидно ние не знаем нищо за присъствието на къртица в Белия дом. Но утвърдената практика, касаеща хората, които говорят от тази трибуна, е да отнасят подобни сигнали до компетентните органи, които са упълномощени да извършват такива разследвания.
    В.: Опита ли се по някакъв начин президентът да се намеси в предприето разследване или издирване на къртицата?
    Лийви: Не. Нямате никакво основание за подобно твърдение.
    В.: Извинете, но основание има. Съществуват показания, дадени под клетва от Люински, в които тя твърди, че президентът е коментирал, че чуждо посолство записва…
    Лийви: Бари току-що ви отговори на този въпрос.
    В.: Отговорът му се състоеше в това, че той няма намерение да коментира. С цялото ми уважение, това едва ли би могло да бъде счетено за отговор.
    Лийви: Ще кажа две неща. Моля, записвайте.
    Тойв: Аз се въздържам да кажа каквото и да било повече след направения от мен коментар.
    Лийви: Да, и аз определено нямам намерение да добавям каквото и да било към коментара на Бари. Но нека да кажа само едно. Взети са всички необходими предпазни мерки, за да бъдат подсигурени комуникациите на президента. Твърдението в тази книга е абсолютно безпочвено.
    В.: Тези сведения от ЦРУ ли са, от ФБР или са чисто рутинна реакция?
    Лийви: Приемете ги като достоверни.
    В.: Доколкото разбрах, взети са мерки комуникациите на президента да бъдат подсигурени, нали така? Ако обаче той вдигне телефона и се обади на някой обикновен гражданин в два и половина посред нощ в апартамента му, значи ли това, че телефонът на този човек няма да може да бъде подслушван и записван? Вашата система за сигурност предотвратява ли такава намеса?
    Лийви: В споменатата книга се съдържат някои много сериозни твърдения и това, което искам да повторя, е, че те са абсолютно безпочвени. Следователно нямам какво повече да добавя.
    Нито един сериозен вестник не направи опит да разнищи тези отговори, които всъщност съдържаха важни разкрития.
    Оказа се, че Мосад не беше единствената организация, записвала телефонните сексразговори на президента. Сенаторът републиканец от Аризона Джон Кил, член на Специалната комисия по разузнаването, беше заявил пред местния подкрепящ го вестник „Аризона рипъблик“, че „е възможно американско разузнавателно управление да е записвало телефонни разговори между президента Клинтън и Моника Люински. Към правителството има различни управления, които са си присвоили правомощията да записват определени неща по определени причини, и тук става въпрос за едно от тези управления.“
    Джон Кил отказа да назове пред вестника кое или кои са тези управления: „Категоричен съм, че това е въпрос, по който не мога да навлизам в големи подробности.“ Относно източниците си той каза следното: „Заради статута, който имат, може да им се има доверие. Бихте могли да стигнете до извода, че това са хора, които в определен период са били на служба във федералното правителство.“ Той продължи, сравнявайки съществуващите по случая записи с „неопровержимите“ доказателства по аферата Уотъргейт.
    Тези сензационни твърдения, принадлежащи на един уважаван политик, така и не получиха полагащото им се внимание в публичното пространство.


    Според поне един надежден източник на израелското разузнаване Ятом се беше обадил по телефона на Рафи Ейтан и го беше предупредил за належащата необходимост да стои далеч от Съединените щати в обозримо бъдеще.
    Рафи Ейтан нямаше нужда да му се казва колко жалко би било да се превърне в жертва на същата онази техника, на която дължеше легендарната си слава — отвличането на Адолф Айхман. Още по-лошо би било безшумно да бъде премахнат физически чрез един от методите, които му бяха създали репутация сред хората, които смятаха убийството за неизбежна част от своята работа.

6.
Отмъстителите

    През един топъл следобед в средата на октомври 1995 година технически служител от Отдела за вътрешна сигурност на Мосад — Аутахат Пайлут Медиенит (АПМ), с помощта на ръчен скенер проверяваше за подслушвателни устройства апартамент на улица „Пинскер“ в търговската част на Тел Авив. Апартаментът беше една от тайните квартири, които Мосад притежаваше из целия град. Проверката подсказваше колко важна и деликатна беше срещата, която съвсем скоро щеше да се състои там. Когато се убеди, че апартаментът е чист, служителят си тръгна удовлетворен.
    Мебелите в жилището приличаха на купени от гаражна разпродажба — един с един не си пасваха. По стените висяха няколко фотоса в евтини рамки с изгледи от туристически обекти и забележителности в Израел. Във всяка стая обаче беше монтиран отделен нерегистриран телефон. В кухнята вместо битови уреди бяха инсталирани компютър и модем, машина за унищожаване на документи, факс, а на мястото на печката бе поставен сейф.
    Обикновено тайните квартири се ползваха за общи спални на новобранци от школата за шпиони на Мосад в покрайнините на града, докато се учеха на занаят, тоест как да проследяват някого на улицата или как самите да се отървават от „опашка“, как да използват мъртва пощенска кутия или да обменят информация, скрита във вестник. Ден и нощ улиците на Тел Авив бяха изпитателният им полигон под зоркия поглед на инструкторите. Уроците продължаваха в тайните квартири: как да обучат катца, който заминаваше за набелязана страна, как да пишат писма със специални мастила или как, използвайки компютър, да подготвят информация, удобна за предаване в кратки емисии на определени честоти.
    Важна част от безкрайните часове обучение беше сближаването с невинни, нищо неподозиращи хора. Яков Коен с двадесет и пет годишен стаж като катца, действал под дълбоко прикритие по целия свят, смяташе, че една от причините за успеха му са именно уроците, получени по време на учебните занятия: „Всички и всеки се превръща в инструмент. Бих могъл да излъжа всекиго, защото истината в случая не е задължителен елемент от взаимоотношенията ми с него. Единственото, което има значение, е да го използвам за благото на Израел. От самото начало възприех философията да правя само онова, което е добро за Мосад и за Израел.“
    Онези, които не успяваха да подчинят живота си на това кредо, се оказваха незабавно на улицата. Според Давид Кимше, който е смятан за един от най-добрите оперативни служители на Мосад: „Това е старата история, че мнозина се мислят за призвани, но малцина са избрани. В този смисъл нашата организация наподобява католическата църква. Онези, които остават, изграждат връзки за цял живот. Цялото ни битие е подчинено на правилото «Аз помагам на теб, ти — на мен». Научаваш се да се доверяваш на хората, поверявайки им живота си. Няма по-голям израз на доверие спрямо друг човек.“
    По времето, когато всеки, мъж или жена, който е имал достъп до тайните квартири, преминава в следващата група, тази философия вече е запечатана в съзнанието му. Влезли веднъж в ролята на катци, те или заминават да изпълнят мисия, или се връщат, за да докладват. На шпионски жаргон ги наричат „скачачи“, тъй като действат за кратко време в чужбина, а тайните квартири са известни като „сектори за скокове“. Началниците не гледат с добро око на прекалено емоционалното описание на дейността.
    Най-накрая тайните квартири се използваха и като места за срещи на информатори или за разпит на заподозрени, които представляват потенциални обекти за вербуване като „къртици“. Единствените данни за техния брой дава бившият младши офицер от Мосад Виктор Островски. През 1991 година той твърдеше, че те са „около тридесет и пет хиляди в целия свят, двадесет хиляди от които са постоянно действащи, а петнадесет хиляди са «спящи», тоест в резерв. «Черни» агенти наричат арабите, докато «бели» агенти са всички от неарабски произход. «Сигналните» агенти са стратегически и те предупреждават за подготовка за военни действия: например лекар в сирийска болница, който забелязал необичайно презапасяване с лекарства и медицински консумативи; работник на пристанище, който наблюдава активизиране на военния флот.“
    Някои от тези агенти са получили първите си инструкции в тайна квартира, подобна на толкова прецизно проверената за „бръмбари“ този октомврийски следобед. По-късно през деня неколцина старши служители на израелското разузнаване щяха да се съберат около масата в гостната на апартамента, за да обсъдят планираното предстоящо убийство, безапелационно одобрено от министър-председателя Ицхак Рабин.
    За трите години, прекарани на този пост, на Рабин много по-често му се беше налагало да присъства на погребения на жертви на терористични нападения, като всеки път вървеше точно зад носачите на ковчега и наблюдаваше как възрастни мъже ридаят, заслушани в заупокойната молитва. С всяка поредна смърт, казва той, „погребвах нещо и в собственото си сърце“. След молитвата Рабин неизменно цитираше думите на пророк Йезекиил: „И ще извърша над тях голямо отмъщение с яростни наказания; и ще познаят, че Аз съм Господ, кога извърша над тях Моето отмъщение.“17
    И това нямаше да бъде първият път, когато мъстта на Рабин беше застигала някого. Самият той неведнъж е бил участник в акциите за отмъщение. Най-впечатляващият пример за това беше политическото убийство на заместника на Ясер Арафат Халил ал Уазир, познат из целия арабски свят и записан в компютъра на Мосад като Абу Джихад — глас на Свещената война, който живееше в Тунис. През 1988 година, когато Рабин беше министър на отбраната на Израел, в апартамента на улица „Пинскер“ беше взето решението, че Абу Джихад трябва да умре.


    В продължение на два месеца агентите на Мосад проведоха изтощително разузнаване около вилата на Абу Джихад в курорта Сиди Бу Саид в покрайнините на столицата Тунис. Пътищата за достъп, входните пунктове, вида и височината на оградата, както и прозорците, вратите, ключалките, алармените системи, маршрута на охраната на Абу Джихад — всичко беше наблюдавано и проверено, и то нееднократно.
    Те следяха неотклонно и съпругата на Абу Джихад, докато тя играеше с децата им; вървяха плътно след нея, докато пазаруваше или ходеше на фризьор. Подслушваха телефонните разговори на съпруга й, подслушваха дори и спалнята им, докато двамата се любеха. Измериха разстоянията между стаите, разучиха какво правят съседите им, когато са си вкъщи, и определиха и записаха модела, цвета и регистрационния номер на всяко превозно средство, което влизаше или излизаше от вилата.
    Агентите никога не забравяха установеното от Меир Амит преди толкова много години правило: мисли като мишената си и престани да се превъплъщаваш едва когато натиснеш спусъка.
    Удовлетворен, екипът се завърна в Тел Авив. А през следващия месец той тренираше смъртоносната си мисия във и около една тайна квартира на Мосад в близост до Хайфа, която наподобяваше набелязаната вила. От момента на влизането на екипа в къщата на Абу Джихад му трябваха точно двадесет и две секунди, за да го убият.
    На 16 април 1988 година беше издадена заповед за начало на операцията.
    Същата нощ няколко боинга 707 на израелските ВВС излетяха от военна база, южно от Тел Авив. На борда на единия беше Ицхак Рабин заедно с други високопоставени израелски служители. Самолетът им беше в постоянна връзка по собствена обезопасена радиочестота с ударния отряд, който вече бе заел позиция, начело с оперативен служител под кодовото име „Суорд“ (Меч). Вторият самолет беше пълен с заглушителни устройства и с апаратура за наблюдение. Другите два боинга 707 изпълняваха функцията на цистерни за гориво. Високо над вилата въздушната флота обикаляше в кръг, следейки всяко движение на земята по обезопасената радиочестота. Малко след полунощ на 17 април служителите във въздуха получиха съобщението, че Абу Джихад се е прибрал вкъщи с мерцедеса, който бе получил като сватбен подарък от Ясер Арафат. Малко преди това ударният отряд беше инсталирал много чувствителни подслушвателни устройства, които даваха възможност да се подслушва всеки шум във вилата.
    От стратегическата си позиция в близост до вилата Суорд съобщи в микрофона, прикрепен до устните му, че в момента чува как Абу Джихад се качва по стълбите, влиза в спалнята и шепне нещо на жена си, след което се приближава на пръсти до близкото детско креватче, за да целуне спящия си син, преди най-накрая да слезе в кабинета си на първия етаж. Подробностите бяха уловени от електронната апаратура на военния самолет — израелска версия на американския АУАКС, и бяха препредадени на командния самолет на Рабин. Точно в дванадесет часа и седемнадесет минути през нощта той издаде заповед за действие.
    Шофьорът на Абу Джихад беше заспал в паркирания до вилата мерцедес. Един от хората на Суорд изтича напред, допря дулото на една „Берета“ със заглушител до ухото му и натисна спусъка. Шофьорът се свлече мъртъв на седалката.
    След това Суорд заедно с друг член на ударния отряд заложи експлозив в основата на тежката желязна предна врата на вилата. Това беше нов модел „безшумен“ пластичен експлозив, който почти не произвеждаше шум, докато изтръгваше вратите от пантите. Вътре завариха двама от охраната на Абу Джихад, които стояха в антрето, прекалено зашеметени от експлозията, за да имат време да реагират. Те също бяха застреляни с пистолети със заглушител.
    Когато, тичайки, стигна до кабинета, Суорд завари Абу Джихад да гледа видеофилм за ООП. Докато той се изправяше на крака, Суорд го простреля два пъти в гърдите. Абу Джихад рухна тежко на пода. Суорд пристъпи чевръсто напред и изстреля още два куршума в челото му.
    Докато излизаше от стаята, той почти се сблъска с жената на Абу Джихад. Тя държеше на ръце малкия им син.
    — Връщайте се в спалнята! — нареди Суорд на арабски.
    След това той и хората му изчезнаха в нощта. От момента, в който бяха влезли във вилата, до момента на изтеглянето им бяха изтекли едва тринадесет секунди — бяха спечелили девет жизненоважни секунди в сравнение с най-доброто им постижение на тренировки.
    За първи път израелска наказателна акция срещна общественото неодобрение в страната. Министърът от кабинета Езер Вайцман предупреди, че „ликвидирането на определени фигури няма да допринесе за напредъка на мирния процес“.
    Въпреки това политическите убийства продължиха.
    Два месеца по-късно южноафриканската полиция беше принудена най-накрая да разкрие тайна информация, която Израел я бе заставил да пази: Мосад бе екзекутирала бизнесмен от Йоханесбург на име Алан Кидгер, който снабдяваше Иран и Ирак с високотехнологична екипировка, годна за производството на биохимически оръжия. Кидгер беше открит с отрязани ръце и крака. Главният следовател в полицията в Йоханесбург, полковник Чарлс Ландман, заяви, че политическото убийство е „ясно послание от израелското правителство, предадено чрез Мосад“.


    Шест седмици преди екзекуцията на Абу Джихад Мосад изигра водеща роля в друго спорно политическо убийство — на трима невъоръжени членове на ИРА — Ирландската републиканска армия, застреляни през един неделен следобед в Гибралтар от отряд опитни стрелци на британската САС.
    В предишни години някои от техните колеги от британското разузнаване тайно пристигаха в Тел Авив със съдействието на Рафи Ейтан, за да бъдат преки наблюдатели на това, как Мосад екзекутира арабски терористи из задните улички на Бейрут и в долината Бекаа в Ливан.
    Четири месеца преди разстрела в Гибралтар агенти на Мосад бяха предприели собствено наблюдение на Мейрийд Фарел, Шон Савидж и Даниъл Маккан, тъй като бяха убедени, че те за пореден път бяха „тръгнали на пазар за арабско оръжие за ИРА“.
    Непосредственият интерес на Мосад към дейността на ИРА датираше от времето, когато правителството на Маргарет Тачър беше поканило при пълна секретност Рафи Ейтан в Белфаст, за да осведоми силите за сигурност за развиващите се връзки между ирландски терористични групировки и Хизбула.
    „Пристигнах през един дъждовен ден. По време на целия ми престой в Ирландия валя. Казах на британците всичко, което знаехме. След това тръгнах на обиколка из провинцията по целия път по границата с Ейре. Внимавах да не я пресека неволно. Представяте ли си как би реагирало ирландското правителство, ако ме бяха заловили! Преди да замина, уредих САС — британските специални части, да посетят Израел, за да се запознаят с нашите методи за справяне с терористите.“
    Тогава бе поставено началото на близкото сътрудничество между САС и Мосад. Висши служители на Мосад пътуваха до щаба на САС в Хиърфорд, за да се осведомят за операциите в Близкия изток. При съвместна операция на Мосад и САС техен общ отряд проследи няколко висши функционери на ИРА от Белфаст до Бейрут и ги фотографира по време на срещите им с лидери на Хизбула.
    През октомври 1987 година агенти на Мосад проследиха търговския кораб „Ексунд“ в Средиземно море, натоварен със сто и двадесет тона оръжие, включително и ракети земя-въздух, гранатомети, картечници, експлозиви и капсулдетонатори. Всички те бяха закупени чрез контактите на ИРА. „Ексунд“ беше задържан от френските гранични власти.
    Поради невъзможността да се постигне напредък в отношенията с ирландските официални власти — според служител на Мосад това е следствие от силната опозиция на Израел спрямо мироподдържащата роля на Ирландия в Ливан — Мосад използва САС като канал, за да предупреди тайно Дъблин за други подобни оръжейни доставки по море с крайна цел Ирландия.
    Агентите на Мосад, които проследиха групата за диверсионни акции на ИРА в Испания, бързо стигнаха до извода, че тя не е там, за да се среща с арабски търговци на оръжие, нито пък за да се свърже с ЕТА — баската терористична групировка. Въпреки това екипът на Мосад продължи да следи испанския отдел за борба с международния тероризъм, който също така беше по следите на тримата ирландци.
    Отначало испанците поддържаха известна дистанция, защо приемаха операцията за тяхна. За първи път те съдействат както на МИ5, така и на САС при акция срещу ИРА. По разбираеми причини испанците искаха в случай на успех славата да е изцяло тяхна. Мосад даде да се разбере, че желае единствено да окаже помощ. Успокоени, испанците скоро се сработиха с Мосад.
    Когато испанците изгубиха следата на Мейрийд Фарел, тя бе открита наново от израелски катца. Катцата разбра, че Фарел е наела друга кола — бяла фиеста, и я е паркирала заредена с шестдесет и четири килограма семтекс18 и тридесет и шест килограма шрапнели в един подземен гараж в Марбеля.
    Модният курорт е не само любимо убежище от жаркото пустинно слънце, където мнозина величия от арабския свят прекарват времето си, изпълнени с мечти за деня, когато омразният Израел ще бъде заличен от лицето на земята. Марбеля се намира на броени километри от разгулния яхтклуб Пуерто Банус, където арабски петролни милионери държат луксозните си яхти. Мосад винаги е имал подозрението, че именно тези яхти прекосяват Средиземно море, пренасяйки контрабандно на борда си експлозиви и оръжия, предназначени за арабските терористи. Предполагаше се, че колата на Фарел е паркирана наблизо именно с тази цел, готова да бъде качена на борда на яхта, която привидно се отправя на морско пътешествие към Палестина.
    Екипът на Мосад осъществяваше постоянно наблюдение над колата. Фарел беше засечена зад волана на другата фиеста, с която беше разкарвала Маккан и Савидж из Испания през последните няколко седмици. Двама души от екипа на Мосад проследиха отряда на ИРА, докато се движеше на юг към Пуерто Банус. Десет минути след като напусна Марбеля, Фарел навлезе в зоната на яхтклуба и продължи надолу по брега.
    Използвайки радиото на колата си, настроено на полицейска честота, катцата на Мосад предупреди испанската полиция, че тримата от ИРА се отправят към Гибралтар. Испанците алармираха британските власти. Отрядът на САС зае позиция. Часове по-късно Фарел, Маккан и Савидж бяха застреляни. Без предупреждение и без възможност да се предадат. Просто бяха екзекутирани.
    Седмица по-късно Стивън Ландър, служителят от МИ5, на когото официално бе възложено да ръководи операцията и който по-късно щеше да оглави МИ5, телефонира на Адмон, за да благодари за помощта на Мосад по време на проследяването и екзекуцията.


    През онази октомврийска вечер на 1995 година в тайната квартира на улица „Пинскер“ всичко беше готово за срещата, на която щеше да се уточни следващото политическо убийство.
    Разработваше се план за екзекутирането на религиозния водач на ислямския Джихад Фати Шкаки. Мосад установи, че неговата групировка бе отговорна за смъртта на над двадесет израелски пътници в автобус, взривен миналия януари от двама камикадзе в покрайнините на градчето Бейт Лид.
    С това нападение броят на терористичните акции надвиши десет хиляди за последните двадесет и пет години. През този период бяха убити над четиристотин и ранени още хиляда израелци. Много от отговорните за дългия списък от убити и осакатени хора бяха разкрити и убити по думите на катцата Яков Коен, който сам бе участвал в наказателните акции в „безименни задни улички, където ножът понякога може да се окаже по-ценен от пистолета и където или убиваш, или те убиват“.
    В този безмилостен свят Шкаки дълги години беше възприеман като знаменитост от собствените си хора. Именно той лично даде разрешение на двамата камикадзе от Бейт Лид да се отклонят от ненарушимата иначе ислямска възбрана за самоубийство. За целта той прерови Корана и стигна до философското прозрение, че тиранията кара потиснатите да откриват нови извори на сила. В подготовката на атентаторите самоубийци той използва психологически похвати, като заложи на нестабилността на тези младоци, които подобно на японските камикадзе на възраст не повече от деветнадесет години по време на Втората световна война завършиха живота си през онзи януарски ден в състояние на религиозен екстаз. След терористичния акт Шкаки плати некролозите им да се появят в един вестник на Джихад и по време на петъчната молитва възхвали тяхната саможертва, убеждавайки семействата им, че техните синове са отишли в рая.
    В напрегнатата ситуация по местата, където действаше Шкаки, въпрос на чест за всяко арабско семейство бе да обречеш сина си на саможертва за каузата му. Загиналите бяха поменавани всеки ден, след като мюезинът издигаше глас през пращящите високоговорители, за да призове благоверните на молитва. В сенчестата прохлада на джамиите в Южен Ливан паметта им се поддържаше жива.
    След избора на следващите новобранци и определянето на тяхната цел Шкаки предаваше младоците на бомбените ескорти. Те бяха стратезите, които изучаваха снимката на мишената и решаваха какво количество експлозив ще е нужно. Подобно на алхимици те работеха, осланяйки се на опита и на инстинкта си, а речта им беше изпълнена с думи, от които лъхаше на смърт: „окислители“, „десенсибилито“, „пластилин“, „инхибитори“. Такива бяха хората на Шкаки. Веднъж той се обърна към всички тях с фраза, заимствана от лидера на омразния му враг Израел: „Борим се, следователно съществуваме.“
    През онази октомврийска вечер, когато съдбата му се решаваше в тайната квартира в Тел Авив, Шкаки беше в дома си в Дамаск със съпругата си Фатия. Апартаментът беше изненадващо различен в сравнение с мизерията на бежанските лагери, където той се радваше на всеобща почит. Скъпите килими и гоблени бяха подарък от аятоласите на Иран. Фотографията в златна рамка на Шкаки с Муамар Кадафи му беше подарък от либийския лидер. Сребърният сервиз за кафе беше дар от сирийския президент. Дрехите на Шкаки съвсем не приличаха на простата широка дреха, която носеше, когато се смесваше с мизерстващите тълпи в Южен Ливан. Вкъщи той носеше халат от най-фин плат от лондонски магазин и обувки от мека кожа, правени по поръчка в Рим, а не евтините, купени от пазара сандали, които обуваше при срещите с поклонниците си.
    Докато ядеше любимия си кускус, наведен над чинията, Шкаки за сетен път убеждаваше съпругата си, че всичко ще бъде наред по време на предстоящото му пътуване до Либия, където щеше да настоява пред Кадафи за отпускане на нови средства. Надяваше се да се върне с един милион долара, пълната сума, за която беше помолил във факса до либийския революционен щаб в Триполи. Както обикновено парите щяха да бъдат преведени чрез либийска банка в Ла Валета на остров Малта. Шкаки планираше да остане на острова по-малко от един ден, преди да вземе обратния полет за дома.
    Научили за спирката в Малта, двамата му синове тийнейджъри веднага си дадоха поръчките за дрехи: половин дузина ризи за всеки поотделно от един луксозен магазин, където Шкаки бе пазарувал и преди.
    Фатия Шкаки си спомня: „Съпругът ми беше категоричен, че ако израелците са планирали акция срещу него, досега да са я извършили. Евреите винаги реагират бързо на всеки инцидент. Но той бе убеден, че те не биха посмели да действат срещу него, защото по този начин щяха да вбесят Сирия.“
    Три месеца по-рано преценката на Шкаки за настроенията на Тел Авив щеше да е правилна. В началото на лятото на 1995 година Рабин отхвърлил план на Мосад за взривяването на апартамента на Шкаки в западните предградия на Дамаск. Ури Сагуй, тогавашният ръководител на военното разузнаване и на практика водеща фигура в израелското разузнаване, чиято власт се простираше дори и над Мосад, сподели с Рабин, че е забелязал „радикалната промяна в Дамаск. На пръв поглед Асад все още е нашият враг. Но единственият начин да го победим е, като предприемем неочаквана маневра. А това означава да се откажем от Голанските възвишения, и то изцяло. Да изтеглим хората си до последния човек оттам. Цената е висока. Но това е наистина единственият начин да си осигурим така необходимия траен мир.“
    Рабин го изслуша. Той знаеше колко много коства Голан лично на Ури Сагуй. По-голямата част от военната му кариера беше посветена на защитата на тази сурова камениста земя. Заради това беше раняван четири пъти. И въпреки това беше готов да остави всичко зад гърба си, само и само да види как в Израел настъпва реален мир.
    Министър-председателят отложи плановете на Мосад за елиминирането на Шкаки и дал време на Сагуй да прецени реалните възможности за осъществяването на надеждите си.
    Ала те повехнаха в маранята на лятото по тези места и Рабин, който вече беше носител на Нобелова награда за мир, поръча Шкаки да бъде екзекутиран.
    По време на последната си голяма операция като шеф на Мосад Шабтай Шавит нареди на един „черен“ агент в Дамаск да осигури електронно наблюдение над апартамента на Шкаки. Американското оборудване на агента беше на достатъчно високо равнище, за да блокира защитните прекъсвачи в електрическата верига на руската комуникационна система на Шкаки.
    Така подробностите за предстоящата визита на Шкаки в Либия и Малта бяха станали достояние на Тел Авив.


    В същото време, през онази октомврийска вечер на 1995 година, началниците на трите най-мощни разузнавателни служби в Израел си проправяха път през оживената улица „Пинскер“. Те съблюдаваха стриктно правилата за екзекутирането на всеки самопровъзгласил се враг на Израел, които Меир Амит така ясно беше дефинирал по времето, когато беше генерален директор: „Да не се допускат убийства на политически лидери. С тях трябва да се справяме с политически средства. Да не се избиват семействата на терористите. Ако някой от тях се изпречи на пътя ни, това не е наш проблем. За всяка екзекуция е необходимо разрешението на действащия министър-председател. Всяко действие трябва да бъде съобразено с правилата. Спазването на схемата е задължително до минута. Изпълнението трябва да е максимално чисто. Нашите акции не бива да се възприемат просто като финансирани от държавата поръчкови убийства, а като крайна юридическа санкция, налагана от нейно име. Ние не трябва да се различаваме от палача или от който и да е друг легитимно назначен екзекутор.“
    След успешното разкриване на деветимата терористи, избили израелските спортисти по време на Олимпийските игри през 1972 година, всички по-късни екзекуции следваха в общи линии вече установените правила. Почти двадесет и три години след деня, в който Меир Амит за пръв път формулира правилата за финансираните от държавата убийства, неговите последователи бяха на път към тайната квартира.
    Пръв пристигна Шабтай Шавит. Колегите злословеха зад гърба му, че имал маниера на администратор в евтин телавивски хотел — същите прилежно изгладени дрехи и задължителното любезно служебно ръкостискане. Той беше на този пост от три години, но създаваше впечатление, че не е сигурен колко още ще се задържи там.
    Следващият, който дойде, беше бригаден генерал Доран Тамир, ръководител на разузнаването към израелските въоръжени сили. Чевръст, в разцвета на силите си, той внушаваше респект, придобит през дългите години на ръководни постове.
    Последен пристигна Ури Сагуй, който влезе с бавна стъпка в тайната квартира като някакъв небесен бог воин, по-блестящ, отколкото го изискваше постът му на шеф на Аман — военното разузнаване. С мек овладян глас, взискателен към себе си, той продължаваше да предизвиква противоречиви чувства сред равните нему, като настояваше, че въпреки подновените заплахи, Сирия все още е готова да преговаря за мир.
    Отношенията между тримата мъже по думите на Шавит бяха „предпазливо сърдечни“.
    По думите на Ури Сагуй: „Трудно бихме могли да се съпоставяме един с друг. Като шеф на Аман, аз съм този, който възлага задачите на другите двама. Между нас има съперничество, но докато служим на една и съща кауза, всичко ще бъде наред.“
    В продължение на два часа те седяха около масата в дневната и обсъждаха плана за убийството на Фати Шкаки. Екзекуцията му щеше да е чисто отмъщение, потвърждение на библейския закон „око за око, зъб за зъб“, който според израелците оправдава подобни убийства. Ала понякога жертва на Мосад ставаха и хора, които упорито отказваха да подкрепят аспирациите на Израел. Тогава, вместо да се рискува подобни талантливи люде да преминат в служба на врага, те бяха безжалостно елиминирани.


    Доктор Джералд Бул, канадски учен, беше най-големият експерт в света по балистика на артилерийски снаряди. Израел направи няколко неуспешни опита да се възползва от експертизите му. Всеки път Бул даваше ясно да се разбере неприязънта му към израелската държава.
    Вместо това той предложил услугите си на Саддам Хюсеин за създаването на супероръжие, способно да обстрелва Израел със снаряди, ядрени, химически или биологични бойни глави директно от Ирак. Дулото на оръдието, дълго близо сто и петдесет метра, беше излято от тридесет и два тона висококачествена стомана, доставена на Ирак от британски компании. В края на 1989 година прототип на оръжието беше изпробван на стрелкови полигон в Мосул, Северен Ирак. Саддам Хюсеин разпоредил производството на три оръдия на цена, възлизаща на двадесет милиона долара. Бул бе ангажиран като консултант срещу един милион долара. Проектът получи кодовото название „Вавилон“.
    Компанията на Бул „Спейс рисърч корпорейшън“ (СРК) беше регистрирана в Брюксел като фирма за оръжеен дизайн. Оттам тя беше изпратила подробен списък с изисквания до европейски доставчици, включително и до двадесет във Великобритания, които можеха да й доставят високотехнологични компоненти.
    На 17 февруари 1990 година един катца в Брюксел се сдоби с копие от документ, в който се съдържаха техническите цели на „Вавилон“: супероръдието всъщност функционира като балистична ракета със среден обсег. Сърцевината на инсталацията за изстрелване са ракети „Скъд“, групирани по осем, за да се увеличи обсегът на бойните глави до приблизително две хиляди и четиристотин километра. Така в обсега на действие влиза не само Израел, но и много европейски градове. Бул смяташе, че е напълно възможно да се произведе супероръдие, което да може да удари директно Лондон от Багдад.
    Генералният директор на Мосад по това време Наум Адмон поиска незабавна среща с министър-председателя Ицхак Шамир. Бивш градски партизански лидер, сражавал се безжалостно срещу британците през последните седмици от управлението на Мандата, Шамир беше от типа политически лидери, които се нравеха на Мосад и които изцяло подкрепяха необходимостта от унищожаването на враговете на Израел, в случай че положението стане критично и всички останали възможности са изчерпани. През 60-те години, когато нацистки ракетни специалисти работеха за Египет, за да създадат оръжия с голям обсег, способни да поразяват цели в Израел през Синайската пустиня, Шамир бе повикан от Мосад, за да даде експертно мнение по планираните убийства. По време на управлението на Мандата той бе разработвал методи за ликвидирането на британски войници. Шамир препоръчал да бъдат изпратени бивши членове на нелегалното движение, които да убият германските учени. Някои от тези убийци по-късно станаха основоположници на отрядите Кидони на Мосад, специализирани в политически убийства и екзекуции.
    На Шамир му трябваше малко време, за да проучи досието на Бул. Службата бе извършила обичайната задълбочена проверка и проследила кариерата на Бул от времето, когато, двадесет и две годишен, той станал доктор по физика и постъпил на работа в Института за изследване и разработка на въоръжения към канадското правителство. Там той влязъл в конфликт с висш служител, който посял семената на омразата към бюрократите, която щеше да го съпровожда през целия му живот. В последствие беше станал консултант на частна практика — „буквално наемна пушка“, както беше отбелязано в досието с доза черен хумор.
    Беше се сдобил с репутацията на изобретател на оръжия през 1976 година, когато създаде гаубица, четиридесет и пети калибър, която можеше да обстрелва мишени от четиридесет километра разстояние. По това време единственият аналог, който НАТО притежаваше, беше с максимален обсег едва двадесет и седем километра. За пореден път обаче Бул беше изигран на правителствено равнище. На страните — членки на НАТО, не беше разрешено да закупят новото оръжие, тъй като основните европейски производители на оръжие имаха активни политически лобита. В крайна сметка Бул продаде гаубицата на ЮАР.
    След това той замина за Китай, където помагаше на Китайската народоосвободителна армия (КНОА) да развие ракетния си арсенал. Бул усъвършенства наличните ракети „Силкуорм“, като ги снабди с по-широк обсег на действие и по-голям заряден капацитет. Впоследствие Китай продаде партиди от ракетите на Саддам Хюсеин. Първоначално Ирак ги използва в продължителната война със съседен Иран, но въпреки това сериозен брой ракети „Силкуорм“ остана на ракетните площадки с цел на Мосад да се внуши, че някой ден те ще бъдат изстреляни срещу Израел.
    Междувременно проектът „Вавилон“ набираше скорост. Беше изпробван нов, по-усъвършенстван прототип оръдие. Противниците на режима на Саддам, вербувани като информатори на Мосад в Ирак, докладваха, че конусовидните върхове на ракетите са били конструирани да носят химическо и биологично оръжие.
    Следобед на 20 март 1990 година в кабинета на министър-председателя Ицхак Шамир и Наум Адмон се договориха Джералд Бул да бъде убит.
    Два дни след вземането на решението отряд от двама души кидони пристигна в Брюксел. Там ги чакаше катцата, който следеше отблизо действията на Бул.
    В шест и четиридесет и пет вечерта на 22 март 1990 година тримата мъже се отправиха с взета под наем кола към жилищната кооперация, където живееше Бул. Всеки кидон носеше пистолет в кобур под якето си.
    Двадесет минути по-късно, чул позвъняване, шестдесет и една годишният Бул отвори вратата на луксозния си апартамент. Той беше убит с пет изстрела в главата и врата. Кидоните стреляха със седем и шестдесет и пет милиметрови пистолети поред, като оставиха Бул да лежи мъртъв на прага. По-късно синът на Бул — Майкъл, щеше да свидетелства, че баща му е бил предупреден за подготвеното от Мосад убийство. Той обаче не можа да каже откъде е дошло предупреждението, нито пък защо баща му го бе пренебрегнал.
    Веднага щом отрядът кидони се завърна благополучно у дома, Отделът за психологическа война на Мосад започна да захранва медиите с истории, в които недвусмислено се намекваше, че Джералд Бул е умрял, защото е възнамерявал да се откаже от договореността си със Саддам Хюсеин. Пет години по-късно тактиката, използвана за екзекутирането на Бул, учен, когото Израел смяташе за не по-малко опасен терорист от Фати Шкаки, щеше за пореден път да бъде използвана директно от друг министър-председател — Ицхак Рабин.


    На 24 октомври 1995 година двама тридесетинагодишни мъже с кодовите имена Гил и Ран напуснаха Тел Авив с отделни полети. Ран отлетя за Атина, а Гил — за Рим. На съответното летище те получиха новите си паспорти, предадени им от местния саяним. Пристигнаха в Малта с полет късно следобед и се регистрираха в хотел „Дипломат“, чиито прозорци гледат към пристанище на Валета.
    Същата вечер на Ран бе доставен мотоциклет. На персонала той обясни, че възнамерява да обиколи с него острова.
    Никой от хотела не си спомняше двамата млади мъже да са общували по някакъв начин. По-голямата част от времето си те прекараха в стаите си. Когато пиколото отбеляза колко тежък е куфарът на Гил марка „Самсонайт“, той му намигнал и се пошегувал, че е пълен със златни кюлчета.
    Същата вечер от един товарен кораб, който бе отпътувал предишния ден от Хайфа за Италия, съобщават по радиовръзката на малтийските пристанищни власти, че е възникнала авария в машинното отделение и докато тя бъде отстранена, корабът ще остане на котва близо до острова. На борда на товарния кораб беше Шабтай Шавит и малък екип специалисти по комуникационна техника от Мосад. Те установиха радиовръзка с Гил, в чийто куфар имаше малка, но мощна радиостанция.
    Ключалките на куфара трябваше да бъдат отворени в посока, обратна на часовниковата стрелка, за да се деактивират детонаторите на двата заряда, вградени в капака. Те бяха конструирани така, че да експлодират в лицето на всеки, който отвори куфара, завъртайки ключалките по посока на часовниковата стрелка. Ромбичната радиоантена от четиристотинметров фиброоптичен кабел, бе плътно завита, за да оформи диск, близо шестнадесет сантиметра в диаметър. Разпределители свързваха диска с четирите симетрични вибраторни антени, запоени във вътрешните ъгли на самсонайта. През нощта Гил получи няколко радиосъобщения от кораба. Фати Шкаки беше пристигнал по-рано същия ден с ферибота Триполи — Ла Валета, придружен от либийска охрана, чиито задължения към него приключваха, щом слезе на брега сам. Преди да напусне кораба, той бе обръснал брадата си. Легитимира се пред малтийските имиграционни власти като Ибрахим Дауиш и им показа либийския си паспорт. След като се регистрира в хотел „Дипломат“, той прекара следващите няколко часа в кафенетата по крайбрежната улица, изпи няколко чаши кафе и се почерпи обилно с арабски сладкиши. Проведе и няколко телефонни разговора.
    На следващата сутрин Шкаки се връщаше с обещаните ризи за синовете си, вървеше бавно по крайбрежната улица, когато двама мъже на мотоциклет се изравниха бавно с него. Единият от тях стреля в главата на лидера на Джихад от упор шест пъти. Шкаки умря на място. Мотоциклетистите изчезнаха. Никой от тях не беше открит. Един час по-късно рибарска лодка потегли от пристанището Ла Валета и пусна котва откъм подветрената страна на товарния кораб. Малко след това капитанът информира пристанищните власти, че повредата в двигателя е била временно отстранена и корабът ще се завърне в Хайфа за основен ремонт.
    В Иран, духовния дом на Фати Шкаки, моллите обявиха ден на национален траур в негова памет. В Тел Авив, помолен да коментира смъртта му, министър-председателят Ицхак Рабин заяви: „Аз несъмнено не скърбя.“
    Няколко дни по-късно, на 4 ноември 1995 година, Рабин беше убит на мирен митинг в Тел Авив в близост до тайната квартира, откъдето беше приведена в действие заповедта му за екзекуцията на Шкаки. Рабин умря от ръката на еврейския фанатик Игал Амир, който до голяма степен притежаваше същата безкомпромисност, която министър-председателят толкова ценеше в агентите на Мосад.
    Ицхак Рабин, ястребът, се превърна в гълъб, силният политически лидер, който достигна до прозрението, че единствената възможност за мир в Близкия изток е, както веднъж умишлено погрешно цитира любимата си библейска мисъл: „Да превърнем мечовете си в плугове и да орем земята рамо до рамо с арабските си съседи“ — беше убит от свой сънародник, защото не бе прозрял, че еврейските му врагове ще бъдат не по-малко жестоки, отколкото отколешните му арабски врагове — и двете групи бяха еднакво категорични в решимостта си да унищожат неговата представа за бъдещето.


    През 1998 година Мосад разполагаше с отряд от кидони, шест от които жени. Всичките на по двадесет и няколко години, в отлична форма. Те живееха и работеха извън щаба на Мосад в Тел Авив в строго охранявана зона на военна база в пустинята Негев. Обстановката позволяваше да бъде видоизменена така, че да наподоби улица или сграда, където се планираше да бъде извършено убийство. Предоставени бяха коли за бягство от мястото на покушението, но също им бяха създавани умишлено пречки, които да преодоляват.
    Екипът от инструктори включваше бивши членове на отряди, които ги обучаваха в използването на широк спектър оръжия, учеха ги как да залагат бомби, да бият смъртоносна инжекция незабелязано сред тълпата и да инсценират едно убийство да изглежда като нещастен случай. На кидоните се пускаха записи на успешни атентати — например срещу американския президент Дж. Ф. Кенеди. Те изучаваха физиономиите и навиците на много хора, които бяха потенциални мишени, информацията за тях се съхраняваше в техен собствен компютър със строго ограничен достъп. Освен това бяха в течение на постоянно променящите се планове на големите градове, както и на летищата и пристанищата.
    Отрядът работеше на екипи от по четирима, които периодично пътуваха със самолет на опознавателни обиколки до Лондон, Париж, Франкфурт и други европейски градове. От време на време им се налагаше да посещават Ню Йорк, Лос Анжелис и Торонто. По време на всички тези разходки екипите се придружаваха от инструктори, които дискретно оценяваха уменията им за техническо осигуряване на една операция, без да привличат вниманието върху себе си. Тренировъчните мишени се избираха сред местни саяними доброволци, които знаеха само, че участват в секретно обучение, чиято цел е защитата на обект, израелска собственост — обикновено синагога или банка. Доброволците се оказваха заклещени в тиха уличка, набързо набутани в минаваща кола, или се събуждаха посред нощ от шум в жилището си и виждаха пред себе си дулото на пистолет.
    Кидоните вземаха тези тренировъчни упражнения насериозно, тъй като на всеки екип беше известно така нареченото Фиаско Лилехамер.
    През юли 1973 година в разгара на издирването на убийците на израелските спортисти на Олимпиадата в Мюнхен на Мосад беше подхвърлена информация, че Червения принц Али Хасан Саламех, който бе планирал операцията, работи в малкия норвежки град Лилехамер като сервитьор.
    Тогавашният директор на Мосад по операциите Михаел Харари състави екип за случая, но не от кидони, тъй като всички се бяха пръснали по света в преследване на останалите терористи, отговорни за масовото убийство в Мюнхен. Екипът на Харари нямаше оперативен опит, но самият той беше уверен, че собственото му минало на катца в Европа е достатъчно. Екипът му включваше две жени — Силвия Рафаел и Мариане Гладников, и един алжирец на име Кемал Бенаме, който преди да бъде вербуван чрез заплахи да стане двоен агент от Харари, беше работил като куриер на групировката „Черен септември“.
    Операцията беше пълен провал още от самото начало. Пристигането на десетина чужденци в Лилехамер, където от четиридесет години не бе имало убийство, предизвика подозрения. Местната полиция започна наблюдение над тях. Полицейските служители бяха наблизо, когато Харари и неговият екип застреляха един марокански сервитьор на име Ахмед Бушики, който не само нямаше нищо общо с тероризма, но и физически изобщо не напомняше на Саламех. Харари и част от неговия екип успяха да се спасят с бягство, но шестима оперативни служители на Мосад бяха заловени, включително и двете жени.
    Те направиха пълни самопризнания, разкривайки за първи път методите на Мосад за извършване на покушения, както и други не по-малко тревожни подробности относно незаконната дейност на службата. Жените, заедно с техните колеги, бяха признати за виновни и осъдени за убийство втора степен. Всички бяха осъдени на лишаване от свобода по пет години.
    Когато се завърна в Израел, Харари беше уволнен и цялата мрежа на Мосад в Европа от тайни квартири, мъртви пощенски кутии и секретни телефонни номера беше замразена.
    Щяха да минат шест години, преди Али Хасан Саламех най-сетне да бъде екзекутиран при операция, замислена и осъществена от Рафи Ейтан, според когото: „Лилехамер е крещящ пример за неподходящи хора, избрани за неподходяща мисия. Това не биваше да се случва и никога няма да се повтори.“
    Ала заканата му не се сбъдна.


    На 31 юли 1997 година, деня, в който двама камикадзе, атентатори на Хамас, убиха петнадесет и раниха още сто петдесет и седем души на един пазар в Ерусалим, шефът на Мосад Дани Ятом присъства на среща, председателствана от Бениамин Нетаняху. Министър-председателят току-що се бе върнал от бурна пресконференция, на която обеща, че няма да намери покой, докато извършителите на бомбения атентат не престанат да бъдат заплаха.
    Пред обществеността Нетаняху изглеждаше спокоен и непоколебим. Отговорите на поставените му въпроси бяха премерени и звучаха непоколебимо. Хамас няма да избегне възмездието, но как да стане това, не бе предмет на обсъждане. Това беше онзи Биби от дните на изявленията на Нетаняху по Си Ен Ен по време на Войната в Залива, когато нееднократно получи признание за авторитетния си коментар на отговорите на Саддам Хюсеин и изложените от него виждания на Израел по въпроса.
    Ала в този задушен ден, далеч от камерите, заобиколен само от Дани Ятом и други висши служители от разузнаването и от собствените си съветници по политическите въпроси, видът на Нетаняху беше коренно различен. Той не демонстрираше нито самообладание, нито аналитичност. Напротив, в пълната конферентна зала, свързана с кабинета му, често прекъсваше събеседниците си, крещеше, че „ще пипна онези копелета от Хамас, дори и да е последното нещо, което ще направя“.
    И по думите на един от присъстващите продължи: „Вие сте тук, за да ми кажете как да стане това. И не желая да чета по вестниците за отмъщението на Биби. Това е въпрос на справедливост — законно възмездие.“
    Насоката на действие бе дадена.
    Дани Ятом, който бе свикнал с променливите настроения на министър-председателя, седеше смълчан от другата страна на масата, докато Нетаняху продължаваше да вилнее. „Искам главите им! Искам ги мъртви. Не ме интересува как ще стане. Искам единствено резултати. И предпочитам да е скоро. Не си и помисляйте изобщо за обратното.“
    Напрежението нарасна, когато Нетаняху поиска Ятом да му представи списък на всички лидери на Хамас и настоящото им местонахождение. Никой министър-председател досега не бе изисквал такива строго секретни оперативни данни на такъв ранен етап от замисляната операция. Мнозина от присъстващите в залата помислиха, че с това „Биби показа намерението си да бъде безкомпромисен“.
    Това задълбочи безпокойството у някои висши служители на Мосад, че службата става твърде тясно подопечна на Нетаняху. Вероятно усещайки това, Ятом отвърна на министър-председателя, че ще предостави списъка по-късно. Шефът на Мосад промени посоката на разговора с думите, „че е време да се погледне на практическата страна на нещата“. Локализирането на лидерите на Хамас било „като да издирваш един по едни плъховете в бейрутски канал“.
    Това даде повод на Нетаняху да избухне още по-невъздържано. Той не желаел извинения, а действия и настоявал те да започнат „тук и сега“.
    След приключването на срещата у някои служители от разузнаването остана впечатлението, че Биби Нетаняху е прекрачил тънката линия, където свършва политическата целесъобразност и необходимостта от реални действия взима връх. Няма човек в залата, който да не съзнаваше, че Нетаняху упорито им натрапва мисълта за крещяща необходимост от публични скандали, за да убеди обществеността, че политиката на „твърда ръка“ спрямо тероризма, която го издигна на този пост, не е празна реторика. Нищо, че постоянно се забъркваше в скандали и винаги едва успяваше да излезе чист, оставяйки някоя изкупителна жертва да понесе срама. Рейтингът му през цялото време бе нисък. Пресата изобилстваше от пикантни подробности за личния му живот. Той отчаяно силно се нуждаеше да докаже, че държи нещата под контрол. Най-сигурният път бе да вземе главата на лидер на Хамас.
    Старши служител от израелското разузнаване, който несъмнено изразяваше мнението на мнозина, коментира: „Макар всички да бяхме на едно мнение относно валидността на принципа, че змията се убива, като й се смаже главата, оказа се, че същинското ни притеснение бе ограничението във времето. Всички приказки на Биби относно «незабавни действия» бяха чиста плява. Операция от такъв вид изисква внимателно планиране. Биби искаше точки, резултати, все едно това беше компютърна игра или някой от онези стари екшъни, по които той беше толкова запален. В реалния живот обаче нещата не стоят така.“


    Дани Ятом нареди да бъдат претърсени всички арабски страни и изпрати катци в Газа и на Западния бряг, които да научат повече за местонахождението на фигурите в сянка, които контролираха Хамас. През август 1997 година той на няколко пъти беше викан в кабинета на министър-председателя, за да докладва докъде е стигнал. Напредък обаче нямаше. Сред разузнавателната общност в Израел се разпространяваха слухове за това, как министър-председателят е поискал от Ятом да включи повече хора в акцията и беше намекнал, че ако скоро няма резултат, ще предприеме „други действия“. Ако с тази нескопосана заплаха Нетаняху целеше да сплаши шефа на Мосад, той не постигна желания ефект. Ятом беше отговорил, че „правят всичко по силите си“. Премълчаният подтекст бе, че ако министър-председателят реши да го уволни, това е негово правомощие, но общественият дебат, който неизбежно щеше да последва, нямаше да мине без неудобни въпроси за ролята на самия Нетаняху. Въпреки това министър-председателят продължи да настоява час по-скоро да бъде убит някой от лидерите на Хамас.
    През септември 1997 година Нетаняху вече се обаждаше на Ятом по всяко време на денонощието, за да пита има ли напредък. Подложен на натиск, шефът на Мосад в крайна сметка се огъна. Той изтегли катци от други мисии. Според един от тях „Ятом преначертаваше картите, щом Биби си мръднеше пръста. По принцип Ятом е силен човек, но когато се стигне до противоборство, той не можеше да се противопостави на Биби, който не пропускаше случай да напомни колко бързо брат му беше успял да осъществи рейда над Ентебе. Сравнението беше неуместно. Но такъв си беше Биби — използваше всички средства, за да наложи мнението си.“
    На 9 септември в Тел Авив се получи новината, че Хамас отново е нанесъл удар, този път ранявайки сериозно двама израелци от охраната на културния аташе в наскоро откритото израелско посолство в Аман, столицата на Йордания.
    Три дни по-късно, малко преди да започне петъчната подготовка за Шабат, Нетаняху поиска от Ятом да обядва с него в дома му в Ерусалим. Двамата мъже ядоха супа, салата и рибно блюдо, което поляха с бира и бутилирана вода. Министър-председателят незабавно повдигна въпроса за атаката в Аман. Как са могли стрелците на Хамас да се приближат необезпокоявани толкова близо, че да стрелят? Защо не е постъпило предупреждение? Какво правеше мисията на Мосад в Аман по въпроса?
    Ятом прекъсна Нетаняху по средата на пороя от въпроси. В Аман се намирал лидер на Хамас на име Халед Мешал, който ръководел политбюрото на организацията от кабинета си в града. В продължение на седмици Мешал пътувал из различни арабски страни, но мисията на Мосад в Аман бе докладвала, че той вече се е завърнал в града.
    Това възбуди интереса на Нетаняху.
    — Тогава вървете и се справете с него! — нареди той поривисто. — Именно това трябва да направите — да го извадите от строя! Изпрати хората си в Аман, за да свършат тази работа!
    Уязвен от почти шестте седмици неумолим натиск от страна на министър-председателя, който, изглежда, не можеше да долови политическата деликатност на разузнавателните операции по принцип, шефът на Мосад му даде болезнен урок. Очите му просветваха зад стъклата на очилата му, когато той предупреди премиера, че предприемането на атака в Аман ще разруши отношенията с Йордания, които предшественикът на Нетаняху Ицхак Рабин беше съградил с цената на толкова усилия. Убийството на Мешал на йорданска земя би изложило на риск операциите на Мосад в страна, която осигуряваше непрестанно поток от секретна информация за Сирия, Ирак и палестинските екстремисти. Ятом предложи да се изчака Мешал да напусне Аман и тогава да нанесат удара.
    — Извинения! Само това слушам! Извинения! — Твърдеше се, че Нетаняху крещял. — Искам действия. Незабавни! Народът иска действия. Скоро е Рош Ашана19! Това ще бъде моят подарък за него!
    От този момент нататък всяко действие на Ятом щеше да подлежи на личното одобрение на Нетаняху. Досега никой друг израелски министър-председател не беше проявявал такъв непосредствен интерес към поръчано и финансирано от държавата убийство.


    Халед Мешал беше четиридесет и една годишен, физически здрав мъж. Живееше близо до двореца на крал Хюсеин и според всички сведения беше добър съпруг и баща на седем деца. Образован и любезен, той беше останал слабо известна фигура от ислямското фундаменталистко движение, но събраната за кратко време информация от мисията на Мосад в Аман показваше, че Мешал е подбудителят и движещата сила на бомбените атентати, дело на камикадзе, срещу израелски граждани.
    Подробностите за Мешал бяха предоставени заедно с негова снимка, с която ръководителят на мисията на Мосад се беше сдобил по неведоми пътища. Докладът беше придружен и от лична молба до Ятом да направи още един опит да убеди Нетаняху да не предприема убийство в Аман. Подобна неоправдана стъпка би обезсмислила двете години къртовски труд по контрашпионажа, осъществен от Мосад със сътрудничеството на Йордания.
    Нетаняху отхвърли молбата с думите, че звучала като пророкуване на провал, а това той нямало да толерира.
    Междувременно усилено се подготвяше осемчленен отряд кидони. Двама от тях трябваше да нанесат удара посред бял ден, а задачата на останалите бе да им подсигурят гърба, включително и придвижването с кола. Целият отряд щеше да се върне с автомобили в Израел, пресичайки моста Аленби, близо до Ерусалим.
    Изборът на оръжие на Мосад бе необичаен — не огнестрелно, а флакон аерозол нервнопаралитичен газ. За пръв път ударен отряд от кидони щеше да използва такъв метод за убийство, макар това да беше обичайна и усъвършенствана практика на КГБ и на други разузнавателни служби от съветския блок. Руски учени, емигрирали неотдавна в Израел, бяха вербувани от Мосад, за да синтезират широк спектър от смъртоносни токсични вещества, между които табун, зарин и зоман, нервнопаралитични вещества, забранени с международни конвенции. Те причиняваха незабавна или бавна смърт. Във всички случаи жертвата не можеше да контролира дейността на вътрешните си органи и изпитваше такава непоносима болка, че смъртта идваше като избавление. Този метод на убийство беше избран като най-подходящ за Мешал.
    На 24 септември 1997 година членовете на ударния отряд кидони пристигнаха със самолет в Аман от Атина, Рим и Париж, където бяха разпределени на позиция за няколко дни. Някои пътуваха с френски и италиански документи. На двамата мъже, които щяха да извършат самото убийство, бяха осигурени канадски паспорти на името на Бари Бийдс и Шон Кендъл. На рецепцията при регистрирането си в местния хотел „Интерконтинентал“ те се представиха за туристи. Останалите катци бяха подслонени в израелското посолство, което беше съвсем наблизо.
    Бийдс и Кендъл се присъединиха към тях на следващия ден. Двамата мъже още веднъж провериха флакона. Никой от тях не знаеше какво точно нервнопаралитично вещество съдържа. Агентите изказваха предположения, че можел да предизвика всичко — от халюцинации непосредствено преди смъртта до сърдечен удар. От тях беше поискано да докладват за последните предприети от Мешал действия пред шефа на местната мисия на Мосад.
    Той беше пребивавал в Лондон през септември 1978 година, когато един български емигрант, Георги Марков, беше убит с подобно вещество. Някакъв минувач го беше убол в бедрото с върха на чадър. Марков умря в мъчителна агония, предизвикана от рицин, смъртоносна отрова, извличана от семената на маслодайното растение. Случайният минувач бе агент на КГБ, но той така и не беше заловен.
    След тази оптимистична информация Бийдс и Кендъл се завърнаха в хотела си малко преди полунощ. Всеки поръча на обслужването по стаите закуска от кафе, портокалов сок и датски сладкиши. На следващата сутрин точно в девет Бийдс се появи във фоайето и се подписа за първата от двете наети коли — синя тойота. Втората — зелен хюндай, поръчана от Кендъл, пристигна малко след това. Кендъл спомена на един от служителите на рецепцията, че двамата с „неговия приятел“ потеглят на обиколка из южната част на страната.
    В десет часа сутринта шофьорът на Мешал подкара шефа си към местоработата му. На задната седалка в колата до него седяха три от по-малките му деца, едно момче и две момиченца. Бийдс го следваше на дискретно разстояние с наетата кола. Част от хората от отряда се движеха по същия маршрут с други коли.
    Когато навлязоха в парковата част на града, шофьорът информира Мешал, че ги следят. Мешал използва телефона в колата, за да съобщи модела и номера на автомобила на Бийдс на полицейското управление в Аман.
    Докато взетата под наем тойота на Бийдс ги задминаваше, децата на Мешал му помахаха така, както и на другите шофьори. Агентът на Мосад не им обърна никакво внимание. След това зеленият хюндай на Кендъл изпревари шофьора на Мешал и двете коли се изгубиха в трафика.
    Секунди по-късно един офицер от полицейското управление в Аман се обади, за да съобщи на Мешал, че споменатата кола е била наета от канадски турист. Мешал се отпусна назад и продължи да наблюдава как децата му продължаваха да махат на изпреварващите ги шофьори с личица, притиснати към стъклата. Всяка сутрин те се редуваха да пътуват с баща си до работата му, преди шофьорът да ги закара на училище.
    Малко преди десет и тридесет шофьорът спря колата на улица „Уасфи ат Тал“, където пред централата на Хамас се беше събрало множество, към което се присъединиха Кендъл и Бийдс. Присъствието им там не предизвика безпокойство. Любопитни туристи често се навъртаха около седалището на Хамас, за да научат повече за целите на организацията.
    Мешал набързо целуна децата си и слезе от колата. Бийдс се приближи, сякаш щеше да му стисне ръката. Кендъл беше плътно до него, подмятайки найлонов плик.
    — Господин Мешал? — обърна се учтиво към него Бийдс.
    Мешал го погледна неуверено. В този момент Кендъл натисна аерозола и се опита да впръсне съдържанието му в лявото ухо на Мешал.
    Лидерът на Хамас отскочи стреснато, триейки долната месеста част на ухото си.
    Кендъл се опита повторно да впръсне веществото в ухото на Мешал. Около тях множеството вече се беше отърсило от първоначалната изненада и към агентите се протягаха безброй ръце, за да ги спрат.
    — Бягай! — извика Бийдс на иврит.
    Плътно следван от Кендъл, Бийдс се затича с всички сили към колата си, паркирана малко по-нагоре на улицата. Видял случилото се, шофьорът на Мешал даде заден ход и се опита да блъсне тойотата, паркирана на улицата.
    Мешал се олюляваше и стенеше. Най-близко стоящите го подхванаха, за да не падне на земята, други пък се разкрещяха да извикат линейка.
    Бийдс заедно с Кендъл, който се хвърли на седалката до него, все още стискайки наполовина неизползвания аерозол, успя да избегне удара на колата на Мешал и набра скорост по улицата.
    В преследването се включиха и други коли. Един от шофьорите имаше клетъчен телефон и призоваваше по него пътищата в района да бъдат блокирани. Личният шофьор на Мешал използва телефона в колата, за да се свърже с полицейското управление.
    Появиха се и останалите членове на отряда кидони, които подсигуряваха гърба на преките изпълнители. Един от тях спря и помаха на Бийдс да се прехвърли в неговата кола. В момента, в който двамата агенти на Мосад изскочиха от тойотата, друга кола им блокира пътя. От нея изскочиха неколцина въоръжени мъже. Те заставиха Бийдс и Кендъл да легнат на земята. Секунди по-късно пристигна и полицията. Съзнавайки, че вече не могат да направят нищо, останалите членове на отряда кидони потеглиха от мястото, откъдето необезпокоявани успяха да се завърнат в Израел.
    Бийдс и Кендъл нямаха този късмет. Откараха ги в централното полицейско управление на Аман, където те представиха канадските си паспорти, настоявайки, че са жертва на „ужасен заговор“. Пристигането на Самих Батихи, страховития шеф на йорданското контраразузнаване, сложи край на целия театър. Той твърдо им заяви, че знае кои са — преди броени минути бе приключил телефонния си разговор с ръководителя на секцията на Мосад в Аман. По думите на Батихи, шефът на шпионите „призна, че това са негови хора и Израел ще уреди въпроса лично с краля“.
    Батихи нареди двамата агенти на Мосад да бъдат затворени в отделни килии, но без да бъдат малтретирани.
    Междувременно Мешал бе приет в интензивното отделение на главната болница в Аман. Той се оплакваше от постоянно „звънтене“ в лявото ухо, „треперене, сякаш през тялото му преминавал електрически ток“, и все по-затруднено дишане.
    Лекарите го включиха на животоподдържаща апаратура.


    Новината за провала на операцията достигна Ятом чрез секретно телефонно обаждане от шефа на мисията в Аман, който се свързал с него от израелското посолство. И двамата мъже „не бяха на себе си“ заради неуспеха.
    До момента, в който Ятом стигнал до кабинета на Нетаняху, министър-председателят вече е разговарял по телефона с крал Хюсеин по горещата линия, установена между двамата за случаи на кризисни ситуации. Служител на израелското разузнаване разкри по-късно съдържанието на разговора: „Хюсеин зададе два въпроса на Биби. На какво, по дяволите, си мислел, че играе? И разполагал ли с противоотрова за нервнопаралитичния газ?“
    Кралят казал, че се чувствал като баща, чийто най-добър приятел е изнасилил дъщеря му, и че ако Нетаняху смятал да отрича всичко, трябвало да знае, че двамата му агенти са направили пълни самопризнания, записани на видеокасета, и записът вече пътувал към Вашингтон, за да бъде изгледан от Мадлин Олбрайт, държавния секретар на Съединените щати. Нетаняху седял прегърбен на телефона, „пребледнял, с вида на човек, когото са хванали да бърка в общата каса“.
    Нетаняху предложил незабавно да отлети за Аман, за да „изясни въпроса“ лично с краля. Хюсеин му отвърнал, че това би било чиста загуба на време. Служителят от разузнаването си спомня: „Можеше да се чуе, образно казано, как ледът пука по линията от Йордания. Биби изобщо не се опита да се противопостави, когато Хюсеин му заяви, че очаква от Израел да освободи шейх Ахмед Ясин (лидерът на Хамас, когото Израел държеше в затвора от известно време), както и някои други палестински затворници. Разговорът продължи само няколко минути. Това вероятно беше най-критичният момент в политическата кариера на Биби.“
    Събитията оттук нататък се развиха лавинообразно. Само след час с израелски военен самолет до Аман беше изпратена противоотрова за нервнопаралитичния газ, която незабавно бе инжектирана на Мешал. Той започна да се възстановява и след няколко дни беше в такова добро здраве, че на пресконференция направи Мосад за посмешище. Шефът на мисията на Мосад в Аман и самият Батихи имаха кратка среща, по време на която разговаряха също с Ятом по телефона. Генералният директор разгорещено сипеше обещания, че Мосад никога няма да прави опити за атентат на йорданска земя. На следващия ден Мадлин Олбрайт проведе два кратки телефонни разговора с Нетаняху. Тя даде ясно да се разбере какво мисли за случилото се, като езикът й на моменти беше не по-малко язвителен от този на крал Хюсеин.
    След като Канада научи как е била въвлечена в международен скандал с незаконното използване на нейни документи за самоличност, тя отзова посланика си от Израел — стъпка, която беше почти равносилна на скъсване на дипломатическите отношения.
    Когато подробностите изплуваха на повърхността, Нетаняху беше така безмилостно критикуван от израелския и световния печат, че друг на негово място, подложен на подобни яростни атаки, незабавно би подал оставка.
    След една седмица шейх Ясин беше освободен и бе посрещнат в Газа като национален герой. Кендъл и Бийдс също бяха върнати в Израел, само че без канадските им паспорти, които бяха предадени на канадското посолство в Аман за „съхранение“.
    Двамата катци никога не бяха върнати на служба като кидони. Преместиха ги на незначителни постове в щаба на Мосад или както окачестви рокадата един служител от израелското разузнаване: „Това означаваше, грубо казано, да охраняват тоалетните в сградата.“
    На Ятом започнаха да гледат като на безгласна буква. Висшите служители безмълвно осъждаха шефа си, че не е успял да се противопостави успешно на Нетаняху. Моралът в Мосад западна още повече. Кабинетът на министър-председателя пусна в обръщение фразата, че „напускането на Ятом е въпрос на време“.
    Ятом се постара да възпре „приливната вълна на униние, в която всички се давят“, както я оприличи високопоставен служител на Мосад. Ятом възприе „прусашката си поза“ по собствените му думи. Опита се да сплашва служителите си. Натъкна се обаче на жестока конфронтация, както и на заплахи за оставки.
    През февруари 1998 година обаче оставка подаде Ятом, след като не успя да потуши по думите му „брожението, равносилно на бунт“. Министър-председателят Нетаняху не изпрати на провалилия се шеф на разузнаването обичайното благодарствено писмо за вярна служба на държавата.
    Когато Ятом напусна поста си, в душата му вече бяха покълнали първите семена на съмнението във връзка с убийството на министър-председателя Ицхак Рабин. Предан на националната кауза израелски репортер, който се занимаваше с журналистически разследвания, Бари Чамиш, на своя глава събрал медицински и балистични експертизи, както и свидетелски показания от бодигардовете от охраната на Рабин, от неговата вдовица, от хирурзи и сестри, както и от членове на израелската разузнавателна общност, с които разговарял. Голяма част от събрания материал е от свидетелски показания в съда при закрити врати.
    През 1999 година Чамиш, с риск за живота си, започна да публикува в Интернет разкритията си. Те съдържаха зловещо повторение на съмненията дали по Дж. Ф. Кенеди през 1963 година бе стрелял само един човек. Подробно аргументираните заключения на Чамиш бяха ако не друго, то поне интригуващи и убедителни. Той е стигнал до заключението, че „теорията за единствения стрелец, възприета от комисията «Шамгар» към израелското правителство, създадена да разследва убийството на Рабин, цели да прикрие предварително подготвеното, «неуспешно» убийство, което трябвало да възвърне разклатеното доверие на Рабин сред електората“. Игал Амир се съгласил да изпълни ролята на самотния стрелец за човека или за хората от израелската разузнавателна общност, които го контролираха.
    „Амир е изстрелял халосен патрон. И е стрелял само веднъж, а не както се твърди три пъти. Балистичната лабораторна експертиза, извършена от израелската полиция, доказва, че освен това гилзата, открита на местопрестъплението, не съвпада с оръжието на Амир. По Рабин не се е виждала кръв. Освен това безспорен факт е и че колата на Рабин мистериозно изчезва за период от осем до дванадесет минути по пътя към болницата, който се взима за не повече от четиридесет и пет секунди по празни улици с полицейски кордон отстрани заради мирния митинг, на който е присъствал Рабин.“
    Най-сензационното твърдение на Чамиш, както впрочем и всички останали, направени от него, не е опровергано до момента от израелско официално лице, както е прието в такива случаи. То гласи следното: „По време на обвитото в мистериозност пътуване до болницата с кола, управлявана от много опитен шофьор, в Рабин е било стреляно два пъти с истински куршуми и те са дошли от собствения му бодигард Йорам Рубин. Личното му оръжие е изчезнало в болницата и така и не е било открито. Два от куршумите, извадени от тялото на министър-председателя, изчезват за единадесет часа. Впоследствие Рубин се самоубива.“
    Чамиш е разговарял с тримата опериращи хирурзи, които са се борили за живота на министър-председателя. Репортерът подлага на анализ и показанията на полицейските служители, които са присъствали на мястото, когато Амир е стрелял. Всички полицейски служители са свидетелствали, че когато Ицхак Рабин е бил внесен в колата, по него не е имало видими огнестрелни рани. Хирурзите са категорични. Когато министър-председателят в крайна сметка е докаран в болницата, той има масивна гръдна рана и много сериозно нараняване на гръбначния стълб малко под тила. Хирурзите твърдят, че не е възможно която и да било от тези куршумни рани да позволи на Рабин да напусне мястото на покушението без видими признаци за нараняване и същевременно да пристигне в болницата с толкова сериозни наранявания.
    И комисията „Шамгар“ стига до заключението, че няма доказателства, които да потвърждават съществуването на такива рани. Впоследствие обаче лекарите отказват да коментират този въпрос.
    Освен личното разследване, проведено от Чамиш, съществуват независими показания, дадени под клетва, които подкрепят неговото твърдение, че случилото се е „много по-дълбоко като замисъл и по същество си е чист заговор“.
    В показанията си пред съда Игал Амир твърди: „Ако кажа истината, цялата система ще рухне. Знам достатъчно, за да унищожа тази страна.“
    Агент на Шин Бет, който е бил в близост до Амир, когато той е стрелял срещу Рабин, свидетелства: „Чух как един полицай извика на хората наоколо да се успокоят. Изстрелът бил от халосен патрон.“ Показанията на агента са били дадени при закрити врати.
    По време на същото изслушване Леа Рабин свидетелства, че съпругът й нито се е олюлял, нито е паднал, след като очевидно е било стреляно по него от близко разстояние. „Той остана прав и изглеждаше много добре.“ Освен това твърди, че не са й разрешавали да види съпруга си в продължение на един час, след като била пристигнала в болницата. Според Чамиш високопоставен служител на секретните служби й е съобщил, че „не би трябвало да се притеснява, тъй като всичко било премислено и под контрол“.
    Вдовицата на министър-председателя категорично отказва всякакъв публичен коментар както по този, така и по всеки друг въпрос, свързан с убийството на съпруга й.
    Чамиш е убеден, че тя е била заплашена да мълчи, както и седемнадесетте медицински сестри на смяна в болницата, където този ден е бил приет Рабин. „Зловещият план е бил брилянтно замислен. Те са убедили Рабин да се остави някой да изстреля халосен патрон с цел да възвърне популярността си. Ето защо той не е носел противокуршумна жилетка. Амир е бил внимателно подбран за ролята на човека, готов да изживее петнадесетминутна слава. Той е бил наивникът в ръцете на човека или хората, които са контролирали събитията. Онова, което той вероятно не е знаел, е, че даденият от него изстрел с халосен патрон ще бъде използван като прикритие Рабин да бъде убит в колата му по пътя към болницата.“
    Бари Чамиш не е „човек, който съзира във всичко конспирация“. Той е съвестен към онова, което пише, и подкрепя дори и най-нищожното доказателство с много факти. Стига до окончателна преценка внимателно и оставя впечатлението, че може да каже още много неща, но няма да го направи — засега. Със сигурност той е рядкост сред множеството популярни израелски журналисти. Той върви по свой собствен път, не действа под ничие давление, не е задължен на никого и което е по-важно, ползва се с доверие.
    Чрез Интернет Чамиш прави публично достояние всички доказателства, до които се е добрал, отчасти за да се застрахова, отчасти защото явно иска истината да излезе наяве. Бидейки достатъчно реалист, той явно е приел, че истината може и никога да не излезе на бял свят във форма, подходяща за съдебен процес.

7.
Шпионинът джентълмен

    През една влажна пролетна утрин на 1997 година в едно телавивско предградие Давид Кимше даваше нареждания на арабските озеленители как би желал да преаранжират градината му. Жестовете му издаваха деликатност, а мекият му добронамерен глас подхождаше повече на преподавател в колеж, отколкото на господар, който раздава заповеди на прислугата. Общото впечатление, което създаваше, подсказваше произхода на Кимше от поколения администратори, издигнали някога британския флаг над тези обширни земи. Безупречните маниери на родения във Великобритания син на евреи от средната класа подсилваха образа му на истински англичанин. Скъпите, шити по поръчка дрехи, подчертаваха фигурата му, която поддържаше с редовни упражнения и стриктен хранителен режим. Кимше изглеждаше с двадесет години по-млад, макар да наближаваше шестдесетте. У него все още имаше нещо момчешко. Всеки жест, докато даваше наставления на градинарите — начинът, по който отмяташе косата от челото си, продължителните паузи и замисленият поглед, — навеждаше на мисълта, че е прекарал голяма част от живота си в уединението на някой колеж.
    В действителност Давид Кимше беше един от онези, които Меир Амит наричаше „интелектуалните генератори“ за операциите на Мосад. Умението му да се аргументира бе придружено от впечатляващо самообладание, благодарение на което с един-единствен неочакван ход той поставяше натясно дори и най-ловките играчи. Това бързо му спечели уважението и на заклетите циници сред колегите му. Ала подчертано интелектуалното му излъчване често ги държеше на дистанция. Той беше прекалено извисен и абстрактно настроен за техния тривиален начин на мислене. Немалко от тях споделяха казаното от Рафи Ейтан, „че докато казваш «добро утро» на Давид, той вече наум ще е преценил колко добро е то и колко всъщност остава от утрото“.
    В Мосад Кимше беше възприеман като олицетворение на шпионина джентълмен, който притежава рефлексите на дива котка. Пътят му из дебрите на Мосад започна, след като завърши Оксфорд с отличие по социология през 1968 година. След няколко месеца той беше взет на служба в Мосад, отскоро под ръководството на Меир Амит, който се опитваше да внедри в редиците му служители, завършили университети, за да балансират безпощадността на хора като Рафи Ейтан, придобили всичките си уменията на бойното поле.
    Как, къде и от кого беше вербуван Кимше, щеше завинаги да остане тайна. Източниците на слухове сред израелската разузнавателна общност предлагаха няколко сценария. Първият, че Кимше бе вербуван по време на вечеря с някакъв лондонски издател евреин, който дълги години беше работил като саяним. Вторият, че предложението дошло от страна на равин от синагогата „Голдърс Грийн“. Или пък че за това заслуга има негов далечен роднина.
    Единственото, което със сигурност се знаеше, беше, че през една пролетна утрин в началото на 60-те Кимше беше прекрачил прага на сградата, в която се намираше щабът на Мосад в Тел Авив, като най-новия член на отдела за планиране и стратегии. В едната част на сградата се помещаваше клон на Израелската банка, няколко бизнесофиса и кафене. Колебаейки се какво да предприеме и накъде да тръгне, Кимше останал да чака в мрачното фоайе. То беше съвсем различно от внушителния вход на ЦРУ, за който беше чел. В Ленгли ЦРУ с гордост заявяваше своето съществуване на мраморния под, където беше изобразена шестнадесетоъгълна звезда върху щит, над който се вижда главата на белоглав орел в профил, заедно с думите „Централно разузнавателно управление на Съединените американски щати“. Върху една стена бяха изписани думите на апостол Йоан, че истината прави хората свободни. Отвъд декоративната мозайка се виждаха редици асансьори, пазени от въоръжена охрана.
    Ала тук, в неугледното фоайе в сградата на булевард „Цар Саул“, се виждаха само банкови касиери по своите места и хора, насядали на пластмасовите столове в кафенето. Никой отдалеч не изглеждаше като служител на Мосад. В далечния ъгъл на фоайето се отвори една врата без табела и на прага й застана познат силует. Беше служителят от консулския отдел на израелското посолство в Лондон, снабдил Кимше с необходимите за пътуването документи. Докато отвеждаше Кимше към вратата, той му обясни, че дипломатическият му статут е прикритие за същинската му дейност като катца на Мосад във Великобритания. На вратата той връчи на Кимше два ключа с думите, че отсега нататък те ще бъдат единственото средство, чрез което той ще може да влиза в главната квартира на Мосад. Единият ключ беше за тази врата, а вторият — за асансьорите, които се движеха по осемте етажа на сградата. Главната квартира представляваше „здание в зданието“ със своя собствена електрическа, канализационна и санитарна мрежа, отделено от останалата част на високата, наподобяваща кула сграда.
    Постройката беше приютила Мосад малко след края на Суецката криза през 1956 година.
    Същата година през октомври Великобритания, Франция и Израел предприеха съвместна офанзива срещу Египет, за да възстановят контрола си над Суецкия канал, който египетският президент Гамал Абдел Насър национализира. Настъплението преминаваше под знака на така наречената „дипломация на канонерките“, която дълго доминираше в този регион. А Съединените щати не бяха докрай известени за военната операция, което в крайна сметка се оказа последната глътка въздух за британското и френското присъствие в Близкия изток. Вашингтон оказа масиран дипломатически натиск, за да спре размяната на удари, страхувайки се от потенциалната опасност Съветският съюз да не бъда въвлечен в конфликта на страната на Египет и по този начин да се стигне до конфронтация между свръхсилите. Едва когато сраженията по бреговете на Суецкия канал приключиха, Великобритания и Франция откриха, че са изместени от Съединените щати като доминираща велика сила в Близкия изток. Тогава обаче Израел настоя да задържи земите, които беше завзел в Синайската пустиня. Ричард Хелмс, бъдещ директор на ЦРУ, отлетя за Тел Авив и беше приет от висши служители в главната квартира на Мосад. Те обаче се нахвърлиха върху Хелмс като „шайка настървени брокери на недвижими имоти, които се надпреварват да изтъкнат предимствата на предлагания от тях обект“.
    Докато се изкачваха нагоре с асансьора, водачът на Кимше му обясни, че на долния етаж се помещава центърът за подслушване и свръзка, на следващия етаж бяха кабинетите на младшите служители, по-горните етажи бяха за анализаторите, плановиците и оперативния персонал. Отделът за изследвания и разработки имаше собствен етаж. На последния етаж бяха кабинетите на генералния директор и на неговия екип от съветници.
    На Кимше беше отредено място сред плановиците и стратезите. Неговият кабинет беше обзаведен като всички останали. Евтино дървено бюро, стоманена кантонерка за документи само с един ключ, черен телефон и вътрешен указател, върху който беше залепен етикет с надпис „Не мести!“. Обзавеждането се допълваше от килимче. Стените бяха боядисани в масленозелено, а през прозореца се откриваше прекрасна панорамна гледка към града. За тринадесет години главната квартира беше придобила износен вид. На места боята се лющеше, а подовите настилки се бяха протъркали.
    Въпреки занемарения вид на централата, Давид Кимше усещаше, че се е озовал тук във време, богато на събития. Скоро Меир Амит щеше да сдаде поста и да бъде наследен от Рафи Ейтан, който пък щеше да подбере нов екип от висши служители на Мосад.
    За кратко време Кимше успя да опознае странностите на своите колеги. Един от анализаторите например винаги започваше мисълта си с думите: „Това е европейска маневра, класическа формулировка по Карл фон Клаузевиц.“ Ръководителят на отдела показваше, че обмисля някакъв ход, като пълнеше лулата си със ситно нарязан черен тютюн, а когато от нея започнеше да излиза белезникав дим, това означаваше, че вече е взел решение. Друг стратег неотменно завършваше изявленията си с думите, че шпионажът е неизчерпаем извор на познания за крехкостта на човешката природа. Всички тези мъже със заслуги посрещнаха с радост ентусиазма на Кимше, както и способността му да прониква до същината на всеки проблем. Те също така усещаха как той напълно осъзнава, че разкриването на манипулациите на врага е също толкова опасно, колкото и Мосад непрекъснато да плете интриги и измами.
    Част от работата му включваше наблюдение на развитието на обстановката в Мароко. Там все още живееше сравнително голяма колония евреи под репресивния режим на крал Хасан. Стремейки се да улесни живота им, Меир Амит установи „професионални отношения“ с всяващите страх служби за сигурност на монарха, с които откри обща кауза — да бъде отстранен египетският президент Насър, чиято лична омраза към Израел можеше да се сравни единствено с ненавистта му към крал Хасан. Насър съзнаваше, че монархът е препятствие към осъществяването на мечтата му за образуване на мощна арабска коалиция, простираща се от Суецкия канал до атлантическия бряг на Мароко. Потенциалната заплаха за Израел, която би представлявала тази коалиция, накара Меир Амит да започне да обучава служителите на краля в техниките на контраразузнаването и воденето на разпити, граничещо с изтънчени мъчения.
    В Мароко се беше зародила и се мъчеше да оцелее малочислена, но безкомпромисна опозиция, предвождана от Мехди Бен Барка. Кимше беше проследил кариерата на Бен Барка. Първоначално той бе служил вярно като личен настойник на краля и после беше оглавявал за един мандат Националното консултативно събрание на Мароко, на практика формално съществуващ парламент, чиято единствена функция беше да парафира безропотно указите на Хасан, които придобиваха все по-деспотичен характер. В крайна сметка Бен Барка се беше превърнал в единствения изразител на исканията на опозицията срещу крал Хасан. Той нееднократно се измъкваше на косъм от верните копои на краля. Но съзнавайки, че неговото залавяне е въпрос на време, обаятелният бивш гимназиален учител забегна в Европа. Оттам той продължи да крои заговори за свалянето на крал Хасан.
    На два пъти малочисленото, но активно действащо съпротивително движение на Бен Барка в Мароко беше на крачка от успешен бомбен атентат срещу монарха. Вбесен, крал Хасан издаде задочна смъртна присъда на Бен Барка, в отговор на което той на свой ред нареди подновяване на атаките срещу краля.
    През май 1963 година крал Хасан поиска от Мосад помощ, за да се справи с Бен Барка. На Давид Кимше бе поставена задачата да анализира мароканските искания. По-късно същия месец той отпътува за Лондон със своя британски паспорт. Привидно беше излязъл в отпуска, но в действителност подготвяше реализацията на своите планове. Снабден с втори перфектно фалшифициран британски паспорт, предоставен му от един саяним, с мароканска виза, Кимше отлетя за Рим. Там той прекара един ден в разглеждане на забележителности, ход, с който целеше да се увери, че не го следят, после отпътува за Мароко.
    На летището в Рабат той бе посрещнат от Мохамед Уфкир, страховития министър на вътрешните работи на страната. Същата вечер, по време на вечеря, оживена от присъствието на едни от най-добрите местни ориенталски танцьорки, Уфкир сподели на ухо най-съкровеното желание на краля — главата на Бен Барка. Демонстрирайки недодялано чувство за хумор и преклонение пред еврейската история, Уфкир добавил: „В крайна сметка и Саломе поиска от вашия цар Ирод главата на онзи, който бунеше духовете.“
    Кимше отвърна, че макар това в действителност да е вярно, проблемът всъщност не е от негова компетентност. Уфкир трябвало да го придружи до Израел.
    На следващия ден двамата мъже отлетяха за Рим, откъдето се качиха на самолет за Тел Авив. Меир Амит ги посрещна в една тайна квартира. Беше учтив, но предпазлив. Заяви на Кимше, че „не е много ентусиазиран“ от перспективата да свърши черната работа на Уфкир, и настоя „участието им да се ограничи само до подготвителната работа“.
    Без знанието на Меир Амит Уфкир вече се беше споразумял с един отдел на френската служба за външно разузнаване — СДЕСЕ, за убийството на Бен Барка, ако успеят да го подмамят да напусне превърнатия си в крепост дом в Женева и да премине от Швейцария във Франция. Все още изпълнен с колебания, Меир Амит настоя пред министър-председателя Леви Ешкол той лично да одобри участието на Мосад. Министър-председателят даде разрешение.
    Мосад започна да подготвя операцията. Един катца, роден в Мароко, отпътува за Женева и се внедри в кръга около Бен Барка. В продължение на няколко месеца агентът предпазливо внуши идеята, че има достъп до благоразположен френски милионер, който би се радвал крал Хасан да бъде свален, за да възтържествува истинската демокрация в Мароко. Тази измислица беше творение на Кимше. На 26 октомври 1965 година той научи, че Бен Барка, „подобно на стар контрабандист, който минава нелегално границата“, се приготвя да замине за Париж.
    Центърът за свръзка на Мосад изпрати кодирано съобщение до Уфкир в Мароко. На следващия ден министърът, придружаван от малоброен екип служители на мароканските тайни служби, отлетя за Париж. В онази нощ министърът беше повикан да даде сведения пред отдела на СДЕСЕ. Разтревожен от факта, че не е поканен на срещата, агентът на Мосад, придружил Бен Барка до френската столица, се обади на Кимше по секретната линия, за да получи инструкции. Кимше от своя страна се консултира с Меир Амит. И двамата стигнаха до заключението по думите на Амит, „че се готви някаква гадост и е най-добре те да стоят настрана“.
    На следващата вечер микробус за наблюдение на СДЕСЕ беше паркиран пред ресторант на булевард „Сен Жермен“, където Бен Барка пристигна на вечеря. Той смяташе, че е дошъл на среща с милионера. След като чака един час и никой не се появи, Бен Барка напусна ресторанта. В момента, в който стъпи на тротоара, беше заловен от двама агенти на СДЕСЕ и натикан в микробуса. Закаран беше в една вила в квартал Фонтене-льо-Виконт, която беше използвана от време на време за разпити на заподозрени от СДЕСЕ. През цялата нощ Уфкир контролираше разпита и мъченията на Бен Барка, докато призори смазаният мъж беше екзекутиран. Уфкир направи снимки на тялото, преди то да бъде заровено в градината на вилата. Министърът отлетя у дома с филмчето, което щеше да покаже на краля.
    Когато трупът беше открит, общественото възмущение във Франция стигна до президента. Шарл дьо Гол нареди безпрецедентно разследване, което доведе до масови чистки в редиците на СДЕСЕ. В стремежа си да запази колегиалните си отношения директорът на тайните служби положи максимални усилия да не намесва името на Мосад в аферата. Ала Дьо Гол, който не се славеше като приятел на Израел, бе убеден в участието на Мосад. Той споделил със съветниците си, че операцията носи „почерка на Тел Авив“. Единствено израелците, разпалено твърдеше той, биха нарушили така брутално нормите на международното право. Някога добрите отношения между Израел и Франция, установени през 1956 година по време на Суецката криза, бяха разрушени. Дьо Гол незабавно нареди спиране на оръжейните доставки за Израел, както и прекъсване на сътрудничеството в сферата на разузнаването. Меир Амит щеше „да си спомня как от Париж се посипаха спиращи дъха удари“.
    За Кимше „начинът, по който Меир Амит се справи със ситуацията, беше пример за героизъм. Той би могъл да се опита да хвърли вината върху мен или върху останалите участници в операцията. Вместо това генералният директор настоя да поеме цялата отговорност. Той беше истински лидер.“
    Правителството на премиера Ешкол, което търпеше пасивите от реакцията на Париж, се дистанцира от шефа на Мосад. Критики последваха и от един неочакван източник. Колкото повече Меир Амит настояваше, че ролята на Мосад е „маргинална“, не повече от това „да предостави няколко паспорта и да наеме няколко коли“, толкова повече неговият предшественик Исер Харел настояваше, че аферата „Бен Барка“ никога не би се случила по негово време. Меир Амит предупреди министър-председателя, че в крайна сметка и двамата ще станат обект на нападките. Ешкол отвърна, като създаде комисия, която да разследва случая, начело с тогавашния министър на външните работи Голда Меир. Комисията стигна до заключението, че Меир Амит трябва да подаде оставка, но той отказа с аргумента, че същото трябва да стори и Ешкол. Стигна се до задънена улица. Едва след една година Меир Амит прие, че няма да има повече неприятности заради смъртта на Бен Барка. Но факт беше, че се отърва на косъм.
    През това време Кимше вече имаше други тревоги. Палестинците тайно бяха обучили командоси, които трябваше да се възползват от една слабост в системата за сигурност на Израел, за която дори Мосад не подозираше — възможността да отвлекат самолет по време на полет. След завземането на самолета във въздуха той щеше да бъде пренасочен и приземен в приятелска арабска страна. Там пътниците щяха да бъдат държани като залог, докато не бъде платена значителна парична сума за откуп срещу освобождаването им или докато не бъде осъществена размяна с араби, които излежаваха присъда в израелски затвор. Допълнително палестинците щяха да се облагодетелстват от световния отзвук и популярността, с която щеше да се сдобие ООП.
    През юли 1968 година самолет на „Ел Ал“ от Рим беше отвлечен на път за Алжир. Мосад беше потресен от дързостта, с която беше проведена операцията. Екип катци отлетяха за Алжир, докато Кимше и други плановици работиха почти денонощно, за да изготвят стратегия за освобождаването на изплашените до смърт пасажери. Но всеки опит да се предприеме атака срещу самолета беше възпрепятстван от присъствието на новинарски екипи от целия свят, които отразяваха развоя на събитията. Кимше препоръча да се печели време с надеждата, че медийното събитие ще изгуби актуалността си и катците ще могат да предприемат действия. Ала похитителите предчувстваха това и започнаха да отправят смразяващи кръвта заплахи, ако не бъдеха удовлетворени исканията им — освобождаването на палестинци от израелските затвори. Алжирското правителство подкрепи похитителите. По думите на Кимше: „Ние бяхме притиснати между пословична неумолимост и напрегната ситуация.“ Той бе един от хората, които, макар и с неохота, препоръчваха затворниците да бъдат разменени със заложниците, осъзнавайки отлично последиците от подобна стъпка. „Това ще отприщи нови терористични акции и ще подсигури пълно медийно покритие за каузата на ООП. Израел е поставен в отбранителна позиция. В същото положение са и западните правителства, които не са подготвени за похищенията. Друго не ни остана, освен мрачно да очакваме следващото отвличане на самолет?“
    Случи се точно така, като всяко следващо похищение беше по-добре подготвено от предходното. За кратко време още половин дузина пътнически самолети бяха отвлечени от въздушните пирати, които не само бяха експерти в укриването на оръжие и поставянето на експлозиви на борда, но бяха и обучени да управляват съответния тип самолет, както и да изпълняват задълженията на екипажа. В либийската пустиня те се обучаваха да влизат в престрелка в строго охраняваната зона на самолетната кабина, тъй като им бе известно, че „Ел Ал“ вече е осигурило въоръжена охрана на полетите си — една от първите стъпки, препоръчани от Кимше. Той също така правилно беше предвидил, че похитителите са запознати в детайли със законодателството на различните страни, чието въздушно пространство прекосяват, така че ако бъдат заловени, техните съмишленици да могат да използват тези закони, за да им осигурят свободата чрез някаква сделка или открити заплахи.
    Според Кимше Мосад спешно се нуждае от инцидент, който да даде възможност на службата да надделее над похитителите благодарение на двете умения, които с основание й бяха спечелили признание — хитрост и безпощадност. И точно както въздушните пирати успешно използваха обществения отзвук, Кимше желаеше операция, чийто изход можеше да бъде сравняван с всеобщото възхищение, което светът засвидетелства на Израел след отвличането на Адолф Айхман. Инцидентът, от който се нуждаеше Кимше, трябваше да бъде силно драматичен, умерено рискован и да има положителен изход въпреки всички неблагоприятни фактори. Тези елементи щяха да бъдат комбинирани, за да се покаже, че Мосад напълно владее положението.
    На 27 юни 1976 година самолет на „Ер Франс“, пълен с еврейски пасажери, на път за Париж от Тел Авив беше отвлечен след междинно кацане на летището в Атина, печално известно с недостатъчните си мерки за сигурност. Похитителите бяха членове на екстремистката фракция „Уади Хадад“. Те поставиха две искания: освобождаването на четиридесет палестинци, държани в израелски затвори, заедно с още десетина в затвори в различни европейски държави, както и освобождаването на двама германски терористи, арестувани в Кения след опита им да свалят реактивен самолет на „Ел Ал“ с ракета „Сам–7“, докато излитал от летището в Найроби.
    След престой в Казабланка и след като им бе отказано разрешение да кацнат в Хартум, похитителите на самолета поеха курс към Ентебе, Уганда. Оттам те оповестиха, че самолетът ще бъде взривен заедно с всички пътници на борда, ако исканията им не бъдат изпълнени. Крайният срок беше 30 юни.
    На заседания на кабинета при закрити врати в Тел Авив отстояваната пред обществеността позиция на „никакви отстъпки“ пред тероризма беше загърбена. Министрите подкрепиха освобождаването на затворниците от ООП като акт на добра воля от страна на Израел. Министър-председателят Ицхак Рабин дори представи доклад на Шин Бет, за да покаже, че прецедент с освобождаване на осъдени престъпници вече има. Началникът на Генералния щаб Мордехай Гур съобщи, че не би могъл да препоръча провеждането на военна операция поради недостатъчната разузнавателна информация от Ентебе. Докато тези безплодни разисквания продължаваха, от Ентебе дойде новината, че израелските пасажери са били отделени от останалите пътници на борда, а другите чужденци били освободени и вече пътували към Париж.
    Това беше благоприятната възможност, от която се нуждаеше Мосад. Ицхак Хофи, шефът на Мосад, припомни най-славния период на службата, упорито и пламенно защитавайки нуждата да се предприеме спасителна операция. Той беше извадил от прашните папки плана, който Рафи Ейтан използвал навремето за залавянето на Айхман. Имаше редица сходни моменти. Рафи Ейтан и неговите хора бяха работили далеч от родината във вражеска среда. Те бяха импровизирали и блъфирали през цялото време. Отново можеха да се държат дръзко. Плувнал в пот, с дрезгав глас от молби и увещания, Хофи огледа цялата зала.
    — Ако оставим сънародниците ни да умрат, това ще отвори шлюза. Никой евреин по света вече няма да се чувства в безопасност. Това ще бъде победа за Хитлер от гроба!
    — Много добре — отвърна накрая Рабин, — нека опитаме.
    Наред с Кимше бяха мобилизирани всички стратези и плановици на Мосад. Първата стъпка беше да се отвори безопасен канал за комуникация между Тел Авив и Найроби. Хофи беше проверил неоповестения разузнавателен канал за връзка между Мосад и кенийската специална служба, създаден навремето от Меир Амит. Каналът беше незабавно задействан и резултатите не закъсняха. Пет-шест катци слязоха на летището в Найроби и заеха позиция в една тайна квартира на кенийските разузнавателни служби. Те щяха да оформят предмостието за главния удар. Междувременно Кимше преодоля и друг проблем. Спасителната операция се нуждаеше от междинна спирка за зареждане с гориво в Найроби. Той позвънил по телефона и успял да получи съгласието на Кения само за няколко часа. Разрешението за кацане беше предоставено на хуманитарно основание.
    Ала проблемът за достъпа до Ентебе оставаше неразрешен. ООП беше превърнала летището в свой собствен входно-изходен пункт към Уганда, откъдето организацията ръководеше операциите си срещу произраелски настроения расистки режим на белите в ЮАР. Иди Амин, който оглавяваше диктаторския режим в Уганда, на практика беше предоставил на ООП резиденцията на израелския посланик, която тя бе превърнала в свой щаб, след като през 1972 година Катпала бе скъсала дипломатическите отношения с Ерусалим.
    Кимше знаеше, че от съществено значение е да разберат дали ООП все още има позиции в страната. Нейните тренирани в битките партизански формирования представляваха страховита сила, която не можеше да бъде победена лесно за краткото време, с което разполагаха за провеждането на спасителната операция. Израелските сили можеха да престоят на земята само няколко минути, в противен случай рискуваха да станат мишена за мощна вражеска контраатака. Тогава Кимше реши да изпрати двама катци от Найроби с лодка през езерото Виктория. Те акостираха в близост до Ентебе и намериха щаба на ООП обезлюден. Неотдавна палестинците се бяха пребазирали в Ангола.
    Всяка рискована операция се нуждае и от малко късмет, а на тях им беше провървяло. Нещо повече — един от служителите на кенийските служби за сигурност, който придружавал катците, разбрал, че някакъв роднина на жена му е сред хората, охраняващи заложниците. Така кениецът успял да се добере до летището и да го увери, че всички заложници са живи. Той обаче преброил петнадесет души охрана, всички до един пренапрегнати и нервни. Информацията веднага била предадена в Тел Авив по радиовръзката.
    Междувременно двама други катци — опитни пилоти, наеха една „Чесна“ и излетяха от Найроби под предлог, че ще фотографират езерото Виктория за туристически рекламен каталог. Самолетът премина над летището на Ентебе, което даде възможност на един от катците да направи ясни снимки на пистата и околните сгради. Филмът беше изпратен незабавно в Тел Авив. След като се запозна с материалите, Кимше предложи нова стратегия за внасяне на объркване и смут сред похитителите.
    В проведените няколко телефонни разговора с двореца на Амин, преговарящите от Тел Авив дадоха ясно да се разбере, че правителството е готово да приеме условията на въздушните пирати. Дипломат от консулско представителство на европейска държава в Уганда беше използван, за да се придаде повече достоверност на това очевидно отстъпление, като беше извикан „поверително“. Беше му възложено да се опита да договори приемливо споразумение в писмен вид, което пиратите да приемат. Кимше каза на пратеника, че „документът не бива да съдържа прекалено унизителни за Израел условия и в същото време да е приемлив за похитителите“. След получаването на указанията дипломатът се отправил незабавно към летището с новината, като започнал да нахвърля приемливи за целта думи. Още преди да приключи с изготвянето на документа, операция „Тъндърбол“ премина към последния етап.
    Израелски боинг 707 без опознавателни обозначения, който щеше да бъде използван като въздушна болница, кацна на летището в Найроби, управляван от пилоти на ИДФ, които познаваха летището в Ентебе. Междувременно шест катци на Мосад бяха обградили летището. Всеки от тях носеше високочестотна радиостанция и електронен уред за заглушаване на радарите в контролната кула. До този момент подобна апаратура никога не беше използвана по време на операция.
    Петдесет израелски парашутисти под прикритието на нощта напуснаха самолета болница и извършиха скоростен преход до езерото Виктория. Надуха гумените си лодки, пуснаха ги на вода и с бързо гребане достигнаха угандийския бряг, където се притаиха, готови да атакуват летището в Ентебе. В Тел Авив спасителната операция беше тренирана до най-малкия детайл. В уречения час група транспортни самолети С–130 „Херкулес“ прекосиха Червено море в южна посока, презаредиха в Найроби, след което, почти бръснейки върховете на дърветата, се спуснаха на летището в Ентебе.
    Заглушителят на радарите работеше перфектно. Докато летищните власти се опитваха да разберат какво се е случило, трите транспортни самолета „Херкулес“ и самолетът болница се приземиха. След секунди в сградата, където бяха държани заложниците, нахлуха командоси. До този момент сред заложниците, както вече стана дума, бяха останали само евреи. Пътниците от всички други националности бяха освободени от Амин, който тщеславно се бе възползвал от случая да се появи на световната сцена. Парашутистите, които чакаха да се включат в операцията, така и не бяха призовани. Те се върнаха обратно в Найроби, прекосявайки с гребане езерото. Оттам щяха да бъдат натоварени от друг израелски транспортен самолет и откарани у дома.
    В рамките на пет минути — с две минути по-малко от предвиденото време — заложниците бяха освободени, а всички терористи избити, заедно с шестнадесетте угандийски войници, които пазеха пленниците. По време на щурма беше изгубен само един служител — подполковник Йонатан Нетаняху, по-големият брат на бъдещия министър-председател Бениамин Нетаняху. По-късно премиерът щеше да твърди, че суровото му отношение към тероризма е продиктувано от смъртта на Йонатан. Загинаха и трима заложници.
    Желанието на Давид Кимше успешният контраудар срещу похитителите да бъде в центъра на медийното пространство бе удовлетворено далеч над очакванията му. Спасителната операция в Ентебе се превърна във визитна картичка на Мосад дори в по-голяма степен от залавянето на Адолф Айхман.


    Кимше постепенно се ангажира все повече в борбата на Мосад срещу ООП. Тази смъртоносна битка вече се водеше извън границите на Израел, по улиците на европейските градове. Кимше бе един от стратезите, които подготвиха почвата за професионалните убийци на Мосад — кидоните. Те нанесоха удари в Париж, Мюнхен, Кипър и Атина. За Кимше тези убийства бяха нещо далечно — той напомняше пилот на бомбардировач, който не вижда къде падат бомбите. Последвалите успешни екзекуции подхраниха зреещото в редиците на Мосад чувство за непобедимост — първостепенната по важност информация, постъпваща от стратезите на службата, осигуряваше на кидоните преднина с един ход пред врага.
    Когато една сутрин Кимше дойде на работа, той завари колегите си шокирани. Един от най-способните катци беше убит в Мадрид от снайперист на ООП. Катцата установил контакт с убиеца с цел да проникне във вражеската групировка.
    Ала време за скръб нямаше. Всеки свободен агент беше мобилизиран, за да се отвърне на огъня с огън. Имаше време, казва Кимше, „когато ние не очаквахме към нас да бъде проявена милост, поради което и ние бяхме безжалостни“.
    Неумолимият натиск на Мосад продължаваше. Неговите служители се опитваха да открият нови начини да се доближат до ръководството на ООП и да разберат достатъчно за вътрешното устройство на организацията, за да ликвидират лидерите й. За Кимше „да стъпчеш главата на змията, беше единственият начин да престане да извива опашката си“. Ясер Арафат беше първият от мишените в списъка на кидоните.


    През 1973 година в съзнанието на Кимше беше започнала да се избистря нова и по-сериозна заплаха — възможността за втора общоарабска война срещу Израел, предвождана от Египет. Гласът на Мосад остана обаче самотен сред израелската разузнавателна общност. Тревогите на Кимше, повторени от неговите началници, безапелационно бяха отхвърлени от Аман — военното разузнаване. Неговите стратези изтъкваха, че Египет току-що изгонил от страната двадесетте хиляди съветски военни съветници, което трябвало да се тълкува като ясно послание, че египетският президент Ануар Садат търси политическо решение за Близкия изток.
    Тези съображения обаче не можаха да убедят Кимше. От цялата информация, която минаваше през бюрото му, той все повече се убеждаваше, че Садат би предприел изпреварващ удар просто защото арабските искания ще бъдат абсолютно неприемливи за Израел. Египет искаше обратно завладените земи и създаването на палестинска държава вътре в Израел. Кимше смяташе, че дори тези отстъпки да бъдеха направени, ООП няма да прекрати смъртоносната си кампания, която целеше да постави Израел на колене.
    Тревогата на Кимше се засили, когато Садат смени военния си министър с нов, по-войнствено настроен от предишния, чийто първи ход, заемайки поста, беше да подсили отбранителната система на Египет по протежение на Суецкия канал. Египетски командири редовно посещаваха други арабски столици с явното намерение да ги спечелят за каузата си. Садат подписа с Москва нова сделка за закупуване на оръжие.
    За Кимше всички тези сигнали бяха твърде тревожни. „Въпросът вече не беше дали ще избухне войната, а в кой ден ще стане това.“
    Шефовете на Аман обаче продължаваха да игнорират предупрежденията на Мосад. Те заявиха на командващите на ИДФ, че дори и войната да е предстояща, тя ще се предхожда от „поне петдневен предупредителен период“ — време, което беше повече от достатъчно за израелските ВВС да повторят небивалия си успех по време на Шестдневната война.
    В отговор Кимше заяви, че арабите със сигурност са се поучили от миналите си грешки. Той откри, че му е лепнат етикета на служител на Мосад, „обсебен от фикс идеята за война“, обвинение, непригодно за човек, който толкова внимателно подбира думите си. Оставаше му единствено да продължи да следи и анализира подготвителните маневри на Египет и да се опита да определи възможно най-близката евентуална дата на атаката.
    Убийствената жега през август 1973 година в Тел Авив отстъпи на по-хладния септември. Последните сведения, получени от катците на Мосад от синайския сектор на Суецкия канал, показваха, че подготовката на Египет е в разгара си. Военни инженери ръководеха довършителните работи по строежа на понтонните мостове за пехотата и бронетранспортьорите. Когато Мосад успя да убеди израелския външен министър да повдигне тревожния въпрос за явните подготвителни действия за война от страна на Египет в ООН, египетският представител отговори успокояващо, че „това са просто рутинни действия“. За Кимше на това изказване „можеше да се вярва“, колкото на думите на японския посланик във Вашингтон в навечерието на атаката срещу Пърл Харбър.
    Въпреки това египетското обяснение беше прието от Аман. За Кимше то звучеше още по-невероятно през октомври, когато проницателният му поглед забелязваше навсякъде нови и нови сигнали за надвиснала буря. Либия току-що беше национализирала западните нефтени компании. В държавите — производителки на петрол от Персийския залив, се говореше за прекъсване на всички доставки за Запада.
    Стратезите на Аман обаче продължаваха да тълкуват погрешно картината, която се оформяше въз основа на сведенията, получени от разузнавачите. Когато мигове предприеха атака срещу самолети на израелските ВВС над Сирия, завършила с победа за ИДФ, благодарение на тактическите познания на еврейските пилоти, придобити от откраднатия от Ирак МиГ, свалянето на дванадесет сирийски самолета беше изтълкувано от военното разузнаване единствено като поредното доказателство за това, че ако някога арабите се осмелят да влязат във война, те ще бъдат разгромени също толкова безпощадно.
    През нощта на 5 срещу 6 октомври Мосад получи най-прякото доказателство, че началото на военните действия е може би само въпрос на няколко часа. Катците и информаторите им в Египет докладваха, че Върховното командване на египетската армия се е разпоредило за най-високата степен тревога. Сведенията не можеха повече да бъдат пренебрегвани.
    В шест сутринта шефът на Мосад Цви Цамир се присъедини към шефовете на Аман в Министерството на отбраната. Сградата бе почти безлюдна — беше Йом Кипур — Денят на изкуплението, най-свещеният от всички еврейски празници, когато евреите не ходят на работа, а всички държавни учреждения, включително и държавното радио, са затворени. По правило радиото е основно средство за мобилизиране на резервите в случай на национална заплаха.
    Най-сетне активизирани от неопровержимите факти, представени от Мосад, службите започнаха да излъчват сигнала за тревога из цял Израел за двустранна атака — от Сирия на север и от Египет на юг, — която цели Израел да бъде сринат.
    Войната започна в един и тридесет и пет следобед местно време, докато израелският кабинет заседава по спешност — уверяван от стратезите на Аман, че враждебните действия ще бъдат предприети в шест часа вечерта. Оказа се, че определянето на точния час е чиста случайност.
    Никога преди това в историята на израелската разузнавателна общност не е имало такъв безславен провал в прогнозирането на дадено събитие. Огромното количество безспорни факти, предоставени от Давид Кимше и други източници бяха изцяло пренебрегнати.
    След края на войната, когато Израел за сетен път отвоюва на косъм победата, във висшите ешелони на Аман започна масова чистка. Мосад за сетен път изигра главната роля в разузнавателната общност, макар да претърпя ключова промяна — Цамир беше отстранен от поста генерален директор с мотива, че не е бил достатъчно настоятелен пред Аман. Мястото му беше заето от Ицхак Хофи.
    Кимше възприе пристигането на Хофи със смесени чувства. В някои отношения новият генерален директор приличаше на Меир Амит — имаше същата горда осанка, доказания на бойното поле опит, резкия маниер и абсолютна нетърпимост към глупците край себе си. Ала освен това Хофи беше прям до грубост и търканията му с Кимше датираха от времето, когато наред с всичките си останали задължения бяха инструктирали нововербуваните агенти в тренировъчната школа на Мосад. Хофи с неговата придобита в кибуците нетърпимост към глупостта се дразнеше от умозрителната интелектуалност на Кимше и отработения му английски акцент, когато се обръщаше към курсистите. Кимше обаче не беше просто временен оперативен служител, а заместник на Хофи. Той беше повишен до длъжността заместник генерален директор малко след напускането на Цамир. И Хофи, и Кимше бяха убедени, че трябва да преодолеят личните си различия, за да е сигурно, че Мосад ще продължи да работи с максимална ефективност.
    На Кимше бе възложена една от най-трудните задачи в Мосад — да отговаря за „ливанския въпрос“. Гражданската война в тази страна беше започнала две години след Йомкипурската война и когато Кимше пое „задачата“, християните в Ливан вече водеха предварително загубена битка. Точно както преди години Салман бе отишъл в израелското посолство в Париж, за да сложи началото на операцията по открадването на иракския МиГ, през септември 1975 година се появи един пратеник на християните с молба Израел да им достави оръжие, за да бъде спряно унищожаването им. Молбата в крайна сметка се озовава на бюрото на Кимше. В нея той съзря възможност Мосад да се намеси по същество в „ливанската криза“.
    На Хофи той каза, че в политически аспект би било много важно „да подкрепим отчасти“ християните срещу мюсюлманите, които се бяха зарекли рано или късно да унищожат Израел. Препоръката му бе приета. Израел щеше да снабди християните с оръжие, за да се справят с мюсюлманите, но не достатъчно количество, за да се превърнат в заплаха за Израел. И Мосад започна да прехвърля оръжие от Израел в Ливан. Следващата стъпка, предприета от Кимше, беше да изпрати служители на Мосад в командването на християнските сили. Привидно тяхната функция там беше да обучат християните в използването на различните видове оръжия. В действителност те предоставяха на Кимше непрекъснат поток от поверителна информация, която му даваше възможност постоянно да следи развоя на гражданската война. В същото време сведенията помогнаха на Мосад да предприеме няколко успешни атаки срещу крепости на ООП в Южен Ливан.
    Отношенията на Мосад с християните обаче се влошиха, когато през януари 1976 година християнски лидери поискаха от сирийската армия помощ срещу проиранската Хизбула. Тази групировка се възприемаше в Дамаск като заплаха. След няколко дни многохилядни, закоравели в битките сирийски военни подразделения навлязоха в Ливан и се отправиха към границата с Израел. Твърде късно християните разбраха, че по думите на Кимше „бяха постъпили като Червената шапчица поканила сама Вълка вкъщи“.
    За пореден път ливанските християни се обърнаха за помощ към Мосад. Кимше вече осъзнаваше, че неговата грижливо изградена мрежа за доставка на оръжие не е достатъчна. Необходимо бе да се предприеме обхватна израелска логистична операция. На християните незабавно бяха изпратени танкове, противотанкови оръдия и други оръжия на ИДФ. Ливанската гражданска война започна да излиза извън контрол.
    Кимше подхвана под прикритие своя собствена партизанска война срещу най-върлия враг на Израел — ООП. В скоро време тя прерасна във война срещу ливанските шиити. Ливан се превърна в тренировъчен полигон за Мосад, който усъвършенстваше там тактическите си схеми не само за покушенията и атентатите, но и на способите за психологическата война. Това се оказа благодатно време за хората, които работеха извън безличната висока сграда на булевард „Цар Саул“.
    Вътре в нея взаимоотношенията между Кимше и Хофи постепенно се влошаваха. Носеха се слухове за огромни различия по оперативни въпроси. Всъщност Хофи се страхувал от аспирациите на Кимше за неговия пост, както и че Кимше се чувствал недооценен въпреки несъмненият си принос. И до ден днешен Кимше не желае да обсъжда този въпрос и неизменно го парира с думите, че „никога не би оправдал слух, като го коментира“.
    През една пролетна утрин на 1980 година Давид Кимше използвал картата си за неограничен достъп, която вече замествала двата ключа за влизане в сградата на управлението. Когато влязъл в кабинета си, му съобщили, че Хофи желае да го види незабавно. Кимше се отправил с небрежна стъпка по коридора към кабинета на генералния директор, почукал и влязъл, като затворил вратата след себе си.
    Онова, което се случило там, се е превърнало в една от легендите на Мосад. Разказват, че гласовете постепенно се извисявали, отеквали обвинения и контраобвинения. Свадата продължила двадесет взривоопасни минути. След това Кимше излязъл от кабинета с плътно стиснати устни. С кариерата му в Мосад било свършено, но неговата разузнавателна дейност в името на Израел се прехвърляла на позната територия — Съединените щати. Този път обаче не ставало дума за кражба на ядрен материал, а за аферата, впоследствие придобило известност под името Ирангейт.


    След период на преосмисляне на бъдещето си, Давид Кимше прие висш ръководен пост в израелското Министерство на външните работи, който идеално подхождаше на неговата способност да вниква в ситуацията и да намира изход от нея. За Кимше това бе чудесна възможност да използва уменията си, за да влияе на събития от международно значение, далеч извън границите на Ливан.


    В Съединените щати сагата на президента Никсън и аферата „Уотъргейт“ бяха достигнали до неизбежния си финал, а ЦРУ беше обект на всеобщо подозрение, което не беше се случвало от покушението над президента Кенеди. Същевременно изплуваха все повече и повече уличаващи факти за дейността на ЦРУ по време на управлението на Никсън.
    Кимше изучаваше от всички аспекти драмата, „възприемайки поуките от един погром, който никога не биваше да се допуска. Скандалът се разрази, защото Никсън бе запазил онези записи. Ако ги нямаше, той може би все още щеше да е президент.“
    В близост до родината му го занимаваше обстановката в Иран, която винаги е представлявала за Израел траен интерес. Докато Хомейни и неговите аятоласи държаха здраво юздите на държавата, за Кимше беше истински шок да наблюдава как ЦРУ и Държавният департамент се проваляха в преценката на ситуацията.
    В Белия дом обаче вече имаше нов президент — Роналд Рейгън, който обещаваше нов златен век за ЦРУ. Доколкото Кимше беше разбрал по свои собствени канали във Вашингтон, управлението щеше да бъде превърнато в „тайния коз“ на Рейгън в сферата на външната политика. Начело на ЦРУ стоеше Уилям Кейси. Кимше инстинктивно усещаше, че той не е от кръга на приятелите на Израел, но за сметка на това може да бъде надхитрен в случай на нужда.
    През следващите две години Кимше следеше отблизо операциите на ЦРУ в Афганистан и Централна Америка. Много от тях го шокираха като „непрофесионална работа и събиране на разузнавателна информация по старомоден начин, съпътствани от няколко крайно жестоки убийства“.
    Тогава за пореден път вниманието на Кимше се съсредоточи върху Иран, както и върху събитията в Бейрут.


    Няколко месеца след като Кимше беше поел задълженията си в Министерството на външните работи, Израел започна да въоръжава Иран с мълчаливата подкрепа на Съединените щати. Тел Авив предоставяше помощта с цел да бъде отслабен режимът в Багдад — част от изпробваната дългогодишна тактика на Ерусалим „да насъсква двама в името на собствения си интерес“, както я характеризираше Кимше.
    Три години по-късно две събития разбуниха духовете. Бомбен атентат в Бейрут причини смъртта на двеста четиридесет и един американски морски пехотинци и породи у Съединените щати подозрение, че Мосад е знаел предварително за удара, както и че разузнавателните служби на Иран са участвали в подготовката му. Върху Израел беше оказан натиск да прекрати доставките за Техеран. Той се засили още повече след отвличането, мъченията и последвалата смърт на Уилям Бъкли, резидента на ЦРУ в Бейрут. Непосредствено след това седем други американци бяха взети за заложници от подкрепяни от Иран групировки.
    За обещаващата крути мерки администрация на Рейгън, дошъл на власт благодарение на изявленията, че ще смаже тероризма, само мисълта, че американски граждани са държани под руините на Бейрут, предполагаше незабавни действия. Ала ответен наказателен удар беше изключен. Бомбардирането на Техеран, както предлагаше Рейгън, се отхвърляше дори от твърдолинейните му съветници. Според шефовете на „Делта Форс“ една спасителна мисия също беше обречена на провал.
    По това време президентът Рейгън разговарял с Робърт Макфарлан, предан бивш морски пехотинец, сега съветник по въпросите на националната сигурност. Кимше си спомня, че Макфарлан му предал разговора така:
    — От какво се нуждаят най-много иранците, господин президент?
    — Ти ми кажи, Боб.
    — От оръжия, с които да се бият срещу Ирак.
    — Значи изходът е да им дадем каквото искат. И в замяна на това да си върнем нашите хора.
    Действайки в разрез със съвета, даден им от Кейси и други шефове на американското разузнаване, Рейгън и Макфарлан възприеха виждането, че въоръжаването на Иран не само ще накара моллите да окажат натиск върху бейрутската групировка да освободи заложниците, но и ще подобри отношенията на американската администрация с Техеран. Допълнително предимство щеше да донесе отслабването на позициите на Москва в Иран. Така бяха посети семената на аферата, останала в историята под името Ирангейт.
    Полковникът от морската пехота Оливър Норт беше определен да организира и ръководи оръжейната доставка. Норт и Макфарлан решиха да изключат ЦРУ от плана си за действие. И двамата залагаха преди всичко на действието. Агресивната им нагласа беше помогнала във Виетнам, а доколкото бяха чували, и израелците бяха енергични. Така че по думите на Норт „време беше да включим Израел в отбора“. Откриваше се също възможността да посетят Палестина. Като ревностен християнин Норт очакваше с благоговение възможността да мине по стъпките на Христос.
    Новият министър-председател на Израел Ицхак Шамир реши, че има един-единствен човек, способен да се справи с искането на Вашингтон за помощ, като осигури и пълната защита на интересите на Израел. На 3 юли 1983 година Давид Кимше отлетя за Съединените щати, за да се срещне с Макфарлан в Белия дом. Кимше заяви, че според него сделка оръжие — заложници ще даде резултат. Той се поинтересува дали ЦРУ „ще играе активна роля“. Беше му отговорено отрицателно.
    На свой ред Макфарлан запита Кимше какво ще е участието на Мосад: „В крайна сметка — отбеляза той — тези момчета вършат цялата ви секретна работа по света.“ Кимше го информира, че Ицхак Рабин, по онова време министър на отбраната, заедно с Шамир са взели решение да изключат Мосад и да поверят операцията на него. Макфарлан отвърна, че това ги устройва. Кимше не му каза, че шефът на Мосад по онова време, Наум Адмон, споделя страховете на Кейси, че сделката оръжие — заложници съдържа прекалено много рискове от оперативен характер.
    Макфарлан замина за военноморската болница в Бетезда, за да изложи вижданията на Кимше пред Рейгън, който се възстановяваше след операция на дебелото черво. Президентът имаше само един въпрос: „Може ли Кимше да гарантира, че Израел ще запази сделката в тайна?“ Изтичането на информация би влошило отношенията на Съединените щати с по-умерените арабски страни, които се плашеха от растящия радикализъм на Техеран. Кимше заяви, че Израел „ще запуши пробойните“, и Макфарлан на свой ред увери в това Рейгън. Сделката беше сключена. Кимше отлетя обратно за Израел. След две седмици той отново беше във Вашингтон. По време на тайна вечеря изложи своя план за операцията пред Макфарлан. Кимше предава състоялия се разговор по следния начин:
    — Кое предпочитате да чуете първо — добрата или лошата новина? — попита Кимше Макфарлан.
    — Добрата.
    — Ще доставим вместо вас по море оръжието, като използваме досегашните си маршрути.
    — Няма проблеми — отвърна Макфарлан.
    Планът на Кимше изключваше възможността Съединените щати да установяват директен контакт с Иран и по този начин безкомпромисната позиция на президентската администрация относно борбата с тероризма нямаше да бъде подложена на съмнение — американското оръжейно ембарго над Иран щеше да бъде спазено, а след като заложниците бъдат освободени, няма да стане известно, че са били разменени срещу оръжие.
    — А лошата новина? — побърза да попита Макфарлан.
    Кимше отвърнал, че свръзките му в Иран не са сигурни дали моллите наистина ще успеят да осигурят освобождаването на заложниците в Бейрут.
    — Радикалните настроения там излизат извън контрола на Техеран — каза без заобикалки той на своя домакин.
    Дори и да беше разочарован, Макфарлан не го показа. На следващия ден обаче държавният секретар Джордж Шулц повтори на Рейгън в Овалния кабинет, че рискът е прекалено голям. Ами ако иранците вземат оръжието, а след това дадат публичност на сделката, за да притиснат „Великия Сатана“, както моллите наричаха Съединените щати? Нямаше ли това да накара Ирак да се обвърже още по-трайно със съветския лагер? Ами