Скачать fb2
Юнакът, що носел три планини

Юнакът, що носел три планини


Анастас ПавловЮнакът, що носел три планини

    Имало едно село в долчинка, а в селото живеело малко момче. То имало добро сърце. Ще го срещне стар човек, ще му каже:
    — Помогни ми, малко юначе! Тежи ми чувалът с картофи.
    Нарамвало момчето чувала, та до къщата на човека.
    — Благодаря ти, малко юначе, голям да порастеш — казвал му старият човек, а момчето що да види, ризата му — тясна, панталоните му — къси.
    Хора се връщали от полето с кола натоварена, претоварена със снопи. Рукнал дъжд, потекли потоци. Пътят омекнал и колелата затънали до главините.
    — Хей, юначе, помогни ни! — рекли му хората.
    Нагазило момчето в калния път, хванало колата, вдигнало я и я преместило на сухото.
    — Брей! — забрейкали хората. — Такъв юнак не сме виждали — цяла кола със снопи да вдигне.
    Чуло се по селото. И всеки вика юнака на помощ.
    Живеел в селото един крив дедо — никой не можел да му угоди. Цял ден седял на прага си, цял ден проклинал майсторите, дето му вдигнали къщата не така, а онака. Минал юнакът край него, казал му:
    — Добър ден, крив дедо!
    — Добър за тебе, лош за мене — иде ми да се тръшна, да се пукна, дано пукнат майсторите, дето ми направиха къщата не така, а онака.
    — Хайде, не жали, крив дедо! Два пъти помисли, един път речи — както поискаш къщата, така ще я имаш.
    Рекъл-нерекъл юнакът, скочил крив дедо.
    — Така я искам!
    Вдигнал юнакът къщата и така я сложил. Тъкмо да си тръгне по пътя, крив дедо извикал:
    — Чакай, юначе, не така, а така!
    И юнакът нали бил с добро сърце, пак вдигнал къщата и пак я нагласил. Кой знае още колко пъти крив дедо щял да си мести и гласи къщата, ако не се събрало цялото село.
    — Юначе! Юначе! Юначе! — завикали всички.
    Всеки го дърпа към своята къща. Тръгнал юнакът по селото — де що било, всичко нагласил. Уморил се, не е лесно хорските къщи да местиш, па седнал да си почине. Крак не подвил, дошъл един селянин.
    — Юначе, на всички помогна, на мене не си. Искам моята къщурка долу от дола да я качиш горе на върха.
    Нямало що. Юнакът награбил къщурката и отдолу в дола, та горе на върха. Закрепил я да не я катурнат ветровете и погледнал от върха.
    Ширнал се свят пред очите му — реки блестят, гори шумят, от ливадите се носи дъх на маргаритки… Както гледал юнакът, така тръгнал.
    Вървял той, а славата му все пред него тичала и викала, колкото й глас държи:
    — Хей, хора-а-а, след мене иде голям юнак — кой каквото има да иска, сега да го иска.
    И ето — насреща му идат триста селяни. Свалят триста калпаци.
    — Юначе, юначе, помогни ни! Една планина е заприщила три езера и три реки. Житото ни изсъхна.
    Погледнал юнакът към планината. Помислил си: „Кола със снопи съм вдигал, къщи съм премествал, ама цяла планина?“ Нали му било добро сърцето, решил да опита.
    Хванал планината оттук, подхванал я оттам. Тристата селяни оставили тристата си калпаци, помогнали му. Юнакът вдигнал планината на едното си рамо.
    Потекли трите реки от трите езера — житата живнали, изкласили, наедрели зърната. Грабнали селяните по една шепа жито, смлели го, умесили бяла погача, опекли я и я дали на юнака.
    — Вземи, юначе! И благодарим ти!
    — Къде да оставя планината? — попитал ги юнакът.
    — По-нататък, юначе, по-нататък.
    Тръгнал юнакът, а планината му тежи, ще го смачка. Носил я сто крачки на едното рамо, сто — на другото.
    Минал житата. Стигнал до градините.
    — Добре дошъл, юначе! Отдалече те гледаме, отдавна те очакваме — посрещнали го градинарите.
    — Защо ме чакате, добри хора?
    — Виждаш ли тая планина, юначе? Слънцето ни закрива — дръвчетата нито цвят цъфтят, нито плод дават.
    Погледнал юнакът — планина като планина, ама той вече не се страхувал от планините. Грабнал я и нея, та на другото рамо.
    Пекнало слънцето, цъфнали дръвчетата, узрели плодовете. Една градинарка свалила бялата си кърпа, избърсала една ябълка и я подала на юнака:
    — Заповядай, юначе!
    — Къде да оставя планините? — попитал ги юнакът.
    — По-нататък, юначе, по-нататък.
    Тръгнал юнакът с двете планини. Вървял, вървял, но къде да остави две планини. От едната му страна — ниви, от другата — градини.
    По едно време стигнал до равно поле.
    — Тук ще ги оставя — рекъл си той. — Да почина малко.
    А към него тичат майстори и работници.
    — Хей, юначе, молим ти се, не оставяй планините! Тук град ще градим.
    — Добре — казал юнакът и пак ги нарамил.
    Тръгнал да си върви.
    — Юначе, почакай! Ние искаме да направим град-триград за чудо и за приказ. Можеш ли вдигна хей и тази планина — да стане по-широко полето.
    — За вдигане ще я вдигна, ами къде ще я сложа? — сам се попитал юнакът, а на майсторите и работниците рекъл: — Ще опитам.
    Напрегнал мускули. Вдигнал планината и я сложил преко на двете планини.
    А дето била тази планина, бликнал извор. Гребнал един работник вода, подал канчето на юнака — водата била бистра и сладка.
    Юнакът понаместил трите планини и тръгнал по широкия свят.
    Вървял, що вървял, срещнал го един човек. Погледал го, учудил се.
    — Юначе, как носиш три планини? Не ти ли тежат?
    — Какво да ти кажа, човече — отвърнал му юнакът. — Планини са — тежат като планини. Но всяка една планина е едно добро за хората. От планината ми е тежко, от доброто ми е леко.

info

Информация за текста

    © Анастас Павлов

    Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

    Издание:
    Приказки от български писатели
    Издателство „Български писател“, 1981 г.
    c/o Jusautor Sofia

    Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9159)
    Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00
Top.Mail.Ru