Скачать fb2
Марбург

Марбург


Борис ПастернакМарбург

Треперех аз. Пламвах и гаснех от страст.
Тресях се. Направих й днес предложение —
но край, дерайлирал съм. Отказ — от раз.
Тя плаче. А аз — сред светците блажени.

Излязох навън. Като новороден
се чувствах. Неща и от смисъл лишени,
живееха и безразлични към мен
политаха в свойто прощално значение.

Разплавен бе пътят и смуглия лоб
бе смръщил и гледаше свода със злоба
паважът, и вятър в липите с гребло
гребеше. И всичко това бе подобия.

Върти го, сучи го, но свеждах от срам
очи — да не виждам как все ми се кланят.
Не щях за богатства изобщо да знам.
И бягах — от страх да не рухна в ридания.

Инстинктът вроден като стар лицемер
противен ми бе. Но ми бе по петите:
„Детинска изгора — реши насаме —
но нека все пак си отварям очите“!

„Тръгни и върви!“ — схоластик заслепен,
инстинктът ме водеше с мъдри съвети
през непроходими гъстаци пред мен
от люляци, страсти, дървета нагрети.

„Ти първо тръгни — после може и в бяг“ —
твърдеше, а новото слънце въззето
следеше как учат туземеца бял
да стъпва по старата нова планета.

Едни ги слепеше това. Като в рог
бе тъмно за други, очища изцъклили.
В гергините пиленца риеха ров,
щурчета — часовници — бяха зацъкали.

Пламтяха стрехите и в тоя шпалир
се взираше пладнето. В делника тукашен
кой тихо се стягаше за панаир,
кой, свел се над нов арбалет, си свирукаше.

Жълтееше пясъкът, зноя изпил,
предбуря под вежди от храсти се взираше.
И сводът се спичаше, рухнал унил
връз някакъв стрък от трева кръвоспираща.

Аз цялата теб — от глава до пети —
тъй както пиеса от Шекспир трагикът —
те носех, назубрил те с жар отпреди
и пак репетирах те, сам, като никога.

Щом паднех пред тебе, обгърнал без ум
и лед, и мъгла, и самата повърхност,
(ах, как си красива!) — и огнен самум —
какво ти е? Стига, де! Свърши. Отвъргнат.

Тук бил Мартин Лутер. Там братя Грим.
Що ноктести стрехи. Дървета. Надгробия.
И всичко тук помни и с дух несломим
е живо. И все пак това са подобия.

Не, утре не ще ида. Отказ — от раз,
по-ясно от сбогом е! Квит! Да замина.
Но гари, навалици — не е за нас.
Какво ли ме чака, о, плочи старинни?

Ще висне чаршаф, от мъгла изтъкан.
Ще седнат и в двата прозореца месеци.
Скръбта ще е пътничка с книжка в ръка
и на отоманката ще се намести.

Защо се боя? Знам я тая безсъница
подобно граматика. И сме на ти.
Защо, щом привичните мисли навън са,
аз стряскам се, сякаш съзрял лунатик.

Та нощите сядат с мен шах да играят
на пода с лунен паркет заблестял,
акации в моя прозорец ухаят
и в ъгъла — зрител — сребрее страстта.

И славеят цар е! Играя с безсъницата.
Царица — тополата! Бдя уморен.
И пак побеждава нощта. И разсъмва се.
И бялото утро изплува пред мен.


info

Информация за текста

    © Борис Пастернак
    © Кирил Кадийски, превод от руски

    Борис Пастернак

    Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

    Издание:
    Борис Пастернак. Стихотворения
    Подбор и превод от руски: Кирил Кадийски
    Издателство „Захарий Стоянов“
    Поредица: Ars Poetika
    Редактор: Андрей Андреев
    Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
    Коректор: Петя Богомилова
    Печат: „Образование и НАУКА“ ЕАД
    Формат 16/60/90. Печатни коли 12

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16444]
    Последна редакция: 2010-07-06 23:00:00
Top.Mail.Ru