Скачать fb2
Въоръжени мъже

Въоръжени мъже

Аннотация

    „Стани МЪЖ, запиши се в Градската стража! Стражата има нужда от МЪЖЕ!“ Само че в стражата са и ефрейтор Керът (джудже де юре), страж — копиеносец Къди (джудже и де факто), страж — копиеносец Детритус (трол), страж — копиеносец Ангуа (жена… поне през повечето време), да не говорим пък за ефрейтор Нобс (дисквалифициран от редовете на човешката раса за опит да се промъкне в тях с измама). Те са готови да поемат всяка протегната ръка.
    Във въздуха витае предчувствие за страшно зло, някой убива и в града се е развихрило нещо загадъчно и отвратително. Няма да е зле, ако кълбото се разплете до обяд, защото тогава капитан Ваймс се пенсионира официално и се жени. А щом градът е Анкх-Морпорк… тъкмо по пладне всичко се размирисва на гнило.


Тери ПратчетВъоръжени мъже

    Ефрейтор Керът от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) се настани удобно, както вече беше навлякъл нощната си риза, взе молива, засмука края му за миг, след което написа:
    Най-скъпи ми Мамо и Тате,
    Е, ето още нещо, дето да се Запише в книгите, защото ме произведоха Ефрейтор!! Това ще рече още по Пет Долара месечно отгоре, плюс, че имам и ново палто, с две нашивки отгоре. И нова медна значка! Страхотна отговорност е! Това, всичкото е понеже имаме нови попълнения, защото Патрицият, за който, както вече съм имал честта да ви информирам, че е управникът на града, се съгласи, че Стражата трябва да отразява етническия състав на Града…
    Керът поспря за миг и се вгледа през малкия прашен прозорец на спалнята към слънчевата светлина, която в ранната вечер се приплъзваше над реката. После отново се надвеси над хартията.
    … което, Всъщност много не разбирам, но сигурно има нещо общо с Козметичната Фабрика на джуджето Грабпот Тандъргаст. Освен това, Капитан Ваймс, за когото често Ви пиша, напуска Стражата, защото се жени и ще Става Изискан Джентълмен, и, сигурен съм, че всички му желаем Всичко Най-хубаво, той ме научи на Всичко, Дето Го Знам, с изключение на, нещата, дето сам се научих на тях. Събираме се, та да му купим Подарък за Изненада, мислех си за един от онези Часовници, дето няма нужда за тях от някакви демони, че да вървят, и можем да изпишем на гърба му нещо като: „Да те държи на Стража от, Старите ти Другари в Нощната Стража“, това е Каламбур или Игра на Думи. Не знаем кой ще е новият Капитан, Сержант Колън казва, че ще си подаде Оставката, ако направят онзи, Ефр. Нобс…
    Керът отново се загледа през прозореца. Голямото му честно чело се набръчка от усилието, докато се опитваше да измисли нещо положително, което да каже за Ефрейтор Нобс.
    … на когото по му подхожда сегашното му Положение, ама аз съм отскоро в Стражата. Така че, ще трябва само да изчакаме и да видим…


    Всичко, както повечето неща, започна със смърт. И погребение в една пролетна утрин с мъгла, толкова плътна над земята, че се изля в гроба и ковчегът беше положен върху облак.
    Един малък, сивкав помияр, дал приют на толкова разнообразни кучешки болести, че бе като обгърнат в облак от прах, наблюдаваше равнодушно от купчината пръст.
    Множество възрастни жени, роднини на покойника, плакаха. Но Едуард д’Ийт не заплака. Поради три причини. Той беше най-големият син, трийсет и седмият Лорд д’Ийт, а за един д’Ийт беше Немислимо да заплаче; беше — е, вярно, още с нова-новеничка диплома, — Убиец, а Убийците не плачат при вида на смъртта, иначе никога няма да спрат; а беше и ядосан. Всъщност, беше бесен от ярост.
    Бесен, че му се наложи да вземе пари на заем за това погребение. Бесен на времето, на обикновеното гробище, на това, че фоновият шум на града не се промени ни най-малко, дори и при случай като този. Бесен на историята. Изобщо не беше планирано да се случи така.
    Не трябваше да бъде така.
    Вгледа се през реката към мрачния силует на Двореца и гневът му сякаш се изкриви в обектив.
    Тъй или иначе… изпратиха го при Убийците…
    Същия този следобед той продаде каквото беше останало от именията на рода д’Ийт и отново се записа в училището на Гилдията.
    За следдипломна квалификация.
    Завърши с отличие — първият в историята на Гилдията, който го постигна. По-старшите от него го описваха като човек, който да се държи под око, и понеже имаше нещо у него, което караше дори Убийците да се чувстват неловко — за предпочитане от разстояние.


    В гробището самотният гробар запълни дупката, която бе последното убежище на д’Ийт старши.
    Усети, че нещо като мисли минават през главата му. Звучаха горе-долу така:
    „Някакъв шанс за кокал? О, не, не, моля за извинение, това беше проява на лош вкус, забрави, че го казах. Имаш си сандвичи с говеждо в т’ва, как му се викаше, там де, кутията с обяда, все пак. Защо да не дадеш един на онова сладичко кученце, ей там?“
    Мъжът се облегна на лопатата си и се огледа.
    Сивият помияр го наблюдаваше настойчиво.
    Каза му:
    — Бау?


    На Едуард д’Ийт му трябваха пет месеца, докато открие каквото търсеше. Търсенето беше възпрепятствано от факта, че той не знаеше какво търси, само дето знаеше, че ще го познае, като го намери. Едуард страстно вярваше в Съдбата. Хора като него често са такива.
    Библиотеката на Гилдията беше една от най-големите в града. В определени специализирани области тя си беше най-голямата. Тези области се отнасяха главно до печалната краткост на човешкия живот и до начините за причиняването й.
    Едуард прекарваше доста време там, често пъти най-горе на някоя стълба, често потънал в прахоляк.
    Той изчете всеки известен труд върху въоръжението. Не знаеше какво търси и затова го намери в една бележка в полето на иначе някакъв много тъп и неточен трактат върху балистиката на арбалетите. Преписа си го. Внимателно.
    Едуард прекарваше много време и сред историческите книги. Гилдията на Убийците беше асоциация на господа с потомствено добро възпитание, а подобни хора разглеждат цялата записана история като един вид счетоводна книга. В библиотеката на Гилдията имаше страхотно много книги, както и цяла галерия с портрети на крале и кралици,2 и Едуард д’Ийт опозна аристократичните им лица по-добре от своето. Той прекарваше обедната си почивка там.
    По-късно твърдяха, че точно тогава попаднал под лошо влияние. Но тайната в историята около Едуард д’Ийт беше, че той изобщо не бе попаднал под никакво външно влияние, освен ако не се броят онези мъртви крале. Той просто попадна под влияние на самия себе си.
    Точно тук хората бъркат. Индивидите по природа не са пълноправни членове на човешката раса, освен биологически. Те имат нужда да бъдат блъскани насам-натам от Брауновото движение на обществото, а то е механизъм, чрез който човешките същества непрекъснато си напомнят едни на други, че са… ами… човешки същества. Освен това той се въртеше в спирала навътре, както обикновено става в такива случаи.
    Не че имаше някакъв план. Той просто се оттегли, както правят хората, ако са подложени на някаква атака, на едно по-защитено място, т.е. в миналото. И тогава се случи нещо, което оказа върху Едуард същия ефект, както ако изследовател на древни влечуги открие в шадраванчето си плезиозавър.
    Беше излязъл, примигвайки на слънчевата светлина, през един горещ следобед, след цял ден прекаран в компанията на отминало величие, и видя лицето на миналото, което вървеше и кимаше дружелюбно на хората.
    Не можа да се овладее. Рече му:
    — Ей, ти! Ти к-кой си?
    Миналото отвърна:
    — Ефрейтор Керът, сър. Нощна Стража. Господин д’Ийт, нали така? Мога ли да Ви помогна с нещо?
    — Какво? Не! Не. Гледай си р-работата!
    Миналото кимна и му се усмихна, после отмина нататък, към бъдещето.


    Керът престана да съзерцава стената.
    Похарчих три долара за една кутия с иконограф, която представлява нещо с кафеникава вътрешност, дето рисува снимки на разни нешта, това е Писъкът днес. Прилагам снимки на стаята ми и на приятелите ми от Стражата; Ноби е онзи, който прави Хумористичния Жест, но той е Нешлифован Диамант и добра душа дълбоко в себе си.
    Той отново спря. Керът пишеше вкъщи най-малко по веднъж на седмицата. Джуджетата по принцип правеха така. Беше висок два метра, но го отгледаха като джудже, а по-нататък продължиха като човек. Литературният труд не му се отдаваше с лекота, но той упорстваше.
    „Времето“ — пишеше той, много бавно и внимателно — „продължава да е Много Горещо…“


    Едуард не можеше да повярва. Провери записките. Провери повторно. Зададе въпроси и понеже бяха съвсем невинни, хората му отговаряха. А накрая отиде на почивка в планините Рамтоп, където внимателното разпитване го отведе в мините на джуджетата около Копърхед, а оттам на една иначе невзрачна поляна насред букова гора, където само след няколко минути търпеливо копане изрови следите от въглени.
    Прекара целия ден там. Когато свърши, поставяйки внимателно слегнатите изгнили листа обратно на мястото им, докато слънцето залязваше, той беше съвсем сигурен.
    Анкх-Морпорк отново имаше крал.
    И това беше правилно. И именно съдбата беше направила така, че Едуард да научи точно когато беше измислил своя План. И беше съвсем прав, че това е Съдба, и че градът ще бъде Спасен от позорното си настояще посредством величественото си минало. Той имаше и Средствата, имаше и Целта. И т.н… Едуард често мислеше така.
    Той можеше да мисли в курсив. Такива хора се нуждаят от надзор.
    За предпочитане от безопасно разстояние.


    Заинтригува ме писмото ви, дето ми пишете, че някакви хора идвали да питат за мен, това е Удивително, от няма и Пет Минути съм тук и ето ме вече Известен.
    Много се радвам да чуя за отварянето на Шахта №7. Искам да Ви Кажа обаче, че въпреки че тук съм много щастлив, ми липсва Доброто Старо Време, когато си бях у Дома. Понякога, в почивните дни, отивам да поседя в Мазето и си удрям главата с дръжката на брадвата, но Не е Същото.
    Надявам се, че сте в добро здраве, С обич,
Ваш любящ син, осиновен, Керът.
    Той сгъна писмото, пъхна иконографиите, залепи го с капка восък от свещта, затисната с палец, за да хване, и го пъхна в джоба на панталона си. Пощата на джуджетата до планините Рамтоп беше много надеждна. Все повече и повече джуджета идваха, за да работят в града, и тъй като джуджетата са много добросъвестни, много от тях изпращаха пари вкъщи. Това правеше пощата на джуджетата почти най-сигурното нещо на земята, понеже пратките им строго се охраняваха. Джуджетата са много привързани към златото. Който и да е разбойник по пътя, ако кажеше: „Парите или живота“, по-добре да си вземеше и сгъваемо столче, храна за обяд и нещо за четене, докато свърши дебатът по поставения от него въпрос.
    После Керът си изми лицето, надяна кожената си риза, панталони и метална ризница, закопча нагръдника и с шлем под мишница излезе бодро навън, готов да посрещне всичко, което бъдещето му донесе.


    Тази стая беше някъде другаде.
    Мизерна стая — мазилката по стените се ронеше, а таваните бяха хлътнали навътре също като дюшека под някой дебеланко. И изглеждаше още по-препълнена от мебелите.
    Бяха стари хубави мебели, но не им беше тук мястото. Те принадлежаха на високи кънтящи зали. Тук обаче бяха претъпкани. Имаше тъмни дъбови столове. Имаше дълги бюфети. Имаше дори чифт доспехи. Нямаше място дори и за около половин дузината хора, които седяха около огромната маса. Нямаше място дори и за масата.
    Часовник тиктакаше в сенките.
    Тежките кадифени завеси бяха спуснати, макар че на небето имаше все още изобилие от слънчева светлина. Въздухът беше задушен, както поради горещия ден, така и от свещите в магическия фенер.
    Единственото осветление идваше от екрана, който в този момент изобразяваше чудесен профил на Ефрейтор Керът Айрънфаундърсън.
    Малката, но много подбрана публика го наблюдаваше с внимателно изпразненото изражение на хора, които са полуубедени, че на техния домакин не му достигат няколко карти до каре, но се примиряват, тъй като току-що са изяли манджата и би било грубо да си тръгнат веднага.
    — Е? — рече един от тях. — Мисля, че го видях да върви из града. И какво от това? Той е просто един страж, Едуард.
    — Естествено. Жизненоважно е да е такъв. Скромно място в живота. Всичко отговаря на класическия м-модел. — Едуард д’Ийт направи знак. Чу се щракване, щом пъхнаха още един стъклен диапозитив. — Този не е рисуван на ж-живо. Крал П-парагор. Взет е от една стара к-картина. Това — щрак! — е Крал Велтрик III. От друг п-портрет. Това е Кралица Алгина IV… забелязвате ли линията на брадичката? Това — щрак! — е монета от седем п-пени от времето на Уебълторп Безсъзнателния, забележете отново подробностите в брадичката и общата костна структура, а това — щрак! — е… обърната наопаки картина на ваза с цветя. Делфиниуми, струва ми се. Това пък защо е?
    — Ъ, съжалявам, господин Едуард, бяха ми останали няколко стъклени плочи, а демоните не бяха изморени, та…
    — Следващия диапозитив, моля. След което можеш да ни оставиш.
    — Да, господин Едуард.
    — Докладвай на д-дежурния палач.
    — Да, господин Едуард.
    Щрак!
    — А това е много добра — браво, Бл-енкин, — картина на бюста на Кралица Коанна.
    — Благодаря Ви, господин Едуард.
    — Малко повече от лицето й, обаче, щеше да ни даде възможност да се уверим в приликата. Това е достатъчно, струва ми се. Можеш да си вървиш, Бл-енкин.
    — Да, господин Едуард.
    — Малко орязване в ушите, стр-рува ми се.
    — Да, господин Едуард.
    Прислужникът почтително затвори вратата след себе си, след което слезе в кухнята, като тъжно клатеше глава. Фамилията д’Ийт от години не беше в състояние да си позволи семеен палач. Заради момчето той трябваше да направи каквото може с кухненския нож.
    Посетителите изчакаха домакина да заговори, но той май изобщо нямаше намерение да го прави, макар че понякога беше трудно да предвидиш Едуард. Когато се развълнуваше, страдаше не толкова от говорен дефект, колкото от неподходящо подбрани паузи, сякаш мозъкът му временно задържаше устата.
    Най-после някой от публиката каза:
    — Много добре. Е, и какво искаш да кажеш?
    — Видяхте приликата. Не е ли оч-евидно?
    — О, хайде пък сега…
    Едуард д’Ийт придърпа една кожена чанта към себе си и се зае да отвързва каишките.
    — Но, но момчето е било осиновено от джуджетата. Те са го намерили като бебе в горите на Планините Рамтоп. Имало е г-орящи карети, трупове, такива ми ти неща. Разбойническо нападение, очевидно. Джуджетата са намерили сабя сред останките. Тя сега е у него. Много стара сабя. И винаги е наточена.
    — Е, и? Светът е пълен със стари саби. И точила.
    — Тази е била скрита много добре в една от каретите. Странно. Човек би очаквал тя да е готова да я предадат, нали така? Да я използват? В р-азбойничска страна? А после момчето пораства и, и… Съдбата… отрежда той и сабята му да дойдат в Анкх-Морпорк, където понастоящем е страж в Нощната Стража. Не мога да повярвам!
    — Това все още не е…
    Едуард вдигна ръка за един миг, след което извади някакъв пакет от чантата.
    — Направих внимателни пр-оучвания, да ви кажа, и успях да открия мястото, където е станало нападението. Най-старателно претърсване на земята разкри стари пирони от карета, няколко медни монети и, в малко въглища… това.
    Те протегнаха вратове да видят.
    — Прилича на пръстен.
    — Да. Това е, това е, той е об-езцветен отгоре, разбира се, иначе някой би го забелязал. Вероятно е бил скрит в някоя карета. Поръчах да го почистят от-части. Можете просто да прочетете посвещението. Е, тук имаме илю-стриран инвентар от кралската съкровищница на Анкх, направен през година АМ 907, по времето на управлението на Крал Тирил. Бих ли могъл, ако обичате, бих ли могъл да обърна вн-иманието ви на малкия сватбен пръстен на долния ляв ъгъл на страницата? Ще видите, че художникът като че ли за наше улеснение е изписал посвещението.
    На всички им трябваха по няколко минути, за да го разгледат. По природа си бяха подозрителни. Всички те бяха потомци на хора, за които подозрението и параноята са били водещи характеристики на оцеляването.
    Защото всички те бяха аристократи. Нямаше нито един сред тях, който да не знае името на пра-пра-пра-дядо си и от каква срамна болест е умрял.
    Току-що бяха изяли едно не толкова добро блюдо, което обаче включваше някакви стари и ценни вина. Дойдоха, защото всички познаваха бащата на Едуард, а и д’Ийт бяха прекрасно старо семейство, па макар и много обедняло сега.
    — Така че виждате — гордо каза Едуард, — доказателството е неоспоримо. Ние имаме крал!
    Слушателите му се опитаха да не се споглеждат.
    — Мислех си, че ще се з-арадвате.
    Най-сетне, Лорд Раст изрече негласния консенсус. В тези истински сини очи нямаше място за съжаление, което не беше качество за оцеляване, но понякога можеше да се рискува с мъничко любезност.
    — Едуард, последният крал на Анкх-Морпорк е умрял преди много векове.
    — Екзекутиран от изм-енници!
    — Дори и да може все още да се намери наследник, кралската му кръв ще е съвсем размита досега, не мислиш ли?
    — Кралската к-ръв не може да се размие!
    Ах, помисли си Лорд Раст. Значи такъв бил той. Младият Едуард си мисли, че допирът до краля може да лекува скрофулоза, сякаш царствеността е еквивалентът на серен мехлем. Младият Едуард си мисли, че никое езеро от кръв не е толкова голямо, че да не го прегазиш, за да сложиш праведния крал на трона, и че никое дело не е твърде низко в защита на короната. Романтик, наистина.
    Лорд Раст не беше романтик. Родът му добре се беше нагодил към Анкх-Морпоркските пост монархически векове чрез покупки, продажби, рентиране и създаване на контакти и правене на това, което аристократите винаги са правили, което ще рече приспособяване и оцеляване.
    — Е, може би — отстъпи той с мек тон, сякаш придумва някого да слезе от перваза, — но трябва да се запитаме: дали точно в този момент се налага Анкх-Морпорк да има крал?
    Едуард сякаш видя изведнъж луд пред себе си.
    — Дали се нуждае? Дали се нуждае? Докато добрият ни град чезне под петата на тир-анина?
    — О! Говориш за Ветинари.
    — Не виждате ли какво е причинил той на този град?
    — Той наистина е много неприятен, новоиздигнал се човечец — отбеляза Лейди Селачии, — но не бих казала, че в действителност тероризира много-много. Поне не направо.
    — Трябва да му се признае — вметна Виконт Скейтър, — че градът функционира. Повече или по-малко. Братства и други ми ти измишльотини.
    — Улиците са по-безопасни, отколкото бяха по времето на Лудия Лорд Снапкейс — каза Лейди Селачии.
    — По-б-езопасни? Ветинари основа Гилдията на Крадците! — изкрещя Едуард.
    — Да, да, разбира се, много осъдително, определено. От друга страна, една скромна годишна такса и човек си върви в безопасност…
    — Той винаги твърди — рече Лорд Раст, — че ако ще има престъпност, нека поне да е организирана престъпност.
    — На мен ми се струва — добави Виконт Скейтър, — че всички момчета по Гилдиите се примиряват с него, защото с който и да е друг на негово място ще е по-зле, а, не е ли така? Със сигурност сме имали и някои… трудни за справяне. Някой да си спомня Погубващия Лорд Уайндър?
    — Умопобъркания Лорд Хармони — обади се Лорд Монфлатърс.
    — Смеещият се Лорд Скапула — напомни Лейди Селачии. — Човек с много особено чувство за хумор.
    — Обърнете внимание, Ветинари… има нещо не съвсем… — започна Лорд Раст.
    — Знам какво имаш предвид — рече Лорд Скейтър. — Не ми харесва, че той винаги знае какво си мислиш, още преди да ти хрумне.
    — Всички знаят, че Убийците са определили неговата такса на един милион долара — каза Лейди Селачии. — Толкова ще струва той да бъде убит.
    — Човек не може да си помисли — каза Лорд Раст, — че ще струва доста повече, за да си сигурен, че той ще си остане мъртъв.
    — О богове! Какво стана с гордостта? Какво стана с честта?
    Те направо подскочиха, когато последният Лорд д’Ийт се изстреля от стола.
    — Чуйте се! Моля ви! Погледнете се. Има ли човек сред вас, който да не е видял фамилното си име деградирало след епохата на кралете? Не можете ли да си спомните какви мъже са били предците ви? — Той бързо заобиколи зад масата, така че те трябваше да се обърнат, за да го виждат. Вдигна заплашително пръст. — Вие, Лорд Раст! Прадядо ви станал Барон, след като с едната си ръка убил трийсет и седем клачианци, въоръжен единствено и само с игла, не е ли така?
    — Да, но…
    — Вие, сър… Лорд Монфлатърс! Първият Херцог водил шестстотин мъже към величествената и епична победа в Битката при Куирм! Това нищо ли не означава? Ами вие, Лорд Вентурий, а вие, Сър Джордж… да си седите в Анкх в старите си домове, със старите си имена и старите си пари, докато Гилдиите — Гилдии! Измет от търговци и търгаши! — Гилдиите, казвам ви, имат глас в упр-авлението на града!
    С две крачки той стигна до една лавица с книги и хвърли огромна, подвързана в кожа книга върху масата, където тя бутна чашата на Лорд Раст.
    — „Аристокрацията“ на Туърп — извика той. — Всички ние имаме страници там! Тя ни принадлежи. Но този човек ви е хипнотизирал! Уверявам ви, че е от плът и кръв, обикновен простосмъртен! Никой не смее да го отстрани, защото всички си мислят, че това донякъде ще влоши собственото им положение! О, богове!
    Публиката му изглеждаше умърлушена. Всичко това беше вярно, разбира се… ако го погледнеш така. И не звучеше по-добре от устата на един ококорен, нахакан младеж.
    — Да, да, добрите стари времена. Извисяващи се кули и вимпели, рицарство и такива ми ти неща — рече Виконт Скейтър. — Дами с островърхи шапки. Момчета в ризници, дет’се удрят едно друго и какво ли не. Но, как да ви кажа, трябва да вървим в крак с времето…
    — Златно време е било — каза Едуард.
    „Божичко!“ — помисли си Лорд Раст. — „Ама той наистина го вярва.“
    — Виж какво, скъпо момче — обади се Лейди Селачии, — няколко случайни прилики и някаква скъпоценност — това всъщност не е кой знае колко, нали така?
    — Моята дойка ми разказваше — рече Виконт Скейтър, — че един истински крал можел да измъкне сабя от камък.
    — Ха, да бе, и да лекува пърхот — прихна Лорд Раст. — Това е само легенда. Не е истина. Както и да е, тази история винаги малко ме е озадачавала. Какво му е толкова трудното да измъкнеш сабя от камък? Същинската работа вече е била извършена. По-добре да се напънеш и да откриеш човека, дето първо я е пъхнал в камъка, а?
    Разнесе се един вид облекчен смях. Това си спомняше Едуард. Всичко приключи със смях. Не точно насочен срещу него, но той беше от онези хора, които винаги приемат смеха лично.
    Десет минути по-късно Едуард д’Ийт беше сам.
    Толкова бяха мили. Да сме се движели в крак с времето! Беше очаквал повече от тях. Доста повече. Беше се осмелил да се надява, че те ще се вдъхновят от примера му. Беше си се представял начело на армия…
    Бленкин влезе с почтителна стъпка.
    — Изпратих ги всичките, господин Едуард.
    — Благодаря ти, Бленкин. Можеш да вдигаш масата.
    — Да, господин Едуард.
    — Какво е станало с честта, Бленкин?
    — Н’ам, сър. Не е у мен.
    — Не щяха дори да чуят.
    — Не, сър.
    — Не щяха дори да ч-уят.
    Едуард седеше до замиращия огън, отворил в скута си едно копие на „Анкх-Морпоркската Приемственость“ на Тайбайтър с подгънати страници. Мъртви крале и кралици го гледаха укорно.
    И всичко можеше да свърши дотук. Всъщност, то свърши дотук в цял един милион вселени. Едуард д’Ийт остаря и обсебеността му се превърна в един вид книголюбска лудост на ръкавиците с изрязани пръсти и разнообразието от домашни пантофи. И стана експерт по кралските въпроси, макар че така или иначе никой никога не научи това, защото той рядко напускаше стаята си. Ефрейтор Керът стана Сержант Керът и след време умря в униформа на седемдесетгодишна възраст в невероятна злополука, в която бе замесен някакъв си мравояд.
    В цял един милион вселени Волнонаемни Полицаи Къди и Детритус не изпаднаха през дупката. В цял един милион вселени Ваймс не откри цевите. (В една странна, но теоретично възможна вселена Наблюдателницата бе редекорирана в пастелни тонове от капризен вихър, който оправи резето на вратата и донагласи това-онова наоколо.) В цял един милион вселени Стражата се провали.
    В цял един милион вселени това беше много кратка книга.
    Едуард се унесе с книгата в скута си и сънува. Сънува величествена битка. „Величествена“ беше още една важна дума в личния му речник, също като „чест“.
    Щом изменниците и безчестните хора не искаха да прозрат истината, тогава той, Едуард д’Ийт, щеше да е пръстът на Съдбата.
    Проблемът със Съдбата естествено е, че много често не внимава къде си пъха пръста.


    Капитан Сам Ваймс от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) седеше във ветровитото предверие на Патрицианската зала за аудиенции, облечен в най-добрата си пелерина, с излъскана броня и с шлем в скута.
    Гледаше дървено в стената.
    Трябваше да е щастлив, мислеше си той. И беше. Донякъде. Определено. Щастлив като едното нищо.
    След броени дни се женеше.
    Щеше да престане да е страж.
    Щеше да стане рентиер.
    Той си свали медната значка и разсеяно я отри в крайчето на пелерината си. После я вдигна така, че светлината се отрази от покритата с патина повърхност. Понякога се беше чудил на колко ли други стражи е принадлежала преди него.
    Е, сега щеше да принадлежи на някой след него.
    Това е Анкх-Морпорк, „Градь на Хиляда Изненади“ (съгласно пътеводителя на Гилдията на Търговците). Какво повече трябва да се каже? Едно обширно място, дом на цял милион хора, най-големият от градовете в Света на Диска, разположен по двата бряга на река Анкх.
    А посетителите се чудят: как може да съществува такъв голям град? Кое го кара да крета? Щом реката му можеш да я сдъвчеш, откъде тогава идва водата за пиене? Какво всъщност е в основата на гражданската му икономика? Как така, противно на всяка вероятност, той работи?
    Всъщност посетителите не казват често това. Обикновено те казват неща като: „Накъде е, така де, онова… ъъ… знаете, младите дами, нали?“
    Но ако си напънеха мозъците малко, това щяха да си помислят.


    Патрицият на Анкх-Морпорк се облегна на неудобния си стол с внезапната широка усмивка на някой много зает човек, който в края на претоварения си ден изведнъж е видял в програмата си бележка: „7:00 — 7:05 ч.: Бъди Весел, Отпусни се и се дръж като Народен Човек.“
    — Е, естествено, много ме натъжи да получа писмото Ви, капитане…
    — Да, сър — каза Ваймс, все още вдървен като склад за мебели.
    — Моля, седнете, капитане.
    — Да, сър.
    Ваймс остана прав. Беше въпрос на гордост.
    — Но, естествено, разбирам. Провинциалните имения на рода Рамкин са много големи, струва ми се. Сигурен съм, че Лейди Рамкин ще оцени високо силната ви десница.
    — Сър?
    Капитан Ваймс в присъствието на управника на града винаги фиксираше погледа си на една стъпка над и половин стъпка наляво от главата му.
    — И, разбира се, ще станете доста богат човек, капитане.
    — Да, сър.
    — Надявам се, помислил сте за това. Ще имате нови отговорности.
    — Да, сър.
    Патрицият го озари мисълта, че се труди и за двамата участници на разговора. Той разрови документите върху писалището си.
    — И, разбира се, аз ще трябва да издигна нов старши офицер на Нощната Стража. Имате ли някакво предложение, капитане?
    Ваймс като че слезе от каквито и да бяха облаците, в които витаеше. Това беше въпрос за стражата.
    — Ами, Фред Колън не е… Той е един от сержантите по природа…


    Сержант Колън от Анкх-Морпоркската Градска Стража (Нощна) оглеждаше ведрите лица на новобранците.
    Въздъхна. Спомни си своя първи ден. Старият Сержант Уимблър. Ама че мъчен човек! Език като камшик! Ако старото приятелче бе доживяло да види това…
    Как му се викаше? О, да. Утвърдителна процедура по набирането или нещо подобно. Силициевата Анти-Клеветническа Лига беше приплакала на Патриция и сега…
    — Опитай още веднъж, Волнонаемен Полицай Детритус — каза той. — Ето какъв е номерът — спираш си ръката точно над ухото. Сега просто стани от земята и се опитай още веднъж да отдадеш чест. Така, сега… Волнонаемен Полицай Къди?
    — Тук!
    — Къде?
    — Пред вас, сержант.
    Колън погледна надолу и отстъпи крачка назад. Изпъкналата линия на повече от достатъчния му корем се отмести, за да разкрие обърнатото нагоре лице на Волнонаемен Полицай Къди с угодническото му интелигентно излъчване и едно стъклено око.
    — О! Така.
    — По-висок съм, отколкото изглеждам.
    „О, богове — отегчено си помисли Сержант Колън. Събери ги накуп, после ги раздели на две и ще получиш двама нормални мъже, само дето нормалните мъже не идват в Стражата. Трол и джудже. И това не е най-лошото…“


    Ваймс барабанеше с пръсти по писалището.
    — В никакъв случай не и Колън. Вече не е толкова млад. Време е да си стои в Наблюдателницата, да се занимава с бумащина. Освен това на него му идва множко всичко това.
    — Сержант Колън винаги си е взимал по множко от всичко, бих казал аз — вметна Патрицият.
    — С новите попълнения, искам да кажа — натърти Ваймс многозначително. — Спомняте ли си, сър?
    „За онези, за които ми наредихте да взема?“ — добави си той тайно на ум. Те не можеха да отидат в Дневната Стража, разбира се. И онези копелета от Дворцовата Гвардия също не биха ги взели. О, не. Вземи ги в Нощната Стража, защото тъй или иначе си е майтап, а и никой няма да ги види. Поне никой важен.
    Ваймс беше отстъпил само защото знаеше, че това няма да е негов проблем още дълго.
    Не че имаше нещо против другите раси, казваше си. Но Стражата беше работа за хора.
    — Ами Ефрейтор Нобс? — попита Патрицият.
    — Ноби?
    И двамата си представиха мислено Ефрейтор Нобс.
    — Не.
    — Не.
    — Е, тогава остава — усмихна се Патрицият, — Ефрейтор Керът. Чудесен младеж. Вече си извоюва име, струва ми се.
    — Това е… вярно — отвърна Ваймс.
    — Още една възможност за издигане, може би? Ще ви бъда благодарен за съвета ви.
    Ваймс мислено си представи Ефрейтор Керът…
    — Това — каза Ефрейтор Керът, — е Портата по Посока на Центъра. Към целия град. Което е каквото охраняваме.
    — От какво? — попита Волнонаемен Полицай Ангуа, последното от новите попълнения.
    — О, ами, знаеш. Варварски орди, войнстващи племена, бандитски армии… такива неща.
    — Какво? Само ние ли?
    — Ние? О, не! — Керът се засмя. — Това би било глупаво, нали? Не, ако видиш нещо подобно, просто биеш звънеца си, колкото можеш по-силно.
    — И после какво става?
    — Сержант Колън, Ноби и останалите ще се втурнат насам веднага, щом могат.
    Волнонаемен Полицай Ангуа огледа мъгливия хоризонт.
    Усмихна се.
    Керът се изчерви.
    Полицай Ангуа беше успяла да отдаде чест от първия път. Още нямаше пълна униформа, не и докато някой не занесеше, ами, да си го кажем направо, един нагръдник на стария Ремит, оръжейния майстор, и не му кажеше да го поразшири наистина доста тук и тук. А и нямаше такъв шлем на света, който да покрие цялата тази маса от пепеляво руса коса. Но, хрумна му на Керът, Полицай Ангуа всъщност нямаше да има нужда от всичко това. Хората щяха да се редят на опашка, за да ги арестува.
    — Така, и какво ще правим сега? — попита тя.
    — Ще се отправим обратно към Наблюдателницата, мисля — каза Керът. — Сержант Колън ще чете вечерния рапорт, струва ми се.
    Тя се справи и с „отправянето“. Това е специален вид ход, измислен от изнемощелите офицери в мултивселената — леко повдигане на извивката на ходилото, внимателно замахване с крака. Крачка, която може да се следва час след час, улица след улица. Волнонаемен Полицай Детритус нямаше да е подготвен да научи „отправянето“ още известно време или поне докато не престанеше да се строполява всеки път, когато отдадеше чест.
    — Сержант Колън… Това беше онзи, дебелият, нали?
    — Точно така.
    — Защо си има маймунка?
    — А! — рече Керът. — Струва ми се, че говориш за Ефрейтор Нобс…
    — Човек ли е? Има лице като на загадка от онези, „да се свържат точките“!
    — Има много хубава колекция от циреи, горкият човек. Прави си шегички с тях. Само никога не заставай между него и огледало.
    Нямаше много хора по улиците. Беше твърде горещо дори и за Анкх-Морпоркско лято. Горещина се излъчваше от всяка повърхност. Реката се влачеше мудно по дъното на коритото си като студент около единайсет часа сутринта. Хората, които нямаха належаща работа навън, се спотайваха по мазетата и излизаха само нощем.
    Керът се движеше из напечените улици със собственически вид и с лека патина от честна пот, като от време на време разменяше по някой поздрав. Всички познаваха Керът. Не беше трудно да го разпознаеш. Нямаше друг висок два метра с огненочервена коса. Освен това вървеше така, сякаш градът му принадлежи.
    — Кой беше онзи човек с гранитеното лице, когото видях в Наблюдателницата? — попита Ангуа, докато се отправяха към Широката Улица.
    — Тролът Детритус. Беше малко нещо престъпник, но сега ухажва Раби и тя казва, че щом той…
    — Не, другият. — Ангуа научаваше като мнозина други, че Керът има известен проблем с метафорите. — С лице като… лице като на някой, на когото са му потънали гемиите.
    — О, това беше Капитан Ваймс. Но той никога не е имал гемии, струва ми се. Уволнява се в края на седмицата и ще се жени.
    — Не ми изглежда много щастлив от това.
    — Не зная.
    — Мисля, че не харесва новото попълнение.
    Другият проблем с Полицай Керът беше, че не можеше да лъже.
    — Е, не харесва много троловете. Цял ден дума не можахме да го накараме да каже, когато разбра, че трябва да се рекламираме, за да наберем тролско попълнение. А после пък трябваше да вземем и джудже, иначе щяха да ни създават проблеми. Аз също съм джудже, ама джуджетата тук не го вярват.
    — Не думай? — рече Ангуа и го измери с поглед.
    — Майка ми ме е осиновила.
    — О! Да, ама аз не съм нито трол, нито джудже — сладко каза Ангуа.
    — Да, но ти си ж…
    Ангуа спря.
    — Това ли е? Божичко! Това е Векът на Плодния Плъх, да ти кажа. Боже мили, ама той наистина ли мисли така?
    — Той е малко консервативен.
    — Консервиран, бих казала…
    — Патрицият каза, че трябва да имаме известно представителство и от малцинствата.
    — Малцинствата ли!
    — Извинявай. Все едно, само още няколко дни му остават…
    През улицата се чу трясък. Обърнаха се, когато една фигура изскочи от някаква кръчма и се втурна нагоре по улицата, следвана по петите — поне за няколко стъпки, — от дебел мъж в престилка.
    — Стой! Стой! Нелицензиран крадец!
    — А! — отрони Керът.
    Той пресече пътя, следван от Ангуа, докато дебеланкото не намали ход до леко поклащане.
    — ’бро утро, господин Фланъл. Някакъв проблем ли имате?
    — Той взе седем долара, а аз тъй и не видях никакво Разрешително за Кражба! — каза господин Фланъл. — К’во ще направите по въпроса? Аз си плащам данъците!
    — Всеки момент яростно ще се втурнем да го преследваме — спокойно отвърна Керът, като си изваждаше тетрадката. — Седем долара, нали така?
    — Поне четиринайсет.
    Господин Фланъл измери Ангуа с поглед. Мъжете рядко пропускаха тази възможност.
    — Тя защо има шлем на главата? — попита той.
    — Тя е новото попълнение, господин Фланъл.
    Ангуа му се усмихна. Той отстъпи назад.
    — Но тя е…
    — Трябва да се върви в крак с времето, господин Фланъл.
    Керът си прибра тетрадката. Господин Фланъл върна мисълта си към работата.
    — Между другото, бяха ми осемнайсет доларите, дето ми ги завлече оня — остро каза той.
    — O, nil desperandum, господин Фланъл, nil desperandum — весело рече Керът. — Хайде, Полицай Ангуа. Да пристъпим към разследванията си.
    Той се отдалечи, докато Фланъл гледаше след тях със зяпнала уста.
    — Да не забравите за двайсет и петте ми долара!
    — Няма ли да преследваш човека? — попита Ангуа, като подтичваше, за да не изостава.
    — Няма смисъл.
    Керът свърна в една толкова тясна уличка, че почти не се виждаше. Той тръгна между влажните, обрасли с мъх стени, в дълбоката сянка.
    — Интересно нещо. Обзалагам се, не са много хората, които знаят, че може да се стигне до Зефирова Улица от Широката Улица. Питай когото щеш. Ще ти кажат, че не можеш да излезеш от другия край на Ризената Уличка. Но можеш, защото се иска само да се изкачиш по Мормиева Улица, а после да се промъкнеш между тези „лули“ тука и да излезеш на „Борборигмична“, хубави са, нали, много добро желязо, и ето ни на Уилъмска Улица…
    Той стигна до края на уличката, спря и се ослуша за миг.
    — Какво чакаме? — попита Ангуа.
    Чу се тропот от бягащи крака. Керът се облегна на стената, после протегна ръка към Зафирова Улица. Чу се тупване. Ръката на Керът не помръдна нито на косъм. Сигурно беше като да налетиш на греда.
    Погледнаха надолу към фигурата в безсъзнание. Сребърни долари се изтъркаляха по паветата.
    — О, боже, о, боже, о, боже! — рече Керът. — Горкият стар Н’драве. А беше ми обещал, че ще престане. Е, добре де…
    Той вдигна един крак.
    — Колко са парите? — попита той.
    — Като че са три долара — преброи Ангуа.
    — Браво. Точно толкова трябва да са.
    — Не, съдържателят каза…
    — Хайде. Обратно в Наблюдателницата. Хайде, Н’драве. Днес ти е щастливият ден.
    — Защо да му е щастливият ден? — попита Ангуа. — Беше заловен, нали така?
    — Да. От нас. От Гилдията на Крадците не го заловиха първи. Те не са толкова мили.
    Главата на Н’драве-то подскачаше от паве на паве.
    — Свива три долара и после припка право към къщи — въздъхна Керът. — Това е той, Н’драве-то. Най-лошият крадец на света.
    — Но ти каза, че Гилдията на Крадците…
    — Като постоиш тук известно време, ще разбереш кое как е — отговори Керът. Главата на Н’драве-то издрънча в бордюра. — В края на краищата — добави Керът. — Но всичко сработва. Ще останеш изненадана. Всичко сработва. Де да не беше така. Но е така.


    Докато Н’драве-то леко се разтрисаше от болка по пътя към безопасността в затвора на Стражата, убиваха един клоун.
    Той се шляеше по една уличка с увереността на някой, който напълно се е разплатил с Гилдията на Крадците за годината, когато пред него изникна закачулена фигура.
    — О, здравей… ти си Едуард, нали?
    Фигурата се поколеба.
    — Тъкмо се връщам към Гилдията — каза Бино.
    Загърнатата фигура кимна.
    — Добре ли си? — попита Бино.
    — Съжалявам за т-ова — рече тя. — Но е за доброто на града. Н-ищо лично.
    Той пристъпи зад клоуна. Бино усети бодване, и после неговата собствена, лична, вътрешна вселена изгасна.
    После той седна.
    — Оу! Забол…
    Но не беше така.
    Едуард д’Ийт се беше надвесил над него с ужасено изражение на лицето.
    — Ох!… Не исках да те удрям толкова силно! Просто исках да те отстраня от пътя си!
    — Но защо изобщо трябваше да ме удряш?
    И после у Бино се прокрадна усещането, че Едуард се взира не точно в него и определено не говори на него.
    Той погледна към земята и изпита онова странно чувство, познато само на наскоро споминалите се — ужас от това, което виждаш да лежи пред теб, последван от терзаещия те въпрос: е, кой тогава гледа?
    — ЧУК, ЧУК.
    Той вдигна очи.
    — Кой е там?
    — СМЪРТ.
    — Коя смърт?
    Във въздуха повя хлад. Бино чакаше. Едуард яростно го тупаше по лицето… е, по това, което съвсем доскоро беше лицето му.
    — МИСЛЯ СИ… МОЖЕМ ЛИ ДА ЗАПОЧНЕМ ОТНАЧАЛО? МАЙ НЕ МИ СЕ УДАВА МНОГО.
    — Извинете? — попита Бино.
    — С-ъжалявам! — простена Едуард. — Мислех за общото благо!
    Бино видя как убиецът го влачи… тоест трупа му.
    — Нищо лично, ми вика. Радвам се, че не беше нищо лично. Би ми било неприятно да си мисля, че току-що са ме убили заради нещо лично.
    — ПРАВЯ ГО, ЗАЩОТО МИ ПОДСКАЗАХА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЪМ ПО-ЧОВЕЧЕН.
    — Искам да кажа, защо? Мислех си, че наистина добре се разбираме. Много е трудно да спечелиш приятели с моята работа. И с твоята работа, предполагам.
    — СЪОБЩИ ИМ ГО ПОЛЕКА, ТАКА МИ РАЗПРАВЯХА.
    — Един миг си вървиш по пътя, а на следващия си мъртъв. Защо?
    — СМЯТАЙ ПО-СКОРО, ЧЕ СИ… ПОСТАВЕН В НЕИЗГОДНО ИЗМЕРЕНИЕ.
    Сянката на Бино клоуна се обърна към Смърт.
    — За какво говориш?
    — ТИ СИ МЪРТЪВ.
    — Да. Знам.
    Бино се отпусна и престана да разсъждава много-много върху събитията в един все по-неуместен за него свят. Смърт откри, че хората често го правят след първоначалното объркване. В края на краищата най-лошото вече се беше случило. Поне… ако имаха малко късмет.
    — ЩЕ БЪДЕШ ЛИ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА МЕ ПОСЛЕДВАШ…
    — Ще има ли пай с яйчен крем? Червени носове? Жонгльорски номера? Дали ще има торбести панталони?
    — НЕ.
    Бино беше прекарал почти целия си кратък живот като клоун. Той се усмихна мрачно под грима.
    — Харесва ми.


    Срещата на Ваймс с Патриция свърши като всички такива срещи — гостът си отиваше със смътното, но натрапчиво подозрение, че току-що е отървал живота си.
    Ваймс се помъкна да види бъдещата си невеста. Знаеше къде може да я открие.
    Знакът, издраскан върху голямата, двойна порта на Морфична Улица, гласеше: „Тук имъ Дракуни“.
    Месинговата гравюра отстрани на портата известяваше: „Анкх-Морпоркска Слънчева Обител за Болни Дракони“.
    Един малък, кух и жалък дракон, направен от картон и стиснал кутия за волни пожертвувания, висеше тежко на верига за стената и държеше надписа: „Не Оставяй Пламъка Ми Да Угасне“.
    Ето тук Лейди Сибил Рамкин прекарваше по-голямата част от дните си.
    Тя, както казваха на Ваймс, беше най-богатата жена в Анкх-Морпорк. Всъщност беше по-богата от всички останали жени в Анкх-Морпорк, взети, ако това беше възможно, заедно.
    Това щеше да е странна сватба, говореха хората. Ваймс се отнасяше към превъзхождащите го в социално отношение с едва прикрита ненавист, защото от жените го заболяваше главата, а от мъжете го засърбяваха юмруците. А Сибил Рамкин беше последният наследник на една от най-старите фамилии в Анкх. Но се събраха заедно като вейки във водовъртеж и стигнаха до неизбежното…
    Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи.
    А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна. Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.
    Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.
    Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.
    Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.
    Това беше „Ботушната“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.
    Работата беше там, че на Сибил Рамкин едва ли някога й се налагаше да купува каквото и да било. Къщата беше пълна с тези огромни, солидни мебели, купени от предците й. Те никога не се износваха. Тя имаше цели кутии, пълни с бижута, които просто като че се бяха събрали с вековете. Ваймс видя изба, в която цял полк пещерняци можеха да се напият до такава забрава, че не биха имали нищо против да се загубят безследно.
    Лейди Сибил Рамкин живееше доста добре ден за ден, като харчеше, изчисли Ваймс, наполовина по-малко от него самия. Но пръскаше доста повече пари за драконите.
    Слънчевата Обител за Болни Дракони бе построена с много, ама много дебели стени и много, ама много олекотен покрив — една архитектурна особеност, обикновено срещана другаде само във фабриките за фойерверки.
    А е така, защото естественото състояние на обикновения блатен дракон е да бъде хронично болен, естественото състояние на нездравия дракон пък е да бъде разпарцальосан по стените, пода и тавана на каквато и да е стая, в която се намира. Блатният дракон е зле ръководена, застрашително несигурна химическа фабрика на една стъпка разстояние от катастрофата. Една съвсем мъничка стъпка.
    Съществува виждане, че навикът им да експлодират мощно, когато се ядосат, развълнуват, изплашат или просто им доскучае, е развита характеристика на оцеляването4 за отблъскване на хищниците. Яж дракони, обявяваше то, и ще имаш такова лошо храносмилане, че терминът „радиус на взривните поражения“ ще бъде напълно уместен.
    Ето защо Ваймс внимателно отвори вратата. Миризмата на дракони го погълна. Това беше необичайна миризма дори и за Анкх-Морпоркските стандарти — караше Ваймс да си мисли за езеро, което няколко години са използвали, за да изхвърлят алхимични отпадъци, а после са го пресушили.
    Малки дракони подсвиркваха и скимтяха към него откъм кошарите от двете страни на пътеката. Няколко развълнувани струйки пламък опърлиха космите по голите му пищялки.
    Откри Сибил Рамкин с две от безбройните млади жени в бричове, които й помагаха да се грижи за Обителта. По принцип се казваха Сара или Ема и всичките изглеждаха еднакви на Ваймс. Бореха се с нещо, което приличаше на разярен чувал. Сибил вдигна поглед, щом той ги приближи.
    — А, ето го и Сам — каза тя. — Дръж това, малко е.
    Ръгнаха чувала в ръцете му. В същия миг един нокът се отпра от дъното на чувала и ожули нагръдника му в енергично желание да го изкорми. Една глава със заострени уши си проби път от другия край, две огнени червени очи се фокусираха за кратко, една озъбена уста зина цяла и струя зловонна пара се изля върху него.
    Лейди Рамкин сграбчи победоносно долната челюст и пъхна другата си ръка чак до лакътя вътре в гърлото на малкия дракон.
    — Хванах те! — Тя се обърна към Ваймс, който все още стоеше вцепенен от шока. — Малкото дяволче не искаше да си изпие варовиковото хапче. Гълтай. Гълтай! Така! Я да видим има ли тук някое добро момче? Можеш да го пуснеш вече.
    Чувалът се изплъзна от ръцете на Ваймс.
    — Лош случай на Колики Без Пламък — рече Лейди Рамкин. — Надявам се, че сме го хванали навреме…
    Драконът си проби път навън от чувала и се огледа да изпепели нещо наоколо. Всички се опитаха да се измъкнат настрани.
    После погледът му се кръстоса и той изхълца.
    Варовиковото хапче изсвистя в отсрещната стена.
    — Всички долу!
    Те се хвърлиха към прикритието, което им даваше някакво ведро и купчина тухли.
    Драконът изхълца отново и ги погледна учуден.
    После експлодира.
    Надигнаха глави, щом пушекът се разнесе и погледнаха към тъжния малък кратер.
    Лейди Рамкин извади кърпичка от джоба на кожената си престилка и си издуха носа.
    — Глупаво копеленце — каза тя. — Е, хубаво. Как си, Сам? Беше ли при Хавлок?
    Ваймс кимна. Никога през живота си, помисли си той, нямаше да свикне, че Патрицият на Анкх-Морпорк има име, нито пък че някой може да го познава толкова добре, та да се обръща така към него.
    — Мислех си за вечерята утре вечер — отчаяно измънка той. — Така де, аз наистина не мисля, че бих могъл…
    — Не ставай глупав — рече Лейди Рамкин. — Ще ти хареса. Крайно време е да се запознаеш с Подобаващите Хора. Знаеш това.
    Той кимна с прискърбие.
    — Ще те очакваме в къщата в осем часа — каза тя. — И не прави такива физиономии. Страхотно ще ти помогне. Твърде добър човек си, за да прекарваш нощите си в трамбоване по тъмните мокри улици. Крайно време е да се издигнеш в живота.
    Ваймс искаше да каже, че на него му харесва да трамбова по тъмните, мокри улици, но каква полза. Не му харесваше много. Но това беше правил винаги. Мислеше за значката си по същия начин, по който мислеше за носа си. Нито я обичаше, нито я мразеше. Беше просто неговата значка.
    — Така че намини. Страхотен купон ще бъде. Имаш ли носна кърпа?
    Ваймс се паникьоса.
    — Какво?
    — Дай ми я. — Тя я поднесе към устата му. — Плюй!… — изкомандва го.
    Тя потърка някакво петно на бузата му. Една от Взаимозаменяемите Еми се изкикоти едва чуто. Лейди Рамкин не й обърна внимание.
    — Така е по-добре. А сега тръгвай и охранявай улиците за всички нас. И ако искаш да направиш нещо наистина полезно, можеш да потърсиш Чаби.
    — Чаби?
    — Избяга от кошарата си снощи.
    — Дракон?
    Ваймс простена, после измъкна евтина пура от джоба си. Блатните дракони се превръщаха в дребна досада за града. Лейди Рамкин много се ядосваше на това. Хората ги купуваха, когато бяха дълги по половин стъпка и представляваха много сладък начин да си палиш огъня, а после, когато почнеха да горят мебелите и да оставят разядени дупки по килима, пода и по тавана на мазето отдолу, ги пъдеха сами да се грижат за себе си.
    — Отървахме го от един ковач на Лесната Улица — каза Лейди Рамкин. — Казах му: „Добри ми човече, можеш да използваш огнище като всички останали“. Горкото създание.
    — Чаби — каза Ваймс. — Има ли огънче?
    — Има син нашийник — каза Лейди Рамкин.
    — Да, добре.
    — Ще те последва като агънце, ако разбере, че имаш овъглена бисквитка.
    — Така. — Ваймс се потупа по джобовете.
    — Малко са превъзбудени в тази жега.
    Ваймс се пресегна към една кошара с новоизлюпени и вдигна едно малко, което развълнувано запърха с набитите си крила. То се напъна и избълва къса струя син пламък. Ваймс бързо дръпна от пурата.
    — Сам, наистина не бих искала да правиш това.
    — Извинявай.
    — Ако можеш да помолиш младия Керът и онзи мил Ефрейтор Нобс да си отварят очите…
    — Няма проблем.
    Поради някаква причина Лейди Сибил, с набито око във всяко едно друго отношение, настояваше да си мисли за Ефрейтор Нобс като за дързък, симпатичен вагабонтин. Това винаги бе озадачавало Сам Ваймс. Трябва да беше привличане на противоположностите. Рамкиновците бяха с родословие, по-високо и от комин на фурна навръх баир, а Ефрейтор Нобс бе отритнат от човешкия род за блъскане с лакти.
    Докато вървеше надолу по улицата в старите си кожи и ръждясала ризница, с шлем, натъкнат на главата и с усещането за паветата през изтърканите подметки на ботушите си, което му подсказваше, че е на Акрова Улица, никой не би повярвал, че вижда мъжа, който много скоро щеше да се ожени за най-богатата жена в Анкх-Морпорк.


    Чаби не беше щастлив дракон.
    Липсваше му огнището. Беше му харесало в огнището. Получаваше всичките въглища, които можеше да изяде, а и ковачът не беше кой знае колко лош човек. Чаби не искаше много от живота и го получи.
    После онази огромна жена го отведе и го затвори в кошара. Наоколо имаше и други дракони. Чаби не харесваше особено другите дракони. А и хората му даваха непознати въглища.
    Доста се зарадва, когато някой го изкара от кошарата посред нощ. Помисли си, че се връща обратно при ковача.
    Сега го озаряваше мисълта, че това не се случва. Беше в кутия, отвсякъде го бутаха и той започваше да се ядосва…


    Сержант Колън си вееше с папката си, след което изгледа свирепо събраните стражи.
    Прокашля се.
    — Така, значи, хора. Настанете се.
    — Настанили сме се, Фред — каза Ефрейтор Нобс.
    — Обръщението е Сержант, Ноби.
    — Все едно, за какво ни е да сядаме? Преди не правехме така. Чувствам се точно като глупак, да седя тук и да те слушам как разправяш…
    — Трябва да го правим както трябва сега, когато сме повече — каза Сержант Колън. — Така! Аха. Добре. Браво. Приветстваме с добре дошъл в стражата днес Волнонаемен Полицай Детритус — не отдавай чест! — и Волнонаемен Полицай Къди, а така също и Волнонаемен Полицай Ангуа. Надяваме се да имате дълга и… какво държиш там, Къди?
    — Моля? — отвърна Къди невинно.
    — Няма как да не забележа, че ти още държиш там нещо, което очевидно е двуглава метателна брадва, волнонаемен полицай, въпреки че по-рано днес те информирах какви са правилата в Стражата.
    — Етнокултурно оръжие, Сержант? — с надежда подсказа Къди.
    — Можеш да я оставиш в чекмеджето си. Стражите носят една сабя, къса, и една палка.
    С изключение на Детритус, добави той наум. Първо, защото дори и най-дългата сабя се сгушваше в огромното ръчище на трола като клечка за зъби, и второ, докато не оправеха онази работа с отдаването на чест, той нямаше намерение да види как един член на Стражата забива ръка в ухото си. Палка ще получи и ще му хареса. Дори и с нея най-вероятно ще се пребие сам до смърт.
    Тролове и джуджета! Джуджета и тролове! Не го заслужаваше, не и на неговите години. И това не беше най-лошото.
    Той се прокашля отново. Когато започна да чете от папката си, това беше напевния глас на някой, който се е учил как да говори пред хора в училище.
    — Така — отново каза той, малко неуверено. — Тъй. Тук пише…
    — Сержант?
    — Сега ка… О, ти ли си, Ефрейтор Керът. Да?
    — Не забравяш ли нещо, сержант? — попита Керът.
    — Н’нам — предпазливо отвърна Колън. — Забравям ли?
    — За новите, сержант. Нещо, дето трябва да направят? — подсказа Керът.
    Сержант Колън се почеса по носа. Да видим… Съгласно устава, те взеха и се разписаха за по една риза (ризница, желязна), един шлем, железен и меден, един нагръдник, железен (с изключение на Волнонаемен Полицай Ангуа, на която трябва да се направи специален, и Волнонаемен Полицай Детритус, който се разписа за една набързо преправена ризница, принадлежала някога на боен слон), една палка, дъбова, една пика за непредвидени случаи или алебарда, един арбалет, един пясъчен часовник, една къса сабя (с изключение на Волнонаемен Полицай Детритус) и една значка, служебна, от Нощната Стража, медна.
    — Струва ми се, че всичко си имат, Керът. За всичко се разписаха. Даже и Детритус намери някой да сложи „X“ вместо него.
    — Трябва да положат клетва, сержант.
    — О! Ъ. Така ли?
    — Да, сержант. Такъв е законът.
    Сержант Колън видимо се притесни. Сигурно беше такъв законът, отгоре на всичко. Керът беше далеч по-добър в тези неща. Той знаеше законите на Анкх-Морпорк наизуст. Беше единственият. Колън пък знаеше само, че не се закле, когато постъпваше, а колкото до Ноби, най-близкото, което можеше да докара до някаква клетва, беше: „Я, майната му, да си поиграем на войници.“
    — Добре, тогава. Всички вие, ъ-ъ, трябва да дадете клетва… ъ-ъ… и Ефрейтор Керът ще ви покаже как. Ти положи ли, ъ-ъ, клетва, когато постъпваше, Керът?
    — О, да, сержант. Само че никой не ме попита, затова я положих пред себе си, мълчешком.
    Керът се изправи и си свали шлема. Приглади коса. После вдигна дясната си ръка.
    — Вие също си вдигнете десните ръце — каза той. — Ъъ… това е тази откъм Волнонаемен Полицай Ангуа, Волнонаемен Полицай Детритус. И повтаряйте след мен… — Той затвори очи, а устните му замърдаха за миг, все едно четеше нещо откъм вътрешността на черепа си. — „Аз запетайка скоба името на постъпилия скоба запетайка…“ — Той им кимна. — Кажете го.
    Те повториха в хор. Ангуа се опита да не се разсмее.
    — „… тържествено се заклевам в скоба бога по избор запетайка в който вярва новопостъпилият скоба…“
    Ангуа не можеше да поеме риска да погледне Керът в лицето.
    — „… да поддържам Законите и Порядките на град Анкх-Морпорк запетайка да служа на общественото благо запетайка и да закрилям поданиците на Негово наклонена черта Нейно скоба задраскай ненужното скоба Величество скоба името на действащия монарх скоба…“
    Ангуа се опита да се съсредоточи върху една точка зад ухото на Керът. За капак на всичко, търпеливият монотонен глас на Детритус беше с няколко дузини думи след всички останали.
    — „… без страх запетайка облага запетайка или мисъл за лична безопасност точка и запетая да преследвам злосторниците и да защитавам невинните запетайка като дам живота си ако е необходимо в името на споменатото задължение запетайка така че о скоба гореспоменатото божество скоба помогни ми точка Богове Пазете Краля наклонена черта Кралицата скоба задраскай ненужното скоба точка.“
    Ангуа се успокои с признателност и чак тогава наистина видя лицето на Керът. Без съмнение по бузата му се процеждаше сълза.
    — Ъ… така… това е, значи, благодаря ти — каза Сержант Колън след известно време.
    — … за-щи-та-вам не-вин-ни-те за-пе-тай-ка…
    — Волнонаемен Полицай Детритус, довърши си на спокойствие.
    Сержантът прочисти гърло и отново се консултира с папката си.
    — Така, Грабър Хоскинс отново е вън от затвора, така че стойте нащрек, знаете на какво прилича като си пийне за отпразнуването, а гаднярът Коулфейс, трола, снощи е пребил четирима…
    — … в и-ме-то на спо-ме-на-то-то за-дъл-же-ние за-пе-тай-ка…
    — Къде е Капитан Ваймс? — попита Ноби. — Това той трябваше да го прави.
    — Капитан Ваймс… си оправя нещата — отвърна Сержант Колън. — Не е лесно това, да се учиш да си цивилен. Така.
    Той отново си погледна дъската, после погледна пак към стражите. Мъже… ха! Устните му заиграха, докато броеше. Там, застанал между Ноби и Волнонаемен Полицай Къди стоеше един много малък, дрипав човек, с толкова пораснали брада и коса, че приличаше на пор, който надзърта иззад храсталак.
    — … о ско-ба гор-еспом-енат-ото бож-ес-тво ско-ба по-мо-гни ми точ-ка.
    — О, не — каза сержантът. — Какво правиш тук, Н’драве? Благодаря ти, Детритус — не отдавай чест! — вече можеш да си седнеш.
    — Господин Керът ме вкарва вътре.
    — Превантивно задържане, старши — каза Керът.
    — Пак ли? — Колън откачи ключовете на килията от гвоздея им над писалището и ги метна към крадеца. — Добре. Килия №3. Дръж ключовете у теб, ще викнем, ако ни потрябват.
    — Ти си сладур, господин Колън — рече Н’драве-то, докато слизаше по стълбите към килиите.
    Колън поклати глава.
    — Най-лошият крадец на света.
    — Не ми изглежда да е толкова печен — възрази Ангуа.
    — Не, искам да кажа най-лошият. В смисъл „хич не го бива“.
    — Спомняш ли си, когато тръгна да върви целия онзи път към Дънманифестин, за да открадне Тайната на Огъня от боговете? — каза Ноби.
    — И аз му казах: „Ама ние я имаме, Н’драве, имаме я от хиляди години“ — добави Керът. — А той вика: „Точно така, значи има и антикварна стойност“.5
    — Горкото старо момче — промърмори Сержант Колън. — Добре. Какво друго имаме да правим… да, Керът?
    — Сега трябва да получат Кралския Шилинг.
    — Така. Да. Добре.
    Колън порови из джоба си и извади три Анкх-Морпоркски долара колкото пайети. Имаха златно съдържание горе-долу колкото морската вода. Метна ги един по един към новобранците.
    — Това се нарича Кралският Шилинг — каза той, поглеждайки към Керът. — Н’нам защо. Трябва да ти го дадат, когато постъпваш. Разпоредби, ще рече. Показва, че си приобщен. — За един миг май се притесни, после се прокашля. — Така. О, да. Ония камен… троловете де — поправи се той, — имат някакво шествие по Късата Улица. Волнонаемен Полицай Детритус… не му позволявайте да отдаде чест! Така. Какво о