Скачать fb2
Бездна

Бездна

Аннотация

    Загадъчен и мрачен къс скали, обвеян от легенди за скрито съкровище — това е островчето Рагид Айлънд. До тук е приликата с добрите стари приключенски романи. Нататък — започва истинският ужас.
    Един решителен мъж организира най-мощната и високотехнологична експедиция до острова, предизвикан по-силно от тайната, отколкото от очакваното злато за два милиарда долара. Въоръжен с повече компютри, отколкото би притежавал някой университет, доктор Хач влиза в битка с дяволската изобретателност на гения, който преди три века е създал чудото — и проклятието на потайния остров. Стъпка по стъпка изследователите потъват в мистерията. Но докато се опитват да проникнат в Бездната, хората един след друг биват застигани от зловеща, необяснима гибел. За доктор Хач единственият път за измъкване от кошмара остава само надолу: през черните водни въртопи и оплисканите с кръв катакомби под скалите.
    Дали намирането на ключ към тайната ще разруши проклятието на острова? И дали наистина Рагид Айлънд е врата към несметно съкровище, или към самия Ад?


Дъглас Престън, Линкълн ЧайлдБездна

    Какъв ден, ромът свърши! Нашият екипаж е поразително трезв; страхотен смут сред всички ни! Мошениците заговорничат; оживено се говори да делим и кой откъдето е, затова аз трябваше бързичко да се огледам за някаква награда. И този ден я донесе — с голямо количество алкохол на борда, тъй че екипажът бе доволен, дяволски доволен; след това всичко отново потръгна добре.
Из дневника на Едуард Тийч1 по прякор Черната брада 1718 г.
    Прилагането на решения от XX век към проблеми от XVII век предполага или пълен успех, или пълен хаос; средно положение няма.
Д-р Орвил Хорн

Пролог

    В един юнски следобед на 1790-а година Саймън Рътър — ловуващ треска рибар, попаднал в щорм и бурен прилив. Неговата лодка тип „дори“2 била претоварена с риба, той не можел да поддържа курса и бил принуден да се насочи към обвития в мъгла остров Рагид3 на около шест мили разстояние от брега.
    Докато чакал да се оправи времето, рибарят решил да огледа пустинния остров. Във вътрешността му, далеч от скалите, дали името на острова, той открил голям дъб, на чийто най-нисък дебел клон били привързани старинна макара и въжета. Право под него земята се разтваряла в падина. Макар да се знаело, че островът е необитаем, Рътър открил ясни свидетелства, че някой го е посещавал години преди самия него.
    Тъй като любопитството му се възбудило, Ритър привлякъл на помощ един от братята си и се завърнал след няколко седмици, натоварен с кирки и лопати. Двамата мъже намерили падината и започнали да копаят. На метър и половина дълбочина открили платформа от дъбови греди. Измъкнали ги и продължили да копаят, още по-възбудени. В края на деня били прокопали почти седем метра, минали през слой дървени въглища и глина и стигнали до нова дъбова платформа. След това братята се върнали у дома, решени да продължат разкопките, след като мине ежегодният пасаж от скумрия. Ала седмица по-късно братът на Рътър се удавил, след като дорито му се преобърнало при нещастен случай. Шахтата била временно изоставена.
    Две години по-късно Рътър и група местни търговци решили да обединят усилията си и да се върнат към загадъчното място на остров Рагид. След като започнали отново разкопките, те скоро стигнали до редица вертикални дъбови греди и хоризонтални дъбови свръзки, които изглеждали като крепеж на засипана шахта. Не е известно до каква дълбочина е успяла да копае групата — повечето предположения се свеждат до около трийсет и три метра. На тази дълбочина те стигнали до плосък камък, върху който бил издълбан следният текст:
Най-първо — ще Излъжеш
И прокълнат — ще Плачеш
Най-лошо — трябва да Умреш

    Камъкът бил разкъртен и извлечен на повърхността. Заговорило се, че изваждането му е разкъсало някаква пломба, защото мигове по-късно, без всякакво предупреждение, в шахтата нахлул силен поток морска вода. Всички копачи избягали — с изключение на Саймън Рътър. Наводнената шахта — както била наименована тя — взела първата си жертва.
    Около Наводнената шахта се породили множество легенди. Но най-правдоподобната твърдяла, че около 1695-а година, малко преди мистериозната си смърт, английският пират Едуард Окъм заровил огромното си съкровище някъде по бреговете на щата Мейн. Шахтата на остров Рагид изглеждала като подходяща кандидатка за това място. Малко след смъртта на Рътър се понесли слухове, че съкровщето е прокълнато и че всеки, който се опита да го вземе, ще бъде сполетян от прокобата, изписана върху камъка.


    Направени били множество несполучливи опити Наводнената шахта да бъде осушена. През 1890-а година двамина от бившите съдружници на Рътър създали нова компания и събрали средства, за да финансират прокопаването на втори тунел, на около четири метра южно от самата шахта. Всичко вървяло добре до прокопаването на първите трийсетина метра, след което решили да опитат и да прокарат хоризонтален проход под самата Наводнена шахта. Планът им бил да пробият отдолу към съкровището, ала веднага щом поели нагоре към шахтата, проходът бързо започнал да се наводнява. Хората едва се спасили с бягство.


    В продължение на трийсет години Шахтата си останала непокътната. Тогава, през 1831-а година, минният инженер от щата, Ричард Пакхърст, основал Спасителната експедиционна компания „Бат“. Тъй като бил приятел на един от търговците — съдружници на Рътър, Пакхърст успял да събере ценна информация за предишните разкопки. Той установил своя платформа над входа на Наводнената шахта и монтирал голяма парна помпа. Скоро разбрал, че не може да пресуши шахтата. Без да губи самообладание, той докарал примитивна въглекопачна техника, която установил върху самия вход на Шахтата. Сондата преминала под първоначално установеното дъно и се натъкнала на гредоред на дълбочина около петдесет и седем метра, където резецът й бил спрян от нещо, което не можел да преодолее. След като изтеглили разкъсаната сондажна тръба, в нея намерили останки от белезници и везни. В ядката имало още маджун, цимент и голямо количество влакна. Те били анализирани и се установило, че са от т.нар. „манилова трева“, или кокосови тъкани. Това растение, което расте само в тропиците, често се използвало като укрепващ материал в корабите, който да предпазва товара от разместване. Малко след това откритие Спасителната експедиционна компания „Бат“ фалирала и Пакхърст бил принуден да напусне острова.


    През 1840-а година била създадена Бостънската спасителна компания, която предприела прокопаването на трета шахта в близост до Наводнената. След като прокопали едва двайсет и два метра, неочаквано попаднали на стар страничен тунел, който изглежда водел към Наводнената шахта. А прокопаната от компанията шахта се напълнила моментално с вода и се срутила.
    Без да се плашат от случилото се, предприемачите изкопали нова, много голяма шахта на десетина метра разстояние, която станала известна като Бостънската шахта. За разлика от по-ранните тунели, Бостънската шахта не била вертикална, а прокарана косо в склона. След като на около двайсетина метра се натъкнали на скалист хребет, те продължили надолу още петнайсет метра, при това на много висока цена — като използвали скъпи свредла и взривове. После прекарали хоризонтална галерия под предполагаемото дъно на Наводнената шахта, където намерили крепежен материал и продължение на първоначалната затрупана шахта. Въодушевени, продължили да копаят надолу, за да разкрият стария забой. На около четирийсет и три метра се натъкнали на друга платформа, която оставили временно непокътната, като междувременно завързали спор дали да я вдигнат. Ала същата нощ лагерът бил разбуден от силен тътен. Копачите изскочили и видели, че дъното на Наводнената шахта било пропаднало в новия тунел с такава сила, че кал и вода изригвали на десетина метра височина от гърлото на Бостънската шахта. В тинята намерили метално резе, каквото би могло да се използва в обкован морски сандък.


    Още десетина шахти били прокопани през следващите двайсет години при опит да се достигне до помещението на съкровището; всички те или били наводнени, или се срутвали. Още четири компании, основани за търсене на съкровища, банкрутирали. В няколко случая след излизането си работниците се кълнели, че наводняването не било случайно, че строителите на Наводнената шахта били създали дяволски механизъм за наводняване на евентуално прокопани странични тунели.


    Гражданската война донесла кратък отдих в копането. Но през 1869-а година новосъздадена компания за търсене на съкровища получила правата да копае на острова. Майсторът-сондьор Ф.К.Ренч забелязал, че равнището на водата се повдигало и спадало съобразно приливите и предположил, че Шахтата и водните й капани би трябвало да са свързани с морето посредством прокопан наводнителен канал. Ако този тунел можел да бъде открит и затворен, Шахтата би могла да бъде осушена и съкровището да бъде безопасно прибрано. Ренч прокарал общо повече от дузина проучвателни галерии на различна дълбочина в близост до Наводнената шахта. Много от тях се натъкнали на хоризонтални тунели и каменни „тръби“, които били взривени в опит да се спре водата. Ала така и не бил намерен тунел към морето и Шахтата си останала наводнена. Компанията свършила парите и като всички свои предходнички оставила машинарията си кротко да ръждясва на соления въздух.


    В началото на осемдесетте години на миналия век консорциум от индустриалци от Канада и Англия основали „Златотърсачи“ ООД. На острова били доставени мощни помпи и нова сондажна техника, ведно с парните котли, които да ги задвижват. От компанията опитали да пробият няколко отвора в Наводнената шахта и най-накрая, на 23 август 1883-а година стигнали дъното. Резецът на сондата се натъкнал на желязната плоча, която петдесет години по-рано сломила Паркхърст. В резеца били монтирани още няколко диамантени елемента, а парата в котлите била вдигната до максимум. Този път сондата минала през желязото и се врязала в блок от по-мек метал. След като била извадена ядката, в нея била открита дълга, тежка спирала от чисто злато, както и изгнило парче пергамент, върху което могли да прочетат две полуразбираеми фрази: „коприна, южно вино, слонова кост“ и „Джон Хайд гние на бесилката в Дептфорд.“4


    Половин час след това откритие един от най-големите парни котли експлодирал, при което загинал един ирландец-огняр, а повечето от издигнатите от компанията постройки били изравнени със земята. Тринайсет души били ранени, а един от собствениците — Езикиъл Харис ослепял. „Златотърсачи“ ООД било сполетяно от съдбата на предшествениците, т.е. от банкрут.


    Годините малко преди и след 1900-а са свидетели на още три компании, опитали късмета си с Наводнената шахта. Тъй като не успели да повторят откритието на „Златотърсачи“ ООД, тези компании използвали новоконструирани помпи в комбинация с произволно поставени подводни заряди, в опит да запечатат и да осушат наводнения остров. При най-големия си капацитет помпите били в състояние да намалят водното равнище в някои от централните шахти до около 20 фута при отлив. Копачите, изпратени долу да изследват състоянието на шахтите се оплаквали от наличието на вредни газове; неколцина припаднали и трябвало да бъдат изтеглени на повърхността. В началото на септември 1907-а година, когато още работела последната от трите компании, един човек изгубил едната си ръка и двата си крака в резултат на преждевременно взривил се заряд. Два дни по-късно свиреп североизточен вятър помел острова и разбил основната помпа. Работата била изоставена.


    Въпреки че не се появили повече компании, отделни копачи и ентусиасти от време на време опитвали късмета си в проучвателните тунели. По това време първоначалното местоположение на Наводнената шахта било изгубено измежду безбройните наводнени странични шахти, дупки и тунели, които просичали сърцевината на острова. Най-сетне островът бил изоставен във владение на орлите-рибари и храстите диви череши, като самата му повърхност била неустойчива и опасна, отбягвана от жителите на градовете от материка. През 1940 година Алфред Уестгейт Хач старши — млад, заможен нюйоркски финансист, довел семейството си на лятна почивка в Мейн. Научил за острова и, заинтригуван, проучил историята му. Документацията била непълна; нито една от предишните компании не си била направила труда да води точни архиви. Шест години по-късно Хач купил острова от търговец на недвижими имоти и се преместил със семейството си в Стормхейвън.
    Както и мнозина преди него, А.У.Хач старши, бил обсебен от Наводнената шахта и бил разорен от нея. Само за две години финансите на семейството били източени и Хач се принудил да обяви личен банкрут; той се пропил и починал малко след това, като оставил А.У.Хач младши, тогава деветнайсетгодишен, като единствена опора на семейството.

1.
Юли 1971-а

    На Малин Хач му бе скучно това лято. Той и Джони през цялата сутрин замеряха с камъни гнездо на стършели в старата колиба на кладенеца. Беше забавно. Ала сега вече нямаше какво друго да се прави. Минаваше единайсет, но той вече бе изял двата сандвича с фъстъчено масло и банани, които майка му бе направила за обяд. Седеше с кръстосани крака на понтона пред къщата им и гледаше към морето с надеждата някой боен кораб да се появи на хоризонта. Дори голям танкер би свършил работа. Би могъл да се насочи към някой от външните острови, да заседне и да се взриви. Е, това вече би било нещо интересно.
    Брат му излезе от колибата и затрополи по дървеното мостче към понтона. Беше наложил парче лед върху врата си.
    — Е, пада ти се — рече Малин, тайничко зарадван, че той бе избегнал ужилването, докато по-големият му и ужким по-умен брат не бе успял.
    — Ти просто не приближи достатъчно — отвърна Джони с уста, пълна с последната хапка сандвич. — Страхопъзльо.
    — Приближих колкото и ти.
    — Да, как ли не! Онези пчели можаха да видят само как кльощавият ти задник се носи с все сила.
    Той изсумтя и метна парчето лед във водата.
    — А, не, господине. Бях точно там.
    Джони се тръшна на понтона до него и пусна раницата-еднодневка до себе си.
    — Ама пък добре им дадохме да се разберат на тези пчели, а, Мал? — рече той и опипа с показалец зачервеното място на врата си.
    — Уха!
    Той лениво хвърли камък във водата и без особен интерес загледа как се разпростират концентричните вълнички. Почти съжали, че не бе отишъл в града с родителите си. Искаше му се да е където и да е другаде по света — в Бостън, в Ню Йорк, само не и в Мейн.
    — Ходил ли си в Ню Йорк, Джони?
    Джони важно кимна.
    — Веднъж. Преди да се родиш.
    „Каква лъжа!“, помисли си Малин. Като че Джони можеше да помни какво се е случило, когато е бил на по-малко от две години. Ала ако го бе изрекъл на глас, щеше да рискува бърз юмрук по ръката.
    Погледът на Малин спря върху малката лодка с извънбордов мотор, привързана в края на понтона. И изведнъж му хрумна една идея. Една наистина добра идея.
    — Хайде да излезем с нея — рече той шепнешком и кимна към скифа6.
    — Ти си луд — извика ужасен Джони. — Татко ще ни напердаши яката.
    — Хайде — подкани го Малин. — След като напазаруват, те ще обядват в „Хейстингс“. Няма да се върнат преди три, а може би и преди четири часа. Кой ще разбере?
    — Целият град ще разбере, след като ни видят да излизаме.
    — Да не мислиш, че всички нас гледат? — рече Малин и добави безразсъдно: — Е, сега кой е страхопъзльото?
    Джони обаче изглежда не обърна внимание на допуснатата от него волност. Погледът му бе вперен в лодката.
    — Къде толкова искаш да отидеш? — попита той.
    Въпреки че бяха сами, Малин още повече сниши гласа си:
    — До остров Рагид.
    Джони се обърна към него.
    — Татко ще ни убие — прошепна той.
    — Няма да ни убие, ако намерим съкровището.
    — Няма никакво съкровище — рече презрително Джони, ала без да е много убеден в думите си. — А и във всеки случай там е опасно с всичките онези шахти.
    Малин познаваше твърде добре брат си, за да усети промяната в тона му. Джони бе заинтригуван. Малин замълча и остави монотонната им сутрешна усамотеност да довърши убеждаването вместо самия него.
    Джони рязко се изправи и отиде до края на понтона. Малин зачака, обзет от вълнение. Брат му се върна с по една спасителна жилетка във всяка ръка.
    — След като стигнем брега, няма да навлизаме по-навътре от скалите покрай него.
    Тонът на Джони бе нарочно груб, сякаш искаше да напомни на Малин, че подхвърлянето на една добра идея не променя съотношението на силите помежду им.
    — Ясно ли е?
    Малин кимна и задържа планшира на лодката, докато Джони прехвърли в нея чантата и спасителните жилетки. Запита се защо досега не им бе хрумнало да сторят това. И двете момчета никога не бяха стъпвали на остров Рагид. Малин не знаеше и някое друго момче от Стормхейвън да е ходило на острова. Щеше да бъде страхотно да разказват на приятелите си за приключението.
    — Седни на носа — нареди Джони, — аз ще карам.
    Малин наблюдаваше как Джони се занимава с лоста за управление, как отваря ауспуха, как напомпва гориво, след което дръпна стартовата корда. Двигателят се закашля и изгасна. Джони дръпна отново, после — трети път. Остров Рагид се намираше на шест мили навътре в морето, ала Малин пресметна, че в такова тихо море можеха да стигнат до него за половин час. Наближаваше приливът, когато силните течения, които миеха острова щяха да намалеят почти до минимум, преди да обърнат посоката си.
    Зачервен от усилието, Джони пое дъх, след което дръпна с все сила. Двигателят забръмча.
    — Отдай въжето — извика той.
    Отвързаха се, Джони бутна напред ръчката за газта и малкият двигател от осемнайсет конски сили зави от напрежение. Лодката се отдели от понтона и се насочи покрай нос Брийдс към залива; вятърът и пръските приятно галеха лицето на Малин.
    Подир лодката, която се плъзгаше в океана, оставаше разпенена диря. Седмица преди това бе имало силна буря, ала както обикновено тя изглежда бе изгладила повърхността и водата бе като стъкло. Откъм десния борд се появи остров Оулд хъмп, нисък, гол, гранитен купол, нашарен от „варта“ на чайките, поръбен с тъмни водорасли. Докато минаваха през канала безброй чайки, дремещи на един крак върху скалата, вдигнаха глави и се вторачиха в лодката с яркожълтите си очи. Само една двойка излетя, зави покрай тях и изкряка.
    — Това е една страхотна идея — рече Малин. — Нали, Джони?
    — Може би — отвърна брат му. — Но ако ни хванат, предложението е било твое.
    Въпреки че баща им бе собственик на остров Рагид, на тях досега им бе абсолютно забранено да ходят до него. Татко им мразеше това място и никога не говореше за него. В училището се носеха легенди за безброй загинали хора, които търсели съкровище; че мястото било прокълнато; че в него витаели духове. Във вътрешността на острова имало страшно много шахти и ями, прокопани през изминалите години — напълно разрушени, готови да погълнат някой непредпазлив посетител. Той дори бе чувал за Камъка на проклятието. Бил намерен в Шахтата преди много години и сега, по всеобщо мнение, се съхранявал в специално помещение дълбоко в избата на църквата, заключен яко, защото бил дяволско творение. Веднъж Джони му бе казал, че децата, които се държали лошо на неделното училище, били затваряни в криптата с Камъка на проклятието. Малин усети как отново потръпва от вълнение.
    Островът сега се намираше точно пред тях, обвит от парцаливи ивици мъгла. През зимата или в дъждовно време мъглата се превръщаше в задушлива пелена, гъста като грахова супа. А в ясните летни дни повече приличаше на прозрачен захарен памук. Джони бе опитвал да му обясни местните бурни приливи, които я причиняват, ала Малин не можа да го разбере, а се съмняваше, че и Джони го разбира.
    Мъглата наближаваше носа на лодката и те изведнъж се озоваха в някакъв странен полумрак, в който и шумът на двигателя звучеше приглушено. Джони почти несъзнателно намали хода. Сетне вече се озоваха в най-гъстата мъгла и пред себе си Малин можа да види рифовете на остров Рагид, очертанията на злокобните им хълбоци, обвити във водорасли, се смекчаваха от мъглата.
    Прекараха скифа през отвор в рифовете. Мъглата се повдигна от равнището на морето и Малин успя да види зелените върхове на назъбените подводни скали, покрити с поклащащи се водорасли; бяха тъкмо такива скали, от които толкова се бояха ловците на омари при отлив или при гъста мъгла. Ала сега водата бе висока и малката моторница се плъзна без усилие покрай тях. Докато спореха кой да си намокри пръв краката, лодката опря дъно о чакълестия бряг. Малин скочи с вързалното въженце в ръка и изтегли лодката; водата джапаше в маратонките му.
    Джони скочи на суха земя.
    — Доста добре — рече уклончиво той, нарами чантата и погледна към вътрешността.
    Малко над каменния бряг започваха високи треви и диви черешови храсти. Пейзажът бе осветен от призрачна сребриста светлина, която се процеждаше през тавана на мъглата, който още висеше над главите им. Огромен парен котел, висок най-малко три метра, се издигаше от близките треви, виждаха се масивните му нитове и тъмнооранжевата ръжда, с която бе покрит. От едната му страна имаше дълбок прорез — назъбен и обрасъл с цветчета. Горната му част чезнеше наполовина обвита от ниските вълма на мъглата.
    — Обзалагам се, че котелът се е пръснал — рече Джони.
    — Аз пък бас ловя, че е убил някого — отвърна с наслада Малин.
    — Ха на бас, че е убил двамина.
    Каменистият плаж завършваше към морето с хребети от полирани от морските вълни гранитни скали. Малин знаеше, че рибарите, които минават през канала на остров Рагид наричаха тези скали „уейлбакс“ (гърбове на китове). Той се покатери на най-близката от тях и се изправи, като се опита да надникне над тях към острова.
    — Слез долу! — изкрещя Джони. — Какво си въобразяваш, че ще видиш в такава мъгла, идиот такъв!
    — Не се знае кой е идиотът — понечи да каже Малин, докато слизаше, и получи братско почукване по главата заради стореното.
    — Стой зад мен — рече Джони. — Ще обиколим брега, след това се връщаме.
    Той закрачи бързо покрай подножията на скалите; загорелите му крака изглеждаха шоколадови на мъждивата светлина. Малин го последва огорчен. Идеята да дойдат тук бе негова, но Джони винаги поемаше водачеството.
    — Ей! — извика Джони. — Погледни! — Той се наведе и взе нещо бяло и дълго. — Това е кост.
    — Не, не е — отвърна Малин, все още ядосан.
    Идването до острова бе негова идея. Той трябваше да я намери.
    — Кост е и още как. И се обзалагам, че е човешка. — Джони развъртя предмета напред-назад като бейзболна бухалка. — Това е кост от крак на някой, който се е опитвал да намери съкровището. Или пък, може би, на пират. Ще я отнеса в къщи и ще я държа под леглото си.
    Любопитството надви над гнева на Малин.
    — Я да я видя — рече той.
    Джони му подаде костта. Тя бе учудващо тежка и студена и миришеше лошо.
    — Пфу! — рече Малин и веднага му я върна.
    — Може би и черепът е някъде наоколо — поклати глава Джони.
    Те се поразровиха сред скалите, но не намериха нищо друго освен умряла риба-куче с изпъкнали очи. След като заобиколиха носа, пред погледите им се появи потънала баржа, изоставена от някоя отдавна забравена спасителна операция. Явно заседнала при отлив, усукана и блъскана върху скалите, брулена от щормовете в продължение на десетилетия.
    — Погледни това — рече Джони и в тона му прозвуча нарастващ интерес.
    Той се покатери върху накренената, усукана палуба. Навсякъде върху нея бяха разхвърляни ръждясали метални парчета, тръби, потрошена машинария, както и опасни витки от въжета и кабели. Малин започна да оглежда вехториите, като внимаваше да не пропусне проблясването на някой пиратски дублон. Предполагаше, че пиратът — Ред (Червения) Нед Окъм, след като е бил толкова богат, навярно е разхвърлил сума дублони из целия остров. Същият Ред Нед, който сигурно бе заровил милиони и милиони в злато на острова, както и украсения със скъпоценни камъни Меч на Архангел Михаил — толкова могъщ, че би могъл да убие всеки, който погледне към него.
    Разправяха, че Ред Нед веднъж отрязъл ушите на някакъв и ги използвал за залог при игра на зарове. Една шестокласничка на име Синди му бе казала, че Ред Нед всъщност отрязъл тестисите на онзи, но Малин не й повярва. Друг път Ред Нед се напил и разпорил някакъв мъж, след това го хвърлил зад борда и го влачил за червата, докато акулите не го изяли. Децата в училище знаеха много истории за Ред Нед.
    След като баржата му омръзна, Джони даде знак на Малин да го последва към скалите, които лежаха на дъното на почти отвесните скатове откъм наветрената страна на острова. Високо над тях, на фона на небето, се издигаше черен път, от почвата досущ като чворести, изкривени пръсти стърчаха корените на отдавна изгнили смърчове. Краят на пътя се губеше във вездесъщата мъгла. Тук-там скатът бе подкопан и се бе срутил — жертва на бурите, които връхлитаха острова всяка есен.
    В сянката на ската бе хладно и Малин закрачи по-бързо. Джони, развълнуван от находките си, бързаше напред, размахал костта, забравил за собствените си предупреждения. Малин знаеше, че майка му щеше да изхвърли костта в океана в мига, в който я намереше.
    Джони се спря за малко да разрови боклуците, изхвърлени от океана на брега: стари буйове и разкъсани кошове за омари, натрошени дървени парчета от корабна обшивка. След това пое към наскоро образувала се пукнатина по-нататък в склона. Явно брегът се бе срутил неотдавна и бе разхвърлял чакъл и камъни по скалистия бряг. Той прескочи лесно един от балваните и изчезна от погледа на Малин.
    Малин ускори крачка. Не му харесваше, че не вижда Джони. Във въздуха се усети някакво раздвижване. Преди да изчезнат в мъглата на остров Рагид денят бе слънчев, но тук можеше да се очаква всичко. Вятърът бе студен, сякаш времето щеше да се разваля, а вълните започнаха да се разбиват по-силно о рифовете на острова. Приливът скоро щеше да обърне. Може би беше най-добре да се връщат.
    Чу се рязък, неочакван вик и в един ужасен миг Малин почувства страх, че Джони се бе ударил някъде по хлъзгавите камъни. Ала викът прозвуча отново — спешно повикване — и Малин се закатери напред по падналите скали около една извивка на брега. Пред него се разкри огромен гранитен балван, паднал под невероятен ъгъл, прясно откъртен от брега при неотдавнашна буря. В далечния му край стоеше Джони и сочеше нещо, а върху лицето му бе изписано удивление.
    Отначало Малин не може да изрече и думица. С откъртването си балванът бе открил входа на тунел в подножието на брега — тясна пролука, колкото да се промъкне човек. От входа на тунела струеше поток от студен, застоял въздух.
    — Леле Боже! — прошепна той и изтича нагоре по склона към пътя.
    — Открих го! — извика Джони, останал без дъх от вълнение. — Залагам всичко, че съкровището е там. Погледни, Малин!
    Малин се извърна.
    — Идеята беше моя.
    Джони му отвърна със самодоволна усмивка.
    — Може би — рече той и свали от рамо чантата. — Но аз го намерих. И аз взех кибрит.
    Малин се наведе любопитен към отвора на тунела. Дълбоко в себе си той вярваше на думите на баща си, който твърдеше, че на остров Рагид никога не е имало съкровище. Ала сега вече не бе толкова сигурен. Нима не бе възможно татко му да бе сбъркал?
    Бързо се отдръпна, сбърчил нос от застоялия въздух, който се носеше от тунела.
    — Какво има? — попита Джони. — Страх ли те е?
    — Не — отвърна тихичко Малин.
    Отворът на тунела изглеждаше твърде тъмен.
    — Аз ще вляза пръв — рече Джони. — Ти ме следвай. И внимавай, само да ми се загубиш.
    Той захвърли намерената кост, коленичи и пропълзя през отвора. Малин също клекна, но се поколеба. Земята бе корава и студена. Ала Джони вече бе изчезнал от полезрението му и Малин не искаше да остане сам на пустия, обвит в мъгла бряг. Той също пропълзя в отвора подир брат си.
    Чу се изсъскването на кибритена клечка и Малин без да ще затаи дъх, докато се изправяше. Намираше се в малко преддверие, чиито покрив и стени бяха укрепени със старинни греди. Тесен тунел пред него водеше някъде в мрака.
    — Ще разделим съкровището наполовина.
    Джони говореше с много сериозен тон, тон, който Малин дотогава не бе чувал. След това той стори нещо още по-изненадващо. Обърна се и се ръкува с Малин с детинска официалност.
    — Ти и аз, Мал, сме равностойни съдружници.
    Малин преглътна, почувства се по-добре.
    Клечката изгасна и те направиха още крачка напред. Джони се спря и Малин чу издраскването на нова клечка, последвано от лумването на слабо огънче. Видя бейзболната шапка на брат си в ореола на трепкащото пламъче. Неочаквано през гредите изтрополи поток от пръст и камъчета, които отскочиха от каменния под.
    — Не пипай стените — прошепна Джони — и не вдигай никакъв шум. Иначе ще срутиш всичко.
    Малин не отвърна нищо, но инстинктивно се приближи към брат си.
    — Не ме следвай много отблизо! — просъска Джони.
    Поеха напред и надолу, после Джони извика и разтърси изгорената си ръка. Светлинката изгасна и те потънаха в пълен мрак.
    — Джони? — извика Малин, почувствал как паниката го обзема, и посегна да улови ръката на брат си. — Ами проклятието?
    — Хайде, хайде, няма никакво проклятие — прошепна му презрително Джони.
    Чу се ново издраскване и кибритената клечка пламна.
    — Не се безпокой, тук имам най-малко четирийсет клечки. И виж сега…
    Той бръкна в джоба си, после се обърна към Малин и му показа хартиена щипка, която държеше.
    — Какво ще кажеш, а? Край на изгорените пръсти.
    Тунелът завиваше леко наляво и Малин забеляза, че вдъхващите кураж отблясъци светлина от входа на тунела вече бяха изчезнали.
    — Може би е най-добре да се върнем и да вземем фенерче — предложи той.
    Изведнъж долови злокобен шум: някакво отекващо стенание, което сякаш извираше от дълбините на острова, изпълни помещението.
    — Джони! — извика той и отново се улови за брат си.
    Шумът се разсея в дълбока въздишка, последвана от ново поточе пръст, което рукна от гредите над главите им. Джони изтръгна ръката си.
    — Господи, Малин! Просто приливът обръща. Той винаги издава такива звуци в Наводнената шахта. И нали ти казах — говори тихо!
    — Откъде го знаеш? — попита Малин.
    — Всички го знаят.
    Последва нов стон, клокочене, а сетне — силно проскърцвате на гредите, което бавно утихна. Малин прехапа устна, за да не й позволи да трепери.
    След още няколко изгорени клечки тунелът сви в широка дъга и започна да се спуска по-стръмно надолу, стесни се и стените му станаха по-груби.
    Джони бе вдигнал запалената клечка към прохода.
    — Това е — отсече той. — Помещението със съкровището трябва да е на дъното.
    — Не знам — колебливо произнесе Малин. — Май най-добре е да се върнем и да извикаме татко.
    — Да не се майтапиш? — просъска Джони. — Татко ненавижда това място. Ще му кажем, след като открием съкровището.
    Той запали нова клечка, след това мушна глава в тесния тунел. Малин успя да види, че проходът не бе по-висок от метър и двайсет. Напукани греди, укрепени от проядени от червеи подпори, поддържаха тавана. Тук мирисът на мухъл бе още по-силен, примесен с миризмата на водорасли и загатване за нещо по-лошо.
    — Ще се наложи да пълзим — прошепна Джони и в тона му се прокрадна неувереност.
    Той поспря и в един миг на надежда Малин си помисли, че щяха да се връщат. След това Джони изправи единия край на хартиената щипка и я захапа. Трепкащите сенки, хвърляни от светлината, придаваха на чертите на лицето му таласъмски, хлътнал вид.
    Това беше капката, която преля.
    — Аз повече не продължавам — обяви Малин.
    — Добре — рече Джони. — Можеш да си стоиш там на тъмно.
    — Не! — изхлипа силно Малин. — Тате ще ни убие. Джони, моля те…
    — Когато татко разбере колко сме богати, ще е твърде радостен, за да ни се ядоса. Ще спести цели два долара седмично за издръжката ни.
    Малин подсмръкна и избърса носа си. Джони се обърна в тясното пространство и положи ръка върху главата на Малин.
    — Ей — прошепна му той с по-благ тон. — Ако сега се уплашим, може никога да не ни се падне втора възможност. Тъй че бъди приятел, става ли, Мал?
    И разроши косата на брат си.
    — Става — подсмръкна Малин.
    Спусна се на четири крака и последва Джони надолу по спускащия се тунел. В дланите му се забиваха камъчета и песъчинки от пода на тунела. Джони изглежда палеше клечка подир клечка и Малин едва потисна желанието си да попита колко още са им останали, когато брат му рязко спря.
    — Отпред има нещо — чу се шепотът му.
    Малин се опита да погледне зад брат си, ала тунелът бе твърде тесен.
    — Какво е?
    — Врата! — просъска изведнъж Джони. — Честна дума, това е стара врата!
    Таванът пред него се издигаше под ъгъл, за да оформи тясно преддверие и Малин отчаяно проточи врат да погледне. И ето я: редица от дебели дъски с две стари метални панти, препречваше тунела. Големи дялани камъни оформяха стените от двете й страни. Всичко бе потънало във влага и плесен. Ръбовете на вратата бяха закалафатени с нещо, което изглеждаше като кълчища.
    — Погледни! — извика Джони и посочи развълнуван напред.
    Напреко на вратата имаше украсен, релефен печат, направен от восък и хартия, покрит с пласт мазилка. И през праха Джони можеше да види, че печатът бе непокътнат.
    — Пломбирана врата! — прошепна със страхопочитание Джони. — Досущ като в книгите!
    Малин гледаше като на сън, като в някакъв чуден и същевременно ужасяващ сън. Те наистина бяха открили съкровището. А идеята за това бе негова.
    Джони хвана старинната желязна дръжка и я дръпна, колкото да опита. Чу се острото изскърцване на протестиращите панти.
    — Чу ли? — рече задъхан. — Не е заключена. Трябва само да строшим печата. — Обърна се и подаде ококорен кутията с кибрита на Малин. — Ти ще палиш клечките, докато аз я отворя. И се дръпни малко назад, чу ли?
    Малин погледна в кутийката:
    — Останали са само пет! — извика слисан той.
    — Затвори си устата и го направи. Можем да се измъкнем и на тъмно, кълна се, че можем.
    Малин запали една клечка, ала ръцете му трепереха и тя изгасна. „Още само четири“, помисли си той, докато Джони мърмореше нетърпеливо. Следващата клечка светна и Джони хвана желязната дръжка с две ръце.
    — Готов ли си? — просъска той и запъна крака срещу землената стена.
    Малин отвори уста да възрази, ала Джони вече дърпаше вратата. Печатът изведнъж се разчупи и вратата се отвори със скърцане, което накара Малин да подскочи. Порив от застоял въздух угаси клечката. В тъмното Малин чу как Джони поема дълбоко дъх. Сетне Джони изкрещя „О-о-х!“, само че гласът му бе толкова бездиханен, толкова висок, че почти не звучеше като неговия. Малин чу глух удар и подът на тунела потрепери силно. В тъмнината заваля дъжд от пръст и пясък, напълни очите и носа му и му се стори, че чува нов звук: странен, приглушен звук, толкова краткотраен, че би могъл да се приеме за прокашляне. След това долетя хриптящ, затихващ шум, сякаш някой изстискваше мокра гъба.
    — Джони! — извика Малин и вдигна ръце да избърше праха от лицето си, ала междувременно изтърва кутийката с кибрита. Беше толкова тъмно, а и нещата така се бяха объркали, че паниката го обзе напълно. Наблизо в пълния мрак се дочу нов звук — нисък и приглушен. На Малин му бе нужен само миг, за да разбере какъв бе той: звукът на тихото, продължително провлачване…
    След това магията свърши и той бе отново на четири крака, пипнешком търсеше кутията с кибрита и викаше името на брат си. Едната му ръка докосна нещо мокро и той я отдръпна мигновено, а с другата напипа кибрита. Застанал на колене, сподавил риданията си, той взе една клечка и я задраска отчаяно, докато не се запали.
    Огледа се като обезумял в неочакваната светлина. Джони го нямаше. Вратата бе отворена, печатът — строшен, ала отвъд нямаше нищо друго, освен глуха каменна стена. Въздухът бе изпълнен с плътен слой прах.
    После усети мокрота в краката си и погледна надолу. Там където бе стоял Джони лъщеше голяма, черна локва вода, която бавно се надигаше над неговите собствени колене. За миг Малин си помисли, че може би някъде в тунела има пробив, през който се процежда морска вода. След това осъзна, че водата леко димеше на трепкащата светлина на кибритената клечка. Наведе се и видя, че водата не бе черна, а червена: кръв, повече кръв, отколкото би предположил, че може да има в едно човешко тяло. Гледаше вцепенен как лъскавата локва се разширява, как тече на струйки в каналчетата на пода, как се изтича в цепнатините, как навлиза в мокрите му маратонки, как го обгръща като тъмночервен октопод. После кибритената клечка падна в нея, изсъска остро и отново се възцари пълен мрак.

2.
Кеймбридж, Масачузетс
В наши дни

    Малката лаборатория гледаше от пристройката на болницата „Маунт обърн“ през разлистените върхари на кленовете към бавните, мрачни води на река Чарлз. Някакъв гребец в тясна като игла черупка прорязваше тъмните води с мощни загребвания и оставяше зад себе си блестяща следа. Малин Хач го гледаше, мигновено омаян от съвършената хармония на тяло, лодка и вода.
    — Доктор Хач? — дочу гласа на помощника си в лабораторията. — Колониите са готови.
    Помощникът посочи към издаващия предупредителен сигнал инкубатор.
    Хач се извърна от прозореца — магията бе разрушена — и потисна раздразнението си към добронамерения си асистент.
    — Да извадим първия ред и да видим малките негодници — рече той.
    Брус отвори инкубатора с обичайната си припряност и извади голям поднос с пълни с агар чинии, по средата на които бактериалните колонии растяха като лъскави петачета. Тези бяха сравнително безвредни бактерии — не се изискваха специални предпазни мерки, освен стандартните стерилни процедури. Ала Хач с безпокойство забеляза как помощникът му разлюля подноса и го блъсна в автоклава.
    — Внимавай — не се сдържа Хач. — Или тази вечер няма да има празнуване в Ховил.
    Помощникът постави неуверено подноса върху кутията за ръкавици.
    — Съжалявам — рече извинително той, отдръпна се и избърса ръце в престилката си.
    Хач огледа подноса с окото на познавач. Редици две и три показваха добър растеж, редици едно и четири бяха средна хубост, а редица пет бе стерилна. Той мигновено разбра, че опитът щеше да се окаже успешен. Всичко вървеше съгласно хипотезата му; след месец щеше да публикува още една впечатляваща статия в нюингландския „Медицински журнал“ и всички щяха отново да заговорят, че той е изгряваща звезда.
    Тази перспектива го изпълни със силно чувство на празнота.
    Той разсеяно завъртя увеличителните лещи над бактериите, за да огледа колониите по-отблизо. Правил го беше толкова често, че можеше да определи състоянието им само като ги погледне, като сравни повърхностния им строеж и тенденцията им на растеж. След няколко секунди се обърна към писалището, избута клавиатурата на компютъра и започна да нанася записките си в лабораторния си бележник.
    Прозвъня интеркомът.
    — Брус? — промърмори Хач, докато пишеше.
    Брус скочи и бележникът му изтрополи на пода. Върна се след минута.
    — Посетител — рече просто той.
    Хач изправи едрото си тяло. В лабораторията рядко идваха посетители. Както и повечето други доктори, той пазеше местонахождението на лабораторията и телефонния й номер в тайна, освен за неколцина подбрани персони.
    — Би ли проверил какво желае? — помоли го Хач. — Ако не е нещо спешно, отпрати го към офиса ми. Днес е дежурен доктор Уинслоу.
    Брус излезе и лабораторията пак потъна в тишина. Погледът на Хач отново се зарея към прозореца. През него нахлуваха лъчите на следобедното слънце и позлатяваха епруветките и лабораторната апаратура. Необходимо му бе усилие да се съсредоточи отново върху бележките си.
    — Не е пациент — рече Брус, който се втурна в лабораторията. — Каза, че ще поискате да се срещнете с него.
    Хач вдигна глава. „Навярно е изследовател от болницата“, помисли си той. Пое дълбоко дъх.
    — Добре, покани го.
    Минута по-късно във външната лаборатория прокънтяха стъпки. Малин вдигна глава и видя тънката фигура на човек, който гледаше към него от прага на вратата. Залязващото слънце осветяваше мъжа с пълна сила, очертаваше загорялото, с изпъната кожа симпатично лице, отразяваше светлината дълбоко в сивите му очи.
    — Джерард Найдълман — произнесе непознатият с дълбок, дрезгав глас.
    „С този тен едва ли е прекарал много време в лаборатория или изследователски център“, помисли си Хач. „Сигурно е специалист, който има доста време за голф.“
    — Моля, влезте, доткор Найдълман — рече той.
    — Капитан — поправи го мъжът. — А не доктор.
    Той прекрачи прага и се изпъна и Хач мигновено разбра, че това не бе просто почетна титла. От начина, по който влезе през вратата, с приведена глава, подпрял ръка на горната греда на касата, бе очевидно, че мъжът е плавал по море. Хач прецени, че не беше стар — може би на около четирийсет и пет години — ала имаше присвитите очи и загрубялата кожа на моряк. В него имаше нещо по-различно — нещо сякаш не от този свят, някакво излъчване на аскетична напрегнатост — което заинтригува Хач.
    Посетителят пристъпи, протегна ръка и Хач се представи. Ръката на капитана бе суха и лека, ръкостискането му — кратко и уверено.
    — Можем ли да поговорим насаме? — попита тихо мъжът.
    Намеси се Брус:
    — Какво да правя с тези колонии, доктор Хач? Те не бива да остават твърде дълго…
    — Защо не ги върнеш в хладилника? Няма да им пораснат крака поне през следващите няколко милиарда години.
    Хач погледна часовника си, а после отново — към втренчения поглед на посетителя. Взе бързо решение.
    — А после можеш да си вървиш у дома, Брус. Ще отбележа, че си работил до пет. Само не казвай на професор Алварес.
    Брус се ухили.
    — Добре, доктор Хач. Благодаря.
    В следващия миг колониите и Брус вече ги нямаше и Хач се обърна към странния посетител, който бе отишъл до прозореца.
    — Тук ли работите през повечето време, докторе? — попита той и прехвърли кожената папка от едната си ръка в другата. Беше толкова слаб, че щеше да изглежда като призрак, ако не бе тази спокойна и същевременно напрегната самоувереност, която излъчваше.
    — Тук върша цялата си работа.
    — Хубава гледка — промърмори Найдълман и продължи да се взира през прозореца.
    Хач гледаше гърба на мъжа, леко изненадан, че не се подразни от натрапването му. Помисли си да го попита по каква работа бе дошъл, но се отказа. По някакъв начин усети, че Найдълман не бе тук по незначителен повод.
    — Водата на Чарлз е толкова тъмна — рече капитанът. — „Далеч от тук, бавен тих поток тече, реката на забравата се носи.“ — Обърна се. — Реките са символ на забвението, нали?
    — Не си го спомням — рече Хач небрежно, ала стана малко по-предпазлив в очакването си.
    Капитанът се усмихна и се отдръпна от прозореца.
    — Сигурно се питате защо се натрапих в лабораторията ви. Мога ли да помоля за няколко минути от времето ви?
    — Не го ли направихте вече? — Хач му посочи свободен стол. — Седнете. Почти свърших за днес, а и този важен експеримент, по който работя — той посочи небрежно към инкубатора — как да кажа, е малко отегчителен.
    Найдълман повдигна вежди.
    — Предполагам не е тъй вълнуващо като да се бориш с треската в блатата на Амазония.
    — Не съвсем — отвърна след малко Хач.
    Онзи се усмихна.
    — Четох статията в „Глоуб“.
    — Репортерите никога не допускат фактите да им попречат на разказа. Не беше чак толкова вълнуващо, колкото изглежда.
    — И затова се върнахте?
    — Писна ми да гледам как пациентите ми умират поради липсата на петдесетцентова инжекция с амоксицилин. — Хач разпери безпомощно ръце. — Затова не е странно, че поисках да се върна тук, нали? В сравнение с тамошния животът на „Мемориъл драйв“ е доста по-умерен.
    Той млъкна изведнъж и погледна към Найдълман, питаше се какво у този мъж го бе накарало да заговори.
    — В статията се разказваше и за пътуванията ви в Сиера Леоне, Мадагаскар и Коморските острови — продължи Найдълман. — Но навярно и на сегашния ви живот може да му се отрази добре малко повече емоция.
    — Не обръщайте внимание на мрънкането ми — отвърна Хач с тон, който се надяваше да бе прозвучал небрежно. — Малко скука от време на време може да подейства тонизиращо на душата.
    Погледна към папката на Найдълман. Върху кожената подвързия бе изписана релефно някаква емблема, която не можеше да разпознае.
    — Може би — дойде отговорът. — Във всеки случай, както личи, сте били навсякъде по света през последните двайсет и пет години. Освен в Стормхейвън, щата Мейн.
    Хач се вцепени. Усети как вкочаняването започва от пръстите и продължава нагоре по ръцете. Изведнъж всичко придобиваше смисъл: заобиколните въпроси, моряшкият занаят, напрегнатият поглед на онзи.
    Найдълман стоеше напълно неподвижен, втренчил неподвижно очи в Хач, без да произнесе и думица.
    — Аха — рече Хач, опитвайки се да си възвърне самообладанието. — А вие, капитане, сте човекът, който ще изцери скуката ми.
    Найдълман наклони глава.
    — Нека сам да отгатна. Да не би цялата тази работа най-случайно да има нещо общо с остров Рагид? — Лицето на Найдълман потрепна и Хач разбра, че бе познал. — А вие, капитане, сте търсач на съкровища. Прав ли съм?
    Изражението на Найдълман нито за миг не изгуби кротката си самоувереност и хладнокръвие.
    — Ние предпочитаме термина „специалист по изваждането“.
    — Всички в наши дни използват евфемизми. Специалист по „изваждането“. Нещо като санитарен инспектор. Значи искате да копаете на остров Рагид. И нека отгатна: сега ще ми съобщите, че вие и само вие знаете тайната на Наводнената шахта.
    Найдълман си стоеше неподвижен и безмълвен.
    — Няма съмнение също, че притежавате високотехнологичните машинарии, които ще ви покажат местоположението на съкровището. Или може би сте наели прочутата ясновидка мадам Сосострис?
    Найдълман си остана прав.
    — Знам, че към вас са се обръщали и преди — рече той.
    — Тогава би трябвало да знаете какво се е случило с всички, които са се обръщали към мен. Радиестезисти, физици, нефтени магнати, инженери — и всичките с безупречни планове.
    — Плановете им може би са били сбъркани — отвърна Найдълман, — ала бляновете им — не. Знам за трагедиите, които са сполетели семейството ви, след като дядо ви е купил острова. Но в сърцето си той е бил прав. Там наистина има голямо съкровище. Знам това.
    — Разбира се, че го знаете. Всички го знаят. Но ако се мислите за самия прероден Ред Нед, ще бъде честно от моя страна да ви предупредя, че и неколцина други са твърдели подобно нещо. А може би сте купили някоя от онези стари на вид карти на съкровища, които от време на време се появяват за продан в Портланд. Капитан Найдълман, убедеността още не означава истина. Никога не е имало и никога няма да има никакво съкровище на остров Рагид. Съжалявам за вас, наистина съжалявам. А сега може би ще си тръгнете, преди да съм повикал охраната — извинете ме, имах предвид специалиста по безопасността, — за да ви отведе до вратата.
    Найдълман пренебрегна тези думи, сви рамене и се наведе към писалището.
    — Аз не ви моля да вземате думите ми на доверие.
    В жеста на посетителя имаше нещо толкова самоуверено, толкова напълно непукистко, че Хач бе облян от нова гневна вълна.
    — Ако само имате представа колко пъти съм я чувал тази история, щяхте да се засрамите, че сте дошли. С какво сте по-различни от останалите?
    Без да каже нищо Найдълман бръкна в папката и извади един — единствен лист хартия и го бутна по писалището към Хач.
    Хач погледна документа без да го докосва. Беше опростен, нотариално заверен финансов отчет, от който ставаше ясно, че компания на име „Таласа холдингс“ ООД е събрала капитал, за да основе корпорация за възстановяване на остров Рагид. Капиталът бе на стойност двайсет и два милиона долара.
    Хач вдигна глава от документа, погледна Найдълман и се разсмя.
    — Искате да кажете, че сте имали смелостта да съберете тези пари преди дори да сте поискали разрешението ми? Сигурно разполагате с много щедри инвеститори.
    Лицето на Найдълман отново се разтегли в онази, изглежда, негова фирмена усмивка — самоуверена, отнесена, но не и високомерна.
    — Доктор Хач, през последните двайсет и пет години вие сте имали всички основания да покажете вратата на търсачите на съкровища. Напълно разбирам вашата реакция. Те са били недостатъчно добре финансирани и недостатъчно добре подготвени. Но не само те са били проблемът. Проблемът е бил също във вас самият. — Той се отдръпна отново. — Очевидно е, че не ви познавам добре. Но усещам, че след повече от четвърт век несигурност, може би най-сетне сте готов да научите какво всъщност се е случило с брат ви.
    Найдълман замълча за миг, без да сваля очи от Хач. Сетне продължи с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха:
    — Знам, че не се интересувате от финансовата печалба. Разбирам освен това как вашата мъка ви е накарала да намразите този остров. Точно затова идвам при вас напълно подготвен. „Таласа“ е най-добрата в света в този вид дейност. Освен това на наше разположение е оборудване, за което дядо ви само би могъл да мечтае. Чартирали сме корабите. Разполагаме с водолази, археолози, инженери, лекар на експедицията — всичките готови да тръгнат при първия подаден знак. Една дума от вас и ви обещавам, че до месец Наводнената шахта ще е разкрила тайните си. Ние ще узнаем всичко за нея.
    Той прошепна думата „всичко“ с особена сила.
    — А защо да не я оставим на мира? — рече Хач. — Защо не я оставим да си пази тайните?
    — Това, доктор Хач, не отговаря на характера ми. А на вашия?
    В последвалата тишина далечните камбани на църквата „Света троица“ удариха пет часа. Мълчанието се проточи минута, после две, сетне пет.
    Накрая Найдълман взе листа от писалището и го прибра обратно в папката.
    — Мълчанието ви е достатъчно красноречиво — рече тихо той, без злобна нотка в тона си. — Отнех ви достатъчно време. Утре ще съобщя на моите съдружници, че сте отхвърлили предложението ни. Довиждане, доктор Хач.
    Той се изправи да си върви, но малко преди да стигне до вратата се спря и леко се извърна.
    — Има и още нещо. Само за да отговоря на въпроса ви: наистина има нещо, което ни прави по-различни от останалите. Открили сме малко информация за Наводнената шахта, която никой друг не знае. Дори вие.
    Хач сподави смеха си, като видя изражението на Найдълман.
    — Ние знаем кой я е проектирал — рече тихо капитанът.
    Пръстите на Хач инстинктивно се свиха в юмрук.
    — Какво? — изхриптя той.
    — Да. А има и още нещо. Разполагаме с дневника, който той е водил по време на строителството.
    В последвалото неочаквано мълчание Хач пое дълбоко дъх, после — отново. Сведе поглед към писалището си и поклати глава.
    — Красота — успя да изрече той. — Просто красота. Май ви подцених. Най-после да чуя нещо оригинално след всичките тези години. Вие ми подарихте един чудесен ден, капитан Найдълман.
    Ала Найдълман бе излязъл и Хач осъзна, че говореше на празната стая.
    Нужни му бяха няколко минути, за да събере сили да се изправи иззад писалището. Докато прибираше документите си в чантата с все още леко треперещи ръце, забеляза, че Найдълман бе оставил визитката си. В горната й част бе написан телефонният номер — навярно на хотела, в който бе отседнал. Хач хвърли картичката в кошчето за боклук, взе чантата си, излезе от лабораторията и бързо пое пешком към къщи по потъващите в летния сумрак улици.
    В два часа през нощта се озова пак в лабораторията: крачеше пред тъмния прозорец, стиснал в ръка визитката на Найдълман. Когато най-сетне вдигна слушалката, часът бе вече три.

3.

    Хач спря на неасфалтирания паркинг над пирса и слезе бавно от взетата под наем кола. Затвори вратата, след това се спря да погледне към пристанището, без да пуска дръжката. Обгърна с поглед тясното и дълго заливче, обрамчено с гранитни брегове, пълно с лодки за лов на омари и стриди, които се къпеха в слънчевата светлина. Дори и след двайсет и пет години много от имената бяха познати на Хач: „Лола Б“, „Марибел В“.
    Градчето Стормхейвън се катереше по склона на хълма, обшитите със застъпващи се дъски къщи следваха зигзагите на калдаръмените улички. Към върха къщите оредяваха, изместени от китки черен смърч и малки ливади, оградени с каменни стени. На самия връх се издигаше градската църква, острата й бяла кула пробождаше сивото небе. В далечния край на залива мярна къщата на детството си — четирите й триъгълни покрива и пътечката нагоре, която надничаше от тревата, дългата морава, спускаща се към брега и малкия понтон. Бързо се извърна — сякаш някой непознат бе приел собствения му образ и сега виждаше всичко през погледа на чужд човек.
    Насочи се към кея, като междувременно си сложи чифт слънчеви очила. Очилата и собствения му вътрешен смут го караха да се чувства малко глуповато. И въпреки всичко изпитваше повече опасения, отколкото дори в селото в Раруана, осеяно с труповете, жертва на тропическата треска, или дори при избухването на чумната епидемия в Сиера Мадре Оксидентал.
    Пирсът бе единият от двата търговски кея, които се вдаваха в пристанището. Едната му страна бе застроена с малки дървени бараки: Кооперацията на ловците на омари, снекбар, наречен „Ястията на Ред Нед“, барака за стръв и друга за съхраняване на такъмите. В края на пирса имаше ръждясваща бензоколонка, товарни стрели и купчина съхнещи кошове за лов на омари. Отвъд входа на пристанището се бе спуснала ниска мъгла и там морето се сливаше неусетно с небето. Изглеждаше така, сякаш светът свършваше на стотина метра в морето.
    Опряната на каменистия склон барака на кооперацията бе първата сграда на пирса. Весело издигащата се от тенекиен комин струйка пара подсказваше, че вътре варяха омари. Хач се спря пред черната дъска и прегледа цените на различните по качеството си омари: старите, олисели от хитиновата си обвивка, другите с яка обвивка, маломерните, подбраните и бракуваните. Надникна през пукнатото стъкло и видя редицата аквариуми, пълни с недоволни омари, измъкнати само преди часове от дълбоката вода. В отделен аквариум имаше много рядък вид самотен син омар, явно оставен за показ.
    Малин се отдръпна от прозореца, тъкмо когато един ловец на омари изтъркаля варел с гниеща стръв по пирса. Той дотъркаля варела под товарната стрела на кея, сапанира го и го прехвърли на лодката под него — работа, която Малин бе наблюдавал в детството си безброй пъти. Чуха се викове, изведнъж забоботи дизелов мотор, лодката се отдели от кея и пое към морето, последвана от шумно ято чайки. Видя как лодката сякаш се разтвори като призрак във вдигащата се мъгла. Скоро щеше да стане възможно да се видят и вътрешните острови. От мъглата вече се подаваше Бърнт хед, стръмен гранитен склон, който се спускаше към морето южно от града. Прибоят шумеше и донесе до Хач тихия ромон на вълните. На върха на склона каменният фар се издигаше сред прещипови и боровинкови храсти, червените му и бели ивици и обшитият с медни листи купол придаваха весела цветна нотка на фона на сивата мъгла.
    Докато стоеше на края на пирса и вдъхваше мириса, смес от стръв от сьомга, солен въздух и пушек от дизелите, самосъхранителните му сили, толкова внимателно пазени в продължение на четвърт век, започнаха да поддават. Изминалото време сякаш изчезна и сърцето му се сви от силно, едновременно сладко и горчиво усещане. Ето го пак тук, на мястото, което не бе очаквал никога да види отново. Толкова много се бе променил, а толкова малко бяха промените тук. Едва успя да сдържи сълзите си.
    Чу затръшване на автомобилна врата зад гърба си, обърна се и видя Джерард Найдълман да крачи по пирса — изправен, въодушевен, с пружинираща походка. От стиснатата между зъбите му дървена лула се виеше дим, очите му светеха с грижливо потискано, но не и незабележимо вълнение.
    — Радвам се да се срещнем тук — рече той, извади лулата и стисна ръката на Хач. — Надявам се това да не ви е причинило големи неприятности.
    Малко се поколеба преди да изрече последните си думи и Хач се запита дали капитанът бе отгатнал личните му причини да поиска да види града — и острова! — преди да вземе решението си.
    — Няма проблеми — отвърна хладно Хач, докато се ръкуваха набързо.
    — И къде е вашата хубава лодка? — попита Найдълман, докато оглеждаше одобрително с присвити очи пристанището.
    — Нарича се „Плейн Джейн“, ей я отсреща.
    Найдълман погледна натам.
    — Дингито е до понтона — отвърна Хач. — Но няма да слизаме. Там няма естествено пристанище. По-голямата част от острова е с високи скатове, тъй че и без друго няма да можем да видим нещо друго, освен скали. А да се ходи по самия остров е прекалено опасно. Ще получите по-добра представа за него откъм морето.
    „Освен това — помисли си той, — преди всичко аз самият не съм готов да стъпя на острова.“
    — Разбрано — рече Найдълман и мушна отново лулата в устата си. Погледна към небето. — Мъглата скоро ще се вдигне. Вятърът завърта към югозапад, вълнението ще е леко. Най-лошото, което можем да очакваме, е слаб дъждец. Чудесно. Очаквам с нетърпение това първо посещение, доктор Хач.
    Хач го изгледа остро.
    — Да не искате да кажете, че досега не сте го виждали?
    — Ограничих се до изследване на карти и проучвания.
    — Мислех си, че човек като вас отдавна би трябвало да е предприел това поклонничество. През изминалите години имахме пълчища туристи около острова, някои дори опитваха да слязат на него. Сигурен съм, че това не се е променило.
    Найдълман извърна характерния си хладен поглед към Хач.
    — Не исках да го виждам, преди да сме получили възможността да копаем на него.
    В думите му се усети сдържана сила.
    Клатещо се мостче водеше от пирса към плаващ понтон. Хач отвърза дингито на „Плейн Джейн“ и дръпна стартерната корда.
    — В града ли сте отседнали? — попита Найдълман, докато чевръсто се прехвърли в дингито и се настани до носа му.
    Хач поклати отрицателно глава, докато палеше двигателя.
    — Наех стая в един мотел в Саутпорт, на няколко мили надолу по брега.
    Дори лодката бе наел чрез посредник. Още не бе готов някой тук да го разпознае.
    Найдълман кимна и се вторачи отвъд раменете на Хач към сушата, докато се отдалечаваха от нея.
    — Красиво място — рече той, като с лекота смени темата.
    — Да — отвърна Хач. — Мисля, че е красиво. Въпреки, че са се появили няколко летни вили и вече дават квартири под наем, но инак времето сякаш е подминало Стормхейвън.
    — Е, това несъмнено се дължи на факта, че е твърде на север, отвъд утъпканите пътеки.
    — Това е една от причините — отвърна Хач. — Но всички неща, които изглеждат толкова старомодни и очарователни — старите дървени лодки, обветрените бараки, изкривените пирсове — те са всъщност резултат от бедността. Струва ми се, че Стормхейвън изобщо не се е съвзел от Голямата криза8.
    Стигнаха до „Плейн Джейн.“ Найдълман се качи на борда й, докато Хач завързваше дингито към кърмата. Изкатери се на борда и с облекчение чу как дизеловият й двигател запали от първи път и забръмча с добър, равномерен ритъм. „Може и да е стара — помисли си той, докато излизаха от пристанището — но е добре поддържана.“ След като излязоха от зоната, забранена за високи скорости, Хач даде газ и „Плейн Джейн“ се понесе напред, като си проправяше с лекота път в лекото мъртво вълнение. Над тях слънцето се мъчеше да пробие облачния покров — просветваше през мъглата като лампа за облъчване. Хач вторачи поглед на югоизток, отвъд канала на Олд Хъмп, ала не можа да види нищо.
    — Там ще стане хладно — рече той и погледна Найдълман, който бе облечен с риза с къси ръкави.
    Найдълман се обърна и рече:
    — Свикнал съм.
    — Казвате, че сте капитан. Във флота ли сте служили? — попита Хач.
    — Да — последва обмисленият отговор. — Като капитан на миночистач кръстосвах делтата на Меконг. След войната си купих лодка за дънен лов — на миди и калкан — в Нантъкет и работих на плитчината Джорджис. — Присви очи към морето. — Тъкмо работата с тази лодка ме накара да се заинтересувам от търсенето на съкровища.
    — Така ли?
    Хач провери показанията на компаса и коригира курса. Погледна уреда, отчитащ времетраенето на работа на двигателя. Остров Рагид бе на шест мили навътре в морето; трябваше да стигнат до него за двайсет минути.
    Найдълман кимна.
    — Един ден в мрежата се оказа огромен болус, обрасъл с корали. Помощникът ми го удари с дълъг харпун за марлин и нещото се разтвори като стрида. Вътре, сгушено, се криеше малко сребърно холандско ковчеже. Така започна моето първо търсене на съкровища. Направих известни проучвания в архивите и разбрах, че сигурно съм драгирал над останките от „Сенк пор“, барк, командван от френския прайвътиър Шарл Дампиер9. Затова продадох лодката, основах компания, събрах един милион капитал и така започна всичко.
    — И колко извадихте?
    Найдълман леко се усмихна.
    — Около деветдесет хиляди под формата на монети, порцеланови изделия и антики. Това бе урок, който никога не забравих. Ако си бях дал труда да направя предварително проучване, щях да погледна манифестите на холандските кораби, които Дампиер е нападал. В повечето случаи те са превозвали дървен материал, въглища и ром. — Той замислено подръпна от лулата. — Не всички пирати са били толкова умели, колкото Ред Нед Окъм.
    — Сигурно сте били толкова разочаровани, колкото хирург, който се е надявал на тумор, а е намерил камъни в жлъчката.
    Найдълман го погледна.
    — Мисля, че би могло да се определи и така.
    Продължиха плаването си навътре в морето в мълчание. Последните езици на мъглата изчезнаха и Хач ясно можеше да види очертанията на вътрешните острови — Хърмит и Рек, зелените им гърбове, гъсто обрасли със смърчове. Скоро щеше да се покаже и остров Рагид. Погледна към Найдълман, който се взираше напрегнато по посока на невидимия остров. Време беше.
    — Доста дълго си бъбрихме празни приказки — рече тихо той. — Искам да узная за човека, който е проектирал Наводнената шахта.
    Найдълман остана известно време безмълвен, но Хач го изчака.
    — Съжалявам, докторе — рече Найдълман. — Трябваше да изясним този въпрос във вашия офис. Още не сте подписали споразумението. Цялото ни предприятие на стойност двайсет и два милиона зависи от информацията, която сме придобили.
    Хач усети как го облива гневна вълна.
    — Радвам се, че имате такова голямо доверие в мен.
    — Можете да ни влезете в положението… — започна Найдълман.
    — Разбира се. Вие се боите, че мога да ви отнема онова, което сте открили, да изкопая сам съкровището и да ви бия дузпата.
    — Не е много изискано казано — усмихна се Найдълман, — но е вярно.
    Последва кратко мълчание.
    — Оценявам прямотата ви — рече Хач. — Е, какво ще кажете за подобен отговор?
    Той завъртя щурвала и лодката рязко се накрени на десния си борд.
    Найдълман се улови за перилата и го погледна озадачен.
    След като направи поворот на 180 градуса, Хач насочи „Плейн Джейн“ обратно към пристанището и даде газ.
    — Доктор Хач? — рече Найдълман.
    — Работата е ясна — отвърна Хач. — Или ми обяснявате всичко за тази загадъчна ваша находка, за да ме убедите, че не сте поредните ненормалници, или нашето малко пътешествие завършва веднага.
    — Може би ако подпишете нашето съглашение…
    — За Бога! — извика Хач. — Освен че е капитан, ами е и скапан адвокат по морско право. Ако ще бъдем съдружници — възможност, която все повече намалява — ще трябва да се доверяваме един другиму. Аз ще стисна ръката ви и ще ви дам думата си, а това ще бъде достатъчно, инак ще изгубите всяка надежда да копаете на острова.
    Найдълман никога не губеше самообладание и сега се усмихна.
    — Едно ръкостискане. Колко старомодно.
    Хач поддържаше устойчив курса на лодката, която се носеше напред и ореше предишната си килватерна следа. Постепенно се появи отново тъмната скала на Бърнт хед, а след нея — и покривите на града.
    — Добре тогава — произнесе благо Найдълман. — Обърнете лодката, ако обичате. Подавам ви ръка.
    Ръкуваха се. Хач изключи предния ход и остави известно време „Плейн Джейн“ на дрейф. След това даде отново газ и я насочи към морето, като постепенно увеличаваше отново скоростта към невидимите скали на остров Рагид.
    Мина известно време, през което Найдълман се взираше на изток, пуфтеше с лулата си и изглеждаше изпаднал в дълбок размисъл. Хач хвърли поглед към капитана, питаше се дали това не бе някаква тактика на отлагане.
    — Били сте в Англия, нали, доктор Хач? — рече най-сетне Найдълман.
    Хач кимна.
    — Хубава страна — продължи спокойно Найдълман, сякаш се отдаваше на приятни спомени. — Особено ми допада севера. Били ли сте в Хаундсбъри? Очарователно градче, което би било доста неизвестно, ако не беше изящната му катедрала. А посещавали ли сте Уайтстоун хил в Пенайнс? Фамилното имение на херцог Уесекс?
    — А, онова прочутото, построено като манастир, нали? — попита Хач.
    — Точно така. И двете са възхитителни примери на църковната архитектура от седемнайсети век.
    — Възхитителни — повтори думата Хач с известна доза сарказъм. — И какво?
    — И двете са проектирани от сър Уилям Макалън. Човекът, който е проектирал и Наводнената шахта.
    — Проектирал?
    — Да. Макалън е бил велик архитект, може би най-великият в Англия след сър Кристофър Рен. Ала далеч по-интересна личност. — Найдълман продължаваше да се взира на изток. — Освен тези сгради и работата си по моста в Олд Батърсий той е оставил след себе си монументален труд върху църковната архитектура. Светът е изгубил истински гений, когато той изчезнал в морето през 1696 година.
    — Изчезнал в морето ли? Сюжетът се сгъстява.
    Найдълман сви устни, а Хач се запита дали най-сетне не бе попаднал в мрежата.
    — Да. Било е ужасна трагедия. Освен… — Той се обърна към Хач: — Освен, разбира се, ако не е изчезнал в морето. Миналата година открихме копие от трактата му. В полетата имаше нещо като петна и обезцветявания. Лабораторията ни успя да потвърди, че обезцветените места са били всъщност бележки, написани със симпатично мастило, които стават видими едва след изминаването на известно време. Химическият анализ показа, че мастилото е било органично съединение, получено от оцет и бял лук. По-нататъшният анализ датира тези „петна“ — както са били известни симпатичните мастила по онова време — около 1700-а година.
    — Симпатично мастило? Чели сте твърде много книжки от серията „Харди бойс“…
    — Симпатичните мастила са били много разпространени през седемнайсети и осемнайсети век — продължи спокойно Найдълман. — Джордж Вашингтон е използвал такова мастило при тайните си съобщения. Колонистите са го наричали „писмо с бяло мастило“.
    Хач се опита да състави следващата си саркастична реплика, ала не бе в състояние да отговори нищо. Против волята си се усети, че донякъде вярва на историята на Найдълман. Бе прекалено невероятна, за да е лъжа.
    — Нашата лаборатория успя да възстанови тайнописа, благодарение на химична обработка. Оказа се, че е документ от около десет хиляди знака, написан собственоръчно от Макалън в полето на книгата. Документът е бил кодиран, ала специалист от „Таласа“ дешифрира сравнително успешно първата му част. След като прочетохме разшифровката, узнахме, че сър Уилям Макалън е бил дори по-знаменит архитект, отколкото се е смятало преди това.
    Хач преглътна.
    — Съжалявам, но цялата тази история ми звучи абсурдно.
    — Не, доктор Хач, тя не е абсурдна. Макалън наистина е проектирал Наводнената шахта. Шифрованите записки са представлявали таен дневник, който той е водел при последното си пътуване. — Найдълман замлъкна, за да смукне от лулата си. — Виждате ли, Макалън е бил шотландец и таен католик. След победата на Уилям III в битката при Боин, отвратеният Макалън заминал за Испания. Там испанският кралски двор му възложил да построи катедрала — най-голямата в Новия свят. През 1696-а година той отплавал от Кадис с двумачтов бриг, ескортиран от испански боен кораб. Корабите изчезнали и повече не се чуло нищо за Макалън. Приело се, че всички са загинали в морето. Този дневник обаче ни съобщава какво всъщност се случило. Корабите им били нападнати от Едуард Окъм. Испанският капитан свалил флага си, след което го измъчвали, за да съобщи целта на пътуването си. После Окъм изклал всички. Пощадил единствено Макалън. Пиратът опрял острието на сабята си в гърлото му и рекъл — тук вече ще цитирам от дневника: „Нека Бог сам си построи проклетата църква, аз имам за теб друга задача“.
    Хач усети странен прилив на възбуда.
    Капитанът отново се облегна на планшира.
    — Разбирате ли, Ред Нед е искал Макалън да проектира шахта, в която да складира огромното си съкровище. Непроницаема шахта, чиято тайна ще знае единствен Окъм. Поели покрай брега на Мейн, избрали остров Рагид, шахтата била построена и съкровището — погребано в нея. Ала, разбира се, малко подир това Окъм и екипажът му загинали. А Макалън, не ще и дума, бил убит, малко след като завършило строителството на шахтата. Със смъртта им е умряла и тайната на Наводнената шахта.
    Найдълман замълча, очите му бяха почти побелели от светлината, която струеше от водата.
    — Това, естествено, вече не е вярно. Защото тайната не е загинала ведно с Макалън.
    — Обяснете, моля.
    — Някъде по средата на дневника си Макалън сменя шифъра. Ние мислим, че го е направил специално, за да запише тайния ключ към Наводнената шахта. Разбира се, нито един шифър от седемнайсети век не може да се опре на високоскоростните компютри и нашите специалисти би трябвало да го разгадаят всеки миг.
    — И колко се предполага, че е скрито там, долу? — успя да попита Хач.
    — Добър въпрос. Известна ни е товаровместимостта на корабите на Окъм, знаем, че са били натоварени догоре и разполагам с манифестите на корабите, които е нападнал. Знаете ли, че той е бил единственият пират, който успешно е нападнал испанската „Сребърна флотилия“?
    — Не — отвърна Хач.
    — Като се събере едно връз друго, при най-минималистични преценки предполагаемата стойност на съкровището е — тук Найдълман замълча и устните му се изкривиха в нещо като усмивка — между 1,8 и 2 милиарда долара.
    Последва дълго мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на двигателя, монотонните писъци на чайките и шума на плъзгащата се във водата лодка.
    Найдълман сниши тона си.
    — Сумата не включва стойността на Меча на Архангел Михаил, най-голямата ценност на Окъм.
    В следващия миг магията бе разрушена.
    — Хайде, хайде, капитане — извика през смях Хач. — Не ме убеждавайте, че вярвате в такива брадясали стари легенди.
    — Не и преди да прочета дневника на Макалън. Доктор Хач, то наистина е там. Макалън ги е наблюдавал как са стоварили съкровището в шахтата.
    Хач гледаше с невиждащ поглед към палубата, мислите му бяха в пълен хаос. „Това е невероятно, просто отвъд всякаква правдоподобност…“
    Вдигна глава и усети как мускулите на корема му неволно се стягат. Безбройните въпроси, които бяха възникнали у него, изведнъж се изпариха. Далеч в морето вече можеше да види разпрострялата се надалеч мъгла, която скриваше остров Рагид, същата мъгла, която го беше обвила и преди повече от двайсет и пет години.
    Дочу, че застаналият до него Найдълман казва нещо. Обърна се, задъхан, опитваше се да успокои разтуптялото се сърце.
    — Извинете?
    — Казах, че знам за това, че малко се интересувате от парите. Но исках да сте наясно, че според споразумението, което предлагам, вие ще получите половината от съкровището, без да се броят разходите. В замяна на това, че поемам целия финансов риск, аз ще получа Меча на Архангел Михаил. Това означава, че вашият дял ще е някъде в рамките на милиард долара.
    Хач преглътна.
    — Прав сте. Наистина не давам пет пари.
    Пак последва пауза, след която Найдълман вдигна бинокъла си да огледа обвития от мъглата остров.
    — Защо е винаги в мъгла?
    — Има достатъчно причини — отвърна Хач, доволен от смяната на темата. — Мощният прилив около острова отклонява студеното Лабрадорско течение към топлото течение откъм нос Код и когато те се срещнат, се получава гъста мъгла. Понякога островът е обвит от тънка мъглица, а понякога мъглата изцяло го всмуква в себе си.
    — Какво повече би искал един пират? — промърмори Найдълман.
    „Няма да продължи дълго“, помисли си Хач. Опита се да отклони вниманието си към съскащата покрай борда вода, към соления мирис на въздуха, към студената медна обшивка на щурвала, който стискаше. Погледна към Найдълман и забеляза, че на бузата му потрепва някакъв мускул. Той самият също изпитваше силно вълнение — от друг характер, не по-малко съкровено.
    Вълмата мъгла наближиха. Хач запази мълчание, опитваше се да насочи лодката към плъзналите към тях пръсти на мъглата, тъй неправдоподобна на хоризонта, който бе напълно ясен. Намали газта, след като носът на лодката заби в полумрака. Лепкавата влага ги обгърна сякаш изведнъж. Малин усети как капчиците кондензат започват да се стичат по кокалчетата на свитите му ръце и по врата му.
    Напрегна се да прогледне през мъглата. Далечни, тъмни очертания се появяваха и веднага се стопяваха. Намали още хода. Можеше да дочуе в тишината шума на прибоя, звъна на буя, който предупреждаваше моряците да се държат настрани от опасните рифове. Обърна лодката малко по на север, за да излезе откъм подветрения бряг на острова. Най-неочаквано се появи очертанието на желязна товарна стрела, която се мержелееше на около двеста метра откъм левия борд — изкривена от бурите и проядена от ръжда.
    Найдълман пое дълбоко въздух и вдигна бинокъла към очите си, ала лодката пак навлезе във вълмо мъгла и островът отново изчезна. Засили се студеният вятър, забръска ситен дъждец.
    — Можем ли да приближим още?
    Хач насочи лодката към рифовете. След като преминаха откъм подветрената страна на острова, прибоят намаля и вятърът постихна. Изведнъж излязоха от кръга на мъглата и островът се възправи пред тях с цялото си великолепие.
    Хач насочи лодката успоредно на рифовете. Найдълман стоеше на кърмата и не откъсваше очи от бинокъла, стиснал отдавна забравената лула между зъби; раменете му потъмняваха от дъжда. След като насочи носа на лодката към морето, Хач даде ръчката на газта в неутрално положение и я остави на дрейф. Едва тогава се обърна към острова, за да го види сам.

4.

    Тъмните, ужасни очертания на острова, които тъй неизменно присъстваха в паметта и в кошмарите му, сега отново се издигаха пред него на живо. Беше само черен силует на фона на сивото море и небе: с форма на някаква необикновена, килната маса, с постепенен наклон, който се издигаше от подветрената страна до високия скалист наветрен склон, а по средата сушата се издигаше като гърбица. Прибоят се разбиваше в ската и вреше около подводните рифове, които обрамчваха острова и вдигаха ситна мъглица от пръски и пяна, сякаш диря, оставена от минаваща лодка. Беше дори по-мрачен, отколкото го помнеше — гол, премитан от вятъра, дълъг километър и осемстотин и широк около осемстотин метра. Един-единствен деформиран смърч се издигаше на каменистия бряг от подветрената страна; върхът му — поразен от някогашна светкавица, а разперените клони — като протегнатите към небето пръсти на стара вещица.
    Навсякъде бяха пръснати едрите корпуси на дяволски машинарии — издигаха се сред високите треви и шипките: старинни парни компресори, винчове, вериги, парни котли. От едната страна на стария смърч имаше няколко очукани бараки — килнати и без покриви. Хач видя в далечния край на плажа гладките и заоблени форми на скалите, наричани „китовите гърбове“, по които той и Джони се бяха катерили преди повече от двайсет и пет години. До най-близките скали лежаха разпръснати потрошените скелети на няколко големи лодки, облъскани и разбити от безбройните бури, палубите и ребрата им бяха начупени и пръснати по гранитните балвани. На излъсканите от времето табели, разположени на всеки трийсетина метра над отметката за нивото на най-високия прилив, се четеше:
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!
ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОПАСНО!
СЛИЗАНЕТО НА БРЕГА — ЗАБРАНЕНО!
    В първия миг Найдълман остана безмълвен.
    — Най-сетне — рече с въздишка той.
    Минаха няколко минути, през които лодката оставаше в дрейф. Найдълман свали бинокъла си и се обърна към Хач:
    — Докторе?
    Хач се бе подпрял на щурвала и се опитваше да надделее над спомена. Ужасът го обземаше като морска болест. Дъждецът барабанеше по прозорците на ходовата рубка, жално биеше камбаната на буя. Ала и нещо друго бе примесено с ужаса, нещо ново: съзнанието, че там, долу, наистина имаше съкровище — че дядо му не е бил пълен глупак, като е съсипал три поколения от семейството си за нищо. В един миг той разбра какво щеше да бъде решението му: последният отговор, който дължеше на дядо си, на баща си и на брат си.
    — Доктор Хач? — повика го отново Найдълман.
    Хлътнатините по лицето му блестяха от влагата.
    Хач пое на няколко пъти дълбоко дъх и си наложи да отпусне яката хватка на щурвала.
    — Да обиколим ли острова? — рече той като с усилие поддържаше равен тона си.
    Найдълман пак го погледна. След това кимна и вдигна отново бинокъла.
    Хач даде газ, зави към морето, излезе от подветрената страна и пое срещу вятъра. Караше на малък ход, с три възела скорост, избягваше „китовите гърбове“ и другите скали — ужасяващите пътни знаци, които бяха току до тях.
    — Изглежда доста непристъпно място — рече Найдълман. — По-непристъпно, отколкото си го бях представял.
    — Тук няма естествено пристанище — отвърна Хач. — Островът е заобиколен от рифове и има ужасен висок прилив. Подложен е на въздействието на открития океан и всяка есен го връхлитат жестоки щормове. Прокопани са толкова много тунели и шахти, че голяма част от острова е наводнена и неустойчива. Дори по-лошо — някои от фирмите са използвали експлозиви. Под земята има неизбухнал динамит, детонационни капсули и Бог знае още какво, което само чака да гръмне.
    — Какъв е онзи потънал кораб? — попита Найдълман и посочи масивната усукана метална конструкция, която се надигаше над хлъзгавите, покрити с водорасли скали.
    — Баржа от времето на дядо ми. Била е закотвена в морето с плаващ кран, североизточният вятър я връхлетял и я изхвърлил на камъните. След като океанът най-после я хванал, нямало повече какво да се спасява. Това е бил краят на усилията на дядо ми.
    — Дядо ви оставил ли е някакви архиви? — попита Найдълман.
    — Баща ми ги унищожи. — Хач преглътна трудно. — Дядо ми е банкрутирал заради този остров и баща ми цял живот мразеше всичко, свързано с него. Дори преди нещастния случай.
    Гласът му потрепери и той стисна щурвала, вторачен напред.
    — Извинете — рече Найдълман и чертите на лицето му се посмекчиха. — Дотолкова съм погълнат от всичко това, че понякога забравям за личната ви трагедия. Простете ме, ако задавам нетактични въпроси.
    Хач продължи да се взира пред носа на лодката.
    — Няма нищо.
    Найдълман замълча и Хач му бе благодарен за това. Нямаше нищо по-болезнено от туй да слушаш обичайните баналности от добронамерени люде, особено пък онези, които започваха с „Не се самобичувай, вината не е била твоя“.
    „Плейн Джейн“ заобиколи южния край на острова и застана на борд към мъртвото вълнение. Хач подаде още малко газ и лодката пое напред.
    — Удивително — рече тихо Найдълман. — Само като си помисли човек, че този малък остров от пясък и камъни ни дели от най-голямото заровено съкровище.
    — Внимавайте, капитане — отвърна Хач с игрив, по неговото собствено мнение, тон. — Подобно възторжено мислене е разорило десетина фирми. Най-добре да си спомним старото стихотворение:
Защото, макар да съм далеч от двора,
този Храм държи мощите й,
свещени за Небето; защото, ясно е,
че никога не е и няма да е моя.

    Найдълман са обърна към него.
    Хач сви рамене.
    — От време на време попрочитам поезия. Отпивам от нея на малки глътки като от хубаво порто. А какво е вашето извинение?
    Найдълман се усмихна.
    — Прекарал съм повече от десет години от живота си на море. Понякога там няма какво друго да се прави, освен да се чете.
    Откъм острова изведнъж се чу някакъв звук като от прокашляне. Той се засили, превърна се в тихо бучене и най-сетне изригна в гърлен стон, все едно умираше някакво дълбоководно чудовище. Хач усети как кожата му настръхва.
    — Що за шум е това, по дяволите? — попита остро Найдълман.
    — Смяната на отлива с прилива — отвърна Хач и потрепери леко на студения и влажен въздух. — Наводнената шахта несъмнено е свързана с морето чрез скрит тунел. Когато силният прилив се сменя и течението в тунела се обърне, се чува този шум. Най-малкото така поне се говори.
    Стонът продължаваше, после бавно затихна в клокочене преди да изчезне напълно.
    — От местните рибари ще чуете и друга теория — рече Хач. — Може би сте забелязали, че около острова няма хвърлени кошове за омари. Не си мислете, че това е поради липса на омари.
    — Проклятието на остров Рагид — рече Найдълман и кимна, а в погледа му проблесна язвително пламъче. — Чувал съм за това.
    Последва дълго мълчание, през което Найдълман гледаше към палубата. След това бавно вдигна глава.
    — Не мога да върна живота на брат ви — рече той. — Но мога да ви обещая: ще разберем какво се е случило с него.
    Хач махна с ръка, изведнъж останал безмълвен от вълнение. Обърна лице към стъклата на ходовата рубка, доволен, че дъждът го прикриваше. Най-неочаквано осъзна, че не може да понесе повече да бъде на този остров. Насочи лодката на запад без да дава никакви обяснения и даде пълна газ, щом отново навлязоха в окръжаващата го мантия на мъглата. Искаше да се прибере в мотелската си стая, да поръча ранен обяд и да го изгълта с каничка „Блъди Мери“.
    Излязоха от мъглата на яркото слънце. Вятърът се бе усилил и Хач усети как капчиците влага се изпаряват от лицето и ръцете му. Не се обърна назад. Ала от самата мисъл, че обвитият в мъгла остров бързо се смалява на хоризонта, стягането в гърдите му намаля.
    — Трябва да знаете, че ще работим с първокласен археолог и историк — обади се Найдълман. — Информацията, която ще получим за инженерните науки от седемнайсети век за пиратството в открито море, за морските технологии — а може би дори за мистериозната смърт на Ред Нед Окъм — ще бъде с неоценима стойност. Това ще е колкото търсене на съкровище, толкова и археологическа експедиция.
    Последва кратко мълчание.
    — Искам да си запазя правото да прекратя цялото шоу, ако почувствам, че условията стават прекалено опасни — рече Хач.
    — Напълно ви разбирам. В нашия железен договор за заем-наем на земята има осемнайсет условия. Просто ще добавим деветнайсето.
    — И ако се включа в тази работа — каза още по-бавно Хач, — не бих искал да съм безгласен съдружник, който да наднича иззад нечие рамо.
    Найдълман разбърка изгасналата пепел в лулата си.
    — Спасяване на имущество от този род е изключително рискована работа, особено за неспециалист. Каква роля предлагате за себе си?
    Хач сви рамене.
    — Споменахте, че сте наели лекар за експедицията.
    Найдълман спря да човърка лулата си и вдигна вежди.
    — Както се изисква по законите на щата Мейн. А вие предлагате промяна в персонала, така ли?
    — Да.
    Найдълман се усмихна.
    — И няма да имате проблеми да напуснете болницата „Маунт обърн“ при такова кратко предизвестие?
    — Моите изследвания могат да почакат. Освен това не става дума за особено дълъг период. Вече е краят на юли. Ако възнамерявате да се заемете с всичко това, трябва да приключите за четири седмици — независимо от резултата. Разкопките не могат да продължат през щормовия сезон.
    Найдълман се надвеси над перилата и изчука угарта от лулата си с бърз и силен удар. Изправи се, а зад гърба му се очерта дългата тъмна ивица на Бърнт хед.
    — След четири седмици всичко ще бъде свършено — рече той. — С вашите и с моите усилия.

5.

    Хач спря на неасфалтирания паркинг до супермаркетчето на Бъд. Този път беше със собствената си кола; беше странно смущаващо да наблюдава местата от отминалия си живот през стъклото на колата — част от сегашното му битие. Погледна към напуканите кожени тапицерии, избелелите петна от кафе върху изкорубената кутия около скоростния лост. Толкова позната и някакси сигурна картинка; наложи му се да положи голямо усилие да отвори вратата. Извади слънчевите очила от жабката, но после ги върна обратно. Времето на преструвките бе свършило.
    Огледа площадчето. От износения асфалт на улицата надничаха повече калдаръмени камъни от преди. Старото павилионче за вестници на ъгъла с поклащащи се въженца, върху които някога висяха комикси и списания, бе отстъпило място на магазин за сладолед. Отвъд площадчето градът се спускаше надолу по склона невероятно живописно, както винаги; покривите от каменни плочи и застъпващи се кедрови дъски блестяха на слънцето. Някакъв мъж се изкачваше от пристанището, обут в гумени ботуши, наметнат с гумирано яке: ловец на омари, който се завръщаше у дома. Друг минувач погледна към Хач и изчезна в странична уличка. Беше млад, на не повече от двайсетина години и на Хач му хрумна, че дори не е бил роден, когато той и майка му напуснаха града. Цяло ново поколение бе израсло по време на отсъствието му. А не ще и дума — цяло поколение бе измряло за това време. Изведнъж се запита дали Бъд Роуел бе още жив.
    На пръв поглед супермаркетчето на Бъд изглеждаше досущ същото, каквото го помнеше: зелените му летящи врати не си пасваха добре, там си беше старата рекламна табела на Кока-кола, както и олющената, наклонена веранда. Влезе вътре, дъските на дюшемето проскърцаха под краката му, извади една количка от редицата до вратата, доволен, че магазинът бе празен. Пое по тесните проходи и започна да избира храна за „Плейн Джейн“ — бе решил да остане на лодката, докато старата фамилна къща не бъде подготвена за живеене. Бъркаше тук и там, хвърляше най-различни стоки в количката, докато най-сетне не осъзна, че просто отлагаше неизбежното. С известно усилие забута количката към изхода на магазина и се озова лице в лице с Бъд Роуел: едър, плешив и жизнерадостен, с блестяща чиста касапска престилка. Хач помнеше, че много пъти Бъд пробутваше тайно под тезгяха на него и на Джони забранените им захарни пръчки. Това подлудяваше майка им.
    — Добър ден — рече Бъд и погледът му пробяга по лицето на Хач, а после към паркираната отвън кола, за да види номерата й. Не бе често явление на паркинга му да спира стар ягуар от скъпия модел ХКЕ. — От Бостън ли сте?
    Хач кимна, все още неуверен как да изиграе ситуацията.
    — Аха.
    — На почивка ли? — попита Бъд и внимателно постави един артишок в торбичката, после бавно изтрака сумата на старата си бронзова касова машина с обичайното си ледено спокойствие. В торбичката полетя втори артишок.
    — Не — рече Хач. — По работа.
    Ръката на Бъд замръзна на място. Никой не идваше в Стормхейвън по работа. И Бъд, като професионален клюкар, би трябвало сега да разбере каква бе причината.
    Ръцете му отново заработиха.
    — Аха — рече Бъд. — По работа.
    Хач кимна, като се пребори с нежелание да отхвърли анонимността си. След като Бъд научеше, щеше да узнае и целият град. Пазаруването при Бъд бе точката, откъдето връщане назад нямаше. Още не беше твърде късно да си вземе покупките и да излезе и да остави Бъд в неведение. Алтернативата бе трудна дори за обмисляне: Хач едва можеше да понесе мисълта за възражданата шепнешком стара трагедия, за поклащащите се глави и свити устни. Малките градчета могат да бъдат много жестоки в съчувствието си.
    Ръката взе кутия с мляко и я мушна в торбичката.
    — Търговец ли сте?
    — Тц.
    Последва мълчание, докато Бъд, по-бавен от всякога, постави кутията с портокалов сок до млякото. Касовият апарат иззвънтя.
    — Само пътьом? — опита отново той.
    — Има работа тук, в Стормхейвън.
    Това бе тъй нечувано, че Бъд повече не можеше да го понесе.
    — И каква би могла да бъде тази работа?
    — Деликатен бизнес — рече Хач, като сниши тона си.
    Въпреки схватливостта му, вцепенението, което се очерта върху челото на Бъд бе толкова красноречиво, че Хач едва сдържа усмивката си.
    — Ясно — рече Бъд. — В града ли сте отседнали?
    — Тц — отвърна Хач и пое дълбоко дъх. — Ще живея отвъд пристанището. В старата къща на семейство Хач.
    В този миг Бъд едва не изтърва една телешка пържола. Къщата бе необитаема от двайсет и пет години. Ала стекът все пак се озова в торбичката, най-сетне всички торбички бяха пълни, а въпросите на Бъд се бяха изчерпали — поне учтивите от тях.
    — Е — рече Хач. — Малко бързам. Колко ви дължа?
    — Трийсет и един долара и двайсет и пет цента — рече нещастният Бъд.
    Хач насъбра торбичките. Край. Ако искаше да се засели в този град, дори и временно, налагаше се да се разкрие. Спря се, отвори едната торбичка и бръкна в нея.
    — Извинете — рече той и бръкна във втората торбичка. — Да не сте забравили нещо?
    — Не мисля — отвърна флегматично Бъд.
    — Сигурен съм, че сте забравили нещо — повтори Хач и заизважда съдържанието на торбичките върху тезгяха.
    — Всичко си е там — рече Бъд и в тона му се прокрадна типичната мейнска агресивност.
    — Не, не е. — Хач посочи към малко чекмедже, току под тезгяха. — Къде ми е захарната пръчка?
    Погледът на Бъд се стрелна към чекмеджето, после проследи ръката, която Хач вдигна към лицето си и за пръв път го погледна внимателно. След това пребледня — лицето му стана съвсем светлосиво.
    И докато Хач се питаше дали не бе отишъл твърде далеч, старият бакалин въздъхна силно.
    — Дявол ме взел — рече той. — Дяволите да ме вземат! Та това е Малин Хач!
    Цветът на бузите на бакалина бързо възвърнаха нормалния си цвят, ала изражението му си остана като на човек, току-що видял призрак.
    — Е — рече Хач. — Как поминуваш, Бъд?
    Бакалинът неочаквано заобиколи тежко тезгяха и замачка ръката на Хач в дланите си.
    — Я да те видя. — Той сграбчи Хач за раменете и го задържа на една ръка разстояние, а пълното му лице разцъфна в широка усмивка. — Да не повярва човек, че си пораснал и си се превърнал в такъв хубав, едър мъж. Не знам колко пъти съм се питал какво се е случило с теб, чудех се дали отново ще те видя. И, слава Богу, ето те и теб, цял-целеничък.
    Хач усети дъха на бакалина — смесица от шунка, риба и сирене — и почувства едновременно и облекчение, и смущение, сякаш отново се бе превърнал в момченце.
    Бъд го оглежда още малко, сетне погледът му се отмести върху чекмеджето със захарни пръчки.
    — Ти, кучи сине — засмя се той. — Още ли ги ядеш?
    Ето ти една за сметка на заведението.
    Той бръкна в чекмеджето, извади една и я тръсна на тезгяха.

6.

    Седяха на люлеещите се столове на задната веранда на магазина, пиеха брезова бира и гледаха през моравата към тъмната редица от борове. За да отговори на интереса на Бъд, Хач му разказа за част от приключенията си като епидемиолог в Мексико и Южна Америка. Ала успя да избегне въпроса за причините за завръщането си. Не се чувстваше още достатъчно готов да започне с обясненията. Много му се искаше да се върне на лодката, да окачи преносимата скара на кърмовия релинг, да хвърли върху нея един бифтек и да се отпусне с греховно сухо мартини в ръка. Ала знаеше, че етикецията на малкото градче изискваше да прекара поне час в празни приказки със стария бакалин.
    — Разкажи ми какво се случи в града, след като го напуснах — рече той, за да запълни неловкото мълчание в разговора и за да предотврати нови въпроси.
    Виждаше, че Бъд си умира да узнае защо се бе завърнал, ала мейнската учтивост не му позволяваше да попита.
    — Е, виж сега — започна Бъд. — Тук станаха големи промени.
    След което той продължи да разказва как преди пет години била вдигната нова пристройка към гимназията, как домът на семейство Тибодо изгорял до основи, докато били на почивка край Ниагарския водопад, как Франк Пикет връхлетял с лодката си върху Олд хъмп и я потопил, тъй като бил обърнал някое и друго питие повече. Най-накрая попита Хач дали е видял хубавата нова сграда на пожарната.
    — Разбира се — отвърна Хач, а вътре в себе си изпита жал, че старата, дървена, едноетажната сграда е била разрушена и заменена с чудовищна, обкована с метални листи постройка.
    — И навсякъде се вдигат нови къщи. Виладжии — изсмя се неодобрително Бъд, ала Хач бе съвсем наясно, че касовият му апарат никак не страдаше от това.
    Във всеки случай думите на Бъд се отнасяха за три или четири летни вили на нос Брийдс, плюс няколко ремонтирани фермерски къщи във вътрешността и новия пансион.
    Бъд завърши с тъжно кимване.
    — Всичко се промени тук, след като замина. Едва ли ще познаеш града. — Залюля се със стола и въздъхна. — Значи си дошъл да продадеш къщата?
    Хач леко се стегна.
    — Не, дошъл съм да живея тук. Поне през останалата част от лятото.
    — Наистина ли? — попита Бъд. — На почивка?
    — Вече ти казах — отвърна Хач, като се опита да поддържа небрежен тон. — Тук съм по една деликатна работа. Обещавам ти, Бъд, че няма да бъде пазена дълго време в тайна.
    Леко засегнат, Бъд се облегна назад.
    — Знаеш, че няма да проявя интерес към бизнесделата ти. Но доколкото разбрах, ти си лекар.
    — Така е. И точно с това ще се занимавам тук.
    Хач отпи от бирата си и тайно погледна часовника си.
    — Но, Малин — каза бакалинът и неловко се размърда на стола си, — ние си имаме доктор в града. Доктор Фрейзиър. Той е здрав като бик и може да проживее още двайсетина години.
    — Е, малко арсеник в чая му може да уреди тази работа — рече Хач.
    Бакалинът го погледна разтревожен.
    — Не се безпокой, Бъд — усмихна се в отговор Хач, — няма да конкурирам доктор Фрейзиър.
    Припомни си още веднъж, че чувството му за хумор не можеше да се ползва с популярност в селския Мейн.
    — Това — добре. — Бъд изгледа косо госта си. — Тогава значи работата ти е свързана с онези вертолети.
    Хач го погледна озадачен.
    — Вчера беше. Хубав, ясен ден. Долетяха два вертолета. Ама големи бяха. Прелетяха право над града и се насочиха към островите. Видях ги да висят бая време над остров Рагид. Помислих си, че са от военната база. — Изражението на Бъд стана загадъчно. — Ала може и да не са били оттам.
    Изскърцването на летящите врати спести на Хач необходимостта да отговори. Той изчака, докато Бъд се затътри тежко да обслужи клиента си.
    — Бизнесът май върви добре — рече той, когато Бъд се върна.
    — Едва ли — отвърна Бъд. — Извън сезона населението се свива до осемстотин души.
    Хач си помисли, че населението на Стормхейвън винаги си бе било в тези рамки.
    — Ами да — продължи Бъд, — децата просто си заминават след като завършат училище. Не искат да останат в града. Отиват в големите градове — Бангор, Огъста. Едно дори стигна до Бостън. През последните три години заминаха пет деца. Ако не бяха летовниците, или онзи нудистки лагер в Пайн нек, едва ли щях да завъртя и два петака в касата си.
    Хач кимна леко. Бъд очевидно преуспяваше, но щеше да бъде неучтиво да не се съгласи с него в собствения му магазин. „Нудисткият лагер“, за който говореше, бе всъщност колония на артисти, разположена в старо имение в боровата гора на десетина мили от брега. Хач си спомни, че преди трийсетина години изваждащ кошовете си за омари рибар бе видял за пръв път нудист на плажа. Паметта в това крайбрежно градче от Мейн бе наистина дълга.
    — А как е майка ти? — попита Бъд.
    — Почина през 1985 година. От рак.
    — Съжалявам много. — Хач усети, че Бъд бе искрен. — Тя бе добра жена и възпита… един добър син.
    След кратко мълчание Бъд се облегна отново на стола и обърна бирата си.
    — Срещна ли се вече с Клеър? — попита той възможно най-небрежно.
    Хач забави отговора си.
    — Тя тук ли е? — отвърна той със същата небрежност.
    — Аха — рече Бъд. — Настъпиха някои промени в живота й. А ти? Имаш ли семейство?
    Хач се усмихна.
    — Нямам съпруга. Поне още не.
    Той остави празната си бутилка и се изправи. Време беше вече да си ходи.
    — Бъд, беше страхотно да те видя. Мисля, че е време да отида да си сготвя вечеря.
    Бъд кимна, потупа го по гърба, докато Хач си проправяше път из магазина. Хвана летящата врата, а Бъд се прокашля.
    — Има още едно нещо, Малин.
    Хач се смръзна. Съзнаваше, че дотук се бе отървал твърде лесно. Изчака разтревожен въпроса, който бе неминуем.
    — Внимавай с тези захарни пръчки — рече важно Бъд. — Нали знаеш, зъбите ти няма да издържат вечно.

7.

    Хач излезе на палубата на „Плейн Джейн“, протегна се, а след това огледа с присвити очи пристанището. Град Стормхейвън бе тих, почти задрямал под ярката светлина на юлския следобед и той бе благодарен за тишината. Предишната вечер бе погълнал бифтека си с малко повече джин „Бийфитър“, отколкото бе възнамерявал, а на сутринта се събуди с първия си махмурлук от почти десетина години.
    Това бе ден, белязан от няколко „първи“ събития: първият ден, който прекара в кабината на лодка, откакто се бе завърнал от пътуването си до Амазонка. Беше забравил колко спокойно можеше да прекара в компанията единствено на леко полюшващите го вълни. Това бе и първият ден от години насам, в който нямаше кой знае какво да прави. Лабораторията му бе вече затворена за месец август и Брус, смаяният му асистент, бе отпратен да опише първоначалните резултати под надзора на негов колега. Къщата в Кеймбридж бе заключена, а на икономката бе съобщено, че няма да се върне преди септември. Ягуарът му бе паркиран колкото е възможно по-дискретно на празния паркинг зад стария железарски магазин „От бряг до бряг“.
    Преди да напусне мотела в Саутпорт предишния ден, получи бележка от Найдълман: състоеше се от едно изречение — молеше го за среща пред остров Рагид при залез слънце. Така Хач разполагаше с цял ден за себе си. Отпървом се боеше, че това щеше да означава цял ден насаме със спомените. Помисли си да извади водните бои, с които цапотеше през уикендите и да опита един ескиз на брега. Ала намерението му остана неизпълнено. Тук, на вода, изпитваше някакво лениво чувство на покой. Беше се завърнал у дома, в Стормхейвън. Беше приближил остров Рагид. Бе погледнал звяра и бе оцелял.
    Провери часовника си: почти 7,30. Време бе да тръгва.
    Завъртя стартера и с удоволствие чу как големият дизел веднага запали. Силните вибрации под краката му, познатото „бух-бух“ на ауспуха бяха като песента на сирените от миналото, едновременно и сладка, и болезнена. Той включи на преден ход и насочи високия нос на лодката по посока на остров Рагид.
    Денят бе ясен и докато лодката цепеше водата, Хач се вторачи в сянката й пред себе си в морето, обгърната от блещукането на следобедното слънце във водата. Океанът бе пуст, ако се изключи самотната лодка за омари, от която изтегляха кошове зад остров Хърмит. На няколко пъти през деня бе излизал на палубата, за да огледа хоризонта, в очакване да види някакво оживление около остров Рагид. Но след като не съзря нищо друго, освен морето и небето, не бе много сигурен дали бе разочарован или изпита облекчение.
    Като излезе от пристанището въздухът захладня. Ала вместо да намали ход и да си вземе якето, Хач увеличи скоростта и обърна лице срещу вятъра, от време на време отваряше уста, когато „Плейн Джейн“ се гмурваше в някоя вълна и го обливаше с пръски. Беше някак пречистващо да е сам тук, в морето; усещаше как вятърът и водата може би щяха да започнат да почистват натрупалите се у него през двайсет и петте години прах и паяжини.
    Неочаквано на хоризонта се появи тъмна сянка. Хач намали хода и усети как се завръща старият, познат трепет. Мъглата около острова този ден бе по-тънка, ала очертанията му си оставаха все така неясни и отблъскващи, товарните стрели и винчовете стърчаха замъглени, досущ като разрушените минарета на някой вражески град. Хач зави наляво, за да си остави достатъчно разстояние за маневра и се приготви да завърти в кръг.
    После забеляза от подветрената страна на острова непозната лодка, закотвена може би на четвърт разстояние от него. Като приближи видя, че бе старинен пожарен кораб, построен от разкошно кафяво дърво — може би махагон или тик. На кърмата му със строги позлатени букви бе изписано името „Грифин“, а под него с по-малки букви — „Мистик, Кънектикът“.
    Хач помисли да пристане на борда му, но после промени решението си и спря двигателя на „Плейн Джейн“ на стотина метра от корабчето. Никой не се появи на палубата да регистрира появяването му. За миг се почуди дали то не принадлежеше на някой турист или търсач на сувенири, ала вече беше почти залез слънце и това щеше да е прекалено голямо съвпадение.
    Загледа се с любопитство в корабчето. Ако трябваше да изпълнява функциите на команден пункт на Найдълман, той бе направил необичаен, но практичен избор. Недостатъчната му скорост се компенсираше от устойчивост: Хач бе сигурен, че то би издържало на всякакво вълнение, освен на най-жесток щорм, а с реверсивни двигатели щеше да бъде и много маневрено. Барабаните с маркучи и противопожарните „оръдия“ бяха демонтирани и на палубата имаше много място. Лодбалките, кулата и прожекторите бяха запазени, а на кърмата бе монтиран управляван с компютър кран. Погледът на Хач се плъзна по просторната ходова рубка и крилата на мостика. Над тях се издигаше обичайната „гора“ от антени за електрониката, лоран11 и радар, както и за допълнително оборудване, което не бе свързано с навигацията: микровълнова сирена, сателитна чиния, радар за въздушно наблюдение и антена на многочестотна радиостанция. „Впечатляваща техника“, помисли си Хач. Спусна ръка към контролното табло, готов да надуе своята сирена.
    После обаче се поколеба. Отвъд потъналото в тишина корабче и зад обвития в мъгла остров дочу ниското бръмчене, толкова ниско, че едва попадаше в спектъра на чуваемост. Отдръпна ръка и се заслуша. След миг нямаше вече колебание: бе корабен двигател — беше далеч, но приближаваше бързо. Хач огледа хоризонта, докато най-сетне не видя сиво петно в южна посока. Лъч от залязващото слънце присветна върху някакъв блестящ метален предмет върху далечния кораб. „Навярно е кораб на «Таласа», който идва от Портланд“, помисли си той.
    След това Хач видя как бавно, бавно петното се разделя на две, после на три, а накрая на шест ясно различими силуета. Стоеше и гледаше удивен как тази същинска нашественическа флотилия наближава малкия остров. Огромна морска баржа се носеше към него и тъмният й търбух се подаваше, когато носовата вълна се отместваше от водолинията й. В килватера й пухтеше влекач, оплетката на носа му бе мъхава и влажна — влачеше подире си стотонен плаващ кран. После следваха чифт моторни катери, лъскави, мощни на вид и натъпкани с електроника. Зад тях идваше добре натоварен снабдителен кораб — водолинията му бе твърде ниска. На мачтата му се развяваше малък флаг в бяло и червено. Хач забеляза, че флагът приличаше на емблемата, която бе зърнал върху папката на Найдълман само преди няколко дни.
    Шествието завършваше елегантен съд — голям и фантастично оборудван. Името му „Серберъс“ бе изписано на носа със сини букви. Хач гледаше със страхопочитание лъскавата надстройка, харпуненото оръдие на носа, финестрините от опушено стъкло. „Най-малко хиляда и петстотин тона“, помисли си той.
    Досущ като че изпълняваха някаква балетна постановка, корабите се понесоха към „Грифин.“ По-големите спряха откъм далечната страна на пожарното корабче, а по-малките се установиха около „Плейн Джейн.“ Чу се звънтенето на вериги през клюзовете: отдаваха котвите си. Докато гледаше моторните катери, които минаха от двата му борда, Хач забеляза, че и техните екипажи го наблюдават. Неколцина се усмихнаха и кимнаха. На по-близката лодка Хач забеляза мъж със стоманеносива коса и пълновато бяло лице, който го наблюдаваше с учтив интерес. Носеше голяма оранжева спасителна жилетка върху закопчания догоре костюм. До него се бе разположил млад човек с дълга мазна коса и козя брадичка, обут с бермудки и с риза на ярки цветя. Ядеше нещо, завито в бяла хартия; изгледа Хач с някакси обидно безразличие.
    И последният двигател бе изключен и над насъбралите се съдове се спусна странна, почти призрачна тишина. Хач огледа корабите един по един и забеляза, че очите на всички бяха вперени в празната палуба на пожарното корабче в средата.
    Мина минута, после втора. Най-сетне вратата на мостика се отвори и се появи капитан Найдълман. Без да изрече и дума той отиде до перилата и застана изправен, като глътнал бастун, за да огледа наобиколилата го компания. Залязващото слънце хвърляше червеникав оттенък върху загорялото му лице и позлатяваше русата му, вече пооредяваща коса. Удивително, помисли си Хач: как слабата му фигура изпъкваше над водата и над кръга от сбралите се кораби. В сгъстяващата се тишина от вратата зад Найдълман ненатрапчиво се появи друг мъж — нисък и жилав — и застана зад него със скръстени ръце.
    Найдълман остана безмълвен дълго време. Най-накрая заговори с нисък, сякаш почтителен глас, който обаче се носеше с лекота над водата.
    — Живеем в епоха — започна Найдълман, — когато неизвестното става известно и повечето от загадките на земята са разкрити. Стъпихме на Северния полюс, изкачихме Еверест, отлетяхме до Луната. Разкъсахме атомното ядро и картирахме дълбините на океаните. Онези, които разкриваха тези загадки, често излагаха на опасност живота си, прахосваха състоянията си и рискуваха всичко. Една голяма загадка може да бъде разкрита единствено на висока цена — понякога на най-високата.
    Той посочи към острова.
    — Тук — само на стотина метра от нас — е една от тези големи загадки, може би последната, останала в Северна Америка. Погледнете. Изглежда като дупка в купчина пръст и камъни. Но въпреки това тази дупка — тази Наводнена шахта — е изсмукала мозъка от костите на всеки, който е дръзвал да разкрие тайната й. Похарчени са десетки милиони долари. Много хора са били съсипвани, някои дори са загивали. Сред нас днес има хора, които от първа ръка са усетили колко остри могат да бъдат зъбите на Наводнената шахта.
    Найдълман огледа хората на събралите се съдове. Погледът му срещна погледа на Хач. След това продължи:
    — Другите загадки от миналото — монолитите на Саксахуаман, статуите на Великденския остров, изправените камъни в Англия — са забулени в мистерия. Но не и Наводнената шахта. Нейното местоположение, целта й, дори историята й са известни. Ето я, тя лежи пред нас — безсрамен оракул, готов да погълне всички, които приближат.
    Той отново замлъкна за миг.
    — През 1696-а година Едуард Окъм се превърнал в най-опасния пират, кръстосвал моретата. Корабите от флотилията му били натоварени догоре с насъбраната плячка, били трудноповратливи, с ниска водолиния. Следващата буря или дори случайна среща с някой боен кораб можела да нанесе смъртоносен удар на флотилията му. Той все отлагал да скрие съкровището си а вече отчаяно искал да го стори. Една случайна среща с архитект му дала отговора.
    Найдълман се облегна на перилата и вятърът разроши косата му.
    — Окъм пленил този архитект и го натоварил със задачата да проектира шахта, в която да скрие съкровището. Шахта, тъй непристъпна, че да възпре и най-добре екипирания търсач на съкровища. Всичко вървяло по план. Шахтата била построена, съкровището — складирано. И тогава, когато пиратът се отправил в поредния си рейд на смърт и опустошение, се появила ръката на провидението. Ред Нед Окъм загинал. От този ден нататък неговото съкровище почива на дъното на Наводнената шахта и чака времето, когато технологиите и човешката смелост най-сетне ще го извадят и ще го върнат отново на света.
    Найдълман пое дълбоко дъх.
    — Въпреки огромната стойност на това съкровище, въпреки най-упоритите усилия, всички досега са се проваляли да извадят нещо ценно от шахтата. С изключение на това.
    Изведнъж капитанът вдигна ръка, стиснал нещо между пръстите си. Лъчите на залязващото слънце заблещукаха и заиграха тъй ослепително, че пръстите му сякаш пламнаха. Сред събралите се хора се понесе шепот на удивление и изненада.
    Хач се наведе на перилата, за да види по-добре. „Боже мой — помисли си той — това трябва да е златото, извадено със сондата на «Златотърсачи» преди повече от сто години.“
    Найдълман задържа златната спирала над главата си доста дълго без да помръдне. След това отново заговори:
    — Има хора, които твърдят, че на дъното на Наводнената шахта няма никакво съкровище. На тези песимисти аз отвръщам: вижте това.
    Залязващото слънце обагряше водата и кораба в здрачно розово. Той се обърна към прозорците на ходовата рубка на „Грифин“. Взе малък чук, постави златния къс върху покрива й и го прикова с един удар. Отдръпна се, за да се обърне отново към групата си. Златото заблещука върху кабината.
    — Днес — рече той, — останалата част от съкровището на Окъм лежи на дъното на шахтата, необезпокоявана от слънцето и дъжда в продължение на триста години. Ала утрешният ден ще сложи началото на края на тази дълга почивка. Защото ключът, който е бил загубен, отново бе намерен. И преди лятото да свърши, съкровището вече няма да спи своя спокоен сън.
    Той направи пауза, за да огледа сбралите се кораби.
    — Има много неща за вършене. Трябва да разчистим боклуците от предишните провали и да направим острова отново безопасен. Трябва да определим точното местоположение на оригиналната шахта. След това — да намерим и да затворим скрития подводен канал, който позволява нахлуването на морската вода. Трябва да изпомпим водата от шахтата и да я обезопасим, за да проникнем в помещението със съкровището. Предизвикателството е огромно. Но ние сме дошли, снабдени с технологии, които са повече от адекватни да отговорят на това предизвикателство. Ще си имаме работа с може би най-изкусното създание на човешкия ум от седемнайсети век. Ала Наводнената шахта не може да си съперничи с постиженията на двайсети век. С помощта на всички вас, които сте се събрали тук, ние ще осъществим най-голямото — и най-прочутото — морско спасяване в историята.
    Нададоха се одобрителни възгласи, ала Найдълман ги спря с вдигнатата си длан.
    — Днес сред нас е доктор Малин Хач. Благодарение на неговата щедрост стана възможно началото на това начинание. И той, повече от всеки друг, знае, че сме тук за нещо повече от златото. Ние сме тук заради историята. Ние сме тук заради познанието. И ние сме тук, за да направим така, че най-сетне саможертвата на онези храбри хора преди нас да не изглежда безсмислена и напразна.
    Найдълман кимна отсечено и отстъпи от релинга. Чуха се разпокъсани ръкопляскания, лек водопад, който се спусна над вълните, а после в един миг групата избухна в спонтанни викове: хората размахваха ръце, подхвърляха шапките си във въздуха — това бяха викове на възбуда, на радост и вълнение, които се носеха във весел кръг около „Грифин.“ Хач се улови, че и той вика, а по бузата му се стече самотна сълза и той изпита невероятното чувство, че Джони наднича иззад рамото му, че гледа всичко случващо се с ироничен интерес, че копнее по своему най-сетне да намери покой.

8.

    На следващия ден Хач стоеше зад щурвала на „Плейн Джейн“ и наблюдаваше приготовленията около себе си. Усещаше как въпреки собственото му желание, вълнението му се засилва. Двете радиостанции в рубката — едната следеше всички разговори, а другата бе настроена на медицинския канал — от време на време изпращяваха и избълваха кратки разговори. Океанът бе тих, с едва забележим мъртвак и лек бриз откъм открито море. Този ден вездесъщата мъгла бе по-поносима и островът бе сякаш обвит с тънка марля. Беше чудесен ден за разтоварване и капитан Найдълман се възползва в пълна степен от това.
    Макар „Плейн Джейн“ да бе закотвена на същото място като предишната вечер — току до рифа на остров Рагид — пейзажът се беше променил много. Подготовката бе започнала след залез слънце и продължи с пълна сила след като слънцето изгря. Огромната морска баржа сега бе задържана от разставените от водолазния екип две котви с тежки вериги пред източния бряг. Хач видя, че плаващият кран бе закотвен до западния бряг на острова и дългата му хидравлична стрела висеше над брега като опашката на скорпион, готова да отскубне съкровището, търсено повече от двеста години. В сянката му бе „Грифин“, командният кораб на Найдълман. Хач едва успя да различи изправената, слаба фигура на капитана на крилото на мостика: — той също наблюдаваше развитието на събитията.
    Големият изследователски кораб — „Серберъс“ — си стоеше извън мъгливия покров, неподвижен, сякаш не благоволяваше да приближи сушата. Двата катера — с имена „Наяд“ и „Грампъс“ — бяха свалили екипи от хора на брега рано сутринта и сега работеха в открито море. Като съдеше по курса на „Наяд“, Хач прецени, че катерът картира морското дъно. „Грампъс“ снемаше пеленги и координати на острова с оборудване, което не му бе познато.
    Хач продължи да наблюдава какво се вършеше около него, докато погледът му не се спря на самия остров. Усети как стомахът му се свива. Може би това бе болка, която никога нямаше да отмине. Но той вече бе взел решение и този факт снемаше голям товар от раменете му. Всяка сутрин се събуждаше с убеждението, че решението му е правилно. Предишната нощ дори се улови, че размишлява за това какво ще прави с близо един милиард долара. И тогава взе решение: ще ги вложи всичките, до последния цент, във фондация на името на брат си.
    Внезапно проблясване на острова привлече погледа му и веднага потъна в мъглата. Знаеше, че някъде там екипът вече работеше, локализираше стари шахти, прекарваше сигурни въжени парапети, етикираше стари боклуци, скрити от високата трева, които по-късно да бъдат изнесени.
    В съзнанието му изникнаха стиховете от „Висока коприва“:
Покрийте, както и преди
тез многобройни извори, ръждясалата брана, ралото,
отдавна изхабени, и воденичният камък.

    Знаеше, че други екипи вече вземат проби от крепежа на неизброимите срутени шахти. Тези проби щяха да бъдат датирани с въглерод–14 в лабораторията на „Серберъс“, за да се установи възрастта им при опит да се намери оригиналната шахта — Наводнената. Той извади бинокъла и го насочи към терена, докато не успя да засече един от екипите — хората изглеждаха като бледи призраци в мъглата. Бяха се разгърнали в неравна редица, вървяха бавно, сечаха храстите диви череши с брадви, а от време на време спираха да направят снимки или да запишат нещо в бележниците си. Единият от мъжете размахваше детектор за метал в дъга пред себе си; друг дупчеше земята с дълъг и тънък инструмент. Видя в челото на групата немска овчарка, която душеше почвата. „Сигурно е обучена да открива взривни материали“, помисли си Хач.
    На острова вече щъкаха общо около петдесетина души. Всичките, наети от „Таласа“ и високоплатени — Найдълман му го бе казал — извън основното ядро от половин дузина съдружници, които щяха да получат дялове от бъдещата печалба вместо заплата: един обикновен работник в експедицията щеше да заработи около двайсет и пет хиляди долара. Добра сума, като се има предвид, че мнозинството от тях щяха да напуснат острова след две седмици, когато трябваше да бъдат завършени различните инсталации и островът бъде стабилизиран.
    Хач продължи да оглежда острова. В безопасния му северен край — единственият район, където човек можеше да се разходи без страх — бяха построени пирс и плаващ понтон към него. От пристаналия влекач разтоварваха най-различна екипировка: генератори в дървени сандъци, ацетиленови бутилки, компресори, електронни табла. На брега вече имаше купчини винкел, гофрирана ламарина, дървен материал и шперплат. Як на външен вид влекач-всъдеход с дебели гуми теглеше натоварено с екипировка ремарке нагоре по импровизирания път. Пак там група техници се бяха заели да монтират телефонна централа, а друга група издигаше сглобяеми фургони. На следващия ден в един от тях щеше да се разположи новият офис на Хач. Събитията се развиваха с удивителна скорост.
    И въпреки всичко Хач не бързаше да стъпи на остров Рагид. „И утре ще е достатъчно скоро“, помисли си той.
    Силен тропот се понесе към него от пирса, на който стоварваха някаква тежка машинария. Звукът се понесе над водата. Хач знаеше, че дори без помощта на Бъд Роуел Стормхейвън вече жужеше от новината за завръщането му и неочакваната суматоха около острова. Изпита известно угризение, че не можа да разкаже на Бъд цялата история преди два дни. Но досега той вече сигурно се бе досетил сам. Хач се замисли какво ли си говореха хората. Може би някои от тях подозираха какви бяха мотивите му. Но дори да е така, нека го правят: нямаше от какво да се срамува. Макар банкрутът на дядо му да бе лишил семейството от правна отговорност, баща му бе платил — болезнено и в продължение на много години — дълговете на фамилията към местната община. За него никога не бе имало по-хубав човек от баща му. И тази изисканост на характера правеше гротескния му, мелодраматичен край още по-болезнен… Хач се извърна от острова, не искаше да продължава да следва този ред на мисли.
    Погледна часовника си: единайсет — часът за обяд в щата Мейн. Слезе в кабината, нападна газовия хладилник, след което се озова с палачинка с омар и бутилка джинджифилова бира в ръка. Седна на капитанския стол на мостика, опъна крака върху нактоуза на компаса и захапа палачинката като невидял. „Странно е въздействието на морския въздух — винаги огладняваш“, помисли си той. Може би нямаше да е зле да проучи въпроса и да публикува резултатите в списанието на Американската медицинска асоциация.
    Докато си хапваше, една чайка кацна на обшития с въжено килимче нос и го погледна с любопитство. Хач знаеше, че ловците на омари ненавиждат чайките — наричаха ги пристанищни плъхове с криле — ала той самият винаги изпитваше симпатия към шумните „санитари“ на морето. Хвърли парче от омара във въздуха; чайката го улови и отлетя, преследвана от две други нейни посестрими. След малко и трите се върнаха и кацнаха на носа, вгледани в него с гладни, черни очи. „Е, сега вече я свърших каквато трябва“, помисли си добродушно Хач, измъкна още едно парче омар от палачинката си и го хвърли към средната птица.
    В следващия миг и трите птици излетяха и с все сила замахаха с криле във въздуха. За Хач забавата се смени с изненада, като видя, че те не гонеха парчето омар, а отлитаха с все сила от лодката му към брега. В последвалата излитането им тишина той чу как парчето омар тупна леко на палубата.
    Докато гледаше намръщен подир птиците, усети как под краката му пробягва конвулсивен спазъм. Скочи от стола, помисли си, че котвената верига е издрейфила и „Плейн Джейн“ е заседнала. Ала веригата си беше натегната. Ако се изключи тънкият воал на мъглата, обгърнала острова, небето бе ясно, нямаше гръмотевици. Той бързо се огледа да види дали не се вършеше нещо необичайно. Да не би да взривяваха? Не, още беше твърде рано за това…
    Накрая погледът му спря върху една ивица от океана, на стотина метра непосредствено зад рифа.
    В район с диаметър десетина метра спокойната повърхност на морето най-неочаквано се развълнува. На повърхността се появиха въздушни мехурчета. Последва втори трус и нов взрив на мехурчета. След като се разпукаха, водната повърхност започна да се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка: отначало по-бавно, а после и по-бързо. В средата на кръга се появи трапчинка, която почти веднага се превърна във фуния. „Водовъртеж“, помисли си Хач. „Какво, по дяволите…?“
    Изпукването на статично електричество от високоговорителя на радиостанцията го накара да отскочи до релинга. По всички канали се чуваха истерични викове: първо на един, а после и на много гласове.
    — Човек долу! — успя да пробие някакъв глас.
    — Завържете го! — извика друг.
    А после:
    — Внимавайте! Тези греди могат да поддадат всеки миг.
    Най-неочаквано прозвуча и личната му станция.
    — Хач, чуваш ли? — Беше отсеченият глас на Найдълман. — Имаме човек, попаднал в капан на острова.
    — Разбрано — рече Хач и запали мощния дизел. — Отивам с лодката до пирса.
    Един порив на вятъра разпръсна вълмата мъгла от острова и той успя да види група облечени в бяло мъже да се суетят като обезумели в средата на острова.
    — Остави пирса — обади се отново Найдълман и в тона му се долови нотка на неотложност. — Няма време. Той ще умре до пет минути.
    Хач се огледа отчаян. След това изгаси двигателя, грабна лекарската си чанта и издърпа дингито на „Плейн Джейн“. Отвърза въжето му от кнехта, хвърли го в дингито и скочи през борда в него. То се накрени рязко от неочаквано стоварилата му се тежест. Полуклекнал, полупаднал върху кърмовата банка, Хач дръпна стартовата корда. Извънбордовият мотор запали с ядно бръмчене. Той хвана лоста и насочи лодчицата към кръга от рифове. Някъде около южния край на острова имаше два тесни прохода между назъбените подводни скали. Надяваше се с всички сили да си спомни къде се намираха.
    С приближаването към брега Хач забеляза как водата под носа променя цвета си от бездънното сиво към зелено. Помисли си: „Ако имаше малко по-силен мъртвак, щях да видя скалите и разбиващите се в тях вълни.“ Погледна часовника си: нямаше време да играе на сигурно. Пое дълбоко дъх и даде пълна газ. Лодката подскочи силно напред, зелените очертания на подводните рифове станаха по-светли с намаляването на дълбочината. Хач стисна здраво лоста и се подготви за удара.
    В следващия миг вече бе преминал рифа и дъното отново потъна дълбоко. Насочи лодката към малкия, покрит с дребни камъчета плаж между двата „китови гърбове“ без да намалява газта до последния момент. След това изгаси двигателя и го вдигна нагоре, за да не удари винтът му о дъното. Усети удара, когато дингито се блъсна в брега и се плъзна настрани по камъчетата.
    Преди още лодката да е спряла напълно Хач грабна чантата си и вече се катереше по склона. Дочу виковете точно над себе си. Спря се на върха. Пред него се простираха девствена висока трева и ароматни шипки, които се полюляваха на ветреца и скриваха смъртоносносния терен под себе си. Този див южен край на острова още не бе картиран от екипа на „Таласа.“ „Истинско самоубийство е да тичаш тук“, помисли си той, ала в същото време краката му сами го понесоха и той вече прескачаше храстите, старите греди, препускаше през изгнилите платформи и около зеещите ями.
    След минути вече бе сред групата облечени в бяло хора, които се бяха сбрали около неравния отвор на шахта. От търбуха й се носеше миризмата на морска вода и току-що разровена пръст. На близко разположения до нея винч бяха навити няколко въжета.
    — Името ми е Стрийтър — изкрещя най-близкият до него. — Шеф на екипа.
    Беше същият мъж, който бе стоял до Найдълман по време на речта му — суха фигура, стиснати устни и подстрижка на морски пехотинец.
    Без да промълвят и дума двама от другите започнаха да привързват Хач към т.нар. „люлка“.
    Той погледна в бездната и стомахът му неволно се сви. На десетина метра по-долу — беше невъзможно да се прецени точно колко — виждаше жълтите лъчи на фенерчета. Две привързани фигури работеха като обезумели на някаква дебела греда. Хач ужасен видя трета фигура, която едва се помръдваше. Стори му се, че съзира как устата се отваря и се чува писък на фона на рева на водата.
    — Какво, по дяволите, стана? — извика Хач и грабна медицинската си чанта.
    — Един от екипа за картиране падна в шахтата — отвърна Стрийтър. — Името му е Кен Фийлд. Пуснахме въже, но изглежда се е оплело о някоя греда. Задействал е някакъв капан. Краката му са приклещени от гредата, а водата се покачва бързо. Разполагаме с три минути, не повече.
    — Спуснете му леководолазна бутилка! — изкрещя Хач, докато даваше на винчора знак да го спусне в шахтата.
    — Няма време! — долетя отговорът на Стрийтър. — Водолазите са твърде далеч в морето.
    — Чудесен начин да ръководиш екип.
    — Той вече е привързан — продължи след малко Стрийтър. — Само го освободете и ще го издърпаме.
    „Да го освободя ли?“ — запита се Хач, докато го избутваха в отвора на шахтата. Преди обаче да успее да събере мислите си, вече висеше в пространството, а ревът на водата в тясното гърло на шахтата бе оглушителен. Известно време пада почти свободно, след това „люлката“ го задържа рязко между двамата спасители. Завъртя се и се огледа, видя един скрипец и след това погледна надолу.
    Мъжът лежеше по гръб. Масивната греда го бе приковала здраво диагонално през левия му глезен и дясното коляно. Когато Хач го погледна, мъжът отвори отново уста да извика от болка. Единият спасител разчистваше камъните и пръстта от него, а другият сечеше гредата с тежка брадва. Навсякъде хвърчаха трески и шахтата се изпълваше с мириса на гнило дърво. Отдолу просветваше водата, чието равнище се надигаше с ужасяваща скорост.
    Мигновено разбра, че беше безнадеждно, че няма да успеят да отсекат гредата навреме. Погледна пак към водата и бързо съобрази: мъжът щеше да бъде залят след не повече от две минути — по-малко, отколкото Стрийтър бе предположил. Прецени възможностите си и осъзна, че нямаше такива. Нямаше време за обезболяващи, за упойка, нямаше време за нищо. Затършува отчаян в чантата си: в нея имаше два скалпела, дълги колкото да отреже някоя и друга кожичка около ноктите на пациент и това бе всичко. Захвърли ги настрани и започна да съблича ризата си.
    — Искам да бъде добре завързан! — извика той към първия спасител. — След това вземай чантата ми и се качвай горе!
    Обърна се към другия:
    — Ти остани да вдигнем човека горе!
    Разкъса ризата си на две. Сви единия й ръкав и го завърза на около десетина сантиметра под коляното на левия крак на мъжа. Другият ръкав обви дясното му бедро. Завърза първо единия ръкав, после — другия.
    — Дай ми брадвата! — извика на третия спасител. — И след това бъди готов да дърпаш въжето!
    Човекът му подаде безмълвно брадвата. Хач зае позиция встрани от попадналия в капан мъж. Стъпил здраво, той вдигна брадвата над главата си.
    Очите на приклещения изведнъж се разшириха — бе осъзнал какво ще последва.
    — Не! — изкрещя той. — Моля ви, недейте…
    Хач стовари с все сила брадвата върху левия му пищял. След като острието навлезе в плътта, на Хач за миг му хрумна, че усещането бе като да отсича зеления дънер на млада фиданка. Имаше миг на съпротива, а после изведнъж поддаде. Мъжът замлъкна мигновено, ала очите му си оставаха отворени, напрегнати, а жилите на шията му — издути. В крака му се появи неравен разрез и в един миг на слабата светлина в шахтата се видяха кости и плът. След това повдигащата се вода обгърна крака и почервеня от кръв. Малин бързо вдигна брадвата, стовари я отново и кракът се освободи, а водата отново почервеня, докато шуртеше около гредата. Мъжът отметна назад глава и отвори уста в беззвучен вик, пломбите му просветнаха слабо на светлината на фенерчето.
    Хач се отдръпна и пое на няколко пъти дълбоко въздух. Потисна треперенето в китките и ръцете си, след това зае отново позиция, този път по-близо до дясното бедро на мъжа. Това щеше да бъде по-тежко. Много по-тежко. Ала водата вече бълбукаше около коляното му и нямаше никакво време за губене.
    Първият удар се стовари върху нещо по-меко от дървото, ала гъвкаво и съпротивляващо се. Мъжът клюмна на една страна — бе изпаднал в безсъзнание. Вторият удар не улучи същото място и отвори отвратителен разрез през коляното му. След това водата вече вреше около бедрото на мъжа и се надигаше към кръста му. Хач вдигна брадвата над главата си, поколеба се, но след това е стовари с все сила. Усети я как потъва във водата и как попада точно, разсичайки с пукот поддалата кост.
    — Изтеглете го! — изкрещя Хач.
    Спасителят дръпна два пъти въжето. То веднага се натегна. Раменете на мъжа се изпънаха, докато го поставяха в седнало положение, ала масивната греда все още не искаше да го пусне. Кракът му не бе изцяло отсечен. Въжето отново се отпусна и мъжът рухна назад, а водата вече се плискаше около ушите, носа и устата му.
    — Дай ми сърпа си! — изкрещя Хач на спасителя. Взе късия, подобен на мачете инструмент, пое дълбоко въздух и се гмурна под връхлитащата вода. Опипом стигна до десния крак, намери разреза и бързо прекъсна със сърпа неразрязаните сухожилия.
    — Опитай отново! — извика той още при появяването си на повърхността.
    Въжето се опъна и този път изпадналия в безсъзнание мъж изскочи изпод водата; от чуканчетата на отрязаните му крака се стичаше кръв и тиня. Последва го спасителят му и миг по-късно Хач усети как го изтеглят на повърхността. Секунди по-късно той вече бе извън тъмната, влажна дупка и лежеше до мъжа на мократа, изпотъпкана трева. Мигновено го опипа за най-важното: той не дишаше, но сърцето му още биеше — слабо и ускорено. Въпреки импровизираните турникети кръвта се процеждаше от отсечените чуканчета на краката му.
    ВДК, припомни си наученото наизуст Хач: въздух, дишане и кръвообращение. Отвори устата на мъжа, изчисти с пръст калта и остатъците от повръщано, след това го обърна на лявата му страна и го сви в ембрионална поза. За голяма радост на Хач от устата на мъжа изскочи тънка струйка вода, ведно с първото му вдъхване. Хач веднага се зае със стабилизацията му: десет вдишвания уста в уста, после пауза, за да стегне турникета на левия му крак; пак десет вдишвания и пауза да стегне другия турникет; още десет вдишвания и проверка на пулса.
    — Донесете чантата ми! — изкрещя той на смаяната група от хора. — Трябва ми спринцовка!
    Един от мъжете грабна чантата му и започна да рови в нея.
    — Изсипи я на земята, за Бога!
    Онзи го послуша и Хач затърси спринцовка. Изтегли един кубик епинефрин в спринцовката и я заби в рамото на жертвата. След това отново се зае с дишането уста в уста. На петия път мъжът се закашля и пое дълбоко и неравно дъх.
    Приближи Стрийтър с клетъчен телефон в ръка.
    — Извикахме вертолет за медицинска евакуация — рече той. — Ще ни очаква на кея на Стормхейвън.
    — Да върви по дяволите! — сопна се Хач.
    Стрийтър се намръщи.
    — Но евакуационният екип…
    — Идва от Портланд. А и най-големият тъпанар от летците няма да може да спусне кош, зависнал над нас.
    — Но не трябва ли да го отведем до сушата?
    Хач се нахвърли върху него:
    — Не виждаш ли, че няма да оцелее, ако го прехвърлим до сушата? Извикай по радиото Бреговата охрана.
    Стрийтър набра записания в паметта на апаратчето номер и му го подаде, без да изрече и дума.
    — Имаме двойна ампутация, една над и една под коляното. Масивен кръвоизлив, тежък шок, пулсът е неравен и е около петдесет и пет, има известно количество вода в дробовете и е все още в безсъзнание. Докарайте тук вертолет с най-добрия пилот, който имате в наличност. Тук няма къде да се кацне и ще трябва да се спусне кош. Вземете банка с физиологичен разтвор и банка кръв група нула-отрицателна. Ала най-важното е да дойдете възможно най-бързо. Работата е от типа „грабвай и бягай“.
    Той затвори телефона и се обърна към Стрийтър:
    — Има ли някаква възможност онези части от краката му да бъдат извадени в следващия час?
    — Не знам — отвърна спокойно Стрийтър. — Водата ще направи шахтата несигурна. Може би ще е възможно да изпратим водолаз на разузнаване.
    Хач поклати глава и се зае отново с телефона.
    — Ще откарате пациента направо в „Ийстърн Мейн медикъл.“ Вдигнете под тревога шоковия екип, операционният да е в готовност. Има вероятност да намерим крайниците му. За всеки случай ще са ни необходими специалисти по микросъдова хирургия.
    Затвори отново телефона и го върна с рязко движение на Стрийтър.
    — Ако можете да намерите онези парчета от крака, без да рискувате хората си, направете го.
    След това насочи вниманието си към ранения мъж. Пулсът му бе слаб, но постоянен. Но по-важното бе, че отново идваше в съзнание, помръдваше леко и стенеше. Хач усети нова вълна на облекчение; ако бе останал още известно време в безсъзнание, шансовете му щяха да са съвсем малки. Разрови се из чантата си и му инжектира пет милиграма морфин, достатъчно да го облекчи донякъде, без да намалява още пулса. След това се зае с онова, което бе останало от краката му. Потрепна, като видя грубите разрези и потрошените кости; тъпото острие на брадвата не можеше да се мери с прецизните триони в операционната зала. Забеляза още няколко кървящи артерии, особено бедрената артерия на десния крак. Пак се разрови в чантата си, извади игла и конци и се зае да шие разрязаните вени и артерии.
    — Доктор Хач? — повика го Стрийтър.
    — Какво? — отвърна Хач, наведен на сантиметри над чуканчето на крака, с пинсети в ръка, за да измъкне вена, която се бе отдръпнала навътре.
    — Капитан Найдълман би желал да говори с вас, когато имате време за това.
    Хач кимна, заши вената, провери турникетите и проми раните. Взе слушалката на радиотелефона.
    — Как е той? — попита Найдълман.
    — Има шанс да оцелее — отвърна Хач, — стига вертолетът да не ни прецака.
    — Слава Богу. А краката му?
    — Дори да ги извадят, силно се съмнявам, че съществува реална възможност да се присадят отново. А вие най-добре преразгледайте процедурите за безопасност тук с шефа на екипа си. Този инцидент бе напълно предотвратим.
    — Ясно — рече Найдълман.
    Хач изключи телефона и погледна на североизток — към най-близкия пункт на Бреговата охрана. След три, или може би, четири минути щеше да види вертолета на хоризонта. Обърна се към Стрийтър:
    — Най-добре ще е да запалите фалшфоерна факла. И разчистете терена, никой не желае нов инцидент. След като долети вертолетът, ще са ни необходими не повече от четирима души да го вдигнем с носилката.
    — Добре — отвърна Стрийтър и сви устни.
    Хач забеляза, че лицето му бе необичайно потъмняло, а на челото му пулсираше ядно някаква вена. „Лош късмет — помисли си той — но ще си оправяме отношенията по-късно. Освен това, не той ще е човекът, който ще живее без крака през остатъка от живота си.“
    Пак огледа хоризонта. Едно черно петънце наближаваше бързо. След няколко минути плътният тътен на мощния винт изпълни пространството — вертолетът прелетя над острова, зави рязко и наближи малката група, която се бе събрала около шахтата. От порива, предизвикан от винта, тревата полегна, а очите на Хач се напълниха с прах. Вратата на товарния отсек се отвори и по нея се спусна спасителната платформа. Привързаха ранения към носилката, качиха го на борда и Хач даде знак да пуснат отново платформата за самия него. Вертолетът веднага излетя, зави надясно и вдигна нос към небето, после се насочи на югозапад.
    Хач се огледа — банката с физиологичен разтвор беше вече поставена, както и маска и бутилка с кислород, полица с антибиотици, бинтове, турникети и антисептични средства.
    — Нямахме в наличност кръв от група нула-отрицателна, докторе — рече санитарят.
    — И без това се справихте чудесно — отвърна Хач. — Ала нека да му сложим интравенозната система. Трябва да увеличим кръвната му маса.
    Забеляза, че санитарят го гледа особено, а малко по-късно се досети защо: беше без риза, оплескан с кал и засъхнала кръв и никак не приличаше на доктор от щата Мейн.
    Откъм носилката се дочу стон и друсането продължи отново.


    Час по-късно Хач вече стоеше в празната операционна зала и вдишваше мириса на бетадин и на кръв. Раненият Кен Фийлд бе в съседния бокс и с него се бе заел най-добрият хирург на Бангор. Краката му не можеха да се възстановят, но човекът щеше да оцелее. Работата на Хач бе приключена.
    Той пое дълбоко дъх, след това бавно издиша в опит да изхвърли с него и натрупалите се през деня отрови. Пак пое дъх, после — отново. Накрая се отпусна на операционната маса, наведе се напред и притисна силно юмруци върху слепоочията си. „Това не биваше да се случва“, нашепваше някакъв глас в съзнанието му. След това се сети как си седеше на „Плейн Джейн“ и спокойно си хапваше обяда, как си играеше с чайките и от всичко това му призля. Самообвиняваше се, че не бе на острова, когато се случи инцидентът, че е оставил екипите да заработят преди офисът и екипировката му да бъдат на място. За втори път се бе оказал неподготвен, за втори път подцени могъществото на острова.
    „Никога повече“, помисли си бесен той. „Никога повече.“
    След като възвърна спокойствието си, в съзнанието му нахлу друга мисъл. Днес бе първият ден, в който стъпи на остров Рагид след смъртта на брат си. По време на аварийната ситуация нямаше време да помисли. А сега, в затъмнената операционна, насаме с мислите си, му бе необходимо да събере цялото си самообладание, за да потисне пристъпа на треперене, който заплашваше да го обземе.

9.

    Дорис Боудич, лицензирана дилърка на недвижими имоти, бързо изкачи стъпалата на „Оушън лейн“ номер пет. Старите дъски на верандата изскърцаха под неочакваната тежест. Докато се навеждаше напред, за да вкара ключа във входната врата, по ръката й към китката се плъзнаха със звън множество сребърни гривни — той напомни на Хач за камбанките на шейна. Последва кратка борба с ключа, след което тя завъртя дръжката и отвори вратата с малко театрален жест.
    Хач я изчака да пристъпи прага, след което я последва в хладната, тъмна къща. Усети влизането си като мигновен удар в слабините: същата миризма на стар чам, на нафталин и на дим от лула. Макар да не бе вдишвал този мирис двайсет и пет години, едва не се върна назад, да излезе на слънце, след като тази силна миризма от детството му заплашваше да сломи всичките му защитни сили.
    — Е, това е! — чу се оживеният глас на Дорис, която затвори вратата зад тях. — Стара и красива е, нали? Винаги съм казвала, че е жалко да стои затворена толкова дълго! — Облечената изцяло в розово жена достигна средата на стаята и се завъртя. — Как смятате?
    — Хубава е — рече Хач и направи предпазливо крачка напред. Приемният салон бе същият, какъвто го помнеше в деня, когато майка му най-сетне вдигна ръце и заминаха за Бостън; тапицираните с кретон фотьойли, старото канапе с платнена тапицерия, гравюрата на бойния кораб „Лиандър“ над камината, пианото „Херкаймер“ и кръглото столче пред него, килимът с ресни.
    — Водният резервоар е зареден — продължи без да се съобразява с чувствата му Дорис, — прозорците са измити, електричеството е включено и пропановата бутилка — напълнена.
    Отброяваше свършената работа с дългите си пръсти с яркочервени нокти.
    — Изглежда много добре — произнесе разсеяно Хач.
    Отиде до пианото и прокара ръка по клавишите, спомни си зимните следобеди, когато се мъчеше с някоя от написаните в две части инвенции на Бах. До него на лавицата стоеше дъска за играта „Монополи“, чието покривало отдавна бе изгубено, а розовите, жълти и зелени правоъгълничета на „парите“ за играта бяха изхабени и с подгънати краища от безбройните състезания. На рафта над тях се виждаха няколко мръсни тестета карти, пристегнати с ластичета. Хач усети отново силна болка, като си спомни как играеха покер с Джони, използвайки кибритени клечки вместо чипове, острите им спорове коя фигура бе по-висока — фулът или кентът. Всичко си беше тук, всеки болезнен спомен си бе на място; беше като някакъв музей на спомените.
    Когато навремето заминаха, не взеха със себе си нищо друго, освен дрехите. Отначало възнамеряваха да отсъстват само месец. След това месецът се превърна в сезон, после в година, а скоро старата къща избледня като далечна мечта: затворена, непосещавана, неспоменавана, ала въпреки всичко — очакваща обитателите си. Хач отново се запита защо ли майка му не я продаде, дори след като в Бостън изпаднаха в тежко положение. Чудеше се и на собствената си, дълбоко спотаена причина за същото нежелание да го стори, при това много време след смъртта на майка си.
    Влезе във всекидневната и отиде до еркерния прозорец, откъдето погледът му се плъзна към безкрайната синева на океана, който блещукаше на утринната светлина. Някъде там, на хоризонта, се намираше и остров Рагид, вече потънал в покой, след като бе взел първата си жертва от четвърт век насам. След нещастния случай Найдълман бе обявил прекратяване на операцията за един ден. Погледът на Хач се отмести от морето към моравата пред къщата, която се спускаше от нея до самия бряг. Напомни си сам, че нямаше нужда да прави това. Съществуваха и други места, където да отседне, които нямаше да го натоварват допълнително със спомени. Ала те нямаше да са в Стормхейвън. Докато пътуваше насам сутринта, забеляза може би десетина работници на „Таласа“, струпани пред единствения пансион в града, всичките готови да наемат петте налични стаи. Въздъхна. След като вече бе дошъл тук, трябваше да приеме и направи всичко.
    На слънчевите лъчи танцуваха рояци прашинки. Застанал пред прозореца, Хач можеше да усети как времето сякаш се разтваря. Спомни си как бе къмпингувал на същата тази ливада с Джони, как спалните им чували бяха проснати върху влажната и уханна трева, как брояха нощем звездите.
    — Получихте ли писмото ми миналата година? — сепна го гласът на Дорис. — Боях се, че се е изгубило.
    Хач се извърна от прозореца и се опита да схване онова, което жената му бе казала, сетне се отказа и отново се върна назад във времето. Ето там, в ъгъла бе наполовина завършената дантелена покривка за кресло, избеляла до пастелен цвят. Лавицата с книгите на баща му — на Ричард Хенри Дейна, Мелвил, Слоукъм, Конрад, биографията на Линкълн от Сандбърг, както и две лавици, заети от английските исторически романи на майка му. Под тях имаше купчина оръфани списания „Лайф“, жълта редичка от „Нешънъл джиографик“. Пое към трапезарията, а дилърката, шумолейки с роклята си, го последва.
    — Доктор Хач, знаете колко е скъпо да се поддържа стара къща като тази. Винаги съм твърдяла, че е прекалено голяма за сам човек…
    Тя придружи последната си мисъл с ослепителна усмивка.
    Хач бавно обходи стаята, ръката му се плъзна по разтегателната маса, а погледът му пробяга по хромолитографиите на Одюбон на стените. Мина в кухнята. Там още си стоеше старият хладилник, обшит с дебели хромирани лайсни. На вратата му с магнитче бе закрепено листче хартия — пожълтяло и с подвити краища. Собствената му невръстна ръка бе написала върху него: „Мамо, моля те за ягоди!“ Надникна в къта за закуска, видя очуканата маса и пейките край нея, свидетели на безброй битки за лакомства и на разлято мляко; споменът за баща му, изправен и величествен в центъра на целия приятелски кръг, как им разказваше морски истории с провлечения си глас, докато вечерята му изстиваше. А по-късно около масата бяха само двамата с майка му — склонила от мъка глава, утринното слънце свети в побелялата й коса, а в чашата й с чай капят сълзи.
    — Както и да е — долетя отново гласът, — онова, за което ви писах, бе за младата двойка от Манчестър с двете деца. Чудесна двойка. Няколко лета подред наемат къщата на Фигинс и търсят да купят нещо свое.
    — Разбира се — отвърна разсеяно Хач.
    Кътът за закуска гледаше към задната морава, където ябълковите дръвчета изглеждаха подивели и неподрязани. Спомни си за летните утрини, когато мъглата обгръщаше полето и елените идваха от гората да ядат ябълки, като пристъпваха предпазливи, уплашени по тревата.
    — Мисля, че ще платят над двеста и петдесет. Да им се обадя ли? Без да поемам ангажименти, разбира се…
    С голямо усилие Хач се обърна към нея.
    — Какво?
    — Питах се просто дали имате намерение да продавате, това е.
    Хач примигна.
    — Да продавам ли? — попита бавно. — Къщата?
    Усмивката си остана непокътната върху лицето на Дорис Боудич.
    — Помислих си, че след като сте ерген и изобщо… стори ми се, нали разбирате, непрактично.
    Тя малко се посмути, но поддържаше позицията си.
    Хач потисна първоначалния си импулс. Човек трябваше да внимава с поведението си в малко градче като Стормхейвън.
    — Не мисля така — рече той, като се опита тонът му да прозвучи спокоен.
    Върна се във всекидневната и пое към входната врата, последван от жената.
    — Не казвам това да стане веднага, разбира се — рече весело тя. — Ако намерите… съкровището, нали разбирате… е, това няма да отнеме много време, нали? — Изражението й за миг помрачня. — Но е толкова ужасно, нали? Да загинат вчера двама души и тъй нататък…
    Хач извърна съвсем бавно погледа си към нея.
    — Двама души ли? Не са загинали двамина, Дорис. Дори и един не е загинал. Имаше нещастен случай. Къде научихте всичко това?
    Дорис изглеждаше леко объркана.
    — Ами чух го от Хилда Макол. Тя държи салона за красота — „Фризьорски салон на Хилда.“ Във всеки случай, след като вземете толкова пари, сигурно няма да искате да останете тук, тъй че бихте могли да…
    Хач пристъпи напред и й отвори вратата.
    — Благодаря ви, Дорис — рече той и се опита да изобрази нещо като усмивка. — Къщата е във великолепно състояние.
    Жената спря досами вратата. Поколеба се.
    — За тази млада двойка. Съпругът е много преуспяващ юрист. Имат две деца, нали разбирате, момче и…
    — Благодаря ви — каза Хач, този път по-твърдо.
    — Е, няма защо! Нали разбирате, не мисля, че двеста и петдесет хиляди са лоша цена за една лятна…
    Хач излезе на верандата и се отдалечи дотолкова, че тя трябваше да го последва, ако искаше да бъдат чути думите й.
    — Цените на недвижимите имоти сега са високи, доктор Хач — рече тя, след като излезе. — Ала както винаги съм твърдяла, човек никога не знае кога ще паднат. Преди осем години…
    — Дорис, вие сте чудесна и ще ви препоръчам на колкото мога повече от колегите си лекари, които искат да се преселят в Стормхейвън. Благодаря ви отново. Ще чакам да ми пратите сметката.
    Хач бързо се върна вътре и затръшна доста силно вратата.
    Изчака в приемния салон, питаше се дали тази жена щеше да има дързостта да позвъни. Ала тя само си остана доста време на верандата, изпълнена с нерешителност, преди да поеме към колата с развято шифонено шалче, а неотразимата усмивка не слизаше от лицето й. Шест процента комисионна върху двеста и петдесет хиляди са доста пари за човек от Стормхейвън, помисли си Хач. Спомни си смътно, че мъжът й бил пияница, който изгубил лодката си, ипотекирана в банката. „Тя не би могла да знае какво изпитвам“, помисли си той и успя да намери известна доза съчувствие в сърцето си за Дорис Боудич, агент по недвижими имоти.
    Настани се на столчето пред пианото и тихичко взе първия акорд от шопеновата прелюдия в ми минор. Изненада се и остана доволен, че пианото бе акордирано. Най-малкото Дорис бе изпълнила нарежданията му: почистете къщата, всичко да е готово, но не пипайте и не размествайте нищо. Изсвири замечтан прелюдията пианисимо, опитвайки се да се освободи от мислите си. Трудно му бе да приеме, че от двайсет и пет години не бе докосвал тези клавиши, не бе седял на това столче, дори не бе вървял по тези дървени подове. Навсякъде, накъдето се обърнеше, къщата му предлагаше с готовност спомени от щастливото детство. В крайна сметка то наистина бе щастливо. Единствено краят му бе непоносим. „Ако само…“
    Той се върна пак към онзи студен и настоятелен глас.
    Двама мъртви мъже, бе рекла Дорис. Това бе прекалено дори и за фабриката за слухове в такова малко градче. Дотук градът изглежда приемаше посетителите с донякъде гостоприемно любопитство. Със сигурност тяхното присъствие бе добре дошло за търговците. Ала Хач вече разбираше, че някой трябва да влезе в ролята на говорител на „Таласа“. В противен случай не можеше да се предвиди какви невероятни слухове щяха да изскочат от магазина на Бъд или от фризьорския салон на Хилда. С неприятно чувство осъзна, че само един човек ставаше за тази работа.
    Остана до пианото още една дълга минута. Ако извадеше късмет, старият Бил Банс би трябвало още да е главен редактор на местния вестник. Въздъхна тежко, изправи се и пое към кухнята. Ако Дорис не бе забравила, там трябваше да има кутия нес-кафе и включен телефон.

10.

    Групата, която се бе събрала около старинната маса от кленово дърво на мостика на „Грифин“ на следващата сутрин, далеч не приличаше на шумната, развълнувана тълпа, която преди три дни бе приветствала с виковете си корабчето. Хач пристигна на назначената среща и завари по-голямата част от групата в потиснато настроение.
    Огледа мозъчния център на кораба на Найдълман. През окръжаващите го прозорци се виждаше великолепната гледка на острова, сушата, морето. Мостикът бе обзаведен с бразилско палисандрово дърво и бронз, таванът, облицован със сложни застъпващи се плоскости, бе реставриран великолепно. В стъклена кутия до нактоуза на компаса бе поставен холандски секстант от осемнайсети век, а самият щурвал бе резбован от екзотично черно дърво. В шкафчетата от палисандър от двете страни на щурвала бе дискретно монтиран цял набор от високотехнологични инструменти, включително лоран, екрани за локатори със страничен обзор и за спътникова навигация. Върху задната стена на мостика имаше сума електронни прибори с незнайно предназначение. Самият капитан още не се бе изкачил от личните си покои на долната палуба: ниската дървена врата всред електрониката на задната стена бе затворена. Над нея бе прикована обърната наопаки подкова, а върху бронзовата табелка на вратата с дискретни, но ясно различими букви бе изгравирано „Вход забранен“. Единственият шум, който се чуваше в помещението, бе от проскърцващите въжета и тихото плискане на водата около корпуса.
    Хач седна край масата и огледа всички присъстващи около себе си. Беше се запознал с неколцина от тях още първата вечер, а повечето му бяха непознати. Лайл Стрийтър, шефът на екипа, нарочно се извърна, когато Хач му се усмихна за поздрав. Очевидно не бе човек, който обича да му крещят. Хач си отбеляза наум да не забравя, че докато дори ординатор с едногодишен стаж в болница знаеше, че крещенето, ругатните и виковете бяха нещо обичайно при спешните медицински случаи, за останалите хора това не бе така.
    Чу се шум изотдолу и капитанът прекрачи през прага на вратата към мостика. Всички погледи се впериха в него; той отиде до челото на масата, положи двете си длани върху нея, приведе се и огледа всички присъстващи. Почувства се забележим спад в напрежението, сякаш всички почерпиха сили и самообладание от неговото пристигане. След като погледът му спря върху Хач, капитанът попита:
    — Как е Кен?
    — Състоянието му е тежко, но се стабилизира. Има малка възможност за емболия, но го наблюдават внимателно. Предполагам знаете, че не успяха да намерят краката му.
    — Разбрах. Благодаря ви, че спасихте живота му, доктор Хач.
    — Не бих могъл да се справя без мистър Стрийтър и екипа му — отвърна Хач.
    Найдълман кимна и остави тишината да се сгъсти още повече. След това заговори, тихо и самоуверено.
    — Изследователският екип следваше моите заповеди и бе взел всички мерки за сигурност, които сметнах, че са необходими. Ако някой трябва да бъде винен за злополуката, то това съм само аз. В резултат преразгледахме мерките за безопасност. Можем да скърбим за случилото се, можем да съчувстваме на Кен и на семейството му. Но обвинения няма да има.
    Той се изправи и постави ръцете зад гърба си.
    — Всеки ден — продължи той с по-висок тон, — ще поемаме рискове. Всички ние. Утре вие или аз можем да изгубим краката си. Или дори нещо по-лошо. Опасностите са съвсем реални и те са част от онова, с което сме се заели. Ако бе лесно да се извадят два милиарда от гроба им изпод водата, това щеше да бъде сторено преди години. Преди векове. Ние сме тук именно заради опасността. И вече получихме първия удар. Но не бива да позволим това да намали решимостта ни. Нито едно съкровище досега не е било скривано с такова умение и хитрост. А за да бъде извадено, ще са необходими още повече умения и хитрост.
    Той отиде до най-близкия прозорец, вгледа се за миг навън, след което се обърна.
    — Знам, че повечето от вас са наясно с подробностите около злополуката. Докато е обхождал с екипа си острова, Кен Фийлд е паднал в стара, прокопана може би през деветнайсети век шахта. Спасителното му въже го е предпазило да рухне на дъното. Ала когато са започнали да го издърпват, въжето се е заплело в греда, чиито подпори са били изгнили с течение на времето. При натягането на въжето, за да го издърпат, гредата се е разместила, предизвикала е пропадане и наводнение откъм прилежащата шахта.
    Той замлъкна за миг и продължи:
    — Знаем какви уроци можем да извлечем от случилото се. И мисля, че сме наясно какви ще бъдат следващите ни задачи. Утре започваме приготовления за тест на Наводнената шахта с боя, за да локализираме скритите наводняващи я от морето канали. Дотогава основните компютърни системи вече трябва да са монтирани и да действат. Сонарите за откриване на твърди тела, сеизмографите, томографските системи и протоновите магнитометри трябва да са в действие преди да започнем работа. Водолазната екипировка трябва да бъде проверена и да е готова към петнайсет часа. И най-важното — искам сдвоените помпи да бъдат монтирани и готови за тестване до края на деня.
    Найдълман огледа бързо всички.
    — Като хора от основния ми екип, всички тук присъстващи вместо заплата ще получат дял от съкровището. Знаете, че ако успеем, всеки от вас ще стане много богат. Това може и да ви се стори нелошо за четири седмици работа, но не забравяйте какво се случи с Кен Фийлд. Ако някой от вас възнамерява да напусне, сега му е времето да го стори. Ще получите стандартните за „Таласа“ обезщетения, но не и дял. Няма да се караме, няма да си задаваме въпроси. Ала не идвайте после при мен, за да ми съобщите, че сте променили решението си. Ние ще продължим работата си, каквото и да ни коства това. Затова говорете сега.
    Капитанът отвори едно шкафче и извади стара дървена лула, тенекиена кутия с тютюн „Дънхил“, напълни я, натъпка я замислен и я запали с клечка кибрит. Всичко това той стори с преднамерено забавени движения, а в това време тишината около масата продължи да се нагнетява. Отвън вечната мъгла, обвила остров Рагид, се бе сгъстила и галеше едва ли не чувствено „Грифин“.
    Най-сетне капитанът се обърна и заговори, издишвайки кълбо дим:
    — Добре. Преди да се разделим, искам да ви представя всички на най-новия член на експедицията. — Той погледна към Хач. — Докторе, надявах се да ви запозная със старшите членове на екипа си при по-приятни обстоятелства. — Обгърна с жест групата си. — Повечето от вас знаят, че това е Малин Хач, собственик на острова и съдружник в тази операция. Той ще бъде нашият лекар.
    Найдълман се обърна:
    — Доктор Хач, това е Кристофър Сейнт Джон, историкът на експедицията.
    Беше мъжът с топчестото лице, когото Хач бе видял да се взира в него от единия от работните катери преди два дни. Грива непокорна коса покриваше темето му, а по измачканото му сако от туид имаше лекета от поне няколко закуски.
    — Ще разберете, че е експерт по историята от елизабетинския и стюартовия период, включително пиратството и използването на шифри. А това — Найдълман посочи към мърлявия мъж с бермудките, който чоплеше ноктите си с изражение на безкрайна досада и бе прехвърлил крак през облегалката за ръце на стола си — е Кери Уопнър, нашият компютърен експерт. Кери е много вещ в изграждането на компютърни мрежи и в разшифроването. — Найдълман погледна двамината. — Няма нужда да ви казвам от какво огромно значение е да се разшифрова втората част на дневника, особено в светлината на тази трагедия. Макалън не бива да крие още тайни от нас.
    Найдълман продължи с обхода си на масата.
    — Вече се запознахте с шефа на екипа ни Лайл Стрийтър. Той работи с мен още от дните, когато кръстосвахме Меконг. А това тук — и той посочи дребна, строга, заядлива на вид, облечена официално жена — е Сандра Магнусен, главният инженер в „Таласа“ и специалистка по изследванията с прибори с дистанционно управление. А на края на масата е Роджър Ранкин, нашият геолог.
    Той посочи към едър, як като бик космат мъжага, който седеше на стол, който изглеждаше поне наполовина по-малък за него. Срещнаха погледите си с Хач, русата му брада се разтвори в спонтанна усмивка, след което чукна с два пръста челото си.
    — Доктор Бонтер — продължи Найдълман — нашата археоложка и шеф на водолазния екип трябва да пристигне по-късно тази вечер.
    Капитанът замълча за миг, след което рече:
    — Ако няма други въпроси, това бе всичко. Благодаря ви, ще се видим отново утре заран.
    След като групата се разпръсна, Найдълман заобиколи масата и отиде при Хач.
    — Оставих на острова специален екип, който да подготви мрежата и базовия лагер — рече той. — Вашият медицински пункт ще е подреден и готов до изгрев слънце.
    — Това е успокояващо — кимна Хач.
    — Може би ще искате да научите още нещо за същината на проекта. Този следобед ще е най-подходящото време. Какво ще кажете да дойдете на „Серберъс“ около четиринайсет часа? — Върху устните му се изписа лека усмивка. — След като утре вече започваме, нещата тук ще станат доста напрегнати.

11.

    Точно в два следобед „Плейн Джейн“ се понесе бавно по тихата вода и се освободи от последните вълма мъгла, обвили остров Рагид. Пред себе си Хач виждаше очертанията на белия „Серберъс“, който се люлееше на котвата си: дългата му, стройна надстройка бе ниско над водата. Забеляза близо до водолинията отворен люк, в чиито рамки се очертаваше силуетът на високата и слаба фигура на капитана, който очакваше пристигането му.
    Хач намали газта до нула и се насочи под ъгъл към „Серберъс.“ Под сянката на кораба бе хладно и тихо.
    — Хубава лодчица си имате тук — извика Хач, докато заставаше току до капитана.
    Пред „Серберъс“ „Плейн Джейн“ изглеждаше като джудже.
    — Най-големият във флотилията на „Таласа“ — отвърна Найдълман. — На практика това е плаваща лаборатория и базов изследователски център. Не можем да свалим на острова цялата екипировка. Големите уреди — електронните микроскопи и ускорителят за датировка с въглерод–14, например — ще си останат на борда на кораба.
    — Чудех се за този харпун на носа — рече Хач. — Да не би когато на екипажа му доскучее, да си прострелва по някой и друг син кит?
    Найдълман се усмихна.
    — Харпунът издава произхода на кораба, приятелю. Той е бил проектиран преди шест години от норвежка фирма като класически китобоен кораб. След това дойде международната забрана за лов на китове и корабът се превърна в скъпоструващ бял слон, преди още да бъде напълно оборудван. „Таласа“ го купи на отлична цена. Всичките балки за изтеглянето на китовете и за одирането им бяха снети, ала на никой не му и хрумна да махне харпунното оръдие. — Той кимна с глава назад. — Хайде, ела да видим с какво са се заели момчетата.
    Хач привърза „Плейн Джейн“ на борд на „Серберъс“, след това изкачи трапчето до отворения люк. Последва Найдълман по боядисания в светлосиво дълъг коридор. Капитанът го преведе през няколко празни лаборатории и един салет и спря пред врата, на чиято табела пишеше „Компютърна зала“.
    — Зад тази врата имаме повече компютърна мощ, отколкото някой малък университет — рече Найдълман и в тона му се усети нотка на гордост. — Ала въпросът не е само в скоростта на обработката на информация. Тук имаме и навигационна експертна система и автопилот с неврална мрежа. На практика при аварийни ситуации корабът може да се управлява сам.
    — Питам се къде ли са дянали всички хора? — рече Хач.
    — На борда държим само минимален екипаж. Същото е и на останалите кораби. Философията на „Таласа“ е да поддържа гъвкав екип. Ако се наложи, утре тук ще има дузина учени. Или дузина сондьори. Ние обаче се опитваме да работим с минималния и възможно най-способен екип.
    — Съкращаване на разходите — кимна шеговито Хач. — Това сигурно много допада на счетоводителите на „Таласа“.
    — Не е само това — отвърна напълно сериозно Найдълман.
    — Взет е под внимание и въпросът за безопасността. Няма смисъл да се предизвиква съдбата.
    Капитанът зави зад ъгъла на коридора и мина покрай тежка метална врата, която бе леко открехната. Хач надникна и видя различни спасителни средства, окачени на стената. Имаше и стелаж с ловни пушки и две по-малки, лъскави, метални оръжия, които не успя да идентифицира.
    — Какви са тези? — попита той и посочи късите и дебели оръжия. — Приличат на миниатюрни прахосмукачки.
    Найдълман надникна вътре.
    — Арбалети — отвърна той.
    — Моля?
    — Нещо като отбранителни пушки. Изстрелват миниатюрни карбидно-волфрамови стрелички от типа на риболовните куки.
    — Звучи по-болезнено, отколкото опасно.
    Найдълман се усмихна леко.
    — При пет хиляди изстрела в минута, изстреляни със скорост над хиляда километра в час, те наистина са доста опасни.
    Той затвори вратата и провери дръжката й.
    — Това помещение не бива да стои отворено. Ще трябва да поговоря със Стрийтър по въпроса.
    — За какво, по дяволите, са ви необходими? — намръщи се Хач.
    — Не забравяй, Малин, „Серберъс“ не винаги е в тъй спокойни води, както да речем във вътрешността на Мейн — отвърна капитанът и го поведе по коридора. — Често ни се налага да работим в пълни с акули води.
    Найдълман се спря за миг пред една врата без табелка и почука силно.
    — Зает съм! — чу се раздразнен глас.
    Найдълман се усмихна съучастнически на Хач и отвори вратата, зад която се оказа слабо осветена кабина. Хач последва капитана, препъна се в нещо, огледа се примигвайки, докато свикне със слабото осветление. Видя, че на отсрещната стена финестрините бяха изцяло затворени от лавици с електронна екипировка: осцилоскопи, компютри, безброй специализирани електронни уреди, за чието предназначение Хач дори нямаше представа. Подът бе покрит до глезен с разхвърляни хартии, смачкани кутийки от безалкохолни напитки, опаковки от бонбони, мръсни чорапи и бельо. Една койка до отсрещната стена бе покрита с истински хаос от чаршафи и завивки, част от които бяха разхвърляни и по пода. Стаята бе изпълнена с мирис на озон и загряла електроника, а единствената светлина идваше от многобройните примигващи екрани. В центъра на целия този хаос седеше разрошеният мъж с шарената риза и бермудките — гърбом към тях той набираше трескаво нещо на клавиатурата си.
    — Кери, можеш ли да ни отделиш минутка? — попита Найдълман. — С мен е доктор Хач.
    Уопнър се извърна от екрана.
    — Представлението е твое — рече той с висок, раздразнен тон. — Но искаш всичко да стане навреме, досущ като вчера. — Той произнесе думата като „фчера“. — Последните четирийсет и осем часа се опитвам да свържа мрежата и не съм свършил и за пет цента работа по дешифровката на дневника.
    Найдълман се усмихна снизходително.
    — Сигурен съм, че ти и доктор Сейнт Джон ще можете да отделите по няколко минути на основния съдружник в експедицията.
    — Доста техника сте струпали тук — отбеляза Хач, докато затваряше вратата зад гърба си. — Това вляво да не би да е САТ-сканер?
    — Голям майтап. — Уопнър повдигна очилата на носа си и изсумтя презрително. — Нима мислите, че е нещо особено? Това тук е само резервната система. Основната техника бе откарана на острова вчера сутринта. Е, това вече е нещо.
    — Приключи ли с он-лайн тестовете? — попита Найдълман.
    — Сега минавам последните серии — отвърна Уопнър, тръсна кичур коса от челото си и се обърна към екрана.
    — Един екип завършва с инсталирането на мрежата на острова този следобед — рече Найдълман на Хач. — Както каза. Кери, това е дублиращата система, точно копие на онази на остров Рагид. Скъпичко е да се действа така, но спестява време. Кери, покажи му какво имам предвид.
    — Слушам, сър.
    Уопнър удари няколко клавиша и екранът на монитора над главата му замига. Хач вдигна глава и видя как на екрана се появява разграфената територия на остров Рагид, която се въртеше около оста си.
    — Основните програми за търсене са дублирани тук.
    След още няколко натиснати клавиша върху картината на острова се появиха тънки зелени линии.
    — Свързани са с оптични кабели към централния хъб.
    Найдълман посочи екрана.
    — Всичко на острова — помпите, турбогенераторите, компресорите и товарните стрели — са сервоуправлявани чрез мрежата. Ще бъдем в състояние да контролираме всичко на острова от командния център. Едно нареждане и помпите ще задействат; втора команда ще задвижи някой винт; трета ще изгаси лампите в офиса ти и тъй нататък.
    Хач посочи въпросително друг екран, на който бе излязло изображението от птичи поглед на средновековно на вид селище. Малки фигурки на рицари и магьосници се бяха подредили в различни вериги за отбрана и нападение.
    — Това е „Мечът на Блакторн.“ Интерактивна игра, която съм програмирал. Аз съм тайният автор на три он-лайн игри. — Той издаде долната си устна напред. — Притеснява ли ви това?
    — Не, стига капитанът да не се притеснява — отвърна Хач и погледна към Найдълман.
    Чу се силно изсвирване и на един от екраните се появи поредица от числа.
    — Това е — рече Уопнър, докато преглеждаше данните. — „Сцила“ е готова.
    — „Сцила“ ли? — попита Хач.
    — Аха. „Сцила“12 е системата на борда на кораба. „Харибда“ е другата система — на острова.
    — Проверката на мрежата е приключена — обясни Найдълман. — След като завърши инсталацията на острова, ни остава само да прехвърлим програмите в „Харибда.“ Всичко се тества първо тук, след това се зарежда на острова. — Погледна часовника си. — Имам да свърша още това-онова. Кери, знам, че доктор Хач би искал да чуе още нещо за работата ви с доктор Сейнт Джон по разшифровката на макалъновия текст. Малин, ще се видим горе.
    Найдълман излезе от кабината и затвори вратата подире си.
    Уопнър отново заблъска яростно клавишите и след малко Хач се почуди дали младежът не бе решил да го игнорира напълно. Сетне, без да откъсва очи от терминала си, Уопнър вдигна от пода една маратонка и я запрати към далечната стена. Тя бе последвана от тежко томче с меки корици със заглавие „Кодиране на програмна мрежа с езика C++.“
    — Хей, Крис! — извика Уопнър. — Време е за изложението на кучета и понита!
    Едва сега Хач разбра, че Уопнър най-вероятно се целеше в малка вратичка в далечния край на кабината.
    — Позволете — рече той и пристъпи към вратата. — Мерникът ви не го бива много.
    След като отвори вратата Хач видя Кристофър Сейнт Джон, който седеше зад дървена маса в средата на кабината и бавно чукаше на пишеща машина „Роял“.
    — Здравейте — рече Хач. — Капитан Найдълман ми предложи услугите ви за няколко минути.
    Сейнт Джон стана, взе няколко стари тома от писалището си, а гладкото му, мазно лице се изкриви в придирчива гримаса.
    — Радвам се, че сте при нас, доктор Хач — рече той и разтърси ръката му, без да изглежда особено доволен, че го прекъснаха.
    — Наричайте ме Малин — усмихна се Хач.
    Сейнт Джон леко се поклони и последва Хач в кабината на Уопнър.
    Сейнт Джон сви устни. Дори и тук, на море, Хач усети някакъв дъх на прах и на паяжини, който витаеше около историка. „Мястото му е в някоя антикварна книжарница, а не в екип за търсене на съкровища“, помисли си той.
    — Хер Найдълман има усещането, че втората половина от дневника съдържа жизненоважна информация за съкровището — рече Уопнър. — Тъй че сме предприели двупосочен подход за разшифроването му. Аз съм по компютрите, Крис се занимава с историята.
    — Капитанът спомена сумата от два милиарда долара — рече Хач. — Как е стигнал до такова заключение?
    — Ами — рече Сейнт Джон и се прокашля, сякаш се готвеше да изнесе лекция, — както при повечето пирати, флотилията на Окъм се е състояла от сбирщина най-различни пленени кораби: няколко галеона, няколко бригантини, един бърз шлюп, и, аз смятам така — голям кораб на Източноиндийската компания. Общо девет на брой. Знаем, че са били толкова натоварени, че били изгубили до опасна степен маневреността си. Достатъчно е само да се пресметне товароподемността им и да се съчетаят данните с манифестите на корабите, които Окъм е плячкосал. Знаем, например, че Окъм е завзел четиринайсет тона злато само от испанската „сребърна“ флотилия и десет пъти повече сребро. От други кораби е плячкосал товари с перли, кехлибар, диаманти… Да не споменаваме църковна утвар, завзета от испанските колонии в Мейн.
    Той машинално поправи папийонката си, а лицето му лъсна от удоволствие след този речитатив.
    — Извинявай, но наистина ли каза четиринайсет тона злато? — попита смаяният Хач.
    — Точно така — отвърна Сейнт Джон.
    — Нещо като плаващ Форт Нокс13 — кимна Уопнър и облиза устни.
    — Освен това там е бил Мечът на Архангел Михаил — добави Сейнт Джоунс. — Тук си имаме работа с най-голямото пиратско съкровище, събирано някога. Окъм е бил умен и надарен, образован мъж, от което следва, че е бил и толкова по-опасен.
    Той извади тънка пластмасова папка от лавицата и я подаде на Хач.
    — Тук е кратката му биографична справка, която един от учените ни подготви. Мисля, че за първи път ще видите, че легендите не преувеличават. Репутацията му е била толкова ужасяваща, че е било достатъчно само да влезе в някое пристанище с флагманския си кораб, да развее „Веселия Роджър“, да гръмне веднъж и всички граждани, воглаве със свещеника, да се втурнат да му носят скъпоценностите си.
    — А девствениците? — извика Уопнър с широко отворени, блеснали очи. — Какво е ставало с тях?
    Сейнт Джон замълча, после се подсмихна.
    — Кери, наистина ли те интересува?
    — Всъщност не — отвърна Кери невинно. — Просто исках да узная.
    — Знаеш много добре какво е ставало с девойките — сопна му се Сейнт Джон и се обърна отново към Хач. — Окъм е имал на бордовете на деветте си кораба около две хиляди мъже. Големите екипажи са му били необходими за абордажите и за обслужването на топовете. На тези хора са им били давани двайсет и четири часа — тъй да се каже „градски отпуск“ — в нещастния град. Резултатите от това са били доста ужасни.
    — Не само корабите са разполагали с дванайсетинчови стволове, ако разбираш какво имам предвид — рече похотливо Уопнър.
    — Виждаш какво трябва да понасям — кимна Сейнт Джон на Хач.
    — Ужасно, ужасно съжалявам за това, старче — отвърна Уопнър с нарочно изопачен английски акцент. — Някои хора нямат чувство за хумор — подхвърли той на Хач.
    — Успехът на Окъм — продължи веднага Сейнт Джон, — е бил задължителен. Той не е знаел обаче как да зарови такова огромно съкровище. Това не са ти сто фунта златни монети, които да заровиш тихомълком под някой камък. И точно тук на сцената се появява Макалън. А индиректно точно тук се появяваме и ние. Защото Макалън е писал тайните си дневници с шифър.
    Той потупа книгите, които държеше под мишница.
    — Това са текстове по криптография — обясни той. — Ето тази е „Полиграфия“ от Йоханес Тритемиус, публикувана към края на шестнайсети век. Това е първият трактат в Западния свят по въпроса на шифрите. А тази е „De Furtivius Literarum Notis“ от Порта — текст, който всички шпиони от елизабетинската епоха са знаели наизуст. Разполагам с още половин дузина, които обхващат криптографското изкуство до времето на Макалън.
    — Често ли са шифровали записките си по онова време? — попита обзетият от любопитство Хач.
    Сейнт Джоунс се разсмя — смехът му приличаше по-скоро на закашлянето на тюлен — и бузите му се разтресоха за кратко.
    — Често ли? На практика е било повсеместно, било е задължително изкуство в дипломацията и войните. Така например, в едно съобщение думата „орел“ може да бъде заместител за „крал Джордж“, а „жълт нарцис“ за „дублони“ — нещо от този сорт. Понякога са използвали просто азбучно заместване, където буква, число или символ са били замествани от буква в азбуката — едно към едно.
    — А шифърът на Макалън?
    — Първата част от дневника е написана с доста хитър монофоничен заместващ код. Втората… — е, още работим върху нея.
    — Това е вече моята област — рече Уопнър и в тона му се прокраднаха нотки на гордост и ревност. — Всичко е в компютъра.
    Той натисна някакъв клавиш и на екрана се появи дълга и безсмислена поредица:
    АВЗ RQB7 E503LA W IEW D8P QL QS9MN WX 4JR 2К WN 18N7 WPDO EKS N2T YX ER9 W DEI FK IE DF9F DFS K DK F6RE DF3 V3E IE4DI EF 9GE DF W FEIB5 MLER BLK BV6 FI PET BOP IBSDF K2IJ BVF EIO PUOER WB3 OPDJK LBL JKF
    — Тук е шифровият текст на първия код — обясни той.
    — Как го разгада?
    — О, моля те. Буквите в английската азбука се използват с определима повторяемост, „Е“ е най-използваната, „X“ — най-малко употребяваната. Създаваме нещо, което наричаме контактна диаграма на кодовите символи и чифтовете букви. И бам! Компютърът свършва всичко останало.
    Сейнт Джон махна с ръка да го възпре.
    — Кери съставя компютърните програми за атакуване на шифъра, но аз предоставям историческите данни. Без старите шифрови таблици компютърът ще е безпомощен. Той може да върши само онова, за което е програмиран.
    Уопнър се обърна на място и се вторачи в Сейнт Джон.
    — Безпомощен ли? Мога да докажа, че тази „голяма мама“ тук щеше да разгадае шифъра и без твоите безценни таблици. Само че щеше да й потрябва повече време, това е.
    Уопнър се обърна към Хач:
    — Е, за да съкратим цялата тази история, ето каква е дешифровката.
    В светкавична последователност той набра няколко клавиша, екранът се раздели на две, като в едната му половина се показваше шифърът, а в другата — истинският текст. Хач с нетърпение се взря в него.
    Втори юни, година 1696-а. Пиратът Окъм завзе флотилията ни, потопи корабите и изкла всички. Екскортиращият ни боен кораб най-скандално свали флага си, без да влезе в битка и капитанът се прости с живота си, ридаещ като хлапе. Единствено аз бях пощаден; окован във вериги ме отведоха в кабината на Окъм, където негодникът насочи сабята си срещу мен и рече: „Нека Бог сам си строи проклетите черкви, за теб имам друга задача. И след това сложи пред мен договора. Нека този дневник бъде свидетел пред Бога, че отказах да подпиша…“
    — Удивително — въздъхна Хач, след като стигна до края на текста. — Мога ли да прочета още нещо?
    — Ще ти го принтирам — рече Уопнър и натисна един клавиш.
    Принтерът забръмча тихо някъде в затъмнената кабина.
    — В основата си — рече Сейнт Джон — дешифрираната част от дневника се отнася до пленяването на Макалън и до съгласието му под заплаха от смъртно наказание да проектира Наводнената шахта, след като намери подходящ остров. За съжаление след това, когато се заемат със строителството, Макалън преминава към нов шифър. Ние смятаме, че останалата част на дневника съдържа описание на проекта и строителството на самата шахта. И разбира се — тайната как да се проникне в помещението със съкровището.
    — Найдълман каза, че в дневника се споменавало за Меча на Архангел Михаил.
    — Има си хас! — прекъсна го Уопнър и натисна още няколко клавиша. Появи се нов текст:
    Окъм излезе в морето с три от корабите си с надеждата да завладее някаква плячка покрай брега. Днес на брега стовариха един дълъг оловен ковчег, украсен със злато, ведно с няколко бурета, пълни със скъпоценни камъни. Корсарите казват, че в ковчега се съхранявал Мечът на Архангел Михаил, завзет от испански галеон и високо ценен от капитана, който го плячкосал най-безсрамно. Капитанът бе забранил ковчегът да се отваря и той е охраняван денем и нощем. Хората му се подозират един другиго и непрекъснато се карат. Ако не е строгата дисциплина, наложена от капитана, боя се, че всички скоро ще свършат лошо…
    — А ето сега как изглежда вторият шифър.
    Уопнър пак набра няколко клавиша и екранът отново се изпълни:
    347194383739482932834740558278092847462564950488274826402982181872094820294820942867295762176109282762962923074204718021701027742057232832535395676178461265158194037303908210975025103498124921057325640497475607858058075070289357276518277248
    — Старчето е захитряло — рече Уопнър. — Вече няма интервали, тъй че не можем да съпоставим буквите. И целият текст е само от цифри, няма нито една буква. Погледни го само, старият мръсник!
    Сейнт Джон потрепна.
    — Кери, необходимо ли е да използваш такъв език?
    — О, необходимо е, старче, необходимо е.
    Сейнт Джон погледна Хач така, сякаш искаше да му се извини.
    — Дотук — продължи Уопнър — моето „животинче“ не приема нито една от красивите шифровални таблички на Крис. Затова взех нещата в собствените си ръце и предприех мощна фронтална атака. Докато тук си говорим, програмата си работи.
    — Мощна фронтална атака ли? — попита Хач.
    — Нали разбираш. Алгоритъм, който проверява целия шифрован текст и опитва всички възможни варианти за разшифровка по реда на вероятността им. Всичко е само въпрос на време.
    — Въпрос на загуба на време — прекъсна го Сейнт Джон. — Аз работя върху нов комплект шифрови таблици от една холандска шифровална книга. Онова, което ни е необходимо тук, са повече исторически изследвания, а не допълнително компютърно време. Макалън е бил човек на своето време. Той не е измислил шифъра си от нищото; би трябвало да има исторически прецедент. Вече знаем, че това не е вариант на шекспировия или на розенкранцовия шифър, но съм убеден, че някой по-малко известен код в тези книги ще ни даде ключа към разшифроването.
    — Я си затваряй устата! — прекъсна го безцеремонно Уопнър. — Погледни реално на нещата, Крис, никакви стари книги няма да разгадаят този шифър. Той е само за компютъра. — И той потупа гальовно най-близката от машините си.
    После се завъртя със стола и отвори вратата на нещо, което Хач определи като медицински фризер с лавици, върху които обикновено се съхраняват проби от тъкани. Извади оттам сандвич със сладолед.
    — Някой да иска един „Голям“? — попита той и го размаха.
    — По-скоро бих изял някой буламач от крайпътна кръчма на магистралата М–1 — отвърна с отвращение Сейнт Джон.
    — Ама и вас британците си ви бива в приказките — рече с пълна уста Уопнър. — Та вие слагате месо и в тортите си, за Бога. — Той размаха сандвича си като оръжие. — Това, което виждаш тук, е идеалната храна. Мазнини, протеин, захар и въглехидрати. Споменах ли мазнини? Човек може да живее вечно с това нещо.
    — И той сигурно ще го направи — рече Сейнт Джон, обръщайки се към Хач. — Трябва да видиш колко кашона е складирал в кухнята на кораба.
    Уопнър се намръщи.
    — Какво, да не смяташ, че ще намеря достатъчно „Големи“ в това шибано градче, за да задоволя вкуса си? Едва ли. Петната по оцапаните ми гащи са по-дълги от главната му улица.
    Хач си помисли, че навярно бе добре, дето Уопнър с неговия бруклински акцент и шарени ризи, имаше малко причини да посещава града. В мига, в който стъпеше в Стормхейвън, той щеше да се превърне в обект на удивление. Реши, че е време да смени темата.
    — Следващият ми въпрос може да прозвучи глупаво. Но какво точно представлява Мечът на Архангел Михаил?
    Последва неловко мълчание.
    — Ами, нека видим какво знаем — рече Сейнт Джон и сви устни. — Винаги съм смятал, че има украсена със скъпоценни камъни дръжка, разбира се, с гравиран сребърен и донякъде позлатен ефес, може би е с многогранно острие — в общи линии нещо такова.
    — Но защо Окъм ще твърди, че това е най-ценният трофей на Карибите?
    Сейнт Джон изглеждаше леко объркан.
    — Не съм се замислял по този въпрос. Струва ми се, че не знам със сигурност. Навярно има някакво духовно или митично значение. Нали разбирате, нещо като испански Ескалибур14.
    — Но ако Окъм е притежавал такова голямо съкровище, защо ще оценява толкова високо самия меч?
    Сейнт Джон погледна Хач с воднистите си очи.
    — Истината е, доктор Хач, че нищо в моята документация не сочи какво точно е представлявал Мечът на Архангел Михаил. Споменава се единствено, че е бил грижливо пазен и дълбоко почитан предмет. Затова се боя, че не мога да отговоря на въпроса.
    — Аз знам какво е представлявал мечът — рече ухилен Уопнър.
    — Какво? — попита Сейнт Джон, усетил се като паднал в капан.
    — Нали знаете как се чувстват мъжете след толкова време, прекарано в морето, без наоколо да има жени. Мечът на Архангел Михаил е бил…
    Фразата му затихна в последвалото пикантно мълчание, а лицето на Сейнт Джон разцъфна в шокирано и възмутено изражение.

12.

    Хач отвори вратата в дъното на спалнята на родителите си и излезе на малката веранда пред нея. Едва минаваше девет и половина, ала Стормхейвън спеше вече дълбок сън. Приятният късен летен бриз рошеше дърветата, които обграждаха старата къща, галеше с прохладата си бузите му, караше косъмчетата на врата му да настръхват. Той остави две черни папки върху очукания люлеещ стол и пристъпи напред към перилата.
    Отвъд пристанището, по хълма, се спускаше градът — досущ като гривна от светлини, които се носеха надолу по улици и площади към водата. Беше толкова тихо, че можеше да чуе как камъчетата стържат едно о друго в прибоя, чуваше и потракването на вантите по мачтите на корабчетата на пирса. По улиците камъните от калдъръма блестяха на лунната светлина. По-далеч високата и тясна кула на фара на Бърнт хед присветваше предупредително откъм ръба на скалата.
    Почти бе забравил тясната веранда на втория етаж, скътана под триъгълния покрив на старата, построена в британски имперски стил, къща. Ала сега, докато надничаше от перилата, в съзнанието му се върнаха множество спомени. Как играеха покер с Джони посред нощ, докато родителите им бяха на някакво честване, как внимаваха дали няма да се появят светлините на фаровете от завръщащата се кола, как се чувстваха и палави, и вече пораснали. А по-късно, като погледна надолу към къщата на Нордкътови, сякаш очакваше да зърне Клеър на прозореца на спалнята й.
    Клеър…
    Чу се смях, кратко бъбрене на някакви гласове. Погледът на Хач се върна към настоящето и се насочи към навопостроения пансион в града. Двамина служители на „Таласа“ влязоха в него, вратата към антрето се затвори и всичко утихна.
    Погледът му пробяга лениво по редицата сгради. Замъглените очертания на червената тухлена фасада на библиотеката се издигаха в розово на хладната, нощна светлина.
    Той погледа още известно време морето и забулената в мъгла тъмнина, където би трябвало да бъде остров Рагид. След това въздъхна и се върна на стола си, седна и взе двете черни папки.
    В първата бе разпечатка на дешифрираната част от дневника на Макалън. Както бе казал Сейнт Джон, в нея се съдържаше лаконичен разказ за пленяването на архитекта и за принудителния му труд.
    Дневникът бе кратък и той скоро го остави настрани, ала изгаряше от любопитство да прочете и втората му част и се питаше колко ли скоро Уопнър щеше да успее да го разшифрова. Преди Хач да напусне кабината, програмистът му се бе оплакал с горчивина, че трябвало да съчетава основната си дейност с тази на компютърен техник.
    — Това проклето свързване на мрежата е работа за водопроводчици, а не за програмисти. Ала капитанът няма да е никога доволен, ако не изтощи хората си докрай, както самия себе си и Стрийтър. Съображения за безопасност, хайде де! Никой няма да открадне съкровището. Ала ти само гледай. Още утре, когато техниката бъде на брега и пусната в действие, всички сървейъри и помощник-техници вече ще са духнали. Край.
    — Има логика — отвърна Хач. — Защо да държиш излишен персонал? Освен това аз лично бих предпочел да отсека някой и друг затиснат крак, вместо да седя в кабина като тази и да зяпам колонки от букви.
    Хач си спомни как устните на Уопнър се бяха свили укоризнено.
    — Това показва колко си наясно. За теб това са може би колонки от букви. Но чуй ме: от другата страна на тази може би безсмислена бъркотия от букви стои човек, който ги е шифровал, и който може би ти посочва среден пръст. Това е крайната цел. Узнаваш алгоритъма му и получаваш кралските бижута. А може би това означава достъп и до някаква база данни за кредитни карти. Или пък последователността, по която може да бъде задействано ядрено нападение. При разшифроването не бива да се бърза. Криптоанализът е единствената игра, която си струва, за наистина интелигентното същество. Което ме прави още по-самотен в сегашната компания, повярвай ми.
    Хач въздъхна и отново насочи вниманието си към черните папки. Втората съдържаше кратка биография на Окъм, написана от Сейнт Джон. Той се облегна отново назад, за да може лунната светлина да освети страниците, и се зачете.

13.

    Номер на документа: Т14-А–41298
    Диск: 14049
    Логична част: LU–48
    Изследовател: Т. Т. Феръл
    Извадката е поискана от: К. Сейнт Джон

    КОПИЕ 001 от 003
    Този документ е защитен с авторски права и търговска тайна от „Таласа холдингс, Инк.“ Неоторизираното му използване се наказва от закона и е в нарушение на Наказателния кодекс на щата Вирджиния.

    НЕ КОПИРАЙТЕ!

    РЕЗЮМЕ ОТ БИОГРАФИЯТА НА ЕДУАРД ОКЪМ
    Т. Т. Феръл, „Таласа“ — Шрийвпорт

    Едуард Окъм е роден през 1662-а година в Корнуол, Англия в семейството на дребен благородник. Учил е в „Хароу“15 и е продължил две години да слепва в колежа „Балиол“, Кеймбридж, след което бил изключен от ректорското ръководство за неизвестни нарушения.
    Семейството му поискало да започне морска кариера и през 1682-а година Окъм получил назначение като лейтенант в Средиземноморския флот под командването на адмирал Поинтън. Издигайки се бързо и отличавайки се в няколко битки срещу испанците, той напуснал флота, за да стане капитан на прайвътиър, след като получил съответното разрешително от Британското адмиралтейство.
    След няколко сполучливи нападения Окъм очевидно решил, че повече не желае да дели плячката си с короната. В началото на 1695-а се заел с търговия на роби, които превозвал от африканския бряг на Гвинея до Гваделупа в Карибите. След две години печеливши рейсове, Окъм попаднал в капан в пристанище, блокирано от два линейни бойни кораба. За да отвлече вниманието им, Окъм подпалил кораба си и се измъкнал с малък скутер. Преди обаче да избяга, изклал всичките роби, които били на палубата. Останалите четиристотин роби, приковани в трюмовете, загинали в огъня. Документални свидетелства приписват прякора „Ред Нед“ (Червения Нед) на това деяние на Окъм.
    Петима членове от екипажа на Окъм били заловени и изпратени в Лондон, където били обесени в Дока за екзекуции в Уопинг. Окъм обаче успял да избяга в печално известната пиратска столица Порт Роял в Карибите, където през 1687-а се присъединил към „Крайбрежното братство“16. (Документи на „Таласа Р6-В19–110292 — Пиратските съкровища на Порт Роял“).
    През следващите десет години Окъм придобива славата на най-безпощадния, продажен и амбициозен пират, действал във водите на Новия свят. Сред нововъведенията му могат да бъдат проследени множество печално известни пиратски техники — като прекарването с въже под кила на кораба, издигането на флаг с череп и кости, който да хвърли в паника противниците му и искането на откуп за цивилни пътници. Когато нападал градове или кораби, използвал мъчения, за да разбере къде може да е скрита плячката. Внушителен и физически, и интелектуално, Окъм е бил един от малкото капитани-пирати, които са изисквали — и са получавали — далеч по-голям дял от екипажите си.
    С нарастването на жаждата му за още и още плячка, растяло и безочието му. През 1691-а година опитал наземна обсада на Панама, която обаче в крайна сметка се провалила. Докато се оттеглял по река Чагрес, забелязал в близкия залив един галеон, който отплавал в открито море към Испания. Като научил, че на кораба били натоварени три милиона испански долара (монета на стойност осем реала), както се твърди, Окъм се заклел, че никога повече няма пусне и един галеон да му се измъкне. През следващите години Окъм обърнал още повече вниманието си към испанското злато — към градовете, в които се събирало, и към корабите, които го пренасяли. Станал толкова вещ в предвижданията си за отправяните товари, че някои учени смятат, че е успял да разгадае шифрите, използвани от испанските капитани и дипломати (документи за служебно ползване на „Таласа“ Z-A4–050997). Само за месец нападения срещу испански селища през есента на 1693-а, всеки от осемстотинте членове на екипажите на Окъм получил по шестстотин испански долара като дял от завзетата плячка.
    Колкото по-могъщ и по-страховит ставал Окъм, Толкова повече изглежда се засилвали садистичните му наклонности. Новините за варварската му жестокост били безбройни. Често, след като завземел някой кораб, отрязвал ушите на офицерите му, поръсвал ги със сол и оцет и карал жертвите си да ги изядат. Вместо да държи хората си под контрол когато ограбвали някой град, той, напротив, поощрявал похотливата им ярост и ги оставял да правят каквото си поискат с беззащитното население, като се опивал от гледките на насилия и опустошение. Ако жертвите му не можели да съберат откупа, който изисквал, нареждал да ги пекат на шиш на бавен огън или да ги изтърбушват с нагорещени канджи.
    Най-голямото самостоятелно изпълнение на Окъм станало през 1695-а година, когато малката му армада успешно завладяла, ограбила и потопила испанската „Сребърна флотилия“, която се била отправила към Кадис. Чистата стойност на съкровището, което придобил — в златни и сребърни слитъци и отливки, непробити перли и други скъпоценни камъни — се оценява по номинал на около милиард долара.
    Гибелта на Окъм е обвита в тайнственост. През 1697-а година флагманският му кораб бил открит да дрейфува край Азорите, всички от екипажа на борда били мъртви по неизвестна причина. На борда не било открито никакво съкровище и учените от онова време са единодушни, че малко преди смъртта си той го е скрил някъде по бреговете на Новия свят. Макар да са възникнали множество легенди с различна достоверност, най-силните доказателства сочат три възможни места: Ил а Ваче в Испаньола (Хаити); южнокаролинския Остров на палмите или остров Рагид край бреговете на Мейн, на седемдесет мили северно от Монхигън.

    КРАЙ НА РАЗПЕЧАТКАТА
    ВРЕМЕ НА ДОСТЪП: 001:02
    БРОЙ СИМВОЛИ 15 425

14.

    Хач намали газта на дизелите на „Плейн Джейн“, след което пусна котва на около двайсетина метра от подветрения бряг на остров Рагид. Часът беше 6,30, слънцето току се бе появило над хоризонта и хвърляше прозирна златиста светлина върху острова. За първи път откакто Хач се бе завърнал в Стормхейвън, защитната мъгла на острова се бе вдигнала напълно. Той се спусна в дингито, запали двигателя му и пое към изградения по военноморски тертип — от предварително готови материали — пирс до базовия лагер. Макар денят да бе топъл и влажен, във въздуха се усещаше някаква тежест, която предвещаваше влошаване на времето.
    Докато се оглеждаше наоколо, старите му опасения започнаха да се стопяват. През последните четирийсет и осем часа остров Рагид бе станал успокояващо неузнаваем. Бе извършен огромен обем работа, повече, отколкото той смяташе, че бе възможно да бъде свършена. Нестабилните участъци на острова бяха оградени с жълта лента от типа, който полицията използва за ограничаване на достъпа до местата на престъпления, бяха очертани безопасни коридори за преминаване. Ливадите над тясната ивица покрит с камъчета плаж, се бяха превърнали от тихи и пустинни места в миниатюрно градче. Сглобяеми къщички и фургони бяха подредени в стегнат кръг. Край тях бумтяха чифт мощни генератори и от ауспусите им излизаха тънки струйки дим. До тях бяха разположени два огромни резервоара за гориво. Цели снопове бели тръби от поливинилхлорид прорязваха калния терен — в тях бяха положени захранващите кабели и кабелите за пренос на данни, за да бъдат защитени от въздействието на природата. По средата на целия този хаос се издигаше „Остров–1“, командният център, двойно по-голяма от обичайното каравана, накичена с всякакви комуникационни средства и антени.
    Хач завърза дингито, изтича по пирса и пое нагоре по неравната пътека. Стигна до базовия лагер, мина покрай навеса с материали и влезе в бараката с надпис „Медицински пункт“, любопитен да види новия си кабинет. Беше спартански обзаведен, но приятен, миришеше на скоро отрязан шперплат, на етилов спирт и на поцинкована ламарина. Той обходи фургона, възхити се на новата екипировка, учуден и доволен, че Найдълман бе купил само най-доброто. Кабинетът бе напълно оборудван, като се почне от заключените шкафове, пълни с техника и с лекарства, и се свърши с електрокардиограф. Даже бе твърде добре оборудван: в шкафчетата Хач намери колоноскоп и свръхсъвременен гайгеров брояч, както и сума скъпи на вид високотехнологични прибори, чието предназначение не можеше да отгатне. Сглобяемата барака сама по себе си бе по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше чакалня, стая за прегледи, дори лазарет с две легла. В дъното й бе малкото апартаментче, в което Хач можеше да нощува при лошо време.
    Хач излезе навън и пое към „Остров–1“, като внимателно избягваше коловозите и браздите, оставени при пренасянето на тежката техника. В командния център завари Найдълман, Стрийтър и инженерката Сандра Магнусен, приведени към някакъв екран. Магнусен приличаше на малък, напрегнат бръмбар, лицето й бе оцветено в синьо от екрана на компютърния терминал, а върху дебелите лещи на очилата й пробягваха редовете на излизащата информация. Тя изглеждаше през цялото време като въплъщение на самата деловитост и Хач почувства инстинктивно, че не харесваше повечето хора, включително и лекарите.
    Найдълман вдигна глава и кимна.
    — Прехвърлянето на информация от „Сцила“ приключи преди няколко часа — рече той. — Сега завършваме симулационния модел на помпите.
    Той се отдръпна настрани, за да даде възможност на Хач да погледне терминала.
    СИМУЛАЦИЯТА ЗАВЪРШЕНА В 06:39:45:21
    СЛЕДВАТ РЕЗУЛТАТИТЕ

    ДИАГНОСТИКА:
    СТАТУС НА СВЪРЗВАЩИЯ СЪРВЪР: ОК
    ПРЕДАВАНЕ ОТ ХЪБА: ОК
    ПРЕДАВАНЕ ОТ СЕКТОРИТЕ: ОК
    АНАЛИЗАТОР НА ДАННИТЕ: ОК
    ОСНОВЕН КОНТРОЛЕР: ОК
    КОНТРОЛЕРИ НА ДИСТАНЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ: ОК
    СТАТУС НА ПОМПИТЕ: ОК
    СЕНЗОРИ НА ВТОКА: ОК
    АВАРИЙНО СПИРАНЕ: ОК
    ОПАШКА НА ПАМЕТТА: 3053855295
    ЗАБАВЯНЕ НА ПАКЕТА: 0,00045

    СУМАРНИ РЕЗУЛТАТИ ОТ ПРОВЕРКАТА:
    СУМАРЕН РЕЗУЛТАТ ОТ ДИСТАНЦИОННИТЕ УСТРОЙСТВА: ОК
    СУМАРЕН РЕЗУЛТАТ НА ОТКЛОНЕНИЯТА: 0,00000%
    ОТКЛОНЕНИЯ ОТ „СЦИЛА“: 0,15000%
    ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ПРЕДШЕСТВАЩИТЕ ТЕСТОВЕ: 0,37500%

    КРАЕН РЕЗУЛТАТ:
    СИМУЛАЦИЯТА — УСПЕШНА
    Магнусен сбърчи чело.
    — Наред ли е всичко? — попита Найдълман.
    — Да — въздъхна инженерката. — Не. Е, не знам още. Компютърът сякаш се държи малко несигурно.
    — Обясни по-подробно — рече Найдълман.
    — Работи малко мудно, особено при тестовете за аварийно спиране. А и погледнете тези данни за отклоненията. Самата мрежа на острова показва, че всичко е нормално. Ала има отклонения от симулацията, която разиграхме на борда на „Серберъс.“ И дори още по-голямо отклонение от теста, който пуснахме снощи.
    — Но нали е в рамките на допустимото?
    Магнусен кимна.
    — Сигурно има някаква аномалия в алгоритъма на проверките.
    — Това е учтивият начин да се каже, че в програмите има недостатъци. — Найдълман се обърна към Стрийтър. — Къде е Уопнър?
    — Спи на „Серберъс“.
    — Събуди го.
    Найдълман се обърна към Хач и му кимна към вратата. Двамата излязоха навън, в спусналата се омара.

15.

    — Искам да ти покажа нещо — рече капитанът.
    И без да изчака отговор, отвори обичайната си страхотна крачка: дългите му крака профучаваха из високата трева, а подире му се носеше дим от лула и чувството на увереност. На два пъти го спираха служители на „Таласа“; изглежда ръководеше няколко операции едновременно с хладнокръвна точност. Хач с мъка го следваше и не му оставаше време да се огледа наоколо. Вървяха по обезопасена с въжета пътека, сертифицирана като безопасна от сървейърите на „Таласа“. Тук и там над стари шахти и опасни терени бяха прехвърлени къси алуминиеви мостчета.
    — Хубава сутрин за разходка — рече задъхан Хач.
    Найдълман се усмихна.
    — Хареса ли ти кабинетът ти?
    — Всичко е напълно готово и изпълнено в блестящ стил. Благодаря. В него мога да обслужвам цяло село.
    — В известен смисъл ще ти се наложи да правиш точно това — долетя отговорът.
    Пътеката се издигаше по склона към гърбицата в средата на острова, където бяха разположени повечето от старите шахти. Над калните им търбуси стърчаха алуминиеви платформи и малки товарни стрели. Тук главната пътека се разклоняваше на няколко също обезопасени с въжета пътечки, които се виеха около старинните шахти. След като кимна на един самотен сървейър, Найдълман избра една от централните пътечки. Минута по-късно Хач се озова до ръба на зееща дупка. Ако се изключат двамината техници в далечния й край, които правеха измервания с някакъв непознат за Хач инструмент, шахтата изглеждаше същата, като дузината други наоколо. Над краищата й висяха храсталаци и трева, потъваха в тъмнината и почти закриваха ръба на прогнила греда. Възбуденият Хач се наведе напред. Долу не се виждаше нищо друго, освен пълен мрак. От невидимите дълбини се издигаше гъвкав шланг с метални пръстени и с огромен диаметър, виеше се като змия по калната земя по пътя си към далечния западен бряг.
    — Това е шахта, ясно е — рече Хач. — Жалко, че не си взех кошницата за пикник и томче стихове.
    Найдълман се усмихна, извади от джоба си сгънат лист с компютърна разпечатка и го подаде на Хач. Разпечатката бе на дълга колонка с дати и някакви числа до тях. Една от двойките бе маркирана с жълт флумастер: 1690 плюс минус 40.
    — Датировката с въглерод–14 бе извършена рано тази сутрин в лабораторията на „Серберъс“ — рече Найдълман. — И това са резултатите.
    Той потупа с показалец върху маркираната дата.
    — И какво означава това?
    — Това е тя — отвърна тихо Найдълман.
    Последва кратко мълчание.
    — Наводнената шахта? — Хач сам се изненада от нотката на недоверие в тона си.
    Найдълман кимна.
    — Истинската. Дървеният материал, използван за укрепването й е бил отсечен някъде около 1690-а година. Всички останали шахти са датирани между 1800-а и 1930-а година. Не може да има никакво съмнение. Това е Наводнената шахта, проектирана от Макалън и построена от екипажа на Окъм. — Той посочи една по-малка дупка на около трийсетина метра. — А ако не греша, онова е Бостънската шахта, прокопана 150 години по-късно. Може да се съди за това по постепенния й наклон след първоначалния вертикален тунел.
    — Но как можахте да намерите истинската Наводнена шахта толкова бързо? — Хач бе поразен. — Защо никой досега не се е сетил за датиране с въглерод–14?
    — Последният човек, който е копал на острова, е бил дядо ти — в края на четиридесетте години. А датирането с въглерод е изнамерено десетина години по-късно. Това е просто едно от многото технологични предимства, с които трябва да се справяме през следващите дни. — Той махна с ръка над Шахтата. — Ще започнем строителството на Ортанк този следобед. Частите му вече са на кея и очакват да бъдат сглобени отново.
    Хач се намръщи.
    — Ортанк ли, какво е това?
    Найдълман се засмя.
    — Това е нещо, което направихме за спасителна операция в Корфу миналата година. Наблюдателен пункт, построен върху голяма сондажна кула. Един от екипа ни от миналата година бе запален любител на Толкин17 и прякорът си остана. Пунктът е съоръжен с винчове и сензорни устройства с дистанционно управление. Ще можем да погледнем направо в гърлото на звяра — и в буквален смисъл, и по електронен път.
    — А за какво е този шланг? — кимна Хач към шахтата.
    — За тазсутрешния тест с боя. Шлангът е свързан със серия от помпи на западния бряг. — Найдълман погледна часовника си. — След около час, когато приливът достигне най-високата си точка, ще започнем да изливаме през този шланг в Наводнената шахта около четирийсет и пет хиляди литра морска вода на минута. След като се установи един добър вток, ще пуснем специална, много ярка боя. А като започне отливът, помпите ще изтласкат боята през скрития тунел на Макалън към океана. Тъй като не знаем от коя страна на острова ще се появи боята, „Наяд“ и „Грампъс“ ще наблюдават от двете му страни. Остава ни единствено да внимаваме къде ще се появи боята в морето, да изпратим на място водолази и да запечатаме тунела с експлозиви. След като бъде прекратен достъпът на морска вода, можем да изпомпим водата и да осушим шахтата. В петък по това време аз и ти ще слезем долу, без да имаме нужда от нещо повече от непромокаемо облекло и високи ботуши. След което ще можем най-спокойно да изкопаем съкровището.
    Хач зяпна, после затвори уста и поклати глава.
    — Какво? — попита Найдълман и върху лицето му се изписа весела усмивка, а светлите му очи заблестяха като позлатени от издигащото се слънце.
    — Не знам. Нещата се развиват прекалено бързо, това е.
    Найдълман пое дълбоко дъх и огледа кипящата на острова дейност.
    — Ти сам го каза — отвърна той след малко. — Не разполагаме с много време.
    Потънаха за известно време в мълчание.
    — Най-добре да се връщаме — рече най-сетне Найдълман. — Наредих на „Наяд“ да дойде да те вземе. Ще можеш да наблюдаваш от борда му теста с боята.
    Двамата се обърнаха и поеха обратно към базовия лагер.
    — Събрал си добър екип — рече Хач, докато гледаше долу към фигурките на хората, които действаха в пълен синхрон.
    — Така е — отвърна тихо Найдълман. — Ексцентрични, трудни за общуване от време на време, но до един са много добри.
    — Онзи приятел Уопнър определено е странен тип. Напомня ми на някое противно тринайсетгодишно хлапе. Или на някои лекари, които познавам. Наистина ли е толкова добър, колкото се мисли?
    Найдълман се усмихна.
    — Помниш ли скандала през 1992-а година, когато всички пенсионери от бруклинския район получиха чековете си от социалното осигуряване с добавени две нули към сумата?
    — Смътно.
    — Това бе работа на Кери. В резултат излежа три години в затвора „Алънууд.“ Но е много чувствителен на тази тема, затова избягвай затворническите вицове.
    Хач подсвирна.
    — Боже мой!
    — А е толкова добър като криптоанализатор, колкото и като хакер. Ако не бяха тези он-лайн игри, от които не иска да се откаже, щеше да бъде идеалният работник. Не се оставяй външността и поведението му да те заблуди. Той е добър човек.
    Наближаваха вече базовия лагер и сякаш тъкмо по поръчка до ушите на Хач долетя раздразненият глас на Уопнър, който се носеше над „Остров–1“.
    — И ме събуди само за това, че си имала някакво си „чувство?“ Проиграл съм тази програма на „Сцила“ сто пъти и винаги е била перфектна. Проста програма за прости хора. Единствената й работа е да управлява онези тъпи помпи.
    Отговорът на Магнусен се изгуби в шума на двигателите на „Наяд“, който приставаше в края на понтона. Хач изтича да вземе докторската си чанта, сетне скочи на борда на катера с два мощни извънбордови двигателя. До него бе застанал еднотипният с него „Грампъс“, на който щеше да се качи Найдълман, за да отиде на противоположния край на острова.
    Хач със съжаление забеляза, че на щурвала на „Наяд“ бе застанал Стрийтър с безизразното изражение на гранитен паметник. Кимна му и се опита да изобрази нещо като дружелюбна усмивка, в отговор на която получи отсечено кимване. Хач се запита за миг дали не си бе създал вече враг, но отхвърли тази мисъл. Стрийтър изглеждаше като абсолютен професионалист, а това бе най-важно. Ако още бе сърдит за случилото се по време на злополуката, то това си беше негов проблем.
    Отпред, в полукабината, двамина водолази проверяваха екипировката си. Боята нямаше да се задържи на повърхността твърде дълго, тъй че те трябваше да действат бързо, за да открият подводния тунел. До Стрийтър бе застанал геологът Ранкин. Като забеляза Хач, той се усмихна и приближи до него, след което се опита да смачка ръката му в огромната си космата лапа.
    — Здрасти, доктор Хач! — рече той и зъбите му се белнаха през огромната брада; дългата му коса бе сплетена на опашка зад тила. — Човече, ама страшно интересен остров си имаш!
    Хач вече беше чувал най-различни вариации на тази забележка и от други членове на екипа.
    — Ами, мисля, че тъкмо за това сме всички тук — отвърна с усмивка той.
    — Не, не. Имах предвид от геоложка гледна точка.
    — Така ли? Винаги съм го смятал за един от многото — просто голяма гранитна скала в океана.
    Ранкин бръкна в джоба на якето си и извади шепа, пълна с някакви семена.
    — Не, по дяволите — схрупа ги той. — Гранит ли? Това е биотитна шиста, много силно видоизменена, ерозирала до невероятна степен. И с тънък ледников нанос най-отгоре. Страхотно, човече, страхотно.
    — Нанос ли?
    — Доста странен ледников хълм, изострен откъм едната си страна и изшилен откъм другата. Никой не знае как точно са се формирали тези образувания, ала ако не го знаех, бих рекъл, че…
    — Водолазите — готови! — чу се гласът на Найдълман по радиото. — Всички пунктове, обадете се по ред на номерата.
    — Мониторингова станция, разбрано — изпука гласът на Магнусен.
    — Компютърна станция, разбрано — отвърна Уопнър с тон, издаващ досада и раздразнение дори по радиото.
    — Наблюдател алфа, разбрано.
    — Наблюдател бета, разбрано.
    — Наблюдател гама, разбрано.
    — „Наяд“, разбрано — обади се Стрийтър.
    — „Грампъс“ потвърждава, че съобщенията ви са приети — долетя гласът на Найдълман. — Заемете позиции.
    След като „Наяд“ набра скорост, Хач погледна часовника си: беше 8,20. Скоро приливно-отливното течение щеше да обърне посоката си. Докато прибираше вътре лекарската си чанта, от кабината излязоха двамина водолази, които се смееха на някаква шега. Единият беше мъж — висок и строен, с черни мустаци. Облечен бе в тънък неопренов костюм, който бе така прилепнал, че подчертаваше всяка негова анатомична особеност.
    Другият бе жена, която се обърна и забеляза Хач. Устните й се разтеглиха в игрива усмивка.
    — Аха! Вие ли сте тайнственият доктор?
    — Не знаех, че съм тайнствен — отвърна Хач.
    — Но това е ужасният остров на доктор Хач, нали? — рече тя и като го посочи, избухна в звънлив смях. — Надявам се няма да се засегнете, ако избегна услугите ви.
    — Аз също се надявам да ги избегнете — рече Хач, докато се чудеше какво по-малко глупаво нещо да отговори.
    Върху маслинената й на цвят кожа блестяха капчици вода, а в пъстрите й очи проблесваха златисти пламъчета. Нямаше повече от двайсет и пет години. Акцентът й бе чуждоземен — френски, с известен нюанс от карибските острови.
    — Казвам се Изабел Бонтер — рече тя, свали неопреновата си ръкавица и му протегна ръка.
    Хач я пое — беше хладна и влажна.
    — Колко топла е ръката ви! — възкликна тя.
    — Удоволствието беше мое — отвърна малко закъснял Хач.
    — Значи вие сте онзи блестящ лекар от Харвард, за когото Джерард говори — рече тя и се взря в лицето му. — Знаете ли, той много ви харесва.
    Хач усети как се изчервява.
    — Радвам се да го чуя.
    Никога не се бе замислял сериозно дали Найдълман го харесва или не, ала се почувства безкрайно доволен да го чуе. С периферното си зрение зърна ненавистния поглед, който му хвърли Стрийтър.
    — Радвам се, че сте с нас. Така си спестявам усилията да ви открия.
    Хач се смръщи, за да покаже, че не разбира за какво става въпрос.
    — Моята задача е да открия стария пиратски лагер, да го разкопая — Тя го погледна хитровато. — А това е вашият собствен остров, нали? Къде бихте установили лагера си, ако трябва да прекарате три месеца на него?
    Хач се замисли за миг.
    — Първоначално островът е бил гъсто залесен със смърч и дъб. Предполагам, че са направили просека откъм подветрената страна на острова. Откъм брега, където са били закотвени корабите им.
    — Брегът към сушата ли? Но не означава ли това, че при ясно време е могло да бъдат забелязани от сушата?
    — Ами, предполагам — да. Този бряг през 1696-а е бил вече заселен, макар и слабо.
    — А те ще е трябвало да водят наблюдение откъм наветрения бряг, n’est pas18? Да внимават някой кораб да не ги изненада.
    — Да, точно така — рече Хач, вътрешно раздразнен. „След като знае отговорите на всички въпроси, защо ми ги задава?“ — Маршрутът на корабите от Халифакс за Бостън минава точно тук, през залива на Мейн. — Замълча за миг и продължи: — Ала ако този бряг е бил заселен, как са могли да скрият девет кораба?
    — И аз съм си задавала този въпрос. Има едно дълбоководно укритие на две мили нагоре по брега, заслонено от острова.
    — Черното пристанище — рече Хач.
    — Exactement19.
    — В това има логика — отвърна Хач. — Черното пристанище не е било заселено докъм средата на седемнайсети век. Работната група и Макалън биха могли да се установят на острова, докато корабите са били скрити на сигурно място в залива.
    — Значи — откъм наветрената страна? — усмихна се Бонтер. — Бяхте ми много полезен. А сега трябва да вървя.
    Цялото стаено раздразнение на Хач се изпари при ослепителната усмивка на археоложката. Тя вдигна косата си и нахлузи върху нея качулката, след това спусна и маската си. Другият водолаз приближи, за да нагласи акваланга й, и се представи като Серджо Скопати.
    Бонтер огледа одобрително костюма на мъжа отдолу догоре, сякаш го виждаше за първи път.
    — Господи! — рече разпалено тя. — Не знаех, че „Спийдо“ произвеждат и неопренови костюми.
    — Всичко, произведено в Италия, е модно — засмя се Скопати. — И molto svelta20.
    — Как работи видеото ми? — Бонтер зададе въпроса си през рамо на Стрийтър и почука малката камера, монтирана към маската й.
    Стрийтър прокара ръка по група превключватели и един видео екран оживя на пулта за управление, а върху него се появи потрепващото, усмихнато лице на Скопати.
    — Погледни някъде другаде — обърна се Скопати към Бонтер, — инак камерата ти ще се повреди.
    — Тогава ще погледна доктора — рече Бонтер и Хач видя лицето си да се появява на екрана.
    — Това изображение не само ще повреди камерата, ами ще взриви обектива й — рече Хач и се запита защо в присъствието на тази жена губеше ума и дума.
    — Следващият път аз ще сложа командния шлем — рече Скопати в изблик на смях.
    — Никога — отвърна Бонтер. — Аз съм прочутата археоложка. А ти си просто евтина работна ръка от Италия.
    Скопати се усмихна, без изобщо да се засегне.
    Чу се гласът на Найдълман:
    — Пет минути до обръщането на прилива. „Наяд“ на място ли сте?
    Стрийтър потвърди.
    — Мистър Уопнър, програмата работи ли нормално?
    — Но проблемо, капитане — дочу се носовия глас по говорителя. — Сега работи добре. Като казвам „сега“, имам предвид, докато съм тук.
    — Ясно. Доктор Магнусен?
    — Помпите са готови и могат да заработят, капитане. Екипът докладва, че „бомбата“ с боя е окачена над Шахтата, а дистанционното е на място.
    — Чудесно. Доктор Магнусен, ще пуснете „бомбата“ след моята команда.
    Хората на борда на „Наяд“ се смълчаха. Над самата повърхност на морето в бръснещ полет прелетя чифт чайки. Хач виждаше в далечния край на острова очертанията на „Грампъс“, който се полюляваше на лекия мъртвак току до скалите. Напрежението, че нещо предстои да се случи, се засили.
    — Високият приливът започва — чу се тихият глас на Найдълман. — Включете помпите.
    Над водата се понесе бумтенето на помпите. В отговор на това островът сякаш изстена и се закашля при промяната на течението. Хач неволно потрепери; ако имаше нещо, което още да го кара да потръпва от ужас, то това бе именно този звук.
    — Помпите — на десет — долетя гласът на Магнусен.
    — Задръжте така. Мистър Уопнър?
    — „Харибда“ отговаря нормално. Всички системи са в границите на обичайното.
    — Добре — рече Найдълман. — Да започваме. „Наяд“, готови ли сте?
    — Тъй вярно — отвърна по микрофона Стрийтър.
    — Задръжте местоположението си и наблюдавайте къде ще се появи боята. Наблюдателите, готови ли сте?
    Последва нов хор от „тъй вярно.“ Хач погледна към острова и забеляза няколко екипа, подредени по скалите с бинокли в ръце.
    — Първият, който забележи боята, ще получи премия. Добре, пускайте „бомбата“ с боята.
    Последва миг мълчание, след това се чу слабо изпукване някъде близо до Наводнената шахта.
    — Боята е освободена — каза Магнусен.
    Всички от експедицията се вторачиха в леко набраздената повърхност на океана. Водата бе тъмна, почти черна, ала нямаше вятър и вълничките бяха незначителни. Въпреки засилващото се приливно течение, Стрийтър задържаше катера на място, като боравеше вещо с ръчките за газ на двигателите. Мина минута, после втора. Чуваше се единствено боботенето на помпите, които изливаха морската вода в Наводнената шахта; тя трябваше да изтласка боята от сърцевината на острова към морето. Бонтер и Скопати очакваха на кърмата, мълчаливи и нащрек.
    — Боя на двайсет и два градуса — долетя настойчивият глас на един от наблюдателите на острова. — На четирийсет и пет-шест метра в морето.
    — „Наяд“, това е вашият квадрант — обади се Найдълман. — „Грампъс“ ще ви дойде на помощ. Отлично!
    По говорителя се чуха тихи викове на ликуване.
    „Това е мястото, където забелязах водовъртежа“, помисли си Хач.
    Стрийтър завъртя носа на катера, включи двигателите на пълен ход и след малко Хач вече виждаше светло петно на около триста метра разстояние. Бонтер и Серджо сложиха маските си и регулаторите, приведени до перилата, с харпуни в ръце и с буйове, привързани към коланите — бяха готови да се гмурнат.
    — Боя на двеста деветдесет и седем градуса, на трийсет и три метра в морето — долетя гласът на друг наблюдател, който пресекна ликуването.
    — Какво? — чу се гласът на Найдълман. — Искате да кажете, че се е появила боя и на друго място?
    — Тъй вярно, капитане.
    Последва миг на мълчание от шока.
    — Изглежда ще се наложи да запечатваме два наводнителни канала — въздъхна Найдълман. — „Грампъс“ ще маркира втория. Да вървим.
    „Наяд“ приближаваше водовъртежа от жълта боя, който излизаше на повърхността току зад рифовете. Стрийтър отне газта и остави лодката да се завърти бавно, докато водолазите скачаха през борда. Хач се обърна развълнуван към екраните, застанал рамо до рамо с Ранкин. Отпървом видеоизображението се състоеше само от облаци жълта боя. След това картината се проясни. В тъмната основа на рифа се появи голяма назъбена пукнатина, от която боята излизаше като струйка дим.
    — Воала! — долетя развълнуваният глас на Бонтер по комуникационния й канал. Картината подскачаше силно, докато тя плуваше към цепнатината; изстреля стрела с експлозив в близката скала и закачи за нея сигналния буй. Той полетя към повърхността и Хач погледна навън тъкмо навреме, за да го зърне как изплува — най-отгоре върху него имаше малка слънчева батерия и антена.
    — Маркирано! — рече Бонтер. — Подготвям се да заложа зарядите.
    — Погледни — рече шепнешком Ранкин, погледът му пробяга от видеото към сонара и обратно. — Радиални пукнатини. Необходимо им е било само да пробият тунел към съществуващите цепнатини в скалата. И все пак, невероятно строително постижение за седемнайсети век.
    — Боя на пет градуса, на трийсет метра в морето — чу се ново обаждане.
    — Сигурни ли сте? — В тона на Найдълман се прокрадна смесица от невяра и несигурност. — Добре, значи имаме и трети тунел. „Наяд“ — ваш е. Наблюдателите, следете го внимателно, за Бога, за да не се разнесе боята, докато пристигнем.
    — Още боя! На триста трийсет и два градуса, на двайсет и един метра в морето.
    А сетне — отново първият глас:
    — Появява се боя на осемдесет и пет градуса, повтарям — на осемдесет и пет градуса, на дванайсет метра от брега.
    — Ние ще поемем тази на триста тридесет и два — рече Найдълман и тонът му прозвуча някак необикновено. — Колко ли тунела е пробил този дяволски архитект? Стрийтър, това означава, че ще трябва да се справиш с още два. Вдигни водолазите си колкото е възможно по-бързо. Засега само маркирайте изходите, ще заложим пластичните експлозиви по-късно. Разполагаме само с пет минути, преди боята да се е разнесла.
    След минута Бонтер и Скопати бяха на борда и без да произнесе и думица, Стрийтър зави и пое с пълна газ. Хач забеляза новото жълто петно, което „вреше“ на повърхността. Катерът изписа кръг и Бонтер и Скопати отново се гмурнаха. Малко след това изскочи нов буй; водолазите изплуваха и „Наяд“ пое към мястото, където се бе появило третото петно боя. Бонтер и Скопати отново скочиха във водата и Хач насочи вниманието си към видеоекрана.
    Скопати плуваше първи, очертанията на тялото му се виждаха чрез камерата, монтирана на шлема на Бонтер — призрачна фигура сред облаците боя. Достигнаха по-голяма дълбочина, отколкото при първите две спускания. Изведнъж се видяха назъбените краища на скалата в дъното на рифа, както и квадратен отвор, много по-голям от предишните, през който изтичаха последните струйки боя.
    — Какво е това? — Хач чу изумения глас на Бонтер. — Серджо, почакай!
    Най-неочаквано по говорителя изпращя гласът на Уопнър.
    — Имаме проблем, капитане.
    — Какъв? — отвърна Найдълман.
    — Не знам. Получавам грешни съобщения, а системата твърди, че всичко е наред.
    — Превключи на резервната.
    — Това и правя, но… Почакайте, сега пък хъбът… О, мамка му!
    — Какво става? — попита остро Найдълман.
    В същото време Хач долови, че бумтенето от помпите на острова започна да прекъсва.
    — Системата се срина — рече Уопнър.
    Бонтер издаде рязък, изкривен от комуникационния канал звук. Хач погледна към видеоекрана и забеляза, че бе изгаснал. Не, поправи се той: не бе изгаснал, а картината бе напълно черна. След това в тъмнината заплуваха снежинки, а сетне сигналът изчезна напълно в ревящата буря от електронни смущения.
    — Какво, по дяволите…? — рече Стрийтър и отчаяно занатиска бутона за свръзка. — Бонтер, чуваш ли ме? Изгубихме сигнала ти. Бонтер!
    Скопати изскочи на повърхността на три метра от катера и изтръгна регулатора от устата си.
    — Тунелът всмука Бонтер! — произнесе задъхано той.
    — Какво бе това? — извика по радиото Найдълман.
    — Той казва, че Бонтер била всмукана… — започна Стрийтър.
    — Дявол да го вземе, тръгвайте подире й! — заповяда Найдълман, електронният му глас изръмжа над водата.
    — Долу е самият ад! — изкрещя Скопати. — Има много силно обратно течение и…
    — Стрийтър, спусни му спасително въже! — извика Найдълман. — Магнусен, изключете компютърното управление и стартирайте помпите ръчно. Спирането им сигурно е предизвикало някакъв обратен отток.
    — Слушам, сър — рече Магнусен. — Екипът ще трябва да ги подготви ръчно. Ще са ми необходими поне пет минути, минимум.
    — Давай — чу се гласът на Найдълман, твърд, но вече по-спокоен. — И се справете за три минути.
    — Слушам, сър.
    — Уопнър, включете системата он-лайн.
    — Капитане — започна Уопнър, — диагностиката показва, че всичко е…
    — Престани да говориш — сопна се Найдълман. — Започва възстановяването й.
    Скопати закопча спасителното въже за колана си и изчезна отново зад борда.
    — Ще разчистя това място — обърна се Хач към Стрийтър и започна да простира хавлиени кърпи върху палубата, за да приеме евентуалния си пациент.
    Стрийтър подаваше спасителното въже с помощта на Ранкин. Усети рязко подръпване, след това въжето остана постоянно натегнато.
    — Стрийтър? — долетя гласът на Найдълман.
    — Скопати се върна в обратното течение — рече Стрийтър. — Усещам го по натягането на въжето.
    Хач се вторачи в снежинките на екрана с ужасяващото чувство на deja vu21. Изглежда тя бе изчезнала, потънала вдън земя, също тъй внезапно, както…
    Той пое дълбоко дъх и извърна поглед. Не можеше да направи нищо, докато не я измъкнат на повърхността. Нищо.
    От острова изведнъж се чу шум — помпите отново заработиха с рев.
    — Много добре — чу се гласът на Найдълман по радиото.
    — Въжето се охлаби — рече Стрийтър.
    Последва изпълнена с напрежение тишина. Хач забеляза последните ивици боя да излизат на повърхността, след като течението отново обърна посоката си. Видеоекранът изведнъж стана черен, а след това се чу задъхано дишане по аудиоканала. Екранът просветля, докато най-сетне, облян от вълна на облекчение, забеляза как се появява и уголемява голям черен квадрат: изходът на наводнителния тунел.
    — Мамицата му! — чу се гласът на Бонтер, която бе изхвърлена от изхода; изображението на камерата подскачаше като полудяло.
    Малко по-късно на повърхността се появиха кръгове. Хач и Ранкин се втурнаха към борда и изтеглиха Бонтер на палубата. Последва ги Скопати, който свали акваланга й, докато Хач я настаняваше да легне върху прострените кърпи.
    Хач провери дихателните пътища: всичко бе чисто. Издърпа ципа на неопреновия й костюм на гърдите й и постави мембраната на слушалката си. Дишаше добре, не се долавяше наличие на вода в дробовете, а пулсът бе силен и ускорен. Забеляза разкъсване на костюма в областта на стомаха, виждаше се ивица кръв, която бликаше по ръбовете на дупката.
    — Невероятно! — закашля се Бонтер, опита се да стане и размаха нещо сиво.
    — Стойте мирно — възпря я Хач.
    — Цимент! — извика тя, стиснала парчето. — Тристагодишен цимент! В рифа имаше вградена редица камъни…
    Хач бързо опипа основата на черепа й — търсеше признаци на сътресение или гръбначна травма. Нямаше подутини, рани, размествания на костите.
    — Ca suffit22! — рече тя и извърна глава. — Вие какво, да не сте френолог23?
    — Стрийтър, докладвай! — изстреля по радиото Найдълман.
    — На борда са, сър — отвърна Стрийтър. — Бонтер изглежда добре.
    — Наистина щях да съм добре, ако не беше този досаден лекар! — извика тя, съпротивлявайки се.
    — Само един миг, да видя стомаха ви — възпря я отново Хач.
    — Тези камъни… сякаш представляваха основа на нещо — продължи тя, легнала по гръб. — Серджо, видя ли ги? Какво би могло да бъде?
    С рязко движение Хач дръпна ципа на неопрена до пъпа й.
    — Ей! — извика Бонтер.
    Без да обръща внимание на възмущението й, Хач прегледа раната. Беше неприятно нараняване под ребрата, но изглеждаше повърхностно по цялата си дължина.
    — Това е само драскотина — извика Бонтер, извила врат, за да види какво прави Хач.
    Той отдръпна рязко ръката си от корема й; съвсем непрофесионално усещане премина през слабините му.
    — Може би сте права — рече той по-саркастично, отколкото възнамеряваше и зарови из чантата си, за да намери подходящ антибиотичен мехлем. — Следващия път ме оставете аз да се плацикам във водата, а вие ще бъде докторът. Междувременно въпреки всичко ще ви сложа малко от това, за да не се инфектира раната. Извадили сте късмет.
    Той втри мехлема върху раната.
    Скопати бе свалил костюма си до кръста и стоеше със скръстени ръце; загорялото му силно тяло блестеше на слънцето, а той се усмихваше нежно. До него стоеше Ранкин, космат и масивен, и гледаше Бонтер с ясно изразено пламъче в очите. „Всички са влюбени в тази жена“, помисли си Малин.
    — Озовах се в голяма подводна пещера — рече тя. — В един момент не можех да намеря стените й и си помислих, че това е краят. Fin.
    — Пещера ли? — попита с нотка на съмнение Найдълман по открития канал.
    — Ами да Голяма пещера. Ала радиото ми замлъкна. Какво ли би могло да представлява?
    — Тунелът сигурно е блокирал връзката — рече Найдълман.
    — А откъде се взе това контратечение? — попита Бонтер. — Потокът бе в обратна посока.
    Последва кратко мълчание. Най-сетне Найдълман отговори:
    — Не знам. Може би след като осушим Шахтата и тунелите й, ще разберем. Очаквам пълен доклад. Междувременно защо не си починеш? Край на връзката от „Грампъс“.
    Стрийтър се включи.
    — Маркерите са поставени. Връщаме се в базата.
    Катерът забръмча и се плъзна по водата, яхнал леките вълнички. Хач прибра нещата си и се заслуша в разменяните по радиото реплики. Найдълман на „Грампъс“ говореше с „Остров–1“.
    — Казвам ви, имаме кибергайст — долетя гласът на Уопнър. — Тъкмо бях прехвърлил един ROM24 на „Харибда“ и го проверявах със „Сцила.“ Всичко се обърна с главата надолу. Но това е запечатан код, капитане. Тази дяволска система е прокълната. Дори един хакер не може да пренапише ROM…
    — Не ми говори за проклятия — отвърна рязко Найдълман.
    Докато наблюдаваха понтона, Бонтер свали неопреновия си костюм и го прибра в шкафчето на борда, върза косата си на опашка и се обърна към Хач.
    — Е, докторе, моят кошмар се сбъдна. Наистина, в крайна сметка, се наложи да прибегна до услугите ви.
    — Дребна работа — рече Хач и се изчерви, бесен на себе си, че го допусна.
    — О, но беше и много приятно.

16.

    Каменните руини на Форт Блаклок се намираха в една ливада, която гледаше към входа на стормхейвънското пристанище. Кръглият форт бе заобиколен от обширна, осеяна с бял бор ливада, която се спускаше към нивите на фермерите и към „сладкия храсталак“ — гъста китка от сладък клен. Отвъд ливадата на стария форт бе издигнат жълтобял павилион, украсен с ленти и знаменца, които плющяха весело на бриза.
    Едно знаме над павилиона обявяваше с ръчно изписани букви:
    71-ВИ ПРАЗНИК НА ПЕЧЕНИЯ ОМАР В СТОРМХЕЙВЪН!!!
    Изпълнен с опасения, Хач се насочи нагоре по полегатия затревен хълм. Празникът на омара бе първата истинска възможност за него да се срещне с кажи-речи целия град, ала не бе сигурен какво посрещане можеше да очаква. Малко се съмняваше обаче как щеше да бъде посрещната самата експедиция.
    Макар „Таласа“ да присъстваше в Стормхейвън отпреди малко повече от седмица, въздействието на компанията бе значително. Членовете й бяха заели повечето от къщите под наем и свободните стаи и понякога плащаха най-високите цени. Бяха напълнили и малкия пансион. Двата ресторанта в града — „Котви — отдадени“ и „Приземяването“ бяха препълнени всяка вечер. Бензиностанцията на кея бе принудена да увеличи трикратно доставките си, а бизнесът в супермаркетчето — макар че Бъд никога нямаше да го признае — се бе увеличил поне двойно. Настроението в града към търсачите на съкровището бе толкова добронамерено, че кметът веднага обяви екипа на „Таласа“ за почетен гост на празника на омара.
    С приближаването си към павилиона Хач забеляза почетната маса, вече заета от видните граждани и ръководния екип на „Таласа.“ Зад масата бе издигнат малък подиум, върху който имаше поставен микрофон. По-нататък жителите на града и членовете на експедицията щъкаха напред-назад, пиеха лимонов сок или бира, или пък чакаха на опашка, за да получат омарите си.
    Приведе се и влезе и чу познат носов вик. Кери Уопнър носеше хартиен поднос и пъшкаше под тежестта на два омара, картофена салата и кочан царевица. В другата си ръка стискаше огромна халба бира. Криптоанализаторът мина покрай него с протегнати напред ръце, опитвайки да не окапе с храната или бирата типичната за него хавайска риза; обут бе пак в бермудки, с три четвърти бели чорапи и черни маратонки.
    — Как се ядат тези неща? — извика Уопнър и се вкопчи в един объркан ловец на омари.
    — За какво става дума? — рече ловецът и наведе глава, сякаш не бе дочул добре.
    — Там, където съм пораснал, нямахме омари.
    — Нямали сте омари ли? — рече мъжът, сякаш обмисляше чутото.
    — Аха. В Бруклин. Част от Америка е. Трябва някой ден да поразгледате страната. Както и да е, никога не съм знаел как се яде омар. — Силният глас на Уопнър кънтеше из целия павилион. — Искам да кажа, как се отваря черупката?
    Ловецът на омари отговори флегматично:
    — Сядаш върху него с все сила.
    Събралите се наоколо хора от града избухнаха в смях.
    Хач отведе Уопнър до една от масите, накара го да седне и му обясни как да отвори черупката, какво да яде и какво не. След това отиде сам да си вземе малко от храната, като пътьом се спря да си налее половинлитрова халба от огромното буре. Бирата от една малка пивоварна в Камдън бе студена и дъхаше на малц; той я обърна и усети как тежестта в гърдите му изчезва, след това напълни отново халбата си и се подреди на опашката.
    Омарите и царевицата димяха върху купчини водорасли на скарите, под които горяха дъбови цепеници, а към синьото небе се виеха облаци благоуханен дим. Зад купищата водорасли се трудеха трима готвачи, гледаха огъня, изваждаха розовите омари и ги хвърляха върху хартиени подноси.
    — Доктор Хач! — дочу той глас.
    Обърна се и видя Дорис Боудич, зад нея като розов парашут се вееше друг великолепен шал. Мъжът й бе застанал до нея — нисък, избръснат до синьо и мълчалив.
    — Как намирате къщата?
    — Великолепна е — рече Хач. — Благодаря, че сте акордирали пианото.
    — Няма защо. Предполагам, че няма проблеми и с електричеството и водопровода? Добре. Нали разбирате, питах се дали сте имали време да помислите за онази приятна двойка от Манчестър…
    — Да — отвърна веднага Хач, този път подготвен. — Няма да продавам.
    — О, така ли — рече Дорис и лицето й помръкна. — Те толкова разчитаха на…
    — Да, Дорис, но това е къщата, в която съм израснал — прекъсна я благо, ала твърдо Хач.
    Жената се сепна, сякаш си припомни обстоятелствата около детството на Хач и отпътуването им от града.
    — Разбира се — рече тя, направи опит да се усмихне и го хвана за лакътя. — Разбирам ви. Трудно е човек да се раздели с фамилната къща. Повече няма да говорим за това. — Засега.
    Хач наближи до скарите и вниманието му се насочи към огромните, изпускащи пара купища водорасли. Най-близкият до него готвач отхвърли една от купчината и разкри подредени в редица червени омари, няколко кочана царевица и разпръснати яйца. Взе едно яйце с облечената си в ръкавица ръка, разряза го на две с ножа и провери дали е твърдо сварено. Хач си спомни, че така проверяваха дали омарите са готови.
    — Перфектно! — рече готвачът.
    Гласът му се стори далечно познат и Хач изведнъж разпозна стария си съученик от гимназията Дони Труит. Напрегна се.
    — Ха, и това ако не е Малин Хач! — произнесе в този момент Труит. — Питах се кога ли ще те видя отново. Брей, дявол да го вземе, как си?
    — Дони — извика Хач и сграбчи ръката му. — Не съм зле. А ти?
    — Също. Имам четири деца. Търся си нова работа, след като „Мартин марин“ фалира.
    — Четири деца ли? — подсвирна Хач. — Доста зает си бил.
    — По-зает, отколкото си мислиш. Освен това два пъти се развеждах. Майната му. Ти вързан ли си?
    — Още не — отвърна Хач.
    Дони се ухили самодоволно.
    — Видя ли се вече с Клеър?
    Докато Дони плъзгаше един омар върху чинията му, Хач огледа стария си съученик. Беше пуснал корем, движенията му бяха по-бавни. Ала инак все едно нищо не се бе променило отпреди двайсет и пет години. Бъбривото глуповато момче очевидно се бе превърнало в също тъй бъбрив и добродушен мъжага.
    — Хайде, хайде, Дони — рече Хач. — Клеър и аз бяхме само приятели.
    — О, да. Приятели… Не знаех, че приятелите ги хващат да се целуват в Скърцащата долинка. Наистина ли бяха само целувки, Мал…, а?
    — Това беше много отдавна. Не помня всяка подробност от всяка любовна история.
    — Да, ама нищо не може да се сравни с първата любов, нали, Мал? — изхихика Дони и му намигна изпод спуснатата до очите рижава коса. — Тя е още тук. Но както и да е, ще трябва да се поогледаш другаде, щото тя се…
    Изведнъж на Хач му дойде твърде много да слуша за Клеър.
    — Задържам опашката — прекъсна го той.
    — Ами да. Ще се видим по-късно.
    Дони размаха вилицата си, отново ухилен, и сръчно отхвърли слой водорасли, за да разкрие нов ред блестящи червени омари.
    „Значи Дони се нуждае от работа“ — помисли си Хач, докато се отправяше към масата с почетните гости. „На «Таласа» няма да й навреди да наеме неколцина от местните“.
    Намери си място между Бил Банс, редакторът на местния вестник, и Бъд Роуел. Капитан Найдълман седеше през два стола до кмета Джаспър Фицджералд и местния свещеник Уди Клей. По-нататък до Клей се бе разположил Лайл Стрийтър.
    Хач погледна с любопитство към двамата местни жители. Бащата на Джаспър Фицджералд бе собственик на погребалното бюро и синът му несъмнено го бе наследил. Фицджералд, едва надхвърлил петдесетте, бе румен мъж с извити мустаци, с тиранти със закопчалки тип „крокодил“ и дълбок баритон, който се носеше като тътен от контрабас.
    Погледът на Хач се отмести към Уди Клей. „Очевидно е външен“, помисли си Малин. Клей бе почти пълен антипод на Фицджералд. Имаше мършавата фигура на аскет, а това впечатление се засилваше от хлътналото му, одухотворено лице на светец, току-що излязъл от пустинята. Ала в погледа му се съдържаше свадлива, силна напрегнатост. Хач забеляза, че не се чувстваше удобно на почетната маса; бе човек, който би ви говорил с тих тон, сякаш не иска другите да ви чуят — това бе очевидно от тихия му разговор със Стрийтър. Хач се питаше какво ли говореше свещеникът, та шефът на екипа да се чувства толкова неудобно.
    — Видя ли вестника, Малин?
    Ръкавите му винаги бяха навити, дори и в най-студените дни, а толкова дълго бе носил зелена козирка, че днес челото му изглеждаше сякаш лишено от нея.
    — Не, не съм — отвърна Хач. — Не знаех, че е излязъл.
    — Излезе тази сутрин — каза Банс. — Уф, мисля, че ще ти хареса. Лично аз написах уводната статия. С твоя помощ, разбира се.
    Той докосна с показалец носа си, сякаш искаше да каже: „Дръж ме в течение и аз ще осигурявам появяването на добрите новини.“ Хач си отбеляза вечерта да мине през супермаркетчето да си вземе един брой.
    Погледът му се отмести по-нататък и забеляза Кай Естенсън, собственик на железарския магазин, Тайра Томпсън, директорката на свободната библиотека — не беше остаряла и с един ден от времето, когато ги гонеше с Джони от сградата за това, че разправят вицове и се хилят прекалено високо. „Май ще излезе вярно твърдението, че оцетът действа запазващо“, помисли си той. Сетне в един миг позна бялата глава и увисналите рамене на доктор Хорн, неговия стар учител по биология, който стоеше досами входа на павилиона. Хач бе изненадан и изпита облекчение, че го вижда още жив.
    Хач се извърна към Бъд, който изсмукваше една омарова щипка.
    — Разкажи ми за Уди Клей — рече Хач.
    Бъд хвърли щипката в най-близката купа.
    — За преподобния Клей ли? Той е свещеникът ни. Чух, че някога бил хипи.
    — Откъде е? — попита Хач.
    — Някъде около Бостън. Дойде преди двайсетина години да проповядва и реши да остане. Говори се, че когато облякъл расото, изоставил голямо наследство.
    Бъд разряза сръчно опашката на рака и измъкна месото цяло. В тона му прозвуча колебание, което озадачи Хач.
    — И защо е решил да остане тук? — попита Хач.
    — О, навярно мястото му се е харесало. Нали знаеш как става?
    Бъд замлъкна и очисти докрай месото от опашката.
    Хач хвърли поглед към Клей, който вече не разговаряше със Стрийтър. Докато изучаваше напрегнатото му лице, мъжът изведнъж се извърна, обърна се към Бъд Роуел, но видя, че бакалинът бе тръгнал да търси още омари. С периферното си зрение видя, че свещеникът се изправя от масата и приближава.
    — Малин Хач? — рече мъжът и протегна ръка. — Аз съм преподобният Клей.
    — Приятно ми е да се запознаем, преподобни.
    Хач се изправи и стисна студената ръка.
    Клей се поколеба за миг, сетне посочи празния стол.
    — Може ли?
    — Ако Бъд не възразява, нямам нищо против — рече Хач.
    Свещеникът отпусна неудобно ъгловатата си фигура върху малкия стол, костеливите му колене щръкнаха почти до ръба на масата, след което обърна големите си внимателни очи към Хач.
    — Видях цялата тази работа на остров Рагид — започна той с тих глас. — Пък се и чуваше. Цялото това чукане и блъскане — денем и нощем.
    — Май си приличаме с пощите — отвърна Хач, като се опита тонът му да прозвучи безгрижно, а и не знаеше накъде бие пасторът. — Никога не спим.
    Ако думите му развеселиха Клей, той не го показа.
    — Тази операция сигурно струва на някого много пари — рече той и повдигна вежди, за да стане ясно, че това бе въпрос.
    — Имаме инвеститори — отвърна Хач.
    — Инвеститори — повтори Клей. — Това е когато някой ти дава десет долара и се надява да му върнеш двайсет.
    — Може и така да се каже.
    Клей кимна.
    — Моят баща също обичаше парите. Само че това нито го направи по-щастлив, нито увеличи живота му и с един час. Когато почина, аз наследих всичките му акции и ценни книги. Счетоводителят ги наричаше „портфейл.“ Когато надникнах в него, намерих тютюневи, минни компании, които са разкопавали цели планини, дърводобивни фирми, които са изсичали до голо девствени гори.
    Докато говореше, той не сваляше очи от Хач.
    — Разбирам — произнесе неуверено Малин след кратко мълчание.
    — Баща ми е давал на тези хора пари с надеждата, че ще му върнат двойно повече. И тъкмо това е ставало. Те са връщали два, три или четири пъти повече. И после всичките тези неморални печалби станаха мои.
    Хач кимна.
    Клей сведе глава и сниши още тона си.
    — Мога ли да попитам какво точно богатство вие и вашите инвеститори се надявате да спечелите от всичко това?
    Нещо в начина, по който свещеникът произнесе думата „богатство“, накара Хач да стане още по-предпазлив.
    — Нека просто да речем, че става дума за седемцифрена сума — отвърна той.
    Клей бавно кимна.
    — Аз съм прям човек — започна той. — И не ме бива по празните приказки. Не можах да се науча как да поднасям любезно нещата, затова ги изричам по най-добрия начин, по който мога. Това търсене на съкровище не ми харесва.
    — Съжалявам да го чуя — отвърна Хач.
    Клей примигна и отново го погледна напрегнато.
    — Не ми харесва, че всичките тези хора се изсипаха в града и хвърлят купища пари.
    Още от началото Хач се бе подготвил за възможността от подобен обрат в разговора. И сега, когато го чу, усети необичайно облекчение.
    — Не съм убеден, че другите жители на града споделят вашето презрение към парите — рече спокойно той. — Много от тези хора са били бедни през целия си живот. Те не са разполагали като вас с лукса да изберат сами бедността.
    Лицето на Клей се изопна и Хач забеляза, че бе засегнал болно място.
    — Парите не са онази панацея, за която хората ги смятат — продължи свещеникът. — Знаете го не по-зле от мен. Тези хора имат свое достойнство. Парите ще съсипят този град. Ще съсипят лова на омари, ще съсипят спокойствието, ще съсипят всичко. А и във всеки случай най-бедните няма да видят и петак от тези пари. Те ще бъдат изтласкани от разрастването на града. От „прогреса“.
    Хач не отговори. От една страна, той разбираше какво има предвид Клей. Щеше да бъде тъжно, ако Стормхейвън се превърнеше в поредния свръхзастроен, прекалено скъп летен курорт. Но това бе малко вероятно, независимо дали „Таласа“ щеше да успее, или не.
    — Няма какво повече да кажа — рече Хач. — Операцията ще свърши за броени седмици.
    — Няма значение колко ще продължи — рече Клей и в тона му прозвуча рязка нотка. — Въпросът е в мотивацията й. Това търсене на съкровището е продиктувано от алчността — чиста, гола алчност. Един човек вече изгуби краката си. Нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Не съм суеверен, ала Бог си има начини да накаже онези, чиито мотиви са нечисти.
    Спокойствието на Хач изведнъж се стопи и отстъпи място на вълна от гняв. „Нашият град? Нечисти мотиви?“
    — Ако бяхте израсли в този град, щяхте да знаете защо съм се заел с това — сопна се той. — Не си позволявайте да сте толкова сигурен какви са мотивите ми.
    — Не си позволявам нищо — рече Клей и мършавото му тяло се стегна като пружина. — Аз знам. Може и да не съм израсъл в този град, но най-малкото знам какво е най-добро за него. Всички тук са изкушени от това търсене на съкровището, от обещанието за лесни пари. Но не и аз, слава Богу, но не и аз. Аз ще защитя този град. Ще го защитя от вас и от самия него.
    — Преподобни Клей, мисля, че би трябвало да прочетете Библията, преди да отправяте подобни обвинения: Не съди, за да не бъдеш съден.
    Хач се усети, че крещеше, че гласът му трепери от яд. Хората на съседните маси бяха замлъкнали, вторачили се в чиниите си. Той рязко се изправи, мина покрай пребледнелия Клей и пое през ливадата към тъмните развалини на форта.

17.

    Фортът бе мрачен и хладен от падналата влага. Във вътрешността на гранитната кула прелитаха лястовици, мятаха се напред назад като куршуми в слънчевите снопове, които нахлуваха през старинните амбразури.
    Хач влезе през каменната сводеста врата, спря, тежко задъхан, и се опита да се успокои. Въпреки нежеланието си бе допуснал свещеникът да го провокира. Половината град бе видял, а останалата половина щеше скоро да научи за случката.
    Седна на един оголен камък в основата на сградата. Нямаше съмнение, че Клей бе разговарял и с други. Хач не вярваше, че много хора ще се вслушат в думите му, освен ловците на омари. Те бяха суеверни и приказките за тегнещото проклятие можеха да им повлияят силно. А и това подхвърляне, че разкопките ще съсипят лова на омари… Хач можеше само да се надява сезонът на омарите да бъде добър.
    Полека-лека се успокои, остави се тишината на форта да отмие гнева му. Заслуша се в едва доловимия глъч на празника отвъд ливадата. Наистина трябваше да се владее по-добре. Онзи бе противен педант, ала не си струваше заради него да изпуска нервите си.
    Тук бе СПОКОЙНО като в майчина утроба и Хач почувства, че можеше да остане и да се наслаждава с часове на хладината. Ала знаеше, че трябва да се върне на празненството, да приеме безгрижен вид, да успокои нещата. Във всеки случай трябваше да се върне, преди да са започнали неизменните речи. Изправи се и понечи да тръгне, когато изненадан видя някаква прегърбена фигура, която чакаше под свода на вратата. Тя пристъпи напред и попадна под сноп светлина.
    — Професор Хорн! — извика Хач.
    Дяволитото лице се сбръчка от радост.
    — Питах се кога ще ме забележиш — рече той и закуцука, облегнат на бастуна си. Разтърси сърдечно десницата на Хач. — Хубава сценка се получи там долу.
    Хач поклати глава.
    — Не се сдържах, досущ като идиот. Какво у този човек ме накара да се вбеся така?
    — Няма никаква тайна. Клей е несръчен, не умее да се държи, неотстъпчив е в морално отношение. Ала под тази ядна фасада бие благородно и голямо колкото океана сърце. И, обзалагам се — също тъй буйно и непредвидимо. Той е сложна личност, Малин; не го подценявай. — Професорът хвана Хач за рамото. — Но стига толкоз за преподобния. Бог ми е свидетел, изглеждаш добре, Малин. Безкрайно се гордея с теб. Медицинският факултет в Харвард, изследователски пост в „Маунт обърн“. Винаги си бил умно момче. Жалко, че това не винаги означаваше и добър ученик.
    — Дължа много от постигнатото на вас — рече Хач.
    Спомни си следобедите в обширната викторианска къща на професора, разположена от другата страна на ливадите — надвесен съсредоточено над колекциите му от минерали, бръмбари и пеперуди — в последните няколко години преди да замине от Стормхейвън.
    — Глупости. Между другото още пазя твоята колекция от птичи гнезда. Не знаех къде да я изпратя, след като замина.
    Хач усети как го бодна чувството за вина. Никога не му бе хрумвало, че старият професор би искал да му пише.
    — Учуден съм, че не сте изхвърлили онези боклуци.
    — Всъщност това бе една много добра сбирка. — Той отмести ръката си към лакътя на Хач и го стисна с костеливи пръсти. — Би ли ме съпроводил надолу по ливадата? Напоследък нещо не ме държат краката.
    — Щях да ви се обадя… — понечи да каже Хач, но млъкна.
    — Нито дума, дори не бе оставил адрес — рече с горчивина професорът. — Едва миналата година прочетох за теб в „Глоуб“.
    Хач се извърна, усети как лицето му пламна от срам.
    Професорът навъсено изсумтя.
    — Няма значение. Според статистическите таблици, трябваше да съм вече умрял. Следващият четвъртък ставам на осемдесет и девет и, дяволите ще те вземат, ако не ми донесеш подарък.
    Излязоха на обляната от слънцето ливада. Бризът довя до тях висок смях.
    — Сигурно сте разбрали защо се върнах — попита предпазливо Хач.
    — Че кой не знае — последва язвителният отговор.
    Професорът не рече нищо друго и известно време продължиха пътя си мълчешком.
    — Е и? — не издържа Хач накрая.
    Старецът го погледна въпросително.
    — Хайде, изплюйте камъчето — продължи Хач. — Какво мислите за търсенето на съкровището?
    Професорът продължи да крачи мълчаливо още минута, след което спря, обърна се към Малин и пусна ръката си.
    — Но не забравяй, че ти сам попита — рече той.
    Хач кимна.
    — Мисля, че си пълен глупак.
    Последва миг на зашеметяващо мълчание. Бе подготвен за Клей, но не и за това.
    — Какво ви кара да мислите така?
    — От всички хора на света точно ти би трябвало да знаеш най-добре. Каквото и да е заровено там, няма да го извадите.
    — Вижте, доктор Хорн, ние разполагаме с технологии, за каквито старите търсачи на съкровища не са и сънували. Сонар за твърди предмети, протонови магнитометри, връзка с разузнавателни спътници с фотографираща техника. И с двайсет милиона долара… Дори с личния дневник на човека, който е проектирал Шахтата.
    Хач бе повишил тон. Изведнъж осъзна, че за него бе много важно да получи одобрението на този мъж.
    Доктор Хорн поклати глава.
    — Малин, почти цял век ги гледам как идват и си отиват. И всички разполагаха с най-последен модел екипировка. Всички имаха торби с пари. Всички владееха някаква жизненоважна информация, някакво блестящо хрумване. И всеки път уж щеше да бъде по-различно. Ала всички свършиха еднакво. Банкрути, нищета, дори смърт. — Той погледна Хач. — Намерихте ли вече нещо от съкровището?
    — Е, още не — отвърна Хач. — Има един малък проблем. Знаем, че Шахтата има подземен наводнителен тунел, който води до морето, ето защо е винаги пълна с вода. Използвахме боя, за да открием изхода на тунела към дъното на морето. Само че, както изглежда, тунелът не е един, а са пет и…
    — Разбирам — прекъсна го доктор Хорн. — Само един малък проблем. Това съм го чувал и преди. Може би ще решите проблема си. Само че после ще се появи нов проблем, после трети, докато накрая фалирате. Или загинете. Или и двете.
    — Но този път наистина ще бъде различно — извика Хач. — Не можете да твърдите, че е невъзможно да се извади съкровището. Онова, което е създадено от хора, може да бъде разгадано от хора.
    Професорът изведнъж стисна отново ръката на Хач. Имаше учудващо здрави ръце, с изпъкнали жили като стари дървесни корени, мускулести и сухи.
    — Аз познавах дядо ти, Малин. Той много приличаше на теб: млад, дяволски умен, с обещаваща кариера пред себе си, със страхотна жажда за живот. Точно това, което сега ми казваш, ми го каза и той — дума по дума преди петдесет години. — Той сниши тона си до свиреп шепот. — Виж какво наследство остави той на семейството ти. Ти попита за мнението ми. Ето го, изразено в няколко думи: върни се в Бостън, преди историята да се е повторила отново.
    Той се обърна рязко и накуцвайки пое нагоре, размахал ядно бастуна си из тревата, докато най-накрая не се скри зад хребета на хълма.

18.

    На следващата сутрин, с леко зачервени от снощната бира очи, Хач се затвори в медицинската барака и занарежда инструменти си по описа им. През последните няколко дни имаше няколко наранявания, ала нищо по-сериозно от охлузвания и едно пукнато ребро. Докато преглеждаше лавиците и проверяваше съдържанието им по общия опис, чуваше монотонния шум от близките рифове. Бледото слънце се опитваше да надникне през прозореца с метална каса, заслонено от вечното перде на мъглата.
    След като свърши с инвентаризацията, Хач окачи табелата с описа до лавиците и погледна през прозореца. Видя високата, с отпуснати рамене, фигура на Кристофър Сейнт Джон, който крачеше енергично по неравната земя към базовия лагер. Англичанинът обиколи дебел кабел и дълга пластмасова тръба, след това се мушна във фургона на Уопнър и непокорната му сива коса почти докосна горната греда на вратата. Хач постоя известно време, след това взе двете черни папки, излезе от медицинския пункт и последва историка. Може би имаше някакъв напредък в разгадаването на шифъра.
    Кабинетът на Уопнър в базовия лагер бе по-разхвърлян дори от кабината му на „Серберъс.“ Не стига че бе малък, но и редиците мониторингова и сервоуправляваща техника му придаваха клаустрофобичен вид. Уопнър бе заел единствения стол в офиса, натикан в далечния ъгъл и заобиколен от лавиците с релейна апаратура. От две тръби на тавана духаше студен въздух, а на отсрещната стена бръмчеше масивен климатик.
    Въпреки климатичната инсталация в стаята бе задушно от сгорещената електроника. Когато Хач влезе, Сейнт Джон търсеше къде да окачи сакото си. След като не намери подходящо място, той внимателно го постави на най-близкия пулт.
    — Господи — въздъхна Уопнър — пускаш си стария мъхнат туид на пулта и след малко току виж си направил някое късо съединение в работилницата.
    Сейнт Джон се намръщи и взе отново сакото си.
    — Кери, имаш ли една минутка време? — попита той. — Наистина трябва да обсъдим този проблем с шифъра.
    — Изглеждам ли като човек, който разполага с една минутка? — долетя отговорът.
    Уопнър надигна глава и го изгледа свирепо.
    — Току-що приключих с цялостната диагностика на острова. На цялата купчина апаратура, чак до микрокода. Отне ми цял час дори при максималната мощност. И всичко е наред: помпи, компресори, сервоустройства, или каквото там ти хрумне. Никакви проблеми или несъответствия.
    — Това е чудесно — намеси си Хач.
    Уопнър го изгледа недоверчиво.
    — Я си напрегни мозъка. Чудесно било! Направо е ужасно!
    — Не разбирам.
    — Имахме срутване на системата, нали помниш? Шибаните помпи се прецакаха. След това сравних компютъра на острова със „Сцила“ на борда на „Серберъс“ и познай какво стана? ROM-чиповете на „Харибда“ тук са били променени. Променени!
    Той яростно блъсна един от компютрите и преобърна кутията му.
    — И?
    — А сега правя диагностиката отново и всичко излиза наред. И не само това, ами цялата система не показва никакви отклонения. — Уопнър се наведе напред. — Никакви отклонения. Не загряваш ли? Това е физически и компютърно невъзможно.
    Сейнт Джон оглеждаше техниката около себе си с ръце на гърба.
    — Значи имаме призрак в машината, така ли, Кери? — осмели се да изрече той.
    Уопнър не му обърна внимание.
    — Не разбирам много от компютри — продължи Сейнт Джон и изисканият му акцент изпълни стаята, — но знам един термин: ВБИБ. Вкарваш боклук, излиза боклук.
    — Не можеш ме хвана. Работата не е в програмирането.
    — Аха, разбирам. Не е възможно да е човешка грешка. Доколкото си спомням, достатъчно бе едно погрешно програмирано на „Фортран“ уравнение, за да отпрати „Маринър“ да се рови за боклуци някъде из космоса и да не се чуе повече нищо от него.
    — Важното е, че системата сега работи — рече Хач. — Защо тогава не продължим?
    — Да, бе, и това да се случи пак! Искам да разбера защо целият този боклук се срина едновременно и изведнъж.
    — Не можеш да направиш нищо по него сега — обади се Сейнт Джон. — А междувременно изоставаме от графика на дешифровката. Нищо не сработва. Направих още проучвания и мисля, че твърде бързо отхвърлихме…
    — Глупости на таркалета! — сопна се Уопнър и се завъртя със стола си срещу него. — Няма да почнеш отново да ми каканижеш за многоазбучната история, нали старче? Виж какво, ще променя алгоритъма на моята челна атака, ще й дам петдесет процента приоритет и наистина ще задвижа нещата. Защо не се оттеглиш в библиотеката си? Върни се към края на деня с някои полезни идеи.
    Сейнт Джон изгледа за миг Уопнър. След това навлече туидовото си сако и се измъкна навън, на прозирната слънчева светлина. Хач го последва до офиса му.
    — Благодаря — рече той и подаде двете папки на Сейнт Джон.
    — Знаеш ли, той е прав — каза историкът, седна зад чистото си бюро и придърпа уморен старата пишеща машина към себе си. — Работата е там, че аз опитах всичко друго. Базирах опитите си върху всички методи за шифроване, познати по времето на Макалън. Подходих като към аритметичен проблем, като към астрономическа или астроложка система, като към код, базиран на чужд език. И нищо.
    — А какво означава многоазбучно? — попита Хач.
    Сейнт Джон въздъхна.
    — Многоазбучен шифър. Всъщност е доста прост. Разбираш ли, по времето на Макалън повечето шифри са били прости, монофонични замествания. Имаш обичайната азбука, след това — шифровата азбука, смесени без никакъв ред. За да кодираш нещо, просто проверяваш коя шифрова буква съвпада със следващата редовна буква в документа. Може кодът за „т“ да е бил „у“, а кодът за „и“ да е бил „з“. Тъй че ако шифроваш местоимението „ти“, получаваш „уз.“ Така се правят криптограмите, които публикуват във вестниците.
    — Струва ми се доста ясно.
    — Да. Но това не е много сигурна система. Тъй че какво би станало, ако разполагаш с няколко различни азбуки и работиш с тях? Да речем, че вместо с една, разполагаш с десет. И след като зашифроваш документа си буква по буква, ще минеш през всичките десет шифрови азбуки, а след това отново ще започнеш с първата. Това е многоазбучният шифър. И тогава „ти“ няма да е „уз“. Всяка буква ще е кодирана от различна шифрова таблица.
    — Изглежда трудно за разшифроване.
    — Да, много е трудно. Ала Кери смята, че по времето на Макалън не са използвали многоазбучни шифри. О, да, хората са знаели за тях. Но са смятали, че отнемат много време и са твърде предразположени към грешки. — Сейнт Джон въздъхна отново. — Ала в този случай най-големият проблем е проблемът на секретността. Ако Макалън е използвал многоазбучен шифър, как би могъл да скрие сигурно всички кодови азбучни таблици, които са му били необходими? Ако Ред Нед Окъм случайно ги зърне, цялата игра ще бъде издадена. А колкото и да е бил умен, не би могъл да ги запомни.
    — Ако смяташ, че съществува възможност шифърът да е многоазбучен, защо не опиташ да го разгадаеш сам?
    Ъгълчетата на устните на Сейнт Джонс се повдигнаха нагоре в нещо като усмивка.
    — Ако разполагах с два месеца, с радост бих се опитал. Освен това нямам представа колко дълъг ключов код е използвал, ако изобщо е използвал такъв и колко свободно е разполагал нулите си.
    — Нули ли?
    — Nihil importantes. Букви, които не означават нищо, ала са разхвърляни из текста, за да затруднят разшифровчика.
    Навън се чу изсвирване на корабна сирена — дълбока и загадъчна, и Хач погледна часовника си.
    — Десет часът — рече той. — Най-добре е да тръгвам. След няколко минути ще започнат да запечатват тунелите и да осушават Шахтата. Пожелавам ви успех — на теб и на Кери.

19.

    След като напусна базовия лагер Хач се затича по пътечката към Ортанк, пламнал от нетърпение да види как новата конструкция се бе материализирала над Наводнената шахта само за четирийсет и осем часа. Още преди да стигне до хребета на острова видя стъклената наблюдателна кула, с тясна площадка, която я опасваше отвън. Когато приближи повече, забеляза масивните опори, върху които сондажната кула се издигаше на повече от петнайсет метра височина над пясъчния терен. Във вътрешността на кулата висяха винчове и метални въжета и потъваха в мрака на Шахтата. „Боже мой — помисли си Хач — това нещо сигурно се вижда чак от сушата.“
    Ведно с това мислите му се зареяха отново към онова, което Клей и старият учител му бяха казали. Сигурен бе, че професор Хорн щеше да запази мнението си единствено за себе си. Клей обаче бе друга опера. Досега общественото настроение към „Таласа“ изглеждаше изключително благоприятно; и той трябваше да внимава да го запази такова. Още преди празникът да свърши, говори с Найдълман да намери някаква работа на Дони Труит. Капитанът веднага го включи в екипа сондьори, който щеше да започне работа на дъното, веднага щом осушат шахтата.
    Хач стигна до кулата и се изкачи по външната стълба. Гледката от площадката за наблюдение бе великолепна. Вечната мъгла се разкъсваше на вълма под горещите лъчи на лятното слънце и той успя да зърне в далечината тъмночервената ивица на сушата. Океанът блестеше на слънцето, което му придаваше цвят на ковано желязо, прибоят се разбиваше о наветрените рифове, обгръщаше ги с пяна и ги поръбваше с плаващи водорасли. Един стих от Рупърт Брук26 изплува неканен в съзнанието му:
Ниска кротка стеничка от пяна,
която потъмнява и изчезва,
след като вълната си отиде у дома.

    Чу гласове и вдигна глава. В далечния край на наблюдателната платформа видя Изабел Бонтер, чийто неопренов костюм лъщеше мокър на слънцето. Беше се навела над перилата, изстискваше косата си и разговаряше оживено с Найдълман.
    Хач отиде при тях, тя се обърна и му се усмихна.
    — Виж ти, виж ти! Човекът, който ми спаси живота!
    — Как е раната ви? — попита в отговор Хач.
    — De rien, monsieur le docteur27. Тази сутрин се гмурках в шест сутринта, когато, не ще и дума, сте си похърквали сладко-сладко. И няма да повярвате какво открих!
    Хач хвърли поглед към Найдълман, който кимна и изпуфтя с лулата си, видимо доволен.
    — Каменните основи, които намерих на дъното онзи ден — продължи тя. — Те продължават покрай вътрешната стена на рифовете около целия южен бряг на острова. Открих останките им тази сутрин. Има само едно обяснение за тях: това са основите на кофердам — старинна водонепроницаема камера.
    — Старинна камера ли? Построена около острова? Но защо? — Още докато задаваше въпроса си, Хач се сети за отговора. — Боже мой! — въздъхна той.
    Бонтер се усмихна.
    — Пиратите са построили полукръгла язовирна стена по цялото протежение на южните рифове. Набивали са дървени пилони, които се извивали като дъга от брега към плитките води, а дъгата се е затваряла отново на брега. Досущ като ограда на затвор в морето. Намерих следи от смола и кълчища, които навярно са използвали, за да направят оградата водонепроницаема. След това са изпомпвали морската вода, дъното до брега се е откривало и тогава са копаели петте си наводнителни тунела. След като са приключили, просто са разрушили водонепроницаемата камера и са пуснали водата свободно. И ето ти, капаните са били заложени!
    — Да — добави Найдълман. — Почти очевидно е, ако се замисли човек. Как инак биха могли да построят подводни наводнителни тунели, без да използват акваланги? Макалън освен архитект е бил и инженер. Той е бил консултант при строителството на моста в Олд Батърсий, тъй че е знаел за строителните методи в плитки води. Няма съмнение, че е планирал всичко това до последната подробност.
    — Водонепроницаема камера около целия бряг на острова? — рече Хач. — Вижда ми се огромна работа.
    — Да, огромна е. Но не забравяй, че е разполагал с над хиляда ентусиазирани работници, които да я свършат. А са разполагали и с мощните трюмни помпи от корабите си. — Чу се ново изсвирване на сирена и Найдълман погледна часовника си. — След петнайсет минути ще взривим експлозивите и ще запечатаме тези пет наводнителни тунела. Мъглата се разсейва бързо и ще можем да наблюдаваме добре. Да влезем вътре.
    Капитанът го въведе в Ортанк. Под прозорците, които обрамчваха стените на кулата, Хач забеляза подредени много уреди и хоризонтално монтирани монитори. Магнусен и геологът Ранкин бяха застанали по местата си в различни краища на кулата, а двамина техници прокарваха кабели и тестваха някои части. На една от стените група монитори показваха изображения по вътрешната телевизионна система от целия остров: командния център, отвора на Шахтата, интериора на самата Ортанк.
    Най-забележителната особеност на кулата бе масивната стъклена плоча, която заемаше средата на пода. Хач пристъпи напред и надникна надолу в пастта на Наводнената шахта.
    — Виж сега — рече Найдълман и щракна ключа на съседен пулт.
    Блесна мощна живачно-дъгова лампа, чийто лъч прониза тъмнината. Долу Шахтата бе залята с вода. На повърхността плаваха водорасли; скариди, привлечени от светлината, трепваха и играеха току под повърхността. На по-малко от метър под тъмната вода различи останките от стари дървени греди, обрасли с ракушки, назъбените им краища потъваха в дълбините. Дебелият, с метални пръстени шланг, се проточваше по сушата и надолу в Шахтата, а освен него имаше още дузина по-тънки въжета и кабели.
    — Гърлото на звяра — рече Найдълман с мрачно задоволство. Той прокара длан по пултовете, подредени под прозорците. — Екипирали сме кулата с най-съвременна дистанционно управлявана техника, включително и с насочен надолу радар в L– и Х–обхватите. Всичко това е свързано с компютъра в базовия лагер.
    Той отново погледна часовника си.
    — Доктор Магнусен, свързочната станция в ред ли е?
    — Да, капитане — отвърна инженерката и прокара пръсти през късата си коса. — Всичките шест буй-маркери предават ясно, готови са за заповедта за взривяване.
    — Уопнър в „Остров–1“ ли се намира?
    — Обадих му се преди около пет минути. Би трябвало да пристигне скоро, ако вече не е там.
    Найдълман пристъпи към един от пултовете за управление и включи радиостанцията.
    — „Наяд“ и „Грампъс“, тук е Ортанк. Добре ли ме чувате?
    От катерите отговориха утвърдително.
    — Заемете местата си. Ще взривим зарядите след десет минути.
    Хач отиде до един от прозорците. Мъглата се бе превърнала в лека омара и той видя как двата катера се отделиха от пирса и заеха позиция в морето. От вътрешната страна на рифа, по южния бряг на острова, различи петте електронни буя, които маркираха изходите на тунелите. Знаеше вече, че всеки от наводнителните тунели бе миниран с по няколко килограма пластичен взрив „семтекс“. Антенките на буйовете присветваха на светлината, готови да приемат командата за взривяване.
    — „Остров–1“, отговорете — произнесе по радиото Найдълман.
    — Уопнър слуша.
    — Мониторинговите системи включени ли са он-лайн?
    — Да, всичко е по мед и масло — тонът на Уопнър прозвуча така, сякаш бе обезсърчен.
    — Добре. Информирайте ме, ако има някакви промени.
    — Капитане, аз защо съм тук — оплака се гласът. — Кулата е изцяло свързана в мрежа и вие ще управлявате помпите ръчно. Всичко, което е необходимо да се направи, можете да го направите там. Аз би трябвало да работя по онзи проклет шифър.
    — Не искам повече изненади — отвърна Найдълман. — Ще взривим зарядите, ще запечатаме тунелите, след това ще изпомпим водата от Шахтата. И за нула време ще можеш да се заемеш пак с онзи дневник.
    Долу се разтичаха хора и Хач видя как Стрийтър нарежда на един екип да заеме местата си около шланга на помпата. Бонтер се върна от площадката навън с развята коса.
    — Колко време остава до фойерверките? — попита тя.
    — Пет минути — отвърна Найдълман.
    — Колко вълнуващо! Обичам големите експлозии.
    Тя погледна към Хач и му намигна.
    — Доктор Магнусен — рече Найдълман. — Последна проверка, моля.
    — Разбира се, капитане. — След кратко мълчание тя отговори. — Всичко свети в зелено. Помпите са подготвени и работят на празен ход.
    Ранкин повика Хач с ръка и му показа един екран.
    — Виж това.
    На екрана се виждаше напречен разрез на Шахтата, маркиран през три метра до трийсет и три метра. Върхът на синята колона в разреза бе равен с повърхността на водата.
    — Успяхме да спуснем в Шахтата миниатюрен дълбокомер — рече развълнуван той. — Преди това Стрийтър изпрати водолазен екип, но не можаха да се спуснат на повече от десетина метра дълбочина, заради отломките, които задръстват шахтата. Нямаш представа колко боклук се е насъбрал там долу. — Той кимна към екрана. — А с това ще можем да наблюдаваме оттук как спада нивото на водата.
    — Внимание на всички постове — рече Найдълман. — Ще взривяваме в серия.
    На наблюдателната кула се възцари мълчание.
    — Зареждам от едно към пет — каза тихо Магнусен и късите й пръсти пробягаха по пулта.
    — Десет секунди — прошепна Найдълман.
    Напрежението се сгъсти.
    — Взриви първи.
    Хач погледна към морето. В един дълъг като вечност миг всичко изглеждаше неподвижно. Сетне огромен гейзер разкъса повърхността на океана, изстрелян от дълбините му от оранжева светлина. Секунда по-късно от ударната вълна прозорците на наблюдателната площадка потрепериха. Звукът се понесе над водата и трийсет секунди по-късно леко бучене се върна като ехо от сушата. Гейзерът се издигна като на забавен каданс, последван от облак разтрошени камъни, тиня и водорасли. Когато започна да пада обратно като мръсна струя, към океана се понесоха стръмни вълни и се сблъскаха с мъртвака. По-близкият от двата катера — „Наяд“ — заподскача лудо върху неочакваното вълнение.
    — Взриви втори — нареди Найдълман и следващата експлозия разкъса подводния риф на стотина метра от първия. Един по един той взриви подводните експлозиви и на Хач му се стори, че целият южен бряг на остров Рагид потъна в жестока дъждовна буря. „Жалко, че не беше неделя“, помисли си той. „Щяхме да направим на Клей услуга, като събудим всичките заспали при проповедта му хора.“
    Последва кратка пауза, докато водата се успокои и водолазните екипи проверят резултатите. След като получи съобщение, че всичките пет тунела са затворени, Найдълман се обърна към Магнусен.
    — Включете помпите на изпомпване — рече той. — Поддържайте скорост 90 000 литра в минута. Стрийтър, екипът ти да е в готовност.
    С радиостанцията си в ръка той се обърна към хората, събрали се на кулата:
    — Да започнем да осушаваме.
    На южния бряг се чу рев и двигателите на помпите заработиха. Почти едновременно Хач долови силно, сякаш неохотно потреперване, което идваше от Шахтата, от чиито дълбини се изсмукваше водата. Погледна надолу и видя как дебелият шланг се втвърди, след като водата пое по него пътя си от Шахтата през острова и обратно към океана. Ранкин и Бонтер не можеха да откъснат очи от монитора на дълбокомера, а Магнусен наблюдаваше внимателно подводните системи на помпите. Кулата започна леко да вибрира.
    Минаха няколко минути.
    — Водното равнище спадна с метър и половина — рече Магнусен.
    Найдълман се наведе към Хач.
    — Разликата между прилива и отлива тук е два и четирийсет — рече той. — В Шахтата водата никога не спада с повече от два и четирийсет, дори и при най-нисък отлив. След като стигнем три метра, ще знаем, че сме победили.
    Последва безкраен, напрегнат момент. След това Магнусен вдигна глава от някакъв циферблат.
    — Нивото на водата спадна с три метра — рече небрежно тя.
    Всички от екипа се спогледаха. И тогава изведнъж върху лицето на Найдълман се появи широка усмивка.
    В следващия миг наблюдателната кула на Ортанк се превърна в радостна лудница. Бонтер изсвири силно и се хвърли в обятията на смаяния Ранкин. Техниците се тупаха ентусиазирани по гърба. Дори устните на Магнусен се изкривиха в нещо като усмивка, преди да се обърне отново към монитора си. Сред ръкоплясканията и радостните викове някой извади бутилка „Вьов Клико“ и няколко пластмасови чаши за шампанско.
    — Направихме го, за Бога — повтаряше Найдълман и се ръкуваше с всички в залата. — Вече осушаваме Наводнената шахта.
    Той взе бутилката, разкъса станиола и извади тапата.
    — Това място неслучайно е кръстено така — продължи той, докато разливаше шампанското. На Хач му се стори, че долавя емоционален трепет в гласа на капитана. — Двеста години противникът е бил водата. Докато водата в Шахтата не бъде премахната, съкровището не може да бъде извадено. Но, приятели мои, от утре това място ще се нуждае от ново име. Благодаря на всички и ви поздравявам.
    Той вдигна чашата си. Из целия остров се чуваха радостни викове.
    — Равнището на водата спадна с пет метра — обади се Магнусен.
    Стиснал чашата си с шампанско в ръка, Хач отиде в средата на залата и погледна през стъклото. Объркващо беше да гледаш в гърлото на Шахтата. Екипът на Стрийтър стоеше до огромния шланг и наблюдаваше дебита. При скоростта, с която водата се изпомпваше — 90 000 литра в минута, или по един плувен басейн на всеки две минути — на него му стори, че сякаш вижда как нивото спада. Водата се стичаше надолу по обраслите греди и разкриваше милиметър по милиметър стените, покрити с ракушки и вкаменели водорасли. Кой знае защо, но се почувства като че се бори със странно чувство на съжаление. Струваше му се разочароващо, почти несправедливо, да постигнат за по-малко от две седмици онова, което не е могло да бъде постигнато въпреки страданията, болката и смъртта.
    Найдълман взе радиостанцията си.
    — Говори капитанът.
    Гласът му отекна из целия остров и се понесе над тъмните води:
    — Възползвам се от правото си на ръководител на това начинание и обявявам, че всички, които не носят дежурство, този следобед са освободени от работа.
    Последваха нови радостни викове из целия остров. Хач погледна Магнусен и се запита какво изучаваше толкова напрегнато.
    — Капитане? — обади се неуверено Ранкин, който също се бе вторачил отново в монитора си.
    Като забеляза изражението му, Бонтер отиде до него и залепи лице за екрана.
    — Капитане? — обади се Ранкин с по-висок тон.
    Найдълман тъкмо наливаше още шампанско, но се обърна към геолога.
    Ранкин посочи към екрана.
    — Водата не спада повече.
    Настъпи мълчание и всички погледи се обърнаха към стъкления под.
    От Шахтата се понесе слабо, но продължително съскане. Черната повърхност на водата се виеше във водовъртеж и от непрогледните глъбини излитаха мехурчета.
    Найдълман се отдръпна от стъклото.
    — Увеличете дебита на помпите до 20 — нареди тихо той.
    — Слушам, сър — отвърна Магнусен.
    Ревът откъм южния бряг на острова се засили.
    Без да казва нищо, Хач се присъедини към Ранкин и Бонтер пред екрана на геолога. Синьото стълбче бе спаднало по средата между отметките за три и седем метра. Докато гледаха, то потрепна и после бавно, но необратимо започна да се изкачва нагоре.
    — Нивото се върна на пет метра — докладва Магнусен.
    — Как е възможно? — попита Хач. — Нали наводнителните тунели са затворени. В Шахтата не може да прониква вода.
    Найдълман заговори по радиостанцията:
    — Стрийтър, какъв е максималният дебит на тези помпи?
    — Мощността им по спесификация е сто и осемдесет хиляди литра, сър — долетя отговорът.
    — Не питах колко е по спесификация. Попитах колко е максимумът им.
    — Двеста двайсет и пет хиляди. Но, капитане…
    Той се обърна към Магнусен.
    — Направете го.
    Навън ревът на двигателите на помпите стана почти оглушителен, а кулата се затресе силно от усилието им. Никой не промълви и дума, погледите на всички бяха приковани в мониторите. Хач забеляза, че синьото стълбче се застопори отново, после потрепери и сякаш понечи да тръгне надолу. Той постепенно изпусна въздуха си и едва тогава осъзна, че бе спрял да диша.
    — По дяволите! — прошепна Бонтер.
    Хач с невярващ поглед забеляза, че нивото в Шахтата отново продължи да се качва.
    — Върнахме се на три метра — докладва неумолимо Магнусен.
    — Надуйте помпите до двеста и седемдесет хиляди литра — нареди Найдълман.
    — Сър! — изпука гласът на Стрийтър по радиото. — Не можем да преминаваме…
    — Направете го! — излая Найдълман към Магнусен с твърд тон, тъй силно стиснал устни, че те се бяха превърнали в тънка чертица.
    Инженерката решително завъртя ръчките.
    Хач отново приближи прозорците. Видя как долу хората от екипа на Стрийтър притягаха допълнителни метални пръстени около шланга, който се виеше и мяташе като жив. Хач се напрегна, знаеше, че ако шлангът се пръснеше, водното налягане от двеста и седемдесет хиляди литра в минута можеше да пререже тялото на човек на две.
    Ревът на помпите се превърна във вой, в предвещаващ смърт вик, който сякаш щеше да пръсне главата му с мощта си. Усещаше как се тресе островът под краката му. Малки парчета пръст се отчупваха от ръба на Шахтата и падаха в тъмната, вряща вода в нея.
    — Капитане! — извика отново Стрийтър. — Предната сглобка започва да поддава!
    Найдълман стоеше неподвижен, вторачен в Шахтата, изпаднал сякаш в транс.
    — Капитане! — гласът на Стрийтър крещеше по радиостанцията, опитваше се да надвика шума. — Ако шлангът се спука, може да отнесе Ортанк!
    Хач тъкмо понечи да отвори уста и да каже нещо, когато Найдълман се обърна рязко към Магнусен:
    — Спрете помпите!
    Във внезапната тишина Хач дочу стенанието и тихия шум в Наводнената шахта под себе си.
    — Водното равнище се върна до обичайното, сър — докладва Магнусен, без да се отделя от пулта си.
    — Този остров е гадняр, човече — прошепна Ранкин, докато следеше показанията на сонара. — Запечатахме всичките пет канала. Май ще се окаже дяволски труден проблем.
    Найдълман полуобърна глава при тези думи и Хач видя изсечения му профил, твърдия блясък в очите.
    — Няма да е проблем — рече той с нисък, странен глас. — Ще направим просто онова, което е сторил Макалън. Ще построим водонепроницаема камера около брега.

20.

    В десет без четвърт същата вечер Хач излезе от входния люк на „Серберъс“, премина по свързващото мостче и се качи на своята лодка. В края на работния ден бе отишъл с лодката си до големия кораб, за да инспектира апаратурата, която би използвал, ако се наложеше да се правят изследвания на кръвта на някой от членовете на експедицията. Докато бе на борда, завърза разговор с боцмана на „Таласа“ и не след дълго получи покана да вечеря в корабния салет и да се срещне с постоянния екипаж от пет-шест души. Най-накрая, натъпкан с лазаня със зеленчуци и с еспресо, той си взе довиждане с жизнерадостните моряци и пое по белите коридори към изходния люк. Мина покрай вратата на кабината на Уопнър. За миг си помисли да се обади на програмиста, но реши да не го прави, заради неприятното посрещане, горчивината от което сигурно щеше да помрачи ползата от информацията за състоянието на нещата.
    И сега, отново на борда на „Плейн Джейн“, той запали двигателя, отдаде въжето и пое с лодката в топлата нощ. Далечните светлини на сушата бяха като гирлянд в тъмното, а близкото туловище на остров Рагид проблясваше меко през мантията от мъгла. Венера бе ниско над хоризонта на запад и се отразяваше във водата като трепкаща бяла ивичка. Двигателят малко прекъсваше, ала се успокои, когато Хач даде повече газ. Зад кърмата на лодката се повлече фосфоресцираща диря: искри се виеха около зеления огън. Хач въздъхна доволен: очакваше спокойно плаване, въпреки късния час.
    Изведнъж прекъсването отново се появи. Хач бързо спря двигателя и остави лодката на дрейф. „Изглежда в горивото е попаднала вода“, помисли си той. Въздъхна и отиде към носа, за да вземе фенерче и някои инструменти, след това се върна в кокпита, отвори дървените плотове, под които бе двигателят. Обходи го с лъча на фенерчето, за да потърси горивния филтър. Намери го, бръкна и разви малката чашка. Ами да — тя бе пълна с тъмна течност. Изпразни я зад борда и се наведе да я завие отново.
    Изведнъж се сепна. В тишината, последвала спирането на двигателя, долови някакъв звук, който се носеше към него в тишината на мрака. Спря и се заслуша, без да разбере в първия момент за какво става дума. След това го разпозна: нисък и мелодичен женски глас изпълняваше пленителна ария. Изправи се и се обърна без да ще към посоката, от която идваше гласът. Той се носеше над тъмните вълни, омайващо странен на това място, пленителен в мелодията на сладкото страдание, която изпълняваше.
    Хач зачака, заслушан като вцепенен. Вгледа се в мрака и забеляза, че идваше от „Грифин“, чиито ходови светлини бяха изгасени. На кораба на Найдълман се виждаше само мека червена светлинка: през бинокъла си той видя, че бе от лулата на капитана, който пушеше на предната палуба.
    Хач затвори капаците, след това пробва отново двигателя. Той запали при втория опит и този път тръгна равномерно и спокойно. Хач даде леко газ и импулсивно се насочи към „Грифин“.
    — Добър вечер — рече капитанът, когато приближи, с тих, но невероятно ясен в чистия нощен въздух глас.
    — На теб също — рече Хач и изключи хода. — Залагам си живота, че това бе Моцарт, но не се сещам от коя опера. Може би „Сватбата на Фигаро“?
    Капитанът поклати глава.
    — Не, там пее Дзефирети Лисунгиери.
    — Аха, от „Идоменей“.
    — Да. Силвия Макнеър пее много хубаво, нали? Обичаш ли операта?
    — Майка ми я обичаше. Всеки неделен следобед радиото огласяше къщата ни с хорови изпълнения. Научих се да ценя операта едва през последните пет-шест години.
    Последва кратка пауза.
    — Би ли дошъл на борда? — попита неочаквано Найдълман.
    Хач привърза „Плейн Джейн“ към перилата, спря двигателя, а Найдълман му подаде ръка и той скочи. Лулата му гореше и лицето на Найдълман за миг се озари от червено зарево, което подчерта хлътналите му бузи и очи. Прикованата златна нишка на мостика проблесна на лунната светлина.
    Застанаха смълчани до перилата и изслушаха последните трели на арията. След това Найдълман въздъхна дълбоко, изтръска недопушената си лула зад борда.
    — Защо никога досега не си ми казвал да спра да пуша? — попита той. — Всичките ми познати лекари са опитвали да ме откажат, с изключение на теб.
    Хач се замисли.
    — Струва ми се, че само бих си изгубил времето.
    Найдълман тихо се засмя.
    — Значи ме познаваш добре. Да слезем долу за чашка порто?
    Хач погледна изненадан капитана. Същата тази вечер в салета на „Серберъс“ бе научил, че никой досега не е бил канен в „Грифин“ и никой всъщност не знае как изглежда корабът вътре. Макар и общителен и дружелюбен с екипа си, капитанът винаги запазваше дистанция.
    — Добре, че не започнах да ти изнасям лекции за пороците ти, нали? — рече Хач. — Благодаря, с удоволствие бих изпил чаша порто.
    Той последва Найдълман в рулевата рубка, после надолу по стълбичката към ниска врата. Още една метална стълбичка, друга врата, и Хач се озова в голям салон с нисък таван. Огледа се изумен. Облицовката бе от разкошен блестящ махагон, с джорджианска резба, инкрустиран със седефени мидени черупки. Всеки финестрин бе с нежно оцветено стъкло тип „Тифани“, а покрай стените бяха подредени тапицирани с кожа диванчета. В дъното гореше малка камина и изпълваше кабината с топлина и с лекото ухание на бреза. От двете страни на камината се издигаха библиотечни шкафове със стъклени врати; Хач видя, че бяха пълни с подвързани с телешка кожа томове с изписани със златни букви заглавия. Приближи да разчете заглавията: „Пътешествия“ на Хаклуит, ранно издание на нютъновата „Принципия“. Тук и там осветени безценни ръкописи и свитъци бяха обърнати с лице към витрината. Имаше и малка лавица, посветена на оригинални издания на ранни текстове за пиратството: „Наслада за ергена“ от Лайънъл Уейфър, „Буканиерите на Америка“ на Александър Ескумелион и „Обща история на грабежи и убийства от най-известните пирати“ от Чарлз Джонсън. Само библиотеката струваше едно малко състояние. Хач се запита дали Найдълман бе обзавел корабчето си със спечеленото от предишни експедиции.
    До един от библиотечните шкафове бе окачен малък морски пейзаж в позлатена рамка. Хач приближи да го разгледа и ахна.
    — Господи — рече той. — Това е Търнър, нали?
    Найдълман кимна.
    — Ескиз за картината му „Шквал до Бийчи хед“, 1874-а година.
    — Онази, която е в галерията „Тейт“, нали? — попита Хач. — Когато бях в Лондон преди няколко години се опитвах няколко пъти да я скицирам.
    — Рисуваш ли? — попита Найдълман.
    — Цапотя. Предимно акварели.
    Хач отстъпи назад и отново се огледа. Другите картини на стените не бяха всъщност картини, а много прецизни медни гравюри на ботанически екземпляри: едри цветя, странни треви, екзотични растения.
    Найдълман отиде до малък, покрит със сукно вграден шкаф, в който бяха подредени кристални гарафи и малки чаши. Той извади две чашки от облицованите им с филц гнезда и наля по няколко пръста порто във всяка.
    — Тези гравюри — рече той, проследил погледа на Хач, — са дело на сър Джоузеф Банкс, ботаникът, който е придружавал капитан Кук по време на първото му околосветско плаване. Изобразени са растителни екземпляри, които е събрал в Ботаническия залив, малко след като открили Австралия. Там е имало фантастично разнообразие от растения, нали разбираш, и това накарало Банкс да кръсти залива така.
    — Красиви са — промърмори Хач, докато поемаше чашата си.
    — Това са може би най-фините медни гравюри, които някога са правени. Какъв късметлия е бил: ботаник, комуто се паднало да стъпи на новооткрит континент.
    — Интересуваш ли се от ботаниката? — попита Хач.
    — Интересувам се от новооткрити континенти — отвърна Найдълман, вгледан в огъня. — Но съм се родил твърде късно. Всички вече са били открити.
    Той се усмихна бързо, за да прикрие пламъчето на копнежа в очите си.
    — Ала Наводнената шахта е загадка, която си струва вниманието.
    — Така е — отвърна Найдълман. — Може би единствената, която е останала. Ето защо смятам, че неуспехи като днешния не бива да ме изненадват. Големите мистерии не предават лесно тайните си.
    Последва дълго мълчание. Хач посръбваше от портото си. Знаеше, че повечето хора намират мълчанието в един разговор за неудобно. Ала Найдълман изглежда го приемаше добре.
    — Исках да те попитам — рече накрая капитанът. — Как мислиш ни приеха вчера в града?
    — В общи линии всички изглежда се радваха на присъствието ни там. Ние определено сме истински подарък за местния бизнес.
    — Да — отговори Найдълман. — Но какво имаше предвид с това „общо взето“?
    — Ами, не всички са търговци.
    Хач реши, че няма смисъл да извърта.
    — Както изглежда, сме възбудили моралната съпротива на местния проповедник.
    Найдълман се усмихна кисело.
    — Проповедникът не одобрява, нали? След две хиляди години убийства, инквизиции и нетърпимост, е истинско чудо, че един християнски проповедник все още държи на високите морални ценности.
    Хач се почувства малко неудобно; този Найдълман сега бе многословен, твърде различен от оня, който само преди няколко часа бе заповядал помпите да работят над критично опасната си мощност.
    Найдълман извади лулата от джоба си и се зае със сложния ритуал по разпалването й.
    — Баща ми беше лютерански свещеник — рече той тихо, докато изгасяше кибритената клечка. — И това ще ми държи влага за цял живот.
    — Не вярваш в Бога, така ли? — попита Хач.
    Найдълман го погледна мълчаливо. След това сведе поглед.
    — Честно казано, често ми се е искало да вярвам. Религията е изиграла такава голяма роля в детството ми, че без нея сега понякога се чувствам като изпразнен от съдържание. Но аз съм от хората, които не вярват, щом няма доказателства. И това е нещо, което ми е неподвластно. Трябва да разполагам с доказателство. — Той отпи от портото. — Защо? Ти религиозен ли си?
    Хач се обърна към него.
    — Ами, да, вярващ съм.
    Найдълман замълча и продължи да пуши.
    — Но не ми се иска да обсъждаме това.
    Върху лицето на Найдълман се изписа усмивка.
    — Чудесно. Мога ли да ти долея?
    Хач подаде чашата си.
    — Мнението на проповедника не бе единственото „против“, което чух в града — продължи той. — Имам един стар приятел, учител по естествена история, който смята, че ще се провалим.
    — А ти? — попита безучастно Найдълман, зает с портото, без да го поглежда.
    — Нямаше да участвам, ако смятах, че ще се провалим. Но няма да съм искрен, ако кажа, че днешният неуспех не ме е накарал да се замисля.
    — Малин — рече Найдълман почти нежно, когато му връщаше чашата. — Не мога да те виня за това. Признавам, че и аз изпитах за миг нещо като отчаяние, когато помпите ни изневериха. Ала в съзнанието ми не битува и най-малкото съмнение, че ще успеем. Сега вече разбрах къде грешим.
    — Предполагам, че има повече от пет наводнителни тунела — рече Хач. — Или може би някакъв хидравличен трик, който ни изигра.
    — Несъмнено. Но нямам това предвид. Разбираш ли, ние съсредоточихме цялото си внимание върху Наводнената шахта. Но аз разбрах, че не Шахтата е нашият противник.
    Хач повдигна въпросително вежди и капитанът се обърна към него, стиснал лулата в едната си ръка, с ярко блеснали очи.
    — Не е Шахтата, а човекът. Макалън, проектантът. През цялото време той е една стъпка преди нас. Той е очаквал ходовете ни и ходовете на онези преди нас.
    Той остави чашата си на покритата със сукно маса, отиде до стената, отвори дървена вратичка, зад която се виждаше малък сейф. Набра няколко бутона на прилежащото табло и вратата на сейфа се отвори. Той бръкна вътре, извади нещо, сетне се обърна и го постави на масата пред Хач. Беше голям том, подвързан с кожа: книгата на Макалън „За свещените строежи.“ Капитанът я отвори много внимателно, сякаш я галеше с дългите си пръсти. Там, в полетата на печатния текст, имаше изписани дребно с красив почерк, в бледокафяво, почти с цвета на акварел букви — ред подир ред еднообразни букви, чиято монотонност се нарушаваше единствено от някоя малка, сръчно направена скица на различни сглобки, сводове, подпори и крепежи.
    Найдълман почука с пръст по страницата.
    — Ако Шахтата е бронята на Макалън, то това е слабото й място, където можем да мушнем ножа. Много скоро ще дешифрираме и втората част от кода. А с това ще получим и ключа към съкровището.
    — Откъде можеш да си сигурен, че този дневник съдържа секрета на Шахтата? — попита Хач.
    — Защото нищо друго няма смисъл. Ако не е така, защо ще води таен дневник, не само шифрован, но и написан със симпатично мастило? Спомни си, че на Ред Нед Окъм Макалън му е бил необходим, за да създаде непристъпна крепост за съкровището му. Крепост, която не само ще устои на грабители, но и физически ще ги застраши чрез удавяне или смачкване, или Бог знае какво. Ала човек не конструира бомба, без да знае предварително как може да я обезвреди. Тъй че Макалън е трябвало да създаде таен механизъм за Окъм, който сам да си прибере съкровището, когато пожелае: таен тунел може би, или начин да се обезвредят капаните. Разумно е да се предположи, че Макалън е записвал това. — Той вдигна поглед към госта си. — Ала този дневник съдържа нещо повече от ключа към Шахтата. Той е прозорец към съзнанието на този човек. И тъкмо този човек ние трябва да победим.
    Капитанът говореше със същия тих, необичайно убедителен тон, който Хач бе чул по-рано същия ден.
    Хач се надвеси над книгата и вдъхна мириса на мухъл, кожа, прах и сухо гниене.
    — Едно нещо ме смущава — рече той. — И то е мисълта, че архитектът, който е бил отвлечен и принуден да работи за пиратите на някакъв забравен от Бога остров, е запазил присъствие на духа да води таен дневник.
    Найдълман кимна бавно.
    — Това не е акт на малодушен човек. Може би е искал да остави архив за потомството — за своето най-изкусно творение. Мисля, че е трудно да се предположи какво точно го е мотивирало. В крайна сметка този човек сам по себе си е една загадка. В историческите архиви за него има тригодишна дупка — след като е завършил Кеймбридж. Изглежда по това време е изчезнал някъде. А и личният му живот си остава като цяло загадка. Виж например това посвещение.
    Той внимателно обърна на титулната страница на книгата и я плъзна към Хач:
    С най-голяма благодарност и възхищение
    за това, че ми показа пътя
    авторът посвещава с уважение този скромен труд
    на Ита Онис
    — Къде ли не търсихме, но не успяхме да установим самоличността на тази Ита Онис — продължи Найдълман. — Дали е била учителка на Макалън? Негова довереница? Любовница? — Той внимателно затвори книгата. — Същото се отнася и за живота му.
    — Неудобно ми е да го кажа, но преди да дойдеш, никога не бях чувал за този човек — рече Хач.
    — Повечето хора не го знаят. Ала за своето време той е бил блестящ мислител, истински ренесансов човек. Роден е през 1657 година като незаконен, но любим син на някакъв граф. Досущ като Милтън, той твърди, че е прочел всички книги, отпечатани на английски, латински и гръцки. Преподавал е право в Кеймбридж и са го готвели за епископ, ала после очевидно тайно е преминал към католицизма. Тогава обърнал вниманието си към изкуствата, естествената философия и математиката. Бил е и изключителен атлет, смятало се е, че може да метне монета толкова силно, че тя да звънне о тавана на купола на най-високата му катедрала.
    Найдълман стана, отиде до сейфа и прибра книгата в него.
    — А интересът му към хидравликата изглежда се е засилвал през цялото време. В тази книга описва остроумен акведукт и сифонна система, които проектирал за водоснабдяването на катедралата в Хаундсбъри. Освен това скицирал и хидравлична система от шлюзи за канала на Севърн. Тя не била построена — на времето идеята изглеждала твърде налудничава — но Магнусен направи няколко компютърни модела и е убедена, че би могла да работи.
    — Дали Окъм го е търсил нарочно?
    Найдълман се усмихна.
    — Изкушаващо е да се помисли това, нали? Но е крайно съмнително. Навярно е било едно онези съдбовни исторически съвпадения.
    Хач кимна с глава към сейфа.
    — А как попадна на този том? Също ли бе съвпадение?
    Найдълман се усмихна по-широко.
    — Не, не съвсем. Когато за пръв път се заех със съкровището на остров Рагид, направих известни проучвания за Окъм. Знаеш, че когато флагманският му кораб бил открит с всички от екипажа мъртви на борда, той бил провлачен до Плимът и товарът му бил продаден на публичен търг. Успяхме да открием списъка на вещите от търга в Лондонския публичен архив и той съдържаше и списък на книгите, с които бил пълен сандъкът на капитана. Окъм е бил образован човек и предположих, че това е била личната му библиотека. Един от томовете — „За свещените строежи“ — хвана окото ми; той изпъкваше сред картите, френските порнографски книжлета и морските трудове, от които се състоеше библиотеката. Нужни ни бяха три години, докато най-сетне успеем да открием тома в купчина гниещи книги в криптата на полуразрушена църква в Гленфаркил, Шотландия.
    Той приближи до огъня и заговори с толкова нисък глас, сякаш мечтаеше:
    — Никога няма да забравя мига, в който отворих за пръв път книгата и разбрах, че грозните петна в полетата са от „бяло“ мастило, което едва личеше, избило благодарение на разрухата на времето и гниенето. В този момент знаех — бях убеден — че Наводнената шахта и нейното съкровище ще бъдат мои.
    Той замълча, лулата му бе изгаснала, а пламтящите въглени в камината тъчаха лабиринт от светлинки в затъмнения салон.

21.

    Кери Уопнър крачеше весело по калдъръмената улица и си подсвиркваше мелодия от „Междузвездни войни.“ От време на време спираше пред витрините, колкото да изсумти презрително. Напълно безполезни, всичките. Като онзи магазин за железария „От бряг до бряг“, в който се предлагаха прашни инструменти и селскостопански сечива, сякаш отпреди индустриалната революция. Знаеше много добре, че на триста мили околовръст не можеше да се намери сносен софтуерен магазин.
    Спря рязко пред чисто бяла викторианска постройка. Това трябваше да бъде, макар да приличаше повече на стара къща, отколкото на поща. Големият американски флаг, който висеше над верандата и табелата „Стормхейвън, Мейн 04564“, забита в моравата пред нея, бяха сигурни признаци. След като отвори външната врата, Уопнър осъзна, че това наистина бе къща: пощата заемаше предния салон, докато силната миризма на готвено издаваше, че жилищните помещения са отзад.
    Огледа малката стая, поклати глава при вида на подредените старинни пощенски кутии, след което погледът му се спря на голям дървен плот, върху който имаше табела: „Роза Паундкук, началник-поща“. В далечния край зад плота седеше самата жена, привела белокосата си глава над рехаво парче плат, върху което с кръстосан бод бродираше четиримачтова шхуна. Уопнър с изненада установи, че няма други хора и че единственият клиент всъщност бе самият той.
    — Извинете — рече той като приближи плота. — Това е пощата, нали?
    — Да, така е — рече Роза, завърза последния конец и внимателно постави бродерията си върху едната дръжка на люлеещия се стол, преди да вдигне очи.
    Като видя Уопнър, се сепна:
    — Боже мой — рече тя и ръката й неволно се вдигна към брадичката й, сякаш да се увери, че не е прихванала от козята брадичка на Уопнър.
    — Добре, защото очаквам важна пратка по куриер, разбирате ли? — Уопнър присви очи към нея. — „Пони експрес“ правят доставки по тези места, нали?
    — О! — повтори Роза Паундкук, надигна се от стола, при което събори ръкоделието си. — Имате ли име, искам да кажа, как се казвате?
    Уопнър се изсмя носово.
    — Уопнър. Кери Уопнър.
    — Уопнър? — Тя започна да търси в малка дървена кутия, пълна с жълти фишове. — О-у-п-…
    — Не, не, не. Уопнър. С „У“ и едно „п“ — прозвуча раздразненият му отговор.
    — Разбирам — отвърна Роза и самообладанието й се възвърна, след като намери фиша. — Един момент.
    И като хвърли един последен поглед на програмиста, изчезна през задната врата.
    Уопнър се облегна на тезгяха, заподсвирка си отново, когато входната врата изскърца жалостиво. Обърна се и видя висок, костелив мъж да затваря внимателно вратата зад себе си. Той се извърна и на Уопнър веднага му заприлича на Ейбрахам Линкълн: мършав, с хлътнали очи и отпуснати крайници. Под обикновения черен костюм носеше якичка на свещеник и държеше в едната си ръка малка връзка писма. Уопнър бързо се извърна, ала беше твърде късно; погледите им се срещнаха и той с тревога забеляза, че мъжът вече се бе запътил към него. До този момент Уопнър не се бе срещал с проповедник, камо ли да разговаря с такъв, и нямаше никакво намерение да започва тъкмо сега. Той бързешком бръкна в лежащата наблизо купчина рекламни материали и започна да чете внимателно за новата модна линия в щамповките на одеалата „Амиш“.
    — Здравейте — чу той да казва мъжът.
    Когато Уопнър се обърна неохотно, свещеникът бе застанал точно зад него с протегна ръка и с лека усмивка върху изпитото си лице.
    — Аха, здрасти — рече той и се ръкува вяло, след което веднага се върна към четивото си.
    — Казвам се Уди Клей — продължи мъжът.
    — Добре — отвърна Уопнър, без да го поглежда.
    — А вие сигурно сте от екипа на „Таласа“ — произнесе Клей и пристъпи към плота до Уопнър.
    — Ами да, разбира се.
    Уопнър побутна настрани брошурата — нещо като отвличащ ход, и същевременно се отдръпна на половин метър от непознатия.
    — Ще възразите ли, ако ви попитам нещо?
    — Не, давайте — рече Уопнър и продължи да чете.
    До този момент не бе подозирал, че на света съществуват толкова различни модели одеала.
    — Наистина ли очаквате да извадите златно съкровище?
    Уопнър вдигна глава от брошурата.
    — Ами, аз лично възнамерявам да направя една добра имитация на съкровище.
    Мъжът не се усмихна.
    — Разбира се, че очаквам. Защо не?
    — Защо не ли? Не би ли трябвало въпросът да е защо?
    Нещо в тона на мъжа объркваше Уопнър.
    — Какво искате да речете с туй „защо“? Та това са два милиарда долара!
    — Два милиарда долара — повтори проповедникът с изненадано изражение. След това кимна, сякаш в потвърждение на нещо, което бе подозирал. — Значи е само за парите. Няма други причини.
    Уопнър се засмя.
    — Само за парите ли? Нима е необходима по-добра причина? Нека бъдем реалисти. Искам да кажа, че тук не става дума за Майка Тереза, Бога ми. — Той изведнъж се сети за свещеническата му якичка. — О, извинете — произнесе засрамен. — Не исках, такова… нали, след като сте свещеник, исках само…
    Мъжът се усмихна със свити устни.
    — Няма нищо, чувал съм го и преди. И не съм свещеник, а проповедник в Общата църква.
    — Разбирам — кимна Уопнър. — Това е някаква секта, нали?
    — Парите наистина ли са толкова важни за вас? — Клей не сваляше втренчения си поглед от Уопнър. — Имам пред вид при тези обстоятелства?
    Уопнър отвърна на погледа му.
    — Какви обстоятелства?
    Той погледна нервно към вътрешността на пощата. Какво, по дяволите, задържаше онази дебелана толкова време? Досега можеше да стигне пешком до шибания Бруклин.
    Мъжът се наведе напред.
    — И какво работите за „Таласа“?
    — Управлявам компютрите.
    — Аха. Това сигурно е интересно.
    Уопнър сви рамене.
    — Аха. Особено когато работят.
    Докато го слушаше, лицето на пастора придоби загрижено изражение.
    — И всичко върви гладко, така ли? Нямате оплаквания?
    Уопнър се намръщи.
    — Не — отвърна предпазливо той.
    Клей кимна.
    — Това е добре.
    Уопнър остави брошурата на плота.
    — И защо питате все пак? — рече той с престорена безгрижност.
    — Без определена причина — отвърна проповедникът. — Нищо важно във всеки случай. Освен… — и спря на половин дума.
    Уопнър изопна леко врат напред.
    — В миналото този остров е… ами, създавал е затруднения за всеки, който е стъпвал на него. Гърмели са парни котли. Машини са отказвали безпричинно. Хора са се наранявали. Дори са умирали.
    Уопнър отстъпи назад и изсумтя.
    — Говорите за проклятието над остров Рагид — рече той. — За камъка на проклятието и всички тези неща? Това са бабини деветини, да ме прощавате за езика.
    Клей повдигна вежди.
    — Така ли е сега? Е, има хора, които са живели тук доста по-дълго от вас и които не мислят така. А що се отнася до камъка, той и сега е заключен в избата на моята църква, където се намира последните сто години.
    — Наистина ли? — зяпна Уопнър.
    Клей кимна.
    Последва кратко мълчание.
    Проповедникът се наведе по-близо към него и заговорнически сниши тон.
    — Някога да сте се питали защо около острова няма буйчета за омари?
    — Имате предвид онези нещица, които плават по водата навсякъде?
    — Точно така.
    — Никога не съм забелязвал, че там няма.
    — Като излезете следващия път, погледнете.
    Клей сниши тона си още повече:
    — Има достатъчно причини за това.
    — Така ли?
    — Случило се е преди около сто години. Доколкото знам, е имало един ловец на омари на име Хайръм Колкорд. Той спускал кошовете си до остров Рагид. Всички го предупреждавали да не го прави, но уловът бил добър и той твърдял, че не дава и пет пари за някакво си проклятие. Един летен ден — подобен на този — изчезнал в мъглата да залага кошовете си. Към залез слънце лодката му се върнала с прилива. Само че този път той не бил в нея. Била натоварена с кошове и имало варел, пълен с живи омари. Ала Колкорд го нямало. Намерили обяда му наполовина изяден върху дъската в камбуза, както и преполовената бутилка бира — оставена така, сякаш просто се е изправил и си е тръгнал.
    — Паднал е зад борда и задникът му е потънал. И какво от това?
    — Не — продължи Клей. — Защото същата вечер брат му отишъл до острова да види да не би Хайръм да е останал по някаква причина там. Той също не се върнал. На следващия ден и неговата лодка изплавала от мъглата.
    Уопнър преглътна.
    — Тогава значи и двамата са паднали и са се удавили.
    — Две седмици по-късно — рече Клей, — телата им били изхвърлени на нос Брийд. Един от местните хора, който видял какво се било случило, полудял от уплаха. А никой от останалите никога не споменал и думица за онова, което са видели. Никога.
    — Хайде, хайде — рече нервно Уопнър.
    — Хората говорят, че не само Шахтата охранява съкровището. Разбирате ли? Нали сте чували онзи ужасен звук, който издава островът всеки път, когато отливът се сменя с прилива? Казват, че…
    В задната част на къщата се чу шум от припрени крачки.
    — Извинете, че се забавих толкова много — рече задъхана Роза с пакет под едната мишница. — Беше под онази пратка от храна за птици за „От бряг до бряг“, а пък Юстъс отиде тази сутрин до общинския обор, нали разбирате, и трябваше да прехвърля всичко сама.
    — Е, няма проблеми, благодаря.
    Уопнър грабна пакета си и доволен се запъти бързо към вратата.
    — Извинете, господине! — извика пощаджийката.
    Уопнър се спря. След това неохотно се обърна, притиснал пакета към гърдите си.
    Жената държеше жълтия фиш.
    — Трябва да се подпишете, че сте го получили.
    Без да отвърне нищо, Уопнър пристъпи напред и припряно се подписа. След това отново се обърна и бързо излезе от салона, като остави вратата да се затръшне зад гърба му.
    Вече навън, той пое дълбоко дъх.
    — Да върви по дяволите всичко — измърмори той.
    Има-няма проповедник, но този път той нямаше да се върне на кораба, докато не се увереше, че отново не са объркали поръчката му. Измъчи се с кутията, подръпна етикета й първо леко, след това по-силно. Кутията се разпори по шева си и от нея изпаднаха десетина фигурки за игра — магьосници и чародейци изтрополиха по калдъръма в краката му. Подир тях се разпиля с шумолене колода карти на вълшебница: пентаграми, заклинания, обратни молитви, дяволски кръгове. Уопнър изруга и се наведе да ги събере.
    В този миг Клей излезе навън, като отново затвори грижливо вратата зад себе си. Той прекоси верандата към улицата, хвърли един дълъг поглед на пластмасовите фигурки и картите, след това забърза по уличката, без да изрече и дума.

22.

    Следващият ден бе хладен и влажен, но към края на следобеда дъждецът спря и над проясняващото се небе полетяха ниски облаци. „Утре ще е свежо и ветровито“, помисли си Хач, докато крачеше по тясната, оградена с жълта лента, пътека зад Ортанк. Тази всекидневна разходка до върха на острова се бе превърнала за него в заключителен за деня ритуал. След като стигна най-високото място, той заобиколи ръба на южния скат, откъдето можеше добре да види как екипът на Стрийтър привършва с работата за деня по водонепроницаемата камера.
    Както винаги, Найдълман бе намерил просто, но елегантно решение. Докато товарният кораб бе отпратен до Портланд за цимент и строителни материали, Бонтер бе картирала точното разположение на старинния пиратски кофердам, като междувременно бе взела проби за по-сетнешни археологични изследвания. След това водолазите изляха подводен бетонен фундамент точно върху останките на старите основи. Това бе последвано от потопяването на стоманени греди „двойно Т“ върху фундамента. Хач гледаше огромните греди, които се издигаха вертикално от водата на интервали през три метра и оформяха къса дъга около южния край на острова. От високата си гледна точка можеше да види Стрийтър в кабината на плаващия кран, закотвен до баржата и току отвъд редицата стоманени греди. На сапана на крана се люлееше масивна железобетонна секция. Стрийтър насочи бетонния правоъгълник в прореза, образуван от двете греди и го спусна. След като го закрепиха на мястото му, двамата водолази откачиха сапана. След това Стрийтър ловко завъртя крана към баржата, където чакаха още готови секции.
    Хач мярна нечия червена грива — един от работниците на баржата бе Дони Труит. Найдълман му бе намерил работа, въпреки забавянето с отводняването на Шахтата и Хач бе доволен да види, че поне на пръв поглед Дони се трудеше ефективно.
    От крана долетя рев, Стрийтър го завъртя обратно към полукръга от греди и намести новия панел бетон на мястото му до предишния.
    Хач знаеше, че когато камерата бъде завършена, тя щеше да затвори напълно южния край на острова и изходите на наводнителните тунели. След това Наводнената шахта и всичките свързани с нея подводни съоръжения щяха да бъдат осушени, а стената щеше да задържа прилива — досущ както пиратската камера бе действала триста години преди това.
    Чу се свирка — сигнал за края на работния ден; екипажът на баржата започна да привързва подредените панели за камерата, а очакващият влекач се появи от мъглата, за да провлачи крана до понтона. Хач хвърли последен поглед наоколо, след това тръгна обратно по пътеката към базовия лагер. Отби се в кабинета си, взе си чантата, заключи вратата и пое надолу към понтона. Реши да направи нещо за вечеря у дома, а после да излезе в града и да потърси Бил Банс. Следващият брой на „Стормхейвън газет“ трябваше да се появи скоро и Хач искаше да бъде сигурен, че старикът ще разполага с достатъчно подходящ материал за първа страница.
    Стоянките до най-безопасната част на рифа бяха уголемени и Хач бе получил свое място. Тъкмо запали двигателя на „Плейн Джейн“ и се готвеше да отдаде вързалата, когато чу наблизо вик:
    — Ей, там, на фрегатата!
    Вдигна глава и видя Бонтер Да слиза към него, облечена в работен гащеризон и с червена кърпа около врата. Дрехите, ръцете и лицето й бяха опръскани с кал. Тя спря на края на дока, сетне вдигна палец като автостопаджийка и палаво запретна единия си крачол до загорелия прасец.
    — Искаш да те откарам ли? — попита Хач.
    — Как позна? — отвърна Бонтер, хвърли чантата си в лодката и скочи в нея. — Писна ми вече от твоя грозен остров.
    Хач отдаде вързалата, завъртя лодката покрай рифовете и пое през заливчето.
    — Заздравя ли раната ти?
    — Остана един грозен белег върху иначе красивия ми корем.
    — Не се безпокой, няма да личи. — Хач отново погледна мръсния й работен комбинезон. — Кюфтета от кал ли си си правила?
    Бонтер се намръщи.
    — Кюфтета… от кал?
    — Е, не си ли си играла като дете с кал?
    Тя изсумтя и се засмя.
    — Разбира се! Това е нещото, което археолозите умеят най-добре.
    — Личи си.
    Наближаваха тънкия обръч на мъглата и Хач намали хода, докато не излязат на чисто.
    — Не те видях сред водолазите.
    Бонтер изсумтя отново.
    — Аз съм първо археоложка, а след това водолаз. Свърших важната работа — да картирам старата камера. Серджо и приятелите му могат да се заемат с физическия труд.
    — Ще му издам какво си казала.
    Хач прекара лодката по канала на Олд Хъмп и зави покрай остров Хърмит. Откри се пристанището на Стормхейвън — блестяща зеленобяла ивица на фона на тъмносиния океан. Облегната на перилата на кърмата, Бонтер разтърси косата си — лъскав черен водопад.
    — Е, и какво може да се прави в това захлупено градче? — попита тя и кимна към сушата.
    — Почти нищо.
    — Никакви дискотеки до три сутринта? По дяволите, какво да прави една самотна жена?
    — Признавам, че това е труден проблем — отвърна Хач, съпротивлявайки се на инстинкта да отвърне на опитите й за флирт. „Не забравяй, че тази жена е същинска напаст.“
    Тя го погледна, лека усмивка повдигна крайчетата на устните й.
    — Е, бих могла да вечерям с доктора.
    — С доктора ли? — рече Хач с престорена изненада. — Ами, предполагам, че доктор Фрейзиър ще се зарадва. Той е шейсетгодишен, но е още доста пъргав.
    — Лошо момче! Имах предвид този доктор — и тя го боцна закачливо с пръст в гърдите.
    Хач я погледна. „И защо не?“ — помисли си той. „В какви неприятности мога да се забъркам на една вечеря?“
    — Знаеш ли, в града има само два ресторанта. И в двата сервират морска храна, разбира се. Макар че в единия предлагат и доста прилични бифтеци.
    — Бифтеци? Това е само за мен. Аз съм изцяло месоядно. Зеленчуците са за прасетата и за маймуните. А пък рибата… — тя изимитира как повръща зад борда.
    — Мислех си, че си израсла в Карибието.
    — Да, а баща ми беше рибар и само това ядяхме — непрекъснато. Освен на Коледа, когато си угаждахме с chevre.
    — Козешко?
    — Да. Обичам козешкото. Печено осем часа в дупка на плажа, поднесено с домашна бира „Понлак“.
    — Възхитително — разсмя се Хач. — Отседнала си в града, значи?
    — Да. Всичко беше заето, тъй че поставих бележка в пощата. Дамата зад тезгяха я прочете и ми предложи стая.
    — Имаш предвид на втория етаж? У Паункукови?
    — Естествено.
    — При пощаджийката и мъжа й. Те са приятна, тиха двойка.
    — Да. Понякога си мисля да не са умрели, толкова е тихо долу.
    „Ти само чакай да видиш какво ще се случи, ако доведеш мъж в къщи“, помисли си Хач. „Или дори ако се прибереш след единайсет.“
    Влязоха в пристанището и Хач привърза лодката към шамандурата й.
    — Трябва да сваля тези мръсни дрехи — каза Бонтер, докато скачаше в дингито, — а и ти, разбира се, трябва да смениш този досаден блейзър.
    — Но на мен това сако ми харесва — възрази Хач.
    — Вие, американците, изобщо не знаете как да се обличате. Нужен ти е един хубав, италиански, ленен костюм.
    — Мразя лена — рече Хач. — Винаги изглежда омачкан.
    — Точно в това е шикът! — засмя се Бонтер. — Кой номер носиш? Четирийсет и две дължина?
    — Откъде знаеш?
    — Много ме бива да преценявам мъжете.

23.

    Хач я посрещна пред пощенската станция и двамата закрачиха по стръмните калдъръмени улички към ресторант „Приземяване“. Беше хубава, хладна вечер; облаците бяха издухани и над пристанището бе надвиснал огромен звезден купол. В ясната и светла вечер, с малките си жълти светлинки, които блещукаха от прозорците и над входните врати, Стормхейвън се стори на Хач като град от далечното и дружелюбно минало.
    — Това е наистина очарователно местенце — рече Бонтер и го хвана за ръка. — Сен Пиер в Мартиника, където израснах, е също красив, но, каква огромна разлика! Той е целият в светлини и шарения. Не е като тук, където всичко е в черно и бяло. А там има какво да прави човек — много добри нощни заведения за бурен живот.
    — Не обичам нощните заведения — рече Хач.
    — Колко досадно — отвърна добродушно Бонтер.
    Влязоха в ресторанта и сервитьорът, който позна Хач, ги настани веднага. Беше уютно заведение: две различни по размери зали и бар, украсени с мрежи, дървени кошове за омари и стъклени поплавъци. Хач седна и се огледа. Една трета от посетителите бяха служители на „Таласа“.
    — Какво общество! — прошепна Бонтер. — Човек не може да се скрие от колегите си. Нямам търпение кога Джерард ще ги натири всички по домовете им.
    — Така е в малките градчета. Единственият начин да се скриеш, е да излезеш на море. А дори и тогава някой от града ще те наблюдава с телескоп.
    — Никакъв секс на палубата, тогава — рече Бонтер.
    — Да — отвърна Хач. — Ние от Ню Ингланд винаги правим секс вътре, в кабината.
    Той забеляза как доволно се усмихна тя и се запита какви ли поразии щеше да нанесе на мъжкия екип през идващите дни.
    — Та какво прави днес, та се изцапа толкова много?
    — Каква е тази твоя обсебеност от мръсотията? — намръщи се тя. — Калта е приятелят на археолога. — Тя се надвеси над масата. — Но в интерес на истината, днес направих едно малко откритие на твоя стар и кален остров.
    — Разкажи ми.
    Тя сръбна от чашата си с вода.
    — Открихме лагера на пиратите.
    Хач се вторачи в нея.
    — Шегуваш се.
    — Съвсем не! Тази сутрин отидохме да изследваме наветрения край на острова. Нали го знаеш онова място, гдето един висок десетина метра отвесен скат над скалите стои като отделен от другите?
    — Да.
    — Точно там, където скатът е ерозирал, има чудесен профил на почвите. Вертикален разрез, много подходящ за един археолог. И успях да намеря въглищен слой.
    Хач се намръщи.
    — Какво?
    — Не разбираш ли — черен слой от въглища. Останки от някогашен огън. След това проверихме района с металотърсач и веднага започнах да намирам разни неща. Картеч, сачма от мускет, няколко подкови.
    Тя изброяваше на пръсти намерените предмети.
    — Подкови ли?
    — Да. Използвали са коне за тежката работа.
    — Но откъде са ги взели?
    — Нима си толкова незапознат с морската история, мосю доктор? Обичайно е било да имат на борда си живи животни: коне, кози, пилета, прасета.
    Пристигна вечерята им — варени картофи и омари за Хач и говеждо филе за Бонтер. Археоложката се нахвърли на храната с обезпокоителна бързина и Хач развеселен я гледаше как яде: по брадата й се стичаше сос, а лицето й бе придобило намръщено съсредоточено изражение.
    — Както и да е — продължи тя и набоде с вилицата си необикновено голям къс месо — след тези открития прокопахме пробна траншея току под ската. И какво мислиш стана? Намерихме още въглища, кръгла хлътнатина от палатка, няколко строшени пуешки и еленови кости. Ранкин има някои модерни сензори, които иска да прокара над терена, за да не пропуснем нещо. Ала междувременно разграфихме лагера и утре започваме разкопки. Моят малък Кристоф се превръща в чудесен копач.
    — Сейнт Джон? Да копае?
    — Ама разбира се. Накарах го да захвърли сакото си и онези негови ужасни обувки. След като веднъж се реши да изцапа ръцете си, той се оказа много способен. Сега е главният ми копач. Следва ме навсякъде и идва веднага като му подсвирна.
    Тя се се разсмя добродушно.
    — Не насилвай толкова горкия човек.
    — Тъкмо напротив, за негово добро го правя. Нужен му е чист въздух и физически упражнения, инак ще си остане все така блед и дебел като ларва. Само почакай. Като свършим с него, ще е целият само мускули и кости, като дребосъка.
    — Кой?
    — Знаеш кой. — Крайчетата на устните й дяволито се свиха надолу. — Стрийтър.
    — Аха.
    Бонтер не изрече прякора по най-дружелюбния начин.
    — Между другото каква е неговата история?
    Бонтер сви рамене.
    — Човек дочува това-онова. Трудно е да се разбере кое е истина и кое не е. Служил е под командата на Найдълман във Виетнам. Така се казва, нали? Някой ми бе споменал, че Найдълман му спасил живота в някаква битка. На тази история мога да повярвам. Нали виждаш колко предан е на капитана? Като куче на господаря си. Той е единственият, комуто капитанът наистина се доверява. — Тя погледна Хач. — Освен теб, разбира се.
    Хач се намръщи.
    — Е, предполагам не е лошо, че капитанът държи на него. Някой трябва да го направи. Искам да кажа, че Стрийтър в никакъв случай не е „Мистър Общителност“.
    Бонтер вдигна вежди.
    — Съвсем точно. А и виждам, че вие двамата не се спогаждате много.
    — Но грешиш, като казваш, че капитан Найдълман държи на Стрийтър. Той държа само на едно нещо. — Тя едва-едва кимна в посока към остров Рагид. — Не говори много за това, но само един глупак не би го доловил. Знаеш ли, че като се запознах с него, държеше на писалището си малка фотография на твоя остров?
    — Не, не знаех.
    Мислите на Хач препуснаха назад, към първото им пътуване с Найдълман до острова. Какво бе казал капитанът? „Не исках да го виждам, преди да получа възможността да копая на него.“
    Нещо изглежда бе смутило Бонтер. Хач тъкмо понечи да смени темата, но усети нечие присъствие в залата — и когато вдигна глава пред него бе Клеър, която тъкмо излизаше иззад ъгъла. Забележката, която възнамеряваше да направи, застина на устните му.
    Изглеждаше точно така, както си я бе представял: висока и стройна, чипото й носле бе все така напръскано с лунички. Забеляза го и застина на място, лицето й се сбръчка в същото изненадано изражение, което той помнеше отпреди.
    — Здравей, Клеър — каза Хач, като се опитваше тонът му да прозвучи обичайно, и се изправи неловко.
    Тя пристъпи напред.
    — Здравей — отвърна тя и се ръкува с него, но при допира си до кожата му бузите й поруменяха. — Чух, че си в града. — Засмя се самоукорително. — Ама, разбира се, кой не е чул. Имам предвид при всичко това… — и едва помръдна рамене, за да посочи остров Рагид.
    — Изглеждаш чудесно — усмихна се Хач.
    Което си беше самата истина: годините я бяха направили по-стройна и бяха превърнали тъмносините й очи в пронизващо сиви. Палавата усмивка, която някога не слизаше от лицето й, бе отстъпила място на по-сериозно, самовглъбено изражение. Тя оглади несъзнателно плисираната си пола, сякаш усещаше погледа му върху себе си.
    На входа на ресторанта се забеляза раздвижване, след което влезе проповедникът Уди Клей. Той огледа залата и погледът му спря върху Хач. Изпитото му лице нервно потръпна от яд. Приближи. „Не и тук“, помисли си Хач, и се напрегна в очакване на нова лекция за алчността и етиката на търсачите на съкровища. Свещеникът, разбира се, спря до тяхната маса, погледът му пробягваше ту към Хач, ту към Бонтер. Хач се запита дали този човек наистина щеше да има нахалството да прекъсне вечерята им.
    — О, Уди, това е Малин Хач — рече Клеър и като погледна към проповедника прокара ръка по дългата си руса коса.
    — Познаваме се — кимна Клей.
    Хач с облекчение разбра, че бе малко вероятно Клей да се впусне в нова тирада в присъствието на двете жени.
    — Това е доктор Изабел Бонтер — рече той, възвърнал самообладание. — Мога ли да ти представя Клеър Норткът и…
    — Преподобния и мисис Удръф Клей — произнесе рязко проповедникът и протегна ръка към Бонтер.
    Хач бе слисан, съзнанието му отказваше да приеме тази нова изненада.
    Бонтер избърса устните си с кърпата и се изправи лениво, ръкува се сърдечно с Клеър и Уди и им се усмихна ослепително. След кратка неловка пауза Клей поведе жена си, като кимна отсечено на Хач.
    Бонтер огледа отдалечаващата се фигура на Клеър, след което се извърна отново към Хач.
    — Стари приятели? — попита тя.
    — Какво? — промърмори Хач.
    Беше се вторачил в лявата ръка на Клей, положена собственически върху кръста на Клеър.
    Върху лицето на Бонтер се изписа дяволита усмивка.
    — Не, виждам, че греша — рече тя и се надвеси над масата. — Стари любовници. Колко неловко е да се срещнете отново! И в същото време — колко мило.
    — Имаш набито око — смотолеви Хач, все още изваден от равновесие от срещата — и от разкритието, което я последва.
    — Но ти и съпругът й не сте стари приятели. Всъщност струва ми се, че той изобщо не те харесва. Тази досадна гримаса и тези големи черни торбички под очите му. Изглежда е имал безсънна нощ.
    — Какво?
    Тя се усмихна палаво.
    Вместо да й отговори, Хач взе вилицата и се опита да отвлече вниманието си с омара.
    — Виждам, че още не ти е отминала тръпката — измърка Бонтер с весела усмивка. — Някой ден трябва да ми разкажеш за нея. Ала първо нека чуя нещичко за теб. Капитанът спомена за пътуванията ти. Затова ми разкажи за приключенията си в Суринам.
    Почти два часа по-късно Хач с мъка се изправи на крака и излезе след Бонтер от ресторанта. Беше се отпуснал твърде много: два десерта, две канички кафе, няколко коняка. Бонтер му бе партнирала с ентусиазъм, следвайки всяка негова поръчка, ала изглежда това изобщо не й бе повлияло; след като излезе навън разпери ръце и пое дълбоко въздух.
    — Колко освежителен е този въздух! — извика тя. — Мога дори да опитам да свикна с подобно място.
    — Само почакай — отвърна Хач. — След още две седмици няма да ти се тръгва. Той влиза в кръвта ти.
    — След още две седмици няма да можеш дори да успееш да се отдръпнеш от пътя ми, мосю доктор. — Тя го огледа критично. — Е, какво ще правим сега?
    Хач се поколеба за миг. Изобщо не се бе замислял какво би могло да се случи след вечерята. Усети как отново в съзнанието му едва доловимо заби далечният, предупредителен камбанен звън. С очертания си на жълтеникавата светлина на уличните лампи силует, археоложката изглеждаше пленително красива, а мургавата й кожа и бадемовите очи — омайващо екзотични в това малко мейнско селище. „Внимавай!“, нашепваше му вътрешният глас.
    — Мисля, че трябва да си пожелаем лека нощ — успя да каже той. — Утре ни чака тежък ден.
    Веждите й мигновено се извиха в прекалено смръщване.
    — И това е всичко? — нацупи се тя. — На вас, янките, ви е изсмукан мозъкът от всички кости. Трябваше да изляза със Серджо. На него поне кръвта му кипи, макар че миризмата му може да усмърти и пръч. — Тя присви очи. — И как точно си пожелавате лека нощ в Стормхейвън, доктор Хач?
    — Ето така.
    Хач пристъпи и се ръкува с нея.
    — Аха — кимна бавно Бонтер, сякаш бе схванала нещо сложно. — Разбрах.
    Сетне бързо улови с ръце лицето му, придърпа го към себе си и устните й докоснаха неговите. Докато ръцете й се плъзнаха гальовно по лицето му, Хач усети как само за миг връхчето на езика й докосна възбуждащо неговия език.
    — А така пък си пожелаваме лека нощ, ние в Мартиника — прошепна тя.
    След това се врътна, и без да поглежда назад, пое към пощата.

24.

    Следващия следобед, докато се изкачваше по пътеката от понтона, след като намести навехнатата ръка на един водолаз, Хач чу трясък откъм фургона на Уопнър. Той спринтира към базовия лагер с предчувствие за най-лошото. Ала вместо да намери програмиста затиснат от някой срутил се тежък рафт с електроника, той го видя да си седи на стола със строшен в краката си компютър и да си похапва с раздразнено изражение сладоледения сандвич.
    — Всичко наред ли е?
    Уопнър задъвка шумно.
    — Не — отвърна той.
    — Какво стана?
    Програмистът обърна големите си, скръбни очи към Хач.
    — Този компютър се сблъска с крака ми, ето какво стана.
    Хач се огледа да потърси къде да седне, но се сети, че такова място нямаше, затова се облегна върху касата на вратата.
    Уопнър лапна последното парче и пусна опаковката на пода.
    — Всичко се обърка.
    — Кое?
    — „Харибда“. Мрежата на остров Рагид — и Уопнър махна с палец към „Остров–1“.
    — И как така?
    — Тъкмо бях пуснал програмата си за проклетия втори шифър с все сила. Дори и с по-висок приоритет командите се изпълняваха някак мудно. А и получавах грешни съобщения, странни данни. Пуснах същите програми дистанционно на „Сцила“, на компютъра на „Серберъс.“ И всичко вървеше тип-топ, никакви грешки.
    Той се изсмя презрително.
    — Имаш ли идея какъв е проблемът?
    — Да. Имам много добра идея. Направих диагностика на ниско ниво. Някои от ROM-кодовете са пренаписани. Досущ както когато луднаха помпите ни. Пренаписани са случайно, в поредица от верни модели на Фурие.
    — Не те разбирам.
    — По принцип това е невъзможно. Разбираш ли? Не е известен начин да се пренаписва ROM така. И на всичкото отгоре в поредица от математически модели.
    Уопнър се изправи, отвори вратата на хладилника и си извади още един сладолед.
    — Същото нещо става и с твърдите ми дискове, и с магнитно-оптичните. И става само тук. Не на кораба, не в Бруклин. А само тук.
    — Не можеш да твърдиш, че е невъзможно. Имам предвид — след като си го видял, че е станало. Просто още не знаеш защо.
    — О, знам защо. Това е шибаното проклятие на остров Рагид.
    Хач се разсмя, но видя, че Уопнър не се усмихваше.
    Програмистът разви хартийката и отхапа солидна хапка сладолед.
    — Да, да, знам. Но ти ми посочи друга причина и аз веднага ще я приема. Ала на всички, които са идвали на това проклето място, нещата все са им се проваляли. Необясними работи. Ако се замислиш по-надълбоко, и ние не сме по-различни от останалите. Просто разполагаме с по-нови играчки.
    Хач досега не бе чувал Уопнър да говори по такъв начин.
    — Каква муха ти е влязла в главата? — попита той.
    — Никаква муха не ми е влизала. Проповедникът ми обясни всичко. Вчера се запознах случайно с него в пощата.
    „Значи Клей вече разговаря със служители от «Таласа» и разпръсква отровата си“, помисли си Хач, изненадан от силата на гнева си. „Този човек е същинска досада.“
    Мислите му бяха прекъснати от появилия се на вратата Сейнт Джон.
    — Ето къде си бил — обърна се той към Хач.
    Хач го изгледа изненадан. Историкът бе облечен в стар туид и рибарска гумирана шапка, и с кални ботуши. Дишаше тежко.
    — Какво има? — попита Хач и се изправи, в инстинктивно очакване да чуе за нов нещастен случай.
    — А, нищо сериозно — рече Сейнт Джон и машинално приглади периферията на шапката си. — Изабел ме прати да те доведа на разкопките ни.
    — На разкопките?
    — Да. Навярно знаеш, че помагам на Изабел с разкопаването на пиратския лагер.
    „Изабел това, Изабел онова.“ Хач почувства леко раздразнение от фамилиарното отношение на историка към Бонтер.
    Сейнт Джон се обърна към Уопнър:
    — Програмата приключи ли на компютъра на „Серберъс?“
    Уопнър кимна.
    — Няма грешки. Но няма и резултат.
    — Ами тогава, Кери, не ни остава нищо друго, освен да опитаме…
    — Няма да пренаписвам програмата за многоазбучни шифри! — рече Уопнър и по детински ритна строшения компютър. — Твърде много работа за нищо. А както върви, няма да ни стигне времето.
    — Само минутка — намеси се Хач и се опита да потуши спора, преди да е започнал. — Сейнт Джон ми разказа за многоазбучните кодове.
    — Значи си е губил времето — отвърна Уопнър. — Тези шифри не са добили популярност чак до края на деветнайсети век. Хората са ги смятали за твърде податливи на грешки и за много бавни. Освен това къде би могъл Макалън да скрие всичките тези кодови таблици? Не би могъл да запомни стотици поредици от букви.
    Хач въздъхна.
    — Не разбирам много от кодове, но знам това онова за човешката природа. Според твърденията на капитан Найдълман, този Макалън е бил истински изобретател. Знаем как е променил шифъра по средата на записките си, за да защити секрета си…
    — Което означава, че има резон да е преминал към по-сложен шифър — намеси се Сейнт Джон.
    — Това ни е известно, глупчо — сопна се Уопнър. — Какво мислиш се опитваме да разгадаем през последните две седмици?
    — Замълчи за малко — продължи Хач. — Знаем също, че Макалън е преминал към код, който съдържа само числа.
    — Е, и?
    — Значи Макалън е имал не само богато въображение, но е бил и прагматик. Вие подхождате към този втори шифър само като към технически проблем. Ами ако има още нещо? Възможно ли е да е възникнала някаква наложителна причина Макалън да използва само числа в новия си код?
    Във фургона на програмиста се възцари неочаквано мълчание — той и историкът се замислиха.
    — Не — отвърна Уопнър след малко.
    — Да! — извика Сейнт Джон и щракна с пръсти. — Използвал е числа, за да скрие кодовите си таблици!
    — За какво говориш? — изръмжа Уопнър.
    — Вижте, Макалън е бил изпреварил времето си. Той е знаел, че многоазбучните шифри са най-сигурни. Ала за да може да ги използва, се е нуждаел от няколко, а не от една шифрови таблици. Но не би рискувал да ги остави да се търкалят наоколо, тъй като е можело да бъдат открити. Тъй че е използвал числа! Бил е архитект и инженер. Обичайно би било да е заобиколен от листи с числа. Математически таблици, планове, уравнения по хидравлика — всички те биха могли да изпълняват двойна роля и да прикриват кодова таблица, без някой изобщо да се досети!
    В тона на Сейнт Джон прозвуча ясният звън на вълнението, а и лицето му поруменя силно, нещо, което Хач досега не бе виждал. Уопнър също го забеляза. Той се наведе напред, а забравеният му сладоледен сандвич се топеше и се превръщаше в кафяво и бяло петно върху писалището.
    — В това може и да има нещо, Крис, старче — промърмори той. — Не казвам, че е сто процента, но е възможно. — Той придърпа клавиатурата към себе си. — Виж какво ще ти кажа. Ще препрограмирам компютъра на „Серберъс“ да опита с атака на шифъра с избран прав текст. А сега, момчета, оставете ме на мира, става ли? Имам работа.
    Хач и Сейнт Джон излязоха от фургона на дъждеца, който обгръщаше базовия лагер като пелена. Беше един от типичните за Ню Ингланд дни, когато влагата сякаш извираше от самия въздух.
    — Трябва да ти благодаря — рече историкът и нахлупи по-силно подобната на качулка шапка. — Идеята ти беше добра. Освен това той никога не би ме послушал. Мислех си да занимавам с този въпрос капитана.
    — Моля, макар, че не зная дали съм направил нещо. — Хач замълча и додаде: — Нали каза, че ме търсела Изабел?
    Сейнт Джон кимна:
    — Каза, че имала пациент за теб в далечния край на острова.
    Хач се сепна.
    — Пациент ли? Защо не ми каза веднага?
    — Не е спешно — отвърна Сейнт Джон със загадъчна усмивка. — Не, бих рекъл, че никак не е спешно.

25.

    Докато се изкачваха към върха на острова, Хач погледна на юг. Херметичната камера бе завършена и хората на Стрийтър сега работеха по масивните помпи, подредени по западния бряг, настройваха ги след скорошното им натоварване и ги подготвяха за следващия ден. Ортанк се издигаше висок и размазан, осветената наблюдателна кула хвърляше зеленикава неонова светлина в обгръщащата я мъгла. Хач забеляза смътната фигура на някой, който се движеше в нея.
    Изкачиха върха и се заспускаха на изток по калната пътечка, която се виеше из район, осеян с особено много стари шахти. Самият терен на разкопките се намираше на равна ливада зад стръмния склон на източния бряг. В далечния край на ливадата бе издигната сглобяема барака върху бетонни блокчета. Гъстата трева пред нея бе утъпкана и бе монтирана подобна на шахматна дъска мрежа от бял канап върху площ от около четири декара. Няколко големи брезента лежаха в безформена купчина. Хач забеляза, че тук там някои от квадратите със страна по един метър бяха разкопани, разкритата тлъста, червеникава от наличието на желязо, пръст контрастираше рязко на мократа трева. Бонтер и неколцина от копачите се бяха събрали върху насита до един от квадратите, лъскавите мушами на гърбовете им блестяха, а друг копач изваждаше чимовете трева от съседен квадрат. Отвъд мрежата стърчаха няколко оранжеви маркера. „Отлично място за пиратски лагер“, помисли си Хач. „Скрито и откъм морето, и откъм сушата.“
    На стотина метра от терена на разкопките високопроходимият влекач бе паркиран под странен ъгъл на неравната земя, а зад него бе голямо сиво ремарке-контейнер. До него бяха монтирани върху триколки няколко обемисти уреда. Ранкин бе приклекнал до една от тях и се готвеше да я издигне с винча обратно в ремаркето.
    — Откъде дойдоха тези играчки? — попита го Хач и кимна към апаратурата.
    Ранкин се ухили.
    — От „Серберъс“, човече, откъде другаде? Томографски детектори.
    — Я повтори пак!
    Усмивката на геолога стана още по-широка.
    — Нали разбираш, сензори, които проникват през почвата. — Той започна да показва различните колички. — Ето тук имаме проникващ в почвата радар. С добра различителна способност на трупове и мини докъм четири метра, в зависимост от дължината на вълната. До него е инфрачервеният рефлектор, който е добър при пясъчна почва с ниска степен на влажност. А там накрая е…
    — Добре, добре, схванах — засмя се Хач. — Всичкото това е за търсене на неметални предмети, нали?
    — Схванал си. Никога не предполагах, че ще имам възможността да ги използвам на онзи параход. Изабел едва не си присвои цялата слава. — Ранкин посочи оранжевите маркери. — Както виждаш, намерих някои останки тук там, но тя вече бе открила основната рудна жила.
    Хач му махна за довиждане и се затича да настигне Сейнт Джон. Когато наближиха мястото на разкопките, Бонтер се отдели от групата, мушна малката кирка в пояса и избърса калните си ръце в панталона. Косата й бе пристегната назад, а лицето и мургавите й ръце бяха отново потънали в мръсотия.
    — Намерих доктор Хач — рече ненужно Сейнт Джон с глуповата усмивка.
    — Благодаря ти, Кристоф.
    Хач се зачуди на глупавата му усмивка. Да не би Сейнт Джон да е станал последната жертва на обаянието на Бонтер? Нищо друго, осъзна той, не би могло да измъкне този човек от книгите му и да го накара да рови под дъжда в калта.
    — Ела — рече тя, хвана Хач за ръката и го потегли към ръба на изкопа. — Отдръпнете се — изкомандва чаровно работниците, — докторът дойде.
    — Какво е това? — попита удивен Хач, вгледан в подаващия се от пръстта на дъното мръснокафяв череп, край който лежаха кости от крака и купчина от други човешки кости.
    — Пиратски гроб — рече победоносно тя. — Скачай вътре. Но гледай да не настъпиш нещо.
    — Значи това е пациентът.
    Хач слезе в изкопания квадрат. Разгледа с интерес черепа, след това насочи вниманието си към другите кости.
    — Или по-скоро бих рекъл „пациенти“.
    — Пардон?
    Хач вдигна глава.
    — Ако този пират не е бил с два десни крака, значи тук имаш два скелета.
    — Двама ли? Ами това е дяволски хубаво! — извика Бонтер и плесна с ръце.
    — Убити ли са били?
    — Мосю доктор, това е ваша територия.
    Хач се наведе и разгледа по-внимателно костите. До единия таз лежеше бронзова катарама, а няколко бронзови копчета бяха пръснати върху онова, което бе останало от гръдния кош, до който лежеше разнищен златен ширит. Той почука леко черепа, като внимаваше да не го размести от окръжаващите го останки. Беше обърнат на една страна, а отворената му уста зееше. Нямаше очевидни патологични изменения: дупки от мускетни сачми, строшени кости, следи от саблени удари или други признаци на насилие. Не можеше да бъде сигурен от какво бе загинал пиратът, докато разкопките не приключат и костите не бъдат извадени. От друга страна, бе ясно, че трупът е бил погребан набързо, дори е бил хвърлен в гроба: ръцете бяха разперени, главата обърната на една страна, краката подгънати. Запита се за миг дали останалата част от втория скелет бе под първия. Сетне погледът му изведнъж бе привлечен от златистия блясък до едно от ходилата.
    — Какво е това? — попита той.
    Компактна маса от златни монети и голям, шлифован скъпоценен камък бяха зарити в земята близо до долната част на пищяла. Беше почистена съвсем малка част от пръстта, за да се запазят монетите на място.
    Откъм Бонтер долетя звънък смях.
    — Питах се кога ще го забележиш. Мисля, че този господин е криел кесия в ботуша си. Аз и Кристоф ги идентифицирахме всичките. Златен мохур от Индия, две английски гвинеи, един френски луидор и четири португалски крузадос. Всичките отпреди 1694-а година. Камъкът е изумруд, навярно от инките в Перу, вграден в главата на ягуар. Сигурно е направил пришка на пирата.
    — Е, това е, най-после! — въздъхна Хач. — Първите предмети от съкровището на Окъм.
    — Да — отвърна малко по-трезво тя. — Сега то е факт.
    Докато гледаше компактната маса злато — сама по себе си малко нумизматично съкровище — по гърба на Хач пролазиха странни тръпки. Онова, което винаги досега бе изглеждало само теоретично, изведнъж се бе превърнало в реалност.
    — Капитанът знае ли за това? — попита той.
    — Още не. Ела, има още неща за гледане.
    Ала Хач не можеше да откъсне очи от ясния, плътен блясък на метала. „Какво прави подобна гледка тъй непреодолима“, запита се той. В отношението на хората към златото имаше нещо почти атавистично.
    Той прогони тези мисли от главата си и се изкатери от изкопа.
    — А сега да ти покажа самия пиратски лагер! — рече Бонтер и го хвана под ръка. — Защото той е още по-необичайна гледка.
    Хач я последва към друг участък от разкопките, на няколко десетки метра встрани. Не изглеждаше кой знае какво: тревата и горният слой от почвата бяха отнети от площ от около сто квадратни метра — отдолу се виждаше кафява, твърда основа. Забеляза няколко почернели места с въглища, където очевидно са палели огньове и многобройни кръгли хлътнатини, разпръснати безредно. Безброй малки пластмасови флагчета бяха набучени в земята и върху всяко от тях с черен маркер бе изписан номер.
    — Върху тези кръгли хлътнатини вероятно са били издигнати палатките им — рече Бонтер. — Тук са живеели работниците, построили Наводнената шахта. Ала погледни всичките артефакти, които са оставили подире си! Всяко флагче показва място на откритие, а сме работили тук по-малко от два дни.
    Тя отведе Хач до навеса, където бе прострян голям брезент. Отметна го и Хач погледна удивен надолу. Десетки предмети бяха положени в равни редове, всеки с номер и етикетче.
    — Два пистолета кремъклии — рече, сочейки тя. — Три ками, две абордажни брадви, сабя и широкоцевна пушка. Дузина испански долара, няколко сребърни съдини, квадрант и дузина десетинчови оръдейни шомпола.
    Тя вдигна глава.
    — Никога досега не съм намирала толкова много неща за толкова кратко време. А и това. — Тя вдигна от земята златна монета и я подаде на Хач. — Няма значение колко е богат човек, но той не би загубил дублон като този я.
    Хач взе монетата. Бе масивен испански дублон, студен и удивително тежък. Златото блестеше тъй силно, сякаш монетата бе изсечена преди седмица, тежкият Йерусалимски кръст бе изместен малко встрани, обгърнал лъва и замъка, които символизираха Леон и Кастилия. По ръба на монетата бе изписано PHILIPPUS+IV+DEI+GRAT. Златото се стопли в ръката му и сърцето му затуптя неволно.
    — Ето ти още една загадка — рече Бонтер. — През седемнайсети век моряците никога не са погребвали мъртъвците с дрехите. Защото, нали разбираш, на корабите дрехите са били изключително ценни. Но щом ще ги погребваш с дрехите, би трябвало най-малкото да ги претърсиш, нали? Онова пакетче злато в ботуша е било равно на съкровище, дори и за един пират. Нещо повече, защо са изоставили всичките тези неща? Пистолетът, саби, оръдия, шомполи — това са най-важните вещи за пирата. А квадрантът — най-важното средство да намериш пътя към дома. Никой не би изоставил доброволно такива предмети.
    В този момент се появи Сейнт Джон.
    — Излизат още кости, Изабел — рече той и я докосна леко по лакътя.
    — Още ли? В друг квадрат? Кристоф, колко вълнуващо!
    Хач ги последва към терена. Докато гледаше новите разкопки, вълнението му отстъпи място на безпокойство. Във втория квадрат бяха открити още три черепа, както и безразборно разпилени кости. Той се обърна и видя работниците на третия квадрат да измитат влажната пръст с китка бодливи храсти. Показа се първо един, а после втори череп. Те продължиха да работят и от девствената почва се появиха нови потъмнели кости: бедрена кост, кости от глезен, от пета, които стърчаха нагоре, сякаш трупът е бил поставен в гроба по очи.
    — И с приковани в земята зъби — промърмори Хач.
    — Какво? — сепна се Сейнт Джон.
    — Нищо. Стих от „Илиадата“.
    Никой не погребва мъртвите по очи, поне не и когато става дума за погребение. „Масов гроб“, помисли си Хач. „Труповете са били хвърляни в него както дойде.“ Това му напомни за нещо, което някога го бяха извикали да изследва в Централна Америка — селяни, разстреляни от военен наказателен отряд.
    Дори Бонтер се бе смълчала, въодушевлението й бързо чезнеше.
    — Какво ли би могло да се е случило тук? — попита тя и се огледа.
    — Не знам — рече Хач, но усети как стомахът му се свива.
    — По костите не личат следи от насилие.
    — Насилието понякога оставя незабележими следи — отвърна Хач. — А може да са умрели от болест или от глад. Едно изследване от типа на съдебномедицинските би могло да помогне.
    Той погледна отново страховитата гледка. Цели купища кости сега излизаха наяве, на места скелетите бяха проснати по три един връз друг, а парчетата изгнила кожа бързо потъмняваха на дъждеца.
    — Можеш ли да направиш такова изследване? — попита Бонтер.
    Хач стоеше на края на гроба и в първия миг не отговори. Наближаваше краят на деня и се смрачаваше. Под дъжда, в мъглата и в сгъстяващия се сумрак, на фона на тъжния рев на далечния прибой, всичко стана сиво и безжизнено, сякаш самият живот бе изсмукан от пейзажа.
    — Да — отвърна след миг той.
    Последва ново дълго мълчание.
    — Какво ли би могло да се случи тук? — прошепна сякаш сама на себе си Бонтер.

26.

    Сутринта на следващия ден старшият екип на експедицията се събра на мостика на „Грифин.“ Атмосферата бе далеч по-различна от потиснатата, деморализирана атмосфера, която Хач бе усетил след злополуката с Кен Фийлд. Този ден във въздуха витаеше висок електрически заряд, своего рода изпълнено с надежди очакване. В единия край на масата Бонтер говореше на Стрийтър, в другия край вечно разчорленият и мърляв Уопнър си шепнеше оживено със Сейнт Джон, като наблягаше на всяко изречение с отсечени жестове. Както винаги Найдълман още го нямаше, стоеше в кабината, докато не се съберат всички. Хач си взе чаша горещо кафе и огромна мазна поничка, след което се настани на стола до Ранкин.
    Вратата се отвори и Найдълман влезе. Още като чу шума на стъпките му по стълбицата, Хач бе наясно, че настроението на капитана бе сходно на това, което витаеше на мостика. Той извика Хач при вратата на кабината.
    — Бих искал да вземеш това, Малин — рече тихо той и мушна нещо тежко в ръката на Хач.
    Хач с изненада видя, че бе масивният златен дублон, който Бонтер бе открила предишния ден. Погледна към капитана и върху лицето му се изписа негласен въпрос.
    — Не е много — каза Найдълман с лека усмивка. — Една мизерна част от евентуалния ти дял. Но това е първият плод на нашите усилия. Искам да го получиш като символичен знак на нашата благодарност. За това, че направи такъв труден избор.
    Хач измърмори благодарностите си и мушна монетата в джоба си. Изпита неудобство, докато се връщаше да заеме мястото си край масата. Почувства и някаква неохота да отнесе дублона от острова, сякаш това щеше да донесе нещастие преди да бъде открита останалата част от съкровището. „Нима и аз ставам суеверен“, запита се той почти на шега и реши да заключи монетата в медицинския пункт.
    Излъчващият забележителна нервна енергия Найдълман отиде до челото на масата и огледа екипа. Изглеждаше безупречно: току-що взел душ, избръснат, облечен в изгладени дрехи в защитен цвят, с опъната гладка кожа.
    — Мисля, че тази сутрин има какво да се докладва — рече той и огледа събралите се. — Доктор Магнусен, нека започнем с вас.
    — Помпите са проверени и готови, капитане — отвърна инженерката. — Поставили сме допълнителни сензори в някои от второстепенните шахти, както и в херметичната камера, за да отчитат дълбочината на водата по време на осушаването.
    Найдълман кимна и острият му поглед се отмести встрани.
    — Мистър Стрийтър?
    — Камерата е завършена. Всички тестове за устойчивост и структурна цялост са положителни. Допълнителното укрепване е направено, екипът за разкопаването е в готовност на „Серберъс“ и очаква нареждания.
    — Отлично. — Найдълман погледна към историка и програмиста. — Господа, надявам се, че вие имате новини от доста по-различен характер.
    — Наистина имаме — започна Сейнт Джон. — Както…
    — Нека аз да отговоря, Крис, момчето ми — прекъсна го Уопнър. — Разгадахме втория шифър.
    Чу се ясно доловимото ахване на всички около масата. Хач се приведе напред и без да ще стисна силно дръжките на стола си.
    — И какво пише там? — не се сдържа Бонтер.
    Уопнър вдигна ръце.
    — Казах, че сме го разгадали. Не съм казал, че сме дешифрирали текста. Открихме някои повтарящи се комбинации от букви, съставихме електронна контактна таблица и дешифрирахме достатъчно думи, които да съвпадат с първата част на дневника, за да сме сигурни, че сме на прав път.
    — И това е всичко? — Разочарованата Бонтер се отпусна на стола.
    — К’во искаш да речеш с „това е всичко“? — Уопнър изглеждаше потресен. — Че това е целият номер! Знаем вече какъв е видът на кода: многоазбучен; че се използват средно между пет и петнайсет шифрови азбуки. След като разберем точния им брой, остава само компютърът да си свърши работата. Като използваме анализа от типа „вероятна дума“, ще узнаем това за броени часове.
    — Многоазбучен шифър — повтори Хач. — Това бе хипотезата на Кристофър още от началото, нали?
    Думите му предизвикаха благодарен поглед от страна на Сейнт Джон и мрачен и свиреп — от страна на Уопнър.
    Найдълман кимна.
    — А програмите за стълбищното устройство?
    — Тествах симулацията му на компютъра на „Серберъс“ — отвърна Уопнър и отметна дълъг кичур от лицето си. — Върви като по масло. Разбира се, то още не е спуснато в шахтата — добави многозначително той.
    — Много добре.
    Найдълман стана и отиде до оформените в дъга прозорци, след което се обърна с лице към групата.
    — Мисля, че няма какво друго да добавя. Всичко е готово. В десет часа ще пуснем помпите и ще започнем осушаването на Шахтата. Мистър Стрийтър, бих искал да наблюдавате внимателно камерата. Да ни съобщите моментално, ако възникнат каквито и да било проблеми. Дръжте „Наяд“ и „Грампъс“ наблизо, просто за всеки случай. Мистър Уопнър, вие ще наблюдавате ситуацията от „Остров–1“ и едновременно ще направите последните изпитания на стълбата. Доктор Магнусен ще поеме общото ръководство на изпомпването от Ортанк.
    Той пристъпи към масата.
    — Ако всичко върви по план, Шахтата ще бъде осушена утре до пладне. Конструкцията ще бъде наблюдавана внимателно, докато се стабилизира. Следобед нашите екипи ще разчистят по-големите препятствия в Шахтата и ще спуснат стълбищното устройство. А на следващата сутрин ще направим първото спускане в нея.
    Тонът му се сниши, а погледът му пробяга от човек на човек.
    — Няма нужда да ви припомням, че дори и осушена, Шахтата ще си остане много опасно място. Всъщност изпомпването на водата ще увеличи доста товара върху дървените й елементи. Докато не я обезопасим с титанови подпори, са възможни пропадания и срутвания. Ще спуснем малък екип, който ще направи първоначалния оглед и ще монтира пиезоелектрични сензори за напрежение върху основните дървени греди. След като сензорите бъдат монтирани, Кери ще ги калибрира дистанционно от „Остров–1“. Ако напрежението неочаквано се увеличи — което може да подскаже евентуално срутване — тези сензори ще ни дадат ранно предупреждение. Сензорите ще бъдат дистанционно свързани с радиомрежа, тъй че ще реагираме мигновено. След като бъдат монтирани, ще можем да спуснем екипи, които да се заемат с цялостния процес на картиране.
    Найдълман положи длани върху масата.
    — Мислих много внимателно по състава на този първи екип, но в крайна сметка се оказа, че всъщност няма варианти кой трябва да слезе. Ще бъдем трима души: доктор Бонтер, доктор Хач и аз самият. Опитът на доктор Бонтер в археологията, анализа на почвите и пиратските конструкции ще бъде решаващ за този пръв оглед на Шахтата. Доктор Хач трябва да ни придружи в случай на непредвидена необходимост от спешна медицинска намеса. А що се отнася до третия човек, аз се възползвам от привилегията си на капитан.
    В очите му проблеснаха пламъчета.
    — Знам, че повечето от вас, ако не и всички, горите от нетърпение да видите какво ни очаква. Напълно ви разбирам. Но нека ви уверя, че в следващите дни всички ще получите възможността да се запознаете — при това, не ще и дума, да се запознаете много добре — с творението на Макалън.
    Той пое дълбоко дъх и изчака няколко минути.
    — Има ли въпроси?
    На мостика цареше тишина.
    Капитанът кимна.
    — В такъв случай — на работа, господа.

27.

    Следващият следобед Хач напусна острова с висок дух. Помпите пухтяха в тандем целия предишен ден и през нощта, изсмукваха милиони литри кафеникава морска вода от шахтата и я изхвърляха обратно в океана. Най-сетне, след трийсет часа, входните краища на шланговете се натъкнаха на тиня по дъното — на четирийсет и три метра дълбочина.
    Хач чакаше в напрежение в своя медицински пункт, но към пет часа получи съобщение, че високият прилив е настанал без да причини видимо просмукване на вода в Шахтата. Наблюдаваха много внимателно как масивният дървен крепеж стенеше, скърцаше и се наместваше под по-тежкия си товар. Сеизмографските сензори регистрираха малки пропадания, но те бяха в съседните тунели и шахти, не и в главната. След няколко часа този процес на стабилизиране изглежда приключи. Водонепроницаемата камера бе издържала. А сега екип работеше с намагнетизирана четирирожка да разчисти отломките, които се бяха изсипвали в Наводнената шахта в продължение на векове и стърчаха по различни напречни и вертикални греди.
    След като завърза лодката си в Стормхейвън, Хач, следвайки някакъв импулс, подкара колата си към Саутпорт, отстоящ на осем мили надолу по брега. Докато шофираше по старата крайбрежна магистрала, той забеляза, че проблясват светкавици, назъбени на четирийсет градуса по хоризонта над морето — изглеждаха светложълти на фона на синьото и розовото върху вечерното небе. Масивен буреносен фронт се бе оформил на около десет хиляди метра височина отвъд остров Монхигън далеч на юг, стоманеносивият му търбух освобождаваше натрупания електрически заряд: типична лятна буря, която обещаваше силен дъжд и може би някоя и друга мълния, но без изгледи да предизвика опасно вълнение в морето.
    Бакалията на Саутпорт, макар и с твърде беден асортимент, в сравнение с магазините в Кеймбридж, предлагаше редица продукти, които не можеха да се намерят в супермаркетчето на Бъд. Хач излезе от ягуара си и се огледа: не искаше някой да забележи, че извършва предателски акт спрямо Бъд. Усмихна се вътрешно, като си помисли колко чужда би изглеждала за един бостънчанин тази логика на малкото градче.
    Като се върна у дома Хач си свари кана кафе, сложи да се вари сьомга с лимон, копър и аспержи, след това разби сос от подправена с хрян и къри майонеза. По-голямата част от масата в трапезарията бе покрита с голямо зелено платно, затова той си разчисти едно местенце в края й и най-сетне седна да вечеря със „Стормхейвън газет“. Почувства се донякъде доволен, но и разочарован, че новините за експедицията на остров Рагид са минали вече на втора страница. В статията за експедицията се споменаваше за „отличен напредък, въпреки някои неочаквани несполуки“ и продължаваше с информацията, че раненият при нещастния случай миналата седмица вече се възстановявал у дома си. Както бе пожелал Хач, името му не се споменаваше.
    След като се навечеря, Хач се зае да огледа два от скелетите, открити предишния ден. Беше подбрал по свое усмотрение най-добре запазените и представителни екземпляри от смайващо големия масов гроб и бе докарал останките у дома си, където можеше да ги изследва на спокойствие.
    Костите бяха чисти и твърди, оцветени в светлокафяво от богатата на желязо почва на острова. Излъчваха слаб мирис на стара пръст. Един от скелетите имаше пръстен — златен пръстен с грубо шлифован гранат, ценен повече с историческата си стойност, отколкото с нещо друго. Хач го взе от редичката грижливо подредени предмети. Пробва го на кутрето си, стана му и го остави.
    Привечерния сумрак се бе спуснал над ливадата пред прозорците му, а жабите във воденичния вир в края на нивите започнаха вечерните си молитви. Хач извади малък бележник, написа „Пират А“ на лявата страница и „Пират Б“ на дясната. След това ги зачеркна и ги замести с „Черната брада“ и „Капитан Кид.“ Стори му се, че така е малко по-човешко. Започна да записва първите си впечатления под всяко заглавие.
    Първо Хач установи пола им: знаеше, че около 1700-а година в морето са бродели повече пирати-жени, отколкото мнозина предполагаха. Почти липсваха зъби — нещо характерно и за останалите скелети от масовия гроб. Хач взе една откачена от черепа челюст и я огледа с лупа. Виждаха се белези, дължащи се на поражения по венците и места, където костта бе изтънена и дори изядена. Малкото останали зъби показваха поразителна патология: отделяне на слоя дентални клетки от дентина. Хач остави челюстта на масата и се запита дали това се дължеше на болест, глад или просто на лоша хигиена.
    Взе черепа на пирата, когото бе кръстил Черната брада и го заразглежда.
    Единственият останал горен резец върху челюстта му бе притъпен: това предполагаше или източноазиатски или индоамерикански произход. Остави черепа и продължи нататък. Другият пират — Кид — изглежда бе чупил крака си: краищата на костта около счупването бяха износени и калцирани и не бяха зараснали добре. Навярно е накуцвал и го е боляло много като върви. Кид едва ли е бил добродушен. Имаше и стара рана на ключицата; в костта личеше дълбока нащърбена резка. „Дали е от саблен удар?“ — запита се Хач.
    И двамата мъже изглежда са били под четирийсетте. Ако Черната брада е бил с азиатски произход, то капитан Кид е бил най-вероятно бял. Хач си напомни да попита Сейнт Джон дали знае нещо за расовия състав на екипажа на Окъм.
    Замислен заобиколи масата, след което взе една бедрена кост. Видя му се лека, сякаш невеществена. Огъна я и за негова изненада тя се строши като суха клечка в ръцете му. Взря се в краищата на счупеното. Определено бе случай на остеопороза — изтъняване на костта, — а не просто резултат от разлагане. Костите на другия скелет показаха същите симптоми.
    Пиратите бяха твърде млади за такова заболяване.
    Отиде до библиотечната етажерка и измъкна многократно разлиствания том на харисъновите „Принципи на вътрешните болести.“ Прокара пръст по индекса, докато не намери онова, което търсеше. „Скорбут, пишеше там: Scorbutus (недостиг на витамин С).“ Да, ето ги симптомите: опадване на зъбите, остеопороза, прекъсване на оздравителния процес.
    Загадката бе разкрита. Хач знаеше, че скорбутът сега е рядко заболяване в по-голямата част на света. Дори и в най-бедните страни от Третия свят, където бе практикувал, се отглеждаха пресни плодове и зеленчуци, и той не бе попадал на случай на скорбут в цялата си кариера. Досега. Отдръпна се от масата, обзет от необичайно задоволство от самия себе си.
    На вратата се позвъни. „По дяволите“, помисли си той и бързо закри скелетите с платното, преди да излезе във всекидневната. Едно от неудобствата да живееш в малко градче бе, че никому не минаваше и през ум да телефонира, преди да намине. Нямаше да е никак приятно да видят върху масата в трапезарията му скелети, вместо семейните сребърни прибори.
    Приближи входната врата, погледна през прозорчето и с изненада видя прегърбената фигура на професор Орвил Хорн. Старикът се бе подпрял на бастуна си, кичури бяла коса стърчаха право нагоре, сякаш наелектризирани от генератора на Ван де Грааф.
    — А, ненавистният доктор Хач! — рече професорът, след като вратата се отвори. — Просто минавах оттук и видях, че лампите в този твой стар мавзолей светят. — Малките му очички щъкаха непрекъснато, докато говореше. — Помислих си, че сигурно си в подземната тъмница и разчленяваш трупове. Знаеш ли, от селото са изчезнали няколко млади момичета и хората са разтревожени. — Погледът му се спря върху купчината върху масата, покрита с голямо платно. — Ха сега де! Какво е това?
    — Пиратски скелети — рече усмихнат Хач. — Нали искахте подарък? Е, честит рожден ден.
    Очите на професора блеснаха от любопитството и той пристъпи неканен във всекидневната.
    — Великолепно! — извика той. — Виждам, че подозренията ми са били оправдани. Откъде ги взе?
    — Преди няколко дни археоложката на „Таласа“ откри мястото на пиратския лагер на остров Рагид — отвърна Хач и отведе стареца в трапезарията. — Разкриха масов гроб. Исках да установя причината за смъртта им.
    Професорът повдигна рошавите си вежди, като чу тази информация. Хач дръпна платното и гостът му се наведе заинтригуван.
    — Мисля, че разбрах от какво са умрели — не се сдръжа Хач.
    Професорът вдигна ръка.
    — Ш-ш-т. Нека да се пробвам сам.
    Хач се усмихна, спомни си колко много обичаше професорът научните предизвикателства. Това беше игра, която бяха играли много следобеди: професорът подаваше на Хач някой чудат екземпляр или научна гатанка и го караше да си блъска главата с нея.
    Доктор Хорн взе черепа на Черната брада, завъртя го и погледна зъбите му.
    — Източноазиатец — произнесе се той и го остави обратно.
    — Много добре.
    — Не е кой знае колко учудващо — отвърна професорът. — Пиратите са били първите работодатели без расови предразсъдъци. Мисля си, че този е или бирманец или от Борнео. Може да е и от Ласкар.
    — Дълбоко съм впечатлен — вдигна вежди Хач.
    — Колко бързо забравят младите.
    Професорът обиколи скелетите със светнали очи, досущ като котка, която обикаля мишка. Взе костта, която Хач бе строшил.
    — Остеопороза — рече той и вдигна поглед към Хач.
    Хач се усмихна, но не каза нищо.
    Доктор Хорн взе челюстта.
    — Очевидно е, че тези пирати не са били убедени, че човек трябва да си мие зъбите два пъти дневно.
    Изследва зъбите, почеса се по лицето с дългия си показалец и се изправи.
    — Всички индикации сочат скорбут.
    Хач усети как лицето му посърва.
    — Вие установихте това много по-бързо от мен.
    — Скорбутът е бил широко разпространен по ветроходните кораби през миналите столетия. Боя се, че това е общоизвестен факт.
    — Може би беше прекалено очевидно — рече разочаровано Хач.
    Професорът го изгледа многозначително, но не каза нищо.
    — Хайде, елате да седнем в салона — предложи младият човек. — Ще ви налея чаша кафе.
    Когато след няколко минути се върна с поднос от чаши и чинийки, професорът бе седнал в едно кресло и разсеяно прелистваше една от средновековните драми, които майка му толкова обожаваше. На лавицата им имаше около трийсетина — напълно достатъчно, твърдеше тя: като свърши последната, вече ще е забравила първата и може да започне отначало. Като гледаше този човек от своето детство да седи в салона и да чете книга на майка му, Хач усети внезапното бодване на сладкогорчивата носталгия — толкова силна, че той тръшна подноса на масичката по-силно, отколкото желаеше. Професоът взе чашката си и известно време пиха мълчаливо кафе.
    — Малин — рече старикът и се прокашля. — Дължа ти извинение.
    — Моля ви — отвърна Хач, — дори не го споменавайте. Оценявам високо вашата откровеност.
    — Да върви по дяволите моята откровеност. Онзи ден изговорих прибързани приказки. Все още мисля, че за Стормхейвън ще е по-добре без онзи проклет остров на съкровищата, но това не зависи от мен. Нямам право да осъждам мотивите ти. Ти трябва да правиш онова, което смяташ за необходимо.
    — Благодаря.
    — Като изкупление съм ти донесъл нещо за играта „погледни и познай“ — рече той с добре познатотото пламъче в очите. Извади една кутийка от джоба си и я отвори: в нея имаше странна двугърба раковина, чиято повърхност бе осеяна с точки и бразди. — Какво е това? Разполагаш с пет минути.
    — Сиамски морски таралеж — отвърна Хач и му върна раковината. — Много добър екземпляр при това.
    — По дяволите. Е, щом не мога да те затрудня, то поне свърши една работа — обясни обстоятелствата около онова там. — Професорът посочи с палец към трапезарията. — Искам всички подробности, независимо колко са незначителни. Всеки пропуск ще бъде наказан най-строго.
    Хач протегна крака, кръстоса ги върху килима и разказа как Бонтер бе открила лагера; за първите разкопки; за разкрития масов гроб; за наблъсканите в него трупове. Професорът слушаше, кимаше енергично, като ту повдигаше, ту сбърчваше вежди.
    — Онова, което ме изненадва най-много — заключи Хач, — е броят на труповете. До този следобед екипът идентифицира осемдесет, а теренът още не е разкопан напълно.
    — Наистина.
    Професорът потъна в мълчание, погледът му се рееше някъде надалеч. След това сякаш се стресна, остави чашката, избръска реверите на сакото си с учудващо изтънчен жест и се изправи.
    — Скорбут — повтори той и изсумтя подигравателно. — Изпрати ме, моля те, до вратата. Отнех ти достатъчно време за една вечер.
    На вратата спря и се обърна. Вгледа се в Хач без да мигне и попита:
    — Кажи ми, Малин, каква е преобладаващата флора на остров Рагид? Никога не съм ходил там.
    — Ами — отвърна Хач — той е типичен остров извън залива, няма дървета, за които си заслужава да се спомене, покрит е с груба трева, има храсти дива череша, репеи и шипки.
    — Ах, пай с диви череши — вкусотия. А знаеш ли колко вкусен е шипковият чай?
    — Разбира се — рече Малин. — Майка ми пиеше много шипков чай, но аз самият го ненавиждах.
    Професор Хорн се изкашля в юмрук — Хач си спомни, че това бе жест на неодобрение.
    — И какво? — попита той, заел отбранителна позиция.
    — Дивите череши и шипките — отговори професорът — са били важна съставка от храната на хората по този бряг през миналите векове. И двете са много полезни, с изключително високо съдържание на витамин С.
    Последва кратка пауза.
    — О! — рече Хач, — разбирам накъде биете.
    — Моряците от седемнайсети век може и да не са знаели какво причинява скорбута, но те са знаели, че почти всички диви плодове, корени и зеленчуци го лекуват. — Професорът изгледа изпитателно Хач. — А има и още един проблем в твоята прибързана диагноза.
    — Какъв?
    — Начинът, по който са погребани труповете. — Старикът потропа с бастуна си по пода, за да подчертае думите си. — Малин, скорбутът не може да те принуди да нахвърляш труповете по четири един връз друг в общ гроб и да офейкаш с такава бързина, че да изоставиш подире си злато и изумруди.
    Някъде проблесна, след това се чу гръм далеч на юг.
    — А какво би те накарало да го сториш?
    Единственият отговор на доктор Хорн бе нежното потупване по рамото му. След това се обърна, куцукайки слезе по стъпалата и пое бавно, а потропването на бастуна му остана да се чува дълго след като силуетът му се стопи в топлия мрак, обгърнал „Оушън лейн“.

28.

    Рано на следващата сутрин Хач влезе в „Остров–1“ и завари малкия командно-контролен център претъпкан с необикновено много хора. Бонтер, Кери Уопнър и Сейнт Джон говореха едновременно. Само Магнусен и капитан Найдълман мълчаха: Магнусен мълком си вършеше диагностиката, а Найдълман стоеше по средата и палеше лулата си, спокоен, като окото на урагана.
    — Да не сте се смахнали нещо? — тъкмо казваше Уопнър. — Трябваше да съм на „Серберъс“ и да дешифрирам онзи дневник, а не да се правя на шибан пещерняк. Аз съм програмист, а не каналджия.
    — Нямаме друг избор — каза Найдълман, извади лулата от устата си и погледна Уопнър. — Видя данните.
    — Да, да. И какво очаквахте? Нищо не работи както трябва на този шибан остров.
    — Пропуснах ли нещо? — рече Хач и пристъпи напред.
    — А, добро утро, Малин — поздрави го Найдълман с бърза усмивка. — Нищо важно. Имаме някои проблеми с електрониката на стълбищното устройство.
    — „Някои“ — присмя се Уопнър.
    — Заключението е, че ще трябва да вземем Кери с нас тази сутрин при проучването на Шахтата.
    — По дяволите тази работа! — рече сприхаво Уопнър. — За кой път ви повтарям, че последната плочка на доминото падна. Онзи шифър ми е в ръцете, повярвайте ми. „Сцила“ ще разшифрова напълно гаднярчето за броени часове.
    — Щом последното домино е паднало, Кристофър може тук да се заеме с мониторинга — рече Найдълман, този път по-рязко.
    — Това е вярно — отвърна леко задъханият Сейнт Джон. — Всичко се свежда само до това да се прегледат изходните данни и да се направят някои буквени замествания.
    Уопнър погледна единия, после другия.
    — Въпросът е къде си по-необходим — каза Найдълман. — А си по-необходим в нашия екип. — Обърна се към Хач. — Задължително е да монтираме на място тези пиезоелектрични сензори из цялата Шахта. След като бъдат свързани с компютърната мрежа, те ще действат като система за ранно предупреждение в случай на структурно пропадане някъде под земята. Ала засега Кери не може да калибрира дистанционно сензорите от „Остров–1“. — Той погледна към Уопнър. — Тъй като мрежата е неустойчива, се налага той да дойде с нас и да ги калибрира ръчно, с помощта на компютър палмтоп. След това ще може да прехвърли информацията в паметта на компютъра. Неприятно е, но нямаме друг избор.
    — Неприятно ли? — рече Уопнър. — По-точно е да се каже, че си е направо трън в задника.
    — Повечето от екипа биха се отказали от половината си дялове, само да могат да проникнат първи — рече Сейнт Джон.
    — Проникни си в… — измърмори Уопнър и се извърна.
    Бонтер се изкикоти.
    Найдълман се обърна към историка.
    — Кажи на доктор Хач за изречението, което току-що дешифрирахте от втората част на дневника.
    Сейнт Джон се прокашля важно-важно.
    — Всъщност не е цяло изречение, а част от изречение: „Ти, който жадуваш ключа към — тук липсва дума или думи — Шахтата, ще намериш…“
    Хач погледна смаян капитана.
    — Значи наистина има секретен ключ към Наводнената шахта.
    Найдълман се усмихна и потърка нетърпеливо ръце.
    — Вече е почти осем — рече той. — Събирайте си екипировката и да започваме.
    Хач се върна в кабинета да си вземе полевата медицинска чанта, след това се срещна с групата, която се бе отправила нагоре по склона към Ортанк.
    — По дяволите, студено е — рече Бонтер, духна на ръцете си и се обгърна сама. — И това ми било лятна утрин!
    — Лятна утрин в Мейн — отвърна Хач. — Наслади й се. От нея ще ти пораснат косми на гърдите.
    — Тъкмо от това най-малко имам нужда, мосю доктор.
    Тя се затича напред, за да се стопли, и Хач я последва, след като усети, че също потреперва; не беше сигурен дали бе от студа или от предстоящото слизане в Шахтата. Дрипавият ръб на атмосферния фронт най-сетне започна да хвърля дълга сянка над острова, последван бързо от редиците трупащи се буреносни облаци.
    Изкачиха се до хребета и Хач видя високата кула на Ортанк, от чийто тъмен търбух в пастта на Наводнената шахта се спускаха снопове многоцветни кабели. Само че това вече не бе Наводнената шахта: сега тя вече бе осушена, достъпна, а най-съкровените й тайни очакваха да бъдат разкрити.
    Хач потрепери отново и продължи напред. От тази позиция виждаше сивия полумесец на водонепроницаемата камера, който описваше дъга в морето около южния край на острова. Беше чудата гледка. Откъм външната страна на камерата беше тъмносиният простор на океана, който чезнеше в постоянното було на мъглата; от близката страна — каменистото дъно бе почти неприлично оголено, само тук-там се мяркаха локви застояла вода. Тук, на сухото океанско дъно, се забелязваха маркерите, поставени върху купчини камъни: входовете на наводнителните тунели, белязани за по-сетнешни изследвания и анализи. На брега до камерата имаше няколко купчини ръждясал метал, просмукани от водата дървета и други отломки, изгребани от недрата на Шахтата, за да се разчисти пътят на тяхната експедиция.
    Стрийтър и екипът му стояха на платформата до входа на Шахтата, изтегляха някакви кабели, спускаха други. Като приближи, Хач забеляза нещо, което му заприлича на края на масивна стълба, която надничаше над входа на Шахтата. Страничните перила на стълбата бяха изработени от дебели, блестящи метални тръби, а между тях имаше два реда покрити с гума стъпала. Хач знаеше, че екипът бе работил през по-голямата част от нощта, за да съедини секциите й и да ги спусне надолу. Бяха се старали да избегнат невидимите препятствия и оцелелите назъбени отломки, увиснали върху крепежните греди, монтирани навремето на кръст в шахтата.
    — Бих рекъл, че това е стълба, натъпкана с анаболни стероиди — подсвирна той.
    — Това е нещо повече от стълба — отвърна Найдълман. — Това е стълбищно устройство. Тези тръбни перила са от титанова сплав. Устройството ще бъде гръбнакът на укрепващата шахтата конструкция. След време ще построим радиална мрежа от титанови подпори от стълбата, които ще укрепят стените и гредите и ще стабилизират Шахтата, докато копаем. А към стълбата ще монтираме и лифт-платформа, нещо като асансьор.
    Той посочи подпорите на стълбата.
    — Във всяка тръба има прокарани фиброоптични, коаксиални и електрически кабели, а всяко стъпало е с осветление. В крайна сметка всяка част от конструкцията ще се управлява от компютър — от сервомоторите до наблюдателните камери. Но засега нашият приятел Уопнър не успява напълно да направи инсталацията дистанционно управляема. Затова е и поканата да се присъедини към нас. — Той чукна с крак горната част на стълбата. — Направена е по поръчка на „Таласа“ и е на стойност почти двеста хиляди долара.
    Уопнър, който дочу последните му думи, приближи ухилен и каза:
    — Ей, капитане, аз знам откъде можеш да си купиш и наистина готини седалки за тоалетни чинии по 600 долара парчето.
    Найдълман се усмихна.
    — Радвам се, че настроението ти се подобрява, мистър Уопнър. Хайде да се приготвяме.
    Обърна се към групата:
    — Нашата най-важна задача днес е да прикрепим тези пиезоелектрични сензори за натиск върху крепежните и подпорните греди в Шахтата.
    Той извади един сензор от раницата си и го подаде да го разгледат. Беше малка метална лента с компютърен чип в средата, залята с твърда, прозрачна пластмаса. Във всеки край под прав ъгъл стърчаха дълги сантиметър и половина шипове.
    — Просто го чуквате или го натискате в дървото. Мистър Уопнър ще го калибрира и ще го регистрира в базата данни на своя палмтоп.
    Докато Найдълман говореше, един от техниците приближи Хач и му помогна да надене осигурителния колан. След това му подаде шлем и му показа как да използва интеркомната връзка и халогенната лампа на челото. После му подаде чанта с пиезокристални сензори.
    Хач се зае да подреди полевата си медицинска екипировка, но Найдълман го викна. Той пристъпи напред, а капитанът произнесе в микрофона, прикрепен към шлема му:
    — Магнусен, включете захранването на устройството.
    Хач видя как изведнъж светна наниз от лампи по цялото протежение на стълбата и освети в ярка жълта светлина цялата ужасяваща дълбочина на Наводнената шахта. Тройният ред от светещи греди се спускаше в земята като някакъв път към ада.
    Хач за пръв път виждаше какво представлява Шахтата — груб квадрат с дължина на стената около три метра, укрепена изцяло с дебели дървени греди, в които бяха врязани и сглобени на длаб масивни вертикални дървени колони на всеки ъгъл. През всеки три метра имаше монтирани на кръст по-малки греди, които се срещаха в средата на Шахтата: очевидно укрепваха облицовката и възпрепятстваха срутването й навътре. Хач бе поразен колко преосигурена изглеждаше Шахтата в инженерно отношение: сякаш Макалън я бе строил да издържи хиляда години, а не няколкото, необходими на Окъм да се върне и да прибере съкровището си.
    Вторачен в спускащите се надолу светлини, Хач най-сетне осъзна, при това със спазмите в корема си, колко дълбока бе Шахтата. Светлините сякаш се превръщаха в глави на топлийки в тъмнината, а далеч долу перилата на стълбата почти се сливаха в мрачната дълбина. Шахтата бе като жива, шумолеше, капеше и поскърцваше, а и неясните по произхода си стенания и въздишки не секваха.
    Далечен тътен на гръм премина над острова и внезапно появил се вятър слегна тревата около рова. След това заваля силен дъжд, който удави във вода и машините, и папратта. Хач остана на мястото си, защитен донякъде от масивния корпус на Ортанк. След броени минути, помисли си той, щяха да поемат по стълбата и да слязат на дъното. И още веднъж го връхлетя тревожещата мисъл, че всичко ставаше прекалено лесно — докато не усети как Шахтата издишва студения мирис на тинесто дъно: силна смесица от миризмите на морска вода, на загнило, на отдавна умряла риба и гниещи водорасли. И внезапно в съзнанието му връхлетя мисълта: „Някъде в тази плетеница от тунели е тялото на Джони.“ Еднакво силно желаеше и се боеше да го открият.
    Един техник подаде на Найдълман малък газометър и той го окачи на врата си.
    — Не забравяйте, че не слизаме на разходка — напомни Найдълман и огледа екипа си. — Можете да се откачвате от стълбата единствено за да прикрепите сензор. Ще ги поставим, ще ги калибрираме и излизаме по най-бързия начин. Но докато сме вътре, искам всеки да направи колкото е възможно повече наблюдения: за състоянието на обшивката, за размерите и броя на тунелите, за всичко, което му се стори уместно. Самото дъно е все още в дълбока тиня, тъй че ще се съсредоточим върху стените и входовете на страничните тунели. — Той замлъкна и нагласи шлема си. — Окей. Закачете осигурителните въжета към спасителните си колани и да тръгваме.
    — Чувствам се като някой шибан телефонен техник — оплака се Уопнър.
    Хач хвърли поглед към програмиста, на чийто колан освен торбичката с пиезокристали се люлееха и два компютъра палмтоп.
    — Ами, Кери — подразни го Бонтер. — За пръв път приличаш на мъж.
    Междувременно голяма част от екипа, който още бе на острова, се бе събрал около платформата. Чуха се поздравителни възгласи. Хач огледа радостните лица: това беше критичният момент, който те — а и той — бяха очаквали с нетърпение. Бонтер се усмихваше широко. Дори на Уопнър изглежда му подейства нарастващото вълнение: той пооправи екипировката си и подръпна важно-важно спасителния си колан.
    Найдълман се огледа за последен път и махна на събралата се група. След това стъпи на края на платформата, закачи осигурителното въже към стълбищното устройство и започна да се спуска.

29.

    Хач стъпи последен на стълбата. Другите вече бяха на седем-осем метра под него. Светлинките на шлемовете им играеха в мрака, докато слизаха стъпало по стъпало. Усетил леко замайване, той вдигна глава и сграбчи горното стъпало. Знаеше, че стълбата бе здрава като скала; дори и да паднеше, осигурителното въже нямаше да му позволи да стигне далеч.
    Колкото по-надолу слизаха, толкова по-пълна ставаше тишината, овладяла екипа и хората на Ортанк, които следяха на живо екипа по открития канал. Непрестанните шумове, издавани от наместващата се шахта, тихото проскърцване и изтракване изпълваха въздуха сякаш с шепота на сбиращи се невидими морски създания. Хач премина през първия сноп от терминални хъбове, електрически изходи и кабелни жакове, монтирани на стълбата на всеки пет метра.
    — Добре ли са всички? — чу се тихият глас на Найдълман по интеркома.
    Утвърдителните отговори последваха един по един.
    — Доктор Магнусен? — повика Найдълман.
    — Показанията на уредите са нормални — долетя гласът от Ортанк. — Всичко свети в зелено.
    — Доктор Ранкин?
    — Уредите не помръдват, капитане. Няма признаци на сеизмични отклонения или на магнитни аномалии.
    — Мистър Стрийтър?
    — Всички системи на стълбищното устройство работят нормално — отвърна лаконично гласът.
    — Много добре — рече Найдълман. — Ще продължим слизането си до платформата на шестнайсет метра и половина, като монтираме по пътя си сензори на местата, където е необходимо, а там ще спрем за почивка. Внимавайте да не закачите осигурителните си въжета за някоя греда. Доктор Бонтер, доктор Хач, мистър Уопнър, дръжте очите си отворени на четири. Ако видите нещо необичайно, искам веднага да ми съобщите.
    — Да не се майтапите? — чу се гласът на Уопнър. — Че то цялото място си е необичайно.
    Хач следваше групата и все по-силно го обземаше чувството, че потъва в дълбок басейн със солена вода. Въздухът бе студен и влажен, миришеше на гнило. Всяко издишване се кондензираше в облак пара, който висваше в свръхвлажния въздух и не искаше да се разсее. Той се огледа и лъчът на шлема се завъртя ведно с главата му. Вече бяха стигнали до приливно-отливната зона на Шахтата, където водата преди се бе издигала и спадала два пъти в денонощието. Изненада се като забеляза същите животински видове, които бе наблюдавал безброй пъти по скалите и отливните локви на брега на морето: отпървом ракушки, после морски жълъди, сетне различни видове миди; след тях идваха няколко породи морски звезди; после — морски краставици, морски таралежи, анемонии и морски охлюви. Продължи да слиза и мина слой от корали и водорасли. Стотици спираловидни мидички все още се бяха прилепили към стените и гредите с напразната надежда приливът отново да се върне. От време на време някоя от тях се отлепяше и падаше в отекващата бездна.
    Макар от осушената Шахта да бяха извадени огромни количества боклуци, пътят минаваше през препятствия от доста стари отломки. Стълбата бе изкусно провряна през загнилите греди, оплетени метални пръти, изоставени части от сондажна техника. Екипът спря и Найдълман прикова сензор към малък отвор в едната стена на Шахтата. Докато очакваха Уопнър да калибрира сензора, Хач усети, че духът му започва да спада. Питаше се дали и останалите от екипа изпитваха подобно чувство или той просто се бореше да преодолее допълнителния товар от това, че някъде тук, в този студен, капещ лабиринт лежеше трупът на брат му.
    — Човече, ама че вони тук долу — рече Уопнър, приведен над малкия си компютър.
    — Показанията за състоянието на въздуха са нормални — отвърна Найдълман. — През следващите няколко дни ще монтираме вентилационна система.
    Продължиха да слизат и по-надолу крепежната обшивка на Шахтата стана по-ясно изразена, след като гъстите слоеве дребни водорасли отстъпиха място на нанизите от по-дълги техни събратя. Отгоре се чу приглушен тътен: гръм. Хач вдигна глава и видя отвора на Шахтата, сякаш изрязан в небето; тъмният корпус на Ортанк се издигаше в зеленикав ореол. Още по-нагоре ниските облаци бяха оцветили небето в стоманеносиво. Светкавица хвърли мигновена, ужасяваща светлина в Шахтата.
    Групата под него неочаквано спря. Хач погледна надолу и видя Найдълман да насочва лъча си към два назъбени отвора в срещуположните стени на шахтата — тунели, които водеха в мрака.
    — Какво мислите? — попита Найдълман и заби нов сензор.
    — Не са от оригиналната шахта — каза Бонтер, която внимателно се наведе да прикрепи сензор към другия отвор и да погледне по-отблизо. — Вижте крепежа — рязан е с трион, а не е дялан с брадва или тесла. Може би е от експедицията на Паркхърст от 1830-а, а?
    Тя се изправи и погледна нагоре към Хач, лъчът на шлема й освети краката му.
    — Снимка без пари — ухили се тя.
    — Ако искаш да си сменим местата — отвърна й Хач.
    Продължиха надолу по пътя си, като поставяха сензори върху гредите и крепежа, докато не стигнаха платформата на шестнайсет метра и половина. На светлината на своя прожектор Хач можа да види, че лицето на капитана бе пребледняло от вълнение. Кожата му лъщеше от пот, въпреки студения въздух.
    Последва нов отблясък от светкавица и далечен тътен на гръм. Ручейчетата по стените сякаш зацърцориха по-бързо и Хач предположи, че на повърхността дъждът сигурно се бе засилил. Погледна нагоре, ала отворът вече беше почти закрит от кръстосаните греди, които бяха подминали; капчиците вода прелитаха през лъча на лампата му. Запита се дали вълнението не се бе засилило, надяваше се камерата да издържи; представи си за миг как морето нахлува през кофердама, навлиза с рев в Шахтата и мигом ги издавя.
    — Замръзвам — оплака се Уопнър. — Защо не ме предупредихте да си взема електрическо одеало? А и вони по-лошо, отколкото преди.
    — Леко завишени равнища на метан и въглероден двуокис — каза Найдълман, след като погледна датчика на газометъра. — Не са обезпокояващи.
    — Той е прав, обаче — намеси се Бонтер, докато наместваше манерката на колана си. — Наистина е студено.
    — Около осем градуса — отвърна отсечено Найдълман. — Някакви други наблюдения?
    Последва мълчание.
    — Тогава да продължаваме. Оттук надолу е много вероятно да започнем да намираме повече странични тунели. Ще се редуваме в поставянето на сензорите. Тъй като мистър Уопнър трябва да калибрира всеки от тях ръчно, той ще изостане. Ще го изчакаме на платформата на трийсет и три метра.
    На тази дълбочина кръстосаните опорни греди бяха насъбрали невероятно разнообразие от боклуци. По тях висяха стари въжета, вериги, механични части, шлангове, дори изгнили гумени ръкавици. Зачестиха допълнителните отвори в крепежа на стените, където тунелите се разклоняваха или вторични шахти пресичаха основната. Найдълман се зае с първия и постави сензора на седем метра навътре; Бонтер пое втория. Сега вече дойде неговият ред.
    Хач внимателно отпусна по-голяма дължина на осигурителното си въже и пристъпи от стълбата в напречната шахта. Усети как кракът му потъва в поддаващата тиня. Тунелът бе тесен и нисък и се издигаше нагоре под остър ъгъл. Бе грубо изсечен в следледникова глина, пълна противоположност на елегантната Наводнена шахта и очевидно бе от по-скорошно време. Той измина приведен седем метра навътре в тунела, след това извади един сензор от торбата си и го заби във втвърдената почва. Върна се в централната Шахта и постави флуоресцентно флагче на входа на тунела, за да предупреди Уопнър.
    Още докато стъпваше на стълбата, Хач чу силно, агонизиращо тъжно изскърцване от близката греда, последвано от поредица изпуквания и скърцания, които се понесоха отгоре и отдолу в Шахтата. Той замръзна на място, сграбчил здраво стълбата и затаил дъха си.
    — Шахтата просто се намества — долетя гласът на Найдълман.
    Той вече бе монтирал сензора си и продължи надолу по стълбата към следващата напречна шахта. Думите му още не бяха отлетели, когато се чу нов крясък — остър и поразително човешки — той отекна от страничен тунел.
    — Какво, по дяволите, беше това? — попита Уопнър зад тях и гласът му прозвуча малко силно в затвореното пространство.
    — Същото — отвърна Найдълман. — Старото дърво протестира.
    Последва нов писък, после някакво тихо ломотене.
    — Това изобщо не беше шибано дърво — каза Уопнър. — Беше човешки вик.
    Хач вдигна глава. Програмистът бе замръзнал на място, тъкмо когато калибрираше един от сензорите: държеше палмтопа в протегнатата си ръка, а показалецът на другата бе върху някакъв клавиш; изглеждаше смешно, сякаш сочеше собствената си длан.
    — Махни тази светлина от очите ми, бе! — рече Уопнър. — Колкото по-бързо калибрирам тези скапанячета, толкова по-бързо ще се измъкна от този кенеф.
    — Ти просто бързаш да се върнеш на „Серберъс“ преди Кристоф да е откраднал славата ти — закачи го добродушно Бонтер.
    Тя излезе от страничната шахта и вече слизаше по стълбата.
    С приближаването им към платформата на трийсет и третия метър пред тях се появи нова гледка. Дотогава отворите на хоризонталните тунели бяха груби и назъбени, лошо укрепени, някои от тях — пропаднали. Ала тук забелязаха отвора на тунел, който очевидно бе грижливо оформен.
    Бонтер насочи лъча си към квадратния отвор.
    — Това определено е част от оригиналната Шахта — рече тя.
    — Какво ли е предназначението му? — попита Найдълман и извади от торбата си един сензор.
    Бонтер се наведе да надникне в тунела.
    — Не мога да преценя със сигурност. Но се вижда, че Макалън е използвал за строежа му естествените пукнатини в скалата.
    — Мистър Уопнър?
    Последва кратко мълчание. След това Хач чу Уопнър да отговаря:
    — Да?
    Гласът му бе тих, необичайно покорен. Погледна нагоре и видя младия мъж облегнат на стълбата на седем-осем метра над себе си, до флагчето, което Хач бе поставил — калибрираше сензора. По бузите му бяха полепнали мокри кичури коса; програмистът трепереше.
    — Кери, добре ли си? — попита го Хач.
    — Добре съм.
    Найдълман погледна първо към Бонтер, после към Хач. В очите му се четеше странно нетърпение.
    — Ще му е необходимо известно време да калибрира всички сензори, които поставихме дотук — рече той. — Защо не огледаме по-отблизо този страничен тунел?
    Капитанът прекрачи от стълбата в шахтата, след това помогна и на другите да прескочат. Озоваха се в дълъг, тесен тунел, може би метър и половина висок и метър широк, укрепен с масивни греди, подобни на тези в основната Шахта. Найдълман извади от джоба си малък нож и го заби в една от тях.
    — Мека е около сантиметър и половина, после става твърда — каза той и прибра ножчето. — Изглежда безопасно.
    Тръгнаха предпазливо напред, приведени в ниския тунел. Найдълман често спираше да провери твърдостта на гредите. Тунелът вървеше право напред в продължение на петдесетина метра. Капитанът внезапно спря и подсвирна тихо.
    Хач погледна напред и видя странно каменно помещение около пет метра в диаметър. Имаше осем стени, всяка завършваше с арка, която се издигаше до сводестия таван. В средата на пода се виждаше грапава от ръжда желязна решетка, която закриваше неизвестно колко дълбока дупка. Стояха пред входа на тази камера и всяко издишване добавяше допълнителна мъгла към надигащата се миазма. Качеството на въздуха рязко се бе влошило и Хач усети леко замайване. Изпод решетката се чуваха слаби звуци: ромон на вода, може би, или наместване на земни пластове.
    Бонтер освети с фенера си тавана.
    — Боже мой — прошепна тя, — класически пример на английски барок. Малко грубоват, може би, но не може да се сбърка.
    Найдълман се взря в тавана.
    — Да — съгласи се той. — Всъщност тук може да се познае почеркът на сър Уилям. Вижте този тирсерон и лиерн — забележително!
    — Забележително е като си помисли човек, че е бил през всичкото това време тук, на трийсет метра под земята — обади се Хач. — Но какво е предназначението му?
    — Ако трябва да отгатвам — каза Бонтер, — бих рекла, че това помещение е изпълнявало някакви хидравлични функции, нали?
    Тя издуха продълговат облак пара към средата на камерата. Всички видяха как той се плъзна към решетката и след това изведнъж бе всмукан през нея в дълбините.
    — Ще разберем, след като картираме всичко това — каза Найдълман. — Засега нека поставим два сензора, тук и тук.
    Той прикрепи сензорите в процепите между камъните в две противоположни стени на камерата, сетне се изправи и погледна показанията на газометъра.
    — Равнището на въглероден двуокис се повишава — рече той — Мисля, че е време да прекратим посещението си тук.
    Върнаха се в централната шахта и видяха, че Уопнър почти ги беше застигнал.
    — Има два сензора в помещението в края на този тунел — каза му Найдълман и постави второ флагче до отвора на шахтата.
    Над него Уопнър измърмори нещо неразбрано; беше гърбом към тях и работеше с ръчния си компютър. Хач откри, че ако се застоеше продължително време на едно място, около главата му се образува облак пара, който му пречеше да вижда.
    — Доктор Магнусен, статусът моля — каза по радиостанцията Найдълман.
    — Доктор Ранкин засича някои сеизмични аномалии на мониторите си, капитане, но нищо опасно. Може да се дължи на времето.
    Сякаш в потвърждение на думите й басово избумтя гръм и отекна тихо надолу по шахтата.
    — Ясно. — Найдълман се обърна към Бонтер и Хач. — Хайде да слизаме до дъното и да маркираме останалите тунели.
    И те отново заслизаха. След като прекрачи трийсет и три метровата платформа и пое към основата на Наводнената шахта, Хач усети че ръцете и краката му започнаха да треперят от умората и студа.
    — Погледнете това — рече Найдълман и извъртя в кръг лъча си. — Още един добре построен тунел, точно под първия. Няма съмнение, че също е от оригиналната конструкция.
    Бонтер постави сензор върху близката греда и продължиха надолу.
    Изведнъж под Хач се чу ахване и той чу как Бонтер темпераментно изруга. Погледна надолу и сърцето му моментално отиде в петите.
    Под него, оплетен в боклуци, лежеше скелет, обгърнат с вериги и ръждясали железа. Празните очни ябълки на черепа му проблесваха лудо на светлината от шлема на Бонтер. От раменете и бедрата висяха ивици плат от облеклото, челюстите му бяха разтворени, сякаш се смееше на весела шега. Хач изпита някакво необикновено чувство на отнесеност, отчуждение, макар част от съзнанието му да разбираше, че този скелет бе твърде голям, за да е на брат му. Той извърна поглед и силно разтреперан се облегна на стълбата, опитваше се да успокои дишането и пулса си, съсредоточи се изцяло върху вдишването и издишването.
    — Малин! — чу разтревожения глас на Бонтер. — Малин! Този скелет е много стар. Разбра ли? На двеста години е най-малко.
    Хач изчака още един дълъг миг, вдишва и издишва, докато не се увери, че може да отговори.
    — Разбирам — рече той.
    След това бавно разтвори ръката си, стиснала здраво титановото стъпало. После, все така бавно, спусна първо единия, а после и другия си крак, докато не се изравни с Бонтер и Найдълман.
    Капитанът осветяваше скелета като омаян, без изобщо да си дава сметка за реакцията на Хач.
    — Вижте кройката на ризата му — рече той. — От домашно платно, реглан ръкав — обичайна дреха за рибарите от началото на деветнайсети век. Мисля, че открихме трупа на Саймън Рътър, първата жертва на Шахтата.
    Гледаха вторачени скелета, докато далечния грохот на гръм не ги извади от унеса им.
    Капитанът безмълвно насочи лъч надолу, под краката си. Следвайки посоката на светлината, Хач вече виждаше крайната им цел: дъното на самата Наводнена шахта. Там имаше огромна купчина от строшени греди, ръждясали железа, шлангове, машинни части, лостове и всякакви други машинарии, които стърчаха от локвата кал и тиня на седем-осем метра под тях. Хач забеляза точно над тази купчина входовете на няколко големи шахти към главната; около отворите им висяха като бради влажни водорасли. Найдълман обходи с фенера си наоколо, сетне се обърна към Бонтер и Хач, слабата му фигура бе обвита сякаш в ореол от студената мъгла на собствения му дъх.
    — Може би на петнайсетина метра под тези останки — рече тихо той — лежи съкровище за два милиарда долара.
    Макар погледът му да се спираше ту върху Хач, ту върху Бонтер, той сякаш гледаше някъде далеч отвъд тях. Сетне се разсмя — тих, мек, необикновен смях.
    — Петнайсет метра — повтори той. — И единственото, което ни остава сега, е да копаем.
    Радиото неочаквано изпука.
    — Капитане, тук е Стрийтър.
    Хач усети някаква тревожна нотка в тона му.
    — Имаме проблем.
    — Какъв? — попита капитанът с твърд глас, замечтаният му тон бе изчезнал мигновено.
    Последва пауза, после Стрийтър отново се обади:
    — Капитане, ние — една минутка, моля — препоръчваме ви да прекратите спускането си и да излезете веднага на повърхността.
    — Защо? — попита Найдълман. — Някакъв проблем с екипировката ли?
    — Не, не е това. — Стрийтър не бе сигурен как да продължи. — Ще ви прехвърля на Сейнт Джон, той ще ви обясни.
    Найдълман хвърли бърз, въпросителен поглед към Бонтер, която в отговор само сви рамене.
    По радиото зазвучаха отсечените думи на историка.
    — Капитан Найдълман, тук е Кристофър Сейнт Джон. Намирам се на борда на „Серберъс“. „Сцила“ току-що разшифрова няколко части от дневника.
    — Чудесно — рече капитанът. — Но какви са непредвидените обстоятелства?
    — Става въпрос за написаното от Макалън в тази втора част. Нека ви го прочета.
    Хач стоеше на стълбищното устройство — в очакване във влажния и студен мрак, в сърцето на Наводнената шахта — и му се стори, че гласът на англичанина, който четеше дневника на Макалън, сякаш идваше от някакъв съвсем различен свят:
    Вече седемнайсети ден не съм свободен. Сигурен съм, че Окъм възнамерява да ме очисти, както с лекота очисти мнозина други, след като престанаха да бъдат от полза за отвратителното му начинание. И така, след като наранената ми душа тъй страда в часовете на нощта, реших да предприема курс на действия. Това непочтено съкровище е толкова проклето, колкото самия пират Окъм, и причини такива страдания на този изоставен остров; и взе толкова много животи. Това е съкровището на самия дявол и за такова ще го смятам…
    Сейнт Джон направи пауза, чу се шумоленето на листите от разпечатката.
    — И искате да прекратим изпълнението на задачата си, само заради това?
    Раздразнението в тона на Найдълман бе очевидно.
    — Капитане, има още. Ето го:
    Сега, след като Шахтата на съкровището е построена, знам, че дните ми са преброени. Душата ми е успокоена. Под мое ръководство пиратът Окъм и неговата банда без да подозират, създадоха постоянен гроб за тези нечестиви печалби, придобити с толкова страдания и мъки. Това съкровище няма да може да стане притежание на смъртен човек. Така се потрудих, че посредством различни стратегеми и хитрини да скрия съкровището и то така, че нито Окъм, нито някой друг човек някога да може да го вземе. Шахтата е непобедима, неуязвима. Окъм мисли, че държи ключа, и поради тази си вяра ще умре. Казвам ти сега, на теб, който ще дешифрираш този дневник, вслушай се в предупреждението ми: слизането в шахтата е опасно за живота и ще доведе до осакатяването ти; да се вземе съкровището означава сигурна Смърт. Ти, който жадуваш да намериш ключа към Шахтата на съкровището, ще откриеш вместо него ключа към онзи свят, а трупът ти ще гние в Ада, където ще е отишла и душата ти.
    Гласът на Сейнт Джон секна, а групата потъна в мълчание. Хач погледна Найдълман: брадичката му леко трепереше, бе присвил очи.
    — Както виждате — заговори отново Сейнт Джон, — по всичко личи, че ключът към Шахтата е в това, че няма ключ. Това сигурно е било последното отмъщение на Макалън срещу пирата, който го е отвлякъл: да погребе съкровището му по такъв начин, че никога да не може да бъде извадено. Не и от Окъм. Не и от когото и да било.
    — Въпросът е — намеси се гласът на Стрийтър, — че не е безопасно който и да е да влиза в Шахтата, преди да сме разшифровали и анализирали и останалата част от дневника. Изглежда Макалън е заложил някакъв капан за всеки, който…
    — Глупости — прекъсна го Найдълман. — Опасността, за която пише, е капанът, който е убил Саймън Рътър преди двеста години и е наводнил Шахтата.
    Последва ново дълго мълчание. Хач погледна първо Бонтер, а после — Найдълман. Лицето на капитана си оставаше каменно, с присвити, неподвижни устни.
    — Капитане? — долетя отново гласът на Стрийтър. — Сейнт Джон не го тълкува точно така…
    — Това е уловка — сопна се капитанът. — Ние вече почти свършихме тук, остава ни да монтираме и да калибрираме още няколко сензора, след което излизаме.
    — Мисля, че Сейнт Джон има право — рече Хач. — Трябва да прекратим, поне докато не разберем за какво говори Макалън.
    — Съгласна съм — подкрепи го Бонтер.
    Найдълман заби поглед между двамата.
    — В никакъв случай — отсече безцеремонно той. Затвори торбата си и погледна нагоре. — Мистър Уопнър?
    Пограмистът не бе на стълбата и по интеркома не последва отговор.
    — Сигурно е влязъл в тунела да калибрира сензорите, които монтирахме в сводестото помещение — предположи Бонтер.
    — Тогава трябва да го повикаме да излезе. Господи, той сигурно е изключил предавателя си.
    Капитанът тръгна нагоре по стълбата, мина покрай тях и продължи. Стълбата леко потрепери под тежестта му.
    „Един момент — помисли си Хач — тук нещо не е наред.“ Преди стълбата беше стабилна.
    Сетне това се повтори: леко потрепване, едва доловимо под пръстите на ръцете и под краката му. Той погледна въпросително Бонтер, а в очите й прочете, че и тя го бе усетила.
    — Доктор Магнусен, докладвайте! — рече остро Найдълман. — Какво става?
    — Всичко е нормално, капитане.
    — Ранкин? — извика го по радиото Найдълман.
    — Уредите показват сеизмична активност, но е далеч под опасното ниво. Има ли някакъв проблем?
    — Ние усетихме… — започна капитанът.
    Изведнъж мощно разтърсване усука стълбата и захвата на Хач. Единият му крак се хлъзна от стъпалото и той стисна отчаяно перилата, за да запази равновесие. С периферното си зрение зърна Бонтер, която се държеше здраво. Последва нов трус, сетне друг. Хач чу над главата си далечен тътен, сякаш се свличаше земна маса, както и тихо, едва доловимо бучене.
    — Какво, по дяволите, става? — извика капитанът.
    — Сър! — долетя гласът на Магнусен. — Засичаме разместване на земни пластове някъде около вас.
    — Добре, вие печелите. Да открием Уопнър и да се махаме бързо от тук.
    Те се изкатериха по стълбата до площадката на трийсет и третия метър, входът на сводестия тунел бе над тях, зееща паст от изгнило дърво и пръст. Найдълман надникна вътре и лъчът на лампата на шлема му прониза влажния мрак.
    — Уопнър? Хайде, размърдай се. Прекратяваме мисията.
    Хач се вслуша, но от тунела се носеше единствено тишина и лек, студен ветрец.
    Найдълман продължи да оглежда тунела още миг-два. После погледна с присвити очи първо Бонтер, а после и Хач.
    Изведнъж, сякаш жегнати от една и съща мисъл, и тримата откопчаха карабините си и се закатериха към входа на тунела, влязоха вътре и хукнаха. Хач не си спомняше тунелът да бе толкова нисък. А и самият въздух в него бе сякаш по-различен.
    Сетне тунелът изви в малка каменна камера. Двата пиезоелектрични сензора си стояха на срещуположните й стени. До единия бе палмтопът на Уопнър с изкривена под невъзможен ъгъл антена. В камерата се носеха вълма мъгла, пронизвани от лампите на шлемовете им.
    — Уопнър? — извика Найдълман и завъртя лампата си. — Къде, по дяволите, се е дянал?
    Хач задмина Найдълман и видя нещо, което смрази кръвта във вените му. Един от масивните камъни на свода се бе стоварил върху стената на помещението. Хач забеляза дупката в тавана, Досущ като от изваден зъб; от нея се свличаха бучки влажна, кафеникава пръст. На пода — там, където основата на падналия камък бе притисната към стената — той забеляза нещо бяло и черно. Като приближи, Хач видя, че бе една от гуменките на Уопнър, която се подаваше между каменните плочи. В следващия миг се озова до нея и светна с фенера си между двата камъка.
    — О, Господи — рече зад гърба му Найдълман.
    Уопнър бе притиснат здраво между двете гранитни плочи, едната му ръка бе прикована до тялото, а другата — вдигната нагоре под невероятен ъгъл. Главата му с шлема бе обърната на една страна и гледаше към Хач. Очите му бяха широко отворени и пълни със сълзи.
    Уопнър отвори беззвучно уста. Моля те…
    — Кери, опитай се да се успокоиш — рече Хач и освети с фенера си тясната цепнатина нагоре и надолу, като в същото време се суетеше около интеркома си. „Боже мой, учудващо е, че е още жив.“
    — Стрийтър! — извика той по интеркома. — Тук имаме човек, затиснат между две каменни плочи. Спусни ни няколко хидравлични крика. Искам кислород, кръв и физиологичен разтвор.
    Обърна се към Уопнър.
    — Кери, ще отместим тези камъни с крикове и ще те извадим скоро, много скоро. А сега искам да разбера къде си ранен.
    Устните му отново се размърдаха.
    — Не знам — дойде отговорът с шумно издишване. — Усещам се… като изцяло натрошен вътрешно.
    Думите му бяха необичайно размазани и Хач осъзна, че програмистът едва можеше да мръдне челюстта си, за да говори. Хач отстъпи от скалата, отвори чантата си, извади спринцовка и я напълни с два кубика морфин. Промъкна ръка през неравните камъни и заби иглата в рамото на Уопнър. Той не потрепна, нямаше никаква реакция, нищо.
    — Как е той? — попита надвесилият се над него Найдълман и с думите му излетя облак пара.
    — Отдръпнете се, за Бога! — рече Хач. — Той се нуждае от въздух.
    Сега самият той почувства, че се задъхва, че диша все по-дълбоко и по-учестено, усетил недостига на въздух.
    — Внимавай! — рече Бонтер зад гърба му. — Може да има и още капани.
    „Капан ли?“ На Хач не му бе дошло на ума, че това би могло да бъде капан. Ала как иначе този огромен камък от покрива ще се срути толкова точно… Опита се да се добере до ръката на Уопнър, за да измери пулса му, ала тя бе изкривена и отместена встрани и не можа да я достигне.
    — Криковете, кислородът и плазмата идват — чу се гласът на Стрийтър по интеркома.
    — Добре. Спуснете до платформата на трийсет и третия метър сгъваема носилка с надуваеми шини и ортопедична яка.
    — Вода… — прошепна Уопнър.
    Бонтер пристъпи и подаде манерката на Хач. Той бръкна в процепа и наклони тънката струйка вода от манерката да потече по шлема на Уопнър. Когато той изплези език, за да улови водата, Хач забеляза, че бе синьочерен и по цялата му дължина блестяха капчици кръв. „Иисусе Христе, къде са тези крикове…“
    — Помогни ми, моля те! — избъбри Уопнър и тихо се закашля. На брадата му се появиха няколко петънца кръв.
    „Пробит бял дроб“, помисли си Хач.
    — Дръж се, Кери, само още няколко минути — произнесе той колкото можеше по-успокояващо, а сетне се обърна и натисна зверски интеркома си.
    — Стрийтър! — просъска той — Криковете, по дяволите, къде са криковете?
    — Данните за качеството на въздуха наближават червеното деление — каза тихо Найдълман.
    — Спускаме — чу се гласът сред пукота на статично електричество.
    Хач се обърна към Найдълман и видя, че той вече бе тръгнал да поеме нещата.
    — Усещаш ли ръцете и краката си? — попита той Уопнър.
    — Не знам. — Последва пауза, в която програмистът опитваше да поеме дъх. — Усещам единия си крак. Но като че ли костта му е извадена.
    Хач наведе лъча на фенера си надолу, но не можа да види нищо друго, освен усукания в тясното пространство крачол; докът бе пропит в тъмночервен цвят.
    — Кери, гледам лявата ти ръка. Опитай се да мръднеш пръстите си.
    Ръката му, необичайно синкава и подута на вид, си остана неподвижна дълго време. Сетне показалецът и средният му пръст потрепнаха леко. Хач усети вълна на облекчение. „Гръбначно-мозъчната дейност все още не е спряла. Ако можем да отместим тази скала от него, все още имаме шанс.“ Той разтърси глава, опита се да проясни мислите си.
    Подът отново се разтресе, изсипа се порой от пръст и Уопнър изпищя: висок, нечовешки писък.
    — Господи, какво бе това? — попита Бонтер и хвърли бърз поглед към тавана.
    — Мисля, че ще е най-добре да излезеш — рече тихо Хач.
    — В никакъв случай.
    — Кери? — разтревожен, Хач се взря отново през цепнатината. — Кери, можеш ли да ми отговориш?
    Уопнър го гледаше втренчено, а от устните му се откърти нисък, дрезгав стон. Дишането му сега бе хриптящо, гърлото му клокочеше.
    Хач чу тупването и изтракването на машинарията отвън: Найдълман бе изтеглил въжето, с което ги бяха спуснали от повърхността. Задиша отчаяно учестено, след като усети странно леко бръмчене в главата си.
    — Не мога да дишам — успя да изрече Уопнър, а очите му бяха избледнели и сякаш бяха станали стъклени.
    — Кери? Справяш се чудесно. Само се дръж още малко.
    Кери се задъха отново и се закашля. От устните му към брадичката се процеди тънка струйка кръв.
    Чуха се стъпки на бягащ човек и Найдълман се появи. Той тръшна на земята два хидравлични крика, след тях — преносима бутилка кислород. Хач грабна маската и започна да навива накрайника й към регулатора. След това завъртя крана на бутилката и чу успокояващия съсък на кислорода.
    Найдълман и Бонтер заработиха трескаво зад гърба му, разкъсаха пластмасовите опаковки, освободиха криковете от железните пръти и започнаха да ги сглобяват. Последва нов трус и Хач усети как високата скала се отмества от ръката му и бавно, но неумолимо се притиска към стената.
    — Побързайте! — извика той.
    Главата му бе силно замаяна. Разви крана до максимум и пъхна кислородната маска в тесния процеп между камъните.
    — Кери — рече той, — сега ще сложа маската на лицето ти. — Задъха се, не му стигаше въздухът да говори. — Искам да дишаш бавно и на малки глътки. Става ли? Само след няколко секунди ще отместим с криковете тази скала от теб.
    Наложи маската върху лицето на Кери, опита се да я мушне под уродливо смачкания шлем на програмиста. Наложи се да оформи с пръсти маската, за да я направи достатъчно тясна, та да пасне на смазания нос и уста на програмиста; едва сега разбра колко силно бе притиснат младият мъж. Влажните, изплашени очи го гледаха умоляващо.
    Найдълман и Бонтер мълчаливо и съсредоточено работеха по монтирането на криковете.
    Хач проточи врат, за да погледне по-добре през цепнатината, и видя опасно стеснилото се лице на Уопнър, долната му челюст вече не можеше да се затвори поради натиска. Кръвта бликаше от бузите му — там, където ръбовете на шлема се бяха впили в плътта. Не можеше повече да говори, нито да вика. Лявата му ръка потрепна конвулсивно и сякаш погали скалата с моравите си пръсти. От устата и ноздрите му излезе слабо дихание. Хач знаеше, че натискът правеше дишането му почти невъзможно.
    — Ето — изсъска Найдълман и подаде крика на Хач. Хач се опита да го пъхне в процепа.
    — Много е разтворен! — рече задъхано той и го хвърли обратно. — Свий го!
    Обърна се към Уопнър.
    — А сега, Кери, искам да дишаш заедно с мен. Ще броим заедно, става ли? Едно… две…
    След силен трус и остър стържещ звук каменният къс се притисна още по-близо; Хач усети как собствената му ръка и китка изведнъж се оказаха между скалите. Уопнър потрепери силно, след което изохка. Хач с ужас гледаше как лъчът на фенера му се насочва в тясното пространство с безмилостна яснота и видя как очите на програмиста изпъкват, първо порозовяха, после станаха червени и накрая — черни. Разнесе се раздиращ звук и шлемът се пръсна по шевовете си. Потта върху бузите и носа се смесиха с розово при последвалото сближаване на скалите. От едното ухо, а и изпод ноктите на Уопнър рукна кръв. Челюстта се откачи и увисна настрани.
    — Скалата продължава да се плъзга! — изкрещя Хач. — Дайте ми нещо, каквото и да е, за да…
    Ала още преди да довърши, усети как главата на програмиста се изплъзва от ръката му. Кислородната маска заклокочи, след като пътят на въздуха се задръсти от рукналите течности. Хач почувства някакво странно потреперване между пръстите си и за свой ужас осъзна, че това бе езикът на Уопнър, който вибрираше конвулсивно при разкъсването на нервите, които командват мускулите.
    — Не! — изкрещя отчаян Хач. — Моля те, господи, не!
    Пред очите му заиграха черни петна и той залитна към камъка, не можеше да поеме дъх в тежкия въздух, опитваше се да измъкне ръката си от засилващия се натиск.
    — Доктор Хач, отдръпни се! — предупреди го Найдълман.
    — Малин! — изпищя Бонтер.
    — Хей, Мал! — Хач чу гласа на брат си Джони да шепне от нахлуващата тъма. — Хей, Мал! Насам!
    Мракът го погълна напълно и той изгуби съзнание.

30.

    Към полунощ в океана се разви онзи вид мазно, бавно вълнение, което често се появява след лятна буря. Хач се изправи иззад писалището си и с бавни крачки отиде до прозореца на затъмнения си кабинет в сглобяемата къщичка. Загледа се отвъд тъмните фургони на базовия лагер, търсеше светлинки, които да подсказват, че съдебният лекар най-сетне пристига. По тъмната вода се носеха призрачни ивици от пяна. Лошото време изглежда бе издухало мъглата от острова и на хоризонта се виждаше сушата — неясен бряг, който фосфоресцираше под обсипаното със звезди небе.
    Въздъхна, извърна се от прозореца и машинално масажира бинтованата си ръка. Бе останал в кабинета си през цялото време, докато вечерта премина в нощ, не му се искаше да помръдне дори да запали осветлението. В тъмнината сякаш бе по-лесно да избегне да гледа към количката с покритата с бял чаршаф и с неправилни форми фигура. Беше му по-лесно да отхвърли всички мисли и тихия шепот, които продължаваха да нахлуват от дълбините на съзнанието му.
    Чу се леко почукване и дръжката на вратата се завъртя. Лунната светлина очерта слабия силует на застаналия на прага капитан Найдълман. Той влезе във фургона и изчезна в тъмната сянка на един стол. Чу се подраскване и стаята за миг се освети в жълто — палеше лулата си; тихият шум от всмукването стигна до ушите на Хач миг преди мирисът на турския тютюн „Латакия“.
    — Значи още го няма съдебният лекар, така ли? — попита Найдълман.
    Мълчанието на Хач бе достатъчен отговор. Бяха поискали да пренесат Уопнър на сушата, но съдебният лекар, придирчив и подозрителен човек, който бе пристигнал чак от Мачияспорт, настоя колкото е възможно по-малко да местят трупа.
    Капитанът пуши известно време мълчаливо, а единственият знак за присъствието му бе проблесването от време на време на огънчето на лулата.
    — Малин? — рече тихо той.
    — Да — отвърна Хач, гласът му излезе пресипнал, сякаш не беше неговият собствен.
    — Това бе ужасна трагедия. За всички нас. Аз много обичах Кери.
    — Да — съгласи се отново Хач.
    — Спомням си — продължи капитанът, — веднъж ръководех екип по дълбоководно спасяване край остров Сейбъл. Гробището на Атлантика. Имахме шестима водолази в барокамерата, правеха декомпресия, след като се бяха спускали до сто метра дълбочина до една нацистка подводница, натоварена със злато. Нещо стана и люкът на камерата се повреди.
    Хач го чу как се размърда на стола си.
    — Можеш да си представиш какво стана. Масирана емболия. Първо ти пръска мозъка, а после спира и сърцето.
    Хач не отвърна нищо.
    — Един от тези млади водолази бе моят син.
    Хач погледна към тъмната фигура.
    — Съжалявам много — рече той. — Нямах и представа, че…
    Изведнъж се спря. „Нямах представа, че си бил баща. Или съпруг.“ Всъщност, той не знаеше нищичко за личния живот на Найдълман.
    — Джеф бе единственото ни дете. Смъртта му бе много тежък удар и за двама ни, и жена ми — Аделаид — ами, тя просто не можа да ми го прости.
    Хач продължи да мълчи, спомни си неподвижните черти на лицето на майка си в онзи ноемврийски следобед, когато научиха за смъртта на баща му. Тя бе взела порцеланов свещник от лавицата над камината, избърса го разсеяно с престилката си, върна го на място, сетне взе друг, избърса и него, отново и отново. Лицето й бе сиво като пусто небе. Запита се какво ли правеше сега майката на Кери Уопнър.
    — Господи, колко съм уморен.
    Найдълман отново се размърда на стола, този път по-живо, сякаш за да се разбуди.
    — Тези неща се случват в този бизнес — рече той. — Неизбежни са.
    — Неизбежни — повтори Хач.
    — Не се опитвам да оправдая случилото се. Кери бе наясно с рисковете и той направи избора си. Като всички нас.
    Въпреки нежеланието си, Хач се улови, че погледът му неволно се плъзга къ