Скачать fb2
Черен лед

Черен лед

Аннотация

    Далеч на юг от бреговете на Чили, където смразяващото дихание на Антарктика сковава скали, вода и небе в ужасяваща пустиня, един безмълвен и тайнствен пришълец от космоса, долетял преди милиони години, се превръща в най-невероятното предизвикателство пред съвременната наука.
    Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
    Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
    Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.


Дъглас Престън, Линкълн ЧайлдЧерен лед

Бележка на авторите

    „Черен лед“ е отчасти вдъхновена от истинска научна експедиция. През 1906 г. адмирал Робърт Пири открива в Северна Гренландия най-големия метеорит в света и го кръщава „Анигито“. Полярният изследовател успял да намери метеорита, тъй като забелязал, че ескимосите в района използвали студено изковани върхове на копията си; Пири ги изследвал и открил, че произходът им е метеоритен. В крайна сметка изкопал „Анигито“ и с огромни усилия успял да го натовари на кораба си. Огромната желязна маса извадила от строя всичките компаси на кораба. Пири обаче успял да достави метеорита в Американския музей на естествената история в Ню Йорк, където той е изложен и днес в Метеоритната зала. Описал е тази история в книгата си „На север към Големия лед.“
    „Никога дотогава — пише Пири, — не бях изпитвал това ужасяващо величие на гравитацията, както при пренасянето на тази планина от желязо.“
    „Анигито“ е толкова тежък, че е поставен върху шест масивни стоманени колони, които преминават през пода на Метеоритната зала, през сутерена на музея и са закрепени върху скалистата основа под сградата.
    Ненужно е да се споменава, че докато множеството от местностите, споменати в „Черен лед“ съществуват реално, то „Лойдс индъстриз“, „Ефективни енергийни решения“ и всички герои и кораби — американски и чилийски — описани в романа, са изцяло плод на въображението. В добавка към това, макар че в атласите може да бъде намерен островът Исла Десоласион (на около триста и петдесет мили северозападно от „сцената“, на която се развива действието в „Черен лед“), нашият остров Десоласион е изцяло плод на въображението — и като размери и като местоположение.

1.
Исла Десоласион
16 януари, 13:15

    Безименната сивозелена долина между двата голи хълма бе покрита с мъхове, лишеи и тревата карфа. Беше средата на януари — в разгара на лятото — и пукнатините между парчетата разхвърляни скали бяха атакувани от малките цветчета пингуикила. На изток блестеше бездънносинята стена на снежния глетчер. Във въздуха жужаха черни мухи и комари, а летните мъгли, които обгръщаха Исла Десоласион, временно се бяха вдигнали, сякаш за да позволят на разсеяната слънчева светлина да изпъстри долината.
    Един човек вървеше бавно по покритата с дребни камъчета равнинна повърхност, поспираше, после тръгваше, за да се спре отново. Не следваше някаква пътека — по островите от архипелага нос Хорн, най-южната точка на Южна Америка, пътеки няма.
    Нестор Масънкей бе облечен в износено противощормово облекло, а на главата си бе нахлупил кожена шапка. Рядката му брадица бе толкова силно пропита с морска сол, че се бе превърнала в няколко сплъстени фитилчета. Те се поклащаха като змийски езичета, докато той водеше двете си тежко натоварени мулета по равнината. Наоколо нямаше жива душа, за да чуе произнесените на глас неблагопристойни коментари за произхода, характера и правото на съществуване на мулетата. От време на време оплакванията му се прекъсваха от изплющяването на шибалката, която държеше в загорялата си ръка. Никога не бе попадал на муле, особено пък на наето муле, което да му се хареса.
    Ала в тона на Масънкей нямаше злост, а и ударите на шибалката не бяха твърде силни. Вълнението му нарастваше. Погледът му обгръщаше околността, попивайки всяка подробност: колоноподобния базалтов шкарп на около миля разстояние, двете вулканични гърла, необичайното оголване на седиментни скали. Геологията на района беше обещаваща. Много обещаваща.
    Мъжът крачеше из долината, приковал поглед към земята. От време на време ритваше с подкованата си обувка по някой камък. Брадата му се поклащаше; той изсумтяваше нещо, след което необичайният керван продължаваше по пътя си.
    В центъра на долината Масънкей изрита един камък от мястото му. Този път обаче той спря да го вдигне. Изследва меката порода, разтърка я с палец, изстърга няколко малки гранули, които полепнаха по кожата му. Вдигна камъка пред лицето си и го разгледа с бижутерската си лупа.
    Установи вида му — трошлив, зеленикав материал с бели ивички — минерал, известен като коезит. Тъкмо за да открие този грозен, безполезен камък, бе пропътувал дванайсет хиляди мили. Лицето му разцъфна в широка усмивка, той разтвори ръце към небесата и нададе вик на радост; ехото от него се отрази неколкократно от заобикалящите го хълмове, докато най-сетне утихна напълно.
    Мъжът хвърли поглед към хълмовете, преценявайки наносния характер на ерозията им, после се изви към оголените седиментни скали с ясно разграничени пластове. След това отново сведе поглед към земята. Отведе мулетата десетина метра напред, изрови с крак още един камък и го преобърна. След това изрита трети, а после и четвърти. Всички бяха коезити — долината бе буквално павирана с тях.
    Близо до глетчера, върху тундровата растителност лежеше един балван — случайно изхвърлен от ледника. Масънкей отведе мулетата натам и ги завърза за него. След това, като внимаваше движенията му да бъдат колкото е възможно по-бавни и внимателни, той се върна, като разриваше с подметките си земята и мислено съставяше карта на минерала. Беше невероятно, това надхвърляше дори най-оптимистичните му предположения.
    Бе пристигнал на острова с надежди. Знаеше от личен опит, че местните легенди рядко водят към успех. Спомни си прашната музейна библиотека, където за първи път попадна на легендата за Ханукса: мирисът на крехките листи на антропологичната монография, избелелите снимки на артефакти и на отдавна измрели индианци… Той почти не й обърна внимание; нос Хорн бе адски далеч от Ню Йорк. А и инстинктът му често бе грешал в исторически план. Но ето, че се озова тук.
    И откри най-ценната находка в живота си.
    Масънкей пое дълбоко дъх. Прекалено много избързваше. Върна се при балвана и се наведе под корема на първото товарно муле. Развърза бързо кръстовидните такъми, дръпна въжето, опасващо товара и освободи дървените кошове. Вдигна капака на единия от тях, измъкна дълъг водонепропусклив чувал. От него извади шест алуминиеви цилиндъра, малка компютърна клавиатура и екранче, кожена презрамка, две метални сфери и никелокадмиева батерия. Седнал по турски на земята, той сглоби апаратурата в дълъг пет метра алуминиев прът със сферични окончания в двата си края. Монтира компютъра по средата, закопча презрамката и мушна батерията в отвора от едната му страна. Изправи се и огледа високотехнологичния си уред със задоволство. Това бе електромагнитен томографски сонар и струваше над петдесет хиляди долара — десет хиляди като първоначална вноска, кредит за останалата сума; щеше да види голям зор да го изплати в добавка към всичките си останали дългове. Но когато този проект се реализира, той щеше да се разплати с всички — дори със стария си съдружник.
    Масънкей включи захранването и изчака уредът да загрее. Вдигна екрана на място, хвана дръжката в средата на пръта и остави тежестта да се уравновеси върху врата му — балансираше досущ като въжеиграч. Провери изходните данни, със свободната си ръка калибрира и нулира уреда, а след това закрачи с равна стъпка по дългата, плоска долина, без да откъсва поглед от екрана. Докато вървеше, мъглата се спусна и небето потъмня. Близо до центъра на долината той спря.
    Масънкей се вторачи изненадан в екрана. След това вкара нови параметри и направи още една крачка. Но пак спря, сбърчил чело. Изруга и изключи машината, върна се в началото, нулира отново уреда и тръгна под прав ъгъл спрямо предишния си маршрут. Отново спря: изненадата отстъпи мястото си на недоверие. Маркира мястото с два камъка, поставени един връз друг. След това отиде до края на равнинния терен, обърна се и пое назад, този път с по-бърза крачка. Лек дъждец обливаше лицето и раменете му, ала той не му обръщаше внимание. Натисна някакъв бутон и компютърът започна да бълва тясна ивица хартия. Той я проучи внимателно, докато мастилото се стичаше върху хартията в наситената мъгла. Дъхът му се ускори. Отпървом си помисли, че данните бяха сбъркани: но ето, беше направил три „тегела“ и всички данни бяха напълно еднакви. Направи още един тегел, още по-безразсъден от последния, откъсна от компютъра ново рулце хартия, прегледа го набързо и го мушна в джоба на якето си.
    След четвъртия опит започна да си говори сам с нисък, бърз и монотонен глас. Хвърли поглед към мулетата, след това пусна сонара и с треперещи ръце развърза товара на второто муле. В бързината събори единия кош и той се отвори. От него се изсипаха кирки, лопати, геоложки чукчета, свредел и вързоп с динамит. Масънкей грабна кирка и лопата и изтича до центъра на долината. Хвърли лопатата и завъртя трескаво кирката. След това загреба с лопатата изровената пръст и я изхвърли настрани. Продължи по същия начин, като сменяше кирката с лопатата. Мулетата го гледаха с пълна апатия, навели глави, с полуспуснати клепачи.
    Масънкей продължаваше, а дъждът започна да се засилва. В дъното на изкопа се образуваха плитки локвички. Откъм протока Франклин на север се носеше студеният мирис на лед. Чу се далечен гръмотевичен тътен. Над главата му пикираха чайки, водени от любопитство, и надаваха тъжните си крясъци.
    Дупката достигна трийсетина сантиметра, после — до шейсет. Под твърдата чакълеста повърхност наносният пясък бе мек и се копаеше лесно. Хълмовете изчезнаха зад бързо променящите се завеси от дъжд и мъгла. Масънкей продължи да работи без да обръща внимание на нищо; бе свалил якето, после — ризата, накрая — и долната си риза — и ги бе захвърлил извън дупката. Кал и вода се смесваха с потта и се стичаха по гърба и гърдите му, очертавайки плътна, релефна мускулатура. По крайчетата на брадата му висяха капки вода.
    Изведнъж той извика и спря. Наведе се над дупката, изхвърли с шепи калта и пясъка от твърдата повърхност под краката си. Остави дъждът да измие и последните следи от кал върху нея.
    И в този миг се сепна, шокиран, объркан. След това коленичи като за молитва. Дишаше задъхано, сърцето му биеше силно от изтощение, вълнение и невъобразима радост.
    В този миг от дупката изригна ударна вълна от бляскава бяла светлина, последвана от мощен бумтеж, който се понесе над равнината, а ехото му се отрази и затихна всред хълмовете. Двете мулета вдигнаха глави по посока на шума. Видяха едно малко облаче мъгла, което сякаш изпълзя нагоре, разпръсна се и дъждът го разнесе.
    Животните отвърнаха поглед с пълно безразличие, а над Исла Десоласион се спусна нощта.

2.
Исла Десоласион
22 февруари, 11:00

    Дългото черно кану проряза водите на протока — плаваше бързо с попътното приливно течение. В него бе коленичила самотна дребна фигура, която умело въртеше греблото и насочваше лодката през късата остра вълна. От тлеещия огън върху подложката от мокра глина, се виеше тънка струя дим.
    Кануто заобиколи черните скали на Исла Десоласион, зави в по-спокойните води на малко заливче и се вряза с хрущене в камъчетата на плажа. Човекът скочи на брега и издърпа кануто навътре.
    Пътьом бе чул новината от един от скитащите се рибари, който живееше по тези места. Това, че чуждоземец е дошъл на такъв отдалечен и негостоприемен остров, бе наистина необичайно. Но още по-необичаен бе фактът, че бе изминал цял месец, а мъжът очевидно още не беше си тръгнал.
    Той се спря, забеляза нещо. Придвижи се напред, намери парче стъклопластмаса, после друго, огледа ги, дръпна няколко стърчащи нишки стъкломат, след което захвърли парчетата. Останки от наскоро разбила се лодка. Може би в крайна сметка обяснението бе просто.
    Изглеждаше твърде странно — стар, тъмен, с дълга сива коса и тънки мустачки, които се спускаха от брадата му като паяжини. Въпреки мразовитото време носеше само мърлява тениска и торбести шорти. Затисна с пръст първо едната, а после и другата ноздра и изтънчено се изсекна. След това се изкатери по скалата в дъното на заливчето.
    Спря се най-горе, бдителните му черни очи огледаха терена за някакви следи. Посипаното с чакъл дъно на долината, осеяно с туфи подгизнал мъх, бе запазило отлично отпечатъците от стъпките, особено тези от копитата.
    Той пое по следата, която се точеше неравно към височината в подножието на глетчера, а после продължаваше покрай него и се спускаше надолу в отвъдната долчинка. На склона, надвиснал над нея, следите преставаха, след като се завъртаха по най-причудлив начин. Мъжът се спря и напрегна очи. Там имаше нещо: нещо цветно изпъкваше върху сивия пейзаж, на слънцето проблясваше и полиран метал.
    Забърза надолу.
    Първо видя мулетата, все още завързани за камъка. Отдавна бяха умрели. Погледът му жадно обходи района, светналите му от алчност очи регистрираха запасите и екипировката. След това забеляза трупа.
    Приближи го, като се движеше много по-предпазливо. Нещастникът лежеше по гръб, на около сто метра от отвора на наскоро изкопана дупка. Беше гол, към овъгленото тяло само тук-там бе залепнала обгоряла тъкан. Черните му изгорели ръце се издигаха към небето, а потрошените крака бяха свити към смачкания гръден кош. В празните очни ябълки се бе сбрала дъждовна вода и в тези локвички се отразяваха небето и облаците.
    Старецът се заоттегля стъпка по стъпка, досущ като котка. След това спря. Без да помръдва, като вкопан, той дълго оглежда мястото в почуда. А после — бавно и без да се обръща повече към овъгления труп — насочи вниманието си към плячката от ценна екипировка, пръсната наоколо.

3.
Ню Йорк сити
20 май, 14:00

    Тръжната зала на „Кристис“ бе обкована с ламперия от светло дърво, обляна щедро от светлината на тежките полилеи. Макар паркетът от твърда дървесина да бе подреден в красива рибя кост, от него не се виждаше почти нищо под безбройните редици столове.
    Когато председателстващият търга се изкачи на централния подиум, залата притихна. Дългият, светложълт екран зад него, който при обичайните търгове биваше изпъстрен с картини или гравюри, бе празен.
    Председателят удари с чукчето си, огледа се, след това извади от джоба на сакото си картонче и се зачете в него. После го постави внимателно встрани от катедрата и вдигна отново глава.
    — Предполагам — рече той, като ясните английски гласни резонираха от усилвателите, — че мнозина от вас вече знаят какво предлагаме днес.
    През множеството премина вълна на оживление.
    — Съжалявам, че не можем да го доставим тук на подиума, за да го видите. Оказа се възголемичко.
    Нова вълна на смях се понесе над аудиторията. Председателят определено се наслаждаваше на важността на онова, което предстоеше да се случи.
    — Но съм донесъл едно малко парченце от него — символичен знак, тъй да се каже — като уверение, че онова, за което ще се наддава, е истинско.
    Едновременно с тези думи той кимна и един младеж със стойка на газела се качи на подиума, понесъл с две ръце малка кадифена кутия. Председателят я отключи, вдигна капака й и я извърна в полукръг, за да я види публиката. Разнесе се тих шепот, който бързо стихна.
    В кутията имаше изкривен кафеникав зъб, поставен върху бял сатен. Беше дълъг около двайсетина сантиметра, с ужасяващо назъбена вътрешна страна.
    Председателят се прокашля:
    — Продавачът на партида номер едно, единствената ни за днес, е племето навахо, в доверително споразумение с правителството на Съединените щати.
    Той огледа публиката.
    — Партидата е от вкаменелости. Забележителни вкаменелости. — Погледна в картончето върху катедрата. — През 1996-а един овчар навахо, на име Уилсън Атсити изгубил няколко овце в планините Лакучукай по границата на Аризона и Ню Мексико. Докато ги търсел, се натъкнал на голяма кост, която стърчала от пясъчната стена на отдалечен каньон. Геолозите наричат тези пластове от пясъчник „Формирането на Хел крийк“ и ги датират към Кредната ера. Слухът стигнал до Музея за естествена история в Албъкърки. След споразумение с племето навахо започнали разкопки на скелета. В процеса на работа разбрали, че са попаднали не на един, а на два вплетени един в друг скелета: на тиранозавър рекс и на трисератопс. Тиранозавърът бил захапал врата на трисератопса току до гърдите му, като на практика почти бил обезглавил с яростната си захапка противника си. От своя страна трисератопсът бил забил централния си рог дълбоко в гръдния кош на тиранозавъра. Двете животни са умрели заедно, вкопчени в ужасяваща прегръдка.
    Председателят отново се прокашля.
    — Нямам търпение да видя филма, който неминуемо ще бъде заснет.
    Нова вълна на смях заля залата.
    — Битката е била толкова ожесточена, че под трисератопса палеонтолозите намерили пет зъба от тиранозавъра, които очевидно са се строшили по време на боя. Този е един от тях.
    Той кимна на помощника си, който затвори кутията.
    — Блок от пясъчник, съдържащ двата динозавра, тежащ около триста тона, е бил изнесен от планината и укрепен в музея в Албъкърки. След това той бе пренесен в Нюйоркския музей за естествена история за последваща обработка. Двата скелета са все още отчасти вградени в блока от пясъчник.
    Той отново погледна картончето си.
    — Според учени, до които „Кристис“ се допита, това са най-добре запазените скелети на динозаври, намерени досега. За науката тяхното значение е безценно. Главният палеонтолог на Нюйоркския музей ги нарече най-голямото откритие на вкаменелости в историята.
    Той внимателно остави картончето си и взе чукчето. Като по команда на сцената се появиха сякаш от нищото трима наблюдатели на наддаващите и застанаха в стойка мирно. Служителите на телефоните седяха неподвижни, със слушалки в ръце и с отворени линии.
    — Първоначалната оценка на партидата е дванайсет милиона долара и започваме търга от равнище пет милиона.
    Председателят удари с чукчето си:
    — Обявявам пет милиона. Шест милиона. Благодаря ви, имам седем милиона.
    Наблюдателите извиваха вратове, улавяха жестовете на наддаващите и ги предаваха на председателя. Полушепотът в залата постепенно се усилваше.
    — Осем милиона.
    Избухнаха разпокъсани аплодисменти, след като бе надхвърлена рекордната цена за вкаменелости на динозавър.
    — Десет милиона. Единайсет. Дванайсет. Благодаря ви, имам тринайсет. Четиринайсет. Петнайсет.
    Шоуто на вдигнатите в ръце табелки с номерцата намали значително темпото си, ала неколцина от наддаващите по телефона продължаваха да бъдат активни, ведно с половин дузина от аудиторията. Доларовите суми, изписвани върху дисплея до председателя, растяха бързо, следвани веднага от изписаните под тях еквиваленти в английска и френска валута.
    — Осемнайсет милиона. Имам осемнайсет. Деветнайсет.
    Шепотът в залата се превърна в мъртво вълнение и председателят почука предупредително с чукчето си. Наддаването продължи — тихо, но яростно.
    — Двайсет и пет милиона. Имам двайсет и шест. Двайсет и седем от господина вдясно.
    Ропотът отново се надигна, но този път председателят не се опита да го потуши.
    — Имам трийсет и два милиона. Трийсет и два и половина — по телефона. Трийсет и три. Благодаря ви, имам трийсет и три и половина. Трийсет и четири от дамата отпред.
    В тръжната зала се усещаше високото напрежение на електрическия заряд: цените се вдигаха далеч над най-смелите очаквания.
    — Трийсет и пет по телефона. Трийсет и пет и половина — от дамата. Трийсет и шест.
    Всред публиката се усети леко раздвижване; шумолене, отместване на вниманието. Доста погледи се обърнаха към вратата, която водеше към главната галерия. Там, на стълбите с формата на полумесец, стоеше забележителен на вид мъж на около шейсет години с масивно, дори потискащо присъствие. Беше с бръсната глава и тъмна заострена брадичка в стил Ван Дайк. Импозантната му фигура бе облечена в тъмносин копринен костюм от „Валентино“, който проблясваше леко на светлината, когато мъжът се движеше. Ризата от „Търнбул и Асър“ — безупречно бяла, бе с разкопчана яка. Над нея се спускаше вратовръзка-въженце, прикрепена с кехлибар, който съдържаше единственото намерено досега перце от Археоптерикс.
    — Трийсет и шест милиона — повтори председателят.
    Ала и той, като всички останали, не откъсваше очи от новодошлия.
    Мъжът стоеше на стъпалата, сините му очи проблясваха от жизненост и някаква вътрешна, известна само нему забава. Той бавно вдигна табелката си. Шепотът се засили. Ако някой случайно не бе разпознал мъжа, то табелката го издаваше: на нея бе изписан номер 001, единственият номер, който „Кристис“ досега си бяха позволили да предоставят за постоянно на отделен клиент.
    Председателят го гледаше в очакване.
    — Сто — рече най-сетне мъжът тихо, но убедително.
    Шепотът отново се засили.
    — Моля? — попита с пресъхнало гърло председателят.
    — Сто милиона долара — рече мъжът.
    Зъбите му бяха големи, много прави и много бели.
    Възцари се пълна тишина.
    — Имам предложена цена от сто милиона — обяви председателят малко неуверено.
    Времето сякаш бе спряло. Някъде в сградата едва доловимо иззвъня телефон, от близкото Шесто авеню се дочу клаксон на автомобил.
    След това магията бе развалена от внезапния удар на чукчето.
    — Партида номер едно — продадена за сто милиона долара на Палмър Лойд!
    Залата изригна. В един миг всички бяха вече скочили на крака. Последваха бурни аплодисменти, викове, дочу се едно възторжено „Браво“, сякаш някой велик тенор току-що бе завършил върховното за кариерата си изпълнение. Други не бяха чак дотам радостни, затова ръкоплясканията бяха примесени и с неодобрително съскане, свиркане и дюдюкане. В „Кристис“ никога не бе имало публика, толкова близко до истерията: всички участници, всички „за“ и „против“, бяха наясно, че току-що са присъствали на исторически момент. Ала мъжът, който бе причината за всичко това, бе излязъл от главната галерия и бе поел по зеления килим покрай касиера — и множеството се улови, че се обръщаше към празната врата.

4.
Пустинята Калахари
1 юни, 18:45

    Сам Макфарлън седеше по турски в праха. Вечерният огън, стъкнат от съчки върху голата земя, хвърляше трепкащи сенки върху бодливите храсти, заобикалящи лагера. Най-близкото селище се намираше на сто мили зад гърба му.
    Той огледа съсухрените фигури, наклякали около огъня — голи, само с прашни препаски, с блеснали, бдителни очи. Бушмените Сан. Много време му отне, за да спечели доверието им, ала след като веднъж бе успял, то бе непоклатимо. Съвсем различно, отколкото у дома, помисли си Сам.
    Пред всеки от бушмените лежеше по един очукан металотърсач втора употреба. Макфарлън се изправи, а бушмените останаха неподвижни. Заговори бавно на техния странен, цъкащ език. Отначало посрещнаха с присмех усилията му да произнесе думите, ала Макфарлън имаше по природа влечение и усет към езиците и скоро хората изпаднаха в почтително мълчание.
    В края на речта си Макфарлън оглади един пясъчен кръг и с помощта на пръчка започна да чертае карта. Бушмените се надигнаха на пети, извиваха вратове, за да видят рисунката. Скоро картата придоби очертание и бушмените закимаха разбиращо, когато Сам им посочи различните ориентири. Това бяха котловините Макгадикгади, разположени на север от лагера: хиляда квадратни мили изсъхнали езера, пясъчни хълмове и алкални равнини, пусти и ненаселени. Макфарлън заби пръчката си в самата сърцевина на котловината и вдигна глава широко усмихнат.
    Последва кратко мълчание, нарушавано единствено от самотния вик на птица-руори, която се обаждаше от далечното плато. Бушмените заговориха помежду си с тихи гласове — цъкането и къткането на езика им звучеше като ромона на камъчета в планински поток. Чворестата фигура на стария им вожд сочеше картата. Макфарлън се наведе напред и се напрегна да разбере бързата им реч. Да, те познаваха района, каза старикът. Започна да описва известните само на бушмените пътеки, които пресичаха безлюдния район. С клонка и няколко камъчета вождът започна да отбелязва къде се намираха овразите, къде можеше да се открие дивеч, къде са ядивните корени и растения. Макфарлън изчакваше търпеливо.
    Не след дълго групата отново потъна в мълчание. После вождът заговори на Макфарлън — този път по-бавно. Да, те са съгласни да направят онова, което белият човек иска. Но се страхуват от машините на белия човек, освен това не разбират какво е онова нещо, което белият човек търси.
    Макфарлън се надигна отново и измъкна пръчката си от картата. След това извади малко, потъмняло парче желязо от джоба си, не по-голямо от топче за игра, и го постави в дупката, пробита от пръчката. Натисна го навътре и го засипа с пясък. После се изправи, взе металотърсача си и го включи. Чу се кратко, високо изпиукване. Всички го гледаха с напрегнато, изпълнено с опасения мълчание. Той отстъпи на две крачки от картата, обърна се и тръгна напред, като размахваше детектора ниско над земята. Когато премина над заровеното парче желязо, се чу изпиукване. Бушмените отскочиха изплашени назад и заговориха бързо-бързо.
    Макфарлън се усмихна, каза им няколко думи и те се върнаха по местата си. Той изключи металотърсача и го подаде на вожда, който го пое с неохота. Макфарлън му показа как да го включи, след това го поведе с метлообразни движения към кръга. Чу се второ изпиукване. Вождът потрепна, но после се усмихна. Той опита отново и отново и усмивката му се разтегляше още повече, а цялото му лице заприлича на паяжина от бръчки.
    — Сан’а ай! Ма гад’и! Ияяд’ми! — рече той и посочи хората си.
    С търпеливата помощ на Макфарлън всеки от бушмените взе уреда си и го изпробва върху скритото парче желязо. Постепенно опасенията отстъпиха място на смеха и умозрителните спорове. Най-накрая Макфарлън вдигна ръце и всички отново наклякаха, всеки с металотърсача в скута си. Бяха готови да започнат търсенето.
    Макфарлън извади от джоба си кожена торбичка, отвори я и обърна. Върху дланта му се изсипаха дузина златни крюгеррандове. Бавно и церемониално той раздаде на всеки от мъжете по една златна монета. Те ги поеха с две ръце, почтително склонили глави. Птицата руору отново захвана протяжната си песен със спускането на мрака.
    Вождът отново се обърна към Макфарлън. Утре ще вдигнат лагера и ще започнат пътешествието към вътрешността на котловините Макгадикгади с машините на белия човек. Ще търсят голямото нещо, което белият човек иска. Когато го намерят, ще се върнат. Те ще кажат на белия човек къде се намира то…
    Старикът изведнъж вдигна разтревожен глава към небето. Другите сториха същото, а Макфарлън ги погледна, сбърчил озадачен чело. След това сам го чу: далечно, ритмично бръмчене. Проследи погледите им към тъмния хоризонт. Бушмените вече бяха скочили на крака — досущ като птици, изпълнени с опасения. Последва бързореко, настойчиво обсъждане. Далеко в небето се появи грозд светлини, отпървом слаби, но ставащи все по-ярки. Ритмичният шум се засили. Острият като стрела лъч на прожектора се заби надолу към храсталака.
    Старикът извика тихо, но тревожно, пусна златната си монета и изчезна в тъмнината. Останалите веднага го последваха. На Макфарлън му се стори, че изведнъж остана сам, взрян в неподвижния мрак на храсталака. Обърна се като обезумял, след като светлината се засили още повече. Идваше право към лагера. И сега вече можеше да види, че това бе голям вертолет „Блекхоук“, чиито витла разкъсваха нощното небе, ходовите му светлини премигваха, а големият прожектор метеше земята, докато най-сетне не го фиксира с ослепителния си лъч.
    Макфарлън се хвърли в праха зад един бодлив храст и остана да лежи там, изложен на силната светлина. Бръкна в ботуша си и извади малък пистолет. Около него се изви прах, очите му запариха, а пустинните храсти се завъртяха лудешки. Вертолетът забави ход, зависна и се спусна върху открит терен до лагера, а струята от двигателите му разпръсна рой искри от огъня. След като машината се установи, върху покрива й светна ярка лампа, която окъпа района с още по-ослепителна светлина. Шумът от витлата постихна — работеха на малки обороти. Макфарлън зачака; изтри праха от лицето си без да откъсва очи от входния люк на вертолета, със зареден пистолет. Скоро вратата се отвори и навън излезе едър и солиден мъжага. Беше самичък.
    Макфарлън надникна иззад храста. Мъжът беше с бермуди в цвят каки и памучна риза, а върху масивната си бръсната глава бе нахлупил шапка „Тили“. В единия от прекалено големите джобове на бермудите му се полюляваше нещо тежко. Мъжът закрачи към Макфарлън.
    Макфарлън бавно се надигна, като остави храсталака между себе си и хеликоптера, и насочи пистолета към гърдите на мъжа. Ала това изглежда не направи впечатление на непознатия. Макар че беше в сянка и само силуетът му се очертаваше от светлините на вертолета, на Макфарлън му се стори, че видя как зъбите му проблясват в усмивка. Спря се на пет крачки разстояние. Трябва да бе висок най-малко метър и деветдесет и пет — Макфарлън не бе сигурен дали бе срещал някога толкова висок мъж.
    — Трудно може да те открие човек — рече мъжът.
    Макфарлън долови в ниския, резониращ глас носовите нотки на акцента от Източното крайбрежие на Щатите.
    — Кой, по дяволите, си ти? — отвърна с въпрос, без да сваля насочения пистолет.
    — Запознанствата са далеч по-приятни, когато оръжията са прибрани.
    — Тогава извади пищова от джоба си и го хвърли на земята — рече Макфарлън.
    Мъжът се засмя и извади онова, което издуваше джоба му: не беше пистолет, а малък термос.
    — Нещо, с което да пропъдим студа — рече той и го вдигна. — Искаш ли да пийнеш с мен?
    Макфарлън хвърли око към вертолета, ала единственият друг човек на борда му бе пилотът.
    — Отне ми цял месец да спечеля доверието им — рече тихо той, — а ти ги разпиля на майната им. Искам да знам кой си и защо си тук. И дано да е за добро.
    — Боя се, че не е за добро. Твоят съдружник Нестор Масънкей е мъртъв.
    Макфарлън сякаш изведнъж се вцепени. Ръката, с която държеше пистолета, бавно се отпусна.
    — Мъртъв ли?
    Мъжът кимна.
    — Как е станало?
    — Правил е онова, което и ти правиш. Всъщност не знаем как точно е станало. — Той посочи с ръка. — Да се преместим до огъня, а? Не очаквах нощите в Калахари да са тъй хапливо студени.
    Макфарлън тръгна към огъня, отпуснал пистолета до бедрото си; в съзнанието му бушуваха противоречиви чувства. Забеляза разсеяно, че струята на вертолета бе издухала картата му и бе разкрила желязната бучка.
    — И така, каква е връзката ти с Нестор? — попита той.
    Мъжът не отговори веднага. Вместо това той се огледа наоколо — видя дузината металотърсачи, захвърлени от бягащите бушмени, златните монети в пясъка. Наведе се и вдигна парченцето желязо, претегли го на ръка и го вдигна пред лицето си. След това отново погледна Макфарлън.
    — Значи отново търсиш метеорита Окаванго?
    Макфарлън не отвърна нищо, но стисна по-здраво пистолета.
    — Познавал си Масънкей по-добре от всекиго другиго. Необходима ми е помощта ти да завършим проекта му.
    — И какъв точно е бил този проект? — попита Макфарлън.
    — Боя се, че казах всичко, което мога да кажа за него.
    — А аз се боя, че чух всичко, което исках да чуя. Единственият човек, комуто ще помогна оттук нататък, съм самият аз.
    — И аз тъй подочух.
    Макфарлън пристъпи бързо напред, ядът му отново кипна. Мъжът вдигна ръка в знак на примирие.
    — Най-малкото, което можеш да сториш, е да ме изслушаш.
    — Не съм чул още дори името ти и, честно казано, не ми се и иска. Благодаря, че ми донесе лошата новина. А сега защо не се върнеш във вертолета си и не вървиш по дяволите?
    — Извинявай, че не се представих. Аз съм Палмър Лойд.
    Макфарлън се засмя:
    — Да бе, аз пък съм Бил Гейтс.
    Но едрият мъж не се смееше, а само се усмихваше. Макфарлън се взря по-добре в лицето му, всъщност правеше това за първи път.
    — Господи — рече шепнешком.
    — Може би си чул, че строя нов музей.
    Макфарлън поклати глава.
    — Нестор за теб ли работеше?
    — Не. Но дейността му наскоро привлече вниманието ми и бих желал да довърша започнатото от него.
    — Виж какво — каза Макфарлън и мушна пистолета в пояса си. — Това не ме интересува. Нестор Масънкей и аз се разделихме преди много време. Но убеден съм, че всичко това ти е известно.
    — Хайде да поговорим за това на чаша пунш? — И без да изчака отговор той се настани край огъня — като бял човек, седна направо в праха — разви капачката на термоса и наля чаша с димящото питие. Предложи я на Макфарлън, който поклати нетърпеливо глава.
    — Значи обичаш да търсиш метеорити? — попита Лойд.
    — Има си и добрите страни.
    — И наистина смяташ, че ще откриеш Окаванго?
    — Да. Поне така смятах, докато не се появи ти от небето. — Макфарлън клекна до него. — Бих се радвал да си побъбря с теб. Но с всяка минута, която прекарваш тук с този бръмчащ вертолет, бушмените се отдалечават все повече и повече. Затова ще го кажа отново: не се интересувам от предложение за работа. Не и в твоя музей, не и в който и да е музей. — Поколеба се. — Освен това няма да можеш да ми платиш онова, което ще заработя с Окаванго.
    — И колко ще е това? — попита Лойд и сръбна от чашата.
    — Четвърт милион. Най-малко.
    Лойд кимна.
    — При положение, че го намериш. А като извадим от сумата онова, което дължиш на маса народ след провала с Торнарсук, предполагам най-много да излезеш на нулата.
    Макфарлън се засмя дрезгаво.
    — Всеки има право на една грешка. Ще спечеля достатъчно, за да мога да започна търсенето на следващия камък. Съществуват доста метеорити. А и във всеки случай това търсене е далеч по-печелившо от заплатата на музеен уредник.
    — Не става дума за уредничество.
    — Тогава за какво говорим?
    — Сигурен съм, че би могъл да отгатнеш доста точно. Не мога да се впускам в подробности, докато не се уверя, че си се качил на борда. — Отпи от пунша си. — Направи го заради стария си партньор.
    — Старият ми бивш партньор.
    Лойд въздъхна.
    — Прав си. Знам всичко за теб и за Масънкей. Вината за това, че изгуби метеорита Торнарсук по такъв начин не е изцяло твоя. Ако трябва да бъде обвиняван някой, то това са бюрократите от Нюйоркския музей за естествена история.
    — Защо не се откажеш? Това не ме интересува.
    — Нека ти кажа нещичко за заплащането. Като премия при подписването на договора ще платя онзи четвърт милион, който дължиш, и така ще те освободя от увисналите на врата ти кредитори. Ако проектът успее, ще получиш още четвърт милион. Ако не успее, поне ще започнеш отново без дългове. И в двата случая можеш да започнеш работа в моя музей като директор на отдела за планетарни науки — ако желаеш. Ще ти обзаведа великолепна лаборатория. Ще имаш секретарка, помощници в лабораторията, шестцифрена годишна заплата — и всичко останало.
    Макфарлън отново се разсмя.
    — Красота. И тъй, колко време ще продължи този проект?
    — Шест месеца. Най-много.
    Смехът на Макфарлън секна.
    — Половин милион долара за шест месеца работа?
    — Ако успеем.
    — Къде е уловката?
    — Няма уловка.
    — И защо точно аз?
    — Защото си познавал Масънкей: дяволиите му, начина му на работа, мисленето му. Около онова, което е правел, витае голяма загадка и ти си човекът, който може да я разнищи. А освен това си един от най-добрите търсачи на метеорити в света. Притежаваш интуиция за тях. Някои твърдят, че си в състояние да ги подушваш.
    — Не съм единственият.
    Похвалата подразни Макфарлън: имаше привкуса на манипулиране.
    В отговор Лойд протегна ръка с щръкнало напред кокалче на безименния му пръст. Когато се обърна към Макфарлън, на пръстена му просветна благородният метал.
    — Съжалявам — отвърна Макфарлън. — Но целувам само пръстена на папата.
    Лойд се разсмя.
    — Погледни камъка — рече той.
    Като се вгледа по-внимателно, Макфарлън забеляза, че пръстенът на Лойд се състоеше от скъпоценен камък с млечен цвят, вграден в тежко платинено легло. Разпозна го веднага.
    — Хубав камък. Но би могъл да го купиш и на някоя разпродажба.
    — Не ще и дума. В крайна сметка ти и Масънкей бяхте хората, които измъкнаха онези атакамски тектити от Чили.
    — Точно така. И в резултат все още съм в списъка на най-търсените престъпници в онези части на света.
    — Ще ти предложим съответната защита.
    — Значи става дума за Чили, така ли? Е, добре познавам как изглеждат затворите им отвътре. Съжалявам.
    Лойд не отговори веднага. Вдигна една пръчка, събра разпръснатите въглени и след това хвърли пръчката върху тях. Огънят изпука и разсея мрака. Върху всеки друг тази шапка „Тили“ би изглеждала малко глуповато, ала Лойд успяваше някакси да я носи без да става смешен.
    — Ако знаеше какво планираме, д-р Макфарлън, щеше да се съгласиш да се заемеш и безплатно. Предлагам ти научната премия на века.
    Макфарлън се изсмя и поклати глава.
    — Аз приключих с науката. Времето, прекарано в прашните лаборатории и с музейните бюрократи, ми стига за цял живот.
    Лойд въздъхна и се изправи.
    — Е, изглежда съм си изгубил времето. Предполагам, че ще трябва да се обърнем към втория човек в списъка ни.
    Макфарлън наостри уши.
    — И кой ще е той?
    — Хюго Брайтлинг с радост ще се заеме с това.
    — Брайтлинг ли? Той не би намерил метеорит, дори ако го халоса по задника.
    — Той откри метеорита Туле — отвърна Лойд и изтупа праха от бермудите си. Изгледа косо Макфарлън и додаде: — Който е по-голям от всички, намерени от теб.
    — Но това е всичко, което е открил. И то благодарение единствено на късмета.
    — Истината е, че за този проект ще се нуждая от късмет.
    Лойд завинти капачката на термоса и го хвърли в праха в краката на Макфарлън.
    — Ето, направи си празненство. А аз трябва да вървя.
    Той закрачи към вертолета. Докато Макфарлън гледаше подире му, двигателят изрева и витлата се завъртяха по-бързо, заплющяха във въздуха и вдигнаха причудливи вихрушки прах, които се въртяха безразборно из цялата околност. Изведнъж му хрумна, че ако вертолетът отлети, той може би никога няма да узнае как бе загинал Масънкей, нито пък с какво се бе занимавал. Заинтригуван бе, въпреки усилията си да се сдържа. Огледа се набързо: видя разпръснатите очукани металотърсачи; жалкият малък лагер; ландшафтът отвъд — безрадостен, изгорен от слънцето.
    Лойд се спря пред входния люк на вертолета.
    — Направи го тогава един милион — извика Макфарлън към широкия гръб на мъжа.
    Внимателно, сякаш да не събори шапката си, Лойд наведе глава и започна да се качва във вертолета.
    — Последно — седемстотин и петдесет хиляди!
    Последва нова пауза. След това Палмър Лойд бавно се обърна и лицето му разцъфна в широка усмивка.

5.
Долината на река Хъдсън
3 юни, 10:45

    Палмър Лойд обичаше множество редки и ценни неща, но едно от най-любимите му беше картината на Томас Коул „Слънчева утрин край река Хъдсън“. Като студент-стипендиант в Бостън, той често ходеше в Музея за изящни изкуства, прекосяваше галериите със сведен поглед, за да не се притъпи зрението му преди да е застанал пред разкошната картина.
    Лойд обичаше да притежава нещата, които харесва, ала картината на Томас Коул не можеше да бъде придобита на никаква цена. Вместо нея купи следващата по красота гледка. И в онази слънчева утрин той седеше в офиса си в горната долина на Хъдсън и гледаше през прозореца, който рамкираше точно изобразената в произведението на Коул картина. Много красива тънка ивица светлина очертаваше далечния хоризонт; полята, прозиращи през вдигащата се мъгла, бяха изящно свежи и зелени. Планинският скат на предния план блещукаше, очертан от изгряващото слънце. Малко неща се бяха изменили в долината Клоув, откакто Коул бе нарисувал пейзажа си през 1827-а година и Лойд, посредством покупката на големи терени земя, се бе погрижил нищо повече да не се променя.
    Той се завъртя със стола и се взря над писалището си от кленово дърво през прозореца, който гледаше в противоположна посока. Там склонът на хълма се спускаше надолу в блестяща мозайка от стомана и стъкло. Сплел ръце зад врата си, Лойд огледа със задоволство мястото, което кипеше от разнообразна дейност. Екипи от работници се тълпяха и изпълваха със съдържание визията му — неговата визия — която нямаше равна в света.
    — Чудо, плод на уникален план — прошепна той под мустак.
    В средата на цялото това оживление трептеше масивен, зелен на утринното слънце купол: уголемен модел на лондонския Кристъл палас — първата конструкция в света, изпълнена изцяло от стъкло. При завършването й през 1851-а година, дворецът е бил най-красивата сграда, проектирана дотогава, ала по време на Втората световна война била унищожена, защото блестящите й повърхности служели за ориентир на нацистките бомбардировачи.
    Отвъд извисилия се купол Лойд можеше да види как монтират първите блокове на пирамидата на Хефрет II — малка пирамида от Старото царство. Усмихна се малко тъжно при спомена за първото си пътуване до Египет и за византийските си номера при взаимоотношенията му с правителствените чиновници: врявата, характерна за Кийстоунските полицаи, вдигната за куфарчето, пълно със злато, което никой не можеше да вдигне, както и всички останали подробности на отегчителната мелодрама. Тази пирамида му струва повече, отколкото би желал да похарчи: е, нямаше много общо с Хеопсовата, но въпреки това бе доста впечатляваща.
    Мислите за пирамидата му напомниха какъв вой предизвика покупката му в археологичния свят, затова хвърли поглед към вестникарските статии и кориците на списанията, поставени в рамки на близката стена. „Къде изчезнаха всичките тези произведения на изкуството?“ — питаше една от статиите, придружена от гротескова карикатура на Лойд, изографисан с шавливи очички и нахлупена шапка, скрил миниатюрна пирамида под тъмното си наметало. Погледна другите заглавия: „Хитлер на колекционерството“ гласеше едно; а до него бяха всички останали, които заклеймяваха последната му покупка: „Оспорваните кости: палеонтолозите са възмутени от продажбата“. И корицата на „Нюзуик“: „Какво бихте направили с трийсет милиарда? Отговор: купувате света.“ Цялата стена бе покрита с такива изрезки, пискливи изрази на отрицателите, на самозваните пазители на културния морал. Лойд намираше всичко това за безкраен източник на забавление.
    От плоското пултче, вградено в писалището му, се чу приятен камбанен звук, последван от гласа на секретаря му:
    — Мистър Глин е дошъл за среща с вас, сър.
    — Поканете го.
    Лойд не си направи труда да прикрие възбудата в тона си. Не се познаваше с Ели Глин, а и се оказа учудващо трудно да го накара да му се яви лично.
    Взря се внимателно в мъжа, който влезе в кабинета му без куфарче в ръка, с безизразно, загоряло от слънцето лице. В продължение на дългата си и плодотворна кариера в бизнеса Лойд бе разбрал, че първоначалното впечатление, ако бъде внимателно преценено, бе изключително разкриващо. Погледът му попи късо подстриганата кестенява коса, квадратната челюст, тънките устни. Преди всичко този мъж изглеждаше неразгадаем като Сфинкса. У него нямаше нищо забележително, нищо, което да издава същността му. Дори сивите му очи бяха като забулени, предпазливи, неподвижни. Всичко у него изгледаше обикновено: обичаен ръст, обичайно телосложение, приятен външен вид, без да е хубавец, добре облечен, но не и конте. Единственото необичайно нещо у него, помисли си Лойд, бе как се движеше. Обувките му не издаваха никакъв шум, дрехите му не шумоляха, крайниците му се движеха леко и лесно в пространството. Плъзгаше се в стаята като елен през гора.
    И, разбира се, в справката за него нямаше нищо необикновено.
    — Мистър Глин — каза Лойд, пристъпи към него и се ръкува. — Благодаря ви, че дойдохте.
    Глин кимна мълчаливо, раздруса подадената му ръка нито прекалено дълго, нито прекалено късо, стисна я нито прекалено отпуснато, нито в трошащия кости мачо-стил. Лойд се почувства леко обезпокоен: изпитваше затруднение да си състави онова безценно първо впечатление. Разтвори широко ръка към прозореца, в който се виждаха разпръснатите, наполовина довършени строежи.
    — Е, какво мислите за моя музей?
    — Голям е — отвърна Глин без да се усмихне.
    Лойд се разсмя.
    — Това е „Гети“1 на музеите за естествена история. Или скоро ще стане — с трикратно по-голямо дарение.
    — Интересно е, че сте решили да го разположите тук, на сто мили от града.
    — Малко високомерно, не намирате ли? Всъщност правя услуга на Нюйоркския музей за естествена история. Ако бяхме построили това нещо там, щяхме да ги изритаме от бизнеса до един месец. Но тъй като разполагаме с най-голямото и с най-доброто от всичко, те и без друго ще се ограничат да приемат единствено пристигнали на екскурзия ученически групи. — Лойд пак се изсмя. — Хайде, Сам Макфарлън ни очаква. Пътьом ще ви покажа всичко.
    — Сам Макфарлън ли?
    — Той е моят експерт по метеоритите. Е, бих рекъл, че засега е наполовина мой, но работя по въпроса. Все още е твърде рано.
    Лойд хвана Глин под лакътя — материята на добре скроения, но безличен костюм бе по-добра, отколкото бе очаквал — и го поведе обратно към входа на кабинета си, после — надолу по извита кръгла рампа от гранит и полиран мрамор, по дълъг и широк коридор към копието на Кристъл палас. Тук шумът бе далеч по-голям, екотът на стъпките им се прекъсваше от викове, от постоянния ритъм на пневматичните чукове и неравномерния вой на дрелките.
    С почти неприкрит ентусиазъм Лойд посочи едно от местата, покрай които минаваха.
    — Това там е Диамантената зала — рече той и махна с ръка към голямо подземно пространство, обвито във виолетов ореол. — Открихме, че на хълма са били правени стари разкопки, тъй че прокарахме тунели навътре, за да изложим експонатите в напълно естествена среда. Това е единствената зала, посветена изключително на диамантите. Ала след като се сдобихме с трите най-големи екземпляра в света, това ни се стори подходящо. Сигурно сте чули как отмъкнахме „Синия мандарин“ от „Де Беерс“2 току под носа на японците?
    Той се засмя злобно, като си спомни за това.
    — Чета вестници — отвърна сухо Глин.
    — А тази зала — продължи Лойд, който ставаше все по-оживен, — ще приеме Галерията на изчезналия живот. Странстващият гълъб, птицата додо от Галапагоските острови, дори и мамут, изкопан от сибирските ледове, все още напълно замразен. Открили са стрити лютичета в устата му — останки от последното му ядене.
    — Четох и за мамута — рече Глин. — Май имаше някакви престрелки в Сибир подир тази придобивка?
    Въпреки остротата на въпроса му, тонът на Глин бе благ, без всякакъв намек на порицание, затова Лойд изобщо не се забави с отговора.
    — Ще се учудите, мистър Глин, колко бързо страните се отказват от тъй нареченото си културно наследство, когато се намесят големи суми пари. Ето, ще ви покажа какво имам предвид.
    Той насочи госта си с ръка напред, минаха под недовършена арка, покрай която се въртяха двамина работници с предпазни каски, а оттам влязоха в дълга затъмнена зала. Лойд запали осветлението, след това се обърна ухилен.
    Пред тях се простираше подобна на кал, но втвърдена повърхност. По нея се виждаха два чифта малки следи. Сякаш някой бе минал преди циментът на пода да се е втвърдил.
    — Отпечатъците Летоли — рече почтително Лойд.
    Глин не отвърна нищо.
    — Най-старите отпечатъци от хуманоиди, открити досега. Помислете си само: нашите двукраки предци са ги оставили преди три и половина милиона години, докато са пресичали влажна вулканична пепел. Те са уникални. Преди да бъдат открити, никой не е подозирал, че австралопитекът е вървял изправен. Това са най-ранните доказателства за зората на човечеството, мистър Глин.
    — Институтът „Гети“ за запазване на останките сигурно би се заинтересувал от тази придобивка — рече Глин.
    Лойд се вгледа по-внимателно в спътника си. Беше изключително трудно да проникне в него.
    — Виждам, че сте си свършили домашната работа. Хората от „Гети“ искаха да оставят отпечатъците заровени на място. Но колко дълго мислите, че биха могли да просъществуват така, като се има предвид състоянието, в което се намира Танзания? — Поклати глава. — От „Гети“ платиха един милион да ги заровят отново. Аз платих двайсет милиона, за да ги докарам тук, където от тях могат да се възползват изследователите и безброй посетители.
    Глин огледа строежите.
    — Като стана дума за изследователи, къде са учените? Виждам доста работници, но твърде малко учени.
    Лойд махна с ръка.
    — Наемам ги, когато имам нужда от тях. В повечето случаи знам какво искам да купя. Но когато му дойде времето, ще наема най-добрите. Ще организирам екип, който да обиколи всички музейни настоятелства в страната и най-добрите просто ще спринтират насам. Това ще е равносилно на похода на генерал Шърман към морето. Нюйоркският музей даже няма да се усети какво го е връхлетяло изневиделица.
    И вече с по-бърза крачка Лойд поведе госта си към плетеница от коридори, които навлизаха по-дълбоко в Кристъл палас. Не след дълго спряха пред врата с табела „Зала за конференции А“. Пред вратата се мотаеше Сам Макфарлън, чийто вид издаваше стопроцентовия авантюрист: строен и жилав, с избелели от слънцето сини очи. Сламенорусата му коса хвърляше напред лек перчем, сякаш носените с години шапки с тежка периферия, го бяха оформили за постоянно. Само като погледна, Лойд разбра защо този човек не се бе отдал на научните занимания. Под флуоресцентните лампи в бозавите на цвят лаборатории той би изглеждал толкова неуместно, колкото и бушмените Сан, с които бе само допреди онзи ден. Лойд забеляза със задоволство, че Макфарлън изглеждаше уморен. Не ще и съмнение, че през последните два дни бе спал съвсем малко.
    Лойд бръкна в джоба си, извади ключ и отвори вратата. Хвърли поглед на Глин да види как ще възприеме гледката. Пространството отвъд залата винаги шокираше дошлите за първи път. Трите й стени бяха от тъмни огледални стъкла и гледаха към парадния вход на музея: огромно осмоъгълно пространство, засега празно, в самия център на Кристъл палас. Ала Глин си остана с непроницаемо, както винаги, изражение.
    Месеци наред Лойд бе мислил трескаво какъв експонат да заеме извисеното осмоъгълно пространство долу — до търга в „Кристис.“ Вкопчените в схватка динозаври, бе решил той, ще се превърнат в чудесен централен експонат. Човек можеше да усети отчаяната агония на последната им битка и по изкривените им кости.
    След това погледът му спря върху масата, изпълнена с карти, компютърни разпечатки и въздушни снимки. Когато това се случи, Лойд съвсем забрави за динозаврите. То щеше да бъде перлата в короната на Музея на Лойд. Да постави онова нещо в средата на Кристъл палас щеше да бъде мигът на най-голяма гордост в живота му.
    — Мога ли да ви представя доктор Сам Макфарлън — рече Лойд, извърна се от масата и погледна Глин.
    Макфарлън се ръкува с Глин.
    — Допреди седмица Сам бродеше из пустинята Калахари и търсеше метеорита Окаванго. Твърде незначителна задача за неговия талант. Надявам се ще се съгласите, че сме намерили нещо далеч по-интересно за него.
    Той посочи с ръка Глин.
    — Сам, това е мистър Ели Глин, президент на „Ефективни инженерни решения, инк.“ Не се оставяй това скучновато име да те подведе. Мистър Глин се е специализирал в такива неща, като например изваждането на потънали нацистки подводници, пълни със злато, с разследване на причините за взривяването на космическите совалки — все уникални инженерни проблеми и анализиране на големи провали.
    — Интересна работа — отбеляза Макфарлън.
    Лойд кимна.
    — Обикновено обаче ЕИР излиза на сцената след събитието. След като нещата са се прецакали. — Вулгарната думичка, произнесена бавно и отчетливо, увисна във въздуха. — Аз обаче я наемам да ми помогне, за да съм сигурен, че точно тази определена задача няма да се прецака. И тази задача, господа, ни е събрала днес заедно тук.
    Той посочи към заседателната маса.
    — Сам, бих искал да разкажеш на мистър Глин какво си открил, след като прегледа данните през последните няколко дни.
    — Веднага ли? — попита Макфарлън.
    Чувстваше се необичайно нервен.
    — А кога?
    Макфарлън хвърли поглед към масата, поколеба се за миг, после заговори:
    — Това, с което разполагаме тук, са геофизични данни за необичаен обект на един от островите от архипелага Хорн в Чили.
    Глин му кимна окуражително.
    — Мистър Лойд ме помоли да ги анализирам. Отпървом данните изглеждаха… невероятни. Досущ както тази томографска разпечатка.
    Той я взе, погледна я и я пусна отново на масата. Погледът му пробяга по другите бумаги, а гласът му пресекна.
    Лойд се прокашля. Сам все още бе твърде потресен от всичко това: щеше да му бъде необходима помощ. Обърна се към Глин:
    — Може би ще е най-добре аз да ви информирам, за да ускорим нещата. Един от нашите съгледвачи попаднал на търговец на електронна техника в Пунта Аренас, Чили. Опитвал се да продаде ръждясал електромагнитен томографски сонар. Това е изследователски уред, използван в минното инженерство, произведен тук, в Щатите, от „Де Уитър индъстриз.“ Бил открит заедно с торба камъни и някакви книжа, близо до тленните останки на някакъв изследовател на отдалечен и безлюден остров близо до нос Хорн. Следвайки импулса си, моят съгледвач купил всичко това. Когато разгледал по-внимателно книжата — онези, които могъл да разчете — той открил, че принадлежат на мъж на име Нестор Масънкей.
    Погледът на Лойд се плъзна към заседателната маса.
    — Преди да намери смъртта си на острова, Масънкей бе планетарен геолог. По-точно казано — търсач на метеорити. И допреди около две години — партньор на Сам Макфарлън.
    Видя как раменете на Макфарлън сякаш се вдървиха.
    — Когато нашият съгледвач разбрал това, изпрати всичко тук за анализ. Във флопидисковото устройство на томографския сонар имаше заседнала дискета. Един от нашите техници успя да извлече данните от нея. Неколцина от хората ми ги анализираха, но те се оказаха твърде голяма хапка за тях, та да могат да ги осмислят напълно. Ето защо наехме Сам.
    Макфарлън отгърна първата страница и мина на втората, после пак се върна на първата.
    — Отначало си помислих, че Нестор е забравил да калибрира машината си. Но после видях и останалите данни.
    Той пусна разпечатката, след това избута двата омачкани листа настрани с бавно, почти благоговейно движение. Започна да рови из пръснатите книжа и извади друг лист.
    — Не изпратихме експедиция на място — продължи Лойд, отново обръщайки се към Глин, — защото последното нещо, което бихме искали, е да привлечем ненужно внимание. Но поръчахме прелитане над острова. И върху този лист, който Сам сега държи, са данните, получени от спътника LOG II — нискоорбиталният сателит за геоложки изследвания.
    Макфарлън внимателно остави листа с данните.
    — Беше ми много трудно да повярвам на всичко това — рече най-накрая той. — Четох ги десетки пъти. Но няма начин да ги отхвърля. А те означават само едно нещо.
    — И то е?
    Тонът на Глин бе спокоен, окуражаващ, но без да съдържа и следа от любопитство.
    — Мисля, че знам какво е търсел Нестор.
    Лойд изчака. Знаеше какво щеше да каже Макфарлън. Но искаше да го чуе отново.
    — Това е най-големият метеорит на света.
    Лойд разцъфна в усмивка.
    — Кажи на мистър Глин колко голям, Сам.
    Макфарлън се прокашля.
    — Най-големият метеорит, открит досега на земята, е Анигито, и се намира в Нюйоркския музей. Тежи шейсет и един тона. А този тежи четири хиляди тона. И това е абсолютният минимум.
    — Благодаря ти — рече Лойд, тялото му се тресеше от радост, а лицето му сияеше в усмивка.
    После той се обърна и погледна отново Глин. Изражението му не се бе променило.
    Последва дълго мълчание, след което Лойд заговори отново с нисък и продрезгавял от емоциите глас:
    — Искам този метеорит. Вашата работа, мистър Глин, е да направите така, че да го получа.

6.
Ню Йорк сити
4 юни, 11:45

    Лендроувърът се носеше по Уест стрийт, изображенията на хлътналите пирсове по река Хъдсън проблясваха по стъклата му, а небето над Джърси сити на обедното слънце бе с цвят на убита сепия. Макфарлън натисна силно спирачките, след това зави, за да избегне удара с едно такси, което пресичаше трите платна, за да не пропусне клиент. Но тези му движения бяха спокойни и машинални. Мислите му бродеха твърде далеч.
    Спомняше си онзи следобед, когато падна метеоритът Сарагоса. Тъкмо бе завършил гимназия, нямаше работа, нито планове за такава, и бродеше из Мексиканската пустиня, мушнал томче на Карлос Кастанеда в задния си джоб. Слънцето бе вече ниско и той се канеше да потърси място, където да опъне спалната си постелка. Изведнъж ландшафтът около него се освети ярко, сякаш слънцето бе изскочило иззад надвиснали облаци. Ала облаци нямаше, небето бе напълно ясно. Той застина на място. Върху пясъчния терен пред него се появи втора негова сянка: отначало издължена и неясна, тя бързо се скъсяваше. Долови нещо като песен. А след това се чу силна експлозия. Падна на земята, помисли си, че имаше земетресение, ядрен взрив или че е дошъл Армагедон3. Чу се трополенето на дъжда. Само че не беше дъжд: бяха хиляди малки камъчета, които валяха около него. Взе едно от тях: малко сиво камъче, покрито с черна корица. Все още съдържаше в себе си дълбокия мраз на далечния космос, въпреки огненото си спускане през атмосферата.
    И докато гледаше това парченце, дошло от космоса, той изведнъж проумя какво би искал да прави през останалия си живот.
    Ала това бе преди много години. Сега се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за онези дни на идеализъм. Погледът му се отклони към заключеното куфарче на седалката до него, в което бе опърпаният дневник на Нестор Масънкей. Опита се да мисли по-малко и за него.
    Светофарът светна зелено и той зави в тясна еднопосочна улица. Това бе месарският район, свит в най-далечния ъгъл на Уест Вилидж. Вратите на стари складове зееха широко отворени и яки мъжаги внасяха и изнасяха от камионите разфасовано месо. В далечния край на улицата, сякаш за да се възползват от близостта си до това място, имаше няколко ресторанта с имена като „Горещо прасе“ и „Задният двор на чичо Били.“ Гледката бе пълен контраст на изваяната от хром и стъкло главна квартира на „Лойдс холдингс“ на Парк авеню, откъдето идваше. „Чудесно място за седалище на корпорация — помисли си Макфарлън, — особено ако се заминава с фючърси на свински шкембета.“ Два пъти провери адреса, записан на листчето върху таблото.
    Намали, след това бавно паркира лендроувъра в дъното, до един склад. Изгаси двигателя, излезе на влажния, пропит с миризма на месо въздух, и се огледа. На половин пресечка по-нататък бе спрял боклукчийски камион, който преживяше тежко товара си. Дори и от разстояние го лъхна мирисът на зеления бълвоч, който се стичаше по задната му броня. Това бе вонята, уникална за боклукчийските камиони в Ню Йорк; който я е подушил веднъж, никога повече не я забравя.
    Пое дълбоко дъх. Срещата още не бе започнала, а се усещаше вече напрегнат, съпротивителните му сили нарастваха. Чудеше се какво бе разказал Лойд за него и за Масънкей на Глин. Нямаше всъщност голямо значение — онова, което не знаеха, щяха да го научат твърде скоро. Клюките се носеха по-бързо и от нашествениците, които търсеше по земята.
    Издърпа тежкото куфарче от задната седалка, след това затвори и заключи вратата на лендроувъра. Пред него се издигаше нечистата фасада от началото на века, масивна сграда, която заемаше почти цялото разстояние между двете пресечки. Погледът му пробяга по десетината етажа и се спря върху табелата с надпис „Прайс и Прайс, разфасовка на свинско, инк.“ Боята бе изличена от времето. Макар прозорците на долните етажи да бяха зазидани, той видя новата метална дограма и остъкляване на по-горните.
    Единственият вход изглежда бе товарният портал. Той натисна звънеца встрани от него и зачака. След няколко секунди се чу тихо изщракване и вратите се отвориха, безшумно движейки се на смазаните си лагери.
    Озова се в слабо осветен коридор, който свършваше пред други метални врати, много по-нови, обрамчени с клавиатури за кодове за достъп и сканиращо устройство. Като приближи, вратите се отвориха и през тях пристъпи с атлетична пружинираща стъпка дребен, мургав и набит мъж с анцуг с надпис на Масачузетския технологичен институт. Имаше къса, къдрава, посребрена на слепоочията коса. Очите му бяха тъмни и умни, а самият той излъчваше сърдечност, която не бе никак характерна за бизнесменския дух.
    — Доктор Макфарлън? — попита мъжа с дружелюбно изръмжаване и протегна ръка. — Аз съм Мануел Гарса, строителен инженер в ЕИР.
    Хватката му бе удивително лека.
    — Това ли е седалището на корпорацията? — попита Макфарлън с неодобрителна усмивка.
    — Предпочитаме да бъдем анонимни.
    — Е, поне не ви се налага да ходите надалеко, ако ви се дояде бифтек.
    Гарса се засмя мрачно.
    — Не и ако човек го обича алангле.
    Макфарлън го последва през отворената врата. Озова се в пещероподобна зала, осветена ярко от халогенни лампи. Цели декари бяха заети от стоманени маси, подредени в дълги, равни редици. Върху тях бяха поставени множество етикирани предмети — купчини пясък, камъни, стопени реактивни двигатели, разкъсани парчета метал. В залата се суетяха техници в лабораторни престилки. Един мина покрай тях, понесъл с бели ръкавици парче асфалт тъй внимателно, сякаш носеше китайска ваза от времето на династията Мин.
    Гарса проследи погледа на Макфарлън и после погледна часовника си.
    — Разполагаме с няколко минути. Искате ли да ви разведа?
    — Защо не? Винаги съм обичал да се ровя из вехтории.
    Гарса си проправяше път, кимайки на колегите си. Спря се пред необичайно дълга маса, покрита с усукани черни парчета скали.
    — Знаете ли какво представляват?
    — Това е пахохо. Чудесни екземпляри. Нещо като вулканични бомби. Вие, момчета, да не строите и вулкан?
    — Не — отвърна Гарсия. — Просто взривихме един.
    Той кимна към един умален модел на вулканичен остров в далечния край на масата — изцяло завършен, с град, с каньони, с гори и планини. Бръкна под масата и натисна някакъв бутон. Чу се кратко виене, стенещ звук и вулканът започна да бълва лава, която започна да се стича по склоновете и да пълзи към умаленото градче.
    — „Лавата“ е специално създадена за случая метилова целулоза.
    — Това е далеч по-хубаво от влакчето от детството ми.
    — Правителството на една страна от третия свят потърси помощта ни. Спящ вулкан бе изригнал на един от островите им. Езерото от лава се надигало в кратера и било на път да изригне и да се насочи право към този град с шейсетхилядно население. Нашата задача беше да спасим града.
    — Странно, не съм чел нищо подобно в новините.
    — Изобщо не беше странно. Правителството не искаше да евакуира града. Той е едно от офшорните данъчните райчета. Предимно — пари от наркотици.
    — Може би е трябвало да го оставите да изгори — както Содом и Гомор.
    — Ние сме инженерна фирма, не ни занимава моралният статус на клиента.
    Макфарлън се разсмя, усетил леко облекчение.
    — И тъй, как го спряхте?
    — Блокирахме ей тези две долини със земни свличания. После пробихме дупка във вулкана с мощни експлозиви и насочихме струята на изригналата лава към другата страна на острова. Използвахме междувременно значителна част от невоенните запаси от семтекс4. Цялата лава се изля в морето и създаде почти хиляда акра нова територия, която нашият клиент би могъл да разработи. Това не можа да го компенсира изцяло за сметката, която му представихме. Но му помогна донякъде.
    Гарса продължи нататък. Минаха покрай няколко маси, върху плотовете им стояха парчета от самолетен фюзелаж и стопена електроника.
    — Самолетна катастрофа — обясни Гарса. — Бомба на терористи.
    След което махна небрежно с ръка.
    Когато стигнаха до дъното на залата, Гарса отвори малка бяла врата и поведе Макфарлън през няколко стерилно чисти коридори. Макфарлън можеше да чуе шума на пречистващите въздуха машини; подрънкването на ключове; почувства странния ритмичен шум под краката си.
    След това Гарса отвори нова врата и Макфарлън се спря слисан. Пространството пред него бе обширно — високо поне колкото шестетажна сграда и над седемдесет метра дълго. Покрай стените на залата стърчеше истинска гора от високотехнологична екипировка: „батареи“ дигитални камери, кабели категория 5, обширни „зелени екрани“ за прожектиране на визуалните ефекти. До една от стените бяха паркирани половин дузина открити лимузини линкълн от началото на шейсетте години — издължени, с тумбести страни. Във всяка от колите седяха по четири грижливо облечени манекена — по двама на предните, и по двама — на задните седалки.
    Средата на огромното пространство бе заета от модел на градско кръстовище, изпълнен с най-големи подробности — включително до работещите светофари. От двете му страни се издигаха фасади на сгради с различна височина. Покрай асфалтовия път се виеше канавка, в която бе монтирана системата за теглене с винчове; единият край на проволката бе завързан за предната броня на друг линкълн, в който също бяха заели местата си четири манекена. Леко нагъната зелена ивица от изкуствени чимове обрамчваше пътя. Той свършваше при надлез, на който стоеше самият Ели Глин с мегафон в ръка.
    Макфарлън пристъпи подир Гарса и се спря на тротоара в изкуствената сянка на някакви пластмасови храсти. Нещо в тази сцена му се виждаше странно познато.
    Глин вдигна мегафона.
    — Трийсет секунди — извика той.
    — Синхронизирано със SMPTE и дигитално захранване — произнесе някакъв безплътен глас. — Звук изключен.
    Последва вихрушка от отговори:
    — На таблото — зелено — обади се отново гласът.
    — Всички да се отстранят — нареди Глин. — Включете задвижването и пускайте.
    Сякаш навсякъде закипя трескава дейност. Чу се бръмчене и буксирната система тръгна напред, влачейки лимузината покрай канавката. Техниците стояха зад дигиталните камери и заснемаха целия процес.
    Наблизо се чу лека експлозия, последвана от още две бързи изгърмявания. Макфарлън се наведе инстинктивно, тъй като разбра, че това бе пушечна стрелба. Никой не изглеждаше разтревожен и той погледна по посоката на шума. Изглежда бе дошъл иззад някакви храсти вдясно. Като се взря по-внимателно в тях, той забеляза две големи пушки, поставени на стоманени триножници. Прикладите им бяха отрязани, а към спусъците им бяха привързани корди.
    Едва сега той разбра къде се намираше.
    — Площад „Дийли“5 — прошепна.
    Гарса се усмихна.
    Макфарлън пристъпи върху зелената ивица и се взря по-отблизо в пушките. След като проследи накъде сочеха дулата им, той забеляза, че десният манекен на задната седалка се бе килнал на една страна с разтрошена глава.
    Глин приближи колата отстрани, огледа манекените, сетне прошепна нещо на човека до себе си и му показа траекторията на куршумите. След което се обърна и тръгна към Макфарлън, а техниците се втурнаха напред, заснемаха и си записваха някакви данни.
    — Добре дошли в моя музей, доктор Макфарлън — рече той и раздруса ръката му. — Бих ви бил благодарен, ако отстъпите от тревистото ни хълмче, обаче. В онази пушка има още няколко истински патрона. — Обърна се към Гарса: — Съвършено съвпадение. Разрешихме този случай. Няма нужда от повече опити.
    — Значи току-що приключихте точно този проект? — попита Макфарлън.
    Глин кимна.
    — Наскоро се появиха нови доказателства, които се нуждаеха от допълнителен анализ.
    — И какво открихте?
    Глин го изгледа хладно.
    — Може би ще го прочетете някой ден в „Ню Йорк таймс“, мистър Макфарлън. Но се съмнявам. Засега мога да ви кажа само, че изпитвам по-голямо уважение към теорията за заговор, отколкото преди месец.
    — Много интересно. Но това сигурно струва маса пари. Кой ги плаща?
    Последва многозначително мълчание.
    — Какво общо има всичко това с инженеринга? — не се сдържа Макфарлън.
    — Много. Всичко. ЕИР е пионер в науката за анализиране на провалите и половината ни дейност е в тази сфера. Да се разбере как точно нещата се провалят е много важен компонент в решаването на инженерните проблеми.
    — Но това…? — Макфарлън кимна по посока на възстановката.
    Глин се усмихна едва доловимо.
    — Убийството на един президент е доста голям провал, не мислите ли? Да не говорим за извършеното през куп за грош разследване. Освен това нашата работа по анализирането на такива провали ни помага да поддържаме безупречното си инженерно реноме.
    — Безупречно?
    — Точно така. ЕИР никога не се е провалял. Никога. Това е нашата запазена марка. — Той даде знак на Гарса и закрачиха към вратата. — Не е достатъчно да се разбере как да направиш дадено нещо. Трябва да анализираш и всяка възможност за провал. Само тогава можеш да бъдеш сигурен в успеха. Ето защо никога не сме се проваляли. Не подписваме договор, преди да знаем, че ще успеем. И тогава гарантираме успеха. По нашите договори никога не е имало рекламации.
    — Затова ли още не сте подписали договор с Музея на Лойд?
    — Да. Именно по тази причина сте тук днес. — Глин извади тежък, красиво гравиран златен часовник от джобчето си, погледна колко е часът и го мушна обратно. След това завъртя рязко дръжката на вратата и пристъпи през прага. — Елате. Останалите ни чакат.

7.
Главна квартира на ЕИР
13:00

    След кратко изкачване с товарен асансьор и лабиринт от бели коридори Макфарлън бе въведен в заседателна зала. С нисък таван, обзаведена аскетично, тя бе сякаш нарочно толкова скромна, колкото пък разточителна беше залата за конференции на Палмър Лойд. Нямаше прозорци, по стените не висяха гравюри — имаше само кръгла маса от някакво екзотично дърво и затъмнен екран в дъното на помещението.
    Около масата седяха двама души, които се вторачиха изпитателно в него. По-близо бе тъмнокоса млада жена, облечена в работен комбинезон. Не можеше да се каже, че е красива, ала кафявите й очи бяха живи, със златисти отблясъци. Те се спряха върху него някак язвително, от което той се почувства неудобно. Беше средна на ръст, стройна, без да блести с нещо особено, ако се изключи здравословния бронзов загар по бузите й.
    Мъжът до нея бе облечен в бяла лабораторна престилка. Беше слаб като вейка, с лош тен. Единият му клепач бе леко приспуснат, което му придаваше веселяшки вид, сякаш всеки миг щеше да намигне. Ала нищо друго у този мъж не говореше за веселие: изглеждаше сериозен, стегнат, напрегнат като струна. Играеше си с пиромолива си — въртеше го непрекъснато между пръстите си.
    Глин кимна.
    — Това е Юджийн Рошфор, инженеринговият мениджър. Специализира се в уникални инженерни проекти.
    Рошфор прие комплимента със свиване на устните си, които за миг побеляха.
    — А това е доктор Рейчъл Амира. Тя започна при нас като физик, ала твърде скоро след това започнахме да използваме рядката й дарба на математичка. Ако имате проблем, тя ще ви състави уравнението му. Рейчъл, Джийн, моля запознайте се с доктор Сам Макфарлън. Ловец на метеорити.
    Те кимнаха в отговор. Макфарлън усети погледите им, докато отваряше куфарчето си и раздаваше папките. Почувства как напрежението му се завръща.
    Глин пое папката си.
    — Бих искал първо да очертая проблема в общи линии, а след това да пристъпим към дискусия.
    — Разбира се — рече Макфарлън и се настани на стола си.
    Глин се огледа, сивите му очи бяха непроницаеми. След това измъкна снопче листа от джоба на сакото си.
    — Първо, малко обща информация. Целта е малък остров, известен като Исла Десоласион, в най-южната точка на Южна Америка, от архипелага на нос Хорн. Намира се в чилийски териториални води. Дълъг е около осем мили, широк — три мили.
    Замлъкна за миг и отново огледа останалите.
    — Нашият клиент Палмър Лойд настоява да се заемем с работата във възможно най-кратък срок. Безпокои се от евентуално съперничество от страна на други музеи. Това означава да се работи в условията на разгара на южноамериканската зима. На островите нос Хорн температурите през юли варират от точката на замръзването до около трийсет и пет градуса под нулата. Нос Хорн е последната значителна земна маса в южните ширини извън самата Антарктида, намира се на около хиляда мили по-близо до Южния полюс, отколкото най-южната точка на Африка — нос Добра Надежда. През периода, в който се предвижда да работим, можем да очакваме пет часа дневна светлина.
    — Исла Десоласион не е гостоприемно място. Гол, изложен на вятъра, предимно вулканичен, с някои седиментни басейни от Терциария. Островът се разделя на две от голям глетчер, в северния му край има стар вулканичен кратер. Приливите варират от десет до единайсет метра и половина вертикален воден стълб, а приливно-отливните течения обмиват архипелага със скорост шест възела.
    — Чудесни условия за пикник — промърмори Гарса.
    — Най-близкото селище е на остров Наварино, в протока Бийгъл, на около четирийсет мили северно от архипелага Хорн. Там има чилийска военноморска база на име Пуерто Уилямс, около която са струпани бордеите на индианци местисо.
    — Пуерто Уилямс ли? — попита Гарса. — Мислех си, че става дума за Чили.
    — Целият район е картиран първоначално от англичаните. — Глин остави бележките си на масата. — Доктор Макфарлън, доколкото разбрах, вие сте били в Чили.
    Макфарлън кимна.
    — Какво можете да ни кажете за военния му флот?
    — Очарователни момчета.
    Последва кратко мълчание. Рошфор, инженерът, започна да почуква с молива си върху масата с раздразнен ритъм. Вратата се отвори и един келнер сервира сандвичи и кафе.
    — Охраняват много ревниво крайбрежните си води — продължи Макфарлън, — особено на юг, покрай границата с Аржентина. Както навярно ви е известно, двете страни имат отдавнашен граничен спор.
    — Можете ли да добавите нещо към онова, което казах за климата?
    — Миналата есен прекарах известно време в Пунта Аренас. Виелиците, бурите с лапавица и мъглите са нещо обичайно. Да не говорим за уилиуо.
    — Уилиуо? — повтори Рошфор с развълнуван, тъничък глас.
    — В основни линии това са микрошквалове, които траят минута или две, но скоростта на вятъра може да надхвърли сто и петдесет мили в час.
    — Има ли прилични котвени стоянки? — попита Гарса.
    — Доколкото ми е известно, няма прилични котвени стоянки. Всъщност това, което знам, е че никъде в района на архипелага нос Хорн няма подходящо дъно за закотвяне.
    — Ние обичаме предизвикателствата — каза Гарса.
    Глин събра листите си, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на сакото си. Кой знае защо Макфарлън имаше чувството, че този човек вече знаеше отговорите на собствените си въпроси.
    — Ясно е — рече Глин, — че проблемът е сложен, дори без да вземаме предвид метеорита. Но нека го обсъдим сега. Рейчъл, мисля, че имаш някои въпроси за тези данни?
    — Имам коментар за тези данни.
    Погледът на Амира се сведе към папката пред нея, после се вдигна към Макфарлън, леко развеселен. Държеше се с някакво превъзходство, което Макфарлън намери за досадно.
    — Да? — попита той.
    — Не вярвам и на думица от това.
    — В какво точно не вярвате?
    Тя махна с ръка към куфарчето му.
    — Вие сте експерт по метеоритите, нали? Тогава сигурно знаете защо никой досега не е намирал метеорит, по-тежък от шейсет тона. Защото ако е с по-голяма маса, силата на удара му о земята ще го разтроши. Ако са над двеста тона, метеоритите се изпаряват при удара. Как би могло такова чудовище да е непокътнато?
    — Не бих могъл да… — започна Макфарлън.
    Ала Амира го прекъсна:
    — Второто нещо е, че железните метеорити ръждясват. Достатъчни са само около пет хиляди години дори най-големият да се превърне в купчина люспи. Тъй че ако този метеорит някак е оцелял, защо е още там? Как бихте обяснили този геоложки доклад, в който се твърди, че е паднал преди трийсет милиона години, че е бил погребан в утайките, и едва сега се разкрил, поради ерозията?
    Макфарлън се облегна назад и сам се усмихна. Тя зачака, вдигнала насмешливо вежди.
    — Чели ли сте някога за Шерлок Холмс? — попита леко усмихнат Макфарлън.
    Амира извъртя предизвикателно очи.
    — Нали няма да ми цитирате онази изтъркана поговорка, че след като елиминирате невъзможното, онова, което остава, независимо колко невероятно изглежда, би трябвало да е истината?
    Макфарлън я изгледа изненадан.
    — Е, не е ли истина?
    Амира се усмихна самодоволно от триумфа си, а Рошфор само поклати глава.
    — Та така значи, доктор Макфарлън — продължи весело Амира, — това е вашият достоверен източник? Сър Артър Конан Дойл?
    Макфарлън бавно въздъхна. Не му беше времето да прави сцени.
    — Първоначалните данни са събрани от друг човек. Не мога да гарантирам за тях. Единственото, което мога да твърдя, е, че ако данните са верни, друго обяснение няма: това е метеорит.
    Последва мълчание.
    — Събрани от някой друг — рече Амира, строши поредния фъстък и метна ядката в уста. — Да не би това случайно да е доктор Масънкей?
    — Да.
    — Вие сте се познавали, доколкото знам.
    — Бяхме партньори.
    — Аха — кимна Амира, сякаш чуваше това за първи път. — И така, щом доктор Масънкей е събрал тези данни, вие до голяма степен им вярвате? Вие му имате доверие?
    — Абсолютно.
    — Питам се дали и той би казал същото за вас — каза Рошфор с характерния си отсечен тон.
    Макфарлън извърна глава и изгледа инженера без да мигне.
    — Да продължим — рече Глин.
    Макфарлън се извърна от Рошфор и потупа с опакото на ръката си куфарчето.
    — На онзи остров съществува огромен кръгъл по форма залеж от стопен при удар коезит. Точно в средата му се намира феромагнитна маса с голяма плътност.
    — Естествен залеж от желязна руда — рече Рошфор.
    — Данните от прелитането на геофизичния спътник сочат преобръщане на седиментните пластове около мястото.
    Амира изглеждаше озадачена.
    — Какво?
    — Разместени седиментни пластове.
    Рошфор въздъхна тежко.
    — Което говори за…
    — Когато голям метеорит се удари о седиментни пластове, тези пластове се преобръщат и разместват.
    Рошфор продължаваше да почуква с молива си.
    — Как? По някакво чудо?
    Макфарлън го изгледа отново, този път по-продължително.
    — Може би мистър Рошфор би желал да види демонстрация?
    — Да, бих желал — отвърна Рошфор.
    Макфарлън взе сандвича си. Огледа го, помириса го.
    — Фъстъчено масло и желе?
    Направи гримаса.
    — Бихме ли могли просто да видим демонстрацията, моля? — рече Рошфор с напрегнат, изпълнен с нетърпение глас.
    — Разбира се.
    Макфарлън постави сандвича на масата между себе си и Рошфор. След това наклони чашата с кафе и внимателно изля течността върху него.
    — Какво прави той? — обърна се към Глин Рошфор с още по-висок тон. — Знаех си, че това е грешка. Трябваше да повикаме някого от най-изтъкнатите.
    Макфарлън вдигна ръка.
    — Следвайте действията ми. Току-що приготвихме нашия седиментен депозит тук. — Той взе още един сандвич, постави го върху първия и наля още кафе, докато и той не се напои. — Ето. Този сандвич е седиментният депозит: хляб, фъстъчено масло, желе, още хляб, на слоеве. А моят юмрук — вдигна ръка над главата си, — е метеоритът.
    Той рязко стовари юмрука си върху сандвичите.
    — За Бога! — извика Рошфор и отскочи назад с оплескана от фъстъчено масло риза.
    Изправи се и заизтърсва от ръцете си влажните трохи хляб. От другия край на масата го гледаше удивеният Гарса. Глин остана непроницаем.
    — А сега нека изследваме останките от сандвича на масата — продължи Макфарлън тъй спокойно, сякаш изнасяше лекция в някой колеж. — Моля забележете, че всички парчета са преобърнати. Долната страна на хляба сега е отгоре, маслото и желето са си сменили местата. Точно това прави метеоритът, когато се блъсне в седиментна скала: той пулверизира пластовете, преобръща ги и ги подрежда в обратен ред. — Погледна към Рошфор. — Имате ли други въпроси или коментари?
    — Това е оскърбително — рече Рошфор, който вече избърсваше очилата си с носна кърпа.
    — Мистър Рошфор, седнете моля — каза тихо Глин.
    За изненада на Макфарлън Амира избухна в дълбок, равен смях.
    — Това бе много хубаво, мистър Макфарлън. Много забавно. На тези наши заседания се нуждаем от малко емоции. — Обърна се към Рошфор. — Ако беше поръчал двойни сандвичи с препечени филийки, това нямаше да се случи.
    Рошфор се намръщи и седна на мястото си.
    — Във всеки случай — рече Макфарлън, който също зае мястото си и избърса ръката си със салфетка, — преобръщането на пластовете означава само едно: масивен кратер от удара. Взети заедно, данните сочат недвусмислено: удар от метеорит. А сега, ако имате по-добро обяснение за онова, което се намира там, на юг, бих искал да го чуя.
    И зачака.
    — Може да е кораб на извънземни? — попита с малка надежда в гласа Гарса.
    — Това вече го обсъдихме, Мануел.
    — И?
    — „Бръсначът на Окъм.“ Изглежда малко вероятно.
    Рошфор все още чистеше очилата си от фъстъченото масло.
    — Спекулациите са безполезни. Защо не изпратим екип на място да провери и да се сдобие с по-добри данни?
    Макфарлън хвърли поглед на Глин, който слушаше с полупритворени очи.
    — Мистър Лойд и аз се доверяваме на данните, с които разполагаме. А освен това той не иска да привлича повече внимание към мястото. И има основание за това.
    Изведнъж се намеси Гарса:
    — Да, а това ни води към втория проблем, който трябва да обсъдим: как ще измъкнем онова, каквото и да е то, от Чили. Вярвам сте наясно що за… нека го наречем операция — ще бъде това?
    „По-благовидно, отколкото да го наречеш контрабанда“, помисли си Макфарлън. Но гласно рече:
    — По-малко или повече.
    — И какво мислите?
    — Това е метал. В основата си представлява рудна маса. Не попада под законите за културното наследство. По моя препоръка Лойд основа компания, която е в процедура на получаване на концесии за придобиване на минерални изкопаеми от острова. Предложих да отидем там като миннопроучвателен екип, да го изкопаем, да го натоварим и да го превозим до дома. В това няма нищо незаконно — според адвокатите.
    Амира отново се усмихна.
    — Но ако правителството на Чили разбере, че това е най-големият метеорит в света, а не някаква си обикновена желязна руда, то може да погледне и по-другояче на вашата операция.
    — „По-другояче“ е меко казано. Могат да ни избият до един.
    — Нещо, което едва сте избегнали, когато сте изнасяли незаконно атакамските тектити от страната, нали? — попита Гарса.
    През цялото съвещание Гарса бе запазил дружелюбно отношение, без да показва враждебността на Рошфор или язвителността на Амира. Въпреки това Макфарлън усети как се изчервява.
    — Поемаме някои рискове. Това е част от бизнеса.
    — Комай така изглежда — засмя се Гарса и разлисти страниците в своята папка. — Удивен съм, че сте се решили да се върнете там. Този проект може да доведе до международен инцидент.
    — Мога да ви гарантирам, че международен инцидент ще има, веднага след като Лойд покаже метеорита в новия си музей — отвърна Макфарлън.
    — Въпросът е — намеси се кротко Глин, — че всичко това трябва да бъде извършено тайно. Онова, което ще последва след като приключим с нашата част от проекта, си е работа на мистър Лойд.
    Известно време не се обади никой.
    — Има още един въпрос — продължи най-сетне Глин. — За вашия бивш партньор — доктор Масънкей.
    „Ето го, почва се“, помисли си Макфарлън. Напрегна се вътрешно.
    — Имате ли представа какво го е убило?
    Макфарлън се поколеба. Не това бе въпросът, който бе очаквал.
    — Нямам представа — отвърна след малко. — Тялото не е било открито. Причината би могла да бъде измръзване или глад. Онзи климат там не е от най-приятните.
    — Но не е имал медицински проблеми, нали? Няма стари заболявания, които биха могли да допринесат за това.
    — Недохранване като дете. Нищо друго. Или ако имало, аз не знам за това. В дневника му не се споменава за болест или за гладуване.
    Макфарлън гледаше как Глин прелиства страниците в папката си. Съвещанието комай вървеше към края си.
    — Лойд ми нареди да му отнеса отговора ви.
    Глин отмести папката встрани.
    — Това ще струва един милион долара.
    Макфарлън се сепна за миг. Сумата бе далеч по-малка, отколкото бе очаквал. Ала онова, което го изненада най-силно, бе колко бързо я бе определил Глин.
    — Естествено мистър Лойд би трябвало да я одобри, но ми се струва съвсем разумно…
    Глин вдигна ръка.
    — Боя се, че ме разбрахте погрешно. Един милион долара ще струва това да решим дали можем да се заемем с проекта.
    Макфарлън се вторачи в него.
    — Искате да кажете, че един милион долара ще струва само оценката ви?
    — Всъщност може да стане доста по-зле — рече Глин. — Възможно е да се стигне дотам ЕИР изобщо да не подпише договора.
    Макфарлън поклати глава.
    — На Лойд това много ще му допадне.
    — В този проект има множество неизвестни, едно от които е дори това, че не знаем какво ще намерим, когато се озовем на място. Има политически проблеми, инженерни проблеми, научни проблеми. За да ги анализираме, ще трябва да построим умалени в мащаб модели. Ще са ни необходими часове машинно време на суперкомпютър. Ще се нуждаем от доверителните съвети на физици, строителни инженери, адвокати по международно право, дори историци и политолози. Желанието на мистър Лойд за бързи действия оскъпява още повече нещата.
    — Добре, добре. И така, кога ще имаме отговора ви?
    — В рамките на седемдесет и два часа, след като получим разписката за потвърдения от мистър Лойд чек.
    Макфарлън облиза устни. Започна да му светва, че самият той бе недооценен финансово.
    — И ако отговорът е „не?“ — попита той.
    — Тогава Лойд поне ще има утешението да знае, че проектът е неосъществим. Ако има някакъв начин този метеорит да бъде измъкнат, ние ще го намерим.
    — Отказвали ли сте някога някому?
    — Често.
    — О, така ли? Кога например.
    Глин леко се прокашля.
    — Миналия месец една източноевропейска страна поиска от нас да погребем снет от експлоатация ядрен реактор в бетонен саркофаг и да го пренесем тайно през границата в съседна държава, която да му бере грижата.
    — Шегувате се — рече Макфарлън.
    — Ни най-малко — отвърна Глин. — Наложи се, разбира се, да откажем.
    — Бюджетът им беше недостатъчен — добави Гарса.
    Макфарлън поклати глава и затвори с щракване куфарчето си.
    — Ако ми предоставите телефон, ще предам предложението ви на Лойд.
    Глин кимна на Гарса, който се изправи.
    — Насам, моля, доктор Макфарлън — рече Гарса и задържа вратата отворена.


    След като вратата се затвори отново, Рошфор въздъхна раздразнено.
    — Не сме длъжни да работим непременно с него, нали? — Изтръска засъхнала капка яркочервено желе от престилката си. — Той не е учен, а лешояд.
    — Има защитен докторат по планетарна геология — отвърна Глин.
    — Тази степен отдавна няма стойност, поради самозанемаряването му. Но нямам само предвид етиката му, начина, по който е постъпил с партньора си. — Той посочи ризата си. — Този човек е шантав. Той е непредвидим.
    — Няма непредвидими хора — отвърна Глин. — Има само хора, които не разбираме. — Погледна към мръсотията върху петдесет хиляди доларовата си маса от акадово дърво. — Разбира се, наша работа е да узнаем всичко за доктор Макфарлън. Рейчъл?
    Тя се обърна към него.
    — Ще ти възложа специално поръчение.
    Амира дари Рошфор с още една от язвителните си усмивки и рече:
    — Разбира се.
    — Ти ще бъдеш помощничка на доктор Макфарлън.
    В мига, в който усмивката изчезна от лицето на Амира, в залата се възцари мълчание.
    Глин продължи плавно, без да й даде време за реакция:
    — Ще го държиш под око. Ще изготвяш периодични доклади за него, които ще ми предаваш лично.
    — Да не съм някоя скапана психоаналитичка? — избухна Амира. — А и в никой случай не съм гадна шпионка, по дяволите!
    Сега бе ред на Рошфор, чието лице би могло да мине и за развеселено, ако не бе толкова силно изкривено от злоба.
    — Докладите ти ще са чисто информативни — рече Глин. — Те ще бъдат щателно оценявани от психиатър. Рейчъл, ти си проницателен анализатор — както от математическа, така и от човешка гледна точка. Разбира се, ще му бъдеш помощничка само проформа. А що се отнася до шпионирането, тук изцяло грешиш. Знаеш, че доктор Макфарлън има доста богато минало. Той е единственият в тази експедиция, който няма да е подбран от нас. Трябва да го държим изкъсо под око.
    — Това дава ли ми правото да го шпионирам?
    — Нека речем, че не съм ти го казвал. Ако го уловиш, че прави нещо, което може да постави под угроза експедицията, ти би ми съобщила без да се замислиш. Единственото, което те моля, е малко да официализираме този процес.
    Амира се изчерви и млъкна.
    Глин събра книжата си и те бързо изчезнаха в джобовете на костюма му.
    — Всичко това може да се окаже ненужно, ако проектът се окаже невъзможен. Но първо трябва да проверя още едно нещице.

8.
Музей на Лойд
7 юни, 15:15

    В кабинета си в чисто новата административна сграда Макфарлън крачеше неспокойно като затворено в клетка животно. Голямото помещение бе задръстено от неотворени кашони, а писалището му представляваше джунгла от планове, записки, карти и разпечатки. Беше си направил труда да махне найлоновата опаковка само от един стол. Останалите мебели бяха в найлони, а кабинетът миришеше силно на нов мокет и на прясна боя. Отвъд, през прозорците, се виждаше трескавата строителна дейност. Беше смущаващо човек да гледа колко много пари се харчеха тъй бързо. Но ако някой можеше да си го позволи, помисли си той, то това бе тъкмо Лойд. Диверсификацията на бизнеса на холдинга на Лойд — аерокосмически проекти, договори с отбранителното ведомство, разработки в сферата на суперкомпютрите, системи за електронни данни — носеше достатъчно доходи, за да го превърне в един от тройката най-богати хора на земята.
    Макфарлън се застави да седне, разчисти си място от книжата, издърпа долното чекмедже на писалището и извади мухлясалия дневник на Масънкей. Само при вида на елементарния шифър върху хартията го връхлетяха спомените, до един сладко-горчиви, досущ като избледнялата сепия на стара фотография.
    Отгърна корицата, разлисти страниците, вторачи се отново в странния, нечетлив почерк. Масънкей не го биваше много да води дневник. Невъзможно бе да се разбере колко часа или дни бяха минали от последния запис до смъртта му.
    Nakaupo ako at nagpapausok para umalis ang mga litnik na lamok. Akala ko masama na ang South Greenland, mas grabe pala dito sa Isla Desolacion.
    Макфарлън погледна дешифровката, която бе направил за Лойд:
    Седя до огъня, обръгнат от дима му, за да прогоня проклетите комари. А досега си бях мислел, че в Южна Гренландия е тежко. Исла Десоласион: подходящо име. Винаги съм се питал на какво прилича краят на света. Сега вече знам.
    Изглежда обещаващо: преобърнати пластове, странна вулканичност, аномалиите, засечени от спътника. Всичко това се смесва с легендите на Яган. Ала липсва смисълът. Трябва да е връхлетял дяволски бързо, може би прекалено бързо за една елиптична орбита. Продължавам да мисля за шантавата теория на Макфарлън. Господи, усещам се, че почти бих искал старото копеле да беше тук да види това нещо. Но ако беше тук, той несъмнено щеше да намери някакъв начин да прецака работата.
    Утре започвам количествени изследвания на долината. Ако е там, дори и надълбоко, аз ще го намеря. Всичко зависи от утрешния ден.
    И толкоз. Беше починал, съвсем сам, в едно от най-отдалечените кътчета на планетата.
    Макфарлън се облегна назад на стола си. „Шантавата теория на Макфарлън…“ Истината бе, че walang kabalbalan не се превеждаше точно като „шантава“ — означаваше нещо далеч по-неласкаво — но не бе необходимо Лойд да знае всичко.
    Ала и туй нямаше значение. Въпросът бе в това, че собствената му теория наистина бе шантава. И сега, поглеждайки мъдро назад, той се питаше защо се бе придържал толкова неотстъпчиво към нея, толкова дълго и на такава ужасна цена.
    Всички познати метеорити идваха от вътрешността на Слънчевата система. Неговата теория за междузвездните метеорити — метеорити, чийто произход е извън нея, от други звездни системи — сега, със задна дата, изглеждаше смехотворна. Само като си помислиш, че една скала може да броди в огромното пространство между звездите и да улучи точно Земята! Математиците твърдяха, че възможността за това бе от порядъка на квинтилион към едно. И защо той не се отказа при този довод? Идеята му, че някой ден някой — а защо не и самият той — ще намери междузвезден метеорит бе фантазьорска, смехотворна, дори арогантна. И, което бе по-важно, тя бе изкривила вярната му преценка и в крайна сметка бе объркала живота му почти отвъд границите на изкуплението.
    Колко странно бе да чете сега как Масънкей подхваща теорията му в дневника си. За преобърнатите пластове можеше да се очаква. Но какво бе онова, което за него нямаше смисъл? Кое бе толкова озадачаващо?
    Той затвори тетрадката, изправи се и се върна до прозореца. Спомни си кръглото лице на някогашния си приятел, гъстата му, изпъстрена с пърхот черна коса, саркастичната усмивка, искрящите от хумор, жизненост и интелигентност очи. Спомни си онзи последен ден пред Нюйоркския музей — ярката слънчева светлина позлатяваше всичко с болезнена яркост — когато Масънкей се спусна тичешком по стълбите, с килнати настрани очила и с вика: „Сам! Дадоха ни зелена светлина. Тръгваме за Гренландия!“ И — още по-болезнено — спомни си нощта след като намериха метеорита Торнарсук, Масънкей бе надигнал скъпоценната бутилка уиски, светлинката на огъня играеше в кехлибарените й дълбини, докато отпиваше солидна глътка, облегнат на черния метал. Господи, какъв махмурлук ги споходи на другия ден… Ала те го бяха открили — седеше си там, сякаш някой внимателно го бе поставил върху чакъла, за да го видят всички. През годините бяха намерили заедно много метеорити, но нито един като този. Той бе връхлетял земята под остър ъгъл, бе отскочил от ледената покривка и се бе търколил на мили разстояние. Беше красив сидерит, с форма на морско конче…
    И сега седеше в задната градина на някакъв токийски бизнесмен. Той му бе струвал отношенията с Масънкей. И репутацията му.
    Погледна през прозореца и се върна в настоящето. Над листатите кленове и белите дъбове се издигаше градеж, напълно чужд за горната долина на Хъдсън: древна, изгоряла от слънцето египетска пирамида. Пред очите му кранът залюля поредния варовиков блок над върховете на дърветата и започна внимателно да го спуска върху наполовина издигнатата постройка. Струйка пясък се спусна от блока и вятърът я отнесе. Видя в основата на пирамидата самия Лойд, прекалено големият му корков шлем бе нашарен от сенките на дърветата. Този човек имаше слабост към мелодраматичните шапки.
    На вратата се почука, влезе Глин с папка под мишница. Той си проправи път между кашоните до Макфарлън и проследи погледа му.
    — Дали Лойд е купил и мумията към пирамидата? — попита той.
    Макфарлън изсумтя.
    — В интерес на истината той наистина я е купил. Не е оригиналната — тя била открадната отдавна — а друга. Някаква бедна душа, която е нямала и представа, че ще прекара цяла вечност в долината на река Хъдсън. Лойд е поръчал да направят и дубликати на част от златното съкровище на Тутанкамон за погребалната зала. Очевидно не е успял да купи оригиналите.
    — Дори и при трийсет милиарда си има граници — рече Глин. Кимна към прозореца. — Ще слезем ли?
    Излязоха от сградата и се спуснаха по насипаната с чакъл алея към гората. Скоро се озоваха на пясъчна поляна. Тук пирамидата се издигаше точно над тях, яркожълта на фона на лазурното небе. Наполовина изградената постройка лъхаше на древен прах и на безкрайната пустош на пустинята.
    Лойд ги зърна и веднага дойде при тях, протегнал и двете си ръце.
    — Ели! — избуча добродушно той. — Закъсняваш. Човек ще си помисли, че се готвиш да местиш връх Еверест, а не някакво си парче желязо.
    Хвана Глин под ръка и го насочи към една от каменните пейки в далечния край на пирамидата.
    Макфарлън се настани на пейката срещу Лойд и Глин. Тук, в сянката на пирамидата, бе прохладно.
    Лойд посочи тънката папка под мишницата на Глин.
    — Това ли е нещото, за което платих един милион долара?
    Глин не отговори веднага; взираше се в пирамидата.
    — Колко ще е висока, когато бъде завършена? — попита.
    — Двайсет и четири метра — отвърна гордо Лойд. — Това е гробницата на фараона от Старото царство Хефрет II. Незначителен управник във всяко отношение — горкото хлапе починало на тринайсет години. Исках, разбира се, по-голяма. Но това е единствената пирамида извън долината на Нил.
    — А с какви размери е основата й?
    — Всяка страна е дълга четирийсет и пет метра.
    Глин замълча за миг, присвил очи.
    — Интересно съвпадение — рече той.
    — Съвпадение ли?
    Погледът на Глин се отмести към Лойд.
    — Направихме повторен анализ на данните за вашия метеорит. Смятаме, че тежи близо десет хиляди тона. Толкова, колкото и тази пирамида. Като взехме за основа стандартните никеловожелезни метеорити, този ще има диаметър около дванайсет метра.
    — Това е чудесно! Колкото е по-голям, толкова по-добре.
    — Да се премести метеоритът ще е все едно да се премести тази ваша пирамида. Но не блок по блок, а наведнъж.
    — Е, и? Не виждам къде е проблемът?
    — Проблемът е в това, че десет хиляди тона са една изумителна тежест. Двайсет милиона фунта. И ние трябва да я пренесем през половината свят.
    Лойд се усмихна.
    — Най-тежкият обект, преместван някога от човечеството — това ми харесва. Човек не би могъл да желае по-добра уловка за реклама. Но не виждам проблема. След като бъде качен на кораба, можете да го докарате тук, по Хъдсън, на практика — пред входната ми врата.
    — Проблемът е в това как да се качи на кораба — и най-вече как да бъдат изминати онези последни петнайсет метра от брега до товарния хамбар. Най-голямият кран на света вдига до хиляда тона.
    — Ами постройте пирс и го плъзнете до кораба.
    — На седем метра от брега на Исла Десоласион дълбочините са до шейсет и пет метра. Значи не може да бъде построен фиксиран пирс. А метеоритът ще потопи всеки стандартен плаващ пирс.
    — Намерете по-плитко място.
    — Проверихме. Няма друго място. Всъщност единствената възможна котвена стоянка е до източния бряг на острова. Между нея и метеорита се намира снежен глетчер. В средата му снегът е дълбок шейсет и пет метра. Което означава, че ще трябва да го заобиколим с вашия метеорит, за да го докараме до кораба.
    Лойд изсумтя.
    — Започвам да разбирам. Но защо не докараме един голям кораб там, досами брега? Най-големите супертанкери могат да натоварят половин милион тона суров нефт. Това е далеч повече от нашия товар.
    — Ако изтъркаляш метеорита на кораба, той просто ще пробие дъното му. Това не е суров нефт, който най-спокойно измества водата, докато пълни танка.
    — И за какво са всичките тези приказки тогава? — попита остро Лойд. — Да не би да ме подготвяш за отказа си?
    Глин поклати глава.
    — Тъкмо обратното. Бихме искали да се заемем с тази работа.
    Лойд засия.
    — Това е страхотно! И защо бяха тези мрачни приказки?
    — Исках просто да ви подготвя за невероятната сложност на операцията, която искате да осъществите. И за съответстващо огромната сметка, която ще ви предоставим.
    Широките черти на Лойд сякаш се смалиха.
    — И тя е…?
    — Сто и петдесет милиона долара. Включително чартирането на транспортния съд. Франко Музея на Лойд.
    Лойд пребледня.
    — Боже мой. Сто и петдесет милиона долара… — Отпусна брадичка в шепите си. — Това е…
    — Седем долара и петдесет цента на фунт — рече Глин.
    — Не е лошо — намеси се Макфарлън, — ако се вземе предвид, че текущата цена на един приличен метеорит е около сто долара за фунт.
    Лойд вдигна глава към него.
    — Така ли е?
    Макфарлън кимна.
    — Във всеки случай — продължи Глин, — поради необичайния характер на работата, можем да я приемем при две условия.
    — Да?
    — Първото е двойно осигуряване. Както ще видите от доклада, предположенията ни за разходите са съвсем консервативни. Но смятаме, че за да сме напълно сигурни, трябва да бъде осигурен двойно по-голям бюджет.
    — Което означава, че операцията всъщност ще струва триста милиона долара.
    — Не. Ние вярваме, че ще струва сто и петдесет, иначе нямаше да ви предлагаме тази сума. Но като се вземат предвид всички неизвестни, непълните данни, огромната тежест на метеорита, смятаме, че ще се нуждаем от поле за маневриране.
    — Поле за маневриране — повтори и поклати глава Лойд. — А второто условие?
    Глин измъкна папката изпод мишницата си и я постави на коляното си.
    — Анкерен ключ.
    — Какво е това?
    — Специално конструиран авариен люк на дъното на транспортния съд, тъй че при екстремална ситуация метеоритът да може да бъде изхвърлен.
    Лойд сякаш не разбираше.
    — Да се изхвърли метеоритът?
    — Ако той се размърда в леглото си, би могъл да потопи кораба. А стане ли това, ще се наложи да се отървем от него, при това бързо.
    Докато слушаше тези думи, бледността на Лойд отстъпи място на изведнъж припламналата червенина на гнева.
    — Искаш да кажеш, че стига да попаднем в буря и ще изхвърлите метеорита зад борда? Забрави го.
    — Според доктор Амира, нашата математичка, шансът това да се наложи е само едно на пет хиляди.
    Намеси са Макфарлън:
    — Мислех си, че той плаща такава тлъста сума, защото гарантирате успех. Да се изхвърли метеоритът при буря, ми изглежда провал.
    Глин го погледна.
    — Нашата гаранция е, че ЕИР никога няма да се провали в своята работа. И тази гаранция е ясна и недвусмислена. Но не можем да гарантираме неща, които зависят от Бога. Непредвидимостта е присъща за природните системи. Ако внезапно се появи изключително силна буря и потопи кораба, провалът няма да е наш.
    Лойд скочи на крака.
    — Е, няма никакъв начин да изхвърля метеорита на дъното на океана. Тъй че няма смисъл да конструирате авариен люк.
    Той направи няколко крачки встрани от двамината, спря се, скръсти ръце и се вторачи в пирамидата.
    — Това е цената на играта — изгледа го Глин.
    Изрече думите тихо, ала в тона му се усети пълна убеденост.
    Известно време Лойд не отговори, очевидно разкъсван от вътрешна борба. Най-накрая се обърна.
    — Добре — въздъхна той. — Кога започваме?
    — Още днес, ако желаете. — Глин се изправи и внимателно постави папката на каменната пейка. — Тук е обзорът на подготовителните дейности, както и разбивка на свързаните с това разходи. Единственото, от което се нуждаем, е вашата благословия и петдесет милиона аванс. Както ще забележите в доклада, ЕИР ще се заеме с всички подробности.
    Лойд взе папката.
    — Ще се запозная с материалите преди да обядвам.
    — Мисля, че ще ги намерите за интересни. А сега, най-добре е да се връщам в Ню Йорк. — Глин кимна последователно на двамината. — Господа, насладете се на пирамидата си.
    След това се обърна, пресече пясъчната поляна и изчезна в гъстите сенки на кленовете.

9.
Милбърн, Ню Джърси
9 юни, 14:45

    Ели Глин седеше неподвижен зад волана на непривличащия с нищо вниманието автомобил. Следвайки инстинкта бе паркирал под такъв ъгъл, че слънцето да осветява с най-голяма сила предното стъкло и да попречи на минувачите да го виждат. Безизразно поемаше гледките и звуците на типичното предградие по Източното крайбрежие: добре поддържаните ливади, старите дървета, далечния шум на трафика.
    Две сгради по-надолу се отвори вратата на малка къща в стил „Джорджия“ и от нея излезе някаква жена. Глин се напрегна почти неуловимо. Наблюдаваше внимателно как тя слиза по стъпалата пред входа, как се поколеба, а после хвърли назад поглед през рамо. Ала вратата вече се бе затворила. Тя се обърна и закрачи енергично към него с високо вдигната глава, с изправени рамене, с блеснала на следобедното слънце светлоруса коса.
    Глин отвори жълтата папка, която бе оставил на седалката до себе си и разгледа снимката, прикрепена към книжата в нея. Тя беше. Хвърли папката на задната седалка и се взря отново през предното стъкло. Дори и без униформа жената излъчваше властност, компетентност и самодисциплина. И нищо не издаваше колко трудни са били последните осемнайсет месеца за нея. Това бе добре, дори много добре. Когато приближи, той спусна дясното прозорче: според предварително съставената й характеристика, изненадата даваше най-голям шанс за успех.
    — Капитан Бритън? — извика той. — Казвам се Ели Глин. Бих ли могъл да разменя две думи с вас?
    Тя се спря. Той забеляза, че изненадата, изписана върху лицето й, отстъпи място на любопитството. Нямаше и знак от тревога или страх; само кротка самоувереност.
    Жената пристъпи към колата.
    — Да?
    Глин машинално си отбеляза на ум няколко неща. Жената не носеше парфюм и държеше малката си чанта здраво до хълбока си. Беше висока, ала с фина конструкция. Макар лицето й да бе бледо, бръчиците около очите и пръснатите по лицето й лунички издаваха, че бе прекарала години, изложена на вятъра и слънцето. Гласът й бе нисък.
    — Всъщност онова, което имам да ви казвам, ще отнеме малко време. Бих ли могъл да ви откарам донякъде?
    — Не е необходимо, благодаря ви. Гарата е на няколко преки оттук.
    Глин кимна.
    — Запътили сте се към дома, в Ню Рошел? Връзките са много неудобни. Ще се радвам, ако мога да ви откарам.
    Този път изражението на изненада се задържа малко по-дълго, а когато се стопи, остана замисленият й вид, подчертан от морскозелените й очи.
    — Мама винаги ми е повтаряла да не се качвам никога в коли на непознати.
    — Правилно ви е учила майка ви. Но мисля, че онова, което ще ви кажа, ще ви заинтересува.
    Жената се замисли за миг. След това кимна.
    — Добре — рече тя, отвори дясната врата и влезе в колата.
    Глин забеляза, че стискаше чантата в скута си, а другата й ръка остана върху дръжката на вратата. Не се изненада, че се съгласи. Но се впечатли от умението й да оценява ситуацията, да преценява възможностите и да стига бързо до решението. Беше готова да поеме риск, но не и глупав. Точно това би трябвало да очаква, съдейки по досието й.
    — Ще трябва да ме упътвате — рече той, докато потегляше. — Не познавам тази част от Ню Джърси.
    Това не бе съвсем вярно. Знаеше дузина начини да стигне до окръг Уестчестър, ала искаше да разбере как ще се справи с командването, дори и в такъв дребен мащаб. След като потеглиха, Бритън остана стегната, даваше му отсечени команди с маниера на човек, който е свикнал нарежданията му да бъдат изпълнявани. Беше наистина много впечатляваща жена, може би още по-впечатляваща след единствения си катастрофален провал.
    — Нека ви избавя от нещо още в увода си — рече той. — Знам досегашната ви история и тя няма никакво отношение към това, което имам намерение да ви кажа.
    С периферното си зрение видя как тя се напрегна вътрешно. Ала когато заговори, тонът й бе спокоен:
    — Мисля, че при това положение една дама би трябвало да рече: „Вие се възползвате от положението ми, сър.“
    — Засега не мога да вляза в подробности. Но съм тук да ви предложа командването на нефтен танкер.
    Няколко минути пътуваха в мълчание. След което тя извърна глава и го погледна.
    — Ако познавахте моята история толкова добре, както твърдите, съмнявам се, че бихте направили такова предложение.
    Гласът й си остана спокоен, ала Глин забеляза множество нови отсенки в изражението й: любопитство, гордост, подозрителност, може би надежда…
    — Грешите, капитан Бритън. Знам цялата история. Знам, че сте една от малкото жени — капитани в танкерния флот. Знам как сте били остракирани, как сте се поддали на слабостта да поемете по най-непопулярните пътища. Натискът, на който сте били изложени, е бил огромен. — Той замълча за миг и продължи: — Знам, че сте били намерени на мостика на последния кораб, който сте командвали, в състояние на интоксикация. Поставили са ви диагноза „алкохоличка“ и сте постъпили във възстановителен център. В резултат на лечението сте си върнали успешно капитанския лиценз. Но откакто сте напуснали този център преди повече от година, не сте получавали предложения да поемете кораб. Пропуснах ли нещо?
    Той търпеливо изчака да види реакцията й.
    — Не — отвърна твърдо тя. — Това е достатъчно.
    — Ще бъда откровен, капитане. Назначението, което ви предлагам, е съвсем необичайно. Имам малък списък на капитани, към които мога да се обърна, но мисля, че повечето от тях ще отхвърлят предложението.
    — Докато аз, от своя страна, съм отчаяна — продължи мисълта му Бритън, взряна право напред; гласът й бе тих.
    — Ако бяхте отчаяна, щяхте да поемете онзи панамски трамповак6 миналия ноември, или онзи либерийски товарен кораб с неговата въоръжена охрана и съмнителен товар. — Видя как очите й леко се присвиха. — Както виждате, капитан Бритън, аз анализирам същността на провала.
    — И с какво точно се занимавате, мистър Глин?
    — С инженерство. Нашите анализи показват, че хора, които веднъж са допуснали провал, в деветдесет на сто от случаите рядко грешат отново.
    „А аз самият съм жив пример за истинността на тази теория.“
    Глин не произнесе последното изречение, макар да бе на път да го стори. Позволи си погледът му да се отклони за миг към капитан Бритън. Какво го бе накарало почти да изостави сдържаността, която му бе тъй присъща, като дишането? Заслужаваше си да анализира това по-късно.
    Погледът му отново се върна на пътя.
    — Оценихме щателно цялата ви кариера. Някога сте били превъзходен капитан с алкохолни проблеми. Сега сте единствено превъзходен капитан. На чиято дискретност знам, че мога да разчитам.
    Бритън прие това с леко кимане.
    — Дискретност — повтори тя с леко язвителен тон.
    — Ако приемете назначението, ще ви кажа повече. Но засега мога да ви разкрия само това. Воаяжът няма да е дълъг, може би най-много два месеца. Той трябва да бъде осъществен в условията на голяма секретност. Целта се намира в крайните южни ширини, район, който познавате добре. Финансовата страна е повече от удовлетворителна, можете да подберете екипажа си сама, стига хората ви да преминат нашата проверка за миналото им. Всички офицери и моряци ще получат три пъти по-високо заплащане от обичайното.
    Бритън се намръщи.
    — Щом знаете, че съм отхвърлила предложението на либерийците, тогава би трябвало да знаете, че не пренасям наркотици, оръжия и не се занимавам с контрабанда. Няма да наруша закона, мистър Глин.
    — Задачата е напълно законна, но е достатъчно уникална, за да изисква много самоотвержен екип. А има и още нещо. Ако мисията успее — би трябвало да река когато мисията успее, защото моята работа е да осигуря това — ще последва доста шумна публичност, най-вече положителна. Не за мен — аз избягвам тези неща — а за вас. Това би могло да бъде от полза в много отношения. Бихте могли, например, отново да заемете мястото си в списъка на действащите капитани. А и ще ви придаде известна тежест в делото за попечителството на детето ви и може би ще направи тези посещения през уикенда ненужни.
    Последната му забележка имаше онзи ефект, на който Глин се бе надявал. Бритън го погледна изненадано, след това хвърли през рамо поглед към бързо смаляващата се къщичка — вече на мили разстояние зад тях. След това отново се извърна към Глин.
    — Четях У. Х. Одън — рече тя. — Във влака, на път за насам, попаднах на поема, наречена „Атлантида.“ Последната строфа започваше приблизително така:
Всички малки божества на домашното огнище
се бяха разплакали, но рекоха
довиждане сега и отплавайте в морето.

    Усмихна се. И ако Глин обръщаше внимание на подобни неща, той щеше да каже, че усмивката й бе определено красива.

10.
Порт Елизабет
17 юни, 10:00

    Палмър Лойд спря пред огромната метална сграда с врата без прозорче. Зад гърба му, където шофьорът се бе облегнал на лимузината и четеше някакъв таблоид, се чуваше грохотът на магистралата на Ню Джърси, който отекваше над пресушените блата и старите складове. Пред него, отвъд доковете на улица „Марш“ на лятната жега блестеше пристанището Елизабет. Огромните танкери и газовози, привързани към кейовете, приличаха на доритата, сгушени едно до друго на рибарския пирс. Някакъв кран кимаше майчински над контейнеровоз. Отвъд пристанището чифт тласкачи буташе баржа, натоварена с приличащи на детски кубчета автомобили. А още по-нататък, надничайки над тъмния гръб на Байон, на фона на небето се виждаха очертанията на Манхатън — блестящи на слънцето като скъпоценна огърлица.
    Лойд изпита носталгично чувство. Не бе идвал тук от години. Спомни си как бе израсъл в града на металурзите Рейуей, близо до пристанището. В бедняшкото си детство бе прекарал много дни в кръстосване на доковете, корабостроителниците и заводите. Вдиша въздуха на индустриалния център и познатият остър мирис на изкуствени рози се смеси с миризмата на солените блата, катрана и сярата. Още обичаше атмосферата на това място, складовете, от които се носеше пара и пушек, лъскавите рафинерии, гъсталака от електрически жици. Оголеният индустриален мускул притежаваше красотата на картина на Шийлър. Тъкмо места като Елизабет, помисли си той, с комбинацията от търговия и промишленост, даваха на жителите от предградията самочувствието да се присмиват на грозотата им от собствените си комфортни гнезденца. Странно колко много му липсваха онези изгубени дни от детството, нищо, че всичките му мечти се бяха сбъднали.
    А още по-необичайно беше, че най-голямото му начинание трябваше да започне оттук, където бяха корените му. Още като момче той обичаше да колекционира. Тъй като не разполагаше с пари, трябваше да съставя колекциите си по естествена история като намираше сам екземплярите. Изравяше остриета от стрели от ерозиралите брегове, мидени черупки — от мръсния бряг, камъчета и минерали — от изоставени мини; копаеше вкаменелости от Юрския период в близкия Хакънсак и ловеше десетки и десетки пеперуди край същите тези блата. Събираше жаби, гущери, змии и всякакви други живи твари, които запазваше в стъкленици с джин, отмъкнат от баща му. До петнайсетия си рожден ден бе събрал внушителна колекция — но тогава къщата им изгоря до основи и всичките му съкровища изчезнаха ведно с нея. Това бе най-болезнената загуба в живота му. След нея не събра повече нито един екземпляр. Постъпи в колеж, после навлезе в бизнеса и започна да трупа успех подир успех. А един ден му хрумна, че вече е в състояние да си позволи да купи най-доброто, което светът можеше да предложи. Възможно бе по своеобразен начин да компенсира онази ранна загуба. И онова, което започна като хоби, се превърна в страст — така се роди идеята за Музея на Лойд. И ето го сега тук, отново край доковете на Джърси, готов да отплава и да придобие най-голямото съкровище всред всички останали.
    Пое дълбоко дъх и стисна дръжката на вратата, обзет от тръпката на очакването. Тънката папка на Глин се бе оказала шедьовър — струваше си милиона, който бе платил за нея. Планът, който разкриваше, бе блестящ. Беше помислено за всяко непредвидено обстоятелство, за всяка евентуална трудност. Преди още да свърши с четенето шокът и ядът от цената бяха заменени от ентусиазъм. И сега, след десет дни на нетърпеливо очакване, щеше да види как приключва първият етап на плана. „Най-тежкият предмет преместван досега от човечеството.“ Натисна дръжката и влезе.
    Фасадата на сградата, колкото и голяма да беше, само загатваше за огромното пространство вътре. Когато човек видеше такъв обем без междинни етажи и стени, напълно отворен до самия висок таван, временно изгубваше способността си да преценява разстояния, но сградата изглеждаше дълга поне четвърт миля. В прашния въздух висеше мрежа от мостчета, досущ като метална паяжина. Какофония от звуци се носеха в пространството към него: тракането на нитачките, дрънченето на стомана, съскането на заварките.
    И там, в средата на тази бясна дейност, беше той: изумителен кораб, укрепен в сухия док с големи метални подпори; булбът на носа му се издигаше високо. Погледнат на фона на супертанкерите, той не бе от най-големите, но вън от водата бе най-голямата конструкция, която Лойд някога бе виждал. На носа бе изписано с бяла боя името му „Ролвааг“. Хора и машини пълзяха по него като мравуняк. Когато вдиша опияняващия мирис на изгорен метал, разтворители и пушек от дизелови двигатели, лицето на Лойд разцъфна в усмивка. Частица от него се наслаждаваше на гледката на прахосничество — дори и на собствените му пари.
    Глин се появи с руло планове в една ръка, с нахлупена предпазна каска с инициалите на ЕИР. Лойд го погледна, все още усмихнат, и възхитено поклати глава.
    Глин му подаде каска.
    — Гледката от мостчетата горе е още по-добра — рече той. — Там ще се срещнем с капитан Бритън.
    Лойд наложи каската и го последва в малкия асансьор. Изкачиха се на около трийсет и пет метра, след това излязоха на едно от мостчетата, които обикаляха стените на сухия док. Докато вървеше, Лойд не можеше да откъсне очи от огромния кораб, който се простираше под него. Беше невероятен. И беше негов.
    — Построен е в Ставангер, Норвегия, преди шест месеца. — Гласът на Глин почти се губеше в оглушителния шум от строителните работи, който ги посрещна. — Като се има предвид характера на задачата ни, не можехме просто да го чартираме. Тъй че се наложи да го купим.
    — Двойно подсигуряване — промърмори Лойд.
    — Разбира се, после ще можем да го продадем на почти същата цена. А и мисля, че ще се убедите, че „Ролвааг“ си струва парите. Той е класическо изпълнение, с тройно дъно и бордове и с дълбоко газене за бурно море. Измества сто и петдесет хиляди тона — малък е в сравнение с онези супертанкери, които изместват до половин милион.
    — Забележително! Само да имаше начин да въртя делата си от разстояние, бих дал много да мога да дойда сам.
    — Ние, разбира се, ще документираме всичко. Ще имаме всекидневна връзка чрез спътник. Вие ще можете да споделите всичко с нас, освен морската болест.
    Продължиха да вървят по мостчето и пред тях се разкри целият ляв борд на кораба. Лойд спря.
    — Какво има? — попита Глин.
    — Аз… — Лойд се запъна, временно изгубил дар слово. — Просто никога не съм смятал, че ще изглежда толкова правдоподобен.
    В очите на Глин за миг проблесна забавно пламъче.
    — „Индъстриъл лайт и меджик“ вършат добра работа, не смятате ли?
    — Холивудската фирма ли?
    Глин кимна.
    — Защо да преоткриваме колелото? Те притежават най-добрите проектанти на визуални ефекти в света. И са дискретни.
    Лойд не отговори. Просто стоеше до перилата и се взираше надолу. Пред очите му лъскавият, класически танкер се превръщаше в очукан рудовоз, който сякаш търсеше къде да потъне. Предната половина на големия кораб представляваше боядисан метал, линиите на металните листове бяха в геометрично съвършенство: всичко това издаваше блестящата конструкция на новия, едва на шест месеца съд. От средата към кърмата обаче контрастът бе наистина жесток. Кърмовата секция на кораба наподобяваше развалина. Задната надстройка изглеждаше като покрита с двайсетина слоя боя, всеки от който олюспен в различна степен. Едно от крилата на мостика бе очевидно смачкано и после заварено наново. Големи потоци ръжда се стичаха по очукания корпус. Перилата бяха изкривени, липсващи части от тях бяха грубо заменени от заварени тръби, железа и винкели.
    — Чудесно предрешаване — рече Лойд. — Досущ като цялата миннопроучвателна операция.
    — Особено съм доволен от радарната мачта — рече Глин и посочи назад.
    Дори отдалеко Лойд можеше да види олющената боя и парчетата метал, висящи на стари кабели. Няколко антени бяха потрошени, грубо снадени, а после отново — счупени. Всичко бе покрито със сажди от димохода.
    — Вътре в тази развалина — продължи Глин, — ще намерите последната дума на екипировката: диференциална и Р-кодова GPS, FLIR, LN–66, Slick 327, пасивна ESM и друго специализирано радарно оборудване, Лоран С „Тайгършарк“. Ако се натъкнем на някои… ъ-ъ-ъ… по-специални ситуации, има електронни датчици, които могат да бъдат вдигнати на мачтата с натискането на един бутон.
    Пред очите на Лойд един кран вдигна голяма разрушителна топка и се завъртя към кораба; с изящна точност топката се удари о левия борд веднъж, дваж, трижди, за да добави нови унизителни хлътнатини по новеничкия корпус. Бояджии с дебели шлангове със струйници се тълпяха по средната секция и превръщаха безупречно чистата палуба в бъркотия от симулирани петна от катран, нефт и мръсотия.
    — Истинската работа ще е да се почисти после всичко това — рече Глин. — Имам предвид след като разтоварим метеорита и подготвим кораба за предаване на новите му собственици.
    Лойд откъсна поглед от кораба. „След като разтоварим метеорита…“ След по-малко от две седмици корабът щеше да поеме в морето. И когато се завърне — когато най-сетне товарът му може да бъде разкрит! — целият свят ще заговори за постигнатото.
    — Разбира се, не променяме много неща в интериора — рече Глин, когато поеха отново по мостчето. — Жилищните помещения са доста луксозни — големи спални, дървени ламперии, управлявано с компютър осветление, тренировъчни зали и какво ли не.
    Лойд се спря отново — колона от булдозери, вилкови повдигачи, тежкотоварни самосвали с гуми, високи колкото къща и други тежки машини се тълпяха в очакване да бъдат натоварени на кораба. Ревяха дизели, скърцаха предавки и една по една машините изчезваха от полезрението им.
    — Ноевият ковчег от индустриалната епоха — подхвърли Лойд.
    — Конструирахме специални отсеци за екипировката и материалите, които ще са ни необходими за работата. Вече натоварихме хиляда тона от най-добрата свръхяка стомана от „Мансхайм“, четвърт милион кубични фута ламиниран дървен материал и всичко останало — от самолетни гуми до генератори.
    Лойд посочи с ръка:
    — А онези автомобилни контейнерни трейлери на палубата?
    — Тяхното предназначение е „Ролвааг“ да изглежда сякаш припечелва странично, като превозва и контейнери. Вътре в тях са разположени няколко много добре оборудвани лаборатории.
    Лойд поклати глава.
    — Започвам да виждам къде отиват парите ми. Не забравяй Ели, че онова което всъщност купувам, е операция за извличане и пренасяне. Науката може да почака.
    — Не съм забравил. Но като се има предвид високата степен на неизвестност и фактът, че ще имаме само една възможност да извлечем и натоварим метеорита, трябва да бъдем готови за всичко.
    — Разбира се. Точно затова изпращам Сам Макфарлън. Но ако нещата вървят по план, неговият опит може да бъде използван при решаването на инженерните проблеми. Не искам прекалено много научни изследвания, които отнемат време. Просто откарайте онова нещо от проклетото Чили. После ще разполагаме с цялото време на света, за да се занимаваме с него.
    — Сам Макфарлън — повтори Глин. — Интересен избор. Любопитна фигура.
    Лойд го погледна.
    — Само не ми казвай, че съм допуснал грешка.
    — Не съм казал подобно нещо. Просто изразих изненадата си в избора ви на планетарен геолог.
    — Той е най-добрият за тази работа. Не искам там долу на юг тълпи от страхливи учени. Сам е работил и в лаборатория, и полево. Може да върши и двете неща. Корав е. Познава Чили. Човекът, който пръв е открил онова нещо, е бивш негов партньор, за Бога, а анализът му на данните бе блестящ. — Наведе се доверително към Глин. — Е, веднъж е сбъркал в преценката си — преди две години. И наистина, грешката му не е малка. Но означава ли това, че никой повече не може да му има доверие до края на живота му? Освен това — той отпусна ръка върху рамото на Глин, — ти ще бъдеш там, за да го държиш под око. Просто ако се изкуши. — Пусна го и се обърна към кораба. — А понеже стана дума за изкушения, къде точно ще бъде поставен метеоритът?
    — Последвайте ме — отвърна Глин. — Ще ви покажа.
    Изкачиха още едно стълбище и се озоваха на високо мостче, което водеше към палубата. Тук, до перилата, се виждаше самотна фигура: безмълвна, облечена в капитанска униформа, корабен офицер до последното копче. Като ги видя да приближават, тя се отдели от перилата и зачака.
    — Капитан Бритън — рече Глин, — да ви представя мистър Лойд.
    Лойд протегна ръка и в следващия миг застина на място.
    — Жена? — не се сдържа той.
    Тя улови ръката му без да се сепне.
    — Много сте наблюдателен, мистър Лойд. — Стисна здраво и раздруса отсечено ръката му. — Сали Бритън.
    — Разбира се — рече Лойд. — Но не очаквах…
    Защо Глин не го бе предупредил? Погледът му пробяга по стегнатата й фигура, спря се на кичура руса коса, освободила се изпод фуражката й.
    — Радвам се, че имахте възможност да дойдете — рече Глин. — Исках да видите кораба преди да бъде изцяло камуфлиран.
    — Благодаря ви, мистър Глин — рече тя, без леката усмивка на напуска лицето й. — Никога досега през живота си не съм виждала нещо по-отблъскващо.
    — Това са чисто козметични промени.
    — Имам намерение да прекарам следващите няколко дни, за да се убедя в това. — Тя посочи някакви големи изпъкнали конструкции встрани от надстройката. — Какво е това зад онези прегради? Никога не съм виждала нещо подобно.
    — Допълнително оборудване по сигурността — отвърна Глин. — Взели сме всички възможни предохранителни мерки плюс няколко в добавка.
    — Интересно.
    Лойд се взря с любопитство в профила й.
    — Ели не ми е казал нищо за вас — рече той. — Бихте ли ме информирали за себе си.
    — Пет години бях помощник-капитан, три — капитан.
    Лойд си отбеляза миналото време, което използва.
    — На какви кораби?
    — На танкери и VLCC.
    — Извинете, не разбрах.
    — Много големи танкери. Над двеста и петдесет хиляди тона водоизместване.
    — Заобикаляла е неколкократно нос Хорн — добави Глин.
    — Големите супертанкери не могат да минават през Панамския канал — обясни Бритън. — Предпочитаният маршрут е около нос Добра Надежда, но при някои рейсове се налага преход и под нос Хорн.
    — Това е една от причините да я наемем — каза Глин. — Океанът там долу, на юг, може да бъде много коварен.
    Лойд кимна, все още вторачен в Бритън. Тя отвърна на погледа му спокойно, непритеснена от врявата наоколо.
    — Знаете ли за необичайния ни товар? — попита той.
    Тя кимна.
    — И това не ви притеснява?
    Погледна го.
    — Не, не ме притеснява.
    Нещо в тези нейни яснозелени очи обаче му говореше съвсем друго. Той отвори уста да каже нещо, ала Глин се намеси навреме.
    — Елате — рече той. — Ще ви покажа „шейната“.
    Посочи им да се спуснат по мостчето. Тук палубата на кораба лежеше точно под тях, обвита в пушека от заварките и изгорелите газове от дизелгенераторите. Изрязваха големи листове от палубата и в нея се бе оформил голям отвор. Мануел Гарса, главният инженер на ЕИР, стоеше на ръба й, притиснал преносима радиостанция до ухото си, а с другата ръка даваше някакви указания. Махна им, като ги видя над главата си.
    Лойд надникна през отвора и видя удивително сложна конструкция в празния хамбар, която притежаваше елегантността на кристална решетка. Верига натриеви прожектори по краищата му превръщаха тъмния хамбар в блещукаща, тлееща, дълбока и омагьосана пещера.
    — Това ли е хамбарът? — попита Лойд.
    — Танк, а не хамбар. Централен танк номер три, ако трябва да бъдем точни. Ще поставим метеорита в самия център на корабния кил, за да увеличим до максимум устойчивостта на съда. Добавихме и коридор от надстройката напред под главната палуба, за да осигурим достъп до него. Забележете тези механични врати, които се монтират от двете страни на отвора на танка.
    Шейната бе много по-долу. Лойд присви очи, за да преодолее светлината на безбройните лампи.
    — Проклет да съм — рече той изведнъж, — ако половината от нея не е направена от дърво! — Обърна се към Глин. — Да не би вече да правим икономии?
    Ъгълчетата на устните на Глин се изкривиха леко нагоре в усмивка.
    — Дървото, мистър Лойд, е най-добрият инженерен материал.
    Лойд поклати глава.
    — Дърво ли? За тежест от десет хиляди тона? Не мога да повярвам.
    — Дървото е идеално. То поддава съвсем малко и никога не се деформира. Има обичая да се врязва в тежки обекти и да ги застопорява на място. Този вид дъб, който използваме, със зелена сърцевина, ламиниран с епоксидна смола, има по-висока якост на усукване от стоманата. А дървото, от своя страна, може да бъде изрязвано и оформяно така, че да пасне на извивките на корпуса. То няма да изкриви или да пробие стоманения борд при тежко вълнение, а освен това не страда от умора на метала.
    — Но защо бе необходима толкова сложна конструкция?
    — Наложи се да решим един малък проблем — обясни Глин. — При своята тежест от десет хиляди тона метеоритът трябва да бъде абсолютно застопорен. Ако „Ролвааг“ налети на лошо време по пътя си обратно към Ню Йорк, дори и най-малката промяна в положението на метеорита може да дестабилизира фатално кораба. Мрежата от дървени греди не само застопорява товара на място, но и го разпределя равномерно върху корпуса, симулирайки наличието на суров нефт.
    — Впечатляващо — рече Бритън. — Взехте ли предвид вътрешните надлъжни и напречни прегради?
    — Да. Доктор Амира е гений в математиката. Състави програма за изчисления, която отне десет часа на суперкомпютъра „Крей T3D“, но ни представи цялата конфигурация. Не можем да я довършим, разбира се, докато не разполагаме с точните размери на скалата. Но построихме това въз основа на изчисленията от спътниковото наблюдение, предоставени ни от мистър Лойд. Ала когато изкопаем метеорита, ще построим около него втора шейна, която ще вмъкнем в първата.
    Лойд кимна.
    — А какво правят онези мъже там? — посочи най-дълбокото място в хамбара, където шумна група работници, които едва се виждаха, режеше стоманените листове на корпуса.
    — Аварийният люк — отвърна равнодушно Глин.
    Лойд усети как го залива вълна на раздразнение.
    — Няма да позволя да правите подобно нещо.
    — Вече обсъдихме този въпрос.
    Лойд се опита думите му да прозвучат разумно.
    — Виж сега. Ако отвориш дъното на кораба, за да изхвърлиш метеорита по средата на някоя буря, проклетият кораб и без това ще потъне. Всеки идиот може да разбере това.
    Глин прикова Лойд със сивите си непроницаеми очи.
    — Ако се наложи, ще са необходими само шейсет секунди да се отвори люкът, да се изхвърли скалата и да се затвори отново. Танкерът няма да потъне за шейсет секунди, независимо колко голяма е вълната. Тъкмо обратното, нахлулата вода всъщност ще компенсира внезапната загуба на баласт, след като метеоритът е изхвърлен. Доктор Амира изчисли и това. Получи се много красиво уравнение.
    Лойд се вторачи в него. Този човек всъщност извличаше удоволствие от това, че бе решил проблема как да прати безценния метеорит на дъното на Атлантика.
    — Единственото, което мога да кажа, е, че онзи, който отвори този „мъртъв люк“ и изхвърли метеорита ми, може сам да се смята за мъртъв.
    Капитан Бритън се разсмя — висок, звънтящ смях, който се извиси над силното дрънчене под тях. И двамата се обърнаха към нея.
    — Не забравяйте, мистър Лойд — рече отчетливо тя, — че онзи метеорит е още ничий. И че между нас и него съществува голямо водно пространство.

11.
На борда на „Ролвааг“
26 юни, 00:35

    Макфарлън мина през люка, затвори внимателно металната врата подире си и излезе на летния мостик. Това бе най-високата точка на надстройката и той се почувства като на покрива на света. Гладката повърхност на Атлантика лежеше на повече от трийсет и пет метра под него, изпъстрена от слабото блещукане на звездите. Лекият бриз донасяше далечния крясък на чайки и мирис на море.
    Отиде до перилата и се улови с две ръце. Замисли се за грамадния кораб, който щеше да бъде негов дом през следващите няколко месеца. Точно под краката му беше мостикът. А под него имаше една палуба, която Глин бе оставил загадъчно празна. Още по-надолу бяха кабините на старшите офицери. А цели шест етажа по-долу се намираше главната палуба. От време на време осветена от звездната светлина пяна пръсваше върху бака. Мрежата от тръбопроводи и кранове над танковете си оставаше, а около тях се виеше цял лабиринт от стари контейнери — лабораториите и работилниците — който приличаше на градче от детски кубчета.
    След няколко минути трябваше да отиде на „нощния обяд“, който щеше да бъде първото им официално събиране на борда на кораба. Ала той бе дошъл тук, за да се убеди, че пътешествието наистина бе започнало.
    Пое дълбоко дъх, опита се да проясни главата си от последните няколко ужасно напрегнати дни, през които оборудваха лабораториите и правеха първоначални тестове на екипировката. „Така е далеч по-добре“, помисли си той. Дори затворническата килия в Чили изглеждаше повече за предпочитане, отколкото Лойд непрекъснато да наднича иззад рамото ти, да се мъчи да отгатне какво правиш и да се безпокои за най-малките подробности. Няма значение какво ги очакваше в края на това пътуване — каквото и да бе намереното от Нестор Масънкей. Поне бяха вече на път.
    Макфарлън се обърна и прекоси мостика до кърмовите перила. Макар бумтенето на двигателите да се дочуваше слабо из недрата на кораба, не можеше да усети и дори слаби вибрации. Виждаше в далечината как намига фарът на нос Мей — едно дълго и едно късо просветване. След като Глин уреди документите им за отплаване те напуснаха порт Елизабет под прикритието на нощта, запазвайки докрай секретността си. Скоро щяха да пресекат оживените морски пътища отвъд континенталния шелф, след което щяха да завият на юг. А пет седмици по-късно, ако всичко вървеше по план, щяха да видят отново светлините на същия този фар. Макфарлън се опита да си представи какво би станало, ако наистина успееха да го извадят: яростните протести, научният удар — и може би, неговата собствена реабилитация.
    След това се усмихна вътрешно. В живота нещата не ставаха така. Беше далеч по-лесно да си се представи обратно в Калахари, с малко повече пари в джоба, леко понапълнял от корабната храна, да търси неуловимите бушмени, за да подновят търсенето на Окаванго. И нищо не бе могло да изтрие онова, което бе сторил на Нестор — особено сега, след като старият му приятел и партньор бе мъртъв.
    Докато гледаше назад, над кърмата на кораба, Макфарлън усети и някаква друга миризма в морския въздух: аромат на тютюн. Огледа се и разбра, че не бе сам. В далечния край на летния мостик проблесна червена точица, после изчезна. Някой стоеше тихо там и като него се наслаждаваше на нощта.
    Жълточервеното огънче трепна и подскочи: човекът тръгна към него. С изненада видя, че бе Рейчъл Амира, физичката в екипа на Глин, назначена за негова помощничка. Държеше между пръстите на дясната си ръка последните няколко сантиметра от дебела пура. Макфарлън въздъхна вътрешно, че бе нарушено самотното му бленуване и на всичкото отгоре — от тази язвителна жена.
    — Чао, шефе. Някакви заповеди за мен?
    Макфарлън запази мълчание, усещайки как се надига раздразнението му при тази дума „шефе“. Не се бе главил да бъде началник. Амира не се нуждаеше от бавачка. А и тя самата не изглеждаше особено доволна от така стеклите се обстоятелства. Какво ли бе замислил Глин?
    — Само от три часа сме на море и вече съм отегчена. — Тя размаха пурата. — Искаш ли?
    — Не, благодаря. Искам да усетя вкуса на вечерята.
    — Корабна храна? Сигурно си мазохист. — Наведе се над перилата до него и въздъхна отегчена. — Този кораб ме изнервя.
    — Тъй ли? Защо?
    — Просто е много стерилен, като робот. Когато си помисля за пътуване по море, се сещам за железни мъже, които тичат по палубите и изпълняват мигом излаяните от капитана команди. А погледни това. — Тя посочи с палец зад рамо. — Триста метра палуба и нищо не помръдва. Нищичко. Това е кораб-призрак. Изоставен. Всичко се управлява от компютри.
    „Има логика“, помисли си Макфарлън. Макар по съвременните стандарти „Ролвааг“ да бе със средни размери, той въпреки всичко бе грамаден. Но за управлението му бе необходим минимален екипаж. Ако към екипажа се прибавят специалистите и инженерите от ЕИР, както и строителния екип, на борда пак бяха по-малко от сто човека. А един пътнически кораб с размерите на „Ролвааг“ би поел поне две хиляди туристи.
    — И е дяволски голям — чу я да казва, сякаш отгатнала собствените му мисли.
    — Кажи го на Глин. Лойд щеше да е по-доволен, ако бе похарчил по-малко пари за по-малък параход.
    — Знаеш ли — рече Амира, — че тези танкери са първите построени от хора толкова големи съдове, които се влияят от въртенето на земята?
    — Не, не знаех.
    Ето ти една жена, която се опиваше от собствения си глас.
    — Да. Тягата на машината трябва да се регулира леко, за да се компенсира Ефекта на Кориолис. А за да спре, на тази рожбица са й необходими три морски мили.
    — Ти си направо съкровищница от танкерни подробности.
    — О, бива ме за разговори на коктейл.
    Амира издуха струйка дим в мрака.
    — И в какво още те бива?
    Амира се засмя.
    — Не съм съвсем зле и по математика.
    — Така разбрах и аз.
    Макфарлън се извърна, наведе се над перилата, с надеждата, че е разбрала намека.
    — Е, не можем всички, като пораснем, да станем стюардеси, нали така? — Последва миг на благословена тишина, докато Амира пуфкаше пурата си. — Знаеш ли какво, шефе?
    — Много ще се радвам, ако не ме наричаш така.
    — Но си такъв, нали?
    Макфарлън се обърна към нея:
    — Не съм искал помощник. Нямам нужда от помощник. Тази подредба на нещата не ми харесва повече, отколкото на теб самата.
    Амира издуха облаче дим, на лицето й се появи язвителна усмивка, а очите й заблестяха развеселени.
    — Тъй че имам идея — продължи Макфарлън.
    — И каква е тя?
    — Хайде просто да се преструваме, че не си ми помощничка.
    — Какво, да не би вече да ме уволняваш…
    Макфарлън въздъхна, потисна първата си, импулсивна реакция.
    — Ще прекарваме много време заедно. Затова нека работим като равни, става ли? Не е необходимо Глин да знае. А мисля, че и двамата ще сме по-доволни.
    Амира погледна удължаващата се пепел на края на пурата, след което я запрати през перилата в морето. Когато заговори, тонът й бе станал малко по-дружелюбен.
    — Онова, което направи със сандвича, много ми хареса. Рошфор е властолюбив маниак. Наистина се ядоса много, като оклепа ризата му с желето. Това ми хареса.
    — Доказах твърдението си.
    Амира се изкикоти и Макфарлън погледна към нея, видя блестящите й в полумрака весели очи, черната коса, която чезнеше в кадифения мрак. Пред него се намираше сложна личност, която се криеше зад фасадата на „мъжко момиче“, на „една от многото“. Погледна отново към морето.
    — Е, сигурен съм, че с Рошфор няма да станем близки приятелчета.
    — Никой не е приятел с него. Той е само наполовина човек.
    — Като Глин. Мисля, че той дори не би се изпикал, преди да е изчислил всички възможни траектории на струята.
    Последва пауза. Той разбра, че шегата му не й бе допаднала.
    — Нека ти кажа това-онова за Глин — рече Амира. — През целия си живот той е работил само две неща. Ефективни инженерни решения. И при военните.
    Нещо в гласа й накара Макфарлън да се обърне и да я погледне.
    — Интересно.
    — Адски прав си — Амира говореше вече почти яростно. — Усъвършенствали се в най-тежките военни операции. От онова, което Гарса ми каза, съотношението им „убити противници — собствени загуби“ било отлично.
    — Гарса ли?
    — Той е бил инженерният специалист в екипа на Глин. Негов заместник-командир. Но по онова време вместо да строи, той взривявал разни неща.
    — Гарса ли ти разказа всичко това?
    Амира се поколеба.
    — Ели ми каза сам част от него.
    — И какво се случило?
    — Екипът му бил разпердушинен, докато се опитвали да унищожат някакъв мост на камбоджанската граница. Калпава разузнавателна информация за позициите на противника. Ели изгубил целия си екип, до един, с изключение на Гарса. — Амира бръкна в джоба си, извади фъстък и го обели. — А сега Глин ръководи ЕИР. И събира цялата разузнавателна информация лично. Тъй че, както виждаш, Сам, сбъркал си в преценката си за него.
    — А ти изглежда знаеш доста за него.
    Очите на Амира изведнъж помръкнаха. Сви рамене, после се усмихна. Пламенното й изражение се бе стопило тъй бързо, както се бе и появило.
    — Гледката е красива — рече тя и кимна към фара на нос Мей.
    Светлината му трепкаше в кадифената нощ: последният им контакт със Северна Америка.
    — Така е — отвърна Макфарлън.
    — Можеш ли да се обзаложиш на колко мили е от нас?
    Макфарлън се намръщи.
    — Моля?
    — Едно малко басче. За разстоянието до онзи фар.
    — Не си падам по залозите. Освен това ти сигурно вече си измислила някоя чудодейна математическа формула.
    — В това можеш да бъдеш сигурен.
    Амира обели още няколко фъстъка, метна зрънцата в уста и хвърли шлюпките в морето.
    — Е?
    — Е какво?
    — Ето ни тук, поели към края на света, за да отмъкнем най-големия камък, който светът е виждал. И тъй, господин ловецо на метеорити, какво всъщност мислиш?
    — Мисля… — започна Макфарлън, но се сепна.
    Осъзна, че не можеше да си позволи вярата, че тази втора възможност — която всъщност се бе появила изневиделица — би могла наистина да се осъществи.
    — Мисля — продължи на глас той, — че е най-добре да слизаме долу на вечеря. Ако закъснеем, тази наша капитанка навярно ще ни прекара на въже под кила. А на такъв голям танкер това няма да е никак забавно.

12.
„Ролвааг“
26 юни, 00:55

    Излязоха от асансьора и тук, пет палуби по-ниско, Макфарлън можеше да усети дълбоките, постоянни вибрации: все още слаби, ала осезаеми не само с уши, а и с всички кости на тялото.
    — Насам — рече Амира и му посочи боядисания в синьо и бяло коридор.
    Макфарлън я последва и се огледа. В сухия док бе прекарал дните и дори голяма част от нощите си в разположените в контейнери лаборатории на палубата и днес бе първият му истински ден в надстройката. Корабите, на които бе попадал досега, бяха все претъпкани, клаустрофобични пространства. Но на „Ролвааг“ всичко изглеждаше различно: коридорите бяха широки, кабините и общите помещения — просторни и постлани с мокет. Хвърляйки по един поглед, докато вървяха, той зърна през открехнатите врати киносалон с голям екран и библиотека с дървена ламперия. Завиха зад ъгъла, Амира отвори една врата и двамата влязоха в салона за хранене.
    Макфарлън спря на място. Очакваше да види безличното помещение на корабен салет. Ала „Ролвааг“ отново го изненада. Офицерската столова бе обширно помещение, което заемаше цялата ширина на палубата към кърмата. Огромни прозорци гледаха към килватерната следа на кораба, която вреше в тъмнината. В средата на помещението бяха разположени дузина кръгли маси, всяка за осем души, застлани с колосани ленени покривки, украсени със свежи цветя. Камериерите в колосани униформи бяха на линия. Макфарлън се почувства неловко в облеклото си.
    Хората вече заемаха местата си по масите. Макфарлън бе предупреден, че на кораба местата са строго определени, поне в началото, и че той трябва да бъде на масата на капитана. Огледа се и забеляза Глин на масата най-близко до прозорците. Закрачи към него по полираната дъбова палуба.
    Глин бе забил нос в малко томче, което бързо прибра в джоба си с приближаването им. Но току преди то да изчезне, Макфарлън зърна заглавието му: „Избрана поезия от У. Х. Одън“. Глин никога не бе оставял у него впечатлението, че е любител на поезията. Може би в крайна сметка грешеше в преценката си за този човек.
    — Разкошно — рече Макфарлън и се огледа. — Особено за петролен танкер.
    — Всъщност е до голяма степен стандартно — отвърна Глин. — На такъв голям съд мястото вече не е проблем. Оперирането на тези кораби е толкова скъпо, че те практически не се застояват дълго в пристанище. Това означава, че екипажите им остават много месеци на борда. И си струва да направиш така, че да са доволни.
    Продължиха да влизат още хора и нивото на шума в салона се повиши. Макфарлън огледа групичките корабни офицери, техници и специалисти от ЕИР. Събитията се бяха развили толкова бързо, че познаваше само десетина от около седемдесетте души.
    В залата се възцари тишина. Макфарлън вдигна глава към вратата и видя капитанът на „Ролвааг“ Бритън да влиза в залата. Знаеше, че капитанът е жена, но не очакваше да е толкова млада — не беше на повече от трийсет и пет години. В държанието й личеше естествено достойнство. Облечена бе в безупречна униформа: тъмносин блейзер със златни копчета и строга офицерска пола. Върху грациозните й рамене бяха прикрепени малки златни пагончета. Тя приближи към тях с отмерена стъпка, която сякаш излъчваше компетентност, а и нещо повече — може би, помисли си той, това бе желязна воля.
    Капитанът зае мястото си и останалите я последваха с обичайния шум. Бритън свали фуражката си и я постави върху малката масичка встрани, чието предназначение бе сякаш точно за това. Разкри се сноп плътно прибрана руса коса. Когато се вгледа по-добре, Макфарлън забеляза, че очите й бяха сякаш на по-възрастен от нейните години човек.
    Приближи побелял мъж в офицерска униформа и прошепна нещо на ухото й. Беше висок и слаб с тъмни очи, заобиколени от още по-тъмни кръгове. Бритън кимна и той отстъпи назад, като огледа междувременно масата. Спокойните му меки движения напомниха на Макфарлън за едър хищник.
    Бритън го посочи с вдигната длан.
    — Бих искал да ви представя старши помощник-капитана на „Ролвааг“ Виктор Хауъл.
    Чуха се приглушени поздрави, мъжът кимна и отиде да заеме мястото си начело на съседната маса. Глин запита тихо:
    — Мога ли да продължа с представянето?
    — Разбира се — кимна капитанът.
    Имаше ясен, отсечен говор с едва доловим акцент.
    — Това е специалистът по метеорити на Музея Лойд, доктор Сам Макфарлън.
    Капитанът стисна ръката на Макфарлън през масата.
    — Сали Бритън — рече тя, дланта й бе хладна и силна. Едва сега Макфарлън идентифицира акцента й с характерното шотландско „р-р-р.“ — Добре дошли на борда, доктор Макфарлън.
    — А това е доктор Рейчъл Амира, математичката от моя екип — продължи Глин. — И Юджийн Рошфор, главен инженер.
    Рошфор вдигна глава и кимна отсечено и нервно, умните му, отнесени очи се стрелкаха непрекъснато настрани. Носеше син блейзер, който би могъл да изглежда и приемлив, ако не бе от полиестер, който блестеше под силните светлини в салона. Погледът му се спря върху Макфарлън и бързо се отмести. Изглеждаше много притеснен.
    — А това е доктор Патрик Брамбъл, корабният лекар. Човек на „ти“ с морето.
    Брамбъл дари сътрапезниците си с чудата усмивка и лек поклон по японски. Беше дяволит на вид старик с остри черти, с фини успоредни бръчки на високото чело, тесни, увиснали рамене и глава, гладка като порцеланова топка.
    — Работили ли сте досега на кораб? — попита учтиво Бритън.
    — Избягвам да стъпвам на сушата, ако е възможно — рече Брамбъл с ирландски акцент.
    Бритън кимна, извади салфетката си от пръстена й, отвори я и я постави в скута си. Движенията, пръстите й, начинът, по който разговаряше, издаваха пестеливост, някаква несъзнателна ефикасност. Беше толкова спокойна и самоуверена, че на Макфарлън това му се видя като своего рода поза на самозащита. Докато разтваряше собствената си салфетка Макфарлън забеляза карта в сребърна рамка по средата на масата с отпечатано върху нея меню. На нея бе написано: консоме „Олга“, агнешко „Виндалу“, пиле по лионски, тирамису. Той подсвирна лекичко.
    — Да не би менюто да не ви се нрави, доктор Макфарлън? — погледна го Бритън.
    — Тъкмо обратното. Очаквах сандвич с яйце и салата и сладолед с фъстъци.
    — Хубавата храна е стара корабна традиция — рече Бритън. — Шефът на борда — мистър Сингх — е един от най-добрите главни готвачи на море. Баща му е готвел на британското адмиралтейство по време на раджите.
    — Нищо друго, освен доброто виндалу, не може да ти припомни, че си смъртен — рече Брамбъл.
    — Но да караме неща по реда им — рече Амира и разтри ръце, докато се оглеждаше. — Къде е стюардът по напитките? Умирам си за един коктейл.
    — Ще си поделим тази бутилка — рече Глин и посочи отворената бутилка „Шато Марго“, която стоеше до цветната украса.
    — Хубаво вино. Ала нищо не може да се сравни с едно сухо бомбайско мартини преди вечеря. Дори когато вечерята е в полунощ — засмя се Амира.
    Намеси се Глин.
    — Съжалявам, Рейчъл, но на борда на кораба не се разрешават спиртни напитки.
    Амира го погледна.
    — Спиртни напитки ли? — повтори с лек смях тя. — Това е новост, Ели. Да не би да си станал член на Женското християнско въздържателно дружество?
    Глин продължи спокойно:
    — Капитанът разрешава само по чаша вино преди или по време на вечеря. На кораба няма твърд алкохол.
    Все едно електрическа крушка гръмна над главата на Амира. Закачливото изражение бе заменено от внезапно изчервяване. Погледът й се стрелна към капитана, после — пак към Глин.
    — О, така ли? — рече тя.
    Макфарлън проследи погледа на Амира и забеляза, че лицето на Бритън леко побледня под хубавия й тен.
    Глин все още гледаше Амира, която продължаваше да се зачервява.
    — Мисля, че ще откриеш как качеството на бордото компенсира ограничението.
    Амира не рече нещо, но по лицето й бе изписано пълно смущение.
    Бритън взе бутилката и напъни чашите на всички около масата, освен своята. Каквато и да бе загадката, помисли си Макфарлън, тя бе отминала. Докато стюардът му сервираше чинията с консомето, той си отбеляза на ум да попита Амира за това по-късно.
    Шумът от разговорите на съседните маси отново се увеличи и запълни краткото и неловко мълчание. На най-близката маса Мануел Гарса мажеше с масло дебел резен хляб с мускулестата си ръка и се заливаше от смях на някаква шега.
    — Как се управлява такъв голям кораб? — попита Макфарлън.
    Въпросът му не бе само от чиста учтивост и да запълни паузата: нещо у Бритън го бе заинтригувало. Искаше да разбере какво се криеше под тази прекрасна, почти съвършена повърхност.
    Бритън взе лъжица консоме.
    — До известна степен тези нови танкери се управляват сами. Моята грижа е екипажът да си върши работата гладко и да няма неприятности. Тези кораби не обичат плитките води, не обичат да завиват и не обичат изненадите. — Тя остави лъжицата. — Моята работа е да направя така, че да не се сблъскаме с изненади.
    — Не е ли противно на традициите човек да командва… ами… такова ръждясало старо корито?
    Отговорът на Бритън бе премерен:
    — На море наистина се държи на обичаите. Но корабът няма да остане вечно такъв. Имам намерение по обратния път всяка свободна ръка да бъде заета в екипите по почистването му.
    Обърна се към Глин:
    — И като заговорихме за това, бих искал да ви помоля за една услуга. Тази наша експедиция е доста… необичайна. Екипажът си шушука за това.
    Глин кимна.
    — Разбира се. Ако съберете екипажа утре, ще говоря пред него.
    Бритън кимна одобрително. Стюардът се завърна и сръчно подмени чиниите им с нови. Благоуханната миризма на къри и тамаринд се понесе над масата. Макфарлън се зае с виндалуто и секунда или две по-късно осъзна, че това бе може би най-лютивото ястие, което някога бе вкусвал.
    — Ох-ох, това е чудничко — промърмори Брамбъл.
    — Колко пъти сте заобикаляли Хорн? — попита Макфарлън и отпи голяма глътка вода. Усети как по челото му избиват капчици пот.
    — Пет — отвърна Бритън. — Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.
    Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.
    — Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?
    Бритън се усмихна сдържано.
    — Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?
    Макфарлън кимна.
    — Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат пантеонеро, тоест „гробищният вятър.“ Може да духа със скорост над сто мили в час в продължение на няколко дни без да утихне ни най-малко.
    — Но и най-силният вятър не би могъл да засегне „Ролвааг“, нали така? — попита Макфарлън.
    — Доколкото корабът е управляем, ще се справим добре, разбира се. Но гробищните ветрове са изтласквали непредпазливи екипажи или изпаднали в безпомощност кораби към т.нар. „виещи“ 60-градусови ширини. Така наричаме онзи пояс открит океан между Южна Америка и Антарктида. За моряците това е най-лошото място на земята. Образуват се гигантски вълни, там е единственото място на света, където и вълните, и вятърът могат да обикалят планетата без да срещнат земя. Вълните просто стават по-големи и по-големи — до шейсет метра височина9.
    — Господи — рече Макфарлън. — Водили ли сте кораб в тези води?
    Бритън поклати глава.
    — Не. Не съм и няма и да го направя.
    Тя замълча, сгъна салфетката си и го погледна.
    — Чували ли сте някога за капитан Ханикът?
    Макфарлън се замисли за миг.
    — Не беше ли британски мореплавател?
    Бритън кимна.
    — Отплавал от Лондон през 1607-а с четири кораба на път за Тихия океан. Трийсет години по-рано Дрейк е заобиколил Хорн, но междувременно изгубил пет от шестте си кораба. Ханикът бил решен да докаже, че воаяжът може да бъде осъществен без да се изгуби и един кораб. Налетели на лошо време с приближаването си към протока Льомер. Екипажът молел Ханикът да се върнат. Той настоял да продължат. Като заобиколили Хорн се надигнала ужасна буря. Голяма сриващата се вълна — чилийците ги наричат „тигрес“ — потопила два от корабите му за по-малко от минута. Другите два изгубили мачтите си. Няколко дни наред дрейфували на юг, носени единствено от разбеснялата се буря и преминали Ледовата граница.
    — Ледовата граница?
    — Там водите на южния океан срещат замръзващите води около Антарктида. Океанографите го наричат зоната на Антарктическата конвергенция. Там започва ледът. Във всеки случай през нощта корабите на Ханикът били захвърлени върху брега на един от ледените острови.
    — Досущ като „Титаник“ — рече тихо Амира.
    Това бяха първите думи, които произнесе от няколко минути насам.
    Капитанът я погледна.
    — Не става дума за айсберг. А за леден остров. Айсбергът, потопил „Титаник“, е кубче лед в сравнение с онова, което можете да срещнете под Ледовата граница. Онзи, о който се разбили корабите на Ханикът, е бил с предполагаеми размери двайсет на четирийсет мили.
    — Четирийсет мили ли казахте? — попита Макфарлън.
    — Засичани са много по-големи, от космоса се виждат добре. Гигантски ледени плочи, откъснати от антарктическия шелф.
    — Господи!
    — От стоте оцелели дотам моряци може би трийсетина успели да се изкатерят на ледения остров. Събрали изхвърлените останки от корабите, стъкнали малък огън. През следващите два дни половината от тях умрели от измръзване. Трябвало да местят непрекъснато огъня, защото потъвал в леда. Започнали да халюцинират. Някои твърдели, че огромно забулено чудовище с коприненобяла коса и червени зъби отмъквало членовете на екипажа.
    — Мили Боже! — рече погълнатият от енергичния акт на яденето Брамбъл. — Това си е направо от „Разказът на Артър Гордън“ на Едгар Алън По.
    Бритън се сепна и го погледна.
    — Точно така — рече тя. — Всъщност По е взел идеята тъкмо от този случай. Твърдяло се е, че онова създание е изяждало ушите, пръстите на краката и на ръцете и коленете, а оставяло останалите части от тялото пръснати по леда.
    Докато слушаше, Макфарлън осъзна, че разговорите на съседните маси бяха стихнали.
    — През следващите две седмици моряците измирали един по един. Скоро гладът свел броят им до десетина. И оцелелите приели единствения възможен избор.
    Амира направи гримаса и пусна вилицата си, която издрънча върху чинията.
    — Мисля, че знам какво ще последва.
    — Да. Били принудени да ядат онова, което моряците евфемистично наричат „дългото прасе.“ Умрелите си другари.
    — Очарователно — рече Брамбъл. — Доколкото знам, ако се сготви добре, е по-хубаво от свинското. Подайте ми агнешкото, моля.
    — Може би седмица по-късно, един от оцелелите забелязал останките на кораб, които приближавали, подмятани от тежката вълна. Била кърмата на един от собствените им кораби, който се бил строшил на две по време на бурята. Хората започнали да спорят. Ханикът и още неколцина искали да опитат късмета си с остатъка от кораба. Ала той бил толкова дълбоко потънал във водата, че повечето не намерили куража да се отправят отново в морето с него. В крайна сметка Ханикът, боцманът му и един от палубните моряци намерили смелостта да се хвърлят във водата. Боцманът умрял от измръзване преди да може да се изкатери на борда. Ала Ханикът и морякът успели. За последен път зърнали острова вечерта, когато той поел на юг, носен от мъртвото вълнение — на юг, към Антарктида и забвението. И докато се стопявал в мъглата, им се сторило, че виждат забуленото създание, което разкъсвало оцелелите моряци.
    — Три дни по-късно останките от потрошения кораб, на които се намирали, се натъкнал на рифовете на остров Диего Рамирес, югозападно от Хорн. Ханикът се удавил и само морякът успял да излезе на сушата. Оцелял като се хранел с миди, мъх, гуано от кормораните и водорасли. Поддържал постоянен огън от торфа в случай, че някой кораб евентуално мине наблизо. Шест месеца по-късно един испански кораб забелязал сигнала и го взел на борда си.
    — Сигурно много се е зарадвал да види този кораб — рече Макфарлън.
    — И да, и не — отвърна Бритън. — По онова време Англия и Испания водели война. Прекарал десет години в тъмницата в Кадис. Ала когато го освободили и се завърнал в родната си Шотландия, се оженил за двайсет години по-млада девойка и изживял остатъка от живота си като фермер, далеч от морето.
    Бритън поспря, оглади ръбчетата на ленената кърпа с връхчетата на пръстите си.
    — Този обикновен моряк — рече тихо тя, — е бил Уилям Макайл Бритън. Мой прадядо.
    Отпи от чашата си с вода, попи с кърпата устните си и кимна на стюарда да поднася следващото блюдо.

13.
„Ролвааг“
27 юни, 15:45

    Макфарлън се надвеси от перилата на главната палуба, за да се наслади на ленивото, почти незабележимо поклащане на кораба. „Ролвааг“ плаваше под баласт — спомагателните танкове бяха пълни с морска вода, за да се компенсира липсата на товар — и затова бордът му беше високо над повърхността. Вляво от него се издигаше кърмовата надстройка, монолитна бяла плоча, разнообразявана единствено от сълзливите очи на финестрините и далечните крила на мостика. На сто мили западно, зад хоризонта, бе Миртъл Бийч и ниският бряг на Южна Каролина.
    Насъбраните около него петдесетина души съставяха екипажа на „Ролвааг“ — малка група, като се има предвид големината на кораба. Онова, което го порази най-силно, бе разнообразието: имаше африканци, португалци, французи, американци, китайци, индонезийци, които присвиваха очи на късното следобедно слънце и си шепнеха един другиму на половин дузина езици. Макфарлън почувства, че не бяха склонни да слушат глупости. Надяваше се Глин също да бе забелязал този факт.
    Рязко избухване на смях се понесе над групата, Макфарлън се обърна и зърна Амира. Единственият човек на ЕИР тук, тя седеше с група голи до кръста африканци. Смееха се и разговаряха оживено.
    Слънцето се спускаше към субтропичното море, потъваше в стената от облаци с прасковен цвят, които се издигаха като гъби на хоризонта. Морето бе мазно и гладко, с едва забележимо мъртво вълнение.
    Една врата в надстройката се отвори и през нея премина Глин. Той бавно се изкачи и закрачи по централното мостче, което водеше до самия нос на „Ролвааг“ на триста метра разстояние. Зад него се появи капитан Бритън, следвана от старши помощника си и неколцина от старшите офицери.
    Макфарлън наблюдаваше капитана с подновен интерес. Донякъде засрамената Амира му бе разказала цялата история след вечерята. Преди две години Бритън качила танкера си на рифа „Тримата братя“ пред Шпицберген. В танковете нямало нефт, но повредите на кораба били значителни. Съдът установил, че тогава Бритън била пияна. Макар да нямало доказателства, че пиенето й било причина за аварията — по всичко личало, че ставало дума за елементарна грешка на кърмчията — оттогава насам не й поверявали кораб. „Нищо чудно, че е приела това назначение“, помисли си Макфарлън като я гледаше как пристъпва напред. А и Глин сигурно е разбрал, че нито един капитан с добро положение не би се съгласил. Макфарлън поклати глава, обзет от любопитство. Глин не би оставил нищо на случайността, особено пък командването на „Ролвааг.“ Сигурно знаеше нещо повече за тази жена.
    Амира се бе пошегувала по този повод по начин, който накара Макфарлън да се почувства неудобно.
    — Не ми се вижда справедливо да се наказва целия кораб, заради слабостта на един човек — бе казала тя на Макфарлън. — Можеш да се обзаложиш, че и екипажът не е много доволен от това. Можеш ли да си ги представиш в моряшкия салет да посръбват по чаша вино с вечерята си? „Чудесно е, с точно толкова съдържание на танин, колкото трябва, нали?“ — довърши тя с кисела усмивка.
    Над тях Глин вече бе доближил събралите се моряци. Спря, с ръце зад гърба, вторачен надолу към обърнатите към него лица на главната палуба.
    — Аз съм Ели Глин — започна той с тих, монотонен глас. — Президент съм на Ефективни инженерни решения. Мнозина от вас знаят в общи линии целите на експедицията ни. Вашият капитан ме помоли да ви запозная с някои подробности. След като го сторя, с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.
    Той огледа екипажа.
    — Насочили сме се към най-южната точка на Южна Америка, за да вземем един голям метеорит за Музея на Лойд. Ако не грешим, това ще е най-големият метеорит, откриван досега. Както мнозина от вас навярно знаят, в хамбара е подготвена шейна, която да го поеме. Планът е много прост: закотвяме се в архипелага на нос Хорн. Моят екип с помощта на неколцина от вас ще изкопае метеорита, ще го транспортира до кораба и ще го постави върху шейната му. След това ще го доставим на Музея на Лойд.
    Той замълча за миг и продължи:
    — Някои от вас може би се безпокоят дали операцията е законна. Разполагаме с минна концесия за острова. Метеоритът е рудно образувание и няма да бъдат нарушени никакви закони. От друга страна, съществува потенциален практически проблем: Чили не знае, че вземаме метеорит. Но нека ви уверя, че възможността този проблем да възникне е съвсем малка. Всичко е проработено до най-малките подробности и не очакваме никакви затруднения. Островите от архипелага на нос Хорн са необитаеми. Най-близкото селище е Пуерто Уилямс, на петдесет мили разстояние. Дори чилийските власти да узнаят какво правим, ние сме готови да платим за метеорита значителна сума. Тъй че, както виждате, няма основание за тревога или дори за безпокойство.
    Той отново млъкна, след което вдигна глава.
    — Има ли въпроси?
    Вдигнаха се десетина ръце. Глин кимна на най-близкия до него мъж — снажен моторист с омазнен комбинезон.
    — Какво представлява този метеорит? — избоботи той.
    Веднага го последва одобрителен ропот.
    — Навярно е никеловожелязна маса, тежка около десет хиляди тона. Инертна буца метал.
    — И какво му е толкова важното?
    — Ние смятаме, че това е най-големият метеорит, открит досега.
    Вдигнаха се още ръце.
    — А какво ще стане, ако ни хванат?
    — Онова, което правим е сто процента законно — отвърна Глин.
    Изправи се мъж в синя униформа, един от корабните електротехници.
    — Тая работа не ми харесва — рече той със силен йоркширски акцент.
    Имаше гъста червена коса и буйна брада.
    Глин изчака учтиво.
    — Ако проклетите чилийци ни уловят, че си играем игрички с тяхното камъче, може да се случи Бог знае какво. А щом всичко е стопроцентово законно, тогава защо просто не купим от тях проклетия камък?
    Глин изгледа мъжа без да мигне.
    — Мога ли да узная името ви?
    — Името ми е Люис — долетя отговорът.
    — Защото, мистър Люис, от политическа гледна точка на чилийците ще бъде невъзможно да ни го продадат. От друга страна, те не разполагат с технологичния опит да го изкопаят от земята и да го преместят от острова, тъй че той просто ще си остане там, погребан, може би завинаги. В Америка той ще бъде изучен. Ще бъде изложен в музей, където всички да го видят. Ще бъде предаден на човечеството. Това не е част от културното наследство на Чили. Той би могъл да падне където и да е, дори в Йоркшир.
    Другарите на Люис посрещнаха думите му с лек смях. Макфарлън доволен видя, че Глин изглежда спечелваше доверието им с прямотата си.
    — Сър — обади се един дребничък мъж, от младшия команден състав. — Ами този авариен люк?
    — Люкът — отговори спокойно Глин с равен, почти хипнотизиращ тон, — е съвсем крайна предпазна мярка. При почти невъзможната вероятност метеоритът да се освободи от гнездото си — да речем в жесток щорм — люкът ще ни даде шанса да облекчим баласта си, като изхвърлим метеорита в океана. Това е същото, като при моряците от деветнайсети век, които е трябвало да изхвърлят товара си зад борда при много лошо време. Ала шансът да се наложи да го изхвърлим е безкрайно малък. Идеята е преди всичко да бъде предпазен корабът и екипажът, дори ако цената за това е да изгубим метеорита.
    — И как се задейства люкът? — извика друг моряк.
    — Аз разполагам с ключа за това. Както и главният ми инженер Юджийн Рошфор и ръководителят по строителството Мануел Гарса.
    — А капитанът?
    — Беше сметнато за разумно тази възможност да остане в ръцете на персонала от ЕИР — отвърна Глин. — В крайна сметка това е нашият метеорит.
    — Да, но това пък е нашият шибан кораб!
    Ропотът на екипажа се издигна над шума на вятъра и дълбокото, приглушено бумтене на машините. Макфарлън погледна към капитан Бритън. Тя стоеше зад Глин със спуснати ръце и с каменно изражение.
    — Капитанът се съгласи с тази необичайна уговорка. Ние построихме люка и ние знаем как да го задействаме. Ако възникне малко вероятната необходимост той да бъде използван, това трябва да се направи много внимателно, в точно избран момент и от хора, които са обучени да го направят. В противен случай корабът може да потъне със скалата. — Той се огледа. — Има ли още въпроси?
    Последва неспокойно мълчание.
    — Разбирам, че това е един необичаен рейс — продължи Глин. — Известна несигурност, дори безпокойство са нещо нормално. Както при всяко пътуване по море, съществуват известни рискове. Както ви казах, онова, което правим, е напълно законно. Няма обаче да ви залъгвам, като твърдя, че и чилийците ще мислят по същия начин. Това са причините всеки от вас да получи премия от петдесет хиляди долара, ако успеем.
    Чу се всеобщото ахване на екипажа и последвалия го взрив от оживени приказки. Глин вдигна ръка и отново се възцари тишина.
    — Ако някой чувства някакво неудобство относно експедицията, той е свободен да напусне. Ще уредим обратния транспорт до Ню Йорк, ще получи и компенсации.
    Той погледна нарочно електротехника Люис.
    Мъжът отвърна на погледа му, сетне върху лицето му разцъфна широка усмивка.
    — Ти ме купи, приятел.
    — Всички имаме достатъчно много работа за вършене — обърна се към групата Глин. — Ако имате да добавите нещо, или да зададете още въпроси, направете го сега.
    Огледа ги изпитателно. След това, като видя, че мълчанието бе пълно, кимна, обърна се и закрачи по мостчето.

14.
„Ролвааг“
16:20

    Екипажът се разпръсна на малки групички, които тихо разговаряха помежду си, докато се отправяха към местата си. Неочакван порив на вятъра дръпна Макфарлън за якето. Той потърси завета на надстройката и видя Амира. Стоеше до перилата на десния борд и разговаряше с неколцина моряци от палубната команда. Направи някаква забележка и малкият кръжец около нея избухна в смях.
    Макфарлън се запъти към офицерската всекидневна. И тя, като повечето помещения на кораба, които бе видял, бе голяма и скъпо, макар и оскъдно, обзаведена. Ала в нея имаше едно много привлекателно за него място: кафеварката, която никога не се изпразваше. Наля си чаша и отпи с доволна въздишка.
    — Не искате ли мляко? — долетя зад гърба му женски глас.
    Обърна се и видя капитан Бритън. Тя затвори вратата на помещението и пое усмихната към него. Вятърът бе разрошил малко стегнатата плитка под капитанската й фуражка, няколко кичура се спускаха по дългата и елегантна шия.
    — Не, благодаря, предпочитам го черно.
    Бритън си наля чаша кафе и добави лъжичка захар.
    Пиха известно време мълчаливо.
    — Трябва да ви попитам нещо — рече Макфарлън, колкото да завърже разговор. — Тази кафеварка изглежда винаги пълна. И кафето винаги е прясно сварено. Как постигате това чудо?
    — Няма никакво чудо. Стюардът сварява по една каничка на всеки половин час, независимо дали е необходимо или не. Четирийсет и осем канички на ден.
    Макфарлън поклати глава.
    — Забележително — рече той. — Но какво пък, то и целият корабът е забележителен.
    Капитан Бритън отпи още една глътка кафе.
    — Искате ли да го разгледате? — попита тя.
    Макфарлън вдигна глава и я погледна. Капитанът на „Ролвааг“ сигурно имаше и по-важна работа. Но въпреки всичко, това би било чудесно. Той изпи последната глътка кафе и остави чашата.
    — Звучи страхотно — рече. — Чудех се какви ли тайни крие това голямо старо корито.
    — Няма много тайни — рече Бритън, отвори вратата и го повече по широкия коридор. — Просто много и големи пространства, които да се запълват с нефт.
    Вратата към главната палуба се отвори и се появи крехката фигурка на Амира. Като ги видя, тя се спря. Бритън й кимна хладно, след това се обърна и пое по коридора. Докато завиваха зад ъгъла, Макфарлън погледна през рамо и видя, че Амира още ги гледаше, глуповато усмихната.
    Бритън отвори голяма двойна врата и го въведе в корабния камбуз. Тук мистър Сингх властваше над стюарди, помощник-готвачи и над излъсканите до блясък печки. Имаше огромни фризери, в които човек да влезе в цял ръст, пълни с агнешки плешки, телешки филета, пилета и патици.
    — Тук имате достатъчно храна за цяла армия — рече той.
    — Мистър Сингх сигурно ще каже, че вие, учените, ядете колкото една армия — усмихна се Бритън. — Хайде, нека оставим това на него.
    Минаха през билярдната зала и плувния басейн, спуснаха се на долната палуба и Бритън му показа игралната зала и салета на екипажа. Още една палуба по-надолу попаднаха при жилищните помещение на екипажа: големи единични кабини с индивидуални вани, разположени между коридорите, които вървяха по двата борда на кораба. Спряха се в края на коридора откъм левия борд. Тук шумът на машината бе осезаемо по-силен. Коридорът сякаш нямаше край — с финестрини отляво и врати на кабини отдясно.
    — Всичко е построено в гигантски мащаби — рече Макфарлън. — И е толкова празно.
    Бритън се засмя.
    — Посетителите винаги казват това. Истината е, че корабът се управлява в основни линии от компютър. Навигацията се извършва чрез данни от геофизични спътници, курсът се следва автоматично, дори апаратурата за предпазване от сблъскване е автоматизирана. Преди трийсет години корабният електротехник се е смятал за по-долна ръка член на екипажа, сега специалистите по електроника са от жизненоважно значение.
    — Много впечатляващо — обърна се Макфарлън към Бритън. — Не ме разбирайте погрешно, но винаги съм се питал защо Глин е избрал за тази работа танкер. Защо ще си прави целия този труд да го дегизира като рудовоз? Защо просто не взе един кораб за насипни товари? Или някой голям контейнеровоз? Господ ми е свидетел, че би било по-евтино.
    — Мисля, че мога да ви обясня това. Последвайте ме.
    Бритън отвори една врата и въведе Макфарлън. Тук мокетът и дървените ламперии бяха отстъпили мястото си на щампован метал и линолеум. Слязоха още една палуба надолу и спряха пред врата с табелка „Зала за управление на товара.“ Залата зад вратата бе доминирана от голяма електронна схема на главната палуба, окачена на далечната преградна стена. Безброй лампички мигаха в червено и жълто по повърхността й.
    — Това е имитационна схема на кораба — рече Бритън и поведе Макфарлън към таблото. — Така следим как и къде е натоварен корабът. Управляваме баластните помпи и товарните кранове директно от тук. — Посочи батареята от ключове и лостове, разположени точно под схемата. — От тук се контролира налягането на помпите.
    Прекосиха залата, в която един-единствен моряк наблюдаваше подредените в редица монитори.
    — Този компютър изчислява разпределението на товара. А тези компютри следят автоматичната баластна система. Наблюдават налягането, обема и температурата в корабните танкове.
    Тя потупа с ръка бежовата кутия на най-близкия монитор.
    — Ето защо Глин е избрал танкер. Този ваш метеорит е тежък. Натоварването му ще е доста трудна работа. С нашите танкове и компютри можем лесно да прехвърляме водния баласт от един резервоар в друг, като запазваме нулев диферент и крен, независимо колко неуравновесен е товарът в онзи хамбар. Можем да поддържаме всички параметри на нулата. Не смятам, че някой ще е доволен, ако се преобърнем с дъното нагоре в мига, в който спуснете онова нещо в хамбара.
    Бритън отиде до далечния край на залата с компютърното обзавеждане.
    — И като говорим за компютри, имате ли представа какво е това?
    Тя посочи висока, отделна колона от безлична черна стомана, върху която имаше само ключалка и малко лого с надпис „Аварийна датаметрика.“ Изглеждаше съвсем различна на вид от останалата електроника.
    — Хората на Глин я инсталираха в Елизабет. Има и още една — като нея, но по-малка, горе на мостика. Никой от офицерите ми не може да разбере какво върши това нещо.
    Макфарлън прокара заинтригуван ръка по фаската на предната част на колоната.
    — Нямам представа. Да не би да е нещо, свързано с аварийния люк?
    — И аз това си помислих първоначално. — Тя го изведе от залата и го поведе по коридора с метален под. — Но изглежда колоната е свързана не само с една от ключовите системи на кораба.
    — Бихте ли искали да попитам Глин?
    — Не, не си правете труда. Аз ще го попитам сама някой път. Но ето, че аз продължавам да си говоря и да си говоря само за „Ролвааг“ — рече тя и натисна бутона на асансьора. — А съм любопитна как точно човек става ловец на метеорити.
    Макфарлън я погледна, а асансьорът се понесе надолу. Беше много спокойна и самоуверена за жена; раменете й бяха изправени, брадичката — вирната. Ала това не бе онази стегнатост на военните; по-скоро, помисли си той, това бе своего рода тиха гордост. Тя знаеше, че той е ловец на метеорити: питаше се дали знаеше и за Масънкей и за фиаското с метеорита Торнарсук. „Аз и ти имаме много общи неща“, помисли си той. Можеше само да си представи колко трудно й е било да облече отново униформата и да се качи на мостика, като едновременно с това се пита и какво говорят хората зад гърба й.
    — Попаднах под метеоритен дъжд в Мексико.
    — Невероятно. И оцеляхте.
    — Откакто се водят наблюдения само веднъж метеорит е улучвал човек — рече Макфарлън. — Едра, дебела жена, страдаща от хипохондрия, която си лежала в леглото.
    — Тъй че като се върнах след случилото се в Мексико, се заех с планетарна геология. Но никога не ме е бивало много да играя ролята на трезв учен.
    — А какво точно изучава планетарният геолог?
    — Дълъг списък от отегчителни предмети, преди да стигне до наистина интересните неща. Геология, химия, астрономия, физика, висша математика.
    — Звучи ми доста по-интересно от онова, което се учи, за да вземеш сертификата на капитан далечно плаване. А интересните неща?
    — За мен най-интересно бе да изучавам един метеорит от Марс още след завършването си. Исках да проуча ефекта на космическото лъчение върху химическия му състав — в общи линии се опитвах да го датирам.
    Вратата на асансьора се отвори и те излязоха.
    — Истински марсиански камък — рече Бритън, отвори тясна врата и пак се озоваха в един от безкрайните коридори.
    Макфарлън сви рамене.
    — Обичах да намирам метеорити. То е до известна степен като търсене на съкровища. Освен това обичах да изучавам метеоритите. Но не обичах да се шляя по коктейлите във факултета, или да си бъбря по конференции с всезнайковците за изригванията при сблъскване и за механиката на образуване на кратерите. И чувствата ни май бяха взаимни. Във всеки случай научната ми кариера трая само пет години. Получих си научната степен. И оттогава насетне съм все единак.
    Той замълча, помисли си за бившия си партньор и осъзна, че не бе избрал най-подходящите думи. Ала капитанът не продължи темата и мигът премина.
    — Единственото, което знам за метеоритите, е, че са скали, които падат от небето — каза Бритън. — Но откъде идват? Освен от Марс, разбира се.
    — Марсианските метеорити са изключително редки. Повечето са парчета скали от вътрешния астероиден пояс. Малки парченца и камъчета от планети, които са се разрушили при формирането на Слънчевата система.
    — Онова нещо, което търсите, не би могло да бъде определено като малко.
    — Е, повечето са малки. Но не е необходимо да са големи, за да предизвикат огромен взрив. Тунгуският метеорит, който е паднал през 1908-а в Сибир е освободил енергия, равна на десетмегатонна водородна бомба.
    — Десет мегатона?
    — И това е слаба ракия. Някои метеорити са се сблъсквали със земята с кинетична енергия, по-голяма от сто милиона мегатона. Подобен взрив е в състояние да сложи край на цяла геоложка ера, да изтрепе динозаврите, изобщо да вгорчи живота на всички.
    — Господи — поклати глава Бритън.
    Той се засмя сухо.
    — Не се безпокойте. Това се случва много рядко. Веднъж на всеки сто милиона години.
    Вървяха из лабиринт от коридори и Макфарлън се почувства напълно изгубен.
    — Всички метеорити ли са еднакви?
    — Не, не. Но повечето от онези, които се сблъскват със земята, са обикновени хондрити.
    — Хондрити?
    — Ами най-общо казано стари, сиви скали. Доста отегчителни. — Макфарлън се поколеба, но продължи: — Това е никеловожелезният тип, навярно като онзи, който отиваме да вземем. Но най-интересни са от типа, наричан CI-хондрит.
    Той замлъкна.
    Бритън се извърна да го погледне.
    — Трудно е да се обясни. Може да ви се стори отегчително.
    Макфарлън си спомни изцъклените погледи, които неведнъж бе виждал у присъстващите на вечерните празненства в по-младите му, ентусиастки и невинни години.
    — Учила съм астрономическа навигация. Опитайте.
    — Ами CI-хондритите са се образували от чистия, пулсиращ облак прах, от който се е формирала Слънчевата система. Което ги прави много интересни. Те съдържат ключа към това как се е образувала Слънчевата система. Освен това са много стари. По-стари от земята.
    — Колко? Какво означава това?
    — Четири и половина милиарда години.
    Той забеляза неподправения интерес, който блестеше в очите й.
    — Удивително.
    — А се смята теоретично, че има и друг тип метеорит, още по-невероятен…
    Макфарлън изведнъж замлъкна, сам си тури спирачката. Не искаше старата обсебеност да се завръща; не и сега. Продължи да крачи в настъпилото неочаквано мълчание, усещаше заинтригувания поглед на Бритън.
    Коридорът свърши пред задраен люк. Бритън го отвори. Връхлетя ги стена от мощен рев: ревът на хиляди конски сили. Макфарлън последва капитана по тясното мостче. На около петнайсет метра под тях можа да види огромните турбини, които се въртяха в синхрон. Огромното пространство бе изцяло лишено от човешко присъствие; очевидно и машинното отделение се управляваше от компютър. Той се улови за една вертикална подпора и усети как силно вибрираше тя в ръката му.
    Бритън го погледна, усмихна се леко и продължиха по мостчето.
    — Танкерите се задвижват от парни котли, а не от дизелови двигатели, както другите кораби — рече тя, като повиши тон, за да я чуе. — Имаме обаче авариен дизелов генератор. На кораб като този човек не може да си позволи да остане без електрозахранване. Защото ако това стане, се оказваш с вързани ръце: няма компютри, няма навигация, няма противопожарно оборудване. И се превръщаш в дрейфуващо корито. Наричаме това състояние DIW10 — Dead in the water.
    Минаха през още една тежка врата в носовия край на машинното отделение. Бритън я затвори и задраи, след това го поведе към коридора, който завършваше с асансьор. Макфарлън я последва, благодарен, че се бяха отървали от грохота.
    След миг спряха при асансьора и тя го изгледа изпитателно. Той изведнъж разбра, че бе имала предвид нещо повече от една разходка из добрия стар „Ролвааг.“
    — Мистър Глин говори добре — рече Бритън най-сетне.
    — Радвам се, че мислите така.
    — Моряците понякога са много суеверни, нали разбирате? Удивително е колко бързо слуховете и спекулациите се превръщат във факти на долните палуби. Мисля, че този негов разговор с тях имаше голямо значение за потискането на всякакви слухове.
    Последва нова къса пауза, след която тя отново подзе:
    — Имам чувството, че мистър Глин знае много повече от онова, което каза. Всъщност не, не се изразих точно. Мисля, че той може би знае по-малко от онова, което каза. — Извърна се и погледна Макфарлън. — Вярно ли е?
    Макфарлън се поколеба. Не знаеше какво Лойд или Глин бяха споделили с нея — или, по-точно казано, какво бяха премълчали. Но независимо от всичко, усещаше, че колкото повече знаеше тя, толкова по-добре щеше да е за кораба. Почувства се по някакъв странен начин свързан с нея. И двамата бяха допуснали големи грешки. Мотоциклетът на живота ги бе влачил и двамата подире си доста повече, отколкото средностатистическия Джо. Дълбоко в себе си той се доверяваше на Сали Бритън.
    — Права сте — рече. — Истината е, че не знаем почти нищо за него. Не знаем как нещо толкова голямо е могло да оцелее при удара си о земята. Не знаем защо не е корозирало. Малкото електромагнитни и гравитационни данни, които имаме за скалата, са противоречиви, дори невероятни.
    — Разбирам — кимна Бритън.
    Погледна Макфарлън право в очите.
    — Опасно ли е?
    — Няма причини да го смятаме за опасно. — Той се поколеба. — Но няма причини и за обратното.
    Последва кратка пауза.
    — Онова, което имам предвид, е дали метеоритът би представлявал заплаха за кораба или за екипажа ми?
    Макфарлън прехапа устна, чудеше се какво да отговори.
    — Заплаха ли? Адски е тежък. Много трудно ще бъде да се премести. Но след като бъде положен и укрепен към шейната, мисля, че ще е далеч по-безопасен от пълен с огнеопасен нефт танк. — Погледна я. — А и Глин изглежда като човек, който никога не рискува излишно.
    За миг Бритън сякаш се замисли върху това. После кимна:
    — Това е и моето впечатление за него: предпазлив до крайност. — Натисна бутона на асансьора. — Точно такива хора обичам да имам на борда си. Защото следващия път, когато налетя на риф, ще си потъна с кораба.

15.
„Ролвааг“
3 юли, 14:15

    Когато морският кораб „Ролвааг“ пресече екватора, оставил Бразилия и устието на Амазонка далеч на запад, на носа на кораба започна традиционният ритуал, който се провежда на океанските кораби от години.
    На десетина метра под палубата доктор Патрик Брамбъл разопаковаше последния си кашон с книги. Почти всяка година от трудовия си живот той пресичаше линията на екватора и намираше предстоящите, свързани със събитието церемонии за крайно безвкусни — „Чаят на Нептун“, запарен от сварени чорапи, изпитанията, които трябваше да преминат гърчещите се „новобранци“, грубият смях на старите морски вълци.
    Разопаковаше и подреждаше голямата си библиотека още откак „Ролвааг“ напусна пристанището. Това бе задача, на която се наслаждаваше почти толкова, колкото на самото четене на книгите, затова никога не си позволяваше да бърза. И сега сряза със скалпел последната ивица скоч, извади картонените уплътнения и погледна в кашона. С фини пръсти извади най-горния том — „Анатомия на меланхолията“ на Бъртън, — и поглади хубавата корица от изкуствена кожа преди да я положи върху последната свободна лавица в кабината си. После идваше редът на „Орландо Фуриозо“, „Наопаки“ на Хюйсман, лекциите на Коулридж за Шекспир, есетата „Виеща се роза“ на доктор Джонсън, „Апология про вита суа“ на Нюман. Нито една от книгите не бе медицинска; всъщност от хилядата еклектично подбрани книги в пътуващата библиотека на Брамбъл, само около десетина можеха да бъдат сметнати за професионални справочници — и те бяха отделени в медицинския кабинет, за да не хвърлят петното на занаята върху тъй скъпата на сърцето му библиотека. Защото доктор Брамбъл първо бе читател, а после — лекар.
    След като кашонът най-сетне се изпразни, Брамбъл въздъхна — смесица от задоволство и съжаление — и отстъпи назад, за да огледа редиците книги, подредени грижливо върху всяка лавица и празно пространство. Докато го правеше чу изтракването на далечна врата, последвано от премерения ритъм на нечии стъпки. Брамбъл изчака неподвижен, вслушан, с надеждата, че не търсеха него, макар да знаеше, че случаят бе точно такъв. Стъпките спряха и откъм чакалнята се дочуха две кратки почуквания.
    Докторът въздъхна отново, но това бе съвсем различна въздишка от първата. Огледа бързо кабината. След това зърна една хирургическа маска, взе я и я сложи върху устата си. Намираше това за много добър начин да отпраща по-бързо пациентите си. Хвърли последен, изпълнен с обич поглед на книгите си, след това излезе от кабината и затвори вратата зад гърба си.
    Прекоси дългия коридор, мина покрай празните кабини на лазарета, хирургическата кабина и патологичната лаборатория, за да стигне до чакалнята. Там бе Ели Глин с дебела папка под мишница.
    Погледът на Глин спря върху хирургическата маска.
    — Не знаех, че има някой при вас.
    — Няма — отвърна през маската Брамбъл. — Вие сте първият, който идва.
    Глин отново погледна маската. След това кимна.
    — Добре. Можем ли да поговорим?
    — Разбира се.
    Брамбъл го поведе към кабинета за прегледи. Намираше Глин за едно от най-необичайните създания, което някога бе срещал: човек с култура, който не изпитваше наслада от това; човек с дар слово, който никога не го използваше; човек с присвити сиви очи, чиято работа бе да открива слабостите на всички други, освен своите собствени.
    Брамбъл затвори вратата към чакалнята.
    — Моля, седнете, мистър Глин — и посочи с ръка папката на Глин. — Това ли са медицинските картони? Закъсняха. За радост още не се е наложило да се обръщам към тях.
    Глин седна на един стол.
    — Подбрал съм няколко картона, които може би ще се нуждаят от вашето внимание. Повечето са в рамките на обичайното. Има само няколко изключения.
    — Разбирам.
    — Ще започнем с екипажа. Виктор Хауъл има тестикулярен крипторхидизъм.
    — Странно, че не се е погрижил да го излекува.
    Глин вдигна глава.
    — Навярно не му харесва идеята ножът да играе там долу.
    Брамбъл кимна.
    Глин прелисти още няколко картона. Съдържаха обичайните оплаквания и състояния, които обикновено се откриват при всяко произволно изследване на населението: няколко диабетика, един с хронична дископатия, един случай на болестта на Адисън.
    — Доста здрав екипаж си имаме — рече Брамбъл с надеждата, че сеансът е завършил.
    Но не, Глин вадеше нов комплект картони.
    — А това тук са психологическите портрети — рече той.
    Брамбъл погледна имената.
    — А къде са картоните на хората от ЕИР?
    — Ние имаме малко по-различна система — отвърна Глин. — Документацията за ЕИР се получава само при нужда.
    Брамбъл не отговори нищо. Нямаше смисъл да спори с човек като Глин.
    Глин извади два картона от папката си и ги сложи върху писалището на Брамбъл, след което се облегна небрежно назад.
    — Всъщност има само един човек, за когото се безпокоя.
    — И кой би могъл да бъде той?
    — Макфарлън.
    Брамбъл дръпна надолу маската и я остави около шията си.
    — Стремителният ловец на метеорити? — попита изненадан той.
    Вярно, онзи мъж наистина излъчваше някакво чувство за опасност.
    Глин потупа тънката папчица.
    — Аз ще ви давам регулярни доклади за него.
    Брамбъл вдигна вежди.
    — Макфарлън е единствената ключова фигура тук, която не съм избрал лично. Кариерата му е съмнителна, най-меко казано. Ето защо бих искал вие да анализирате този доклад и онези, които ще последват.
    Брамбъл погледна с отвращение папката.
    — Кой е къртицата ви? — попита.
    Очакваше Глин да се засегне, но това не стана.
    — Бих предпочел да запазя това в тайна.
    Брамбъл кимна. Дръпна папката към себе си и я разлисти.
    — „Неуверен в шансовете на експедицията за успех“ — прочете на глас той. — „Мотивите му са неясни. Изпитва недоверие към научната общност. Изключително неудобно се чувства в ролята на ръководител. Има склонност към самотност.“ — Остави папката. — Не виждам нищо необичайно.
    Глин кимна към втората, доста по-дебела папка.
    — Това е досието на Макфарлън. Между другите неща то съдържа и доклад за неприятния инцидент в Гренландия преди няколко години.
    Брамбъл въздъхна. Той бе почти изцяло лишен от любопитство и подозираше, че тъкмо поради тази причина го бе наел Глин.
    — Ще го прегледам по-късно.
    — Хайде да се заемем с това сега.
    — Може би ще ми дадете кратко резюме.
    — Много добре.
    Брамбъл се облегна назад, скръсти ръце и се приготви да слуша.
    — Преди години Макфарлън е имал партньор на име Масънкей. Първо са се сдушили да пренесат контрабандно атакамските тектити от Чили, което ги покрило с позор в тази страна. След това успели да открият няколко други, малки, но важни метеорити. Двамата работели добре заедно. Макфарлън имал неприятности в последната си работа в музей и минал на свободна практика. Притежавал инстинктивното умение да открива метеорити, ала търсенето на камъни не е работа за постоянно, ако не можеш да намериш сериозни поддръжници. За разлика от Макфарлън Масънкей бил много по-гъвкав в политиката си спрямо музеите и получил няколко отлични задачи. Двамата станали близки приятели. Макфарлън се оженил за сестрата на Масънкей Малу и така станал негов зет. С течение на годините обаче тази връзка започнала да се обтяга. Може би Макфарлън е завиждал на успешната музейна кариера на Масънкей. Или Масънкей е завиждал за това, че Макфарлън бил по природа по-добрият полеви учен. Но най-много за това допринесла любимата теория на Макфарлън.
    — И каква е тя?
    — Макфарлън е вярвал, че някой ден ще бъде открит междузвезден метеорит. Такъв, който е пропътувал огромните междузвездни пространства от друга слънчева система. Всички му изтъквали, че това е математически невъзможно — всички познати метеорити произхождат от слънчевата система. Ала Макфарлън бил дълбоко обсебен от тази идея. Тя му придавала лек привкус на шарлатанство, който не вървял пред традиционалист като Масънкей.
    — Във всеки случай преди три години край Торнарсук, Гренландия, паднал голям метеорит. Бил проследен от спътници и засечен от сеизмични станции, което позволило лесно да бъде изчислено мястото на удара му о земята. Дори траекторията му била заснета с любителска видеокамера. Нюйоркският музей за естествена история съвместно с датското правителство наело Масънкей да намери метеорита. Масънкей привлякъл Макфарлън.
    — Намерили Торнарсук, но това им отнело много повече време и им струвало повече пари, отколкото очаквали. Потънали в големи дългове. Нюйоркският музей отбягвал да им даде подкрепа. А за да станат нещата още по-лоши, между Масънкей и Макфарлън възникнали търкания. Макфарлън изчислил орбитата на Торнарсук от спътниковите данни и бил убеден, че метеоритът следвал хиперболна орбита, което означавало, че метеоритът е дошъл далеч отвъд Слънчевата система. Мислел е, че това е междузвездният метеорит, който бил търсил цял живот. Масънкей се безпокоял ужасно много за финансирането и това било последното нещо, което искал да чуе. Чакали и охранявали мястото с дни, ала пари не идвали. Най-накрая Масънкей отпътувал да докара припаси и да се срещне с датските власти. Оставил Макфарлън с камъка — и, за съжаление, с „чиния“ за спътникови връзки под ръка.
    — Доколкото можах да установя, Макфарлън е претърпял нещо като психологически срив. Бил е там, сам, в продължение на седмица. Бил убеден, че Нюйоркският музей няма да успее да предостави допълнителното финансиране и че в крайна сметка метеоритът ще бъде задигнат от някого, разтрошен и продаден на черния пазар, без повече някой да го види или изследва. Затова се възползвал от спътниковата „чиния“, за да се свърже с богат японски колекционер, за когото знаел, че ще го купи и ще го запази. Накратко казано, предал партньора си. Когато Масънкей се върнал с припасите — и, както се оказало, с допълнително финансиране — японците вече били там. Те изобщо не си губили времето. И взели метеорита. Масънкей се почувствал предаден, а научният свят бил бесен на Макфарлън. Никога не му го простили.
    Брамбъл въздъхна сънено. Историята беше интересна. Можеше да се превърне в добър, макар и донякъде сензационен роман. Джек Лондон би го оценил. Или, още по-добре — Конрад…
    — Безпокоя се за Макфарлън — рече Глин и прекъсна мислите му. — Не можем да допуснем тук да се случи нещо подобно. Това ще съсипе всичко. След като веднъж е решил да предаде шурея си, той би предал и Лойд, и ЕИР без изобщо да се замисли.
    — Защо да го прави? — прозя се Брамбъл. — Лойд има дълбоки джобове и изглежда подписва с удоволствие чековете.
    — Макфарлън, разбира се, е наемник, но тук нещата не опират само до парите. Метеоритът, който ще търсим, притежава някои много особени свойства. Ако Макфарлън бъде обсебен от него, както от онзи в Торнарсук… — Глин се поколеба. — Например, ако се наложи да използваме аварийния люк, това ще е в миг на изключителна криза. Всяка секунда може да се окаже решаваща. Не бих искал някой да се опитва да го предотврати.
    — А каква е моята роля във всичко това?
    — Искам да преглеждате тези периодични доклади. Ако забележите някаква причина за безпокойство — особено някакви сигнали в зародиш за срив, подобен на предишния — ще ви моля да ме информирате.
    Брамбъл отново прелисти двете папки, старата и новата. Папката с досието му бе странна. Питаше се откъде ли се бе сдобил Глин с информацията — много малка част от нея, ако изобщо имаше такава, бе стандартната психиатрична или медицинска информация. Много от докладите не съдържаха името на съставилия ги лекар или негов сътрудник — а на практика в някои изобщо липсваха имена. Каквито и да бяха източниците, от досието лъхаше на доста похарчени за информацията пари.
    Вдигна отново глава, погледна Глин и затвори папката.
    — Ще прегледам това и ще го държа под око. Не съм сигурен обаче, че мнението ми за случилото се е същото като вашето.
    Глин се надигна да си върви, сивите му очи бяха непроницаеми като скали. На Брамбъл това му се видя необяснимо раздразнително.
    — А гренландският метеорит? — попита той. — Междузвезден ли се оказал?
    — Разбира се, че не. Оказал се най-обикновена скала от астероидния пояс. Макфарлън е сбъркал.
    — А съпругата? — попита след малко Брамбъл.
    — Каква съпруга?
    — На Макфарлън. Малу Масънкей.
    — Напуснала го. Върнала се на Филипините и се омъжила отново.
    В следващия миг Глин вече го нямаше, предпазливите му стъпки стихваха по коридора. Докторът се заслуша в ритъма им и се замисли. В съзнанието му изплува една фраза на Конрад: „Никой човек не може добре да разбере собствените си изкусни хитрини да избегне мрачните сенки на самопознанието.“
    С въздишка на възвърнало се доволство, той прибра папките и се завърна в личния си апартамент. Дремливият екваториален климат, както и нещо, което бе доловил у Глин, накараха доктора да се сети за Моъм — по-точно за късите му разкази. Той прокара пръст по гръбчетата на томчетата — всяко възпламеняваше отново вселена от спомени и емоции — намери онова, което търсеше, настани се в големия си фотьойл и отгърна корицата, потръпвайки от наслада.

16.
„Ролвааг“
11 юли, 7:55

    Макфарлън пристъпи по настланата с паркет палуба и се огледа с любопитство. За първи път се качваше на мостика и това без съмнение бе най-впечатляващото място на борда на „Ролвааг.“ Мостикът бе широк колкото самия кораб. Трите стени на помещението бяха заети почти изцяло от големи прозорци, наклонени напред от основата си към върха, всеки със собствена електрическа чистачка. От двете страни се излизаше на крилата, а други две врати в дъното носеха табелки с бронзови букви: „Щурманска“ и „Радиорубка“. Под предните прозорци по протежение на цялата ширина бяха монтирани пултовете на различно оборудване: конзоли, телефони, подредени в редици — връзка с различните пунктове за управление в кораба. През прозорците се виждаше предутринният шквал, който пресичаше развълнуваната пустош на океана. Единствената светлина идеше от осветлението на пултовете и екраните. Стена от по-малки прозорци гледаше назад, между димоходите — към кърмата и двойната бяла килватерна линия зад нея, която чезнеше към хоризонта.
    В средата на помещението бе централният команден пулт. Тук Макфарлън видя Бритън — неясна фигура в полумрака. Говореше по телефона, навеждаше се от време на време да каже нещо на кърмчията до себе си; тогава очите й се обагряха в зелено от радарния екран.
    Докато Макфарлън се присъединяваше към мълчаливото бдение, шквалът се разпръсна и иззад хоризонта изпълзя сивата зора. Един самотен моряк, досущ като мравка, пълзеше към далечния бак, тръгнал по някаква своя работа. Над белезникавата носова вълна се виеха и пищяха морски птици. Това бе шокиращ контраст спрямо горещите тропици, които бяха останали зад гърба им преди по-малко от седмица.
    След като „Ролвааг“ пресече екватора в знойно, придружавано с проливни дъждове време, на кораба се възцари някаква апатия. Макфарлън също я почувства: в прозявките при игрите на шовълборд11; в това как се излежаваше в кабината си, взрян тъпо в стените с цвят на американски орех. Ала със слизането им на юг въздухът ставаше все по-свеж, океанската мъртва вълна — по-дълга и по-тежка, а перленосивото небе от тропиците бе отстъпило място на яркосиньото, изпъстрено тук-там с облаци. Но с промяната във въздуха той усети как общата апатия се измества от непрекъснато засилващо се вълнение.
    Вратата към мостика се отвори отново и влязоха третият помощник-капитан, който поемаше вахтата от осем до дванайсет, и Ели Глин. Той пристъпи и застана мълчаливо до Макфарлън.
    — Какво става тук? — попита шепнешком Макфарлън.
    Преди Глин да успее да му отговори се чу леко изщракване и Макфарлън се обърна — Виктор Хауъл излизаше от радиорубката, за да присъства на смяната на вахтата.
    Третият помощник отиде и прошепна нещо на ухото на капитана. Тя на свой ред погледна към Глин.
    — Внимавай откъм десния борд — рече тя и кимна към хоризонта, който лежеше като лезвие на нож на фона на небето.
    С просветляването на небето вълните и падините между тях в надигащото се море станаха по-отчетливи. Остър лъч утринна светлина проби тежкия облачен покров откъм десния борд на кораба. След миг друг лъч сряза върховете на облаците. А после най-неочаквано целият хоризонт на запад пламна като експлозия. Макфарлън присви очи, опитваше се да разбере онова, което вижда. В следващия миг схвана: това бяха редица високи, заснежени върхове, около които се виеха ледници, ярко осветени от слънцето.
    Капитанът се обърна с лице към групата на мостика:
    — Сушата! — рече сухо тя. — Планините на Огнена земя. След няколко часа ще минем през протока Льомер и ще навлезем в Пасифика.
    Подаде бинокъла на Макфарлън.
    Известно време той наблюдава планинската верига присвил очи: далечна и отблъскваща, досущ като укрепленията на изгубен континент; от върховете се спускаха дълги воали сняг.
    Глин изправи рамене, извърна се от гледката и погледна Виктор Хауъл. Старши-помощникът отиде до техника в дъното на мостика, който веднага се изправи и изчезна през вратата на дясното крило. Хауъл се върна при командния пулт.
    — Имаш петнайсет минути за кафе — съобщи той на третия помощник. — Аз ще поема управлението.
    Младшият офицер погледна Хауъл, после — капитана, изненадан от това нарушение на правилата.
    — Да го впиша ли в дневника, госпожо? — попита той.
    Бритън поклати глава.
    — Не е необходимо. Просто се върни след четвърт час.
    След като третият напусна мостика, капитанът се обърна към Хауъл.
    — Банкс готов ли е с връзката с Ню Йорк? — попита тя.
    Старши-помощникът кимна.
    — Мистър Лойд ни очаква.
    — Много добре. Свържете ни.
    Макфарлън едва потисна въздишката си. „Не е ли достатъчно един път дневно?“ — помисли си той. Вече бе започнал да се страхува от обедните видеоконференции, които всеки ден се осъществяваха с Музея на Лойд. Лойд разпитваше най-подробно, искаше да узнае напредъка на кораба до миля, въртеше на шиш всички, кроеше планове и подлагаше на съмнение плановете на останалите. Макфарлън се чудеше на търпението на Глин.
    Говорителят, монтиран към предната преграда изпука и Макфарлън чу гласа на Лойд, достатъчно силен в обширното помещение на мостика.
    — Сам? Сам, там ли си?
    — Говори капитан Бритън, мистър Лойд — рече Бритън и посочи на другите микрофона на командния пулт. — Чилийският бряг вече е във видимостта ни. Намираме се на един ден път от Пуерто Уилямс.
    — Великолепно! — избуча Лойд.
    Глин приближи микрофона.
    — Мистър Лойд, тук е Ели Глин. Утре ще минем чилийския митнически контрол. Доктор Макфарлън, аз и капитанът ще отидем с работния катер до Пуерто Уилямс, за да представим документите на кораба.
    — Необходимо ли е? — попита Лойд. — Защо трябва да отивате и тримата?
    — Нека ви обясня положението. Първият проблем е, че митничарите навярно ще поискат да се качат на борда.
    — Господи — долетя гласът на Лойд. — Но това ще издаде цялата игра.
    — Потенциално е така. Ето защо нашето първо усилие ще е да предотвратим посещението им. Чилийците ще искат да се срещнат с главните действащи лица — капитанът, главният минен инженер. Ако пратим по-низши членове на екипа, те почти сигурно ще поискат да се качат на борда.
    — Ами аз? — попита Макфарлън. — Не сте забравили, че в Чили съм персона нон грата, нали? По-скоро не бих си показвал носа навън.
    — Съжалявам, но вие сте нашето основно предимство — отвърна Глин.
    — И защо?
    — Защото единствен от нас сте били в Чили. Имате най-богат опит при подобни ситуации. И дори при най-невзрачната възможност събитията да поемат по неочакван път, ще се нуждая от вашите инстинкти.
    — Страхотно. Мисля, че не съм достатъчно добре заплатен, за да поемам такъв риск.
    — А, заплатен си, заплатен си. — Гласът на Лойд прозвуча сприхаво. — Виж какво, Ели. Какво ще стане, ако те въпреки всичко поискат да се качат на борда?
    — Подготвили сме специален приемен салон за случая.
    — Приемен салон ли? Последното нещо, което бих желал, е да се мотаят на кораба.
    — Помещението няма да предразполага към мотаене. Ако се качат на борда, ще бъдат отведени в носовата зала за управление на измиването на танковете. Помещението не е от най-уютните. Обзаведохме го с няколко железни стола — недостатъчно на брой — и пластмасова маса. Отоплението е изключено. Боядисахме част от палубата с химикали, които миришат леко на екскременти и повръщано.
    Смехът на Лойд, усилен и с металически привкус, иззвънтя на мостика.
    — Ели, да не дава Господ някой ден да водиш бойни действия. Ами ако поискат да видят мостика?
    — Имаме стратегия и за това. Доверете ми се, Палмър, когато свършим с митничарите в Пуерто Уилямс, много малко вероятно ще е да поискат да се качат на борда, а още по-малко вероятно — да пожелаят да видят мостика. — Обърна се. — Доктор Макфарлън, оттук нататък няма да говорите испански. Просто следвайте моето поведение. Оставете аз и капитан Бритън да говорим.
    Последва кратко мълчание.
    — Ти каза, че това бил първият ни проблем — заговори отново Лойд. — А има ли и друг?
    — Трябва да свършим още нещо, докато сме в Пуерто Уилямс.
    — Мога ли да попитам какво ще е то?
    — Възнамерявам да се възползвам от услугите на един човек на име Джон Пъпъп. Ще трябва да го открием и да го вземем на борда.
    Лойд изстена.
    — Ели, започвам да си мисля, че ти доставя удоволствие да ми сервираш изненади. Кой е Джо Пъпъп и защо се нуждаем от него?
    — Той е наполовина яган, наполовина англичанин.
    — А какво, по дяволите, е яган?
    — Индианците яган са били туземните жители на архипелага нос Хорн. Вече са изчезнали. Останали са само няколко местисос. Пъпъп е възрастен, навярно около седемдесетте. На практика е бил свидетел на изчезването на собственото му племе. Той е последният, запазил донякъде познанията на местните индианци.
    Говорителят известно време мълча. След това отново изпука и оживя.
    — Ели, този план ми се струва твърде суров. Ти каза, че възнамеряваш да се възползваш от услугите му. Той знае ли за това?
    — Още не.
    — Ами ако откаже?
    — Когато го намерим, изобщо няма да бъде в състояние да каже „не.“ Освен това не сте ли чували за дълбоко тачената морска традиция на „реквизирането?“
    Лойд изпъшка.
    — Значи сега към списъка от престъпленията ви ще трябва да добавим и отвличане.
    — Тази игра е с твърде високи залози — отвърна Глин. — Вие го знаехте, когато започнахме. Пъпъп ще се завърне у дома богат. И няма да имаме неприятности от тази гледна точка. Единственият проблем ще е да го намерим и да го вземем на борда.
    — Други изненади?
    — В митницата доктор Макфарлън и аз ще се представим с фалшиви паспорти. Това е вариантът с най-голяма вероятност за успех, макар да включва някои дребни нарушения на чилийските закони.
    — Почакайте малко — намеси се Макфарлън. — Да се пътува с фалшиви паспорти е нарушение на американските закони.
    — Това никога няма да се разбере. Уредил съм данните за паспортите да се изгубят по пътя между Пуерто Уилямс и Пунта Аренас. Ще ви върнем истинските паспорти, разбира се, които ще бъдат подпечатани с истинските визи, ден и час на пристигане и отплаване. Или поне така ще изглеждат.
    Той се огледа, сякаш очакваше някакви въпроси. Такива не последваха. Старши помощник-капитанът бе на руля и водеше кораба с безизразно лице. Капитан Бритън гледаше Глин. Очите й бяха широко отворени, ала не каза нищо.
    — Много добре — каза Лойд. — Но трябва да ти кажа, Ели, че този твой план ме изнервя до крайност. Искам да бъда информиран мигновено, щом се върнете от митницата.
    Говорителят замлъкна рязко. Бритън кимна на Виктор Хауъл, който отиде в радиорубката.
    — Всички, които ще слезем в пристанището, трябва да изглеждат по подходящ начин за ролите си — каза Глин. — Доктор Макфарлън няма нужда от промяна — каза Глин, след като му хвърли един преценяващ поглед, — но капитан Бритън ще трябва да бъде с няколко степени по-малко официална.
    — Казахте, че ще сме с фалшиви паспорти — рече Макфарлън. — Предполагам, че и имената ни ще са променени.
    — Точно така. Вие ще бъдете доктор Сам Видманщетен.
    — Много мило.
    Последва кратко мълчание.
    — А вие? — попита Бритън.
    За пръв път, откакто се бе запознал с него, Макфарлън чу Глин да се смее — ниско, едва-едва, почти като въздишка.
    — Наричайте ме Ишмаел — отвърна той.

17.
Чили
12 юли, 9:30

    На следващия ден големият кораб „Ролвааг“ лежеше на дрейф в Гори роудс, широк канал между три острова, които се издигаха над Пасифика. Студеното слънце къпеше острорелефните очертания на пейзажа. Макфарлън стоеше до перилата на работния катер на „Ролвааг“ — грохнало корито, почти толкова ръждясало, колкото и кораба-майка, и гледаше танкера, от който бавно се отдалечаваха. От морското равнище изглеждаше още по-голям. Далече високо, на кърмата, стоеше Амира, загърната в щормово яке с три размера по-голямо.
    — Ей, шефе! — извика едва доловимо тя, докато му махаше. — Гледай да не пипнеш трипер!
    Катерът се залюля на острата вълна и се насочи към пустия бряг на Исла Наварино. Този остров бе най-южната обитаема точка на земята. За разлика от планинския бряг, покрай който бяха минали преди, източният край на Наварино бе нисък и монотонен: замръзнали, заснежени блата, които се спускаха към широките, покрити с дребни камъчета плажове, върху които се стоварваха едрите вълни на Пасифика. Нямаше и знак за човешко присъствие. Пуерто Уилямс се намираше в защитени води на около двайсетина мили по протока Бийгъл. Макфарлън потрепери и се загърна по-добре с якето си. Едно бе да прекара известно време на Исла Десоласион — забутано островче, даже в сравнение с това забравено от Бога място. Но съвсем друго бе да се мотае в чилийско пристанище — това го изнервяше. На хиляда мили северно оттук още имаше много хора, които биха си спомнили лицето му — и с радост биха го запознали отново с болезнения край на електрическата палка. Винаги съществуваше възможността, колкото и да бе малка, да срещне някой от тях тук.
    Усети движение край себе си и видя Глин, който се присъедини към него до перилата. Той бе облякъл омазнена ватенка, няколко ката мръсни вълнени ризи и бе нахлупил оранжева фуражка. В едната си ръка стискаше очукано куфарче. Лицето му, винаги безупречно избръснато при нормални обстоятелства, сега бе с настръхнала четина. От устната му висеше смачкана цигара и Макфарлън забеляза, че той дори я пушеше, вдишваше и издишваше дима с очевидни признаци на удоволствие.
    — Не мисля, че се познаваме — рече Макфарлън.
    — Аз съм Ели Ишмаел, главен минен инженер.
    — Е, мистър минен инженер, ако не те познавах, бих рекъл, че наистина се забавляваш.
    Глин извади цигарата от устата си, погледна я за миг, а после я хвърли в леденото море.
    — Не е задължително успехът да не е свързан с удоволствието.
    Макфарлън посочи собствените си опърпани дрехи.
    — Откъде ги взе тия? С тях съм като огняр.
    — Докато корабът се ремонтираше, от Холивуд долетяха няколко специалисти по костюмите — отвърна Глин. — Имаме няколко шкафа, пълни с такива дрехи, в случай на всякакви непредвидени обстоятелства.
    — Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. И какви точно са бойните ни заповеди?
    — Много прости. Задачата ни е да се представим в митницата, да отговорим на всички въпроси, свързани с разрешителните за минни операции, да си платим таксите и да намерим Джон Пъпъп. Ние сме налудничав екип, който е дошъл тук да търси желязна руда. Компанията е на ръба на банкрута и това е нашият последен опит. Ако някой говори английски и ти зададе въпроси, отвръщай войнствено, че сме първокласен екип. Но доколкото това е възможно, изобщо не говори. А ако в митницата се случи нещо необичайно, реагирай напълно естествено.
    — Естествено ли? — Макфарлън поклати глава. — Моят естествен инстинкт ще е да хукна презглава да бягам. — Той замълча за миг и продължи: — А нашата госпожа капитан? Мислиш ли, че ще се справи с това?
    — Както може би си забелязал, тя не е най-типичният капитан далечно плаване.
    Катерът си проправяше път през вълните, грижливо разцентрованите дизели бумтяха силно в машинното. Вратата на кабината се отвори с трясък и Бритън приближи към тях, облечена в стари дънки, късо, двуредно вълнено палто и омачкана фуражка със златна капитанска околожка. На врата й висеше бинокъл. Макфарлън за пръв път я виждаше без безупречната й морска униформа и промяната бе както освежителна, така и изкусителна.
    — Мога ли да ви направя комплимент за премяната? — попита Глин.
    Макфарлън го изгледа изненадан; не си спомняше досега да бе чувал Глин да похвали някого.
    В отговор капитанът се усмихна ослепително.
    — Не можете. Ненавиждам я.
    Щом катерът заобиколи най-северната точка на Исла Наварино, в далечината се появиха неясни тъмни очертания. Макфарлън забеляза, че това бе огромен, железен кораб.
    — Господи — рече той. — Вижте само размерите му. Ще трябва да го заобиколим отдалеч, инак вълната му ще ни потопи.
    Бритън вдигна бинокъла си и се взря в далечината.
    — Не мисля че има основания за тревога — отвърна тя. — Корабът не се е забързал наникъде.
    Макар да изглеждаше, че носът на кораба е надвиснал току над тях, докато го приближат, мина сякаш цяла вечност. Двойната мачта, висока и оплетена в паяжините на кабелите, бе леко наклонена на една страна. Чак тогава Макфарлън разбра: корабът бе заседнал, натъкнал се на рифа точно по средата на протока.
    Глин взе бинокъла, който Бритън му предложи.
    — Това е „Команданте Прахос“ — рече той. — Товарен, съдейки по външния му вид. Може би е бил изхвърлен на плитчината.
    — Трудно е да се повярва кораб с такива размери да потъне в тези защитени води — отбеляза Макфарлън.
    — Този залив е защитен само от североизточните ветрове, каквито имаме днес — каза Бритън с хладен тон. — Но когато вятърът заходи към запад, това място се превръща в аеродинамичен тунел. Може би точно в такова време се е повредила машината им.
    С наближаването на коритото те изпаднаха в мълчание. Въпреки отличната видимост при яркото утринно слънце, корабът си оставаше странно не на фокус, загърнат сякаш в собствения си мъглив плащ. Корпусът му бе покрит с ръжда от вълнореза до кърмата. Железните му кранове бяха строшени — единият килнат настрани, задържан от тежки железни вериги, другият — рухнал в безпорядък на палубата. На гниещата надстройка не кацаха птици. Дори вълните сякаш избягваха струпясалите му бордове. Беше призрачна, сюрреалистична гледка: мъртъв страж, който предупреждаваше всички минаващи покрай него.
    — Някой би трябвало да обърне внимание на Търговската камара на Пуерто Уилямс за този кораб — рече Макфарлън.
    Шегата му бе посрещната без смях. Цялата група бе като попарена.
    Кърмчията на катера даде газ, като че искаше да мине по-бързо покрай мястото на корабокрушението. Завиха и навлязоха в протока Бийгъл. Тук направо от водата се издигаха остри като бръсначи планински склонове, тъмни и отблъскващи, а в гънките им проблясваха и намигаха глетчери и ледници. Порив на вятъра връхлетя катера и Макфарлън се загърна зиморничаво в якето си.
    — Вдясно е Аржентина — обади се Глин, — а вляво — Чили.
    — А аз пък влизам вътре — каза Бритън и се запъти към кабината.
    Час по-късно Пуерто Уилямс изплува от сивата боза откъм левия борд: очукани дървени сгради, жълти, с червени покриви, сгушени в долчинката между хълмовете. Зад него се издигаше верига от полярни планини, бели и остри като вълчи зъби. В най-ниската точка на градчето се виждаше редица от гниещи пирсове. В пристанището се бяха привързали дървени траулерчета и едномачтови гафелни шлюпове с насмолени бордове. Макфарлън забеляза разположеният наблизо Барио де лос индиос: невероятна сбирщина от дървени къщурки и влажни колиби, от чиито импровизирани комини се издигаха димни филизи. Зад тях бе разположена самата военноморска база — запусната редица от ръждясали метални бараки. Наблизо до нея бяха закотвени две спомагателни корабчета и стар разрушител от военния флот.
    В разстояние сякаш само на няколко минути ясното утринно небе помрачня. Когато катерът наближи един от дървените пирсове, ги връхлетя миризмата на гниеща риба, на боклук и разложени водорасли. От близките колиби наизскочиха неколцина мъже и се затътриха по дъсчената обшивка на пирса. Крещейки и махайки с ръце, те се опитваха да примамят катера да застане на поне половин дузина места, всеки от тях държеше вързално въже и сочеше кнехта до себе си. Катерът се плъзна в пристанището и между двама от най-близките мъже избухна шумна караница, утихнала едва след като Глин им раздаде цигари.
    Тримата се изкачиха на хлъзгавия пирс и погледнаха към мрачното градче. Раменете на якето на Макфарлън се покриха с блуждаещи снежинки.
    — Къде е канцеларията на митницата? — попита Глин единия от мъжете на испански.
    — Аз ще ви заведа — отвърнаха трима едновременно.
    Запристигаха и жени, тълпяха се с пластмасови кофи, пълни с морски таралежи, миди и яркочервени омари.
    — Морски таралеж — рече една от тях на развален английски.
    Имаше набръчканото лице на много преживяла, а сипкавият й глас подсказваше, че отдавна е прехвърлила седемдесетте.
    Тя подчерта с жест на вдигнатата си ръка ефекта, а мъжете избухнаха в буен смях.
    — Но, грасиас, сеньора — рече Глин и си проправи път през тълпата, следвайки самопровъзгласилите се водачи.
    Мъжете ги поведоха нагоре от пирса по крайбрежната улица в посока към военноморската база. Спряха пред ниска, обшита с дъски сграда. От единствения й прозорец струеше светлина, а от тенекиения комин в дъното й се виеше благоуханният дим на горящи цепеници. Над вратата висеше избеляло чилийско знаме.
    Глин даде бакшиш на водачите им и отвори вратата. Последва го Бритън, а Макфарлън влезе последен. Пое дълбоко студения въздух, като непрекъснато си напомняше, че бе твърде малко вероятно някой да го разпознае във връзка с атакамската работа.
    Интериорът бе такъв, какъвто бе очаквал: очукана маса, тумбесто кюмбе, чернооки чиновници. Фактът, че влизаше доброволно в правителствено чилийско учреждение — колкото и да бе отдалечено — го изнервяше. Погледът му зашари неволно към таблото с омачканите листовки на най-търсени престъпници, което висеше на стената, закачено с ръждива метална скоба. „Спокойно, спокойно“, рече си той.
    Митническият чиновник имаше грижливо зализана черна коса и носеше безупречна униформа. Усмихна им се и разкри уста, пълна със златни зъби.
    — Моля седнете — рече на испански.
    Имаше мек, женствен глас. Излъчваше някакво благоденствие, което никак не бе на мястото си в такова забутано, окаяно място.
    От задната врата на митническата кантора се дочуха гласове, които се надигнаха в спор, но изведнъж стихнаха. Макфарлън изчака Глин и Бритън да седнат и ги последва, като се настани на олющен дървен стол. Кюмбето изпука, излъчваше чудесна топлина.
    — Пор фавор13 — рече служителят и бутна към тях дървена кутия, пълна с цигари.
    Всички отказаха, освен Глин, който си взе две. Пъхна едната между устните си, а другата мушна в джоба и рече ухилен:
    — Мас тарде14.
    Митничарят се наведе напред над масата и запали цигарата на Глин съд златна запалка. Глин вдиша дълбоко дима от цигарата без филтър, след това се наведе да изплюе листче тютюн. Макфарлън отмести погледа си от него към Бритън.
    — Добре дошли в Чили — рече чиновникът на английски и превъртя запалката в нежните си ръце, преди да я мушне обратно в джоба на куртката си. След това премина отново на испански: — Вие сте от американския минен кораб „Ролвааг“, разбира се.
    — Да — отвърна Бритън, също на испански.
    С донякъде нехаен жест тя извади някакви книжа и тесте паспорти от доста оръфана кожена чанта.
    — И ще търсите желязо? — попита мъжът с усмивка.
    Глин кимна.
    — И се надявате да намерите това желязо на Исла Десоласион?
    Той се усмихна малко цинично, според Макфарлън. А може би това бе мнителност?
    — Разбира се — отвърна бързешком Глин, като едва потисна кашлицата си. — Разполагаме с най-съвременното минно оборудване и хубав рудовоз. Това е високопрофесионална операция.
    Леко усмихнатото лице на чиновника подсказваше, че вече бе получил информация за голямото ръждиво корито, което чакаше на входа на протока. Той дръпна документите към себе си и ги прелисти небрежно.
    — Ще трябва известно време да обработим тези документи — рече той. — И навярно ще посетим кораба ви. Къде е капитанът?
    — Аз съм капитанът на „Ролвааг“ — каза Бритън.
    При тези й думи, веждите му направо отскочиха нагоре. Откъм задната врата се чу тътрене на крака и в канцеларията влязоха още двама чиновници с неопределен ранг. Запътиха се към печката и седнаха на една пейка до нея.
    — Значи вие сте капитанът — рече чиновникът.
    — Да.
    Митничарят изсумтя, сведе отново поглед към документите, разлисти ги пак така небрежно и вдигна отново глава.
    — А вие, сеньор? — попита и заби поглед в Макфарлън.
    Намеси се Глин:
    — Това е доктор Видманщетен, старши научен сътрудник. Не говори испански. Аз съм главният инженер — Ели Ишмаел.
    Макфарлън усети как погледът на чиновникът се забави върху него.
    — Видманщетен — повтори онзи бавно, сякаш опитваше името на вкус.
    Другите двама също погледнаха към него.
    Устата на Макфарлън пресъхна. Снимката му не се бе появявала в чилийските вестници поне в последните пет години. А и по онова време носеше брада. „Няма защо да се безпокоиш“, рече си на ум. По слепоочията му започна да избива пот.
    Чилиецът го гледаше с любопитство, сякаш засичаше притеснението му с някакво свое, професионално шесто чувство.
    — Не говори испански? — попита го чиновникът и очите му се присвиха недоверчиво.
    Последва кратко мълчание. След това, Макфарлън неволно изтърси първото нещо, което му дойде на ума:
    — Керо уна пута15.
    Чилийците изведнъж се разсмяха.
    — Той говори достатъчно испански — каза мъжът зад масата.
    Макфарлън се облегна назад, облиза устни и бавно въздъхна.
    Глин отново се закашля — зловеща, мъчителна кашлица.
    — Извинете ме — рече той, извади мръсна кърпа, избърса брадата си, разпръсвайки с яростно движение жълтеникава слуз, след което прибра отново кърпата в джоба си.
    Митничарят погледна кърпата, след това разтърка нежните си ръце.
    — Надявам се да не ни носите някоя болест в този наш влажен климат.
    — Няма нищо — отвърна Глин.
    Макфарлън го погледна с нарастваща тревога. Очите му бяха влажни и зачервени: изглеждаше болен.
    Бритън се изкашля деликатно в шепа.
    — Настинка — рече тя. — Целият кораб е така.
    — Само настинка ли? — попита чиновникът и веждите му се повдигнаха в неспокойна дъга.
    — Ами… — отвърна Бритън и поспря. После додаде: — Лазаретът ни е препълнен…
    — Няма нищо сериозно — намеси се Глин, гласът му клокочеше от слузта. — Може би малко грип. Нали знаете какво е на кораба, когато всички са наврени в едно малко пространство. — Той се засмя и смехът му премина в нов пристъп на кашлица. — Но като стана дума за това, ще се радваме да ви посрещнем на нашия кораб днес или утре, когато ви е удобно.
    — Може би няма да се наложи — отвърна чиновникът, — стига документите ви да са в ред. — Прелисти ги. — Къде е разрешителното ви за минно проучване?
    След като хубаво се прокашля да прочисти гърлото си, Глин се наведе над масата и извади подпечатани с релефни печати документи от сакото си. Чиновникът ги пое с връхчетата на пръстите си, погледна най-горната страница, след това прелисти останалите с опакото на ръката си. После ги остави върху очуканата маса.
    — Много съм огорчен — рече той и поклати тъжно глава, — но това не е необходимият формуляр.
    Макфарлън видя как двамата други чиновници тайничко се спогледаха.
    — Така ли? — рече Глин.
    В стаята се усети неочаквана промяна, някаква атмосфера на очакване.
    — Ще трябва да донесете необходимите формуляри от Пунта Аренас — рече чиновникът. — И тогава ще мога да ги подпечатам като редовни. Дотогава ще задържа паспортите ви на отговорно пазене.
    — Това са изискваните формуляри — рече Бритън, приела по-решителна позиция.
    — Оставете ме аз да се погрижа за това — каза й на английски Глин. — Мисля, че искат малко пари.
    Бритън пламна.
    — Какво, да не би да искат подкуп?
    Глин й направи жест с ръка да замълчи.
    — Спокойно.
    Макфарлън погледна двамината, питаше се дали онова, което вижда, бе истинско, или разиграваха театър.
    Глин се обърна към митничаря, чието лице се бе изкривило във фалшива усмивка.
    — Навярно — рече Глин, — ще е възможно да купим истинското разрешително и тук?
    — Възможно е — отвърна чиновникът. — Но са скъпи.
    Глин подсмъркна шумно, вдигна куфарчето си и го постави на масата. Макар да бе мръсно и очукано, чиновниците го гледаха със зле прикрит ламтеж. Глин щракна закопчалките и вдигна капака му, като се преструваше, че крие съдържанието му от чилийците. Вътре имаше още книжа и десетина пачки американски двайсетачки, стегнати с гумени ластичета. Глин извади половината и ги постави на масата.
    — Това достатъчно ли е да се реши проблемът? — попита той.
    Чиновникът се усмихна, облегна се назад и сбра пръстите си на куличка.
    — Боя се, че не, сеньор. Разрешителните за минна дейност са скъпи.
    Той отклони гнусливо поглед от куфарчето.
    — Колко тогава?
    Чиновникът се престори, че пресмята бързо на ум.
    — Два пъти по толкова ще бъдат достатъчни.
    Последва кратко мълчание. След това Глин бръкна в куфарчето, извади и останалите пачки и ги постави на масата.
    На Макфарлън му се стори, че напрегнатата атмосфера изведнъж се разведри. Чиновникът събра парите от масата. Бритън изглеждаше обезпокоена, ала примирена. Двамината митничари до печката се усмихваха широко. Единствено изключение правеше новодошлият: поразителна фигура, която се бе вмъкнала в стаята по средата на преговорите и сега стоеше до вратата. Беше висок мъж с кафеникаво лице и остри като бръснач черти, проницателни черни очи, гъсти вежди и изострени уши, които му придаваха напрегнато, почти мефистофелско излъчване. Беше облечен в чиста, макар и избеляла униформа на чилийския военен флот и върху раменете му имаше някакви златни пагони. Макфарлън забеляза, че докато лявата му ръка бе спусната до тялото по военному, дясната бе изправена хоризонтално пред стомаха и дланта й бе извита като неволна, кафеникава запетая. Мъжът огледа чиновниците, Глин, парите на масата и устните му се свиха в лека презрителна усмивка.
    Парите вече бяха разпределени на четири купчинки.
    — А разписка? — попита Бритън.
    — За съжаление ние не работим по този начин…
    Митническият чиновник разпери ръце и отново се усмихна. Той бързо се отдръпна, плъзна една купчинка банкноти в писалището си, след това подаде двете други на мъжете на пейката.
    — На отговорно пазене — обясни той на Глин.
    Най-накрая митничарят взе останалата купчинка и я предложи на мъжа в униформата. Досега взрян отблизо в Макфарлън, той кръстоса здравата си ръка върху сакатата, но не посегна към парите. Чиновникът ги подържа известно време, а след това му заговори бързешком, шепнейки.
    — Нада — отвърна високо униформеният.
    После пристъпи напред и се обърна към групата с блеснали от омраза очи.
    — Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко — каза той на чист, без акцент английски. — Но не можете. Аз не съм като тези корумпирани чиновници. Задръжте си парите.
    Митничарите заговориха остро, размахаха пачката с пари към него.
    — Ще я вземеш, глупако!
    Чу се тихо изщракване — Глин внимателно затвори куфарчето.
    — Не — отвърна униформеният и мина на испански. — Това е фарс и всички вие го знаете. Нас ни ограбват.
    Той се изплю към печката. В заплашителната тишина, която последва, Макфарлън ясно дочу изплющяването и съсъкът, който последва попадането на плюнката върху горещата повърхност.
    — Ограбват ли ни? — попита чиновникът. — Какво имаш предвид?
    — Мислите си, че американците са дошли чак тук да търсят желязна руда, така ли? — попита онзи. — Тогава наистина сте глупаци. Те са тук за нещо съвсем различно.
    — Кажи ни, команданте, защо тогава са дошли?
    — На Исла Десоласион няма желязо. Могат да са тук само заради едно нещо. Злато.
    След кратка пауза чиновникът се разсмя — с гърлен, невесел смях. Обърна се към Глин:
    — Злато нали? — рече той малко по-остро от преди. — За това ли сте дошли тук? Да откраднете злато от Чили?
    Макфарлън погледна към Глин. Слисан, забеляза как по лицето на Глин пробягва изражение на вина и откровен страх; това бе достатъчно, за да предизвика подозрение и у най-тъпия чиновник.
    — Дошли сме да търсим желязна руда — рече Глин по най-неубедителен начин.
    — Трябва да ви информирам, че разрешителното да се търси злато ще струва далеч по-скъпо — каза митничарят.
    — Но ние сме тук за желязна руда.
    — Хайде, хайде — рече чиновникът. — Да си говорим искрено и да не създаваме ненужни проблеми. Тази история за желязото…
    Той се усмихна съучастнически.
    Последва дълга пауза, заредена с очакване. След това Глин отново се закашля.
    — При тези обстоятелства може би ще е правилно да се даде авторски хонорар. При условия, че цялата документация бъде уредена експедитивно.
    Чиновникът зачака. Глин пак отвори куфарчето. Извади книжата и ги напъха по джобовете си. След това прокара длани по дъното на вече празното куфарче, сякаш търсеше нещо. Чу се приглушено изщракване и двойното дъно се отвори. Блесна нещо жълто, чието сияние се отрази върху лицето на изненадания митничар.
    — Мадре де диос16! — прошепна той.
    — Това е за вас — и за вашите колеги — сега — рече Глин. — При дебаркрането ни, след като сме минали митническия контрол и ако всичко мине добре — ще получите два пъти повече. Разбира се, ако до Пунта Аренас стигнат фалшивите слухове за открито злато, или ако на Исла Десоласион ни споходят нежелани посетители, ние няма да можем да завършим минната си операция. И вие няма да получите нищо повече.
    Той кихна неочаквано и опръска куфарчето със слюнка.
    Чиновникът бързо го затвори.
    — Да, да. Ще се погрижим за всичко.
    Чилийският команданте реагира свирепо:
    — Погледнете се: досущ като кучета, наобиколили разгонена кучка.
    Двамината митничари станаха от пейката и приближиха към него, като мърмореха нещо и сочеха куфарчето. Ала морският офицер се освободи от тях:
    — Срамувам се дори да бъда в една стая с вас. Вие сте готови да продадете и собствените си майки.
    Митничарят зад бюрото се обърна със стола си и се вторачи в него.
    — Мисля, че ще е най-добре да се върнете на кораба си, команданте Валенар — рече с леден тон той.
    Униформеният мъж изгледа свирепо всички в стаята един по един. След това, изправен и мълчалив, заобиколи масата, излезе и остави вратата отворена, да се блъска от вятъра.
    — Ами той? — попита Глин.
    — Трябва да извините команданте Валенар — каза митничарят, който отвори едно чекмедже, извади някакви книжа и официалния печат. Намастили го и след това бързо подпечата книжата, като очевидно гореше от желание да отпрати посетителите. — Той е един идеалист в страна на прагматици. Но той няма значение. Слухове няма да има, никой няма да прекъсне работата ви. Имате думата ми.
    Той подаде книжата и паспортите.
    Глин ги взе, понечи да тръгне, но се поколеба.
    — Още нещо. Наели сме един мъж на име Джон Пъпъп. Имате ли представа къде можем да го намерим?
    — Пъпъп ли? — Митничарят определено бе слисан. — Старикът? За какво ви е?
    — Беше ни представен като човек, който познава много добре островите нос Хорн.
    — Не мога да си представя кой ви е казал подобно нещо. За съжаление, преди няколко дни той получи отнякъде пари. А това означава само едно. Бих опитал да го намеря първо в „Ел Пикороко“. На „Калехон Баранка.“ — Митничарят се изправи и ги дари със златната си усмивка. — Пожелавам ви успех в търсенето на желязо на Исла Десоласион!

18.
Пуерто Уилямс
11:45

    След като излязоха от митническата канцелария, завиха към вътрешността на острова и се заизкачваха по хълма към Барио де лос индиос. Подравненият черен път отстъпи място на смес от сняг и замръзнала кал. Напречно на пътя бяха поставени дървени греди, които да възпрепятстват ерозията. Малките къщи покрай пътя бяха по-скоро колиби, изградени с разнородни греди и дъски, заобиколени от груби дървени огради. Група деца следваше чужденците — хилеха се и ги сочеха с пръст. Магаре, натоварено с огромен наръч дърва, се спусна покрай тях надолу и едва не избута Макфарлън в кална локва. Той изруга, докато възвръщаше равновесието си.
    — До каква точно степен бе планирано това циркаджийско шоу? — попита той тихо Глин.
    — До последната подробност, с изключение на команданте Валенар. И твоята спонтанна реплика. Нямаше я по сценарий, но бе успешна.
    Глин се усмихна снизходително.
    — Не би могло да мине по-добре. Ако се бяха замислили малко, никога не биха повярвали, че американска компания ще изпрати рудовоз на края на света да търси желязо. Яростният изблик на команданте Валенар дойде тъкмо навреме. Така ми спести усилията да им набивам сам идеята в главата.
    Макфарлън поклати глава.
    — Помисли си за слуховете, които ще тръгнат.
    — Слухове и без това вече има. А количеството злато, което им дадохме, ще им затвори устите за цял живот. Сега нашите добри митничари ще пресекат слуховете и ще забранят достъпа до острова. Те са по-добре подготвени за тази работа от нас. И имат достатъчно мотивировка да я свършат.
    — Ами този команданте? — попита Бритън. — Не ми се видя да се включва в програмата.
    — Не всеки може да бъде подкупен. За щастие той не разполага с власт и с доверие. Морските офицери, които биват изпращани тук, или са осъдени за престъпления, или са опозорени по един или друг начин. Онези митничари ще имат грижата да го държат под контрол. Това на практика ще означава да купят командващия военноморската база. Ние им дадохме предостатъчно, за да могат да раздадат това-онова. — Глин сви устни. — И все пак, ще трябва да научим малко повече за този команданте Валенар.
    Прекрачиха канавка със сапунена вода; хълмът вече не бе толкова стръмен. Глин попита един минувач за пътя, след което свиха в една тясна пресечка. Селото бе обвито от сивкава обедна мъгла, а ведно с нея дойде й леденият, влажен въздух. Макфарлън вдиша все същата миризма на риба и гола земя, забеляза паянтовите дървени магазинчета с реклами на фанта и на местна бира, гледка, която неизменно го връщаше години назад. След като на два пъти бяха опитали да преминат в Аржентина, натоварени с атакамските тектити, той и Нестор Масънкей в крайна сметка минаха границата с Боливия близо до град Анкуаке: коренно различен от това градче, но и толкова сходен по дух с него.
    Глин спря. В края на пътя пред тях изникна хлътнала сграда, покрита с червени дъсчици. Синя лампа мъждукаше над табелата, върху която бе изписано: „Ел Пикороко. Много хубава бира.“ От отворената врата под нея на улицата се изливаше тихият ритъм на ранчера.
    — Мисля, че започвам да схващам някои от методите ти — рече Макфарлън. — Онзи митничар не спомена ли нещо за това, че на Пъпъп му пратили пари? И да не би случайно да си ги изпратил ти?
    Глин склони глава, но не каза нищо.
    — Мисля да изчакам навън — каза Бритън.
    Макфарлън последва Глин през вратата в мрачното помещение. Видя очукан чамов бар, няколко дървени маси, с пръснати по тях подложки за бутилки, английска дъска за хвърляне на стрелички с избелели номера. Напоеният с дим въздух имаше такъв вкус, сякаш бе висял там от години. Барманът се поизправи, когато влязоха, а разговорът постихна, след като неколцината постоянни клиенти се обърнаха да изгледат новодошлите.
    Глин седна на бара и поръча две бири. Барманът ги донесе — топли, със стичаща се пяна.
    — Търсим сеньор Пъпъп — рече Глин.
    — Пъпъп ли? — Лицето на бармана разцъфна в широка, щърбава усмивка. — Той е отзад.
    Последваха мъжа през мънистената завеса в малко сепаре с масичка, върху която имаше празна бутилка „Дюарс“. На пейката до стената се бе проснал кльощав старик с невероятно мръсни дрехи. Опърпана шапка, която изглеждаше тъй, сякаш бе съшита от парченца стари парцали, се бе търколила от главата му върху пейката.
    — Спи ли или е пиян? — попита Глин.
    Барманът избухна в смях.
    — И двете.
    — Кога ще изтрезнее?
    Мъжът се наведе, пребърка джобовете на Пъпъп и извади малка пачка мръсни банкноти. Преброи ги, после ги върна обратно.
    — Ще изтрезнее следващия вторник.
    — Но той е нает на нашия кораб.
    Барманът отново се разсмя, този път още по-цинично.
    Глин се замисли за миг или поне си даде такъв вид.
    — Имаме нареждане да го отведем на борда. Бих ли могъл да ви помоля да наемете двамина от клиентите си да ни помогнат?
    Барманът кимна, влезе в бара и се върна с двама яки мъжаги. Размениха си няколко думи, известна сума пари смени собственика си, двамата вдигнаха Пъпъп от пейката и преметнаха ръцете му през раменете си. Главата му се люшна напред. В яката им хватка той изглеждаше лек и крехък като изсъхнало листо.
    Когато излязоха навън, Макфарлън доволно пое дълбоко въздух. Вонеше, но бе по-хубаво от застоялата атмосфера вътре в бара. Бритън, която стоеше в сянката на далечния ъгъл, приближи към тях. Очите й се присвиха, като зърна Пъпъп.
    — Сега не е много приятна гледка — рече Глин. — Но ще се превърне в отличен пристанищен пилот. Петдесет години кръстосва с кану водите на архипелага нос Хорн; познава всички течения, ветрове, рифове и приливи.
    Бритън повдигна вежди.
    — Този старик?
    Глин кимна.
    — Както казах на Лойд тази сутрин, той е наполовина яган. Това са били туземните жители на островите нос Хорн. Фактически той е последният, който знае езика, песните и легендите. Прекарал е по-голямата част от живота си в бродене из островите, преживявал е с миди, растения и корени. Ако питате него, навярно ще твърди, че островите нос Хорн са негови.
    — Колко колоритно — рече Макфарлън.
    Глин се обърна към него.
    — Да. А освен това той е човекът, който е открил трупа на партньора ти.
    Макфарлън замръзна на място.
    — Точно така — продължи по-тихо Глин. — Той е взел томографския сонар и образците от скали и ги е продал в Пунта Аренас. На всичкото отгоре неговото отцъствие от Пуерто Уилямс ще ни бъде от голяма полза. Сега, след като привлякохме вниманието към Исла Десоласион, той няма да е там, за да подклажда слуховете.
    Макфарлън погледна още веднъж пияницата.
    — Значи той е негодникът, който е обрал моя партньор.
    Глин положи длан върху ръката на Макфарлън.
    — Той е крайно беден. Намерил е мъртвец с някои ценни вещи. Разбираемо и простимо е, че е потърсил малка печалба. В това няма нищо лошо. Ако не беше той, твоят стар приятел може би още нямаше да е открит. А ти нямаше да имаш възможността да довършиш работата му.
    Макфарлън се дръпна настрани, макар и да бе принуден да признае пред себе си, че Глин бе прав.
    — Той ще ни бъде от голяма полза — рече Глин. — Това ви го гарантирам.
    Макфарлън последва мълчаливо групата надолу по мрачния склон към пристанището.

19.
„Ролвааг“
14:50

    Когато катерът излезе от протока Бийгъл и приближи „Ролвааг“, морето бе обгърнато от тежка, щипеща мъгла. Малката групичка седеше в кабината, скупчена върху надувните възглавници, почти без да разговаря. Пъпъп, подпрян между Глин и Сали Бритън, не даваше признаци на идване в съзнание. На няколко пъти обаче трябваше да му попречат да се килне на една страна и да се сгуши в памуклийката на капитана.
    — Дали не се преструва? — попита капитанът, дръпна крехката на вид ръка на мъжа от ревера си и го бутна леко настрани.
    Глин се усмихна. Макфарлън забеляза, че цигарите, раздиращата кашлица и насълзените очи вече ги нямаше; беше си възвърнал хладнокръвното поведение.
    Пред тях, над гребените на едрия мъртвак, се появиха призрачните очертания на танкера: бордовете му се издигаха и издигаха, за да изчезнат след миг отново в подобната на супа атмосфера. Катерът спря до него и го вдигнаха с лодбалките. Когато се качиха на борда, Пъпъп започна да се размърдва. Макфарлън му помогна да се изправи върху несигурните си нозе във вихрушките на мъглата. „Едва ли тежи повече от четирийсет и пет кила“, помисли си той.
    — Джон Пъпъп? — рече Глин с мек тон. — Аз съм Ели Глин.
    Пъпъп улови ръката му и я раздруса мълчаливо. Тържествено се ръкува с всички наоколо, включително и с кърмчията на катера и двама изненадани палубни моряци. Последно, но най-дълго раздрусва ръката на капитана.
    — Добре ли сте? — попита Глин.
    Мъжът се огледа с блестящите си черни очи и поглади тънкия си мустак. Не изглеждаше нито изненадан, нито обезпокоен от непознатата обстановка.
    — Мистър Пъпъп, сигурно се питате какво търсите тук.
    Пъпъп изведнъж мушна ръка в джоба си и извади пачката мръсни банкноти; преброи ги, изсумтя доволен, че не са го ограбили, и ги прибра обратно.
    Глин посочи към стюарда.
    — Мистър Дейвис ще ви отведе в кабината ви, където можете да се измиете и да се преоблечете. Това устройва ли ви?
    Пъпъп погледна с любопитство Глин.
    — Може би не знае английски — промърмори Макфарлън.
    Погледът на Пъпъп веднага го фиксира.
    — Говори езика, дето кралят говори, ето какво говори.
    — С радост ще отговоря на всичките ви въпроси, след като се настаните — рече Глин. — Ще се срещнем в библиотеката утре сутрин.
    След това кимна на Дейвис.
    Без да рече нищо Пъпъп се обърна. Всички очи го проследиха, докато стюардът го водеше към задната надстройка. Над тях избумтя високоговорителят на кораба.
    — Капитанът — на мостика! — долетя металическият глас на Виктор Хауъл.
    — Какво има? — попита Макфарлън.
    Бритън поклати глава:
    — Да идем да разберем.
    Мостикът бе обгърнат от вездесъщия сив облак мъгла. Нищо не се виждаше — дори палубата на кораба. Още докато пристъпваше през прага, Макфарлън долови напрегнатата атмосфера вътре. Вместо обичайния минимален състав, на мостика се бяха сбрали половин дузина офицери. От радиорубката се чуваше бързото тракане на компютърна клавиатура.
    — Какъв проблем имаме, мистър Хауъл? — попита спокойно Бритън.
    Хауъл вдигна глава от близкия екран.
    — Радарен контакт.
    — Кой е? — попита Макфарлън.
    — Неизвестен. Не отговаря на повикванията ни. Съдейки по скоростта и отметката на радара, навярно е канонерка. — Отново се вторачи в екрана и натисна някакви бутони. — Прекалено далеч е, за да се види добре с инфрачервения визьор.
    — Къде се намира? — попита Бритън.
    — Изглежда се върти в кръг, сякаш търси нещо. Почакайте, курсът му се стабилизира. Разстояние осем мили, истински курс едно-шест-нула, приближава. Електронната уредба засича радарно излъчване. Засечени сме.
    Капитанът бързо приближи до него и се взря в радара.
    — Те са на ППНД. Време до сблъсъка?
    — При сегашната му скорост и курс — дванайсет минути.
    — Какво означава тази бъркотия от съкращения? — попита Макфарлън.
    Бритън го погледна.
    — ППНД — постоянен пеленг и намаляваща дистанция.
    — Курс на сблъскване — прошепна Хауъл.
    Бритън се обърна към третия помощник, който бе на командния пулт.
    — Имаме ли ход?
    Офицерът кимна.
    — Парата е вдигната, госпожо. В момента сме на динамично позициониране.
    — Съобщете на машината да вдигне обороти.
    — Слушам.
    Помощникът вдигна черната слушалка и набра номера. Корабът леко потрепери, след като машините вдигнаха обороти. Зазвъня алармената инсталация против сблъскване.
    — Ще предприемем ли действия за избягване на сблъсъка? — попита Макфарлън.
    Бритън поклати глава.
    — Прекалено сме големи за това, дори да управляваме с помощта на машините. Но поне ще се опитаме.
    Високо горе, на радарната мачта, оглушително избуча сирената на кораба.
    — Курс — непроменен — докладва Хауъл, без да отлепя лице от гумената „качулка“ на радара.
    — Рулят слуша — докладва третият помощник.
    — В средата руля — нареди Бритън, отправи се към радиорубката и отвори сивата метална врата. — Някакъв резултат, Банкс?
    — Не отговаря.
    Макфарлън отиде към предните прозорци. Бавно, с премерен ритъм чистачките смиваха слоя мъгла и суграшица, който веднага се образуваше отново. Слънцето се мъчеше да пробие плътната марля отвъд стъклата.
    — Не могат ли да ни чуят? — попита той.
    — Разбира се, че могат — отвърна тихо Глин. — Знаят много добре къде се намираме.
    — Курс — непроменен — докладва тихо Хауъл, все още взрян в радара. — Сблъсък след девет минути.
    — Изстреляйте ракети по посока на кораба — нареди Бритън, която се бе върнала при пулта за управление.
    Хауъл препредаде заповедта и Бритън се обърна към вахтения помощник.
    — Слуша ли руля?
    — Като тлъсто прасе е, госпожо, при тази скорост.
    Макфарлън усещаше как дълбоко под краката му корабът се напряга и потреперва.
    — Пет минути, продължава да се сближава — обади се Хауъл.
    — Изстреляйте още няколко ракети. Стреляйте по кораба. Превключете ме на ICM-честотата.
    Бритън взе микрофона от командния пулт.
    — Неидентифициран кораб на три хиляди метра откъм левия ми борд, тук е танкер „Ролвааг“. Променете курса си с двайсет градуса надясно, за да избегнете сблъскване. Повтарям, променете курса си с двайсет градуса надясно.
    Тя повтори съобщението си на испански, след това увеличи звука на приемника. Целият мостик слушаше напрегнато само изпукванията на статичното електричество.
    Бритън остави микрофона. Погледна кърмчията, след това — Хауъл.
    — Три минути до сблъсъка — докладва Хауъл.
    Тя заговори по парлангото.
    — Внимание, целия екипаж. Говори капитанът. Пригответе се за сблъскване откъм десния борд.
    Тифонът за мъгла още веднъж раздра изтъняващия воал на мъглата. Някакъв алармен сигнал бръмчеше, на мостика присвяткаха различни лампички.
    — Приближава носа ни откъм десния борд — докладва Хауъл.
    — Готовност на апаратурата за повреди и пожар — нареди му Бритън.
    След това грабна един мегафон от стената, изтича до вратата, която водеше към крилото на десния борд, отвори я рязко и излезе навън. Макфарлън и Глин я последваха на мига, изобщо без да се замислят.
    В момента, в който се показа навън, Макфарлън бе измокрен до кости от тежката, сякаш втвърдила се мъгла. Чуваше под себе си обърканите звуци на тичащи крака и крясъците на невидими моряци. Тифонът за мъгла тук, на открито, бе още по-пронизителен и сякаш наелектризираше гъстия въздух, който ги обгръщаше. Бритън бе изтичала до края на мостика и се бе навела над перилата, увиснала на трийсет и пет метра над морето с готов мегафон.
    Мъглата започваше да се кондензира и да се разсейва, стичаше се на потоци по главната палуба. Ала на Макфарлън му се струваше, че откъм десния борд тя се сгъстяваше и тъмнееше по-силно. Изведнъж от мрака се появи гора от антени, предните ходови светлини блеснаха в мътно зелено и червено. Тифонът изрева още веднъж предупреждението си, ала корабът продължи неумолимо да приближава към тях на пълна скорост — пред сивия му вълнорез „мустакът“ на вълната се пенеше белезникав и озъбен. Очертанията на кораба станаха по-ясни. Беше разрушител, бордовете му бяха очукани и огънати тук и там и по тях се стичаха потоци ръжда. Чилийският флаг плющеше над надстройката и на кърмата. Четириинчовите оръдия — късоцевни и зли на вид — ги гледаха от кулите си на носа и на кърмата.
    Бритън крещеше в мегафона. Дрънчеше алармената инсталация против сблъскване, а Макфарлън усещаше как крилото на мостика трепереше под краката му от усилията на машините да изтръгнат кораба встрани. Невъзможно беше обаче огромният кораб да завие достатъчно бързо. Макфарлън стисна здраво релинга, готов за сблъсъка.
    В последния миг разрушителят зави наляво, намали ход и се плъзна покрай танкера на не повече от двайсетина метра. Бритън свали мегафона. Погледите на всички бяха впити в по-малкия кораб.
    Всички оръжия на разрушителя — от големите оръдейни кули до 42-милиметровите скорострелни оръдия — бяха насочени към мостика на „Ролвааг.“ Макфарлън гледаше кораба, обладан от смесени чувства — на обърканост и ужас. А сетне всички отместиха очи към открития мостик на разрушителя.
    Там, в парадна униформа, стоеше морският офицер, когото бяха срещнали сутринта в митницата. Вятърът се мъчеше да изтръгне златната околожка на фуражката му. Минаваше толкова близо под тях, че Макфарлън можеше да види капчиците влага по лицето му.
    Валенар не им обърна никакво внимание. Беше се облегнал на картечница 50-ти калибър, монтирана на перилата, ала това бе поза на измамно спокойствие. Дулото на картечницата с надупчената му зурла, покрита с морска сол и ръжда, бе насочено право към тях — дръзко обещание за смърт. Черните му очи ги въртяха на шишовете си един по един. Сакатата му ръка бе притисната към гърдите под прав ъгъл спрямо тялото. Офицерът не мигна нито веднъж, а след като корабът му отмина плавно, той и картечницата бавно се завъртяха, без да ги изпускат от прицела си.
    След това разрушителят мина зад кърмата на „Ролвааг“, изчезна отново в мъглата като призрак. В ледената тишина, която се възцари, Макфарлън чу как двигателите на разрушителя отново увеличиха оборотите си до максималните и усети съвсем слабото поклащане на танкера, когато го застигна килватерната вълна. Бе лекото поклащане нагоре-надолу като в бебешка люлка и, ако не бе ужасяващо, би могло да бъде определено като приспивно.

20.
„Ролвааг“
13 юли, 6:30

    Макфарлън се размърда в предутринния мрак на кабината си. Чаршафите се бяха увили около него като някакъв ленен циклон, а възглавницата му бе мокра от пот. Обърна се, все още полусънен и инстинктивно потърси топлината на Малу. Ала ако се изключи той самият, леглото бе празно.
    Изправи се до седнало положение и зачака пулсът му да слезе до нормалното си равнище и разбърканите образи от кошмара му — кораб, подхвърлян от бурно море — да избледнеят в съзнанието му. Като прекара длан по очите си, осъзна, че не всичко бе кошмар: движението на водата си оставаше непроменено. Сега корабът се клатеше по различен начин — вместо обичайното леко люлеене, се издигаше и пропадаше рязко, с потреперване. Отхвърли завивките, отиде до финестрина и дръпна завесата му. Върху плескигласа плющеше суграшица, а в долния му край се бе образувала ледена корица.
    Тъмните помещения му се сториха потискащи, затова се облече бързешком, зажаднял за свеж въздух, въпреки отвратителните условия навън. Докато се спускаше тичешком по стълбите, за да слезе на главната палуба, корабът се залюля силно и му се наложи да се улови за перилата, за да не падне.
    Когато отвори вратата, върху него връхлетя леденият вятър. Бе обаче ободрителен и прогони и последните остатъци от кошмарите. В полумрака можеше да види вентилационните „лули“ от наветрената страна, лодбалките, заснежените контейнери, покритата с киша палуба. Сега вече Макфарлън можеше да чуе ясно грохота на тежките вълни, които преминаваха по дължината на корпуса. Тук, навън, люлеенето на кораба бе по-осезаемо. Тъмните тежки вълни, върху които на равни интервали се наслагваха сриващи се гребени, едва доловимото свистене на връхлитащата вода, което се смесваше в ушите му с воя на вятъра.
    Някой се бе надвесил над перилата на десния борд с увиснала над тях глава. Като приближи, видя, че бе Амира, навлякла отново прекалено голямото за нея яке.
    — Какво правиш тук? — попита той.
    Тя се обърна към него. Успя да зърне позеленялото й лице, потънало дълбоко в обшитата с кожа качулка. Няколко непокорни кичура черна коса се освободиха и вятърът ги поде.
    — Мъча се да повърна — рече тя. — А какво е твоето извинение?
    — Не можах да спя.
    Амира кимна.
    — Надявам се онзи разрушител да се появи отново. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да изпразня съдържанието на стомаха си върху онзи грозен, дребен команданте.
    Макфарлън не отговори. Срещата с чилийския кораб, спекулациите относно команданте Валенар и мотивите му бяха основните теми на разговора на вечеря предишния ден. А пък Лойд, като чу за инцидента, направо обезумя. Само Глин изглеждаше равнодушен.
    — Я погледни ей там — рече Амира.
    Следвайки погледа й Макфарлън зърна тъмната фигура на бегач, облечен само в сив анцуг, който тичаше покрай перилата на левия борд. Напрегна очи и осъзна, че това бе Сали Бритън.
    — Само тя може да се прави успешно на мъж, за да тича в такова време — рече кисело Амира.
    — Доста е корава.
    — По-скоро — побъркана — надсмя се Амира. — Погледни как ги друса под пуловера си.
    Макфарлън, който гледаше точно натам, не отвърна нищо.
    — Не ме разбирай криво. Проявявам единствено научен интерес. Мисля си как човек би могъл да състави уравнение за състоянието на тези доста впечатляващи гърди.
    — Уравнение за състоянието ли?
    — Това е нещо, което ние, физиците, правим. Отнася се до физическите свойства на даден предмет — температура, налягане, плътност, еластичност…
    — Схващам.
    — Виж — рече Амира и рязко смени темата. — Още един корабокруширал съд.
    Макфарлън забеляза в зимния мрак очертанията на голям кораб, пречупен на две върху скалите.
    — Кой е по ред, четвърти? — попита Амира.
    — Мисля, че е петият.
    След като „Ролвааг“ се насочи на юг от Пуерто Уилямс към нос Хорн гледките на гигантски корабокруширали съдове зачестиха. Някои бяха големи почти колкото „Ролвааг“. Районът бе същинско корабно гробище и подобни гледки вече не предизвикваха изненада.
    По това време Бритън вече бе заобиколила бака и тичаше към тях.
    — Ето я, идва — рече Амира.
    Като ги наближи, Бритън спря, тичайки на място. Анцугът й бе мокър от лапавицата и дъжда и бе прилепнал към тялото й. „Уравнение за състоянието“ — помисли си Макфарлън.
    — Бих искала да знаете, че в девет часа ще издам заповед за задължително носене на осигурителни колани на палубата — рече тя.
    — Защо? — попита Макфарлън.
    — Задава се шквал.
    — Задава ли се? — изсмя се хапливо Амира. — Струва ми се, че той е вече тук.
    — След като излезем от подветрената страна на Исла Наварино, ще се насочим право към бурята. Никой няма да излиза на палубата без осигурителен колан.
    Бритън отговори на въпроса на Амира, ала гледаше Макфарлън.
    — Благодаря за предупреждението — рече той.
    Бритън му кимна и продължи да тича. След минутка вече я нямаше.
    — Какво имаш против нея? — попита Макфарлън.
    Амира замълча за миг, после отвърна:
    — Нещо у Бритън ме дразни. Прекалено съвършена е.
    — Мисля, че това се нарича командирско поведение.
    — Освен всичко друго ми се вижда съвсем несправедливо целият кораб да страда заради това, че била имала проблеми с алкохола.
    — Решението е на Глин — рече Макфарлън.
    Амира въздъхна и поклати глава.
    — Да, добрият стар Ели, нали? Можеш да се обзаложиш, че решението му се основава на безупречна логика. Той просто не е съобщил никому каква е тя.
    Макфарлън потрепери от поредния порив на вятъра.
    — Е, на мен толкова чист въздух ще ми е достатъчен за известно време. Да идем да закусим, а?
    Амира изстена.
    — Ти върви, аз ще поседя тук още малко.


    След закуската Макфарлън се запъти към корабната библиотека — Глин го бе помолил да се срещнат там. Библиотеката, както и всичко останало на кораба, бе голяма. Прозорците, заскрежени от лапавицата, заемаха едната стена. През тях той можеше да види как долу снегът пердашеше почти хоризонтално и се виеше на вихрушки над черната вода.
    Върху лавиците бяха подредени всякакъв вид книги: навигационни текстове и трактати, енциклопедии, годишници с „Рийдърс дайджест“, забравени бестселъри. Той ги заразглежа, докато чакаше Глин, донякъде обезпокоен. Колкото повече приближаваха до Исла Десоласион — мястото, където смъртта бе настигнала Масънкей, — толкова по-неспокоен ставаше. А вече бяха близо. Днес щяха да заобиколят нос Хорн и да се закотвят най-сетне всред островите на архипелага със същото име.
    Пръстите на Макфарлън спряха върху едно тънко томче: „Разказ на Артър Гордън Пим от Нантъкет“. Това бе заглавието от Едгар Алън По, което Бритън бе споменала на вечерята през първата им нощ на море. Завладян от любопитство, той го отнесе до най-близкия диван. Тъмната кожа на подвързията му бе хлъзгава. Настани се и отвори книгата. Ноздрите му поеха приятния мирис на стара хартия и кожа.
    Казвам се Артър Гордън Пим. Баща ми беше уважаван търговец на морски стоки в Нантъкет, където съм се родил. Дядо ми по майчина линия бе адвокат с добра практика. Имаше късмет във всичко и играеше много успешно с акции в Едгартън Ню-Банк, както се наричаше преди.
    Началото бе отчайващо сухо и той с облекчение видя вратата да се отваря и да влиза Глин. Следваше го Пъпъп, приведен и усмихнат, почти не приличаше на онзи пияница, който бяха взели на борда предишния следобед. Дългата му сива коса бе вчесана назад от челото, а изчистените и подредени, но все така кичурести мустаци се спускаха от провисналата му устна.
    — Извинявай, че те накарах да чакаш — рече Глин. — Разговарях с мистър Пъпъп. Той изглежда е доволен да ни помогне.
    Пъпъп се ухили и отново се ръкува с всички наред. Макфарлън намери ръката му за учудващо хладна и суха.
    — Елате до прозорците — рече Глин.
    Макфарлън отиде и се взря навън. През разкъсалата се мъгла можеше да види на североизток гол остров, който се издигаше от водата — приличаше на назъбения връх на потънала планина, бялата пяна на разбиващите се вълни подскачаше в основата му и сякаш го гризеше.
    — Това — рече тихо Глин, — е Исла Барнавелт.
    Мина далечен шквал и сякаш дръпна завесата от назъбения от щорма хоризонт. В полезрението им се появи друг остров: черен, скалист, високите му като планини хълмове бяха покрити със сняг и мъгла.
    — А това е Исла Десеит. Най-източният от островите нос Хорн.
    Зад тях нежната светлина освети още пусти, потънали планински върхове, които се надигаха от морето. Докато наблюдаваха, светлината изведнъж изчезна — така, както се бе появила. Сякаш над кораба се спусна нощ, поредният шквал връхлетя с пълна сила и от яростта му прозорците затрепериха, по стъклата забарабани в картечен огън градушка. Макфарлън усети как големият кораб се накренява.
    Глин извади сгънат лист хартия.
    — Получих това съобщение преди половин час — каза той и го подаде на Макфарлън.
    Макфарлън го разтвори с любопитство. Беше кратка радиограма:
    При никакви обстоятелства не бива да слизате на острова-цел, без да сте получили следващите ми указания. Лойд.
    Макфарлън я върна на Глин, който я прибра в джоба си.
    — Лойд не ми каза нищо за плановете си. Какво мислиш, че би могло да означава това? И защо просто не телефонира или не изпрати електронна поща.
    — Защото може би не се намира близо до телефон — отвърна Глин и се изправи. — Гледката от мостика е още по-хубава. Искаш ли да дойдеш?
    Кой знае защо Макфарлън бе убеден, че шефът на ЕИР не се интересуваше много от гледката. Последва го. Глин обаче се оказа прав: от мостика яростта на вълните предизвикваше още по-силно страхопочитание. Разбеснели се черни талази се сриваха и се бореха помежду си, а вятърът отнасяше гребените им и дълбаеше дълбоки тунели в падините между тях. Макфарлън видя как носът на „Ролвааг“ се заби в масивна вълна, след това се изправи и мощни водопади рукнаха от двата му борда.
    Бритън се обърна към тях, лицето й изглеждаше призрачно на изкуственото осветление.
    — Виждам, че сте довели пилота — рече тя и погледна с известно съмнение към Пъпъп. — След като заобиколим Хорн, ще видим какви съвети би могъл да даде при подхождането ни.
    Застаналият до нея Виктор Хауъл се размърда.
    — Ето го сега — рече той.
    Далеч пред кораба един „прозорец“ в стената на бурята хвърли лъч светлина върху изпъстрена с пукнатини скала — по-висока и по-тъмна от останалите, тя се издигаше над побеснялото море.
    — Кабо де Хорнос — каза Глин. — Нос Хорн. Но аз дойдох тук за друго. Би трябвало да очакваме всеки момент посетител…
    — Капитане! — прекъсна го третият помощник-капитан, наведен над някакъв екран. — Slick 32 засича радарно облъчване. Имам контакт с въздушна цел, която приближава от североизток.
    — Пеленг?
    — Истински пеленг нула-четири-нула, госпожо. Право към нас.
    Атмосферата на мостика се сгъсти. Виктор Хауъл отиде бързо до третия помощник и се взря над рамото му в екрана.
    — Разстояние и скорост? — попита Бритън.
    — Четирийсет мили разстояние и приближава със скорост сто и седемдесет мили в час, госпожо.
    — Разузнавателен самолет?
    Хауъл се изправи.
    — В такова време?
    Подгоненият от нов яростен порив на вятъра дъжд забарабани отново по прозорците.
    — Е, сигурно е, че не е някой любител с „Чесна“ — рече тихо Бритън. — Възможно ли е да е отклонил се от курса си граждански самолет?
    — Едва ли. Единствените машини, които летят в тези райони са чартирани хидроплани. А и те никога не биха летели в такова време.
    — Военни?
    Никой не отговори. Чуваше се само воят на вятъра и тътенът на морето. В продължение на минута на мостика се възцари пълна тишина.
    — Пеленг? — рече отново капитанът, този път по-тихо.
    — Все още право към нас, госпожо.
    Тя бавно кимна.
    — Много добре. Мистър Хауъл, дайте общокорабна тревога.
    Изведнъж от вратата на радиорубката се подаде радистът Банкс.
    — Онази птичка там горе… това е вертолет на „Лойдс холдинг“.
    — Сигурен ли си? — попита Бритън.
    — Току-що проверих позивните му.
    — Мистър Банкс, свържете се с хеликоптера.
    Глин се прокашля. Макфарлън видя как той прибра сгънатото листче в джоба си. През цялото време на това внезапно оживление на мостика Глин не показа нито тревога, нито изненада.
    — Мисля — рече тихо той, — че ще е най-добре да приготвим площадката за кацане.
    Капитанът се вторачи в него.
    — В това време?
    Банкс се показа отново от радиоубката.
    — Искат разрешение да кацнат, госпожо.
    — Не мога да повярвам — извика Хауъл. — Та ние сме в средата на осембалов щорм.
    — Мисля, че нямате голям избор — каза Глин.
    През следващите десет минути на борда на кораба се развихри бурна дейност по подготовката за кацането. Когато Макфарлън се появи при вратата, водеща към кърмата, следван от Глин, един строг моряк им подаде безмълвно осигурителни колани. Макфарлън навлече широкия „ярем“ и го стегна. Морякът го подръпна, изръмжа одобрението си и отвори вратата.
    Още щом Макфарлън излезе навън, силният порив заплаши да го изхвърли зад борда. С известни усилия закопча свободния край на колана си за външните перила и тръгна към вертолетната площадка. Тук бяха заели позициите си моряци от екипажа, които също бяха привързали коланите си към металните релинги. И макар корабът да бе намалил ход дотолкова, доколкото да не изгуби управление във врящите води, палубата се люлееше доста. Десетина прожектора светнаха изведнъж и осветиха периметъра — премигващи на пресекулки червени точици на фона на връхлитащата суграшица.
    — Ето го! — извика някой.
    Макфарлън присви очи и се вторачи в бурята. В далечината се виждаха очертанията на увисналия във въздуха огромен вертолет „Чинуук“ със запалени ходови светлини. Вертолетът подходи към кораба, като се накланяше ту наляво, ту надясно под напора на поривите. Някъде наблизо се чу алармен сигнал и серия оранжеви предупредителни светлини освети надстройката на „Ролвааг.“ Макфарлън чуваше грохота на вертолетните двигатели, които напрягаха сили срещу яростта на бурята. Хауъл крещеше нарежданията си през мегафон, притиснал ръчната радиостанция до ухото си.
    Вертолетът зави и увисна неподвижно спрямо кораба. Макфарлън зърна пилота в носа на машината — той с мъка удържаше машината. Суграшицата ги запердаши с удвоена от винта на вертолета сила. Коремът на машината подскачаше настрани, докато тя предпазливо подхождаше към люлеещата се палуба. Мощен порив отхвърли вертолета настрани и пилотът бързо зави, за да се върне за повторен опит. Имаше един отчайващ миг, в който Макфарлън бе почти сигурен, че пилотът ще изпусне управлението, ала точно тогава гумите докоснаха площадката и моряците се втурнаха напред, за да ги застопорят с дървени клинове. Товарната врата се отвори. Навън се изсипа тълпа мъже, жени, заизлизаха машини и различно оборудване.
    Чак тогава Макфарлън зърна фигурата на Лойд, която не можеше да сбърка с никого, да се спуска на мократа повърхност на площадката — беше по-едър от всякога в щормовото си облекло и ботушите. Изтича изпод вертолета, зюдвестката, която бе нахлупил на главата си, заплющя на бурята. Като зърна Макфарлън и Глин им махна въодушевено. Един моряк изтича да му сложи осигурителния колан, ала Лойд го пропъди с жест. Дойде до тях, изтри дъжда от лицето си и улови Макфарлън и Глин за ръцете.
    — Господа — избуча той по-силно от бурята с разцъфнало в широка усмивка лице, — кафето е от мен.

21.
„Ролвааг“
11:15

    Макфарлън погледна часовника си, качи се в асансьора и натисна бутона за палубата под мостика. Беше я подминавал много пъти, чудеше се защо Глин бе забранил достъпа до нея. А сега, докато асансьорът го изкачваше гладко, разбра за кого е била запазена. Сякаш Глин през цялото време бе знаел, че Лойд неминуемо ще дойде.
    Вратата на асансьора се отвори и пред него се разкри картината на трескава дейност: телефони звъняха, бръмчаха факсове и принтери, хора се щураха насам-натам. Няколко секретари бяха заели местата си зад бюрата — мъже и жени, които приемаха обажданията, набираха текстове на компютърните си станции, с други думи, въртяха бизнеса на „Лойдс холдингс“.
    Към него приближи мъж в светъл костюм, който с мъка си проправи път в бъркотията. Макфарлън разпозна клепналите уши, увисналата уста с дебели, свити устни — те можеха да принадлежат единствено на Пенфолд, личният помощник на Лойд. Пенфолд никога не вървеше направо към нещо, а винаги подхождаше под ъгъл, сякаш прекият подход би бил твърде нахален.
    — Доктор Макфарлън — рече Пенфолд с висок и нервен глас, — насам, моля.
    Поведе Макфарлън през една врата, а после по коридора до малка всекидневна с черни кожени канапета, подредени около стъклена масичка с позлатени орнаменти. Една врата се отвори към следващ кабинет и Макфарлън дочу дебелия басопрофундо на Лойд.
    — Моля, седнете — рече Пенфолд. — Мистър Лойд ей сега ще дойде.
    Той изчезна и Макфарлън се настани на един от диваните със скърцаща кожена дамаска. Имаше стена с телевизионни екрани, включени към различни новинарски канали от целия свят. Последните списания лежаха на масичката: „Сайънтифик Американ“, „Ню Йоркър“ и „Ню Рипаблик“. Макфарлън взе едно, разлисти го разсеяно и го остави. Защо се бе появил Лойд толкова неочаквано? Да не би нещо да се бе объркало?
    — Сам! — дочу той.
    Вдигна глава и видя грамадния мъж, застанал в рамката на вратата — почти я изпълваше с масата си, излъчваше сила, добро настроение и безкрайна самоувереност.
    Макфарлън се изправи. Лойд тръгна към него, сияещ, с разтворени ръце.
    — Сам, радвам се да те видя отново.
    Стисна раменете на Макфарлън с яките си длани и го огледа, без да пуска хватката си.
    — Не мога да ти опиша колко се вълнувам, че съм тук. Ела.
    Макфарлън последва широкия, красиво обгърнат от костюма „Валентино“ гръб. Вътрешният кабинет на Лойд бе скромно обзаведен: редица прозорци, през които нахлуваше студената светлина на антарктическия район, две обикновени кресла, писалище с телефон, компютър лаптоп и две винени чаши до току-що отворена бутилка „Шато Марго“.
    Лойд посочи виното.
    — Би ли пийнал чаша? — попита.
    Макфарлън се усмихна и кимна.
    Лойд наля рубинената течност в чашата му, наля и на себе си. Отпусна едрото си тяло в едното кресло и вдигна чаша.
    — Наздраве.
    Чукнаха се и Макфарлън сръбна от изисканото вино. Не беше кой знае какъв познавач, но дори най-закърнялото небце би могло да оцени този вкус.
    — Ненавиждам навика на Глин да ме държи на тъмно — рече Лойд. — Защо никой не ми каза, че това ще бъде „сух“ кораб, Сам? Или за онази история на Бритън? Не мога да разбера мисленето на Глин по този въпрос. Би могъл да ме информира още в Елизабет. Слава Богу, че няма никакви проблеми.
    — Тя е отличен капитан — рече Макфарлън. — Управлява кораба много умело. Познава го до последния болт. А екипажът я уважава невероятно. Но и не допуска празни приказки от никого.
    Лойд слушаше намръщен.
    — Това е добре.
    Телефонът звънна. Лойд вдигна слушалката.
    — Да? — рече нетърпеливо. — Сега имам среща.
    Последва пауза, по време на която Лойд изслушваше отсрещната страна. Макфарлън го наблюдаваше и си мислеше върху казаното за Глин. Тайнствеността бе характерен негов навик — или може би инстинкт.
    — Аз ще се обадя на сенатора по-късно — рече Лойд след малко. — И не ме свързвай с никого повече.
    Отиде до прозореца и застана там с ръце на гърба. Макар бурята да бе преминала кулминацията си, панорамните прозорци си оставаха набраздени от лапавицата.
    — Великолепно — въздъхна Лойд и в тона му прозвуча нотка на благоговение. — Като си помисля само, че след час ще бъдем до острова. Господи, Сам, ние сме почти там!
    Извърна се от прозореца. Смръщеното изражение бе изчезнало, заменено от въодушевление.
    — Взех решение. Ели също трябва да го чуе, но исках ти пръв да го узнаеш. — Замлъкна, въздъхна и продължи: — Аз ще забия знамето, Сам.
    Макфарлън го погледна.
    — Какво ще направиш?
    — Този следобед ще отида с работния катер до Исла Десоласион.
    — Сам?
    Макфарлън усети как стомахът му се свива от някакво непознато усещане.
    — Сам. И с онзи шантав дъртак Пъпъп, разбира се, който да ме заведе до метеорита.
    — Но времето…
    — Какво му е на времето, не би могло да бъде по-хубаво!
    Лойд тръгна от прозорците и закрачи неспокойно между креслата.
    — На малцина е съдено да преживеят такъв миг, Сам!
    Макфарлън седна в креслото си, а странното му усещане се засилваше.
    — Значи сам? — повтори той. — Не би искал да споделиш с никого откритието.
    — Не, не бих искал. И защо да го правя, по дяволите? Пири е постъпил по същия начин при последната атака на полюса. Глин трябва да разбере. Може и да не му се понрави, но това е моята експедиция. И аз ще отида сам.
    — Не — възрази тихо Макфарлън. — Няма да отидеш сам.
    Лойд спря.
    — Няма да ме оставиш тук.
    Лойд се обърна изненадан и впи поглед в Макфарлън.
    — Ти?
    Макфарлън кимна, без да отмества поглед.
    След миг Лойд се разсмя.
    — Знаеш ли, Сам, вече не си човекът, когото срещнах за пръв път да се крие зад храсталака в пустинята Калахари. Никога не ми е хрумвало, че би държал на нещо подобно. — Широката му усмивка изведнъж се стопи. — Какво би сторил, ако откажа?
    Макфарлън се изправи.
    — Не знам. Навярно нещо безразсъдно и глупаво.
    Тялото на Лойд сякаш започна да се издува.
    — Ти да не би да ме заплашваш?
    Макфарлън издържа на погледа му.
    — Да. Мисля, че е точно така.
    Лойд продължи да го гледа без да мигне.
    — Виж ти, виж ти.
    — Ти ме откри. Знаеше за какво съм мечтал през целия си живот. — Макфарлън наблюдаваше внимателно изражението на Лойд. Това бе мъж, който не бе свикнал да го предизвикват. — Бях там, опитвайки се да забравя за миналото. А ти пристигна и го размаха под носа ми, досущ като морков на пръчка. Знаеше, че ще клъвна. И ето, че съм тук и ти не можеш да ме отстраниш. Няма да пропусна това в никакъв случай.
    Последва напрегнато мълчание, Макфарлън чуваше далечното потракване на клавиатури, телефонни позвънявания. А после чертите на Лойд изведнъж омекнаха. Той положи длан върху плешивата си глава и поглади лъскавото си теме. След това прокара пръсти по козята си брадичка.
    — Ако те взема, тогава какво ще правим с Глин? Или с Амира? Или с Бритън? Всички ще поискат парче от тортата.
    — Не. Ще бъдем само двамата. Аз съм си го заслужил, ти — също. Това е всичко. Ти притежаваш достатъчно власт, за да го осъществиш.
    Лойд продължи да го гледа вторачено.
    — Мисля, че този нов Сам Макфарлън ми харесва — рече най-сетне той. — Нито за миг не се поддадох на това цинично представление на заплаха. Но трябва да ти кажа нещо, Сам: най-добре ще е този твой интерес да бъде здравословен. Да се изразя ли по-прямо? Не искам да се повтори онази история от Торнарсук.
    Макфарлън усети как го бодна гняв.
    — Ще се престоря, че не съм чул това.
    — Чу го. Да не си играем на прекалена скромност.
    Макфарлън зачака.
    Лойд спусна ръката си и се усмихна неодобрително.
    — От години никой не ми се е противопоставял така. Това ми подейства освежително. Дявол те взел, Сам, добре. Ще отидем заедно. Но сигурно си наясно, че Глин ще се опита да развали всичко. — Отиде отново до прозорците, като пътьом погледна часовника си. — Ще се държи като обидена съпруга.
    Сякаш избрал точно мига — а по-късно Макфарлън щеше да си помисли, че бе именно така, — Глин влезе в кабинета. Следваше го Пъпъп, мълчалив, досущ като призрак, бързо превръщащ се в сянка на Глин; будните му черни очи бяха изпълнени с някакво странно веселие. Пъпъп закри с ръка уста, кланяше се и подвиваше колене по най-необичаен начин.
    — Точно навреме, както винаги — избуча Лойд, обърна се към Глин и улови ръката му. — Слушай, Ели, взел съм едно решение. Бих искал да получа благословията ти, но знам, че това няма да стане. Затова искам да те предупредя, че на света няма такава сила, която да ми попречи да го изпълня. Ясно ли е?
    — Напълно — рече Глин, настани се удобно в едно от креслата и кръстоса крака.
    — Няма смисъл да спорим за това. Решението е взето.
    — Чудесно. Би ми се искало и аз да можех да дойда.
    В един миг Лойд изглеждаше напълно слисан. След това върху лицето му се изписа яростно изражение.
    — Ти, кучи сине, монтирал си подслушвателни устройства на кораба!
    — Не ставайте смешен. Знаех още от самото начало, че ще настоявате да направите първото посещение на метеорита.
    — Но това е невъзможно. Дори аз самият не знаех…
    Глин махна с ръка.
    — Не ви ли дойде на ум, че при анализирането на всички възможни пътища към провала и успеха, трябваше да вземем предвид и собствения ви психологически портрет? Ние знаем какво ще направите, още преди сам да сте узнали това. — Погледна към Макфарлън. — Сам настоя ли също да дойде?
    Лойд само кимна.
    — Разбирам. Работният катер на десния борд ще е най-подходящ. Той е най-малкият и най-маневреният. Уредил съм мистър Хауъл да ви откара. Освен това съм наредил да приготвят войнишки торби с храна, вода, кибрит, гориво, електрически фенерчета и тъй нататък — плюс, разбира се, приемоиндикатор за спътникова навигация GPS и преносими радиостанции за двустранна връзка с кораба. Предполагам, че ще искате Пъпъп да ви води?
    — Ще се радвам да бъда полезен — рече Пъпъп и думите му прозвучаха така, сякаш ги бе изрекъл някой британски лакей.
    Лойд погледна Глин, после — Пъпъп, и отново — Глин. След това избухна в печален смях.
    — Никой не обича да бъде предвидим. Теб нищо ли не може да те изненада?
    — Не сте ме наели да се изненадвам, мистър Лойд. Ще разполагате само с няколко часа дневна светлина, тъй че трябва да отплавате веднага, щом корабът пристигне в протока Франклин. Бихте могли да помислите да отложите за утре сутринта.
    Лойд поклати глава.
    — Не. Времето ми тук е ограничено.
    Глин кимна, сякаш не бе очаквал нищо друго.
    — Пъпъп ми каза, че на подветрения бряг на острова има малко заливче със сърповидна форма. Там катерът може да излезе направо на чакъла на брега. Но ще трябва да се разтоварите, а после и да се натоварите бързо.
    Лойд въздъхна.
    — Теб наистина те бива да лишаваш живота от романтиката му.
    — Не — отвърна Глин и се изправи. — Само премахвам несигурностите. — После кимна към прозореца. — А ако желаете романтика, просто погледнете навън.
    Пристъпиха напред. Макфарлън забеляза малък остров, който тъкмо се появяваше в полезрението им — по-тъмен дори от черните води, които го заобикаляха.
    — Това, господа, е Исла Десоласион.
    Макфарлън се вгледа по-внимателно със смесица от любопитство и растящо вълнение. Едничък сноп светлина се движеше над отвратителните скали и ту изчезваше, ту се появяваше, следвайки капризите на обгръщащата ги мъгла. Огромни вълни се разбиваха о каменистите брегове. Забеляза в северния край на острова двуострата скала на разцепен вулканичен кратер. В централната долина се извиваше дълбок глетчер, чийто леден център бе като полиран от вятъра: тюркоаз на фона на чернобелия пейзаж.
    След малко заговори Лойд:
    — Ей Богу, ето го! Нашият остров, Ели, на края на света. Нашият остров. И моят метеорит.
    Чуха зад гърба си странен, тих кикот. Макфарлън се обърна и видя Пъпъп, който бе мълчал по време на целия разговор; сега той бе закрил уста с тънките си пръсти.
    — Какво има? — попита остро Лойд.
    Ала Пъпъп не отговори, а продължи да се смее, отстъпвайки с поклони назад, тътреше се към вратата, а пронизващите му черни очи продължаваха да фиксират Лойд.

22.
Исла Десоласион
12:45

    След час танкерът навлезе в протока Франклин, който представляваше по-скоро залив с неправилна форма, окръжен от скалистите върхове на островите нос Хорн. Макфарлън вече седеше по средата на открития катер, стиснал здраво планшира, навлякъл неудобно голямата спасителна жилетка върху тежкото си яке и мушамата. Вълните, които бяха предизвикали неприятното клатене на „Ролвааг“, сега подхвърляха катерчето като детска хартиена лодчица. Старши помощник-капитанът Виктор Хауъл стоеше на руля, лицето му бе сбръчкано от съсредоточаване в стремежа му да поддържа курса си. Джон Пъпъп се бе изкатерил на носа и се бе проснал там като възбудено хлапе, стиснал здраво с ръце кнехтчетата на двата борда. През последния час бе изиграл на „Ролвааг“ ролята на импровизиран пристанищен пилот и изрядко изричаните от него команди превърнаха онова, което се очертаваше като трудно подхождане, в плаване, от което можеха да настръхнат косите и на най-опитните моряци. Сега лицето му бе обърнато към острова, а раменете му се бяха покрили с лек снежец.
    Катерът подскачаше и се накланяше и Макфарлън стисна още по-здраво планшира.
    Когато наближиха подветрения бряг на Исла Десоласион вълнението намаля. Островът се извиси над тях, верен на името си: от насипаните от вятъра снежни преспи стърчаха черни скали като строшени кокалчета на човешки юмрук. Появи се заливче, тъмно под сянката на издадена напред скала. Следвайки знака на Пъпъп, Хауъл насочи катера към него. На десет метра от брега той изключи хода и едновременно с това вдигна винта. Катерът се плъзна леко и се заби със стържене в обсипания с дребни камъчета бряг. Пъпъп скочи като маймунка, следван от Макфарлън. Той се обърна и протегна ръка да помогне на Лойд.
    — Не съм чак толкова стар, за Бога — рече Лойд, който грабна един вързоп и скочи.
    Хауъл даде с рев заден ход.
    — Ще се върна в три часа — извика им той.
    Макфарлън изгледа как катерът се отдалечава от брега. Отвъд него можеше да види стената с цвят на цинк — лошото време идваше към тях. Макфарлън потрепери от студ. Макар да знаеше, че „Ролвааг“ се намира на по-малко от миля разстояние, все пак му се искаше да можеше да го вижда. „Нестор бе прав — помисли си той. — Това наистина е самият край на света.“
    — Е, Сам, разполагаме с два часа — каза широко усмихнат Лойд. — Да се възползваме по най-добрия начин от тях. — Бръкна в джоба си и извади малка камера. — Нека Пъпъп да заснеме нашето първо стъпване на брега. — Огледа се. — Но къде изчезна той?
    Макфарлън също огледа малкия плаж. Пъпъп не се виждаше никъде.
    — Пъпъп! — извика Лойд.
    — Тук, горе, шефе! — чу се слаб вик над главите им.
    Макфарлън погледна нагоре и зърна очертания на фона на смрачаващото се небе силует върху издадената скала. Махаше с костелива ръка, а с другата сочеше близкият овраг, който разделяше на две челото на скалата.
    — Как успя да се изкатери там толкова бързо? — попита Макфарлън.
    — Той е доста странна птичка, нали? — поклати глава Лойд. — Дано да е запомнил пътя.
    Отидоха до основата на скалата. Изхвърлени от бурите ледени късове бяха пръснати по каменистия бряг. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на мъх и на сол. Макфарлън присви очи и огледа черната базалтова скала. Пое дълбоко дъх и пое нагоре по тясната пукнатина. Изкачването бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед: оврагът бе хлъзгав от пресования сняг, а последните пет метра бяха опасно лазене по покритите с лед балвани. Чуваше как Лойд пъхти подире му. Но поддържаше добро темпо за човек на шейсет години и те скоро се изкатериха на върха на ската.
    — Добре! — извика Пъпъп, поклони се и изръкопляска. — Много добре!
    Макфарлън се наведе напред, положил длани върху коленете си. Студеният въздух изгаряше дробовете му, а тялото му бе мокро от пот под арктическото яке. Чу как седналия до него Лойд се опитва да възвърне нормалното си дишане. Не спомена нищо за камерата.
    Като се изправи, Макфарлън видя, че стояха върху покрита с камъни равнина. На четвърт миля по-нататък бе дългият глетчер, който се простираше до самото сърце на острова. Облаците вече покриваха цялото небе и снеговалежът се засили.
    Без да каже и дума, Пъпъп се обърна и пое с бърза крачка. Лойд и Макфарлън се запрепъваха да не изостанат; заизкачваха се по лекия наклон. С удивителна бързина снегът премина във виелица и превърна света им в бяло кълбо. Пъпъп едва се виждаше на около седем-осем метра пред тях — беше като подскачащ призрак. След като се изкачиха още малко, вятърът се усили и снегът зафуча хоризонтално, като блокира полезрението на Макфарлън. В този момент бе доволен, че Глин беше настоял да обуят тежки ботуши и арктически комбинезони и якета.
    Прехвърлиха билото. Снегът сега бръснеше странично и Макфарлън успя да зърне долината пред тях. Намираха се на върха на хребет, надвиснал над глетчера. Оттук изглеждаше много по-голям: огромна синьобяла маса, почти непреодолим ледник. Спускаше се по средата на долината, обградена от ниски възвишения. Зад нея двойният вулканчен връх се издигаше като змийски зъби. Макфарлън забеляза, че към тях откъм долината се носи нов снежен шквал: непрогледна бяла стена, която поглъщаше всичко по пътя си.
    — Внушителна гледка оттук, а? — рече Пъпъп.
    Лойд кимна. Ръбовете на якето му бяха побелели от снега, а брадичката му блестеше с ледени висулки. Рече:
    — Чудех се за този голям глетчер в средата. Има ли си име?
    — О, да — рече Пъпъп и кимна няколко пъти, като тънкият му мустак се заклати в такт. — Наричат го „Повръщаното на Ханукса.“
    — Колко колоритно. А онези два върха?
    — Челюстите на Ханукса.
    — Има логика — отбеляза Лойд. — А кой е Ханукса?
    — Легенда на индианците яган — отвърна Пъпъп.
    Но не каза нищо повече.
    Макфарлън го изгледа остро. Спомни си, че Масънкей споменаваше в дневника си яганските легенди. Запита се дали тъкмо тази легенда не бе подмамила Масънкей да дойде тук.
    — Винаги са ме интересували старите легенди — рече небрежно той. — Ще ни разкажеш ли тази?
    Пъпъп сви рамене и отново закима радостно.
    — Не вярвам на тези стари предразсъдъци — рече той. — Аз съм християнин.
    И той отново се обърна и закрачи неочаквано, налагайки бързо темпо надолу по склона към глетчера. На Макфарлън му се наложи почти да се затича, за да го стигне. Чуваше как Лойд се мъчи подире му.
    Глетчерът лежеше в дълбока гънка на земята, по краищата му се виждаха купчини натрошени балвани и камънак. Когато стигнаха до него, ги връхлетя снежният шквал. Макфарлън се приведе срещу вятъра.
    — Хайде, хора! — изкрещя Пъпъп, да надвика бурята и замаха трескаво с ръка.
    Тръгнаха успоредно на глетчера, който се извисяваше стръмно встрани от тях като хълбока на огромен звяр. От време на време Пъпъп спираше, за да се огледа по-внимателно.
    — Тук — рече най-сетне и заби крак във вертикалната ледена стена, за да си направи стъпка, издигна се, после отново ритна, за да направи второ стъпало. Макфарлън предпазливо запълзя подире му, използвайки неговите следи, извърнал лице настрани от вятъра.
    Стръмната стена на глетчера постепенно се поизправи, ала вихрушките, които се виеха около тях станаха по-свирепи.
    — Кажи на Пъпъп да намали темпото! — извика Лойд зад гърба му.
    Но тъкмо напротив, Пъпъп ускори крачка.
    — Ханукса — неочаквано започна той със странния си, напевен акцент, — бил син на Йекаиж, бога на нощното небе. Йекаиж имал две деца: Ханукса и брат му близнак Харакса. Харакса бил любимецът на баща си. Радост за окото му, де. Колкото повече време минавало, толкова повече Ханукса ревнувал брат си. И искал да се сдобие с цялата му сила.
    — Аха, старата история за Каин и Авел — отбеляза Лойд.
    Снегът в средата на глетчера бе издухан до синкавия лед. Невероятно странно бе, помисли Макфарлън, да се тътриш към центъра на тази пустош, към този детски снежен глобус, към огромния загадъчен камък и към гроба на бившия си партньор — докато слушаш как този старик разказва легендата на Исла Десоласион.
    — Яганите вярват, че кръвта е източник на живота и на силата — продължи Пъпъп. — И тъй, един ден Ханукса убил брат си. Прерязал гърлото на Харакса и изпил кръвта му, ето какво направил. Ала Йекаиж, баща му, разбрал това. Затворил Ханукса във вътрешността на острова, погребал го под повърхността. И понякога, ако човек приближи прекалено острова след като падне мракът, във ветровити нощи, когато прибоят е силен, може да види силните проблясъци и да чуе яростния вой на опитващия се да избяга Ханукса.
    — А ще избяга ли някога? — попита Лойд.
    — Не знам, шефе. Лоша работа, ако успее.
    Глетчерът се заспуска надолу и те стигнаха до двуметров корниз. Един по един се спуснаха от него и стъпиха на по-твърда земя. Вятърът постепенно утихваше и снегът вече валеше по-кротко, големите снежинки се въртяха и пърхаха върху земята като бели сажди. Но въпреки това поради вятъра голата равнина си оставаше изметена почти до голо. На неколкостотин метра пред тях Макфарлън забеляза голям балван. Пъпъп се затича към него пред погледа му.
    Лойд го последва, а Макфарлън закрачи доста по-бавно. Откъм подветрената страна на балвана лежеше сбръчкана животинска кожа. Близо до нея се виждаха пръснати кости и два черепа, около единия от тях още бе увит почти изгнил оглавник. Оръфана юзда бе завързана за камъка. Наоколо бяха пръснати консервени кутии, голямо парче брезент, пропито от влага походно дюшече и два строшени самара. Под брезента имаше нещо. Макфарлън усети как изведнъж го обля ледена вълна.
    — Боже мой — рече Лойд. — Това трябва да са били мулетата на партньора ти. Те са умрели от глад тук, вързани за тази скала.
    Той понечи да направи крачка напред, но Макфарлън вдигна облечената си с ръкавица ръка и го спря. След това бавно приближи сам до балвана. Наведе се и предпазливо хвана за ръба замръзналия брезент. Раздруса го, за да го изчисти от снега, след това го отметна настрани. Но под него не се оказа трупът на Масънкей, а купчина изгнили вещи. Забеляза стари кутии с овесени ядки и консерви сардина. Консервите се бяха пръснали и бяха избълвали парчета риба върху замръзналата повърхност. „Нестор много обичаше сардини“, помисли си той, пронизан от остра болка.
    И старият спомен го връхлетя изведнъж. Беше преди пет години, на няколко хиляди мили северно от тук. Той и Нестор бяха залегнали в дълбоката канавка до един черен път, а раниците им бяха натъпкани с атакамските тектити. На по-малко от метър от тях с бучене преминаваха бронирани военни коли и обсипваха канавката с камъчета. Но въпреки това те бяха замаяни от успеха, потупваха се по гърбовете и се кикотеха. Умираха от глад, но не смееха да запалят огън от страх да не ги открият. Масънкей бръкна в раницата си и извади консерва сардини, предложи и на Макфарлън.
    — Да не ме майтапиш? — прошепна Макфарлън. — Това нещо вони дори по-лошо, отколкото е на вкус.
    — Ето защо ги харесвам — отвърна също шепнейки Масънкей. — Авой ек-ек юнг камай мо!
    Макфарлън го погледна неразбиращо. Но вместо да му обясни, приятелят му започна да се смее: отначало тихичко, но после все по-силно и по-силно. В свръхнапрегнатата атмосфера на опасност и тревога, смехът му бе неустоимо заразителен. И без сам да знае защо, Макфарлън също изпадна в конвулсиите на безгласния смях, стиснал безценните торби, докато същите онези коли, които ги преследваха, минаваха и минаваха над главите им.
    Макфарлън се върна към действителността, клекнал на снега: около краката му се валяха замръзнали консервени кутии и парцали от дрехи. Беше го обзело странно усещане. Тази купчина боклук изглеждаше толкова трогателна. Това, тук, бе най-ужасното място, където човек да намери смъртта си. Ъгълчетата на очите го засърбяха.
    — Е, къде е метеоритът? — чу той Лойд да пита.
    — Кое? — отвърна Пъпъп.
    — Дупката, човече, къде е дупката, която Масънкей е изкопал?
    Пъпъп посочи неопределено към снежната вихрушка.
    — Заведи ме там, по дяволите!
    Макфарлън погледна първо Лойд, а после — Пъпъп, който вече бе поел в тръс напред. Надигна се и ги последва през гъстия снеговалеж.
    След половин миля Пъпъп спря и посочи нещо. Макфарлън пристъпи няколко крачки напред към изровената падина. Стените й се бяха сринали навътре, на дъното й лежеше малка снежна пряспа. Кой знае защо си бе мислил, че изкопът ще е по-голям. Усети как Лойд го хваща за лакътя и го стиска толкова силно, чак болезнено, дори и през няколкото слоя вълна и пух.
    — Само си помисли, Сам — прошепна Лойд. — Той е тук. Точно под краката ни. — С мъка откъсна очи от изкопа и погледна Макфарлън. — Адски би ми се искало да можем да го видим.
    Макфарлън изведнъж осъзна, че би трябвало да усеща и нещо друго, освен дълбоката тъга и обгръщащата ги призрачна тишина.
    Лойд смъкна раницата си, разкопча капака й и извади термос и три пластмасови чаши.
    — Горещ шоколад?
    — Разбира се.
    Лойд се усмихна тъжно.
    — Този проклет Ели! Трябваше да ни даде бутилка коняк. Е, нищо, това поне е топло.
    Разви капачката на термоса и напълни трите чашки. Вдигна своята за тост, а Макфарлън и Пъпъп го последваха.
    — За метеорита Десоласион!
    Гласът на Лойд прозвуча слаб и приглушен в безшумния снеговалеж.
    — За Масънкей — чу се Макфарлън да казва след кратко мълчание.
    — Моля?
    — За метеорита Масънкей!
    — Сам, традицията не е такава. Метеоритите винаги се кръщават на мястото, където…
    Чувството за празнота, което Макфарлън изпитваше, изведнъж изчезна.
    — Майната й на традицията — рече той и свали чашката си. — Той го е намерил, а не ти. Или аз. Той е умрял за него.
    Лойд отново го погледна. „Малко късничко е вече за нападение на тема етика“ — сякаш искаше да каже погледът му.
    — Ще говорим за това по-късно — рече спокойно той. — А сега нека пием за него, както и ще да се нарича.
    Чукнаха се с пластмасовите чаши и изпиха горещия шоколад на екс. Прелетя невидима чайка и отчаяният й писък потъна в снежната вихрушка. Макфарлън усети как топлината се разлива в стомаха му и неочакваният му гняв бързо се стопи. Светлината вече бе започнала да намалява, границте на техния малък свят бяха обрамчени с изсивяваща белота. Лойд взе чашките и ги прибра заедно с термоса в раницата си. Моментът съдържаше и известна неловкост; може би, помисли си Макфарлън, всички подобни скромни исторически мигове си приличат.
    Но имаше и още една причина за усещането на неловкост. Още не бяха открили трупа. Макфарлън изпита боязън да вдигне очи от земята, да не би той да го открие; боеше се да се обърне към Пъпъп и да го попита къде беше.
    Лойд изгледа още веднъж продължително изкопа пред нозете си, след което погледна часовника си.
    — Хайде, Пъпъп да ни направи снимка.
    Макфарлън покорно застана до Лойд, който подаде камерата на Пъпъп.
    В мига, в който затворът щракна, Лойд се вдърви, а погледът му се фокусира наблизо.
    — Погледни ей там — рече той и посочи зад рамото на Пъпъп, към сивокафява на цвят купчина на малка височинка, на около стотина метра от изкопа.
    Отидоха до нея. Останките от скелета лежаха отчасти покрити от снега, пръснатите кости бяха натрошени, почти неузнаваеми, ако се изключат ухилените, изкривени челюсти. Наблизо имаше лопата без дръжка. Едното от ходилата бе още обуто в изгнил ботуш.
    — Масънкей — прошепна Лойд.
    Застаналият до него Макфарлън запази мълчание. Бяха преживели заедно толкова много. Бившият му приятел, бившият му шурей, превърнат сега в ледена купчина от натрошени кости на края на света. Как е починал? От студ? От неочакван инфаркт? Определено не е било от глад: до мулетата беше останала достатъчно храна. А каква бе причината костите му да са тъй натрошени и разхвърляни? От птиците? От някакви животни? Островът изглеждаше напълно безжизнен. А Пъпъп дори не си бе направил труда да го погребе.
    Лойд се извъртя към водача им.
    — Имаш ли представа какво го е убило?
    Пъпъп само подсмръкна.
    — Нека да отгатна. Ханукса.
    — Щом вярваш на легендите, шефе — отвърна Пъпъп. — Както вече казах, аз не вярвам.
    Лойд се взря изпитателно в Пъпъп. След това въздъхна и стисна рамото на Макфарлън.
    — Съжалявам, Сам. За теб това сигурно е мъчително.
    Постояха още миг в мълчание, клекнали около трогателните останки. След това Лойд се размърда.
    — Време е да вървим — рече той. — Хауъл каза три часът и на мен никак не ми се иска да нощувам на тази скала.
    — След малко — каза Сам, все още свел поглед надолу. — Първо трябва да го погребем.
    Лойд се поколеба. Макфарлън се стегна, очаквайки възраженията му. Но едрият мъж кимна:
    — Разбира се.
    Докато Лойд събираше останките от костите на малка купчина, Макфарлън изрови камъни от дълбокия сняг и замръзналата земя с вкочанените си пръсти. Заедно оформиха пирамида върху останките. Пъпъп стоеше настрани и ги гледаше.
    — Няма ли да помогнеш? — попита го Лойд.
    — Аз — не. Както казах, аз съм християнин. И в Книгата пише: нека мъртвите погребват мъртъвците.
    — Но не си чак такъв християнин, та да не пребъркаш джобовете му, нали?
    Пъпъп скръсти ръце и върху лицето му се появи глуповата, гузна усмивка.
    Макфарлън се зае отново за работа и след петнайсет минути свършиха. Стъкми груб кръст от две пръчки и го постави внимателно върху каменната купчина. След това отстъпи назад и изтупа ръкавиците си от снега.
    — Кантикум градуум де профундис кламави ад те Домине — рече той шепнешком. — Почивай в мир, партньоре.
    След това кимна на Лойд и поеха на изток, към бялата маса на глетчера. Небето притъмняваше и зад гърба им се оформяше поредният шквал.

23.
Исла Десоласион
16 юли, 8:42

    Макфарлън изгледа новопостроения насипан с чакъл път, който се виеше като змия през блестящата равнина от пресен сняг. Поклати глава и се усмихна вътрешно, обзет от завистлива възхита. За трите дни след първото им слизане на острова той бе преобразен до неузнаваемост.
    Последва рязко заклащане и кафето на Макфарлън се разля върху работния му арктически панталон.
    — Господи! — изскимтя той, вдигна чашата си напред и обърса панталона.
    Шофьорът в кабината, снажен мъжага на име Евънс, се усмихна.
    — Съжалявам — рече той, — но тези „Кейтс“ не возят като лимузини.
    Въпреки огромната си жълта маса и колелетата, два пъти по-високи от човек, кабината на „Кейт 785“ бе предназначена за един човек и Макфарлън седеше по турски върху малката платформа до кабината. Точно под тях мощният дизел ръмжеше и потреперваше. Нямаше нищо против. Днес бе денят. Днес щяха да разкрият метеорита.
    Замисли се върху случилото се през последните седемдесет и два часа. Още през нощта, когато пристигнаха, Глин започна удивителна операция на разтоварване. Тя се провеждаше с почти безразсъдна скорост и ефективност. До сутринта най-уличаващата ги екипировка бе преместена от тежки машини до монтирани от предварително подготвени панели хангари на острова. В същото време под ръководството на Гарса и Рошфор работници от ЕИР взривиха и изравниха брега, построиха пирсове и вълноломи от трошен камък и стоманени греди, прокараха широк път от мястото на дебаркиране покрай глетчера до мястото на метеорита. И пътят вече бе отворен. Екипът на ЕИР освен това бе разтоварил някои от контейнерите с лабораториите и работилниците и ги бе преместил до района, където ги бяха разположили между металните сглобяеми бараки.
    Ала докато машината „Кетърпилър 785“ заобикаляше глетчера и приближаваше мястото, Макфарлън забеляза, че най-удивителната промяна бе осъществена на шкарпа на около миля разстояние. Там цяла армия работници с тежко оборудване бе започнала прокопаването на открита шахта. Дузина бараки бяха разположени около ямата. Макфарлън усещаше периодично трусовете от врзивяванията, виждаше облаците прах, които се издигаха в небето над рудника. От едната му страна бе започнала да се издига грамада от изкопаната земна маса, а наблизо бе построен и водоем за отводняване.
    — Какво става там? — изкрещя Макфарлън на Евънс, за да надвика рева на двигателя, като посочи към шкарпа.
    — Мина.
    — Виждам. И какво търсят?
    Евънс се ухили.
    Макфарлън се засмя. Глин бе удивителен. Всеки, който би огледал района, щеше да си помисли, че основната им работа бе върху шкарпа; районът около метеорита изглеждаше като второстепенно по значение разтоварище за припасите и техниката.
    Извърна поглед от фалшивата мина пак към пътя, който лежеше пред тях. Глетчерът искреше, сякаш извличаше светлината из дълбините си и се превръщаше в безбройни оттенъци на синьо и тюркоазено.
    Предишната нощ Макфарлън изобщо не успя да заспи, ала въпреки това се чувстваше съвсем бодър. След по-малко от час щяха да узнаят. Щяха да го видят. Щяха да го докоснат.
    Самосвалът отново се люшна и Макфарлън стисна здраво металното перило с едната си ръка, а с другата вдигна чашата с кафе. Е, може и да бе слънчево — колкото за промяна в обстановката — но бе адски студено. Смачка пластмасовата чашка и я мушна в джоба на якето си. Големият „Кейт“ изглеждаше почти толкова очукан, колкото и самия „Ролвааг“, но Макфарлън можеше да види, че и това бе измама: вътрешността на кабината му изглеждаше чисто нова.
    — Бива си я тая машина — изкрещя той на Евънс.
    — Аха — отвърна мъжът и издиша пара.
    Пътят стана по-равен и „Кейт“ увеличи скоростта си. Разминаха се с друг влекач и булдозер, запътили се обратно към брега, шофьорите им махнаха весело на Евънс. Макфарлън изведнъж осъзна, че не знаеше нищо за тези мъже и жени, които работеха с тежката техника — кои бяха, какво бе мнението им за странния проект.
    — Вие, момчета, за Глин ли работите? — попита той Евънс.
    Той кимна.
    — До един.
    Усмивката изглежда не слизаше от изсеченото му лице, с надвиснали и настръхнали вежди.
    — Не и през цялото време обаче. Някои от момчетата са общи работници по нефтените платформи, други работят по строителството на мостове, всякакви ги има. Но дойде ли съобщение от ЕИР, зарязваш всичко и тичаш натам.
    — Защо?
    Усмивката на Евънс се разтегли още повече.
    — Плащат пет пъти повече от обичайното, ето защо.
    — Тогава значи съм се минал.
    — О, сигурен съм, че няма да останете недоволен, доктор Макфарлън.
    Евънс намали малко хода, за да се размине с един грейдер, чиито метални гребла блещукаха на силното слънце.
    — Това ли е най-голямата задача, която си виждал ЕИР да поема?
    — Не. — Евънс даде отново газ и машината подскочи напред. — Тази всъщност е средна работа.
    Глетчерът остана зад тях. Отпред Макфарлън видя голяма вдлъбнатина, с площ може би един акър, изкопана в замръзналата земя. Комплект от четири инфрачервени антени — „чинии“, насочени надолу — ограждаше района. Наблизо бяха подредени в очакване редица грейдери. Техници и работници се бяха пръснали навсякъде наоколо, скупчени около планове, правеха измервания, говореха по радиостанциите. В далечината един снегомобил — голяма като трейлер машина с чудовищни вериги, — пълзеше към глетчера, понесла някакви високотехнологични инструменти, разперени настрани върху дълги реи. В единия край — съвсем мъничка и самотна, — бе пирамидата, която той и Лойд бяха издигнали върху останките на Масънкей.
    Евънс спря до ръба на работната площадка. Макфарлън скочи и пое към бараката с надпис „Интендантство.“ Вътре Лойд и Глин седяха край маса до импровизираната кухня, потънали в разговор. Амира стоеше до една тепсия и пълнеше чиния с храна. Джон Пъпъп се бе свил на кравай наблизо и спеше. В помещението миришеше на кафе и на бекон.
    — Крайно време беше да дойдеш — рече Амира, която се завърна до масата с чиния, върху която бяха струпани поне дузина резени бекон. — Излежаваш се в леглото до късно. А би трябвало да даваш личен пример на помощничката си.
    Тя наля почти цяла чаена чаша кленов сироп върху купчината бекон, разбърка я, взе едно капещо парче, сви го и го лапна.
    Лойд топлеше дланите си около чаша кафе.
    — С твоя начин на хранене, Рейчъл — отбеляза добродушно той, — досега би трябвало да си умряла.
    Амира се засмя.
    — Мозъкът използва повече калории на минута мислене, отколкото тялото — при тичане. Как мислите се запазвам толкова стройна и секси? — И тя се потупа по челото.
    — Колко време остава до разкриването на скалата? — попита Макфарлън.
    Глин се облегна назад, извади златния си часовник и отвори капака му.
    — Половин час. Ще разкрием само толкова от повърхността му, колкото да ви дадем възможност да направите някои тестове. Доктор Амира ще ти помогне и с тестовете, и с анализа им.
    Макфарлън кимна. Това вече го бяха обсъдили подробно, ала Глин винаги минаваше нещата по два пъти. „Двойно осигуряване“, помисли си той.
    — Ще трябва да го кръстим — рече Амира и лапна още едно парче бекон. — Някой да е донесъл шампанско?
    Лойд се намръщи.
    — За съжаление това тук повече прилича на събрание на въздържателно дружество, отколкото на научна експедиция.
    — Предполагам ще се наложи да строшите о скалата един от термосите си с горещ шоколад — рече Макфарлън.
    Глин се наведе, вдигна една торба, извади от нея бутилка „Перие-Жуе“ и я постави внимателно на масата.
    — „Фльор дьо Шампан“ — прошепна Лойд почти благоговейно. — Любимото ми. Ей, стари лъжецо, не си ми казал, че имаш на борда шампанско.
    Единственият отговор на Глин бе лека усмивка.
    — А щом ще трябва да кръстим онова нещо, някой мислил ли е за името му? — попита Амира.
    — Сам иска да го наречем метеорита на Масънкей — рече Лойд и замлъкна за миг. — Но аз съм склонен да следваме традицията и да го наречем Десоласион.
    Последва неловко мълчание.
    — Трябва да му дадем име — повтори Амира.
    — Нестор Масънкей пожертва себе си, за да открие този метеорит — рече тихо Макфарлън, без да откъсва очи от Лойд. — Нямаше да сме тук без него. От друга страна, ти финансираш експедицията, тъй че имаш правото да наименуваш камъка.
    Продължи да фиксира милиардера без да мигне.
    Лойд заговори с необичайно тих глас:
    — Ние дори не знаем дали Нестор Масънкей би желал тази чест. Не е време да нарушаваме традицията, Сам. Ще го наречем метеорита Десоласион, а залата, в която ще го изложим, ще кръстим на Нестор. Ще поставим плоча с описание на откриването. Това приемливо ли е?
    Макфарлън се замисли за миг. След това едва-едва кимна.
    Глин подаде бутилката на Лойд и се изправи. Всички излязоха на яркото сутрешно слънце. Тръгнаха и Глин се изравни с Макфарлън.
    — Разбира се, ти си наясно, че в даден момент ще се наложи да ексхумираме останките на приятеля ти — рече той и кимна по посока на каменната пирамида.
    — Защо? — попита изненадан Макфарлън.
    — Необходимо е да разберем причината за смъртта му. Доктор Брамбъл трябва да изследва останките.
    — Но за какво?
    — Такава е практиката. Съжалявам.
    Макфарлън понечи да възрази, но се въздържа. Както винаги не можеше да се спори с логиката на Глин.
    Скоро пристигнаха до ръба на изровената от грейдерите повърхност. Старият изкоп на Нестор го нямаше, засипан от машините.
    — Изгребахме земята до около метър от скалата — обясни Глин, — като вземахме проби при всеки нов пласт. Сега ще изгребем по-голямата част от оставащия слой, след което ще преминем към лопати и четки за последните трийсетина сантиметра. Не бихме искали дори да одраскаме метеорита.
    — Добро момче — отвърна Лойд.
    Гарса и Рошфор стояха заедно до подредените в редица грейдери. Рошфор приближи към тях, лицето му бе силно почервеняло от вятъра.
    — Готови ли сме? — попита Глин.
    Рошфор кимна. Грейдерите бръмчаха на празен ход, ауспусите им бълваха струи дим и пара.
    — Някакви проблеми? — попита Лойд.
    — Няма.
    Глин погледна към грейдерите и даде знак на Гарса с вдигнат палец. Инженерът, облечен в обичайния си анцуг, се обърна, вдигна юмрук, завъртя го в кръг и грейдерите изръмжаха. Потеглиха бавно, димът от дизелите изпълни въздуха, спуснаха греблата си и захапаха земята.
    Зад водещия грейдер вървяха няколко облечени в бели якета работници с торбички за проби в ръце. Събираха камъчета и пръст, изровени от грейдера и ги пъхаха в торбичките за по-сетнешни изследвания.
    Редицата грейдери мина веднъж през терена и отне петнайсет сантиметра от пръстта. Лойд направи гримаса.
    — Противно ми е да си помисля, че тези големи гребла минават толкова близо до метеорита.
    — Не се безпокой — отвърна Глин. — Оставили сме достатъчно резерв. Няма начин някой от тях да го нарани.
    Грейдерите минаха още веднъж. След това Амира мина бавно през средата на изгребания терен с поставен на количка протонов магнитометър. В другия край тя спря, натисна няколко бутона на пултчето на машината и откъсна тясното листче хартия, което се появи. Дойде при тях, повлякла подире си магнитометъра.
    Глин взе листчето.
    — Ето го — рече той и го подаде на Лойд.
    Лойд сграбчи хартийката, а Макфарлън се надвеси да погледне. Тънка, неравна линия представляваше земната повърхност. Под нея далеч по-тъмна линия очертаваше горния край на полукръгла форма. Хартийката трепереше в могъщите ръце на Лойд. Макфарлън си помисли: „Господи, там долу наистина има нещо“. Не бе повярвал напълно. Поне не и досега.
    — Остават още около четирийсет сантиметра — рече Амира.
    — Време е да превключим на археологически режим — рече Глин. — Ние ще направим изкопа си встрани от изкопа на Масънкей, за да можем да вземем проби от неразбутана почва над него.
    Групата го последва през прясно изкопания чакъл. Амира направи още няколко замервания, заби няколко колчета в земята, извади натебеширена връв и очерта квадрат със страна два метра. Дойде група работници, които внимателно започнаха да изхвърлят с лопати пръстта от квадрата.
    — Как така земята не е замръзнала? — попита Макфарлън.
    Глин кимна нагоре към четирите антени.
    — Облъчвахме я с инфрачервени прожектори.
    — Помислили сте за всичко — рече Лойд и поклати глава.
    — Нали ни плащаш тъкмо за това.
    Мъжете продължиха да копаят, оформяха правилен квадрат, навлизаха надолу сантиметър по сантиметър, като от време на време вземаха проби от минерали, камъчета и пясък. Един от тях спря и вдигна някакъв назъбен предмет, с полепнал по повърхността му пясък.
    — Това е интересно — рече Глин и пристъпи бързо напред — Какво е?
    — Тук ме хвана на тясно — отвърна Амира. — Странно. Много прилича на стъкло.
    — Фулгурит — каза Макфарлън.
    — Какво?
    — Фулгурит. Получава се, когато мощна светкавица удари мокър пясък. Прогаря си канал през пясъка, като го превръща в стъкло.
    — Ето защо съм го наел — рече Лойд и огледа ухилен останалите.
    — Ето още един — обади се друг работник.
    Хората копаеха внимателно и го заобикаляха, оставяйки го да стърчи в пясъка като корен на дърво.
    — Метеоритите са феромагнити — рече Макфарлън, клекна и внимателно го издърпа от пясъка с обутата си в ръкавица ръка. — Този сигурно е привлякъл сума светкавици.
    Мъжете продължиха работата си, разкриха още няколко фулгурита, които увиха в хартия и положиха в дървени сандъчета. Амира прекара инструмента си над изровената повърхност.
    — Още петнайсет сантиметра — рече тя.
    — Преминете на четки — нареди Глин.
    Двамина мъже клекнаха около изкопа, останалите заеха позиция зад тях. Макфарлън забеляза, че на тази дълбочина земята бе влажна, почти напоена с вода и че работниците не премахваха пясък, а изчеткваха кал. С напредването на изкопа сред групата настъпи мълчание.
    — Направи ново замерване — прошепна Глин.
    — Остават два сантиметра и половина — рече Амира.
    Макфарлън се наведе напред. Двамата работници използваха твърди четки с пластмасов косъм, внимателно събираха калта в тиганчета, които подаваха на хората зад гърба си.
    И ето, че четката бръсна по твърда повърхност. Двамата излязоха от изкопа и грижливо изчистиха тежката кал, като оставиха само тънък слой, който покриваше твърдата повърхност отдолу.
    — Изплакнете — рече Глин.
    На Макфарлън му се стори, че усети в тона му нотка на нетърпеливо очакване.
    — Побързай, човече! — извика Лойд.
    Един от работниците дотича, като развиваше по пътя си сноп тънък маркуч. Глин сам взе струйника, насочи го към покрития с кал метеорит и натисна спусъка. В продължение на няколко секунди не се чуваше нищо друго, освен тихото съскане на водата, която отмиваше последната кал от повърхността.
    След това Глин спря струйника. Водата се оттече от оголената повърхност на метеорита. Внезапно цялата група бе обхваната от пълна парализа, поразена от електрическия миг на очакването.
    А после се чу шум от изтърваната по невнимание бутилка, която тупна на влажната земя със силен тъп звук.

24.
Исла Десоласион
9:55

    Палмър Лойд стоеше на ръба на прецизния изкоп в земята, приковал очи в голата повърхност на метеорита. В един миг съзнанието му блокира напълно от удивителната гледка. А след това отново дойде на себе си: усети как кръвта пулсира в слепоочията му, как гърдите му се изпълват с въздух — студеният въздух, който вледеняваше носа и бузите му. Ала непреодолимата изненада си оставаше все така силна. Той го гледаше, виждаше го, ала не можеше да повярва.
    — Досущ като „Марго“-то — прошепна той и гласът му се изгуби в снежния простор.
    Тишината край него бе пълна. Всички бяха онемели от потреса.
    Лойд бе ходил на поклонение на всички най-големи железни метеорити в света — Хоба, Анигито, Уиламете, Жената. Въпреки големите различия във формата им, всички те имаха една и съща, издупчена като от шарка, кафеникавочерна повърхност. Всички железни метеорити си приличаха.
    Но този тук беше ален. Но не, помисли си той, след като възвърна способността да мисли по-бързо: определението „ален“ не бе справедливо. Той притежаваше дълбокия, чист кадифен цвят на червен халцедон, дори беше по-богат. Всъщност това бе точно цветът на хубаво вино бордо, като онова в пестеливите чашки „Шато Марго“, с които трябваше да се задоволява на борда на „Ролвааг“.
    Един глас се извиси над шокиращата тишина. В него се усещаше властна нотка и Лойд разбра, че принадлежеше на Глин.
    — Искам всички да се отдръпнат от изкопа, моля.
    Лойд инстинктивно усети, че никой не помръдна.
    — Отстъпете назад — повтори по-остро Глин.
    Този път плътният кръг от зрители се дръпна неохотно с няколко стъпки назад. След като сенките се оттеглиха, слънцето проби през тълпата и освети изкопа. Лойд още веднъж усети как дъхът му секва. На слънцето метеоритът разкри копринено-металната си повърхност, която не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на злато. Също като златото аленият метал изглежда събираше и поглъщаше заобикалящата го светлина, светът около него помрачняваше, а той самият излъчваше приказен вътрешен ореол. Беше не само красиво, но и неизказано необикновено. И това бе негово.
    Усети как го обзема неочаквана и огромна радост: от това удивително нещо, което лежеше в нозете му и от не по-малко удивителната траектория на живота му, която му бе дала възможността да го открие. Да пренесе най-големия метеорит в човешката история в музей винаги е било голяма цел. Ала сега залогът бе станал по-голям. Не беше никак случайно, че точно той — може би единственият човек на света с въображение и с ресурси — се озова тук, в този час и на това място, взрян в този очарователен предмет.
    — Мистър Лойд — чу гласа на Глин. — Казах да се отдръпнете.
    Вместо да стори това, Лойд се наведе.
    Глин повиши тон:
    — Палмър, не го прави!
    Ала Лойд вече бе скочил в изкопа и краката му се приземиха точно върху повърхността на метеорита. Той веднага падна на колене, погали с връхчетата на пръстите на ръкавицата си леко вълнистата, но гладка метална повърхност. Следвайки импулса си, той се наведе и допря буза до нея.
    Горе се бе възцарила кратка тишина.
    — Как е на пипане? — чу да пита Макфарлън.
    — Студен — отвърна Лойд и се изправи в седнало положение.
    Усещаше потреперването в гласа си, усети как сълзите замръзваха по вкочанените му бузи.
    — Много е студен.

25.
Исла Десоласион
13:55

    Макфарлън се бе вторачил в лаптопа, който държеше на коленете си. Курсорът мигаше укорително от почти празния екран. Въздъхна и се размърда на металния си сгъваем стол, опитвайки се да заеме по-удобно положение. Единственият прозорец на „интендантството“ блестеше заскрежено, а през стените се чуваше воят на вятъра. Навън ясното време бе заменено от снеговалеж. Но вътре в бараката печката с въглища излъчваше чудесна, силна топлина.
    Макфарлън зададе с мишката команда, след това изруга и затвори лаптопа. Принтерът на съседната маса замърка тихо. Той отново се размърда неспокойно. Още веднъж си припомни всички събития от сутринта. Мигът на изпълнената с благоговение тишина, Лойд, който импулсивно скочи в изкопа, Глин, който го извика с малкото му име — за първи път, доколкото Макфарлън можеше да си спомни. Триумфалното кръщене, водопадът от въпроси, който последва. И накрая — онова, което засенчваше всичко друго — смазващото чувство на недоумение. Почувства как не можеше да си поеме въздух, не можеше да диша.
    Той също бе изпитал внезапното желание да скочи вътре; да докосне онова нещо, да се увери, че е истинско. Но малко се и страхуваше от него. Притежаваше такава богата окраска, беше тъй не на мястото си на фона на чернобелия пейзаж. Напомняше му на операционна маса, голямо пространство, покрито със снежнобели чаршафи и в средата му — кървав разрез. Едновременно и отблъскваше, и омайваше. И пробуждаше у него надеждата, за която отдавна смяташе, че е умряла.
    Вратата на бараката се отвори и нахлу воят на виелицата. Макфарлън вдигна глава и видя влизащата Амира.
    — Свърши ли доклада? — попита тя, свали арктическото си яке и се отърси от снега.
    В отговор Макфарлън кимна към принтера. Амира отиде до него и грабна излизащата страница. След това избухна в смях.
    — „Метеоритът е червен“ — прочете на глас. Хвърли листа в скута на Макфарлън. — Ето това е, което обичам най-много у мъжете — краткостта.
    — Защо да пълня листа с купища безполезни умозрителни разсъждения? Как, по дяволите, можем да кажем какво представлява, преди да сме взели парче от него за изследване?
    Тя дръпна един стол и седна до него. На Макфарлън му се стори, че зад принудителната официалност, тя го гледаше много внимателно.
    — Ти си изследвал метеорити години наред. Съмнявам се твоите размишления да са безполезни.
    — А ти какво мислиш?
    — Ще ти покажа картите си, ако ти свалиш своите.
    Макфарлън погледна нагънатия шпертплатов плот на масата, прокара пръст по гънките. Притежаваше частица от съвършенството на брегова ивица или на снежинка. Напомняше му колко сложно бе всичко: вселената, един атом, едно парче дърво. Видя с периферното си зрение как Амира изважда от якето си метално цилиндърче с пура, как го отваря и обръща, след което в дланта й падна наполовина изпушена тънка пура.
    — Моля те, недей — рече той. — Не ми се ще да ме изгониш на студа.
    Амира прибра пурата.
    — Знам, че нещо се върти в главата ти.
    Макфарлън сви рамене.
    — Добре — рече тя. — Нали искаше да узнаеш какво мисля? Мисля, че се самоопровергаваш.
    Той се извърна да я погледне отново.
    — Точно така. Някога си имал своя любима теория — нещо, в което си вярвал, въпреки насмешките на по-старшите ти колеги. Така ли е? И когато си помислил, че най-сетне си намерил доказателство за тази теория, си изпаднал в беда. В цялото онова вълнение си изгубил трезвата си преценка и си предал приятеля си. А в крайна сметка твоето доказателство се е оказало без всякаква стойност.
    Макфарлън се взря в нея.
    — Не знаех, че освен всичко друго си защитила и степен по психиатрия.
    Тя се наведе напред и продължи още по-настоятелно:
    — Разбира се, знам за тази история. Въпросът е там, че сега разполагаш с онова, което си търсил през всичките тези години. Имаш нещо повече от улика. Имаш доказателство. Но не искаш да го приемеш. Боиш се да поемеш отново по стария път.
    Макфарлън продължи да я гледа още известно време и гневът му постепенно стихна. Отпусна се на стола си, с напълно объркани мисли. „Възможно ли бе тя да е права?“ — запита се той.
    Тя се засмя.
    — Да вземем за пример цвета му. Знаеш ли защо никой метал не е тъмночервен?
    — Не.
    — Всички предмети имат определен цвят, в зависимост от това как взаимодействат с фотоните светлина. — Амира бръкна в джоба си и извади смачкано хартиено пликче. — „Джоли Ранчър?“
    — Какво, по дяволите, е „Джоли Ранчър?“
    Тя му подхвърли бонбон и изтръска друг в дланта си. Хвана зеленото бонбонче с палец и показалец.
    — Всеки предмет, с изключение на абсолютно черно тяло, поглъща светлина с определена дължина на вълната и отразява други дължини. Да вземем това зелено бонбонче. То е зелено, защото отразява зелените дължини на светлината към окото и поглъща останалите. Аз направих малко изчисления и не можах да намеря нито една теоретична комбинация на метални сплави, която да отразява червената светлина. Изглежда невъзможно каквато и да е позната нам сплав да има тъмночервен цвят. Жълт, бял, оранжев, морав, сив — да, но не и червен.
    Тя подхвърли бонбончето и го лапна, схруска го шумно и започна да дъвче.
    Макфарлън постави своя бонбон на масата.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Знаеш какво искам да кажа. Твърдя, че онова нещо се състои от някакъв странен елемент, който никой никога не е виждал. Затова престани да скромничиш. Знам какво си мислиш: „Ето, това е — междузвезден метеорит“.
    Макфарлън вдигна ръка.
    — Добре, вярно е, аз наистина си мислех за това.
    — И?
    — Всички намерени досега метеорити се състоят от познати елементи — никел, желязо, въглерод, силиций. Всички те са се формирали тук, в нашата слънчева система, от онзи прастар облак прах, който някога е обвивал нашето слънце. — Той замълча, подбираше внимателно думите си. — Очевидно знаеш, че някога разсъждавах за възможността метеорити да са дошли извън Слънчевата система. Някакво парче, което просто е минало покрай нея и е било уловено от гравитационното поле на слънцето. Междузвезден метеорит.
    Амира се усмихна съучастнически.
    Макфарлън кимна.
    — Още докато бяхме на кораба, аз направих някои изчисления. Математиците грешат: те са изхождали от погрешна основа. Съотношението е само милиард към едно.
    Макфарлън се разсмя.
    — Да. Милиард, квинтилион, каква е разликата?
    — Съотношението е милиард към едно за всяка отделна година.
    Смехът на Макфарлън секна.
    — Точно така — рече Амира. — При милиард години съществува доста голяма възможност такъв метеорит наистина да е паднал на Земята. Това даже не е възможност, а вероятност. Аз възкресих твоята малка теория. И трябва да си ми много, ама много задължен.
    В интендантската барака се възцари тишина, смущавана единствено от трополенето на вятъра. След малко Макфарлън заговори:
    — Искаш да кажеш, че този метеорит е от някаква сплав или метал, който не съществува никъде в Слънчевата система?
    — Аха. И ти също го вярваш. Ето защо не си написал доклада си.
    Макфарлън продължи бавно, сякаш говореше сам на себе си:
    — Ако този метал е съществувал някъде, ние бихме намерили поне някаква следа от него. В крайна сметка слънцето и планетите са се формирали от същия облак прах. Тъй че би трябвало да идва отвъд системата. — Погледна я. — Изводът е неизбежен.
    Тя се засмя.
    — Точно така мисля и аз.
    Той замълча и двамата постояха така известно време, потънали в мислите си.
    — Трябва да вземем парче от него — рече най-сетне Амира. — А и притежавам идеалния инструмент за тази работа — високоскоростен диамантен свредел. Мисля, че едно парче от пет кила ще бъде достатъчно за начало, нали?
    Макфарлън кимна.
    — Но нека засега запазим разсъжденията си между нас двамата. Лойд и останалите ще дойдат всеки миг.
    Сякаш като поръчка, навън се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и се появи Лойд — още повече приличащ на мечок в широкото си яке на фона на мъждивата синя светлина. Глин го последва, а после влязоха Рошфор и Гарса. Помощникът на Лойд Пенфолд се появи последен, трепереше, а пълните му устни бяха посинели и свити.
    — Навън е студено като цицата на вещица — извика Лойд, потропа с крака и протегна ръце към печката.
    Сияеше в отлично настроение. Хората от ЕИР, от своя страна, просто се настаниха малко потиснати около масата.
    Пенфолд зае позиция в далечния край на бараката с радиостанция в ръка.
    — Мистър Лойд, сър, трябва да тръгваме за вертолетната площадка — рече той. — Ако хеликоптерът не излети до един час, няма да успеем да стигнем в Ню Йорк навреме за събранието на акционерите.
    — Да, да. След минутка. Искам да чуя какво има да ни каже тук Сам.
    Пенфолд въздъхна и прошепна нещо в радиостанцията.
    Глин погледна Макфарлън със сивите си сериозни очи.
    — Готов ли е докладът?
    — Разбира се — Макфарлън кимна към листа хартия.
    Глин го погледна.
    — Не съм в настроение за шегички, доктор Макфарлън.
    За първи път Макфарлън видя Глин да показва раздразнение или каквато и да е по-силна емоция. Хрумна му, че и Глин също би трябвало да е потресен от онова, което бяха открили в изкопа. „Това е мъж, който ненавижда изненадите“, помисли си.
    — Мистър Глин, не мога да направя доклад въз основа на спекулации — рече той. — Трябва да го проуча.
    — Аз ще ти кажа какво трябва — рече високо Лойд. — Трябва да го изкопаем адски бързо от земята и да го превозим в международни води, преди чилийците да са дочули за това. Можеш да го изучаваш по-късно.
    — Доктор Макфарлън, може би аз ще съм в състояние да опростя нещата — рече Глин. — Съществува едно нещо, от което се интересувам най-много. Опасен ли е?
    — Знаем, че не е радиоактивен. Предполагам, че може да бъде отровен. Повечето метали са отровни в една или в друга степен.
    — Колко отровен?
    Макфарлън сви рамене.
    — Палмър го докосна и е още жив.
    — Той ще е последният човек, който го е докосвал — отвърна Глин. — Издадох разпореждане никой и при никакви обстоятелства да не влиза в пряк контакт с метеорита. — Замлъкна за миг и продължи: — Нещо друго? Възможно ли е да съдържа някакви вируси?
    — Той е седял там милиони години, тъй че всякакви извънземни микроби би трябвало отдавна да са се разпръснали. Може би си струва да се вземат проби от почвата и да се съберат мъх, лишеи и други растения от терена, за да се види дали няма нещо необичайно.
    — Какво би трябвало да търсим?
    — Мутации, може би, или признаци за излагане на токсини или тератогени.
    Глин кимна.
    — Ще говоря с доктор Брамбъл за това. Доктор Амира, някакви съображения за свойствата на метала? Метал е, нали?
    Чу се ново схрускване на бонбон.
    — Да, доста вероятно, след като има феромагнитни свойства. Не се окислява, също като златото. Не мога обаче да разбера как един метал може да бъде червен. Доктор Макфарлън и аз тъкмо обсъждахме необходимостта да се вземе проба.
    — Проба ли? — попита Лойд.
    Цялата стая притихна от променения му тон.
    — Разбира се — рече след малко Макфарлън. — Това е стандартна процедура.
    — Значи ще отрежете парче от метеорита ми?
    Макфарлън погледна Лойд, сетне — Глин.
    — Има ли някакъв проблем в това?
    — Адски си прав, има проблем — каза Лойд. — Това е музеен експонат. Ще го изложим на показ. Не искам да бъде къртен или дупчен.
    — На света не съществува намерен голям метеорит, от който да не са били вземани проби. Говорим само за извличане със свредел на около петкилограмова проба. Това ще е достатъчно за всички тестове, за които човек може да се сети. Върху толкова голямо парче може да се работи с години.
    Лойд поклати глава.
    — В никакъв случай.
    — Трябва да го направим — възрази бурно Макфарлън. — Няма начин да се изследва метеорита без да го изпаряваме, стопяваме, излъскваме, издраскваме. Като се има предвид размера на това нещо, пробата ще е като капка в цяла кофа вода.
    — Това да не е Мона Лиза — промърмори Амира.
    — Това е забележка на невежа — нахвърли й се Лойд. После се сепна и въздъхна. — Да се разрязва ми се струва като… ами като светотатство. Не можем ли да го оставим просто като мистерия?
    — Категорично не — рече Глин. — Трябва да знаем повече за него, преди да разреша преместването му. Доктор Макфарлън е прав.
    Лойд го изгледа свирепо, лицето му се наля с кръв.
    — Преди ти да разрешиш преместването му ли? Чуй ме, Ели. Аз се съобразявах с вашите правила. Играх вашата игра. Но нека едно нещо да бъде ясно: аз плащам сметката. Това е моят метеорит. Ти подписа договор да ми го доставиш. Обичаш да дрънкаш за това, че никога не си се провалял. Ако този кораб се завърне в Ню Йорк без метеорита, ти ще си се провалил. Прав ли съм?
    Глин го погледна. След това заговори спокойно, досущ както би говорил с дете:
    — Мистър Лойд, вие ще получите своя метеорит. Искам само да съм сигурен, че това ще стане без някой да пострада излишно. Не искате ли и вие същото?
    Лойд се поколеба.
    — Разбира се.
    Макфарлън бе удивен колко бързо Глин принуди Лойд да заеме отбранителна позиция.
    — Тогава всичко, което аз искам, е да действаме внимателно.
    Лойд облиза устните си.
    — Въпросът е в това, че цялата операция спря. Защо? Метеоритът е червен. Е, питам аз: какво като е червен? Мисля, че това е страхотно. Нима всички сте забравили за онзи приятел с разрушителя? Времето е единственото нещо, с което не разполагаме тук.
    — Мистър Лойд! — обади се Пенфолд, вдигнал умолително радиостанцията, също като просяк, протегнал чаша за милостиня. — Вертолетът. Моля ви!
    — По дяволите! — извика Лойд. След миг се обърна. — Добре, за Бога, вземайте пробата си. Но запушете дупката така, че да не се забелязва. И го направете бързо. Докато се върна в Ню Йорк, искам този кучи син да е вече на път.
    Той излезе с широка крачка от бараката, следван по петите от Пенфолд. Вратата се затръшна с трясък подире им. Минута, може би две, в бараката бе пълна тишина. След това Амира се изправи.
    — Хайде, Сам — рече тя. — Да издупчим негодника.

26.
Исла Десоласион
14:15

    След топлината на бараката вятърът навън режеше като с нож. Макфарлън трепереше, докато следваше Амира към склада и си мислеше с копнеж за сухата жега на Калахари.
    Контейнерът бе по-дълъг и по-широк от останалите, мръсен отвън, чист и просторен — вътре. В полумрака меко светеха монитори и подредени по лавиците диагностични уреди, захранвани от главния генератор в съседната барака. Амира отиде до голяма метална маса, върху която имаше сгънат триножник и високоскоростна, преносима сонда. Ако не бе кожената й презрамка, Макфарлън никога не би рекъл, че е особено „преносима“. Изглеждаше като базука от двайсет и първи век.
    Амира я потупа нежно.
    — Как да не си пада човек по тези високотехнологични играчки, предназначени да трошат разни неща? Погледни тази хубавица. Виждал ли си нещо подобно?
    — Не и толкова голяма.
    Макфарлън видя как умело я разглоби и прегледа частите й. Доволна, тя я събра с щракване, пъхна щепсела накрая на дебелия кабел в контакта и провери машината.
    — Виж само това. — Тя вдигна дълъг, жесток на вид метален, кух вал, издут в единия си край и с малки топчици като на бухалка. — Десет карата изкуствени диаманти само в това парче.
    Тя натисна един бутон и електронният патрон се освободи с изщракване. Преметна сондата през рамо, изсумтя, натисна спусъка й и помещението се изпълни с дълбоко, гърлено ръмжене.
    — Време е да пробием една дупчица — рече ухилена.
    Излязоха от склада с екипировката и тръгнаха в полумрака. Макфарлън развиваше кабела подире й. Над изкопа с оголения метеорит бе издигната невзрачна на вид барака, която го скриваше от погледа. Вътре набор халогенни лампи къпеше плиткия изкоп в хладна светлина. Глин вече стоеше на ръба на изкопа и се взираше в него, в едната си ръка държеше радиостанция; дребната му фигура се открояваше релефно на светлината.
    Застанаха до Глин досами изкопа. Облян от светлина, метеоритът под краката им грееше почти ален на цвят — като прясна рана. Амира свали ръкавиците си, взе триножника от Макфарлън, бързо нагласи краката му и монтира сондата в леглото й.
    — Това нещо притежава страхотна смукателна система — рече тя и посочи колектора под машината. — Изсмуква всяка прашинка. Дори металът да е отровен, това няма да има значение.
    — Въпреки това ще евакуираме района — рече Глин, който вдигна радиостанцията и заговори бързешком. — И, не забравяйте, стойте на достатъчно разстояние. И не го пипайте.
    Даде знак на работниците да излязат.
    Макфарлън наблюдаваше как Амира включи захранването, провери индикаторните лампички отстрани на сондата и сръчно я позиционира над метеорита.
    — Изглежда така, сякаш си го правила и преди — отбеляза той.
    — Адски прав си. Ели ме накара да повторя тази процедура десетина пъти.
    Макфарлън погледна Глин.
    — Тренирали сте го, така ли?
    — Всяка стъпка — отвърна Амира, извади голямо устройство за дистанционно управление и започна да го калибрира. — И не само това. А всичко. Той планира всичките ни проекти като нахлуване във вражеска територия. Денят „Д“20. Скъсваш си задника от тренировки, защото ще разполагаш с възможността само на един опит с истинското нещо. — Тя се отдръпна назад и духна в дланите си. — Боже мой, да беше видял огромната желязна топка, която Ели ни караше да изкопаваме отново и отново и да я търкаляме през всякакви препятствия. Наричахме я „Голямата Берта“21. Ох, как само я намразих тази проклета скала.
    — И къде правихте всичко това?
    — В ранчото „Бар Крос“, близо до Боузмън, Монтана. Да не би да си мислил, че това ще ни е първи опит?
    След като дистанционното бе калибрирано и сондата — позиционирана над големия метеорит, Амира се обърна към една кутия наблизо и отвори капака й. Извади малка метална кутийка, дръпна отварачката й и — като се държеше максимално назад — я обърна над метеорита. От нея потече черна, лепкава течност, която се разля върху червената повърхност в плътен слой. С малка четчица тя положи остатъка върху края на диамантения резец. След това бръкна отново в кутията, извади тънък лист гума и внимателно го притисна върху лепилото.
    — Ще изчакаме малко да залепне — обясни тя. — Не бихме искали дори и най-фина прашинка метеоритен прах да излети във въздуха.
    Затършува в джобовете си, извади цилиндърчето с пурата, видя израженията на Глин и Макфарлън, въздъхна и започна да чопли фъстъци.
    Макфарлън поклати глава.
    — Фъстъци, бонбони, пури. Какво още вършиш, което майка ти не би одобрила?
    Тя го погледна.
    — Горещ маймунски секс, рокендрол, екстремно спускане със ски и високи залози на блекджак.
    Макфарлън се засмя. Сетне попита:
    — Боиш ли се?
    — Не толкова се боя, колкото съм невероятно възбудена. А ти?
    Макфарлън се замисли за миг. Стори му се, че почти си бе позволил да се възбуди; да свикне с идеята, че това, в крайна сметка, бе нещото, което бе търсил през всичките тези години.
    — Да — отвърна той. — Възбуден съм.
    Глин извади златния си джобен часовник, отвори с щракване капачето му и го погледна.
    — Време е.
    Амира се върна при сондата и нагласи някакъв циферблат. Затвореното пространство на бараката започна да се изпълва с ниско ръмжене. Провери насочването на резеца, след това отстъпи назад, без да престава да задава параметри с дистанционното. Ръмженето се извиси до висок вой. Тя завъртя миниатюрната ръчка на дистанционното и въртящият се резец послушно се спусна, след което се върна обратно.
    — Всичко е точно — рече тя и погледна Глин.
    Той бръкна в отворената кутия, извади три респиратора, подхвърли по един на Макфарлън и Амира.
    — Сега ще излезем навън и ще работим с дистанционното.
    Макфарлън наложи респиратора на главата си, нагласи студената гума около челюстите си. Без качулка вятърът свирепо свиреше покрай ушите и във врата му. От вътрешността на бараката долиташе ясно ядният като на стършел вой на работещата на празен ход сонда.
    — По-назад — рече Глин. — Минимална дистанция трийсет и пет метра.
    Отстъпиха от бараката. Снегът се виеше във въздуха, превръщаше терена в мътнобяло море.
    — Ако това там се окаже космически кораб — рече Амира с приглушен от маската глас, — някой вътре може много да се ядоса, когато господин Диамантена глава надникне там.
    Бараката едва се виждаше през снега, отворената врата изглеждаше като замъглен бял правоъгълник в сивеещата вихрушка.
    — Всичко е готово.
    — Добре — изсумтя Глин. — Пробивай през запечатката. Ще спрем на един милиметър дълбочина от повърхността на метеорита, за да проверим за изтичане на газ.
    Амира кимна, насочи дистанционното с пръсти върху ръчката. Воят се усили за миг, след това изведнъж утихна. Минаха няколко секунди.
    — Странно, изобщо не напредвам — рече Амира.
    — Вдигни сондата.
    Амира дръпна ръчката назад, воят отново се усили и се установи на постоянни обороти.
    — Изглежда наред.
    — Обороти в минута?
    — Дванайсет хиляди.
    — Увеличи до шестнайсет и спусни отново.
    Воят се засили. Макфарлън долови как след малко той отново стана по-приглушен. Чу се остър стържещ звук, а после — нищо.
    Амира гледаше малкото екранче от течни кристали на дистанционното: червените числа изпъкваха ярко на фона на черната му кутия.
    — Спря — рече тя.
    — Имаш ли представа защо?
    — Изглежда загрява, може би нещо не е наред с мотора. Но всички вътрешни параметри бяха проверени.
    — Издигни я и я остави да се охлади. След това увеличи въртящия момент и спусни отново.
    Зачакаха, докато Амира се занимаваше с дистанционното. Макфарлън не откъсваше очи от отворената врата на бараката. След малко Амира изсумтя нещо на себе си и бутна отново миниатюрната ръчка напред. Воят се възстанови, този път по-гърлен. А после изведнъж височината му намаля, след като резецът захапа.
    — Отново загрява — рече Амира. — Проклето нещо!
    Стиснала зъби, тя бутна рязко ръчката напред.
    Височината на воя отново се промени рязко. Последва остър шум като от разкъсване, след това от вратата проблесна мътножълта светлина. Последва я силно пращене, после — второ, доста по-слабо. А сетне всичко утихна.
    — Какво стана? — попита остро Глин.
    Амира го погледна, намръщена зад маската на респиратора си.
    — Не знам.
    Направи импулсивна крачка към бараката, но Глин протегна ръка и я спря.
    — Не. Рейчъл, първо установи какво се е случило.
    С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.
    — Показва сума глупости, които не съм виждала досега — рече тя, докато превърташе данните от дисплея. — Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ — Вдигна глава и изсумтя. — Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.
    Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.
    — „Грешка, код 47“ ли каза?
    — Аха.
    — Невъзможно.
    Последва кратка пауза.
    — Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума — отвърна Амира.
    Глин вдигна глава от наръчника — изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.
    — Сондата е изгоряла.
    — Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…
    Глин мушна наръчника в гънките на якето си.
    — Повярвай.
    Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.
    — Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант — каза Амира.
    Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.
    Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част — обгорена.
    — Изобщо не отговаря — рече Амира, подавайки командите си ръчно.
    — Навярно са се повредили изключвателите — предположи Глин. — Извади ръчно резеца.
    Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал — стопено и изгорено.
    — Господи — простена Амира. — Това беше резец с диамантено-карборунден накрайник за пет хиляди долара!
    Макфарлън погледна Глин, наполовина обгърнат от виещия се пушек. Погледът му не бе върху резеца, а сякаш съзерцаваше нещо в далечината. Той разкопча респиратора си и го свали.
    Вятърът се надигна изведнъж, затръшна вратата, пантите изскърцаха, а бравата се строши.
    — Сега какво ще правим? — попита Амира.
    — Ще отнесем това в „Ролвааг“ за щателно изследване — отвърна Глин.
    Амира се обърна към сондата, изражението на Глин не бе изгубило и частица от сдържаността си.
    — А е време да вземем с нас и още нещо — добави тихо той.

27.
Исла Десоласион
15:05

    След като излезе от бараката, Макфарлън свали респиратора, вдигна качулката на якето си и я стегна здраво около лицето си. Вятърът връхлиташе върху терена, въртеше снежни пелени над замръзналата земя. Лойд сигурно вече бе на път за Ню Йорк. Малкото светлина, която надвисналите тежки облаци пропускаха, вече избледняваше в небето. След половин час щеше да се стъмни.
    Чу хрущене на сняг; Глин и Амира се появиха, завръщаха се от склада за екипировката. Амира държеше във всяка ръка флуоресцентен щормови фенер, а Глин теглеше подире си дълга, ниска, алуминиева шейна.
    — Какво е това? — попита Макфарлън и посочи големия син сандък от формована пластмаса върху шейната.
    — Сандък за съхраняване на доказателства — отвърна Глин. — За останките.
    Макфарлън усети как стомахът му се разбунтува.
    — Наистина ли е крайно необходимо?
    — Знам, че няма да ти е лесно — отговори Глин. — Но това е неизвестно. А ние от ЕИР не обичаме неизвестните.
    С приближаването им към купчината камъни, маркиращи гроба на Масънкей, снежната вихрушка започна да стихва. Появиха се Челюстите на Ханукса, тъмни на фона на още по-тъмното небе. Отвъд тях Макфарлън зърна част от побелелия от щорма залив. Далеч, на хоризонта, острите зъбери на Исла Уоластън деряха с нокти небето. Беше невероятно колко бързо се променяше времето тук.
    Вятърът вече бе запълнил със сняг и лед пукнатините в импровизираната пирамида, бе облепил гроба в бяло. Без да се церемони Глин извади кръста, постави го на земята и започна да изважда замръзналите камъни от купчината и да ги изтърколва настрани. Погледна през рамо към Макфарлън.
    — Няма да е лошо да се отдръпнеш малко назад.
    Макфарлън преглътна. Можеше да си представи само едно-две неща по-неприятни от тази работа. Ала щом трябваше да бъде свършена, той искаше да участва в нея.
    — Не — рече, — ще помогна.
    По-лесно бе да се разтури гробът, отколкото бе да се направи. Скоро започнаха да се появяват останките на Масънкей. Глин намали темпото, заработи по-внимателно. Макфарлън гледаше натрошените кости; сцепения череп и счупените зъби; подобните на въжета парчета хрущяли, отчасти мумифицираната плът. Трудно бе да повярва, че това е бил някога неговият партньор и приятел. Усети как нещо стисна гърлото му, как дишането му се ускори.
    Мракът се спускаше бързо. След като отмести настрани и последните камъни, Глин запали фенерите и ги постави от двете страни на гроба. Започна да вдига с пинсети костите и да ги поставя в облицованата с пластмаса вътрешност на сандъка. Няколко от костите още бяха свързани една с друга с ивици хрущял, кожа и изсъхнали сухожилия, но повечето изглеждаха така, сякаш бяха насилствено разкъсани на части.
    — Не съм съдебен патолог — рече Амира, — но този приятел изглежда така, сякаш се е сблъскал с тежкотоварен камион.
    Глин не отговори нищо, пинсетата продължаваше да се движи между гроба и сандъка. Лицето му бе скрито в гънките на качулката. Изведнъж спря.
    — Какво има? — попита Амира.
    Глин внимателно измъкна с щипките нещо от замръзналата земя.
    — Този ботуш не е просто изгнил — рече той. — Изгорен е. И някои от костите също изглеждат обгорени.
    — Да не би да смяташ, че е бил убит, за да ограбят екипировката му? — попита Амира. — И после да са изгорили тялото, за да прикрият престъплението? Би било далеч по-лесно, отколкото да копаят гроб в тази земя.
    — Това би превърнало Пъпъп в убиец — каза Макфарлън и усети някаква твърда нотка в гласа си.
    Глин вдигна една крайна става и я огледа на светлината като малко бижу.
    — Съвсем малко вероятно — рече той. — Но във всеки случай това е въпрос, на който трябва да отговори нашият добър доктор.
    — Време е и той да свърши нещо — каза Амира. — Вместо да чете онези свои книги и да броди из кораба като таласъм.
    Глин постави костта в сандъка. След това се обърна пак към гроба и вдигна още нещо с пинсетите.
    — Това бе под ботуша — рече.
    Вдигна предмета на светлината, изчисти го от полепналия сняг и пръст и пак го вдигна.
    — Тока от колан — рече Амира.
    — Какво? — попита Макфарлън и се втурна напред.
    — Има някакъв тъмночервен камък в сребърна обковка — каза Амира. — Но вижте, стопил се е.
    Макфарлън се отдръпна назад.
    Амира го погледна.
    — Добре ли си?
    Макфарлън само разтърка с ръкавицата очите си и поклати глава. „Да го види точно тук, на това място…“ Преди години, след като бяха направили удара с тектитите от Атакама, бе поръчал да им направят по една тока, всяка с разрязан тектит, за да отпразнуват успеха. Той бе изгубил своята много отдавна. Ала въпреки всичко Нестор все още е носил своята, когато е загинал. Макфарлън се учуди колко много бе държал на нея.
    Без повече приказки събраха оскъдните вещи на изследователя. След това Глин затвори сандъка. Амира вдигна фенерите и двамата поеха обратно. Макфарлън остана за миг неподвижен, взрян в студената купчина камъни. След това се обърна и ги последва.

28.
Пунта Аренас
17 юли, 8:00

    Команданте Валенар стоеше пред малката метална мивка в кабината си, допушваше горчивата угарка от своята пуро и сапунисваше лицето си с ухаещия на сандалово дърво крем за бръснене. Ненавиждаше уханния крем, както ненавиждаше и самобръсначката в мивката: с две остриета, направена от жълта пластмаса за еднократна употреба. Типично американски боклук. Кой друг би си давал труда да прави такова безполезно нещо — с две остриета, след като и едно би свършило работа? Ала доставките на флота бяха нередовни, особено за кораби, които прекарваха повечето от времето си далеч на юг. Гледаше самобръсначката с отвращение — беше една от пакетчето с десет такива, което мичманът му бе издал същата сутрин. Въпросът бе или такава самобръсначка, или обикновен бръснач. Но на борда на един кораб обикновените бръсначи могат да бъдат опасни.
    Изплакна острието и го вдигна към лявата си буза. Винаги започваше от лявата страна на лицето си: не можа да свикне да се бръсне с лявата ръка и затова тази страна му бе някакси по-удобна.
    Кремът за бръснене поне прогонваше миризмата на кораба. „Алмиранте Рамирес“ бе най-старият разрушител във флота, купен от Великобритания през петдесетте години. Изминалите десетилетия на лоша хигиена, на гниещи в сантините обелки от зеленчуци, химически разтворители, повредените уредби за обработка на отходните води и разляното дизелово гориво бяха пропили кораба с воня, която би могла да изчезне само ако той потъне.
    Неочакваното изсвирване на сирена прогони шума на крещящите птици и далечния автомобилен трафик. Погледна през ръждясалия финестрин към пирса и към града отвъд. Беше слънчев ден с кристално ясно небе и свеж, студен, западен вятър.
    Команданте се зае отново с бръсненето си. Не обичаше да хвърля котва в Пунта Аренас; това бе неподходящо място за корабите, особено при западен вятър. Беше заобиколен, както винаги, от рибарски корабчета, които се възползваха от подветрената страна на разрушителя. Цареше типичната южноамериканска анархия; никаква дисциплина, никакво уважение, дължимо на един военен съд.
    На вратата се почука.
    — Команданте — долетя гласът на Тимер, офицерът, командир на свързочната бойна част.
    — Влезте — каза команданте, без да се обръща.
    Видя в огледалото как вратата се отвори, Тимер влезе, помъкнал подире си някакъв мъж: цивилен, охранен, заможен, самодоволен.
    Валенар прекара още няколко пъти ножчето по брадата си. След това го изплакна в металната мивка и се обърна.
    — Благодаря ви, господин Тимер — рече усмихнат. — Свободен сте. Бъдете така добър да поставите отвън постови.
    След като Тимер излезе, Валенар си позволи да огледа набързо мъжа пред себе си. Беше застанал пред писалището, леко усмихнат, без следа от уплах. „И защо да се страхува?“ — помисли си беззлобно Валенар. Та той, Валенар, бе капитан трети ранг само на книга. Беше му поверен най-стария кораб във флота, определен за възможно най-лошо базиране. Затова кой би могъл да кори мъжа пред него, че бе изпъчил гърди, защото се чувстваше по-важен от безсилния командир на това ръждясяло корито?
    Валенар всмука дълбоко и за последно от своята пуро, след което я метна през отворения финестрин. Остави самобръсначката, извади кутия пури със здравата си ръка от чекмеджето на писалището и предложи на непознатия. Мъжът погледна презрително пурите и поклати отрицателно глава. Валенар си взе една.
    — Извинете ме за пурите — каза той и прибра кутията. — Качеството им е много лошо. Но при нас, във флота, човек трябва да се задоволява с онова, което има.
    Мъжът се усмихна снизходително, взрян в изсъхналата му дясна ръка. Валенар погледна лъсналата му от гел коса и добре поддържания му маникюр.
    — Седнете, приятелю — рече той и лапна пурата. — Простете ми, че ще продължа да се бръсна, докато говорим.
    Мъжът седна пред писалището и изискано кръстоса крак връз крак.
    — Доколкото разбрах, вие сте търговец на употребявана електроника — часовници, компютри, фотокопирни машини, неща от сорта. — Валенар замлъкна и прекара острието над горната си устна. — Така ли е?
    — На нова и употребявана електроника — отвърна мъжа.
    — Приемам поправката — каза Валенар. — Преди четири или пет месеца — мисля, че трябва да е било през март — сте купили един електронен уред, томографски сонар. Това е инструмент, използван от златотърсачи и минни инженери, представлява дълъг метален прът с малка клавиатура по средата. Така ли е?
    — Ми команданте, бизнесът ми е голям. Не мога да запомня всеки боклук, който е влизал през вратата ми.
    Валенар се обърна.
    — Не съм казал, че е било боклук. Вие казахте, че продавате нова и употребявана електроника, нали така?
    Търговецът сви рамене, вдигна ръце и се усмихна. Това бе усмивка, която команданте бе виждал безброй пъти — на дребни бюрократи, чиновници, бизнесмени. Беше усмивка, която казваше: „Няма да знам нищо и няма да ти помогна, докато не получа ла мордида, подкупа.“ Беше видял преди седмица същата усмивка и по лицата на митническите служители в Пуерто Уилямс. Но днес вместо ярост изпита само голямо съжаление към този мъж. Човек като него не се ражда корумпиран. Корумпира се постепенно. Това бе симптом на по-голямо заболяване; заболяване, което се проявяваше навсякъде около него.
    Валенар въздъхна дълбоко, заобиколи писалището си и се подпря на ръба му, близо до търговеца. Усмихна му се, усещаше как пяната съхнеше върху кожата му. Търговецът кимна и намигна съучастнически. Докато правеше това, потърка палец и показалец във всемирно известния жест, и положи другата си нежна длан върху писалището.
    Бърза като връхлитаща змия, ръката на команданте се стрелна напред. С остро, режещо движение той заби двете остриета на самобръсначката в полумесеца на нокътя на средния пръст на търговеца. Мъжът изведнъж пое дълбоко дъх. Ужасеният му поглед се стрелна към команданте, който го срещна със съвършено безразличие. След това офицерът дръпна рязко и мъжът изписка — нокътят му бе изтръгнат.
    Валенар тръсна самобръсначката и изхвърли окървавения нокът през финестрина. След това се обърна към огледалото и продължи да се бръсне. Известно време единствените звуци в малката кабина бяха от стърженето на ножчетата по кожата му и от силното стенание на търговеца. Валенар забеляза с незначителен интерес, че самобръсначката оставяше ивица необръснати косми по лицето му; нещо сигурно бе заседнало между остриетата.
    Изплакна отново ножчето и довърши бръсненето. След това се избърса, потупа бузите си и се обърна към търговеца. Той се бе изправил и стоеше пред писалището, люлееше се и стенеше, стиснал кървящия си пръст.
    Валенар се наведе над бюрото, извади носна кърпа от джоба си и внимателно я уви около ранения пръст.
    — Моля, седнете — рече той.
    Търговецът седна, простенваше тихо, а челюстите му трепереха от страх.
    — И за двама ни ще бъде от полза, ако отговаряте на въпросите ми бързо и точно. Така, купихте ли устройство като това, което описах?
    — Да, купих го — отвърна мигновено мъжът. — Имах такъв инструмент, команданте.
    — И кой го купи от вас?
    — Американски художник — отговори той и леко положи ранения си пръст в другата си длан.
    — Художник ли?
    — Скулптор. Искал да направи от него модерна скулптура и да я покаже в Ню Йорк. Беше ръждясало нещо, безполезно за други цели.
    Валенар се усмихна.
    — Значи американски скулптор. И как се казваше?
    — Не ми каза името си.
    Валенар кимна, все още усмихнат.
    Търговецът вече изгаряше от желание да каже истината.
    — Разбира се. А сега кажете ми, сеньор… — но аз пропуснах да попитам за вашето име. Колко невежливо от моя страна.
    — Торнеро, ми команданте. Рафаел Торнеро Перея.
    — Сеньор Торнеро, кажете ми от кого купихте инструмента?
    — От един местисо.
    Валенар замълча за миг и попита:
    — Местисо ли? Как се казваше?
    — Съжалявам… но не знам.
    Валенар се намръщи.
    — Не знаете името му? Останали са съвсем малко местисоси, а още по-малко пък идват в Пунта Аренас.
    — Не мога да си спомня, команданте, наистина не мога.
    Гледаше като обезумял, докато отчаяно ровеше в паметта си. По напомаденото му чело се появиха поточета пот.
    — Не беше от Пунта Аренас, беше някъде от юг. Името му беше странно.
    Изведнъж на Валенар му хрумна нещо.
    — Не беше ли Пъпъп? Хуан Пъпъп?
    — Да! Благодаря ви, благодаря ви, команданте, че освежихте паметта ми. Пъпъп. Това беше името му.
    — Каза ли къде е намерил инструмента?
    — Да, каза, че го намерил на Ислас де Хорнос. Не му повярвах. Защо нещо толкова ценно ще бъде намерено чак там?
    Мъжът вече бърбореше толкова бързо, сякаш думите не успяваха да излязат навреме.
    — Мислех си, че се опитва да вземе по-добра цена. — Лицето му се оживи. — А сега си спомням, че имаше и кирка, и някакъв странен на вид чук.
    — Странен на вид чук ли?
    — Да. Единият му край бе изтънен, удължен и закривен. Имаше и кожена торба с камъни. Американецът купи също и всички тези неща.
    Валенар се наведе нетърпеливо над писалището си.
    — Камъни ли? Вие погледнахте ли ги?
    — Да, господине, разбира се. Погледнах ги.
    — Злато ли бяха?
    — О, не. Нямаха никаква стойност.
    — Аха. А вие сигурно сте геолог, за да знаете дали имат стойност.
    Макар тонът на Валенар да беше благ, мъжът се сви на стола си.
    — Команданте, показах ги на сеньор Алонсо Торес, който държи магазина за скални породи на Кале Колинас. Помислих си, че биха могли да бъдат някаква ценна руда. Но той каза, че нямали стойност. Каза, че мога да ги изхвърля на боклука.
    — И откъде знаеше това?
    — Той знае, команданте. Той е специалист по камъни и минерали.
    Валенар отиде бавно до финестрина — побелял и ръждясал, заливан толкова години от солената вода.
    — Каза ли какви точно са камъните?
    — Каза, че не били нищо особено.
    Валенар се обърна към търговеца.
    — Какви бяха на вид?
    — Бяха просто камъни. Грозни камъни.
    Валенар затвори очи, опитваше се да потисне гнева, който се надигаше у него. Щеше да бъде неподобаващо да избухне пред посетител тук, на собствения си кораб.
    — Може да ми е останал още някой в магазина, команданте.
    Валенар отново отвори очи.
    — Може ли?
    — Сеньор Торес запази един от камъните за по-нататъшни изследвания. Върна ми го, след като американецът купи инструмента. Известно време го използвах да затискам разни книжа. Аз също се надявах, че може да се окаже ценен, въпреки твърденията на сеньор Торес. Може би ще мога да го намеря.
    Команданте Валенар неочаквано се усмихна. Извади от устата си незапалената пура, огледа крайчето й и я запали с клечка кибрит от дървената кутия на писалището.
    — Бих искал да купя камъка, за който говорите.
    — Интересувате се от този камък? За мен ще бъде чест да ви го подаря. Нека не говорим за покупки, команданте.
    Валенар се поклони леко.
    — Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, сеньор, до магазина ви и да приема този мил подарък.
    След това дръпна силно от пурата си и много любезно изведе търговеца от кабината си в зловонния централен коридор на „Алмиранте Рамирес“.

29.
„Ролвааг“
9:35

    Сондата бе поставена на лабораторната маса, обгорената й глава лежеше върху „възглавница“ от бял найлон. Редица от лампи над нея къпеха корпуса й в синкав цвят. До нея бяха подредени инструменти за вземане на проби, всеки в запечатана найлонова опаковка. Облеченият в работно облекло Макфарлън нахлузи хирургическата маска на главата си. В протока бе необичайно спокойно. В тихата лаборатория бе дори трудно да се повярва, че се намираха на борда на кораб.
    — Скалпел, докторе? — попита Амира с приглушен от маската си глас.
    Макфарлън поклати глава.
    — Сестра, мисля, че този пациент го изпуснахме.
    Амира изкудкудяка съчувствено. Зад нея Ели Глин наблюдаваше със скръстени ръце.
    Макфарлън премести електронния микроскоп със стерео вариообектив и го извъртя над масата. Силно увеличената картина на главата на сондата се появи с премигване на екрана на близката компютърна работна станция: пейзаж като от Армагедон, с прогорени каньони и стопени хребети.
    — Хайде да изгорим един — рече той.
    — Разбира се, докторе — рече Амира и мушна един празен CD-диск в устройството на машината.
    Макфарлън придърпа един въртящ се стол до масата, седна пред микроскопа и нагласи двойния визьор на главата си. Бавно придвижи визьора, разглеждаше пукнатините с надеждата, че сондата би могла да им разкрие нещо — независимо колко малко — за повърхността на метеорита. Но върху лунната повърхност нямаше никакви издайнически следи в червено, дори когато превключи на ултравиолетова светлина. Докато наблюдаваше, усети, че Глин бе пристъпил напред и гледаше видеоекрана.
    След няколко безплодни минути Макфарлън въздъхна.
    — Превключи на 120-кратно увеличение.
    Амира нагласи машината. „Пейзажът“ изведнъж подскочи напред и стана още по гротесков. Макфарлън започна повторен оглед, сектор по сектор.
    — Не мога да повярвам — рече Амира, взряна в екрана. — Би трябвало да е закачила нещо.
    Макфарлън се облегна назад и въздъхна.
    — Ако това е станало, то е извън възможностите на този микроскоп да го види.
    — Това предполага, че метеоритът би трябвало да е с много здрава кристална решетка.
    — Едно е сигурно, това не е обикновен метал.
    Макфарлън сгъна визьора на две и го остави върху машината.
    — И сега какво? — попита тихо Глин.
    Макфарлън се завъртя със стола си. Свали маската и се замисли за миг.
    — Е, винаги ни остава електронната микросонда.
    — А това е…
    — Любимият инструмент на планетарния геолог. Разполагаме с такъв тук. Поставяш мостра от материала във вакуумна камера и го бомбардираш с високоскоростен лъч електрони. Обикновено се изследват рентгеновите лъчи, които се получават, но можеш да нагрееш електронния лъч до точка, при която ще изпари минимално количество от материала, който ще се кондензира като тънък слой върху златна плака. И хоп — ето ви я пробата. Малка, но истинска.
    — Откъде знаете, че електронният поток ще е в състояние да изпари част от скалата? — попита Глин.
    — Електроните се изстрелват от кабел с изключително висока скорост. Лъчът може да достигне почти до скоростта на светлината и да се фокусира върху един микрометър. Повярвайте ми, ще може да откърти поне няколко атома.
    Глин мълчеше, претегляше на ум евентуалната опасност срещу необходимостта да получат още информация.
    — Добре — рече накрая. — Давайте. Но помнете, никой не бива да докосва пряко метеорита.
    Макфарлън се намръщи.
    — Трудното е как точно да го направим. Обикновено донясаш мострата до микросондата. Този път ще трябва да отнесем микросондата до мострата. Но този уред не е преносим… тежи около триста килограма. А и ще трябва да съоръжим някакси вакуумна камера над повърхността на метеорита.
    Глин откопча радиостанцията от колана си.
    — Гарса? Осем души да дойдат веднага на главна палуба. Ще ни трябват сапани и достатъчно мощен влекач, който да пренесе тристакилограмов инструмент още с първия транспорт.
    — Кажи му, че ще ни е необходимо и мощно захранване — добави Макфарлън.
    — И пригответе кабел със заземен изключвател, способен да издържи до двайсет хиляди вата.
    Макфарлън подсвирна тихичко.
    — Това ще стигне.
    — Имате един час да вземете пробите си. Не разполагаме с повече време. — Произнесе думите си бавно и много отчетливо. — Гарса ще дойде скоро. Пригответе се.
    Глин се надигна рязко и излезе от лабораторията; от вратата, която затвори зад гърба си, ги лъхна бърз порив студен въздух.
    Макфарлън погледна Амира.
    — Взе да става докачлив.
    — Не може да понася незнанието — отвърна тя. — Несигурността го побърква.
    — Сигурно е трудно човек да живее така.
    По лицето й пробяга болезнено изражение.
    — Нямаш си дори представа.
    Макфарлън я изгледа с любопитство, но Амира само свали маската и ръкавиците си.
    — Хайде да подготвим микросондата за пренасяне — рече тя.

30.
Исла Десоласион
13:45

    До ранния следобед теренът бе подготвен за теста. В малката барака осветлението бе ослепително, а въздухът — задушаващо топъл. Макфарлън стоеше над изкопа и гледаше разкошната тъмночервена повърхност. Дори на тази остра светлина, метеоритът излъчваше мек блясък. Микросондата — дълъг цилиндър от неръждаема стомана лежеше върху подплатена шейна. Амира работеше по останалата екипировка, която Макфарлън бе поръчал: камбаноподобен „звънец“ със стени, дебели два сантиметра и половина, с многожичен кабел и щепсел, комплект позлатени дискове, запечатани в найлоново фолио, електромагнит, който да фокусира електронния лъч.
    — Необходимо ми е един квадратен фут от метеорита да бъде абсолютно почистен — каза Макфарлън на Глин, който стоеше наблизо. — В противен случай ще се появят и замърсители.
    — Ще го направим — отвърна Глин. — Какво възнамерявате да правите, след като вземете пробите си?
    — Тогава ще извършим с тях серия опити. Ако имаме късмет, ще успеем да установим основните електрически, химически и физически свойства на метеорита.
    — Колко време ще ви отнеме.
    — Четирийсет и осем часа. Повече — ако ядем и спим.
    Глин сви устни.
    — Не можем да си позволим повече от дванайсет часа. Ограничете се до най-важните тестове.
    След което погледна масивния си златен джобен часовник.


    Изтече още един час и всичко бе готово. Звънецът бе здраво прикрепен към повърхността на метеорита — мъчителна операция, която бе извършена изключително внимателно. Вътре в него върху стъкло бяха подредени в кръг десет малки диска за пробите. Звънецът бе обрамчен с пръстен от електромагнити. Наблизо лежеше отчасти отвореният електронен микроскоп, виждаха се сложните му вътрешности. От тях излизаха разноцветни кабели и тръбички.
    — Рейчъл, моля, включи вакуумната помпа — рече Макфарлън.
    Последва леко бръмчене — изсмукваха въздуха от звънеца. Макфарлън наблюдаваше един екран на микросондата.
    — Уплътнението държи. Вакуумът слезе до пет микробара.
    Глин приближи и се вгледа напрегнато в екранчето.
    — Включи електромагнитите — рече Макфарлън.
    — Включени — отвърна Амира.
    — Изгасете осветлението!
    Помещението потъна в мрак. Единствената светлина идеше от пукнатините на набързо построената барака и от дисплеите с течен кристал върху пулта за управление на микросондата.
    — Включвам лъча на малка мощност — прошепна Макфарлън.
    Слаб синкав лъч се появи в звънеца. Той потрепна и се завъртя, хвърли призрачна светлина върху повърхността на метеорита, превръщайки я от алена в почти черна. По стените на барката затанцуваха и затрептяха сенки.
    Макфарлън внимателно нагласи два циферблата, за да промени електромагнитното поле около звънеца. Лъчът престана да се върти, започна да се стеснява и да става по-ярък. Скоро заприлича на тънък син молив, чийто връх бе насочен към повърхността на метеорита.
    — Лъчът е на място — рече той. — Сега ще дам на пълна мощност за пет секунди.
    Затаи дъх. Тъкмо сега бе моментът да разберат дали опасенията на Глин бяха оправдани — дали метеоритът бе по някакъв начин опасен.
    Натисна таймера. В звънеца изведнъж просветна много по-ярък лъч. Когато докосна повърхността на метеорита, се видя много интензивно виолетово лъчение. Петте секунди изминаха и всичко отново потъна в мрак.
    Макфарлън усети как без да ще изпита облекчение.
    — Светлина.
    Лампите светнаха, а Макфарлън клекна над метеорита, вторачен нетърпеливо в златните дискове. Дъхът му секна. Всеки диск сега бе белязан с едва доловими червени линии. И не само това, но на мястото, където електронният лъч бе докоснал метеорита, той видя — или му се стори, че вижда — съвсем малка дупчица, блестящо петънце върху гладката повърхност.
    Изправи се.
    — Е? — попита Глин. — Какво стана?
    Макфарлън се ухили.
    — Това приятелче в крайна сметка не е чак толкова непристъпно.

31.
Исла Десоласион
18 юли, 9:00

    Макфарлън крачеше през терена, следван от Амира. Мястото изглеждаше същото — същата редица контейнери и сглобяеми бараки; същата сурова, замръзнала земя. Само той бе по-различен. Чувстваше се уморен до смърт, ала въпреки това бе бодър и оживен. Крачеха мълчаливо, а кристалният въздух сякаш увеличаваше всичко: шумът от ботушите му, които поскърцваха върху прясно навалелия сняг, дрънченето на машините в далечината, дрезгавината на собствения му дъх. Той му проясняваше главата от всичките необичайни размишления, породени от снощните експерименти.
    След като стигна до редицата контейнери, той се насочи към главната лаборатория и отвори вратата пред Амира. Вътре, в полумрака, забеляза Стоунсайфър, вторият инженер на проекта, който работеше над отворената кутия на компютър — дискове и интегрални схеми бяха разпръснати навсякъде около него. Като го наближиха, Стоунсайфър изправи късото си тясно тяло.
    — Мистър Глин иска веднага да ви види — рече той.
    — Къде е? — попита Макфарлън.
    — Под земята. Ще ви заведа.
    Недалеч от барака, която покриваше изкопа над метеорита, бе издигната втора барака, още по-очукана от посестримата си. Вратата й се отвори и от нея излезе Гарса, нахлупил предпазна каска под качулката си, понесъл още няколко в ръце. Подхвърли по една на всеки.
    — Хайде, да влизаме — рече той и ги поведе в по-малката барака.
    Макфарлън се огледа в мрачното помещение, питаше се какво става тук. В бараката нямаше нищо друго, освен няколко стари инструмента и бъчонки за гвоздеи.
    — Какво е това? — попита Макфарлън.
    — Ще видите — отвърна с усмивка Гарса.
    Той изтъркаля бъчонките настрани от средата на бараката; разкри се стоманена плоча, която той отвори и закрепи.
    Дъхът на Макфарлън секна от удивление. Скритата врата водеше към стълба, която се спускаше в тунел, прокопан в земята и здраво укрепен със стоманени греди. Отдолу струеше бяла светлина.
    — Съвсем шпионска работа — отбеляза той.
    Гарса се засмя.
    — Аз му викам метода на фараона Тут. Входът на тунела към камерата със съкровищата на Тутанкамон бил разположен под бараката на някакъв невзрачен работник.
    Спуснаха се един по един по тясната стълба до тесен тунел, осветен от двойна редица флуоресцентни лампи. Тунелът бе толкова здраво укрепен с двойно Т-образни греди, че изглеждаше тъй, сякаш бе направен изцяло от стомана. Групата продължи в колона по един, дъхът им оставяше мъглива следа в мразовития въздух. От гредите на тавана висяха ледени висулки, а стените бяха покрити с грапави пластове скреж. Макфарлън отново затаи дъх, като видя ивица от неповторимия цвят пред тях, яркочервен на фона на бляскавия лед и стомана.
    — Пред вас е малка част от долната част на метеорита — рече Гарса и спря пред него.
    Под блестящата червена повърхност, подредени в редица, бяха разположени трийсетсантиметрови в диаметър крикове с дебели, подобни на лапи крака, прикрепени с болтове върху металното крепление на пода и на стените.
    — Ето ги — рече нежно Гарса, — лошите момчета, които ще осъществят повдигането. — Потупа най-близкия от криковете с ръкавицата си. — След командата ще повдигнем скалата точно с шест сантиметра. След това ще я укрепим, ще преподредим криковете и отново ще я повдигнем. Веднага щом се разкрие достатъчно пространство, ще започнем да строим шейната под камъка. Ще бъде тясно и студено, също като в ада, ала това е единственият начин.
    — Поставили сме петдесет на сто повече крикове, отколкото са необходими — добави Рошфор.
    Лицето му се бе нашарило от студа, а носът му бе посинял.
    — Тунелът е проектиран да е по-здрав, отколкото самата земна маса. Напълно безопасен е.
    Той говореше много бързо, тънките му устни бяха свити в неодобрително смръщване, сякаш смяташе, че всички въпроси относно работата му щяха да бъдат не само оскърбление, а и чисто губене на време.
    Гарса се извърна от метеорита и поведе групата по тунел, който се отклоняваше под прав ъгъл. Няколко по-малки тунела започваха от дясната му страна и водеха към други разкрити части на „корема“ на метеорита и към други редици крикове. След около трийсетина метра тунелът излезе на огромен подземен склад. Подът му бе утъпкан, а покривът се състоеше от кесонни плочи. Вътре бяха грижливо подредени купчини двойно Т-образни греди, ламиниран дървен материал и най-различни други строителни материали. Глин стоеше в дъното му и разговаряше тихо с някакъв техник.
    — Господи — рече тихо Макфарлън. — Това място е огромно. Не мога да повярвам, че сте го изградили за два дни.
    — Не искаме никой да си пъха носа в нашия склад — рече Гарса. — Ако някой инженер види всичко това, той мигновено ще разбере, че не търсим желязо. Нито пък злато. Този материал тук ще се използва за строителството на шейната — част по част, след като вдигнем метеорита и придобием по-добра представа за контурите му. Ей там са прецизните електродъгови заваръчни апарати, ацетиленови горелки, екипировка за горещо занитване и някои добри, старомодни дърводелски инструменти.
    Глин дойде при тях, кимна първо на Макфарлън, после — и на Амира.
    — Рейчъл, седни моля. Изглеждаш уморена.
    Той посочи купчина двойно Т-образни греди като място за сядане.
    — Уморена съм — усмихна се слабо тя. — И удивена.
    — Горя от нетърпение да чуя доклада ви.
    Макфарлън затвори очи, стисна ги и отново ги отвори.
    — Още нямаме нищо черно на бяло. Ако искаш да те информираме, ще трябва да се задоволиш с устно обяснение.
    Глин събра облечените си с ръкавици пръсти на куличка, кимна, а Макфарлън извади бележник с подвити краища от якето си. Всяко издишване предизвикваше облаче пара. Отвори го и прелисти набързо немалкото страници, изпълнени с бележки.
    — Преди всичко искам да кажа, че това е само началото. Дванайсетте часа ни бяха достатъчни само да подраскаме по повърхността на проблема.
    Глин отново кимна мълчаливо.
    — Ще опиша резултатите от тестовете, но искам да те предупредя: няма да откриеш в тях голям смисъл. Започнахме с опит да установим основните свойства на метала — точка на топене, плътност, електрическо съпротивление, атомно тегло, валенция, неща от този сорт. Първо нагряхме мостра, за да открием точката на топене. Стигнахме до над петдесет хиляди градуса по Келвин22, при които се изпари златният субстрат. Материалът си остана твърд.
    Глин бе полупритворил очи. Прошепна:
    — Ето защо е оцелял при удара.
    — Точно така — рече Амира.
    — След това опитахме да използваме мас-спектрометър, за да открием атомното му тегло. Поради високата точка на топене, експериментът не сполучи. Дори и с микроскопа не успяхме да го накараме да остане достатъчно дълго в газообразно състояние, за да проведем опита.
    Макфарлън прехвърли няколко страници.
    — Същото се отнася и за специфичното му тегло. Микросондата не ни даде достатъчно голямо парче, за да го установим. Изглежда е химически неактивен — атакувахме го с всякакви разтворители, киселини и реактиви, които можахме да намерим в лабораторията при стайна температура и налягане, както и при високи температури и налягания. Тотално инертен. Досущ като благороден газ, само дето е твърд. Никакви електрони, които да проявят валенцията му.
    — Продължавайте.
    — След това го свързахме с кабели, за да установим електромагнитните му свойства. И точно тук дойде изненадата. Най-общо казано, метеоритът изглежда е свръхпроводник при стайна температура: електричеството протича през него без всякакво съпротивление. Вкарвам в него ток и той ще си циркулира там до безкрай, освен ако нещо не го принуди да излезе.
    Ако се бе изненадал, Глин изобщо не показа признаци за това.
    — След това го облъчихме с неутронен лъч. Това е стандартен тест за непознат материал: неутроните предизвикват материала да излъчва рентгенови лъчи, които ти казват какво има вътре в него. Но в този случай неутроните просто изчезнаха. Погълна ги. Няма ги. По същия начин реагира и на лъч протони.
    Сега вече Глин повдигна вежди.
    — Това е все едно да стреляш с четирийсет и четири калибров куршум магнум по лист хартия и куршумът да изчезне в хартията — рече Амира.
    Глин я погледна:
    — Някакво обяснение?
    Тя поклати глава.
    — Опитах да направя квантово-механичен анализ на онова, което може би става. Никакъв резултат. Всичко това изглежда невъзможно.
    Макфарлън продължи да прелиства страниците с бележките си.
    — Последният тест, който направихме, бе за дифракция на рентгеновите лъчи.
    — Обясни — прошепна Глин.
    — Насочваш през материала рентгенови лъчи, след това си съставяш картина на различните модели на дифракция, които се получават. Компютърът обръща обратно тези модели и ти казва какъв вид кристална решетка ги е предизвикала. Е, добре, ние получихме изключително странен модел — на практика фрактален. Рейчъл написа програма, която се опита да пресметне що за кристална решетка би предизвикала такъв модел.
    — Програмата все още се опитва — рече Амира. — И навярно вече се е задръстила. Ужасни изчисления, ако изобщо могат да бъдат извършени.
    — Още нещо — продължи Макфарлън. — Използвахме анализ на полуразпада, за да датираме коезита от терена. Сега сме наясно с времето, когато метеоритът е паднал: преди трийсет и два милиона години.
    Докато слушаше, погледът на Глин бавно се отпусна надолу, към замръзналата земя.
    — Заключения? — попита най-сетне той съвсем тихо.
    — Предварителни са — уточни Макфарлън.
    — Ясно.
    Макфарлън пое дълбоко дъх.
    — Чували ли сте за хипотетичния „остров на стабилност“ в Менделеевата таблица?
    — Не.
    — Години наред учените търсят все по-тежки и тежки елементи, разположени по-високо в периодичната таблица. Повечето от онези, които са открили, са с много кратък живот: съществуват само няколко милиардни от секундата, преди да се разложат и да се превърнат в някой друг елемент. Но съществува теория, че високо, много високо в периодичната таблица би могло да съществуват елементи, които са стабилни — които не се разпадат. Остров на стабилност. Никой не знае какви свойства би трябвало да имат тези елементи, но биха били изключително странни и много, много тежки. Не биха могли да бъдат синтезирани дори и чрез най-големия ускорител на елементарни частици.
    — И ти смяташ, че това би могло да бъде такъв елемент?
    — Всъщност съм доста сигурен в това.
    — Как би могъл да бъде създаден такъв елемент?
    — Единствено чрез най-мощното явление в познатата ни вселена — хипернова.
    — Хипернова ли?
    — Да. Тя е много по-голяма от суперновата. Появява се, когато гигантска звезда се свива в черна дупка или когато две неутронни звезди се сблъскат, за да формират черна дупка. За около десет секунди една хипернова излъчва повече енергия, отколкото цялата вселена. Подобно нещо би могло да притежава достатъчно енергия, за да създаде тези странни елементи. Освен това би имала достатъчно енергия, за да ускори този метеорит в космоса със скорост, която да го пренесе през огромни пространства между звездите и да го докара до Земята.
    — Междузвезден метеорит — рече Глин с равнодушен тон.
    Макфарлън забеляза с изненада краткото, но изразително споглеждане между Глин и Амира. Веднага усети как се напряга, ала Глин само кимна.
    — Вие ми предложихте повече въпроси, отколкото отговори.
    — Предостави ни само дванайсет часа.
    Последва кратко мълчание.
    — Да се върнем към по-основните въпроси — рече Глин. — Опасен ли е?
    — Мисля, че няма за какво толкова да се безпокоим — каза Амира. — Не е радиоактивен или реактивен. Напълно инертен е. Смятам, че е безопасен. Не бих рискувала обаче с него по отношение на електричеството. След като е свръхпроводник при стайна температура, той има могъщи и странни електромагнитни свойства.
    Глин се извърна.
    — Доктор Макфарлън?
    — Имаме маса противоречия — отвърна Макфарлън, като се опита да запази неутрален тон. — Не сме открили нищо определено опасно. Но пък не сме доказали, че е и напълно безопасен. В момента върви втора поредица тестове и ако те хвърлят допълнителна светлина, ще ти съобщим. Но ще са необходими не дванайсет часа, а години, за да се отговори на тези въпроси.
    — Разбирам. — Глин въздъхна — тих, съскаш звук, който при всекиго другиго би бил изтълкуван като знак на раздразнение. — Най-случайно и ние открихме нещо за метеорита, което би могло да бъде интересно за вас.
    — Какво е то?
    — Първоначално предполагахме, че ще е с обем около хиляда и двеста кубически метра, или около 12 метра в диаметър. Гарса и екипът му картираха външните контури на метеорита, докато прокопаваха тези тунели. Оказа се, че метеоритът е много по-малък, отколкото смятахме. Диаметърът му е само около седем метра.
    Макфарлън се опита да осъзнае този факт и да го подреди до другите. Без да ще почувства известно разочарование. Не беше много по-голям от изложения в Ню Йорк Анигито.
    — На този етап е трудно да се измери масата му — продължи Глин. — Но всички данни сочат, че метеоритът все пак ще тежи най-малко десет хиляди тона.
    Макфарлън изведнъж забрави за разочарованието си.
    — Това означава, че има специфично тегло от…
    — Господи, най-малко седемдесет и пет — намеси се Амира.
    Глин вдигна вежди.
    — И какво означава това?
    — Двата най-тежки известни елементи са осмий и иридий — поясни Амира. — Те имат специфично тегло около двайсет и две. А при специфично тегло от седемдесет и пет, този метеорит е три пъти по-плътен от който и да е известен на Земята елемент.
    — Ето ти го доказателство — прошепна Макфарлън.
    Усети как сърцето му се разтупка.
    — Моля?
    Тежестта сякаш се бе стоварила изведнъж върху раменете на Макфарлън. Погледна Глин в очите.
    — Вече не може да има съмнение. Междузвезден е.
    Изражението на Глин си остана непроницаемо.
    — Няма начин нещо с такава плътност да е с произход от нашата слънчева система. Трябва да е дошло от някъде другаде. От място във Вселената, което много се различава от нашето собствено. От район на хипернова.
    Възцари се продължително мълчание. Макфарлън чуваше как работниците викат в далечните тунели, чуваше и приглушените удари на пневматичните чукове и съскането от заварките. Най-сетне Глин се прокашля:
    — Доктор Макфарлън — започна тихо той. — Сам. Извинявай, ако ти се сторя изпълнен със съмнения. Разбери, че ние действаме извън параметрите на който и да е познат модел. Няма прецедент, от който да се ръководим. Разбирам, че не разполагахте с достатъчно време да проведете тестовете си. Но прозорецът на възможностите ни е на път да се затвори. Искам да чуя най-добрата ти преценка — като учен, и като човек — дали е безопасно да продължим или трябва да прекратим операцията и да си вървим у дома.
    Макфарлън пое дълбоко дъх. Разбираше какво иска от него Глин. Ала осъзнаваше също така, доста ясно, онова, което Глин не доизказа. „Като учен и като човек…“ Глин го молеше да погледна на въпроса обективно — не като човек, който преди пет години бе предал приятеля си точно заради подобен случай. През съзнанието му преминаха мигновено няколко картини: Лойд, който крачи пред пирамидата си; блесналите черни очи на командира на разрушителя; натрошените, избелели кости на мъртвия му партньор.
    Макфарлън започна бавно:
    — Лежал е тук трийсет и два милиона години без да създава очевидни проблеми. Но истината е, че ние не знаем. Единственото, което мога да кажа, е, че това е научно откритие от най-голяма важност. Дали си струва риска? Нищо наистина голямо никога не се постига без риск.
    Погледът на Глин се зарея сякаш някъде много далеч. Изражението му бе както винаги неразгадаемо, но на Макфарлън му се стори, че бе изрекъл мислите, които вълнуваха този мъж.
    Глин извади джобния си часовник, отвори го с рязко движение на китката си. Беше взел решение.
    — Ще вдигнем скалата след половин час. Рейчъл, ако ти и Джийн проверите сервовръзките, ще бъдем готови.
    Макфарлън усети как изведнъж го облива емоционална вълна — на вълнение или на очакване? Не беше сигурен.
    — Всички трябва да сме горе за тези тестове — каза Гарса и погледна часовника си. — Никой не бива да остане тук.
    Емоцията изведнъж стихна.
    — Стори ми се, ти каза, че всичко тук било напълно безопасно — рече Макфарлън.
    — Двойно осигуряване — промърмори Глин.
    След което поведе групата от подземния склад по тесния тунел.

32.
„Ролвааг“
9:30

    Доктор Патрик Брамбъл си лежеше уютно в койката и четеше „Кралицата фея“ от Спенсър. Танкерът се люлееше кротко в залива, а дюшекът бе приятно мек. Температурата на медицинския сектор бе надута на трийсет градуса: точно както му харесваше. Всички, с изключение на намаления екипаж, бяха на брега, подготвяха се да вдигнат метеорита, и на кораба бе тихо. Не усещаше никакъв дискомфорт, нищо на света не можеше да го разтревожи — освен може би това, че ръката, с която държеше книгата пред лицето си през последния половин час, бе започнала да изтръпва. Но това бе проблем, който имаше лесно решение. С доволна въздишка премести книгата в другата си ръка, обърна страницата и потъна отново в елегантните дактили на Спенсър.
    След това се сепна. Имаше всъщност още едно безпокойство. Погледът му неохотно се спря на отворената врата, мина по коридора към медицинската лаборатория в дъното му. Върху блестящата метална носилка лежеше синият сандък за събрани доказателства, отключен, но с неотворен капак. В него имаше нещо окаяно, почти укорително. Глин искаше да приключи с изследването му до края на деня.
    Известно време Брамбъл само го гледа. След това остави книгата настрани, надигна се от койката си и оправи хирургическото си облекло. Макар и рядко да практикуваше медицина, а дори още по-рядко да оперираше, той с наслада носеше хирургическите дрехи и никога не ги сваляше, когато беше буден. Намираше тази униформа за много по-плашеща, отколкото полицейската, и съвсем малко по-невинна от тази на мрачните касапи. Хирургическите одежди, особено когато са опръскани с кръв, имаха свойството да съкращават времетраенето на посещенията при него и да свиват до минимум ненужните разговори.
    Той излезе от кабината си и пое по дългия коридор на медицинския сектор, като оглеждаше отворените врати от двете му страни. В чакалнята нямаше никого. Десетте легла в лазарета бяха до едно празни. Съвсем задоволително.
    Влезе в лабораторията, изми ръцете си над големия умивалник, след това изтръска водата от пръстите си, докато се въртеше в кръг в неуместно подражание на свещеник. Включи с лакът сешоара и заразтърква възлестите си стари ръце пред топлия въздушен поток. Докато правеше това, погледът му пробяга по близката лавица с опърпани книги: излишъците от кабината му. Над тях бе окачил две картини: изображение на Иисус Христос с огъня и тръните на светото сърце; както и малка, избеляла фотография на две еднакви момченца в моряшки костюмчета. Картината на Христос му напомняше за много неща, някои от които противоречащи си, но винаги — интересни. А снимката, на която бе с брата си — близнак, Саймън, убит от уличен бандит в Ню Йорк, му напомняше защо изобщо не се бе оженил и не бе имал деца.
    Извади чифт гумени ръкавици, включи подходящото осветление и завъртя увеличителното стъкло на място над носилката. След това отвори сандъка и се вгледа неодобрително в купчината кости. Още от пръв поглед забеляза, че някои липсваха, останалите бяха нахвърляни както дойде, без да се съобразяват с анатомията. Поклати съсухрената си глава в знак на неодобрение към некомпетентното човечество.
    Заизважда костите, идентифицираше ги и ги поставяше на местата им върху носилката. Нямаше много признаци за поражения, нанесени от животни, ако се изключи изгризването тук-там от гризачи. След това челото му се сбърчи. Броят на счупванията, настъпили преди смъртта, бе необичаен, дори забележителен. Той се спря с парче кост на половината път от сандъка към носилката. След това още по-бавно я пусна на металната повърхност. В пълната тишина на лабораторията Брамбъл отстъпи назад, скръсти ръце и се вторачи в останките.
    Още от детството му в Дъблин майка му си мечтаеше като пораснат двете й близначета да станат лекари. Мама Брамбъл бе неустоима природна стихия и тъй, Патрик и брат му Саймън постъпиха в медицински университет. Докато Саймън харесваше професията си и получи висока оценка като диагностик в Ню Йорк, Патрик търсеше утеха от нея в литературата. С годините той се насочи към корабите, в последно време — към големите танкери, където екипажите бяха малки, а жилищните условия — комфортни. И дотук „Ролвааг“ бе отговорил напълно на очакванията му. Нямаше върволица от счупени крайници, вилнееща треска или обичайните случаи на трипер. Като се изключат няколко пристъпа на морска болест, една инфекция на синусите и, разбира се, параноята на Глин относно ловеца на метеорити, той бе оставен на мира да си чете книгите. Досега.
    Но като гледаше сбирката от натрошени кости, Брамбъл почувства как се заражда нехарактерно за него любопитство. Тишината в лабораторията бе нарушена от подсвиркваната мелодия на „Потомъкът на Шилелаг“.
    Вече по-бързо, ускорил и темпото на мелодията, Брамбъл приключи с подреждането на скелета. Изследва вещите: копчета, парчета от дрехи, стар ботуш. Имаше, разбира се, само един ботуш; гламавите търсачи бяха пропуснали другия. Както и дясната ключица, парче от слабинната кост, лъчевата кост на лявата ръка, китките… Направи си на ум списък на липсващите кости. Поне черепът беше налице, макар и натрошен на няколко парчета.
    Наведе се по-близо. Той също бе осеян с паяжината на получени преди смъртта фрактури. Рамката на орбитите бе тежка; долната челюст — силна, определено костите бяха на мъж. Ако се съди по свързващите костите шевове, трябва да е бил на трийсет и пет, може би — четирийсет години. Нисък мъж, не повече от метър и шейсет и пет, но с яка конструкция, с добре развити връзки на мускулите. Не ще и съмнение — благодарение на години полева работа. Това съвпадаше с профила на планетарния геолог Нестор Масънкей, който Глин му беше дал.
    Много от зъбите бяха избити от корен. Изглежда горкият човек бе изпаднал в толкова силни конвулсии по време на предсмъртния си гърч, че бе строшил всичките си зъби и дори бе пукнал челюстта.
    Все още подсвирквайки си, Брамбъл насочи вниманието си към останалата част от скелета. Буквално всяка кост, която можеше да се строши, бе строшена. Запита се каква ли би могла да бъде причината за толкова масивна травма. Очевидно бе удар отпред, който бе стоварен едновременно от глава до пети. Спомни си горкия парашутист, когото бе аутопсирал като студент; мъжът сгънал парашута си неправилно и бе паднал от хиляда метра височина насред магистрала I–95.
    Дъхът на Брамбъл секна, а „Потомъкът на Шилелаг“ изведнъж застина на устните му. Толкова се бе увлякъл от строшените кости, че не бе обърнал внимание на другите характеристики. А когато го направи, видя, че вътрешните стави се люспеха и се трошаха — признаци на много тежки изгаряния. Всички външни стави липсваха, навярно напълно изгорели. Пръстите на краката и ръцете. Наведе се още по-близо. Строшените зъби бяха обгорели, крехкият емайл се ронеше с лекота.
    Огледа нацяло останките. Кухините показваха тежки изгаряния, костите бяха меки и се ронеха. Наведе се и разшири ноздри. О, да: можеше дори да го помирише. А какво бе това? Брамбъл вдигна тока за колан. Това проклето нещо се бе стопило. А единственият ботуш не просто бе изгнил — той също бе изгорен. Парчетата от дрехите — и те. Онзи дявол, Глин, не му бе споменал и дума за това, макар сигурно да бе забелязал.
    След това Брамбъл се изправи. Усети как го бодна съжаление, когато осъзна, че тук в крайна сметка нямаше никаква мистерия. И изведнъж разбра как точно бе загинал изследователят.
    В полумрака на медицинския отсек отново се понесе „Потомъкът на Шилелаг“, този път веселата мелодия звучеше малко по-траурно. Брамбъл внимателно затвори сандъка с доказателствата и се върна в койката си.

33.
Исла Десоласион
10:00

    Макфарлън стоеше пред заскрежения прозорец на комуникационния център и стопяваше с ръка кръгче върху стъклото. Тежки облаци бяха надвиснали над Челюстите на Ханукса и от тях светлината над островите нос Хорн бе съвсем бледа. Зад гърба му по-напрегнатият от всякога Рошфор набираше нещо на клавиатурата на компютърната работна станция „Силикон графикс“.
    През последния половин час кипеше трескава дейност. Ръждясалата метална барака, която скриваше метеорита от погледите, бе отместена настрани и районът над скалата бе наскоро простърган до гола пръст, тъй че приличаше на тъмнокафяв белег върху призрачния сняг. Малка армия работници щъкаше насам-натам, всеки зает с някаква своя си работа. Радиотрафикът бе същинска вавилонска кула от неразбираеми технически термини.
    Навън се чу дълбокият гърлен рев на сирена. Макфарлън усети как пулсът му се ускорява.
    Вратата на бараката се отвори с трясък и Амира влезе, разцъфнала в широка усмивка. Последва я и Глин, който затвори внимателно вратата и застана зад Рошфор.
    — Готови ли сме с първото повдигане? — попита той.
    — Последна проверка.
    Глин вдигна радиостанцията си и каза в микрофона:
    — Мистър Гарса? Пет минути до вдигането. Моля, слушайте на тази честота.
    Свали радиото и погледна Амира, която бе заела място до близкия пулт и поправяше слушалките на главата си.
    — Серво?
    — В ред — отвърна тя.
    — Какво ще видим? — попита Макфарлън.
    Той вече очакваше баража от въпроси, с които Лойд щеше да ги бомбардира на поредната видеоконференция.
    — Нищо — каза Глин. — Ще го повдигнем само с шест сантиметра. Би могло да се появят леки пукнатини на земната повърхност. — Кимна към Рошфор. — Дай криковете на шейсет тона.
    Пръстите на Рошфор пробягаха по клавиатурата.
    — Криковете задействаха синхронно. Няма приплъзване.
    Усети се лека, неуловима за слуха вибрация под земята. Глин и Рошфор се наведоха по-близо към екрана, наблюдаваха данните, които течаха по него. Изглеждаха напълно спокойни, дори безгрижни. Набираха няколко клавиша, изчакваха, отново набираха. Всичко изглеждаше съвсем рутинно. Не бе точно онзи лов на метеорити, с който бе свикнал Макфарлън: да копае в задния двор на някой шейх на лунна светлина, със сърце в петите, заглушавайки всеки звън на лопатата.
    — Дайте криковете на седемдесет — рече Глин.
    — Направено.
    Последва дълго и отегчително очакване.
    — По дяволите — прошепна Рошфор. — Не отчитам никакво движение. Нищо.
    — Дайте на осемдесет.
    Рошфор натисна няколко клавиша. Последва пауза, след която той отново поклати глава.
    — Рейчъл? — попита Глин.
    — Със сервоустройствата всичко е наред.
    Пак — мълчание, този път по-дълго.
    — Би трябвало да отбележим раздвижване при шейсет и седем тона на крик. — Глин изчака малко, след това отново заговори. — Вдигнете до сто тона.
    Рошфор натисна клавишите. Макфарлън погледна двете лица, осветени от монитора на Рошфор. Изведнъж напрежението в бараката се бе повишило значително.
    — Нищо ли? — попита Глин с бледо подобие на тревога в гласа.
    — Все още си седи там.
    Лицето на Рошфор бе покрито с още повече петна отпреди.
    Глин се изправи. Отиде бавно до прозореца, пръстите му проскърцаха по стъклото, докато си пробиваше дупка в скрежа да погледне. Напрежението се бе вдигнало рязко.
    Минутите бавно течаха, Рошфор сякаш бе залепнал към компютъра си, а Амира наблюдаваше сервоустройствата. После Глин се обърна.
    — Добре. Да спуснем криковете, да проверим обстановката и да опитаме отново.
    Изведнъж помещението се изпълни със странен стон, който идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Беше съвсем призрачно. Кожата на Макфарлън настръхна.
    Рошфор се съсредоточи още по-силно в екрана.
    — Хлътване в сектор шест — рече той и пръстите му пробягаха по клавиатурата.
    Звукът утихна.
    — Какво, по дяволите, беше това? — попита Макфарлън.
    Глин поклати глава.
    — Изглежда така, сякаш сме успели да повдигнем метеорита само с милиметър в сектор шест, ала след това той потъна отново и върна криковете обратно.
    — Засичам ново преместване — каза Рошфор с тревожна нотка в гласа.
    Глин отиде до него и се взря в екрана.
    — Асиметрично е. Намалете налягането на криковете до деветдесет, бързо.
    Изтракаха клавиши и Глин отстъпи намръщен назад.
    — Какво става с шести сектор?
    — Криковете изглежда са блокирали на сто тона — каза Рошфор. — Не искат да се спуснат.
    — Анализът ти?
    — Скалата може би се приплъзва към този сектор. Ако е така, върху тях се е стоварила голяма тежест.
    — Нулирай всички крикове.
    За Макфарлън сцената изглеждаш почти сюрреалистична. Не се чуваше нищо, нямаше драматично подземно бучене; просто група напрегнати хора си стояха пред трепкащите монитори.
    Пръстите на Рошфор върху клавишите забавиха скоростта си.
    — Всички в сектор шест са блокирали. Сигурно течността е замръзнала под тази тежест.
    — Не можем ли да нулираме останалите?
    — Ако го направим, метеоритът може да се дестабилизира.
    — Да се дестабилизира — повтори Макфарлън. — Искате да кажете, че може да се килне?
    Погледът на Глин се стрелна към него, после се върна към компютърния екран.
    — Предложения, мистър Рошфор? — попита хладно.
    Инженерът се облегна назад, облиза върха на левия си показалец и го постави върху десния палец.
    — Оставяме криковете както са си — всичките на сто тона. На същата позиция. След това изпускаме хидравличната течност чрез аварийните клапани на криковете в шести сектор. Разблокираме ги.
    — Как? — попита Глин.
    Рошфор отвърна след малко:
    — Ръчно.
    Глин вдигна радиостанцията.
    — Гарса?
    — Разбрано.
    — Проследи ли разговора?
    — Разбрано и за това.
    — Мнението ти?
    — Съгласен съм с Джийн. Сигурно сериозно сме подценили тежестта на това приятелче.
    Глин извъртя сивите си очи отново към Рошфор.
    — И кой предлагаш да изпразни криковете?
    — Не бих поискал друг да го направи, освен аз самият. След това ще оставим метеорита да се върне отново на стабилното си място, ще поставим допълнителни крикове и ще опитаме отново.
    — Ще се нуждаеш от втори човек — долетя по радиото гласът на Гарса. — И това ще бъда аз.
    — Нямам намерение да изпратя и главния си инженер, и ръководителя на строителството под онази скала — рече Глин. — Мистър Рошфор, анализирайте риска.
    Рошфор направи някакви изчисления с джобния си калкулатор.
    — Криковете са изчислени да издържат на максимално налягане шестнайсет часа.
    — А по-високо от максималното? Да предположим сто процента над максималното.
    — Срокът до повреждането им се скъсява. — Рошфор направи още сметки с калкулатора си. — Шансовете да поддадат през следващите трийсет минути обаче са по-малки от един процент.
    — Това е приемливо — рече Глин. — Мистър Рошфор, подберете си екип по свой избор. — Погледна джобния си часовник. — Разполагате с трийсет минути от този момент нататък и нито секунда повече. Желая ви късмет.
    Рошфор се изправи и ги погледна.
    — Не забравяйте, сър, че ние не вярваме в късмета — рече той. — Но благодаря все пак.

34.
Исла Десоласион
10:24

    Рошфор отвори вратата на очуканата барака, премести бъчонките с гвоздеите настрани и пред него се разкри входният тунел и заревото на яркото флуоресцентно осветление. Хвана се за стъпалата и започна да се спуска; от колана му висяха палмтоп-компютърът и преносимата радиостанция. Следваше го Евънс, който си подсвиркваше фалшив вариант на „Мъскрат ръмбъл“.
    Главното чувство, което владееше Рошфор, бе объркването. Макар да бе кратък, пътят от комуникационната барака дотук сякаш бе отнел цяла вечност. Макар теренът да бе напуснат, той усещаше как десетки чифтове очи — без съмнение укоризнено — бяха впити в гърба му.
    Беше монтирал петдесет процента повече крикове, отколкото бе сметнал за необходимо. Това бе в рамките на оперативните правила на ЕИР и му се струваше, че съотношението бе безопасно. Но бе сбъркал в изчисленията. Трябваше да заложи на двойното осигуряване — да монтира комплект от двеста крика. Ала, от друга страна, времето винаги го притискаше, тази прибързаност сякаш витаеше над всичко тук, носеше се от Лойд към Глин и влияеше върху всичко, което правеха. Затова Рошфор бе предложил сто и петдесет крика и Глин не бе поставил под съмнение решението му. Факт бе, че никой не му бе казал нещо за грешка, дори не бе намекнал, че е направена грешка. Но това не отменяше факта, че беше сбъркал. А Рошфор не можеше да понесе мисълта, че е сбъркал. Целият беше пропит от горчивина.
    Като стигна до дъното, той пое бързо по тунела, навел инстинктивно глава под редицата флуоресцентни лампи. Вериги от ледени висулки, оформили се от кондензиралия дъх на работниците, стърчаха като пера от гредите и подпорите. Евънс, който вървеше подире му, прокара пръст по тях, като продължаваше да си подсвирква.
    Рошфор бе унижен, а не обезпокоен. Знаеше, че дори ако криковете в шести сектор поддадат — което бе почти невъзможно — бе малко вероятно метеоритът да стори нещо друго, освен да се върне обратно на мястото си. Беше си стоял там незнайно колко хилядолетия, а силите на масата и инерцията определяха той да си остане пак в това положение. Най-лошият сценарий означаваше да се завърнат там, откъдето бяха започнали.
    „Там, откъдето бяха започнали…“ Устните му очертаха твърда линия. Това означаваше да се монтират още крикове, може би дори да се прокопаят още няколко тунела. Той бе препоръчал настоятелно пред Глин хората от персонала на Музея на Лойд да стоят настрани; че това трябва да бъде експедиция само на ЕИР; че личната намеса на Лойд трябваше да се сведе само до получаването на метеорита и плащането на сметката. Но поради някаква причина, известна само нему, Глин бе допуснал Лойд да получава всекидневни сводки. И ето какъв бе резултатът.
    Тунелът стигна до първи сектор, след това зави наляво под деветдесет градуса. Рошфор продължи по главния тунел още петнайсетина метра, след това пое по едно от разклоненията, което завиваше към далечния край на метеорита. Радиостанцията избръмча и той я откачи от колана си.
    — Наближаваме сектор шест — рече той.
    — Диагностиката показва, че всички крикове в този сектор, с изключение на четвърти и шести, трябва да бъдат разтоварени — рече Глин. — Преценихме, че ще можете да изпълните задачата за шестнайсет минути.
    „За дванайсет“, помисли си Рошфор, но отвърна:
    — Разбрано.
    Страничният тунел обикаляше предната част на метеорита и се разклоняваше в три тръби за достъп. Рошфор избра средната тръба. Виждаше пред себе си криковете от шести сектор — жълти на фона на кървавочервения метеорит. Бяха подредени в дълга линия, която започваше от края на тръбата за достъп. Докато вървеше напред, той провери всичките петнайсет един по един. Изглеждаха напълно безопасни, лапообразните им крака бяха здраво закрепени за основата на вертикалните подпори, сервопрововодите се виеха в потоци от кабели и шлангове. Криковете сякаш не бяха помръднали ни най-малко. Трудно бе да се повярва, че до един бяха блокирали под сто тона тежест.
    Въздъхна раздразнено и клекна до първия крик. Коремът на метеорита се извиваше над него, издут гладко и равно, сякаш бе направен от машина. Евънс дойде с малък кух лост за отваряне на хидравличните клапани.
    — Прилича на голяма топка за боулинг, нали? — рече весело той.
    Рошфор изсумтя и посочи към лостчето на клапана на първия крик. Евънс клекна до него, улови го със своя кух лост и започна да го върти внимателно.
    — Не се безпокой, няма да се счупи — сопна му се Рошфор. — Да вървим. Чакат ни още дванайсет.
    Евънс завъртя по-бързо лостчето на деветдесет градуса. Рошфор сръчно изби с малък чук ръчния плъзгач отзад на крика, който отваряше плочката за аварийно разтоварване. Светна червена лампичка, която показваше, че клапанът е отключен и готов за разтоварване.
    След първия крик Евънс вече се колебаеше по-малко и двамата заработиха бързо в тандем, движеха се по веригата крикове, като пропуснаха само онези с номера четири и шест. При последния крик, номер петнайсет, се спряха. Рошфор погледна часовника си. Цялата работа им бе отнела само осем минути. Единственото, което им оставаше сега, бе да се върнат по веригата и да натиснат бутоните за разтоварване на всеки клапан. Макар хидравличната течност да бе под голямо налягане, вътрешните регулатори щяха да осигурят плавно изхвърляне и бавно разтоварване на криковете. В това време компютърът за управление в комуникационната барака щеше да освободи едновременно от товар всички останали крикове. Ситуацията щеше да се върне в нормалното си русло и тогава им оставаше само да поставят още крикове и да опитат отново. Щеше да предложи на Глин да се подсигурят още повече — с триста крика. Но щеше да им е нужен поне един ден да ги прехвърлят от кораба, да ги поставят на място, да свържат сервоуправлението, да ги диагностицират. Щяха да се нуждаят и от още тунели… Той поклати глава. Още от самото начало трябваше да монтира триста крика.
    — Тук е доста топло — каза Евънс и отметна качулката си.
    Рошфор не му отговори. За него горещината и студът бяха едно и също. Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха по веригата крикове, спираха пред всеки, за да вдигнат предпазната плочка и да натиснат бутона за аварийно изпускане на хидравличната течност.
    Бяха минали половината, когато лек шум, като от мишка, накара Рошфор да спре.
    Макар да бе важно изпускането на течността да започне едновременно от всички крикове, звукът бе толкова необичаен, че Рошфор погледна надолу по веригата крикове, опитвайки се да уточни източника на шума. Изглежда идваше от челото на веригата крикове. Погледна в тази посока и шумът се чу отново: някакво съвсем тихо, като шепот, изскърцване. Присви очи. Крик номер едно не изглеждаше в ред; беше необичайно изкривен.
    Не му бе нужно време да мисли.
    — Излизай! — изкрещя той. — Веднага!
    Скочи на крака и спринтира към тръбата за достъп, следван по петите от Евънс. Знаеше, че върху онези крикове имаше по-голям товар, отколкото бяха пресметнали дори в най-песимистичните си предположения, много по-голям товар. А това колко точно по-голям беше той, щеше да предопредели дали щяха да се измъкнат навреме.
    Чуваше как Евънс тича зад него, как трополеше, как изсумтяваше с всяка крачка. Но още преди да стигнат тръбата за достъп първият крик поддаде с ужасяващ трясък, последван от втори, от трети — криковете поддаваха един подир друг. Последва пауза, след което се чу неравна серия изпуквания, също като откос от картечница, след като и останалите крикове поддадоха. Рошфор мигновено бе заобиколен от ослепяващи го струи хидравлична течност. Чу се бръмчене като от огромна шевна машина — подпорите и крепителните греди започнаха да се трошат. Той тичаше отчаяно всред пръските, огромната мощ на течността под налягане разкъса якето му на парцали и прогаряше плътта. Изчисли на ум, че възможността за оцеляване намалява бързо.
    Разбра, че бе станала равна на нула, когато метеоритът се килна към него със силно кухо избумтяване, смачка стоманата по пътя си, вдигна гейзери пръст, кал и лед, които замъглиха зрението му, докато най-сетне единственото, което виждаше, бе блестящото, неумолимо, безпощадно червено.

35.
„Ролвааг“
По пладне

    Когато Макфарлън влезе в библиотеката на „Ролвааг“, завари там притихнала група хора, пръсната по столовете и диваните. Във въздуха витаеше потрес и отчаяние. Гарса се взираше невъзмутимо през стената с прозорци над протока Франклин към Исла Десеит. Амира седеше в един ъгъл, свила колене под брадичката си. Бритън и старши помощник-капитанът Хауъл разговаряха тихо помежду си. Дори саможивият доктор Брамбъл бе тук, барабанеше с пръсти по стола и поглеждаше нетърпеливо часовника си. От всички по-важни играчи отсъстваше само Глин. След като Макфарлън зае мястото си, вратата на библиотеката се отвори отново и ръководителят на ЕИР влезе с тънка папка под мишница. По петите го следваше Джон Пъпъп, усмивката и веселата му стъпка не подхождаха на мрачното настроение, което владееше групата. Макфарлън не се изненада да го види: Пъпъп нямаше желание да слезе на брега, но когато Глин бе на борда на „Ролвааг“ яганът постоянно бе до него и го следваше като вярно куче.
    Всички погледи се обърнаха към Глин, който застана в средата на помещението. Лично за себе си Макфарлън се питаше просто колко ли трудно му бе да приеме всичко това: двама от хората му, включая главният инженер, бяха загинали. Ала той изглеждаше както винаги: спокоен, незасегнат, безразличен.
    Сивите очи на Глин премигнаха и огледаха събралите се.
    — Джийн Рошфор бе в ЕИР от самото начало. Франк Евънс бе сравнително нов служител, но не по-малко съжаляваме за смъртта му. Това е трагедия за всички нас в тази зала. Но не съм тук, за да ги превъзнасям. Нито Джийн, нито Франк биха желали това. Направихме важно откритие, но го направихме по най-тежкия начин. Метеоритът Десоласион е много по-тежък, отколкото бяхме предвидили. Внимателният анализ на аварията с криковете, както и някои високоточни гравиметрични измервания ни дадоха нова и по-точна оценка на масата му. И тя е двайсет и пет хиляди тона.
    Но двамина мъже бяха загинали. Още двамина, поправи се Макфарлън, като се сети за трогателната купчина кости, които бяха останали от бившия му партньор.
    — Нашата политика е двойно осигуряване — рече Глин. — Планирахме всичко така, че да надхвърля два пъти най-завишените ни оценки — два пъти повече разходи, два пъти повече усилия — и два пъти по-голяма маса. Това означава, че бяхме планирали скалата да има почти толкова голяма маса. Ето защо съм тук, за да ви кажа, че можем да продължим по график. Все още разполагаме със средствата да го извадим, да го докараме до кораба и да го натоварим в предназначения за това танк.
    На Макфарлън му се стори, че долови в хладния тон на Глин странна нотка: на своего рода триумф.
    — Минутка само — обади се Макфарлън. — Двама души току-що загинаха. Носим отговорност да…
    — Ти не си отговорен — прекъсна го равнодушно Глин. — Ние сме. И имаме пълна застраховка.
    — Не говоря за застраховки. Говоря за живота на двама души. За двама души, убити при опит да бъде преместен метеоритът.
    — Взехме всички необходими предохранителни мерки. Рискът за провал бе по-малко от един процент. Нищо не е напълно лишено от риск, както сам изтъкна съвсем наскоро. А по отношение на дадените жертви също сме в график.
    — В график ли?
    Макфарлън не можеше да повярва на чутото. Погледна Амира, след това — Гарса, но не успя да забележи в израженията им възмущението, което изпитваше.
    — Какво, по дяволите, означава това?
    — Във всяка сложна инженерна ситуация стават нещастни случаи, независимо какви мерки се вземат. На този етап очаквахме до две жертви.
    — Господи, това е безсърдечно пресмятане.
    — Тъкмо обратното. Когато е бил проектиран мостът „Златните врата“, се е предполагало, че по време на строителството ще загинат трийсетина души. Това не е било нито хладнокръвно, нито безсърдечно: било е просто част от процеса на планиране. Безсърдечно е да се се поставят хората под опасност, без да се изчисли рискът. Рошфор и Евънс знаеха за тези рискове и ги поеха. — Глин погледна Макфарлън и продължи монотонно: — Уверявам ви, че скърбя за тях по начин, който никога няма да ви стане известен. Но аз съм нает да извадя и превозя метеорита и намерението ми е да го сторя. Не мога да си позволя личните чувства да замъглят преценките ми или да отслабят решителността ми.
    Най-неочаквано се намеси Бритън. Макфарлън видя сякаш собствената си ярост да блести в очите й.
    — Кажете, мистър Глин, колко още души сте изчислили, че трябва да загинат, преди да закараме метеорита Десоласион у дома?
    Само за миг равнодушната фасада на Глин изглежда му се изплъзна след този залп, дошъл от неочаквана посока.
    — Нито един, ако зависи от мен — отвърна той още по-студено. — Ще направим всичко, което е по силите ни, да предотвратим някой да бъде наранен или убит. А вашият намек, че намирам определен брой жертви за приемлив, показва единствено непознаването ви на оценката на риска. Въпросът е следният: независимо колко сме внимателни, нещастни случаи може да има. Това е като в авиацията: въпреки най-добросъвестните усилия на всички, самолети все пак катастрофират. Възможният процент жертви за всеки отделен полет може да бъде изчислен. Но въпреки това продължаваме да летим. Решението полетите да продължат не прави смъртта по-приемлива. Разбрахте ли какво имам предвид?
    Бритън гледаше Глин без да мигне, но не каза нищо повече.
    След това тонът на Глин изведнъж стана благодушен:
    — Вашите тревоги са искрени и разбираеми. Оценявам това високо. — Обърна се и тонът му леко се втвърди: — Но доктор Макфарлън, не е възможно да извадим този метеорит с полумерки.
    Макфарлън се зачерви.
    — Не искам повече никой да пострада. Това не е начинът, по който аз действам.
    — Не мога да дам подобно обещание — отвърна Глин. — Ти най-добре от всички знаеш, колко уникален е този метеорит. Не можеш да оцениш стойността му в долари, не можеш да оцениш стойността му и в човешки животи. Всичко се свежда до един въпрос, който ще ти поставя като на представител на Музея на Лойд — все още ли го искате?
    Макфарлън огледа залата. Всички погледи се бяха насочили към него. В последвалото мълчание той разбра, че не можеше да намери сили да отговори на въпроса.
    След малко Глин бавно кимна.
    — Ще извадим труповете и ще ги погребем като герои, когато се завърнем в Ню Йорк.
    Доктор Брамбъл се прокашля и в залата прокънтя вечно раздразненият му ирландски акцент:
    — Боя се, мистър Глин, че няма да има какво да се погребва, освен две сандъчета мокра пръст.
    Глин го стрелна с леден поглед.
    — Имате ли да добавите нещо по-съществено, докторе?
    Брамбъл кръстоса обутите си в зелените хирургически панталони крака и сбра пръсти.
    — Мога да ви кажа как е умрял доктор Масънкей.
    Всички изведнъж замлъкнаха.
    — Продължете — рече Глин.
    — Той е бил ударен от мълния.
    Макфарлън се опита да възприеме казаното. Старият му партньор в мига, в който прави откритието на живота си — изведнъж ударен и убит от мълния? Струваше му се, че това прилича на история в някой калпав роман. Ала въпреки това, като си помисли по-добре, откри някакъв смисъл. Фулгуритите, които бе видял на мястото, бяха подсказка. Метеоритът, освен всичко друго, бе и гигантски гръмоотвод.
    — Доказателствата ви? — попита Глин.
    — Костите са обгорени по начин, който предполага мълния — масивен електрически товар, който е преминал през тялото. Виждал съм го и преди. И единствено електрически разряд от типа на мълнията може да причини такова натрошаване и обгаряне на прегледаните от мен кости. Виждате ли, мълнията не само изгаря костите и мигновено изпарява кръвта, в резултат на което експлозивно се изпуска пара, но също така задейства мускулни контракции, които натрошават костите. В някои случаи тя удря тялото с такава сила, че то заприличва на премазано от тежкотоварен камион. Тялото на доктор Масънкей буквално е експлодирало.
    Докторът произнесе думата „експлодирало“ бавно, провлачвайки я сричка по сричка. Макфарлън потрепери.
    — Благодаря ви, докторе — рече сухо Глин. — Очаквам освен това с нетърпение да чуя анализа ви на флората и фауната от осемдесетте торби с проби от земята, които взехме в близост до метеорита. Ще наредя веднага да ви ги изпратят в медицинската лаборатория.
    Глин отвори папката.
    — Щом метеоритът привлича мълниите, това е още една причина да остане покрит. Да вървим нататък. Преди малко казах, че можем да продължим по график. Ще са необходими обаче някои доуточнения. Така например, метеоритът е толкова тежък, че сме принудени да изберем най-късия път от мястото му до кораба. Това означава метеоритът да бъде прекаран през глетчера, вместо да го заобиколи. Той може да бъде преместван единствено по права линия по постоянно низходящ склон. Това няма да е лесно, ще означава доста работа — копаене тук, заравяне там — ала тя може да бъде извършена. Освен това капитан Бритън ми съобщи, че към нас се придвижва зимна буря. Ако запази курса си, ще трябва да съобразим плановете си и с този фактор. До известна степен прикритието й ще бъде добре дошло. — Изправи се. — Ще подготвя писма до семейството на Джийн Рошфор и до вдовицата на Франк Евънс. Ако някой от вас иска да включи лични бележки, моля да се свърже с мен преди да пристигнем в Ню Йорк. А сега — последното нещо.
    Той погледна към Макфарлън.
    — Ти ми каза, че коезитът и импактитът около метеорита са се формирали преди трийсет и два милиона години.
    — Да — отвърна Макфарлън.
    — Искам да събереш проби от базалтовия поток и вулканичната „тапа“ извън лагера и също да ги датираш. Определено се нуждаем от повече информация за геологията на този остров. Втората серия тестове доведе ли до някакви нови заключения?
    — Само до нови загадки.
    — В такъв случай геологията на острова ще е следващата ви задача. — Той се огледа наоколо. — Нещо друго, преди да се върнем на работа?
    — Да, шефе — чу се тъничък гласец от ъгъла на библиотеката.
    Беше на забравения от всички Пъпъп. Седеше на стол с права облегалка, разрошен, вдигнал и размахал ръка като ученик.
    — Да? — попита Глин.
    — Ти каза, че двама души са умрели.
    Глин не отговори. Макфарлън забеляза, че той срещна погледа на Пъпъп някакси по-различно, отколкото гледаше останалите.
    — Каза също, че може би ще загинат още хора.
    — Не съм казал нищо подобно — отвърна остро Глин. — А сега, ако сме свършили тук…
    — А какво ще стане, ако всички умрат? — попита Пъпъп с рязко понижен тон.
    Настъпи неловък миг.
    — Проклет лунатик — прошепна под мустак Гарса.
    Пъпъп само посочи мръсния прозорец. Всички погледи се насочиха натам.
    Непосредствено зад скалистите очертания на Исла Десеит, тъмен на фона на мрачното небе, тъкмо се появяваше източеният вълнорез на разрушител, чийто оръдия бяха насочени към танкера.

36.
„Ролвааг“
12:55

    Глин бръкна в джоба си, извади миниатюрен бинокъл и огледа кораба. Беше очаквал Валенар да предприеме следващ ход; и очевидно тъкмо това бе ходът му.
    Бритън скочи от мястото си и отиде до прозореца.
    — Изглежда има намерение да ни хвърли във въздуха — рече тя.
    Глин огледа мачтите, а сетне и стомилиметровите оръдия. Свали бинокъла.
    — Блъфира.
    — Откъде сте сигурен?
    — Проверете на „Слик 32“.
    Бритън се обърна към Хауъл.
    — „Слик“ не показва облъчване с радар за управление на стрелба по този пеленг.
    Бритън погледна отново Глин с любопитство.
    — Прав сте. — Глин й подаде бинокъла. — Насочил е оръдията си към нас, но няма намерение да стреля с тях. Ще забележите, че антените на радарите за управление на стрелбата не се въртят.
    — Виждам. — Бритън му върна бинокъла. — Наблюдатели — на носа и на кърмата, мистър Хауъл.
    — Мистър Гарса, ще приготвите ли нашия приемен салон, просто за всеки случай.
    Глин прибра бинокъла в джоба си и погледна Пъпъп. Местисото бе хлътнал на стола си и поглаждаше дългите си, увиснали мустаци.
    — Мистър Пъпъп, бихте ли дошли с мен да се поразходим по палубата, ако обичате.
    Изражението на Пъпъп не се промени. Той се изправи и последва Глин по дългия коридор.
    Навън силният вятър метеше залива и гонеше танцуващите зайчета на вълните. По палубата се търкаляха парчета лед. Глин тръгна напред, следван по петите от старика. Стигнаха голямата булбообразна извивка на бака. Тук Глин се спря, облегна се на котвения рудан и се взря в разрушителя в далечината. Сега, след като Валенар бе предприел хода си, проблемът бе да предвидят следващите му действия. Глин погледна крадешком към Пъпъп. Единственият човек на борда, който можеше да хвърли известна светлина върху Валенар, бе онзи, когото той разбираше най-малко. Бе открил, че не е в състояние да предвижда или контролира действията на Пъпъп. А той пък го следваше като сянка. Което се оказа изненадващо объркващо.
    — Имаш ли цигара? — попита Пъпъп.
    Глин извади неотворен пакет марлборо — тук струваше в злато колкото тежеше — и го подаде на Пъпъп. Той го разкъса и с почукване извади цигара.
    — Кибрит?
    Глин запали цигарата му със запалка.
    — Благодаря, шефе. — Пъпъп дръпна силно от цигарата. — Малко хладничко е днес, а?
    — Да, така е. — Последва кратка пауза. — Къде научихте английски, мистър Пъпъп?
    — От мисионерите, откъде другаде? Дето съм ходил на училище, беше само при тях.
    — Да не би някой от тях да е бил случайно от Лондон?
    — И двам’та, сър.
    Глин изчака още малко, докато Пъпъп пушеше. Дори като се вземеха предвид културните различия, този човек бе много труден за разгадаване. Глин никога не бе срещал толкова непроницаем индивид.
    Поде издалеко:
    — Много хубав пръстен — посочи той безцеремонно към малкия златен пръстен на кутрето на местисото.
    Пъпъп го вдигна и се ухили.
    — Така е. Чисто злато, перла, два рубина и тъй нататък.
    — Подарък от кралица Аделаида, предполагам.
    Пъпъп се сепна, цигарата увисна на устната му. Ала бързо се съвзе.
    — Напълно си прав.
    — А какво стана с бонето от кралицата?
    Пъпъп го погледна с любопитство.
    — Погребах жената с него. Можеше да се изкара бая черпене от бонето.
    — Да не би тогава Фуегия Баскет да е твоя пра-пра-пра-прабаба?
    — Донякъде.
    Очите на Пъпъп си оставаха забулени в тайна.
    — Произхождаш от видно семейство.
    Като каза това, Глин се взря съвсем отблизо в очите му. След като той премигна и се извърна, Глин разбра, че забележката му бе предизвикала търсения ефект. И въпреки това, необходимо бе да подхожда към тази материя с най-голямо внимание и хитрост. Н