Скачать fb2
Смъртта на Ахил

Смъртта на Ахил

Аннотация

    След шестгодишен престой в руските дипломатически служби в Япония Ераст Фандорин се завръща в отечеството — за да заеме длъжността на чиновник за особени поръчения при московския губернатор.
    Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
    Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
    Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.


Борис АкунинСмъртта на Ахил

Първа част
Фандорин

Глава първа

В която брънките на случайността се сплитат в съдбоносен низ
    Едва-що сутрешният петербургски влак, още недоизнизал се от кълбетата пушек, спря на перона на Николаевската гара, едва-що кондукторите бяха свалили стъпенките и изкозирували, от вагона първа класа изскочи млад мъж с доста интересна външност. Той беше същинска жива картинка от парижки журнал с препоръки за мода лято 1882 година: светлопясъчен костюм от шантунг, широкопола италианска сламена шапка, островърхи трандафори с бели гамаши и сребърни копченца, в ръката му — изящно бастунче също със сребърна дръжка. Но вниманието привличаше не толкова елегантното облекло на пътника, колкото внушителната, може да се каже дори — ефектна външност. Младият мъж беше висок, строен, широкоплещест, гледаше света с ясни сини очи, тънките засукани мустачки безкрайно му отиваха, а черната му гладко сресана коса странно сребрееше на слепоочията.
    Носачите бързо разтовариха багажа му, който заслужава отделно описание. Освен куфарите и чантите те изнесоха на перона сглобяем велосипед, спортни гири и връзки книги на различни езици. Последен от вагона слезе нисък кривокрак азиатец с як вид и с много важен израз на дебелобузото лице. Беше издокаран със зелена ливрея, която изобщо не пасваше на дървените му сандали с каишки и шареното ветрило, окачено с копринено шнурче на врата му. Недораслякът носеше правоъгълна гледжосана саксия с посадено в нея маломерно борче, сякаш пристигнало тук, на московската гара, направо от лилипутското царство.
    Младият мъж огледа унилите гарови постройки, с непонятно вълнение вдъхна задимения въздух и прошепна: „Боже Господи, шест години.“ Обаче не го оставиха да изпадне в блян. Към пътниците на пристигналия влак се втурнаха кочияшите, повечето прикрепени към столичните хотели, и битката за тъмнокосия красавец с вид на богат клиент се разгоря между четирима от тях, които обслужваха смятаните за най-луксозни „Метропол“, „Лоскутна“, „Дрезден“ и „Дюсо“.
    — Заповядайте в „Метропол“! — възкликна първият. — Най-новият хотел по европейски образец! А за китаеца ще ви осигурим отделна стаичка.
    — Той не е к-китаец, а японец — обясни младият мъж с леко заекване. — И бих предпочел да се настани заедно с мен.
    — Тогава заповядайте при нас в „Лоскутна“! — избута го с рамо конкурентът. — Ако се настаните в апартамент от пет рубли, ще ви закарам безплатно. Мигом ще препуснем.
    — В „Лоскутна“ съм отсядал навремето — съобщи младият мъж. — Хубав хотел.
    — За к’во ви е този кошер, господине — влезе в схватката третият. — При нас в „Дрезден“ е тишина и благодат и прозорците излизат право на „Тверская“ срещу къщата на княза губернатор.
    Последното заинтригува пътника.
    — Така ли? Това е много удобно. Тъкмо съм на служба при негово сиятелство. Ами…
    — Ах, господине! — възкликна последният от кочияшите, младо конте с малинов жакет и с лъскава от брилянтина коса, сресана на път. — В „Дюсо“ са отсядали всички най-известни писатели — и Достоевски, и Граф Толстой, дори лично господин Крестовски.
    Хитрината на хотелския психолог, обърнал специално внимание на връзките книги, има успех. Тъмнокосият красавец ахна:
    — Наистина граф Толстой?
    — Че как, щом дойде в Москва, право при нас пристига. — Малиновият вече беше подхванал два куфара и делово подвикна на японеца: — Хай-хай, тебе носи подире мен.
    — Добре, нека е „Дюсо“ — кимна младият мъж, без да подозира, че това решение ще стана първата брънка от съдбоносния низ на по-нататъшните събития.
    — Ех, Маса, колко се е променила Москва — за кой ли път рече на японски красавецът, който непрестанно се въртеше на кожената седалка на кабриолета. — Неузнаваема е. Улиците са павирани, не като в Токио. И хората издокарани! Виж, омнибус, това е конска карета с постоянен маршрут. Ха, дама на горната площадка. По-рано горе не пускаха дами, че е неприлично.
    — Защо, господарю? — попита Маса, които всъщност се казваше Масахиро Сибата.
    — Как защо, за да не ги зяпат тези долу, докато се качват.
    — Европейски глупости и варварство — сви рамене слугата. — Едно нещо ще ви кажа, господарю — щом стигнем в странноприемницата, час по-скоро трябва да ви повикаме куртизанка, и то първокласна. А за мен може и по-обикновена. Тук жените са красиви. Високи, дебели — много по-хубави от японките.
    — Стига глупости! — ядоса се младият мъж. — Срам ме е да те слушам.
    Японецът неодобрително поклати глава:
    — Забравете вече Мидори-сан! Няма смисъл да въздишате по жена, която никога повече няма да видите.
    Но господарят му все пак въздъхна, после втори път, след което, явно за да отпъди скръбните мисли, попита кочияша (тъкмо минаваха покрай Страстний манастир):
    — На кого са издигнали паметник тук на булеварда? Да не лорд Байрон?
    — Пушкин е туй Александър Сергеевич — укорително се извърна онзи…
    Младият мъж се изчерви и пак заломоти нещо неразбираемо на ниския с дръпнатите очи. Кочияшът долови само трикратно произнесената дума „Пусикин“.
    „Дюсо“ изглеждаше като истински парижки хотел — с униформен портиер на главния вход, с просторно фоайе, украсено с магнолии и азалии в цветарници, със собствен ресторант. Пътникът от петербургския влак избра хубав апартамент за шест рубли с изглед към „Театралний проезд“, записа се в книгата: Ераст Петрович Фандорин, колежки асесор1, и с любопитство се запъти към голямата черна дъска, на която по европейски маниер биха изписани с тебешир имената на гостите.
    Най-горе си едри засукани букви датата: 25 юни, петък — 7 juillet, vendredi2.
    Малко по-долу на най-почетното място с калиграфски шрифт беше написано: Генерал-адютант, генерал от инфантерията3 М. Д. Соболев — №47.
    — Не може да бъде — ахна колежкият асесор. — Какъв късмет! — обърна се към портиера и попита: — Тук ли е негово високопревъзходителство? С него сме стари п-познайници.
    — Тъй вярно, тук е — поклони се служителят. — Вчера пристигна. Със свитата. Взеха цялата ъглова част, ей от онази врата нататък целият коридор са те. Но сега си почива и ни е забранено да го притесняваме.
    — Мишел? В осем и половина сутринта? — изуми се Фандорин. — Необичайно е за него. Впрочем хората се променят. Ще ви моля да предадете на г-генерала, че съм в двайсети номер, той непременно ще иска да ме види.
    И младият мъж тръгна да си върви, но в този миг последва друга случайност, която щеше да стане втората брънка в хитроумния низ на съдбата. Вратата към помещенията на височайшия гост внезапно се открехна и оттам надникна казашки офицер, черновежд перчемлия с орлов нос и хлътнали, синкави, небръснати страни.
    — Момче! — гръмогласно извика той и размаха нетърпеливо лист хартия. — Да се прати депеша по телеграфа!
    — Гукмасов, вие ли сте? — отвори обятия Ераст Петрович. — Откога не сме се виждали! Все така ли сте верният Патрокъл на нашия Ахил? И в-вече сте есаул4. П-поздравления!
    Ала приятелският му възглас изобщо не зарадва офицера, дори по-скоро му се отрази неблагоприятно. Есаулът парна младото конте със злобен поглед на черните си цигански очи и без да каже нито дума повече, хлопна вратата. Фандорин просто се вцепени в нелепата си поза с разтворени ръце — все едно е понечил да затанцува, пък се е отказал.
    — Наистина — смутено изломоти той, — как се е п-променило всичко — и градът, и хората.
    — Ще желаете ли закуска в стаята? — попита портиерът, като се престори, че не е забелязал конфуза.
    — Не, няма нужда — отвърна гостът. — По-добре да ми донесат от зимника кофа лед. Дори д-две.
    В апартамента си, просторен и луксозно мебелиран, той подхвана странни занимания. Съблече се, направи стойка с главата надолу и почти без да докосва стената с крака, загря с десет опори. Слугата японец никак не се учуди. Той пое от хотелския прислужник двете кофи с лед, изсипа ги във ваната, пусна медния кран на студената вода и зачака колежкият асесор да приключи чудноватите си гимнастики.
    След малко зачервеният от упражненията Фандорин влезе в банята и безстрашно се топна в страховитата ледена купел.
    — Маса, приготви ми вицмундира5. Ордените. В кадифените кутийки. Отивам да се представя на княза.
    Говореше кратко, през стиснати зъби. Къпането очевидно изискваше огромни усилия на волята.
    — На императорския наместник ли, вашия нов господар? — почтително попита азиатецът. — Тогава ще приготвя и меча. Изключено е без меч. Едно е господинът руски посланик в Токио, при когото бихте на служба по-рано, с него можеше и без официалности. Но съвсем друго — губернаторът на такъв голям град. И не ми възразявайте.
    Той се оттегли и скоро се върна, благоговейно понесъл с изпънати ръце парадната чиновническа шпага.
    Ераст Петрович разбра, че е безсмислено да спори, и само въздъхна.
    — Какво ще кажете за куртизанка, господарю? — попита Маса, втренчен с безпокойство в лицето му, посиняло от студа. — Здравето над всичко.
    — Върви по дяволите! — Фандорин се надигна от ваната, зъбите му тракаха. — К-кърпата и дай да се обличам.


    — Заповядайте, драги, заповядайте. Всички ви очакваме. Тъй да се каже, тайният синедрион в пълен състав, хе-хе — с тези думи княз Владимир Андреевич Долгорукой, всемогъщият стопанин на майчица Москва, посрещна наконтения колежки асесор. — Не стойте на вратата, влезте, настанете се на фотьойла. Нямаше нужда да слагате мундира, че и с шпага. Тук можете да идвате просто със сюртук.
    През шестте години, прекарани, от Ераст Петрович в странство, генерал-губернатортът много се беше състарил. Кестенявите къдрици (с явно изкуствен произход) никак не се връзваха с прорязаното от дълбоки бръчки лице, в провисналите мустаци и бухналите бакенбарди подозрително липсваха бели косми, а прекалено стегнатата осанка явно говореше за корсет. От петнайсет години князът управляваше първопрестолната столица, пипаше меко, но здраво, заради което враговете го наричаха Юрий Долгорукий6 и Володя Голямото гнездо7, а доброжелателите — Владимир Красно слънчице8.
    — Ето го нашия презморски гост — рече губернаторът на двамата важни господа, седнали на креслата до огромното писалище, единия военен, другия цивилен. — Новият ми чиновник за специални поръчения колежки асесор Фандорин. Назначен е от Петербург, а преди е служил в посолството ни накрай света — в Японската империя. Запознайте се, драги — рече князът на Фандорин. — Московският главен полицейски началник Евгений Осипович Караченцев. Страж на реда и закона. — Той с жест посочи рижия генерал от свитата със спокоен поглед на будните леко изпъкнали кафяви очи. — А това е моят Петруша, за вас Пьотър Пармьонович Хуртински, надворен съветник и управник на секретния отдел на генералгубернаторската канцелария. Каквото и да стане в Москва, Петруша веднага го научава и ми докладва.
    Тлъстичкият господин на около четирийсет години с ювелирно наресана коса на продълговатото теме, със сити бузки, подпрени на колосана якичка и сънено притворени клепачи чинно кимна.
    — Не случайно ви поканих да дойдете точно в петък, драги — сърдечно произнесе губернаторът. — В петъците от десет часа обсъждаме разни секретно-деликатни дела. За днес съм набелязал да разискваме един много деликатен въпрос: къде да намерим пари за довършителните работи по иконописването на Храма. Свещен обет, дълголетен мой кръст — набожно се прекръсти той. — Интриги разни между художниците, а и разхищенията не са малко. Ще мислим как да измъкнем един милион за богоугодното начинание от московските богаташи. Е, господа поверителни, бяхте двама, сега ще сте трима. Както се казва, в мир и разбирателство, Вие, господин Фандорин, сте ми пратен тъкмо за тайните дела, нали така? Макар да сте млад, препоръките ви са отлични. Чувства се, че сте врял и кипял човек — той изпитателно погледна новака в очите, но онзи издържа погледа му, и то комай без никакво вълнение. — Помня ви аз — отново се превърна в добродушен дядо Долгорукой. — Бях на венчавката ви, тъй де. Всичко помня, всичко… Възмъжали сте, много сте се променили. Е, и ние не сме се подмладили. Елате, драги, елате, седнете, аз церемониите не ги обичам… — и уж случайно побутна към себе си книжата на новопристигналия — помнеше го по презиме, но малкото и бащиното му беше забравил. А в тези неща, знаеше опитният Владимир Андреевич, грешки са недопустими. Всеки се обижда, ако му сбъркаш името, а без нужда да наскърбиш човек никак не бива.
    Ераст Петрович — значи така се казваше новакът красавец. Щом погледна отвореното досие, князът се навъси, защото никак не му харесваха тези книжа. На опасност му намирисваха. Не веднъж и дваж ги беше преглеждал вече генерал-губернаторът, но нищо не му се проясняваше.
    Досието наистина изглеждаше много тайнствено. На 26 години, православен, потомствен дворянин, роден в Москва. До тук добре; след завършване на гимназия съгласно подадено прошение със заповед на московската полиция е назначен за деловодител с чин колежки регистратор в Криминалното управление. И това е ясно. Но после започваха пълни чудесии. Какво е това, пита се — още след два месеца: „За отлична усърдна превъзходна служба по Всемилостивейша воля е произведен извънредно в чин титулярен съветник и зачислен в Министерството на външните работи“, а после в графа „награди“ ставаше още по-странно: орден „Св. Владимир“ ІV-та степен за случая „Азазел“ (секретен фонд на Жандармерийския отделен корпус), орден „Св. Станислав“ III-та степен за случая „Турски гамбит“ (секретен фонд на Военното министерство), орден „Св. Анна“ IV-та степен за случая „Елмазната колесница“ (секретен фонд на Министерство на външните работи). Всичко секретно!
    Ераст Петрович дискретно, но зорко поглеждаше високото началство и още в първата минута доби, общо взето, благоприятно впечатление. Князът е стар, но още е с ума си и малко театралничи. Колежкият асесор не пропусна да отбележи затруднението, което се изписа на лицето на негово сиятелство при преглеждането на служебното му досие. Фандорин въздъхна съчувствено — макар да не го беше чел, той си представяше горе-долу какво може да пише в него.
    Възползва се от паузата и погледна двамата чиновници, служебно задължени да знаят всички московски тайни. Хуртински добродушно беше примижал, усмихнат приветливо, но сякаш може би не на него, а на някакви собствени мечтания. Ераст Петрович не отвърна на усмивката му, той твърде добре познаваше подобен тип хора и никак не ги обичаше. Полицейският началник обаче му се стори по-скоро симпатичен и Фандорин леко се усмихна на генерала — но без никакво подмилкване. Генералът любезно поклати глава, ала кой знае защо, поглеждаше младия мъж не без жалост. Ераст Петрович не се задълбочи над причините — с времето ще се изясни — и пак обърна очи към княза. Онзи също участваше с всички сили в безмълвния, но впрочем напълно в рамките на приличието сгледен ритуал.
    Още по-дълбока бръчка проряза челото на княза, свидетелство за дълбокия му размисъл. Основната мисъл на негово сиятелство сега се въртеше около следното: „Да не те изпраща камарилата, млади момко? Да душиш наоколо? На такова нещо ми мяза. Не ми стига Караченцев.“
    А жалостивият поглед на полицейския началник се дължеше на съвсем друго. Евгений Осипович носеше в джоба си писмо от прекия началник — директора на Департамента на държавната полиция Плевако9. Старият приятел и покровител Вячеслав Константинович бе споделил с него, че Фандорин е много свястно и доказало се човече, навремето заслужил доверието на покойния император10 и особено на бившия жандармерийски началник, но през годините на задгранична служба е изостанал от голямата политика и е отпратен в Москва, защото в столичния Петербург не му се намерила работа. Евгений Осипович засега беше харесал младия мъж — с жив поглед и се държи с достойнство. Не знае, горкият, че висшите сфери са го отписали. И го провождат при дъртофелника, дето скоро ще отиде на боклука. Такива работи му се въртяха в ума.
    А върху какво разсъждаваше Пьотър Пармьонович Хуртински — един Господ знае. Много тайнствени бяха мисловните ходове на надворния съветник.
    — Ваше сиятелство — свадливо рече лакеят. — Време е да си вземете отварата за запек. После ще опявате, че Фрол не ви е накарал. Не помните ли вчера как се мъчихте и страдахте? Тъй де. Я отворете устенцата.
    Същият тиранин като моя Маса, каза си Фандорин, макар и съвсем противоположен на вид. Откъде ли се взима тая порода, дето ни се качва на главата!
    — Да, да, Фролушка — веднага капитулира князът, — ще я изпия, ще я изпия. Ераст Петрович, това е моят камердинер Фрол Григорич Ведишчев. От най-млада възраст се грижи за мен. Ами вие, господа, искате ли? Чудна билчица. На вкус е гадна, но изключително помага за храносмилането и по най-превъзходен начин стимулира чревната дейност. Налей им, Фрол.
    Караченцев и Фандорин категорично отказаха билката, а Хуртински пи и дори взе да ги уверява, че посвоему не била лишена от известна приятност.
    Фрол даде на княза да си оправи вкуса с ликьорец и няколко хапки (на Хуртински не предложи) и му избърса устните с батистена салфетка.
    — Така, Ераст Петрович, какви ли специални поръчения да ви възложа? Нищо не ми идва на ум — разпери ръце Долгорукой, очичките му светнаха от ликьора. — Както виждате, имам си достатъчно съветници по тайните дела. Нищо де, горе главата. Поогледайте се, посвикнете… — той неопределено махна с ръка и мислено добави: — „А ние междувременно да те проучим що за стока си.“
    Допотопният часовник с измаилски барелеф звънко отмери единайсет удара и в този миг се вплете третата брънка, която завърши фаталния низ от съвпадения.
    Вратата на приемната се отвори без почукване и в пролуката се появи изкривената физиономия на секретаря. Невидимият, но безпогрешно доловим лъх на Извънредното Събитие прониза кабинета.
    — Ваше сиятелство, нещастие! — с разтреперан глас съобщи чиновникът. — Генерал Соболев е умрял. Тук е личният му ординарец есаул Гукмасов…
    Присъстващите възприеха новината всеки посвоему според темперамента си. Генерал-губернаторът с жест пропъди приносителя на скръбната вест — махай се, един вид, не мога да повярвам — и със същата ръка се прекръсти. Началникът на секретния отдел за миг широко отвори очи и веднага замижа. Рижият полицейски началник скочи прав, а на лицето на колежкия асесор се изписаха две чувства: отначало огромно вълнение и веднага след това дълбоко умисляне, в което изпадна през цялото време на последвалите събития.
    — Повикай есаула, Инокентий — меко нареди Долгорукой на секретаря. — Брей че беля.
    В стаята с воинска крачка и звън на шпори влезе одевешният юначен офицер, който в хотела отбягна прегръдките на Ераст Петрович. Сега беше гладко избръснат, с параден лейбказашки мундир и цял иконостас кръстове и медали.
    — Ваше високопревъзходителство, старши ординарецът на генерал-адютант Михал Дмитрич Соболев есаул Гукмасов! — представи се офицерът. — Скръбна вест… — той направи усилие да се овладее, мръдна разбойническия си черен мустак и продължи: — Господин командващият Четвърти корпус пристигна вчера от Минск на път за рязанското си имение и отседна в хотел „Дюсо“. Тази сутрин Михал Дмитрич дълго време не излезе от стаята си. Ние се притеснихме, почукахме — не отговаря. Тогава се осмелихме да влезем, а той… — Есаулът направи още едно титанично усилие и успя все пак да довърши, без да му трепне гласът: — а господин генералът седи на стола. Мъртъв… Повикахме лекар. Рече: нищо не може да се направи. Вече се е вкочанил.
    — Охохоох — подпря буза губернаторът. — Ама как така? Млад човек беше. Май нямаше и четирийсет?
    — На трийсет и осем, караше трийсет и девет — със същия напрегнат до скъсване глас докладва Гукмасов и бързо примига.
    — И каква е причината за смъртта? — намръщи се Караченцев. — Да не е бил болен?
    — Съвсем не. Здрав си беше, бодър и весел. Лекарят предполага удар или сърдечна парализа.
    — Добре, върви — освободи го князът, потресен от новината. — Ще направя всичко необходимо и ще известя императора. Върви — а когато вратата се затвори зад есаула, въздъхна сломен. — Сега ще се почне една, господа. Такъв човек, любимец на цяла Русия. А, Русия — цяла Европа знае Белия генерал… даже днес се канех да го навестя… Петруша, прати депеша на господаря император, имай грижата. Не, първо ми я покажи. А после дай разпореждания за траура, панихидата и… Ти знаеш. Евгений Осипович, вие осигурете ред. Щом тръгне мълвата, цяла Москва ще се втурне към „Дюсо“. Вижте там да не се изпотъпчат скърбящите. Знам ги аз московчаните. Всичко да е прилично и благовъзпитано.
    Полицейският началник кимна и прибра от креслото папката с докладните.
    — Разрешете да вървя, ваше сиятелство?
    — Тръгвайте. Майчице, каква лудница ще стане. — Князът внезапно потрепна: — Господа, ами той императорът сигурно ще пристигне? Обезателно ще пристигне, че не кой да е, а героят на Плевен и Туркестан е предал Богу дух. Безстрашният рицар, затуй дори го наричаха Ахил. Ах, трябва да се подготви кремълският дворец. Аз ще имам грижата…
    Хуртински и Караченцев тръгнаха към вратата, готови да изпълнят получените нареждания, а колежкият асесор дори не понечи да стане, само гледаше княза с известно недоумение.
    — А, Ераст Петрович — спомни си за новопристигналия Долгорукой, — сега нямам време за вас, нали виждате. Оправяйте се сам, но бъдете наблизо. Може да ви възложа нещо. Ще има работа за всички. Бре, беля, беля…
    — Ваше сиятелство, ами разследване няма ли д-да има? — неочаквано попита Фандорин. — Толкова видна личност. И такава странна смърт. Редно е да се проучи.
    — Какво разследване — с досада сви вежди князът. — Нали ви казвам, императорът ще пристигне.
    — Аз обаче имам основание да предположа, че тук има нещо съмнително — с непобедимо спокойствие настоя колежкият асесор.
    Думите му произведоха ефекта на взривена граната.
    — Що за нелепи измишльотини! — кресна Караченцев — симпатията му към младия мъж тутакси се беше изпарила. — Какво основание може да имате? Откъде изобщо може да знаете нещо?
    Ераст Петрович дори не удостои с поглед надворния съветник, а се обърна направо към губернатора:
    — Ако позволите, ваше сиятелство, случайно отседнах в същия хотел „Дюсо“. Това първо. С Михаил Дмитриевич се п-познавам отдавна. Той винаги става много рано, така че е абсолютно изключено неговите хора да си мислят, че до толкова късен час още спи. Свитата му щеше да се обезпокои още в шест. Това второ. А с есаул Гукмасов, когото също познавам много добре, се видях в осем и половина. Той беше небръснат. Това трето. — Тук Фандорин направи многозначителна пауза, сякаш последното съобщение биеше всичко друго по важност.
    — Небръснат ли? И какво? — учуди се полицейският началник.
    — Ами това, ваше сиятелство, че никога и в никакъв случай Гукмасов не може да е небръснат в осем и половина сутринта. С този човек изкарах б-балканската кампания. Той е изряден до педантизъм и не се е появявал от палатката си небръснат дори да нямаше вода и да трябваше да се топи сняг. Предполагам, Гукмасов още в ранно утро е знаел, че началникът му е мъртъв. Ако е знаел, защо толкова време е мълчал? Това четвърто. Трябва да се провери. Особено щом ще д-дойде императорът.
    Последното като че ли най-вече убеди губернатора.
    — Изглежда, Ераст Петрович е прав — каза той и се надигна. — Това е случай от държавно значение. Назначавам негласно разследване на обстоятелствата около кончината на генерал-адютант Соболев. Май няма да се мине и без аутопсия. Само че внимавайте, Евгений Осипович, тихо, кротичко. И без това мълвата ще тръгне… Петруша, ще се ослушваш за клюките и ще ми ги докладваш лично. С разследването, естествено, ще се заеме Евгений Осипович. И да не забравите да наредите балсамиране. Мнозина ще искат да се простят с героя, а времето е топло. Ще се вмирише. Колкото до вас, Ераст Петрович, щом съдбата ви е пратила в „Дюсо“ и щом толкова добре сте познавали покойния, направете и вие едно проучване от своя страна, тъй да се каже, самосиндикално. Късмет, че в Москва още не ви познават. Щом сте чиновник за специални поръчения — ето ви едно толкова специално, че по-специално не може и да бъде.

Глава втора

В която Фандорин пристъпва към разследването
    Ераст Петрович започна доста странно диренето около смъртта на прославения пълководец и всенароден любимец. С триста зора успя да се прибере в хотела, заварден от всички страни с двоен кордон полиция и скърбящи московчани (лошите новини винаги са обсебвали старовековния град по-бързо и от ненаситните августовски пожари), и без да поглежда нито наляво, нито надясно, се качи в двайсета стая, хвърли на слугата фуражката и шпагата, а на въпросите отговори само с пръст, лепнат на устните. Обиграният Маса с разбиране се поклони и спешно разстла на пода сламената рогозка. Почтително уви късата шпага в копринена кърпа и я сложи на скрина, после излезе в коридора и застана с гръб към вратата в позата на страшния бог Фудо-мьоо, повелител на огъня11. Минеше ли някой, Маса слагаше пръст на устата си, укорително цъкаше и сочеше ту заключената врата, ту някъде към пъпа си. Поради което из етажа веднага се понесе слух, че в двайсета стая е отседнала бременна китайска принцеса и даже ражда вече.
    А Фандорин през това време седеше на рогозката абсолютно неподвижен. Коленете леко отворени, тялото отпуснато, китките обърнати с дланите нагоре. Погледът му беше прикован към корема, по-точно към най-долното копче на вицмундира. Някъде там, под златния двуглав орел се намира магичната точка тандем, източник и център на духовната енергия. Ако изчистиш съзнанието си от всякакви мисли и се отдадеш на самовглъбяване, в душата ти ще дойде просветлението и дори най-главоломният проблем ще ти се яви в прост, ясен и разрешим вид. Ераст Петрович с всички сили се опитваше да изчисти съзнанието си и да постигне просветлението, което не е никак лесно и изисква дълги тренировки. Природно бързата му мисъл и производната й нетърпеливост особено много затрудняваха упражняването на самоконцентрация. Но, както е казал Конфуций, благородният избира не лекия път, а трудния, затова Фандорин упорито се взираше в проклетото копче и чакаше резултата. Отначало мислите му никак не желаеха да се умирят, напротив, бляскаха и се мятаха като рибоци в плитка вода. После всички външни звуци се отдалечиха и заглъхнаха, рибките отплуваха в дълбокото, а съзнанието му потъна в мъгла. Ераст Петрович гледаше златното копче с герба и за нищо не мислеше. Мина секунда, минута или може би час, императорският орел изведнъж поклати двете си глави, короната пръсна искри и той се пробуди. Планът за действия се беше подредил от само себе си.
    Фандорин повика Маса, поиска сюртука си и докато се преобличаше, накратко обясни на васала си как стоят нещата.
    По-нататъшните маршрути на колежкия асесор се ограничиха във вътрешността на хотела в следния ред: фоайе — портиерна — ресторант. Събеседването с хотелската прислуга му отне часове, така че до вратата на коридора, вече наричан „соболевски“ в „Дюсо“, Ераст Петрович стигна чак привечер, когато сенките се удължиха, а слънчевата светлина се сгъсти и натежа като липов мед.
    Фандорин се представи на полицая, който пазеше на входа, и незабавно бе допуснат в царството на скръбта, където се говореше само шепнешком и се ходеше изключително на пръсти. Апартамент 47, в който доблестният генерал бе настанен предната вечер, се състоеше от гостна и спалня. В първото помещение се бяха събрали доста хора — Ераст Петрович видя Караченцев с жандармеристи, адютанти и ординарци на покойния, а в ъгъла, забил нос в пердето, приглушено ридаеше камердинерът на Соболев, прочутият в цяла Русия Лукич. Всички като че ли очакваха нещо и току поглеждаха затворената врата на спалнята. Полицейският началник се приближи до Фандорин и полугласно избоботи:
    — Професор Уелинг от съдебна медицина прави аутопсията. Нещо много се забави. Дано свършва вече.
    И сякаш да изпълни желанието му, бялата врата с резбовани лъвски глави се открехна и после се отвори докрай със скърцане. В гостната веднага настъпи тишина. На прага се появи прошарен господин с джукесто недоволно лице, препасал кожена престилка, над която блестеше емайлът на кръст „Св. Анна“.
    — Готово, ваше превъзходителство, приключих — мрачно каза джукестият, очевидно въпросният професор Уелинг. — Мога да ви запозная с изводите си.
    Генералът огледа стаята и вече с по-бодър глас заяви:
    — С мен идват Фандорин, Гукмасов и вие — небрежно врътна брадичка към управителя. — Останалите моля да изчакат тук.
    Първото, което видя Фандорин, щом влезе в обителта на смъртта, беше покритото с черен плат огледало с елегантна бронзова рамка. Тялото на починалия се намираше не на леглото, а на масата, явно преместена от гостната. Той погледна очертания под белия чаршаф силует, прекръсти се и за миг забрави за разследването, завладян от спомена за красивия, силен и храбър човек, когото бе познавал някога и който сега се беше превърнал в продълговат предмет с неясни очертания.
    — Нещата са очевидни — сухо подхвана професорът. — Не намирам нищо съмнително. Ще направя и анализи в лабораторията, но съм абсолютно сигурен, че жизнените процеси са се преустановили поради парализа на сърдечния мускул. Имаме също парализа на дихателната мускулатура на десния бял дроб, но това най-вероятно не е причина, а следствие. Смъртта е настъпила мигновено. Даже да е имало наблизо медик, не би могъл да го спаси.
    — Но той беше млад и жизнен, минал през огън и вода! — Караченцев отиде до масата и повдигна края на чаршафа. — Как така просто е умрял?
    Гукмасов се извърна — да не гледа мъртвото лице на своя началник, а Ераст Петрович и управителят, напротив, се доближиха. Лице спокойно и внушително, дори разперените бакенбарди, за които толкова го подкачаха либералите и чуждестранните карикатуристи, сега му придаваха величав вид, обрамчили восъчния лик.
    — Какъв герой, същински Ахил — промърмори управителят с гърлено френско „р“.
    — Кога е настъпила смъртта? — попита Караченцев.
    — Между един и два през нощта — уверено отвърна Уелинг. — Не по-рано, но и в никакъв случай по-късно.
    Генералът се обърна към есаула:
    — Е, сега, когато причината е установена, да обсъдим детайлите. Разказвайте, Гукмасов. Най-подробно.
    Есаулът явно не умееше по-подробно. Разказът му беше кратък, но всъщност изчерпателен.
    — Пристигнахме от Брянската гара някъде след пет часа. Михал Дмитрич си отпочина до вечерта. В девет вечеряхме в тукашния ресторант. После излязохме да се повозим из нощна Москва. Не сме се отбивали никъде. Малко след полунощ Михал Дмитрич каза, че иска да се върне в хотела. Бързаше да си запише някои неща, той работеше над новия боен устав… — Гукмасов погледна писалището до прозореца. На подвижния плот бяха подредени книжа, столът леко беше изместен встрани.
    Евгений Осипович отиде, взе един изписан лист и почтително поклати глава.
    — Ще наредя да съберат всичко и да го пратят на императора. Продължавайте, есаул.
    — Михал Дмитрич каза на офицерите, че са свободни. Че иска да се поразходи и ще се прибере пеша.
    Караченцев трепна:
    — И го пуснахте сам? Посред нощ? Много странно!
    Той погледна многозначително Фандорин, който обаче не изглеждаше заинтригуван от тази подробност — застанал пред бюрото, той незнайно защо опипваше с пръст бронзовия свещник.
    — С него може ли да се спори — горчиво се усмихна Гукмасов. — Понечих, ама така ме изгледа, че… той, ваше превъзходителство, не из нощна Москва, а из турските планини и текинските степи се разхождаше сам… — есаулът мрачно заусуква дългия си мустак. — До хотела стигна Михал Дмитрич. Ама до утринта не стигна…
    — Как заварихте тялото? — попита полицейският началник.
    — Ей тук беше седнал — посочи стола Гукмасов. — Облегнат назад. И перодръжката на пода…
    Караченцев клекна, докосна мастилените петна на килима. Въздъхна:
    — Да, пътищата Господни…
    Настъпилата скръбна пауза безцеремонно бе нарушена от Фандорин. Полуизвърнат към управителя и все така поглаждайки невзрачния свещник, той с висок шепот попита:
    — Защо нямате електричество? Още преди се чудех. Такъв модерен хотел, а д-дори газ нямате — осветявате стаите със свещи.
    Французинът взе да обяснява, че със свещи е по-стилно, отколкото с газ, а електрическо осветление вече има в ресторанта и на есен непременно ще прекарат по етажите, но Караченцев прекъсна празните им приказки със сърдито покашляне.
    — А вие как прекарахте нощта, есаул? — поднови разпита той.
    — Ходих до един боен другар — полковник Дадашев. Седяхме, говорихме. Върнах се в хотела призори и веднага легнах да спя.
    — Да-да, нощният портиер ми каза, че сте се прибрали на зазоряване — намеси се Ераст Петрович. — Дори сте го пратили за бутилка газирана вода.
    — Така е. Честно казано, малко бях попрекалил с пиенето. Гърлото ми пресъхна. Винаги ставам рано, а пък този път за зла беда съм се успал. Отивам да докладвам на генерала — Лукич вика: още не е станал. Рекох си: сигурно до сутринта е работил. После, вече в осем и половина, му казвам: да вървим да го будим, Лукич, че ще се ядоса. Пък и не е поспаливец. Влизаме тук — той се отметнал ей така (Гукмасов дръпна глава назад, затвори очи и устата му леко зина) и се вкочанил. Повикахме лекар, изпратихме депеша в корпуса… Точно тогава се появихте вие, Ераст Петрович. Простете ми, че не ви поздравих като стар другар — нали разбирате, не бях на себе си.
    Вместо да приеме извинението, което при сегашното положение на нещата дори не беше необходимо, Фандорин леко наклони глава на една страна, хвана си ръцете отзад и каза:
    — А пък в тукашния ресторант ми разправиха, че снощи някаква дама пяла за негово високопревъзходителство и дори седнала на масата при вас. Май е известна особа в Москва? Ако не се лъжа, се казвала Ванда. И после всички, включително генералът, сте отишли някъде с нея?
    — Да, имаше някаква певачка — сухо отвърна есаулът. — Закарахме я и тя се прибра. А ние продължихме.
    — Къде я закарахте, в „Англия“ на „Столешников“? — прояви удивителна осведоменост колежкият асесор. — Казаха ми, че там пребивава госпожа Ванда.
    Гукмасов се начумери и отговори още по-сухо, гласът му чак проскърца:
    — Не познавам добре Москва. Някъде наблизо беше, за пет минути стигнахме с кабриолет.
    Фандорин кимна и очевидно загуби интерес към есаула — забеляза до леглото вратата на стенния сейф. Отиде, врътна ръчката, вратата се отвори.
    — Какво, празен ли е? — попита полицейският началник.
    Ераст Петрович потвърди:
    — Тъй вярно, ваше превъзходителство. И ключът е тук.
    — Добре — завъртя рижата си глава Караченцев. — Каквито книжа се намерят, всички да се запечатат. После ще видим кое е за близките, кое за министерството, кое — за императора. Вие, професоре, си повикайте вашите хора и започнете балсамирането.
    — Как, тук ли? — възмути се Уелинг. — Балсамирането, господин генерал, да не е мариноване?
    — А вие да не искате да ви откарам трупа през целия град в академията? Погледнете навън, там игла няма къде да падне. Не, тук действайте. Благодаря ви, есаул, вие сте свободен. А вие — обърна се към управителя — изпълнете всички изисквания на господин професора.
    Щом останаха сами, рижият генерал хвана за лакътя Фандорин, отдръпна го от покритото с чаршаф тяло и тихо, сякаш покойният можеше да го чуе, попита:
    — Какво ще кажете? Доколкото ми подсказаха въпросите и поведението ви, обясненията на Гукмасов не ви се видяха убедителни? Къде куцат? Той обясни защо сутринта не е бил обръснат. Нали? Успал се е след нощното пиянство — случва се.
    — Не може Гукмасов да се е успал — сви рамене Фандорин, — не е такъв човек. Още по-малко пък ще се втурне да докладва на Соболев, както твърди, без да е добил приличен вид. Есаулът лъже, ясно е. Но, ваше превъзходителство…
    — Евгений Осипович — вметна генералът, който го слушаше с изключително внимание.
    — Но, Евгений Осипович — с учтиво кимване продължи Фандорин, — нещата са още по-сериозни, отколкото си мислех. Соболев не е умрял тук.
    — Как да „не е умрял тук“? — ахна полицейският началник. — А къде?
    — Не знам. Но нека ви попитам: защо нощният портиер — говорих с него — не е видял Соболев да се връща?
    — Може да е отсъствал по някое време и да не иска да си признае — предположи Караченцев по-скоро в името на полемиката, отколкото сериозно.
    — Изключено и после ще ви обясня защо. Но ето ви друга загадка, която едва ли ще ми изтълкувате. Ако Соболев се е върнал в стаята през нощта, а след това дори е писал на бюрото, непременно щеше да запали свещите. А погледнете свещника — недокоснати са.
    — Вярно! — плесна се генералът по опънатия на бута му панталон. — Браво на вас, Ераст Петрович! Ама и аз съм един детектив — той се усмихна свенливо. — Отскоро отговарям за жандармерията, по-рано бях в гвардейската кавалерия. И какво може да е станало според вас?
    Фандорин съсредоточено мръдна нагоре-надолу самурени вежди.
    — Нека не г-гадая, но е съвсем ясно, че след вечерята Михаил Дмитриевич не е идвал в стаята, защото по това време вече е било тъмно, а той не е палил свещите, както знаем. Пък и сервитьорите потвърждават, че Соболев и свитата му са напуснали веднага след вечерята. А нощният портиер, който е улегнал човек и м-много държи на работата си, да е отсъствал и да е пропуснал завръщането на генерала, това не го вярвам.
    — „Вярвам — не вярвам“ не е аргумент — шеговито го заяде Евгений Осипович, — искам факти.
    — Веднага — усмихна се Фандорин. — След полунощ вратата на хотела се залоства. Всеки може да излезе, ако иска, но за да влезе, трябва да звънне с камбанката.
    — Факт — призна генералът. — Продължете.
    — Единственият момент, в който Соболев може да се е върнал, е когато сърцатият ни есаул е пратил п-портиера за сода. Но както знаем, това е станало чак на разсъмване, тоест не по-рано от четири сутринта. Ако вярваме на господин Уелинг обаче — а защо да се съмняваме в умозаключенията на п-почитаемия професор — по това време Соболев от няколко часа вече е бил мъртъв. И какъв е изводът?
    Очите на Караченцев гневно блеснаха:
    — Какъв е?
    — Гукмасов е отпратил портиера, за да може скришом да внесе б-бездиханното тяло на Соболев. Подозирам, че останалите офицери в това време са били отвън.
    — Да ги разпитаме тогава както трябва тия мерзавци! — кресна полицейският началник така страховито, че се чу в съседното помещение — тихото бучене на гласовете, което се носеше оттам, веднага замря.
    — Безполезно е. Те са се споразумели. Затова съобщиха за смъртта на Соболев с такова закъснение — уточнявали са показанията. — Ераст Петрович остави събеседника за миг да си поеме дъх и да осъзнае чутото, после смени темата. — Коя е тази Ванда, за която говорят всички?
    — Е, не всички, но в някои кръгове е известна. Немкинче от Рига. Певица, красавица, не точно кокотка, но нещо подобно. Един вид, dame aux camelias12 — енергично кимна Караченцев. — Разбирам накъде клоните. Точно тази Ванда всичко ще ни изясни. Ще наредя веднага да я извикат — и генералът се запъти решително към вратата.
    — Не ви го препоръчвам — рече Фандорин подире му. — Във всички случаи такава особа няма да се разкрие пред полицията. И сигурно се е наговорила с офицерите. Ако поначало има нещо общо със случая, разбира се. Нека аз поговоря с нея, Евгений Осипович. Самосиндикално, а? Та къде беше „Англия“? На ъгъла на „Столешников“ и „Петровка“?
    — Да, на пет минути оттук. — Полицейският началник гледаше младия човек с явно удоволствие. — Ще чакам вест от вас, Ераст Петрович. Бог да ви пази.
    И колежкият асесор потегли, благословен с кръстен знак от височайшето началство.

Глава трета

В която Фандорин играе на ези-тура
    Обаче не можа да стигне за пет минути до „Англия“. В коридора до фаталния 47-и апартамент го причакваше мрачният Гукмасов.
    — Елате за малко при мен — каза той, вкопчи се здраво в ръката на Фандорин и го въведе в стаята до генералската.
    Тя като две капки вода си приличаше със стаята на самия Фандорин. По дивана и столовете се беше разположила цяла компания. Ераст Петрович огледа присъстващите и разпозна офицерите от свитата на покойния, които по-рано беше видял в гостната. Той ги поздрави с леко кимване, но никой не му отговори, а в погледите на всички се четеше явна враждебност. Тогава Фандорин кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на касата на вратата, лицето му също се промени — вместо любезно-приветлив доби студен и неприязнен вид.
    — Господа — със строг и дори тържествен тон произнесе есаулът, — разрешете да ви представя Ераст Петрович Фандорин, с когото имам честта да се познавам още от турската война. Сега е на служба при московския генерал-губернатор.
    И пак никой от офицерите дори не кимна. Колежкият асесор също се въздържа да кимне втори път. Чакаше продължението.
    Гукмасов се обърна към него:
    — А това, господин Фандорин, са моите другари. Старши адютант подполковник Баранов, адютант поручик княз Ердели, адютант щабкапитан княз Абадзиев, ординарец ротмистър Ушаков, ординарец корнет барон Ейхголц, ординарец корнет Гал, ординарец стотник Марков.
    — Не мога да ги запомня — рече Ераст Петрович.
    — Няма и нужда — отсече Гукмасов, — представих ви всички господа само защото ни дължите обяснение.
    — Дължа ви? — насмешливо попита Фандорин. — Гледай ти!
    — Да, господине! Ако обичате да обясните пред всички на какво се дължи оскърбителният разпит, на който ме подложихте в присъствието на полицейския началник.
    Гласът на есаула звучеше заплашително, но колежкият асесор остана все така невъзмутим и дори обичайното му леко заекване почти се заличи.
    — Въпросите ми, есаул, се дължат на факта, че смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев е събитие от държавно значение, нещо повече — с исторически измерения. Това първо — Фандорин се усмихна укорително. — А вие, Прохор Ахрамеевич, ни заблуждавате, и то доста непохватно. Това второ. Възложено ми е от княз Долгорукой да проуча нещата. Това трето. И бъдете сигурен, че ще ги изясня, вие ме познавате. Това четвърто. Или все пак ще ми кажете истината?
    Кавказкият княз в бяла черкезка със сребърни патрондаши на гърдите — само че кой от двамата? — скочи от дивана.
    — Първо-второ-трето-четвърто! Господа, този копой, тази мижитурка ни се подиграва! Проша, кълна се в майка си, сега ще го…
    — Сядай, Ердели! — ревна Гукмасов и кавказецът веднага седна, брадичката му нервно трепкаше.
    — Наистина ви познавам, Ераст Петрович. Познавам ви и ви уважавам — очите на есаула гледаха тежко и мрачно. — Михал Дмитрич също ви уважаваше. От уважение към светлата му памет не ровете в тези неща. Само ще влошите положението.
    А Фандорин му отговори също искрено и сериозно:
    — Ако опираше само до мен и неоснователното ми любопитство, непременно щях да изпълня молбата ви, но ще прощавате, не мога — служба.
    Гукмасов изпука с вкопчените зад гърба си пръсти и се разходи из стаята, звънтейки с шпорите. После пак се спря пред колежкия асесор.
    — Е, и аз не мога. Не мога да допусна вие да продължите разследването. Полицията — да, но не и вие. Вещината ви, господин Фандорин, е съвсем непотребна в случая. Да знаете, че ще ви попреча по какъвто и да било начин въпреки дългогодишното ни познанство.
    — Като как например, Прохор Ахрамеевич? — със студенина в гласа се поинтересува Ераст Петрович.
    — Има прекрасен начин! — отново скочи поручик Ердели. — Вие, господине, потъпквате честта на офицерите от Четвърти корпус и аз ви обявявам дуел! Ще се стреляме тук веднага! Смъртоносно, през кърпа!
    — Доколкото си спомням дуелния кодекс — сухо възрази Фандорин, — условията определя този, на когото е обявен дуел. Ще приема да изиграем с вас тази глупава игра, но по-нататък, когато приключа с разследването. Можете да ми пратите секундантите си, аз съм в двайсета стая. Довиждане, господа.
    И понечи да тръгне, но Ердели с вик „Тогава аз ще те накарам!“ се опита да му удари шамар. Ераст Петрович с удивителна ловкост улови замахналата за удар ръка и стисна китката на княза с два пръста — уж не много силно, но лицето на поручика се изкриви от болка.
    — Мерзавец! — изпищя той и замахна с лявата ръка.
    Фандорин отблъсна буйния княз и презрително каза:
    — Не се престаравайте. Да приемем, че вече сте ме ударили. Аз ви обявявам дуел и ще ви накарам да заплатите за оскърблението с кръвта си.
    — Отлично — за първи път отвори уста флегматичният щабофицер, когото Гукмасов представи като подполковник Баранов. — Кажи си условията, Ердели.
    Князът, който си разтриваше китката, с омраза изсъска:
    — Ще се стреляме веднага. През кърпа.
    — Какво е през кърпа? — с интерес попита Фандорин. — Чувал съм за такъв начин, но да си призная, не съм подробно запознат.
    — Много просто — любезно рече подполковникът. — Противниците хващат със свободните си ръце двата противоположни края на обикновена носна кърпа. Ето моята, ако искате. Тя е чиста — и Баранов извади от джоба си голяма носна кърпа на червено-бели карета. — Взимат пистолетите. Гукмасов, къде са ти пистолетите?
    Есаулът отиде до масата, на която имаше продълговата кутия, очевидно приготвена предварително, и вдигна капака. Блеснаха удължените инкрустирани ръкохватки.
    — Противниците по жребий избират пистолет — продължи Баранов, миролюбиво усмихнат. — Прицелват се — макар че от такова разстояние какво толкова ще се прицелват? — и при команда стрелят. Това е.
    — По жребий ли? — попита Фандорин. — Тоест единият пистолет е зареден, а другият не?
    — Естествено — кимна подполковникът, — в това е смисълът. Иначе нямаше да е дуел, а двойно самоубийство.
    — Добре — съгласи се колежкият асесор. — Тогава жалко за поручика. Нямало е случай да загубя на жребий.
    — Всичко е в Божията ръка, но така не се говори, ще се урочасате — назидателно каза Баранов.
    Май тук той е главният, а не Гукмасов, помисли си Ераст Петрович.
    — Трябва да имате секундант — мрачно се обади есаулът. — Ако искате, като стар познайник мога да ви предложа услугите си. Не се съмнявайте, всичко ще е честно.
    — Никак не се съмнявам, Прохор Ахрамеевич. Но не сте подходящ за секундант. Ако ми изневери късметът, много ще замирише на убийство.
    — Прав е. С умен човек да ти е драго да общуваш. Прав си и ти, Прохор. Той е опасен. Какво предлагате, господин Фандорин.
    — Ще приемете ли японски поданик за секундант? Току-що пристигам в Москва, нали знаете, и още нямам познанства… — колежкият асесор извинително разпери ръце.
    — Ако ще и папуаски — нададе вик Ердели. — Но хайде вече да започваме!
    — Лекар ще има ли? — попита Ераст Петрович.
    — Лекар не е нужен — въздъхна подполковникът, — от такова разстояние всеки изстрел е сигурна смърт.
    — Хм. Не се тревожа за себе си, а за княза…
    Ердели възмутен кресна нещо на грузински и се оттегли към другия край на стаята.
    Ераст Петрович изложи накратко ситуацията в бележка, написана с чудновати знаци отгоре надолу и отдясно наляво, и помоли да я отнесат в двайсета стая.
    Маса се появи без много бързане чак след петнайсетина минути. Офицерите вече проявяваха нервност и май се бяха усъмнили, че Фандорин играе нечестно.
    Появата на секунданта предизвика голям фурор. За схватката, на каквито Маса беше всеотдаен привърженик, той се беше нагласил в парадно кимоно с високи колосани рамене, беше обул бели чорапи и се беше препасал с най-красивия си пояс с шарка във вид на млади бамбукови филизи.
    — Какъв е тоя макак! — невъзпитано ахна Ердели. — Впрочем както и да е! Да започваме.
    Маса церемониално се поклони на присъстващите и с изпънати ръце поднесе на повелителя си проклетата чиновническа шпага.
    — Вашият меч, господарю.
    — До гуша ми дойде с тоя меч — въздъхна Ераст Петрович. — Ще се стреляме с пистолети. С господина там.
    — Пак ли с пистолети? — разочарова се Маса. — Що за варварски обичай. И кого ще убивате? Онзи космат човек? Същинска маймуна.
    Свидетелите на дуела се изправиха до стената, Гукмасов побая гърбом нещо над пистолетите и предложи избор на противниците. Ераст Петрович изчака Ердели да се прекръсти и да вземе оръжието, после с два пръста небрежно измъкна втория пистолет.
    Следвайки указанията на есаула, дуелистите поеха двата края на кърпата и се отдалечиха на максимално възможното разстояние, което даже след като опънаха ръце, не превишаваше три крачки. Князът вдигна пистолета до височината на рамото си и се прицели право в челото на противника. Фандорин задържа оръжието до бедрото си и дори не понечи да се цели, което при такава дистанция наистина беше излишно.
    — Едно, две, три! — бързо отброи есаулът и се дръпна назад.
    Сухо щракна пистолетът на княза, затова пък оръжието на Фандорин блъвна лют огън и поручикът с вой и проклятия се затъркаля по килима, притиснал простреляната си дясна ръка.
    Когато воят премина в приглушени стонове, Ераст Петрович назидателно рече:
    — С тази ръка вече няма да удряте шамари.
    В коридора се чуха гласове, викове, Гукмасов открехна вратата и каза на някого, че се е случила досадна неприятност — поручик Ердели си чистел оръжието и си прострелял ръката. Отпратиха ранения да го превърже доктор Уелинг, който за щастие още не беше потеглил за необходимото по балсамирането, след което всички се върнаха в стаята на Гукмасов.
    — И сега? — попита Фандорин. — Удовлетворен ли сте?
    Гукмасов поклати глава:
    — Сега ще се стреляте с мен. При същите условия.
    — А после?
    — А после, ако пак ви провърви — с всички останали. Докато някой не ви убие. Ераст Петрович, спестете ни подобно изпитание — есаулът го погледна в очите почти умоляващо. — Дайте ни честна дума, че няма да участвате в разследването, и ще се разделим приятелски.
    — За мен би било чест да съм ви приятел, но вие искате невъзможното — тъжно отговори Фандорин.
    — Господарю — пошепна на ухото му Маса, — не разбирам какво ви говори този човек с красивите мустаци, но усещам опасност. Не е ли по-разумно да нападнем първи и да избием тези самураи, преди да са се усетили? Донесох в ръкава си вашия малък пистолет и онзи кастет, който си купих в Париж. Много ми се ще да го изпробвам.
    — Зарежи тези разбойнически хрумвания, Маса — рече Фандорин на слугата, — ще се сражавам с господата честно, с всеки поотделно.
    — О, тогава много ще се проточи — разочарова се японецът, отдръпна се до стената и приседна на пода.
    — Господа — опита се да вразуми офицерите Фандорин, — повярвайте ми, нищо няма да постигнете. Само си губите времето…
    — Стига излишни словоизлияния — прекъсна го Гукмасов. — Вашият японец умее ли да зарежда дуелни пистолети? Не? Тогава ти, Ейхголц.
    Противниците пак взеха оръжията и опънаха кърпата. Есаулът беше свъсен и решителен, Фандорин имаше по-скоро сконфузен вид. На „три“ (сега броеше Баранов) Гукмасов щракна празния пистолет, а Ераст Петрович изобщо не стреля.
    Смъртно пребледнял, есаулът каза през зъби:
    — Стреляйте, Фандорин, дяволите да ви вземат. А вие, господа, решавайте кой ще е следващият — и барикадирайте вратата, за да не ни смущават. Не го пускайте жив оттук.
    — Не желаете да ме чуете, но грешите — размаха заредения пистолет Фандорин. — Казвам ви, че нищо няма да направите. Аз имам рядка дарба, господа — Ужасно ми върви в хазарта. Необясним феномен. Вече свикнах с това. Вероятно е защото на покойния ми баща също толкова ужасно не му вървеше. Печеля винаги всякакви игри, затова не мога да ги понасям — той с ясни очи огледа неприветливите лица на офицерите, — не ми ли вярвате? Виждате ли този империал? — извади от джоба си златна десетрублева монета и я подаде на Ейхголц. — Хвърляйте, бароне, аз ще позная ези или тура.
    Баронът, млад офицер с едва наболи мустачки, погледна Гукмасов и Баранов, сви рамене и подхвърли монетата.
    Тя още се въртеше във въздуха, когато Фандорин каза:
    — Не знам… Да речем, тура.
    — Тура — потвърди Ейхголц и хвърли пак.
    — Пак тура — с отегчение произнесе колежкият асесор.
    — Тура! — възкликна баронът. — Бога ми, господа, вижте!
    — Я пак, Митя — подкани го Гукмасов.
    — Ези — отсъди Ераст Петрович, извърнал очи.
    Възцари се гробна тишина. Фандорин дори не погледна отворената длан на барона.
    Офицерите със суеверен ужас гледаха как чиновникът и японският му слуга се запътват към вратата. Само Гукмасов проговори, блед като смъртта:
    — Фандорин, обещайте, че няма да използвате детективския си талант в ущърб на отечеството. На карта е заложена честта на Русия.
    Ераст Петрович помълча.
    — Обещавам, Гукмасов, че няма да сторя нищо против честта си, мисля, че това е достатъчно.
    Колежкият асесор излезе, а на вратата Маса се обърна, поклони се подобаващо на офицерите и също изчезна.

Глава четвърта

В която се доказва ползата от архитектурните разточителства
    Гостоприемница „Англия“ ни най-малко не отстъпваше на внушителния „Дюсо“ с великолепния си вид, а по архитектурни приумици дори може би го превъзхождаше, обаче в разкоша на позлатените тавани и мраморните заврънкулки се чувстваше нещо съмнително или поне неуверено. Но входът блестеше с електрическа светлина, до горните три етажа можеше да се отиде с асансьор, а във фоайето току отекваше пронизителния звън на последното чудо на техниката — телефона.
    Ераст Петрович се позавъртя из обширния вестибюл с огледала и кожени дивани и се спря пред дъската с имената на гостите. Тук беше отседнала по-шарена публика, отколкото в „Дюсо“: чуждестранни търговци, борсови посредници, актьори от преуспяващи театри. Ала никаква певица Ванда не присъстваше в списъка.
    Фандорин огледа прислугата, забързана от регистрацията до асансьора и обратно, и си избра най-похватния лакей с будно и живо лице.
    — Госпожа Ванда няма ли я вече т-тук? — уж леко смутен попита колежкият асесор.
    — Не, защо, тук е — веднага откликна онзи и като видя, че красивият господин гледа дъската, посочи с пръст. — Ето: „Г-жа Хелга Ивановна Толе“, това е тя. А „Ванда“ й е псевдоним — за благозвучие. Живее в крилото. През онази врата към двора, ако обичате, госпожа Ванда е там на квартира със самостоятелен вход. Само че по това време още я няма — и лакеят понечи да побегне. Ераст Петрович изшумоля с банкнота в джоба си и юнакът замря на място като омагьосан.
    — Ако имате някакво поръчение… — рече той, втренчил предан и услужлив поглед в младия мъж.
    — Кога се прибира?
    — Различно. Вечер пее в „Алпийска роза“. Всеки ден без понеделник. Заповядайте засега в бюфета, ако желаете, да пиете чай или нещо друго, аз ще имам грижата да ви известя, когато мамзел си дойде.
    — Какво ще кажеш? — неопределено размърда пръсти Ераст Петрович. — Наистина ли е толкова хубава?
    — Картинка! — премлясна лакеят с издути червени устни. — Тук е на специално положение. Плаща триста рубли на месец и много щедри бакшиши.
    На това място направи психологически издържана пауза и Фандорин бавно измъкна две банкноти по рубла, но сякаш от разсеяност ги прибра в горния си джоб.
    — Госпожа Ванда не допуска посещения на кой да е, твърде е взискателна — многозначително спомена събеседникът, без да отлепя око от дрехата на посетителя. Но аз ще й докладвам, защото се ползвам с особеното й доверие.
    — Заповядай — подаде му банкнотата Ераст Петрович. — Другата ще ти я дам после, като се прибере мадмоазел Ванда. Аз ще ида да почета вестник. Къде ви е бюфетът, казваш?
    На 25 юни 1882 година в „Московские губернские ведомости“ беше поместено следното:
Телеграма от Сингапур
    Прочутият пътешественик Н. Н. Миклухо-Маклай възнамерява да се върне в Русия с клипера „Стрелец“. Г-н Миклухо-Маклай има тежки здравословни проблеми. Отслабнал е много, страда от постоянна треска и невралгия. Душевното му състояние повечето време е мрачно. Пътешественикът е заявил пред нашия кореспондент, че се е наситил на странствания и мечтае час по-скоро да слезе на родния бряг.
    Ераст Петрович веднага си представи изпитото лице на мъченика на етнографията, болезнените тикове, и поклати глава. Прелисти страницата.
Кощунство на американската реклама
    „СМЪРТ ЧАКА ПРЕЗИДЕНТА“ — такъв надпис с огромни букви се появи неотдавна на „Бродуей“, главната улица в Ню Йорк. Минувачите спираха изумени и едва тогава можеха да прочетат написаното по-нататък с по-дребен шрифт: безспорно, ако не носеше в нашия променлив климат топлото вълнено бельо на „Гарланд“. Белият дом заведе дело срещу безсрамната фирма за използването на височайшата длъжност с търговска цел.
    У нас, слава Богу, още не се е стигнало дотам и надали някога ще се стигне, със задоволство си помисли колежкият асесор. Все пак императорът не е някакъв си президент.
    Като човек неравнодушен към изящната словесност го заинтригува друго заглавие:
Литературни четения
    Фандорин се натъжи. Сред руските дипломати в Япония се смяташе за бонтон да се хвалят господата Тургенев и Шчедрин. Виж ти, колко е изостанал от литературния живот за близо шестгодишното отсъствие.
    А какво ново в техниката?
Тунел под Ламанша
    Дължината на железопътния тунел под Ламанша вече стигна 1200 метра. Галериите се прокарват от инженер Брънтън с пневматична подкопна машина. Според проекта дължината на подземното съоръжение трябва да достигне над 30 километра. Първоначалният проект предвиждаше тунелите от английска и френска страна да се срещнат след пет години, но скептиците са на мнение, че поради трудоемката дейност по облицовката и полагането на релсите откриването на пътя ще се отложи поне до 1890 година…
    Фандорин като любител на прогреса безкрайно се интересуваше от прокарването на англо-френския тунел, но не успя да дочете любопитната статия поради факта, че пред тезгяха в бюфета от няколко минути се мъдреше господин със сив костюм, когото Ераст Петрович беше забелязал по-рано във фоайето да разговаря с главния прислужник. Отделни думи, които долитаха до ухото на колежкия асесор (а той имаше превъзходен слух), толкова го заинтригуваха, че Ераст Петрович веднага прекрати четенето, но остана с вестника пред себе си.
    — Не го усуквай — притискаше бюфетчика сивият господин. — Беше ли дежурен снощи, или не?
    — Спах, ваша милост — изгъгна онзи, розовобузест зурльо с разресана на две страни голяма брада. — От нощните тук беше само Сенка — той кимна с брадището си към момчето, което носеше чая и сладките. Сивият извика с пръст Сенка. Детектив, категорично прецени Ераст Петрович, без много да се учуди. Ревнува Евгений Осипович, господин главният полицейски началник, не му се ще всички лаври да обере чиновникът за специални поръчения.
    — Кажи ми, Сеня — с мазен глас попита неуморният господин, — снощи идвали ли са при мамзел Ванда един генерал и офицери?
    Сеня подсмръкна, замига с белезникави мигли и попита на свой ред:
    — Снощи ли? Енерал?
    — Да-да, енерал — кимна тайният агент.
    — Тука ли? — момчето сбърчи чело.
    — Тука де, къде другаде?
    — Мчи енералите нощем одат ли? — недоверчиво се поинтересува Сенка.
    — Защо не?
    — Енералът нощем спи — с дълбока убеденост заяви момчето. — Нал затуй е енерал.
    — Ти… ти, тъпако, внимавай! — ядоса се сивият. — Че като те отведа в участъка, друга песен ще ми запееш!
    — Сираче съм, чичко — обясни Сенка и несмислените му очи веднага плувнаха в сълзи. — Ам в участъка недей, че съм припадничав.
    — Да не сте се наговорили всичките! — изцърка плюнка агентът. — Добре ще ви науча аз вас! — и на излизане тресна вратата.
    — Страховит гусин — рече Сенка подире му.
    — Снощните къде по-страховити бяха — прошепна бюфетчикът и плесна момчето по остриганата глава. — Таквизи господа, че без никаква полиция ще ти светят маслото — да мълчиш, Сенка, чуваш ли? Сигур и нещичко са ти дали?
    — Пров Семьонич, кълна се в Бога! — пак замига и захленчи малкият. Само петнайсе копейки ми дадоха. И аз право в черковата ги отнесох, запалих свещичка на моята майчица за Бог да прости…
    — Да бе. Кого ще лъжеш ти, а — свещичка! — замахна бюфетчикът, но Сенка пъргаво се извъртя, грабна подноса и забърза към поредния посетител.
    Ераст Петрович остави „Московские ведомости“ и отиде до тезгяха.
    — Този човек от полицията ли беше? — попита той с крайно недоволен вид. — Аз, драги мой, не съм дошъл тук с чай да с-се наливам, а чакам госпожа Ванда. Защо полицията се интересува от нея?
    Бюфетчикът го изгледа и учтиво попита:
    — Среща ли имате, господине?
    — Разбира се! Нали ти казвам, че я ч-чакам — сините очи на младия мъж изразиха огромна угриженост. — Обаче не искам да си имам работа с полицията. Похвалиха ми мадмоазел Ванда като благоприлична госпожица, а тук гледам полиция. Пак добре, че съм със сюртук, а не с мундира.
    — Бъдете спокоен, ваше благородие — зауспокоява бюфетчикът нервния гост. — Госпожицата не е някоя пачавра, всичко си й е наред. Други и с мундирите идват, не се смущават.
    — С мундири? — не повярва младият мъж. — Да не би и офицери?
    Бюфетчикът и Сенка, който пак се беше появил, се спогледаха и се засмяха.
    — Най-малкото — изкиска се момчето. — И енерали идват. Ама така идват, че да си паднеш. На два крака пристигат после на ръце ги изнасят. Весела госпойца!
    Пров Семьонич го цапардоса:
    — Умната, Сенка! Казах ти — езикът зад зъбите!
    Ераст Петрович сбърчи гнусливо нос и се върна на масата, но вече не му се четеше за тунела. Нямаше търпение час по-скоро да си поприказва с Хелга Ивановна Толе.
    И съвсем скоро я дочака. След няма и пет минути в бюфета се шмугна одевешният лакей, приведе се и му пошепна на ухо:
    — Дойде! За кого да доложа?
    Фандорин извади визитна картичка, помисли и написа на нея няколко думи със сребърно моливче.
    — На, предай й.
    Онзи мигом изпълни поръчението, върна се и каза:
    — Заповядайте. Ще ви заведа.
    Навън вече притъмняваше. Ераст Петрович огледа пристройката, в която целия първи етаж държеше тайнствената госпожа Ванда. Защо й е на тази дама самостоятелен вход — то е ясно. Гостите й очевидно държат на конфиденциалността. Над високите прозорци беше надвиснал балконът на горния етаж, подпрян на раменете на цял рояк кариатиди. Украшенията по фасадата изобщо бяха в прекомерни количества в унисон с безвкусицата на 60-те години, когато сигурно е било построено това пищно чудо.
    Лакеят позвъни на електрическия звънец, получи си рублата и с поклон се оттегли. Той така старателно демонстрираше деликатност и съучастие, че чак притича на пръсти обратно през двора.
    Вратата се отвори и Фандорин видя тънка, крехка жена с бухнала пепелява коса и огромни, насмешливи зелени очи. Впрочем в момента в погледа на собственичката им се четеше не толкова насмешка, колкото съсредоточеност.
    — Заповядайте, тайнствени гостенино — каза тя с дълбок и нисък глас, за който най-добре прилягаше епитетът „пленителен“. Въпреки немското й име Фандорин не долови в говора й никакъв акцент.
    Апартаментът на мадмоазел Ванда се състоеше от антре и голяма гостна, която май изпълняваше и ролята на будоар. Ераст Петрович реши, че за професията й това е съвсем естествено, и веднага се засрами от собствената си мисъл, защото госпожица Ванда никак не приличаше на лека жена. Щом влязоха в стаята, тя седна на мекото турско кресло, преметна крак връз крак и в очакване загледа застаналия на вратата млад мъж. На електрическата светлина Фандорин можа по-добре да разгледа и Ванда, и жилището й.
    Не е красавица — беше първото, което си каза. Носът й е доста чип, а скулите й са по-остро очертани, отколкото се изисква по класическия канон. Но тези несъвършенства не само не намаляваха, а дори усилваха по странен начин общото впечатление за изключителна привлекателност. Човек изпитваше желание да не откъсва поглед от лицето й — толкова жизненост имаше в него, сетивност и онова неизразимо вълшебство, за което няма думи, но всеки мъж долавя безпогрешно и се нарича женственост. Е, щом мадмоазел Ванда е толкова популярна в Москва, значи вкусът на московчани не е чак толкова лош, си помисли Ераст Петрович, със съжаление откъсна очи от удивителното й лице и зорко огледа стаята. Съвсем парижко обзавеждане в бордо и пурпур, дебел килим, удобна и скъпа мебел, много лампи и светилници с разноцветни абажури, китайски статуетки, а на стената — последен шик: японски гравюри с гейши и артисти от театър кабуки. В дъното зад две колони беше леглото, но Фандорин от деликатност не си позволи да задържи поглед в тази посока.
    — Кое „всичко“? — наруши явно проточилата се пауза домакинята и Ераст Петрович трепна от почти физическото усещане как магическият й глас досяга в душата му тайни, рядко докосвани струни.
    Лицето му изрази любезно недоумение и Ванда нетърпеливо обясни:
    — На картичката ви, господин Фандорин, пише: „Аз знам всичко“ Кое „всичко“? Кой сте вие всъщност?
    — Чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора княз Долгорукой — спокойно отговори Ераст Петрович. — Възложено ми е да разследвам обстоятелствата около к-кончината на генерал-адютант Соболев. — И като забеляза как литнаха нагоре тънките и вежди, добави: — Само не се правете, че не знаете за смъртта на генерала. Колкото до написаното на картичката, излъгах ви. Не знам всичко, но знам най-важното. Михаил Дмитриевич Соболев е умрял в тази стая снощи към един часа.
    Ванда потръпна и тънките й ръце обхванаха гърлото, сякаш й беше студено, но нищо не каза.
    Ераст Петрович кимна доволен и продължи:
    — Никого не сте издали, мадмоазел, и не сте нарушили дадената дума. Господа офицерите сами са си виновни — доста неумело са скрили следите. Ще бъда откровен с в-вас и се надявам на същата искреност от ваша страна. Разполагам със следните сведения — той затвори очи, за да не го отвличат фините нюанси на бялото и розовото, които се бяха появили на развълнуваното й лице. — От ресторанта на Дюсо със Соболев и свитата му сте пристигнали право тук. Било е малко преди полунощ. А след един час г-генералът вече е бил мъртъв. Офицерите са го изнесли оттук, все едно е бил пиян, и са го откарали в хотела. Доосветлете ми картинката на случилото се и ще се помъча да ви спася от разпити в полицията. Впрочем полицията вече се навърта тук — прислугата сигурно ще ви разкаже. Така че ще е много по-добре да споделите с мен, уверявам ви — и млъкна със съзнанието, че е казал достатъчно.
    Ванда рязко се надигна, взе от облегалката на стола персийския шал и си наметна раменете, макар че вечерта беше топла, дори задушна. Два пъти кръстоса стаята, току поглеждаше чиновника, накрая спря насреща му.
    — Добре, вие поне не приличате на полицай. Седнете. Историята е малко дълга — тя му посочи мекия диван, целия украсен с извезани възглавнички, но Ераст Петрович предпочете стола. Умна жена, си каза той. Силна. Хладнокръвна. Няма да каже цялата истина, но и няма да лъже. — Запознах се с героя снощи в ресторанта на „Дюсо“ — Ванда взе брокатената отоманка и седна до Фандорин така, че го гледаше отдолу нагоре. В тази позиция тя изглеждаше съблазнително беззащитна — същинска ориенталска робиня в краката на падишаха. Ераст Петрович неспокойно се размърда на стола, но му беше неудобно да се отдръпне. — Красив мъж. Разбира се, много бях чувала за него, но не съм и подозирала, че е такъв красавец. Особено очите му — като метличина — тя в унес прокара ръка през веждите си, сякаш да пропъди спомена. — Пях за него. Той ме покани да седна на тяхната маса. Не знам какво са ви разправяли за мен, но сигурно много лъжи. Не съм лицемерка, аз съм модерна, свободна жена и сама преценявам кого да обичам — погледна го предизвикателно и Фандорин видя, че сега не позира. — Ако харесам някой мъж и реша, че трябва да е мой, не го дърпам към олтара, както правят „порядъчните“ жени. Да, не съм „порядъчна“, в смисъл че не признавам вашите порядки.
    Каква ти робиня, каква ти беззащитност, изненада се Ераст Петрович, взрян от горе в бляскащите й изумрудени очи. Направо е царица на амазонките. Лесно можеше да си представи как подлудява мъжете с тези устремни преходи от високомерие към покорство и обратно.
    — Бих ви помолил по с-същество — сухо каза той в усилието си да не се поддаде на неуместни чувства.
    — Това е най-с-същественото — изимитира го амазонката. — Не вие ме купувате — аз избирам и дори ви карам да си плащате! Колко ли от вашите „порядъчни“ биха били щастливи да изневерят на мъжете си със самия Бял генерал, обаче тайно, скришом. Аз пък съм свободен човек и няма защо да се крия. Да, харесах Соболев — тя пак смени тона — от предизвикателен към лукав, — пък и защо да лъжа, поблазни ме да имам в колекцията си такъв рядък екземпляр. После… — сви рамо. — Както винаги. Дойдохме тук, пихме вино. След това малко ми се губи. Замота ми се главата. Но по едно време гледам, че сме вече в леглото. — Тя хрипкаво се изсмя, но смехът й веднага секна и очите й помръкнаха. — После беше ужасно, не ща да си спомням. Не искайте от мен физиологични подробности, моля ви… Такова нещо никому не пожелавам. Когато любовникът точно в разгара на ласките изведнъж се вцепенява и се стоварва отгоре ти с мъртва тежест… — Ванда изхлипа и яростно избърса очи.
    Ераст Петрович внимателно следеше мимиките и интонациите й. Май говореше истината. След нужната кратка пауза Фандорин попита:
    — Случайна ли беше срещата ви с г-генерала?
    — Да. Тоест не съвсем, разбира се. Чух, че Белия генерал е отседнал в „Дюсо“. Беше ми интересно да го видя.
    — А много вино ли пи при вас Михаил Дмитриевич?
    — Не. Само половин бутилка „шато икем“.
    Ераст Петрович се учуди:
    — Той ли си го донесе?
    Учуди се и домакинята:
    — Не, защо?
    — Знаете ли, мадмоазел, познавах отблизо покойния. „Шато икем“ беше любимото му вино. Откъде бихте могли да го знаете?
    Ванда неопределено сплете тънките си пръстчета:
    — Изобщо не съм знаела. Но и на мен ми е любимо. Май с генерала сме имали много сходства. Жалко, че познанството ни продължи толкова кратко — тя се усмихна горчиво и уж случайно вдигна очи към часовника на камината.
    Фандорин забеляза погледа й и нарочно изчака, преди да продължи разпита.
    — Е, нататък е ясно. Уплашили сте се. Сигурно сте се разкрещели. Нахълтали са офицерите и са се опитали да съживят Соболев. Повикахте ли лекар?
    — Не, личеше, че е мъртъв. Офицерите само дето не ме разкъсаха — тя пак се подсмихна, но вече не горчиво, а с озлобление. — Един особено се лютеше — с черкезка. Все повтаряше за позор, за застрашаване на цялото им дело, за смъртта в леглото на развратница — Ванда се усмихна злобно, видяха се белите й, идеално равни зъбки. — Имаше и един страховит есаул. Отначало захлипа, после каза, че ще ме убие, ако се раздрънкам. Предложи ми пари. Аз ги взех впрочем. Много се стреснах от заплахите им. Бяха толкова убедителни, особено този есаул.
    — Да-да, знам — кимна Фандорин.
    — И така… Облякоха покойния, помъкнаха го като пиян и го изнесоха. Имало герой, умрял героят, и толкова. Нали искахте истината? Ето ви я. Докладвайте на вашия губернатор, че победителят на агаряните, надеждата на Русия геройски е загинал в леглото на развратница. Може да вляза в историята като една нова Далила. Как мислите, мосю Фандорин, ще ме има ли в гимназиалните учебници? — и се засмя вече явно предизвикателно.
    — Надали — умислено откликна Ераст Петрович.
    Картинката му се изясняваше. Ставаше разбираема и упоритостта, с която офицерите защитаваха тайната си. Народен герой — и такава смърт! Грозно. Никак не по руски. Французите сигурно биха простили подобно нещо на свой кумир, но в Русия ще се възприеме като национален позор.
    Е, госпожа Ванда може да не се безпокои. Съдбата й ще се реши от губернатора, разбира се, но почти със сигурност властите няма да подложат на официално разследване свободолюбивата певица.
    Май бяха приключили разговора, но Ераст Петрович, любознателен човек, го човъркаше едно малко наблюдение. Ванда вече няколко пъти скришом поглеждаше часовника и му се стори, че в очите й вече се чете нарастващо безпокойство. А стрелката тихо, кротко наближаваше десет — оставаха пет минути. Дали госпожа Ванда не чака посетител точно в десет? Затова ли е толкова смирена и откровена? Фандорин се колебаеше. От една страна, интересно му беше да разбере кого чака в този доста късен час. От друга страна, още от дете беше научен да не натрапва компанията си на дамите. Възпитаният човек, особено след като е постигнал това, за което е дошъл, в подобна ситуация си взима довиждане и си отива. Какво да направи?
    Колебанията му се разрешиха от следното разумно съждение: ако остане до десет и дочака госта, за виждане ще го види, да речем, но пред Фандорин няма да се проведе никакъв разговор. А ужасно му се искаше да разбере за какво ще си говорят.
    Затова стана, благодари за искреността и се сбогува, с което достави видимо облекчение на мадмоазел Ванда. Но като излезе, не прекоси двора, а се спря и все едно си почиства прашинка от рамото, се озърна към прозореца — дали Ванда не гледа. Не гледаше. Естествено — всяка нормална жена, току-що отпратила един гост и очакваща друг, няма да хукне към прозореца, а към огледалото.
    За всеки случай огледа и останалите осветени прозорци, стъпи на бордюра на стената, ловко се подпря на перваза, набра се и след миг се намери над стаята на Ванда, полегнал на хоризонталната издатина над горния край на прозореца й. Обърнат странично на тесния корниз, той опря крак в бюста на една кариатида, а с ръка се хвана за здравия врат на друга. Понамести се и застина, тоест според учението на японските нинджи, „невидимите“, се превърна в камък, вода, трева. Разтвори се в пейзажа. От стратегическа гледна точка позицията му беше идеална: от двора не можеше да бъде забелязан — беше тъмно, а и сянката на балкона му осигуряваше допълнително прикритие; откъм стаите пък беше съвсем затулен. А той самият можеше да наблюдава целия двор и през отворения в лятната вечер прозорец да чува приказките в гостната. При желание и добри каучукови дадености би могъл дори да се надвеси и да надзърне в процепа между пердетата.
    Минусът беше само един — безкрайно неудобното положение. Нормален човек в такава огъната поза, и то на каменния корниз с ширина десетина сантиметра, не би могъл да издържи много време. Ала висшата степен на изкусност във вековния опит на „невидимите“ не е да убият противника с голи ръце или да скочат от крепостна стена — о, не. Най-важното за нинджата е да постигне великата дисциплина неподвижност. Само най-вещият може да остане скован и шест, и осем часа, без да помръдне нито един мускул. Ераст Петрович не беше постигнал толкова велико умение, защото започна да се обучава на това благородно и страшно изкуство в твърде късна възраст, ала в случая за успокоение можеше да се надява, че едва ли сливането му с околността ще продължи до безкрайност. Тайната на всяко трудно действие е проста: към трудността да се отнасяш не като към зло, а като към добродетел. Та не е ли най-голяма наслада за благородния да преодолява несъвършенствата на собствената си природа. Точно върху това трябва да се мисли, когато несъвършенствата са особено мъчителни — например каменният ръб безкрайно ти убива в хълбока.
    На втората минута от насладата задната врата на „Англия“ се отвори и се появи силует на мъж — набит, движеше се бързо и уверено. Фандорин успя да го мерне само за секунди, точно пред вратата, когато онзи влезе в правоъгълника на светлината от прозореца. Лице като лице, без никакви особени белези — овално, със сближени очи, светла коса, челото над веждите леко издуто, мустаците засукани по пруски маниер, нос среден, квадратна брадичка с трапчинка.
    Непознатият влезе при Ванда без позвъняване, което само по себе си вече беше интересно.
    Ераст Петрович напрегна слух. От стаята почти веднага се чуха гласове и тогава се оказа, че само слухът не стига — трябваше да си понапрегне и немския, защото разговорът се водеше на езика на Шилер и Гьоте. Навремето гимназистът Фандорин не беше постигнал кой знае какви успехи на това поприще, така че основният фокус в преодоляването на несъвършенствата по най-естествен начин се измести от неудобството на позата към интелектуалното усилие. Всяко зло за добро — той някак си забрави за каменния ръб.
    — Не съм доволен от вас, фройлайн Толе — чу се рязък баритон. — Добре е, че се вразумихте, то се знае, и изпълнихте нареждането, но защо трябваше да правите фасони и излишно да ме нервирате? Аз не съм от желязо, аз съм жив човек.
    — Така ли? — насмешливо отговори гласът на Ванда.
    — Представете си. Все пак изпълнихте задачата — чудесно. Ала трябваше ли да го научавам не от вас, а от познат журналист? Нарочно ли ме ядосвате? Не ви го препоръчвам — в баритона звъннаха метални нотки. — Нали помните какво мога да направя с вас?
    Гласът й отекна уморено:
    — Помня, хер Кнабе, помня.
    Ераст Петрович внимателно се надвеси и погледна в стаята, но тайнственият хер Кнабе стоеше с гръб. Беше си свалил бомбето и се виждаха само гладко сресани коси (блондин трета степен с лек рижав нюанс, прецени Фандорин според нарочната полицейска систематизация) и дебел червен врат (поне шеста мярка на око).
    — Добре, добре, прощавам ви. Хайде де, не се цупете.
    Посетителят я потупа с къси пръстчета по бузата и я целуна под ухото. Лицето на Ванда беше осветено и Ераст Петрович видя как върху нежните й черти се изписа гримаса на отвращение.
    — Разкажете ми всичко — гласът му стана мазен. — Как действахте? Използвахте ли препарата, който ви дадох? Да или не?
    Мълчание.
    — Явно не. Аутопсията не е открила отрова — това ми е известно. Кой би могъл да предвиди, че ще се стигне до аутопсия! Но какво стана все пак? Или сме имали такъв късмет, та изведнъж просто е умрял? Тогава туй е Провидението, не ще и дума. Бог пази нашата Германия — баритонът трепна развълнувано. — Но защо мълчите?
    — Вървете си. Днес не мога да ви гледам — приглушено отвърна Ванда.
    — Пак женски номера. Уморих се от тях. Добре, не ме гледайте така гневно. Извърши се великото начинание и това е най-важното. Браво на вас, фройлайн Толе, отивам си. Но утре всичко ще ми разкажете. Трябва ми за отчета.
    Звук на продължителна целувка. Ераст Петрович сбърчи нос, като си спомни отвращението на лицето й. Вратата се хлопна.
    Хер Кнабе със свирукане пресече двора и се изпари.
    Фандорин безшумно скочи долу, с облекчение протегна схванатите си крайници и потегли подир Вандиния познат. Случаят придобиваше съвсем нов вид.

Глава пета

В която Москва е същинска джунгла
    — А п-предложенията ми се свеждат до следното — приключи рапорта си Фандорин. — Незабавно да се предприеме негласно наблюдение на германския поданик Ханс-Георг Кнабе и да се изясни с кого е свързан.
    — Не е ли по-добре да арестуваме мерзавеца, Евгений Осипович? — сви боядисаните си вежди генерал-губернаторът.
    — Без улики е абсолютно невъзможно да го арестуваме — отвърна полицейският началник. — А и безсмислено. Врял и кипял човек е той. По-скоро, ваше сиятелство, бих я пипнал аз тази Ванда. Току-виж изскочили уликите.
    Четвъртият участник в секретното съвещание Пьотър Пармьонович Хуртински остана мълчалив.
    Отдавна вече заседаваха, още от сутринта. Ераст Петрович изложи вчерашните събития и как беше проследил тайнствения гост, който се оказа немски търговец на име Ханс-Георг Кнабе, живущ на „Каретний“, представител на берлинската банкова фирма „Кербел унд Шмит“ в Москва. Когато колежкият асесор преразказа зловещия разговор между Кнабе и Ванда, се наложи да прекъсне временно рапорта, защото княз Долгорукой изпадна в невероятно вълнение и размахал юмрук, се разкрещя:
    — Ах, мръсници, ах, подлеци! Нима са погубили витяза на земите руски? Нечувано злодеяние! Световен скандал! О, германците ще си платят за това!
    — Моля ви, ваше сиятелство — успокоително се произнесе началникът на секретното отделение. — Много съмнителна хипотеза. Да отровят Белия генерал? Измислици. Не ми се вярва немците да се изложат на такъв риск. Цивилизована нация са, не някаква си Персия!
    — Цивилизована ли? — ядно се озъби генерал Караченцев. — От Руската телеграфна агенция ми изпратиха материали от днешни вестници — британски и немски. Знайно е, че Михаил Дмитриевич не понасяше и двете държави и никога не го е крил. Сравнете тона обаче. Ако може, ваше високопревъзходителство — полицейският началник си намести пенснето и извади лист от папката. — Английският „Стандарт“ пише: „Едва ли някой може да замести Соболев в сърцата на съотечествениците му. Самата му поява на белия кон пред бойната линия стигаше, за да събуди у бойците ентусиазъм, какъвто едва ли е обземал и ветераните на Наполеон 1. Кончината на подобна личност в настоящия критичен период е непоправима загуба за Русия. Той беше враг на Англия, но в страната следяхме подвизите му вероятно с не по-малък интерес, отколкото в родината му.“
    — Ами да, откровено и благородно — одобри князът.
    — Именно. А сега да ви прочета от съботния „Бьорзен куриер“ — Караченцев взе друг лист. — М-мда. Да речем, оттук: „Руският мечок е вече безопасен. Нека плачат панславистите над гроба на Соболев. Колкото до нас, германците, ние честно си признаваме, че сме доволни от смъртта на лютия си враг. Не изпитваме никакво чувство на жал. Умря единственият човек в Русия, който действително беше способен да превърне словата в дела…“ — и тъй нататък в същия дух. Каква цивилизованост, а?
    Губернаторът се възмути:
    — Безсрамие! Естествено, антигерманските настроения на покойния бяха всеизвестни. Всички помним, че парижката му реч по славянския въпрос направи истински фурор и едва не скара императора с кайзера. „Пътят към Константинопол минава през Берлин и Виена!“ — силно казано, без дипломации. Обаче да стигнат до убийство? Нечувано! Незабавно ще известя негово величество! На тия колбасари и без Соболев такава клизма ще им ударим, че…
    — Ваше сиятелство — Евгений Осипович възпря меко кипналия губернатор, — дали да не доизслушаме първом господин Фандорин?
    И го доизслушаха нататък, без да го прекъсват, ала предложението, с което тегли калема — да се ограничат до проследяване на Кнабе — явно разочарова присъстващите, което удостовериха гореизложените им реплики.
    Фандорин се обърна към полицейския началник:
    — Арест на Ванда ще означава скандал. Само ще опозорим п-паметта на покойния, а надали ще постигнем нещо. Най-много да подплашим хер Кнабе. Пък и от подслушания разговор останах с впечатлението, че мадмоазел Ванда не е убила Соболев. Нали Уелинг при аутопсията не откри никаква отрова.
    — Именно — многозначително се обади Пьотър Пармьонович, обърнат изключително към княза. — Най-обикновена сърдечна смърт, ваше сиятелство. Жалко, но се случва. Дори в такава цветуща възраст като на покойника. Мисля си, да не бърка нещо господин колежкият асесор. Или да си е изфантазирал? Нали сам си призна, че немският му доста куца.
    Ераст Петрович го погледна много внимателно, без нищо да отговори.
    Затова пък рижият жандармерист подскочи:
    — Какви фантазии? Соболев беше здравеняк човек. На лов за мечки ходеше с вила, в ледени дупки се гмуркаше! Какво излиза — в Плевен удържа на огъня и Туркестанската пустиня прекоси, а любовните игри божем не му понесли? Глупости! Вие, господин Хуртински, най-добре си гледайте градските клюки, а шпионажа го оставете на нас!
    Откритата конфронтация изненада Фандорин, ала губернаторът сякаш отдавна беше свикнал с такива сценки. Той помирително вдигна ръце:
    — Господа, господа, не се карайте. И без това ще ми се пръсне главата. Толкова работа ми се отвори с тази смърт. Телеграми, съболезнования, депутации, целият „Театрален“ е затрупан с венци, не може да се мине. Височайши особи идват за погребението, трябва да се посрещнат, да се настанят. Довечера пристигат военният министър и началникът на генщаба. Утре сутринта направо за погребението — великият княз Кирил Александрович. Днес ме чака визита при херцог Лихтенбургски, той със съпругата си случайно е в Москва. Жена му, графиня Мирабо, е сестра на покойния. Трябва да им поднеса съболезнования, вече пратих да ги предупредят. Вие ще дойдете с мен, драги Ераст Петрович, в каретата ще ми разкажете всичко още веднъж. Заедно да помислим какво да правим. А вас, Евгений Осипович, ще ви моля да се нагърбите засега с проследяването и на двамата: на немеца и на оная девица. Най-добре ще е да докопаме отчета, за който е споменал накрая Кнабе. Вижте какво. Оставете го да си напише рапорта за шпионското началство, после го пипнете направо с уликата. И щом разпоредите за следенето — заповядайте пак тук при мен. Ще се върнем с Ераст Петрович и ще решим окончателно. Нещо да не оплетем конците. Че на война ми мирише.
    Генералът тракна токове и излезе, и веднага Хуртински подскочи към писалището на губернатора.
    — Ваше сиятелство, неотложни книжа — каза той, прегънат до ухото на княза.
    — Толкова ли са неотложни? — изгъгна князът. — Нали чу, Петруша, бързам, херцогът ме чака.
    Надворният съветник сложи ръка на колосания си нагръдник с ордена:
    — Безусловно належащи, Владимир Андреевич, не търпят отлагане. Тук, Владимир Андреич, благоволете да погледнете, е разчетът за завършителните дейности по иконописването на Храма. Предлагам да възложим поръчката на господин Гегечкори, превъзхитителен живописец и с твърде похвални възрения. Доста пари иска, но пък ще свърши всичко навреме — човекът си държи на думата. Едно подписче ето тук — и смятайте, че работата е изпълнена — Пьотър Пармьонович сръчно мушна документа на губернатора и подготви следващия. — А това, Владимир Андреич, е проект за прокопаване на подземен метрополитен по подобие на лондонския. Предприемач е търговският съветник Зиков. Имах честта да ви докладвам.
    — Помня — измърмори Долгорукой. — Сега пък метрополитен. Скъпо ли ще струва?
    — Нищо работа. Зиков иска за проучването само половин милионче. Прегледах му сметките — сумата е благоразумна.
    — „Само“? — въздъхна князът. — Толкова ли си се замогнал, Петруша, та половин милион ти се вижда нищо работа? — и като забеляза погледа на Фандорин, удивен от фамилиарните отношения на губернатора и началника на секретното отделение, обясни: — Пьотър Пармьонович ми е като свой, като роднина. В моя дом израсна, на покойния ми готвач е син. Да те чуеше отнякъде Пармьон, лека му пръст, как пръскаш сега милионите.
    Хуртински изгледа с омраза Ераст Петрович, явно недоволен от напомнянето за плебейския му произход.
    — Добре, дай си книжата, в каретата ще ги прочета и ще ги подпиша — Долгорукой стана. — Да вървим, кое време стана. Не бива да караме височайшата особа да ни чака. Хайде, Ераст Петрович, по пътя ще побеседваме.


    В коридора Фандорин почтително попита:
    — А императорът няма ли да пристигне, ваше сиятелство? Все пак става дума за самия Соболев.
    Долгорукой му хвърли кос поглед и многозначително каза:
    — Не е намерил за възможно. Изпраща брат си Кирил Александрович. А защо — не е наша работа.
    Фандорин мълчаливо кимна.
    По пътя не можаха да „побеседват“. Вече се бяха настанили в каретата — губернаторът на меките възглавници, колежкият асесор срещу него на кожената седалка, — когато вратата се отвори и в каретата с пъшкане се намърда камердинерът на княза Фрол Ведишчев. Безцеремонно се натъкми до него и викна на кочияша:
    — Давай, Мишка, тръгваме. — После, без да се интересува от присъствието на Ераст Петрович, се извъртя към Долгорукой. — Идвам с вас, Владимир Андреич — съобщи той с категоричен тон.
    — Фролушка — меко подхвана князът, — изпих си лекарството, сега не ми пречи, имам важен разговор с господин Фандорин.
    — Няма нищо, ще почака разговорът ви — ядно махна с ръка деспотът. — Какво ви пробута за подпис Петка?
    — Ето виж — князът отвори папката. — Поръчка за художника Гегечкори относно завършването на Храма. Ето и разчетите, нали виждаш. А това е договор за търговеца Зиков. Ще прокопаем железница под Москва, че навсякъде да се стига бързо. Ето и за намаляване цените на газта.
    Ведишчев прегледа документите и направо заяви:
    — Храма няма да го давате на Гегечкори, тоя прословут негодник. По-добре на някого от нашите, московските, го дайте. И те душа носят. Хем по-евтино ще излезе, хем откъм красота нищо няма да се пожертва. Откъде пари? Пари няма. А Гегечкори обещал да изрисува вилата на вашия Петка в Алабин, затуй толкоз му се слага.
    — Значи мислиш, че не трябва да възлагаме поръчката На Гегечкори? — угрижено попита Долгорукой и прибра документа.
    — Какво толкова ще му мисля? — отсече Фрол. — А и метрополитенът си е чиста глупост. За кои дявол ще се копае под земята и ще се пуска отвътре влак? Само да се хвърлят на вятъра държавни пари! Измишльотини!
    — Не, тук не си прав — възрази князът. — Метрото е умна работа. Виж какво е движението тук — едвам пълзим.
    Губернаторската карета наистина беше заседнала на завоя за „Неглинная“ и колкото и да се мъчеха конвойните жандармеристи, не смогваха да разчистят пътя, по случай съботния ден задръстен с каруците и талигите на търговците от Охотний ряд16.
    Ведишчев поклати глава, сякаш князът и сам трябваше да проумее, че напразно упорства.
    — В Думата градските съветници ще кажат, че Долгорукой съвсем е откачил. И враговете в Питер няма да ви подминат. Не подписвайте, Владимир Андреич.
    Губернаторът с тежка въздишка прибра и тази бумага.
    — Ами за газта?
    Ведишчев взе докладната, отдалечи я от очите си и замърда устни.
    — Това може, да. Хем за града полза, хем за московчани облекчение.
    — И аз тъй мисля — светна князът, отвори закрепената на вратата поставка с писалищни принадлежности и драсна едър подпис.
    Потресен от невероятната сценка, Ераст Петрович с всички сили даваше вид, че не намира нищо особено, и с повишен интерес гледаше през прозореца. Междувременно стигнаха пред дома на княгиня Белоселска-Белозерска, където бяха отседнали херцог Лихтенбургски и жена му Зинаида Дмитриевна, Соболева по баща, с морганатическия брак добила титлата графиня Мирабо.
    Ераст Петрович знаеше, че Евгений Лихтенбургски, генерал-майор в руската армия и военачалник на потсдамските лейбкирасири, е внук на император Николай Павлович. Но херцогът не беше наследил прочутия отровен поглед на страховития си дядо — очите на негово височество имаха цвета на син саксонски порцелан и гледаха през пенснето благо и радушно. Графинята обаче много приличаше на именития си брат. Нито имаше стойката му, нито войнствената му осанка, и лицето й беше с нежен овал, но сините й очи бяха досущ като неговите, и излъчването й беше същото — недвусмислено соболевското излъчване.
    Аудиенцията още отначало не потръгна.
    — С графинята сме дошви в Москва по съвсем друга работа, а ни споветя такова нещастие — подхвана херцогът с много трогателно затруднение с „л“-то и помагайки си с жестикулации — на безименния му пръст проблясваше старинен сапфир.
    Зинаида Дмитриевна не остави мъжа си да довърши.
    — Как можа да се случи, как?! — проплака тя и очарователното й лице, макар и подуто сега от плач, се обля в поток от сълзи. — Владимир Андреич, княже, какво нещастие! — устата й се изви като кобилица и тя не можа да продължи.
    — Всичко е в ръцете Божии — смутено измънка херцогът и панически погледна към Долгорукой и Фандорин.
    — Евгений Максимилианович, ваше височество, уверявам ви, че фактите, свързани с преждевременната кончина на сродника ви, ще се разследват най-прецизно — с развълнуван глас го увери губернаторът. — Ето, господин Фандорин, мой чиновник за свръхважни поръчения, се е заел със случая.
    Ераст Петрович леко се поклони и херцогът задържа поглед върху лицето му, а графинята заплака още по-неудържимо.
    — Зинаида Дмитриевна, мила — изхлипа и князът, — Ераст Петрович е боен другар на брат ви. Най-случайно е отседнал в същия хотел — в „Дюсо“. Той е много проницателен и опитен следовател, ще проучи всичко и ще докладва. Не се измъчвайте, сълзите няма да го върнат…
    Пенснето на Евгений Максимилианович блесна с началническа студенина:
    — Ако господин Фандорин открие нещо важно, ще го мовя незабавно да ми докуадва уично на мен. Докато не е пристигнау вевикият княз Кириу Авександрович, аз представлявам тук императорската особа.
    Ераст Петрович пак леко се поклони, без да пророни нито дума.
    — Да, императорът… — Зинаида Дмитриевна с разтреперани ръце измъкна от чантичката си смачкана телеграма. — Дойде височайша депеша. „Поразен съм и огорчен от внезапната смърт на генерал-адютант Соболев. — Изхлипа, издуха си носа и продължи: Трудно прежалима загуба за руската армия и много скръбна за всички истински военни. Тъжна е загубата на тъй полезни и предани на делото си деятели. Александър.“
    Фандорин леко вдигна вежди — телеграмата му се стори доста студена. „Трудно прежалима“? Тоест все пак може да се прежали? „Тъжна“ — и толкова?
    — Утре е поклонението и опелото — рече Долгорукой. — Московчани искат да изпратят героя. После сигурно ще се проводи с влак тялото в столицата? Негово величество най-вероятно ще разпореди официално погребение. Мнозина ще искат да си вземат последно сбогом с Михайло Соболев — губернаторът се изпъна. — Ваше височество, направено е всичко необходимо. Тялото е балсамирано, така че няма да се явят никакви пречки.
    Херцогът хвърли поглед на жена си, която бършеше несекващите си сълзи, и обясни полугласно:
    — Вижте какво, княже, императорът се съобразява с пожеванията на бвизките и позвови да погребем Мишеу по семейному в рязанското имение.
    Владимир Андреевич с малко прибързано според Фандорин одобрение припряно заяви:
    — Правилно, така е по-човечно, без много фанфари. Какъв човек беше само, душа-човек!
    По-добре да не беше го казвал. Графинята, която тъкмо беше започнала да се успокоява, се разплака още по-безутешно. Губернаторът замига, извади огромна носна кърпа, бащински й попи сълзите, размекна се и шумно се изсекна в същата кърпа. Евгений Максимилианович с известно смущение наблюдаваше неудържимото славянско разчувстване.
    — Защо та… така, Влади… Владимир Андре… Андреевич? — графинята захлупи лице върху изпъчените от корсета гърди на княза. — Само шест… години беше по-голям от мен… Ууу — отекна съвсем простонародния й женски, вой, без капка аристократизъм, и Долгорукой съвсем се сломи.
    — Хайде, драги — с гъгнив от вълнението глас рече той на Фандорин над русата глава на Зинаида Дмитриевна — вие таковата… тръгвайте. Аз ще поостана тук, а вие… вървете с Фрол, вървете. Каретата да се върне после да ме вземе. Поговорете лично с Евгений Осипович, решавайте сами… Нали виждате…


    През целия обратен път Фрол Григориевич ругаеше интригантите (наричаше ти „антрегани“) и пладнешки разбойници.
    — Не ги е срам, мошеници! Всеки гледа да граби. Например търговец иска да отвори сергия — да продава, да речем, плюшени горни гащи. Ми моля ти се! Плати си градския налог петнайсет рубли и продавай — ама не. На полицейския инспектор дай, на акцизния дай, на санитарните дай! А в хазната нищо не влиза! И гащите, да са рубла и половина най-много, ти идват вече по три рубли. Не Москва, ами жунгла.
    — Моля? — не разбра Фандорин.
    — Жунгла, викам. Зверове. Или пък да вземем водката. Еее, господине, с водката е същинска трагедия. Да ви разправям…
    И последва драматична история как търговците противно на всякакви Божии и човешки закони купуват от акцизните чиновници гербови марки по копейка бройката и ги лепят на бутилките самогон, уж са фабрични. Ераст Петрович не знаеше какво да каже по въпроса, но за щастие от него изобщо не се изискваше участие в разговора.
    Когато каретата, трополейки по дървената настилка, пристигна пред главния вход на губернаторската резиденция, Ведишчев прекъсна филипиките си насред думата:
    — Вие вървете в кабинета, полицейският началник сигур отдавна ви чака. И аз си имам работа — и с неочаквана за годините си и важните бакенбарди пъргавина се юрна към страничното коридорче.


    Разговорът им мина сърдечно и професионално. Фандорин и Караченцев се разбираха от половин дума и това стопляше душите и на двамата.
    Генералът се беше разположил на волтеровското кресло до прозореца, Ераст Петрович седна на кадифения стол насреща му.
    — Да ви разкажа първо за хер Кнабе — подхвана Евгений Осипович с готова папка на коленете, но още без да поглежда в нея. — Добре познато за мен лице, просто не исках пред цялото множество — той изразително изкриви устни и Фандорин разбра, че намеква за Хуртински. Генералът потупа папката. — Тук имам секретен циркуляр още от миналата година. От департамента, от Трето делопроизводство, което, както знаете, се занимава с всички политически дела, ми възлагат да наглеждам този Ханс-Георг Кнабе. Да не се самозабрави.
    Ераст Петрович въпросително килна глава настрани.
    — Шпионин — обясни полицейският началник, — според нашите сведения — капитан от германския генщаб. Резидент на кайзеровото разузнаване в Москва. Тъй като съм наясно с всичко това, повярвах на думите ви веднага и безпрекословно.
    — И не искате да го арестувате, защото е по-добре знаен резидент, отколкото незнаен? — по-скоро уточни, а не попита колежкият асесор.
    — Именно. Но има си и правила на дипломатическото благоприличие. Арестувам го, изпъждаме го — и какво? Немците веднага ще натирят някой наш. Кому е нужно? Без специално разпореждане нямаме право да закачаме резидентите. Обаче даденият случай минава всякакви граници на джентълменството.
    Ераст Петрович неволно се усмихна на подобен understatement17.
    — Меко казано.
    Генералът също се усмихна.
    — Тъй че хер Кнабе ще го задържим. Въпросът е кога и къде — усмивката му грейна още повече. — Мисля — довечера в ресторант „Алпийска роза“. Според данните, с които разполагам (той пак потупа затворената папка), Кнабе често вечер е там. И днес е телефонирал, запазил е маса за седем часа. Странно, че с името „Розенберг“, макар че, както се досещате, в ресторанта отлично го познават.
    — Интересно — кимна Фандорин. — Наистина трябва да бъде задържан.
    — Имам вече разпореждане за арест от генерап-губернатора. Оттук нататък съм войник: началството заповядва — аз изпълнявам.
    — Откъде ви е известно, че Кнабе е т-телефонирал и е запазил маса с чуждо име? — след кратки размишления попита Ераст Петрович.
    — Технически прогрес! — очите на полицейския началник лукаво блеснаха. — Телефонните разговори може да се подслушват от централата. Но да си остане между нас. Ако се разчуе, губя половината информации. Впрочем вашата Ванда също ще пее днес в „Розата“. Поръчала е на портиера каляска за шест часа. Предвиждам интересна среща. Да можеше заедно да ги арестуваме двете гугутки. Само че как да го направим?
    — Р-решително, но без да оплетете конците.
    Караченцев въздъхна:
    — С решителността нямат грижа моите орли. С конците сме по-зле.
    Ераст Петрович заговори с недомлъвки:
    — Ами аз самичък? Като частно лице? И да стане напечено — поне няма да има дипломатически конфликти. Вашите само за подсигуровка, а? Обаче без дублиране, в-ваше превъзходителство, не като вчера в „Англия“.
    „По дяволите, да се работи с теб е направо удоволствие“ — каза си генералът наум, а на глас:
    — За вчера ви поднасям извинения. Няма да се повтори. А за днес… Двама навън, двама в салона, как ви се вижда?
    — В салона няма нужда — професионалистът веднага ще ги разпознае — уверено заяви колежкият асесор, — а навън: един с каляска пред главния вход и един на задния. За всеки случай. Според мен стигат. Все пак не е терорист, а резидент.
    — Как смятате да действате?
    — Още не знам. Както се получи. Ще поогледам, ще понаблюдавам. Да не изпреварваме събитията…
    — Разбирам — кимна генералът — и изцяло се доверявам на мнението ви. Имате ли оръжие? Хер Кнабе ще изпадне в отчаяно положение. В случая няма да се отърве само с екстрадиране, а и началството му ще се отметне от него, ако се оплескат нещата. Нищо че не е терорист, може да прояви нервност.
    Ераст Петрович бръкна някъде под сюртука и след секунда на дланта му лъсна малък симпатичен револвер със захабена от честата употреба ръкохватка.
    — Херщал-агент? — с уважение попита Евгений Осипович. — Бива си го. Ако позволите да полюбопитствам? — генералът взе револвера, ловко отвори барабана, изцъка с език. — Пружинен изхвърляч? Красота. Може скоростно да се изстрелят всички патрони. А спусъчният механизъм безопасен ли е?
    — Тук има специален предпазител — посочи лостчето Фандорин. — Така че да не ти изстреля в джоба. Със спусъчното обтягане точността на попадението намалява, но за нас по-важна е бързината на огъня, нали така? Няма да целим норка в окото.
    — Абсолютно — съгласи се Евгений Осипович и върна оръжието. — Обаче тя ще ви познае. Ванда.
    — Не се б-безпокойте, ваше превъзходителство. Нося си цяла гримьорна. Няма да ме познае.
    Предоволен от всичко това, Караченцев се облегна назад в креслото и макар че деловият разговор очевидно беше приключил, не бързаше да се сбогува. Предложи на събеседника пура, но онзи извади собствената си изящна велурена кутия.
    — Истинска „батавия“18, Евгений Осипович — ще опитате ли?
    Генералът взе елегантната кафява пура, запали и с наслада изпусна струя дим. Определено му се нравеше господин Фандорин и затова накрая реши да обърне разговора към най-деликатния въпрос.
    — Вие сте нов човек в нашите московски джунгли… — подхвана отдалеч полицейският началник.
    Пак тия джунгли, учуди се мислено Ераст Петрович, но не се издаде. Каза само:
    — И в руските също.
    — Тъй-тъй. А по време на отсъствието ви много неща са се променили…
    Фандорин с внимателна усмивка чакаше продължението — май се очертаваше сериозна тема.
    — Какво ще кажете за нашия Володя Голямото гнездо? — ненадейно попита Евгений Осипович.
    След миг колебание Фандорин отговори:
    — Мисля, че негово сиятелство не е толкова простодушен, колкото се прави.
    — Уви — генералът енергично издуха нагоре гъст дим, — навремето князът съвсем не беше простодушен, дори никак. Шестнайсет години държи първопрестолния ни град с желязна ръка — не е малко. Но сега вече старият вълк сдава багажа. Нищо чудно, гони осемдесетака. Остаря, охлаби юмрука — Евгений Осипович се приведе напред и доверително сниши глас: — Остават му броени дни. Нали видяхте — тези негови помпадури Хуртински и Ведишчев го въртят на малкия си пръст. А прословутият Храм? Източи целия град. Защо, да ви питам. Колко приюти и болници можеше да се построят с тези пари! Ама не, новоизлюпилият се нашенски Хеопс държи непременно да остави подире си пирамида.
    Ераст Петрович слушаше съсредоточено, без да се обажда.
    — Разбирам, че за вас е неуместно да се бъркате — Караченцев пак се облегна назад, — но просто чуйте мнението на човек, който искрено ви симпатизира. Няма да крия от вас, в двореца са недоволни от Долгорукой. Допусне ли най-малката грешка — и сбогом. Чака го заслужен отдих в Ница. И тогава, Ераст Петрович, цялата му московска хунта ще се разпадне. Ще дойде нов човек, читав. Ще си доведе свои хора. Те впрочем са вече тук — неговите хора. Подготвят се.
    — Например вие?
    Евгений Осипович одобрително примижа:
    — Схватлив сте. Значи няма нужда да продължавам. Същината на предложението ви е ясна.
    Наистина не първопрестолен град, а някаква джунгла, помисли си Ераст Петрович, взрян в приветливо блещукащите очи на рижия полицейски началник — безспорно честен и разумен човек. Колежкият асесор се усмихна най-доброжелателно и разпери ръце:
    — Оценявам доверието ви и дори съм п-поласкан. Може би с нов губернатор за Москва ще е по-добре. Не се наемам да преценявам впрочем, защото още нищо не разбирам от московския живот. Обаче четири г-години, ваше превъзходителство, живях в Япония и знаете ли, съвсем се пояпончих, чак понякога сам си се чудя. При японците самураят — а ние с вас според техните понятия сме самураи — трябва да е предан на сюзерена си независимо дали е калпав. Просто няма как, иначе цялата система ще рухне. Владимир Андреевич не ми е точно сюзерен, но не мога да се чувствам безотговорен към задълженията си спрямо него. Дано ме разбирате.
    — Е, жалко — въздъхна генералът, преценявайки, че е безсмислено да го придумва. — Чакаше ви голямо бъдеще. Както и да е. Вероятно не всичко е загубено. Винаги можете да разчитате на подкрепата ми. Да се надявам, че разговорът ще си остане между нас?
    — Да — кратко отговори колежкият асесор и Караченцев веднага му повярва.
    — Време е — надигна се той. — Отивам да разпоредя за „Розата“. Ще ви избера най-оправните помощници, а вие от своя страна…
    И напуснаха кабинета, обсъждайки пътем последните подробности от предстоящата операция. Миг след това се отвори малка врата в дъното — там имаше стая за отдих, в която князът обичаше да подремва следобед. Отвътре безшумно излезе Фрол Григориевич Ведишчев по чехли с плъстени подметки. Надвисналите му вежди бяха сурово сключени. Княжеският камердинер се приближи до креслото, на което допреди минута бе седял полицейският началник, и свирепо заплю кожата с кафява тютюнева плюнка.

Глава шеста

В която се появява жена в черно
    В хотела го чакаше сюрприз. Фандорин тъкмо беше стигнал вече до своята стая, вратата внезапно се отвори и срещу госта изскочи дебела камериерка. Не видя лицето й, защото беше извърнато встрани, но наблюдателният колежки асесор нямаше как да не забележи някои красноречиви детайли: облечената наопаки престилка, изкривената дантелена касинка и накриво закопчаната рокля. На прага стоеше Маса — много доволен, без ни най-малко да се смути от внезапната поява на господаря.
    — Много ги бива руските жени — с дълбока убеденост сподели слугата, — И без това го предполагах, но сега вече знам със сигурност.
    — Със сигурност? — любопитно попита Фандорин, вторачен в лъсналата физиономия на японеца.
    — Да, господарю. Те са пламенни и не искат подаръци за любовта си. Не са като онези от френския град Париж.
    — Ти не знаеш руски — поклати глава Ераст Петрович. — Как се разбра с нея?
    — Аз и френски не знаех. Но да се разбереш с жена не са нужни думи — дълбокомислено заяви той. — Най-важното е дишането и погледът. Ако дишаш шумно и бързо, жената отгатва, че си влюбен в нея. А с очите се прави така — той присви бездруго тесните си очички и те изведнъж като че ли някак заблещукаха. Фандорин само изхъмка. — След туй остава малко да я поухажваш — и жената вече не може да ти устои.
    — Ти как я поухажва?
    — За всяка жена се иска подход, господарю. Слабите обичат сладкиши, дебелите — цветя. На тази прекрасна жена, която избяга, щом чу стъпките ви, подарих магнолия, после й направих масаж на врата.
    — Откъде й намери магнолия?
    — Там — посочи Маса някъде надолу — има ги в саксии.
    — А масажът за какво е?
    Слугата погледна със съжаление господаря си.
    — Масажът на врата преминава в масаж на раменете, после в масаж на гърба, после…
    — Ясно… Можеш да не продължаваш. Подай ми по-добре ковчежето с гримьорските принадлежности.
    Маса се оживи:
    — Приключение ли ще имаме?
    — Аз, а не ние. И знаеш ли какво? Сутринта не успях да направя гимнастика, а трябва да съм във форма днес.
    Японецът засъблича памучния халат, който обикновено носеше в стаята.
    — Господарю, по тавана ли ще тичаме или пак ще се бием? Давайте по тавана. Тук стената е много удобна.
    Фандорин огледа стената с тапета, гипсовия таван и се почуди:
    Маса вече стоеше само с набедрена превръзка. На челото си беше завързал чиста бяла кърпа, на която с червен туш беше изписан йероглифът „усърдие“. А Ераст Петрович си сложи тясно раирано трико, обу си гуменки, после малко поскача, покляка и изкомандва:
    — Ичи, ни, сан20!
    Двамата едновременно се засилиха, втурнаха се нагоре по стената и малко преди тавана се отблъснаха вертикално. Направиха салто във въздуха и се приземиха.
    — Господарю, аз стигнах до по-високо — ей до онази розичка, а вие две розички по-надолу — гордо посочи тапета Маса.
    Вместо отговор Фандорин пак извика:
    — Ичи, ни, сан!
    Повториха главоломния номер и този път слугата докосна с крак тавана, преди да направи кълбо.
    — Аз го стигнах, вие не! — съобщи той. — Хем краката ви са много по-дълги от моите.
    — Ти си от каучук — изропта леко задъхан Фандорин. — А сега да се бием.
    Японецът се поклони и без особено желание зае бойна поза: краката присвити в коленете, ходилата отворени, ръцете отпуснати.
    Ераст Петрович подскочи, превъртя се във въздуха и доста силно перна с платненката по главата съперника си, който не успя да се дръпне.
    — Попадение едно! — викна той. — Давай!
    Маса направи разсейващо движение — махна си бялата лента от челото и я захвърли встрани, — а когато Фандорин неволно проследи с поглед летящата вещ, слугата с гърлен вик се приплъзна по пода и се опита с крак да го удари под глезена. Ераст Петрович обаче в последния момент отскочи назад и дори успя леко да цапне противника с длан през ухото.
    — Попадение две!
    Японецът ловко се изправи и заситни в полукръг из стаята. Фандорин пристъпваше от крак на крак, вдигнал длани нагоре до кръста си.
    — О, господарю, съвсем забравих — обади се Маса, без да спира. — Как можах! Преди един час дойде да ви търси една жена. Цялата в черно.
    Ераст Петрович отпусна ръце:
    — Каква жена?
    И веднага го застигна шут в гърдите. Той полетя към стената, а Маса с възторг извика:
    — Попадение първо! Нито млада, нито хубава. Дрехите й бяха черни. Не я разбрах какво иска и тя си отиде.
    Фандорин потриваше удареното място на гърдите си.
    — Крайно време е да научиш руски. Докато ме няма, вземи речника, който ти подарих, и запамети осемдесет думи.
    — И четирийсет стигат! — възмути се Маса. — Просто ми отмъщавате. Аз две думи още днес научих: „мирисък“ е уважаеми господине и „китайте“ е на руски японец.
    — Досещам се кой ти е бил учител. Само да съм те чул с това „мирисък“! Осемдесет думи, казах, осемдесет. Следващия път ще се биеш честно! — Ераст Петрович седна пред огледалото и се захвана с грима.
    Прехвърли няколко перуки и избра тъмноруса на среден път с коса на венец до под ушите. Среса надолу засуканите си черни мустачки и отгоре залепи по-светли и буйни, залепи си и гъста метлообразна брада. Боядиса си веждите в съответния цвят, помръдна ги, изду устни, смрачи поглед, пощипна румените си бузи, седна по-разпасано на стола и изведнъж като по вълшебство се превърна в нахакан дребен търговец от Охотний ряд.


    Минаваше седем вечерта, когато пред немския ресторант „Алпийска роза“ на „Софийка“ спря лакиран кабриолет със стоманени ресори, гривите на черните коне с вплетени алени панделки, спиците на колелата боядисани в охра. Конярят спря с оглушително „тпру“ конете и дори изплющя с камшика.
    — Събудете се, ваша милост, стигнахме по живо — по здраво.
    Отзад на плюшената седалка похъркваше пасажерът — млад търговец с дългопол син сюртук, малинов жакет и ботуши с издути кончови. На главата си беше накривил лъскав цилиндър. Гуляйджията открехна мътни очи, хлъцна:
    — К-къде?
    — Където ми наредихте, ваша милост. Ей ви я „Розата“.
    Пред прословутия московски ресторант се беше строила върволица от коли. Файтонджиите недоволно поглеждаха шумния си събрат — крещи, трещи с камшика, само плаши кончетата. Един от тях, младеж в кожена куртка с обръснато нервно лице отиде при гръмогласния и сърдито му се скара:
    — Какво плющиш, да не си на цигански панаир? Я по-кротко — като всички… — и тихо добави: — Заминавай, Синелников, докара го, сега изчезвай, не привличай вниманието. Тук съм с каляската. Предай на Евгений Осипович, че всичко върви по план.
    Търговецът скочи на тротоара, залитна, отпрати с жест кочияша:
    — Разкарай се! Тук оставам…
    Онзи пак изплющя с камшика, свирна разбойнически и се понесе, а гуляйджията направи няколко несигурни крачки и се олюля. Бръснатият го подхвана:
    — Да ви помогна, ваша милост. Да се не препънете… — грижовно го поведе за лакътя и му зашепна в скороговорка: — Агент Клюев, ваше високоблагородие. Онази там е моята каляска, с рижавото конче. Ще чакам на капрата. При задния вход е агент Незнамов. Препасал е престилка, прави се на точилар. Обектът пристигна преди десет минути. Маскирал се е с рижа брада. Видя ми се много нервозен. И е с оръжие — издуто му е при мишницата. А това ви праща негово превъзходителство — току до входа ловко му пъхна в джоба сгънато на осем листче, свали си каскета и ниско се поклони, но не получи нито грош и ядно подвикна пред затворената под носа му врата. Сподирен от подигравките на файтонджиите („Какво бе, хитрец, изкара ли някоя копейка?“), се помъкна обратно към каляската и мрачно се качи на капрата.
    Ресторант „Алпийска роза“, общо взето, минаваше за прилично европейско заведение. Поне през деня. Сутрин и на обед го посещаваха най-вече московски немци — и търговци, и чиновници. Хапваха свински джолан с кисело зеле, пиеха истинско баварско пиво, четяха берлински, виенски и рижки вестници. Но привечер скучните бираджии се прибираха да си прегледат ведомостите, да се наядат и още по светло да си легнат, а в „Розата“ започваше да се стича по-ведра и по-щедра публика. Пак преобладаваха чужденците, но от по-безгрижните, които при това предпочитаха да се развличат не по руски, а по европейски маниер, без пиянски викове и разюзданост. Дойдеха ли руснаци, беше по-скоро от любопитство, а някои и за да послушат как пее мадмоазел Ванда.
    Търговецът спря в мраморното фоайе, хлъцна, огледа колоните и стълбите с килима, хвърли на лакея ослепителния си цилиндър и повика салонния управител.
    Първо му мушна банкнота, после му дъхна с конячните пари и заповяда:
    — Искам маса, айне-цвайне-швайне, и не да ме забуташ някъде си, дето никой не ще да сяда, а сам да си я избера…
    — Много е пълно — вдигна рамене салонният управител, който, макар и немец, говореше руски като истински московчанин.
    — Ще ми намериш! — размаха му пръст пияният. — Че ще ти излезе през носа. И такова, къде ви е нужникът?
    Салонният управител направи знак на лакея, който най-почтително проводи скандалния посетител до тоалетната, направена по последна европейска мода: с фаянсови писоари, течаща вода и умивалници с огледала. Но разпасалият се клиент не обърна внимание на европейската техника, а остави лакея да го чака отвън, извади сгънатото листче и съсредоточено сбърчил вежди, взе да чете. Това беше разшифровка на телефонен разговор.
    2 часът и 17 минути на обед. Абонат едно — от мъжки пол, абонат две — от женски пол.

    А1: Госпожице, дайте ми номер 762… „Англия“? Обажда се Георг Кнабе. Моля да извикате госпожа Ванда.
    Глас (полът не е уточнен): Един момент.
    А2: Ванда е на телефона. Кой се обажда?
    А1 (бележка отстрани в полето — „Оттук нататък всичко е на немски“): Аз съм. Търся ви спешно. Много е важно. Само ми кажете, направихте ли му нещо? Знаете за кое говоря. Да или не? Истината, умолявам ви!
    А2 (след продължителна пауза): Онова, за което говорите, не съм го направила. Всичко стана от само себе си. Какво ви е? Гласът ви звучи така…
    А1: Наистина ли нищо? Ох, слава Богу! Не можете да си представите в какво положение съм. Тога е кошмар.
    А2: Много се радвам. (Следва нещо неясно.)
    А1: Не се шегувайте. Всички се отрекоха от мен. Вместо похвала за проявената инициативност — черна неблагодарност. И дори по-лошо. Може да стане така, че въпросното събитие, вместо да предотврати конфликта, напротив, ще го предизвика — така ми предадоха. Но вие нищо не сте направили, нали?
    А2: Казах ви — не.
    А1: А къде е шишенцето?
    А2: Тук, при мен. И си е запечатано.
    А1: Трябва да си го прибера. Още днес.
    А2: Днес пея в ресторанта и не мога да си тръгна. И без това пропуснах две вечери.
    А1: Знам. Ше дойда. Вече запазих маса. Не се учудвайте — ще се дегизирам. Необходимо е за конспирация. Вземете шишенцето. И още нещо, фройлайн Ванда, напоследък взехте много да си позволявате. Внимавайте, аз не съм човек, с когото да си играете игрички.
    (А 2 затваря, без да отговори.)

    Стенография и превод от немски — агент Юлий Шмит.
    Отдолу с наклонен гвардейски почерк беше дописано:
    „Да не я очисти в паниката?
Е. О.“
    Търговецът излезе от тоалетната явно освежен. Салонният управител го въведе в ресторанта. Пияният огледа с мътни очи масите с ослепително бели покривки, искрящи от сиянието на среброто и кристала. Изплю се на блестящия паркет (салонният управител изтръпна) и накрая посочи с пръст маса до стената (свободна за щастие). Отляво — двама студенти богаташчета разсмиваха две млади модистки — шивачки или шапкарки, отдясно — господин с рижа брада и карирано сако. Седи, гледа сцената, пие мозелско.
    Ако не беше предупреждението на агент Клюев, Фандорин никога нямаше да познае хер Кнабе. И той майстор на макиажа. Е, като се има предвид основната му професия, нищо чудно.
    В ресторанта екнаха откъслечни, но бурни ръкопляскания. На подиума излезе Ванда — стройна, стремителна същинско вълшебно змейче в бляскавата си рокля.
    — Кльоща, какво толкова? — изпуфка пълничката на съседната маса, обидена, че двамата студенти впериха очи в певицата.
    Ванда огледа ресторанта със сияещи, широко отворени очи и без предварителни думи, без музикални увертюри тихо запя — пианистът акомпаниатор подхвана мелодията и заоплита в нежни дантели ниския глас, който проникваше направо в сърцата.
На кръстопът погребват
тоз, който се убие сам;
и расне синьо цвете,
нещастно, грешно цвете там.

На кръстопътя спрях се,
сред нощ студена скръбно-ням;
люлей се в светлината лунна
нещастно, грешно цвете там.

    Странен избор за ресторант, помисли си Фандорин, заслушан в немските думи на песента. Това май беше по Хайне21?
    В залата настъпи тишина, после всички едновременно заръкопляскаха, а ревнивата модистка дори извика „браво!“. Ераст Петрович се усети, че излиза от ролята, но май никой не беше забелязал неуместно сериозния израз, изписан на пиянската физиономия. Поне рижебрадият, който седеше на масата отдясно, не отделяше очи от сцената.
    Още звънтяха последните акорди на скръбната песен, а Ванда вече щракаше с пръсти, сменяйки ритъма. Пианистът тръсна рошава глава, прескочи края, стовари и двете си ръце върху клавишите и публиката се полюшна на столовете в такт с огнения парижки шансон.
    Някакъв руски господин с вид на фабрикант извърши странна поредица от действия: привика цветарката, взе от кошницата букет теменужки, обви го с банкнота от сто рубли и го прати на Ванда. Тя, без да спира да пее, вдъхна аромата и отпрати букетчето обратно заедно с парите. Фабрикантът, който до този момент се беше държал като крал, видимо се притесни и обърна една след друга на екс две пълни чаши водка. Околните, кой знае защо, го поглеждаха иронично.
    Ераст Петрович си влезе в ролята. Малко се направи на шут: наля шампанско в чаена чаша, оттам — в чинийката, наду бузи и отпи — съвсем малко, да не го хване, но с шумно сърбане. Поръча на сервитьора още шампанско („Ама не руско, а истински моѐт“) и печено прасенце, но първо да му го донесат живо, за да го види („Че ви знам аз вас, швабите, ще извадите свинско от мразилника“). Сметката му беше проста: докато намерят живо прасе, така или иначе ще се е стигнало до някаква развръзка.
    Маскираният Кнабе хвърляше недоволни погледи към съседа си, но иначе не прояви голям интерес към него. Резидентът четири пъти извади джобния си часовник, личеше, че е напрегнат. В осем без пет Ванда съобщи, че пее последна песен преди почивката, и подхвана сантиментална ирландска балада за Моли и любимия й, който не се върнал от войната. Някои от посетителите се просълзиха.
    Сега ще допее песента и ще седне при Кнабе, предположи Фандорин и се подготви: захлупи чело на лакътя си като в пиянска дрямка, но отметна косата от дясното си ухо и според правилата на концентрацията изключи всичките си сетива освен слуха. Тъй да се каже, целият стана дясно ухо. По този начин гласът на Ванда сякаш долиташе отдалече, но пък ясно долавяше и най-тихия звук откъм масата на хер Кнабе. Немецът се въртеше неспокойно, скърцаше със стола, стържеше с подметките, изведнъж потропнаха токове. Ераст Петрович за всеки случай обърна глава, отвори око — и точно навреме, за да види, че рижебрадият тайно се шмугва в страничната врата.
    Гръмнаха аплодисменти.
    — Богиня! — извика разчувстван единият студент. Модистките пляскаха с всичка сила.
    Спешното измъкване на хер Кнабе никак не се хареса на колежкия асесор. Заедно с маскировката и фалшивото име това му се видя доста тревожно.
    Търговецът рязко стана, катурна стола, сърдечно сподели с веселата компания на съседната маса:
    — Отивам да пусна една вода — и преплитайки крачки, потегли към страничния изход.
    — Господине! — застигна го сервитьорът. — Тоалетната не е там.
    — Чупка — бутна го варваринът, без да се обърне, — ще пикам където си искам.
    Сервитьорът застина в потрес, а търговецът продължи с големи крачки. Лоша работа! Трябва да побърза. Ванда вече се скри зад кулисите.
    Но точно при вратата изникна нова пречка — на капризния клиент му се носеше поръчаното живо прасе, което квичеше от ужас.
    — Ето, както сте го заръчали — гордо представи трофея си запъхтяният готвач. — Живо. Цяло ли да го печем?
    Ераст Петрович погледна отчаяните розови оченца и изведнъж съжали горкото прасенце, родено на този свят само за да го изплюска някой гладник.
    — Много е малко — ревна търговецът, — пущи го да трупне сланинка!
    Готвачът обезсърчен притисна до гърдите си сукалчето, а деребеят се удари с рамо в касата на вратата и изхвърча в коридора.
    Така, трескаво премисляше той, вдясно е фоайето, значи служебните помещения и гримьорната на Ванда са вляво.
    Втурна се на бегом по коридора. Някъде от тъмното иззад ъгъла се чу вик и шум.
    Ераст Петрович сви натам и видя, че рижебрадият е хванал Ванда отзад, затиска й устата с ръка, а с другата е посегнал към гърлото й с тясно метално острие. Ванда задържаше с две ръце косматата рижава китка, но разстоянието до тънката й шия бързо намаляваше.
    — Стой! Полиция! — с прехрипнал от вълнение глас извика Фандорин и в този миг хер Кнабе с невероятно бърза реакция бутна отбраняващата се Ванда право срещу него. Ераст Петрович неволно обхвана с ръце слабите й рамене, а тя, цяла разтреперана, се вкопчи с мъртва хватка в спасителя си. Немецът с два скока ги задмина и се понесе по коридора, бъркайки същевременно под мишницата си. Фандорин забеляза как ръката му измъкна нещо черно и едва успя да бутне Ванда на пода, а той се стовари отгоре й. След още секунда куршумът щеше да ги прониже и двамата. За миг колежкият асесор оглуша от грохота, изпълнил тесния коридор. Ванда изпищя от ужас и се загърчи под него.
    — Аз съм, Фандорин — изпъшка той и се надигна. — Пуснете ме.
    Успя да се изправи, но Ванда, просната на пода, здраво го държеше за глезена и истерично хлипаше:
    — Защо го прави, защо? Не, не ме изоставяйте.
    Нямаше смисъл да си дърпа крака — певицата се беше вкопчила в него на живот и смърт. Затова Ераст Петрович с преднамерено равнодушен глас й обясни:
    — Вие си знаете защо. Слава Богу, размина се.
    Той деликатно, но решително отвори пръстите й и се стрелна да настигне резидента. Нищо, нали Клюев е на входа. Той е опитен агент, няма да го изпусне. Поне ще го задържи.
    Но когато Фандорин изскочи от сградата на крайречната улица, не откри нищо утешително. Кнабе вече се беше метнал на едноместната си каляска, тъй наречената „егоистка“, и подкара с камшика снажния кулест кон, който метна във въздуха предните си копита и така рязко препусна, че немецът се залепи на облегалката.
    Опитният агент Клюев седеше на тротоара, стиснал главата си с ръце, а между пръстите му се стичаше кръв.
    — Виноват, изпуснах го — тихо изстена той, — викам му: „Стой!“, а той с ръкохватката в челото…
    — Ставай! — Ераст Петрович дръпна ранения за рамото и го накара да се вдигне. — Ще го изпуснем!
    Клюев надмогна болката, размаза кръвта по лицето си и леко на верев защапука към каляската.
    — Няма нищо, само ми се мержелее пред очите — измънка той и се качи на капрата.
    Фандорин скочи зад него, Клюев опъна юздите и рижавото конче звучно изчатка по дървената настилка, постепенно ускорявайки ход. Но бавно, прекалено бавно. „Егоистка“-та имаше преднина поне трийсет метра.
    — Давай! — викна Фандорин на посърналия Кпюев — Давай!
    Двете каляски с бясна скорост — покрай къщи, магазини, слисани минувачи — излетяха от малката „Софийка“ на широката „Лубянка“ и тук вече преследването стана истинско. Стражарят на пост срещу „Фото Мьобиус“ наду гневно свирката и размаха юмрук на нарушителите, но нищо повече. Ех, да имаха сега телефонен апарат у себе си, размечта се Фандорин, можеше да се обадят на Караченцев да изпрати от жандармерийското управление няколко каляски и да приклещят хер Кнабе. Неуместна и глупава фантазия — единствената им надежда сега беше рижото конче. А то, миличкото, не се щадеше, препускаше яко, мяташе грива и хвърляше по някой кос поглед назад с безумно опулено око: дали да не напъна, един вид, още повече? Давай, миличък, напъни, примоли се Ераст Петрович. Клюев малко се беше съвзел и прав на капрата, въртеше камшика и така подвикваше, сякаш по тихата вечерна улица препускаше цяла дива орда.
    Разстоянието започна да се скъсява, Кнабе тревожно се озърна един-два пъти и май разбра, че не може да избяга. На около десет метра от тях резидентът се обърна, изпъна назад револвера с лявата си ръка и стреля. Клюев се приведе.
    — Бива си го проклетника! Точно над ухото ми изсвистя. Стреля с армейски револвер. Гръмнете, ваше високоблагородие! Пушнете коня! Ще го изпуснем!
    — Коня пък защо, какво ни е крив? — изсумтя Фандорин и си спомни за прасенцето. Всъщност не би пожалил кулестия в името на отечеството, но уви, херщал-агентът не е пригоден за прицелна стрелби от такова разстояние. Не дай Боже, ще вземе да улучи самия хер Кнабе вместо кончето и ще провали цялата операция.
    На ъгъла на „Сретенски“ булевард немецът пак се обърна, този път се прицели по-точно и от цевта блъвна дим. В същия момент Клюев падна назад право върху Ераст Петрович. Едното му око гледаше уплашено колежкия асесор, вместо другото беше зейнала червена дупка.
    — Ваше високо… — шавна с устни и не довърши.
    Каляската кривна встрани и Фандорин беше принуден безцеремонно да бутне падналия. Хвана юздите, опъна ги — и точно навреме, че каляската щеше да се разбие в чугунения парапет на булеварда. Разгорещеният кон дръпна да продължи, но лявото предно колело се беше забило в подпорната колонка.
    Ераст Петрович се наклони над агента и видя, че единственото му око вече не е уплашено, а съсредоточено изцъклено, сякаш Клюев разглеждаше нещо интересно горе, по-интересно от небето и облаците.
    Фандорин машинално понечи да свали шапка, но шапка нямаше, защото прекрасният цилиндър беше останал в гардероба на „Алпийска роза“.
    Чудесен завършек, няма що — агентът убит, Кнабе се измъкна.
    А къде се е измъкнал впрочем? Освен в дома си на „Каретна“ резидентът нямаше къде да иде. Непременно трябваше да се отбие там поне за пет минути — да си вземе резервните документи, пари, да унищожи компрометажа.
    Нямаше за кога да оплаква убития — хвана го под мишниците, измъкна го от каляската и го подпря на парапета.
    — Почакай ме тук, Клюев — прошепна колежкият асесор и без да обръща внимание на онемелите от ужас и любопитство минувачи, се качи на капрата.
    Пред входа на красивия дом за наематели, където на третия етаж живееше представителят на банкерска къща „Кербел унд Шмит“ беше спряла познатата „егоистка“. Запененият кулест кон нервно пристъпваше на място и поклащаше мократа си глава.
    Фандорин нахълта във входа.
    — Стой, къде? — хвана го за ръката бузест портиер, но вместо отговор и обяснения последва мълниеносен удар в скулата и той отхвърча встрани.
    Горе хлопна врата. Май точно на третия! Ераст Петрович запрескача стъпалата през две с херщала в ръка. Ще го гръмне два пъти — в лявата и в дясната китка. Хер Кнабе беше държал ножа в дясната ръка, а стреля с лявата. Значи си служи и с двете.
    А ето и вратата с медна табелка „Hans-Georg Knabe“. Фандорин дръпна бронзовата дръжка — не беше заключено. Продължи бързо, но нащрек, протегнал ръката с револвера.
    В дългия коридор беше сумрачно — само от прозореца в другия край влизаше малко светлина. Затова Ераст Петрович, готов за опасности отпред и отстрани, но не и отдолу, не забеляза в краката си нещо продълговато, спъна се и насмалко да се стовари. Веднага се приготви да стреля, но не се наложи.
    На пода лежеше по очи, с едната ръка напред новият му познайник с извърнати пешове на карираното сако. Мистика — беше първото, което си помисли Фандорин. Обърна го по гръб и веднага видя дървената ръкохватка на нож за месо, щръкнала отдясно между ребрата му. Явно нямаше никаква мистика. Резидентът беше убит и както можеше да се досети по бликащата от раната му кръв, убит току-що.
    Фандорин хазартно присви очи и се втурна през стаите. Навсякъде цареше погром, всичко беше обърнато с краката нагоре, книгите разхвърляни по пода, в спалнята като лятна виелица хвърчеше пух от разпрания юрган. Но нямаше жива душа.
    Ераст Петрович погледна през прозореца в края на коридора и видя, че точно под него е покривът на пристройката. Аха…
    Скочи на него с гръм и трясък. От покрива се разкриваше чудна гледка: ален залез над камбанариите и кулите на Москва, а през аленото — гарвани като черни знаци. Но колежкият асесор, иначе голям ценител на красотата, дори не погледна прекрасната панорама.
    Странна работа. Убиецът беше изчезнал, а от покрива нямаше къде да се дене. Не се е изпарил към небето я!


    След два часа жилището на „Каретна“ беше неузнаваемо. В малките стаи сновяха криминалисти, шифровчици номерираха и събираха в папки всички открити книжа. Жандармерийският фотограф снимаше трупа от всички страни. Шефовете — полицейският началник, ръководителят на секретното отделение на губернската канцелария и чиновникът за специални поръчения — се бяха разположили в кухнята, защото обискът там вече беше приключил.
    — Какво смятат господа криминалистите? — попита Хуртински и смръкна малко енфие.
    — Картинката е ясна — сви рамене Караченцев. — Имитиран грабеж. Скалъпен като за идиоти. Всичко е разнебитено, но нищо ценно не е взето. И тайниците са недокоснати: оръжието, книгата с шифри, техническите средства — всичко си е на място. Сигурно са се надявали, че няма да ги открием.
    — Апчи! — гръмогласно кихна надворният съветник, но не се чуха пожелания за здраве.
    Генералът му обърна гръб и продължи към Фандорин:
    — И най-„правдоподобният“ детайл — оръжието на убийството. Ножът е взет оттам — посочи кукичките с окачени различни по размер ножове. Едната кукичка беше празна. — Все едно плячкаджията е грабнал първото, което му е попаднало. Чисто немска недодялана хитрост. Ударът в черния дроб е абсолютно професионален. Някой е причакал нашия хер Кнабе в тъмния коридор.
    — Но кой? — попита Пьотър Пармьонович и акуратно смръкна с другата ноздра.
    Полицейският началник не го удостои с отговор и се наложи Ераст Петрович да обяснява:
    — Свой най-вероятно. Д-друг май няма кой.
    — Стреснали са се швабите, страх ги е от дипломатически скандал — кимна Евгений Осипович. — Грабежът е фикция, естествено. Защо трябва да се кълца пухеният юрган? Не, само покриват следите. Лошо, майне херен, къде ви е християнството — собствения си резидент да заколите като свиня. Но разбирам причините за паниката. Ако нещата се разкрият, тук не на скандал — на война ще замирише. Престарал се е капитанът от генщаба, просто се е главозамаял. Прекомерното усърдие е опасно нещо. Така му се пада на кариериста. Но, господа, ние нашата работа сме си я свършили. Случаят със смъртта на генерал Соболев е изяснен. Нататък да решава височайшето началство. Какво ще правим с Ванда?
    — Т-тя няма вина за смъртта на Соболев — каза Фандорин, — а за контактите си с немския резидент получи достатъчно наказание. За малко да плати с живота си.
    — Певачката да не я закачаме — подкрепи го Хуртински. — Че ще изплуват разни подробности, а не е нужно.
    — И така — тегли чертата полицейският началник, който явно си нахвърляше вече наум рапорта за висшестоящите, — следствието само за два дни разкри целия низ от събития. Немският резидент Кнабе в желанието си да блесне пред началството самостоятелно решава да очисти най-забележителния руски пълководец, всепризнат водач на руската националистическа партия и всеизвестен с войнстващия си антигерманизъм. Научил за предстоящото идване на генерала в Москва, Кнабе му праща леконравна дама, на която е връчил шишенце с някаква силна отрова. Агентката не пожелава или не успява да я използва. Понастоящем запечатаното шишенце й е иззето и се намира в Московското губернско жандармерийско управление. Смъртта на генерала настъпва по естествени причини, обаче Кнабе не го знае и бърза да докладва в Берлин за проведената акция в очакване на награда. Берлинското началство изпада в ужас и предвид възможните последици от подобно политическо убийство решава незабавно да се отърве от прекалено предприемчивия резидент. Речено — сторено. Непосредствен повод за дипломатически действия срещу германското правителство няма, още повече че покушението фактически не се е състояло — и завърши с обичайния си нерапортен тон: — Фатално стечение на обстоятелствата погуби чевръстия хауптман22. Така му се пада, мерзавец!
    Хуртински стана:
    — Амин. Е, господа, приключвайте тук, аз с ваше позволение тръгвам. Негово сиятелство очаква да му докладвам.


    Ераст Петрович се прибра в хотела късно след полунощ. Маса стоеше неподвижно в коридора пред вратата.
    — Господарю, тя пак е тук — лаконично съобщи японецът.
    — Кой?
    — Жената в черно. Влезе и не си отива. Погледнах в речника, казах й, че не знам кога ще си дойдете: „Господин сига няма. Посли има.“ Тя седна и седи. Три часа седи, а аз стоя тук.
    Ераст Петрович с въздишка открехна вратата и надникна през пролуката. До масата с ръце в скута седеше златокоса девойка с траурна рокля и широкопола шапка с черна воалетка. Видя притворените й клепачи с дълги мигли, тънкия нос с малка гърбица, красивия овал на лицето. Дочула скръцването, непознатата вдигна очи и Фандорин замря — толкова бяха прекрасни.
    Неволно се дръпна от вратата и изсъска на Маса:
    — Ти ми каза, че не е млада. А тя е най-много на двайсет и пет години.
    — Европейските жени изглеждат толкова повехнали — поклати глава слугата, — а и двайсет и пет години, господарю — това млада ли е?
    — И ми каза, че не е хубава.
    — Не е хубава, горката. Жълти коси, голям нос и воднисти очи — точно като вашите, господарю.
    — Абе да — прошепна засегнат колежкият асесор. — Само ти си ни красавец.
    Още веднъж въздъхна дълбоко, но вече в съвсем друг смисъл, и влезе в стаята.
    — Господин Фандорин? — девойката стана рязко. — Нали вие водите разследването, свързано със смъртта на Михаил Дмитриевич Соболев? Гукмасов ми каза.
    Ераст Петрович мълчаливо кимна и погледна непознатата в лицето. Съчетание на воля и нежност, ум и женственост — това не се среща често в женските черти. Госпожицата малко му заприлича на Ванда, но в линията на устата й нямаше и помен от жестокост и цинична насмешливост.
    Нощната посетителка се доближи до младия мъж, погледна го в очите и с потръпнал глас — дали от сдържани сълзи, дали от ярост — попита:
    — Известно ли ви е, че Михаил Дмитриевич е убит?
    Фандорин се намръщи.
    — Да, да, убит — очите й трескаво пламтяха, — заради проклетата чанта!

Глава седма

В която всички скърбят, а Фандорин губи ценно време
    В неделя от ранно утро в безметежното и белезникаво заради яркото слънце московско небе отекваше камбанен звън. И случиха на хубаво време, и златните кубета на безбройните храмове така сияеха, че направо ти идваше да зажумиш — но тъга и студ изпълваха душата на града, разпрострян върху хълмовете. Унило и жално бучаха славните камбани — Москва молебствено оплакваше починалия раб Божи Михаил.
    Покойният повечето време бе живял в Петербург, по-рядко идваше в старата столица, ала Москва го обичаше много по-всеотдайно от студения официозен Питер, по женски предано, без много да преценява качествата на кумира си. Достатъчно й беше, че е красавец и славен победител, а най-вече московчани го обичаха, защото го чувстваха като истински руски човек, без чуждоземски фанфаронства и преструвки. Затова литографически портрети на Белия генерал с буйна брада и остра сабя висяха почти във всеки московски дом — и на чиновниците, и на търговците, и на занаятчиите.
    Такава скръб не помнеше градът дори миналия март, когато отслужваха панихиди за злодейски убития император Александър Освободителя и после цяла година пазиха траур — не се контеха, не устройваха тържества, не си правеха прически и не играеха комедии.
    Още много преди през центъра да тръгне погребалната процесия към Червените врата, където в храм „Три светители“ щеше да се отслужи опелото, тротоарите, балконите и дори покривите по „Театралний проезд“, „Лубянка“ и „Мясницка“ бяха претъпкани от хора. Момчетата се бяха изкатерили по дърветата, най-лудите глави — по улуците. По целия път на катафалката се бяха строили в шпалир гарнизонните войски и възпитаниците на Александровското и Юнкерското училище. На Рязанската гара вече чакаше траурният влак с петнайсет вагона, украсени със знамена с георгиевски кръстове и дъбови листа. Щом Петербург не желаеше да се прости с героя, ще му се поклони майчина Русия — точно в сърцето и, между Москва и Рязан, в село Спаское, Раненбургска околия, генералът щеше да намери вечния си покой.
    Шествието се проточи близо верста23: над двайсет души носеха само възглавничките с ордените на покойния. Лично командващият Петербургското военно окръжие Ганецки, генерал от инфантерията, пристъпяше със „Звезда Свети Георгий“ първа степен. И венци, венци! Големи венци от търговците от Охотний ряд, от Английския, клуб, от Управата на московския еснаф, от кавалерите на Георгиевския орден — нямаха чет. Пред катафалката — оръдеен лафет, застлан с червено кадифе и увенчан със златен балдахин — се движеха каляските на херолдите с обърнати факли, после отговорниците на погребението: генерал-губернаторът и военният министър. Зад ковчега на черна арабска кобила яздеше великият княз Кирил Александрович, брат на императора и негов личен представител. Зад него адютантите водеха за юздата белоснежния Баязид, прочутия ахалтекинец на Соболев, сега с траурно покривало. А зад него с бавна маршова стъпка се движеше почетният караул, носеха още венци, по-скромни, и със свалени шапки следваха важните персони — сановници, генерали, съветници от Градската дума, богаташите. Величествено, безподобно зрелище.
    Юнското слънце сякаш се засрами от неуместната си лъчезарност и се скри зад облак, денят помръкна и когато процесията стигна до Червените врата, където хлипаше и се кръстеше стохилядна тълпа, запръска ситен плачлив дъждец. Природата доби хармония с общото настроение.
    Фандорин си проправяше път през навалицата да издирва полицейския началник. Още след седем сутринта, рано-рано, беше го потърсил у дома, на „Тверской“ булевард, но закъсня — казаха му, че негово превъзходителство вече е тръгнал за „Дюсо“. Такъв ден, такава отговорност! — и за всичко отговаря той, Евгений Осипович.
    Оттам нататък всичко тръгна наопаки. На входа на „Дюсо“ жандармерийският капитан го уведоми, че „генералът току-що бил тук и заминал за управлението“. В управлението на „Малая Никитская“ също го нямаше спешно отишъл да въведе ред пред храма, където имало опасност хората да се изпозадушат в тълпата.
    Неотложния жизненоважен проблем можеше да реши генерал-губернаторът. Него нямаше нужда да го търси — ей го, яхнал с бронзова конногвардейска стойка сивия петнист жребец, оглавява траурната процесия. Как да го доближи?
    В черквата „Три светители“, където Фандорин успя да влезе с помощта на случайно срещнатия секретар на княза, не постигна по-голям успех. Благодарение на изкуството на „невидимите“ Ераст Петрович стигна почти до ковчега, но тук вече се натъкна на стена от гърбове. Владимир Андреевич стоеше до великия княз и херцог Лихтенбургски — тържествен, напомаден, със старчески сълзи в оцъклените очи. Нямаше никаква възможност да говори с него, а дори да имаше, надали сега генералът можеше да прецени важността на въпроса.
    Почти разплакан от безсилието си, Фандорин изслуша трогателната реч на негово преосвещенство Амвросий, който говореше за неведомите пътища Господни. Блед от вълнение кадет издекламира с ясен глас дълга стихотворна епитафия, която завършваше с думите:
От него бягаха във страх
надменните му врагове;
Сега е тлен, сега е прах,
ала духът му ни зове!

    Всички наоколо пак се просълзиха. Зашумоляха с носните кърпи. Церемонията вървеше подобаващо тегаво.
    А времето летеше.


    Снощи Фандорин научи нови подробности, които му разкриха случая в съвсем друга светлина. Късната гостенка, която незапознатият с европейския канон слуга бе сметнал за възгрозна и на години, а господарят му, склонен към романтизъм, за интригуваща и прекрасна, се оказа Екатерина Александровна Головина, преподавателка от Минската девическа гимназия. Въпреки нежната си конструкция и преживяното сътресение Екатерина Александровна се изразяваше с необичайна за гимназиална учителка решителност и прямота — може би си беше такава по природа, може би мъката я беше ожесточила.
    — Господин Фандорин — подхвана тя, изговаряйки отчетливо всяка сричка, — още отначало трябва да ви обясня какви отношения ме свързваха с… с… покойния — едва изрече думата. Страдалческа бразда прекоси високото й чисто чело, но гласът й остана твърд. Спартанка, помисли си Ераст Петрович. Чиста спартанка. — Иначе няма да разберете защо са ми известни неща, които никой друг не знаеше, дори най-близките помощници на Михаил Дмитриевич. Ние с Мишел се обичахме. — Госпожа Головина го погледна изпитателно и явно неудовлетворена от любезно-внимателния израз на лицето му, намери за необходимо да уточни: — Бях негова възлюбена.
    Тя притисна до гърдите си свити юмруци и в този момент пак му се стори, че прилича на Ванда, когато тя говореше за свободната любов — същото предизвикателство и готовност да посрещне оскърбленията. Учителката въздъхна и още веднъж обясни на тъпоумника:
    — Съжителствахме като мъж и жена, разбирате ли? Затова той беше по-откровен с мен, отколкото с останалите.
    — Разбрах, госпожо, продължавайте — най-сетне отвори уста Фандорин.
    — Но вие знаете, че Мишел имаше законна съпруга — реши да прецизира все пак Екатерина Александровна, демонстрирайки с целия си вид, че желае да избегне всякакви недомлъвки и ни най-малко не се срамува от положението си.
    — Зная, княжна Титова. Но Михаил Дмитриевич отдавна се беше разделил с нея, тя даже не е п-пристигнала за погребението. Разкажете за чантата.
    — Да-да — обърка се Головина, — но искам всичко по реда си. Защото първо трябва да ви обясня… Преди един месец се скарахме с Мишел… — тя се изчерви. — С една дума, разделихме се и оттогава не сме се виждали. Той замина на маневри, после се върна в Минск за един ден и веднага…
    — Известни са ми придвижванията му през последния месец — учтиво, но непреклонно върна той събеседницата към основната тема.
    Тя помълча, после отсече:
    — А известно ли ви е, господине, че през май Мишел осребри всичките си акции и ценни книжа, изтегли всичките си пари, ипотекира рязанското си имение и дори взе голям заем от банката?
    — Защо? — сви вежди Ераст Петрович.
    Екатерина Александровна сведе очи:
    — И аз не знам. Имаше някакво много важно начинание, в което не пожела да ме посвети. Сърдех се, карахме се… никога не съм споделяла политическите му възгледи — Русия за руснаците, обединено славянство, собствен неевропейски път и подобни дивотии. Последната ни и окончателна караница пак отчасти беше за това. Но имаше и нещо друго… чувствах, че вече не съм на първо място в живота му. Беше се появило нещо по-значително от мен… — тя пламна цялата. — Или някой, а не нещо… Добре, това е несъществено. Същественото е — тя сниши глас, — че всички пари бяха в една чанта, която Мишел си беше купил по време на последното пътуване в Париж през февруари. Кафява, кожена, с две сребърни закопчалки с малки ключета. Фандорин присви очи да си припомни дали бяха открили такава чанта сред вещите на покойния при огледа на стая 47. Не, определено не.
    — Казваше, че парите ще му трябват за пътуването в Москва и Петербург — продължи учителката. — Щеше да пътува в края на юни, веднага след приключване на маневрите. Не сте намерили чантата, нали?
    Ераст Петрович поклати отрицателно глава.
    — И Гукмасов ми каза, че е изчезнала. Мишел не я изпускал от очи през цялото време, а в хотела я заключил в сейфа — Гукмасов видял с очите си. А после… след… когато Прохор Ахрамеевич отворил сейфа, там имало само някакви книжа, но чантата я нямало. Той отначало не обърнал особено внимание, защото не е бил на себе си, пък и не знае дори каква сума имаше в чантата.
    — К-каква? — попита Фандорин.
    — Доколкото ми е известно, над един милион рубли — тихо каза Екатерина Александровна.
    Ераст Петрович свирна от учудване, за което незабавно се извини. Всички тези нови сведения никак не му се нравеха. Тайно начинание? Какво тайно начинание може да е имал генерал-адютантът, генерал от инфантерията и командващ корпус? И какви са тези книжа, дето се били намирали в сейфа, когато Фандорин в присъствието на полицейския началник провери сейфа, той беше празен. Защо Гукмасов е решил да скрие книжата от разследването? Това не е детска игра. А най-вече — огромната, просто невероятна сума. Защо му е била на Соболев? И въпросът на въпросите — къде е изчезнала.
    Екатерина Александровна погледна угриженото му лице и заговори бързо, поривисто:
    — Убили са го, знам. Заради този проклет милион. А после са имитирали по някакъв начин естествена смърт. Мишел беше силен, истински богатир, сърцето му можеше да издържи още сто години битки и потресения, той беше издръжлив по природа, създаден за битки.
    — Да — съчувствено кимна Ераст Петрович, — всички го казват.
    — Затова и не държах на брак — без да го изслуша, продължи порозовяла от бурните емоции Головина, — защото чувствах: нямам право, той е с друга мисия, не може да принадлежи на една жена, а огризки не искам… Господи, какво говоря. Простете ми… — тя закри с пръсти очите си и продължи по-бавно и мъчително: — Когато вчера получих телеграма от Гукмасов, веднага тръгнах за гарата. Още тогава не повярвах за сърдечната парализа, а като научих и за изчезналата чанта… убит е, сигурна съм — внезапно хвана Фандорин за ръката и той се учуди колко сила се криеше в тънките и китки. — Намерете убиеца. Прохор Ахрамеевич каза, че сте аналитичен гений, че всичко можете. Направете го. Той не може да е умрял от сърдечен удар, изключено Вие не го познавате така, както аз го познавах! — и най-накрая зарида, скрила по детски лице на гърдите му.
    Ераст Петрович непохватно я прегърна през раменете и си спомни как съвсем наскоро в съвсем друга ситуация беше прегърнал Ванда. Същото крехко, беззащитно телце, същият аромат на косите. Разбра защо Соболев се е поувлякъл по певицата — не може тя да не му е напомнила минската му любов.
    — Разбира се, че не го познавах като вас — меко отвърна Фандорин, — но го познавах достатъчно добре, за да се усъмня в естествената му кончина. Хора като него не умират от естествена смърт.
    Той настани в креслото ридаещата жена, разходи се из стаята и изведнъж плесна осем пъти с ръце. Екатерина Александровна подскочи и го погледна уплашено с блеснали от сълзите очи.
    — Не ми обръщайте внимание — побърза да я успокои Фандорин — Това е източно упражнение з-за концентрация. Помага да отхвърлиш второстепенното и да се съсредоточиш върху основното. Да вървим.
    Той бързо излезе в коридора, Головина смаяна се втурна подире му. Пътем Ераст Петрович рече на Маса, който чакаше отвън:
    — Вземи куфарчето с инструментите и ме следвай.
    Половин минута по-късно, когато Фандорин и спътницата му вече се спускаха по стълбите, японецът ги настигна и заситни, пъхтейки, подире им. Слугата носеше малко куфарче, в което се съхраняваше целият инструментариум, необходим за разследванията — множество полезни и дори незаменими средства на криминалиста.
    Във фоайето Фандорин повика нощния портиер и му нареди да им отвори стая 47.
    — Нямам възможност — разпери ръце служителят. — Господа жандармеристите я запечатаха и ми взеха ключа. — И додаде полугласно — Там е покойникът, царство му небесно. Рано сутринта ще дойдат да го нагласят. Нали заранта е погребението.
    — Запечатана ли? Добре че не са турили и почетен караул — изръмжа Фандорин. — Представяш ли си — почетен караул в стаята. Добре, аз ще отворя. Ти ела да ми осветиш.
    Колежкият асесор влезе в „соболевския“ коридор, без да му мигне окото, счупи печата, извади от куфарчето си връзка шперцове и след минутка вече беше в стаята.
    Портиерът страхливо погледна към затворената врата на спалнята, прекръсти се и запали свещите.
    Екатерина Павловна също се вторачи в белия правоъгълник, зад който лежеше балсамираното тяло. Гледаше го като хипнотизирана, устните й мърдаха беззвучно, но Фандорин нямаше време сега да се занимава с учителката и нейните преживявания — той работеше. Счупи втория печат със същата безцеремонност, но до шперца дори не прибягна — спалнята не беше заключена.
    — Какво стоиш? — нетърпеливо се огледа за портиера. — Ела със свещите. — И влезе в царството на смъртта.
    Ковчегът, слава Богу, беше затворен — иначе, вместо да си върши работата, може би щеше да се наложи да свестява госпожицата. При главата беше оставен отворен молитвеник и гореше дебела църковна свещ.
    — Госпожо — викна Фандорин в посока към гостната, — ще ви помоля да не влизате. Само ще ми се пречкате — и на японски нареди на Маса: — Дай фенера!
    И с английското електрическо фенерче се запъти право към сейфа. Светна в ключалката, рече през рамо:
    — Лупа номер четири.
    Тъй-тъй, цялата врата е в отпечатъци, кой ли не я е пипал. По-миналата година в Япония Ераст Петрович с помощта на професор Хардинг много успешно разследва загадъчно двойно убийство в английски сетълмент24 по отпечатъци на пръстите, намерени на местопрестъплението. Новата метода предизвика истински фурор, ала да се направи в Русия дактилоскопична лаборатория и картотека ще отидат години. Ах, жалко — такива ясни отпечатъци. И то непосредствено до ключалката. Я да проверим какво имаме там вътре?
    — Лупа номер шест.
    При силното увеличение много добре личаха пресни драскотини — значи не е отваряна с ключ, а с шперц. А освен това, странно, в ключалката личеше остатък от някакво бяло вещество. Фандорин извади малко от него с миниатюрната си пинсета, разгледа го. Май е восък. Интересно.
    — Там ли е седял? — чу отзад тънък напрегнат глас.
    Ераст Петрович недоволен се озърна. На вратата стоеше Екатерина Александровна, обхванала с длани лактите си, сякаш й беше студено. Тя не гледаше ковчега, дори се мъчеше да не му обръща внимание и разглеждаше креслото, на което уж бил умрял Соболев. Е, не й трябва да знае къде точно е умрял, помисли си Фандорин.
    — Помолих ви да не влизате тук! — скара й се той, защото в подобни случаи строгостта е по-полезна от съчувствието. Нека се подсети защо са тук посред нощ, да си спомни загиналия генерал. Да си спомни и да се вземе в ръце.
    Головина мълчаливо се обърна и излезе от стаята.
    — Седнете — високо й каза Фандорин, — работата може да се проточи.
    Щателният оглед на стаята му отне над два часа. Портиерът отдавна беше престанал да се плаши от ковчега, притихна в ъгъла и задряма. Маса следваше като сянка господаря си, тананикаше си и подаваше нужните инструменти. Екатерина Александровна повече не се появи в спалнята. Фандорин веднъж надникна да я види: седеше до масата, подпряла с ръце челото си. Тя сякаш усети присъствието му, вдигна очи, опари го с поглед, но нищо не попита.
    Чак на зазоряване, когато вече нямаше нужда от фенера, Фандорин откри следа. На перваза на последния прозорец вляво той откри лек отпечатък от обувка — тясна като женска, но обувката беше явно мъжка, през лупата дори успя да види следи от кръстчета и звездички. Ераст Петрович вдигна глава — малкото прозорче горе беше открехнато. Ако не беше отпечатъкът, нямаше да му обърне никакво внимание: прекалено тясно беше за промушване.
    — Ей, любезни — стресна той сънения портиер, — стаята почиствана ли е?
    — Съвсем не — потърка очи онзи, — какво почистване. Нали виждате — и кимна към ковчега.
    — А прозорците отваряни ли са?
    — Не мога да знам. Но надали. Където има покойник, не се проветрява.
    Ераст Петрович огледа и останалите два прозореца, но нищо друго интересно не откри. Към четири и половина се наложи да приключи огледа. Появи се гримьорът с помощниците си — да подготви Ахил за последния му път с колесницата.
    Колежкият асесор освободи служителя и се сбогува с Екатерина Александровна, без да й каже нищо. Тя здраво му стисна ръката, погледна го изпитателно в очите и преглътна излишните думи. Спартанка до мозъка на костите.
    Ераст Петрович нямаше търпение да остане сам — да обмисли резултатите от обиска, да подготви план за действие. Въпреки безсънната нощ изобщо не му се спеше и не усещаше никаква умора. Прибра се в хотела и се задълбочи в анализа си. Макар да не беше открил кой знае какво при нощния оглед на стая 47, картината се проясняваше.
    Честно казано, в началото идеята, че народният герой е бил убит за пари, му се стори невероятна и дори налудничава. Но някой е влязъл през прозорчето същата нощ, отворил е сейфа и е задигнал чантата. И политиката няма нищо общо. Крадецът не е взел книжата, макар да са били толкова важни, че Гукмасов е намерил за необходимо да ги прибере преди идването на властите. Значи грабителят се е интересувал само от чантата?
    И най-важното — знаел е, че Соболев не си е в стаята и че няма да се върне внезапно — отворил е сейфа внимателно, без да бърза, след това дори не го е оставил да зее, а прецизно го е затворил, което, както се знае, иска още повече време и ловкост, отколкото отварянето. Защо му е бил този риск, ако е знаел, че посетителят така или иначе ще открие липсата на чантата си. И защо е трябвало да излиза през малкото прозорче, а не през прозореца?
    Извод?
    Похитителят е знаел, че Соболев повече няма да се върне. Не и жив… Това първо. Знаел е и че никой освен генерала няма да търси чантата, защото само Соболев е знаел за милиона. Това второ.
    Изброеното предполага някакво фантастично ниво осведоменост. Това трето.
    И, естествено, четвърто: трябва да се открие крадецът. Най-малкото защото освен крадец може би е убиец. Милионът си е сериозен stimulus.
    Лесно е да се каже — трябва. Но как?
    Ераст Петрович седна до масата и придърпа тестето листа за писане.
    — Четка и туш? — долетя веднага Маса, който досега неподвижно подпираше стената и дори сумтеше по-тихо от обичайното, за да не пречи на господаря да умопостигне смисъла на Великата спирала, на която са нанизани всички съществуващи причини и следствия, и най-важните, и съвсем незначителните.
    Фандорин кимна, вглъбен в размишленията си.
    Всяка минута е ценна. Снощи някой е забогатял с цял милион. Може би крадецът с плячката си вече е много далеч. Но ако е умен — а по всичко личи, че си го бива, — няма да прави резки движения и ще се спотаи.
    Кой може да е наясно с професионалните касоразбивачи? Негово превъзходителство Евгений Осипович. Дали да го посети? Но генералът сигурно спи, събира енергия за усилния ден, а и надали държи у дома си картотека на престъпниците. В Криминалното управление също няма никой в такъв ранен час. А дали работят днес?
    И дали изобщо имат картотека? По-рано, когато Фандорин работеше там, изобщо не боравеха с такива хитринки. Не, безсмислено е да чака до сутринта.
    Междувременно Маса спешно стри сух туш в квадратната лакирана паничка, капна вода, топна четчицата, почтително я подаде на Фандорин и се изпъна отзад, за да не разсейва господаря в калиграфските му упражнения.
    Ераст Петрович бавно вдигна четката, застина за секунда и после внимателно заизписва на листа йероглифа „търпение“, съсредоточен единствено в мисълта, че знакът трябва да стане идеален. Но се получи дявол на магаре: пресилени линии, нехармонични елементи, петно отстрани. Смачканият лист полетя на пода. Последваха го втори, трети, четвърти. Четката се движеше все по-леко, все по-уверено. На осемнайсетия път йероглифът стана абсолютно безупречен.
    — На, запази го — подаде той шедьовъра си на Маса.
    Онзи му се полюбува, одобрително примлясна и прибра листа в специална папчица от оризова хартия.
    А Ераст Петрович вече знаеше как да действа. От простото и правилно решение му стана леко на душата. Правилните решения винаги са прости. Казано е: благородният не се захваща с непозната работа, без да се е поучил от мъдростта на учителя.
    — Стягай се, Маса — рече Фандорин, — отиваме на гости при някогашния ми учител.


    Ксаверий Феофилактович Грушин, бившият следствен пристав в Криминалното управление — ето кой е по-ценен от всякакви картотеки. Под бащинското му добронамерено покровителство някога беше започнал детективската си кариера неопитният Ераст Петрович. Малко време работиха заедно, а на много успя да го научи. Стар е Грушин, отдавна напусна, но познава цяла бандитска Москва, през дългогодишната си дейност я е изучил най-подробно. Крачи с него двайсетгодишният Фандорин в Хитровка или, да речем, в разбойническата Грачовка и не може да се начуди. Дохождат при него ту злодейски мутри, ту кошмарни прошляци, ту напомадени контета с грабливи очи и всеки му сваля шапка, поздравява го, изразява почитта си. Ксаверий Феофилактович с едного си пошепне нещо, другиго безобидно перне, с трети се ръкува. И веднага щом се отдалечат, обяснява на новака деловодител: „Това е Тишка Усойния, тренаджия — по гарите се навърта, краде на хората куфарите от кабриолетите. А този е Гуля, шанже от класа.“ „Шанже ли?“ — плахо пита Фандорин и се извръща да погледне приличния на вид господин с бомбе и бастунче. „Да, препродава злато. И много ловко сменя истинския пръстен с фалше. Покаже ти злато, а ти пробута пиринч. Труден занаят, иска голяма обиграност.“ Спре при „тука има — тука нема“, дето с три напръстника обират минувачите — и му сочи: „Виждате ли, младежо, как Стьопка слага хлебното топче под напръстника? Е, не вярвайте на очите си — топчето му е залепено за нокътя и никога не остава отдолу.“ „Защо не арестуваме тия мошеници!“ — възкликва разпалено Фандорин, а Грушин само се подсмихва: „Всеки трябва някак да поминува, миличък. Само едно искам от тях — да имат свяст и да не обират хората до шушка.“
    В бандитска Москва се отнасяха с голяма почит към пристава — заради справедливостта му, задето дава право всекиму да си изкарва хляба и особено за безкористността му. За разлика от другите полицаи Ксаверий Феофилактович не взимаше подкупи, затуй не придоби каменни палати и като се пенсионира, заживя в скромна замоскворецка къща с градинка. Докато беше на дипломатическа служба в далечна Япония, Ераст Петрович получаваше сегиз-тогиз вести от някогашния си началник, а още със завръщането в Москва си беше наумил непременно да го посети, щом малко се подредят нещата. Сега обаче се налагаше незабавно да го види.
    Докато наетият кабриолет громолеше по Москворецкия мост, окъпан в първата утринна виделина, Маса угрижено заразпитва:
    — Господарю, Гурусин-сенсей просто сенсей ли е или онши — и поясни съмнението си, клатейки осъдително глава: — Защото за любезна визита при сенсей е рано, а за още по-любезна визита при онши е безбожно рано.
    Сенсей е просто учител, а онши е нещо много повече: учител, към когото изпитваш дълбока и искрена благодарност.
    — По-скоро е онши. — Ераст Петрович погледна зазорилото червено небе и лекомислено призна: — Раншко е наистина. Ама със сигурност го мъчи старческо безсъние.
    Ксаверий Феофилактович наистина не спеше. Седнал до прозореца на малката, но негова собствена къща, разположена в лабиринта от пресечки между двете Ординки, той размишляваше за странните особености на съня. Че на стари години човек спи по-малко, отколкото на младини, е разумно и правилно, от една страна. Защо да си хаби времето, скоро все едно ще си отспи. От друга страна, на младия времето по не му стига. Бъхтиш цял ден от сутрин до вечер, каталясаш от умора, още час-два — и ще можеш всичко да свършиш, обаче не, осем часа отиват в спане. Понякога така ти става жал за туй губивреме — ама няма как, природата си иска своето. Сега пък дремнеш следобеда малко в градинката и после цяла нощ сън не те хваща, но нямаш занимавка. Нови времена — нови порядки, а старата кранта да си кисне в яхъра. Благодаря, разбира се, грехота е да се оплаква. Само че му е скучно. Съпругата, лека й пръст, преди три години умря. Единствената щерка Сашенка се омъжи за един завеян мичман и замина с мъжа си в град Владивосток — през девет земи в десета. Готвачката Настася, то се знае, и ще го нахрани, и ще го изпере, ама човек има нужда и да си каже две думи. А с нея за какво да говори? За цените на газта и семките? Ех, можеше още да е полезен Грушин, можеше. И сили има, и мозъкът му, слава Богу, още не е хванал ръжда. Вие губите, господин полицейски началник. Много злодеи ли изловихте с глупавите си бертийонажи25? Страх го хваща човек да върви по московските улици — като нищо ще ти отмъкнат портфейла, а притъмнее ли, може и да те проснат с удар по кратуната.
    След мислените препирни с бившето началство обикновено го обземаше униние. Пенсионираният пристав не се самозалъгваше: в службата ще минат и без него, въпросът е, че него без работата много го хваща съклет. Навремето като тръгнеше сутрин за разследване, отвътре всичко му звънти като притегната докрай пружина. След първото кафе и първата лула главата му се прояснява, мисълта сама набелязва цялата линия на действие. Това е било, значи, щастието, това е бил истинският живот. Господи, уж доста е поживял-изживял, ама да имаше как и още, въздъхна Грушин и враждебно погледна надничащото иззад покривите слънце — отново го чака дълъг празен ден.
    И го чу Господ. Ксаверий Феофилактович присви далекогледите си очи в посока на непавираната улица — май каляска вдига прахоляк откъм „Пятницка“. Пътниците са двама — един с папийонка, другият — нисичък — с нещо зелено. Кой ли ще е в ранни зори?
    След неизбежните прегръдки, целувки и въпроси, на които Грушин отговаряше най-изчерпателно, а Фандорин възможно най-кратко, стигнаха до деловата част. Ераст Петрович пропусна подробностите, не спомена и за Соболев — само зададе условията на задачата.
    В хотел е ограбен сейф. Почеркът е следният: ключалката е отворена не съвсем прецизно, от драскотините личи, че крадецът е видял зор. Характерна особеност: следи от восък в ключалката. Престъпникът е невероятно слаб: минал е през прозорче с размери осемнайсет на трийсет и шест сантиметра. Носел е обуща с подметка на кръстчета и звездички, стъпалото е дълго към двайсет и три сантиметра, широко — около седем. Фандорин не успя да доизложи условията, защото Грушин изведнъж го прекъсна:
    — Ботуши.
    — Моля?
    — Ботуши — повтори приставът, — не обуща. Ботуши от шевро, лъснати до огледален блясък. Нищо друго не носи.
    Фандорин вътрешно примря. Много внимателно, сякаш да не го подплаши, той попита:
    — Да не е познат субект?
    — До болка познат — радостна усмивка озари доброто сбръчкано лице на Грушин, сега с много повече кожа, отколкото изискваше черепът. — Това е само Миша Малкия и никой друг. Чудя се единствено, че толкова му се е мъчил на тоя сейф, за него е фасулска работа. От всички касоразбивачи само Миша може да влезе през малкото прозорче, а и шперцовете му винаги са смазани с восък — нервняк е, не понася дори да скръцне.
    — Миша Малкия ли? Кой е т-той?
    — А кой! — Ксаверий Феофилактович развърза пунгията с тютюна и невъзмутимо си напълни лулата. — Кралят на московските апаши. Първокласен сейфаджия, не отказва и мокри поръчки. А освен това сутеньор, прекупвач на крадени ценности и главатар на банда. Специалист по всичко, криминален Бенвенуто Челини26. Слаб, дребен — към метър и петдесет. Носи се елегантно. Хитър, лъжлив и жесток като звяр. Много известна личност в Хитровка.
    — И такава знаменитост не е в каторгата? — учуди се Фандорин…
    Приставът изхъмка, с наслада запали лулата — първото сутрешно дръпване е най-сладко.
    — Не можеш го пипна. Аз не успях, не знам и сегашните дали ще съумеят. Той си има свои хора в полицията, сигурен съм. Колко пъти съм се опитвал да го притисна! Ама не — измъква се от капаните. Доброжелатели го предупреждават. А и му се плашат, много му се плашат. Бандата му е главорез до главореза. Знаеш как ме уважават в Хитровка, но за Миша Малкия винаги си траят, с ченгел не можеш да им измъкнеш дума от устата. То аз и ченгел нямам, най-многото да тресна някого в зъбите, а той после не с ченгел, а с нажежена маша ще го накъса на парченца. Веднъж преди четири години за малко да ми падне. Подработих една от неговите държанки, още не беше съвсем пропаднала. И точно преди удара, когато щях да сбарам Миша в разбойническото им свърталище, право пред Криминалното управление подхвърлят един чувал. А вътре — моята осведомителка, нарязана с трион на дванайсет парчета… Ех, Ераст Петрович, до утре мога да ви разправям за изпълненията му, душко, ама сигур сте на зор, иначе нямаше да сте тук в пет и половина сутринта. — И хитро примижа, горд от своята проницателност.
    — Безкрайно ми е необходим Миша Малкия — сви вежди Фандорин. — Колкото и да е невероятно, той май е свързан с… Впрочем нямам право да… Но ви уверявам, че е въпрос от национално значение и при това крайно спешен. Няма ли как право сега да се дигнем и да пипнем тоя ваш Бенвенуто, а?
    Грушин разпери ръце:
    — Де да можеше. Познавам Хитровка като петте си пръста, но къде се укрива Миша Малкия не ми е известно. Ще трябва цяла хайка. И то да се разпореди от висшето началство. Без пристави и квартални — ще го предупредят. Цялата Хитровка да се заварди и подробно, методично да се претърси. Ако не Миша, поне някого от бандата или от пачаврите им може да спипат. Но ще трябват поне петстотин полицаи. И до последния момент да не знаят каква е операцията, това е задължително.


    Затуй сега препускаше из опечаления град Ераст Петрович, търчеше между „Тверский“ булевард и Червените врата да дири най-висшето началство. А времето летеше, отлиташе! С такава баснословна плячка Миша Малкия може вече да е в Одеса, град весел, в Ростов или Варшава. Империята е необятна, има къде да си отживее човек късметлия. Оная нощ е присвоил богатство, каквото през живота си не е сънувал! Ако е умен, трябва да изчака, да се притаи, да се ослуша дали ще се дигне шум. С неговата опитност той сигурно си знае. Ама толкова пари кой знае как горят бандитското му сърце. Няма дълго да издържи, ще драсне нанякъде, ако вече не е драснал. Ох, как го спъваше туй погребение…
    По едно време, когато към ковчега пристъпи Кирил Александрович и всички в черквата затаиха дъх, Фандорин срещна погледа на генерал-губернатора и взе да кима усилено, за да прикове вниманието на негово сиятелство, но князът също му кимна неколкократно, тежко въздъхна и впери опечален поглед в полилея с безброй свещи. Мимиките на колежкия асесор обаче бяха забелязани от негово височество херцог Лихтенбургски, който с леко сконфузен вид стоеше сред цялата тази византийска позлата, кръстеше се обратно на всички от ляво на дясно и изобщо се чувстваше тук притеснен. Той леко вдигна вежда, загледа чиновника, който правеше някакви знаци, поумува и докосна с пръст рамото на Хуртински, чието прилизано теме се подаваше над губернаторовия еполет. Пьотър Пармьонович се оказа по-схватлив от началника си, той веднага разбра, че се е случило нещо извънредно, и врътна брадичка към страничния изход — ще рече, елате там да го обсъдим.
    Ераст Петрович пак се запровира през гъстата тълпа, но сега в друга посока — не към центъра, а по диагонал, тъй че разви по-голяма скорост. През цялото време, докато си проправяше път сред скърбящите, под свода на храма ехтеше дълбокият мъжествен глас на великия княз, когото всички слушаха с изключително внимание. И не само защото Кирил Александрович беше многообичният брат на императора. Мнозина от присъстващите на панихидата знаеха много добре, че този красив снажен генерал с донейде хищно ястребово лице освен дето командва гвардията, се явява, би могло да се каже, истинският господар в империята. Той оглавява и военното министерство, и полицията, и по-важното — Жандармерийския отделен корпус. А още по-важното: говореше се, че царят не взима никакви важни решения, преди да ги е обсъдил с брат си. Та докато се пропъхваше към изхода, Ераст Петрович се вслушваше в словото на великия княз и си мислеше, че природата си беше направила лоша шега с Русия: единият брат е трябвало да се роди две години по-рано, другият две години по-късно — и всеруски самодържец щеше да стане не мудният, вял и кисел Александър, а умният, далновиден и решителен Кирил. О, как щеше да се промени заспалият руски живот! А как би блеснала държавата на световната арена! Но не можем да се обиждаме на природата и ако някой ни е крив, не е тя, милата, а Провидението. Волята на Провидението обаче винаги е изпълнена с висш смисъл и щом не е писано империята да възкръсне по магичен начин с един нов Петър Велики, следователно Господ не го желае. Друга, незнайна участ готви Той за Третия Рим. Дано е радостна и светла. При тази мисъл Фандорин се прекръсти, което правеше много рядко, но тук всички се кръстеха — дали не си мислят същото?
    Хубаво говореше Кирил — увлекателно, благородно, без баналности.
    — Мнозина са огорчени, че този доблестен герой, надежда на земята руска, ни напусна така внезапно и — да си го кажем — нелепо. Победителят, наричан Ахил за легендарния си войнски късмет, който толкова пъти го спасява от неминуема гибел, не падна на бойното поле, а умря като обикновен гражданин. Но така ли е? — в гласа му отекна звън на древно оръжие. — Сърцето му не издържа, изтощено от тежки години служба в името на отечеството, съсипано от многобройните рани, получени в сражения с нашите врагове. И не Ахил би трябвало да му е името, о, не! Надеждно защитен от водите на Стикс, героят е бил неуязвим за стрелите и мечовете, до последния ден от живота си той не е пролял нито капка кръв. А Михаил Дмитриевич носеше по тялото си белезите на четиринайсет ранявания, всяко от които невидимо е доближавало часа на кончината му. И не с щастливеца Ахил би следвало да сравним Соболев, а по-скоро с благородния Хектор — простосмъртния, рискувал живота си наравно със своите бойци.
    Ераст Петрович не доизслуша прочувствената реч, защото при тези думи точно беше стигнал до заветния изход, където вече го чакаше началникът на секретното отделение на губернската канцелария.
    — Какво има? — попита го надворният съветник, мърдайки кожата на високото си бяло чело, и го изведе в двора, далеч от чужди уши.
    Ераст Петрович с обичайната математическа яснота и краткост изложи същината и завърши с думите:
    — Незабавно трябва да се направи масирано завардване не по-късно от тази нощ. Това шесто.
    Хуртински го слушаше напрегнато, два пъти ахна, накрая дори си разкопча стегнатата яка.
    — Убихте ме, Ераст Петрович, просто ме убихте — продума той. — Такъв скандал е по-лош и от шпионския. Ако героят от Плевен е умъртвен за шепа жълтици, това е грандиозен позор. Макар че впрочем един милион не е шепа жълтици… — Пьотър Пармьонович умислено изпука с пръсти. — Господи, какво да направим, какво да направим… Да се допитваме до Владимир Андреевич е безсмислено — при днешното му състояние. А и Караченцев не може да ни помогне — той днес не разполага с нито един свободен полицай. Довечера се очаква всенародна ажитация27 поради скръбното събитие, а и много височайши гости са пристигнали — на всеки трябва да се осигури охрана и да се пазят от терористи и бомбаджии. Не, уважаеми, изключено е днес да се предприеме обкръжение, не си и помисляйте.
    — Но ще го изпуснем — почти изстена Фандорин. — Ще избяга.
    — Най-вероятно вече е избягал — мрачно отбеляза Хуртински.
    — Дори така да е, следите още са пресни. Току-в-виж сме хванали някоя диря.
    Пьотър Парамонович по най-деликатен начин го хвана под ръка:
    — Прав сте. Престъпно е да губим време. Да ви кажа, от години се занимавам с московските тайни. Познавам Миша Малкия. Отдавна го дебна, ама е много хитър, проклетникът. Ще ви призная, драги Ераст Петрович — гласът му стана поверителен, искрен, присвитите му иначе очи сега се отвориха широко и се оказаха умни, проницателни. — Откровено казано, отначало не ви харесах. Никак. Развейпрах, си рекох, конте. Каца тук наготово, на постигнатото с пот и кръв. Но Хуртински винаги е готов да признае, ако не е прав. Погрешно мнение съм си създал за вас — събитията от последните д