Скачать fb2
Приключенията на Фильо и Макензен

Приключенията на Фильо и Макензен


Свобода БъчвароваПриключенията на Фильо и Макензен

Малко обяснения към приключенията на Фильо и Макензен

    … Седях един час и се чудех как да се обърна към вас, дали да ви кажа „Мили деца“… Накрая се ядосах, понеже нищо свястно не можах да се сетя. Все едно и също: мили деца… И се размислих… Първо, „Мили деца“ звучи повече като благословия, отколкото като обръщение към хора. Казва се също мило куче, мило коте, мило агънце и по върви! В самото обръщение има нещо несправедливо. Този, дето казва „Мили деца“, се поставя над тях, като че ли знае повече от децата и иска само малко тишина, за да им обясни това, което според него децата не знаят!… После си спомних за времето, когато и мене ме наричаха „мило дете“ и понасях това с голямо усилие, както не обичах да ме щипе по бузата всеки срещнат или ме целува така, че после скришом да си бърша бузата… И винаги тези действия бяха придружени от изречението: „Милото детенце!“… Намразих тая дума и си повтарях наум, че не съм мила, не искам да бъда мила, а искам само да се отнасят с мене естествено!
    И така, смятам да ви кажа няколко думи, за да се разберем помежду си…
    Според мене човечеството се дели на две: от една страна, са децата, от другата — възрастните. При това делене годините нямат никакво значение. Истинските деца знаят до края на живота си, че са деца и даже когато пораснат, скрито си пеят детски песнички. Ако им падне, играят и на народна топка, и на прескочикобила, и така нататък… Само че се срамуват от другата част на човечеството, които не са деца и ни наричат „мили“. Имах баба, която напълно ми уйдисваше на всичко като дете. Тя беше от нашата партия. И умря като дете на 93 години!…
    А сега пак за обясненията…
    Смятам, че ние, децата, разбираме някои работи по-добре от възрастните. Те биха си спестили много сили да ни обясняват живота, и то погрешно. Все пак, за да не ни се карат, ще кажа, че има разлика в детството на баба ми, да речем, и на мен. Защото баба ми например помнеше добре турското робство, Илинденското въстание и бягството от Македония през Балканската война. А аз помня други неща — идването на хитлеристките войски у нас, нахлуването им в Гърция и Сърбия, партизаните, офицерите, фронта, глада и т.н. Но странно нещо, въпреки тая разлика аз и до ден-днешен мога да разкажа съвсем точно детството на баба ми от село Горни Порой: и за коня, и за единствената торба царевично брашно, и за хилядите бежанци по прашния път, и за умрелите от холера, и за гръцката кавалерия, която върви по петите им — и все едно, че там съм била и аз и това се е случило с мене, макар че никой нищо не ми е обяснявал… Затова бих искала, като четете приключенията на Фильо и Макензен, не да разберете, а да почувствувате детството на другите като свое. Тъй като да почувствуваш нещо, това значи да го разбереш!… В края на краищата няма да пишем класно упражнение върху книгата, а просто да си починем между игрите. Защото — казвам ви го вече аз от опит — неизживяното детство е непоправим пропуск в човешката личност. Ето защо нека да не забравяме детството си и че сме деца — най-добрата част на човечеството! Нали?
    Сега се чудя дали да почна най-после обясненията си… Не сте живели тогава, когато „имало едно време…“ и не знаете какво е например опозиция, какво е бригадирско движение… Пък си казвам: и аз не съм виждала руския пълководец Кутузов, но всичко вярвам, каквото е писал за него Лев Николаевич Толстой.
    … Какво да ви обяснявам… Толкова се е говорело… Само ще кажа, че бригадирското движение тогава беше да почнеш от нищо. Представете си, деца, че ви е изгоряла къщата, всички дрехи и завивки, включително и парцалените кукли, както правеха фашистите и както ставаше при бомбардировките. И като гледаш това пепелище, вместо да плачеш и да се ядосваш, да почнеш всичко отново с голи ръце! Ама с радост и с песен и да те е срам и мъка, ако не те вземат в бригадата. Ето това е бригадирското движение по мое време.
    Не знам дали повече да ви обяснявам… Не сме в клас. Фильо и Макензен не са идеални деца. Нито са много послушни, нито пък непослушни, нито са много кротки, нито пък много палави. Не постъпват винаги правилно, нито пък винаги неправилно. Не са мързеливи, но като им падне, могат добре да си поиграят. Просто деца като всички!… Ако бяха идеални, тогава според мене щеше да бъде по-добре, вместо да се пишат толкова книги, па да се правят толкова филми и се харчат пари, просто да се прочете правилникът на едно училище и готово! Поне ще чуем отново какво е забранено, тъй като правилникът за дисциплината не е конституция, та да знаеш правата си, а преди всичко това, което не можеш да правиш, тоест да знаеш задълженията си. Само че тогава нямаше да има книги. Ако ли пък бяха написани според правилника, то случките ще да са станали не на земята, даже не в нашата Слънчева система, а в някое съзвездие, което, между нас казано, никак не ни засяга и би ни доскучало.
    Аз мисля, че всяко дете е единствено на света! Няма досущ еднакви деца. И всяко детство е единствено на света! Затова всяко детство може да послужи поне за един роман най-малко. Освен това детето има някои качества, които възрастните за съжаление ги нямат. То е чисто по душа и не знае зло. Затова спомените от детството са тия, които ни поддържат по-нататък в нашия път и преди всичко добрият спомен! Даже един да бъде в детството ти, можеш да станеш истински човек!…
    И така, да не забравяме никога детството си, да не забравяме никога добрите спомени от него!
    Да живеят децата!
    Свобода Бъчварова

Първа част

Първа глава

    Слънцето още не се бе показало зад високия хълм над града, но животът бе започнал. Първо се обадиха петлите, после кокошките, кравите, конете, кучетата… А някъде отдалеч се носеше квиченето на свиня, която, като най-невъздържана, напомняше на човека — господар на вселената, — че е поел грижата за животинското царство. Ако не възпитанието, то поне изхранването му.
    Дворът беше причудлив. Неправилният му трапец напомняше манастир. От едната страна се извисяваше голяма триетажна къща — дървена, с дълги балкони. Беше доста изкривена, но все още запазваше равновесие като кулата в Пиза. Следваха ниски бараки с неясно предназначение, после още една къщичка и до нея голям обор с плевня. Няколко крачки ги деляха от огромната порта, през която свободно можеше да мине влак. До нея имаше навес с огнище и наредени дърва. По балконите на голямата къща се вееше бельото на обитателите, полюшвано от вятъра като знамена на крайцер, тръгнал на официално посещение в чужда страна. Съдейки по количеството на тия знамена, можеше да се предположи, че екипажът е твърде многоброен, а качеството на бельото и разноцветните кръпки по него издаваха, че обитателите не принадлежат към френския двор, а са като по-голямата част от човечеството.
    До конюшнята стоеше стар файтон, боядисан в черно, с нарисувани по него яркочервени екзотични цветя, каквито ботаниците още не бяха открили на планетата. В средата на двора имаше чешма с голямо корито.
    Горе, на третия етаж на балкона, се появи между бельото една лъскава медна флигорна. Звуците огласиха отначало двора, а после целия град. Това бяха бодри, чисти и ясни звуци от „Жигата“ на Леополд Моцарт. След миг се появи фигурата на едно момче по фланелка, на около дванайсет години. Беше слабо, със скулесто мургаво лице, с живи черни очи. Още неизкарал пасажа, откъм двора се прибавиха звуците на бас-флигорната, изпълняваща втората партия на „Жигата“. А след това, зад файтона, се подаде и изпълнителят — едно дебело момче с врат на новобранец, с добродушно лице и кротък поглед на овчарско куче. Двамата изкараха докрай „Жигата“, след това едното от балкона извика силно:
    — Макензе-е-е-н!…
    А този отдолу отвърна:
    — Фильо-о-о!…
    Така се казваха момчетата. Но за съжаление само те в града се наричаха помежду си така. Останалите деца си ги кръщаваха по свой начин. На Фильо викаха Тангото — по фирмата на бащината му кърпачница. А с Макензен беше направо трагедия!… Едни му казваха Макето, други — Бакъртепе, заради едрия му ръст, но последните бяха по-малко и го казваха тихо, зад гърба му, защото последствията не бяха от най-приятните…
    Странни са пътищата, по които хората добиват своите имена, без да са виновни. Родителите определят името, сякаш правят заклинание да накарат съдбата да изпълни техните несбъднати желания. Затова до ден-днешен, а и в бъдеще ще се скитат по българската земя лирични герои като Ромео и Юлиян, смели пожарникари като Пламен и Огнян, хайдути като Чавдар или военачалници като Наполеон. Но всяко име има и причина. Така беше и с името Макензен. Баща му, старият македонски комита, се бил през Първата световна война на фронта в Добруджа и стигнал с войските чак до Букурещ, откъдето беше донесъл една сребърна лъжица и едно голямо огледало — двата най-ценни предмета в домакинството. Там, в Букурещ, се наложило да вози на файтон главнокомандуващия австро-германските части фелдмаршал Август фон Макензен, за когото беше запазил неизличим спомен за едър, здрав и, както сам се изразяваше, сербез човек с най-хубавите мъжки мустаци и който знае да пие! Затова младият Макензен трябваше да носи на гърба си славата на своя предшественик, която смазваше все още неукрепналите му плещи.
    Момчето, наречено Фильо, бързо изтича по стълбите надолу. Посрещна го едрият Макензен и почна да се върти около него. Зад файтона с лай изскочи голямо куче вълча порода. То се изправи на крака, за да близне лицата на двете момчета.
    — Томи! — каза Макензен. — Те туа!… Куше!
    Кучето послушно легна на земята, като си закри срамежливо едното око с лапата, но не издържа дълго, пак скочи и се разлая.
    В провинциалните градчета езикът, на който разговаряха хората с кучетата, беше френският, като най-аристократичен. Първото нещо във възпитанието на едно куче, което имаше господар, беше да научи думите: те туа, куше, марш, але, прьоне, виен иси, доне моа и други правилни и неправилни френски глаголи. А знаем, че основата на един език са глаголите. Имаше кучета, които бяха усвоили френския език далеч по-добре от своите господари, и пак ядяха бой.
    От балкона на третия етаж се показа една жена с бебе в ръце.
    — Фильо… — извика жената — мързел такъв! Качи се да вземеш чайника и да го налееш с вода!
    Двете момчета се погледнаха. Фильо изтича по стълбите. Когато слезе на двора, чешмата беше вече заета. Едър мъж с гъста къдрава коса, по фланелка, но с тъмносин панталон и обувки, лъснати до блясък, се плискаше с водата и издаваше странни мучащи звуци. Раменете и гърдите му бяха също целите в гъсти черни къдрави косми, показващи все пак нагледно теорията на Дарвин, че човек не е произлязъл от пуяка, да речем, а може би непосредствено от карнобатската овца. Но Фильо истински му завиждаше. Според него нямаше нищо по-мъжествено от тези косми. За съжаление при него не съществуваше и помен от тях.

    Двете деца гледаха мъжа с хубавите панталони. В тази оскъдица на войната хората носеха кърпени дрехи още от Освобождението на България… но имаше и такива — като тоя, дето се миеше — с английски платове и хубави боксови обувки, дадени от Комисарството. Те издаваха принадлежността им на хора от категорията, която бие, а не откъм тая, която яде бой…
    Погледите на децата бяха втренчени в пистолета му отзад, на колана, пъхнат в кобур. Кой знае защо, мъжът сутрин показваше на целия двор оръжието, понеже, като облечеше вече ризата, вратовръзката и сакото (пак взети с бележка от Комисарството), този белег на мъжественост и власт не се виждаше. Но мъжът прекали да се мие и плиска. Не обръщаше внимание никому и сякаш нарочно продължително се зажабурка, изви глава назад като щъркел и почна гаргара със звуци на певица, която се разпява. Той явно изчерпваше търпението на чакащите. Двете момчета отново се погледнаха.
    — Защо толкова се мие?… — попита Фильо.
    — Ами-и-и — заекна Макензен, впрочем той заекваше, когато иска — не е бил на баня човекът от Коледа!…
    — Сигурно ще отиде пак на Димитровден!… Още колко месеца остават? — невинно попита Фильо.
    — Ами още три.
    Мъжът се обърна, вече засегнат.
    — Слушайте, мърльовци! Ако още веднъж засвирите сутрин и събудите града, ще се разправям по друг начин с вас! — И попипа револвера отзад. — Държавата се троши — продължи наставнически той, — а вие сватби правите!…
    Двете деца гледаха втренчено, сякаш зад него.
    — На нас ли говори? — попита учудено Фильо.
    — Не-е-е-е — заекна Макензен, — той говори на петела!
    Петелът се беше приближил и се навърташе около чешмата.
    — Как? Той знае езика на животните? — попита Фильо.
    — Ами д-д-да-а-а — каза Макензен, — животните се разбират помежду си!…
    Това беше отдавна заучен диалог между двамата, изпълнен и този път блестящо. Но на мъжа трябваше време, за да разбере скрития смисъл. Може би и не го разбра, едно обаче знаеше със сигурност — че нещо се подиграват с него. Беше убеден, че е жестоко обиден.
    — А, така ли? — каза мъжът и тръгна към двете деца, като пак пипна отзад револвера.
    На двамата им стана малко страшно и почнаха да отстъпват назад. В тоя момент зад файтона се показа огромната фигура на бай Мицо Войводата — бащата на Макензен. Беше много едър човек с рошава коса, щръкнала навсякъде, и буйна черна брада до кръста. Всички го наричаха Комитата или Войводата, какъвто беше и всъщност по специалност, защото файтонджийството никога не смяташе за свое призвание. Дълги години се беше мотал с разни чети по македонските чукари — отначало разбойнически, а после революционни — и твърдо смяташе, че човечеството ще се оправи, когато барем половината бъде „изтепано“. Той, разбира се, оставаше в другата, оцеляла и човеколюбива половина.
    Кучето започна да ръмжи. Мъжът с пистолета се спря. Бай Мицо не можеше още нищо да съобрази. Главата му се цепеше от снощното пиянство и знаеше, че ще му мине едва като изпие няколко шишенца ракия в кръчмата на бай Васил Мискета. Конете разбираха здравословното му състояние и спираха като заковани всяка сутрин пред кръчмата, където търпеливо чакаха стопанинът им да си изпие лекарството.
    — Какво става тука бре? — попита бай Мицо с дълбокия си дяконски глас.
    — Ами нищо… — каза Фильо.
    — Препоръчваме на господин Перо да не се нервира сутрин… — добави Макензен.
    — Кажете и другото, айде де, кажете! — викна вбесен Перо.
    — Ами… държавата се трошела и не трябвало да се правят сватби… — каза Фильо.
    — То па една държава!… — възкликна файтонджията и плю с презрение. — Перо, Перо-о-о-о… и агентин не можа да станеш като хората!…
    В това време по стълбите изтича дребен мъж с ножици в ръка. Цялото му слабо лице се гърчеше от нервни спазми. Беше от тия малки хора, безумно смели като борсуците. Перо съвсем се изплаши.
    — Абе дръвник! — заговори малкият човек. — Какво ти правят децата бе, маскара! Иди да гониш шумкарите по гората, пъзльо с пъзльовците! Ще ми носи пистолет. Ама ще взема да ти го счупя от дебелия задник!…
    От, горния етаж се подаде майката на Фильо с бебето в ръка, а до нея едно малко момченце се мъчеше да си провре главата през летвите на балкона.
    — Какво ти правят децата бе, маскара! Да не си ги ти раждал, та ще ги биеш!… Това да не ти е участъкът! Ще ги бие…
    Не закъсня да се появи и жената на Перо, също с бебе в ръце. До полата й се притисна едно съвсем малко момченце, току-що проходило. Беше слаба, смирена жена, която все гледаше да няма караници.
    — Недей, Перо. Хайде, ела да закусиш…
    Тоя път гневът на Перо се изля върху нея:
    — И ти ли си с тия шумкари ма? И ти ли ма?
    — Недей, Перо, не виждаш ли какво става?…
    — Какво става, какво става! — инатеше се Перо.
    — Ами може и властта да падне…
    Перо се нервира тоя път истински.
    — Кой ти каза ма? Кажи само кой ти каза! Да го арестувам веднага! Кажи кой!… — но изведнъж млъкна.
    На двора слезе една жена, цялата в черно. Беше висока, стройна, с благородно, издължено лице. Макар вече възрастна, бе запазила нещо от миналата си красота. Тя носеше чайник в ръка. За момент всички притихнаха и я гледаха.
    — Ето я! — окопити се Перо, но се запъна, търсейки дума: — Тарторка на комунистите!…
    Както винаги, Фильо и Макензен останаха настрана от караницата. Малките я започваха, големите завършваха.
    А Перо продължаваше да беснее:
    — Двамата й сина в гората, а мъжът й изгни в дранголника! Аз всички вас!…
    — Айде, глей си работата! — каза дълбокомислено бай Мицо. — Да не те захвана аз… Тома — обърна се той към дребния мъж, — не се захващай с това… — и махна презрително с ръка.
    Възрастните постепенно се разпръснаха. Мицо впрегна двата коня във файтона. Бащата на Фильо — бай Тома — тръгна на работа, като мимоходом каза на Фильо:
    — Мини през дюкяна, търтей такъв!…
    Самият Перо, вече облечен, с вратовръзка, също тръгна на работа, като на два пъти си повдигна сакото, за да си оправи пистолета. Дворът лека-полека опустя, Фильо и Макензен, доволни от скандала, мълчеха и мислеха какво да правят. Бай Мицо спокойно се покачи на капрата, шибна конете и файтонът с трясък излезе от портата. Голямото куче тръгна след него, но острото изсвирване на Макензен го върна. То се приближи към двете деца.
    — Иси, Томи! — заповяда важно Макензен.
    От нисичката къщичка до конюшнята излезе едно момиченце. Беше стройничко, с руси плитки и босо като всички деца.
    — Батко, да дойда ли с вас? — попита момичето, като гледаше Макензен.
    И двамата отрицателно поклатиха глава. Момиченцето се разплака.
    — Руже, ама нали ти си домакинята на тази къща! — каза Фильо, на който му стана жал. — Кой ще сготви на бай Мицо и батко ти?
    Бай Мицо нямаше жена. Беше се поминала от малария няколко години след второто раждане. И той остана с две деца. Момиченцето наистина се грижеше за домакинството, доколкото можеше, и затова имаше такъв сериозен вид.
    — А утре ще ме вземете ли? — попита то.
    — Утре, Руже, всякак! — каза Фильо решително.
    Макензен не я удостои даже с поглед. Така смяташе, че трябва да се държат мъжете.
    Двамата тръгнаха по своята всекидневна обиколка. Томи весело лаеше, тичайки напред. Портата се затвори след тях. На нея пишеше с едри букви върху лист: Домоначалник — Перо Тодоров. Погледнаха се. Едрият Макензен подхвана по-малкия Фильо и го повдигна. Той почна да пише с малък счупен молив по листа. Промени написаното в следния вид: Домомочалник — Перо Тодоров. Запъхтеният, зачервен Макензен попита:
    — Още ли?
    — Готово!
    Макензен го пусна и Фильо се стовари на земята.
    — Много си тъп! — промърмори недоволен Фильо и се изтърси от праха.
    Двете деца се изправиха до вратата и прочетоха хорово променения надпис. Бяха доволни и се затичаха по уличката. Томи след тях.
    Уличката на тяхната махала беше тясна, покрита с калдъръм. По дуварите на едноетажни и двуетажни къщички висяха низи тютюн, които се сушаха. Разхождаха се кокошки. Пробягна котка, подплашена от Томи, На края на уличката имаше кокетна къщичка е китен двор. Пред прозореца с дръпнати пердета бяха наредени много саксии. Едно момиче с дълбоки сини очи си беше подало главата навън. Слънцето блестеше в косата й и тя изглеждаше като златен ореол на икона. Когато минаваха отдолу, Фильо и Макензен се спряха и казаха едновременно:
    — Добър ден, учителке…
    — О, момчета, отдавна не съм ви виждала… — каза смутено момичето. — Как е стрина Мария?
    — Добре е — отвърна Фильо. Чака да се върнат бате Венчо и бате Христо.
    — Ама вие не идвате вече при стрина Мария… — каза Макензен.
    Фильо го сбута да не говори. Момичето още повече се смути. В тоя момент от горния край на уличката се зададе конник. Това бе млад офицер с накривена наляво фуражка, седнал изправен като прът на красива английска кобила, която нарочно подмушкваше с шпорите, за да се разиграе. Офицерите със своите пелерини и саби бяха най-живописните и елегантни мъже в градчето, особено младите. Госпожиците лудееха по тях. А този офицер беше извънредно привлекателен. Тънък, строен, с мургаво лице и живи черни очи, с дълги гъсти мигли — беше наистина изящен и красив мъж. Елегантността му бе подчертана. Хубава куртка и брич от английско сукно, кафяви ръкавици и ездитен бич със сребърна дръжка. Беше адютант на полка. Той бавно мина край прозореца, като за момент спря коня и отдаде чест. Девойката, цялата изчервена, му кимна с глава.
    Учителката Виолета минаваше за красавицата на града, макар да беше от скромно семейство. Майка й шиеше в, къщи дамско бельо, а баща й боядисваше къщите. Но като излезеше Виолета на улицата, със своя вроден чар привличаше погледите на всички. Всеки се заглеждаше в нежната й гъвкава фигура, в светлите й като коприна коси и в дълбоките й сини очи.
    Офицерът живееше чак към гарата, но, кой знае защо, минаваше всяка сутрин край прозореца на учителката, домът на която бе на съвсем противоположния край на градчето и, разбира се, не по пътя за казармата. Пред очите на децата се разиграваше една от тия падаш, провинциални истории, понякога толкова силни, като трагедиите на Шекспир…
    Конникът отмина. Фильо и Макензен тръгнаха, придружени от Томи.
    — Филипе — извика след него момичето, — почакай… — и бързо изтича на улицата. Тя беше развълнувана. — Кажи на стрина Мария, че не мога да дойда, не мога… — и изведнъж заплака. После го хвана за ръкава на ризата. — Не, нищо не й казвай, моля ти се…
    — Бъдете спокойна, учителке…
    Девойката се прибра. Двамата вървяха замислени.
    — Аз знам защо плаче… — каза Макензен.
    — Така ли? Да мълчиш, чу ли? Това не е наша работа!…

Втора глава

    Двете момчета и кучето излязоха на единствената павирана улица в градчето, носеща претенциозното название „Цар Борис III“. Спряха на отсрещния тротоар, откъдето добре се виждаха помещенията на клуба „Бранник“. Не без известна завист се зазяпаха във втората зала, където двама бранници играеха пинг-понг, а други пи наблюдаваха. Но отношенията между бранниците и двете момчета бяха доста влошени. Още в началото, когато се образува организацията в градчето, и двамата искаха да се запишат в редовете на невръстните й привърженици, носещи названието „Орле“. Цялата работа се състоеше в униформата и ножа отстрани на колана. А униформата в ония бедни години, когато нямаше парче плат за панталони (а за обувки и да не говорим), беше нещо, което действуваше на детските сърца. Но Фильо не влезе в „Бранник“ и не стана „орле“ по две причини. Първо, заради баща му бай Тома. Стар участник в Септемврийското въстание, той бе ял бой от властта по всички места, където се упражнява това „човеколюбиво“ занятие — и в казармите, и в двата полицейски участъка, и в пожарната команда дори. Фильо знаеше, че омразата му към властта стигаше до планински размери и можеше да отнесе голям пердах. Бай Тома се изказа решително, че „Бранник“ не е организация за свестни хора!… Второ, дори организацията да беше най-благородната, Фильо нямаше пари да плати униформата. Бай Мицо също нямаше пари, но и да намереше отнякъде, би ги вложил в по-свястно дело, като под това разбираше пиенето на ракия. Имаше още една причина, която отдалечаваше и Макензен от фигурата на „орле“. Той беше израсъл под закрилата на православната църква. Беше неин храненик и бай Мицо се хвалеше, че от сина му ще стане най-малко владика, а може би и епископ… Но, кой знае защо, между църквата и „Бранник“ в градчето работите не бяха много добри. Като резултат от всичко това Фильо и Макензен бяха върли противници на фашистката организация. Но бранниците имаха пинг-понг, ски, флоберови пушки, копия, дискове, а Фильо и Макензен нямаха нищо такова. И сега, след като оставиха Томи на пост, те внимателно пресякоха улицата и застанаха пред първата витрина на клуба, където се помещаваше щабът. Командирът на бранниците — мъж с мустаци и лице, ненабраздено от каквато и да е мисъл, се разхождаше напред-назад и диктуваше поредната диспозиция. Едно момиче в бранническа униформа пишеше с два пръста речта, но писането никак не вървеше, защото често прекъсваха и се караха.
    Фильо и Макензен се загледаха в портретите на германските асове летци. На първо място Мьолдерс, до него Лаглан, и т.н. Но бързо се преместиха на другата витрина, за да наблюдават оттук играта на пинг-понг. Изведнъж някой ги хвана и двамата за ухото. Беше техният стар противник Гошо адвоката. Най-мръсното копеле от бранниците, както мислеше за него Фильо. Двете деца се заизвиваха под ръцете му. Пръв се отскубна Фильо. А Макензен го ритна по кокалчето и момчетата с обединени усилия го бутнаха така, че Гошо адвокатът се плъзна по корем през отворената врата. Томи побърза да го захапе за крачола и застрашително ръмжеше. Двете деца и кучето избягаха на отсрещния тротоар и започнаха да викат оттам:
    — Бранници, бозаджииии, бодуци, бонгури… — и други ласкави названия, започващи с буквата „Б“. А Томи неистово лаеше срещу клуба.
    Бранниците прекъснаха играта и излязоха навън. Бяха пет души — безумно смели. Фильо и Макензен бързо се ометоха в съседната улица. Тук след разтриване на ушите и кратко съвещание за далечни планове на отмъщение те тръгнаха надолу по булеварда и излязоха на площада.
    Площадът беше забележителността на градчето. В средата имаше бетонен стълб с високоговорител, от който се носеше немски марш. Цялото място представляваше правилен квадрат, обграден от турската баня с оловните куполи, киното, читалището и градинката с паметника на Тодор Александров — македонски революционер, върлувал из този край. Следваха банката, съдът, фото „Стефчо“, магазинът на Бераха, фурната на Мицо, сладкарницата „Шар планина“ и хотел „Македония“. Близо до хотела имаше будка от дъски, боядисани в бяло, зелено и червено. Пред будката стоеше полицай на пост. В читалището даваха немския филм „Йоханес не бива да загине“, който те бяха гледали вече няколко пъти. Оттам бързо се спуснаха по една малка уличка и излязоха на Атпазар, където джамбазите от сутрин до вечер се надлъгваха за някое умиращо добиче и без умора удряха ръцете си, за да стане пазарлъкът на възможно най-висок глас. Тук, на това площадче, цялото осеяно с конски тор, се помещаваше между много малки дюкянчета и шивачницата на бай Тома. Беше една схлупена барака. Носеше претенциозната фирма: „Моден крояч — «Танго»“, и затова на Фильо му казваха понякога Фильо Тангото. Отстрани на вратата бяха нарисувани една жена по шлифер и един мъж с мустачки, балтон и бастун. Извехтелите изрезки от модни списания с несъществуващи дами и господа красяха измърсените прозорци. За всеки случай имаше и една допълнителна табела, че притежателят на същото заведение едновременно е и кърпач — преправя и преобръща дрехи, което, казано честно, беше основното средство за прехрана на бай Тома и семейството му. Допълнително нарисуваната ютия намекваше, че заведението и глади.

    Фильо и Макензен влязоха в ниската кърпачница и за всеки случай застанаха до вратата, та ако сприхавият бай Тома хвърли по тях нещо, навреме да избягат. Но той не им обърна внимание. В момента беше зает с голямата стратегия на Източния фронт, за което се беше снабдил с една огромна карта на Европа и Азия, заемаща цялата задна стена на дюкяна. Край картата бяха накачени листове „Папагал“, където темата беше една и съща: Дойчо и Иван се борят и, кой знае защо, Иван е по-едър и по-хубав и почти е катурнал Дойчо…
    Другата — по-голямата част — беше заета от огромен тезгях и дълга закачалка с готови дрехи. В дюкяна се намираха интимните приятели на бай Тома от младини — зарзаватчията Андон — сух мъж, който непрекъснато правеше една странна гримаса, но децата не се смееха на това. Бай Андон е бил бит по главата през Септемврийското въстание, в което бяха участвували заедно с бай Тома. И оттогава му беше останал този тик на лицето. Другият беше бай Димо, който поправяше оръжия — главно ловджийски пушки. Дюкяните и на двамата бяха край кърпачницата на бай Тома. На витрината на бай Димо имаше много стари оръжия — пушки, шомполи и стари револвери, но всичките счупени, защото беше опасно да изложиш годно оръжие. Фирмата му бе скромна, с нарисувано куче на бели и черни петна, вероятно пилещар, и човек с мустаци и чифте. Тоя с чифтето стреля със сачми, образуващи старобългарски букви, които оформяха надписа „Оръжейница“. Нещо подобно на буквите, каквито в днешно време изработва една фабрика за макарони в Толбухин, поставила си благородната цел да обучава децата на писменост, докато ядат юфка, нарязана в славянски шрифт…
    Бай Тома беше в стихията си. С лукава усмивка, много жестове и непрекъснато шарене по картата, с пръст в напръстник, той обясняваше на двамата си приятели разположението на фронтовете без нито едно свързано изречение, но с ясна и категорична интонация:
    — Значи оттук… — каза бай Тома, като направи широк кръг с ръка. — А ония мислят, че оттука… — И смигна многозначително. — И докато тия чакат оттука, ние идваме оттука и…???
    Сега той вдигна вежди и с питащо изражение млъкна. Но всичко беше ясно! Зарзаватчията бай Андон направи своя тик, а бай Димо каза:
    — Тома, та значи и България?…
    — Е, сега разбрахте ли ме? — каза бай Тома важно.
    — Значи скоро? — пак попита невярващият Димо.
    — Тия дни!
    — Ама… руснаците вече идват ли? — попита наивно Фильо.
    — Млък бре! — каза бай Тома, но не много сърдито. Той не криеше от никого огромните си знания по стратегия и особено от семейството си. Дълбоко в душата си Фильо го почиташе като голям военен теоретик и ако беше чел повече, нямаше да се поколебае да смята бай Тома за гениален хибрид между Клаузевиц и Молтке.
    — Изпята им е песента! — каза бай Андон зарзаватчията.
    Впрочем това вече не беше тайна за никого. Сега бай Тома прие отново деловия си вид.
    — Ще отнесеш тая куртка на онова… — но се спря навреме и отсече: — на полковника!
    Откачи от закачалката един мундир и го помириса.
    — Мирише на пор — каза той и поднесе куртката към носа на бай Андон зарзаватчията.
    Последният направи гримаса на отвращение, но, неясно защо, Фильо се сметна обиден. Взе намусен куртката и застана на вратата.
    — Айде, пръждосвай се! — каза бай Тома.
    — Ще дадеш ли два лева? — делово попита Фильо.
    Бай Тома избухна. Вдигна големия железен аршин, но Фильо отвори вратата и вече беше на свобода. Все пак се върна и извика на разбеснелия се бай Тома:
    — Ще видиш, ще видиш!…
    Бай Тома искаше да хвърли аршина, но бай Димо го задържа. Фильо тресна вратата в знак на протест. Кучето, което го чакаше на вратата, скочи върху него от радост. Макензен беше предпочел витрината на сладкарницата пред военната лекция на бай Тома и с въздишка се оттегли, когато видя Фильо. А той държеше в ръка куртката на полковника и си хапеше устните от яд. Двамата мълчаливо се спряха пред витрината на бай Димо.
    — Да имах тая пушка!… — каза Фильо, като погледът му изпи едно мечкарско шишане.
    — На мене — това! — каза Макензен. Той си беше избрал един карадаг — огромен пищов със сребърна дръжка, стара комитска направа.
    Най-после се запътиха към търговската улица на града. Започнаха любимата си игра. Заставаха пред витрината на някой магазин и си избираха вещи с думите: „Това на мен!“, а следващият казваше: „А това на мен!“, после в скоропоговорка: „На мене“, „На мене“, и накрая Макензен, като нарочно силно заекваше, е широк жест заключаваше: „Всичко на мене!“ Те си избираха шапки — предимно офицерски фуражки от, шапкарския магазин на евреина Буко, който обаче продаваше най-много каскети. По-нататък продължаваха да си избират пишещи машини от магазина на Шаламанов, рисувани ковьорчета с лебеди от магазин „Бело море“, лопати, вили, оглавници и коси от дюкяна на Градевски. Не се отказваха и от модерните пчелни кошери, тъй като бяха съвсем нови и рендосани. Харесаха си една маска, предназначена за пчелари. Фильо скромно си присвои и духалото за дим, но когато излязоха на площада и спряха пред сладкарницата „Шар планина“, където все пак имаше някои сладкиши, като ореховка, ашуре или нещо друго, Макензен така погледна Фильо, че той нищо не можа да проговори.
    — И това на мене! — отряза Макензен, като посочи после и фурната на Мицо. Той беше винаги гладен и Фильо отчиташе тази негова слабост.
    Продължиха за градската градина, където бяха най-хубавите къщи на града. Тук живееше буржоазията. Те спряха пред една желязна ограда. Пред портата стоеше файтон с два черни породисти коня. На капрата седеше войник. Двамата изчакаха да излезе полковникът — командирът, на полка — с червени лампази на бричовете. Той беше едър мъж и имаше синкаво-червеникаво от пиене и здраве лице. Сложи си сабята между краката, после нахлузи белите ръкавици и вдигна надменно глава с накривена фуражка. Файтонът потегли.
    От отворената веранда на къщата се носеха звуците на пиано. Изпълняваше се доста посредствено „Фюр Елизе“ от Бетховен с много спирания и грешки, но Фильо и Макензен се считаха почти за професионални музиканти и знаеха мъките на инструмента, още повече, че се касаеше за пиано — нещо за тях като недосегаема мечта. Все пак влязоха в двора. Изкачиха стъпалата и позвъниха. Появи се едно девойче в селски дрехи, с огромни обувки на бос крак. Очевидно — слугинчето.
    — Събуйте си обувките! — заповяда механично тя.
    Двамата погледнаха босите си крака.
    — Манете това куче! — добави слугинчето и разтърси дългите си плитки.
    Макензен с жест изпъди кучето.
    — Томи, марш!
    Томи недоволен се отдръпна.
    — Що има? — попита слугинчето.
    — Мундирът на господин полковника.
    — Я че го носим. Вие си одете.
    В това време свиренето спря. Чу се детски глас:
    — Кой звъни ма, Росе?
    На стълбата изтича момиче на тяхна възраст и застана пред двамата. Фильо я гледаше като някакво видение. Момичето имаше тежки кестеняви плитки с бели панделки и носеше бяла рокля с волани.
    — А-а, вие ли сте? — каза то, като кокетно се усмихна. — Къде е кучето?
    — Т-т-т-томи, иси! — без да иска, заекна Макензен, този път истински, защото се смущаваше. Фильо го гледаше учуден. Томи дотича. Момичето попита:
    — Мога ли да го погаля?
    — Иначе е истински змей! — започна да се съвзема Макензен. — Томи, куше! — кучето легна.
    Момичето предпазливо го погали по главата, после ги покани:
    — Моля, заповядайте!
    Двамата влязоха в голям салон, целият в тъмночервения килими, мебели и завеси. По стените висяха кръстосани саби и пушки, а в средата на стаята бе разположен роялът. След тях влезе и кучето. Момичето изтича от стаята и след малко донесе поднос с кекс.
    — Дайте го на кучето, аз сега ще дойда…
    Макензен взе подноса. Томи се изправи на крака. Макензен, без да му обръща внимание, почна бързо да лапа от кекса. Засегнат, Томи се разлая.
    — Това плюскане ще те изяде някой път! — отбеляза дълбокомислено Фильо, който със съжаление гледаше как приятелят му набутва залъците от кекса в устата си.
    Момичето внезапно влезе. Кучето отново се разлая.
    — Ама то било гладно?! — учуди се тя. — Колко бързо изяде кекса!
    — Кой? — попита Фильо.
    — Ами кучето…
    — Истински змей! — каза Фильо двусмислено.
    В това време Макензен, който беше напълнил устата си с последния огромен залък, не можеше нито да го преглътне, нито да каже дума и само гледаше с изблещени очи. Изглежда, от бързото ядене нещо му бе преседнало. Взираше се опулен във Фильо като глухоням. Той му се притича на помощ и го удари по гърба, за да преглътне. Томи също се засили — изглежда, имайки опит — и го блъсна отзад. Макензен едва не падна, но най-после преглътна.
    — О, боже, какво му стана? — попита момичето.
    — Той има… епилепсия! — изтърси изведнъж Фильо.
    — Епилепсия?! — с ужас произнесе момичето.
    — Е-е-е, съвсем лека, почти не се чувствува…
    В това време Макензен хлъцна и изпъшка. Фильо му направи знак да не хълца, но нов пристъп го разтърси. Влезе майката на момичето — една пълна дама в пеньоар. Косите й бяха навити на ролки.
    — Кои са тези? — попита дамата. — Чисти ли са краката им? Нямат ли въшки?
    — Какво говориш, мамо! Това са мои съученици. Те са, дето пеят много хубаво.
    Изглежда, пеенето беше слабото място на пълната дама.
    — О, така ли? — каза сега предвзето дамата. — Деца, аз съм завършила консерватория! — Тя седна пред пианото, удари няколко акорда и изпя една-две умопомрачителни вариации във вид на солфеж.
    Томи, който, макар и куче, имаше доказан певчески талант, така жално и проточено изви с вдигната муцуна към полилея, че дамата с пеньоара учудено млъкна. След това наново се обърна към момчетата:
    — А къде пеете?
    — В черковния хор — каза Фильо — и в хора на прогимназията.
    — А вие? — попита тя Макензен.
    Последният вместо отговор мощно изхълца.
    — И той — вместо него каза Фильо.
    — Значи ще участвувате в програмата утре вечер?
    — Аз, аз… — почна Макензен и пак изхълца.
    — Разбира се, госпожо — каза Фильо.
    — Еми ще свири на пианото отделен номер. Това ще бъде тържествена вечер. Най-тържествената на нашето женско дружество. „Любов към родината“!… — възторжено обяви дамата с пеньоара.
    В това време Макензен съвсем се разхълца. Фильо извика бързо „Довиждане, госпожо“ и го избута навън. Кучето ги последва незабавно. Еми ги изпрати до външната врата.
    — Ще се видим утре вечер — каза тя.
    Томи се обърна и й подаде лапа най-неочаквано. Момичето непредвидено се поклони и пое лапата му. Фильо глупаво се усмихна. Еми се прибра.
    А Макензен се бе опрял на оградата вън и продължаваше да хълца. Фильо, който беше чуя отнякъде, че с крясък може да спреш такова бедствие, внезапно го уплаши:
    — Ау!
    Томи това и чакаше и с пълна сила се разлая. Макензен наистина се стресна и престана да хълца. Фильо почна да се смее.
    — Аз няма да пея на тия кукумявки! — каза Макензен.
    — Тогава не си ми приятел! — каза Фильо. — Пееш на поповете, а когато е за мен — не искаш, така ли?
    — Ама ти си влюбен в Еми, а?
    — Кой, аз ли?!
    Двамата застанаха настръхнали един срещу друг. Още малко и щяха да се сбият. Томи зае неутрална позиция настрани.
    — Добре де! Като се ожените, ще вит свиря на сватбата — каза примирително Макензен.
    Мирът бе възстановен. Двамата, сега напълно свободни, наново заскитаха из града…

Трета глава

    Фильо и Макензен не бързаха да се приберат в къщи, ръководени от старото войнишко правило: „Не се мотай около началниците!“, тоест — домашните, за да не ти намерят работа. Затова те започнаха дълга обиколка, докато стане време за обяд. На една уличка три малки деца играеха футбол. Фильо и Макензен се загледаха в играта. Искаше им се да се намесят.
    — Не така бе! — каза Фильо на едното дете. — Бягай, аз ще бия дузпата!
    Децата почтително го погледнаха. Фильо постави топката и се засили. Тя направи красива парабола и отиде право към прозореца на съседната кокетна едноетажна къща с голям двор и овощни дръвчета. Той се счупи с трясък. Фильо и Макензен гледаха с голямо учудване резултата. Но от къщата излезе възрастен човек, елегантно облечен, с бастун. Двамата побягнаха. Беше председателят на окръжния съд — стар ерген.
    — Аз ви познавам… — извика човекът.
    Малките деца останаха под прозореца.
    — Чичо, не сме ние… — в хор отговориха дружно те.
    — Познавам ги — въздъхна възрастният човек, после се усмихна. — И Фильо, и оня с маршалското име… те ми обраха черешата напролет, нали?
    — Те — казаха в хор децата.
    Скрити зад съседния дувар, Фильо и Макензен чуха това изобличение, но свиха рамене, ухилиха се и наново тръгнаха.
    — Ще ям бой — въздъхна Макензен. — Съдията сигурно ще каже на Войводата, а може и да ни вкара в затвора…
    — Хайде да се басираме, че няма да каже! — подаде палец Фильо.
    — Хайде!
    Двамата си наплюнчиха яко палците и се басираха.
    — На какво? — попита Макензен.
    Извадиха топчетата от джоба си.
    — На соденото топче и на желязното.
    — Д-д-д-обре — заекна нарочно Макензен.
    Тръгнаха бързо. На съседната улица няколко деца играха с топчета на триъгълник. След кратко колебание се включиха в играта. Но и двамата бяха несръчни, а другите деца, макар и по-малки от тях, едно по едно им обраха топчетата. Макензен щеше да се разплаче. Накрая му взеха и желязното топче. Започна вторият тур, но още с първото хвърляне неговият тупач, тоест топчето, с което бие, се търкулна, сякаш тласкано от зъл дух, право в триъгълника. При това положение, известно с термина „изгоря“, играчът е напълно ликвидиран и излиза от играта, без въобще да я е започнал. Вбесен, Макензен се наведе и събра всички топчета в джоба си. Децата взеха да плачат. Фильо много се ядоса. Томи лаеше укоризнено срещу Макензен.
    — Казал съм ти, глупак такъв, да не закачаш по-слабите от тебе! Извади веднага топчето!
    Фильо имаше необикновено влияние върху Макензен. Последният безропотно се подчини.
    — И запомни от батко си Фильо, че силните са създадени, за да помагат на слабите, а не обратното, разбра ли?! — педагогически се опита да му внуши Фильо нещо, което беше чул от баща си.
    Децата с радост си взеха топчетата и поблагодариха на Фильо.
    — Вземете и останалите! — каза великодушно той. — Вие ги спечелихте!
    Фильо хвърли на земята всички налични топчета. Двамата пак тръгнаха. Гледаха се недоволно.
    — Като не знаещ да играеш, що се хвърляш? — упрекна го пак Фильо.
    — Кой, аз ли? Аз съм… най-големият играч! Ама пръстът ме боли…
    Фильо бръкна в джоба и извади само едно счупено топче. После изведнъж започнаха да се смеят, а Томи ги гледаше и лаеше.
    Двамата продължиха своята обиколка. Стигнаха първоначалното училище „Арсений Костенцев“. Тук беше разположена германска част. Те се покачиха на оградата и огледаха двора. Немците изнасяха от училището всичко — и свое, и чуждо имущество — и го товареха на камионите. Всички бяха нервни, бързаха и викаха. Изглежда, че и тук двете момчета си бяха създали връзки. По едно време те забелязаха някакъв войник, почти дете, който мъкнеше голям сандък. Беше Юп, австриец, мобилизиран преди набора.
    — Салют, Юп! — каза Фильо.
    Юп остави сандъка и отиде към оградата.
    — Какво става? — попита Фильо на немско-български.
    — Отиваме си — каза Юп също на завален българо-немски език.
    — Много бързо…
    Фильо беше научил доста думи от германците, понеже се мотаеше често около техните биваци. Макензен, който не знаеше бъкел, се гордееше със своя приятел и дълбокомислено мълчеше, сякаш и той разбира всичко, но не иска да говори. От време на време повтаряше с труд някоя дума, казана от Фильо или Юп.
    — Льошо, льошо… — каза Юп. — Отиваме на фронт. И там — капут! Елате на мене взема, каквото иска… — обясни им той колкото можеше.
    Двете момчета прескочиха оградата заедно с Томи. Никой не им обърна внимание. Помогнаха на Юп да качи сандъка и влязоха в първоначалното училище. Там, по стените, все още се виждаше огромната карта на България, заобиколена от всички царе, портрети на писатели класици и възрожденци, фотоси с природните красоти на България. Вътре цареше невъобразим хаос. В салона все още стоеше хармониумът и един пиян немски офицер, гол до кръста, по тиранти, пееше някаква неприлична немска песен, като се опитваше да свири с един пръст. Няколко жени от местния хайлайф, добре облечени, закачаха гирлянди.
    — Утре вечер празник… — каза Юп.
    — Тия са от „Любов към родината“ — кимна Макензен към жените с гирляндите.
    Юп ги вкара в една стая. Там имаше и войнишки канчета, и каски, и одеяла, и газови маски.
    — Взема колко иска! — посочи им Юп купчината.
    Двамата се нахвърлиха и бързо завиха в едно одеяло каквото им падне. Най-много газови маски. Томи захапа една за хобота. Юп беше излязъл някъде. Нямаше никой. Те погледнаха в съседната стая. Там на дълга закачалка бяха увиснали автомати. Зяпаха ги като хипнотизирани. После се спогледаха. Решителност се четеше в очите им. В тоя момент влезе пияният офицер, гол до кръста, по тиранти, и като ги видя, изкрещя:
    — Вън!
    Двамата побягнаха, но щом чуха, че пияният офицер пак свири, се върнаха да си приберат трофеите. Дойде Юп.
    — Капитанът! — каза Фильо.
    — Пиян свиня! Швайн! — каза Юп. — Не се бой, взима!
    Момчетата тръгнаха натоварени. Заобиколиха училището отзад. На двора се спряха. Фильо бръкна в джоба си и извади две войнишки кариоки — цигари „Серт“. Макензен също извади две кутии от запасите си. Не че пушеха, но от време на време опитваха и се хвалеха…
    — Благодаря — каза Юп.
    — Утре вечер ще се видим — каза Фильо. — Ще ви пеем… зинген…
    — Дофиждане.
    Двамата помъкнаха одеялото заедно с Томи, горди от находката. Вървяха по улицата, пълна с ремонтни занаятчийски работилници, колоездачницата „Рекорд“, където даваха велосипеди под наем, и автомото леярната „Рапид“. Застанаха пред велосипедите.
    — Да… да бяхме… взели шмайзера… — каза Макензен.
    — Ама не взехме… — каза с въздишка Фильо. — И без това си отиват. Слушай, платиха ли ти поповете този месец?
    — Платиха — каза Макензен стреснато.
    — А ти си мълчиш?!…
    Те стовариха трофеите си на земята. Макензен виновно бръкна в джоба и извади пет лева железни. Подаде ги на Фильо. Той отиде при човека, на когото всички вече бяха забравили името и го наричаха за по-лесно по фирмата — „Рекорд“. Той не се сърдеше. Беше едър, отпуснат мъж в изцапан дочен комбинезон и полузаспало брадясало лице.
    — Чичо Рекорд, дай ми колело — каза Фильо.
    — Пари имате ли? — попита Рекорд, като се прозя.
    Фильо му разгърна одеялото. Рекорд погледна вещите и отрицателно поклати, глава.
    — Ама виж тая каска! — кандърдисваше го Фильо.
    — Да пикая на нея! — каза Рекорд и плю.
    Тогава Фильо въздъхна и подаде петте лева.
    — Томи, пази! — заповяда Макензен.
    Томи скимтеше недоволно, но остана да пази багажа. Взеха едно дамско колело, което им беше таман. Като го бутаха и тичаха, двамата отидоха на съседната улица, далеч от погледите на Рекорд, Пръв, разбира се, се качи Фильо. Той потегли, а Макензен тичаше покрай него. Не мина обаче много време — насреща се изпречи каруца. Фильо зави рязко и двамата с Макензен се стовариха на тротоара един върху друг. Скочиха и се изтупаха от праха. Макензен беше непреклонен. Бе негов ред.
    — Аз… аз… парите са мои!
    — Поп си и поп ще си останеш! — каза Фильо, но нямаше как и му даде колелото.
    Макензен се понесе като състезател. Той караше много по-неуверено от Фильо. След миг уличката свърши и те излязоха на пазара. Там бяха стоварени на камари различни плодове и зеленчуци. Селяни продаваха кокошки. За момент Фильо не можа да удържи Макензен и сега той се понесе право към една селянка с котле извара и кошница яйца. Помете й цялата стока, премина край вързаните за краката кокошки на друга селянка, които се опитаха да се спасят чрез летене в синьото небе, и накрая се заби в голяма пирамида домати, наредена върху брезент на земята. Сплеска доста от тях и целият се омаца. Фильо знаеше как всичко това можеше да свърши… Собствениците на стоката вече се бяха окопитили и напираха към Макензен с не много добри намерения.
    — Не го пипайте! — извика Фильо. — Той е луд!…

    За миг всички спряха. Лудостта в провинцията все още беше на голяма почит и никой не смееше да пипне луд с пръст. Той помогна на Макензен да се изправи. После взе колелото. Селяните ги заобиколиха.
    — Що му е на момчето, синко? — попита една селянка.
    — Избяга от лудницата… — каза Фильо — и сега го гоня да го върна…
    — Викайте полицията!
    — Сакън! — каза другата селянка. — Момчето е кротко.
    Макензен, целият омазан с домати, изпитваше отвращение към собствената си особа.
    — Иначе е глухоням — каза Фильо. — Змия го е хапала като малък и оттогава…
    — Язък за момчето! — пак каза старата селянка.
    Двамата тръгнаха, като бутаха колелото. Всички им правеха път. Селянката отиде към тях и подаде ябълки на Макензен заедно с едно яйце.
    — На, леля, вие, лудите, направо с господа говорите… Да му се помолиш за мое здраве и за здравето на Божурка, щерка ми…
    Макензен промуча някакви неразбрани звуци, Фильо го поведе. Селянката беше доволна. Когато свиха в съседната тиха улица, Фильо избухна:
    — Колко пъти, съм ти казвал, без мене да не правиш нищо!
    — Ама нали ти…
    — Добре, че наистина имаш вид на луд, та никой не може да те сбърка!
    — Аз?… Аз?… — заекна от вълнение Макензен и една сълза потече по едрото му лице.
    — Е, нищо… — нажали се Фильо. — Навозихме се на колело! — каза той примирително. — Сега да се връщаме!
    Те оставиха мрачно колелото на апатичния Рекорд, вдигнаха вързопа и придружени от Томи, отидоха на отсрещния тротоар при работилницата „Рапид“. Тук, на улицата, с оксижен заваряваше тръба самият Рапид. Той беше възрастен човек с побелели коси, най-добрият автомобилен монтьор в града. Но вниманието им съвсем не беше насочено към работата му, а към казанчето, където кипеше карбидът. Да можеха да вземат малко карбид в тия оскъдни времена! Фильо смигна на Макензен. Те се разбираха от един поглед… Фильо започна да отвлича вниманието на възрастния монтьор.
    — Бай Рапид, това е много голяма тръба…
    — Голяма е — каза равнодушно Рапид.
    — Да ти държа ли? — попита Фильо й клекна така, че да закрие Макензен, който правеше зигзагообразни стъпки към казанчето с карбида, следван от Томи, който застана пред казанчето.
    — Мани се оттука! — каза Рапид.
    — Това да не е топ? — попита Фильо, като не обръщаше внимание на думите му.
    — Абе ти ке се манеш ли? — каза Рапид, вече гневно, като свали предпазните си очила.
    — Е, голяма работа… Бай Рапид, защо не си лекуваш нервите?
    — Какво?!…
    Но Фильо навреме избяга. Макензен беше вече свършил работа. Карбидът бе откраднат. Двамата с Томи се затичаха нататък. Карбидът им пареше ръцете, едва завит в хартия. Намериха една захвърлена консервена кутия. Огледаха я от всички страни. С един пирон й продупчиха дупка отгоре. Всичко беше готово…
    На площадчето в тяхната махала, пред будката на едноръкия, се събраха всички деца. Не липсваха даже тези, които току-що бяха проходили. За такова представление беше нужна публика. Фильо и Макензен изкопаха една дупка. Наляха в нея вода. Сложиха карбида. Затулиха я отгоре с консервна кутия. От дупката със свирене излизаха карбидни пари. Сега Макензен запали вестника и започна да лази към кутията. Подаде пламък над кутията. Но, изглежда, бяха сложили много карбид, защото се чу оглушителен гръм и не само кутията политна във въздуха, но и Макензен беше засипан с пръст. Децата гледаха празната консерва, която хвръкна в синьото небе. Едноръкият будкаджия викаше нещо, тъй като едно камъче бе счупило стъклото му. В това време към площадчето видяха да тича стражарят. Беше вече опасно. Томи дърпаше за панталона Макензен да стане. Фильо вдигна оглушалия Макензен от земята, грабнаха вързопа с трофеите и побягнаха. Минаха направо през дворовете. След това се покачиха на дувара на техния двор, следвани пъргаво от Томи, после по керемидите на конюшнята се спуснаха леко в двора. Гледаха към портата. Нямаше никой. Опасността беше минала. Най-сетне разтовариха богатството си на одеялото…
    Първа дойде сестричката на Макензен. Ружа беше намусена и искаше да се кара, но Фильо си сложи маската на лицето и зарева срещу нея като мечка. Тя в началото наистина се уплаши, а после взе да се смее. Надойдоха и други деца в двора. Детето на Перо, което току-що бе проходило, също се мъчеше да си надене маска, но падна и се разплака. Бързо го утешиха. Дотук всичко мина добре. От горния етаж обаче започна да вика и кълне майката на Фильо:
    — Скитник, нехранимайко! Нямаш ни майка, ни дом!…
    Но с това не се свърши. Вече беше обяд и големите един по един се прибираха в къщи. Сега в двора влезе Перо. Той бе прочел променения надпис на вратата и го носеше в ръка. Приближи се до нищо неподозиращите момчета и ги хвана за ушите.
    — Кой е писал това? Аз домомочалник ли съм, или… — продължаваше да извива ушите им. — А-а-а-а и ще крадете! — извика Перо, като видя маските и другите вещи.
    — Тръгвайте с мене в полицията!
    Томи започна да лае. В същото време на двора слязоха майката на Фильо и жената на Перо. Скандалът избухна с всичка сила. Ружа държеше за колана Макензен и не го пускаше. Съседите се показаха от околните къщи. Портата се отвори и на нея застанаха други жени и деца от махалата, които мълчаливо наблюдаваха сцената. Такова зрелище не беше за изпускане. Фильо се извърна и ухапа ръката на Перо. А Макензен приклекна и го спъна така, че Перо се обърна през глава. Вече нищо не можеше да спре тоя прост човек.
    — Пазете се… стрелям! — изкрещя Перо, който се изправи, разкопча кобура и извади пистолета. Насочи го към двете деца. Всички изтръпнаха. Жена му с детето в ръка извика:
    — Перо!
    В тоя момент хубавата възрастна жена в черно — стрина Мария, застана пред децата. Прегърна ги през раменете и спокойно ги поведе към къщата.
    — Махай се, стара… ще стрелям и по тебе!
    Тя не се и обърна. Изглежда, някой бе извикал бащите на момчетата, защото почти едновременно влязоха бай Тома с извадена ножица и файтонът със запъхтените коне, а на капрата бай Мицо. Перо, окопитил се, скри пистолета. Мъжете се гледаха мълчаливо и мрачно.
    — Мърша! — процеди бай Мицо. — Ни за стражар го бива, ни за агентин!…
    — Не се мърси, Мицо, с тая гад! — каза бай Тома.
    — Скъпо ще ми платите! — каза Перо злобно.
    — Късно е — каза бай Тома. — Сега идва вашият ред!… Ако си само писар! Ама револверо знаеш да носиш и плашиш децата!
    Всички се разотидоха. Дворът утихна. Това беше последната караница за деня. Следобед Фильо и Макензен се качиха на покрива на плевнята, който те използуваха за репетиционна зала, и дълго се упражняваха на флигорните. Надвечер започнаха играта на криеница с децата от двора и махалата и играха до късно, защото на другия ден беше неделя и възрастните оставаха дълго в двора около запаления огън.
    На сутринта Фильо още спеше, когато го събуди миризмата от кухнята. Там майка му пържеше картофи. Бай Тома четеше вестник в очакване на обяда и не искаше да се дразни, за да не губи апетит. Фильо скочи и първо изтича да повика Макензен и сестричката му Ружа. Тримата, още рошави, едвам наплискали лицата си, влязоха в кухнята.
    — Мамо — каза Фильо, — Макензенови днес няма какво да ядат.
    — Има за всички — отвърна майка му. — Само хляб да си донесат.
    — Носим си — каза Макензен.
    Всички деца се навъртаха около печката, където се пържеха картофите, включително братчето и сестричето на Фильо. Те напираха към тигана. Макензен преглъщаше. Стрина Томовица си бършеше сълзите от дима. Фильо използува това и успя да открадне едно картофче. Бързо го налапа и останалите протегнаха ръце. Резултатът не закъсня. Тиганът се обърна. Изглежда, капка от олиото бе пръснала едното дете, понеже то взе да пищи. Стрина Томовица, отчаяна, седна на стола и гледаше разпилените по чергата картофи. Бай Тома не издържа. Спусна се към Фильо, който скочи през прозореца на балкона. После бай Тома се наведе, събра няколко картофа във вестника, сложи ги в джоба и тръгна вбесен. Но спря на вратата и дълбокомислено каза:
    — Който за деца плаче, за очи да плаче!… Майната и на деца, и на жена, и на тая пикана държава!…
    Въобще всяка мисъл бай Тома завършваше, кой знае защо, против държавата.

Четвърта глава

    До вечерта оставаше още много време. Войводата пристигна в къщи мъртво пиян. Но двата коня — Кирчо и Йордан — си знаеха работата. Те то доведоха сами до портата и спряха, за да им отвори Макензен. Влязоха в двора. Сестричката му Ружа не каза нищо, само личицето й, сериозно за годините, стана още по-сериозно. Децата се срамуваха от пиянството на баща им, който имаше славата на стар комита. И днешния ден не беше изкарал нищо. Пък и времената бяха такива, че хората не пътуваха никъде. Всеки чакаше какво ще стане и беше отложил за по-добри времена работите си.
    Макензен и Ружа вкараха в малката къщичка до конюшнята бай Мицо, който след миг юнашки захърка. Хубавото беше, че като е пиян, ставаше кротък като агне и децата му без мъка го довеждаха до леглото. После момчето освободи конете. Остави пи в яхъра и беше напълно свободен.
    Двамата с Фильо се измъкнаха тихо от двора, за да не им намерят в последния момент някаква работа. Спряха се на улицата за кратко съвещание. Можеха да отидат към Струма, където все още имаше дини и пъпеши по бостаните, или да пекат царевица, или да се наядат с овощия. Но Струма беше далеч, а освен това трябваше да се обадят на прогимназиалния учител по музика Гоце Михов. Затова решиха деня да прекарат в града и ако остане време, да се изкъпят в планинската река Бистрица, която минаваше през него. Първата им работа бе да минат през градинката при банята, доколкото можеше това да се нарече градинка. В нея бяха струпани стари изпочупени коли, оставени от германците. По тях беше обрано всичко, което можеше да се обере, но бяха оставили шините и каросерията. В тая градинка винаги имаше деца-сизифовци, които изтласкваха един мръсен „Опел-рекорд“ със сетни сили нагоре по малката височинка, после подпираха с камъни колелетата и сядаха в „колата“. Едно дете отместваше камъните и колата се търкулваше надолу, докато спре. После всичко започваше отново. В тоя пек не беше никак лесно да се избута колата до височинната, но с помощта на Фильо и Макензен всичко стана по-бързо и по-лесно. Дойде ред и на Фильо и той застана на кормилото. Децата бързо се изкачиха и сега нямаше кой да отмести камъните от шините. Накараха едно детенце да ги отмести. То беше недоволно.
    — Все аз ли? Искам да се возя…
    — Като пораснеш!… — му казваха останалите.
    Детето отмести камъните и колата внезапно тръгна. Макензен, който беше до Фильо, не успя да затвори вратата. Тя го дръпна и той изскочи вън от колата, но продължаваше неволно да се държи за дръжката и тялото му да се влачи в праха. Колата не можеше да спре. Добре, че вратата се откачи от пантите и Макензен заедно с нея остана да лежи на бойното поле. Когато колата най-после спря, всички излязоха и се затичаха към него. Той си беше съдрал късите панталонки и лицето му беше в грес. Фильо го поведе към топлата чешма пред банята.
    — Много си топав — каза Фильо. — За нищо не те бива!
    — Вратата се отвори от вятъра! — ядоса се Макензен. — Нямаше това да стане, ако аз бях шофьорът!
    — Как ще позволя да бъдеш? — каза важно Фильо. — Има деца и аз отговарям за тях. Виж за каруцар те бива, но за лека кола — никак!
    Фильо помогна на приятеля си да се измие и даже сам се зае да плиска лицето му, защото Макензен изпитваше огромно отвращение от водата. Той делеше водата на три: вода за миене, която ненавиждаше, вода за пиене, към която беше безразличен, и вода за плуване, която обожаваше.
    — Ама ти, като се измиеш, си бил хубаво момче! — възкликна Фильо.
    И наистина Макензен, със зачервено и лъснато лице, сега изглеждаше почти красавец.
    Там, зад банята, където имаше две пейки под липата, седяха няколко младежи и разговаряха. Бяха тримата италианци — пленници на германците. Когато Бадолио взе властта в Италия, германците разоръжиха и плениха италианските части в България. Те не се грижеха за тия пленници никак. Последните имаха нещо като лагер към река Струма, но не се прибираха в лагера, а живеела в града и околните села. Немците не се грижеха и за прехраната им. Затова италианците бяха ужас за населението и за полето около градчето. Обираха царевицата, овощните дървета и каквото им падне. Не оставяха на мира и кокошките. Бяха се специализирали по ограбване на курници и полози с яйца. Така някак си тези момчета успяваха да живеят, колкото да не умрат. Из града се движеха по няколко заедно и обикаляха преди всичко пазара, халите и други места, където можеше да се намери нещо за ядене. С труда бяха абсолютно скарани и не искаха да работят за цялото злато на света. Повечето бяха добри музиканти и вечер се събираха в градската градина, където пееха италиански песни, а хората отиваха да ги слушат, дори им пригласяха, и тогава редовно им даваха по нещо за ядене. Двама от италианските пленници минаваха за добри футболисти и играеха — единият в отбора „Дрангов“, другият в „Македонска слава“. Общото между всички беше, че ненавиждаха немците. Освен тях в града беше останал един невзрачен учител по италиански, изпратен в България да обучава народа на този език. Мусолини смяташе, че Балканският полуостров, както и цялата вселена му принадлежат. Та този сеньор Гуера беше добре познат на Фильо и Макензен. Записаха ги насила в курса по италиански и им дадоха по един безплатен учебник — „Примо либро ди Италиано“. Макензен освен заглавието на учебника не научи нищо, но Фильо, който имаше лингвистична дарба, бързо усвои няколко изречения, с които добре се разбираше с италианците. Тримата се казваха Марио, Джани и Лучио. Сега те оживено разговаряха с ученика от гимназията Начев. Той беше много кротко момче и макар баща му да беше адвокат, го изключиха от всички гимназии на царството, задето се беше изказал нещо против германците и Хитлер. Беше добър приятел на Фильо.
    — Чао пертути — каза Фильо. — Коме стас?
    И тримата италианци започнаха да говорят един през друг и да се оплакват от всичко на тоя свят.
    — Бене, бене… — каза Фильо покровителствено.
    Макензен въртеше очи я глава като пуяк, за да мине, че и той разбира нещо!… Но ученикът Начев говореше италиански завидно хубаво. И той имаше дарба към езици, защото говореше също добре и френски. Италиански научи за половин година, след като го изключиха от училище и по цял ден бърбореше с пленниците. Фильо искаше да влезе в германската група и да изучи немски език, но бай Тома беше „френски възпитаник“ и не позволи на сина си да се отклони от семейната традиция. Тази германска група се състоеше, от няколко души. Като изключим двете дъщери на общинския инженер, чиято майка беше австрийка, едно момче Федя от белогвардейско семейство, което говореше добре и английски, друго момче — Бруно, чиято майка беше берлинчанка и лекарка в училище, а баща му — шеф на фирма, останалите, които научиха немски добре, бяха обикновени деца от бедни семейства. Между тях се намигаше и „чудото“ на града — едно момче, болно от шизофрения, но с феноменална памет. То научи немски още преди да узнаят лудостта му, като разговаряше с немските войници, а после изуми града, когато взе да декламира наизуст всички учебници по немски език в гимназията — от IV до VIII клас. Обикновено нещо беше да го спрат на улицата и да го накарат, да говори немски. Като оратор, който държи реч, той разказваше високо биографиите на Гьоте, Шилер, Щелинг и т.н. Знаеше две глави наизуст от „Фауст“ и именно поради това никой не се съмняваше в лудостта му. Забравиха му и името. Едни му викаха Гьоте, други Фихте — според случая. Момчето представляваше особено явление и от друга гледна точка. Обикновено, когато някой ученик полудееше, всички след това казваха, че бил голям математик и от това полудял. Така че математиката, като причина за полудяване, беше единствена и безспорна. А полудяването на Гьоте-Фихте излизаше от нормата като особен случай на безумие, породено от немския език.
    Другият германовед се казваше Паше (на галено от Павел) — един ученик от крайно бедно семейство. Той също научи немски удивително бързо и даже отиваше през лятната ваканция преводач на организацията ТОД, която строеше точно тогава шосе за Беломорието. Фильо, който беше налапал по слух много немски думи от Юп и другите германци, също на драго сърце превеждаше, където се наложи по града, и имаше уважението както на лудите, така и на нормалните германоведи.
    Сега Фильо и Макензен се задържаха малко при романската група в градинката. Време беше да отидат в читалището, където трябваше да се обадят на учителя по музика Гоце Михов. Това ги караше да им настръхва кожата от страх, но трябваше да се явят.
    Те пресякоха улицата и влязоха в градинката пред читалището. Там видяха да седи на тревата друга забележителност на града — Митко Бомбата. И той беше изключен от всички гимназии на царството, само че след като го бяха пребили в полицията. Забележително беше не това, че е ял бой, с което не малко хора в града можеха да се похвалят, а че имаше един овен. Някои смятат, че овенът е глупаво животно, но напразно!… Овенът на Митко Бомбата беше умен като академик. Той никога не го връзваше и овенът ходеше по целия град след него като куче. Когато Митко четеше, а той четеше неимоверно много книги и всеки ден можеше човек да го види в читалището как взима нови, овенът кротко пасеше. При други случаи казваха, че Митко Бомбата насаме четял на овена на глас и той го разбирал.
    — Здравей — каза му Фильо, — какво четеш?
    — „На корабите на Васко диа Гама“.
    Фильо искаше да го поправи на „да Гама“, но не му каза нищо. В края на краищата диа Гама бе по-благозвучно. Митко Бомбата не им обърна повече внимание. Те се спряха и заслушаха. От прозореца на читалището се носеха звуци от четири цигулки. След миг хубавата музика на „Карнавал във Венеция“ от Паганини прекъсна и се чуха типични музикантски ругатни.
    — Ама имаш ауф-такт! Просто свириш, като че ли с бичкия режеш дърва!…
    — Дал капо ал фине, разбра ли? Не отивай направо на кодата като пърле пред магаре!
    Двамата преглътнаха. Не беше най-подходящо да влязат сега, но нямаше как… Изкачиха стъпалата на читалище „Съгласие“ и тихо отвориха вратата на библиотеката, където беше роялът и където градският самодеен симфоничен оркестър правеше репетиции. Влязоха на пръсти, никой не им обърна внимание. Изглежда, караницата бе свършила. На първия пулт седеше мобилизиран войник — учителят по цигулка Ангел Пройков от Кюстендил. До него, протегнал дългите си крака, облечен елегантно в бял костюм от шантунг, с вечна папионка и пура в уста, седеше доктор Милетович — шеф на туберкулозния диспансер в града. Лицето му беше зачервено, което издаваше навика му да пие — не много, но през целия ден. Третият пулт заемаше някакъв млад офицер, когото децата не познаваха. На четвъртия пулт, тоест на пулта, изискващ минимална цигулкова техника, седеше ужасът на Фильо и Макензен Гоце Михов. Беше с дълги артистични коси и пеперудка на шията — истински човек на изкуството! Имаше блестящ маниашки поглед, беше много чувствителен и лесно се възбуждаше с голяма сила на чувствата. Сега очите му бяха опулени в нотите и лицето му плувнало в пот. Пройков вдигна глава, но в тоя момент се обади Милетович:
    — Гоце, моля те, не тактувай с крак като…! Действуваш ми на нервите…
    Наистина Гоце Михов тактуваше с крак, така че се чуваше долу в казиното.
    — При тези обстоятелства не мога да свиря! — каза Гоце Михов. — Аз не съм простак!
    — Разбира се — каза Милетович, — ти си само прост цигулар. Виж, като диригент — свалям ти шапка!
    — Е, стига де! — каза Пройков — Нека почнем частта за сол-струна. Гоце, моля те, внимавай!
    Сега квартетът вървеше по-добре. Гоце Михов свиреше с много душа. Свършиха частта и дадоха почивка. Всички запалиха цигара. Добре, че в тоя момент, когато беше благоразположен, той погледна Фильо и Макензен.
    — Елате, мойте момчета!…
    Те предпазливо се доближиха. Все пак не знаеха какво може да му текне.
    — О, момчета!… — каза доктор Милетович. — Ангеле, запознай се. Това е опората на медната група в симфоничния състав.
    Фильо и Макензен се запознаха с всички.
    — Викали сте ни… — каза Фильо.
    — Да, момчета. Едно последно неприятно задължение както за мен, така и за вас. Утре вечер моля да бъдете в училището „Арсений Костенцев“. Репетиция няма да правим — усмихна се Гоце Михов. — Ще пеем „Лорелай“, „Сладкопойна чучулига“ и „Княже мой, нани-ми-на!“.
    — В колко часа?
    — Осем часа вечерта.
    — Там сме!
    Те бързо се измъкнаха и не се учудиха, когато пред вратата видяха Томи, който радостно скочи и се изправи в цял ръст, като дишаше в лицата им и явно искаше да ги умилостиви да го вземат със себе си. Той винаги успяваше да ги проследи и намери, където и да са.
    Запътиха се към киното. Точно пред него се бяха събрали така наречените „гангстери на града“. Тук беше Виде Мастодона от фамилията Мастодонови — трима синове и баща им — един дребен човечец, градинар, който съвсем не се казваше Мастодонов. Синовете му бяха огромни, яки и безумно смели като допотопните мастодони. Другият беше Вальо — голям нехранимайко, син на богатия търговец Шарлаганов. А третият беше Сами еврейчето, с характер на башибозук, също син на търговец евреин. Те бяха ужасът и гордостта на града. Славата им се носеше и по съседните градове. Като легенди се разказваха побоищата, направени по най-различни места, често без повод, така — само от изблик на сила. Изглежда, пак се връщаха от някаква разправия, защото окото на Сами беше синьо и подуто като на гримирана актриса, а Виде Мастодона от време на време плюеше надалеч слюнка, примесена с кръв, също като Уолас Бири. Година по-късно цялата така наречена „група на гангстерите“ загинаха като герои един по един в Първата и Втората фаза на войната срещу германците по бойните полета на Югославия, Унгария и Австрия, с което доказаха, че държавата не се крепи само на мамините синчета.
    Фильо и Макензен минаха със страхопочитание край тях. Те тръгнаха нагоре, към джамията, но Фильо спря пред шантавата реклама на един бръснар, която винаги го стряскаше. На нея пишеше: „100-й!“. Ефектът беше потресаващ. Всички като заковани спираха, поразени от безграничната глупост на човешката фантазия. След бръснарницата идеше кафенето на Кацарски. Състоеше се от две отделения. В едното се играеше карти, а в другото билярд и моникс. Те видяха в залата за билярд един техен приятел — Осман Булгура. Той играеше сам със себе си, като се въртеше около билярда, дълго се прицелваше с щеката и когато направеше добър удар, триеше щеката със зелен тебешир. Фильо и Макензен влязоха. Осман беше хубаво момче, високо, едро, русо, с развити плещи. Имаше само малко сплескан нос, защото беше добър боксьор. Носеше се винаги елегантно облечен. Произхождаше от богато турско семейство с много имоти. Учеше в Американския колеж, но тъй като го бяха затворили заради съюза ни с германците, Осман се върна в града и по цял ден се шляеше ту по кафенетата, ту на плажа. В къщи беше отворил нещо като безплатна боксова школа. Имаше два чифта ръкавици. Един от учениците му беше Фильо. Осман възлагаше големи надежди като менажер на Фильо. Казваше му, че макар и дребен, е храбър като борсук, че има подвижни неуморими крака и хубав гръден кош с много въздух. Щял да стане категория „Петел“ — великолепен!… Той предложи на Фильо една партия билярд. Но билярдът беше с часовников механизъм и когато топките вече преставаха да се връщат, Макензен с пръст спираше топката, която трябваше да влезе в дупката, така че играта продължи три пъти повече, отколкото трябваше да платят. Накрая по желание на Осман тръгнаха за плажа.
    Когато излязоха вън от града на шосето за планината, където беше разположен плажът, нямаше жива душа. В тия времена никой не смееше да излиза много вън от чертите на града, защото партизаните бяха вече фактически господари на цялата околност. Плажът беше доста запустял. По повърхността на водата тук-таме имаше жабуняк. Те бързо се съблякоха.
    — Ами ако Калъча дойде? — попита Фильо.
    Калъча беше съдържателят на плажа и ако някое дете влизаше без билет, пребиваше го от бой.
    — Кой, Калъча ли? — попита усмихнат Осман. — Да заповяда!
    Фильо напълно се успокои. Когато Осман се съблече по гащета, атлетическата му фигура беше като на Тарзан. Той се хвърли в басейна и изчезна под водата. Показа се на другия край след мъчително дълго време. Беше преплувал под вода като на шега петдесетина метра. Фильо и Макензен също се хвърлиха. Тримата играха на гоненица. Беше трудна игра, понеже, тъкмо да хванат когото искат, и той се потопяваше във водата, а излизаше в съвсем друга посока. Тази гоненица изискваше голямо усилие. Те излязоха и легнаха на цимента. Томи се беше изтегнал до тях с изплезен език. Тая есен на 1944 година беше наистина изключително хубава и топла.
    Прибраха се късно вечерта. Фильо изяде един шамар, защото не каза, че е бил на плажа, но достатъчно беше майка му да драсне с нокът кожата му, за да остане бяла черта — сигурен белег за дълго къпане. Беше тъмно като в рог. Уличните лампи не светеха. Все още имаше въздушни тревоги заради американските бомбардировки. Но навън се чуха гласове. Нещо светна. Всички излязоха на балкона. Там, откъм планината, огън осветяваше хоризонта все по-силно и по-силно. Нещо гореше. Чуваше се и далечна стрелба. Само Перо го нямаше на балкона. Зрелището в нощта беше великолепно. Ясно се очертаваше веригата на рилските върхове.
    — Излез бе, Перо-о-о. Излез да видиш илюминацията! Да видиш края на вашата власт! — говореше възторжено бай Тома.
    Но Перо не излезе. Дълго, даже след като си легна, Фильо гледаше заревото през малкото прозорче на стаята, където спеше с невръстното си братче. Беше тревожен, но и радостен. Той чакаше от живота много и все радостни неща…

Пета глава

    Другият ден беше спокоен, но по начин, който напълно отговаряше на употребяваното сравнение, „затишие пред буря“. В града животът течеше необезпокояван. Може би се дължеше на това, че властта беше просто уморена от страх и вече й липсваха нормалните човешки реакции пред опасността. Другата, по-малка част, която се готвеше да заеме властта, сякаш си беше дала един ден почивка, а третата част от хората, неутралните зрители на всяка революция, тоест публиката, нямаше нищо против да се отложи за малко спектакълът, защото знаеше, че представлението ще бъде незабравимо.
    Фильо и Макензен тоя ден бяха като унесени и само слуховете за голямата партизанска акция в планината — причината за нощното сияние — ги заинтригуваха. Макензен беше по-зает, понеже участвува в погребението на двама жандармеристи, смъкнати набързо от планината. Погребението беше минало по думите на Макензен доста вяло, което преведено на обикновен език, значеше — без всякакво плюскане и почести. Така вечерта неусетно дойде. Време беше да тръгват за тържеството на женското дружество „Любов към родината“.
    Облякоха най-новите си дрехи, грижливо изкърпени от бай Тома, така че кръпките да са симетрични и едва да личат. Сложиха си бели ризки и тръгнаха към първоначалното училище „Арсений Костенцев“, разбира се, тоя път с обувки. След тях на известно разстояние се движеше Томи. На портата стоеше Юп, който тая вечер, изглежда, играеше ролята на разпоредител.
    — Добър вечер, Юп.
    — Топър фечер. Ако видим се — никс, казва сбогом на вас…
    — Не се бий против руснаците! — каза Фильо.
    — Аз не иска, но война, криг.
    — Сбогом, Юп. Ахтунг, може да останеш и жив! — каза Макензен.
    — Топър е бог! — отговори Юп.
    Трогнати, Фильо и Макензен му подадоха още една кариочка „Серт“.
    — Томи, рест иси — каза Макензен на кучето, но то се направи, че не разбира, и влезе с тях.
    Двамата бавно прекосиха двора, за да го огледат. Камионите бяха напълно готови и подредени. Изглежда, че веднага след тържеството немската част щеше да замине. На входа на училището ги чакаше една натруфена дама, наметната с къса кожена пелерина, въпреки че нощта беше топла.
    — Миличките… — каза предвзето дамата. — Вие от хора ли сте? Какво пеете?
    — Дискант — каза Фильо.
    — Бас — скромно добави Макензен.
    Двамата се изкачиха по стълбата. Томи остана на входа. Вратата на стаята с окачените шмайзери зееше. Те дълго ги зяпаха от коридора. Влязоха в салона с хармониума. Тук бяха и другите деца от прогимназиалния хор, а също и Еми. Тя носеше лилава кадифена рокля с широки, бухнати ръкави и пантофки. Цялата сияеше. Изглежда, в нея женското беше заговорило, защото кокетничеше и въртеше очи навсякъде. Все пак на Фильо подари една особено мила усмивка.
    — А, най-после! — възкликна тя. — Ще ръкопляскате ли на номера ми?
    — Разбира се — отвърна Фильо галантно.
    А елитът на града беше насядал по столовете и оживено разговаряше. Стърчеше фигурата на полковника с жена му — певицата, до него мълчаливо седете околийският управител, чиято буза непрекъснато трепкаше. Кметът беше усмихнат — един пълен бонвиван с пеперудка и цвете на петлицата. Навели глави, нещо тайнствено си шепнеха. Полицейският инспектор и капитанът, командир на немската част, все още неизтрезнял, но с мундир, закопчан догоре, вторачено гледаха към сцената. Встрани от столовете бяха наредени дълги маси с мезета, пиене и сладкиши. На задните столове седяха немските войници. Няколко от тях пъдеха мухите от масите с кърпи. Стана жената на полковника, посрещната с шумни ръкопляскания.
    — Тази вечер женското дружество „Любов към родината“ дава тържество в чест на синеоките рицари, които напускат града ни. Но вие, мили войници и офицери, пак ще се върнете. О, аз знам това, защото тук ви чакат вашите приятели, тук ви чака женското дружество „Любов към родината“… — Тя се просълзи и си бършеше очите. Няколко дами също се разхлипаха. Положението спаси немският капитан, който шумно изръкопляска и всички се присъединиха към него. Жената на полковника тръгна към мястото си. Посрещна я дамата с кожената пелерина, като я целуна.
    — Беше великолепна, мила! Каква реч! Честито!…
    Хорчето излезе. Това бяха деца от прогимназията, доколкото можаха да ги съберат през ваканцията. С тях беше и учителят им Гоце Михов. Изглеждаше особено кльощав на сцената. Правеше някакви нервни движения, които издаваха, че е нервен човек. Никак не му беше приятно, но беше задължен да дирижира хора. Построи го и даде тон: ре-си-сол… На края на редицата, откъм момичетата, стоеше Фильо, който имаше засега дискантов глас. В средата стърчеше едрият Макензен, който гледаше Гоце Михов в ръцете, за да не изпусне знака на началото, тъй като песента започваше с ауф-такт.

    Първо запя целият хор, който даде акорда. Ясно се чуваше басът на Макензен, отмерващ такта като тимпан: бум-брим-брим, бум-брим-брим… После гласът на Фильо стремително се понесе в малката зала с отворените прозорци… „Не зная какво ме тревожи…“ — започна той прочутата песен за Лорелай, а хорът му отговори. Лицата на немските войници бяха сурови и замислени. Всеки бе затаил нещо в себе си. Може би тази песен ги караше да се размислят за много неща — и за войната, и за родината, и за бъдещето… Юп си бършеше с кърпичка сълзите. Детските чисти гласове се блъскаха като лястовици в тясното пространство, после излитаха навън в мрака…
    А там, до прозореца, Томи, изправил глава, виеше към луната и се мъчеше да стане добър хорист.
    Ръкоплясканията бяха неистови. Втората песен беше „Княже мой, нани-ми-на“ от Моцарт. Изпълниха я изящно и напористо. Гоце Михов, както винаги, се забрави къде е. Той се увлече напълно от музиката и пееше без звук заедно с децата. Кимаше радостно с глава на Макензен, който вземаше необходимия тон, за да се получи субдоминантата. Макензен наистина беше безпогрешен. Накрая изпълниха „Сладкопойна чучулига“ на Пипков, с което върнаха радостното настроение. Песента бе изпята на бис. Гоце Михов разпусна хора. Немските войници раздадоха на децата по един сандвич. Дойде редът на Еми. Тя седна пред хармониума, след като направи реверанс. Започна „Фюр Елизе“. Лицето на Фильо се напрегна. Тя свиреше така, сякаш ходеше пияна по въже и всеки момент щеше да падне. И наистина, киксовете не закъсняха. Забърка се, спря, почна отново и едва изкара гамата по цялата клавиатура. Фильо през всичкото време правеше безпомощни движения, а Макензен отчаяно махаше с ръка. Но премеждията едва започваха. При октавите на лявата ръка наистина се получи някаква пародия. Еми спря и почна да плаче. Спаси положението жената с кожената пелерина. Тя изтича и я прегърна.
    — Милото ни момиче — каза жената, — тя тепърва ще ми стане голям виртуоз, нали?
    Всички ръкопляскаха. Двете момчета мълчаха засрамено, с наведени глави, сякаш те се бяха провалили. Време беше вече да се измъкнат. Когато минаха край стаята с шмайзерите, нещо ги задържа. Пияният капитан сега свиреше на хармониума немски фокстрот. Всички танцуваха, пиеха и се веселяха. Капитанът излезе с майката на Еми. Момчетата се скриха в стаята с шмайзерите. Капитанът целуна жената на полковника, явно пиян, а тя изкуствено се смееше. Децата не можеха да мръднат. Незабелязано притвориха вратата. Без дума да си кажат, Фильо откачи един шмайзер с пълнител. Отиде към прозореца и се спусна заедно с шмайзера, увиснал на ръката на Макензен, но той не издържа и го пусна. Фильо се стовари на двора. След миг до него скочи Макензен. Томи се хвърли върху тях и ги близна. Той достатъчно бе чакал навън.
    — Ох, мамичко… — пъшкаше Фильо.
    — Тихо. Някой идва!
    Двамата оставиха шмайзера до стената и се изправиха. Томи приклекна. Видяха капитана, който застана близо до тях, разкопча си колана и се изправи с лице към стената. След като се облекчи, той се оттегли. Двамата въздъхнаха. Фильо посегна към шмайзера, но в тоя момент дойде Юп. Макензен седна върху шмайзера.
    — Не видех излиза и помислил станало нещо — каза Юп.
    — Нищо — каза Фильо, — скочихме през прозореца и Макензен си навехна крака.
    — Да помогна ли вас?
    — Не, Юп. Ние сами ще си идем през оградата. Сбогом, Юп. И… не се сърди…
    — Сбогом — каза Юп.
    Той тръгна, обърна се, но Фильо му направи знак да върви. Когато изчезна зад ъгъла, двамата скочиха на крака. Тоя път шмайзера носеше Макензен. Прескочиха лесно оградата. Томи се промъкна през една пролука и тичаше след тях.
    — Как мислиш — ще разберат ли?
    — Още тая вечер! — каза Фильо. — И ще се вдигне голяма олелия!
    — Юп сигурно ще се досети — каза Макензен.
    — Той няма нищо да каже, бъди спокоен. Абе… във вас, поповете, няма капка смелост в живота!… Сложи шмайзера в сеното при конете!
    — Под керемидите — каза Макензен. — Бъди спокоен!
    Тази нощ децата дълго не можаха да заспят. Откъм главната улица загърмяха мотори. После се разнесе грохотът от веригите на бронираните коли. С трясък се понесоха мотоциклети с картечници и влекачи с противотанкови оръдия. Немците си тръгваха. Започна да проблясва прозорец след прозорец. Ту електрическа крушка, ту газена лампа, ту свещ, които осветяваха лицата на хората — изумени, невярващи, радостни, изплашени, сърдити, разплакани, разгневени… Между тях бяха и обитателите на големия двор.
    Фильо и Макензен бяха изскочили вече върху покрива на плевнята. Сега минаваха камионите, пълни с немски войници, в каски, с шмайзери и пушки. Там някъде, под тези каски, между еднаквите замръзнали редици, беше и техният приятел Юп…
    Колоната отмина, а хората стояха. Дълго бученето ехтеше в мрака. Часовникът на общината удари два часът след полунощ. Някакъв пес виеше на умряло в нощта. Нещо завинаги си отиваше и нещо ново идваше…

Шеста глава

    На сутринта Фильо се успа. Когато се събуди, слънцето се беше вдигнало високо. Учуди се, че го бяха оставили. Той чу говор по радио. Скочи от леглото. На балкона стояха всички обитатели на многолюдната къща и слушаха радиото на стрина Мария, която бе отворила прозорците. То гърмеше с всичка сила. От апарата се носеше дълбокият глас на шпикера от Радио София.
    — … съветското правителство, което обяви война на България…
    В това време бай Тома извика:
    — Перо, айде бе Перко-о-о-о, грабвай пищола да се биеш с руснаците!…
    — Татко — попита го Фильо, — ще се бием ли с руснаците?
    — Глупости! — каза бай Тома. — Кой българин ще се бие с руснаците?!… Перо-о-о, излез бе, Перко!…
    Перо се показа на балкона. Беше тих и подлизвачески настроен. Не носеше пистолет.
    — Сега бе, бай Тома, сега…
    — Къде ти е пистолетът?
    — Какъв пистолет бе, бай Тома? — каза Перо, но бързо се върна в стаята и го донесе. Ръката му трепереше.
    — На това плюкало ли викаш пистолет?!… На̀ ти го, бай Тома…
    Той взе оръжието и нерешително почна да го върти в ръка и да го разглежда.
    — Лошо ти се пише, Перо-о-о-о — въздъхна бай Тома.
    — Защо бе, бай Тома? Аз съм чист пролетарий, бояджия… И две дечица имам, бай Тома, кой ще храни сираците?…
    В това време излезе жената на Перо с пеленачето и другото дете, вечно сополиво.
    — Аз нали ти казвах, Перо, аз нали ти казвах!… Бай Тома, молим ти се, не давай да го убият! На никой лошо не е направил. Знаеш, само писар беше в участъка. Инак си е добър бояджия.
    Бай Тома не знаеше какво да каже.
    — Абе, аз какво, нека живее, ама синовете на стрина Мария, като си дойдат, то ще е една сватба!…
    — Стрино Велико — каза Перо, като отиде при майката на Фильо, — не слизай за вода, аз ще ти налея… — грабна кофите от ръцете й и изтича на двора.
    Бай Тома пъхна пистолета в джоба си и каза на Фильо:
    — Днес не съм на работа, не ме търсете!
    — Дай два лева бе! — извика му Фильо.
    — Аз, ако имам два лева, ще се оженя, бе! — натъртено, с упрек подчерта последната сричка бай Тома и хукна по стълбите.
    Перо бързо изкачи кофите на етажа.
    — Стрино Велико, ти си ми като майка наместо, молим ти се…
    В това време излезе и стрина Мария с чайник в ръка. Перо изтича като луд по стълбите, хвана ръката й и я целуна. Жената на Перо ревеше. Двете му деца също.
    — Сега ти си господ, ти си всичко за тия деца! — хленчеше Перо. — Аз не съм виновен. Кой съм аз, стрино Марийо, да решавам! Само писар! За тия деца го направих!
    — Се никой не е виновен, а мъж ми Олимпи умря в полицията — въздъхна стрина Мария. — От мен си простен, Перо. Бог да те съди! — прекръсти се тя.
    Фильо не издържа тая унизителна сцена и излезе от двора. Пред портата го чакаше Макензен, обхванат от любопитство да научи какво става.
    — Ще арестуваме ли Перо?
    — Мани го!… Нема да си мърсим ръцете с него… Хайде!
    Щяха да тръгнат, но по улицата се зададе възрастният свещеник отец Мирон. Той често се отбиваше тук, когато имаше някаква работа да върши, понеже Макензен му помагаше. Бащата на Макензен, бай Мицо, излезе гологлав, с рошава брада и помътнели очи. Отиде при свещеника и му целуна ръка. Макензен също отиде и целуна ръка на свещеника с приведена глава. Макензенови, колкото и странно, бяха религиозни хора. Все още за бай Мицо поповете в най-голяма степен, а после даскалите си оставаха най-авторитетните личности. От малко дете Макензен прислужваше в черквата, където го обличаха в сребърни херувимски дрехи и участвуваше ревностна в службите. Макензен беше привързан към черквата, защото там — било на сватба, било на погребение — той се наяждаше наистина според поговорката — като попско чедо на задушница. Отец Мирон каза нещо на Макензен и си отиде. Фильо се приближи.
    — Ще дойдеш ли с мене?
    — Не мога — каза важно Макензен, — трябва да ида на служба.
    — От тебе човек няма да стане! — каза Фильо и плюна.
    После подсвирна на Томи и тръгнаха по калдъръмената уличка, без да се обръщат назад.
    В същия миг Фильо видя хубавия офицер на кон. Той отново стоеше под прозореца на учителката Виолета. Свалил си беше едната ръкавица и я държеше заедно с бича, като потупваше от време на време ботуша си. Той и учителката разговаряха нещо. Отдаде чест, сръга коня и препусна в галоп, като изчезна зад завоя на уличката. Когато Фильо стигна под прозореца, погледна учителката, но тя не го забеляза — гледаше замечтана нататък, където отмина конникът. Фильо не й каза „Добро утро“ и продължи да върви, докато излезе на главната улица. В самото й начало завари офицера, който завързваше коня си за едно дърво и гледаше към Фильо. В първия момент той искаше да се върне, но после решително тръгна пак. Тъкмо да отмине офицера, и той го спря с властен жест:
    — Хей, юнак, как ти е името?
    — Филип.
    — Слушай, Филипе, ти живееш близо до учителката Виолета, нали?
    — Съседи сме.
    — Ще й занесеш това…
    Той бързо извади от джоба на куртката си запечатан плик и го подаде. После бръкна в брича си и извади една сребърна двадесетолевка.
    — Не, не искам — каза Фильо.
    — Вземи, юнак, да се почерпиш! Ако имам щастие, ще те направя шафер!…
    — Но тя… — искаше да каже нещо Фильо, но млъкна.
    — Върви, на тебе се надявам… Веднага познавам, че си честно момче!
    Хубавият офицер отвърза коня, качи се и с галоп се отдалечи. Филип гледаше писмото и накрая с яд го хвърли в кошчето, закачено на дървото, но се сети за думите на офицера. Честно казано, тоя човек му харесваше. Все пак щеше да помисли… Томи, като интелигентно куче, веднага разбра колебанието на приятеля си. Изправи се на крака и подуши писмото, което Фильо взе обратно от кошчето. Явно не ставаше за ядене.
    Въпреки че в града беше тихо и денят изглеждаше напълно делничен, чувствуваше се някакво напрежение. Ето например, когато Фильо излезе на площада пред читалището, в будката на стражаря нямаше никой. Той даже се пъхна в нея и тоя път никой не го подгони. Учуден, продължи своята обиколка на съседната уличка. Видя как няколко стражари товареха багажа на околийския управител, бързо се качиха и потеглиха нанякъде. Пред полицейското управление се мотаеха цивилни агенти и полицаи. Горяха книжа право на улицата, а от прозорците изхвърляха още папки. Полицейският началник наблюдаваше работата и ругаеше:
    — По-бързо, свине такива!
    Фильо се отправи към клуба на „Бранник“. И тук цареше трескава работа. Няколко гимназисти в браннически униформи бързо прибираха документите от клуба. Фильо застана до вратата. Почна да им вика, както много пъти досега:
    — Бранници… бозаджииии…
    А Томи заканително лаеше. Но този път те не им обърнаха внимание. Командирът им, който тичаше по улицата, задъхан стигна клуба и изкрещя:
    — Махайте се веднага! Оставете всичко!…
    Всички оставиха работата и бързо побягнаха на групи по улицата, кой където види… Томи се спусна да ги гони с лай. Фильо влезе в отворения клуб. Видя масата за пинг-понг, огледа стените, накачени с портретите на царската фамилия и на Хитлер. Хвърли око и на двете пишещи машини. Не се стърпя и скъса от стената плаката, където бяха нарисувани партизани как палят едно село. Погледна отново двете пишещи машини, обърна се и се затича по улицата. Спря за малко да си поеме дъх пред черквата „Света Богородица“. Дворът беше тих и спокоен. Само двама просяци стояха пред вратата. Единият нямаше крака и бе привързал автомобилни гуми под коленете си, та така ходеше през града. Другият се казваше Салията — турчин, но върл привърженик на източното православие, тъй като цялото си време прекарваше по гробищата и черквите и така се прехранваше. Салията беше глухоням. Просяците в града бяха повече на брой, явно, липсваше Пата Циганката, облечена като Сара Бернар с бяла старинна дълга рокля, цветът на която вече никак не личеше, една лисича кожа около шията — цялата изядена от молци, и безброй гердани и гривни от най-различен произход. Нямаше го и Луд Санде с червената фуражка, и Щерьо Бодука, и Василето с вечното цвете на продраното сако. Изглежда, денят не беше на някой важен светия.
    Когато Салията видя Фильо, започна да мучи и да му показва с ръце, че приятелят му Макензен е вътре. Фильо извади две цигари — едната даде на просяка без крака, който се прекръсти, а другата на Салията, който веднага с готовност му сграбчи ръката и я целуна, въпреки че Фильо искаше да я изтегли. Той тихо влезе в храма. Тук беше прохладно и тъмно. Мина тихо покрай мястото, където продаваха свещи. После спря зад няколкото бабички в централния кораб. Отпред свещеникът водеше службата. Отстрани на попютъра един псалт припяваше на попа, а зад него неотстъпно, облечен в блестящи херувимски дрехи, се въртеше Макензен, който подаваше ту кадилницата, ту вдигаше свещника. Фильо застана близо до владишкия трон. Почна да прави знаци на Макензен, но и той му направи знак, че е зает, но че скоро ще дойде.
    Службата завърши. Макензен изскочи навън, където го чакаше Фильо. Беше свалил блестящото си одеяние.
    — Нали съм ти казал, когато съм на служба, да не ме закачаш!
    — Добре де, седи си тука, ама бранниците си отидоха…
    — Е, та какво?
    — Нищо. Отидоха си и… оставиха всичко…
    Макензен отведнъж разбра. Двамата се затичаха. Макензен, който беше тежък на тичане, каза:
    — Ти върви там и не давай нищо да пипат! Аз сега идвам…
    Разделиха се, като тичаха. Фильо отиде при клуба. На вратата го посрещна Томи с радостен лай. Но му се приплака от гледката. Деца, много деца като мравки влизаха, а излизаха от клуба, като мъкнеха кой ски, кой копие… А едно малко дете мъкнеше попивателна. Тук бяха и децата, които им обраха топчетата. Тук беше и малкото братче на Фильо. Даже и детето на Перо тътреше по пода един стол към изхода. Объркването на Фильо трая кратко време. Той авторитетно застана в средата на залата и извика:
    — Никой нищо да не пипа! Всеки да остави, каквото е взел!
    Децата, стреснати, оставиха вещите. В това време Макензен пристигна запъхтян с една от тия ръчни колички на четири колела, която сам бе направил и която при нужда събираше цяло състояние. Сега двамата се заеха мъжки с работата. Бързо товареха ски, въздушна пушка, хилки за пинг-понг с топки, четири копия, два диска, едно дебело въже, което не знаеха в момента за какво ще им послужи. Накрая Фильо вдигна пишещата машина от бюрото, а Макензен намери в едно от чекмеджетата два сигнални пистолета. Натисна спусъка и пистолетът изтрещя, като че ли трошиш чамова дъска. Едно от малките деца заплака и се напика.
    — Батко, дай го на мене — каза друго детенце.
    — Махай се! — изрече Макензен важно.
    — Остани детето! — заповяда Фильо. Той погледна натоварената количка. — Сега, мъже, взимайте си, каквото искате, но с ред и без да бързате! — заключи наставнически Фильо като голям човек.
    — А можем ли да вземем масата за пинг-понг? — попита едно от децата, което им обра топчетата.
    — Не може! — каза Макензен. — Вие не можете да я пренесете.
    — Можем — пак упорито каза детето с много сериозен вид.
    — Много добре — каза Фильо. — Тя ще е за общо ползуване. Занесете я в нашия двор. Ние скоро се връщаме да ви помогнем.
    — А като е във вашия двор, ще можем ли да играем и ние?
    — Разбира се! — каза Фильо. — Всичко ще бъде общо.
    После двамата с Макензен изкараха количката, поставиха отгоре детето на Перо, което не можеше да ходи, а братчето на Фильо заприпка с късите си крачета след нея. Шествието завършваше Томи, захапал един гумен ринг, който никой не можеше да издърпа от зъбите му.
    Тоя ден беше наистина като в приказките. Масата за пинг-понг вече стоеше на двора. Децата я бяха наобиколили и малкото сериозно дете, което искаше да я донесат, играеше само. Томи тичаше, захапал ринга, и ръмжеше. Детето на Перо се мъчеше да вдигне тежкия диск от земята. Макензен зад файтона пишеше с един пръст на пишеща машина. Братчето на Фильо бе поставило дълги ски на краката си и се мъчеше да ги задвижи, но падна и се разплака. Останалите деца бързо го вдигнаха и утешиха. В това време от къщичката излезе Ружа.
    — Ти си играеш, а татко не може пак да стане! — каза тя с укор на Макензен.
    — Пак ли е пиян?
    — Пак — каза момиченцето — и нямаме никакви пари.
    — Остави ме, моля ти се. Виж това! — показа й сигналния пистолет. — Не го пипай! Ако гръмне, ще избие всички в двора…
    — Трябва да идеш с файтона и да посрещнеш влака! — каза сестричката му неумолимо.
    — Хайде да идем на гарата! — каза Фильо.
    Макензен с мъка стана от пишещата машина.
    Не след много време файтонът беше готов и конете впрегнати. Макензен с маниерите и тежестта на стар файтонджия се покачи на капрата.
    — Томи, иси! — подвикна му той. Фильо седна до него. Ружа отвори широко портата. Файтонът излезе. Томи зае постоянното си място зад файтона. Когато стигнаха под прозореца на учителката Виолета, тя извика:
    — Фильо… почакай за момент!
    Филип скочи от файтона. Виолета излезе на улицата. Тя се смущаваше и го дръпна още по-назад към портата.
    — Познаваш ли подпоручик Недев?
    — Да — каза Фильо.
    — Можеш ли да го намериш?
    — Днес ли?
    — Още днес и му дай това. — Подаде му запечатан плик. — Имам ти пълно доверие и разчитам на теб…
    Филип смутено опипа пазвата си и пристъпи от крак на крак. Сети се за писмото на подпоручика. Тръгна да се качи, но се спря.
    — Учителке — реши се той да каже, — ето ти това писмо… — Бръкна в пазвата и виновно подаде плика от подпоручика.
    Тя го разтвори и зачете. Гърдите й се вълнуваха.
    — Той ще бъде в сладкарницата на албанците. Ще чака там. Моля те, иди… — каза бързо учителката.
    — Добре.
    На него никак не му харесваше ролята, която играеше…

Седма глава

    Конете препускаха по улиците на града. Файтонът мина покрай полицейското управление. Тук все още се суетяха и усилено горяха архиви. После тръгна по правото шосе за гарата, там където бяха бахчите и ливадите. Стигнаха навреме. За тяхно учудване на перона се бяха събрали много хора. Филип видя баща си, заобиколен от Андон, Димо и много други приятели. Бай Тома им говореше нещо оживено.
    Влакът дойде. На перона се чу мощно „ура“. Всички се затичаха към вагоните. Оттам слязоха героите — политзатворниците от града, повечето още в затворническите си дрехи. Връщаха се по домовете си от разните затвори на Царство България. Бяха бледи, с изпити лица. По-младите от тях слезли още по малките селски гарички, откъдето смятали, че по-лесно ще се прехвърлят в партизанските отряди. В града пристигнаха най-възрастните, болни и измъчени мъже. Но на тях беше паднало бремето да подготвят завземането на властта, докато се спуснат от планините партизаните. Близките им ги заобиколиха, плачеха и ги прегръщаха. Един от тях, възрастен сух мъж с хлътнали очи, се покачи на някакви сандъци. Този човек го познаваше целият град. Беше прекарал по затворите по-голямата част от съзнателния си живот. Но не изглеждаше унил. Хлътналите му очи блестяха от вътрешна сила и бодрост.
    — Другари — извика той, — не е време за речи! Всички към полицията!…
    Човешката маса се раздвижи. На файтона бързо се покачи възрастният политзатворник, а до него бай Тома. На още няколко файтона се качиха останалите политзатворници. Шествието потегли. След него тичаше множеството.
    Макензен спря файтона на уличката, съседна на полицейското управление. В първия момент всички искаха да се спуснат към зданието, но възрастният политзатворник ги спря. Фильо и Макензен погледнаха улицата, където беше управлението. Дюкяните бяха затворени. Изглежда, всички очакваха, че нещо ще стане. На паважа все още димяха кладите от запалените документи. Вятърът носеше по улицата изгорели хартии. Тази пустота и тишина плашеше.
    От горния край на улицата се зададе една възрастна селянка. Изглежда, не подозираше нищо. Носеше вълна в две бохчи. Когато се изравни с полицейското управление, чу се изстрел. Някой се бе прицелил от последния етаж. Жената се завъртя около себе си и падна по очи. Около нея се изтърколиха и развързаха бохчите. Стана ясно, че тия в полицията нямаха никакво намерение да се предават и държаха под обстрел цялата улица. В следващия миг двама политзатворници се опитаха да изтичат до вратата на управлението. От горния етаж започна стрелба. Зданието на аптеката, зад което си бяха подали главите Фильо и Макензен, бе разорано от куршумите. Явно така не можеше нищо да се направи. Но и затворниците бяха упорити. Бай Тома и бай Димо донесоха няколко стари пушки манлихери и патрони. С тях започнаха да се мерят от ъгъла на улицата по горния етаж. Ефектът беше такъв, че оттам се обади лека картечница. Двама по-млади политзатворници със зигзагообразни прибежки и залягания се опитаха отново да стигнат вратата на управлението. Единият бе ранен в ръката и другарят му едва успя да го завлече във входа на отсрещната бръснарница. Някой донесе високоговорителна фуния. Възрастният политзатворник си подаде главата зад ъгъла и извика високо:
    — Предайте се! Нямате друг изход!
    В същия миг куршумите заудряха по стената на сградата и прах се посипа върху главата му. Макензен се изплаши и се скри зад една камара от сандъци. Докато това ставаше, Фильо напипа писмото на учителката Виолета в пазвата. В първия момент искаше да го хвърли, но после размисли, че сладкарница „Шар планина“ е близо, че сражението за полицейското управление ще бъде продължително, и тичешком се отправи към подпоручика. Видя го още през витрината. Беше седнал зад една маса, подпрял глава ръка, и гледаше с безсмислен поглед улицата. Фильо влезе в сладкарницата и се запъти към подпоручика. Той въобще не го забеляза.
    — Господин подпоручик… — каза Фильо тихо.
    — Какво има, юнак? — попита подпоручикът, като се изправи. Беше развълнуван.
    — Това е за вас…
    — Тя няма ли да дойде? — пак попита подпоручикът и мъка се четеше в очите му.
    Фильо сви рамене. Подпоручикът с рязко движение разкъса плика и зачете. Радост се яви на лицето му. После хвана Фильо за раменете и го повдигна.
    — Господи, боже мой!… — възкликна подпоручикът. — Има ли по-радостен ден от тоя? Кажи, юнак, ще ми бъдеш ли шафер?
    — Тъй вярно! — усмихна се Филип, който също се зарази от неговата радост.
    В тоя момент се чуха отново изстрели. Подпоручикът се ослуша.
    — Какво става там? — попита той.
    — Обградили са полицейското управление.
    — Кои?
    — Политзатворниците и народът. Полицаите убиха една жена…
    — Мерзавци! Да вървим! — каза подпоручикът.
    Двамата изтичаха на улицата. Стрелбата продължаваше. Подпоручикът отиде към събраните хора. Те бяха доста оредели. Биеха на очи политзатворниците и някои техни близки, а също бай Тома и неговите приятели. Бяха намерили още оръжие и групата се бе разделила на две. Едните останаха на същото място, а другите заобиколиха управлението и стояха на отсрещния край на улицата, откъм Житния пазар. В сражението имаше вече известен ред. Тия в управлението бяха разбрали, че пътят за бягство е отрязан.
    Офицерът предпазливо си подаде главата зад ъгъла. Видя трупа на жената. Куршумите почнаха да бият до главата му и да рикошират в стената. Той се отдръпна. Отиде до групата, където беше възрастният политзатворник.
    — Кой е тука командирът?
    Никой не му отговори.
    — Без командир не може! — каза наставнически подпоручикът.
    — Засега, временно, може би аз… — каза възрастният политзатворник, — но ако вие смятате…
    — Аз нищо не смятам — каза рязко подпоручикът. — Но така полицейско управление не се превзема. Не сме в читалището!
    Като каза това, подпоручикът се затича към съседната книжарница, където имаше телефон. След него неотстъпно се движеха Фильо и Макензен. Подпоручикът вдигна телефона.
    — Дайте бързо казармите!… Ало, казармата… фелдфебел Буров веднага!…
    В това време Фильо чу гневния вик на баща си и се обърна.
    — Предайте се, айдуци! — крещеше с всичка сила през високоговорителната фуния бай Тома на полицаите, като си подаваше главата зад ъгъла. Но куршумите почнаха да бият по него.
    — Иди и дръпни тоя идиот назад! — каза на Фильо подпоручикът, който стоеше със слушалката в ръка и гледаше все пак какво става навън през витринното стъкло. — Кой е тоя?
    Фильо сви рамене. Двамата с Макензен изтичаха и издърпаха бай Тома назад.
    — Оставете ме! Оставете ме!… — пенеше се бай Тома.
    Групата от другия край на улицата успя да изпрати още двама души подкрепление на ранения политзатворник и неговия приятел, скрили се във входа на бръснарницата. Те не сполучиха да разбият вратата на управлението, но я подпалиха с шише газ. Дим се вдигна нагоре и скоро на улицата нищо не се виждаше. И тия отгоре нищо не виждаха също.
    Едно момче изтича на улицата с камък в ръка. Запрати го и побягна обратно. Но камъкът не попадна в целта и разби стъклото на бръснарницата. Тогава децата започнаха своята акция. Подпоручикът не можеше да ги спре, защото чакаше на телефонната слушалка. Те взимаха от струпаните камъни в съседния двор с варница и пясък, изтичваха за миг на улицата, хвърляха ги, счупваха някое стъкло на управлението и пак се връщаха. Чу се вой на сирена, която се усилваше, и звън на камбана. За всеобщо учудване пристигна и пожарната команда. Пожарникарите с лъскави шлемове бързо скочиха и затърсиха крана, като развиваха маркучите, понеже димът идваше от съседната улица.
    Подпоручикът подаде слушалката на книжаря:
    — Ако се обадят от казармата, извикайте ме! — и излезе навън.
    — Командирът на пожарната тука! — извика заповеднически подпоручикът.
    — Аз! — отдаде чест един възрастен пожарникар с бели мустаци.
    — Кой ви прати?
    — Сами идваме. Видяхме дим.
    — Почнете да пръскате с маркуча право в полицията.
    — Слушам!
    — А още по-добре запалете управлението!
    — Да паля или да гася?
    — Според обстановката — каза разсеяно подпоручикът.
    — Слушам! — козирува командирът и даде заповед на пожарникарите, съвсем противоположна на техния занаят.
    Книжарят изтича на улицата.
    — Господин подпоручик, от казармите…
    Офицерът тичешком влезе в книжарницата.
    — Слушай, Буров! Вземи ротата и идвай веднага! Ясно ли е? До пълно бойно въоръжение с муниции!…
    Подпоручикът остави телефона. Пожарникарите бързо започнаха да се изкачват по отсрещното здание отзад. Сега гюлето на обстрел беше по-свободно. Подпоручикът, застанал на ъгъла, отпрати няколко куршума с маузера си, като добре се мереше. Макензен също изтича на улицата и стреля със сигналния пистолет. Но жалкото плюкало едва се чу. Филип беше по-находчив. Той избра от земята камъни, сложи един голям в прашката си, която измъкна от джоба, завъртя я и камъкът с напевно свирене профуча и раздроби прозореца на най-горния етаж. Макензен също завъртя своята прашка. Сега децата действуваха по-организирано. Прашките им наистина изпочупиха всички прозорци на управлението. След няколко минути пристигна камионът с войниците. Фелдфебел Буров, едър мъж, отдаде чест.
    — На ваше разположение, господин подпоручик!
    — Буров, с първи взвод блокирай улицата. Ще чакаш аз да почна. Разкарай всички тия, да не пострада някой…
    — Слушам!
    — Втори взвод с мен! — извика подпоручикът, като грабна от един войник леката картечница.
    Войниците тичаха след него. Той бързо изкачи стъпалата на общината. Зданието беше най-високото в града и съвсем близо до полицията. По коридорите нямаше никой. Филип и Макензен тичаха неотстъпно след подпоручика. Долу фелдфебелът бе блокирал улицата от двете й страни. Подпоручикът се изкачи с картечница в ръка върху покрива на общината. Намери удобна позиция. С трясък напъха диска на пълнителя. Накриви още повече фуражката си наляво и се премери във фасадата на управлението, където се беше барикадирала полицията. Двете момчета залегнаха далеч зад него, върху керемидите. Останалите войници се настаниха по прозорците на общината. Фильо и Макензен спазваха известно разстояние от подпоручика, за да не ги забележи и изгони. Покривът беше начупен, така че те спокойно се скриха зад един комин. Полицейското управление се виждаше като на длан. Подпоручикът натисна спусъка. Сега вече от всички страни се чуваха изстрели. Куршумите разораваха стените. После пукотевицата изведнъж спря.
    — Предайте се, говеда — извика подпоручикът, но един куршум му отнесе фуражката.
    Разгневен, той почна отново стрелбата, като не свали пръст от спусъка и само сменяше дисковете, които му подаваха двамата войници до него. Стрелбата бе ураганна. Биеха и със запалителни патрони. Пожарникарите успяха от своя страна да подпалят покрива. Дим се стелеше по улицата. Когато стрелбата свърши, предпазливо се подаде на прът от един прозорец бяла риза. Разни бели парцали се размахаха от всички прозорци.
    По-късно всички се струпаха долу, пред управлението. Един по един излизаха полицаите с вдигнати на тила ръце, без оръжие. Тълпата много не се церемонеше с тях. Няколко пъти, когато се появяваше полицай, се надаваше вик и още на изхода започваше побоят. Подпоручикът и тоя път взе работата в ръцете си.
    — Назад! — извика рязко той. — Ще стрелям! — и се обърна към възрастния политзатворник. — Какво смятате да ги правите?
    — Да ги задържим.
    — А къде? Полицията гори…
    — Не знам…
    — Фелдфебел Буров!
    — Аз.
    — Вържи ги, качи ги на камионите и в карцера на казармата. Охраняваш ги ти!
    — Ами ако висшите началници…
    — Майната им на висшите началници! Няма да ги пускаш!
    — Слушам, господин подпоручик!
    В това нямаше нищо чудно. Омразата между полиция и войска беше взела застрашителни размери. Редовно явление беше офицер да набие полицай, даже го считаха за свой дълг.
    Войниците със затъкнати ножове на пушките подкараха арестантите към камиона.
    — Извинете — попита политзатворникът. — Как ви е името?
    — Подпоручик Недев.
    — Вижте какво, господин подпоручик. Бихте ли ни помогнали в тия първи часове, докато нашите другари слязат от планината?
    — Та аз това и правя — усмихна се той.
    — А мога ли да попитам защо?
    — Защото съм щастлив — отговори подпоручикът, но политзатворникът съвсем превратно го разбра.
    Подпоручикът сякаш нещо се сети и дръпна Фильо настрана, който заедно с Макензен го следваше като сянка.
    — Слушай, Филипе — обърна се подпоручикът към него. — Ще купиш най-големия букет и ще го занесеш на учителката. — Подаде му сто лева.
    — Слушам! — каза Фильо по войнишки.
    Двамата с Макензен се качиха на файтона.
    — Дай да видя столевката! — каза Макензен.
    Фильо му я показа.
    — Ако ти намеря китки, ще ми дадеш ли парите? — попита Макензен.
    — Само половината.
    Файтонът се насочи право към градската градина. Застанаха в сянката на кестените. Скочиха от капрата и предпазливо навлязоха в алеята с розите. Бързо почнаха да режат цветята с джобни ножчета, но в това време Томи излая. Пазачът на градината тичаше към тях. Те побягнаха, метнаха се на файтона и конете препуснаха галоп. Когато отминаха и се намериха на безопасно място, спряха, събраха пръснатите по капрата рози в един огромен букет.
    — Според мене струва двеста лева! — каза Макензен. Дай ми петдесет!
    — Е, стига де! Не виждаш ли, че са цели. Като ги разваля, ще ти дам.
    — Закълни се!
    — Е, да пукна!… — каза