Скачать fb2
Сделката на капитан Ворпатрил

Сделката на капитан Ворпатрил

Аннотация

    Капитан Иван Ворпатрил харесва своя сравнително скучен ергенски живот като адютант на бараярски адмирал. Иван е братовчед на имперския ревизор Майлс Воркосиган и е на едно от челните места в списъка с евентуални кандидати за императорския трон. За щастие появата на нови наследници му е спестила поне това главоболие и той си живее живота на Комар, далече от подводните течения на бараярската дворцова политика. Но когато стар приятел от разузнаването го моли да защити привлекателна млада жена от ударите на престъпен синдикат, кавалерската природа на Иван взема връх. По всичко личи, че опасността и приключенията отново са намерили капитан Ворпатрил…


Лоис Макмастър БюджолдСделката на капитан Ворпатрил

1.

    Биърли обходи с бърза крачка маломерния, но изискан и дори луксозен апартамент, който Иван обитаваше под наем в центъра на Равноденствие. Иван го беше избрал заради местоположението — близо до нощния живот на града, който той, уви, все още не бе имал възможността да вкуси. Биърли спря пред широките балконски врати, поляризира стъклата и скри изкусителната гледка към трептящите неонови светлини на столичния град. Столичния купол, поправи се Иван — това беше комарският термин за гигантското местообиталище със самостойна икономика и екология, разположено под сбиротък от херметизирани куполи, които държаха токсичната околна среда навън, а изкуствената атмосфера вътре. Биърли взе че дръпна и завесите, после се обърна към Иван.
    И наистина, като опитен наблюдател, какъвто беше — за свое огромно съжаление, — Иван забеляза явно изразено напрежение около очите на Биърли, това плюс характерни зачервявания по кожата от злоупотреба с алкохол, а може би и с други развлекателни вещества. Биърли грижливо си отглеждаше автентичния облик на разглезен висш бараярски вор, който живее в развала и леност. Постигаше го по най-убедителния начин — като свързваше теорията с практиката, и така през деветдесет процента от времето си. Останалите десет процента, както и огромната част от скритите му доходи, бяха свързани с работата му като таен информатор на службата на Имперска сигурност. А деветдесет процента от въпросните десет отново бяха посветени на развала и леност, с тази разлика, че му се налагаше да пише доклади. Нищожният остатък обаче често раждаше неочаквани рискове.
    — Прави са. И на мен точно така ми харесва. — Де да беше вярно обаче. Сякаш преди броени месеци, макар да беше минала повече от година, поредното напрежение между Бараяр и отколешния му враг Сетаганданската империя беше закотвило Иван в щабквартирата и го държа там седмици наред по 26,7 часа, колкото траеше бараярското денонощие. Седеше в кабинета си, потеше се и разработваше всякакви страховити сценарии. Проектираше смърт в детайли. В крайна сметка до военен сблъсък не се стигна, благодарение на нетрадиционната дипломация, дирижирана от най-лукавия имперски ревизор от ревизорската кохорта на император Грегор. И не без помощта на съпругата на въпросния ревизор, редно беше да се отбележи.
    Иван изгледа Биърли. Бяха почти връстници, с няколко години разлика в полза на Би, и двамата имаха кафявите очи, тъмната коса и смуглата кожа, характерни за склонната към кръвосмешение бараярска военна каста — или аристокрация, както предпочитаха да я наричат някои, — пък и за повечето бараярци всъщност. Биърли беше по-нисък и по-слаб от Иван с неговите два метра ръст и широки рамене на атлет, но пък нямаше на главата си някой като Десплейнс, който да следи зорко дали адютантът му поддържа форма, подходяща за офицер от имперската щабквартира. Форма, достойна за рекламна мобилизационна кампания. Вярно, когато не се склапяха позорно от махмурлук или декадентско недоспиване, очите на Биърли притежаваха стряскащата красота, характерна за неговия изтъкнат — или позорно известен — клан, с който самият Иван беше свързан чрез някое и друго клонче на фамилното си дърво. Това беше проблемът на ворския произход. Волю-неволю се оказваш сроден с куп хора, които не харесваш. И повечето от тях идват да ти тропат на вратата за услуги, сякаш си им длъжен.
    Фонът беше размазан, но на преден план се виждаше поразителна млада жена, която вървеше по някакъв тротоар. На възраст можеше да е на двайсет или на трийсет и няколко стандартни години, макар че в днешно време външният вид не беше гаранция за истинската възраст на хората. Буйна черна коса, светнали очи и сияйна кожа с интересен канелен цвят, подчертан от кремаво потниче. Прав нос, решителна брадичка — или беше родена с това лице, или го беше получила от истински майстор в занаята, защото нямаше и помен от свръхсиметричната приветливост на серийното телесно скулптиране, което беше превърнало биологичния идеал в досадно клише. Дълги крака в кафяви панталони, които прилепваха точно където трябва. Приятно закръглена фигурка. Приятно закръглена. Ако лицето й беше естествено, дали същото важеше и за другите забележителни елементи от физиологията й? Иван попита с крееща неохота:
    — Работи в магазинчето на една фирма за доставки. А това е домашният й адрес. Няма адресна регистрация, между другото, така че освен ако не измислиш убедителен претекст да почукаш на вратата й, по-добре я причакай, когато тръгва за работа или се прибира. По всичко личи, че не ходи по купони. Живее уединено. Гледай да се сприятелиш с нея, Иване. По възможност до утре вечерта. — Разтърка лице и притисна с пръсти очите си. — Всъщност задължително до утре вечерта.


    Тедж следеше зорко клиента, влязъл в магазина десет минути преди края на работното време. Бюджетът им с Риш се стапяше главоломно и тъкмо по тази причина Тедж започна работа тук преди месец. Оттогава се изправяше на нокти всеки път, когато в магазина влезеше клиент. Много бързо беше разбрала, че работа, която я излага пряко и постоянно пред очите на много хора, е лош избор, но трудно би намерила нещо по-добро с жалките фалшиви препоръки, които можеше да представи на евентуалните работодатели. Управителят на „Бързи доставки“ беше споменал, че не е изключено да я повишат и да я преместят в друг отдел, а не в този по продажбите, затова тя стискаше зъби и търпеше. Но повишението се бавеше и Тедж започваше да се пита дали шефът не я залъгва с празни приказки. Междувременно изопнатите й нерви се бяха поотпуснали. Малко. Засега.
    Висок беше за местен. И доста хубав, но не толкова, че хубостта му да е резултат от телесно скулптиране или генно инженерство. Кожата му беше по комарски бледа, още по-светла на фона на тъмносинята плетена блуза с дълъг ръкав. Отгоре носеше сив елек с много джобове. Обикновен син панталон. Обувките му лъщяха, но не бяха нови, моделът им беше консервативен, много мъжествен и смътно познат. Тедж знаеше, че и преди е виждала такива обувки, но не се сещаше къде. Мъжът носеше голяма чанта, мотаеше се и зяпаше рафтовете, сякаш до края на работното време оставаха пет часа, а не пет минути. Колежката й Доте пое следващия клиент, Тедж приключи със своя и точно тогава непознатият вдигна очи, усмихна се и застана пред щанда.
    — Здравейте, ъъ… — откъсна с мъка поглед от гърдите й, за да я погледне в лицето, — Наня.
    Доста време му беше отнело да прочете баджа с името й. „Бавно четеш, а? Е, не си нито първият, нито ще си последният“. Тедж отвърна на усмивката му с минимума професионална любезност, дължима на клиент, който все още не е направил нищо противно.
    Мъжът сложи чантата си на щанда и извади голяма несиметрична и удивително грозна керамична ваза. Дизайнът сигурно трябваше да мине за абстрактен, но резултатът навеждаше на мисълта за банда купонясващи точки в ярки цветове, които са изпопадали в несвяст и алкохолно опиянение.
    — Бих искал да опаковате тази ваза и да я доставите на Майлс Воркосиган, дом Воркосиган, Ворбар Султана.
    Тедж едва не попита: „В кой купол е това?“, но странният акцент на клиента я спря навреме. Мъжът изобщо не беше комарец, а бараярец. В този тих и евтин квартал рядко идваха бараярци. Цяло поколение след завоеванието завоевателите още предпочитаха собствените си анклави и централните райони на столицата, където бяха съсредоточени правителствените учреждения и междупланетната търговия. Или там, или на космодрумите, военния и гражданския.
    — Улица има ли? Адресен баркод?
    — Не. Кодът за планетата и града ще свърши работа. Щом пратката стигне във Ворбар Султана, ще знаят къде да я доставят.
    Цената за транспортирането на този… предмет… до планета на пет възлени скока разстояние със сигурност щеше да надвиши стойността на самия предмет. Тедж се зачуди дали не е редно да уведоми клиента за този факт.
    — Обикновена или бърза доставка? Разликата в цената е доста голяма, но честно казано, пратката няма да пристигне много по-бързо, ако платите за експресна услуга. — Така де, всички пакети пътуваха с един и същ скоков кораб.
    — А бързата услуга гарантира ли, че вазата ще пристигне невредима?
    — Не бих казала. Опаковката е универсална. Според изискванията на скоковите кораби.
    — Ами, добре тогава, нека е обикновена.
    — Допълнителна застраховка ще искате ли? — попита тя. — Предлагаме и основно покритие, което е включено в цената на услугата. — Назова сумата и мъжът кимна в знак на съгласие. В интерес на истината, застрахователната премия в случай че пратката се изгуби или бъде повредена беше многократно по-ниска от транспортните такси.
    — Вие лично ли ги опаковате? Може ли да гледам?
    Тедж хвърли поглед към дигиталния часовник над вратата. Опаковането щеше да се проточи след края на работното време, но клиентите се притесняваха, когато изпращаха чупливи предмети. Тедж се обърна с въздишка към пенника. Мъжът се надигна на пръсти и я зяпна над щанда, докато тя нагласяваше внимателно вазата — ако се съдеше по етикетчето на дъното й, цената беше намалявана четири пъти. Затвори вратичката на пенника и го включи. Кратко изсъскване, хипнотично примигване на светлинните индикатори и вратичката се отвори автоматично и изригна смрадлива пара, която нокаутира обонянието на Тедж и маскира всички други миризми в магазина. Тя се наведе и извади от машината четвъртито блокче втвърдена пяна. В този си вид вазата изглеждаше доста по-добре.
    „Иван Ворпатрил“ беше името в кредитния му чип. И домашен адрес във Ворбар Султана. Значи не беше просто бараярец, а един от онези „ворове“, арогантната привилегирована класа на завоевателя. Дори баща й се отнасяше с подозрение към… тя бързо прогони тази мисъл.
    — Ще приложите ли писмо или картичка?
    — Нее — проточи той. — Мисля, че вазата ще е достатъчно красноречива сама по себе си. Жена му е градинарка и само гледа къде да топне отровните си растения. — Продължи да я наблюдава, докато тя прибираше вазата в защитен контейнер и прикрепяше етикетчето. По някое време каза: — Нов съм в града. А вие?
    — Живея тук от известно време — отвърна неангажиращо тя.
    — Сериозно? Ще ми се да познавах някой местен да ме разведе из града.
    Доте затвори скенерите и изключи осветлението — доста груб намек към окъснелия клиент, че магазинът затваря. А после, благословена да е, изчака на вратата, докато Тедж се отърве от натрапника. Тедж го подкани с жест, излезе след него и вратата се затвори зад тях.
    Купол Равноденствие беше най-старото човешко обиталище на Комар и в очите на Тедж градоустройственият му план изглеждаше странен. Първите инсталации, вече силно амортизирани, приличаха на космическите станции, които помнеше от детството си, със същите лабиринти от коридори. Най-новите секции си имаха отделни сгради и улици под гигантски високи прозрачни куполи, наподобяващи откритото небе, за което мечтаеха комарците — някой ден, след като процесът по тераформиране на атмосферата приключеше успешно. Останалите секции, като тази, бяха нещо средно, куполите им не бяха толкова амбициозни в технологично отношение, но осигуряваха тук-там поглед към външния свят, където никой не смееше да излезе без дихателна маска. Проходът, където се намираше офисът на „Бързи доставки“, приличаше повече на улица, отколкото на коридор, и беше достатъчно широк за тримата. Иначе казано, упоритият клиент не би могъл да й препречи лесно пътя.
    — Край на работния ден, а? — подхвърли безхитростно той с момчешка усмивка. Старичък е за момчешки усмивки, помисли си Тедж.
    — Да, прибирам се вкъщи. — Искаше й се наистина да си иде у дома, в истинския си дом. Но дори да имаше вълшебна пръчка, която да я пренесе там на мига, какво щеше да завари? Руини? „Стига, не мисли за това“. Нямаше сили да издържи главоболието и другата болка, в сърцето.
    — Ще ми се и аз да си ида у дома — каза мъжът, този Ворпатрил, несъзнателно повтаряйки собствените й мисли. — Но май няма да е скоро. Е, искате ли да пийнем нещо?
    — Не, благодаря.
    — Вечеря?
    — Не.
    Той вдигна закачливо вежди.
    — Сладолед? Опитът ми показва, че всички жени обичат сладолед.
    — Не!
    — Да ви изпратя до вас? Да се поразходим в парка? Или другаде? На идване минах покрай някакво езеро и май видях лодки под наем. Би било чудесно да се повозим, нали?
    — Абсурд! — Дали да не си измисли съпруг или гадже? Хвана Доте под ръка и я ощипа предупредително. — Да идем на спирката, Доте.
    Доте я изгледа изненадано, защото знаеше, че Тедж — или по-скоро Наня — винаги се прибира пеш до апартамента си, който не беше далеч от магазина. Но все пак зави послушно към спирката на градския транспорт. Ворпатрил ги последва най-нахално. Мина пред тях, ухили се широко и пробва пак:
    — Да ви купя кученце?
    Доте се изкиска под нос, което с нищо не помогна на Тедж.
    — Котенце?
    Вече бяха далеч от „Бързи доставки“, следователно правилата за любезното отношение към клиентите не важаха, реши Тедж.
    — Вървете си — озъби му се тя. — Или ще се оплача на някой уличен патрул.
    Той разпери ръце в знак че се предава и придружи жеста с жално изражение. Двете го подминаха.
    — Пони?… — извика той след тях с последна надежда.
    Доте погледна през рамо. За разлика от нея, Тедж гледаше право напред. Наближаваха спирката.
    — Не си в ред, Наня — каза Доте, докато вървяха нагоре по пешеходната рампа. — Аз щях да приема поканата му да пийнем, без да се замисля. Както и останалите му оферти, освен понито, може би. Апартаментът ми е малък за пони.
    — Мислех, че си женена.
    — Женена съм, но не съм сляпа.
    — Клиенти ме свалят поне два пъти седмично, Доте.
    — Да, но малцина са толкова невероятно сладки. И по-високи от теб.
    — Това пък какво общо има? — възкликна раздразнено Тедж. — Майка ми беше с една глава по-висока от баща ми, а си живееха чудесно. — Стисна зъби. „Вече не“.
    Раздели се с Доте на платформата, но не се върна назад. Качи се в първата кръгла подобна на мехур кола от системата на градския транспорт, която дойде. Вози се десетина минути, после слезе и се качи в друга, за да се върне, но слезе на различна спирка, в случай че онзи тип още се мотае на първата. Спусна се с бърза крачка по платформата.
    Наближаваше апартамента си и тъкмо започваше да се отпуска, когато вдигна поглед и видя Ворпатрил, седнал на стъпалата пред нейната кооперация.
    Скъси стъпката си, като се преструваше, че не го е видяла, вдигна китка към устата си и прошепна ключова дума в комуникатора. Гласът на Риш й отговори веднага.
    — Тедж? Закъсняваш. Започнах да се притеснявам.
    — Добре съм. Вече съм пред къщи, но ме следят.
    Гласът се напрегна.
    — Можеш ли да заобиколиш и да се откачиш от опашката?
    — Вече пробвах. Но той ме е изпреварил някак.
    — Ох. Лошо.
    — По-лошо, отколкото си мислиш. Не съм му давала адреса си.
    Кратка пауза.
    — Права си. Много лошо. Ще можеш ли да го забавиш няколко минути, а после да го примамиш във фоайето?
    — Предполагам.
    — Вкарай го във фоайето, а аз ще се погрижа за него там. Само не изпадай в паника.
    — Няма.
    Остави канала на комуникатора отворен, така че Риш да следи театрото. Измина бавно последните трийсетина метра и спря рязко пред стъпалата.
    — Здрасти, Наня! — Ворпатрил й махна дружески, без да става, да надвисва над нея или да й посяга.
    — Как намерихте адреса ми? — попита го тя. Враждебно.
    — Ако кажа, че просто съм извадил късмет, ще повярвате ли?
    — Не.
    — О. Жалко. — Почеса се замислено по брадичката. — Бихме могли да идем някъде и да си поговорим за това. Вие изберете мястото, ако искате.
    Тедж изигра дълго колебание, а наум пресмяташе колко време ще е нужно на Риш да слезе. Долу-горе… толкова.
    — Добре. Да влезем вътре.
    Веждите му се стрелнаха нагоре, после усмивката му се разшири.
    — Страхотно! Ами да!
    Стана и я изчака учтиво да изрови дистанционното от джоба си и да отвори с него кодираната ключалка. Херметизираната врата се плъзна настрани и Ворпатрил влезе след Тедж в малкото фоайе. Някаква жена седеше на пейка срещу асансьорите, ръцете й бяха пъхнати под жилетката, сякаш й е студено, голям пъстър шал покриваше сведената й глава.
    Тънка ръка в ръкавица се стрелна изпод жилетката и насочи един съвсем делови зашеметител.
    — Внимавай! — извика Ворпатрил и за гигантска изненада на Тедж се опита да я прикрие с тялото си. Маневра, с която кацна право на мерника на Риш. Лъчът на зашеметителя го уцели в капачката на коляното и Ворпатрил падна като отсечено дърво. Не че Тедж беше виждала как падат отсечени дървета, но така беше думата. Всъщност повечето дървета, които беше виждала, преди да се озове на Комар, растяха кротко в саксии и подобно авантюристично поведение не беше в стила им. Така или иначе, мъжът се пльосна на пода, главата му издрънча в плочките и той изстена жално:
    — Ооооо…
    Тихото жужене на зашеметителя не вдигна тревога — никой от наемателите на първия етаж не изскочи от апартамента си да провери какво става, — а явно и тупването на подкосения висок мъж бе останало незабелязано, нищо че в ушите на Тедж прозвуча почти гръмовно.
    — Претърси го — каза й троснато Риш. — Аз ще те прикривам. — Застана извън обсега на дългите му, макар и несъмнено изтръпнали ръце и насочи зашеметителя към главата му. Ворпатрил впери сънен поглед в оръжието.
    Тедж коленичи да пребърка джобовете му. Атлетичният му вид не беше фасада, оказа се. Тялото му се усещаше доста стегнато под бързите й пръсти.
    — О — изломоти той след миг. — Вие тфете сте саедно. Начи сишко е нарет…
    Първото нещо, което намери Тедж, беше в джобчето на блузата му. Нейна снимка. Полазиха я ледени тръпки.
    Хвана го за гладко обръснатата брадичка, завъртя главата му към себе си и го погледна в очите.
    — Наемен убиец ли си? — попита строго.
    Зениците му бяха разширени от действието на зашеметителя, а очите му бяха и временно разногледи. Изглежда, имаше проблем и с въпроса й, защото не отговори веднага, сякаш си го повтаряше наум.
    — Ами… — изфъфли накрая, — в исфестен смисъл…
    Тедж реши да зареже разпита в полза на веществените доказателства. Извади портфейла му, дистанционно за врата подобно на нейното, а в един вътрешен джоб намери малък зашеметител. Други оръжия Ворпатрил нямаше.
    — Дай да го видя — каза Риш и Тедж й подаде послушно зашеметителя. — Кой всъщност е този тип?
    — Хей, на т’ва моа да отговоря — изфъфли ентусиазирано жертвата им, но бързо млъкна, когато Риш насочи дулото към него.
    Най-отпред в портфейла му Тедж откри кредитния чип, който Ворпатрил й беше дал в магазина. Под него имаше обезпокоително официална служебна карта с широка кодова ивица. Според картата мъжът беше „Капитан Иван К. Ворпатрил, Бараярска имперска служба, отдел Операции, Ворбар Султана“. Друга карта го посочваше като „адютант на адмирал Десплейнс, началник Операции“, пак там имаше и сложен адрес с много букви и цифри. Имаше и малко тесте правоъгълни визитки от дебела хартия, на които пишеше „Лорд Иван Ксав Ворпатрил“ и нищо друго. Изящните черни букви се очертаха релефни под любопитните й пръсти. Тедж даде документите на Риш да ги погледне.
    Хрумна й нещо и без много да му мисли, Тедж се завъртя, издърпа едната му лъсната обувка — стъпалото на мъжа потрепна слабо, рефлексите му още бяха под въздействието на зашеметителния лъч — и погледна вътре. Обувки военен модел, аха, това обясняваше необичайната им форма. Номер 12 Д, макар че това не изглеждаше важно, освен че размерът на стъпалата му отговаряше на останалите му пропорции.
    — Бараярски армейски зашеметител с вграден в дръжката личен код — докладва Риш. Изгледа намръщено личните му документи. — А тези изглеждат съвсем автентични.
    — Такива са, уверявам ви — вметна сериозно пленникът им откъм пода. — По дяволите. Би не спомена нищо за въоръжени дами със сини лица, проклетникът. Т’ва… грим ли е?
    Тедж измърмори несигурно:
    — Най-добрите шапкари всъщност трябва да изглеждат автентично. Явно ме вземат на сериозно, щом са пратили първокласен наемник.
    — Шапкари — изхъхри Ворпатрил. Дали това беше истинското му име? — А, сетих се. Т’ва е жаргон от Джаксън Хол, нали? За наемен убиец. Значи се боите от… Е, т’ва обяснява някои неща…
    — Риш — каза Тедж, усетила в стомаха си първите спазми на много лошо предчувствие, — ами ако наистина е бараярски офицер? О, не, какво ще правим с него тогава?
    Риш погледна притеснено към входната врата.
    — Не бива да оставаме тук. Някой може всеки момент да влезе или да излезе. По-добре да го качим горе.
    Пленникът им изтърпя стоически и мълчаливо транспортирането си — жените вдигнаха отпуснатото му като чувал тяло, завлякоха го в асансьора, а после и до ъгловия апартамент на третия етаж. Докато го влачеха през прага, той отбеляза радушно:
    — Хей, поканен съм в стаята й още на първата среща! Синчето на мама Ворпатрил има добър ден и съдбата му се усмихва!
    — Това не е среща, идиот такъв! — сряза го Тедж.
    А той я вбеси, като се усмихна още по-широко, бог знае защо.
    Объркана от топлия му поглед, тя го пусна отвисоко на пода в средата на хола.
    — Но би могло да е… — продължи той — за мъж с определени вкусове тоест. Жалко, че аз не съм такъв, но какво пък, склонен съм да проявя гъвкавост. Виж, за братовчеда Майлс винаги съм се чудил. Щот’ той само с амазонки се забъркваше. Нещо като компенсаторен механизъм, предполагам…
    — Никога ли не се отказваш? — попита го Тедж.
    — Първо трябва да се разсмееш — сериозно отвърна той. — Това е основно правило при свалките. Разсмее ли се момичето, значи ще живееш. — След миг добави: — Извинявай, че ти задействах, хм… защитните механизми преди малко. Нямах намерение да те нападна. И сега нямам.
    — Нямаш, я — каза Риш и се намръщи страховито. Захвърли шала, жилетката и ръкавиците на дивана, после стисна отново зашеметителя.
    Ворпатрил я зяпна и ченето му провисна.
    Черното потниче и широките панталони не скриваха наситено синята й прорязана със златни жилки кожа, нито гривата платиненобяла коса, нито заострените сини уши отстрани на изящно оформения череп. За Тедж синьото същество насреща й си беше просто Риш, нейната приятелка и тек-сестра открай време, но имаше причини Риш да не излиза от апартамента и да стои далеч от чужди очи тук, на Комар.
    — Т’ва не е грим! Т’ва е… телесна модификация или генетичен дизайн? — попита пленникът им, все така опулен.
    Тедж замръзна. Бараярците бяха печално известни с враждебността си към генетичните отклонения, били те случайни или нарочно проектирани. Опасно враждебни може би.
    — Защото ако сама си си го направила, т’ва е едно, обаче ако друг ти го е направил, т’ва е… т’ва е много лошо.
    — Радвам се на живота си и харесвам външността си — уведоми го студено Риш и подчерта думите си, като го погледна през мерника на зашеметителя. — Твоето невежо мнение не интересува никого.
    — Не само невежо, а и грубиянско — вметна Тедж, засегната от името на Риш. Та Риш беше едно от личните Бижута на Баронесата все пак!
    Мъжът успя да изпърха извинително с ръце… отслабваше ли вече въздействието на зашеметителя?
    — Не, не… изглеждате си страхотно, мадам, наистина. Просто не очаквах и…
    Изглеждаше искрен. И определено не беше очаквал да види Риш. Един наемен убиец би бил по-добре осведомен, нали? Това, както и необяснимият му опит да я защити във фоайето, а и всички други дребни нещица само затвърждаваха опасенията й, че е направила ужасна грешка, чиито последствия щяха да са също толкова смъртоносни, пък макар и не толкова преки, колкото ако младият мъж беше истински шапкар.
    Тедж коленичи да свали комуникатора от китката му. Беше възголям и старомоден.
    — Вземи го, щом искаш, но по-добре не го бъзикай — въздъхна той. Звучеше по-скоро примирен, отколкото възмутен. — Само аз мога да го ползвам, иначе се стапя. А за да ми издадат нов, трябва да попълня куп документи и да давам обяснения. Адска досада. Подозирам, че го правят нарочно.
    Риш огледа комуникатора.
    — Също военен модел. — Остави го предпазливо на малката масичка при другите му вещи.
    Колко факти и детайли трябваше да сочат в една и съща посока, преди човек да приеме, че сочат към истината? „Може би зависи от това каква е цената на грешката ти?“
    — Останала ли ни е фаст-пента? — обърна се Тедж към Риш.
    Синята жена поклати глава и големите й златни обици блеснаха на светлината.
    — Последната използвахме на станция Пол.
    — Бих могла да изляза и да потърся… — Тук наркотикът на истината беше забранен за употреба от частни лица, разрешен беше само за правителствените служби. Но като всички забрани несъмнено и тази имаше сериозни течове, помисли си Тедж.
    — Толкова късно и сама? Не — отвърна Риш с онзи свой тон, който слагаше край на споровете. Гледаше все по-замислено мъжа на пода. — Е, винаги можем да прибегнем до добрите старомодни изтезания…
    — Хей! — възрази Ворпатрил, чиято челюст още се отърсваше от отслабващото въздействие на зашеметителя. — Има го и добрия старомоден начин „дай да попитаме човека учтиво“, за т’ва сетихте ли се изобщо?
    — Със сигурност ще се вдигне шум — обърна се Тедж към Риш още преди Ворпатрил да е довършил възражението си. — Особено късно вечер. Знаеш как чуваме сер и сера Палми от съседния апартамент.
    — Беднотии без Къща — измърмори Риш. Което си беше грубо, но и обяснимо, защото младоженците от съседния апартамент редовно им пречеха да се наспят. От друга страна, те двете, Тедж и Риш, май също попадаха в графата „без Къща“. Както и в графата на „беднотиите“.
    Което я подсети за друга странност. Пленникът им още не се беше развикал за помощ. Опита се да реши дали един истински шапкар, дори в извънредна ситуация като тази, би рискувал да се измъкне, докато в апартамента им нахлува отряд от местната полиция. Ворпатрил не приличаше на страхливец. Но и изглежда не смяташе, че има причина да се страхува от тях, въпреки всички доказателства за противното. Истинска мистерия.
    — По-добре да го вържем, преди действието на зашеметителя да е отслабнало съвсем — каза тя. Тялото му вече не се тресеше като преди. — Или да го зашеметим още веднъж.
    Ворпатрил не се възпротиви и на връзването. Кожата му беше светла и изглеждаше нежна, затова Тедж отхвърли грапавото найлоново въже, което Риш изрови от чекмеджетата в кухнята, и вместо това извади няколко от меките си шалове, за китките поне. Но не възрази, когато Риш затегна здраво възлите.
    — Това ще свърши работа за тази нощ — каза Ворпатрил, докато го връзваха. — Особено ако извадите перата — имате ли пера, между другото, защото ги предпочитам пред онова нещо с кубчетата лед, — но съм длъжен да ви уведомя, че утре заран ще се заформи проблем. На Бараяр, ако не се появя на работа, никой няма да изпадне в паника. Но на Комар е друго. Комар е част от империята вече четирийсет години и по всичко личи, че се адаптира добре, но асимилацията е започнала по най-лошия начин. Мнозина комарци още ни имат зъб. Изчезне ли бараярски войник на Комар, колегите от службата за сигурност реагират бързо и удрят здраво. Което, хм… боя се, че няма да ви хареса, ако ме проследят до вашата врата.
    Тедж с неохота призна, че аргументът му е валиден.
    — Някой знае ли къде си?
    Риш отговори вместо него:
    — Онзи, който му е дал снимката и адреса ти, знае.
    — О. Да. — Тедж присви очи. — Кой ти даде снимката ми?
    — Амиии… общ познат? Е, може би не твърде общ, защото не останах с впечатление, че знае много неща за теб. Но определено мислеше, че си в опасност. — Ворпатрил погледна многозначително към връзките, които го стягаха към кухненския стол, довлечен в средата на хола за тази цел. — А явно и ти си на същото мнение.
    Тедж го зяпна невярващо.
    — Твърдиш, че някой е изпратил тебе при мен да ме пазиш!
    Мъжът, изглежда, се засегна от интонацията й.
    — Защо не?
    — Извън факта, че двете те обезвредихме, без дори да се изпотим? — изсмя се Риш.
    — Изпотихте се, и още как. Докато ме влачехте нагоре. Аз момичета не удрям. По принцип. Е, веднъж фраснах Делия Куделка, но тогава бях на дванайсет, тя първа ме удари и много ме заболя. Майките ни бяха склонни да си затворят очите, но не и чичо Арал… наби ми в главата някои неща по въпроса, безмилостно и завинаги, това мога да кажа.
    — Млъкни. Млъкни — повиши глас Риш и на свой ред потръпна конвулсивно. — Дрънка глупости. Нищо не се връзва, проклет да е.
    — Да, освен ако не казва истината — бавно рече Тедж.
    — И да казва истината, пак дрънка прекалено много — възрази Риш. — Вечерята ни изстива. Хайде да хапнем, пък после ще мислим какво да правим с него.
    Тедж я последва неохотно в кухнята. Хвърли поглед през рамо и това извика в очите на пленника надежда, която обаче бързо се стопи безутешно. Обърнала му гръб, Тедж го чу да си мърмори:
    — Мамка му, май трябваше да започна с понито…

2.

    Успехът му с жените беше факт, а репутацията му — заслужена, но всичко това се дължеше на добре обмислена стратегия и тактика, а не на късмет, както и на строго придържане към няколко простички правила. Първото правило беше да подбира места, където има струпване на жени в подходящо разположение на духа — партита, танци, барове. Не и сватби обаче — те по подразбиране пораждаха неподходящо разположение на духа у жените. Следващо правило: пробвай всяка изпречила се пред погледа ти възможност, докато не попаднеш на такава, която ти отвърне с усмивка. Трето правило: бъди забавен, може и да пресолиш малко, но без да излизаш от рамките на добрия тон, и така докато дамата се разсмее. Ако смехът е искрен, получаваш бонус точки. Оттам нататък действаш по усмотрение. Успеваемост 1:10 е напълно приемлива, когато първоначалната бройка съдържа десет или повече потенциални мишени. Въпрос на обикновена статистика, както Иван неведнъж се беше опитвал да обясни на братовчеда Майлс.
    Влязъл беше в магазина с пълното съзнание че залозите не са в негова полза — аквариум с една-единствена рибка означаваше, че нямаш право на грешка и трябва да извъртиш номера още от първия път. Да си майстор в занаята. Е, не беше изключено просто да извадиш късмет: историята познаваше и други такива случаи. Размърда китки с надежда да разхлаби шаловете, но те се оказаха изненадващо неотстъпчиви за толкова мека и женствена материя. Започваше да мисли в метафори. „Не съм аз виновен“.
    Биърли е виновен, реши Иван. А самият той беше станал жертва на кофти разузнавателна информация от собствените си хора, като не един и двама други нещастници. Иван и преди беше срещал свръхчувствителни гувернантки, но за пръв път му се случваше някоя да го простреля из засада още при първия му опит да обсади повереницата й. Тази враждебна синя жена беше… загадка. Иван не обичаше загадките, мразеше гатанките и пъзелите. Дори като дете. Всеки път, когато сядаше да реди пъзел с другарчетата си, те губеха търпение, издърпваха парченцата от ръката му и довършваха пъзела сами.
    Риш беше невероятно красива — костната й структура беше като на статуя, мускулите се виеха изящни, кожата й излъчваше мекото сияние на опушено стъкло — но изобщо не беше привлекателна. В смисъл, че не предизвикваше у него желание да я гушне. Ама никак. Нещо средно между фея и питон. Беше по-ниска и по-слаба от Наня, и много гъвкава също, но и значително по-силна от нея, както Иван беше установил, докато двете го влачеха насам. Нищо чудно да имаше генетично подобрени рефлекси и още куп други неща. Най-добре беше да й се възхищаваш от няколко метра разстояние, все едно е произведение на изкуството. А тя най-вероятно беше точно това — произведение на изкуството.
    Изпод чии ръце беше излязла обаче? Такава висока степен на генетична манипулация беше извън закона и на трите планети от Бараярската империя. Дори да си заминал за колонията Бета, Джаксън Хол или друга галактическа дестинация, за да се подложиш доброволно на такова сериозно телесно скулптиране, пак би било неразумно да се връщаш на Бараяр, Сергияр или Комар. Наня очевидно не беше имперска поданичка, иначе със сигурност щеше да реагира на името и адреса, които Иван й даде за доставката на грозната ваза. Не просто не беше родом оттук, а и очевидно беше пристигнала съвсем наскоро.
    Генното инженерство, сътворило приятелката й, притежаваше изящество и усет към детайла, достойни за Сетаганда. Само дето сетаганданците не се занимаваха с произволно модифициране на хора. Естетическите им ограничения в работата с човешки материал бяха изключително строги и престъпването им се наказваше сурово, а позволените модификации имаха далеч по-сериозни и дългосрочни цели. Виж, с животните… когато сетаганданците работеха с животински или растителни геноми, или, не дай боже, и с двете едновременно, можеше да се очаква всичко. Иван потръпна от неканения спомен. Много би се радвал да зачеркне сетаганданците от личния си списък, и ренегати, и всякакви. Направо би изпаднал в екстаз.
    Обходи с поглед тъмния хол. Повтори си, че не са го оставили вързан в някое тясно и тъмно място. Не, мястото беше просторно… и тъмно, но не и непрогледно, благодарение на градските светлини, които влизаха през прозореца. А и беше на третия етаж, много над земята. Въздъхна и се опита да охлаби връзките на глезените си. За пореден път. Краката го боляха. Гадните найлонови въжета, с които бяха вързали глезените му за краката на стола, изглежда, все пак се разтягаха, макар и бавно. Така и не се беше опитал да избяга, преди да го вържат. Но пък жените го бяха довлекли там, където той искаше да отиде, и с целта, която той имаше наум — да говорят. Е, беше се надявал на приятелски разговор, вярно, а не на разпит, но… как беше онзи цитат, който Майлс толкова обичаше да повтаря? „Никога не прекъсвай врага си, докато прави грешка“. Не че жените непременно му бяха врагове. Надяваше се, че не са. Биърли можеше да е малко по-конкретен по този въпрос, между другото.
    Джаксън Хол нямаше единно планетарно правителство. Всъщност джаксънианците твърдяха, че изобщо нямат правителство. Вместо това планетата се управляваше от сбирщина Велики къщи — сто и шестнайсет според последната информация на Иван, макар че бройката се менеше покрай кръвопролитната конкуренция между тях — и безброй Малки къщи. Къщите не държаха големи обединени територии, които да управляват и защитават, надпреварата им беше по-скоро като на конкурентни компании. Вярно, тази система, или по-скоро липсата на система, снижаваше вероятността джаксънианците да организират и осъществят мащабен военен удар срещу своите съседи. Но ако човек без Къща и сюзерен се озовеше на Джаксън Хол, вероятността да оцелее беше близка до нулата.
    Иван лесно можеше да си представи куп интересни причини, накарали двете млади жени да избягат оттам. Всеки здравомислещ човек, който не бе свързан с джаксънианската властова структура — властови структури тоест, — би искал да се махне от планетата, стига да разполага с нужните за това ресурси. Далеч по-интересно и необяснимо беше защо някой си правеше труда да ги преследва. Наемните убийци бяха сериозен оперативен разход за всяка компания, особено в междузвезден мащаб. Тези двечките се бяха добрали чак до Комар, а още се бояха за живота си… значи бяха настъпили по мазола някой много богат и злопаметен човек. Някой, който държеше да ги открие.
    Така, стаята не ставаше по-малка. Нито по-тъмна. Нито по-влажна. Не се променяше по никакъв начин. Само столът, проклет да е, ставаше все по-твърд. Иван разкърши рамене и раздвижи седалищните си мускули с мисълта за тромбозата на дълбоките вени, която заплашвала всеки — според досадните предупреждения на лекарите, — който прекарвал дните си на бюро или често пътувал на дълги разстояния със совалка. Сякаш си нямаше достатъчно параноидни мисли и без това. Главата го болеше. Поне изтръпването в краката се беше разнесло донякъде — онова характерно боцкащо усещане, което облъчването със зашеметител ти оставя в наследство. Губерките бяха изчезнали, останали бяха само топлийките.
    Какво беше събрало двете жени и какви всъщност бяха отношенията им? Каква беше синята жена на другата — приятелка, бизнес партньорка, слугиня, любовница или бодигард? Комбинация от горепосочените или нещо още по-странно? Когато неизбежно му се допика, Риш беше спечелила спора дали е безопасно да го развържат и да го пуснат до тоалетната. Жалният му вопъл „Колко дълго трябва да не ви нападам, за да повярвате, че не ви нападам?“ беше трогнал Наня, но не и златооката й приятелка. Накрая Наня излезе от стаята, а Риш му държа една пластмасова кана.
    По това време нуждата му да изпразни изтерзания си мехур беше толкова спешна, че облекчението изтика смущението на заден план, почти. Риш и отблизо си беше точно толкова красива, колкото и отдалече, само с повече детайли, фрактално почти, но мъжеството на Иван си остана спаружено в ръката й, омаломощено от стреса и нейното хладно безразличие. Безразличие и ефикасност, достойни за опитен медтехник. И слава богу. Иван не би могъл да се закълне как биха протекли нещата, ако задачата се беше паднала на другата жена.
    Фактът, че неприятната задача се беше паднала на Риш, означаваше ли нещо друго, освен че синьокожата си плаща цената за спечеления спор, или че е по-голямата от двете и се опитва да защити повереницата си? Дали пък двете не бяха избягали роби? Биха могли да поискат убежище — робството беше извън закона в цялата империя и срещаше по-голямо неодобрение дори от безвкусните генни модификации на хора въпреки неизбежните съдебни спорове къде свършва неизгодното чиракуване и къде започва истинското робство. Ако Риш беше робиня, създадена по поръчка, навярно цената й беше достатъчно висока, за да я преследват. Дали пък Наня не я беше откраднала? Виж, това беше интересна идея… Кражбата на създаден по поръчка роб определено би могла да вбеси собственика му…
    За планета с денонощие от скромните деветнайсет часа и нещо нощта започваше да се проточва нетърпимо. Иван стрелна с поглед комуникатора си — можеше да го гледа колкото си иска, но не можеше да го вземе — и се опита да прецени колко часа остават до утрото и до неговото неявяване на работа. Беше използвал кредитния си чип в магазина и това щеше да осигури на ИмпСи достатъчно информация за начало на разследването. Колежката на Наня щеше да бъде подложена на разпит веднага щом разследващият офицер си довлечеше задника в магазина и сигурно щеше да разпознае Иван и без въздействието на фаст-пента. ИмпСи — а не местната полиция, по причини, които Иван не беше сметнал за нужно да сподели с жените — несъмнено щеше да почука на вратата, преди двете му похитителки да са постигнали съгласие заслужава ли изгладнелият им пленник закуска, или не. Добричката и приятно тапицирана Наня, помечта си Иван, сигурно щеше да вземе неговата страна…
    Откъм прозореца на хола се чу тихо дращене и Иван затаи дъх. Апартаментът беше на третия етаж, а под куполите нямаше вятър, който да блъска клони например в поляризираните стъкла, дори ако се приемеше, че от тази страна на сградата има достатъчно високи дървета. Иван така и не беше успял да хвърли поглед през прозореца. Сети се, че трябва да диша, и го направи тихичко. Така… някой по-оптимистичен вариант? Може би ИмпСи бяха подранили?… „Да бе, ако повярваш на това, имам един братовчед, който ще ти продаде Звездния мост във Ворбар Султана…“
    Даде си сметка, че все още е вързан за проклетия стол. Дори ако успееше — в прилив на героична мощ — да измъкне крака от поразхлабените въжета, жертвайки принудително обувките си, ръцете му пак щяха да са вързани за облегалките на стола. Представи си как връхлита бос и сгънат на две нападателите, които най-вероятно бяха въоръжени. Сигурно би могъл да се завърти и да ги фрасне по пищялките с краката на стола… Нямаше никакво желание да го зашеметяват два пъти за един ден, или нещо още по-лошо, ако неканените гости бяха въоръжени със смъртоносно оръжие, а не със сравнително безобидните зашеметители.
    — Чакайте, чакайте! — каза Иван на крачка от паниката. Жената говореше сериозно, макар и без ентусиазъм. — Тоест, съгласен съм с диагнозата ви за местни наемници. Което означава, че едва ли знаят много. Обаче не мисля, че са убийци… шапкари. Бас държа, че искаха само да ви отвлекат. — След миг добави: — А и не заслужавам ли някаква награда, задето ви спасих от тях? Така де. Целувка би било добре, но предпочитам да ме развържете. По-практично е.
    Той побутна с крак един от нападателите пътьом — Риш се беше навела и пребъркваше джобовете им, — после отиде до прозореца и подаде глава през голямата квадратна дупка. Ставаше течение. Подемник на въздушна възглавница от онези, с които техниците извършват ремонти по фасадите на високи сгради, се полюшваше току под перваза. Към подемника беше прикачен голям пластмасов кош, като онези за мръсното бельо в болници и хотели. Празен. И кажи-речи точно толкова голям, колкото да събере телата на две зашеметени жени. Класика. Никакво въображение. Но практично, от друга страна — кошът беше евтин и често срещан предмет, който не би привлякъл ничие внимание, освен ако не се появиш с него на някое крайно необичайно за кошове с мръсно бельо място.
    Едва сега, с огромно закъснение, му хрумна да се запита в каква ли каша се е забъркал Биърли, че да праща при жените кабинетен плъх от генералния щаб вместо опитен телохранител от ИмпСи, да речем, или цял отряд опитни телохранители с всичките им високотехнологични джаджи. Отвратителното чувство за хумор на Би не беше изключено като хипотеза, но… операцията, по която работеше, очевидно беше деликатна. Колко деликатна обаче? Защо се беше обърнал за помощ към Иван — по принуда, защото се е озовал далеч от обичайните си помагачи, контакти и доставчици? Или поведението му се диктуваше от някакъв по-зловещ фактор? Намекнал беше, че настоящата му групичка от гадни другарчета има дебели връзки високо в службата… колко високо обаче? И в кои отдели? Възможно ли беше да е хванал дирята на корупционна схема в комарския офис на ИмпСи?
    — Не ги убивайте — каза рязко той. — Съберете си набързо нещата, после ще се измъкнем по резервния ви път за бягство и ще идем у нас. На излизане ще се обадя в столичната служба за сигурност и ще докладвам, че съм видял от улицата как двама мъже проникват през прозорец на третия етаж. Оставете вратата отворена и всичко както си е. В апартамента има достатъчно веществени доказателства за взлом. Гарантирам, че полицаите ще задържат нашите приятелчета, а нищо чудно да ги тикнат на топло за доста време. И да има подкрепление отвън, пристигнат ли патрулите, подкреплението ще се изнесе по най-бързия начин. Така става ли?
    Жените се приготвиха по-бързо, отколкото изглеждаше възможно според мерките на Иван, и успяха да съберат всичките си неща само в три нищо и никакви сака. Явно са се упражнявали, реши той. Събра въжетата и шалчетата, нави ги и ги набута в джобовете си, после върна стола на мястото му до кухненската маса. Колкото до собствените си пръстови отпечатъци, косми и кожни клетки, тях реши да остави на съдбата им. Нямаше време да заличава следите си, нека криминалистите от местната полиция си блъскат главата на воля. Току-виж животът им станал малко по-интересен.


    Тедж, с пресъхнала от тревога уста, притича по края на покрива, докато бараярецът говореше по комуникатора си. Пиянското заекване му се удаваше с изненадваща правдоподобност.
    — … да бе, пратете някой, щото… Виждам ги бе, на улицата съм и ги гледам в момента. Няма майтап, тия двамата… а бе, с нещо като подемниците дето чистят прозорци с тях, качили са се и влизат през един прозорец на третия етаж. Не ми се вярва да мият прозорци посред нощ, щото… Леле! Май чух жена да пищи!… — И с лека усмивка Ворпатрил прекъсна разговора си със спешния номер на столичната служба за сигурност.
    Равноденствие никога не спеше. Градското осветление осигуряваше достатъчна видимост за следващата им задача, нищо че цветовете се бяха отмили и слели в сивкави щрихи и по-тъмни сенки.
    — Първо ти, Тедж — каза Риш. — Внимавай. Аз ще ти метна саковете.
    Тедж се върна няколко крачки назад, засили се и скочи на съседния покрив. Три етажа над улицата. Никакъв проблем. Дръпна се от ръба и се обърна да хване чантите — една, две, три. Риш я последва, широките й дрехи се развяха при салтото. Приземи се на метър зад Тедж, грациозно и стабилно като гимнастичка.
    Ворпатрил изгледа умърлушено празното пространство между покривите, върна се доста назад, направи голяма засилка и скочи. Тедж го прихвана за раменете, преди да се е пльоснал по очи на покрива.
    — А! — изхъхри той. — Не беше толкова страшно. Малко гравитационно предимство, благодаря ти, плането Комар. По-слабата ти гравитация почти компенсира късото ти денонощие. Не ви съветвам да пробвате такъв скок на Бараяр.
    „Наистина?“ На Тедж й се искаше да попита за още неща, но не събра смелост. А и време нямаха. Риш ги поведе нататък. След втория скок зърнаха примигващите светлини на куполните патрули в далечината — въздушната шейна се приближаваше бързо.
    В края на втория покрив Ворпатрил се запъна.
    — Няма да прескачаме това, нали? — Разстоянието между покривите беше пет-шест метра.
    — Не — каза Тедж. — Има външна стълба. Ще се спуснем по нея, а оттам до спирката на градския транспорт има само една пресечка.
    Спуснаха се по стълбата, разпределиха си саковете и тръгнаха към спирката. Вървяха бавно, както за да не привличат внимание, така и за да успокоят дишането си. Малцината сънени пътници на перона — подранили или окъснели — не ги погледнаха втори път. Риш нагласи големия шал около главата си, а Ворпатрил избра четириместна кола, като плати допълнително за експресен маршрут. После любезно седна на мястото с гръб към движението, зададе крайната спирка и спусна прозрачния купол на кръглото като мехур возило. Колата навлезе в зададената тръба и се хлъзна гладко напред.
    Нощта избледняваше, забеляза Тедж, когато колата се издигна по параболата на висока арка между две от основните куполни секции. Трептяща червена ивица обточваше хоризонта отвъд границите на ширналия се куполен град. След миг най-високите сгради сякаш лумнаха в пламъци, източните прозорци грейнаха в отразено оранжево, а ниските им етажи още тънеха в мрак. Няколко хаотично разположени високи купола улавяха слънчевите лъчи и се загръщаха със златни дъги.
    Тедж плъзна пръсти по заобления таван на колата. За пръв път виждаше Равноденствие така — ширнал се като на длан под нея. Откакто бяха кацнали на Комар, ходеше само до офиса на „Бързи доставки“ и да купи храна, а Риш изобщо не излизаше от апартамента. Може би беше трябвало да излизат повече. Бездействието, оказа се, им беше създало фалшиво чувство за сигурност.
    — Онези куполи какви са? — попита тя.
    Ворпатрил преглътна една широка прозявка и проследи погледа й.
    — Хм. Пример как междупланетните войни се превръщат в градско обновяване. Онези секции там са били разрушени по време на бараярското нашествие или по-късно, когато избухнал Комарският бунт. Така се разчистило място за нови строежи. — Изгледа я развеселено. — Една истинска комарка би трябвало да знае това, разбира се. Дори ако не е от Равноденствие.
    Тедж стисна зъби и се облегна назад. Знаеше, че се е изчервила.
    — Толкова ли ми личи?
    — Е, не от пръв поглед — успокои я той. — Но след като човек се запознае с Риш…
    Риш придърпа шала си още по-ниско. Беше с ръкавици.
    След още няколко минути стигнаха до финансовия и правителствен център на града. Тедж никога не беше идвала тук. Перонът, на който слязоха, вече се изпълваше с хора. Риш вървеше с наведена глава. Пресякоха улицата, повървяха още една пресечка и стигнаха до висока нова сграда. Ворпатрил отвори входната врата с дистанционното си. Фоайето беше по-голямо от апартамента на Тедж, с мраморна облицовка на стените и истински живи растения в саксии. Асансьорът ги качи сякаш в небесата.
    Озоваха се в тих коридор с дебел килим, стигнаха до другия му край и влязоха през още една врата с код, после имаше още едно фоайе — или коридор — и сетне салон с прекрасна гледка към града и голяма тераса. Обзавеждането беше модерно, ведро и доста постно, ако не се брояха личните вещи, пръснати тук-там.
    — Боже, вижте колко е часът! — викна Ворпатрил, щом влязоха. — Пу съм пръв в банята! Извинете. — И хукна, като оставяше след себе си диря от дрехи — елек, блуза, изритани в движение обувки. Разкопчаваше панталона си, когато извика през рамо: — Разполагайте се, аз излизам след минутка. Боже, по-добре да побързам… — Вратата на спалнята се хлъзна след него.
    Двете с Риш се спогледаха. Тази внезапна пауза май се отразяваше на чувството им за ориентация по-зле дори от паническата скорост, с която се бяха изнесли от апартамента.
    Тедж обиколи салона, надникна и в елегантния кухненски бокс, издържан в черен мрамор и лъскава стомана. Уви, големият хладилник съдържаше само четири бутилки бира, три шишета вино — едното отворено — и половин дузина армейски порционни блокчета с лишена от въображение опаковка. Отворена кутия с „инстантна оризова каша“ — според надписа — се мъдреше самотно в шкафа над мивката. Тедж още четеше инструкциите на гърба на кутията, когато вратата на спалнята се отвори с плъзгане и Ворпатрил се появи — облечен, с грижливо сресана влажна коса и прясно депилирано лице. Спря колкото да нахлузи захвърлените си обувки.
    И Тедж, и — „Хей, това го видях!“ — Риш примигнаха зяпнали. Зелената офицерска униформа наистина му стоеше добре. Раменете му изглеждаха някак по-широки, краката — по-дълги, а лицето… по-трудно за разчитане.
    — Трябва да тичам, иначе ще закъснея за работа, а наказанието е сарказъм — уведоми я Ворпатрил, пресегна се покрай нея да вземе едно порционно блокче и го стисна между зъбите си, докато си закопчаваше куртката. После пъхна временно блокчето в джоба на панталона си и хвана ръцете й. — Дано намерите нещо за хапване. Довечера ще напазарувам. Не излизайте от апартамента. Не се обаждайте на никого и не приемайте входящи обаждания. Заключете вратата и не отваряйте. Ако случайно се появи един мазен плъх на име Биърли Ворутиър, кажете му да дойде по-късно и че искам да говоря с него. — Погледна я настоятелно в очите. — Не сте затворнички. Но бъдете тук, когато се върна… става ли?
    Тедж преглътна.
    Той я стисна малко по-силно, в очите му блесна смях. А после й целуна ръцете, първо едната, после другата — някакъв бараярски жест с незнайно значение, — ухили се и хукна. Входната врата се затвори с плъзгане и въздишка и остави внезапна тишина, сякаш всичкият въздух беше напуснал апартамента заедно със собственика му.
    След миг на парализа Тедж събра смелост, отиде при вратата на балкона и я отвори. Ако се съдеше по ъгъла на светлината, много скоро от балкона щеше да се открие чудесна гледка към прословутото слънчево огледало на Комар — ключов елемент в тераформиращата програма на планетата, който следваше небесната траектория на истинското светило и увеличаваше греенето му. От техния апартамент огледалото не се виждаше.
    Толкова дълго се беше крила в сенките. Твърде дълго. Всичките предварителни и уж грижливо подготвени планове се бяха разпаднали в хаос, старият й живот беше останал някъде далеч, сринат в кървави отломки. Изгубен безвъзвратно.
    „Няма връщане назад“.
    Дали пък не беше дошъл моментът да си поеме дълбоко въздух и да положи основите на нов план? Свой план.
    Застана предпазливо до парапета и надникна навън. Двайсетина етажа по-надолу забързана фигурка в зелена униформа излезе от сградата и тръгна по тротоара.

3.

    Първите си минути насаме Тедж и Риш посветиха на изходите. Луксозният апартамент имаше само една входна врата, но коридорът отпред имаше по един асансьор в двата края, както и стълбище. Е, може би трябваше да броят и балкона, помисли си Тедж, макар че за да избягат оттам, трябваше да имат или подемник на въздушна възглавница, или алпинистка екипировка, с каквито понастоящем не разполагаха. Следващата им задача беше да претърсят апартамента за наблюдателна апаратура и други изненадки — или нямаше нищо, или беше толкова малко и високотехнологично, че не го откриха. Ключалката на входната врата беше от най-добрите и Риш я включи със задоволство, макар че никоя врата не би могла да спре един решителен и добре екипиран нападател.
    Влажният въздух още пазеше миризмата му, странно приятна и сложна, сякаш неговата имунна система призоваваше нейната: „Хей, хайде да се съберем и да си направим чудесни нови антитела“. Тедж се усмихна на глупавия образ, легна доволно в горещата вана и се замисли с усмивка за смелия му, инстинктивен и крайно неуместен опит за флирт, този отколешен еволюционен танц, още по-приятен, защото капитанът не подозираше колко внимателно го наблюдават. Тедж с известно закъснение осъзна, че това е първото й чувствено преживяване след катастрофалното падение на нейната Къща, а оттогава бяха минали месеци, ужасни месеци. Тази мисъл повлече след себе си спомени и те съсипаха момента, естествено, но преди това… е, моментът определено си струваше, реши доволно Тедж.
    Размърда крака във водата. След като кацнаха на Комар, страхът и скръбта се бяха притъпили постепенно, отстъпвайки пред също толкова мъчителните, но по-малко интензивни спомени за случилото се. И така до снощи, когато ужасът се върна. Фактът, че се чувства сравнително спокойна в новото си скривалище, противоречеше на всяка логика. Кой беше този Иван Ворпатрил, как я беше открил и защо? Отпусна се по гръб във водата, усети как косата й се полюшва като рибарска мрежа и вдиша отново миризмата му, сякаш тя можеше да й подскаже нещо.
    — „Патрули се отзоваха на сигнал за домашно насилие… доклад за вандалска проява на перон на градския транспорт… опит за измама с кредитен чип от малолетни…“ А, ето нещо интересно. „Прекъснат побой над човек, забелязан от клиентите на бар да краде дихателни маски от обществения запас за извънредни ситуации. Извършителят е задържан, а на клиентите е била изказана благодарност“. Май се досещам защо този тип са го задържали, без някой да плаща за арестуването му… Патрулите на столичното управление са били доста заети снощи, макар че престъпността тук изглежда много слаба като цяло.
    В системата на Джаксън Хол информацията се контролираше строго заради парите, властта и сигурността, които осигуряваше, и защото лесно можеше да наклони везните в полза на провала или успеха на всяка сделка. Имаше я и другата крайност — любимите частни учители на Тедж от младостта й, трима бетанци, които родителите й бяха докарали на Джаксън Хол с цената на много пари и усилия, й бяха разказвали за информационната мрежа на своя свят, която й се струваше открита до степен на лудост… или на самоубийство може би. И въпреки това колонията Бета не само оцеляваше, а затвърждаваше славата си на една от най-високо развитите и иновативни планети в цялата възлена връзка, което беше и причината родителите на Тедж да се охарчат за бетански учители. От всички преподаватели, които я бяха тормозили през годините, Тедж беше съжалявала само за тримата бетанци, когато носталгията ги надви и те отказаха да подновят договора си за още една година. Политиката на останалите планети и системи във възлената връзка по отношение свободата на информацията се колебаеше по средата на тези две крайности.
    Въведе командата и новият списък се оглави от някой си граф Фалко Ворпатрил. Бараярските графове се явяваха нещо като племенни вождове, всеки управляваше голяма територия, наречена „окръг“, на северния континент на планетата. Нещо като бароните на джаксънианските Велики къщи, реши Тедж, макар че графовете получаваха титлите и именията си по наследство вместо да се борят за тях. Тази система й се струваше лоша, защото с нищо не гарантираше, че само най-силните и най-умните ще се изкачат до върха. „Или най-безскрупулните“ — напомни си неохотно Тедж. Граф Фалко, белокос мъж с добронамерена усмивка, нямаше син на име Иван. Нататък.
    Данните за него заемаха едва половин страница, но пък имаше снимка, която потвърди самоличността му. На снимката Ворпатрил беше доста по-млад, в началото на военната си кариера. „Сега изглежда още по-добре“, реши тя. Чудно как човек можеше да изглежда безотговорен и вятърничав дори на такава дървена портретна снимка. Според данните сега капитанът беше на трийсет и четири стандартни години, баща му, лорд Падма Ксав Ворпатрил, беше покойник, а майка му — лейди Алис Ворпатрил — беше жива.
    Явно Воркосиган беше рядко срещана фамилия — имаше едва десетина живи пълнолетни мъже с това име. След като пренареди цялата база данни по титли, граф Воркосиган се появи над видплочата втори в списъка. Над него беше само император Грегор Ворбара. Граф, адмирал, регент, министър-председател, вицекрал… статията за Арал Воркосиган се точеше с метри дребен шрифт. Неофициалните му титли включваха прякори като „Комарския касапин“ и „Вълкът на Грегор“. Имаше син на име Майлс, връстник на нейния Иван Ксав. Статията за този ворски Майлс беше много по-дълга от статията за Иван, макар и доста по-кратка от тази за Арал Воркосиган.
    За разлика от повечето джаксънианци, Тедж знаеше това-онова за историята на тази част от възлената връзка. Но никога не беше мислила, че ще се озове тук, още по-малко за месеци, така че не бе имала повод да проучи по-подробно Бараярската империя. Първоначалният план за бягството предвиждаше да мине транзит през териториалния космос, без да слиза на Комар или Сергияр, само да се прехвърли на орбиталните скокови станции, за да стигне до крайната си точка — Ескобар. А когато и тази дестинация стана съмнителна, да стигне до колонията Бета, която беше резервният вариант и която Тедж свързваше с любимите си преподаватели от детството. Там никой нямаше да зяпа Риш. Е, сигурно щяха да я зяпат, защото Риш беше създадена с цел да привлича вниманието, но със сигурност нямаше да я тормозят. Така или иначе, Комар никога не беше фигурирал като опция в маршрута им.
    Колонизаторската история на Бараяр беше сред най-странните в цялата възлена връзка, която беше пълна с отломките и последиците от ред безумни човешки начинания. Историята започваше още от двайсет и трети век, когато било открито пътуването през възлените проходи и човешката диаспора напуснала Старата Земя. Планетата Бараяр имала атмосфера с подходящ химически състав и това я направило притегателна точка за петдесетина хиляди кандидат-колонисти. Които бързо изчезнали от земния радар, когато единственият им възлен проход се оказал нестабилен и се сринал, причинявайки истинска катастрофа. Бараярците изчезнали, били отписани като мъртви и в продължение на следващите шест столетия никой не се сетил повече за тях.
    Едно поколение след края на окупацията бараярците нахлули от затънтената си планета и на свой ред превзели Комар, вероятно с цел да предотвратят по-нататъшните опити на галактиката да ги цивилизова. Успешната Комарска кампания изострила апетитите на бараярците и те, яхнали инерцията, се опитали да прилапат по същия начин друга планета — далечната Ескобар. Но се надценили. Експедицията се провалила с гръм и трясък заради силната ескобарска съпротива, подпомогната от всички съседни планети, включително колонията Бета. Бараяр дал много жертви, сред тях и принцът-наследник.
    В часовете по история, когато обсъждаха най-великите сделки, джаксънианските ученици и до днес се дивяха на император Ецар, който уж водел преговори за капитулация, а междувременно успял да прилапа новооткритата планета Сергияр, прибавяйки я трайно към своята империя, преди да умре и да остави управлението в ръцете на петгодишния си внук. След това империята се кротнала и съсредоточила усилията си върху консолидирането на завладените територии вместо върху разширяването на границите си. Като цяло обаче бараярците си оставаха опасни съседи. За щастие Джаксън Хол се намираше достатъчно далеч, делеше ги буфер от сложен мултискоков маршрут през отворената система на Центъра Хеген и свободната планетарна федерация Пол.
    „Тогава защо дойде да ме търси?“ Канеше се да разрови по-надълбоко мрежата, когато Риш излезе от банята и предложи да хапнат. Късната им закуска, поради липса на друго, се състоеше от половин порционно блокче — гадно на вкус, но хранително — и половин бутилка вино на момиче. Виното се оказа много добро, макар че, ако питаха Тедж, бирата по̀ щеше да върви с предястието. След като приключиха и с това, Тедж се просна на дивана да подремне. Вече няколко месеца живееше на Комар, но късото му денонощие продължаваше да я тормози. Откакто кацнаха тук, не беше спала като хората.


    Иван закъсня само с няколко минути, закъснение, за което с чиста съвест можеше да обвини сутрешното задръстване в тръбата от центъра до военния космодрум. За щастие мехурчестите коли зациклиха в един от високите участъци на транспортната система, откъдето се откриваше приятна гледка към града, а не в потискащия подземен участък на тръбата. Бараярската щабквартира на Комар се помещаваше на две места, което причиняваше известни неудобства — едната част от командването заемаше сграда в съседство с военния космодрум, другата имаше офиси на орбиталната и скоковата станции. За щастие поне днес в графика на адмирала и неговия верен адютант не беше включен полет до орбиталната.
    Десплейнс, строен, компетентен и лаконичен офицер в края на петдесетте, плъзна поглед по спретнатата униформа, чинно вчесаната коса и уморените очи на Иван и каза с иронична усмивка:
    — Прекалил си с почерпките снощи, а, Ворпатрил?
    — Не, сър, и капка не съм сложил в уста. Отвлякоха ме две красиви жени и цяла нощ ме държаха заложник в апартамента си. Не ме оставиха да мигна.
    Десплейнс се засмя и поклати глава.
    — Тия еротични фантазии ги разправяй на приятелчетата си. Хайде, на работа.
    Иван събра бележките и другите документи и тръгна след адмирала.
    Тричасовото сутрешно съвещание с офицерите от планетарния щаб се оказа по-мъчително от нощното му изпитание. Иван бързо установи, че единственият начин да остане буден е като забива тайничко нокти в мекото на ухото си. Следобедът обещаваше да е малко по-забавен — по график имаха частен брифинг с екипа инспектори, който адмиралът си беше довел от Бараяр, отряд от умни, надъхани и потенциално зли офицери, познати като Ворските конници на Апокалипсиса, макар че само двама от тях носеха тежестта на въпросната представка.
    Всичко това означаваше, че Иван може да посвети на личните си дела само обедната почивка. Изяде поредното порционно блокче, наля си чаша горчиво кафе, глътна две обезболяващи таблетки с надежда да разкара неприятното усещане, че главата му е пълна с топки памук след и вследствие на безсънната нощ, претегли с неудоволствие варианта да седне пред комтаблото… и вместо да подхване досадно и вбесяващо търсене в мрежата, отиде в съседната сграда. Името на адмирал Десплейнс моментално му разчисти пътя.
    Галактическият отдел на ИмпСи делеше планетарния си офис с комарския отдел на ИмпСи, което още не означаваше, че двата отдела охотно делят наличната си информация. След като мина през охраната във фоайето, Иван се озова в лабиринт от тихи коридори без прозорци, които твърде силно напомняха за централата на ИмпСи във Ворбар Султана — същата аскетична и смътно депресираща атмосфера на секретност. „Сигурно са ползвали услугите на същия специалист по вътрешен дизайн точно преди нещастникът да се обеси“.
    Местният главен експерт по въпросите на Джаксън Хол беше един капитан на име Морозов, който на два пъти беше разпитвал Иван във връзка с делата на братовчед му Марк. Опитът на Иван показваше, че личното отношение проявява склонност да ускорява нещата. Освен това Морозов покриваше в задоволителна степен критериите му за надеждност. Откри го в тесен кабинет с голямо комтабло, които не се различаваха съществено от тесния кабинет и голямото комтабло, които Морозов използваше преди няколко години, само дето сега книгите бяха още повече, кашоните с документация се бяха умножили, а личните му вещи бяха по-чудати от отпреди. Морозов беше блед мъж, колкото войник, толкова и учен, с костеливо лице и необичайно ведър поглед върху живота и работата си — служителите на ИмпСи по правило бяха мрачни типове.
    Посрещна го с небрежен военен поздрав и му придърпа резервния въртящ се стол.
    — Капитан Ворпатрил. Срещаме се пак. Какво може да направи галактическият отдел за адмирал Десплейнс?
    Иван седна, откри местенце за краката си сред кашоните и каза, като подбра внимателно лицето и числото:
    — Имам въпрос за интересна особа с предполагаема джаксънианска връзка. — След което предпазливо, но в ярки краски, описа Риш, без да споменава името й, което най-вероятно, беше измислено. Не виждаше смисъл да споменава Тедж. Красавици с канелена кожа сигурно имаше много, с лопата да ги ринеш. Риш, от друга страна, като нищо можеше да се окаже единствена по рода си. „Придържай се към основното“.
    Морозов го слушаше съсредоточено, веждите му се катереха постъпателно нагоре, пръстите му бяха събрани в жест, който несъмнено беше изкопирал от своя печално известен бивш началник. Когато Иван завърши изложението си, Морозов издиша едно „Ха!“. И преди Иван да го е попитал какво значи въпросното „Ха!“, капитанът се завъртя към комтаблото и зададе няколко команди, толкова бързо, че Иван така и не разбра какво точно е направил. После се облегна назад с триумфална физиономия и съответен жест, вперил доволно поглед в образа над видпочата.
    Иван се наведе напред и зяпна.
    — Мили боже! Ама те са цял отбор! — След което се сети да си захлопне ченето.
    Над плочата се мъдреше групова портретна снимка. Риш — нямаше съмнение, че е тя — беше приклекнала на едно коляно, втората отляво надясно. Облеклото й беше повече от оскъдно — златисти прашки и виеща се ивица златно фолио, плътно прилепнало към кожата, което уж трябваше да прикрие други стратегически участъци от тялото й и което лъкатушеше нагоре по шията, засилвайки екзотичния ефект на лицето й — като цвете със златно стебло. Освен нея на снимката имаше четири жени и един мъж. Ръстът и телосложението им варираха, но всички бяха изящни и блестящи. Една от жените беше в бяло и сребърно, друга — в жълто и златисто, трета — в зелено и златно, четвърта — в нюанси на червеното, а мъжът беше в катраненочерно и сребърно. Шест различни лица, но еднакво поразителни с красотата си, със загатнати усмивки и ведри изражения.
    — Кои са тези, за бога?
    Морозов се усмихна като фокусник след успешно представление. Иван трябваше да признае, че капитанът е извадил страхотен заек от шапката си.
    — Имената им са Перла, Рубин, Смарагд, Топаз и Оникс, а синята е Лапис Лазули. Лазурносинята. Прословутите живи Бижута на баронеса Кордона. Снимката е направена преди няколко години.
    — Джаксъниански генетични продукти?
    — Разбира се.
    — И те какво, хм, правят? Освен че си стоят и изглеждат зашеметяващо тоест.
    — Ами, изглежда, баронесата ги е използвала предимно като декор. Информацията ни за нея показва, че определено е обичала да прави впечатление. Използвала ги е и като танцова трупа, но само пред много специални гости. Били са й нещо като слуги, но не само. Със сигурност са били джийвси.
    — Ъ-ъ… какво?
    — Джийвси. Това е джаксънианска жаргонна дума за слуга или роб, който е предан до смърт на своя господар. Предаността им е допълнително подсилена, било генетично, било чрез психична обработка, било и чрез двете. Говори се, че ако ги отделиш от обекта на предаността им, изпадат в дълбоко униние и понякога дори умират от мъка, ако господарят или господарката им умре.
    Това звучеше почти като личните гвардейци на братовчеда Майлс, макар че неговият подбран екип от сурови мъже далеч не беше толкова фотогеничен, помисли си Иван, но без да изрича на глас наблюдението си.
    — Баронеса Кордона? Има ли нещо общо със станция Кордона? — Една от петте ключови скокови станции, които охраняваха проходите към териториалния космос на Джаксън Хол. Станция Фел, която осигуряваше точка за скок към Центъра Хеген, представляваше най-голям интерес за Бараяр, но другите четири също бяха важни.
    — До неотдавна Шив и Удин гем Естиф Арка, барон и баронеса Кордона, управляваха съвместно Къща Кордона и всичките й бизнес начинания.
    — До неот… какво, чакай! Гем Естиф? — Сетаганданско име! — Как е възможно това, по дяволите?
    — О, историята е страхотна. — Очите на Морозов светнаха. — От колко далеч искаш да започна?
    — А откога започва?
    — Ами, от доста отдавна… няма да повярваш.
    — Добре де, почни от началото. Но имай предвид, че лесно губя нишката. — Иван хвърли скришом поглед към комуникатора си, но предпочете да не притиска Морозов, макар времето да напредваше бързо. Аналитик от ИмпСи в настроение да разказва беше чудо невиждано, което да коткаш и слушаш с внимание.
    — Може би името на гем-генерал Естиф ти е смътно познато от часовете по история?… — Морозов млъкна обнадеждено. На Иван името му беше повече смътно, отколкото познато, но той все пак кимна да окуражи събеседника си. — Бил е един от сетаганданските генерали, натоварени със задачата да подсигурят изтеглянето от Бараяр в последните дни на Окупацията, които, както знаеш, са били доста напрегнати — подсказа му добронамерено Морозов. — И долу-горе в този момент от кариерата си генералът бил удостоен с висша съпруга.
    Най-високата чест — и тежест, — с която един сетагандански гем-лорд можеше да се сдобие; висша за съпруга беше генетичен подарък, раздаван от горния клас на сетаганданската аристокрация — така наречените „хоути“, свръхраса в развитие, — или така поне го виждаха „висшите“. Понеже беше имал честта да се срещне с няколко дами хоут, Иван подозираше, че старият генерал е посрещнал новината за наградата си със смесени чувства.
    — Когато колегите му генерали се прибрали на Ета Сета да поднесат на императора своите извинения — за повечето от тях това се оказало последното нещо, което поднесли на когото и да било, — гем Естиф и съпругата му по разбираеми причини останали на Комар. Да живеят тук — сетагандански изгнаници в куполите на чужд свят — сигурно е било истинско мъчение. Но гем Естиф успял да запази връзките и контактите си и след време дъщеря му Удин, която, между другото, е родена тук, в Равноденствие, се омъжила за един безобразно богат комарски корабен магнат.
    — Ъ-ъ, за колко поколения жени на име Удин иде реч, защото…
    Морозов вдигна ръка да го спре.
    — Задръж. Така… плановете на гем Естиф отново били осуетени от нас, когато Бараяр анексирал Комар. Семейството се пръснало в различни посоки. Дъщерята и съпругът й избягали в последния възможен момент, буквално под обстрел, с помощта на един капитан от флотилията на Селби, която комарците наели да подпомогне отбраната им. Въпросният капитан бил ексцентричен джаксънианец, който се подвизавал ту като наемник, ту като пират, ту като контрабандист. Казвал се Шив Арка.
    — Значи какво, комарският съпруг е загинал?
    — Не. Но до края на пътуването младата Удин определено сменила боята. Не е ясно кой кого е отвлякъл, но издигането на Шив Арка в йерархията на Къща Кордона започнало горе-долу по това време.
    — Разбирам. — „Май“. Иван се зачуди какъв ли коктейл от комплекси и параноя е тласнал Удин към брачната измяна… Удин, отрасналата в изгнание дъщеря на победения гем-генерал. Или изборът й е бил предизвикан от друго? — Ъ-ъ, този Шив… сигурно е бил красавец? Неустоим космически пират, нещо такова?
    Морозов потърка брадичката си.
    — Боя се, че дори ИмпСи не разполага с алгоритъм, който да обясни женските предпочитания. — Наведе се към комтаблото и извика друго изображение. — Това е официалната портретна снимка на Шив, когато встъпил като барон преди двайсет години. Оттогава сигурно е натежал и побелял, предполагам.
    Снимката показваше мъж и жена, прави, със сериозни студени изражения. И двамата бяха облечени в червено — тя с карминена рокля, той със сако и панталони в цвят черна череша. Жената първа привлече вниманието на Иван. О, да. Налице бяха високият ръст, сияйната кожа и поглед, великолепната костна структура и вродената самоувереност, белег за щедра доза висши гени. Къделя черна лъскава коса, увита в обсипана с геми панделка, беше преметната през рамото й и се спускаше почти до земята, точно в стила на висшите дами.
    Съпругът й беше с половин глава по-нисък от нея, което далеч не означаваше, че е нисък. Беше със среден ръст и на средна възраст, набит, понатежал с годините, но още атлетичен; черна коса с неизвестна дължина, прибрана назад, навярно в опашка или възел на тила. Смътно прошарена сякаш? Кожа с богат наситен махагонов цвят. Тежко и доста плоско лице, идеално за разбойнически главатар, в комплект с лъскави черни очи, които сигурно ставаха неприятно пронизващи отблизо, реши Иван.
    Ако се съдеше по стойката им, двамата, изглежда, се държаха за ръце, но роклята на жената скриваше истината по въпроса.
    — Впечатляващо — каза Иван, без да си криви душата.
    — Да — съгласи се Морозов. — Откровено казано, неприятно ми стана, когато излязоха от играта. Арка и съпругата му бяха безпристрастни играчи. Арка заряза пиратството и се насочи към посредническия… хм… бизнес с изчезнали хора. От всички Къщи, които се занимаваха с връщането на заложници, Кордона имаше най-висок процент на успеваемост. Бяха надеждни, по свой си начин. С еднаква охота продаваха бараярска информация на Сетаганда и сетаганданска информация на ИмпСи и ако нещата, които сетите са получавали от тях, са били и наполовина проверени и ценни като тези, които получавахме ние, значи Къща Кордона е имала само доволни клиенти. Нещо повече, Кордона охотно плащаше дълговете си и връщаше услуги както над, така и под масата.
    — Говориш в минало време. Какви са понастоящем отношенията между Бараяр и Къща Кордона?
    — В пълен хаос, боя се. Преди седем-осем месеца Кордона стана жертва на особено враждебно поглъщане от страна на един от конкурентните картели, контролиращи точките за скок — Къща Престен. Надявах се на контраудар, но мина много време, което означава, че баронът и баронесата най-вероятно са мъртви. Истинска загуба. Бяха хора с невероятен стил.
    — Това означава ли, че, хм, новите господари на Къща Кордона са ни по-малко полезни?
    — Непроверени по-скоро. И необщителни. Няколко канала за информация бяха изгубени по време на промяната и още не са заменени.
    Иван примижа в опит да си представи как би звучало това изречение, ако не беше в типичния за ИмпСи страдателен залог. „Диря от трупове“ беше първото нещо, което му дойде наум.
    — Така и не се разбра дали Бижутата на баронесата са били убити, пленени или са избягали при поглъщането — продължи Морозов. — Така че аз проявявам силен интерес към всякакви сведения по въпроса, макар че при тези обстоятелства интересът ми е по-скоро академичен. Къде точно си видял Лапис Лазули?
    — Непременно трябва да поговорим за това, но времето ми изтича — плъзна се по допирателната Иван. Погледна комуникатора си. Опа, не беше лъжа. Надигна се предпазливо от стола. — Благодаря ти, капитан Морозов, много ми помогна.
    — Кога ще можем да продължим?
    — Няма да е днес, за съжаление. Зает съм. — Иван си проправи път през кашоните по пода. — Ще видя кога мога да си открадна час-два.
    — Намини, когато решиш — каза Морозов. — О, предай много поздрави на… на пастрока си. Надявам се, че вече е по-добре със здравето.
    — Виртуален пастрок, при това в най-добрия случай — побърза да го поправи Иван. — Майка ми и Илян още не са си направили труда да се оженят. — Успя да се усмихне, но остана с впечатлението, че не му се е получило добре.
    Докато подтичваше по мрачния коридор, изведнъж му хрумна, че може би има и друга причина старите кадри на ИмпСи да му съдействат толкова охотно напоследък. Причина, която нямаше нищо общо с работата му за адмирал Десплейнс. Потръпна зиморничаво и продължи напред.


    В края на работния ден Иван тръгна към изхода. Главата му беше пълна с какво ли не, от спорове за повишения и планове за изненадващи инспекции до бляскаво кървавата история на Къща Кордона, но най-вече със спешни питанки откъде да вземе храна за вкъщи, която да хареса на Тедж. „Ако тя още е там“. Нямаше търпение да се прибере. По тази причина остана неприятно изненадан, когато зърна с периферното си зрение един лейтенант от приемната, който размахваше трескаво ръце и подтичваше да го настигне.
    — Господа! Почакайте!
    Твърде късно беше да ускори крачка и да се престори, че не го е видял. Двамата с адмирала спряха и го изчакаха. Човекът се беше задъхал от бързане.
    — Какво има, лейтенант? — попита Десплейнс. Адмиралът доста по-добре от Иван успя да прикрие раздразнението си от осуетеното бягство, даже изобщо не му пролича, ако не се броеше слабата ирония, просмукала се в примирения му тон.
    — Сър. Двамата служители от столичната служба за сигурност току-що дойдоха. Искат да разговарят с капитан Ворпатрил.
    „Да разговарят, не да ме арестуват“ — отчете внезапно фокусиралият се мозък на Иван. Макар че всеки опит на цивилните куполни власти да арестуват бараярски офицер насред бараярска щабквартира би бил рисковано начинание, предвид юрисдикцията и прочие.
    Десплейнс вдигна вежди.
    — За какво става въпрос, Ворпатрил? Не може да е най-голямата колекция от глоби за паркиране — отново. Тук ти нямаш кола. А и кацнахме на Комар само преди четири дни.
    — Не знам, сър — каза Иван, без да си криви твърде много душата. „Подозирам“ не беше същото като „знам“, нали така?
    — Е, най-добре да поговориш с тях. Върви и гледай да не ги ядосаш. — Адмиралът го подкани с жест. Можеше да покаже малко съчувствие към бедния си подчинен, помисли си нацупено Иван. — Утре ще ми разкажеш. — След което се оттегли стратегически и на бърз ход, зарязвайки Иван на произвола на съдбата. Иван в ролята на обречения ариергард, който осигурява време на войската да се изтегли.
    Можеше да е и по-лошо. Ако Десплейнс беше решил да присъства лично на разпита… Иван въздъхна и тръгна неохотно след ентусиазирания лейтенант. Някои хора приемаха работата си прекалено на сериозно.
    — Поканих ги в трета съвещателна, сър.
    Във фоайето на сградата имаше няколко такива стаички с гръмкото наименование „съвещателни зали“, където вкарваха онези посетители, на които не се полагаше достъп до вътрешната светая светих на щабквартирата. Иван подозираше, че във всички тях има видеонаблюдение. Трета съвещателна зала, най-малката, притежаваше интимната атмосфера на приемна в данъчното, установи Иван, когато лейтенантът го въведе вътре. Дали пък мрачният й дизайн не беше търсен нарочно с цел посетителите да бъдат обезкуражавани и прогонвани по най-бързия начин?
    — Капитан Ворпатрил, това са инспектор Фано и патрулен инспектор Салмона от куполната сигурност на Равноденствие. Е, аз ви оставям да си поговорите. Инспектори, ще ви помоля на излизане да минете при мен да се разпишете. — След което и лейтенантът би отбой.
    Фано беше едър мъж, Салмона — тънка, но атлетична на вид жена. Той беше цивилен, тя — в униформа, плюс обичайното за уличен патрул снаряжение във вида на зашеметител, шокова палка и други хубавини. И двамата бяха млади, но не твърде. Тоест не бяха белокоси ветерани, но не бяха и зелени младоци; следователно — родени бяха след анексирането и вероятно още имаха живи по-възрастни роднини, които да пазят неприятни спомени от онзи период. Салмона имаше венчална халка, отбеляза автоматично Иван.
    — Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете, капитане — започна официално Фано и се изправи. Махна към един стол от другата страна на масата. — Седнете, моля.
    Последното беше с цел да го заяви като собственик и домакин, та да спечели психологическо предимство. Разбираше ги Иван тези работи, чел беше куп наръчници за провеждане на разпит. Пропусна репликата покрай ушите си, седна и ги удостои поред с неутрално кимване. Преди години беше изтърпял един досаден курс по техники за противодействие при разпит. „Дано съм запомнил нещо, мамка му“.
    — Сър, мадам. С какво мога да помогна на куполната сигурност?
    Двамата се спогледаха; Фано взе думата:
    — Работим по случай на ВВ — влизане с взлом — в района на Кратерното езеро. Заподозрените са арестувани тази сутрин.
    По дяволите, как го бяха заковали толкова бързо? „Само не се паникьосвай. Нищо лошо не си направил“. Добре де, беше направил едно-две лоши неща, като се започне с това, че беше пуснал Биърли Ворутиър в апартамента си. Но не беше извършил нищо незаконно. „Така де, тук аз съм жертвата“. На глас каза:
    — И?
    — О — вметна Салмона, извади видзаписвачка от джоба си и я сложи помежду им на масата. — Нали нямате нищо против да запишем разговора? Това е стандартната процедура при тези разследвания.
    „Защо не? Моите хора и без това записват всичко“. А утре сутрин щяха да връчат на адмирал Десплейнс препис от разговора. „Ох“.
    — Няма проблем, записвайте — откликна Иван с небрежната интонация на невинен наблюдател. Не беше докрай сигурен, че му се получи, затова пробва с дружелюбна усмивка по посока на патрулен инспектор Салмона. Тя, уви, изглеждаше неподвластна на чара му.
    Фано продължи:
    — По данни от регистъра въпросният апартамент е бил нает от млада жена на име Наня Бриндис, наскоро преместила се в Равноденствие от купол Олбиа. За жалост не успяхме да открием сера Бриндис, нито нощес, нито днес. Тази сутрин не се е явила на работа. Разбрахме, че сте се видели с младата жена снощи. Бихте ли описали срещата си? Със свои думи.
    „За да се обеся сам и да ви спестя усилието“. До каква част от истината се бяха добрали тези двамата? Явно го бяха открили по кредитния чип, който Тедж беше сканирала в магазина, вероятно бяха разговаряли с колежката й… Така че по-добре да се придържа максимално близо до истината, без да издава Биърли или Наня-Тедж. Или Империята. Или себе си, макар че от пръв поглед се виждаше къде седи той в йерархията на потенциалните бушони, ако се стигнеше до жертвени агнета и прочие. Въздъхна, понеже не мислеше, че комарците ще схванат аналогията, ако изблее.
    — Ами, отидох в магазина, където работи дамата, да поръчам доставка до дома. Беше в края на работното време, затова й предложих да я почерпя. Да пийнем нещо, да вечеряме.
    Салмона го измери намръщено с поглед.
    — Защо?
    — Ъ-ъ… нямате ли нейна снимка?
    — Има една към трудовия й договор — каза Фано.
    — Значи нищо не сте видели. Дамата определено хваща окото, повярвайте ми.
    — И? — подкани го Салмона.
    — И… ами аз съм войник далеч от дома и… Тя беше хубава, аз — самотен. Струваше си да опитам. Знам, че според комарците ние не сме хора, но истината е, че нищо човешко не ни е чуждо — каза той и се намръщи на свой ред. Салмона не сведе поглед, но се дръпна една идея назад. „Точка за мен“ — реши Иван.
    — Какво стана после?
    — Тя ми отказа и аз си хванах пътя.
    — Просто така? — Салмона вдигна вежди.
    — Мога да се примиря с някой и друг отказ. Жени — много, и все някоя ще каже „да“.
    Двамцата се спогледаха отново. После Фано попита:
    — А след това какво стана? Последвахте ли сера Бриндис до апартамента й?
    — Не, реших да хвърля един поглед на онова езеро. Видял бях, че дават лодки под наем, и ми стана интересно, а и нямах какво друго да правя, понеже дамата ми отказа и прочие. — Чакай, дали не бъркаше посоките? Нищо де, езерото беше кръгло, значи всяка посока вършеше работа. — На връщане отново попаднах на сера Бриндис. Реших, че съдбата ми дава втори шанс.
    — Нали уж се примирявахте с откази? — подметна Салмона.
    — Да, но понякога жените променят решението си. Не пречи да си пробваш късмета.
    — А ако не си променят решението, а само го затвърдят?
    — Тяхно право. Никога не бих играл грубо, ако за това питате. — Точно това имаха предвид, виждаше се. Но пък те бяха ченгета и грозните сценарии бяха неотменна част от работата им. — Предпочитам мир и любов в леглото си, благодаря.
    — И? — подкани го Фано. Краски на досада прошарваха търпението в гласа му.
    — И тя ме покани да вляза. Реших, че съм извадил късмет, това е. — Иван се изкашля. — А после взе, че стана неприятно. — Знаеха ли за синята й съквартирантка? Е, те може и да знаеха, но Иван реши, че той няма да знае. — Мислех, че ще поседнем, ще пийнем нещо, ще се поопознаем, може и да вечеряме например. Както си му е редът. Само че тя извади зашеметител и ме простреля.
    — Направихте ли опит да я нападнете, преди да ви простреля? — студено попита Фано. Досадата беше изчезнала.
    — Не, по дяволите. Вижте, знам, че от известно време работя на бюро, но все пак съм преминал основно военно обучение. — Това, плюс опреснителните курсове по самоотбрана към ИмпСи веднъж годишно, но те спадаха към допълнителните служебни облаги — или тегоби — на другата му работа. Нямаше нужда да споменава за тях в момента. — Ако се бях опитал да я нападна, щях да успея, уверявам ви. Мацката ме свари неподготвен, това е. Мислех, че всичко върви добре.
    — А какво си помислихте след това? — попита сухо Салмона.
    — Нищо. Бях в безсъзнание. При това за дълго, изглежда, защото се събудих вързан за стол, а в апартамента беше тъмно. И празно сякаш. Но не бях сигурен дали е безопасно да се развикам за помощ, затова реших да се освободя сам, без много шум.
    — Безопасно? — с невярващ тон повтори Салмона.
    Иван реши, че не е нужно да се прави на пълен глупак. Фиксира я намръщено с поглед.
    — Не знам от колко време се занимавате с тази работа, но ако не сте пълни новаци, значи сте имали поне един-два грозни случая с бараярци в униформа, имали нещастието да налетят на ваши сънародници, които още хранят стара омраза. Не знаех с какви хора си имам работа — откачалки, терористи, шпиони или бог знае какви. Дали няма да ме изтезават, дрогират, отвлекат или нещо по-лошо. Затова сметнах, че е по-умно да се освободя сам, отколкото да привличам внимание с крясъци.
    В очите на двамата инспектори се появи сянка на смущение, което подсказа на Иван, че е отбелязал още една точка. Благодатна тема значи. Струна, на която да посвири още малко.
    — Тъкмо бях успял да поразхлабя връзките, когато онези двамата се появиха на прозореца — на третия етаж, моля ви се! — и започнаха да режат дупка в стъклото с плазмена дъга. Реших, че това едва ли е обичайният комарски начин да се отбиеш на гости при приятели. Особено през нощта. Прецених, че най-вероятно идват за мен.
    — При първоначалните си показания — каза Фано, — мъжете, които задържахме, обясниха, че тъкмо връщали подемното пале на човека, от когото го били взели назаем, когато случайно ви видели. Викали сте за помощ и те затова влезли в апартамента.
    — Ха — каза мрачно Иван. — Хубава история, но далеч от истината. Срязаха прозореца преди изобщо да ме видят. — Поколеба се. — Първоначални показания? Надявам се, че сте ги разпитали с фаст-пента.
    Всъщност нито се надяваше, нито смяташе, че в полицията са прибягнали до наркотика на истината. Само пълните новаци в подземния свят дръзваха да прекрачат закона, без да са преминали програма за резистентност към фаст-пентата.
    — Да, разпитахме ги — каза Фано. — Веднага щом събрахме достатъчно доказателства, които да оправдаят провеждането на принудителен разпит с помощта на фаст-пента.
    — Какво, не са показали алергична реакция? Тоест на мен ми се сториха професионалисти. От малкото, което видях.
    — Професионалните крадци на дребно в куполите рядко прибягват до такива екстремни военни техники — каза Фано. — Вместо това работят на принципа на клетките. Не знаят кой ги е наел, нито защо са ги наели да извършат това или онова. Ниска технология, но достатъчно ефективна и изключително дразнеща. За нас тоест.
    — Мога да си представя — кимна съчувствено Иван. — Е… мен ли са търсели наистина? — Слава богу, че се беше придържал максимално към истината, дотук поне.
    Фано се намръщи, после призна:
    — Не. Явно е трябвало да отвлекат сера Бриндис и нейната слугиня и да ги доставят на предварително уречено място, където друга клетка да се заеме с транспортирането им. За въпросната слугиня не открихме нищо. В адресната регистрация е вписана само сера Бриндис. Вие видяхте ли друга жена в апартамента?
    Иван поклати глава.
    — Преди да ме прострелят със зашеметителя — не — каза той и направи кратка пауза. — Нито след това, по очевидни причини.
    — Вие ли зашеметихте двамата мъже? — попита Фано.
    — Бях вързан за проклетия стол, уви. А и светлината ме заслепяваше. Опитах се да ги спечеля на своя страна, за да ме развържат. Изстрелите дойдоха сякаш отникъде. Чух стъпки зад себе си, някой тичаше към входната врата, но докато успея да се освободя и да огледам, в апартамента нямаше никого.
    — Стъпки на колко хора чухте?
    — На един, така ми се стори, но не бих могъл да се закълна. Цялата нощ беше комедия от грешки, фарс, на който само аз нямах сценария. Основната ми грижа беше да се измъкна, преди да се е появил още някой, който обича да тормози бараярци.
    Салмона се наведе напред и натисна нещо на записвачката.
    — Получихме анонимно обаждане за взлома, но опитите ни да проследим обаждането с нашите програми удариха на камък. За щастие сега явно имаме гласово съвпадение. — Чу се гласът на Иван, завален по пиянски: — „… да бе, пратете някой, щото… Виждам ги бе, на улицата съм и ги гледам в момента“. — Салмона безмилостно остави целия запис чак до внезапния му край. После добави: — Освен това открихме плащане с кредитния ви чип за пътуване с градския транспорт от спирка „Кратерно езеро“ до центъра, извършено само няколко минути след обаждането. — Сякаш не стигаше, че му пуснаха този ужасен запис. Давай, сритай умрялото куче.
    — Наистина ли чухте жена да вика? — попита Фано.
    — Ами, не. Просто реших, че така ще ви накарам да побързате. Не знаех кога ще се свестят онези двамата, а не исках да се измъкнат, преди патрулите да са пристигнали. Така де, има си власти, които се занимават с тези неща. Вие тоест. Затова се обадих и поразкрасих малко историята.
    — Предполагам знаете, капитан Ворпатрил, че както напускането на местопрестъплението, така и подаването на фалшиви сигнали са в противоречие със закона — каза Фано.
    — Добре де, може би трябваше да остана, но щях да закъснея за работа. А и в онзи момент не разсъждавах логично.
    Фано махна към записвачката.
    — Бяхте ли пиян?
    — Е, няма да отричам, че може и да съм пил едно-две вечерта. — Можеше да го отрече, при това с основание, но по-добре двамата да си мислят, че е бил под влияние на алкохола. Лесно щяха да го повярват, личеше си, че подобна версия ще пасне чудесно на предразсъдъците им. — Някога зашеметявали ли са ви? Знаете ли как се чувства човек, когато дойде в съзнание?
    Фано поклати глава. Салмона свъси вежди, навярно в неволно съпричастие, първото, което Иван получаваше от нея.
    — Никак не е приятно, уверявам ви. Главата те боли с часове, а очите ти играят номера. Имаш проблеми и с равновесието. Нищо чудно, че на записа звуча като пиян. — Последното беше за адмирал Десплейнс и за който там от собствените му хора щеше да чуе записа. Защото себеотрицанието си имаше граници, а той почти ги беше пресякъл. Проклетият Биърли.
    Фано изкриви устни.
    — И какво в работата ви е толкова важно, че да напуснете местопрестъпление, в което, по собствените ви думи, сте били жертвата?
    Иван изправи гръб и пусна тежката артилерия — ворският адютант на адмирала в пълния му блясък. И той можеше да изрича неприятни неща с леден тон.
    — Голяма част от работата ми е строго секретна, сер Фано. Няма да я обсъждам с вас.
    Двамата комарци примигнаха.
    Салмона отвърна на удара:
    — Бихте ли се съгласили да дадете показания под въздействието на фаст-пента, капитане?
    Иван се облегна назад и скръсти ръце. Тук не можеха да го пипнат.
    — Това не зависи от мен — отвърна спокойно. — Ще трябва да получите разрешение от моя командващ офицер адмирал Десплейнс, началник на отдел Операции, а после и от централата на ИмпСи във Ворбар Султана. Лично от генерал Алегре, предполагам. — Не предполагаше, знаеше го със сигурност. — А ако получите въпросните разрешения, оперативен работник на ИмпСи ще трябва да присъства на разпита, лично да ми инжектира наркотика и антагониста му и да запише всичко. А преди това вие двамата ще трябва да бъдете разследвани и одобрени от ИмпСи. — После добави любезно: — Имате пълното право да пуснете молба, разбира се. Вярвам, че до две седмици ще получите отговор. — Дотогава той отдавна щеше да е потеглил обратно към Бараяр.
    Инспекторите го стрелнаха с равни дози неприязън. Нищо. Иван също не ги харесваше особено.
    — Добре, но нима не докладвахте за този инцидент на собствената си служба за сигурност, капитане?
    Определено не ги харесваше.
    — Докладвах устно и накратко на командващия си офицер. — Което беше вярно в известен смисъл… но не значеше, че Десплейнс няма да му трие сол на главата утре сутринта. — А понеже не се озовах в болница или в моргата, не бях разпитван, измъчван, пребит или ограбен, сметнах случилото се за неприятен инцидент в извънработно време. Мистериозен инцидент, да, но при нас мистериите са работа на ИмпСи — „В повече от един смисъл“, добави наум Иван, — а аз, слава богу, работя в друг отдел. В Операции. Всички офицери от ИмпСи, които познавам, са костеливи орехи. — „Особено роднините ми“. — Но когато в ИмпСи решат какво трябва да мисля, несъмнено ще ме уведомят.
    Фано каза обнадеждено:
    — А дали има шанс ИмпСи да сподели част от разкритията си по случая с нашето управление?
    — Може да пуснете молба — каза Иван и прехапа долната си устна, за да не се озъби.
    Салмона потропа с пръсти по масата.
    — Остава въпросът с липсващата жена. Това не ми харесва. Щом не са успели да я отвлекат, къде е тя тогава?
    — Сигурно се крие някъде — каза Иван. — Ако знаеш, че някой ти е вдигнал мерника, логично е да потърсиш ново убежище, след като старото е разкрито.
    — Не, логично би било да потърсиш помощ от куполната служба за сигурност — каза Салмона и стисна устни. — Тя защо не го е направила?
    Иван се почеса по главата.
    — Не знам. Тя не сподели с мен проблемите си. Просто ме простреля, нали ви казах. Но щом се е преместила тук наскоро, тайните й най-вероятно се коренят на мястото, от което е дошла. Споменахте друг купол на Комар?
    — Купол Олбиа — отговори Фино.
    — Тогава не трябва ли да насочите вниманието си натам? — „Вместо например към моя апартамент“.
    — Точно това ще направим — въздъхна Фано. Опря длани на масата и се надигна. Изглежда, не си беше доспал, реши Иван. „Но със сигурност е спал повече от мен“. Инспекторът кимна неохотно, че Иван е свободен. — Благодаря ви за съдействието, капитане. — Не личеше да е доволен обаче.
    — Личното ми неудобство едва ли е най-важното в случая. Няма да ви лъжа, че ми беше приятно. Но ако имате още въпроси, потърсете ме. Искрено се надявам сера Бриндис да не е пострадала.
    Съпроводи инспекторите до приемната и изчака да се отпишат. А после, спокоен, че неприятният разпит е приключил окончателно, изхвърча от сградата.

4.

    Риш, чийто метаболизъм беше постоянно висок, се разбърза да сложи чинии и прибори на кръглата стъклена маса срещу кухненския бокс. От чантите се появиха три вида спагети, печени на грил зеленчуци, запържен спанак, чесън, ядки, ват-телешко на филийки, печено ват-пиле с розмарин, салати — зелена и плодова, сирена, чийзкейк, три вида сладолед, два вида фрапе и още вино. Една мисъл се завъртя упорито в главата на Тедж. „Обичам мъже, които си спазват обещанията“.
    Ворпатрил, със задоволство отбеляза тя, обичаше да се храни. Предвид порционните блокчета беше започнала да го подозира в прикрито бараярско варварство, за което не се намекваше дори в холовидео драмите. Но храната, която беше подбрал, говореше за изненадващ вкус и чувство за баланс. Фината настройка на сетивата му не можеше да се мери с вродената дарба на Риш и със сериозното обучение на Тедж, но в никакъв случай не беше безнадеждна. Освен това капитанът се въздържа да развали атмосферата с разговори на неприятни теми, което беше добре.
    Затворена принудително в апартамента им седмици наред, Риш се беше пристрастила към незнаен брой комарски холовидео сериали, страст, която Тедж не споделяше. След цял ден в магазина кратката комарска вечер й се струваше още по-кратка. Риш се оттегли в спалнята, където холовидео връзката беше от най-добрите на пазара, и затвори вратата. Тедж загаси лампите, та светлината да не очертава силуета й, и излезе на балкона. Стоеше и гледаше чуждия, запечатан под куполи град. Тук ли щеше да свърши дългото й пътуване — по един или друг начин? Можеше да е и по-зле. Но тази спирка не беше по неин избор, а резултат от стълпотворение на случайности.
    Постоя още няколко минути на балкона, после влезе, заключи вратата, дръпна пердетата и се зае да разчисти тихичко масата. Беше останала храна и за утре. Изглежда, капитанът планираше да ги задържи при себе си още известно време, макар че не той щеше да реши. Тедж отиде до дивана и се опита да събуди полекичка бараяреца. Понечи да издърпа възглавничката, но той я стисна с неочаквана за спящ човек сила и решителност, после измърмори нещо и се обърна да защити съкровището си. Тедж се отказа да го буди, а вместо това седна на фотьойла срещу него да се наслади на гледката.
    — Знам. Но се надявах Наня скоро да си намери нещо по-добро. — А малкото магазинче за доставки изглеждаше идеалното място да работи, без да привлича внимание. Усвоила беше работата за по-малко от два дни. Което беше добре, защото в онзи момент едва ли би била в състояние да усвои нещо по-сложно. „Уморена съм до смърт от тази борба“. — Вложих последния си идентификационен пакет в Наня Бриндис, а прикритието беше толкова плитко, че нямаше да издържи и повърхностна проверка. — Всяко зло за добро, от друга страна. Щом самата тя не можеше да предскаже каква ще е следващата й самоличност, значи и преследвачите й щяха да се затруднят.
    — Твърде опасно е да излизаме да търсим евтаназиращ наркотик, макар че по пътя насам мярнах една ветеринарна аптека… сигурно бихме могли да й разбием вратата, но… Четох някъде за един метод, който използвали на Старата Земя. Лягаш във вана с гореща вода и просто си срязваш вените. Болката не била силна и траела кратко, като убождане с хипоспрей. Ваната в банята тук е голяма. Бихме могли просто да се отпуснем в нея и да заспим сладък сън, момиче. Просто да заспим.
    Лицето му застина безизразно — виж, това се казваше интересна първа реакция, — напълно непроницаемо. Но само лицето. Не се опули, вярно, но зениците му се разшириха. За разлика от Риш, Тедж не умееше да долавя пулса на хората около себе си, но можеше да се закълне, че сърцето на този тип не препусна, а дори се забави, сякаш пиеше на по-големи глътки в шока си. Тедж улови лек полъх на телесната му миризма и разчете в нея изненада, страх и сексуална възбуда. Подозираше обаче, че мъжът си дава сметка само за първите две.
    По цвят двамата можеха да минат за братя, макар че разликите в костната структура опровергаваха първото впечатление. Видно беше обаче, че и двамата са получили щедра доза ворски гени. Бяха от една… „каста“ май беше най-точният термин в случая. Сакото и панталоните на госта бяха цивилни, но кройката им напомняше за военния стил; колкото до ширитите и еполетите — те бяха за декорация, а не обозначаваха чин, така поне предположи Тедж. Сакото беше разкопчано и разкриваше хубава риза и пъстри тиранти. Както и кобур за зашеметител под мишницата.
    — Аз мога да кажа едно — обади се отново Ворпатрил. — Научих го от Морозов, който е експертът по Джаксън Хол на галактическия отдел в щабквартирата… Нашата госпожица Риш е позната също като Лапис Лазули, лазурносинята. Била е част от танцова трупа, продукт на генно инженерство, принадлежала на очевидно покойната баронеса Кордона от станция Кордона. Преди седем-осем месеца Къща Кордона е била погълната от свои безскрупулни конкуренти.
    Щеше ли да се хване? Сделката беше съвсем куха и празна под лъскавата опаковка. Мъжът можеше да извади зашеметителя си, да изпържи Риш и да хване Тедж, преди тя да се е надигнала от дивана… макар че ако объркаше реда, сигурно щеше да се изненада неприятно. Току-виж Тедж се събудила вързана за стол като бедния Иван Ксав, но с хладната целувка на хипоспрей с фаст-пента на ръката. И само след минути щеше да си каже и майчиното мляко под акомпанимента на глупаво кискане. Защо му беше да купува нещо, което можеше да открадне с лекота?
    — Ъ? Кратката версия ли искаш? Не благодарение на теб тези две млади дами ме взеха за платен бандит, пратен да ги тормози, недоразумение, което изчистихме чак след като се появиха истинските бандити. Длъжник си ми за една безсънна нощ, за тежък махмурлук след изпържване със зашеметител, задето се наложи да скачам от покрив на покрив, докато ме мъчеше въпросният махмурлук, както и за, ако позволиш да добавя, дълбоко лично разочарование. А иначе, след като изчистихме недоразумението, зарязахме зашеметените бандити да спят кротко на пода, аз се обадих на ченгетата и дойдохме тук. За малко да закъснея за работа.
    — Защото рано или късно щяха да довтасат. Не исках бандитите да се измъкнат, определено не исках да ги влача с мен, а не бях сигурен, че мога да имам доверие на… — поколеба се, после продължи — на другите власти, предвид някои неща, които ти спомена. — След кратка пауза добави умърлушено: — И като капак на всичко две адски противни ченгета от куполната служба за сигурност ме сгащиха в щабквартирата точно когато си тръгвах и четиридесет и пет минути ме въртяха на шиш. Ръцете ги сърбяха да ме арестуват за преследване, изнасилване, отвличане, убийство и ред други неща, подозирам… най-вече защото съм бараярец.
    — Понастоящем се занимавам с наблюдението на едни хора. Опитът ми показва, че най-добрият начин да наблюдаваш някого е да се поставиш в позиция, в която си му полезен. Метод, който аз използвам… селективно. Макар максимата, че врагът на моя враг е мой приятел не винаги е вярна, в този случай прецених, че ще е добре да съдействам — без да губя контрол над резултата от съдействието си, забележете, — поне докато не науча повече за вас, госпожице.
    — Затова се обърнах към Иван… трета ръка, един вид. Той беше последната ми надежда, защото ситуацията се разви много бързо. Според моя план — понеже нямаше никакви индикации, че вашата тайнствена слугиня обитава същото жилище, — Иван трябваше да ви заведе на разходка, а среднощните посетители да заварят апартамента празен. Приятно за вас двамата, неприятно за тях и без никаква връзка с мен. Имайте предвид, че още не знам защо искат да ви отвлекат. — Погледна ги и примижа подканящо.
    — Сметнах, че експериментът ще разкрие интересна информация, без значение как точно ще се развият нещата — призна Биърли с известно притеснение. — При всички случаи нашите служби щяха да се намесят преди похитителите да са ги извели извън границите на империята. Но ако Тедж и Риш склонят да ми разкажат повече за тези свои, хм, врагове, значи тънкият ми план ще даде дори по-добър резултат от очакваното. Макар че има и други последици… хм. — И добави, крайно неохотно: — Благодаря ти, Иване.
    Тедж съобрази, че последната част от разговора току-що е дала много добро професионално основание на бараярския агент да държи двете с Риш възможно най-далеч от похитители и насилствени разпити. Нейният блъф им беше спечелил ценно предимство. Или трябваше да ги пази като очите си, или да ги убие, но Тедж не долавяше у него характерната потисната възбуда на такова смъртоносно намерение. Хвърли поглед към Риш, която следеше разговора с изострено внимание… и с генетично изострените си сетива. „Истината ли казва?“ Риш й отвърна с предпазливо кимване. „Да, действай“. Е, може и да имаше едно намекнато „засега“ в погледа й.

5.

    — Когато ние, децата, сме започнали да се появяваме, баща ми изровил някаква книга — бог знае откъде — „Десет хиляди автентични етнически имена от Старата Земя, техните значения и географски произход“. Имал затруднения с избора. Една от сестрите ми се казва Стела Антония Долче Джиневра Лучия. Аз съм родена след нея и слава богу — по онова време татко вече бил обуздал в някаква степен манията си по дългите имена. — След миг добави: — Викахме й Звездичка.
    — Няма смисъл да криете нещо, което капитан Морозов така или иначе ще ни каже — изтъкна услужливо Иван, обръщайки се към Тедж. Тази история със сделката го притесняваше, беше му твърде джаксънианска и създаваше усещане за противоборство. — Тоест онова, което е обществено достояние или е стигнало до медиите във възлената връзка. — Както и доста повече от това навярно. Иван вече съжаляваше, че не бе поостанал още в тесния кабинет на Морозов. От друга страна, това неизбежно би довело до въпроси, на които в онзи момент той нямаше желание да отговаря, например: „Колко точно тайнствени жени криеш в апартамента си, Иване?“
    — Всичко беше уредено още преди години. Планове за бягство в случай на опасност. Отделен план за всяко от децата в семейството. Дори го бяхме упражнявали. Имахме си парола, кодова дума — инструктирани бяхме, получим ли я, да не задаваме въпроси, да не спорим, да не се мотаем, а да последваме своите предварително избрани помощници. Веднъж вече бях минала през тази процедура, преди няколко години… стигнали бяхме до станция Фел, когато заповедта за отбой ни настигна. Мислех, че и сега ще стане така.
    — Тео от доста време се ширеше извън чергата си, с надеждата че когато получи наследството, ще си изплати дълговете. Можеш да си представиш какъв удар е било за него новото семейно положение на чичо му. Междувременно един от по-малките му братя работел в службите — интендант в орбиталното депо на сергиярския флот. Надеждите и на този брат, Роджър, макар и значително по-скромни, също били попарени. Преди около година Тео му отишъл на гости. И двамата явно са се разговорили.
    — И безспорно е една от причините за изключителната предпазливост и хитрост, с която подходили заговорниците. Злоупотребите на Роджър започнали на дребно с кражбата на товар остаряло военно оборудване, което било предвидено за скрап. Напълно разбираемо изкушение, но и достойна за възхищение сдържаност от страна на Роджър — започнал с малко и кражбата останала незабелязана. Покрай тази дребна история си създали връзки с клиенти, които постепенно се разширили и скоро довели до едно доста по-амбициозно начинание.
    — Алкохол и фукни, Иване. Също мъченическо търпение и силен стомах от моя страна, ако позволиш да отбележа. — Би въздъхна. — Конспираторите си разделили задачата. Роджър отговарял за отмъкването на неща тежки и държавни, Тео перял парите. Няма финансова следа, която да води до същинските крадци. Товарите заминавали с редовни документи от орбитата на Сергияр към станция Пол, където бивали предавани в ръцете на небараярските клиенти и оттам изчезвали в неизвестността. Комарски съучастник на братята получавал парите по сделката — те също идвали от въпросната неизвестност — и намирал различни полузаконни начини да ги предаде на Тео, който ги връщал на Бараяр и ги инвестирал. След известно време съучастниците им от орбиталното депо се отбивали да си приберат своето, използвайки най-разнообразни претексти. Но както не един и двама измамници в историята на злоупотребите, така и братята Вормерсиер явно не били чували аксиомата „Спри, докато още имаш преднина“.
    — Старият лаф, че крадците нямат чест, също изглежда приложим в случая. Имам основания да смятам, че Тео е отклонявал средства от превежданите му за инвестиране суми. Така или иначе, беше на нокти, когато дойде време да вземе яхтата си, антуража си и доверения си приятел — тоест мен — и да замине за Комар, където да се наслади на слънчевото огледало и други местни забележителности. И едновременно с това да прибере от своя комарски агент поредното заплащане за доставена стока. Уви, оказа се, че стоката не е била доставена. Корабът се забавил в комарска орбита и изпуснал срещата на станция Пол. Ако не се лъжа, твоите хора са имали нещо общо с това, Иване.
    — Не беше лесно да разкрия самоличността на комарския му агент, но още по-трудно се очертаваше оправдаването на направените разходи. От друга страна, както Иван несъмнено би могъл да обясни от военна гледна точка, най-добрият начин да завземеш възлен проход е като завардиш и двата му края едновременно. — Разпери ръце, после ги събра, улавяйки в шепи въздух или нещо друго, което само той виждаше. — Ако човек се добере до онези типове в неизвестността оттатък станция Пол, лесно ще проследи дирята по обратния път от тях до Комар. — Изгледа Тедж и Риш с неприкрит интерес. — Смятате ли, че хората, които са предложили награда за главите ви, са от синдиката, погълнал вашата Къща?
    — На приеми. Баронесата ни казваше къде в залата да застанем и в какви пози. Стояхме така неподвижни като мраморни статуи и през десетина минути сменяхме позите. След известно време гостите наистина започваха да ни възприемат като статуи. И не си даваха сметка колко е остър слухът ни. Нито колко е силна паметта ни. Състезавахме се помежду си кой ще чуе по-интересни неща, които да докладваме на баронесата. — Измери с поглед Би. — Но мисля, че вие добре познавате принципа. Знаете, че хората говорят свободно, когато ви мислят за неодушевен предмет. Права ли съм?
    — Нямам представа. А и момчетата от ИмпСи нямат навика да отговарят на такива въпроси. Ако не се лъжа, беше на двайсетина стандартни години, когато се премести във Ворбар Султана. Родителите му живееха на западния бряг, това е в другия край на континента. Първите години си кротуваше, рядко влизаше в полезрението ми, а после разбрах, че работи за ИмпСи. Никога не съм се замислял защо е отчужден от семейството си… тоест, това изглежда в реда на нещата, ако познаваш роднините му. Целият им клан е, хм… половината са луди за връзване, другата половина са истински отшелници, асоциални типове.
    — Добрите танцьори са тънки, дребни и силни. Като Риш. Когато станах на четиринайсет, вече беше ясно, че съм се метнала на баща си. Другите ми сестри приличаха на мама — тънки и изящни. А аз растях прекалено висока, прекалено едра, прекалено тежка. Особено в горния квадрант. — И вдиша шумно. Самокритично? Жените са странни същества, за пореден път си помисли Иван. — На петнайсет вече беше очевидно, че колкото и усилия да полагам, никога няма да стана добра колкото Бижутата. Затова се отказах.


    Тедж сънуваше.
    Сънуваше, че тича по криволичещи коридори на космическа станция, преследвана от безименна заплаха. Пред нея Бижутата се пръскаха вляво и вдясно, изчезваха с изящни подскоци в пресечките, премятаха се в тройни салта, стремителни мазки в червено и зелено, синьо и обсидиан, златно и перленобяло, но когато Тедж ги настигна, коридорите се оказаха тихи и празни. Продължи да тича напред.
    Една врата се отвори с плъзгане и някой изсъска:
    — Бързо! Скрий се тук!
    Капитан Ворпатрил. Облечен беше със зелената си офицерска униформа над мечешки костюм. Патрондаши се кръстосваха на гърдите му, натъпкани с енергийни муниции, в ръцете си държеше едрокалибрено оръжие, плазмена пушка може би. Или беше водна пушка? Ухили й се изпод кръглата космата качулка на мечешкия си костюм. Пушката изчезна, а те взеха да се целуват и за миг-два сънят стана приятен. Капитанът се целуваше майсторски — нито твърде срамежливо като досадно гъделичкане, нито твърде агресивно все едно се опитва да натика гол охлюв в гърлото ти, а точно както трябва, решително и с изследователски дух. Тедж си отбеляза наум: „Трябва непременно да запомня тази част, за да не изчезне, когато се събудя…“
    — Искам да докосна кожата ти — каза му тя, когато се разделиха да си поемат дъх. — Много е бледа. Гърдите ти гладки ли са, или окосмени? Навсякъде ли си толкова светъл? Имаш ли сребристи вени като Риш? — Къде беше Риш всъщност?
    — Ето, нека ти покажа. — Той се ухили отново и свали ципа на мечешкия костюм от шията чак до слабините. Козината и кожата се разтвориха заедно, отдолу лъснаха червени мускули, бели сухожилия и тънки сини вени.
    — Не, не, само козината! — извика в ужас Тедж и се дръпна. — Без кожата!
    — Какво? — попита я объркано Ворпатрил. Погледна надолу и объркването му се преля в ужас при вида на черната дупка от плазмена дъга, която се разширяваше в центъра на гърдите му. Дим и мирис на горящо месо изпълниха въздуха, после Ворпатрил изчезна, а на мястото му се появи техният злополучен куриер Сеп, на станция Пол…
    Тедж ахна и се събуди. Лежеше в тъмния апартамент на Ворпатрил, Риш спеше до нея тиха, отпусната, изключена, но благородна дори в съня си. На Тедж й се прииска да я попита защо Бижутата бяха побягнали и накъде, но сънят си беше неин и Риш не би могла да й отговори. Споделяха много, но не и сънищата. А и своите Тедж не би пожелала никому.
    „Добре, че се измъкнах от този сън…“ Макар че имаше един момент, който… Началото и краят му бяха като повечето й сънища напоследък, повтаряха ужасиите от истинския й живот. Целувката обаче я беше стоплила чак до слабините. „Здравейте, слабини. От доста време не се бях сещала за вас…“
    Странният фонов шум, който стигаше до ушите й, се оказа звук от течаща вода. Душът. Водата спря, после Тедж чу шумолене откъм банята и прилежащия й дрешник. След малко тихо съскане оповести отварянето на вратата, но капитанът явно беше изгасил лампата, преди да я отвори. За да не събуди спящите си гостенки? Или, помисли си тя, когато босите му стъпки наближиха леглото, с някакво по-зловещо намерение?
    Отвори очи, обърна се и впери поглед в надвисналия силует. Зелена офицерска униформа. Без мечешки костюми. Кожата му си беше на мястото, слава богу. Макар приглушена от ароматите на сапуна и депилатора, телесната му миризма издаваше известна възбуда; същото навярно важеше и за нейната, помисли си Тедж. За щастие Риш спеше, което щеше да й спести закачките на тази тема.
    — Какво? — прошепна тя.
    — О — прошепна на свой ред той, — извинявай, че те събудих. Тръгвам за службата.
    — Още е тъмно.
    — Да, знам. Проклетото деветнайсетчасово денонощие. Някакви поръчки за довечера? Какво да купя на връщане от работа?
    — Каквото избереш ти — каза тя. Не беше просто любезност, почти беше убедена, че изборът му няма да я разочарова.
    — Добре. Ще се опитам да не закъснявам толкова, но нещо може да изскочи, така че не се паникьосвайте, ако се забавя. Ще заключа на излизане — завърши той и понечи да се изнесе на пръсти към вратата.
    — Капитан Ворпатрил! — Не беше сигурна какво иска да му каже, но миризмата на горящо месо от съня още я преследваше. Спря се на нещо неутрално. — Пази се.
    Той й отвърна с озадаченото:
    — Ами… добре.
    Вратата на спалнята се затвори след него, после Тедж го чу да ходи из кухнята, после входната врата се плъзна с тихо съскане, после… в апартамента стана тихо и празно.
    Тедж се обърна на другата страна и се помоли за сън без сънища.


    Въпреки всичко Иван успя да пристигне в комарската щабквартира точно навреме, половин час преди шефа си — макар че Десплейнс често нарушаваше работния график и се появяваше по-рано. Зареди кафемашината, седна пред комтаблото си и го включи да провери какво е пристигнало за адмирала от вчера вечерта насам.
    Иван си беше измислил метафора за тази първа работна задача (след кафето). Беше като да отвориш вратата си заран и да завариш на верандата голяма купчина кутии, доставени през нощта, всичките с надпис „разни“. В действителност надписите до един гласяха „спешно“, но тъй като всичко беше спешно, значи със същия успех можеше да е маркирано и с „разни“. Така смяташе Иван.
    Всички кутии съдържаха едно от следните неща: живи отровни раздразнени змии, които само дебнат да избягат; изпаднали в летаргия отровни змии; неотровни градински змийчета; мъртви змии; или неща, които приличаха на змии, но не бяха, като големи мазни червеи например. Първото задължение на Иван всяка сутрин беше да отвори кутиите една по една, да прецени вида, жизнеспособността, настроението и зъбния статус на гърчещите се вътре гадинки и да ги сортира според действителната им спешност.
    Отровните раздразнени змии пращеше право при Десплейнс. Градинските змийчета подреждаше спретнато да си чакат реда. Мъртвите змии и мазните червеи връщаше на изпращачите им с прикачени бележки, различни по съдържание, но с един и същи надслов — „от офиса на адмирал Десплейнс“. Тонът на бележките варираше от търпеливо-обяснителен до лаконично-остър в зависимост от това колко време беше нужно на изпращача им да се вземе в ръце и да се оправя сам с животинките си. Иван си имаше цяло меню с предварително изготвени адмиралски бележки и нему се падаше отговорността — а нерядко и удоволствието, защото всяка работа вървеше с някоя и друга допълнителна служебна облага — да преценява коя бележка на кого да изпрати.
    Както можеше да се очаква, в тазсутрешната поща на адмирала имаше и спешно — естествено! — съобщение от комарския офис на ИмпСи с прикачен запис на полицейския разпит от предната вечер. А бройката на отровните раздразнени змии като никога беше разочароващо малка.
    След кратка борба със съвестта си Иван прехвърли съобщението от ИмпСи в папката с градинските змийчета, най-отдолу в списъка. Десплейнс определено беше най-нормалният шеф, за когото беше работил досега, не си падаше по драматизма, за разлика от други, и Иван държеше да опази тези му качества колкото се може по-дълго. Завинаги, по възможност. Затова от време на време пропускаше към шефа си нещо тривиално, но забавно, колкото да му поддържа духа, и днешният ден изглеждаше подходящ да пробута едно-две такива нещица покрай отровните змии. Още преглеждаше пощата за забавни дреболии, когато Десплейнс нахлу, взе си кафето и измърмори:
    — Днешното преброяване на змиите, Иване?
    — Всичките са от градинската разновидност, сър.
    — Чудесно. — Десплейнс отпи жадно от прясно свареното кафе. Един от знаменитите офицери на службата — за жалост Иван не помнеше кой — веднъж беше казал: „Имперската служба би могла да спечели война и без кафе, но би предпочела да не й се налага“. — Какво стана с твоя разпит снощи? С куполните ченгета?
    — Заведох съобщението от ИмпСи в трета папка, сър. — Трета папка беше официалното название на щайгата с градинските змийчета. В края на краищата случваше се адютантските задължения на Иван да бъдат поети от заместник, когато той отсъстваше заради отпуск, по болест или защото го бяха реквизирали за друга, не толкова рутинна задача, и тогава официалните названия влизаха в употреба. Така де, някои метафори бяха сложни за обясняване. — Реших, че по-късно може да му хвърлите един поглед — добави той уж небрежно.
    — Да, добре.
    — Срещата с комодор Бланк и хората му започва след трийсет минути — напомни му Иван. — Подготвил съм дневния ред.
    — Браво. Пускай змиите.
    Иван натисна копчето за изпращане.
    — Вече са на бюрото ви, сър.
    Десплейнс вдигна чашата си като за наздравица и влезе във вътрешния кабинет.
    Иван за нищо на света не би искал да го повишат в адмирал — да отива на работа и всяка сутрин да заварва бюрото си налазено от живи съскащи змии, не, благодаря. Ако подобна угроза надвиснеше над личния му хоризонт, моментално би напуснал службата. Стига преди това да е избегнал военния съд, условие, което зависеше пряко от съмнителната му способност да стои далеч от роднини, чиято биография е свързана с ИмпСи и които имат навика да му носят в дар… екзотични питони. В конкретния случай екзотични питони с лазурносиня кожа, нашарена със златно.
    Наведе се над комтаблото си и изпрати кратка бележка на комарската ИмпСи: „От офиса на адмирал Десплейнс. Спешната пратка получена (печат с датата). Предстои разглеждане“.

6.

    — Само гледам за Иван Ксав. — Тедж се хвана за парапета на балкона и проточи врат, загледана в забързаното вечерно множество на улицата долу. Сърцето й на няколко пъти беше трепвало от фалшива тревога — голямата височина объркваше перспективата и всеки тъмнокос мъж със зелена униформа, който излезеше от станцията на градския транспорт и тръгнеше в нейната посока, я изпълваше с краткотрайна надежда. Уви, нито един от тях не беше капитанът. Някои бяха твърде стари, други твърде млади, твърде едри или твърде слаби, а и никой не притежаваше характерния мек ритъм на неговата походка. И нито един не носеше пазарски торби. — Надявам се, че ще донесе нещо за ядене.
    — Пет пари не давах за връзките и произхода им. Звездичка и Гъли си падаха по това, и Ерик. И баронесата. И без мен имаше достатъчно членове на семейството, които драпаха да изградят икономически империи. Семейните вечери приличаха на бизнес срещи. Заседания на управителен съвет. — Тедж отдавна се беше отказала от опитите си да вземе думата на въпросните семейни вечери. Тя не се интересуваше от окрупняването на империята, а роднините й не се интересуваха от нейното дребнотемие.
    Гъли, чието пълно име беше Мерседес София Есперанца Хуана Палома, беше другата по-голяма сестра на Тедж, родена по времето преди баронесата да тропне с крак и да дръпне юздите на съпруга си, спестявайки на последните си няколко деца неговите пристъпи на вдъхновение относно имената. Или пък просто му беше скрила книгата, кой знае. Баронесата винаги я наричаше Мерседес, а татко им — още от мига, в който бе проговорила необичайно рано и повече не бе млъкнала, уви — я наричаше Малката ми умница, защото София означавало мъдрост, но веднага щом братята и сестрите й разбраха, че Палома означава гълъб, прякорът й се лепна и си остана. Е, освен когато Ерик й викаше Голи, за да я дразни, успешно при това.
    „Успя ли да се измъкнеш, Гъли? Успя ли да стигнеш до планираното убежище? Или и твоето бягство се е вгорчило като моето?“ По-големите й сестри я бяха тормозили, разбира се, в границите на нормалното, но сега Тедж се тревожеше за тях, нищо че сърцето й беше разпарчетосано. Ерик… да знае, че не е успял да се измъкне, но без да знае как и защо, я влудяваше, превръщаше сънищата й в кошмари, а дните й изпълваше с терзания. Как е загинал? В бой? Или са го заловили и екзекутирали хладнокръвно? След като са го измъчвали? „Както и да е загинал, сега е отвъд скръбта и болката, борбата и съжаленията“. Минали бяха месеци и Тедж започваше да се примирява с тази студена утеха. Поради липса на друга. Амири… доколкото знаеше, другият й брат, Амири, беше добре. „А аз няма да предам новия живот, който ти си спечели толкова трудно, обещавам. Този договор е окончателен и безусловен“. Макар и сключен само с изтерзаното й въображение.
    — Най-малкият от нашите основни езици — обясни той. — Първопроходците пристигнали на Бараяр в четири отделни заселнически групи — руска, британска, френска и гръцка. По онова време на Старата Земя още имало национални държави. През вековете на Изолацията групите се смесили генетично — ефектът на основателите, сещате се, — но езиците се запазили, което и до днес е повод за разправии. Имало е и други езици в началото, по-малки, но те изчезнали постепенно в периода на Изгубените векове, както ги наричате вие, галактиците. Само дето ние не сме се губили, били сме си там. Просто възлената връзка не е била на мястото си.
    Квадитата наистина танцуваха — държаха се за ръце, танцуваха поединично, по двойки, но най-впечатляващ беше груповият им танц. Костюмите им също бяха страхотни — разноцветни и бляскави като пъстропери птици в полет. В своите танци Бижутата също създаваха илюзията за полет… но тези танцьори наистина летяха, като ято. И Риш, и Тедж гледаха записа като омагьосани, Риш вмъкваше по някой развълнуван коментар, кацнала на ръба на стола си, а при по-сложните маневри размахваше несъзнателно ръце, имитирайки танцьорите.
    Тедж седеше на дивана до Иван Ксав. Ръката му, преметната на облегалката, постепенно пропълзя надолу, а накрая полегна небрежно на раменете й. След кратък размисъл Тедж реши да не я маха. Докосването разбуди спомен от детството й, как гледа холовидео с татко си — изборът й на програми сигурно бе подлагал търпението му на жестоки изпитания, хрумна й изведнъж, — как седи, сгушена в него, той е топъл и по-едър от Иван Ксав, но излъчва същата, макар и едновременно с това различна миризма на мъж. Тедж не можа да реши дали споменът й помага, или напротив, но така или иначе за кратко й даряваше илюзия за мир.


    Призори на вратата се звънна. Иван тъкмо се беше облякъл за работа, оставаше само да си обуе обувките. Звънна се продължително.
    Биърли ли беше яхнал пак метлата? По това време на деня? Твърде късно беше да не си е лягал и определено твърде рано да се е събудил. Иван пристъпи тихо към вратата и този път погледна екранчето на охранителната система. Мда, Биърли беше, натиснал звънеца и пристъпящ от крак на крак. Дали пък не му се ходеше до тоалетната, спешно? „Ще ти се“. Иван отключи, вратата се плъзна, Биърли влетя в коридорчето и удари с юмрук бутона за заключване.
    — Иване. Слава богу, че те хванах. Имаме проблем.
    — Какво, нов проблем? Или още от вчерашния и онзиденшния? — попита Иван. Нямаше да се хване на поредното му театро, особено в този час на деня. Дръпна се да му направи път и Би се юрна по късия коридор, което Иван възприе като знак, че ще трябва да преосмисли горното. Биърли никога не се юркаше, той крачеше достолепно. Или лениво. Или се клатушкаше пиян, или изчезваше. Сега обаче изглеждаше съсредоточен на максимум, страховито фокусиран.
    Двете жени, събудени от звънеца, се появиха на прага на спалнята. Тедж изглеждаше много сладка с рошавата си коса, топла и мекичка; намръщена обаче. А жена като нея би трябвало да посреща всеки нов ден със сънена и изкусителна усмивка. „Ще ми се да знаех как да й я доставя — помисли си Иван. — Знам как, по дяволите; просто още не съм имал шанс да се проявя“. Риш си беше все същата, изящна, съсредоточена и в пълна бойна готовност секунди след като са я изритали от леглото. И двете бяха с късите потничета, които използваха вместо пижами, и с нахлузени набързо широки панталони по комарската мода. Щом видя Би, Риш прибра зашеметителя си в джоба на панталона. Тедж не носеше сутиен под потничето и ефектът при всяка крачка приковаваше погледа по един чуден начин. „Не сега“ — каза си Иван. На онази част от себе си, която винаги разсъждаваше самостоятелно, без връзка с главния мозък.
    — Какво става? — попита Риш.
    — Тео Вормерсиер е действал през главата ми — каза горчиво Биърли. — Когато моите наемници се провалиха, вместо да се обърне към мен за друго решение, е приложил една, по негово мнение, гениална идея. Предал ви е на комарската имиграционна служба като незаконно пребиваващи, заедно с описание и имената, които ползвате тук. Сметнал, че имиграционните ще му свършат мръсната работа по намирането ви, а после той ще ви отвлече незнайно как от ареста.
    Очите на Тедж се разшириха. Риш застина, неподвижна като статуя.
    — Е, и? — каза Иван. — Сега са на сигурно място. Имиграционните няма как да разберат, че са тук… или има?
    — За жалост имиграционните имат обща база данни с куполните ченгета и твоето име, което ти така предвидливо си им предоставил, е изскочило веднага. Служители на имиграционната служба ще те посетят още тази сутрин.
    — Значи пак ще трябва да ме намерят в службата. Защото у дома няма никой, нали така?
    — Ами ако разбият вратата и претърсят апартамента? — попита уплашено Тедж. — Тук няма къде да се скрием.
    Погледът й се стрелна към балконската врата. Бледите цветове на зората се боричкаха за надмощие с градското осветление.
    — Не могат да влязат просто така. Без заповед за обиск или нещо такова — каза Иван, но малко притеснено. — Нали?
    — Иване, тези хора издават заповеди за обиск — отвърна нетърпеливо Би. — Нямат почти неограничената власт на ИмпСи, но и тази, която имат, е достатъчна за целта. Сега правомощията им са дори по-големи, отколкото когато Комар е бил независима планета. Дори не се налага да влизат с взлом — просто ще накарат домоуправителя да им отключи.
    — Трябва да се махнем — каза Тедж. — Тук сме като в капан.
    Иван я разбираше чудесно. Нищо, че апартаментът не беше тъмен, нито тесен, нито влажен… А и двечките не бяха сами все пак. Може би се оставяха да ги води страхът.
    — Това дойдох да ви кажа — завърши Би.
    — Чакайте, не — възрази Иван. Тръгнеха ли си, щяха да изчезнат, и тогава как щеше да открие отново Тедж? Явно умееха да се крият, иначе нямаше да са на крачка пред преследвачите си цели, колко… седем месеца? И може би Биърли имаше план — не би нахлул тук по никое време, ако нямаше план, нали? Някакъв начин да държат връзка с тях…
    — Съберете си нещата — започна Би и точно тогава на вратата се звънна. Две позвънявания, решителни. Тедж подскочи, Риш се напрегна. Би се завъртя рязко. — Какво става, мамка му? Не може да са пристигнали толкова бързо!
    Иван мина на пръсти по коридорчето и погледна екрана на охранителната система. Уви, посетителите му бяха познати. Инспектор Фано и патрулен инспектор Салмона, бодри и подранили, или мрачни и недоспали, по избор. Фано отново натисна звънеца, а Салмона потропа на вратата и извика:
    — Ворпатрил? Отворете!
    Без „моля“ и „ако обичате“, отбеляза си наум Иван, докато Биърли и жените се бутаха да надникнат над рамото му.
    — Тези не са от имиграционната — каза Би.
    — Да. Ченгета от куполната сигурност. Същите, които ме разпитваха онзи ден. Възможно ли е да са ги изпратили имиграционните?
    — Не, те си имат униформени отряди за такива неща. Следват строга процедура. Това е нещо друго.
    Още едно позвъняване, дълго. Салмона потропа отново.
    — Ворпатрил? Знаем, че сте вътре. Отворете вратата.
    Иван натисна копчето на интеркома и каза:
    — Защо?
    Би примижа.
    Фано си пое дълбоко дъх.
    — Имаме заповед за ареста ви. Както и правото да разбием вратата, ако не отворите.
    — Арест!? За какво, по дяволите? Нищо не съм направил!
    — За отвличане.
    — Какво?! — викна вбесен Иван.
    Фано издаде напред долната си челюст.
    — Знаем, че ни излъгахте. Открихме записите от охранителната система на перона при Кратерното езеро. Ясно се вижда как вие и още един човек, засега неидентифициран, придружавате липсващата Наня Бриндис в една от колите на градския транспорт. Никой не е виждал Бриндис оттогава. Обвинението в отвличане е предостатъчно да разбием вратата ви, но аз имам наум друго обвинение, капитане. В убийство. И вие го знаете.
    Иван изгуби ума и дума. Дишането му се ускори опасно, на ръба на хипервентилацията.
    — Не отваряй! — прошепна Тедж. Не че Иван искаше да отваря. Би и Риш го завлякоха обратно в хола за кратко съвещание на тих глас.
    — Трябва да ги пусна, разберете — каза в скороговорка той. — Първо, отказът да съдействам ще ми спечели още едно обвинение, и второ, Тедж, ти би могла да свалиш обвинението в отвличане, като им обясниш, че не съм те похитил, а просто съм те поканил. Да не говорим за обвинението в убийство, за бога!
    — Не можем да ги пуснем — каза Тедж. — Те ще ни отведат!
    — Кажи им го по интеркома — предложи Иван. Щеше ли това да свърши работа?
    — Откъде да знаят, че не си опрял дуло в главата й? — попита Би, което не му помогна с нищо.
    — И не ми казвай, че ще ни измъкнеш от ареста преди агентите на Престен! Дори не знам кое би било по-лошо — каза Тедж. — ИмпСи! Май ще е по-добре да рискувам с онези от Престен!
    — Хайде без обиди! — възмутено възкликна Биърли.
    Риш се завъртя, описа пълен кръг с широко отворени очи, сякаш се оглеждаше трескаво за въже, което го няма.
    — Не можем да се измъкнем. Няма изход!
    Тедж я хвана за ръцете, преди да се е завъртяла втори път около оста си.
    — Май ще е балконът все пак. О, Риш, толкова съжалявам, че те въвлякох в това!
    — Какво има на балкона? — започна Иван, но комуникаторът му го прекъсна със звън. Тази камбанка Иван не можеше да пренебрегне с лека ръка. Даде им знак да млъкнат. — Задръжте така! — После натисна копчето за приемане и каза бодро: — Да, сър?
    — Ворпатрил!
    Иван се люшна назад като от удар. Десплейнс никога не крещеше.
    — Ъъ, да?
    — Какво става, по дяволите?
    — Вие в щаба ли сте вече, сър?
    — Не, в квартирата съм. И току-що получих спешна сводка от комарския отдел на ИмпСи, че куполната служба за сигурност е повдигнала обвинение срещу моя адютант, което ме подсети да погледна съобщението от вчера. Градинско змийче друг път!
    — Мога да обясня, сър. — На вратата се позвъни отново, чу се и силно тропане. Приглушени викове. — Но по-късно. В момента имам известни затруднения. — Иван преглътна и прекъсна връзката. Никога не беше затварял на адмирал, никога, най-малко на Десплейнс.
    Тропането спря, гласовете — не.
    — Трябва да барикадираме вратата. Да спечелим време — каза Иван.
    — Време за какво? — попита Би.
    — Време да измисля нещо.
    — Ти да измислиш? Това може да отнеме цял ден.
    Иван го изгледа отровно, стиснал зъби.
    — Диваните — каза Тедж. — Заключващите кодове на вратата няма да ги затруднят. Трябва да направим истинска барикада. — Двете жени помъкнаха мебели към коридорчето. Биърли ги изгледа със съмнение, но паниката, която се просмукваше във въздуха, явно зарази и него, защото след миг-два се втурна да им помага. А Риш, дяволски силна беше за жена с този ръст…
    Иван погледна екранчето на охранителната система. Двамата инспектори си имаха компания — трима мъже и една жена. Единият мъж беше домоуправителят на сградата. Останалите бяха с униформи, които Иван не познаваше. Новодошлите, изглежда, спореха за нещо с инспекторите от куполната, сравняваха официални на вид документи, чиито холограмни проекции трептяха над комуникаторите им. Какво беше това, някакъв нов вид дистанционно боричкане по видеото? Дуел за юрисдикция?
    Иван сръга Биърли и му посочи екранчето.
    — Тези от имиграционното ли са?
    — Ъъ, какво?
    Домоуправителят извади кодов ключ. Биърли бръкна под сакото си и измъкна зашеметител.
    — Ще можеш ли да изпържиш и шестимата, преди те да изпържат теб? — попита разтревожено Тедж. Дали си представяше как двете с Риш успяват да избягат през купчината тела? Включително неговото и на Би?
    Все така вперил поглед в екранчето, Биърли нагласи зашеметителя си на максимална мощност и опря дулото му в електронната ключалка. Оръжието изсъска гневно и след миг от механизма изскочиха искри.
    — Да видим сега как ще отключи домоуправителят — каза той самодоволно.
    — Ама ти ни заключи! — викна Иван. — Сега как ще отворя вратата?
    — Няма да я отваряш! — каза Риш и метна още един тежък фотьойл върху купчината.
    После всички се оттеглиха временно в изпразнения откъм мебелировка хол.
    Тедж погледна Иван право в очите, пое си дълбоко дъх и отсече:
    — Съжалявам, че трябваше да свърши така, Иван Ксав. Знам, че се опита да помогнеш. — И с тези думи се хвърли на врата му. Иван установи, че държи в прегръдките си едно топло и меко женско тяло, което при други обстоятелства би било първокласно преживяване. Но въпреки обстоятелствата отвори охотно уста в отклик на трескавата й целувка, докато ръцете й го притискаха здраво към най-прекрасния релеф на света. Иван нямаше идея какво става, но… „О, Господи, нека продължи вечно…“
    Не продължи. Тя го бутна решително назад. Той успя да не изскимти.
    — Това е то — каза простичко Тедж, обърна се, хвана синята си приятелка за ръката и кимна към балкона. — Време е, Риш.
    Риш кимна мрачно, сурово. Двете тръгнаха към балконската врата. Би, след миг колебание, застана на пътя им.
    — Къде отивате, мамка му?
    — На балкона и оттатък.
    — Ама вие нямате гравитационни колани! Нищо нямате! — възкликна Иван.
    Тедж се завъртя и го изгледа с вирната брадичка.
    — Точно така.
    — Ама ние сме на двайсетия етаж!
    — Да, достатъчно високо, надявам се.
    — Ще се размажете!
    Риш го погледна невярващо.
    — Капитане, наистина ли загряваш толкова бавно?
    — Но куполните ченгета ще решат, че аз съм ви хвърлил или нещо още по-лошо!
    Тедж се поколеба за миг, но бързо се стегна и каза решително:
    — Освен ако нямаш по-добър план, готов план, ще го направим. Докато не е станало късно.
    — Ама вие… — Комуникаторът му зазвъня отново, настоятелно. Той отвори канал, извика: „Не сега, сър!“ и прекъсна връзката. След миг звънчето се чу отново, доста по-силно. Когато комуникаторът му звъннеше по този начин, Иван беше длъжен да отговори.
    — Би, не ги пускай да излязат! — каза Иван, хукна към кухненския бокс, свали комуникатора от китката си, отвори хладилника, метна го вътре и тресна вратата. Комуникаторът продължи да припява, но много тихо и много жално.
    Обърна се към жените и Би, който беше лепнал гръб за стъклената врата. Биърли и Риш се държаха взаимно на прицел със зашеметителите си. Оръжието на Риш трепереше. Тропането откъм коридора се беше засилило и звучеше различно, механично някак. Явно не използваха единствено юмруците си. Входната врата беше предвидена да задържи въздуха в апартамента, в случай че херметизацията на купола даде дефект. А не да спре ядосани полицаи ведно с персонала по поддръжка на сградата.
    Беше зърнал нещо на кухненския плот… какво…
    — Не стреляйте! — извика Иван. — И никой да не скача! Имам идея!
    Това ги спря, пък макар и от едното любопитство, колкото Иван да се върне на бегом в кухнята и да грабне от плота оризовата каша — голямата кутия, която беше купил предния ден. Изтича обратно в хола, като я размахваше победоносно.
    — Това ще свърши работа!
    — Какво, ще ги замеряш с ориз? — Риш вдигна вежди.
    — Или пък защо да не седнем и да не закусим по бараярски, докато чакаме полицията да разбие вратата? — добави Би със същия презрителен тон. Но и двата зашеметителя се смъкнаха една идея надолу.
    Иван си затвори очите за двойната доза сарказъм — а той имаше богат опит в това упражнение, проклети да са, — пое си дълбоко дъх и каза:
    — Тедж. Ще се омъжиш ли за мен?
    — Какво?! — възкликна тя. Не беше от развълнуваните „какво?“, с които е редно да се посрещат подобни предложения, беше по-скоро от сорта „ти луд ли си?“. Иван се сви.
    — Не, ще стане, казвам ти! Жена, която се омъжи за бараярец, автоматично получава бараярско поданство. Брачната клетва е фундаментална и по-силна от всички други клетви. Биологията преди политиката, един вид. Кажем ли си веднъж клетвите, онези от имиграционното не могат с пръст да те пипнат, камо ли да те арестуват. А онези от куполната няма как да арестуват мен. — Какво щеше да прави с Десплейнс беше друг въпрос. Комуникаторът му продължаваше да скимти откъм студеното си и самотно изгнание. Иван разкъса опаковката, хукна по чорапи из хола и почна да очертава кръг от ориз по килима.
    — Не трябва ли да отидем някъде и да се регистрираме, да се подпишем в някоя гражданска служба? — попита Тедж. — Как ще стигнем дотам? Онези са пред вратата!
    — Но не и пред другата врата — мрачно възрази Риш. Би опря решително гръб в стъклото, без да отлепя шашардисан поглед от оризовия кръг на килима. Иван не помнеше да го е виждал толкова опулен.
    — Не, и точно в това е красотата! — обясни Иван. — Според бараярския закон хората си се женят сами. Обичай от времето на Изолацията, няма да разбереш. Изречеш ли думите, обвързваш се. Всеки си има Секундант — нещо като свидетел, — който застава до кръга, ти влизаш в кръга, казваш си думите, излизаш от кръга, и готово. Древните клетви са прости и кратки, макар че хората ги украсяват с разни допълнителни неща, за да удължат церемонията. Да се чуди човек защо, сватбите и без това са досадни. — Обърна се за подкрепа към Биърли. — Кажи им, че съм прав, Би!
    — В интерес на истината… — Би се закашля, преглътна, после си намери гласа: — В интерес на истината е прав. Поне от законова гледна точка.
    — Имам право на допълнителен билет за роднини, който се поема от Службата, до Бараяр — продължи Иван. — Там ще си на пет скока от преследвачите си, а щом си моя жена, ИмпСи ще ти осигури закрила, защото… ами, защото. Това ще ни спечели време. А щом решиш какво искаш да правиш, ще се разведем в окръжния съд. Не е толкова лесно като да се ожениш, признавам — бетанската ми леля все повтаря, че би трябвало да е обратното, — но граф Фалко е стар приятел на маман. За десет минути ще приключим, кълна се! После и двете ще си тръгнете по пътя.
    — По пътя накъде? — попита Риш. Изглеждаше объркана.
    — Не знам, някъде! Не мога да мисля за всичко в момента, ясно?
    — О, значи не е завинаги… но аз не ви знам клетвите — каза тихичко Тедж. Гледаше го ококорена, запленена сякаш, хипнотизирана дори. Иван си даде сметка, че размахва празната кутия като диригентска палка в такт с вътрешното си напрежение.
    — Няма проблем, аз ги знам наизуст. За последните десет години са ме влачили на стотина ворски сватби, може и повече. Сигурно и насън да ме бутнеш, пак ще ги издекламирам. Понякога имам кошмари на тази тема. Но на ченгетата няма да казваме нищо за развода. Не е тяхна работа.
    Тедж погледна към балкона. Към него. Към балкона. Към него. „Защо изобщо се колебае?“
    Откъм външния коридор се чу пронизителен механичен вой, сякаш някой режеше вратата с моторен трион.
    — Не ми казвай, че би предпочела да скочиш от двайсетия етаж и да се размажеш на паважа, отколкото да се омъжиш за мен — продължи отчаяно Иван. — Смъртта не е за предпочитане пред мен, мамка му! Или този вид смърт поне. Мили боже!
    — Ами Риш? — попита Тедж и вирна брадичка. — Не можеш да се ожениш и за двете ни… нали?
    — Ъ-ъ — смрънка Иван. Метна умолителен поглед към Би, който вдигна ръка, сякаш да се защити от атакуващ го миниробот.
    — Не — каза студено Риш.
    — Благодаря ти — натърти Биърли. После се вглъби сякаш за миг. — Мисля…
    — Ще, ще, ще… ще те наема за нещо, по-късно — каза Иван. — Камериерка? Много ворски дами си имат камериерки. Майка ми има. Което ще ти осигури трудов договор с бараярски поданик, ворски поданик, а с имиграционните ще се оправим по-късно. И от безопасно разстояние.
    — А от ИмпСи кой ще ни защити? — попита Риш.
    — Аз — заяви безразсъдно Иван. — Разни хора ми дължат услуги. А дори аз да не успея, познавам други, които могат всичко. Като се започне с приятеля на майка ми. Или се свърши с него, по-скоро. В краен случай. — „Определено ще е само в краен случай“. — Какво ще кажеш, Би?
    Посоката, в която беше поел монологът на Иван, не се отразяваше добре на Биърли — горкият приличаше на хипнотизирана восъчна статуя. Но все пак съумя да размърда устата си и как иначе — това беше Би все пак, той винаги съумяваше да си размърда устата.
    — Не знам кое бих предпочел — да присъствам, когато съобщиш новината на майка си, или да избягам от империята. Предвид факта, че ме правиш съучастник, натрапвайки ми ролята на свой Секундант, може би Старата Земя ще се окаже достатъчно далеч… или не, като се замисля… — Отърси се от парализата и се обърна към жените. — Неприятно ми е да го призная, но тази щура идея на Иван може и да сработи. Временно. Дългосрочните последствия ме хвърлят в ужас.
    — А след онова, което направи преди малко — продължи Иван към Тедж, решил да пропусне покрай ушите си последните думи на Биърли, — трудно ще ме убедиш, че предпочиташ да целунеш паважа пред мен. — „Още усещам гъдел в устата“. — Не че ще се налага да ме целуваш, ако не искаш. Това… и другите неща… ще зависят изцяло от теб, уверявам те.
    От коридора долетя нова доза трясъци и стържене. Риш облиза устни и каза:
    — Направи го, Тедж. Така или иначе, скоро ще разберем дали номерът минава. А и времето ни за спорове свърши. Времето ни за ваната също. — Спусна предпазителя и прибра зашеметителя в джоба си в знак на мълчаливо примирение.
    Иван протегна ръка на Тедж.
    — Тедж, моля те. Нека пробваме.
    Тя потърка чело и каза колебливо:
    — Ами, добре…
    Като за първото прието предложение за брак в живота му Иван остана с чувството за известна неудовлетвореност, но важното бе, че Тедж хвана ръката му и влезе в оризовия кръг.
    — Би, Риш — почна Иван, — вие застанете от двете страни, един срещу друг. Свидетели сте, така че гледайте.
    — Едва ли бих могъл да отклоня поглед — измърмори Биърли, после прибра оръжието в кобура си и застана на посоченото място. — Подозирам, че гледката ще се отличава с притегателната сила на железопътна катастрофа. — Риш завъртя очи — в съгласие? — после зае своето място.
    — Добре, аз ще съм първи — каза той на кандидат-невястата си, — после ще ти помогна с твоята част. Думите са кажи-речи същите. Така. Аз, Иван Ксав Ворпатрил, в ясно съзнание и добро здраве…
    — Това е за завещанията бе, човек — измърмори Биърли. — Нали уж каза, че знаеш клетвата.
    Иван не му обърна внимание и продължи упорито нататък:
    — Вземам теб, ъъ… как каза, че ти е името?
    Би захлупи лицето си в шепи.
    Тедж си каза името. Цялото.
    — Вземам теб, Акати Теджасуини Джиоти гем Естиф Арка… — Успя да го каже правилно от първия път и дори не се задави с гем-частта по средата, ха! — за своя съпруга и другарка, отричайки се от всички други… — Клетвата се състоеше само от три изречения, които Иван успя да възпроизведе почти без грешка, а после преведе Тедж през нейната част: — … вземам теб, Иван Ксав Ворпатрил, за свой съпруг… — Държаха се за ръцете. Нейните трепереха. Неговите — също.
    — Готово! — каза Иван. — Сега остава да се обявим за съпруг и съпруга пред свидетелите и аз да те целуна. Отново. Тоест за пръв път. Защото преди ти ме целуна, нали така? — Лепна се за устните й и завъртя очи към Биърли, който разбута с обувка ориза да отвори кръга. Двамата излязоха заедно от венчалния кръг, Би млясна Тедж по бузата на минаване, шестима бесни комарци се изсипаха с псувни в коридора на Иван и се юрнаха към тях с извадени зашеметители.
    Иван извади пачка банкноти от портфейла си, тикна ги в ръцете на сащисаната Риш и добави:
    — Наета си. Официално.
    После, когато една жена в униформа посегна да хване Тедж, Иван възпроизведе страховит рев, копиран едно към едно от граф Фалко:
    — Разкарай ръцете си от лейди Ворпатрил, жено!

7.

    Тедж дни наред беше събирала смелост да срещне смъртта. И сега, когато нещата се бяха обърнали така драматично, стомахът й се беше качил в гърлото все едно наистина е скочила през зовящия я балкон, но без да се размаже на паважа. Чувстваше се безтегловна, като удавник, когото са спасили в последния момент. Откаченият капитан беше преметнал ръка през врата й и я влачеше с плуване след себе си, но дали към незнаен бряг, или към дълбокото?
    А най-откаченото от всичко беше, че откаченият му план, изглежда, даваше резултат. Ченгетата от столичната служба за сигурност нито го арестуваха, нито го отведоха за наблюдение в психиатрична клиника. Биърли Ворутиър, когото Иван представи както свой познат от Ворбар Султана, показа на полицаите валидни документи за самоличност и спокойно потвърди, че Иван и Тедж са се оженили по всички изисквания на закона, като посочи оризовия кръг на пода като веществено доказателство. Риш също го потвърди, макар и не толкова спокойно. Последваха трескави консултации по комуникаторите от страна на куполните ченгета и служителите от имиграционната служба. Отговорите, които се получиха, явно не им бяха по вкуса. Иван Ксав прибра замлъкналия си комуникатор от хладилника — изглеждаше притеснен, явно бързаше да се свърже с шефа си — и даде на комарците да разберат, че има по-важна работа от това да се впуска в подробности за личния си живот.
    Ченгетата от куполната служба за сигурност никак не изглеждаха доволни, че Тедж — изчезнала и после открита, но превърнала се междувременно от жертва за отвличане в булка-беглец — им е провалила доскоро обещаващия опит да заковат бараяреца. Тръгнаха си мрачни и разочаровани, като не пропуснаха да ги уведомят, че щели да им пратят призовки за съдебно изслушване в качеството им на свидетели по делото срещу похитителите наемници. Но не можеха да арестуват Тедж за това, че е станала жертва на престъпление. Хората от имиграционното също се оттеглиха със завоалирани закани за реванш, но важното беше, че всички в крайна сметка се махнаха, с изключение на домоуправителя, който се развика за щетите по вратата. Ворпатрил се ядоса и изтъкна, че не той е причинил щетите, но после бързо-бързо сложи точка на спора, като каза на домоуправителя да добави разходите за ремонта към сметката му за наема. След това двамата бараярци — изглеждаха напрегнати като струни пред скъсване — юрнаха Тедж и Риш да се облекат и да нахвърлят в един сак най-ценните си вещи, не че им бяха останали много такива, после ги подкараха през разбитата врата, натикаха ги в асансьора и ги преведоха през фоайето долу.
    Когато излязоха навън, Ворпатрил дръпна Биърли настрани и го приклещи в една ниша зад високо борче в саксия. Тедж не чу много от краткия им разговор — двамата говореха тихо, а шумът от трафика поглъщаше голяма част от казаното, — но ясно долови настроението, което се заключаваше най-вече в скърцане на зъби и ядни жестове. Риш беше наострила уши под шала си. Тедж направи крачка към двамата мъже, но чу само Иван Ксав да казва през зъби: „Дължиш ми услуга и сега си я искам обратно…“, а после, след като капитанът отстъпи назад и пусна реверите на своя възмутен слушател: „Иди и направи каквото трябва“. Биърли се справяше доста по-добре с говоренето под нос и Тедж не чу нищо от неговите думи. Можеше да гадае за казаното само по езика на тялото му. Но пък никога не беше виждала човек да псува толкова изразително с езика на тялото. Така или иначе, когато поеха към спирката на градския транспорт, Биърли им кимна за довиждане и тръгна в обратната посока.
    — Службата за сигурност — прошепна той в косата й. — Цял отряд. Току-що се изсипаха от перона… мда, тръгват право към моята сграда. Двама редници, един сержант и един полковник. Уха! Явно Десплейнс ги е изпратил при мен. Дали да ме спасяват, или да ме арестуват обаче?… И струва ли си да стоим тук, за да разберем кое от двете? Едва ли. Нека си поприказват с домоуправителя. Хубавичко да си поприказват. Хем ще му свият сармите, хем ще се забавят. Хайде, бързо.
    — О, добре, включил го е на гласова поща — измърмори си под нос, после продължи по-бодро: — Адмирал Десплейнс, тук Ворпатрил, сър. Извинявайте за тази сутрин, а за онова недоразумение с комарците… всичко е наред, изгладих го. Вече никой не се опитва да ме арестува — устните му оформиха едно беззвучно „надявам се“, — но трябва да се отбия за малко в галактическия отдел на ИмпСи да уредя една дреболия. Ще се присъединя към вас и Конниците на шести док. Тогава ще ви обясня всичко. — Понечи да изключи връзката, но после вдигна комуникатора към устните си и добави: — Моля ви да не тръгвате без мен. Важно е.
    — С радост бих разказала на бараярците всичко, което знам за онези копелета от Къща Престен, стига да имах гаранция, че след това няма да се съюзят. Макар че ако контрабандата, която разследва Биърли, наистина води до Престенския синдикат, бараярците едва ли ще са особено благоразположени към новия мениджмънт на Къща Кордона. Знам, че дори татко и мама внимаваха да не ядосат тези имперски откачалки. Говори се, че падението на Къща Риовал било дело на един-единствен агент от ИмпСи, след като старият барон влязъл в конфликт с Бараяр.


    За облекчение на Иван Морозов вече ги чакаше в приемната на галактическия отдел. Опули се, като видя Риш, но все пак успя да се сгъне в любезен поклон. Е, любезен като за кабинетен плъх.
    — Лапис Лазули. Присъствието на артист от вашата величина е висока чест за скромния щаб на ИмпСи. — Ченето му увисна в израз на не по-малка изненада, когато погледът му се спря на Тедж. — А също и една от госпожиците Арка, ако не греша! Поздравления, Ворпатрил!
    — Грешиш — каза Иван. — Или най-малкото ти е стара информацията. Капитан Морозов, позволи ми да ти представя новата лейди Ворпатрил.
    Морозов мигна. Три пъти. После все пак се окопити.
    — Поздравления и на двама ви. Ъъ… щастливото събитие е с неотдавнашна дата, да?
    — Отпреди… — Иван си погледна комуникатора. „Леле-мале!“ — Отпреди един час. — Пое дълбоко дъх. — Но иначе всичко е наред, по закон и прочие, с все ориза, свидетелите и всичко. Което означава, че в момента тя е близка роднина на офицер от Имперската служба с всички произтичащи от това привилегии и т.н. А Риш е нейната, ъъ, лична секретарка. Аз съм й работодател. Официално.
    — Разбирам. Май… — Морозов сплете пръсти вместо да зададе въпрос, а Иван се зачуди дали спеченото му изражение прикрива потрес или гръмогласен смях.
    — Офицерска съпруга, която едни крайно неприятни хора се опитват да отвлекат, а вероятно и да убият — усили натиска Иван.
    Това определено привлече вниманието на аналитика.
    — А. Сега вече разбирам. Не можем да допуснем такова нещо, нали?
    — Именно. Сега ще ги оставя при теб, защото имам работа в орбита. Като се върна, ще си ги прибера и ще се оправя със… с всичко. Добре ще е да не напускат сградата. Реших, че ще искате да си поговорите на спокойствие.
    — За мен ще е огромно удоволствие. — Лицето на Морозов моментално грейна. Тедж и Риш не изглеждаха и наполовина толкова ентусиазирани.
    — И без фаст-пента, ако обичаш — продължи Иван. — И без това ще трябва да поискаш разрешение от мен, като съпруг на лейди Ворпатрил, но предварително ти казвам, че няма да ти го дам. Разрешението тоест.
    Морозов свъси вежди.
    — Ясно. Ъъ… ако може да задам един личен въпрос… майка ти знае ли вече за тази женитба?
    — Още никой не знае, но скоро ще имам грижата да променя това. Всяко нещо с времето си. Сега имам други грижи, а именно да излетя с Десплейнс за орбиталната станция след… мили боже, преди двайсет минути. Дано са задържали совалката!
    Морозов козирува отривисто.
    — В такъв случай аз поемам грижата да охранявам новата лейди Ворпатрил и да я пазя от лоши хора, докато ти се върнеш. Става ли?
    — Ако обичаш. — Иван се обърна към изхода, после се обърна към Морозов. — И виж да хапнат нещо. Така и не успяхме да закусим. — Тръгна и спря. — Но без военни порциони.
    — Ще пратя секретаря си да донесе нещо от столовата. Дами, бихте ли ме последвали? Мога да ви предложа чай и кафе в кабинета си. — Морозов поведе притеснените жени по коридора и продължи със сладкия тон на ворска матрона от провинциално градче… или на Биърли Ворутиър в настроение за клюки: — Нямам търпение да ми разкажете най-подробно за сватбата си, лейди Ворпатрил! Сигурен съм, че новината ще е чудесна изненада за всички приятели на капитана…
    Иван изскочи през вратите и избяга. Постара се да тича ведро, по онзи начин, който казва „закъснявам и много бързам“, а не по другия, дивашкия, който казва „в сградата зад мен има бомба!“. Не искаше да всява паника. Да я разпространява като зараза по-точно, защото в главата му се беше събрала толкова паника, че можеше да взриви цял батальон. „Ще се получи, ще се получи, дано се получи, дано, дано, дано…“
    Оказа се, слава богу, че совалката на адмирала още чака на шести док. Десплейнс и всичките четирима Конници на Апокалипсиса бяха на борда, настръхнали и много ядосани. Совалката вече потегляше, когато Иван се метна на мястото си и стегна коланите под тежкия поглед на адмирала.
    — Ще инспектираме флагмана „Нова Атина“, нали? — изхъхри Иван.
    — О, не си забравил? Какво облекчение — каза Десплейнс и си пое дълбоко дъх за класически залп унищожителен сарказъм, несъмнено. Но Иван поклати глава.
    — Нека бъде „Канциан“.
    Десплейнс даде на късо миг преди да е натиснал спусъка.
    — Моля?
    — „Канциан“. Кажете на пилота да пренасочи совалката към „Канциан“.
    Десплейнс се облегна назад и присви очи.
    — Защо?
    — Защото някъде в търбуха му, или прикрепени към корпуса, ще открием контейнери с оборудване, оръжия и муниции, откраднати от орбиталното депо на сергиярския флот. Които контрабандистите несъмнено се опитват да скрият в момента, подплашени от планираната за утре инспекция. — Иван кимна към шефа на Конниците, който се беше навел през пътечката между седалките и го слушаше, наострил уши. — Всичко друго може да почака.
    — А ти откъде черпиш информацията си, Ворпатрил? — попита Десплейнс.
    — От един агент на ИмпСи.
    — А от ИмпСи защо са пропуснали да уведомят мен?
    — Защото въпросният агент е лява ръка. А както знаем, десните ръце в ИмпСи не си говорят с левите ръце в ИмпСи. Знаете как е. Но аз го познавам. Причините да закъснявам за работа през последните няколко дни не бяха единствено лични, сър.
    — Сигурен ли си в информацията?
    — Напълно. — „Дано-дано-дано…“
    — ИмпСи. — Десплейнс отпусна гръб на облегалката и гневната му гримаса преля в съсредоточено изражение, което беше кажи-речи също толкова страховито. — Не се учудвам, че знаеш това-онова.
    — В този случай наистина знам, сър. — Излишно беше да добавя „залагам кариерата си на това“, защото вече го беше направил. — Но източникът ни на информация трябва да остане в пълна тайна, сър. Агенти на ИмпСи още работят под прикритие по случая и при голям риск за живота си. Трябва да им дадем време да се изтеглят.
    — Хмм…
    Неочакваната промяна в плановете не мина без сумтене и сърдити погледи, но Конниците си разбираха от работата — планът за инспекцията беше готов още преди совалката да се скачи с орбиталната станция на комарската флота. В съседство с „Канциан“.


    Капитан Морозов определено разочарова Тедж, предвид репутацията на ИмпСи. Изобщо не беше страшен.
    Докато чакаха богатия обяд, поръчан от капитана, двете с Риш му разказаха почти всичко за бягството си и последвалите изпитания. За сравнително спокойния първи етап до станция Пол и измамното чувство за сигурност, което изчезна по най-страшния начин с насилствената смърт на телохранителя им, за бягството до Центъра Хеген, за седмиците, превърнали се в месеци, когато прескачаха от станция на станция около Центъра като в някаква извратена и смъртоносна игра на криеница — за кратките, стресови, страшни периоди на движение, които се редуваха с дълги, отегчителни, страшни периоди на изчакване; за лошите новини, които ги настигаха със закъснение като отложени удари с чук; за относителното спокойствие през няколкото месеца, които изкараха на свободната планета Пол, за надеждата, че най-после са се изплъзнали на преследвачите си, и за разочарованието, когато откриха, че не е така. За полета до Комар, изчерпил почти до дъно ресурсите им от пари, фалшиви документи и решителност. Тедж се опита да премълчи за схемата, която им осигуряваше фалшивите идентичности, но Морозов очевидно беше наясно с принципните подробности, така че накрая тя му разказа и за това.
    Морозов може и да не беше страшен по класическия начин, но имаше друго, по-добро оръжие — разбираше. Всеки път, когато в разказа им се промъкнеше колебание, капитанът запълваше затишието с някоя забавна лична история, от които бързо стана ясно, че преди няколко години е работил като младши оперативен агент на Джаксън Хол. Историйките му приличаха на анекдоти, бяха забавни, самокритични и остарели, но Тедж усещаше, че някъде помежду и зад тях се крият други приключения, които не са били нито забавни, нито са завършили с комичен провал, който да даде повод за самокритика.
    — При нас можеш да станеш аналитик само ако си натрупал достатъчно опит на терен — обясни Морозов. — Изискват се различни умения, вярно, но когато трябва да анализираш доклад на полеви агент, е много полезно сам да си писал такива доклади преди време. Осигурява ти друга гледна точка. — Изглеждаше напълно доволен от настоящата си позиция — на бюро в щаба на службата, — а снимката на зряла жена с дечица, сбутана сред другите неща на претъпканото му бюро, помогна на Тедж да се досети за вероятната причина.
    Докато си разпределяха сандвичи, чаши с чай и пържени зеленчуци във възтесния кабинет на капитана, Тедж — с редакторски добавки от Риш — стигна до момента на странната си сватба призори.
    — Ще ми се и аз да бях там, за да го видя с очите си — усмихна се Морозов. — Доста… хм, донкихотовски жест от страна на вашия… младоженец. Но пък късметът обича смелите мъже, както се казва, а изглежда и хубавите жени също ги обичат.
    — Мисля, че комуникаторът му, тоест, когато адмиралът му позвъни по комуникатора, беше последната капка, която го тласна… — Тедж преглътна останалото, а именно „през ръба“, и го замени със: — … към това вдъхновение. Звънеше постоянно и той го свали и го метна в хладилника.
    Морозов се задави със сандвича си. Но когато спря да кашля и си пое отново дъх, каза само:
    — Без майтап?
    — Този адмирал Десплейнс, шефът на Иван Ксав, наистина ли е важен адмирал?
    — Началник операции на цялата Имперска служба? Бих отговорил с „да“, но това би било меко казано. Много меко казано.
    — О… — измънка Тедж. — Значи… Иван Ксав не е просто секретарка във военна униформа?
    — Сигурно бихте могли да го определите и по този начин. Но би било много меко казано. — Морозов преглътна последната си хапка, облегна се назад и сплете пръсти. — Може би е редно да обясня. Първите си години като аналитик, като чирак аналитик по-скоро, изкарах в столичната щабквартира на ИмпСи, отдел Анализи във Ворбар Султана. По онова време службата още се ръководеше от легендарния Илян.
    Името й беше познато. Беше го чувала от баща си, неведнъж. Най-често придружено от люти ругатни. Кимна колебливо.
    — Самият аз винаги съм се занимавал с външните, задгранични дела на службата, но ако си работил някоя и друга година в столицата, няма как да не получиш известна представа и за разпределението на ролите сред висшия ворски елит.
    — Оттогава ли познавате Иван Ксав?
    — Не, запознахме се доста по-късно, покрай историята с клонинга на неговия братовчед.
    Какво общо имаше това с Джаксън Хол? И кой братовчед?
    — Аз… ние… има ли вероятност да се срещнем с този братовчед? Или с неговия клонинг? — Тедж се поколеба. — За братовчеда Майлс ли става въпрос? Иван Ксав непрекъснато го споменава. Той важен човек ли е?
    Морозов стисна очи. Когато отново ги отвори, погледът му беше като на човек, страдащ от силен зъбобол.
    — Колко ви е разказал за себе си новият ви съпруг?
    — Не много. Но аз го проверих.
    — Къде?
    — Може би ще е по-добре да ви покажа…
    Тедж прибута стола си към комтаблото на капитана и извика базата данни, от която беше почерпила информация.
    — Защо изобщо сте търсили бараярска информация в комарска база данни? — попита кротко Морозов.
    — Ами… реших, че там информацията може да е по-обективна… — Дали нямаше да приеме думите й като завоалирана обида?
    Морозов плъзна поглед по статията за Иван Ксав и изсумтя.
    — Вярно, но непълно и отдавна не е обновявано, боя се. Трябвало е да потърсите и на друго място, мила.
    — Нямах време.
    — Е. — Морозов се завъртя обратно със стола си. — Фамилните връзки на висшите вори често са сложни, преплетени и минирани. И преди да се гмурнете в тази плетеница, горещо ви съветвам да си напишете домашното. Старателно.
    — Значи Иван Ксав е от висшите вори? Мислех, че е… средна ръка. Държи се като човек от средната класа. — Цялата тази история започваше да я дразни. По всичко личеше, че е сключила сделка на сляпо, сделка, която можеше да я насади на пачи яйца.
    — О, да, от висшите е — каза Морозов и млъкна, сякаш това обясняваше всичко.
    Тедж го изгледа с яд.
    Той вдигна ръка да спре тирадата й и се подсмихна.
    — За да разбере човек специфичната позиция на капитан Ворпатрил в столицата на империята, трябва да опознае някои по-ранни разклонения на семейното му дърво. Майка му е от стар ворски род и е силен фактор сама по себе си, но нещата стават истински интересни откъм бащината му страна.
    — Той каза, че е единствено дете. Както и баща му… е, поне в базата данни няма информация за братя и сестри.
    — За друго разклонение ви говоря. Бабата на капитан Ворпатрил от страната на баща му е принцеса Соня Ворбара и тя и по-голямата й сестра Оливия са дъщери на принц Ксав Ворбара. Той, от своя страна, е по-малкият син на император Дорка Ворбара, наречен по-късно Дорка Справедливия. И съответно по-малкият брат на император Юри, наречен по-късно Лудия Юри, но това е друга история.
    За баронесата и за баба тези имена сигурно означаваха нещо повече от исторически справки, но за Тедж бяха точно това — приказки от миналото, които нямаха нищо общо с нея. Юри беше предвождал наземните действия на кървавия и брутален бунт срещу сетаганданската окупация, докато брат му Ксав беше обикалял цялата възлена връзка да търси съюзници за каузата, не толкова в подкрепа на Бараяр, колкото срещу Сетаганда. И… е, нямаше „и“, защото с това познанията на Тедж по въпроса се изчерпваха.
    — Значи… прадядото на Иван Ксав е бил онзи принц Ксав, голямата клечка. А прапрадядо му е бил император? — Изгледа с подозрение Морозов, който беше захлупил устата си с длан, а в очите му горяха искрици потиснат смях. — Или и това е „много меко казано“?
    — Не, в общи линии това е основното. Ако се върнем към днешни дни обаче, още от раждането си Иван Ксав Ворпатрил е на едно от първите места в списъка с потенциални претенденти за трона на Бараяр, в случай че нещо сполети — да не дава бог — император Грегор. Или поне беше, докато Грегор не се ожени за Лайза Тоскана и двамата не си родиха момченца, което донесе облекчение на мнозина.
    — Списък? Колко дълъг е този списък?
    — Не много, макар че все още съдържа няколко латентни потенциала за граждански конфликт. Начело на списъка винаги е бил… ох, споменах ви за Оливия, по-голямата сестра на Соня, нали? Та тя значи се омъжила за граф Пьотър Воркосиган. Синът им, граф Арал Воркосиган, е баща на Майлс Воркосиган, забележителния братовчед на Иван. Понастоящем имперски ревизор Майлс Воркосиган. Ако се помотаете из Ворбар Султана десетина минути, да речем, със сигурност ще налетите на него. Само че за всички здравомислещи хора винаги е било ясно, че никой от семейство Воркосиган не би се доближил до трона — работата е там, че лорд Майлс се роди с тежки здравословни проблеми — в случай че Грегор го оваканти, преди да се е сдобил с наследници. И всички тези здравомислещи хора несъмнено биха обединили усилията си зад Иван Ворпатрил. И биха го избутали право на трона.
    Риш слушаше всичко това като синя мраморна статуя. Тедж се надяваше, че приятелката й мисли на по-бързи обороти от нея и съобразява навреме всички усложнения и последици от така изложените факти. И несъмнено вече планира интимна среща с най-близкото комтабло в най-близко време. „Домашно“. Тедж мразеше домашните. „Нямаш избор, момиче“.
    — В резултат на всичко това през целия си живот Ворпатрил е бил потенциален магнит за заговорници с най-разнообразна политическа окраска, предпазван отчасти от клана на братовчед си и отчасти от своя собствен… Сигурно можете да се досетите как се е отразило това на начина му на живот. Макар че напоследък натискът върху него поотслабна в някаква степен.
    — Майката на Иван Ксав не се ли е постарала да подпомогне политическата му кариера? — попита Риш, видимо озадачена от този майчински пропуск.
    — Предполагам, че лейди Алис основно се е старала да го предпази. Той е единственото й дете все пак. От друга страна, лейди Алис е… страховита жена. Ако нещо неприятно беше сполетяло Грегор, тя несъмнено, макар и неохотно, би се постарала да въведе Иван в новите му императорски задължения… след като се погрижи виновниците да увиснат на въжето с всички съпровождащи екзекуцията церемонии, разбира се.
    — А аз мислех, че майка му е секретарка — каза едвам-едвам Тедж. — В базата данни пише, че е секретарка. — Погледна към Морозов, който я зяпаше с недоумение. — „Много меко казано“?…
    — Секретар по социалните въпроси в Императорския дворец. Официална домакиня на император Грегор от десетилетия, а сега главен асистент на императрица Лайза. Една от най-силните и влиятелни жени в столицата, по свой си, тих начин. Със сигурност знам, че Илян никога не е правил грешката да я подцени.
    Щеше ли Иван Ксав да я запознае с майка си, когато пристигнеха във Ворбар Султана? И не трябваше ли да й кажат за развода, преди да споменат за женитбата?
    Докато Тедж смилаше информацията и изтръпваше от последствията, Морозов събра отломките от обяда им на един поднос и го изнесе в коридора. Когато се върна, мислите му очевидно се бяха насочили обратно в коловоза на непосредствените му задължения, защото се усмихна и попита:
    — Винаги съм се чудил как на баронесата й е хрумнало да създаде вас, Бижутата, Риш? Такъв проект сигурно е бил изключително вълнуващ за нея…
    Което беше знак, че е време Тедж да събере разпилените си мисли и да ги съсредоточи върху избора между истини, полуистини и откровени заобикалки — отново, — а Иван Ксав да избута на заден план в главата си. Където той натежа застрашително. Като несмилаема буца тесто в стомаха например.


    Точно както Иван се беше надявал, Десплейнс не устоя на примамливото изкушение и неочакваната инспекция отклони трайно — или поне за следващите няколко часа — вниманието му от съмнителните лични дела на ворския му адютант, особено след като откриха първия товарен контейнер, докато контрабандистите се опитваха да го скрият под една фалшива антена. След което се разрази истински хаос, хора от Службата за сигурност плъзнаха навсякъде, изненаданите контрабандисти хукнаха да се крият из кораба, капитанът на „Канциан“ полудя и хукна да ги гони, син-червен от гняв и страх, задето не е надушил престъпната схема, разигравала се буквално под носа му. Иван се сля доволно с фона, документираше цирка и си водеше бележки като образцов адмиралски адютант. В края на дългия ден адмирал Десплейнс и неговите Конници се бяха издигнали в очите на корабния екипаж и на голяма част от персонала на орбиталната станция до висотата на супергерои, надарени със свръхчовешка прозорливост от някой отмъстителен бог. Но понеже Десплейнс и неговите инспектори все пак бяха хора, неочакваният успех и страхопочитанието, което четяха в очите на околните, се отрази благотворно на самочувствието и настроението им.
    Когато се настаниха в совалката за обратния полет до наземния щаб, Десплейнс беше някак почти… омекнал. И когато този път махна на Иван да седне срещу него, жестът приличаше на дружеска покана. После облегна глава назад да се наслади на приятната умора. Уви, само след миг-два отвори отново очи и изгледа своя адютант някак развеселено.
    — Добра работа свърши днес, Иване. Очевидно от време на време и от теб има полза.
    — Благодаря ви, сър.
    — И си помислих, че… няма значение. Задължен съм ти.
    „Иване“ беше добре. Адмиралът му викаше „Иване“, когато беше доволен от него, „Ворпатрил“, когато беше в неутрално настроение, и „капитане“, когато му беше ядосан. Така че моментът изглеждаше благоприятен Иван да подхване другата тема. А предвид краткия полет моментът беше не просто благоприятен, а и единственият възможен в непосредствено бъдеще. „Давай“. Пое си дълбоко дъх.
    — Радвам се, че мислите така, сър. Истината е, че в момента имам нужда от лична услуга. Която има връзка с днешните събития. — Махна с ръка, обхващайки совалката, инспекторите и по подразбиране случилото се на „Канциан“.
    — О? — реагира неутрално Десплейнс. Явно не искаше да се ангажира с прибързани обещания, но все пак кимна на Иван да продължи.
    — Нужно ми е разрешение да се оженя, както и два придружителски ваучера за полет от Комар до Бараяр.
    Десплейнс се опули.
    — Иване! Това е много внезапно. Нищо не си споменал… някое комарско момиче ли? В което няма нищо лошо, разбира се, даже излиза на мода сякаш, но… майка ти знае ли за това?
    — Със задна дата, от вчера — добави Иван, преди адмиралът да е доразвил фабулата за тайна междупланетна любов.
    Десплейнс застина. Изправи гръб. И продължи доста по-хладно:
    — Разбирам. И кога точно се състоя венчавката, Ворпатрил?
    Още не беше превключил на „капитане“, значи не всичко беше изгубено, реши Иван.
    — Рано тази сутрин, сър. Така че разрешение с днешна дата сигурно също ще свърши работа, но едва ли ще остане време да го издадете, след като кацнем.
    — Я по-добре започни от началото.
    — Точно това смятах да направя, сър. — Иван подкара решително мислите си в една посока — как да струпа вината максимално върху Биърли. По традиция отдел Операции нямаше нищо против да обвинява ИмпСи за всеки провал, от дребните до монументалните. „Да, хвърли вината на отсъстващите, тази стратегия винаги дава резултат“. — Всичко започна преди три дни, когато агент на ИмпСи, работещ под дълбоко прикритие, дойде в апартамента ми да моли за помощ…


    Наближаваше полунощ, когато Иван най-сетне се добра до сградата на галактическия отдел на ИмпСи. Морозов още бил в кабинета си, както го увери нощният портиер — окъснял е много, нали, сър? Иван отговори уклончиво, отбивайки завоалираната покана да сподели някоя клюка, което разочарова портиера, но не го изненада.
    Вратата на малкия кабинет беше отворена и през нея в коридора проникваше светлина, както и — слава богу! — весели гласове. Иван завари Морозов и двете му гостенки седнали кой където свари сред отломки във вид на празни картонени кутии от храна и празни мехури безалкохолно. Играеха на нещо — на пода имаше отворена кутия, шарена и доста оръфана, а всеки от играчите държеше в скута си портативна видплоча. Иван тъкмо влизаше в кабинета — внимателно, за да не настъпи нещо, — когато се чу бибипкане, придружено от светлинни ефекти, Тедж възкликна доволно, Морозов простена, а Риш се ухили като зъл син елф.
    Тедж първа вдигна глава и измери Иван с преценяващ поглед.
    — Иван Ксав! Ти се върна!
    — Съжалявам, че се забавих толкова. Но пък уредих да ни настанят за през нощта в общежитието на щаба, което е съвсем наблизо. Обстановката не е луксозна, но ще сте в безопасност. Виждам, че сте вечеряли. Ъ-ъ… — Изглеждаше излишно да ги пита дали са се спогодили с капитана. — На какво играете?
    — На „Велика къща“ — каза Тедж. — Това е стара детска игра, джаксънианска. Навремето често я играехме — аз, братята и сестрите ми, Бижутата — и те винаги ме биеха, освен когато мамех. А да се мами е позволено, между другото.
    — Всеки играч започва с малък дял — обясни Морозов, — сключват се сделки, докато някой не придобие целия виртуален свят. Може да се играе и с двама, но с трима и повече е много по-интересно. Рядко съм имал щастието да играя с истински джаксънианци. — И добави: — Вече изгубих пет игри. Подозирам таен картел.
    Риш се подсмихна самодоволно.
    — Благодаря ти, че си останал до толкова късно — започна Иван, но Морозов махна с ръка.
    — Беше ми много приятно. Дните ми в офиса рядко са толкова интересни. — Изпъшка, стана и се протегна. — Аз се предавам. Вие двете си се боричкайте за първото и второто място.
    Двете жени се погледнаха в очите, усмихнаха се хищно и се нахвърлиха стръвно върху плочите си сред буря от бибипкания и примигвания. Морозов кимна към вратата и последва Иван в коридора отвън. Отдалечиха се на няколко крачки, така че разговорът им да не се чува в кабинета.
    — Поздравления за новата ти съпруга, капитан Ворпатрил. Харесва ми — каза Морозов.
    — Ами, благодаря. Това положение е временно обаче.
    — И тя спомена нещо в този смисъл. — Морозов се усмихна на обувките си.
    — А ти успя ли да научиш нещо полезно? Полезно за ИмпСи тоест. От разпита.
    — Разпит? Не, никакви разпити между приятели. Или… мога ли да ги нарека роднини по сватовство с различна културна принадлежност? Просто си говорихме за разни неща и всяка тема беше по-приятна и по-интригуваща от предишната. Непременно я накарай да ти разкаже подробно за бягството си от Джаксън Хол… изглежда, е било истинско приключение, от неприятните. Надявам се краят му да е по-щастлив от началото.
    — Амии — проточи Иван. — Още не сме имали шанс да си поговорим както трябва.
    — И аз така реших. — Морозов разтърка тила си и продължи с по-сериозен тон: — Част от нещата, които двечките ми разказаха, вече знаех от други източници, и информацията съвпадна в голяма степен, а дребните различия могат да се обяснят с гледната точка и прочие. Затова смятам, че новите неща, които научих от тях, също отговарят на истината. Повече или по-малко.
    Иван зачака продължението. Но бързо изгуби търпение — беше много уморен — и поощри капитана с едно:
    — Но?…
    — Тедж се опита да скрие някои подробности за семейството си, което можеше да се очаква, но всичко, което бих искал да науча — че и повече — за клана Арка, го научих през последните три часа благодарение на „Великата къща“. Много ценна игра. Увлича те.
    „Кой победи?“ — този въпрос, внезапно осъзна Иван, изглежда, имаше повече от един отговор.
    Тонът на Морозов преля от сериозен към мрачен:
    — Професионалният ми анализ показва, че синдикатът, погълнал Къща Кордона, няма да се откаже от преследването. Страх ги е от контраатака, това е очевидно. Ще направят и невъзможното да заловят жените — по възможност живи, в краен случай мъртви. Всеки член на семейство Арка, когото успеят да хванат, ще им осигури средство за натиск над останалите, които все още са на свобода. Имай го предвид и бъди готов.
    Иван преглътна. Опита се да съобрази какво трябва да означава това, а после му хрумна, че в момента разговаря с човек, който е майстор по съобразяване. „Използвай ресурсите си, Иване“.
    — За какво по-точно?
    — Опити за похищение в малък мащаб, най-вероятно. Разнообразни тактики, включително измама и диверсия. Вносните екипи са свързани със затруднения от логистичен характер, но представляват добре позната величина за поръчителите. Местните наемници се сливат по-добре със средата и познават терена. Успешното похищение се дели на два етапа — обезпечаването на мишените, което може да се окаже по-лесната част, и транспортирането им извън границите на империята.
    „Ако някой отвлече моята жена, границите на империята ще му се сторят адски разтегливо понятие“ — помисли си Иван с неочаквано ожесточение. Я чакай. Това с Тедж беше трик от временно естество, а не истинска женитба. Тоест беше си истинска женитба, законна женитба и точно затова беше свършила работа. Но не беше завинаги. Това поне не беше повод за тревога.
    Така или иначе, по похитителите беше желателно да се стреля, без значение кого се опитват да похитят, нали така?
    — Утре, по-точно рано вдругиден тръгваме за Бараяр, тримата — каза той. — Дотогава мисля да ги държа тук, в щаба. На сигурно място.
    — С търговски кораб ли ще пътувате, или с военен?
    — Със скоковата яхта на адмирал Десплейнс. Той бе така добър да ми отдели от резервните койки. Като сватбен подарък, така каза.
    — Значи поне на този етап не би трябвало да имате проблеми с оглед на безопасността. А и на преследвачите ще им трябва известно време да се прегрупират след, ъ-ъ, кривата топка, която сте им хвърлили тази сутрин. Не мисля, че някой е предвидил женитбата ви в разчетите си.
    „Аз включително“.
    — А междувременно — продължи Морозов, — ти, като новоизлюпен съпруг на дамата, ще бъдеш, как да се изразя, в най-непосредствено близка позиция, за да научиш още.
    Пъзели и гатанки. „Мразя пъзелите“. Иван обичаше нещата да са прости и ясни — по възможност с диаграми, разбивки и цветни онагледяващи табла, — да знае къде точно се намира и каква е следващата му стъпка. Без двусмислици. Без капани. Защо животът не можеше да е такъв?
    Морозов продължи с усмивка:
    — Така де, ако един мъж не може да внуши пълно доверие на собствената си жена, значи е загазил в повече от едно отношение.
    В много повече от едно отношение. Иван кимна вяло.

8.

    Общежитието на военния щаб се помещаваше в малка и доста скромна сграда за временно настаняване на офицери и техните придружители, както и на служители и работници по договори с гражданския сектор, които минаваха транзитно на път за другаде или престоят им на Комар бе твърде кратък, та щабът да им осигурява самостоятелна квартира в града. Не личеше сградата да е строго охранявана, помисли си Тедж, но дори така общежитието беше много по-безопасно място от всичките им спирки напоследък, с допълнителния бонус, че не приличаше на затвор. Иван Ксав ги заведе в малка, но чиста стая с две легла, а самият той — с прозявки — се настани в стаята отсреща. Като за първа брачна нощ това сигурно би й се сторило донякъде незадоволително, но Тедж беше толкова изтощена от драматизма на последните няколко дни, че заспа веднага щом й замириса на възглавница.
    Когато на сутринта се събудиха, Иван Ксав вече беше излязъл да поадютантства още малко на своя адмирал — беше им оставил бележка в този смисъл, надраскана на листче, мушнато под прага на стаята им. Капитан Морозов се появи и ги заведе на късна закуска, полята със сладки приказки, в малка частна трапезария до щабната столова, където им зададе още куп умни въпроси и изглеждаше еднакво доволен както от откровените отговори, така и от премълчаванията, което си беше обезпокоително в известна степен, реши със закъснение Тедж. Следобед един редник им донесе багажа — техния и на Иван Ксав — от неговия апартамент под наем и натрупа всичко на едното легло. Всичко без зарзаватите и другите покупки от хранително естество. Жалко, Тедж би искала да си запази празната кутия от оризова каша като сувенир.
    Тедж се настани пред малкото комтабло в стаята, решена да се запознае с историята на Бараяр. История, която, поне на пръв поглед, не беше нито толкова интересна, нито толкова драматична, колкото, изглежда, си въобразяваха бараярците. Риш, угнетена от тясното пространство — Риш мразеше затворените пространства и последните няколко месеца бяха особено трудни за нея, — се зае с танцовите си упражнения, сложна поредица от стотици стъпки и пируети, доколкото ги позволяваше теснотията, разбира се. Тъкмо беше влязла в малката баня да упражнява движенията с врат, лице, очи, уши и вежди пред огледалото — по десет повторения за всяко, — когато на вратата се потропа силно. Тедж скочи от стола и едва не се метна през прозореца. Този път бяха на първия етаж, така че падането едва ли щеше да е фатално — и за това ли трябваше да благодарят на Иван Ксав?
    — Това вече е проблем на Службата за сигурност. Така де, няма аз да им върша всичко. Горките, претрепват се да покрият пропуска си. А пропускът е голям — истории като тази са гърмящи змии, които те трябва да препращат към Десплейнс, с извадени зъбки и пречупени гръбнаци, надлежно описани и етикетирани, а не обратното. Голяма паника настана. Уви, всичките им доклади по въпроса несъмнено ще ни настигат своевременно по пътя до Бараяр. Да пътуваш с шефа не значи, че си в почивка. — Взе си нещата и отиде да си събере багажа.
    Пътуването до орбита с военната совалка беше не просто откъсване от гравитационния кладенец на планетата, а бягство от много по-дълбока яма, мислеше си Тедж, загледана през малкото прозорче. Кръпки тераформирана зеленина лепнеха като лишеи по голата повърхност на отровната планета, а светлинките на куполите, нанизани като мъниста покрай линиите на теснолинейката, бяха обещания за бъдещето, но не и за настоящето. За човек като Тедж, прекарал голяма част от детството си на космически станции, купол Равноденствие би трябвало да изглежда просторен, но не с това щеше да го запомни тя. Едно място или беше космическа станция, или нормална планета, а Комар се падаше накъде по средата.
    Совалката се скачи с орбиталната станция и Иван Ксав ги поведе към друг портал. Докато се носеха при нулева гравитация през гъвкавата тръба за персонала, Тедж зърна кораба, към който се бяха отправили — по размер приличаше на богаташка яхта, но без характерната за тези съдове лъскава външност. Ефектът навярно се дължеше на оръжейните установки, издули бронирания корпус като циреи. Тръбата ги изплю в малък шлюзов док, чист и спретнат, но без нищо излишно във вътрешния дизайн.
    — Всъщност той води курсове по провеждане на разпити — каза Десплейнс. — И е един от най-добрите ни инструктори. — Адмиралът все пак успя, макар и с известни затруднения, да насочи погледа си обратно към лицето й. Значи беше стар, но не и мъртъв, помисли си Тедж. Трудно й беше да преценява истинската възраст на бараярците. — Започвам да разбирам защо кавалерското вдъхновение на капитан Ворпатрил е приело формата, която е приело, лейди Ворпатрил. Давам си сметка също, че задълженията му по служба не са ви оставили много време, което да прекарате заедно, след сватбата ви вчера, ъъ, сутринта, нали тогава беше?
    Корабът беше малък и обиколката — кратка, съкратена допълнително от факта, че машинното отделение и капитанският мостик явно не бяха включени в туристическата програма. По някое време Тедж усети едва доловимите и напълно безшумни вибрации и потрепвания — знак, че корабът се е отделил от орбиталната станция и е поел на път. Удобствата бяха минимални — имаше нещо като столова, която Иван Ксав нарече „каюткомпания“, малко панорамно помещение и още по-малка, но добре оборудвана фитнес зала, която Риш огледа с интерес. Екипажът едва ли наброяваше повече от двайсет души, прецени Тедж, разделени на смени, плюс жизнено пространство за десетина пътници, може би два пъти по толкова в краен случай. Скоковата яхта беше по-голяма и по-бавна от бърз куриер, но не много.
    — Бихте ли ме последвали, капитане, лейди Ворпатрил, госпожице Лазули? — Поведе ги към дъното на къс коридор до херметична врата с табелка „Адмирал Десплейнс“, опря длан в контролното табло отстрани и вратата се отвори с безшумно плъзгане. От другата й страна имаше мъничък апартамент — хол, две спални и преходна баня. В едната спалня имаше четири единични легла, в другата — двойно. Трите сака на жените и раницата на Иван Ксав бяха оставени многозначително на пода в хола.
    — С комплименти от адмирала, лейди Ворпатрил, госпожице. Той настоява с капитана да използвате личния му апартамент, докато трае пътуването. Каза, че мястото не се използва достатъчно, особено сега, когато мадам Десплейнс и децата не са с него. Което си е точно така, впрочем. — Ординарецът им показа някои основни неща от мебелировката и аксесоарите, после се поклони и тръгна заднишком към вратата, като добави в движение: — На стената има бутон, ако ви потрябва нещо. Постарах се да набавя това-онова, но ако ви потрябва друго — повикайте ме.
    — Знам, че не сключихме тази сделка от позиция на силата, но така или иначе я сключихме — продължи Тедж. — Обвързани сме с нея за следващите шест дни. А и след това, за неизвестен период. Няма лошо да си изплета допълнителна предпазна мрежа от биологично естество на принципа на периодичните малки бонуси. Нищо не поддържа интереса към играта, както малките бонуси, които знаеш, че ще получиш при всяка следваща стъпка. Ти го знаеш, аз го знам, така че няма опасност да сбъркам играта с нещо по-голямо. — Поколеба се. — Макар че предвид онова, което имаха татко и баронесата, започвам да се чудя дали „допълнителните предпазни мрежи“ не са склонни да прерастват в нещо друго. Не знам.
    — На петнайсет мислех само за това, уверявам те. Така че кажи-речи всяко преживяване би ми се сторило позитивно, но… да, мисля, че може да се определи като такова. Тя работеше в конюшните на един мой възрастен роднина в провинцията, при Дългото езеро. Лятно приключение на лятно място, истинска идилия. Тогава мислех, че аз съм я съблазнил, но сега съм по-склонен да заложа на обратното. По-зряла жена, сещаш се. Тя беше на деветнайсет. А аз… мили боже, бил съм пълен новак, несръчен и прочие. Но за щастие — или е било проява на милосърдие от нейна страна, — дамата не смачка младежкото ми самочувствие. Макар че трудно би го одраскала, освен ако не препуснеше с кон по него, толкова бях горд от себе си.
    — На Бараяр нямате ли си одобрени ухажори? — попита Тедж. Той поклати глава. Всъщност не можеше да каже, че е изненадана от въпросната липса, по-скоро беше изненадана от неговото неведение. — Прави се, когато обмисляш евентуален икономически съюз чрез женитба. Един вид, пробваш и тогава купуваш, и слава богу. Първият очевидно се интересуваше много повече от политиката на Къщите, отколкото от мен. Когато му казах, че в такъв случай ще е по-добре да си легне с баща ми, не остана особено доволен. Аз също. Другият… не знам. Уж всичко му беше наред, но не ми харесваше миризмата му.
    Тедж се възползва от моментната му разсеяност, за да разкопчае още няколко копчета на ризата му. А, хубаво окосмение по гърдите. Нито твърде много, нито твърде малко, точно колкото трябва. Тъмният цвят контрастираше приятно със светлата му кожа, естетически бонус, който Тедж не би пропуснала за нищо на света. Човек трябва да забелязва преимуществата на партньора си и да показва нееднозначно одобрението си — така поне гласеше теорията на нейното еротично обучение. Тя нави една къдрица около пръста си като знак на одобрение, после плъзна лекичко върховете на пръстите си по торса му.


    Ординарецът на адмирала донесе закуската на количка — факт, който Иван разтълкува като намек, че трябва да се приведе в ред и да поеме задълженията си, вместо да закуси лениво в леглото, както се полага на младоженец. Ординарецът почука на вратите на двете спални и сервира закуската в хола, след което се изнесе без бавене, но не преди да е събрал разузнавателна информация кой с кого е спал през нощта, за да докладва по същество на общия им шеф — в последното Иван не се съмняваше. Десплейнс беше оставил на тях да си разпределят спалните помещения, вярно, но несъмнено беше любопитен относно резултата.
    Иван се чувстваше… весел, да, „весел“ беше добра дума. Забележително весел. Приведе се в образцов военен вид, махна на Риш, която сърбаше сънено чая си, целуна за довиждане съпругата си — не, нека бъде „своята разрошена и изключително сладка съпруга“, която, сякаш другите й очарователни качества не стигаха, явно не си падаше по излишните приказки сутрин — и отпраши весело на работа, тоест на приблизително дванайсет крачки по коридора до кабинета на Десплейнс, в съседство с малката тактическа зала на кораба.
    Десплейнс го беше изпреварил, което можеше да се очаква — адмиралът намираше скоковите пътувания в мирни условия за отегчителни и освен когато мадам Десплейнс беше на борда, удължаваше работния си ден, за да минава по-бързо времето. И понеже това често означаваше повече работа за подчинените му, едно от задълженията на Иван, което не фигурираше в длъжностната му характеристика, беше да обуздава трудовия ентусиазъм на шефа си. Днес обаче Иван беше готов да се сбори и с хиляда змии. Козирува отривисто, поздрави с едно „Добрутро, сър!“ и се хвана на работа.
    Десплейнс вдигна мълчаливо вежда и двамата бързо потънаха в обичайния си ритъм — Иван сортираше съобщенията, пристигащи по кодирания теснолъчев сигнал, прехвърляше бележки към комтаблото на адмирала, от време на време задаваше въпрос на глас и получаваше също толкова лаконичен отговор, изобщо дирижираше потока от паметни бележки, съобщения и заповеди, част от които поемаха обратно към комарския отдел операции, друга — напред към щабквартирата във Ворбар Султана, от която все още ги деляха пет дни полет. Както можеше да се очаква, разкритията около кражбите и контрабандния канал заплашваха да удвоят обичайния обем на информационния трафик, макар че все още липсваха интересните „бомби“, които несъмнено щяха да завалят щом новината изминеше пътя до сергиярското командване на комодор Джоул и обратно.
    — Иване? — каза Десплейнс час по-късно.
    — Сър?
    — Престани да си подсвиркваш. Звучиш като херметизирана капсула с теч.
    — Извинете, сър. Не бях забелязал, че го правя.
    — И аз стигнах до този извод.
    Когато дойде време за първия скок, Иван се измъкна да предупреди дамите и точно тогава откри, че и двете страдат от скокова болест, Риш — в много по-голяма степен от Тедж. Това му даде възможност да се изяви като герой по най-лесния начин, а именно да прескочи до лазарета и да вземе лекарства, облекчаващи симптомите — на кораба имаха запаси от най-добрите медикаменти, — след което да ги достави лично. Наложи се Тедж насила да измъкне скимтящата Риш от леглото, за да й даде дозата.
    — Пет скока за пет дни, къде ми е бил умът? Да си бяхме останали на Комар — проплака синята дама, но само след двайсетина минути вече седеше с изправен гръб и примигваше изненадано, сключила мир с вътрешното си ухо, стомаха, зрението, а и със слуха очевидно — Иван за пръв път чуваше за слухови халюцинации в резултат на скокова болест. Самият той се разминаваше с кратък пристъп на гадене и промяна в цветоусещането — всичко придобиваше зеленикав нюанс, само за броени минутки след скока, слава богу, иначе би имал сериозен проблем с разчитането на индикаторните светлини.
    Върна се на работа с интензивното усещане, че само на метри от него го чака рай портативен модел.
    В края на работното време Десплейнс сърдечно покани Иван и гостенките му на частна вечеря, само за четиримата, в панорамния салон, наричан за кратко „наблюдателницата“. Храната, която предлагаше корабът, беше питателна и непретенциозна — Десплейнс нямаше кулинарни залитания, — но наличието на свежи плодове и зеленчуци наведе Иван на мисълта, че верният екипаж на адмирала е обиколил по спешност пазарите на Равноденствие, преди да потеглят, а личният запас от бараярски вина на Десплейнс беше изключителен, както Иван знаеше от личен опит. Колкото до обслужването, ординарецът се справи без грешка.
    „Наблюдателница“ наистина, помисли си Иван. Адмиралът определено използваше случая да „понаблюдава“ новата булка на Иван и нейната придружителка. Е, оценката на персонала все пак влизаше в задълженията му. Тедж се представи доста добре. Толкова добре, че Иван се запита дали джаксънианските Велики къщи не са принципно еднакви с бараярските окръжни графства, що се отнася до задължението да се посрещат бизнес партньори и други гости, някои от тях откровено странни, и умението да се водят тайни преговори с потенциално опасни политически последствия. Тедж определено знаеше как да води неангажиращ разговор и коя вилица за какво служи.
    Десплейнс я поразпита за бягството й, като заобикаляше най-неприятните моменти, защото това все пак беше вечеря. На моменти разказът й зазвучаваше доста страшно, без тя да си дава сметка за това, но в основни линии беше постен и пълен с недомлъвки. Изглежда, Морозов несъзнателно я беше подготвил какво могат да понесат бараярците и Тедж се възползваше максимално от новопридобития си усет. Риш изглеждаше по-напрегната и почти не говореше.
    Във всеки случай Десплейнс явно хареса компанията им, защото поканата се повтори и през следващите дни, като бройката на сътрапезниците растеше според това кой не е на вахта в момента — капитанът, пилотите, главният механик, личният лекар на Десплейнс, който го придружаваше навсякъде. По една или друга причина обаче — и слава богу — Десплейнс не допускаше вечерите да се проточат твърде много, за което Иван му беше дълбоко благодарен.
    Денем, докато Иван се занимаваше с делата на адмирала, Тедж запълваше времето си — без да се оплаква прекомерно — с четене, филми, контене и игри с Риш. Екипажът на ДП-9 беше подбран сред по-образованата прослойка на Службата и макар че членовете му несъмнено коментираха впечатляващата външност на Риш, поне го правеха така, че тя да не ги чуе, въпреки острия си слух. Риш се възползваше максимално от залата за тренировки, факт, който отначало стресна останалите фитнес маниаци, но после бързо ги изпълни с нов ентусиазъм. Незнайно как Риш откри сред екипажа още трима заклети фенове на комарските сериали, привикваше ги в свободното им време и новосформираната им групичка зяпаше новите епизоди, качени полуконтрабандно между другия трафик на теснолъчевия сигнал.
    По предложение на адмирал Десплейнс Тедж издири езиковата учебна програма във виртуалната библиотека на кораба, уж за да получела представа за другите три официални бараярски езика — руския, френския и гръцкия. Каква ти „представа“, помисли си Иван, когато намина да провери как се справя Тедж с новото си занимание. Тя направо ги поглъщаше. И изглежда на всичко отгоре се забавляваше!
    — О, езиците не са работа — обясни бодро Тедж. — Те са игра. Виж, икономиката наистина е скучна. — И направи красноречива гримаса при спомена за някаква незнайна образователна тегоба.
    Иван за пръв път реално си даде сметка за генетичното й наследство — Тедж беше наполовина хоут, сетаганданска висша по майка, което пролича не само в удивителната скорост, с която усвояваше новите езици, а и по чистотата на акцента й, когато Тедж тръгна из кораба да търси двуезични членове на екипажа — за техен ужас, — с които да си говори. Комарският й акцент определено беше заблудил него, а навярно и самите комарци. Тедж несъмнено имаше точен слух, а вероятно и прекрасен певчески глас — като един бараярец с отчасти сетаганданско потекло, когото Иван познаваше добре.
    Времето им след края на неговите трудови задължения се запълваше само, макар че май дори денонощие от 26,7 часа можеше да се окаже твърде късо, особено в нощната си половина, както започваше да подозира Иван.
    Първото змийче в градината на Иван надигна глава на четвъртия ден от полета. Иван препрати към комтаблото на Десплейнс паметна бележка от генерал Алегре, шефа на ИмпСи, с параф „ЛИЧНО. ДА НЕ СЕ КОПИРА“. Няколко минути по-късно Десплейнс вдигна поглед и попита кротко:
    — Иване… пратил си съобщение до дома за последните си приключения, нали?
    — Нямаше причина да го правя, сър. Тоест, вие знаете всичко, така или иначе. А майка ми спря да ме пита за приятелките ми, когато станах на трийсет.
    — Ворпатрил, категорично отказвам да заставам между теб и майка ти по въпроси от лично естество.
    — И толкоз по-добре, че не се налага, сър.
    С което темата беше затворена, или така поне се надяваше Иван. Уви, няколко часа по-късно — все пак наближаваха Бараяр — пристигна друго съобщение със същия параф, но с друг подател. Подател, когото Иван познаваше добре. Макар че мисълта да „затрие“ съобщението някъде между своето комтабло и адмиралското го изкушаваше много силно, Иван геройски устоя в конвулсивен пристъп на висока добродетел, която едва ли щеше да впечатли някого, както неизменно се случваше с тези негови спазми.
    След петнайсетина минути Десплейнс отбеляза:
    — Мога ли да попитам защо лейди Алис се обръща към мен, а не към теб, с въпроси относно личния живот на единствения си син?
    Иван примигна.
    — Водена от горчив опит?
    Мълчанието откъм адмиралското бюро придоби интересен нюанс, смразяващ, биха го нарекли някои, и Иван вдигна поглед.
    — О. Въпросът ви беше от онези, реторичните? Ако съм разбрал правилно, сър?
    — Да.
    Иван се изкашля.
    — Възможно ли е ИмпСи да й препраща докладите си, как мислите? Това би било твърде неприятно. Така де, предвид нещата, които пращат на нас.
    Последното изречение почти свърши работа. Почти, но не съвсем. Десплейнс стисна устни.
    — Предвид факта, че майка ти има ежедневни работни контакти с генерал Алегре и екипа му по въпроси, касаещи личната сигурност на императора, и че живее с човека, който ръководеше еднолично ИмпСи в продължение на десетилетия, както и че ти си най-близкият й жив роднина, мисля, че би трябвало сам да се досетиш за отговора на този въпрос, капитане.
    — Аз, такова… — Иван преглътна. — Да й пратя една успокоителна бележка, сър? Още сега?
    — Направи го.
    Иван мразеше този мъртвешки тон. Смразяващ. Точно като на чичо му Арал, когато го хванеха лудите.
    Но с бележка можеше да се справи. В писмен вид. Видеозапис — не. Запишеше ли съобщението, неизбежно щеше да се разбъбри, а липсата на събеседник в реално време щеше да го лиши от визуални и вербални податки как се справя и кога да млъкне.
    Наведе се над комтаблото, вкара адреса на получателя и зададе нивото на секретност. Средно ниво. Достатъчно, за да защити съобщението от любопитни очи, но не толкова, че да звучи като зов за помощ.
    „Скъпа майко“.
    Поседя така, загледан в примигващите светлинки на видплочата.
    „Не знам какво си чула от ИмпСи, но всичко си е наред. Стана така, че се ожених набързо, но не завинаги. Не бързай да си сменяш визитките — още си лейди Ворпатрил. Ще ти обясня всичко, когато пристигнем. С обич: Иван“.
    Изчете написаното, после изтри средната част като излишна. Щом щеше да й обясни всичко очи в очи, нямаше нужда да й обяснява каквото и да било сега.
    „Не знам какво си чула от ИмпСи, но всичко си е наред. Ще ти обясня всичко, когато пристигнем“.
    Така беше много по-добре. Макар и възкратичко. Бавна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. Наведе се и добави: „ПП — Биърли Ворутиър знае всичко, ако го откриеш, може да ти разкаже цялата история“.
    Всъщност Биърли едва ли щеше да пристигне във Ворбар Султана преди тях. Но нямаше ли някаква приказка от Старата Земя… кой бил най-сигурният начин да отвлечеш вниманието на вълците, които те преследват? Като изхвърлиш спътника си от шейната? Мда, нещо такова, но символично, защото маман нямаше как да спипа Биърли. Но иначе звучеше супер.
    Изпрати съобщението и то потегли със скоростта на светлината към получателя си.

9.

    За столица, видяла толкова много войни — и граждански, и междупланетни, — Ворбар Султана изглеждаше в неочаквано добра форма, реши Тедж. Нещата, които беше прочела за бараярската история по време на полета, я бяха подготвили за страшна гледка — изтърбушени сгради, които още тлеят от пожарите, изровени от бомбардировки улици и отчаяни измършавели хора, които се щурат като плъхове между барикадите. Вместо това откри град модернизиран — ако не и изцяло модерен, — с транспорт и архитектура по галактическите стандарти и с граждани — пардон, поданици, поправи се тя, — които изглеждаха енергични, добре хранени и обладаващи удивително самочувствие. Атмосферата беше… хрумнаха й определения от сорта на „жизнеутвърждаваща“ и „ведра“. С други думи — страдаше от културен шок.
    Добре де, задръстванията бяха ужасяващи. Автоматичното такси, което взеха от военния космодрум, пълзя двайсет минути по някакъв „много известен мост“, според уверенията на Иван Ксав. От друга страна, забавянето им даде възможност да позяпат речната долина вляво и вдясно, от скалистите възвишения, увенчани със странни архаични замъци, които вечер се къпели в светлините на цветни прожектори — пак по думите на Иван Ксав, — до хубавите къщи в подножията им, сгъчкани една до друга и оспорващи си прекрасната гледка към реката, до равните участъци, налазени от високи сгради, университети и медицински комплекси. Спряха пред висока кооперация близо до сърцето на града или най-малкото — близо до военната щабквартира. Правителствените сгради се намирали по-близо до Стария град, смален до степен на изчезване в центъра на разширяващия се урбанистичен пейзаж, историческа част, която вече била разчистена и безопасна, обясни домакинът им, а имало и няколко чудесни ресторанта там, стига да не те повлекат тълпите провинциалисти, дошли на туристическа обиколка из столицата.
    Сградата, в която се помещаваше апартаментът на Иван Ксав, доста приличаше на квартирата му в Равноденствие, реши Тедж, но охраната беше много по-добра — рецепцията се обслужваше от портиер с военна стойка, а преди да ги качи в асансьора, Иван Ксав се погрижи да бъдат сканирани и вписани в електронната домова книга на сградата. Охранителните камери бяха инсталирани ненатрапчиво, но определено покриваха всички възможни ъгли. Слязоха от асансьора, тръгнаха по къс коридор и Иван Ксав извади дистанционно да отключи една плъзгаща се, но нехерметизирана врата.
    — Да, знам — каза Кристос и вдигна едно четящо устройство да им го покаже. — Донесъл съм си книга да убия времето, докато вие се освежите. Наредено ми е да ви изчакам. Защото тя не иска да ви изпусна, ако случайно излезете или нещо такова. — Усмихна се тънко-тънко, отиде в хола, настани се на един стол и включи четящото устройство. Добави, без да погледне към тях: — Официалното облекло не е задължително. Тя така каза, пък вие си решавате.
    Иван Ксав се намръщи, но Тедж кимна. Дори ако майка му беше ужасна вещица, склонна към истерии, за каквото намекваше неговото поведение, поне новината за неминуемия развод сигурно щеше да я успокои. Изглеждаше малко вероятно да извади пушка и да застреля невястата на сина си по време на вечеря, а и би било излишно. Достатъчно щеше да е да ги заведе някъде, където синдикатът да ги намери, и проблемът й щеше да се реши от само себе си, без тя да си мърда пръста… или да го свива около спусъка. И все пак… отрова? Риш умееше да различава миризмата на доста отрови, ако й ги поднесяха в храна или напитка. Но… и тук важеше същият аргумент — би било излишно. Тедж реши, че странната насока на мислите й е резултат от умората и опънатите нерви. Скоро всичко щеше да се изясни.
    Минаха поред през банята, а бързата инвентаризация на скромния им гардероб се реализира в черни панталони и блузка за Риш по комарската мода, плюс сако с дълъг ръкав и дежурния шал за главата; подобен ансамбъл за Тедж, но в кремаво — дрехите бяха старички, но цветът действаше успокоително на нервите й; Иван Ксав облече цивилни дрехи като онези, с които Тедж го помнеше от първата им среща, но не бяха същите, защото той ги извади чисти и изгладени от големия си гардероб, а не мръсни и смачкани от раницата си. Шофьорът ги подкара навън с любезна усмивка.
    — Не бих го нарекъл така. Когато бил млад лейтенант в ИмпСи, на двайсет и седем, май така каза… мили боже, тогава е бил почти с осем години по-млад, отколкото съм аз сега… — Иван Ксав млъкна покрусен, после продължи по същество: — Както и да е, император Ецар го изпратил чак до Илирика — имайте предвид, че пътуването отнело няколко месеца, — за да му имплантират експериментален чип, засилващ фотографската памет. Скоро след това проектът бил прекратен, защото деветдесет процента от имплантираните се разболели от шизофрения, причинена от чипа. Илян бил от щастливите десет процента. Оттогава насам работи на два режима — нормалната си органична памет и другата, складирана в чипа, която е съвършена, като на запис. По-късно Ецар умрял, както знаем, и Илян трябвало сам да се оправя. Станал един от доверените хора на регента по време на Претендентството.
    — Всъщност точно обратното. Ударът бил причинен от чипа, който просто се разкапал в главата му. Наложи се да го отстранят хирургически. Само че мозъкът на Илян един вид… трудно е да се обясни, а сигурно е още по-трудно да ти се случи лично… един вид мозъкът му си бил създал пътечки около чипа, резервни маршрути, които обаче били пряко свързани с импланта. Все пак онова чудо е било в главата му колко… трийсет и пет години почти? И когато се наложи да го изтръгнат, адаптацията се оказа трудна за Илян. Та понастоящем проблемът е, че… — продължи упорито Иван Ксав, — проблемът със Саймън е, че вместо да разчита на ужасяващо точните и пълни спомени, сега той кара само с обикновената си памет, а в нея често се появяват бели петна. Илян обикновено си мълчи и човек няма представа какво се върти в главата му, не че преди беше различно, впрочем. Така че… имайте го предвид и не бъдете твърде строги с него.
    Тедж започваше да се чуди дали лейди Алис Ворпатрил не е бараярският вариант на баронеса на Малка къща. Слязоха от асансьора в поредното елегантно фоайе, Кристос ги въведе през прекрасна двойна врата с изящна дърворезба и оттам през притихнало антре с огледала и свежи цветя. И после в просторна дневна с голям панорамен прозорец, който откриваше невероятна, безкрайна сякаш гледка към столицата, уловена между залязващото слънце и сбиращия се сумрак, който превръщаше градските светлинки в скъпоценни камъни върху кадифена подложка под прошарено с облаци небе.
    Лейди Алис не беше млада жена, но не беше и стара — изглеждаше на онази неопределена възраст, която хората наричат „златна“. Движеше се леко, а сивият кичур в прибраната й на кок коса приличаше на изкусна добавка, украса в реверанс към добрия вкус. Тъмнокафяви очи като на Иван Ксав, големи на бледото й овално лице; чиста кожа, добре поддържана. Тъмночервена рокля с дълги ръкави до средата на прасеца и по-тъмно свободно елече със същата дължина, цветовете подбрани умело в хармония с тена й, с обстановката и със сезона.
    Илян беше облечен в същия стил като шофьора, само цветовете бяха различни — кремаво и тъмносиво. Беше съвсем малко по-висок от лейди Алис, която не надвишаваше средния ръст за бараярска жена. Оредяваща кестенява коса, която отстъпваше пред сивото край слепоочията. Тедж беше виждала негови снимки от времето, когато е бил действащ офицер, винаги на фона на някакво мащабно събитие или официална церемония, самият той — част от фона, никога на преден план. Истината бе, че помнеше снимките бегло — не бе имала причина да им обърне по-сериозно внимание, тогава, — но определено помнеше напрегнатата стойка и мрачното изражение на Илян. Сега той й се усмихна дружелюбно и някак разсеяно, съвсем в тон с малкото шкембенце, което надигаше ризата му, но в тотално противоречие с предишната му репутация.
    Последните думи поразиха Тедж. Никой не й беше изказвал съболезнования за избитото й семейство, нито един през всичките дълги месеци на бягството й от Джаксън Хол. Вярно, единствените, които знаеха коя е тя, бяха онези, които се опитваха да добавят и нея към списъка на жертвите. „И все пак, и все пак…“ Преглътна, останала без дъх, разтреперана. Успя да благодари през стегнато гърло, очите й се напълниха със сълзи. Иван Ксав я гледаше с тревога.
    — Заповядайте, моля, седнете. — Лейди Алис махна изящно към гарнитурата в дъното на стаята. Иван Ксав стисна Тедж за ръката и я поведе към двойния диван, лейди Алис и Илян заеха предишните си места, а Риш си избра едно явно старо кресло с красива дърворезба и нова копринена тапицерия. Цялата стая, забеляза Тедж, беше обзаведена с изключителен вкус, събрал старото и новото по един тих, решителен начин, който създаваше хармония вместо дисонанс, а усетът за цветовете беше безпогрешен. Е, Риш бодеше малко окото със сините си нюанси.
    Тедж, чиято глава още се въртеше от прилива на емоции, избра слепешката някакво бараярско вино, което бяха пили при адмирал Десплейнс, а Риш се спря на местен ликьор, навярно заради интересното име; на останалите жената наля, без да ги пита — явно знаеше какво пият преди вечеря. Чашите бяха малки и изящни, предразполагаха към естетическо, а не към алкохолно опиянение. Прислужницата се оттегли също толкова дискретно, колкото се беше появила.
    — Той има толкова много качества. Иван Ксав е смел, мил, умен е, има отлични маниери и мисли бързо в критични ситуации. — Е, поне когато е здравата притиснат от обстоятелствата. — Освен това е много хубав, разбира се. — Може би трябваше да пропусне онова за добрия любовник: бараярците, изглежда, имаха странно отношение към секса, което Тедж още не беше разгадала докрай. — Също и, хм… — Как точно се беше изразил Десплейнс? — И е кавалер, иначе нямаше да ни спаси и да ни доведе тук. Но истината е, че не ми дължи нищо.
    — Мое скъпо и единствено дете, не знам как си стигнал до тази заблуда. Вече десет години копнея да те видя задомен. А и ако въпросната титла навежда на мисълта за немощни старици, не се притеснявай, имам други източници, които да поддържат самочувствието ми. — Погледна към Саймън Илян, който вдигна вежди и се усмихна в отговор. Усмивките им бяха толкова лични по своето естество, че Тедж се почувства като натрапник, без да знае на какво точно се натрапва.
    — Неудобството, уви — продължи лейди Алис, — не е свързано със самата женитба, а с джаксънианския синдикат, който преследва момичетата. Ситуация, за която аз все още не знам достатъчно. Но се чувствам длъжна да ти изтъкна, Иване — в случай че сам не си се сетил, — че няма смисъл да издирваш Фалко за развод, преди да си решил какво ще стане с Тедж и нейната приятелка, след като ги лишиш от защитата на своето име и позиция в обществото. Все пак ти си ги довлякъл на Бараяр, нали така.
    — Споменава се за него в доклада на Морозов — обясни Илян, сякаш се извиняваше за съобразителността си. — Прочетох го сутринта. Затова още ми е пресен, не е имал време да се разкашка в главата ми. — Взе чашата си, изпи я до дъно, после сякаш се зачуди защо е празна, преди отново да я остави на масичката. — Ако се съди по посоката и продължителността на пътуването ви, бих предположил, че крайната ви дестинация е Ескобар или в най-лошия случай — колонията Бета, Кибудайни или Тау Кит. Не по-далеч от това.
    — Което означава — продължи Илян, — че решението на проблема е очевидно. Дамите трябва да бъдат транспортирани до Ескобар като невписани пътници на борда на бърз правителствен куриер, който пътува с рутинна задача, и да бъдат свалени дискретно на планетата, така както преди внедрявахме свои агенти. Предполагам, че и сега службата използва същия прийом, не ми се вярва процедурите да са претърпели голяма промяна. Така следата ви ще се прекъсне ефективно тук, на Бараяр, защото наши куриери постоянно циркулират из цялата възлена връзка. На Ескобар също няма да останат данни за пристигането ви.
    Иван Ксав не беше преувеличил за качеството на храната, скоро установи Тедж. Разговорът се насочи към неутрални теми, докато прислужницата носеше блюдо след блюдо, всяко с подходящото вино, което да открои вкуса му. Риш не даде знак, че е надушила отрова в супата или салатата, рибното или месното ястие. Вместо това се усмихваше блажено като добре обучен естет, който — за разнообразие — се наслаждава искрено, а не просто търпи нечия неграмотност в името на добрите маниери. Всичко беше изпипано до последния детайл, като танц с прецизна хореография. Ако майката на Иван хранеше редовно любовника си по този начин, нищо чудно, че Илян се беше лепнал за нея като „гербова марка“.
    — По-точно е да се каже, че гостувам често. Официално все още се водя на стария си адрес и се вясвам в апартамента си колкото отсъствието ми да не предизвика излишни въпроси. И заради пощата — писма-бомби и прочие, — макар че официално съм пенсиониран, ИмпСи все още ми праща хора, които да я отварят. — Усмихна се, сякаш не намираше нищо обезпокоително в казаното. После добави с вдигнати вежди: — Само защото аз съм забравил голяма част от враговете си, не значи, че и те са ме забравили. Пуснахме слуха, че съм по-зле с главата, отколкото действително съм, с надеждата да притъпим жаждата им за отмъщение. Между другото, ако някой ви попита, добре ще е да потвърдите това обществено мнение.
    След вечеря лейди Алис любезно предложи на Тедж и Риш да им покаже огромния си апартамент, или поне горния му етаж. Иван Ксав се помъкна след тях, напъхал ръце в джобовете си. Долният етаж, обясни лейди Алис, бил разделен на по-малки апартаменти за прислугата, която наброявала четирима души — готвачка, жената, която им беше сервирала на вечеря и която съвместявала също функциите на кухненска помощничка и чистачка, личната секретарка на лейди Алис и Кристос, шофьора. Две от стаите подминаха, без да влязат — Иван им обясни тихичко, че това са спалнята и кабинетът на Илян. Излязоха за минутка на покривната градина и лейди Алис с гордост ги уведоми, че градината е проектирана от самата лейди Екатерин Воркосиган, която явно беше известна с тези неща. Беше доста хладно да стоят на покрива, макар че няколко късноцъфтящи лиани все още излъчваха деликатния си аромат. В друг сезон обаче топлите вечери на покрива сигурно бяха истинска разтуха, помисли си Тедж. Оттук изгледът беше дори по-добър от гледката през панорамния прозорец долу.
    — В основни линии възможностите бяха две — каза лейди Алис и се обърна към Тедж. Какво, беше решила да сложи картите на масата? — Първата, че си сметкаджийка, която е успяла да оплете Иван в мрежите си, и той следва да бъде спасен по най-бързия начин. Или не по най-бързия, а чак след като открия как си го направила, за бъдещи справки. Или още по-радикално — да го оставя сам да се измъкне от ситуацията, в която го е вкарала собствената му глупост, един вид житейски урок. Имах известни затруднения кое от горепосочените да избера…
    — Не се наложи да решавам обаче, защото оценката както на Морозов, така и на Саймън отхвърляше този първи вариант като малко вероятен. Втората основна хипотеза гласеше, че си невинна жертва на поредното необмислено Иваново вдъхновение и следва да бъдеш спасена от него. И двамата ми консултанти от ИмпСи единодушно дадоха висока оценка на тази вероятност. — Замисли се, после добави: — Боя се, че хората от ИмпСи са склонни да се презастраховат. Адски дразнещо е да вземаш решение въз основа на техните доклади.


    Когато се настаниха в задното отделение на колата, Иван прокара нервно пръсти през косата си и изпъшка:
    — Направо ме влудява тази жена.
    Все пак Тедж и Риш бяха оцелели след вечерята без видими наранявания, също като него. За разлика от тях обаче Иван не беше сигурен, че е добре, че са побързали да оставят това изпитание зад гърба си…
    — Лейди Ворпатрил ли имаш предвид? — попита Тедж и го сръга в ребрата. — Тя изобщо не е такава, каквато я представяш. Мислех, че ще има писъци, рев и сълзи, най-малкото. А тя е много разумна жена. — След миг добави: — И мила. Не очаквах да е мила.
    — О, да — каза Иван. — След трийсет години висша ворска дипломация и няколко войни, естествено, че му е хванала цаката. Майка ми определено знае как да постигне своето, уверявам те.
    Тедж му хвърли странен поглед.
    — Не винаги, изглежда.
    След кратка пауза Риш обърна глава към тях и подхвърли:
    — Напомня ми за баронесата.
    — Има нещо, да — каза Тедж, смръщила вежди. — Макар че не е чак толкова убийствено целенасочена.
    — Тя доста поомекна, след като Саймън влезе в живота й — призна Иван. — Както и обратното, макар че при Саймън нещата бяха предрешени от, от… мозъчната увреда. — Притесни се, спомнил си неочакваната реакция на Тедж, когато майка му й изказа съболезнованията си. Тедж беше толкова ведра и слънчева през повечето време… тези тъмни проблясъци бяха като пробойни в небето, стряскащи и нередни. Което му напомняше, че дневната светлина е илюзия, създадена от планетарната атмосфера, а безкрайната нощ е постоянната величина на вселената. Боже, каква странна и угнетяваща мисъл… Майка му беше виновна, влудяваше го.
    — Ти, ъъ… обичаше ли майка си? Баронесата?
    Тедж се поколеба, веждите й се присвиха. Заговори бавно, сякаш търсеше опипом истината в гъсталак от трънливи спомени.
    — Възхищавах й се. Не винаги сме се разбирали. Всъщност често се карахме. Тя все казваше, че не разгръщам пълния си потенциал. За разлика от сестрите си.
    — А — каза вещо Иван. — Защо ли това ми звучи познато.
    Тедж го погледна изненадано.
    — Но ти си единствено дете!
    — Не… точно. Не забравяй братовчед ми Майлс. А и Грегор ми беше като по-голям брат… Е, при него поначало си беше ясно, че е единствен по рода си. — След миг добави: — И сам-самичък, бедният.
    — Значи братовчед ти Майлс ти е бил като брат, така ли? — попита Риш. Кривна глава и златните й обици проблеснаха в сумрака на купето.
    — Майлс… трудно е да се обясни. Той е… умен.
    — Ти също си умен — възмути се Тедж.
    Иван се разтопи вътрешно, но все пак въздъхна.
    — Да, но Майлс е… работата е там, че при раждането си е получил тежка увреда. Още отпреди раждането си всъщност. Осакатяваща увреда. И цялата си енергия пренасочваше към гигантския си интелект. И понеже семейство Воркосиган спокойно би могло да промени семейното си мото на: „Всичко, което си струва да се постигне, си струва да се надмине“, ефектът при него беше направо плашещ. Правеше го непрекъснато.
    — Точно като баронесата — измърмори Риш.
    Тедж каза бавно:
    — Да… майка ми обичаше да е Баронесата. С главно Б. Къщата беше нейната страст. Обичаше и нас, естествено, по свой си начин. И пак, естествено, искаше да сподели с нас онова велико нещо, което беше открила за себе си. Само дето… аз не бях като нея. И тя се опитваше да… знам ли, да ме поправи така, че да стана нейно копие, за да ме отрупа с нещата, които ценеше толкова високо.
    Иван примижа.
    — А. — Лекотата, с която схващаше този начин на мислене, го караше да тръпне от ужас. Понеже не знаеше какво да каже, прехвърли ръка през раменете на Тедж и я гушна. Мека и топла. Защо никой не ценеше мекото и топлото?…
    — Е, ще се запознаем ли с този твой братовчед? — попита Тедж. Или беше подкана?
    — Не знам. Сега той е имперски ревизор — това е нещо като висш правителствен пожарникар, и Грегор току го праща да гаси разни пожари, в провинцията, на други планети, навсякъде. Ако отидем в замъка Воркосиган обаче, да знаете, че там е пълно с малки деца. Близнаци. Споменах ли вече за надминаването като житейски принцип? И постоянно ти предлагат да подържиш някое, сякаш това е специална привилегия. — Иван потръпна. — Имат течове от разни места и издават ужасни звуци.
    — Нямам опит с децата — каза Тедж. — Понеже съм най-малката.
    — Аз пък съм единствено дете — отвърна Иван.
    — Аз, от друга страна — каза хладно Риш, — бях детегледачката. — Облегна се назад и вдигна крака на отсрещната седалка, до Тедж. — Вярвам, че ще се справим.

10.

    Тедж очевидно беше изнервена и погълната от новата обстановка, но през нощта Иван се постара — и успя — да фокусира вниманието й върху себе си, а на сутринта си спечели усмивка, като й поднесе кафе в леглото. Не беше предполагал, че някой от сутрешните му трикове, предназначени да укротяват сънени адмирали, ще сработи и при нея, но този очевидно пожъна успех. Плановете му за следкафеено продължение, уви, бяха осуетени — майка му се обади да го уведоми, че изпраща Кристос и страховитата си секретарка да заведат Тедж и Риш на лов за бараярско облекло. Тази тема фигурираше в снощните разговори на трапезата, вярно, но Иван беше решил, че жените просто си дрънкат, колкото да запълнят времето.
    — И не би трябвало. Нито ти, нито евентуалните ви преследвачи. Когато я забележат, вече ще е късно. Така че вървете спокойно — каза той и се запита защо не изпитва очакваното облекчение, задето се е отървал от обиколката по магазини и шивашки ателиета. — А и няма да намерите по-добър гид, освен самата маман, разбира се. — Която беше заета в двореца тази сутрин, иначе — както беше намекнала в разговора си с Иван — лично би се заела с тази задача.
    Тедж и Риш изглеждаха дълбоко впечатлени. И ако не се различаваха драматично от всички останали жени, които Иван познаваше, него със сигурност го чакаше модно дефиле веднага щом се върнеха цвърчащи от обиколката си. А това беше много по-лесно, отколкото да се влачи с тях по магазините. Така щеше да му се размине с по някой и друг комплимент за всяка разходена из хола му дреха, вместо да се чуди трескаво коя от десетината блузки, които са награбили и за които очакват от него да изрази мнение, им харесва най-много, с целия съпътстващ упражнението риск да не уцели. О, да, така щеше да е много по-спокойно.
    — Извинявай, че те прекъсвам… — изобщо не му личеше да съжалява, — но исках своевременно да ти благодаря за изключителния подарък, който ми прати от Комар. Екатерин всъщност предложи да натопи цветя във вазата при следващото ти посещение у дома, но аз настоях да я използваме като мишена за стрелба в цел. Или да я дадем на близнаците, което вероятно би решило проблема още по-бързо. Мисля, че на Екатерин тази идея не й допадна особено.


    Тедж седеше до Иван Ксав в неговата двуместна наземна кола спортен модел — Риш седеше в скута й — и се гърчеше от ужас.
    „Грегор“ — така беше казал. Все едно ставаше въпрос за Грегор съседчето, а не за Грегор, едноличния владетел на три свята, толкова по-високо от барон на Велика къща, колкото въпросният барон беше по-високо от чистач на градската канализация. Господин лорд Иван Ксав, най-обикновеният младши офицер, я подвеждаше за последен път, закле се Тедж. Подвел я бе и сега. Тедж я доставяха като бърза пратка за среща с Грегор, не, с император Грегор — „ами, той иска да се запознаете“ — по най-диаметрално противоположния начин на идеята за „по-ниски от тревата и по-тихи от водата“, който Тедж можеше да си представи. Не, чак такова нещо Тедж не би могла да си представи. Имаше чувството, че десетки лазерни прицели танцуват по кожата й.
    А и онзи имперски ревизор брат’чедът? Ужас. Успяла бе да хвърли един поглед в мрежата, преди да тръгнат. Имперските ревизори имаха право да разпореждат екзекуции без съд и присъда, за бога!
    Поне тоалетите им бяха на ниво, нейният и на Риш. Секретарката на лейди Алис ги беше завела в едно ателие, от онези, в които ти правят сканиране на цялото тяло, а после с часове разглеждаш холокаталози и пробваш куп дрехи върху собственото си триизмерно холоизображение, без да ставаш от стола. Когато си готов с избора си, поръчваш дрехите и компютъризираният шивашки отдел на ателието ги изработва по точните ти мерки и за нула време. Секретарката на лейди Алис беше определила така подбрания им гардероб като „ежедневен“, определение, което смути Тедж, докато тя не разбра с известно закъснение какво означава — че тоалетите им не са подходящи за дворцови церемонии и посланически балове. Прибраха се с куп торби в апартамента на Иван Ксав, където секретарката на лейди Алис докладва чинно на очакващия ги съпруг: „Новата лейди Ворпатрил има отличен усет за цветовете“. И понеже я беше видяла в действие, Тедж прие това като ценен комплимент. А после Иван Ксав беше пуснал новината — или бомбата — за предстоящата визита… Била ли е уведомена за това лейди Алис?
    Иван хвърли поглед настрани към пътничките си — сгъчкани на единичната седалка и видимо ядосани, — взе следващия завой доста по-внимателно и намали, слава на всички богове. Продължиха покрай висок каменен зид с метални шипове отгоре, после Иван намали още, зави и спря пред широки порти от ковано желязо. Мъж в странна кафява униформа със сребриста бродерия по яката и маншетите и друг в черно със същата сребриста бродерия излязоха от караулката до портата и тръгнаха към наземната кола. Иван Ксав вдигна купола и двамата надникнаха с подозрение в купето.
    — А. Лорд Иван.
    Иван Ксав вдигна ръка за поздрав.
    — И двама придружители, според уговорката.
    Мъжът в черно, с каменна физиономия, насочи нещо като скенер към Риш и Тедж, после кимна.
    — Очакват ви. — Портите се отвориха и мъжът в кафяво и сребърно им махна да продължат.
    Гигантско имение в старовремски стил издигаше четирите си каменни етажа над внесени от Старата Земя дървета, почти оголени откъм листа в този преходен сезон. Иван мина под една каменна арка, паркира, слезе, вдигна купола и помогна на Риш и Тедж да се измъкнат. Лекцията, която секретарката им беше изнесла на тема как следва да се облича една жена според времето и повода, беше кратка, но достатъчно подробна. Дългите до средата на прасеца следобедни бараярски поли бяха също толкова удобни като комарските панталони, установи със задоволство Тедж, а с известна практика можеха да се окажат и по-удобни. Едва доловимата вибрация от охранителното силово поле около къщата погъделичка кожата й, резбованите двойни врати се отвориха широко и друг мъж в кафяво и сребристо ги покани да влязат в просторно двуетажно фоайе. Изящно дървено стълбище с полирани перила се спускаше от галерията горе. Вляво и вдясно се отваряха широки арки, а право напред, под галерията, имаше трета, по-малка.
    Риш наби спирачки; Тедж едва не се блъсна в нея. Подът беше настлан с удивителна пъстра мозайка, ширеща се като каменна градина под краката им, пищно изобилие от растения и цветя, насекоми и дребни създания, които надничаха сред листака. Каменната мозайка беше толкова фина, че приличаше на маслен пейзаж, излязъл изпод четката на истински майстор. За миг Тедж се побоя, че цветята ще се смачкат под краката им и ще изпълнят въздуха с непознати ухания. Стените пренасяха темата към небето, покрити с ръчно рисувани цветя и лиани, увили се лудешки, сякаш живата гора по пода се протягаше жадно, устремена към светлината.
    Риш беше пленена до дъното на душата си.
    — О — прошепна тя. — Иде ми да се разтанцувам, честно…
    Отдясно долетя писклив вик, последван от глас на смеещ се мъж:
    — Ах, ти, беглец малък!
    Иван Ксав подскочи като ужилен, завъртя се и измърмори под нос:
    — Мили боже, те вече се движат на собствен ход.
    Голо-голеничко момченце, високо не повече от шейсет сантиметра, изтопурка решително откъм арката вдясно с максималната скорост на малките си крачета. Преследваше го… Тедж ококори очи. Мъжът, който куцукаше след детето и размахваше бастун, беше висок само метър и петдесет — най-много, — шокиращо нисък за бараярец на зряла възраст. Добре подстригана тъмна коса, голяма глава върху къс врат, лицето — релефно от бръчки в зачатие, приведени рамене, хубава бяла риза, сиви панталони и сако в същия цвят… и ако Алис и нейният Саймън правеха впечатление на хора с тежест и авторитет, този мъж, помисли си Тедж, буквално изпълваше фоайето с осезаемото си присъствие и задържаше погледа въпреки жестоката конкуренция на мозаечния под и детето, което тичаше с щастливи писъци по него.
    Прощъпалчето се закова на място и зяпна новодошлите. Не, зяпна Риш.
    — Ооо — изгука и се ококори с удивление.
    — Иване, хвани Саша — нареди задъхано ниският мъж.
    Иван Ксав пристъпи напред, вдигна детето, като внимаваше да го държи на ръка разстояние от себе си, и го връчи по най-бързия начин на ниския мъж. Детето взе да се гърчи като голяма розова морска звезда, протягаше ръце към Риш и продължаваше да гука:
    — Ооо, ооо!
    Ниският мъж уведоми Иван Ксав:
    — Тази седмица Саша научи три нови номера — как да си сваля пелената, как да се губи в замък Воркосиган и как да ме надбягва. Ако беше започнал и да говори, като сестра си, с гордост щях да го обявя за истински гений. — После съумя с известни затруднения и без никакво съдействие от страна на палавото дете да вдигне китка към устните си и да каже в комуникатора: — Екатерин? Намерих го. Можеш да прекратиш операцията. Излезе от прикритие в трапезарията, оттегли се към фоайето, но там го приклещиха из засада.
    — Е, къде е съучастничката му? — попита Иван Ксав, наведе се и огледа тревожно пода.
    — Спи. Спят на смени, малките чудовища, явно с цел да ни вземат здравето. Подозирам, че планът им включва безусловна капитулация от наша страна и световно господство от тяхна. Но и аз мога да си наема хора, които да ме сменят на смени, ха! — Отказа се от борбата с неуморното дете и го остави на пода, където вниманието му грабна някаква буболечка от мозайката. Саша се опита да я изчопли и да си я сложи в устата, не успя, пробва отново и нададе разочарован вой.
    Висока тъмнокоса жена се спусна задъхано по стълбището и каза в движение на ниския мъж:
    — Как изобщо е успял да слезе по стълбите, без да си счупи врата?
    — Пълзял е на заден ход, предполагам. Справя се изненадващо добре, между другото. Когато аз бях малък, си счупих една ръка и един крак на това стълбище. Не едновременно де. В различни години.
    — Ръката я помня — измърмори Иван Ксав. — Състезавахме се кой ще се плъзне по-бързо по перилата.
    Жената взе момченцето и го гушна решително. Двамата изглеждаха много по-съразмерно.
    — Здрасти, Иване — каза тя и вдигна подканящо вежди.
    Иван Ксав се отърси от временната си „детска“ парализа и каза:
    — Майлс, Екатерин, позволете ми да ви представя съпругата си, лейди Тедж, и нейната придружителка Риш. Това е моят братовчед Майлс и неговата съпруга Екатерин, лорд и лейди Воркосиган. — Спря с неохота поглед върху детето. — И техният наследник лорд Саша.
    — Шишо — отбеляза лорд Саша, измъкна кичур от кока на майка си и го налапа.
    Лейди Екатерин каза с извинителна усмивка:
    — Добре дошли в замъка Воркосиган, Тедж, Риш. Много се радвам, че успяхте да дойдете, докато още сме тук. — Добави към Иван Ксав: — Ще заведа близнаците на Сергияр да се видят с баба си и дядо си, докато Майлс се занимава със своите неща там.
    — И Ники ли ще идва с вас? — попита Иван Ксав.
    Тя кимна.
    — Ще трябва да поработи повечко, за да навакса изпуснатото в училище, но чака пътуването с нетърпение. — Добави през рамо към съпруга си: — Майлс, защо не заведеш гостите в библиотеката? Ще дойда при вас след няколко минути.
    След което тръгна обратно по стълбите с товара си, а лорд Воркосиган им махна да го последват по коридора вляво, който водеше към просторно антре с бледозелена копринена дамаска по стените. В дъното му имаше големи боядисани в бяло врати, които се отвориха като по команда. Домакинът им ги въведе в дълга стая с рафтове от пода до тавана. Тедж се стресна за миг от оранжевото сияние на истински огън, който пламтеше кротко в бяла мраморна камина — на космическите станции, където беше отрасла, подобен лукс беше немислим и в разрез с изискванията за безопасност. Спокойно, каза си тя, в този случай огънят не е знак за извънредна ситуация, а просто украса. Две малки канапета и няколко кресла бяха подредени подканящо пред камината. На едно от канапетата седеше строен тъмнокос мъж с изсечено лице и четящо устройство в ръце. Вдигна поглед, когато влязоха, изправи се и ги посрещна със сериозна усмивка. Облечен беше с типичен за Бараяр псевдовоенен костюм, тъмносин и без никаква излишна украса.
    — Сир — каза Иван Ксав, докато всички те се придвижваха вкупом към камината.
    — Здравей, Иване. Днес обаче съм в ролята на граф Ворбара — каза мъжът и в усмивката му за миг се мярна тъга. — Това съкращава цирка наполовина.
    — Добре — каза Иван Ксав. Явно му беше писнало от представяния, защото каза лаконично: — Грегор, това е жена ми Тедж и нейната приятелка Риш. Предполагам си чел докладите?
    — Четох резюмето на Алегре. А днес сутринта се видях с майка ти и трябва да кажа, че тази среща ме просветли доста повече относно ситуацията. — Обърна се към жените. — Здравейте, лейди Ворпатрил, госпожице Риш. Добре дошли на Бараяр.
    Каза го по съвсем същия начин, по който лейди Воркосиган беше казала: „Добре дошли в замък Воркосиган“. Тедж изведнъж съобрази, че той единствен сред присъстващите не е ничий поданик. Освен ако не обърнеш пирамидата, което би означавало, че е поданик на всички останали… Императорът седна, което явно беше знак за останалите да последват примера му. Иван Ксав дръпна Тедж да седнат на другото канапе, лорд Воркосиган остави бастуна си и се тръшна на един малък фотьойл, Риш приседна на ръба на друг такъв.
    Риш сигурно трескаво се опитваше да сортира много непознати миризми, сред които димът на горящата в камината дървесина сигурно беше най-силният и най-чуждият за нея. В стаята имаше още двама мъже с черна униформа, изпружени като статуи, единият при двойната остъклена врата в дъното, която извеждаше навън, другият — до вратата, през която бяха влезли. Мъжете в черно току стрелкаха с поглед двете жени, като злобни кучета пазачи, които наблюдават напрегнато котки, навлезли неканени в територията им. Кучета, готови да ги стиснат със зъби и да им скършат вратовете при първото погрешно движение. Тедж се постара да не мърда излишно и козината й да не настръхва.
    Императорът на Бараяр се облегна спокойно назад, протегнал една ръка върху облегалката на канапето, и попита ведро:
    — Е, лейди Тедж… как точно се запознахте с Иван?
    Тедж погледна уплашено Риш, чието празно, затворено изражение й върна: „Това е изцяло по твоята част, момиче“. Откъде по-точно трябваше да започне? Преглътна, стисна за кураж ръката на Иван Ксав и подхвана напосоки:
    — Бяха ни свършили парите по пътя към… — Чакай, не беше необходимо да… но пък той беше говорил с лейди Алис, тя колко ли му беше…
    — По пътя към Ескобар, където е трябвало да се съберете с брат си, ако съм разбрал правилно? — подсказа й император Грегор.
    Тедж преглътна и кимна.
    — Озовахме се на Комар, с надежда да се скрием от преследвачите си. Смятаме, че са наемници на синдиката Престен. Аз си намерих работа в една фирма за доставки, а Риш се криеше в квартирата ни. Иван Ксав донесе една ваза и поиска да я опаковам и да я изпратя… — Тук, като си помисли човек. Тя го изгледа със закъсняло възмущение. — Хей! Купил си нарочно онова грозно нещо, нали? Като претекст да дойдеш в магазина?
    Той сви рамене.
    — Ми да.
    — Тъкмо затваряхме. Той почна да ме сваля. — Тедж свъси вежди.
    Лорд-ревизор брат’чедът прикри с ръка устните си.
    — Какво, и не е успял?
    Тедж кимна отново.
    — После го заварих да ме чака на стълбите пред кооперацията, където живеехме. Реших, че е шапкар, който ме преследва. Затова го поканих, а Риш го застреля.
    Братовчедът се размърда в креслото си. Веждите на императора се вдигнаха.
    — Зашеметих го, момиче — побърза да я поправи Риш. — Съвсем лекичко при това.
    — А после го завлякохме в апартамента — продължи Тедж.
    — Интересно, това го нямаше в доклада на ИмпСи — каза император Грегор.
    — Прецених, че тези подробности вече са без значение — каза намусено Иван. — Простѝ, забравѝ…
    — Вързахме го за един стол и си легнахме — каза Тедж.
    Лорд-ревизор брат’чедът издаде странен звук — приглушен и цвилещ. Хапеше си ръката, осъзна Тедж. Иван Ксав демонстративно не му обръщаше внимание.
    — И добре, че го направихме — продължи упорито тя, — защото когато се появиха истинските похитители, ги чухме да си говорят с него и ги нападнахме. Чист късмет.
    — Не беше никакъв късмет — възрази Иван Ксав. — Аз нарочно ги заприказвах, на висок глас, да ги забавя, докато пристигнат подкрепленията. Които доста се забавиха, между другото.
    — Бърза реакция… като за човек, вързан за стол — промърмори братовчедът.
    — Ами, бърза си беше! — каза Иван Ксав.
    — Както и да е — продължи Тедж, — той ни покани да се скрием за няколко дни в неговия апартамент и всичко изглеждаше наред, докато свръзката на синдиката не се сетила да насъска по следите ни комарската имиграционна служба, която да им свърши мръсната работа — да ни изкара от скривалището и да ни превърне в лесни мишени. И така, Биърли, който дойде да ни предупреди, служителите на имиграционната служба и онези ченгета от куполната полиция, които се опитваха да арестуват Иван Ксав, задето ме е отвлякъл — което той не е направил, — та всички те се появиха кажи-речи едновременно, преди още да сме си изпили кафето, а после адмирал Десплейнс звънна на Иван Ксав, беше бесен заради ченгетата, така мисля, а аз бях толкова уморена и уплашена и, и ние… се паникьосахме. — Хвърли нов поглед към Риш. Никаква помощ оттам, уви.
    — Стига си се смял — сопна се Иван Ксав на братовчед си, който всъщност не се смееше, на глас поне, ако не се брояха искриците в очите му. — Изобщо не беше смешно.
    Иван Ксав погледна Тедж и я стисна лекичко за ръката. Тя му отвърна със същото. Прав беше. Не беше смешно. Онази част и в онзи момент… не беше смешно.
    Погледнато в ретроспекция, от друга страна…
    — И така, Иван Ксав метна комуникатора си в хладилника, грабна една… имаше една голяма кутия с оризова каша, грабна я и ми предложи да се омъжа за него. За да откачи мен от имиграционните и себе си от куполната полиция. И аз приех.
    — Разбирам — каза император Грегор. — Май…
    — Свърши работа — изтъкна Иван Ксав намусено.
    — Защо е метнал комуникатора си в хладилника? — попита братовчедът, видимо запленен от този детайл.
    — Защото адмиралът не спираше да му звъни.
    — Аха. Е, това си е съвсем логично.
    — Така ли? — попита императорът. Братовчедът кимна и това явно се оказа достатъчно.
    — А после Иван Ксав ни доведе тук, на Бараяр, за да намерим онзи човек, граф Фалко, който да ни даде развод, а след това… — Тедж зацикли, а после си спомни любезното предложение на умната лейди Алис. — А лейди Алис, по-точно нейният Саймън, предложи с Риш да ни натоварят контрабандно на бараярски правителствен кораб до Ескобар. Което можело да се уреди, стига Иван Ксав да говорел с подходящите хора. — Събра кураж и вдигна поглед от скута си към императора. — Вие ли сте „подходящите хора“, сър?
    — Не е изключено. — Наведе се напред, опрял брадичка на дланта си, и я изгледа с интерес. Тедж с негодувание забеляза, че и той притежава онази типично мъжка сияйна усмивка, която променя драматично лицето на собственика си, дори в по-голяма степен отколкото при Иван Ксав. От друга страна, при императора промяната започваше от доста по-сурова стартова позиция. Иван Ксав трябваше доста да поработи, за да докара сурова физиономия на лицето си, при това със съмнителен резултат. Императорът продължи: — Къде на Ескобар се намира брат ви?
    Не беше сега моментът да се пазари на дребно, осъзна Тедж. Цялата среща си беше чиста проба пазарлък, сделка. Голяма сделка при това.
    — Амири никога не се е чувствал щастлив в Къщата, никога не се е интересувал от бизнеса като брат ми Ерик и като сестрите ми. Биологията и медицината бяха неговата страст. Накрая родителите ни отстъпиха и му уредиха да замине за Ескобар, в една клиника, където имаха контакти, да смени самоличността си и да довърши медицинското си образование. Сега работи там, занимава се с изследователска работа. Под ново име. — Облиза устни и добави: — Отдавна се бяхме разбрали, че ако се случи нещо ужасно, аз ще отида при него, защото двамата винаги сме се разбирали, а сестрите ми ще отидат при баба.
    Грегор потропа с пръсти по облегалката на канапето.
    — Като се има предвид, че джаксънианските родители на Шив Арка се водят покойници, въпросната баба трябва да е сетаганданската висша, вдовицата на гем-генерал Естиф, която живее в изгнание на Земята?
    — Мили боже! — каза Иван Ксав и трепна — седяха толкова близо един до друг, че Тедж усети как тялото му се напрегна. — Тя още ли е жива?
    Императорът го измери с развеселен поглед.
    — Не прочете ли докладите на ИмпСи, Иване?
    — Те пък сякаш ще ми ги дадат драговолно! Нямам време да им извивам ръцете. Затънал съм до уши в документацията, която пристига за Десплейнс в отдел Операции, благодаря. По цял ден това правя.
    — Но пък си имал толкова вечери да наваксаш… няма значение — каза императорът. Тедж не беше сигурна дали гледа Иван Ксав, нея или и двамата едновременно, но определено видя беглата усмивка, която прекоси лицето му.
    — Стига бе, вдовицата на гем-генерал Естиф… Та тя е била на Бараяр по време на Окупацията, а отдавна няма живи свидетели на онова време — каза Иван Ксав. — Сигурно е на сто и двайсет години, най-малко. Истинска мумия!
    — На сто и трийсет по-точно — каза Риш. — Ако не греша.
    — Познаваш ли я лично? — попита я Иван Ксав, но погледна към Тедж и тя отговори вместо приятелката си:
    — След като старият генерал почина, тя дойде да живее при нас. Тогава ние, децата, още бяхме малки. Тръгна си преди осем или девет години. Оттогава не съм я виждала. Но определено не приличаше на мумия, уверявам те. Не беше млада, естествено, косата й, дълга до петите, беше придобила вълшебен сребрист нюанс, но иначе беше в страхотна форма. Стройна. И висока. И много… тежка? Но не в буквалния смисъл. Движеше се бавно, но не защото не можеше другояче, а защото го предпочиташе така.
    Усмивка цъфна за миг на лицето на Риш.
    — Да, такава беше.
    Вратата се отвори. Лейди Воркосиган — лейди Екатерин? — влезе, последвана от две прислужници и няколко колички, тежко натоварени с елементите на изобилен „следобеден чай“ по всички правила на изкуството. Всички притихнаха в очакване, включително Грегор. Двамата облечени в черно охранители по принцип си бяха притихнали в очакване, но дори те хвърляха по някой изпълнен с копнеж поглед към щастливците около камината. Разговорът премина в забвение за следващите минути и се поднови чак след като бяха сервирани кафето, двата вида чай, десетината вида малки сандвичи, кексчета и сладкиши, прясно захаросани плодове, изящни марципанови фигурки и миниатюрни еклерчета с пудра захар, които цапаха ужасно. Поднови се, но не твърде ентусиазирано и с немалко паузи, защото е трудно да говориш с пълна уста. Риш изглеждаше като хипнотизирана в пристъп на сетивно блаженство.
    — Твоите визити влияят особено благотворно върху вдъхновението на Мама Кости, Грегор — каза лейди Екатерин на императора и той се усмихна.
    — Хич не си го и помисляй, Грегор — каза братовчедът.
    — Хрумвало ми е да се позова на закона за военната мобилизация, но не е редно точно аз да си служа с измама — отвърна императорът с въздишка и лапна третото си еклерче.
    Всички намериха думите му за забавни. С изключение на Тедж и Риш, които изобщо не разбраха кое му е смешното. Тедж сръга Иван Ксав, но той също беше зает да дъвче и само поклати глава.
    — Ш’ти обясня по-късно. Майлс брани готвачката си от всички и всичко.
    Братовчедът прокара поредната хапка с чай и се обърна към жена си:
    — Точно преди да дойдеш лейди Тедж ни разказваше за сетаганданската си баба, висша и вдовица на покойния гем-генерал Естиф. Била е на Бараяр в края на Окупацията, ако можеш да си представиш. От поколението на стария генерал Пьотър.
    Лейди Екатерин лапна една захаросана череша, облиза си пръстите и каза:
    — Граф Ворбретен. Голям скандал избухна преди няколко години, когато генетично сканиране показа, че е една осма сетагандански гем. По мъжка линия, уви, предвид бараярските закони за унаследяване. Сметките водеха към прабаба му по време на Окупацията.
    Иван Ксав вметна:
    — Започнаха да му викат Рене Гембретен, но в крайна сметка Съветът на графовете гласува в негова полза и той запази графската си титла и именията. Размина му се на косъм обаче. Доволен бях, че спечели. Много свестен човек.
    — И много съвестен окръжен граф — добави император Грегор.
    — Сега, когато генетичното сканиране е достъпно за всички — каза лейди Екатерин на Тедж и Риш, — и други забежки от този сорт излязоха на бял свят. Въпреки двустранния натиск срещу подобни връзки, който е бил упражняван навремето. Но в крайна сметка Окупацията е траяла двайсет години.
    — Хората са си хора — каза съпругът й. — Затова нека правим повече от тях. — Размениха си топли усмивки, от онези, които мъжете и жените си разменят насаме.
    — Случаят с Рене съвсем не е уникален, що се отнася до междупланетните романтични връзки с бараярско участие — каза императорът. — Майката на Майлс, графиня Корделия, е от колонията Бета, точно като прабабата на Иван — и на Майлс, — която се омъжила за нашия изтъкнат дипломат принц Ксав.
    Тедж зяпна изненадано Иван Ксав.
    — Значи си една осма бетанец? Не си ми казал!
    Златните вежди на Риш също се вдигнаха.
    Иван Ксав сви рамене.
    — Ами, не е като да се сещам често за това. Било е отдавна. Преди да се родя. — Увенча този необорим аргумент с една марципанена теменужка и задъвка отбранително.
    — Онази ескобарска клиника, която е взела под крилото си вашия брат, джаксънианския беглец, и с която покойните ви родители са имали контакти… — подкани я братовчедът, зачеквайки тема, която уж трябваше да мине незабелязано в словесната тирада на Тедж.
    Тя настръхна.
    — Случайно да става въпрос за „Дърона Груп“? — продължи той.
    Риш ахна, зяпна го с отворена уста и изпусна парченцето захаросан портокал, което държеше.
    — От ИмпСи са знаели за това през цялото време?
    — Явно не — каза императорът и ги фиксира със страховит интерес.
    — А вие как се сетихте? — попита Тедж. Самата тя едва не беше умряла, за да опази тази тайна…
    — Навързах някои неща.
    — Марковата „Дърона Груп“? На Марк? — Иван Ксав изгледа с възмущение Тедж. — Да ми беше казала по-рано!
    — Вие пък какво знаете за тях? — обърна се Риш към братовчеда, все още настръхнала от тревога.
    — Доста, за жалост. Някога бяха филиал на Къща Фел, група от трийсет и шест клонирани братя и сестри с изключителни лечителски таланти. Тяхната генетична майка, Лили Дърона, която вече е прехвърлила стотака, ако не греша, изглежда, е имала някакви специални отношения със стария барон Фел, които аз така и не успях да разнищя докрай. Така или иначе, моят клониран брат Марк им помогна да извършат мениджърско изкупуване, финансира го на практика, и да се преместят на Ескобар, където условията са много по-приемливи от техноробството на Къща Фел, нищо че на Джаксън Хол услугите им се ценяха много високо. Да разбирам ли, че родителите ви са били в близки отношения с барон Фел, лейди Тедж? Или с Лили Дърона?
    Тедж погледна в паника към Риш, която протегна ръце, сякаш да отблъсне въпроса назад към източника му. Тедж се изкашля и започна несмело:
    — Родителите ми винаги… как да се изразя, двете Къщи, нашата и на Фел, си правеха услуги, да, бяха си взаимно полезни. Но никога не е бил повдиган въпросът за официален съюз или сливане.
    Братовчедът потропа с пръсти по страничните облегалки на креслото си, устните му се свиха за миг.
    — Хм. Брат ми Марк не участва пряко в управлението на „Дърона Груп“, но е инвестирал доста средства в компанията и това не е тайна за никого. Всъщност в момента е на Ескобар заедно с партньорката си Карийн, по свои дела. Марк е бизнесменът в нашето семейство. Има няколко успешни начинания и в окръг Воркосиган… както и няколко не толкова успешни.
    — Всичко, което си струва да се постигне… — измърмори под нос Иван Ксав. — Боже, даже и клонингът му…
    — Графът, нашият баща, одобрява. За жалост окръг Воркосиган изостава икономически още от времето на Окупацията. Понесохме и диспропорционални загуби от последвалите граждански войни. — Потропа още малко по облегалките. — Работата е там, лейди Тедж, че тази моя връзка е връзка и на Иван. И ако идеята ви е била да намерите убежище при „Дърона Груп“, място, където никой да не ви потърси, защото нищо не ви свързва с него…
    — Казвате, че вече не е безопасно да отидем там? — попита уплашено Тедж.
    — Не. Но при всички случаи ще трябва да поработите много по-сериозно по новите си самоличности, желателно е да промените и външността си в някаква степен — каза той и погледна Риш.
    Тя го изгледа на свой ред.
    — Изглежда, знаете страшно много за Джаксън Хол, като за бараярец.
    Братовчедът вдигна рамене.
    — Ходил съм няколко пъти там по работа. Предишната ми работа тоест, преди да стана имперски ревизор. Във всеки случай Бараяр много внимателно следи петте Велики къщи, контролиращи точките за скок, и най-вече Къща Фел, защото е най-близо до нас. Не толкова станция Кордона, защото интересите ни не стигат толкова далеч в тяхната посока. Имаме по-икономически изгодни маршрути до Земята през Сергияр и Ескобар. Фактът, че точката за скок от Джаксън Хол до задната врата на Сетаганданската империя се контролира от Къща Престен, е… представлява известен интерес.
    — Каква предишна работа? — попита Тедж.
    Братовчедът хвърли око на поредния кръгъл сандвич с краставичка, лапна го на една хапка, сдъвка и преглътна, преди да отговори:
    — Няколко години бях куриер към ИмпСи, преди да се пенсионирам по болест. Попътувах доста из цялата възлена връзка. — Вдигна поглед и се усмихна на жена си. — Достатъчно, за да не ми липсва, откровено казано. Напътувах се.
    Усмивката на лейди Екатерин излезе малко крива.
    — Сигурен ли си?
    Тедж се обърна отново към императора:
    — А онова пътуване, сър?
    Императорът потри с ръка челюстта си.
    — Ще говоря с Алегре. После двамата с Иван могат да обсъдят подробностите. — Замълча, гледаше ги замислено, нея и Иван Ксав. — Имайте предвид, че може да минат няколко седмици, докато се отвори възможност. Не можем да отлагаме планови или спешни полети заради такова нещо.
    Тедж кимна и преглътна разочарованието си. Просяците нямат право на претенции.
    — Службата вече е уведомена, че охраната на Иван следва да бъде приведена в съответствие с новото ниво на заплаха — добави императорът.
    — Ако… ако агентите на синдиката ни проследят дотук, вашите хора ще могат ли да ги спрат? — попита Риш.
    Тъмните вежди на императора литнаха нагоре.
    — От тях се очаква да спират много по-страшни неща.
    — Освен ако не са с вързани очи — вметна братовчедът. — А как и доколко ще могат да ви защитят зависи и от вас. Колкото повече информация криете, толкова повече пролуки ще зейват в охраната ви.
    Тедж кимна. Гърлото й се беше свило. Иван Ксав явно усети тревогата й и я погледна със смръщени вежди. Тедж добре помнеше как загина телохранителят им на станция Фел. Тя едва го беше познавала, но все пак… Имаше много причини да страни от управлението на Къщата, от играта, която поглъщаше цялото внимание на родителите й. Една от тях беше, че не искаше други да плащат цената за нейния живот със своя. Макар че… този риск съществуваше за всички, като си помислиш. Иначе нямаше да има нужда от полиция и армия на места като Пол или Комар. Обща защита, реализирана със съвместните усилия на цялото общество, вместо на парче от онези, които могат да си го позволят финансово… при това без високите бонуси, които джаксънианските наемници и телохранители получаваха като обезщетение за поетия риск.
    Телохранителят до вратата към антрето се обади за пръв път:
    — Седемнадесет и тридесет е, сир.
    — Вече? — Императорът погледна комуникатора на китката си, после вдигна извинително поглед към Тедж, Риш и Иван. — Боя се, че ще трябва да ви оставя. Имам да разменя още няколко думи със своя ревизор, преди всеки да поеме по делата си.
    Лейди Екатерин стана и каза спокойно:
    — Може би Тедж и Риш ще искат да разгледат замък Воркосиган, преди да ги върнеш у дома, Иване. Може да им покажа и бараярската градина.
    Иван Ксав кимна енергично, след което Тедж и Риш си взеха довиждане — дано не бяха объркали ужасно етикета — и последваха домакинята си.
    В централното фоайе Риш забави стъпка, загледана в краката си. Помръдна с пръсти, сякаш ръцете я сърбяха да се наведе и да докосне пода. Или да извърти някой и друг пирует.
    — Мозайката нова ли е? — попита тя лейди Екатерин. — Много е красива. И неочаквана. Изглежда ми нова.
    Лейди Екатерин се усмихна доволно.
    — Когато с Майлс се оженихме, той настоя да оставя своя отпечатък върху къщата… тоест извън бараярската градина. Дълго мислих какво да е. А после един ден свекърва ми спомена, че свързвала някои неприятни събития с черно-белите мраморни плочки във фоайето, отпреди десетилетия. И тогава ми хрумна тази идея. — И обхвана с щедър жест пищния под и разцъфналите стени, преди да добави: — Израснала съм на Южния континент, където мозайките от естествен камък са нещо като традиционно местно изкуство. На север предпочитат дървото, но ние сме по камъните. От години се възхищавах на една приложничка, която правеше чудеса с каменните мозайки, но таксата й не ми беше по джоба. Споменах за нея пред Майлс, той отлетя за Южния континент и буквално отвлече жената, която повече или по-малко се беше оттеглила от активна дейност. Работихме съвместно по ботаническите детайли. Проектът и изпълнението отнеха близо година, плюс обиколките из окръг Воркосиган, докато съберем достатъчно местни образци, които да използваме. Мозайката представлява смесица от бараярски и земни екосистеми, точно като някои места около Воркосиган Сърло, в подножието на планината.
    Иван Ксав се изсмя гърлено.
    — Когато развалиха стария под, хората отнасяха по някое парче като исторически сувенир. По-късно дори видях да ги продават, на безбожна цена. Ако се беше сетила да продадеш плочките, Екатерин, можеше да финансираш цялата подмяна.
    Тя също се засмя, но после каза:
    — Предполагам, че новото начало беше по-важно за всички. — Обърна се към Тедж. — Между другото, графиня Корделия Воркосиган и майката на Иван са много близки. Корделия често споменава колко хубаво е било да има приятелка, когато дошла на Бараяр, чужденка и току-що омъжена за графа, приятелка, която да й покаже как стават нещата тук… нещата, за които мъжете не знаят нищо. Този път поне война няма. Ако искате, когато с Майлс се върнем от Сергияр, може пак да се видим?…
    Сърцераздирателно предложение, толкова мило, помисли си Тедж. Усмихна се, но поклати глава.
    — Едва ли ще се задържим толкова дълго тук.
    — А — каза лейди Екатерин и хвърли неразгадаем поглед към Иван Ксав. — Жалко. Ами, ако искате, да минем през крилото с трапезарията, оттам ще излезем през задния вход и ще заобиколим към моята градина…
    Когато бе стъпила на Бараяр, Тедж си беше помислила, че колкото и скоро да се махнат оттук, пак ще е късно. Сега, само след два дни, дори зачатъчните планове за евентуално тръгване след незнаен брой седмици й се струваха преждевременни, надвисваха на хоризонта й, преди да е готова за тях. Сякаш цялата проклета планета се опитваше да я съблазни… Странна мисъл. Тя я прогони от главата си, хвана Иван Ксав под ръка и тръгна след домакинята.

11.

    Всички имаха нужда от почивка, затова прекараха деня след стресиращата среща с Грегор в апартамента на Иван. Жените, изглежда, нямаха нищо против да ограничат запознанството си с Бараяр до безобидното комтабло, а с местната кухня — до въздългия списък на Иван с доставчици на храна за ергени. Чак по време на безобразно късната закуска по обяд на следващия ден Иван откри, че нежеланието на жените да излизат е продиктувано не от съмнения в ефикасността на неговата охрана, а е свързано с наземната му кола, която и двете бяха успели да намразят. Тогава му хрумна гениалната идея да наеме по-голяма кола за уикенда, вдъхновение, което Тедж и Риш посрещнаха с ентусиазъм. Тъкмо обсъждаха къде да отидат и какво да разгледат във и около Ворбар Султана, когато на вратата се звънна.
    Не че „одобрени“ непременно означаваше „желани“, помисли си Иван, когато погледна екранчето на домофона и установи, че пред вратата му стои Биърли Ворутиър, оглежда се и потропва нервно по кантовете на панталона си. Май беше време да преразгледа списъка и да извади от него някои имена… Неохотно — нали именно така се беше забъркал в цялата тази история — Иван отвори вратата и пусна Би, почти като разносвач, само дето този разносвач не носеше вкусна храна, а торба със змии. „От мен бакшиш няма да получиш, Би“.
    — Момичетата всъщност работеха за мен, като агенти. В ИмпСи отдавна са стигнали до извода, че понякога е за предпочитане да наемеш професионалистки по тънката част и да им обещаеш нов старт в живота в замяна на съдействието им, вместо да използваш обучени агентки, които трудно се съгласяват да… ами, сещате се. На онези двечките им се обадих веднага след вашата сватба, казах им да се махнат по най-бързия начин от яхтата на Вормерсиер, уж отиват по магазините, и че ще ги чакам на орбиталната трансферна станция. Онова с ходенето по магазините беше кодовата ни фраза, че операцията навлиза във финалния си етап. Когато Десплейнс и вашите хора са налазили „Канциан“, ние вече се качвахме на борда на търговски полет до Бараяр. Предполагам, че яхтата на Десплейнс ни е изпреварила по пътя… така де, нашият кораб не беше от най-бързите. А и каютата ни не беше от най-добрите. Една каюта и за тримата. — По лицето му пробяга усмивка. — Но пък ни похвалиха за спестовността. ИмпСи се гърчи в поредния си бюджетен спазъм, между другото.
    — От трети. Вербува ме един агент от вътрешния отдел. Тъкмо бях пристигнал в столицата, нямах още двайсет години и бях решил да отида по дяволите възможно най-експедитивно и по свой си недозрял начин… тоест, следвайки едно към едно примера на другите недозрели, хм, „градски клоуни“, както ги наричат Иван и неговата пасмина. Онова, боя се, не беше най-оригиналният период от живота ми. Не бих казал, че съм попаднал на лоша компания — аз буквално я издирих, — но сред всичките гнили ябълки в кошницата, която сам си бях избрал, имаше и една, която… не беше. Използва ме да му свърша едно-две неща в услуга, одобри работата ми, възложи ми още няколко дребни задачи, после по-големи, подложи ме на тест… — Биърли се намръщи, застигнат от някакъв неприятен спомен: Иван подозираше, че точно за тази част от кариерата си няма да навлезе в подробности. — А после един ден ми направи предложение, което не ме изненада… макар че определено обясняваше някои неща. Минах през няколко кратки курса към ИмпСи, останалото беше чиракуване. Както и… спонтанно вдъхновение на терен. — Наля си още: очевидно го мъчеше жажда. — Което ни води до настоящия момент. Трябва да…
    — Добре го каза, Иване, освен може би последното, но… няма значение. Важното е версията да звучи правдоподобно. В тази връзка, беше ми казано, че докато са на Бараяр, Тедж и Риш няма нужда да прикриват истинската си самоличност. Идеята е да превърнем дефекта в ефект, понеже да изтрием следите ви дотук изглежда почти невъзможно. А вие сте оставили голяма диря — като празненство по случай рождения ден на императора с все духовите оркестри и слон в добавка. Изпаднали в беда млади жени с висш произход, които бягат от кървав дворцов преврат — бараярците това ще го разберат от половин дума, толкова ще се захласнат от романтиката, че ще преглътнат дори джаксънианското ви минало. — Изгледа замислено Иван. — Срещата ни на Комар беше случайна и въпреки това ти посочи мен като свидетел, когато ти потрябва такъв. Случайно да си бил пиян в онзи момент?
    — Известно допълнително отклоняване на вниманието, докато аз се занимавам с досадното разпространяване на дезинформация, би било… полезно. Изтъкната чуждоземна танцьорка, озовала се на Бараяр заради тайнствената — или скандална — връзка, добре де, брак издънката на един от най-спечените ворски родове… бас държа, че сами ще нокаутират предразсъдъците си, за да те видят отблизо. При това в компанията на един от най-пропадналите ненаследници на клана Ворутиър. Публиката ще е запленена в най-висша степен, уверявам те. — Усмихна се. Иван пак се озъби, но Биърли не му обърна внимание. — А и така ще започнат да свикват с теб. Плюс това ще имаш възможност да видиш това-онова от Бараяр без спечената компания на Иван.


    Риш се прибра много късно. За изумление на Тедж — което тя се постара да прикрие, макар че й беше доста смешно, — Иван Ксав остана да я изчака. Пусна Риш, но не и Биърли, който беше дошъл да я изпрати: прогони го, като се оплакваше на висок глас, че били закъснели и че заради тях нямало да може да се наспи. Цинично многозначителните подмятания на Биърли само го ядосаха още повече.
    На следващата вечер Риш накара Иван Ксав да й извади резервно дистанционно за входната врата. Биърли отново я изведе, но не на соаре, а на танцово представление на фолклорна трупа от западните части на континента — неговото родно място, обясни Биърли, където не бил ходил много отдавна. На третата вечер Риш се обади от комуникатора на Биърли да каже на Тедж да не я чакат и че щяла да се прибере около обяд на следващия ден. Иван Ксав се навъси като градоносен облак.
    Следващият ден обаче беше неговият рожден ден — събитие, което Тедж очакваше с растящо любопитство. Станаха по тъмно и се облякоха официално — Иван Ксав облече зелената си капитанска униформа — за пръв път, откакто беше излязъл в едноседмичен отпуск. Не закусиха, изпиха само по един чай, после Иван Ксав вкара Тедж във възтясната си спортна кола и потегли по тъмните притихнали улици.
    Пътуването не трая дълго. Този път — и слава богу — Иван Ксав караше сравнително бавно, дали заради ранния час, или заради тържествения повод, Тедж така и не разбра.
    Не й беше казал много за церемонията: само, че било традиционна бараярска заупокойна молитва за баща му, която включвала изгарянето на малко приношение във вид на кичур коса… която отрязвали с ножица от главата на собственика й, разбра с облекчение Тедж. Спряха на някаква улица, където сградите бяха стари, олющени и ниски. На улицата имаше патрулна кола на градската гвардия със запалени светлини. Двама гвардейци поставяха ограничителни бариери край бронзова плоча, вградена в паважа. Патрулният сержант хукна към тях, като им правеше знаци да се изтеглят от паркомястото, където Иван Ксав вкарваше колата си, но после позна шофьора и козирува.
    — Капитан Ворпатрил, сър — каза, докато Иван Ксав помагаше на Тедж да слезе. — Почти сме готови, сър.
    Иван кимна.
    — Благодаря, сержант. Както винаги сте безупречни.
    Тедж стоеше на тротоара във влажния есенен хлад и се оглеждаше.
    — Значи тук е загинал баща ти, така ли?
    Иван Ксав посочи плочата, която отразяваше блясъка на уличните лампи в мрежата от светлосенки, нашарили паважа.
    — Точно там, според маман. Бил е застрелян от хора на Претендента, докато с мама се опитвали да избягат.
    — Чакай, значи тя е била там? Тоест тук? В онзи момент?
    — О, да. — Прозина се, плъзна сънен поглед по улицата, после изправи гръб, когато от една пресечка се появи дълга лъскава позната наземна кола. Гвардейците я насочиха към отреденото й паркомясто със заучена официалност и козируваха на хората, които слязоха от нея. Лейди Ворпатрил беше придружена — или ескортирана — от Саймън Илян, шофьорът Кристос вървеше след тях и носеше голяма платнена торба, в която нещо подрънкваше.
    Гвардейците се оттеглиха на почтително разстояние и застанаха мирно, а Кристос коленичи на паважа, извади от торбата малък бронзов триножник и купа и ги сглоби до плочата. Кимна на господарката си и отиде при гвардейците, каза им нещо и един от тях се отдалечи, за да пренасочи растящия трафик по съседни улици.
    — Добро утро, Иване — поздрави лейди Алис сина си. — И честит рожден ден, скъпи. — Прегърна го, а той я млясна по бузата, което явно беше нещо като семейна традиция. Кимна на Илян, който го поздрави на свой ред:
    — Честит рожден ден. На колко ставаш, на трийсет и пет?
    — Да, сър.
    — На Старата Земя казвали, че прехвърлиш ли трийсет и пет, вече слизаш по хълма, вместо да се качваш. Чудо е, че доживяхме и до толкова. — И поклати глава в недоумение. Иван направи гримаса.
    Войната на Вордарианското претендентство била по-скоро неуспешен дворцов преврат, с това впечатление беше останала Тедж от информацията в мрежата. Малко след като на трона се възкачил петгодишният император Грегор под регентството на Арал Воркосиган, граф Видал Вордариан и неговата опозиционна партия решили да си присвоят властта. Още с първия удар превзели столицата, щабквартирите на армията и на ИмпСи, хванали и майката на младия император, но самото момче им се изплъзнало, скрито в провинцията от семейство Воркосиган, което на свой ред събирало поддръжници. Тази грешка на Претендента се оказала фатална.
    Последвали месеци на позиционна война с отделни въоръжени сблъсъци, докато двете страни трескаво набирали съюзници сред другите графове, армията и народа. Капитан лорд Падма Ворпатрил и съпругата му лейди Алис, роднини и верни поддръжници на регента Воркосиган, останали отрязани в столицата по време на преврата и минали в нелегалност. Смъртта на Падма се споменаваше бегло като поредната жертва на репресиите. Дали и онази нощ е била студена и мъглива като тази?
    Учудващо, тази история звучеше още по-сюрреалистично сега, когато Тедж беше седяла в една стая — и похапвала от същите еклерчета — с порасналия, вече четиридесетгодишен Грегор. Да не споменаваме…
    Лейди Алис от днешния ден, овладяна и с високо вдигната глава, пристъпи към Тедж и я хвана за ръцете.
    — Добро утро, Тедж. Радвам се, че дойде.
    Тедж се замисли за значителната разлика между „съпругът й бил застрелян“ и „съпругът й бил застрелян пред очите й“. Сведе глава, внезапно смутена по един съвсем нов начин под тежкия поглед на тази жена.
    — Благодаря ви — успя да измърмори, понеже не знаеше какво друго да каже.
    — Досега не си присъствала на такъв помен, нали?
    Тедж кимна.
    — Дори не бях чувала за тази традиция.
    — Няма нищо сложно. Особено ако си го правил трийсет и четири пъти. Някои хора го правят на годишнината от смъртта, други на рождения ден на покойника или на друга важна дата. Според нуждите и възможностите си. Важното е споменът да остане жив. — Суховата усмивка повдигна устните й. Жълтеникавата светлина на уличните лампи отмиваше цвета от лицето й и зеленото от униформата на Иван Ксав.
    Майка и син коленичиха до триножника. Без бавене и с икономични движения лейди Алис извади от платнения сак найлоново пликче с ароматни парченца дървесна кора и ги изсипа в металната купа. Извади от чантичката си по-малко пликче, в което имаше кичур прошарена черна коса. Постави кичура върху подпалките. Иван бръкна в джоба на панталона си и извади подобно пликче с топка черни косми. Бяха ги запазили предвидливо при последното си посещение във фризьорския салон, така ли? После и двамата се изправиха.
    Лейди Алис кимна към плочата.
    — Тук войници на Вордариан застреляха съпруга ми. С невроразрушители. Клетият Падма нямаше никакъв шанс. Още помня миризмата… и на горяща коса, покрай другото. Тази церемония винаги ме връща към онзи момент. — Смръщи вежди. — Иван се роди след няма и час.
    — Къде е бил утробният му репликатор? — попита Тедж.
    Три глави се обърнаха към нея. Лейди Алис се усмихна сухо и сложи ръка на корема си.
    — Тук, скъпа.
    Тедж ахна с ужас, неочакван и затова още по-страшен.
    — Искате да кажете, че Иван Ксав се е родил по стария начин?
    — По онова време всички се раждаха така. Репликаторната технология беше нова за Бараяр и трябваше да мине цяло поколение, преди хората да я приемат. — Лейди Алис стрелна с възмущение сина си, който се чудеше накъде да гледа. — Закъсня с две седмици нашият Иван. Четири килограма и половина!
    — Аз какво съм виновен — измърмори той. После добави към Тедж, все така тихо: — Казва го всяка година.
    Лейди Алис продължи по-ведро:
    — Приятелите, който ни спасиха… които спасиха мен кажи-речи в последния момент, ме заведоха в една изоставена сграда в Стария град недалеч оттук, в Кервансарая, така му казваме… По онова време кварталът беше опасно място, запуснато и разпуснато. Сержант Ботари, мир на прахта му, акушира при раждането на Иван, понеже никой друг нямаше дори елементарни познания по въпроса, аз включително. Бях ужасена до смърт, а дори не можех да извикам, защото хората на Вордариан обикаляха улиците да ни търсят. Ботари ми даде да захапя някакъв парцал… още помня отвратителния му вкус. Толкова ясно го помня, че ми се повдига, точно както ми се повдигаше и тогава. Справихме се някак, представа нямам как, но се справихме. Всички бяхме толкова млади. Сега Иван е по-стар, отколкото Падма беше тогава. — Погледна Тедж, сякаш я виждаше за пръв път. — Аз бях на двайсет и пет, точно като теб, скъпа. Странно съвпадение.
    Странно и половина, и на път да стане крайно смущаващо, поправи я наум Тедж. Но пък разкриваше нова причина — нова за Тедж поне — за неочакваното съчувствие на тази зряла дама към друга млада бегълка, скърбяща за своите покойници. Причина, която се изясни като лед, като кристал, като счупено стъкло или като нещо друго с остри и опасни ръбове. „О!“
    „Тя знае. Знае всичко, а и повече, изглежда“. Може би лъскавата повърхност на лейди Алис беше толкова плътна и гладка по необходимост, защото криеше толкова много?…
    Саймън Илян сбърчи вежди.
    — Къде съм бил аз по онова време? Ще ми се да съм бил тук, за да ти помогна, Алис…
    Тя го погали по ръката.
    — Ти извеждаше адмирал Канциан през вражеските линии, с което даде голямо тактическо предимство на Арал.
    Лицето му се проясни.
    — А, да, спомних си. — После се намръщи отново. — Макар и само отделни фрагменти.
    — Повярвай ми, скъпи мой, след трийсет и пет години всички си спомняме единствено фрагменти. — Лейди Алис се обърна към Тедж. — Като невяста на Иван, сега и ти си част от това, пък било и временно. Би ли добавила и от своята коса? Понеже така или иначе си тук.
    Тедж се стресна за пореден път. Напоследък й се случваше постоянно.
    — Аз… позволено ли е? — „Тоест няма ли да се натрапя, ако…“ Явно не, защото всички бараярци наоколо й кимнаха, без да се замислят. Лейди Алис извади малка ножичка от чантата си — винаги ли я носеше, или я беше сложила там с тайната надежда Тедж да се включи в церемонията? — и отряза къдрица от сведената й глава. Подаде я на Иван Ксав, който я сложи при другите и запали малката клада. Пламъкът се разгоря бързо. Явно не се изискваха някакви специални думи — всички просто стояха и гледаха кладата, а пламъците се отразяваха в тъжните им очи като проблясъци на разтопено злато. Върховете на високите сгради в далечината грейнаха в цвят под първите лъчи на зората, но тук, в ниското, всичко тънеше в сивкава влага, само пламъците трептяха като оранжево петно в есенния сумрак.
    Не специални, но все пак думи… изречени бавно и тихо от лейди Алис, сякаш тя споделяше някаква тайна:
    — С Падма се криехме в евтин пансион малко по-надолу. Ей там. — Посочи една сграда няколко къщи по-нататък, наполовина скрита от строително скеле. Миризмата на горяща коса беше станала много силна, остра. — Когато болките ми започнаха, Падма се паникьоса. Молих го да не излиза, но той отчаяно искаше да намери някой, който и да е, някой, който да свали от плещите му непосилната задача. Беше ужасен, милият. Сякаш бебета не са се раждали по цялата планета още откакто Първопроходците са кацнали на Бараяр. А и най-трудната част се падаше на мен, като си помислиш, и никой не би могъл да ме отмени в нея. Излезе и ме остави сама и уплашена, с часове, контракциите ми ставаха все по-силни, очакването беше непоносимо. Бяха го заловили почти веднага, естествено. А после ги доведе при мен и когато извлякоха и двама ни на улицата, той понечи да се опъне на въоръжени мъже, нищо че го бяха натъпкали с фаст-пента, за да им каже къде съм. Но аз знаех, и тогава, и след това, че не храбростта му го уби, а страхът. Само бог знае колко ядосана му бях за това, колко гневна. Години наред.
    Илян я докосна по рамото. Иван Ксав я гледаше мълчаливо.
    — Ку ви изведе, нали, теб и бебето? — попита Илян. Опитваше се да насочи мислите й към нещо по-поносимо.
    — Да. Лейтенант Куделка… по-късно го направиха комодор — каза Алис и погледна Тедж. — Ку успя да ни измъкне от града в каросерията на камион със зеленчуци, представете си. Баща му търгуваше със зарзават, оттам и камионът. Пътуването не беше приятно, зеленчуците се вмирисаха, а Иван беше много гладен и ревеше постоянно, което можеше да се очаква — озовал се беше в студения свят на една гражданска война.
    Пламъчетата почти бяха загаснали, повеите на вятъра разнасяха сивкава пепел. Острата миризма отслабваше.
    — Това е бараярска церемония в памет на мъртвите, за да не ги забравяме — каза лейди Алис на Тедж. — Планът ми беше, когато Иван се ожени, да прехвърля тази традиция на него и той да реши дали да я спазва и занапред, или не. Защото… паметта не е чак толкова важна, колкото й приписват хората. — Ръката й се протегна и стисна ръката на Илян, който й отвърна с известно смущение, но и с усмивка.
    — Трийсет и пет години ми се струват достатъчно дълъг период — продължи лейди Алис. — Достатъчно дълги за траур, и твърде дълги за гняв. Време ми е да се оттегля от спомена, да се пенсионирам като оплаквачка. Да се оттегля от болката и скръбта, от гнева и спомена за любов, от миризмата на горяща коса в мъглата. За Иван е друго, разбира се. Неговите спомени от това място са различни от моите.
    — Не знаех — каза Иван и пристъпи от крак на крак. — Не знаех за всичко това.
    Лейди Алис сви рамене.
    — Не съм ти казвала. Първо беше твърде малък да разбереш, после беше в пубертета и моментът не беше подходящ, а след това… и двамата бяхме твърде заети с нещата от ежедневието, а тази ежегодна церемония се беше превърнала в навик. Напоследък обаче… от няколко години… все по-често си мисля, че е време да се откажа от навика.
    По всичко личеше, че лейди Алис отдавна мисли върху това, каза си Тедж. Никой не акумулира толкова напрежение за една нощ. Погледна с тревога към Иван Ксав, който пристъпи със закъснение, прегърна я утешително през кръста и каза:
    — Правехме го всяка година, навик, наистина. Когато бях малък, не разбирах защо го правим. Просто идвахме тук, запалвахме косата, стояхме няколко минути, а после ти ме водеше в сладкарницата на Керослав да закусим. Години наред мислех, че ходенето в сладкарницата е централното събитие.
    — Миналата година я затвориха — отбеляза безизразно лейди Алис.
    — Нищо чудно. Клиентелата им беше започнала да намалява.
    — Да. Тортите им и преди не бяха от най-добрите, но на шест ти беше готов да погълнеш всичко, което има глазура. Сега вкусът ти е по-избирателен. — След миг добави: — За щастие.
    Пламъците бяха угаснали. Лейди Алис даде знак на Кристос. Той дойде с торбата и една подплатена готварска ръкавица, свали металната купа, изсипа пепелта, забърса купата с един парцал и прибра всичко в торбата. После се надигна с пъшкане.
    Лицето на лейди Алис просветна.
    — Е. Приключихме с това, поне до следващата година. Понеже сладкарницата я няма — поне тази част от традицията видя края си без никакво участие от наша страна, — искате ли да закусим в моя апартамент?
    Тедж погледна Иван Ксав, който й кимна, и каза:
    — Непременно! Благодаря ви, лейди Алис.
    Последваха тежката наземна кола с двуместното спортно возило на Иван Ксав. Тедж хвърли поглед през рамо. Гвардейците прибираха леките бариери в патрулката, а улицата се връщаше към нормалния си сутрешен трафик, който бързо набираше скорост. Слънцето се беше издигнало, градът се беше събудил и бързаше към поредния чисто нов ден. Гледаше напред, а не назад.
    Тридесет и пет погребения изглеждаха твърде много. Ала нито едно погребение беше твърде малко. Тедж се запита дали Иван Ксав не би им помогнал, на нея и Риш, да изгорят по кичур коса в някой малък тиган за татко и баронесата, и Ерик. Или трябваше да си израсъл с тази традиция?
    Обърна се към него.
    — Доста мрачен начин да отбележиш рождения си ден, особено когато си бил малък. Така де, повечето деца получават подаръци, сладкиши, канят си приятелчета, а тук, на Бараяр, може да получат и пони. Дори ние и Бижутата получавахме. Не понита, разбира се… на космическите станции няма място за понита. Но всичко останало… знаеш какво имам предвид.
    — О, аз също получавах всичко това — каза Иван Ксав. — Но по-късно през деня. Партитата си ги биваше, между другото. Имаше един период от няколко години, когато маман и приятелките й се надпреварваха коя ще организира по-хубаво парти за рождения ден на детето си. По-късно, когато станах на четиринайсет или петнайсет, вече не искахме партита. По онова време всички ние нямахме търпение да пораснем, бог знае защо. — Иван Ксав примигна замислено. — Не че пубертетът е период, в който да се задържиш повече от крайно необходимото. — След още миг добави: — Сякаш детството ми свърши изведнъж, когато на осемнайсет постъпих във военната академия. Макар че като гледам какви бебета ни изпращат напоследък оттам, вече дипломирани, представи си, може и да греша. Може и да е било илюзия от наша страна.
    После, след доста по-дълга пауза, включваща няколко завоя:
    — Но определено си научих урока каква е цената, когато човек от семейство Ворпатрил се набърка в политиката. Не разбирах много, но на осем вече бях схванал основното. Тоест, другите момчета си имаха бащи, повечето, дори Майлс си имаше чичо Арал, колкото и страшен да ми се виждаше той. А аз си имах бронзова плоча на улицата. И майка, която беше тъжна или ядосана, но никога щастлива.
    — Тя винаги ли… винаги ли е била… такава? — попита Тедж. Не знаеше в какви думи да облече усещането си. „Отчаяно търсеща път за бягство?“ — Когато сте идвали тук да горите коса?
    Веждите му се събраха.
    — Не. Всъщност днес за пръв път чух някои от онези откачени подробности. Което е странно. Тоест, нали тя е поискала да сложат тази бронзова плоча, по дяволите?! Което ме кара да се питам… щом на нея й е било неприятно, щом на мен ми е било неприятно, щом баща ми — какъвто ще да е бил — го няма от десетилетия, тогава защо продължаваме да го правим? Защо е трябвало да чака да се оженя, за да спре? Можела е да спре по всяко време.
    — Може би търси приемственост между поколенията? — предположи Тедж.
    — Сигурно. — Иван Ксав вкара колата в гаража под кооперацията на лейди Алис и не каза нищо повече.

12.

    За изненада на Тедж сервитьорът ги заведе на маса за петима, а две от местата вече бяха заети. Солиден тъмнокос мъж около четиридесетте, който не беше красавец, но определено правеше впечатление — остър нос и пронизващи светлокафяви очи, — стана да ги посрещне. Атлетичната руса жена с него, по-млада и по-висока, се усмихна широко. Не криеше интереса си към Риш, но не изглеждаше шокирана. Тези двамата очевидно не принадлежаха към „пролетариите“.
    Комодор Галени, както стана ясно след малко. Поредният ученик от школата на легендарния Саймън Илян. Но двамата с Иван Ксав, изглежда, наистина бяха приятели, а не просто наблюдаващ и наблюдаван. Макар че Галени определено беше наблюдаващ… но в случая не наблюдаваше Иван. Разговорът обхващаше най-разнообразни теми, но скоро у Тедж се породи впечатлението, че Галени и Делия се стремят най-вече към отговора на един въпрос — „Достатъчно добра ли е тя за Нашия Иван?“.
    Беше… всъщност беше хубаво, че Иван Ксав има такива загрижени приятели. Докато растеше, Тедж беше заобиколена с внимателно подбрани другарчета, деца на висши служители на Къща Кордона, но сега всички те се бяха пръснали по вятъра. Или по-лошо — бяха преминали към новия режим. Опита се да състави списък на близки свои приятели, такива, които биха попитали: „Той достатъчно добър ли е за Нашата Тедж?“, но се сети само за хора от семейството — Чер, Риш, може би и Амири. Които също се бяха пръснали. Дано Чер беше стигнал жив и здрав на Ескобар.


    Чак късно вечерта, когато Иван Ксав влезе в банята, а двете с Риш разтягаха дивана, Тедж намери подходящ момент да изслуша доклада с гриф „Биърли“.
    — Е? Как беше?
    Риш разстла чаршафа и отвърна с вбесяващо потайна усмивка:
    — Интересно.
    Тедж тръсна глава.
    — Хората използват тази дума за някое засукано блюдо, което не им е харесало. Бяла риба с малини например.
    — О, нямам оплаквания относно комбинацията. Беше… вкусно.
    — И?
    Риш опря пръст до устните си, но дали за да спре напиращите думи, или да ги изтегли с ченгел, Тедж не можа да реши.
    — Биърли… Не бях срещала човек, чиито уста и ръце да разказват две толкова различни истории.
    — Казвай де!
    Риш се ухили и махна с ръка. „Взела е жеста назаем от Биърли“, помисли Тедж.
    — Устата не млъква и ръси забавни неща, макар че повечето са чиста проба камуфлаж, а останалото — откровени лъжи. Макар че пред мен се сдържа, в интерес на истината. Ръцете обаче…
    — Мм?
    — Ръцете са неочаквано срамежливи, а после изведнъж им идва дар слово. След това стават толкова искрени, че да ти се доплаче. Ръце, в които да се влюбиш. Стига да си глупава колкото моята тек-сестричка, което е малко вероятно.
    Тедж я замери с една възглавница.


    На следващия ден, последния от отпуската на Иван Ксав, той ги изведе да разгледат местните туристически забележителности, включително военния музей в двореца Ворхартунг, най-голямата от крайречните крепости, които, оказа се, нощем наистина се къпеха в светлината на цветни прожектори. По време на тази разходка Иван Ксав откри, че Тедж и Риш не просто не искат да карат наземна кола, а и не умеят.
    — Родителите ми имаха вила в провинцията и там карахме спортни шейни на въздушна възглавница, но аз все не можех да се доредя, понеже бях най-малката — обясни Тедж. — А в големите и пренаселени градове дори татко използваше бронирана кола с личен шофьор и телохранители. Пътищата извън градовете са платени. Строителството и поддръжката им са поети от различни Къщи и пътуването излиза доста скъпо.
    — Ха — каза Иван Ксав. — На бас, че мога да оправя този пропуск с образованието ви.
    „Оправи“ го по следния начин — свърза се с частна фирма, специализирана в шофьорски курсове за туристи галактици, и уреди инструктор, който да ги чака пред кооперацията на следващата сутрин, малко след като самият той беше тръгнал за работа.
    — Нашата красива столица е чудесно място да усвоиш шофьорските умения — информира ги бодро инструкторът. — Научите ли се тук, никой друг град на планетата няма да ви уплаши.
    Тедж прие предизвикателството; Риш, позеленяла, се отказа още след първия опит, позовавайки се на силно сензорно претоварване. Само няколко часа по-късно, много по-бързо, отколкото изглеждаше възможно и разумно, Тедж получи временно разрешително, което й позволяваше да шофира наземна кола под надзора на опитен водач.
    Уплаши се само веднъж, при първото им вечерно шофиране, когато изваждаше колата на задна скорост от подземния паркинг. Звукът от удара в колоната беше… хрущящ.
    — Не се притеснявай — успокои я с усмивка Иван Ксав. — Тези коли имат толкова вградени системи за безопасност, че и да искаш, не можеш да се убиеш. Самият аз съм се блъскал пет-шест пъти без драскотина. По мен де. На колите не им се размина толкова леко. Освен онзи път, когато… но пък тогава бях много млад, така че не се брои. — След миг добави: — А и тази кола е под наем.
    Поуспокоена, Тедж стисна зъби и подкара. Върнаха се след час, без да са ударили нищо и никого. Тедж още беше напрегната, но това се промени, след като успя да вкара без проблем звяра в кошарата му и го приспа.
    — Не беше толкова страшно!
    — Искаш страшно? Ще ти кажа кое е страшно. Няма да забравя един ден, най-хубавия си ден с чичо Арал, който по принцип няма време за мене, но както и да е. Беше през лятото, аз току-що си бях изкарал изпита за пилот на въздушен скутер и с Майлс бяхме отишли в тяхното имение в провинцията. Чичо Арал ме качи на своя скутер — само мен, като никога, без Майлс. Летяхме над хълмовете в един ненаселен район на графството и той ми показа какво може да направи човек с лек въздушен скутер, ама наистина какво може да направи. Уж за да съм бил подготвен, ако ме преследват, но според мен искаше да изпита новите си телохранители, които летяха с нас на задната седалка. Един вид, ако ги накара да се развикат, да се разплачат или да повърнат, значи печели.
    — Ъъ… те направиха ли някое от тези неща? Той спечели ли?
    — Не, онези момчета му имаха пълно доверие. Аз обаче през годините след това успях да изкарам акъла на двама-трима ветерани от Службата с прийома на чичо Арал. — Продължи с нестихващ ентусиазъм: — Щом вече се справяш с наземните коли, трябва да те качим и на скутер. Това е единственият разумен начин човек да стигне до по-отдалечените райони на графствата, защото пътищата са разбити. Жалко, че чичо Арал вече е твърде стар, за да изкараш при него специалния му курс за напреднали… — Сви устни, после добави: — А може и да не е чак толкова стар всъщност. Така или иначе, сега той е на Сергияр и вицекралства. Дейност, която, както казва, имала твърде много общо с вицовете.
    А, онзи чичо Арал, съобрази Тедж. Беше й дори по-трудно да си го представи, отколкото Грегор императора.
    — И майка ти нямаше нищо против това… обучение?
    — Ами да. Ние, разбира се, не й казахме какво точно сме правили. Чичо Арал не е глупак.
    Следващото откритие на Иван Ксав касаеше готварските умения на Риш и Тедж, които бяха минимални въпреки специалното им обучение по изостряне на сетивата. Самият той не бил майстор готвач, както обяви на всеослушание, но можел да оцелее в кухнята; дори им сготви вечеря у дома за разнообразие. А после му хрумна гениалната идея да ги прати на кратък курс при Мама Кости, понеже тя, горката, скучаела сега, когато семейство Воркосиган се било изнесло целокупно към Сергияр.
    Мама Кости се оказа кажи-речи първият „пролетарий“, когото Тедж и Риш виждаха отблизо — беше ниска, закръглена, акцентът и синтаксисът й се различаваха значително от тези на ворската класа, беше и първата, която реагира остро при вида на Риш. Това се промени веднага щом Риш й демонстрира способността си да различава и най-тънките нюанси във вкусовете и миризмите, както и зачатъчното си умение да реже зеленчуци, което изглеждаше още по-приемливо на фона на Тедж и нейната склонност да реже пръстите си вместо лука. В резултат Мама Кости бързо-бързо обяви Риш за обещаващ чирак и я взе под крилото си. Риш, от своя страна, разпозна в готвачката колега по артистична виртуозност, макар и в друго изкуство. Дните минаваха бързо.
    Повечето вечери Риш излизаше с Биърли и обикновено се връщаше чак на следващия ден.
    — Апартаментът му — отбеляза тя — е изненадващо аскетичен. Би, изглежда, оставя работата си на прага му. Един вид разделителна линия, или домът като убежище. — Тедж й подаде една възглавница и тя я удари да я разбухне. — Този диван е ужасен. Кога най-после ще ме отървете от него?
    Иван Ксав, който минаваше през хола с четка за зъби в устата, я извади и каза:
    — Бих могъл да ти намеря апартамент под наем, между другото, в тази сграда дори. Ако има свободен, иначе ще трябва да почакаме. Или мога аз да се включа в списъка на чакащите за по-голямо жилище. Освободи ли се, ще повикаме фирма за преместване и ще си пренесем багажа за нула време. Освен ако Биърли не ме изпревари и не разреши посвоему проблема с квартирата ти. — И размаха ръце като птица в полет, която са освободили от клетката.
    — Но ние нали си тръгваме? — попита Риш.
    — О. Да.
    — Кога?
    — Това зависи от ИмпСи. Още не са се обадили.
    — Но ще се обадят. Може да е по всяко време.
    — Ами… да…
    — А онази церемония по развода, през която вие двамата трябва да минете, преди ние да отлетим?
    Тедж приседна на облегалката на дивана и каза:
    — Според Иван Ксав щяло да отнеме десетина минути, не повече.
    — Да, но колко дълго трябва да чакате на опашка, за да се доредите до десетината минути? И за там ли има списък на чакащи?
    — А и как точно става? — попита Тедж с известна неохота. — Тоест, самата церемония каква е? — Иван Ксав така и не беше споменал за подробностите. А и тя не се беше сетила да попита. Бяха толкова заети напоследък.
    — Хм — изхъмка Иван Ксав, прибра четката за зъби в джобчето на блузата си и седна на един стол. — Трябва да отлетим за окръг Ворпатрил в ден, когато граф Фалко лично председателства окръжния съд. Прави го поне веднъж седмично, когато е в окръга, понякога и по-често, ако има време. Оттам нататък е лесно — влизаме, казваме: „Моля те, Фалко, дай ни развод“, той казва: „Добре, разведени сте, прав ви път“, удря по пода с церемониалното копие и ние си тръгваме.
    — Не ви ли трябват адвокати и такива неща? — попита Риш.
    — Не би трябвало. Няма да ме съдиш за издръжка, нали? — обърна се Иван Ксав към Тедж.
    Тя поклати глава.
    — Не, само за пътуването до Ескобар, но императорът ще ни го осигури безплатно, така че…
    — Ако твоят граф Фалко ходи в съда само веднъж седмично и обслужва цял окръг… какво е населението на окръг Ворпатрил всъщност? — попита Риш.
    — Де да знам. Милиони.
    — И как един човек раздава правосъдие на милиони? — каза с недоумение Риш.
    — Ами, той не е сам, разбира се. Има си цяла окръжна прокуратура на разположение със съответните териториални съдийски комисии за по-големите и по-малките градове, а селата си имат Говорител. Но веднъж седмично се явява лично в съда като един вид политически символ, а и за да следи от първа ръка нагласите на хората си. Повечето графове го правят, дори и чичо Арал, когато е тук. Което се случва все по-рядко, в интерес на истината.
    — Не е ли по-добре да провериш какъв му е графикът? — каза Риш малко раздразнено. — В случай че от ИмпСи се обадят… утре сутрин, да речем?
    — Ъъ. Да, може и да… — измърмори Иван Ксав и се повлече неохотно към комтаблото. Забави се доста дълго.
    А когато се върна, изглеждаше притеснен.
    — Оказва се, че съдебният календар на граф Фалко е запълнен за месеци напред. Ако от ИмпСи се обадят преди това, ще трябва да го помоля лично. Което мога да направя, но бих предпочел да се въздържа, ако е възможно. Проблемът е, че ако поискам голяма услуга от Фалко, той ще си я поиска обратно. И ще ми се хили през цялото време. Все пак ни включих в списъка на чакащите… от канцеларията на съда казаха, че понякога се отварят пролуки в графика и ще се опитат да ни вмъкнат. — Пое си дълбоко дъх. — Така или иначе, вие сте под имперска защита, докато не кацнете живи и здрави на Ескобар, без значение кога ще извъртим номера с развода.
    Риш кимна. Тедж се чувстваше… странно.
    На теория двете отиваха на Ескобар, за да започнат нов живот под нова самоличност. „Лейди Ворпатрил“ определено беше нова самоличност, в добавка със сигурност, която не разчиташе на анонимността… „Не. Придържай се към плана“. Планът им беше единствената котва, последното спасително въже, което татко и Баронесата й бяха хвърлили, преди да потънат със своята Къща.


    Притеснен, че Тедж може да страда от носталгия, един ден на връщане от работа Иван купи „Великите къщи“ с панели за шестима играчи. И да беше хранил известни съмнения, че за Биърли Риш е не само хоби, а и задача по служба, те отпаднаха, заличени от охотата, с която Би посвети няколко вечери поред на детска игра, пък била тя интересна, сложна и неочаквано пристрастяваща. На всичкото отгоре Биърли се оказа много добър — хвана цаката на играта за нула време и се превърна в достоен противник на двете джаксънианки, а Иван редовно им дишаше прахта.
    Ала Иван откри, че има начин да спечелиш, докато губиш на „Великите къщи“. Както го беше направил Морозов. Докато си разказваха през смях вицове и стари случки, свързани по един или друг начин с традиционната джаксънианска игра, Иван научи много за детството на Тедж, детство на истинска баронска дъщеря от истинска джаксънианска Велика къща, любимка на татко си. В замяна Иван разказа няколко случки от годините си в училище. Единствен Биърли не допринесе с нищо за обмена на информация, макар че несъмнено попиваше всичко, което разказваха другите. Бяха стигнали до един от най-завързаните етапи на играта, когато Иван най-сетне схвана какви точно са били отношенията между покойната баронеса, нейните деца и нейните Бижута.
    — Какво е тек-сестра и чифт-сестра? — каза Тедж. — Викаме си така, защото… защото това отговаря на истината, един вид. Полубратя и сестри, ако искате. Баронесата е използвала голяма част от собствения си геном, за да създаде Бижутата. От татко е взела само Y-хромозомата за Оникс. В известен смисъл Рубин е била първата, направена по прототип на Баронесата, затова нарича сама себе си Номер едно, единствена по рода си. Следващият „пръв“ е бил Ерик, после Звездичка, после Перла, после Гъли, след това Смарагд, Амири, Риш и накрая аз… и след това Чер, Оникс тоест. Чифт и тек, сещате ли се? Четни и нечетни. Превърна се в нещо като семейна шега. — Тя въздъхна, притисната от спомена. — А после всички се пръснахме. Ерик… ще ми се да знаехме нещо за Топаз. Тази неизвестност, да не знаем дали е жива или мъртва… По-добре това, отколкото да… Но все пак е неприятно.
    Иван зяпаше опулено Риш, която вирна брадичка и го изгледа на свой ред.
    — Значи сега ти си ми балд