Скачать fb2
Колелото на мрака

Колелото на мрака

Аннотация

    Дълбоко в планините на Тибет е скрит манастирът Гсалриг Чонг непристъпен, откъснат от света, затворен за непосветени. А в него от векове се пази древно ковчеже с неизвестно дори за монасите съдържание, запечатало ужасяващо предупреждение…
    Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
    Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
    „Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
    Бестселърите на Престън и Чайлд едновременно забавляват, плашат и изненадват — дават ти точно каквото искаш от един истински трилър.
Library Journal


Дъглас Престън, Линкълн ЧайлдКолелото на мрака

1.

    Единственото, което нарушаваше застиналата шир на долината Льолунг, бяха две черни точки, които се промъкваха по неясна пътека. Бяха не по-големи от нацепените от студа обли камъни, покриващи дъното й. Долината бе пусто място, лишено от дървета; вятърът хихикаше и шепнеше между скалите, а урвите подемаха виковете на черните орли. Фигурите, яхнали коне, се приближаваха към огромна, висока две хиляди стъпки стена от гранит, от която се изливаше бавна струя вода — изворът на свещената река Цангпо. Пътеката се губеше в гърлото на клисурата, която разсичаше скалното лице, появявайки се отново на по-високо ниво като наклонен прорез във вертикалната стена и най-накрая излизаше горе на един дълъг хребет, преди отново да се скрие отвъд назъбените върхове и пукнатини. Замръзналата необятност на трите хималайски върха — Даулагири, Анапурна и Манаслу, покрити със снежни качулки — завършваше сцената, създавайки усещане за изумителна мощ и величие. Отвъд тях се надигаше море от буреносни облаци с цвят на желязо.
    Двете фигури пресякоха долината с вдигнати на главите качулки срещу студения вятър. Това беше последният етап от дълго пътуване и въпреки надигащата се буря те се движеха на бавен ход, конете им бяха на ръба на изтощението. Когато наближиха гърлото на клисурата, пресякоха един стремителен поток веднъж, после втори път. След което без да бързат влязоха в тесния проход и изчезнаха.
    Вече в клисурата, те продължиха да следват неясната пътека по пътя й над бучащия поток. Кухини от син лед лежаха в сенките, където скалната стена срещаше осеяното с речни камъни дъно. По небето, подгонени от стенещия в горните участъци на теснината вятър, се носеха тъмни облаци.
    Пътеката се промени рязко в основата на грамадната каменна стена, изкачвайки се нагоре през една стръмна и ужасяваща цепнатина. Древна стражева кула, построена върху стърчащия скален нос, лежеше в руини: четирите разбити стени от камък представляваха опора единствено за редицата от косове. На самото дъно на цепнатината стоеше огромен камък мани, с издълбана върху него тибетска молитва, протрит и излъскан от хилядите ръце на желаещите благословия преди предприемането на опасното пътешествие към върха.
    При стражевата кула двамата странници слязоха. Оттук бяха принудени да се движат пеша, водейки конете си по тясната пътека, тъй като надвисналата част бе прекалено ниска, за да позволи преминаването на ездач. На места свлачищата бяха оголили отвесната скала, отнасяйки с нея и пътеката; тези дупки бяха запълнени от груби дъски и пръти, забити в камъка и оформяха серия тесни, скърцащи мостове без перила. Другаде пътеката бе толкова стръмна, че пътниците и оседланите им коне се принуждаваха да се катерят по издълбани в скалата стъпала, станали хлъзгави и неравни от преминаването на безброй поклонници и животни.
    Вятърът сега се обърна, препускаше с бучене, понесъл със себе си парцали сняг. Буреносната сянка падна над клисурата, потапяйки я в тъмнина, дълбока като нощ. Двамата все още се изкачваха по шеметната пътека, нагоре по заледените стъпала и каменни вдлъбнатини. Докато се движеха, ревът на водопада отекваше странно между каменните стени, примесен с усилващия се вятър, сякаш мистериозни гласове говореха на непознат език.
    Когато пътниците най-после изкачиха хребета, вятърът почти ги спря на място, като развяваше одеждите им и хапеше откритата им кожа. Те се приведоха срещу него, задърпаха напред инатящите се коне и продължиха по протежението на хребета, докато стигнаха до руините на разрушено село. Беше мрачно, безрадостно място, със съборени от някакъв древен катаклизъм къщи, с разхвърляни навсякъде изпочупени греди, с кирпичени тухли, слели се вече с пръстта, от която бяха направени.
    В центъра на селото се издигаше купчина молитвени камъни, завършваща с прът, на който се развяваха дузина дрипави молитвени знаменца. От едната страна се намираше древно гробище, запазената стена на което бе рухнала и сега ерозията бе отворила гробовете, разпръсквайки кости и черепи надолу по един сипей. При приближаването на двете фигури ято гарвани излетяха с шумно пляскане на крилете от развалината, дрезгавите им викове се издигнаха към оловните облаци.
    Един от пътниците спря до купчината камъни и даде знак на другия да почака. Наведе се, взе стар камък и го добави към останалите. После спря за кратък размисъл, а вятърът шибаше дрехата му и я развяваше, докато най-накрая той пое отново поводите на коня си. Продължиха да вървят.
    Зад безлюдното село пътеката се стесни рязко напред по протежението на един остър като нож хребет. Борейки се срещу яростта на вятъра, двете фигури запълзяха по него, прехвърляйки рамото на планината — и едва тогава успяха да забележат назъбените стени и островърхи покриви на огромна крепост, изправена мълчаливо на фона на тъмното небе.
    Това беше манастирът Гсалриг Чонг, име, което можеше да се преведе като „Перлата на съзнаването на пустотата“. Когато пътеката заобиколи хребета отстрани, манастирът се разкри напълно пред погледите им: масивни, измазани в червено стени и контрафорси се издигаха върху гола гранитна скала, и завършваха в комплекс от островърхи покриви и кули, които блестяха тук-там с кръпки от златни листове.
    Манастирът Гсалриг Чонг беше един от малкото в Тибет, оцелели след китайските опустошителни набези, при които войниците прогониха Далай Лама, убиха хиляди монаси и разрушиха безброй манастири и религиозни сгради. Гсалриг Чонг бе пощаден отчасти заради изключителната си отдалеченост и близостта до оспорваната граница с Непал, но също така благодарение на обикновено бюрократично недоглеждане: самото му съществуване се бе изплъзнало някакси от вниманието на официалната власт. Дори днес картите на тъй наречения Тибетски автономен район не отбелязват този манастир и монасите полагат неимоверни усилия да запазят нещата по този начин.
    Пътеката се виеше покрай стръмен сипей, където група лешояди ровеха из пръснатите кости.
    — Изглежда наскоро е имало смъртен случай — промърмори мъжът, кимайки към тежките птици, които безстрашно подскачаха съвсем наблизо.
    — Откъде знаеш? — попита втората фигура.
    — Когато умре монах, тялото му се нарязва и се хвърля на дивите животни. Това се смята за най-висша чест, тленните ти останки да нахранят и подкрепят други живи същества.
    — Странен обичай.
    — Напротив, логиката е безукорна. Нашите обичаи са странни.
    Пътеката завърши до малка врата в масивната оградна стена. Вратата беше отворена и на прага й стоеше будистки монах, увит в роба в аленочервено и шафраненожълто, който държеше запалена факла, сякаш ги очакваше.
    Двамата странници минаха през вратата, водейки конете си. Появи се втори монах и мълчаливо пое поводите, за да заведе животните до яслите.
    Новодошлите спряха пред първия монах в падналия мрак. Той не каза нищо, просто чакаше.
    Първият пътник свали качулката си, разкривайки продълговатото бледо лице, бяло русата коса, мраморните черти и сребристите очи на специален агент Алойзиъс Пендъргаст от Федералното Бюро за разследване.
    Монахът се обърна към другата фигура. Тя свали качулката си с колебливо движение и кестенявата коса се разпиля на вятъра, улавяйки вихрушката от снежинки. Тя стоеше, леко навела глава — млада жена малко след двайсетте, с деликатно лице, фино очертани устни и високи скули — Констанс Грийн, повереница на Пендъргаст. Проницателните й виолетови очи пробягаха наоколо, запечатвайки бързо всичко, преди да се сведат надолу към земята.
    Монахът се вгледа в нея само за миг. Без никакъв коментар, той се обърна и им направи жест да го последват по каменния път към главния комплекс.
    Пендъргаст и повереницата му се движеха в мълчание, докато преминаха през втора врата и влязоха в тъмните предели на самия манастир, с въздух, натежал от мирис на сандалово дърво и восък. Големите, обковани с желязо порти се затвориха с грохот след тях, заглушавайки воя на вятъра до слаб шепот. Те продължиха по дълъг коридор, от едната страна на който бяха подредени месингови молитвени цилиндри, които скърцаха и се въртяха и въртяха, задвижвани от някакъв скрит механизъм. Коридорът се разклони и отново зави, навлизайки по-дълбоко в дълбините на манастира. Срещу тях изникна друг монах с огромни свещи в месингови обкови; трепкащата им светлина разкри поредица древни фрески, украсяващи двете стени.
    Приличните на лабиринти завои ги отведоха най-накрая в голяма зала. Единият край бе доминиран от златна статуя на Падмасамбхава, Тантристкият Буда, осветен от стотици свещи. За разлика от замислените, полузатворени очи на повечето изображения на Буда, очите на Тантристкия Буда бяха широко отворени, бдителни и пълни с живот, символизиращи повишеното познание, постигнато от изучаването на тайните техники на Дзогчен и дори достъпната само за посветени Чонг Ран.
    Манастирът Гсалриг Чонг бе една от двете съкровищници в света, запазила дисциплината Чонг Ран, енигматичните доктрини, познати на онези малцина, които ги знаеха като „Перлата на непостоянството на разума“.
    На прага към вътрешния олтар двамата пътници спряха. В отсрещния край няколко монаси си почиваха в мълчание, седнали върху подредени в редици каменни пейки, сякаш очакваха някого.
    Най-горната скамейка беше заета от старейшината на манастира. Мъжът изглеждаше странно. Древното му лице бе сбръчкано в постоянен израз на веселие, дори смях. Одеждите му висяха от него като пране, провесено на тел. До него седеше малко по-млад монах, също познат на Пендъргаст: Церинг, един от малцината, говорещи английски, който се държеше като „управител“ на манастира. Той беше изключително запазен мъж на възраст вероятно към шейсетте. Под тях седяха редица от двайсет монаси на различна възраст: някои — тийнейджъри, други стари и сбръчкани.
    Церинг се изправи и заговори на английски, пропит от странната музикална напевност на тибетския.
    — Приятелю Пендъргаст, приветстваме те отново в манастира Гсалриг Чонг, приветстваме и гостенката ти. Заповядайте, седнете и пийте чай с нас.
    Той посочи към една каменна пейка, покрита с избродирани с коприна възглавници — единствените възглавници в помещението. Двамата седнаха и малко по-късно няколко монаси се появиха с месингови подноси с чаши, от които се виеше парата на намаслен чай и тсампа. Пиха от сладкия чай мълчаливо и едва когато го привършиха, Церинг заговори отново:
    — Какво доведе приятеля Пендъргаст обратно в Гсалриг Чонг? — попита той.
    Пендъргаст се надигна.
    — Благодаря за посрещането, Церинг — произнесе той тихо. — Радвам се, че съм тук. Върнах се при вас, за да продължа пътешествието си към медитация и просветление. Нека ви представя госпожица Констанс Грийн, която също дойде с надежда за учение. — Той взе ръката й и тя се изправи.
    Последва дълга тишина. Най-накрая Церинг стана. Отиде до Констанс и застана пред нея, вгледа се спокойно в лицето й, после я докосна по косата, като я попипа нежно с пръсти. След това, пак така нежно протегна ръка и я допря до възвишението на гърдите й, първото до едната, после до другата. Тя продължи да стои неподвижно.
    — Жена ли сте? — попита той.
    — Сигурно сте виждали жена и преди — каза Констанс сухо.
    — Не — отвърна Церинг. — Не съм виждал жена, откакто дойдох тук като двегодишен.
    Констанс се изчерви.
    — Много съжалявам. Да, жена съм.
    Церинг се обърна към Пендъргаст.
    — Това е първата жена, идвала някога в Гсалриг Чонг. Никога не приемаме жени за ученички. Съжалявам, че трябва да го кажа, но това не може да бъде допуснато. Особено сега, по средата на погребална церемония за Многоуважаемия Раланг Ринпоче.
    — Ринпоче е мъртъв? — попита Пендъргаст.
    Церинг се поклони.
    — Съжалявам да чуя за смъртта на Най-Върховния Лама.
    При тези думи Церинг се усмихна.
    — Това не е загуба. Ние ще открием неговото превъплъщение — деветнадесетия Ринпоче — и той ще е отново с нас. Аз съм този, който съжалява, че отказва да изпълни молбата ти.
    — Тя се нуждае от вашата помощ. Аз имам нужда от нейната помощ. Ние двамата… сме уморени от света. Извървяхме дълъг път, за да намерим мир. Мир и изцеление.
    — Знам колко трудно е било пътуването ви. Знам колко много сте се надявали. Но Гсалриг Чонг съществува от хиляда години без женско присъствие и това не може да се промени. Тя трябва да си тръгне.
    Последва дълга тишина. И тогава Пендъргаст вдигна очи към древната, неподвижна фигура, заела най-високата пейка.
    — Такова ли е и решението на старейшината?
    В първия момент нямаше и следа от раздвижване. Случаен посетител би взел сбръчканата фигура за някакъв щастлив, изкуфял идиот, който се хили тъпо от високия си стол над другите. Но тогава последва най-просто трепване на изсъхнал показалец и един от по-младите монаси се изкачи и се приведе към старейшината, допирайки ухо до беззъбата му уста. След миг той се изправи и каза нещо на Церинг на тибетски.
    Церинг преведе:
    — Старейшината моли жената да повтори пак името си, ако обича.
    — Аз съм Констанс Грийн — долетя тихият, но решителен глас.
    Церинг преведе на тибетски, затруднен от името.
    Последвалата тишина продължи минути.
    Отново трепване на показалеца; отново старият монах промърмори нещо до ухото на младия монах, който го повтори със силен глас.
    Церинг каза:
    — Абатът пита дали това е истинското й име.
    Тя кимна.
    — Да, това е истинското ми име.
    Старият Лама вдигна приличната си на клечка ръка и посочи към една неясна стена на стаята с нокътя си, който стърчеше почти на два и половина сантиметра от пръста му. Всички очи се обърнаха към една храмова картина, скрита под падаща на гънки свещеническа дреха, една от многото, закачени на стената.
    Церинг отиде и повдигна дрехата, приближавайки една свещ. Пламъкът освети потресаващо богато и сложно изображение: красива зелена богиня с осем ръце седеше върху бял лунен диск и около нея се въртеше в спирала златен филигран, сякаш подхванат от буря.
    Старият Лама мърмори дълго с беззъбата си уста в ухото на младия монах. После той седна на мястото си и се усмихна, докато Церинг преведе отново.
    — Негово Светейшество моли да насочите вниманието си към картината танка на Зелената Тара.
    Последваха шепот и тътрене на крака, когато монасите станаха от пейките и почтително се наредиха в кръг около картината, като ученици, чакащи урок.
    Старият Лама помаха с костеливата си ръка на Констанс Грийн да се присъедини към кръга, което тя направи припряно и монасите се дръпнаха настрана, за да й сторят място.
    — Това е картина на Зелената Тара — продължи Церинг да превежда с лекота смотолевените думи на стария монах. — Тя е майка на всички Буди. Тя притежава постоянство и непроменливост. А също мъдрост, деятелен ум, бърза мисъл, великодушие и неустрашимост. Негово Светейшество кани жената да се приближи и да разгледа мандалата на Зелената Тара.
    Констанс пристъпи напред нерешително.
    — Негово Светейшество пита как ученичката е получила името на Зелената Тара.
    Констанс се огледа.
    — Не разбирам какво имате предвид.
    — Вашето име е Констанс Грийн. Това име съдържа две важни качества на Зелената Тара. Негово Светейшество пита как сте получили името.
    — Грийн е фамилното ми име. Често срещана английска фамилия, но нямам представа за произхода й. А първото ми име, Констанс, ми е дала майка ми. Било е популярно в… по времето, когато съм се родила. Всяко сходство на името ми със Зелената Тара е очевидно случайно.
    Сега старейшината започна да се смее, като се тресеше и се опитваше да се изправи с помощта на двама монаси. Той успя да се задържи в продължение само на няколко минути, сякаш и най-лекото побутване би го съборило в непохватна купчина. Продължи да се смее, докато говори, нисък, хъхрещ звук, който разкри розовите му венци, а костите му почти тракаха от смях.
    — Случайно? Няма такова нещо. Ученичката се пошегува — преведе Церинг. — Абатът обича хубавата шега.
    Констанс премести очи от Церинг към старейшината, после обратно.
    — Означава ли това, че ще ми бъде позволено да се обучавам тук?
    — Означава, че учението ви вече е започнало — каза Церинг с усмивка.

2.

    В един от отдалечените павилиони на манастира Гсалриг Чонг, Алойзиъс Пендъргаст си почиваше, седнал на пейка до Констанс Грийн. Редица каменни прозорци гледаше отвъд долината Льолунг към високите Хималайски върхове, оцветени в нежнорозово сияние. Отдолу се носеше слабото бучене на водопад в горната част на долината. Когато слънцето потъна зад хоризонта, една тръба дзунг издаде дълбок, протяжен звук, който отекна между проломите и върховете.
    Бяха изтекли почти два месеца. Дойде юни, а заедно с него и пролетта в полите на Хималаите. Долината се раззелени, изпъстрена с полски цветя, а бодливите храсти на дивите рози отрупаха склоновете.
    Двамата седяха мълчаливо. Оставаха още две седмици до края на престоя им.
    Тръбата отново прокънтя, когато яркото зарево се стопи върху великия триумвират — Даулагири, Анапурна и Манаслу — три от десетте най-високи върхове на света. Здрачът настъпи внезапно, нахлувайки в долината като разлив на тъмна вода.
    Пендъргаст се раздвижи.
    — Учението ти върви добре. Изключително добре. Абатът е доволен.
    — Да. — Гласът й беше слаб, почти незаинтересован. Той сложи ръка върху нейните — докосването му беше леко и въздушно като листо.
    — Не сме говорили за това преди, но исках да попитам дали… всичко е минало добре в клиника „Фийвършам“. Дали не е имало усложнения по… ъ-ъ-ъ… по процедурата. — Пендъргаст изглеждаше неестествено стеснителен и загубил дар слово.
    Погледът на Констанс остана насочен далече към студените снежни върхове.
    Пендъргаст се поколеба.
    — Искаше ми се да ми беше позволила да съм с теб.
    Тя наведе глава, като продължаваше да мълчи.
    — Констанс, тревожа се много за теб. Може би не съм се изразявал достатъчно ясно по този въпрос преди. Ако е така, се извинявам.
    Констанс наведе главата си още по-надолу, лицето й се покри с червенина.
    — Благодаря. — Безразличието изчезна от гласа й, заменено от леко треперене, причинено от прилив на чувства. Тя се изправи рязко, като гледаше настрани.
    Пендъргаст също стана.
    — Извини ме, Алойзиъс, но чувствам необходимост да остана за известно време сама.
    — Разбира се. — Той видя тънката й фигура да се отдалечава, докато най-накрая изчезна като дух в каменните коридори на манастира. После обърна поглед към планинския пейзаж отвъд прозореца дълбоко замислен.
    Когато тъмнината изпълни павилиона, звуците на тромпета дзунг спряха, последната нота увисна като умиращо ехо сред върховете за няколко дълги секунди. Всичко бе тихо, сякаш идването на нощта бе донесло със себе си някакъв застой. В този момент една фигура се материализира в мастилените сенки в долната част на павилиона: стар монах в шафранова роба. Той със съсухрена ръка направи на Пендъргаст жест, използвайки странното тибетско поклащане на китката, което означаваше „ела“.
    Пендъргаст тръгна бавно към монаха. Мъжът се обърна и се затътри в тъмното.
    Агентът го последва заинтригуван. Тръгнаха в неочаквана посока, по мрачни коридори към килията, която обитаваше прочутият отшелник: монах, който доброволно бе позволил да го затворят в стая с размери, достатъчни само за човек, който седи и медитира, зазидан за цял живот, хранен веднъж дневно с хляб и вода, което се осъществяваше с преместването на една-единствена хлабава тухла.
    Старият монах спря пред килията, която не бе нищо повече от безлична тъмна стена. Старите й камъни бяха излъскани от хилядите ръце на хора, дошли да молят за мъдър съвет. Твърдеше се, че е бил зазидан на двайсет години. Сега наближаваше почти сто, оракул, прочут с уникалния си дар за пророкуване.
    Монахът почука по камъка два пъти с нокът. Чакаха. След минута единствената хлабава тухла във фасадата започна да се мести съвсем бавно, като стържеше по пантата едва чуто. През отвора се появи една сбръчкана ръка, бяла като сняг, по която прозираха тънки сини вени. Тя бутна камъка настрани, разкривайки малък отвор.
    Монахът се наведе към дупката и промърмори нещо с тих глас. После се извърна да чуе. Минутите минаваха, Пендъргаст долавяше съвсем лек шепот отвътре. Монахът се изправи, явно удовлетворен и направи жест на Пендъргаст да дойде по-близо. Агентът се подчини, гледайки как камъкът се хлъзга до първоначалното си положение, воден от невидима ръка.
    Внезапно един дълбок, стържещ звук дойде от вътрешността на скалата, близо до каменната килия и в нея се отвори цепнатина. Тя се увеличи и се превърна в каменна врата, която изскърца, отворена от невидим механизъм. Отвътре се разнесе странен, непознат мирис, напомнящ тамян. Монахът протегна ръка и направи жест на Пендъргаст да влезе, и когато агентът прекрачи прага, вратата се затвори. Монахът не го бе последвал — Пендъргаст беше сам.
    От мрака се появи друг монах, който държеше топяща се свещ. През изминалите седем седмици в Гсалриг Чонг, както и при предишните си посещения, Пендъргаст беше научил лицата на всичките монаси — но този бе нов. Той осъзна, че току-що е въведен във вътрешния манастир, за който се шепнеше, но не беше потвърдено, че съществува — скритата Светая Светих. Подобен достъп — какъвто той бе разбрал, че е абсолютно забранен — беше както изглежда покровителстван от зазидания отшелник. Това бе манастир в манастира, в който половин дузина монаси отшелници прекарваха целия си живот в дълбока медитация и непрекъснато духовно обучение, без да видят външния свят или дори да влязат в директен контакт с монасите от външния манастир, охранявани от невидимия отшелник. Те до такава степен се бяха отказали от света, беше чул веднъж Пендъргаст да се говори, че ако светлината на слънцето падне върху кожата им, щеше да ги убие.
    Той последва странния монах по тесния коридор, водещ в най-дълбоките части на манастирския комплекс. Пътят стана по-неравен и той осъзна, че това са тунели, издълбани в самата скала: тунели, които бяха измазани и изрисувани преди хиляда години; рисунките им сега бяха почти заличени от пушека, влагата и времето. Последва завой, после още един, минаха покрай малки каменни килии с Буди или картини танка, осветени от свещи и пропити от тамян. Не се разминаха с никого, не видяха никого — лабиринтът от помещения без прозорци и тунелите изглеждаха празни, влажни и изоставени.
    Накрая на това почти безкрайно пътуване стигнаха до друга врата, окована в ленти от намаслено желязо, занитени в дебелите дъски. Монахът извади ключ и с известно усилие вратата бе отключена и отворена.
    Стаята отвъд бе малка и тъмна, осветена от единствена маслена лампа. Стените бяха облицовани с древно, ръчно изтъркано дърво, педантично инкрустирано. Във въздуха се виеше благовонен дим, остър и смолист. Мина известно време, преди очите на Пендъргаст да се приспособят към изключителния факт, че стаята е натъпкана със съкровища. Пред отсрещната стена стояха дузина ковчези от тежко щамповано злато с плътно затворени капаци; до тях се мъдреха купчини кожени торби, някои от които прогнили и съдрани, с разсипано на пода съдържание от тежки златни монети — всички златни английски лири и гръцки статери1. Около тях бяха подредени малки дървени буренца с издути дъги, разсипали самородни и шлифовани рубини, смарагди, сапфири, диаманти, тюркоази, турмалин и оливин. Други пък изглежда бяха пълни с малки златни кюлчета и овални японски кобани.2
    Стената отдясно бе приютила друг тип съкровище: средновековни обои и тръби, изработени от ебонит, слонова кост и злато и инкрустирани със скъпоценни камъни; ритуални камбани дорже, камбанки от сребро и кехлибар. По-нататък имаше група златни и сребърни статуи, едната украсена със стотици звездни сапфири; до тях, сгушени в дървени кошове и слама, той различи полупрозрачни купи, фигурки и гравирани таблички от най-фин нефрит.
    И вляво, непосредствено до него, най-великото от всички съкровища: малки боксове, натъпкани с прашни свитъци, навити на рула танки и снопове пергамент и оризова хартия, превързани с копринени шнурове.
    Толкова поразителна бе гледката на съкровището, че на Пендъргаст му отне време, за да осъзнае, че в близкия ъгъл седи на възглавница едно човешко същество в поза лотос.
    Монахът, който го бе довел, сега се поклони със събрани пред гърдите ръце и се оттегли; желязната врата издрънча след него при завъртането на ключа.
    — Заповядайте, седнете — произнесе той на английски.
    Пендъргаст се поклони и седна.
    — Във висша степен удивителна стая — каза той. След кратка пауза добави: — И удивителен във висша степен тамян.
    — Ние сме пазителите на манастирските съкровища — златото, среброто и всички други преходни неща, които светът счита за богатство. — Мъжът говореше на добре обмислен и елегантен английски с оксбриджски акцент. — Ние също така сме домакини на библиотеката и религиозните картини. „Тамянът“, който усетихте, е смолата на растението дорцан-кинг — гори се постоянно, за да държи червеите в дупките им — ненаситните дървояди, характерни за високите Хималаи, които се опитват да унищожат всичко, направено от дърво, хартия или коприна в тази стая.
    Пендъргаст кимна, възползвайки се от възможността да разгледа монаха по-отблизо. Беше стар, но жилав и в удивителна физическа форма. Одеждата му в червено и шафрановожълто бе намотана стегнато, а главата му бе обръсната. Краката му бяха боси и почти черни от мръсотия. Очите блестяха върху гладко, неостаряващо лице, което излъчваше интелигентност и вглъбено спокойствие.
    — Сигурно се питате кой съм и защо съм ви поканил да дойдете — каза монахът. — Аз съм Тубтън. Добре дошъл, мистър Пендъргаст.
    — Лама Тубтън?
    — Ние, които сме във вътрешния манастир, нямаме титли, които да ни отличават. — Монахът се наклони към него, вглеждайки се отблизо в лицето му. — Разбрах, че в живота работата ви е да… не съм сигурен как до го преведа — да се ровите в делата на другите, да оправяте онова, което е било сбъркано? Да разрешавате загадки, да хвърляте светлина върху мистерии и мрак?
    — Никога не съм чувал да я определят точно по този начин. Но да, вие сте прав.
    Монахът се дръпна обратно, с израз на явно облекчение върху лицето.
    — Това е добре. Страхувах се, че може да съм сбъркал. — Гласът му спадна почти до шепот. — Защото тук има една загадка.
    Настъпи дълга тишина. След малко Пендъргаст се обади:
    — Продължете.
    — Старейшината не може да обсъжда този проблем директно. Ето защо ме помолиха да го сторя аз. Макар да мисля, че ситуацията е ужасна, установявам, че… ми е трудно да говоря за това.
    — Всички вие бяхте толкова любезни към мен и повереницата ми — каза Пендъргаст. — Радвам се на възможността да направя нещо за вас в отплата — стига да мога.
    — Благодаря. Историята, която ще ви разкажа, включва някои подробности от секретно естество.
    — Можете да разчитате на дискретността ми.
    — Първо ще ви разкажа малко за себе си. Роден съм в отдалечено село край езерото Маносауар в западен Тибет. Бях единствено дете и родителите ми са били убити в лавина, преди първия ми рожден ден. Двама английски естествоизпитатели — съпрузи, — правейки обширно проучване на Манджурия, Непал и Тибет — изпитали жал към такова малко сираче и неофициално ме осиновили. Десет години останах с тях, докато те пътуваха през пустошта, наблюдаваха, скицираха и си водеха бележки. Тогава една нощ скитаща шайка войници дойде до палатката ни. Застреляха жената и мъжа и изгориха всичкото им имущество. Аз единствен се спасих.
    — Да загубя два пъти родители — можете да си представите чувствата ми. Самотното ми скитане ме доведе тук, в Гсалриг Чонг. След време дадох обет и влязох във вътрешния манастир. Ние посвещаваме живота си на крайно сурова ментална и физическа подготовка. Занимаваме се с най-отвлечените и най-мистериозни аспекти на съществуването. По време на обучението си в Чонг Ран ти си се докоснал до някои от истините, чрез които достигаме до безкрайно по-големи дълбини.
    Пендъргаст наведе глава.
    — Тук, във вътрешния манастир, ние сме откъснати от всичко съществуващо. Не ни се разрешава да поглеждаме външния свят, да виждаме небето, да дишаме чист въздух. Всичко е фокусирано върху обръщането навътре. Трудно е да се направи такава голяма жертва, дори за тибетски монах, и точно затова сме само шестима. Охранявани сме от отшелника, който не позволява да говорим с човешко същество отвън, но аз наруших този свещен обет, за да говоря с вас сега. Само това трябва да е достатъчно, за да ви покаже сериозността на положението.
    — Разбирам — кимна Пендъргаст.
    — Имаме определени задължения като монаси във вътрешния храм. В допълнение към това да сме пазители на манастирската библиотека, реликвите и съкровището, ние сме също така пазители на… Агозиена.
    — Агозиена?
    — Най-важният предмет в манастира, а може би и в цял Тибет. Съхранява се в заключена гробница над този ъгъл. — Той посочи към издълбана в камъка ниша с тежка желязна врата, която зееше открехната. — Всичките шестима монаси тук веднъж годишно изпълняват определени ритуали за защита на гробницата на Агозиена. Когато изпълнихме този дълг през май, няколко дни преди да пристигнете, открихме, че Агозиенът вече не е на мястото си.
    — Откраднали са го?
    Монахът кимна.
    — Кой има ключ?
    — Аз. Единствено аз.
    — И гробницата е била заключена?
    — Да. Нека ви уверя, господин Пендъргаст, че е напълно невъзможно някой от монасите ни да извърши това престъпление.
    — Извинете ме, ако съм скептичен по отношение на твърдението ви.
    — Скептицизмът е полезен. — Той го произнесе с особена енергия и Пендъргаст не отговори. — Агозиенът не е вече в манастира. Ако беше, би трябвало да знаем.
    — Как?
    — За това не бива да се говори. Моля ви, повярвайте ми, господин Пендъргаст — ние щяхме да знаем. Никой от монасите тук не е отнесъл предмета в собствената си килия.
    — Може ли да погледна?
    Мъжът кимна.
    Пендъргаст се изправи, извади малко фенерче от джоба си, отиде до гробницата и се взря в кръглата ключалка на бравата. След малко той я изследва с увеличително стъкло.
    — Бравата е била разбита — каза той и се изправи.
    — Извинете. Разбита?
    — Отворена без помощта на ключ. — Той погледна монаха. — Насилена всъщност, ако се съди по вида й. Казвате, че никой от монасите не би могъл да го открадне. Имало ли е други посетители в манастира?
    — Да — каза монахът със следа от усмивка. — Всъщност, знаем кой го е откраднал.
    — О? — възкликна Пендъргаст. — Това прави нещата много по-прости. — Разкажете ми.
    — В началото на месец май при нас дойде млад мъж — алпинист. Неговото пристигане беше странно. Дойде от изток — от планините по Непалската граница. Беше почти мъртъв, намираше се в душевна и физическа криза. Беше професионален алпинист, единственият оцелял от експедиция към неизкачваната западна страна на Даулагири. Лавина помела всички останали, но него пощадила. Принудил се да прекоси и да се спусне по северната страна и оттам преминал през Тибетската граница нелегално не по своя вина. Отнело му три седмици вървене и най-накрая, изпълзявайки през ледници и долини, стигнал до нас. Беше на ръба на смъртта. Грижихме се за него, докато оздравя. Американец е — казва се Джордан Амброуз.
    — При вас ли учеше?
    — Прояви малък интерес към Чонг Ран. Беше странно — определено притежаваше силата на желанието и активността на ума, за да успее, може би в степента, в която всеки западняк, който сме виждали… освен жената. Констанс.
    Пендъргаст кимна.
    — Откъде знаете, че е бил той?
    Монахът не отговори направо.
    — Бихме желали да го проследите, да намерите Агозиена и да го върнете обратно в манастира.
    Пендъргаст отново кимна.
    — Този Джордан Амброуз… как изглеждаше той?
    Монахът бръкна в робата си и извади малък, навит на руло пергамент. Развърза връзките, с които беше вързан и го разгъна.
    — Нашият художник на танка направи негов портрет по моя молба.
    Пендъргаст взе свитъка и го разгледа. Той показваше млад, силен и красив мъж към трийсетте, с дълга руса коса и сини очи; лицето му изразяваше физическа решимост, морална небрежност и висока интелигентност. Беше забележителен портрет, сякаш уловил както външния, така и вътрешния облик на личността.
    — Това ще е много полезно — каза Пендъргаст като го завърза отново и го пъхна в джоба си.
    — Нуждаете ли се от повече информация, за да намерите Агозиена? — попита монахът.
    — Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.
    Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.
    — Не мога — отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.
    — Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.
    — Не ме разбрахте. Не мога да ви кажа, защото ние не знаем какво е.
    Пендъргаст се намръщи.
    — Как е възможно?
    — Агозиенът е бил запечатан в дървена кутия още преди да бъде получен за съхранение от нашия манастир преди хиляда години. Никога не сме я отваряли — това е строго забранено. Кутията се е предавала от Ринпоче на Ринпоче винаги запечатана.
    — Що за кутия е?
    Монахът показа с ръце размерите — приблизително петнайсет на петнайсет на сто и двайсет сантиметра.
    — Необикновена форма. Какво според вас може да се сложи в кутия с такава форма?
    — Вероятно нещо дълго и тънко. Жезъл или меч. Свитък или навита на руло картина. Серия печати може би, или въжета със свещени възли.
    — А какво означава това име: Агозиен?
    Монахът се поколеба:
    — Мрак.
    — Защо отварянето на кутията е било забранено?
    — Основателят на манастира, първият Раланг Ринпоче, я получил от един свят човек от изток, от Индия. Светият човек бил изгравирал отстрани на кутията текст, който съдържа предупреждението. Имам тук копие от текста, което ще преведа. — Той извади малък свитък, изписан с тибетски букви, отдалечи го с треперещи ръце от очите си и издекламира:
За да не освободиш дхармата,
нечистата сила на злото и болката,
и мрака около колелото на мрака,
Агозиена не бива да отваряш.

    — „Дхармата“ — каза Пендъргаст — се отнася до учението на Буда, нали?
    — В този контекст предполага нещо дори по-голямо — целия свят.
    — Неясно и тревожно.
    — Точно толкова енигматично е и на тибетски. Но използваните думи са много силни. Предупреждението е сериозно, господин Пендъргаст — много сериозно.
    Пендъргаст се замисли над думите му.
    — Как би могъл един външен човек да разполага с достатъчно информация за тази кутия, за да я открадне? Прекарах преди време цяла година тук и никога не съм чувал за нея.
    — Това е голяма загадка. Със сигурност никой от монасите ни не е казал и дума. Страхопочитанието ни пред този предмет е огромно и никога не говорим за него, дори помежду си.
    — Този човек, Амброуз, е могъл да загребе скъпоценности на стойност милиони долари само с едната си ръка. Всеки обикновен крадец щеше да вземе първо златото и бижутата.
    — Може би — рече монахът след известно мълчание — той не е обикновен крадец. Злато, скъпоценности… Вие говорите за земни богатства. Преходни съкровища. Агозиенът…
    — Да? — подкани го Пендъргаст.
    Но старият свещеник просто разпери ръце и отвърна на погледа му с трескави очи.

3.

    Черното було на нощта тъкмо бе започнало да се повдига, когато Пендъргаст пое през обкованите в желязо врати на вътрешната манастирска порта. Нататък, отвъд външната стена, се извисяваше грамадата на Анапурна с остри лилави очертания, издигащи се от стопяващия се мрак. Той изчака в покрития с камъни двор, докато един от монасите безмълвно доведе коня му. Мразовитият предутринен въздух беше натежал от роса и уханието на диви рози. Натовари дисагите на гърба на животното, провери седлото и нагласи стремената.
    Констанс Грийн наблюдаваше безмълвно последните приготовления на агента от ФБР. Беше облечена с монашеска роба с убит цвят на шафран и ако не бяха изящните й черти и разпиляната кестенява коса, почти можеше да мине за един от обитателите на манастира.
    — Съжалявам, че се налага да те оставя така рано, Констанс. Трябва да поема по следата, преди да е изстинала.
    — Наистина ли нямат представа какво е?
    Пендъргаст поклати глава.
    — Освен за формата и името му, никаква.
    — Мрак… — промълви тя и вдигна към него разтревожени очи. — Колко дълго ще отсъстваш?
    — Трудната част вече е извършена. Знам името на крадеца и как изглежда той. Сега трябва единствено да го хвана. Възстановяването на предмета би трябвало да е работа за седмица, най-много две. Проста задача. След две седмици ти ще си приключила с обучението си и ще можеш да се присъединиш към мен отново, за да завършим нашето пътешествие из Европа.
    — Бъди предпазлив, Алойзиъс.
    Пендъргаст се усмихна тънко.
    — Този мъж може и да е със съмнителен морал, но не ми прилича на убиец. Би трябвало рискът да е минимален. Това е обикновено престъпление, но с един объркващ аспект: защо е взел Агозиена и е оставил цялото това съкровище непокътнато. Както изглежда, не е имал отдавнашен интерес към тибетската култура. Това предполага, че Агозиенът е нещо изключително ценно и важно — или че по някакъв начин е наистина изключителен.
    Констанс кимна.
    — Имаш ли някакви напътствия към мен?
    — Почивай. Медитирай. Довърши започнатото обучение. — Той направи пауза. — Донякъде се съмнявам, че никой тук не знае какво е Агозиен — все някой е надзърнал. Такава е човешката природа — дори тук, сред тези монаси. Изключително би ми помогнало, ако знаех какво представлява.
    — Ще направя каквото мога.
    — Отлично. Знам, че мога да разчитам на дискретността ти. — Пендъргаст се поколеба, след което се обърна към нея: — Констанс, има нещо, което трябва да те помоля.
    При вида на изражението му очите й се разшириха, но когато заговори, гласът й остана спокоен.
    — Да?
    — Никога не си говорила за пътуването си към „Фийвършам“. В някакъв момент може би ще имаш нужда да го направиш. Когато се присъединиш към мен… ако си готова… — Гласът му отново секна в нетипично объркване и нерешителност.
    Констанс отвърна очи.
    — Вече изминаха седмици — продължи той, — откакто не сме разговаряли какво е станало. Но рано или късно…
    Тя рязко се обърна към него.
    — Не! — отсече кратко. — Не. — Замълча за момент, овладявайки се. — Искам да ми обещаеш нещо: никога повече не споменавай него или… „Фийвършам“ в мое присъствие.
    Пендъргаст остана неподвижен, като я наблюдаваше внимателно. Бе явно, че прелъстяването от брат му Диоген я е наранило дори по-дълбоко, отколкото си беше давал сметка. Най-сетне той леко кимна.
    — Обещавам.
    После, като пусна ръцете й, той я целуна по двете бузи. Взе поводите, метна се на седлото, смушка коня, премина през външната порта и пое надолу към виещата се пътека.

4.

    Дълбоко в недрата на манастира Гсалриг Чонг, в една гола килия, Констанс Грийн седеше в поза лотос със затворени очи и визуализираше изключително сложно завързаната копринена нишка, която лежеше на възглавничка пред нея. Церинг беше зад гърба й в мъждивата светлина, тя усещаше присъствието му само по ниското бучене на гласа му, който напяваше монотонно на тибетски. Беше се захванала с интензивно изучаване на езика от почти осем седмици и сега го говореше почти гладко, като използваше скромен речник, наред с няколко фрази и идиома.
    — Виж възела в ума си — дойде ниският хипнотизиращ глас на нейния учител.
    По силата на волята възелът можеше да се материализира на около метър пред затворените й очи, излъчващ светлина. Това, че тя седеше на голия, студен под, изчезна от съзнанието й.
    — Направи го отчетлив. Направи го стабилен.
    Възелът дойде на фокус рязко, като се люлееше леко и ставаше неясен, когато вниманието й се разколебаваше, но винаги се връщаше на фокус.
    — Умът ти е като езеро по здрач — каза учителят. — Неподвижно, спокойно и чисто.
    Странно усещане да е тук, но и в същото време да я няма, обхвана Констанс. Възелът, който бе избрала да визуализира, продължи да стои пред нея. Беше със средна сложност, завързан преди триста години от един велик учител. Познаваха го под името „Двойната роза“.
    — Увеличи образа на възела в ума си.
    Беше труден баланс на стягане и отпускане. Ако се концентрираше прекалено силно върху яснотата и устойчивостта, образът започваше да се разпада и нахълтваха други мисли; ако отпуснеше прекалено много, образът избледняваше в мъглявината на съзнанието й. Съществуваше идеална балансираща позиция; и постепенно, съвсем постепенно, тя я постигна.
    — Сега разгледай образа на възела, който създаде в ума си. Огледай го от всички страни: отгоре, отстрани.
    Блестящите меко намотки от коприна останаха устойчиви пред духовния й взор, донасяйки й тиха радост, внимание, каквото никога преди не бе изпитвала. И тогава гласът на учителя й се изгуби напълно и единственото, което остана, бе самият възел. Времето изчезна. Пространството изчезна. Остана единствено възелът.
    — Развържи го.
    Това бе най-трудната част, изискваща огромна концентрация — да успее да проследи усукванията на възела, след което мислено да го развърже.
    Времето течеше; биха могли да са десет секунди или десет часа.
    Една ласкава ръка докосна рамото й и очите й се отвориха. Церинг стоеше пред нея с прехвърлена около ръката роба.
    — Колко трая? — попита тя на английски.
    — Пет часа.
    Констанс се изправи и усети краката си толкова несигурни, че едва бе в състояние да върви. Той я хвана за ръката и й помогна да се стабилизира.
    — Добре се учиш — каза той. — Не се възгордявай от това.
    Тя кимна.
    — Благодаря.
    Тръгнаха по древен коридор и завиха на ъгъла. Напред пред тях се чу слабият звук на молитвените колела, отразен в каменните стени.
    Втори ъгъл. Тя се почувства освежена, чиста, будна.
    — Какво задвижва тези молитвени колела? — попита тя. — Никога не спират да се въртят.
    — Под манастира има поток — изворът на река Цангпо. Водата минава по колелата и задвижва механизмите.
    — Находчиво.
    Минаха покрай стената със скърцащи и тракащи месингови колела. Констанс видя зад тях гора от движещи се месингови пръти и дървени механизми.
    Оставиха ги зад себе си и влязоха в един от външните коридори. Напред се показа един от далечните павилиони на манастира, правоъгълните колони рамкираха трите високи върха. Двамата влязоха в павилиона и Констанс вдиша чистия високопланински въздух. Церинг й посочи стол и тя седна. Той седна до нея. В продължение на пет минути гледаха потъмняващите върхове в мълчание.
    — Медитацията, която изучаваш, е много мощна. Някой ден може да излезеш от медитация и да откриеш възела… развързан.
    Констанс не каза нищо.
    — Някои хора могат да влияят върху физическия свят единствено с мисъл, да създават неща от мисълта си. Съществува една история за монах, който медитирал толкова дълго върху роза, че когато отворил очи, на пода имало роза. Това е много опасно. Има хора, които с достатъчно умение и медитация могат да създават неща… по-различни от рози. Това не е желателно и е сериозно отклонение от будисткото учение.
    Тя кимна че разбира, без да вярва и на дума от казаното.
    Устните на Церинг се разтегнаха в усмивка.
    — Скептична си. Това е много хубаво. Независимо дали вярваш или не, избирай внимателно образите, върху които медитираш.
    — Ще го направя — каза Констанс.
    — И запомни: макар да имаме много „демони“, повечето не са зли. Те са привързаности, които трябва да превъзмогнеш, за да постигнеш просветление.
    Поредна продължителна тишина.
    — Имаш ли въпроси?
    Тя не каза нищо известно време, спомняйки си прощалната молба на Пендъргаст.
    — Кажи ми, защо има вътрешен манастир?
    Церинг не отговори веднага.
    — Вътрешният манастир е най-старият в Тибет, построен тук, в отдалечените планини, от група скитащи монаси от Индия.
    — За да запази Агозиена ли е бил построен?
    Монахът я погледна сърдито.
    — За това не бива да се говори.
    — Настойникът ми замина оттук, за да го търси. По молба на манастира. Може би аз също мога да помогна по някакъв начин.
    Старият мъж погледна настрана и хладността в очите му нямаше нищо общо с пейзажа извън павилиона.
    — Агозиенът е пренесен тук от Индия. Донесен далеч в планините, където да не бъде застрашен. Построили вътрешния манастир, за да го защитават и пазят. После, доста по-късно, около вътрешния храм бил изграден външен.
    — Тук има нещо, което не разбирам. Ако Агозиенът е толкова опасен, защо просто не е бил унищожен?
    Монахът мълча дълго. Най-накрая каза тихо:
    — Защото има важна цел за в бъдеще.
    — Каква цел?
    Но нейният учител остана тих.

5.

    Джипът се появи, накланяйки се силно на завоя на хълма, задруса се през серия огромни, пълни с кал дупки и се спусна на един широк, мръсен път към град Кианг във влажна долина, недалеч от тибетско-китайската граница. Сив дъждец падаше от небето в плащаница от кафяв пушек, който бълваха група комини отвъд калната река. Двата бряга бяха осеяни с боклук.
    Шофьорът на джипа отмина един претоварен камион, натискайки бясно клаксона. Сви покрай друг камион на една задънена улица, зави на няколко стъпки от ръба на крайпътната канара и започна да се спуска към града.
    — Към железопътната гара — обърна се Пендъргаст към шофьора на мандарински.
    — Уей, уей, ксян ченг!
    Джипът отмина пешеходци, колоездачи, мъж в каруца с два вола. Шофьорът със скърцане спря, докато навлизаха в трафика на кръговото движение, напредвайки сантиметър по сантиметър, като постоянно натискаше клаксона. Изгорели газове и истинска симфония от клаксони изпълваха въздуха. Чистачките на предното стъкло се движеха напред-назад, като нашарваха на черти мръсотията, която покриваше джипа, а анемичният дъжд успяваше единствено да я размаже.
    След кръговото движение широкият булевард завърши до ниска циментова постройка. Шофьорът рязко спря пред нея:
    — Пристигнахме.
    Пендъргаст излезе и разтвори чадъра си. Въздухът миришеше на сяра и бензинови изпарения. Той влезе в сградата и си проправи път между тълпите от хора, които се блъскаха и викаха, помъкнали огромни сакове и кошове на колела. Някои носеха живи кокошки и патици с вързани крака, а един дори буташе едно будещо съжаление с мръсотията си прасе, вързано в стара количка за пазаруване.
    В дъното на помещението навалицата се разреди и Пендъргаст откри онова, което търсеше: един мрачен коридор, който водеше към служебните кабинети. Той отмина полуспящия гард и бързо тръгна по дългия коридор, като гледаше имената върху вратите, край които минаваше. Най-накрая спря пред особено мръсна врата. Натисна бравата, оказа се отключена и той влезе вътре без да чука.
    Един нисък и закръглен китайски чиновник седеше зад бюро, отрупано с папки. Отстрани стоеше очукан сервиз за чай, чашите бяха евтини и мръсни. Стаята миришеше на пържена храна и пикантен сос.
    Мъжът скочи, ядосан от неканеното нахълтване.
    — Кой сте вие? — извика той на лош английски.
    Пендъргаст стоеше до вратата със скръстени пред гърдите ръце и презрителна усмивка на лицето.
    — Какво искате? Ще извикам пазача. — Той посегна да вземе телефона, но Пендъргаст бързо се наведе и натисна слушалката обратно на мястото й.
    — Ва — каза Пендъргаст с нисък глас на мандарински. — Спрете.
    Лицето на мъжа почервеня след тази поредна обида.
    — Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми се отговори — продължи Пендъргаст, все още използвайки хладен официален мандарински.
    Ефектът върху служителя беше явен, лицето му изразяваше обида, объркване и опасение.
    — Оскърбявате ме — извика той най-сетне на мандарински. — Нахълтвате в кабинета ми, дърпате телефона ми и отправяте изисквания! Кой сте вие, че си позволявате да влизате по подобен начин, държейки се като варварин?
    — Ще бъдете ли така любезен да седнете, драги господине, да се успокоите и да слушате. В обратен случай… — Пендъргаст премина към оскърбителния разговорен — ще се окажете на следващия влак далеч от тук, преназначен на гранична станция високо в планината Канлун.
    Лицето на мъжа се зачерви, но той не заговори. След малко седна сковано с ръце на бюрото и зачака.
    Пендъргаст също седна. Извади навития свитък, който Тубтън му беше дал, и го разгъна пред чиновника. Мъжът го взе неохотно.
    — Този човек е минал оттук преди два месеца. Казва се Джордан Амброуз. Носел е една дървена кутия, много стара. Подкупил те е, а ти в замяна си му дал разрешително за изнасяне на кутията. Бих искал да видя копие от това разрешително.
    Настъпи дълга тишина. Тогава чиновникът остави рисунката на масата.
    — Наистина не знам за какво говорите — каза той рязко. — Не вземам подкупи. Освен това през станцията минават много хора. Не бих могъл да си спомня.
    Пендъргаст извади плоска бамбукова кутия от джоба си, отвори я и я обърна надолу, изсипвайки на масата в спретната купчинка новички банкноти от по сто юана. Мъжът впери очи в тях и преглътна.
    — Трябва да си спомняте онзи мъж — каза Пендъргаст. — Кутията е била голяма — дълга метър и половина. Била е очевидно стара. Невъзможно е било господин Амброуз да я пренесе оттук или да я изнесе от страната без разрешително. Сега, любезни ми господине, имате избор: да прекрачите принципите си и да вземете подкупа, или да запазите принципите си и да свършите в планината Канлун. Както може би сте предположили от акцента ми и лекотата, с която говоря езика, въпреки, че съм чужденец, имам много важни връзки в Китай.
    Чиновникът избърса ръцете си с кърпичка. После протегна едната си ръка, покривайки парите. Придърпа ги към себе си и те бързо изчезнаха в едно чекмедже. После той се изправи. Същото стори Пендъргаст и двамата си стиснаха ръцете и размениха любезни, официални приветствия, сякаш се срещаха за първи път.
    Мъжът седна.
    — Би ли желал господинът чай? — попита той.
    Пендъргаст погледна към отвратителния чаен сервиз, после се усмихна.
    — За мен ще е огромна чест, любезни господине.
    Мъжът се провикна грубо към една задна стаичка и оттам се появи негов подчинен, който взе чаения сервиз. Пет минути по-късно той върна изпускащия пара чайник. Бюрократът напълни чашите.
    — Спомням си мъжа, за когото говорите — каза той. — Нямаше виза за Китай. Носеше продълговата кутия. Искаше входна виза — която му беше необходима, за да напусне, а така също и разрешително за изнасяне. Дадох му и двете. Излезе му… много скъпо.
    Чаят беше зелен и Пендъргаст се изненада от качеството му.
    — Не говореше китайски, разбира се. Разказа ми напълно невероятна история за това как е преминал от Непал в Тибет.
    — А кутията? Каза ли нещо за нея?
    — Каза, че е антика, която купил в Тибет — знаете, онези мръсни тибетци продават собствените си деца за няколко юана. Тибетският автономен район е пълен със стари неща.
    — Попитахте ли го какво има в нея?
    — Каза, че е ритуален нож пур-бу. — Той затършува из едно чекмедже, прелисти някакви документи и извади разрешителното. После го побутна към Пендъргаст.
    — Но кутията беше заключена и той отказа да я отвори — продължи служителят. — Това му костваше още доста пари, отказването на проверка на съдържанието. — Той се усмихна, разкривайки редица потъмнели от чая зъби.
    — Какво според вас е имало вътре?
    — Представа нямам. Хероин, валута, скъпоценни камъни? — Той разпери ръце.
    Пендъргаст посочи разрешителното.
    — Тук се казва, че щял да хване влака за Ченгду, а после самолет на „Чайна Еър“ за Бейджин, откъдето ще смени за полет към Рим. Това истина ли е?
    — Да. Настоях да ми покаже билета си. Ако би тръгнал да напуска Китай по друг маршрут, би се изложил на опасността да бъде спрян. Разрешението е валидно само за Кианг — Ченгду — Бейджин — Рим. Така че съм сигурен, че си е заминал по този начин. Разбира се, след като пристигне в Рим… — Той отново разпери ръце.
    Пендъргаст си записа информацията за пътуването.
    — Как се държеше? Беше ли неспокоен?
    Бюрократът помисли за миг.
    — Не. Това беше много странно. Той изглеждаше… еуфоричен. Сърдечен. Почти сияещ.
    Пендъргаст се изправи.
    — Благодаря ви най-любезно за чая, ксиян ченг.
    — И аз на вас, прелюбезни господине — каза чиновникът.
    Час по-късно Пендъргаст се качи в първокласен вагон на трансграничния китайски Експресен влак към Ченгду.

6.

    Констанс Грийн знаеше, че монасите в манастира Гсалриг Чонг живеят съгласно установен график за медитация, обучение и сън, с две прекъсвания за храна и чай. Времето за сън беше фиксирано: от осем вечерта до един след полунощ. Този ред никога не се променяше и сигурно бе останал отпреди хиляда години. По такъв начин беше сигурна, че в полунощ е малко вероятно да се натъкне на някого, движейки се в огромния манастир.
    И така точно в дванайсет, точно както беше направила последните три нощи по ред, тя отметна грубата кожа от як, която й служеше за завивка и седна в леглото. Единственият звук беше далечното стенание на вятъра през външните павилиони на манастира. Тя се изправи и облече робата си. Килията беше ужасно студена. Тя отиде до малкия прозорец и отвори дървения капак. Стъкла нямаше и мразовитият въздух нахлу вътре. Прозорецът гледаше към мрака на нощта, към една самотна звезда, потрепваща високо в кадифената чернота.
    Констанс затвори прозореца и се приближи до вратата, където спря и се ослуша. Всичко бе тихо. След малко открехна вратата, излезе в преддверието и тихо се насочи към външния коридор. Отмина молитвените колела, проскърцващи безкрай своята благословия към небесата, после тръгна по коридор, който потъваше дълбоко в решетото от помещения, търсейки затворения отшелник, който пазеше вътрешния манастир. Макар Пендъргаст да беше описал приблизителното му местонахождение, комплексът бе толкова голям, и коридорите — толкова объркани, че това доказваше, че е почти невъзможно да се открие.
    Но тази вечер след много обиколки тя най-после стигна до излъсканата каменна стена, свидетелство, че килията му е отзад. Хлабавата тухла си беше на мястото, ръбовете й бяха изтрити и нащърбени от многократно местене. Тя почука няколко пъти и зачака. Минутите се нижеха и тогава тухлата леко помръдна; чу се слаб стържещ звук и тя започна да се отмества. Появиха се два костеливи пръста, хванаха ръбовете на тухлата и я преместиха така, че в мрака се разкри малък отвор.
    Констанс бе подготвила грижливо отнапред думите, които искаше да каже на тибетски. Сега се наведе към дупката и прошепна:
    — Пуснете ме във вътрешния манастир.
    Тя се обърна и допря ухото си до отвора. Отговори слаб като на насекомо шепнещ глас. Напрегна се да чуе и разбра.
    — Знаете ли, че е забранено?
    — Да, но…
    Преди да успее да завърши, чу стържещ звук и едно парче от стената зад килията започна да се мести, като при това се отвори стар каменен шев, разкривайки тъмен коридор. Тя се сепна — отшелникът дори не бе изчакал да чуе внимателно скалъпеното обяснение.
    Клекна, запали ароматна пръчица и влезе вътре. Стената се затвори. Напред се виеше тъмен коридор, излъчваше мирис на спарен въздух, влажен камък и наситен аромат на смола. Въздухът беше замъглен от тамян.
    Тя пристъпи, като държеше високо пръчицата. Пламъкът потрепна, сякаш протестираше. Тръгна по дългия коридор; тъмните му стени бяха украсени с обезпокоителни образи на чудати божества и танцуващи демони.
    Вътрешният манастир, осъзна тя, навремето сигурно беше приютявал далеч повече монаси, отколкото сега. Беше голям, студен и празен. Без да знае къде отива и дори без ясна представа какво прави — освен да намери монаха, за когото Пендъргаст говореше, и да го разпита допълнително — тя зави покрай няколко ъгъла, преминавайки през огромни, празни помещения, стените на които бяха изрисувани с танки и мандали, почти изтрити от времето. В една от стаите се стичаше забравена свещ пред древна бронзова статуя на Буда, проядена от зеления меден окис. Пръчицата, която използваше да си свети, започна да съска и тя извади друга от джоба си и я запали; миризмата на сандалов пушек изпълни коридора.
    Констанс зави още веднъж и спря. На ъгъла стоеше монах — висок, сух, в парцалива роба, с хлътнали очи, и гледаше със странна, почти жестока настойчивост. Тя срещна очите му, но той не каза нищо. Тогава тя посегна към качулката си, отметна я назад и пусна кестенявата си коса да се разпилее по раменете й.
    Очите на монаха се разшириха, но съвсем леко. Все още не казваше нищо.
    — Поздрави — произнесе Констанс на тибетски.
    Монахът слабо наклони глава. Огромните му очи продължаваха да се взират в нея.
    — Агозиена — каза тя.
    Отново никаква реакция.
    — Дойдох да попитам: какво е Агозиенът? — Тя говореше неуверено, продължавайки на бедния си тибетски.
    — Защо сте тук, малък монахо? — попита той спокойно.
    Констанс направи крачка напред към него.
    — Какво е Агозиенът? — повтори тя вече по-настоятелно.
    Той затвори очи.
    — Умът ти е в смут от вълнение, младо създание.
    — Трябва да знам.
    — Трябва — повтори той.
    — Какво прави Агозиенът?
    Очите му се отвориха. Той се обърна и тръгна. След миг тя го последва.
    Монахът се провираше на зигзаг през много тесни пасажи и спираловидни завои, спускаше се и се изкачваше по стъпала, пресичаше грубо издълбани тунели и дълги, украсени с фрески коридори. Най-накрая спря пред каменна врата, завесена с протрита оранжева коприна. Дръпна я настрана и Констанс с изненада видя трима монаси, които седяха на каменни пейки, сякаш на съвет, с подредени множество свещи пред една позлатена статуя на седящ Буда.
    Един от монасите се изправи.
    — Заповядайте, влезте — произнесе той на изненадващо гладък английски.
    Констанс се поклони. Очакваха ли я? Изглеждаше невъзможно. Но нямаше друго логично обяснение.
    — Уча с Лама Церинг — каза тя, доволна да мине на английски.
    Мъжът кимна.
    — Искам да знам за Агозиена.
    Той се обърна към другите и заговори на тибетски. Констанс се напрегна да схване какво казваше, но гласовете бяха твърде тихи. Накрая монахът се изви към нея.
    — Лама Тубтън каза на детектива всичко, което знаем — произнесе той.
    — Моля да ме извините, но не ви вярвам.
    Монахът изглеждаше слисан от прямотата й, но бързо се съвзе.
    — Защо говорите по този начин, дете?
    Стаята бе замръзнала и Констанс започна да трепери. Тя се загърна стегнато с робата си.
    — Може да не знаете какво точно е Агозиенът, но знаете целта му. Бъдещата му цел.
    — Още не е време да се разкрива. Агозиенът беше взет от нас.
    — Искате да кажете: взет преждевременно?
    Монахът поклати глава.
    — Ние бяхме пазителите му. Наложително е да ни бъде върнат, преди… — Той спря.
    — Преди какво?
    Монахът само поклати глава, тревожните линии на лицето му изглеждаха мрачни и непреклонни на мъждивата светлина.
    — Трябва да ми кажете. Това ще помогне на Пендъргаст, на нас, да открием предмета. Няма да кажа на никого, освен на него.
    — Нека затворим очи и да медитираме — каза монахът. — Да медитираме и да отправим молитви за неговото бързо и безопасно връщане.
    Тя преглътна, опитвайки се да успокои ума си. Истина беше, бе действала импулсивно. Поведението й без съмнение бе шокирало монасите. Но беше дала обещание на Алойзиъс и възнамеряваше да го удържи.
    Монахът запя монотонно и останалите подеха. Странните бръмчащи, повтарящи се звуци изпълниха съзнанието й и гневът и отчаяното й желание да научи повече, сякаш изтекоха от нея като вода от пробита лодка. Силната нужда да изпълни молбата на Пендъргаст някакси избледня. Умът й се събуди, почти умиротворен.
    Монотонният речитатив спря. Тя бавно отвори очите си.
    — Още ли продължавате страстно да търсите отговор на въпроса си?
    Настъпи дълга тишина. Констанс си спомни един от уроците си — обучение върху желание. Тя наведе глава.
    — Не — излъга неочаквано за себе си. Искаше информацията повече от всякога.
    Монахът се усмихна.
    — Имате още много да учите, малък монахо. Знаем много добре, че имате нужда от тази информация, че желаете тази информация и че ще ви е полезна. Но лично за вас не е добре, че я търсите. Информацията е изключително опасна. Тя има силата да унищожи не само вашия живот, но и самата ви душа. Може да ви откъсне от просвещението завинаги.
    Тя го погледна.
    — Нуждая се от нея.
    — Ние наистина не знаем какво представлява Агозиенът. Наистина не знаем откъде е дошъл в Индия. Не знаем кой го е създал. Но знаем защо е бил създаден.
    Констанс изчака.
    — Бил е създаден да въздаде най-ужасното отмъщение над света.
    — Отмъщение? Какво отмъщение?
    — Да изчисти земята.
    Поради причина, която не можеше да обясни, Констанс не бе сигурна, че иска монахът да продължи. Тя се насили да говори:
    — Да я изчисти… как?
    Загриженото изражение върху лицето на мъжа сега стана почти нещастно.
    — Съжалявам много, че ви обременявам с това трудно познание. Когато земята се наводни с егоизъм, алчност, насилие и злина, Агозиенът ще изчисти земята от човешкия си товар.
    Констанс преглътна.
    — Не съм сигурна, че разбирам.
    — Ще изчисти напълно земята от човешкото си бреме — произнесе монахът със съвсем тих глас. — Така че всичко да може да започне на чисто.

7.

    Алойзиъс Пендъргаст се отдалечи от задухът в „Ка д’Оро“ и спря с кожено куфарче в ръка. Във Венеция бе топъл слънчев ден и светлината се отразяваше от водата в Канале Гранде и блестеше по сложните мраморни фасади на дворците.
    Той направи справка с дребно листче хартия, после продължи по вълнолома към малък лабиринт от улици, водещи на североизток към Чиеза деи Джезуити. Скоро навалицата и шумът останаха зад него и той потъна в сенчестата прохлада на страничните улички, виещи се зад дворците по дължината на Канале Гранде. Откъм един ресторант се лееше музика, малко моторно корабче пърпореше по задния канал, оставяйки след себе си звук на плискаща се в мрамора и варовиковите мостове вода. От един прозорец се показа мъж и извика нещо на жена, която се засмя.
    Още няколко завоя изведоха Пендъргаст до врата с изхабен бронзов звънец с единствен надпис „Доктор Адриано Морин“. Той натисна звънеца веднъж и зачака. След миг чу изскърцването на прозорец, който се отвори отгоре и вдигна очи. Една жена го гледаше.
    — Какво желаете? — попита тя на италиански.
    — Имам среща с доктора. Името ми е Пендъргаст.
    Главата се скри вътре и след малко вратата бе отворена.
    — Влезте — покани го тя вътре.
    Пендъргаст прекрачи в малко фоайе с тапицирани в червен копринен брокат стени, и под в черни и бели мраморни плочки. Различни изящни произведения на азиатското изкуство украсяваха стаята — антична кхмерска глава от Камбоджа; тибетска ритуална камбана дорже от тежко злато, инкрустирана с тюркоази; няколко стари танки; украсен моголски ръкопис в стъклено сандъче; глава на Буда от слонова кост.
    — Заповядайте, седнете — каза жената и се настани зад малко бюро.
    Пендъргаст седна, сложи куфарчето върху коленете си и зачака. Знаеше, че доктор Морин е един от най-прочутите дилъри на „безродови“ антики в Европа. Беше всъщност дилър на високо ниво в йерархията на черния пазар, един от многото, които получаваха плячкосани антики от различни подкупни азиатски държави, снабдявайки ги с фалшиви документи, и след това ги продаваха на легалния пазар за изкуство на музеи и колекционери, които не задаваха много въпроси.
    Миг по-късно на прага се появи Морин — спретнат, елегантен мъж с идеална подстрижка и лакирани нокти, малки стъпала, напъхани в хубави италиански обувки и грижливо обръсната брада.
    — Господин Пендъргаст? Колко очарователно.
    Те си стиснаха ръцете.
    — Моля, елате с мен — каза мъжът.
    Пендъргаст го последва в дълъг салон със стена в готически прозорци, обърнати към Канале Гранде. Както фоайето, и той бе изпълнен с изключителни образци на азиатското изкуство. Морин направи знак и двамата седнаха. Мъжът извади златна табакера от джоба си, отвори я и предложи цигара на Пендъргаст.
    — Не, благодаря.
    — Ще възразите ли?
    — Не, разбира се.
    Морин издърпа цигара от табакерата и прехвърли елегантно единия си крак върху другия.
    — Е, господин Пендъргаст. С какво мога да ви услужа?
    — Имате хубава колекция, доктор Морин.
    Морин се усмихна и направи жест около стаята.
    — Продавам само за частно предназначение. Ние, както се вижда, не сме отворени за широката публика. От колко време колекционирате? Не съм се натъквал на името ви преди, а смея да твърдя, че познавам повечето в тази област.
    — Не съм колекционер.
    Ръката на Морин спря, докато палеше цигарата.
    — Не сте колекционер? Сигурно съм ви разбрал погрешно, когато говорихме по телефона.
    — Не сте ме разбрал погрешно. Излъгах.
    Сега ръката замръзна напълно, димът се виеше във въздуха.
    — Ще ме извините ли?
    — Всъщност съм детектив. Работя частно, проследявам един откраднат предмет.
    Дори въздухът в стаята сякаш замръзна.
    Морин заговори хладно.
    — Понеже признавате, че не сте тук в официалната си роля и понеже сте получили достъп, изтъквайки фалшиви причини, боя се, че този разговор приключи. — Той се изправи. — Приятен ден, господин Пендъргаст. Лавиния ще ви покаже изхода.
    Когато се обърна да напусне стаята, Пендъргаст заговори на гърба му.
    — Онази кхмерска статуя в ъгъла е от Банти Кхмар в Камбоджа, между другото. Била е открадната само преди два месеца.
    Морин спря на средата на пътя си.
    — Грешите. Идва от стара швейцарска колекция. Имам документи, които го доказват. С каквито впрочем разполагам за предметите от цялата си колекция.
    — Притежавам снимка на точно този експонат на мястото му в храмовата стена.
    Морин се провикна:
    — Лавиния? Моля те, обади се на полицията и им кажи, че в къщата си имам един тип, който не желае да напусне.
    — А тази шестнайсетвековна Шри Чакрасамвара и Ваджраварахи от Непал е била изнесена с фалшиво разрешително. Нищо от този вид не би могло да напусне Непал легално.
    — Ще изчакаме ли полицията или вече си тръгвате?
    Пендъргаст погледна часовника си.
    — Ще се радвам да изчакам. — Той потупа куфарчето си. — Разполагам тук с достатъчно документи, за да подсигуря на Интерпол работа за години напред.
    — Не разполагате с нищо. Всичките ми неща са законни и с внимателно проучен произход.
    — Като онази чаша капала3, украсена със сребро и злато? Тя е легална — защото това е модерно копие. Или се опитвате да го пробутате като оригинал?
    Настъпи тишина. Магичната светлина на Венеция се процеждаше през прозорците и изпълваше великолепния салон със златно сияние.
    — Когато полицията дойде, ще бъдете арестуван — каза най-после Морин.
    — Да, и без съмнение ще конфискуват съдържанието на куфарчето ми — което, сигурен съм, ще намерят за свръх интересно.
    — Вие сте изнудвач.
    — Изнудвач? Не търся нищо. Само посочвам факти. Например, онзи дванайсетвековен Вишну със съпругите си4, както се твърди от династията Пала, е също фалшификат. Щеше да ви донесе едно малко състояние, ако беше истински. Жалко, не можете да го продадете.
    — Какво, по дяволите, искате?
    — Абсолютно нищо.
    — Идвате тук, лъжете, заплашвате ме в собствения ми дом — и не искате нищо? Хайде, Пендъргаст. Съмнявате се, че някой от тези предмети е краден? Ако е така, защо не го обсъдим като джентълмени?
    — Съмнявам се, че предметът, който търся, е във вашата колекция.
    Мъжът попи челото си с копринена кърпичка.
    — Щом сте дошли да ме посетите, сигурно имате нещо наум, някаква молба.
    — Като например?
    — Представа нямам! — изригна гневно мъжът. — Искате пари? Подарък? Всеки иска нещо! Да си тръгне с нещо!
    — Ами добре — каза Пендъргаст стеснително. — Щом като настоявате толкова, имам малък тибетски портрет, който бих искал да погледнете.
    Морин се обърна рязко, разсипвайки пепелта от цигарата си.
    — За бога, това ли е всичко? Ще погледна проклетия ви портрет. Нямаше нужда от всичките тези заплахи.
    — Толкова съм доволен да го чуя. Безпокоях се, че няма да искате да съдействате.
    — Казах ви, ще ви съдействам!
    — Отлично. — Пендъргаст извади портрета, който бе получил от монаха и го подаде на Морин. Мъжът го разви, разгъна чифт очила и си ги сложи, след което го погледна. Миг по-късно свали очилата и го върна на Пендъргаст.
    — Модерно. Няма стойност.
    — Не съм тук за оценка. Вижте лицето на портрета. Този човек посещавал ли ви е?
    Морин се поколеба, взе отново рисунката и се вгледа по от близо. По лицето му премина израз на изненада.
    — Защо, да… наистина разпознах мъжа. Кой е нарисувал този портрет? Направен е в идеален танка стил.
    — Мъжът е имал нещо за продан, нали?
    Морин направи пауза.
    — Не работите с този… индивид, предполагам?
    — Не. Търся го. Както и предмета, който е откраднал.
    — Отпратих ги — него и предмета му.
    — Кога тръгна?
    Морин стана и направи справка в голям дневник.
    — Преди два дни, в два часа. Носеше със себе си кутия. Каза, че бил чувал, че съм дилър на тибетски антики.
    — Продаваше ли я?
    — Не. Това бе най-странното. Дори не беше отворил кутията. Нарече я Агозиен, термин, който не съм чувал — а знам за тибетското изкуство повече от всеки друг жив човек. Щях да го изгоня незабавно, ако кутията не беше истинска и много, много стара — тя беше сама по себе си изключително ценна, покрита с архаично тибетско писмо, което показваше, че е от десети век или още по-рано. Искаше ми се да имам тази кутия и бях много любопитен какво има вътре. Но той не беше продавач. Искаше да влезе в своего рода съдружие с мен. Нуждаеше се от финансиране, така каза. Да създаде някаква странна пътуваща изложба на експоната в кутията, за който твърдеше, че щял да порази света. Мисля, че преобразяване беше думата, която използва. Но категорично отказа да покаже предмета, преди да съм изпълнил неговите условия. Естествено, намерих цялото това предложение за абсурдно.
    — Как му отговорихте?
    — Опитах се да го склоня да отвори кутията. Трябваше да го видите. Започна да ме заплашва, господин Пендъргаст. Беше луд.
    Пендъргаст кимна.
    — Как така?
    — Започна да се смее безумно и каза, че съм пропуснал шанса на живота си. Каза, че щял да отнесе кутията в Лондон, където познавал един колекционер.
    — Шанса на живота? Знаете ли какво е имал предвид?
    — Бръщолевеше някакви безсмислици за промяна на света. Pazzesco.
    — Знаете ли кой е колекционерът, когото е възнамерявал да посети в Лондон?
    — Не спомена име. Но аз познавам повечето от тях. — Той надраска нещо на лист хартия и го подаде на Пендъргаст. — Ето няколко имена, с които може да се започне.
    — Защо е дошъл при вас? — попита Пендъргаст.
    Морин разпери ръце.
    — Защо е дошъл при мен, господин Пендъргаст? Аз съм главният дилър на азиатско изкуство в Италия.
    — Да, това е вярно; никой не притежава по-добри образци от вас — защото няма друг, толкова безскрупулен.
    — Вие го казвате — вдигна рамене Морин, не без нотка на гордост.
    Веригата на вратата иззвъня настоятелно, многократно и се чу блъскане.
    — Полиция! — долетя заглушен глас.
    — Лавиния? — извика Морин. — Моля те, отпрати полицаите, като им благодариш от мое име. Кажи им, че съм се справил с неприятния тип. — Той се обърна отново към Пендъргаст: — Задоволих ли любопитството ви?
    — Да, благодаря.
    — Вярвам, че онези документи в куфарчето ви няма да попаднат в погрешните ръце.
    Пендъргаст почука по куфарчето и го отвори. Отвътре се изсипаха огромно количество стари вестници.
    Морин ги погледна, лицето му почервеня, след което се разтегна във внезапна усмивка.
    — Вие сте точно толкова безскрупулен, колкото аз.
    — Каквото повикало, такова се обадило.
    — Вие съчинихте всичкото това, нали?
    Пендъргаст затвори шумно куфарчето.
    — Да — освен моя коментар за онзи Вишну. Но съм сигурен, че ще намерите някой богат бизнесмен, който ще е достатъчно глупав да я купи и да й се наслаждава.
    — Благодаря. Така възнамерявам. — След което се изправи и поведе Пендъргаст към вратата.

8.

    Неотдавнашният дъжд беше направил хлъзгави улиците на Кройдън, неприветливо търговско предградие в южните покрайнини на Лондон. Бе два след полунощ и Алойзиъс Пендъргаст стоеше на ъгъла на „Кайро Ню Роуд“ и „Тамуърт“. По шосе А23 прелитаха коли, един влак профуча по линията Лондон-Саутхемптън. На ъгъла на пресечката се издигаше грозен хотел от времето на седемдесетте, с покрита със сажди и влага циментова фасада. Пендъргаст намести шапката си и стегна марковия си шал, мушна платнената си чанта под мишница и приближи стъклените врати на хотела. Бяха заключени и той натисна звънеца. Миг по-късно в отговор се чу бръмчене и вратата се отключи.
    Той пристъпи в ярко осветеното фоайе, което мирише на лук и цигарен дим. Захабени полиестерни килими в синьо и златисто покриваха пода, а стените бяха облепени с миещи се златисти тапети. Из фоайето се носеше „Мюзак“-версия на „Ягодовите поляни“. В единия край чиновник с дълга коса, малко смачкана от едната страна на скалпа, го посрещна начумерено на рецепцията.
    — Една стая, ако обичате. — Пендъргаст стоеше с вдигната нагоре яка и по начин, който скриваше по-голямата част от лицето му. Говореше дрезгаво, с мидландски акцент.
    — Име?
    — Краудър.
    Служителят побутна една бланка пред Пендъргаст, който я попълни с фалшиво име и адрес.
    — Как ще платите?
    Пендъргаст извади пачка английски лири от джоба си и плати в брой.
    Мъжът му хвърли бърз поглед.
    — Багаж?
    — Глупавата авиолиния го е запратила някъде.
    Чиновникът му подаде карта за отключване и изчезна отзад, по всяка вероятност се беше върнал да спи. Пендъргаст се насочи към дъното.
    Взе асансьор за етажа си — четвъртия, — но не излезе. След като вратата отново се затвори, остана в кабинката, докато тя изчакваше на етажа. Той отвори чантата си, извади малко магнитно устройство за четене на карти, бавно прекара своята през него и разгледа подробно изходната информация, която се появи на малкия екран. След малко набра няколко цифри, бавно прокара картата през четеца и пъхна устройството обратно в чантата си. Натисна копчето за седмия етаж и зачака кабинката да се вдигне.
    Вратите се отвориха към коридор, ярко осветен с флуоресцентни тръби. Беше празен, по дължината му се простираше същият килим в синьо и златно, от двете страни се редяха врати. Пендъргаст излезе от асансьора и се насочи бързо към стая 714, после спря и се ослуша. Отвътре беше тихо, с изключено осветление.
    Пъхна картата си и вратата се открехна с леко треперене и зелена светлина. Бавно я натисна да се отвори и пристъпи вътре, после я затвори след себе си.
    С малко късмет, щеше да открие кутията и да я открадне, без да събуди обитателя. Но беше притеснен. Бе направил малко проучване на Джордан Амброуз. Мъжът произхождаше от семейство от по-висша от средната класа в Боулдър, Колорадо; беше експерт сноубордист, алпинист, караше планински бегач и бе напуснал колеж, за да покори Седемте най-високи върха. Беше постижение, за което претендираха само двеста души в света, изкачване на най-високия връх на всеки от седемте континента, и му беше отнело четири години. След това бе станал високоплатен професионален алпинист, ръководещ екскурзии към Еверест, К2 и Трите сестри. През зимата трупаше пари с изпълнение на екстремни сноубордистки номера за видеокасети, а също така от реклами. Експедицията до Даулагири е била добре организиран и финансиран опит да се превземе неизкачваната западна стена на върха, една от последните в света, изумителна три хиляди и седемстотинметрова отвесна скала от прояден камък и лед, връхлитана от лавини, високи ветрове и температурни разлики от петдесет-шейсет градуса, вариращи между деня и нощта. Трийсет и двама алпинисти вече бяха намерили смъртта си в това начинание и групата на Амброуз щеше да добави още петима фаталисти към списъка. Те дори не бяха изминали половината път към върха.
    Това, че Амброуз изобщо бе оцелял, бе нещо изключително. А фактът, че отгоре на това се бе добрал и до манастира, се равняваше направо на чудо.
    И после всичко, което той бе направил след идването си в манастира, беше необичайно — като се започнеше с кражбата. Джордан Амброуз не се нуждаеше от пари и до този момент бе показал слаб интерес към тях. Не беше колекционер. Не се интересуваше от будизма или каквито и да било духовни стремления. Беше честен и високоинтелигентен мъж. През цялото време фокусиран — някои биха казали: обсебен — от катеренето.
    Защо беше откраднал Агозиена? Защо го беше прекарал из цяла Европа, като не се опитва да го продаде, а да уреди някакво съдружие? Каква беше целта на това „съдружие“, което търсеше? Защо бе отказал да го покаже? И защо не беше направил опит да се свърже със семействата на петимата загинали алпинисти — всички от които му бяха близки приятели — нещо във висша степен не характерно за алпинистката етика? Точно това безпокоеше сериозно Пендъргаст.
    Той мина през фоайето, зави рязко и влезе в затъмнената стая. Застоялата миризма на кръв го блъсна в лицето веднага и той видя на острата светлина от магистралата, която се процеждаше през завесите, едно тяло в странна поза на пода.
    Усети прилив на страх и раздразнение. Простото решение, на което се бе надявал, нямаше да се осъществи.
    С плътно стегнат дъждобран и с шапка на главата, той се пресегна и светна лампата с облечената си в ръкавица ръка.
    На пода лежеше Джордан Амброуз.
    Страхът му се увеличи, когато видя състоянието на тялото. Лежеше по гръб, с широко разперени ръце, отворена уста, а сините му очи гледаха към тавана. Малка дупка от куршум в средата на челото с барутен нагар показваше, че мъжът е бил екзекутиран с насочен право към него двайсет и две калибров пистолет. Нямаше изходна рана: куршумът бе заседнал някъде вътре в черепа, без съмнение причинявайки мигновена смърт. Но изглежда убиецът не е бил доволен от това просто да го убие — той се беше отдал на безпричинна оргия на ножа с трупа на жертвата — бе рязал, пробождал и сякъл. Това не говореше за нормален мозък или за средностатистически убиец.
    Пендъргаст бързо изследва стаята и установи, че Агозиенът го няма.
    Върна се отново при тялото. Дрехите бяха силно нарязани от бруталната игра на ножа, но няколко частично обърнати с хастара навън джобове показваха, че убиецът е претърсил тялото, преди да изпадне в дива ярост. Като внимаваше да го докосва колкото се може по-малко, Пендъргаст измъкна портфейла на мъжа от задния му джоб и погледна в него. Беше пълен с банкноти — Амброуз не беше ограбен. По-скоро, предположи Пендъргаст, е бил проверен дали не е останало у него нещо написано във връзка със съдбоносната среща.
    Той пусна портфейла в чантата си. После се изправи и отново инспектира стаята, оглеждайки всичко. Забеляза кървавите петна, следите по килима и по леглото, пръснати из апартамента.
    Амброуз беше добре облечен, в костюм и вратовръзка, сякаш очаквайки важен посетител. Стаята беше подредена, леглото — грижливо оправено, тоалетните принадлежности — подредени в банята. Бутилка скоч и две почти пълни чаши стояха на една маса. Пендъргаст изследва влагата отстрани на чашите, натопи пръст и опита течността, преценявайки количеството разтопен лед вътре. Базирайки се на разредеността на уискито и температурата на чашите, той допусна, че питиетата са били налети преди четири или пет часа. Чашите бяха чисти — никакви отпечатъци от пръсти.
    За пореден път бе изненадан от странната двойственост в поведението на убиеца.
    Остави чантата си на леглото, извади отвътре няколко епруветки и пинсети, коленичи и взе кръвни проби, проби от тъкан и коса. Направи същото в банята, в случай, че посетителят е влизал. Но този човек изглежда беше действал обмислено, а една евтина, небрежно почистена хотелска стая представляваше едно от най-лошите места за събиране на улики за разследване. Независимо от това той свърши работата си старателно, наръсвайки с прах бравите и останалите повърхности за отпечатъци — дори под масата — колкото да открие, че всичко е било щателно изчистено. Самотно влажно петно в ъгъла до вратата показваше, че някой е бил оставил там чадъра си, от който се бе стичала вода, и после го беше взел.
    Дъждът беше започнал в девет и спря в единайсет.
    Пендъргаст коленичи отново до тялото, провря ръка под костюма, за да провери температурата на кожата. Ако се съдеше по нея, свидетелството от питиетата и времето на дъжда, смъртта беше настъпила около десет часа.
    Пендъргаст внимателно търкулна тялото. Килимът отдолу беше нарязан на местата, където ножът бе пронизал тялото и стигнал до пода. Като взе собствения си нож, Пендъргаст отряза парче от килима, махна го и се наведе над следите по шперплата, изследвайки ги с върха на острието. Бяха необикновено дълбоки.
    Той се оттегли до вратата и хвърли последен поглед на стаята. Нямаше какво повече да се види. Общите контури на онова, което се беше случило, сега бяха ясни: убиецът беше пристигнал за среща около десет; бе оставил мокрия си чадър в ъгъла и дъждобрана си върху един стол; Амброуз беше налял две чаши скоч от бутилка, купена специално за случая; мъжът беше извадил двадесет и две калибров Магнум, беше го притиснал до главата на Амброуз и бе изстрелял един куршум в мозъка му. След това беше претърсил тялото и стаята; после варварски и безчувствено бе пробождал и рязал трупа — и накрая, както изглежда все още хладнокръвно, беше изчистил стаята, взел Агозиена и излязъл.
    Поведение, отличаващо се сериозно от поведението на повечето убийци.
    Хотелът нямаше да открие трупа преди времето за освобождаване на стаята. Пендъргаст разполагаше с достатъчно време да се оттегли.
    Той изключи осветлението, излезе от стаята и взе асансьора до партера. Отиде до рецепцията и натисна звънеца няколко пъти. След дълго чакане чиновникът излезе отзад, тътрейки се.
    — Някакъв проблем? — попита той.
    — Приятел съм на Джордан Амброуз, регистриран в стая 714.
    Мъжът почеса мършавите си ребра през ризата:
    — Е?
    — Имаше посетител тази вечер около десет часа. Спомняте ли си го?
    — Не е възможно да забравя това — отговори той. — Дойде в десет, каза че имал среща с господина от 714-а.
    — Как изглеждаше?
    — Имаше кърваво парче плат върху окото и няколко превръзки. Беше с шапка и дъждобран, навън пръскаше. Не съм го заглеждал, пък и не бих искал.
    — Ръст?
    — О, около средния.
    — Глас?
    Мъжът сви рамене.
    — Американец, струва ми се. Малко висок. Мек говор. Не приказва много.
    — Кога си тръгна?
    — Не съм го видял. Занимавах се с документацията отзад.
    — Не ви ли помоли да му извикате такси?
    — Не.
    — Опишете с какво беше облечен.
    — Дъждобран като вашия. Не видях с какви обувки е.
    — С кола ли дойде или с такси?
    Чиновникът вдигна рамене и пак се почеса.
    — Благодаря — каза Пендъргаст. — Ще изляза за няколко часа. Поръчайте ми такси, ако обичате.
    Мъжът изпълни поръчката.
    — Само ми звъннете, когато се върнете — произнесе той през рамо, докато се връщаше към „заниманията си с документи“.
    Пендъргаст застана отвън. След около пет минути таксито пристигна и той се качи в него.
    — Накъде? — попита шофьорът.
    Пендъргаст му подаде банкнота от сто лири.
    — Засега наникъде. Мога ли да ви задам няколко въпроса?
    — Ченге ли сте?
    — Не. Частен детектив.
    — Истински Шерлок Холмс, а? — Таксиметраджията обърна, червендалестото му лице грейна от въодушевление и доволство. — Той пое банкнотата. — Благодаря.
    — Един мъж си е тръгнал оттук към десет и петнайсет, десет и половина тази вечер, много вероятно с някое от вашите таксита. Трябва да открия шофьора.
    — Добре. — Той взе радиостанцията и заговори в нея. Разговорът трая няколко минути, после той натисна едно копче и подаде микрофона на Пендъргаст. — Вашият човек е на линията.
    Пендъргаст пое микрофона.
    — Вие ли сте шофьорът, взел клиент пред хотел „Бъкингамсшийр Гардънс“ тази вечер към десет и двадесет?
    — Аз съм — долетя дрезгавият глас със силен кокни акцент.
    — Къде сте? Може ли да се срещнем?
    — Връщам се от Саутхемптън по шосе М3.
    — Разбирам. Можете ли да ми опишете клиента си?
    — Да ви кажа правичката, шефе, едното око на вашия човек не изглеждаше много добре. С превръзка отгоре, подгизнала от кръв, не ми се искаше да се приближавам много до този касапин, ако ме разбирате.
    — Носеше ли нещо?
    — Голяма мукавена кутия.
    — Акцентът му?
    — Американски, южен или нещо такова.
    — Би ли могло да е дегизирана жена?
    Последва дрезгав смях.
    — Кой знае, при всичките тези хомосексуалисти в наше време, възможно е.
    — Каза ли ви името си или плати с кредитна карта?
    — Плати в брой и не продума и дума през целия път — каза ми само до къде да го закарам, това беше.
    — И къде го закарахте?
    — Саутхемптън. На кея.
    — На кея?
    — Точно така, шефе. На „Британия“.
    — На новия океански лайнер на „Норд Стар“?
    — Схванахте.
    — Щеше ли да пътува?
    — Така мисля. Накара ме да го оставя пред сградата на митницата и ми се стори, че в ръката му видях нещо като билет.
    — Възможно ли е да е от екипажа?
    Отново дрезгав смях.
    — Не приличаше на такъв. Превозът му излезе двеста паунда.
    — Друг багаж освен кутията?
    — Не, сър.
    — Нещо друго необичайно около него?
    Шофьорът помисли за момент.
    — От него се носеше странна миризма.
    — Миризма?
    — Като че работи като продавач на цигари.
    Пендъргаст млъкна за миг и се замисли.
    — Случайно да знаете кога ще отплува „Британия“?
    — Казаха, че тръгва по пладне, с отлива.
    Пендъргаст подаваше микрофона обратно на шофьора, когато клетъчният му телефон иззвъня.
    Той го отвори.
    — Да?
    — Констанс е.
    Пендъргаст се изненада.
    — Къде си?
    — На Брюкселската аерогара, току-що кацнах след един безкраен полет от Хонконг. Алойзиъс, трябва да те видя. Имам изключително важна информация.
    — Обаждаш се точно навреме. Слушай ме внимателно. Ако можеш да стигнеш до „Хийтроу“ за четири часа или по-малко, ще те взема от аерогарата. Можеш ли да го направиш — да се вместиш в четири часа и ни минута повече? Иначе ще бъда принуден да тръгна без теб.
    — Ще направя всичко възможно. Но каква е тази работа със заминаването? Какво се е случило?
    — Трябва да уредим отплаването си.

9.

    Черното лондонско такси се движеше по магистрала М3 със сто и четиридесет километра в час, задминавайки коли и камиони. В далечината тумбестата, със сметанов цвят кула на Уинчестърската катедрала, клечеше всред плетеница от сиви градски пейзажи.
    На задната седалка Пендъргаст, седнал до Констанс, си погледна часовника.
    — Трябва да сме на пристанището в Саутхемптън след петнадесет минути — каза той на шофьора.
    — Невъзможно.
    — Още петдесет паунда отгоре за вас.
    — Парите няма да направят таксито да лети, сър — отвърна шофьорът.
    Колата увеличи скоростта още и гумите изквичаха, когато преодоляха наклона към южното разклонение А335. Уинчестърските предградия бързо отстъпиха място на зеленината. Комптън, Шафорд и Отърбърн отминаха за миг.
    — Дори и да успеем за кораба — каза Констанс, — как ще се качим на борда? Прочетох в „Льо Монд“ тази сутрин, че всички самостоятелни каюти са запазени от месеци. Наричат го най-търсения Първи воаяж след „Титаник“.
    Пендъргаст потрепери.
    — Доста неудачно сравнение. Като стана дума, вече съм осигурил за нас подходящи помещения. Апартамента „Тюдор“, мезонет, в задната част на кораба. Разполага с трета спалня, която ще можем да използваме като кабинет.
    — Как успя да го направиш?
    — Беше резервиран от господин и госпожа Протеро от Австралия. Бяха щастливи да сменят билетите си за един дори по-голям апартамент на „Британия“ за околосветско пътешествие през есента, срещу скромно парично предложение. — Пендъргаст си позволи най-кратката усмивка.
    Таксито прелетя по разклона на шосе М27, след което започна да забавя, когато трафикът към Саутхемптън се увеличи драстично. Минаха през мрачна индустриална зона, после прелетяха край редиците от тухлени къщи на калкан, докато наближиха лабиринта от улици в стария градски център. Завиха наляво към „Марш Лейн“, после веднага надясно към „Търминъс Теръс“, голямата машина криволичеше и се провираше пъргаво през трафика. Страничните улици бяха претъпкани с хора, повечето от тях държаха камери. Отпред се носеха одобрителни викове и възгласи.
    — Кажи ми, Констанс, кое от това, което откри, те накара да напуснеш манастира така прибързано?
    — Казано накратко — тя понижи глас: — приех прощалната ти молба присърце. Направих проучвания.
    Пендъргаст също понижи гласа си в отговор:
    — И как се осъществява едно такова „разследване“ в тибетски манастир?
    Констанс потисна една мрачна усмивка.
    — Дръзко.
    — Което ще рече?
    — Отидох във вътрешния манастир и се изправих пред монасите.
    — Разбирам.
    — Това беше единственият начин. Но… твърде странно, те сякаш ме очакваха.
    — Продължавай.
    — Бяха изненадващо любезни.
    — Наистина ли?
    — Да, но не съм сигурна защо. Монасите във вътрешния манастир действително не знаят какво представлява предметът, нито пък кой го е създал — Лама Тубтън беше честен в това отношение. Донесъл го от Индия един светец, за да го съхраняват и пазят във високите Хималаи.
    — И?
    Констанс се поколеба.
    — Това, което монасите не са ти казали е, че знаят целта на Агозиена.
    — Която е?
    — Както изглежда, той е инструмент за въздаване на мъст над света. За изчистване, казаха те.
    — Намекнаха ли каква форма може да приеме това „отмъщение“, това „изчистване“?
    — Нямаха представа.
    — Кога трябва да се случи?
    — Когато земята се задуши от егоизъм, алчност и зло.
    — В такъв случай какво щастие, че светът няма от какво да се плаши — каза Пендъргаст. Гласът му беше натежал от ирония.
    — Монахът, който проведе по-голямата част от разговора, каза, че те не възнамерявали да го пускат. Те били негови пазачи, които са там, за да предотвратят преждевременното му напускане.
    Пендъргаст помисли малко.
    — Както изглежда, някой от неговите братя може да е на друго мнение.
    — Какво имаш предвид?
    Пендъргаст се обърна към нея, сивите му очи блестяха.
    — Бих допуснал, че някой от монасите е сметнал, че земята вече е назряла за момента да бъде изчистена. И е помогнал на Джордан Амброуз да открадне Агозиена — като в крайна сметка освободи силата му над света.
    — Кое те кара да мислиш така?
    — Съвсем ясно е. Агозиенът е бил изключително добре пазен. Прекарах повече от година в манастира и изобщо не бях разбрал за съществуването му. Как така един случаен посетител, алпинист, който не е отишъл дори да се обучава там, е успял да го намери и да го открадне? Това може да се случи само ако един или повече монаси са искали той да бъде откраднат. Лама Тубтън ми каза, че е сигурен, че никой от монасите не е имал при себе си предмета. Но това не означава, че монах не би могъл да помогне на външен човек да се сдобие с него.
    — Но ако артефактът е толкова ужасен, колкото казват — що за човек е този, който би искал преднамерено да освободи силата му?
    — Интересен въпрос. Когато върнем Агозиена в манастира, ще потърсим виновния монах и ще го попитаме директно. — Пендъргаст помисли за момент. — Странно, че монасите просто не са унищожили предмета. Че не са го изгорили.
    — Това беше последният въпрос, който им зададох. Те изглеждаха много уплашени и казаха, че им било невъзможно да направят такова нещо.
    — Интересно. Във всеки случай трябва да се захващаме за работа. Първата ни задача ще е да получим списък на пътниците, както и кога са се качили на борда.
    — Мислиш, че убиецът е някой от пътниците?
    — Напълно съм сигурен. Целият екипаж и обслужващият персонал е трябвало да бъдат на борда на кораба преди часа на смъртта на Амброуз. Струва ми се важно, че той се е дегизирал с онзи окървавен бинт, преди да отиде да се срещне с Амброуз.
    — Защо? Бил се е дегизирал по този начин, за да не може да бъде проследен до престъплението.
    — Съмнявам се, че е възнамерявал да извърши престъпление, когато е отишъл в хотела. Не, Констанс — убиецът се е дегизирал дори преди да знае какво предлага Амброуз, което навежда на мисълта, че е добре известна личност, която е искала да остане инкогнито.
    Разговорът им рязко прекъсна, когато таксито спря на „Куин Док“. Пендъргаст излезе, последван от Констанс. Отляво се намираха митницата и сградата за заминаващи; отдясно — стълпотворение от случайни зрители и доброжелатели, оператори и представители на медиите. Всички развяваха британски знамена, хвърляха конфети и надаваха одобрителни възгласи. Отстрани свиреше група, отдавайки своето към общата врява.
    А над всичко се извисяваше „Британия“. Тя караше да изглежда малък не само кеят, но и целият град, черният й корпус се издигаше към лъскава снежнобяла супер структура, повече от дванайсет палуби висока, цялата в прозорци и балкони, и блестящ махагон. Беше плавателен съд, по-дълъг и по-голям от всичко, което Констанс някога си беше представяла и корпусът му хвърляше в сянка цял квартал — „Платформ Роуд“, сградата на „Банана Уорф“ и пристанището за малки кораби „Оушън Вилидж“.
    Но сянката се местеше. Сирените тръбяха. Пристанищните работници бяха спуснали корабните въжета и прибираха подемното съоръжение. Високо горе стотици хора стояха зад перилата му или на безбройните балкони, правеха снимки, хвърляха ленти и махаха за сбогом към тълпата. С едно последно, разтърсващо земята изсвирване на сирената си, „Британия“ бавно, тромаво и неумолимо започна да се отдалечава от кея.
    — Много съжалявам, шефе — каза шофьорът. — Направих всичко възможно, но…
    — Донеси чантите — прекъсна го Пендъргаст. След което енергично си проправи път през тълпата зяпачи към контролно-пропускателния пункт. Когато Констанс погледна, той тъкмо бе спрял на достатъчно разстояние, за да покаже значката си на полицията, след което се отдалечи отново, минавайки покрай бандата и операторите към една платформа със знаменца, на която стоеше плътна група официални лица и — предположи Констанс — корпоративни шефове на „Норд Стар“. Групата тъкмо бе започнала да се разпръсква; мъже в тъмни костюми си стискаха ръцете и слизаха от платформата.
    Пендъргаст хукна през морето от по-низши чиновници, което обкръжаваше платформата и набеляза един мъж, който стоеше в центъра: представителен джентълмен с абаносов бастун и бял карамфил на гълъбовата си жилетка. Онези около него го поздравяваха и той бе явно изненадан и объркан, когато Пендъргаст се вмъкна в малката групичка неканен. Мъжът слуша Пендъргаст известно време с изписана върху лицето смесица от нетърпение и раздразнение. След това внезапно се намръщи и започна да клати бясно глава. Когато Пендъргаст продължи да говори настоятелно, мъжът се дръпна и взе да жестикулира, показвайки с пръст първо към кораба, после към Пендъргаст, а лицето му се обля в плътна червенина. Персоналът на охраната започна да се събира около тях и те се изгубиха от поглед.
    Констанс чакаше до таксито, шофьорът беше застанал до нея. Той не си бе дал труда да разтоварва багажа им, което не я изненада; огромният корпус на „Британия“ продължаваше да се плъзга покрай кея бавно, но набирайки скорост. Нямаше да има никакви спирки до пристигането си в Ню Йорк след седем дни и седем нощи плаване.
    Докато гледаше, корабната сирена изсвири пак. Отведнъж големи струи вода закипяха около носа. Констанс замръзна: изглеждаше така, сякаш съдът намаляваше скорост. Тя погледна по посока на Пендъргаст. Сега той отново се виждаше, стоеше до мъжа с карамфила, който говореше по клетъчния си телефон. Лицето на мъжа от червено бе станало мораво.
    Констанс върна вниманието си към кораба. Не беше илюзия: носът на кораба беше обърнат и „Британия“ се плъзгаше назад към кея. Раздиращите ушите крясъци наоколо станаха неуверени, докато тълпите гледаха с нарастващо недоумение.
    — Дявол да ме вземе — измърмори шофьорът. После отиде до багажника на колата, отвори капака и започна да вади чантите.
    Пендъргаст направи знак на Констанс да го чака на пропускателния пункт. Тя си проправи път през жужащата тълпа, таксиметраджията я следваше. На самия кей работниците припряно разгръщаха отново долните портални кранове. Оркестърът се поколеба, след което смело поде.
    Сирената изсвири пак, когато подвижният мост бе преместен срещу черните стени на кораба. Пендъргаст поведе Констанс през пропускателния пункт и двамата слязоха бързо на кея.
    — Не е нужно да се бърза, Констанс — каза той, като взе ръката й и я накара да забави крачка. — Бихме могли да се насладим на момента — да караме най-големия в света океански лайнер да чака, това е… да не споменавам неговите повече от четири хиляди пасажери и екипаж.
    — Как успя да го направиш? — попита тя, докато крачеха по мостика.
    — Господин Елиът, главен директор на линия „Норд Стар“ е мой сърдечен познат.
    — Така ли? — попита тя несигурно.
    — Ами, дори и да не е бил преди десет минути, със сигурност сега вече е. Джентълменът и аз се запознахме наскоро и той сега е сърдечен — много сърдечен с мен.
    — До такава степен, че да задържи отпътуването? Да накара кораба да се върне в пристанището?
    — Когато му обясних колко голяма ще е ползата му, ако се съобрази с нас… и колко неизгодно ще е лично за него да не го направи — господин Елиът нямаше търпение да ни съдейства. — Пендъргаст погледна към кораба, после отново се усмихна. — Знаеш ли Констанс, предвид обстоятелствата, струва ми се, че това пътешествие ще е поносимо — може би дори приятно.

10.

    За Роджър Майлс, пътническия директор на „Британия“, едно от най-първите и най-важни решения за воаяжа беше на коя маса да вечеря Първата вечер. Това бе винаги парлив въпрос, много парлив предвид факта, че това бе Първата нощ на първото пътуване на най-големия в света океански лайнер.
    Едно наистина трудно решение.
    Като пътнически директор работата му беше не само да знае имената и нуждите на всички пътници, но също и да общува с тях. През цялото време. Ако изчезнеше по време на вечерята, можеше да го възприемат като послание, че не ги харесва, че го смята просто за задължение.
    А то не беше просто задължение.
    Но какво да направиш със списък, съставен от имената на почти три хиляди пасажери, разпределени в осем салона за хранене и три салона за забавление?
    Майлс се безпокоеше. Първо се спря на ресторанта: щеше да е салон „Оскарс“, в който се прожектираха филми. Беше импозантно помещение в стил „арт деко“ — една стена с отделна преграда от венециански кристал, водопад на втори план, цялото нещо осветено отзад. Шепотът на вода бе замислен да се издига над околните дразнещи шумове и имаше любопитния ефект да поглъща осезаемия обем на звука. Другите две стени бяха от листове истинско злато, а последната бе стъклена, обърната към мрака на океана. Това не беше най-големият ресторант на кораба, но с трите си разкошни нива имаше най-находчивата декорация.
    Да, „Оскарс“ щеше да е. На второто сядане, разбира се. Първото трябваше да се избегне на всяка цена; имаше истински кретени, които независимо колко богати бяха, не успяваха да се отърват от варварския навик да ядат преди седем.
    После идваше въпросът за самата маса. Тя, разбира се, щеше да е една от „официалните“ маси — най-голямата, където по желание на гостите можеше да се наблюдава старомодната традиция на фиксираните места, при която те биха се смесили с чужденци, както в славните дни на океанските лайнери. Официални дрехи, разбира се. За повечето, това означаваше черна папийонка. Но Майлс много се ядосваше на такива неща и винаги си обличаше бяло сако за вечеря.
    След това трябваше да избере гостите на масата си. Роджър Майлс беше придирчив и имаше много тайни, по всеобщо мнение, порочни предразсъдъци за удовлетворяване. Списъкът му от гости, които трябваше да избягва беше дълъг: най-отгоре бяха изпълнителните директори, всички, интересуващи се от борсовите пазари, тексасци, дебели хора, зъболекари и хирурзи. Листът му с предпочитани особи включваше актьори, знатни благородници, наследници, водещи на токшоута, стюардеси на самолети, мафиоти и такива, които той наричаше „загадъчни“ — хора, които не можеха да бъдат квалифицирани — доколкото бяха интригуващи, много богати и загадъчни.
    След часове размисъл над списъка с гостите, той стигна до онова, което според него щеше да е брилянтно парти за Първата вечер. Щеше да е вечеря, която се запомня. Която осигурява отлично забавление. А Майлс винаги имаше нужда от забавление по море, защото — и това беше най-голямата му тайна — той така и не се беше научил да плува и изпитваше смъртен страх от открития океан.
    И така, той беше с огромни очаквания и не малко безпокойство, когато влезе в златно разлистения „Оскарс“, облечен в сако на Хики Фрийман за хиляда долара, осигурено специално за воаяжа. Спря на вратата, позволявайки на всички очи да се спуснат по безукорно изваяния му силует. Пусна една сияйна усмивка и се насочи към челото на официалната маса.
    Когато пристигаха гости, той ги посрещаше с ръкостискане, топли думи и жестове. Последните, които дойдоха, бяха двамата „загадъчни“ — джентълмен на име Алойзиъс Пендъргаст и неговата „повереница“, определение, което в съзнанието на Майлс извикваше всички видове възхитителни сладострастни мисли. Досието на Пендъргаст го бе заинтригувало, защото бе в най-висша степен лишено от информация и защото приятелчето беше успяло да си резервира един от мезонетите зад кърмата — апартамента „Тюдор“, на стойност петдесет хиляди паунда — в последната минута, макар местата в целия кораб да бяха запълнени от месеци. Отгоре на всичко той бе задържал отплаването с почти половин час. Как го беше направил?
    Повече от интересно.
    Когато мъжът се появи, Майлс му хвърли втори, по-дълъг поглед. Онова, което видя, му хареса. Мъжът беше изискан, аристократичен и поразително красив; беше облечен във великолепен редингот със забодена на ревера орхидея. Лицето му беше шокиращо бледо, сякаш се възстановяваше от смъртоносна болест, но имаше твърдост и виталност в подвижната му фигура и сиви очи, които показваха всичко друго, но не и физическа слабост. Лицето му бе толкова фино изваяно, като на мраморна статуя на Праксител. Движеше се през тълпата като котка, провирайки се гъвкаво между подредените маси.
    Но тъй наречената му „повереница“ бе дори по-впечатляваща и от него. Беше красива, но не по обичайния или модерен начин — не, тя притежаваше една прерафаелитна красота, сякаш одрала кожата на Прозерпина от прочутата картина на Росети, само че с права коса. Носеше официална рокля от Зак Поузън, на която Майлс се бе любувал в един от магазините по „Сейнт Джеймс“ на Палуба 6 — най-скъпата там. Интересно, беше се снабдила с облекло за Първата вечер на борда, вместо да избере нещо от собствения си гардероб.
    Той бързо промени местата и настани Пендъргаст до себе си, а Констанс — отсреща. Госпожа Далбърг мина от другата страна на Пендъргаст; Майлс я беше включил в списъка си, защото се беше развела с двама английски лордове последователно и бе завършила с американски богаташ, умрял само няколко седмици след сватбата, оставяйки я със сто милиона по-богата. Трескавото въображение на Майлс се беше развихрило. Но когато се запозна с нея лично, бе разочарован да види, че не изглежда като вулгарната зестрогонка, каквато си я бе представял.
    Той разпредели наоколо останалите — енергичен млад английски баронет и неговата съпруга французойка; дилър на импресионистични платна; водещата певица в предградието „Лонмауърс“ и гаджето й; авторът и бонвиван Виктор Делакроа; и още няколко други, които — Майлс се надяваше — биха допринесли за една брилянтна и забавна маса. Беше искал да включи Браддок Уайли, филмова звезда на борда, за средатлантическата премиера на новия му филм, но известността му като актьор бе започнала да избледнява и Майлс в края на краищата реши, че може да го покани втората вечер.
    Докато разполагаше хората по местата им, той ги представяше един на друг, за да избегне необходимостта да обикаля край масата по просташки маниер, след като веднъж вече са седнали. Скоро всички столове бяха заети и първото блюдо пристигна: палачинка Романоф. Разменяха нищо незначещи фрази, докато келнерът сервираше чиниите и наливаше първото вино за вечерта.
    Майлс разчупи леда.
    — Нюорлеански акцент ли долавям, господин Пендъргаст? — Той се гордееше със способността си да не оставя на мира дори най-неохотните участници в разговора.
    — Колко проникновено — отвърна Пендъргаст. — Дали пък не откривам зад вашия английски акцент намек за Фар Рокуей, Куинс?
    Майлс почувства, че усмивката замръзва на лицето му. Откъде, по дяволите, знаеше това този човек?
    — Не се безпокойте, господин Майлс — изучавал съм и акценти, покрай останалите неща. Предвид естеството на работата ми, го намирам за полезно.
    — Разбирам. — Майлс отпи глътка от виното, за да прикрие изненадата си и бързо смени разговора. — Лингвист ли сте?
    Известна развеселеност се прокрадна в сивите очи на мъжа.
    — Съвсем не. Разследвам различни неща.
    Майлс получи втората си изненада за вечерята.
    — Колко интересно. Имате предвид, нещо като Шерлок Холмс?
    — Нещо такова.
    През ума на Майлс мина не особено приятна мисъл.
    — А сега… разследвате ли?
    — Браво, господин Майлс.
    Някои от другите гости също се заслушаха и Майлс не знаеше какво точно да каже. Усети, че става нервен.
    — Ами — продължи той със слаба усмивка, — знам кой го е направил: господин Мастърд в килера. Със свещника.
    Когато останалите се засмяха любезно, той отново отмести разговора от тази потенциално трудна насока.
    — Госпожице Грийн, виждали ли сте някога картината „Прозерпина“ на Росети?
    Жената изви очите си към него и той усети тръпка на безпокойство. Имаше нещо необикновено странно в тези очи.
    — Виждала съм я.
    — Наистина мисля, че приличате на жената от картината.
    Тя продължи да го гледа.
    — Трябва ли да съм поласкана от сравнението с любовницата на владетеля на подземния свят?
    Този чудноват отговор, силата му — и нейният звънлив, старомоден глас — притесниха Майлс. Но той беше експерт в справянето с неочакваните капризи на разговорите и имаше готов отговор.
    — Плутон се влюбил в нея, защото била толкова красива, толкова витална — като вас.
    — И като резултат Плутон я отвлякъл и я замъкнал в ада да бъде негова любовница.
    — Е, какво да кажа, някои хора имат късмет! — Майлс се огледа наоколо и получи одобрителен смях за малкото си остроумие — дори госпожица Грийн се усмихна, с облекчение забеляза той.
    Дилърът, Лайънъл Брок, заговори:
    Майлс се обърна с благодарно лице към Брок.
    — Да.
    — Една по-скоро груба работа, както всички прерафаелити. Модел е била Джейн Морис, съпругата на най-добрия приятел на Росети. Рисуването било прелюдия към изкушаването й.
    — Прелъстяване — произнесе госпожица Грийн. Тя насочи странните си очи към Майлс. — Прелъстявал ли сте някога, господин Майлс? Да сте пътнически директор на луксозен океански лайнер трябва да е чудесна платформа за такова нещо?
    — Имам малките си тайни — отвърна той с лек смях. Въпросът беше по-директен, отколкото беше свикнал. Не мислеше, че би сложил госпожица Грийн на тази маса отново.
    — „Далеч от себе си самия сякаш, по странни пътища се носи мисълта ми и за знак се вслушва“ — изрецитира Констанс.
    Думите й бяха посрещнати от тишина.
    — Ах, колко очарователно — възкликна наследницата на богатия тексасец, госпожа Емили Далбърг, обаждайки се за първи път. Удивително аристократична жена с рокля, украсена с антични бижута, стройна и добре поддържана за годините си и — помисли си Майлс — тя изглеждаше и говореше точно като баронеса фон Шрьодер в „Звукът на музиката“. — Кой е написал това, скъпа моя?
    — Росети — отвърна Грийн. — Поемата, която е написал за Прозерпина.
    Брок насочи погледа си към Констанс.
    — С история на изкуството ли се занимавате?
    — Не — поклати глава тя. — Аз съм по-скоро лаик.
    Брок се засмя.
    — Намирам лаиците за очарователни — произнесе той с усмивка, навеждайки се към нея.
    — И вие ли сте лаик, доктор Брок?
    — Ами, аз… — Той се разсмя на въпроса. — Предполагам, че някои могат да ме нарекат по този начин. Донесъл съм няколко екземпляра от последната си монография за Караваджо. Ще ви изпратя един в каютата ви — можете да я задържите за себе си.
    Масата се смълча, когато един впечатляващ мъж със сребриста коса, в униформа, се приближи. Беше строен и силен, а сините му очи блестяха под фуражката.
    — Добре дошли — поздрави той.
    Всички му кимнаха.
    — Как вървят нещата, Роджър?
    — Направо по вода, Гордън. Тъй да се каже.
    — Позволете да се представя — обърна се новопристигналият към масата, дарявайки всички с пленителна усмивка. — Името ми е Гордън Льосюр и съм първи помощник-капитан на „Британия“. — Имаше очарователен ливърпулски акцент.
    Насядалите започнаха да се представят.
    — Ако имате някакви въпроси относно кораба, аз съм вашият човек. — Той отново се усмихна. — Как е вечерята?
    Всички го увериха, че е била отлична.
    — Прекрасно! Ще се грижим добре за вас, обещавам.
    — Питах се — започна госпожа Далбърг… — казват, че „Британия“ е най-големият круизен кораб в света. Колко по-голям е от „Куин Мери 2“?
    — Ние сме с петнайсет хиляди тона по-тежки, с над девет метра по-дълги, десет процента по-бързи и двойно по-красиви. Но, госпожо Далбърг, трябва да ви поправя в това, което казахте: ние не сме круизен кораб. Ние сме океански лайнер.
    — Не знаех, че има разлика.
    — Огромна! Целта на круизния кораб е круизът, самото пътешествие. А работата на един океански лайнер е да превозва хора по разписание. Втората разлика е, че гази много по-дълбоко и има по-изострена форма на корпуса, което му позволява да развие сериозна скорост: над трийсет възла, което е повече от двайсет и пет мили в час. Корпусът трябва да е много по-силен отколкото на круизен кораб, с добра мореходност, да е в състояние да преплава открития океан при всякакви климатични условия. Нали разбирате, един круизен кораб би избягал от буря. Ние обаче не се отклоняваме — порим право напред.
    — Наистина ли? — попита госпожа Далбърг. — Възможно ли е да попаднем на буря?
    — Ако прогнозите за времето са точни, ние ще попаднем на буря — някъде край Голямата Нюфаундлендска Плитчина. — Той се усмихна успокоително. — Няма за какво да се притеснявате. Ще бъде страхотно забавление.
    Първият помощник-капитан каза довиждане и се приближи към друга маса, на която седяха шумни интернет милиардери. Майлс беше благодарен за моментната тишина след невъздържаните им ревове, докато Льосюр повтаряше урока си.
    — Най-прекрасният първи помощник-капитан във флотата — каза Майлс. — Щастливи сме, че е при нас. — Това бе стандартната му линия на поведение; пък и всъщност Льосюр беше свестен тип. Не от онези типични първи помощници, които обикновено биваха арогантни, надути и мнителни поради факта, че не са капитани.
    — Прилича по-скоро на побеляващия Пол Маккартни — каза Лайънъл Брок. — Има ли нещо общо с него?
    — Акцента — отвърна Майлс. — И вие не сте първият, който го отбелязва. — Той намигна. — Не допускайте да чуе, че казвате подобно нещо; нашият първи помощник, съжалявам да го кажа, не е почитател на „Бийтълс“.
    Основното блюдо пристигна заедно с друго вино и едновременните разговори край масата се усилиха. Майлс включи радара си. Дори когато той самият говореше, бе в състояние да слуша няколко други разговора едновременно. Това беше полезно умение.
    Госпожа Далбърг се обърна към Пендъргаст.
    — Повереницата ви е забележителна млада жена.
    — Наистина.
    — Какво е образованието й?
    — Самоука е.
    Шумен кикот от съседната маса накара ушите на Майлс да се наострят. Беше Скот Блекбърн, компютърното дете чудо, с двамата си приятели подлизурковци и техните хрантутници, всички в хавайски ризи, шорти и сандали, категорично незачитащи правилата на кораба и шивашките традиции на Първата вечер. Майлс потръпна. При всяко пътуване на кораба имаше поне една група богати, шумни бизнесмени. Висока поддръжка. Експлоатация в най-висша форма. Според справките за тях, Блекбърн и групата му бяха направили винарска обиколка из провинция Бордо, където бяха пръснали милиони долари за изграждането на мигновени винарски изби. И, каквито най-често бяха милиардерите, те бяха взискателни и ексцентрични: Блекбърн беше настоял за предекориране на скъпия си апартамент със собствени произведения на изкуството, антики и мебели, за седемдневното плаване.
    Госпожа Далбърг продължаваше да говори с Пендъргаст.
    — И как се случи, че тя стана ваша повереница?
    Госпожица Грийн се намеси:
    — Първият ми настойник, доктор Ленг, ме намери изоставена и скитаща по улиците на Ню Йорк, сираче.
    — О, небеса, не знаех, че такива неща се случват в наши дни.
    — Когато доктор Ленг беше убит, Алойзиъс, негов роднина, ме взе при себе си.
    Думата „убит“ увисна тежко във въздуха.
    — Колко трагично — отрони Майлс — Толкова съжалявам.
    — Да, наистина е трагична история, нали, Алойзиъс?
    Майлс улови острота в гласа й. Нещо ставаше тук. Хората са като айсберги — най-важното от онова, което ставаше, особено грозотата, беше скрито под повърхността.
    Госпожа Далбърг се усмихна топло на Пендъргаст:
    — Чух по-рано, че сте частен детектив?
    „О, не“, помисли си Майлс. „Не и отново.“
    — В настоящия момент, да.
    — Какво казахте, че разследвате?
    — Боя се, че не съм казал.
    — Разследване? — Брок, дилърът, вдигна вежди и ги изгледа разтревожено. Той явно беше пропуснал предишния разговор.
    — Колко възхитително мистериозно. — Далбърг се усмихна и сложи ръка върху ръката на Пендъргаст. — Обичам хубавите мистерии. Харесвате ли четива за убийства, господин Пендъргаст?
    — Никога не чета романи. Намирам ги за нелепи.
    Далбърг се разсмя.
    — Аз пък ги обожавам. И съм развълнувана, господин Пендъргаст, че „Британия“ би станала великолепен декор за убийство. — Тя се обърна към Майлс: — Вие какво мислите, господин Майлс?
    — Едно убийство може да е великолепно, стига никой да не е наранен. — Това остроумие предизвика смях и Майлс отново се възгордя от способността си да поддържа разговор на очарователно незадълбочено ниво, където светският етикет изискваше да остане.
    Пендъргаст се наведе напред.
    — Не мога да ви обещая убийство по време на воаяжа — каза той, а гласът му беше като мед, — но мога да ви кажа следното: на борда има убиец.

11.

    Пендъргаст си почиваше в салона на апартамента им и прелистваше огромния списък с вина на „Британия“. Наблизо един телевизор с плосък екран бе свързан към корабния информационен канал и един глух глас превъзнасяше достойнствата на океанския лайнер в поредица от изображения.
    — „Британия“ е голям воден съд в старата традиция — монотонно напяваше култивираният британски глас. — С виещи се стълби, обширни публични пространства, две бални зали, осем ресторанта, три казина и пет басейна. Побира 2 700 пътници, екипаж от 1 600 души и товароносимостта му е 165 000 тона. Що се касае до настаняването, „Британия“ е с най-много помещения в сравнение с останалите водни съдове и съотношението екипаж — пътници е несравнимо с никой друг луксозен кораб. Някои от атракциите на „Британия“ са уникални, като например осеметажният „Гранд Атриум“, „Седония СънСпа“, свръх луксозната галерия с магазини на „Риджънт Стрийт“ и „Сейнт Джеймс“, театърът „Белгрейвия“ със своите хиляда места и топлият басейн по модел на Римските бани, изкопани в Помпей. „Британия“ се гордее с кристалната и позлатена бална зала „Крал Джордж II“, най-голямата на борда. Корабът е по-дълъг отколкото е височината на „Емпайър Стейт Билдинг“ и свиренето на сирените му се чува от петнайсет мили. В традицията на „Титаник“ и на най-големите плавателни съдове от миналото, „Британия“ се отличава с изключителното количество шедьоври, използвани за украсата му отвътре и отвън, с изразходени повече от един милион дъски от тиково дърво, махагон, кедър от Порт Орфърд, смола и бук от Куин Айлънд…
    На втория етаж на апартамента се отвори врата. Констанс излезе от стаята си и се спусна по стълбите.
    Пендъргаст изключи телевизора и остави настрана списъка с вината.
    — Нямах представа, че винарската изба на кораба е толкова голяма — каза той. — Сто и петдесет хиляди бутилки лежат долу. Селекцията им на вина отпреди 1960-а година е особено впечатляваща.
    Той я гледаше как се приближава. Беше сменила официалното си облекло за вечерята с бледожълта рокля.
    — Новият гардероб ти отива, Констанс.
    — Ти ми помогна да избера дрехите — отвърна тя, разполагайки стола си срещу него.
    — Беше малко рязка тази вечер — погледна я той.
    — Както и ти.
    — Опитвам се да открия един убиец. А ти какво правеше?
    Констанс въздъхна.
    — Съжалявам, ако съм се държала рязко. След манастира намирам целия този разкош… отчайващ.
    — „Бъди в света, но не бъди от него.“ — Пендъргаст й цитира древната будистка максима.
    — По-скоро ми се иска да съм си вкъщи и да чета книга край камината. Това — тя направи жест наоколо — е гротеска.
    — Не забравяй, че ние работим.
    Тя се размърда неспокойно в стола си и не отговори.
    Тайно за себе си Пендъргаст беше забелязал, че през изминалите пет седмици у повереницата му е настъпила промяна. Времето, прекарано в манастира, бе сътворило чудеса с нея. Беше доволен да види, че тя продължава да практикува Чонг Ран в каютата си, като ставаше в четири сутринта и медитираше един час, медитираше следобед и не прекаляваше с храна и напитки. И най-важното: вече не беше безучастна, отнесена. Беше по-целеустремена, релаксирана, интересуваше се повече от света наоколо, отколкото непосредствено след смъртта на брат му. Тази тяхна малка мисия, тази неразрешима загадка й бе дала ново усещане за посока. Пендъргаст се надяваше силно, че тя вече е на път да се възстанови от ужасните събития през март и процедурата в клиниката „Фийвършам“. Тя вече не се нуждаеше от закрилата на другите. Дори след острите й изказвания на вечерята се бе почудил дали сега пък не бе обратното?
    — Какво мислиш за нашата вечерна компания? — попита я той.
    — Уви, напълно безинтересни. С изключение на госпожа Далбърг — у нея наистина има нещо привлекателно. Тя изглежда проявява интерес към теб.
    Пендъргаст наведе глава.
    — Не съм единственият, който направи впечатление. — Той кимна към тънък ръкопис, който лежеше на малката масичка, озаглавен „Караваджо: загадката на светлосянката“. Виждам, че доктор Брок не е губил време и ти е изпратил монографията си.
    Констанс погледна книгата и се намръщи.
    — Въпреки недостатъците им, предполагам, че някои от нашите тазвечерни сътрапезници могат да се окажат полезни — продължи той. — Господин Майлс, например. Човек, който забелязва всичко.
    Констанс кимна и двамата замълчаха.
    — Значи — най-после се обади тя, променяйки темата, — крадецът и убиец е умъртвил Джордан Амброуз с малокалибрен пистолет. След това е извършил с нищо неоправдано оскверняване на тялото.
    — Да.
    — Но останалата част на модус операнди, която описа — внимателното претърсване на джобовете, педантичното избърсване и почистване на всички повърхности — не съвпада.
    — Точно така.
    — Не ми е известен прецедент в никоя от книгите с казуси, които съм чела.
    — Нито пък на мен. Освен, може би, един-единствен случай, с който са занимавах в Канзас не много отдавна.
    На вратата се почука и Пендъргаст отиде да отвори. В коридора стоеше обслужващата каютата им стюардеса.
    — Заповядайте — покани я Пендъргаст с махване на ръката.
    Жената направи малък реверанс и пристъпи вътре. Беше слаба, на средна възраст, с черна коса и дълбоко хлътнали черни очи.
    — Извинете, сър — произнесе тя с източноевропейски акцент. — Питах се дали мога да ви помогна с нещо в момента?
    — Благодаря ви, не. Добре сме.
    — Благодаря, сър. Ще се върна да сваля леглата. — И с пореден лек реверанс тя напусна стаята.
    Пендъргаст затвори вратата и се върна на дивана.
    — Е, как ще прекараме вечерта? — попита Констанс.
    — Има какви ли не следобедни развлечения на разположение. Имаш ли настроение за нещо конкретно?
    — Може би…
    — Всъщност, преди да правим нещо, трябва да довършим една работа. — Пендъргаст показа към голяма компютърна разпечатка, която лежеше до списъка с вината. — На борда на този кораб има две хиляди и седемстотин пътници и само седем дни, в които да открием убиеца и да вземем Агозиена.
    — Това списъкът на пътниците ли е?
    Пендъргаст кимна.
    — Директно от корабната база данни. Включително занимание, възраст, пол и време на качването. Както ти казах по-рано, вече съм изключил членовете на екипажа.
    — Как се сдоби с това?
    — Много лесно. Намерих един компютърен техник от поддръжката и му казах, че съм финансов ревизор на „Норд Стар“, който оценява работата на екипажа. Той не би могъл да направи списъка достатъчно бързо. Вече бях отбелязал значителен прогрес в стесняването на кръга от заподозрени. — И той извади лист хартия от джоба на сакото си.
    — Продължавай.
    Дълъг бял пръст докосна хартията.
    — Убийството е било извършено в десет, таксито е пристигнало на пристанището половин час след полунощ, така че убиецът е трябвало да се качи на борда след този час. С това отхвърляме хиляда четиристотин седемдесет и шест имена.
    Пръстът отново докосна листа.
    — Убиецът е мъж.
    — Как, за бога, би могъл да го знаеш? — попита Констанс, сякаш допускането беше обида спрямо женския пол.
    — Бутилката скоч. Мъж като Амброуз едва ли би избрал такава напитка, ако посетителят му беше жена. Освен това имаше нож, който е минал през тялото, през килим, дебел повече от сантиметър и почти два сантиметра дебел шперплат. Това изисква голяма сила. И най-сетне, самият Амброуз е бил алпинист във върховна физическа кондиция, човек не лесен за убиване. Това ни навежда на мисълта, че нашият убиец е силен, здрав и бърз — освен това мъж.
    — Признавам логиката.
    Пръстът се спусна надолу по листа.
    — Поради същите тези причини можем да определим възрастта: над двайсет, под шейсет и пет. На подобен кораб този последен факт е повече от полезен. В добавка, той не пътува със съпруга: мръсното убийство, пътуването с такси, дегизировката, качването на кораб с Агозиена — всичко това са действия на човек, необвързан със съпруга. Психопатологията на убийството, страстната наслада в яростта също насочват категорично към не семеен мъж. Не семеен от мъжки пол, на определена възраст: отпадат още хиляда и дванайсет имена. И ни остават общо двеста и дванайсет.
    Пръстът отново се премести.
    — Всички свидетелства показват, че Амброуз е контактувал с известен колекционер, може би не на азиатски антики, но така или иначе — колекционер. И мъж, чието лице може да бъде разпознато от обществото като цяло. Това ни оставя с двайсет и шестима.
    Той погледна към Констанс.
    — Убиецът е умен. Постави се на неговото място. Трябва да занесе тази неудобна кутия на борда на кораб, без да изглежда подозрително. Би могъл да не се качи веднага на борда, с кутията в ръце — това би се забелязало. И освен това, той е изцапан с кръв от убийството; трябвало е да смени дрехите си и да се измие на спокойно място. Така че какво би направил?
    — Отива в хотелска стая, измива се, преопакова Агозиена в по-голям пътнически сандък и се качва на борда в най-последната минута.
    — Абсолютно точно. Което трябва да е някъде към девет тази сутрин.
    Констанс се усмихна слабо.
    Пръстът се местеше по хартията.
    — Всичко това ни оставя с осем заподозрени. И тук ще забележиш едно любопитно стечение на обстоятелствата: двама бяха на нашата маса. — Той побутна листа и тя прочете имената:
    Лайънъл Брок. Собственик на галерии „Брок“, 57-а Уест Стрийт, Ню Йорк сити. Години — 52. Известен дилър на импресионистични и постимпресионистични картини.

    Скот Блекбърн, бивш президент и изпълнителен директор, „Грамнет Инкорпорейшън“. Години — 41. Милиардер от Силиконовата долина. Колекционира азиатско изкуство и платна от двайсети век.

    Джейсън Лемб, изпълнителен директор, „Агамемнон.ком“. Години — 42. Гигант в областта на технологиите; Блекбърн е главен инвеститор в компанията му. Колекционира китайски порцелан и японски дърворезби и картини.

    Терънс Калдерон, изпълнителен директор, „Телемобайл Х Сълюшънс“. Години — 34. Телекомуникационен магнат, приятел на Блекбърн. Колекционира френски антики.

    Едуард Смекър, лорд Клайвбърг, има репутацията на обирджия. Години — 24. Колекционира антични бижута, сребърни и златни чинии, мощехранителници и малка пластика.

    Клод Далас, филмова звезда. Години — 31. Колекционира популярни произведения на изкуството.

    Феликс Стрейдж, председател на Департамента за гръцко и римско изкуство в „Метрополитън Мюзиъм ъв Арт“, Ню Йорк сити. Колекционира гръцки и римски антики.

    Виктор Делакроа, писател и бонвиван. Години — 36. Колекционира еклектично изкуство.
    Пендъргаст се пресегна с една писалка и прокара черта през последното име.
    — Този можем да елиминираме веднага.
    — Как?
    — Забелязах на вечерята, че е левак. Убиецът е действал с дясната си ръка.
    Тя го погледна.
    — Отхвърлил си две хиляди шестстотин деветдесет и трима заподозрени — и то без да си използвал и грам от интелектуалния си потенциал?
    — Отхвърлянето на последните седем може да се окаже по-предизвикателно. Тук е мястото, където трябва да се разделим, ако искаме да победим. — Той я погледна. — Аз ще се заема с разследването на горните палуби, заедно с пътниците и корабните служители. Бих искал ти да поемеш долните палуби.
    — Долните палуби? Ако не е замесен член на екипажа, какъв смисъл има?
    — Най-доброто място да чуеш какви слухове се носят и какво си шушукат пътниците са долните палуби.
    — Но защо аз?
    — Имаш по-голям шанс да убедиш хората от екипажа да говорят, отколкото аз.
    — И какво точно трябва да търся?
    — Най-общо — всичко, което инстинктите ти подсказват, че може да е полезно. И по-специално — кутия. Дълга, неудобна кутия.
    Тя направи пауза.
    — Как да стигна до долу?
    — Ще намериш начин. — Той предпазливо я хвана за лакътя. — Но трябва да те предупредя, Констанс — не разбирам този убиец. И това ме плаши. Както би трябвало да плаши и теб.
    Тя кимна.
    — Не предприемай нищо на своя глава. Наблюдавай, после ела да го обсъдим. Съгласна ли си?
    — Да, Алойзиъс.
    — В такъв случай играта, както се казва, е в ход. Да вдигнем ли тост за предстоящия лов с един хубав стар портвайн? — Пендъргаст отново взе списъка с вината. — „Тейлър 55“ е особено подходящ за момента, струва ми се.
    Тя махна с ръка.
    — Не съм в настроение за портвайн, благодаря, но ти можеш да се насладиш.

12.

    Хуанита Сантамария избута камериерската си количка по елегантната, застлана със златисти килими Палуба 12; устните й бяха леко намръщени, очите й — заковани напред. Количката, натоварена с висока купчина чисти чаршафи и ароматни сапуни, изскърца, когато премина по плюшения мъх.
    Като заобиколи ъгъла, тя видя да се приближава една пътничка: добре запазена жена около шейсетте с боядисана в теменужен цвят коса.
    — Извинете, скъпа моя — обърна се тя към Хуанита. — Това ли е пътят към „СънСпа“?
    — Да — отговори прислужничката.
    — А, и още нещо. Бих искала да изпратя благодарствена бележка на капитана. Ще ми кажете ли пак какво беше името му?
    — Да — отговори Хуанита, без да се спира.
    Напред коридорът завършваше с обикновена кафява врата. Хуанита вкара количката в обслужващото помещение зад нея. От едната страна лежаха големи брезентови торби с мръсни покривки, заедно с купчини сиви пластмасови ванички, пълни с мръсни чинии от румсървиса — всички чакаха да бъдат пренесени към вътрешността на кораба. Отдясно се намираха служебните асансьори. Избутвайки количката към най-близкия, Хуанита протегна ръка и натисна долното копче.
    Докато го правеше, пръстът й потрепери леко.
    Вратата на асансьора изсъска и се отвори. Хуанита бутна вътре количката и се обърна да натисне копчето. Този път обаче се поколеба, гледайки втренчено таблото; лицето й беше бяло като вар. Стоя толкова дълго, че вратата се затвори и кабинката увисна в шахтата неподвижно, в очакване. Най-накрая — много бавно, сякаш зомбирана — жената натисна бутона за Палуба С. Кабината се заспуска надолу с бръмчене.
    Главният десен коридор на Палуба C беше тесен, с нисък таван и задушен. Беше толкова претъпкан с хора, колкото Палуба 12 бе празна: помощник-келнери, прислужници, крупиета, камериерки, техници, стюарди, маникюристи, електротехници и тълпа от какви ли не други служители, които препускаха, стремящи се да изпълнят безбройните поръчки и задачи, които се изискваха, за да поддържат работата на един огромен океански лайнер. Хуанита избута количката си в приличната на суматоха в мравуняк блъсканица, и спря, оглеждайки се назад и напред като изгубена. Предизвика не един гневен поглед, докато се разминаваха: коридорът не беше широк и паркираната в средата количка бързо създаде задръстване.
    — Хей! — Една мръсна жена, облечена в началническа униформа, изникна забързана. — Тук не се позволяват колички, веднага се изнасяй.
    Хуанита се обърна с гръб към жената и не отвърна нищо. Началничката я хвана за рамото и я изви към себе си:
    — Казах, вземай това нещо… — Разпознавайки Хуанита, тя млъкна.
    — Сантамария? — изненадано рече тя. — Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш още четири часа до края на смяната. Вдигай си задника и се отнасяй на Палуба 12.
    Хуанита не каза нищо, дори не вдигна очи.
    — Чу ли ме? Качвай се горе, преди да съм подала писмен рапорт и да са ти орязали дневната надница. Ти…
    Жената спря. Нещо в празното изражение на камериерката, тъмните хлътнатини на очите й, я накара да млъкне.
    Изоставяйки количката в средата на коридора, Хуанита мина покрай жената и си проправи несигурно път през тълпата. Началничката, уплашена, просто я гледаше как върви.
    Каютата на Хуанита се намираше в тесен, потискащ лабиринт от каюти, близо до задната част на кораба. Въпреки, че турбината — дизелов агрегат — беше три палуби надолу, шумната вибрация и миризмата на гориво се носеха из въздуха като зараза. Когато наближи каютата, стъпките й станаха по-бавни. Разминаващите се с нея членове на екипажа се обръщаха да я погледнат, изненадани от разфокусирания й поглед и отнесеното, призрачно изражение.
    Тя спря отвън пред вратата си и се поколеба. Мина една минута, после втора. Внезапно вратата се отвори отвътре и една тъмна, чернокоса жена понечи да излезе. Беше облечена в келнерската униформа за „Хайд Парк“, неофициалният ресторант на Палуба 7. При вида на Хуанита тя се дръпна назад.
    — Хуанита, момиче! — възкликна тя с хаитянски акцент. — Стресна ме.
    Хуанита отново не каза нищо. Взираше се покрай жената, сякаш онази не беше там.
    — Хуанита, какво става? Гледаш така, сякаш си видяла призрак.
    В този момент мехурът на Хуанита изпусна. Жълтите струи на урината потекоха надолу по краката й и се събраха в локвичка върху линолеума.
    Жената в келнерската униформа отскочи.
    — Хей!
    Силният глас изглежда стресна Хуанита. Стъклените й очи се фокусираха. Те се завъртяха към жената в коридора. После много бавно се спуснаха по лицето й, по гърлото, където висеше един златен медальон на обикновена верижка. Той изобразяваше многоглава змия, отпусната под лъчите на стилизирано слънце.
    Внезапно очите на Хуанита се разшириха. Като протегна напред ръце, сякаш да се предпази от нещо, тя залитна и се свлече в коридора. Устата й зейна, разкривайки обезпокоителна розова кухина.
    В този момент тя започна да пищи.

13.

    Роджър Майлс прекоси плюшения килим върху пода на казино „Мейфеър“, като кимаше и се усмихваше. „Британия“ беше в международни води по-малко от пет часа, но казиното вече жужеше като рояк: шумотевицата от монетните автомати, крупиетата за блекджек, рулетките и играчите на зарове заглушаваха шоуто, което течеше в „Роял Кърт“, точно срещу арката на Палуба 4. Почти всички бяха облечени в смокинги или черни вечерни облекла: повечето бяха хукнали право тук долу, след Първата вечеря на кораба, без да си дават труда да се преоблекат.
    Една сервитьорка на коктейли, понесла натоварен поднос с шампанско, го спря.
    — Здравейте, господин Майлс — поздрави го тя, надвиквайки шума. — Желаете ли една чаша?
    — Не, благодаря ти, скъпа.
    Една банда от южните щати виеше току до тях, засилвайки чувството за неистово веселие. „Мейфеър“ беше най-необузданото от всичките три казина на „Британия“ и, помисли си Майлс, представляваше шеметен спектакъл на алчност и ненаситност. Първата нощ в океана беше винаги най-весела и хаотична: никой вече не изглеждаше здравомислещ при огромните загуби от казиното. Майлс смигна на келнерката и продължи, местейки поглед от маса на маса. Над всяка от тях бе дискретно вграден в тавана малък купол от опушено стъкло, почти невидим сред ослепителните кристални полилеи. Декорът бе лондонски от края на века, всичко в кадифе и скъпо дърво, и античен месинг.
    Стигайки до бара на казиното, Майлс зави наляво и спря пред една необозначена врата. Извади магнитен пропуск от джоба си, прокара го през четящото устройство и ключалката се отвори. Огледа се наляво и надясно, след което бързо прекрачи вътре, далеч от шума и врявата.
    Стаята нямаше крушки на тавана. Вместо това се осветяваше от стотици малки монитори, разположени по четирите стени, всеки разкриващ различна перспектива към казиното: гледка от птичи поглед върху масите, редицата монетни автомати, касиерите. Това беше „ямата“ на „Мейфеър“, където персоналът на казиното бдително наблюдаваше залаганията, крупиетата, раздаващите картите, както и всички, занимаващи се с пари.
    Двама техници, седнали на столове на колелца, не изпускаха от поглед екраните, лицата им изглеждаха призрачни, облени от синята светлина. Виктор Хентоф, мениджърът на казиното, стоеше зад тях, също вперил намръщен поглед към мониторите. Щеше да прекара повечето от следващите шест дни сновейки между казината на кораба, а до този момент бе прекарал толкова години, втренчен в екраните, че лицето му беше придобило постоянен израз на недоволство. При звука от влизането на Майлс той се обърна.
    — Роджър — каза той с дрезгав глас и протегна ръка.
    Майлс бръкна в джоба си и извади запечатан плик.
    — Благодаря — кимна Хентоф. Отвори плика с дебелия си пръст и извади отвътре няколко листа. — Мили боже! — възкликна той, докато ги прелистваше.
    — Доста круши по ниските клони — отбеляза Майлс. — Напълно узрели за откъсване.
    — Ще ми дадеш ли кратко резюме?
    — Разбира се. — Заедно с всичко друго, което Майлс трябваше да прави, персоналът на казиното очакваше от него да ги снабдява дискретно със списък на потенциалните играчи с големи суми — или късметлиите — за специално поощрение и ласкаене. — Контесата на Уестлейт се е върнала за поредното оскубване. Помниш ли какво се случи на Първия воаяж на „Океания“?
    Хентоф завъртя очи.
    — Не мога да повярвам, че се е върнала след такова нещо.
    — Има слабост към Първите воаяжи. И към дилърите на бакара. Тогава…
    Внезапно Хентоф отмести погледа си от Майлс. Гледаше над рамото на директора на круиза. В същия момент Майлс забеляза, че нивото на шума в стаята се е повишило ужасно. Той се обърна да проследи погледа на Хентоф и с ужас видя, че тазвечерният му сътрапезник, Пендъргаст, по някакъв начин се бе добрал до ямата и сега затваряше вратата след себе си.
    — А, господин Майлс — каза Пендъргаст, — ето къде сте били.
    Чувството за тревога се задълбочи. Директорът на круиза рядко правеше неправилен избор за обкръжението си по време на вечеря, но избирането на Пендъргаст и неговата „повереница“ се беше оказало грешка, която не възнамеряваше да повтаря.
    Пендъргаст обходи с очи мониторите по стените.
    — Имате очарователна гледка оттук.
    — Как влязохте? — попита Хентоф.
    — Малък салонен трик — махна той небрежно с ръка.
    — Вижте, не можете да стоите тук, сър. Тази зона е забранена за пътници.
    — Имам само една или две молби към господин Майлс, след което си тръгвам.
    Мениджърът на казиното се обърна към Майлс.
    — Роджър, ти познаваш ли този пасажер?
    — Вечеряхме заедно тази вечер. Как мога да ви помогна, господин Пендъргаст? — попита Майлс с предразполагаща усмивка.
    — Това, което искам да ви кажа, е конфиденциално — отвърна Пендъргаст.
    „О, не“, помисли си Майлс, усещайки как чувствителните му нерви се напрягат. Надяваше се, че това няма да е продължение на мъчителния разговор, който Пендъргаст бе подел по време на вечерята.
    — Не съм на борда на „Британия“ просто да си почивам и да си поема дъх.
    — Нима?
    — Тук съм, за да услужа на приятел. Виждате ли, господине, моят приятел е имал нещо, което са му откраднали — нещо с огромна стойност. Този предмет понастоящем е във владение на пътник на този кораб. Възнамерявам да открия предмета и да го върна на истинския му собственик.
    — Частен детектив ли сте? — попита Хентоф.
    Пендъргаст помисли над въпроса известно време, бледите му очи отразяваха светлината на мониторите.
    — Определено може да се каже, че разследването ми е частно.
    — Значи сте независим — каза Хентоф. Мениджърът не беше в състояние да сдържи нотката на презрение в гласа си. — Сър, трябва да ви помоля още веднъж да напуснете.
    Пендъргаст погледна към мониторите, после отново върна вниманието си към Майлс.
    — Ваше задължение е, нали така, господин Майлс, — да познавате отделните пътници?
    — Едно от тези, които ми доставят най-голямо удоволствие — отговори Майлс.
    — Отлично. Тогава точно вие сте човекът, който ще ми даде информация, която да ми помогне да открия крадеца.
    — Боя се, че не мога да споделям информация за пътниците — каза Майлс и в гласа му се усетиха мразовити нотки.
    — Но този човек може да е опасен. Извършил е убийство, за да се добере до предмета.
    — В такъв случай нашата охрана ще се заеме с проблема — каза Хентоф. — Ще се радвам да ви насоча към шефа на охраната, който може да свали информацията и да…
    Пендъргаст поклати глава:
    — Уви, не мога да замесвам персонал от низшия състав в разследването си. Дискретността е от първостепенно значение.
    — Какъв е този предмет? — попита Хентоф.
    — Боя се, че не мога да бъда конкретен. Азиатска антика с огромна ценност.
    — И откъде знаете, че е на борда на кораба?
    В отговор устните на Пендъргаст само се изкривиха в нещо, което би могло да мине за лека усмивка.
    — Господин Пендъргаст — каза Майлс с глас, който пазеше за най-опърничавите пътници. — Вие не ни казвате какво търсите. Не ни казвате защо сте сигурни, че предметът е на борда на „Британия“. Не сте тук в никакво официално качество — а отгоре на всичко в момента се намираме в международни води. Сега охранителният ни персонал е законът — американското и британското правосъдие не могат да се приложат. Съжалявам, но просто не можем да разрешим разследването ви, нито пък да ви помогнем по какъвто и да било начин. Напротив, ще го приемем като сериозна обида, ако разследването ви обезпокои някой от нашите гости. — За да намали огорчението от този отказ, той отправи към Пендъргаст най-пленителната си усмивка. — Сигурен съм, че разбирате.
    Пендъргаст бавно кимна.
    — Разбирам. — Той направи малък поклон, след което се обърна да си тръгне. Но тогава, с ръце на бравата, спря. — Предполагам — произнесе той небрежно, — сте наясно, че група броячи на карти печели безумни суми във вашата зала? — И той кимна неопределено с глава към група монитори.
    Майлс погледна натам, но не беше обучен за наблюдение в ямата и единственото, което видя, бяха тълпите от мъже и жени на масите за блекджек.
    — За какво говорите? — попита остро Хентоф.
    — Картоброячите. Страхотни професионалисти и добре организирани също, на което се дължи успеха им в тази неравна… ъ-ъ-ъ… битка.
    — Що за глупости! — възмути се Хентоф. — Не сме видели нищо подобно. Какво е това, някаква игра ли?
    — За тях не е игра — каза Пендъргаст. — Поне не в смисъла, в който вие бихте искали.
    За момент Пендъргаст и мениджърът на казиното се гледаха един друг. След това, като се обърна към един от техниците, Хентоф раздразнено изсъска:
    — Провери какво става в салона!
    Техникът вдигна телефона и проведе бърз разговор. После погледна Хентоф.
    — „Мейфеър“ е олекнал с двеста хиляди паунда, сър.
    — Къде… На борда?
    — На масите за блекджек, сър.
    Хентоф бързо се обърна към екраните и впери очи в тях. После попита Пендъргаст:
    — Кои са?
    Агентът се усмихна:
    — Ах! Боя се, че току-що си тръгнаха.
    — Колко удобно. И как точно брояха картите?
    — Изглежда са задействали вариант на „Червено-7“ или на „К-О“. Трудно е да се определи, след като не съм наблюдавал екраните. А и прикритието им явно е достатъчно добро, след като не са хващани преди: ако бяха, щяхте да имате полицейските им снимки в базата си данни и скенерите ви за разпознаване на лица щяха да ги открият.
    Докато слушаше, лицето на Хентоф ставаше все по-червено.
    — Как, по дяволите, бихте могли да знаете подобно нещо?
    — Както сам казахте, господин… Хентоф, нали така беше? Аз съм независим.
    Дълго време никой не проговори. Двамата техници седяха като замръзнали, без да посмеят да отклонят поглед от екраните.
    — Ясно е, че можете да използвате известна помощ по този въпрос, господин Хентоф. Ще се радвам да ви я осигуря.
    — Като в замяна помогнем за разрешаването на вашия малък проблем? — каза Хентоф саркастично.
    — Абсолютно вярно.
    Настъпи напрегната тишина. Най-накрая Хентоф въздъхна.
    — Исусе. Какво точно е това, което искате?
    — Имам огромно доверие в способностите на господин Майлс. Той има достъп до файловете на всички пътници. Работата му е да общува с всички на борда, да задава въпроси, да изисква информация. Той е в отлична позиция да помогне. Моля ви, не се притеснявайте, господин Майлс, че пасажерите ви могат да се разстроят — интересувам се само от няколко души. Бих искал да знам, например, дали някой от тях е поверил предмети на централния сейф, дали каютите им са в списъка на тези, в които не желаят обслужване… такъв род неща. — После той се обърна към Хентоф: — Може да имам нужда също така и от вашата помощ.
    — С какво…?
    — Със… нека видим какъв беше изразът — смазване на колелата.
    Хентоф премести поглед от Пендъргаст към Майлс.
    — Ще го обмисля — измърмори Майлс.
    — Във ваш интерес е — произнесе Пендъргаст. — Надявам се да не трае прекалено дълго. Двеста хиляди долара надолу за пет часа — това е един доста неприятен тренд. — Той изправи рамене с усмивка и се плъзна през вратата, без да каже нищо повече.

14.

    Констанс Грийн се носеше по широкия пасаж с бутици и скъпи магазини на Палуба 6, позната като „Сейнт Джеймс“. Въпреки, че беше минало полунощ, „Британия“ не даваше знак, че се готви за сън: красиво облечени двойки се разхождаха, гледаха витрините или си приказваха тихо. Големи вази със свежи цветя украсяваха пасажа от двете страни и можеше да се чуе как един струнен квартет скрибуцаше ерудирано над бърборенето и смеха.
    Констанс се движеше бавно, отмина един винен бар, бижутерия и картинна галерия, пълна с изключителни оригинали, подписани от Миро, Клее и Дали на астрономически цени. Вътре във входа една старица в инвалидна количка се караше на млада руса жена, като я блъскаше. Нещо в младата жена накара Констанс да спре: сведените очи и отнесеното изражение на момичето, загатващи за някаква скрита печал, биха могли да бъдат нейните.
    Покрай аркадата на „Сейнт Джеймс“ редица богато украсени двойни врати бяха отворили към „Гранд Атриум“: обширно осем етажно пространство в сърцето на кораба. Констанс пристъпи към перилата, поглеждайки първо нагоре, после надолу. Беше забележителна гледка от амфитеатрални балкони и искрящи полилеи, и безбройни редици лампи, открити асансьори от цветно стъкло и кристал. Отдолу, в ресторанта „Кингс Армс“ на Палуба 2, групи хора вечеряха. Келнери и сомелиери се носеха между тях, един сервираше плато, натоварено с деликатеси, друг се навеждаше загрижено над някой от гостите, за да чуе по-добре изискването му. Редиците балкони на Палуби 3 и 4, издигащи се над Атриума, бяха изпълнени с допълнителни маси. Подрънкването на сребърна посуда, жуженето на разговорите, отливът и приливът на музика, всичко се изкачваше нагоре към ушите на Констанс.
    Беше парникова атмосфера на лукс и привилегированост, огромен плаващ град дворец, най-големият, който светът някога е виждал. Констанс продължи да стои напълно неподвижна. В действителност според нея имаше нещо отблъскващо в цялото това отчаяно преследване на забавления. Колко различна беше тази неистова активност, това вулгарно разхищение и обезпокоителна привързаност към нещата от света, от нейния живот в манастира. Тя закопня да се върне.
    „Бъди в света, но не от него.“
    Отдалечавайки се от перилата, тя се качи на близкия асансьор и натисна копчето за Палуба 12. Тази палуба бе почти изцяло предвидена за настаняване на пасажери; макар и олицетворение на елегантността, с дебелите си ориенталски килими и маслени платна в позлатени рамки, атмосферата тук беше много по-спокойна. Тя направи няколко крачки. Пред нея коридорът завършваше с деветдесетградусов завой наляво. Право напред беше вратата на нейния апартамент, „Тюдор“, разположен в задната част на кораба. Констанс започна да търси магнитната си карта, за да влезе, но изведнъж замръзна.
    Вратата на апартамента беше отворена.
    Сърцето й започна да бие толкова лудо, сякаш бе очаквало да се случи точно нещо такова. Настойникът й никога не проявяваше такава небрежност — трябва да беше някой друг. „Не може да е той“, помисли си тя. „Не е възможно. Видях го да пада. Видях го да умира.“ Част от нея знаеше, че страховете й са ирационални. И въпреки това не успяваше да успокои внезапното препускане на сърцето си.
    Тя бръкна в чантата си, извади тънка кутия, отвори я и измъкна един блестящ скалпел от плюшеното му гнездо. Скалпелът, който той й беше дал.
    С насочено напред острие пристъпи тихо в каютата. Главният салон на апартамента имаше овална форма и завършваше с голям двуетажен прозорец от дебело стъкло, обърнат към черния Атлантик, който бушуваше далеч долу. Една врата вляво водеше към удобен килер, друга, отдясно, отвеждаше в помещението, което тя и Алойзиъс използваха като кабинет. Стаята беше осветена от мътната светлина на автоматично включващите се лампи при отваряне на вратата. Отвъд можеше да се види лунната светлина, която рисуваше блестяща пътека по океана, хвърляйки призрачни съкровища в дирята, оставена от кораба. Тя осветяваше диван, два въртящи се стола, кът за хранене и малко пиано. Двойни стълби се виеха нагоре отдясно и отляво на стените. Лявата водеше в спалнята на Пендъргаст; дясната — в спалнята на Констанс. Като направи една безшумна стъпка напред, тя протегна шия и погледна нагоре.
    Вратата към нейната спалня бе открехната. Бледа жълта светлина струеше отвътре.
    Стисна ножа. После бавно и в пълна тишина прекоси стаята и започна да се изкачва по стъпалата.
    По време на цялата вечер грохотът на морето непрекъснато се усилваше. Бавното люлеене на кораба, доскоро едва доловимо, бе станало явно. Отгоре и далеч отпред идваше дългият и печален вой на корабната сирена. Плъзгайки ръка по перилата, Констанс правеше бавни и предпазливи стъпки.
    Изкачи се до площадката и пристъпи към вратата. Отвътре не се долавяше никакъв звук. Тя спря. След това силно блъсна навътре вратата и влетя вътре.
    Последва изненадан вик. Констанс се завъртя по посока на звука, с протегнат напред нож.
    Беше стюардесата на каютата, тъмнокосата жена, която й се беше представила по-рано. Стоеше до библиотечните рафтове, очевидно погълната от книгата, която току-що изпусна от изненада. Сега тя гледаше Констанс със смесица от шок, тревога и страх. Очите й бяха приковани в блестящия скалпел.
    — Какво правите тук? — попита Констанс.
    Шокираното изражение бавно започна да напуска лицето на жената.
    — Съжалявам, госпожице. Извинете, току-що дойдох да оправя леглата… — започна тя с дълбокия си източноевропейски акцент. Продължаваше да гледа втренчено скалпела с разкривено от страх лице.
    Констанс прибра скалпела в калъфа му и го върна в чантата си. След това се пресегна към седящия наблизо телефон, за да се обади на охраната.
    — Не! — извика жената. — Моля ви. Те няма да ме вземат следващия път, ще ме оставят в Ню Йорк и няма да мога да се върна у дома.
    Констанс се поколеба с ръка на слушалката. Гледаше изпитателно жената.
    — Толкова съжалявам — продължи тя. — Дойдох да оправя леглата и да сложа шоколад под възглавницата. И тогава видях… видях… — Тя посочи към книгата, която бе изпуснала.
    Констанс я погледна. За своя огромна изненада видя, че това бе тънкото томче, озаглавено „Стихотворения от Ахматова“.
    Констанс не беше много сигурна защо я е взела със себе си. Историята на книгата — и посвещението й — бяха за нея прекалено болезнени. Сега й беше трудно дори да я гледа. Може би я носеше както грешница — бодлива плащаница, надявайки се да изкупи неправилната си преценка чрез болка.
    — Обичате Ахматова? — попита тя.
    Жената кимна.
    — Когато дойдох тук, не можех да взема книги. Липсваха ми. И сега, докато оправях леглото ви, забелязах… томчето. — Тя преглътна.
    Констанс продължаваше да я гледа несигурно.
    — Запалих тържествени свещи — започна тя да цитира Ахматова, — в светлина да искри тази вечер.
    Без да отмества очите си от Констанс, жената продължи:
    Констанс се дръпна от телефона.
    — У дома, в Беларус, преподавах поезията на Ахматова — каза жената.
    — В гимназията?
    Жената поклати глава.
    — В университета. В Русия, разбира се.
    — Вие сте професор? — изненада се Констанс.
    — Бях. Загубих работата си — както мнозина други.
    — И сега работите на борда… като прислужница?
    Жената се усмихна тъжно.
    — Същото се е случило на повечето от нас тук. Загубили са работата си.
    — А семейството ви?
    — Родителите ми имаха стопанство, но беше взето от правителството заради радиоактивното замърсяване. От Чернобил. Облакът се разнесъл на запад, нали разбирате. Десет години преподавах руска литература в университета. И после останах без работа. По-късно чух, че търсят работници за големи кораби. И дойдох да работя тук, изпращам пари вкъщи. — Тя горчиво поклати глава.
    Констанс седна на един близък стол.
    — Как се казвате?
    — Мария Казулин.
    — Мария, искам да забравя това нарушаване на личното пространство. Но в замяна бих ви помолила за помощ.
    Изражението на жената стана предпазливо.
    — Как аз бих могла да ви помогна?
    — Бих искала да мога да слизам на долните палуби от време на време, да разговарям с работниците, със стюардите, с различни членове на екипажа. Да задам някои въпроси. Бихте могли да ме представите, да гарантирате за мен.
    — Въпроси? — жената застана нащрек. — Работите за корабната компания?
    Констанс поклати глава.
    — Не. Имам свои причини, лични причини. Нищо, което да е свързано с компанията или с кораба. Извинете ме, че не съм по-конкретна по въпроса.
    Мария Казулин изглежда се поуспокои, но не каза нищо.
    — Това може да ми докара неприятности.
    — Ще съм много дискретна. Само искам да общувам, да задам няколко въпроса.
    — Какви въпроси?
    — За живота на борда на кораба, за някои необичайни постъпки, клюки за пътниците. И дали в нечия каюта няма някаква по-особена вещ.
    — Пътниците? Не мисля, че това е добра идея.
    Констанс се поколеба.
    — Госпожо Казулин, ще ви кажа за какво става дума, ако обещаете да не говорите с никого за това.
    След кратко колебание, прислужницата кимна.
    — Търся нещо, скрито на борда на кораба. Един предмет, свещен и много рядък. Надявах се да поговоря с обслужващия персонал, за да разбера дали някой е виждал нещо подобно в нечия каюта.
    — А този предмет, който споменахте… Какъв е той?
    Констанс направи пауза.
    — Дълга, тясна кутия, изработена от дърво, много стара, със странни надписи по нея.
    Мария помисли за момент. След това се изправи.
    — Ще ви помогна. — Усмихна се, лицето й издаваше въодушевление. — Ужасно е да се работи на круизен кораб. Но това прави нещата по-интересни. И е за добра кауза.
    Констанс й подаде ръка и тя я пое.
    — Ще ви донеса униформа като моята — каза Мария и размаха ръка. — Не бива да ви виждат долу облечена като пътничка.
    — Благодаря ви. Как да се свържа с вас?
    — Аз ще ви потърся — каза Мария. Наведе се, взе книгата и я подаде на Констанс. — Лека нощ, госпожице.
    Констанс задържа ръката й за миг и я притисна към книгата.
    — Вземете я. И моля ви, не ме наричайте „госпожица“. Името ми е Констанс.
    С кратка усмивка Мария отиде до вратата и излезе.

15.

    Първи помощник-капитан Гордън Льосюр бе работил на капитански мостик на дузина морски съда в кариерата си, от стражеви катери, през ледоразбивачи, до круизни кораби. Бордът на „Британия“ не приличаше на никой от тях. Беше по-спокоен, ултрамодерен, просторен — и по странен начин някак не морски с многобройните си компютърни екрани, електронни конзоли, измервателни прибори и принтери. Всичко на борда беше последна дума на технологията. Според него най-много напомняше лъскавото контролно помещение на един френски ядрен завод, който бе обиколил предишната година. Контролният пулт сега се наричаше „Интегрирана система за управление“, а таблото с морската карта — „Централно навигационно табло“. Самият щурвал представляваше великолепно бижу от махагон и полиран месинг, но съществуваше единствено заради навестяващите ги пасажери, които искаха да го видят. Кормчията никога не го докосваше — Льосюр понякога се чудеше дали изобщо беше свързан. Вместо това направляваше кораба като използваше серия от четири лоста, по един за всеки от електродвигателите, плюс един чифт за контролиране на носовото подрулващо устройство. Главният двигател се контролираше от серия дросели. Всичко това напомняше повече за суперсложна компютърна игра, отколкото за традиционен корабен пулт.
    Под голямата редица прозорци, която се издигаше от бакборда до щирборда, дузина подредени амфитеатрално компютърни станции контролираха и предаваха информация относно всички аспекти на кораба и обкръжението му: двигатели, пожарогасителни системи, монитори за херметичната цялост, комуникациите, метеорологични карти, сателитни изображения и безброй други. Имаше две разписания със спретнато приложени до тях морски карти, които, както изглежда, никой не използваше.
    Никой освен него.
    Льосюр погледна часовника си: двайсет минути след полунощ. Взря се през прозорците отсреща. Огромните корабни светлини озаряваха черния океан на стотици ярда от всички страни, но самият океан бе толкова далече долу — четиринайсет палуби, — че ако не беше бавното полюляване на плавателния съд, можеха да са също така и на върха на небостъргач. Отвъд кръга светлина се стелеше тъмна нощ, океанският хоризонт едва се забелязваше. Отдавна бяха отминали бавните пулсации на фара Фолмаут. И сега до Ню Йорк щяха да бъдат в открития океан.
    Корабът бе с попълнен състав, след като Саутхемптънския лоцман, който бе извел кораба от канала, отпътува. Дори свръх попълнен. Всички палубни офицери искаха да са част от първия курс на „Британия“.
    Каръл Мейсън, старши помощник-капитанът, се обърна към вахтения офицер с глас толкова тих, че едва се чуваше на мостика:
    — Текущо състояние, господин Виго? — Това бе формален въпрос — новите корабни електронни уреди даваха информацията в непрекъсната компютърна разпечатка. Но Мейсън беше традиционалистка и освен това педантична.
    — На ход с двайсет и седем възла при курс две-пет-две по реален север, лек трафик, състояние на морето три, слаб вятър от скула на левия борд. Има приливно-отливно течение над един възел от североизток.
    Един от наблюдателите на мостика се обърна към вахтения офицер:
    — Кораб на четири румба дясно на борд, сър.
    Льосюр погледна електронните дисплеи и видя ехото.
    — Хванахте ли го, господин Виго? — попита Мейсън.
    — Проследявах го, сър. Прилича на танкер, на ход двайсет възла, дванайсет мили отдалечение от нас. При курс на пресичане.
    В гласа му не се усещаше безпокойство. Льосюр знаеше, че те са корабът, който държи правилния курс и че разполагат с достатъчно време, за да уведомят другия кораб да промени курса си.
    — Информирайте ме, когато промени курса си, господин Виго.
    — Разбрано, сър.
    На Льосюр винаги му звучеше странно, когато чуваше как наричат една жена капитан „сър“, макар да знаеше, че такъв е протоколът както във флотата, така и на борда на пътническите кораби. Тук имаше няколко жени капитани.
    — Барометърът продължава ли да спада? — попита Мейсън.
    — Половин румб през последните трийсет минути.
    — Много добре. Поддържайте сегашния курс.
    Льосюр хвърли таен поглед към Мейсън. Тя никога не говореше за годините си, но той предположи, че е на около четиридесет, може би на четиридесет и една: понякога беше трудно да се определи възрастта на човек, прекарал живота си по море. Беше висока, с изваяна фигура и привлекателна по един културен, не глупав начин. Лицето й беше леко зачервено — може би се дължеше на стреса, че това е първият й воаяж като старши помощник-капитан. Кестенявата й коса бе къса и тя я държеше пъхната под капитанската шапка. Проследи я с очи как пресича мостика, как поглежда един, после друг монитор и разменя по някоя дума с екипажа. В много отношения беше перфектният капитан: спокойна и любезна, не с диктаторско или дребнаво поведение, взискателна, но без да се държи началнически. Очакваше много от подчинените си, но самата тя работеше по-здраво от всеки друг. Освен това излъчваше своеобразен магнетизъм, надеждност и професионализъм, който притежаваха само най-добрите. Екипажът й беше предан, и то напълно заслужено.
    От нея не се изискваше да е на мостика, както впрочем и от него. Но всеки от тях искаше да е тук, да сподели с останалите Първата нощ от плаването и да наблюдава командването на Мейсън. Казано честно, тя трябваше да е капитанът на „Британия“. Онова, което й се бе случило, беше срам, истински срам.
    Като по даден знак вратата към капитанския мостик се отвори и влезе комодор7 Кътър. На мига атмосферата в помещението се промени. Стойките се изопнаха; лицата се сковаха. Вахтеният офицер придоби загрижено изражение. Само Мейсън изглеждаше непроменена. Тя се обърна към навигационното табло, погледна през прозореца и каза нещо тихо на кормчията.
    Ролята на Кътър беше — най-малкото на теория — до голяма степен церемониална. Той бе публичното лице на кораба, човекът, към когото хората се обръщаха. Наистина, беше все още на смяна, но на повечето океански лайнери рядко можеше да се види капитанът на мостика. Истинското управление на кораба бе оставено в ръцете на старши помощника Мейсън.
    Вече проличаваше, че това плаване ще е различно.
    Комодор Кътър пристъпи напред. Завъртя се на един крак, после — като хвана ръце на гърба си — тръгна по мостика направо, след малко се върна назад и погледна мониторите. Беше нисък, с впечатляваща фигура мъж, със стоманено сива коса и месесто лице, силно розово, дори на слабата светлина тук. Униформата му както винаги беше безупречна.
    — Няма промяна — докладва вахтеният офицер на Мейсън. — Точка на най-голямо сближаване девет минути, поддържа курс на сблъсък. Данни — постоянни.
    Започна да се надига слабо безпокойство.
    Мейсън се приближи и погледна електронната карта.
    — Радиовръзките, сигнализирайте му на канал 16.
    — Корабът отдясно на борда, чувате ли ме?
    Измина минута в тишина. Кътър остана като вкопан на мостика с ръце на гърба, без да казва нищо — само гледаше.
    — Не се отклонява — каза офицерът на вахта на Мейсън. — Точка на най-голямо сближаване осем минути и държи курс на сблъсък.
    Льосюр усети дискомфорт при информацията, че двата кораба се приближаваха един към друг с комбинирана скорост от четиридесет и четири възла — около петдесет мили в час. Ако супер танкерът не започнеше скоро промяна на курса си, нещата можеха да станат опасни.
    Мейсън се наведе над електронните дисплеи и се взря напрегнато. Внезапно чувство на тревога изпълни мостика. Льосюр си спомни онова, което му бе казал един от офицерите му в Кралската флота: „Плаването е деветдесет процента скука и десет процента кошмар.“ Междинно положение нямаше. Той погледна към Кътър, чието лице бе непроницаемо, после към Мейсън, която запазваше хладнокръвие.
    — Какво става, по дяволите? — попита вахтеният офицер.
    — Нищо — отвърна сухо Мейсън. — Това е проблемът. — Тя пристъпи напред. — Господин Виго, поемам управлението за избягващия маньовър.
    Виго се дръпна настрана с очевидно облекчение на лицето.
    Тя се обърна към кормчията:
    — Рул наляво двайсет градуса.
    — Разбрано, рул наляво двайсет…
    Внезапно заговори Кътър, прекъсвайки потвърждението на заповедта от страна на кормчията.
    — Капитан Мейсън, ние сме корабът с правилния курс.
    Мейсън изправи гръб.
    — Да, сър. Но този супер танкер има почти нулева маневреност и може да е минал точката, в която…
    — Капитан Мейсън, повтарям: ние сме корабът с правилния курс.
    Настъпи напрегната тишина. Кътър се обърна към кормчията.
    — Стабилизирай на две пет две.
    Льосюр можеше да види светлините на танкера отдясно, които ставаха все по-ярки. Той усети как по челото му избива пот. Истина беше, че правото на преминаване е тяхно, че другият кораб трябваше да им даде път, но понякога се налагаше човек да се нагажда според ситуацията. Онези бяха вероятно на автопилот и се занимаваха с нещо друго. Само един Господ знае дали не бяха в каюткомпанията и не гледаха порно или пък се бяха натряскали и се търкаляха по пода.
    — Включи сирената — нареди Кътър.
    Мощната сирена на „Британия“, която се чуваше от петнайсет мили, проряза бездната на нощното море. Пет протръбявания — сигналът за опасност. Двамата наблюдатели на вахта стояха на местата си и се взираха напред с бинокли. Напрежението нарастваше болезнено.
    Кътър се наведе към високочестотния усилвател:
    — Корабът отдясно, тук „Британия“. Ние сме корабът с правилен курс и се налага да промените курса си. Разбрахте ли?
    Свистене на празни честоти.
    Сирената прозвуча отново. Светлините на супертанкера се разпаднаха до отделни точки. Льосюр можеше да види дори слабия сноп светлини на мостика на танкера.
    — Капитане — подзе Мейсън. — Не съм сигурна дали ако сега променят…
    — Точка на най-голямо сближаване четири минути — съобщи вахтеният офицер.
    Льосюр си помисли невярващо: „Мили боже, наистина ще се сблъскаме.“
    На мостика се възцари ужасена тишина. „Британия“ отново подаде сигнал за опасност.
    — Променя надясно — каза наблюдателят. — Той променя курса, сър!
    Сирената на танкера прозвуча над водата, три кратки изсвирвания, които показваха, че съдът се оттегля със спешна маневра.
    — Стабилизирай — нареди Кътър.
    Льосюр погледна екраните. Мъчително бавно векторният радар на АРПА8 покри преизчисления хединг на супертанкера. С огромно облекчение той осъзна, че са избегнали опасността; корабът щеше да се размине с тях отдясно. Почти осезаемо се усети успокоението на мостика, жужене на гласове, няколко цветисти ругатни.
    Кътър се обърна към щаб капитана напълно невъзмутимо:
    — Капитан Мейсън, мога ли да попитам защо намалихте скоростта до двадесет и четири възла?
    — Метеорологичните условия напред са тежки, сър — отвърна Мейсън. — Екипажът спазва инструкциите, според които през Първата нощ на борда пасажерите трябва да се приспособят към условията в открито море при…
    — Запознат съм с инструкциите — прекъсна я Кътър. Имаше бавен, тих глас, който звучеше неизмеримо по-заплашително, отколкото ако викаше. Той се обърна към кормчията: — Увеличи скоростта до трийсет възла.
    — Разбрано, сър — отвърна мъжът с напълно неутрален глас. — Увеличавам скоростта на трийсет възла.
    — Господин Виго, можете да поемете вахта.
    — Разбрано, сър.
    Кътър продължи да гледа втренчено Мейсън.
    — Като заговорихме за инструкции, до вниманието ми стигна, че един от офицерите на този кораб е бил видян да напуска каютата на пътник рано тази сутрин.
    Той направи пауза, придавайки с това още по-голяма тежест на факта.
    С ръце на гърба направи една бавна обиколка, спирайки се върху лицето всеки от офицерите, преди да завърши с Мейсън.
    — Искам да ви напомня, че това не е „Корабът на любовта“. Този вид поведение няма да бъде толерирано. Нека пътниците отговарят за собствената си недискретност; моят екипаж не трябва да си позволява подобни неща.
    Льосюр се учуди, когато видя, че руменината по лицето на Мейсън става по-гъста.
    „Не е възможно да става дума за нея“, помисли си той. „Тя е последната, която би нарушила правилата.“
    Вратата на мостика се отвори и Патрик Кемпър, шефът на охраната, влезе вътре. Като видя Кътър, той пристъпи към него.
    — Сър, аз…
    — Не сега — прекъсна го Кътър и Кемпър млъкна.
    На всеки от големите круизни кораби, на които Льосюр бе работил, основно задължение на капитана беше да разговаря любезно с пътниците, да седи начело на капитанската маса по време на дългите, приятни вечери и да е публичното лице на кораба. Старши помощник-капитанът, макар и формално втори по ранг, беше действително управляващият. Но Кътър имаше репутацията на човек, който не си пада по светските глезотии, и както изглежда, се канеше да пренесе този си навик в отношението към първия си заместник. Той бе офицер от старата школа, бивш капитан в Кралската флота от титулувана фамилия, когото — предполагаше Льосюр, — са повишили повече, отколкото е заслужавал. Преди няколко години капитанството на „Олимпия“ бе отишло в ръцете на най-непримиримия съперник на Кътър и той така и не можа да преглътне този факт. Беше задействал връзки по най-високи места, за да поеме командването на „Британия“ — което по право трябваше да се даде на Мейсън — и сега намеренията му бяха очевидни. Щеше да направи всичко по силите си, за да превърне този Първи воаяж в крайпътен камък на кариерата си — включително да счупи рекорда за най-бързо прекосяване на океана, поставен от „Олимпия“ година по-рано. Лошото време нямаше да му попречи, помисли си мрачно Льосюр, само щеше да укрепи решението му. Круизните кораби бягаха от лошото време; но един океански лайнер, истински океански лайнер, се каляваше в него.
    Льосюр хвърли поглед към Мейсън. Тя гледаше през предния прозорец, спокойна и хладна; единственият намек за нещо нередно бе рязкото изчезване на руменината от лицето й. До този момент, въпреки отнетото командване на круиза и днешното отплаване, тя бе приела грубото поведение на капитана със самообладание и елегантност. Пренебрегването й като капитан на „Британия“ не бе оставило дори една бръчица върху чертите й. Може би беше свикнала с шовинизма в открито море и беше станала дебелокожа. Управлението на най-големите кораби като че ли остана един от последните мъжки бастиони в цивилизования свят. Без съмнение тя бе наясно с неписаното правило: в бизнеса с пътнически кораби жена никога не може да стане капитан на голям лайнер.
    — Скорост под фюзелажа трийсет възла, сър — докладва кормчията.
    Кътър кимна и се обърна към шефа по сигурността:
    — Е, господин Кемпър, какво има?
    Дребният мъж заговори. Въпреки силния му бостънски акцент и неизбежното американско носово произношение, Льосюр мислеше за Кемпър като за сродна душа. Може би защото и двамата произхождаха от работническите квартали в пристанищни градове по Атлантическото крайбрежие. Кемпър навремето бил ченге, застрелял наркодилър, който стоварил чук върху партньора му, и така беше станал герой, — но бе напуснал службите. Както изглежда, не можеше да се занимава повече с тази работа. Продължаваше обаче да е дяволски добър офицер, макар да му липсваше самоувереност. Льосюр предположи, че тази липса е един от страничните продукти на акта да убиеш човек.
    — Капитане, имаме проблем с казиното.
    Кътър се извърна от Кемпър и заговори, сякаш Кемпър бе престанал да съществува.
    — Господин Кемпър, казината са нещо второстепенно в управлението на един кораб. Първият помощник ще задвижи нещата. — Без дори да поглежда Льосюр, той заговори на вахтения офицер. — Обадете ми се, ако се нуждаете от мен, господин Виго. — След което закрачи отсечено по мостика и изчезна през вратата.
    — Това не е „Кораб на любовта“ — изсумтя Льосюр. — Ама че гадняр!
    Мейсън заговори твърдо, без да губи учтивост:
    — Комодор Кътър беше прав, когато каза това.
    — Да, сър. — Льосюр се обърна към Кемпър с дружелюбна усмивка. — Е, добре, господине, да чуем за проблема в казиното.
    — Изглежда имаме шайка броячи на карти, които действат на масите за блекджек.
    — О, боже.
    — В началото „Мейфеър“ бяха надолу с двеста хиляди паунда, а след това и „Ковънт Гардън“ олекнаха със сто хиляди.
    Льосюр трепна леко: това беше тъкмо новината, която наистина щеше да вбеси Корпорацията.
    — Идентифицирахте ли ги?
    — Очевидно знаем кои са спечелилите, но не можем да кажем кой е мошеник и кой — просто късметлия. Работят в екип: играчи и броячи. Броячите не играят — само наблюдават и сигнализират на своите хора сред участниците. Както знаете, те са истинските мозъци.
    — Всъщност не знам. И сте сигурен, че не става дума за съвпадение?
    — Малко вероятно. Хентоф се притеснява, че може да приличат на онзи отбор от студенти на Масачузетския технологичен институт, които преди няколко години овътриха Вегас с три милиона.
    Неприятното чувство в стомаха на Льосюр се засили. „Британия“ естествено не беше Лас Вегас, където можеше да изриташ някого, ако го хванеш, че брои картите. Тези тук бяха пътници с платени билети, а компаниите с пасажерски кораби силно разчитаха на печалбите от хазарт: един скандал в казиното би могъл да убие ентусиазма на гостите за игра. Все пак обаче нещо трябваше да се направи. Един успешен Първи круиз до Ню Йорк с всичките фанфари на възхитената публика нямаше да е от никакво значение за Корпорацията, ако имаше големи загуби в казиното. Всичко беше пари — на първо, на последно място и всякога.
    — Какво предлагате да направим по въпроса? — попита той.
    — Ами, сър… Има един… — Кемпър се поколеба. — Един необичаен пасажер. Паралия, който се прави на частен детектив. Той пръв забеляза номера с броенето на картите. Предложи си помощта за откриването на замесените.
    — В замяна на какво?
    — Ами нали разбирате… — Кемпър запелтечи. — Изглежда е на борда, за да проследи някаква вещ, която по думите му била открадната от негов клиент. Ако ние му дадем информация за неговите заподозрени, той ще ни помогне с броячите на карти… — Гласът му секна.
    — Доколкото ни е известно — рече Льосюр сопнато — това може да е съвпадение и до края на нощта можем да сме на печалба със сто хиляди паунда на „Мейфеър“. Нека изчакаме още няколко часа и да видим дали загубите продължават. Но при всички положения каквото и да правите, ви моля да действате тихо. Без мелодрами.
    — Разбрано, сър.
    Льосюр изпрати Кемпър с очи. Изпитваше съчувствие към този тип — а също и към себе си. Ех, ако си беше в Кралската флота, където нямаше казина, картоброячи и невротични пътници.

16.

    — Пак си направила водата във ваната прекалено гореща — просъска възрастната жена; острият й глас беше твърде силен за каютата. — И си сложила твърде малко масло за вана.
    Инге Ларсен се опитваше да помогне на старицата, която тежеше два пъти повече от самата нея, да се напъха в нощницата си.
    — Съжалявам, мамо — промърмори момичето.
    — И колко пъти да ти повтарям — продължи наставническият глас, докато набръчканата и отпусната кожа проявяваше милостта да се скрие под пластовете коприна и памук. — Докато си тръгваше от вечерята, си оставила чантата ми от дясната страна на инвалидната количка. А трябва да стои от ляво. От ляво!
    — Много добре, мамо. — Като присвиваше очи заради болезнената хватка на старческата ръка върху рамото й, Инге подаде на възрастната жена бастуна й. За благодарност веднага получи болезнено чукване по кокалчетата.
    — Стой изправена, момиче. Да не искаш да падна!
    — Не, мамо. — Инге гледаше встрани, докато говореше. Да среща очите на работодателката си изглежда само подбуждаше допълнителни критики.
    — Наистина ти си най-лошата компаньонка, която някога съм имала — а мога да ти кажа, че съм имала повече от достатъчно. Ако не се поправиш, просто ще трябва да те освободя.
    — Много съжалявам, ако не ви удовлетворявам, мамо — отвърна Инге.
    Беше въпрос на половин час да настани жената в леглото, да подвие юргана под краката й, да намаже ръцете й с крем, а лицето — с избелващ мехлем, да разреше и сплете косата й и да разпухка възглавниците.
    — Сега не искам да чувам и звук от устата ти — долетя скърцащият глас. — Знаеш колко трудно ми е да заспя.
    — Както кажете, мамо.
    — И остави вратата отворена. Спя леко и не се знае кога може да ми потрябваш.
    — Много добре. — Колкото се може по-тихо и бавно Инге излезе на пръсти от спалнята и зае мястото си на стола точно пред вратата в дневната. Там спеше тя. Старата жена настояваше завивките й сутрин веднага да се прибират и да не бъдат постилани до късно през нощта; изглежда я дразнеше фактът, че и Инге трябваше да спи.
    Тя зачака, като едва се осмеляваше да диша, докато старата дама раздразнено си мърмореше под нос. Звуците постепенно утихнаха и дишането й стана равномерно. Инге седеше и слушаше, докато не започна шумното хъркане, както всяка нощ: обратно на думите й, старата спеше извънредно дълбоко и никога не се събуждаше преди да е дошло утрото.
    След това, много внимателно, Инге се надигна от стола и крадешком премина край отворената врата на спалнята. Хъркането невъзмутимо продължаваше. Движейки се към изхода, тя се спря само за миг пред огледалото, за да се увери, че е в приемлив вид. Отсреща я погледна сериозна млада жена с руса коса и тъжни, почти уплашени очи. Приглади прическата си набързо и продължи към входната врата на апартамента. Открехна я внимателно и се шмугна навън.
    Пое надолу по покрития с елегантен килим коридор и почти в същия миг се почувства по-добре. Сякаш тъмна мъгла се надигаше под топлината на слънцето. Щом стигна до централното стълбище, Инге се спусна към обществените зали в кораба. Тук атмосферата бе толкова по-жизнерадостна — хората разговаряха, смееха се. Не един мъж й се усмихна докато минаваше край магазините, кафенетата и винените барове: макар и срамежлива и леко непохватна, Инге беше привлекателна, а шведските й корени не можеха да се сбъркат.
    Работеше за старицата вече от два месеца и преживяването нямаше нищо общо с очакванията й. Рано осиротяла, тя бе прекарала уединено детство, израснала бе в манастирски училища. Когато дойде време да си потърси работа, вече имаше място като компаньонка на възрастни дами, осигурено от една агенция, свързана с манастира. На пръв поглед — идеално. Говоримият й английски беше безупречен, а училището й даваше отлични препоръки. Нямаше къде да живее — като компаньонка щеше да получава и стая, и храна. А най-хубавото беше, че пътуванията с богата дама щяха да й позволят да се докосне до външния свят — нещо, за което много пъти си бе мечтала.
    Ала реалността нямаше нищо общо с тези блянове. Господарката й я критикуваше на всяка стъпка; Инге не можеше да си спомни и една думичка, която би могла да мине за похвала. Когато беше будна, старата жена изискваше постоянно внимание и настояваше всеки неин каприз да се изпълнява незабавно. Инге нямаше право да се отделя от нея. Все едно се намираше в затвор — с двегодишна присъда, като се има предвид договора, който бе подписала. Единствените мигове на свобода идваха късно нощем, когато старицата потъваше в сън. На зазоряване, когато се будеше раздразнена и капризна, всичко започваше отначало.
    Инге вървеше из елегантно обзаведените зали и попиваше музиката, разговорите, гледките и миризмите. Тя притежаваше богато въображение — фантазиите бяха единственото й убежище, — но поне „Британия“ отговаряше на надеждите й. Беше най-прекрасното нещо, което бе виждала в живота си. Тя спря пред огромното казино и се загледа към богатите и влиятелните, които залагаха или грациозно се носеха в разкошните си дрехи и накити. Подобни гледки й помагаха да забрави ада, който й се налагаше да понася по цял ден.
    Инге се застоя на вратата още няколко минути. После се изправи и пое обратно. Часът бе късен, много късен, и трябваше да поспи — възрастната дама не й позволяваше следобедна дрямка или каквито и да било почивки. Но тя щеше да се върне тук утре вечер, изпивайки гледките с очи — гледки, даващи храна за сънища и фантазии, които на свой ред щяха да й помогнат да посрещне идващите дни. Мечти за времето, когато и тя щеше да може да пътува сред такъв лукс и елегантност, необременена от своята бедност или чуждата жестокост, когато щеше да има съпруг и цял гардероб с прекрасни дрехи. И независимо колко богата станеше, Инге винаги щеше да говори кротко с прислужниците и да се отнася с тях сърдечно, помнейки, че те също са човешки същества.

17.

    Специален агент Пендъргаст безшумно се плъзгаше из разкошните обществени зали на „Британия“, а сребристите му очи отбелязваха всеки детайл, сглобявайки плана на кораба в ума си. Вече вървеше от почти три часа, прекосил бе салони, спа центрове, ресторанти, кръчми, казина, пасажи с магазини и обширни ехтящи театри. Облечен в безупречно скроен черен костюм, агентът с лекота се сливаше с тълпите от смокинги и единственото, което го отличаваше от множеството, бе платинено русата му коса и бледата кожа.
    Знаеше, че целта му е някъде тук. В четири след полунощ най-сетне го откри да крачи безцелно по Палуба 7, най-високата от обществените палуби, проправяйки си път през лабиринта от зали и галерии към централната част на кораба. Непосредствено над главите им се намираха близо хиляда и стоте пасажерски каюти. За да оправдае гигантската си инвестиция в построяването на този огромен и тежък плавателен съд, „Норд Стар“ бяха намалили броя на единичните стаи за сметка на просторните — и скъпи — апартаменти с балкони, гледащи към морето. Поради тези балкони се наложило апартаментите да са разположени в най-горните отделения на кораба, високо над пенещата се вода, а обществените зали да се проектират на по-долните палуби.
    Тълпите бяха намалели. Корабът се люшкаше бавно над вълните, след всяко поклащане му бяха нужни минути, за да се наклони в другата посока. Движеха се откъм центъра на буря далеч на изток. Твърде възможно беше много от пътниците да съжаляват заради разточителната вечеря, на която се бяха насладили по-рано вечерта. Явно и неговата мишена спадаше към тях.
    Пендъргаст спря, за да разгърне карта с плана на кораба, изпъстрена отгоре с неговите собствени бележки. Огледа се наоколо и откри това, което търсеше: люк, водещ към горната палуба. Въпреки, че другите нива на „Британия“ имаха външни фоайета, обществени балкони и плажни палуби с басейни, само Палуба 7 разполагаше с място за разходки, което обикаляше целия съд. И точно натам се бе запътила неговата цел: мъжът отваряше люка и излизаше на чист въздух.
    На вратата Пендъргаст отпи глътка бърбън от малка плоска бутилка от сребро, задържа го за миг в устата си, после го преглътна, отвори вратата и прекрачи отвън. Попадна в нещо като щорм. Вятърът го блъскаше в лицето, измъкна вратовръзката изпод сакото му и я развя назад и тя заплющя зад гърба му. Въпреки че беше осем нива над повърхността на океана, въздухът беше пълен с разпрашени водни капки. Отне му миг да осъзнае, че това не се дължеше напълно на приближаващата буря; корабът се движеше с трийсет възла в час, което дори в безветрено море създаваше собствен щорм на всяка открита палуба. Ставаше както бе казал първият помощник-капитан, Льосюр: „Круизните кораби обикновено избягват бури. Ние не се отклоняваме — просто порим вълните напред.“
    Той видя целта си да стои зад перилата, на около петдесет метра, на завет. Пендъргаст закрачи напред, вдигнал ръка за сърдечен поздрав.
    — Джейсън? Джейсън Ламбе?
    Мъжът се обърна.
    — Какво има? — Лицето му беше позеленяло.
    Пендъргаст се приближи, стисна ръката му.
    — За бога, наистина си ти! Помислих си, че съм се припознал на вечерята! Какво правиш, по дяволите? — Той издърпа ръката си и започна да потупва ентусиазирано мъжа по гърба, придърпвайки го по-близо.
    — Ъ-ъ-ъ… добре съм. — Джейсън Ламбе изобщо не изглеждаше добре. — Извинете ме, но познавам ли ви?
    — Пендъргаст! Алойзиъс Пендъргаст! П.С. 84, Ривърдейл! — Пендъргаст потупа още веднъж мъжа по рамото, стисна го дружески, докато дишаше в лицето му, облъхвайки го с тежък дъх на бърбън. Ламбе замръзна, потръпна и направи усилие да се измъкне от неприятната, плътна прегръдка.
    — Не си спомням никакъв Пендъргаст — произнесе той несигурно.
    — Хайде сега! Джейсън, спомни си старите дни! Клубовете, университетския баскетбол! — Ново стискане на рамото, по-силно този път.
    На Ламбе му дойде в повече. С енергично усилие той се опита да се освободи от желязната хватка на агента.
    — Да не си изкуфял на стари години, а, Джейсън? — Пендъргаст го поглади любвеобилно по рамото.
    Ламбе най-сетне се изтръгна, блъсна ръката му и отстъпи назад.
    — Вижте, Пендъргаст, защо не се приберете в каютата си и да изтрезнеете? Нямам и най-отдалечена идея кой сте.
    — Така ли се отнасяш със старите си приятели? — изхленчи Пендъргаст.
    — Сега ще ти го кажа по-ясно. Да ти го начукам, аверче. — Ламбе мина бързо край него и влезе обратно вътре; все още изглежда го мъчеше морската болест.
    Пендъргаст се облегна на перилата, като се тресеше от тих смях. След малко се изправи, прочисти гърлото си, оправи костюма и вратовръзката си, избърса ръце в копринената кърпичка и с презрително свити вежди отстрани с маникюрираните си пръсти няколко въображаеми прашинки от себе си. След това закрачи по палубата. Люлеенето на кораба все още се усещаше силно и той се наведе срещу вятъра, докато се придвижваше напред с ръка на перилата.
    Вдигна очи към редицата от балкони над него, всичките празни. Изглеждаше върховна ирония: болшинството от пасажерите на „Британия“ плащаха солидно възнаграждение да получат апартамент с балкон, но заради изключително високата скорост на кораба не можеха да го използват.
    Изминаха почти десет минути, докато обходи кораба по дължина. Най-накрая спря на завет при кърмата. Приближи се към перилата и погледна към разпенените вълни: четири линии от бяла пяна чезнеха в сърдития океан. Пръските и пяната, подети от вятъра и морето, започваха да замръзват в лека мъглица, обгръщаща кораба в тайнствен, влажен саван.
    Корабната сирена изсвири печално и Пендъргаст се обърна, облягайки се замислено на перилата. На палубите над него две хиляди и седемстотин пасажери се наслаждаваха на луксозно обкръжение. А далече долу в дълбоките пространства под ватерлинията се намираха квартирите на хиляда и шестстотин мъже и жени, чиято работа беше да удовлетворяват всяка прищявка на тези пасажери.
    Над четири хиляди души — и сред тях се намираше един странен убиец и един мистериозен предмет, заради който бе извършено убийство.
    Скрит на завет, Пендъргаст извади списъка от джоба си, измъкна автоматична писалка и бавно прокара една черта през името на Джейсън Ламбе. Неговата преценка за физическото състояние на мъжа — което бе изпитал, преструвайки се на пиян състудент, — го увери, че тънките като клечки ръце на Ламбе, както и хилавата му фигура, не биха могли да смажат Амброуз, да оставим настрана развихрилата се свирепа ярост.
    Оставаха шестима.
    Сирената прозвуча отново. Пендъргаст спря. След малко изправи гръб и се заслуша напрегнато. За миг си помисли, че е чул друг вик, който се сля с воя на сирената. Той почака, вслушан още няколко минути. Но нямаше нищо, освен напора на вятъра. Като се загърна плътно в сакото си, той се насочи към люка и гостоприемната топлина на кораба. Беше време да се оттегли за нощта.

18.

    Неясният диск на слънцето успя да пробие мъглата, покрила източния хоризонт и бледите лъчи на утрото обляха кораба с жълта светлина. Първи помощник-капитан Гордън Льосюр излезе от Адмиралския клуб и тръгна по покрития с плюшени килими коридор на щирборда на Палуба 10. Няколко пасажери стояха до асансьора и той ги поздрави с добро утро. Те му кимнаха в отговор; изглеждаха прежълтели и унили. Льосюр, който никога не се бе разболявал от морска болест през всичките двайсет години служба, се опита да почувства състрадание, но му се стори трудно. Когато пасажерите се разболяваха от морска болест, ставаха раздразнителни. А тази сутрин бяха ужасно раздразнителни.
    За един кратък миг той изпита носталгия към Кралската флота. Обикновено жизнерадостен, сговорчив човек, той бе започнал да се отегчава от крещящия стил на живот на круизния кораб — особено от странностите на разглезените пътници, отчаяно стремящи се да получат „стойността на парите си“, да се отдадат на оргии от ядене, пиене, хазарт и секс. И тези американски пасажери — винаги правеха все същите тъпи коментари за него: че приличал на Пол Маккартни. И искаха да знаят дали има нещо общо с прочутия музикант. Общото между него и Пол Маккартни беше толкова, колкото между кралица Елизабет и кучето й. Може би трябваше да тръгне по стъпките на баща си и да влезе в търговския флот. И сега щеше да работи на приятен, тих и благословен, заради отсъствието на пътници, огромен танкер.
    Той се усмихна разочаровано на себе си. Какво му ставаше? Беше още съвсем в началото на плаването, за да започнат да се въртят такива мисли в главата му.
    Докато продължаваше назад към кърмата, той извади една радиостанция от калъфа й, нагласи я на корабните честоти и натисна бутона.
    — Апартамент 1046 ли е?
    — Да, сър. — Бостънският акцент на Кемпър проряза микрофона. — Господин Евъред. Джералд Евъред.
    — Много добре. — Льосюр прибра радиостанцията. Той спря отвън пред вратата, прочисти гърлото си, оправи униформата, след което вдигна ръка и почука веднъж.
    Вратата бързо се отвори от мъж, наближаващ петдесетте. Льосюр автоматично си отбеляза подробностите: шкембе, оредяваща коса, скъп костюм, каубойски ботуши. Той не изглеждаше да страда от морска болест, нито пък имаше вид на раздразнен. Изглеждаше уплашен.
    — Господин Евъред? — обърна се той към мъжа. — Аз съм първият помощник. Разбрах, че сте искали да разговаряте с някого от командния състав?
    — Влезте. — Евъред го побутна навътре, след което затвори вратата. Льосюр огледа каютата. Вратата на гардероба беше отворена и той видя закачените костюми и рокли. Върху пода на банята се виждаха разхвърляни хавлиени кърпи, което означаваше, че камериерката още не е идвала да почисти стаята. Странно, помисли си той — леглото беше перфектно оправено. Което на свой ред означаваше, че никой не е спал в него предишната нощ. На възглавницата лежеше каубойска шапка.
    — Съпругата ми изчезна — каза Евъред; силният му тексаски акцент не изненада Льосюр.
    — От колко време я няма?
    — Не се прибра в каютата снощи. Искам корабът да се претърси.
    Льосюр бързо изобрази на лицето си подходящото съчувствено изражение.
    — Много съжалявам да чуя това, господин Евъред. Ще направим всичко, което можем. Ще разрешите ли да ви задам няколко въпроса?
    Евъред поклати глава:
    — Няма време за въпроси. Чаках прекалено дълго. Трябва да организирате претърсването.
    — Господин Евъред, ще помогне извънредно много, ако мога да събера малко информация преди това. Моля ви, седнете.
    Евъред се поколеба за момент. След това седна на края на леглото и забарабани с пръсти по коленете си.
    Льосюр се отпусна в близкото кресло и извади бележник. Беше установил, че помага, ако си води бележки — изглежда това успокояваше хората.
    — Името на съпругата ви?
    — Чарлин.
    — Кога я видяхте за последно?
    — Около десет и половина миналата вечер. Може би единадесет.
    — Къде?
    — Тук, в нашата каюта.
    — Тя излезе ли?
    — Да. — Колебание.
    — Накъде тръгна?
    — Не мога да кажа точно.
    — Не спомена ли, че иска да отиде да пазарува или да отиде в казиното, нещо такова?
    Отново колебание.
    — Ами, виждате ли… ние имахме малък спор.
    Льосюр кимна. Ето какво беше.
    — Случвало ли се е и преди, господин Евъред?
    — Какво да се е случвало?
    — Жена ви да излиза след спор?
    Мъжът се засмя горчиво.
    — По дяволите, да. Не се ли случва на всекиго?
    На Льосюр не му се беше случвало, но реши да не го споменава.
    — Случвало ли се е да не се прибира през цялата нощ?
    — Не, никога. Винаги после се връщаше с подвита опашка. Точно затова ви се обадих. — Той избърса челото си с кърпичка. — И сега си мисля, че е по-добре веднага да се заемете с претърсване.
    Льосюр знаеше, че трябва деликатно да отклони мислите на пасажера от претърсване. Факт беше, че „Британия“ бе прекалено голяма, за да бъде претърсена изцяло. А дори и да искаха да го направят, не разполагаха с необходимия човешки потенциал за това: пътниците нямаха представа колко малоброен е охранителният персонал на един океански лайнер.
    — Извинете, че питам, господин Евъред — каза той колкото се може по-внимателно, — но вие и съпругата ви… в добри отношения ли бяхте?
    — Какво общо има това с изчезването на жена ми, по дяволите? — избухна мъжът, като почти скочи от леглото.
    — Трябва да обмислим всички възможности, господин Евъред. Тя може да си седи в някой от салоните сега, все още ядосана.
    — Точно за това говоря — идете да я намерите!
    — Ще го направим. Ще я потърсим първо по радиоуредбата. — Льосюр вече бе достатъчно наясно как стояха нещата. Двойката бе чукнала средна възраст, имаше проблеми в брака и бе предприела пътешествие с надежда за освежаване на чувствата. Може би съпругът бе хванат в изневяра с някоя колежка в кабинета си, или пък тя се бе изкушила от малко следобедно удоволствие със съсед. И така, бяха се отправили на романтичен океански воаяж да загладят нещата и вместо да открият магията, бяха стигнали до скандал насред Атлантика.
    Евъред се намръщи отново.
    — Беше само спор, нищо сериозно. Никога не е оставала навън цялата нощ. По дяволите, трябва да съберете хората си и да започнете…
    — Господин Евъред — прекъсна го любезно Льосюр, — питам се дали бихте имали нещо против да ви кажа нещо? Да ви успокоя.
    — Какво?
    — Работил съм на борда на пътнически кораби години наред. През цялото време съм виждал такива неща. Двойките се карат, изневеряват си. Вашата съпруга не е единствената, която е излязла от къщи, господин Евъред. Това е „Британия“, най-големият пътнически кораб в океана. Има стотици, хиляди неща на борда, които могат да разсеят жена ви. Може би е в някое от казината — отворени са през цялата нощ, както знаете. Може да е в спа центъра. Или пък да пазарува. Може би е спряла някъде да си починат краката й, след което е заспала — има над двайсет салона на борда. А може би е срещнала някой познат; жена, или…
    Льосюр остави гласа му да секне скромно, но нямаше съмнение, че намекът е ясен.
    — Или какво? Да не би да намеквате, че жена ми е срещнала друг мъж? — Евъред стана от леглото, обхванат от тъжна ярост.
    Льосюр стоеше и се усмихваше обезоръжаващо.
    — Господин Евъред, не ме разбрахте. Определено не съм намеквал нищо подобно. Казвам ви просто, че съм виждал това да се случва стотици пъти преди, и че накрая нещата винаги се оправят. Винаги. Съпругата ви просто се забавлява навън. Ще излъчим няколко съобщения по радиоуредбата и ще я помолим да се свърже с нас или с вас. Гарантирам ви, че ще се върне. Ето какво: защо не поръчате закуска за двама, сервирана в апартамента? Обзалагам се на каквото искате, че ще се е прибрала още преди закуската да е пристигнала. Ще ви изпратя бутилка „Вьов Клико“, за наша сметка.
    Евъред дишаше тежко, правеше опит да се контролира.
    — Междувременно, имате ли снимка на съпругата си, която да ми заемете? Разполагаме с ваши снимки при качването, разбира се, но винаги е от полза да имаме повече от една. Ще я пусна сред охраната, така че да я разпознаят, ако я видят.
    Евъред се завъртя и влезе в банята. Льосюр чу отваряне на цип, звук от ровене и тършуване. Минута по-късно Евъред влезе отново, със снимка в ръка.
    — Няма защо да се безпокоите, господин Евъред. „Британия“ по всяка вероятност е едно от най-сигурните места в света.
    Мъжът го погледна.
    — Дано да сте прав.
    Льосюр изобрази насилена усмивка.
    — А сега поръчайте закуска за двама. И приятен ден! — Той излезе от каютата.
    В коридора спря и погледна снимката. За негова изненада, откри, че госпожа Евъред е съвсем млада. Не чак скандално, разбира се, но никак не беше за изхвърляне: дванайсетина години по-млада от съпруга си, слаба и руса, облечена в бански костюм от две части. Сега той вече бе повече от сигурен какво се е случило: госпожата, ядосана, беше срещнала някого и беше преспала с него. Той поклати глава. Тези луксозни лайнери бяха като една огромна плаваща оргия. Понякога се случваше на хората, когато се намираха далеч от сушата — започваха да се държат като шайка сибарити. Ако господин Евъред знаеше кое е добро за него, щеше да излезе и да направи същото: на борда имаше предостатъчно богати вдовици…
    Льосюр се ухили при тази мисъл. След това прибра снимката в джоба си. Щеше да я изпрати на охраната: в края на краищата Кемпър и момчетата му бяха любители на жените с пламенна външност и без всякакво съмнение щяха да оценят по достойнство красивите извивки на госпожа Евъред.

19.

    Шефът по сигурността се намираше в централния охранителен комплекс, лабиринт от помещения с ниски тавани на Палуба А на „Британия“. Питайки за посоката, Пендъргаст отмина първо служителя на контролно-пропускателния пункт, след това серия сейфове, съблекалня и душове, после голяма кръгла стая, пълна с дузини локални телевизионни вериги, свързани със стотици, може би хиляди наблюдателни камери, пръснати из кораба. Трима скучаещи охранители гледаха с безстрастни очи покритите с плоскопанелни екрани стени. Отвъд стоеше затворена врата, на която пишеше „Кемпър“. Легендарният корабен блясък, забеляза Пендъргаст, не съществуваше в трюма.
    Той почука.
    — Влез — долетя глас.
    Пендъргаст прекрачи вътре и затвори. Патрик Кемпър седеше зад бюрото си, с ухо към телефонната слушалка. Беше нисък, плещест мъж с голяма, продълговата глава, дебели, възлести уши и кестеняв кичур изкуствена коса, и неизменно напрегнато изражение, отпечатано върху лицето. Кабинетът му беше подчертано гол: освен една снимка в рамка на „Британия“ и няколко вътрешни промоционални плаката на „Норд Стар“, нямаше никаква друга мебелировка и украса. Часовникът на стената зад Кемпър показваше точно дванайсет на обяд.
    Кемпър остави телефона.
    — Седнете.
    — Благодаря. — Пендъргаст седна в един от двата твърди стола, обърнати към бюрото. — Искали сте да ме видите.
    Напрегнатото изражение върху лицето на Кемпър се задълбочи.
    — Не съвсем. Хентоф го предложи.
    Пендъргаст трепна при акцента.
    — Значи мениджърът на казиното е приел малкото ми предложение? Отлично. Ще бъда изключително щастлив да ви върна услугата тази вечер, когато броячите се подготвят за вечерната си работа.
    — Ще уговорите подробностите с Хентоф.
    — Колко мило.
    Кемпър въздъхна:
    — Имам си достатъчно грижи в момента. Така че се надявам да приключим бързо. Какво точно ви трябва?
    — Достъп до централния сейф на кораба.
    Внезапно отегченото поведение на шефа на сигурността се изпари.
    — Няма начин!
    — А! Останал съм с погрешното впечатление, че сме се споразумели.
    Изражението на Кемпър се смени с невяра.
    — На пътниците не се позволява да влизат в хранилището, още по-малко пък да слухтят наоколо.
    Отговорът на Пендъргаст, когато дойде, беше мек:
    — Не е трудно човек да си представи какво може да се случи на един директор по сигурността, който отговаря за загуба от милион паунда в казиното на обикновен седемдневен круизен кораб. Хентоф може и да управлява казиното, но когато става въпрос за сигурност, трънчето ще се забие във вас.
    Отминаха няколко мига, в които двамата мъже се гледаха един друг. После Кемпър облиза устните си.
    — Само първият помощник, старши помощникът и капитанът имат достъп до хранилището — произнесе той с нисък глас.
    — Тогава предлагам да звъннете на някого от тях по ваш избор.
    Кемпър продължи да гледа втренчено Пендъргаст още няколко минути. Най-накрая — без да откъсва очи от него — вдигна телефонната слушалка и се свърза. Проведе кратък разговор. Когато остави телефона, изражението на лицето му не изглеждаше напълно прояснено.
    — Първият помощник ще ни посрещне долу.


    Беше работа за пет минути да стигнат до хранилището, разположено на едно ниво под Палуба В, в здраво укрепена секция на кораба, в която също така се намираха главната система за управление и контрол, както и сървърите, контролиращи вътрешната мрежа на „Британия“. Тук, под ватерлинията, вибрациите на дизеловите двигатели се усещаха много по-силно. Първият помощник вече ги очакваше на охранителния пункт — беше олицетворение на корабен командир със сребристата си коса и елегантна униформа.
    — Това е господин Пендъргаст — каза Кемпър, с ясно доловима липса на любезност в гласа.
    Льосюр кимна.
    — Запознахме се снощи. На масата на Роджър Майлс.
    Пендъргаст се усмихна слабо.
    — Славата ми върви пред мен, благодарение на добрия господин Майлс. Положението е следното, джентълмени: един клиент ме натовари да открия предмет, който е бил откраднат от него. Знам три неща за този предмет: че е уникален тибетски артефакт; че се намира някъде на кораба; и че сегашният му собственик — който, между другото, е също на кораба — е убил човек, за да се сдобие с него.
    Той потупа горното джобче на сакото си.
    — Списъкът ми от заподозрени съдържа три имена на пасажери, които, според мистър Майлс, са оставили предмети в хранилището на кораба. Бих искал да хвърля един бегъл поглед на тези предмети, ако не възразявате.
    — Защо? — попита Кемпър. — Всеки апартамент е снабден със собствен сейф. Ако това, което казвате, е истина, крадецът не би оставил такова нещо тук.
    — Предметът е дълъг почти метър и трийсет. Което означава, че е прекалено голям за сейф в стая, дори и за тези в най-големите апартаменти.
    Льосюр се намръщи.
    — Нека направим така. Господин Пендъргаст, можете да гледате, но не можете да пипате. Господин Кемпър, доведете един от вашите хора тук, ако обичате. Бих искал да наблюдават три чифта очи.
    Те отминаха охранителния пункт и тръгнаха по къс коридор, който завършваше с необозначена врата. Първият помощник бръкна в джоба си, извади ключ на метална верижка и отключи. Кемпър отвори и влязоха.
    Въпреки, че помещението беше малко, задната стена бе изцяло заета от масивна въртяща се врата от лъскава стомана. Льосюр изчака, докато дойде един от гардовете от охранителния пост. После, изваждайки втори ключ от джоба си, той го мушна в ключалката на сводестата врата. Това бе последвано от плъзване на магнитна карта в отвора на четящото устройство. Следващото, което Льосюр направи, бе да притисне длан към един скенер за разчитане линиите на ръката отстрани на процепа за карти. Чу се метално изщракване и една червена лампа над вратата светна.
    Льосюр се приближи към голямо табло за набиране на цифрови комбинации на отсрещната стена. Като закриваше цифрите от останалите присъстващи, той завъртя шайбата наляво и надясно няколко пъти. Светлината над вратата стана зелена; той натисна един бутон в средата на масивната врата и тя се отвори.
    Интериорът беше осветен във воднисто зелена светлина. Зад вратата се намираше камера — повърхността й бе около четири квадратни метра. Задната част на хранилището бе снабдена със стоманена преграда, отвъд която лежаха безброй метални кутии, подредени в плъзгащи се рамки на височината на раменете. Двете облицовани стени бяха покрити с врати на сейфове, някои доста големи, гладките им фронтални панели блестяха матово на бледата светлина. Всяка имаше прорез за ключ в средата, с номер, гравиран направо в стоманата.
    — Сейф на сейфовете — каза Пендъргаст. — Много впечатляващо.
    — Точно така — кимна Льосюр. — Кого търсим?
    Пендъргаст извади листа от джоба си.
    — Първият е Едуард Робърт Смекър, лорд Клайвбърг. — Той спря за секунда, четейки. — Изглежда, че навремето фамилното му състояние било изчерпано и той прибягнал до по-творчески начини за свързване на двата края. Обиколил с джета си Монако, Сан Тропе, Капри и Коста Смералда. Накитите проявявали странната склонност да изчезват, когато бил наоколо. Никое от бижутата, за които се предполага, че е откраднал, така и не било открито, и той успявал да се изплъзне всеки път. Предполага се, че е шлифовал наново скъпоценните камъни и е стопил метала за кюлчета.
    Първият офицер се обърна към един панел върху близката стена и бързо затрака по бутоните на таблото.
    — Трябва да е номер 236. — Той се приближи до малък сейф. — Този не е достатъчно голям, за да побере предмета, който споменахте.
    — Може би профилът на обекта може да се намали чрез сгъване или отрязване. Ще бъдете ли така добър да го отворите?
    С почти незабележимо свиване на устните Льосюр пъхна ключ в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори и разкри голям алуминиев куфар с цифрова ключалка.
    — Интересно — промърмори Пендъргаст и се прокрадна към отворената врата по котешки. После се протегна и с най-голямо внимание започна да върти циферблата с дълъг, тънък пръст.
    — Един момент! — извика Кемпър. — Казах ви да не докосвате нищо…
    — Ах! — Пендъргаст повдигна капака на куфара. Вътре имаше много блокчета алуминиево фолио и целофанови рула, всички покрити с дебел восъчен пласт.
    — Исусе! — извика Кемпър. — Надявам се да не е това, което изглежда. — Той извади малко ножче от джоба си, проби восъка и фолиото и го прокара надолу, при което се посипа фин бял прах. Той топна върха на пръста си в праха и после го сложи върху езика си.
    — Кокаин.
    — Оказва се — промърмори Пендъргаст, — че нашият прекрасен лорд Клайвбърг е започнал нова, още по-доходоносна бизнес авантюра.
    — Какво ще правим? — попита Льосюр, като се взираше в белия прах.
    — Нищо засега — отвърна Кемпър, като затвори куфарчето и завъртя циферблата. — Повярвайте ми, това няма да ни доведе до никъде. Ще прехвърлим случая на щатските митнически власти. Когато влезем в пристанището, Клайвбърг ще си събере багажа и те ще го сгащят с тези боклуци — извън кораба.
    — Много добре — каза Льосюр. — Но как ще обясним, че сме отворили…?
    — Не е нужно да обясняваме — каза Кемпър мрачно. — Оставете подробностите на мен.
    — Какъв късмет! — произнесе Пендъргаст бодро, докато настроението в стаята ставаше все по-мрачно. — Истинско щастливо съвпадение, че дойдох!
    Никой друг изглежда не споделяше гледната му точка.
    — Следващ в списъка ми е филмовата звезда Клод Далас.
    Льосюр забеляза, че Кемпър е започнал да се изпотява. Ако това се разчуеше някога… Той се обърна към таблото, без да довърши мисълта си.
    — Номер 822.
    Приближиха се до голям сейф.
    — Обещаващо — промърмори Пендъргаст.
    Льосюр го отвори с ключа си. Вътре се намираха няколко стари параходни куфара, покрити с етикети от дестинации като Рио де Жанейро, Пукет и Гоа. Ключалките бяха защитени с големи колкото юмрук катинари.
    — Хм — вдигна вежди Пендъргаст. Той се наведе пред куфара, като масажираше брадичката си странно.
    — Господин Пендъргаст — обади се шефът на охраната с предупредителен глас.
    Пендъргаст протегна двете си сухи ръце, в едната от които се виждаше малък, блестящ инструмент; потърка катинара, като го въртеше между пръстите си и той се разтвори с изщракване.
    — Господин Далас трябва да смени този катинар — каза той. И преди Кемпър или Льосюр да възразят, той го дръпна, отвори ключалката и вдигна капака.
    Отгоре лежеше гумиран костюм, заедно с няколко изплетени от конски косми камшици, вериги, белезници, въжета и многобройни кожени и метални приспособления от неясен характер.
    — Колко любопитно — рече Пендъргаст и се пресегна. Този път Льосюр не каза нищо, докато агентът извади пелерина тип „Супермен“ и костюм с изрязан чатал. Разгледа го внимателно, като отскубна нещо от рамото, сложи го в специална епруветка, която сякаш се появи от нищото и изчезна в нищото, после внимателно върна одеянието на мястото му. — Струва ми се, че не е необходимо да проверяваме другите кутии на господин Далас.
    — Определено не е необходимо — съгласи се дрезгаво Льосюр.
    — И последният — каза Пендъргаст — е Феликс Стрейдж, председател на Гръцкия и Римския отдели в Метрополитън Мюзиъм. Връща се от едно доста неприятно пътуване до Италия, където е бил разпитван от италианските власти за някои покупки на незаконно придобити антики, които музеят му направил през 80-те години.
    Льосюр отправи към Пендъргаст дълъг, твърд поглед. После се обърна към таблото.
    — Номер 597 — каза той. — Преди да отворя сейфа, нека да е ясно едно. Дръжте си ръцете далеч. Този път ще действа господин Уодъл. — Той кимна към гарда. — Ако отворите което и да е от съдържимото вътре, тази ви установяваща фактите мисия ще приключи рязко и преждевременно. Ясен ли съм?
    — Напълно — отвърна агентът добродушно.
    Льосюр отиде до сейфа в най-ниската редица на дясната стена — един от най-големите в цялото хранилище. Спря се и потърси друг ключ. После клекна, отключи металната врата и я отвори. Вътре имаше три масивни сандъка от дърво. Сейфът беше дълбок, а светлината — доста мъждива, за да могат да се различат предметите.
    Пендъргаст гледа сандъците известно време, без да помръдне. После се обърна и извади една отвертка от джоба си.
    — Господин Уодъл?
    Мъжът погледна несигурно към Кемпър, който кимна отсечено.
    Уодъл взе отвертката и развинти едната страна на сандъка — осем болта всичко, — след което я свали. Вътре имаше амбалаж и стиропор. Той махна амбалажа и две от блокчетата стиропор и пред очите им се показа гръцка ваза.
    Пендъргаст извади малко фенерче и освети вътрешността на сандъка.
    — Хм. Изглежда имаме ваза келикскрейтър. Без съмнение оригинална. Явно нашият доктор Стрейдж е използвал старите си номера, да изнася тайно антики за музея си. — Той се изправи и прибра фенерчето. После се дръпна от стената със сейфовете. — Благодаря ви за отделеното време и търпение, господа.
    Льосюр кимна. Кемпър не каза нищо.
    — А сега, извинете ме, но трябва да ви оставя. — При тези думи той се поклони, обърна се и излезе от хранилището.
    В асансьора, който се изкачи до Палуба 12, Пендъргаст извади листа от джоба си. Прекара една черта през името на лорд Клайвбърг и още една през Далас. Името на Стрейдж остави така, както си беше.

20.

    Констанс Грийн вървеше по разкошния коридор заедно с Мария Казулин. Изпитваше необичаен трепет — възбудата от непознатото, измамите и разследването.
    — Униформата ви седи прекрасно — прошепна Казулин със силния си акцент.
    — Благодаря ти, че я донесе в апартамента ми.
    — Няма защо. Униформите са единственото нещо, което имаме в изобилие. С изключение, може би, на мръсното пране.
    — Не бях виждала подобни обувки.
    — Работни са. Като тия, които носят медицинските сестри. Имат мека подметка като маратонки.
    — Маратонки?
    — Не беше ли това думата? — намръщи се Мария. — А сега не забравяйте: като стюард на каюта не би следвало да разговаряте с пасажерите, освен когато сте в стаите им по работа. Не срещайте очите на никой, с когото се разминаваме. Отстъпвайте настрани и гледайте надолу.
    — Разбрано.
    Мария я поведе зад ъгъла, след което преминаха през немаркиран люк. Отвъд него се намираше камериерско помещение и два служебни асансьора. Мария натисна бутона за надолу.
    — С кого искате да разговаряте?
    — С хората, които почистват големите апартаменти, мезонетите и тризонетите.
    — Те говорят по-добър английски. Като мен.
    Вратите на асансьора се отвориха и те влязоха.
    — Нима има работници, които не говорят английски? — запита Констанс.
    Мария натисна бутона за Палуба С и кабината се заспуска плавно.
    — По-голямата част от персонала не говори английски. Компанията предпочита така.
    — По-евтина работна ръка?
    — Да. А и като не можем да разговаряме помежду си, няма как да се обединим. Не можем да протестираме срещу работните условия.
    — Какво им е на работните условия?
    — Сама ще видите, госпожице Грийн. А сега бъдете много внимателна: ако ви хванат, ще бъда уволнена и депортирана в Ню Йорк. Трябва да се преструвате на чужденка. Да говорите развален английски. Ще се наложи да измислим за вас език, на който никой тук не говори, за да не ви задават въпроси. Знаете ли други езици освен английски?
    — Да. Италиански, френски, латински, гръцки, немски…
    Мария се засмя, този път от сърце.
    — Стига, стига. Мисля, че в екипажа няма немци. Ще бъдете германка.
    Вратите се отвориха на Палуба С и те пристъпиха навън. Разликата между пасажерските и служебните палуби веднага се набиваше на очи. По пода нямаше килими, а на стените не висяха картини. Коридорът повече приличаше на болничен — клаустрофобичен пейзаж от метал и линолеум. Дълги флуоресцентни лампи, скрити зад решетки по таваните, хвърляха остра светлина над всичко. Въздухът беше задушен и неприятно топъл, напоен с безброй миризми. Готвена риба, омекотител за пране, машинно масло. Дълбокият грохот на дизеловите двигатели тук отекваше много по-силно. Членовете на екипажа, някои в униформи, други с тениски или мръсни потници, бързо ги подминаваха, улисани в задълженията си.
    Мария водеше надолу по тесния коридор. От двете страни се редяха номерирани врати без прозорци, покрити с фолио, имитиращо дърво.
    — Това е палубата с общежитията — обясни Мария полугласно. — Жените в моята стая се занимават с големите каюти, така че можете да разговаряте с тях. Ще кажем, че сте приятелка, която съм срещнала в пералното. И помнете, че сте германка и английският ви не е добър.
    — Няма да забравя.
    — Трябва ни причина, поради която задавате въпросите си.
    Констанс се замисли за момент.
    — Ами ако кажа, че оправям по-малките стаи и искам да подобря положението си?
    — Става. Но не бъдете прекалено настойчива, хората тук са готови да ви забият нож в гърба за по-добър бакшиш.
    — Разбирам.
    Мария сви по друг коридор и спря пред една врата.
    — Това е моята стая — рече тя. — Готова ли сте?
    Констанс кимна. Другата жена си пое дълбоко дъх, след което натисна бравата.
    Помещението, което се разкри, беше малко като затворническа килия, може би три на два метра. Шест тесни шкафчета бяха разположени в отсрещната стена. Нямаше столове или маси, нито баня в съседство. Стените отляво и отдясно бяха заети изцяло от спартански нарове, по три едно над друго. Откъм главата на всеки нар имаше малка поличка и лампа. Оглеждайки се, Констанс забеляза, че всяка поличка бе отрупана с книги, снимки на любими хора, изсушени цветя, списания — малък тъжен отпечатък от човека, който спеше на леглото.
    — Шест жени ли сте тук? — попита тя невярващо.
    Мария кимна.
    — Нямах представа, че сте толкова натясно.
    — Туй е нищо. Трябва да видите Палуба Е, където спят служителите от ЗКП.
    — ЗКП?
    — Забранен контакт с пътниците. Персоналът, който се занимава с прането, мие машинното, готви. — Мария поклати глава. — Като в затвор. Не вижда светло, не диша чист въздух. Така по три-четири месеца. Работят шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Заплащането е двайсет до четиридесет долара дневно.
    — Но това е по-малко от минималната работна заплата?
    — Минималната заплата къде? Ние сме никъде — сред морето. Тук няма закони за заплащането. Корабът е регистриран в Либерия. — Тя се озърна. — Съквартирантките ми вече са отишли в стола. Там ще ги открием.
    Тя пое по криволичещ път през тесните, миришещи на пот коридори, а Констанс я следваше по петите. Столовите за персонала се намираха в централната част на кораба в голямо помещение с нисък таван. Членовете на екипажа, всички облечени в униформи, седяха на дълги маси, с глави, сведени над чиниите. Докато заемаха местата си на опашката за бюфета, Констанс се огледа, шокирана от голотата на залата — в такъв контраст с разкошните трапезарии и салони, където се разполагаха пътниците.
    — Толкова е тихо — промълви тя. — Защо хората не си говорят?
    — Всички са уморени. Пък и са потиснати заради Хуанита. Камериерката, дето се побърка.
    — Побърка се? Какво се е случило с нея?
    Жената поклати глава.
    — Не е необичайно, само че обикновено става към края на дългите пътувания. Хуанита полудя… сама си извади очите.
    — Мили Боже! Познаваше ли я?
    — Слабо.
    — Изглеждаше ли да има проблеми?
    — Всеки от нас има проблеми — каза Мария съвсем сериозно. — В противен случай не бихме се хванали на тази работа.
    Избраха си обяд от не твърде апетитните възможности — мазни късове солено телешко варено, подгизнало зеле, скашкан ориз, клисав овчарски пай, анемични на вид парченца жълтеникав кейк — и Мария я отведе към една близка маса, където две от съквартирантките й безрадостно човъркаха съдържанието на чиниите си. Водачката на Констанс ги представи — младата тъмнокоса гъркиня се казваше Ника, а Лурдес беше филипинка на средна възраст.
    — Не съм те виждала преди — каза Ника с тежък акцент.
    — Моите каюти са на Палуба 8 — отвърна Констанс, като се стараеше да прибави немско звучене на собствените си думи.
    Гъркинята кимна.
    — Трябва да внимаваш. Това не твоята столова. Само тя да не те види! — И погледна многозначително към една ниска и набита жена с къдрава, платинено руса коса, която стоеше в отсрещния ъгъл и намусено оглеждаше помещението.
    Работничките се заприказваха на странна смесица от езици с доста елементи на английски — очевидно масонския диалект на служебните палуби в „Британия“. Разговорът се въртеше предимно около полудялата камериерка, която се бе обезобразила.
    — Къде е тя сега? — попита Констанс. — Свалиха ли я от кораба?
    — Твърде далече сме от сушата, за да дойде хеликоптер — обясни Ника. — Заключиха я в болничното отделение. И сега трябва да поема половината от стаите й. — Тя се намръщи. — Хуанита… Знаех си, че я чака беда. Все приказваше какво е видяла в пасажерските каюти, вреше си носа, където не й е работа. Добрата камериерка не вижда нищо, не помни нищо, само си изпълнява задълженията и си държи устата затворена.
    Констанс се запита дали Ника изобщо спазва собствения си съвет по отношение на последното.
    Гъркинята продължи.
    — Ето и вчера, какви ги приказваше на обяд! Само за онази стая с кожените ремъци на леглото и вибратора в чекмеджето. Какво ще търси тя в чекмеджето? Любопитството убива котката. А сега се налага да й чистя половината стаи. Ех, този проклет кораб!
    Устните й се свиха в израз на неодобрение и тя се облегна назад със скръстени ръце, демонстрирайки позицията си по въпроса.
    Последва мърморене и кимания в знак на съгласие.
    Окуражена, Ника отпусна ръце и отново поде.
    — Една пътничка изчезнала от кораба. Представяте ли си? Скочила е, сигурно. Прокълнат кораб, казвам ви!
    Констанс заговори бързо, за да спре словесния поток.
    — Мария ми каза, че взимате големите каюти. Късметлийки! Аз поемам обикновените стаи.
    — Късметлийки ли? — Ника вдигна вежди невярващо. — Два пъти повече работа!
    — Но бакшишът е по-добър, нали?
    Гъркинята се изсмя.
    — Богаташите дават най-малките бакшиши. Вечно се оплакват, искат всичко да е направено не знам си как. Оня идиот от тризонета, кара ме да идвам по три пъти на ден да му оправям леглото.
    Тази реплика беше добре дошла: един от хората в списъка на Пендъргаст — Скот Блекбърн, интернет милиардерът — заемаше единия от двата тризонета.
    — Да не говориш за господин Блекбърн? — попита Констанс.
    Ника поклати глава.
    — Не. Но Блекбърн е още по-лош! Има си собствена прислужница, която лично взима спалното бельо. Пиклата се държи с мен като с боклук, все едно, че аз на нея съм й слугиня. И тоя тризонет ми остана в наследство от Хуанита!
    — Довел си е собствена камериерка? — възкликна Констанс. — Защо?
    — Той всичко е помъкнал със себе си! Собствено легло, собствени килими, собствени статуи, собствени картини, че даже и пианото си. — Ника разтърси коси. — Пфу! И разни грозни работи.
    — Моля? — Констанс се престори, че не разбира думата.
    — Богаташите са смахнати! — Ника отново изруга на гръцки.
    — Ами неговия приятел Терънс Калдерон от съседния апартамент?
    — Той ли! Не е лош. Дава ми хубав бакшиш.
    — И неговите каюти ли чистиш? Също ли си носи куп собствени вещи?
    Тя кимна.
    — Носи. Много антики. Френски. Много хубави.
    — Колкото по-богати, толкова по-лоши — намеси се Лурдес. Говореше отличен английски със съвсем лек акцент. — Миналата нощ бях в апартамента на…
    — Хей! — изгърмя един глас иззад тях.
    Констанс се обърна и видя надзирателката, застанала зад стола й с ръце на мощните си хълбоци и свиреп поглед.
    — На крака! — каза жената.
    — На мен ли говорите? — отговори Констанс.
    — Казах: на крака!
    Констанс кротко се изправи.
    — Не съм те виждала преди — произнесе жената с враждебен тон. — Как ти е името?
    — Рюлке — каза Констанс. — Лени Рюлке.
    — За какво отговаряш?
    — Каютите на Палуба 8.
    Изражение на жесток триумф раздвижи месестото лице на жената.
    — Така си и мислех. Знаеш много добре, че не трябва да ядеш тук! Отивай долу в кафетерията на Палуба Д, където ти е мястото.
    — Каква е разликата? — попита Констанс мило. — Храната не е по-добра, отколкото тук.
    Триумфалното изражение върху лицето на надзирателката се замени от невяра.
    — Защо ти, нахална кучко… — Тя замахна и удари Констанс по дясната буза.
    Констанс никога не бе удряна през живота си. Тя замръзна за миг. След това направи инстинктивно крачка напред, ръката й стискаше здраво вилицата. Нещо в движението й накара очите на надзирателката да се разширят. Жената отстъпи.
    Констанс бавно остави вилицата на масата. Помисли си за Мария и за обещанието, което й бе дала. Лицето на рускинята бе побеляло. Другите две камериерки прилежно се бяха навели над чиниите си.
    Около тях жуженето от апатичните разговори, които бяха секнали заради препирнята, се поднови отново. Тя вдигна очи към надзирателката, за да запомни лицето й. После — с пламтяща буза — се дръпна от масата и излезе.

21.

    Първи помощник-капитан Гордън Льосюр усети надигащо се чувство на тревога, когато влезе в монашеския офис на Кемпър. Липсващата пътничка не се бе появила и съпругът й настояваше да се срещне с всички старши офицери. Комодор Кътър се беше затворил в каютата си от осем часа, в едно от мрачните си настроения, и Льосюр не смееше да го безпокои заради Евъред или когото и да било друг. Вместо това той възложи вахтата на втория помощник и покани старши помощника Каръл Мейсън за срещата.
    Евъред крачеше напред-назад в тясното пространство, лицето му беше червено, гласът му трепереше. Изглеждаше така, сякаш се намира на ръба на истерията.
    — Минава четири следобед — тъкмо казваше той на Кемпър. — Минаха осем проклети часа, откакто ви сигнализирах за изчезването на съпругата си.
    — Господин Евъред — започна Кемпър, шефът по сигурността. — Това е голям кораб, има много места, където тя би могла да бъде…
    — Само това ми повтаряте всички — тросна се Евъред и гласът му се издигна. — Тя още не се е върнала. Чух съобщението по радиоуредбата, както и всички останали, видях малката снимка, която показахте по екраните на телевизорите. Това не е в стила й, никога не се е случвало да е дълго някъде, без да ми се обади. Искам корабът да бъде претърсен!
    — Нека ви уверя…
    — По дяволите скапаните ви уверения! Може да е паднала някъде, да се е наранила, да не може да извика или да се обади по телефон. Може да е… — Той спря, като дишаше тежко, избърсвайки яростно една сълза с опакото на ръката си. — Трябва да се свържете с Бреговата охрана, да съобщите на полицията, да ги доведете тук.
    — Господин Евъред — обади се Мейсън, поемайки инициативата, за огромно облекчение на Льосюр. — Намираме се по средата на Атлантическия океан. Дори ако полицията или Бреговата охрана имат юрисдикция — каквато те нямат, — не биха могли да стигнат до нас. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че имаме проверени от времето процедури за справяне в такъв род ситуации. Шансовете тя да не иска да бъде намерена по някаква причина са почти един процент. Трябва да обмислим дали не е възможно да е в нечия друга компания.
    Евъред насочи треперещия си показалец към Льосюр:
    — Казах му тази сутрин, че жена ми не е такава! Не приемам подобни намеци нито от вас, нито от който и да било друг!
    — Не правя намеци, господин Евъред — продължи Мейсън с тих, но твърд глас. — Просто ви повтарям, че няма причина да се безпокоите. Повярвайте ми, статистически вие сте на по-сигурно място на борда на този кораб, отколкото в собствения си дом. Казвайки това, ние приемаме сериозно сигурността, и като се има предвид естеството на проблема, ще назначим претърсване на кораба. Незабавно. И лично аз ще го наблюдавам.
    Ниският компетентен глас на Мейсън и гладката й реч имаха очаквания ефект. Евъред все още беше зачервен и дишаше тежко, но след малко преглътна и кимна.
    — Точно за това молех от самото начало.


    След като Евъред си тръгна, тримата останаха мълчаливи. Най-накрая шефът по сигурността въздъхна тежко и се обърна към Мейсън:
    — Е, капитане?
    Старши помощникът се взираше замислено към празния изход.
    — Има ли някакъв начин да получим психиатричен профил на госпожа Евъред?
    Тишина.
    — Нали не мислите, че…? — вдигна вежди Кемпър.
    — Всичко е възможно.
    — Според закона трябва да минем през съпруга й — каза Кемпър. — Това е стъпка, която бих направил с върховно нежелание, освен ако наистина не сме сигурни, че тя… не е повече на кораба. По дяволите! Вече имахме проблем с морала на екипажа заради онази откачена икономка — моля се на Господа да я открием.
    Мейсън кимна.
    — Аз също. Господин Кемпър, моля ви, организирайте претърсване ниво две. — Тя погледна към Льосюр. — Гордън, бих искала да работите с господин Кемпър лично.
    — Разбрано, сър — каза Льосюр. Той се сви вътрешно. Претърсване ниво две включваше всички обществени пространства, всички жилища на екипажа и цялата секция с трюмове — всъщност всичко, освен самостоятелните каюти. Дори да се мобилизираше целият охранителен състав, щеше да отнеме поне един пълен ден. Освен това имаше някои места дълбоко във вътрешността на кораба, които просто не можеха да бъдат претърсени както трябва.
    — Съжалявам, Гордън — каза тя, прочитайки изражението върху лицето му. — Но това е стъпка, която трябва да предприемем. Правилник.
    „Правилник“, помисли си той мрачно. Беше си чиста формалност. Пасажерските каюти можеха да бъдат претърсвани само при ниво три и комодор Кътър би трябвало да го възложи лично. На корабите, на които Льосюр бе работил, подобно претърсване не беше провеждано, дори когато някой беше скочил от борда. И той специално си мислеше, че госпожа Евъред е направила точно това: че е скочила. Самоубийство в морето бе нещо по-разпространено, отколкото пътниците подозираха. Особено на такова луксозно пътешествие, където някои хора искат да си тръгнат от живота със стил. Голяма ирония, защото това бе начинът на круизната индустрия да ги замете под черджето и да направи всичко, за да скрие новината от останалите пътници. И вместо да си отиде със стил, госпожа Евъред може просто да беше петстотин мили зад тях, на хиляда стъпки дълбочина…
    Мислите на Льосюр бяха прекъснати от почукване. Той се обърна и видя един от охранителите да стои на прага.
    — Господин Кемпър, сър?
    — Да? — отвърна Кемпър.
    — Сър — каза мъжът нервно, — става въпрос за две неща. — Той подсмръкна, чакайки.
    — Е? — сопна се Кемпър. — Не виждате ли, че съм на заседание?
    — Прислужницата, която се побърка… тя… се самоуби.
    — Как?
    — Опитала се да се освободи от коланите, с които беше закопчана и… — Той се запъна.
    — И какво?
    — Изкъртила едно остро парче дърво от рамката на леглото и го забила в окото си. Стигнало до мозъка й.
    Настъпи кратка тишина, докато присъстващите се опитваха да смелят информацията. Кемпър поклати глава.
    — Господин Кемпър — обади се Льосюр. — Мисля, че трябва да разговаряте с пътника от последния апартамент, който е почиствала, преди да изпадне до това състояние. Може да е имало някакъв неприятен сблъсък, злополука, може би… Бях веднъж на един круизен кораб, на който пасажер брутално изнасили прислужницата, която отишла да почисти.
    — Ще го направя, сър.
    — Бъдете внимателен.
    — Разбира се.
    Отново настъпи тишина. След малко Кемпър се обърна отново към охранителя:
    — Споменахте, че има и второ нещо?
    — Да, сър.
    — Е, за какво става дума?
    — Има нещо, което трябва да видите.
    — Какво?
    Мъжът се поколеба.
    — По-добре ще е директно да го видите, сър. Може би е принадлежало на изчезналата пътничка.
    — Къде е? — прекъсна го Мейсън. Гласът й беше остър.
    — На откритата палуба на кърмата на търговския пасаж „Сейнт Джеймс“.
    — Водете — нареди Мейсън отсечено. — Ще отидем заедно.
    Кемпър тръгна към вратата, след това се обърна към Льосюр.
    — Идвате ли, сър?
    — Да — отвърна Льосюр неохотно и усети, че му прилошава.
    Палубата беше открита и влажна. Нямаше пътници — неколцината безразсъдни индивида, които се одързостяваха да излязат навън на чист въздух, обикновено избираха обиколния маршрут за разходка на Палуба 7, точно отгоре. Тук вятърът беше силен, разбиваше пяната, оставена след кораба, и я разпръскваше далеч във въздуха; след няколко минути Льосюр усети, че сакото му е прогизнало.
    Служителят от охраната ги поведе към перилата.
    — Ей тук е — каза той и посочи с ръка.
    Льосюр се присъедини към Кемпър и Каръл Мейсън до перилата. Той погледна, взирайки се във водата седем палуби по-долу. Тя кипеше сърдито около гладките извивки на кораба.
    — Какво гледаме? — попита Кемпър.
    — Тук, сър. Забелязах го, когато направих визуална инспекция на корпуса. Виждате ли повредата на дъската, ето тук, непосредствено вляво от онзи щормови отвор?
    Като продължаваше да се държи здраво за перилата, Льосюр се наведе напред и се взря внимателно. Тогава я видя: четиринадесетсантиметрова драскотина върху тиковия панел, който скриваше палубната сглобка.
    — Сър, ако драскотината е съществувала преди да отплаваме вчера, бихме я забелязали. Сигурен съм.
    — Той е прав — каза Мейсън. — Корабът е твърде нов, за да бъде издран. — Тя се вгледа по-внимателно. — И ако не греша, нещо е залепнало към разцепения участък, почти същия цвят като дървото.
    Льосюр присви очи. Обвивката на щирборда тънеше в дълбока следобедна сянка, но и той си помисли, че го вижда.
    Мейсън се обърна към охранителя.
    — Проверете дали ще можете да го вземете.
    Мъжът кимна и легна на пода. Докато Льосюр и Кемпър го държаха за краката, той провря главата си под перилата, после прехвърли едната си ръка през ръба. Опипа наоколо, като сумтеше. Точно когато Льосюр си помисли, че няма да успее, мъжът извика:
    — Хванах го!
    Те го издърпаха обратно на палубата и той се изправи, стискайки нещо в шепа. Когато всички го наобиколиха, той бавно разтвори ръката си.
    Върху дланта му лежеше снопче фини влакна, сплъстени и мокри. Льосюр чу как Мейсън сдържа дъха си. Тогава забеляза, че влакната в единия край се държат от нещо, което приличаше на парче кожа. Изтръпнал от ужас, осъзна, че това съвсем не са влакна, а коса — човешка коса, платинено руса.
    — Господин Кемпър — произнесе Мейсън с тих глас. — У вас ли е онази снимка на изчезналата жена?
    Той извади малък портфейл от джоба си, отвори го, измъкна снимката и й я подаде. Тя я взе, взря се в нея внимателно, после погледна кичура върху дланта на охранителя.
    — По дяволите! — изруга тя.

22.

    Специален агент Пендъргаст излезе от каютата си, затвори вратата и огледа коридора. Беше елегантно облечен в черен смокинг и това, заедно с целеустремената му крачка и фактът, че беше осем часът, създаваше твърдото впечатление, че е тръгнал на вечеря.
    Но Пендъргаст днес нямаше да вечеря. По-скоро щеше да използва определения за вечеря час, за да свърши малко работа.
    Стигна до асансьора и натисна копчето. Когато вратата се отвори, влезе и натисна бутона за Палуба 13. По-малко от трийсет секунди — и той вече крачеше енергично по друг коридор напред.
    Повечето от пътниците бяха на вечеря или в казината, или пък гледаха някое шоу. Пендъргаст се размина само с двама души, прислужница и стюардеса, обслужваща каютите. Най-накрая пасажът зави рязко първо надясно, после наляво, завършвайки в напречен коридор. Беше много по-къс и отляво се виждаха само две врати: всяка от тях водеше към един от кралските корабни апартаменти.
    Пендъргаст пристъпи към първата врата с надпис „Апартамент Ричард II“ и почука. Когато не дойде отговор, той извади електромагнитната карта от чантата си. Картата беше свързана с жица към джобен компютър, скрит в чантата. Той пъхна картата в процепа за секретния ключ, прегледа внимателно изходната информация върху малкия екран на устройството, след което набра серия цифри на клавиатурата. Чу се електронно изцвърчаване и лампичката на ключалката от червена стана зелена. След още един поглед към коридора той пристъпи вътре, затвори вратата след себе си и се вслуша напрегнато. Вече бе убеден, че Лайънъл Брок е на вечеря; апартаментът изглеждаше празен, тих и тъмен.
    Извади малко фенерче от сакото си, за да се ориентира в каютата. Четирите кралски апартамента не бяха толкова големи, колкото мезонетите и тризонетите, но всеки бе достатъчно обширен, заемайки половината от предната надстройка на Палуба 12 или 13 и издигайки се над спалните помещения на моряците. Според плана на палубата, който Пендъргаст бе проучил, апартаментите се състояха от голяма дневна, трапезария, кухненски бокс, тоалетна и две спални с прилежащи бани.
    Той влезе в дневната и освети помещението. Изглеждаше почти неизползвано; прислужницата явно бе идвала скоро. Кошчето за отпадъци беше празно. Единственото по-любопитно бе, че една току-що сменена възглавница лежеше от едната страна на кожения диван. Според пътническата декларация Брок обитаваше сам стаята. Може би мъжът страдаше от хемороиди.
    Единственият знак за човешко присъствие беше неотворена бутилка „Тейтингър“, която стоеше в кофичка за шампанско, с полуразтопен лед.
    Като си сложи чифт гумени ръкавици, той прегледа чекмеджетата на масичката и писалището, откривайки вътре единствено корабни брошури и дистанционно за телевизора и дивиди плейъра. Повдигна картините върху стените, проверявайки зад всяка от тях, но не намери нищо. Приближи се до прозореца и леко дръпна завесата. Далече, далече долу „Британия“ пореше пенестите вълни. Времето постоянно се влошаваше и полюляването на кораба сега се усещаше много по-силно.
    Пендъргаст отстъпи от прозореца и се насочи към кухненския бокс. Той също изглеждаше неизползван: Брок явно се хранеше в някой от многобройните ресторанти на кораба. В хладилника имаше само две бутилки шампанско. Пендъргаст бързо претърси шкафовете, но там нямаше нищо, освен прибори за хранене и чаши. Отиде в трапезарията, после в тоалетната, за да изследва и там. След това — до гардероба за връхни дрехи. Но и там нямаше нищо интересно.
    Върна се с бързи крачки в дневната, спря и се ослуша. Всичко беше тихо. Погледна часовника си: девет и петнадесет. По график Брок трябваше да седне в „Кингс Армс“ в девет часа и нямаше да се върне най-малко още двайсет минути.
    Спалните бяха отдясно. Едната врата беше затворена, другата — отворена. Пендъргаст прекрачи прага, ослуша се предпазливо и пристъпи вътре. Спалнята беше по-малка, отколкото неговата собствена: легло персон и половина с екстравагантен балдахин, две нощни шкафчета, скрин, писалище и стол, гардероб и врата, която без съмнение водеше към прилежащата баня. Стаята определено беше на Брок.
    Беше работа за петнайсет минути да направи щателен преглед на помещението. Вече по-бързо той влезе в банята за кратка инспекция. Отново не откри нищо, освен потвърждение на онова, което вече подозираше: любимият одеколон на Брок беше „Флорис Елит“.
    В отсрещния край на банята имаше малка съблекалня с врата, свързана с втората баня. Пендъргаст натисна бравата с намерението за една бегла проверка — изглеждаше все по-вероятно, че ако Брок е виновен за нещо, доказателствата щяха да са някъде другаде, а не на борда на „Британия“.
    Вратата се оказа заключена.
    Пендъргаст се намръщи. Връщайки се в дневната, той опита вратата към втората спалня. Но тя също беше заключена.
    Доста интригуващо.
    Той приклекна, изучавайки механизма на светлината на фенерчето си. Беше обикновена барабанна ключалка, която би оказала слабо съпротивление. Бръкна в джоба си и извади шперц, подобен на малка телена четка. Пъхна го в процепа и мекото изщракване показа, че усилието се е увенчало с успех. Натисна бравата и побърза да отвори вратата към тъмната стая.
    — Само да мръднеш — и си мъртъв! — чу се остър глас от мрака.
    Пендъргаст застина на място. Иззад вратата изникна мъж с оръжие в ръка. Сънен женски глас долетя от вътрешността на спалнята:
    — Какво има, Кърт?
    Вместо да отговори, мъжът насочи оръжието към Пендъргаст, прекрачи прага, затвори и заключи след себе си. Беше тъмнокос, с белези от акне и матова кожа, красив по някакъв гангстерски начин, силно мускулест. Носеше се с походка на победител, но за такъв едър човек движенията му бяха съвършено безшумни. Не беше стюард: носеше тъмен костюм вместо униформа и платът едва успяваше да се опъне дотам, че да обхване широките му рамене.
    — Добре, приятел, казвай сега кой си и какво правиш тук — изгледа го Кърт.
    Пендъргаст се усмихна и кимна към дивана:
    — Може ли? Цял ден съм на крака.
    Мъжът остана да стои на мястото си, свъсил вежди, докато Пендъргаст сядаше и се наместваше удобно, кръстосвайки изискано крак върху крак.
    — Зададох ти въпрос, идиот такъв!
    Пендъргаст извади бутилката шампанско от разтопения лед, остави капките вода да се оттекат отвън и с ловко движение измъкна корковата тапа. Две тесни високи чаши стояха отстрани. Той ги напълни до ръба.
    — Ще се присъедините ли към мен? — поинтересува се той.
    Мъжът насочи оръжието.
    — Търпението ми свършва. Имате проблем, господинчо, и с всяка минута той се влошава.
    Пендъргаст отпи глътка.
    — Което означава, че и двамата имаме проблем. Ако седнете, бихме могли да разговаряме спокойно.
    — Аз нямам проблем. Вие имате! Имате голям, шибан проблем.
    — Добре знам проблема си. Вие сте моят проблем! Стоите срещу мен с насочено в тавата ми оръжие и изглежда — загубил присъствие на духа. Да, определено е проблем. — Пендъргаст отпи глътка и въздъхна. — Превъзходно.
    — Разполагате с още един шанс да ми кажете кой сте, преди да ви размажа мозъка в стената.
    — Преди да го направите, ще отбележа само, че вие имате далеч по-сериозен проблем, отколкото аз.
    — Нима? И какъв, по дяволите, е той?
    Пендъргаст кимна към вратата на спалнята.
    — Знае ли господин Брок, че се забавлявате с дама в апартамента му?
    Неловко колебание.
    — Господин Брок не възразява да забавлявам дами в апартамента му.
    Пендъргаст вдигна вежди.
    — Може би. А може би — не. И като връх на това, ако се опитате да „размажете“ нещо в стената, ще се окажете в злощастен център на внимание на целия кораб. Ако извадите късмет, ще свършите с присъда за убийство. Ако ли пък не, вашият мозък ще украси тапета. Аз също съм въоръжен, за сведение.
    Колебание.
    — Ще се обадя на корабната охрана.
    Пендъргаст отпи поредна глътка.
    — Не го мислите, господин Кърт.
    Мъжът продължаваше да се цели в него.
    — Джонсън съм. Къртис Джонсън. А не „господин Кърт“.
    — Извинете ме, господин Джонсън. Ако е истина, че господин Брок не възразява да забавлявате дами, докато сте на смяна, в случай, че извикате охрана, биха възникнали въпроси относно товара, който господин Брок е складирал в тази спалня, която използвате за любовно гнездо. И отгоре на всичко, вие не знаете кой съм и защо съм тук. Може да съм от корабната охрана. Така че, както казах преди малко, господин Джонсън, и двамата имаме проблеми. Надявам се, че съществува начин за разрешаването им по интелигентен начин и в наша взаимна изгода. — Той бавно пъхна два пръста във вътрешността на джоба на смокинга си.
    — Да виждам ръцете ви!
    Пендъргаст извади пръстите си, които държаха сега малка пачка чисто новички стодоларови банкноти.
    Мъжът стоеше, месестата му ръка стискаше оръжието, лицето му беше зачервено и объркано.
    Пендъргаст разклати парите.
    — Свалете оръжието.
    Мъжът го направи.
    — Елате да ги вземете.
    Онзи протегна ръка, грабна пачката и я пъхна в джоба си.
    — Трябва да действаме бързо, господин Джонсън, така че да съм си тръгнал преди връщането на господин Брок.
    — Вие се измитате веднага оттук. Сега.
    — Взехте ми парите и сега ме изритвате? Колко неспортсменско.
    Пендъргаст се изправи с шумна въздишка, обърна се сякаш да тръгне, но ускори движението си и с безгрижна бързина запрати чашата с шампанско в лицето на Джонсън, едновременно с това забивайки светкавично левия си юмрук в китката му. Оръжието падна върху килима и се плъзна до средата на стаята. Когато Джонсън се окопити от удара и се наведе да го вземе, Пендъргаст го хвана, след което заби собствения си Лес Байер 1911 в ухото му и натисна коляно в основата на гърба му.
    — Doucement9, господин Джонсън. — Doucement!
    След като изчака доста време, Пендъргаст се изправи.
    — Можете да станете.
    Мъжът седна, разтърка ухото си и тогава стана на крака. Лицето му се бе наляло с кръв.
    Пендъргаст върна пистолета обратно в джоба на смокинга си, вдигна този на Джонсън и го задържа за миг.
    — Уолтър ППК. Фен на Джеймс Бонд, предполагам. Може би имаме по-малко общо, отколкото си мислех. — Хвърли го на мъжа, който го хвана изненадано. Държеше го и не знаеше какво да прави.
    — Дръжте се умно и го приберете.
    Джонсън кимна.
    — А сега — произнесе приятно агентът, — трябва да изберете, господин Джонсън. Можете да сте мой приятел, да ми направите една малка услуга и да спечелите още една хилядарка. Или да продължите да проявявате напълно незаслужена лоялност към глупак, който ви плаща малко, и който ще ви застреля в първата минута, в която разбере за вашата недискретност и няма да си спомни никога повече за вас. Така че: какво избирате господин Джонсън?
    Мъжът гледа втренчено Пендъргаст известно време, после кимна отсечено.
    — Прекрасно. Отворете спалнята, новоизлюпени мой приятелю. Нямаме време за губене.
    Джонсън се обърна и отиде до вратата на спалнята, след което я отключи. Пендъргаст го последва вътре.
    — Кърт, какво става, по дяволите? — Една жена с огромна коса лежеше на леглото, дръпнала чаршафите до брадичката си.
    — Обличай се и си тръгвай.
    — Но дрехите ми са от другата страна на стаята — каза тя. — Гола съм.
    — Никой няма да те гледа — каза Джонсън грубо. — Ставай.
    — Голям задник си, знаеш ли го?
    Той размаха пистолета.
    — Размърдай се!
    Жената стана от леглото, тежките й гърди шляпаха, събра дрехите си и влезе в банята.
    — Задник! — долетя за втори път глухият й глас отвътре.
    Пендъргаст се огледа. Спалнята, както бе забелязал по-рано, беше планирана за склад: половин дузина големи дървени сандъци, всички с печат „Чупливо“, заемаха по-голямата част от стаята.
    — Знаете ли какво има вътре?
    — Представа нямам — отвърна Джонсън.
    — Но са ви наели да ги държите под око?
    — Схванахте.
    Пендъргаст се разхожда напред-назад около сандъците известно време. След това коленичи до най-близкия и извади отвертка от чантата си.
    — Хей, какво правите?
    — Просто хвърлям един поглед. Ще оставим всичко така, както го намерихме. — Никой няма да знае. — Само след минута бе отворил сандъка и отвътре се показаха зелен филц и вата. Той направи внимателни прорези през няколкото пласта вата, филц и парчета стиропор и се показа част от нещо, което приличаше на маслено платно. Съдейки от факта, че другите пет сандъка са със същите размери, Пендъргаст заключи, че и те са пълни с картини.
    Той пъхна фенерчето в отвора, опитвайки се да го разшири. Имаше осем платна, не рамкирани. Доколкото можеше да види, всичките бяха второразредни импресионисти — Шарл Теофил Ангран, Гюстав Кайлбот. Имаше също така две немски импресионистични работи — едната явно на Явленски, а другата — предположи Пендъргаст — на Пекщайн. По всяка вероятност картините бяха предназначени за галерията на Брок на 57-а улица.
    Пендъргаст позна мигновено стиловете на различните художници, но не разпозна нито една от истинските картини, или поне от това, което се виждаше. Те бяха в най-добрия случай незначителни образци на труда на своите създатели.
    Като бръкна отново в чантата си, Пендъргаст измъкна малка кожена кутия, дръпна ципа й и я остави на пода. Извади няколко инструмента от кутията — бижутерска лупа, пинсета, скалпел — и ги сложи върху най-близкия сандък. Последваха ги епруветки със запушалки.
    Джонсън пристъпваше от крак на крак.
    — Човече, каквото и да правите, добре ще е да побързате.
    — Успокойте се, господин Джонсън. Работодателят ви няма да се върне от вечеря още известно време. Аз почти съм свършил.
    Коленичейки пред най-близкия сандък, Пендъргаст насочи вниманието си към картината на Явленски. Взе пинсетите и отскубна няколко влакна от задната страна на платното, където материята бе прикрепена към рамката. След това, като използва пинсетите и скалпела, отряза малко стърчащо парченце от жълта боя от самия край на картината и го пусна в епруветката. После продължи с Пекщайн и останалите, и процедира по същия начин.
    Погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет.
    Подреди всичко както си беше, за да прикрие направените разрези, върна свалената страна на отворения сандък и се изправи с усмивка.
    — Господин Джонсън — рече той, — моите извинения за прекъснатата вечер.
    — Да, но вие още не сте ми казали кой сте и какво правите.
    — Нито пък ще го сторя, господин Джонсън.
    Отидоха в дневната и Пендъргаст се обърна към домакина си.
    — Разполагаме с достатъчно време да се насладим на още по една чаша. — Той напълни чашите. Джонсън обърна своята на екс, след което седна. Пендъргаст изпи питието си още по-бавно, после измъкна още една пачка от джоба си.
    — Както обещах — каза той.
    Джонсън я взе мълчаливо.
    — Направихте правилния избор — усмихна се Пендъргаст, поклони се леко и бързо излезе.

23.

    Когато се прибра в апартамента, Констанс завари Пендъргаст приведен над един химически уред. Гледаше го как потапя памучен тампон в шишенце с прозрачна течност и го допира до стружка боя в епруветката. Парченцето веднага почерня.
    Той отиде до друга епруветка, после до трета, като правеше същия тест. Най-накрая погледна към нея.
    — Добър вечер, Констанс.
    — Някакви резултати?
    Той кимна към епруветките.
    — Наистина. Всичките проби от боя показват неприемливо ниво на олово. Нашият господин Лайънъл Брок има три сандъка с картини на импресионисти в заключената си спалня, но ако и останалите са като тези, всичко е фалшификат. Брок трябва да работи за някой европейски фалшификатор — човек със значителен талант, — който имитира работата на второстепенни художници, които той без съмнение размесва сред автентичните платна на големите художници. Изключително интелигентна схема, наистина: кой ще се усъмни в автентичността на второразредни художници, пренасяни от дилър, продаващ най-великолепните, най-щателно проверените за произход първокласни майстори.
    — Наистина умно — съгласи се Констанс. — Но не ми прилича на човек, който би рискувал всичко това за тибетски артефакт.
    — Именно. Можем да го зачеркнем. — Пендъргаст енергично извади списъка си. — Зачеркнах също така Ламбе — мек е като втасало тесто.
    — Как разбра това? Представил си се за лекар?
    — Ох. Да не говорим за това. Зачеркнах от списъка също така Клод Далас, както и лорд Клайвбърг, който се занимава с контрабанден износ на кокаин. Стрейдж изнася нелегално няколко изключително ценни оригинални гръцки вази и макар това да намалява вероятността той да прекарва нелегално и Агозиена, не можем напълно да го изключим. И ни остават трима: Блекбърн, Калдерон и Стрейдж. — Той обърна сребристите си очи към нея: — А как премина твоето приключение долу?
    — Запознах се с жената, определена да чисти апартамента на Блекбърн. За щастие, тя е поела работата от друга прислужница, която внезапно получила психически срив малко след отплаването на кораба и се самоубила.
    — Наистина ли? — попита Пендъргаст с внезапен интерес. — На борда е имало самоубийство?
    — Така говорят. Просто престанала да работи по средата на смяната, върнала се в каютата си и получила пристъп. По-късно пробола окото си с парче дърво и умряла.
    — Колко странно. А жената, която чисти апартамента на Блекбърн — тя какво казва?
    — Че е довел собствената си прислужница и че тя командва наляво и надясно корабната камериерка. Блекбърн освен това преобзавел апартамента си за пътешествието със собствени мебели и произведения на изкуството.
    — Което може да включва азиатската му колекция.
    — Да. Същата камериерка срещнах да чисти и каютата на Калдерон, която се намира в съседство. Изглежда е взел със себе си много френски антики. Очевидно е толкова любезен, колкото Блекбърн — противен: дал й хубав бакшиш.
    — Отлично. — В продължение на няколко минути очите на Пендъргаст се зареяха някъде далеч. После бавно се върнаха на фокус.
    — Блекбърн става номер едно в списъка ни. — Той бръкна в джоба си и извади още една пачка нови банкноти. — Трябва временно да си размените местата с корабната прислужница, която чисти на Блекбърн и Калдерон. Влез там, когато апартаментът е празен.
    — Но Блекбърн няма да допусне влизането на корабната прислужница, ако собствената му камериерка не е там.
    — Няма значение — ако те хванат, винаги можеш да го обясниш с бюрократично недоразумение. Знаеш какво да търсиш. Бих предложил да го направиш късно тази вечер — Блекбърн, както забелязах, е пристрастен към бакарата и по всяка вероятност ще е в казиното.
    — Много добре, Алойзиъс.
    — О! И ми донеси боклука от стаята му, ако обичаш.
    Констанс въпросително вдигна вежди. След това кимна и се обърна към витите стълби, готвейки се да се преоблече за вечерята.
    — Констанс?
    Тя се обърна.
    — Моля те, бъди внимателна. Блекбърн е един от нашите най-силно заподозрени, а това означава, че може да е безмилостен, може би дори патологичен убиец.

24.

    Скот Блекбърн спря на входа на „Оскар“, за да закопчее шития си по поръчка костюм от „Гивс енд Хоукс“, оправи бледоморавата си вратовръзка и огледа помещението. Беше осем и четиридесет и пет и втората смяна бе започнала: рояк слаби, елегантни чуждестранни келнерки търчаха с основните блюда под сребърни капаци, предназначени за всяка маса, оставяха ги, като в същия миг един келнер заставаше зад всеки гост — и вдигаше капака да открие ястието отдолу.
    Със сардонична извивка на устните Блекбърн се плъзна към масата си. Двамата му сътрапезници вече се бяха настанили и се надигнаха угоднически при появата му. Както впрочем би трябвало — Блекбърн бе инвестирал сто милиона в съответните им компании и беше член на Комисията за възнагражденията и на Управителния съвет. Двете бутилки бургундско на масата бяха вече празни сред разпилените остатъци от ордьоври, антипаста и първото блюдо — някаква дребна птица — гълъб или фазан. Когато седна, той взе една бутилка и разгледа етикета й.
    — Ришбург Домейн дьо ла Романе-Конти’78 — прочете той. — Е, приятели, вече май сте напреднали доста с материала. Той обърна бутилката и изля остатъка на дъното в чашата си. — И не сте ми оставили нищо, освен утайка!
    Ламбе и Калдерон се засмяха почтително и Ламбе направи знак на една келнерка.
    — Донесете още една от тези от частната ни изба — каза той. — От вече отворените.
    — Веднага, сър. — Келнерката се плъзна безшумно като прилеп.
    — Какъв е поводът? — попита Блекбърн.
    — Просто си помислихме, че ще си го позволим — каза Ламбе и разтърси меките си отпуснати рамене. Блекбърн забеляза, че мъжът изглежда по-малко унил от преди. Слабакът вече явно бе посвикнал с океана.
    — Защо не? — кимна Блекбърн. — Този воаяж се очертава дори още по-интересен, отколкото очаквах. Покрай другото, натъкнах се на старо гадже миналата вечер и установих, че е услужлива — много услужлива. Или поне в началото.
    Това се посрещна с гръмогласен смях от двамата му сътрапезници.
    — А после какво? — попита Ламбе, нетърпеливо наведен напред.
    Блекбърн разтърси ръката си и се разсмя:
    — Не знам кое беше по-вълнуващо — чукането или боричкането след това. Брей, истинска тигрица!
    Още блюдолизнически смях.
    Келнерката се върна с бутилката и чиста чаша, и Ламбе направи знак, че той ще налее на Блекбърн за проба. Блекбърн разлюля течността в чашата, смукна бързо, разлюля отново, наведе се и вдъхна букета. После се изправи на стола с полузатворени очи, наслаждавайки се на аромата. Миг след това вдигна чашата до устата си, отпи малка глътка, задържа я върху език, пое малко въздух през устните си, разпенвайки виното, преди да го преглътне. Завършил ритуала, той остави чашата долу и направи знак на келнерката, че е свободна.
    — Какво мислиш? — попита Ламбе нетърпеливо.
    — Великолепно.
    Те си отдъхнаха.
    Блекбърн отново вдигна чашата си.
    — И като стана дума, имам да ви съобщя нещо.
    Двамата мъже се обърнаха към него, изпълнени с любопитство.
    — Напълнете чашите си!
    Те го направиха с готовност.
    — Както знаете, след продажбата на „Грамнет“ за два милиарда обикалях доста, търсех нещо ново, с което да се захвана. И мисля, че го намерих.
    — Ще споделиш ли? — попита Калдерон.
    Блекбърн се наслади на дългата пауза.
    — Става въпрос за нови начини за търсене и сканиране на бази данни от образи в мрежата. — Той се усмихна. — Когато продадох „Грамнет“, си запазих правата върху частния ми алгоритъм за компресия на образи. С него ще доставям снимки и образи до всеки десктоп, при това образи, които изглеждат сто пъти по-добре от всичко съществуващо досега.
    — Но „Гугъл“ разработват технологии за търсене на образи от години — каза Ламбе. — Изглежда още не могат да го направят както трябва.
    — Възнамерявам да използвам различна технология: старомоден усилен труд. Имам хиляди програмисти и изследователи, които мога да впрегна в тази работа, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ще изградя най-голямата онлайн мултимедийна база данни в мрежата.
    — Как?
    — Образите могат да се свържат по същия начин, както уебстраниците. Хората, търсещи изображения, отиват от един подобен образ към следващия. Не анализират мета данните или образите: анализират връзките. След като веднъж влязат в собствената ти база данни, можеш да градиш върху милиони, милиарди връзки, генерирани от потребителите. Тогава ще сложа ръка на самите образи, със свръхвисока разделителна способност, като използвам алгоритми и математически сигнатури, за да ги компресирам. Имам дузина сървърни системи, които работят на празен ход и само чакат да бъдат запълнени.
    — Ами авторските права върху изображенията — как ще се оправяш с тях?
    — Да им го начукам на авторските права! Край на правата. Това е мрежата. Информацията трябва да се получава безплатно. Всички го правят — защо не и аз?
    Над групата се възцари благоговейно мълчание.
    — И като начало — имам един скрит коз. — Той вдигна чашата си и се изкикоти гърлено. — И какъв коз само!
    После взе тумбестата тристадоларова бутилка вино, притваряйки очи с явно и необуздано удоволствие.
    — Господин Блекбърн? — прозвуча нисък, почтителен глас отстрани.
    Блекбърн се обърна, раздразнен от прекъсването на удоволствието. Един мъж в по-скоро безличен костюм стоеше зад него. Беше нисък и грозен и имаше бостънски акцент. Блекбърн се намръщи:
    — Кой сте вие?
    — Казвам се Пат Кемпър. Шеф на отдела по сигурността на „Британия“. Мога ли да разменя с вас няколко думи насаме?
    — Сигурността? За какво става въпрос?
    — Не се безпокойте, рутинно е.
    — Приятелите ми могат да чуят всичко, което ми казвате.
    Кемпър се поколеба за момент.
    — Много добре. Ще възразите ли, ако седна? — И като се огледа наоколо, той придърпа един стол от дясната страна на Блекбърн.
    — Най-искрените ми извинения за прекъсването на вечерята — каза Кемпър. Бостънският му акцент вече стържеше по нервите на Блекбърн. Този тип изглеждаше и говореше като ченге. — Но протоколът изисква да ви задам няколко въпроса. Става въпрос за член на персонала, жената, която трябваше да почиства апартамента ви. Хуанита Сантамария.
    — Прислужницата? — Блекбърн се намръщи. — Имам си собствена прислужница, на която съм възложил да контролира хората ви.
    — Сантамария е чистила апартамента ви два пъти. Вторият път беше през първата вечер на пътуването ни, около осем и половина вечерта, когато е отишла да оправи леглата. Викали ли сте я да дойде в апартамента ви?
    — В осем и половина миналата нощ? — Блекбърн се облегна назад в стола си и отпи нова глътка вино. — Никой не е идвал. Личната ми прислужница беше в медицинския център, получи морска болест и направо си изповръща червата. Аз бях на вечеря. И освен това бях дал строги инструкции никой да не влиза в апартамента ми без надзор.
    — Извинявам се за това, сър. Но не знаете ли какво би могло да се е случило в апартамента ви онази вечер? Инцидент, някой, с когото да е разговаряла, или правила нещо? А може би е счупила нещо, или пък… е откраднала някаква вещ?
    — Какво, да не би после да й се е случило нещо?
    Мъжът се поколеба.
    — Всъщност, да. Госпожица Сантамария е получила пристъп малко след напускането на апартамента ви. Впоследствие се самоуби. Онези, които я познават, както и съквартирантките й, не са забелязали никакви признаци на предстояща беда. Била е, казват те, весела и общителна.
    — Същото се казва винаги и за масовите убийци или самоубийците — каза Блекбърн подигравателно.
    — Споменаха също така, че когато госпожица Сантамария излязла за смяна онзи ден, била в добро настроение.
    — Не мога да ви помогна. — Блекбърн разклати виното и отново вдигна чашата до носа си, вдишвайки аромата. — Никой не е идвал. Няма нищо счупено или откраднато. Повярвайте ми, щях да знам: следя персонала си.
    — Нещо, което да е видяла, или пък да е докоснала? Нещо, което да я е уплашило?
    Блекбърн внезапно спря по средата на ритуала, чашата замръзна на половината път към устата му. След известно време той я сложи на масата, без да е отпил и глътка от нея.
    — Господин Блекбърн? — побутна го Кемпър.
    Блекбърн се обърна и го погледна.
    — Категорично не — произнесе той със слаб, безстрастен глас. — Там няма нищо. Както казах, там не е имало никого. Прислужницата ми беше в амбулаторията. Аз бях на вечеря. Случилото се на онази жена няма нищо общо с мен или апартамента ми. Тя дори не би трябвало да е там.
    — Много добре. — Кемпър се изправи. — Така и предполагах, но нали знаете, протокол. От „Норд Стар“ жив ще ме одерат, ако си спестя процедурата. — Той се усмихна. — Господа, няма повече да говорим за това. Благодаря ви за търпението и ви желая приятна вечер. — Той кимна към всекиго от тях, после бързо се отдалечи.
    Ламбе го гледа известно време как си проправя път между масите. След това се обърна към Блекбърн.
    — Ей, каква си я свършил, стари приятелю? Странни неща стават в каютите. — И той зае мелодраматична поза.
    Блекбърн не отговори.
    Келнерката се приближи към масата им.
    — Ще позволите ли да ви изброя специалитетите ни за вечерта, господа?
    — Ако обичате. Имам да наваксвам два дена ядене. — И Ламбе потри ръце.
    Блекбърн рязко се изправи и блъсна стола си назад.
    — Скот? — погледна го Калдерон обезпокоено.
    — Не съм гладен — отвърна Блекбърн. Лицето му беше побеляло.
    — Хей, Скоти… — започна Ламбе. — Хей, чакай! Къде отиваш?
    — В каютата. — И без да каже дума повече, той се обърна и излезе от ресторанта.

25.

    — Тези звуци са направо отвратителни — каза добродушният, привлекателен чужденец. — Дали ще помогне, ако поговоря със старата дама?
    — О, не — отвърна Инге, ужасена от предложението. — Не, моля ви, недейте. Не е чак толкова лошо, свикнала съм.
    — Както искате. Ако промените мнението си, уведомете ме.
    — Много сте мил. Достатъчно ми помага това, че има някой, с когото да разговарям. — Тя спря, изчервявайки се силно.
    До този момент на Инге Ларсен не й се бе случвало подобно нещо. Винаги бе водила уединено съществувание, бидейки болезнено срамежлива. А сега бе изляла сърцето си пред някого, когото бе срещнала преди половин час.
    Големият, с позлатени краища часовник на облепената с тапети стена, в салона за разговори показваше десет без пет. Един струнен квартет свиреше тихо в далечния ъгъл и на неравни интервали минаваше по някоя двойка, хваната за ръце. Залата беше обляна от светлината на хиляди заострени свещи и те изпълваха вечерния въздух с мек, златен блясък. Инге не беше и мислила, че някога би могла да бъде на толкова красиво място.
    Може би магическата атмосфера тук и тази нощ й помогнаха да свали гарда. А може би се дължеше просто на характера на новия й приятел: висок, самоуверен, излъчващ доверие.
    В далечния край на масата чужденецът небрежно прехвърли крак върху крак.
    — Значи сте живели в манастир през целия си живот?
    — Почти. Откакто навърших шест години. Стана, защото родителите ми починаха в автомобилна катастрофа.
    — И нямахте никакъв друг роднина? Никакви братя и сестри?
    Инге поклати глава.
    — Никого. Освен брата на дядо ми, който ме записа в манастирското училище, вместо в някое от държавните. Но сега е мъртъв. Имам няколко приятелки от училище. Те в известен смисъл са ми почти като семейство. И жената, при която работя. — „Работодателката ми“, помисли си тя. „Защо не можех да работя за човек като този тук?“ — Тя понечи да заговори, но се спря, чувствайки, че отново се изчервява.
    — Щяхте да кажете нещо.
    Инге се засмя стеснително.
    — Не, не е важно.
    — Моля ви, разкажете ми. Бих искал да го чуя.
    — Просто… — Тя се поколеба отново. — Вие сте толкова важна личност. Толкова успял, толкова… Чухте всичко за мен и сега… надявах се да чуя вашата история.
    — Не е нещо кой знае колко особено. — Отговорът прозвуча някак язвително.
    — Наистина ли? Бих искала да чуя как сте направили невъзможното, за да станете това, което сте. Защото… ами, някой ден бих… — Гласът й секна, сякаш бе загубила дар слово.
    Настъпи тишина.
    — Съжалявам — каза Инге припряно. — Нямах право да питам. Съжалявам. — Тя изпита внезапно неудобство. — Късно е — наистина трябва да се връщам в леглото. Дамата, за която се грижа… ако тя се събуди, ще се ядоса, че не съм при нея.
    — Глупости — каза чужденецът, а гласът му внезапно бе станал отново топъл. — Бих бил щастлив да ви разкажа историята си. Да се разходим по палубата — тук е задушно.
    Инге не мислеше, че е особено задушно, но не каза нищо и те се насочиха към асансьора и се качиха четири палуби нагоре, до Палуба 7.
    — Ще ви покажа нещо, което се обзалагам, че не сте виждали преди — каза новият й приятел и я поведе надолу по коридора, покрай ресторант „Хайд Парк“ — тих в този късен час — до един голям люк. — Можем да излезем тук.
    Беше първият път, когато Инге излизаше на открита палуба. Беше доста хладно и вятърът стенеше около кораба и пръскаше воден прах в косите и по раменете й. Сърдити облаци се носеха покрай бледата лимонова луна, огромният кораб пореше тежките вълни. Над тях и под тях светлините от безбройните прозорци и странични отвори превръщаха морската пяна в разтопено злато. Беше невероятно романтично.
    — Къде сме? — задъхано попита тя.
    — На палубата за разходки. Тук искам да ви покажа нещо. — И спътникът й я поведе към перилата в най-задната част на кораба. — В тъмна нощ като тази може да се види планктонът, който блести в оставената от кораба диря. Погледнете — невероятно е.
    Държейки се здраво за перилата, Инге се наведе. Ако паднеше, щеше да е право в морето долу, което се пенеше и кипеше около кърмата. Милиарди светлинки блещукаха в пенестата диря, океанът сякаш бе оживял и фосфоресцираше, една отделна вселена перлен живот, родена да съществува само миг от тласъка на кораба.
    — Величествено е — прошепна тя, потръпвайки в студения въздух.
    В отговор една ласкава ръка обви раменете й, придърпвайки я по-близо.
    Инге се съпротивлява само миг. После си позволи да бъде привлечена още по-близо, доволна от топлината. Докато гледаше надолу към неземния блясък на корабната диря, тя почувства друга ръка да се плъзга и да сграбчва другото й рамо. Хватката ставаше все по-стегната.
    И тогава — с единствено, грубо дръпване — тя усети, че се издига във въздуха и тялото й се преобръща над перилата.
    Последва дълго свистене на въздуха и внезапен шок от досега с ледената вода.
    Тя се преметна и се изви, дезориентирана от водата, зашеметена от удара. След това започна да се бори, дрехите и обувките й тежаха като камъни, но изплува на повърхността, шляпаше с длани, драскаше и се опитваше да хване въздуха, сякаш да се изкачи в небето.
    За миг съзнанието й се превърна в объркан водовъртеж — запита се как бе паднала — дали перилата не бяха поддали по някакъв начин… но след това главата й се проясни.
    „Аз не паднах. Бях хвърлена.“
    Простотата на този факт я зашемети. Това не можеше да е вярно. Огледа се диво наоколо, удряйки инстинктивно бушуващата пяна. Голямата кърма на кораба, напомняща блестяща кула, вече се губеше в нощта. Тя отвори уста да изкрещи, но устата й мигновено се напълни с вода. Закашля се и започна неистово да се бори да остане на повърхността. Водата бе парализиращо студена.
    — Помощ! — извика тя с толкова слаб и задавен глас, че едва сама се чу сред воя на вятъра, грохота на двигателите и оглушителния съсък на надигащите се мехури от килватерната диря. Високо над себе си чу далечния крясък на чайките, които следваха кораба денем и нощем.
    Беше сън. Това трябваше да е. Но въпреки това водата бе толкова студена, толкова невъобразимо студена. Тя удряше с ръце, риташе, натъртените й крайници тежаха като олово.
    Беше хвърлена от кораба.
    Усети, че я завладява ужас при отдалечаването на грозда от светлини. Все още можеше да види през прозорците на огромната бална зала „Крал Джордж II“ на Палуба 7 черните движещи се точки, откроени на блестящия фон светлина — хората.
    — Помощ! — Опита се да размаха ръка и потъна, дращейки нагоре към повърхността.
    „Изритай обувките. Плувай.“
    Отне й известно време да се освободи от глупавите си обувки с нисък ток, които работодателката й я караше да носи. Но не стана по-добре. Вече дори не усещаше крайниците си. Направи няколко слаби загребвания, но плуването беше безнадеждно; струваше й огромно усилие само да държи главата си на повърхността.
    „Британия“ избледняваше в легналата ниско над водата нощна мъгла. Светлините ставаха все по-неясни. Виковете на чайките вече не се чуваха. Съскането на издигащите се мехурчета и зеленият цвят на разпенената килватерна диря бавно се разсеяха. Водата стана черна, толкова черна, колкото бе дълбока.
    Светлините изчезнаха. Миг по-късно се стопи и далечният грохот на двигателите.
    Тя се взираше ужасена в мястото, където само преди миг имаше светлини и звуци. Всичко бе чернота. Задържа очите си фиксирани в петънцето, ужасена, че ако отклони поглед, ще загуби мястото, сякаш по някакъв начин това бе последната й надежда. Морето наоколо беше тъмно, връхлитащо. Луната се показа иззад подгонените от вятъра облаци. Мъглата над водите за миг заискря в сребърно под лунните лъчи, после отново потъмня, когато яркият диск потъна в облаците. Тя усети, че я подема вълна, издига я нагоре, спуска я, отново я издига.
    Когато напрегна очи и се взря в мъгливата тъмнина, връхлетя я огромна островърха вълна със съсък, притискайки я надолу. Тя размаха бясно ръце и крака, удряше, дращеше. Около нея нямаше нищо — абсолютно нищо; само катранена чернота и ужасяващ, неумолим студ.
    Но докато се бореше, пронизващият студ сякаш намаля леко, заменен от необяснима топлина. Крайниците й изчезнаха. С отминаването на секундите движенията й ставаха все по-бавни, докато накрая трябваше да вложи цялата си неистова воля просто да мърда. Тя направи отчаян опит да остане на повърхността, но цялото й тяло се бе превърнало в торба безполезен товар. Започна да й се струва, че изобщо не е в морето, а че спи в леглото си. Всичко това беше кошмар. Обзе я облекчение и благодарност. Леглото беше топло, меко, пухкаво и тя се преобърна и усети как потъва в черната топлина. Въздъхна — и когато го направи, почувства нещо могъщо и тежко върху гърдите си, някаква огромна тежест. Кратък проблясък на съзнание я накара да проумее: тя изобщо не беше в леглото си; това не беше сън; наистина потъваше в черните бездънни глъбини на Северния Атлантик и това бяха последните мигове на белите й дробове.
    „Бях убита“, бе последната мисъл, която прекоси мозъка й, докато се носеше надолу, и тогава въздъхна още веднъж, последният въздух излезе от устата й в изблик на тих ужас, по-силен от най-дивашкия крясък.

26.

    Беше единайсет и петнайсет, когато Кемпър влезе в централния пост на корабната охрана. Вратата беше полуотворена и той можеше да чуе веселото бърборене и ниските одобрителни възклицания, които идваха от централния мониторинг. Сложи ръка върху бравата и я натисна.
    Стотици видеоекрани грееха от стените на кръглото помещение, всеки показваше определено място от кораба. Служителите по сигурността, които караха смяна, се бяха скупчили около един екран, смееха се и говореха, толкова погълнати, че не забелязаха влизането му. Бяха облени в синкава светлина от проблясващите монитори. Стаята миришеше на стара пица от множеството мръсни кутии, набутани в един ъгъл.
    — А така, бабче, поеми го целия! — извика един.
    — До основата!
    — Ами че това била малката стара лейди от Пасадена!
    Едно „У-у-у-х!“ долетя от групата, примесено с дюдюкания и смях. Един от охранителите разлюля бедра похотливо:
    — Бравос! Закотви ги, каубой!
    Кемпър се приближи към тях.
    — Какво става, по дяволите?
    Мъжете отскочиха от екрана, разкривайки дебели мъж и жена в мъждиво осветен коридор, които правеха бурен секс.
    — Исусе Христе! — обърна се Кемпър. — Господин Уодъл, не трябваше ли да сте надзирателят на тази смяна? — Той огледа всички служители, застанали нелепо вдървени.
    — Да, сър.
    — Имаме липсваща пътничка, самоубийство на член от персонала, губим хиляди долари в казиното, а вие се занимавате да наблюдавате шоу „Виагра“. Мислите ли, че е забавно?
    — Не, сър.
    Кемпър поклати глава.
    — Дали да не…? — Уодъл направи жест да изключи монитора.
    — Не. Всеки път, когато е изключен, се записва в дневника, а всичко това повдига въпроси. Просто… отклонете очи.
    При тези думи някой сподави смеха си и Кемпър въпреки усилието си не се сдържа и прихна.
    — Добре, добре. Вече се позабавлявахте. Сега се върнете на местата си.
    Той прекоси мониторинговата зала и влезе в малкия си офис отзад. Миг по-късно интеркомът му иззвъня.
    — Някакъв си господин Пендъргаст е дошъл да се срещнете.
    Кемпър усети, че се вкисва. Малко след това частният агент влезе.
    — И вие ли сте тук за шоуто, а? — попита Кемпър.
    — Въпросният джентълмен е учил Кама Сутра. Сигурен съм, че тази поза се нарича „Разбиването на сметаната“.
    — Не разполагаме с много време — отвърна Кемпър. — Паднали сме с още двеста хиляди в „Ковънт Гардън“ до момента тази вечер. Помислих си, че ще ни помогнете.
    Пендъргаст седна, прехвърляйки крак върху крак.
    — Точно затова съм тук. Може ли да погледна снимките на тазвечерните победители?
    Кемпър му подаде пачка неясни фотографии. Пендъргаст ги прехвърли.
    — Интересно — различна група от последната вечер. Точно както си мислех.
    — И какво означава това?
    — Че става дума за голям, изискан отбор. Играчите се сменят всяка нощ. Наблюдателите са ключът.
    — Наблюдатели?
    — Господин Кемпър, наивността ви ме изненадва. Макар системата да е сложна, принципите са прости. Наблюдателите се смесват с тълпата и следят играта на масите с високите залози.
    — Кои са тези наблюдатели, по дяволите?
    — Може да бъде всеки: възрастна жена на стратегически разположен монетен автомат, пийнал бизнесмен, който говори гръмогласно по клетъчния си телефон, дори пъпчив тийнейджър, който гледа със зяпнала уста наоколо. Наблюдателите са добре обучени и доста често — невероятни експерти в създаването на фалшива самоличност, за да прикрият действията си. Те броят картите — не плащат.
    — А играчите?
    — Един наблюдател може да е в комбина с двама до четирима играчи. Спотърите следят всички, които играят карти на маса и ги „броят“, което обикновено означава даването на отрицателни номера на малките карти и положителни на десетките и асата. Всичко, което трябва да запомнят е едно-единствено число — от текущото броене. Когато съотношението между големите и малките карти, оставащи в тестето, се увеличи над определена точка, късметът се прехвърля временно на страната на играчите; големите карти в блекджека не са изгодни за крупието. Наблюдател, който вижда, че нещата на някоя маса тръгват в такава посока, изпраща предварително уговорен сигнал към един от своите играчи, който тогава сяда на тази маса и започва да залага по много. Или, ако играчът е вече на масата, той внезапно вдига залозите си. Когато съотношението отново се върне на нормалното или под него, друг сигнал от наблюдателя предупреждава играча, че е време да си тръгва, или да слезе на по-малки залози. Кемпър се размърда неспокойно.
    — Как можем да спрем това?
    — Единствената контрамярка срещу хитреците е да се идентифицират наблюдателите и да бъдат изритани.
    — Не може да се направи.
    — Няма съмнение, че те затова са тук, а не в Лас Вегас.
    — Какво друго?
    — Комбинирайте картите в подкови от по осем тестета и после раздайте само една трета от подковата, преди разбъркването.
    — Ние процедираме с подкови от по четири тестета.
    — Още една причина, поради която сте привлекли броячи. Можете да ги спрете като инструктирате ваши крупиета да разбъркват всеки път, когато седне нов играч, или когато играч внезапно вдигне залога.
    — Няма начин. Това ще забави играта и ще намали печалбите. Освен това по-опитните клиенти ще се противопоставят.
    — Няма съмнение. — Пендъргаст сви рамене. — Разбира се, никоя от тези предпазни мерки не разрешава проблема как да си върнете обратно парите.
    Кемпър го погледна. Клепачите му бяха зачервени.
    — Има ли някакъв начин да си върнем парите?
    — Може би.
    — Не можем да направим нищо, което включва измама.
    — Вие не можете.
    — Нито пък можем да ви позволим вие да мамите, господин Пендъргаст.
    — Защо, господин Кемпър — отговори Пендъргаст, а гласът му бе изпълнен с обида, — казал ли съм, че възнамерявам да мамя?
    Кемпър не каза нищо.
    — Характерно за броячите на карти е, че си изпащат от собствената си система. Един нормален играч ще си тръгне, ако губи много — но не и професионалистът. Той знае, че късметът в края на краищата ще се върне. Това е нашето предимство. — Пендъргаст погледна часовника си. — Единадесет и половина. Което означава три часа преди началната игра. Господин Кемпър, бъдете така мил да ми отпуснете кредитна линия от половин милион.
    — Половин милион ли казахте?
    — Мразя да съм натясно, особено когато нещата потръгват.
    Кемпър помисли за момент.
    — Да не би да възнамерявате да върнете парите ни?
    Пендъргаст се усмихна.
    — Ще се опитам. Кемпър преглътна.
    — Добре.
    — Ще трябва да накарате господин Хентоф да предупреди управителите ви, както и раздавачите на карти, че играта ми може да е ексцентрична, дори подозрителна — въпреки, че през цялото време ще остава в рамките на законното. Ще седна на първи стол — от дясната страна на крупието — и ще изчакам около петдесет процента от изиграните ръце, така че моля ви, предупредете хората си да не ме местят, ако не играя. Хентоф трябва да инструктира крупиетата да ми дават да цепя картите при всеки възможен случай, особено когато сядам пръв. Ще изглеждам солидно пиян, така че бъдете сигурни, че когато поръчам джин и тоник, значи искам само тоник.
    — Разбрано.
    — Ще бъде ли възможно да вдигнете максималния залог на една от масите с високи мизи?
    — Имате предвид, без горна граница за залог?
    — Да. Това ще накара броячите да забележат тази маса и връщането на парите ще е много по-ефективно.
    Кемпър усети, че по челото му се стича струйка пот.
    — Можем да го направим.
    — И накрая, моля ви, накарайте господин Хентоф да сложи на тази маса крупие с малки ръце и тънки пръсти. Колкото по-неопитен, толкова по-добре. Кажете му да сложи картата за края на играта някъде нагоре в подковата.
    — Мога ли да си позволя да попитам защо? — не се сдържа Кемпър.
    — Не можете.
    — Господин Пендъргаст, ако ви хванем да мамите, ще бъде изключително отвратително и за двама ни.
    — Няма да мамя — имате думата ми.
    — Как бихте могли да повлияете на играта, когато никой от играчите дори не докосва картите?
    Пендъргаст се усмихна загадъчно.
    — Има си начини, господин Кемпър. О, ще ми е необходим и асистент, една от коктейлните ви келнерки, някоя невидима, дискретна и интелигентна, която ще носи напитките ми и ще е на разположение за някои… как да кажа — необичайни задачи, които неочаквано може да й възложа. Те трябва да бъдат изпълнени без въпроси и без никакво колебание.
    — Ще стане.
    Пендъргаст направи пауза.
    — Естествено, ако всичко мине успешно, ще очаквам друга услуга в замяна.
    — Естествено — измъчено въздъхна Кемпър.
    Пендъргаст се изправи, обърна се и се плъзна през вратата на офиса в централната зала за мониторинг оттатък. Точно преди вратата да се затвори, Кемпър чу медения му южняшки глас:
    — Мили боже, каква поза само. И то на техните години!

27.

    Възрастната жена в каюта 1039 се обърна полека в леглото си, мърморейки нещо насън.
    Миг по-късно се обърна отново, с нараснало раздразнение в гласа. Нещо бе прекъснало съня й: звук от почукване, силен и настойчив.
    Очите й се отвориха.
    — Инге? — изграчи тя.
    Второ почукване.
    Жената вдигна възлеста ръка и се хвана за една стоманена пръчка, която минаваше по дължината на таблата на леглото. Бавно, с пъшкане, тя се надигна да седне. Беше сънувала: то се знае, прекрасен сън, който включваше „Монти Хол“, врата номер 2 и вазелин. Тя облиза пресъхналите си устни, опитвайки се да си спомни подробностите, но те бяха вече избледнели в мъгла от изплъзващи се спомени.
    — Къде е това момиче?! — измърмори тя, усещайки пристъп на страх.
    Чукането продължаваше. Идваше някъде иззад спалнята.
    Изпод безбройните слоеве сатен и първокачествен памук се подаде една увехнала ръка. Тя издърпа изкуствените челюсти от нощното шкафче и ги нагласи на безкръвните си венци. След това се пресегна и сграбчи дръжката на един бастун. Като не спираше да мърмори и да кълне, тя най-накрая се изправи на крака. Корабът се люлееше силно и тя се подпря с една ръка на стената, докато се придвижваше към вратата на спалнята.
    — Инге! — провикна се тя.
    Завладя я нов пристъп на страх. Мразеше да е зависима, наистина го мразеше, и сега се уплаши и притесни от слабостта си. През целия си живот бе независима, а сега, на стари години, трябваше да разчита за всичко на другите.
    Тя светна лампата и се огледа, опитвайки се да преодолее страха си. Къде се беше дянало това проклето момиче? Колко възмутително, да я остави сама! Ами ако паднеше? Или получеше сърдечна криза? Прояви съжаление към това момиче, взе го да я обслужва и сега как й се отплащаше? С неуважение, нелоялност, непокорство. Инге сега сигурно се забавляваше някъде навън с някой тип от низшия персонал на кораба. Е, това беше последната капка: още щом корабът влезеше в пристанището в Ню Йорк, щеше да я натири с багажите й. Без предупреждение, без препоръки. Можеше да използва чара си — уличницата мръсна! — и да се върне обратно в Швеция.
    Като стигна до вратата, старицата спря да си поеме дъх, облягайки се тежко върху рамката. Чукането тук се чуваше по-силно — идваше от входната врата на апартамента: вече можеше да чуе и един глас.
    — Пити! Хей, Пит! — Гласът беше глух, идваше от коридора отвън.
    — Какво? — извика жената. — Кой е? Какво искате?
    Чукането спря.
    — Пит, хайде! — отговори неясно гласът. — Няма да те чакаме цяла нощ.
    — Хей, момченце, домъкни си задника тук! — произнесе друг пиянски глас зад вратата. — Помниш ли онези мацки, които срещнахме в „Трафалгарс“ тази вечер? Е, след като ти си тръгна, те се върнаха в клуба. И досега се наливахме с шампанско. Сега са в стаята ми. Хайде, приятел, твой ред е да чукаш. А високата блондинка така се измъчи, че…
    Старицата започна да трепери от ярост и възмущение. Тя се подпря по-здраво на рамката на вратата.
    — Оставете ме! — извика тя, колкото й глас държи. — Махайте се оттук!
    — Какво? — произнесе първият глас, сега малко озадачен.
    — Казах: махайте се!
    Пауза. След това кикотене.
    — О, я стига глупости! — произнесе вторият. — Да ти го начукам!
    — Не, човече, сигурен съм, че каза 1039.
    — Ще извикам охраната! — изписка старата жена.
    Откъм коридора изригна смях, последван от звук на отдалечаващи се стъпки.
    Като дишаше тежко, старицата се пусна от вратата и хвърли поглед към стаята оттатък, облягайки се на бастуна си. Съвсем определено: на кушетката не беше спано. Часовникът отгоре показваше единайсет и половина. Тя беше изоставена. Беше сама.
    Обърна се и с болезнено пъшкане се върна в спалнята, а сърцето й биеше до пръсване. Отпусна се на леглото, грижливо оставяйки бастуна до себе си. След това се обърна към нощното шкафче, вдигна слушалката и набра нула.
    — Корабен оператор — долетя любезен глас. — С какво мога да ви помогна?
    — Изпратете ми охрана — изграчи старицата.

28.

    Ан Мин видя богаташа с високите залози още при идването му на масите за блекджек в казино „Мейфеър“. Пендъргаст, това беше името, което господин Хентоф й даде. Изглеждаше като погребален агент в черния си смокинг и тя усети лека тръпка, когато той спря на вратата и насочи светлите си очи към подканящия полумрак на елегантно обзаведената зала. Явно наистина беше голям играч, щом господин Хентоф я определи за единствено негова коктейлна келнерка. А и инструкциите, които последваха, бяха озадачаващи.
    — Ще желаете ли питие, сър? — попита тя, приближавайки го.
    — Джин и тоник, моля.
    Когато се върна с напитката — само тоник, както беше инструктирана, — тя откри странния на вид мъж до масите с високите мизи в разговор с извънредно грижливо облечен млад русокос джентълмен в тъмен костюм. Приближи се и зачака търпеливо с питието върху подноса си.
    — … Значи — казваше големият играч, сега с напълно различен акцент, — дадох на момчето двайсет и две хиляди шестстотин и десет долара кеш моментално, като ги изброих по стотачки, банкнота по банкнота — една, две, три, четири, и когато стигнах пет, хоп, изникна двайсетачка; точно тогава осъзнах, че съм измамен. Пачката от стотачки в средата е била запълнена с двайсетдоларови банкноти! По дяволите, бях побеснял. Двайсетачки, както и десетачки, имаше даже и по пет.
    — Извинете — произнесе младият мъж с внезапен яд. — Не ме е грижа за стотачките или двайсетачките ви, или за каквото по дяволите ми приказвате! — Той се отдалечи бързо, начумерен, устните му се движеха, сякаш мислеше гласно.
    Пендъргаст се обърна към Ан с усмивка:
    — Благодаря ви. — Взе си питието, остави петдесет долара на подноса, а очите му още веднъж обходиха помещението.
    — Мога ли да направя за вас още нещо, сър?
    — Да, можете. — Той посочи леко с очи, гласът му беше тих. — Виждате ли жената ей там? Онази пълната в широката хавайска дреха, която върви между масите с високите мизи? Бих искал да проведа един малък експеримент. Развалете тези петдесет долара и й занесете куп банкноти и монети на подноса си, като й кажете, че това е рестото от питието, което си е поръчала. Тя ще възрази, че не е поръчвала напитка, но вие ще се престорите, че не разбирате и ще започнете да броите парите. Просто не спирайте да броите, като произнасяте колкото се може повече числа. Ако тя е такава, за каквато я мисля, може да се ядоса, също както онзи млад мъж, с когото току-що разговарях — затова запазете хладнокръвие.
    — Да, сър.
    — Благодаря.
    Ан отиде при касиера и развали петдесетачката за купчина банкноти и монети. Сложи ги върху подноса си и се приближи към въпросната жена.
    — Рестото ви, госпожо.
    — Какво? — погледна я жената разсеяно.
    — Рестото ви. Десет паунда, пет паунда, още два по един…
    — Не съм поръчвала питие. — Жената бързо се опита да се отдалечи.
    Ан я последва.
    — Рестото ви. Десет паунда и още три по един, значи общо тринайсет паунда, двайсет и пет пенса…
    Жената изсъска силно раздразнена:
    — Не чухте ли? Не съм поръчвала питие!
    Келнерката не се отказа:
    — Поръчката ви струва шест паунда, седемдесет и пет пенса, рестото възлиза на тринайсет паунда, двайсет и пет пенса…
    — Ама че загубена кучка! — изригна жената и обърна към нея силно зачервеното си лице.
    — Много съжалявам. — Ан Мин се оттегли с пълния с пари поднос, докато онази гледаше вбесено след нея. Тя се приближи до бара, наля тоник върху леда и добави резенче лимон. Откри Пендъргаст да се разхожда сред тълпата, очите му се стрелкаха в различни посоки.
    — Питие, сър?
    Той я погледна и й се стори, че вижда весели пламъчета в очите му. Заговори й ниско и бързо.
    — Бързо се учите. Виждате ли сега онзи мъж, който седи на първия стол на масата, идва ви отдясно? Идете и разлейте върху него тази чаша. Трябва ми мястото му. Побързайте.
    Стягайки се вътрешно, Ан приближи посочената маса.
    — Питието ви, сър?
    — Благодаря, но не съм…
    Тя залитна с подноса и чашата падна в скута му. Мъжът скочи.
    — О, за бога…
    — Страшно съжалявам, сър!
    — Новият ми смокинг!
    — Съжалявам! Толкова съжалявам!
    Мъжът измъкна носна кърпичка от вътрешния си джоб и започна да трие следите от ледените кубчета и течността. Пендъргаст се плъзна, готов да заеме мястото му.
    — Толкова съжалявам! — повтори Ан.
    — Забравете! — Той се обърна към крупието. — Вадете ме от играта, тръгвам си.
    Загреба чиповете си и напусна бесен, което даде възможност на Пендъргаст бързо да заеме мястото му. Крупието разбърка, остави тестето долу и подаде картата за цепене на Пендъргаст. Пендъргаст я мушна в тестето, крупието цепи и напълни подковата, пъхайки картата за край на играта необикновено дълбоко.
    Ан Мин се навърташе наоколо и се питаше какви ли още налудничави поръчки ще й възложи Пендъргаст.


    Алойзиъс Пендъргаст огледа масата широко ухилен.
    — Как я караме тази вечер? Върви ли? — Китаецът на трети стол — неговата мишена — не потвърди. Двете жени на средна възраст между тях, които изглеждаха като сестри, кимнаха за поздрав предпазливо.
    — Раздавате ли хубави карти тази вечер? — попита той крупието.
    — Правя каквото мога — отговори дребната жена спокойно.
    Пендъргаст хвърли поглед през залата и забеляза, че дамата в хавайска роба, която се преструваше, че говори по клетъчния си телефон, сега наблюдава тяхната маса. Отлично.
    — Чувствам се късметлия. — Пендъргаст сложи чип за десет хиляди паунда в кръга за залагане, след което пусна друг отпред, залагайки за крупието.
    Двете жени зяпаха залога му известно време, след което вдигнаха своите по-скромни — от по хиляда паунда — мизи. Китаецът побутна един чип в кръга за залозите — също хилядарка.
    Крупието раздаде картите.
    Пендъргаст остана на две осмици. Двете жени играха, а неговата мишена изтегли дванайсетица и банкрутира като изтегли и вале. Крупието изтегли двайсет от три карти и обра всичките им пари.
    Келнерката се върна с ново питие и Пендъргаст отпи солидна глътка.
    — Проклет късмет — рече той, остави питието на една подложка и обяви следващия си залог.
    Бяха изиграни още няколко ръце, след което Пендъргаст пропусна да заложи.
    — Залогът ви, сър?
    — Този път съм пас — каза Пендъргаст. Завъртя се и се обърна към Ан Мин: — Донесете ми още джин и тоник — изломоти той. — Нека да е сух.
    Коктейлната келнерка забърза към бара.
    Китаецът заложи отново, този път пет хиляди. Изражението върху умореното му лице на мъж на средна възраст не се бе променило изобщо. Този път той остана на петнайсет, докато крупието събра шест и банкрутира.
    Играта се придвижваше все по-навътре в подковата. С ъгълчето на окото си Пендъргаст видя, че друг от набелязаните играчи, наблюдаван от младия рус мъж, печелеше на съседната маса. Трикът се състоеше в това китаецът да бъде принуден да губи по повече, за да компенсира. Фалшивата карта, която Пендъргаст бе проследил по време на разбъркването, не беше далеч и това обещаваше фойерверки.
    Наблюдателката в хавайската роба очевидно също беше проследила разбъркването на картите. Сега, когато играта се приближаваше към появата на фалшификата, текущата сума на Пендъргаст беше вече плюс единайсет. Набелязаният плъзна купчина чипове към кръга за залагане: петдесет хиляди.
    Надигнаха се сподавени възгласи.
    — По дяволите, щом той го прави, ще го направя и аз — каза Пендъргаст и хвърли на масата своите петдесет. Смигна на играча и вдигна чашата си: — За нас, приятел!
    Всяка от жените заложи по хиляда и картите бяха раздадени.
    Пендъргаст остана на осемнайсет.
    Набелязаният играч тегли, пожела да играе на дванайсет, когато крупието имаше пет — нарушение в обичайната стратегия, — след което изтегли осмица.
    От тълпата се изтръгна едно „О-о-о-о!“
    Жените изтеглиха серия малки карти, едната от тях банкрутира. После крупието допълни собствената си ръка: три, пет, шест, пет: деветнайсет — печалба за набелязания.
    Бяха изиграни още няколко ръце, повечето от картите идваха ниско от подковата. Текущата сума в сметката на Пендъргаст продължаваше да се катери. Много от десетките и повечето аса оставаха все още нераздадени. Освен това те вече играеха с фалшивите карти, които той педантично бе проследил по време на разбъркването, използвайки острото си зрение и удивителната си памет. Това — и погледът, който беше хвърлил по време на размесването и сеченето — го ориентираше за точното разположение на седем от картите в подправената поредица и му даваше възможност да предугади с висок процент вероятност разположението на много от останалите. Идваше неговата голяма възможност, стига да успееше да подреди нещата както трябва. Всичко зависеше от контрола над потока на картите.
    На това раздаване той непременно трябваше да банкрутира, при това с четири карти.
    Заложи хилядарка.
    Набелязаният играч сложи на масата сто хиляди. Тълпата зашумя възбудено.
    Пендъргаст получи четиринайсет точки от картите си, белязаният играч — петнайсет, а крупието — десет.
    Пендъргаст поиска допълнителна карта. Петица — деветнайсет точки. Крупието се накани да продължи, когато той заяви:
    — Още една!
    Банкрут.
    От тълпата се разнесоха хихикания, шепот, подигравателен смях. Пендъргаст отпи от чашата си и отправи поглед към играча мишена. Мъжът също го гледаше, а в очите му се четеше намек за презрение.
    Онзи поиска карта и получи осмица. Банкрут. Крупието прибра стоте му хиляди.
    Едно бързо изчисление подсказа на Пендъргаст, че текущата сума по сметката му сега е двайсет, а реалната сметка се покачва. Почти нечувано. Крупието бе навлязло на седемдесет и пет процента в подковата, а до момента бяха изиграни едва три аса — останалите бяха сред фалшивите карти. Това бе комбинация, на която един брояч на карти не можеше да устои. Ако набелязаният играч следваше критерия на Кели — което той щеше да направи, ако имаше мозък в главата, — щеше да прави големи залози. Много големи. Ключът към контрола над играта, Пендъргаст знаеше това, сега бе да се спрат добрите карти, а лошите да се раздадат. Проблемът бяха двете дами, които стояха между него и набелязания: картите, които щяха да получат, начинът, по който щяха да ги изиграят и всички усложнения, които можеха да произтекат от това.
    — Дами и господа? — обърна се към тях крупието и направи жест, с който ги подканяше да направят залозите си.
    Пендъргаст сложи на сукното сто хиляди. Китаецът побутна купчина жетони: двеста и петдесет хиляди. Двете жени заложиха всяка по хилядарка и се закискаха.
    Пендъргаст вдигна ръка.
    — Недейте да раздавате. За да продължа, ще ми е нужно още едно питие.
    Крупието изглеждаше разтревожено.
    — Искате да прекъснем играта?
    — Трябва да пийна нещо. Ами ако загубя?
    Набелязаният играч не изглеждаше доволен. Крупието хвърли въпросителен поглед към управителя, който се навърташе наблизо. Онзи кимна.
    — Добре тогава, ще направим кратка пауза.
    — Келнер! — Пендъргаст щракна с пръсти.
    Ан Мин почти на мига се материализира до рамото му.
    — Да, сър?
    — Питие! — извика той и й подаде петдесет долара, но не успя да ги задържи и парите паднаха на пода. Докато тя се навеждаше да ги вземе, Пендъргаст скочи на крака: — Не, не, аз ще ги вдигна!
    В мига, когато главите им се доближиха, той заговори:
    — Разкарайте двете дами от масата. Веднага.
    — Да, сър.
    Той се изправи с парите в ръка.
    — Ето ги! Задръжте рестото, но не смейте да се връщате без питието ми!
    — Да, сър. — И Ан се отдалечи с бързи стъпки.
    Измина минута, после две. Новината за размера на залозите се бе разпространила и около масата се тълпяха внушителен брой хора. Нетърпението на множеството — и най-вече на играча мишена — растеше. Всички очи бяха насочени към високите купчинки чипове върху зеления филц.
    — Направете път! — долетя един глас и Хентоф, мениджъра на казиното, пристъпи сред тълпата. Спря пред двете жени на масата на Пендъргаст, озари ги с широка усмивка и разпери ръце.
    — Джоузи и Хелън Робъртс? Днес е щастливият ви ден!
    Дамите се спогледаха.
    — Нима?
    Той положи ръка на рамото на всяка и леко ги побутна.
    — Веднъж дневно провеждаме малка лотария — всички присъстващи в залата автоматически се записват за участие. Вие спечелихте!
    — Какво сме спечелили?
    — Деветдесетминутен масаж с Раул и Джордж, луксозни спа процедури, подаръчен комплект козметика и безплатно сандъче с „Вьов Клико“! — Мениджърът хвърли поглед на часовника си. — О, не! Ако не побързаме, ще изпуснем Раул и Джордж! Знаете ли откога ви търсим!
    — Но ние точно…
    — Трябва да побързаме. Наградата важи само за деня, в който е изтеглена. Пък и винаги можете да се върнете. — Той кимна на крупието. — Вади ги от играта.
    — Но залозите им са вече направени, сър.
    — Казах, вади ги от играта.
    Крупието обмени жетоните им и Хентоф, обгърнал с ръка раменете на всяка от сестрите, ги поведе през тълпата. Миг по-късно Ан Мин пристигна с поръчката.
    Пендъргаст пресуши чашата на един дъх и шумно я остави на масата. После огледа сукното с широка усмивка.
    — Окей, подкрепих се! Готов съм.
    Крупието обяви последните залози и раздаде картите. Пендъргаст получи две аса и ги раздели. Набелязаният играч получи две седмици и последва примера му. Горната карта на крупието беше дама.
    Играчът мишена сложи нова купчинка с жетони до едната от ръцете си. Сега на масата имаше петстотин хиляди. Пендъргаст добави втория си залог и качи мизата на двеста хиляди.
    Крупието даде на Пендъргаст неговите две карти: поп и вале. Двоен блекджек.
    Тълпата избухна в аплодисменти, но бързо притихна, щом крупието се обърна към набелязания и сложи по една карта върху всяка седмица.
    Още две седмици, точно както Пендъргаст очакваше.
    — Жалко, че не играем покер! — възкликна той.
    Играчът мишена отново раздели седмиците — едва ли имаше особен избор, — и неохотно сложи на масата още две купчинки с жетони. Сега пред него на масата имаше един милион паунда.
    Крупието раздаде четири карти: вале, десетка, дама, асо.
    Тълпата чакаше. Тишината бе почти материална.
    Крупието обърна решаващата карта — десетка.
    Колективна въздишка се разнесе от тълпата, докато хората осъзнаваха на какво са станали свидетели: току-що един човек бе загубил милион паунда. Този път нямаше аплодисменти, само висок развълнуван шепот, а въздухът почти осезаемо се насищаше със злорадство.
    Пендъргаст се надигна от масата, събра собствените си печалби и смигна на китаеца, който вкаменен гледаше как прибират парите му.
    — Риск печели, риск губи — заяви агентът и леко разклати жетоните в шепите си.
    Докато излизаше от казиното, забеляза Хентоф, който го зяпаше с отворена уста.

29.

    Когато първи помощник-капитан Льосюр се появи на капитанския мостик точно преди полунощ, веднага усети напрежение във въздуха. Комодор Кътър отново се беше върнал на мостика, скръстил ръце пред издутия си като бъчва гръден кош. Месестото му лице беше безстрастно и непроницаемо. Останалите присъстващи стояха на местата си мълчаливи и настръхнали.
    Но не само присъствието на Кътър нажежаваше атмосферата. Льосюр усещаше ясно, че претърсването се беше провалило и жената на Евъред не беше открита. Евъред бе станал неуправляем, тичаше нагоре-надолу, правеше сцени, настояваше, че жена му никога не би скочила от борда, че е била убита или е била взета за заложница. Поведението му започваше да плаши останалите пътници и тръгнаха слухове. Като връх на всичко ужасното и необяснимо самоубийство на камериерката беше уплашило здравата екипажа. Льосюр бързо провери алибито на Блекбърн и установи, че издържа; оказа се, че милиардерът наистина е бил на вечеря, а частната му прислужница — в медицинския център.
    Льосюр мислеше за тези проблеми, когато новият вахтен офицер дойде на мостика и смени колегата си. Докато двамата мъже обсъждаха смяната на дежурството с тихи гласове, Льосюр отиде бавно до командното табло, където капитан Мейсън проверяваше електрониката. Тя се обърна, кимна и се върна към работата си.
    — Курс, скорост и местоположение? — попита Кътър застъпилия смяна вахтен офицер. Въпросът бе чиста формалност: Льосюр бе сигурен не само, че Кътър знае отговора, но че дори да не го знае, един поглед към приборите щеше да му каже всичко, което трябваше да знае. Но явно комодорът имаше нещо наум.
    — Местоположение четиридесет и девет градуса 50.39 минути северна ширина и нула дванайсет градуса 43.08 минути западна дължина, хединг две четири едно по права линия, скорост двайсет и девет възла — отговори дежурният. — Вълнение четири бала, вятър двайсет до трийсет възла върху задната кърма, газене — осем до дванайсет фута. Барометрично налягане 29.96, пада.
    — Дайте ми разпечатка на местоположението ни.
    — Да, сър. — Офицерът на вахта чукна няколко клавиша и от мини принтера отстрани на таблото започна да излиза тънка лента хартия. Кътър я откъсна, погледна я, след което я пъхна в джоба на безукорно изгладената си униформа. Льосюр знаеше какво ще направи с разпечатката: след като се върнеше в каютата си, щеше бързо да сравни данните от нея със съответното местоположение на „Олимпия“ по време на плаването й, което беше счупило рекордите преди година.
    Отвъд редицата огромни прозорци, които обгръщаха предната част на мостика, насрещните вълни изглеждаха по-близо и се надигаха застрашително. Бяха бавни, могъщи и тежки талази, което означаваше, че неспирното им люлеене щеше да ги придружава през по-голямата част от пътя. Издаденият напред вълнорез на „Британия“ пореше тъмносините води, вдигайки нагоре огромни, пенести пръски, които излитаха високо, преди да се излеят върху долните открити палуби. Корабът беше развил типичният дълбоко океански бордови крен.
    Очите на Льосюр обходиха системата контролни табла. Той забеляза, че стабилизаторите са се разгърнали на полупозиция, принасяйки в жертва комфорта на пасажерите заради по-висока скорост, и той предположи, че това е по заповед на Кътър.
    — Капитан Мейсън? — Гласът на Кътър проряза мостика.
    — Той ще бъде тук всеки момент, сър.
    Кътър не отговори.
    — Предвид обстоятелствата, предполагам, че сериозно трябва да обмислим…
    — Ще чуя първо неговия доклад — прекъсна я Кътър.
    Мейсън отново млъкна. За Льосюр беше ясно, че ги е заварил по средата на някакъв спор.
    Вратата към мостика се отвори отново и Кемпър, шефът по сигурността, влезе.
    — Ето ви най-после, господин Кемпър — каза Кътър, като го погледна. — Рапорта ви, ако обичате.
    — Получихме обаждането преди четиридесет минути, сър — каза Кемпър. — Възрастна жена в апартамент 1039 съобщи, че компаньонката й е изчезнала.
    — А коя е била компаньонката й?
    — Млада шведка на име Инге Ларсен. Сложила възрастната жена в леглото в девет часа, след което се предполага, че също е отишла да си легне. Но когато някакви пияни пътници по грешка почукали на вратата на старата дама, тя се събудила и открила, че госпожица Ларсен не е там. Търсихме я досега, но без резултат.
    Комодор Кътър бавно се извърна към шефа на охраната.
    — Това ли е всичко, господин Кемпър? Капитан Мейсън ме накара да повярвам, че е било нещо сериозно.
    — Помислихме, че това е второ изчезване, сър…
    — Не дадох ли ясно да се разбере, че това, какво става с пътниците, не е моя грижа?
    — Нямаше да ви безпокоя, сър, но, както споменах, направихме съобщение по радиоуредбата и претърсихме обществените места. Нищо.
    — Явно е с някой мъж. — Кътър отново обърна солидната си фигура към прозорците.
    — Както господин Кемпър каза, това е втори случай на изчезване — обади се Мейсън. — Което го прави подходящ за вниманието ви, сър.
    Кътър продължаваше да не казва нищо.
    — И както господин Кемпър ви докладва при по-раншния случай, когато разследвахме първото изчезване, открихме проби от коса и кожа на лявата открита палуба, които съвпадат…
    — Това не доказва нищо, може да са от всякъде. — Кътър махна с ръка — жест, както на раздразнение, така и на досада. — А дори и да е скочила — тогава какво? Знаете много добре, както и аз, че кораб насред океана е плуващ палат на самоубийци.
    Докато Льосюр знаеше, че наистина такова изчезване сред морето не е необичайно — и че винаги ревностно се прикрива от екипажа — този груб отговор накара дори Мейсън да се изненада. Тя замълча за трийсетина секунди, после прочисти гърлото си и заговори пак:
    — Сър — каза тя, поемайки си дълбоко въздух, — трябва да обсъдим и най-малката вероятност тези две изчезвания да сочат, че на борда има маниак.
    — И какво според вас трябва да направя?
    — Най-почтително бих препоръчала да обмислим отклонение към най-близкото пристанище.
    Кътър се втренчи в нея, очите му бяха като въглени сред розовата, набраздена от венички плът. Той заговори бавно, с леденостуден глас.
    — Намирам тази препоръка за необмислена и във висша степен лишена от основание, капитан Мейсън. Това е „Британия“.
    Името на кораба увисна във въздуха, сякаш обясняваше всичко.
    Когато Мейсън отговори, гласът й бе нисък и равен:
    — Да, сър. — И без да каже друго, тя мина покрай него и напусна мостика.
    — Женски паники — измърмори Кътър полугласно, измъкна разпечатката от джоба си и я прегледа отново. Намръщи се още повече. Дори без сравнението с навигационните данни на „Олимпия“, той изглеждаше дълбоко нещастен от местоположението им. Игнорирайки офицера на вахта, той се обърна директно към кормчията. — Увеличи скоростта до пълен напред.
    — Пълен напред, тъй вярно, сър.
    Льосюр дори не помисли да отвори уста, за да възрази. Знаеше, че няма да доведе до добро; изобщо нямаше да доведе до добро.

30.

    Точно двайсет минути след дванайсет, Констанс Грийн се появи от камериерския пункт на Палуба 9 и подкара количката си по плюшения килим към тризонета „Пеншърст“. Беше се разтакавала в пункта през повечето време от двата часа, преструвайки се на заета, сгъваше и разгъваше чаршафи, подреждаше препаратите за пране и шампоаните по съответните им места, докато чакаше Скот Блекбърн да напусне апартамента си и да отиде в казиното. И накрая, секунда преди това, той се показа, погледна бързо часовника си и забърза по коридора към чакащия асансьор.
    Тя спря количката отвън до апартамента; оправи камериерската си униформа и се стегна вътрешно; след това издърпа магнитната карта, която й беше дал Пендъргаст, и я мушна в прореза. Ключалката изщрака и тя натисна бравата да отвори, като издърпа след себе си количката, колкото е възможно по-безшумно.
    Затвори внимателно и спря в антрето да разузнае. „Пеншърст“ беше един от трите тризонета на борда на „Британия“, с 250 кв.м. площ и отлично обзаведен. Спалните бяха на горните етажи, а салонът, трапезарията и кухнята се намираха точно пред нея.
    „Донеси ми боклука му“, беше казал Пендъргаст. Констанс присви очи.
    Не знаеше колко време възнамерява Блекбърн да прекара в казиното — ако наистина беше отишъл там, — но трябваше да се допусне, че не разполага с много време. Погледна часовника си: дванайсет и половина. Щеше да си позволи петнайсет минути.
    Плъзна количката по покрития с паркет под на антрето, оглеждайки се любопитно наоколо. Докато апартаментът се перчеше със същата ламперия от скъпо дърво, като този, който деляха те с Пендъргаст, всичко останало не би могло да изглежда по-различно. Блекбърн бе декорирал почти всяка повърхност с предмети от колекцията си. Тибетски килими от коприна и вълна от як покриваха подовете; по стените висяха платна на кубисти и експресионисти в тежки рамки. Напред, в салона, в един от ъглите се мъдреше пиано „Бьозендорфер“ от скъп махагон. Молитвени колела, ритуални оръжия, декоративни кутии от злато и сребро и множество скулптури бяха пръснати по различни маси и книжни лавици, обрамчващи едната стена. Една голяма и сложна мандала висеше над камината. Отстрани тежък гардероб от мек, златист тик блестеше на слабата светлина.
    Тя остави количката си, прекоси помещението и се приближи до гардероба. Поглади замислено полираното дърво, после отвори вратата. Вътре имаше масивен стоманен сейф, който заемаше почти цялата вътрешност.
    Констанс отстъпи и го погледна преценяващо. Беше ли достатъчно голям да побере Агозиена?
    Да, реши тя: беше достатъчно голям. Затвори гардероба и като извади една кърпа от престилката си, избърса местата, където го беше докосвала. Една от задачите беше изпълнена. Тя се огледа за втори път и си отбеляза наум всичко от голямата и безумно еклектична колекция на Блекбърн.
    Върна се при количката си в основата на стълбата. Чу се звук — слаб, но отчетлив. Идваше отгоре. Тя изчака неподвижно, вслушвайки се. Чу го отново: глухо хъркане, идващо от отворената врата на една спалня на следващата площадка.
    Значи все пак имаше някой в апартамента? Най-вероятно — частната прислужница на Блекбърн. Това щеше да усложни нещата.
    Констанс стисна количката и прекоси антрето, като внимаваше дръжките на метлата и подочистачката да не тракат. Спря в средата на салона и направи бърза проверка на кошчетата за боклук, изтръсквайки съдържанието им в една чиста торба, която откачи от количката. Остави всичко на мястото му и обиколи трапезарията, след това и кухнята, като повтори процедурата. Тук имаше малко неща за изхвърляне: явно прислужницата на Блекбърн беше свършила истинската работа.
    Тя се върна в салона да помисли. Не се осмели да се изкачи по стъпалата за останалата част от боклука; стъпките й можеха да събудят прислужницата и да се разиграе неприятна сцена. И без това вече разполагаше с най-важната информация: местоположението и размера на сейфа на Блекбърн и общ поглед върху колекцията му. Може би сега трябваше да си тръгне.
    Но тя се поколеба, и докато мислеше, забеляза нещо любопитно. Докато повърхностите на масите и предметите на изкуството бяха безупречно чисти и блестящи и в кошчетата имаше незначително количество боклук, върху пода се забелязваше изненадващо количество прах, особено около бордюрите в ъглите на стаята. Изглежда талантите на частната прислужница на Блекбърн не включваха чистенето с прахосмукачка. Констанс приклекна и прокара пръсти в основата на махагоновия бордюр. Не беше просто прах — бяха дървени стърготини.
    Тя вдигна поглед към прахосмукачката, която се намираше в количката й. Ако я включеше, щеше със сигурност да събуди прислужницата. Така да бъде. Отиде до количката, откачи прахосмукачката, издърпа старата торба и сложи нова, след което се върна към най-близката стена; клекна, включи я и я прокара бързо няколко пъти напред-назад по пода.
    Почти мигновено отгоре се чу топуркане:
    — Ало? — Гласът беше женски, сънен. — Кой е там?
    Преструвайки се, че не чува нищо от шума, Констанс мина в средата на помещението приклекна отново и направи няколко кръга с прахосмукачката, преди да се прехвърли в антрето, проверявайки за косми и влакна.
    Минута по-късно гласът прозвуча отново, този път много по-силен.
    — Хей! Какво правите?
    Констанс се изправи, изключи прахосмукачката и се обърна. Ниска, дебела жена на около трийсет, стоеше на долното стъпало на стълбата със зачервено лице, увита единствено в голяма хавлиена кърпа, която притискаше към себе си с една ръка.
    — Какво правите тук? — поиска да знае тя.
    Констанс се поклони.
    — Съжалявам, че ви събудих, мем — произнесе тя с немски акцент. — Камериерката, която обикновено оправя този апартамент, претърпя злополука. Затова аз поех задълженията й.
    — След полунощ?! — изписка жената.
    — Съжалявам, мем, но ми казаха да изчистя апартамента, докато няма никого в него.
    — Господин Блекбърн даде специално нареждане да не идват повече никакви камериерки в този апартамент!
    В този миг отвън се чу шум: звукът на карта, която се пъха в отвора, изщракване и отваряне на ключалка. Прислужницата зяпна, изчерви се и се втурна нагоре по стълбите по посока на стаята си. Миг по-късно входната врата се отвори и Блекбърн влезе със свитък вестници под мишницата.
    Констанс го погледна без да мръдне, с портативна прахосмукачка в ръка.
    Той спря и заби поглед в нея, присвивайки очи. След това спокойно се обърна, заключи два пъти вратата, прекоси антрето и пусна вестниците на една от масичките.
    — Коя сте вие? — попита я той, с гръб към нея.
    — Моля за извинение, сър, камериерка съм — отвърна тя.
    — Камериерка?
    — Новата ви камериерка — продължи тя. — Хуанита… момичето, което чистеше апартамента ви… претърпя инцидент. Сега аз съм назначена…
    Блекбърн се обърна и я изгледа. Думите спряха в гърлото му. Имаше нещо в изражението, в очите му, което я порази: силата на решимостта му, твърда и ясна като полирана стомана, примесена с нещо като страх, а може би дори отчаяние. Тя опита отново:
    — Съжалявам за късния час. Досега чистих нейните каюти, както и собствените си, трудно е да се навакса. Мислех, че тук няма никой, иначе никога не бих…
    Внезапно той се пресегна и стисна ръката й. Изви я жестоко и я дръпна рязко към себе си. Констанс изохка от болка.
    — Глупости — произнесе той с нисък, противен глас; лицето му беше на сантиметри от нейното. — Дадох ясни нареждания тъкмо тази вечер никой да не чисти апартамента ми, освен частната ми помощница. — И той я стисна още по-силно.
    Констанс изохка отново.
    — Умолявам ви, сър. Никой не ми е казал. Ако не искате стаите ви да се чистят, ще си отида.
    Той я погледна и тя извърна очи. Стисна я още по-здраво и тя си помисли, че ще счупи китката й. В следващия миг я блъсна грубо назад. Тя падна на пода и прахосмукачката изтрака върху килима.
    — Изнасяй се веднага оттук — изръмжа той.
    Констанс се изправи, взе прахосмукачката и оправи престилката си. Мина покрай него, закачи прахосмукачката на куката й и плъзна количката към входното антре. Отключи вратата и излезе, хвърляйки един-единствен таен поглед към мъжа, който вече изкачваше стълбите и крещеше на прислужницата си, че е допуснала непознат вътре.

31.

    Полираната маса от черешово дърво в дневната на апартамента „Тюдор“ тънеше в безпорядък — голяма найлонова торба, с изсипани от нея какви ли не боклуци: смачкана хартия, подгизнала кърпичка, пепел от пури. Пендъргаст обикаляше около масата като неспокойна котка, с ръце на гърба, като от време навреме се навеждаше по-близо, за да провери нещо, но изобщо не протегна ръка да докосне или да попипа. Констанс седеше на един близък диван, облякла елегантен халат, който бяха купили на борда на кораба, и го гледаше.
    — И те блъсна на земята, казваш? — измърмори Пендъргаст през рамо.
    — Да.
    — Невъзпитан кучи син. — Той отново обиколи масата, след това я погледна:
    — Това ли е всичко?
    — Не успях да се кача по стъпалата. Не и в присъствието на прислужницата му. Съжалявам, Алойзиъс.
    — Недей. Тъй или иначе това ми хрумна в крачка. Важното е, че знаем размера и местоположението на сейфа. Освен това ти ми даде отлично резюме на колекцията му. Лошото е, че Агозиенът не изглежда да е сред нея. — Той пъхна ръка в джоба си и извади чифт гумени ръкавици, надяна ги и се зае да изследва боклука. Взе една празна бутилка от газирана минерална вода от масата, огледа я и я сложи настрана. Това бе последвано от няколко бележки от химическо чистене; фас от пура и събрана пепел; смачкана визитна картичка; изцапана коктейлна кърпа; коркова тапа от шампанско; счупена кутия за компактдискове; корабна брошура, скъсана на две; пръчица за разбъркване; празна кутия от кибритени клечки „Суон Веста“ и половин дузина употребени клечки. Пендъргаст сортира всичко изключително грижливо. След като приключи, отново обиколи масата, спирайки се да проучи с лупа едно или друго от събраните материали. После с тиха въздишка се изправи.
    — Да приберем тези неща някъде, откъдето прислужницата няма да ги вземе — каза той. — В случай, че поискаме да ги изследваме отново. — Той свали ръкавиците и ги пусна на масата.
    — А после какво? — попита Констанс.
    — После ще намерим начин да надникнем в онзи сейф. За предпочитане, когато самият Блекбърн отсъства.
    — Това може да се окаже трудно. Нещо изглежда го е уплашило — напуска с подчертана неохота апартамента си и то не за дълъг период от време, освен това не пуска никого вътре.
    — Ако беше някой друг, щях да кажа, че именно двете изчезвания, за които ти ме информира, са го изплашили. Но не и мистър Блекбърн. Лошо е, че не редуцирахме списъка ми със заподозрени по-бързо; можех да проуча стаите му доста по-лесно вчера. — Той погледна Констанс. — И не трябва да забравяме: въпреки, че Блекбърн може да е първият заподозрян, трябва да проучим Калдерон и Стрейдж, макар и само за да ги изключим.
    Той отиде до бюфета и си наля един пръст калвадос, после бавно се отпусна на кушетката. Разклати леко кехлибарената течност, приближи чашата до носа си, отпи малка глътка и въздъхна полудоволно, полусъжалително.
    — Е, благодаря ти, скъпа моя — каза той. — Съжалявам, че си била нападната. Когато му дойде времето, бъди сигурна, че ще направя така, че Блекбърн да съжалява.
    — Съжалявам само, че… — После Констанс внезапно спря.
    — Какво?
    — Почти забравих. Открих още нещо в апартамента му. Използвах прахосмукачката, за да взема странни проби от прах.
    — Защо странни?
    — Като се има предвид, че мъжът има прислужница, живееща при него, и че несъмнено е дребнав тиранин, помислих си, че е странно стаята да е толкова прашна.
    — Прашна?
    Констанс кимна.
    — Повечето от праха беше покрай стените, под ламперията. Всъщност, прилича на дървени стърготини.
    Пендъргаст скочи на крака.
    — Къде е торбичката на прахосмукачката, Констанс? — Говореше тихо, но сребристите му очи блестяха от възбуда.
    — Тук, до вратата…
    Но още преди да е довършила изречението, Пендъргаст полетя към входната врата, грабна торбата, взе една чиста чиния от кухненския шкаф и се върна до масата. Сега движенията му станаха още по-внимателни. Като извади едно джобно ножче, отварящо се с пружинка, той внимателно разряза торбата и бавно изпразни съдържанието й върху чинията. Намести бижутерската лупа към окото си и започна да отделя останките с острието на ножчето, стърготина по стърготина, сякаш изследвайки отделните частици.
    — Знаеш ли, Констанс — промърмори той, както беше наведен, с лице на няколко сантиметра от дървената маса. — Сигурен съм, че си права. Това са дървени стърготини.
    — Останали от построяването на кораба?
    — Не. Пресни стърготини. И ако това е каквото си мисля — при тези думи той издърпа нещо с миниатюрни пинсети и се изправи, — няма да се наложи да се занимаваме с Калдерон и Стрейдж.
    Констанс се вгледа в бледото, изпълнено с нетърпение лице на Пендъргаст. Не можеше изобщо да си представи за какво биха могли да са стърготините.
    Когато се изправи и отиде по-близко, той се пресегна за пепелник и кибритена клечка. След това й направи знак да се приближи още. Вдигна пинсетите над пепелника и тя можа да забележи в малките стоманени челюсти блясъка на малък кафеникав кристал.
    — Внимавай — предупреди я той тихо. — Няма да трае дълго. — И запали клечката; изчака момент, докато първоначалният жълто-зелен цвят избледнее на въздуха; после приближи пламъка към кристала.
    Той запламтя и запуши, стиснат в пинсетите. След това, съвсем за кратко, Констанс усети лека миризма, която изпълни въздуха в каютата: тежък мускусен екзотичен лъх на смирна, леко упойващ, който не можеше да се сбърка.
    — Познавам тази миризма — потрепна с ноздри тя.
    Пендъргаст кимна.
    — Миризмата на вътрешния манастир Гсалриг Чонг. Специален вид тамян, който само те правят, използван да държи надалеч ненаситните дървояди.
    — Дървояди? — повтори Констанс.
    — Да.
    Тя се обърна към малката купчинка върху масата.
    — Мислиш, че тези стърготини…
    — Точно така. Известно количество от същите тези дървояди сигурно има и на борда — в кутията, в която е Агозиенът. Блекбърн не е направил услуга на „Норд Стар“, като ги е внесъл на борда на „Британия“. — Той се обърна да я погледне, очите му още пламтяха възбудено. — Пипнахме нашия човек. Сега единственото, което ни остава, е да го подмамим да напусне бърлогата си и да надникнем в сейфа му.

32.

    Скот Блекбърн отиде до входната врата на апартамента си, закачи на външната страна на бравата табелка „Моля, не безпокойте“, след което заключи отвътре. Вземайки по две стъпала наведнъж към гардеробната си, той развърза вратовръзката си, свали сакото и ризата, хвърли ги в ъгъла да ги закачи прислужницата и се освободи от панталоните. За момент остана срещу голямото огледало, показващо го в цял ръст, разигра мускулите си, възхищавайки се разсеяно на тялото си. След това от едно заключено чекмедже извади комплект копринени роби на „Торай“10, боядисани с шафран. Бавно ги облече — първо вътрешната, след това горната роба и накрая външната, прекрасната коприна се плъзгаше по кожата му като живак. Той подреди гънките, прехвърли робата отгоре и остави едното си изваяно рамо и ръка голи.
    Влезе в частната си дневна, затвори вратата и застана в средата й, заобиколен от азиатската си колекция от произведения на изкуството, дълбоко замислен. Трябваше, знаеше той, да успокои ума си, който бе до голяма степен смутен от онова, което бе чул на масата в ресторанта тази вечер. Значи една камериерка е била в неговата стая вчера. И впоследствие бе полудяла, самоубивайки се. Шефът по сигурността го беше разпитвал — както подчерта — рутинно. И след това отново, точно сега, бе хванал друга корабна камериерка в апартамента си, въпреки строгите нареждания, дадени на корабния мениджър и началника на домакинския персонал. Случайност ли беше?
    Или го проверяваха? Дали действията му и придобивките му се следяха?
    В ожесточеното катерене към върха в йерархията на Силиконовата долина, Блекбърн отдавна се беше научил да вярва на усещането си за заплаха. Беше научил, че щом инстинктите му подсказват, че някой иска да го хване, значи наистина някой е по петите му. И тук, затворен в капана на този кораб, без възможност да се обърне към обичайните механизми за защита, той се намираше в изключително уязвимо положение. Беше чул слухове, че имало някакъв частен детектив на борда, един ексцентричен пътник на име Пендъргаст, който търсел крадец и убиец.
    Дали нещастникът разследваше него?
    Нямаше как да е сигурен, но колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно изглеждаше. Не би могъл да си позволи да разчита на късмета; залозите бяха прекалено високи. Противникът му — ако инстинктите му бяха верни, не би могъл да бъде наречен по друг начин — трябва да беше действал по специален начин.
    По много специален начин.
    Той изгаси всичките лампи в стаята и остана в тъмното, наостряйки сетивата си. Първо се ослуша внимателно, идентифицира всеки малък звук — от далечното боботене на двигателите дълбоко в недрата на кораба до стоновете на вятъра и морето; плисъка на дъжда срещу стъклата; хлипането на частната му прислужница в спалнята й; глухите стъпки по коридора отвън. Настрои се към усещанията на собственото си тяло, на босите си крака върху плюшения килим, аромата на сандалово дърво и восъчни свещи в каютата, към усещането, причинено от дълбокото, тромаво полюляване на кораба.
    Вдиша и издиша. Тримата противници — омразата, желанието и смута — трябваше да бъдат временно прогонени. Всичко трябваше да е спокойно. От тях омразата беше най-силният враг и сега тя почти бе задушила Блекбърн в своята триумфална прегръдка.
    С железен самоконтрол той се приближи към статива до отсрещната стена, на който бе подпряно нещо, покрито със завързан саван от най-фина коприна. Това се оказа най-глупавата грешка — да не го държи в сейфа още от самото начало; но не му се бе понравила идеята да го заключва, при условие, че се нуждаеше от него толкова често. Собствената му частна прислужница бе получила строги инструкции да не повдига никога коприната и да не го поглежда. И той знаеше, че не би го направила — беше му отнело години, докато намери някоя толкова надеждна, лишена от всякакво въображение и любопитство, като нея. Но първата корабна камериерка — онази, която се бе самоубила — трябва да бе вдигнала покривалото. Сега, ако подозренията му се окажеха истина и този Пендъргаст беше по петите му, дори сейфът нямаше да се окаже достатъчно сигурен. Хотелските сейфове, както се знаеше, бяха лесни за разбиване, а корабните, дори на такъв голям кораб, по всяка вероятност не бяха по-различни. Бяха предвидени да държат далеч дребните крадци, нищо повече.
    Налагаше се да намери някое по-добро скривалище.
    Като съзнателно избягваше да го погледне, той предпазливо вдигна копринения саван върху предмета и го остави в центъра на стаята. С подчертана церемониалност подреди трийсет и шест маслени свещи върху голям сребърен поднос, запали ги, след което ги сложи пред предмета, за да го осветяват по-добре — като през цялото време стоеше с извърнати очи. Сложи пакетчета китайски тамян в две богато гравирани със злато кадилници, които разположи от двете страни на предмета.
    Маслените свещи блещукаха, изпълваха стаята със специфичната си, танцуваща златна светлина. След това постла ватирано копринено килимче пред свещите и седна върху него в поза лотос. Затвори очи и започна речитатив: странно, ниско мърморене, което внимателният слушател би възприел като плетеница от същите странни звуци, свързани заедно, без начало и край. Топлата, животинска миризма на маслените свещи пълнеше въздуха, докато монотонното му припяване се издигаше и спадаше, създавайки чудатия тибетски полифоничен ефект, известен като „сигит“: онова звучене на две ноти едновременно с един и същ глас, станало известно от монасите тенгио, сред които бе учил.
    След трийсет минути припяване със затворени очи тримата врагове бяха прогонени, победени. Съзнанието на Блекбърн бе изпразнено от цялата омраза и желание и възприемчиво за него. Той отвори очи рязко, много широко и се взря в предмета на светлината на свещите.
    Сякаш го прониза електрически ток. Тялото му се вцепени, мускулите се издуха, връзките на шията му се стегнаха, каротидната артерия запулсира. Но монотонното му припяване не се разколеба ни най-малко, стана дори още по-бързо, премина към по-висок регистър, достигайки интензивността на звук, който изобщо не приличаше на нормалните тонове на човешкия глас.
    Той се взираше и взираше. В стаята започна да се процежда специфична миризма, отвратителна миризма на пръст, напомняща изгнили гъби. Въздухът като че се замрежи, изпълнен с дим, събра се в едно място на четири стъпки пред него, сгъстявайки се като тъмна, лепкава сметана в нещо плътно, почти твърдо. И тогава…
    То започна да се движи.

33.

    Беше пътешествие, пълно с все първи неща, помисли си Бети Джондрау от Парадайс Хилс, Аризона, докато чакаше в осветеното фоайе на театър „Белгрейвия“, стиснала здраво една програмна брошура. Вчера тя и близначката й Вила бяха отишли в Седония СънСпа и си бяха направили подобни татуировки на бедрата: нейната с пеперуда, а на Вила — с пчела. И двете си бяха купили гривни за глезените с истински диаманти на „Риджънт стрийт“, един от двата свръх луксозни пасажа с магазини на кораба, и ги носеха всяка вечер. Кой би повярвал, помисли си Бети, че междувременно тя и сестра й бяха родили осем четирикилограмови бебета и се гордееха с единайсет шумни внучета. Слава богу, никога не си бяха позволявали да се отпуснат, както повечето си съученици от гимназията. Тя се гордееше силно с факта, че на шейсет и три все още можеше да облече балната си рокля от завършването — експеримент, който повтаряше с религиозна страст на всяка годишнина от дипломирането.
    Тя се огледа отново и хвърли поглед на часовника си. Почти един след полунощ. Къде се беше дянала Вила? Беше отишла да купи батерии за камерата си най-малко преди половин час. Може би дори преди повече време.
    Вила бе тази, която толкова се бе развълнувала, че среща Браддок Уайли, филмовият актьор. Най-съществената част на круиза — и една от причините те да се запишат — беше обещанието за средокеанска премиера на последния филм на ужасите с участието на Уайли. Беше предвидена за десет часа, но Браддок Уайли, или поне така се говореше, страдаше от морска болест, дължаща се на лошото време.
    Тя сканира тълпата отново, но не съзря Вила. Е, ако не се появеше скоро, щеше да се наложи Бети сама да се срещне с Уайли. Измъкна едно огледалце от чантата си, огледа лицето си, докосна ъгълчетата на устните си с кърпичка, затвори го и го пъхна обратно.
    Внезапно раздвижване в най-външната редица на групата й подсказа, че чакането не е било напразно. Беше се появил самият Браддок Уайли — елегантен в морскосиния си блейзър, шал и кремави панталони — който влезе във фоайето с няколко офицера от екипажа. Той съвсем не изглеждаше болен.
    Още щом видя групата жени, грейна в усмивка и се приближи:
    — Добър вечер, дами! — поздрави ги той и бръкна в блейзъра си за химикалка, когато хихикащите, изчервени от вълнение жени, започнаха да протягат програмите си към него. Уайли си проби път през тълпата, разменяйки по някоя дума с всяка, подписваше програми и позираше за снимки. На живо беше дори по-красив, отколкото на сребристия екран. Бети се поколеба, надявайки се сестра й да се появи в последния момент — но точно тогава Уайли застана пред нея.
    — Последна, но не на последно място — каза той с намигване, обхвана ръката й с двете си ръце и я стисна топло. — Казаха ми, че имало прекрасно изглеждащи жени на борда, но аз не вярвах: до този момент.
    — Хайде, хайде, мистър Уайли — каза Бети с дръзка усмивка. — Не говорите сериозно. Имам шест внучета, знаете ли?
    Очите му се разшириха от изненада.
    — Шест внучета? Кой би предположил? — Филмовата звезда й намигна отново.
    Бети Джондрау не намери какво да отговори. Изчерви се до корена на косите си за първи път от половин век насам, изпитвайки онова възхитително усещане да е с пламнали бузи, непорочна и смутена ученичка като тогава, когато държеше ръката на капитана на футболния отбор.
    Бети вдигна програмата и видя написаното: „На любимата ми баба пушачка — с любов и целувки, Брад Уайли“.
    Ръцете й се разтрепериха. Това трябваше да е един от най-върховните моменти в живота й. Почакай само Вила да види това посвещение.
    Уайли се беше отдалечил и сега театралното фоайе започна да се пълни с нагиздени момичета. Бети дойде на себе си; по-добре да намереше две хубави места, и то бързо. Вила може и да беше изпуснала Браддок, но все още имаше време да види премиерата.
    Тя показа запазения си билет на разпоредителя, влезе вътре и откри идеалното място, точно отпред, като запази съседната седалка с чантичката си. Театър „Белгрейвия“ бе изключително впечатляващо място, което заемаше повечето от носовите части от Палуба 2 до Палуба 5, много тъмно, с изискано синьо и кехлибарено неоново осветление, плюш, удобни седалки, широка сцена и дълбоки балкони. Скоро, въпреки капацитета си от петстотин места и късния час, салонът се напълни. Миг след намаляването на осветлението Брад Уайли се появи пред завесата, усмихнат в светлината на прожекторите. Той каза няколко думи за филма; разказа няколко забавни истории от процеса на заснемане; благодари на различни продуценти, актьори, сценаристи, на директора, на експерта по специални ефекти; изпрати въздушна целувка към публиката; и си тръгна. Когато ръкоплясканията изпълниха залата, логото на филмова компания „Туенти сенчъри фокс“ бе прожектирано върху завесата и това бе знак за дръпването й.
    Публиката зяпна. Бети Джондрау сложи ръка пред устата си. Точно пред екрана се появи един невероятно реалистичен манекен на мъртва, осветена от прожектора жена, от която капеше кръв. Тишината се разчупи, хората зашепнаха възбудено при тази неочаквана част от драма, която сигурно бе специално аранжирана за премиерата. Манекенът бе скрит зад завесата, за да шокира зрителите. Но бе забележително реалистичен.
    Появи се надписът, „Вивисекторът“, с гротескно осветени букви през тялото, думата минаваше точно през гръдния кош, което наистина изглеждаше като резултат от нескопосано извършена операция. Чуха се ахкания от възторг откъм публиката при находчивата, макар и противна съпоставка.
    Бети рязко се наведе напред. Имаше нещо познато в начина, по който манекенът бе облечен — тази обшита с пайети копринена дреха, напоена с кръв, черните обувки, късата руса коса…
    Тя стисна седалката пред себе си, подпирайки се да се изправи.
    — Вила! — изкрещя, като сочеше напред. — О, Господи! Това е Вила! Сестра ми! Някой я е убил! — Пронизителният й писък разцепи кинозалата и тя се срути на седалката в несвяст. Образът върху екрана потрепери, след което потъмня; цялата публика скочи на крака и се развика в панически бяг към задния изход.

34.

    Наближаваше пладне. Патрик Кемпър чакаше в отделенията на медицинските работници и се опитваше да се подготви за онова, което предстоеше. Като шеф на охраната на круизен кораб с трийсетгодишен стаж, той си мислеше, че е видял всичко. Всичко, включително убийство. Но това беше повече от убийство. Петстотин пасажери се бяха оказали свидетели на нещо жестоко и ужасно. На борда се възцари паника, не само сред пътниците, но също и сред екипажа в машинното, вече уплашени от самоубийството.
    Сега той се бе сблъскал с един отвратителен, очевиден факт: на борда на „Британия“ вилнееше склонен да убива маниак, а той дори нямаше и най-отдалечена представа как да се справи с това. В Бостън, по времето, когато беше ченге, разполагаха с цели екипи, които се занимаваха със събиране на доказателства; имаха момчета, които изследваха косми и влакна, токсиколози, хора за пръстовите отпечатъци и специалисти по балистика и ДНК проби. Тук не разполагаше с нищо. Нищичко. А единственото друго бивше ченге в екипа му беше служило във военната полиция във въздушна база в Германия.
    От лявата му страна стоеше капитан Каръл Мейсън с успокояващо разумно присъствие. Льосюр, явно объркан, стоеше от другата му страна. Началникът на корабния медицински състав — един опитен, пенсиониран интернист от университета „Джон Хопкинс“, който се наслаждаваше на относителното спокойствие на малобройни и леки случаи на корабната медицина — изглеждаше най-объркан от всички.
    Комодор Кътър влезе енергично в стаята, безукорен както винаги, лицето му приличаше на маска от гранит. Кемпър погледна крадешком часовника си: точно обяд.
    Кътър не губи време.
    — Господин Кемпър? Рапорта ви.
    Кемпър прочисти гърлото си:
    — Жертвата е Вила Бъркшир от Темпе, Аризона. Наскоро овдовяла, пътува със сестра си, Бети Джондрау. Изглежда е била убита с единствен удар от мачете, сценичен реквизит, държан в някакъв заключен шкаф зад сцената.
    Кътър се намръщи:
    — Сценичен реквизит?
    — Да. Още не знаем дали убиецът го е наточил, или просто го е намерил по този начин — никой изглежда не си спомня в какво състояние е било мачетето в началото. Била е убита точно зад кулисите — имаше голямо количество кръв на мястото. Изглежда времето на смъртта е двайсет до трийсет минути преди началото на прожекцията; най-малкото тогава за последен път госпожа Бъркшир е била видяна жива. След извършването на убийството, убиецът е използвал някакви сценични скрипци и куки, за да вдигне тялото. Изглежда — и това подтиква към спекулации — жертвата е била подмамена по някакъв начин зад кулисите, убита с един удар и бързо вдигната. Целият процес е траял не повече от пет минути.
    — Подмамена зад кулисите?
    — Говорим за затворена, забранена за влизане зона. Убиецът е имал ключ. А казвам „подмамена“, защото е трудно да си представим пътник да отиде там без някаква основателна причина.
    — Някакви заподозрени?
    — Още не. Разпитахме сестрата, която каза само, че трябвало да се срещнат двете в театъра предварително, с надеждата да вземат автографи от Браддок Уайли. Не познавали никой друг на борда и не са завързвали запознанства — целта им, твърди тя, била да прекарат известно време заедно, а не запознанства с мъже или социализиране. Каза, че не са имали врагове, не са имали инциденти или препирни на борда. Накратко, Бъркшир явно е случайна жертва.
    — Някакви следи от сексуално насилие?
    — Не съм лекар, капитане.
    Кътър се обърна към началника на медицинския център:
    — Доктор Грандин?
    Докторът прочисти гърлото си.
    — Капитане, това наистина е ужасно, шок за всички нас…
    — Някакви следи от сексуално насилие? — прозвуча остро за втори път.
    — Трябва да разберете, че на борда нямаме условия да направим аутопсия, а и освен това не съм квалифициран. Опитът ми в съдебната медицина е минимален и отдавна остарял. Замразили сме тялото за медицинско изследване, което ще извършим веднага щом стигнем до пристанище. Не съм го преглеждал подробно — и всеки опит от моя страна да направя нещо, ще създаде само проблем за патолозите по-късно.
    Кътър погледна доктора; в очите му се четеше очевидно ниското му мнение за него.
    — Покажете ми тялото.
    Искането бе посрещнато с невярващо мълчание.
    — Много добре, но да ви предупредя, че то не е много…
    — Докторе, ограничете коментарите си до реалните въпроси.
    — Да, разбира се. — С огромно нежелание мъжът отключи вратата в дъното на офиса и те влязоха в тясно помещение, което — освен другото — функционираше като корабна морга. Вътре миришеше силно на препарати. По дължината на отсрещната стена имаше девет шкафа от неръждаема стомана за съхранение на трупове. На пръв поглед девет изглеждаха много, но Кемпър знаеше добре, че доста хора умират по време на плаване, особено като се имаше предвид средната възраст на пасажерите и склонността им щом се озоват на борда да започнат да злоупотребяват с храна, напитки и сексуални забавления.
    Докторът отключи едно от средните отделения и издърпа дълго чекмедже отвътре, разкривайки полупрозрачен найлонов чувал. Кемпър видя вътре нещо неясно и розово. Стомахът му се надигна и той усети, че започва да му прилошава.
    — Отворете го.
    Кемпър вече бе оглеждал тялото, така че знаеше какво да търси. Последното, което искаше, бе да го види отново.
    Докторът колебливо дръпна ципа на чувала. Капитанът посегна и го разтвори, разкривайки голото тяло. Голямата прорезна рана, минаваща през гръдния кош и пронизваща сърцето, ги накара да се дръпнат. Обгърна ги миризма на формалин.
    Кемпър преглътна.
    Зад тях се чу култивиран глас:
    — Извинете, дами и господа?
    Кемпър се обърна и видя с върховно изумление Пендъргаст, застанал на вратата.
    — Кой е този, по дяволите? — извиси глас комодорът.
    Кемпър се втурна.
    — Господин Пендъргаст, това е много лична среща и трябва да напуснете незабавно.
    — Трябва ли? — провлечено запита Пендъргаст.
    Чувството за гадене на Кемпър бе заменено от раздразнение. Това беше последната капка.
    — Пендъргаст, нямам намерение да ви предупреждавам отново…
    Той прекъсна по средата на изречението с отворена уста: Пендъргаст беше оставил чантата си и в момента я отваряше, показвайки златна значка на ФБР. Кемпър го зяпна невярващо.
    — Защо не придружите този мъж отвън? — попита комодорът.
    Кемпър не можа да намери думите. Не можа да намери никакви думи.
    — Надявах се да завърша този воаяж инкогнито, както впрочем бе предвидено — каза Пендъргаст. — Но изглежда е настъпил моментът да ви предложа помощта си, господин Кемпър; моята професионална помощ. Тъжната истина е, че аз специализирам точно такъв род неща. — Той се плъзна покрай Кемпър и се приближи до тялото.
    — Господин Кемпър, казах ви да изхвърлите този човек навън!
    — Комодор, съжалявам, но той очевидно е федерален агент… — Гласът на Кемпър секна.
    Пендъргаст показа значката си последователно на всеки от присъстващите, след което се върна обратно да изследва трупа.
    — Той няма тук юрисдикция… — сопна се капитанът. — Намираме се в международни води, на британски кораб, регистриран в Либерия.
    Пендъргаст се изправи.
    — Самата истина. Съзнавам, че тук нямам пълномощия и разчитам единствено на мълчаливото ви съгласие. Но бих се изненадал, ако откажете помощта ми, при положение, че никой от вас няма и най-далечна представа какво да прави с това. — Той кимна към тялото. — Как биха изглеждали нещата, ако по-късно се разкрие, че корабните офицери са отказали помощта на специален агент от ФБР, високо подготвен в събирането на доказателства и съдебна медицина? — Той се усмихна хладно. — Най-малкото, ако приемете помощта ми, ще имате кого да обвинявате по-късно, не е ли така?
    Той обходи с бледите си очи присъстващите.
    Никой не заговори.
    Пендъргаст стисна ръце на гърба си.
    — Докторе? Трябва да вземете вагинална, анална и орална проба от жертвата и да проверите за наличие на сперма.
    — Проба? — повтори докторът с нисък глас.
    — Предполагам, че имате клечка за уши и микроскоп, нали? И сигурно знаете как изглеждат клетките на спермата? Капка Еозин У ще ни покаже каквото търсим. Второ, внимателен преглед на вагиналната и анална област ще разкрият всяка издайническа подутина, зачервяване или нараняване. Важно е да узнаем колкото се може по-бързо дали става въпрос за сексуално престъпление или… нещо друго. Вземете също така кръв и направете кръвен тест за алкохол.
    Той се обърна.
    — Господин Кемпър? Бих сложил незабавно найлонови торби върху ръцете на жертвата, като ги стегна плътно в китките с гумени връзки. Ако жертвата се е борила с нападателя си, по ноктите може да са останали следи от кожа или косми.
    Кемпър кимна.
    — Ще го направя.
    — Запазихте ли дрехите на жертвата?
    — Да. Запечатани в найлонови торби.
    — Отлично. — Пендъргаст се обърна, адресирайки думите си към цялата група: — Съществуват неприятни истини, които трябва да бъдат казани: двама души са изчезнали, а сега имаме и убийство. Сигурен съм, че нещата са свързани. Всъщност, на борда на този кораб съм, за да намеря откраднат предмет, чиято кражба е завършила с убийство. Изобщо не бих се изненадал, ако същият човек е отговорен за всичките четири зверства. Казано накратко, доказателствата до този момент сочат към сериен убиец на борда.
    — Господин Пендъргаст — понечи да възрази Кемпър.
    Пендъргаст вдигна ръка.
    — Оставете ме да завърша, ако обичате. Сериен убиец на борда, който ескалира. Задоволил се е да хвърли първите двама извън борда. Но тази жена тук — не. Било е много по-драматично — много повече в съгласие с по-раншното убийство, което разследвах. Защо? Това предстои да се разкрие.
    Тишината продължи.
    — Както разбирате, убиецът е имал ключ за вратата към кулисите. Но не се заблуждавайте, че е член на екипажа.
    — Кой е казал, че е член на екипажа? — не се сдържа Кемпър.
    Пендъргаст махна с ръка.
    — Господин Кемпър, успокойте се. Ако съм прав, убиецът всъщност не е от екипажа. Но може да се е дегизирал като такъв и да е успял да получи пропуск към забранените зони. Като работна хипотеза, бих предположил, че Вила Бъркшир е била подмамена зад кулисите с обещанието да се срещне с Браддок Уайли. Което навежда на мисълта, че убиецът й е бил облечен като някой на отговорна позиция.
    Той се обърна към комодор Кътър.
    — Къде точно се намираме, ако ми бъде простено задаването на този въпрос?
    Капитанът отвърна с втренчен поглед, след което се завъртя към Кемпър.
    — Ще позволите ли този… пасажер да поеме сигурността на кораба? — Гласът му беше твърд като стомана.
    — Не, сър. Но почтително бих настоял да приемем неговата помощ. Той ни е… помагал преди.
    — Запознали сте се с този мъж и сте използвали услугите му?
    — Да, сър.
    — В какво качество?
    — В казиното — отвърна Кемпър. — Помогна ни да се справим с картоброячите. — Не добави, че Пендъргаст си беше тръгнал с повече от четвърт милион паунда отгоре — пари, които тепърва трябваше да възстановяват.
    Капитанът махна възмутено с ръка, сякаш искаше категорично да се дистанцира от обсъждания въпрос.
    — Много добре, господин Кемпър. Като капитан на този кораб, знаете, че не се намесвам в проблеми, които нямат общо с плаването. — Той отиде до вратата и се извърна назад. — Предупреждавам ви, Кемпър: сега всичко лежи на вашите рамене. Вас ще държа отговорен за всичко. — После се обърна и излезе.
    Пендъргаст погледна Мейсън.
    — Мога ли да попитам какво е настоящото местоположение на „Британия“? По отношение най-близката суша?
    — Намираме се на хиляда и двеста километра източно от Флемиш Кеп, хиляда и осемстотин километра североизточно от Сейнт Джонс, Нюфаундленд.
    — Сейнт Джонс е най-близкото пристанище?
    — За момента — отвърна Мейсън. — След няколко часа ще е Галуей, Ирландия. Сега сме някъде по средата.
    — За съжаление — промърмори Пендъргаст.
    — Защо? — попита щаб-капитанът.
    — Защото съм убеден, че убиецът ще удари отново. Скоро.

35.

    Като управляващ директор на дружеството с ограничена отговорност „Абърдийн Банк енд Тръст“, Гевин Брус си мислеше — бе непоколебимо убеден, — че има невероятно голям опит в поемането на контрол над невъзможни ситуации и поставянето на нещата на мястото им. В хода на кариерата си бе преживял не повече от четири банкови фалита, но беше вкарал банките бързо във форма и бе променил съдбата им. Преди това бе служил като офицер във Военноморската флота на Нейно величество, вземайки участие във военните действия на Фолклендските острови и опитът от онова време му беше добре дошъл. Но никога не се бе сблъсквал с толкова странно и толкова плашещо предизвикателство като това.
    Брус пътуваше с още двама представители на „Абърдийн Банк енд Тръст“ — Нилс Уелч и Куентин Шарп — и двамата бивши моряци като него, сега безукорно облечени банкери в стила на Ситито. Работеше с тях от години и ги познаваше като добри, надеждни мъже. Бяха поканени на това пътешествие от една негова клиентка, Емили Далбърг, като отплата за обслужването. В наше време повечето богати клиенти изглежда смятаха, че банкерът им е задължен, но Емили разбираше важността от поощряването на старомодните отношения на взаимно доверие. И Брус й се беше отплатил за това доверие, помагайки й да премине през два гадни развода и едно сложно дело за наследство. Самият той вдовец, оценяваше по достойнство вниманието и подаръка й.
    Жалко, че всичко вървеше към влошаване.
    След развръзката в театър „Белгрейвия“ миналата нощ — на която беше присъствал — му стана ясно веднага, че корабният персонал не е в състояние да се справи. Те не само че нямаха представа как да разследват убийството или следите на убиеца, но и изглеждаха неспособни да се справят със страха и паниката, които плъзнаха из кораба — при това не само сред пасажерите, бе забелязал Брус с удивление, но също и сред обслужващия състав. Беше прекарал достатъчно време на кораб, за да знае, че моряците често попадат във властта на суеверни представи. „Британия“ беше станала крехка черупка и той бе убеден, че още един шок — и всичко ще потъне в хаос.
    Ето защо след обяда седнаха заедно с Уелч, Шарп и госпожа Далбърг — тя бе настояла да участва, — и заедно съставиха план. И сега, докато крачеха по застланите с плюш коридори, водени от Брус, той предприе някои мерки за успокоение, знаейки, че са пуснали плана си в действие.
    Малката група премина през палубите и стигна до коридор, който водеше към мостика. Бяха спрени от як гард с воднисти очи и разбъркана прическа.
    — Тук сме, за да се срещнем с комодор Кътър — каза Брус, показвайки картата си.
    Мъжът я взе и я погледна.
    — Мога ли да попитам за какво се отнася, сър?
    — За последното убийство. Кажете му, че сме група разтревожени пътници и че искаме да го видим веднага. — След миг колебание добави някак смутено: — Екс капитан, Кралска флота.
    — Да, сър. Един момент, сър.
    Охранителят забързано се отдалечи, като затвори и заключи вратата след себе си. Брус чакаше нетърпеливо, със скръстени пред гърдите ръце. Минаха пет минути, преди мъжът да се появи.
    — Ако обичате насам, сър.
    Брус и хората му последваха гарда през люка и влязоха в една много по-различна зона на кораба, с линолеум на пода, боядисани в сиво стени, имитация на дърво, осветена от серия флуоресцентни лампи. Миг по-късно бяха въведени в спартански обзаведена конферентна зала с една-единствена редица прозорци от дясната страна, които гледаха към бурния безкраен океан.
    — Моля, седнете. Капитан Мейсън ще е тук всеки момент.
    — Помолихме да се срещнем с капитана на кораба — отвърна Брус. — С комодор Кътър.
    Охранителят прокара ръка през разрошената си коса.
    — Комодорът няма възможност. Съжалявам. Старши помощник-капитан Мейсън е втори в йерархията.
    Брус хвърли въпросителен поглед към малката си група.
    — Да настояваме ли?
    — Боя се, че не е добра идея, сър — каза гардът.
    — Е, щом е тъй, ще се срещнем със старши помощника.
    Не бяха успели да седнат, когато миг по-късно в рамката на вратата се появи една жена в безукорна униформа, с пъхната под фуражката коса. Щом се окопити от изненадата, че жена заема такъв висок пост, Брус бе впечатлен от спокойното й, сериозно изражение.
    — Моля, седнете — покани ги тя, като в същото време се настани на челното място зад масата — още една подробност, която не избегна одобрението му.
    Банкерът изложи същността незабавно.
    — Капитан Мейсън, ние сме представители на една от най-големите банки във Великобритания, с нас е и клиентка на банката. Както по всяка вероятност знаете, някои от пътниците са започнали да се заключват в каютите си. Тръгнаха приказки за убиец на борда от типа на Джак Изкормвача.
    — Осведомена съм.
    — Екипажът, в случай, че не сте забелязали, също е изплашен — намеси се Емили Далбърг.
    — Отново: осведомени сме за тези проблеми и предприемаме стъпки за справяне със ситуацията.
    — Така ли? — вдигна вежди Брус — В такъв случай, капитан Мейсън, мога ли да попитам къде е корабната охрана? До този момент тя беше практически невидима.
    Мейсън направи пауза, спирайки поглед върху всеки от тях.
    — Ще бъда откровена с вас. Причината да виждате малко охрана е, че тук охраната наистина е малко — поне относително, като се има предвид размера на „Британия“. Правим всичко, което можем, но това е много, много голям кораб и на борда има четири хиляди и триста души. Целият ни охранителен състав работи непрекъснато.
    — Казвате, че правите всичко, което можете, но защо тогава корабът не направи завой? Ние не виждаме абсолютно никаква възможност, освен да се насочим обратно към пристанището, колкото е възможно по-бързо.
    При тези думи капитан Мейсън погледна разтревожено.
    — Най-близкото пристанище е Сейнт Джонс, Нюфаундленд, така че ако се отклоним, ще отидем точно там. Но ние няма да се отклоняваме. Продължаваме за Ню Йорк.
    Брус беше поразен.
    — Защо?
    — Заповед на комодор Кътър. Той има свои… добре обмислени причини.
    — Които са?
    — Точно сега заобикаляме от североизток периферията на Голямата плитчина. Отклоняването към Сейнт Джонс ще ни отведе точно в сърцето й. Второ, отклоняването към Сейнт Джонс ще ни принуди да минем право през Лабрадорското течение по време на юлския сезон на айсбергите, което макар и да не е опасно, ще ни принуди да намалим скоростта си. И най-накрая, отклоняването ще ни спести само един ден. Комодорът смята, че влизането на док в Ню Йорк сити би било по-уместно, предвид… ами, предвид законовите средства, от които може да се нуждаем.
    — На борда има маниак — каза Емили Далбърг. — Може да бъде убит и друг човек през този ваш „само един ден“.
    — Въпреки всичко, такива са заповедите на капитана.
    Брус се изправи.
    — В такъв случай настояваме да говорим директно с него.
    Капитан Мейсън също стана, за миг маската й на служебно лице се смъкна и Брус зърна измъчено, уморено и нещастно лице.
    — Комодорът не може да бъде безпокоен в момента. Много съжалявам.
    Брус отново я погледна.
    — Ние също съжаляваме. Може да сте сигурна, че отказът на комодора да ни приеме няма да остане без последствия. Сега и след това. Не сме хора, с които можете да се шегувате.
    Мейсън протегна ръка.
    — Не съм бездушна към мнението ви, господин Брус, и ще направя всичко, каквото мога, за да предам на комодора думите ви. Но става въпрос за кораб, който си има капитан, упълномощен да взема решения. Като бивш капитан сигурно ще разберете какво означава това.
    Брус игнорира протегнатата й ръка.
    — Забравяте нещо. Ние сме не само ваши пътници и клиенти, вие също имате вашите отговорности. Може да се направи нещо и ние сме решили да го направим. — И като даде знак на групата си да го последва, той се завъртя и излезе от помещението.

36.

    Свещеник Пол Битърман излезе от асансьора, олюля се и се облегна на блестящите хромови перила. „Британия“ беше попаднала в мъртво вълнение, но това бе само едната част от проблема; Битърман се бореше с комбинацията от прекомерно количество храна, поето на вечеря, и осемте чаши превъзходно шампанско.
    Продължавайки да се държи за перилата, той огледа в двете посоки елегантния коридор на Палуба 9, примига и се опита да се ориентира. Вдигна ръка към устните си, за да потисне оригването с вкус на хайвер, трюфели, крем брюле и сухо шампанско. Почеса се лениво. Нещо не изглеждаше както трябва тук.
    След минута-две разбра какво е. Вместо да вземе левия асансьор, както обикновено правеше, в алкохолната мъгла, обвила съзнанието му, кой знае защо се беше качил на десния и се бе озовал на обратната страна. Е, това можеше лесно да се оправи. Като си тананикаше под нос, той бръкна в джоба си за входната карта към апартамент 961. Пусна перилата и пое малко несигурно в посоката, която му се струваше правилната, но скоро откри, че номерата на стаите се увеличават в обратната посока.
    Той спря; обърна се; този път се оригна без да си дава труд да закрива устата си с ръка и пое назад. Главата му наистина беше необикновено мътна и за да я проясни, се опита да възстанови серията от събития, които го бяха довели — за пръв път през петдесет и тригодишния му живот — до състояние, което се доближаваше до отравяне.
    Всичко започна по-рано същия следобед. Беше усетил, че се разболява от морска болест още след събуждането си — не беше в състояние да хапне и троха — и никое от лекарствата, купени в корабната аптека, изглежда не помогна ни най-малко. Най-накрая беше отишъл в медицинския пункт, където лекарят му предписа пластир скополамин. Слагайки го зад ухото си според инструкциите, той се върна в каютата си да подремне.
    Пол Битърман не знаеше дали защото беше прекарал ужасна нощ, или се дължеше на пластира, но усети, че му се доспива. Беше се събудил в девет и петнайсет тази вечер, освободен от чувството за гадене, сухотата в устата и в момента изпитваше нечовешки глад. Беше спал по време на обичайния си час за вечеря — осем часът, — но едно кратко позвъняване му осигури резервация за последното сервиране — в десет и половина — в „Кенсингтън Гардънс“.
    „Кенсингтън Гардънс“ му допадна много. Беше по-модерен, по-младежки от старомодните ресторанти, в които се беше хранил, човек можеше да види там някои наистина възхитителни жени, а храната бе отлична. Изненадващо, но ресторантът не беше пълен — всъщност, бе полупразен. Изгладнял, той си поръча шатобриан за двама и унищожи цялата порция. Една бутилка шампанско бе достатъчна да утоли жаждата му, но любезният келнер побърза да го снабди с втора.
    На масата до него се водеше някакъв странен разговор: разтревожени мъж и жена обсъждаха внезапната поява на труп. Явно бе проспал някакво важно събитие. Докато се движеше бавно и предпазливо по коридора на Палуба 9, той реши, че първото, което ще направи сутринта след събуждането си, ще е да разбере всичко докрай.
    Но възникна друг проблем. Номерата на каютите сега нарастваха — 954, 956, но пък бяха само четни числа.
    Той спря, хвана се отново за перилата и се опита да мисли. При това темпо май нямаше никога да открие номер 961. Разсмя се гласно. „Пол, стари приятелю, не си използваш мозъка.“ Беше излязъл от дясната страна на борда, а нечетните числа на каютите, каквато беше и неговата, се намираха отдясно. Как можа да забрави? Трябваше да намери напречен коридор. Тръгна отново, като се движеше на зигзаг, мъглата в мозъка му се уравновесяваше от възхитителното усещане за плуване в крайниците. Реши, че свещеник или не, трябва да пие по-често шампанско. Домашно производство, разбира се — беше спечелил това пътешествие в томбола на YMCA11, иначе никога не би си позволил бутилка френско вино със скромната си заплата.
    Напред и наляво се виждаше едно прекъсване в редицата от врати: входът към един от коридорите в мидела12 Сигурно водеше към левия коридор и неговия апартамент. Той се препъна, докато минаваше през вратата.
    Коридорът се състоеше от двойка асансьори срещу уютно фоайе с дъбови библиотечни шкафове и въртящи се столове. В този късен час мястото беше пусто. Битърман се поколеба, ноздрите му се разшириха. Във въздуха се долавяше миризма — напомняше миризма на дим. За миг чувството му на ленива еуфория избледня: беше внимавал достатъчно в инструкциите за сигурност, за да знае, че огънят е най-голямата опасност на един кораб. Но този мирис беше необичаен. Напомняше на тамян, или, по-точно на китайския тамян, който веднъж бе помирисал в един непалски ресторант в китайския квартал в Сан Франциско.
    Още по-бавно сега, той прекоси фоайето към левия коридор отсреща. Тук беше много тихо, можеше да чуе дори боботенето на дизеловите двигатели, далече долу под краката си. Миризмата тук се усещаше по-силно — много по-силно. Странният мускусен аромат бе комбиниран с друг, по-дълбок и по-малко приятен мирис — мирис на плесенясала пръст, може би, заедно с нещо, което не можеше да определи. Той спря и се намръщи. После, хвърляйки поглед назад към фоайето, мина в левия коридор.
    И спря, изтрезнял в миг от опиянението.
    Точно пред него се намираше източникът на миризмата: тъмен облак дим, който блокираше пътя му напред. И все пак това не беше дим, какъвто бе виждал преди, странно непроницаем, с плътен, тъмен, сивкав цвят и ребреста повърхност, която му напомняше — по някакъв странен и неприятен начин — за ленени чаршафи.
    Пол Битърман си пое дъх шумно. Нещо не беше наред тук — никак не беше наред.
    Предполагаше се, че димът ще се носи из въздуха, ще се извива и ще се обръща, размивайки се до тънки струйки по края. Но този просто си стоеше тук, с големина на човек, странно зъл, сякаш опълчен срещу него. Беше толкова правилен и гладък, че изглеждаше твърд, като живо същество.
    Той усети, че сърцето му започва да бие ускорено от страх. Дали си въобразяваше, или наистина плътният облак имаше формата на човек? Виждаха се израстъци, които изглеждаха като ръце; бъчвообразна глава с лице, странни крака, които се движеха, сякаш танцувайки… О, Господи, не приличаше на човек, а на зъл дух…
    Точно в този момент нещото бавно протегна парцаливите си ръце и с ужасяваща решителност тръгна с вълнообразни движения право към него.
    — Не! — изкрещя той. — НЕ! Махай се! Махай се!
    Тези отчаяни крясъци бяха последвани от бързо отваряне на вратите на каютите от двете страни на коридора на Палуба 9. Настъпи кратка, наелектризирана тишина. После ахване; писъци; глухият звук от тяло, рухнало на килима; френетично захлопване на врати. Битърман не чу нищо от това. Цялото му внимание, всяка фибра от неговото същество бе прикована в уродливото нещо, което идваше все по-близо, още по-близо…
    После всичко отмина.

37.

    Льосюр местеше очи от Хентоф към Кемпър, после обратно. Той вече се чувстваше обиден, че комодорът беше прехвърлил проблема към него — той беше корабен офицер в края на краищата, а не служител в казиното. Отгоре на всичко нещата продължаваха да се влошават. С най-малко едно убийство, а може би дори три, той имаше да се занимава с много по-опасни и обезпокоителни неща от това. Той отново премести поглед от лицето на Хентоф към Кемпър.
    — Искам да съм сигурен, че съм правилно разбран — произнесе той. — Казвате ми, че този тип Пендъргаст е успял да накара картоброячите да изгубят един милион паунда на масите за блекджек, като в същото време е събрал за себе си печалба от почти триста хиляди.
    Хентоф кимна.
    — Точно така, сър.
    — Струва ми се, че вас просто са ви оскубали, господин Хентоф.
    — Не, сър — възрази Хентоф с ледена нотка в гласа. — Пендъргаст трябваше да спечели, за да загубят те.
    — Обяснете.
    — Пендъргаст започна с проследяване на разбъркването на картите — техника, в която наблюдавате пълна подкова за игра, запаметявате позициите на определени критични карти или групи от карти, наречени „слъгове“, след което ги проследявате визуално по време на разбъркването. Той успя също така да зърне долната карта и след като му предложиха да цепи, успя да пъхне тази карта точно на мястото, на което искаше.
    — Не ми изглежда възможно.
    — Става въпрос за добре познати, извънредно трудни техники. Този Пендъргаст изглежда ги владее по-добре от останалите.
    — Това все още не обяснява защо е било нужно Пендъргаст да спечели, за да загубят те.
    — Като се знае къде са били определени карти, и това се комбинира с броячна система, той е в състояние да контролира картите „по течението“ към останалите играчи при всяко влизане или излизане от играта.
    Льосюр кимна бавно, докато смилаше казаното.
    — Той трябваше да спре бързо добрите карти, за да направи така, че лошите да отидат „по течението“. За да накара другите да загубят, той трябваше да спечели.
    — Схванах — произнесе раздразнено Льосюр. — И сега искате да знаете какво да правите с печалбите му?
    — Точно така.
    Льосюр се замисли за момент. Всичко опираше до това как комодор Кътър ще реагира, когато тази работа стигне до ушите му — което, разбира се, щеше да стане. Отговорът не беше обнадеждаващ. И когато и Корпорацията научеше, щеше да стане още по-зле. По един или друг начин те трябваше да върнат парите обратно.
    Той въздъхна.
    — Ако не искаме да имаме проблеми с компанията, трябва да върнете парите обратно.
    — Как?
    Льосюр извърна умореното си лице.
    — Намерете начин.


    Трийсет минути по-късно Кемпър вървеше по застлания с плюшен килим коридор на Палуба 12, с Хентоф по петите, чувствайки как се поти неприятно в тъмния си костюм. Той спря пред вратата на апартамент „Тюдор“.
    — Сигурен ли сте, че това е подходящото време? — попита Хентоф. — Единайсет часът е.
    — Не останах с усещането, че Льосюр иска да изчакаме — отвърна Кемпър. — А вие? — След което се обърна към вратата и почука.
    — Влезте! — долетя далечен глас.
    Те влязоха и видяха Пендъргаст и младата жена, която пътуваше с него — Констанс Грийн, негова племенница или нещо такова — в салона, на намалено осветление, да седят зад масата с останалата част от изисканата вечеря пред себе си.
    — А, господин Кемпър — каза Пендъргаст като се изправи и побутна настрана салатата си от кресон. — И господин Хентоф. Очаквах ви.
    — Нима?
    — Естествено. Работата ни не е завършена. Заповядайте, седнете.
    Кемпър се отпусна с известна несръчност на близкия диван. Хентоф взе един стол, поглеждайки от агент Пендъргаст към Констанс Грийн и после обратно, сякаш се опитваше да схване истинските им взаимоотношения.
    — Да ви предложа по чаша порто? — попита Пендъргаст.
    — Не, благодаря — отказа Кемпър. След миг на неловка тишина той продължи: — Исках отново да ви благодаря, че се погрижихте за онези картоброячи.
    — Пак заповядайте. Приехте ли съвета ми за това как да им противодействате срещу повторно печелене?
    — Да, благодаря ви.
    — Проработи ли?
    — Абсолютно — кимна Хентоф. — Щом в казиното влезе наблюдател, веднага изпращаме коктейлна келнерка да го въвлече в тривиален разговор — като винаги намесва цифри. Това направо ги побърква, но нищо не могат да направят.
    — Отлично. — Пендъргаст хвърли въпросителен поглед към Кемпър. — Има ли нещо друго?
    Кемпър разтърка слепоочието си.
    — Ами, тук възниква въпросът за… парите.
    — Да не говорите за онези пари? — И Пендъргаст кимна към бюрото, където, забеляза Кемпър едва сега, стоеше купчина от дебели пликове, овързани с тънки гумени ластичета.
    — Ако са от печалбата от казиното, да.
    — И възниква въпрос за парите?
    — Вие работихте за нас — каза Кемпър, чувствайки неубедителността на довода си, още преди да го е изрекъл. — Печалбата по право принадлежи на работодателя ви.
    — Не съм служител на никого — каза Пендъргаст с ледена усмивка. — Освен, разбира се, на федералното правителство.
    Кемпър усети мъчителна неловкост под сребристия поглед.
    — Господин Кемпър — продължи Пендъргаст, — вие сте наясно, разбира се, че стигнах до тази печалба законно. Броенето на карти, проследяването на разбъркването на картите и останалите техники, които използвах — всички те са законни. Попитайте господин Хентоф. Дори нямаше нужда да тегля от кредитната линия, която ми предложихте.
    Кемпър хвърли поглед към Хентоф, който кимна нещастно.
    Поредна усмивка.
    — Е, в такъв случай: отговорих ли на въпроса ви?
    Кемпър си представи как докладва всичко това на Кътър и усети, че гръбнакът му се вдървява.
    — Не, господин Пендъргаст. Ние смятаме, че тази печалба е за казиното.
    Пендъргаст се приближи до бюрото. Взе един от пликовете, измъкна дебела пачка с банкноти и лениво ги прелисти с палец.
    — Мистър Кемпър — произнесе той, обърнат с гръб към него, — обикновено не ми и хрумва да помагам на казино да възстанови парите си срещу комарджии, които прибират парите на банката. Симпатиите ми щяха да са в друга посока. Знаете ли защо ви помогнах?
    — За да ни накарате да ви помогнем.
    — Само донякъде. Направих го, защото съм сигурен, че на борда има убиец и заради сигурността на пътуващите трябва да го идентифицирам — преди да е убил отново. За съжаление, той все още е с една стъпка пред мен.
    Унинието на Кемпър се задълбочи. Никога нямаше да си върне обратно парите, плаването се очертаваше като истинска катастрофа по всички фронтове и щяха да обвинят него.
    Пендъргаст се обърна и отново прокара палец през банкнотите.
    — Горе главата, господин Кемпър! Вие двамата все още можете да си вземете парите обратно. Готов съм да го направя в замяна на една малка услуга.
    Кой знае защо, това изобщо не утеши Кемпър.
    — Искам да претърся каютата и сейфа на господин Блекбърн. За тази цел ще ми е нужен магнитен пропуск и трийсет минути, през които да оперирам.
    Пауза.
    — Мисля, че можем да го уредим.
    — Има само една пречка. Блекбърн понастоящем се е укрил в бърлогата си и няма да излезе.
    — Защо? Да не се страхува заради убиеца?
    Пендъргаст отново се усмихна: лека, иронична усмивка.
    — Едва ли, мистър Кемпър. Крие нещо, което трябва да намеря. Ето защо трябва да бъде убеден да излезе.
    — Нямате право да ме молите да малтретирам пасажер.
    — Да малтретирате? Колко грубо. Един по-елегантен начин да го накарате да се измъкне ще е да включите пожарната аларма за десния борд на Палуба 9.
    Кемпър се намръщи.
    — Искате от мен да задействам фалшива пожарна тревога? Няма начин.
    — Но трябва.
    Кемпър се замисли за момент.
    — Предполагам, че можем да организираме противопожарно учение.
    — Той няма да излезе от апартамента си, ако е просто учение. Само задължителна евакуация е в състояние да го измъкне.
    Кемпър прокара ръце през влажната си коса. Господи, той се потеше.
    — Може би ще мога да задействам пожарна тревога в този коридор.
    Този път заговори Констанс:
    — Не, мистър Кемпър — произнесе тя със странен, старомоден акцент. — Ние проучихме въпроса внимателно. Трябва да обявите централна тревога. Един счупен противопожарен кран би бил открит твърде бързо. Нуждаем се от пълни трийсет минути в апартамента на Блекбърн. Освен това ще трябва да блокирате временно системата за гасене, което е възможно единствено от централната противопожарна система за контрол.
    Кемпър се изправи, Хентоф го последва.
    — Невъзможно. Лудост е да се иска подобно нещо. Пожарът е най-опасното нещо, което може да се случи на борда на един кораб, като изключим потъването. Корабен офицер, който задейства преднамерено фалшива пожарна тревога… Ще бъда обвинен в криминално престъпление, може би дори в углавно престъпление. Исусе! Господин Пендъргаст, вие сте агент от ФБР, знаете, че не мога да го направя! Трябва да съществува някакъв друг начин!
    Пендъргаст се усмихна, почти тъжно този път.
    — Не съществува друг начин.
    — Няма да го направя.
    Агентът прокара пръст по краищата на дебелата пачка банкноти. Кемпър почти усети миризмата на парите — миришеха на ръждясало желязо.
    Кемпър втренчи очи в пачката.
    — Просто не мога.
    Настъпи тишина. После Пендъргаст стана, отиде до бюрото, отвори горното чекмедже, сложи банкнотите вътре, след което прибра там и останалите пликове. Затвори чекмеджето с бавно, отмерено движение, обърна се към Хентоф и кимна:
    — Ще се видим в казиното, мистър Хентоф.
    Отново последва тишина, този път по-продължителна.
    — Каните се да… залагате? — попита бавно, като разчленяваше думите, Хентоф.
    — Защо не? — Пендъргаст разпери ръце. — В отпуска сме, в края на краищата. Освен това знаете, че обожавам блекджека. Мислех си също така да науча и Констанс.
    Хентоф погледна разтревожено към Кемпър.
    — Казвали са ми, че бързо се уча — каза Констанс.
    Кемпър отново прокара ръце през влажната си коса. Усещаше влагата, която се събираше под мишниците му. С всеки миг ставаше все по-лошо.
    Атмосферата в помещението се обтегна. Най-накрая Кемпър издиша шумно.
    — Ще отнеме известно време за подготовка.
    — Разбирам.
    — Ще обявя обща пожарна тревога на Палуба 9 в десет часа утре сутринта. Това е най-доброто, което мога да направя.
    Пендъргаст кимна рязко.
    — В такъв случай ние трябва да изчакаме до тогава. Да се надяваме, че нещата ще са спокойни, а-а-а… под контрол през това време.
    — Под контрол? Какво искате да кажете?
    Но в отговор Пендъргаст само се поклони на всеки от тях, след което отново седна зад масата и се върна към вечерята си.

38.

    Беше полунощ, когато Мади Едмъндсън се влачеше по централния коридор на Палуба 3, извън себе си от яд. Баба й и дядо й бяха осигурили това пътешествие като подарък за шестнайсетия й рожден ден и тогава идеята й се беше сторила страхотна. Но никой не й бе казал какво да очаква — че корабът ще е един плаващ ад. Всичките наистина забавни места — дискотеките и клубовете, където двайсет и няколко годишните висяха, както и казината — бяха забранени за момичета на нейната възраст. А шоупрограмите, на които би могла да отиде, можеха да се харесат само на стогодишни. Магичното ревю на Антонио, група „Блу мен“ и Майкъл Бубле, които пееха Франк Синатра — приличаше на майтап. Беше изгледала всички филми, а плувните басейни бяха затворени заради лошото време. Храната в ресторантите беше твърде екзотична и на нея прекалено силно й се повръщаше, за да се наслаждава на пицариите или бюфетите за хамбургери. Не й оставаше нищо друго, освен да седи до края в театралния салон, заобиколена от осемдесетгодишни старци, които се занимаваха със слуховите си апарати.
    Единственото интересно нещо, което се бе случило, беше онова странно същество, провесено в театър „Белгрейвия“. И това си беше нещо: всички бабички, облегнати на бастуните си, не спираха да грачат, старчоците клатеха глави, присвили рунтавите си вежди, офицерите и матросите тичаха наоколо като кокошки без глави. Не я беше грижа какво дрънкат останалите — това трябва да беше някаква импровизация, сценичен трик, някаква реклама за новия филм. Хората просто не умираха така в реалния живот, само във филмите.
    Тя мина през декорирания в златно ламе и зелено стъкло вход към най-горещия корабен клуб на „Трафалгар“. Отвътре се носеше висока, думкаща музика. Спря да надникне. Стройни фигури — колежански тип и професионалисти, се въртяха в миазма от дим и трепкащи светлини. Отвън пред вратата стоеше изискан управител: слаб и красив, облечен в смокинг, но все пак управител, решен да не позволява на малолетните като Мади да влязат вътре и да се позабавляват.
    Тя продължи мрачно по коридора. Въпреки, че клубовете и казината бяха във вихъра на купона, голяма част от обляната в синьо тълпа, която обикновено изпълваше пасажите и магазините, бе изчезнала. Сигурно си бяха в каютите, бяха се заврели под леглата. Ама че майтап. Надяваше се, че няма да въведат наистина полицейски час, както се шушукаше. Това щеше да е краят. Все пак това беше шега, нали така?
    Слезе с ескалатора едно ниво по-долу, мина покрай магазините на „Риджънт стрийт“, свръхлуксозният търговски пасаж, и изкачи няколко стъпала. Баба й и дядо й вече си бяха легнали, но тя не чувстваше ни най-малка умора. Беше се разхождала безцелно из кораба през изминалия час, тътрейки крака по килима. С въздишка извади слушалките и iPod-а от джоба си и си пусна Джъстин Тимбърлейк.
    Отиде до асансьора, влезе вътре и като затвори очи, натисна едно копче напосоки. Кабинката се спусна рязко, спря и тя излезе — поредният безкраен корабен коридор, този малко по-тесен, отколкото останалите. Като увеличи силата на плейъра си, тя се затътри напред, зави, ритна да отвори една врата с табелка, която не си даде труд да прочете, взе наведнъж няколко стъпала надолу и продължи напред. Коридорът направи друг завой и когато го последва, внезапно й се стори, че някой върви след нея.
    Спря и се обърна да види, но коридорът беше празен. Върна се няколко крачки и погледна зад ъгъла. Нищо.
    Сигурно беше някакъв случаен шум от кораба: отдолу проклетото нещо дрънчеше и вибрираше като някакво чудовищно кречетало.
    Тя продължи покрай стената, подпирайки се с лакът, след което мина до отсрещната и се плъзна отново напред. Още четири дни до Ню Йорк сити. Нямаше търпение да се прибере вкъщи и да види приятелите си.
    В този момент то се появи отново: чувството, че е преследвана.
    Спря рязко, този път свали слушалките от ушите си. Огледа се, но отново нямаше никого. Впрочем, къде се намираше? Това беше поредният покрит с килим коридор, с което приличаше на частна заседателна зала или на нещо от този сорт. Беше необичайно пуст.
    Тя отметна косата си назад с нетърпелив жест: боже мили, сега беше толкова уплашена, колкото и онези старчоци. Надникна през един интериорен прозорец в една от стаите и видя дълга маса, с наредени по дължината й компютри — интернет зала. Поколеба се дали да не се вмъкне и да влезе онлайн, но се отказа — всички добри сайтове сигурно бяха блокирани.
    Когато се извърна от прозореца, улови движение с ъгъла на окото си — някой се дръпна бързо зад ъгъла. Този път нямаше съмнение.
    — Хей! — извика тя. — Кой е?
    Отговор не последва.
    Сигурно беше някоя прислужница — корабът гъмжеше от тях. Тя продължи да върви, но сега по-бързо, стискайки слушалките в ръка. Тази част от кораба беше тягостна все пак; щеше да се върне назад, там, където се намираха магазините. Без да спира, хвърляше по едно око за някоя диаграма, от която да разбере местоположението си в момента. Докато го правеше, можеше да се закълне, че чува през тътена на двигателите лек шум от стъпки по килима.
    Това бяха глупости. Продължи да върви по-бързо, зави отново, после пак, все още без да открива никаква карта или място, което да й е познато — само още безкрайни коридори. Освен това тя забеляза, че килимите под краката й са отстъпили място на балатум.
    Осъзна, че е влязла в една от забранените зони на кораба, явно пропускайки табелката „Не влизай“. Сигурно е била върху вратата, която беше отворила с ритник. Но не искаше да се върне по същия път: нямаше начин.
    Зад нея определено се чуваха стъпки, сега по-отчетливи, които забързваха и забавяха според нейните крачки. Ами ако я преследваше някой перверзник? Може би трябваше да бяга — щеше да избяга всякак на един стар перверзник. Тя стигна до една странична врата, мина през нея и се спусна по метална стълба, достигайки друг коридор. Чу потропването на стъпки по стълбата зад нея.
    Точно тогава тя хукна.
    Коридорът направи остра чупка и завърши с врата, на която беше изписано в червено:
САМО ЗА МЕХАНИЦИ
    Натисна бравата. Заключено. Тя изпадна в паника, едва сдържаше дъха си. Можеше да чуе отекващите по коридора забързани стъпки. Опита отново бравата, разтърсвайки я, като викаше. Плейърът й се измъкна от джоба и се плъзна по пода, без да го забележи.
    Тя се обърна отново, огледа се в паника за друга врата, за пожарен изход, за нещо.
    Тичащите стъпки се чуваха все по-близо и по-близо. И тогава внезапно иззад ъгъла се показа един силует.
    Мади се дръпна рязко, в гърлото й се надигна вик, но като се взря по-напрегнато, изхлипа с облекчение:
    — Слава богу, че сте вие. Помислих… че някой ме преследва… не знам. Загубих се. Толкова се радвам, че…
    Ножът се появи толкова бързо, че тя нямаше време дори да извика.

39.

    Льосюр беше застанал в дъното на мостика. Мейсън стоеше до него. Той гледаше как комодор Кътър, сплел ръце зад гърба, крачи с бавна отмереност напред-назад пред таблото с подредени от единия до другия край плоскоекранни монитори. Очертаният му силует отминаваше екраните един след друг. Но очите му оставаха вперени напред, без да поглеждат нито екраните, нито вахтения офицер, застанал отстрани с нещастна физиономия.
    Льосюр погледна към радара и дисплеите за климатичната система. Корабът заобикаляше южния фланг на голяма, движеща се по посока на часовниковата стрелка, буря. Добрата новина беше, че вятърът духаше отзад; лошата: това означаваше, че се движат с попътна вълна, която не превишаваше скоростта на кораба. Жироскопите бяха опънати до крайност отпреди часове, но дори така корабът имаше бавно, колебливо ротационно отклонение, което гарантираше допълнителен дискомфорт за пътниците. Той погледна към дисплеите отново. Вълните се издигаха на девет метра височина, вятърът се носеше с четирийсет възла, радарът показваше много разсеяни сигнали. Въпреки това „Британия“ се справяше чудесно. Льосюр изпита чувство на гордост.
    Кемпър се появи безшумно до него, лицето му беше призрачно синьо на изкуствената светлина от дисплеите. Изглеждаше като човек, на когото са му се струпали много грижи изведнъж.
    — Заповед, сър — промърмори той.
    Льосюр погледна към Мейсън и й направи знак с очи. Двамата излязоха след Кемпър в едно от покритите крила на мостика. Дъждът трополеше по стъклата и се стичаше надолу на плътни струи. Отвън всичко беше черно.
    Кемпър безмълвно подаде на Льосюр лист хартия. Първият помощник присви очи на слабото осветление.
    — Господи! Осемнайсет души са изчезнали?
    — Да, сър. Но ще видите накрая, че шестнайсет вече са се появили. Излизат за десет минути от каютата си и съпругите или съпрузите им звънят на охраната. Истина е обаче, че атмосферата на кораба се влошава. Пасажерите изпадат във все по-голяма паника. И персоналът ми е направо парализиран.
    — А онези пътници, които не са били открити?
    — Едно шестнайсетгодишно момиче — баба й и дядо й ни съобщиха. И жена с лека форма на Алцхаймер.
    — Откога ги няма?
    — Момичето от три часа. Възрастната жена — от около час.
    — Смятате ли, че това е причина за сериозна тревога?
    Кемпър се поколеба.
    — За възрастната дама — не; според мен просто се е объркала, може би е заспала някъде. Но момичето… ами, обезпокоен съм. Викаме я по радиоуредбата непрекъснато, претърсихме обществените места. И тогава изникна ето това. — Той подаде втори лист на Льосюр.
    Първият помощник-капитан четеше с нарастващо недоумение.
    — Господи боже, истина ли е? — Той забоде пръст в листа. — Чудовище броди из кораба?
    — Шестима души от Палуба 9 съобщиха, че са го видели. Нещо като… не знам точно. Нещо, обвито в дим, или направено от гъст дим. Обясненията се различават. Има голямо объркване.
    Льосюр му върна листовете.
    — Това е абсурдно.
    — Само показва степента на истерия. Според мен ситуацията се развива обезпокоително — много обезпокоително. Масова истерия на океански лайнер в средата на Атлантическия океан, представяте ли си? Както вървят нещата, ще се окаже, че не разполагам с хора, които да се справят с това. Объркани сме.
    — Съществува ли начин за прехвърляне на друг корабен персонал за временно дежурство по охраната? Изтегляне на няколко способни младши инженери от обичайната им работа?
    — Забранява се от устава — каза капитан Мейсън, намесвайки се за първи път. — Комодор Кътър е единственият, който може да го отмени.
    — Можем ли да отправим искане? — попита Кемпър.
    Мейсън погледна невъзмутимо към централния мостик, където крачеше Кътър.
    — Сега не е подходящото време да молим комодора за нищо, господин Кемпър — произнесе тя отсечено.
    — Какво ще кажете да затворим казината и да пренасочим персонала на Хентоф към охраната?
    — Корпорацията направо ще ни обеси. Четиридесет процента от печалбата идва от казината. И освен това, тези хора са търговци и крупиета, както и шефове — не са обучени за нищо друго. По същата логика можем да пренасочим келнерския персонал.
    Настъпи дълга тишина.
    — Благодаря за доклада, господин Кемпър — кимна Мейсън. — Това е всичко.
    Кемпър кимна и излезе, оставяйки Льосюр и Мейсън сами.
    — Капитан Мейсън? — произнесе накрая Льосюр.
    — Да, мистър Льосюр? — капитан Мейсън се обърна към него, твърдите линии на лицето й едва личаха на слабото осветление.
    — Извинете, че повдигам въпроса отново, но обсъдена ли е възможността да се отклоним към Сейнт Джонс?
    Тишината, която последва този въпрос, се проточи дълго, почти минута. Накрая Мейсън отговори:
    — Нямаше официална дискусия, мистър Льосюр.
    — Ще ми позволите ли да попитам, сър, защо не?
    Льосюр видя, че тя се опитва да формулира внимателно отговора си.
    — Комодорът вече съобщи категоричните си заповеди по този въпрос — каза тя.
    — Ами ако се окаже, че това момиче… е поредната жертва?
    — Комодорът не показва признаци за промяна на мнението си.
    Льосюр усети вълна на раздразнение.
    — Извинете ме за откровеността, капитане, но вече имахме един убиец на този кораб. Ако на този Пендъргаст може да се вярва, мъжът вече е убил поне трима души. Пътниците са превъзбудени, половината от тях се крият в каютите си, а останалите пиянстват в салоните и казината. А сега изглежда се надига и масова истерия, говори се за призрак, който броди из кораба. Нашият директор по сигурността призна, че ситуацията излиза от контрола му. Предвид обстоятелствата, не мислите ли, че е наложително да обмислим отклоняване към Сейнт Джонс?
    — Подобно отклонение ще ни заведе още по-навътре в бурята.
    — Знам. Но по-скоро ще завия към североизток, отколкото да се занимавам с излязла от контрол тълпа от пътници и екипаж.
    — Какво ние с вас мислим, няма значение — произнесе хладно Мейсън.
    Въпреки тона й, Льосюр виждаше, че последната му забележка попадна точно на място. Корабните офицери отлично знаеха, че са относително малко на брой. Заедно с пожар в океана, един смут всред пътниците или по-лошото от смут — пораждаха винаги сериозни опасения.
    — Вие сте щаб-капитанът — притисна я той. — Вторият човек в командването. Вие сте в най-добрата позиция да му повлияете. Не можем да продължаваме по този начин — трябва да го убедите да се отклоним.
    Мейсън се обърна към него, изглеждаше смъртно уморена.
    — Мистър Льосюр, не схващате ли? Никой не може да промени становището на комодор Кътър. Толкова е просто.
    Льосюр я гледаше втренчено, дишайки тежко. Направо не беше за вярване. Той се взря към главния мостик. Кътър продължаваше да крачи, потънал в собствения си свят; лицето му представляваше неразгадаема маска. Льосюр си спомни за капитан Кийг във „Въстанието на шайените“, който продължаваше да държи на своето, докато корабът потъваше в неумолим хаос.
    — Сър, ако има още едно убийство… — Гласът му секна.
    Мейсън каза:
    — Мистър Льосюр, ако има още едно убийство — пази боже! — ще преразгледаме положението.
    — Ще преразгледаме положението? С цялата ми искреност, сър, но какъв е смисълът от още приказки? Ако има още…
    — Не говоря за празни приказки. Имам предвид действия по Параграф V.
    Льосюр я погледна втренчено. Параграф V се отнасяше до отстраняване на капитан в открито море заради сериозни опущения.
    — Да не би да казвате…?
    — Това е всичко, мистър Льосюр.
    Тя се обърна и отиде в средата на мостика, спирайки се да поговори с навигатора на пулта съвсем хладнокръвно, сякаш нищо не се бе случило.
    Параграф V. Мейсън беше смела. Ако се стигнеше до там, щеше да го направи. Това бързо се превръщаше в битка — не просто за безопасното управление на „Британия“, а за оцеляване.

40.

    Кемпър излезе от централния компютър и комплекса за обработване на данни на Палуба В, и се насочи към най-близкия асансьор. Беше му отнело по-голямата част от нощта да организира фалшивата тревога. Беше отвратително пренастройване на корабната система за управление на сигурността, без оставяне на следа, а особено трудно се оказа изваждането от строя на системата за пръскане. Не беше чак толкова отдавна, когато разсъждаваше мрачно, че единствените електронни системи на един океански лайнер са радарът и комуникациите. А сега изглеждаше сякаш целият проклет кораб се е превърнал в гигантска електронна мрежа. Беше като някакъв огромен, плаващ компютър.
    Асансьорът пристигна и Кемпър се качи, натискайки бутона за Палуба 9. Беше близо до лудостта да включи фалшива тревога на кораб с и без това изнервени пътници, с капитан, който в най-добрия случай щеше да бъде сменен, а в най-лошия — понижен по време на буря сред Атлантика. Ако се разчуеше, не само щеше да загуби работата си, но вероятно щеше да изгние в затвора. Питаше се как Пендъргаст беше успял да го убеди да участва в това.
    След това се сети за Корпорацията и си спомни защо.
    Вратите на асансьора се отвориха на Палуба 9. Той излезе и погледна часовника си: девет и петдесет. Като сключи ръце на гърба и изтипоса приятна усмивка на лицето си, той тръгна по десния коридор, като кимаше и се усмихваше на пътниците, които се връщаха от закуска. Палуба 9 бе най-луксозната на кораба и той се надяваше пръскачките да не съсипят всичко след цялата работа, която беше свършил. Това щеше да е скъпа катастрофа за „Норд Стар“, като се имаше предвид, че някои от каютите и апартаментите бяха декорирани от самите пасажери със скъпи произведения на изкуството, картини и скулптури.
    Не най-малкият от които беше тризонетът на Блекбърн.
    Той небрежно погледна часовника си. Девет и петдесет и осем. Хентоф би трябвало да е в далечния край на коридора на Палуба 9 заедно с охранителя, готов да се втурне в акция.
    Пиу-у-у-у! Пожарната аларма се разнесе по елегантния коридор, последвана от глас на запис с прекрасен английски акцент:
    Внимание: това е пожарна тревога. Всички пътници трябва да напуснат зоната незабавно. Корабният персонал да се яви на сборните пунктове. Моля, следвайте инструкциите, разлепени от външната страна на вратите или заповедите на служителите на пожарната охрана. Внимание: това е пожарна тревога. Всички пътници…
    Започнаха да се отварят врати. Хората се събираха отвън, някои облечени, други по нощни халати или тениски. Беше забележително, помисли си Кемпър, колко бързо реагираха; сякаш всички са очаквали нещо.
    — Какво става? — попита някой. — Какво е това?
    — Пожар? — чу се друг глас, близо до паниката. — Къде?
    — Хора! — извика Кемпър, бързайки надолу по коридора. — Не е нужно да се тревожите! Моля, напуснете каютите си и идете напред! Съберете се в предния салон! Няма за какво да се тревожите, няма причина за паника, моля всички да се насочат напред…
    Внимание: това е пожарна тревога…
    Едра жена, с преливаща от нощницата й плът, изскочи от една каюта и го хвана с месестата си ръка.
    — Пожар? О, Господи, къде?
    — Всичко е наред, мадам. Моля, идете в предния салон. Всичко ще се оправи.
    Заобиколиха го още хора.
    — Къде да отидем? Къде е пожарът?
    — Движете се напред към края на коридора и се съберете в салона! — Кемпър се опита да си пробие път. Досега още никой не беше излязъл от тризонета на Блекбърн. Той видя Хентоф и охранителя, които бързаха, избутвайки хората.
    — Пепис! Моя Пепис! — Една жена, разсичайки течението на тълпата, блъсна Кемпър и изчезна обратно в апартамента си. Охранителят се опита да я спре, но Кемпър поклати глава. Жената се показа навън миг по-късно с едно куче.
    — Пепис! Слава богу!
    Кемпър погледна мениджъра на казиното.
    — Тризонета „Пеншърст“ — промърмори той. — Трябва да сме сигурни, че е празен.
    Хентоф зае позиция от едната страна на вратата, докато охранителят заблъска силно по блестящото дърво.
    — Пожарна евакуация! Всички да излязат!
    Нищо. Хентоф погледна Кемпър, който кимна. Гардът измъкна служебна магнитна карта и я пъхна в ключалката. Вратата се отвори и двамата влязоха вътре.
    Кемпър изчака до вратата. Миг по-късно чу възбудени гласове от вътрешността. Една жена в камериерска униформа изтича от мезонета и хукна по коридора. След нея на вратата се появи Блекбърн, хванат здраво от гарда.
    — Свали си мръсните ръце от мен, кретен такъв! — изкрещя той.
    — Съжалявам, сър, заповед — отвърна гардът.
    — Няма никакъв пожар! Дори не подушвам пушек!
    — Заповед, сър — повтори Кемпър.
    — Поне заключете вратата ми, за бога!
    — Наредбата за пожарна охрана изисква всички врати да останат отворени по време на критични ситуации. А сега бихте ли отишли в предния салон, където се събират останалите пътници?
    — Няма да оставя каютата си отключена! — откопчи се внезапно Блекбърн от хватката и се опита да хукне към стаята си.
    — Сър — хвана го за сакото Хентоф, — ако не дойдете с нас, ще трябва да ви задържим.
    — Ще ме задържите, как ли пък не! — Блекбърн замахна към Хентоф, който се дръпна настрани. Той се пресегна към вратата и Хентоф инстинктивно се опита да го спре, в резултат на което двамата паднаха на пода. Чу се звук от разкъсване на плат.
    Кемпър притича.
    — Закопчай го!
    Охранителят извади чифт пластмасови белезници и когато Блекбърн се търкулна върху Хентоф и се опита да се изправи, той умело го хвърли на пода, стегна ръцете му и ги закопча отзад.
    Блекбърн се дърпаше и трепереше от ярост.
    — Знаете ли кой съм? Ще си платите за това…! — Той се опитваше да седне.
    Кемпър се намеси:
    — Господин Блекбърн, всички знаем отлично кой сте. А сега, ако обичате, изслушайте ме внимателно: ако не отидете доброволно в предния салон, ще ви изпратя право в брига, където ще останете до слизането, когато ще бъдете изправен пред местния съд и осъден за нападение.
    Блекбърн втренчи очи в него, ноздрите му бяха разширени, дишаше тежко.
    — Или, ако се успокоите и следвате заповедите, ще ви сваля белезниците и ще забравя за непровокираното ви с нищо нападение над член на екипажа. Ако се окаже, че тревогата е фалшива, ще се върнете в каютата си след трийсет минути. А сега изберете: кое да бъде?
    След няколко минути Блекбърн склони. Кемпър направи знак на гарда, който му свали белезниците.
    — Отведи го до салона. Не позволявай половин час никой да излиза.
    — Да, сър.
    — После, когато се чуе сигналът, могат да се върнат в апартаментите си.
    — Много добре, сър.
    Охранителят придружи Блекбърн до празното сега фоайе, оставяйки Кемпър и Хентоф сами в ехтящия коридор. Слава богу, пръскачките не се бяха включили. Цялата му работа по подготовката не беше отишла напразно. Пожарникарите пристигаха, повлекли маркучи и какви ли не принадлежности, влизаха в каютите и проверяваха за пожар, след което затваряха след себе си всяка врата. Макар вече да ставаше ясно, че вероятно тревогата е фалшива, те трябваше да проверят навсякъде. Кемпър погледна Хентоф и каза с тих глас:
    — Добре ще е и ние да тръгваме. Не искаме да сме тук, когато Пендъргаст…
    — Дори не го изричай. — И Хентоф забърза надолу по коридора, сякаш нямаше търпение да напусне това място час по-скоро.

41.

    На другия край на кораба, седем палуби по-долу, Емили Далбърг излезе от кафене „Сохо“ след лека закуска с чай и кифла, и тръгна по близкия търговски коридор, известен като „Риджънт стрийт“. Предпочиташе този изискан пасаж пред другия, „Сейнт Джеймс“ на Палуба 6. Коридорът беше украсен така, че да изглежда като истинската „Риджънт стрийт“ отпреди сто години и дизайнерите бяха свършили изумителна работа: улични лампи с истински газови фенери, калдъръмени алеи с малки, елегантни бутици за облекла от двете страни. Беше дошла точно навреме: за разлика от казината и клубовете, които бяха отворени през целия ден и цялата нощ, „Риджънт стрийт“ спазваше обичайното работно време. Беше десет часът и магазините тъкмо отваряха, включваха осветлението, персоналът вдигаше металните решетки.
    Десет часът. Имаше да убие час и половина до повторната среща с Гевин Брус и планирането на следващата им стъпка.
    Далбърг се приближи до първия магазин, разглеждайки стоките на витрината. Познаваше истинската „Риджънт стрийт“ добре и стоките тук бяха дори по-скъпи от онези. Представи си само, размишляваше тя, докато гледаше през витрината, да платиш хиляда и сто паунда за една затворена коктейлна рокля, която можеш да си вземеш от Лондон за една трета от тези пари. Явно фактът да си на океански лайнер караше хората да губят здравия си разум.
    Тя се усмихна неопределено, докато се спускаше по фалшивото авеню, а умът й блуждаеше. Странно, въпреки цялата паника и объркване, и страхът надвиснал във въздуха като плащ, тя се улови, че мисли за елегантния мистър Пендъргаст. Не го беше виждала от първата вечеря на кораба, освен веднъж, когато се разминаха в казиното, но тя осъзна, че мислите й се връщат към него отново и отново. Беше на тази земя от петдесет и една години, беше минала през трима съпрузи, всеки следващ по-богат от предишния, но през целия си живот не бе срещала мъж толкова интригуващ като Алойзиъс Пендъргаст. А най-странното беше, че изобщо не можеше да определи какво точно я привличаше у него. Но щеше да разбере; знаеше го от първия път, когато срещнаха погледите си, от първите сладки като мед думи, които се бяха отронили от устните му…
    Тя спря да се полюбува на една украсена с пайети блуза на „Корнели“, а съзнанието й се зарея далече, преди да се върне обратно в настоящето. Първите й двама съпрузи бяха английски аристократи от старомоден тип и нейната способност и независимост накрая ги бяха прогонили. В третия си съпруг, американски барон в индустрията за опаковане на месо, най-сетне бе открила равен — колкото да го види как умира от удар по време на полов акт. Беше се надявала да срещне подходящ четвърти съпруг на круиза — животът беше кратък, а тя изпитваше смъртен страх да остане сама на стари години с конете си; но сега, с бъркотията около тези ужасни убийства, изгледите наистина не бяха обещаващи.
    Няма значение. Веднъж да пристигнеше в Ню Йорк, следваха партито на Гугенхайм, забавите на списание „Ел“, вечерите в Метрополитън клъб, и още много места, на които можеше да срещне подходящия. Може би, помисли си тя, трябваше да понижи малко стандартите си… но съвсем леко.
    А може би не. Беше сигурна, например, че господин Пендъргаст не би изисквал понижаване на стандартите. Най-малкото толкова сигурна, колкото би могла да бъде, преди да е съблякла дрехите на един мъж.
    Погледна към бавно движещата се тълпа. Беше по-рехава от обикновено, което несъмнено се дължеше на високите вълни, изчезналите пасажери и убийството. А може би всички имаха махмурлук — количеството ликьор, което бе видяла да се изпива в ресторанти, клубове и салони предишната вечер, доста я беше учудило.
    Тя се приближи до друг елегантен магазин, последният в пасажа, който тъкмо отваряше. Изчака лениво, докато металните ролетни щори се вдигаха с ужасен шум — онова, което бе очарователно на „Риджънт стрийт“, на борда на кораба беше направо гадно — и се изненада приятно, когато стъклената витрина разкри малък магазин за кожи. Не беше отишла, за да си купи нещо за обличане, но въпреки това можеше да оцени една красиво ушита дреха, когато я видеше. Един от служителите в магазина стоеше зад витрината и суетливо оправяше дълго кожено палто на „Зуки“13, което се бе поразкривило върху старомодния, изплетен от ракита манекен. Тя спря да се полюбува на палтото, украсено с ресни, в доста авангарден стил, впрочем. „Достатъчно дебело да държи топло в Сибир“, помисли си тя с усмивка.
    Служителят дърпаше и се мъчеше с нарастващо раздразнение, докато най-сетне разбра, че палтото е закопчано с кукички. Като завъртя очи театрално, той го разкопча и разтвори двете предници. От манекена плисна течност, последвана от нещо, което приличаше на червеникаво бяло въже. Служителят, усетил по ръцете си влага, ги вдигна. Бяха червени — покрити с гъсто червено, което можеше да е само кръв.
    Кръв…
    Емили Далбърг сложи ръка пред устата си. Мъжът зад витрината реагира по-бурно, хукна навътре, хлъзна се на пода и загуби равновесие; извика и се хвана за манекена, но след миг се приземи тежко на земята заедно с него и палтото разкри труп.
    Но не, осъзна Емили Далбърг; това не беше труп, във всеки случай не цял труп, а бъркотия от органи, червени, бели и жълти, които висяха от разръфана дупка в изплетения от ракита торс на манекена. Тя се втренчи шокирана и невярваща, неспособна да помръдне. Беше видяла достатъчно кървави сцени в семейната фабрика за опаковане на месо на третия си съпруг, за да знае, че тези органи не са на животни. Не, вътрешностите на животните бяха по-големи. Това беше нещо съвсем различно…
    Внезапно тя осъзна, че крайниците й отново са в състояние да се движат. В следващия миг се обърна и забърза надолу по „Риджънт стрийт“ с несигурни крачки, следвана по петите от все по-силни писъци. Но Емили Далбърг не се обърна назад нито веднъж.

42.

    Три минути след десет вратата към Палуба 9 се отвори със скърцане към напълно безлюдния коридор. Писъкът на пожарната аларма беше секнал и единственото, което остана, бе досадното съобщение за тревога, повтарящо се отново и отново от корабната радиоуредба. От едната посока идваха далечните гласове на пожарникарите; от другата — неясната глъчка от предния салон. След кратко колебание, Пендъргаст излезе от тъмнината като паяк от дупката си. Погледна първо в едната, после в другата посока, взирайки се напрегнато към застлания с килим коридор. После с котешка бързина се стрелна напред, отвори входната врата на тризонета „Пеншърст“, надникна вътре и, след като затвори след себе си, пусна резето.
    Остана неподвижен известно време в тихото антре. Оттатък, в салона, завесите бяха дръпнати срещу мрака и бурната сутрин, пропускайки слаба светлина в притихналия интериор. Чуваше се глухото боботене на кораба, звукът на дъжда и вятърът, който биеше в прозорците. Той вдиша, всичките му сетива бяха нащрек. Усети едва-едва същата восъчна миризма на пушек и смола, която таксиметровият шофьор бе описал; миризмата от вътрешния манастир на Гсалриг Чонг.
    Погледна часовника си: двайсет и четири минути.
    Тризонетът беше един от двата най-големи апартамента на борда, приличащ повече на елегантна градска къща, отколкото на корабна каюта, с три спални и стая за упражнения на горните етажи и салон, кухня, трапезария и балкон долу, свързани с вита стълба. Той влезе в тъмния салон. Сребро, злато, тюркоаз и лак блестяха матово в сенките. Пендъргаст светна лампите и бе заслепен от изключителната и еклектична колекция от предмети на изкуството, която се разкри пред очите му: ранни картини в стил кубизъм на Брак и Пикасо, смесени безразборно с шедьоври на азиатската живопис и статуи от Индия, Югоизточна Азия, Тибет и Китай. Имаше и други съкровища: маса, показваща кутии за емфие от ранно английско щамповано сребро и злато; няколко сандъчета, съдържащи древни гръцки монети; странна колекция от нещо, прилично на карфици за римска тога, както и римски монети.
    Колекцията като цяло показваше колекционер с набито око, безукорен вкус и необикновено дълбоки джобове. И дори нещо повече — бе дело на човек с истинска култура и разбиране, човек с интереси и познания, далеч надхвърлящи един обикновен бизнес.
    Това ли беше човекът, безпричинно и садистично осакатил Джордан Амброуз след смъртта му? Спомни си отново, че убийството на Амброуз беше психологически непоследователно във всяко отношение.
    Той се насочи право към големия тиков шкаф в отсрещния край на стаята, който, бе обяснила Констанс, съхраняваше сейфа на апартамента. Като отвори шкафа, той извади магнитния пропуск, с който Кемпър го бе снабдил, и го пъхна в процепа. Миг по-късно вратата на сейфа се открехна с леко изщракване.
    Той я отвори широко и напрегна очи да огледа вътрешността. Тогава усети, че отвътре се разнася силна миризма на смола и пушек. Сейфът беше празен, с изключение на едно нещо: дълга, правоъгълна кутия от дърво, покрита с избелели тибетски надписи.
    Измъкна я изключително внимателно, отбелязвайки лекотата й. Беше толкова проядена от дървояди, че напомняше изсушен сюнгер, който се рони и пръска прах и при най-лекото докосване. Той вдигна старото месингово резе и нетърпеливо отвори капака, който се разпадна в ръцете му. Остави настрана парчетата и насочи поглед към вътрешността на кутията.
    Беше празна.

43.

    Звънецът на мостика издаде звук: знак, че някой влиза. Миг по-късно Кемпър се появи на прага. Льосюр се стресна при вида на мъжа: лицето му беше сиво, косата разрошена, дрехите — раздърпани. Изглеждаше така, сякаш не е спал от седмица.
    — Какво става, господин Кемпър? — попита той, поглеждайки неволно към комодор Кътър, който бе още на мостика и продължаваше да се разхожда нервно. Корабът се движеше на автопилот — единство на софтуер, техника и сателитна технология, което бе истинско чудо на морската инженерна мисъл, способно да държи курса на кораба по-точно дори от най-добрия навигатор, спестявайки значително количество гориво. Проблемът, помисли си Льосюр, беше, че автопилотът продължаваше да следва курс към Ню Йорк.
    — Откриха изчезналото момиче — каза Кемпър; гласът му беше тих. — Или по-точно — част от него.
    Възцари се кратка тишина. Льосюр усети, че го залива вълна на ужас, когато се опита да смели информацията.
    — Част от него — повтори той накрая. Гърлото му пресъхна.
    — Парчета от човешко тяло — черва, вътрешности — бяха открити натъпкани в манекен в един от магазините на „Риджънт стрийт“. Приблизително по същото време кървави следи, полусмачкана гривна и… съсирена кръв, както и други неща… бяха локализирани от групата ми за разследване на перилата на кърмовия люк на Палуба 1.
    — Значи останалото е било хвърлено зад борда — произнесе Льосюр много тихо. Това беше лош сън, кошмар.
    — Така изглежда, сър. Плейърът на момичето беше намерен на Палуба В, извън люка, който води към машинното отделение. Сигурно някой я е заговорил долу, завел я е, или я е пренесъл до Палуба 1, след това я е убил и заклал на откритата палуба, хвърлил я е извън борда, като е оставил няколко… ами-и-и… трофея. Тях, оказа се, е занесъл в магазина за кожи на „Риджънт стрийт“.
    — Пътниците знаят ли вече?
    — Да. Новината изглежда бързо се е разчула. Отразява им се зле.
    — До каква степен?
    Льосюр се обърна към друг офицер.
    — Активирайте охранителните люкове на всички подстъпи към мостика. Да не минава никой без разрешение.
    — Разбрано, сър.
    Той се обърна отново към шефа на сигурността:
    — Ще обсъдя предложението ви за ISPS с комодора. Някакви следи, които да водят към убийството?
    — Никакви. С изключение на това, че убиецът има забележителен достъп до всякакви места на кораба, включително ключ за машинното отделение и магазина за кожи на „Риджънт стрийт“.
    — Пендъргаст каза, че убиецът е успял по някакъв начин да се снабди със служебен пропуск.
    — Или оригинален ключ — предположи Кемпър. — Раздадени са дузини.
    — Мотив?
    — Може да е дело на побеснял социопат. Или някой, който има специална цел.
    — Цел? Каква например?
    Кемпър сви рамене:
    — Не знам. Да предизвика паника на борда, може би?
    — Но защо?
    Когато шефът по сигурността не отговори, Льосюр кимна.
    — Благодаря, мистър Кемпър. Ще бъдете ли така добър да ме придружите, докато докладвам за това на комодора?
    Кемпър преглътна мъчително, но кимна. Льосюр отиде до централния мостик и се изпречи на пътя на комодора.
    — Капитан Кътър?
    Кътър спря да крачи и вдигна бавно едрата си глава.
    — Какво има, мистър Льосюр?
    — Господин Кемпър току-що съобщи за друго убийство на борда. Става дума за младо момиче.
    При тези думи очите на Кътър блеснаха за миг, след което отново помрачняха. Той се обърна към шефа по сигурността:
    — Господин Кемпър?
    — Сър. Шестнайсетгодишно момиче е било убито рано тази сутрин на Палуба 1. Някои части от тялото са били натъпкани във вътрешността на манекен в един от магазините на „Риджънт стрийт“; разбрало се при отварянето на магазина. Историята се разпространява из кораба и пътниците изпадат в паника.
    — Провеждате ли разследване?
    — Екипът ми, сър, полага максималните възможни усилия да поддържа реда, да отговаря на оплакванията за изчезване и да успокоява пътниците. С цялото ми уважение, но ние не сме в състояние да събираме доказателства, да разпитваме заподозрени или да провеждаме разследване.
    Кътър продължи да го гледа настойчиво.
    — Нещо друго, мистър Кемпър?
    — Бих препоръчал обявяване на ISPS първа степен, на борда на кораба.
    Очите се фокусираха за кратко върху Льосюр, преди да се завъртят към вахтения офицер.
    — Господин Уордингтън? — извика Кътър. — Колко остава приблизително до Ню Йорк?
    — При сегашната скорост и хединг, шейсет и шест часа, сър.
    — А до Сейнт Джонс?
    — Двайсет и три часа, сър, ако поддържаме същата скорост.
    На мостика се възцари дълга тишина. Очите на Кътър светеха на мъждивата светлина на електронните прибори. Той се обърна към шефа по сигурността:
    — Господин Кемпър, обявете код едно. Искам да затворите две от казината и половината нощни клубове. В допълнение, изберете магазините и залите, които са направили най-малък оборот. Прехвърлете служителите, чиито способности и умения позволяват, към поддръжката на реда на борда. Затворете игралните зали, клубовете за здраве, театрите и спа центровете — и пренасочвайте и техните служители към охраната всеки път, когато се налага.
    — Разбрано, сър.
    — Запечатайте всички зони, които могат да съдържат юридически доказателства за едното или другото престъпление. Не искам там да влиза никой, дори вие.
    — Вече е направено, сър.
    Той се обърна.
    — Господин Льосюр, от десет вечерта до осем сутринта влиза в сила полицейски час до влизането ни в пристанище. Всички пътници трябва да останат затворени в каютите си през това време. Преместете часовете за вечеря така, че последната смяна да завършва най-късно в девет и половина.
    — Да, сър.
    — Отменя се румсървисът, както и всяко друго обслужване на пътниците. Целият обслужващ персонал ще се придържа към минимален график за почистване. Членовете на екипажа да се заключват в каютите си, когато не са на дежурство или в стола. Никакви изключения. Господин Льосюр, предприемете съответните стъпки да ограничите движението на низшия персонал по кораба.
    — Да, сър.
    — Направете съответните съобщения към пътниците, обявете ISPS код първа степен на борда на кораба и предайте заповедите ми. Нарушенията ще се наказват строго. Няма да се допускат никакви изключения от тези правила, без значение на това колко богат или… влиятелен може да е пасажерът, или претендира, че е.
    Настъпи дълга, тежка тишина. Льосюр чакаше да последват най-важните заповеди.
    — Това е всичко, мистър Льосюр.
    Но Льосюр не помръдна.
    — Капитан Кътър, извинете, че го споменавам, но сигурен ли сте, че няма да се отклоним към Сейнт Джонс?
    Когато очите на капитана се спряха върху него, те станаха студени.
    — Не.
    — Защо не, сър? — преглътна той.
    — Нямам навика да обяснявам основанията за решенията си на по-низшия състав.
    Льосюр отново преглътна в неуспешен опит да освободи гърлото си.
    — Капитане, ако мога…
    Кътър го прекъсна:
    — Мистър Льосюр, извикайте старши помощник Мейсън обратно на мостика и се приберете в каютата си до следваща заповед.
    — Да, сър.
    — Това е всичко. Господин Кемпър, вие също можете да напуснете мостика. — И без да каже нищо повече, Кътър се отдалечи и възобнови разходката си.

44.

    Внимателно, много внимателно Пендъргаст пренесе ронещата се кутия на светлината. Нагласи една бижутерска лупа до окото си и започна да сортира с пинсета парченцата вътре — умрели насекоми, парченца смола, дървени стърготини, влакна — като ги слагаше отделно в малките епруветки, които бе извадил от джобовете на сакото си. Когато завърши, намести капака на кутията, сглобявайки го с изключително старание, и я върна обратно в сейфа, в правоъгълника от стърготини, от който я бе извадил. Затвори сейфа, вкара магнитната си карта в четящото устройство, за да я заключи, после затвори шкафа и се дръпна.
    Погледна часовника си: оставаха осемнайсет минути.
    Блекбърн беше скрил предмета — какъвто и да беше той — някъде в апартамента си.
    Той обиколи салона, изследвайки всеки предмет последователно. Повечето от тях, чиито размери надвишаваха тези на кутията, той отхвърляше веднага. Но имаше и такива, които биха се побрали вътре, макар и доста трудно; твърде много, които трябваше да се проучат както му е редът в рамките на четвърт час.
    Той се изкачи на втория ета