Скачать fb2
Вуду

Вуду

Аннотация

    Уилям Смитбак, разследващ репортер от „Ню Йорк Таймс“ и съпругата му — антроположката Нора Кели, са брутално атакувани в жилището си в Манхатънския Ъпър Уест Сайд. Свидетели твърдят, а и охранителната камера потвърждава, че нападателят е техният странен и зловещ съсед — човек, който, според всички сведения, е починал и погребан десет дни по-рано. Специалният агент от ФБР Пендъргаст и лейтенант Винсънт Д’Агоста предприемат частно — и определено нетрадиционно — търсене на истината. Криволичещото им пътешествие ги отвежда до места и общества в Манхатън, каквито двамата дори не са си представяли, че може да съществуват — потаен вуду култ, в който външни лица никога не са прониквали, а случайно проникналите — никога не се завръщат…


Дъглас Престън, Линкълн ЧайлдВуду

1.

    — Господи, Бил, представяш ли си? Аз още не мога. Казаха ми го преди дванайсет часа, а още не мога да повярвам.
    — Повярвай, мила. — Уилям Смитбак Джуниър разгъна дългите си крайници, опъна се на кушетката в дневната, след това прехвърли ръка през раменете на съпругата си. — Още малко от този портвайн?
    Нора напълни чашата му. Той я вдигна към светлината, възхищавайки се на гранатовия й цвят. Струваше му сто кинта — и напълно си ги заслужаваше. Той отпи и издиша.
    — Ти си изгряваща звезда в музея. Само почакай. След пет години ще те направят декан.
    — Не ставай глупав.
    — Нора, трета поредна година бюджетът е орязан, а са дали зелена светлина на експедицията ти. Новият ти шеф не е глупак. — Смитбак зарови лице в косата й. След толкова много време продължаваше да намира този мирис — смесица от дъх на канела и намек за хвойна — за възбуждащ.
    — Представяш ли си? Следващото лято ще сме в Юта на разкопки. Дано да можеш да си вземеш отпуска през това време.
    — Имам четири седмици. В „Таймс“ отчаяно ще им липсвам, но ще трябва да се справят. — Той отпи нова глътка и завъртя течността в устата си. — Нора Кели: експедиция номер три. Не можеше и да искаш по-хубав подарък за годишнината.
    Нора го погледна сардонично.
    — Аз пък си мислех, че днешната вечеря е била подаръкът ми за годишнината.
    — Правилно. Така е.
    — Беше идеална. Благодаря.
    Смитбак й намигна. Беше завел Нора в любимия си ресторант, „Кафенето на художниците“, на Западна 67-а — идеалното място за романтична вечеря. Меката успокояваща светлина; уютните седалки; вълнуващата картина на Хауърд Чандлър Кристи — и после, като връх на всичко, страхотната храна.
    Смитбак осъзна, че Нора го гледа. В тези очи и тази дяволита усмивка имаше обещание за друг подарък по случай годишнината им. Той я целуна по бузата и я привлече към себе си.
    Тя въздъхна.
    — Дадоха ми до цент всичко, което поисках.
    Смитбак смотолеви отговора си. Чувстваше се страхотно, притиснат в жена си, и мислено отдаде последна почит на храната. Беше изострил апетита си с две силни мартинита, последвани от плато с отбрани колбаси. А за основно как би могъл да устои на стек беарнез, леко суров, придружен от пържени картофки и пикантен, разбит на пюре спанак — а, разбира се, беше помагал сериозно и на Нора да се справи с филето сърнешко…
    — … И знаеш ли какво означава това? Ще мога да завърша анализите си върху югозападния култ Качина.
    — Страхотно. — Десертът беше шоколадово фондю за двама, придружено от плато възхитително миризливо френско сирене. Смитбак отпусна леко свободната си ръка върху стомаха си.
    Нора млъкна и двамата останаха да лежат за момент, наслаждавайки се на мига. Смитбак хвърли поглед на съпругата си. Изпълни го чувство на задоволство. Той не беше религиозен човек, не точно; и все пак почувства, че е благословен да е тук, в този изискан апартамент в най-страхотния град на света, да работи работата, за която винаги бе мечтал. И Нора, в която беше намерил най-добрата възможна съпруга. Бяха преживели много през годините, откакто се бяха запознали, но тревогите и опасностите само ги бяха сближили още повече. Нора беше не само красива, изящна, жадна и нетърпелива за работа, неподатлива на заяжданията му, съпричастна и интелигентна — тя беше доказала също така, че е неговата сродна душа. Докато я гледаше, не се сдържа и се усмихна. Нора беше, казано просто, прекалено добра, за да е истина.
    Тя се надигна.
    — Не мога да се отпусна напълно. Във всеки случай, още не.
    — И защо?
    Тя се оправи и отиде в кухнята да вземе чантата си.
    — Има още нещо, което трябва да свърша.
    Смитбак примигна.
    — По това време?
    — Тук съм след десет минути. — Тя се върна до кушетката и се наведе над него, погали лизнатото над челото му, и го целуна. — Не отивай никъде, голямо момче — промърмори тя.
    — Шегуваш ли се? Никъде не мърдам. Ще съм същинска Гибралтарска скала.
    Нора се усмихна, погали отново косата му, след което се насочи към входната врата.
    — Внимавай — извика той след нея. — Не забравяй онези малки странни пакетчета, които бяхме получили.
    — Не се тревожи. Да не съм малка? — Миг по-късно вратата се затвори и ключът се превъртя.
    Смитбак сложи ръце под главата си и се опъна на кушетката с въздишка, отпивайки поредна здрава глътка портвайн. Чу стъпките й да заглъхват надолу по коридора; чу прозвънването на асансьора. След това всичко утихна, с изключение на глухия шум на града отвън.
    Досещаше се къде е отишла — до сладкарницата зад ъгъла. Там правеха любимите му специални торти и затваряха след полунощ. Смитбак беше особено пристрастен към генуезките им пралини с маслен крем калвадос; надяваше се, че точно такава торта е поръчала Нора за тазвечерната им годишнина.
    Той лежеше отпуснат в слабо осветения апартамент, заслушан в дишането на Манхатън. Заради погълнатите коктейли всичко изглеждаше някак забавено, включително мислите му. Той си спомни определението от един къс разказ на Търбър — сънливо отпуснат, замаяно отпуснат. По необяснима причина винаги бе харесвал писанията на колегата журналист Джеймс Търбър. Заедно с онези на долнопробния съчинител Робърт Хауърд. Вторият, смяташе той, се беше опитвал прекалено енергично; първият — не достатъчно.
    По някаква причина се улови, че мислите му се връщат назад към онзи слънчев ден, когато за пръв път се беше запознал с Нора. Връхлетяха го всички спомени: Аризона, езерото Пауъл, горещият паркинг, голямата лимузина, в която беше пристигнал. Смитбак поклати глава и се засмя на спомена. Нора Кели изглеждаше като кучка на високи токчета, новоизлюпен доктор на науките с една сламка на рамото. После, той не беше направил добро впечатление, съвсем определено се държеше като истински задник. Това беше преди четири години, или пък пет… о, Боже, наистина ли времето минаваше толкова бързо?
    Пред външната врата се чу глух шум, някакво тътрене, след това в ключалката изтрака ключ. Нора се беше върнала толкова скоро?
    Той изчака вратата да се отвори, но вместо това ключът отново изтрака, сякаш Нора не можеше да се справи с ключалката. Сигурно се опитваше да крепи тортата върху ръката си. Помисли си да стане да й помогне, когато вратата се отвори със скърцане и той чу стъпки в антрето.
    — Както обещах — не съм мърдал — провикна се той. — Господин Гибралтар. Но виж, можеш да ме наричаш просто Скалата.
    Чуха се още стъпки. Но странно, не звучаха като на Нора: бяха прекалено бавни и тежки, и изглеждаха несигурни, сякаш някой си влачеше краката.
    Смитбак се надигна и седна на кушетката. В малкото антре се изправи някаква фигура, с изрязан на фона на светлината силует. Беше прекалено висока и широкоплещеста, за да е Нора.
    — Кой си ти, по дяволите?! — невярващо попита Смитбак. Протегна се бързо към лампата на съседната масичка и я светна. Разпозна фигурата почти веднага. Или поне си мислеше, че я е познал — нещо с лицето не беше наред. Беше пепеляво, подпухнало, почти смачкано. Изглеждаше болно… или по-лошо.
    — Колин? — произнесе Смитбак. — Ти ли си? Какво, по дяволите, правиш в моя апартамент?
    Точно тогава видя касапския нож.
    За по-малко от миг се изправи. Фигурата се потътри напред, отрязвайки пътя му. Всичко спря за един кратък, отвратителен момент. После ножът се стрелна с ужасна скорост, разсичайки въздуха там, където преди по-малко от секунда беше стоял Смитбак.
    — Какво става, мамка му? — изкрещя Смитбак.
    Ножът излетя отново напред и Смитбак падна върху масичката за кафе в отчаян опит да избегне удара, прекатурвайки се заедно с нея. Изправи се бързо на крака и се обърна да види нападателя, след което се приведе ниско, разтворил ръце, напрегнал пръсти, готов. Огледа се бързо за някакво оръжие. Нищо. Фигурата стоеше между него и кухнята — ако успееше да мине покрай нея, можеше да вземе един нож, дори да изравни шансовете.
    Той наведе леко глава, опъна лакът и нападна. Фигурата отстъпи, но в последния момент ръката с ножа се завъртя и направи дълбок разрез от лакътя до рамото на Смитбак. Той се извъртя с вик на изненада и болка — и в този момент усети болезнената студена стомана, която се заби дълбоко в долната част на гърба му.
    Сякаш щеше да продължава да се спуска навътре вечно, забивайки се в самите му вътрешности и пронизвайки го с болка, подобна на която бе изпитвал само веднъж в живота си. Той отвори уста, залитна към пода в опит да се махне; усети ножа да излиза, после отново да се забива. Почувства внезапна мокрота на гърба си, сякаш някой изливаше топла вода върху него.
    Като събра всичките си сили, той се изправи на крака, хвана отчаяно нападателя си и го заудря с голи ръце, разкървавявайки носа му. Ножът удряше отново и отново кокалчетата му, но Смитбак вече не го усещаше. Фигурата отстъпи пред безогледната му ярост. Това беше неговата възможност и Смитбак се обърна, готов да тръгне към кухнята. Но подът сякаш се накланяше неестествено под стъпалата му и при всяко поемане на въздух в гърдите му се чуваше странен бълбукащ звук. Той се олюля в кухнята, задъхвайки се, и като се опитваше да пази равновесие, задраска с пръсти да отвори чекмеджето с ножовете. Но точно когато успя да го отвори, видя върху плота да пада сянка… и между плешките му се стовари пореден ужасен удар. Опита се да се извърти, но ножът продължи да се надига и пада, да се надига и пада, и пурпурното проблясване на острието се замъгли, когато светлината започна да не му достига…
Всичко избяга, всичко се свърши, вдигни ме на кладата;
празникът премина и угаснаха лампите…



    Вратата на асансьора се отвори и Нора излезе от него в коридора. Беше показала добро време и с малко късмет Бил още щеше да е на кушетката, може би разтворил онзи роман на Такъри, от който цяла седмица не спираше да се възторгва. Тя внимателно крепеше кутията с тортата в ръце, докато ровеше за ключа си; той със сигурност се беше досетил къде е отишла, но беше трудно да се подготви изненада за първата годишнина на някого…
    Нещо не беше наред. Тя беше до такава степен заета с мислите си, че й отне една минута да осъзнае какво е: вратата на апартамента им зееше широко отворена.
    В този момент някой излезе. Позна го. Дрехите му бяха мръсни и подгизнали от кръв, а в ръката си държеше окървавен нож. Докато стоеше и гледаше към нея, ножът падна шумно на пода.
    Инстинктивно, без да мисли, тя пусна тортата и ключовете и се втурна към него. От съседните врати наизскачаха съседи, гласовете им се издигаха, пълни със страх и ужас. Странната мъжка фигура се наведе и взе ножа, но Нора блъсна ръката му настрана и заби юмрук в стомаха му. Той побесня и я запрати към отсрещната стена на коридора, като блъскаше главата й в мазилката, докато тя не се свлече на пода. Пред очите й танцуваха кръгове, когато го видя да се олюлява над нея с вдигнат нож. Изви се в мига, когато той замахна; после я ритна яростно в главата, вдигайки отново ножа. В коридора отекна силен писък. Но Нора не можа да го чуе; вече нямаше никакви звуци, само неясни образи. А после и те изчезнаха.

2.

    Лейтенант Винсънт Д’Агоста стоеше в претъпкания коридор пред вратата на тристайния апартамент. Той размърда рамене в кафявия си костюм, опитвайки се да отлепи изпотените си ръце от полиестерната риза. Беше много разгневен, а гневът не беше добро нещо. Щеше да повлияе върху всичко, което правеше, да понижи способността му за наблюдение.
    Той си пое дълбока глътка въздух и го издиша, сякаш се опитваше да изпусне и гнева с въздуха.
    Вратата на апартамента се отвори и отвътре излезе слаб, прегърбен мъж с нещастен кичур коса на темето, който влачеше след себе си екипировка и буташе напред алуминиев сандък, закрепен на колелца.
    — Свършихме, лейтенант. — Мъжът взе една клавиатура от друг офицер и напусна, последван от помощника си.
    Д’Агоста погледна часовника си. Три след полунощ. Работата на екипа на местопрестъплението беше отнела много време. Бяха вложили допълнително усърдие. Знаеха, че той и Смитбак бяха извървели дълъг път заедно. Дразнеше го начинът, по който минаваха покрай него с наведени глави и как го поглеждаха косо, питайки се как ли приема всичко. И дали ще се откаже от случая. Много детективи по убийствата биха го направили — дори само поради факта, че това щеше да повлече процес. Не изглеждаше добре, когато прокурорът те сложи на пейката на свидетелите. „Убитият е бил ваш приятел? Не е ли това доста интересно съвпадение?“ Беше усложнение, от което един процес не се нуждае, и обвинителят мразеше, когато това се случваше.
    Но Д’Агоста нямаше намерение да оставя това така. Не. Пък и това беше един отворен-и-затворен случай. Престъпникът направо си беше осъден, беше им, така да се каже, в ръчичките. Оставаше само да го намерят.
    Последният от екипа на криминолозите излезе от апартамента и си тръгна, оставяйки Д’Агоста сам с мислите му. Той остана за минута в празния коридор, като се опита да успокои опънатите си нерви. След това надяна чифт латексови ръкавици, нахлупи мрежичката за коса около оплешивяващото си теме и тръгна към отворената врата. Усети, че леко му прилошава. Тялото беше преместено, разбира се, но нищо друго не бе докоснато. Можеше да види там, където коридорът правеше чупка, само отрязък от стаята отвъд и езеро от кръв на пода; кървави следи от стъпки; отпечатъци от ръце, осеяли боядисаната в кремаво стена.
    Прекрачи внимателно кръвта и спря пред дневната. Кожен диван, два стола, прекатурена масичка за кафе, още кървави петна върху персийския килим. Бавно отиде до средата на помещението, като местеше внимателно краката си, обути в обувки с дебели каучукови подметки, спря, обърна се и се опита да възстанови сцената в ума си.
    Беше помолил криминалистите да вземат голямо количество проби от кървавите петна; имаше сложно преплетени мотиви, които той искаше да разплете, отпечатъци от стъпки през кръвта, следи от ръце, наслоени върху други следи. Смитбак се беше борил дяволски; нямаше начин престъпникът да не е оставил ДНК на мястото.
    На пръв поглед престъплението изглеждаше просто. Това бе неорганизирано, объркано убийство. Извършителят влиза с оригинален ключ. Смитбак е в дневната. Убиецът го удря силно с ножа, което веднага поставя Смитбак в неизгодно положение, след което двамата започват да се борят. Борбата се пренася в кухнята — Смитбак се опитва да се въоръжи: чекмеджето с ножове беше наполовина отворено, с кървави следи по дръжката и плота. Не бе успял обаче да се докопа до нож, за съжаление. Бил е намушкан отново отзад през това време. Борили са се още малко. При което Смитбак е ударен много лошо, потича кръв по пода, виждаха се следи от боси крака. Но Д’Агоста беше напълно сигурен, че престъпникът също е кървял през това време. Кръв, паднали косми и влакна, оставени по време на борбата, може би пръсната слюнка. Всичко това го е имало и той беше убеден, че криминалистите го бяха открили. Дори бяха отрязали и взели парче от дъските на пода, включително няколко с белези от нож; бяха откъртили парчета гола стена, бяха взели отпечатъци от всички повърхности, бяха събрали всяко влакънце, което можаха да открият, дори мъх и песъчинки.
    Очите на Д’Агоста продължиха да блуждаят, в ума му не спираше да се върти филмът на престъплението. Накрая Смитбак загубва толкова много кръв, че останал без всякакви сили, дава на убиеца възможност да нанесе последния удар: според патолога, ножът е минал през сърцето и се е забил на повече от сантиметър в пода. Престъпникът го беше завъртял яростно, за да го измъкне, разцепвайки дъската. При тази мисъл Д’Агоста усети, че се изпълва с нова вълна гняв и скръб. Тази дъска също бе изрязана.
    Не че цялото това внимание към подробностите щеше да направи нещата по-различни — те вече знаеха кой е убиецът. И все пак винаги беше добре доказателствата да са повече. Човек никога не знае на какви съдебни заседатели може да се натъкне в този побъркан град.
    И тази откачена бъркотия, която убиецът бе оставил след себе си. Смачкан сноп от пера, завързани със зелена връв. Парче от дреха, покрито с евтини пайети. Малка торбичка от пергаментова хартия, покрита с прах, с причудливи шарки от външната страна. Убиецът ги беше пуснал в локвата от кръв като жертвоприношение. Криминалистите ги бяха отнесли, разбира се, но странните предмети не излизаха от ума му.
    Но имаше още едно нещо, което момчетата не биха могли да отнесат: чудатата, надраскана набързо рисунка на стената — две змии, увити около някакво странно, изострено нещо, подобно на растение, със звезди и стрели, и заплетени линии, и една дума, която приличаше на Дамбала. Всичко това явно беше нарисувано с кръвта на Смитбак.
    Д’Агоста влезе в главната спалня и погледът му обхвана леглото, бюрото, огледалото, прозореца, гледащ към Уест Енд авеню, килима, стените, тавана. В отсрещния край на стаята имаше втора баня, вратата на която беше затворена. Интересно, последният път, когато беше тук, вратата беше отворена.
    Той чу звук отвътре. Водата тръгна и спря. Някой от момчетата от криминологията още беше в апартамента. Д’Агоста тръгна нататък, хвана бравата на вратата и установи, че е заключена.
    — Хей, ти, вътре! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
    — Един момент — долетя заглушен глас.
    Изненадата на Д’Агоста премина във възмущение. Идиотът използваше тоалетната… В запечатана сцена на местопрестъпление! Направо невероятно.
    — Отвори вратата, приятел. Веднага!
    Вратата се отвори — в рамката й стоеше специален агент Алойзиъс Пендъргаст с поставка за епруветки в едната ръка, пинсети в другата, и бижутерска лупа на челото.
    — Винсънт — долетя познатият напевен глас. — Толкова съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива нещастни обстоятелства.
    Д’Агоста гледаше смаяно.
    — Пендъргаст… нямах представа, че си се върнал в града.
    Пендъргаст сръчно мушна пинсетите в джоба си, пъхна в една докторска чанта поставката с епруветките, последвани от лупата.
    — Убиецът не е бил тук, нито в спалнята. Едно по-скоро очевидно умозаключение, но исках да съм сигурен.
    — Това сега работа на ФБР ли е? — попита Д’Агоста, следвайки Пендъргаст, докато агентът прекоси спалнята и влезе в дневната.
    — Не съвсем.
    — Значи отново си на свободна практика?
    — Може и така да се каже. Бих оценил, ако за момента запазиш за себе си намесата ми. — Той се обърна. — Твоето предположение, Винсънт?
    Д’Агоста възстанови гласно развоя на престъплението, докато Пендъргаст кимаше одобрително.
    — Не че това прави нещата по-различни — обобщи накрая Д’Агоста. — Вече знаем кой е този боклук. Остава само да го намерим.
    Пендъргаст озадачено вдигна вежди.
    — Живее в сградата. Имаме двама свидетели, които са видели убиеца да влиза, и двама, които са го видели да напуска, целия облян в кръв, стискащ нож. Нападнал е Нора Кели на излизане от апартамента — по-точно, опитал се да я нападне, но шумът е привлякъл съседите и той избягал. Видели са го добре, съседите, имам предвид. Нора сега е в болницата — леко сътресение на мозъка, но ще се оправи. Поне така мисля.
    Още едно леко накланяне на главата.
    — Зловещ тип, казва се Фиъринг. Колин Фиъринг. Безработен британски актьор. Апартамент две-четиринайсет. Няколко пъти се е закачал с Нора в коридора. Прилича ми на неуспешно изнасилване. Сигурно се е надявал да намери Нора сама вкъщи, но е заварил Смитбак. Вероятно е задигнал ключовете от шкафчето на портиера. Имам човек, който проверява това.
    Този път нямаше одобрително кимане. Само обичайното неразгадаемо изражение в тези дълбоки, сребристи очи.
    — Така или иначе това е открит-и-закрит случай — каза Д’Агоста, усетил, че започва да се държи отбранително по незнайно каква причина. — Не само Нора го е разпознала. Открихме го и на лентата, записана от охранителната камера, представление като за „Оскар“. Влиза и излиза. На излизане получихме пълен преден план, с нож в ръката, облян в кръв, как влачи нещастния си задник по коридора и заплашва портиера, преди да напусне. Ще изглежда прекрасно пред съдебното жури. Това е едно животно, което трябва да бъде ликвидирано.
    — Открит-и-закрит, казваш?
    Д’Агоста усети ново пробождане при нотката на съмнение в гласа на Пендъргаст.
    — Да — произнесе той твърдо. — Открит-и-закрит. — Той погледна часовника си. — Държат портиера долу, чакат ме. Той ще е главният свидетел, надежден, солиден семеен мъж — познава извършителя от години. Искаш ли да му зададеш някои въпроси, преди да го изпратим вкъщи?
    — С удоволствие ще го направя. Но преди да слезем по стълбите… — Гласът на агента секна. Той бръкна с двата си тънки бели пръста във вътрешния джоб на черното си сако и измъкна сгънат документ. С жест на китката той го предложи на Д’Агоста.
    — Какво е това? — Д’Агоста го взе и го разгъна, плъзгайки поглед по червения печат на нотариуса, Големия печат на Ню Йорк, елегантната гравюра, подписите.
    — Това е смъртният акт на Колин Фиъринг. Подписан и датиран преди десет дни.

3.

    Д’Агоста влезе в кабината на охраната на Уест Енд авеню 666, последван от призрачната фигура на Пендъргаст. Портиерът, закръглен джентълмен от Доминиканската република на име Енрико Москеа, седеше на метален стол, разтворил крака. Носеше тънки мустачки и прическа в стил трийсетте години. Мъжът скочи на крака с изненадваща пъргавина, когато те влязоха.
    — Хванете този кучи син — произнесе той разпалено. — Хванете го. Смитбак беше добър човек. Казвам ви…
    Д’Агоста внимателно сложи ръка върху спретнатата кафява униформа на портиера.
    — Това е специален агент Пендъргаст от ФБР. Той ще ни помага.
    Очите на мъжа се спряха на Пендъргаст.
    — Добре. Много добре.
    Д’Агоста си пое дълбока глътка въздух. Още не беше схванал последиците от документа, който Пендъргаст му показа. Може би си имаха работа с близнак. Може би имаше двама Колин Фиъринг. Ню Йорк беше голям град и половината британци в града сигурно се казваха Колин. А може би от Патологическия бяха направили отвратителна грешка.
    — Знам, че вече сте отговорили на много въпроси, господин Москеа — продължи Д’Агоста, — но агент Пендъргаст иска да ви зададе още няколко.
    — Няма проблем. Ще отговоря десет пъти още, още двайсет пъти, ако това ще помогне да заловите онзи кучи син.
    Д’Агоста извади един бележник. Онова, което наистина искаше, беше Пендъргаст да чуе какво щеше да каже мъжът. Той беше един наистина заслужаващ доверие свидетел.
    Пендъргаст заговори меко.
    — Господин Москеа, опишете какво видяхте. От самото начало.
    — Онзи мъж, Фиъринг, дойде, когато настанявах друг човек в едно такси. Видях го да влиза. Не изглеждаше много добре, сякаш се е бил. Подпухнало лице, може би с насинено око. Кожа със странен цвят, прекалено бледа. Освен това вървеше доста странно. Някак бавно.
    — Кога беше последният път, когато го видяхте — преди този случай?
    — Може би преди две седмици. Мислех, че е напуснал.
    — Продължавайте.
    — Той мина покрай мен и влезе в асансьора. Малко по-късно госпожа Кели се върна в сградата. Може би след пет минути. После той излезе. Неузнаваем. Беше покрит с кръв, държеше нож, залиташе, сякаш е бил ранен. — Москеа спря за момент. — Опитах се да го хвана, но той замахна към мен с ножа, след което се обърна и избяга. Тогава се обадих на полицията.
    Пендъргаст плъзна ръката си с цвят на слонова кост по брадичката си.
    — Предполагам, че когато сте настанявали човека в таксито — когато Фиъринг е дошъл — сте му хвърлили макар и кратък поглед.
    — Хвърлих му даже доста дълъг поглед. Не кратък. Както казах, той вървеше бавно.
    — Казахте, че лицето му е било подпухнало? Възможно ли е да е бил някой друг?
    — Фиъринг живее тук от шест години. Отварял съм вратите на този кучи син по три-четири пъти на ден.
    Пендъргаст направи пауза.
    — А после, когато е излизал, лицето му е било покрито с кръв, предполагам.
    — Лицето не. Никаква кръв по лицето, или може би съвсем малко. Кръв имаше по целите му ръце, по дрехите. По ножа.
    Пендъргаст замълча за момент, после каза:
    — Ами ако ви кажа, че тялото на Колин Фиъринг е намерено в река Харлем преди десет дни?
    Очите на Москеа се присвиха.
    — Тогава ще кажа, че грешите.
    — Боя се, че не, господин Москеа. Идентифициран, аутопсиран.
    Мъжът се изпъна с всичките си пет фута и три инча, гласът му придоби мрачна важност.
    — Ако не вярвате, моля: погледнете записа. Мъжът на онази лента е Колин Фиъринг. — Той спря, хвърляйки на Пендъргаст предизвикателен поглед. — Не ме интересува някакво си тяло в реката. Убиецът е Колин Фиъринг. Сигурен съм.
    — Благодаря ви, господин Москеа — кимна Пендъргаст.
    Д’Агоста прочисти гърлото си.
    — Ако се наложи да говорим отново с вас, ще ви се обадя.
    Портиерът кимна, като гледаше подозрително Пендъргаст.
    — Убиецът е Колин Фиъринг. Трябва да намерите този кучи син.


    Те излязоха на улицата, студеният октомврийски въздух беше свеж и хрупкав след потискащото затворено пространство на апартамента. Пендъргаст посочи към Ролс Ройса „Сребрист призрак“, модел 59-а, сякаш случайно кацнал върху бордюра на тротоара, и Д’Агоста видя солидните контури на Проктър, шофьора на Пендъргаст, в седалката зад кормилото.
    — Какво ще кажеш да направим една обиколка из града?
    — Може. Вече е три и половина, и без това няма да мога да заспя тази нощ.
    Д’Агоста се настани в тапицираното с ароматизирана кожа пространство и Пендъргаст се плъзна до него.
    — Да хвърлим един поглед на записа от охранителната камера. — Агентът натисна копче върху облегалката за ръце и от тавана се спусна плосък екран.
    Д’Агоста извади едно DVD от куфарчето си.
    — Ето копие. Оригиналният запис е вече в управлението.
    Пендъргаст го пъхна в плейъра. Миг по-късно фоайето на Уест Енд 666 подскочи върху екрана в едър план и лещата тип рибешко око обхвана пространството от асансьора до входната врата. В единия ъгъл се виждаше часът и отминаващите секунди. Д’Агоста гледаше — може би за десети път — как портиерът излиза с един от наемателите, както можеше да се предположи, за да спре такси. Докато беше навън, една фигура мина през вратата. Имаше нещо неизказано смразяващо в начина, по който вървеше — странно тромаво, почти неориентирано, с тежки стъпки, без следа от бързане. Новодошлият погледна веднъж към камерата с оцъклен поглед, като сляп. Беше облечен чудато, в обсипана с пайети одежда върху ризата си, в много цветове върху червен фон, със завъртулки, сърца и тракащи кости. Лицето му беше подпухнало и безформено.
    Пендъргаст превъртя напред, докато в обсега на камерата влезе друг човек: Нора Кели, понесла кутия с торта. Тя отиде до асансьора и отново изчезна. Още едно бързо превъртане и после Фиъринг, който с безумен вид излезе от кабинката на асансьора, олюлявайки се. Дрехата му сега беше разкъсана и пропита с кръв, дясната му ръка стискаше масивен десетинчов леководолазен нож. Портиерът тръгна към него, опита се да го хване; вместо това Фиъринг замахна към него и излезе, тътрейки крака, през двойната врата; нощта го погълна.
    — Нещастник — изръмжа Д’Агоста. — Иска ми се да разкъсам вътрешностите му, да ги опека и да натъпча устата му с тях.
    Той погледна Пендъргаст. Агентът бе потънал в дълбоки мисли.
    — Трябва да признаеш, лентата е дяволски ясна. Сигурен ли си, че тялото в река Харлем е било на Фиъринг?
    — Сестра му е идентифицирала трупа. Имало няколко родилни петна, татуировки, които съвпадали. Патологът, който е обработил трупа, е надежден, макар и малко темерут.
    — Как е умрял?
    — Самоубийство.
    Д’Агоста изсумтя.
    — Няма ли други близки?
    — Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.
    — А сестрата?
    — Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. — Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: — Интересно, много интересно.
    — Кое?
    — Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?
    — Какво?
    — Поглежда към камерата.
    — Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.
    — Точно така. — И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.

4.

    Полицейското радио, сложено на таблото, пропука и Кейтлин погледна към него веднага.
    — … 2527, обади се на 10–50 на ъгъла на Сто и осемнайсета и Трета…
    Интересът й изчезна така бързо, както бързо пламна. Тя отхапа нова хапка от сандвича и прелисти страницата на списанието с върха на свободния си пръст.
    Като репортер, отразяващ престъпленията в Манхатън, Кейтлин трябваше да прекарва много време в колата си. Престъпленията често се случваха на отдалечени ъгълчета на острова и ако човек познаваше пътя наоколо, можеше да избегне с колата си надземната част на метрото или воя на такситата. А радиото на полицейски честоти й помагаше в това да е сигурна, че е на пътя на най-интересните истории. Една голяма сензация — на това се надяваше тя. Една наистина голяма журналистическа сензация.
    На седалката до нея клетъчният й телефон се обади. Тя го взе и го прилепи между брадичката и рамото си, изпълнявайки тройно жонглиране, включващо сандвич, телефон и кафе.
    — Кид.
    — Кейтлин, къде си?
    Тя позна гласа. Лари Басингтън, писач на некролози в „Уест Сайдър“, ежедневно излизащ таблоид, в който те двамата работеха. Вечно се натъкваше на нея. Беше се съгласила да му позволи да й купи обяда, главно защото беше малко притеснена с финансите, а пари щеше да получи едва в края на седмицата.
    — На терена — каза Кид.
    — Толкова рано?
    — Получавам най-страхотните обаждания на разсъмване. Точно тогава откриват труповете.
    — Не знам защо толкова се натягаш — „Уест Сайдър“ не ти е „Дейли Нюз“. Хей, не забравяй…
    — Изчакай една секунда. — Кид отново насочи вниманието си към полицейското радио.
    — … Управлението до 3133, докладва за 10–53 на Бродуей 1579, моля отговорете.
    — 3133 до Управлението, 10-4…
    Тя го изключи и се върна на телефона.
    — Извинявай. Какво казваше?
    — Казвах да не забравиш за срещата ни.
    — Това не е среща. Обяд е.
    — Позволи ми да си помечтая, окей? Къде искаш да отидем?
    — Ти черпиш, ти ще решиш.
    Пауза.
    — Какво ще кажеш за виетнамския на Трийсет и втора?
    — Ъ-ъ-ъ, не, благодаря. Ядох там вчера и съжалявах цял следобед.
    — Добре, ами в „Алфредос“?
    Кид отново се заслуша в полицейското радио.
    — … Съобщение, съобщение, тук 7477, относно убийство 10–29, обърнете внимание, че жертвата Смитбак, Уилям, е в момента на път за Патологията за аутопсия. Шефът напусна местопрестъплението.
    — 10–4, 7477…
    Тя едва не изпусна кафето си.
    — По дяволите! Чу ли това?
    — Какво да съм чул?
    — Предава се по полицейския радиоканал. Имало е убийство. А аз познавам жертвата — Бил Смитбак. Това е онзи тип, който пише за „Таймс“ — срещнах го на конференцията на журналистите в Колумбия миналия месец.
    — Откъде знаеш, че е същият?
    — Колко души от тези, които познаваш, са с името Смитбак? Виж, Лари, трябва да тръгвам…
    — Гледай ти, жалко за него. Ами сега… за обяда…
    — По дяволите обяда. — Тя побутна телефона да го затвори с брадичка, остави го да падне в скута й и запали двигателя. Маруля, домати, зелена чушка и бъркани яйца се разлетяха, когато натисна амбреажа и се включи в трафика.
    Беше работа за пет минути да стигне до Уест Енд авеню и Деветдесет и втора. Кейтлин беше експерт по градско движение и Тойотата й беше достатъчно очукана и с достатъчно драскотини, за да се притеснява, че една повече или по-малко има значение. Тя насочи колата точно срещу един пожарен кран — с малко късмет щеше да получи историята си и да си тръгне преди пътните ченгета да забележат нарушението. Ако пък не станеше, какво толкова, по дяволите, дължеше за глоби повече, отколкото струваше колата й.
    Тя тръгна бързо надолу към пряката, като извади в движение дигитален магнетофон от джоба си. Отстрани на Уест Енд авеню 666 се виждаха паркирани в две редици патрулни коли, един Краун Вик без опознавателни знаци и линейка. Една кола на моргата току-що потегли. Две униформени ченгета стояха на горното стъпало пред входа на сградата, пропускайки вътре само живеещите тук, но на тротоара се бяха скупчили група любопитни и разговаряха шепнешком. Лицата им бяха притеснени и изопнати, сякаш — отбеляза наум иронично Кид — бяха видели призрак.
    С отработена лекота тя се вмъкна в неспокойната, мърмореща група, вслушвайки се в няколко разговора едновременно, умело филтрирайки страничното бръщолевене и насочвайки се към онези, от които й се струваше, че може да научи нещо. Тя се обърна към един плешив, набит мъж с кожа с цвят на нар. Въпреки пронизващия студ във въздуха той се потеше обилно.
    — Извинете ме — каза тя и се приближи към него. — Кейтлин Кид, журналистка. Истина ли е, че Уилям Смитбак е бил убит?
    Той кимна.
    — Репортерът?
    Мъжът кимна отново.
    — Трагедия. Беше приятен човек, носеше ми безплатни вестници. Колежка ли сте му?
    — Работя в криминалния отдел на „Уест Сайдър“. Значи сте го познавали добре?
    — Живееше надолу по коридора. Вчера го видях. — Той поклати глава.
    Точно от това се нуждаеше.
    — И какво точно се е случило?
    — Стана късно миналата нощ. Някакъв тип с нож го намушка наистина лошо. Чух всичко. Отвратително.
    — А убиецът?
    — Видях го и го познах, живее в същата сграда. Колин Фиъринг.
    — Колин Фиъринг. — Кид го повтори бавно за магнетофона.
    Изражението на мъжа се промени в нещо, която тя не би могла да определи веднага.
    — Вижте, точно в това е проблемът, обаче.
    Кид се наведе при тези думи.
    — Да?
    — Изглежда Фиъринг е умрял почти преди две седмици.
    — О, нима? Как така?
    — Открили тялото му да се носи по реката близо до Спайтън Дайвъл. Идентифицирали са го, направили са му аутопсия, всичко.
    — Сигурен ли сте в това?
    — Полицаите казали на портиера. После той го каза на нас.
    — Не разбирам — сви рамене Кид.
    Мъжът поклати глава.
    — Нито пък аз.
    — Но сте сигурен, че мъжът, когото сте видели миналата нощ, също е бил Колин Фиъринг?
    — Без никакво съмнение, според мен. Питайте и Хайди, ето я тук, тя също го позна. — И той посочи една жена с уплашен вид, която стоеше до него. — Портиерът, той също го е видял. Борил се е с него. Ето го, сега излиза от сградата. — Мъжът посочи към вратата, от която излезе нисък, спретнат мъж с латино физиономия.
    Кейтлин бързо взе имената им, както и други подробности. Можеше само да си представи каква уводна статия в „Уест Сайдър“ щеше да излезе от всичко това.
    Започнаха да прииждат и други репортери, спускаха се като ястреби, спореха с ченгетата, които се бяха раздвижили и бяха започнали да гонят обитателите обратно в сградата. Тя стигна до колата и намери талон за глоба, пъхнат под чистачката.
    Но не й пукаше. Беше намерила голямата си сензация.

5.

    Нора Кели отвори очи. Беше нощ и навсякъде бе тихо. Лек градски бриз нахлу през прозореца на болничната й стая и прошумоля в непретенциозните завеси, спуснати около празното легло до нея.
    Замайването от болкоуспокоителните беше преминало и когато осъзна, че сънят няма да се върне, тя остана да лежи напълно неподвижно, опитвайки се да отблъсне вълната на ужас и скръб, заплашваща да я залее. Светът беше жесток и непредсказуем, и самият акт на дишане изглеждаше безсмислен. И все пак тя се опита да овладее скръбта, да се фокусира върху лекото туптене на бинтованата си глава и звуците от голямата болница наоколо. Треперенето на крайниците й бавно се успокои. Бил — нейният съпруг, нейният любим, нейният приятел — беше мъртъв. Не просто защото го беше видяла; а защото можеше да го почувства с цялото си същество. Усещаше в себе си липса, празнота. Той беше напуснал земята.
    Шокът и ужасът от трагедията сякаш нарастваха с всеки изминал час и яснотата на мислите й бе мъчителна. Как изобщо можа да се случи? Беше кошмар, брутален акт на безмилостен бог. Едва миналата вечер бяха празнували първата годишнина от сватбата си. А сега… сега…
    Тя отново се опита да отблъсне вълната от непоносима болка. Ръката й се вдигна да натисне алармения бутон, да поиска нова доза морфин, но се спря. Това не беше отговорът. Насили се да затвори отново очи, надявайки се на милостивата прегръдка на съня, макар да знаеше, че той няма да дойде. Може би никога повече нямаше да дойде.
    В този момент до слуха й достигна шум и нещо й подсказа, може би чувство за дежа вю, че това е бил шумът, който я е събудил. Отвори широко очи. Приличаше на сумтене, бе дошло от съседното легло в двойната стая. Внезапният пристъп на паника утихна; сигурно бяха настанили някого на леглото, докато е спяла.
    Тя обърна глава нататък, като се опитваше да разбере какъв е човекът от другата страна на завесата. Сега се чу лек звук от дишане, накъсано, хрипливо. Завесите се полюшнаха и тя осъзна, че това изобщо не е от движението на въздуха в стаята, а по-скоро от въртенето на човека в леглото. Въздишка, шумолене на колосани чаршафи. Полупрозрачните завеси бяха осветени отзад от прозореца и тя успя да различи тъмен силует. Докато се взираше, той бавно се изправи с поредна въздишка и хъхрещи гърди от усилието.
    Една ръка се протегна и докосна леко завесите отвътре.
    Нора видя леката сянка на ръката да опипва и да се плъзга по прозрачните гънки. Пръстите намериха отвора, плъзнаха се навън и хванаха ръба на завесата.
    Нора гледаше с широко отворени очи. Ръката беше мръсна. Беше нашарена с тъмни, влажни ивици — почти като кръв. Колкото по-дълго се взираше на слабата светлина, толкова по-сигурна ставаше, че това наистина е кръв. Може би беше някой, току-що излязъл от операция, или пък шевовете му току-що се бяха отворили. Някой наистина много болен.
    — Добре ли сте? — попита тя. Гласът й прозвуча високо и дрезгаво в тишината.
    Още едно сумтене. Ръката започна да се изтегля назад съвсем бавно. Имаше нещо ужасно в предпазливостта с която металните халки на завесата се плъзнаха по релсата. Те изтракаха със студен, парализиращ ритъм. Нора още веднъж се облегна непохватно върху релсата на леглото си да достигне бутона за повикване.
    Завесата се дръпна и разкри тъмна фигура, облечена с дрипи, покрити с тъмни петна. Лепкавата сплъстена коса стърчеше на главата. Нора затаи дъх. Докато гледаше, фигурата бавно извърна глава, за да я погледне. От отворената уста излезе гърлен звук, напомнящ засмукване на вода от канализацията.
    Нора намери бутона и започна да го натиска бясно.
    Фигурата спусна крака към пода, изчака за миг, след това се изправи несигурно на крака. Залюля се напред-назад на мъждивата светлина, след което направи малка, сякаш опитна крачка, към нея. В този момент лицето попадна в процеп бледа светлина, която се процеждаше от прозорчето на вратата, и Нора за миг зърна изцапаните, размазани черти, подпухнали и мокри. Нещо в тях, нещо в тромавите движения й се стори ужасно познато. Още една несигурна крачка напред, треперещата ръка се протегна към нея…
    Нора изкрещя, като се дърпаше назад, борейки се да се освободи от хватката на това странно същество, а краката й се заплетоха в чаршафите. Тя извика по-силно и заудря паникбутона. Защо сестрите се бавеха толкова? Успя да се освободи от обърканите чаршафи, измъкна се от леглото и блъсна стойката на системата, строполявайки се на пода, обхваната от ужас и паника…
    След един дълъг момент на замаяност и объркване тя чу бягащи стъпки, гласове. Лампите светнаха и една сестра се надвеси над нея, вдигна я внимателно от пода, като не спираше да говори утешително в ухото й.
    — Успокойте се — говореше жената. — Имали сте кошмар…
    — То беше тук! — извика тя, като се опита да се отскубне. — Точно тук! — Опита се да вдигне ръка, за да покаже, но сестрата хвана ръката й и нежно, но твърдо я задържа.
    — Хайде сега да легнете в леглото — каза тя. — Кошмарите са нещо често срещано след подобно сътресение.
    — Не! То беше истинско, кълна се!
    — Разбира се, че е изглеждало истинско. Но сега вече сте добре. — Сестрата я побутна към леглото и дръпна завесите.
    — Вижте! Зад завесите! — Главата й пулсираше и тя едва бе в състояние да мисли.
    Дотича още една сестра с готова подкожна инжекция.
    — Знам, знам. Но сега сте в безопасност… — Тя внимателно попи челото й с хладна кърпа. Нора усети краткото убождане в горната част на ръката си. В стаята влезе трета сестра и се зае да оправя системата.
    — … Зад завесата… в леглото… — Макар да полагаше свръхусилия, Нора усети как цялото й тяло се отпуска.
    — Тук ли? — попита сестрата и стана. Дръпна края на завесата с една ръка, разкривайки грижливо оправено легло, опънато като кожа на барабан. — Виждате ли? Било е просто сън.
    Нора лежеше по гръб с натежали като олово крайници. Значи все пак не е било истинско.
    Сестрата се наведе над нея и оправи завивката й, подпъхвайки я отстрани по-стегнато. Нора видя неясно как втората сестра закачва бутилка физиологичен разтвор и нагласява отново системата. Всичко сякаш започна да се отдалечава много бързо. Нора се почувства изморена, толкова изморена. Разбира се, било е сън. Установи, че вече не я е грижа и си помисли колко чудесно е да не те е грижа за нищо…

6.

    Винсънт Д’Агоста спря до отворената врата на болничната стая и почука плахо. Сутрешното слънце обливаше коридора, позлатявайки лъскавото болнично оборудване, подредено покрай облицованите с плочки стени.
    — Влез.
    Не очакваше да му отговори толкова силен глас.
    Той влезе неловко, сложи шапката си на единствения стол, след това я вдигна отново и седна. Никога не го беше бивало в това. Погледна я малко колебливо и се изненада от онова, което видя. Вместо пострадалата, объркана, скърбяща вдовица, каквато бе очаквал, той завари жена, която изглеждаше забележително спокойна. Очите й бяха зачервени, но ясни и решителни. Превръзка, покриваща част от главата й и лека сянка от посиняло под дясното око, бяха единствените белези от нападението преди две вечери.
    — Нора, съжалявам, толкова много съжалявам… — Гласът му секна.
    — Бил те смяташе за добър приятел — отвърна тя. Избираше думите си бавно, внимателно, сякаш знаеше какво трябва да се каже, без в действителност да го разбира.
    Пауза.
    — Как си? — попита той и си помисли колко нелепо звучи.
    В отговор Нора само поклати глава и върна въпроса:
    — А ти как си?
    Д’Агоста отвърна честно.
    — Гадно.
    — Той щеше да е доволен, че ти се занимаваш… с това.
    Д’Агоста кимна.
    — Докторът ще ме прегледа, и ако всичко е наред, ще ме изпише по обяд.
    — Нора, има нещо, което искам да знаеш. Ще пипнем копелето. Ще го намеря, ще го заключа и ще изхвърля ключа.
    Нора не отговори.
    Д’Агоста разтърка оголялото си теме.
    — За да го направя, се налага да ти задам още няколко въпроса.
    — Давай. Говоренето… говоренето всъщност помага.
    — Окей. — Той се поколеба. — Сигурна ли си, че беше Колин Фиъринг?
    Тя го погледна спокойно.
    — Както съм сигурна, че съм тук в този момент, в това легло. Беше Фиъринг, ясно?
    — До каква степен го познаваше?
    — Хвърляше ми похотливи погледи в коридора. Веднъж ме покани на среща — макар да знаеше, че съм омъжена. — Тя потрепери. — Истинска свиня.
    — Даваше ли знаци за психическа нестабилност?
    — Не.
    — Разкажи ми за времето, когато той, ами… те покани на среща.
    — Случи се така, че се качихме заедно в асансьора. Обърна се към мен, с ръце в джобовете, и ме попита с онзи свой ласкателен британски акцент — дали съм искала да отида в неговата квартира и да видя офортите му.
    — Наистина ли каза така? Офорти?
    — Предполагам си е мислел, че е ироничен.
    Д’Агоста поклати глава.
    — А виждала ли си го наоколо, да кажем, през изминалите две седмици?
    Нора не отговори веднага. Сякаш правеше усилие да си спомни и Д’Агоста изпита съчувствие към нея.
    — Не. Защо питаш?
    Той още не бе готов да обяснява.
    — Имал ли е гадже?
    — Аз поне не знам.
    — А познаваше ли сестра му?
    — Дори не знаех, че има сестра.
    — А дали е имал близки приятели? Други роднини?
    — Не го познавах достатъчно добре, за да кажа. Изглеждаше малко саможив. Прибираше се в необичайни часове — актьор, както знаеш, работеше в театър.
    Д’Агоста направи справка с бележника си, където беше надраскал няколко рутинни въпроса.
    — Още малко формалност, за протокола. От колко време сте женени с Бил? — Той не успя да зададе въпроса в минало време.
    — Това беше първата ни годишнина.
    Д’Агоста се опита да запази гласа си спокоен и неутрален. Но сякаш гърлото му беше запушено и той преглътна мъчително.
    — От колко време работеше в „Таймс“?
    — От четири години. Преди това е бил в „Поуст“. А преди това беше на свободна практика, пишеше книги за музея и бостънския Аквариум. Ще ти изпратя копие на резюметата за книгите. — Тук гласът й притихна още. — Ако искаш.
    — Благодаря ти, ще е от полза. — Д’Агоста си отбеляза нещо. След това вдигна поглед към нея. — Нора, съжалявам, но трябва да те попитам. Имаш ли някаква представа защо Фиъринг го е направил?
    Тя поклати глава.
    — Някакви спорове? Омраза?
    — Не и такива, за които да знам. Фиъринг беше просто един от хората, които живеят в сградата.
    — Знам, че въпросите са трудни за теб и оценявам…
    — Това, което е трудно, лейтенант, е да знам, че Фиъринг е на свобода. Питай за всичко, което е необходимо да знаеш.
    — Окей. Мислиш ли, че е възнамерявал да те задява?
    — Възможно е. Макар че не е улучил момента. Дошъл е в апартамента точно след като аз съм излязла. — Тя се поколеба. — Мога ли да задам и аз един въпрос, лейтенант?
    — Разбира се.
    — По това време на нощта би трябвало да очаква да сме си двамата вкъщи, нали? Но единственото, което е носел, е било нож.
    — Точно така. Само нож.
    — Но човек не нахълтва в нечий апартамент с нож, ако очаква да се натъкне на двама души. Обикновено носи пистолет.
    — Съвсем вярно.
    — Какво мислиш, тогава?
    Д’Агоста бе размишлявал над това доста.
    — Добър въпрос. А ти сигурна ли си, че е бил той?
    — За втори път ми задаваш този въпрос.
    Д’Агоста поклати глава.
    — Просто искам да съм сигурен, това е.
    — Но все пак го търсиш, нали?
    — По дяволите, разбира се. — Включително и в гроба му. Те вече бяха подготвили документите за ексхумация. — Само още няколко въпроса. Имаше ли Бил врагове?
    За пръв и единствен път Нора се засмя. Но в смеха й нямаше веселие; само ниски, безрадостни нотки.
    — Репортер на „Ню Йорк Таймс“? Разбира се, че имаше.
    — Някой по-конкретно?
    Тя се замисли за момент.
    — Лукас Клайн.
    — Кой?
    — Ръководи компания за софтуер тук, в града. Обича да върти любов със секретарките си, после ги принуждава да си държат устата затворена. Бил го разобличи.
    — Защо се сещаш точно за него?
    — Изпрати на Бил писмо. Заплашително писмо.
    — Бих искал да го видя, ако може.
    — Няма проблем. Клайн не беше единственият, обаче. Например защитниците на правата на животните. И онези странни пакети…
    — Какви странни пакети?
    — Получи два през последния месец. Малки кутии със странни неща в тях. Миниатюрни куклички, ушити от бархет. Животински кости, мъх, пайети. Когато се прибера вкъщи… — Гласът й секна, но тя прочисти гърлото си и се окопити бързо. — Когато се прибера, ще се разровя из вестникарските му изрезки и ще събера всички скорошни материали, които може да са разгневили някого. Трябва да говориш с шефа му в „Таймс“, за да разбереш над какво е работел.
    — Вече е в списъка ми.
    Тя замълча за минута, гледайки го с тези зачервени, решителни очи.
    — Лейтенант, не мислиш ли, че това е прекалено абсурдно престъпление? Фиъринг влиза и си излиза без изобщо да му пука за свидетели, без никакво усилие да се дегизира или да избегне охранителната камера?
    Това беше другият момент, върху който Д’Агоста беше размишлявал: толкова глупав ли наистина беше Фиъринг? Ако се приемеше, че изобщо е бил той.
    — Все още има много неща за изясняване.
    Тя задържа очите си върху него по-дълго. След това се наведе към чаршафите.
    — Апартаментът още ли е запечатан?
    — Не. Днес след десет сутринта ще го отворят.
    Тя се поколеба.
    — Днес следобед ме изписват и аз… искам де се прибера колкото е възможно по-скоро.
    Д’Агоста разбираше.
    — Вече съм го подготвил за завръщането ти. Наех една компания, която го изчисти много бързо.
    Нора кимна и извърна главата си.
    Това беше знак да си тръгва и Д’Агоста се изправи.
    — Благодаря ти, Нора. Ще те информирам за развоя на разследването. Ако се сетиш за още нещо, ще ме уведомиш, нали? Ще държим връзка.
    Тя отново кимна, без да го погледне.
    — И не забравяй какво ти казах. Ще открием Фиъринг — имаш думата ми.

7.

    Специален агент Пендъргаст се плъзна тихо по дългия слабо осветен централен коридор на своя апартамент на Уест стрийт 72-а. Мина покрай елегантна библиотека; стая, посветена на ренесансови и барокови маслени платна; изба с контролирана от климатична система температура, натъпкана от пода до тавана с висококачествени вина в каси от тиково дърво; салон с кожени фотьойли, скъпи копринени килими и терминали, свързани с половин дузина база данни, принадлежащи на силите на реда.
    Това бяха публичните помещения в апартамента на Пендъргаст, въпреки че може би по-малко от десет души изобщо някога ги бяха виждали. Сега той се беше насочил към частните стаи, познати само на него и на Киоко Ишимура, глухонямата икономка, която живееше в апартамента и го поддържаше.
    За няколко години Пендъргаст дискретно бе придобил още два съседни апартамента, когато се появиха на пазара и ги бе присъединил към своя. Сега жилището му бе обърнато в голямата си част към Дакота стрийт 72 и дори отчасти към Сентръл парк Уест; необятно, с безброй пристройки, и все пак крайно лично обиталище.
    Достигайки края на коридора, той зави и отвори вратата на нещо, което имаше вид на килер. Малката стая обаче беше празна, с изключение на още една врата в отсрещната стена. Като изключи охранителната система, той отвори вратата и влезе в частните си покои. Премина бързо и през тях, кимна на госпожица Ишимура, която стоеше в просторната кухня и готвеше супа от рибешки глави на печка от ресторантски клас. Както всички помещения на Дакота, кухнята имаше необикновено висок таван. Най-сетне той стигна до края на друг коридор с поредна безлична на вид врата. Отвъд нея се намираше дестинацията му: третият апартамент, неговата светая светих, в която дори госпожица Ишимура влизаше само в крайно редки случаи.
    Той отвори вратата към втора стая с размери на килер. Този път обаче на отсрещната стена имаше шоджи, плъзгаща се преграда от дърво и панели от оризова хартия. Пендъргаст затвори вратата след себе си, после пристъпи напред и внимателно дръпна настрана панелите.
    Зад тях се разкри тиха градина. Звуци на кротко струяща вода и птичи песни изпълваха въздуха, вече натежал от мирис на бор и евкалипти. Светлината беше слаба и коса, подсказвайки късен следобед или ранна вечер. Някъде в плътната зеленина изгука гълъб.
    Тясна пътека от плоски камъни, от двете страни на която стояха каменни фенери, се виеше напред между вечнозелени растения. Като дръпна шоджи, Пендъргаст стъпи върху облите камъчета и тръгна надолу по пътеката. Това беше укироджи, вътрешната градина на един чаен павилион. Дълбоко скритото, почти тайно място излъчваше спокойствие и приканваше към съзерцание. Пендъргаст бе живял с това толкова дълго, че почти бе изгубил способността да оцени колко необичайно е то: съвършена и самостоятелна градина дълбоко в една масивна манхатънска сграда.
    Напред, между храстите и дърветата-джуджета, изникна ниска дървена постройка, обикновена и без всякаква украса. Пендъргаст мина покрай церемониалната купа за измиване, стигна до входа на чайния павилион и бавно дръпна плъзгащите се паравани настрана.
    Зад тях се намираше самото помещение за чай, декорирано с елегантна пестеливост. Пендъргаст остана на входа за момент и очите му се плъзнаха по висящия свитък в нишата, украсата от церемониални цветя кабана, рафтовете с изрядно чисти бъркалки, лъжички за чай и други принадлежности. След това, като затвори плъзгащата се врата и седна в поза „сейза“ върху едно татами, той започна да изпълнява строгите ритуали на самата церемония.
    Чайната церемония беше същината на ритуал на изящество и съвършенство, поднасянето на чай на малка група гости. Макар че Пендъргаст беше сам, изпълни церемонията за гост: за гост, който не бе в състояние да присъства.
    Той внимателно взе кутийката, премери стрития на прах чай, разбърка го до идеална консистенция, след това го изля в две изящни чаени чаши от седемнайсети век. Едната сложи пред себе си; другата постави на отсрещната страна на татамито. Остана да седи за момент, загледан в парата, която се издигаше на фини кълба от неговата чаша. После — бавно, замислено — вдигна чашата към устните си.
    Отпи и позволи на някои спомени да оформят картини в съзнанието му една по една, като се спираше на всяка, преди да премине към следващата. Обектът на всички спомени беше един и същ. Уилям Смитбак Джуниър му помага да стигне навреме и да взриви вратите на Гробницата на Сенеф, и да спаси затворените вътре хора. Смитбак лежи ужасен на задната седалка на едно откраднато такси, докато Пендъргаст, наклонил колата на една страна, се врязва в трафика, опитвайки се да се изплъзне от брат си, Диоген. Още по-отдавна, Смитбак гледа с възмущение и потрес, докато Пендъргаст изгаря рецептата на Арканума до гроба на Мери Грийн. И още по-назад във времето, отново Смитбак, как стои до него по време на ужасната битка със злото, дълбоко под улиците на Ню Йорк сити.
    Когато чашата с чай се изпразни, нямаше вече спомени, върху които да размишлява. Пендъргаст остави чашата на татамито и затвори очи за миг. След като ги отвори, той се взря в другата чаша, още пълна, която седеше срещу него. Въздъхна тихо и заговори:
    — Аа заненда, сайонара — произнесе той. — Сбогом, приятелю.

8.

    Пладне. Д’Агоста натисна копчето на асансьора отново и изруга под нос. Погледна часовника си.
    — Девет минути. По дяволите — девет скапани минути откак сме тук.
    — Трябва да се научиш добре да оползотворяваш свободното си време, Винсънт — промърмори Пендъргаст.
    — Нима? Защо ли ми се струва, че и теб вече не те свърта.
    — Напротив. През последните девет минути размишлявах — с огромно удоволствие, при това — над призива на Милтън в трета книга на „Изгубения рай“; върнах се мислено на второто склонение на латинските съществителни — някои латински склонения могат да бъдат едно почти заемащо цялото време занимание — и съчиних наум едно превъзходно писмо, което възнамерявам да изпратя на инженерите, проектирали този асансьор.
    Скърцащо изтрополяване извести пристигането на кабината. Вратите се отвориха шумно и претъпканата вътрешност изсипа лекари, медицински сестри и — най-накрая — един труп на носилка. Те влязоха вътре и Д’Агоста натисна бутона, отбелязан с В2.
    Почакаха известно време и вратата се затвори с изтракване. Асансьорът започна да се спуска толкова бавно, че изобщо не се усещаше движение. След едно сякаш безкрайно пътуване спря, вратите се отвориха и разкриха облицован с плочки коридор в сутерена, окъпан в зеленикава флуоресцентна светлина и въздух, изпълнен с миризма на формалдехид и смърт. Един портиер зад плъзгаща се преграда охраняваше две заключени стоманени врати.
    Д’Агоста се приближи и измъкна значката си.
    — Лейтенант Д’Агоста, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“, специален агент Пендъргаст, ФБР. Тук сме, за да се срещнем с доктор Уейн Хефлър.
    — Документите във ваничката — долетя лаконичният глас.
    Те сложиха значките си в една плъзгаща се вана. Миг по-късно значките им се върнаха, придружени от два пропуска. Стоманените врати се открехнаха с метално изщракване.
    — В дъното на залата, втория коридор, лявото рамо на „Т“-то със секретарката.
    Жената беше заета и отне още двайсет минути, докато се срещнат с доктора. Докато вратата най-после се отвори и ги въведоха в елегантния офис, Д’Агоста вече си търсеше повод за скандал. И мига, в който видя арогантното, раздразнено лице на помощник патолога, той знаеше, че ще го има.
    Патологът стана иззад бюрото си и съвършено умишлено не им предложи да седнат. Беше красив възрастен мъж, жилав и слаб, облечен с вълнена жилетка и папийонка, и колосана бяла риза. На облегалката на стола му висеше сако от туид. Оредялата му сребриста коса беше сресана назад над високото чело. Очите му бяха сини и студени като лед зад очилата с рогови рамки. На облицованите с дървена ламперия стени висяха репродукции на ловни сцени, заедно с колекция знаменца с емблеми на шампионати с яхти в голям стъклен шкаф. Студенокръвен провинциален джентълмен, помисли си Д’Агоста раздразнено.
    — Какво мога да направя за вас? — попита мъжът, без да се усмихва, с ръце на бюрото.
    Д’Агоста с подчертан жест придърпа за себе си един стол, печелейки време, преди да седне. Пендъргаст се отпусна на съседния стол. Д’Агоста извади един документ от служебното си куфарче и го плъзна върху огромното бюро.
    Мъжът дори не го погледна.
    — Лейтенант… ъ-ъ-ъ, Д’Агоста, припомнете ми подробностите, ако обичате. Нямам време да чета рапорти точно сега.
    — Става въпрос за аутопсията на Колин Фиъринг. Вие сте били на смяна. Спомняте ли си?
    — Разбира се. Намереното в река Харлем тяло. Самоубийство.
    — Да — каза Д’Агоста. — Ами, аз разполагам с петима надеждни свидетели, които се кълнат, че той е извършителят на убийството на Уест Енд авеню миналата нощ.
    — Това е напълно невъзможно.
    — Кой идентифицира тялото?
    — Сестра му. — Той разлисти нетърпеливо една отворена папка на бюрото си. — Кармела Фиъринг.
    — Други от семейството?
    Още нетърпеливо разлистване.
    — Само майка. Невменяема, в частна клиника.
    Д’Агоста хвърли поглед към Пендъргаст, но специалният агент изучаваше спортните репродукции с очевидно отвращение и, както изглежда, не следеше хода на разпита.
    — Потвърждаващи самоличността белези? — продължи той.
    — Фиъринг имаше много необичайна татуировка на хобит върху левия си делтоиден мускул и родилно петно на десния глезен. Проверихме шаблона в ателието за татуировки — беше съвсем скорошна. А родилното петно беше потвърдено от свидетелството му за раждане.
    — Зъбен картон?
    — Не можахме да намерим такъв.
    — И защо?
    — Колин Фиъринг е израснал в Англия. След това, преди да се премести в Ню Йорк сити, е живял известно време в Сан Антонио, Тексас. Сестра му посочи, че всичките му зъби са правени в Мексико.
    — И вие не се обадихте в клиниката в Мексико или Лондон? Колко време отнема да се сканира и да се изпрати по имейла комплект рентгенови снимки?
    Патологът изпусна дълга, раздразнена въздишка.
    — Родилно петно, татуировка, идентификация от заклет свидетел и надежден кръвен роднина — направили сме дори повече, отколкото го изисква законът, лейтенант. Сигурно нямаше да успея да си свърша работата, ако тръгнехме да издирваме зъбните картони всеки път, когато някой чужденец се самоубие в Ню Йорк.
    — Запазихте ли някакви тъканни или кръвни проби от Фиъринг?
    — Имаме само рентгенови снимки; държим тъканни и кръвни проби само ако има въпроси около смъртта. Тук става въпрос за открит-и-закрит случай на самоубийство.
    — Откъде знаете?
    — Фиъринг е скочил от моста срещу Спайтън Дайвъл в река Харлем. Тялото му е било намерено в Спайтън Дайвъл от полицейска лодка. При скока белите му дробове са се разкъсали и черепът се е счупил. Освен това има оставена предсмъртна бележка. Но вие знаете всичко това, лейтенант.
    — Прочетох го в папката. Което не означава, че го знам.
    Докторът остана прав и с предизвикателен жест затвори папката на бюрото си.
    — Благодаря ви, господа, това беше всичко, нали? — Той погледна часовника си.
    При тези думи Пендъргаст се надигна.
    — На кого разрешихте да вземе тялото? — Гласът му беше бавен, почти сънлив.
    — На сестра му, разбира се.
    — Какъв документ за самоличност представи сестрата? Паспорт?
    — Доколкото си спомням, беше нюйоркска шофьорска книжка.
    — Имате ли копие от нея?
    — Не.
    Лека въздишка долетя откъм Пендъргаст.
    — Някакви очевидци на това самоубийство?
    — Не знам за такива.
    — Направеното съдебно проучване констатира ли, че оставената бележка е написана с почерка на Фиъринг?
    Колебание. Папката отново се отвори. Патологът я погледна.
    — Изглежда не.
    Д’Агоста поднови задаването на въпроси.
    — Кой е намерил бележката?
    — Полицаят, открил тялото.
    — А сестрата — разпитахте ли я?
    — Не. — Хефлър се извърна от Д’Агоста, несъмнено с надеждата да го накара да млъкне.
    — Господин Пендъргаст, може ли да попитам какъв е интересът на ФБР по случая?
    — Не можете, доктор Хефлър.
    Д’Агоста продължи:
    — Вижте, докторе. Тялото на Бил Смитбак е във вашата морга, и ако трябва да продължим нашето разследване, то трябва да бъде аутопсирано бързо. Освен това са ни необходими ДНК тестове на кръвни проби и проби от косата, също бързо. И тест на ДНК от майката на Фиъринг за сравнение, тъй като не сте се погрижили да запазите никакви проби от аутопсията.
    — Колко бързо ви трябват?
    — Четири дни най-много.
    Лека усмивка на надменен триумф мина по устните на доктора.
    — Много съжалявам, лейтенант, но е невъзможно. В момента тук е доста напечено, но дори и да не беше, за четири дни и дума не може да става. Ще са готови най-рано след десет дни, може би дори три седмици за аутопсията. Колкото до ДНК резултатите, това дори не е в моята юрисдикция. Ще трябва да получите съдебна заповед за вземане на кръв от майката, което може да отнеме месеци. И като прибавите и работата на лабораторията, ще сте късметлии ако получите финалните резултати след половин година.
    Пендъргаст поклати глава.
    — Колко неприятно. — Той се обърна към Д’Агоста. — Предполагам, че просто ще трябва да почакаме. Освен ако доктор Хефлър не успее — как да го нарека? — да направи спешно тази аутопсия.
    — Ако правех спешни аутопсии за всеки агент от ФБР или детектив от отдел „Убийства“, които ме молят — а те всички го правят, — никога нямаше да свърша нищо друго. — Той пусна документите обратно на бюрото. — Съжалявам, господа. А сега, бихте ли ме извинили?
    — Разбира се — кимна Пендъргаст. — Много съжалявам, че трябваше да отнемем от ценното ви време.
    Д’Агоста погледна недоверчиво към агента, който се надигна да си тръгне. И какво, щяха да приемат тези дрънканици тук и просто да си излязат?
    Пендъргаст се обърна и се насочи към вратата, след което се поколеба.
    — Странно, че така бързо и ефективно сте се справили с трупа на Фиъринг. Колко дни ви отне?
    — Четири. Но това си беше съвършено ясно самоубийство. Освен това имахме проблем със съхранението.
    — Ами хубаво, тогава! Да приемем, че имате проблем със съхранението — бихме искали аутопсията на Смитбак да бъде завършена в рамките на четири дни.
    Къс смях.
    — Господин Пендъргаст, май не ме слушате. Ще ви уведомя кога може да влезе в графика. А сега, ако не възразявате…
    — Тогава я направете за три дни, доктор Хефлър.
    Патологът го зяпна.
    — Моля?
    Пендъргаст се обърна към него.
    — Казах: три дни.
    Хефлър присви очи.
    — Вие сте нахален, сър.
    — А вие страдате от нечувана липса на етика.
    — За какво говорите, по дяволите?
    — Ще е пълен срам, ако се разчуе, че офисът ви е продавал мозъците на починали бедняци.
    Настъпи дълга тишина. Когато патологът заговори отново, гласът му бе студен като лед.
    — Господин Пендъргаст, заплашвате ли ме?
    Пендъргаст се усмихна.
    — Колко сте умен, докторе.
    — Онова, за което предполагам, че говорите, е напълно разрешена и легитимна практика. И е за благородна кауза — за медицински изследвания. Ние вземаме непотърсените трупове заради органите им, не само заради мозъците. Това спасява животи и е изключително важно за медицинските изследвания.
    — Оперативната дума тук е продажба. Десет хиляди долара за един мозък — такава е цената, на която върви, нали? Кой би помислил, че един мозък може да е толкова скъп?
    — За бога, ние не ги продаваме, господин Пендъргаст. Просто по този начин си възстановяваме направените разходи. Отделянето и обработването на органите ни струва пари.
    — Разлика, която читателите на „Ню Йорк Поуст“ може и да не оценят.
    Лицето на мъжа побледня.
    — „Поуст“? Да не са написали нещо?
    — Още не. Но не виждате ли вече уводното заглавие?
    Доктор Хефлър се зачерви и папийонката му потрепери от ярост.
    — Знаете много добре, че това е дейност, която не вреди никому. Води се строга отчетност на парите — за какво и как се харчат; освен това те обезпечават работата ни тук. Предшественикът ми е правел същото, както го е правел и патологът преди него. Единствената причина да го пазим под сурдинка, е да не се чувстват хората притеснени. Наистина, господин Пендъргаст, тази заплаха е неоснователна. Напълно неоснователна.
    — Наистина. Три дни, тогава?
    Патологът го гледаше втренчено с твърди, блестящи очи. Кратко кимване.
    — Два дни.
    — Благодаря ви, доктор Хефлър. Във висша степен съм ви задължен. — И Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. — А сега наистина не бива да отнемаме повече от много натоварения ден на доктор Хефлър.


    Когато двамата излязоха от сградата на Пето авеню и тръгнаха към Ролса, Д’Агоста не се сдържа и се ухили.
    — Как извади този заек от шапката си?
    — Не знам защо става така, Винсънт, но има някои хора на властови позиции, които изпитват удоволствие да пречат на другите. Боя се, че аз в същата степен изпитвам удоволствие да ги дразня. Лош навик, знам, но толкова трудно е на моите години да се отървеш от пороците си.
    — Той беше наистина дяволски „нелюбезен“.
    — Страхувам се, обаче, че доктор Хефлър беше прав за ДНК резултатите. Не е нито в неговата, нито в моята власт да ускорим този процес, особено получаването на съдебна заповед. Необходим е алтернативен подход. Така че този следобед ще направим посещение в Уилоуби Менър, в Керхонксън, за да предадем съболезнованията си на Гладис Фиъринг.
    — Защо? Ами че тя е невменяема.
    — О, да, скъпи ми Винсънт, но имам чувството, че госпожа Фиъринг може да се окаже изненадващо сладкодумна.

9.

    Нора Кели тихо затвори вратата към антропологичната си лаборатория на приземния етаж, облегна се на нея и стисна очи. Главата й пулсираше, а гърлото й бе грапаво и сухо.
    Беше далеч по-лошо, отколкото си го бе представяла, да минава покрай колегите си с техните добронамерени съболезнования, с трагичните им погледи, предложенията да излезе за няколко дни в отпуск. Няколко дни в отпуск? И какво щеше да прави? Да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит и да седи сама единствено с мислите си. Истината беше, че след изписването от болницата тя дойде право в музея. Въпреки думите, които бе казала на Д’Агоста, се оказа, че не може да се върне и да влезе в апартамента — поне не веднага.
    Тя отвори очи. Лабораторията си беше каквато я бе оставила преди два дни. И все пак изглеждаше различно. Всичко след убийството изглеждаше различно. Сякаш целият свят се беше променил напълно.
    Ядосана, тя се опита да отблъсне безплодната върволица от мисли. Погледна часовника си: два часът. Единственото, което би я спасило сега, бе да потъне в работата си. Да потъне изцяло, напълно.
    Тя заключи вратата и се обърна към компютъра си. След като той зареди, тя отвори базата данни на глинените си съдове. Отключи чекмеджето с таблички, отвори го и извади десетина полиетиленови торбички, пълни с безброй керамични парчета. Отвори първата торбичка, подреди съдържанието й върху покривката на масата и започна да ги класифицира по тип, дата и район. Беше досадна, безсмислена работа — но точно от каквато се нуждаеше в момента. Безсмислена работа.
    След половин час тя спря. В лабораторията беше тихо като в гробница, с лекото съскане на въздушната система под налягане като неспирен шепот в тъмнината. Кошмарът в болницата я беше изплашил — сънят беше толкова реален. Повечето сънища избледняваха с времето, но този, кой знае защо, изглежда ставаше все по-ясен.
    Тя поклати глава, разтревожена от склонността на ума си напоследък да превърта все едни и същи ужасяващи сцени. Като натискаше клавишите на компютъра по-силно, отколкото бе необходимо, тя записа последните данни, запази файла, след което започна да прибира керамичните парчета и да освобождава масата за следващата торба.
    Откъм вратата дойде тихо почукване.
    Не и поредните съболезнования. Нора погледна през малкото стъклено прозорче на вратата, но коридорът от другата страна беше толкова слабо осветен, че не можа да различи нищо. След кратко колебание сложи ръка на бравата, готова да я натисне. После отново се спря.
    — Кой е?
    — Праймъс Хорнби.
    С известно съмнение Нора отключи вратата и пред нея застана в пълния си блясък нисичкият закръглен куратор антрополог — в едната си ръка стискаше сгънат сутрешния вестник, а с другата чешеше нервно оплешивялото си теме.
    — Радвам се, че те заварвам тук. Може ли да вляза?
    Нора неохотно се отмести встрани и го пусна да мине. Разрошеният мъж се обърна към нея.
    — Нора, ужасно съжалявам. — Ръката му продължи нервно да разтрива плешивината. Тя не отговори — не можеше да отговори. Не знаеше какво да каже и как да го каже.
    — Радвам се, че се върна на работа. Според мен работата лекува всичко.
    — Благодаря ти за загрижеността. — Може би сега вече щеше да си тръгне. Но той имаше вид на човек, който има нещо наум.
    — Изгубих съпругата си преди няколко години, когато бях на разкопки в Хаити. Загинала в автомобилна катастрофа в Калифорния, докато ме нямаше. Знам какво чувстваш.
    — Благодаря, Праймъс.
    Той влезе по-навътре.
    — Керамични съдове… виждам, виждам. Колко са красиви. Пример за човешкия стремеж да създава красота дори в най-обикновените предмети.
    — Да, така е.
    Кога най-после ще си тръгне? Нора внезапно усети вина заради реакцията си. По свой начин този човек се опитваше да бъде мил. Но това не бе нейният начин да скърби, всички тези разговори и съчувствие, безкрайни съболезнования.
    — Прощавай, Нора… — Той се поколеба. — Но трябва да попитам. Планираш ли да погребеш съпруга си, или ще го кремираш?
    Въпросът беше толкова странен, че за миг Нора се обърка. Точно този въпрос отчаяно се бе опитвала да избягва, макар да знаеше, че ще се сблъска с него скоро.
    — Не знам — каза тя по-рязко, отколкото възнамеряваше.
    — Разбирам. — Хорнби изглеждаше необяснимо уплашен. Тя се зачуди какво ли следваше сега. — Както казах, тогава бях на разкопки в Хаити.
    — Да?
    Вълнението на Хорнби сякаш се засили.
    — В Дезалайн, където живеех, понякога използват формалазен като балсамираща течност вместо обичайната смес от формалин, етанол и метанол.
    Разговорът вземаше сюрреалистична насока.
    — Формалазен — повтори Нора.
    — Да. Далеч по-отровен и трудно се работи с него, но го предпочитат поради… ами, поради някаква причина. Понякога го правят дори по-токсичен, като разтварят в него отрова за плъхове. В някои необичайни случаи — някои видове смърт — дори молят собственика на погребалното бюро да зашие устата. — Той отново се поколеба. — И в тези случаи погребват мъртвеца с лицето надолу, с устата към пръстта, с дълъг нож в едната ръка. Понякога изстрелват куршум или забиват парче желязо в сърцето на покойника, за да… ами, за да го убият отново.
    Нора гледаше втренчено странния куратор. Винаги бе знаела, че е ексцентричен, че е повлиян до известна степен от необичайния характер на проучванията си, но това бе до такава степен не на място, че тя не можеше да повярва.
    — Колко интересно — едва успя да каже.
    — В Дезалайн могат да проявят изключително внимание по отношение на погребението. Следват стриктни правила, но на висока цена. Едно прилично погребение може да струва две-тригодишна заплата.
    — Разбирам.
    — И отново, страшно много съжалявам. — С тези думи кураторът разгъна новия вестник, който носеше под мишница, и го остави на масата. Беше брой на тазсутрешния „Уест Сайдър“.
    Нора впери очи в заглавието:
    РЕПОРТЕР НА „ТАЙМС“ УБИТ ОТ ЗОМБИ?
    Хорнби потупа по вестника с късия си пръст.
    — Заниманията ми бяха съсредоточени в тази област. Вуду. Магия. Зомбита. Разбира се, „Уест Сайдър“ схваща всичко погрешно. — Той подсмръкна.
    — Какво…? — Нора беше останала без думи, взираше се невярващо във вестника.
    — Ами, ако решиш да погребеш съпруга си, надявам се да вземеш предвид това, което ти казах. Ако имаш някакви въпроси, Нора, винаги съм на твое разположение.
    С тези финални думи и тъжна усмивка тантурестият куратор си тръгна, оставяйки вестника на масата.

10.

    Ролс Ройсът избръмча през запуснатия град Керхонксън, плъзна се по напукания асфалтов път покрай хотел „Боршт Белт“, чиито прозорци изглеждаха като слепи със спуснатите върху тях капаци, след което продължи надолу по мрачната речна долина, обградена от влажни дървета. Последен стръмен завой и една избеляла и олющена къща във викториански стил изникна насреща, свързана с комплекс ниски тухлени постройки, заобиколени от ограда с метални халки. Килната табелка, потопена в сянката на късния следобед, известяваше, че влизат в Дом за доживотна грижа Уилоуби Менър.
    — Исусе — каза Д’Агоста. — Прилича на затвор.
    — Това е една от най-позорните дупки за недъгави и възрастни в щата Ню Йорк — каза Пендъргаст. — Папката им за нарушения на санитарно-хигиенните норми е дебела три педи.
    Те минаха с колата през отворената порта покрай една празна будка и пресякоха широкия и празен паркинг за посетители, с избуяли плевели в мрежата от пукнатини. Проктър приближи колата до главния вход и Д’Агоста излезе от купето, вече съжалявайки за напуснатите удобни седалки. Пендъргаст го последва. Влязоха в Дома през две мръсни плексигласови врати и се оказаха във фоайе с миризма на мръсен килим и старо картофено пюре. Написана на ръка табелка на една дървена поставка в центъра на помещението гласеше:
Посетителите са длъжни да се регистрират!
    Надраскана небрежно стрелка сочеше към един ъгъл, където една жена, седнала зад бюрото, четеше „Космополитън“.
    Д’Агоста свали значката си.
    — Лейтенант Д’Агоста, специален агент…
    — Часовете за посещения са от десет до два — долетя гласът зад списанието.
    — Извинете. Ние сме полицейски служители. — Д’Агоста нямаше намерение да слуша повече глупости от никого, не и в този случай.
    Жената най-накрая остави списанието и ги погледна.
    Д’Агоста изчака погледът й да се плъзне по служебната му значка за момент, след което я прибра в джоба на сакото си.
    — Дошли сме да се срещнем с госпожа Гладис Фиъринг.
    — Хубаво. — Служителката натисна бутона за интерком и изкрещя в него: — Едни полицаи тук искат да се срещнат с Фиъринг! — Тя се обърна към тях с лице, върху което досадата бе заменена от неочаквано желание да им угоди. — Какво се е случило? Да не би някой да е извършил престъпление?
    Пендъргаст се наведе напред, възприемайки поверителен маниер:
    — Всъщност, да.
    Очите й се разшириха.
    — Убийство — прошепна Пендъргаст.
    Жената зяпна и сложи ръка пред устата си.
    — Къде? Тук?
    — Ню Йорк сити.
    — Да не е бил синът на госпожа Фиъринг?
    — Имате предвид Колин Фиъринг?
    Д’Агоста погледна Пендъргаст. Какво, по дяволите, прави той?
    Пендъргаст се изправи и намести вратовръзката си.
    — Познавате ли добре Колин?
    — Всъщност не.
    — Но е идвал редовно, нали? Миналата седмица, например?
    — Не мисля. — Жената взе книгата за регистрации и я прелисти. — Не.
    — Трябва да е било тогава по-миналата седмица. — Пендъргаст се наведе да погледне в книгата.
    Жената продължи да прелиства, а сребристите очи на Пендъргаст минаваха бързо по страниците.
    — Не. За последен път е идвал… през февруари. Преди осем месеца.
    — Наистина?!
    — Вижте сам. — Тя обърна книгата така, че Пендъргаст да може да я види. Той огледа надрасканите набързо подписи и започна да прелиства обратно към началото на книгата, докато очите му се спираха върху всяка страница. Най-накрая се изправи.
    — Изглежда не е идвал често.
    — Никой не идва често.
    — А дъщеря й?
    — Дори не знаех, че има дъщеря. Никога не е идвала.
    Пендъргаст сложи любезно ръка върху масивното й рамо.
    — В отговор на въпроса ви, да, Колин Фиъринг е мъртъв.
    Тя спря, очите й се разшириха още.
    — Убит ли е бил?
    — Още не знаем подробностите за смъртта му. Значи никой не е уведомил майка му?
    — Никой. Не мисля, че някой тук знае. Но… — Тя се поколеба. — Не сте дошли да й кажете, нали?
    — Не точно.
    — Не мисля, че трябва да го правите. Защо да съсипвате последните няколко месеца от живота й? Имам предвид, той така и така рядко идваше и никога не стоеше дълго. Няма да й липсва.
    — Какъв беше той?
    Тя направи физиономия.
    — Във всеки случай не бих искала такъв син.
    — Наистина? Моля ви, обяснете.
    — Груб. Противен. Викаше ми Голямата Берта. — Тя се изчерви.
    — Възмутително! А как е името ви, скъпа моя?
    — Джо-Ан. — Тя се поколеба. — Няма да кажете на госпожа Фиъринг за смъртта му, нали?
    — Много сте състрадателна, Джо-Ан. А сега може ли да видим госпожа Фиъринг?
    — Къде е тази санитарка? — Тя тъкмо се канеше да натисне бутона отново, когато взе друго решение. — Ще ви заведа лично. Елате с мен. Държа да ви предупредя: госпожа Фиъринг е много луда.
    — Луда — повтори Пендъргаст. — Разбирам.
    Жената се отлепи с усилие от стола си, горяща от желание да помогне. Те я последваха по дълъг, мъждиво осветен коридор, покрит с линолеум, изпълнен с още по-неприятни миризми: човешки изпражнения, миризма на готвено, на повръщано. От всяка стая, покрай която минаха, се носеха различни шумове: мънкане, стенания, френетично говорене, хъркане.
    Жената спря до една отворена врата и почука.
    — Госпожо Фиъринг?
    — Махай се — долетя немощният отговор.
    — Едни джентълмени искат да ви видят, госпожо Фиъринг! — Джо-Ан се опита да извади ясен, предвзет глас.
    — Не искам да виждам никого — дойде отговорът отвътре.
    — Благодаря, Джо-Ан — каза Пендъргаст с възможно най-любезния си глас. — По-нататък ще се справим сами. Вие сте едно съкровище.
    Те пристъпиха вътре. Стаята беше малка, с минимум мебели и лични принадлежности. Беше доминирана от едно болнично легло, което се намираше в центъра на покрития с изтъркан линолеум под. Пендъргаст пъргаво се плъзна в един стол до леглото.
    — Махай се — каза жената отново със слаб глас и без всякакъв опит за убеждаване. Тя лежеше в леглото. Несресана, накъдрена снежнобяла коса ограждаше главата й като ореол, а някога сините й очи, сега бяха почти бели; кожата й бе толкова тънка и прозрачна, като пергамент. Д’Агоста виждаше лъскавата извивка на черепа й под разпиляната коса. Мръсни чинии от миналия преди часове обяд стояха на камара върху една болнична маса на колелца.
    — Здравейте, Гладис — каза Пендъргаст и взе ръката й. — Как сте?
    — Отвратително.
    — Може ли да ви задам един личен въпрос?
    — Не.
    Пендъргаст стисна ръката.
    — Спомняте ли си първото си мече?
    Избелелите очи го погледнаха с неразбиращо изражение.
    — Вашето първо плюшено мече. Помните ли?
    Бавно, учудено кимане.
    — Как му беше името?
    Дълга тишина. След което тя заговори.
    — Моли.
    — Хубаво име. Какво се случи с Моли?
    Поредна пауза.
    — Не знам.
    — Кой ви подари Моли?
    — Татко. За Коледа.
    Д’Агоста видя проблясък на живот в тези угаснали очи. Не за пръв път се учудваше какво цели Пендъргаст с такива странни въпроси.
    — Колко ли сте се радвали на този чудесен подарък — каза Пендъргаст. — Разкажете ми за Моли.
    — Беше направено от съшити ведно къси чорапи, натъпкани с парцали. Имаше нарисувана папийонка. Обичах това мече. Нощем спях с него. Когато беше до мен, се чувствах в безопасност. Никой не можеше да ми стори нищо. — Сияйна усмивка озари лицето на старата жена, от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите.
    Пендъргаст бързо й предложи книжна кърпичка от пакетче, което измъкна от джоба си. Тя я взе, попи очите си и издуха носа си.
    — Моли — повтори след това с далечен глас. — Какво не бих дала да прегърна онова глупаво парцалено мече отново. — Очите й за пръв път се фокусираха върху Пендъргаст.
    — Кой сте вие?
    — Приятел — отвърна агентът. — Просто минах да си побъбрим. — Той се надигна от стола.
    — Трябва ли вече да тръгвате?
    — Боя се, че да.
    — Минете пак. Харесвам ви. Вие сте изискан млад мъж.
    — Благодаря ви. Ще се опитам.
    На излизане Пендъргаст подаде визитната си картичка на Джо-Ан.
    — Ако някой позвъни на госпожа Фиъринг, ще бъдете ли така любезна да ме уведомите?
    — Разбира се! — Тя взе визитката с нещо, близко до благоговение.
    Миг по-късно те излязоха от входа и тръгнаха към празния паркинг, от който Ролс Ройсът се плъзна напред, за да ги посрещне. Пендъргаст отвори вратата за Д’Агоста. След петнайсет минути вече се носеха по междущатско шосе 87 към Ню Йорк сити.
    — Забеляза ли старата картина в коридора до стаята на госпожа Фиъринг? — промърмори Пендъргаст. — Сигурен съм, че е оригинален Бирщад, който отчаяно се нуждае от почистване.
    Д’Агоста поклати глава.
    — Ще ми кажеш ли какво беше всичко това, или ти е приятно да ме държиш на тъмно?
    С весел блясък в очите Пендъргаст измъкна една епруветка от джоба на връхната си дреха. С натъпканата вътре мокра кърпичка.
    Д’Агоста вдигна вежди. Дори не беше видял кога агентът е взел използваната кърпичка.
    — За ДНК?
    — Естествено.
    — А оная работа с мечето?
    — Всеки е имал играчка мече. Смисълът на упражнението беше да я накарам да си издуха носа.
    Д’Агоста беше шокиран.
    — Това беше долно.
    — Напротив. — Той пъхна епруветката отново в джоба си. — Тези сълзи, които проля, бяха сълзи на радост. Ние разведрихме деня на госпожа Фиъринг, а тя на свой ред ни направи услуга.
    — Надявам се да сме я анализирали, преди Стайнбренер да продаде „Янките“.
    — Пак ти казвам, трябва да действаме не само извън кутията, но и извън стаята, в която е кутията.
    — Какво имаш предвид?
    Но Пендъргаст само се усмихна загадъчно.

11.

    — Нора, много съжалявам! — Портиерът отвори вратата възбудено и й подаде ръка, облъхвайки я с мирис на тоник за коса и афтършейв.
    — Всичко в апартамента ви е готово. Ключалките са сменени. Всичко е оправено. Новият ключ е у мен. Поднасям моите искрени съболезнования. Искрени.
    Нора усети студения плосък ключ в ръката си.
    — Ако се нуждаете от моята помощ, обадете се. — Той я погледна с искрена скръб във влажните си кафяви очи.
    Нора преглътна.
    — Благодаря ви за загрижеността, Енрико. — Фразата се изплъзна от устата й почти автоматично.
    — Винаги. За всичко. Обаждате се и Енрико идва.
    — Благодаря. — Тя се насочи към асансьора; поколеба се; погледна отново напред. Трябваше да го направи без много-много да мисли за това.
    Вратата на асансьора прозвънна и кабината се издигна плавно до шестия етаж. Когато се отвори, Нора не помръдна. Едва след като тръгна отново да се затваря, тя излезе бързо в коридора.
    Всичко беше тихо. Тихи звуци от цигулков квартет, изпълняващ Бетховен, се процеждаха изпод една врата, от друга долиташе заглушен разговор. Тя пристъпи, след това отново се поколеба. Напред, близо до мястото, където коридорът завиваше, се виждаше вратата към техния — към нейния — апартамент. Месинговите цифри, занитени в нея, показваха 612.
    Тя тръгна бавно напред и спря пред вратата. Шпионката беше тъмна, лампите вътре бяха угасени. Патронът и ключалката бяха чисто нови. Тя разтвори дланта си и погледна ключа: блестящ, наскоро изработен. Не й изглеждаше реален. Нищо от това не изглеждаше реално. Жаме вю — противоположното на дежа вю. Сякаш виждаше всичко за първи път.
    Бавно пъхна ключа и го завъртя. Ключалката изщрака и тя усети как вратата се освобождава от рамката и се залюлява на прясно смазаните си панти. Апартаментът отзад беше тъмен. Протегна ръка навътре към ключа за осветлението, заопипва, но не го намери. Къде беше? Пристъпи в мрака, все още с ръка на стената, и сърцето й внезапно започна да блъска в гърдите. Усети, че я обвива миризма — на препарати за чистене, на лак за дърво… и на още нещо.
    Вратата се притвори зад нея, блокирайки светлината от коридора. Като заглуши вика в гърлото си, тя се върна назад, хвана бравата и излезе в коридора, затваряйки след себе си. Облегна глава на вратата, раменете й се затресоха силно и тя се опита да потисне риданията, които я разпъваха.
    След известно време успя донякъде да се овладее. Огледа коридора в двете посоки, благодарна, че никой не минава. Беше отчасти объркана, отчасти уплашена от бурята от емоции, която продължаваше да потиска в себе си. Беше глупаво да си мисли, че може просто да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит само преди четиридесет и осем часа. Щеше да отиде при Марго Грийн, да остане при нея за няколко дни — но внезапно си спомни, че Марго си беше взела сабатична година до януари.
    Трябваше да се махне. Слезе с асансьора до първия етаж и пресече коридора с омекнали крака. Портиерът й отвори вратата.
    — Ако нещо ви трябва, обадете се на Енрико… — каза той, докато тя почти тичешком прелетя покрай него.
    Тръгна на изток по 92-а улица към Бродуей. Беше студена, но въпреки това приятна октомврийска вечер и тротоарите бяха пълни с хора, отиващи на ресторант, хора, разхождащи кучетата си, или просто такива, които се прибираха вкъщи. Нора закрачи енергично; въздухът щеше да прочисти главата й. Тя се насочи към центъра, движеше се бързо, избягвайки хората. Тук, на улицата, сред тълпата, усети, че възвръща контрола над мислите си, и започна да вижда случилото се в истинската му светлина. Беше глупаво да реагира по такъв начин — все някога трябваше да се върне в апартамента, и колкото по-скоро — толкова по-добре. Всичките й книги, работата й, компютърът й, неговите неща — всичко беше там.
    Прииска й се майка й и баща й да бяха още живи, да може да се хвърли в топлата им прегръдка. Но това бе дори още по-глупава и безплодна линия на мислене.
    Тя забави крачка. Може би все пак трябваше да се върне. Това беше точно типът емоционална реакция, която се беше надявала да избегне.
    Спря и се огледа. Отстрани се виеше опашка от хора, които чакаха да влязат в бара Уотъруъркс. Двама влюбени се прегръщаха на вратата. Група типове, работещи на Уолстрийт, се прибираха вкъщи, всички в тъмни костюми и служебни куфарчета. Вниманието й беше привлечено от един бездомник, който се тътреше покрай фасадите на сградите, нагаждайки крачките си към нейните; той спря също и се обърна рязко, тръгвайки в друга посока.
    Нещо в крадливостта на това движение, в начина, по който мъжът прикриваше лицето си, накара инстинктите й на момиче от големия град да застанат нащрек.
    Тя остана да гледа бездомника как се олюлява нататък, покрит с мръсни парцали — изглеждаше така, сякаш се опитваше да избяга. Дали току-що не бе обрал някого? Докато го следеше с поглед, той стигна до ъгъла на 88-а улица, спря, след това зави, като погледна назад веднъж точно преди да изчезне.
    Сърцето на Нора спря. Това беше Фиъринг. Беше почти сигурна: същото мършаво лице, същата отпусната стойка, същите тънки устни, разбъркана коса и похотлива усмивка.
    Завладя я парализиращ страх, който бързо даде път на яростен гняв.
    — Хей! — изкрещя тя и се затича. — Хей, ти! — Тя започна да си пробива път през стълпените на тротоара хора, спряна от тълпата пред Уотъруъркс. Все пак успя да мине.
    — Ехей, госпожо!
    — Извинете ме!
    Тя се освободи и хукна; препъна се; отново се изправи; след това поднови преследването си, изтичвайки зад ъгъла. Осемдесет и осма улица се простираше на изток дълга и слабо осветена, обрамчена от дървета гинко и червеникавокафяви камъни. След това пресичаше ярко осветеното авеню Амстердам с неговите претенциозни барове и места за хапване.
    Една тъмна фигура изтича на Амстердам и се насочи обратно към центъра.
    Нора се втурна с всички сили надолу по улицата — тичаше заради всичко, което имаше стойност за нея, проклинайки слабостта и бавните си движения след мозъчното сътресение и болничния престой. Тя зави зад ъгъла и впери очи напред към Амстердам, също така препълнен с вечерни минувачи.
    Ето го там: вървеше бързо, с внезапна целеустременост, на половин пряка напред.
    Като блъсна един млад мъж, тя отново затича към фигурата.
    — Хей! Хей, ти!
    Онзи продължи да върви.
    Тя се провря между пешеходците, протягайки ръка:
    — Спри!
    Точно преди да стигне до 87-а улица тя го настигна, хвана го за рамото и го завъртя. Мъжът се изправи несигурно, като я гледаше с широки, уплашени очи. Нора пусна мръсната му риза и се отдръпна.
    — Какъв ви е проблемът? — Определено не беше Фиъринг. Просто някакъв вехтошар.
    — Съжалявам — промърмори Нора. — Взех ви за някой друг.
    — Оставете ме на мира. — Той се обърна, изсъска „кучка“ и продължи, залитайки, надолу по Амстердам.
    Нора се огледа уплашено, но истинският Фиъринг — ако изобщо някога е бил там — беше изчезнал. Тя спря сред прииждащата тълпа, крайниците й трепереха. С огромно усилие успя да възвърне равномерното си дишане.
    Очите й се спряха на най-близкия бар, „Царството на Нептун“: шумно, ефектно място за морски деликатеси, в което никога не беше влизала. Никога не й се беше искало да влиза. Никога не беше очаквала, че ще влезе.
    Прекрачи прага и се настани на един стол. Барманът се приближи веднага.
    — Какво да бъде?
    — Мартини Бийфийтър, много сухо, чисто, двойно.
    — Веднага.
    Когато отпи глътка от огромното леденостудено питие, тя се укори, че се държи като психопат. Сънят беше просто сън и бездомникът не беше Фиъринг. Нервите й бяха разклатени. Трябваше да се овладее, да се успокои и да сложи живота си в ред, доколкото може.
    Допи чашата си.
    — Колко?
    — Заведението черпи. Освен това се надявам — каза барманът като й намигна, — че какъвто и демон да сте видели, преди да влезете, сега си е заминал.
    Тя му поблагодари и стана, вече усетила успокояващото действие на напитката. Демон, беше казал барманът. Тя трябваше да се срещне лице в лице със своите демони и да го направи сега. Разпадаше се, привиждаха й се разни неща, а това не можеше да продължава.
    Това не беше тя.
    Няколко минути ходене и се озова отново до сградата, в която живееше. Бързо мина през вратата, понесе поредния потоп от доброжелателни коментари на портиера и влезе в асансьора. След малко вече стоеше пред нейната врата. Отключи и светна лампата.
    Като превъртя ключа два пъти и плъзна новоинсталираното резе, тя се огледа. Всичко беше идеално чисто, излъскано, пребоядисано. Бързо и методично претърси целия апартамент, включително килерите и под леглото. След това като дръпна завесите на дневната и на спалнята, тя отново изгаси лампата. Светлините на града нахлуха и потопиха апартамента в сянка, придавайки мек, прозрачен фокус на повърхностите вътре.
    Можеше да остане тук тази нощ; сега вече го знаеше. Можеше да се пребори с демоните си.
    Стига да не се налагаше да гледа нищо.

12.

    Келнерката донесе поръчките им; пастърма от еленско месо върху ръжено хлебче с руска салата за Д’Агоста и сандвич с бекон, маруля и домат за Лора Хейуърд.
    — Още кафе? — попита тя.
    — Ако обичате. — Д’Агоста погледна как келнерката допълва чашата му. След това се обърна към Хейуърд. — И ето докъде стигнахме — обобщи той.
    Беше поканил капитан Хейуърд на обяд, за да я запознае с хода на разследването. Хейуърд не беше вече капитан в отдел „Убийства“ — бяха я преместили и сега работеше в полицейския комисариат, където бе на ред за голямо повишение. Ако имаше някой, който наистина да го заслужава, помисли си той мрачно, това беше Лора.
    — Е — подзе той, — прочете ли го?
    Тя погледна вестника, който той беше донесъл.
    — Да.
    Д’Агоста поклати глава.
    — Можеш ли да си представиш — да публикуват това нещо? Сега всякакви идиоти ни се обаждат, че са били свидетели, получаваме анонимни писма, които трябва да бъдат проследени, телефонират ни психопати и гледачки на карти таро… Знаеш какъв става този град, когато се случи някаква такава история. Точно от това в момента никак нямахме нужда.
    Лека усмивка заигра по устните на Хейуърд.
    — Разбирам.
    — И хората вярват на този боклук. — Той избута настрана вестника и отпи от кафето. — Е, какви изводи си правиш оттук?
    — Имаш четирима очевидци, които се кълнат, че Фиъринг е убиецът?
    — Петима — включително съпругата на жертвата.
    — Нора Кели.
    — Познаваш я, нали?
    — Да. Познавах и Бил Смитбак. Малко неортодоксален в методите си, но добър репортер. Каква трагедия само!
    Д’Агоста отхапа от сандвича си. Пастърмата беше жилава, дресингът — точно такъв, какъвто го обичаше. Изглежда винаги, когато някой случай го изкарваше от кожата, той започваше да преяжда.
    — Ами — продължи тя, — или е Фиъринг, или е някой, дегизиран като него. Той или е мъртъв, или не е. Съвсем просто. Имате ли ДНК резултати?
    — На местопрестъплението беше намерена кръв от двама души — на Смитбак и на някой, който до този момент не е идентифициран. Снабдихме се с проби от ДНК от майката на Фиъринг и ги пуснахме за сравнение с кръвта на непознатия. — Той направи пауза и се запита дали трябва да й каже за необичайния начин, по който бяха получили пробите, но се отказа. Това можеше и да не е законно, а той знаеше пословичната педантичност на Лора в работата. — Проблемът е, че ако не е Фиъринг, защо някой ще си дава труда да се опитва да изглежда като него?
    Хейуърд отпи глътка вода.
    — Добър въпрос. Какво мисли Пендъргаст?
    — Откога някой знае този тип какво мисли? Но ще ти кажа едно: той се интересува много повече от онези вуду глупости, открити на местопрестъплението, отколкото иска да признае. Прекарва дяволски много време над тях.
    — Онези неща, които се споменават в статията?
    — Точно така. Пайети, свързани в китка пера, малко пергаментово пликче, пълно с прах.
    — Амулет — промърмори Хейуърд.
    — Моля?
    — Вуду амулети, използвани за отблъскване на злото. Или понякога — за привличането му.
    — Моля те. Имаме си работа с психопат. Престъплението не можеше да бъде по-дезорганизирано и зле планирано. На лентата на охранителната камера онзи тип изглеждаше като дрогиран.
    — Искаш ли мнението ми, Вини?
    — Знаеш, че да.
    — Изрови трупа на Фиъринг.
    — В момента се работи по въпроса.
    — Освен това ще е интересно да се види дали някои от последните статии на Смитбак са вбесили наскоро някого.
    — Също се работи по въпроса. Изглежда всички статии на Смитбак са вбесявали хората. Имам списък с последните му задачи от издателя му в „Таймс“ и хората ми ги проследяват.
    — Добре се справяш, Вини. Нека добавя само, че престъплението може да не е чак толкова „дезорганизирано“, колкото си мислиш — може да е било дори грижливо планирано и извършено.
    — Не мисля така.
    — Хей, без прибързани заключения.
    — Съжалявам.
    — И още нещо. — Хейуърд се поколеба. — Спомняш ли си, че ти казах, че преди да приема работата в митническата полиция съм работила в полицейското управление на Ню Орлиънс осемнайсет месеца?
    — Разбира се.
    — Пендъргаст е от Ню Орлиънс.
    — Е?
    Хейуърд отпи още една глътка вода.
    — Преди минута ти казах, че Фиъринг или е мъртъв, или не е. Ами, в Нюорлиънското полицейско управление има хора, които биха казали друго. Например, че съществува трета възможност.
    — Лора, само не ми казвай, че се връзваш на тези глупости за зомбита.
    Хейуърд изяде половината от сандвича си и отмести чинията настрана.
    — Преядох. Искаш ли малко?
    — Няма нужда, благодаря. Не отговори на въпроса ми.
    — Не се „връзвам“ на нищо. Просто поговори с Пендъргаст за това. Той знае много повече по тази тема, отколкото ти или аз някога ще знаем. Единственото, което ти казвам, е да не избързваш със заключенията. Това е една от грешките ти, Вини. И ти го знаеш.
    Д’Агоста въздъхна: беше права, както обикновено. Той огледа ресторанта: подтичващите келнерки; похапващите на останалите маси хора, които четяха вестници, говореха по клетъчните си телефони или просто си бъбреха с приятелите и колегите, които ги придружаваха. Това му напомни за един друг път, когато се бяха хранили заедно с Лора, в друг ресторант. Всъщност, спомни си как за пръв път излязоха да пийнат по едно питие заедно. Тогава той преживяваше криза — и пак тогава бе осъзнал колко много го привлича тя. Двамата работеха добре заедно. Тя го предизвикваше — по хубав начин. Иронията на ситуацията беше болезнена: той беше спечелил на дисциплинарно изслушване, беше си запазил работата, но изглежда бе загубил Лора.
    Прочисти гърлото си.
    — Кажи нещо за повишението, което ще получиш.
    — Още не са ме повишили.
    — Хайде, хайде, подочух слуховете. Въпрос на чиста формалност е.
    Тя отпи вода.
    — Подготвя се екип за специални задачи. Едногодишен изпитателен срок. Няколко души от шефския състав ще бъдат избрани да разработват съвместно с кмета антитерористични мерки, проблеми с качеството на живот, такива работи. Важни обществени въпроси.
    — Какви са изгледите?
    — Изключително високи.
    — Уау! Още едно перо в шапката ти. Почакай да видиш, само след няколко години ти ще си шефът.
    Лора се усмихна.
    — Няма такава опасност.
    Д’Агоста се поколеба.
    — Лора… Ти наистина ми липсваш.
    Усмивката избледня.
    — Ти на мен — също.
    Погледна я през масата. Беше толкова красива, че сърцето го заболя: бледа кожа, коса толкова черна, че изглеждаше почти синя.
    — Тогава защо да не опитаме отново? Да започнем отначало?
    Известно време тя не отговори, след това поклати глава.
    — Още не съм готова.
    — Защо не?
    — Вини, не са много хората, на които вярвам. Но на теб ти вярвах. А ти ме нарани.
    — Знам, и съжалявам. Наистина съжалявам. Но ти обясних всичко. Нямах избор, сигурно сега разбираш.
    — Разбира се, че си имал избор. Можеше да ми кажеш истината. Можеше да ми вярваш. Както аз ти вярвах.
    Д’Агоста въздъхна.
    — Виж… съжалявам.
    В този миг се чу силно бръмчене, след което клетъчният му телефон започна да звъни. Когато той не реагира, Лора каза:
    — Мисля, че трябва да отговориш.
    — Но…
    — Давай. Вдигни.
    Д’Агоста бръкна в джоба си, извади телефона и го отвори.
    — Да?
    — Винсънт — чу се в слушалката провлаченият напевен южняшки глас. — В неподходящ момент ли те намирам?
    Той преглътна.
    — Не, не, няма такова нещо.
    — Отлично. Имаме среща с един господин Клайн.
    — Тръгвам веднага.
    — Добре. И още нещо — имаш ли нещо против да дойдеш с мен утре сутринта?
    — Къде?
    — Мемориалът „Шепнещите дъбове“. Разрешението за ексхумация се получи. Отваряме гроба на Фиъринг утре по обяд.

13.

    „Диджитал Върасити Инк.“ се помещаваше в един от гигантските офиси на стъклените кули по протежението на „Авеню ъв Америкас“. Д’Агоста и Пендъргаст се срещнаха в главното фоайе и след кратко спиране до охранителния пункт се насочиха към трийсет и седмия етаж.
    — Носиш ли копие от писмото? — попита Пендъргаст.
    Д’Агоста потупа джоба на сакото си.
    — Разполагаш ли с нещо за произхода на Клайн, което аз трябва да знам?
    — Всъщност, да. Нашият господин Лукас Клайн е израснал в бедно семейство на Авеню Джей в Бруклин, обикновено детство, отлични оценки, винаги последният избран за отбора, „приятно момче“. Завършил Нюйоркския университет, след което започнал работа като журналист — което, както изглежда, му е лежало на сърцето. Но не потръгнало добре: докопал се до сензационна новина — нечестно, по всяка вероятност, но кога ли пък журналистиката е била нещо честно — в резултат на което бил уволнен. Бездействал известно време, докато най-накрая станал компютърен програмист в една банка на Уол Стрийт. Очевидно имал талант за това: стартирал ДВИ няколко години по-късно и изглежда стигнал далеч. — Той погледна Д’Агоста. — Обмисляш ли заповед за претърсване?
    — Мисля първо да видя как ще мине интервюто.
    Вратите на асансьора се отвориха към елегантно обзаведено фоайе. Няколко дивана, тапицирани с черна кожа, бяха разположени върху старинни ярко боядисани вълнени килими. Пет-шест големи африкански скулптури — воини с внушителни шлемове, големи маски със зашеметяващо сложни мотиви — украсяваха мястото.
    — Май ще излезе, че нашият господин Клайн е „стигнал повече от далеч“ — каза Д’Агоста като се огледа.
    Те дадоха имената си на рецепционистката и седнаха. Д’Агоста измъкна един брой „Пийпъл“ и „Ентъртейнмънт Уикли“ сред купчината „Къмпютъруърлд“ и „Дейтабейз Джърнал“ и започна да прелиства. Изминаха пет минути, после десет. Тъкмо се накани да се изправи и да изрази досадата си, когато от бюрото на рецепционистката се чу звънец.
    — Господин Клайн е готов да ви приеме — съобщи тя, като стана и ги покани да минат през една необозначена врата.
    Влязоха в дълъг, осветен в мека светлина коридор, който завърши с друга врата. Рецепционистката ги въведе във външен офис; една красива секретарка седеше и пишеше на компютър. Тя ги погледна крадешком, преди да се върне към работата си. Имаше напрегнат, сплашен вид на бито куче.
    Отвъд друга двойка врати бяха отворени към обширен ъглов офис. Двете стъклени стени предлагаха зашеметяващ изглед към Шесто авеню. Зад бюрото с четири персонални компютъра стоеше изправен около четиридесетгодишен мъж. Беше с гръб към тях и говореше по безжичен телефон със слушалки на двете уши, обърнат към прозорците.
    Д’Агоста огледа офиса: още черни кожени дивани, още образци на племенно изкуство по стените: господин Клайн, изглежда, беше колекционер. В един красив стъклен шкаф се виждаха няколко прашни артефакта, глинени лули, закопчалки и огънати парчета желязо с етикет за произход от автентичното холандско селище Ню Амстердам. В няколкото шкафа, поместени в ниши, стояха книги по финанси и езици за компютърно програмиране, в рязък контраст с похотливите, леко нарушаващи реда, маски.
    Като завърши телефонния си разговор, мъжът затвори и се обърна да ги види. Имаше слабо, забележително младо лице, което още носеше следите от битка с младежко акне. Д’Агоста забеляза, че е сравнително нисък, не по-висок от метър и седемдесет. Косата му стърчеше отзад, като на дете. Само очите му бяха възрастни и много студени.
    Той премести поглед от Пендъргаст към Д’Агоста и после обратно.
    — Да? — произнесе накрая с мек глас.
    — Аз ще седна, благодаря. — Пендъргаст се отпусна на един стол и кръстоса крак върху крак. Д’Агоста го последва.
    Мъжът се усмихна леко, но не каза нищо.
    — Господин Лукас Клайн? — произнесе Д’Агоста. — Аз съм лейтенант Д’Агоста от НПУ.
    — Досетих се, че вие трябва да сте Д’Агоста. — Клайн погледна към Пендъргаст. — А вие трябва да сте специалният агент. Вече знаете аз кой съм. А сега, какво желаете? Защото съм доста зает.
    — Така ли? — Д’Агоста се облегна назад, карайки дивана да изскърца по възможно най-удовлетворяващ начин. — И с какво точно сте зает, господин Клайн?
    — Изпълнителен директор съм на ДВИ.
    — Това наистина не ми говори нищо.
    — Ако ви интересува историята на моето превръщане от дрипльо в богаташ, можете да прочетете ей това. — Клайн посочи към половината дузина еднакво изглеждащи книги, стоящи една до друга на една от лавиците. — Как съм стигнал от скромен АБД до шеф на собствена компания. Това е задължително четиво за всички мои служители: великолепен и проникновен том, за който те са привилегировани да платят четиридесет и пет долара. — Той ги дари с неодобрителна усмивка. — Секретарката ми ще приеме чека ви или парите в брой на излизане.
    — АБД — произнесе Д’Агоста. — Какво е това?
    — Администратор база данни. Едно време фалшифицирах данните, за да се прехранвам, поддържах ги тъй да се каже в „здравословно състояние“. И отделно от това пишех програма за автоматично нормализиране на големи финансови бази данни.
    — Нормализиране? — повтори Д’Агоста.
    Клайн махна с ръка презрително.
    — Дори не питайте. Във всеки случай моята програма работеше много, много добре. Оказа се, че има голям пазар за нормализиране на бази данни. Назначих още администратори база данни. И създадох всичко това. — Брадичката му се вирна леко нагоре, самодоволна усмивка пропълзя от единия до другия край на розовите му момичешки устни.
    Безмерното его на този наглец накара Д’Агоста да изскърца със зъби. После щеше да се наслаждава на това. Той се облегна небрежно в седалката си, предизвиквайки поредните протести на скъпата кожа.
    — Всъщност, повече се интересуваме от извънслужебните ви занимания.
    Клайн ги изгледа по-внимателно.
    — Като например?
    — Като например увлечението ви да назначавате красиви секретарки, да ги принуждавате със заплаха да правят секс с вас, а след това да ги тормозите или да им плащате, за да си мълчат.
    Изражението върху лицето на Клайн не се промени.
    — А-а-а. Значи сте тук във връзка с убийството на Смитбак.
    — Използвате властовата си позиция, за да злоупотребявате и да доминирате тези жени. Те са се плашели от вас, страхували са се да не изгубят работата си, да не се изпуснат да кажат нещо. Но Смитбак не се е уплашил. Показал е на света що за човек сте.
    — Нищо не е показал — каза Клайн. — Голословни твърдения, нищо не беше доказано и неуредиците, ако такива изобщо съществуват, са завинаги преустановени. За съжаление на вас и на Смитбак, никой не заведе дело.
    Д’Агоста сви рамене, сякаш да каже: Няма значение, все някога истината ще излезе наяве.
    Пендъргаст се размърда в стола си.
    — Колко ли неприятно трябва да е било за вас, след като статията на Смитбак е била публикувана и капитализацията на борсовите акции на ДВИ е паднала с петдесет процента. — Лицето на Клайн остана спокойно.
    — Знаете пазарите. Толкова са несигурни. ДВИ почти се върна там, където беше.
    Пендъргаст скръсти ръце.
    — Сега сте изпълнителен директор и никой няма да започне да ви натяква или да ви вземе парите за обяд. Никой няма да спре да ви уважава, прав ли съм, господин Клайн? — Пендъргаст се усмихна благо и погледна Д’Агоста. — Писмото?
    Д’Агоста бръкна в джоба си, измъкна писмото и започна да чете:
    — „Обещавам, без значение колко време ще ми отнеме и колко ще ми струва, че ще съжаляваш задето си написал тази статия. Не можеш да знаеш как ще действам, или кога, но те уверявам: ще го направя.“ — Той вдигна очи. — Вие ли го написахте, господин Клайн?
    — Да — каза той; лицето му продължаваше да е под контрол.
    — А вие ли го изпратихте на Уилям Смитбак?
    — Аз.
    — Вие ли…
    Клайн го прекъсна.
    — Лейтенант, толкова сте досаден. Нека си задавам аз въпросите и да ви спестя всичкото това време. Дали съм сериозен? Абсолютно. Дали аз съм отговорен за неговата смърт? Възможно е. Дали съм доволен, че е мъртъв? Да, доволен съм, благодаря. — Той примигна.
    — Вие… — започна Д’Агоста.
    — Въпросът е — Клайн отново извиси глас над него, — че никога няма да разберете. Имам най-страхотните адвокати в града. Прекрасно знам какво мога и какво не мога да кажа. Никога няма да ме пипнете.
    — Можем да ви приберем — каза Д’Агоста. — Можем да го направим още сега.
    — Разбира се, че можете. А аз ще си мълча, докато не дойде адвокатът ми и след това ще си тръгна.
    — Можем да ви обвиним за предполагаемо престъпление.
    — Блъфирате, лейтенант.
    — Писмото си е чиста заплаха.
    — Мога да отговоря за всичките си действия по време на убийството. Най-изтънчените юридически мозъци в окръга са проверявали това писмо. В него няма нищо осъдително, за което да се хванете.
    Д’Агоста се ухили.
    — По дяволите, Клайн, можем обаче малко да се позабавляваме, да ви изведем надолу по стълбището, след като предупредим пресата.
    — Всъщност това би било отлична реклама. Ще се върна в офиса си след час, вие ще изпаднете в неловко положение, а враговете ми ще видят, че съм недосегаем. — Клайн се усмихна отново. — Не забравяйте, лейтенант: бях квалифициран програмист. Работата ми се състоеше в това да пиша дълги, сложни програми, в които съвършената логика беше от първостепенно значение. Това е първото, което научавате като програмист, най-същностното. Да премислите всичко, както напред, така и в обратна посока. Да се уверите, че сте се подсигурили за всякакви неочаквани изходи. И да не оставяте дупки. Нито една.
    Д’Агоста усети, че пламва. В огромния офис настъпи тишина. Клайн седеше, скръстил ръце, и го гледаше.
    — Нефункционално — каза Д’Агоста. Поне бе изтрил онази самодоволна усмивка от дребното лице на този мръсник.
    — Извинете? — вдигна вежди Клайн.
    — Ако не бях толкова отвратен, можех дори да изпитам съжаление към вас. Единственият ви начин на действие е да размахвате пачки и да се перчите с власт, да тормозите и да насилвате. Това не ви ли се струва нефункционално? Не? Да опитаме тогава друга дума: покъртително. Онова момиче във външния офис — кога планирате да я изхвърлите, като я замените с модела на годината?
    — Ритни се отзад — долетя отговорът.
    Д’Агоста се изправи.
    — Това е заплаха за насилие, Клайн. Срещу полицейски служител. — Той сложи ръце върху белезниците. — Мислите се за много умен, но прекрачихте границата.
    — Ритни се отзад, Д’Агоста — прозвуча отново гласът.
    Д’Агоста не разбра, че не е на Клайн. Гласът беше малко по-различен. И не идваше откъм бюрото: бе дошъл зад вратата в отсрещната стена.
    — Какво е това? — попита той. Толкова се беше ядосал, че направо трепереше.
    — Онова там ли? — отвърна Клайн. — О, това е Чонси.
    — Изхвърлете го оттам. Веднага.
    — Не мога да го направя.
    — Какво? — произнесе Д’Агоста през стиснати зъби.
    — Той е зает.
    — Ритни се отзад — чу се гласът на Чонси.
    — Зает?
    — Да. Обядва.
    Без да каже друго, Д’Агоста отиде до вратата и я отвори.
    Оттатък се намираше малка стая, не по-голяма от килер. В нея нямаше нищо, освен една Т-образна пръчка на височината на гърдите — и на нея се мъдреше голям розово-оранжев папагал. В ноктите си стискаше бразилски орех. Той го погледна кротко, свенливо скрил масивния си клюн в перушината на бузите си, качулката на главата му леко се изправи, сякаш въпросително.
    — Лейтенант Д’Агоста, запознайте се с Чонси — с издевателска сериозност каза Клайн.
    — Върви по дяволите, Д’Агоста — изкрещя папагалът.
    Д’Агоста пристъпи напред. Птицата нададе пронизителен крясък и изпусна ореха, като размаха широките си крила и поръси Д’Агоста с перушина.
    — Вижте сега какво направихте — укоризнено произнесе Клайн. — Развалихте му обяда.
    Д’Агоста отстъпи още една крачка назад, дишайки тежко. Внезапно осъзна, че не може да направи нищо, абсолютно нищо. Клайн не беше нарушил закона. Какво щеше да направи, да закопчее в белезници качулатото какаду и да го замъкне в центъра на града? Щеше да стане за смях в управлението. Дребният никаквец наистина бе помислил за всичко. Той стисна силно писмото в ръката си. Чувството за безсилие бе мъчително.
    — Откъде знае името ми? — промърмори той, докато изтръскваше перушината от сакото си.
    — О, това ли — каза Клайн. — Виждате ли, Чонси и аз… ами-и-и-и… ви обсъждахме точно преди да дойдете.


    Когато влязоха в асансьора на път към първия етаж, Д’Агоста погледна Пендъргаст. Специалният агент се тресеше в безгласен смях. Д’Агоста извърна поглед и се намръщи. Най-накрая Пендъргаст се успокои и прочисти гърлото си.
    — Мисля си, скъпи ми Винсънт — каза той, — че май ще трябва да се сдобиеш с прословутата заповед за претърсване възможно най-бързо.

14.

    Кейтлин Кид пресече и спря колата в предназначената само автобуси лента срещу Нюйоркския природонаучен музей. Преди да излезе, разтвори един брой на вчерашния „Уест Сайдър“ — с нейната статия и напечатаното й с едър шрифт име — върху таблото. Това, заедно с журналистическата й карта, можеше да помогне да избегне втори фиш за глоба в последните дни.
    Тя бързо пресече Мюзиъм драйв, вдишвайки мразовития есенен въздух. Беше пет без петнайсет и, както бе предположила, голяма група хора излизаха целеустремено от една немаркирана врата на първия етаж на огромната постройка. Носеха чанти и служебни куфарчета — очевидно бяха служители, не посетители. Тя си проби път през тълпата и тръгна към вратата.
    Отвъд нея лежеше тесен коридор, водещ към будката на охраната. Няколко души показваха в момента служебните си пропуски и тя видя как двамата скучаещи охранители им махат с ръка да влизат. Кейтлин разрови чантата си и измъкна журналистическия си пропуск.
    Пристъпи напред и го показа на охранителя.
    — Само за служители — отсече той.
    — Аз съм от „Уест Сайдър“ — отвърна тя. — Пиша история на музея.
    — Имате ли насрочена среща?
    — Имам насрочено интервю с… — Тя погледна табелката върху гърдите на един куратор, който току-що влизаше в малкия охранителен пункт. Щяха да минат поне няколко минути, преди да стигне до офиса си.
    — Доктор Прин.
    — Момент. — Мъжът погледна в една книга със служебни телефони, вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща не вдигна никой. Мъжът отправи сънливите си очи към нея:
    — Не е стигнал. Трябва да почакате тук.
    — Може ли да седна? — Тя посочи една пейка, отдалечена по-навътре в коридора.
    Охранителят се поколеба.
    — Бременна съм. Не бива да стоя дълго на крака.
    — Вървете.
    Тя седна на пейката, кръстоса крака, отвори една книга, без да изпуска от очи охраната. След малко пристигнаха група служители и се струпаха на входа — портиери, ако се съдеше по вида им, които идваха за нощната смяна. В момента, когато охранителите бяха погълнати напълно от проверката на пропуски и отбелязваха имената, Кейтлин бързо се изправи и се присъедини към потока служители, които вече бяха минали контролния пункт.
    Стаята, която търсеше, се намираше в сутерена — пет минути ровене в Интернет — и се беше сдобила със справочник на служителите и план на музея — но мястото представляваше ужасен лабиринт от пресичащи се пасажи и безкрайни, неотбелязани коридори. Присъствието й не усъмни никого, дори като че ли никой не я забеляза, а няколко добре обмислени въпроса най-после я изведоха до дълъг, мъждиво осветен коридор, двете стени на който бяха осеяни с врати, с монтирани върху тях прозорци с матирани стъкла. Кейтлин тръгна бавно по коридора, като четеше имената върху вратите. Във въздуха се носеше миризма — леко неприятна, която не можеше да идентифицира. Някои от вратите бяха отворени и зад тях се виждаха лабораторно оборудване, претъпкани офиси и — странно! — затворени в буркани животни и гледащи свирепо препарирани същества.
    Тя спря пред една врата с табелка „Кели, Н“. Вратата беше открехната и отвътре се чуваха гласове. Един глас, осъзна след миг. Нора Кели говореше по телефона.
    Тя направи крачка напред и се заслуша.
    — Скип, не мога — казваше гласът. — Просто не мога сега да се прибера вкъщи.
    Настъпи пауза.
    — Не, не е това. Ако отида в Санта Фе точно сега, може повече никога да не се върна в Ню Йорк. Не разбираш ли? Освен това за мен е жизненоважно да разбера какво наистина се е случило, да открия убиеца на Бил. Само това ме държи в момента.
    Това бе доста лично. Кейтлин се пресегна да отвори вратата по-широко и прочисти гърлото си. В лабораторията отзад цареше ред. Половин дузина керамични парчета лежаха на една работна маса до малък лаптоп. Жената, която говореше по телефона, я погледна. Беше слаба, привлекателна, с боядисана в бронзово-златист цвят коса, която се сипеше по раменете й, и объркан поглед в лешниковите очи.
    — Скип — произнесе жената. — Ще ти се обадя пак. Да. Добре, довечера. — Тя затвори и се изправи иззад бюрото. — Мога ли да ви помогна?
    Кейтлин си пое дълбоко дъх.
    — Нора Кели?
    — Точно така.
    Кейтлин извади журналистическия си пропуск от чантата си и й го подаде.
    — Аз съм Кейтлин Кид, от „Уест Сайдър“.
    Нора Кели изведнъж избухна:
    — Авторката на онази отвратителна статия? — Гласът й беше остър, изпълнен с гняв и скръб.
    — Госпожо Кели…
    — Пълен боклук. Още една такава и може да получите покана от „Уикли Уърлд Нюз“. Предлагам ви да напуснете, преди да съм извикала охраната.
    — Чели ли сте всъщност статията ми? — избухна Кейтлин.
    По лицето на Нора премина несигурност. Кейтлин беше предположила вярно: тази жена не беше чела статията й.
    — Получи се добър материал, верен на фактите и безпристрастен. Аз не пиша заглавията, само отразявам новините.
    Нора направи крачка напред и Кейтлин инстинктивно се отдръпна. В продължение на миг Нора я гледа с втренчени, пламтящи очи. След което се върна до бюрото си и вдигна телефона.
    — Какво правите? — извика Кейтлин.
    — Обаждам се на охраната.
    — Госпожо Кели, моля ви, не го правете.
    Нора спря да набира и зачака телефонът от другата страна да звънне.
    — Само си причинявате болка. Защото аз мога да ви помогна да намерите убиеца на съпруга си.
    — Да? — произнесе Нора в слушалката. — Нора Кели е, от лабораторията по антропология.
    — И двете искаме едно и също — изсъска Кейтлин. — Моля ви, позволете ми да ви покажа как мога да ви помогна. Моля ви.
    Тишина. Нора я изгледа, след което каза в телефона.
    — Съжалявам, набрала съм погрешен номер. — Тя бавно остави слушалката на мястото й.
    — Две минути — произнесе тя.
    — Окей. Нора — мога ли да ви наричам Нора? Познавах съпруга ви. Споменавал ли ви е за мен? Често се засичахме на журналистически мероприятия, пресконференции, сцени на местопрестъпления. Понякога тичахме след една и съща история, но… ами… за мен беше малко трудно, неопитен репортер в сензационен таблоид като „Уест Сайдър“… да се съревновава с „Таймс“.
    Нора не каза нищо.
    — Бил беше добър човек. Казвам ви — двете с вас имаме обща цел — да намерим неговия убиец. Всяка от нас има уникални ресурси на разположение; ще ги използваме. Вие го познавате по-добре от всеки друг. А зад мен стои вестник. Можем да обединим талантите си и да си помогнем една на друга.
    — Все още очаквам да чуя как.
    — Знаете за онази история, върху която работеше Бил, за правата на животните, нали? Беше ми споменал за нея преди няколко седмици.
    Нора кимна.
    — Вече казах това на полицията. — Тя се поколеба. — Мислите ли, че има връзка?
    — Интуицията ми подсказва. Но все още нямам достатъчно информация. Кажете ми нещо повече, ако знаете.
    — Става въпрос за онази история с жертвоприношенията на животни в Инууд. В началото около това се вдигна голям шум, после всичко секна. Но Бил продължи да се интересува. Остави я на заден план, но продължи да търси други гледни точки.
    — Много неща ли ви е казвал?
    — Имах чувството, че някои хора не са били в особен възторг от интереса му, но не е нещо ново. Нищо не го правеше по-щастлив от това да изкарва хората от равновесие. И по-специално — неприятните. Страшно ненавиждаше типовете, които малтретират животни. — Тя си погледна часовника. — Изтекоха трийсет секунди. А вие все още не сте ми казали как можете да ми помогнете.
    — Аз съм неуморен изследовател. Питайте когото и да е от колегите ми. Знам как да се оправям с полицията, с болниците, с библиотеките, с моргата — искам да кажа — с вестникарската морга, сиреч със справочния отдел. Журналистическата карта ми осигурява достъп до места, до които вие не можете да стигнете. Мога да посветя нощите и дните си на това, двайсет и четири часа, седем дена в седмицата. Вярно е, че искам история. Но в същата степен искам да постъпя правилно по отношение на Бил.
    — Двете ви минути свършиха.
    — Окей, тръгвам си. Искам да направите нещо — колкото за себе си, толкова и за мен. Извадете записките му по темата. По въпроса с правата на животните. Дайте да ги прегледам. Помнете: ние, репортерите, се грижим за своите. Искам да стигна до дъното на това почти толкова, колкото и вие. Помогнете ми да го направя, Нора.
    При тези думи тя се усмихна кратко, подаде на Нора визитната си картичка, след което се обърна и излезе от лабораторията.

15.

    Ролс Ройсът мина през двойните порти на тухлената стена, декорирана с пластмасов бръшлян, небрежно закрепен отпред. Една табелка сред бръшляна информираше посетителите, че са дошли в „Шепнещите дъбове“ — гробищен парк и Мавзолей. Отвъд стената се простираше огромна зелена ливада, граничеща с наскоро засадени дъбови дръвчета, които се поддържаха изправени от телена мрежа. Всичко беше ново и грубо. Самото гробище на практика бе празно и Д’Агоста виждаше местата, където се съединяваха чимовете трева. В един ъгъл стърчаха половин дузина огромни, полирани надгробни плочи от гранит. Напред, в средата на поляната, се издигаше мавзолей — бял като кост, груб и лишен от всякаква украса.
    Проктър подкара Ролса по асфалта и спря пред сградата. Една леха пред мавзолея преливаше от цветя, макар да бе есен, и когато излезе от колата, Д’Агоста побутна с крак един стрък.
    Пластмаса.
    Те стояха на паркинга и се оглеждаха.
    — Къде са другите? — попита Д’Агоста и погледна часовника си. — Човекът трябваше вече да е тук.
    — Господа? — Иззад мавзолея се показа един изглеждащ като призрак мъж. Д’Агоста беше учуден от вида му: слаб, облечен в добре ушит черен костюм, с неестествено бяла кожа. Мъжът тръгна забързано към тях, притиснал раболепно ръце пред себе си, и се насочи право към Пендъргаст.
    — Как мога да ви помогна, господине?
    — Тук сме във връзка с останките на Колин Фиъринг.
    — А, да, бедният нещастник, когото погребахме преди колко… почти преди две седмици? — Мъжът грейна, оглеждайки Пендъргаст отгоре до долу. — Сигурно сте в бизнеса. Винаги мога да позная човек в бизнеса.
    Пендъргаст бавно пъхна ръка в джоба си.
    — Да, да — продължи мъжът, — спомням си погребението добре. Бедният човек, присъстваха само сестра му и свещеникът. Бях изненадан — обикновено на погребение на такива млади е пълно с хора. Добре! От кой Дом на покойника сте, господа, и как мога да ви услужа?
    Ръката на Пендъргаст най-после измъкна един кожен калъф от джоба му, който той вдигна и отвори. Мъжът се ококори.
    — Какво… какво е това?
    — За съжаление, не сме „в бизнеса“, както вие толкова очарователно го казахте.
    Мъжът пребледня още, без да каже нищо.
    Д’Агоста пристъпи и му подаде един плик.
    — Тук сме във връзка със съдебното решение за ексхумация на Колин Фиъринг. Всички документи са тук.
    — Ексхумация? Не знам за такова нещо.
    — Говорих с господин Радклиф снощи по въпроса — обясни Д’Агоста.
    — Господин Радклиф не ми е казвал нищо. Той никога не ми казва нищо. — Гласът на мъжа се извиси в недоволен хленч.
    — Това е много лошо — каза Д’Агоста; противното настроение, в което бе от убийството насам, го обхвана отново. — Да свършим с това.
    Служителят беше явно уплашен. Сякаш се люлееше на място.
    — Ние… ние никога не сме се занимавали с такива неща досега.
    — Винаги има първи път, господин…?
    — Лил. Морис Лил.
    В този момент служебният ван на Патологията се зададе с трополене по пътя, вдигайки облаци син пушек. Той сви на завоя прекалено бързо — Д’Агоста се запита защо всички тези хора караха като откачени — и спря с леко скърцане, като се залюля напред-назад. Двама санитари, облечени в бели униформи, излязоха отвътре, отвориха задните врати и измъкнаха носилка, върху която лежеше празен чувал за трупове.
    — Къде е убитият? — извика по-слабият, с рижата коса и обсипаното с лунички лице.
    Мълчание.
    — Господин Лил? — обади се Д’Агоста.
    — … убитият?
    — Нали знаете — подзе санитарят. — Трупът. Нямаме на разположение цял ден.
    Лил се окопити.
    — Да. Да, разбира се. Моля, последвайте ме в мавзолея.
    Той тръгна към предната врата, набра един код на таблото и покритата с фалшив бронз врата се отвори, разкривайки високо, бяло пространство с урни, които се издигаха от пода до тавана на всичките четири стени. Два огромни снопа от пластмасови цветя преливаха от двойка гипсови гигантски урни в италиански стил. Само върху няколко от урните имаше черни надписи с издълбани имена и дати. Д’Агоста, без да иска, подуши въздуха, търсейки онази позната миризма, но той беше чист, свеж, ароматизиран. Определено ароматизиран. Такова място, помисли си той, трябва да има някаква супермощна климатична система.
    — Съжалявам. Казахте, че става въпрос за Колин Фиъринг, нали? — Въпреки климатика Лил се потеше.
    — Точно така. — Д’Агоста погледна с раздразнение Пендъргаст, който се разхождаше с ръце на гърба, стиснал устни, и оглеждаше мястото. Този човек като че ли винаги изчезваше във възможно най-неподходящия момент.
    — Един момент, моля. — Лил мина през стъклената врата, която водеше към неговия офис и се върна с един клипборд в ръка, вперил очи в голямата стена с урните; устните му мърдаха, сякаш броеше. След малко спряха да се движат.
    — Ето тук е. Колин Фиъринг. — Той посочи към една от надписаните урни, после отстъпи назад и направи опит да изобрази усмивка, но излезе само измъчена гримаса.
    — Господин Лил? — произнесе Д’Агоста. — Ключът?
    — Ключ? — Върху лицето на мъжа премина паника. — Карате ме да го отворя?
    — Това всъщност представлява ексхумацията, нали? — изгледа го Д’Агоста.
    — Но, виждате ли, аз… не съм упълномощен. Аз съм само продавач.
    Д’Агоста издиша шумно.
    — Ще намерите всички документи в този плик. Единственото, което се иска от вас, е да подпишете листа отгоре — и да ни дадете ключа.
    Лил погледна надолу и видя, сякаш за първи път, кафявия плик, който стискаше в ръка.
    — Но аз не съм упълномощен. Ще трябва да се обадя на господин Радклиф.
    Д’Агоста завъртя очи.
    Лил се върна бързо в офиса си, оставяйки вратата отворена. Д’Агоста се заслуша. Разговорът започна на нисък тон, но скоро пронизителният глас на Лил проеча през мавзолея като писък на изритано куче. Господин Радклиф, както изглежда, не проявяваше желание за сътрудничество.
    Лил се върна.
    — Господин Радклиф идва.
    — Колко време ще отнеме?
    — Час.
    — Забравете. Вече обясних на Радклиф. Отворете урната. Веднага.
    Лил започна да чупи ръце, лицето му се изкриви.
    — О, драги мой. Аз просто… не мога.
    — Това в ръцете ти, друже, е съдебна заповед, а не молба за разрешение. Ако не отвориш тази урна, ще те обвиня за възпрепятстване на полицейски служител при изпълнение на служебния му дълг.
    — Но господин Радклиф ще ме уволни! — извиси глас Лил.
    Пендъргаст се завъртя, очевидно завършил самостоятелната си разходка, и небрежно се присъедини към двамата. Той се обърна с лице към урната на Фиъринг и прочете гласно:
    — „Колин Фиъринг, трийсет и осемгодишен.“ Тъжно е, когато умират млади, не мислите ли, господин Лил?
    Лил сякаш не чу. Пендъргаст плъзна ръка по мрамора, сякаш го галеше.
    — Та, казвате, никой не дошъл на погребението?
    — Само сестрата.
    — Колко тъжно. А кой плати за него?
    — Аз… не съм сигурен. Сестрата плати разходите, от сметката на майката.
    — Но майката е невменяема. — Агентът се обърна към Д’Агоста: — Питам се дали сестрата е имала пълномощия? Струва си да се погледне.
    — Добра идея.
    Белите пръсти на Пендъргаст продължаваха да галят мрамора, докато накрая изтеглиха малък, скрит поднос, разкривайки ключалка. С другата си ръка агентът бръкна в горния джоб на сакото си и извади малък предмет, подобен на гребен, с едно късо зъбче накрая. Пъхна го в ключалката и го завъртя.
    — Извинете, какво си мислите, че… — започна Лил, но гласът му замря, когато вратата на урната се отвори безшумно на смазаните си панти.
    — Не, почакайте, не трябва да правите това…
    Санитарят бутна носилката напред и я повдигна с леко разклащане до нивото на урната. В ръката на Пендъргаст се появи малко фенерче и той го насочи в разкрилата се тъмна вътрешност.
    Настъпи кратка тишина. След известно време Пендъргаст се обади:
    — Кажете, моля ви, кой държи ключовете за тези гробници?
    — Ключовете? — Мъжът трепереше. — Аз.
    — Къде?
    — Държа ги заключени в моя офис.
    — А втората връзка?
    — Господин Радклиф ги пази на друго място. Но не знам къде.
    — Винсънт? — отстъпи Пендъргаст назад и направи знак към отворената урна.
    Д’Агоста се приближи и погледна в тъмната дупка, следвайки с поглед тънкия лъч на фенерчето.
    — Проклетото нещо е празно! — обяви той.
    — Невъзможно — разтрепери се Лил. — Видях да слагат тялото вътре със собствените си очи… — Гласът му се задави и той разхлаби вратовръзката си.
    Санитарят с морковено-оранжевата коса надникна вътре, за да се увери.
    — Тюх, да му се не види! — каза той, вперил очи.
    — Не е съвсем празна, Винсънт — произнесе рязко Пендъргаст, сложи си латексовите ръкавици и бръкна вътре, внимателно измъкна един предмет и го показа на останалите, като разтвори дланта си. Беше малка кутия, грубо изработена от картон и парченца парцали, а прегънатият й хартиен капак бе леко открехнат. Вътре лежеше озъбен скелет, направен от боядисани в бяло клечки за зъби.
    — Това тук е погребение — своего рода погребение — произнесе той с напевния си меден глас.
    Останалите ахнаха. Д’Агоста се обърна. Лил беше припаднал.

16.

    Полунощ. Нора Кели крачеше с бързи крачки в тъмните дълбини на сутерена на музея, токчетата й отекваха меко в излъскания каменен под. Коридорите бяха слабо осветени и от отворените врати зееха сенки. Наоколо нямаше никой: дори най-упоритите куратори си бяха тръгнали преди часове и повечето от охранителите правеха обичайните си обиколки предимно в достъпните за посетители помещения.
    Нора спря до една врата от неръждаема стомана, на която стоеше табелка „PCR лаборатория“. Точно както се беше надявала, подсиленият с метална решетка прозорец беше тъмен. Тя се обърна към таблото и набра поредица от цифри. Светлината на един от диодите, който светеше в червено, стана зелена.
    Нора отвори вратата, надникна вътре и включи осветлението; огледа се с любопитство. Беше влизала тук само няколко пъти досега, за да остави проби за анализ. Термоблокът за PCR2 стоеше върху безупречно чиста маса от неръждаема стомана, покрит с полиетилен. Тя пристъпи, свали полиетилена, сгъна го и го остави настрана. Апаратът — Епендорф Мастърсайклър 5330 — беше изработен от бяла пластмаса, грозният му, нискотехнологичен вид прикриваше сложните му вътрешности. Тя се разрови из чантата си и извади принтиран документ, който беше свалила от интернет, с указания за използването му.
    Вратата след нея се заключи автоматично. Тя си пое дълбоко дъх, след това опипа задната страна на машината с една ръка, най-сетне откри бутона за включване и го натисна. Според наръчника щяха да са необходими пълни 15 минути, за да загрее.
    Тя остави чантата си на масата и извади контейнер от стиропор, свали капака и внимателно започна да изважда и подрежда епруветки с дебелината на молив. Една от епруветките съдържаше косъм, друга — влакно, в трета имаше късче от хартиена кърпичка, а последната съдържаше изсушени чрез замразяване кръвни фрагменти. Пендъргаст й бе дал всичко това.
    Тя прокара ръка по челото си и при жеста забеляза, че пръстите й треперят леко. Опита се да изключи от мислите си всичко, освен лабораторната работа. Трябваше да е приключила и да си е тръгнала много преди да е настъпило утрото. Главата й пулсираше, беше смъртно уморена — не беше спала откак се върна вкъщи преди два дни. Но гневът и мъката й даваха енергия, подхранваха я, подтикваха я да продължи. Пендъргаст се нуждаеше от ДНК резултатите възможно най-скоро. Нора бе благодарна за възможността да бъде от полза — каквато и да е полза — ако това щеше да помогне за залавянето на убиеца на Бил.
    Тя извади от лабораторния хладилник осем подходящи епруветки: малки, пластмасови контейнерчета с форма на куршум, предварително заредени с буферен разтвор, Taq-полимераза, дезоксинуклеозидтрифосфати и други реагенти. С изключително внимание се зае да прехвърля микроскопичните проби биологичен материал от тестовите в PCR-ните епруветки с помощта на стерилизирани пинсети, като бързо затваряше всяка. До момента, в който апаратът изпищя в знак на готовност, тя бе напълнила трийсет и две. Максимумът, който термоблокът можеше да побере наведнъж.
    Нора мушна няколко допълнителни епруветки в джоба си за по-късна употреба, след което прегледа инструкциите за трети път. Отвори капака на машината, постави PCR-ните епруветки и го затвори с изщракване. След като нагласи контролните параметри, отривисто натисна бутон „старт“.
    Щяха да са необходими четирийсет цикъла, всеки от които по три минути, за да се извърши полимеразната реакция. Два часа. Тя знаеше, че след това ще трябва да подложи получените резултати на електрофоретичен анализ, за да може да идентифицира ДНК.
    Апаратът издаде ново приглушено писукане и екранът показа, че първият термичен цикъл е в прогрес. Нора се облегна назад и зачака. Едва сега си даде сметка каква мъртвешка тишина цари в лабораторията. Нямаше го дори обичайния звук от движещия се в циркулационната система въздух. Помещението миришеше на прах, плесен и на едва доловимата сладникавост на пара-дихлорбензенът от близките хранилища.
    Хвърли поглед на часовника си: дванайсет и двайсет и пет. Да беше си взела книга. В тишината на лабораторията се намери сама със своите мисли — а те всички бяха мъчителни.
    Тя се изправи и закрачи из помещението, върна се до масата, седна, отново стана. Прегледа лавиците, търсейки нещо за четене, но откри само ръководства. Замисли се дали да не се качи до офиса си, но винаги съществуваше опасността да налети на някого и да й се наложи да обяснява защо е в музея в такъв късен час. Нямаше право да се намира в PCR лабораторията. Не беше регистрирала влизането си. Дори и да беше, нямаше право да използва апаратурата.
    Внезапно спря и се ослуша. Беше чула шум, или поне така й се струваше. Пред вратата.
    Хвърли поглед към малкото прозорче, но там не се виждаше нищо, освен мрачният коридор, слабо осветен от крушка в метална клетка. Диодът на таблото на вратата светеше в червено — все още бе заключено.
    Тя изпъшка и стисна юмруци. Беше безнадеждно — кошмарните образи продължаваха да прииждат неканени, промъквайки се в съзнанието й без предупреждение. Тя стисна очи и се опита да мисли за каквото и да е друго… каквото и да е…
    Очите й отново се отвориха. Ето го пак този шум. Този път го различи: тихо драскане по вратата. Когато бързо вдигна поглед, зърна движеща се фигура зад прозорчето. Имаше натрапчивото чувство, че някой току-що я е гледал.
    Някой от нощните пазачи? Възможно беше. С тръпка на възбуда се запита дали ще докладват неоторизираното й присъствие. После поклати глава. Ако подозираха нещо, щяха да влязат и да я попитат директно. Иначе как биха знаели, че няма право да се намира тук? В крайна сметка пропускът й бе у нея, тя очевидно беше куратор. Сигурно умът й отново й играеше номера. Правеше го откакто… Нора отмести поглед от прозорчето. Може би полудяваше.
    Звукът долетя отново и очите й неволно се стрелнаха към прозорчето. Този път видя тъмен силует на нечия глава на фона на мъждивата светлина, която леко се поклащаше. Силуетът притисна лице към стъклото и в този момент осветлението от лабораторията разкри чертите му.
    Тя затаи дъх, примигна и се взря отново.
    Беше Колин Фиъринг.

17.

    Нора отскочи с вик. Лицето изчезна.
    Тя усети, че сърцето й започва да бие учестено и да се блъска в гърдите й. Този път нямаше съмнение. Това не беше сън.
    Тя се дръпна назад, оглеждайки се уплашено за място, където да се скрие. Наведе се зад лабораторната маса, без да може да си поеме въздух.
    Не се чуваше никакъв звук. Лабораторията и коридорът оттатък бяха напълно тихи. Помисли си: Това е глупаво. Вратата е заключена. Той не може да влезе вътре. Мина една минута. Страхът, който я беше сграбчил, започна да се топи. На негово място нахлу безразсъдна ярост.
    Тя бавно се изправи. Прозорчето остана празно.
    Ръката й се плъзна по повърхността на масата, сграбчи огнеупорния градуиран цилиндър и го вдигна от поставката му. След това рязко го удари в ръба на поставката, превръщайки горния му край в назъбено острие от дебело стъкло. Бързо отиде до вратата и треперещите й пръсти се опитаха да наберат кода. Успя едва на третия път, отвори вратата и излезе.
    От отсрещната чупка на коридора дойде звук на затваряща се врата.
    — Фиъринг! — извика тя.
    Затича напред с пълна сила и зави зад ъгъла. От двете страни на коридора се редяха врати, но само една беше близо до пресечката. Тя хвана бравата, установи, че е отключена и рязко я отвори.
    Опипа стената, намери ключовете за лампите и с два удара на ръката си светна.
    Пред нея лежеше стая, за която бе чувала, но никога не беше виждала, едно от легендарните музейни хранилища. Навремето тук се бе помещавала старата електроцентрала; сега огромното пространство съхраняваше музейната колекция от скелети на китове. Гигантските кости и черепи, някои с големината на градски автобуси, висяха на вериги от тавана; ако ги бяха разположили на пода, те биха се деформирали и счупили от собствената си тежест. Всеки от провесените скелети беше увит в полиетиленово покривало, което се спускаше като саван почти до пода. Въпреки редиците от флуоресцентни крушки на тавана, те съвсем не бяха достатъчни за такова голямо място и осветлението носеше призрачната атмосфера на подводница.
    Тя се огледа за импровизирано оръжие. Отляво няколко от полиетиленовите покривала се люлееха, сякаш някой наскоро ги беше разместил.
    — Фиъринг!
    Гласът й отекна странно в пещерообразното подземие. Тя изтича към най-близките покривала и се пъхна между тях. Огромните скелети хвърляха странни сенки на смътната светлина и мръсните, втвърдени найлони образуваха подобна на лабиринт конфигурация от завеси, която й пречеше да вижда на повече от пет стъпки напред във всяка посока. Тя се задъхваше в смесица от напрежение и гняв.
    Протегна ръка и дръпна една от найлоновите завеси настрана. Нищо.
    Пристъпи напред, дръпна друга, след това трета. Сега полиетиленовите савани, които я заобикаляха, се люлееха лудо, сякаш гигантските скелети под тях възкръсваха за нов живот.
    — Нещастник! Покажи се!
    Шумолене — след което една сянка притича бързо към покривалото. Тя силно замахна напред с цилиндъра.
    Нищо.
    Внезапно усети, че не издържа повече и се втурна напред с вик, като удряше завесите една след друга, размахвайки бясно счупения градуиран цилиндър пред себе си, докато не се заплете в тежките найлони. След няколко минути истерията й премина, тя направи още няколко стъпки и се ослуша. Отначало единственото, което чу, беше собственото си накъсано дишане. Но след това различи съвсем отчетливо тътрене на крака от дясната си страна. Втурна се, замахна и удари, като се приготви да извика.
    Изведнъж рязко спря. Гласът на разума започна да прониква под червената мъгла на яростта й. Това беше глупаво — много глупаво. Бе позволила на гнева да замъгли трезвата й преценка за опасността.
    Спря и се ослуша отново. Стържене, бързо прелитаща сянка, ново разлюляване на полиетиленовите савани. Тя се обърна. После спря, облиза устните си, които внезапно бяха пресъхнали. В мъждивата светлина, заобиколена от безброй тежки, забулени скелети, се запита: кой беше преследвачът… и кой преследваният?
    Гневът й се разсея изведнъж, заменен от нарастваща тревога, когато осъзна какво се бе случило. Фиъринг не би могъл да влезе при нея в заключената лаборатория. Заради това я бе измъкнал навън. А тя бе позволила да бъде подмамена в този лабиринт.
    Внезапно един нож удари близкото найлоново покривало и в него зейна голяма дупка. През нея тръгна да преминава една фигура. Нора се извъртя рязко, удари я косо с нащърбения край на цилиндъра. Но фигурата изби импровизираното й оръжие с ножа си и запрати стъкления цилиндър на пода.
    Тя отстъпи, като го гледаше ужасена.
    Дрехите на Фиъринг бяха парцаливи, вонящи, втвърдени от засъхнала кръв. Едно живо око се взираше в нея; другото беше белезникаво, гледаше мъртво. Устата зееше отворена, разкривайки черни, проядени зъби. Косата му беше пълна с мръсотии и листа. Кожата имаше жълтеникав оттенък и миришеше на гроб. С влажен хъркащ звук той направи крачка напред да я удари, ножът — нож, който тя познаваше толкова добре! — направи блестяща дъга.
    Нора се извъртя, оръжието профуча покрай нея, тя изгуби равновесие и падна на пода. Фигурата пристъпи, а тя вдигна едно голямо парче счупено стъкло и се дръпна назад.
    Грозната уста срещу нея зейна още по-широко и издаде ужасен гъргорещ звук.
    — Махай се от мен! — изпищя Нора настръхнала и размаха стъклото, докато се изправяше.
    Фигурата се затътри напред, замахваше и удряше непохватно. Нора се дръпна, обърна се и затича през шумолящите завеси, проправяйки си път към дъното на хранилището. Със сигурност щеше да намери задна врата. Зад себе си чуваше как преследвачът й я гони, чуваше съсъка на ножа, докато той си прорязваше път между висящите от тавана кости.
    Сссшшшхрруууггггннн… Фигурата издаваше отвратителни хъхрещи звуци, сякаш с мъка си поемаше накъсано дъх през влажна трахея. Нора изкрещя от ужас и гласът й отекна в коварния мрак.
    Беше дезориентирана, не беше сигурна дали се движи в правилната посока. Намери се срещу полиетилените, задъхана, започна да се оплита в тях отново, най-накрая се хвърли на пода и запълзя бясно под шумолящите, разлюлени покривала. Беше се изгубила напълно.
    Сссшшшхрруууггггннн… долетя ужасният, отвратително клокочещ звук зад нея.
    Тя се изправи отчаяна под надвисналите отгоре скелети, протегна се и хвана едно китово ребро, след това се залюля нагоре, изпълзя в гръдния кош, сякаш той бе някаква чудовищна част от съоръжение на детска площадка. Катереше се бясно, изсъхналите кости се люлееха и потракваха една в друга, докато тя не достигна до най-горната част на гръдния кош. Тук един прорез между две ребра се оказа достатъчно голям, за да се промъкне през него. Разряза една дупка в найлоновото покривало с парчето стъкло, след това се изтегли между костите и през найлона, като се покатери на гърба на скелета. За миг спря, замръзна от разкрилата се странна гледка: море от скелети на китове, големи и малки, висящи отвсякъде под нея, подредени толкова близо един до друг, че се докосваха.
    Скелетът под краката й започна отново да се клати. Тя погледна надолу. Фиъринг бе под нея, изкачваше се в джунглата от кости.
    С отчаян стон тя изтича бързо, доколкото можеше да си позволи, по горната част на скелета, наведе се, след това скочи към следващия, хващайки го плътно, когато той се залюля бясно под тежестта й. Изтича по втория гръбнак и се прехвърли със скок върху трети скелет. Оттук забеляза в далечния край на помещението една врата.
    Моля те, Боже, нека да не бъде заключена.
    Противната фигура се появи на върха на един скелет, надигайки се от прорез в найлоновата завеса. Изтича напред и започна да се хвърля от един скелет на друг; Нора осъзна, че въпреки тромавите движения преследвачът й е много по-подвижен, отколкото бе очаквала. Единственото, което постигна, като се изкатери по скелетите, бе, че му даде по-голямо предимство.
    Тя разтвори краищата на покривалата под себе си и се спусна надолу по белите кости, скочи на пода, изпълзявайки колкото се може по-бързо към задната част на хранилището. Отзад чуваше как Фиъринг буквално вършее след нея, ужасяващите засмукващи звуци ставаха все по-силни.
    Внезапно тя се отскубна от грамадата кости. Там, на не повече от десет крачки от нея, беше вратата: тежка и старомодна, без табло за охранителна система. Тя изтича до нея и сграбчи бравата.
    Заключена.
    Със стон на отчаяние Нора се обърна и се подпря с гръб на вратата, стиснала парчето стъкло и решена за последен отпор.
    Скелетите се залюляха и изскърцаха на веригите си, раздвижените полиетиленови покривала неспокойно дращеха пода. Нора изчака, опитвайки се да си възвърне контрола и да се бори докрай. Трепереше неудържимо, адреналинът бушуваше в кръвта й, ушите й пищяха, а бесният галоп на сърцето й отекваше, разтърсвайки и последната клетка на изтощеното й тяло.
    Една непоносима минута изтече, после втора… Фиъринг не се появи. Постепенно шумоленето и люлеенето на скелетите спря. Тишината се върна в хранилището.
    Тя конвулсивно си пое дълбоко въздух и потръпна. Дали не се беше отказал от преследването? Дали не си беше тръгнал?
    В далечния край на помещението се чу скърцане на врата, тътрещи се стъпки и отново тишина.
    Не, не. Не си беше тръгнал.
    — Кой е тук? — долетя един леко разтреперан глас със зле прикрито безпокойство. — Покажи се!
    Беше нощният пазач. Нора почти изхълца от облекчение. Фиъринг сигурно беше чул приближаващите се стъпки и се беше изплашил. Но тя сдържа дъха си. Не можеше да се покаже сега; не и докато не завършеше анализа на ДНК.
    — Има ли някой тук? — извика пазачът, очевидно не му се влизаше в гората от китови скелети. Слабият лъч на едно фенерче заигра из полумрака. — Питам за последен път и заключвам вратата.
    Не я интересуваше. Като куратор имаше секретния код за предната врата.
    — Добре, щом така искаш.
    Чуха се стъпки, фенерчето угасна и вратата се затръшна с трясък.
    Нора бавно възвърна контрола над дишането си. Отпусна се на колене и погледна към едва-едва процеждащата се светлина от малкото прозорче на вратата.
    Дали и той като нея още беше в хранилището? Дали чакаше, готов да я нападне? Какво искаше — да свърши работата, която не беше успял да свърши в апартамента им?
    Като се отпусна на четири крака, тя запълзя под спокойните в момента покривала — движеше се бавно, възможно най-тихо, по посока на предната врата. На всеки няколко минути спираше да се огледа и да се ослуша. Но нямаше нито звуци, нито сенки — само огромните висящи кости, увити в саваните си.
    Когато измина половината разстояние, Нора спря. По пода блещукаха пръснатите стъклени късове. Остатъците от импровизираното й оръжие, разбито на парчета. В мрака забеляза лека тъмна черта по блестящия ръб на един голям глинен съд. Явно, когато бе ударила Фиъринг със стъклото, го беше порязала. Това беше кръв — неговата кръв.
    Тя си пое дъх рязко, после още веднъж, като се опитваше да мисли логично, доколкото можеше. После с треперещи пръсти извади една от неизползваните епруветки, които беше пъхнала в джоба си. Внимателно разчупи стерилната капачка, извади стъклената пипета и я топна в течността, след което отново я затвори в епруветката. Пендъргаст вече й бе дал ДНК проби от майката на Фиъринг, а митохондриалните ДНК на майка и син винаги бяха идентични. Сега можеше да изследва неговата ДНК и да я сравни директно с пробата от непознатия, открита на местопрестъплението.
    Тя пъхна епруветката отново в джоба си и тръгна — тихо и предпазливо — към изхода. Набра кода и вратата се отвори. Бързо излезе, затвори и заключи след себе си, след това тръгна с несигурни крака по коридора. След малко стоеше пред PCR лабораторията. Нямаше и следа от Фиъринг. Набра цифрите върху таблото на охранителната система, вмъкна се вътре и побърза да заключи. Довърши работата си на светлината на апаратурата.
    Термалният блок беше наполовина завършил цикъла. С блъскащо в гърдите й сърце, Нора подготви епруветката с кръвта на нападателя си и я постави до останалите, за следващото пускане.
    До утре вечер щеше да знае със сигурност дали наистина Фиъринг е убил съпруга й — и на два пъти се бе опитал да убие и нея.

18.

    Д’Агоста влезе в чакалнята към пристройката на моргата, като се стараеше да диша през устата. Пендъргаст го последва, обхващайки помещението с бърз поглед, след това се плъзна като котка в един от грозните пластмасови столове покрай стената, до една маса, отрупана със списания с подвити от много прелистване страници. Агентът взе най-малко разглежданото, разтвори го и започна да чете.
    Д’Агоста обиколи веднъж стаята, после още веднъж. Нюйоркската морга беше място, изпълнено с ужасни спомени за него, и той знаеше, че е на път да преживее нещо, което щеше да остави още един лош спомен — може би най-лошият от всички. Свръхестественото хладнокръвие на Пендъргаст го дразнеше. Как можеше да остава толкова равнодушен? Погледна го и видя, че в момента чете „Мадмоазел“ с явен интерес.
    — За какво четеш това? — попита го той сприхаво.
    — Има една поучителна статия за неудачните първи срещи. Напомня ми за един случай, който имах: една особено неудачна първа среща, която завърши с убийство и самоубийство. — Той поклати глава при спомена и продължи да чете.
    Д’Агоста скръсти ръце и направи още една обиколка на стаята.
    — Винсънт, седни най-после. Използвай конструктивно времето си.
    — Мразя това място. Мразя миризмата му. Мразя начина, по който изглежда.
    — Напълно ти съчувствам. Внушенията за тленност тук — не мога да не призная — е трудно да бъдат игнорирани. Мисли, които наистина често лежат прекалено дълбоко, за да ни разплачат.
    Страниците шумоляха, докато Пендъргаст четеше. Минаха няколко ужасни минути, преди вратата към моргата най-после да се отвори. В рамката й стоеше един от патолозите, Бекстейн. Слава богу, помисли си Д’Агоста: бяха привлекли Бекстейн за аутопсията. Той беше един от най-добрите и — изненада! — почти нормално човешко същество.
    Патологът свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за отпадъци.
    — Лейтенант. Агент Пендъргаст. — Той им кимна за поздрав, без да протегне ръка. Ръкуването на това място не беше прието. — На ваше разположение съм.
    — Доктор Бекстейн — подзе Д’Агоста, — благодаря ви, че отделихте от времето си да се срещнете с нас.
    — Удоволствието е мое.
    — Разкажете ни, ако обичате, какво открихте.
    — Разбира се. Искате ли да видите трупа? Просекторът още работи по него. Понякога помага да се види…
    — Не, благодаря — отказа Д’Агоста решително.
    В този миг почувства погледа на Пендъргаст върху себе си. Сега вече нещата ще се оплескат, помисли си мрачно той.
    — Както искате. По трупа се откриват четиринайсет пълни или частични рани от нож преди настъпването на смъртта, някои по ръцете и дланите, някои ниско в областта на гърба и една последна, нанесена по-късно, която минава през сърцето. Ще е добре да ви покажа с диаграма…
    — Не е необходимо. Някакви рани постмортем?
    — Никакви. Смъртта е настъпила почти веднага след последния, фатален удар в сърцето. Ножът е влязъл хоризонтално между второ и трето задно ребро под ъгъл от осемдесет градуса от вертикалата, пронизвайки лявото предсърдие, пулмонарната артерия и е разцепил конус артериозис в горната част на дясната камера, като по този начин е причинил масиран кръвоизлив.
    — Разбрах.
    — Това е.
    — Може ли да се каже, че убиецът е направил каквото е трябвало да направи, за да убие жертвата, и нищо повече?
    — Това заключение е напълно съвместимо с фактите, да.
    — Оръжието?
    — Острие дълго десет инча, два широко, много твърдо, по всяка вероятност става дума за висококачествен армейски нож.
    Д’Агоста кимна.
    — Нещо друго?
    — Кръвната токсикология показва ниво на алкохола десет процента. Няма дрога или други чужди субстанции. Съдържанието на стомаха…
    — Не се нуждая от тези подробности.
    Бекстейн се поколеба и Д’Агоста видя нещо в очите му. Несигурност, неловкост.
    — Да? — подкани го той. — Нещо друго?
    — Всъщност, да. Още не съм написал рапорта, но имаше нещо доста странно, което е пропуснато от съдебните медици.
    — Продължавайте.
    Патологът отново се поколеба.
    — Бих искал да ви покажа. Още не сме го преместили…
    Д’Агоста преглътна.
    — Какво е то?
    — Моля ви, позволете ми да ви го покажа. Не мога… ами… не мога да го опиша добре.
    — Разбира се. — Пендъргаст пристъпи напред. — Винсънт, ако предпочиташ да чакаш тук…
    Д’Агоста усети челюстите си да се стягат.
    — Идвам.
    Те последваха патолога през двойните врати от неръждаема стомана и влязоха в голяма, осветена в зелено стая, облицована с плочки. Надянаха маски, ръкавици и престилки, след това продължиха напред, докато стигнаха до друга аутопсионна зала.
    Д’Агоста веднага видя просектора, наведен над трупа, воят на медицинския трион в ръцете му напомняше жужене на разгневен комар. Един санитар се беше изтегнал върху очукан стол наблизо и ядеше хлебче с пушена сьомга. Върху друга маса за дисекции бяха подредени различни, снабдени с етикети, органи. Д’Агоста отново преглътна, този път по-трудно.
    — Здравейте — обади се санитарят към Бекстейн. — Дойдохте тъкмо навреме. Тъкмо щяхме да връщаме вътрешностите.
    Строгият поглед на Бекстейн накара мъжа да млъкне.
    — Съжалявам. Не знаех, че имате гости. — Той се ухили и изтри от устните си останалите трохи от закуската. Помещението миришеше на формалин, риба и изпражнения.
    Бекстейн се обърна към просектора.
    — Джон, бих искал да покажа на лейтенант Д’Агоста и специален агент Пендъргаст… ъ-ъ-ъ… онова, което намерихме.
    — Няма проблем. — Трионът спря и мъжът се дръпна. С огромна неохота Д’Агоста бавно пристъпи напред, след което погледна към трупа.
    Беше по-лошо, отколкото си бе представял. По-лошо дори от най-лошите му кошмари. Бил Смитбак: гол, мъртъв, отворен. С обелен скалп, кестенявата му коса цялата събрана в основата, кървавият му череп — оголен, с ясно видими пресни следи от трион по него. Телесната кухина зееше, разкривайки ребрата, органите бяха извадени.
    Той сведе глава и затвори очи.
    — Джон, имаш ли нещо против да сложиш един разширител в устата?
    — Ей сега.
    Д’Агоста остана със затворени очи.
    — Готово.
    Той отвори очи. Бяха отворили устата принудително с някакъв уред от неръждаема стомана. Бекстейн намести крушката отгоре да освети вътрешността. В езика на Смитбак беше забита кукичка за риба, завързана с перца, като суха муха. Против волята си Д’Агоста се наведе напред, за да огледа по-добре. Кукичката имаше възел от светло оцветена връв, върху възела бе нарисуван малък ухилен череп. Миниатюрна торбичка, колкото хапче, бе прикачена към извивката на кукичката.
    Д’Агоста погледна към Пендъргаст. Агентът бе втренчил поглед в отворената уста, сребристите му очи бяха пълни с такова напрежение, каквото лейтенантът никога преди не бе виждал у него. И, както му се стори, не само напрежение имаше в тези очи. Имаше съжаление, невяра, скръб — и несигурност. Раменете на Пендъргаст се отпуснаха надолу. Изглеждаше потресен. Сякаш агентът се беше надявал да е сбъркал в нещо… колкото да разбере с огромно смайване, че всъщност е бил напълно прав.
    Тишината продължи минути. Най-накрая Д’Агоста се обърна към Бекстейн. Изведнъж се усети много стар и уморен.
    — Искам това да бъде снимано и изследвано. Махнете го заедно с езика — да остане в него. Искам съдебните медици да анализират това нещо, да отворят малката торбичка и да ми докладват за съдържанието й.
    Санитарят надникна иззад рамото на Д’Агоста, продължавайки да дъвче багетата си.
    — Сякаш е действал психопат. Помислете си само какво би платил „Поуст“ за да публикува това нещо! — Силно хрупане, последвано от звуци на дъвчене.
    Д’Агоста се обърна към него.
    — Ако „Поуст“ разбере — изръмжа той, — лично аз ще се погрижа да прекараш остатъка от живота си в печене на багети, вместо да ги ядеш.
    — Хей, човече, съжалявам. Много си обидчив. — Санитарят се отдалечи.
    Пендъргаст вдигна очи към Д’Агоста. Той се изправи и отстъпи от трупа.
    — Винсънт, струва ми се, че не съм посещавал скъпата леля Корнелия от години. Имаш ли нещо против да ме придружиш?

19.

    Нора завъртя ключа в ключалката и отвори вратата. Беше два следобед и полегатата слънчева светлина проникваше през лентите на щорите и осветяваше безмилостно всеки последен фрагмент от живота й с Бил. Книги, картини, предмети на изкуството, дори безгрижно захвърлени списания: всичко носеше порой от нежелани, болезнени спомени. Като заключи два пъти входната врата, тя мина, свела очи, през дневната и влезе в спалнята.
    Беше завършила работата си с PCR машината. Всяка от ДНК пробите, осигурени от Пендъргаст, беше мултиплицирана милион пъти и тя бе скрила епруветките в дъното на лабораторния хладилник, където никой нямаше да ги забележи. След това, когато й се отвори сгоден случай, ги премести в антропологичната лаборатория. Никой нямаше нищо против, че си беше тръгнала рано. Довечера щеше да се върне за втория и последен етап: проверката на гел електрофореза. Междувременно отчаяно се нуждаеше от сън.
    Като пусна небрежно чантата си на пода, тя се хвърли на леглото и покри главата си с възглавници. Но въпреки, че лежеше неподвижно, сънят отказваше да дойде. Измина един час, измина втори и накрая тя се отказа. По-добре да си беше стояла в музея. Може би трябваше сега да се върне там.
    Погледна към телефонния секретар: двайсет и две съобщения. Поредни изрази на съчувствие, без съмнение. Вече направо не издържаше. Тя с въздишка натисна бутона за прослушване и започна да изтрива всяко обаждане, щом доловеше нотка на загриженост в гласа на човека отсреща.
    Седмото обаждане беше различно. Беше от репортерката в „Уест Сайдър“.
    — Доктор Кели? Кейтлин Кид е. Питах се дали сте разбрали нещо повече за репортажите за животни, върху които Бил работеше. Прочетох онези, които е публикувал. Имат силно обвинителен тон. Любопитно ми е дали е знаел още нещо, което не е имал време да публикува — или може би нещо, което някой не е искал той да публикува. Обадете ми се, когато имате възможност.
    Когато започна следващото съобщение, Нора натисна „стоп“ бутона. Гледа замислено апарата известно време. След това стана от леглото, върна се в дневната, седна на бюрото и включи лаптопа си. Не познаваше Кейтлин Кид, не вярваше особено на Кейтлин Кид. Но би работила и със самия дявол, ако той можеше да й помогне да проследи хората, които стояха зад смъртта на Бил.
    Загледа се в екрана и си пое дълбоко дъх. След това бързо, преди да е премислила, влезе в личния акаунт на Бил в „Ню Йорк Таймс“. Паролата беше приета: акаунтът още не беше дезактивиран. Минута по-късно пред очите й се появи списък по азбучен ред на статиите, които беше написал през последната година. Като ги подреди хронологически, тя се върна няколко месеца назад, после започна да преглежда заглавията. Беше странно колко много от тях й звучаха непознато и тя изпита горчиво съжаление, че не се е интересувала повече от работата му.
    Първата злободневна статия за принасянето на животни в жертва беше публикувана преди три месеца. Отнасяше се предимно до тайни жертвоприношения, извършвани съвсем не в далечното минало. Имаше други няколко статии: интервю с някой си Алигзандър Естебан, говорител на „Хора за Другите Животни“; разследващ материал върху борбата с петли в Бруклин. Най-накрая стигна до последната статия, публикувана преди две седмици, озаглавена „Жертвоприношенията на животни — все по-близо до домовете на манхатънчани“.
    Тя изтегли текста и погледът й мина по него бързо, спирайки се по-дълго на един параграф:
    Най-упоритите истории за жертвоприношения на животни идват от Инууд, най-северното предградие на Манхатън. Голям брой оплаквания са били подадени в полицията и агенциите за грижа за животните от кварталите Индиан роуд и Западна 214-а улица. Обитателите им се оплакват, че са принудени да слушат звуци на измъчвани животни. Тези крясъци, които обитателите описват като издавани от кози, пилета и овце, според слуховете идват от една незаконна сграда на църква в центъра на изолирана общност в Инууд Хил Парк, позната като „Вилата“. Опитите да се разговаря с обитатели на Вилата и с водача на общността, Етиен Босонг, се оказаха неуспешни.
    С това откритие изглежда Бил си беше запазил подкрепата на вестника за по-нататъшно разследване, защото статията завършваше с курсивирана бележка:
    Това е първата от серията статии за жертвоприношения на животни в Ню Йорк сити, които ще публикуваме.
    Нора се облегна назад. Сега, като се замисли, си спомни как Бил се прибра една вечер преди седмица и нещо; радваше се по повод някакъв незначителен успех, който бе постигнал в разследването на жертвоприношенията.
    Може би успехът не е бил толкова малък, все пак.
    Тя се намръщи. Беше точно по времето, когато бяха започнали да се появяват странните малки артефакти в пощенската им кутия и зловещите шарки, изрисувани в праха отвън пред входната им врата. Като затвори списъка с подредените по азбучен ред статии, тя отвори управляващия информационната програма на Бил софтуер, търсейки бележките, които той винаги пазеше за бъдещи статии. Намери точно това, което й трябваше.
    Да се концентрирам върху Вилата — като продължа в следваща статия. Има ли наистина жертвоприношения на животни? Трябва да се провери — не само голословни твърдения. Да видя със собствените си очи.

    Подробно интервю с Пизети. Други съседи, които са се оплаквали? Да насроча втори разговор с Естебан, човека, който се занимава с правата на животните? Местното сдружение РЕТА и т.н.

    Откъде се снабдяват с животни?

    Каква е историята на Вилата? Кои са те? Да се провери архива на „Таймс“ за предисторията/историята на Вилата. Добър претекст: слухове за зомбита/култове и т.н.

    Възможно заглавие на статията: „Вилата на дявола“. Не, „Таймс“ няма да се съгласят.

    Първа годишнина от сватбата — да не забравя да резервирам маса в „Кафенето на художниците“ & билети за „Мъжа, който дойде за вечеря“ за уикенда!!!
    Това последно изречение беше толкова неочаквано, до такава степен извън контекста на другите, че в следващия миг Нора усети как в очите й напират горещи сълзи. Тя веднага затвори програмата и стана от стола.
    Прекоси дневната веднъж, след това погледна часовника си: четири и петнайсет. Можеше да хване метрото на 96-а и Сентръл Парк Уест и да бъде в Инууд след четиридесет минути. Като включи нова програма на компютъра, тя натрака бързо нещо на клавиатурата, погледна екрана, след това пусна текста да се принтира. Отиде в спалнята и вдигна чантата си от пода; хвърли бърз поглед наоколо, след което се насочи към входната врата.
    Само преди четвърт час се беше чувствала объркана, носеща се по течението. А сега внезапно установи, че е изпълнена с непоколебима воля и целеустременост.

20.

    Д’Агоста беше довел целия отдел — дванайсет въоръжени и униформени офицери — и асансьорът се напълни докрай. Той натисна копчето за трийсет и седмия етаж, после се обърна към светещия дисплей над вратите. Чувстваше се спокоен и хладнокръвен. Не, това беше погрешно: чувстваше се студен. Леденостуден.
    Вярваше, че в основата си е честен и добър човек. Ако някой се отнасяше към него дори с минимално уважение, той отвръщаше със същото. Но когато някой се държеше като задник, тогава беше друго. Лукас Клайн беше задник — отличен, първокласен тъп задник. И сега щеше да научи колко лоша идея е било да вбеси ченге.
    Той се обърна към подчинените си.
    — Не забравяйте брифинга. Направете го по правилата. Работете в екипи по двама — не искам никакви проблеми с доказателствата. И ако се натъкнете на нещо нередно, на пречки, каквото и да било, приключете бързо и категорично.
    През групата премина шепот, последван от хор от щракане, когато започнаха да проверяват фенерчетата и да пъхат батерии в безжичните бормашини.
    Вратите на асансьора се отвориха към просторното фоайе на „Диджитал Върасити“. Беше късно следобед — четири и половина, — но Д’Агоста забеляза, че все още има групички клиенти, които седяха на кожените дивани и чакаха за насрочени срещи.
    Добре.
    Той излезе от асансьора във фоайето и подчинените му се разпръснаха зад него.
    — Аз съм лейтенант Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление — произнесе той със силен, ясен глас. — Имам заповед за претърсване на тези помещения. — Той погледна към чакащите клиенти. — Бих ви предложил да дойдете друг път.
    Хората се изправиха бързо с побледнели лица, взеха си служебните куфарчета и се насочиха към асансьорите. Д’Агоста се обърна към рецепционистката:
    — Защо не слезете долу и не си вземете чаша кафе?
    За петнайсет секунди фоайето бе опразнено.
    — Ще използваме това място като сборен пункт — каза Д’Агоста на екипа си. — Оставете тук кутиите за доказателства и да започваме. — Той посочи към сержантите. — Вие тримата останете с мен.
    Беше работа за шейсет секунди да стигнат до външния офис на Клайн. Д’Агоста погледна секретарката с уплашеното лице:
    — Днес няма какво повече да правите тук — каза й той тихо и й се усмихна. — Защо не си тръгнете по-рано?
    Изчака търпеливо, докато тя напусна. След това отвори вратата към вътрешния офис. Клайн отново беше на телефона, с крака на широкото бюро. Когато видя Д’Агоста и униформените офицери, той кимна, сякаш изобщо не беше изненадан.
    — Ще ти звънна пак — каза той в слушалката.
    — Вземете всички компютри — нареди Д’Агоста на сержантите. — След това се обърна към софтуерния предприемач. — Получих заповед за обиск. — Пъхна я в лицето на Клайн и я остави да падне на пода. — О-па. Ето я, можете да я прочетете, когато имате време.
    — Допусках, че може да се върнете, Д’Агоста — каза Клайн. — Говорих с моите адвокати. В заповедта трябва да е уточнено какво именно търсите.
    — О, направено е. Търсим доказателство, че убийството на Бил Смитбак е било или планирано, или извършено, или пък платено от вас.
    — И защо точно бих планирал, извършил или платил за такова нещо?
    — Заради гняв към изтъкнат журналист — също като онзи, който направи така, че да ви уволнят от първата ви работа във вестник.
    Очите на Клайн се присвиха едва забележимо.
    — Информацията може да се крие във всеки от тези офиси — продължи Д’Агоста. — Трябва да претърсим целия апартамент.
    — Може да е навсякъде — отвърна Клайн. — Може да е и в дома ми.
    — Точно там ще отидем после. — Д’Агоста седна. — Но вие сте прав — може да е навсякъде. Ето защо ще конфискуваме всички CD-та, DVD-та, хард дискове, всичко в помещенията, което може да съдържа информация. Имате ли Блекбъри?
    — Да.
    — Сега то е доказателство. Дайте ми го, ако обичате.
    Клайн бръкна в джоба си, извади апарата и го остави на бюрото си.
    Д’Агоста се огледа. Един от сержантите сваляше картините от облицованите с черешово дърво стени, внимателно ги оглеждаше отзад, след това ги слагаше на пода. Друг вадеше книги от рафтовете, хващаше ги за гръбчетата и ги изтръскваше, след това ги пускаше в растящи купчини. Третият дърпаше скъпите килими от пода, претърсваше под тях, навиваше ги и ги изправяше в един ъгъл. Гледайки, Д’Агоста си помисли колко удобно е, че законът не изисква да се почиства след претърсване.
    Откъм коридора можеше да се чуе издърпване на чекмеджета, шум от влачене, викове, възмутени гласове. Сержантът беше приключил с килимите и започна да се занимава с шкафовете с документи — отваряше ги, вадеше кафявите папки, прелистваше ги, след което изсипваше хартиите на пода. Сержантът, който беше проверил маслените картини, сега се бе заел с демонтирането на компютъра на бюрото.
    — Нужен ми е за работата ми — обади се Клайн.
    — Вече е мой. Надявам се да сте запазили всички важни файлове. — Това напомни на Д’Агоста за нещо — нещо, което Пендъргаст беше препоръчал. — Имате ли нещо против да разхлабите вратовръзката си?
    Клайн се намръщи.
    — Какво?
    — Направете го, ако обичате.
    Клайн се поколеба. След това бавно вдигна ръце и издърпа надолу вратовръзката си.
    — Сега разкопчайте горното копче на ризата си и дръпнете яката.
    — Какво искате, Д’Агоста? — попита Клайн, като все пак изпълни инструкциите.
    Д’Агоста погледна мършавия му врат.
    — Това кабелче — измъкнете го, моля.
    Още по-бавно Клайн промуши ръка и извади кабела. На края му висеше малък флаш драйв.
    — Ще го взема, ако разрешите.
    — Информацията е кодирана — каза Клайн.
    — Предполагам. Въпреки това ще го взема.
    Клайн го изгледа.
    — Ще съжалявате за това, лейтенант.
    — Ще си го получите обратно. — И Д’Агоста хвана ръката му. С явна неохота Клайн измъкна кабела през главата си и остави флаш драйва на масата до Блекбърито. Изражението и маниерът му не издаваха нищо. Единственият знак за онова, което може би ставаше в главата му, бе леко порозовяване на белязаните му от акне страни.
    Д’Агоста се огледа.
    — Ще трябва да вземем също така някои от тези африкански маски и статуетки.
    — Защо?
    — Може да са свързани с определени… ъ-ъ-ъ… екзотични елементи на случая.
    Клайн понечи да говори, но спря, после процеди:
    — Това са изключително ценни предмети на изкуството, лейтенант.
    — Няма да счупим нищо.
    Сержантът беше приключил с книгите и сега развинтваше тръбите на тавана с отвертка. Д’Агоста се изправи, отиде до гардероба и отвори вратата. Днес Чонси отсъстваше. Той обърна поглед към Клайн.
    — Имате ли сейф?
    — В отсрещния офис.
    — Да се поразходим, какво ще кажете?
    Кратката разходка дотам разкри сцени на истинско опустошение. Екипът му разглобяваше монитори, ровеше из шкафове, вадеше чекмеджета от бюрата. Служителите на Клайн се бяха скупчили във фоайето, където непрестанно растящата камара от хартия се извисяваше до кутиите за доказателства. Клайн погледна наляво и надясно изпод вежди. Розовината по лицето му се бе сгъстила.
    — Винсънт Д’Агоста — каза той, докато вървяха. — Другарчетата ти наричат ли те Вини?
    — Някои от тях, да.
    — Вини, сигурен съм, че имаме общи приятели.
    — Аз не мисля така.
    — Ами, човекът, за когото говоря, наистина още не ми е приятел. Но имам чувството, че я познавам. Лора Хейуърд.
    Д’Агоста употреби цялата си воля да не спре.
    — Виждаш ли, позаинтересувах се малко от това твое гадже — може би трябва да кажа бивше гадже. Какъв е проблемът? Виаграта вече не действа ли?
    Д’Агоста заби очи право напред.
    — И все пак източниците ми съобщават, че двамата сте близки. Човече, тя наистина направи страхотна кариера. Може някой ден да стане комисар, ако си изиграе картите правилно…
    Накрая Д’Агоста спря.
    — Нека ви кажа нещо, господин Клайн. Ако си въобразявате, че можете да заплашвате или да упражнявате натиск по някакъв начин върху капитан Хейуърд, грешите жестоко. Ще ви смачка като хлебарка. Но ако тя в безграничното си милосърдие реши да ви пощади — бъдете уверен, че аз няма да го сторя. А сега бихте ли ми показали сейфа, ако обичате?

21.

    Нора слезе на станцията на метрото на 207-а улица. Тръгна към северния край на платформата, после изкачи стълбите до нивото на улицата, където се сливаха Бродуей, Ишам и Западна 21-а. Това беше квартал, в който никога досега не бе идвала, най-северният край на Манхатън, и тя се огледа с любопитство. Сградите й напомняха на Харлем: солидни предвоенни многоетажни блокове. Имаше и немалко градски къщи от червеникавокафяв камък. Изглежда обитателите бяха смесица от доминикански работници и напредващи мобилни млади белокожи: смесени магазини, кръчми и салони за маникюр, наблъскани до смрадливи ресторанти и пекарни за пълнозърнести хлябове. В съседство, тя знаеше, беше Дикман хауз: последната холандска колониална ферма, останала в Манхатън. Това бе място, което все се канеше да посети с Бил в някой слънчев следобед през уикенда. Така и не успяха…
    Тя отпъди тези мисли от съзнанието си. Провери документите, които бе принтирала по-рано — сателитен изглед на квартала с обозначени улици — ориентира се и тръгна на север и запад, покрай Ишам, изкачвайки височината към Сийман авеню и залязващото слънце.
    Пресече широкото, натоварено с коли авеню и продължи по асфалтовата пътека с тенис кортове от лявата й страна и голямо бейзболно игрище отдясно. Спря. Пред нея, отвъд ливадите, се простираше вековна гора. Картата показваше разширение на Индиан роуд, минаващо през северния край на Инууд Хил Парк, и свързано със спретнат малък неотбелязан квартал, в който тя предполагаше, че се намира Вилата. Пътеката беше по-пряка и, както й се струваше, по-безопасна. Тя пресичаше полето и се губеше в тъмен гъсталак от червени дъбове и магнолии, чиито дълги сенки се преплитаха сред скалните шубраци. Листата им блестяха с есенно великолепие, червеникавокафяви и жълти, с пръски от кървавочервено, оформяйки почти непробиваема стена, която я предизвикваше да премине. Беше чувала, че това е последната дива гора в Манхатън и наистина изглеждаше такава.
    Нора погледна часовника си: пет и половина. Нощта се спускаше бързо и в есенния въздух се усещаха почти ледени нотки. Тя направи стъпка напред, после отново спря, гледайки несигурно мрачния гъсталак. Досега никога не бе идвала в Инууд Хил Парк — всъщност, не знаеше някой да го е правил — и нямаше представа доколко е безопасно на смрачаване. Не се ли говореше за един бегач, който бе убит тук преди няколко години…?
    Челюстта й се стегна. Не беше била целия този път, за да се върне обратно. Все още бе достатъчно светло. Като тръсна глава нетърпеливо, тя тръгна напред към стената от дървета, сякаш предизвиквайки ги да я спрат.
    Пътеката изви леко надясно, мина покрай малка полянка, преди да потъне между първите масивни дънери. Вървеше бързо, усещаше сянката на тежките клони да пада върху нея. Пътеката се раздвои, после се раздвои още веднъж, с покарала в асфалтовите пукнатини трева, с нападали листа, а храстите от двете страни сякаш се опитваха да превземат малкото останало място. Тя мина покрай една случайна газена лампа, навярно елегантна на времето, но сега ръждясала и отдавна неизползвана. Редицата от дъбове и магнолии — някои с огромни дънери — бе прекъсвана от време на време от кучешки дрян и гинко. Тук-таме каменистото дефиле се показваше в основата на гората като острие на нож.
    Скоро асфалтираната пътека отстъпи място на черен път, който криволичеше между стволовете и катереше цялата височина. През една пролука в дърветата Нора можеше да види стръмен склон, който се спускаше рязко към речен басейн, пълен с тиня и населен от шумни водни птици. Крясъците им я следваха все по-слабо, докато продължаваше да изкачва ветровитата пътека и разбутваше с крака купчините нападали листа.
    След петнайсет минути тя спря в края на стара каменна стена, която времето и стихиите не бяха пощадили и сега се ронеше между невъзмутимите вековни дънери. Грохотът на Манхатън беше избледнял до звука на вятъра, стенещ в короните на дърветата. Слънцето беше потънало зад хълма и гневно оранжево зарево къпеше октомврийското небе. Хладината на нощта се спусна и я обгърна с враждебен полъх. Нора почувства, че я побиват тръпки. Плъзна поглед по скупчените около нея дебели стволове, студените скални блокове и коварните дупки, пръснати наоколо. Изглеждаше почти невъзможно на най-градския от всички острови да съществува такава дива гора, простираща се на двеста акра. Знаеше, че наблизо се намираха руините на старото имение Строс. Исидор Строс бил на времето конгресмен и съсобственик на „Мейсис“. След като той и съпругата му загинали на „Титаник“, селската им къща в Инууд Хил Парк постепенно се разрушила. Може би тази останала стена някога е била част от имота.
    Пътеката продължи да се движи на запад, отклоняваше се от посоката, в която тя трябваше да върви. Нора погледна сателитната карта на гаснещата светлина и като се поколеба само миг, реши да кара напряко през пущинаците на север. Изостави пътя и започна да се провира през храстите.
    Теренът рязко стана стръмен, тук-там се виждаха шелфове гнайс. Тя изкатери дефилето, като се хващаше за жилавите храсти и малките дънери. Пръстите й сега бяха студени и тя горчиво съжали, че не си беше взела ръкавици. Подхлъзна се и падна върху набраздена с рудни жили скала. Изруга и се изправи, изритвайки листата, прехвърли раницата си през рамо и се ослуша. Нямаше никакви звуци на птици или шумолене на катерици, само леките въздишки на вятъра. Въздухът миришеше на мъртви листа и влажна пръст. След няколко минути тя тръгна с бърза крачка, чувствайки се все повече самотно сред тишината на гората.
    Това беше лудост. Беше се мръкнало много по-бързо, отколкото мислеше. Светлините на Манхатън бяха удавили последната дрезгавина на залеза, хвърляйки зловещ блясък по небето; черните силуети на полуголите дървета се очертаваха върху тях и придаваха на сцената нереалност като в платно на Магрит3 — светло отгоре, долу тъмно. Напред Нора можа да различи билото, осеяно с призрачни дървета. Тя ускори ход, като отчасти тичаше, отчасти се катереше към него. Добра се до височината и спря за миг да си поеме дъх. На запад минаваше стара ограда от ръждясала мрежа, но тя беше сведена и изкривена, изоставена от немарливост, и Нора скоро откри един хлабав участък, под който се провря. Направи няколко стъпки напред и заобиколи група масивни камъни; после отново спря рязко.
    Гледката, която се разкри пред нея, накара дъха й да спре. Пред краката й теренът изчезваше в дълбока урва, каменистите склонове се спускаха към водата долу. Беше стигнала до най-отдалечения край на Манхатън. Далече долу мрачните води на река Харлем заобикаляха на запад Спайтън Дайвъл и се носеха към огромното дефиле на река Хъдзън с цвят на тъмна стомана на гаснещата светлина — необятна водна шир, искряща под изгряващата нащърбена луна. Оттатък Хъдзън високите скали на Джърси Палисейдс стояха черни на фона на последните лъчи на залеза; в средата на местността улица Хенри Хъдзън Паркуей се извиваше над река Харлем по изящен мост на север към Бронкс. Плътен поток от жълти фарове се носеше по нея, хората се прибираха към къщи от работа. Право отсреща през реката се намираше Ривърдейл, почти така плътно заобиколен от дървета, както самият Инууд Хил Парк. А на изток, зад река Харлем, лежаха опушените хълбоци на Бронкс, пронизан от една дузина мостове, заблестели с милион светлини. Пейзажът създаваше объркващ, чудат и великолепен спектакъл на геоложко величие: разпръснати сцени на древното и космополитното, събрани в едно по висш каприз в хода на развитието на града през вековете.
    Но Нора остана да се любува само няколко минути. Защото когато погледна отново надолу, на четвърт миля встрани и сто крачки под нея, тя видя — полускрити в гъстите дървета — група мръсни тухлени постройки, в които примигваха светлините на евтини жълти крушки. Намираха се на равно, разположени наполовина между назъбен, осеян с боклуци каменист бряг по течението на реката, и мястото, на което тя стоеше на върха на билото. Оттук бе невъзможно да се стигне до тях — всъщност, не бе сигурна как изобщо би могло да се стигне, макар че през дърветата успя да мерне тясна асфалтова ивица, която сигурно се свързваше по някакъв начин с Индиан роуд. Докато гледаше, Нора осъзна, че околните гъсти дървета правеха общността невидима от почти всеки ъгъл: откъм улицата, откъм речния бряг, откъм стръмните скали отвъд реката. В центъра на групата имаше една по-голяма сграда, явно стара църква, разширявана безразборно отново и отново, докато накрая напълно бе изгубила всякакво архитектурно единство. Тя бе плътно обградена от малки стари постройки с дървено скеле, разделени от дълбока уличка.
    Вилата: целта на последната статия на Бил. Мястото, което според него бе главният източник на жертвоприношенията на животни в града. Тя го гледаше със смесица от боязън и интерес. Голямата постройка в сърцето му изглеждаше почти толкова стара, колкото самия Манхатън Пърчъс: в голяма степен разрушен, отчасти тухлен, отчасти построен от шоколадови на цвят греди, ниски, грубо заострени върхове, издигащи се зад масивен покрив. Докато по-ниските прозорци бяха зазидани с тухли, напуканите стъкла на горните етажи проблясваха с бледа жълта светлина, която — тя бе напълно сигурна — можеше да идва само от свещи. Мястото изглеждаше сънливо на сребристата лунна светлина, като от време навреме потъваше в по-дълбок мрак, когато по небето преминеше облак.
    Докато стоеше, загледана в мигащите светлини, тя осъзна лудостта на стореното от нея. Защо всъщност беше дошла — да се взира в някаква група от къщи? Какво се надяваше да постигне сама? Какво я бе накарало да смята, че тайната лежи тук: тайната към смъртта на съпруга й?
    Вилата остана обгърната в тишина и когато студеният нощен бриз раздвижи листата около нея.
    Нора потрепери. После — като се загърна по-плътно в сакото си — тя се обърна и започна да си проправя път колкото може по-бързо назад през тъмните дървета към гостоприемните улици на града.

22.

    — Странно, тук винаги изглежда сякаш има мъгла — каза Д’Агоста, когато големият Ролс се плъзна по еднопосочната улица, която пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд.
    — Трябва да е от блатата — промърмори Пендъргаст.
    Д’Агоста погледна през прозореца. В тъмнината наистина се простираха блата, отделяха миазмичните си изпарения, които се носеха сред тръстиките и стръковете папур на фона на издигащия се някак нелепо нощен силует на Манхатън. Отминаха група изсъхнали дървета и стигнаха до желязна врата с бронзова табелка.
БОЛНИЦА „МАУНТ МЪРСИ“
ЗА ДУШЕВНОБОЛНИ ПРЕСТЪПНИЦИ
    Колата намали до малката будка на пазача и от нея изскочи униформен мъж.
    — Добър вечер, господин Пендъргаст — поздрави мъжът, очевидно изобщо не беше изненадан от късния час. — Дошли сте да посетите госпожица Корнелия?
    — Добър вечер и на вас, господин Гот. Да, благодаря. Имаме среща.
    Кратко изтракване и вратите започнаха да се отварят.
    — Лека нощ — пожела им пазачът.
    Проктър прекара колата през нея и те стигнаха до главната къща: огромна сграда с възстановена готическа архитектура, построена от кафяви тухли, изправена като неумолим страж сред тъмни, тежки ели, огънати под тежестта на старите си клони.
    Проктър зави към паркинга за посетители. След минута Д’Агоста вече вървеше след един лекар по дългите, облицовани с плочки болнични коридори. „Маунт Мърси“ навремето е била най-големият нюйоркски санаториум за туберкулозни. Сега беше превърната във високоохраняема болница за убийци и други буйстващи престъпници, които не бяха сметнати за виновни поради невменяемост.
    — Как е тя? — попита Пендъргаст.
    — Все така — дойде ясният отговор.
    Към тях се присъединиха двама пазачи и те продължиха по отекващите, облицовани с плочки коридори, докато най-накрая спряха пред метална врата със зарешетен прозорец. Единият мъж отключи вратата и влязоха в малката „спокойна стая“ зад нея. Д’Агоста помнеше стаята от първото си идване тук, с Лора Хейуърд, последния януари. Изглеждаше сякаш преди векове, но помещението не се бе променило ни на йота с пластмасовите си мебели, занитени към пода, и зелените си стени, лишени от картини и каквито и да било декорации.
    Двамата служители изчезнаха през една тежка врата в дъното на стаята. Минута или две по-късно Д’Агоста дочу приближаването на лек скърцащ шум и един от пазачите влезе, бутайки пред себе си инвалидна количка. Старата дама бе облечена с викторианска строгост, в дълбок траур, черната й тафтена рокля и черната дантела шумоляха при всяко движение, но Д’Агоста виждаше отдолу белите ремъци.
    — Вдигнете воалетката ми — долетя недоволната команда.
    Един от служителите направи каквото му бе наредено. Показа се едно невероятно сбръчкано лице, оживено от злоба. Двете малки черни очи, които по някакъв начин напомняха на Д’Агоста за мънистените очи на змия, го накараха да се вгледа в тях внимателно. Тя пусна лека сардонична усмивка, знак, че го е разпознала. След това блестящите очи се спряха върху Пендъргаст.
    Агентът направи крачка напред.
    — Господин Пендъргаст? — чу се раздразненият глас на доктора. — Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням да спазвате определена дистанция.
    При звука на името старата дама се сепна.
    — Защо? — извика тя с неочаквано висок глас. — Как си, скъпи ми Диоген? Каква очарователна изненада! — Тя се обърна към най-близкия санитар и произнесе отчетливо с пронизителен глас: — Донесете най-доброто „Амонтилядо“. Диоген ни е дошъл на посещение. — Тя се обърна и се усмихна широко, при което набръчканото й лице се разкриви гротескно. — Или може би предпочиташ чай, прескъпи ми Диоген?
    — Нищо, благодаря ви — каза Пендъргаст със студен глас. — Алойзиъс е, лельо Корнелия, не Диоген.
    — Глупости! Ах, ти, Диоген, ах ти лошо момче, не се опитвай да дразниш старата жена. Не мислиш ли, че познавам собствения си племенник?
    Пендъргаст се поколеба за момент.
    — Никога не бих се шегувал с вас, лельо. Минавахме оттук и решихме да се отбием.
    — Колко мило. Да, виждам, че си довел и брат ми Амбъргрис.
    Пендъргаст погледна кратко към Д’Агоста, преди да кимне.
    — Имам няколко минути, преди да започна да се приготвям за вечерното парти. Знаеш как е с прислугата в наши дни. Трябваше да ги уволня всичките и да се оправям сама.
    — Наистина.
    Д’Агоста изчака, докато Пендъргаст въвлече леля си в нещо, което изглеждаше като безкраен незначителен разговор. Агентът бавно насочи разговора към неговото собствено детство в Ню Орлиънс.
    — Питам се дали си спомняте онова… ъ-ъ-ъ… недоразумение с Мари Лебон, една от прислужничките на долния етаж — попита той накрая. — Ние, децата, й викахме мис Мари.
    — Онази, която изглеждаше като дръжка на метла? Никога не съм я харесвала. Тя ме плашеше. — И леля Корнелия потръпна.
    — Беше намерена мъртва един ден, нали?
    — Най-неприятно е, когато слугите вдигат скандал вкъщи. А Мари беше най-лошата от всички. Освен, разбира се, онзи ужасен мосю Бертен. — Старата жена поклати глава с отвращение и промърмори нещо под нос.
    — Бихте ли ми казали какво се случи с мис Мари? Тогава бях само дете.
    — Мари беше от блатата, разюздана жена, като повечето от ония, които живеят там. Смесица от индианци микмак и кой знае какви други още. Започна да се навърта около един коняр, който беше женен — спомняш ли си, Диоген, онзи, с прическа помпадур, който се мислеше за джентълмен? А беше пълен боклук.
    Тя се огледа.
    — Къде ми е питието? Гастон!
    Един от санитарите поднесе метално канче към устните й и тя отпи жадно през сламката.
    — Предпочитам джин, както знаете — каза тя.
    — Да, мадам — кимна санитарят, като се ухили на партньора си.
    — Какво се случи? — попита Пендъргаст.
    — Жената на коняря — бог да я благослови, — не даваше пет пари, че Мари Лебон се среща със съпруга й. Но добре си отмъсти. — Тя се изкикоти. — Оправи си сметките със секирата за кайма. Не мислех, че я носи със себе си.
    — Името на ревнивката беше госпожа Дюшарм.
    — Госпожа Дюшарм! Огромно женище с ръце като френски чукове. Знаеше как да замахне с онази секира!
    — Господин Пендъргаст! — обади се докторът. — Предупреждавал съм ви за този тип разговори преди.
    Пендъргаст го игнорира.
    — Нямаше ли нещо странно около… трупа?
    — Странно? Какво имаш предвид?
    — Ами… вуду магия.
    — Вуду? Диоген! Не беше вуду, а оби4. Трябва да знаеш, че има разлика. Ама, разбира се, че знаеш! Определено повече отколкото брат ти, нали? Макар че и той не си падаше по-долу. — При тези думи старицата започна да хихика неприятно.
    — Говорехме за трупа… — опита се да я върне към разговора Пендъргаст.
    — Сега, като го споменаваш, се сещам, че наистина имаше нещо странно. На езика й имаше забоден амулет — оанга.
    — Оанга? Изглежда знаете доста за оби, лельо Корнелия.
    Внезапно изражението на леля Корнелия се промени и стана предпазливо.
    — Чувала съм слугите да си говорят. Приятно е, че такъв комплимент идва от твоите уста. Мислиш ли, че съм забравила твоя… как да го наречем — малък експеримент — и злощастната реакция, която той провокира у презряната тълпа.
    — Разкажете ми за оанга — прекъсна я Пендъргаст, като хвърли кратък поглед към Д’Агоста.
    — Много добре. Разправят, че оанга е фетиш от скелет или труп, накиснат в бульон, приготвен от пепелта на трупове изгорени на Шроув Тюсдей5; свинска жлъчка; вода от ковачница, използвана за каляване на желязо; кръв на девствена мишка; и плът на алигатор.
    — А целта е?
    — Да извади душата на мъртвеца и да го направи роб. Зомби. Всички го знаят, Диоген!
    — И все пак, бих искал да го чуя от вас, лельо Корнелия.
    — След като трупът се изгори, очаква се той да се върне като роб на човека, който е сложил оангата. И знаеш ли какво? Шест месеца по-късно това момче умря на улица „Айбървил“ — намерили го задушен до смърт в завързан чувал — и разправят, че бил зомбито на мис Мари, защото момчето било съсипало прането на госпожа Дюшарм. А после провериха гроба на мис Мари и откриха, че е празен, или поне така казаха. Едва ли е нужно да добавям, че семейство Дюшарм бяха изхвърлени. Не можеш да държиш слуги, които поставят в неудобно положение един благовъзпитан дом.
    — Времето изтече, господин Пендъргаст. — Докторът стана решително. Санитарите скочиха и заеха местата си от двете страни на инвалидната количка. Докторът кимна и те я обърнаха, насочвайки я към вратата в дъното.
    Внезапно леля Корнелия завъртя главата си към тях, като спря погледа си върху Д’Агоста.
    — Днес беше отвратително мълчалив, Амбъргрис. Да не си си глътнал езика? Следващия път със сигурност ще ти приготвя някои от любимите ми малки сандвичи с кресон. Семейството ти винаги ги е обожавало.
    Д’Агоста успя само да кимне. Докторът отвори вратата за количката.
    — Беше мило, че се отби, Диоген — каза леля Корнелия през рамо. — Винаги си ми бил любимецът, знаеш го. Толкова се радвам, че най-после си направил нещо за това твое ужасно око.


    Когато минаха с колата през портата и фаровете на Ролс Ройса прорязаха плътните слоеве мъгла, Д’Агоста не издържа.
    — Извини ме, Пендъргаст, но се налага да попитам: наистина ли вярваш в тези врели-некипели за оанга и зомбита?
    — Скъпи ми Винсънт, не вярвам в нищо. Не съм свещеник. Работя с доказателства и вероятности, не с вяра.
    — Хм, знам. Но имах предвид такива неща като Нощта на живите мъртъвци? Доказани и вероятни? Няма начин.
    — Това е твърде категорично изявление.
    — Но…
    — Но какво?
    — Ясно ми е, че си имаме работа с някой, който се опитва да ни подведе с тези вуду глупости и ни праща за зелен хайвер.
    — Ясно? — Пендъргаст повтори думата и дясната му вежда леко се повдигна.
    Д’Агоста произнесе раздразнено:
    — Виж, само искам да знам дали мислиш, че съществува дори отдалечена вероятност да си имаме работа с истинско зомби. Това е всичко.
    — Предпочитам да не казвам какво мисля. Но има един стих в „Хамлет“, който може би е добре да имаш наум.
    — И какъв е той?
    — „Съществуват повече неща на небето и земята, Хорацио.“ — Нужно ли е да продължавам?
    — Не. — Д’Агоста се облегна в луксозната кожена седалка, като си мислеше, че понякога е по-добре да остави Пендъргаст във властта на неизвестните му мисли, отколкото да се опитва да насилва нещата.

23.

    В девет часа на другата сутрин, свела надолу очи, Нора крачеше бързо по дългия коридор на петия етаж в музея, докато минаваше покрай вратите на колегите си. Добре поне, че не се втурнаха към нея, както бяха направили преди няколко дни.
    Стигна до собствения си офис, завъртя ключа и бързо влезе, като затръшна вратата след себе си и заключи. Обърна се, а там, с очертан срещу прозореца силует, стоеше специален агент Пендъргаст и разлистваше небрежно една монография. Д’Агоста седеше в един стол в ъгъла с тъмни кръгове под очите.
    Агентът се изправи.
    — Извинете за нахълтването в офиса ви, но не исках да ме видят да се мотая наоколо. Като се има предвид миналата ми история с тази институция, някой може да се противопостави на присъствието ми.
    Тя пусна раницата си на бюрото.
    — Разполагам с резултатите.
    Пендъргаст бавно остави монографията.
    — Изглеждате много изморена.
    — Няма значение. — След пътешествието й до Инууд бе успяла да поспи няколко часа, но все пак трябваше да стане посред нощ, за да завърши гел електрофорезата на ДНК.
    — Може ли? — Пендъргаст посочи втория празен стол.
    — Моля.
    Той се настани.
    — Кажете ми какво открихте.
    Нора извади дебела папка от раницата си и я остави на масата.
    — Преди да ви дам това, трябва да ви кажа нещо. Нещо важно.
    Пендъргаст наклони глава.
    — По-предишната нощ, докато правех първоначалните тестове на PCR-a, Фиъринг се показа в прозореца на лабораторията. Гоних го по коридора и в едно от хранилищата.
    Пендъргаст я гледаше настойчиво.
    — Напълно ли сте сигурна, че е бил Фиъринг?
    — Имам доказателство.
    — Идеята да го преследвате е била лоша — произнесе той остро. — Какво се случи?
    — Знам, че беше невероятно глупаво. Реагирах импулсивно, без да мисля. Подмами ме да изляза от лабораторията. Имаше нож, гони ме из цялото хранилище. Ако един пазач не беше дошъл… — Тя не завърши изречението.
    Д’Агоста се беше изправил, сякаш изстрелян от освободена пружина.
    — Кучи син — намръщи се той.
    — А вашето доказателство? — попита Пендъргаст.
    Тя се усмихна мрачно.
    — Порязах го с едно парче стъкло и изследвах кръвната проба. Фиъринг е, ясно? — Тя отвори папката, извади снимките от електрофорезата и ги тръсна пред агента. — Погледнете.
    Пендъргаст взе снимките и започна да ги разглежда.
    — За да обобщя — каза Нора, — пробите, които взехте от… апартамента ми, съдържат кръв на двама души. Едната е на съпруга ми. Другата ще нарека „Х“. Пробата „Х“ съвпада идеално с митохондриалната ДНК на майката на Фиъринг. Освен това е идентична с тази на човека, който ме преследва в хранилището. Следователно: „Х“ е Фиъринг.
    Пендъргаст кимна бавно.
    — Точно това повтарям непрекъснато — каза Д’Агоста. — Кучият син още е жив. Сестра му или се е объркала, или — по-вероятно — е излъгала, когато е идентифицирала тялото — нищо чудно, че е изчезнала. А патологът е претупал нещата.
    Пендъргаст не каза нищо, докато разглеждаше снимките.
    — Можете да ги задържите — каза Нора. — Имам друг комплект. И разполагам с пробите, скрити на дъното на хладилника на PCR лабораторията, в случай, че ви потрябват. С фалшиви етикети, разбира се.
    Пендъргаст пъхна снимките обратно в папката.
    — Нора, това ще ни е от изключителна полза. А аз заслужавам най-строго порицание, че ви изложих на опасност. Не очаквах това нападение, особено в музея, и много съжалявам. От този момент нататък няма да се занимавате със случая. Ние ще се справим. Докато заловим убиеца, трябва да бъдете особено внимателна. Никакво оставане до късно в музея.
    Нора погледна в сребристите очи на агента.
    — Имам още информация за вас.
    Едната вежда на агента се повдигна въпросително.
    — Прегледах скорошните статии на Бил. Пишеше серия истории за издевателства над животни в Ню Йорк — борби с петли, с кучета… и жертвоприношения на животни.
    — Настина ли?
    — Има малка община в Инууд, известна като Вилата. Намира се дълбоко във вътрешността на Инууд Хил Парк, отрязана от останалата част на града. Както изглежда, някои от живеещите на Индиан роуд са се оплаквали, че чуват как измъчват животни във Вилата. Една група, занимаваща се с правата на животните, се е намесила — говорителят им, на име Естебан, се изказвал против това повече от веднъж. Полицията направила повърхностно разследване, но нищо не било доказано. Както и да е, Бил се поразтърсил. Беше написал една статия и работеше по втора. Очевидно неговото… ъ-ъ-ъ… последно интервю, е било с жител на Инууд, един от хората, които са се оплаквали. Някой си Пизети.
    Д’Агоста си водеше бележки.
    От почти нетърпеливия блясък в очите на Пендъргаст тя виждаше, че тези новини бяха посрещнати с голям интерес.
    — Вилата — повтори той.
    — Както ми се струва, ще се наложи да поискаме още една заповед за претърсване — промърмори Д’Агоста.
    — Ходих там миналата нощ — каза Нора.
    — Господи, Нора! — извика Д’Агоста. — Не можеш да предприемаш сама подобни стъпки. Остави ни ние да се занимаваме с това.
    Тя продължи, сякаш не го бе чула.
    — Стигнах до самото място, до което явно води само един път. Приближих се от южната страна, една висока скала в парка гледа към Вилата.
    — И какво видя?
    — Нищо, освен група разпадащи се постройки. С изключение на няколко крушки, няма белези на живот. Зловещо място.
    — Ще го проуча, ще говоря с този Пизети — каза Д’Агоста.
    — Във всеки случай, като се замислих, осъзнах, че странните неща, които започнаха да се появяват пред вратата ни — малките фетиши, изписания прах — започнаха точно по времето, когато Бил публикува първата си статия за Вилата. Не знам точно как и защо, но си мисля, че може да са свързани по някакъв начин с всичко това.
    — Недоказаното самоубийство на Фиъринг е извършено наблизо до там — каза Д’Агоста. — От люлеещия се мост на Спайтън Дайвъл, близо до Инууд Хил Парк.
    — Това е изключително важна информация, Нора — каза Пендъргаст, без да отмества от нея внимателния си поглед. — А сега ме послушайте, моля ви. Умолявам ви да спрете по-нататъшните разследвания. Направили сте повече от достатъчно. Сторих ужасна грешка като ви помолих да ни помогнете с ДНК пробите — явно смъртта на съпруга ви е замъглила преценката ми.
    Нора отвърна на погледа му.
    — Съжалявам, вече е твърде късно да ме спрете.
    Пендъргаст се поколеба.
    — Не можем едновременно да ви пазим и да се занимаваме с разрешаването на убийството на съпруга ви.
    — Мога да се грижа за себе си.
    — Настоявам да се вслушате в съвета ми. Вече изгубих един приятел в лицето на Бил — не искам да губя и втори.
    Той задържа очите си върху нейните миг по-дълго. След това отново й благодари за ДНК резултатите, кимна за довиждане и последва Д’Агоста на излизане от офиса.


    Нора остана до бюрото си, докато стъпките им заглъхнаха. Известно време тя не правеше нищо, само потропваше с химикал разсеяно по бюрото. Най-накрая вдигна телефона и се свърза с Кейтлин Кид.
    — Нора Кели е — каза тя, когато репортерката вдигна. — Имам информация за вас. Да се срещнем тази вечер в полунощ на ъгъла на Индиан роуд и Западна 240-а.
    — Двеста и четиридесета? — дойде отговорът. — Какво може да има толкова далече?
    — Имам за вас една история — голяма история.

24.

    Д’Агоста още се настаняваше в дълбоката кожена седалка на Ролса, когато Проктър излезе от Мюзиъм драйв и се насочи на север по Сентръл Парк Уест. Той видя Пендъргаст да изважда нещо от черното си сако и се изненада, когато разбра, че е айфон.
    — Господи, и ти ли?
    Агентът бързо започна да набира по него с дългите си бели пръсти.
    — Намирам, че е изненадващо удобен.
    — Какво ще правим с Нора? — попита Д’Агоста. — Очевидно е, че няма да се съобрази изобщо с това, което й каза.
    — Знам. Тя е една много решителна млада дама.
    — Не разбирам защо този тип — Фиъринг или не — преследва Нора. Имам предвид, след като веднъж избяга след убийството на Смитбак. Защо поема риска втори път?
    — Очевидно Фиъринг е смятал да убие и двамата. Сигурен съм, че посланието е напълно преднамерено: ако се месиш в работите ни, ще убием не само теб, но и семейството ти. — Той се наведе към предната седалка. — Проктър? Двеста четиридесет и четвърта и Сто двадесет и седма улица, ако обичаш.
    — Къде отиваме? — попита Д’Агоста. — Това е испанският Харлем.
    — Отиваме да направим нещо за Нора.
    Д’Агоста изсумтя.
    — Започнахме да работим по доказателствата на Клайн.
    — Ах — каза Пендъргаст. — И?
    — Дишам му във врата — оказа се, че всички онези африкански глупости, които измъкнахме от офиса му, са предмети на йоруба от осемнайсети и деветнайсети век и струват цяло състояние. Помисли само: всичко това има връзка с една изчезнала религия, известна като Севи Лоа — непосредствен предшественик на вуду, която идва на островите със западноафриканските роби.
    Пендъргаст не отговори. По лицето му бързо премина учудено изражение, преди престорената неутралност да се завърне.
    — Това не е всичко. Комисарят проявява интерес към нашето разследване на онзи ненормалник. Иска да се срещне с мен този следобед.
    — А!
    — Какво искаш да кажеш с това „а“? Иззетото показва, че Клайн знае всичко за вуду — до степен да пръска милиони за произведения на вуду изкуството. Ето ти връзката!
    Д’Агоста се облегна назад в седалката, силно раздразнен. Десет минути по-късно Ролсът зави по Ленъкс авеню и се спусна по 127-а към Ийст ривър. После спря пред малко магазинче с нарисувана на ръка табелка в цветовете на дъгата, увенчана от рисунка на широко отворено око и множество надписи.
РАЗВАЛЯНЕ НА МАГИИ ВСЯКАКВИ
Кукли вуду
Черна магия
Бяла магия, Червена магия
Чародейство, Вещерство
Баене за късмет и магически отвари
    На мръсния преден прозорец на магазина се виждаше огромна пукнатина, залепена с тиксо. Останалата част бе почти изцяло затъмнена от странни висящи предмети — снопчета косми, кожа, пера, памучни парцалчета, слама и други още по-озадачаващи и противно изглеждащи материали.
    Д’Агоста хвърли бегъл поглед към магазинчето.
    — Шегуваш се, нали?
    — След теб, скъпи ми Винсънт.
    Д’Агоста излезе от колата, последван от Пендъргаст. Вратата към магазина се отвори със стенание на ръждясали панти и прозвънване на звънчета. Д’Агоста мигновено бе залят от натрапчивата миризма на пачули, сандалово дърво, билки и старо месо. Един древен афроамериканец вдигна очи зад тезгяха. След като съзря Пендъргаст в черния му костюм, лицето на мъжа внезапно се затвори като затръшната врата.
    — Мога ли да ви помогна? — Равният тон и черният поглед изразяваха точно обратното.
    — Вие ли сте мосю Равел, човекът, който се занимава с оби?
    Мъжът не отговори.
    — Аз съм Алойзиъс Пендъргаст, от рода Пендъргаст в Ню Орлиънс. Много се радвам да се запознаем. — Той пристъпи напред с протегната ръка, използвайки най-богатия си нюорлиънски акцент.
    Мъжът погледна предложената ръка без да се помръдне.
    — Пендъргаст, онзи от имението „Рошеноар“, на „Долфин“ стрийт — продължи агентът. Протегнатата му ръка не се сви. Д’Агоста бе изненадан колко бързо Пендъргаст е в състояние да приеме напълно нова индивидуалност. Този тук беше приветлив, ексцентричен нюорлиънски аристократ.
    — Имението „Рошеноар“? — Проблясък на разпознаване светна в кървясалите очи на странния продавач. — Онова, което беше изгорено през 71-а?
    Сега Пендъргаст се наведе напред и каза с нисък глас:
    — Oi chusoi Dios aei enpiptousi.
    Дълга тишина, след което Равел вдигна огромната си ръка. Пендъргаст я стисна в своята.
    — Добре дошли.
    — Това е мой колега, господин Д’Агоста.
    Мъжът наведе глава.
    — Останалите са измамници — каза Пендъргаст. — Крадци и мошеници. Ти обаче си нещо друго. Знам, че мога да ти вярвам напълно и да купя стоката ти.
    Мъжът кимна в съгласие и не каза нищо, но Д’Агоста видя, че макар и неохотно, прие комплимента.
    — Може ли? — Пендъргаст посочи с бялата си като слонова кост ръка към вътрешността на магазина.
    — Гледайте, но не пипайте нищо.
    Когато Пендъргаст тръгна да обикаля с една от своите бавни походки, стиснал ръце на гърба си, като се взираше във всяко нещо, Д’Агоста огледа магазина. Беше натъпкан с висящи вързопи; шкафове от пода до тавана със стотици малки чекмедженца; контейнерчета с парфюми; ламаринени кутии и малки кутийки; рафтове със стъклени шишета, съдържащи билки, оцветена пръст, течности, криви корени и изсушени насекоми. Върху всичко имаше малки етикети, педантично написани на ръка на френски.
    Пендъргаст се обърна към собственика.
    — Във висша степен впечатляващо. А сега, мосю Равел, трябва да направя покупка. Една по-скоро тъжна покупка. Изглежда един мой приятел е бил жертва на черна магия. Трябва да се подготвя, трябва ми амулет.
    — Кажете ми съставките и ще ви ги дам. — Равел сложи една стегнато изплетена кошница на плота.
    — Листо от дървото кака7.
    Мъжът излезе иззад тезгяха и протегна ръка към високо чекмедже, измъкна го, извади едно набръчкано листо и го сложи в кошницата. От него се разнесе ужасна миризма на леш.
    — Кости от младо бяло петле и месо от къдрав петел, раздробени заедно с перушината.
    Само след миг поръчаното бе доставено от един тъмен ъгъл на магазинчето.
    Д’Агоста гледаше ставащото с нарастващо недоверие. Пендъргаст действаше малко странно. Той се запита дали имаше нещо общо с продължителното пътуване на агента до Тибет миналото лято или тежкото океанско плаване, което е трябвало да понесе. А може би бе друга скрита страна от личността на Пендъргаст, която се проявяваше за първи път.
    — Зъб от алигатор и прясна ракия.
    Към увеличаващата се купчинка бе добавено малко мускалче с течност.
    — Смляна на прах човешка кост.
    При тези думи Равел се поколеба, отиде в дъното на магазина и се върна с малка стълба, протегна се към едно от най-високите чекмеджета и свали едно найлоново пликче като тези, които използваха наркодилърите. Беше пълно с белезникав прах. Той го сложи в кошницата, като гледаше Пендъргаст.
    — Вода, използвана при къпане на мъртвец.
    Последва една по-дълга пауза, преди Равел да се върне с исканото.
    — Светена вода.
    При тези думи Равел спря и отново заби очи в Пендъргаст. После отново отиде в дъното и донесе малка ампулка.
    — Това ще е всичко, надявам се.
    — Само още едно нещо.
    Мъжът изчака.
    — Осветена нафора.
    Дълъг, твърд поглед.
    — Мосю Пендъргаст, изглежда приятелят ви… се е изправил пред нещо много по-опасно от обикновена черна магия.
    — Вярно е.
    — Може би това не е в категорията ми, мосю.
    — Толкова се надявах, че ще можете да ми помогнете. Животът на приятеля ми е в опасност… смъртна опасност.
    Равел погледна тъжно Пендъргаст.
    — Знаете последствията за вас, мосю, при използването на envoi morts arret8.
    — Напълно наясно съм.
    — Този ваш приятел трябва да ви е много близък.
    — Тя наистина ми е близка.
    — Тя. А-а-а, разбирам. Тази… нафора, която искате, е скъпа.
    — Цената е без значение.
    Равел сведе очи и остана замислен известно време. След това с дълга въздишка се обърна и изчезна в една странична врата. След няколко минути се върна с малък стъклен диск, направен от две големи часовникови стъкла, прилепнали едно към друго и запечатани със сребърен кант, във вътрешността на който имаше едно-едничко зрънце нафора. Той сложи диска внимателно в кошницата.
    — Това ще ви струва хиляда двеста и двайсет долара, мосю.
    Д’Агоста погледна невярващо как Пендъргаст бръква в сакото си, изважда дебела пачка шумолящи банкноти и започва да ги брои.
    Когато се върнаха в Ролса и Пендъргаст прегърна кошницата, Д’Агоста не можа да се сдържи:
    — За какво, по дяволите, беше всичко това?!
    — Спокойно, Винсънт, не дразни стоката.
    — Не мога да повярвам, че наброи хиляда долара за тези вуду глупости.
    — Има много причини и ако можеше да превъзмогнеш емоциите си, щеше да видиш защо. Първо, установихме истински отношения с мосю Равел, който в бъдеще може да се окаже информатор от немалко значение. Второ, типът, който преследва Нора, може също да вярва в оби, и в такъв случай амулетът, който ще направим, може да се окаже спирачка. И най-накрая — тук той понижи глас, — може да се окаже, че нашият амулет действа.
    — Действа? Искаш да кажеш, че истинско зомби преследва Нора? — Д’Агоста поклати глава невярващо.
    — Предпочитам да го наричам envoi mort.
    — Каквото и да е. Идеята е нелепа. — Д’Агоста погледна Пендъргаст. — Ти каза на онзи тип, че къщата ви в Ню Орлиънс е била изгорена от тълпата. Леля ти Корнелия също спомена нещо такова. Там ли си научил за тези вуду и оби? Занимавал ли си се с тези глупости на млади години?
    — Предпочитам да не отговарям. Вместо това, позволи ми да те попитам нещо: чувал ли си някога за Облога на Паскал?
    — Не.
    — Един атеист е на смъртно легло. Внезапно обаче моли да му доведат свещеник, за да се изповяда и да бъде опростен. Логично ли се държи?
    — Не.
    — Напротив: няма значение в какво вярва. Атеистът осъзнава, че ако съществува и най-слабият шанс той да бърка, трябва да действа сякаш има Бог. А ако няма Бог, не губи нищо.
    — Звучи ми прекалено пресметливо.
    — Това е облог с безкрайни преимущества и никакви недостатъци. И, мога да добавя, облог, който всяко човешко същество трябва да приеме. Не по избор. Облогът на Паскал… тук логиката е безукорна.
    — Какво общо има това с Нора и зомбитата?
    — Сигурен съм, че ако помислиш още малко, ще видиш логичната връзка.
    Д’Агоста намръщи лице, помисли и накрая изсумтя.
    — Мисля, че разбрах какво имаш предвид.
    — В такъв случай — отлично. Обикновено нямам навика да се обяснявам, но за теб понякога правя изключения.
    Д’Агоста гледаше през прозореца как отминават испанския Харлем. След малко се обърна отново към Пендъргаст.
    — Какво каза ти преди малко?
    — Моля?
    — На собственика на магазина. Каза му нещо на чужд език.
    — А, да. Oi chusoi Dios enpiptousi — заровете на Бога са винаги готови за хвърляне. — И той се облегна в седалката с полуусмивка.

25.

    Рокър прие Д’Агоста веднага, по-малко от минута, след като беше пристигнал във външния офис на комисаря на последния етаж на площад „Полиция“ номер едно. Д’Агоста прие това за добър знак. Убийството на Смитбак беше предизвикало голям, много голям обществен отзвук, и той не се съмняваше, че Рокър следи напредването по случая с интерес. Когато мина покрай помощничката на Рокър, Алис, жена с вид на типичната баба със сивата си коса, той й смигна и й се усмихна. Тя не му отвърна.
    Той влезе във внушителния офис, украсен с всички символи на властта — огромно махагоново бюро със зелена кожена повърхност, дъбова ламперия, персийски килим, всичко някак солидно и традиционно. Като самия Рокър.
    Рокър стоеше до прозореца и не се обърна, когато Д’Агоста влезе. Нито пък, напълно нехарактерно, покани Д’Агоста да се настани в един от меките фотьойли, които украсяваха къта за сядане срещу бюрото му.
    Д’Агоста изчака малко, преди да се одързости да изрече едно кратко:
    — Комисар Рокър?
    Мъжът се обърна, стиснал ръце зад гърба си. При вида на тъмночервеното му лице, Д’Агоста усети, че му прилошава.
    — Каква е тази работа с Клайн? — попита рязко комисарят.
    Д’Агоста превъртя бързо лентата назад.
    — Ами, сър, свързано е с убийството на Смитбак…
    — Знам това — сопна се комисарят. — Имам предвид нескопосания обиск. Изнесли сте целия офис на човека.
    Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
    — Сър, господин Клайн е отправил директни заплахи към Смитбак малко преди неговата смърт, което може да бъде доказано. Той е пръв заподозрян.
    — Тогава защо не го обвинихте, че е заплашвал покойника?
    — Заплахите бяха много премерени, бяха точно на границата на закона.
    Комисарят го изгледа.
    — И това е всичко, което имате срещу Клайн? Неопределени заплахи към журналист?
    — Не, сър.
    Рокър почака, скръстил ръце.
    — При обиска открихме колекцията на Клайн от западноафриканско изкуство — изкуство, което може да се свърже пряко с една стара вуду религия. Предмети, подобни на тези, намерени на местопрестъплението и върху трупа на жертвата.
    — Подобни? Мислех, че става въпрос за маски.
    — Маски, да, но от същата традиция. В момента ги проучва специалист от нюйоркския музей.
    Комисарят продължаваше да го гледа с уморените си, зачервени по ръбовете очи. Не му беше присъщо да е толкова безцеремонен. Исусе, помисли си Д’Агоста, Клайн е стигнал до Рокър. По някакъв начин Клайн се беше добрал до него.
    Рокър най-накрая каза:
    — Повтарям: това ли е всичко?
    — Той сипеше заплахи, колекционер е на вуду изкуство — мисля, че това е солидно начало.
    — Солидно? Лейтенант, нека ви кажа с какво разполагате: с лайна.
    — Сър, моето уважение, но не съм съгласен. — Д’Агоста нямаше намерение да отстъпва. Целият му екип стоеше зад него в тази работа.
    — Не разбирате ли, че си имаме работа с един от най-богатите хора в Манхатън, приятел на кмета, филантроп, познат на целия град, стоящ начело на една дузина бордове на „Форчън 500“? Не можете да изнасяте офиса му, без да имате солидна причина!
    — Сър, това е само началото. Сигурен съм, че разполагаме с достатъчно аргументи, за да докажем правотата на разследването и възнамерявам да сторя точно това. — Д’Агоста се опита да запази гласа си мек, неутрален, но твърд.
    Комисарят го гледаше.
    — Нека ви кажа следното: докато не хванете мъжа с димящо дуло в ръце — имам предвид наистина димящо — стойте настрана. Обискът е бил неуместен. Било е грешка. И не ми играйте невинен. И аз съм бил някога ченге, точно както вас. Знам защо сте обърнали мястото надолу с главата и не одобрявам тези методи. Не хвърляйте тази кал върху един уважаван жител на този град.
    — Той е мръсник.
    — Точно за това лошо отношение говоря, Д’Агоста. Вижте, няма да ви казвам как да водите разследване за убийство, но ви предупреждавам, че следващия път, когато решите да направите нещо такова като това у Клайн, първо трябва добре да си помислите. — Той изгледа хладно Д’Агоста.
    — Разбрах, сър. — Д’Агоста каза, каквото трябваше да каже. Нямаше смисъл да предизвиква комисаря повече.
    — Не ви изваждам от разследването на убийството на Смитбак. Още не. Но ще ви наблюдавам, Д’Агоста. Не ме правете на глупак.
    — Да, сър.
    Комисарят махна с ръка презрително, когато се обърна отново към прозореца.
    — А сега изчезвайте оттук.

26.

    Макар Нюйоркската обществена библиотека да бе затворила преди час и половина, специален агент Пендъргаст имаше изключителни привилегии за влизане и никога не допускаше официалното работно време да му попречи. Той огледа одобрително празните редици от маси в Голямата читалня; кимна на пазача на входа, който бе забил нос в някакъв вестник; след това хлътна в приемния пункт и продължи надолу по стръмните метални стъпала. След като слезе четири етажа надолу, той се озова в подземие с нисък таван, което сякаш продължаваше напред безкрай, изпълнено от пода до тавана с купчини книги върху метални рафтове. Като премина в напречния коридор, той отвори една мръсна сива врата без табелка. Зад нея имаше друго стълбище — тясно и още по-стръмно, — което водеше още по-надолу.
    Още три етажа и той се озова в странно и полуразрушено книгохранилище. На слабата светлина купчините древни и разпадащи се книги бяха подпрени една срещу друга, за да не паднат. Масите бяха отрупани с неподвързани книжни тела, бръснарски ножчета, бурканчета с печатарско лепило и други принадлежности на ръкописната хирургия. Навсякъде се виждаха пръснати печатни материали. Цареше напрегната тишина. Застоялият въздух миришеше на прах и разложение.
    Пендъргаст остави пакета, който носеше, върху една съседна купчина и прочисти гърлото си.
    В продължение на една-две минути никой не наруши тишината. След това — някъде отдалеч, от разстояние, което не можеше да се определи — се чу шум от бързи стъпки. Ставаха все по-силни. И накрая, между две колони от книги, се показа един стар мъж, дребен и плашещо мършав. Върху разрошената му бяла коса мъдреше миньорска каска с лампа.
    Мъжът се приближи и свали лампата от главата си.
    — Читателю притворен9 — каза той с глас, тънък и сух като брезова кора. — Очаквах те.
    Пендъргаст се поклони леко.
    — Интересен аксесоар, Рен — каза той, сочейки каската. — Напълно в духа на модните тенденции на Западна Вирджиния, доколкото разбирам.
    Старецът леко се засмя.
    — Бях пещерняк. А тук долу в „Антиподите“10 трудно може да се намери крушка, която работи.
    Дали Рен беше назначен от управата на библиотеката, или просто бе решил да се премести да живее тук в това дълбоко подземие, никой не знаеше. Онова, което не можеше да бъде обуздано, обаче, бе неговият уникален талант за езотерични търсения.
    Рен погледна с жадни очи пакета.
    — Какво си ми донесъл днес?
    Пендъргаст го вдигна и му го подаде. Старецът разкъса нетърпеливо опаковките и отвътре се показаха три книги.
    — Ранното издателство „Аркам Хауз“ — подсмръкна той. — Боя се, че никога не съм проявявал особен интерес към литературата, посветена на свръхестественото.
    — Разгледай по-внимателно. Това са най-редките, най-търсените от колекционерите издания.
    Рен разгледа книгите една след друга.
    — Хм. Сигнален екземпляр на „Аутсайдер“11, с пробната зелена суперобложка. „Винаги настъпва вечер“12… — Той свали обложката, за да види корицата. — С релефно гръбче. И „Злокобната къща“13 от Лъвкрафт, подвързана с кожа с подписа на Барлоу върху предния форзац. И датирана в Мексико сити, малко преди самоубийството му. Забележителен екземпляр. — Рен вдигна вежди и остави внимателно книгите. — Говоря прекалено прибързано. Наистина прекрасен подарък.
    Пендъргаст кимна.
    — Доволен съм, че го одобри.
    — След твоето обаждане успях да направя някои предварителни проучвания.
    — И?
    Рен потри ръце.
    — Представа нямах, че Инууд Хил Парк има такава интересна история. Знаеше ли, че вековната гора в него е от времената на Американската революция? Или че някога там се е намирала лятната резиденция на Исидор Строс — докато Строс и съпругата му не загинали на борда на „Титаник“?
    — Така съм чувал.
    — Интересна история. Старецът отказал да се качи на спасителните лодки преди жените и децата, а госпожа Строс отказала да остави съпруга си. Вместо това настанила прислужницата си в лодката, а те двамата със съпруга си умрели заедно. След смъртта им тяхната „вила“ в Инууд Хил започнала да се руши. Но проучванията ми показват, че години преди това собственикът на земята е бил убит и е имало и други неприятни събития, които държали семейство Строс далеч от…
    — А Вилата? — прекъсна го Пендъргаст внимателно.
    — Искаш да кажеш Вила Жирондел? — Рен направи гримаса. — Човек трудно може да си представи по-сенчеста, по-потайна група. Боя се, че проучването ми върху тях е все още в началото си — и предвид обстоятелствата, не съм сигурен, че някога ще съм в състояние да науча много.
    Пендъргаст махна с ръка.
    — Просто ми кажи какво си научил до този момент, моля те.
    — Много добре. — Рен притисна върховете на показалците си един срещу друг, сякаш да подчертае степента на важност. — Изглежда първите постройки във Вилата — както е известна сега, — са били изградени първоначално в ранната 1740-та година от религиозна секта, която напуснала Англия, за да избегне гоненията. Установили се в северния край на Манхатън, където в момента е въпросният парк. Както често ставало, тази група пилигрими били по-скоро идеалисти, отколкото прагматици. Били градски хора — писатели, учители, един банкер — и били много наивни в намеренията си да си изкарват прехраната от земята. Изглежда са имали странни възгледи по отношение на колективния живот. Вярвайки, че цялата общност трябва да живее и работи заедно като едно цяло, те накарали корабните дърводелци да построят огромна постройка от местен камък и дъски. Било отчасти жилище, отчасти работно място, отчасти църква, отчасти крепост.
    Той вдигна пръст.
    — Но краят на острова, който били избрали за свое селище, бил каменист и негостоприемен за земеделие или животновъдство — дори за тези, които разбирали от такава работа. Наоколо нямало местни индианци, които да ги посъветват — уекъсгийк и линап отдавна били напуснали тези места, а най-близкото европейско селище било на другия край на Манхатън, на два дни път. Новите заселници се оказали посредствени рибари. Имало няколко земеделци, пръснати наоколо, които вече били избрали най-хубавите места и въпреки, че искали да продадат част от реколтата си за пари в брой, не били склонни да осигуряват безплатно прехраната на цялата колония.
    — Така че глупостта на плана им скоро станала очевидна — промърмори Пендъргаст.
    — Точно така. Разочарованието и кавгите последвали бързо. За около десетина години колонията постепенно се загубила, жителите й се преместили някъде в Нова Англия или се върнали в Европа и мястото било изоставено: паметник на несбъднати надежди. Водачът им — не успях да открия неговото име, но той е осигурил кораба и е купил терена — се преместил в южен Манхатън и станал порядъчен фермер.
    — Продължавай — подкани го Пендъргаст.
    — Изминали сто години. През 1858 или 1859-та година една група пропаднали типове стигнали до Ню Йорк откъм юг. От регистрите по онова време се вижда, че това била доста разнородна сбирщина. В основата й стоял един харизматичен проповедник от Батон Руж, преподобният Мишъм Уокър, който бил събрал около себе си известен брой френски креоли занаятчии, избягвани от тяхната общност по причина, която не съм открил, заедно с няколко роби западни индианци. По пътя към тях се присъединили и други: кейджъни14, някои португалски еретици и известен брой от обитателите на блатата, напуснали, според слуховете, Британия заради практикуване на паганизъм, друидизъм и магьосничество. Пътуването им от затънтения Юг до Ню Йорк било изпълнено с трудности. Където и да се опитали да се установят, местните се противопоставяли на религиозните им ритуали; те постоянно били принуждавани да се местят. За тях се носели отвратителни слухове: че крадели бебета, правели жертвоприношения с животни, съживявали умрели хора. Групата била потайна по характер; заплахите, които получавали, изглежда ги направили усамотени. Уокър и шайката му най-накрая намерили отдалечената постройка, която религиозните пилигрими изоставили в северния край на Манхатън един век по-рано и си я присвоили, като зазидали прозорците и укрепили стените. Говорело се за масови действия, които ще се предприемат срещу тях, но от това не излязло нищо, освен няколко странни сблъсъка, описани мъгляво от местната преса. С годините Вилата се изолирала все повече и повече.
    Пендъргаст кимна бавно.
    — А в последно време?
    — Оплакванията за жертвоприношения на животни са продължили през годините. — Рен направи пауза, после по устните му се плъзна суха усмивка. — Изглежда, че са били… че са… безбрачна общност. Като шейкърите15.
    Веждите на Пендъргаст отскочиха нагоре в изненада.
    — Безбрачна? И въпреки това продължават да съществуват?
    — Не само продължават, но… както изглежда — винаги броят им остава един и същ: сто четиридесет и четирима. До един мъже, до един възрастни. Говори се, че биват набирани нови. Насила, ако е необходимо, и винаги нощем. Твърди се, че тяхна плячка стават недоволните, душевно нестабилните, самотниците: идеални кандидати за вербуване. Когато някой член умре, трябва да бъде намерен друг. И ето тук тръгват слуховете. — Тъмните очи на Рен блестяха.
    — За какво?
    — За кръвожадни същества, които бродят нощем. Зомби, както ги наричат някои. — И той подсвирна развеселено.
    — А историята на мястото и постройките?
    — Теренът бил придобит от Нюйоркския отдел „Паркове“ през 1916 г. Някои от другите запуснати сгради в парка били съборени, но не и Вилата. Изглежда отдел „Паркове“ не е бил склонен да форсира нещата.
    — Разбирам. — Пендъргаст погледна Рен със странно изражение на лицето. — Благодаря ти, началото е отлично. Продължавай, моля те.
    Рен отвърна на погледа, тъмните му очи горяха от любопитство.
    — За какво е всичко това, читателю притворен? Защо се интересуваш от него?
    Пендъргаст не отговори веднага. За един миг сякаш се пренесе някъде далеч. След това се съвзе.
    — Прекалено рано е да се обсъжда.
    — Поне ми кажи: интересът ти… от нещо богохулно ли е породен? — повтори Рен.
    Пендъргаст направи още един лек поклон.
    — Моля те, уведоми ме, когато откриеш нещо повече. — При тези думи той се обърна и започна дългото изкачване обратно към горния свят.

27.

    Нора добави последна информация към базата данни във връзка с пробите, затвори програмата, затвори торбата с чирепите и я сложи настрана. Протегна се и погледна часовника си. Беше почти десет вечерта и музейните офиси бяха тихи и бдящи.
    Тя огледа лабораторията си: рафтовете с артефакти, папките и натрупаните листи, заключената врата. Това бе първият ден, в който бе успяла да се концентрира малко, да свърши някаква работа. Отчасти се дължеше на факта, че потокът съчувствия, с който колегите й я заливаха, най-после бе спрял. Но имаше нещо повече от това. Тя знаеше, че прави нещо — нещо конкретно — във връзка с убийството на Бил. ДНК анализите, предназначени за Пендъргаст, бяха началото. Но сега, точно тази вечер, тя бе подела битката срещу врага.
    Пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Странно, не чувстваше никакъв страх. Само непоколебима решителност: да стигне до дъното на смъртта на Бил, да възстанови поне в някаква степен порядъка и спокойствието на разбития си живот.
    Вдигна торбата с парчетата глинени съдове и я остави на поставката й. По-рано този следобед беше посетила новия си шеф, Андрю Гетц, завеждащ антропологичния отдел. Беше поискала — и получила — писмена гаранция за финансирането на нейната експедиция до Юта следващото лято. Искаше да разполага с дългосрочен план, с нещо, което да я поддържа през очертаващата се дълга, тъмна зима.
    В този момент дочу слабо нещо, което прозвуча като детски вик, който отекна по коридорите. Музеят се бе съгласил да разреши през уикенда на ученически групи посещения с преспиване в някои от силно охраняемите зали. Тя поклати глава: както изглежда, бяха готови на всичко, само и само да получат някакви пари.
    Когато ехото заглъхна, се появи друг звук: някой почука силно на вратата й.
    Тя замръзна и се обърна по посока на шума. Интересно, колко бързо сърцето й започна да тупти силно. Напомни си бързо, че Фиъринг няма да вземе да чука.
    Чукането се чу отново. Тя прочисти гърлото си:
    — Кой е?
    — Агент Пендъргаст.
    Това бе неговият глас, добре. Тя бързо се приближи към вратата и я отключи. Агентът стоеше в коридора, облегнат на рамката на вратата, облечен в черно кашмирено палто върху обичайния си черен костюм.
    — Може ли да вляза?
    Тя кимна и отстъпи. Агентът се плъзна вътре, бледите му очи бързо обходиха лабораторията, преди да се обърне към нея:
    — Исках да ви благодаря отново за помощта.
    — Не ми благодарете. Готова съм да направя всичко, за да помогна убиецът да бъде предаден на правосъдието.
    — Наистина. Точно затова исках да разговаряме. — Той затвори вратата и се обърна към нея: — Предполагам, че каквото и да кажа, няма да успея да ви възпра да продължите собственото си разследване.
    — Точно така.
    — Настояването да оставите нещата на професионалистите — напомнянето, че излагате собствения си живот на огромна опасност — няма да обърнете внимание на тези думи.
    Тя кимна.
    Той я гледа изпитателно известно време.
    — В такъв случай има нещо, което трябва да направите за мен.
    — Какво е то?
    Пендъргаст бръкна в джоба си, извади нещо и го притисна към дланта й.
    — Носете го около врата си непрекъснато.
    Тя погледна надолу. Беше някакъв амулет, направен от пера и малко велурено топче, прикачено към фина златна верижка. Тя леко натисна велура: изглежда съдържаше някакъв прах.
    — Какво е това?
    — Arret. Амулет, който да ви предпазва.
    — Какво?!
    — Казано на обикновен език, амулет, който гони враговете.
    Тя го изгледа.
    — Не говорите сериозно.
    — Изключително полезен за спасяване на най-близки членове на семейството. Има и нещо друго. — Той бръкна в другия си джоб и извади торбичка от червен бархет, здраво пристегната с шнур от многоцветна прежда. — Носете го непрекъснато у себе си, в джоб или чанта.
    Нора се намръщи.
    — Агент Пендъргаст… — Тя поклати глава. Не знаеше какво да каже. Измежду всички хора, които познаваше, Пендъргаст винаги се бе откроявал като олицетворение на непоколебима логика и прагматизъм. А ето го сега, дава й амулет?
    Той я погледна, очите му блестяха леко, сякаш четеше мислите й.
    — Вие сте антрополог — каза той. — Чела ли сте „Гората на символите“ от Виктор Търнър?
    — Не.
    — А „Елементарни форми на религиозен живот“ от Емил Дюркем?
    Тя кимна.
    — Тогава знаете, че някои неща могат да бъдат анализирани и класифицирани, а други не могат. И със сигурност като човек, следвал антропология, разбирате концепцията на феноменологията, нали?
    — Да, но… — Тя млъкна.
    — Тъй като нашият ум е затворен в тялото ни, не можем да определим крайната истина или неистина. Най-доброто, което сме в състояние да постигнем, е да опишем онова, което виждаме.
    — Обърквате ме…
    — На тази земя, Нора, съществува мъдрост, която е тайнствена, която е много стара и срещу която не трябва да вървим. Истина ли е? Не е ли? Не можем да знаем. Заради това ще направите ли каквото ви помолих? Ще носите ли тези неща?
    Тя погледна амулетите в ръката си.
    — Не знам какво да кажа.
    — Кажете „да“, моля ви. Защото това е единственото условие, което ще приема.
    Тя бавно кимна.
    — Много добре. — Той се обърна да си тръгне, след това спря и се извърна да я погледне. — И, доктор Кели?
    — Да?
    — Не е достатъчно човек просто да носи тези неща. Трябва да вярва.
    — Да вярва в какво?
    — Да вярва, че те действат. Защото онзи, който ви желае злото, със сигурност вярва. — След тези думи той излезе от офиса и затвори тихо вратата след себе си.

28.

    Полунощ. Нора спря на ъгъла на Индиан роуд и 214-та да погледне в картата си. Въздухът беше студен и миришеше на есен. Оттатък ниските жилищни блокове тъмните върхове на Инууд Хил Парк се издигаха черни на фона на осветеното нощно небе. Липсата на сън я караше да се чувства леко замаяна, сякаш е пила концентрат.
    Докато разглеждаше картата, Кейтлин Кид надникна любопитно зад рамото й.
    Нора мушна картата обратно в джоба си.
    — След една пресечка.
    Двете продължиха по Индиан роуд — тиха улица, окъпана в жълта светлина, с тухлени жилищни сгради от двете страни, мрачни и обикновени. Една кола мина бавно, сви по 214-та и фаровете й разцепиха тъмнината. Там, където Индиан роуд извиваше към 214-та улица, се отклоняваше един неотбелязан път — малко по-широк от изоставена алея, — който водеше на запад между жилищни сгради и ателие за химическо чистене със спуснати капаци. Ограждаше го ръждясала желязна верига, закрепена към стари железни стълбове, които се редяха от двете страни на улицата. Нора погледна нататък към тесния път, който минаваше край някакво баскетболно игрище и се губеше в мрака. Асфалтът беше напукан, с откъртени парчета. Тук-там в дупките стърчаха кичури изсъхнала трева. Тя провери още веднъж в картата — от предишното си идване знаеше кой е най-добрият път, по който може да се стигне.
    — Това е.
    Двете с Кейтлин Кид се наведоха и минаха под веригата. Напред, покрай игрището, старият път пресичаше огромно пространство незасяти площи, след което изчезваше в гората на Инууд Хил Парк. Бяха останали само няколко старинни фенери върху стълбове от ковано желязо, и те бяха тъмни; като погледна нагоре, Нора си помисли, че може да види дупките от куршуми в стъклата им.
    Някъде напред в тъмнината лежеше Вилата.
    Тя закрачи и Кейтлин побърза да я настигне. Павираният път се стесни и дърветата го обградиха. Миризма на мъртви листа изпълни въздуха.
    — Носиш фенерче, нали? — попита Кейтлин.
    — Да, но предпочитам да не го използвам.
    Пътят се издигна отначало леко, после стръмно, до височина, която разкриваше изглед към Хенри Хъдзън Паркуей и Кълъмбиъс Бейкър Фийлд. Двете жени спряха да си поемат дъх. Напред пътеката се спускаше към залива на река Харлем. Докато се движеха, Нора започна да различава през паравана от дървета пръснатите жълти светлини на около четвърт миля нататък.
    Кейтлин я побутна по лакътя:
    — Това ли е?
    — Така мисля. Да разберем.
    След миг колебание те продължиха надолу по хълма, следвайки извивките на пътеката. Дърветата станаха по-гъсти и закриха неясните светлини на града. Далечният грохот на трафика се изгуби. Пътеката отново изви и нещо тъмно се изпречи пред тях: стара ограда от мрежа, силно разнебитена, препречваше достъпа нататък. Една голяма дупка в мрежата беше запречена с опъната бодлива тел. В центъра на оградата се мъдреше порта, със закрепена на нея табелка с грубо изписан надпис:
ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ
НЕ ПРЕМИНАВАЙ
НЕ ВЛИЗАЙ
    — Това е градска улица — каза Нора. — Не е законно. Не забравяй да го споменеш в статията си.
    — Макар да не прилича много на улица, нали? — отвърна журналистката. — Във всеки случай, строго погледнато, може да се каже, че целият комплекс не е особено законен. Заселили са се на държавна земя.
    Нора огледа портата. Беше от ковано желязо, черната боя се лющеше, а металът отдолу бе разяден и покрит с ръждиви шупли. По горната й рамка минаваха един ред шипове, но половината от тях бяха вече изпочупени или паднали. Въпреки древния й вид, Нора забеляза, че пантите й са добре смазани и веригата и катинарът са доста нови. Откъм дърветата не идваше никакъв звук.
    — По-лесно ще е да прескочим оградата, отколкото да минем през вратата — каза Нора.
    — Да.
    Но нито едната от тях не помръдна.
    — Наистина ли смяташ, че идеята е добра? — попита Кейтлин.
    Преди да е успяла да си промени мнението, Нора пое инициативата, хвана ръждясалата верига с ръце и пъхна палците на краката си в дупките, вдигайки се нагоре колкото може по-бързо. Оградата беше висока около десет стъпки. Скобите по горния ръб показваха, че някога е завършвала с бодлива мрежа, изчезнала много отдавна.
    За по-малко от минута тя се прехвърли. Скочи запъхтяна върху меките листа от другата страна и прошепна:
    — Твой ред е.
    Кейтлин хвана оградата и направи същото. Оказа се, че не е в чак толкова добра форма, колкото Нора, но успя да се изкачи и да се спусне оттатък с тихо издрънчаване на метал.
    — Брей — каза тя, като изтръскваше листата и ръждата от себе си.
    Нора се огледа в заобикалящия полумрак.
    — По-добре да минем през гората, отколкото да следваме пътя — прошепна тя.
    — Няма спор.
    Като се движеше предпазливо и се опитваше да не шумоли с листата, Нора тръгна по пътя надясно, където едно тъмно дере се спускаше надолу през дъбовете към края на чист терен. Чуваше как Кейтлин я следва отзад. Дерето скоро стана стръмно и се налагаше да спират от време навреме и да се огледат пред себе си. Сред дърветата беше тъмно, но не биваше да използват фенерчето. Нора имаше всички причини да вярва, че хората във Вилата проявяват бдителност към неканени гости и могат да забележат подскачащата светлина в гората.
    Теренът под краката им стана равен и скоро забелязаха края на една нива около самата Вила. Дърветата рязко свършиха и мъртвото поле се простря пред тях, стигайки до гърба на масивната древна църква, долепена до безразборно струпани помощни постройки — а може би дори подпирана от тях. Откъм полето духна студен вятър и Нора чу потракването на сухи плевели.
    — Мили боже — чу тя Кейтлин да мърмори до нея.
    Този път Нора беше стигнала до Вилата от обратната страна. Отблизо можа да види, че странната постройка е дори по-недодялана, отколкото си беше мислила. На бледата светлина на нощното небе тя почти различаваше следите от тесла по масивните греди, които изграждаха ребрата на крепостта. Централната църква явно е била строена постепенно, всеки следващ слой леко надвиснал над този под него, оформяйки един обърнат зигзаг, който изглеждаше перверзен и заплашителен. Големият брой прозорци бяха високо горе на страничните й стени. Тези, незазиданите, бяха пълни със стари корабни стъкла, бледозелени, макар някои изглежда да бяха покрити с мушама или восъчна хартия. Отблизо светлината от свещ от отсрещните прозорци не можеше да бъде сбъркана. Един единствен прозорец — малък и правоъгълен — се намираше на нивото на очите, сякаш специално за тях.
    — Направо е невероятно, че в Манхатън още може да съществува такова място — каза тя.
    — Невероятно е, че изобщо може да съществува. Какво ще правим?
    — Почакай. Нека първо разберем дали не се навърта някой наоколо.
    — Колко ще чакаме?
    — Десет, петнайсет минути. Достатъчно, за да се появи пазач, ако има такъв. След това можем да отидем по-близо. Старай се да не пропускаш нищо. Искаме читателите на „Уест Сайдър“ наистина да получат колкото се може повече подробности.
    — Точно така — каза Кейтлин с треперещ глас и стисна бележника в ръката си.
    Нора се приготви да чака. Когато се намести, усети грубия амулет около врата й да я одрасква. Вдигна го и го погледна. Изглеждаше странно, като предметите, които намираше оставени пред външната врата на апартамента: снопче пера, парче велур. Пендъргаст беше настоял, беше я накарал да обещае, че ще го носи, да обещае, че няма да се разделя от бархетната торбичка. С нюорлиънски произход или не, той не изглеждаше от хората, които вярват във вуду, нали така? Тя го пусна отново, чувствайки се леко глупаво и беше доволна, че репортерката не я видя.
    Лек шум я накара да застане нащрек. Беше дошъл от тъмнината, ниско бръмчене, като звук на безброй цикади, и й отне известно време да осъзнае, че идва от църквата. Усили се и стана по-отчетлив: звук от гърлено пеене. Не, не точно пеене — по-скоро монотонен речитатив.
    — Чу ли това? — попита Кейтлин с внезапно стегнато гърло.
    Нора кимна.
    Звукът се усили, увеличавайки звучността си, докато тембърът се понижи. Той потрепери, като се издигаше и падаше в сложен ритъм, Нора видя, че Кейтлин трепери и се загръща по-плътно в якето си.
    Докато чакаха и се вслушваха напрегнато, монотонното припяване стана по-бързо и по-настоятелно. Започна да се издига нагоре малко по малко.
    — По дяволите, това изобщо не ми харесва — каза Кейтлин.
    Нора я прегърна през раменете.
    — Просто стой и не мърдай. Никой не знае, че сме тук. Тъмнината пречи да ни видят.
    — Не трябваше да се съгласявам да идвам. Беше лоша идея.
    Нора усети треперенето й. Учуди се на собствената си липса на страх. Трябваше да благодари на смъртта на Бил за това. Това не бе толкова безстрашие, колкото безчувственост към страха. След неговата смърт какво би могло да бъде по-лошо? Собствената й смърт щеше да е вид облекчение.
    Монотонният речитатив стана още по-настойчив. След което се намеси нов звук — блеене на коза.
    — О, не — промърмори Нора. Тя прегърна по-силно Кейтлин.
    Поредно жално изблейване. Речитативът сега стана висок и бърз, почти като машина, като бръмчене на огромно динамо.
    Още едно блеене — по-силно и по-уплашено — се вряза в пеенето. Нора знаеше какво става; искаше й се да запуши ушите си, но знаеше, че не може.
    — Това има нужда от свидетели. — Тя започна да се изправя.
    Кейтлин я сграбчи за ръката.
    — Не. Почакай, моля те.
    Нора се изтръгна.
    — Точно за това дойдохме.
    — Моля те. Ще те видят.
    — Никой няма да ме види.
    — Чакай…!
    Но Нора стана и хукна приведена през нивата. Тревата беше влажна и хлъзгава под краката. Тя се подпря на задната стена на църквата; изпълзя до малкия жълт прозорец; спря и погледна през него; сърцето й думкаше.
    Порцеланов умивалник, пожълтял от годините; счупено китайско нощно гърне; шкаф от дървени летвички. Стар, празен клозет.
    По дяволите. Тя се плъзна надолу, с лице към студената грапава греда. Мястото изглежда излъчваше необичайна миризма: на мускус и пушек. От разстоянието, на което беше сега, звуците вътре се чуваха много по-силно. Тя притисна ухо към стената и се вслуша напрегнато.
    Не долавяше думите, не можеше да каже дори какъв е езикът, макар да бе ясно, че не е английски. Френски? Креолски?
    Ведно с речитатива се чу нещо като меко шляпане на боси крака, бързо и ритмично. Един глас се издигна над упоритото остинато. Трептящ, писклив, безжизнен, вече несъмнено като част от ритуала.
    Още едно дълго, уплашено блеене: силно и ужасено. После внезапна, пълна тишина.
    Един крясък проряза въздуха — проявление на животинска изненада и болка. Звукът бе почти незабавно задавен, последван от дълга, мъчителна кашлица. И отново тишина.
    На Нора не й бе нужно да гледа, за да знае какво точно беше станало.
    След това припяването започна отново — бързо, тържествено, един глас, който очевидно принадлежеше на свещеник, ликуващо се извиси. Смеси се със звуци от нещо друго: нещо хриптящо, дишащо и влажно.
    Нора отвори уста и си пое дълбоко въздух, струваше й се, че всеки момент ще повърне. Звуците я бяха пронизали до кости и неочаквано съживиха онзи ужасен момент, когато видя съпруга си неподвижен, плувнал в локва кръв на пода в тяхната дневна. Тя се парализира. Земята сякаш се завъртя около нея и пред очите й затанцуваха петна. Кейтлин беше права: това бе лоша идея. Тези хора, които и да бяха те, нямаше да се отнесат любезно с натрапник. Тя се подпря на тухлената стена и остана така известно време, докато чувството премина, след което осъзна: те щяха да излязат, и то сега!
    Когато се обърна, мерна нечие движение в тъмното, на ъгъла на по-далечната сграда. Нечия тромава походка, нечия приведена стойка; неясна жълтеникава плът на призрачната лунна светлина; после всичко изчезна.
    Ужасена, тя затвори очи, постоя така, и след малко ги отвори. Всичко беше тихо и тъмно; монотонното припяване бе спряло. Настина ли беше видяла нещо? Тъкмо когато заключи, че й се е сторило, то отново се появи: без косми, странно подпухнало, облечено в дрипи. Движеше се към нея с походка, която изглеждаше едновременно безцелна, но и изпълнена с ужасяваща целеустременост.
    Докато го следеше с широко отворени очи, Нора не можеше да не си спомни преследването из залата със скелети на китове преди две вечери. Тя изохка, олюля се напред и хукна през нивата.
    — Кейтлин! — С незнайно откъде взела се сила, без да усеща краката си, само след миг вече беше при репортерката и я дърпаше за якето. Дробовете й горяха. — Трябва веднага да се махаме оттук!
    — Какво стана?
    — Бягай! — Нора я хвана за ризата и се опита да я изправи на крака, но Кейтлин се спъна, докато се мъчеше да стане.
    — О, Господи — прошепна тя, обръщайки се назад, внезапно парализирана. — Мили боже!
    Нора проследи погледа й. Нещото — подпухналото му и разкривено лице не можеше да се различи на слабата светлина — сега се носеше право към тях с ужасна, изкълчена походка.
    — Кейтлин! — изкрещя Нора и я блъсна. — Бягай!
    — Какво…?
    Но Нора вече тичаше към тъмното дере, хванала репортерката за ръката, и я влачеше след себе си. Кейтлин изглеждаше като упоена, хлъзгаше се по листата и падаше, но непрекъснато се обръщаше да гледа назад.
    Сега преследвачът им се движеше по-бързо, приближи ги с няколко големи скока, в които се четеше зловещо намерение. Чуваше се лигавото му, нетърпеливо дишане.
    — Идва — на пресекулки произнесе Кейтлин. — Настига ни.
    — Мълчи и тичай!
    О, Господи, помисли си Нора, без да спира. О, Господи! Не може да е Фиъринг, нали?
    Макар да беше напълно сигурна, че е възможно.
    Стигнаха до най-горната част на дерето. Портата и оградата се намираха напред.
    — Размърдай си задника! — извика Нора, когато Кейтлин се плъзна и без малко не падна. Тя дишаше с широко отворена уста. Отзад през мрака се носеше техният преследвач с бързи, тежки стъпки. Нора издърпа Кейтлин.
    — О, Исусе…
    Стигнаха до оградата и Нора блъсна Кейтлин към нея, след което сама се хвърли напред с цялата сила, която й бе останала. Репортерката драска известно време срещу мрежата, най-накрая намери опора и се вдигна. Нора я последва. Двете се прехвърлиха отгоре, скочиха в листата и отново затичаха.
    Нещо се блъсна в оградата зад тях. Нора спря и се обърна. Въпреки бумтенето на сърцето си, искаше да знае. Трябваше да знае.
    — Какво правиш? — изкрещя Кейтлин, без да спира.
    Нора пъхна ръка в раницата си, измъкна фенерчето, включи го и го насочи към оградата…
    … Нищо — освен една издутина в ръждясалата мрежа, където странното създание се бе блъснало, и лекото полюляване на оградата от удара, която поскърцваше, докато най-накрая тишината се възстанови.
    Каквото и да ги беше гонило, бе избягало.
    Тя чуваше как Кейтлин тича, стъпките й се отдалечаваха нагоре по стария път.
    Нора хукна след нея и скоро я настигна. Журналистката се беше превила на две, разтърсвана от конвулсии, и най-накрая повърна.
    — Какво… какво беше това? — успя тя да изрече най-после.
    Нора не каза нищо, само й помогна да се изправи. Десет минути по-късно двете вървяха по Индиан роуд, назад към познатия Манхатън, но Нора — като несъзнателно опипваше амулета около врата си — не можеше да прогони чувството на ужас от преживяното: нещото, преследвачът им, задавената кашлица на обречената коза. Една ужасна мисъл продължаваше да изниква отново и отново в съзнанието й, една ирационална, безполезна, противна мисъл:
    Дали и Бил е звучал така, докато е умирал?

29.

    Лейтенант Д’Агоста седеше в офиса си на площад „Плаза“ и гледаше светлината на компютърния екран. Той беше писател, бе публикувал два романа. Книгите бяха получили страхотни отзиви от критиката. Тогава защо писането на този рапорт му беше толкова дяволски трудно? Още му пареше от думите на комисаря, който го бе скастрил предишния следобед. Клайн беше стигнал до него, без съмнение.
    Той се извърна от екрана и разтърка очите си. Слабата утринна светлина нахлуваше от единствения прозорец, от който можеше да зърне късче небе. Отпи глътка от третата си чаша кафе и се опита да проясни съзнанието си. От един момент нататък кафето изглежда го караше да се чувства още по-уморен.
    Наистина ли бе изминала само една седмица, откак Смитбак бе убит? Той поклати глава. Точно сега трябваше да бъде в Канада, на посещение при сина си, и да подписва документи за предстоящия си развод. Вместо това беше прикован към Ню Йорк и един случай, който ставаше все по-странен с всеки изминал ден.
    Телефонът на бюрото му иззвъня. Само това му липсваше: да се разсее още. Той го вдигна и въздъхна вътрешно.
    — „Убийства“, Д’Агоста на телефона.
    — Винсънт? Фред Столфутц.
    Столфутц беше помощникът на прокурора, който помагаше на Д’Агоста да извади заповед за обиск за Вилата.
    — Здрасти, Фред. Какво мислиш?
    — Ако се опитваш да влезеш там и да търсиш доказателство за убийство, няма да извадиш късмет. Доказателството е прекалено неубедително, никой съдия няма да одобри разрешително. Особено след онова, което стори на Клайн онзи ден.
    — Исусе Христе, как са разбрали за това?
    — Вини, всички знаят. Да не споменавам как комисаря…
    Д’Агоста го прекъсна нетърпеливо:
    — Значи какви са опциите?
    — Ами, ти каза, че това място е навътре в гората, нали?
    — Точно така.
    — Което изключва простия вариант: не можеш да се приближиш достатъчно, да видиш доказателство за престъпление на повърхността, да подушиш миризма на марихуана, образно казано. И няма да са налице някакви неотложни обстоятелства — някой да крещи за помощ или нещо подобно.
    — Имало е достатъчно крясъци — от животни.
    — Виж, ето какво мисля. Никога няма да проникнеш там на базата на обвинение в убийство, но вероятно мога да измъкна нещо, свързано с проявена жестокост към животни. Има закон, на който можем да се опрем. Ако отидеш там със служител по ветеринарен контрол, нищо не ти пречи да си отваряш очите и за други доказателства, каквито търсиш.
    — Интересно. Мислиш ли, че това ще мине?
    — Да, мисля.
    — Фред, ти си гений. Звънни ми, когато научиш повече. — Д’Агоста затвори телефона и се върна към настоящия си проблем.
    На повърхността не изглеждаше сложно. Добри свидетели, отлични свидетели бяха видели Фиъринг да влиза и да напуска сградата. И въпреки, че резултатите не бяха официални и не можеха да бъдат използвани в съда, ДНК-то на човека беше намерено на местопрестъплението, нещо, което официалните резултати в края на краищата биха потвърдили. Фиъринг беше преследвал Нора и отново имаше доказателство за неговата ДНК. Гробът му беше празен — вътре нямаше тяло. Това беше доказателството от една страна.
    От друга страна? Един преуморен, небрежен патолог, който не би признал, че е направил грешка. Татуировка и родилен белег, всяко от които би могло да бъде подправено или сбъркано, като се има предвид времето, през което тялото е престояло във водата. Самоличността на сестрата… но фалшиви самоличности е имало и преди, когато член на семейството е бил прекалено объркан или тялото — прекалено променено. Може би това бе застрахователна измама, с участието на сестрата. Фактът, че беше изчезнала веднага, само увеличаваше подозрението.
    Не: Колин Фиъринг беше жив, Д’Агоста бе сигурен. И не беше никакво зомби. Но дали Клайн стоеше зад него, или Вилата? Той би притиснал и двете.
    Взе кафето си, погледна го, след което го изля в кошчето за боклук, изпращайки след него и чашата. Достатъчно от тази гадост. Замисли се за самото престъпление. Не му изглеждаше като неуспешно изнасилване. Пък и типът беше гледал в камерата, докато е влизал. Знаел е, че е сниман — и все пак не го е било грижа.
    Пендъргаст беше прав. Това не беше неорганизирано убийство: тук имаше план. Но какъв? Той изруга под нос.
    Телефонът отново иззвъня.
    — Д’Агоста.
    — Вини? Лора е. Тази сутрин виждал ли си „Уест Сайдър“?
    — Не.
    — По-добре иди и си купи един брой.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Просто иди и си го купи. И…
    — И какво?
    — Очаквай комисаря да те потърси. Не му казвай, че аз съм ти казала, просто бъди готов.
    — По дяволите, не и отново. — Д’Агоста остави телефона на мястото му. След това стана и се насочи към най-близките асансьори. Вероятно можеше да открие един брой от вестника на етажа, но ако Лора беше права, той се нуждаеше от известно време, за да смели публикуваното, каквото и да бе то, преди комисарят да го потърси.
    Звънецът на асансьора иззвъня и вратите се отвориха. Няколко минути по-късно Д’Агоста се приближи към стенда за вестници във фоайето. Видя „Уест Сайдър“ да виси на горната лява стойка, както обикновено. Той пусна на тезгяха две монети, издърпа най-горния брой от купчината и го пъхна под мишница. Влезе в „Старбъкс“ срещу фоайето, поръча си чаша еспресо, отнесе го на масата и отвори вестника. Уводната статия почти му изкрещя:
Жертвоприношения на животни!
    Ритуално умъртвяване във „Вилата“
    Възможни връзки с вуду и убийството на Смитбак

От Кейтлин Кид
    Д’Агоста се взираше в еспресото, което едва покриваше дъното на картонената чашка. Какво се беше случило с предварително затопляните порцеланови чаши, в които преди го сервираха? Той го остави, едва отпивайки, разтвори вестника и започна да чете.
    Трябваше да признае, че като за жълта история, беше ефектна. Нора Кели и репортерката бяха отишли във Вилата през нощта, бяха прескочили оградата и бяха чули всичко със собствените си уши. След това някой ги беше подгонил, но кой или какво — оставаше неясно, макар репортерката да намекваше, че е изглеждало като зомби. Репортерката продължаваше да се чуди как градската управа е позволила обществен път да бъде затворен и дали проявата на жестокост към животни е в нарушение на закона. Имаше цитати от статия на Смитбак за Вилата, описания на предметите, оставени пред вратата на апартамента преди убийството му, както и странни неща, намерени на самата сцена на местопрестъпление. Имаше кратки цитати от шефа на групата за защита на животните. Макар репортерката да не правеше директни твърдения за връзка между Вилата и убийството на Смитбак, налагащият се извод от статията не можеше да бъде сбъркан: Смитбак беше започнал да пише за жертвоприношенията на животни и бе планирал да направи повече. И ето тук имаше едно изречение, което буквално го парна, типично за този вид репортажи. „Многократните опити да се свържем с лейтенант детектив Винсънт Д’Агоста се оказаха неуспешни“.
    Многократни опити. Клетъчният му телефон беше включен денем и нощем, а стационарният в офиса му записваше обажданията след работно време. Сега, като се замислеше, наистина бе получил едно или две обаждания от тази журналистка, Кид, но кой ти има време да отговаря на всяко звънене? Многократни опити, да те вземат мътните. Да бяха най-много два пъти. Добре де, може би три.
    Сега знаеше точно защо бе звъняла Кейтлин Кид.
    Предишната статия за вуду е била шега. Но в тази имаше материал за размисъл и сърцераздирателното описание на блеещото животно, докато го колят… всичко оказваше доста силен ефект. Защитниците на животни можеха като нищо да побеснеят.
    В кафенето прозвуча рефренът от „Добрият, лошият и грозният“. Д’Агоста бързо взе клетъчния си телефон, отвори го и излезе във фоайето.
    Комисарят.
    — Говорим отново — каза комисарят.
    — Да, сър.
    — Предполагам, че вече си видял статията в „Уест Сайдър“?
    — Да, сър, видях я. — Той се опита да звучи почтително, сякаш вчера нищо не се беше случило.
    — Изглежда, че си обвинявал не когото трябва — имам предвид Клайн — а, лейтенант? — В гласа му се усетиха студени остри нотки.
    — Държа отворени всички линии в това разследване.
    Изсумтяване.
    — Е, и какво мислиш? Вилата или Клайн?
    — Както казах, следваме двете линии.
    — Статията наистина разбуни духовете. Кметът е разтревожен. Току що ми се обадиха от „Нюз“ и от „Поуст“. Тази работа около теб, че не те намират за коментар… Виж, трябва да се покажеш, да говориш с хората, да дадеш отговори.
    — Ще насроча пресконференция.
    — Направи го. Два часът е подходящо време. Фокусирай се върху Вилата — и остави Клайн на мира. — Чу се пропукване и връзката прекъсна.
    Д’Агоста се върна в кафенето.
    — Дайте ми четири чаши еспресо — каза той. — За навън.

30.

    И в най-добрите времена Д’Агоста мразеше пресконференциите. А това трудно можеше да мине за подходящ случай. Имаше малко за казване — пък и то направо не беше за вярване. Докато гледаше през вратата към стаята за брифинги — как се пука по шевовете, как репортерите, операторите и офицерите се надвикват един през друг — комисар Рокър изникна зад него.
    — Готов ли си с изявлението си, лейтенант?
    — Да, сър. — Д’Агоста го погледна. Рокър носеше обичайния си тъмен костюм, на единия му ревер бе забодена малка значка на НПУ. Комисарят отвърна на погледа му, изглеждаше по-уморен от обикновено.
    — И помни какво ти казах: никакъв Клайн.
    Д’Агоста преглътна. Забрави за всичките тези кафета — точно сега му трябваше един двоен бърбън. Той така или иначе не беше планирал да споменава Клайн; не искаше да го дадат на съд за клевета.
    Когато влязоха в залата за брифинги и се качиха на подиума, шумът вътре стана още по-силен. Разрази се експлозия от светкавици, когато се включиха дузина фотографски апарати. Комисарят пристъпи към катедрата и вдигна ръце за тишина. Отне трийсет секунди тълпата да бъде накарана да се успокои. Най-накрая комисарят прочисти гърлото си.
    — Детектив лейтенант Д’Агоста, който се занимава с убийството на Смитбак, ще каже няколко думи за това докъде е стигнало разследването. След това ще ви дадем думата за въпроси. Преди лейтенант Д’Агоста да започне, бих искал да ви помоля да проявите отговорност по отношение на това как ще представите този случай на обществеността. Това е изключително сензационно престъпление, в резултат на което градът вече е настръхнал. Създаването на допълнително безпокойство може само да нанесе още по-големи вреди. А сега, лейтенант, ако обичате.
    — Благодаря. — Д’Агоста приближи микрофона с трепет. Погледна към морето от лица и преглътна болезнено. — Както вече знаете — започна той, — Уилям Смитбак, жител на Горен Уест Сайд, стана жертва на убийство преди една седмица. Служители на силите на реда и закона започнаха настойчиво разследване на случая под мое ръководство. В резултат на това предприехме действия в много и различни посоки. Обсъждаме няколко следи и сме уверени, че те ще бъдат отговорно идентифицирани и анализирани в най-близко бъдеще. Междувременно ще ви помолим, ако някой от вас получи някаква информация във връзка с разследването, да се свърже с управлението незабавно. — Той направи пауза. — Сега очаквам въпросите ви.
    Глъчката мигновено се възобнови. Д’Агоста вдигна ръце да въдвори ред.
    — Тишина, моля! — произнесе той в микрофона. — Тишина! — Отстъпи и почака вълнението да утихне. — Благодаря ви. Вие, отпред. — Той кимна към жена на средна възраст в жълта блуза.
    — Какво можете да ни кажете за тази Вила? Там наистина ли правят жертвоприношения?
    — Имало е няколко оплаквания за шум от животни от това място. Това е един от районите, които се разследват активно. Мога да добавя, че не открихме пряка връзка между Вилата и убийството на Смитбак.
    — Като заговорихме за убийството на Смитбак — продължи жената, — получиха ли се резултатите от аутопсията? Каква е причината за смъртта?
    — Причината за смъртта е прободна рана в сърцето.
    Той огледа тълпата: вдигнати ръце във въздуха, светкавици на фотоапарати и камери, дигитални рекордери. Беше странно да не вижда Смитбак сред нетърпеливите лица, викащ и жестикулиращ, с лизнато на челото.
    — Да — каза той, посочвайки към мъж на третата редица, с голяма ярка папийонка.
    — Потвърдихте ли самоличността на убиеца на Смитбак? Фиъринг ли е бил, съседът му?
    — Фиъринг не му е бил непосредствен съсед. Живеел е в същата сграда. Тестовете още продължават, но към момента всички улики ни насочват към Фиъринг и той определено представлява интерес за нас в това разследване. В момента е на свобода и се смята, че се крие от закона.
    Ако е възможно да се смята, че един труп се крие от закона.
    — Каква е връзката на Фиъринг с Вилата?
    — Не сме установили връзка между Фиъринг и Вилата.
    Вървеше по-добре, отколкото бе предполагал: предвид обстоятелствата, пресата изглеждаше овладяна, едва ли не почтителна. Той кимна към друга вдигната ръка.
    — А какво ще кажете за обиска в офиса на Клайн? Той заподозрян ли е?
    — В този момент не е заподозрян. — Д’Агоста избягваше да гледа Рокър. Исусе, как медиите винаги научаваха всичко?
    — Тогава защо е бил обискът?
    — Съжалявам, не мога да се впускам в този аспект на разследването.
    Той понечи да посочи към друг репортер, но внезапно един глас се открои над другите. Д’Агоста се обърна намръщен. Един мъж стоеше почти отпред: висок, с вид на човек, завършил скъпо частно училище, с къса жълтеникавочервена коса, рипсена вратовръзка и трапчинка на брадичката, в която можеш да паркираш камион.
    — Искам да знам какъв реален прогрес е направен — каза той със силен, гръмовит глас. Въпросът беше толкова неясно формулиран, толкова агресивен, че за момент Д’Агоста замълча слисан.
    — Моля? — произнесе след малко той.
    — Аз съм Брус Хариман — продължи мъжът. — От „Таймс“. Член на нюйоркското дружество на журналистите — моят добър приятел Бил Смитбак — е бил брутално убит. Измина една седмица. Така че нека го кажа по друг начин: защо има толкова малък напредък по случая?
    Сред тълпата се понесе ропот. Няколко глави кимнаха в съгласие.
    — Всъщност напредък има. Очевидно не съм свободен да се впускам във всички подробности. — Д’Агоста знаеше колко неубедително прозвуча, но това бе най-доброто, което можеше да направи.
    Само че Хариман не му обърна внимание.
    — Това беше нападение над журналист за това, че си върши работата — каза той с чувство. — Нападение срещу нас, срещу нашата професия.
    Одобрителният шепот се засили. Д’Агоста понечи да извика друг, но Хариман отказа да млъкне.
    — Какво става във Вилата? — повиши глас той.
    — Както казах, няма доказателства, че Вилата е намесена…
    Хариман го прекъсна.
    — Защо са им позволили открито да измъчват и убиват животни? А може би дори не само животни? Лейтенант, сигурно знаете, че много нюйоркчани си задават същия въпрос: Защо полицията не е направила абсолютно нищо?
    Изведнъж тълпата се разкрещя — питаха, жестикулираха, лицата им бяха гневни. И когато един след друг станаха на крака, Хариман седна със самодоволно изражение на патрицианското си лице.

31.

    Ролсът мина през голяма бяла порта и продължи по калдъръмената алея, която се извиваше сред древни дъбове, преди да се отвори внезапно към голямо имение, заобиколено от допълнителни постройки: конюшня, белведере, зимна градина и голям хамбар с червен покрив, изграден върху основа от стар камък. Отвъд, една обширна, грижливо поддържана ливада водеше към водите на Лонг Айлънд Саунд, проблясващи на утринната светлина.
    Д’Агоста подсвирна.
    — Исусе, не му е зле!
    — Настина. А дори не можем да видим къщата на пазача, летището за хеликоптери и рибния развъдник от мястото, на което сме.
    — Припомни ми отново защо сме тук — каза Д’Агоста.
    — Господин Естебан е един от хората, които са се оплаквали най-много от Вилата. Любопитен съм да чуя неговото мнение за мястото от първа ръка.
    При един знак от Пендъргаст Проктър спря колата пред хамбара. Вратите му бяха широко отворени, и без да каже и дума, агентът излезе бързо от Ролса и изчезна във вътрешността на постройката.
    — Хей, къщата е насам… — Д’Агоста се запъна. Той се огледа неспокойно. Какво, по дяволите, беше измислил този път Пендъргаст?
    Чу звук от цепене на дърва. Шумът спря и миг по-късно иззад бараката за дърва се показа един мъж с брадва в ръка. В същото време Пендъргаст изникна от тъмнината на хамбара.
    Мъжът се приближи без да изпуска брадвата.
    — Изглежда, че попаднахме тук на истински Пол Бъниън16 — промърмори Д’Агоста, когато агентът се присъедини към него.
    Мъжът беше висок, с къса прошарена брада, дълга коса, която стигаше до под яката му и плешивина на върха на главата. Въпреки испанската фамилия, изглеждаше като англичанин — всъщност, с изключение на прическата, можеше да мине спокойно за ходеща реклама на „Лендс Енд — магазини за облекло“, стегнат в спретнато изгладен войнишки камуфлажен клин, карирана риза, с работни ръкавици — жилав и в отлична физическа форма. Той изтупа няколко дървени стърготини от ризата си, преметна брадвата на рамо и свали едната си ръкавица да се ръкува с тях.
    — Какво мога да направя за вас? — попита той. В мелодичния му глас не се усещаше и следа от акцент.
    Пендъргаст показа значката си.
    — Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване. Лейтенант Винсънт Д’Агоста, НПУ, отдел „Убийства“.
    Очите се присвиха, устните се стегнаха, докато мъжът внимателно разглеждаше значката. Най-после той вдигна поглед и го плъзна по Ролса.
    — Хубави коли карате там.
    — Бюджетът е орязан — отвърна Пендъргаст. — Всеки прави най-доброто, каквото може.
    — Така е.
    — Вие ли сте Алигзандър Естебан? — попита Д’Агоста.
    — Същият.
    — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате.
    — Имате ли съдебна заповед?
    — Търсим някой да ни помогне за убийството на Уилям Смитбак, журналиста от „Таймс“ — каза Пендъргаст. — Бих го счел за услуга, ако отговорите на въпросите ни.
    Мъжът кимна, поглади брадата си.
    — Познавах Смитбак. Ще направя каквото мога, за да помогна.
    — Вие продуцирате филми, така ли е? — попита Пендъргаст.
    — Правех го. Напоследък прекарвам повечето от времето си във филантропски занимания.
    — Видях статията за вас в „Мадмоазел“. Онази, в която ви наричат „модерният Де Мил“.
    — Историята е моя страст. — Естебан се засмя с фалшива скромност. Не се получи.
    Д’Агоста внезапно си спомни: Естебан беше онзи тип, който направи сензационните, евтини исторически филми. Беше ходил с Лора Хейуърд да гледа последния, „Бягство“ — за прочутото бягство на трийсет и трима затворници в началото на шейсетте години. Нито той, нито Лора го бяха харесали. Имаше и един друг, който той едва си спомняше: „Последните дни на Мария Антоанета“.
    — Но повече ни интересува организацията, която ръководите. „Хора за Други Животни“ — така беше, нали?
    Той кимна.
    — ХДЖ, точно така. Въпреки че аз съм само говорител. Едно добре познато име, отдадено на каузата. — Той се усмихна. — Рич Плок е шефът.
    — Разбирам. А вие сте се свързали с господин Смитбак във връзка със серията материали, които е планирал да напише за Вила Жирондел, известна като Вилата?
    — Нашата организация винаги е проявявала загриженост към оплакванията за жертвоприношения на животни там. Това се прави от дълго време насам, но не се вземат никакви мерки. Свързах се с всички вестници, включително с „Таймс“, и най-накрая господин Смитбак ме потърси.
    — Кога беше това?
    — Чакайте да видим… мисля, че беше около седмица или там някъде, преди той да публикува първата си статия.
    Пендъргаст кимна, след това изглежда загуби интерес към задаването на въпроси. Д’Агоста се възползва.
    — Разкажете ни за това.
    — Смитбак ми се обади и се срещнахме в града. Бяхме събрали доста информация за Вилата — оплаквания от съседи, свидетелства на очевидци за това, че са били доставяни живи животни, фактури за продажби, такива работи — и аз му предадох копия от тях.
    — Те съдържаха ли някакво доказателство?
    — Много доказателства! Хората в Инууд чували, че от години там се измъчват и убиват животни. Градската управа не направила абсолютно нищо заради някои политически коректни идеи относно свободата на религиите или някакви такива глупости. Не ме разбирайте погрешно, аз съм изцяло за свободата на религиите — но не и ако това означава да се измъчват и избиват животни.
    — Дали Смитбак си е създал някакви врагове, за които да знаете, след като е публикувал първата си статия за жертвоприношенията?
    — Сигурен съм, че да, точно както и аз. Тези хора във Вилата са направо фанатици.
    — Разполагате ли с точна информация за това? Нещо, което му е било казано, заплашителни обаждания по телефона, или имейли към вас или към него, нещо такова?
    — Получих нещо веднъж в пощенската си кутия, някакъв амулет или нещо подобно. Изхвърлих го. Не знам дали е дошло от Вилата или не — въпреки, че пратката носеше клеймо от Горен Манхатън. Тези хора се поддържат. Една много, много странна група. Със силно развито родово чувство и назадничави възгледи, казано най-меко. Винаги са живели тук, на това парче земя.
    Д’Агоста потътри крак по калдъръма, мислейки какво друго да попита. Мъжът не им беше казал нещо, което вече да не знаеха.
    Пендъргаст внезапно заговори отново.
    — Хубаво имение си имате тук, господин Естебан. Държите ли коне?
    — Категорично не. Не одобрявам робството на животни.
    — Кучета?
    — Животните са предопределени да живеят на воля, а не да бъдат унижавани да служат на човека.
    — Вегетарианец ли сте, господин Естебан?
    — Естествено.
    — Женен ли сте? Деца?
    — Разведен, без деца. Но вижте…
    — Защо сте вегетарианец?
    — Убиването на животни за удовлетворяването на апетитите ни е неетично. Да не споменаваме вредата за планетата, разхищението на енергия, докато милиони умират от глад. Както и тази ваша отвратителна кола — съжалявам, не искам да ви обиждам, но няма оправдание за това да се возиш в кола като тази. — Устните на Естебан се изкривиха неодобрително и за миг неговото лице напомни на Д’Агоста една от монахините, която го удряше с линеала по ръката за това, че говори в час. Запита се как ли Пендъргаст ще приеме това, но лицето на агента остана напълно спокойно.
    — Има доста хора в Ню Йорк сити, които практикуват религии, в които се допускат жертвоприношения на животни — Сантерия17, Странгити18 и други — каза агентът. — Защо се фокусирате върху Вилата?
    — Защото са най-известните и от най-отдавна. Все отнякъде трябва да започнем.
    — Колко хора членуват във вашата организация?
    Естебан изглеждаше затруднен.
    — Ами, Рич е човекът, който може да ви даде точния брой. Мисля, че сме няколкостотин души.
    — Четохте ли последните статии в „Уест Сайдър“, господин Естебан?
    — Да.
    — Какво мислите?
    — Мисля, че онази репортерка е напипала нещо. Както казах, тези хора са побъркани. Вуду, оби… Разбрах, че дори земята не е тяхна, че са един вид незаконни заселници. Градската управа трябва да ги изгони.
    — И къде да отидат?
    Естебан се изсмя кратко.
    — Не ме интересува, да отидат по дяволите, ако искат!
    — Значи смятате, че е окей да се измъчват хора, но не и животни?
    Смехът секна в гърлото на Естебан. Той внимателно изгледа агента.
    — Това е просто израз, господин…?
    — Пендъргаст.
    — Господин Пендъргаст. Свършихме ли?
    — Не мисля.
    Д’Агоста беше изненадан да чуе внезапната острота в гласа на Пендъргаст.
    — Е, аз пък мисля.
    — Вярвате ли във вуду, господин Естебан?
    — Питате ме дали вярвам, че някои хора практикуват вуду, или дали вярвам, че магията наистина действа?
    — И двете.
    — Вярвам, че онези фанатици там, във Вилата, практикуват вуду. Дали вярвам, че съживяват мъртъвци? Кой знае? Не ме интересува. Просто искам да се махнат.
    — Кой финансира организацията ви?
    — Тя не е моя. Аз съм само неин член. Получаваме голям брой малки дарения, но ако трябва да кажем истината, аз съм главният поддръжник.
    — Става въпрос за организация по член 501(c)(3) — освободена от данъци?
    — Да.
    — Откъде получавате вие парите си?
    — Печелех добре във филмовия бизнес — но, честно да ви кажа, не виждам вас какво ви интересува. — Естебан свали брадвата от рамото си. — Въпросите ви изглеждат несвързани и безсмислени, господин Пендъргаст, и вече се уморих да отговарям на тях. Така че, бихте ли били така любезни да се качите обратно в скъпото си и усмърдяващо въздуха чудовище, и да се разкарате от имота ми?
    — С най-голямо удоволствие. — Пендъргаст направи полупоклон и с лека усмивка на лицето се качи в Ролса, следван от Д’Агоста.


    Когато тръгнаха обратно към града, Д’Агоста се размърда в седалката си и се намръщи.
    — Какъв самодоволен позьор. Обзалагам се, че не се отказва от стек алангле, когато никой не го гледа.
    Пендъргаст се беше загледал през прозореца, потънал в собствените си размисли. При тези думи се обърна.
    — Виж ти, Винсънт! Наистина вярвам, че това е един от най-проникновените коментари, които съм те чул да правиш днес. — Той извади едно тънко контейнерче от стиропор от джоба на сакото си, свали капачката му и го подаде на Д’Агоста. Вътре имаше абсорбиращ тампон, сгънат на две, заедно с етикет, прикрепен към разкъсано парче от полиетиленова обвивка. Миришеше на гранясало месо.
    Д’Агоста се дръпна и му го върна бързо.
    — Какво е това, по дяволите?
    — Намерих го в боклука в хамбара. Според този етикет някога е съдържало печено агнешко, по 19,99 долара за фунт.
    — Не ме занасяй.
    — Отлична цена за такова парче. Изкушавах се да попитам господин Естебан кой е месарят му. — И Пендъргаст затвори контейнера, сложи го на кожената седалка между тях, облегна се назад и възобнови разглеждането на отминаващия зад стъклата пейзаж.

32.

    Нора Кели зави зад ъгъла на Пето авеню и се насочи по Западна 53-та улица с чувство на боязън. Оттатък улицата, в градината от скулптури на Музея за модерно изкуство, се носеха вихрушки от кафяви и жълти листа. Беше привечер и в остротата на въздуха се долавяше предзнаменование за настъпващата зима. Тя бе тръгнала по обиколен път от Музея — първо с градски автобус през парка, след това с метрото — с извратената надежда за авария, претоварен трафик, каквото и да е, което би й дало извинение да избегне онова, което й предстои. Но като никога общественият транспорт беше ефективен.
    И сега тя бе тук, на крачки от дестинацията си.
    Стъпките й от само себе си се забавиха, след което спряха. Тя бръкна в чантата си, извади кремавия плик, адресиран на ръка до Уилям Смитбак Джуниър и гости. Издърпа отвътре картичката и я прочете може би за стотен път.
    Сърдечно ви каним
    На
    Сто двадесет и седмата ежегодна
    Церемония за награждаване на журналисти
    Пресклуб „Готам“
    Западна 53-та улица, № 25, Ню Йорк сити
    15 октомври, 19 ч.
    Беше посещавала достатъчно подобни събития — типични Манхатънски истории с много пиене, клюки и обичайните журналистически фукни. Така и не свикна с тях. А този път щеше да е по-лошо от обикновено: безкрайно по-лошо. Ръкостискания, прошепнати съболезнования, съчувствени погледи… направо й прилошаваше като си помисли. Беше направила всичко, което можеше, за да избегне точно такива неща в музея.
    А сега се налагаше да превъзмогне себе си. Бил беше получил — щеше да получи — похвала и да бъде номиниран за една от наградите. Той обичаше тези неща, многолюдните събирания с хапване и пийване. Изглеждаше обидно за паметта му да го пропусне. Като си пое дълбоко дъх, тя натъпка поканата в чантата си и закрачи напред. Още беше разтърсена от посещението във Вилата онзи ден: ужасените звуци на животните, нещото, което ги беше преследвало с Кейтлин Кид. Фиъринг ли беше? Понеже не бе сигурна, не го бе споменала на Д’Агоста. Но споменът я преследваше, караше я да се стряска. А може би точно от това имаше нужда: да излезе, да се смеси с други хора, да го остави зад себе си.
    Пресклуб „Готам“ беше тясна сграда, дразнеща с мраморната си фасада в стил рококо. Нора изкачи стъпалата и мина през излетите от бронз врати, предаде палтото си на гардеробната и получи талонче. Напред, откъм „Хорас Грийли Бенкит Хол“ можеше да чуе музиката, смеха и подрънкването на чашите. Чувството за боязън се засили. Тя нагласи дръжката на чантичката върху рамото си, изкачи плюшения червен килим и влезе в облицованата с дъбова ламперия зала.
    Тържеството беше започнало преди час и всичко бе пълно. Шумът беше оглушителен, всички се надвикваха един друг, да не би да останат неоценени. Поне половин дузина барове бяха подредени покрай стените: журналистически събития като това бяха прочути вакханалии. Покрай стената отдясно беше издигната временна сцена, върху която стърчеше подиум, окичен с микрофони. Тя си проби път през тълпата, опитвайки се да стигне до отсрещния край. Ако успееше да застане в някой отдалечен ъгъл, може би щеше да изгледа церемонията спокойно, без да се налага да изтърпява…
    Сякаш по знак един мъж наблизо заби лакътя си в реброто й. Той се обърна и я изгледа кратко, преди лицето му да омекне. Беше Фентън Дейвис, шефът на Бил в „Таймс“. В полукръг около него бяха застанали група колеги на Бил.
    — Нора! — възкликна той. — Колко добре направихте, че дойдохте. Ние всички ужасно, ужасно много съжаляваме за загубата ви. Бил беше един от най-добрите — страхотен репортер и забележителен човек.
    Хор от гласове го подкрепи.
    Нора местеше поглед от едно съчувстващо лице към друго. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не избяга. Тя се насили да се усмихне.
    — Благодаря. Това означава много.
    — Опитвах се да се свържа с вас. Получихте ли обажданията ми?
    — Да, получих ги, съжалявам. Имаше толкова много подробности, които трябваше да се оправят…
    — Разбира се, разбира се. Наясно съм. Не е спешно. Просто… — Тук Дейвис понижи гласа си и прилепи устни към ухото й — от полицията се свързаха с нас. Изглежда мислят, че може да е било нещо, свързано с неговата работа. Ако е така, тогава ние в „Таймс“ трябва да знаем.
    — Ще си отбележа да ви се обадя, когато… когато се почувствам по-добре.
    Дейвис се изправи и продължи с нормалния си глас:
    — Освен това, говорихме за организирането на някакво мероприятие на името на Бил. Награда „Уилям Смитбак“, например, или нещо от този род. Ще трябва да го обсъдим с вас, когато имате възможност.
    — Разбира се.
    — Обещаха ни съдействие. Може дори да стане част от тази годишна церемония.
    — Наистина е страхотно. Бил щеше да го оцени.
    Дейвис докосна с ръка лъскавата си плешивина и кимна доволен.
    — Отивам само да си взема питие — каза Нора. — Ще ви се обадя по-късно.
    — Извинете, бихте ли… — започнаха няколко гласа.
    — Това е всичко, благодаря. — И като се усмихна още веднъж, Нора се отдалечи и се смеси с тълпата.
    Тя се опита да се върне в дъното на залата, без да влиза в разговор с някой друг. Застана близо до бара и се опита да възстанови нормалния си ритъм на дишане. Изобщо не трябваше да идва. Тъкмо се канеше да си поръча питие, когато усети, че някой я докосва по ръката. Обърна се и видя Кейтлин Кид.
    — Не бях сигурна, че ще дойдеш — каза репортерката.
    — Съвзе ли се от преживяването?
    — Разбира се. — Кейтлин не изглеждаше да се е съвзела обаче — лицето й беше бледо и измъчено.
    — Аз представям първата награда от страната на „Уест Сайдър“ — каза журналистката, — така че трябва да тръгвам. Нека се уговорим сега, преди да си си тръгнала. Имам идея за следващата ни акция.
    Нора кимна и като махна с ръка, репортерката изчезна в многолюдната тълпа.
    Нора се обърна към бармана, взе си напитка и се върна до шкафа за книги покрай задната стена. Тук, между бюста на Уошингтън Ървинг19 и една подписана снимка на Ринг Ларднър20 тя гледаше възбудените журналисти и гости на събитието, като бавно отпиваше от коктейла си.
    Насочи поглед към сцената. Беше интересно, че „Уест Сайдър“ спонсорира една от наградите. Без съмнение кавгаджийският таблоид се опитваше да си купи някакво уважение. Интересно беше също, че Кейтлин представяше…
    Тя чу някой да извиква името й над врявата от гласове. Огледа тълпата и се намръщи, идентифицирайки източника. Ето го, изправен там: мъж към четиридесетте, който й махна с ръка. Известно време тя го гледа с празен поглед. След което внезапно си спомни патрицианските черти и модерния костюм на юпито Брус Хариман. Вечният отмъстител на Бил, докато Бил работеше в „Поуст“ и „Таймс“. Имаше поне десетина души между тях и щеше да му отнеме само минута-две да си проправи път и да цъфне до нея.
    Можеше да изтърпи много, но това вече бе прекалено. Като остави полуизпитата си чаша на една близка маса, тя се приведе зад един едър мъж и се отдалечи, изчезвайки от погледа на Хариман.
    Точно тогава лампите угаснаха и водещият излезе на сцената. Музиката утихна и шумната тълпа замря.
    — Дами и господа! — извика мъжът и обгърна подиума с ръце. — Добре дошли на годишната церемония по връчване на наградите в прес клуб „Готам“. Казвам се Одън Макджордж и оглавявам тазгодишния комитет по номинациите. Радвам се да ви видя всички тук. Приготвили сме ви чудесно събитие тази вечер.
    Нора се приготви да изслуша несвързаното встъпление, изпълнено със самоиронични анекдоти и нескопосани шеги.
    — Беше ми приятно да стоя тук, да ви разсмивам с тъпи майтапи и да говоря за себе си — каза Одън. — Но тази вечер имаме да раздаваме много награди. Така че да се залавяме! — Той извади една картичка от джоба на сакото си и я сканира бързо. — Нашата първа награда е нова за тази година: наградата Джак Уилсън Донахю за разследваща журналистика, спонсорирана от вестник „Уест Сайдър“. И сега наградата за пет хиляди долара от страна на „Уест Сайдър“ ще връчи достойната за подражание от журналистическата общност, самата Кейтлин Кид!
    Нора гледаше как Кейтлин се изкачи на сцената под хор от аплодисменти, одобрителни викове и няколко възхитени подсвирквания. Тя се ръкува с Одън, след което извади един микрофон от поставката му.
    — Благодаря, господин Макджордж — каза тя. Изглеждаше малко нервна пред цялата тази възбудена тълпа, но гласът й беше силен и ясен. — „Уест Сайдър“ е толкова млад, колкото този клуб е стар — започна тя. — Някои хора казват: прекалено млад. Но фактът е, че нашият вестник не би могъл да бъде по-щастлив от това да е част от тазвечерното събитие. И с тази нова награда нашите пари отиват при тези, които имат смелост да говорят истината!
    Буря от одобрителни викове.
    — Има много награди за журналистически постижения — продължи тя. — Повечето от тях са съсредоточени върху качеството на отпечатаната дума. Или може би нейната навременност. Или — позволявам си да кажа — политическа коректност.
    Подигравки, смях, дюдюкания.
    — Но какво ще кажете за една награда за проявена смелост? За настойчивостта да направиш всичко, каквото трябва, за да напишеш историята, да я напишеш правилно, да я напишеш сега. За това да те гонят от едната врата, а ти да влизаш от другата!
    Този път виковете и ръкоплясканията разтърсиха цялата зала.
    — Това е, на което държи „Уест Сайдър“. Да, ние сме нов вестник, така е. Но това ни прави само още по-нахъсани.
    Точно когато последните ръкопляскания заглъхнаха, в единия край на залата се надигна някаква суматоха.
    — Следователно е съвсем справедливо „Уест Сайдър“ да спонсорира тази нова награда!
    Странна тръпка — полуахване, полустон — премина през залата. Нора се намръщи, загледана над морето от глави. Около входа тълпата се дръпна рязко назад, опразвайки мястото. Чуха се викове, изпълнени едновременно със смут и със страх.
    Какво ставаше, по дяволите?
    — И така, аз… — Кейтлин спря по средата на изречението, когато забеляза смута. Тя погледна към входа. — Ъ-ъ-ъ… един момент…
    Вълнението се засили, присъстващите се разцепиха на две, освобождавайки коридор по посока на сцената. В центъра й имаше нещо, фигура, от която хората явно се ужасяваха. Последваха несвързани крясъци, викове. И изведнъж залата утихна странно.
    Кейтлин Кид произнесе в тишината:
    — Бил? Смитбак?!
    Фигурата тръгна напред и стигна до основата на сцената. Нора гледаше с широко отворени очи; усети, че й се завива свят, не можеше да повярва на очите си.
    Това беше Бил. Облечен в широка зелена болнична престилка, отворена на гърба. Кожата му беше жълтеникава, а лицето и ръцете му бяха покрити със спечена кръв. Беше страшно, ужасно променен, призрак от някъде отвъд — призрак ужасно приличащ на онзи, който я беше преследвал във Вилата. И все пак не можеше да бъде сбъркано лизнатото над челото му, стърчащо от сплъстената коса; не можеше да бъдат сбъркани дългите крайници.
    — Боже — чу се да простенва Нора. — О, боже…
    — Смитбак! — изкрещя Кейтлин с пронизителен глас.
    Нора не можеше да помръдне. Кейтлин извика — стенание, което проряза въздуха в залата като бръснач.
    — Това си ти! — извика тя.
    Странното същество се изкачваше на сцената. Движенията му бяха несигурни, тътреше краката си.
    Ръцете висяха, отпуснати встрани. Едната държеше тежък нож, острието едва се виждаше под дебелия слой засъхнала кръв.
    Кейтлин отстъпи и изкрещя вече от ужас.
    Докато Нора гледаше, неспособна да се помръдне, подобието на съпруга й взе последното стъпало и се затътри по сцената.
    — Бил! — каза Кейтлин и се притисна към катедрата. Гласът й почти не се чу сред надигащите се викове наоколо. — Почакай! Мили боже, не! Не и мен! Не…!
    Ръката с ножа се поколеба, треперейки във въздуха. След това се спусна рязко надолу — и се заби в гръдния кош на Кейтлин; вдигна се отново и отново се спусна; плисна внезапен фонтан от кръв по покритата със струпеи ръка, която удряше надолу, вдигаше се, отново удряше. След това фигурата се обърна и избяга зад сцената, а Нора усети, че краката й омекват и я поглъща мрак, скрива всичко, залива я напълно.

33.

    Коридорът миришеше на котки. Д’Агоста тръгна по него и стигна до апартамент 5Д. Натисна звънеца и чу звука да отеква силно вътре. Последва тътрене на чехли, после шпионката се затъмни, когато някой допря око до нея.
    — Кой е? — чу се треперлив глас.
    — Лейтенант Винсънт Д’Агоста. — Той откачи значката си.
    — Доближете я, не мога да я прочета.
    Той я вдигна към шпионката.
    — Застанете така, че да мога да ви видя.
    Д’Агоста пристъпи и въздъхна.
    — Какво искате?
    — Госпожо Пизети, говорихме с вас преди. Разследвам убийството на Смитбак.
    — Нямам нищо общо с никакво убийство.
    — Знам, госпожо Пизети. Но вие се съгласихте да говорите с мен за господин Смитбак, който ви е интервюирал за „Таймс“. Спомняте ли си?
    Мина известно време. След това се чу издърпването на едно, две, три резета, сваляне на верига и вратата се отвори с изщракване, задържана от втора верига.
    Д’Агоста вдигна отново значката си и чифт малки кръгли очички се плъзнаха за втори път по нея.
    Последната верига изтрака и вратата се отвори до края.
    Дребната възрастна дама, която Д’Агоста си бе представял, се материализира пред него, крехка като китайска порцеланова чаша за чай, с хавлиен халат, придържан от ръка с изпъкнали сини вени, и стиснати устни. Очите й, черни и блестящи като на мишка, го изгледаха отгоре до долу.
    Той бързо пристъпи вътре, за да избегне затръшването на вратата в лицето му. Апартаментът беше старомоден, затоплен до екваториални равнища, голям и разхвърлян, с кресла, с издута до пръсване тапицерия, дантелени покривчици на облегалките, лампи с ресни, дрънкулки и антикварни предмети. И котки. Естествено.
    — Може ли? — Д’Агоста посочи едно кресло.
    — Че кой ви спира?
    Д’Агоста избра креслото, което изглеждаше най-малко издуто, но въпреки това задникът му потъна обезпокоително дълбоко като в плаващи пясъци. Една котка мигновено скочи на облегалката за ръце и започна да мърка, извивайки гръб.
    — Слез долу, Скамп, и остави човека на мира. — Госпожа Пизети имаше силен куински акцент.
    Естествено, котката не я послуша. Д’Агоста не обичаше котки. Той леко я побутна с лакът. Котката замърка само още по-силно, очевидно приемайки движението му за проява на нежност.
    — Госпожо Пизети — Д’Агоста извади бележника си и се опита да игнорира котката, която осея с косми чисто новия му костюм „Ротманс“, — разбрах, че сте говорили с Уилям Смитбак на… — той се консултира с бележките си — трети октомври.
    — Не си спомням кога беше. — Тя поклати глава. — Просто става все по-лошо и по-лошо.
    — Можете ли да ми кажете за какво говорихте?
    — Нямам нищо общо с убийството.
    — Знам това. Определено не сте заподозряна. Вижте, срещата ви с господин Смитбак…?
    — Той ми донесе малък подарък. Чакайте да видя… — Тя започна да търси из апартамента, парализираната й ръка най-сетне се спря на малка порцеланова котка. Тя я занесе на Д’Агоста и я пусна в скута му. — Подари ми това. Китайска е. Могат да се намерят на Кънел стрийт.
    Д’Агоста прехвърли фигурката в ръката си. Това бе страна на Смитбак, която не познаваше — да носи подаръци на дребни възрастни дами, дори такива кисели като Пизети. Разбира се, сигурно е било за да си подсигури интервю.
    — Много мило. — Той я остави на една странична масичка. — Та за какво говорихте, госпожо Пизети?
    — Онези ужасни убийци на животни — тя посочи към близкия прозорец. — Там, във Вилата.
    — Разкажете ми онова, което му казахте.
    — Ами, човек може да чуе крясъците нощем, когато вятърът духа откъм реката. Ужасни звуци, колят животни, прерязват им гърлата! — Гласът й се извиси и тя произнесе последното изречение с особено удоволствие. — Някой трябва да пререже техните гърла!
    — Имаше ли нещо особено, някакви инциденти по-точно?
    — Казах му за вана.
    При тези думи Д’Агоста усети, че сърцето му се разтупква силно.
    — Ван?
    — Всеки четвъртък, като по часовник. Излизат от вана в пет. Влизат в него в девет вечерта.
    — Днес е четвъртък. Видяхте ли го?
    — Разбира се, че го видях, точно както всеки друг четвъртък.
    Д’Агоста се изправи и се приближи до прозореца. Той гледаше на запад, към гърба на сградата. Беше дошъл тук, оглеждайки бързо района, преди разговора със старицата. Един стар път — явно водеше към Вилата — се виждаше долу, минаваше покрай нивите и изчезваше сред дърветата.
    — От този прозорец ли? — попита той.
    — Че от кой? Да има някакъв друг?
    — Има ли някакви надписи по вана?
    — Аз поне не съм видяла. Обикновен бял ван.
    — Модел, производство?
    — Не ги разбирам тези неща. Бял е, мръсен. Стар. Таратайка.
    — Виждали ли сте шофьора?
    — Как мога оттук да видя някого в купето? Но когато прозорецът ми е отворен нощем, чувам звуци от вана. Точно това ме накара да го забележа първия път.
    — Звуци? Какви звуци?
    — Блеене. Скимтене.
    — Звуци на животни?
    — Определено звуци на животни.
    — Може ли? — Той посочи прозореца.
    — И да влезе студен въздух? Трябва да видите сметките ми за парно.
    — Само за миг. — Без да чака жената да отговори, той отвори прозореца и се наведе навън. Есенната вечер беше студена и тиха. Може и да беше чула нещо откъм вана, ако звуците са били достатъчно силни.
    — Ама вижте, ако искате чист въздух, направете го за нечия друга сметка.
    Д’Агоста затвори прозореца.
    — Как сте със слуха, госпожо Пизети? Използвате ли слухов апарат?
    — А вие как сте със слуха, офицер? — сопна му се тя в отговор. — Моят е перфектен.
    — Да си спомняте да сте казвали нещо друго на Смитбак, или нещо друго за Вилата?
    Тя сякаш се поколеба.
    — Хората приказват, че са виждали нещо да броди там, зад оградата.
    — Нещо? Животно ли?
    Тя сви рамене.
    — Пък и те понякога излизат нощем. Тези с вана. Ходят по цяла нощ и се връщат на сутринта.
    — Често ли?
    — Два-три пъти годишно.
    — Някаква идея какво може да правят?
    — О, да! Набират нови членове. За техния култ.
    — Откъде знаете?
    — Хората разправят. Кореняците.
    — И какво по-точно разправят, госпожо Пизети?
    Тя сви рамене.
    — Можете ли да ми дадете някакви имена?
    — О, не. Няма да замеся съседите си в това. Ще ме убият.
    Д’Агоста се улови, че започва да се дразни на тази инатлива старица.
    — Какво друго знаете?
    — Не си спомням нищо друго. Освен котките. Той много обичаше котки.
    — Извинете, кой е обичал котки?
    — Онзи репортер, Смитбак. Кой друг?
    Обичал котките. Смитбак беше добър в работата си, знаеше как да печели доверието на хората, как да установява контакт с тях. Д’Агоста си спомни, че Смитбак не можеше да понася котки. Той прочисти гърлото си и погледна часовника.
    — Значи ванът трябва да се върне след час?
    — Никога не пропуска.
    Лейтенантът излезе от сградата и вдиша дълбоко нощния въздух. Мирен, с дъх на листа. Трудно беше да се повярва, че това е остров Манхатън. Той хвърли отново поглед на часовника си: минаваше осем. Беше видял надолу по улицата един ресторант; отиде там, поръча си чаша кафе и зачака.


    Ванът пристигна точно по разписание, Шеви Експрес’97 с прозорци само отпред, силно затъмнени, и подвижна стълба, която стигаше до покрива. Колата сви от Западна 214-та към Индиан роуд и намали, измина дължината на пресечката, след което зави към затворения път, водещ към Вилата. Спря точно пред заключената с катинар верига.
    Д’Агоста нагоди крачките си така, че да се озове зад вана точно когато шофьорската врата се отвори. От нея излезе един мъж, приближи се до катинара и го отключи. На слабата светлина не се виждаше добре, но явно беше необичайно висок. Носеше дълго палто, което изглеждаше почти древно, като излязло от уестърн. Д’Агоста спря да си извади цигара и да я запали, като държеше главата си наведена. След като свали веригата, мъжът се върна обратно, влезе в кабината, прекара вана през веригата и отново спря оттатък.
    Д’Агоста пусна цигарата си и хукна напред, така че ванът да остане между него и мъжа. Чу как онзи вдига веригата, как я заключва и се връща до шофьорската врата. Д’Агоста мина незабелязано, стъпи на бронята и се хвана за стълбата. Това беше обществена земя, градска земя, нали така? Нямаше причина служител на закона да не може да влезе, доколкото не навлиза в частна собственост.
    Ванът запълзя напред, шофьорът караше предпазливо и бавно. Скоро оставиха зад себе си слабите светлини на Горен Манхатън и навлязоха сред тъмните тихи дървета на Инууд Хил Парк. Въпреки, че прозорците бяха плътно затворени, звуците, за които госпожа Пизети беше споменала, стигаха съвършено ясно до Д’Агоста: хор от крясъци, блеене, мяукане, лаене, къткане на кокошки и — още по-ужасяващо — тънко цвилене, което можеше да е само на малко жребче. При мисълта за будещата състрадание менажерия вътре и съдбата, която щеше да ги сполети, Д’Агоста усети как гневът кипва в него.
    Ванът изкачи хълма, спусна се надолу и спря. Чу се как шофьорът излиза. Тогава Д’Агоста скочи от задницата на вана и изтича до близката гора, мушвайки се в тъмните листа. Притаи се и погледна назад по посока на вана. Шофьорът отключваше една стара врата в оградата от мрежа и за част от секундата лицето му попадна в светлината на фаровете. Кожата му беше бледа и в чертите му имаше нещо удивително изтънчено, почти аристократично.
    Ванът мина през вратата; мъжът изскочи отново и заключи, след което се върна в кабината и продължи с вана напред. Д’Агоста се изправи и изтупа листата от себе си, ръцете му трепереха от ярост. Нищо не можеше да го задържи отвън, не и сега, след като вече бе сигурен, че онези откачалници вътре се готвят да леят кръв. А кой знае докъде бяха готови да стигнат в отвратителните си ритуали… Беше служител на закона и изпълняваше дълга си. Като детектив от отдел „Убийства“ обикновено не носеше униформа; извади значката и я закопча на ревера си, огледа преценяващо оградата и пое надолу по пътя, където бяха изчезнали стоповете на вана. Пътят зави и очите му едва различиха отпред заострения връх на голяма, грубо построена църква; тук-там около нея се виждаха мъждиво осветени прозорци.
    След минута той спря в средата на пътя и се обърна, взирайки се в тъмнината. Инстинктът на ченге му подсказа, че не е сам. Той извади фенерчето си и плъзна лъча по дънерите на дърветата и сухите храсти с техните шумолящи листа.
    — Кой е там?
    Тишина.
    Д’Агоста изключи фенерчето и го пусна в джоба си. Продължи да се взира в тъмното. От лунния сърп идеше бледа светлина и дънерите на буковете сякаш се носеха в тъмнината като дълги, покрити със струпеи, крака. Той се ослуша напрегнато. Имаше нещо. Можеше да го почувства — а сега и да го чуе. Шум от стъпване по влажни листа, пропукване на клон.
    Бръкна за служебния си пистолет.
    — Аз съм нюйоркски полицай — извика той. — Моля, излезте на пътя. — Не включи фенерчето — можеше да вижда в мрака и без него.
    Сега забеляза едва-едва нещо бледо да се движи със странно приведена походка между дърветата. То приклекна, спря за миг сред храстите, след което профуча нататък и той го изгуби от поглед. Странно стенание долетя откъм гората, нечленоразделно и гробовно, сякаш идващо от широко зинала, отпусната уста.
    Той извади фенерчето, светна го и пак го насочи към дърветата. Нищо.
    Това беше пълна глупост. Някакви деца си играеха игрички с него.
    Тръгна към храсталака, занемарени, преплетени азалии и голямо количество лаврови дървета, които се простираха стотици стъпки напред. Той спря, но след малко пристъпи сред тях.
    В отговор чу шумолене от дясната си страна. Насочи светлината нататък, но яркият лъч се натъкна на здраво преплетени храсталаци, които му пречеха да вижда по-навътре. Изключи светлината и зачака очите му да се адаптират към мрака. Заговори спокойно:
    — Това е обществена собственост, а аз съм полицейски служител — покажете се веднага или ще ви арестувам за неподчинение.
    Пропука клон, отново отдясно. Когато се обърна нататък, видя една фигура да изскача иззад орловата папрат: бледа, болнаво зеленикава кожа; отпуснато лице, оцапано с кръв и слуз, дрехите висяха на парцали около крайниците.
    — Хей ти!
    Фигурата се дръпна назад, сякаш временно изгубила равновесие, после се втурна и започна да се приближава с почти диаболично настървение. Едното око се завъртя към него, след това се отклони: другото беше скрито под засъхнала кора от кръв и може би мръсотия. Ааааааааааххххххххххьъъъъъъъъ…
    — Исусе Христе! — Д’Агоста се дръпна, изпусна фенерчето и трескаво започна да търси служебния си пистолет, Глок 19.
    Внезапно фигурата се хвърли към него, трошейки храсталака; той вдигна оръжието, но в същия момент усети страшен удар в главата, бучене и после нищо.

34.

    Моника Хато потрепна с клепачи и отвори очи, изправи се зад бюрото, опъвайки рамене и се опита да изглежда будна. Огледа се неспокойно. Големият часовник на облицованата с плочки стена показваше девет и половина. Последната рецепционистка нощна смяна в моргата беше уволнена за това, че е заспала на работното си място. Като оправи листовете на бюрото, тя отново се огледа и си отдъхна. Флуоресцентните лампи в пристройката хвърляха обичайната си дразнеща светлина върху подовете и стените, и въздухът миришеше на познатите химикали. Всичко беше тихо.
    Но нещо я беше събудило.
    Хато стана и приглади с ръце дрехите си, подръпна униформата над пищния си бюст, опитвайки се да изглежда спретната, отговорна и представителна. Това беше работа, която не можеше да си позволи да изгуби. Плащаше се добре и — което беше особено важно — вървеше със здравна осигуровка.
    Чу се шум от тътрене, нещо като суматоха, някъде на горните етажи. Може би някой „пътник“ си беше хванал пътя. Хато се усмихна на себе си, горда, че овладява жаргона. Извади едно огледалце от дамската си чанта и начерви устните си, поправи косата си с няколко сръчни потупвания и огледа носа си за онзи противен мазен блясък.
    До слуха й достигна втори звук, лекото блъскане на вратите на асансьора. Още един преценяващ поглед, малко парфюм, и огледалцето изчезна в чантата й, чантата увисна на облегалката на стола, документите върху бюрото отидоха в другия му край.
    Звукът от стъпки се усили, идваше не откъм асансьорите, а откъм стълбището. Това беше странно.
    Стъпките бързо приближаваха. След малко вратата се отвори с трясък, една жена връхлетя и се понесе по коридора. Беше облечена в черна коктейлна рокля, носеше обувки с високи токчета, а медената й на цвят коса се развяваше.
    Хато беше изненадана и не знаеше какво да каже.
    Жената спря в средата на крилото, лицето й сивееше на призрачната флуоресцентна светлина.
    — Мога ли да ви помогна…? — започна Хато.
    — Къде е? — извика непознатата. — Искам да го видя!
    Моника Хато се облещи.
    — Какво да видите?
    — Тялото на съпруга ми! Уилям Смитбак!
    Хато отстъпи ужасена. Тази жена беше луда. Докато чакаше за отговор и трепереше, Хато чу трополенето на асансьора, който бавно тръгна.
    — Името е Смитбак! Къде е той?
    На бюрото зад нея един глас внезапно извика по интеркома:
    — Пробив в охраната! Имаме пробив в охраната! Хато, чуваш ли?
    Гласът прекъсна. Хато натисна бутона.
    — Тук има…
    Гласът по интеркома я надвика:
    — Към теб идва някаква побъркана! Може да прояви насилие! Не я предизвиквай физически! Охраната е на път!
    — Тя е вече…
    — Смитбак! — извика жената. — Журналистът, който беше убит!
    Очите на Хато неволно трепнаха и се завъртяха към Морга 2, където патолозите бяха аутопсирали трупа на известния репортер. Беше страшна работа, обади се полицейският комисар, всички вестници публикуваха статии на първа страница.
    Жената се насочи към вратата на Морга 2, която беше оставена отворена от нощната смяна чистачи. Твърде късно Хато осъзна, че е трябвало да бъде затворена и заключена.
    — Почакайте, не можете да влизате там…!
    Жената изчезна през вратата. Хато стоеше като вкоренена, обхваната от паника. В наръчника за служители не се казваше какво да се прави в подобна ситуация.
    С едно „зън!“ вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха двама едри охранители. Бяха ядосани.
    — Хей — попита единият, като се задъхваше. — Накъде отиде…? — Ново задъхване.
    Хато се обърна и посочи безмълвно Морга 2.
    Двамата мъже спряха за момент. Откъм моргата се чу трясък, тръшване на стоманена врата, изскърцване на метално чекмедже. И отчаян вик.
    — О, Исусе — произнесе единият гард. Те затичаха тежко, прекосиха коридора и се насочиха към отворената врата. Хато ги последва с омекнали крака, нездравото й любопитство надделя.
    Пред очите й се разкри сцена, която никога нямаше да забрави, докато е жива. Жената стоеше в средата на стаята, лицето й беше разкривено, косата разрошена, очите й горяха. Зад нея се виждаше издърпано едно от хладилните чекмеджета. Жената разтърсваше с една ръка празния чувал, в който трябваше да е трупът; в другата си ръка държеше нещо, което приличаше на малко снопче пера.
    — Къде е тялото? — изкрещя жената. — Къде е тялото на съпруга ми? И кой е оставил това тук!

35.

    Д’Агоста паркира полицейския автомобил на Ривърсайд Драйв 891, излезе и потропа на тежката дървена врата. Трийсет секунди по-късно тя беше отворена от Проктър, който го изгледа безмълвно за миг, след което се отмести встрани.
    — Ще го намерите в библиотеката — промърмори той.
    Д’Агоста мина покрай трапезарията, прекоси приемната и влезе в библиотеката, като през цялото време притискаше силно една кърпичка към раната на главата си. Завари Пендъргаст — и странният стар архивар на име Рен — да седят в кожени фотьойли от двете страни на запалената камина, с маса между тях, отрупана с вестници и бутилка портвайн.
    — Винсънт! — Пендъргаст скочи бързо и тръгна към него. — Какво се е случило? Проктър, човекът трябва да седне.
    — И сам мога да се справя, благодаря. — Д’Агоста седна, потупвайки леко главата си. Кървенето вече бе спряло. — Имах малък инцидент във Вилата — каза той с нисък глас. Не знаеше кое го е ядосало повече: мисълта, че всички онези животни ще бъдат заклани, или фактът, че е позволил да го събори някакъв пияница. Или поне се надяваше да е пияница. Не беше подготвен да размишлява над друга алтернатива.
    Пендъргаст се наведе да види порязаното, но Д’Агоста му махна да се дръпне.
    — Нищо сериозно, просто драскотина. Раните на главата винаги кървят силно.
    — Мога ли да ти предложа нещо освежаващо? Портвайн, например?
    — Бира. Бъд лайт, ако ти се намира.
    Проктър излезе от стаята.
    Рен седеше във фотьойла си, сякаш не се бе случило нищо неприятно. Остреше един молив с малко джобно ножче: оглеждаше върха, издухваше графитния прах, свиваше устни и продължаваше отново да остри.
    Изстудената кутийка пристигна скоро на сребърен поднос, заедно с изстудена чаша. Игнорирайки чашата, Д’Агоста взе бирата и отпи дълга глътка.
    — От това имах нужда — каза той и отпи още.
    Пендъргаст се върна на кожения си фотьойл.
    — Скъпи ми Винсънт, целите сме слух.
    Д’Агоста разказа за старицата на Индиан роуд и последвалите събития. Не спомена факта, че в гнева си почти беше влязъл във Вилата сам — нещо, което смяташе, че ще е по-добре да остави за по-късно. Пендъргаст слушаше внимателно. Винсънт реши също така да отмине и факта, че е загубил клетъчния си телефон и пейджъра при нападението. Когато свърши, над библиотеката увисна тишина. Огънят пропука и се разгоря.
    Най-накрая Пендъргаст се раздвижи.
    — А това… с този мъж? Казваш, че се е движел нестабилно, така ли?
    — Да.
    — И че е бил покрит с кръв?
    — На лунната светлина така изглеждаше.
    Пендъргаст направи пауза.
    — Имаше ли прилика с фигурата, която видяхме на видеолентата на охранителната камера?
    — Да, имаше.
    Още една пауза, този път по-дълга.
    — Колин Фиъринг ли беше?
    — Не… Да. — Д’Агоста поклати пулсиращата си глава. — Не знам. Не видях лицето достатъчно добре.
    Пендъргаст мълча известно време, гладкото му чело леко се набръчка.
    — И кога точно се случи това?
    — Преди около час. Бях за малко в безсъзнание. След като се върнах в града, дойдох право тук.
    — Странно. — Но изражението върху лицето на Пендъргаст не беше странно. Изглеждаше по-скоро тревожно.
    Агентът погледна към съсухрения старец.
    — Рен тъкмо се канеше да сподели плодовете от последните си проучвания на мястото, на което си бил нападнат. Рен, би ли продължил?
    — С удоволствие — отвърна той. Две тежки, прорязани със сини вени ръце, се вдигнаха към купчината вестници и сръчно измъкнаха една кафява папка.
    — Да прочета ли статията…?
    — Можеш да повториш сбито, ако обичаш.
    — Разбира се. — Рен прочисти гърлото си, подреди внимателно листите върху скута си и ги прелисти. — Хм. Да видим… — Той вдигна вежди, изсумтя и потропа с пръсти, преди да започне: — Вечерта на 11 юни 1901-а година…
    — Сбито е точната дума — промърмори Пендъргаст, но тонът му не беше неодобрителен.
    — Да, да! Сбито. — Рен се изкашля. — Изглежда, че Вилата е била, как да кажа — обсъждана известно време. Имам събрани редица статии от „Ню Йорк Сън“, датирани от началото на века — на двайсети век, — в които са описани оплаквания от съседите, не особено различни от днешните. Странни звуци и миризми, обезглавени животински трупове, намерени в гората, съмнително поведение. Има много непотвърдени съобщения за някаква „бродеща сянка“, която се скита из горите на Инууд Хил.
    Осеяната с кафяви петна ръка измъкна пожълтяла изрезка с изключително внимание, сякаш бе лист от свещен ръкопис. Той зачете.


    — Според източници, с които журналисти от този вестник са разговаряли, този призрак — описан от очевидци като тромаво, и както изглежда, лишено от разум същество — е гонело гражданите на Готам, които нямали голям късмет и били достатъчно безразсъдни да попаднат в околностите на Инууд Хил след мръкнало. Нападенията му често били смъртоносни. Оставените след него трупове са намерени да лежат в ужасни пози, осакатени по най-мъчителния възможен начин. Други пък просто са изчезнали — за да не бъдат никога видени отново.
    — Как точно са били осакатени? — попита Д’Агоста.
    — Изкормени, с по някой отрязан пръст — най-често средните пръсти на ръцете и краката — или поне така твърди вестникът. „Сън“, лейтенант, не се е славел с честността си. Основоположникът на „жълтата преса“. Разбирате ли, печатал се е на жълта хартия, като най-евтината достъпна по онова време. Избелването и размерът оскъпявали с още двайсет процента цената на вестникарската хартия в онези дни…
    — Много интересно — прекъсна го Пендъргаст спокойно. — Моля ви, продължете, господин Рен.
    Последва прехвърляне на страници, сумтене.
    — Ако се вярва на тези истории, излиза, че четирима души са били убити от това лишено от разсъдък същество.
    — Четирима души? Това е броят на „гражданите на Готам“?
    — Както ви казах, лейтенант, „Сън“ е бил сензационен вестник. Преувеличението е било негова запазена марка. Статиите в подобен вестник трябва да се четат с едно наум.
    — Кои са били убитите граждани?
    — Първият обезглавен останал неидентифициран. Вторият бил архитект по озеленяване на име Фипс Гормли. Третият — член на комисията по парковете, също високоуважаван гражданин, очевидно излязъл на вечерна разходка. Корнелиъс Спраги. Убийството на двама уважавани граждани един след друг вдигнало голям шум. Четвъртото убийство, почти веднага след третото, било на един пазач на местно имение, лятната къща на семейство Строс в Инууд Хил. Странното в това последно убийство било, че мъжът изчезнал няколко месеца преди тялото му да бъде намерено. Но бил току-що убит.
    Д’Агоста се размърда в стола си.
    — Обезглавен? И, казвате, пръстите на ръцете и краката отрязани?
    — Другите — да. Но пазачът не бил обезглавен. Намерили го плувнал в кръв, с нож в гърдите. Според вестниците, е възможно сам да се е наранил.
    — Какво е било заключението? — попита Д’Агоста.
    — Полицаите нахлули във Вилата и арестували няколко души, които по-късно трябвало да бъдат пуснати поради липса на доказателства. Претърсванията не показали нищо и случаите така и никога не били разрешени. Нищо определено не свързвало убийствата с Вилата, освен близостта на селището до сцените на престъпление. Историите за тромави, лишени от разум създания, с времето замрели, а съобщенията за жертвоприношения на животни се появявали сравнително рядко — Вилата сякаш се снишила с тревата. До този момент, разбира се. Но най-интересното е нещо, което успях да изровя при повторната проверка на редица други стари документи. Изглежда, че през 1901-а година семейство Строс поискало да изсече един голям северен участък от Инууд Хил, който да им открива по-добра гледка към река Хъдзън. Наели ландшафтен специалист да проектира новия парков дизайн с изискан вкус. Познайте как се е казвал! Настъпи кратка тишина.
    — Да не би да е Фипс Гормли? — предположи Пендъргаст.
    — Същият. А ще се опитате ли да предположите кой е служителят от отдел „Паркове“, който се е занимавал с документацията по изсичането?
    — Корнелиъс Спраги. — Пендъргаст седеше във фотьойла си, приведен напред, със скръстени ръце. — И ако тези планове за изсичането на парка са се приведели в действие, нямало ли е да засегнат жителите на Вилата?
    Рен кимна.
    — Селището е стояло точно на пътеката. Несъмнено е щяло е да бъде разрушено.
    Д’Агоста премести очи от Пендъргаст към Рен и после обратно.
    — Да не би да казвате, че от Вилата са убили онези хора, за да обезкуражат семейството да осъществи по-нататъшните си планове за промяна на ландшафта?
    — Или са ги убили, или са уредили да бъдат убити. Полицията така и не установила връзка. Но посланието очевидно било схванато. Защото планът за озеленяването на парка е бил изоставен.
    — Нещо друго?
    Рен прелисти страниците.
    — В статиите се говори за „дяволски култ“ във Вилата. Членовете били безбрачни и поддържали броя си като вербували нови, обикновено бездомни и нещастни хора.
    — Все по-интересно и по-интересно — промърмори Пендъргаст. Той се обърна към Д’Агоста. — Лишен от разум призрак… Не особено различен от онзи, който те е нападнал, а, Винсънт?
    Д’Агоста се намръщи.
    Елегантните бели ръце се разтвориха, след което отново се скръстиха, когато Пендъргаст потъна в дълбок размисъл. Някъде от дълбините на огромното имение долетя старомодното звънене на телефон.
    Пендъргаст се надигна.
    — Ще е полезно да се докопаме до останките на някоя от тези жертви.
    Д’Агоста изсумтя.
    — Гормли и Спраги по всяка вероятност са погребани в семейни парцели. Никога няма да получиш разрешение.
    — Ах. Но четвъртата жертва, пазачът на семейство Строс — предполагаемото самоубийство — сигурно ще се съгласи да разкрие по-лесно своите тайни. В такъв случай ще извадим късмет. Тъй като от всички трупове, неговият най-много ни интересува.
    — И защо да е така?
    Пендъргаст се усмихна слабо.
    — Защо ли, скъпи ми Винсънт? Ти защо мислиш?
    Д’Агоста се намръщи. Беше раздразнен.
    — По дяволите, Пендъргаст, главата ме боли. Не съм в настроение да си играя на Шерлок Холмс!
    Изражение на обида премина за миг по лицето на агента.
    — Много добре — каза той след малко. — Очебийно е. За разлика от останалите, това тяло не е било обезглавено. Било е покрито с кръв, дрехите са били разкъсани. Възможно е да е било самоубийство. И е последното намерено тяло. След като го открили, убийствата секнали. Подчертавам, че е изчезнал няколко месеца, преди да започнат убийствата — къде е бил дотогава? Живял е във Вилата, може би. — Той седна отново във фотьойла.
    Д’Агоста опипа предпазливо цицината отзад на главата си.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Пазачът не е бил жертва — той е бил извършителят.
    Въпреки всичко Д’Агоста не можа да не изпита тръпка на възбуда.
    — Продължавай.
    — В големи имения като това, за което говорим, е било честа практика слугите и работниците да имат свой собствен семеен парцел, където починалите били погребвани. Ако съществува такъв парцел до лятната къща на Строс, може да намерим вътре останките на пазача.
    — Но ти разчиташ само на казаното във вестниците. Не съществува връзка. Никой няма да даде разрешение за ексхумация на базата на такова неубедително доказателство.
    — Можем да го направим независимо.
    — Моля те, не ми казвай, че се каниш да го изровиш през нощта.
    Леко утвърдително кимане с глава.
    — Исусе, никога ли не правиш нещо по правилата?
    — Боя се, че да, не се случва често. Лош навик, с който — установявам — ми е трудно да скъсам.
    Проктър се появи на прага.
    — Сър? — Гласът му прозвуча преднамерено неутрално. — Обади ми се един от моите познати от града. Имало развитие.
    — Сподели с нас, ако обичаш.
    — Имало убийство в прес клуб „Готам“; убита е репортерка на име Кейтлин Кид. Извършителят е изчезнал, но много свидетели се кълнат, че убиецът е бил Уилям Смитбак.
    — Смитбак! — Пендъргаст скочи рязко.
    Проктър кимна.
    — Кога?
    — Преди деветдесет минути. В добавка, тялото на Смитбак е изчезнало от моргата. Съпругата му отишла да го търси там и направила сцена, когато не го намерила. Както изглежда, на негово място е оставена вуду кукла. — Проктър направи пауза, едрите му ръце бяха скръстени пред гърдите.
    Д’Агоста бе обхванат от ужас. Всичко това се беше случило там — а той беше без пейджър и без клетъчен телефон.
    — Разбирам — промърмори Пендъргаст. Лицето му внезапно пребледня като на мъртвец. — Какъв отвратителен обрат на събитията. — Той добави почти шепнешком, без да адресира думите си към някого: — Може би настъпи времето да се потърси помощта на мосю Бертен.

36.

    Д’Агоста можеше да види как сивото утро пропълзя през завесите на прозорците на прес клуб „Готам“. Той беше изтощен и главата му пулсираше при всеки удар на сърцето. Криминалистите бяха свършили работата си и си бяха тръгнали; екипът за събиране на косми и влакна дойде и си замина; фотографът дойде и си замина; патолозите вдигнаха трупа; всички свидетели бяха разпитани или записани по график за разпити. И сега Д’Агоста се оказа сам на запечатаната сцена на местопрестъплението.
    Чуваше трафика от 53-та улица, ранните камиони за доставка, колите за събиране на боклука, шофьорите на таксита от дневната смяна, които започваха деня с обичайния ритуал на събуждане с надуване на клаксони и ругатни.
    Д’Агоста остана да стои тихо в ъгъла на залата. Това бе един много елегантен и стар Ню Йорк; стени, покрити с тъмна дъбова ламперия, камина с изящни полици над нея, мраморен под в черно и бяло, кристален полилей отгоре и високи прозорци с избродирани със злато завеси. Залата миришеше на застоял дим, стари ордьоври и разлято вино. Огромно количество храна и счупени чаши — хвърлени на пода в паниката по време на убийството. Но Д’Агоста нямаше какво повече да види без свидетели или доказателства. Убиецът беше извършил убийство пред повече от двеста души — нито един страхлив журналист не се беше опитал да го спре, — след което беше излязъл от кухнята през серия врати, оставени незаключени от кетъринговата компания, чийто ван бе паркиран в една тясна уличка зад сградата.
    Дали убиецът го е знаел? Да. Всички свидетели съобщаваха, че извършителят е тръгнал уверено — не бързо, но целенасочено — право към един от задните служебни входове на залата, минал по коридора, през кухнята и излязъл навън. Познавал е плана на сградата, знаел е, че вратите не са заключени, знаел е, че изходите, блокиращи задната уличка, ще са отворени, знаел е, че тя води към 54-а улица и анонимността на тълпата. А може би го е чакала кола. Тъй като това изглеждаше като добре планирано престъпление.
    Д’Агоста разтърка носа си, опита се да диша бавно, за да намали туптенето в слепоочията си. Едва успяваше да мисли. Тези негодници във Вилата щяха да осъзнаят, че са направили сериозна грешка като са нападнали полицейски служител. Те бяха замесени в това по един или друг начин, беше сигурен. Смитбак беше писал за тях и си плати скъпо за това; сега същата участ бе сполетяла и Кейтлин Кид.
    Защо продължаваше още да стои тук? Нямаше нищо ново, което да извлече от сцената на местопрестъплението, нищо, което вече да не е било проучено, регистрирано, фотографирано, взето, анализирано, подушено, огледано и записано. Беше крайно изтощен. И въпреки това не можеше да се застави да тръгне.
    Смитбак. Това, знаеше той, бе причината да не може да си тръгне.
    Всички свидетели се кълняха, че е бил Смитбак. Дори Нора, която беше разпитал — натъпкана с успокоителни, но с достатъчно ясен разум — в нейния апартамент. Нора беше видяла убиеца от другата страна на залата, така че бе по-малко надеждна, но имаше други, които го бяха видели отблизо и се кълняха, че е бил той. И все пак няколко дни по-рано Д’Агоста беше видял със собствените си очи мъртвото тяло на Смитбак върху маса от неръждаема стомана, с отворен гръден кош, с извадени и висящи органи, с отворен отгоре череп.
    Тялото на Смитбак го нямаше… Как е възможно някой идиот просто да влезе в моргата и да открадне труп? Може би не е толкова изненадващо — Нора беше влязла направо и никой не я беше спрял. Имаше само един дежурен, а хората на такова място изглежда редовно си спяха по време на работа. Но Нора я бяха гонили и накрая охраната я бе заловила. А да влезеш в моргата беше много по-лесно, отколкото да си тръгнеш с труп.
    Освен ако трупът не е излязъл на собствените си…
    Какво, по дяволите, си мислеше? В главата му напираха дузина теории. Той беше сигурен, че по някакъв начин Вилата е замесена. Но, разбира се, не би могъл да отхвърли и онзи софтуерен предприемач, Клайн, който бе заплашвал Смитбак толкова открито. Както беше казал на Рокър, някои експонати от африканската му скулптурна колекция бяха определени от музейните специалисти като вуду артефакти с особено неясно значение. Въпреки че веднага изскачаше въпросът защо Клайн би искал да убие Кейтлин Кид. Дали и Кид беше писала за него? Или нещо в нея му е напомнило за журналиста, който веднъж бе разсипал неговата многообещаваща кариера? Струваше си да се провери.
    Имаше и друга теория, която Пендъргаст, въпреки всички негови преструвки, изглежда приемаше сериозно: че Смитбак, както и Фиъринг, бяха възкръснали.
    — Кучи син — промърмори той гласно, обърна се и излезе от залата във фоайето. Ченгето, което охраняваше входната врата, вписа напускането му и той излезе в студеното сиво октомврийско утро.
    Погледна часовника си. Шест и четиридесет и пет. Трябваше да се срещне с Пендъргаст в центъра в девет. Като остави служебната кола, паркирана на Пето авеню, той тръгна по 53-та към Медисън, влезе в едно кафене и се отпусна на най-близкия стол.
    Когато келнерката дойде, вече спеше.

37.

    В девет и десет сутринта Д’Агоста се отказа да чака Пендъргаст и тръгна от фоайето на Градския съвет към един анонимен офис във високите етажи на сградата, което му отне още десет минути, докато го намери. Най-накрая застана пред затворената врата на офиса и впери поглед в пластмасовата табелка:
Марти Уортик
Заместник-директор
Нюйоркско управление „Жилищно настаняване“
Район Манхатън
    Той почука силно два пъти.
    — Влез — долетя слаб глас.
    Д’Агоста отвори вратата. Офисът беше изненадващо просторен и удобен, с диван и две кресла от едната страна, бюро от другата и ниша, в която се бе свряла възрастна секретарка. Един единствен прозорец гледаше към гората от кули, които съставляваха Уол Стрийт.
    — Лейтенант Д’Агоста? — попита мъжът иззад бюрото и посочи едно от креслата. Д’Агоста обаче седна на дивана: изглеждаше по-удобен.
    Мъжът заобиколи бюрото и се настани на креслото. Д’Агоста го огледа бързо: дребен, слаб, зле прилягащ кафяв костюм, избръснат до синьо, кичури тънка коса, тръгващи от средата на оплешивяваща глава, нервно сновящи кафяви очи, малки треперещи ръце, стисната уста, самодоволно изражение.
    Д’Агоста започна да сваля значката си, но Уортик бързо поклати глава.
    — Не е необходимо. Всеки може да види, че сте детектив.
    — Така ли? — Д’Агоста се почувства някак си засегнат. Осъзна, че е очаквал да бъде засегнат. Вини, момчето ми, просто се успокой.
    Тишина.
    — Кафе?
    — Благодаря. Обикновено.
    — Сузи, две обикновени кафета, ако обичаш.
    Д’Агоста се опита да подреди мислите си. Беше изтощен.
    — Господин Уортик…
    — Моля ви, наричайте ме Марти. — Човекът полагаше усилия да се държи дружелюбно, отбеляза си Д’Агоста. Нямаше нужда да му отвръща с гадно поведение.
    — Марти, тук съм, за да говорим за Вилата. Горе в Инууд. Знаете какво имам предвид.
    Предпазливо утвърдително кимане.
    — Четох статиите.
    — Искам да знам защо, по дяволите, тези хора са окупирали общинска земя и са блокирали достъпа до обществен път — и им се разминава. — Д’Агоста не възнамеряваше да е толкова рязък, но така се получи. Беше дяволски уморен, за да му пука.
    — Ами… — наведе се напред Уортик. — Виждате ли, лейтенант, има една точка от закона, наречена „забранително сервитутно право“ или „право на придобиване по владеене“ — той направи жест за кавички с нервно движение на пръстите си, — което казва, че ако парцел земя е бил зает без разрешение на собственика, но ползван открито и общоизвестно за определен период от време, тогава ползващата страна придобива известни законови права над собствеността. В Ню Йорк този период от време е двайсет години.
    Д’Агоста гледаше втрещено. Казаното от този тип беше много шум без никакво съдържание.
    — Съжалявам, не следих мисълта ви.
    Въздишка.
    — Изглежда жителите на Вилата живеят на тази територия поне от Гражданската война насам. Било е изоставена църква с многобройни допълнителни постройки, доколкото знам, и те просто са се заселили там. В Ню Йорк по онова време е имало много заселници, които са се настанили на държавна земя. Сентръл Парк е бил пълен с такива: малки ферми, кочини, колиби и тъй нататък.
    — Но сега не са в Сентръл Парк.
    — Наистина, наистина — заселниците били изгонени от Сентръл Парк, когато се взело решение това да стане парк. Но северният край на Манхатън е бил винаги нещо като ничия земя. Скалист и горист, неподходящ за селско стопанство или застрояване. Инууд Хил Парк не е съществувал до трийсетте години. По онова време жителите на Вилата са получили право на владение по давност.
    Настоятелният назидателен тон на мъжа започваше да дразни.
    — Вижте, не съм юрист. Знам само, че те нямат право на собственост над земята и са блокирали обществен път. Продължавам да чакам да ми обясните как е възможно това. — Д’Агоста скръсти ръце и се облегна назад.
    — Лейтенант, моля ви. Опитвам се да ви го обясня. Тези хора са там от сто и петдесет години. И са придобили право на собственост.
    — Право да блокират градска улица?
    — Може би.
    — Значи според вас ако аз реша да барикадирам Пето авеню, всичко е наред? Имам право да го направя, така ли?
    — Ще бъдете арестуван. Градът ще се противопостави. Законът за придобиване на владение по давност не би бил приложен.
    — Добре, тогава, нахълтвам в апартамента ви, докато ви няма, живея си там, без да плащам наем двайсет години, и той става мой?
    Кафетата пристигнаха, с мляко и изстинали. Д’Агоста гаврътна наведнъж половината. Уортик отпи от своето с шумно сърбане.
    — Всъщност — продължи той, — би бил ваш, ако ползването на апартамента е било открито и общоизвестно, и ако аз никога не съм ви давал разрешение да сте там. Накрая вие бихте придобили право на собственост поради…
    — Какво става, по дяволите — в комунистическа Русия ли се намираме или какво?
    — Лейтенант, не аз съм писал закона, но трябва да кажа, че той е напълно основателен. Целта му е да ви защити, ако вие, да кажем, случайно построите септична система, която навлиза незаконно в съседски терен и този съсед не забележи или не възрази двайсет години — мислите ли, че трябва да я махнете, ако той я забележи след това?
    — Едно цяло селище в Манхатън не може да се приравнява до септична система.
    Гласът на Уортик ставаше неравен, когато се ядоса, а по шията му избиваха червени петна.
    — Септична система или цяло село — изграчи той — принципът е един и същ! Ако собственикът не възрази или не забележи, а вие използвате имота открито, тогава наистина придобивате законови права. Приема се, че собствеността е била изоставена — не много различно от закона в корабоплаването за спасяване на имуществото при корабокрушение.
    — Значи ми казвате, че градската управа никога не се е противопоставила на Вилата.
    Мълчание.
    — Ами, не знам.
    — А може би са се противопоставили? Може би в някоя папка писмата си стоят? Обзалагам се…
    Д’Агоста млъкна, когато една облечена в черно фигура се плъзна в стаята.
    — Кой сте вие? — Гласът на Уортик прозвуча високо и тревожно. Д’Агоста трябваше да признае, че Пендъргаст имаше по-скоро смущаващо присъствие, когато човек го видеше за първи път — целият в черно и бяло, с кожа толкова бледа, че почти изглеждаше мъртъв, сребристите му очи бяха като току-що изсечени монети.
    — Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване, сър. — Пендъргаст се поклони леко. Бръкна в джоба на сакото си и извади кафяв плик, който сложи на бюрото и отвори. Вътре имаше фотокопия на стари писма върху бланки на Ню Йорк сити.
    — Какво е това? — присви очи Уортик.
    — Писмата. — Той се обърна към Д’Агоста. — Винсънт, моля те да простиш закъснението ми.
    — Писма? — Уортик се намръщи.
    — Писмата, в които жителите на града са изказвали неодобрението си от Вилата. Започват от 1864-та година.
    — Откъде ги взехте?
    — Имам изследовател в библиотеката. Отличен колега, силно ви го препоръчвам.
    — Така-а — поклати глава Д’Агоста. — Значи ги намери. Никакви права за придобиване по давност и всякакви други глупости.
    Петната по шията на Уортик се зачервиха още повече.
    — Лейтенант, няма да започне процедура по изгонване срещу тези хора само защото вие и този агент на ФБР искате да го направите. Подозирам, че този ваш кръстоносен поход може да има нещо общо с определени религиозни практики, които намирате за осъдителни. Но тук изниква въпросът за религиозните свободи, също така.
    — Свобода на религиите — да измъчват и да убиват животни… или още по-лошо? — изгледа го Д’Агоста с присвити очи. — Да бият полицай при изпълнение на дълга му? Да нарушават реда и спокойствието в квартала?
    — Трябва да има съответна процедура.
    — Разбира се — намеси се Пендъргаст спокойно. — Съответна процедура. И точно тук трябва да се намеси вашият офис — да възбуди съответната процедура. Именно по тази причина сме тук, за да ви предложим да го направите по възможно най-бързия начин.
    — Този вид решения изискват дълго и внимателно проучване. Нужни са юридически консултации, събрания и проучване на документацията. Не може да се направи за една нощ.
    — Само ако имахме времето, скъпи ми господин Уортик! Общественото мнение се движи срещу нас, дори докато говорим. Видяхте ли вестниците тази сутрин?
    Червенината изби по цялото лице на Уортик и той започна да се поти. Изправи се в целия си скромен сто и шестдесетсантиметров ръст.
    — Както казах, ще проучим проблема — повтори той, като ги избутваше към вратата.
    По пътя надолу в асансьора, пълен със сънливи чиновници в сиви костюми, Пендъргаст се обърна към Д’Агоста:
    — Колко прелестно, скъпи ми Винсънт, е да се види нюйоркската бюрокрация, бликаща от енергия и в действие.

38.

    Чакалнята на Терминал 8 на летище „Кенеди“ се намираше в основата на широка площадка за асансьори. Пендъргаст и Д’Агоста стояха заедно с шумна група внушителни мъже в черни костюми, държащи малки табелки с изписани върху тях имена.
    — Кажи ми отново — каза Д’Агоста. — Кой е този тип? И какво прави тук?
    — Мосю Бертен. Беше ни домашен учител, когато бяхме малки.
    — Ние? Искаш да кажеш, ти и…
    — Да. На мен и на брат ми. Мосю Бертен ни преподаваше зоология и естествена история. Бях заинтригуван от него — той беше очарователен и харизматичен човек. За съжаление, трябваше да напусне семейството.
    — Какво се случи?
    — Пожарът.
    — Пожар? Искаш да кажеш, когато къщата ви е изгоряла? Да не би да е имал нещо общо с това?
    Настъпи внезапна, хладна тишина.
    — Та значи специалността на този човек е… зоология? А ти го викаш да дойде във връзка със случай на убийство? Пропускам ли нещо?
    — По времето, когато мосю Бертен беше нает да ни преподава естествена история, той беше изключително добре осведомен за местните обичаи и легенди: вуду, оби и правене на магии.
    — Очевидно ви е научил на повече от това да правите дисекция на жаба.
    — Предпочитам да не мисля за миналото. Фактът е, че мосю Бертен знае по въпроса повече от всеки друг жив човек. Ето защо го помолих да долети тук от Луизиана.
    — Наистина ли мислиш, че е замесено вуду?
    — А ти не мислиш ли? — Пендъргаст обърна сребристите си очи към Д’Агоста.
    — Мисля, че някакъв задник се опитва да ни накара да мислим, че е замесено вуду.
    — Има ли разлика? Ах. Ето го.
    Д’Агоста се обърна и трепна. Към тях вървеше слаб мъж, облечен във фрак. Кожата му беше почти толкова бледа, колкото тази на Пендъргаст, и носеше увиснала широкопола бяла шапка. На тежка златна верижка около врата му се поклащаше нещо с вид на спаружена глава. В едната си ръка държеше стара пътна чанта; с другата почукваше с масивна, резбована пръчка пред себе си. Не беше подходящо да се нарече пръчка, реши Д’Агоста; повече приличаше на бастун. А тояга беше дори още по-добре. Мъжът приличаше на някакъв лечител от пътуващо медицинско шоу или на някой от лудите, които се разхождат из летището, защото вътре е по-топло, отколкото навън. Дори на място като Ню Йорк сити, където хората са виждали какво ли не, този чудак привличаше доста погледи. Беше придружен от един носач, който слезе с обезпокоителен брой куфари.
    Той се обърна към Д’Агоста, като го изгледа отдолу догоре с острите си черни очи.
    — Кой е този човек?
    — Аз съм лейтенант Д’Агоста. — Той подаде ръка, но тя беше игнорирана.
    Мъжът върна вниманието си към Пендъргаст.
    — Полицай?
    — Аз също съм полицай, maitre22.
    — Пендъргаст изглеждаше развеселен от раздразнението на дребния си приятел.
    — Пфу! — Бялата шапка се вдигна и изплющя долу с пренебрежително неодобрение. В ръката на Бертен се появи пакет малки тънки цигари, той измъкна една и я постави в седефено цигаре.
    — Съжалявам, maitre, но тук не се пуши.
    — Варвари. — Бертен въпреки всичко пъхна цигарето в устата си, без да запали. — Покажете ми колата.
    Те излязоха и отидоха до тротоара, където Проктър ги чакаше.
    — Какво е това, Ролс Ройс? Колко просташко!
    Докато носачът товареше куфарите в багажника, Д’Агоста се смая, когато видя, че Пендъргаст се плъзва отпред до шофьора, оставяйки го да сподели задната седалка с Бертен. След като влезе, мъжът веднага извади златна запалка и запали цигарата.
    — Извинете — имате ли нещо против? — каза Д’Агоста.
    Мъжът обърна ясните си черни очи към него.
    — Имам. — Той вдиша дълбоко и затвори прозореца, като хвърли подозрителен поглед на Д’Агоста, след което издиша тънка струйка дим през свитите си устни. После се наведе напред. — Алойзиъс, трябва да ти кажа, че обмислих информацията, която ми даде. Снимките, които ми изпрати на намерените амулети на сцената на престъплението — те са mal, tres mal23! Куклата от пера и испански мъх; иглите, увити в черна прежда; името, изписано върху пергамента; и онзи прах — селитра, предполагам?
    — Правилно.
    Бертен кимна.
    — Няма съмнение. Магия за смърт.
    — Магия за смърт? — повтори Д’Агоста невярващо.
    — Известна също като „смъртоносна рана“ — прогърмя гласът на Бертен назидателно. — Това си е чиста магия. Която може да се купи много лесно. Но този… този призрак, този мъртвец, който върви… Това е сериозно. Това вече е вуду. Особено… — Тук той понижи глас: — … като се има предвид, че жертвата също така се е върнала. — Той погледна Пендъргаст. — Има съпруга, казваш?
    — Да.
    — Тя е в сериозна опасност.
    — Поисках полицейска защита — каза Д’Агоста.
    Бертен се изсмя:
    — Ха!
    — Купих й един амулет за прогонване на злите духове — каза Пендъргаст.
    — Това може да е от полза срещу първия, но не за него се тревожа толкова. Подобни амулети са безполезни срещу членове на семейството или роднини — включително съпрузи.
    — Освен това й подготвих една кесийка с амулети и й казах да я носи непрекъснато в чантата си.
    Изражението на Бертен се разведри.
    — Моджо хенд24 — Много добре. Кажи ми: какво има в нея?
    — Масло за защита, ипомеа джелапа25, върбинка и пелин.
    Д’Агоста не можеше да повярва на онова, което чуваше.
    Той погледна от Пендъргаст към Бертен и после обратно.
    Бертен се облегна назад в седалката.
    — Това ще продължи, освен ако не намерим специалист по магия. Да обърне действието.
    — Сега се опитваме да извадим разрешително за обиск на Вилата. Освен това говорихме с общинската служба за евентуална процедура по изселване.
    Бертен промърмори нещо под нос, след това изпусна нова струя дим. Д’Агоста навремето обичаше да пуши, но от цигарите с нормален размер, каквито пушеха нормалните хора. Купето на Ролса се изпълни с отвратителен дим с мирис на карамфил.
    — Чух веднъж за някакъв тип — промърмори Д’Агоста. — Пушел от тези тънки малки цигари.
    Бертен му хвърли кос поглед.
    — Получил рак. Наложило се да му отрежат устните.
    — Че на кого са му притрябвали устни? — попита Бертен.
    Лейтенантът чувстваше малките му като мъниста очи върху лицето си. Той отвори прозореца си, скръсти ръце и се облегна, затворил очи.
    Точно когато се унасяше, новият му клетъчен телефон се обади. Той се наведе и прочете съобщението.
    — Най-после заповедта за обиск на Вилата е минала — каза той на Пендъргаст.
    — Отлично. В какви граници?
    — Доста ограничени, всъщност. Публичните площи на самата църква, олтара и параклиса — предполагам, че е един, — но не и ризницата или останалите непублични пространства, или извънлежащите сгради.
    — Много добре. Достатъчно е да влезем — и да ни представят на хората там. Мосю Бертен ще ни придружи.
    — И как ще обясним присъствието му?
    — Ангажирал съм го като специален консултант към ФБР по случая.
    — Да, добре. — Д’Агоста прокара ръка през оредяващата си коса, въздъхна и се облегна в седалката, после затвори отново очи с надеждата да подремне няколко минути. Невероятно. Направо невероятно.

39.

    Нора гледаше в тавана на спалнята си, погледът й се местеше напред-назад по една пукнатина в мазилката. Напред-назад, напред-назад, очите й следваха извивките й, както човек следва притоците на река върху географска карта. Тя си спомни как Бил искаше да запълни и да измаже тази пукнатина, как казваше, че го вбесява, когато легнеше и се опиташе да подремне през деня — което често правеше, принуден да будува по цели нощи в преследване на репортерските си задачи. Тя беше възразила, че това е разхищение, да се хвърлят пари за ремонт на апартамент под наем, и той вече не го спомена.
    А сега пукнатината вбесяваше нея. Не можеше да откъсне очи от тавана.
    С огромно усилие обърна глава и погледна през отворения прозорец отстрани на леглото. През решетките на пожарния изход се виждаше жилищната сграда срещу алеята и крачещите наперено гълъби по дървения резервоар за вода на покрива й. Звуците от трафика — клаксони, двигатели, стържене на спирачки — се процеждаха от близката улица. Тя чувстваше крайниците си тежки, а сетивата си — измамливи. Нереални. Всичко беше станало нереално. Изчезването на трупа на Бил; мъртвата Кейтлин, убита от ръцете на… Тя стисна очи за момент, опитвайки се да прогони мисълта. Беше се отказала да се опитва да търси някакъв смисъл.
    Очите й се спряха върху будилника на масичката до леглото. Червените му цифри светеха срещу нея: три следобед. Беше тъпо да лежи в леглото по средата на деня.
    С усилие на волята се надигна, тялото й беше отпуснато и тежко като олово. Стаята за момент се завъртя, след което малко се стабилизира. Тя оправи смачканата възглавница и се облегна върху нея; погледът й неохотно се отклони към пукнатината на тавана и тя въздъхна.
    От външната страна на прозореца се чу изскърцване на метал. Нора погледна натам, но не видя нищо на ярката светлина на циганското лято.
    Утре трябваше да се състои погребението на Бил. През последните няколко дни тя правеше всичко възможно да се подготви за изпитанието: щеше да е болезнено, но поне щеше да доведе до някакъв край, може би да й позволи да продължи нататък. Но сега дори този завършек й беше отказан. Как можеше да има погребение без тяло? Тя затвори очи и простена.
    Друг стон — нисък, гърлен — повтори нейния.
    Тя отвори очи. Един силует се изкачваше по пожарния изход точно от външната страна на нейния прозорец — гротескна фигура, чудовище: сплъстена коса, бледа кожа, покрита с груби шевове. Приведеното тяло бе облечено с болничен халат, втвърден от телесни течности и съсирена кръв. Една костелива ръка стискаше полицейска палка.
    Лицето беше подпухнало и уродливо, покрито със засъхнала кръв — което още можеше да се разпознае. Нора усети гърлото й да се свива от ужас: чудовището беше нейният съпруг, Бил Смитбак.
    Странен звук изпълни спалнята, мек, пронизващ, и й отне известно време, за да осъзнае, че идва от собствените й устни. Тя бе разтърсена от погнуса — и болезнен копнеж. Бил — жив?! Възможно ли беше? Можеше ли наистина да е той?
    Фигурата бавно се премести, като се движеше напред с присвитите си крака.
    Бели петна затанцуваха пред очите й и по тялото й се разля топлина, сякаш бе на път да припадне или здравият разум я напускаше. Той беше измъчен, а кожата му имаше болнав жълтеникав тен — не се различаваше от онова нещо, което я бе преследвало в гората до Вилата.
    Бил ли беше това? Възможно ли бе?
    Фигурата отново се наклони напред, все още присвита, вдигна ръка и потропа с един пръст на прозореца. Чук, чук-чук.
    Това нещо — той — Бил — я гледаше със сълзящи, кървясали очи. Увисналата му уста зейна по-широко, езикът се завъртя, произвеждайки неясни, нечленоразделни звуци.
    Нима се опитва да говори с мен? Жив… възможно ли е?
    Чук, чук, чук.
    — Бил? — гласът й прозвуча дрезгаво и глухо, а сърцето й блъскаше като чук в гърдите.
    Приведената фигура се сепна. Очите се разшириха и се завъртяха, преди отново да се спрат на нея.
    — Можеш ли да говориш с мен? — попита тя.
    Последва нов звук, полустон, полускимтене. Костеливите ръце свиваха и разпъваха пръсти; безнадеждният му поглед се впи в нея умолително. Нора се взираше в него напълно парализирана. Беше отблъскващ, подивял, почти изгубил всичко човешко. И все пак под засъхналата кръв и сплъстената коса тя различаваше чертите на своя съпруг в подпухналата гротеска на лицето. Това бе мъжът, когото бе обичала както никой друг на света, който допълваше нейното аз. Това бе човекът, който пред очите й бе убил Кейтлин Кид.
    — Кажи ми нещо. Моля те.
    От разложената уста се откъсна подобие на думи, които сега изразяваха по-силна настойчивост. Сгърченото тяло събра ръце и ги протегна към нея в умоляващ жест. Въпреки целия ужас Нора усети как сърцето й се къса, как дълбокият копнеж и скръбта заплашват да я победят.
    — О, Бил — изхълца тя и за пръв път след нападението се разрида с глас. — Какво са ти сторили?
    Съществото на противопожарната стълба простена. Остана така за миг, като я гледаше напрегнато, без да помръдва, с изключение на тика, който от време на време разтърсваше тялото му. После, много бавно, една от съсухрените ръце се протегна и се хвана за долния ръб на прозореца.
    След което го отвори.
    Нора гледаше, а риданията замряха в гърлото й докато — бавно, много бавно — прозорецът се занадига, в един момент наполовина отворен. Създанието се наведе и се провря отдолу. Болничната нощница се закачи в един стърчащ пирон и се раздра с внезапен звук. Нещо в неочаквано пъргавите му движения й напомни за хищник, промъкващ се в дупката на заек. Устата отново зейна, от долната устна се проточи тънка струя лигава слюнка. Ръката се пресегна към Нора.
    Инстинктивно, без нито една мисъл в главата си, тя се дръпна назад.
    Протегнатата ръка спря. Смитбак вдигна поглед към нея изотдолу, полуотвън, полувлязъл в стаята. Още един мъчителен стон. Този път ръката му се вдигна по-решително.
    При това движение в носа я блъсна мирис на гроб. В гърдите й се надигна ужас и тя се присви на леглото, притискайки колене в брадичката си.
    Кървясалите очи се превърнаха в тесни цепки. Скимтенето премина в ниско ръмжене. И изведнъж с мощен удар съществото блъсна прозореца и се озова в стаята. Чу се разцепване на дървесина и звън от счупено стъкло. Нора се дръпна с вик, при паническите си движения се омота в чаршафите и падна на пода. Задърпа плата, освободи се и бързо се изправи. Бил беше тук с нея, в стаята.
    Той нададе яростен крясък, втурна се към нея и размаха палката.
    — Не! — изпищя тя. — Това съм аз, Нора!
    Движението му бе тромаво и тя успя да го избегне, като заднишком се оттегли в дневната. Той я последва като се поклащаше напред и надигна отново палката. Отблизо очите му изглеждаха белезникави, замъглени, повърхността им бе суха и сбръчкана. Напуканите устни се разтегнаха, дъхът беше отвратителен, примесен с острия мирис на формалин и метилов алкохол.
    Ннннннннгггггхххааааааааа!
    Тя продължи да отстъпва назад. Смитбак се приведе към нея, свободната му ръка се протегна напред, пръстите се гърчеха от спазми. Приближаваше все повече.
    Нора направи поредна крачка назад в дневната и усети как лопатките на гърба й се опряха в стената. Изглеждаше сякаш чудовището я заплашва и умолява едновременно — лявата му ръка се протягаше към нея, а дясната бе надигнала палката, готова да нанесе удар. Съществото изправи глава, разкривайки врата си, изпъстрен с големи прорези, явно направени с тел. Кожата изглеждаше сива и мъртва.
    Ннннннннгггггхххааааааааа!
    — Не — прошепна тя дрезгаво. — Не. Не се приближавай.
    Ръката се люшна напред, трепереща, докосна косите й, погали я. Мирисът на смърт я обгърна.
    — Не! — изграчи Нора. — Моля те.
    Устата се отвори и я облъхна с отвратителна смрад.
    — Махни се! — изпищя тя.
    Треперещата ръка плъзна мръсен пръст по шията й и се спря на устните, погали и тях. Тя се притисна отчаяно в стената.
    Ннннгах… Ннннгах… Ннннгах… Чудовището започна да се задъхва, докато конвулсивно потръпващият пръст докосваше устните й. После пръстът се плъзна към вътрешността на устата й.
    Тя се задави и извърна рязко глава.
    — Не…
    По вратата се разнесе думкане. Виковете й явно бяха довели някого.
    — Нора! — долетя приглушен глас. — Хей, добре ли си? Нора!
    Сякаш в отговор на това готовата за удар ръка се разтресе.
    Ннннга! Ннннга! Ннннга! Тежкото дишане премина в настойчиво гъргорене.
    Нора стоеше парализирана, безмълвна, обладана от всепоглъщащ ужас.
    Дясната ръка се свлече с едно рязко движение, палката се стовари върху черепа й — и светът потъна в мрак.

40.

    Д’Агоста седеше на пасажерската седалка в полицейската кола, мрачното настроение, което го бе обхванало, отказваше да се разсее. Дори по-скоро се задълбочаваше с приближаването към Вилата. Поне не се налагаше да седи отзад с дразнещия френски креол, или какъвто там беше, по дяволите. Той погледна към него крадешком в огледалото за обратно виждане, стиснал неодобрително устни. Седеше си спокойно, разположен на седалката, с вид на портиер от Горен Ийст Сайд, облечен в този фрак.
    Шофьорът спря полицейската кола там, където Индиан роуд завиваше към 214-та, ванът с криминалисти, който ги следваше, прогърмя и спря зад тях. Д’Агоста погледна часовника си: три и половина. Шофьорът излезе, вдигна капака на багажника и Д’Агоста скочи на земята, измъкна грамадните клещи-резачи и щракна катинара, оставяйки веригата да падне на земята. Постоя известно време, загледан в краката си, после върна резача обратно в багажника, затвори го с трясък и седна отново в колата.
    — Мръсници — произнесе той гласно, без да адресира към някого думите си.
    Шофьорът натисна педала на газта и гумите изскърцаха при потеглянето на колата.
    — Хей, водача — наведе се напред Бертен, — внимавай как караш, ако обичаш.
    Мъжът — детектив Перес от отдел „Убийства“ — завъртя очи.
    Те спряха отново до оградата от мрежа и желязната врата и Д’Агоста изпита огромно удоволствие, когато сряза катинара и го хвърли сред дърветата. След това, за да се увери, че работата е свършена както трябва, преряза двете панти, блъсна вратата и изхвърли двете парчета далеч от пътя. Върна се в колата леко задъхан.
    — Пътят е обществен — обяви той, отново безадресно.
    Ново изскърцване на гуми и пътниците политнаха назад. Колата се изкачи, после слезе надолу и прекоси тъмна здрачна гора, докато накрая излезе до една суха нива. Вилата се виждаше напред, окъпана в ясната светлина на есенния следобед. Въпреки слънцето тя изглеждаше тъмна и уродлива, обвита в сянка: безразборно струпани кули и покриви, като в някакво кошмарно село на доктор Сойс26. Цялата конструкция беше нараствала около грамадна, полукаменна, полудървена църква, невероятно стара. Предната част бе заобиколена от висока ограда от колове, в която имаше една-единствена дъбова врата, обкована с железни ленти.
    Возилата се придвижиха към един мръсен паркинг до дъбовата врата. От едната страна бяха паркирани няколко очукани коли, заедно с вана, който Д’Агоста беше видял по-рано. Само при вида му го разтърси нов пристъп на отвращение и гняв.
    Мястото изглеждаше безлюдно. Д’Агоста се огледа, после се обърна към Перес:
    — Вземи бокса и тарана. Аз ще нося сандъка за доказателства.
    — Разбира се, лейтенант.
    Д’Агоста отвори вратата и пристъпи навън. Ванът беше прекаран отзад и служителят от ветеринарния контрол излезе. Беше стеснителен човек със злощастни на вид руси мустаци, с червено лице, тънки ръце и шкембе. И страшно нервен, тъй като явно никога не бе изпълнявал съдебна заповед. Д’Агоста се опита да изрови името му от паметта си. Пулчински.
    — Предупредили ли сме ги? — попита той с треперещ глас.
    — Не се предупреждава човек, когото ще претърсваш. Последното нещо, което искаш, е да му дадеш време за унищожаване на доказателствата. — Д’Агоста отвори багажника и извади сандъчето. — Документите в ред ли са?
    Пулчински потупа издутия си джоб. По челото му вече се стичаше пот.
    — Детектив? — обърна се Д’Агоста към Перес.
    Перес вдигна тарана.
    — Готов съм.
    Междувременно Пендъргаст и приятелят му — дребосъкът Бертен — бяха излезли от полицейската кола. Агентът беше загадъчен както обикновено, сребристите му очи — безизразни. Бертен — направо невероятно — се беше навел и миришеше някакви червени и розови цветя.
    — О, небеса — възкликна той, — каква чудесна пясъчна герардия! Застрашен вид! Цяла нива от нея! — Той обгърна цвета в шепа и вдиша шумно.
    Перес, който бе нисък, як и стегнат, застана до вратата; подпря тарана отпред и го хвана за дъното; уравновеси го за миг на нивото на хълбоците, залюля го назад, след това с изпъшкване рязко го тласна напред. Двайсеткилограмовият таран мощно удари в дъбовата врата и тя се разтресе на касата си.
    Бертен подскочи.
    — Какво беше това? — извика той.
    — Изпълняваме съдебна заповед — обясни Д’Агоста.
    Креолът се изтегли зад Пендъргаст и се огледа.
    — Никой не спомена, че ще има насилие!
    Дум! Втори удар, последван от трети. Нитовете на старата врата започнаха да се показват.
    — Почакай. — Д’Агоста вдигна тарана и го притисна под един нит, използвайки го като лост. Нитът изскочи с изпукване. Лейтенантът извади по същия начин още четири и отстъпи назад, кимайки на детектива.
    Перес засили отново тарана срещу тежката врата, като с всеки следващ удар я разцепваше все повече. Желязната верига отскочи и се освободи, падайки с дрънчене на земята. В дъба се отвори дълга вертикална пукнатина и наоколо се разхвърчаха трески.
    — Още няколко и сме готови — каза Д’Агоста.
    Дум! Дум!
    Внезапно той усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се. На десетина крачки отзад стоеше един мъж и го гледаше. Беше странен субект, облечен в дълъг сив плащ с кадифена яка и странно, меко средновековно кепе на главата с два наушника върху ушите. Лицето му бе в сянка. Дългата му бяла коса беше вързана отзад на опашка. Беше много висок — най-малко шест стъпки и седем инча — около петдесетгодишен, жилав и мускулест, с разтревожен поглед. Кожата му беше бледа, почти колкото тази на Пендъргаст, но очите бяха черни като въглени, лицето — изсечено, носът — тънък, орлов. Д’Агоста веднага разпозна в него шофьора на вана.
    Мъжът го гледаше с острите си очи. Откъде беше дошъл, как се бе приближил без да го чуят, беше загадка. Без да каже дума, той бръкна в джоба си и извади голям железен ключ.
    Д’Агоста се обърна към Перес.
    — Доколкото разбирам, май имаме ключ.
    Ключът изчезна отново в плаща.
    — Първо ми покажете заповедта — каза мъжът и приближи към него безчувственото си лице. Но гласът бе като мед и Д’Агоста за пръв път чуваше някой да говори с акцент, отдалечено напомнящ акцента на Пендъргаст.
    — Разбира се. — Пулчински нервно бръкна в джоба си и извади един куп хартии, които започна да прелиства. — Ето я.
    Мъжът я пое с едрата си ръка.
    — „Заповед за претърсване и конфискуване“ — прочете той гласно със звучния си глас. Акцентът беше като на Пендъргаст и все пак беше много различен — с нотка на френски и нещо друго, което Д’Агоста не можа да определи.
    Мъжът погледна към Пулчински.
    — А вие сте…?
    — Морис Пулчински, Ветеринарен контрол. — Той нервно протегна ръка, но тъй като онзи не я пое, побърза да я свали. — Имаме оплаквания за жестокост над животни, измъчване на животни, може би и жертвоприношения тук, и тази заповед ни позволява да претърсим помещенията и да съберем доказателства.
    — Не помещенията. В заповедта изрично се упоменава само църквата. А тези другите?
    Д’Агоста показа значката си.
    — Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Вие имате ли някакъв документ за самоличност?
    — Ние не носим идентификационни документи — каза мъжът. Гласът му прозвуча като сух лед.
    — Ще трябва да се идентифицирате, господине, по някакъв, какъвто и да е, начин.
    — Аз съм Етиен Босонг.
    — Произнесете името си буква по буква. — Д’Агоста извади бележника си и отгърна една страница.
    Мъжът го произнесе бавно, сухо, като изговаряше всяка буква, сякаш говори на дете.
    Д’Агоста го записа.
    — И каква е позицията ви тук?
    — Аз съм ръководителят.
    — На какво?
    — На тази общност.
    — А каква точно е „тази общност“?
    Последва дълга тишина. Босонг мълчаливо гледаше Д’Агоста. После произнесе с подчертано съмнение:
    — Нюйоркско полицейско управление? По проблем с ветеринарния контрол?
    — Ние се присъединихме само за развлечение — саркастично отвърна Д’Агоста.
    — Тези другите не са се идентифицирали.
    — Детектив Перес, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“. Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за разследване. И господин Бертен, консултант на ФБР.
    Всички показаха значките си, с изключение на Бертен, който просто гледаше към Босонг с присвити като цепки очи. Босонг потрепна, сякаш го разпозна, след това отвърна с твърд поглед. Нещо сякаш премина между двамата: някакво електричество. Това накара косата на Д’Агоста да настръхне.
    — Отворете вратата — каза той.
    След дълъг, напрегнат момент, Босонг отмести тежкия си поглед от Бертен. Извади масивния железен ключ от джоба си и го пъхна в ключалката. Завъртя го силно, резето изщрака шумно и вратата се отвори.
    — Ние не търсим конфронтация — каза той.
    — Добре.
    Оттатък се простираше тясна пътека, завиваща надясно. Малки дървени постройки се редяха от двете страни, горните етажи бяха надвиснали над долните. Постройките бяха толкова стари, че се бяха кипнали една към друга и стръмните фронтони на надстройките им почти се допираха над алеята. Гаснещата есенна светлина се процеждаше надолу, но празните входове и прозорците със счупени стъкла оставаха забулени в мрак.
    Босонг мълчаливо поведе групата по пътеката. Когато заобиколиха, Д’Агоста видя самата църква да се издига пред тях: безброй несиметрични, несамостоятелни структури, прикрепени към нея като прилепала. От страничните флангове стърчаха големи стари греди, прикрепени към дори още по-тежки, чудновато огънати вертикални трегери, забити в земята като примитивни опори. Босонг поведе групата между две от колоните, отвори една врата във външната стена на църквата и влезе. Още с влизането си извика нещо в мрака на език, който Д’Агоста не разпозна.
    Д’Агоста се поколеба на прага. Вътрешността тънеше в абсолютен мрак. Излъчваше кисела миризма на животинска тор, изгорено дърво, восъчни свещи, тамян, страх и немити хора. Откъм горните греди дойде зловещо изскърцване, сякаш нещо се срутваше.
    — Светнете лампите — нареди Д’Агоста.
    — Тук няма електричество — отвърна Босонг от мрака. — Не позволяваме на модерните нововъведения да оскверняват вътрешната ни светая светих.
    Д’Агоста извади фенерчето си и насочи лъча му из помещението. Мястото приличаше на пещера.
    — Перес, донеси портативната халогенна лампа от колата.
    — Разбира се, лейтенант.
    Той се обърна към служителя по ветеринарен контрол.
    — Пулчински, знаете какво да търсите, нали?
    — Да ви кажа право, лейтенант…
    — Просто си вършете работата, ако обичате.
    Д’Агоста погледна над рамото си. Пендъргаст разглеждаше интериора на светлината на собственото си фенерче, Бертен стоеше отстрани до него.
    Перес се върна с халогенна лампа, свързана с кабел към голяма батерия в брезентова торба.
    — Аз ще я нося. — Д’Агоста я прехвърли през рамото си. — Аз влизам пръв. Останалите, последвайте ме. Перес, вземи сандъчето за доказателства. Знаете правилата, нали? Тук сме във връзка с контрола на животни. — Гласът му беше пълен с нескрита ирония.
    Той пристъпи в тъмнината и включи лампата.
    Стъписа се. Покрай стените бяха наредени хора, мълчаха, гледаха, всички облечени в груби кафяви дрехи.
    — Какво става, по дяволите?
    Един от мъжете пристъпи напред. Беше по-нисък от Босонг, като него слаб, но за разлика от другите, кафявата му роба беше украсена със спирали и сложни завъртулки в бяло. Лицето му беше грубо, сякаш изсечено с брадва. Носеше тежък жезъл.
    — Това е свещена земя — каза той с треперещ глас на проповедник. — И няма да се толерира такъв вулгарен език.
    — Кой сте вие? — попита Д’Агоста.
    — Името ми е Шариер. — Мъжът почти изсъска думите.
    — А кои са тези хора?
    — Това е храм. А те са нашето паство.
    — О, вашето паство! Да не би да ги черпите с куул-ейд27 след работа?
    Пендъргаст се плъзна леко зад Д’Агоста и се наведе напред:
    — Винсънт? — промърмори той. — Господин Шариер е свещеник. Бих ти препоръчал да избягваш да се опълчваш срещу него или тези хора, ако не е необходимо.
    Д’Агоста си пое дълбоко въздух. Ядоса се, че Пендъргаст му дава съвети. Но в същото време осъзна, че е ядосан, а едно добро ченге не трябваше да е ядосано. Какво му ставаше? Гневът не го беше напускал от началото на случая. Трябваше да го превъзмогне. Той си пое отново въздух, кимна, и Пендъргаст отстъпи назад.
    Дори на халогенна лампа помещението беше толкова голямо, че се губеше в тъмнината. А лошото беше, че във въздуха му се носеше отвратителна смрад. Мълчаливите, застанали до стените богомолци, вперили неподвижни очи в него, всичко това го накара да настръхне. Бяха десетки, може би дори над сто души. Всички възрастни, всички мъже, бели, чернокожи, азиатци, индийци, испанци и всякакви други. Всички с тъжни лица и опулени очи. Обзе го мрачно предчувствие. Помисли си, че трябваше да дойдат с по-голямо подкрепление. С много по-голямо.
    — Добре, хора, чуйте ме. — Той говореше високо, така че всички да чуят, като се опитваше да предизвика доверие. — Получихме съдебна заповед за претърсване на тази църква, а това означава, че можем да претърсим района и всички присъстващи на това място. Имаме право да вземем всичко, касаещо заповедта. То ще бъде описано и ще ви бъде надлежно върнато. Всички ли разбраха?
    Той направи пауза, гласът му отекна и замря далеч. Никой не помръдна. Очите им блестяха червени на светлината на фенерчето и лампата като очи на животни в нощта.
    — Затова ви моля: никой да не мърда, никой да не се намесва. Подчинявайте се на заповедите на офицерите. Разбрано ли е? Това е единственият начин да свършим колкото е възможно по-бързо.
    Той отново се огледа. Така ли му се стори или те леко бяха стеснили кръга? Сигурно си беше въобразил. Не беше чул, нито видял някой да мръдва. В тишината можеше да усети присъствието на мрачните древни греди, сведени отгоре, скърцането и разместването им.
    Самите хора не издаваха никакъв шум. Никой от тях. В следващия миг долетя слаб звук от отсрещния край на църквата: трогателно блеене на агне.
    — Добре — каза Д’Агоста, — да започнем отзад и да се движим към вратата.
    Те отидоха до центъра на църквата. Подът беше покрит с големи квадратни блокове от камък, излъскани от стотиците крака; нямаше столове, нямаше пейки. Церемониите и ритуалите им — Д’Агоста дори не можеше да си представи какви можеше да са — сигурно се извършваха, докато стояха прави. Или може би клекнали. Той забеляза странни шарки, нанесени с боя по стените: завъртулки и очи, разлистени растения, всички свързани със сложни линии. Напомниха му силно за одеждата на свещеника — и още повече на кървавата шарка, която бе нарисувана на стената в апартамента на Смитбак.
    Той посочи към Перес:
    — Снимай това.
    — Готово.
    Светкавицата накара Пулчински да трепне.
    Агнето проблея отново. Стотици очи ги гледаха и сега Д’Агоста беше сигурен, че мерна блясъка на наточен метал, скрит в гънките на робите им.
    На дължина малката група стигаше до края на постройката. И там, където по принцип би трябвало да е хорът, имаше кошара за животни, оградена с дървена ограда, с разхвърляна по пода слама. В средата стоеше стълб, със закачена на него верига, към която бе привързано агне. Влажна слама, опръскана с тъмни петна, покриваше пода. Стените бяха покрити със засъхнала кръв, съсиреци и изпражнения. Стълбът навремето очевидно е бил резбован като тотемен стълб, но върху него се бяха напластили толкова остатъци и животинска тор, че резбата вече не се забелязваше. Отзад стоеше тухлен олтар, върху който се виждаха глинени стомни за вода, полирани камъни, фетиши и храна. Отгоре, на малък пиедестал, се виждаха някакви инструменти, които смътно напомняха на моряшки, но които Д’Агоста не разпозна: навити, изкривени метални парчета с дървена основа, почти като някакви огромни отварачки. Бяха идеално лъснати, подредени като свещени реликви. Близо до олтара стоеше сандък, покрит с конски косми, заключен с катинар.
    — Симпатично — каза Д’Агоста, докато осветяваше сцената. — Наистина симпатично.
    — Това е ужасно — каза Пулчински. Взе камерата и започна да снима.
    Появата й предизвика шумолене и ропот, който постепенно се усили.
    — Това е свещено място — каза висшият свещеник и гласът му отекна в затвореното пространство. — А вие го осквернявате. Осквернявате религията ни!
    — Снимайте всичко, господин Пулчински — нареди Д’Агоста.
    Свещеникът връхлетя с движение като на прилеп, робата му внезапно се развя, той размаха жезъла си и изби видеокамерата от ръцете на Пулчински, изпращайки я с трясък на пода. Пулчински отстъпи назад и извика ужасен. Д’Агоста извади служебното си оръжие.
    — Господин Шариер, дръжте ръцете си така, че да ги виждам и се обърнете… казах: обърнете се!
    Свещеникът не направи нищо. Оръжието беше насочено към него, но мъжът не изглеждаше разтревожен.
    Пендъргаст, който обикаляше наоколо, стържеше проби от многобройните артефакти и предметите на олтара и ги пускаше в малки шишенца за тестове, бързо застана пред Д’Агоста.
    — Един момент, лейтенант — каза той спокойно, после се обърна. — Господин Шариер?
    Очите на свещеника се насочиха към него.
    — Нечестивци! — извика той.
    — Господин Шариер. — Пендъргаст произнесе името отново, като особено го натърти, и мъжът млъкна. — Вие току-що нападнахте служител на закона. — Той се обърна към инспектора по ветеринарен контрол. — Добре ли сте?
    — Няма проблем, добре съм — кимна Пулчински, като се опитваше да изглежда смел. Коленете му обаче още трепереха. Д’Агоста се огледа с безпокойство. Този път не си беше въобразил: тълпата беше стеснила обръча.
    — Това, което направихте, господин Шариер, беше много глупаво — продължи Пендъргаст, а гласът му — макар и не силен, някак си пронизваше. — Сега сте в наша власт. — Той се огледа. — Така ли е, господин Босонг?
    Усмивка раздвижи лицето на свещеника. При повечето хора усмивките озаряват лицата; а усмивката на свещеника обезобрази неговото, разкривайки белези, които преди не се виждаха.
    — Единствената власт идва от боговете на това място, властта на Лоа и техните жреци. — Той удари силно с жезъла си по пода, сякаш да подчертае смисъла. После в наелектризираната тишина изпод краката им се чу заглушен звук.
    — Ааааааххххххъъъъ…
    Д’Агоста трепна, разпознал звука — беше същият, който бе чул в храстите предишната вечер.
    — Какво е това, по дяволите?
    Никой не отговори. Тълпата изглеждаше настръхнала, наелектризирана, готова за действие.
    — Искам да претърся долу.
    Сега Босонг, водачът на общността, пристъпи напред. До този миг бе гледал конфронтацията отстрани, с непроницаем израз на лицето.
    — Заповедта не се простира дотам — каза той.
    — Имам основателна причина. Явно долу има животно или нещо друго.
    Босонг се намръщи.
    — Нямате право да влизате.
    — За нищо на света няма да позволя — намеси се свещеникът Шариер, обърна се и заговори на тълпата: — Той не бива да влиза!
    — Той не бива да влиза! — отвърнаха те едновременно. След пълното мълчание внезапният им оглушителен вик прозвуча ужасяващо.
    — Първо ще завършим работата си тук — продължи спокойно Пендъргаст. — Всеки по-нататъшен опит да ни попречите, ще бъде посрещнат с неодобрение. Може би дори с възникване на сериозен конфликт.
    Шариер заби пръст в палтото на Пендъргаст със замръзнала върху лицето му усмивка, наподобяваща гримаса:
    — Вие нямате власт над мен.
    Пендъргаст се дръпна.
    — Лейтенант? Продължаваме ли?
    Д’Агоста прибра оръжието си в кобура. Пендъргаст им беше спечелил още минута-две.
    — Пулчински, вземете агнето и стълба. Перес, счупи катинара на онзи сандък.
    Перес се подчини, счупи катинара и вдигна капака на сандъка. Д’Агоста освети вътрешността му. Беше пълен с инструменти, увити в парчета кожа. Д’Агоста взе един и го разви — беше извит нож.
    — Вземете сандъка заедно със съдържанието му.
    — Слушам, сър.
    Из тълпата се понесе ропот и стотиците крака се придвижиха по-напред, затягайки още малко обръча около тях. Свещеникът с изкривено лице ги гледаше как работят и повтаряше нещо монотонно под носа си.
    Д’Агоста улови един кос поглед на Бертен с крайчеца на окото си. Беше почти забравил за ексцентричния дребосък. Креолът сочеше към ъгъла, където от тавана висяха дузина одрани кожи със забодени в тях фетиши. След това той отиде до една чудата конструкция от пръчки, хиляди на брой пръчки, свързани в разкривен триизмерен квадрат. Лицето му беше съсредоточено и разтревожено.
    — Вземете и това — каза Д’Агоста и посочи към лежащия на пода фетиш. — Това също! И това! — Той освети с фенерчето ъглите, после насочи лъча около вратите и шкафовете, опитвайки се да види зад масата от хора.
    — Дано гибелният дъжд на Лоа се изсипе над развратния бака, който оскверни храма! — извика свещеникът. Сега в ръката си държеше странен амулет — малка тъмна хлопка с обла дръжка, завършваща с изсушена буца колкото топка за голф — и го размахваше пред неканените гости.
    — Вземи амулетите от олтара — нареди Д’Агоста. — И тези инструменти, и онези боклуци там. Всичко.
    Перес бързо пълнеше пластмасовото сандъче за доказателства.
    — Крадец! — прогърмя Шариер и размаха още по-силно амулета в ръката си. Тълпата пристъпи напред.
    — Успокойте се, ще си получите обратно всичко — каза Д’Агоста. По-добре щеше да е да побързат и после да слязат долу да проверят.
    — Лейтенант, не забравяйте и онези неща. — Пендъргаст кимна към друг олтар, разположен в тъмна ниша, украсена с отрязани палмови листа, върху които бяха натрупани голямо количество малки глинени гърнета, амулети и жертвена храна.
    — Добре.
    — Бака! Мръсни свине!
    Внезапно откъм тълпата се чу рязък съскащо-тракащ звук, като от гърмяща змия. Първо дойде от едно място, после от друго, а след това бе многократно повторен отвсякъде. Д’Агоста насочи фенерчето си към тълпата и видя хората — вече по-близо: всеки насочил напред резбована дръжка от кост с привързан накрайник от опашката на гърмяща змия, и явно това бе причината за тракането.
    — Увийте и това — каза Д’Агоста, като се престори на равнодушен.
    — Може би — промърмори Пендъргаст — търсенето долу трябва да почака.
    Д’Агоста кимна. Исусе, наистина трябваше да побързат да се махнат оттук.
    — Неверници! — изкрещя свещеникът.
    Д’Агоста се обърна да излезе. Изходът сега бе напълно блокиран от хора.
    — Хей, свършихме. Тръгваме си. — Пулчински нямаше търпение да се измъкнат, както и Перес. Пендъргаст се беше върнал да събира малките си проби. Но къде, по дяволите, беше Бертен?
    В този момент се чу шумно сборичкване в един тъмен ъгъл. Д’Агоста се обърна и видя Бертен, който се нахвърли върху тромавата фигура на свещеника с писък на диво животно. Шариер отстъпи назад и двамата се вкопчиха в схватка за амулета, който свещеникът стискаше в ръката си.
    — Хей! — провикна се Д’Агоста. — Какво става, по дяволите?
    Тълпата се люшна напред и тракането се превърна в ниско съскащо бучене.
    Двамата биещи се паднаха на пода, заплетени в робата на Шариер. За миг Пендъргаст се озова при тях. Малко след това се изправи, като дърпаше Бертен за ръката.
    — Остави ме да му дам да се разбере! — извика Бертен. — Ще го убия! Ти, ти ще умреш, масиси28!
    Шариер само оправи робата си, изтупа се и се усмихна с противната си усмивка.
    — Ти си този, който ще умре — произнесе той тихо. — Ти и твоите приятели.
    Босонг, лидерът на общността, погледна бързо към свещеника.
    — Стига!
    Бертен се опита да се изтръгне, но Пендъргаст го хвана бързо и му прошепна нещо на ухото.
    — Не! — извика Бертен. — Не!
    Тълпата стесни обръча си и започна да трака безумно с костените дръжки. Д’Агоста забеляза проблясъци на наточени остриета в тъмните гънки на дрехите им. Бертен внезапно утихна, лицето му побеля и той се разтрепери.
    Тълпата направи още една крачка напред.
    Д’Агоста преглътна. За конфронтация не можеше да става и дума. Те можеха единствено, с повечко късмет, да успеят да си пробият път за навън, разбира се в случай, че никой от тази сган нямаше оръжие; но тогава щяха да прекарат остатъка от живота си по съдилища.
    — Тръгваме си — успя да каже той и се обърна към останалите: — Хайде.
    Шариер застана пред него, блокирайки пътя му. Тълпата стесни обръча като менгеме.
    — Не сме дошли да се бием — каза Д’Агоста. Той отпусна ръката си върху служебното си оръжие.
    — Вече е прекалено късно за това — извиси се гласът на първосвещеника внезапно. — Вие сте осквернители, развратници. Само пълно изчистване ще премахне петното.
    — Да изчистим църквата! — извика един глас, подет от останалите. — Да изчистим църквата!
    Пръстът на Д’Агоста разкопча кобура на пистолета и той пресметна бързо наум. В пълнителя на пистолета му, Глок 19, имаше петнайсет патрона; това щеше да е достатъчно да разчисти пътека към вратата през всяка нормална тълпа. Но тази тълпа тук съвсем не беше нормална. Той стегна хватката около приклада на пистолета и си пое дълбоко дъх.
    Внезапно Пендъргаст пристъпи към Шариер.
    — Какво е това? — Като мълния ръката му се стрелна напред и отпра нещо от ръкава на свещеника. Вдигна го и го освети с фенерчето си. — Вижте! Амулет за предпазване с неправилно усукан конец, направен в обратна спирала. Амулетът за лъжливо приятелство! Господин Шариер, защо носите това, щом сте пастор на тези хора? Защо се страхувате от тях?
    Агентът се обърна към тълпата и размаха малката муска с пискюли.
    — Той се съмнява във вас! Виждате ли?
    Пендъргаст се завъртя отново към Шариер.
    — Защо не вярвате на тези хора? — попита той.
    С рев Шариер се наведе напред, за да го удари с жезъла си, при което робата му се изду; Но агентът от ФБР се извъртя толкова ловко, че мъжът се олюля във въздуха, завъртя се и един внезапен ритник го накара да пльосне в мръсотията долу. Гневен рев премина през тълпата. Босонг пристъпи бързо, сложи опънатата си ръка върху свещеника, докато той се изправяше, и гневно, изпълнено с ненавист изражение, разкриви лицето му.
    — Ах, ти! Никаквец! — каза той на Пендъргаст.
    — Несъмнено е време да си тръгваме — промърмори агентът.
    Д’Агоста хвана предната дръжка на големия колкото ковчег сандък за доказателства, Перес хвана задната, и те се насочиха напред, разпръсквайки изненаданата и объркана тълпа. Със свободната си ръка Д’Агоста извади Глока си и стреля във въздуха; гърмежът отекна и сводестото пространство го повтори няколко пъти.
    — Да тръгваме! Хайде! — Той прибра пистолета си и буквално сграбчи Бертен за яката, като го повлече към изхода, разблъсквайки хората. За миг проблесна нож, но Пендъргаст с внезапно движение запрати нападателя на земята.
    Те вървяха към вратата, а освирепялата тълпа ги следваше по петите. Наложи се Д’Агоста да стреля втори път във въздуха.
    — Назад! — изкрещя той.
    Сякаш от нищото изникнаха дузина ножове и стоманата блесна матово на слабата светлина.
    — В колите! — провикна се Д’Агоста. — Веднага!
    Те се скупчиха, хвърляйки доказателствата в задната част на вана, като вкараха после и агнето вътре. След това ванът изскърца и се понесе още преди да са успели да затворят вратите, последвани от круизера, който посипа камъчета върху крещящата тълпа зад тях. Д’Агоста чу стенание откъм задната седалка. Обърна се и видя французина — побледнял и треперещ — да стиска ревера на Пендъргаст. Пендъргаст беше извадил нещо от вътрешния джоб на палтото си: един от странните, изкривени инструменти, които лежаха върху олтара в църквата. Сигурно го беше взел незабелязано по време на мелето.
    — Ранен ли сте? — обърна се Д’Агоста към Бертен. Сърцето му биеше оглушително в гърдите и той едва можеше да си поеме дъх.
    — Този жрец, този свещеник Шариер…
    — Какво?
    — Взе проби…
    — Какво е направил?
    — Проби от мен, от всички нас… косми, дрехи — не видяхте ли? Чухте го, чухте заплахите му. Магия за смърт. Ще го разберем, ще го усетим. Скоро. — Мъжът имаше вид на умиращ.
    Д’Агоста се обърна рязко. Да работиш с Пендъргаст означаваше да се съобразяваш с врели-некипели.

41.

    — Какво да бъде, скъпи? — попита келнерката с измъчено лице, облегнала лакът на хълбока си, с отворен тефтер и готов за писане химикал.
    Д’Агоста отмести менюто настрана.
    — Кафе, черно, и овесена каша.
    Жената погледна през масата.
    — А вие?
    — Палачинки с боровинки — каза Хейуърд. — Затоплете сиропа, ако обичате.
    — Няма проблем — кимна келнерката, затвори тефтера си и се обърна.
    — Един момент — спря я Д’Агоста.
    Тези досадни съображения. От опита си по времето, когато живееха заедно, Лора Хейуърд поръчваше — или приготвяше сама — палачинки с боровинки само по две причини. Чувстваше се виновна, че е прекалила с работата и го е игнорирала; или искаше да покаже любовта си. И двете опции звучаха добре. Какво става, сигнали ли му изпращаше? Идеята за закуска все пак беше нейна.
    — Нека порциите палачинки бъдат две — каза той.
    — Няма проблем. — Келнерката се отдалечи.
    — Видя ли днешния „Уест Сайдър“? — попита Хейуърд.
    — Видях го. За съжаление. — Скандалната страница изглежда беше довела целия град до истерия. И не само „Уест Сайдър“ — всички таблоиди вдигаха шум до бога. Вилата беше описана с най-отвратителни изрази и намекваха не особено деликатно, че именно тя стои зад убийството на „звездната репортерка“ на „Уест Сайдър“ — Кейтлин Кид.
    Но най-болезненото беше, че пресата се спираше надълго и нашироко върху самия Бил Смитбак. Убийството на репортерката Кид от Смитбак, след като вече е бил обявен за мъртъв и подложен на аутопсия; изчезналият му труп от Патологията — проклетниците бяха проучили всичко и разсъждаваха над него с върховно удоволствие. И, разбира се, намекваха дебело, че в края на краищата всичко сочи към Вилата.
    Колкото до Д’Агоста, и той се тревожеше, че именно Вилата е отговорна. И въпреки нарастващия гняв знаеше, че последното нещо, от което се нуждае градът, е импулсивно правосъдие.
    Келнерката се върна с кафето му. Той отпи от него с благодарност и погледна крадешком към Хейуърд. Очите им се срещнаха. Изражението й не беше нито виновно, нито пък проникнато от любов. Беше разтревожено.
    — Кога посети Нора Кели?
    — Снощи, веднага щом разбрах. Точно след претърсването на Вилата.
    — Какво стана, нали се беше погрижил да я охраняват?
    Д’Агоста се намръщи.
    — Нескопосана работа. Всеки от двата екипа се оправдава с другия. Шибани идиоти.
    — Как е Нора?
    — Ударена на няколко места, порязана тук-там, има и охлузвания. Но най-много ме тревожи второто сътресение, което е получила. Ще остане в болницата поне още няколко дни за наблюдение.
    — Съседите ли са се намесили?
    Д’Агоста отпи нова глътка и кимна.
    — Виковете й са ги накарали да дотичат. Разбили са вратата.
    — И Нора настоява, че е бил Смитбак?
    — Дотолкова, че е готова да свидетелства в съда. Както и съседите.
    Хейуърд заби поглед във фалшивото мраморно покритие на масата.
    — Това е толкова абсурдно. Искам да кажа: какво става?
    — Проклетата Вила, ето какво става! — Само