Скачать fb2
Ние, децата от Шумотевица

Ние, децата от Шумотевица


Астрид ЛиндгренНие, децата от Шумотевица

Всички ние, децата от село Шумотевица

Всички ние, децата от село Шумотевица

    Казвам се Лиза. И съм момиче, но това се разбира от името ми. На седем години съм и скоро ще навърша осем. Понякога мама казва:
    — Хайде днес ти да избършеш съдовете, нали си голямото момиче на мама!
    А друг път Ласе и Бусе казват:
    — Откъде накъде някаква си хлапачка ще играе на индианци! Много си малка!
    Та затова се питам, всъщност голяма ли съм, или съм малка? Щом някои те смятат за голям, пък други те смятат за малък, може би си тъкмо в най-добрата възраст.
    Ласе и Бусе са моите братя. Ласе е на девет години, а Бусе — на осем. Ласе е страшно силен и може да тича много по-бързо от мен. Ама аз мога да тичам бързо колкото Бусе. Понякога Ласе и Бусе не искат да играя с тях и тогава Ласе ме държи, а Бусе хуква напред, докато вземе преднина. После Ласе ме пуска и побягва, и като нищо ме оставя далеч назад. Нямам си сестра. Много ми е мъчно. Момчетата вдигат такава врява!
    Живеем в една къща, която се казва Средната. Така я наричат, защото е между две други къщи. На тях им викат Северната и Южната. Трите къщи стоят в една редица. Ей тъй:

    Всъщност не изглеждат точно така, но това е, защото не мога да рисувам много хубаво.
    В Южната живее едно момче на име Уле. То няма ни брат, ни сестра. Но си играе с Ласе и Бусе. Уле е на осем години и също може да тича бързо.
    Обаче в Северната живеят момичета. Две! Страхотен късмет, че не са и те момчета! Казват се Брита и Ана. Брита е на девет години, а пък Ана е колкото мен. Обичам ги еднакво и двете. Но май обичам Ана мъничко, мъничко повече.
    Други деца в село Шумотевица няма. То така се казва това село. И е много малко, само три къщи — Северната, Средната и Южната. И само шест деца: Ласе, Бусе и аз, после Уле, после Брита и Ана.


Братята са досадно нещо

    По-рано Ласе, Бусе и аз спяхме заедно в една стая. В дясната мансарда до тавана. Сега аз спя в лявата мансарда, където преди живееше баба ни. Но за това ще разкажа по-нататък.
    Понякога е доста весело да живееш в една стая с братята си. Ама само понякога. Весело беше, когато лежахме вечер и си разказвахме истории за призраци. Макар че беше и страшничко. Ласе знае такива ужасни истории за духове, че след това дълго лежах завита презглава. Бусе не разказва истории за призраци. Все разправя за сума ти приключения, в които щял да участва, като порасне. Тогава щял да замине за Америка, където са индианците, и щял да им стане главатар.

    Една вечер Ласе разказа една толкова страшна история за някакъв призрак, който ходел и размествал всички мебели по къщите, та вече мислех, че ще умра от ужас. Беше почти съвсем тъмно в стаята и леглото ми стоеше много далеч от леглата на Ласе и Бусе. И, представете си, изведнъж един стол започна да подскача насам-натам. Помислих, че призракът е дошъл и в нашата къща и ще размести мебелите ни, и се разпищях с всички сили. Тогава чух Ласе и Бусе да се кикотят в леглата си. И ето защо: вързали въжета за стола и както си лежали, подръпвали стола и той подскачал. Ей такива ги вършат. Първо се ядосах, но после не можах да се сдържа и се разсмях.
    Когато живееш в една стая с братята си и братята ти са по-големи от теб, никога за нищо нямаш думата. При нас винаги Ласе решаваше кога да се загаси вечер лампата. Исках ли аз да си чета „Шведска пролет“, Ласе искаше да загасим и да разказва истории за призраци. А когато вече дремех и исках да заспя, Ласе и Бусе непременно трябваше да играят на „Умори от глад лисицата“. Ласе може да загаси лампата, щом му се прииска, както си лежи в леглото, защото е закрепил едно картонче на ключа, който завърташ като искаш да загасиш, а на картончето е вързал дълъг канап, дето стига чак до леглото му. Това е наистина хитро устройство, но не мога да го опиша точно, защото като порасна, няма да ставам някакъв си въртележко-винтоврътков инженер. А такъв щял да стане Ласе, казва той. Въртележко-винтоврътков инженер. Не знам какво е това, обаче Ласе твърди, че било нещо чудесно и ако искаш да станеш такъв, трябва да можеш да слагаш картончета на ключовете на лампите. Бусе пък ще става индиански вожд. Досега поне така говореше. Ама онзи ден го чух да казва, че щял да стане машинист на локомотив, та може да се е отказал. Още не знам точно каква да стана аз. Може би — майка. Защото обичам мънички дечица. Имам цели седем кукли, на които съм майка. Скоро ще бъда много голяма, за да си играя с кукли. Уф, колко ще е скучно, като стана толкова голяма!

    Най-хубавата ми кукла се казва Бела. Има сини очи и руса къдрава коса. Лежи в куклено креватче с розова завивка и чаршафи, които й уши мама. Веднъж, когато отидох да извадя Бела от креватчето, тя имаше мустаци и козя брадичка. Ласе и Бусе й ги бяха нарисували с въглен. Радвам се, че не живея вече в тяхната стая.

    Ако надникне човек през прозореца на Ласе и Бусе, гледа право в стаята на Уле. Той също живее в мансарда. А Средната и Южната стоят съвсем близко една до друга. Татко казва, че изглеждало, сякаш къщите се бутат. Според него хората, които са ги построили навремето, е трябвало да оставят повече място между тях. Но Ласе, Бусе и Уле не мислят така. Смятат, че е добре както си е. Между Средната и Южната има ограда. По средата на оградата расте голямо дърво. Било липа, казва татко. Липата простира клони чак до прозореца на Ласе и Бусе и до прозореца на Уле. Когато Ласе, Бусе и Уле искат да си отидат на гости, просто се прекатерват през липата. Става много по-бързо, отколкото ако тичат надолу по стълбата и излязат през портата, и влязат през съседната порта, и тичат нагоре по стълбата. Веднъж нашият татко и таткото на Уле решиха да отсекат липата, защото правела сянка на стаите. Но тогава Ласе, Бусе и Уле взеха страшно да ги врънкат да оставят липата. И тя остана. Стои си и до днес.

Най-веселият ми рожден ден

    Мисля, че рожденият ми ден и Бъдни вечер са двата най-весели дни в годината. Най-най-веселият ми рожден ден беше, когато навърших седем години. Ето какво стана тогава.
    Събудих се рано. По това време още спях в стаята на Ласе и Бусе. Те си бяха в леглата и спяха. Моето легло скърца и аз се въртях и обръщах много пъти, за да се събудят Ласе и Бусе. Не можех да ги повикам, защото на рождения си ден трябва да се преструваш, че спиш, докато ти донесат празничната закуска. А те лежаха и спяха ли, спяха, вместо да се погрижат за нея. Заскърцах така страхотно с леглото, та най-после Бусе се надигна и взе да си дърпа косата. След това събуди Ласе и двамата се измъкнаха на пръсти на тавана и надолу по стълбата. Чувах мама да подрънква с чашите в кухнята и от напрежение просто не можех да лежа мирно.

    Най-сетне чух тропот по стълбата и замижах с всички сили. И после — тряс! — вратата се отвори и влязоха татко и мама, и Ласе, и Бусе, и Агда, нашата домашна помощничка. Мама държеше подноса. Върху него стоеше чаша какао и ваза с цветя, и голяма торта със стафиди и захарна глазура, върху която пишеше „Лиза 7 години“. Агда я беше изпекла. Но нямаше никакви подаръци и си помислих какъв ли ще е този странен рожден ден. Обаче тогава татко каза:
    — Изпий си какаото, пък после ще видим дали ще ти намерим някой подарък.
    Веднага разбрах, че става дума за някаква изненада и си излоках какаото колкото можех по-бързо. После мама ми превърза очите с кърпа, а татко ме завъртя и ме понесе нанякъде, но къде — не можех да видя. Чувах, че Ласе и Бусе припкаха до мен, пък и усещах, защото отвреме навреме ме щипваха по палците на краката и викаха:
    — Познай къде си!
    Татко слезе с мен по стълбите и вървеше все в кръг, а по едно време усетих, че сме навън и подир малко се качихме пак по едни стълби. Най-сетне мама ми свали кърпата. И се намерих в една стая, която никога не бях виждала. Поне мислех, че не съм я виждала. Но изведнъж погледнах през прозореца и зърнах малко по-нататък страничната стена на Северната. И на прозореца стояха Брита и Ана и ми махаха. Тогава вече разбрах, че съм в бившата стая на баба и че татко се беше разхождал толкова време, за да ме обърка. Баба живееше у нас, когато бях малка, но преди две-три години се премести при леля Фрида. Оттогава мама държеше в тази стая стана си заедно с камари парцали за черги. Но сега там нямаше нито стан, нито парцали за черги. Стаята беше толкова хубава, че си рекох дали пък в нея не се е подвизавал някой вълшебник. Мама каза, че в стаята наистина е влизал вълшебник и това бил татко. Той ми измагьосал една стая, която да си е само моя, и тя била подаръкът за рождения ми ден. Така се зарадвах, че се развиках, защото това беше най-хубавият подарък, който бях получавала някога за рождения си ден. Татко каза, че и мама му помагала да магьосва. Татко бил магьосал тапетите — едни страшно сладки тапети с много-много мънички букетчета по тях, а мама била магьосала перденцата на прозореца. Татко стоял вечер в дърводелската си работилница и измагьосал един скрин, кръгла маса, етажерка и три стола, и всичките ги боядисал бели. А мама измагьосала парцалените черги, които бяха постлани на пода и имаха червени, жълти, зелени и черни ивици. Бях я виждала да ги тъче зимъска, но дори и не си помислих, че ще ги получа аз. И татко бях виждала да дяла мебелите, но зиме той често прави мебели за хора, които не умеят да дялат, та и през ум не ми мина, че ще са за мен.
    Ласе и Бусе веднага довлякоха леглото ми през тавана до новата ми стая и Ласе каза:
    — Но вечер все пак ще идваме при теб да си разказваме истории за призраци.
    Първо изтичах до стаята на Ласе и Бусе и си взех куклите. Имам четири малки и три големи кукли, защото съм си запазила всички кукли, които ми подаряваха, откакто бях малка. За малките кукли направих хубава стая на етажерката. Първо постлах едно парче червен плат вместо килим, после наредих там малките хубави куклени мебели, които получих от баба на Коледа, и след това сложих леглата на кукличките и самите куклички. Сега и те си имаха собствена стая като мен, въпреки че нямаха рожден ден. Голямото куклено легло, в което лежи Бела, сложих в единия ъгъл, съвсем близо до моето легло, а куклената количка с Хензел и Гретел сложих в друг ъгъл. Ох, колко ми стана хубава стаята!
    После изтичах пак в стаята на Ласе и Бусе и си взех всичките кутии и неща, които бяха в скрина на момчетата, а Бусе каза:
    — Чудесно! Сега ще има повече място за птичите ми яйца!
    Имам точно тринайсет книги, които са си лично мои. Тях също подредих на етажерката заедно с всичките си броеве на „Шведска пролет“ и кутиите с лъскави картинки. Имам толкова много картинки! Разменяме си ги в училище. Обаче двайсет от тях не бих разменила за нищо на света. Най-красивата е един голям ангел с розова рокля и розови крила. Всичко се събра на моята етажерка. Да, денят, когато получих собствена стая, наистина беше много весел.

Още веселби на рождения ми ден

    На този ден имаше и други веселби. Бях поканила на гости всички деца от село Шумотевица — е, нали сме само шестима. Точно толкова се събираха около кръглата маса в моята собствена стая. Пихме малинов сок и ядохме от тортата, на която пишеше „Лиза 7 години“, и два вида други сладки, които пак Агда беше изпекла. Получих подаръци от Брита и Ана, и от Уле. Брита и Ана ми подариха книга с приказки, а Уле — един шоколад. Уле седеше до мен, а Ласе и Бусе взеха да ни дразнят и викаха:
    — Годеник и годеница, годеник и годеница!
    Казват го само защото Уле не е такова тъпо момче, дето никога не иска да играе с момичета. Не им обръща внимание, когато го дразнят, и си играе и с момчета, и с момичета. Всъщност на Ласе и Бусе също им се ще да играят с момичета, но само се преструват, че не щат. Ако в едно село има само шест деца, те просто трябва да играят заедно, независимо дали са момчета или момичета. Почти всички игри стават по-весели, когато играят шестима, отколкото ако са само трима.
    По-късно момчетата отидоха да разглеждат птичите яйца на Бусе и тогава Брита, Ана и аз си поиграхме с моите кукли.

    В джоба си имах един дълъг, дълъг канап. Когато го напипах и извадих, и видях колко е дълъг, ми хрумна, че с него би станало нещо забавно. Ако можехме да намерим още един еднакво дълъг канап, сигурно щеше да стигне до прозореца на Брита и Ана в Северната. И тогава бихме могли да си пращаме писма в кутия от пури. Да видите само как се разбързахме да опитаме! И то стана! Брита и Ана хукнаха да се приберат и после доста време си пращахме писма. Беше много забавно да гледаме как кутията се плъзга по канапа. Първо си пишехме само: „Как си? Аз съм добре.“ Но след това измислихме, че уж сме принцеси, които са пленени в два замъка и не могат да излязат, защото ги пазят змейове, и Брита и Ана ми писаха:
    „Нашият змей е ужасно страшен. И твоят ли?
Принцеса Брита и принцеса Ана.“
    Аз пък отговорих:
    „Да, и моят змей е ужасно страшен. Хапе ме, щом опитам да изляза. Добре поне, че можем да си пишем.
Принцеса Лиза.“
    Подир малко мама ме извика, за да й занеса нещо, и докато ме нямало, Ласе, Бусе и Уле влезли в стаята ми и видели писмата. И Ласе изпратил с кутията едно писмо, в което пишело:
    „Принцеса Лиза отиде да се изсекне. Но тук има цяла камара от принцове.
Принц Ларш Александер Наполеум.“
    На Брита и Ана това се сторило много тъпо.
    Във всеки случай е хубаво, че моята стая гледа към Северната. Защото Брита, Ана и аз често си пращаме писма. Зимно време, когато е тъмно, е по-трудно. Ама тогава си мигаме с фенерчета. Ако мигна три пъти, то означава: „Елате веднага! Имам да ви разправям нещо!“
    Мама каза, че трябва да си държа стаята много спретната. Правя каквото мога. Понякога се залавям да изчистя основно. Тогава изхвърлям всички черги през прозореца. Агда ми помага да ги изтупам. Имам една малка тупалка, която си е само моя, и тупам с нея. Излъсквам дръжката на бравата, бърша прах навсякъде, слагам пресни цветя и сменям чаршафите в кукленото креватче и в количката. Друг път забравям да почистя. Тогава мама ми казва, че съм „Мърлява Лиза“.

Когато ни разпуснаха от училище

    През лятото е много весело. Всичко е весело от деня, в който ни разпуснат от училище. Досега съм била само на един изпит. Веселото почна още предишната вечер. Тогава украсихме голямата класна стая с цветя и клонки. Всички ние, децата от село Шумотевица, накършихме брезови клонки и набрахме иглики и обичничета. Пътят ни до училище е дълъг, защото то е в съседното село, дето се казва Голямо село. Няма смисъл да има отделно училище само за шест деца, нали? Цветята бяха поувехнали, когато пристигнахме, обаче не много. Като ги натопихме във вода, пак станаха хубави. Сложихме шведски знамена до черната дъска и една гирлянда от брезови клонки над нея и много цветя навсякъде. Колко хубаво ухаеше цялата стая!
    След като свършихме с украсата, трябваше да упражним песните, които щяхме да пеем на изпита. „Здравей, теб слънчеви лъчи зоват“ и „Не смятай, че ще се погубя, задето обич ти не ми дари“. Едно момиче на име Ула пееше ей така:
Не смятай, че ще се погубя,
задето обици не ми дари.

    Мислела, че това са думите на песента. Добре, че Госпожицата успя да й каже как са наистина, та на изпита пя правилно!